[Kodirane UTF-8]

|	Дейвид Балдачи
|	Абсолютна власт


A>
	„Младата жена стисна ножа за писма с две ръце и го вдигна над главата си. При вида на насоченото към сърцето му острие мъжът нададе пронизителен вик, който не остана нечут. Скрилият се зад двойното огледало старец замръзна на място. Вратата на спалнята се отвори е трясък и вътре връхлетяха двама мъжаги с ниско подстригани коси, добре изгладени костюми и револвери в ръце. Разнесоха се изстрели.“
	Може ли абсолютната власт да бъде над закона?
	Ще се измъкне ли безнаказано президентът на САЩ?
	Ще се окаже ли най-могъщата институция в страната по-слаба от един дребен крадец с артистичен почерк?
A$


D>
	На Мишел, моята най-скъпа приятелка, любеща съпруга и помощничка, без която мечтата ми да напиша тази книга би ди останала само проблясък в уморен взор.
	На майка ми и баща ми — те направиха за мен всичко, на което са способни едни родители.
	На брат ми и сестра ми, толкова толерантни към най-малкия, когото и сега винаги подкрепят.
D$


E>
	Абсолютната власт корумпира абсолютно.
@	Лорд Актън
E$


>	1

	Плавно спря с изгасени фарове и отпусна ръце върху волана. Няколко последни камъчета от чакълената настилка отхвръкнаха изпод гумите и сетне настана тишина. Изчака две-три минути и извади стар, но добър бинокъл за нощно виждане. Къщата постепенно се открои на фокус. Той се намести уверено на седалката. Погледна раницата, захвърлена на съседната седалка. Макар и поизносено, купето беше чисто.
	Самият автомобил бе краден — от най-невероятното място на света.
	Огледалото за обратно виждане бе окичено с две миниатюрни палмички. Видът им го изпълни с мрачно задоволство. Скоро и той можеше да се озове в страната на палмите. Тишина, синева, кристална вода, седефени залези и излежаване до късно… Но сега трябваше да слезе от автомобила. Време бе. Не му се случваше за първи път, ала никога преди не се беше чувствал толкова уверен.
	Шейсет и шест годишният Лутър Уитни отговаряше на условията за социална издръжка и притежаваше пенсионна карта. Повечето му връстници се бяха отдали на втората си кариера — дядовци, които бавеха внучета или отмаряха на меките кресла, далеч от житейската врява.
	Лутър бе посветил целия си живот на една-единствена кариера — кражби с взлом. Нахълтваше в чужди домове и кантори по тъмно, както сега, и отмъкваше толкова вещи, колкото можеше да носи, без да се пресилва.
	Макар и да не бе чист пред закона, Лутър никога не бе вадил оръжие в пристъп на гняв или страх. Единственото изключение бе участието му в онази безкрайно объркваща война на границата между Южна и Северна Корея. Що се отнася до юмруците, беше пораздал някой и друг, но само из кръчмите, и то с цел самозащита от пийналите куражлии.
	Лутър следваше един основен принцип при подбора на мястото за кражба — обираше имуществото на онези, за които загубата би била като ухапване от бълха. Той самият не виждаше никаква разлика между своя занаят и препитанието на армиите изнудвачи, които подмамваха богаташите да пилеят пари за безполезни неща.
	Бе прекарал немалка част от живота си по затворите на Източното крайбрежие. Три обвинения в углавни престъпления, предявени към него в три различни щата, висяха като камък на шията му. Не една и две години бяха откъснати принудително от живота му. Извънредно важни години. Както и да е, тепърва нищо не можеше да промени.
	Уменията му даваха сериозно основание да се надява, че не би последвала четвърта присъда. Не бе трудно да предвиди последствията от един възможен провал — още двайсет години зад решетките. А на неговата възраст двайсет години затвор бяха равносилни на смъртно наказание. По-добре да седне на електрическия стол, където пращаха най-върлите престъпници на Вирджиния. Повечето граждани на този исторически щат имаха страх от Бога. Техните религиозни убеждения почиваха на принципа, че справедливото наказание изисква абсолютно възмездие. Нареждаха се на едно от първите места по броя на смъртни наказания. Палмата на първенството принадлежеше на Тексас и Флорида, където се вихреха същите морализаторски страсти. Но за една нищо и никаква кражба с взлом не пращаха на електрическия стол. Дори и добродетелните вирджинци имаха предел на гнева си.
	Въпреки огромния риск не можеше да откъсне поглед от къщата. Та тя бе истински палат! Очарова го още преди няколко месеца. Тази вечер трябваше да осъществи своята идея фикс.
	Мидълтън, Вирджиния. На четирийсет и пет минути западно от Вашингтон. Огромни къщи, задължителни ягуари и породисти коне, чиято цена би могла да изхранва в продължение на година обитателите на цял един жилищен блок в някой беден квартал. Именията по тези места предлагаха достатъчно простор и разкош, за да оправдаят причудливите си названия. Той си бе набелязал „Медният грош“. Каква ирония!
	Възбудата, която съпътстваше всяко едно от начинанията му, бе невероятно усещане. Може би играчът на бейзбол, втурнал се към базата, изпитва подобно чувство. Публиката е на крака, петдесет хиляди чифта очи са приковани в него, всичко се е концентрирало в едно кожено кълбо. Следва победният замах с бухалката.
	Напрегнал взор, Лутър внимателно разгледа околността. Някоя и друга светулка му намигна в тъмнината. Беше съвършено сам. Заслуша се в извивките на цикадите. Скоро престана да ги чува. Нестройният им хор бе нещо обичайно по тези места.
	Подкара колата и сви по късия черен път, който отвеждаше до гъстата гора. Бе покрил прошарената си коса с черна плетена шапка. Лицето му бе намазано с тъмен маскировъчен крем. Открояваха се само спокойните му зелени очи. Тялото му бе стегнато и гъвкаво както на младини. Все още приличаше на някогашния щурмовак. Слезе от колата.
	Клекна зад едно дърво и огледа целта си. Подобно на много други имения в провинцията, които не бяха действащи ферми или конюшни, и това имаше само една огромна порта с орнаменти от ковано желязо, придържана от две тухлени колони, но нямаше ограда. Имението бе достъпно и откъм пътя, и откъм гората. Лутър приближи откъм гората.
	Трябваха му две-три минути, за да стигне царевичната нива край къщата. Собственикът очевидно нямаше нужда да обработва земя, но бе решил да се вживее някак в ролята на земеделец. За Лутър нивата бе добре дошла, тъй като му осигуряваше прикритие почти до входната врата.
	Поизчака малко и се шмугна в гъстия царевичак.
	Земята бе очистена от камъни и съчки, тъй че маратонките му не издаваха никакъв шум — това бе много важно, защото тук и най-тихото изпращяване отекваше силно. Бе приковал поглед напред. Подбираше пътя си умело. Справяше се ловко с грапавините. Нощният въздух бе приятно хладен след душния летен ден. Въпреки това бе достатъчно топъл, за да не се вижда дъхът. Знае ли човек дали някой страдащ от безсъние нервак не би забелязал миниатюрните кълбета, които биха се откроили при студ!
	През последния месец Лутър бе засякъл на няколко пъти колко време ще му е необходимо. При предишните си тренировъчни опити бе спирал в края на царевичната нива, до пътеката покрай къщата. Бе премислил всичко до най-малката подробност. Планът му за действие се състоеше от точно премерени крачки, изчакване и следващо придвижване напред.
	Сви се близо до входа. Огледа се. Не биваше да избързва. Слава богу, че не се усещаше присъствието на куче. Колкото и да си пъргав, не можеш надбяга куче. Лутър се плашеше повече от лая, отколкото от бързината на животното. Нямаше и следа от система за външен обзор. Този факт сигурно се дължеше на вероятността за безброй фалшиви тревоги, които можеха да предизвикат катеричките, елените и миещите мечки наоколо. Лутър знаеше, че скоро му предстои по-тежката задача да се справи за трийсет и три секунди с алармената система на дома, изработена по последна дума на техниката. Предвиденото време включваше и десетте секунди за прекъсване на контролното табло.
	Частният патрул бе минал на обичайната си обиколка преди трийсет минути. Охранителите трябваше да прекосяват сектора си на всеки час, като избягват да се придържат към точно установени времеви интервали. Въпреки това Лутър бе наблюдавал имението достатъчно дълго, за да изучи навиците им. Можеше да разчита поне на четирийсет и пет минути до следващата им обиколка, но би се справил далеч по-скоро.
	Къщата бе обградена от гъсти, разклонени храсти — мечтата на крадеца! Лутър огледа прозорците един по един. Пълен мрак и тишина. Преди два дни караваната с господарите и персонала бе потеглила триумфално на юг. Лутър познаваше визуално всички обитатели на имението. Бяха заминали до един. Най-близката къща се намираше на близо три километра разстояние.
	Пое си дълбоко въздух. Бе изготвил много подробен план за действие, но лошото в неговия занаят бе, че никога не можеш да предвидиш всичко.
	Разхлаби ремъците на раницата си, излезе от царевичака, прекоси моравата с дълги, отмерени крачки и се озова пред входната врата от масивно дърво. Рамката бе стоманена, а заключващият механизъм — от най-надеждните. Това обаче не притесняваше Лутър ни най-малко.
	Той извади дубликат на ключа и го пъхна в ключалката, но не го превъртя.
	Ослушва се няколко секунди. Изхлузи раницата от гърба си и се преобу, за да не остави кални следи. Приготви отвертката, която работеше с батерия, десетократно по-бързо от механичните.
	Следващото приспособление, което измъкна от раницата си, тежеше не повече от стотина грама. Имаше размерите на джобен калкулатор и бе най-добрата инвестиция, която Лутър бе правил, като се изключи собствената му дъщеря. Миниатюрният уред, наречен от притежателя си „умното“, му бе послужил превъзходно при последните три операции от подобен характер.
	Петте бутона, с които се набираше предпазният код на имението, бяха предварително известни на Лутър и заложени в миниатюрното компютърче. Точната им подредба бе все още загадка, но металното уредче с микрочипове трябваше да премахне опасността от задействането на четирите пронизителни сирени, инсталирани в ъглите на атакуваната крепост. Те бяха свързани с устройство за сигнализиране на полицията, с което също трябваше да се справи. На прозорците и вратите бяха прикрепени шокови датчици. Всички тези предпазни мерки не биха означавали нищо, ако „умното“ успееше да се добере до истинския код на системата.
	Лутър изгледа ключалката и закачи „умното“ на колана си, да му е подръка. Ключът се превъртя съвсем гладко. Лутър се подготви да блокира следващото препятствие — тихите сигнали на алармената система, предвещаваща море от беди за посетителя, който не подаде правилната информация в точно уреченото време и нито частица от секундата по-късно.
	Той смени черните кожени ръкавици с найлонови, подплатени по-добре при връхчетата на пръстите и дланта. Нямаше навика да оставя каквито и да било следи. Пак си пое дълбоко въздух и отвори вратата. Посрещнаха го писукащите сигнали на алармената система. Лутър бързо прекрачи във фоайето и се насочи към контролното охранително табло.
	Отвертката му затанцува безшумно и развинти шестте болтчета на капака. Лутър ги пусна в чантичката на колана си. Тъничките жички на „умното“ проблясваха на сребристата лунна светлина, която се процеждаше през прозореца до вратата: Лутър опипа таблото както опитен хирург опипва гръдния кош на пациента, намери точното място и включи уреда.
	В другия край на фоайето просветна алена светлина. Инфрачервеният датчик вече беше засякъл промяната в температурата, причинена от Лутър. Секундите отмерваха времето до момента, когато датчикът щеше да получи сигнал от охранителното табло, за да реши дали посетителят е вътрешен човек или натрапник.
	„Умното“ прехвърляше цифрите с невероятна скорост. Ограничението за време проблясваше в горния десен ъгъл на екранчето му.
	Изтекоха пет секунди. „Умното“ замръзна на числата 5, 13, 9, 3 и 11.
	Писукането секна. Алармата бе изключена. Алената светлина угасна и на нейно място светна дружелюбна зелена лампичка. Лутър си знаеше работата. Той завинти капака на таблото, прибра инструментите си и внимателно заключи входната врата.
	Спалнята на собствениците се намираше на третия етаж. Лутър реши да се изкачи по стълбите, вместо да използва асансьора в десния край на първия етаж. Всякаква зависимост трябваше да се ограничи до минимум. Не му се щеше да прекара следващите няколко седмици заседнал в асансьора.
	Хвърли поглед към датчика в единия край на тавана, който временно бе излязъл от строя и му се усмихваше с правоъгълна уста. Заизкачва се по стълбите.
	Вратата на спалнята не беше заключена. Лутър запали фенерче с матово сияние и се огледа. Тъмнината се прорязваше единствено от зелената светлинка на второто контролно охранително табло, монтирано до вратата.
	Тази къща бе построена едва преди пет години. Лутър бе проверил документите в градския архив. Бе успял да се домогне дори до чертежите, предадени за одобрение на властите. Сякаш богатите имат нужда от формални разрешения!
	Самите чертежи не му разкриха нищо ново. Къщата бе голяма и солидна. Струваше си цената от няколко милиона долара, изплатени от собственика в брой.
	Преди известно време Лутър бе посетил имението посред бял ден, когато наоколо гъмжеше от народ. Бе успял да се качи до същата стая и да огледа обстановката. Именно затова се озова направо тук тази вечер.
	Клекна до огромното легло с балдахин и широки инкрустирани табли. Погледна към нощното шкафче. На него се мъдреше малък сребърен будилник, любовно романче и старинен посребрен нож за писма с кожена дръжка.
	Това бе царството на лукса и простора. Всеки от трите дрешника можеше да си съперничи с хола на Лутър. Два от тях бяха натъпкани с дамски дрехи, обувки, чанти и всевъзможни джунджурии, по които разумно или неразумно можеха да се пилеят пари. Лутър разгледа с иронична усмивка снимките на полицата: женичка на двайсет и няколко години до съпруг, прехвърлил седемдесетте.
	Този свят изобилства от лотарии, голяма част от които не са държавни.
	Някои снимки подчертаваха недвусмислено прелестите на господарката на дома, която, ако се съди по подбора на дрехите й, бе склонна към вулгарна предизвикателност.
	Лутър се загледа в огромното огледало. Изучи овалната рамка с дърворезба. Солидна работа! Масивната, красива вещ сякаш бе вградена в стената. И все пак Лутър знаеше много добре, че на гърба на огледалото има панти, поставени в добре прикритите процепи на педя от горния и долния край.
	Отново се взря в огледалото. Преди няколко години бе попадал на подобен предмет, макар че тогава не бе мислил за кражба. Човек не бива да изпуска златното яйце повторно. Да не говорим, че зад огледалото, струващо петдесет хилядарки, сигурно се криеше десеторно по-голяма сума.
	Не бе невъзможно да се справи с прикрепващите устройства, вградени в дърворезбата, посредством грубата сила, но този подход би отнел доста време. Вторият му недостатък бе, че щеше да остави следи от покушението. Макар и да се очакваше, че къщата ще пустее поне още няколко седмици, не бяха изключени изненади. Трябваше да остави „Медният грош“ видимо непокътнат. Собствениците не биха се втурнали да проверят нишата при самото си завръщане, ако не забележат нищо подозрително. Не си струваше да използва сила.
	Насочи се към огромния телевизионен екран, прилепен за другата стена на просторното помещение. Огледа креслата и малката масичка. Забеляза три уреда за дистанционно управление. Единият трябваше да служи за телевизора, другият — за видеото, а третият би намалил работата му тази вечер с около деветдесет процента. И трите уреда изглеждаха почти еднакви, но една бърза проверка доказа, че само два от тях управляват апаратите, с които са свързани.
	Върна се в другия край на спалнята и насочи дистанционното управление към огледалото. Натисна червеното копче на последния ред. При други обстоятелства същият бутон се използваше за видеозапис, но тази вечер той щеше да отвори банката за единствения появил се клиент.
	Огледалото се извъртя безшумно и откри пътя към висока ниша. Лутър остави по навик уреда за дистанционно управление на мястото му, извади една торба от раницата си и се шмугна в нишата.
	Озова се в миниатюрно помещение — два на два. Изненада се, като видя тапицирано кресло в средата. На едната странична облегалка бе оставен същият уред за дистанционно управление, така че човек да не се окаже неволно заключен вътре. Погледът му попадна на рафтовете по стените.
	Първо прибра пачките банкноти и малките кутийки с дамски бижута, които със сигурност не бяха панаирджийска имитация. Ценните книжа възлизаха на около двеста хиляди долара. Античните монети и колекцията от марки направо смаяха Лутър. Той не обърна внимание на празните чекове и кутиите с документи, защото те не му вършеха работа. Пресметна набързо богатствата и реши, че става дума поне за около два милиона долара.
	Огледа се отново, за да се увери, че не е пропуснал нещо. Стените бяха дебели. Предположи, че са огнеупорни. Помещението обаче не бе изолирано херметически. Въздухът бе свеж и прохладен. Човек би могъл да престои в него дни наред.


	Лимузината се движеше бързо по шосето. Следваше я микробус. Шофьорите имаха опит. Можеха да се ориентират и без помощта на фарове.
	Просторната задна част на лимузината бе заета от мъж и две жени. Едната от тях бе доста подпийнала. Упорито се опитваше да разсъблече и себе си, и мъжа в колата въпреки усилията му да се възпротиви.
	Другата жена бе седнала срещу тях, пренебрежително свила устни. Уж се опитваше да не обръща внимание на волния кикот и похотливите въздишки, но всъщност наблюдаваше извънредно внимателно движенията на двойката. Бе се навела над черен бележник, гъсто изписан с дати за делови срещи и бележки от всякакъв характер. Мъжът срещу нея се възползва от желанието на компаньонката си да си събуе обувките и се пресегна за още едно питие. Издържаше на алкохол. Можеше да изпие двойно повече от погълнатото тази вечер и едва ли щеше да му проличи. Нямаше нито да забави движенията си, нито да заваля думите — все непростими неща за човек с неговото положение.
	Тя не можеше да не му се възхищава — при всичките му увлечения и несъвършенства пред външния свят той успяваше да излъчва непоквареност и сила, непосредственост и в същото време достолепие. Нямаше американка, която да не е влюбена в него и да не въздиша по класическата му хубост. Всички бяха пленени от непоклатимата му увереност и институцията, която представляваше. Той откликваше на всеобщата влюбеност със страст, която обаче се насочваше към неуместни обекти.
	За съжаление тази страст никога не се бе насочвала към нея въпреки деликатните й намеци. Ръката й се задържаше върху неговата един миг повече от нормалното, сутрин все намираше повод да се видят рано, когато е най-свежа, използваше сексуални алюзии, докато двамата се съвещаваха. Трябваше да изчака търпеливо времето, когато той ще я забележи.
	Погледна през прозореца. Боричканията на отсрещната седалка бяха продължили твърде дълго. Устните й се свиха в погнуса.


	Лутър чу шума на колите. Спусна се към прозореца и ги проследи с поглед. Видя как завиват зад къщата. От лимузината слязоха четирима души, а от микробуса — един. Лутър прехвърли наум беглите си познания за обитателите на къщата, които бяха повече на брой. От друга страна, групата бе твърде голяма, за да се предположи, че това са случайни посетители. Не можеше да огледа добре лицата. Мина му през ума, че не е изключено къщата да е привлякла още една шайка крадци през същата нощ. Не, това би било огромно съвпадение! Теорията на вероятностите важеше дори и в обирджийския занаят. Да не говорим, че истинските крадци не се спускат към плячката си с небрежна походка и вечерно облекло.
	Нямаше много време. Откъм задния двор се разнесоха гласове. Пътят за навън бе отрязан. Трябваше да измисли нов план за действие.
	Лутър грабна раницата си, изтича до второто контролно табло до вратата на спалнята и задейства алармената система. Добре, че запомни кода! Отвори отново нишата и се мушна вътре. Внимателно затвори вратата-огледало и се свря в ъгъла. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.
	Прокле късмета си. А уж всичко бе тръгнало по вода… Тръсна глава и пое няколко дълбоки глътки въздух. Този занаят приличаше на висш пилотаж — колкото си по-дълго в него, толкова по-голяма е вероятността да не ти провърви следващия път. Искрено се надяваше новодошлите да не се втурнат към депозитите си в тайната банка, която сега му служеше като убежище.
	Отвън се разнесе гръмък смях. Алармената система пропищя пронизително. Май не можеха да се оправят лесно с охранителния код. Лутър плувна в пот. Представи си как сигналът стига до полицията и копоите нахлуват, за да претърсят къщата сантиметър по сантиметър. Първото място, откъдето биха започнали, бе именно скривалището му.
	Замисли се как ли би реагирал, ако вратата изведнъж се отвори и го заслепи светлината на полицейските фенери, след като няма никаква възможност да се укрие. Представи си втренчените, непознати лица, извадените револвери и задължителното изчитане на правата му. Почти го напуши смях. Добре се хвана в капана! Прииска му се да запали една цигара, макар и да не бе пушил от трийсет години. Постави тихо раницата до себе си и изпъна крака, за да не се схване.
	Тежки стъпки отекнаха по дървеното стълбище. Личеше си, че новодошлите се чувстват като у дома си. Лутър преброи стъпките на четири-пет човека. Чу ги да завиват наляво и да доближават спалнята.
	Вратата се отвори с леко изскърцване. Лутър отново се опита да си спомни дали е оставил всяка вещ на обичайното й място. Сигурен бе, че дистанционното управление си е пак на масичката. Чуха се гласовете на две жени и мъж. Едната жена бърбореше завалено, а другата бе строга и делова. Мис Деловитост напусна стаята и затвори вратата след себе си. Не се чу изщракване на ключалка. Мис Фльорца остана насаме с мъжа. Къде ли бяха другите? Къде ли отиде мис Деловитост? Кикотът продължи. Стъпките доближиха огледалото. Лутър се сви съвсем в ъгъла с тайната надежда, че креслото в средата на нишата ще го прикрие поне отчасти.
	Изведнъж го заслепи ярка светлина. Примигна набързо, за да привикне към неочакваната промяна. Зениците му се превърнаха в миниатюрни точици. Не последваха крясъци, не съзря непознати лица, нито револвери.
	Измина около минута. Лутър надникна иззад креслото и отново се вцепени. Вратата на помещението сякаш бе изчезнала. Той виждаше всичко, което става в спалнята. Щеше да политне от изумление. Изведнъж разбра за какво служи креслото.
	Успя да разпознае и двете лица. Жената бе именно съпругата от снимките — малката сладурана с пошъл вкус.
	Що се отнасяше до мъжа, не можеше да го сбъркаш. Със сигурност не беше собственикът на къщата. Лутър поклати глава. Да вярва ли на очите си! Разтрепера се и му се догади. Опита да се овладее и отново погледна към спалнята.
	Вратата-огледало бе прозрачна отвътре. Все едно, че гледаше гигантски телевизионен екран.
	Изведнъж погледът му попадна на диамантената огърлица, украсила шията на господарката. Идеше му да извика. Такова бижу не струваше по-малко от двеста хиляди долара. Сто на сто щяха да го приберат в скривалището, преди да си легнат. За щастие дамата свали огърлицата си съвсем небрежно и я пусна на пода.
	Лутър се посъвзе. Позволи си дори да се отпусне на креслото. Ето откъде старецът наблюдава как малката му женичка се забавлява с мъжете. По външността й Лутър прецени, че те включват и разни младоци, които едва свързват двата края или са се вкопчили със зъби и нокти в свободата, осигурена от зелената карта. Настоящият гост обаче бе от съвсем друга категория.
	Огледа се и се ослуша за останалите посетители на къщата. Как да се измъкне? През трийсетгодишния си стаж на изпечен крадец не бе имал подобен случай. Реши да направи единственото възможно нещо. Отпусна се в коженото кресло и зачака зад тънкото стъкло — само то го делеше от пълното унищожение.


>	2

	Апартаментът на Джак Греъм се намираше на три пресечки от масивното бяло здание на Капитолия. Джак отключи входната врата, захвърли палтото си на пода и се насочи право към хладилника. Грабна една бира и се тръшна на протрития диван в дневната. Докато отпиваше от шишето, погледът му се стрелкаше из тясното помещение. Доста различна обстановка в сравнение с мястото, откъдето се връщаше. Задържа глътката бира в устата си и бавно я погълна. Мускулите на квадратната му челюст се стегнаха, после се отпуснаха. Съмненията му постепенно заглъхнаха, но той добре знаеше, че спокойствието няма да продължи дълго.
	Връщаше се от поредната вечеря с бъдещата си съпруга Дженифър, семейството й и техни познати от деловите кръгове. Хората с подобно положение очевидно нямаха много близки приятели. Всеки гост бе свързан с определена функция и идеята, че обединеният интерес е по-могъщ от усилията на отделния индивид. Джак имаше малко по-различно мнение по този въпрос.
	Присъстваха видни представители на индустриалните и финансовите среди, чиито имена се бяха мяркали на Джак в „Уолстрийт Джърнъл“, преди да прелисти на спортните страници. Политиците бяха в разгара на битката за бъдещи гласоподаватели и финансова подкрепа за предизборната кампания. Бяха поканени и вездесъщите адвокати (самият Джак бе един от тях), някой и друг лекар (колкото да се изтъкне връзката с добрите стари времена) и един-двама общественици, за да се набие на очи близостта на властниците с обикновените хора.
	Джак допи бирата и пусна телевизора. Захвърли обувките си и метна зад лампата чорапите за четирийсет долара, подарени от годеницата му. Сигурно не след дълго щеше да му подари и тиранти за две стотачки в комплект с ръчно изрисувана вратовръзка. Дявол да го вземе! Джак размърда пръстите на краката си и сериозно се замисли дали да не си отвори още една бира. Телевизионният екран направи всичко възможно да задържи интереса му, но не успя. Той отметна гъстия си тъмен перчем и за пореден път се съсредоточи върху устремния ход на промените в живота си.
	Служебната лимузина на Дженифър ги бе откарала до къщата й в Северен Вашингтон, където щяха да живеят след сватбата. Дженифър не можеше да понася апартамента на Джак. Брачната церемония предстоеше само след шест месеца — нищо и никакво време според една бъдеща булка. Само че Джак се бе поддал на съмнения.
	Дженифър Райе Болдуин бе такава ослепителна красавица, че и жените се обръщаха след нея. Към това достойнство се добавяха и нейната съобразителност, начетеност, заможност и решимост да се омъжи за Джак. Баща й ръководеше една от най-крупните предприемачески компании в Щатите. Строеше и магазини, и офиси, и радиостанции, и какво ли още не. Да не говорим, че го правеше по-добре от съперниците си в занаята. Прадядото на Дженифър по бащина линия бе от най-преуспяващите фабриканти на Средния запад, а семейството на майка й някога бе притежавало внушителни имоти в центъра на Бостън. Дженифър Болдуин бе галеница на съдбата. Едва ли имаше човек, който да не завижда на годеника й в този момент.
	Джак се размърда и потърка схванатото си рамо. Цяла седмица не бе спортувал. На трийсет и две години тялото му си бе все така стройно както в ученическите години. По онова време изпревари всички с неоспоримия си спортен талант. В колежа имаше по-голяма конкуренция, но дори и там се наложи като първокласен борец тежка категория и участник в представителния отбор. Този успех го отведе до Юридическия факултет на Университета във Вирджиния, където издаваше „Юридически преглед“, завърши с отличие и веднага започна работа във Вашингтон като обществен защитник при наказателни дела.
	Повечето му състуденти се бяха нахвърлили на примамливите възможности, които предлагаха крупните корпорации. Често му се обаждаха по телефона, за да препоръчат помощта На психоаналитик, който би го вразумил. Джак се усмихна и отиде да си вземе втората бира. Хладилникът му се опразни.
	Първата година на работното място не бе никак лека. Необходими бяха доста време и усилия, докато усвоиш правилата на играта. С течение на времето започнаха да му възлагат по-тежките престъпления. Той се залавяше с тях, зареден с младежка енергия, вроден талант и здрав разум. Нищо чудно, че везните скоро се наклониха в негова полза.
	Дойде ред да се занимава с големите риби.
	Откри, че ролята му приляга. Кръстосаният разпит му се удаваше с лекотата на някогашните победи над далеч по-едри съперници на тепиха. Радваше се на всеобщото уважение и симпатии, колкото и невероятно да звучи това за един адвокат.
	Тогава се запозна и с Дженифър — на една юридическа сбирка. Тя присъстваше в качеството си на вицепрезидент по маркетинга в „Болдуин Ентърпрайзис“. В общуването си създаваше у всеки свой събеседник чувството, че към него се отнасят с уважение. Умееше да се вслушва в чуждото мнение, дори и да е принципно несъгласна с него. Беше една истинска красавица, надарена с достатъчно таланти, за да не разчита единствено на хубостта си.
	Човек бързо проумяваше, че привлекателната й външност крие далеч по-големи богатства. Поне така изглеждаше на пръв поглед. Само свръхчовек би могъл да устои на чара и Джак не беше такъв, а и Дженифър даде да се разбере отрано, че симпатиите са взаимни. Докато обсъждаше с въодушевление идеите на Джак за правата на уличените в престъпление, хубавицата успя на бърза ръка да му внуши, че е сторил каквото е могъл за онеправданите, бедните и клетниците на този свят и е дошло време да се замисли за собственото си бъдеще, а защо не и за нея като част от това бъдеще? Джак реши да напусне държавната адвокатска служба. Колегите му го изпратиха с пищно празненство. Още тогава трябваше да се сети, че броят на онеправданите, бедните и клетниците, които се нуждаят от помощта му, е значително по-голям, отколкото мислеше. Вече не очакваше да изпита вълнението, с което бе посрещал товара на предишната си работа. Знаеше, че подобни моменти не се случват два пъти в живота. Време бе да се насочи към нещо ново. Момчетата все някога порастват. Може би най-сетне бе съзрял.
	Изключи телевизора, грабна пакетче чипс и се упъти към спалнята. Прескочи купищата дрехи за пране, нахвърляни до вратата. Нищо чудно, че Дженифър не одобряваше апартамента му. Кой ще ти хареса такава неразбория! Джак се притесняваше от друго — чувстваше се напълно убеден, че ако ще квартирата му да е блеснала от чистота, годеницата му пак не би склонила да живее в нея. Нямаше да й допадне кварталът. Макар и в близост до сградата на Конгреса, тази част на града не бе раят на привилегированите.
	Нямаше да й хареса и теснотията. Собствената й къща се простираше на площ от пет-шестстотин квадратни метра, без да се смятат помещенията за прислугата и двойният гараж с ягуара и новичкия рейндж роувър. Сякаш задръстените булеварди на Вашингтон изискваха превозно средство за изкачване на стръмни планински склонове.
	Неговият апартамент беше четиристаен, ако се брои и банята. Джак се добра до спалнята, съблече се и се просна на леглото. На отсрещната стена висеше съобщението за включването му в „Патън, Шоу и Лорд“ — най-представителната корпорация във Вашингтон, предоставяща правни услуги на стотици мощни компании, една от които беше фирмата на бъдещия му тъст. Именно нейните милиони му се приписваха като лична заслуга и щяха да му осигурят статута на съдружник, а съдружничеството в „Патън, Шоу и Лорд“ се измерваше с доход от над половин милион долара годишно. Това бяха джобни пари за семейство Болдуин, но той не принадлежеше към него. Все още не.
	Джак се зави по-добре с одеялото. Имаше какво да се пожелае по отношение на топлоизолацията в апартамента. Глътна два аспирина и допи кока-колата от нощното си шкафче. Огледа тясната разхвърляна стаичка. Тя му напомняше за стаята, в която бе израсъл. Пазеше хубав спомен от детството си. Един дом трябва да създава усещането за живот, трябва да се оглася от крясъците на деца, които тичат из къщата в търсене на ново приключение или поредния предмет за чупене.
	Още един проблем с Дженифър. Тя бе дала да се разбере, че топуркането на детски крачка е една твърде далечна и несигурна перспектива. Държеше преди всичко на собствената си кариера във фирмата на баща си. Повече, отколкото на Джак.
	Той се завъртя на една страна и понечи да затвори очи. Вятърът заблъска по прозореца на спалнята и привлече вниманието му. За момент отклони поглед, но не издържа дълго и впери очи в кутията до прозореца.
	Тя беше пълна с някои от наградите му, получени в гимназията и колежа. Ала Джак не се интересуваше от тях. Пресегна се за снимката в рамка. За миг се разколеба, но накрая реши да я извади в полумрака.
	Това бе един вид ритуал. Нямаше защо да се притеснява, че годеницата му ще попадне на чуждата снимка, защото тя не припарваше до спалнята му за повече от минута. Правеха любов или в собствената й къща (където Джак зяпаше тавана, изрисуван със старинни конници и млади девици), или на вилата на родителите й (където таваните бяха още по-високи, фреските бяха копие на фреските на църква в Рим от тринайсети век, а Джак имаше чувството, че Господ наблюдава как голата красавица го люби и един ден ще го обрече на адски мъки заради няколкото мига плътска наслада).
	Жената на снимката имаше кестенява, чуплива коса. Беше се усмихнала на Джак. Той помнеше добре този ден.
	Пътешествие с велосипеди сред природата на окръг Албъмарл. Току-що бе започнал следването си в Юридическия факултет. Тя беше второкурсничка в колежа „Джеферсън“. Срещаха се за трети път, но имаха чувството, че са били винаги заедно.
	Кейт Уитни.
	Произнесе бавно името й. Ръката му инстинктивно очерта извивката на усмихнатите й устни, дълбоката трапчинка от лявата страна на лицето, изящния нос, заострената, волева брадичка. Погледът му се задържа върху големите бадемовидни очи, които винаги подтикваха към някакво палаво приключение.
	Джак се изтърколи по гръб и постави портрета на гърдите си. Не можеше да си спомни за Кейт и да не се сети за баща й, стареца с ум бръснач и лукава усмивка.
	Често бе ходил на гости при Лутър Уитни в малката му къщичка в Арлингтън, подобна на десетки, залепени една до друга. Обикновено пиеха бира и си говореха с часове. Лутър разказваше истории, а Джак го слушаше.
	Кейт никога не посещаваше баща си, а и той не се опитваше да се свърже с нея. Джак се бе запознал с него съвсем случайно и въпреки неодобрението на Кейт пожела да се сближи със стареца. Това бе един от малкото поводи, които не предизвикваха усмивка у нея.
	След завършването на Джак се преместиха да живеят във Вашингтон. Кейт записа право в Джорджтаун. Животът приличаше на приказка. Кейт присъства на първите процеси на Джак — тогава, когато той едва овладяваше вълнението си, преглъщаше трудно и все не можеше да запомни къде трябва да седне. Престъпленията, по които бе предявено обвинение срещу клиентите на Джак, постепенно станаха по-сериозни и ентусиазмът на Кейт угасна.
	Разделиха се на първата година от стажа на Джак.
	Причините бяха съвсем простички — Кейт не успя да проумее защо приятелят й е решил да защитава престъпниците и да се сближава с баща й.
	Прекараха един от последните си мигове заедно в същата тази спалня. Тогава Джак я бе умолявал да остане при него. Въпреки горещите увещания тя го напусна. Преди четири години. Оттогава не се бяха виждали.
	Разбра, че е постъпила на работа като прокурор в Александрия, щата Вирджиния. Представи си я как упорито тика зад решетките бившите му клиенти. Не знаеше нищо друго за нея.
	Сега лежеше в тъмното и съзерцаваше усмивката, чрез която бе открил хилядократно повече, отколкото от преживяванията с бъдещата си съпруга. Запита се дали Кейт ще си остане все така загадъчна за него. И дали животът му ще следва неотклонно привичния си ход. Посегна към телефона и набра припряно един номер.
	Четири позвънявания. После чу гласа й, който прозвуча с непозната за него припряност. Последва сигналът за оставяне на съобщение и той отвори уста да заговори на телефонния секретар. Готвеше се да изрече шеговито, неподправено и изненадващо съобщение, но загуби кураж и затвори. Ръцете му трепереха. Не можеше да си поеме дъх. О, боже! Беше се занимавал с пет особено жестоки убийства, а сега се притесняваше от едно обаждане като шестнайсетгодишен хлапак.
	Сложи снимката на мястото й и се опита да си представи какво прави Кейт в момента. Сигурно е още на работа. Сигурно крои колко години да отнеме от живота на някой нещастник, комуто предстои да влезе в затвора.
	Замисли се за Лутър. Дали не извършваше поредния си обир? А може би вече се прибираше с плячката?
	Ама че семейство! Лутър и Кейт Уитни — толкова различни и толкова еднакви. Не бе срещал по-голямо сходство на характери, макар разбиранията им да бяха коренно противоположни. Спомни си нощта, когато Кейт го напусна и той се отби у Лутър, за да си вземат сбогом с една последна бира, изпита заедно. Двамата седяха в градината и наблюдаваха извивките на бръшляна и дивата лоза по оградата. Дъхтеше на люляк и рози.
	Старецът прие новината по мъжки. Зададе няколко въпроса и пожела щастие на Джак. Не всички неща имат бъдеще — Лутър го знаеше прекрасно. И въпреки това се просълзи на раздяла, преди да заключи вратата след тази част от живота си.
	Джак угаси лампата и притвори очи с ясното съзнание, че скоро ще настъпи утрешният ден. Златната мина, най-големият удар в живота му, приближаваше с още един ден. При подобна мисъл трудно можеш да заспиш.


>	3

	Лутър наблюдаваше двойката през прозрачното огледало. Хрумна му абсурдната мисъл, че мъжът и жената всъщност си подхождат. Този извод не се обезсмисляше дори от странните обстоятелства. Мъжът беше висок, строен хубавец на прекрасната възраст между четирийсет и петдесет. Жената бе на двайсет и няколко. Имаше буйна златиста коса, миловидно овално лице и големи сини очи, които в този момент гледаха влюбено партньора с изискана осанка. Той погали нежните й страни. Тя задържа ръката му и предано долепи устни до нея.
	Мъжът наля в две чаши от бутилката, която носеше със себе си. Подаде едната на нея. Чукна се и изпи уискито с поглед, прикован в хубавицата. Тя едва докосна чашата си, после двамата се вкопчиха в прегръдка насред стаята. Ръцете на мъжа се плъзнаха по гърба на жената, а после се спряха на голите й рамене с хубав загар. Той я притисна нежно и зацелува шията й.
	Лутър отвърна поглед. Притесни се от интимността на срещата. За миг забрави дори опасността, в която се намираше. Не беше толкова възрастен, та да не се развълнува от нежността и страстта.
	Вдигна поглед и едва сдържа усмивката си. Двойката се въртеше из стаята в бавен валс. Мъжът бе по-умел танцьор от партньорката си и с грациозна стъпка постепенно я отведе до леглото.
	Спря се да напълни чаша. Отново я пресуши на един дъх. Вече нямаше нищо в бутилката. Жената се наведе към него, съблече сакото му и започна да разхлабва вратовръзката. Ръцете на мъжа се насочиха към ципа на роклята й, бавно се плъзнаха надолу. Черната рокля се свлече и хубавицата я прекрачи, без да бърза. Носеше черни бикини и чорапи на жартиери. Нямаше сутиен.
	Тялото й би предизвикало завист у всяка не тъй надарена жена. Формите й бяха съвършени, Лутър би могъл да обгърне талията й с длани и пръстите му да се докоснат. Гърдите й, които се разкриха, докато събуваше единия си чорап, бяха едри, стегнати и налети. Имаше стройни, изваяни бедра. Сигурно се занимаваше редовно е гимнастика под надзора на опитен треньор.
	Мъжът бързо свали всичките си дрехи освен гащетата. Седна на ръба на леглото и се загледа в разсъбличащата се пред него жена. Твърдото й задниче се открои бяло на фона на чудесния загар. Тя захвърли последната си дреха и мъжът се усмихна широко. Погледът му не беше загубил бистротата си въпреки погълнатия алкохол.
	Жената също се усмихна в отговор и полека го приближи. Дългите му ръце се протегнаха към нея и я притеглиха. Тя се отърка в гърдите му.
	Лутър отново понечи да извърне очи. Искаше му се целият този спектакъл вече да е свършил и да го оставят на мира. Няколко минути биха били достатъчни, за да стигне до колата и да превърне тази нощ в едно отминало, незабравимо (макар и извънредно опасно) приключение.
	В този момент видя мъжът да сграбчва жената за хълбоците. Видя как започна да я пляска с все сила. Лутър потръпна пред чуждата болка. Бялата кожа постепенно поаленя, но жената или беше твърде пияна, за да усети каквото и да било, или изпитваше наслада от подобно отношение. Усмивката не слизаше от лицето й. Лутър усети как стомахът го присвива.
	Устните на мъжа обходиха гърдите на хубавицата. Тя прокара пръсти по косата му и намести тялото си между краката му. Притвори очи, изпъна глава назад и застина от удоволствие. После пак отвори очи и впи устни в устните на партньора си.
	Дългите му пръсти погалиха зачервения й задник и започнаха да масажират гърба й. Изведнъж ги впи надълбоко в плътта й. Партньорката му трепна и се отдръпна. Докосна го леко с длан, за да престане. Той отново насочи вниманието си към гърдите й. Тя притвори очи и запъшка от удоволствие. Мъжът плъзна уста към шията й. Очите му бяха широко отворени. Гледаше към невидимото скривалище на Лутър.
	Лутър също го погледна в очите. Не му хареса това, което видя — тъмни езера, оградени с червено. Стори му се, че гледа през телескоп зловеща планета. Разбра, че голата жена пред него е в обятията на сила, от която няма да бликне много нежност и обич.
	Красавицата загуби търпение и притисна партньора си към леглото. Обязди го. Лутър бе изправен пред гледка, която би била подходяща само за гинеколога или съпруга на дамата. Мъжът скочи и я намести грубо под себе си. Сграбчи краката й и ги вдигна почти под прав ъгъл спрямо леглото.
	Лутър застина при следващото движение на мъжа — видя го как хваща партньорката си за врата и извива главата й между краката си. Жената едва успя да си поеме дъх. Любовникът й се изсмя и я захвърли. Тя бе все още зашеметена. Успя да се усмихне немощно и се подпря на лакти. Той отново се наведе над нея. Хвана с една ръка възбудения си член и широко разтвори краката й с другата. Тя покорно го чакаше.
	Вместо да проникне в нея обаче, той стисна здраво гърдите й. Жената изписка и ненадейно го зашлеви. Той пусна гърдите й и взе да я налага с все сила. Лутър видя струйката кръв, която се плъзна от обилно начервената й уста към възглавницата.
	— Копеле гадно! — изсъска тя и седна на пода. Разтърка наранените си устни, облиза кръвта и за миг сякаш изтрезня.
	Мъжът се изправи и посегна към чашата. Усмихна се злорадо. Лутър изстина при вида на тази усмивка. Напомни му на звяр, който всеки миг щеше да унищожи жертвата си.
	— Копеле гадно! — повтори тя по-тихо. Понечи да се изправи, но той я сграбчи, изви ръцете й и я просна на пода. После седна на леглото и я изгледа победоносно.
	Лутър стоеше зад огледалото, стискаше и отпускаше юмруци. Искрено се надяваше някой от дошлите в къщата да влезе в този момент. Увери се, че уредът за дистанционно управление е на мястото си, и отново погледна към спалнята.
	Жената беше успяла да седне на пода. Романтичните й чувства се бяха изпарили. Движенията й бяха бавни, но добре премерени. Партньорът й очевидно не забеляза нито смяната в настроението й, нито гневния блясък в очите й. Иначе не би й подал ръка да се изправи.
	Коляното й се заби право в слабините му. Той се преви на две. Възбудата му се стопи изцяло. Свлече се безмълвно на пода. Едва си пое дъх. Любовницата му се пресегна за бикините си и започна да ги обува.
	Той я хвана за глезена и успя да я повали на земята. Бикините й увиснаха около коленете.
	— Мръсница! — изрече задъхано той и дръпна глезена й към себе си.
	Тя започна да рита. Заби пета между ребрата му. Той обаче не я изпусна.
	— Ах, ти, долна мръсница!
	Заплашителните нотки в гласа на мъжа изправиха Лутър на крака. Имаше желание да изскочи иззад огледалото и да отърве жената.
	Погледът на насилника накара Лутър да застине от ужас. Видя го как сключва ръце около шията й.
	Очите й се напълниха със сълзи. Мозъкът й се проясни въпреки погълнатия алкохол. Тя се опита да се извърти, да се изскубне от нападателя. Хватката около шията й се стягаше. Ставаше все по-трудно да си поеме дъх. Ноктите й дращеха отчаяно ръцете на мъжа над нея.
	Лутър видя, че ръцете на мъжа са разкървавени, но стискаха все така здраво.
	Жената риташе и извиваше тяло, но противникът й бе двойно по-едър от нея. Усилията й оставаха напразни.
	Лутър стрелна поглед към уреда за дистанционно управление. Би могъл да отвори вратата. Би могъл да сложи край на разигралия се ужас. Ала не можеше да помръдне. Наблюдаваше трагедията безпомощно, с плувнало в пот чело. Дишаше учестено. Постави ръце на стъклото, което го делеше от спалнята.
	Дъхът му секна. За частица от секундата жената бе успяла да грабне ножа за писма. Замахна и проряза ръката на противника си.
	Той изохка от болка, пусна жертвата си и се хвана за наранената ръка. Имаше вид на човек, който не може да повярва на очите си. Да се остави на една никаквица!
	Вдигна поглед и изръмжа така зловещо, че Лутър се вледени.
	Замахна към жената и й нанесе зашеметяващ удар. Юмрукът му се стовари върху нежното й лице и от носа и устните й бликна кръв.
	Лутър не можа да си обясни дали влиянието на алкохола в този случай бе благотворно, но ударът, който би повалил и слон, само успя да я разяри. Надигна се и се заклатушка към огледалото. Лутър видя ужаса, изписал се по лицето й, когато разбра, че хубостта й е съсипана. Разшири невярващо очи, прокара ръка по отеклия нос и опипа разклатилите се зъби. Беше се превърнала в един размазан портрет. Най-голямата й гордост отиваше на кино.
	Обърна се към мъжа. Мускулите на гърба й яростно се стегнаха. Спусна се като светкавица и нанесе втори унищожителен удар в слабините на нападателя си. Той се изтърколи и се запревива от болка. Присви колене и се хвана за удареното място.
	Почервеняла от гняв, жената коленичи до него и стиснала ножа за писма с две ръце, го вдигна над главата си.
	Лутър хвана уреда за дистанционно управление, пристъпи към вратата и постави пръст на бутона.
	При вида на ножа, насочен право към сърцето му, мъжът събра сили и нададе пронизителен крясък, който не остана нечут.
	Лутър замръзна на място. Вратата на спалнята се отвори с трясък.
	Двама мъжаги с ниско подстригани коси и добре изгладени костюми нахлуха в стаята с револвери в ръце. Прецениха ситуацията и взеха решение, преди Лутър да предприеме каквото и да било.
	Разнесоха се мигновени изстрели.


	Кейт Уитни преглеждаше за пореден път папката с документи пред себе си.
	Ставаше въпрос за престъпник с четири предишни присъди и още шест предявени обвинения, които не се бяха превърнали в присъди поради уплахата на свидетелите или предварителното им елиминиране. Истинска бомба със закъснител, която би могла да избухне всеки момент, за да унищожи поредната си жертва — вероятно пак жена.
	Кейт работеше върху обвинението, предявено към него във връзка с убийство при опит за кражба и изнасилване. Според законите на щата Вирджиния престъпникът трябваше да получи смъртно наказание. Този път Кейт реши да стигне до края. Никога преди не беше пледирала за смъртно наказание, но досието пред нея наистина си го биваше. Заслужаваше ли живот човекът, погубил по особено мъчителен начин деветнайсетгодишна студентка, която бе имала неблагоразумието да иде до магазина посред бял ден за чифт найлонови чорапи и нови обувки?
	Кейт потърка очи и хвана косата си на опашка с ластиче. Огледа малката скромна кантора, претъпкана със стотици папки и дела. Дали работата й някога ще намалее? Едва ли. Дори и да настъпеха промени, нямаше да бъдат към по-добро. Единственото нещо по силите й бе да се опитва да ограничи най-тежката престъпност. Ще започне с екзекуцията на Роджър Симънс, закоравелия двайсет и две годишен убиец и най-непоправимия престъпник, на когото бе попадала през не особено дългата си кариера. Нямаше да забрави как я изгледа той онзи ден в съда. По лицето му не бяха изписани нито разкаяние, нито притеснение. Едно лице, което не оставяше илюзии у когото и да било. Също както дългия низ ужасяващи истории, започнали още от детството на обвиняемия. И все пак, това не беше неин проблем. Можеше да си спести поне размишленията за миналото му.
	Тръсна глава и погледна часовника си. Отдавна минаваше полунощ. Реши да си налее още малко кафе. Трудно фокусираше предметите. Последният адвокат си бе тръгнал преди пет-шест часа. Чистачките бяха напуснали сградата преди три часа. Отправи се по коридора към кухничката. Дори един Чарли Мансън* би изглеждал жалък аматьор в сравнение с чудовищата, развилнели се на свобода.
	[* Чарлс Мансън — американец, обвинен заедно с трима свои съучастници в убийството на Шарън Тейт и още шестима в Лос Анджелис през 1969 г. Мансън е имал последователи, наричани „семейството“, които са приемали наркотици заедно с него и са го смятали за свой духовен водач. — Б.пр.]
	Наля си кафе и тръгна обратно към кантората. За миг се спря, за да се огледа в прозореца. Външният вид нямаше голямо значение за работата й. Помисли си, че не се е срещала с мъж близо година. Въпреки всичко не можеше да откъсне поглед от високата си стройна фигура. Навиците й да тича по пет-шест километра всяка сутрин не се бяха променили, макар и да поемаше по-малко калории в сравнение с преди. Преживяваше най-вече на кафе и бисквити. Позволяваше си по две цигари дневно, но искрено се надяваше някой ден да откаже пушенето изцяло.
	Почувства се виновна пред тялото си, задето го товари с напрегнатата работа и стреса от ужасните престъпления, но какво да се прави? Нима би изоставила професията си, защото не изглежда като манекенка от корицата на „Космополитън“? Успокои се с факта, че тази хубавица полага двайсет и четири часови грижи за външността си. А нейната голяма грижа бе да наказва нарушителите на закона. От всяка гледна точка работеше на по-продуктивно поприще, отколкото една манекенка!
	Опипа косата си. Време беше да я подкъси, но все беше заета… Лицето й още не бе засегнато от огромната натовареност, с която едва се справяше. Лице на двайсет и девет годишна жена, издържало четири години на сън по пет часа на денонощие и безброй процеси. Кейт въздъхна при мисълта, че хубостта му няма да се запази вечно. Спомни си годините в университета, когато бе разбила не едно сърце и външността й предизвикваше възхитените погледи на състудентите й. Сега, на прага на трийсетте, си даде ясна сметка, че това, което е приемала за даденост и с което често се е шегувала, няма да я съпътства още дълго. Подобно на много способности, които не забелязваме, докато не ги загубим, властта да накараш хората да затаят дъх, когато влезеш в стаята, бе едно от нещата, които Кейт трудно щеше да прежали.
	Запазената външност бе наистина в противоречие с оскъдните грижи, положени за нея през последните четири години. Трябва да бе наследила ценни гени. От друга страна, мисълта за баща й не й създаваше чувството, че е имала кой знае какъв късмет. Той бе един крадец, който се преструваше на обикновен човек. Измамник, подвел дори собствената си съпруга и дъщеря си. Последният човек, на когото би могло да се разчита.
	Седна на бюрото си, отпи глътка горещо кафе, добави още малко захар и се загледа в снимката на Симънс, докато разбъркваше тъмната ободряваща течност.
	Вдигна слушалката и набра домашния си номер, за да провери телефонния секретар. Бяха оставени пет съобщения: две бяха от колеги, едно — от полицая, който щеше да свидетелства срещу Симънс, и още едно от следователя, който я безпокоеше за щяло и нещяло. Трябваше да си смени телефонния номер. Петото обаждане не бе придружено от съобщение. Някой просто бе затворил. Въпреки всичко апаратът бе записал учестеното дишане и няколкото нечленоразделни думи. Гласът й се стори някак познат, но не успя да го идентифицира. Поредният скучаещ безделник!
	Кафето я поосвежи. Папката с документи придоби ясни очертания. Кейт хвърли един поглед към лавицата до бюрото. Там бе поставила снимката си като десетгодишно момиченце заедно с майка си, която вече не бе между живите. Образът на Лутър Уитни бе изрязан от портрета. На негово място бе останала дупка. Едно голямо нищо.


	— По дяволите! — надигна се президентът на Съединените щати и прикри с една ръка унило провисналите си мъжки атрибути. С другата ръка държеше ножа за писма, който едва не сложи край на живота му. Ножът бе опръскан не само с неговата кръв. — Боже господи! Бил, ами ти я уби бе, дявол да те вземе!
	Виновникът се наведе, за да му помогне да се изправи, а колегата му се надвеси над жената. Прегледът бе чиста формалност, като се имат предвид двата едрокалибрени куршума, пръснали мозъка й.
	— Съжалявам, сър. Нямаше време за губене. Извинявам се, сър.
	Бил Бъртън бе таен агент от дванайсет години. Преди това бе работил като полицай в Мериленд. По време на една от проверките си бе стрелял в главата на млада красавица. Въпреки рутината трепереше като първокласник, събудил се от първия си кошмар.
	Предишното убийство бе при опит за самозащита. Онзи случай с жената бе просто засечка по време на формална проверка. Освен това трябваше да се добави, че жертвата бе губила четири дела за разправа с униформени полицаи и по време на срещата им бе размахала полуавтоматичен пистолет с явното намерение да пръсне мозъка на Бъртън.
	Погледна дребното голо тяло пред себе си и му призля. Колегата му Тим Колин постави ръка на рамото му. Бъртън преглътна и поклати глава. Щеше да се съвземе.
	Приближиха се внимателно към Алън Дж. Ричмънд — президента на Съединените американски щати, политическата легенда, водача на млади и стари, който сега лежеше гол и пиян. Помогнаха му да се изправи. Президентът ги изгледа и ужасът му попремина. Алкохолът си каза думата.
	— Мъртва ли е? — провлече завалено той. Трудно фокусираше поглед.
	— Да, сър — отвърна отсечено Колин. Въпросите на президента задължително получаваха отговор. Нямаше значение дали е трезв или мъртвопиян.
	Бъртън отстъпи назад. Погледна пак към тялото на жената и вдигна очи към президента. Нали това им беше работата, по дяволите! Да осигурят пълна защита на скапания президент! Неговият живот стоеше над всичко. Как ли нямаше да позволят на някаква си пияна кучка да го заколи като прасе!
	Президентът изкриви устни, сякаш се готвеше да се усмихне, макар че нито Колин, нито Бъртън щяха да запомнят момента с усмивка от негова страна. Успя да се изправи.
	— Къде са ми дрехите? — попита троснато той.
	— Заповядайте, сър — подаде услужливо дрехите Бъртън и се изпъна. Кръвта на жената бе изпръскала цялата стая. Дрехите също не бяха останали неопетнени.
	— Хайде, помагайте да се приведа в приличен вид. Нали имам да изнасям някаква реч някъде си! — изсмя се той пискливо.
	Бъртън и Колин си размениха трескави погледи. В следващия миг президентът се свлече в несвяст на леглото.


	Глория Ръсел, завеждаща канцеларията на президента, се намираше в тоалетната на първия етаж, когато се разнесоха изстрели. Това бе най-отдалеченото помещение от спалнята.
	Бе придружавала президента при много негови интимни срещи, но не само че не свикна с тях, ами ги понасяше с нарастващо отвращение. Трудно бе да си представи своя шеф, най-властния човек на планетата, в едно легло с най-прословутите проститутки, с този измет, обслужващ политиците. Умът й не можеше да го побере, но се опитваше да не обръща внимание. Понякога почти успяваше да се издигне над всичко това.
	Дръпна нагоре чорапогащника си, грабна чантата и се втурна по коридора. Макар и да бе на токчета, изкачи стълбите на един дъх. Агент Бъртън й препречи пътя към спалнята.
	— Гледката ще ви отблъсне, мадам, не е красива.
	Тя го заобиколи, но спря пред вратата. Искаше й се да избяга от къщата, да се качи на лимузината и да отпраши надалеч от този щат и от тази объркана страна. Не й беше жал за Кристи Съливан, която от две години насам правеше всичко възможно, за да легне с президента. В края на краищата човек невинаги получава очакваното. Понякога цената е твърде солена.
	Ръсел се съвзе и застана срещу агент Колин.
	— Какво се е случило, за бога?
	Тим Колин бе жилав младок, посветил се изцяло на кариерата да охранява президента. Беше обучен как да защити великия държавен мъж дори и с живота си. Не изпитваше никакво съмнение, че е готов на тази жертва, ако тя се наложи. Преди няколко години се бе справил с опит за покушение срещу президента на паркинга пред един супермаркет. По онова време Алън Ричмънд бе все още кандидат-президент. Колин бе успял да повали нападателя на асфалта още преди да е извадил револвера си, преди да се разбере за какво става дума. Колин бе приел поста охранител като истинската си мисия в този живот.
	Изложи пред Ръсел фактите за около минута. Използваше сбити, добре премислени изречения. Бъртън мрачно потвърди казаното.
	— Беше битка на живот и смърт, мадам. Нямахме друг избор. — Бъртън инстинктивно стрелна с поглед президента, проснат в несвяст на леглото. Срамните му части бяха грижливо покрити с чаршаф.
	— Да не искате да кажете, че преди това не сте чули нищо? Никакви звуци на насилие? — Ръсел махна с ръка към неразборията в стаята.
	Агентите се спогледаха. Бяха свикнали с какви ли не звуци откъм спалнята на президента. Някои от тях подсказваха насилие, но участниците винаги бяха излизали живи и здрави.
	— Не чухме нищо необичайно — отвърна Бъртън. — Влязохме в спалнята, когато се разнесе писъкът на президента. Този нож беше на сантиметри от сърцето му. Само куршумът бе в състояние да го изпревари.
	Стоеше изправен по войнишки и гледаше Ръсел в очите. Двамата с Колин си бяха свършили работата първокласно. Тази жена не бе в състояние да го убеди в противното. Никой не би могъл да стовари вина върху плещите му.
	— В стаята е имало нож? — попита Ръсел невярващо.
	— Ако зависеше от мен, президентът отдавна да е преустановил тези екскурзийки. Та той дори не ни позволява предварително да претърсим мястото. Ето защо не успяхме да проверим дали е безопасно. Става въпрос не за някой друг, а за самия президент, мадам — добави Бъртън за всеки случай. Знаеше, че подобна фраза би оправдала всяко деяние пред Ръсел.
	Тя пак огледа стаята и се опита да запомни всеки детайл. Преди да се включи в изборната кампания на Алън Ричмънд, бе преподавала политически науки в Станфордския университет. Тогава не можа да удържи на поканата му. Едва ли някой би устоял на властната му натура.
	Сега завеждаше президентската канцелария. Говореше се, че има сериозни шансове да бъде назначена за министър на външните работи, ако Ричмънд спечели следващите избори (което едва ли щеше да представлява трудност за него).
	Знае ли човек! Комбинацията Ричмънд-Ръсел не бе никак лоша. Двамата се допълваха чудесно. Тя имаше таланта на стратег, а той бе ненадминат в предизборните кампании. Общото им бъдеще изглеждаше все по-бляскаво. Жалко, че в момента се бе оказала в една стая с труп, а президентът лежеше пиян в чуждата къща.
	За миг й се стори, че шансовете им са се стопили, но бързият й ум се притече на помощ. Тази кървава купчина на пода нямаше да им сложи прът в колелата! За нищо на света не биваше да им попречи!
	Бъртън се размърда.
	— Да повикам ли полицията, мис Ръсел?
	— Бъртън, искам да ти напомня, че нашето основно задължение е грижата за президента — изгледа го Ръсел унищожително. — Неговият интерес стои над всичко. Ясно ли е?
	— Аз си мислех, че… Ами тя е мъртва.
	— Точно така. Двамата с Колин сте я застреляли, в резултат на което тя е мъртва. — Думите на Ръсел застинаха във въздуха. Колин потри пръсти и почти инстинктивно се пресегна за оръжието си. Втренчи се в покойната мисис Съливан, сякаш би могъл да я съживи.
	Бъртън размърда огромните си рамене и се приближи до Ръсел, за да я респектира с ръста си.
	— Ако не бяхме стреляли, президентът щеше да е мъртвец. Ето, това е нашето основно задължение. Да го опазим жив и здрав.
	— Прав си, Бъртън. Успяхте да предотвратите смъртта му, но би ли ми казал как ще обясните случилото се на полицията, на президентшата, на шефовете си, адвокатите, журналистите, Конгреса и търговските ни партньори? И на целия свят? Нима ще разкажете какво е правил тук? Или може би ще изтъкнете доводите, поради които сте застреляли съпругата на един от най-богатите и влиятелни хора в Щатите? Повикате ли полицията, ще трябва да направите точно това. Ако сте готови да поемете пълната отговорност за случилото се, идете на телефона и им се обадете.
	Бъртън пребледня. Отстъпи една крачка. Внушителният му ръст вече не беше от голямо значение. Колин бе замръзнал на място. Никога не бе чувал някой да говори на Бил Бъртън по този начин. Та той бе в състояние да размаже Ръсел с един замах.
	Бъртън отново погледна трупа. Дали можеше да намери обяснение, което да не опетни никого? Отговорът бе съвсем прост — нямаше такова.
	Ръсел го наблюдаваше внимателно. Той вдигна поглед към нея. Клепачите му трепнаха. Не можа да издържи на вперения й взор. Ръсел се усмихна благосклонно и поклати глава. Победата бе осигурена. Отсега нататък нещата бяха в нейни ръце.
	— Иди да свариш една голяма кана кафе — нареди тя на Бъртън, вживяла се с удоволствие в новата си роля. — После застани на входа, за да ни пазиш от нечакани посетители. Колин, ти изтичай до микробуса и поговори с Джонсън и Варни. Не им казвай нищо за случилото се. Засега само спомени, че си имаме малък проблем, но самият президент се чувства отлично. Това е. Кажи им да чакат в колата. Разбрано? Ще те повикам, когато ми потрябваш. Имам нужда да помисля насаме.
	Бъртън и Колин кимнаха и напуснаха спалнята. Бяха научени да се подчиняват на заповедите, дадени с властен тон. Бъртън нямаше желание да поеме инициативата в свои ръце. Отплатата би била твърде нищожна.


	Лутър не бе помръднал от мига, когато куршумите пръснаха главата на жената. Не смееше да шукне. Първоначалният стрес бе отминал, но още не можеше да откъсне поглед от кървавата купчина върху пода на спалнята. Мисълта, че гледа нещо, което доскоро беше живо, одухотворено същество, го влудяваше. Дългогодишната му практика като престъпник го бе срещнала лице в лице с чуждата смърт само веднъж. Помнеше гледката на трикратно осъждания педофил, намушкан от враждебно настроен събрат по съдба в затвора, но мислите, обзели го в този момент, бяха съвършено различни. Имаше чувството, че е самотен капитан на кораб, попаднал случайно на непознато пристанище. Такова чудо не беше му се случвало. Боеше се да издаде какъвто и да е звук, но реши да се отпусне внимателно на стола, за да не се строполи.
	Наблюдаваше как Ръсел се движи из стаята. Видя я да се навежда над убитата клетница, без да я докосва. Ръсел извади от чантата си кърпичка и пое с нея ножа за писма. Разгледа внимателно предмета, превърнал се в смъртоносна заплаха за живота на президента и във фатална нелепост за нечий чужд живот. Прибра го бавно в кожената си чантичка, остави я на стола и сложи кърпата в джоба си. Хвърли един поглед към размазаната плът с очертанията на някогашната Кристин Съливан.
	Тайно се възхити на похожденията на шефа си. Не можеше да се отрече умението му да си подбира за „компаньонки“ все заможни, омъжени жени с положение в обществото. Тактиката му бе отличен начин да се подсигури срещу евентуални разкрития, огласени в жълтите вестници. Любовниците му биха загубили не по-малко, а дори и повече от него, ако връзката им добиеше гласност. Те съзнаваха това много добре.
	Вестници ли? Ръсел се засмя. Съвременните нрави налагаха строг надзор над президента. Обществеността държеше да бъде уведомена до най-малки подробности дори за такива интимни ритуали от ежедневието му като запалването на една пура, оригването или ходенето по нужда. Пресата поддържаше чудесно илюзията за осведоменост, като създаваше впечатлението, че журналистите са способни да открият и под вола теле. Никой не си даваше сметка, че макар и президентската власт да бе позагубила някои правомощия поради нарастването на глобалните проблеми, надхвърлящи силите на индивида, самият президент бе заобиколен от безразсъдно предани и изключително способни кадри. Хората, посветили таланта си на скритите каузи, са няколко класи над безличните журналисти, които си мислят, че разбулват големи загадки чрез един-два сензационни въпроса, зададени на суетен конгресмен. Истината бе, че само да поискаше, президентът Алън Ричмънд можеше да се шляе на воля, незабелязан от никого. Можеше дори да не се появява пред нацията за неограничен период от време, макар и подобно поведение да бе в разрез с препоръките към преуспяващите политици. Всички тези благини произтичаха от един и същ източник.
	Източникът на благините се наричаше Тайни служби. Президентът на Щатите се охраняваше от елита на професията, доказал неведнъж превъзходните си способности. Тази вечер бе още един безспорен успех в това отношение.
	Събитията от ранния следобед се бяха развили по следния начин: Кристи Съливан излиза от любимия си козметичен салон в Ъпър Нортуест, повървява малко и отваря вратата на жилищен блок. След минути се появява отново, загърната в дълго наметало. На главата си има огромна качулка. Сложила е и слънчеви очила. Изминава още няколко пресечки, разглежда витрините напосоки и се качва на метрото. Слиза на спирка Метроцентър, изминава пеша разстояние от три пресечки и се шмугва в алеята между две пустеещи здания пред събаряне. След две минути на алеята се появява кола със затъмнени прозорци. Шофьорът е Колин. Кристи Съливан сяда на задната седалка. Отвеждат я на сигурно място, за да изчака, докато президентът се освободи от задълженията си.
	Бяха избрали за любовната среща имението на семейство Съливан, защото по ирония на съдбата никой не би очаквал да открие Кристи Съливан в дома й извън града. Ръсел бе уведомена, че къщата ще е празна и ще се охранява единствено от алармената система, която не би представлявала никакъв проблем за служителите на президента.
	Ръсел седна и притвори очи. Каза си за пореден път, че разполага с двамата най-кадърни представители на Тайните служби. Този факт, кой знае защо, я разтревожи. Четиримата агенти от охраната тази вечер бяха старателно подбрани измежду стотина техни колеги. Работата им бе да изпълняват задълженията си по време на обичайните президентски лудории. Бяха предани и висококвалифицирани момчета. Пазеха президента добре и умееха да си държат езика зад зъбите. Досега увлеченията на президента по омъжени жени не бяха причинили кой знае какви недоразумения, но случилото се тази вечер бе в състояние да унищожи ефекта от цялата им досегашна работа. Ръсел поклати глава. Трябваше да измисли план за действие.


	Лутър изучаваше лицето на жената срещу него. Привлекателните черти и интелигентното излъчване бяха съчетани с твърдост и решимост. Челото се сбърчваше и отпускаше. Мислите й прорязваха тънки ивици по гладката кожа. Тялото й не помръдваше. Изведнъж Глория Ръсел отвори очи и започна да оглежда стаята.
	Лутър се дръпна инстинктивно. Имаше чувството, че погледът й претърсва помещението с полицейска прецизност. Глория се втренчи в заспалия мъж и промени изражението си. Чертите й се разкривиха в неприятна полуусмивка.
	Ръсел се изправи, доближи леглото и се наведе над мъжа. Замисли се над прозвището му. Човек на бъдещето. Сега не й изглеждаше толкова велик. Тялото му се бе смъкнало от леглото, така че стъпалата допираха пода. Краката му бяха широко разтворени. Доста непривлекателна поза за гол човек.
	Тя огледа внимателно тялото на президента. Задържа очи върху по-интимните му части, което изуми Лутър предвид окървавения труп на пода. Той се бе подготвил за незабавно повикване на полицията, за екип от ченгета, лекари и журналисти, които щяха да нахлуят в спалнята, ако Глория Ръсел не ги беше изпреварила.
	Лутър беше виждал жената пред себе си по Си Ен Ен и други големи телевизионни канали. Вестниците публикуваха снимката й ден през ден. Имаше запомнящи се черти — дълъг орлов нос и високи скули (наследство от индиански прародител), права гарвановочерна коса до раменете и големи тъмносини очи, които криеха заплашителните дълбини на океан от опасности за непредпазливите и наивните.
	Лутър се намести по-удобно на стола. Едно беше да гледаш по телевизията как тази жена се изказва по най-нашумелите политически въпроси, застанала пред масивната камина на Белия дом, и съвсем друго да я видиш на живо как се разхожда в стая с още топъл труп и разглежда голото тяло на пияния световен лидер. Лутър нямаше желание да наблюдава този спектакъл, но не можеше да отвърне очи от стаята.
	Ръсел стрелна с поглед вратата, прекоси спалнята, извади кърпичката от джоба си и пусна секрета. Върна се бързичко до леглото с президента и вдигна ръка. Лутър се сви уплашено. Ръсел погали лицето на шефа си. Лутър въздъхна облекчено, но дъхът му отново секна, когато видя ръката й да се спуска към косматата гръд на мъжа и да се плъзга все по-надолу.
	Тя бавно отгърна чаршафа и го остави да падне на земята. Увери се с един поглед, че вратата е все още заключена, и коленичи до леглото. Лутър реши да затвори очи. Той не споделяше воайорските наклонности на собственика на имението.
	Изминаха няколко протяжни минути. Лутър отвори очи и видя как Глория Ръсел сгъва бикините си и ги поставя на стола до себе си, а после възсяда заспалия президент.
	Лутър отново затвори очи. Дали охраната щеше да чуе проскърцването на леглото? Едва ли. Къщата бе твърде голяма. А дори и да чуят, какво ли биха сторили!
	Десет минути по-късно мъжът изохка тихичко. Жената простена от удоволствие. Лутър седеше със затворени очи. Отказът му да наблюдава се дължеше най-вече на странната смесица от страх и негодувание пред неуважението им към мъртвата.
	Най-сетне реши да отвори очи. Глория Ръсел гледаше право към него. Лутър застина от ужас, но при мисълта, че огледалото го прави невидим, се поуспокои. Глория обу набързо чорапогащника си и хладнокръвно начерви устни.
	На лицето й се бе изписала усмивка. Страните й бяха пламнали от възбудата. Изглеждаше подмладена. Президентът спеше непробудно. Трябва да бе приел лудорията на Глория като някакъв напълно възможен, приятен сън. Лутър погледна отново към Ръсел.
	Тя се усмихваше пред огледалото. Обстоятелствата, при които Лутър се бе озовал лице в лице с усмивката й, бяха доста изнервящи. Порази го самонадеяната властност, която се излъчваше от нея. В погледа й се таеше и нещо друго — нещо, което Лутър вече бе осъзнал тази вечер. Глория Ръсел беше опасна.


	— Искам тук да е излизано, нищо да не остане — разпореди се Ръсел. — Само мъртвата. Хм. Президентът трябва да я е докосвал многократно. Бъртън, прегледай тялото й и отдели всяко чуждо косъмче. После я облечи.
	Бъртън се зае с изпълнението на заповедта.
	Колин седна до президента и го накара да изпие още една чаша кафе. Опитваше се да се пребори с унеса му. Знаеше, че пълното проясняване на паметта ще настъпи много по-късно. Ръсел седна от другата страна на президента и го хвана за ръка. Вече го бяха облекли и сресали. Раненото рамо бе превързано. Щеше бързо да заздравее, защото той бе в чудесна форма.
	— Господин президент? Алън? — призова, го Ръсел и насочи с ръце лицето му към себе си.
	Дали знаеше какво е сторила преди малко? Едва ли. Та той бе посветил цялата вечер на желанието си за секс. Тя му бе отдала тялото си. Въпросите бяха излишни. Технически погледнато, можеше да се каже, че го е изнасилила. Ръсел обаче бе убедена, че на практика е изпълнила мечтата на един мъж. Нямаше значение дали той ще си спомни случилото се и нейната саможертва. Отсега нататък щеше да му покаже силата на привързаността си.
	Президентът трудно фокусираше предметите. Колин разтърка врата му. Шефът им започна да се съвзема. Ръсел погледна часовника на китката си. Наближаваше два часът след полунощ. Трябваше да тръгват. Тя го плесна по бузата, за да привлече вниманието му. Усети как Колин застива на място. Ама че ограничено момче!
	— Алън, правихте ли любов с дамата?
	— Какво…
	— Имахте ли сношение?
	— Ааа… Не. Май че не. Не помня…
	— Накарай го да изпие още малко кафе. Трябва да се свести, по дяволите.
	Колин кимна и се зае със задачата. Ръсел застана до Бъртън, който внимателно оглеждаше трупа.
	Той бе участвал в множество полицейски разследвания. Знаеше как и какво да търси. Не бе предполагал, че придобитите умения ще му послужат, за да осуети едно разследване, вместо да го улесни, но събитията от тази вечер нямаха нищо общо с обичайните очаквания.
	Бъртън огледа помещението и прецени къде да насочи вниманието си. Не бяха в състояние да заличат следите по шията на жертвата, както и някои други микроскопични следи, останали по тялото й. Така или иначе, никоя от тези улики не би отвела към президента, освен ако полицията не го заподозреше, което бе твърде малко вероятно.
	Странното съчетание на следи от душене и огнестрелни рани щяха да поразпалят любопитството на ченгетата.
	Бъртън насочи отново вниманието си към покойницата. Тъкмо се готвеше да й сложи бикините, когато някой го потупа по рамото.
	— Прегледай я!
	Бъртън вдигна поглед и се опита да каже нещо.
	— Прегледай я! — смръщи вежди Ръсел. Често се смръщваше по същия начин на служителите в Белия дом, където всички трепереха пред нея. Бъртън не се страхуваше от Ръсел, но бе достатъчно интелигентен, за да прецени, че не бива да влиза в конфликт. Започна бавно да изпълнява нареждането й. После постави тялото на мястото така, както го бяха намерили. Рапортува на Ръсел с едно поклащане на глава.
	— Сигурен ли си? — усъмни се Ръсел, макар и сексуалният й набег над президента да я бе убедил, че той или не е проникнал в партньорката си, или не е успял да стигне докрай. Повече предпазливост обаче не би била излишна. На човек му настръхваше косата при мисълта за чудесата, на които бяха способни съвременните експерти.
	— В края на краищата аз не съм гинеколог. Не можах да открия нищо. Мисля, че имам известен опит в това отношение, но обикновено не се разхождам с микроскоп в джоба.
	Ръсел трябваше да се примири. Предстоеше им доста работа, а времето напредваше.
	— Джонсън и Варни какво казаха?
	— Чудят се защо се бавим — обади се Колин.
	— Нали не сте…
	— Спазихме нарежданията ви, мадам. Те са свестни момчета — погледна я внимателно Колин. — Работят за президента още от предизборната кампания. На тях може да се разчита.
	Ръсел отвърна с усмивка. Биваше си го този младеж. Хубавец и предан служител от президентската охрана. Щеше да й свърши добра работа. Виж, Бъртън бе по-проблематичен. Единственият й силен коз беше, че двамата с Колин са стреляли едновременно. Дали не са могли да избегнат убийството бе спорен въпрос. Важното беше, че и двамата са забъркани в тази каша.


	Лутър наблюдаваше операцията с възхищение, от което се чувстваше гузен. Тези момчета си знаеха работата. Бяха методични, предпазливи, прецизни и умни професионалисти. Истинските пазители на закона не се различават много от престъпниците. И едните, и другите си служат със същите умения и техники. Само целите са различни.
	Покойницата вече бе облечена и поставена така, както бе паднала на пода. Колин привършваше работата си по ноктите й. Бяха инжектирали специален разтвор под тях, за да изчистят микроследите от кожа и други изобличаващи доказателства.
	Леглото беше оправено, а чаршафите — прибрани в торба, готови за изгаряне. Колин беше почистил и стълбите.
	Всичко, до което се бяха докосвали, с изключение на един-единствен предмет, беше добре почистено. Бъртън заличаваше следите по килима с прахосмукачка в ръка. Той щеше да напусне къщата последен.
	Бяха се погрижили да разхвърлят порядъчно стаята. Целта им предизвика усмивка у Лутър. Обстановката трябваше да подсказва опит за кражба. Огърлицата бе пусната в торбичка с изобилие от пръстени на жертвата. Искаха да създадат впечатлението, че покойната е изненадала крадец в разгара на престъплението, а той я е убил. Не знаеха, че само на два-три метра от тях ги подслушва и наблюдава един съвсем истински крадец.
	Свидетел!
	Лутър никога не бе присъствал на обир, извършен от някой друг. Откриеха ли скривалището му, щяха да го застрелят на място. Един застаряващ, трикратно осъждан престъпник не е кой знае каква жертва в името на Човека на бъдещето.
	Президентът бавно се заклатушка към изхода, прикрепян от Колин. Ръсел ги наблюдаваше. Не забеляза, че погледът на Колин се стрелка трескаво из стаята. Агентът видя чантичката на нощното шкафче и подалата се дръжка на ножа за писма. Спусна се енергично към него, надяна му пластмасово пликче и се зае с почистването му. Ръсел го връхлетя и го грабна за ръката.
	— Да не си посмял, Колин!
	Колин не беше толкова проницателен колкото Бъртън. По лицето му се изписа изумление.
	— Ама това нещо е покрито с отпечатъците на президента, мадам. Има ги и нейните. Пък и тази кожена дръжка… Нали знаете как попива!
	— Агент Колин, аз отговарям за тактиката и стратегията на президентските планове. Това, което ти се струва съвсем очевидна необходимост, изисква доста по-голяма доза размисъл и преценка. Няма да триеш следите, преди да ни предоставят данните от анализа. Засега постави ножа в подходяща опаковка и ми го върни.
	Колин се опита да възнегодува, но заплашителният поглед на Ръсел го прониза. Той послушно опакова ножа и й го подаде.
	— Пазете го внимателно, мадам.
	— Винаги внимавам, Тим.
	Възнагради го с още една усмивка. Той грейна от щастие. Никога не бе чувал мис Ръсел да се обръща към него на малко име. Дори се учуди, задето то й е известно. Отбеляза за пореден път, че завеждащата канцеларията на президента е много привлекателна жена.
	— Така е, мадам — потвърди той и се върна към задълженията си.
	— Тим?
	Колин вдигна поглед. Ръсел го доближи и заговори тихо. Сякаш се чувстваше неудобно от думите си.
	— Тим, ние се намираме в една необикновена ситуация. Трябва да налучкам най-добрия път, разбираш ли?
	— Една изключителна ситуация, мадам — кимна съчувствено Колин. — Загубих ума и дума, когато видях острието да се насочва към гърдите на президента.
	Ръсел докосна рамото му с дългите си пръсти. Маникюрът й бе безупречен. Държеше ножа за писма.
	— Този нож е нашата тайна, Тим. Ясно ли е? Нито президентът, нито Бъртън имат нещо общо с това.
	— Ами не знам…
	Тя го стисна за ръката.
	— Тим, имам нужда от пълната ти подкрепа. Президентът няма представа какво се е случило, а Бъртън лесно се поддава на емоциите си. Трябва ми някой, на когото мога да разчитам. Необходим си ми, Тим. Знаеш колко е важна мисията ни. Нямаше да те помоля за помощ, ако не бях уверена в способността ти да се справиш с положението.
	Колин прие комплимента с усмивка и отсече:
	— Добре, мис Ръсел. Аз съм на ваше разположение.
	Той се зае отново с опаковането, а Глория се втренчи в опасното острие, което без малко не сложи край на политическите й амбиции. Убийството на президента би изключило всякакви лъжливи версии. Потрепна при мисълта за възможните заглавия по вестниците: ПРЕЗИДЕНТЪТ НАМЕРЕН МЪРТЪВ В СПАЛНЯТА НА СВОЙ БЛИЗЪК ПРИЯТЕЛ. СЪПРУГАТА АРЕСТУВАНА ВЪВ ВРЪЗКА С УБИЙСТВОТО. ЗАВЕЖДАЩАТА ПРЕЗИДЕНТСКАТА КАНЦЕЛАРИЯ ГЛОРИЯ РЪСЕЛ ИМА НАЙ-ГОЛЯМА ВИНА, СОЧАТ ПАРТИЙНИ ЛИДЕРИ. Слава богу, че фаталният край се бе разминал. Никой нямаше да разбере за случилото се.
	Предметът в ръката й бе по-ценен от планина плутоний и всички петролни кладенци на Саудитска Арабия.
	Този нож бе ключът към бъдещето й. Възможностите бяха неограничени. Комбинацията Ръсел-Ричмънд можеше да се превърне в реалност.
	Усмихна се и пусна пликчето в чантата си.


	Писъкът прикова Лутър на място. Прониза го такава болка, че едва не изкрещя.
	Президентът се втурна в спалнята. Още не беше изтрезнял напълно. Споменът за последните няколко часа го бе връхлетял като гръм от ясно небе. Бъртън тичаше по петите му. Алън Ричмънд се отправи към безжизненото тяло. Ръсел пусна чантичката си на нощното шкафче и му препречи пътя заедно с Колин.
	— По дяволите! Тя е мъртва! Аз съм я убил. О, божичко! Убил съм я! — крещеше и ридаеше президентът. Понечи да се промуши между Колин и Ръсел, но не му достигнаха сили. Бъртън го хвана отзад.
	Ричмънд се изскубна, хукна из стаята и се блъсна в нощното шкафче. Президентът на Щатите се свлече с хленчене на пода, свит като зародиш до тялото на жената, с която бе възнамерявал да се люби тази нощ.
	Лутър наблюдаваше гледката с отвращение. Потри врат и поклати глава. Невероятните събития му идваха в повече.
	Президентът бавно се изправи. Бъртън изглеждаше не по-малко отвратен от Лутър, но си мълчеше. Колин потърси с очи нареждане от страна на Ръсел. Тя улови погледа му и наперено прие ролята на водач.
	— Глория?
	— Да, Алън?
	Лутър бе забелязал задоволството на Ръсел, когато разглеждаше ножа. Той единствен се досещаше за тайните й планове.
	— Нали ще се погрижиш за всичко, Глория? Нали ще оправиш нещата? О, Глория!
	Тя постави ръка на рамото му. Успокоителният й жест бе добре отработен още от времето на изборите.
	— Всичко е под контрол, Алън. Въвела съм абсолютен ред.
	Президентът бе прекалено пиян, за да осмисли думите й, но това не я интересуваше в момента.
	Бъртън се заслуша в съобщението по радиопредавателя. Обърна се към Ръсел.
	— Трябва да се измъкваме. Варни е забелязал патрулната кола. Охраната идва всеки момент.
	— Охраната ли? — озадачи се Ръсел.
	Бъртън поклати глава.
	— Става въпрос за частната охрана на имението. Те правят рутинни проверки, но надушат ли нещо… — Едва ли имаше нужда да се доизказва.
	Най-сигурното им прикритие би било да изчезнат мигом с лимузината. Ръсел благодари на Бога за великолепната си идея да наемат лимузина без шофьор за малките разходки на президента. Имената на всички документи бяха фалшиви, парите се изплащаха в брой, а самата кола се използваше за не повече от няколко часа. Сделките се извършваха чрез подставени лица, а автомобилът се почистваше безупречно, преди да го върнат. Полицията би ударила на камък, дори и да надушеше следата от лимузината.
	— Да тръгваме! — рече припряно Ръсел.
	Помогнаха на президента да се изправи. Ръсел излезе заедно с него, а Колин грабна торбата с чаршафите. Изведнъж застина като истукан.
	Лутър преглътна мъчително.
	Колин се извърна, прибра чантичката на Ръсел от нощното шкафче и се втурна навън.
	Бъртън включи миниатюрната прахосмукачка, изпълни последните предпазни мерки, затвори вратата след себе си и изключи осветлението.


	Лутър отново потъна в непрогледен мрак.
	Озова се за първи път сам в компанията на мъртвата. Президентските хора очевидно бяха свикнали бързо с окървавения труп на пода, ако се съди по лекотата, с която го прекрачваха и заобикаляха. Лутър обаче не можеше да се примири с мисълта, че смъртта е само на два-три метра от него.
	Макар и да не виждаше покойницата, съзнанието, че тя е все още там, не го напускаше. Представи си надгробния й епитаф: „Разглезена богата курва“. Да, тя бе изневерявала на съпруга си. Нищо, че той май не даваше пет пари за лудориите й. Каквато и да е, не заслужаваше подобен край. Нямаше и съмнение, че президентът щеше да я умъртви. Ако не бе успяла да овладее атаката му, щеше да издъхне в ръцете му.
	Не можеше да упрекне агентите на Тайните служби. Те бяха действали по повелята на дълга си. Дамата бе изляла гнева си не пред когото трябва. Може би така бе по-добре. Ако ръката й бе преварила агентите, щеше да прекара останалата част от живота си зад решетките. Смъртното наказание също не бе изключено в подобни случаи.
	Лутър седна на креслото. Краката не го слушаха. Опита да се отпусне. Време бе да се измъкне оттук. Трябваше да се окопити, за да може да бяга.
	Имаше върху какво да се замисли. Бе се превърнал в главен свидетел на едно потресаващо и долно престъпление. Богатството на жертвата предполагаше милиони, пръснати в издирване на виновника. Едва ли щяха да го търсят в Белия дом. Щяха да се насочат по други следи. Колкото и да бе предпазлив, Лутър не бе абсолютно защитен. Него си го биваше в занаята, но никога не бе въставал срещу сили от подобен мащаб.
	Прехвърли набързо предварителния си план за действие. Не успя да открие очевидни несъвършенства, но именно неочевидното можеше да се окаже фатално. Той преглътна тежко, раздвижи ръце и протегна крака, за да се успокои. Всяко нещо с времето си. Още не се бе измъкнал от имението. Дебнеха го всевъзможни опасности. Всичко можеше да се обърка в последния момент.
	Реши да постои още няколко минути. Броеше секундите наум. Представяше си как президентската свита се качва в лимузината. Сигурно щяха да изчакат отминаването на патрулната кола, за да не ги засече.
	Отвори внимателно чантата си, побрала повечето от предметите в малката стаичка. Почти беше забравил целта на посещението си. Колата му бе паркирана твърде далеч оттук. Благодари на Бога, че отказа цигарите преди няколко години. Щеше да използва докрай капацитета на белите си дробове. Колко агенти на Тайните служби се мотаеха наоколо? Поне четирима. Мътните да ги вземат!
	Огледалото бавно се извъртя и Лутър пристъпи в спалнята. Натисна бутона за дистанционно управление още веднъж и метна уреда към креслото. Вратата към тайника се затвори.
	Погледна към прозореца. Вече беше замислил бягството си през него. Носеше здраво трийсетметрово найлоново въже в раницата си.
	Заобиколи внимателно тялото. Бе запомнил добре разположението му. Позволи си да погледне към Кристи Съливан само веднъж. Никой не бе в състояние да я съживи. В този момент Лутър трябваше да опази собствения си живот.
	Стигна до нощното шкафче за няколко секунди. Опипа пода зад него.
	Пръстите му се вкопчиха в пластмасовото пликче. Чантата на Глория Ръсел се бе прекатурила при блъсването на президента в шкафчето. Пликчето с безценния нож се бе плъзнало незабелязано на пода.
	Лутър се увери, че острието е добре покрито, и мушна ножа в торбата. Прекрачи бързо до прозореца. Лимузината и микробусът още не бяха потеглили. Лош знак.
	Върна се за въжето, завърза го за крака на един масивен шкаф и го опъна до прозореца с изглед към задната част на къщата. Отвори прозореца, помоли се Богу и пусна въжето.
	То се изви като огромна змия върху тухления гръб на къщата.


	Глория Ръсел се загледа в масивната фасада на имението. Личеше, че собствениците не си знаят парите. Кристи Съливан не заслужаваше нито такова богатство, нито съответното положение в обществото. Беше се наместила в това гнезденце благодарение на пищните си гърди, изкусно разголения задник и непристойния си език, който действаше възбуждащо на стареца Уолтър Съливан. След шест месеца ще е преживял загубата й. Колелата на властта и финансовото му могъщество ще се завъртят отново на пълни обороти.
	Ръсел се сепна.
	Припряно отвори вратата на автомобила и видя протегнатата ръка на Колин. Той й подаде кожената чантичка, закупена за цели сто долара от Джорджтаун и придобила тази вечер далеч по-голяма ценност за притежателката си. Ръсел се отпусна на седалката и облекчено въздъхна. Усмихна се и почти се изчерви под погледа на Колин.
	Унесен отново в полудрямка, президентът не обърна никакво внимание на случката.
	Ръсел реши да надникне в чантата за всеки случай. Започна трескаво да рови из нея. Трудно се овладя да не изкрещи с все сила. Погледна ужасена младия агент срещу себе си. Ножа за писма го нямаше. Сигурно бе останал в спалнята.
	Колин се втурна към имението, а Бъртън хукна объркан по петите му.
	Лутър бе стигнал до средата на стената, когато ги чу да приближават.
	Оставаха му около три метра до земята.
	Агентите нахлуха в спалнята.
	Още два метра, и ще се е приземил.
	Охранителите на президента застинаха от изненада при вида на опънатото въже. Бъртън се спусна към него.
	Лутър преодоля оставащия половин метър със скок и хукна да бяга.
	Бъртън се закова до прозореца. Колин преобърна нощното шкафче, но не намери нищо. Приближи се до колегата си. Лутър бе изчезнал зад ъгъла. Бъртън понечи да се спусне по въжето, но Колин го възпря. Пътят, по който бяха дошли, щеше да се окаже по-бърз.
	Двамата изхвърчаха през вратата.


	Лутър нагази в царевичната нива. Нямаше време да прикрива следите си. Най-важната цел бе да отърве кожата. Не беше лесно да тича с тежката раница на гръб, но през последните месеци бе работил твърде усърдно, за да напусне имението с празни ръце.
	Прекоси нивата и се озова в най-опасната отсечка от маршрута си — стотината метра открит терен. Тъмното му облекло би трябвало да го прикрие добре, след като луната бе затулена от плътни, облаци и наоколо нямаше друго осветление. Лутър обаче знаеше, че човешкото око умело различава движещите се тела в мрака и здраво си плю на петите.
	Двамата агенти се спряга за миг пред микробуса. Варни изскочи отвътре и тримата хукнаха през полето.
	Ръсел ги наблюдаваше втрещена. Дори президентът се размърда, но се успокои бързо от думите на Ръсел и отново заспа.
	Колин и Бъртън си сложиха очилата за нощно виждане. Топлите предмети излъчваха червено, а тези с по-ниска температура — тъмнозелено.
	Агент Травис Варни — висок, набит и недостатъчно информиран — тичаше най-отпред. В колежа беше най-пъргавият бегач.
	Постъпи в Тайните служби преди три години като ерген, отдаден изцяло на професията си. За него Бъртън беше авторитетната фигура, заела мястото на баща му, убит във Виетнам. Сега тичаше по следите на някой, който бе сторил нещо лошо в къщата. Не му завиждаше, ако успееше да го догони.


	Лутър усети наближаващите преследвачи. Бяха се организирали по-бързо от очакваното. Първоначалната му преднина се бе поизгубила, но все щеше да му свърши работа. Агентите допуснаха голяма грешка, като не се възползваха от автомобилите си. Трябваше да се досетят, че е оставил превозното си средство наблизо. Кой би тръгнал на обир пеша! Лутър нямаше нищо против недосетливостта им. Тя би могла да му спаси живота.
	Той се спусна по една от преките пътечки между дърветата, открита при последния му оглед на мястото. Така спечели цяла минута. Шумно си поемаше въздух на пресекулки. Дрехите му се бяха превърнали в непоносим товар. Имаше чувството, че едва движи крака. Сякаш всичко бе някакъв детски кошмар.
	Най-сетне изскочи от гората и се озова пред автомобила си. Слава богу, че бе спрял на заден ход.

	* * *

	Бъртън и Колин видяха червеното движещо се петно на около стотина метра пред себе си. Беглецът тичаше с все сила. Ръцете им се спуснаха към кобурите. Знаеха, че оръжието им не е много точно на далечни разстояния, но нямаха време да измислят нещо по-добро.
	Изведнъж чуха шума от запалването на автомобил и се понесоха със скоростта на ураган.
	Варни бе все още отпред и леко вляво. Имаше по-добри възможности за стрелба, но едва ли щеше да се възползва от тях. Той не бе обучен да стреля по непознати, които са престанали да представляват заплаха за живота на президента. Нямаше как да знае, че не става въпрос за едното му биологично оцеляване, а за бъдещето на цяла институция, както и за надвисналата опасност над двама агенти, проявили неблагоразумието да изпълнят задълженията си.
	Бъртън не бе кой знае какъв бегач, но мисълта за грозящата ги беда го накара да ускори темпо. Колин се постара да го догони. Бе твърде късно. Автомобилът на непознатия изсвистя покрай тях. В следващия миг бе вече на около двеста метра напред.
	Бъртън коленичи в движение и се опита да насочи пистолета си. Успя да види единствено облака прах, вдигнат от колелата. Мигачите угаснаха. Настъпи непрогледен мрак.
	Бъртън се обърна към Колин, давайки си сметка за страшните последствия. Изправи се бавно и прибра пистолета. Свали очилата за нощно виждане. Колин направи същото. Втренчиха се един в друг.
	Бъртън си пое дълбоко въздух. Краката му трепереха от умора. Всичко бе свършено.
	Варни приближи до тях. Бъртън бе твърде изтощен, за да забележи завидната жилавост на младия си колега, който дори не се задъха след дългия бяг. Даде си дума, че ще се постарае да отърве поне Варни и Джонсън от последствията. Те не заслужаваха да пострадат.
	Двамата с Колин бяха обречени. Не биваше да се допускат повече жертви. Жал му бе за Колин, но не можеше да промени каквото и да било. Обзе го чувство на пълно отчаяние. В този миг Варни каза нещо, което му вдъхна искрица надежда:
	— Успях да запиша номера на колата.

	* * *

	— Къде е бил скрит, по дяволите? — оглеждаше спалнята Ръсел. — Да не би да е бил под леглото?
	Идеше й да унищожи с поглед Бъртън, който заяви категорично, че е направил щателна проверка на стаята, преди да я напуснат.
	Ето и отворения прозорец.
	— Имам чувството, че ни е наблюдавал през цялото време. Много добре е знаел кога сме излезли от къщата. — Огледа се тъй, сякаш очакваше да види една дузина подслушвачи около себе си. Погледът му се спря на огледалото, отмести се от него и после пак се върна на рамката.
	Реши да разучи по-подробно килима пред огледалото.
	Спомни си, че няколко пъти беше почистил това място с прахосмукачката. Въпреки това успя да различи ясни отпечатъци от стъпки. Преди не ги беше забелязал. Нахлузи ръкавици, изтича до огледалото и заопипва рамката. Извика на Колин да донесе инструменти. Ръсел съвсем се озадачи.
	Бъртън заби лост отстрани на рамката. Двамата с Колин се подпряха на него с цялата си тежест. Ключалката поддаде лесно. Тайникът бе защитен не толкова от заключващия механизъм, колкото от измамния си вид.
	Чу се проскърцване, щракване и вратата се завъртя.
	Бъртън се провря в скривалището заедно с Колин. Включиха монтираното осветление и се огледаха.
	Ръсел надникна. Веднага забеляза креслото. Погледът й случайно попадна на огледалната страна на вратата. Завеждащата президентската канцелария застина от ужас. Креслото гледаше право към леглото, където само допреди час тя и… Разтърка слепоочия. Прониза я непоносима болка.
	Прозрачно огледало.
	Извърна се към Бъртън, който се бе втренчил в огледалото през рамото й. Думите му, че някой ги е наблюдавал, се бяха оказали пророчески.
	Той погледна безпомощно към Ръсел и каза:
	— Трябва да е бил тук през цялото време. Представяте ли си?! Ах, мамка му! — Огледа празните рафтове. — Май е отнесъл доста неща със себе си — пари, бижута…
	— Хич не ме интересува какво е отнесъл! — кресна Ръсел и посочи огледалото. — Този тип е видял и чул всичко, което стана тази вечер, а вие го оставихте да офейка.
	— Записахме номера на колата му — опита се Колин да заслужи още една усмивка, но не му провървя.
	— Много важно! Да не мислите, че ще ни чака на ъгъла!
	Ръсел седна на леглото. Главата й щеше да се пръсне. Ако крадецът се е намирал в това помещение, той наистина е видял всичко. Ситуацията, която до този момент изглеждаше неприятна, но напълно контролируема, се бе превърнала в нелепа, неуправляема заплаха. Думите, с които я бе посрещнал Колин, потвърждаваха печалния извод.
	Кучият син от тайника бе отмъкнал ножа за писма! Ножът с отпечатъци от пръсти и кървави петна щеше да попадне право в Белия дом!
	Погледна огледалото, а после и леглото, където бе прекарала няколко блажени минути върху президента. Инстинктивно пристегна жакета си. Догади й се. Подпря се на колоната до себе си.
	Колин излезе от тайника.
	— Мис Ръсел, не забравяйте, че той също е извършил престъпление. Едва ли би се предал сам на ченгетата.
	Ръсел трудно овладя пристъпа на гадене.
	— Не е необходимо да се предаде. Не си ли чувал за изобретението, наречено „телефон“? Обзалагам се, че вече набира номера на „Вашингтон Поуст“. После ще почурулика на таблоидите, а към края на седмицата ще даде интервю за телевизията от някой екзотичен остров. Следва написването на книга и продуцирането на филм. Ама че гадория!
	Ръсел си представи пакета, пътуващ към редакцията на „Вашингтон Поуст“, сградата на ФБР, министъра на правосъдието или кабинета на малцинствените групи в Сената — все места, способни да нанесат огромна политическа вреда. Да не говорим за наказателните последствия!
	Пакетът с ножа ще се придружава от кратка бележка, приканваща получателите да сравнят отпечатъците от пръсти и кръв по ножа с тези на президента. Предложението ще звучи абсурдно, но ще бъде прието напълно сериозно. Как ще се откажат от подобна възможност! Отпечатъците на президента и бездруго вече бяха картотекирани. Ще установят сходство и на кръвната картина. Ще намерят трупа на Кристи, ще направят връзка между събитията и ще отприщят потока от въпроси.
	И тя, и охраната щяха да заплатят с живота си. Заради гадния мошеник, който ги е наблюдавал през цялото време! Едва ли е очаквал, че тази вечер ще направи най-големия удар в живота си. Ставаше въпрос не за някой и друг долар, а за свалянето на един президент! Колко души имат този късмет! В сравнение с подобна сензация скандалът „Уотъргейт“ бе детинска закачка.
	Ръсел едва стигна до банята. Бъртън хвърли един поглед към трупа и вдигна очи към Колин. Не си казаха нищо. Сърцата им биеха учестено. Ясната оценка на възможните последствия от случилото се правеха думите излишни. По липса на по-добро занимание се заеха с почистването на стаята. В този момент Ръсел повръщаше. След един час от тях нямаше и следа.


	Вратата се притвори тихо зад него.
	Лутър прецени, че разполага с не повече от ден-два. Въпреки евентуалния риск светна лампата и огледа дневната си.
	Животът му бе излязъл от обичайното си, що-годе нормално русло и бе приел неочакван, ужасяващ обрат.
	Свали раницата от гърба си, загаси лампата и се приближи до прозореца.
	Нищо обезпокояващо. Тишина и спокойствие. Бягството от имението се бе оказало преживяване, по-страховито и от дузина разярени севернокорейци. Ръцете му още трепереха. По целия път обратно бе имал чувството, че всяка насрещна кола насочва фаровете си право в лицето му, за да измъкне страшната тайна от него. На два пъти се размина с полицейски автомобили и дъхът му спря.
	Бе оставил откраднатата кола на паркинга за конфискувани превозни средства, откъдето я бе „наел“ по-рано тази вечер. Регистрационният й номер нямаше да насочи разследването към него, но все щеше да се намери някоя издайническа улика.
	Беше почти убеден, че преследвачите му не знаят как изглежда. Най-много да могат да опишат телосложението му. Възрастта, чертите на лицето и расовата му принадлежност все още бяха загадка за тях. Като се има предвид бързината, с която им се изскубна, би могло да се очаква, че ще го опишат като млад мъж. Имаше само един изход. Лутър го бе обмислил на път за вкъщи. Опакова в двете чанти каквото можа да побере от живота си през последните трийсет години и реши да напусне завинаги дома си.
	Утре ще изтегли всички пари от банковите си сметки. Така ще успее да покрие разходите по бягството. През дългия си живот се бе сблъсквал с доста опасности, но изборът да въстане срещу президента на Съединените щати или да потъне в дълбока неизвестност бе решен от само себе си.
	Плячката от тази нощ бе скрита на сигурно място. Да работи в продължение на три месеца за възнаграждение, което за малко да му коства живота! Заключи вратата на апартамента си и се изгуби в тъмната нощ.


>	4

	В седем часа сутринта позлатените врати на асансьора се разтвориха и Джак пристъпи в изящно декорираната просторна приемна на „Патън, Шоу и Лорд“.
	Лусинда още не беше дошла, така че край масивното бюро от тиково дърво, тежащо половин тон (по двайсет долара килото) нямаше жива душа.
	Джак тръгна по широките коридори, осветени от мекото сияние на аплици в неокласически стил, зави надясно, после свърна вляво и се озова пред солидната дъбова врата на кабинета си. Градът се будеше за поредния си делник. Телефоните в сградата звъняха все по-настойчиво.
	Империята „Патън, Шоу и Лорд“ се разпростираше на площ от десет хиляди квадратни метра — сграда на шест етажа, разположена в един от най-хубавите квартали на търговския център. В нея се помещаваха над двеста високо платени адвокати, двуетажна библиотека, съвършено оборудвана спортна зала, сауна, мъжки и дамски съблекални и душове, десет заседателни зали, обслужващ персонал от неколкостотин човека и — най-важното от всичко — списък на клиенти, който будеше завист у всяка уважаваща себе си фирма със същия предмет на дейност в страната.
	Тази фирма бе преживяла тежката криза в края на осемдесетте години и бе успяла да се съживи със затихването на рецесията. За разлика от предишните си конкуренти, които се бяха смалили по време на кризата, „Патън, Шоу и Лорд“ се бе развихрила с пълна пара. Сега тя можеше да си позволи да наеме най-добрите адвокати във всяка сфера на правото (или поне в тези сфери, които плащаха най-щедро). Много от служителите й бяха примамени от други водещи фирми чрез по-високи заплати и обещанието, че няма да се жалят средства за разгръщането на нови делови начинания.
	Тримата старши съдружници заемаха ключови постове в правителствената администрация. Фирмата ги бе наградила с по една последна заплата от около два милиона долара, за да им подскаже, че са добре дошли, след като приключат с правителствените си задължения. Такива високопоставени личности биха осигурили приход на стойност десетки милиони от бъдещи правни сделки.
	Неписаното, но стриктно спазвано правило на фирмата бе да работи единствено с клиенти, чиито поръчки не падат по-долу от сто хиляди долара. Услуги, които биха стрували по-малко, се смятаха за чиста загуба на време. Оказа се, че правилото работи безотказно. Фирмата процъфтяваше. Клиентите нямаха нищо против да заплатят за привилегията да ползват най-добрите правни услуги в столицата.
	Правилото бе нарушено само веднъж. По ирония на съдбата компромисът бе направен за единствения клиент на Джак, ако не се брои самият Болдуин. Джак бе решил да изпитва правилото все по-често. Нямаше нищо против да се придържа към установените порядки, стига да се убеди сам в правотата им. Даваше си сметка, че първоначалните му победи ще бъдат съвсем скромни, но това не го притесняваше особено.
	Джак седна зад бюрото си, постави до себе си чашата с кафе и хвърли един поглед на „Вашингтон Поуст“. „Патън, Шоу и Лорд“ разполагаха с пет кухни и три домакинки на пълен работен ден, снабдени с лични компютри. Консумацията на кафе стигаше до петстотин кани дневно, но Джак предпочиташе да си купува ободряващата напитка от близкото магазинче, защото не можеше да понася прескъпата вносна течност, която му сервираха тук. Беше някакъв блудкаж с вкус на водорасли.
	Той се облегна назад и огледа кабинета си. Според стандартите на големите фирми размерите на помещението (трийсетина квадрата) бяха прилични за един младши член на колегия. Да не говорим за хубавата гледка към Кънетикът Авеню.
	Като обществен защитник Джак бе делил кабинет с още един свой колега. Помнеше добре тъмната кутийка без прозорец и огромния плакат с изглед от Хавайските острови, който бе окачил през една отвратително мразовита сутрин. Но кафето там бе по-свястно.
	Станеше ли съдружник, щяха да го преместят в двойно по-голям кабинет. Едва ли трябваше да чака дълго. Тлъстата сметка на Болдуин щеше да го направи четвъртия човек във фирмата. Останалите трима съдружници бяха по на петдесет-шейсет години и се интересуваха далеч по-живо от бъдещите си занимания с голф, отколкото от интериора на един кабинет. Джак погледна часовника си. Време бе да се залавя за работа.
	Обикновено идваше на работа сред първите, но съвсем скоро сградата щеше да зажужи като пчелин. Заплатите в „Патън, Шоу и Лорд“ бяха като в най-големите нюйоркски фирми, но многото пари изискваха и многочасов труд. Клиентите бяха все огромни компании със също толкова огромни претенции. Една случайна грешка можеше да доведе до загуба на договор за четири милиарда долара или до банкрута на цял град.
	Служителите и младшите адвокати до един имаха някакъв стомашен проблем. Около една четвърт от тях се подлагаха на всевъзможни лечения. Джак наблюдаваше всекидневно бледите лица и отпуснатите тела, които сновяха по излъсканите коридори на фирмата, приведени под тежестта на поредната херкулесовска правна задача. Това бе отплатата за привилегията да се наредят сред петте процента най-високо заплатени професионалисти в страната.
	Джак бе единственият служител, който нямаше нужда да се състезава за съдружничество. Бе постъпил на работа в „Патън, Шоу и Лорд“ преди една година като младши специалист в областта на корпоративното право, но вече се радваше на уважението на най-опитните и високопоставени служители във фирмата.
	Друг на негово място би се почувствал виновен или гузен, но Джак нямаше време за подобни сантименталности, защото бе достатъчно объркан в личния си живот.
	Той, лапна последната миниатюрна поничка, наведе се напред и разтвори папката пред себе си. Работата в една фирма е често пъти монотонна. Задълженията на Джак не бяха кой знае колко интересни. В рамките на един работен ден от него се очакваше да оформя договори за наем, да подготвя регистрацията на дружества с ограничена отговорност, да съставя проекти за споразумения и документи за назначение на работа… Нищо чудно, че прекарваше все повече време в кабинета си. Бързо овладяваше занаята. Това бе единственият начин да се задържи във фирмата. Уменията, придобити в съдебните зали, тук не му бяха от полза.
	Фирмата рядко се занимаваше със съдебни дела. Предпочитанията й бяха насочени към по-доходното и безпроблемно корпоративно и данъчно обслужване. Стигнеше ли се до съдебен процес, фирмата си подбираше елитни компании, които на свой ред ползваха услугите на „Патън, Шоу и Лорд“ в непроцесуалното право. Засега този вариант се бе оказал удачен.
	До обедната си почивка Джак успя да прехвърли две купчини документация, да издиктува три окончателно уточнени списъка и няколко писма и да проведе четири телефонни разговора с Дженифър, която държеше да му напомни за приема в Белия дом, на който бяха канени довечера.
	Някаква организация бе избрала баща й за бизнесмен на годината. Фактът, че подобно събитие бе превърнато в мероприятие на Белия дом, показваше недвусмисления интерес на президента към едрия бизнес. Джак се утешаваше с мисълта, че ще види известния държавник отблизо. Едва ли щеше да се срещне с него очи в очи, но знае ли човек…
	— Имаш ли една минутка? — подаде оплешивяващото си теме Бари Алвис. Той беше старши адвокат във фирмата, което означаваше, че вече на три пъти бяха прескачали реда му за съдружничество и перспективите да се изкачи на следващото стъпало не бяха кой знае колко големи. Всяка друга фирма би се гордяла с такъв трудолюбив и надарен служител като него. За съжаление обаче уменията му да заобикаля закона и да привлича клиенти бяха почти нулеви. Бари печелеше по сто и трийсет хиляди на година, като успяваше да си докара и премия от още двайсет хиляди. Съпругата му не работеше, децата му посещаваха частни колежи, а той самият караше „Биймър“ последен модел и нямаше от какво да се оплаче, като се има предвид, че никой не очакваше от него да развие бизнеса.
	Един толкова опитен адвокат с десетгодишен усилен и висококвалифициран труд зад гърба си би възненавидял някой като Джак Греъм. Такава бе и самата истина.
	Джак му помаха да влезе. Знаеше, че Алвис не го обича, и не беше трудно да предположи защо, така че бе решил да не обръща внимание на това. Не си струваше да си навлича неприятности, които да попречат на бъдещата му кариера.
	— Джак, трябва да задвижим сливането на Бишъп.
	Джак изгледа колегата си с недоумение. Смяташе, че тази изключително неприятна сделка е умряла отдавна. Извади бележника си. Ръцете му потрепнаха нервно.
	— Мислех, че Реймънд Бишъп няма желание да се съвкупява с ТСС.
	Алвис седна, постави дебела папка на бюрото на Джак и се приведе напред.
	— Сделките никога не умират. Преследват те като призраци от миналото. Утре следобед трябва да си готов със забележките по втората партида финансова документация.
	Джак щеше да изпусне писалката си.
	— Та тук става дума за четиринайсет споразумения и документация над петстотин страници! Кога разбра за тази работа, Бари?
	— Става дума за петнайсет споразумения или шестстотин и трийсет гъсто изписани страници, без да се брои илюстративният материал. Това е положението, Джак. „Патън, Шоу и Лорд“ ще оценят старанието ти. Пожелавам ти приятни мигове с президента довечера. Поздрави мис Болдуин от мен.
	Алвис излезе от стаята.
	Джак погледна новата купчина и потърка слепоочията си. Така и не узна кога е станало известно, че делото се подновява. Едва ли е било тази сутрин. Ама че тъпо копеле бе този Бари!
	Погледна часовника си и позвъни на секретарката. Отложи ангажиментите си за втората половина от деня. Грабна тежката папка и се упъти към Девета конферентна — най-малката и усамотена зала във фирмата. Надяваше се, че именно там ще остане на спокойствие. Ще бъхти шест часа, ще иде на приема, после ще се върне тук и ще работи цяла нощ. На сутринта ще си вземе душ и ще се избръсне. Ще завърши забележките и ще ги остави на бюрото на Алвис в три или най-късно в четири следобед. Ама че гад!
	На шестото споразумение изяде последния чипс, допи колата, нахлузи сакото си и се спусна тичешком по стълбите, за да стигне до фоайето десет етажа по-долу.
	Таксито го свали пред апартамента му. Огледа се и изстина.
	Ягуарът бе спрял пред блока му, което означаваше, че бъдещата му съпруга го чака горе. Сигурно се е ядосала, че закъснява. Иначе не би дошла до жилището му. Тя пристъпваше неговия праг само когато искаше да му натрие носа за нещо.
	Джак стрелна с поглед ръчния си часовник. Беше позакъснял, но имаше достатъчно време, за да се приготви. Отключи вратата на апартамента и потърка бузата си. Дали ще му се размине бръсненето? Годеницата му седеше на дивана. Беше си направила труда да го покрие с чаршаф. Джак си помисли за кой ли път, че е ослепително красива. Истинска благородничка (каквото и да значи това в наши дни)! Дженифър се изправи и го погледна, без да се усмихва.
	— Закъсняваш.
	— Знаеш, че не зависи от мен кога да си тръгна.
	— Това не е извинение. Аз също ходя на работа.
	— Да, но разликата е там, че шефът ти носи същата фамилия и се върти около изящното малко пръстче на дъщеря си.
	— Мама и татко вече тръгнаха. Лимузината ще ни чака долу след двайсет минути.
	— Имаме предостатъчно време. — Джак се съблече и застана под душа. След малко дръпна встрани найлоновата завеса и се провикна: — Джен, би ли ми подала синьото двуредно сако?
	Тя влезе в банята и се огледа с неприкрито отвращение.
	— В поканата пишеше „смокинг“.
	— Напротив, пишеше, че не е задължителен — поправи я Джак и потърка очи, за да отмие сапуна.
	— Недей така, Джак. Отиваме в Белия дом все пак! При президента!
	— Мисля да упражня правото си на избор и да пренебрегна смокинга. Освен това, нямам такъв. — Ухили се насреща й и дръпна завесата.
	— Нали обеща да си купиш?
	— Забравих. Хайде, Джен, не ставай дребнава. Кой го интересува как съм облечен!
	— Така ли, Джак Греъм? Помолих те за едно съвсем дребно нещо, а ти пак не го направи. Много ти благодаря.
	— Ей, богу, знаеш ли колко струва един смокинг? — Сапунът дразнеше очите му. Сети се за Бари Алвис и предстоящата безсънна нощ, за която още не бе съобщил нито на Дженифър, нито на баща й. — Да не говорим, че едва ли ще ми потрябва повече от веднъж годишно! — добави той все по-гневно.
	— Когато се оженим, ще посещаваме доста места, където не можеш без смокинг, така че подобна инвестиция не е безсмислена.
	— Предпочитам да похарча тези пари за бейзболни мачове, да речем — провикна се Джак и подаде глава, за да покаже, че се шегува. Дженифър бе излязла от банята.
	Той подсуши косата си с хавлиена кърпа, която после нави около кръста си, и се запъти към тясната спалня. На леглото бе проснат нов-новеничък смокинг. Дженифър застана усмихната на вратата на спалнята.
	— Подарък от „Болдуин Ентърпрайзис“. На „Армани“ е. Много ще ти отива.
	— Откъде ми знаеш мярката?
	— Че иска ли питане — ти си точно петдесет и втора! С това тяло можеш да бъдеш манекен! Личният манекен на Дженифър Болдуин! — Тя обви напарфюмираните си ръце около раменете му и се притисна до гърба му. Джак усети внушителния й бюст и прокле липсата на време да се възползва от момента. Поне веднъж да се бяха любили далеч от онези стенописи с колесници и херувимчета! Може би нещата щяха да потръгнат…
	Той погледна с копнеж тясното неоправено легло. На всичкото отгоре трябваше да работи цяла нощ. Дяволите да го вземат този Бари Алвис, както и нерешителния Реймънд Бишъп!
	Защо ли при всяка среща с Дженифър си казваше, че нещата между тях биха могли да се наредят по-добре? Защо все се надяваше, че или тя, или той ще се променят достатъчно, за да намерят общ език на неутрална територия? Тази жена бе невероятно красива. Нямаше едно нещо, което да не е в нейна полза, а той пак не можеше да се успокои. Какво му ставаше?


	Лимузината се придвижваше с лекота в поразредения поток от коли. Най-натовареният час бе отминал. В делничен ден центърът на Вашингтон обикновено опустяваше след седем.
	Джак погледна годеницата си. Тънкото палтенце с баснословна цена се разтваряше точно над дълбокото деколте. Чертите на лицето й бяха съвършени. Имаше гладка кожа и прекрасна усмивка. Гъстата й кестенява коса бе вдигната на висок кок, макар че обикновено я носеше пусната. Изглеждаше като онези топ манекенки, за които се говори на малко име.
	Той се намести по-близо до нея. Тя му се усмихна, провери дали гримът й не се е размазал и го погали по ръката.
	Джак плъзна длан по бедрото й, повдигайки леко роклята. Тя го отблъсна.
	— По-късно, а?
	Джак се усмихна в отговор и промърмори, че по-късно може да го боли главата. Дженифър се изсмя, а той се сети, че тази нощ не бива да си позволява никакво „по-късно“.
	Отпусна се на меката седалка и се втренчи в гледката през прозореца. Никога не беше влизал в Белия дом. Дженифър беше ходила там вече два пъти. Сигурно затова не се вълнуваше. Той намести папийонката си и приглади коса. Влизаха в алеята към паркинга.
	Охраната на Белия дом направи старателната си рутинна проверка. Както обикновено, Дженифър привлече и мъжките, и женските погледи наоколо. Когато се наведе, за да оправи токчето на обувката си, гърдите й буквално щяха да се изсипят от роклята за пет хиляди долара. Служителите от мъжки пол се зарадваха особено много на тази гледка. Към Джак се отправиха обичайните завистливи погледи. Двамата влязоха в сградата и представиха гравираните си покани на сержант от Флота, който ги съпроводи по коридора към стълбите за Източния салон.

	* * *

	— По дяволите! — изохка президентът. Беше се навел да вземе екземпляр от речта си за тази вечер и болката го прободе чак до рамото. — Май е засегнато сухожилие, Глория.
	Глория Ръсел седеше на едно от широките плюшени кресла, с които съпругата на президента бе обзавела Овалния кабинет.
	Първата дама имаше добър вкус ако не друго. Беше с приятна външност, макар да не блестеше с интелект. Не уронваше авторитета на президента и стоеше добре до него по време на предизборни кампании.
	Потеклото й беше завидно — фамилия със стари пари и стари връзки. Семейната обвързаност с представители на влиятелните, заможни консерватори не бе навредила на президентските отношения с либералите, тъй като с присъщия си чар Алън Ричмънд умееше да печели всички на своя страна и да постига консенсус. Привлекателната му външност също бе силен коз, макар и никой да не би го признал открито. Красноречието му бе завидно.
	Един преуспяващ президент трябваше да си играе със словото.
	— Май ще трябва да ме види лекар — рече навъсено президентът.
	— Виж какво, Алън, не ми е много ясно как ще обясниш на пресата прободната си рана.
	— Нали има лекарска тайна!
	Ръсел въздъхна с досада. Ама че глупак!
	— Алън, всичко, свързано с теб, става обществено достояние.
	— Чак пък всичко!
	— Ще видим как ще се наредят нещата. Неприятностите ни не са приключили.
	Ръсел бе изпушила три кутии цигари и бе погълнала две кани кафе за един ден. Знаеше, че във всеки един миг цялата й кариера може да се сгромоляса. Представяше си полицаите, застанали пред вратата. Едва успяваше да се овладее да не хукне с писъци из стаята. От време на време я обливаха горещи вълни. В такива мигове стисваше зъби и сграбчваше облегалката на стола. Мисълта за пълното падение не я напускаше.
	Президентът прегледа набързо речта си и запомни известна част, а останалото щеше да импровизира. Паметта му беше феноменална. Досега се бе възползвал отлично от това свое качество.
	— Нали за това съм те назначил, Глория? Очаквам да поемеш нещата в свои ръце — погледна към нея той.
	Глория се сепна. Стори й се, че намеква за случилото се между тях през изминалата нощ. Тялото й се скова за миг, но бързо се отпусна. Невъзможно бе да си спомня. Как само се молеше в колата! Какво ли не може да направи една бутилка „Джак Даниълс“…
	— Разбира се, Алън, но това не означава, че не трябва да набележим някои важни стъпки. Хубаво ще е да разработим различни варианти, които да използваме в зависимост от ситуацията.
	— Няма как да отложа всичките си ангажименти. Пък и онзи не може да предприеме нищо.
	— Не бъди толкова сигурен — поклати глава Ръсел.
	— Помисли малко! За да каже, че е бил там, трябва да признае, че е нахлул с взлом. Да не би да се появи по телевизията, за да признае вината си! Нали веднага ще го тикнат зад решетките! — Президентът тръсна глава. — Няма страшно. Не може да ми навреди, Глория. За нищо на света.
	Бяха разработили първоначалната си стратегия още в лимузината, докато пътуваха към града. Решиха, че ще отрекат абсолютно всичко. Ще оставят обвинението да се провали поради абсурда, заложен в него. Никой не можеше да отрече, че цялата случка звучи невероятно, макар и да бе съвсем истинска. Белият дом щеше да прояви съчувствие към бедния, психически неуравновесен престъпник и неговото посрамено семейство.
	Имаше и друга възможност за действие, която Ръсел още не бе обсъдила с президента. В главата й се въртеше далеч по-правдоподобен сценарий, който би позволил оставането й на същия пост.
	— Случвали са се и по-необичайни неща — вдигна поглед Ръсел към президента.
	— Всичко беше добре почистено, нали? Не могат да открият никакви следи освен самия труп — рече нервно той.
	— Така е — прехапа устни Ръсел. Президентът не знаеше, че ножът за писма с кървавите петна по него е останал у свидетеля.
	Тя се изправи и закрачи из стаята.
	— Не съм много сигурна дали няма следи от сексуален контакт, но дори и да има, едва ли биха се сетили да ги насочат към теб.
	— О, божичко, та аз дори не си спомням дали стигнахме дотам. Май че да.
	Ръсел не можа да сдържи усмивката си.
	Президентът се обърна и я изгледа подозрително.
	— А Бъртън и Колин?
	— Какво имаш предвид?
	— Поговори ли с тях? — Беше явно за какво намеква.
	— Те имат интерес да си държат езика зад зъбите. Също като теб, Алън.
	— Като нас, Глория, като нас. — Той оправи вратовръзката си пред огледалото. — Разполагаме ли с някаква информация за онзи воайор?
	— Още не. В момента проверяват номера на колата.
	— Кога ще открият трупа според теб?
	— Като се има предвид жегата, надявам се да е скоро.
	— Ама че идиотщина!
	— Първо ще открият, че е изчезнала. Ще започнат да я търсят и ще се обадят на съпруга й. После ще посетят имението. Едва ли ще са им необходими повече от ден-два.
	— И тогава ще започне полицейското разследване.
	— Не можем да го спрем.
	— Трябва да го следиш отблизо. — По челото на президента се изписа притеснение. Умът му прехвърляше най-различни сценарии.
	— Без да будя подозрения обаче.
	— Винаги можеш да използваш претекста, че си загрижена за близкия ми приятел и политически съюзник Уолтър Съливан. Естествено е да проявя личен интерес към случая. Обмисли добре ходовете си, Глория. Нали затова ти плащам!
	_Близък приятел, а се чукаше с жена му!_ — рече си наум Глория.
	— Вече бях обмислила подобен вариант, Алън.
	Тя запали цигара и бавно издиша дима. Стана й хубаво. Трябва да мисли с един ход пред президента. Незначителната преднина ще я подсигури чудесно. Няма да е лесно. Той бе доста проницателен, но и твърде арогантен. Арогантните хора често надценяват възможностите си и смятат останалите за глупаци.
	— Надявам се, че никой не е знаел за срещата ви.
	— Мисля, че можем да се доверим на дискретността й, Глория. На Кристи много не й сечеше пипето, но си знаеше добре интереса — намигна президентът. — Ако съпругът й надушеше за връзката, тя щеше да загуби автоматично осем милиона долара. Нищо, че е спала с президента.
	Ръсел се сети за странните воайорски наклонности на Уолтър Съливан и за креслото зад огледалото, но си замълча. Знае ли човек каква би била реакцията му в този случай! Слава богу, че зад вратата не се бе спотаил самият Съливан.
	— Бях те предупредила, че някой ден лудориите ти ще ни излязат през носа.
	Ричмънд я погледна разочаровано.
	— Да не мислиш, че съм първият президент, който си го позволява между другото? Ама че си наивница, Глория. За разлика от предшествениците си, аз поне умея да го пазя в тайна. Поел съм и отговорностите, и сладостите на поста си. Ясно ли е?
	— Напълно, господин президент — потърка нервно шията си Ръсел.
	— С други думи, съществува само онзи крадец, който и бездруго не може да ни навреди.
	— Един човек е напълно достатъчен, за да срине пясъчния замък.
	— Ами! Не забравяй, че този замък е доста добре населен.
	— Не го забравям, шефе.
	Заместничката на Ръсел почука на вратата и подаде глава.
	— Разполагате с пет минути, сър.
	Президентът кимна и я отпрати.
	— Ама че неподходящ момент за прием!
	— Рансъм Болдуин вложи значителни суми в кампанията ти. Приятелите му сториха същото.
	— Няма нужда да ми обясняваш правилата на реванширането в политиката, мила.
	Ръсел се изправи и го приближи. Хвана го за здравата ръка и вдигна поглед към лицето му. Не можеше да откъсне очи от миниатюрния белег на лявата буза (спомен от шрапнел по време на краткотрайната служба в американската армия към края на Виетнамската война). Дамското съсловие в политиката бе стигнало до извода, че този белег само подсилва чара на президента.
	— Алън, готова съм на всичко, за да защитя интересите ти. Обещавам, че ще се измъкнеш невредим от тази каша, но държа да получа съдействието ти. Ние сме страхотен екип, Алън. Никой не може да ни победи, ако се държим един за друг.
	Президентът се взря в лицето й и я възнагради с усмивката, която често излизаше по заглавните страници на вестниците. Целуна я леко по бузата и я притисна към себе си. Тя се сгуши предано.
	— Обичам те, Глория. Ти си мъжко момиче — рече той и грабна речта си от бюрото. — Представлението започва. — Извърна се и излезе от стаята. Ръсел постоя няколко мига, загледана във вратата. После потърка бузата си и го последва.


	Джак оглеждаше фрапантно официалните гости в огромната Източна зала. Забеляза някои от най-влиятелните мъже и жени в Щатите. Наоколо се завързваха важни познанства, докато той зяпаше глуповато. Мерна годеницата си в другия край на залата, увлечена в разговор с някакъв конгресмен от западните щати. Сто на сто обясняваше нуждата на „Болдуин Ентърпрайзис“ от добра законова база по отношение на поземлената собственост в речните басейни.
	Дженифър използваше голяма част от времето си за установяване на контакти с влиятелни хора на всички нива. Общуваше и с управители на окръзи, и с председатели на комисии в Сената. Умееше да подхранва честолюбието и кесията на цялата кавалкада сановници, които биха потрябвали на „Болдуин Ентърпрайзис“ при следващата гигантска сделка. Удвояването на активите във фирмата на баща й за последните пет години се дължеше до голяма степен на отличните й способности в тази област. Кой ли мъж би могъл да й устои!
	Рансъм Болдуин — същински исполин с баритонов глас и гъста бяла коса — обикаляше навред, стискаше ръцете на политиците, които вече бе купил, и правеше мили очи на малцината, които още не притежаваше!
	За щастие, самата церемония по награждаването бе кратичка. Джак погледна часовника си. Чакаше го работа. На идване обаче Дженифър бе споменала предстоящото тържество за близки приятели в хотел „Уилард“ от единайсет часа. Ама че дяволски късмет!
	Реши, че е крайно време да обясни на Дженифър защо му се налага да тръгне по-рано. В този момент президентът се насочи към нея и се здрависа с баща й. Тримата тръгнаха към Джак.
	Той остави питието и прочисти гърло, за да не прозвучи съвсем смешно, когато промърмори някоя и друга дежурна реплика. Дженифър и баща й разговаряха с президента като със стар семеен приятел. Смееха се, бърбореха непринудено и от време на време се побутваха, сякаш се закачат с братовчеда Нед, цъфнал от Оклахома. Само че това не беше смотаният Нед, а самият президент на Щатите, ей богу!
	— Значи вие сте щастливецът? — усмихна му се любезно президентът. Ръкуваха се. Беше висок колкото Джак и той се възхити на енергичността и свежестта, които президентът бе запазил дори на този пост.
	— Джак Греъм, господин президент. За мен е чест да се запознаем.
	— Имам чувството, че ви познавам, Джак. Дженифър ми е говорила толкова за вас. Повечето хубави неща — добави той с широка усмивка.
	— Джак е съдружник в „Патън, Шоу и Лорд“ — рече Дженифър, хванала президента под ръка. Погледна годеника си и се усмихна с дежурна любезност.
	— Още не съм станал съдружник, Джен.
	— Въпрос на време — избоботи Рансъм Болдуин. — С клиент като „Болдуин Ентърпрайзис“ можеш да се пазариш за цената си с всяка компания в тази страна. Не го забравяй. Не позволявай на Санди Лорд да те изиграе.
	— Вслушвайте се в съветите му, Джак. Това е гласът на опита и разума. — Президентът надигна чаша, но ръката му неволно се люшна. Дженифър загуби равновесие и пусна лакътя му.
	— Извинявай, Дженифър. Май съм прекалил с тениса. Тази ръка не ми дава мира. Е, Рансъм, радвам се, че си си намерил чудесно протеже.
	— Аа, няма да му е лесно да се пребори с дъщеря ми за империята. Защо пък Джени да не стане кралят, а Джак кралицата? И ние да дадем нещо за равноправието, а? — изсмя се гръмогласно Рансъм.
	Джак усети, че се изчервява от гняв.
	— Аз съм просто адвокат, Рансъм. Не съм си поставил за цел да търся празен престол. Животът може да предложи и по-голямо разнообразие.
	Взе в ръка питието си. Не искаше да се получи точно така. Почувства, че е започнал да се отбранява. Схруска едно парченце лед. Какви ли планове крои Рансъм Болдуин за бъдещия си зет? Какво ли му се върти в ума точно в този миг? Всъщност на Джак не му пукаше за това.
	Смехът на Рансъм секна и той се взря в Джак. Дженифър наклони глава, както правеше, когато иска да покаже, че годеникът й е казал нещо неподходящо (налагаше й се да го прави почти непрекъснато). Президентът изгледа и тримата, усмихна се и се извини. Отдалечи се към ъгъла, където бе застанала някаква жена.
	Джак го сподири с очи. Жената му бе позната от десетки телевизионни предавания — защитаваше президентската позиция по безброй въпроси. Тази вечер Глория Ръсел не изглеждаше особено щастлива, но при всичките тези световни кризи щастието вероятно я спохождаше твърде рядко. Такава й беше работата.
	Тъй или иначе, Джак бе успял да се запознае с президента, да се ръкува с него. Надяваше се ръката му да оздравее. Дръпна настрана Дженифър и изказа съжалението си, че не може да остане до по-късно. Това никак не я зарадва.
	— Дума да не става, Джак. Осъзнаваш ли колко важна е тази вечер за татко?
	— Разбери, че съм затънал до гуша в работа. Ясно ти е, че не мога да закъснея. Иначе ще ми отнемат от хонорара.
	— Глупости! Никой в тази фирма не може да ти налага такива условия. Още по-малко пък някакъв си сътрудник!
	— Няма значение, Джен. Позабавлявах се, баща ти получи наградата и сега е време да се залавям за работа. Алвис не е лош човек. Набрал ми е малко яд, но и на него му се спуква гьонът. На никого не е лесно.
	— Не е честно, Джак. Имах по-различни планове за тази вечер.
	— Службата ме зове, Джен. Ще минете и без мен, не се притеснявай. Ще се видим утре. А сега ще взема едно такси.
	— Татко ще бъде много разочарован.
	— Татко ти дори няма да разбере, че съм си тръгнал. Изпийте по едно и за мен. Не забравяй, че си ми обещала нещо за „по-късно“. Ще се постарая да удържиш обещанието си. Защо не се срещнем в моя апартамент за разнообразие?
	Тя му позволи да я целуне, но веднага щом го видя да излиза, се спусна разярена към баща си.


>	5

	Кейт Уитни паркира пред блока си и се затича по стълбището, натоварена с папки и хранителни продукти. Трябваше да изкачи четири етажа. В наема й влизаше и услугата асансьор, но не се споменаваше, че на нея може да се разчита постоянно.
	Облече набързо спортния си екип, провери съобщенията на телефонния секретар и отново хукна навън. Разгря стройните си крайници пред статуята на генерал Грант и започна редовния си крос.
	Насочи се на запад. Първо мина покрай Музея на въздухоплаването. После стигна до Смитсоновия музей, чиито кули, назъбени стени и архитектурни детайли от средновековна Италия напомняха по-скоро на имение на побъркан учен. Леките й ритмични стъпки я отведоха до средата на широката алея, където направи два кръга около паметника на Джордж Вашингтон.
	Дъхът й се ускори, а потта изби по тениската и памучната фланела с емблемата на Юридическия факултет в Джорджтаун. Двата края на алеята гъмжаха от хора. Ранната есен бе привлякла хора от цялата страна, които се изсипваха в столицата от самолети, автобуси и автомобили, решили да се разминат с летния наплив от туристи и прословутата вашингтонска жега.
	Кейт се дръпна встрани, за да не се сблъска със затичалото се насреща й дете, но попадна на друг бегач. Краката им се заплетоха и двамата се строполиха на тревата.
	— По дяволите! — Мъжът се претърколи на тревата и бързо скочи на крака. Кейт се заизправя, погледна човека, готова да се извини, но от изненада се отпусна на тревата. Проточиха се няколко дълги минути. Около тях сновяха цели фамилии туристи от Арканзас и Айова с фотоапарати и камери в ръце.
	— Здрасти, Кейт — подаде ръката си Джак, за да й помогне да се премести под една от оголелите вишни, ограждащи езерото. Мемориалът на Джеферсън се извисяваше величествено над спокойните води. Високият силует на третия президент на Щатите се виждаше ясно във вътрешността на ротондата.
	Глезенът на Кейт се поду. Тя свали чорапа и маратонката си, за да го разтърка.
	— Мислех си, че отдавна не ти остава време за тичане, Джак.
	Разгледа го: не се бяха появили нито бръчки, нито шкембенце, нито плешивини. За Джак Греъм времето бе спряло. Трябваше да признае, че изглежда великолепно. Почувства се остаряла и занемарена.
	Първо се прокле наум, че още не се е подстригала, а после се ядоса, задето се притеснява от това. По носа й се стече миниатюрна капчица пот. Обърса я с рязко движение.
	— Аз пък си мислех, че ти си тази, която няма време. Доколкото знам, прокурорите рядко се прибират от работа преди полунощ. Клинчиш, а?
	— Да — отвърна тя и потърка пак глезена си. Много я болеше. Джак забеляза това, наведе се и взе стъпалото й в ръце. Кейт се дръпна назад.
	— Не помниш ли, че за малко щях да започна да си изкарвам хляба с подобни умения? — изгледа я той въпросително. — А ти беше моята единствена и най-добра пациентка. Никога не съм виждал такива крехки глезени. А иначе изглеждаш много здрава и свежа.
	Кейт се отпусна. Остави го да масажира глезена и стъпалото й. Наистина ли я намираше свежа? Сбърчи чело. В края на краищата тя бе тази, която поиска да се разделят. И с основание. Дали наистина?
	— Чух, че си постъпил в „Патън, Шоу и Лорд“. Честито!
	— Чудо голямо! Всеки адвокат, завъртял честен бизнес за милиони, е добре дошъл при тях — усмихна се Джак.
	— Прочетох във вестниците и за годежа. Още веднъж честито!
	Джак мълчаливо пъхна стъпалото й в чорапа и маратонката. Вдигна поглед към нея.
	— Няма да можеш да тичаш ден-два, много е подуто. Колата ми е отсреща. Искаш ли да те закарам?
	— Ще си взема такси.
	— Нима имаш повече доверие на някакъв таксиметров шофьор? — престори се Джак на обиден. — Да не говорим, че фланелата ти няма джобове, където да сложи портмоне. Да не мислиш, че ще те возят безплатно! На добър час тогава.
	Кейт сведе поглед. Беше пъхнала ключа от апартамента в чорапа си. Джак вече беше забелязал издутината. Разбра колебанието й и се засмя. Кейт облиза долната си устна с крайчеца на езика. Джак помнеше добре този неин навик и макар да не я бе виждал с години, имаше чувството, че не са се разделяли нито за миг.
	Той се надигна.
	— Бих ти дал на заем, но и аз нямам нищичко в момента.
	Кейт се изправи, облегната на рамото му, за да не натоварва много глезена си.
	— Частната практика не е ли по-добре заплатена?
	— Не мога да се оплача, но хич ме няма да се оправям с парите. Ти го знаеш.
	Джак не лъжеше. В миналото бе поверявал паричния контрол на Кейт. (Не че тогава имаха кой знае какво за контролиране.)
	Двамата закуцукаха към колата — десетгодишното „Субару“.
	— Още ли не си се отървал от тая таратайка? — изуми се Кейт.
	— Че защо, след като има още живот в нея? Освен това е свързана с доста спомени. Виждаш ли го ей това петънце? То е от карамеловия сладолед, който изяде през осемдесет и шеста в нощта преди изпита ми по данъчно право. Не можеше да заспиш, а аз не можех да чета повече. Помниш ли? Тогава караше ти и направи един много рязък завой.
	— Спомняш си само лошите неща. Ако не се лъжа, тогава ти си изля млечния шейк на гърба ми, защото се оплаках от горещината.
	— Точно така беше.
	Двамата се разсмяха и се настаниха в колата.
	Кейт се взря в петънцето отблизо, а после огледа купето.
	Миналото я заливаше на огромни, тежки вълни. Обърна се към задната седалка и повдигна вежди. Ако колите можеха да говорят… Забеляза, че Джак я наблюдава внимателно. Изчерви се от смущение.
	Потеглиха на изток. Движението не бе много натоварено. Кейт се чувстваше леко притеснена, но не й беше неприятно. Все едно, че времето се бе върнало четири години назад и те бяха на една от редовните си обиколки за кафе, вестници или закуска на ъгъла на Шарлотсвил. Напомни си, че ситуацията се е променила коренно. Настоящето бе твърде различно от онова минало. Спусна бавно стъклото на прозореца.
	Джак често отместваше поглед от пътя към нея. Срещата им не бе случайна. Кейт бе започнала да прави тук сутрешните си кросове още щом дойдоха във Вашингтон. Тогава живееха в мъничкото апартаментче до Истърн Маркет.
	Тази сутрин Джак се събуди толкова отчаян, колкото не се бе чувствал, откакто Кейт го напусна преди четири години и седмица след раздялата им разбра, че тя няма да се върне. Сега, когато сватбата се задаваше, реши, че трябва да се видят. Все му се струваше, че между тях не всичко е свършено. Даваше си сметка, че тя едва ли разсъждава по същия начин. Не можеше да се осмели да й остави съобщение по телефона, но поне можеше да я пресрещне на широката алея — сред всички туристи и обитателите на квартала. Речено — сторено.
	Бе тичал близо един час, докато попадне на познатото лице. Забеляза я пет минути преди да се сблъскат. Сърцето му бе забило тъй ускорено, че щеше да изскочи от вълнение. Вярно е, че съвсем не искаше да се стигне до изкълчване на глезена й, но иначе щеше ли да я има до себе си в колата? Нали това бе причината да я откара до дома й!
	Кейт опъна косата си и я хвана на конска опашка с ластика, увит около китката й.
	— Как е новата ти работа?
	— Бомба. — Джак нямаше желание да обсъжда задълженията си. — Как е твоят старец?
	— Би трябвало да знаеш по-добре от мен. — Кейт пък не желаеше да говори за баща си.
	— Не съм го виждал от…
	— Имаш късмет тогава — каза тя и млъкна.
	Джак поклати глава. Не трябваше да споменава Лутър. Все се бе надявал, че бащата и дъщерята най-сетне са се сдобрили. Очевидно не бе настъпило никакво помирение.
	— Чувам големи хвалби за тебе.
	— Хайде де!
	— Говоря сериозно!
	— Откога така?
	— Хората порастват, Кейт.
	— Хората — да, но не и Джак Греъм.
	Джак зави надясно по Конститюшън и се насочи към Юниън Стейшън. Усети, че го е сторил, преди да попита за посоката.
	— Накъде да карам, Кейт?
	— О, извинявай, че не ти казах. Покрай Конгреса, пусни се по Мериленд и оттам наляво по Трета.
	— Харесваш ли квартала си?
	— За моя джоб бива. Ти сигурно живееш в Джорджтаун, в ония огромни къщи с помещения за прислугата.
	— Не съм се преместил — сви рамене Джак. — Още съм в апартамента.
	Кейт го изгледа изпитателно.
	— Какво правиш с огромната си заплата, Джак?
	— Купувам си каквото ми харесва. На мен много не ми трябва — отвърна той на погледа й. — Хм, какво ще кажеш за по един сладолед във фунийка, поръсен с карамел?
	— В тоя град го нямат, търсила съм.
	Джак направи обратен завой, ухили се на ядосаните шофьори наоколо и даде газ.
	— Явно, че не сте търсили достатъчно, уважаема прокурорке.


	След трийсет минути паркираха пред блока й. Джак заобиколи колата, за да й помогне да слезе. Глезенът продължаваше да се подува. Дояждаха карамеловия сладолед.
	— Ще те кача догоре.
	— Мога и сама.
	— Заради мен се изкълчи. Нека изкупя част от вината си.
	— Всичко е наред, Джак — рече тя.
	О, колко добре помнеше тази нейна реплика! Той се поусмихна и отстъпи назад. Кейт заизкачва бавно стълбите. Той тръгна към автомобила.
	— Джак? — спря го гласът й. — Благодаря за сладоледа.
	Той влезе в колата си и потегли. Така и не забеляза дребничкия старец, сврян сред дърветата до паркинга.
	Лутър изскочи от скривалището си и огледа блока.
	Бе променил външния си вид до неузнаваемост. Добре, че брадата му растеше бързо. Късо подстриганата му коса беше прибрана под шапчица. Слънчевите очила прикриваха очите му, а слабото му тяло бе увито в огромно палто.
	Надяваше се да види дъщеря си поне веднъж, преди да замине. Изненада се от компанията на Джак, но нямаше нищо против двамата да се съберат отново. Джак му харесваше.
	Сгуши се в палтото си. Вятърът се усилваше, а температурата бе спаднала под обичайната за сезона. Втренчи се в прозореца на Кейт.
	Апартамент номер четиринайсет. Беше успял да се промъкне вътре няколко пъти — без знанието на дъщеря си, разбира се. Стандартната ключалка на входната врата бе истинска играчка за него. Сигурно бе по-трудно да я отключиш с ключ. Имаше навика да сяда на креслото в хола и да зарейва поглед сред десетките предмети, запазили спомена и за добри времена, и за доста разочарования.
	Понякога затваряше очи, за да се наслади на различните ухания в стаята. Разпознаваше отлично ненатрапчивия аромат на парфюма й. Мебелите в дневната бяха солидни, обемисти и поизносени. Хладилникът бе почти винаги празен. Сърцето му се свиваше при вида на оскъдните, нездравословни количества храна. Иначе Кейт бе подредено момиче, но не се престараваше в чистенето.
	Телефонът звънеше непрекъснато. Понякога се вслушваше в съобщенията и си казваше, че дъщеря му не е избрала подходяща професия. Като престъпник си даваше сметка за хилядите истински негодници, разхождащи се на свобода. За съжаление бе твърде късно да препоръча друго поприще на единствената си дъщеря.
	Знаеше, че отношенията му с Кейт са малко странни, но се примиряваше с мисълта, че едва ли заслужава по-добро отношение. Спомни си своята жена. Нима получи някаква отплата за цялата си преданост и обич към него! Живя в страдания и беднотия. Най-сетне й дойде умът в главата да се разведе с него, но скоро след това почина. Лутър се запита за стотен път кое го накара да се върне към престъпния занаят. Сигурен бе, че не е нуждата от пари. Винаги бе живял скромно. По-голямата част от откраднатото бе раздадено, а не пропиляно. С избора си на занятие само подлуди от притеснение съпругата си и прогони дъщеря си. За стотен път не можа да намери отговор на въпроса си защо краде от добре подсигурените богаташи. Каза си, че сигурно иска просто да докаже способността си да го прави.
	Вдигна отново поглед към апартамента на дъщеря си. Не се бе оказал добър баща. Какво очакваше от нея тогава? И все пак, кръвта вода не става. Бе готов да се качи горе, стига тя да го поиска, но знаеше, че няма.
	Лутър тръгна забързан по улицата. Затича се, за да хване автобуса до метрото при Юниън Стейшън. Бе свикнал да разчита само на себе си. Животът на единак му се нравеше. Сега за първи път се почувства безкрайно самотен и му стана неприятно.
	Заваля дъжд. Лутър гледаше как водата се стича по задното стъкло на автобуса и размазва гледката. Прииска му се да се върне, но знаеше, че няма връщане.
	Обърна се, нахлупи шапка и издуха носа си. Вдигна вестника, захвърлен на седалката, и се зачете в заглавията. Чудеше се кога ще открият трупа на жертвата. Едва ли щеше да пропусне вестта. Смъртта на Кристи Съливан щеше да бъде сензация за целия град. Убийствата на богатите винаги бяха на първа страница. Бедняците можеха да се задоволят със ситните букви в криминалната хроника. Кристи Съливан щеше да заеме централното място на първа страница.
	Той пусна вестника на земята и се присви на седалката. Първо ще трябва да разговаря с адвокат, а после ще изчезне завинаги. Автобусът се клатеше ритмично. Лутър притвори очи, но не се предаде на съня. Пренесе се в хола на дъщеря си, но този път двамата бяха заедно.


>	6

	Лутър седна до кръглата масичка в оскъдно мебелирания кабинет. И тя, и столовете бяха стари и издраскани. Килимът бе захабен и доста зацапан. Единственият материал на бюрото освен собствената му папка бе кутийката с визитни картички. Той взе една от картичките на „Правни услуги Инк.“ и я завъртя с пръсти. Знаеше, че не е попаднал нито на най-реномираното, нито на най-доброто място в града. Фирмата се ръководеше от възпитаници на малки колежи без капка опит, които се хранеха главно с надежди за по-бляскава кариера. Така или иначе, годинките се нижеха една след друга, а те си оставаха само с мечтите за просторни кабинети, заможни клиенти и купища пари. Лутър и бездруго нямаше нужда от най-доброто в тази област. Трябваха му само бланки и дипломиран адвокат.
	— Всичко е наред, мистър Уитни — рече енергичният младок от отсрещната страна. Сто на сто бе убеден, че кариерата му няма да свърши дотук. Измореното, отпуснато лице на колегата му в другия край на стаята обаче вещаеше тъжен край на надеждите. — Това е адвокатът Джери Бърнс, другият свидетел по завещанието ви. Разполагаме с писмена клетвена декларация, така че няма да се наложи да ходим в съда. — В стаята влезе намръщена четирийсетгодишна жена с бележник и писалка. — Филис е нашият нотариус. Желаете ли да прочета на глас условията на завещанието ви?
	Джери Бърнс седеше зад бюрото си с ужасно отегчен вид. Зяпаше тавана и си представяше къде-къде по-приятни места. Той ръководеше фирмата, но се държеше тъй, сякаш по-скоро би чистил обора на някоя ферма в Средния запад. Бърнс се поизправи и изгледа младия си колега с презрение.
	— Вече ги прочетох — отговори Лутър.
	— Тогава да започваме — рече Бърнс.
	След петнайсет минути Лутър напусна сградата на „Правни услуги Инк.“, тикнал две оригинални копия от завещанието си в джоба на палтото.
	„Човек не може носа си да обърше без тия проклети адвокати! Няма как, след като те пишат законите. Всички останали са простосмъртни, хванати в капана.“ Сети се за Джак и се засмя. Джак не беше такъв. Той бе различен от останалите. Помисли си за Кейт и усмивката му застина. Кейт също не беше лоша. Нищо, че го мразеше.
	Спря пред фотографската будка, за да си купи полароид и филм. Така нямаше да се наложи снимките да се проявяват в студио. Върна се в хотела си. Само след един час беше направил десет снимки. Постави ги в папка и ги скри в дъното на раницата си.
	Седна и се загледа през прозореца. Размърда се след около час, колкото да се примъкне до леглото. Макар да бе корав човек, не беше натрупал достатъчно безразличие, та да отмине мълчаливо смъртта, без да се ужаси от несправедливото отнемане на чуждия живот. На всичкото отгоре в тая бъркотия бе замесен самият президент — човек, когото Лутър бе уважавал и бе подкрепил с гласа си на изборите. Човек, заел най-високия държавен пост и причинил смъртта на една нещастница с пиянските си своеволия. Лутър нямаше да е толкова потресен дори ако видеше някой от роднините си да извършва хладнокръвно убийство. Имаше чувството, че ръцете на президента бяха посегнали на собствения му живот.
	Сега бе в примката на нещо друго — нещо, с което не можеше да се пребори. Лутър извърна лице към възглавницата, затвори очи и безуспешно се опита да заспи.


	— Страхотно е, Джен — рече Джак, загледан в имението от тухли и камък, разпростряло се на половин декар. Стаите му сигурно бяха по-многобройни от помещенията в студентско общежитие и той се зачуди защо изобщо е попаднал тук. Извитата алея ги отведе до гаража за четири коли откъм задната част на сградата. Ливадата бе окосена безупречно. Джак имаше чувството, че потъва в огромно езеро от кехлибар. Дворът зад къщата бе терасиран на три нива с басейн на всяко от тях. Можеха да се видят и задължителните придобивки на най-богатите — тенис кортове, конюшни и двайсет акра (истинска земна империя за стандартите на Северна Вирджиния), където да се рееш на воля.
	Агентката по недвижими имоти ги изчакваше в своя мерцедес последен модел, паркиран до огромния фонтан с изсечени от гранит рози. Пресмяташе за пореден път доларите от комисионата. Нима не бе попаднала на най-очарователната млада двойка (както повтори няколко пъти пред Джак)?
	Дженифър хвана годеника си за ръка и го развежда два часа. Джак се разходи до края на поляната, за да се полюбува на гъстата гора от бряст, смърч, клен, ела и дъб, където всяко дърво се бореше за надмощие. Есента бе нашарила околността с топли багри и Джак се наслаждаваше на танца на жълти, алени и оранжеви листа по тревата на имението, което възнамеряваха да купят.
	— Каква е цената? — реши той да зададе задължителния според него въпрос. Даваше си сметка, че сумата ще е немислима. Немислима за собствените му възможности. А иначе признаваше, че разположението на къщата е извънредно удобно. Та тя се намираше едва на четирийсет и пет минути път с кола от работното му място при най-натоварено движение. Така или иначе, не можеха да си позволят подобен разкош. Джак погледна очаквателно годеницата си.
	— Три милиона и осемстотин — отвърна тя притеснено и започна да суче косата си.
	— Три милиона и осемстотин? — пребледня Джак. — В долари?
	— Виж какво, скъпи, то струва три пъти повече.
	— Че тогава защо го продават на подобна цена! Забрави я тая работа, Джен, не можем да си го позволим.
	Годеницата му извъртя очи в знак на досада и махна окуражително на агентката, която в този момент седеше в колата си и подготвяше договора.
	— Джен, аз изкарвам по сто и двайсет хиляди на година. Твоята заплата не е кой знае колко по-голяма.
	— Когато станеш съдружник…
	— Дори и тогава заплатата ми няма да е толкова висока, че да изплащаме ипотеката. Мислех си, че ще живеем в твоята къща.
	— Тя не е подходяща.
	— Че какво й е, истински палат!
	Дженифър застана пред него с кръстосани ръце. На лицето й се изписа решителност. Носеше бежова шапка, изпод която се сипеха гъсти къдрици до раменете. Панталоните й прилепваха безупречно на изваяните форми. Отдолу се подаваха лъскави кожени ботуши.
	— Няма да плащаме ипотека, Джак.
	— Нима? — изгледа я той недоверчиво. — Да не би да ни подаряват имението, защото сме им симпатични?
	Дженифър се поколеба дали да отговори, но реши да изясни нещата.
	— Татко плаща в брой, а ние ще му върнем сумата по-нататък.
	Джак бе предугадил накъде ще избие цялата работа.
	— Ще му върнем сумата ли? Как, по дяволите, ще успеем да му я върнем?
	— Той ни предлага много изгоден начин на изплащане, който е съобразен с бъдещите ни доходи. За бога, Джак, та аз ще мога да купя имението само с натрупаната лихва в една от сметките ми, но знам, че няма да одобриш такъв вариант. — Тя приседна до него. — Мислех, че ще си по-спокоен, ако не ни е подарък. Знам, че се притесняваш от богатството на семейство Болдуин, но ние наистина ще изплатим сумата на татко. Не става въпрос за подарък, а за заем с лихва. Аз ще си продам къщата. За нея ще получа около осемстотин хиляди. Ти също трябва да се включиш с някаква сума. Никой не ни дава това даром — завърши тя и го бодна с пръст в гърдите, за да наблегне на последната си реплика. — Не ти ли харесва имението, Джак? Толкова е красиво. Тук ще бъдем истински щастливи. Това място е било създадено за нас.
	Джак погледна към сградата, но не видя нито един детайл. Имаше чувството, че от всеки прозорец се подава лицето на Кейт Уитни.
	Дженифър се облегна на рамото му и лекичко го стисна. Главоболието на Джак стана още по-безмилостно. Умът му просто отказваше да работи. Гърлото му пресъхна, крайниците му се сковаха. Той внимателно изтегли ръката си, изправи се и безмълвно тръгна към колата.
	Дженифър поседя за малко на тревата. На лицето й се изписа смесица от емоции, но най-вече недоумение. Сетне последва ядосана годеника си.
	Агентката по недвижими имоти бе наблюдавала внимателно клиентите си от мерцедеса. Спря да попълва бланките на договора и разочаровано сбърчи устни.


	На зазоряване Лутър се измъкна от хотелчето, сгушено в пренаселен квартал на Северозападен Вашингтон. Помаха на едно такси и поръча да го закара до спирка Метроцентър, като преди това направи една обиколка на центъра, уж да разгледа забележителностите. Шофьорът не се учуди ни най-малко на молбата му и умело подкара по маршрута, изминаван хиляди пъти, преди да свърши туристическият сезон, ако в този град той изобщо свършваше някога.
	Небето се бе заоблачило и заплашваше с дъжд. Не беше обаче сигурно дали ще завали поради непредвидимия характер на тукашното време. Често се случваше приближаващата буря да заобиколи Вашингтон или пък да се изсипе отгоре му с все сила, преди да се насочи към океана. Лутър се загледа в тъмните облаци, закрили слънцето.
	Дали му остават поне шест месеца живот? Може и по-малко. Сигурно ще попаднат на дирите му въпреки предпазните мерки. Ето защо реши да се наслади истински на последните си земни дни.
	С метрото стигна до летище Нашънъл. Оттам с автобус до главния терминал. Бе предал предварително багажа си за полета на Америкън Еърлайнз до Далас — Форт Уърт, където щеше да се качи на самолета за Маями. Според плана щеше да прекара една нощ в Маями, след което да замине за Пуерто Рико. Последната отсечка от пътя трябваше да го отведе до Барбадос. Самолетните билети бяха предварително платени в брой. По паспорт се явяваше Артър Лейнис, шейсет и пет годишен, от Мичиган. Лутър разполагаше с цяла дузина изкусно изработени фалшиви документи за самоличност. Този паспорт изтичаше след осем години и го представяше като човек, обикалял света.
	Лутър седна в чакалнята и се престори, че преглежда някакъв вестник. Наоколо бе шумно и оживено — цареше атмосферата на типичния делник за едно натоварено летище. От време на време Лутър надникваше иззад вестника, за да провери дали не привлича по-особеното внимание на някой от близкостоящите, но като че ли нямаше защо да се притеснява. Беше достатъчно опитен, та да забележи, ако има нещо нередно. Извикаха пътниците за неговия полет. Той подаде бордната си карта и пое към издължената машина, която щеше да го стовари в сърцето на Тексас само след три часа.
	Обикновено полетът до Далас — Форт Уърт бе доста натоварен. Лутър се учуди, че мястото до него остава свободно. Той свали палтото си и го метна на съседната седалка, за да не реши някой да се премести до него. Настани се удобно и погледна през прозореца.
	Самолетът се заплъзга по пистата. Паметникът на Джордж Вашингтон още подаваше връх сред плътната мъгла на влажната утрин. Само на около два километра от летището Кейт сигурно се стягаше за работа, докато баща й литваше в облаците, устремен към един нов, преждевременно наложен живот, който умът му трудно възприемаше.
	Самолетът набираше скорост. Лутър оглеждаше земните пространства отдолу. Проследи извивките на Потомак, докато реката изчезна назад. Сети се за починалата си съпруга, после пак се замисли за дъщеря си, която бе жива, здрава и енергична.
	Лутър погледна към засмяната делова стюардеса. Поръча си кафе. След около минута му сервираха скромна закуска. Той изпи парещата течност и прокара длан по издрасканата повърхност на прозореца. Изтри стъклата на очилата си. Забеляза, че очите му честичко се насълзяват. Озърна се крадешком и видя, че повечето пътници още похапват или се наместват за кратка дрямка.
	Лутър вдигна подноса, разкопча предпазния колан и тръгна към тоалетната. Взря се в огледалото. Очите му се бяха подули и зачервили. Забеляза и увисналите торбички. Стори му се, че последните трийсет и шест часа са го състарили с години.
	Наплиска лицето си, остави капките да се стекат и отново се наплиска. Потърка очите си, които го боляха. Облегна се на миниатюрната мивка и се опита да овладее нервното потрепване на лицевите мускули.
	Въпреки усилията на волята от главата му не можеше да излезе онази стая, където видя жесток побой на жена. Президентът на Съединените щати се бе оказал пияница, прелюбодеец и побойник. А как само се усмихваше на журналистите, как целуваше бебенца и старици, провеждаше важни срещи и обикаляше света като държавен глава. Оказа се, че той е едно гадно копеле, което спи с чужди жени, после ги претрепва и накрая оставя да ги убият.
	Ама че комбинация! Истината не бе по силите на простосмъртния.
	Лутър се почувства безкрайно самотен. И бесен от гняв.
	Най-тъжното бе, че на тоя тип щеше да му се размине.
	Лутър си повтори за пореден път, че ако беше с трийсет години по-млад, щеше да се реши на открита битка. Но не беше. Нервите му все още бяха по-здрави от тези на връстниците му, ала като речните камъни ерозираха с годините. Не бяха като едно време. На неговата възраст трябваше да отстъпи битките на други, те да ги печелят или губят. Не бе способен да ги води сам. Трябваше да се примири с реалността. Налагаше се да го проумее веднъж завинаги.
	Пак се взря в малкото огледало. В гърдите му се надигна ридание, което изведнъж изригна в малкото помещение.
	Нищо не можеше да го извини за това, че не се осмели да излезе от тайника, за да спаси Кристи Съливан. Истината бе, че можеше да предотврати смъртта на младата жена. Ако бе изскочил навреме, тя още щеше да е жива. Ала той направи сделка за собствения си живот, заплащайки за него с чуждия — с живота на същество, прекарало на този свят само една трета от годините на Лутър. Беше постъпил като страхливец и тази мисъл го стисна за гърлото като боа, която заплашваше да го удуши.
	Наведе се ниско над мивката. Краката му се подкосиха. Почувства се благодарен, задето се свлича надолу. Не можеше да понесе повторното взиране в огледалото. Самолетът се раздруса и на Лутър му се догади.
	Изминаха няколко минути. Намокри една салфетка и изтри лицето и шията си. Най-сетне успя да се върне криво-ляво на мястото си. Докато самолетът летеше напред, чувството му за вина растеше с всеки изминал километър.


	Телефонът звънеше. Кейт погледна часовника. Единайсет часът. Обикновено в такъв час изчакваше да чуе гласа, но този път ръката й се стрелна към слушалката, преди да се е включил телефонният секретар.
	— Ало?
	— Защо не си още на работа?
	— Ти ли си, Джак?
	— Как е глезенът?
	— Имаш ли представа колко е часът!
	— Обаждам се като на пациентка. Лекарите не спят.
	— Твоята пациентка се чувства отлично. Благодаря за вниманието — усмихна се неволно Кейт.
	— Сладолед, поръсен с карамел — лекарството, което винаги действа!
	— О, значи има и други пациентки, така ли?
	— Адвокатът ми ме посъветва да не отговарям на подобен въпрос.
	— Добър съвет ти е дал.
	Джак си я представяше седнала до телефона и заровила пръсти в косата си. Винаги правеше така, когато учеха заедно и той залягаше над търговското право, а тя — над френския.
	— Косата ти се къдри по краищата и без да я сучеш на пръста.
	Кейт дръпна ръката си, усмихна се, а после се намръщи. Последната реплика събуди много спомени, не всичките приятни.
	— Късно е, Джак. Утре имам дело.
	Джак се изправи и закрачи с безжичния телефон в ръка. Мъчеше се да измисли нещо, за да я задържи още малко. Изпита чувство на вина, сякаш нахлуваше неканен при нея. Дори неволно се озърна през рамо. Беше сам, разбира се.
	— Извинявай, че звъня толкова късно.
	— Няма нищо.
	— Съжалявам, задето ти изкълчих глезена.
	— Вече ми се извини.
	— Аха. И как си иначе? Като изключим глезена.
	— Виж какво, Джак, аз наистина трябва да поспя.
	Той се бе надявал да чуе подобна реплика.
	— Нека да обядваме заедно, тогава ще имаш време да ми кажеш.
	— Обясних ти, че имам дело.
	— След делото.
	— Джак, не съм сигурна дали е разумно. Всъщност, сигурна съм, че не е.
	Зачуди се какво намеква. Открай време имаше лошия навик да търси скрит смисъл в думите й.
	— Ей богу, Кейт, става дума за един обяд. Няма да искам ръката ти я — засмя се той, осъзнавайки, че е направил гаф.
	Кейт престана да играе с косата си. Изправи се и зърна отражението си в огледалото. Челото й се набразди от бръчки.
	— Извинявай — побърза да каже Джак. — Нямах това предвид. Виж какво, утре аз черпя. Нали трябва да похарча всички тия пари за нещо! — Не получи отговор. Вече дори не беше сигурен дали не е затворила.
	Джак бе упражнявал този разговор цели два часа. Бе обмислил всеки възможен въпрос, отговор и отклонение. Той ще бъде спокоен и любезен, Кейт ще е сговорчива. Всичко ще мине по мед и масло. Но досегашният разговор нямаше нищо общо с намеренията му. Реши да прибегне към резервния план. Удари го на молба.
	— Моля те, Кейт. Трябва да поговорим. Умолявам те.
	Кейт седна, подгъна крака и потърка стъпалата си. Пое си дълбоко въздух. Годините не я бяха променили колкото си мислеше. Хубаво или лошо бе това? Но сега нямаше време да разсъждава по въпроса.
	— Къде и кога?
	— В „Мортън“?
	— На обяд ли?
	Джак си представи недоумението на лицето й при мисълта за суперскъпия ресторант. Сигурно се чудеше в какъв свят живее сега той.
	— Хубаво де, какво ще кажеш за онова ресторантче в Стария град, при Фаундърс Парк? Ако идем към два, тълпата ще се е разредила.
	— По-добре там. Но нищо не мога да обещая. Ако не успея да дойда, ще ти се обадя.
	— Благодаря ти, Кейт — рече Джак и въздъхна.
	Затвори телефона и се тръшна на дивана. Планът му беше проработил, но сега се чудеше какво всъщност прави. Какво ще й каже? А тя как ще се държи? Не искаше да се карат. В края на краищата той не я бе излъгал. Наистина желаеше само да я види и да поговорят. Нищо друго. Продължаваше да си го повтаря.
	Отиде до банята, натопи глава в мивката със студена вода, грабна една бира и се качи при басейна на покрива. Седна в тъмната нощ и се загледа в самолетите, които прелитаха над Потомак, за да кацнат на Нашънъл. Двете червени светлинки върху паметника на Вашингтон му намигаха утешително. Улиците, от които го деляха осем етажа, бяха притихнали и само от време на време се огласяха от сирените на линейки и полицейски коли.
	Джак се втренчи в спокойната повърхност на басейна. Натопи крак в хладката вода и се загледа в образувалите се вълнички. Допи бирата си, слезе до апартамента и заспа на креслото в хола пред бръмчащия телевизор. Не чу нито позвъняването на телефона, нито оставеното съобщение. На хиляди километри от него Лутър Уитни окачи слушалката и запали първата си цигара от трийсет години насам.


	Камионът на „Федерал Експрес“ се плъзгаше бавно по безлюдния селски път. Шофьорът оглеждаше внимателно надписите по ръждясалите пощенски кутии. Търсеше един адрес. Никога не бе носил поща по тези краища. Камионът му едва се побираше на тесния път.
	При последната къща направи завой и потегли обратно. В този миг погледът му случайно попадна на дървена табелка, където бе изписан търсеният адрес. Шофьорът поклати глава и се засмя. Чиста проба късмет!
	Къщата бе малка и позанемарена. Над прозорците се спускаха олющени алуминиеви козирки, отживели модата си двайсет години, преди да се роди шофьорът; бяха се килнали надолу, изнурени и жадуващи отдих. Възрастната жена, която се показа на вратата, носеше рокля на цветя и дебел пуловер, наметнат на раменете. Подутите й зачервени глезени подсказваха, че има лошо оросяване и вероятно куп други страдания. Пратката очевидно я изненада, но тя с готовност се разписа за нея.
	Шофьорът хвърли един поглед на името й върху разписката: Едуина Брум. Качи се на камиона и потегли. Тя го изчака да се отдалечи и затвори вратата след себе си.


	Радиостанцията изпращя.
	Фред Барне бе в този занаят от седем години. Задълженията му включваха обиколки из квартала на богаташите, наглеждане на огромните къщи, подравнените морави и гладките асфалтови алеи, по които от време на време се плъзгаха скъпи коли на собственици, облечени като манекени. Никога не бе пристъпвал прага на именията, които охраняваше, и не се надяваше да му се удаде случай.
	Огледа внушителната постройка. Предположи, че струва четири-пет милиона. Толкова пари не би изкарал и за още пет живота. Светът не бе устроен съвсем справедливо.
	Увери се, че радиостанцията му е в ред. Щеше да огледа имението. Нямаше представа какво се очаква от него. Знаеше единствено, че собственикът се е обадил, за да повика патрулна кола.
	Повя хлад. Щеше му се да изпие чаша горещо кафе, да хапне една кифличка и да поспи седем-осем часа преди следващото си нощно дежурство в името на сигурността на богаташите. Заплащането не беше лошо, но нямаше никакви допълнителни облаги. Жена му също работеше на пълна надница и пак едва успяваха да свържат двата края с трите си деца. Както и да е, никому не бе лесно. Огледа гаража с пет врати, басейна и тенис корта. Май на някои им беше по-лесно, отколкото на другите.
	Заобиколи зад ъгъла и се натъкна на провисналото въже. Мечтите му за кафета и кифлички в миг се изпариха. Грабна радиостанцията и докладва за видяното с пресипнал тревожен глас. Полицията щеше да пристигне само след няколко минути. Можеше да ги изчака или да започне огледа сам. Реши, че за осем долара на час не си струва да се престарава.
	Първо пристигна шефът на Барне със снежнобелия си автомобил, на чиято врата бе изписано името на частната охранителна фирма. Трийсет секунди по-късно дойде първата от петте полицейски коли. Скоро пристигнаха и останалите. Обкръжиха къщата.
	Двама полицаи се приближиха до отворения прозорец. Не се надяваха да спипат извършителите, но в техния занаят предварителните догадки бяха опасно нещо.
	Други четирима полицаи застанаха на входа, а двама завардиха задната част на имението. Първите четирима се разделиха по двойки с намерение да влязат в къщата. Входната врата се оказа отключена. Алармата не се задейства. Огледаха долния етаж и се заизкачваха предпазливо по стълбите към спалнята. Напрягаха уши и очи да доловят някакъв звук или движение.
	Щом стигнаха до втория етаж, старшият сержант надуши миризма, която му подсказа, че не става въпрос за обикновена кражба.
	След три-четири минути стояха в кръг около неузнаваемата някогашна красавица. Румените им лица сега бяха бели като платно.
	Сержантът — петдесетгодишен баща на три деца — надзърна през отворения прозорец. Мислено благодари на Бога за свежата прохлада отвън. Погледна още веднъж към трупа, бързо приближи до прозореца и на няколко пъти дълбоко си пое въздух.
	Имаше дъщеря на същата възраст. За момент си я бе представил просната на пода с размазано лице. Разследването щеше да се поеме от някой друг, но му се щеше да присъства при залавянето на човека, способен на подобно зверство.


>	7

	Сет Франк дъвчеше препечена филийка и се опитваше да завърже панделките на шестгодишната си дъщеричка, когато телефонът иззвъня. Жена му го изгледа многозначително и се зае с панделките вместо него. Сет затъкна слушалката между бузата и рамото си, като същевременно оправяше възела на вратовръзката си. Изслуша внимателно диспечера, чийто глас бе спокоен и делови. След две минути беше вече в служебния форд и се носеше гръмовито по пустите шосета с включена сигнална лампа, която хвърляше зловещи сини отблясъци.
	Франк наближаваше четирийсет и една. Едрото му кокалесто тяло бе започнало да се отпуска, а къдравата му черна коса постепенно изтъняваше. Имаше три дъщери, които все повече го изненадваха и объркваха. Постепенно бе стигнал до извода, че този свят не е напълно рационален. Но като цяло Франк бе щастлив човек. Животът не бе го обрулил безжалостно. Поне засега. Бе служил достатъчно дълго като пазител на закона и знаеше, че има превратности.
	Франк лапна един фруктов бонбон и бавно го задъвка. Колата се носеше през гъста иглолистна гора. Франк бе започнал кариерата си като полицай в един от най-опасните квартали на Ню Йорк, където фразата „ценност на живота“ бе оксиморон. Там бе видял буквално всички възможни начини, чрез които човек можеше да убие друг човек. Постепенно успя да се издигне до ранга на следовател, за радост на съпругата си. Това му даваше предимството да се появи на местопрестъплението едва след като бандитите са си отишли. Така жена му се чувстваше по-спокойна. Поне знаеше, че животът им няма да бъде опустошен от едно среднощно повикване. Това бе най-голямата й награда за смелостта да се омъжи за полицай.
	Назначиха Франк в отдел „Убийства“, където изискванията бяха най-високи. След като поработи там няколко години, той свикна със задълженията си и започна да ги харесва, стига да не се озоваваше пред седем трупа дневно. Премести се на юг, във Вирджиния.
	Зае поста на старши следовател в окръг Мидълтън. Всъщност това бе единственият следователски пост в окръга. Относително простодушните нрави на Вирджиния не бяха кой знае какво предизвикателство за професионалните му умения. Доходите на глава от населението бяха високи. Убийства не липсваха, но обикновено бяха дело на разгневени съпруги или алчни отрочета. Залавяха извършителите без никаква трудност. Повечето усилия бяха свързани не с умствена дейност, а с изготвянето на съответната документация. Тазсутрешният телефонен разговор обещаваше рязка промяна.
	Пътят излезе от гората и пое сред оградени имения, където чистокръвни животни лениво посрещаха утрото. Зад внушителните порти, в дъното на дълги алеи за коли се виждаха домовете на богаташите, които, за разлика от другаде, в Мидълтън не бяха малцина. Франк си каза, че едва ли ще може да разчита на съседите в този случай. Те бяха твърде добре изолирани в огромните си крепости, за да чуят или видят нещо. Очевидно бяха желали тази си привилегия, за която бяха платили скъпо и прескъпо.
	Наближавайки имението на Съливан, Франк пристегна вратовръзката си и отметна няколко непослушни кичура назад. Не изпитваше нито симпатия, нито неприязън към богатите. За него те бяха загадка, която едва ли някога би разрешил. Обичаше работата си, защото въпреки многобройните грешки и лутаници тя го бе научила на една основна мъдрост — убиецът рано или късно си получава заслуженото наказание. Франк рядко се интересуваше от самото наказание. Държеше виновникът да бъде изправен пред съда и да изкупи вината си. Нямаше никакво значение дали става дума за бедняк или за богаташ. Знаеше, че е позагубил някои от уменията си, но винаги може да се довери на инстинктите си.
	Докато паркираше на алеята, забеляза малкия комбайн отвъд царевичната нива. Човекът от комбайна внимателно наблюдаваше действията на полицията. Скоро всичко щеше да се разчуе. Той едва ли подозираше, че всъщност заличава следите от нечие бягство. Сет Франк също нямаше как да знае това. Той слезе от колата, наметна сакото си и се завтече към входната врата на имението.


	Пъхнал ръце в джобовете си, той оглеждаше стените, пода и тавана. После пак обърна очи към огледалото, а сетне към мястото, където през последните дни бе лежала мъртвата.
	— Направи повече снимки, Стю, че, изглежда, ще ни потрябват — каза Сет Франк.
	Фотографът внимателно закрачи из стаята, като се опитваше да запечата на лента всеки квадратен сантиметър и самотната обитателка на дома. По-късно щяха да направят и видеозапис, придружен с устно описание на обстановката. Не всичко от тези материали щеше да влезе в съда, но тяхното значение за разследването често пъти беше огромно. Ако футболистите гледаха мачове, то следователите изучаваха видеозаписи с надеждата да открият насочващи детайли, които понякога се забелязваха на десетата или стотната прожекция.
	Въжето още бе завързано за крака на шкафа, а другият му край висеше под прозореца. Само че го бяха покрили с черна прах за откриване на отпечатъци, макар и да знаеха, че престъпниците обикновено носят ръкавици.
	Полицаят Сам Магрудър се отдръпна от прозореца, след като бе поел малко чист въздух, и отиде при останалите. Наближаваше петдесет. Имаше червеникава коса и закръглено, голобрадо лице. Едва се удържаше да не повърне. Бяха внесли огромен вентилатор. Всички прозорци зееха широко отворени. Повечето служители носеха маски, но вонята бе наистина непоносима. Природата се бе подиграла със света на живите. Днес — красавица, а утре — разкапваща се плът…
	Франк прегледа бележките на Магрудър. Забеляза, че колегата му е прежълтял.
	— Сам, ако се дръпнеш от прозореца, обонянието ти ще се нагоди към миризмата след около четири минути. По-добре недей да си подаваш носа навън.
	— Знам, Сет, но носът ми не иска да слуша разума.
	— Кога е позвънил съпругът?
	— Тази сутрин. Към осем без петнайсет местно време. Франк се опита да разчете завъртулките на полицая.
	— Къде се намира в момента?
	— На Барбадос.
	— Колко време ще остане там? — попита Франк.
	— Още не сме сигурни.
	— Проучете тогава.
	— Колко визитки са ни оставили, Лора? — обърна се Франк към експертката по отпечатъци Лора Саймън.
	— Досега не съм открила нищо, Сет — отвърна тя и вдигна поглед.
	Франк се приближи към нея.
	— Хайде-хайде, Лора. Стаята трябва да е истинска географска карта! Няма ли поне следи от пръстите на съпруга или на прислужницата?
	— Не.
	— Стига си ме будалкала.
	Саймън се отнасяше към работата си изключително сериозно. Франк не бе работил с по-добра специалистка дори в нюйоркската полиция. В момента го гледаше почти извинително. Навсякъде бе поръсила своя прах, но не бе открила абсолютно нищо. Противно на разпространеното мнение престъпниците обикновено оставяха множество следи след себе си. Човек просто трябваше да знае къде да ги търси. Лора Саймън владееше добре занаята си, но сега бе ударила на камък. Може би лабораторният анализ щеше да им подскаже повече. Някои латентни дактилоскопски следи не бяха разпознаваеми с просто око, колкото и ярка да е светлината. Именно затова ги наричаха латентни петна. Важното бе прахта да се поръси веднага. Късметът винаги можеше да проработи по-късно.
	— Опаковала съм няколко неща за лабораторен анализ. Възможно е да ти дам някаква информация след нинхидрина и лепилото — рече Саймън и се вглъби отново в работата си.
	Франк кимна. Цианакрилатното лепило бе способно на чудеса при проявяването на следи. Проблемът бе там, че чудесата не стават за един ден, а те не разполагаха с никакво време.
	— Трябва да побързаме, Лора. Ако се съди по състоянието на трупа, престъпниците са ни изпреварили значително.
	— Мога да използвам и друг естер, който отдавна ми се ще да опитам — погледна го Лора. — Или пък мога да ускоря процеса на изпарение на лепилото чрез химическа реакция.
	— Предишния път, когато опита същото, се наложи да евакуираме сградата — намръщи се Франк.
	— На този свят няма нищо съвършено, драги.
	— Май си имаме работа с истински професионалисти — прочисти гърло Магрудър.
	— Те не са професионалисти, а убийци, Сам — погледна го строго Франк. — Те са престъпници. Тия хватки не са ги научили от университета.
	— Не, сър.
	— Сигурни ли сме, че това е собственицата на къщата?
	Магрудър посочи снимката на нощното шкафче.
	— Кристин Съливан — рече той. — Ще приложим и обичайната процедура за идентифициране, разбира се.
	— Разполагаме ли със свидетели?
	— Засега не. Не съм говорил със съседите. Ще го направя тази сутрин.
	Франк продължи да изучава стаята и си отбеляза множество подробности, свързани с предметите и трупа на обитателката. Един добър адвокат на защитата би сразил всеки свидетел по обвинението. Не се ли подготвеха доказателства, виновниците си тръгваха безнаказано.
	Франк бе запаметил този урок добре, когато се бе изправил като свидетел по обвинение в кражба с взлом. Още помнеше унижението и болката, с които напусна свидетелската скамейка. Показанията му бяха направени на пух и прах и всъщност свършиха великолепна работа на защитата. Ако бе влязъл в съдебната зала със своя служебен револвер, светът щеше да има един адвокат по-малко.
	Той прекоси стаята, за да поговори с лекаря — набит и белокос, плувнал в пот въпреки сутрешния хлад. В момента покриваше краката на покойницата с полата й. Франк коленичи и се загледа в ръцете на жената, пъхнати в найлонови пликчета. Премести поглед към лицето й. Следите от жестокия побой си личаха съвсем ясно. Дрехите бяха подгизнали от физиологичните й течности. Смъртта почти винаги се придружава от автоматично отпускане на сфинктера. Смесицата от миризми не бе особено приятна. Слава богу, че въпреки отворения прозорец не се бе напълнило с насекоми. Един специалист по съдебна медицина бе способен да уточни времето на настъпване на смъртта с по-голяма точност от обикновения патолог, но никой не се радваше на перспективата да преглежда тяло, превърнато в трапеза за насекоми.
	— Имаш ли представа кога е издъхнала? — попита Франк.
	— Ректалният термометър не ми върши работа, след като температурата на тялото спада с един и половина градуса на час. Смъртта трябва да е настъпила преди седемдесет и два до осемдесет и четири часа. Ще имам по-точни данни след аутопсията — изправи се лекарят. — Има огнестрелни рани в главата — добави той, въпреки че никой в стаята не се съмняваше каква е причината за смъртта.
	— Забелязах следите по шията.
	— И аз ги забелязах — сви рамене лекарят. — Още не знам какво означават.
	— Бих искал да ускориш работата по тях.
	— Добре. Богатите не ги убиват толкова често. Знам, че винаги се обслужват с предимство.
	Следователят трепна едва забележимо.
	— Дано да не те побъркат журналистите — изгледа го лекарят. — Ще налетят като пчели на мед.
	— Какви ти пчели — истински стършели!
	— Все ще се справиш някак. Виж, аз съм прекалено стар за такива работи. Може да изнесете трупа.
	Лекарят опакова инструментите си и излезе.
	Франк повдигна малката ръка към лицето си и огледа професионално направения маникюр. Забеляза няколкото разкъсани кожички над ноктите, за които можеше да се намери лесно обяснение в борбата на жертвата с нападателя. Тялото бе в ужасно състояние. Вече започваше да се разлага. Смъртта трябва да бе настъпила далеч преди четирийсет и осем часа, след като крайниците се бяха отпуснали. Франк въздъхна. Доста дълго бе престояла в това състояние. Убиецът бе спечелил съществена преднина.
	Отново го порази мисълта колко много смъртта променя човека. Тази издута купчина плът бе запазила твърде бледа прилика със съществото, което само допреди няколко дни…
	Ако обонянието му не се бе притъпило, нямаше да е способен да я докосне. Какво да се прави! Клиентите на един следовател в отдел „Убийства“ са все мъртъвци.
	Той внимателно повдигна главата и я разгледа на светлината. Забеляза две малки входни рани отдясно и една огромна изходна отляво. Май бяха използвали едрокалибрено оръжие. Стю бе направил снимки на раните от различни ъгли. Кръговите очертания на раните, както и липсата на следи от обгаряне наведоха Франк на мисълта, че разстоянието между убиеца и жертвата е било повече от половин метър.
	Контактните рани от стрелба с малокалибрено оръжие, при изстрел от упор или десетина сантиметра, биха могли да са като раните в този случай, но дълбоко в тъканта по пътя на куршума щеше да има барутни частици. Аутопсията щеше да даде ясен отговор на този въпрос.
	Франк огледа контузията на лявата челюст. Разложението на тялото почти я заличаваше, но той имаше достатъчно набито око, за да не я пропусне. На това място кожата бе странна амалгама от зелено, кафяво и черно. Само силен удар би причинил подобни следи. Мъж? Ама че объркващо! Извика Стю и му каза да заснеме челюстта с филтър. После почтително отпусна главата, както бе редно да се отнесе с мъртвец дори при тези почти клинични обстоятелства.
	Аутопсията, която предстоеше, нямаше да улови такава подробност.
	Франк бавно повдигна полата. Бельото бе невредимо. Протоколът на аутопсията би дал точен отговор на неизбежния въпрос.
	Франк продължи да крачи из стаята, докато полицаите си вършеха работата. Едно от предимствата в заможната, макар и глуха провинция бе размерът на данъците, които позволяваха на полицията първокласно оборудване с най-новото в областта на техниката, а това поне на теория би трябвало да улесни залавянето на престъпниците.
	Жертвата бе паднала на лявата си страна, далеч от вратата. Коленете й бяха подгънати под тялото. Лявата ръка бе протегната напред, а дясната бе върху хълбока. Лицето й бе обърнато на изток, перпендикулярно на дясната страна на леглото. Както бе превита, напомняше на зародиш в утроба. Франк се почеса по носа. Началото и краят на живота… Знае ли някой как ще си отиде от този свят?
	Саймън му помогна за триангулацията на тялото. Метърът проскърцваше някак кощунствено в това обиталище на смъртта. Франк погледна към вратата и после към трупа. Заедно със Саймън очертаха предполагаемата траектория на куршумите и стигнаха до извода, че изстрелите са дошли най-вероятно откъм вратата. Това бе доста необичайно, тъй като при взлом крадецът обикновено бива изненадван във вътрешността на стаята. Така или иначе, следите говореха за обратното.
	Франк отново коленичи до трупа. Не се забелязваха следи от влачене по килима, а петната и пръските кръв показваха, че жената се е строполила там, където е била застреляна. Франк се взря в нея и отново вдигна полата й. Знаеше, че след настъпване на смъртта кръвта се отцежда в долните части на тялото — състояние, известно като livor mortis — и след четири до шест часа се фиксира там. По-късното разместване на тялото не водеше до промяна в разпределението на кръвта. Всички факти показваха, че Кристин Съливан е издъхнала точно на това място.
	Петната показваха и друго — в момента на смъртта си жертвата е гледала към леглото. Какво е очаквала да види там? Обикновено се гледа в посока на нападателя с надеждата да се измоли милост. Франк бе убеден, че Кристин Съливан не би пропуснала да се спазари за живота си. Ако се съдеше по пищната обстановка, тя имаше за какво да живее.
	Той разучи още веднъж килима, навел лице на сантиметри от пода. Забеляза някаква неравномерност в разпределението на петната и пръските кръв. Сякаш нещо бе лежало пред убитата или до нея. Подобно заключение можеше да се окаже доста важно по-нататък. Пръските кръв се описваха надълго и нашироко в криминоложката литература. Франк признаваше, че са полезни за разследването, но гледаше да не им се предоверява. И все пак, ако нещо бе покривало част от килима, искаше да разбере какво е било то. Чистата рокля също го озадачи. Отбеляза си това като още една съществена подробност.
	Саймън отвори чантата с медицински инструменти и с помощта на Франк взе секрет от вагината на покойницата. После разчесаха космите на главата и срамните части, но не откриха чужди тела. Свалиха дрехите и ги прибраха в чувал.
	Франк погледна към тялото, а после и към Саймън, която отгатна мислите му.
	— Нищо няма да открием, Сет.
	— Послушай ме, Лори.
	Саймън покорно извади прахта за отпечатъци и я поръси по китките, гърдите, шията и подмишниците на жертвата. Изчака няколко секунди и бавно поклати глава.
	Франк наблюдаваше как увиват тялото в бял чаршаф, слагат го в чувал и го товарят на линейката, с която щяха да го откарат до мястото, където никой не би искал да се озове.
	Започна да проучва тайника. Огледа стола и уреда за дистанционно управление. По прахта на пода личаха следи. Саймън си бе свършила работата тук. Седалката на стола също бе поръсена с прах. Някой бе проникнал в тайника със сила — ключалката бе счупена. Вратата и стената около нея бяха изподраскани при разбиването. Трябваше да изследват драскотините, за да се опитат да разберат какво е използвано за лост. Франк погледна през огледалната врата и поклати глава. Отвътре навън тя бе прозрачна. Ама че идея! И то в спалнята. Гореше от нетърпение да се запознае със собственика на къщата.
	Върна се в стаята и хвърли един поглед на семейната снимка.
	— Снела съм отпечатъците от нея, Сет — обади се Саймън.
	Той кимна и приближи снимката до лицето си. Бивало си я е тази женичка, помисли си. Привлекателно лице, което сякаш подканя: „Ела ме начукай.“ Снимката бе направена в същата стая. Покойницата седеше на креслото до леглото. В този миг Франк забеляза резката на стената. Спалнята беше със здрава варова мазилка, а не с обичайната гипсова шпакловка, но въпреки това резката си личеше ясно. Франк забеляза и следите от лекото поместване на нощното шкафче. Дебелият килим издаваше предишното му положение. Обърна се към Магрудър.
	— Май някой се е блъснал в него?
	— Вероятно при боричкането.
	— Вероятно.
	— Намери ли куршума?
	— Единият е още в нея, Сет.
	— Имам предвид другия куршум, Сам — поклати нетърпеливо глава Франк. Магрудър посочи малка дупчица в стената зад леглото.
	— Огради сектора и остави тази работа на момчетата от лабораторията. Не си взимай беля на главата. — На два пъти през тази година балистиката се бе оказала безпомощна поради престараването на един полицай, който бе изстъргал куршума от стената, заличавайки резките.
	— Намерихте ли гилзи?
	— Ако е имало, убиецът си ги е прибрал — поклати глава Магрудър.
	— Прахосмукачката засмука ли някаква ценна находка? — обърна се Франк към Саймън. Имаше предвид полицейската прахосмукачка, която бе оборудвана с достатъчно филтри, за да отсее тъкани, косми и други микроскопични предмети с огромна доказателствена сила. Престъпниците рядко забелязваха този род улики, за да ги почистят.
	— Ех, ако моите килими бяха толкова чисти — опита да се пошегува Магрудър.
	— Намерихте ли някакви следи бе, хора? — извика Франк на сътрудниците си. Те се спогледаха сконфузено. Не можеха да разберат дали шефът им се шегува, или не. Продължиха да размишляват по този въпрос и след като Франк излезе от стаята.
	Един представител на компанията за алармени системи разговаряше с униформения полицай на входната врата. Всички жички и платки бяха събрани в найлонови торбички. Показаха на Франк лекото петънце от излющена боя на едно място — доказателство, че кутията е била отваряна. Откриха и миниатюрни вдлъбнатини по захранващата жица. Специалистът по аларми се възхити на ловкостта, проявена от неизвестния престъпник. В този момент към групата се присъедини и Магрудър с поосвежен цвят на лицето.
	— Трябва да са използвали „брояч“ — заключи представителят на компанията за алармени устройства.
	— Какво е това? — изгледа го Сет.
	— Компютъризиран уред за подаване на безброй числени комбинации в системата до разпознаване на заложения код. Така отварят касите на магазините.
	— Не е ли странно, че в такъв палат няма по-съвършена охранителна система? — рече Франк.
	— Системата си е много добра — защити се човекът.
	— Да, но компютърните методи се оказват играчка за днешните престъпници.
	— Работата е там, че алармената система, монтирана в тази къща, е изработена на базата на петнайсет вместо на десет цифри и допуска закъснение само от четирийсет и три секунди. Не успееш ли да улучиш кода почти мигновено, решетката се спуска автоматично.
	Франк се почеса отново по носа. Май бе време да се прибере и да вземе един душ. Знаеше, че дъхът на разложена плът полепва и по дрехите, и по кожата ти. Дори дишането става трудно.
	— Какъв е изводът тогава? — попита той.
	— Изводът е, че по-достъпните портативни уредчета от описания тип не могат да подадат огромно число комбинации в рамките на около трийсет секунди. При петнайсетцифровата система трябва да се прехвърлят повече от три милиарда комбинации. С други думи, нашият човек си е служил с нещо по-сложно.
	— Защо казахте „трийсет секунди“? — намеси се сержантът.
	— Защото е необходимо време и за отваряне на кутията — обясни Франк вместо специалиста по аларми. — Продължете, моля.
	— Та изводът е, че щом е успял да разнищи системата за толкова кратко време, той е елиминирал предварително голям брой от възможните комбинации. Трябва да е отмахнал поне половината. Знам, че има апаратура, която би се справила с подобен проблем, но никога не се знае какъв капан ти е заложен в алармената система. С една дума, не е бил обикновен любител, който се е запасил с джобен калкулатор от близката книжарница. Известно е, че се произвеждат все по-бързи и все по-компактни компютърчета за тази цел. Важното е да се разбере, че в този случай _скоростта_ на обработка на данните не решава проблема. Вторият фактор е бързината, с която аларменото устройство откликва на подаваните комбинации. Предполага се, че в повечето случаи устройството ще бъде доста по-бавно от използвания уред. Ето това е най-големият проблем за престъпника. Трябва добре да си е постлал, преди да опита каквото и да било. В тяхната професия втори опит не се позволява.
	Франк погледна човека и премести поглед към кутията.
	Не бе трудно да се проумее казаното. Неговите собствени мисли бяха поели в подобна насока, когато забеляза, че по предната врата липсват всякакви следи от насилие.
	— По принцип е възможно да се отстрани напълно възможността от проникване чрез отгатване на кода — продължи специалистът по аларми. — Разполагаме със системи, които отказват да приемат голям брой подадени комбинации. В тези случаи компютърните уреди не биха били от никаква полза. Работата е там, че по-специалните системи се оказаха свръхчувствителни — те нерядко възпрепятстват достъпа на самите собственици до имуществото им, ако се подаде веднъж два пъти погрешен код. Въвеждането им предизвика толкова много фалшиви тревоги, че полицията се канеше да ни съди.
	Франк благодари за информацията и тръгна на обиколка из останалата част на къщата. Ясно бе, че престъпниците са си разбирали добре от занаята. Пълната предварителна подготовка на удара обикновено предполагаше и детайлно обмислен план за действие след кражбата. Единственото непредвидено обстоятелство в случая трябва да е било убийството на стопанката.
	Изведнъж Франк се отпусна върху рамката на вратата и се замисли над думата, използвана от неговия приятел, лекаря: _рани._


>	8

	Джак пристигна по-рано. Часовникът му показваше един и трийсет и пет. Беше си взел свободен ден, голяма част от който прекара в подбиране на дрехите си. Никога не беше обръщал голямо внимание на облеклото си, но сега това му се струваше жизненоважно.
	Подръпна краищата на сивкавото си вълнено сако, опипа копчето на бялата си риза и нагласи за десети път възела на вратовръзката си.
	Тръгна към пристанището. Загледа се в работниците, които почистваха един туристически кораб, построен по подобие на някогашните параходи по Мисисипи. Двамата с Кейт веднъж се бяха качвали на него през първата им година тук, в един от редките следобеди, когато не бяха на работа. Искаха да разгледат всички туристически атракции. Беше се случил топъл ден, като днешния, но по-ясен. Сега от запад се задаваха тъмни облаци. Гръмотевичните бури бяха нещо обичайно за сезона.
	Джак седна на олющената пейка до малката постройка на пристанищната администрация. Реши да се полюбува на ленивия полет на чайките над развълнуваните води. От това място се виждаше зданието на Конгреса. Наскоро почистена, Статуята на свободата се издигаше величествено на купола му. Доброволците бяха остъргали от нея мръсотията, натрупана за сто и трийсет години. Човек не можеше да се задържи дълго в този град, без да затъне в нечистотия, помисли си Джак. Такъв бе духът на мястото.
	Мислите на Джак се насочиха към Санди Лорд — най-успешния и самолюбив адвокат на фирмата. Санди бе известна фигура в столичните правни и политически кръгове. Останалите съдружници често изпускаха името му при назоваването на фирмата. Човек би помислил, че Санди току-що е слязъл от Синайската планина със собствената си версия на Десетте божи заповеди, първата от която гласи: _Прави повече пари за „Патън, Шоу и Лорд“!_
	Колкото и да е странно, тъкмо името на Санди Лорд бе привлякло вниманието на Джак, когато Рансъм Болдуин спомена фирмата за първи път. Та той бе един от най-ярките, ако не и абсолютният пример за влиятелен адвокат в този град, пълен с добри правни специалисти. Джак си даде сметка, че възможностите му в тази фирма са неограничени. Друг въпрос бе дали те включват и перспективата за щастие в личния живот.
	Джак не бе съвсем наясно какво очаква от предстоящия обяд. Не се съмняваше единствено в желанието си да види Кейт. Много му се искаше да се срещнат отново. Като че ли с наближаването на сватбата се бе появила нуждата от емоционален пристан. А какъв по-добър пристан от жената, на която бе предложил брак само преди четири години! Потрепери при спомена за случилото се. Перспективата да се ожени за Дженифър Болдуин го плашеше. Изпитваше ужас от мисълта, че животът му скоро ще придобие съвсем друга насока.
	Инстинктивно се обърна назад. Видя Кейт. Тя стоеше на края на кея. Наблюдаваше го. Вятърът развяваше дългата й пола, а слънцето се опитваше да се провре през тъмните облаци. Няколко лъча попаднаха на кичурите, които Кейт се опитваше да приглади назад. Прасците и глезените й имаха приятен, летен загар. Блузката й разголваше раменете. Виждаха се луничките и мъничкото рождено петно с форма на полумесец. Джак си спомняше миговете, след като се бяха любили и Кейт заспиваше, а той продължаваше да милва с очи петънцето и тялото й.
	Усмихна й се, докато приближаваше към него. Сигурно се бе отбила вкъщи, за да се преоблече. Едва ли ходеше в съда с тези дрехи — те разкриваха една много по-женствена Кейт Уитни, отколкото правните й опоненти биха имали възможност да видят.
	Двамата тръгнаха към ресторантчето. Настаниха се, поръчаха си обяд и прекараха няколко неловки минути, през които всеки се опитваше да се извърне или към прозореца и задаващата се буря, или да оглежда крадешком другия. И двамата се чувстваха така, сякаш това е първата им среща. Притесняваха се дори да се погледнат в очите.
	— Благодаря, че отдели от времето си, Кейт.
	— Това място ми харесва — сви рамене тя. — Отдавна не съм идвала тук. Обикновено обядвам на бюрото си. От време на време човек трябва да си позволява по малко разнообразие.
	— Какво обядваш? Бисквити и кафе? — засмя се той и прикова поглед в усмивката й. Откри пак любимото си зъбче, което бе леко обърнато навътре тъй, сякаш се опитва да прегърне съседното. Това зъбче бе единственият недостатък, който бе забелязал някога у Кейт Уитни.
	— Бисквити и кафе — рече тя засмяна. — И по две цигари на ден.
	— Браво на теб.
	Дъждът заваля в момента, когато им донесоха поръчката.
	Кейт вдигна глава. Погледна към прозореца, а после и към Джак. Забеляза, че той я наблюдава. Джак се усмихна сконфузено и отпи набързо от чашата си.
	Тя постави салфетката на масата.
	— Паркът е доста голям и е трудно да попаднеш на някого случайно.
	— Напоследък ми върви — отвърна Джак с наведена глава.
	После се осмели да погледне към нея. Тя го изчака да продължи, но той реши да се предаде.
	— Добре де. Признавам, че не беше чиста случайност. Важното е, че резултатът е налице.
	— Какъв е този резултат? Това, че обядваме заедно?
	— Не си правя кой знае какви планове. Всяко нещо с времето си. Промяната е винаги на добро.
	— Е, поне вече не работиш в защита на изнасилвачите и убийците — процеди тя с презрение.
	— И на крадците — довърши бързо мисълта й той, но съжали за думите си почти мигновено.
	Кейт пребледня.
	— Извинявай, Кейт. Нямах предвид баща ти.
	Кейт извади цигара, запали я и духна дима в лицето му.
	Джак махна с ръка, за да разпръсне облака.
	— Чудя се дали палиш първата или втората цигара за деня.
	— Третата. Ти винаги си успявал да ме предизвикаш. — Кейт погледна през прозореца и кръстоса крака. Стъпалото й докосна коляното на Джак, но тя го дръпна като опарена. Загаси цигарата, стана и грабна чантата си.
	— Трябва да се връщам на работа. Колко ти дължа?
	— Поканата беше моя — погледна я настойчиво Джак. — Ти дори не хапна.
	Кейт извади една десетачка, хвърли я на масата и тръгна към изхода.
	Джак също хвърли десетачка и се втурна след нея.
	— Кейт!
	Настигна я пред входа. Дъждът се усили. Сакото му, вдигнато над главите им, не ги предпази за дълго. Кейт не обърна никакво внимание на плющящите струи. Качи се на колата си. Джак скочи чевръсто на другата седалка.
	— Наистина трябва да се връщам на работа — погледна го предупредително Кейт.
	Той си пое дъх и избърса капките по лицето си. Дъждът барабанеше по покрива на колата. Стори му се, че всичко пропада. Нямаше представа как да се справи с тази ситуация. Трябваше да каже нещо.
	— Виж какво, Кейт, и двамата сме мокри до кости. Наближава три часът. Нека се пооправим и да отидем на едно кино. А може и да се забием някъде извън града, а? Помниш ли мотел „Уиндзор“?
	Кейт се обърна към него изумена.
	— Джак, искам да знам дали си обсъдил тези планове с жената, за която си сгоден?
	Джак сведе поглед. Какво да й отвърне? Че не обича Дженифър Болдуин, макар и да е поискал ръката й? В този момент дори не можеше да си спомни дали е поискал ръката й.
	— Ще ми се да прекараме някой и друг час заедно, Кейт. Това е. Какво му е лошото?
	— Всичко, Джак, абсолютно всичко! — тросна се тя и понечи да запали мотора, но Джак задържа ръката й.
	— Не искам да се караме.
	— Джак, ти вече си взел решението си. Срещата ни е позакъсняла.
	— Какво? Решението ми ли? — не можа да повярва на ушите си Джак. — Преди четири години бях решил да се оженя за теб. Това беше истинското ми решение. Твоето решение беше да се разделим.
	— Вярно е — отметна тя един мокър кичур от лицето си. — И какво от това?
	Джак се извърна към нея и я раздруса за раменете.
	— Слушай, снощи ме осени една мисъл. Снощи ли! Всяка вечер, откакто ме напусна! Знаех си, че правим голяма грешка. По дяволите! Вече не съм адвокат на държавна практика. Права си. Вече не защитавам престъпниците. Занятието ми е доходоносно и престижно. Аз, ние… — Погледна изумените й очи и не можа да продължи. Ръцете му се разтрепериха. Пусна я и се тръшна на седалката.
	Свали вратовръзката. Набута я в джоба си и погледна към малкия часовник на таблото. Кейт го стрелна с очи. Гласът й прозвуча нежно въпреки стаената болка:
	— Джак, обядът беше прекрасен. Радвам се, че се видяхме. Мисля, че не бива да си позволяваме повече. — Тя прехапа устни, но Джак не го видя, защото в този момент излизаше от колата.
	— Бъди щастлива, Кейт — подаде той главата си на довиждане. — Ако имаш нужда от нещо, обади ми се.
	Тя го гледаше как се отдалечава в проливния дъжд, влиза в колата си и потегля. Поседя няколко минути неподвижна. По бузата й се стече сълза. Избърса я с припрян жест, запали и потегли в обратната посока.

	* * *

	На другата сутрин Джак вдигна телефонната слушалка, но после бавно я остави на мястото й. Нима си струваше? Беше отишъл на работа още в шест часа. Успя да свърши неотложните задачи и придърпа папките, изоставени от няколко седмици. Погледна през прозореца. Слънчевите лъчи се удряха в бетонните здания и рикошираха. Потърка очи и спусна щорите.
	Трябваше да свикне с мисълта, че Кейт няма отново да стане част от живота му. Бе прекарал предишната нощ в размисъл. Прехвърли наум всички възможни варианти — дори и най-абсурдните. Сви рамене. Такива неща се случваха непрестанно на мъжете и жените по цял свят. Понякога просто не ти върви, независимо колко ти се иска едно нещо. Не можеш да принудиш някого да се влюби отново в теб. Човек трябва да преглътне болката и да се залови за работа. Поне работа имаше колкото иска. Може би беше време да се наслади на бъдещето, което бе способен да си подсигури.
	Седна на писалището си и прехвърли методично два договора. Единият бе за смесено дружество и не изискваше кой знае какво умствено усилие, а другият бе разработен за единствения му друг клиент освен Болдуин — Тар Кримзън.
	Кримзън притежаваше малка компания за аудио-визуална техника. Бе гений на компютърната графика и припечелваше доста добре от подсигуряване на техниката за бизнес конференции в хотелите. Караше мотоциклет, носеше къси разръфани дънки, пушеше каквото му падне (дори и тютюн от време на време) и имаше вид на наркоман.
	Двамата се бяха запознали, когато един приятел на Джак се бе опитал безуспешно да осъди Тар за пиянство и хулиганско поведение. Тогава Тар се бе появил в съда с изискан костюм и грижливо вчесана коса и брада. Аргументите му срещу обвинението бяха, че полицейските показания са пристрастни, защото го арестували след концерт на „Грейтфул Дед“ (а всички знаят отношението на полицията към подобни състави!), проверката за употреба на алкохол била неправомерна, защото полицаят не му отправил никакви предупреждения, а самата апаратура за анализ била неизправна.
	Съдията, затрупан с над сто подобни обвинения след концерта, бе прекратил делото, препоръчвайки на полицая по-стриктно спазване на служебните правила. Джак бе наблюдавал с възхищение развоя на събитията. Когато делото приключи, той излезе от съдебната зала заедно с Тар, пиха по една бира и завързаха приятелство.
	Независимо от честичките пререкания със закона Кримзън бе добър, макар и нежелан клиент на „Патън, Шоу и Лорд“. Едно от условията, поставени от Джак при назначаването му, беше да обслужва Тар, който се бе отказал от своя адвокат. (Сякаш фирмата би казала „не“ на новия си служител, от когото падаха луди пари!)
	Джак остави писалката и отново застана до прозореца. Пак се замисли за Кейт Уитни. В съзнанието му започна да се оформя някаква неясна идея. Спомни си посещението у Лутър, когато Кейт го заряза за първи път. Старецът не бе успял да му предложи мъдри съвети. Всъщност Лутър Уитни бе последният човек на света, който би намерил начина да стигне до сърцето на дъщеря си. Ала умееше да изслушва. Не бе от хората, които изчакват да кажеш каквото ще кажеш, за да насочат веднага разговора към собствените си проблеми. Джак не знаеше какво би обяснил на стареца, ако го видеше сега. Бе сигурен само в готовността на Лутър да го изслуша. И това не беше малко.
	След около час компютъризираният календар на писалището звънна предупредително. Джак погледна колко е часът и облече сакото си.
	Тръгна бързо по коридора. Обедът му със Санди Лорд бе насрочен за след двайсет минути. Мисълта да седне насаме с такъв човек бе доста смущаваща. Какво ли не бе чул да се говори за него! Обедът бе по настояване на самия Санди Лорд. Джак бе уведомен за него тази сутрин от секретарката си. Стана му малко неприятно от пошепнатото набързо предупреждение, че Санди винаги се сдобива с това, което иска.
	Преди обяда трябваше да се отбие при Алвис във връзка с документацията на Бишъп. Спомни си с усмивка за изумлението на Алвис, когато бе успял да му представи всички папки трийсет минути преди крайния срок.
	— Добра работа си свършил — бе казал Алвис след един бърз преглед. — Знам, че ти дадох много кратък срок. Обикновено избягвам да го правя. Оценявам усилията ти, Джак. Съжалявам, ако съм провалил личните ти планове.
	— Не се притеснявай, Бари. Нали за това ми плащат! — бе се извърнал Джак към вратата. Бари бе станал на крака.
	— Виж, Джак, ние не сме се видели като хората още. Тази компания е дяволски голяма. Трябва да си поприказваме. Може и да обядваме заедно някой ден, а?
	— Чудесна идея, Бари. Кажи на секретарката ти да уговори деня с моята секретарка.
	Тогава Джак бе разбрал, че Бари Алвис не е лош човек. Беше се направил на важен, но какво толкова? Съдружниците например се отнасяха далеч по-зле с подчинените си. Освен това Бари бе първокласен адвокат и от него имаше какво да се научи.
	Сега Джак се отби при Шийла, секретарката на Бари, но не я свари на бюрото й.
	Тогава забеляза кашоните, подредени до стената. Вратата на Бари бе затворена. Джак почука, но не получи отговор. Огледа се и натисна дръжката. Не можеше да повярва на очите си. Рафтовете бяха опразнени, а на мястото на окачените дипломи и грамоти бяха останали бели петна.
	По дяволите! Затвори вратата, извърна се и се сблъска с Шийла.
	От нейната деловитост и безупречна външност нямаше и следа. Бе работила като секретарка на Бари в продължение на десет години. Джак я помнеше с гладко причесана коса и очила. Сега тя се взря в него и за миг в бледосините й очи проблесна гняв, после изчезна. Обърна се, отиде при бюрото си и се зае да пълни кашоните. Джак я гледаше недоумяващо.
	— Какво става тук, Шийла? Къде е Бари? — Не получи отговор. Ръцете на секретарката се движеха все по-бързо, докато накрая буквално запокитваше нещата в кашоните. Джак се приближи към нея.
	— Отговори ми, Шийла. Какво става, по дяволите? — сграбчи ръката й той. Тя го шляпна през пръстите, от което сама се шокира и седна отмаляла. Наведе бавно глава и се разрида.
	Джак се огледа смутен. Да не би пък Бари да е починал? Възможно ли е да се е случило някакво нещастие, за което не са го предупредили? Нима фирмата бе толкова бездушна? Дали ще прочете за случилото се в следващото циркулярно писмо? Погледна ръцете си. Беше се разтреперил.
	Седна на края на писалището и докосна лекичко Шийла по рамото. Опита се да я разговори, но не постигна успех.
	Риданията ставаха все по-силни и сърцераздирателни. Най-сетне отнякъде дойдоха други две секретарки и я изведоха мълчаливо. И двете изгледаха Джак доста недружелюбно.
	Какво бе сторил, за бога? Погледна часовника си. Оставаха му десет минути до срещата с Лорд. Изведнъж изпита истинска радост от предстоящия обяд. Лорд знаеше всичко за бъдещето на фирмата. Ненадейно му хрумна ужасяваща мисъл. Джак застина на място. Вечерята в Белия дом! Раздразнената му годеница… Тогава си бе позволил да спомене името на Бари Алвис. Нима тя бе способна на… Джак се втурна по коридора със скоростта на вихрушка.


	Ресторант „Филмор“ бе сред забележителностите на Вашингтон, макар да съществуваше сравнително отскоро. Вратите му бяха от дебело махагоново дърво, с дръжки от месинг. Ръчно тъканите килими и завеси бяха изключително скъпи. Всяка маса представляваше малък остров, снабден с всичко необходимо за бизнеса, продължаващ по време на хранене. Предоставените телефони, факсове и копирни машини се използваха интензивно от клиентите. Изящната дърворезба на самите маси се допълваше от пищната тапицерия на столовете, заемани от истинския елит на политическите и деловите среди в столицата. Цените на заведението бяха достатъчна гаранция, че клиентелата няма да се промени.
	Макар и оживен, ресторантът създаваше впечатлението за лежерност. Посетителите му не бяха хора, които позволяват да бъдат пришпорвани. Те установяваха собствено темпо на обслужването. Понякога самото им присъствие на дадена маса, многозначителното повдигане на вежда, тихото покашляне или съучастническият поглед съставляваха най-важната част от работата им за деня, която щеше да пожъне добри резултати за самите тях или този, когото представляваха. Салоните на ресторанта бяха истинска арена на властта и богатството.
	Келнери с колосани ризи и папийонки се показваха и скриваха на дискретно премерени интервали. Редовните клиенти биваха ухажвани, изслушвани или оставяни насаме (според случая). Бакшишите доказваха, че усилията не остават незабелязани.
	„Филмор“ бе любимото заведение за обяд на Санди Лорд. Той разгледа набързо менюто и плъзна проницателния си поглед наоколо. Намести пълното си тяло с отработена елегантност и внимателно приглади няколко сребристи кичура. Притесняваше го фактът, че познатите лица намаляват с течение на времето, отвлечени или от смъртта, или от пенсионерските южни курорти. Санди отмахна една прашинка от ръкавела си с избродиран монограм и въздъхна. Поне не можеше да се отрече, че е подбрал чисто заведение, а пък и чист град за живеене.
	Натисна бутона на мобифона си, за да провери има ли оставени съобщения. Уолтър Съливан не го беше търсил. Успееше ли да грабне сделката със Съливан, би могъл да прибави към клиентите си цяла една държава от Източния блок.
	Цяла една държава! Какво би заплатила една държава срещу съответните правни услуги? Обикновено сумите бяха доста тлъсти. За съжаление бившите комунисти не разполагаха с никакви пари, ако не се броят разните му там рубли и купони, които едва ли ставаха и за тоалетна хартия.
	Действителността не плашеше Лорд. Той знаеше, че бившите комунисти разполагат с нещо друго — с изобилие от суровини, за които Съливан си точеше зъбите. Това бе примамката, накарала Лорд да прекара цели три месеца в една от тези страни. Нямаше да е зле да поговори и със самия Съливан.
	Лорд бе свикнал да се съмнява във всичко, но си даваше сметка, че Уолтър Съливан е единственият човек, способен да извърти такава грандиозна сделка. Всичко, до което се докоснеше, се умножаваше и преумножаваше, а възнагражденията за кохортата му будеха страхопочитание. Макар и осемдесетгодишен, Съливан бе все така енергичен. Работеше по петнайсет часа на ден, бе женен за млада красавица, същинска филмова звезда. Сега се намираше на Барбадос, за да навести тримата най-влиятелни местни политици, да се позабавлява по западен маниер и да уреди някоя и друга сделка. Съливан ще му се обади. Така списъкът на клиентите му — малко, но подбрани — щеше да нарасне с още един, и то какъв!
	Лорд забеляза младата жена с извънредно къса пола и обувки на тънки токчета, която прекосяваше салона.
	Тя му се усмихна, а той отвърна на поздрава й с леко вдигнати вежди — един от любимите му, двусмислени жестове. Знаеше, че дамата е свръзката на една от крупните асоциации по Шестнайсета улица с Конгреса, но това всъщност не го интересуваше. По-важното за него бе, че си я биваше в леглото.
	Лицето й предизвика вълна от приятни спомени. Трябваше да й се обади някой ден. Отбеляза си това в електронния бележник. После вниманието му (както и погледите на повечето присъстващи жени) се насочи към високата широкоплещеста фигура на Джак Греъм, който се приближаваше към него.
	Лорд се изправи и протегна ръка за поздрав. Джак не я пое.
	— Искам да знам какво се е случило с Бари Алвис — рече той.
	Лорд го удостои с един от безизразните си погледи и седна. Сервитьорът бе отпратен с леко махване. Джак остана прав.
	— Май не даваш време на човека отсреща да се опомни. Почваш го от вратата. Стратегията ти не е лоша. Има си и предимствата, и недостатъците.
	— Не се шегувам, Санди. Искам да знам какво става. Кабинетът на Бари е опразнен, а секретарката му ме гледа така, сякаш аз съм го уволнил. Необходимо ми е да получа ясен отговор. — Джак бе повишил тон. Съседните маси започнаха да проявяват любопитство.
	— Сигурен съм, че каквото и да ти се е насъбрало, може да бъде обсъдено с малко повече достойнство. Защо не седнеш и не започнеш да се държиш като съдружник на една от най-добрите фирми за правни услуги в тази страна?
	Приковаха погледи един в друг. Джак бавно седна на масата.
	— Какво ще пиеш?
	— Бира.
	Сервитьорът се появи, за да вземе поръчката за бирата и любимото питие на Санди — джин с тоник. Санди запали цигара, погледна небрежно през прозореца и се извърна към Джак.
	— Значи си разбрал за Бари?
	— Знам само, че е напуснал, но се надявам да разбера причините от теб.
	— Няма много за разправяне. Освободихме го от длъжност. Заповедта влиза в сила от днес.
	— Защо?
	— Какво ти пука?
	— Аз и Бари работехме заедно.
	— Но не бяхте приятели.
	— Твърде отскоро се познаваме.
	— Че за какво ти е да се сприятеляваш с Бари Алвис? Не ставаше за нищо повече от сътрудник. Такива съм ги виждал със стотици.
	— Той беше страхотен адвокат.
	— Технически погледнато, може да се каже, че беше висококомпетентен юрист, запознат отблизо с трансакциите, данъците и корпоративното право. Имаше познания и в областта на здравните осигуровки. Но не е спечелил един цент за фирмата. Следователно не е бил „страхотен адвокат“.
	— Знаеш много добре какво имам предвид. Бари беше ценен служител. Някой трябва да върши и скучната работа.
	— Разполагаме с около двеста адвокати, които се справят прекрасно с подобна задача. От друга страна, само десетина от съдружниците ни привличат наистина влиятелни клиенти. Подобно съотношение на силите не е твърде изгодно. Много редници, малко офицери. За теб Бари Алвис е актив, а за мен — скъпоструващ пасив без изгледи за промяна. Трудеше се достатъчно усърдно, за да заслужи високо заплащане, но това не е начинът, по който правим парите си. Ето защо решихме да прекратим отношенията си с него.
	— Нима искаш да кажеш, че Болдуин не ти е подшушнал нищо?
	По лицето на Лорд се изписа искрено учудване. Трийсет и петте години стаж като адвокат го бяха превърнали в съвършен лъжец.
	— Какво общо има семейство Болдуин с Бари Алвис?
	Джак се взря внимателно в пълното лице на Санди Лорд и бавно изпусна въздуха от дробовете си. Огледа се гузно. Нима бе разиграл цялата тази сцена за едното нищо? Ами ако Лорд лъжеше? Погледна крадешком непроницаемото изражение на събеседника си. Че защо би излъгал? Можеше да се измислят куп причини, но нито една от тях не бе достатъчно убедителна. Дали пък не сгреши? Дали не се държа като глупак пред най-могъщия съдружник на фирмата?
	Лорд придоби по-сговорчив вид.
	— Уволнението на Бари Алвис е брънка в поредицата действия, които набелязахме отдавна за разчистване на „мъртвите души“ при нас. Трябват ни адвокати, които да се справят и с ежедневните си задължения, и с приходоносната част на работата ни. Хора като теб. Това е. Бари не е нито първият, нито последният служител, уволнен по подобни съображения. Отдавна работим по тази система, Джак. Това правило беше въведено далеч преди назначаването ти. — Лорд замълча и изгледа внимателно младия мъж насреща си. — Да не би да криеш нещо от мен? Скоро ще бъдем съдружници. Не бива да укриваш истината от своите съдружници.
	Лорд мислено се изкикоти при мисълта за всички сделки, които бе сключил тайно от фирмата.
	— Още не съм станал съдружник, Санди — опита се да обуздае гнева си Джак.
	— Въпрос на формалност.
	— Докато не стане…
	Лорд се размърда нервно и махна с ръка, да прогони цигарения дим. Помисли си, че слуховете за Джак може би са верни. Говореше се, че младокът се кани да напуска кораба. Именно затова го бе поканил на обяд. Двамата мъже се спогледаха. Джак спотаи усмивката си. Знаеше, че примамката от четири милиона долара му гарантира предимство. Санди Лорд не би пропуснал подобна сделка, дори и да нямаше нужда от нея. Знаеше се, че е свикнал да харчи на едро. Пък и адвокатите никога не се предаваха. Работеха до последния си дъх. Колкото и огромни суми да получаваха, доходите им бяха сравнително по-ниски от хонорарите на рок звездите и президентите на големите корпорации.
	— Мислех, че фирмата ти харесва.
	— Харесва ми.
	— Тогава?
	— Тогава какво?
	Погледът на Санди отново се плъзна из салона. Забеляза още една позната дама, пристегната в елегантно скъпо костюмче. Санди предположи, че отдолу не носи никакво бельо. Той допи джина си и погледна към Джак. Раздразнението му нарастваше с всяка изминала минута. Не можеше да понася префърцунения господинчо на масата си.
	— Идвал ли си в този ресторант?
	Джак поклати глава и се зачете в менюто. Не успя да намери комбинацията хамбургер с пържени картофи. Изведнъж Лорд дръпна менюто от ръцете му, хлопна го на масата и се приведе напред. Джак усети лошия му дъх.
	— Ами защо не се огледаш тогава?
	Повика сервитьора, за да си поръча уиски с газирана вода. Питието се появи след около минута. Джак се облегна на стола си, но Лорд продължи да се приближава — сякаш всеки момент щеше да възседне красиво резбованата маса.
	— Колкото и да не ти се вярва, Санди, и аз съм влизал в ресторант.
	— Но не и тук, нали? Виждаш ли я онази госпожичка? — посочи с изненадващо тънкия си пръст Санди. Погледът на Джак попадна на свръзката с Конгреса. — За последните няколко месеца съм я чукал пет пъти.
	Джак бе толкова поразен, че Лорд не можа да сдържи усмивката си.
	— Сигурно се чудиш как се е съгласила да легне с такъв отвратителен дебелак като мен, а?
	— Може да й е жал за теб — усмихна се Джак.
	Лорд не отвърна на усмивката му.
	— Ако наистина мислиш така, наивността ти граничи с неграмотност. Нима смяташ, че жените в този град са по-добра стока от мъжете? Това, че имат цици и носят поли, не значи, че няма да се възползват от всичко, до което успеят да се докопат. Онази дамичка ме желае, защото мога да й дам каквото поиска — нямам предвид в леглото. И тя го знае, и аз го знам. Санди Лорд е от малцината, пред които се отварят всички врати на този град. В замяна на това тя ми дава да я чукам. Става въпрос за най-обикновена, почтена сделка между разумни и изискани партньори. Какво ще кажеш сега?
	— Какво да кажа?
	Лорд се отпусна на стола си, запали поредната цигара и издуха дима към тавана. Прехапа устни и се изсмя.
	— Нещо смешно ли се сети, Санди?
	— Представих си те как си се отвращавал от такива като мен, докато си бил в колежа. Сигурно си се заричал, че никога няма да заприличаш на човек като мен. Мечтите ти са витаели около защитата на нелегални имигранти, кандидатстващи за политическо убежище, или на дузина главорези, които се оправдават с факта, че като малки са яли пердах от майка си. На прав път ли съм?
	Джак разхлаби възела на вратовръзката си и отпи една глътка. Не се срещаше с Лорд за първи път, та да не подуши нещо нагласено в разговора им.
	— Ти си един от най-добрите адвокати, Санди. Всички го признават.
	— Глупости! Че аз съм зарязал практиката от години.
	— Така или иначе, нещата работят в твоя полза.
	— Какво би проработило в твоя полза, Джак?
	Джак почувства леко присвиване на стомаха, когато Лорд изрече името му. Непринудеността на обръщението го сепна, макар и да не бе съвсем неочаквана. Нима ставаше въпрос за съдружничество? Джак пое дълбоко въздух и сви рамене.
	— Знае ли човек какъв иска да стане, когато порасне…
	— Ти вече си пораснал, Джак. Време е да си дадеш сметка. И тъй, какво решаваш?
	— Нещо не те разбирам.
	Лорд пак се приведе напред, стиснал юмруци. Приличаше на загряващ борец тежка категория. Джак имаше чувството, че като нищо ще го цапардоса.
	— Мислиш ме за глупак, нали?
	Джак се зачете отново в менюто.
	— Какво ще ми препоръчаш?
	— Нали така, момче? Според теб аз съм един алчен, егоцентричен и деспотичен тъпанар, който не би си мръднал пръста за когото и да било, ако няма лична изгода. Прав ли съм, Джак?! — извиси се гласът на Лорд. Тлъстото му тяло почти се бе изсулило от стола. Отново грабна менюто и го постави на масата.
	Джак се озърна притеснено. Останалите посетители изглеждаха тъй, сякаш не са чули нито думичка, което показваше, че разговорът е внимателно проследен и анализиран. Лорд прикова кръвясалия си поглед в Джак.
	— Защото аз съм точно такъв, какъвто си ме представяш, ясно ли ти е? — избоботи той и се отпусна с триумфална усмивка на стола си. Джак също изпита желание да се усмихне въпреки нарастващото си отвращение.
	Лорд забеляза, че събеседникът му се е поуспокоил, и приближи стола си плътно до неговия. На Джак му се прииска да сложи край на цирка с едно замахване, но се въздържа.
	— Такъв съм си аз, Джак. Само че знаеш ли какво, момчето ми? Аз съм си аз. Не се опитвам нито да се преструвам, нито да търся причини за поведението си. Всеки копелдак, с когото съм си имал работа, е разбрал много добре какво представлявам. Имам си собствени убеждения по въпроса. И не се правя на вода ненапита — заключи Лорд, пое дълбоко въздух и после бавно го изпусна. Джак поклати глава. — Разкажи нещо за себе си, Джак.
	— Какво по-точно?
	— Кажи ми кой си и в какво вярваш.
	— След като съм прекарал дванайсет години в католическо училище, сигурно все вярвам в нещичко.
	— Разочароваш ме — рече провлачено Лорд. — А казват, че си умно момче. Или сведенията ми са погрешни, или ти самият се страхуваш от думите си и предпочиташ да се хилиш глуповато.
	Джак стисна здраво Лорд за китката.
	— Какво искаш от мен, по дяволите?
	Лорд се усмихна и лекичко потупа ръката на Джак, за да освободи китката си.
	— Обичаш ли подобни ресторанти? С клиент като Болдуин ще можеш да се храниш по такива места, докато съвсем сдадеш багажа. След четирийсетина години ще се гътнеш до някоя дюна на някой Карибски остров и ще оставиш млада, внезапно забогатяла вдовица — трета поред съпруга. Така или иначе, ще умреш щастлив, повярвай ми.
	— Всички ресторанти си приличат малко или много.
	Лорд стовари юмрук по масата. Този път привлече няколко любопитни погледа. Оберкелнерът се опита да прикрие притеснението си зад дебелия мустак и привидно невъзмутимия си израз.
	— Ето, за това става въпрос, мойто момче! За твоята проклета двойственост! — Понижи глас, но продължи да се привежда към Джак. — Ресторантите определено не си приличат. А ти разполагаш с ключа за това великолепие тук. Ключът се нарича Болдуин и неговата красива дъщеря. Остава въпросът дали ще пристъпиш към тази врата, или не, който от своя страна ни връща по един доста интересен начин към най-важния ми въпрос. Кажи ми в какво вярваш?
	Джак. Какви са твоите идеали? Ако те са различни от това тук — разпери широко ръце той, — ако ти не искаш да се превърнеш в следващия Санди Лорд, ако се будиш с кикот или псувня по адрес на малките ми странности, ако наистина вярваш, че ти самият си над подобни низости, ако не искаш да се умилкваш около мис Болдуин и не си в състояние да си харесаш поне едно ястие от това меню, за кой дявол си дошъл? Можеш да станеш и да си тръгнеш с гордо вдигната глава и ненакърнени убеждения. Нашата игра е прекалено важна, за да я поверяваме на бездушните.
	Лорд се облегна назад. Плътта му едва се побираше между стола и масата.
	Навън бе красив, слънчев ден. По синьото небе нямаше и следа от облаче. Лекият вятър шумолеше сред захвърлените вестници. Забързаният ритъм на града като че ли се бе поуспокоил за миг. Паркът Лафайет бе пълен с хора, налягали из тревата, за да се насладят на последните слънчеви лъчи, преди да нахлуе студът. Куриерите бяха захвърлили своите велосипеди и обикаляха наоколо в обедната си почивка, като тайничко надзъртаха в поразтворени деколтета и под заметнати поли.
	Джак Греъм и Санди Лорд седяха в ресторанта. Не сваляха поглед един от друг.
	— Не си падаш по заобикалките.
	— Нямам време за тях, Джак. Последните двайсет години бяха твърде напрегнати. Ако не бях уверен, че с теб може да се говори направо, щях да ти хвърля малко прах в очите и да не се занимавам повече.
	— Какво очакваш да ти отговоря?
	— Искам само да знам дали си в играта, или не си. С клиент като Болдуин можеш да си намериш място във всяка фирма. Предположих, че си избрал нас, защото си ни харесал.
	— Всъщност Болдуин ви препоръча.
	— Той е умен човек. Доста хора се вслушват в съветите му. Ти си при нас от една година. Ако решиш да останеш, ще те направим съдружник. Честно казано, пробният период от дванайсет месеца беше чиста формалност, за да видим дали си пасваме. Гарантирам, че оттук нататък няма да имаш никаква грижа за пари — дори и да не броим огромното състояние на жена ти. Единствената ти задача ще бъде да се грижиш за, нуждите на Болдуин и да разшириш бизнеса, доколкото можеш, посредством привличането на други подобни клиенти. Истината е, че ценните книжа на един адвокат са неговите клиенти. Това е най-важният урок на професията, макар и да не го преподават в колежите. Никога не го забравяй. Дори количеството извършвана работа е от второстепенно значение в този случай. Работата винаги има кой да я свърши. На теб ще ти бъде дадена възможност за размах в бизнеса. Няма да те контролира никой друг освен самият Болдуин. Не е необходимо да следиш самите формалности по правното обслужване на Болдуин. Ние ще го правим вместо теб. Нека да ти е зле!
	Джак погледна ръцете си. Стори му се, че в тях изплува красивото лице на Дженифър. Бе самото съвършенство. Стана му криво, че я е подозирал във връзка с уволнението на Бари Алвис. Сети се за затъпяващата си работа като държавен адвокат. После мислите му се насочиха към Кейт и стигнаха до задънена улица. Какво става? Вдигна бързо поглед.
	— Имам един глупав въпрос. Ще продължа ли да практикувам адвокатската професия?
	— Щом искаш… — Лорд присви очи. — Това означава ли, че приемаш?
	Джак хвърли един поглед към менюто.
	— Предполагам, че желираните раци са вкусни.
	Санди издуха дима от цигарата си към тавана и се усмихна широко.
	— Божествени са, Джак. Божествени!


	Два часа по-късно Санди Лорд стоеше до прозореца на огромния си кабинет, приковал поглед в оживената улица отдолу, докато слушаше провежданата по интеркома дискусия.
	Влезе Дан Кърксен, чиято стройна фигура се губеше донякъде под колосаната риза и строгата папийонка. Кърксен беше административният директор на фирмата. Властта му се разпростираше над всички с изключение на Санди Лорд (а може би вече и на Джак Греъм).
	Лорд го погледна с отегчение. Кърксен седна и търпеливо изчака участниците в дискусията да се сбогуват. Лорд изключи връзката и се настани зад писалището си. Облегна се назад, позяпа тавана и запали цигара. Кърксен, който бе фанатик на тема здраве, се поотдръпна.
	— Трябва ли ти нещо? — погледна най-сетне Лорд към слабоватото гладко лице на колегата си. Кърксен им носеше близо шестстотин хиляди долара годишно, които му гарантираха дълго и сигурно пребиваване във фирмата. За Лорд обаче подобна сума бе съвсем незначителна. Ето защо той не криеше презрението си към административния директор.
	— Чудехме се как е преминал обядът.
	— Говори по същество. Нямам време за празни приказки.
	— Плъзнаха някои обезпокоителни слухове, после уволнението на Бари Алвис в резултат на обаждането на мис Болдуин.
	Лорд махнах ръка.
	— Всичко е наред. Джак ни обича и остава при нас. Загубих цели два часа, докато го убедя.
	— Като се има предвид огромната сума, Санди, ние си помислихме, че най-силният коз би бил…
	— Аха. Кърксен, знаеш, че боравя доста умело с цифрите. Окей? Джаки остава при нас. Това е. Ако е късметлия, ще удвои сумата в рамките на десет години и тогава ще можем да се пенсионираме преждевременно. — Лорд прикова погледа си в Кърксен, който сякаш се смаляваше с всяка изминала минута. — Момчето си го бива. Куражлия е. В това отношение превъзхожда всичките ми останали съдружници.
	Кърксен трепна.
	— Всъщност хлапето започна да ми допада — изправи се Лорд и застана до прозореца. Десет етажа по-долу група дечица пресичаха улицата, хванати за престилките си.
	— Да докладвам ли положителния отговор на съдружниците?
	— Докладвай каквото щеш, но запомни едно нещо: да не сте посмели да ме притеснявате за щяло и нещяло. С мен ще контактувате само когато става въпрос за нещо наистина важно.
	Хвърли един унищожителен поглед към Кърксен и се извърна отново към прозореца. Съливан още не се беше обадил. Лош знак. Страната от Източния блок му се изплъзваше — точно както малчуганите се скриваха зад ъгъла.
	— Благодаря ти, Санди.
	— Моля.


>	9

	Уолтър Съливан не можеше да откъсне поглед от лицето й (или каквото беше останало от него). На оголеното й стъпало бе закачено номерчето от моргата. Антуражът му бе останал пред залата — Съливан бе предпочел да поседи мълчаливо до съпругата си. Формалното разпознаване на трупа бе извършено. Полицаите си бяха заминали, за да допишат протоколите си, а журналистите се оттеглиха, за да подготвят статиите си. Само Уолтър Съливан — един от най-влиятелните мъже на своето време, успял от четиринайсетата си година да превърне в пари всичко, до което се докосне — се почувства напълно лишен от енергия и всякакви желания.
	Пресата бе нападала него и Кристи след смъртта на първата му съпруга, сложила край на четирийсет и седем годишния им брак. Съливан бе решил да избере по-млада и по-енергична жена, след като самият той наближаваше осемдесетте. Бе преживял достатъчно кончини, за да заложи на някого, който не би го надживял. Бе загубил множество приятели и близки, от което поносимостта му към смъртта беше рязко намаляла. Остаряването не е лесно дори за богатите.
	Ала ето че Кристи Съливан не го надживя. Той нямаше да остави тази работа току-така. Добре, че не знаеше по-нататъшната съдба на телесните й останки. Налагащите се процедури едва ли биха утешили опечалените близки.
	Веднага щом Съливан излезеше от стаята, санитарят щеше да откара количката с мисис Съливан в залата за аутопсия. Там щяха да я претеглят и да измерят височината й. Щяха да я фотографират и с дрехите, и гола. После щяха да й вземат отпечатъци и да й направят рентгенова снимка. Щателният оглед на тялото щеше да установи колкото се може повече следи и улики. Физиологичните течности щяха да бъдат изпратени за лабораторни изследвания за наличие на алкохол или опиати. Клиновиден разрез щеше да разпори трупа й от гърдите до гениталиите. Гледката би била отблъскваща дори за медиците ветерани. Всеки орган щеше да бъде анализиран и претеглен, а гениталиите щяха да бъдат изследвани за следи от полов контакт или сексуален тормоз. Остатъците от сперма, кръв и чужди косми щяха да бъдат изпратени за ДНК анализ.
	Щяха да прегледат черепа, да очертаят раните по него, да го разцепят откъм върха, да извадят мозъка и да изтръгнат забития куршум, за да го предадат за балистичен анализ.
	След приключването на процедурите тялото щеше да бъде върнато на Уолтър Съливан.
	Специалистите по токсикология щяха да изследват съдържанието на стомаха и чуждите вещества в кръвта и урината й.
	Протоколът от аутопсията щеше да съдържа причината и механизма на настъпването на смъртта, както и всички по-важни заключения, придружени от мнението на съдебния лекар.
	Протоколът от аутопсията, снимките, отпечатъците от пръсти, докладът на токсиколозите и цялата останала информация по случая щеше да бъде предадена на следователя.
	Уолтър Съливан се изправи, покри останките на жена си и тръгна към изхода.
	Следователят го наблюдаваше иззад друго едно огледало-прозорец в помещението. Опечаленият съпруг излезе. Сет Франк сложи шапката си и го последва.


	Зала номер едно бе най-голямото помещение във фирмата. Намираше се в центъра на зданието, до самата рецепция. Зад дебелите й плъзгащи се врати току-що бе започнало събранието на съдружниците.
	Джак Греъм седеше между Санди Лорд и един друг старши съдружник. Новият му пост още не беше официално обявен, но днес формалностите не бяха толкова важни. Лорд бе настоял специално на присъствието му.
	Хората от бюфета поднесоха кафе и кифлички и се оттеглиха, затваряйки вратите зад себе си.
	Всички се обърнаха към Дан Кърксен. Той отпи глътка сок, обърса старателно устни с предоставената салфетка и се изправи.
	— Предполагам, че вече сте разбрали за ужасната трагедия, която сполетя един от най-важните, ако не и най-важния ни клиент.
	Джак оглеждаше тежката мраморна маса. Повечето присъстващи не откъсваха очи от Кърксен. Няколко от тях попитаха шепнешком съседите си за подробностите около престъплението. Джак бе прочел за случилото се във вестниците. Никога не бе работил със Съливан, но знаеше, че делата му са достатъчно обемисти, за да ангажират четирийсет адвокати от фирмата. Съливан несъмнено бе най-големият клиент на „Патън, Шоу и Лорд“.
	— Полицията разследва случая — продължи Кърксен. — Още не са открили нищо съществено. — Кърксен замълча, погледна към Санди Лорд и се покашля. — Не е трудно да се предположи, че Уолтър преживява едни от най-тежките си дни. За да облекчим страданието му максимално, ще помолим всички адвокати, заети с неговите дела, да работят особено усърдно и да отстраняват всеки потенциален проблем още с възникването му. Нямаме основание да предполагаме, че трагедията не е резултат от най-обикновен опит за кражба, но все пак ще ви препоръчаме изострена бдителност, когато движите сделките на Съливан. Ако нещо събуди подозренията ви, то трябва да бъде докладвано незабавно на мен или на Санди.
	Няколко глави се извърнаха към Лорд, който както обикновено зяпаше тавана. Вече бе загасил три фаса в пепелника пред себе си. Чашата му с „Блъди Мери“ бе почти празна.
	Заговори Рон Дей, специалистът по международно право. Лицето му, напомнящо кукумявка, изпъкваше на фона на грижливо подрязаната коса, но тъничките овални очила му придаваха някаква безличност.
	— Нали не става въпрос за терористичен акт? Напоследък работя по сделките на смесеното дружество в кувейтския филиал на Съливан. Мога да ви уверя, че ония имат съвсем други правила. Искам да знам дали е застрашена собствената ми безопасност. Тази вечер летя за Рияд.
	Лорд извъртя погледа си към Дей. Още не бе престанал да се учудва на късогледството, а често пъти и на глупостта на съдружниците си. Дей бе човек, чиито основни достойнства според Лорд включваха способността да се изразява на седем езика и да лиже подметките на арабите.
	— На твое място не бих се притеснявал, Рон. Дори и да става въпрос за международна конспирация, ти си твърде дребна риба, за да се занимават с теб. Решат ли да го направят, ще си мъртъв, преди да разбереш какво става.
	Разнесоха се неловки хихикания. Дей оправи възела на вратовръзката си.
	— Благодаря за уточнението, Санди.
	— Няма защо, Рон.
	— Искам да ви уверя, че се прави всичко възможно за разкриване на престъпника — каза Кърксен и пак се покашля. — Говори се, че самият президент ще натовари специална комисия с разследването на случая. Сигурно ви е известно, че. Уолтър Съливан е заемал постове в няколко правителства и е един от най-близките приятели на президента. Престъпниците скоро ще бъдат заловени — заключи Кърксен и седна.
	Лорд се огледа, повдигна вежди и загаси последната си цигара. Съдружниците се разотидоха.


	Сет Франк се завъртя на стола си. Кабинетът му бе кутийка с размери три на три метра. Само шефът разполагаше с голямо помещение в иначе малкия участък. Докладът от съдебномедицинската експертиза бе оставен на писалището. Франк бе успял да го прочете три пъти, макар и още да бе едва седем и половина сутринта.
	Бе присъствал на аутопсията. Следователите винаги присъстваха по ред съображения. Макар и да бе свидетел на стотици аутопсии, Франк не бе успял да привикне към начина, по който мъртвите биваха разпаряни. Вече не му прилошаваше, но още му трябваха два-три часа безцелно шофиране из града, за да се успокои и да поеме обичайната си работа.
	Докладът бе обемист и ситно изписан. Според него смъртта на Кристи Съливан бе настъпила поне седемдесет и два часа преди откриването на трупа. Доказателства за това бяха издуването на тялото, бактериите и изпълването на органите с газове. Не бе пропуснато да се отбележи, че високата температура в стаята също бе ускорила процеса на гниене, което от своя страна затрудняваше разследването. Така или иначе, можеше да се заключи със сигурност, че смъртта не е настъпила преди по-малко от три дни. Франк разполагаше със странична информация, която го навеждаше на мисълта, че Кристи Съливан е била убита в понеделник вечерта.
	Минимумът от три дни означаваше, че Франк ще трябва да се движи по остаряла следа. Един умел престъпник би могъл да изчезне завинаги в рамките на такъв период от време. Към неудоволствието от този факт трябваше да се добави, че вече бяха изминали няколко дни от намирането на трупа, но разследването не бе помръднало ни на йота. Франк не помнеше друг такъв случай, при който да не попаднат на нито една улика.
	Смяташе се, че свидетели (с изключение на убитата и извършителите) няма. Полицията бе поместила обяви във вестниците, както и на най-оживените места. Досега никой не беше откликнал.
	Разговаряха със собствениците на всички имения в радиус от четири-пет километра. Съседите изразяваха своя гняв, ужас и страх. Франк бе забелязал притесненото мръдване на вежда, нервното потъркване на ръце, присвиването на рамене. Можеше да се обзаложи, че веднага ще засилят мерките за безопасност. Така или иначе, всички тези емоции не даваха кой знае колко информация. Разпитаха и прислугата на съседите, но пак удариха на камък. Проведоха телефонни разговори с личните помощници на Съливан, придружили го до Барбадос, но не откриха абсолютно нищо. Всички тези хора имаха желязно алиби, но Франк бе свикнал да не отдава прекалено голямо значение на подобен факт.
	Не разполагаха с никаква информация и за това какво е правила Кристи Съливан в деня на убийството. Предполагаше се само, че е била застреляна в къщата си късно вечерта. Франк бе убеден, че научат ли повече за самия ден, ще се доберат до нещо съществено.
	Знаеше се, че в девет и половина сутринта през същия този понеделник Кристи Съливан е била забелязана в центъра на Вашингтон. Отбила се бе в козметичен салон, където Франк трябваше да даде половината си месечна заплата, ако жена му решеше да се разхубави. Още не бе ясно дали Кристи се е киприла за предстоящата нощ, или това е било едно от редовните й посещения. Въпросът къде е отишла мисис Съливан след това не бе получил никакъв отговор. Можеше да се твърди единствено, че не се е връщала в апартамента си и не се е качвала на такси.
	Франк предполагаше, че Кристи е имала някаква специална причина, за да не придружи съпруга си при пътуването на юг. В случай че това е била предстоящата й среща с мъж, Франк би искал да си поговори с любовника й, ако не и да му надене белезниците.
	По ирония на съдбата убийството, извършено по време на кражба с взлом, не се наказваше със смъртна присъда в щата Вирджиния, освен ако не става дума за въоръжен грабеж. С други думи, ако окрадеш някого и го убиеш, те чака електрическият стол. Ако не си въоръжен обаче, ще ти се размине с една доживотна присъда, което, от друга страна, едва ли бе за предпочитане предвид ужасното състояние на щатските затвори. Кристин Съливан бе носила много скъпи бижута. Оказа се, че е обожавала диамантите, смарагдите, сапфирите и какво ли не още. Изненадващото бе, че по трупа й не бяха открили никакво бижу, макар и следите от пръстени по ръцете й да си личаха ясно. Мистър Съливан бе потвърдил, че огърлицата на съпругата му липсва. Собственицата на козметичния салон си спомни, че сутринта Кристин е била с въпросната огърлица.
	Франк бе сигурен, че въз основа на тези факти един добър прокурор би успял да представи случая като въоръжен обир. Престъпниците очевидно изчакваха, след като бяха обмислили детайлно плана си за действие. Не се ли настояваше за смъртното им наказание, разходите от хиляди долари по доживотното им пребиваване, изхранване и облекло трябваше да се поемат от данъкоплатците на щата Вирджиния. Кражба с взлом? Въоръжен грабеж? Какво значение имаше? Младата жена бе мъртва. Някой побъркан маниак й бе пръснал черепа. Франк не обичаше разграничението в закона. Подобно на мнозина свои колеги, той намираше правната система излишно усложнена в полза на престъпниците. Понякога му се струваше, че в лабиринта от технически подробности, заплетени дела и блестящи адвокати на обвиняемите самият факт, че е било извършено престъпление, че някой е бил убит, наранен или изнасилен, потъваше неизвестно къде. Това не беше честно. Франк не можеше да промени системата, но успяваше да я клъвне тук-таме.
	Придърпа към себе си доклада и намести очилата си. Пийна още една глътка силно кафе. Зачете се. „Причина за смъртта: огнестрелни рани в мозъчната област, причинени от оръжие (оръжия) с голям калибър. Първият куршум е бил без ризница, вероятно дум-дум, и е предизвикал доста голяма рана. Вторият куршум е с неизвестна конструкция, изстрелян е от неидентифициран източник и е предизвикал проходна рана.“ На най-прост език това означаваше, че престъпниците са разполагали със сериозно оръжие. Докладът уточняваше, че смъртта е насилствена — единственият ясен елемент в цялата загадка. Франк забеляза, че е преценил правилно разстоянието, от което са били изстреляни куршумите. Не бяха открили следи от барутни частици във и около раната. Изстрелите бяха произведени от разстояние не по-малко от метър. Франк предположи, че реално са били два метра, но в това отношение можеше да се осланя само на интуицията си. Знаеше се, че наемните убийци обикновено стрелят от упор. Фактът, че случаят не беше такъв, изключваше поне половин дузина допълнителни въпроси.
	Франк се приведе над писалището си. Защо ли са били изстреляни два куршума? Кристин Съливан положително е била уцелена смъртоносно още от първия. От друга страна, ако ставаше въпрос за някакъв маниак, той едва ли би се задоволил само с двата изстрела. На всичкото отгоре куршумите бяха от различен тип. Единият бе дум-дум, а другият — неизвестен тип.
	Той повдигна пликчето с вещественото доказателство и го огледа. Куршумът бе влязъл през дясното слепоочие, беше се сплескал и разпръснал, за да стигне до черепа и мозъка, предизвиквайки такава ударна вълна в мозъчната тъкан, че бе успял да я нагъне като килимче.
	Той внимателно побутна остатъците от зловещия предмет, създаден, за да се сплесква и разпръсква, да разкъсва всичко по пътя си. За съжаление куршумите дум-дум вече се намираха под път и над път. В този случай балистичният анализ не се оказваше много полезен.
	Вторият куршум я бе улучил на около сантиметър от първия, бе прекосил целия мозък и излязъл от другата страна, пробивайки много по-голяма от входната дупка.
	Всички се изненадаха на широката дупка, оставена от куршума на стената срещу леглото. Хората от лабораторията обикновено издълбаваха част от стената и изваждаха куршума посредством специални инструменти, за да запазят следите от браздите и полетата на канала на цевта, даващи възможност да се определи видът на използваното оръжие. Тези следи се сравняваха със следите върху куршуми от лични оръжия и ги отвеждаха до притежателя. Дактилоскопските следи и балистичната идентификация бяха единствените сигурни доказателства в тази професия.
	Само че в случая бяха открили пробойната, но не и куршума. Когато лаборантите му съобщиха този факт, Сет Франк реши да се увери с очите си. Отдавна не се беше разгневявал толкова.
	Трябваше ли да къртят стената безуспешно, след като единият куршум бе все още в жертвата? Какво по-различно щеше да покаже вторият? Възможностите не бяха пресъхнали.
	Франк си записа няколко догадки. Липсващият куршум би могъл да бъде от различен тип и калибър, а това би доказало наличието на поне двама извършители. Колкото и да бе богато въображението му, Франк трудно можеше да си представи, че някой ще застане срещу една жена с пистолети в двете си ръце. Това означаваше, че заподозрените са двама. То обясняваше и различния тип рани. Пробойната на куршума дум-дум бе по-широка от тази на другия, който не бе дум-дум, тъй като беше прорязал доста по-тесен раневи канал. Следите от браздите и полетата сигурно бяха деформирани минимално, но това нямаше значение, тъй като куршумът и бездруго липсваше.
	Франк прегледа първоначалните си бележки, направени на местопрестъплението. Още бе на етап събиране на информация. Надяваше се скоро да осъществи някакъв напредък. Поне нямаше да се притеснява за законовите ограничения в този случай.
	Пак погледна към доклада и се намръщи.
	Обади се на лекаря. След десет минути бе в кабинета му.
	Старецът кълцаше кожичките на ноктите си с един стар скалпел. Най-сетне вдигна поглед към Франк.
	— Следи от душене. Или _опит_ за душене. Но трахеята не беше увредена въпреки някои отоци и кръвоизливи. Установих и леко спукване на подезичната кост. Както и миниатюрни кръвоизливи по конюнктивата на клепачите. Всичко е описано в протокола.
	— Мъж ли е бил или жена?
	Лекарят сви рамене.
	— Трудно е да се прецени. Върху човешката кожа не остават дактилоскопски следи. Знаеш го много добре. Така или иначе, малко вероятно е жена да се опита да удуши друга жена с годи ръце. Въпреки всичко и това се е случвало. Не се иска много сила, за да прекършиш трахеята, но душенето с голи ръце обикновено е мъжки специалитет. Аз лично не съм попадал на удушвачка. Не бива да се забравя, че се иска доста самоувереност, за да се решиш на този метод. Колкото до това дали предполагам, че е мъж — да, предполагам го, макар и предположенията да не са от особено значение.
	— Докладът изброява контузиите и натъртванията по лявата челюст, разклатените зъби и нараняванията по вътрешността на устната кухина.
	— Някой здравата я е цапардосал. Единият кътник почти беше пробил бузата.
	— А вторият куршум? — погледна към папката Франк.
	— Ако се съди по ефекта му, бих предположил, че е с голям калибър. Като първия.
	— Можеш ли да предположиш какъв е бил?
	— Ами сигурно е калибър 357. Възможно е да става въпрос и за деветмилиметров. Не видя ли каква пихтия беше направил? Половината от него се е сплескала като палачинка, а другата половина се е пръснала из мозъка й. В тези случай балистиката е безпомощна. Дори и да се направят предположения за вида оръжие, пак не можеш да го напаснеш към друг куршум.
	— Намерим ли втория, ще стане по-лесно.
	— Не е точно така. При изстъргването му от стената следите върху него със сигурност са се деформирали. Балистичният анализ няма да покаже нищо.
	— Но не е невъзможно по него да са останали следи от кръвта, кожата и космите на убитата. Такива доказателства не са за изхвърляне.
	Лекарят почеса дълбокомислено брадичката си.
	— Прав си, но първо трябва да го намериш.
	— Едва ли ще успея — засмя се Франк.
	— Знае ли човек.
	Двамата се спогледаха с ясното съзнание, че никога няма да открият куршума. Дори и да попаднеха на него, не можеха да го отнесат към местопрестъплението, освен ако не откриеха следите от кръвта и кожата на покойницата или не го поставеха редом до оръжието, от което е бил изстрелян.
	— Намерихте ли гилзи?
	Франк поклати глава.
	— Значи няма как да установите вида на жилото на ударника. — Лекарят говореше за следата, която жилото оставя върху капсула на гилзата.
	— Случаят не е много лесен — каза Франк. — Разполагаш ли поне с достатъчно време, или началниците пак са те притиснали със сроковете?
	— Засега всичко е мирно и тихо — усмихна се лекарят. — Забележително тихо. Виж, ако бяха убили самия Съливан…
	— Защо е имало два изстрела? — зададе Франк най-важния си въпрос.
	Лекарят спря да се занимава с кожичките си, постави скалпела на масата и вдигна поглед.
	— Защо не? — присви очи той. Беше му се паднала незавидната участ да е далеч по-компетентен, отколкото бе необходимо за нуждите на глухата провинция. Беше един от петстотинте съдебни лекари в щата. Частната му практика процъфтяваше, но истинският му интерес бе към съдебната медицина. Преди да се установи — в кроткия пристан на Вирджиния, бе работил към полицейското управление на Лос Анджелис цели двайсет години. Откакто се бе преместил, не бе попадал на кой знае какви интересни убийства, но този случай бе по-различен от останалите.
	Франк издържа на погледа му и рече:
	— Един изстрел би бил достатъчен. Тук спор няма. Защо е било необходимо да се стреля втори път? Човек би се въздържал да го направи по куп причини. На първо място, стрелянето е шумно. На второ е губене на време в момент, когато трябва да изчезваш от местопрестъплението. Третото неудобство е свързано с оставянето на още един куршум, по който могат да те разпознаят. Дали Кристи Съливан не ги е стреснала с нещо? Ако е така, защо изстрелите са дадени от вратата, а не от вътрешността на стаята? Защо траекторията е низходяща? Може би Кристи е била коленичила? Иначе нямаше да я уцелят в главата. А щом е била коленичила, каква е причината за това? Да не се е подготвяла за екзекуция? В същото време не открихме други контактни рани освен петната по врата й. Защо някой първо ще се опитва да я души, а после ще стреля по нея, и то на два пъти? На всичкото отгоре единият куршум е прибран. — Защо? Втори пистолет ли е имало? Ако е така, защо трябва да се прикрие този факт? Каква е важността му?
	Франк се изправи и закрачи из стаята с ръце в джобовете.
	— Да не говорим, че всичко беше като излизано. Нищо не бяха оставили след себе си. Ама нищичко. Чудя се дори, че не им е хрумнало да й направят малка операцийка, та да измъкнат и втория куршум.
	— Слушай, драги, престъпникът е извършвал грабеж или поне такава е версията, която иска да ни представи. Самият тайник е наистина ограбен. Откраднати се около четири и половина милиона долара. Какво е правила самата мисис Съливан? Защо не е заминала за Антилските острови? Може би е имала тайна среща с любовника си. Има ли връзка между двата инцидента, ако приемем последната версия? Озадачава ме и друго — за какъв дявол ще се вмъкнеш в къщата през парадния вход, ще обезвредиш алармената система и накрая ще се спуснеш с въже през прозореца? Всеки въпрос те изправя пред десетки нови загадки.
	Лекарят се облегна, посегна към папката и се зачете в доклада. Свали очилата си, отри ги о ръкава си и подръпна долната си устна.
	Ноздрите на Франк трепнаха.
	— Какво има?
	— Ти каза, че на местопрестъплението не е било оставено абсолютно нищо. Прав си. Всичко изглежда прекалено чисто. — Лекарят замълча и си запали цигара — без филтър. Франк бе забелязал, че всички патолози пушат. Лекарят духна кълбо дим. Очевидно се наслаждаваше на умственото си упражнение.
	— Ноктите на покойницата също бяха прекалено чисти.
	Франк го погледна озадачен.
	— Искам да кажа, че под тях нямаше никаква мръсотия. Лакът за нокти бе непокътнат, но не открихме обичайните миниатюрни частици прах. Сякаш някой ги бе почистил преди нас. Разбираш ли накъде бия? — рече той и замълча многозначително. — Открих и следи от използваната течност. Прилича на лосион.
	— Знаем, че сутринта е била на козметичка. Там им правят всякакви процедури.
	— Тогава би намерил повече, а не по-малко остатъци именно заради използваните химикали — поклати глава лекарят.
	— Нима искаш да кажеш, че някой е почистил ноктите й нарочно?
	— Точно така. Някой се е притеснявал да остави каквито и да било следи от себе си.
	— Това е един вид параноично поведение.
	— Повечето престъпници действат по този начин, Сет.
	— Само донякъде. Изстъргването на ноктите и почистването на стаята с прахосмукачка не е нещо обичайно. Намерил си и следи от някакъв омазняващ препарат по дланите й, така ли? — попита Франк, след като прегледа пак доклада.
	— Става въпрос за препарат, с който се поддържат текстилни тъкани и кожи.
	— Смяташ ли, че целта е била да се заличат следите, ако тя е държала нещо в ръката си?
	— Аха, макар и да не знаем кога точно е бил нанесен препаратът. — Лекарят отново сложи очилата си. — Мислиш ли, че е познавала убиеца си, Сет?
	— Нямаме доказателства в подкрепа на подобно твърдение, освен ако не предположим, че тя сама е поканила крадеца.
	Изведнъж по лицето на лекаря се изписа ентусиазъм.
	— Ами ако тя е нагласила цялата кражба? Представи си, че й е писнало от стареца и е поканила новата си изгора да задигне златните яйца, та да отлетят заедно в страната на приказките.
	Франк се замисли.
	— Възможно е единствено, ако е предстоял развод, ако старецът я е спипал или тя е поела някаква важна сделка в ръцете си.
	— Фактите си пасват, Сет.
	Франк поклати глава.
	— Имаме основания да смятаме, че покойницата е харесвала статуса си на мисис Уолтър Съливан. Повече от парите, ако разбираш за какво говоря. Покрай мъжа си се е ръкувала (а може би и нещо друго) с най-големите знаменитости по цял свят. Доста далеч е стигнала за една продавачка на хамбургери.
	— Шегуваш ли се?
	— Осемдесетгодишните милиардери понякога са големи ексцентрици — усмихна се Франк. — Сещам се за онзи виц: къде сяда четиристотинкилограмовата горила? Отговорът е: където си ще.
	Лекарят се ухили и поклати глава. Милиардер ли? Какво би сторил, ако разполагаше с милиарди долари? Погледна към мастилницата на бюрото си. Загаси цигарата, прочисти гърло и се извърна към Франк.
	— Мисля, че вторият куршум е полуоблечен или напълно облечен.
	Франк разхлаби възела на вратовръзката си и се облегна на лактите си.
	— И?
	— Пробил е дясната черепна кост и е изскочил през лявата теменна кост. Изходната рана е два пъти по-голяма от входната.
	— Искаш да кажеш, че са били използвани различни пистолети?
	— Да, освен ако крадецът не е използвал два типа амуниции в същото оръжие. Това като че ли не те изненадва, Сет?
	— Би ме изненадало преди един час.
	— Вероятно извършителите все пак са двама.
	— Двама извършители с два патлака. И една дама с размери…
	— Височина: един и петдесет и осем. Тегло: петдесет килограма.
	— С други думи, миньонче, което двама мъжаги с едрокалибрено оръжие са се опитали да удушат, после да пребият, а накрая го застрелват.
	Лекарят се почеса. Фактите бяха наистина много озадачаващи.
	— Сигурен ли си, че следите от душене и побой се били причинени преди смъртта?
	— Разбира се — отвърна засегнат старецът. — Голяма каша наистина.
	Франк разгръщаше протокола и си отбелязваше по някоя и друга идея в бележника.
	— Сигурен ли си, че не е имало опит за изнасилване?
	Лекарят не отговори.
	Франк вдигна поглед към него, свали очилата си, облегна се и отпи от кафето пред себе си.
	— В доклада не става дума за сексуално насилие.
	— Докладът е прецизен — размърда се най-сетне лекарят. — Не е имало сексуално насилие. Не намерихме следи нито от семенна течност, нито от проникване във влагалището, нито видими натъртвания. Затова официалното заключение гласи, че сексуално насилие не е имало.
	— Ти май не си много доволен от това заключение?
	Лекарят отпи глътка кафе, протегна се сладостно и се приведе напред.
	— Жена ти ходи ли на гинекологични прегледи?
	— Че всяка жена ходи.
	— Така си мислиш — отвърна суховато лекарят. — Работата е там, че колкото и да е добър гинекологът, прегледът винаги оставя някакви миниатюрни подутини или драскотини по гениталиите. Такова е естеството на самата задача. Няма как да не бръкнеш по-надълбоко.
	Франк остави чашата с кафе и се размърда.
	— Да не би да искаш да кажеш, че е поканила гинеколога си да я прегледа посред нощ малко преди да я очистят?
	— Индикациите са минимални, но са все пак налице. Не могат да ми излязат от главата. Разбери ме добре — те може нищо да не означават. Не е изключено тя сама да си ги е причинила. Знаеш какво имам предвид. Всеки се оправя както може. Въпреки всичко не ми се вярва да се е наранила сама. Струва ми се, че някой я е прегледал малко след смъртта й. Имам предвид интервал в рамките на около два часа.
	— Но защо ще я преглежда? За да се увери, че не са останали следи от контакта им? — не можа да сдържи учудването си Франк.
	— Едва ли би се намерила друга причина при създалата се ситуация — изгледа го докторът.
	Франк се втренчи пред себе си. Новата информация само умножи загадките. Поклати глава. Сети се за балонената теория — натиснеш едната страна и всичко се издува в нова посока. Присви вежди и си записа нещо в бележника, докато отпиваше разсеяно от кафето.
	Лекарят го огледа внимателно. Случаят не беше лесен, но следователят бе задал безкрайно уместни въпроси. Още беше озадачен, но в това нямаше нищо необичайно. Добрите следователи рядко разрешаваха всичко на минутата. Късметът и усърдието работеха дотолкова, доколкото една неочаквана улика да подреди всички парченца в загадката. Лекарят се надяваше, че и този път ще стане така. Засега нещата не бяха никак розови.
	— Била е доста почерпена, когато са я очистили — отбеляза Франк.
	— Нула двайсет и един. Не бях виждал такова число, откакто се нацепвахме като студенти.
	— Чудя се къде се е натряскала така — усмихна се Франк.
	— Тия имения са тъпкани с алкохол.
	— Така е, но не открихме нито използвани чаши, нито отворени бутилки.
	— Може да си е пийнала предварително.
	— Как се е прибрала у дома си в такъв случай?
	— Сигурно е карала — потърка уморено очи лекарят. — Виждал съм и по-къркани шофьори.
	— Но си ги виждал на масата за аутопсии, предполагам. Разполагаме и със сведения, че никоя от колите в гаража не е била използвана, откакто съпругът е заминал за Антилите.
	— Нима може да се твърди със сигурност подобно нещо? Един мотор изстива и за по-малко време от три дни.
	Франк разлисти бележника си, намери каквото му трябваше и го показа на колегата си.
	— Съливан има личен шофьор — един старец, наречен Бърни Копети. Той поддържа всички коли в гаража и води прецизен отчет на навъртяния километраж, колкото и да не е за вярване. Помолих го да провери данните за всяка от колите, до които би имала достъп съпругата. Копети ми показа сведенията си и потвърди, че не е използван нито един автомобил. Нямаше случай на променен километраж. Следователно Кристин Съливан не се е прибрала с личен автомобил. Въпросът е как е стигнала вкъщи.
	— С такси може би.
	— Едва ли. Разговаряхме с всички таксиметрови фирми в района. Няма записана поръчка за пътуване до имението на Съливан, а подобно място се запомня.
	— Възможно е да я е пречукал самият таксиметров шофьор.
	— Да не мислиш, че тя ще покани в къщата си един прост шофьор!
	— Не забравяй, че е била пияна. Едва ли е съзнавала какво върши.
	— Подобна версия не обяснява нито обезвреждането на алармената система, нито измъкването с въже през прозореца. Да не говорим, че очакваме извършителите да са били двама. Никога не съм виждал такси с двама шофьори.
	Изведнъж на Франк му хрумна нещо, което побърза да си запише. Бе напълно убеден, че Кристи Съливан е била откарана в дома си от свой познат. След като познатият (или познатите) бяха предпочели да запазят мълчание, причините за мълчанието бяха съвсем ясни. Изходът през прозореца показваше, че убийците са били принудени да се измъкнат много бързо. Вероятно са били изплашени от охраната на квартала, макар и патрулният отряд да не бе забелязал нищо съмнително. Така или иначе, престъпниците не биха разчитали на едната липса на наблюдателност. Самото появяване на патрулната кола, изглежда, ги бе пришпорило здраво.
	Лекарят се облегна назад. Почувства се доста объркан.
	— Подозираш ли някого?
	— Може би — рече Франк и спря да пише.
	— Какво е правил съпругът й по време на убийството? Хм, един от най-богатите хора на щата.
	— Един от най-богатите хора в света — поправи го Франк. Прибра бележника си и допи кафето. — Кристи е решила да не ходи на Барбадос чак по пътя за летището. Според съпруга й тя е отишла в градския им апартамент. Намерихме потвърждение на този факт. Частният им самолет е трябвало да я вземе след три дни и да я превози до семейното имение в околностите на Бриджтаун, Барбадос. Уолтър Съливан се разтревожил, когато съпругата му не кацнала на летището в уреченото време. Тогава се обадил до Щатите.
	— Тя обяснила ли му е защо не иска да замине веднага?
	— И да го е направила, той не би ми го казал.
	— Богатите могат да си позволят всичко. Възможно ли е Съливан да е инсценирал грабежа, докато отпива от прохладната напитка на шест хиляди километра от жена си? Дали е способен на подобно нещо?
	Франк се втренчи в стената. Спомни си тихото бдение на Уолтър Съливан до тялото на Кристи в моргата. Спомни си мъката, изписана по лицето му в момент, когато нямаше причини да предполага, че някой го наблюдава.
	— Не, не ми се вярва — отсече Франк и стана да си ходи.


>	10

	Бил Бъртън седеше в командната зала на Тайните служби в Белия дом. Остави бавно вестника на масата, третия за тази сутрин. Всеки отразяваше подробно хода на разследването по смъртта на Кристи Съливан. Изнесените факти бяха буквално същите както в първоначалното описание. Очевидно в хода на следствието не бе настъпил никакъв обрат.
	Бъртън бе разговарял с Варни и Джонсън. Предният уикенд ги беше поканил на пикник недалеч от дома си заедно с Колин и още двама агенти. Знаеше се, че крадецът е бил в тайника и е наблюдавал рандевуто на президента с госпожата. После се е измъкнал, убил е Кристи Съливан и е избягал въпреки усилията на Бъртън и Колин да го хванат. Тази версия не съвпадаше напълно с истинския развой на събитията през фаталната нощ, но агентите я приеха безрезервно. Изразиха огромното си възмущение от факта, че някой се е осмелил да посегне на човека, когото те бяха призвани да пазят. Заключиха, че престъпникът си заслужава наказание. Те щяха да запазят пълно мълчание относно участието на президента в трагичния инцидент.
	След като си тръгнаха, Бъртън постоя в градината на чаша бира. Ако знаеха само каква бе истинската история! Лошото бе, че той я знаеше и ролята на измамник никак не му харесваше.
	Бъртън изпи втората си чаша кафе и погледна часовника. Наля си още една чаша. Огледа командната зала.
	Винаги бе мечтал да работи в елитните служби за сигурност и да брани най-важните личности на планетата. Привличаха го тихата решимост, силата и интелигентността, както и високо развитото чувство на солидарност, характерни за Тайните служби. Мисълта, че във всеки един момент трябва да бъдеш готов да жертваш живота си в името на общото добруване, бе истински благороден акт в един свят, лишен от стойности. Именно съзнанието за мисия бе помагало на Бъртън да се буди с усмивка и да заспива с леко сърце през всичките тези години. Сега то бе изчезнало безвъзвратно. Бъртън бе изпълнил задачата си, но чувството за благородство го бе напуснало. Той поклати глава и засмука нервно цигарата си.
	Даваше си сметка, че са се насадили върху буре с барут. Обясненията на Глория Ръсел само засилваха чувството му на безпокойство.
	Разследванията около автомобила удариха на камък. Дискретните запитвания установиха, че колата е била открадната от паркинг на полицията. Бе твърде опасно да се рови по-надълбоко. Ръсел побесня, когато научи фактите. Нейна си работа! Нали тя твърдеше, че всичко е под контрол! Пълни глупости!
	Бъртън сгъна вестника и го постави старателно на мястото, откъдето щеше да го вземе следващият агент.
	Да върви по дяволите тази Ръсел! Колкото повече разсъждаваше над случая, толкова повече се ядосваше. Сега бе твърде късно да се промени каквото и да било. Бъртън опипа лявата страна на сакото си. Револверите (неговият, натъпкан с цимент, и деветмилиметровият на Колин) лежаха на дъното на река Севърн. Бяха ги хвърлили в един от най-рядко посещаваните участъци. Едва ли бе необходимо да прилагат толкова строги предпазни мерки, но Бъртън бе предпазлив човек. Полицията разполагаше с един непотребен куршум. Никога нямаше да намери втория, а дори и да попаднеше на него, Бъртън можеше да им покаже новото си оръжие с безупречно изчистена цев. Бе убеден, че балистичната лаборатория на местната полиция няма да напипа дирите му.
	Спомените от фаталната нощ отново нахлуха в главата му. Президентът на Щатите се бе оказал прелюбодеец, който се отнася толкова зле с любовницата си, че тя е готова да го убие, в резултат на което Колин и Бъртън бяха принудени да я очистят.
	Следите от трагедията трябваше да бъдат заличени. Укриването на вина бе нещото, което тревожеше Бъртън най-много. Агентите бяха задължени да мамят, премълчавайки истината. А нима Бъртън не бе мамил през целия си живот? Нима не знаеше за нощните оргии? Това не му бе попречило да посреща президентшата с усмивка и да си играе на моравата с двете деца на семейството. Никога не бе споделил с тях, че съпругът и бащата не е нито толкова добър, нито толкова честен, колкото си го представят, макар и цялата страна да бе убедена в достойнствата му.
	Тайните служби. Бъртън се намръщи. Името им сякаш отговаряше доста добре на извършваните дейности. Какви неща само беше видял през всички тези години! Винаги бе извръщал поглед. Тъй правеха и колегите му. Позволяваха си шеги и оплаквания само в тесен кръг. Нищо повече. Знаеха, че някои особености на професията произлизат от естеството на работата им. Властта главозамайва хората. Създава им чувство на непобедимост. Случеше ли се нещо нередно, служителите на Тайните служби бяха тези, които трябваше да оправят кашата.
	Бъртън няколко пъти вдигна слушалката с намерение да се свърже с директора на Тайните служби. Изпитваше желание да му разкаже цялата история, без да премълчава подробностите, но не се осмеляваше, защото обаждането щеше да сложи край на цялата му по-нататъшна кариера. С всеки изминал ден надеждите на Бъртън, че може да им се размине, се засилваха, макар и здравият разум да му подсказваше наивността на подобно предположение. Даде си сметка, че вече е прекалено късно да разкрие истината. Едно закъснение от няколко дни би било приемливо, но протакането нямаше да се посрещне добре.
	Сети се за разследването. Беше прочел с огромен интерес данните от аутопсията, любезно предоставени от местната полиция по молба на президента, разстроен неимоверно от разигралата се трагедия. Хубав президент, няма що!
	Докладът наблягаше на следите от душене и строшената челюст. Бъртън знаеше, че двамата с Колин нямат нищо общо с тези наранявания. Жената бе имала основание да се нахвърли върху президента с нож в ръка. Така или иначе, Бъртън не можеше да допусне отмъщението й при каквито и да било обстоятелства. Опазването на президентския живот бе едно от малкото правила с непроменена абсолютна тежест за Бъртън.
	Той бе убеден, че е постъпил правилно. Постоянно си го повтаряше. Та нали го бяха обучавали с години да действа точно по този начин! Един обикновен човек трудно би се поставил на негово място, за да разбере как ще се чувства агентът, ако позволи нещо да се изплъзне от контрола му.
	Преди доста време Бъртън бе разговарял с един от агентите на Кенеди, който още живееше в състояние на стрес след случилото се в Далас. Спомняше си как е вървял зад лимузината на президента, неспособен да възпрепятства трагедията. В резултат на това нацията бе загубила своя държавен глава. Агентът бе видял с очите си как прострелват човека, когото е трябвало да опази. Не се примиряваше с мисълта, че не е било възможно да се направи нещо. Още размишляваше дали не е пропуснал някоя предпазна мярка или какво би се случило, ако беше погледнал по-внимателно към сградата вляво, вместо да извръща глава надясно. Казваше си, че е трябвало да се вгледа в тълпата. Случилото се тогава го беше променило до неузнаваемост. Беше го принудило да напусне Тайните служби, да се разведе и да потъне в неизвестност някъде по Мисисипи.
	Подобно нещастие нямаше да сполети Бил Бъртън. Бе успял да прикрие предишния президент с тялото си преди шест години, когато го улучиха два бронебойни куршума, макар да беше с бронежилетка. Единият бе попаднал в рамото, а другият — под лакътя му. Бе истинско чудо, че успя да се отърве само с раните, тъй като не бяха засегнати жизненоважните органи и артерии. Тогава заслужи искрената благодарност на цялата страна, както и възторга на колегите си.
	Ето затова бе стрелял в Кристин Съливан. Бе готов да го стори пак, ако се наложеше. В края на краищата тя сама се бе поставила в това положение и така бе избрала смъртта си.
	Бъртън се върна към работните си задължения. Докато все още можеше.


	Завеждащ канцеларията на президента Глория Ръсел вървеше забързана по коридора. Току-що бе инструктирала пресаташето за правилната позиция относно конфликта между Украйна и Русия. Политическите реалности налагаха подкрепа на Русия, но политическите реалности рядко бяха вземани под внимание от администрацията на Ричмънд. Руската мечка разполагаше с всички интерконтинентални ядрени сили в момента, но Украйна имаше предимства като потенциален търговски партньор на Запада. Везните се бяха наклонили в полза на Украйна, тъй като Уолтър Съливан подготвяше крупна сделка с тази страна. Кръгът от хора около Съливан с всевъзможните им връзки бе събрал около дванайсет милиона за изборната кампания на Ричмънд. Нямаше как да не получат отплата. Ето защо Съединените щати се готвеха да вземат страната на Украйна.
	Ръсел погледна часовника си и благодари на Бога, че съществуват и обективни причини за подкрепата на Украйна, макар и да бе убедена, че Ричмънд щеше да стигне до същото решение. Президентът не забравяше тези, които са му помогнали. Придържаше се към правилото „услуга за услуга“. Просто в неговия случай услугите се връщаха в глобален мащаб. Ръсел си помисли, че се е справила поне с един крупен проблем, и седна зад писалището си, за да се заеме с критичните точки по света.
	След петнайсет минути се изправи и бавно закрачи към прозореца. Животът във Вашингтон не се бе променил кой знае колко през последните двеста години. Групировките продължаваха да захранват политическия бизнес със средства, интелект и авторитети, за да унищожат потенциалните си съперници, преди те да са ги унищожили. Ръсел имаше доста по-ясен поглед върху тази игра в сравнение с мнозина. Чувстваше се в свои води. Това й носеше удовлетворение. По-рано фактът, че е неомъжена и бездетна, я притесняваше донякъде. Професионалните й задължения бяха започнали да я отегчават, когато се запозна с Алън Ричмънд. Тогава видя възможността за придвижване нагоре по стълбицата. Надяваше се да достигне там, където друга жена още не е стъпвала. Тази мисъл я бе завладяла изцяло и бе трудно да се удържи на нетърпението.
	За нещастие убийството на Кристи Съливан можеше да сложи край на мечтите й. Къде ли се намира неизвестният крадец в момента? Защо още не е оповестил за себе си? Не е възможно да не си дава сметка за съкровището в ръцете си. Ако искаше пари, тя щеше да ги намери. Парите, с които разполагаше за подкупи, биха покрили и най-невероятните суми, а в този случай Ръсел очакваше цената да е соленичка. Фактът, че никой не знаеше точната сума, необходима за хода на работата, бе едно от предимствата на Белия дом. Обяснението се криеше в дотациите на многобройни агенции, които подпомагаха президентската институция. При такава финансова неяснота би могла да се отдели една направо фантастична сума. Тъй или иначе, парите щяха да са най-малкият проблем. Преди това трябваше да се разрешат множество по-важни.
	Дали крадецът знае, че президентът не си спомня нищо за изминалата нощ? Този въпрос не даваше мира на Ръсел. Ами ако престъпникът реши да се свърже направо с него и я прескочи? Ръсел се разтрепери и се свлече на едно от креслата до прозореца. Ричмънд веднага ще разбере какви са били мотивите й. Макар и арогантен, той не беше глупак. Разбере ли мотивите й, ще я унищожи. С едно щракване на пръсти. Тя не би могла да докаже нищо. Нейната дума нямаше да тежи повече от неговата. Щеше да се окаже на политическото сметище — заклеймена и, най-страшното, забравена навеки.
	Трябваше да намери крадеца, за да го подсети да действа чрез нея. Само един човек можеше да й помогне. Ръсел седна на бюрото си, овладя притеснението и се зае отново за работа. Не биваше да се поддава на паниката. Сега й бе необходимо най-вече самообладание. Все още бе в състояние да победи и да промени изходния резултат, ако владее нервите си. Трябваше да използва ума, с който я бе надарил Господ. Поне знаеше откъде да започне.
	Избраният план би шокирал всекиго, който познаваше Глория Ръсел и нейните странности. Така или иначе, някои черти от характера на завеждащ канцеларията не бяха известни никому. Професионалната й кариера винаги беше измествала личния и интимния й живот. Въпреки това Глория Ръсел смяташе себе си за много привлекателна жена. Не можеше да се отрече, че наистина притежава един тип женственост, който бе в рязък контраст с официалния й облик Бързият ход на годините беше усилил безпокойството по отношение на личния й живот. Нямаше предвид нищо определено (особено при създалите се обстоятелства), но поне й се струваше, че знае най-добрия начин да изпълни задачата, като същевременно се увери в своята привлекателност. Не можеше да избяга от желанията си. Защо да се опитва да ги крие тогава? Даваше си сметка, че набелязаният обект не би анализирал ситуацията със същата елегантност.
	След няколко часа Глория загаси лампата на писалището си и поръча кола. Провери дежурствата на Тайните служби и набра някакъв номер. След три минути агент Колин бе в кабинета й. Глория му махна да изчака малко. Увери се, че гримът й е в добро състояние, и нанесе отново червило, издавайки предизвикателно устните си. Тайничко изучаваше високия мъж, застанал до нея. Хубавец като него не бе за пренебрегване. Фактът, че професията му го изправяше до ръба на опасността, само допринасяше за чара му. По подобен начин гимназистките си падаха по хулиганите в училище. Ръсел си помисли, че Тим Колин трябва да е разбил доста женски сърца.
	Тази вечер като никога не й предстояха служебни ангажименти. Тя бутна креслото назад и се обу. Не забеляза как агент Колин крадешком плъзва поглед към краката й. Това със сигурност би й доставило удоволствие.
	— Тим, следващата седмица президентът ще дава пресконференция в Мидълтън.
	— Да, мис Ръсел. От девет и трийсет и пет сутринта. Започнали сме подготовката — отвърна той, втренчен пред себе си.
	— Не си ли малко озадачен?
	— От какво, мис Ръсел? — вдигна поглед Колин.
	— След работно време можеш да ме наричаш Глория.
	Колин запристъпя смутен от крак на крак. Тя се засмя на непохватността му.
	— Нали знаеш темата на пресконференцията? — Убийството на мисис Съливан — преглътна тежко Колин.
	— Точно така. Президентът ще даде пресконференция, свързана с убийството на частно лице. Това не те ли притеснява, Тим? Подобно нещо се случва за първи път в историята на президентството.
	— Нямах представа… Глория.
	— Напоследък прекарваш доста време с президента. Забелязал ли си нещо необичайно?
	— Какво например?
	— Изглежда ли ти преуморен или разтревожен? Имам предвид повече от обикновеното.
	Колин бавно поклати глава. Не разбираше накъде бие разговорът.
	— Мисля, че имаме малък проблем, Тим. Президентът ще се нуждае от помощта ни. Нали мога да разчитам на теб?
	— Работата ми е да се грижа за президента.
	— Зает ли си тази вечер, Тим? — рече тя, тършувайки из чантата си. — Знам, че не си на смяна. Президентът няма ангажименти.
	Колин кимна.
	— Знаеш къде живея. Ела веднага щом ти свърши работното време. Искам да продължим разговора си насаме. Нали нямаш нищо против да помогнеш и на мен, и на него?
	— Дадено, Глория — отсече веднага Колин.
	Джак отново почука на вратата. Не получи отговор. Щорите бяха спуснати и отникъде не се процеждаше светлина. Лутър Уитни или бе заспал, или бе излязъл някъде. Беше само девет часът. Лутър нямаше навика да си ляга преди два-три след полунощ. Старият форд бе паркиран до къщата. Вратата на малкия гараж бе заключена. Джак надникна в пощенската кутия. Видя, че е претъпкана с писма. Нещо не беше наред. Лутър наближаваше шейсет и пет години. Възможно ли е да се е свлякъл бездиханен на пода, без никой да разбере? Джак се огледа и вдигна една от саксиите до входа. Резервният ключ бе на мястото си. Джак се огледа отново и бързо влезе в къщата.
	Холът бе чист и подреден. Вещите бяха на обичайните си места.
	— Лутър? — провикна се Джак и се опита да си припомни разположението на стаите. Спалнята бе наляво, тоалетната — надясно, кухнята — в дъното, с остъклена веранда, а градината — отзад. Миниатюрната спалня също се оказа изрядно чиста и спретната.
	Нощното шкафче бе отрупано с най-различни снимки на Кейт. Джак се обърна и бързо излезе от стаята.
	Помещенията на горния етаж бяха полупразни. Цареше тишина.
	Джак седна на пластмасово столче в кухнята и се огледа. Не включи осветлението. Предпочете да стои на тъмно. Пресегна се към хладилника и се засмя при вида на дванайсетте бирички. Лутър винаги се запасяваше добре. Джак взе една кутийка и излезе в градината.
	Тук всичко се бе променило. Папратите бяха полегнали в сянката на големия дъб, а клематисът по оградата се бе сгърчил болезнено. Лехата с едногодишни растения също бе станала жертва на вашингтонските летни жеги.
	Джак седна и отпи от бирата. Очевидно Лутър бе прекарал доста време извън дома си. Но защо? Вярно е, че човек е свободен да върви където си ще, но в цялата работа имаше нещо обезпокоително. От последната им среща бяха изминали няколко години. Навиците лесно се променят, но Лутър не бе от хората, които нарушават току-тъй стереотипа си. На него можеше да се разчита всякога и за всичко. Лутър не би оставил след себе си препълнена пощенска кутия, повехнали растения и неприбран автомобил, ако имаше избор. А дали го бе имал?
	Джак се прибра в къщата. Телефонният секретар не бе записал никакви съобщения. Отби се пак в малката задушна спалня. Огледа я още веднъж и се почувства много глупав заради опитите си да се прави на следовател. Стана му смешно. Лутър сигурно си прекарва добре на някой от островите, където е заминал за една-две седмици. Какво се е затюхкал тогава? Освен това вече нищо не ги свързваше. Семейство Уитни се бяха превърнали в чужди хора за него — и бащата, и дъщерята. Всъщност какво ли прави тук? Може би се опитва да възкреси спомените отпреди няколко години? Или да се добере до Кейт с помощта на баща й? Едва ли. Баща й не би успял да му помогне в това отношение.
	Джак излезе от къщата, заключи вратата и постави ключа под саксията. Погледна назад за последен път и се запъти към автомобила си.


	Домът на Глория Ръсел бе разположен на тиха улица в предградията близо до Ривър Роуд. Работата й като консултант на някои най-крупни корпорации, университетското място, а сега и заплатата в президентската администрация се бяха отразили благоприятно на портфейла й. Глория обичаше разкоша. Входът на къщата бе обрамчен от гъст бръшлян. Дворът бе ограден с виеща се тухлена стена, висока близо метър. В градината имаше маси и чадъри. Малкият водоскок по средата тихо ромонеше в здрача. Единствената светлина струеше от големия издаден прозорец на приемната.
	Глория Ръсел седеше на един от градинските столове, когато агент Колин паркира и излезе от колата си. Изпъна се като струна. Още носеше безупречно изгладения костюм и строго пристегнатата вратовръзка, с които се бе появил на работното си място. Глория също не се беше преоблякла. Тя му се усмихна и го покани да влезе.
	— Какво ще пиеш? Така като те гледам, сигурно обичаш бърбън — рече Ръсел и бавно допи третата си чаша вино за тази вечер. Отдавна не бе канила толкова млад мъж. Твърде отдавна. Алкохолът вече я хващаше.
	— Не бих отказал една бира.
	— Ей сега ще ти я донеса. — Тя изу обувките с високи токчета и забърза боса към кухнята. Колин огледа огромния хол с красиво надиплени завеси, текстилен тапет и умело подбрани старинни предмети. Стори му се, че е попаднал на това място по някаква грешка. Жените се бяха опитвали да го прелъстяват още от ученическите му години, което не бе никак странно, като се имаха предвид забележителните му атлетични постижения. Така или иначе, училищните години бяха отминали безвъзвратно, а Глория Ръсел не беше водачка на мажоретките. Реши, че вечерта ще е непоносима, ако не си пийне здравата. Бе изпитал желание да сподели с Бъртън за предстоящата среща, но нещо го възпря. Бъртън се държеше малко надменно и нервно напоследък. Двамата постъпиха правилно, като застреляха Кристи Съливан. Вярно, че обстоятелствата бяха необичайни, поради което нямаше да се насладят на всенародно възхищение от проявеното мъжество. Беше му жал за покойницата, но друг избор нямаше. Смъртта не прощава никому. Трагедии — под път и над път. Така й било писано.
	След няколко минути Колин вече отпиваше от бирата си. Глория Ръсел потупа една възглавница на широкия диван и седна. Усмихна му се и елегантно вдигна чаша.
	— От колко години работиш за службите, Тим?
	— Горе-долу от шест.
	— Бързо си се издигнал. Президентът много те цени. Никога няма да забрави, че ти му спаси живота.
	— Радвам се. Наистина ми е драго да го чуя.
	Глория отпи още една глътка и плъзна погледа си по младия мъж. Ловеше окото и още как! Агентът забеляза вниманието й и се опита да прикрие притеснението си, като насочи поглед към множеството картини, окачени по стените.
	— Майсторска работа! — заключи той.
	Глория се усмихна. Наблюдаваше го как припряно пие бирата си.
	— Нека се преместим на по-удобно място, Тим — изправи се тя и поведе гостенина си по дълъг тесен коридор. Минаха през двойните врати и се озоваха в просторната всекидневна. Осветлението се включи автоматично. Колин забеляза, че леглото й се вижда през двойните врати в дъното на стаята.
	— Имаш ли нещо против да се преоблека? Цял ден съм с този костюм.
	Колин я наблюдаваше как отива в спалнята. Забеляза, че остави вратите открехнати. От мястото му се виждаше част от интериора на спалнята. Колин извърна глава и реши да съсредоточи вниманието си върху фигурите по решетката на старинната камина. Допи бирата и му се прииска още една. Отпусна се на дебелите възглавници. Въпреки нежеланието си не можеше да не чуе някои от шумовете, които се носеха откъм спалнята. Не можа да издържи повече. Обърна глава и прикова поглед право натам. Първо не видя абсолютно нищо и го хвана яд. В този Миг Глория се мярна зад пролуката.
	Очевидно бе заобиколила леглото, за да вземе някаква дреха. Завеждащ президентската канцелария Глория Ръсел се разхождаше чисто гола. Колин се сепна, макар и да очакваше подобен обрат на събитията.
	След като му стана ясно защо е поканен, агент Колин извърна глава — по-бавно, отколкото трябваше. Облиза бирената кутийка. Усети как го подпира оръжието му. Обикновено допирът на метала до кожата му не го притесняваше, но сега изпита истинска болка.
	Колин се замисли над неписаните правила в президентската администрация. Знаеше, че най-важните клечки често се привързват към служителите от Тайните служби. Носеха се всевъзможни слухове, но официалната политика по този въпрос беше безкомпромисна. Откриеха ли го в една стая с голата шефка на канцеларията, цялата му кариера отиваше на кино.
	Трябваше да вземе бързо решение. Единият вариант бе да си тръгне и да докладва на Бъртън за случилото се. Как ли би приел думите му, след като Ръсел щеше да отрече всичко? Постъпеше ли по този начин, щеше да стане обект на присмех, от което кариерата му също би пострадала. Глория го бе поканила с определена цел. Бе споменала, че президентът се нуждае от помощта му. Май не беше много ясно кой на кого ще помага тази вечер. Колин се почувства за първи път като хванат в капан. Капан! Тук не можеха да му помогнат нито атлетичните дарби, нито съобразителността, нито деветмилиметровият револвер. Тази жена го превъзхождаше интелектуално. Тя бе далеч по-високо и в официалната йерархия в сравнение с него. Колин изпита чувството, че надзърта с телескоп от някаква пропаст, но успява да види само токчетата на обувките й. Очертаваше се дълга нощ.


	Уолтър Съливан крачеше под погледа на Санди Лорд. Бутилката уиски бе заела видно място на бюрото на Санди. В мрака отвън проблясваше само унилото сияние на уличните лампи. Температурите се бяха вдигнали поради някаква краткотрайна топла вълна, така че Лорд бе наредил климатичната инсталация да остане включена и през нощта — предстояло посещение на важен клиент. В този момент клиентът спря и се втренчи през прозореца в познатата бяла сграда на пет-шест пресечки, където пребиваваше Алън Ричмънд — ключът към грандиозния план на Съливан и Лорд. Така или иначе, на Съливан не му беше до бизнес. Лорд бе заинтригуван най-вече от сделките, но се стараеше да го прикрие. Тази вечер той беше тук като приятел. Трябваше да изслуша всички терзания и вайкания на опечаления Съливан, оплакващ малката мръсница. Колкото по-бързо приключеха с тази част от срещата, толкова по-скоро щяха да се заемат с истински значимото — предстоящата сделка.
	— Службата беше много трогателна. Хората дълго ще я помнят — подбираше внимателно думите си Лорд. Уолтър Съливан бе негов стар приятел, но дружбата им се крепеше най-вече на отношението клиент-адвокат, което не даваше достатъчно представа за характера на другия. Съливан бе единственият сред познатите на Лорд, който предизвикваше у него нервност и несигурност, тъй като не падаше по-долу от самия Санди, ако не беше и по-способен.
	— Беше — рече Съливан, без да откъсва поглед от улицата. Надяваше се да е убедил полицията, че тайното огледало няма нищо общо с престъплението. Друг въпрос е дали наистина са му повярвали. Разпитът се бе оказал доста смущаващ за човек като него, несвикнал с подобни неща. Следователят, не си спомняше името му, не се отнесе с необходимото уважение, което бе вбесило стареца. Ако не друго, то поне всекиму внушаваше респект. А и способностите на местната полиция да открие извършителя бяха твърде съмнителни.
	Съливан поклати глава при мисълта за огледалото. Добре поне, че не го описаха пред журналистите. Трудно би понесъл любопитството на пресата. Всъщност инсталирането на огледалото бе идея на самата Кристи. Трябваше да признае, че и той не бе имал нищо против. Сега всичко му се струваше абсурдно. Първо му беше харесало да наблюдава как жена му се забавлява с други мъже. Самият той бе прехвърлил възрастта на любовните наслади и смяташе, че тя има право на компенсация. И все пак всичко между тях е било истински абсурд, който не изключваше дори и брака им. Изведнъж проумя цялата истина. Опита се да си спомни своята младост. Трябваше да прояви повече разум и да се сети, че природата не прощава никому и е неподкупна. Съливан се почувства засрамен и ядосан. Най-сетне се обърна към Лорд.
	— Нямам много голямо доверие в следователя. Можем ли да привлечем федералните власти?
	Лорд остави чашата, извади една пура и започна бавно да я разопакова.
	— При убийства на частни лица ФБР не прави разследвания.
	— Ричмънд ще ни помогне.
	— Съмнявам се.
	— Не си прав — разтърси, глава Съливан. — Стори ми се искрено загрижен.
	— Недей да разчиташ много на тази загриженост. Той си има достатъчно проблеми.
	— Искам да хванат убийците, Санди.
	— Разбирам те много добре, Уолтър. Ще ги хванат. Прояви малко търпение. И на следователите не им е лесно. Те си разбират от занаята. Все пак никой не е предпазен от грешки. Ще видиш, че ще го докарат до съдебен процес. Помни ми думите.
	— И какво ще последва? Доживотен затвор — изломоти презрително Съливан.
	— Едва ли ще им лепнат смъртно наказание. Сигурно ще им се размине с доживотен затвор, но присъдата със сигурност няма да бъде условна. Ще се сбогуват завинаги със свободния живот. Само след няколко години една смъртоносна инжекцийка ще им се струва далеч по-милостиво разрешение.
	Старецът седна и се втренчи в приятеля си. Уолтър Съливан не желаеше съдебен процес. Искаше единствено да се разкрият подробностите около престъплението. Трепна при мисълта за предстоящия шум в пресата. Журналистите ще се доберат до най-интимните страни на съвместния им живот с Кристин. Не би могъл да издържи на подобна атака. Лорд предположи, че извършителите ще бъдат осъдени на доживотен затвор. Уолтър Съливан се закле пред себе си, че ще спести на държавата разходите по изхранването им.


	Ръсел се сви на кълбо в края на дивана и прибра голите си стъпала под широкия памучен пуловер, който стигаше до коленете й. При едно нейно движение Колин успя да зърне бедрото под твърде дълбоката цепка. Той си беше взел още две бири. Наля й от бутилката вино, която бе донесъл със себе си. Главата му беше доста замаяна, вратовръзката — разхлабена, а сакото и револверът — захвърлени на отсрещния диван. Глория бе опипала оръжието с възхищение.
	— Толкова е тежък.
	— Свиква се.
	Ръсел не изрече въпроса, който обикновено му задаваха. Тя знаеше, че оръжието е влизало в употреба.
	— Би ли жертвал живота си за президента? — погледна го тя с премрежени клепачи. Опитваше се да превъзмогне замайването. Това усилие не й беше попречило да го привлече почти до спалнята си. Какво й ставаше? Плътските изкушения взимаха връх над способността й да разсъждава. Трябваше да превъзмогне възбудата. Моментът бе твърде важен.
	Може би ще трябва да се преоблече отново и да го покани пак в хола или в кабинета си, където тъмната дървена ламперия и лавиците от книги щяха да поохладят страстите й.
	— Да — отвърна категорично Колин. — И заради теб бих спрял с гърдите си куршум, Глория — допълни той, когато Ръсел тъкмо се готвеше да се изправи.
	— Заради мен? — трепна гласът й. Погледна го с широко отворени очи. Забрави за всичките си стратегически маневри.
	— Без да се замисля. Агенти много, но шефката на президентската канцелария е една. Това е то — сведе поглед Колин. — Няма шега.
	Той излезе и се върна с още бири. Забеляза, че тя се е преместила и сега коляното й докосваше неговото. Глория протегна крака и ги отърка в панталона му, а после ги подпря на масичката пред тях. Пуловерът се беше набрал достатъчно високо, за да се видят добре оформените й кремавобели бедра — ужасно възбуждащите бедра на жена, която не е в първа младост. Погледът на Колин се плъзна по тях.
	— Винаги съм се възхищавала… на агентите — изрече тя почти свенливо. — Вярно е, че понякога усилията ви се приемат за някаква даденост. Затова държа да ти кажа колко високо ценя тази професия.
	— Обичам я. Не бих я заменил с друга — отвърна Колин, гаврътна още една бира и се почувства по-добре.
	— Радвам се, че дойде тази вечер.
	— Винаги на твоите услуги, Глория. — Увереността му нарастваше пропорционално на погълнатия алкохол. Допи и тази бира. Тя му посочи с трепереща ръка барчето до вратата. Колин забърка по един коктейл за двамата и седна на дивана.
	— Мисля, че мога да ти имам доверие, Тим.
	— Разбира се.
	— Надявам се, че няма да схванеш думите ми погрешно, но все пак искам да ти кажа, че Бъртън не ми вдъхва същото доверие.
	— Бил е един от най-добрите агенти.
	Ръсел постави ръка върху неговата.
	— Исках да кажа друго. Известно ми е, че разбира от работата си, но понякога се чувствам несигурна… Не знам. То е нещо инстинктивно.
	— Човек трябва да се доверява на инстинктите си. Аз също правя така — погледна я той. Стори му се, че до него се е подмладила с двайсет години. Имаше чувството, че е седнал до някоя колежанка, готова да завладее света.
	— Моят инстинкт ми подсказва, че ти си човекът, на когото мога да разчитам.
	— Така е — рече той и пресуши чашата си.
	— Винаги ли мога да разчитам на теб, Тим?
	Колин я погледна и чукна празната си чаша в нейната.
	— Винаги.
	Погледът му натежа от спомени. Върна се мислено към годините в колежа, когато бе спечелил шампионската титла на щата. Тогава Синди Пъркет бе впила очи в него по същия начин — готова да му се отдаде.
	Колин постави ръка на бедрото на Глория и започна да го гали. Плътта й бе съвсем леко отпусната, колкото да се усеща, че е на жена. Тя не само че не се възпротиви, но и се премести по-близо. Тогава Колин пъхна ръка под пуловера й. Плъзна я по стегнатия й корем, докосна пътечката между гърдите и пак я извади. Обгърна я през кръста с другата си ръка и я притегли към себе си. Глория си пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и зарови глава в рамото му. Започна да отърква налетите си топли гърди о него. За миг приближи устни до неговите, после се отдръпна, погледна го и запримигва.
	Глория остави чашата си и бавно започна да смъква пуловера. Колин се нахвърли с необуздана страст. Разкопча светкавично сутиена й и зарови глава в меката плът. Последното нещо, което Глория свали от тялото си, бяха черните дантелени бикини. Тя ги запрати с усмивка в другия край на стаята и затаи дъх в ръцете на агент Колин. Той я понесе към спалнята.


>	11

	Ягуарът се придвижи бавно по дългата алеята и спря. Двамата пътници слязоха.
	Джак вдигна яката на палтото си. Вечерта бе доста хладна, прииждаха тежки дъждовни облаци.
	Дженифър заобиколи луксозната кола и се облегна до него.
	Той вдигна поглед към къщата. Входът бе потънал в гъст лъскав бръшлян. Личеше си, че всичко е строено от здрави, надеждни материали. Трябваше да признае, че имението си го биваше. Всъщност има ли нещо лошо в това да се радваш на красивото? Та нали щеше да получава четиристотин хиляди долара като съдружник на фирмата! Знае ли човек как би могъл да преумножи доходите си, ако привлече още клиенти… Лорд изкарваше пет пъти по толкова. Годишният му доход възлизаше минимум на два милиона.
	Джак огледа ливадата с размери на малко летище. В съзнанието му се мерна странно видение. Обърна глава към Дженифър.
	— Има достатъчно терен да си играем на футбол с дечицата — усмихна се той.
	— Има — усмихна се Дженифър и нежно го целуна по бузата. Хвана ръката му и я постави на кръста си.
	Джак погледна отново към бъдещия си дом за три милиона и осемстотин хиляди долара. Дженифър го наблюдаваше. Усмихваше се все по-широко. Очите й блестяха дори в тъмното.
	Джак се бе втренчил в къщата. Слава богу, сега виждаше само прозорци. Призраците от миналото го бяха напуснали.


	На дванайсет хиляди метра височина Уолтър Съливан се облегна назад в мекото кресло и погледна през прозореца на частния си самолет. Пътуваха на запад. Делниците на Съливан ставаха все по-дълги, но часовите зони никога не го бяха притеснявали. И бездруго нуждите му за сън бяха намалели с годините.
	Мъжът, седнал срещу него, се възползва от възможността да огледа добре милиардера. Съливан бе прочут като бизнесмен от висока класа, който си служи със законни средства, макар и от време на време да бе упражнявал натиск. Законни средства! Това бе фразата, която се въртеше в ума на Майкъл Макарти. Законните средства рядко налагаха да се търсят услугите на човек със занаята на Макарти. Въпреки всичко не можеше да откаже поканата на един от най-известните богаташи, получена по дискретни канали. Самият Макарти беше станал един от най-прочутите наемни убийци в света не защото си обичаше работата. Просто обичаше парите и разкоша, който може да си купи с тях.
	Допълнителното преимущество на Макарти бе свързано с външността му на преуспяващ бизнесмен. Приличаше на възпитаник на Йейл или Харвард, което не бе далеч от истината, тъй като бе завършил международна политика в Дартмут. Гъстата му чуплива руса коса, широките рамене и гладката кожа биха подхождали на преуспяващ предприемач или на филмова звезда в апогея на славата си. Фактът, че си изкарваше прехраната с наемни убийства и взимаше по един милион долара на поръчка, не помрачаваше нито младежкия му ентусиазъм, нито способността да се наслаждава на живота.
	Съливан най-сетне погледна към младия човек насреща. Въпреки професионалното си самочувствие и огромно самообладание Макарти леко се притесни. Беше му писано да работи все с хора от елита.
	— Искам да убиете един човек — рече простичко Съливан. — За съжаление още не знам кой ще е той. Дай боже един ден да науча. Междувременно искам да ви наема изцяло, за да се възползвам от услугите ви, когато ми потрябват.
	Макарти се усмихна и поклати глава.
	— Сигурно ви е известна репутацията ми, мистър Съливан. Услугите ми се търсят много. Освен това работата ми е свързана с пътувания по целия свят. Ако посветя всичкото си време на вас, трябва да занемаря другите си задължения, от което ще пострадат и доходите, и репутацията ми.
	— Предлагам ви по сто хиляди долара на ден, мистър Макарти, докато се появи възможността — отвърна светкавично Съливан. — Когато изпълните задачата си, можете да удвоите обичайния хонорар за нея. Не мога да направя нищо по отношение на репутацията ви, но се надявам сумите да покрият финансовите ви загуби от едно подобно споразумение.
	За миг Макарти облещи очи, но бързо успя да се овладее.
	— Мисля, че предложението е приемливо, мистър Съливан.
	— Доверявам се не само на професионалните ви умения, но и на дискретността ви, разбира се.
	Макарти се опита да прикрие усмивката си. Самолетът на Съливан го бе взел от истанбулското летище около полунощ. Екипажът нямаше представа кого вози. Никой досега не бе успял да го идентифицира. Фактът, че се бе срещнал със Съливан лично, елиминираше опасността от посредник, който би дърпал конците и на милиардера, и на него самия. Следователно Макарти нямаше никакъв личен интерес да издаде Съливан.
	— Ще получите инструкциите, когато съм в състояние да ви ги предоставя. Бих искал да се преселите в центъра на Вашингтон, макар че не е изключено задачата да ви отпрати в другия край на света. Трябва да имате готовност за пътуване във всеки един момент. Искам да ме известявате редовно за местонахождението си и да ми се — обаждате ежедневно по линия, която ще се погрижа да е сигурна. Текущите си разходи ще покривате сам. Сумите ще ви бъдат превеждани на сметка, посочена от вас. Самолетите ми са на ваше разположение, ако възникне нужда от ползването им. Ясно ли е?
	Макарти кимна с известно раздразнение от заповедническия тон. Трябваше да се примири с мисълта, че човек не става милиардер, ако няма нещо властническо в характера си. Освен това бе узнал за смъртта на Кристин Съливан и бе готов да прояви съчувствие към стареца.
	Съливан натисна някакъв бутон на креслото си.
	— Томас? Колко време ни остава до края на полета?
	— Пет часа и петнайсет минути при сегашната скорост и височина — последва точният бърз отговор.
	— Постарай се да не закъснеем.
	— Да, сър.
	Съливан натисна друг бутон. Стюардът се появи на минутата. Сервира им такива блюда, каквито Макарти не бе виждал през живота си. Съливан не промълви нито дума по време на вечерята. Едва след като вдигнаха подносите и Макарти се накани да се оттегли в спалното отделение, Съливан постави ръка на рамото му.
	— Още нещо да ви питам, мистър Макарти. Досега проваляли ли сте се при някоя мисия?
	Очите на Макарти се превърнаха в две цепки, през които се взря в новия си работодател. За пръв път стана ясно защо възпитаникът на престижен университет е толкова опасен.
	— Само веднъж, мистър Съливан. С израелците. В тях има нещо свръхчовешко.
	— Гледайте да не се повтаря. Това е.


	Сет Франк се разхождаше по коридорите в имението на Съливан. Жълтите полицейски ленти около къщата още не бяха свалени. Съливан бе отседнал в градския си апартамент. Прислугата бе изпратена в резиденцията на остров Фишър, Флорида, за да се грижи за други членове на фамилия Съливан. Сет беше разпитал лично всеки прислужник. Скоро щяха да ги привикат на по-подробен разпит.
	Следователят реши да се отпусне за миг, за да се полюбува на красивата обстановка. Имаше чувството, че се намира в музей. Разкошът около него се измерваше с астрономически суми. Картините бяха подписани от истинските си създатели, а антиките бяха безценни. Ей богу, в тази къща имаше само оригинали.
	Франк се отби в кухнята, а оттам — в столовата. Масата приличаше на мост, покрил бледозеления килим, прострян върху безупречно наредения паркет. Килимът бе толкова мек, че стъпалата потъваха сами в него. Франк седна начело на масата. Погледът му играеше из цялата стая. Доколкото можеше да прецени, в това помещение не се бе случило нищо, свързано с убийството. Притесни се отново при мисълта, че времето лети, а няма никакъв напредък.
	Слънчевите лъчи за миг проникнаха през навъсените облаци. В този момент Франк бе осенен от прозрение. Не би забелязал важната подробност, ако не разглеждаше орнаментите по тавана. Възхищаваше се на елементите. Бе научил това-онова за занаята от баща си, дърводелеца.
	Именно в този момент забеляза танца на дъгата по тавана. Докато се любуваше на цветовете, си зададе въпроса кое е я предизвикало. Погледът му се плъзна из стаята. Само след няколко секунди проумя загадката. Коленичи до масата и надникна под единия й крак. Самата маса беше изработка от осемнайсети век и не бе никак лесно да се повдигне. Франк се опита да го направи на два пъти. По челото му изби пот. Една капчица се стече чак до окото му. Въпреки всичко той успя да помести тежката мебел.
	Седна да си почине и се втренчи в новата си находка — мъничката сребриста пластинка служеше като бариера между масата и килима, за да предпази дървото от влагата. Именно нейната повърхност бе отразила слънчевите лъчи. Франк си спомни, че и той бе поставял подобни пластинки в къщи, когато съпругата му се притеснеше, че роднините идват на гости и трябва да пере килимите.
	Извади бележника си. Увери се, че прислугата пристига утре на летище Дълес. Предположи, че пластинката не би била оставена за дълго на мястото си. Още не можеше да прецени дали е намерил най-обикновен предмет или ключа към загадката. Ако имаше късмет, истината щеше да е някъде по средата.
	Франк почука пак по пода, подуши килима и прокара пръсти по дебелите му косми. Новите материали не бяха лесни за разпознаване. Мирисът се стопяваше за няколко часа. Така или иначе, скоро щеше да разбере това, което го интересуваше. Би могъл да попита и самия Съливан, но разумът му диктуваше да не изключва милиардера от списъка на заподозрените. Дали мястото му в този списък щеше да се придвижи към първите номера или към края, зависеше от откритията на Франк в рамките на ден, седмица или месец. Нещата се разплитаха от само себе си, ако се намереше верният подход. Франк излезе от стаята. Разсъждаваше над непредвидимостта на цветните дъги и полицейските разследвания.


	Бъртън оглеждаше внимателно тълпата. Колин беше до него. Алън Ричмънд приближи до импровизирания подиум на стълбите пред Съдебната палата в Мидълтън — масивна тухлена сграда с бели правоъгълни корнизи и оронени циментови стъпала. Американското знаме се вееше до флага на Вирджиния. Президентът започна речта си точно в девет и трийсет и пет минути. Зад него стоеше Уолтър Съливан с каменно, сурово изражение. Внушителното тяло на Хърбърт Сандерсън Лорд заемаше трето място в редицата.
	Колин се придвижи малко по-близо до тълпата от репортери в долния край на стълбите. Те напираха като противников отбор по баскетбол, затаили дъх в очакване на една погрешна стъпка, която да отприщи достъпа им. Колин бе напуснал къщата на Глория Ръсел в три часа сутринта. Ама че нощ беше! Ама че работна седмица! Изведнъж Колин бе видял една различна мис Ръсел, чието хладно безразличие за пред обществото се бе оказало маска на неудържимо привличащата й женственост. Всичко приличаше на сън. Колин бе спал с шефката на президентската канцелария! Такива неща не се случват всеки ден. Но ето че се бяха случили на агент Тим Колин. Обещаха си да прекарат и следващата нощ заедно. Трябваше да бъдат предпазливи. И двамата знаеха да пазят тайна. Къде щеше да ги отведе авантюрата им обаче, само един Господ знаеше.
	Роден в Лорънс, щата Канзас, Колин бе закърмен с ценностите на Средния запад. Те диктуваха, че човек се влюбва, жени се и създава четири-пет деца. Последователността не биваше да бъде нарушавана. Животът във Вашингтон обаче имаше други измерения. Колин знаеше само, че иска отново да бъде с Глория. Хвърли тайничко един поглед към нея. Тя стоеше от лявата страна на президента. Носеше слънчеви очила. Вятърът си играеше с косата й. Ръсел изглеждаше тъй, сякаш нищо не е в състояние да попадне извън обсега на контрола й.
	Бъртън оглеждаше тълпата, но в един момент Колин попадна в полезрението му, тъкмо когато бе впил поглед в Глория Ръсел. Бъртън се намръщи. Колин бе добър агент и си вършеше работата с голямо, ако не и прекалено старание. Не беше нито първият, нито последният агент, който да се поддаде на изкушението, но сега трябваше да не изпуска от очи тълпата, а не Глория! Какво ставаше, по дяволите? Бъртън погледна крадешком към Глория Ръсел. Тя гледаше право напред, като че ли охраната не съществуваше за нея. Бъртън пак стрелна взор към колегата си. Колин изучаваше внимателно тълпата. Оглеждаше се във всички посоки и сменяше темпото, за да затрудни потенциалния убиец. Така или иначе, Бъртън не можеше да забрави погледа на Колин към Глория. Бе забелязал нещо, което искрено го притесни.
	Алън Ричмънд завърши речта си, вдигнал глава към безоблачното небе. Изглеждаше като бог, зовящ за помощ. Истината бе, че се опитваше да си спомни дали срещата му с японския посланик е в два или в три часа следобед. Ала зареяният, почти пророчески поглед щеше да му свърши добра работа за вечерните новини.
	Дойде време да се обърне към Уолтър Съливан. Прегърна го с достолепието на велик държавник.
	— Господи, Уолтър, толкова ми е мъчно за теб. Най, най-искрени съболезнования. Ако има нещо, което мога да направя, разчитай.
	Съливан задържа ръката му и се разтрепери. Двама от телохранителите му лекичко го подпряха с мускулестите си рамене.
	— Благодаря, господин президент.
	— За теб съм Алън, Уолтър. Тук сме като приятели!
	— Благодаря ти, Алън. Нямаш представа как ме трогваш с вниманието си. Кристи щеше толкова да се развълнува от речта ти…
	Единствено Глория Ръсел забеляза лекото потрепване в ъгълчето на устните на президента. Само за миг.
	— Знам, че думите са безсилни пред скръбта ти, Уолтър. В този свят стават все повече и повече необясними неща.
	Ако тя не беше се почувствала внезапно зле, това никога нямаше да се случи. Не проумявам подобна нелепост. Все пак искам да знаеш, че ще бъда до теб винаги когато ти потрябвам. По всяко време, навсякъде. Малко ли сме преживели заедно! Ти също ми помогна в едни от най-важните моменти на живота ми.
	— Винаги съм ценял приятелството ти, Алън. Няма да забравя отзивчивостта ти.
	Ричмънд прегърна стареца. От всички страни се промушваха микрофони, прикрепени на метални пръти. Приличаха на гигантски пипала, които напираха към двойката въпреки усилията на телохранителите.
	— Уолтър, ще се заема лично със случая. Някои хора ще кажат, че това не ми влиза в работата, защото не бива да бъда лично съпричастен на този пост. И все пак ти си мой приятел, Уолтър. Няма да оставя нещата така. Престъпниците ще си платят!
	Двамата мъже се прегърнаха отново. Фотографите щракаха ли, щракаха, шест-седем метровите антени на радиоколите послушно препредаваха този трогателен миг из цялата страна. Ето още един пример, че Алън Ричмънд е нещо повече от типичния президент. Белият дом вече трябваше да се готви за предварителните допитвания до избирателите.


	Нервно превключваше каналите един след друг: Ем Ти Ви, незаменимата Опра, анимационния, Кю Ви Си, Си Ен Ен, Про Реслинг и пак Си Ен Ен. Надигна се и седна в леглото, загаси цигарата си и остави дистанционното управление. Президентът даваше пресконференция. Изглеждаше мрачен и потресен от ужасното убийство на Кристин Съливан, съпругата на милиардера Уолтър Съливан. То символизирало нарастващото беззаконие в страната. Но не стана ясно дали щеше да говори така разпалено, ако жертвата бе от африкански, латиноамерикански или азиатски произход и беше намерена с прерязано гърло в югоизточните квартали на града. Гласът на президента бе изпълнен с гняв и решителност. Насилието не можело да продължава. Хората трябвало да се чувстват в безопасност поне у дома си. (В случая в палата си.) Гледката беше вълнуваща. Какъв загрижен и съчувстващ президент!
	Журналистите поглъщаха думите му и задаваха подходящите въпроси.
	Операторите показаха как облечената в черно Глория Ръсел кима одобрително при всяка уместна реплика на президента, отправена към пазителите на законността и реда. Гласовете на полицаите и пенсионерите щяха да им бъдат в кърпа вързани за предстоящите избори. Четирийсет милиона гласове си струваха сутрешната разходка до Мидълтън.
	Глория нямаше да кима тъй самодоволно, ако знаеше кой ги наблюдава в момента. Човекът, преживял кошмарната нощ заедно с тях, оглеждаше внимателно лицата им. Насъбраният му гняв би могъл да избухне като огнена струя, изпепеляваща всичко по пътя си.
	Полетът до Барбадос бе преминал спокойно. Мощният самолет се бе откъснал леко от пистата на Сан Хуан в Пуерто Рико и след минути бе набрал височина от дванайсет хиляди метра. Всички места бяха заети, тъй като Сан Хуан захранваше с туристи цялата група острови в Карибския басейн. Имаше пътници и от Орегон, и от Ню Йорк. Самолетът се извиси, зави наляво и избегна пътя на ранната за сезона тропическа буря, неуспяла да се превърне в ураган.
	Кацнаха, слязоха по металната стълбичка и се настаниха в автомобилите с по пет места. Насочиха се към Бриджтаун, столицата на бившата британска колония. Споменът за колониалистите бе съхранен и в облеклото, и в говора, и в поведението. Шофьорът на колата ги осведоми с мек, приятен акцент за безбройните чудеса на малкия остров. Посочи към туристическия кораб с пиратско знаме, който пореше бурните вълни от едната им страна. На палубата се мяркаха зачервените лица на пасажерите, погълнали толкова ром, че едва ли щяха да изтрезнеят до края на обиколката, която завършваше привечер.
	На задната седалка двете двойки от Демойн разпалено обсъждаха плановете за прекарването си. Възрастният мъж на мястото до шофьора се бе вглъбил в мислите си, които го отвеждаха три хиляди километра на север. На няколко пъти погледна накъде се движат. Забележителностите бяха сравнително малко. Островът бе едва четиристотин квадратни километра. Почти постоянната температура от трийсет градуса беше поносима поради нестихващия бриз, чието шумолене постепенно потъваше в подсъзнанието, но не изчезваше съвсем, подобно на избледнял, но незабравен сън.
	Хотелът беше „Хилтън“ по американски стандарт и се възвисяваше на изкуствения плаж в единия края на острова. Персоналът бе добре обучен, любезен и не досаждаше на гостите. Повечето от тях приемаха с удоволствие оказваното им внимание. Само един от клиентите избягваше продължителните контакти и напускаше стаята си единствено когато се отправяше на разходка по запустелите плажове или планинската част на острова откъм Атлантическия океан. Останалото време прекарваше сред шума на телевизора, приглушената светлина и подносите на румсървиса, осеяли пода и плетената мебел.
	Още първия ден Лутър си поръча такси до северния бряг. Стигна почти до океана, където на един от многобройните хълмове бе разположено имението на Съливан. Лутър не бе избрал това място случайно.
	— Познавате мистър Съливан? Няма го в момента. Замина си за Америка — заговори шофьорът. Зад масивните железни порти в подножието на тревистия хълм се виеше дълга алея към имението — светлорозова гипсова мазилка, бели мраморни петметрови колони. Сградата подхождаше великолепно на пищната растителност. Приличаше на гигантска роза, цъфнала сред храстите.
	— Бил съм в имението му в Щатите — отговори Лутър.
	Шофьорът го погледна с респект.
	— Дали има някой от прислугата?
	— Всички заминаха. Тази сутрин.
	Лутър се отпусна назад. Не бе трудно да предположи защо са заминали. Очевидно бяха научили за убийството.
	Следващите няколко дни прекара по широките бели плажове. Наблюдаваше как корабите изсипват пътниците, а пътниците хукват към магазините за безмитни стоки. Местни жители със сплъстени коси обикаляха пристанищата с охлузените си куфари, пълни с евтини часовници, парфюми и разни дреболии за продан.
	За пет щатски долара човек можеше да наблюдава как островитянинът отрязва лист алое и излива гъстия му сок в малка, стъклена бутилка. Течността имаше предпазен ефект срещу слънчевите лъчи. Миниатюрните плитки, опасващи цялата глава, се изработваха за един час и струваха четирийсет долара. Не една и две жени с отекли крака и провиснала плът се подлагаха търпеливо на тази процедура, легнали на плажа.
	Красотата на острова би трябвало да разтуши Лутър и да го отърве от меланхолията. Топлото слънце, нежният вятър и непретенциозният живот на местното население донякъде го поразтовариха от нервното напрежение: поне бе способен да се усмихне на случайния минувач, да произнесе някоя и друга дума пред бармана и да пие коктейли до късно вечер, излегнат на шезлонг, заслушан в прибоя на вълните. Лутър възнамеряваше да си замине след няколко дни. Още не бе съвсем сигурен къде трябва да иде.
	Превключи отново на Си Ен Ен. Екранът пак го прикова към събитието, от което се бе опитал да избяга с цената на няколко хиляди долара и полет от няколко хиляди километра.


	Ръсел стана с мъка от леглото, отиде до шкафчето и затършува за цигарите си.
	— Ще си съкратиш живота с десет години — завъртя се по корем Колин, комуто бе забавно да гледа голата пантомима.
	— Работата ми вече го е съкратила — рече тя, запали и жадно погълна цигарения дим. След малко пак се шмугна в леглото и се притисна гърбом към Колин. Усмихна се доволно, когато той я обгърна с дългите си мускулести ръце.
	— Пресконференцията мина доста добре, нали? — каза той.
	Лесно можеше да отгатне мислите му. За нея той бе абсолютно прозрачен. Като всички тях, когато си свалят слънчевите очила.
	— Всичко ще е наред, ако истината не се разчуе.
	Глория се извърна с лице към него и прокара пръст по косматите му гърди. Някои от космите се бяха посребрили и накъдрили по връхчетата. Кожата на Колин бе гладка като на бебе, но мускулите под нея се усещаха. Ядосаше ли се, би могъл да й строши врата с едно замахване. Ръсел се замисли как ли би реагирала на болката.
	— Знаеш, че си имаме проблем.
	— Аха — почти се изсмя Колин. — Оня тип, който е прибрал окървавения нож с отпечатъците на президента и на мъртвата. Сериозен проблем, дума да няма.
	— Защо според теб още не се появява?
	Колин сви рамене. И той да бе на мястото на престъпника, и той щеше да изчезне заедно с плячката. Та крадецът бе задигнал милиони. Макар и да обичаше работата си, Колин си представи какви чудеса би могъл да извърши с толкова пари. Да, той също би изчезнал. За известно време. Колин погледна към Глория. Дали би се съгласила да избяга с него, ако разполагаше с такава голяма сума? Върна се към зададения въпрос. Възможно бе крадецът да е член на президентската партия. Не беше изключено да е гласувал за Ричмънд. Едва ли си струваше да се забърква в цялата каша.
	— Сигурно го е страх — рече той най-сетне.
	— Винаги има начин да действаш анонимно.
	— Той едва ли се сеща. Пък и какво би спечелил! Възможно е и просто да не му пука. Не се коси. Ако е мислел да се появи, досега да го е направил. Ако ще го прави тепърва, то ще е съвсем скоро.
	Глория седна в леглото.
	— Тим, наистина съм разтревожена. — Резкият тон го накара да се изправи до нея. — Знаеш, че аз реших да запазя отпечатъците по ножа. Ако президентът научи… — Тя замълча и го погледна. Колин разбра мисълта й, погали я по косата и взе лицето й в шепи.
	— Няма да го научи от мен.
	— Знам, Тим — усмихна се тя. — Имам ти пълно доверие. Безпокоя се да не би да реши да се свърже лично с президента.
	— Но защо ще го прави? — озадачи се Колин.
	Глория се премести в края на леглото и спусна крака. Колин забеляза червеното петънце в основата на шията й. След това забеляза, че трепери, макар в стаята да бе топло.
	— Защо ще постъпи така, Глория? — премести се той по-близо до нея.
	— Някога да ти е хрумвало, че ножът от онази нощ представлява едно от най-големите съкровища на земята? — отговори тя, втренчена в стената. Извърна се към Колин, потърка косата му и се засмя на изражението му. Той бавно проумяваше казаното.
	— Искаш да кажеш, че ще се опита да го изнуди?
	Тя кимна.
	— Че как се изнудва президент, дявол да го вземе!
	Глория се изправи, метна лека роба около раменете си и си наля още от почти празната гарафа.
	— Президентите не са имунизирани срещу изнудване. Ей, богу, те имат повече за губене… и за печелене.
	Тя разбърка бавно коктейла, седна на дивана и отпи. Течността я стопли и успокои. Напоследък пиеше доста. Работата й не бе пострадала от това, но трябваше да внимава да не прекали. От утре нататък. Тази вечер щеше да пие — малък ли повод бяха сянката на политическия провал и младият красавец в леглото й? Почувства се подмладена с петнайсет години. Всеки миг, прекаран с него, я разхубавяваше. Нямаше да забрави основната цел в живота си, но кой казваше, че не бива да си позволява наслади.
	— Какво мога да направя за теб? — попита Колин направо.
	Ръсел бе чакала търпеливо този въпрос. Сладкият той!
	Истински рицар в двайсети век! Тя го погледна през чашата си. С другата си ръка отметна робата и я остави да се свлече на пода. Разполагаха с достатъчно време, особено като се има предвид, че до трийсет и седмата си година не бе имала сериозна връзка с мъж. Питието бе приспало и параноичните й притеснения, и предпазливостта й. Тази вечер можеше да се отпусне.
	— Има едно нещо, но ще ти кажа за него сутринта — усмихна се тя. Легна на дивана и протегна ръка. Колин послушно стана и се приближи към нея. След няколко минути се разнесоха стенания и въздишки.


	Бил Бъртън бе паркирал недалеч от дома на Ръсел. Седеше в невзрачния автомобил на съпругата си с кутийка диетична кола между коленете. От време на време поглеждаше към къщата, където колегата му бе влязъл в 12:14 след полунощ. Беше мярнал Ръсел в облекло, което показваше недвусмислено, че не става въпрос за служебна визита. Фотоапаратът му, снабден с телеобектив, успя да заснеме два кадъра, за които Ръсел би дала мило и драго. Светващите и угасващите лампи в стаите показваха накъде се движат двамата, докато накрая стигнаха източната страна на къщата. След малко там настана драматичен мрак.
	Бъртън се загледа в заспалите фарове на автомобила на колегата си. Колин правеше фатална грешка с присъствието си в тази къща. Така щеше да сложи край и на собствената си кариера, а може би и на нейните стремления. Бъртън пак се сети за онази вечер. Спомни си как Колин се втурна обратно в къщата, когато Ръсел тършуваше пребледняла из чантата си. В цялата суматоха Бъртън бе забравил да попита защо. После хукнаха Да гонят през полето някакъв, който не би трябвало да е бил вътре, но беше, ей богу!
	Колин се бе върнал в имението с определена цел. Бъртън реши, че е крайно време да научи цялата истина. Имаше усещането, че двамата с Ръсел кроят някакъв заговор. Логичното заключение бе, че заговорът едва ли е в негова полза. Бъртън бе убеден, че Ръсел не се интересува единствено от оная работа на Тим. Тя не беше от този тип жени. Действията й винаги се подчиняваха на ясно определена и значима цел. Едно хубаво чукане с млад жребец едва ли бе толкова важно за нея.
	Изминаха още два часа. Бъртън погледна часовника си и замръзна, когато видя Колин да отваря вратата на къщата. Тим тръгна бавно по алеята и стигна до колата си. Настани се в нея и подкара. Бъртън се бе снишил, за да не го забележи. Почувства се малко гузен, задето го следи. Изчака фордът на Колин да се скрие зад ъгъла.
	Погледна пак към къщата. Лампите в хола светнаха. Домакинята, изглежда, имаше още сили. Енергичността й бе пословична в Белия дом. Бъртън се зачуди дали е също толкова неуморима и в леглото. Две минути по-късно улицата пред къщата опустя. Лампите в хола останаха запалени.


>	12

	Самолетът се приземи на летище Нашънъл, зави наляво от главната писта към заливчето на Потомак, откъдето туристите, които се изсипваха през уикендите, можеха да се качат на корабче, и се насочи към изход номер девет. Полицай от охраната на летището отговаряше на въпросите на група любопитни туристи с фотоапарати в ръце. Така и не забеляза мъжа, който се промъкна набързо край него. Не че някой можеше да го идентифицира.
	Завръщането на Лутър бе извършено по същия заобиколен маршрут: с прекачване в Маями и Далас — Форт Уърт.
	Лутър скочи в едно такси и се загледа в натовареното движение по булевард Джордж Вашингтон, в уморените лица на хората, напускащи града след работния ден. Небето пак вещаеше дъжд, а вятърът брулеше дърветата по булеварда, лениво следващ извивките на реката. От време на време се разнасяше грохотът на поредния самолет, който завива наляво и се стрелва в облаците.
	На Лутър му предстоеше още една битка. Не можеше да заличи от съзнанието си образа на разгневения Алън Ричмънд, призоваващ пламенно към борба срещу насилието и придружаван от самодоволната шефка на канцеларията. Умореният старец, наскоро побягнал в чужбина, бе събрал нови сили. Вече не се страхуваше. Чувството за вина, задето бе позволил младата жена да бъде убита пред очите му, бе заменено от всепоглъщаща омраза и ярост. Бе готов да мобилизира цялата си енергия и здрав разум дори и само за да се превърне в ангела отмъстител на Кристин Съливан.
	Лутър се отпусна на седалката, загриза бисквита, останала от полетите, и се запита дали Глория Ръсел ще лапне въдицата.


	Сет Франк надзърна през прозореца на колата. Разговорите с прислугата на Съливан бяха разкрили две важни подробности — едната, свързана с фирмата, пред която бе паркирал сега; другата подробност можеше да почака. Фирмата се помещаваше в дълго здание от бетон, разположено в оживената търговска част на Спрингфийлд. Казваше се „Парно чистене «Метро»“ и ако можеше да се вярва на табелата, беше основана през 1949 г. Дългогодишният бизнес не означаваше нищо за Франк, тъй като много законни фирми се бяха превърнали в перачници на организираната престъпност и мафията от американски или китайски тип. Една фирма, която се грижи за почистването на килимите в богаташките къщи, има пряк достъп до алармените системи, парите, бижутата и навиците на клиентите си и техните домакинства. Франк не знаеше още дали си има работа с индивидуален престъпник или с цяла организация. Струваше му се, че е попаднал на задънена улица, но искаше да провери всяка възможност. Наблизо го чакаха две патрулни коли. За всеки случай! Франк слезе от автомобила си.
	— Трябва да са били Роджърс, Будижински и Джероум Петис. Точно така, трийсети август, девет часът сутринта. Три етажа. Тая къща беше толкова голяма, че тримата я чистиха цял ден — говореше Джордж Патърсън, приведен над дневника с поръчките, докато Франк разглеждаше занемарения офис.
	— Мога ли да се срещна с тях?
	— Само с Петис. Другите двама напуснаха.
	— Завинаги ли?
	Патърсън кимна утвърдително.
	— Откога работеха при вас?
	Патърсън отново прегледа записките си и рече:
	— Джероум работи при мен от пет години. Той е един от най-кадърните ми хора. Роджърс изкара само два месеца. Мисля, че се премести да живее някъде другаде. Будижински поработи около четири седмици.
	— Доста кратки назначения.
	— Ами такъв ни е занаятът. Харчиш хилядарки, докато ги обучиш, а те най-безгрижно си заминават. В тази професия няма място за израстване. Нали ме разбирате? Работата е тежка и неприятна, а парите няма да ти купят къща на Ривиерата.
	— Имате ли адресите им? — извади бележника си Франк.
	— Нали ви казах, че Роджърс се премести. Петис е на работа. Ако искате, поговорете с него. След около половин час трябва да тръгва за една къща в Маклийн. Сега товари колата.
	— Кой решава къде кого да прати?
	— Аз.
	— Винаги ли?
	— Ами моите момчета са специалисти в различни области — отвърна след кратко колебание Патърсън.
	— Кой е спецът по скъпите квартали?
	— Джероум. Казах ви, че той е най-добрият ни работник.
	— Защо прикрепихте към него точно онези двамата?
	— Че знам ли! Често разместваме екипите. Понякога зависи кой първи ще дойде на работа.
	— Спомняте ли си дали някой от тримата е проявил подчертан интерес към имението на Съливан?
	Патърсън поклати глава.
	— Имате ли адреса на Будижински?
	Собственикът на фирмата отвори един смачкан тефтер, записа нещо и подаде бележката на Франк.
	— Намира се в Арлингтън, но не знам дали още живее там.
	— Трябват ми служебните им досиета. Номер на социалната осигуровка, рождена дата, кога къде са работили и тъй нататък.
	— Сали ще ви ги предостави. Тя е на рецепцията.
	— Благодаря. Разполагате ли с техни снимки?
	Патърсън го погледна така, сякаш разговаряше с луд.
	— Шегувате ли се, да не сме ФБР!
	— Опитайте се да ги опишете — помоли Франк търпеливо.
	— Имам шейсет и пет подчинени. Текучеството надвишава шейсет процента. Някои дори не ги срещам, след като веднъж ги назнача. От един момент нататък всички ми се виждат еднакви. Петис ще ви ги опише.
	— Сещате ли се за нещо друго, което би ми помогнало?
	— Защо? Да не предполагате, че някой от тях е замесен в убийството?
	Франк стана и се протегна.
	— Не знам. Вие как мислите?
	— Хм. Тук се навъртат всякакви. Вече нищо не може да ме изненада.
	Франк тръгна към вратата, но спря в последния момент.
	— А, сетих се, че ми трябва пълният списък на къщите и именията, които фирмата ви е почиствала през последните две години в Мидълтън.
	— За какво са ви притрябвали, по дяволите! — избухна Патърсън.
	— Разполагате ли с подобна информация?
	— Да, разполагам.
	— Добре. Уведомете ме, когато сте в състояние да я предоставите. Всичко хубаво.


	Джероум Петис беше висок, изпит чернокож на четирийсет и няколко години. Фасът не излизаше от устата му. Франк наблюдаваше с възхищение сръчните, отработени движения на Петис, който товареше микробуса. На синия работен комбинезон пишеше, че е старши техник в „Метро“. Петис не отвръщаше поглед от работата си. Белите микробуси, подредени в гаража, също се подготвяха за предстоящия делник от другите му колеги. Няколко работници огледаха крадешком Франк, но бързо загубиха интерес към него.
	— Мистър Патърсън ме предупреди, че ще дойдете.
	Франк се облегна на микробуса.
	— Ще ви задам един-два въпроса. На трийсети август тази година сте чистили имението на мистър Съливан.
	— Август ли? — свъси вежди Петис. — Че аз почиствам по четири къщи на ден. Не мога да ги запомня всичките. Те и бездруго си приличат.
	— Тази ви е отнела цял ден. Голямото имение в Мидълтън. Придружавали са ви Роджърс и Будижински.
	— А, точно така — усмихна се Петис. — По-голяма къща не бях виждал, а съм бил на доста места.
	— И аз така си помислих, когато я видях — засмя се в отговор Франк.
	Петис изправи гръб и си запали повторно цигарата.
	— Проблемът беше в мебелите. Трябваше всичките да ги разместваме, а някои направо не помръдваха.
	— Значи прекарахте там целия ден? — рече Франк, за да заобиколи темата за мебелите.
	Петис застина, дръпна от цигарата „Кемъл“ и се облегна на микробуса.
	— Не знаех, че ченгетата се интересуват от почистването на килими.
	— В имението е била убита жена. Май е попаднала на някакви крадци. Не четете ли вестници?
	— Чета само спортните страници. Да не мислите, че аз съм я убил?
	— Още не. В момента събирам информация. Интересувам се от всеки, който е посещавал имението в последно време. Сигурно ще разговарям и с пощаджията.
	— Ти май си голям шегаджия. Настина ли смяташ, че съм я убил?
	— Смятам, че ако го беше направил, нямаше да киснеш тук да чакаш пристигането ми. Кажи нещо за двамата, които са били с теб.
	Петис загаси цигарата си и погледна Франк. Настъпи мълчание. Франк започна да прибира бележника си.
	— Адвокат ли искаш, Джероум?
	— За какво ми е?
	— Не знам. Просто искам да те уверя, че нямам намерение да те арестувам.
	Петис наведе глава, стъпка фаса и пак погледна към Франк.
	— Разбери ме, човече, отдавна работя за мистър Патърсън. Всеки ден идвам на работа, бачкам, получавам си мангизите и се прибирам.
	— Тогава няма от какво да се притесняваш.
	— Вярно е. Виж какво, преди доста време се бях забъркал в търговията с наркотици. Прекарах няколко години в пандиза. Можеш да измъкнеш тая информация от полицейските компютри за няколко секунди. Нямам намерение да те будалкам.
	— Разбрано.
	— Имам четири деца. Сам се грижа за тях. Не съм влязъл с взлом в къщата, нито съм си имал вземане-даване с оная жена.
	— Вярвам ти, Джероум. Интересуват ме главно Роджърс и Будижински.
	— Нека се поразходим — отсече Петис след няколко секунди.
	Двамата излязоха от гаража и се насочиха към стар буик с внушителни размери. Ръждата по него беше повече от метала. Петис седна на шофьорското място. Франк се настани до него.
	— В тоя гараж и стените имат уши.
	Франк кимна утвърдително.
	— Брайън Роджърс ли? Викаха му Спеца, щото си разбираше от работата. Беше фурия.
	— Как изглеждаше?
	— Бял. Гонеше шейсетака, а може и да го беше прехвърлил. Не беше много висок. Разговорлив. Много трудолюбив.
	— А Будижински?
	— Викахме му Друже. Тук всеки си има прякор. Аз съм Скели, от скелет идва. — Франк се усмихна. — И той беше бял, само че малко по-едър и малко по-възрастен от Спеца. Не беше кой знае колко общителен. Правеше каквото му се каже, и толкоз.
	— Кой от тях почисти спалнята?
	— И тримата. Трябваше да преместим леглото и шкафа. Ама че тежки бяха! Още ме боли гърбът от тях. — Джероум се пресегна за хладилната чанта. — Нямах време да закуся — рече той извинително, вадейки банан и бисквита.
	Франк опита да се намести по-удобно на изтърбушената протрита седалка. В гърба му се заби някаква пружина. Колата бе просмукана от миризмата на тютюн.
	— Някой от двамата остана ли известно време сам в спалнята?
	— Къщата е винаги пълна с народ. Собственикът има многобройна прислуга. Аз не съм следил колегите, си. Това не ми е работата, нали разбираш?
	— Как стана така, че ти прикачиха Роджърс и Будижински на този ден?
	Джероум се замисли.
	— Да ти кажа право, и аз не знам. Помня, че ни искаха там рано сутринта. Възможно е двамата да са били едни от първите, дошли на работа. Понякога така става.
	— Това означава ли, че е възможно да са дошли нарочно рано на работа, ако са знаели, че ще ходиш в богаташка къща?
	— Ами не е изключено. Ние наемаме всякакви, важното е да бачкат здраво. За нашата работа не трябва да си професор.
	— Кога ги видя за последен път?
	Петис сбърчи вежди и отхапа от банана.
	— Преди няколко месеца, ако не и по-отдавна. Дружето напусна първи. Така и не разбрахме защо. Тук има голямо текучество. Аз имам най-дълъг стаж. Само мистър Патърсън е бил във фирмата по-дълго от мене. Спеца май се пресели.
	— Знаеш ли къде се намира в момента?
	— Споменаваше Канзас. Май щеше да се хване на работа в строителството. Някога е бил дърводелец, ама го съкратили. Златни ръце имаше.
	Франк си записа информацията, а Джероум привърши със закуската си. Двамата се върнаха заедно в гаража. Франк хвърли един поглед към маркучите, бутилките и препаратите, натоварени в микробуса.
	— С тази кола ли ходихте у Съливан?
	— Карам я от три години. Най-добрата в гаража е.
	— Все едни и същи машини ли използваш?
	— Аха.
	— Тогава ще ти се наложи да си потърсиш друг микробус за известно време.
	— Какво? — не можа да повярва на ушите си Джероум.
	— Ще говоря с Патерсън. Искам да прибера колата за нуждите на разследването.
	— Ти шегуваш ли се бе!
	— Не, Джероум. Боя се, че съм напълно сериозен.


	— Уолтър, позволи ми да ти представя Джак Греъм. Джак, това е Уолтър Съливан — рече Санди Лорд и се друсна на креслото си. Джак се ръкува със Съливан. Тримата се разположиха около малката маса в Пета зала. Беше осем часът сутринта, но Джак вече бе прекарал в кантората два часа, след като цяла нощ бе работил върху две неотложни задачи. До този момент бе изпил три чаши кафе. Сега си наля четвърта от сребърната кана.
	— Уолтър, разказах на Джак за украинската сделка. Двамата обсъдихме основните постановки. Правителството е на наша страна. Ричмънд е задвижил нещата. Руската мечка бе сразена и сребърната пантофка се падна на Киев. Президентът не те подведе.
	— Той е един от най-добрите ми приятели, а знаеш, че приятел в нужда се познава. Всъщност мисля, че по сделката работят вече доста адвокати. Май се опитваш да раздуеш щата, Санди — подпря се Съливан на масата и зарея поглед към безоблачното небе. Денят обещаваше да е добър. Джак погледна крадешком към милиардера, докато записваше трескаво информацията. Стори му се, че Съливан не е много заинтересован от международната сделка за стотици милиарди. Не знаеше, че мислите на стареца още се въртят около лицето на една жена, положена в моргата на щата Вирджиния.
	Джак едва не хлъцна, когато Лорд оповести, че го прави своя дясна ръка в най-крупната сделка на фирмата. Подобна чест се полагаше на човек, заемащ много по-високо положение в служебната йерархия. Завистническите подмятания вече бяха започнали да се разнасят по лъскавите коридори. В момента Джак не им обръщаше внимание. Никой не разполагаше с клиент като Рансъм Болдуин. Независимо от причините, които му бяха поверили такава важна клечка в ръцете, Джак нямаше да се откаже от цената си. Омръзна му да изпитва чувство на вина. Сделката с Украйна бе един вид проверка от страна на Лорд. Джак бе готов на всичко, за да осигури успеха на начинанието. Философските, политическите и разните му там високопарни слова нямаха място в тази игра. Важни бяха само резултатите.
	— Джак е един от най-добрите ни адвокати. Той е правният орел на Болдуин.
	— На Рансъм Болдуин? — извърна се към тях Съливан.
	— Аха. — Милиардерът погледна Джак с други очи, а сетне отново се зазяпа през прозореца.
	— За съжаление прозорецът на нашите възможности се смалява с всеки изминал ден — продължи Лорд. — Трябва да подготвим играчите и да се уверим, че Киев знае какво се очаква от него.
	— Не можеш ли да се справиш сам?
	Лорд плъзна поглед към Джак, а после и към Съливан.
	— Разбира се, че мога, Уолтър, но не искам да ти позволя да абдикираш точно в този момент. Твоята роля е извънредно важна. Ти започна сделката. Активното ти участие е твърде необходимо от гледна точка и на двете страни.
	Съливан не отговори.
	— Уолтър, тази сделка е венецът на кариерата ти!
	— Така каза и за предишната.
	— Аз ли съм виновен, че сам надхвърляш рекордите си! — не падна по гръб Лорд.
	Съливан най-сетне се усмихна едва-едва. Лицето му се разведри за първи път, откакто бе получил фаталното телефонно съобщение за убийството на Кристи.
	Лорд се поотпусна и погледна към Джак. Двамата бяха упражнили следващата стъпка няколко пъти.
	— Предлагам да заминете за Украйна заедно с Джак, да се срещнете с когото трябва, да потупате едно-две отговорни лица по рамото и да им покажете, че тигърът е в ръцете ви. Те имат нужда от това. Още не познават добре капитализма.
	— Каква ще е ролята на младежа?
	Лорд кимна на Джак, който се изправи и застана до прозореца.
	— Мистър Съливан, прекарах последните две денонощия над документацията по сделката. Всички останали адвокати познават само тази част от нея, която е пряко свързана с работата им. С изключение на Санди във фирмата няма друг освен мен, който да е запознат по-добре с целта ви.
	Съливан се извърна бавно към младия адвокат.
	— Доста смело твърдение.
	— Доста смела сделка, бих добавил аз.
	— Значи според теб ти си наясно с целта ми?
	— Да, сър.
	— Би ли ми обяснил каква е тя? — Съливан седна, скръсти ръце и впери очаквателен поглед в Джак.
	— Украйна изобилства със суровини, с материал, който е безценен за тежката индустрия по цял свят. Въпросът е как да се сдобием с тези суровини на нищожна цена и при минимален риск, като се има предвид политическата обстановка в страната.
	Съливан се изправи и отпи от кафето си.
	— Вие ще се опитате да примамите Киев с обещанието, че износът на суровини ще се компенсира чрез инвестициите ви в бъдещето на страната. Става въпрос за дългосрочна инвестиция, която, доколкото разбирам, нямате желание да направите.
	— Че аз прекарах целия си живот под смъртната заплаха на червените! За мен е въпрос на патриотичен дълг да оскубя комунистите колкото се може повече, за да ги лиша от средствата, с които да установят тиранията си над света. Това искат те! Хич не вярвам на закъснялата им демокрация.
	— Точно така, сър — продължи Джак. — Думата „скубя“ е ключова в този случай. Трупът трябва да се оскубе, преди да е започнал да се разлага… или да напада. — Джак замълча, за да види каква е реакцията на двамата му слушатели. Лорд се бе втренчил отново в тавана.
	— Продължавай — размърда се Съливан. — Стигаш до интересната част.
	— Интересната част е свързана с проблема как да подготвим сделката така, че Съливан и сие да се възползват максимално от потенциала, без да се разчуе. Или ще използвате посредници, или ще купувате директно от Украйна, за да продавате на мултинационалните компании. Твърде незначителна част от печалбата ще облагодетелства самата Украйна.
	— Точно така. Надявам се да я докарам почти до фалит и да си тръгна поне с два милиарда чиста печалба.
	— Но защо не вземете от Украйна именно това, което я прави опасна? — рече Джак и направи многозначителна пауза. — Това ще утрои печалбата ви.
	Съливан се втренчи в младия адвокат.
	— Какво е то?
	— Балистичните ракети със среден радиус на действие! Украйна е тъпкана с тия оръжия. Да не говорим, че Договорът за неразпространение на ядрено оръжие от деветдесет и четвърта си изпя песента и то отново се превръща в основна заплаха за Запада.
	— Какво предлагаш? Да започна да го купувам? Че какво ще го правя?
	Джак забеляза, че Лорд най-сетне се е привел напред, и продължи:
	— Достатъчно е да го закупите на безценица — за около половин милиард, да речем, с част от приходите при продажбата на суровините. Ще търгувате с долари, а Украйна има нужда от тях за участието си в международните пазари.
	— Че как ще го закупя на безценица? Арабските страни сто на сто ще наддават за него.
	— Да, но Украйна няма право да им го продава. Страните от Г–7 никога няма да й го позволят. Ако тя се реши на сделка с арабите, ще постави под въпрос участието си в Европейския съюз и западните пазари. Стане ли това, с нея е свършено.
	— Да речем, че го купя. На кого ще го продам?
	— Ами на нас — ухили се Джак. — На Съединените щати. Мисля, че бихте получили поне шест милиарда от сделката. Чистият плутоний в тия бебенца е направо безценен. Останалите страни от Г–7 също ще помогнат с някой и друг милиард. Цялата сделка ще проработи само благодарение на връзките ви с Киев. Украинците гледат на вас като на спасител.
	Съливан бе поразен. Отначало понечи да си тръгне, но размисли. Споменатите суми бяха огромни дори за него. От друга страна, имаше си пари, предостатъчно. Но възможността да премахне част от ядрената заплаха, за да избави света от страдание…
	— И чия е тази идея? — погледна той към Лорд. Лорд посочи Джак.
	Съливан се облегна назад в креслото си и измери с поглед младия адвокат. После се изправи толкова пъргаво, че изненада Джак. Приближи се до него и здраво стисна ръката му.
	— Разбрах, че ви предстои пътуване, млади човече. Имате ли нещо против да ви придружа?
	Лицето на Лорд грейна от бащинска гордост. Джак не успя да прикрие усмивката си. Беше започнал да забравя колко огромно е удоволствието да уцелиш десетката.
	След като Съливан излезе, двамата с Лорд седнаха на масата.
	— Май не ти беше лесно, а? — рече Санди най-сетне. — Как се чувстваш сега?
	Джак се засмя от сърце.
	— Цялото ми тяло е изтръпнало. Все едно, че съм преспал с най-хубавото момиче в курса.
	— Я по-добре се прибери, за да си починеш — изкикоти се Лорд и стана. — Съливан сигурно дава нареждания на пилота си по телефона в колата. Поне успяхме да му отвлечем вниманието от оная курва.
	Джак не чу последните думи, защото вече беше излязъл от стаята. За първи път от доста време насам се чувстваше добре. Никакви притеснения, само възможности. Неограничени възможности.
	Същата вечер стоя до късно, за да разкаже на Дженифър Болдуин за срещата с Уолтър Съливан. Тя бе очарована. Пиха изстудено шампанско, хапнаха от специално доставеното в дома й плато стриди и се отдадоха на най-страхотния секс, откакто се познаваха: Джак за първи път не се разсея от високите тавани и фреските. Всъщност те вече бяха започнали да му харесват.


>	13

	В Белия дом годишно се получават милиони неофициални писма. Всяко от тях се преглежда и завежда от специални чиновници под надзора на Тайните служби.
	Двата плика бяха адресирани до Глория Ръсел, което само по себе си беше необичайно, тъй като този вид писма се изпращаха най-вече до „Г-н президента“, „до Първата дама“ или „до Първото куче“ — един златист ловджийски пес на име Барни.
	И двата плика (бели, най-обикновени и евтини) бяха надписани с печатни букви. Ръсел ги получи по обяд в ден, когато работата й спореше. В единия плик намери само едно листче, а в другия снимка, в която се взира дълго. Върху листчето, също с печатни букви, пишеше:
L>
	_Въпрос_: Какво представляват закононарушенията и тежките престъпления?
	_Отговор_: Едва ли ти се ще да узнаеш. Разполагам с ценен предмет. Ще последват и други писма, шефке.
@	Подпис: твой таен необожател
L$
	Макар и да бе очаквала с нетърпение този момент, Глория усети, че й прилошава. Сърцето й щеше да изскочи, устата й пресъхна и се наложи да изгълта няколко чаши вода, за да успокои треперенето на ръцете си. Пак се вгледа в снимката. Нож за писма. Събитията от фаталната нощ отново нахлуха в съзнанието й. Хвана се за облегалката на стола. Най-сетне й попремина.
	— Поне е готов на сделка — рече Колин, постави снимката и бележката на масата и седна на стола си. Забеляза, че Глория е съвсем пребледняла. За първи път си зададе въпроса дали тя ще издържи на всичко това.
	— Ами ако е било нещо нагласено?
	— Едва ли — поклати глава той.
	Ръсел се облегна назад, разтри слепоочията си и изпи още един тиленол.
	— Защо си толкова сигурен?
	— Че кой би го нагласил по този начин? Всъщност кому е необходимо да прави подобно нещо? Крадецът разполага с нещо изключително и иска пари. Това е.
	— Трябва да е отмъкнал милиони от Съливан.
	— Да, но не знаем каква част от плячката може да се реализира лесно. Не е изключено да е прибрал всичко в някакво скривалище, до което няма достъп в момента. А е съвсем възможно и да става дума за най-обикновена алчност.
	— Трябва да пийна нещо. Можеш ли да се отбиеш у нас довечера?
	— Президентът е канен на вечеря в Канадското посолство.
	— По дяволите! Няма ли кой да те замести?
	— Все ще се намери някой, особено ако поупражниш влиянието си.
	— Дадено. Кога очакваш да получим следващото съобщение?
	— Май не се е разбързал много. Или пък просто действа предпазливо. И аз да съм на негово място, не бих си позволил да рискувам.
	— Чудесно. Чакайки, ще изпушвам по две кутии ментолови цигари на ден. Така може да умра от рак на белия дроб, докато той реши да се обади пак.
	— Какво ще направиш, ако ти поиска пари?
	— Зависи от сумата. Обикновено не е много трудно да се уреди и по-солидно заплащане — поуспокои се тя.
	— Ти командваш парада — отсече Колин и стана да си ходи.
	— Тим? — приближи се до него Ръсел. — Прегърни ме само за минутка.
	Той я взе в обятията си и почувства тялото й да се отърква в пистолета му.
	— Какво ще правим, ако не се задоволи само с парите, Тим?
	— Тогава аз самият ще се погрижа за него — погледна я нежно Колин, докосна с пръст устните й, обърна се и излезе.


	Бъртън чакаше в коридора.
	Изгледа младия си колега от главата до петите.
	— Как е шефката? — попита той.
	— Добре е — отвърна Колин и отмина. Бъртън го настигна, сграбчи го за рамото и го извъртя с лице към себе си.
	— Какво става тук, по дяволите? Ще ми кажеш ли, Тим? — Поотпусна хватката си.
	— Нито му е мястото, нито времето, Бил.
	— Посочи мястото и времето тогава. Ще дойда с удоволствие, защото мисля, че трябва да си поговорим.
	— За какво?
	— Ти за глупак ли ме вземаш? — изкрещя Бъртън и притисна колегата си в ъгъла. — Искам добре да си помислиш за тая жена. Тя не дава пет пари нито за теб, нито за мен, нито за когото и да било. Единственото, което я интересува, е как да спаси собствената си кожа. Не знам какви ти ги разправя. Нямам представа от тайните ви планове, но искам да те предупредя, че не си струва да се хабиш заради нея.
	— Благодаря за загрижеността, Бил, но мога и сам да се оправя.
	— Сигурен ли си, Тим? Тогава ми се ще да те попитам дали чукането със завеждащ канцеларията на президента влиза в задълженията на един таен агент. Защо не ми покажеш правилника? Май отдавна не съм го чел. Искам да знам и нещо друго. За какъв дявол се върна в имението, след като вече се бяхме настанили в колата? Мога да се обзаложа, че Ръсел знае много добре за какво става дума. Не забравяй, че и аз съм забъркан в цялата каша. Ако ще си го отнасям, поне искам да знам защо.
	Един служител мина по коридора и изгледа учудено двамата мъже. Бъртън се усмихна, кимна и пак се обърна към Колин.
	— Не се сърди, Тим. И ти би постъпил така на мое място.
	Младият мъж изгледа колегата си и лицето му се поразведри. Как ли би постъпил на мястото на Бъртън? Щеше да пусне някоя муха, за да се разприказват хората. Бъртън бе доказал неведнъж, че му е истински приятел. Може би това за Ръсел не беше далеч от истината. Здравият му разум не се беше изпарил напълно при вида на коприненото бельо.
	— Имаш ли време за едно кафе, Бил?


	Франк се спусна по стълбите, зави надясно и отвори вратата на лабораторията по криминалистика. Въпреки малките си размери и олющената боя помещението бе учудващо добре подредено. Може би трябваше да се имат предвид най-вече заслугите на неуморимата Лора Саймън. Франк си помисли, че домът й сигурно е също тъй изрядно почистен въпреки двете й малки пакостничета. В единия ъгъл бяха подредени грижливо надписани кашони. Другият ъгъл бе зает от миниатюрен сейф, побрал малкото предмети с по-специална стойност; До него беше хладилникът. Някои от веществените доказателства изискваха съхранение при добре регулирана температура.
	Франк наблюдаваше дребничката фигура на Лора, надвесена над микроскопа в другия край на стаята.
	— Ти ли си ме търсила? — наведе си той до нея. Видя някакви нишки върху стъклото на микроскопа. Франк не можеше да си представи как би прекарал цял ден, взрян в разни миниатюрни власинки и прашинки, макар и да оценяваше високо приноса на Лора Саймън към оформяне на обвинителния акт.
	— Виж — побутна го Саймън. Франк свали слънчевите си очила. Погледна през микроскопа и вдигна глава.
	— Лора, да си призная, не ми е ясно какво виждам.
	— Това е проба, взета от килима в спалнята на Съливан.
	— Е, и? — Франк се бе научил да я изслушва внимателно.
	— Килимът в спалнята е от скъпите модели, които струват две-три хилядарки за квадратен метър. Сигурно е бил закупен за около четвърт милион.
	— О, боже! — възкликна Франк и лапна нова дъвка. Опитваше се да откаже цигарите, в резултат на което си похабяваше зъбите и пълнееше. — Да хвърлиш двеста и петдесет хиляди за нещо, което тъпчеш всеки ден!
	— Материята е невероятно издръжлива. И с танк да минеш по килима, пак ще възстанови първоначалния си вид. Бил е закупен преди две години, когато семейството е подновявало мебелировката.
	— Подновявало мебелировката на къща, построена едва преди няколко години?
	— Тогава са се оженили.
	— Аха.
	— Жените обичат да налагат своето виждане за интериора, Сет. Всъщност Кристин Съливан е проявила добър вкус при подбора на килимите.
	— Добре. Каква полза имаме от този неин вкус?
	— Погледни пак тия нишки.
	Франк се подчини неохотно на подканата.
	— Виждаш ли връхчетата? Погледни напречния разрез.
	Килимът е бил подрязан. Предполагам, че ножицата не е била твърде остра, тъй като следите са назъбени въпреки издръжливостта на материала.
	— Подрязан ли? Че защо? Къде ги намери тия нишки?
	— Край леглото. Този, който ги е отрязал, не е забелязал, че няколко от тях са полепнали по ръката му. Докоснал се е до леглото и без да иска, ги е оставил там.
	— Установи ли откъде са били отрязани?
	— Ами да — под лявата страна на леглото, на около десет сантиметра от ръба. Разполагаме със сигурни данни, че са отрязани оттам.
	Франк седна на едно от столчетата в близост до Саймън.
	— Не съм ти казала всичко, Сет. Намерих и следи от разтворител. Прилича на препарат за изличаване на петна.
	— Не е изключено да е останал от последното почистване на килима или пък прислужниците да са разлели нещо на пода.
	— Не е така — поклати глава Саймън. — Фирмата, която почиства, използва пара и специален органичен разтворител за по-упоритите петна. Това съм го проверила. Тук става въпрос за разтворител от типа на бензина. Прислужниците използват препарата, препоръчан от производителя. Той също е на органична основа. Къщата е пълна с такива шишета. Килимът е бил третиран с него, за да се предотврати образуването на лекета. После обаче е нанесен разтворител, подобен на бензина, който, изглежда, е предизвикал нежелана химическа реакция. Ето защо са решили да подрежат килима.
	— Предполагаш, че власинките са запазили информация за нещо важно, така ли?
	— Не открих нищо по тези, които изследвам в момента, но не е изключено да сме попаднали на нишки от периферията, които са били отрязани просто за по-сигурно.
	— Какво ще се е пропило в килима, та да се наложи подрязване с около сантиметър? Това е изисквало сериозни усилия.
	Сет и Саймън стигнаха до извода в един и същ момент.
	— Кръв — изрече Лора.
	— Нямаме предвид кръвта на покойната, нали? Доколкото си спомням, нейната кръв не бе пръснала в тази посока. Май ще трябва да направиш още един тест, Лора.
	— Тъкмо се готвех да го започна — рече тя и откачи комплекта с инструменти от стената. — Все пак ми се искаше първо да го обсъдя с теб.
	— Умно момиче си ти.


	Пътуването продължи около трийсет минути. Франк отвори прозореца на колата и остави вятъра да побрули лицето му. Течението поразпръсна цигарения дим. Саймън не обичаше миризмата на тютюн.
	Спалнята в имението на Съливан бе още запечатана по нареждане на Франк.
	Сега Саймън внимателно смеси донесените химикали и изля течността в бутилка с помпичка. Франк й помогна да натикат хавлиени кърпи под вратата и да облепят прозорците с амбалажна хартия. Спуснаха пердетата, за да изолират напълно естествената светлина.
	Франк отново огледа стаята — огледалото, леглото, прозорците, шкафовете и нощната масичка. Погледът му се спря върху миниатюрната резка върху стената. После върху семейните снимки. Установи за пореден път, че Кристин Съливан е била хубава жена. Жалко, че бе видял само останките й. На едната снимка Кристин седеше в креслото до леглото. Нощното шкафче се падаше откъм лявата й страна. Единият край на леглото се подаваше отдясно. В това имаше нещо иронично от гледна точка на земните страсти на Кристин. Пружините на леглото сигурно доста се бяха разхлабили. Франк си спомни изражението на Уолтър Съливан. Клетият старец.
	Откъсна вниманието си от снимката и отново се загледа в манипулациите на Саймън. Имаше чувството, че снимката крие някаква загадка, но почти веднага забрави за нея.
	— Как се наричаше препаратът, Лора?
	— Луминол. Продават го под стотици наименования, но става въпрос за един и същ реактив. Готова съм.
	— Добре, че не трябва да плащаме за повредата на килима — усмихна се той.
	— Все ми е тая — извърна се към него Саймън. — Ще обявя неплатежоспособност. Най-много да ми наложат запор върху заплатата за вечни времена. На бедния какво друго да му вземеш?
	Франк загаси осветлението. Стаята потъна в тъмнина. Чу се съскането на спрея. Почти мигновено върху килима се появи бледосинкаво петънце, което веднага се стопи. Франк включи нощната лампа и погледна въпросително Саймън.
	— Петното е от кръвта на друг човек. Страхотна находка, Лора. Можеш ли да остържеш достатъчно материал, за да установиш кръвната група и да направиш ДНК проба?
	Саймън се замисли.
	— Ще вдигнем килима, за да видим дали нещо е проникнало до пода под него, макар че поддържаните килими рядко пропускат. Не разчитай много на откритието ни.
	— Окей — заразсъждава гласно Франк. — Единият престъпник е бил ранен. Не е кървял обилно, но със сигурност е получил някаква рана. — Саймън кимна утвърдително. — Въпросът е с какво са го наранили. Кристин не държеше нищо в ръката си, когато я намерихме.
	— При мигновено настъпващата смърт се получава спазъм на мускулите. За да измъкнат нещо от ръката й, е трябвало да й потрошат пръстите едва ли не.
	— При аутопсията не са установени следи от насилствено разтваряне на пръстите.
	— Освен да е пуснала предмета в момента на изстрела.
	— Има ли подобни случаи?
	— И един е достатъчен.
	— Добре. Да предположим, че Кристин е била въоръжена. Какъв тип оръжие може да е притежавала?
	— Едва ли е имала пистолет. Не ми се вярва да е умеела да си служи с огнестрелно оръжие. Пък и не открихме следи от барут по ръцете й. Подобни следи не се изчистват лесно.
	— Така е. Не открихме оръжие, регистрирано на нейно име. Знаем със сигурност, че по принцип в имението не се държи оръжие.
	— Ако не е било пистолет, вероятно е било нож. Нещо, което е предизвикало повърхностна рана. Одраскване. Отрязаните нишки бяха толкова нищожно количество, че едва ли става въпрос за смъртоносна рана.
	— В такъв случай можем да предположим, че Кристин е пробола един от нападателите си в крака или ръката. Но кога са я застреляли? Дали е било, след като ги е нападнала, или пък тя е пробола врага си, когато е издъхвала? Хм. Ама че глупост казах. Та тя е починала за секунда. Трябва да е размахала ножа в другата стая, да е дотичала дотук и да са я застреляли. Престъпникът е застанал ей тук, а от раната му е капнала малко кръв.
	— Да, но тайникът е до леглото. По-вероятно е Кристин да се е появила изненадващо.
	— Не забравяй, че изстрелите са били насочени от вратата към вътрешността на стаята. И надолу. Кой кого е изненадал? Ето това не мога да проумея.
	— Но защо са взели ножа, ако изобщо е бил нож?
	— Защото чрез него някой може да бъде идентифициран.
	— По отпечатъците? — Ноздрите на Саймън трепнаха от възбуда.
	— Така ми се струва — кимна Франк.
	— Дали покойната мисис Съливан е имала навика да носи нож със себе си?
	Франк се плесна по челото така силно, че Саймън подскочи. Той се втурна към нощното шкафче и грабна снимката.
	— Ето ти го ножа — поклати глава той.
	Саймън погледна към снимката. Забеляза, че на нея се вижда дългият нож за писма с кожена дръжка.
	— Кожената дръжка обяснява мазните петна по дланта й.
	На излизане Франк се спря до входната врата. Погледна към контролното табло на алармената система. Техниците го бяха поправили. Хрумна му една мисъл и той се усмихна.
	— Лора, сложи ли флуоресцентната лампа в багажника?
	— Да. Защо питаш?
	— Би ли я донесла?
	Макар и озадачена, Саймън изпълни молбата. Върна се във фоайето и включи лампата.
	— Насочи я върху бутоните с цифрите.
	Франк огледа осветеното място и се усмихна доволно.
	— Страхотно!
	— Какво имаш предвид? — свъси вежди Саймън.
	— Две неща. Първо: замесен е вътрешен човек. Второ: тия типове са адски изобретателни.


	Франк седна в малката стая за разпити, отказа се от идеята да запали цигара и лапна един бонбон с вкус на череша. Огледа пепелявите стени, евтината метална маса и износените столове. Помисли си, че разпитът в тази стая трябва да е ужасно потискащо изживяване. Това не беше толкова лошо. Потиснатите хора са уязвими, а уязвимите лесно се разприказват, ако се намери правилният подход към тях. Франк обичаше да изслушва. Бе готов да посвети цял ден на един разпит.
	Случаят с Кристи Съливан бе ужасно заплетен, но някои детайли бяха започнали да се изясняват.
	Будижински още живееше в Арлингтън. Сега работеше на автомивка във Фолс Чърч. Призна си, че е посещавал къщата на Съливан. Научил за убийството от вестниците, но не знаел нищо повече по случая. Франк бе склонен да му повярва. Разбра, че не блести с ум, няма полицейско досие и е прекарал целия си досегашен живот като черноработник, тъй като бе напуснал училище на дванайсет-тринайсет години. Живееше в твърде скромно обзаведен апартамент. С други думи, той не беше ключът към загадката.
	Виж, Роджърс се бе оказал истинско съкровище. Посоченият от него номер на социалната осигуровка беше напълно редовен, но всъщност принадлежеше на служителка от Министерството на външните работи, изпратена преди две години на работа в Тайланд. Роджърс трябва да е бил сигурен, че компанията за почистване на килими няма да направи проверка. Какво им пука на тях? Оставеният домашен адрес се оказа адрес на мотел в Белтсвил, Мериленд, където Роджърс не само че не беше нощувал през последната година, но и никога преди не бе посещавал. Щатът Канзас не разполагаше с каквато и да било информация за него. На всичкото отгоре се разбра, че Роджърс не е осребрил нито един чек, издаден от компанията за парно чистене, което бе твърде показателен факт.
	Изработиха скица на Роджърс по описанието, направено от Петис. Готвеха се да го разпространят из околността.
	Франк бе почти убеден, че Роджърс е в дъното на цялата работа. Знаеше се, че е бил в къщата, после бе изчезнал безследно, оставяйки след себе си купища фалшива информация. Саймън изследваше микробуса на Петис с надежда да открие по него отпечатъците на Роджърс. Не бяха попаднали на никакви отпечатъци в спалнята, но успееха ли да идентифицират Роджърс (Франк бе убеден, че ще намери тлъсто полицейско досие), загадката щеше да се разплете. Ако човекът, когото Франк чакаше в момента, проявеше желание за сътрудничество, разследването щеше да отбележи огромен напредък.
	Уолтър Съливан потвърди, че старинният нож за отваряне на писма наистина липсва. Франк се бе надявал да се добере до безценния предмет. Той изложи пред Съливан версията за Кристин, пробола нападателя си. Старецът като че ли не обърна никакво внимание на тази информация. Май не си даваше сметка за важността на разкритието.
	Следователят прегледа още веднъж списъка на лицата, работили в имението на милиардера, макар и вече да го знаеше наизуст. Оставаше му само един човек, когото желаеше да разпита.
	Не можеше да забрави думите на специалиста от компанията за алармени устройства. Петнайсетцифровият код произвеждаше безброй комбинации, които не можеха да се сведат до последователност от пет цифри с помощта на обикновено компютърно устройство в рамките на невероятно краткия интервал от време, особено ако самата система не отговори бързо на подадената информация. Повечето комбинации е трябвало да бъдат отстранени предварително. Как е станало това?
	Огледът на контролното табло показа, че върху бутоните с цифрите е бил напръскан химикал — Саймън го назова веднага, но Франк тъй и не успя да го запомни.
	Следователят си представи как Уолтър Съливан или някой от прислужниците му, упълномощени да включват алармената система, натискат петте избрани бутона. След това заминават нанякъде, без да им хрумне дори, че по пръстите им е останало невидимо количество химикал. По-важното е, че никога не биха се досетили за възможността те самите да са издали кода на имението. С помощта на флуоресцентна лампа извършителите са могли да отгатнат кои бутони са били натискани по размазаните петна от химикал по тях. Тази информация би била предостатъчна, за да се уцели верният код за краткото време, преди да се включи сирената. Деветдесет и девет цяло и девет процента от комбинациите вече са били предварително елиминирани.
	Въпросът бе кой е използвал химикала. Отначало Франк насочи подозренията си към Роджърс, но фактите оборваха подобно предположение. Знаеше се, че имението е било пълно с хора почти по всяко време. Дори и най-ненаблюдателният слуга би се усъмнил в интереса на новодошлия към контролното табло. Самото фоайе бе огромно, оголено помещение — най-откритото пространство в цялата къща. Не на последно място трябваше да се вземе под внимание и фактът, че операцията по напръскването на химикала би отнела известно време и усилия. Роджърс не е бил в състояние да стори това. Дори и най-слабото подозрение би сложило край на амбициите му да проникне в имението. Франк се беше убедил, че мозъкът на цялата операция е обмислил внимателно детайлите. Роджърс не би могъл да напръска бутоните с химикала, но Франк бе почти сигурен, че знае кой го е направил.


	На пръв поглед жената изглеждаше измършавяла, сякаш бе болна от рак, но по-внимателното око забелязваше здравия тен, фините черти на лицето и плавните движения на тялото й. Тя наистина бе много слаба, но не и болнава.
	— Заповядайте, мис Брум. Благодаря, че се отзовахте на поканата ми.
	Жената кимна и се разположи на едно от креслата. Носеше пола на цветя, дълга до средата на прасеца, а на шията й висеше огърлица от едри изкуствени перли. Косата й бе прибрана на кок. Някои от кичурите над челото й вече сребрееха. Франк реши, че ако се съди по гладката кожа и липсата на бръчки, събеседницата му трябва да е на трийсет и осем-девет години. Всъщност тя бе малко по-възрастна.
	— Мислех, че вече съм задоволила любопитството ви, мистър Франк.
	— Наричайте ме Сет, моля ви. Пушите ли?
	Тя поклати глава.
	— Искам да ви задам няколко рутинни въпроса. Не сте единствената, повикана на разпит. Казаха ми, че напускате работата си при мистър Съливан.
	Жената преглътна тежко и сведе глава, но се овладя.
	— Бях близка с мисис Съливан. Сега хич не ми е лесно… нали разбирате? — Гласът й пресекна.
	— Да, да. Сигурно се чувствате ужасно. От колко време работите за семейство Съливан?
	— Малко повече от година.
	— Вие се занимавате с чистенето и…
	— Да, с чистенето, но не само аз. Сали и Ребека също. Четири сме. Карън Тейлър се занимава с готвенето. Аз обслужвах мисис Съливан. Грижех се за дрехите й и всичко, от което има нужда. Бях й лична прислужница, тъй да се каже. Той и мистър Съливан си има личен прислужник. Казва се Ричард.
	— Ще пиете ли кафе? — попита Франк, но не изчака отговора. Стана и поръча на сътрудничката си да донесе кафе.
	— Със сметана ли? — обърна се той към мисис Брум.
	— Не — отвърна тя.
	— Донеси ни кафе без сметана, Моли. Благодаря ти.
	Франк затвори вратата и седна на мястото си.
	— Доста е студеничко. Стаята не задържа топлина — рече той и почука по грубо измазаната стена. — Уплътненията не помагат много. Та какво казвахте за мисис Съливан?
	— Ами тя се държеше много мило с мен. Говорехме си за много неща. Не беше от ония… как да кажа… от голямото добрутро. Оказа се, че двете сме учили в една и съща гимназия в Мидълтън.
	— Нямате голяма разлика, доколкото ми се струва.
	Уонда Брум се засмя и несъзнателно поглади назад косата си.
	— По-голяма, отколкото ми се ще да призная.
	Вратата се отвори. Поднесоха им две димящи чаши. В стаята наистина бе доста хладно, така че уханното горещо кафе бе добре дошло.
	— Не бих казала, че мястото й беше точно в това обкръжение, но тя умееше да си държи на своето. Не се оставяше да я командват.
	Франк имаше основания да вярва на казаното. Всички описваха Кристи като голяма палавница.
	— Как бихте определили отношенията й с мистър Съливан — добри, лоши, поносими?
	— Много добри — не се поколеба тя. — Знам какво говорят злите езици. Имали голяма разлика и какво ли не още… Мога да кажа едно — и тя се отнасяше добре с него, и той беше много мил. Мистър Съливан я обичаше истински. Повярвайте ми. Възможно е да е било някакво бащинско чувство, но, така или иначе, я обичаше.
	— А тя обичаше ли го?
	Брум се поколеба, преди да отговори.
	— Вижте, Кристин Съливан беше много млада. А и по-незряла от другите жени на нейната възраст. Мистър Съливан я беше въвел в цял един нов свят и… — Жената млъкна. Очевидно не знаеше как да продължи.
	— В спалнята има един тайник — промени темата Франк. — Кой знаеше за неговото съществуване?
	— Не мога да ви кажа. Аз със сигурност не съм знаела. Предполагам, че само господинът и госпожата. Най-много Ричард, прислужникът на мистър Съливан.
	— Значи нито мисис Съливан, нито мистър Съливан са ви показвали тайника?
	— Не, разбира се. Аз бях близка с госпожата, но това не ме правеше член на семейството. Пък и бях постъпила на работа едва преди година. Мистър Съливан въобще не ме заговаряше. Че такива неща не се разправят на хора като мен я!
	— Сигурно сте права.
	Франк бе убеден, че Брум лъже, но не разполагаше с никакви доказателства. Кристин Съливан му се струваше от типа хора, които изтъкват богатството си пред онези, с които се идентифицират. Дори само за да им покажат колко далеч са стигнали.
	— И тъй, вие не знаехте, че огледалото е всъщност прозорец от тайника към спалнята.
	Брум го погледна изненадано. Франк забеляза, че се е изчервила.
	— Уонда… нали мога да ви наричам така? Уонда, сигурно знаете, че алармената система е била обезвредена от престъпника, който се е вмъкнал в имението. Той е използвал верния код. Кой включваше системата нощно време?
	— Ричард — отвърна тя бързичко. — Понякога и самият мистър Съливан.
	— Значи всички в къщата са знаели кода?
	— О, не. Само Ричард го знаеше. Той работи при мистър Съливан от четирийсет години. Мисля, че е единственият от нас, който знаеше кода.
	— Виждали ли сте го да пуска алармата?
	— Обикновено си лягах, преди да я включат.
	Франк я погледна внимателно. Съмняваше се във всяка нейна дума.
	— Нали не подозирате Ричард? — възкликна Брум.
	— Виж, Уонда, някой е обезвредил алармата. Подозрението пада върху всеки, който е знаел кода.
	Уонда Брум изглеждаше много разстроена, но успя да се окопити.
	— Та Ричард наближава седемдесетте — рече тя.
	— Може би спестява за уютен пристан, където да се оттегли. Нали разбирате, че разговорът ни е абсолютно поверителен?
	Уонда кимна и избърса носа си. Отпи набързо от недокоснатото до този момент кафе.
	— Докато не получа обяснение как е разгадан кодът, ще проверявам всяка евентуална следа.
	Не сваляше поглед от нея. Бе посветил предния ден на набавяне на информация за Уонда Брум. Животът й бе доста обикновен, ако не се смяташе една странна подробност.
	Уонда бе четирийсет и четири годишна майка на две деца, развеждана на два пъти. Заедно с другите наети работници обитаваше крилото за прислугата. На около шест километра бе домът на възрастната й майка, която преживяваше прилично от пенсията на съпруга си и социалните помощи. Брум бе постъпила на работа при Съливан някъде преди година. Именно този факт привлече вниманието на Франк. Уонда бе назначена най-отскоро в имението. Говореше се, че Съливан се отнася с прислугата много добре, което се доказваше от предаността и дългия стаж на персонала в къщата. Уонда Брум създаваше впечатлението на човек, който може да бъде предан. Въпросът бе на кого е посветила лоялността й.
	Странната подробност от биографията на Уонда бе свързана с пребиваването й в затвора преди повече от двайсет години за злоупотреба със служебно положение като счетоводителка на един лекар от Питсбърг. Всички останали от персонала бяха с чисти криминални досиета. Оказваше се, че Уонда е способна да престъпи закона и вече си е платила за това поне веднъж. По онова време се бе казвала Уонда Джаксън. Щом излязла от затвора, се развела с мистър Джаксън. Не бе изключено и той да я е изоставил. Друг арест не беше отразен в полицейското й досие. Смяната на фамилията и изминалото време след затвора може да бяха възпрепятствали семейство Съливан да попадне на необходимата информация. Така или иначе, всички свидетелства за Уонда Брум от последните двайсет години я представяха като честна и трудолюбива гражданка. Франк се чудеше какво е предизвикало промяната.
	— Има ли нещо, за което да не се сещам, Уонда? — попита Франк, решил да се прави на наивник. Разтвори бележника си и се престори, че си записва нещо. Ако Уонда бе човекът, действал отвътре, никак не му се щеше тя да се втурне да предупреждава Роджърс, който щеше да се скрие още по-надълбоко. От друга страна, ако почувстваше, че губи почва, можеше да мине на страната на Франк.
	Представи си я как бърше праха във фоайето. Би било толкова лесно да натопи парцала във въпросния химикал и после уж случайно да го прокара по бутоните. Всичко би изглеждало напълно нормално. Никой не би заподозрял нещо нередно в старателното изпълнение на домашните задължения. Колко му е да се промъкне посред нощ и да открие петте бутона с едно щракване на лампата.
	Технически погледнато, Уонда би могла да бъде осъдена като съучастничка в убийство, тъй като убийството е доста вероятен резултат при кражбата с взлом. Така или иначе, Франк не се интересуваше толкова от ареста на Уонда Брум, колкото от проследяването на човека, натиснал спусъка. Бе убеден, че жената в кабинета му не е автор на престъпническия план, макар и да е изиграла доста важна роля в него. Франк реши да изпипа нещата. Щеше да потърси съдействието на служебния адвокат, който да убеди Уонда, че си струва да проговори.
	— Уонда? — приведе се Франк и пое сърдечно едната й ръка в шепите си. — Помисли добре. Сещаш ли се за нещо, което ще ми помогне да заловя убиеца на господарката ти?
	Тя постоя неподвижно и накрая поклати глава. Франк се облегна назад. И бездруго не беше очаквал кой знае колко от разговора. Важното бе, че решимостта на Уонда се разколебаваше. Убеден бе, че тя няма да предупреди престъпника за разговора им. Постепенно Франк щеше да стигне до целта.
	Той не си даваше сметка, че вече е отишъл прекалено далеч.


>	14

	Джак захвърли сака в ъгъла, метна палтото си на дивана и с мъка се удържа да не се просне направо на килима. Петдневното пътуване до Украйна и обратно се беше оказало невероятно изтощително. Седемте часа разлика във времето, както и неуморимостта на осемдесетгодишния Уолтър Съливан не бяха за подценяване.
	Служителите на всички гранични пунктове ги посрещаха с деловитост и респект, подобаващи на богатството и репутацията на Съливан. Още с пристигането им започна поредица от безкрайни срещи. Обиколиха мините, заводите производители, административните сгради и болниците. Вечеряха с кмета на Киев. На втория ден от посещението си се срещнаха с президента на Украйна. Съливан успя да го склони на всичките си условия за по-малко от час. Освободената република бе издигнала в култ предприемаческия дух на капитализма, а Съливан бе капиталист с главно К. Всички желаеха да го видят и да стиснат ръката му — сякаш очакваха докосването до него мигновено да им донесе несметни богатства.
	Резултатите надминаха очакванията им. Украинците изпаднаха във възторг от перспективата за сделката. Въпросът за ядрените запаси щеше да се повдигне по-късно, при подходящ момент. Какво богатство! Ненужно богатство, което можеше да се превърне в ликвиден актив.
	Частният самолет на Съливан ги беше превозил от Киев до Вашингтон без междинно кацане. На летището ги чакаше лимузината му. Откараха Джак до апартамента му. В хладилника имаше само едно прокиснало мляко. Украинската кухня се беше оказала вкусна, но доста тежичка. Джак почти не се беше докосвал до ястията. Затова пък алкохолът се лееше обилно. Очевидно бизнесът не можеше да се направлява добре без него.
	Джак потърка чело. Беше капнал от безсъние, всъщност бе толкова изтощен, че дори не можеше да заспи. Освен това беше гладен. Преваляше полунощ, макар и в Украйна да бе осем часът сутринта. Вашингтон не можеше да се мери с Ню Йорк по изобилието на храна за всеки вкус и по всяко време, но все щяха да се намерят едно-две заведения с прилична кухня въпреки късния час. Джак започна да облича наново палтото си. В този момент телефонът иззвъня. Секретарят беше включен. Джак се запъти към вратата, но реши да изслуша съобщението.
	— Джак?
	Чу един глас от своето минало. Имаше чувството, че изведнъж съзнанието му започва да отприщва твърде дълго потискано напрежение.
	— Лутър? — Джак грабна слушалката.


	Ресторантчето беше твърде непретенциозно. Джак го обичаше именно поради това. Тук през цялото денонощие можеше да си поръчваш всякаква храна, от по-обичайните, разбира се. Дженифър Болдуин не би стъпила на подобно място, но двамата с Кейт го бяха посещавали доста честичко. Преди няколко месеца подобна мисъл би го притеснила, но Джак вече беше направил избора си. Нямаше намерение да преразглежда плановете си. Животът е несъвършен. Няма смисъл да го пропиляваш в очакване на невъзможното. Такива бяха позициите на Джак.
	Нагълта бързо пържените яйца, бекона и четирите препечени филийки. Врялото ароматно кафе опари гърлото му. Вкусът му бе превъзходен след петте дни на нес кафе и бутилирана вода.
	Джак стрелна поглед към Лутър, който отпиваше от кафето си и ту се взираше през витрината към тъмната улица, ту оглеждаше занемареното ресторантче.
	— Изглеждащ ми уморен — рече Джак и остави кафето си.
	— Ти също.
	— Бях няколко дни в чужбина.
	— И аз.
	Това обясняваше запуснатата градина на къщата и неприбраните писма в пощенската кутия. Напразно се беше притеснил тогава. Джак бутна празната чиния встрани и си наля още кафе.
	— Онзи ден се отбих у вас.
	— Как така?
	Джак бе очаквал подобен въпрос. Лутър Уитни не си падаше по заобикалките. Едно е да очакваш въпроса обаче, а съвсем друго да имаш отговор за него. Джак сви рамене.
	— Ами просто ми се прииска да намина. Отдавна не се бяхме виждали.
	Лутър кимна утвърдително.
	— Пак ли излизаш с Кейт?
	Джак отпи една глътка, преди да отговори. Усети пулсирането на слепоочията си.
	— Не. Защо питаш?
	— Май ви видях заедно преди известно време.
	— Веднъж се срещнахме съвсем случайно.
	Лутър като че ли се натъжи от отговора. Забеляза, че Джак го наблюдава внимателно, и се усмихна.
	— Много разчитах на теб, Джак. Ти ми беше главният източник, от който научавах нещичко за дъщеря ми.
	— Защо не поговориш с нея, Лутър? Мисля, че си струва. Годините си минават.
	Лутър махна пренебрежително и се загледа през прозореца.
	Джак забеляза, че лицето на стареца е отслабнало, а очите му са някак подпухнали. Имаше и доста бръчки по челото. Четирите изминали години бяха оставили отпечатъка си. Лутър бе стигнал възрастта, когато остаряването става забележимо все по-бързо.
	Големите зелени очи на Лутър винаги бяха предизвиквали възхищението на Джак. Те будеха доверие. От тях се излъчваше някакво безмерно спокойствие по отношение на живота изобщо. Как бяха грейнали от щастие, когато двамата с Кейт обявиха годежа си! Нищо, че обикновено погледът на Лутър беше тъжен. Сега за първи път Джак забеляза нещо коренно различно в погледа на стареца. Забеляза страх и омраза. Не знаеше за кое от двете да се притеснява повече.
	— Лутър, да не си го загазил?
	Старецът извади портфейла си и плати вечерята въпреки протестите на Джак.
	— Хайде да се поразходим.
	Отидоха с такси до парка между музеите и седнаха на една пейка в близост до Смитсоновия музей. Беше хладна нощ. Джак вдигна яката на палтото си. Лутър се изправи и запали цигара.
	— Не знаех, че си пропушил.
	— На моята възраст няма значение — отвърна Лутър.
	Хвърли кибритената клечка, стъпка я и седна на пейката. — Джак, искам да ми направиш една услуга.
	— Дадено.
	— Още не си чул за какво става дума — рече Лутър и изведнъж скочи. — Имаш ли нещо против да се поразходим? Взеха да ми се схващат ставите.
	Вече бяха отминали паметника на Джордж Вашингтон и се насочваха към Капитолия, когато Лутър най-сетне заговори.
	— Попаднах в капан, Джак. Положението не се е влошило напълно, но имам чувството, че нещата всеки момент ще вземат неочакван и неприятен обрат. — Лутър говореше, без да откъсва поглед от огромния купол на Капитолия. — Още нямам представа за по-нататъшния развой на събитията, но е много вероятно да имам нужда от адвокат. Искам този адвокат да си ти, Джак. Не ми трябва нито някой измамник, нито някой некадърен сополанко. Ти си най-добрият адвокат, когото познавам, а аз имам доста наблюдения.
	— Вече зарязах адвокатската професия, Лутър. Сега се занимавам със сделки и документация. — Джак изведнъж проумя, че наистина се е превърнал в бизнесмен. Стана му малко неприятно.
	Лутър като че ли не обърна внимание на думите му.
	— Не става въпрос за безплатна услуга. Ще си платя. Трябва ми някой, на когото да имам доверие. Ти си единственият такъв човек, Джак. — Лутър спря и се извърна към младежа. Чакаше отговор.
	— Лутър, би ли ми казал за какво става дума?
	— Не и преди да ми се наложи да го направя. Не ти трябва да знаеш. — Прикова поглед в Джак.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Искам да кажа, че доста хора може да пострадат заради истината. Зная какво говоря.
	Джак също спря.
	— Не подозирах, че си се забъркал с опасни типове, Лутър. Ако е така, по-добре да пресечем нещата в корена им. Ще се възползваме от Програмата за защита на свидетели. Много хора го правят. Няма да сме нито първите, нито последните.
	Лутър се закикоти с пълен глас. Задави се от смях. Преви се на две и повърна малкото храна, която бе поел. Джак му помогна да се изправи. Усети, че старецът се е разтреперил. Не разбра, че Лутър се тресе не от друго, а от гняв. Избухванията бяха толкова необичайни за него, че Джак го полазиха тръпки. По челото му избиха ситни капчици пот.
	Лутър се овладя. Пое дълбоко въздух и погледна почти засрамено.
	— Благодаря за съвета. Изпрати ми сметката за хонорара си. Трябва да тръгвам.
	— Да тръгваш? Къде отиваш, по дяволите? Искам да знам какво става.
	— Ако нещо се случи с мен…
	— За бога, Лутър. Омръзна ми тази игра на криеница.
	Лутър присви очи. Доверието му в Джак изведнъж се възвърна.
	— Имам си причини да се държа по този начин. Повярвай ми, че е по-добре да не ти казвам истината. Не можеш да го разбереш, но аз действително се грижа за безопасността ти. Не бих желал да те ангажирам. Единственото, което исках да узная, е дали си готов да ми помогнеш, ако се наложи. Щом нямаш желание, забрави за разговора ни и за това, че някога сме се познавали.
	— Ти се шегуваш.
	— Напълно сериозен съм, Джак.
	Двамата мъже се спогледаха мълчаливо. Дърветата зад Лутър бяха оголели. Черните им клони се забиваха в небето като тъмни светкавици.
	— Можеш да разчиташ на мен, Лутър.
	Старецът стисна набързо ръката на Джак и изчезна в нощта.


	Таксито остави Джак точно пред блока. Той изтича до уличния телефон от отсрещната страна на улицата. Постоя няколко минути, за да събере сили за предстоящия разговор, и набра номера.
	— Ало? — рече тя сънено.
	— Кейт?
	Изминаха няколко напрегнати секунди. Кейт се пробуди достатъчно, за да разпознае гласа му.
	— О, божичко! Кое време е, Джак!
	— Мога ли да се отбия за малко?
	— Не, не можеш. Мисля, че се бяхме разбрали по този въпрос.
	Джак замълча, за да се овладее.
	— Не е това, което предполагаш — отвърна той и пак помълча. — Става дума за баща ти.
	Кейт не отговори веднага.
	— Какво се е случило? — попита тя с учудващо мек тон.
	— Загазил го е.
	— О, така ли? — ядоса се отново Кейт. — Много ли си учуден?
	— Здравата го е загазил този път. Успя да ме уплаши сериозно, но нищо не ми каза.
	— Джак, става късно. В каквото и да се е забъркал баща ми…
	— Кейт, той също се страхува. Загубил си е ума от уплаха. Ако искаш, вярвай, но дори повърна от вълнение.
	Кейт отново замълча. Джак можеше да отгатне мислите й. Лутър Уитни уплашен? Невъзможно. Занаятът му изискваше железни нерви. Макар и да не обичаше насилието, бе прекарал целия си живот на ръба на опасността.
	— Къде се намираш? — попита припряно тя.
	— Долу пред блока.
	Джак видя слабичката й фигура да застава до прозореца. Махна й с ръка.
	След няколко минути беше пред апартамента й. Кейт му отвори и бързо се оттегли в кухнята. Разнесе се дрънчене на чайник. Джак я чу да пали газовата печката. Още не беше мръднал от входната врата. Почувства се доста глуповато.
	Кейт влезе в стаята, наметнала дебела хавлия до глезените. Беше боса. Джак се улови, че гледа в стъпалата й. Тя проследи очите му, после се взря в него. Той се сепна.
	— Как е глезенът ти? Май се е оправил вече — усмихна й се.
	— Много е късно, Джак — намръщи се тя. — Кажи каквото имаш да съобщиш за баща ми.
	Джак пристъпи в малкия хол и седна. Кейт се настани срещу него.
	— Лутър ми позвъни преди един-два часа. Хапнахме заедно в онова бистро до Източния пазар и решихме да се поразходим. Той ми каза, че има нужда от услуга, защото е изпаднал в беда. Забъркал се е с някакви хора, които могат коренно да променят живота му.
	Водата в чайника завря. Кейт подскочи. Джак я наблюдаваше как се отдалечава към кухнята. Великолепно излятото й тяло будеше спомени, които му се щеше да отпрати веднъж завинаги. Кейт се върна с двете чаши чай.
	— За каква услуга те помоли? — попита тя и отпи от чая. Джак не се докосна до чашата си.
	— Каза, че се нуждае от адвокат. Всъщност не било изключено да има нужда от адвокат. Попита ме дали да разчита на мен.
	— Това ли е всичко? — остави чашата си Кейт.
	— Малко ли ти се струва?
	— Би ме разтревожило, ако ставаше въпрос за някой почтен човек, но не и за него.
	— Слушай, Кейт, старецът е много уплашен. Това е доста обезпокоително. Виждала ли си го някога уплашен?
	— Немалко неща съм видяла. Сам си е избрал начина на живот. Крайно време е да почувства и лошите страни.
	— Той ти е баща, за бога!
	— Джак, не желая да говорим повече — заключи тя и се изправи.
	— Ами ако му се случи нещо? Какво ще правиш тогава?
	— Той да му мисли — изгледа го тя студено.
	Джак стана и се приготви да си върви. Изведнъж се извърна с почервеняло от гняв лице.
	— Ще ти разкажа как е минало опелото. Всъщност какво ли ще ти разправям, след като пет пари не даваш! Просто ще ти изпратя копие от смъртния акт за семейния албум.
	Нямаше представа, че Кейт е способна да прекоси стаята с такава главозамайваща скорост, но щеше да усеща опарването на плесницата цяла седмица. Имаше чувството, че са го полели с киселина.
	— Как смееш! — изгледа го тя яростно и се разрида тъй неудържимо, че сълзите намокриха яката на халата й.
	Джак седна. Опита се да изглежда спокоен.
	— Не си го изкарвай на мен, Кейт. И на Лутър му го казах, и пред тебе ще го повторя — животът е твърде кратък за подобни дивотии. Аз загубих и двамата си родители твърде отдавна. Разбирам, че не харесваш баща си. Твоя си работа. Само не забравяй, че старецът те обича и държи на теб независимо от убеждението ти, че е провалил живота на цялото ви семейство. Отнасяй се с по-голямо уважение към чувствата му. Просто исках да ти дам един съвет. Не си длъжна да се съобразяваш с него.
	Той тръгна пак към вратата, но Кейт препречи пътя му.
	— Ти нищо не знаеш.
	— Окей. Можеш да си лягаш вече. Сигурен съм, че ще спиш като къпана.
	Кейт го сграбчи за палтото с такава ярост, че успя да го завърти целия около себе си въпреки разликата в килограмите им.
	— Бях двегодишна, когато той влезе в затвора за пореден път. Пуснаха го, когато станах на девет. Ти не можеш да си представиш какъв срам изпитва едно малко момиче от това, че баща й е бил в затвора. Познаваш ли някой друг, чийто родител се препитава от кражби? Отиваш на училище. Учителката ви пита за професиите на родителите. Едни споменават лекари, други — шофьори на камиони, но когато идва твоят ред, госпожата свежда поглед и обяснява на другите деца, че таткото на Кейт е бил заключен на едно място, защото е вършил лоши неща. После пак продължава да разпитва други деца за професиите на бащите им. Лутър никога не се е грижил за семейството си. Мама се беше поболяла от притеснение. Въпреки това не губеше вяра в него. До последния си миг. Само му улесняваше живота по този начин.
	— Не забравяй, че накрая тя се разведе с него, Кейт — напомни й Джак тактично.
	— Само защото нямаше друг избор. Най-сетне се осмели да промени живота си и какво излезе? След шест месеца й откриха рак на гърдата.
	Кейт се подпря на стената. Изглеждаше толкова уморена, че на човек сърцето му се свиваше.
	— Знаеш ли кое е най-абсурдното в цялата работа? Тя така и не го разлюби. Напук на всичко, което изстрада заради него. — Поклати глава, сякаш сама не можеше да повярва на думите си. Брадичката й леко потреперваше. Погледна към Джак. — Това няма значение. Аз го мразя и заради нея — заяви тя с някаква смесица от гордост и добродетелност.
	Джак не разбра дали говори под напора на безкрайното изтощение или дълго трупаното мълчание. Беше свидетел на терзанията й в продължение на години. Винаги се бе опитвал да изтика враждебността й от съзнанието си в полза на жизнеността и хубостта, които се излъчваха от нея — жената, въплътила идеала му за съвършенство.
	— Така ли разбираш справедливостта, Кейт? Изравняваш количеството любов с количеството омраза и нещата стават тип-топ?
	— Какво искаш да кажеш? — отстъпи тя няколко крачки.
	Джак скъси разстоянието между тях. Тя отново пристъпи назад в малкия хол.
	— Слушал съм до втръсване за твоето мъченичество. Мислиш се за някаква съвършена защитница на угнетените и онеправданите. Нищо друго не те интересува. Станала си прокурор само за да отмъстиш на някой клетник заради нещастието, което ти е причинил баща ти. Всяка присъда, издадена благодарение на усилията ти, те изпълва със задоволството, че си забила още един пирон в ковчега на собствения си родител.
	Тя отново замахна да го удари, но Джак успя да хване ръката й.
	— Посветила си целия си живот на отмъщението. Искаш да му го върнеш тъпкано — за това, че те е посрамил, за това, че е излязъл от правия път, за това, че не е бил до теб, когато си имала нужда от него. — Стисна ръката й още по-силно. — Някога хрумвало ли ти е, че той също може да е имал нужда от присъствието ти?
	Пусна я и забеляза странното изражение на лицето й.
	— Кейт, Лутър те обича толкова много, че си е наложил да се изолира от теб, да не ти досажда, да те остави на мира, защото знае, че искаш именно това. Представяш ли си как се чувства, когато си помисли, че дъщеря му живее само на няколко километра, но той няма право да й се обади? Хрумвало ли ти е някога да се поставиш на негово място, или омразата ти не познава граници?
	Кейт мълчеше.
	— Никога ли не си се питала защо майка ти го е обичала? Нима представата ти за Лутър Уитни е толкова изкривена, че не можеш да проумееш дори любовта на майка си към него?
	Сграбчи я за раменете и я разтърси.
	— Омразата е унищожила цялата ти състрадателност. Тя те е направила неспособна да обичаш, Кейт — изкрещя той и я пусна.
	Кейт залитна. Не сваляше поглед от лицето му.
	— Истината е, че ти не го заслужаваш — отсече той след кратко колебание. Замълча пак, но реши да довърши мисълта си. — Ти не заслужаваш да те обичат.
	Лицето на Кейт се изкриви в злостна гримаса. Тя се нахвърли отгоре му, заблъска с юмруци и му зашлеви няколко плесници. Джак не усети болката. Забеляза, че по бузите й се стичат сълзи.
	Атаката секна тъй внезапно, както беше започнала. Ръцете й се вкопчиха в палтото му. Кейт се свлече на пода и зарида на глас.
	Джак я повдигна внимателно. Сложи я на дивана.
	Коленичи до нея. Остави я да си поплаче. Цялото й тяло се тресеше. Джак усети, че краката му отмаляват, а дланите му се изпотиха. Най-сетне я прегърна през раменете и се притисна към нея. Тънките й пръсти се вкопчиха в палтото му. И двамата избухнаха в ридания.
	Когато се успокоиха, Кейт бавно се облегна назад. Лицето й беше зачервено и подпухнало.
	Джак отстъпи една крачка. Тя нямаше сили да го погледне.
	— Време е да си вървиш, Джак.
	— Кейт…
	— Върви си! — извика тя немощно и покри лице с ръцете си.
	Той се извърна и излезе. Застана пред блока й и вдигна глава към апартамента. Видя силуета й на прозореца. Кейт се бе втренчила навън, но не гледаше към него. Може би търсеше нещо в тъмната нощ. Сигурно самата тя не знаеше какво е то. След няколко минути фигурата й се отмести от прозореца и лампите угаснаха.
	Джак изтри сълзите от очите си и тръгна бавно към къщи след един от най-дългите дни в живота си.


	— По дяволите! Кога?
	Сет Франк стоеше до колата. Още нямаше осем часа сутринта.
	Младият полицай от окръг Феърфакс не знаеше колко важно е случилото се за следователя. Доста се уплаши от реакцията на Франк.
	— Ами намерихме я преди около час. Обади ни се един мъж. Забелязал колата по време на сутрешния си крос из околността.
	Франк заобиколи автомобила и погледна вътре откъм мястото до шофьора. По лицето на мъртвата бе изписано спокойствие. Не изглеждаше като трупа в имението. Дългата й коса бе разпиляна върху седалката. Уонда Брум приличаше на заспала.
	Разследването на смъртта й приключи след три часа. Намериха четири таблетки в автомобила. Аутопсията щеше да потвърди, че Уонда Брум е починала вследствие на огромната доза дигиталис, закупен с рецепта на името на майка й. Смъртта бе настъпила два часа, преди да я намерят на черния път, опасващ езерото, което се намираше на дванайсет километра от дома на Съливан. Единственото друго веществено доказателство бе прибрано в найлоновата торбичка, която Франк щеше да занесе в участъка. То представляваше бележка, изписана на листче от тефтер със спирала. Почеркът бе изящен и по женски старателен. Последните думи на Уонда бяха отчаяна молба за опрощение и кратко признание във вина.
	_Толкова много съжалявам._
	Автомобилът на Франк се носеше сред есенната гора в •близост до мочурищата, около които криволичеше пътят. Сет си даваше сметка, че сериозно се е провалил. Никога не би предположил, че жената замисля самоубийство. Биографията й показваше, че е силен човек. Франк изпитваше съжаление към покойницата, но същевременно се гневеше на глупостта й. Та той щеше да уреди нещата в нейна полза! Замисли се. Реши, че е бил прав поне в едно — Уонда Брум е била наистина предан човек. Предаността й се е свързвала с Кристин Съливан. Ето защо не е могла да преживее чувството на вина, задето е спомогнала — макар и несъзнателно — за смъртта й. С кончината на Уонда Брум изчезваше всякаква надежда да се доберат до престъпника.
	Споменът за нея постепенно отстъпи място на въпроса как да стане така, че справедливостта да възтържествува над двойния убиец.


	— Ех, Тар, точно днес ли намери да дойдеш? — възкликна Джак, когато видя клиента си на рецепцията в „Патън, Шоу и Лорд“. Появата му бе толкова неуместна, колкото на помияр на изложба за расови кучета.
	— Имахме уговорка за десет и половина. Сега е единайсет и петнайсет. Това означава ли, че няма да ми таксуваш четирийсет и пет минути? Между другото, държа да ти кажа, че изглеждаш ужасно.
	Джак сведе поглед към измачкания костюм и прокара ръка по разрошената си коса. Вътрешният му часовник още работеше по украинско време, а безсънната нощ със сигурност не се беше отразила благоприятно на вида му.
	— Изглеждам сто пъти по-добре, отколкото се чувствам.
	Двамата се ръкуваха. Тар се бе наконтил за срещата си с Джак. Специалните му грижи се изразяваха в подбора на дънки без дупки и във факта, че не е сложил маратонките на бос крак. Кадифеното му яке бе реликва от седемдесетте години, а къдравата му коса както винаги бе едно сплъстено валмо.
	— Виж какво, можем да се видим и друг път, Джак. Знам го аз махмурлука. На никого не прощава.
	— Трябва да уважа официалния ти тоалет. Хайде ела. Само да хапна нещо. Ще те заведа на обяд и дори няма да го включа в сметката.
	Двамата тръгнаха по коридора. Издокараната Лусинда, която толкова се грижеше за имиджа на фирмата, си отдъхна. Беше забелязала, че доста от клиентите отминават Тар Кримзън с искрена погнуса. Сигурно щяха да хвърчат паметни бележки.
	— Извинявай, Тар, ама ми е пламнала главата. — Джак захвърли палтото си на стола и седна зад писалището, отрупано с десетки съобщения, изписани на малки розови листчета.
	— Чух, че си бил в чужбина. Сигурно е било голям кеф.
	— Нищо подобно. Как ти вървят нещата?
	— Жестоко. Още малко, и ще ти стана редовен клиент. Тогава на колегите ти няма да им се драйфа, когато ме видят в коридора.
	— Не им обръщай внимание, Тар. Нали си плащаш сметките.
	— По-добре да съм едър клиент, който плаща част от твоите сметки, и толкова, вместо мижав, който плаща всички свои.
	Джак се усмихна.
	— За тебе няма нищо непрозрачно.
	— Като видиш един алгоритъм, все едно си ги видял всичките.
	Джак отвори папката с документацията на Тар и я прегледа набързо.
	— Тъй. Новата ти компания ще бъде регистрирана утре. Седалището е в Делауер. Ще има представителство и във Вашингтон.
	Тар кимна утвърдително.
	— Как мислиш да натрупаш капитал? Тар извади един бележник.
	— Въртят ми се разни идейки. Ще се придържам към тактиката при последната сделка. Имам ли право на отстъпка? — засмя се той. Приятелството си бе приятелство, но бизнесът се правеше с пари.
	— Аха. Този път няма да плащаш за първоначалните лутаници на скъпоструващия и зле информиран млад адвокат. — И двамата се усмихнаха. — Ще ти поискам минималното, Тар. Както винаги. С какво ще се занимава новата ти компания?
	— Налучках една нова технология за охрана и следене.
	Джак не можа да скрие учудването си.
	— Охрана и следене ли? Не е ли малко нахално от твоя страна?
	— Човек трябва да усеща духа на времето. Системите за охрана и следене винаги са били голям бизнес. Вършат чудесна работа за служителите на реда.
	— Интересът ти е доста странен, като се има предвид, че си обиколил всички по-големи затвори на страната през шейсетте години.
	— Че тогава имаше защо! Ама човек пораства.
	— Каква ти е идеята?
	— Ще работя на две нива. Първото включва сателити на ниска орбита, свързани с полицейските участъци. Тези „пиленца“ ще са с програмиран обхват и ще изпращат в полицията почти мигновен сигнал за престъплението. Така ченгетата ще могат да действат едва ли не на мига. Вторият метод е свързан с уреди за наблюдение, сензори и разузнавателна апаратура, монтирани в телефонните кабини, по стените на метрото или в разни сгради. Точните им места ще бъдат специално определени, разбира се. Важното е да покриват районите с най-гадна престъпност. Ако нещо не е в ред, полицейският отряд ще бъде тутакси повикан.
	— Мисля, че погазваш някои основни човешки права — поклати глава Джак.
	— Знам бе. Ама ще върши работа.
	— Докато бандитите не се усетят.
	— Че кой може да надбяга сателита?
	Джак поклати глава й съсредоточи вниманието си върху папката.
	— Хей, стягаш ли се за сватбата?
	— Не знам. Гледам да не мисля много за нея.
	Тар се изкикоти.
	— Двамата с Джули разполагахме общо с двайсет долара, когато решихме да се женим. С тях трябваше да си направим и сватбеното пътешествие. Платихме десет за бракосъчетанието, а с останалите си купихме пиене и зацепихме към Маями на автостоп. Прекарахме нощта на плажа. Беше жестоко!
	— Струва ми се, че Болдуинови са си наумили нещо по-представително — усмихна се Джак. — На мен лично вашият вариант ми харесва повече.
	Тар го погледна озадачен, а после изведнъж попита:
	— Абе, какво стана с оная мацка, дето ходеше с нея още когато се занимаваше със защита на криминалните типове? Кейт ли се казваше?
	Джак наведе глава.
	— Решихме да се разделим — отвърна тихо той.
	— Хм. Двамата бяхте страхотна двойка.
	Джак прокара език по устните си, притвори очи и помълча, преди да отговори.
	— Понякога видът лъже.
	Тар изгледа приятеля си невярващо.
	— Да не ме будалкаш нещо?
	— Ни най-малко.


	Джак обядва, привърши някои неотложни задачи, обади се на половината клиенти, които го бяха търсили в негово отсъствие, и реши да се занимае с останалото на следващия ден. Погледна през прозореца. Сети се отново за Лутър Уитни. Нямаше представа в какво се е забъркал. Лутър бе самотник и в личния, и в професионалния си живот. Като адвокат на държавна работа Джак бе надникнал в досието на приятеля си. Беше се убедил, че Лутър работи винаги сам. Дори и в делата, където беше взел участие единствено като свидетел, обвиняемият бе само един. Кои биха могли да са в такъв случай тези други хора? Възможно ли е старецът да е прибрал чужда плячка? Джак поклати глава. Лутър си владееше занаята. Ами ако става въпрос за жертвата? Може би не бяха в състояние да докажат, че той е извършителят, но въпреки това му имаха зъб. Но кой може да иззлобее толкова заради една кражба? Виж, ако е наранил или убил някого… Но Лутър не бе способен на това.
	Джак седна и се замисли за срещата си с Кейт предната вечер. Реши, че не е имал по-тъжно преживяване през целия си живот. Не бе изпитал такава болка дори при някогашната им раздяла. Важното бе, че успя да й каже всичко.
	Той потърка очи. В този момент от живота си нямаше особено желание да се връща към членовете на семейство Уитни въпреки даденото обещание. Защо се беше подвел по ума на Лутър? Разхлаби възела на вратовръзката си. Каза си, че е крайно време да загърби миналото си изцяло и безвъзвратно. Щеше да го направи за свое добро. Изпита тайна надежда, че няма да се наложи да окаже обещаната услуга.
	Взе си една сода от кухнята, седна пак на писалището и се захвана със сметките от последния месец. Фирмата получаваше от „Болдуин Ентърпрайзис“ по триста хиляди долара месечно. Бизнесът процъфтяваше. По време на украинската разходка Дженифър бе възложила на фирмата две нови сделки, които щяха да заангажират цял екип адвокати в продължение на шест месеца. Джак на бърза ръка сметна какъв процент ще получи от сделките и подсвирна от удоволствие. Стори му се някак прекалено лесно.
	Отношенията им с Дженифър се развиваха все по-добре. Разумът му диктуваше да не изпортва нещата. Сърцето му не беше толкова категорично, но Джак реши да повери своето бъдеще на разума си. Всъщност в отношенията им не се беше променило абсолютно нищо. Просто Джак бе променил очакванията си. Дали правеше компромис? Може би. Но нима човек може без компромиси? Докъде стигна безкомпромисната Кейт Уитни?
	Джак позвъни в кабинета на Дженифър, но не успя да се свърже с нея. Казаха му, че си е тръгнала. Часът бе пет и половина. Дженифър рядко напускаше работа преди осем часа. Джак погледна към календара си. Не беше отбелязал никакви пътувания на годеницата си през седмицата. Спомни си, че не успя да се свърже с нея и снощи от летището. Притесни се.
	Реши да се отбие в дома й. В този миг на вратата се появи Дан Кърксен.
	— Мога ли да ти отнема една минутка, Джак?
	Джак се поколеба дали да покани колегата си. Дразнеше се от папийонките на това дребно човече. Кърксен бе прелюбезен, но Джак знаеше, че ако зад него не седяха милионите на Болдуин, отношението щеше да е абсолютно пренебрежително. Бе доловил и завистта на Кърксен. Даваше си сметка, че трябва да се пази от този тип.
	— Мислех да тръгвам. Напоследък ми дойде много.
	— Знам — усмихна се Кърксен. — Цялата фирма говори за това. Санди трябва да внимава. Уолтър Съливан е направо очарован от тебе.
	Джак се засмя наум. Единственият човек, когото Кърксен мразеше повече, отколкото него самия, бе Лорд, а влиянието на Лорд се крепеше най-вече върху Уолтър Съливан. Административният директор бе доста прозрачен за Джак.
	— Струва ми се, че Санди няма от какво да се притеснява.
	— Така е. Хайде, ела за малко в Първа зала, кратко ще е — рече очилаткото и изчезна тъй неочаквано, както се беше появил.
	Джак не можа да разбере накъде бие Кърксен. Грабна сакото си и тръгна по коридора. Забеляза, че няколко от колегите му го изгледаха многозначително.
	Плъзгащите се врати пред залата бяха затворени, което показваше, че вътре се провежда някаква среща. Джак ги побутна и влезе в ярко осветеното помещение. Насреща му бе окачен надпис: „Добре дошъл на новия съдружник!“
	Лорд бе застанал до щедро отрупаната маса. Бяха поканени и бъдещите тъстове на Джак. Самата Дженифър също бе там.
	— Толкова се гордея с теб, мили — рече тя с леко опиянен поглед. Очевидно беше изпила вече няколко чаши. Джак си каза, че го чака хубава нощ.
	— Трябва да сме благодарни на баща ти за този пост.
	— Така е, но ако не те биваше, той отдавна да ти е отрязал квитанциите. Никак не е лесно да угодиш на хора като Санди Лорд и Уолтър Съливан. Знаеш ли, че Съливан е поразен от работата ти? Адвокатите, които са му правили впечатление, се броят на пръсти.
	Джак допи питието си и се замисли над последната реплика. Може би Дженифър говореше истината. Той действително беше успял да се представи добре пред Уолтър Съливан. Не се съмняваше и в готовността на Рансъм Болдуин да оттегли поддръжката си, ако не е доволен от услугите му.
	— Предполагам, че си права.
	— Разбира се, че съм права, Джак. Ако фирмата беше футболен отбор, досега да са ти присъдили Златната обувка. — Дженифър си взе още една чаша и прегърна Джак през кръста. — Освен това ти можеш да ми осигуриш начина на живот, с който съм свикнала — ощипа го тя по ръката.
	— Свикнала си, вярно е. От малка си се привързала към него. — Целунаха се леко.
	— Обърни малко внимание на хората, победителю — побутна го тя и се запъти да търси родителите си.
	Джак се огледа. Нямаше присъстващ, който да не бе милионер. Помисли си, че сигурно е най-бедният сред тях, но перспективите му са най-бляскавите. Доходът му току-що се бе учетворил. Делът от годишните печалби щеше да го удвои. Технически погледнато, той също се беше превърнал в милионер. Само преди четири години подобна мисъл щеше да му се стори кощунствена.
	Джак не се бе насочил към правната професия с цел да забогатее. Беше работил с години срещу нищо и никакво заплащане. Каза си, че в края на краищата може би му се полага малко повече признание. Нима не заслужаваше блясъка на американската мечта? Единственото нещо, което не можеше да проумее, е какво те кара да се чувстваш виновен, когато го постигнеш.
	Някой сложи тежка ръка на рамото му. Санди Лорд прикова в него мътния си поглед.
	— Слисах те, нали?
	Джак кимна. Лошият дъх на Санди бе странна смесица от миризмата на алкохол и печено прасе. Джак си спомни първата им среща в ресторант „Филмор“. Стана му малко неприятно. Поотмести се от пийналия си съдружник.
	— Огледай се наоколо, Джак. Всеки един от тия хора би дал мило и драго да е на твое място в момента.
	— Още не мога да дойда на себе си. Нямах време да се осъзная — промърмори Джак по-скоро на себе си, отколкото на Лорд.
	— Винаги е така. Неколцината късметлии стигат до върха за един миг. Сами не могат да го повярват. Това е най-сладкото: че изглежда невероятно. Хм, искам да те поздравя и за чудесната работа по сделката на Съливан.
	— За мен беше удоволствие, Санди. Уолтър ми е симпатичен.
	— Замислил съм едно малко домашно празненство в събота. Трябва да се запознаеш с някои от гостите. Гледай да убедиш привлекателната си половинка да те придружи. Току-виж, открила поредната възможност за пробив на пазара. Това момиче има вроден талант да ти влиза под кожата. На баща си се е метнала.


	Джак се ръкува с всички присъстващи. Двамата с Дженифър си тръгнаха към девет часа с лимузината на „Болдуин Ентърпрайзис“. До един часа след полунощ се любиха два пъти. Към един и половина Дженифър заспа непробудно.
	Джак не можа да заспи.
	Застана до прозореца и се взря в рехавите снежинки. Зимата вече си показваше зъбите, макар че едва ли щеше да натрупа сняг. Мислите на Джак обаче не бяха насочени към сезоните. Той погледна към Дженифър. В копринена нощница, тя се беше сгушила сред скъпите чаршафи на огромното легло, което би запълнило цялата спалня в апартамента му. Вдигна глава към старите си приятели от фреските. Имението, в което се нанасяха, щеше да бъде ремонтирано до Коледа, но Болдуинови нямаше да разрешат съжителството им преди размяната на брачни халки. Интериорът се променяше под строгия надзор на Дженифър — да отговарял на техния вкус. Не му беше ясно какво значи това. Той разгледа средновековните фигури по стената. Изпита чувството, че му се присмиват.
	Току-що бе станал съдружник в една от най-престижните фирми на Вашингтон. Беше се превърнал в откритието на най-влиятелните хора в страната, готови да подпомогнат всячески кариерата му. Беше успял. Приключенията с красивата принцеса, богатия й баща и всепризнатия, макар и безскрупулен ментор, бяха завършили с тлъста сметка в банката и цяла армия от могъщи хора зад гърба му. Перспективите за бъдещето бяха бляскави, но Джак никога не се бе чувствал толкова самотен. Въпреки усилията на волята мислите му се насочиха отново към уплашения и разгневен старец и неговата изтерзана дъщеря. Посрещна утрото, загледан в падащите снежинки.


	Скрита зад прашните щори, старицата наблюдаваше внимателно паркиращата пред къщата й тъмна кола. Артритът все повече затрудняваше движенията й. Гърбът й бе превит, а белите дробове й напомняха непрекъснато за петдесетгодишния пушачески стаж. Краят наближаваше. Реши, че тялото й е издържало предълго — повече от това на собствената й дъщеря.
	Опипа отново писмото в джоба на стария си розов пеньоар, провиснал почти до подутите зачервени глезени. Бе очаквала посещението, рано или късно. Разбра, че нещо не е наред още при завръщането на Уонда от полицейския участък. Споменът за последните няколко седмици отново я разплака.
	„Аз съм виновна, мамо!“ — казваше дъщеря й като малка. Тогава все й помагаше в печенето на сладки и затварянето на буркани с домати и фасул, набрани от задния двор. Много често ги казваше тия думи. Отпускаше глава на масата и телцето й се разтрисаше. Едуина се беше опитвала да спори с детето, но й липсваше красноречие, за да се пребори с това всепоглъщащо чувство на вина. Дъщеря й се бе родила здраво и пълничко бебе с гъста черна коса. Израсна слаба и изящна. Едуина й бе показала писмото на няколко пъти, но то не я успокои. Дъщеря й си знаеше своето.
	Уонда си бе отишла завинаги. Сега идваше полицията. Едуина щеше да постъпи така, както трябва. Осемдесетгодишната набожна Едуина щеше да излъже полицаите, защото нямаше друг изход.
	— Моите съболезнования, мисис Брум — изрече Франк искрено. По набръчканата буза на Едуина се стече сълза.
	Връчиха й предсмъртната бележка на Уонда. Едуина Брум взе една дебела лупа от масата и се вторачи в листчето. После вдигна поглед към откритото лице на следователя.
	— Нямам представа какво е имала предвид — заключи тя.
	— Сигурно знаете, че в имението на Съливан е бил извършен обир, при който е била убита Кристин Съливан.
	— Научих за обира от телевизията. Ужасна работа!
	— Дъщеря ви споменавала ли е този инцидент?
	— Че как не! Направо се съсипа от мъка. Те двете с мисис Съливан много се погаждаха. Смъртта на госпожата я довърши.
	— Каква е според вас причината за самоубийството?
	— Ако можех да ви кажа, щях да го направя — отвърна Едуина двусмислено. Франк сгъна бележката на Уонда.
	— Спомняте ли си подробности, свързани с работата на дъщеря ви, които биха могли да имат връзка с убийството на Кристин Съливан?
	— Не. Уонда си обичаше работата. Казваше, че се отнасят много добре с нея. Пък и си е друго да живееш в онова голямо имение.
	— Мисис Брум, разбрах, че преди време дъщеря ви е извършила закононарушение.
	— О, това беше много отдавна. Много, много отдавна. Оттогава не е сторила нищо нередно — присви очи Едуина Брум. Стисна устни и погледна войнствено към Сет Франк.
	— Сигурен съм, че не е — отвърна веднага Франк. — Уонда запознавала ли ви е с някого през последните месеци?
	Едуина поклати глава. Поне за това не й се налагаше да лъже.
	Франк я изгледа внимателно. Тя също не отклони поглед от него.
	— Дъщеря ви е била в чужбина по време на обира.
	— Нали замина за онзи остров заедно със Съливан! Май ходели там всяка година.
	— Мисис Съливан не е придружавала съпруга си този път.
	— Ами сигурно не е, щом като са я убили на няколко километра оттук, господин следовател.
	Франк едва сдържа усмивката си, Старицата си я биваше.
	— Имате ли представа защо мисис Съливан е останала? Уонда споменавала ли е нещо по този въпрос?
	Едуина поклати глава. Приглади един сребрист кичур и почеса бялата котка в скута си.
	— Е, благодаря за отзивчивостта. Приемете още веднъж моите най-искрени съболезнования.
	— И аз ви благодаря.
	Изправи се с мъка, за да го изпрати до вратата. Писмото изпадна от джоба й. Франк се наведе чевръсто и й го подаде, без да поглежда плика.
	Едуина се увери, че следователят си е тръгнал, облегна се бавно назад и отвори писмото.
	Познаваше добре мъжкия почерк, изписал бележката:
L>
	Не съм го направил аз. И да ти кажа кой беше, няма да ми повярваш.
L$
	Едуина Брум не се нуждаеше от повече информация. Двамата с Лутър Уитни бяха стари приятели. Знаеше, че той се е промъкнал в къщата единствено заради Уонда. Нямаше да помогне на полицията да го залови.
	Щеше да постъпи според заръката му. Бог й беше свидетел, че не прави нищо лошо.


	Сет Франк и Бил Бъртън се ръкуваха и седнаха. Бяха в кабинета на Франк. Развиделяваше се.
	— Най-сетне да се видим, Сет.
	— Обстоятелствата са малко необичайни.
	— Доста необичайни, ако питаш мен — засмя се Бъртън. — Имаш ли нещо против да запаля?
	— Не, и аз ще запаля една.
	Бъртън услужи с кибрита си на Франк и се намести по-удобно на стола.
	— Отдавна съм в Тайните служби, но не са ми възлагали подобна задача досега. Не се учудвам, че президентът иска да се погрижи за Съливан. Те са стари приятели. Съливан му е помогнал да се издигне. Дружбата им не е от вчера. Между нас казано, президентът едва ли очаква от нас нещо повече, освен да покажем загрижеността му. Нямаме намерение да ви пречим на работата.
	— Вие и бездруго нямате право да ни пречите.
	— Точно така, Сет, точно така. Хм, че аз съм бил в полицията осем години. Знам как се води разследване. Най-неприятно е някой да ти виси на главата.
	Франк се поуспокои. Друго си е да знаеш, че агентът от Тайните служби е бил на работа в полицията. Поне щеше да има представа докъде се простира ръката на закона.
	— Какво предлагаш?
	— Моята роля ще бъде да информирам президента за хода на следствието. Осведомявай ме за всяка по-интересна находка, а аз ще му препращам данните. Така ще изглежда по-информиран, когато разговаря със Съливан. Цялата работа не е само за прах в очите. Президентът наистина се притесни от убийството.
	— Надявам се, че федералните власти няма да се намесят. Не обичам някой да ми ходи по петите.
	— Виж какво, аз не съм от ФБР. Приеми, че съм най-обикновен посредник на личност от първостепенна важност. Не искам нищо повече освен добро, колегиално отношение.
	Погледът на Франк се местеше от предмет на предмет, докато той се опитваше да прецени ситуацията. Бъртън проследи погледа му. Замисли се що за човек е мъжът пред него. Познаваше доста следователи. Повечето от тях бяха средно надарени, а в същото време претрупани от работа. Затова рядко постигаха успехи. Сет Франк обаче беше от друга категория. За стажа му в полицията на Ню Йорк се разправяха легенди. Откакто беше дошъл в участъка на Мидълтън, нямаше нито едно неразкрито убийство. Нито едно. Вярно, че това беше спокойна провинция, но да имаш сто процента разкрити престъпления бе извънредно впечатляващо. Бъртън се радваше, че е попаднал на такъв професионалист, защото имаше личен интерес да следи отблизо разследването.
	— Ако настъпи твърде ненадеен обрат, няма да съм в състояние да те известя на секундата.
	— Не очаквам чудеса, Сет. Просто подавай по нещо от време на време. Това е. — Бъртън се изправи и загаси фаса си. — Съгласен ли си?
	— Ще направя каквото е по силите ми, Бил.
	— Това се иска. И тъй, надушил ли си някакви следи?
	— Може би — сви рамене Сет Франк. — Но е възможно да съм на грешен път. Знаеш как е в нашата професия.
	— Ще ми разкажеш — тръгна към вратата Бъртън, но се обърна в последния момент. — Хей, мога да ти предложа нещо в замяна. Ако ти трябва достъп до секретни данни или разрешение на някакъв бюрократичен проблем, аз ще ти помогна. Ще се погрижа да се ползваш с приоритет. Ето ти телефонния ми номер.
	Франк прие подадената визитка.
	— Благодаря ти, Бил.


	След два часа Сет Франк вдигна слушалката, но не чу познатия сигнал. Нито можеше да набира, нито да получи обаждане. Свързаха се с телефонната компания.
	След един час Франк отново вдигна слушалката. Имаше сигнал „свободно“. Линията отново беше в ред. Телефонното табло в участъка никога не се оставяше отключено. Дори и да се добереше до него външен човек, сложно намотаните жици и кабели щяха да осуетят всякакви намерения за манипулации. Не че полицията имаше повод да се притеснява от подслушване.
	Комуникационната мрежа на Бил Бъртън се бе разширила доста по-чувствително, отколкото Сет Франк би могъл да си представи.


>	15

	— Мисля, че правим грешка, Алън. Трябва да се държим на дистанция, а не да се ангажираме с разследването. — Ръсел седеше пред бюрото на президента в Овалния кабинет.
	Ричмънд преглеждаше наскоро въведените промени в здравното законодателство. Тази област бе същинско блато и той не възнамеряваше да извлича от нея политически капитал за изборите.
	— Ако обичаш, заеми се с програмата ни, Глория — отвърна той. Сега го вълнуваха единствено резултатите от социологическите проучвания. Макар да имаше значителна преднина, се надяваше на много по-чувствителна разлика с Хенри Джейкъбс, който вероятно щеше да се окаже окончателният му съперник. Джейкъбс беше нисък и не блестеше нито с външност, нито с дар слово. Разчиташе единствено на трийсетгодишната си упорита работа в името на бедните и онеправданите. Беше направо трагичен при появата си в медиите. Способността да убеждаваш чрез словото и външния си вид бе крайно необходима във века на радиото и телевизията. Джейкъбс отстъпваше дори на някои от съпартийниците си, отпаднали от предизборната кампания заради разни обществени скандали. Ричмънд не можеше да проумее единствено защо самият той води само с трийсет и два, а не с петдесет пункта.
	Вдигна поглед към завеждащата президентската канцелария.
	— Виж какво, обещах на Съливан да се информирам. Заявих намеренията си пред цялата нация, с което спечелих дванайсет пункта преднина. Защо не постигнахте подобен резултат със съвършено разработената си програма? Или чакате да се втурна на улицата с копие в ръка, та да си вдигна процента?
	— Алън, победата ни е в кърпа вързана. И двамата го знаем. Важното е да не рискуваме. Малко повече предпазливост не е излишна. Онзи е още на свобода. Ами ако го хванат?
	Ричмънд се изправи, почервенял от раздразнение.
	— Няма ли да си го избиеш от главата най-сетне! Не разбираш ли, че моята загриженост е прекрасно алиби? Дори и да го хванат, никой няма да му повярва. Ако не бях оповестил личната си съпричастност, обвиненията му все щяха да привлекат вниманието на някой многознайко от пресата. Това е вече невъзможно. Аз заявих пред цялата нация, че съм бесен и решен престъпникът да си получи заслуженото. Ако се опита да ме обвини, хората ще си кажат, че е скалъпил цялата история, докато ме е гледал по телевизията.
	Глория седна на един стол. За съжаление президентът не знаеше всички факти. Дали щеше да предприеме същите стъпки, ако бе научил за ножа с отпечатъците му или за бележката, изпратена до нея? Тя криеше от него факти, които биха унищожили и двамата.


	Глория Ръсел тръгна към кабинета си. Не забеляза, че Бил Бъртън я наблюдава, застанал в страничния коридор. Изражението на лицето му не беше никак дружелюбно.
	_Тъпа кучка._ Изпитваше желание да й пръсне мозъка с три куршума в тила. Нямаше да се затрудни. От разговора с Колин му се изясни всичко. Даде си сметка, че ако беше извикал полицията в нощта на убийството, неприятностите нямаше да се стоварят върху него и Тим. Цялата вина щеше да падне върху президента и помощничката му. Ръсел го беше изиграла. Беше го изтикала до ръба на пропастта, поставяйки на карта всичко, за което се е борил и заради което дори бе отнесъл куршуми.
	Бъртън имаше много по-ясна представа за естеството на опасността, отколкото Ръсел. Именно затова стигна до трудното, но неизбежно решение да действа. Посещението му при Сет Франк и инициативата да подслушва разговорите на следователя бяха все стъпки в правилната посока, макар и целта да бе твърде далечна. Нямаше друг избор, освен да обмисля внимателно ходовете си и да се надява на благосклонността на съдбата.
	Бил потрепера от гняв при мисълта, че е попаднал в капан заради нейната глупост. Искаше му се да й прекърши врата като на пиле. Зарече се да й го върне тъпкано. Готвеше се да я изтръгне от удобното прикритие на властта и да я захвърли в блатото на действителността. Само така би се почувствал доволен.


	Глория Ръсел оправи прическата си пред огледалото. Увери се, че червилото й не се е размазало. Мина й през ума, че се държи като влюбена ученичка. В Тим Колин имаше нещо толкова непресторено и едновременно с това мъжествено, че мисълта за него бе започнала да я отвлича от обичайните задължения — нещо непознато в досегашната й кариера. Исторически погледнато, мъжете на важни постове винаги са си позволявали по някоя и друга лудория. Ръсел не беше яростна феминистка, но не виждаше нищо лошо в това да подражава на мъжете от нейния ранг. Каза си, че това е още едно предимство на служебното й положение.
	Облече най-прозрачната си нощница. Повтаряше си постоянно, че не бива да забравя целта на прелъстяването. Глория се нуждаеше от Тим по две причини. Първо, той знаеше за гафа й с ножа и тя трябваше да си осигури мълчанието му. Второ, нуждаеше се от помощта му, за да се добере до този издайнически нож. И двете причини бяха напълно рационални, но и тази вечер, както предишните, те оставаха твърде назад в съзнанието й.
	Помисли си, че никога не би й омръзнало да се люби с Тим Колин. Разумът й диктуваше хиляди основания за прекратяването на връзката им, но тялото й отказваше да се вслуша.
	На вратата се почука по-рано от очакваното. Глория пооправи пак прическата си, хвърли един поглед върху грима, нахлузи непохватно обувките на висок ток и се завтече по коридора. Отвори вратата. Стори й се, че забиват нож в сърцето й.
	— Какво правиш тук, по дяволите?
	Бъртън постави стъпало в тесния процеп и натисна вратата с огромната си ръка.
	— Трябва да поговорим.
	Ръсел надзърна зад гърба му. Сякаш очакваше да види мъжа, с когото се готвеше да прекара нощта.
	Бъртън забеляза това и отсече:
	— Съжалявам, ама любовничето няма да дойде, шефке.
	Глория се опита да затръшне вратата, но не успя дори да помръдне огромния Бъртън, заел позиции на прага. Той си проправи път с вбесяваща за нея леснина, влезе в къщата и затръшна вратата зад себе си.
	Застана в коридора, втренчен в завеждащата президентската канцелария. Глория се опитваше едновременно да проумее намеренията му и да прикрие по-разголените части на тялото си. Не се справяше кой знае колко успешно с нито едно от двете.
	— Напусни веднага, Бъртън! Как смееш да нахлуваш в къщата ми! Свършено е с теб!
	Бъртън я заобиколи и влезе в хола.
	— Ако не поговорим тук, ще трябва да си приказваме на едно друго място. Както желаеш.
	Глория го последва.
	— Не разбирам за какво говориш. Казах ти да си тръгваш. Май си забравил своето място в йерархията.
	— Винаги ли посрещаш гостите си в такива одежди? — извърна се той към нея. Каза си, че интересът на Колин не е неоснователен. Нощницата разкриваше доста от сластното й тяло. Кой би предположил! Бъртън също би се поддал на подобно изкушение въпреки двайсет и четири годишния си брак и четирите деца, ако не бе толкова отвратен от полуголата жена срещу себе си.
	— Върви по дяволите, Бъртън!
	— Мисля, че всички натам вървим. Защо не си наметнеш нещо, че да поговорим и да тръгвам? Но преди това никъде няма да вървя.
	— Не си ли даваш сметка, че мога да те смажа?
	— Разбира се! — Бъртън извади снимките от джоба си и ги разпиля по масата. Ръсел не можа да се сдържи да не погледне. Коленете й се разтрепериха.
	— Двамата с Колин сте хубава двойка. Говоря истината. Журналистите също ще го оценят. Току-виж, сте станали сензацията на седмицата. Как ти се струва? Шефката на президентската канцелария се чука с младия агент от Тайните служби. И филмче можете да заснемете. Ще се нарича „чукане със световен резонанс“. Заглавието си го бива, нали?
	Глория го зашлеви с всичка сила. Дланта я заболя. Имаше чувството, че е ударила парче дърво. Бъртън хвана ръката й и я изви. Ръсел изпищя от болка.
	— Слушай, знам абсолютно всичко. Ясно ли ти е? И за ножа за писма, и за това кой го е прибрал, и за това у кого се намира в момента. И за писъмцата на воайора с клептомански наклонности. В такава каша си ни забъркала, че няма оправия от нея. Мисля, че е време да сдадеш управлението. Иди си смени курвенските дантели и се върни да поприказваме. Такова яйце ти се пече на задника, че трябва да се съобразиш с всичко, което кажа. Не го ли направиш, ще си поприказвам с президента. Избирай сама! — Бъртън изсъска последните думи. Не можеше да прикрие отвращението си от Ръсел.
	Пусна бавно ръката й, но не се отдръпна. Внушителната му физика сякаш блокираше разсъдъка на Глория. Тя потърка предпазливо ръка и го погледна почти плахо, сякаш току-що бе осъзнала безнадеждността на ситуацията си.
	Изтича до банята и повърна. Случваше й се все по-често. Заплиска лицето си с леденостудена вода. Постепенно съзнанието й се проясни. Накрая успя да се изправи и закрачи бавно към спалнята.
	Виеше й се свят. Нахлузи чифт панталони и един дебел пуловер. Захвърли нощницата на леглото. Срам я беше дори да погледне към нея. Мечтите й за нощни наслади се бяха превърнали за миг в ужасяващ кошмар. Събу червените обувки на висок ток и ги замени с чифт кафяви мокасини.
	Потупа пламналите си бузи. Спомни си как веднъж баща й я беше сварил с едно момче, бръкнало дълбоко под полата й. Тази случка бе предрешила страстта към изграждане на кариера за сметка на личния живот. Още не можеше да забрави срама. Тогава баща й я бе нарекъл мръсница. Бе изпуснала една седмица училище заради следите от нанесения побой. Цял живот се бе молила на Господа никога да не преживее същия позор отново. Молитвите й бяха възнаградени. До тази вечер.
	Постара се да се успокои. Върна се в хола. Забеляза, че Бил Бъртън е свалил сакото си. Беше приготвил кана кафе. Тя погледна крадешком към кобура му.
	— Със захар и сметана, нали?
	— Да — успя тя да отвърне на погледа му.
	Бил наля кафе в чашите, а Глория седна срещу него.
	— Какво ти е разправял Тим… Колин? — сведе поглед началничката.
	— За вас двамата ли? Нищо особено. Той не е от приказливците. Мисля, че доста си пада по тебе. Прелъстила си го и телом, и духом. Бива си те.
	— Ти нищо не разбираш — избухна Глория.
	Самообладанието на Бъртън я влудяваше.
	— Няма нищо за разбиране. Ние се намираме на ръба на пропастта, а пропастта е толкова дълбока, че не й се вижда дъното. Честно казано, все ми е едно с кого се чукаш. Дойдох по друг повод.
	Ръсел се облегна назад. Отпи с неохота от кафето си. Стомахът й най-сетне се поуспокои.
	Бъртън се приведе напред и я докосна съвсем леко.
	— Виж какво, мила моя, нямам намерение да те баламосвам, че съм във възторг от теб и искам да ти помогна. Нито пък очаквам да получа признание в любов. Така или иначе, всичките сме в кюпа. Единственият начин да се измъкнем е да обединим усилията си. Това е моето предложение — заключи Бил. Облегна се в очакване на отговора й.
	Ръсел постави чашата си на масата. Попи със салфетка влагата от устните си.
	— Приемам.
	Бъртън веднага се приведе отново.
	— Нека повторим фактите. Ножът все още носи отпечатъците на президента и на Кристин Съливан, както и петната от кръвта им, така ли?
	— Да.
	— Всеки прокурор би потривал ръце от щастие, ако попадне на него. Значи трябва да си го върнем.
	— Ще го купим. Крадецът е готов да го продаде. Ще определи цената в следващото си писмо.
	Бъртън я накара повторно да онемее от изненада. Подхвърли към нея плика с бележката.
	— Противникът ни е печен, но все пак трябва да определи място за размяна.
	Ръсел отвори плика и прочете поредното послание, изписано отново с печатни букви:
L>
	Координатите ще бъдат изпратени скоро. Започнете набирането на средства предварително. За такъв ценен предмет ще поискам седемцифрена сума, започваща поне с числото 5. Не ви съветвам да прибягвате до хитрости. Ще очаквам да получа отговора ви в колонката за лични съобщения на „Вашингтон Поуст“.
L$
	— Не може да се отрече, че има стил. Изразява се пестеливо, но точно — рече Бъртън. Наля още кафе в чашите и побутна следващите снимки към нея. — Май му харесва да ни тормози, нали, мис Ръсел?
	— Поне е готов на споразумение.
	— Сумата е внушителна. Можеш ли да я покриеш?
	— Ще се погрижа за това. Парите не са проблем.
	— Може и така да е. Хм, чудя се защо не позволи на Колин да изчисти ножа.
	— Няма да отговоря на въпроса ти.
	— Разбира се, че не, мадам президент.
	Размениха усмивки. Глория си помисли, че не е изключено да се е заблуждавала по отношение на Бъртън. Макар и недружелюбно настроен към нея, той беше умен и предпазлив. Реши, че тези качества са по-важни от очарователния наивитет на Колин, дори и да не бяха придружени от свежо, изкусително тяло.
	— Имам още един въпрос, шефке.
	— Какъв е той?
	— Ще се погнусиш ли от начина на убийството, когато се доберем до крадеца?
	Ръсел се задави. Бъртън я поблъска здравата по гърба, докато възвърне нормалното й дишане.
	— Май няма нужда да ми отговаряш.
	— Какво говориш, Бъртън? Да го убиеш?
	— Ти наистина не разбираш за какво става дума. А уж си била университетска професорка. Нямаш ли капка здрав разум? Крадецът е видял с очите си как президентът понечва да убие Кристин Съливан, тя се опитва да му го върне, а ние с Колин нахлуваме и я очистваме. Той е очевидец! Запомни добре този термин. Аз си мислех, че е свършено с нас още преди да разбера за ножа с отпечатъците. Крадецът ще си развърже езика някъде. Помни ми думата. Не забравяй, че има факти, които не бихме могли да прикрием. Странното е, че още нищо не се е случило. Не смея да се надявам, че сме родени късметлии, а той — прекалено страхлив, за да поеме инициатива, но не мога да си обясня едно. Защо ни изнудва? — Бъртън погледна въпросително към Ръсел:
	— Защото иска пари в замяна на ножа за писма. Това е. Решил е да се възползва от късмета си. Какво друго обяснение може да има?
	— Този тип ни се подиграва — поклати глава Бъртън. — Играе си с нас на котка и мишка. И набира кураж. На всичкото отгоре трябва да е бил истински професионалист, за да се вмъкне в имението. Такъв човек не се плаши току-тъй.
	— Е, и? Върнем ли си ножа, няма от какво да се притесняваме — каза Ръсел. Опитваше се безуспешно да разбере накъде бие Бъртън.
	— Не забравяй, че той разполага със снимки. Всеки момент някоя от тях може да се появи на първа страница във „Вашингтон Поуст“. Заедно с уголемените отпечатъци на президента. Ще последват доста пикантни статийки. Журналистите ще се втурнат по следата като отвързани псета. Дори и най-малкото подозрение за връзката на Кристин Съливан и президента ще ни извади от играта. Ние ще заявим, че снимката е фалшификат, разбира се. Не е изключено и да ни повярват. Така или иначе, снимката ме притеснява далеч по-малко в сравнение с един друг проблем.
	— Какъв? — попита с дрезгав глас Глория Ръсел. Имаше чувството, че й предстои да научи нещо ужасно.
	— Крадецът е очевидец на всичките ни действия през онази нощ. Той знае как изглеждаме, как сме били облечени, как се казваме… Наблюдавал е как заличаваме следите — нищо чудно, че полицията още си блъска главата над липсата на отпечатъци. Този човек може да разкаже и как сме пристигнали, и как сме си отишли. Ще подшушне тук-там за раната върху рамото на президента. Ще опише как сме изстъргали куршума от стената и позицията, от която сме стреляли. Крадецът е в състояние да осведоми полицията до най-малките подробности. Първо няма да му повярват, но след това ще се сетят, че престъплението не е дело на един човек. Ще се запитат откъде са му хрумнали всичките тези идеи. Ще открият, че някои недообяснени факти се изясняват от показанията му.
	Ръсел се изправи. Отиде до барчето с напитки и си наля чаша уиски. Наля и на Бъртън. Крадецът наистина беше видял всичко — дори съвкуплението й с президента, изпаднал в несвяст. Реши да прогони срамната мисъл от съзнанието си.
	— Защо му е да излиза наяве, след като изплатим сумата?
	— Кой е казал, че ще го направи? Не помниш ли думите си от онази нощ? Той може да действа от разстояние. Колко му е да напише едно показание и да го прати на ченгетата по пощата! Те ще разследват информацията и, току-виж, напипали нещо. Ако разполагат с някакви телесни улики като следи от слюнка, сперма или косми, няма да е трудно да проверят дали тази версия ще ги отведе до съвпадение на данните. Идеята да заподозрат президента никога не би им хрумнала, но при тази ситуация знае ли човек? При съвпадение на ДНК пробите работата ни е спукана. Или друго, да предположим, че онова копеле няма желание да се разкрива. Следователят обаче не е вчерашен. Имам предчувствие, че скоро ще го пипне. А перспективата да попаднеш на електрическия стол или да гниеш в затвора до края на дните си лесно ти развързва езика. Ще си каже и майчиното мляко, за да спаси кожата. Бил съм свидетел на подобни случаи.
	Ръсел потръпна. Бъртън говореше съвсем смислено. Ричмънд й звучеше толкова убедително, но нито той, нито тя бяха предвидили такъв развой.
	— Нямам желание да прекарам остатъка от живота си в постоянен страх.
	— Но как да го открием?
	На Бъртън му стана забавно, че Ръсел се съгласи с идеята за убийството толкова лесно. Тази жена бе готова на всичко, за да опази поста си. Така и предполагаше.
	— Преди да се появят писмата му, си мислех, че нямаме никакъв шанс. Решението му да ни изнуди е доста обещаващо. С мястото, определено за парите, ще стане уязвим.
	— Че той ще пожелае направо да му ги преведем по банков път. Не ми се вярва да иска да си прибере торбата с парите от някоя кофа за боклук. А къде е ножът, ще научим едва след като си е плюл на петите.
	— Не бъди толкова сигурна. Аз ще имам грижата за това. Засега се опитай да спечелиш време. Ако той постави ултиматум за два дни, ти ги направи четири. Измисли нещо по-лично за текста в колонката на „Вашингтон Поуст“. Оставям това на теб, професорке. Гледай да ми осигуриш малко време.
	— Какво ще правиш?
	— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Но, надявам се, разбираш, че провалиш ли нещата, сгромолясването ни е сигурно, и нашето, и на президента. Тогава не ме търси. Ако ме питаш, и двамата си го заслужавате.
	— Не си падаш по любезностите.
	— Те са безполезни — отсече той и облече сакото си. — Ричмънд е пребил Кристин Съливан не на шега. Един баща на четири деца не прощава подобни работи. Все си представяш как някое от твоите попада на същия маниак. Просто исках да ти отворя очите за скритата природа на шефа ни. Така че, ако ти е навит, помисли си добре, преди да му бутнеш.
	Бил Бъртън си тръгна. Ръсел остана сама, потънала в размисли за съсипания си живот.
	Бъртън се качи в колата си и запали цигара. Беше прекарал последните няколко дни със спомените от предишните двайсет години. Цената да опази миналото си бе станала космическа. Струваше ли си? Беше ли готов да я заплати? Можеше да иде при ченгетата и да им разкаже всичко. Това би сложило край на кариерата му, разбира се. Щяха да го обвинят в съзнателни опити за забавяне на разследването, в съучастничество в убийство. Вероятно в непредумишлено убийството, но нямаше да му се размине с лека присъда и при най-благосклонното стечение на обстоятелствата. Бъртън би издържал на скандала и на вестникарските щуротии.
	Представи си как влиза в историята като престъпник, завинаги свързан с прословутата, корумпирана Ричмъндова администрация. И с това би се справил, ако се наложеше. Единственото нещо, което не би преживял, щеше да е упрекът в очите на децата му. Не можеше да си представи, че ще се лиши завинаги от тяхната любов и безкрайното им доверие в татко, добрия татко, непоклатима канара. Ето това нямаше да издържи.
	Тези мисли не го напускаха след разговора му с Колин. Почти съжаляваше, задето го притисна да говори. Щеше му се да не бе научил за изнудваческите опити на крадеца. Новата информация отваряше нови възможности, а възможностите винаги предполагаха избор. Бъртън бе направил своя избор, макар и да не се гордееше с него. Ако планът му успееше, щеше да се опита да изтрие цялата случка от съзнанието си. Ала ако не успееше? Тогава щеше да стане много лошо, но той нямаше да бъде единственият пострадал.
	Последната мисъл породи една нова идея. Пресегна се към жабката. Извади миниатюрен касетофон заедно с няколко касети. Хвърли един поглед към къщата на Глория.
	Бъртън запали мотора и потегли. Предположи, че Глория Ръсел още дълго няма да угаси лампите.


>	16

	Лора Саймън бе изгубила всякаква надежда, че ще открие нещо.
	Целият микробус на компанията за почистване на килими беше покрит с тънък слой прах за откриване на дактилоскопни следи. Решиха да използват дори специалното лазерно устройство от полицейското управление в Ричмънд. За съжаление попадаха все на следи, които ги отвеждаха към познати лица. Лора вече разпознаваше безпогрешно следите от пръстите на Петис. Те имаха едни от най-редките криви, а белегът върху палеца на Петис бе довел до арестуването му във връзка с голямата автомобилна кражба преди години. Престъпниците с белези по ръцете бяха лесна плячка за полицията.
	Дактилоскопните следи от Будижински също излязоха наяве. Очевидно той бе натопил пръста си в някакъв разтворител, преди да се докосне до дървената рамка в задната част на автомобила. Следата бе толкова ясна, че всякаква грешка бе изключена.
	Лора бе успяла да различи петдесет и три следи, но те не й вършеха работа. Тя седна в средата на микробуса и се огледа съкрушена. Беше изследвала всяко местенце, където би се задържал отпечатък. Нямаше ниша или цепнатина, която да не бе изучила с помощта на лазерното устройство.
	Опита се да си представи за двайсети път движенията на товарачите и шофьора — местенето на оборудването, повдигането на бутилките с почистващи препарати, издърпването на маркучите, отварянето и затварянето на вратите. Огледалото за обратно виждане бе идеалното място за оставяне на следи. Задачата на Лора се затрудняваше от факта, че следите избледняват с течение на времето, а трайността им зависи от повърхността и климата. Съчетанието на влага и топлина бе най-добрата комбинация за запазването им.
	Лора отвори жабката и отново прегледа съдържанието й. Всеки предмет бе грижливо описан и изследван. Разлисти страниците на дневника за поддръжка на микробуса. Виолетовите петна по хартията й напомниха, че нинхидринът в лабораторията е на привършване. Дневникът бе доста поомачкан, макар че не се беше налагала честа нужда от ремонт на колата. Компанията очевидно се придържаше строго към мерките за безопасност. Всички проблеми по движението на автомобила бяха подробно описани и заведени. Компанията разполагаше със собствен сервиз.
	Погледът на Лора попадна върху една бележка, която привлече вниманието й. Забеляза, че за разлика от останалите, които бяха подписани все от Дж. Хенри или Х. Томас (двамата механици на „Метро“), данните завършваха с инициалите Дж. П. Джероум Петис. Дж. П. беше отбелязал, че маслото е било на привършване и той е добавил няколко литра. В тази новина не би имало нищо интересно, ако датата й не съвпадаше с посещението в имението на Съливан.
	Саймън се прекръсти и излезе от микробуса. Отвори капака. Втренчи се в двигателя. Освети мястото по-добре и попадна на отпечатъците само след минута. Омаслена следа от палец върху резервоарчето с вода за чистачките, където човек би се подпрял, докато борави с капачето за маслото. Лора разбра веднага, че отпечатъкът не е от Петис. Грабна картата с отпечатъците на Будижински. Беше почти стопроцентово сигурна, че следите няма да съвпаднат. Оказа се права. Подготви внимателно картата с новите отпечатъци и се втурна към кабинета на Франк. Завари го на прага с шапка и палто в ръка.
	— Страхотна си, Лора!
	— Защо не попитаме Петис дали Роджърс не се е включил в доливането на масло?
	Обадиха се в компанията, но Петис вече си беше тръгнал. Никой не отговори на домашния му телефон.
	Лора разглеждаше снетата следа тъй, сякаш в ръцете й е попаднало безценно съкровище.
	— Не се занимавай с тази работа. Аз ще направя сверка с отпечатъците в картотеката. Нямам нищо против да работя цяла нощ, ако се наложи. Трябва да използваме връзката на Феърфакс с базата данни. Нашият терминал още не е свързан. — Саймън имаше предвид автоматизираната система за разпознаване на отпечатъци в Ричмънд, която осигуряваше достъп до компютъризираната база данни на щата.
	— Имам по-добра идея — рече Франк.
	— Каква е тя?
	Франк извади визитка от джоба си и набра един телефонен номер.
	— Бихте ли ме свързали с агент Бил Бъртън, ако обичате?


	Бъртън и Франк потеглиха към сградата на ФБР, разположена на Пенсилвания Авеню. Повечето туристи намираха тази сграда, носеща името на Хувър, за доста ъгловата и грозна, но все пак не пропускаха да я посетят. В нея се помещаваше Националният център по криминалистика с компютъризирана информационна система, побрала в себе си четиринайсет централизирани бази данни, и две подсистеми с най-голямата в света колекция на престъпници. Всеки полицай би изпаднал във възторг от достъпа до нея. Десетките милиони картончета с отпечатъци увеличаваха значително шансовете на Франк да открие каквото търси.
	След като предадоха картончето с отпечатъците на техниците от ФБР (инструктирани да се заемат веднага със задачата), Бъртън и Франк застанаха в коридора с чаша кафе в ръка. Изчакваха нервно резултатите.
	— Ще им трябва малко време, Сет. Компютърът подава изобилие от възможни варианти. Техниците ще извършат окончателното разпознаване ръчно. Аз ще се навъртам наоколо. Привършат ли, веднага ще ти се обадя.
	Франк погледна часовника си. Най-малката му дъщеря щеше да участва в някакво представление, насрочено за след четирийсет минути. Тя много държеше татко й да я види в ролята на зеленчук.
	— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?
	— Остави ми само телефонен номер, за да знам къде да те търся.
	Франк остави номера си и побърза да излезе. Следата можеше да се окаже буря в чаша вода, но предчувствията му подсказваха, че от откритието на Саймън ще излезе нещо по-сериозно. Беше изминало доста време от извършването на убийството. Обикновено в такива случаи не можеше да се разчита на никаква гореща следа. Въпреки всичко се оказа, че попаднаха на нея там, където най-малко очакваха. Франк се радваше на непредвидения обрат. Усмихна се ведро. Сети се и за шестгодишната си дъщеричка, която щеше да тича по сцената, костюмирана като краставичка.
	Бъртън го наблюдаваше как се отдалечава. Той също се усмихна, но по съвършено различни причини. При обработката на дактилоскопни следи ФБР използваше фактор на чувствителност и надеждност, свеждащ вероятностите до минимум. Това означаваше, че системата щеше да подаде данните на един човек. Бъртън не сподели с Франк и факта, че е получил далеч по-големи пълномощия за работа по случая, а това му даваше значителна преднина от гледна точка на необходимото време.
	По-късно същата вечер Бъртън прикова поглед в едно име, което не му говореше нищо.
C>
	ЛУТЪР АЛБЪРТ УИТНИ
	Рождена дата: 5 август 1929 г. Първите три цифри на номера на социалната осигуровка бяха 179, което показваше, че Уитни е регистриран в Пенсилвания. Ръст: 173 см. Петсантиметров белег на лявата ръка, под лакътя. Данните съвпадаха с описанието на Роджърс, дадено от Петис.
C$
	Бъртън се добра до информация за миналото на Уитни посредством индекса за идентификация. Оказа се, че търсеното лице има три присъди за кражби с взлом в три различни щата. Уитни бе прекарал доста дълги интервали от време в затвора. Последното му освобождаване датираше от средата на седемдесетте години. Оттогава не се беше замесвал в престъпления, разкрити от властите. Бъртън познаваше този тип престъпници. Знаеше, че те стават все по-добри в занаята си и залавянето им често е невъзможно.
	Последният регистриран адрес на Уитни бе нюйоркски. Подаден преди около двайсет години.
	Бъртън реши да започне от най-лесното. Влезе в първата телефонна кабина и се зарови в указателите. Най-напред провери вашингтонския. Не откри нищо. Насочи вниманието си към Северна Вирджиния. Намери няколко абонати с името Лутър Уитни. Свърза се с полицията на Вирджиния, където имаше лични познати. Данните за собственици на превозни средства разкриха, че единият Лутър Уитни е на двайсет и три, а другият — на осемдесет и пет години. Важното бе, че този Лутър Уитни, който живееше на Уошингтън Авеню 1645 в Арлингтън и бе роден на пети август 1929 г., имаше същия номер за социално осигуряване като крадеца, регистриран във ФБР. Оставаше да се изясни името Роджърс.
	Бъртън извади бележника си. Франк бе проявил любезността да го запознае с документацията по разследването. Бъртън набра номера на Джероум Петис и се представи като колега на следователя. Зададе въпроса, който го интересуваше. Наложи се да изчака с опънати нерви пет безкрайни секунди, преди да получи отговор. Оказа се, че си е струвало да се понапрегне.
	— Ами да! Точно така! Щяхме да го закъсаме насред пътя. Някой беше оставил капачката на маслото развъртяна. Помолих Роджърс да ми помогне, защото беше седнал върху кашона с масло, който винаги държим отзад в колата.
	Бъртън благодари и затвори. Оставаше му още малко време, преди да предаде информацията на Франк. Въпреки изобилието от доказателства Бъртън все още не беше сигурен, че крадецът от тайника е именно Лутър Уитни, макар и да имаше предчувствието, че е на прав път. Не му се вярваше Уитни да се прибере у дома си след убийството на Кристин Съливан, но реши, че си струва да разбере с какъв човек си има работа. Най-добрият начин за това бе да се вмъкне в жилището му преди ченгетата. Тръгна забързан към колата си.


	Времето отново застудя. Започнаха проливните дъждове. Кейт се бе загледала в яростния танц на чистачките върху предното стъкло на автомобила й. Не знаеше защо се бе озовала пак на това място. През всичките изминали години го беше посетила само веднъж. Тогава бе останала в колата, а Джак бе излязъл, за да поговори с баща й и да му съобщи за предстоящата им женитба. Джак бе настоял да го направи въпреки мнението, й, че на стареца не му пука за тях. Очевидно беше сбъркала. Лутър Уитни беше излязъл пред къщата си, за да я погледне отдалеч. Спомни си усмивката му и тромавото пристъпване от крак на крак, сякаш се страхува да приближи дъщеря си. Сигурно е искал да й честити, но не е знаел как да го направи. Вместо това стисна ръката на Джак, потупа го по гърба и я погледна крадешком, сякаш чакаше одобрение.
	Тогава Кейт бе извърнала глава. Бе решила да дочака завръщането на Джак с войнствено скръстени ръце и да потегли обратно. На тръгване забеляза дребничката фигура на баща си, отразена в огледалото за обратно виждане. Стори й се, че се е смалил. В съзнанието й той бе някаква монолитна фигура, символ на всичко най-долно и заплашително на този свят. Отказваше да си признае, че той никога не е бил такъв. Въпреки нежеланието си не можеше да откъсне поглед от дребния човек, отразен в огледалото — от мъжа, който я бе дарил с живот, а после беше постъпил съвършено жестоко и с нея, и с майка й.
	Спомни си, че изражението на лицето му я беше изненадало. Смесицата от скръб и примирение й се беше сторила някаква хитрина за спечелване на състраданието й. Никое от действията му не можеше да бъде безкористно, след като бе един най-обикновен крадец. Искреността едва ли бе на първо място в ценностната му система. След няколко минути колата беше свърнала зад ъгъла и образът на баща й бе изчезнал тъй бързо, сякаш никога не се е появявал в огледалото.
	Кейт паркира пред къщата, потънала в тъмнина. Поседя на запалени фарове. Очите й се измориха и реши да загаси светлините. Пое си дълбоко въздух и излезе на студа.
	Тънкият скреж по земята тихо скърцаше под стъпките й. Очакваше се заледяване през нощта. Кейт вървеше към входната врата. Въпреки че не се надяваше много да намери баща си у дома, се беше погрижила за прическата, грима и облеклото си. Искаше да му покаже, че е успяла да се справи с живота великолепно, независимо от всичко, което е изстрадала заради него.
	Ключът бе още там, където Джак й бе казал преди много години. Фактът, че един изпечен крадец е оставил дома си тъй леснодостъпен, бе доста забавен сам по себе си. Кейт отключи и влезе в къщата. Така и не забеляза нито колата, спряла на отсрещната страна на улицата, нито шофьора, който я наблюдаваше внимателно, докато записваше номера на автомобила й.
	Застоялият въздух показваше, че къщата отдавна пустее. От време на време Кейт се беше опитвала да си представи жилището на баща си. Редът и чистотата наоколо не я учудиха ни най-малко.
	Кейт седна на един стол посред тъмната стая. Нямаше представа, че е избрала любимото място на баща си. По подобен начин Лутър бе налучкал нейното любимо кътче, когато тайно се вмъкна в апартамента й.
	Снимката на семейството им стоеше върху камината. Беше направена преди близо трийсет години. Майка й бе сложила в скута си малкото бебе с гъста черна коса, а баща й го държеше за ръчичката. Лицето му под нахлупената козирка бе ведро.
	Майка й бе пазила тази снимка на нощното си шкафче до последния си дъх. Кейт я бе изхвърлила в деня на погребението й. Тогава проклинаше кръвната си връзка с Лутър Уитни. Имаха дори сходни черти на лицето. Снимката го показваше съвсем ясно. Баща й бе дошъл, за да се прости с покойницата, а Кейт се бе разкрещяла с неистова ярост. Той стоеше и я слушаше, а тя побесняваше още повече от липсата на съпротива. Накрая се нахвърли срещу него и му зашлеви плесници с двете си ръце. Роднините я дръпнаха настрани и се опитаха да я успокоят. Тогава баща й си нахлупи шапката, остави донесения букет на масата и си тръгна със зачервено от плесниците лице. Очите му бяха налети със сълзи, когато затвори тихо вратата след себе си.
	Кейт се замисли за първи път, че баща й също е скърбял в деня на погребението. Скърбял е по жената, която вероятно дълго е обичал тъй, както тя го бе обичала. Кейт усети, че в гърлото й засяда буца.
	Изправи се и тръгна из къщата. Ставаше все по-неспокойна. Вратата на спалнята беше открехната. Реши да надникне вътре. Запали лампата. Примижа, докато свикне със светлината, приближи се до нощната масичка и седна на леглото.
	Снимките на масичката приличаха на олтар в нейна памет. Те разказваха за живота й от най-ранна възраст. Значи всяка нощ преди лягане баща й е поглеждал към нея. Най-изненадващ бе подборът на снимки от по-късните й години. Видя се като абитуриентка и като абсолвентка. Баща й със сигурност не бе присъствал на тези събития, но бе успял да ги съхрани. На никоя от снимките не беше позирала специално. На тях или вървеше нанякъде, или махаше някому. Очевидно фотоапаратът я бе заснел без нейно знание. На последната снимка Кейт слизаше по стълбите на съдилището на окръг Александрия. Първият й ден в съда. Колко се беше вълнувала тогава… Ставаше въпрос за някакво дребно закононарушение, но грейналата усмивка на лицето й показваше недвусмислено цената на извоюваната победа.
	Кейт не можеше да проумее как никога не е забелязала баща си, докато я снима. После си помисли, че не е изключено да го е забелязала, но да е помислила, че се припознава.
	Първата й реакция бе изблик на гняв, задето я е шпионирал през всичките тези години, и то по време на най-радостните мигове в живота й. Неканеното му присъствие сякаш ги беше осквернило по някакъв начин.
	Постепенно чувствата й се промениха. Втурна се навън, за да не се поддаде на непознато досега разнежване.
	Тогава се блъсна в огромния мъж, препречил изхода.


	— Извинявайте, не исках да ви стряскам.
	— Да ме стреснете ли? Та вие ми изкарахте акъла. — Кейт седна на леглото. Опита се да овладее нервите си, но се разтрепери още по-силно. В къщата бе доста студено.
	— Бихте ли ми обяснили защо Тайните служби се интересуват от баща ми?
	Погледна Бил Бъртън почти изплашена. Поне на него така му се стори. Беше я наблюдавал как разглежда спалнята. Стана му ясно, че дъщерята не поддържа близки отношения с баща си. Сигурно бе дошла да го потърси за първи път. Бъртън бе сигурен, че ще успее да се възползва от тази ситуация.
	— Ние не се интересуваме особено от него. Но полицаите от Мидълтън сто на сто се интересуват.
	— От Мидълтън ли?
	— Аха. Не може да не сте узнали за убийството на Кристин Съливан.
	Бъртън замълча, за да види какъв ефект ще произведат думите му. По лицето на Кейт се изписа недоумение.
	— Едва ли предполагате в случая да е замесен баща ми — рече тя. В тона й нямаше и следа от настъпателност. Бъртън си каза, че е замислил правилно плана си. Беше го разработил веднага щом я видя.
	— Следователят, натоварен със случая, го предполага. Знаем, че баща ви е проникнал в имението няколко дни преди убийството като работник в компанията за почистване на килими.
	Кейт затаи дъх. Баща й да почиства килими? Трябва да е проучвал обстановката. Все същият характер. Но нима бе способен на убийство?
	— Баща ми не е убиец.
	— Но е крадец, нали, мис Уитни? Едва ли му е било за пръв път.
	Кейт огледа дланите си. Най-сетне поклати глава.
	— Хората се променят. Не знам в какви отношения сте били с него, но… — Бъртън забеляза, че тя трепна. — Имаме достатъчно доказателства да смятаме, че Лутър Уитни е свързан с това убийство по някакъв начин. Вие самата сте прокурорка. Сигурно сте изготвяли обвинения и при далеч по-оскъден материал.
	— Откъде знаете каква е професията ми? — изгледа го подозрително Кейт.
	— Когато видя някой да се промъква в чужда къща, проверявам що за човек е по номера на автомобила му. Имате доста висока репутация. Полицията на щата ви боготвори.
	— Него го няма — огледа се Кейт. — Имам чувството, че отдавна не се е прибирал.
	— Да, зная. Опитвал ли се е да влезе във връзка с вас? Имате ли представа къде може да се намира в момента?
	Кейт се сети за нощната среща на Джак с баща й.
	— Не — отвърна тя доста припряно.
	— По-добре ще е сам да се предаде, мис Уитни. Току-виж, го застреляли някъде по невнимание — вдигна вежди Бъртън.
	— Не знам къде се намира баща ми. Ние… отдавна… не контактуваме.
	— Да, но въпреки това дойдохте да го видите. Знаехте къде държи резервния ключ.
	— Идвам за първи път в тази къща — повиши тон Кейт.
	Бъртън я изгледа внимателно. Реши, че не лъже. Беше го разбрал още докато я наблюдаваше как се лута из стаите — В състояние ли сте да го откриете?
	— Не искам да имам нищо общо със случая, мистър Бъртън.
	— Мисля, че вече имате, мис Уитни. По-добре ще е да ни сътрудничите.
	Кейт преметна чантата си през рамо и се изправи.
	— Слушайте, агент Бъртън, не се опитвайте да ме баламосвате. Имам опит в правната професия. Ако полицията реши да ме разпита, ще намери телефонния ми номер в указателя на прокуратурата. Всичко най-хубаво.
	Тръгна към вратата.
	— Мис Уитни?
	Кейт се извърна, готова да се впусне в битка. Нямаше да се остави на някакъв си таен агент.
	— Ако баща ви е извършил престъпление, трябва да се изправи пред съда. Окаже ли се невинен, никой няма да го закачи с пръст. Едва ли е необходимо да ви обяснявам как действа системата.
	Кейт се готвеше да му отговори, но погледът й попадна върху снимките. Нейният първи ден в съда. Имаше чувството, че оттогава е изминала цяла вечност, макар и да не й се щеше да го признае. Всички започват с усмивки и победоносни, блеснали погледи. Ще преследват висшата цел. Кейт отдавна се беше приземила.
	Думите й застинаха на устните. Извърна се и излезе. Бил Бъртън погледна първо към снимките, а после към хлопнатата врата.


>	17

	— Защо се буташ където не ти е работа, Бил! Нали обеща да не се месиш в разследването! Заслужаваш да те пратя зад решетките, дявол те взел. И шефът ти ще ме поздрави. — Сет Франк блъсна чекмеджето на бюрото си и се изправи, побеснял от гняв.
	Бил Бъртън спря да крачи из стаята. Седна, готов да преглътне упреците, които бе очаквал.
	— Прав си, Сет. Ама аз също съм бил ченге. Не успях да те намеря по телефона, та реших да ида на разузнаване. Изведнъж гледам една мацка да се вмъква в къщата. Ти какво би направил на мое място?
	Франк не отговори.
	— Виж, Сет, прав си да ми се сърдиш, но се опитай да се вслушаш в думите ми. Тази жена е най-големият ни коз. С нейна помощ ще заловим тоя тип.
	Франк се поуспокои малко.
	— Какво си наумил?
	— Виж сега, става въпрос не за кой да е, а за собствената му дъщеря. Тя е единствено дете. Лутър Уитни е закоравял престъпник, попадал на три пъти в затвора. Очевидно е развил професионалните си умения до съвършенство с напредването на възрастта. Жена му го е оставила, защото й е дошло до гуша от него. Да, ама точно тогава се разболяла от рак.
	Бил замълча.
	Сет Франк го слушаше внимателно.
	— Продължавай.
	— Смъртта на майката съкрушила дъщерята. Кейт Уитни приписала на баща си цялата вина за трагедията и отказала да контактува повече с него. На всичкото отгоре завършила право и се превърнала в една от най-суровите прокурорки на щата — особено по отношение на престъпленията, свързани с отнемане на чуждо имущество. Специализирала се в кражбите и обирите. Известно е, че никой не се е измъкнал от ръчичките й, преди да му друснат максимална присъда.
	— Откъде събра цялата тази информация?
	— Достатъчни ми бяха няколкото телефонни обаждания на когото трябва. Хората обичат да бъбрят за чуждите неудачи. Това ги изпълва с чувството, че собственият им живот е по-добър. Чиста илюзия, разбира се.
	— Та къде ни отвежда семейната неразбория на Уитни?
	— Сет, обмисли добре какви възможности се разкриват пред нас. Кейт мрази баща си. Направо го ненавижда.
	— И ти смяташ да я използваш, за да се добереш до него? Но нали каза, че двамата отдавна са прекратили общуването?
	— Точно там е ключът. Дъщерята мрази баща си, но той не се е отказал от нея. Лутър Уитни обича детето си. Обича го повече от всичко на света. Достатъчно е да хвърлиш един поглед на всичките снимки, подредени в спалнята му. Помни ми думата. Лутър ще се хване в капана.
	— Да предположим, че тя се съгласи да ни сътрудничи, макар да се съмнявам. Как ще успее да се свърже с него? Той със сигурност няма да отговори на домашния си телефонен номер.
	— Не, но сто на сто проверява телефонния секретар. Разгледаш ли къщата, ще се убедиш, че си имаме работа с много прибран и подреден човек. Няма предмет, който да не е на подходящото си място. Сигурен съм, че сметките са платени предварително. Имай предвид, че той още не знае, че сме надушили следите му. Предполагам, че проверява съобщенията си поне веднъж на ден. За всеки случай.
	— С други думи, според твоя план дъщерята оставя съобщение, определя среща на баща си и ние го залавяме на място.
	Бъртън се изправи. Извади две цигари и подаде едната на Франк. Двамата мъже запалиха.
	— Ами да. Така го виждам аз, Сет. Имаш ли по-добра идея?
	— Още не сме я убедили да го направи. Ако съдя по това, което ми разказа за нея, май няма да склони.
	— Мисля, че трябва да поговорите. В мое отсъствие. Не е изключено да съм бил малко по-груб към нея. Такъв ми е характерът.
	— Ще й се обадя още утре сутринта.
	Франк нахлупи шапката си, облече палтото и се умълча.
	— Съжалявам, че избухнах, Бил.
	— Е, и аз бих постъпил така на твое място — ухили се Бъртън.
	— Съдействието ти е неоценимо.
	— Можеш да разчиташ на мен.
	Следователят се приготви да тръгва.
	— Хей, Сет, ще направиш ли една дребна услуга на бившето ченге?
	— За какво става дума?
	— Извикай ме при залавянето. Искам да му видя физиономията, когато го спипате.
	— Дадено. Ще ти се обадя след разговора с дъщерята. Сега се прибирам у дома. И ти трябва да направиш същото, Бил.
	— Допушвам си цигарата и се измитам.
	Франк си тръгна. Бъртън седна, допуши бавно цигарата си и захвърли фаса в чашата с кафе.
	Би могъл да си трае за Лутър Уитни пред следователя. Лесно беше да го излъже, че данните на ФБР не са съвпаднали с отпечатъците. Но подобна игра би била твърде опасна. Ако Франк се добереше сам до името на Уитни, Бъртън щеше да е изпята песен. За измамата нямаше да има друго обяснение освен чистата истина. Бъртън нямаше нищо против Франк да попадне на следата. Неговият план предвиждаше следователят да намери престъпника, но не и да го арестува.
	Бил се изправи. Облече палтото си. Замисли се за Лутър Уитни, който бе попаднал на неподходящото място в неподходящото време сред неподходящите хора. Е, поне нищо нямаше да усети. Дори нямаше да чуе изстрела. Щеше да се строполи, преди мозъкът му да е регистрирал какво става. Правилата на играта бяха неумолими. Бъртън нямаше желание да облекчава живота нито на президента, нито на Глория Ръсел, но още не беше измислил как да ги постави в същата безпомощна ситуация и занапред.


	Колин паркира в долния край на улицата. Вятърът мързеливо завъртя няколко изсъхнали есенни листа. Колин беше облечен спортно — дънки, памучен пуловер и кожено яке. Не беше взел пистолета си. Косата му още беше мокра след набързо взетия душ. Голите му глезени стърчаха от мокасините, обути на бос крак. Приличаше на студент, хукнал към библиотеката или към някое парти след съботния футболен мач.
	Тръгна притеснен към къщата. Обаждането й го беше изненадало. Не бе почувствал нито гняв, нито обида в тона й. Бъртън му беше казал, че Глория е приела разговора им сравнително спокойно, но Колин познаваше грубоватите маниери на колегата си и не беше повярвал напълно на думите му. Идеята Бъртън да се появи вместо самия него на уговорената среща беше сама по себе си глупава, но залогът бе твърде голям и нямаше време за губене.
	Колин почука. Вратата се отвори. Той пристъпи в коридора. Глория го гледаше усмихната. Беше облякла твърде късичка и тясна бяла дрешка, подчертаваща всичко, което си струваше. Тя се повдигна на пръсти и нежно го целуна по устните. Хвана го за ръка и го поведе към спалнята.
	Накара го да легне на леглото. Изправи се, развърза презрамките на роклята си и я остави да се изхлузи на пода. После свали бикините си. Колин понечи да се изправи, но Глория лекичко го побутна назад.
	Покачи се бавно върху него и зарови пръсти в косата му. Плъзна ръка към възбудения му член, издул тесните дънки, и го погъделичка с върха на нокътя си. Колин почти извика от болка. Имаше чувството, че слипът му ще се пръсне. Опита се отново да я докосне, но тя го притисна към леглото. Разкопча колана му. Изу панталоните и ги остави да паднат на пода. После освободи набъбналия му член и го хвана здраво между бедрата си.
	Притисна устни към ухото му.
	— Ти ме желаеш, нали, Тим? Иска ти се да ме чукаш, а?
	Той изпъшка и я сграбчи за хълбоците, но тя ловко премести ръцете му.
	— Иска ти се, а?
	— Да.
	— И на мен ми се искаше онази вечер. Само че на вратата се появи някой друг.
	— Знам. Съжалявам. Просто си поговорихме и…
	— Той ми разказа всичко. Спомена неща, които въобще не му влизат в работата. А сега искаш да ме чукаш, така ли?
	— Господи, Глория, разбира се, че го искам!
	— Така ти се иска, че ти иде да виеш от болка.
	— Направо ще полудея.
	— О, тялото ти е великолепно, Тим. Страхотен си.
	— Още не си разбрала какво мога, Глория. Почакай, и ще видиш.
	— Знам на какво си способен, миличък. Напоследък мисля само за любовните ти подвизи. Даваш ли си сметка, че съм пощуряла по теб?
	— Да.
	Колин усети такава болка, че се просълзи.
	Глория облиза сълзите му безкрайно учудена.
	— Сигурен ли си, че ме искаш? Абсолютно ли си сигурен?
	— Да!
	Колин разбра какво ще последва още преди да е чул думите й.
	— Махай се — изрече тя бавно и премерено, сякаш беше репетирала всяка сричка предварително. Слезе от него, като нарочно притисна члена му тъй болезнено, че Колин изохка на глас.
	— Глория…
	Тя запрати дънките в лицето му. Колин ги обу и седна на леглото. Ръсел бе покрила тялото си с дебела, дълга роба.
	— Махай се от къщата ми, Колин. Изчезвай веднага. Той се облече набързо под изпитателния й поглед. Глория го изпрати до входната врата, изчака го да излезе и здраво затръшна вратата зад гърба му.
	Колин се извърна. Чудеше се дали жената зад вратата се смее или плаче, ако въобще изпитва някаква емоция. Той не бе имал намерение да я уязви. Знаеше, че е допринесъл за изобличаването й. Чувстваше се виновен и нещастен. Тя със сигурност си го беше върнала тъпкано. Доведе го до най-горния праг на възбудата, за да му отреже квитанцията в последната минута.
	Колин тръгна към колата си. Постепенно му олекна, че кратката им връзка е приключила. Още не можеше да забрави онова особено изражение на лицето й.


	Кейт се обади в съда да съобщи, че е болна. Не й се бе случвало, откакто бе постъпила на работа. Прекара деня на легло, придърпала завивките до брадичката си и приковала поглед в мрачното утро, което се разстилаше навън. На няколко пъти се опита да стане, но мисълта за Бил Бъртън изникваше пред нея като гранитна скала с остри ръбове, която заплашваше да я смаже или прободе.
	Кейт се загърна още по-плътно със завивките. Потъна в топлината на пухения дюшек. Имаше чувството, че тялото й се носи под повърхността на огромна вълна, закрила целия хоризонт.
	Не можеше да удържи спомените. Знаеше, че отминалите години ще я връхлетят със страшна сила. Спомни си за десетките брутални нахалници, обсипвали майка й с въпроси за Лутър Уитни години наред.
	Сети се за неотдавнашното избухване на Джак й стисна клепачи. Опитваше се да прогони думите му от паметта си.
	Да върви по дяволите този Джак!
	Беше преуморена. Нито един процес не я бе изтощавал до такава степен. Лутър Уитни бе успял да я съсипе точно така, като съсипа майка й. Беше я оплел в паяжината си въпреки отвращението й към неговия свят.
	Кейт се изправи отново. Дишаше със затруднение. Стисна гърло, за да не се разплаче пак. Успокои се малко. Извърна се на другата страна и прикова поглед в портрета на майка си.
	Лутър Уитни бе тази част от миналото й, с която искаше да се раздели веднъж завинаги. Той бе последният представител на семейството. Бог да й е на помощ.
	Кейт легна по гръб и зачака почукването на вратата. Каквото било писано на майката, такова и на дъщерята. Сега беше дошъл нейният ред.


	В същото време само на около десет минути път от дъщеря си Лутър препрочиташе за пореден път вестникарската статия в ръцете си. Беше забравил за чашата с кафе пред себе си. Малкият хладилник бръмчеше лекичко в дъното на стаята. От телевизора, включен на Си Ен Ен, се носеше приглушен брътвеж. Нищо друго не нарушаваше тишината в помещението.
	Уонда Брум бе от малкото истински приятели на Лутър. Запознали се бяха във филаделфийския затвор, когато Лутър излежаваше последната си присъда, а Уонда — своята първа и единствена. Сега Уонда бе мъртва. Статията твърдеше, че сама е сложила край на живота си — седнала в колата си и погълнала шепа хапчета.
	Въпреки че бе преживял какво ли не, напоследък му се насъбра твърде много. Имаше чувството, че е попаднал в нескончаем кошмар, от който никога няма да се пробуди.
	Тъжната ирония в самоубийството на Уонда произтичаше от факта, че идеята за обира в имението на Съливан бе _нейна._ Сега, като си помислеше, това бе едно ужасно, пагубно хрумване, но Уонда се бе вкопчила упорито в него въпреки предупрежденията на Лутър и на майка си.
	Двамата бяха доразработили плана заедно, а Уитни го беше изпълнил. Така стояха нещата. Ако погледнеше голата истина в очите, самият той не се бе възпротивил сериозно. Трудно издържаше на големите предизвикателства, особено когато плячката бе толкова внушителна.
	Как ли се бе почувствала Уонда, когато Кристин Съливан се е отказала да лети с тях! На всичкото отгоре й е било невъзможно да съобщи на Лутър, че брегът не е толкова близо, колкото са си мислели.
	Уонда се беше сприятелила с Кристин. Чувствата й към младата господарка бяха съвсем искрени. За нея Кристи бе олицетворение на нормалното сред потискащия разкош на милиардера и кръга от добре образовани, фини, влиятелни особи. Именно приятелството между двете жени бе подтикнало Кристин Съливан да сподели някои твърде интимни подробности, една от които бе свързана с тайника зад огледалото.
	Уонда беше убедена, че Съливан притежава твърде много, така че едва ли би скърбил при малко загуба. Лутър знаеше, че подобен начин на разсъждение не е много приемлив. Уонда също го усещаше, но предпочиташе да си затвори очите.
	Тя беше решила да рискува веднъж завинаги. Беше й омръзнало да живее във вечен недоимък. Нито тя, нито Кристин Съливан си бяха дали сметка за цената на богатството.
	Лутър бе отлетял за Барбадос, за да се свърже с Уонда, ако я намери там. После бе изпратил писмо до майка й. Едуина трябва да го бе показала на дъщеря си, но дали Уонда бе повярвала на прочетеното? Дори и да бе приела думите на Лутър за чиста монета, тя не беше забравила за смъртта на Кристин Съливан. Сигурно си бе помислила, че приятелката й е загинала в резултат на собствената й алчност и ламтеж по разкоша. Лутър лесно би могъл да отгатне мислите, с които Уонда е подкарала автомобила си към черния път, отвъртяла е капачето на флакона с хапчета и се е отпуснала във вечния си сън.
	Уитни не бе успял да отиде дори на погребението й. Щеше да е трудно да изрази цялата си скръб пред Едуина Брум. Как да я убеди, че се разкайва, задето е тикнал дъщеря й към пропастта! Двамата с Едуина също бяха много близки. Колко пъти се бяха опитвали заедно да разубедят Уонда и да я отклонят от плана й. За съжаление не бяха успели. Когато стана ясно, че Уонда няма да промени мнението си, Едуина помоли Лутър да се погрижи за дъщеря й, та да не се стигне до втора присъда.
	Уитни премести поглед към колонката с лични обяви. Достатъчни му бяха само няколко секунди, за да открие тази, която търсеше. Прочете я, но не се усмихна. Подобно на Бил Бъртън той също не се доверяваше на Глория Ръсел.
	Надяваше се да решат, че изнудването му цели забогатяване. Извади един празен лист и се приведе над него.


	— Проследи хода на сумата — рече Бъртън, седнал с кутийка диетична кола в ръка срещу завеждащата президент ската канцелария. Искаше му се да пийне нещо по-силно.
	— Вече го правя, Бъртън — отвърна Ръсел и постави обицата на ухото си, след като пусна телефонната слушалка.
	Колин седеше умълчан в ъгъла. Глория не даваше признаци, че го е забелязала, макар двамата с Бъртън да бяха влезли заедно.
	— Как точно беше, докога държи да я получи? — попита Бил.
	— Ако сумата не стигне до сметката преди края на работния ден, с нас е свършено — каза Глория и стрелна поглед към Колин, после пак към Бъртън.
	— По дяволите! — изправи се Бъртън.
	— Мислех, че си поел нещата в свои ръце — изгледа го кръвнишки Ръсел.
	Бъртън не й обърна внимание.
	— Как ще се осъществи размяната?
	— Получи ли парите, ще съобщи къде е оставил онова нещо.
	— С други думи, единственият изход е да му се доверим.
	— Тъй ми се струва.
	— Откъде е толкова сигурен, че си получила писмото му? — закрачи из стаята Бъртън.
	— Намерих го в пощенската си кутия сутринта, а обикновено получавам пощата си следобед.
	— Искаш да кажеш, че той се е озовал пред къщата ти! — строполи се на стола Бъртън.
	— Едва ли би поверил такава задача на друг.
	— Как разбра, че има нещо в кутията?
	— Капакът на отвора беше вдигнат — каза Ръсел и почти се усмихна.
	— Бива си го тоя! Не му липсва кураж.
	— За разлика от тук присъстващите — заключи Ръсел и се втренчи в Колин. Младият мъж се сви и отмести поглед.
	Бъртън намери гледката доста забавна. Каза си, че само след няколко седмици приятелят му ще е благодарен, задето се е измъкнал от отровните пипала на Глория.
	— Вече нищо не може да ме изненада, шефке. А теб? — рече Бъртън и погледна към Колин.
	Ръсел пренебрегна репликата му.
	— Ако не преведем веднага парите, той може да се раздрънка. Какво ще правим тогава?
	Спокойствието на Ръсел не бе преструвка. Тя беше решила, че е крайно време да престане да плаче и повръща. Обидата й стигаше за до края на дните й. Вече беше претръпнала. Чувството бе всъщност доста приятно.
	— Колко иска?
	— Пет милиона — рече тя простичко.
	Бил се ококори от смайване.
	— Нима разполагаш с подобна сума? Откъде я намери?
	— Това не те засяга.
	— Президентът знае ли? — попита наивно Бъртън, макар че отговорът му бе повече от ясен.
	— Това също не те засяга.
	Бъртън реши да не прекалява: Какво го интересуваше наистина!
	— Окей. Що се отнася до въпроса ти, нека ти кажа, че ние също не си клатим краката. Ако бях на твое място, щях да потърся начин да си върна парите. Пет милиона долара няма да са от полза на един покойник.
	— Не можеш да убиеш човек, когото още не си намерил — отвърна злобно Ръсел.
	— Така е, шефке. Така е — облегна се назад Бъртън и се сети за разговора си със Сет Франк.

	* * *

	Кейт отвори вратата. Беше се облякла, защото й се струваше, че ако остане по нощница, ще изглежда твърде уязвима, което от своя страна ще проточи разговора. Последното нещо, което би направила, е да покаже колко уязвима е всъщност.
	— Не съм сигурна, че знам какво искате от мен.
	— Само малко информация, мис Уитни. Известно ми е, че работите като прокурор. Наистина нямам желание да ви създавам неприятности, но баща ви е заподозрян номер едно в углавно престъпление — рече Франк съвсем открито.
	Седнаха в малката всекидневна. Следователят извади бележника си. Кейт стоеше на ръба на дивана. Опитваше се да запази спокойствие, макар че ръката й сама се плъзгаше към тънката верижка на шията й. Въртеше я между пръстите си и я усукваше.
	— Доколкото разбирам, вие не разполагате с кой знае какви улики по случая. Ако бях прокурор по делото, не бих имала основание да издам заповед за арестуване, камо ли да изготвя обвинение.
	— Може би, може би — отвърна Франк, приковал поглед в играта й с верижката.
	Той не бе дошъл, за да търси информация. Не би се изненадал, ако се окажеше, че знае повече за Лутър Уитни от собствената му дъщеря. Задачата на посещението му бе да подтикне Кейт към клопката. Той виждаше разговора им като залагане на капан за бащата. Беше убеден, че Кейт не се интересува от него, което облекчаваше съвестта му.
	— Ще спомена някои интересни съвпадения — продължи той. — Намерихме отпечатъците на баща ви по микробуса, който е бил в имението на Съливан няколко дни преди убийството. Ние _знаем,_ че Лутър Уитни е бил както в имението, тъй и в самата спалня, където малко по-късно е извършено престъплението. Разполагаме с двама свидетели, които ще го потвърдят. Трябва да се добави и фактът, че Уитни се е представил под фалшиво име и е попълнил фалшив адрес и номер за социална осигуровка при постъпване на работа в компанията за парно чистене. Отгоре на всичкото баща ви се е постарал да изчезне безследно.
	— Лутър Уитни е осъждан. Може би е използвал фалшиви данни, за да е сигурен, че ще го вземат на работа — рече Кейт. — Казвате, че е изчезнал. Никога ли не ви е хрумвало, че бившите затворници също ходят на почивка? — Мисълта, че защитава баща си въпреки прокурорския си инстинкт бе доста изненадваща за Кейт. Прониза я болка в главата. Потърка слепоочията си.
	— Другото ни интересно откритие е дружбата на баща ви с Уонда Брум, личната прислужница и довереница на Кристин Съливан. Оказа се, че двамата са излежавали заедно присъдите си във филаделфийския затвор. Имаме информация, че оттогава са били в постоянен контакт. Сигурен съм, че Уонда Брум е знаела за тайния сейф в спалнята на Съливан.
	— Е, и?
	— Именно затова реших да поговоря с Уонда Брум. Беше очевидно, че тя знае повече, отколкото е готова да разкрие.
	— Ами защо не поговорите пак с нея, вместо да си губите времето тук? Не е изключено и тя да е извършила престъплението.
	— Била е извън страната по това време. Около стотина свидетели биха го потвърдили. — Франк замълча и прочисти гърло. — Освен това разговорът с нея е вече невъзможен, защото тя се е самоубила. Оставила е само една предсмъртна бележка, в която пише, че съжалява.
	Кейт се изправи и зарея поглед през прозореца. Имаше чувството, че я стягат леденостудени обръчи.
	Франк почака малко. Чудеше се как ли се чувства тя, след като е изсипал пред нея всички доказателства за вината на човека, който я е създал и изоставил. Дали все още обича баща си? Следователят се надяваше да не е така. Би му било по-лесно. От друга страна, той самият бе баща на три деца. Струваше му се, че близостта между родителя и детето остава за цял живот независимо от обстоятелствата.
	— Какво ви е, мис Уитни?
	Кейт бавно се извърна от прозореца.
	— Защо не излезем за малко? Цял ден не съм яла, а хладилникът е празен.
	Отидоха до бистрото, където се бяха срещнали Лутър и Джак. Франк започна да гълта големи хапки. Кейт не се докосваше до чинията си.
	— Вие избрахте мястото — погледна я следователят. — Мислех, че харесвате кухнята. Извинете ме за нетактичността, но бих казал, че не е зле да понапълнеете малко.
	Кейт почти се усмихна.
	— Не знаех, че припечелвате и като консултант по здравните въпроси — рече тя.
	— Имам три дъщери. Най-голямата е на шестнайсет години. Мисли се за дебела. Висока е колкото мен, а теглото й е нищо и никакво. Ако не й бяха румени бузите, щях да си помисля, че страда от анорексия. И съпругата ми е вечно на диета. На мен ми се струва, че изглежда чудесно, но не можеш да й избиеш от главата идеалния образ на хубавицата в наши дни. Всички жени са такива.
	— Аз не съм такава.
	— Яжте повече. Повтарям го през цялото време и на дъщерите си. _Яжте._
	Кейт взе вилицата и успя да преглътне някоя и друга хапка. Франк си поръча двойно кафе, а тя — чай. Разговорът им постепенно се върна към Лутър Уитни.
	— Защо не го арестувате, щом разполагате с достатъчно доказателства?
	Франк поклати глава и остави чашата с кафе на масата.
	— Успяхте ли да го откриете в къщата му? Не успяхте. Баща ви очевидно е заминал някъде. Предполагам, че е изчезнал веднага след престъплението.
	— _Ако_ предположим, че го е извършил той. Разполагате само с косвени доказателства, така че е рано да се говори за заключения.
	— Мога ли да говоря открито, Кейт? Позволявате ли да ви наричам на малко име?
	Тя кимна. Франк се облегна на масата и я погледна.
	— Стига сме си играли на криеница. Защо ти е толкова трудно да повярваш, че баща ти е убил Кристин Съливан? Та той има три углавни престъпления зад гърба си. Прекарал е целия си живот на ръба на опасността. Бил е разпитван във връзка с една дузина други кражби, макар и да не са успели да му припишат вина. Баща ти е закоравял престъпник, а ти самата работиш с престъпници. Трябва да си се убедила досега, че вълкът козината си мени, но не и нрава.
	Кейт допи чая си, преди да отговори. Закоравял престъпник ли? Да, баща й със сигурност отговаряше на описанието. Нямаше никакво съмнение, че животът му е низ от кражби. Характер! Можеш ли да го промениш! Беше неизлечим като наркоман.
	— Той не е убиец — каза тихо Кейт. — Вярно е, че краде, но никога не би наранил човек. Не му е в природата.
	Какво беше казал Джак? Че баща й изглеждал уплашен. Дори повърнал от вълнение. Полицията никога не бе успяла да го стресне. Ами ако наистина е убил жената? Възможно е да го е направил неволно. Натиснал е спусъка, преди да се замисли. Сигурно е било въпрос на частици от секундата. Трябвало е да направи нещо, за да не се озове отново зад решетките. Нищо не беше изключено. Едно убийство би обяснило и страха, и ужаса, и повръщането в парка.
	Независимо от насъбраната болка най-ярките спомени на Кейт бяха свързани с нежността на баща й. Пазеше усещането за здравата му прегръдка и кроткия нрав. Лутър Уитни беше толкова мълчалив човек, че повечето хора се обиждаха. Само с нея си говореше някога. Винаги се бе отнасял към дъщеря си като към своя връстница. Умееше да й приказва за нещата, които я интересуват. Думите му променяха небето, цветята и птиците. Рокличките, панделките и разклатените зъбчета на Кейт се превръщаха в най-завладяващата тема за разговор. В тези кратки моменти на близост и двамата бяха абсолютно искрени. Всичко се стопи с влизането му в затвора. Кейт порасна. Започна да й се струва, че баща й говори глупости. Тя гледаше лицето и нежните му ръце, но виждаше в него само престъпника.
	Защо твърдеше тогава, че такъв човек не може да бъде убиец?
	Франк внимателно я наблюдаваше. Усещаше, че нещо не е наред.
	Той си сипа още малко захар в кафето.
	— И тъй, според тебе е абсолютно невъзможно баща ти да е убил мисис Съливан. Доколкото си спомням, вие двамата отдавна не сте се виждали.
	— Не съм казала, че е невъзможно — върна се в реалността Кейт. — Просто си помислих, че… — Усети, че се заплита. През живота си беше разпитала десетки свидетели, но нито един не се беше държал толкова неубедително.
	Кейт затършува в чантата си за кутията „Бенсън и Хеджис“. Когато видя цигарите, Франк посегна към дъвката.
	Кейт духна дима надалеч от него. Изгледа пакетчето с дъвки и й стана забавно.
	— Май се опитвате да ги откажете.
	— Опитвам се, ама все неуспешно. Та за какво говорехме?
	Кейт бавно издиша дима и се постара да си възвърне самообладанието.
	— Вече ви казах, че с баща ми не сме се виждали от години. Просто не сме много близки. Възможно е да е извършил убийство. На този свят какво ли не се случва. Така или иначе, догадките ви нямат тежест пред съда. В съда се излагат факти, а не предположения. Това е.
	— Опитваме се да подготвим случая за представяне в съда.
	— Вие не разполагате с веществени доказателства, уличаващи Лутър Уитни. Нямате нито отпечатъци от местопрестъплението, нито свидетели.
	— Не — отвърна Франк след кратка пауза.
	— Попадали ли сте на следа, която да отвежда към него? Някаква продадена скъпоценност от имението или нещо подобно?
	— Не.
	— Какво показа балистичният анализ?
	— Нищо съществено. Разполагаме с един непотребен куршум. Оръжието липсва.
	Кейт се облегна назад. Анализът на фактите й действаше успокоително.
	— Това ли е всичко, с което разполагате? — присви очи тя.
	— Ами да — отвърна Франк след кратко колебание и сви рамене.
	— В такъв случай мога да ви кажа, че нямате пукнато доказателство, господин следовател.
	— Аз се доверявам на интуицията си. Тя ми подсказва, че Лутър Уитни е бил в спалнята по време на убийството. Искам да знам единствено къде се намира в момента.
	— Не мога да ви помогна. Така казах и на колегата ви онази вечер.
	— Защо тогава си отишла в къщата на Лутър Уитни? Кейт сви рамене. Беше решила да премълчи казаното от Джак. Дали не премълчаваше нещо съществено? Може би.
	— Сама не знам. — Поне не й се налагаше да лъже.
	— Не ми приличаш на човек, който не отговаря за постъпките си, Кейт.
	— Очевидно не ме познавате добре — рече тя ядосана. Беше се сетила отново за Джак.
	Франк затвори церемониално бележника си и се приведе напред.
	— Наистина се нуждая от помощта ти.
	— За какво?
	— Нека си остане между нас. Предпочитам да работя с резултати, а не с формални изисквания.
	— Доста странна реплика за пред един прокурор.
	— Не съм казал, че не се съобразявам с правилата — заяви Франк и най-сетне се престраши да измъкне цигарите си. — Имам предвид готовността си да създавам възможно най-малко неудобства на свидетелите. Ясно ли е?
	— Да.
	— Имам сведения, че макар и да не си във възторг от баща си, той много държи на теб.
	— Кой ви го каза?
	— Аз съм следовател, за бога. Вярна ли е информацията ми?
	— Не знам.
	— Стегни се, Кейт. Престани да увърташ. Вярно ли е?
	— Да, вярно е! — отсече тя и яростно загаси фаса си. — Доволен ли си?
	— Не още, но ще говоря по същество. Имам план как да се добера до баща ти. Искам да ми помогнеш.
	— Мисля, че не съм в състояние да го направя — отвърна Кейт. Предчувстваше какво ще й предложи Франк. Четеше го в погледа му.
	Следователят се отпусна назад, а после отново се приведе напред с неочаквано рязко движение.
	— Слушай, Кейт, ако откажеш, погубваш единствената ни възможност да пипнем баща ти. Ти сама каза, че доказателствата ни не струват пукната пара. Ако е невинен, ще го пуснем на свобода. Ако е виновен и успеем да докажем вината му, ти би била последният човек на земята, който ще го помилва. Ако мислиш, че съм на погрешен път, ще те закарам обратно до апартамента ти и повече няма да чуеш за мен, а баща ти може да си краде и… убива колкото ще.
	Кейт отвори уста, но от гърлото й не излезе нито звук. Очите й блуждаеха сред смътните сенки от миналото.
	Трийсетгодишната Кейт беше твърде различна от палавото бебе или малкото момиченце, готово да сподели с баща си своите най-важни тайни. Кейт се беше превърнала в зряла жена. Беше избрала професията на прокурор. Беше се клела тържествено в законите на щата Вирджиния. Професията й изискваше налагането на справедливи наказания срещу тези, които са престъпили закона — независимо от произхода, и роднинските им връзки.
	В съзнанието й изплува образът на майка й, приковала поглед във вратата. Майката на Кейт бе прекарала целия си живот в очакване. Чудеше се къде се е запилял мъжът й. Посещаваше го в затвора, измисляше предварително темите им за разговор, обличаше Кейт в най-хубавите й дрешки и едва дочакваше датата на освобождаването му. Сякаш се бе омъжила за спасител на човечеството, а не за един разбойник. Кейт си спомни горчивите думи на Джак, според когото целият й съзнателен живот е бил заблуда. Джак говореше така, като че ли Лутър Уитни беше за съжаление, а не самата Кейт. Да върви по дяволите този Джак! Кейт благодари мислено на Бога, че реши да не се омъжва за него. Човек, готов да я обиди толкова жестоко, не беше достоен за нея. А Лутър Уитни заслужаваше наказанието си. Може и да не бе убил Кристин Съливан, но не беше изключено и да го е направил. Не беше нейна работа да вади заключения. Нейната работа бе да спомогне за правилното решение на съдебните заседатели. Мястото на баща й и бездруго беше в затвора. Там нямаше да опропасти ничий чужд живот.
	Последната мисъл я накара да се съгласи да сътрудничи на полицията в залавянето на баща й.
	Франк напусна бистрото с някакво чувство на вина. Знаеше, че не е бил достатъчно искрен с Кейт. Той бе скрил най-важната подробност по случая, като се изключи въпросът къде е Лутър Уитни. Франк не беше доволен от себе си. Лъжата бе често оръжие на полицаите, но това не я правеше по-лесна за преглъщане, особено когато е насочена срещу някой, когото уважаваш и едновременно с това съжаляваш от цялото си сърце. Някой като Кейт Уитни.


>	18

	Кейт се обади на баща си още същата вечер. Франк не искаше да губят време. Гласът, записан на телефонния секретар, беше произвел странен ефект върху Кейт. От много години не беше чувала баща си. Спокойният, уверен и премерен тон би подхождал повече на военен. Кейт усети, че се разтреперва от гласа му. Успя с мъка да се овладее и да произнесе няколкото предварително измислени думи, които трябваше да го хванат в капана. През цялото време си повтаряше, че баща й е един измамник. Каза, че иска да го види и да си поговори с него колкото се може по-скоро. Не беше много сигурна дали старият хитрец ще се хване на лъжата. Спомни си последната им среща и реши, че Лутър Уитни никога не би заподозрял дъщеря си в нечестна игра. Той не би повярвал, че малкото момиченце, споделяло с него всичките си тайни в продължение на години, е способно на такава подлост. Но ето че дори и тя трябваше да постъпи така.
	След няма и час телефонът иззвъня. Кейт посегна към слушалката. Прокле се, задето бе приела предложението на Франк. Едно е да седиш на топло в ресторанта, а съвсем друго — да участваш директно в залавянето на собствения си баща.
	— Кейти?
	Тя усети нотката на съмнение в гласа му.
	— Здравей, татко. — Струваше й се, че способността да разсъждава я е напуснала.
	Нейният апартамент не бил подходящо място за срещата им. Лутър я разбра. Явно тя не желаеше да го допуска толкова близо до себе си. От друга страна, къщата в Арлингтън също не била подходяща, макар и по различни причини. Лутър предложи да се срещнат на неутрална територия. Кейт имаше да му казва нещо, а той бе готов да я изслуша. Нямаше нищо по-важно за него от това да изслуша дъщеря си.
	Уредиха си среща за четири часа следобед на следващия ден в малкото кафене до съда. По това време заведението обикновено беше празно. Щяха да имат време да поприказват. Лутър обеща да се появи на уреченото място. Кейт беше сигурна, че няма да я подведе.
	Тя затвори и веднага се свърза с Франк. Предаде му подробностите от разговора. Докато диктуваше времето и мястото, изведнъж осъзна какво прави. Захвърли слушалката и избухна в сълзи. Разрида се толкова силно, че се свлече омаломощена на пода. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.
	Франк не затвори веднага. Искаше му се да се престори, че не е чул плача й. Изкрещя нещо в слушалката, но никой не му отговори. Кейт постъпваше правилно. Защо се срамуваше? Какво я караше да се чувства виновна? Следователят разбра, че е безсмислено да чака повече, и затвори. Моментната еуфория, че се приближава към обекта на преследването, угасна като пламък на кибритена клечка.
	Франк бе получил отговор на един важен въпрос. Кейт обичаше баща си. Мисълта беше обезпокоителна, но следователят щеше да се справи някак с нея. Бащата на три деца Сет Франк се просълзи. Стори му се, че в края на краищата професията му не е чак толкова хубава.
	Бъртън постави слушалката върху вилката. Следователят бе изпълнил обещанието си да му подаде сигнал при залавянето на престъпника.
	Бил реши да иде незабавно в кабинета на Ръсел.
	— Не знам как ще се оправиш — рече загрижено Глория.
	Бъртън тайничко се усмихна. Шефката на президентската канцелария беше доста гнуслива, щом се стигнеше до съществената част. Все й се щеше някой друг да й свърши работата, за да не си изцапа ръчичките.
	— От теб се иска единствено да уведомиш президента. Накарай го да се обади на Съливан. _Длъжен_ е да го направи.
	— Защо? — учуди се Ръсел.
	— Това е моя работа. Направи каквото ти казвам — отсече Бил и излезе, преди Ръсел да е успяла да се развика.


	— Сигурни ли са, че става въпрос за нашия човек? — попита Ричмънд и погледна тревожно към Глория.
	Ръсел крачеше из стаята. Спря се, за да отговори на въпроса му.
	— Едва ли ще се решат на арест, ако не са сигурни.
	— Понякога стават грешки, Глория.
	— Никой не го оспорва. И ние не сме застраховани.
	Президентът затвори папката с документация, над която работеше, стана и се вторачи през прозореца.
	— Значи крадецът ще бъде арестуван съвсем скоро? — обърна се той към Ръсел.
	— Може би.
	— Какво искаш да кажеш?
	— И най-добрите планове невинаги преработват.
	— Бъртън знае ли?
	— Всъщност може да се каже, че именно той подготви всичко.
	Президентът се доближи до Ръсел и сложи ръка на рамото й.
	— Какви ги приказваш?
	Ръсел преразказа на шефа си случилото се през последните няколко дни.
	Президентът потърка буза.
	— Какво се готви да направи този Бъртън?
	— Ами попитай го сам. Настоява да уведомиш Съливан.
	— Съливан ли? Че за какъв дявол… — Президентът не довърши мисълта си. Нареди да повикат Бъртън, но му съобщиха, че Бил внезапно се е почувствал зле и са го откарали в болницата.
	— Да не би Бъртън да се готви да стори точно това, което си мисля? — Президентът прикова погледа си в Глория Ръсел.
	— Не знам какво си мислиш.
	— Не ставай глупачка, Глория. Много добре знаеш какво имам предвид.
	— Ако говориш за намеренията на Бъртън да не позволи да се стигне до арест, сигурно си на прав път.
	Президентът си поигра с тежкия нож за отваряне на писма върху писалището. Седна зад бюрото и пак се зазяпа през прозореца. Ръсел потрепера при вида на ножа. Тя беше изхвърлила своя през прозореца.
	— Алън? Какво искаш да направя? — рече тя. Един президент трябва да се слуша дори и когато ти иде да го удушиш.
	Ричмънд най-сетне завъртя стола си към нея. Изгледа я студено и заповеднически.
	— Нищо. Нищо не искам да правиш. По-добре да се свържа със Съливан. Кажи ми пак къде и кога ще го заловят.
	Ръсел повтори информацията. Ама че загрижен приятел на Съливан беше този президент!
	Ричмънд се приготви да набере номера на милиардера. Ръсел се пресегна да го спре.
	— Алън, Кристин Съливан е била почти удушена. Открити са и наранявания по челюстите й.
	— Тъй ли? — отвърна незаинтересовано Ричмънд.
	— Какво точно се е случило между вас в спалнята?
	— Ами доколкото си спомням, на нея й се палуваше малко повече, отколкото на мен. Що се отнася до душенето… — Президентът млъкна и постави обратно слушалката. — Виж какво, Кристи си падаше по перверзните. Душенето много я възбуждаше. Нали знаеш, че някои хора достигат до оргазъм, когато не могат да си поемат дъх.
	— Чувала съм, но не очаквах такива забавления да са по вкуса ти — рече рязко Ръсел.
	— Не забравяй, че си моя подчинена, Глория. Не съм длъжен да отговарям за действията си нито пред теб, нито пред когото и да било.
	— Разбира се — отстъпи бързо тя. — Извинете, господин президент.
	Ричмънд се успокои. Изправи се и махна примирено с ръце.
	— Направих го заради Кристи. Жените имат странно въздействие върху нас, мъжете. Какво да се прави!
	— Защо се е опитала да те убие?
	— Нали ти казах вече? Много й се палуваше. Беше пияна и загуби контрол. Тъжно е, но и такива неща се случват.
	Глория плъзна погледа си край него. Срещата с Кристин Съливан не бе обикновена „случка“. Подробностите бяха обмислени с прецизност, подобаваща на изборна кампания. Образите от фаталната нощ отново нахлуха в съзнанието й. Глория тръсна глава, за да ги прогони.
	Президентът застана зад гърба й. Сграбчи я за раменете и я извърна към себе си.
	— Беше едно ужасно преживяване и за двама ни, Глория. Не исках Кристи да умре. И през ум не ми е минавало подобно нещо. Единственото ми желание бе да прекарам кротка, романтична вечер в компанията на красива жена. В края на краищата аз не съм чудовище — усмихна се подкупващо той.
	— Знам, Алън, но всичките тези авантюри все щяха да докарат някоя беля.
	— И преди съм ти казвал, че в това отношение не правя изключение от предшествениците си — сви рамене той и я хвана за брадичката. — Ти познаваш добре естеството на работата ми, Глория. Да си президент е уникално занимание.
	— Съзнавам, че напрежението е наистина огромно, Алън.
	— Така е. Подобен пост изисква нечовешки способности. Понякога нямаш друг избор — просто ти се иска да се отпуснеш поне за минутка. Много е важно да се справиш с напрежението. От това зависи доколко полезен ще бъдеш на избирателите си, поверили бъдещето си в твои ръце — заключи Алън и се върна на бюрото си. — Преживяванията в компанията на приятни жени са един доста безболезнен начин за борба със стреса.
	Глория впери яростен поглед в гърба на президента. Нима наистина очакваше, че тъкмо тя ще се поддаде на тъпия му патриотичен брътвеж?
	— Кристин Съливан едва ли би се съгласила с последните ти думи.
	Ричмънд отново се обърна към нея. Този път не се усмихваше.
	— Не желая да разговаряме повече по този въпрос, Глория. Миналото си е минало. Мисли за бъдещето. Ясно ли е?
	Ръсел кимна в знак на съгласие и напусна кабинета.
	Президентът отново вдигна слушалката, за да предаде новата информация на Уолтър Съливан. Случаят се разплиташе от само себе си. Скоро всичко щеше да е приключило, Ричмънд се усмихна доволно. На Бъртън можеше да се разчита. Той щеше да направи необходимото в името на общото им благо.


	Лутър погледна часовника си. Беше един часът. Уитни се изкъпа, изми си зъбите и оформи новопоникналата си брада. Дълго реса косата си, докато постигне желания ефект. Днес лицето му имаше по-ведро изражение. Телефонното обаждане на Кейт му се беше отразило великолепно. Лутър беше изслушал съобщението на дъщеря си няколко пъти. Не беше за вярване, че Кейт ще се обърне към него с думите, които той отдавна беше престанал да очаква. Лутър се зарадва толкова много, че въпреки риска отиде до магазина за мъжка мода в центъра, за да си купи нови панталони, спортно сако и чифт лачени обувки. След дълго колебание се отказа от идеята за вратовръзка.
	Пробва новото си сако. Отиваше му. Панталоните бяха малко по-свободни, отколкото трябваше, тъй като беше отслабнал — знак, че е необходимо повечко да се храни. Реши, че ще започне програмата по напълняването си още тази вечер. Искаше му се да нагости дъщеря си, стига тя да му позволи да я почерпи. От друга страна, нямаше желание да насилва естествения ход на нещата.
	Джак! Сигурно Джак я е накарал да се обади. Разказал е за срещата им. Споделил е, че баща й е в опасност. Това трябва да беше причината за обаждането на Кейт. Ама разбира се! Беше ясно като бял ден. Какво означаваше постъпката на Кейт тогава? Може би се е разтревожила за него? Лутър потръпна от вълнение. Нима бе възможно все още да държи на баща си след всичките тези преживявания? Уитни прокле неподходящо избрания час на срещата им. По дяволите! Все трябваше да си прави сметка на времето. Така или иначе, нищо не бе в състояние да го отклони от предстоящата среща. Време бе да се сложи край на ужасната семейна вражда.
	Лутър бе убеден, че Ричмънд не знае за писмата му до Глория Ръсел, тъй като единственият й шанс бе да откупи ножа за писма, без никой друг да разбере за намеренията й. Не беше трудно да се отгатне ходът на разсъжденията й. Тя очевидно смяташе, че ще изплати исканата сума и Уитни ще изчезне безследно от хоризонта. Сумата вече беше преведена на посочената сметка. Глория Ръсел щеше тепърва да преглътне изненадата от начина, по който щяха да се използват парите.
	Втората изненада щеше да засенчи първата. Най-хубавото в цялата работа беше, че Ричмънд нищо не подозира. Лутър се съмняваше, че ще тикнат президента зад решетките, макар и да ставаше въпрос за класически случай на злоупотреба с обществено положение. В сравнение със събитията през фаталната нощ скандалът „Уотъргейт“ приличаше на детинска шега.
	Той извади писмото от джоба си. Беше нагласил всичко така, че Глория да го получи като последна инструкция. В него Лутър обясняваше как ще й се издължи за сумата. О, как само щеше да й се издължи! На никого нямаше да му се размине. Струваше си да поизмъчиш Глория Ръсел.
	Уитни все още не можеше да забрави сексуалните игри на Глория на няколко крачки от все още топлия труп на жертвата. Как да й прости подобна гавра с покойницата! Сети се за Ричмънд. Пиян, лигав негодник! Лутър отново почервеня от гняв. Стисна зъби и юмруци, но внезапно лицето му се разведри.
	Каквато и присъда да му издействаше Джак, Лутър щеше да се примири с нея. Нямаше значение дали ще го пратят в затвора за двайсет години или двайсет дни. Вече беше все едно. Лутър беше обявил война на президента и на целия скапан свят.
	Искаше му се само да прекара един-два часа в компанията на дъщеря си. Нищо друго не го интересуваше вече.
	Лутър се приближи до леглото. Осени го една неприятна и изненадваща мисъл. Заболя го, но се опита да проумее ситуацията. Седна на леглото и изпи чаша вода. Имаше ли право да обвинява Кейт, ако предчувствията му се окажат верни? От друга страна, един евентуален капан би му послужил доста добре. С един куршум два заека. Уитни се излегна и си повтори за пореден път, че невероятно хубавите наглед неща обикновено наистина не се случват. Нима заслужаваше по-добро отношение от страна на Кейт? Отговорът бе повече от ясен. Не.


	След превеждането на парите в Дистрикт Банк сумата беше автоматично преразпределена (според предварителните инструкции) на пет части от по един милион долара, преведени на пет различни банки, след което петте лъча отново се събираха в един по доста заобиколен път.
	Ръсел скоро щеше да разбере какво се е случило. Откритието й нямаше да я зарадва, а последното послание на Лутър щеше да я съсипе.


	Кафене „Алонзо“ беше отворило врати преди една година. Разполагаше с обичайните маси за сервиране на открито и цветни чадъри. Произвежданите на място кифлички и сладкиши привличаха доста посетители за закуска и обяд. Кафето беше силно и се предлагаше в най-различни варианти. Следобед заведението обикновено опустяваше. Сега чадърите бяха прибрани, тъй като сезонът бе твърде хладен за седене на открито. В четири без пет масите навън имаха един-единствен посетител.
	Кафенето беше разположено на партерния етаж от модерна сграда с офиси на фирми. Първите два етажа се опасваха от временно издигнато скеле, на което се бяха покатерили трима работници, за да сменят стъклото на един прозорец. Цялата сграда бе от стъклени плоскости, които отразяваха района наоколо. Подменяното стъкло бе доста тежко и тримата здравеняци едва успяваха да го помръднат.
	Кейт наметна палтото си и отпи от кафето. Въпреки следобедното слънце температурите спадаха по това време. Дълги сенки играеха по масата. Кейт примижа към слънцето, увиснало над няколко запустели, залепени една до друга къщи от отсрещната страна на площада. Скоро щяха да ги събарят. Кейт така и не забеляза, че прозорецът на една от тези къщи е отворен, а съседната е с избити стъкла. Вратата на третата къща зееше отворена.
	Кейт погледна часовника си. Беше прекарала около двайсет минути на това място. Беше й трудно да издържи на бавния ход на времето. Кейт не се съмняваше, че целият район е пълен с полицаи, притаили дъх в очакване на баща й. За първи път се замисли дали ще ги оставят да си поговорят. Какво ли би казала на баща си? Здрасти, татко, сега ще те арестуват. Тя потърка чело. Лутър Уитни щеше да пристигне всеки момент. Нямаше време за промени. Кейт си каза отново, че постъпва правилно въпреки чувството на вина и пристъпа на емоции след разговора с Уитни. Стисна ядно ръце. Реши, че баща й заслужава да бъде предаден на полицията. Искаше срещата им да свърши колкото се може по-бързо.


	Макарти не се зарадва на новината. Обичайната му тактика бе да наблюдава жертвата си в продължение на седмици и месеци, докато се запознае добре с привичките й. Това правеше убийството далеч по-лесно. Предварителните операции даваха на Макарти и достатъчно време, за да планира най-различни варианти на бягство. В случая със Съливан обаче не можеше да си позволи подобен лукс. Милиардерът беше изпратил категорично съобщение за действие с обещанието за още два милиона долара след изпълнение на задачата. Макарти не можеше да престъпи волята му, тъй като вече бе възнаграден солидно. Този факт обаче не намаляваше притесненията му. На всичкото отгоре площадът гъмжеше от ченгета.
	Повтаряше си, че всичко ще мине добре. Беше проучил района веднага след обаждането на Съливан. Запустелите къщи срещу кафенето му се сториха най-сигурното убежище. Настани се в една от тях още на зазоряване. Щеше да се измъкне през задния вход, където беше паркирал колата си. Макарти изчисли, че му трябват петнайсет секунди, за да стреля и да изтича по стълбите към задния вход. Щеше да се е отдалечил на три-четири километра още преди полицаите да са разбрали какво точно е станало. Четирийсет и пет минути по-късно на частно летище северно от Вашингтон щеше да го чака самолет, с който да стигне до Ню Йорк. След по-малко от пет часа щеше вече да лети с „Конкорд“ за Лондон.
	Макарти отново провери оръжието си. Духна една прашинка от цевта. Жалко, че не разполагаше със заглушител за пушката със свръхзвукови патрони. Трябваше да разчита на суматохата след изстрела, за да осъществи бягството си. Огледа площада. Наближаваше четири часът.
	Въпреки професионалните си умения Макарти нямаше как да се досети, че ще има съперник по стрелба, който не падаше по-долу от него.


	Навремето Тим Колин беше всепризнат като най-добрия стрелец на Флота. Сега той стоеше нащрек, взрян във визьора. После огледа микробуса, в който, се беше настанил. Имаше отлично поле за действие. Погледна отново във визьора. Кейт Уитни седеше на масата. Колин надникна през прозореца. Микробусът бе спрял в сянката на високите сгради от едната страна на площада. Никой не би забелязал какво става в колата. Колин знаеше много добре, че Сет Франк е разположил полицаите си вдясно от кафенето и във фоайето на сградата, където се помещаваше заведението. Няколко коли бяха паркирали в най-различни отсечки от площада. Дори и да побегнеше, Уитни нямаше да стигне много далеч. И бездруго едва ли щеше да има такава възможност.
	След изстрела Колин щеше да разглоби пушката и да я скрие в микробуса. После щеше да се появи с обичайния си пистолет, за да се присъедини с безкрайно учуден вид към органите на реда. Никой не би заподозрял кола на Тайните служби.
	Планът на Бъртън бе съвършен. Колин нямаше нищо против Лутър Уитни, но разбираше, че провалът би довел до много по-сериозни загуби от живота на един шейсетгодишен престъпник. Мисълта за убийството не изпълваше Тим с никакъв възторг, но светът поднася какви ли не изненади. Колин се беше клел във вярност на екипа, с който работи. Плащаха му, за да си изпълнява задълженията. Дали нарушаваше закона? Формално погледнато, той се готвеше да извърши убийство. На практика обаче щеше просто да направи необходимото. Предполагаше, че президентът е уведомен. Глория Ръсел бе посветена в плана, а инструкциите за изпълнението му бяха на самия Бил Бъртън — човек, когото Колин наистина уважаваше. От друга страна, Уитни, така или иначе, се бе промъкнал в имението незаконно, за което щеше да отнесе поне двайсетина години. Едва ли щеше да доживее свободата си. Пък и какъв живот може да те чака на осемдесет години… Колин беше един вид спасител. Щеше да спести на Уитни всички предстоящи страдания.
	Той стрелна с поглед работниците върху скелето. Единият от тях грабна въжето, прикрепено към стъкления панел, и започна бавно да го дърпа нагоре.


	Кейт вдигна поглед от дланите си и го видя да приближава.
	Лутър Уитни пристъпваше достолепно по тротоара. Широкополата шапка и шалът закриваха лицето му, но походката го издаваше. Като малка Кейт беше мечтала един ден да крачи по същия начин — да се плъзга по земята със същата увереност и грация. Приготви се да стане, за да го посрещне, но после реши, че е по-добре да изчака. Франк не я беше предупредил в кой момент ще се намеси полицията. Едва ли щеше да й се наложи да чака дълго.
	Лутър спря пред кафенето и погледна към нея. Не беше заставал в такава близост до дъщеря си от около десет години. Не знаеше как да се държи по време на срещата им. Кейт усети неувереността му и се насили да се усмихне. Лутър веднага пристъпи до масата й и седна с гръб към улицата. Въпреки хладното време свали шапката си и извади слънчеви очила.
	Макарти нагласи мерника си. Сребристата коса на Уитни застана на фокус. Макарти махна предпазителя и плъзна пръст към спусъка.


	На по-малко от стотина метра от него Колин оглеждаше внимателно площада. Той нямаше нужда да бърза, защото за разлика от Макарти бе уведомен кога ще се намеси полицията.


	Свитият пръст на Макарти се дръпна от спусъка. Беше забелязал работниците върху скелето още сутринта, но не им беше обърнал внимание. Това беше втората грешка в цялата му досегашна кариера.
	Стъкленият панел внезапно се извъртя и отрази алените слънчеви лъчи право в лицето на Макарти. От острата болка в очите ръката му трепна. Прогърмя изстрел. Макарти изруга и захвърли пушката. Стигна до задната врата пет секунди по-бързо от предвиденото.
	Куршумът се удари в дръжката на чадъра, рикошира и се заби в тротоара. Кейт и Лутър инстинктивно наведоха глави. Уитни прикри дъщеря си. След няколко секунди Сет Франк и дванайсетина униформени полицаи с извадени пистолети ги обградиха. Погледите им претърсваха всяко кътче на площада.
	— Изолирайте района — изрева Франк на сержанта до себе си. Заповедта бе предадена по подвижната връзка. Полицаите се разпръснаха, а спрелите до този момент автомобили подкараха към кафенето.
	Работниците се наслаждаваха на суматохата. Нямаха понятие каква важна роля са изиграли.
	Лутър бе арестуван. Щракнаха белезници около ръцете му и го вкараха във фоайето на сградата. Развълнуваният Сет Франк го запозна с правата му на арестант. Лутър погледна към дъщеря си. Кейт нямаше сили да отвърне на погледа му, но си помисли, че баща й не заслужава толкова лошо отношение. Тогава той каза нещо толкова неочаквано, че Кейт се сви от болка:
	— Добре ли си, дъще?
	Тя кимна и се разплака. Не можа да удържи риданията си-. Свлече се на земята.
	Бил Бъртън бе застанал до вратата. Идеше му да убие младия си колега. В този момент Колин му пошепна нещо, което видимо го успокои.
	Бъртън премисли новата информация за частици от секундата. Стана му ясно, че Съливан е наел убиец. С други думи, милиардерът беше направил точно това, в което Бъртън се готвеше да го обвини по-късно.
	Агентът се възхити на неподозираното коварство у Съливан.
	Приближи се до Франк.
	— Имаш ли обяснение за случилото се? — изгледа го следователят.
	— Може би — отвърна Бъртън и погледна към Лутър Уитни. Двамата за първи път се гледаха очи в очи. Лутър си припомни събитията от фаталната нощ, но не промени спокойното изражение на лицето си.
	Бъртън се възхити на артистичните му способности, макар и да се притесни, че Лутър очевидно не се тревожи особено от ареста. Бъртън бе участвал при задържането на хиляди престъпници, които рухваха в такъв момент. Стана му ясно, че Уитни е възнамерявал и бездруго да се свърже с полицията. Причините за това бяха неясни, но Бъртън не се интересуваше от тях.
	Франк говореше с колегите си. Бъртън не сваляше очи от Лутър. Постепенно погледът му се плъзна към присвитото тяло на Кейт в ъгъла. Лутър беше понечил да се втурне към дъщеря си, но не му бяха позволили да го направи. Една полицайка се опитваше да успокои Кейт. Усилията й бяха напразни. Уитни не остана безучастен. Риданията на Кейт го просълзиха.
	Старецът забеляза, че Бъртън е изникнал до него. Изгледа го с отвращение, но Бъртън бавно насочи с очи погледа на Лутър към дъщеря му. После двамата мъже отново се втренчиха един в друг. Бъртън повдигна вежди, а сетне пак заби многозначителен поглед в Кейт. Заплахата бе повече от ясна. Бъртън беше вледенявал кръвта на не един и двама престъпници. Личеше си обаче, че Лутър Уитни не се стряска лесно. Той не беше от плашливите, но този път бетонът, от който бяха излети нервите му, се пропука. След миг се разби на отломки, които се затъркаляха към ридаещото момиче в ъгъла.
	Бъртън се запъти към вратата.


>	19

	Глория Ръсел седеше разтреперана в дневната си. Държеше последното послание. Погледна към стенния часовник. Куриерът — старец с тюрбан на главата — бе пристигнал в уреченото време. На таратайката му беше изписано името на куриерската компания „Метро Ръш“. „Заповядайте, мадам.“ „Благодаря, мадам.“ Ръсел се бе надявала да получи предмета, който ще сложи край на кошмарите й, а сега й идеше да се самоубие.
	Вятърът свиреше в комина. В камината пламтеше хубав огън. Къщата бе изчистена безупречно от прислужницата Мери, която току-що бе освободила. Ръсел трябваше да присъства на тържествената вечеря от осем часа в дома на сенатора Ричард Майлз. Майлз беше ключова фигура за личните амбиции на Ръсел. Напоследък играеше добре картите си. Всичко изглеждаше тъй, сякаш махалото най-сетне се е придвижило в нейна полза. Беше повярвала, че е дошъл краят на унизителните мъки. Какво да прави сега? Какво да прави?
	Прочете отново съобщението. Още не можеше да повярва на очите си. Имаше чувството, че се е омотала в огромна рибарска мрежа и никога няма да изплува на повърхността.
L>
	Благодаря за щедрото дарение. Сигурен съм, че ще свърши добра работа. Благодаря и за въженцето, което ми пусна по този начин, за да те обеся. Що се отнася до въпросния предмет, аз се отказах от продажбата. Размислих и реших, че ченгетата ще се възползват по-добре от него. А, щях да забравя най-важното: върви на майната си!
L$
	Беше зашеметена. Въженце ли? Ръсел не беше в състояние нито да мисли, нито да действа. Хрумна й да поговори с Бъртън, но се сети, че няма да го открие в Белия дом по това време. Изведнъж си спомни за плана им. Втурна се към телевизора. Пусна го точно навреме за новините в шест часа. Най-сензационната история бе свързана с операцията по залавянето на заподозрения във връзка с убийството на Кристин Съливан, проведена съвместно от полицейските звена на окръзите Мидълтън и Александрия. Неизвестен стрелец се опитал да убие мъжа, преди да го арестуват.
	Преминаха към репортаж от управлението на Мидълтън. Ръсел видя Лутър Уитни да изкачва стълбите с високо вдигната глава и уверена походка. Стори й се доста по-възрастен от очакваното. На всичкото отгоре Уитни изглеждаше като гимназиален директор. Нима това е мъжът, който я е наблюдавал? Изобщо не се замисли, че е задържан във връзка с престъпление, което не е извършил. Забеляза лицата на Бил Бъртън и Тим Колин. Агентите бяха застанали до следователя, който правеше изявления за пресата.
	Некадърници! Как можаха да допуснат задържането на Уитни! Бележката в ръцете й недвусмислено доказваше намеренията му да ги унищожи. Бъртън си седеше най-спокойно до следователя, сякаш и през ум не му минаваше, че бурето с барут всеки момент ще се взриви.
	Ръсел се втурна към банята, грабна първия попаднал пред очите й флакон и се замисли колко хапчета ще са необходими, за да сложи край на живота си.
	Опита се да отвърти капачката, но ръцете й не я слушаха. Продължи да упорства. Таблетките най-сетне се изсипаха в мивката. Тя ги събра в шепа. Изведнъж се сепна пред отражението си в огледалото. Замисли се за първи път над факта, че е остаряла. Доказваха го помръкналият поглед, хлътналите бузи и сребристите нишки в косите й.
	Втренчи се в зелените таблетки. Не бе в състояние да го направи, макар че светът й се разклащаше. Изпразни шепа в мивката и загаси лампата. Обади се в канцеларията на сенатора, за да се извини, че ще отсъства от вечерята по здравословни причини. Тъкмо се разположи на леглото, когато някой почука на входната врата.
	Дали ще я арестуват? Какво би доказало вината й? Бележката! Тя извади листчето с посланието на Уитни от джоба си и го накъса на парченца, преди да го хвърли в огъня. Приглади с ръка роклята си и излезе от стаята.
	Бил Бъртън я чакаше на вратата. Сърцето й отново слезе в петите. Той прекрачи прага, без да продума, захвърли палтото си и се насочи право към барчето с питиета.
	Ръсел затръшна входната врата след него.
	— Браво на теб, Бъртън! Добре се погрижи за нашия човек! Няма що! Къде е приятелчето ти? Сигурно е отишъл на очен лекар.
	Бъртън седна с чаша в ръка.
	— Млъкни и ме изслушай.
	При други обстоятелства подобна реплика би я извадила от равновесие, но тонът му я накара да се подчини. Забеляза оръжието и за първи път проумя, че е обградена от въоръжени хора. Те бяха на всяка крачка. Беше се забъркала с доста опасни типове. Ръсел седна и го погледна очаквателно.
	— Колин въобще не е стрелял.
	— Но…
	— Но някой друг наистина го направи. Знам кой е — рече той и почти пресуши чашата. Ръсел се изкуши да пийне нещо, но реши да се въздържи.
	— Уолтър Съливан. Кучи син. Ричмънд го е предупредил за залавянето, нали?
	Ръсел кимна утвърдително.
	— Мислиш ли, че Съливан стои зад това?
	— Че кой друг! Съливан е убеден, че си има работа с убиеца на Кристи. За човек с неговите финансови възможности не е проблем да наеме най-добрия в бранша. Съливан е единственият посветен в залавянето, като изключим самите нас.
	Бъртън се изправи и закрачи из стаята.
	Ръсел се сети отново за телевизионния репортаж.
	— Така или иначе, онзи тип е задържан. Той ще пропее пред полицията. Всичко ще им разкаже. Когато се почука, помислих, че са дошли ченгетата.
	— Нищо няма да им каже. Поне засега — отсече Бъртън и спря в средата на стаята.
	— Откъде си толкова сигурен?
	— Този човек е готов на всичко, за да опази живота на дъщеря си.
	— Да не би да си го заплашил?
	— Той разбра какво искам да му кажа.
	— Наистина ли?
	— Очите не лъжат, мадам. Уитни знае правилата на играта. Пропее ли, с дъщеря му е свършено.
	— Но ти… ти не би…
	Бъртън сграбчи Глория Ръсел и я вдигна без никакво усилие до нивото на очите си.
	— Готов съм да убия всеки, който ми се изпречи на пътя. Ясно ли ти е? — изрева той и я хвърли на дивана.
	Глория го погледна пребледняла. В погледа й се четеше искрен ужас.
	— Ти ме набърка в тая каша — продължи яростно Бъртън. — Още тогава ти предложих да извикаме ченгетата. Не бях направил нищо нередно. Просто изпълнявах служебните си задължения. Никой съд на този свят нямаше да ме осъди за подобно нещо. Само че аз повярвах на глупавите ти приказки за глобални последствия, президентски роли и не знам какво още. Сега съм на крачка от двайсетгодишната присъда и хич не ми е весело. Ако не можеш да го разбереш, толкова по-зле за теб.
	Останаха безмълвни. Бъртън разучаваше килима с чаша в ръка. Ръсел се опитваше да спре да трепери и го държеше под око. Нямаше сили да му съобщи съдържанието на последното послание. Каква полза? Най-много да го вбеси до такава степен, че да я застреля на място. При мисълта за насилствена смърт усети, че замръзва от ужас.
	Ръсел успя да се облегне назад. Чуваше се тиктакането на часовника. Сякаш някой отмерваше последните й мигове на този свят.
	— Сигурен ли си, че няма да проговори?
	— Вече в нищо не съм сигурен.
	— Но нали каза…
	— Казах, че Уитни е готов на всичко, за да постави живота на дъщеря си вън от опасност. Ако пренебрегне заплахата ми, ще прекараме следващите няколко години на затворнически нарове.
	— Че как така ще я пренебрегне?
	— Ако знаех отговора, нямаше да се притеснявам. Убеден съм, че той се чуди какво да измисли в момента.
	— Имаш ли предложение?
	Бъртън грабна палтото си и дръпна Ръсел за ръката.
	— Ставай. Време е да поговорим с Ричмънд.


	Джак се порови из документацията и огледа колегите си, насядали около масата за разговори. Екипът на Джак се състоеше от четирима адвокати, трима стажанти и двама съдружници. Сделката със Съливан му бе подсигурила уважението на цялата фирма. Присъстващите гледаха Джак с искрено страхопочитание.
	— Сам, ти ще координираш с Киев продажбите на суровини. Тамошният ни човек е голям хитрец. Вечно играе по ръба, така че го дръж под око, но го остави да действа.
	— Дадено — отвърна Сам (съдружник от десет години) и щракна ключалката на куфарчето си.
	— Бен, изчетох доклада ти за създаването на лоби. Съгласен съм, че трябва да понатиснем Външно министерство. По-добре е да са на наша страна — каза Джак и разтвори следващата папка. — Разполагаме горе-долу с месец, за да подготвим цялата операция. Най-притеснителният факт си остава политическата ситуация в Украйна. Трябва да се възползваме от нея, преди Русия да си я присвои отново. Няма време. Сега бих искал да насоча вниманието ви към…
	Секретарката на Джак влезе разтревожена.
	— Извинявайте много за безпокойството!
	— Какво има, Марта?
	— Търсят ви по телефона.
	— Казах на Лусинда да ми спести разговорите и да ме вика само в краен случай. Ще отговоря на всички обаждания утре сутринта.
	— Струва ми се, че това е спешно.
	— Кой ме търси? — завъртя креслото си Джак.
	— Представи се като Кейт Уитни.
	След пет минути Джак беше в колата си — нов-новеничък червен „Лексус 300“. Гласът на Кейт бе прозвучал почти истерично. Успя да разбере единствено, че са арестували Лутър Уитни във връзка с това, което не е искал да му съобщи.


	Кейт отвори още при първото почукване и се свлече в ръцете му. Трябваха й няколко минути, за да се успокои.
	— Ама че работа, Кейт. Къде се намира Лутър? В какво го обвиняват?
	Лицето на Кейт беше така подпухнало от плача, сякаш са я били.
	Когато най-сетне произнесе думата, Джак замръзна на място.
	— Убийство? — Той се огледа, за да проумее казаното по-добре. — Та това е невъзможно! Кого е убил?
	Кейт изпъна рамене и отметна един кичур назад. Погледна Джак право в очите. Този път думите й прозвучаха ясно, отчетливо и леденостудено.
	— Кристин Съливан.
	Джак постоя няколко мига и изведнъж скочи. Опита се да промълви нещо, но не успя. Хукна към прозореца. Отвори го и остави студения въздух да нахлуе в стаята. Едва се удържаше да не повърне. Краката не го държаха. Овладя се с усилие, затвори прозореца и седна до Кейт Уитни.
	— Кажи ми какво се е случило.
	Кейт попи сълзите си със смачкана хартиена кърпичка. Косата й висеше в безпорядък. Още не беше свалила палтото си. Обувките й лежаха захвърлени по средата на стаята. Отмахна един косъм от устата си, погледна Джак и заговори на пресекулки:
	— Арестуваха го. Мислят, че се е прокраднал в имението на Съливан, когато се е очаквало собствениците да отсъстват. Но Кристин Съливан е била там. — Кейт спря и пое дълбоко дъх. — Мислят, че той я е застрелял. — Стисна натежалите си клепачи, поклати бавно глава и сгърчи лице от болка.
	— Ама че лудост! Лутър никога не би убил човек.
	— Вече не знам какво да мисля, Джак.
	Джак се изправи, взе палтото, прокара замислено ръка по косата си и погледна към Кейт.
	— Откъде разбра всичко това? Как са успели да го заловят?
	Кейт трепна. Преглътна риданието и изтри лицето си с нова кърпичка. Беше се състарила с няколко години. Извърна се бавно към него със затворени очи. Дишаше на пресекулки, сякаш някой я е стиснал за гърлото.
	Най-сетне отвори очи. Устните й се раздвижиха беззвучно. Продължи да ги движи, докато изтръгна звук. Произнесе думите бавно и отчетливо.
	— Аз го вкарах в капана.


	Лутър седеше в оранжев затворнически костюм насред същата стая, където бе протекъл разпитът на Уонда Брум. Сет Франк го наблюдаваше внимателно. Лутър отвърна на погледа му. Личеше си, че не е загубил ума и дума. Човек можеше да отгатне, че в главата му се върти някакъв план.
	Влязоха още двама сътрудници. Единият постави касетофон в средата на масата и го включи на запис.
	— Пушите ли? — предложи цигара Франк. Лутър прие. Двамата потънаха в тютюнев дим.
	За целите на записа Франк изчете на Лутър още веднъж списъка от права. Не биваше да нарушава формалните изисквания за разпит.
	— И тъй, вече сте уведомен за правата си.
	Лутър направи някакъв неопределен жест с цигарата си.
	Франк не бе очаквал да попадне на такъв човек. Досието на Лутър съдържаше углавни престъпления, като последните двайсет години бяха абсолютно чисти. Нито едно от предишните обвинения не бе свързано с актове на насилие. Това само по себе си не означаваше абсолютно нищо, но интуицията на Франк му подсказваше, че човекът срещу него не е убиец.
	— Трябва да ми отговорите с „да“ или „не“.
	— Да.
	— Добре. Известно ви е, че сте арестуван във връзка с убийството на Кристин Съливан.
	— Да.
	— Сигурен ли сте, че се отказвате от правото си на защита? Можем да ви осигурим обществен защитник или да позволим явяването на собствения ви адвокат.
	— Сигурен съм.
	— Наясно ли сте с правото си да не говорите пред полицията? Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас.
	— Наясно съм.
	Франк се беше убедил от личен опит, че ранните самопризнания понякога осуетяват работата на прокуратурата. Защитата използваше умело доброволните признания, като повдигаше съмнения в тяхната искреност. Имаше случаи, когато престъпникът те отвежда направо до жертвата си, а на следващия ден излиза усмихнат от ареста с адвоката под ръка. Така или иначе, Франк можеше да даде ход на обвинението. Признанията на Лутър и бездруго не бяха толкова важни.
	— Бих искал да ви задам няколко въпроса — рече той с поглед, прикован в Лутър Уитни.
	— Добре.
	Франк издиктува датата за протокола и помоли Лутър да произнесе цялото си име. В този момент вратата се отвори и се подаде главата на униформения полицай отпред.
	— Появи се един адвокат.
	Франк погледна въпросително Лутър и спря касетофона.
	— Какъв адвокат?
	Джак нахлу в стаята, преди Лутър да успее да отговори.
	— Казвам се Джак Греъм. Поемам защитата на обвиняемия. Махнете този касетофон. Искам да поговоря насаме с клиента си, господа.
	— Джак! — рече рязко Лутър.
	— Не се обаждай, Лутър. Моля ви, напуснете стаята — обърна се Джак към присъстващите.
	Полицаите го послушаха. Франк също напусна. Джак сложи куфарчето си на масата, но остана прав.
	— Би ли ми казал какво става, по дяволите?
	— Стой настрана, Джак.
	— Ти сам ме потърси. Накара ме да обещая, че ще ти помогна, ако имаш нужда от мен. Ето ме сега.
	— Чудесно. Изпълни обещанието си. Вече можеш да си вървиш.
	— Колко му е да си тръгна! Само искам да знам как ще се оправиш.
	— Това си е моя работа.
	— Кажи ми какво си наумил — приведе се напред Джак.
	— Ще се призная за виновен — повиши тон Лутър. — Аз я убих.
	— Ти си я убил?
	Лутър извърна поглед.
	— Убил си Кристин Съливан?
	Лутър мълчеше. Джак го грабна за раменете.
	— Наистина ли уби Кристин Съливан?
	— Да.
	Младият мъж задържа погледа си върху лицето на Лутър, след което грабна куфарчето си.
	— Аз съм твоят адвокат. Не давам пет пари дали ме искаш, или не. Докато не разбера защо ме лъжеш, да не си казал и дума пред ченгетата. Направиш ли го, ще те изкарам психично болен.
	— Джак, ценя помощта ти, но…
	— Слушай, Лутър, Кейт ми каза какво е направила и защо го е направила. Нека и аз ти кажа нещо. Ако се предадеш така лесно, с това момиче е свършено. Чуваш ли ме?
	Лутър нямаше време да отговори. Имаше чувството, че е натикан в някаква епруветка. Така и не чу излизането на Джак. Стоеше с невиждащ поглед. Рядко му се случваше да не знае какво трябва да направи.


	Джак се приближи до мъжете, застанали в коридора.
	— Кой е шефът?
	— Лейтенант Сет Франк.
	— Слушайте, лейтенанте, клиентът ми не се отказва от правото си на защита, така че не бива да го разпитвате в мое отсъствие. Ясно ли е?
	Франк скръсти ръце на гърдите си.
	— Добре.
	— Кой ще бъде прокурорът?
	— Джордж Горелик.
	— Предполагам, че сте изготвили писменото обвинение.
	— Миналата седмица бе даден ход на делото — приведе се напред Франк.
	— Не се и съмнявам — отсече Джак и облече палтото си.
	— Хич не си мислете, че можете да го освободите под гаранция.
	— Май при вас ще е на по-сигурно място. Не го изпускайте от очи.
	Джак подаде на Франк визитната си картичка и с решителна крачка тръгна към изхода. Усмивката на следователя беше замръзнала при последната реплика. Той погледна картичката и обърна глава към отдалечаващата се фигура на адвоката.


>	20

	Кейт се беше изкъпала и преоблякла. Подсуши косата си с кърпа, среса я назад и я остави пусната. Носеше дебел тъмносин пуловер. Светлосините дънки висяха свободно на тесния й ханш. Беше обута с дебели вълнени чорапи. Джак не можеше да отдели поглед от тях. Кейт сновеше из стаята с грациозна походка. Бе се посъвзела от първоначалния шок, но още гледаше стреснато.
	Джак държеше между дланите си чаша газирана вода, облегнат на креслото. Раменете му се бяха схванали. Кейт сякаш усети болката му и започна да го разтрива.
	— Следователят не ми призна, че са изготвили обвинение — каза ядосано тя.
	— Наистина ли мислиш, че полицаите не биха прибегнали до измама, когато са твърдо решени да заловят някого?
	— Виждам, че се вживяваш в някогашната си роля на защитник.
	Тя натисна пръсти по-надълбоко. Усещането беше великолепно. Мократа й коса се отцеждаше над лицето му. Джак притвори очи. По радиото се носеше „Река от мечти“ на Били Джоел. Каква ли бе неговата мечта? От време на време се мяркаше пред очите му, после изчезваше — като слънчевите зайчета, които гонеше като дете.
	— Как е той? — върна го в реалността въпросът на Кейт.
	Джак изпи до дъно чашата си.
	— Объркан. Съсипан. Нервен. Никога не съм го виждал такъв. Намерили са пушката на стрелеца. Прицелвал се е от прозореца на една стара къща срещу кафенето. После е изчезнал мигновено. Мисля, че на ченгетата не им пука много за него.
	— Кога ще се чете обвинението?
	— Вдругиден. Заседанието започва в десет. — Джак се изви и хвана Кейт за ръката. — Ще искат смъртно наказание.
	Пръстите на Кейт замръзнаха.
	— Глупости. Убийството по време на обир е с цел самоотбрана. Не може да искат смъртно наказание. Прокурорът да си прочете законите.
	— Престани, че ще ми вземеш хляба — опита да се пошегува Джак, но Кейт не се засмя. — Според версията на обвинението Лутър наистина се е промъкнал в имението с цел грабеж. Собственицата го е сварила неочаквано. Използват доказателствата за физическо насилие като следите от душене, от побой и двата куршума в главата, за да твърдят, че второто престъпление не е с цел отбрана. Убийството се окачествява като особено жестоко и минава в друга категория. В допълнение на всичко останало са изчезнали скъпоценностите на семейство Съливан. Убийството по време на въоръжен грабеж се наказва със смърт.
	Кейт седна и потърка бедрата си. Не носеше грим. Не се и нуждаеше от него. Напрежението на последните дни обаче й се беше отразило зле. Веднага се забелязваха торбичките под очите и безпомощно отпуснатите рамене.
	— Какво знаеш за Горелик? Той ще е прокурорът — попита Джак и схруска парче лед.
	— Надут, арогантен, тесногръд глупак, но си разбира от работата.
	— Чудесно. — Джак се премести до Кейт. Хвана глезена й и го разтри. Кейт се отпусна на дивана. Подпря глава на облегалката. Винаги се беше чувствала спокойно и уютно с Джак. Сега й се струваше, че не са се разделяли нито за миг.
	— Доказателствата, които Франк спомена, не биха били достатъчни дори за съставяне на обвинението. Нещо не ми е ясно, Джак.
	Джак събу чорапите й и започна да разтрива стъпалата.
	— Полицията е получила анонимно обаждане, свързано с номера на колата, забелязана до имението на Съливан в нощта на убийството. Самият автомобил е намерен в паркинга на полицията.
	— Е, и? Обаждането е било измислица.
	— Не е така. Лутър ми е казвал колко е лесно да откраднеш автомобил от полицейския паркинг и после да го върнеш на мястото му.
	Кейт гледаше в тавана.
	— Не знаех, че сте обсъждали чак такива подробности — рече тя с укорителен тон.
	— Престани.
	— Извинявай — измънка вяло тя.
	— Полицията е открила нишки от килима на Съливан в откраднатия автомобил. Попаднали и на следи от странна почва. Оказала се някаква смеска, която Съливан използвал за наторяване на царевицата си. Сам си я бил приготвил. Поговорих с Горелик. Той е доста уверен в успеха си. Още не съм получил доклада му. Ще направя проучването си утре.
	— Добре, ама пак не разбирам каква връзка има това с баща ми.
	— Получили са разрешение за обиск на колата и къщата му. Открили са следи от същата почва в личния му автомобил и по килима на всекидневната.
	Кейт бавно отвори очи.
	— Но нали е бил в имението, когато са чистили килимите! Нищо чудно да е обрал някоя и друга власинка тогава.
	— Да не би да е чистил килими в царевичната нива! Не ставай смешна.
	— Може да е стъпил върху калта, внесена в къщата от някой друг.
	— И аз бих казал така, но има една малка подробност.
	— Каква? — изправи се Кейт.
	— Освен власинките и калта са намерили и разтворител на бензинова основа. Полицията вече е знаела, че убиецът е използвал такъв разтворител, за да изчисти петната от собствената си кръв по килима. Сто на сто разполагат поне със стотина свидетели, които ще потвърдят, че подобен разтворител никога не е бил използван за почистване на къщата. Това означава, че Лутър Уитни трябва да е бил в имението _след_ последното почистване на килими. Калта, власинките и разтворителят са основните козове на обвинението.
	Кейт обори глава, раменете й увиснаха.
	— На всичкото отгоре са се добрали до хотела, където е бил отседнал Лутър. В стаята му открили фалшив паспорт. Проверката на данните показала, че два дни след убийството Уитни е заминал за Тексас, после за Маями, а оттам — за Барбадос. Сякаш е искал да избяга. Един шофьор на такси от Барбадос дал показания, според които Лутър бил споменал, че е посещавал имението на Съливан във Вирджиния. Обвинението разполага и със свидетели, готови да потвърдят, че са виждали Лутър и Уонда Брум заедно на няколко пъти преди убийството. Близка приятелка на Уонда ще свидетелства, че тя е била финансово затруднена, когато Кристин Съливан й е споменала за тайния сейф. С други думи, Уонда е излъгала пред полицията.
	— Ясно ми е на какво почива увереността на Горелик. И все пак, това са все косвени доказателства.
	— Да, Кейт, става въпрос за класически случай без нито едно веществено доказателство, но пък косвените са толкова много, че никой няма да повярва на защитата. Ще направя всичко, което е по силите ми, но не е лесно да сразя тая тежка артилерия. Ако Горелик се позове на предишните присъди на баща ти, с нас е свършено.
	— Последната е отпреди двайсет години. Изпитателният й срок отдавна е изтекъл. Няма да се позове на тях — отсече Кейт с убеденост, която всъщност не чувстваше.
	Телефонът иззвъня. Кейт се поколеба дали да се обади.
	— Знае ли някой, че си при мен?
	Джак поклати глава.
	— Алр?
	— Мис Уитни — прозвуча делови глас, — обажда се Робърт Гавин от „Вашингтон Поуст“. Бих желал да ви задам няколко въпроса във връзка с баща ви. Възможно ли е да си уредим среща?
	— Какво искате?
	— Нима не се досещате? Баща ви е сензацията на деня, а вие самата сте прокурор. И това ако не е хубав материал!
	Кейт затвори. Джак я погледна въпросително.
	— Кой беше?
	— Някакъв репортер.
	— Не си губят времето тия момчета.
	Тя се тръшна на дивана. Джак приближи до нея и я хвана за ръката.
	Внезапно Кейт се извърна рязко към него и го погледна уплашено.
	— Джак, ти не можеш да се справиш с това дело.
	— Не говори така. Аз съм практикуващ адвокат. Имам половин дузина обвинения в убийство зад гърба си. Доста съм печен.
	— Знам, Джак. Знам, че си печен, но „Патън, Шоу и Лорд“ не се занимават със защита на престъпници.
	— Какво от това? Нали трябва все отнякъде да се започне?
	— Изслушай ме. Съливан е крупен клиент на фирмата. Ти самият си работил по негова сделка. Четох за нея в „Лигъл Таймс“.
	— Няма сблъсък на интереси. Деловите ми отношения със Съливан не са ми дали достъп до информация, която ще бъде използвана по време на процеса. В крайна сметка обвиняемият не е Съливан, а Лутър.
	— Няма да ти позволят да се явиш в съда.
	— Тогава ще си подам оставката.
	— Дума да не става. Сега всичко работи в твоя полза. Как ще си провалиш бъдещето! И то заради такова дело!
	— Сигурна ли си? Аз пък съм убеден, че баща ти не е пребил една жена до смърт, преди да й пръсне мозъка с два куршума. Мога да приема, че е влязъл в имението с цел грабеж, но никога не бих повярвал, че е извършил убийството. На всичкото отгоре съм сигурен, че той знае кой е убиецът и именно това го е подплашило. Той е видял нещо през онази вечер, Кейт. Видял е _някого._
	Джак въздъхна и сведе поглед. После стана и облече палтото си. Дръпна закачливо Кейт за колана на дънките й.
	— Откога не си се хранила като хората?
	— Знам ли вече…
	— Едно време изпълваше тия дънки така, че да възрадваш мъжкото око.
	Този път успя да я разсмее.
	— Много ти благодаря!
	— Не е късно да се погрижим за това.
	Кейт огледа безрадостния си апартамент.
	— Какво имаш предвид?
	— Ребърца, зелева салата и нещо по-силничко от кока-кола. Какво ще кажеш?
	— Веднага си слагам палтото — отвърна тя без колебание.
	Слязоха на паркинга. Джак отключи новата си кола. Забеляза, че Кейт оглежда луксозния автомобил.
	— Реших да се вслушам в съвета ти и да похарча малко от изкараните с пот на чело пари — подметна той и се разположи на седалката. В този миг един непознат подаде глава на прозореца откъм Кейт.
	Носеше смачкана шапка. Кафявото му палто бе закопчано догоре. Имаше сребриста брада и тънки мустачки. Държеше миниатюрен касетофон, а на ревера му бе закачена журналистическа карта.
	— Боб Гавин. Май връзката прекъсна преди малко, мис Уитни. Вие сте Джак Греъм, нали? Адвокатът на Лутър Уитни. Веднага ви познах.
	— Поздравления, мистър Гавин. Очевидно имате страхотно зрение, а усмивката ви е просто неустоима. Чао.
	Гавин не се отдели от автомобила.
	— Задръжте една минутка. Обществото има право да бъде информирано.
	Джак понечи да каже нещо, но Кейт му направи знак да мълчи.
	— То се информира най-добре от съдебните процеси, мистър Гавин — рече тя. — Запазете си място на първия ред. Чао.
	Потеглиха. На Гавин му хрумна да хукне към своя автомобил и да започне преследване, но реши, че на четирийсет и шест години човек не бива да натоварва сърцето си. Все някога щеше да се добере до тях. Вдигна яката на палтото си и се отдалечи от блока.


	Наближаваше полунощ. Автомобилът на Джак спря пред апартамента на Кейт.
	— Още ли не си се отказал, Джак?
	— Не си падам по стенописите, Кейт.
	— Какво?
	— Няма значение. По-добре върви да поспиш. И двамата имаме нужда от сън.
	Кейт постави ръка върху дръжката на вратата, но се поколеба да излезе веднага. Обърна се пак към Джак и нервно отметна един кичур зад ушите си. Този път в погледа й не се четеше страдание. Изражението на лицето й бе по-особено, но Джак не можеше да го разчете. Дали беше изражение на облекчение?
	— Виж, онази вечер ти каза, че…
	Джак преглътна тежко и хвана кормилото с две ръце. Беше очаквал този въпрос.
	— Кейт, мислех си…
	Тя долепи длан до устните му.
	— Ти се оказа прав, Джак. Оказа се прав по отношение на много неща — промълви Кейт и слезе от автомобила.
	Джак я видя да влиза в блока и запали колата.
	Когато се прибра, откри, че лентата на телефонния секретар се е запълнила докрай. Индикаторът за получени съобщения проблясваше яростно. Единственото разумно решение беше да не му обръща внимание. Джак изключи телефона, загаси осветлението и се опита да заспи.
	Не му беше лесно.
	Въпреки демонстрираната увереност пред Кейт той си даваше сметка, че е било рисковано да поеме случая, преди да е говорил с когото и да било от фирмата. Постъпката му бе равнозначна на професионално самоубийство. От друга страна, разговорите с колеги нямаше да доведат до нищо добро. Съдружниците на фирмата биха предпочели да си прережат вените пред перспективата да се сдобият с Лутър Уитни за клиент.
	Така или иначе, Джак беше адвокат, а Уитни имаше нужда от защита. Принципните въпроси са винаги трудни за разрешаване и понякога си струва да гледаш на нещата само в черно и бяло. Добро-лошо, справедливо-несправедливо. За съжаление адвокатската професия изискваше почит към сивотата. Най-важното бе кой клиент плаща сметката.
	Джак реши, че няма връщане назад. Стар приятел бе изпаднал в беда и потърси помощта му. Нищо, че изведнъж започна да го гледа доста наострено. Обвиняемите рядко се отнасят дружелюбно с адвокатите си. Тъй или иначе, Лутър сам бе помолил за помощта му. В тази работа нямаше място за полутонове. Нямаше връщане назад.


>	21

	Дан Кърксен запрелиства „Вашингтон Поуст“ с чаша портокалов сок в ръка. Не успя да отпие и глътка. Гавин бе публикувал материал за убийството на Кристин Съливан, като главната новина бе, че новият съдружник в „Патън, Шоу и Лорд“ е поел защитата на обвиняемия. Кърксен тутакси набра домашния номер на Джак. Не се обади никой. Административният директор се облече, поръча да докарат колата му и пристигна във фирмата точно в осем и половина. Мина покрай стария кабинет на Джак, в който още имаше кашони и лични вещи. Новият бе в съседство с кабинета на Лорд. Беше елегантен и просторен — около петдесет квадратни метра, с мебели в старинен стил, барче за питиета и панорамна гледка към града. Кърксен начумерено отбеляза, че собственият му кабинет не може да се мери с този.
	Джак седеше на бюрото си, извъртял стола настрани, с гръб към вратата. Административният директор не сметна за нужно да почука. Нахлу вътре и тупна вестника на бюрото.
	Джак бавно се извърна и погледна вестника.
	— Поне не са сбъркали името на фирмата ни. Страхотна реклама. Току-виж, сме привлекли някои едри риби.
	Кърксен седна, без да откъсва поглед от Джак. Заговори бавно и отмерено, сякаш приказваше на дете.
	— Да не си се побъркал, Джак? Ние не поемаме защитата на криминални. Знаеш много добре, че не се занимаваме със съдебни процеси. — Изправи се рязко, зачервен и потен. Дребното му тяло се тресеше от гняв. — Да не говорим, че този скот е убил съпругата на най-важния ни клиент.
	— Не си съвсем прав. Не сме се занимавали с криминални случаи, но ето, сега се занимаваме. Освен това са ме учили, че заподозреният е невинен до доказване на противното, Дан. Аз ли трябва да ти го припомням? — изгледа го немигащо Джак. _Нося четири милиона на фирмата, а ти — някакви си мижави шестстотин хиляди. Я по-кротко, глупако._
	Кърксен бавно заклати глава, облещил очи.
	— Джак, струва ми се, че не си запознат с процедурата по поемане на нови случаи. Ще инструктирам секретарката си да ти предостави необходимата информация. Междувременно се постарай да разграничиш и себе си, и фирмата от тая гадост.
	Кърксен се извърна към вратата. Едва ли очакваше отговор, но Джак се изправи войнствено.
	— Слушай, Дан, поел съм делото и точка. Не ми пука за процедурите на фирмата. И затвори вратата след себе си, ако обичаш.
	Кърксен прикова святкащи кафяви очи в него.
	— Внимавай, Джак. Говориш с административния директор.
	— Известно ми е, Дан. И пак те моля, направи си труда да затвориш тая проклета врата.
	Кърксен се извъртя на пети и тръшна вратата след себе си.
	Джак се наведе над бюрото си. Най-сетне туптенето в главата му поутихна. Приключваше с документите по делото. Искаше да ги заведе, преди да са му попречили. Разпечата ги на принтера, подписа ги и лично ги връчи на куриера. След това се облегна назад. Наближаваше девет часът. Време беше да тръгва — в десет му предстоеше среща с Лутър. Главата му гъмжеше от въпроси към него. Сети се отново за предишната им среща в хладния здрач на парка. Още не можеше да забрави уплахата в погледа на Лутър. Надяваше се, че старецът ще се разприказва.
	Наметна палтото си и хукна към паркинга.

	* * *

	Според законите на щата Вирджиния и наказателния му кодекс обвинението бе длъжно да предостави на защитата всички оневиняващи доказателства. В противен случай прокурорът преспокойно можеше да се прости с кариерата си, присъдата се отхвърляше и делото заминаваше в Апелативния съд.
	Именно тези правила създаваха огромни главоболия на Сет Франк.
	Той седеше в кабинета си, потънал в размисли за затворника, изолиран сам в килия малко по-надолу по коридора. Спокойствието и безвредния му вид не го смущаваха. Някои от най-коравосърдечните убийци, на които беше попадал, изглеждаха като херувими. Горелик подготвяше обвинението си методично и прецизно — бе събрал един куп нишки, от които щеше да уплете примката пред съдебните заседатели, а те щяха да я стегнат здраво около врата на Лутър Уитни. Франк не се притесняваше особено и от този факт.
	Тормозеше го нещо друго — онези дребни детайли, които не си пасваха. Раните. Двете оръжия. Изстъргването на куршума от стената. Безупречното заличаване на следите от местопрестъплението. Пътуването на Лутър Уитни до Барбадос и завръщането му. Той несъмнено бе професионалист. Франк бе посветил последните четири дни на всевъзможни данни за него. Лутър бе извършил съвършеното престъпление. Само чистата случайност помогна за разкриването му. И все пак — награбва плячка за милиони, а оставя такава явна диря за ченгетата, избягва зад граница, а после се прибира, копелето му с копеле. Професионалистите не постъпват така. Франк би проумял завръщането му, ако Лутър бе в добри отношения с дъщеря си, но проверката в авиолиниите показа, че заподозреният се е върнал в Щатите далеч преди залагането на капана с Кейт.
	Най-голямото съмнение бе свързано с мотивите на Лутър да изследва вагината на Кристин Съливан. А отгоре на всичко някой се бе опитал да го убие. За първи път в своята кариера Франк си задаваше повече въпроси _след_ ареста на заподозрения, отколкото преди това.
	Извади цигара. Периодът на дъвките бе свършил. Догодина пак щеше да се помъчи да откаже тютюна. Вдигна поглед и видя срещу себе си Бил Бъртън.

	* * *

	— Нищо не мога да докажа, Сет. Просто се опитвах да те запозная с хипотезата си.
	— Сигурен ли си, че президентът е предупредил Съливан?
	Бъртън кимна и започна да мести по бюрото празна чаша за кафе.
	— Идвам от среща с Ричмънд. Може би трябваше да го предупредя да си трае. Съжалявам, Сет.
	— Че той е самият президент, Бил. Как ще му казваш какво да прави!
	Бил сви рамене.
	— Е, какво мислиш?
	— Звучи доста смислено. Ще го имам предвид. Ако е замесен Съливан, ще го накарам да си плати за това. Хич не ме интересуват причините му. Този изстрел можеше да убие невинен човек.
	— Едва ли ще попаднеш на следа. Познавам добре стила на Съливан. Предполагам, че наемният убиец е вече по островите на Тихия океан с променена физиономия и стотина свидетели подръка, които да потвърдят, че той никога не е припарвал до Щатите.
	Франк си записа нещо в бележника.
	— Уитни разприказва ли се?
	— Не. Адвокатът му е запушил устата.
	— Кой е адвокатът? — попита небрежно Бъртън.
	— Джак Греъм. Някога е бил обществен защитник. Сега е голяма клечка в известна правна фирма. В момента разговаря с Уитни.
	— Какво представлява тоя Греъм?
	Франк пречупи една сламка във формата на триъгълник.
	— Знае си занаята.
	— Кога ще се чете обвинението? — изправи се Бъртън.
	— Утре в десет.
	— Ти ли ще водиш Уитни в съда?
	— Аха. Искаш ли да ни придружиш?
	— Не ми се занимава с тая история.
	— Нима?
	— Страх ме е, че мога да послужа като ухо на Съливан.
	— Да не смяташ, че пак ще се опитат да го убият?
	— Нямам представа. На твое място бих засилил мерките за сигурност.
	Франк го погледна въпросително.
	— Погрижи се добре за нашия човек, Сет. Предстои му среща с газовата камера в Грийнсвил — отсече Бъртън и излезе.
	Франк поседя няколко минути неподвижен. Бъртън не говореше безсмислици. Не бе изключено да последва втори опит за убийство. Следователят набра някакъв номер, поговори с човека от отсрещната страна и затвори. Реши, че е направил всичко необходимо за безопасността на Лутър Уитни. Този път беше уверен, че няма да има изтичане на информация.


	Джак остави Лутър в стаята за разпити и тръгна към машината за кафе. Пред него вървеше едър мъж с хубав костюм и елегантна походка. Той неочаквано се обърна и двамата се сблъскаха неволно.
	— Извинете.
	Джак потърка рамото си, където го бе ръгнал пистолетът на непознатия.
	— Няма нищо.
	— Вие трябва да сте Джак Греъм.
	— Зависи кой се интересува. — Джак веднага прецени, че въоръженият мъж до него не е репортер. Приличаше му повече на ченге. Забеляза как държи ръцете си, готови за действие във всеки момент. Проницателният му поглед запечатваше и най-малките подробности.
	— Бил Бъртън, агент от Тайните служби. — Ръкуваха се. — Аз съм един вид ухото на президента в това разследване.
	Джак прикова поглед в непознатия.
	— А, да, видях ви на пресконференцията му. Предполагам, че шефът ви цъфти от щастие тази сутрин.
	— Щеше, ако светът бе малко по-приятно устроен. Колкото до вашия човек, само съдът може да постанови вината му.
	— Прав сте. Май искате да ви изберем за съдебен заседател, а?
	— Няма такава опасност — ухили се Бъртън. — Беше ми приятно.


	Джак сложи двете чаши кафе на масата и погледна стареца. После седна насреща му и се втренчи в празния си адвокатски бележник.
	— Слушай, Лутър, ако не проговориш, ще трябва да съчиня сам цялата история.
	Лутър отпи от силното кафе и зарея поглед към самотния оголял дъб пред прозореца. Валеше гъст, пухкав сняг. Температурата рязко падаше, а улиците започваха да се задръстват.
	— Няма какво да ти кажа, Джак. Споразумей се за по-милостива присъда. Аз ще призная вината си и това е.
	— Май не разбираш какво ти говоря. Знаеш ли какво ти готвят? Искат да те завържат за един стол, да ти забучат спринцовката в ръката и да инжектират в тялото ти отрова, все едно, че си най-обикновен опитен плъх. Възможно е и да се лъжа. Напоследък осъдените на смърт в тоя щат могат да избират метода на умъртвяването си. Сигурно разполагаш с избора да седнеш на електрическия стол. Чуваш ли какво ти казвам?
	— Да — рече Лутър и за първи път не отклони погледа си.
	— Какво се е случило в имението? Ти сигурно си се промъкнал до тайника, но нито за момент няма да повярвам, че си извършил убийството. Познавам те твърде добре, Лутър.
	— Наистина ли, Джак? — усмихна се старецът. — Тогава сигурно можеш да ми обясниш кой съм.
	Джак захвърли бележника си в куфарчето и щракна заключалките.
	— Няма да призная вината ти. Надявам се, че ще дойдеш на себе си, преди да пробваме тактиката с вината. — Замълча и после бързо добави: — Искрено се надявам на това, драги.
	Насочи се към вратата. Лутър сложи ръка на рамото му. Джак се извърна и видя, че лицето на стареца се е сгърчило в жална гримаса.
	— Джак — рече Уитни и се покашля. — Ако можех, щях да ти разкажа, но от това нито ти, нито Кейт ще станете по-щастливи. Извинявай.
	— Кейт ли? Защо я намесваш?
	— Довиждане, Джак. — Лутър се извърна към прозореца.
	Джак погледна приятеля си, тръсна глава и почука на пазача.


	От едри парцали снегът обърна на ледени късчета, които затрополиха по широките прозорци като камъчета. Кърксен нехаеше за времето. Той бе приковал погледа си в Лорд. Папийонката му бе килната на една страна. Забеляза това в отражението си на прозореца и нервно я намести. Беше почервенял от гняв и възмущение. Малкият негодник щеше да си получи заслуженото. Никой не си беше позволявал да му говори така.
	Санди Лорд се взираше в тъмния силует на скупчените здания. В дясната му ръка димеше цигара. Огромното му шкембе под разтвореното сако опираше в прозореца. Червените тиранти върху колосаната бяла риза с монограм бяха опънати до скъсване. Забеляза, че някакъв човек се втурна през улицата в отчаян опит да догони едно такси.
	— Джак руши добрите отношения, които фирмата, чрез _теб_ най-вече, е създала с Уолтър Съливан. Представям си какво си е помислил Уолтър тази сутрин. _Собственият_ му адвокат да защитава онзи убиец! Боже господи!
	Лорд успя да асимилира само малка част от речта на дребното човече. Не беше разговарял със Съливан от няколко дни. Никой не отговаряше на обажданията в офиса и дома му. Не се знаеше къде е изчезнал. Това не беше характерно за стария му приятел, поддържащ постоянен контакт с малкия елитен кръг, към който самият Санди отдавна принадлежеше.
	— Предлагам ти веднага да предприемем нещо срещу Греъм. Не можем да оставим нещата така. Хич не ме интересува, че има Болдуин за клиент. В края на краищата Болдуин също се познава със Съливан. Сигурно не е много доволен от развоя на събитията. Защо не свикаме Управителния съвет довечера? Едва ли ще ни отнеме много време да стигнем до някакво разрешение. После…
	Лорд махна с ръка, за да прекъсне тирадата на Кърксен.
	— Аз ще имам грижата.
	— Мислех си, че като административен директор…
	Лорд му хвърли смразяващ поглед.
	— Казах, че ще имам грижата — отсече той и пак се обърна към прозореца. Достойнството на Кърксен бе уязвено както никога преди. Не знаеше, че Лорд е всъщност загрижен за покушението срещу заподозрения и мистериозното изчезване на Уолтър Съливан.


	Джак паркира, огледа улицата и стисна очи. Това не му помогна, тъй като номерът на колата й сякаш се вряза в мозъка му. Изскочи навън и се залюшка между автомобилите по заледената улица.
	Пъхна ключа в ключалката, пое си дъх и натисна дръжката.
	Дженифър седеше на табуретката пред телевизора. Беше облякла къса черна пола, черни чорапи на фигурки и черни обувки на висок ток. Бялата й блуза се разтваряше над гърдите, където проблясваше изумрудена огърлица. Дългото палто от самурена кожа бе внимателно положено върху изтърбушения диван на Джак. Когато той влезе, Дженифър го измери с поглед, но не каза нищо. Само стисна още по-плътно хубавите си рубинени устни.
	— Здрасти, Джен.
	— Явно си бил много зает през последното денонощие, Джак — изрече тя и се загледа в маникюра си.
	— Трябва да се печели, Джен, знаеш как е!
	Той свали палтото си, изхлузи вратовръзката и отиде да си вземе една бира от кухнята. Върна се и седна на дивана срещу Дженифър.
	— Добра работа си свършил днес — отбеляза тя. Бръкна в чантата си и подхвърли броя на „Вашингтон Поуст“.
	— Аха.
	Джак погледна към вестника.
	— Фирмата няма да ти го позволи.
	— Жалко, вече изпратих документите.
	— Не говоря празни приказки. Какво те е прихванало, по дяволите?
	— Джен, познавам този човек. Добре го познавам, той е мой приятел. Сигурен съм, че не е убиец, и искам да го защитя. Адвокатите са длъжни да защитават невинните.
	— Става дума за Уолтър Съливан, Джак — приведе се напред Дженифър. — Помисли си малко.
	— Знам, но какво от това? Нима искаш да кажеш, че Лутър Уитни няма право на добра защита, защото някой си _твърди,_ че той е убил жената на Съливан? Къде ги пише тези закони?
	— Уолтър Съливан е твой клиент.
	— А Лутър Уитни е мой приятел. Запознал съм се с него много преди да срещна Съливан.
	— Джак, ти се готвиш да защитаваш един отявлен престъпник. Прекарал е зад решетките половината си живот.
	— Не е бил в затвора от двайсет години.
	— Но е осъждан за криминални престъпления.
	— Не и за убийство — не остана длъжен Джак.
	— Слушай, в този град адвокатите са повече от престъпниците. Защо не го оставиш на някой колега?
	— Искаш ли бира?
	— Отговори ми.
	Джак стана и запрати бирената кутийка по стената.
	— Защото сам ме помоли, по дяволите!
	Джен вдигна поглед. По лицето й мина сянка на уплаха. Грабна палтото си и се облече.
	— Правиш голяма грешка. Дано се осъзнаеш, преди да се стигне до _непоправимото._ Баща ми щеше да получи инфаркт, когато прочете статията.
	Джак сложи ръка на рамото й, обърна лицето й към своето и каза тихо:
	— Джен, трябва да го направя. Надявах се да ме разбереш.
	— По-добре намали бирата и се замисли над бъдещите си планове.
	Вратата се затвори след нея. Джак чукна чело о рамката й.
	Отиде до прозореца и видя как колата й бавно потегля. Седна и отново грабна вестника.
	Лутър го помоли да постигне споразумение. В този случай обаче за споразумение и дума не можеше да става. Процесът беше привлякъл вниманието на цялата общественост. Телевизионните репортери бяха запознали зрителите с информацията по случая. Лицето на Лутър бе познато на стотици милиони хора. Бяха започнали допитвания до общественото мнение относно вината на Лутър. Почти всички граждани отхвърляха версията за невинността му. Горелик си точеше зъбите за пост в министерството. Надяваше се, че това дело ще бъде повратна точка в кариерата му. Имаше амбиции да стигне до екипа на губернатора на щата.
	Ниският, плешив и гръмогласен Горелик представляваше сериозна заплаха. Беше готов на всичко, за да забие ножа в гърба ти. Джак си даваше сметка, че му предстои дълга и тежка борба, в която нечестните ходове не са изключени.
	На всичкото отгоре Лутър не желаеше да говори. Беше подплашен. Защо ли намеси името на Кейт? Цялата история беше абсурдна. Как щеше да се изправи в съда, за да защити Лутър, след като не разполагаше с нито едно доказателство? Доказателствата бяха грижа на щата. Лошото е, че щатът разполагаше с достатъчно улики, за да се стигне до присъда. Колкото и да се напъваше Джак, всеки щеше да натяква, че клиентът му е бил на три пъти в затвора. Никой не би се замислил над последните двайсет години без нито едно провинение. Защо ли да го правят? Присъдата щеше да е чудесен завършек на разигралата се трагедия. Истинско потвърждение на правилото за счупената стомна. Три присъди или краят на един човешки живот. В главната роля: Лутър Уитни.
	Джак захвърли вестника и помете стъклата от строшената бутилка. Отиде в спалнята и се преоблече по фланелка.


	Спортният център бе на десет минути път с кола. Джак успя да намери място за паркиране, заключи автомобила и се втурна към входа. Черната лимузина зад него нямаше късмет. Шофьорът й обиколи пресечката няколко пъти, докато намери пролука от отсрещната страна на улицата.
	Той изтри стъклото на прозореца откъм мястото на пътника, слезе и изтича по стълбите на сградата. Огледа се, стрелна с поглед лъскавия лексус на Джак и бавно влезе в спортния център.
	Джак изкара три игри и седна на пейката. Фланелката му бе залепнала от пот. Наоколо тичаха необуздани тийнейджъри. Едно слабовато чернокожо хлапе с широки шорти и големи гуменки подхвърли топката към него. Джак му я подаде обратно.
	— Май се умори, а? — подвикна момчето.
	— Не. Просто съм остарял.
	Джак се изправи. Боляха го краката. Тръгна към изхода. Някой постави ръка на рамото му.


	Джак подкара автомобила си и погледна крадешком към непознатия спътник.
	Сет Франк изучаваше интериора на колата.
	— Чувал съм големи хвалби за тази марка. Колко ви струваше, ако не е тайна?
	— Четиристотин деветдесет и пет хиляди. Заредена.
	— Боже господи! Че аз далеч не мога да изкарам толкова за цяла година.
	— И аз не можех до скоро.
	— Доколкото знам, обществените защитници не получават големи заплати.
	— Така е.
	Двамата замълчаха. Франк си помисли, че трябва да е нарушил доста неписани правила.
	— Вижте, лейтенанте — проговори Джак най-сетне, — предполагам, че не се интересувате от това каква кола карам. Защо ме потърсихте?
	— Горелик ще спечели делото.
	— Може би. Възможно е обаче да удари на камък. Нямам намерение да се отказвам.
	— Ще отречете ли вината на Уитни?
	— Не, сам ще го закарам до затвора в Грийнсвил и ще му забия спринцовката. Други въпроси?
	— Добре де — усмихна се Франк. — Мисля, че трябва да поговорим. Не знам дали ще е от полза за обвиняемия, но бих искал да ме изслушате.
	— Само не се надявайте, че на свой ред ще ви предоставя информация.
	— Знам едно местенце, където месото се реже като масло, а кафето е много прилично.
	— Закътано ли е? Служебната ви униформа е доста отблъскваща.
	— Други въпроси? — ухили се дружелюбно Франк.
	Джак се насили да се усмихне в отговор и подкара към апартамента си, за да се преоблече.


	Франк още отпиваше от първото си кафе, когато Джак си поръча второ. Паят с месо се бе оказал великолепен, а заведението беше разположено в толкова отдалечен район, че човек трудно би го намерил без чужда помощ. Джак предположи, че са се озовали някъде из южната, аграрна част на Мериленд. Той огледа посетителите. Те се брояха на пръсти и не обръщаха никакво внимание на околните. Извърна се към събеседника си.
	— Разбрах, че преди време двамата с Кейт Уитни сте били доста близки — погледна го любопитно Франк.
	— Тя ли ви каза?
	— Не, разбира се. Кейт дойде до участъка няколко минути, след като си бяхте тръгнали днес. Баща й не пожела да я види. Поговорихме си малко. Извиних й се за развоя на събитията. Не биваше да постъпвам така с нея. Позволих си да я превърна в оръдие срещу собствения й баща. Ужасна работа.
	— Да, но номерът проработи. Според някои хора най-важното е успехът.
	— Както и да е. Стана дума и за теб. Забелязах, че Кейт не е безразлична.
	Сервитьорката донесе кафето на Джак. Той отпи от него. Снегът бе престанал. Земята бе покрита с дебела бяла пелена.
	— Слушай, Джак, всички доказателства по случая с Уитни са само косвени, но това е достатъчно, за да тикнеш някого в затвора.
	— Съгласен съм.
	— Работата е там, че те не се връзват помежду си.
	Джак остави чашата и се наведе напред.
	— Целият съм слух!
	Франк се огледа крадешком и продължи.
	— Знам, че поемам риск, но не съм избрал професията на следовател, за да пращам в затвора невинни хора. Достатъчно престъпници се разхождат на свобода.
	— Та какво не се връзва?
	— Ще откриеш несъответствията сам, когато ти предоставят документацията. Убеден съм, че Лутър Уитни е извършил кражбата, но не вярвам във версията, че е убил Кристин Съливан. Предполагам…
	— Предполагате, че той е присъствал на убийството.
	Франк се ококори изненадан.
	— Кога ти хрумна тази версия?
	— Не много отдавна.
	— Според мен Лутър Уитни е бил сварен точно когато е бъркал в меда и е трябвало да прекара доста време в кошера.
	Джак изглеждаше озадачен. Франк обясни разположението на тайния сейф, несъвпаденията в уликите и собствените си съмнения.
	— С други думи, Лутър е наблюдавал от тайника всичко, което е станало в спалнята през онази нощ. Видял е и убиеца, и заличаването на следите, тъй ли? — зяпна адвокатът.
	— Тъй ми се струва, Джак.
	— Но не е съобщил за убийството, за да прикрие собственото си престъпление.
	— Ами да. Това обяснява мълчанието му.
	— Да, но не обяснява отказа да посочи убиеца сега.
	— Единственият друг заподозрян би бил самият съпруг, но не ми се вярва той да го е сторил.
	Джак се замисли за Уолтър Съливан.
	— Не, и на мен не ми се вярва. Кой е бил в такъв случай?
	— Човекът, с когото Кристи е имала уговорена среща през онази нощ.
	— Доколкото разбирам, кръгът се свежда до около един милион потенциални любовници.
	— Не съм казал, че ще ни е лесно.
	— Имам предчувствието, че ще е някоя важна клечка.
	— Защо?
	Джак отпи малко кафе и забоде поглед в ябълковия пай.
	— Вижте, лейтенанте…
	— Наричай ме Сет.
	— Добре, Сет. Ще се престраша да говоря открито. Благодаря за информацията, но…
	— Но не си сигурен, че можеш да ми се довериш и нямаш желание да излагаш клиента си на опасност.
	— Ами да.
	— Разбирам.
	Платиха сметката и се качиха в колата. Снегът заваля така обилно, че чистачките едва смогваха да изтрият стъклото.
	Франк бе вперил поглед напред. Вероятно бе потънал в размисъл или очакваше Джак да проговори.
	— Е, добре. Ще се престраша. И бездруго нямам голям избор.
	— Изборът е доста ограничен — рече Франк, без да отмества поглед.
	— Да предположим, че Лутър е бил в къщата по време на убийството.
	Франк погледна с облекчение към спътника си.
	— Аха.
	— Лутър не излиза лесно от равновесие. Човек трябва да го познава отблизо, за да знае как би реагирал в подобен случай. Имай предвид, че той е честен и сериозен мъж независимо от трите си присъди. Ако имах деца, бих ги поверил единствено на него, защото знам, че той ще ги пази като очите си. Лутър е невероятно способен човек. Нищо не убягва от погледа му. Нещата при него са винаги под контрол.
	— Само дето дъщеря му го хвана в капана.
	— Признавам, че не би предвидил такава постъпка. Никога не би я заподозрял в подлост.
	— Джак, мисля, че познавам този тип хора. В практиката си съм попадал на изключително свестни крадци.
	— Искам да ти кажа, че Лутър щеше сто на сто да се опита да предаде убиеца в ръцете на правосъдието. Нямаше да остави нещата току-така, освен ако…
	— Освен ако?
	— Освен ако няма някаква основателна причина да не го прави. Не е изключено убиецът да е бил човек, когото Лутър познава лично или задочно — от пресата.
	— Имаш предвид някоя влиятелна особа, за която Лутър не би разгласил, защото е убеден, че няма да му повярват?
	— Да, Сет. Има и още нещо. — Джак зави и наближи спортния център. — Никога преди не бях виждал Лутър уплашен. С него се е случило нещо. Той не може да си каже името от страх. Решил е да поеме върху себе си цялата отговорност, но не знам защо. Имам чувството, че не е имал намерение да се връща в Щатите.
	— Но го е направил.
	— Точно това не мога да проумея. Знаеш ли на коя дата е пристигнал?
	Франк разлисти бележника си и намери точната дата.
	— Трябва да разберем какво се е случило тогава, та той е решил да се върне.
	— Причините биха могли да са най-различни — поклати глава Франк.
	— Не си прав. Причината е само една. Отгатнем ли я, ще разгадаем цялата тайна.
	Франк прибра бележника си и разсеяно прокара ръка по вратата на автомобила.
	Джак паркира и се облегна назад.
	— Лутър не се страхува само за себе си. Уплашил се е и за Кейт.
	— Нима някой се е опитвал да я заплашва? — учуди си Франк.
	— Не. Тя щеше да ми каже, ако има такова нещо. Някой е заплашил Лутър, че ще й стори зло, ако той се разприказва.
	— Мислиш ли, че са замесени същите хора, които искаха да го убият?
	— Предполагам.
	Франк сви ръце в юмруци и погледна през прозореца. Пое дълбоко дъх и се извърна към Джак.
	— Трябва да накараш Лутър да проговори. Ако го направи, ще препоръчам да му се издейства условна присъда и общественополезен труд вместо затворническата килия. Като отплата за сътрудничеството. Съливан едва ли ще си иска обратно скъпоценностите, щом успее да се добере до истинския виновник.
	— С едната препоръка ли ще останеш?
	— Добре де. Ще ти го кажа по друг начин. Проговори ли, ще принудя Горелик да приеме условията. Доволен ли си? — протегна ръка Франк.
	Джак бавно пое подадената ръка и изгледа внимателно следователя.
	— Доволен съм.
	Франк слезе от автомобила, но после подаде глава на прозореца.
	— Забрави за днешната ни среща. Все едно, че не сме се виждали. Аз също ще си държа езика зад зъбите. Говоря сериозно.
	— Благодаря, Сет.
	Сет Франк тръгна бавно към собствената си кола. Джак потегли, зави зад ъгъла и изчезна от погледа на следователя.
	Адвокатът познаваше добре Лутър Уитни. Не можеше да си представи що за човек би подплашил до смърт стария му приятел.


>	22

	Беше седем и половина сутринта. Джак спря на паркинга пред полицейското управление на Мидълтън. Утрото бе ясно, но студено. Черният автомобил на Сет Франк вече беше пристигнал. Следователят очевидно беше от ранобудните.
	Лутър изглеждаше променен. Беше сменил оранжевите затворнически дрехи с кафяв костюм и класическа раирана вратовръзка. Можеше да мине за застрахователен агент или скъпо платен юрист. Косата му бе ниско подстригана. Още си личеше летният загар. Някои адвокати настояваха за костюм само по време на процеса, та съдебните заседатели да видят, че заподозреният не е някой отвратителен тип, а просто набеден човек. Джак щеше да настоява за официално облекло и на предварителните заседания. Беше убеден, че Лутър не заслужава да бъде показван с яркооранжевия затворнически костюм. Старецът не беше престъпник, от който да ти настръхнат косите. Оранжевото трябваше да се носи само като един вид предупреждение за околните, че са в близост със злодей, който може да ти прегризе гърлото.
	Джак дори не си направи труда да извади бележника. Процедурата бе съвсем ясна. Първо ще прочетат обвинението. После съдията ще попита Лутър дали е разбрал в какво го обвиняват. Джак ще заяви, че обвиняемият не се признава за виновен. Съдията ще им разясни надълго и нашироко значението на понятията „виновен“ и „невинен“ и ще попита Лутър дали е доволен от защитата си. Джак се притесняваше единствено от възможността Уитни да заяви, че не му трябва защита, и да се признае автоматично за виновен. Практиката познаваше подобни случаи. Не беше изключено съдията да склони. И все пак, едва ли щеше да си позволи волности, тъй като всяко слабо звено на процедурата при обвинение в убийство можеше да бъде използвано като повод за обжалване, а обжалванията се проточваха с години.
	При добро стечение на обстоятелствата заседанието щеше да трае пет-шест минути. Накрая щяха да насрочат дата на делото и тогава започваше истинският кошмар.
	В случая предварителното изслушване не беше задължителна процедура, тъй като обвиненията срещу Лутър бяха изготвени. Джак нямаше да спечели кой знае колко от подобно изслушване, но поне щеше да се запознае по-добре с похвата на прокурора, да усети дали някой от свидетелите му не издиша, въпреки усилията на съдиите да не превръщат предварителните заседания в опознавателна експедиция за адвокатите на обвиняемите.
	Имаше възможност да прескочат тази процедура, но Джак държеше да преминат през всички етапи. Искаше да чуе как Лутър ще заяви на всеослушание, че не се признава за виновен. После щеше да поиска преместване на процеса в друг окръг, така че да остави Горелик с пръст в уста. Имаше да си чака с години главното прокурорство. После Джак щеше да накара Лутър да проговори, като предварително осигуреше безопасността на Кейт. Уитни щеше да разкаже всичко и делото на столетието щеше да приключи.
	— Добре изглеждаш — рече Джак на стареца.
	Лутър изкриви устни в насмешлива гримаса.
	— Кейт иска да поговори с теб.
	— В никакъв случай — отсече Уитни.
	— Лутър, ти се опитваш да се сдобриш с нея от години. Сега най-сетне дъщеря ти е решила да направи решителната стъпка за помирение, а ти не я допускаш до себе си. По дяволите! Наистина не мога да те разбера.
	— Да не се мотае около мен.
	— Тя съжалява, че те е подвела. Място не може да си намери. Повярвай ми.
	— Да не мисли, че й се сърдя? — рязко обърна лице към него Лутър.
	Джак приседна. За първи път успя да привлече вниманието на Уитни. Как не се сети да опита същия номер по-рано!
	— Разбира се. Защо ще отказваш да я видиш, ако не е така?
	Лутър сведе поглед към грубата дървена маса и се намръщи.
	— Кажи й, че не й се сърдя. Тя постъпи правилно. Непременно да й го предадеш.
	— Защо ти не й го кажеш?
	Лутър се изправи и закрачи из стаята. Спря се пред Джак.
	— Тук и стените имат уши. Ясно ли ти е сега? Видят ли ме с нея, ще решат, че тя е узнала нещо от мен. А това, повярвай ми, няма да е на добро.
	— Кого имаш предвид?
	Лутър пак седна.
	— Просто й предай думите ми. Кажи й, че я обичам. Винаги съм я обичал и винаги ще я обичам. Нали ще й го кажеш, Джак? Останалото няма значение.
	— Това означава ли, че тайнствените непознати ще заподозрат и мен?
	— Предупредих те да стоиш настрана, но ти не ме послуша.
	Джак сви рамене, отвори куфарчето и извади броя на „Вашингтон Поуст“.
	— Прочети уводната статия — каза той.
	Лутър хвърли един поглед на заглавната страница. Грабна вестника и го метна ядно срещу стената.
	— Гадина мръсна! Гадина мръсна! — избухна старецът.
	Вратата на килията се отвори. Пазачът подаде глава с ръка на кобура си. Джак му направи знак, че всичко е наред. Полицаят бавно се отдръпна, без да откъсва поглед от Лутър.
	Джак вдигна вестника. На първа страница се мъдреше снимката на Лутър пред полицейския участък. Непосредствено над нея с огромни букви бе изписано: ДЕЛОТО ПО УБИЙСТВОТО НА СЪЛИВАН ЗАПОЧВА ДНЕС. Джак хвърли поглед на останалите заглавия: нови убийства в бившия Съветски съюз в резултат на етническа разправа; увеличаване на бюджета за военна отбрана. Не забеляза статията за намеренията на президента Алън Ричмънд относно социалната политика, придружена от негова снимка при посещение на детски дом в бедните югоизточни квартали на столицата.
	При вида на усмихнатата президентска физиономия на Лутър му причерня. С чернокожо бедняче на ръце да умили целия свят! Скапано, гадно копеле! Как само стоварваше юмруци върху нещастната разкървавена Кристин Съливан! Стягаше ръце около врата й като студенокръвно влечуго. Той й бе отнел живота, той! Целува бебета, а убива жени.
	— Лутър? Лутър?
	Джак внимателно сложи ръка върху рамото му. Тялото на стареца се тресеше неудържимо. За частица от секундата Джак дори си помисли, че е възможно наистина да е убил жената, просто да е превъртял. Страховете му се стопиха веднага щом Лутър го погледна в очите. Беше успял да се съвземе. Погледът му излъчваше увереност и спокойствие.
	— Просто предай на Кейт какво съм казал. Моля те, Джак. А сега да приключим и с останалото.


	Съдебната палата на Мидълтън бе една от забележителностите на окръга. Построена преди сто деветдесет и пет години, тя бе оцеляла при британските набези от войната през 1812 г. Беше устояла и на напора на янките, и на армията на Конфедерацията по време на Гражданската война. Един скъп ремонт през 1947 г. бе вдъхнал нов живот на сградата. Хората от окръга вярваха, че тя ще остане во веки веков — и за внуците, и за правнуците им, и се надяваха потомците им да я посещават само за да получат шофьорска книжка или брачно удостоверение.
	Уличките около Съдебната палата се бяха напълнили с магазинчета и ресторанти; имаше хотел и автосервиз, проектирани в същия старинен стил. Съвсем наблизо бяха разположени канторите на безброй частни адвокати.
	Съдът бе оживен само в петък, когато се гледаха гражданските и наказателните дела, но на днешния ден суматохата бе толкова голяма, че достойните предци, издигнали го някога, биха се обърнали в гробовете си. Човек би помислил, че войната между Севера и Юга едва сега започва.
	Пред сградата бяха спрели шест коли на различни телевизии. Антените им се забиваха високо в небето. Тълпите напираха въпреки усилията на мрачните полицаи, втренчили поглед в размахваните микрофони, бележници и химикалки на репортерите.
	За щастие съдът имаше страничен вход, който бе добре защитен от въоръжени органи на реда. Микробусът щеше да остави Лутър именно тук. Съдът не разполагаше с вътрешен гараж, но полицаите бяха убедени, че ще успеят да овладеят положението. Лицето на Лутър щеше да се мерне пред тълпата за не повече от няколко секунди.
	Отсрещната страна на улицата също бе зорко охранявана. Целият район бе под наблюдение.
	Джак надзърна през малкото прозорче на съдебната зала, обърнато към улицата. Залата беше като голяма студентска аудитория, с висок подиум, на който бе разположена масивната резбована маса на съдията. От двете й страни се издигаха американското знаме и флагът на щата Вирджиния. Съдебният пристав седеше самотно на малка масичка отпред, сякаш бе буксир, порещ вълните пред океански параход.
	Джак погледна часовника си. Полицаите бяха заели местата си в залата. Репортерите отдолу напираха. Те можеха да бъдат най-дружелюбното обкръжение на адвоката на защитата, но можеха да бъдат и истински кошмар за него. Всичко зависеше от настроенията им към делото и обвиняемия. Умелите журналисти изтъкваха обективността си и същевременно внушаваха на читателите своята позиция далеч преди произнасянето на присъдата. Жените например бяха доста по-снизходителни към обвинените в изнасилване, за да не бъдат упрекнати в пристрастия, дължащи се на собствения им пол. По същите причини мъжете проявяваха съчувствие към малтретираните съпруги, решили да си отмъстят. Лутър нямаше на кого да разчита. Един закоравял крадец, убил млада жена, би бил линчуван от ковачите на словото, независимо от какъв пол са.
	Джак вече бе получил предложения от десетина продуценти в Лос Анджелис, които се интересуваха от историята на Уитни и бяха готови да си платят за нея още преди процесът да е започнал.
	Въоръжените полицаи вдъхваха сигурност, макар че покушението срещу Лутър бе извършено при засилено полицейско присъствие. Разликата бе единствено в предварителното предупреждение за повишена бдителност. Силите на реда мислеха, че са овладели ситуацията. Не бяха се сетили само за една подробност.
	Джак забеляза, че тълпата репортери се втурва към долния край на улицата. Помисли си, че трябва да са хукнали към автомобила на Уолтър Съливан. В този миг видя полицаите на мотоциклети, микробусите на Тайните служби и… лимузината с американски флагчета от двете страни.
	Президентската армия бе по-внушителна от посрещачите на Лутър Уитни.
	Ричмънд слезе от автомобила. Зад него вървеше Бъртън. Биваше си го този мъжага. Очите му пробягваха по тълпата като радарен лъч. Движеше се на няколко сантиметра от президента, готов във всеки един миг да го прикрие с тялото си. Микробусите на Тайните служби паркираха от отсрещната страна на улицата. Единият спря на страничната алея. Джак пак обърна поглед към президента.
	Стъкмиха набързо импровизиран подиум. Ричмънд каза няколко думи за пред журналистите, които се блъскаха да си осигурят предна позиция. Няколко по-разсъдливи граждани се отдръпнаха назад. Двама от тях извадиха видеокамери да заснемат един паметен момент от живота си.
	Джак се обърна към съдебния пристав — чернокож мъж канара.
	— От двайсет и седем години съм в тая сграда. Преди кракът му не беше стъпвал тук, а тия дни идва вече втори път. Гледай ти!
	— Ако някой твой приятел беше отпуснал десет милиона за предизборната ти кампания, и ти щеше да постъпиш така — усмихна се Джак.
	— Големи клечки са се изправили срещу теб.
	— Не се бой. Приготвил съм си една бухалка за всеки случай.
	— Аз съм Самюъл. Самюъл Лонг.
	— Приятно ми е. Джак Греъм.
	— Една бухалка няма да ти е излишна, Джак.
	— Май не ти се вярва да спечелим делото.
	— Виж какво, преди някоя и друга година щях да ти кажа, че няма страшно. Ама в тия времена човек вече нищо не знае. Пет пари не давам в кой съд работиш. Дали бил Върховният, дали бил Областният — все тая. Времената се менят. Не само съдилищата. Целият свят е тръгнал на проклетия. Вече нищо не ми е ясно.
	Двамата погледнаха през прозореца.
	Вратата се отвори и в залата влезе Кейт. Джак инстинктивно се обърна и я видя. Беше облякла черна плисирана пола, пристегната с тънък колан, и семпла блуза, закопчана до врата. Косата й бе сресана назад и падаше свободно до раменете. Бузите й бяха поруменели от студа. Държеше палтото си в ръка.
	Двамата седнаха на адвокатската скамейка. Самюъл тактично се изниза от залата.
	— Всеки момент ще го докарат, Кейт.
	— Знам.
	— Слушай, Лутър иска да те види, но го е страх да не ти се случи нещо. Ти си му най-скъпото на този свят.
	— Джак, знаеш много добре, че с него е свършено, ако не проговори.
	— Мисля, че съм хванал няколко нишки в ръцете си. Обвинението не е толкова непоклатимо, колкото си мислят.
	— Откъде знаеш?
	— Приеми, че ти казвам истината. Видя ли президента?
	— Че може ли човек да го пропусне! Край него всички бледнеят. Дали е пристигнал баща ми?
	— Скоро ще дойде.
	Кейт отвори чантичката си и взе да тършува за пакетче дъвка. Джак се усмихна, бутна треперещата й ръка настрани и извади пакетчето.
	— Не мога ли да поговоря с него поне по телефона?
	— Ще гледам да уредя нещо.
	Двамата седяха и чакаха. Джак хвана Кейт за ръката. Погледите им се впериха в масивната съдийска скамейка, откъдето само след няколко минути щеше да бъде обявено началото на процеса. Засега двамата бяха в очакване. Заедно.


	Белият микробус зави в страничната алея, мина покрай полицаите, застанали в полукръг, и спря на около метър от страничния вход. Сет Франк закова автомобила си точно зад него и слезе с радиостанция в ръка. Двама полицаи, дошли с микробуса, наблюдаваха алеята. Цялата тълпа бе вперила очи в президента. Шефът на охраната даде знак на охраняващия арестанта. След няколко секунди Лутър Уитни слезе от колата, окован в белезници и наметнат с тъмна мушама. Пред него и зад гърба му застана по един полицай. Поеха към страничния вход на съда.
	В този миг тълпата се люшна към ъгъла. Президентът беше тръгнал нарочно към лимузината си, паркирана в близост до страничния вход. За секунда срещна погледа на Лутър. Старецът не успя да се овладее.
	— Копеле мръсно! — изсъска той. Полицаите чуха ругатнята и погледнаха изумени към Ричмънд. Изведнъж усетиха някаква съпротива у арестанта.
	Лутър беше подвил крака. В първия миг си помислиха, че отказва да върви напред, но после съзряха рукналата от слепоочието му кръв. Единият изкрещя и сграбчи ръката на Лутър, а другият извади пистолета си и го размаха натам, откъдето реши, че е долетял куршумът. Настана суматоха. Изстрелът бе заглушен от шума на тълпата, но агентите от Тайните служби го бяха чули. Бъртън се хвърли върху Ричмънд и го притисна към земята. Двайсетина мъже с автомати ги закриха с телата си.
	Един микробус на Тайните служби препречи пътя на истеричната тълпа, която напираше към президента. Агент с насочен автомат заграчи тревожно по радиовръзката.
	Франк нареди на хората си да претърсят площада сантиметър по сантиметър. Всички пресечки бяха отцепени. Започваше издирване по всички близки сгради. Очакваха подкрепления, но Франк усещаше, че е прекалено късно.
	Застана до Лутър. Не можеше да повярва на очите си.
	Кръвта на стареца кротко се стичаше по белия сняг. Повикаха линейка. Лутър побеля и изцъкли очи. Два куршума бяха улучили главата му. Трети бе пробил дупка в микробуса. Убиецът явно бе решил да не рискува повече.
	Франк склопи очите на мъртвия и се огледа. Президентът се беше изправил. В този момент влизаше в лимузината. След няколко секунди от него и свитата му нямаше и следа. Репортерите се скупчиха около убития. Франк направи знак на хората си да ги отстранят. Полицаите размахаха палки и образуваха непробиваема стена.
	Сет Франк сведе поглед към Лутър. Въпреки студа съблече палтото си и покри лицето и безжизненото тяло.
	Джак хукна към прозореца още при първите писъци. Почувства, че се облива в пот. Сърцето му щеше да изскочи.
	— Не мърдай, Кейт — изкомандва той. Кейт замръзна на място. Разбра, че се е случило онова, в което Джак и сега не желаеше да повярва.
	Самюъл дотича откъм малката стаичка.
	— Какво става бе, хора?
	— Самюъл, пази я.
	Самюъл кимна, а Джак се втурна навън.
	Не беше виждал толкова въоръжени мъже на едно място дори и в холивудските екшъни. Хукна към страничния вход. Един полицай щеше да го цапардоса с палката си, ако не беше предупредителният вик на Франк.
	Джак се приближи с бавни стъпки. Имаше чувството, че едва движи крака по заснежения тротоар. Всички погледи бяха приковани в него. Видя дребната фигурка, завита с палто, и алените петна по белия сняг. Видя сгърченото от мъка и гняв лице на следователя. Никога нямаше да забрави тази сцена.
	Коленичи до приятеля си и понечи да отметне палтото, но преди това се извърна към страничния вход. Репортерите се бяха разделили на две редици. Дори и полицаите отстъпиха, за да й направят път.
	Кейт стоя дълго до тялото на баща си. Трепереше от студ, защото не бе взела палтото си. Не сваляше очи от стареца. Джак се изправи. Тръгна към нея, но краката му се подгъваха. Само преди няколко минути бе готов да се пребори с целия свят въпреки странното мълчание на клиента си. Сега нямаше сили дори да се движи.
	Франк му помогна да запази равновесие и той стигна до Кейт. Репортерите проявиха достатъчно такт да не задават въпроси в този момент. Фотографите сякаш бяха забравили за снимките си. Кейт коленичи до баща си и нежно постави ръка на рамото му. Чуваха се само вятърът и воят на наближаващата линейка. За няколко минути времето спря своя ход пред Съдебната палата в Мидълтън.


	Лимузината се носеше към центъра на града. Алън Ричмънд приглади вратовръзката си и си наля малко газирана вода. Замисли се за заглавията, които щяха да наводнят вестниците. Телевизионните журналисти щяха да го налетят като пчели на мед. Щеше да се възползва от ситуацията. Реши да продължи с обичайните си занимания за деня. Президентът скала! И куршуми да свирят край ушите му, той пак ще управлява страната, ще _предвожда_ народа си. Резултатите от допитванията до общественото мнение бяха лесно предвидими. Днешният случай щеше да му осигури поне още десет пункта преднина. Цялата работа се оказа прекалено лесна. Кога ли ще се появи някое истинско предизвикателство?
	Бил Бъртън погледна крадешком към президента. Лутър Уитни бе издъхнал току-що, пронизан от смъртоносните куршуми на Колин, а държавният глава най-невъзмутимо отпиваше от содата си. Бъртън почувства, че му се гади. Знаеше, че битката не е приключила. Не си правеше илюзии, че ще забрави фаталния инцидент, но се надяваше да прекара по-спокойно остатъка от живота си. Децата му все още го уважаваха, въпреки че той самият се презираше.
	Бъртън проумя, че президентът се гордее със себе си. Беше забелязал същото спокойно изражение по лицата на хладнокръвните убийци. Ричмънд не изпитваше никакви угризения; задето е отнел още един човешки живот. Беше го обзело някакво еуфорично чувство. Президентът ликуваше. Бъртън се сети отново за петната по шията на Кристин Съливан и за счупената й челюст. Спомни си зловещите звуци, които се бяха разнесли от спалнята. Предводителят на нацията!
	Бил прехвърли наум последния им разговор, когато двамата с Ръсел изложиха всички подробности. Беше доста неприятно преживяване, ако се изключи задоволството от агонията на Ръсел.
	Тогава Ричмънд ги беше изгледал продължително. Бъртън и Ръсел седяха един до друг, а Колин трепереше до вратата. Разговорът се проведе в покоите на президента, където не се допускаха представители на обществеността. Останалите членове на семейството бяха заминали на гости при роднини, тъй като бащата не беше в настроение.
	Президентът най-сетне научи всички факти. Споменаха и ножа за отваряне на писма, който можеше да послужи като веществено доказателство, уличаващо първия гражданин на Щатите в престъпление. Казаха, че ножът е попаднал в предателските ръце на очевидеца. Президентът загуби ума и дума. Не откъсваше поглед от Глория Ръсел.
	Когато Колин предаде инструкциите на Ръсел ножът да не се почиства, президентът се надвеси застрашително над нея. Глория се залепи на облегалката на стола си. Приличаше на размазано петно. Ричмънд я изгледа тъй яростно, че тя не издържа и закри лицето си в шепи. Блузата й бе залепнала от пот. От пресъхналото й гърло не се отронваше нито звук.
	Ричмънд седна зад писалището си, схруска бавно едно парче лед от коктейла пред себе си и се зазяпа през прозореца. Още носеше официалния костюм, с който се бе върнал от последната си изява. Само връзката му беше поразхлабена. Най-сетне проговори, без да отделя поглед от прозореца:
	— Колко време ще трае тази агония, Бъртън?
	— Знам ли? — вдигна поглед агентът. — Може би цяла вечност.
	— Искам да ми дадеш точен отговор. Направи по-професионална преценка.
	— Вече си е наел адвокат. Рано или късно ще проговори. Все някога ще ни издаде.
	— Имате ли представа къде го е скрил?
	Бъртън притеснено потри длани.
	— Не, сър. Полицията претърси къщата и колата му. Ако бяха попаднали на ножа, щяха да ни уведомят.
	— Те знаят ли, че ножът е изчезнал от имението?
	— Да — кимна Бъртън. — Освен това им е ясно, че ножът е важно доказателство. Сигурен съм, че няма да оставят нещата току-така, ако се доберат до него.
	Президентът стана и прокара пръсти по някакви грозни кристални фигури в готически стил, избрани от съпругата му. Те бяха наредени до снимките на семейството. Ричмънд никога не бе изпадал в сантименталности: Той възприемаше семейството си като административна формалност. Застана пред умилителните портретчета и лицето му почервеня от гняв. Съдбините на нацията можеха да се променят заради една нищо и никаква проститутка и заради прекалено амбициозната глупачка, която бе назначил за шефка на канцеларията си.
	— Имате ли представа кой е бил наемният убиец на Съливан?
	Ръсел вече нямаше право да говори. Колин бе способен само да изпълнява заповеди. Бъртън реши да отговори и на този въпрос:
	— Трябва да е един от трийсетината известни стрелци, които предлагат услугите си срещу солидни суми. Така или иначе, той отдавна е покрил дирите си.
	— Ти нали подхвърли на следователя версията за Съливан?
	— Споменах, че вие сте уведомили приятеля си за задържането по чисто етични съображения. Сет Франк е достатъчно умен, за да разбере какво имам предвид.
	Президентът грабна едната кристална топка и я запрати с все сила срещу стената. Лицето му се изкриви от гняв и омраза. Бъртън настръхна ужасен.
	— По дяволите! Ако беше стрелял като хората, нямаше да си блъскаме главите сега!
	Ръсел сведе поглед към кристалните късчета, разпилени по пода. Цялата й кариера бе пропаднала. Годините на учение и усилен труд се оказаха чиста загуба на време. Ето каква бе наградата й за сточасовата работна седмица.
	— Полицията ще проучи Съливан. Направих така, че да събудя подозренията на следователя към него — продължи Бъртън. — Съливан, разбира се, ще отрече вината си. Ченгетата няма да успеят да докажат абсолютно нищо. Не знам дали това е добре за нас.
	— Ами ако направи втори опит и сполучи?
	— Как да контролираме неговите решения? — попита озадачен Бъртън.
	— Като действаме вместо него.
	Настъпи гробно мълчание. Ръсел погледна шефа си изумена. Не стига, че кариерата й се беше сгромолясала, ами сега трябваше да участва и в заговор за убийство. Вече нямаше сили да се съпротивлява. Каза си, че по-лошо от това не може да бъде, но не беше права.
	Най-сетне Бъртън се осмели да направи анализ на ситуацията.
	— Полицията едва ли ще повярва, че Съливан е готов на подобна крайност. Той трябва да е луд, за да не се сети, че ще го надушат. Струва ми се, че ако очистим Уитни, подозренията няма да се насочат към Съливан.
	Президентът застана пред Бъртън.
	— Да оставим на полицията сама да прави изводите си.
	Всъщност Ричмънд вече не се нуждаеше от помощта на Съливан, за да спечели отново място в Белия дом. Стори му се, че този план предлага чудесна възможност да се отърве от обещанието, дадено на Съливан във връзка със сделката в Украйна. Вече не му се щеше да пренебрегва интересите на Русия. Ако се разчуеше, че между убийството на арестанта и Уолтър Съливан има някаква (макар и далечна) връзка, с глобалните сделки беше свършено. Ричмънд щеше да оттегли подкрепата си по възможно най-дискретния начин, а влиятелните фигури щяха да се сетят за какво става дума.
	— Алън, нима си готов да натопиш Съливан за убийството? — промълви Ръсел за първи път. На лицето й се бе изписало искрено недоумение.
	Ричмънд я изгледа с нескрито презрение.
	— Помисли какво ще кажат хората — продължи тя. — Та това е Уолтър Съливан, а не някой долнопробен престъпник, за когото на никого не му пука.
	Президентът се усмихна. Глупостта й го забавляваше. А преди време му се струваше талантлива умница… Оказа се, че се е лъгал във възможностите й.
	Замисля се за бъдещите си ходове. Вероятността да припишат убийството на Съливан бе не по-голяма от двайсет процента. Ричмънд бе готов да поеме този риск. Съливан знаеше как да си пази интереса, така че все някак щеше да се оправи. А ако го загази? Че нали затова са затворите, дявол да го вземе!
	— Бъртън, проумя ли какъв е планът? — погледна той към тайния агент.
	Бил мълчеше.
	— Ти си имал готовност да очистиш онзи никаквец — разгневи се Ричмънд. — Какво се е променило оттогава? Знаеш, че всички ще загубим, ако бездействаме. Разбираш ли какво ти говоря? — Ричмънд замълча и после пак повтори въпроса си.
	Бъртън вдигна поглед и кимна безмълвно.
	Прекараха следващите два часа в доуточняване на плана.
	Накрая двамата агенти и Ръсел тръгнаха към вратата. Президентът прикова поглед в Ръсел.
	— Глория, ти не ми каза къде е сумата.
	Ръсел го погледна право в очите.
	— Използвана е за анонимно дарение на Американския червен кръст. Такова нещо не им се било случвало досега.
	Вратата се затвори след тях. Президентът се усмихна. _Ама че жест на раздяла. Наслаждавай му се, Лутър Уитни. Наслаждавай му се, докато можеш, нищожно лайно такова._


>	23

	Уолтър Съливан се намести в креслото си с вестник в ръка, но така и не го погледна. Мислите му се върнаха към събитията, които сякаш нямаха нищо общо с целия му досегашен живот. Беше прибегнал до наемен убиец с цел да ликвидира заподозрения в убийството на собствената си съпруга. Оказа се, че е платил напразно. Тайно в себе си Съливан се радваше на неуспеха на Макарти. Бе овладял скръбта си дотам, че да проумее колко нередна е постъпката му. Цивилизованото общество се отличава от варварското по това, че следва определени правила на поведение. Съливан уважаваше тези порядки въпреки неизмеримата загуба. Реши, че ще се придържа към установените закони.
	Хвърли един поглед към вестника. Броят беше отпреди няколко дни, но съдържанието му постоянно привличаше вниманието на милиардера. Заглавията с едри черни букви щяха да му избодат очите. Старецът се зачете отново. В съзнанието му постепенно започнаха да се оформят някои хипотези. Уолтър Съливан бе надарен не само с богатство, но и с буден, проницателен ум. Нищо не убягваше от вниманието му.
	Лутър Уитни бе мъртъв. Полицията не подозираше никого. Съливан бе проверил първата версия, която му хрумна. Оказа се, че по време на второто покушение Макарти е бил в Хонконг. Беше се вслушал в заповедта на Съливан да прекрати работата по убийството. Някой друг обаче го беше заместил.
	Уолтър Съливан бе единственият човек, който със сигурност знаеше, че покушението не е извършено от Макарти.
	Погледна към стария стенен часовник. Беше само седем часа сутринта. Дните вече бяха загубили значение. С годините Съливан се бе приучил да обръща все по-малко внимание на времето. Случваше се да лети със самолет над Тихия океан в четири часа след полунощ или да потъва в дълбок сън към два часа следобед.
	Съливан прехвърляше наум фактите по случая. Мислеше бързо. Последните изследвания бяха показали, че има мозък на младеж, пълен с енергия. Сега милиардерът бе впрегнал завидния си ум, за да достигне до заключенията, които учудиха и самия него.
	Той вдигна телефонната слушалка и докато набираше номера, оглеждаше кабинета си, облицован с черешово дърво.
	Свързаха го със Сет Франк. Следователят бе направил впечатление на милиардера още със задържането на Лутър.
	— Да, мистър Съливан? С какво мога да ви бъда полезен?
	Старецът прочисти гърлото си. Опита се да говори с възможно най-смирения си тон. Дори и Франк се хвана на въдицата.
	— Имам един въпрос, свързан с разговора ни за Кристи. Споменах, че тя се отказа от пътуването до Барбадос в последния момент на път за летището.
	Франк се облегна назад.
	— Да не си спомнихте нещо друго?
	— Не помня дали ви обясних причините за отказа й.
	— Май не разбирам за какво говорите.
	— Ами сигурно остарявам. Никой не е вечен на този свят. Както и да е, това не ме притеснява. Струва ми се, че тогава ви казах как Кристин се е почувствала зле и е решила да се върне. Прав ли съм?
	Сет извади папката с документация по случая, макар и да знаеше добре отговора на този въпрос.
	— Тогава сте ми казали, че тя не е посочила никаква причина, мистър Съливан. Просто заявила, че не й се ходи до Барбадос, и вие сте решили да не настоявате.
	— А, така ли? Добре тогава, лейтенанте.
	Франк понечи да отпие от кафето си, но остави чашата на масата.
	— Почакайте, мистър Съливан. Защо предполагахте, че сте ми казали за неразположението на Кристин Съливан? Тя не се ли чувстваше добре?
	Съливан помълча, преди да отговори.
	— Истината е точно обратната, мистър Франк. Тя беше в цветущо здраве. Боях се, че съм ви подвел, защото прекарах последните два месеца в напъни да убедя самия себе си, че тя е имала някаква причина да остане. Разбирате ли?
	— Моля?
	— Искаше ми се да намеря обяснение за това, което й се е случило. Не ми се щеше да повярвам, че става въпрос за най-обикновена трагична случайност. Аз не вярвам в съдбата, лейтенант Франк. Според мен на този свят няма нищо случайно. Та тъй. Просто се опитвах да убедя самия себе си, че тя е знаела защо остава.
	— Разбирам.
	— Извинявайте, ако съм ви създал проблеми със старческата си памет.
	— Няма нищо, мистър Съливан.


	Франк остави слушалката и впери поглед в стената. Нямаше представа какво искаше да му каже Съливан.
	След предупреждението на Бил Бъртън бяха направени проучвания на версията за убиец, нает от милиардера. Обяснението би могло да се намери в желанието на Съливан престъпникът да си получи смъртното наказание, преди да се е изправил пред съда. Подобни проучвания не бяха никак лесни и служителите на полицията пипаха внимателно. Франк трябваше да мисли и за кариерата, и за семейството си. Хората от ранга на Съливан разполагаха с куп влиятелни приятели, които лесно биха могли да лишат един следовател от каквото и да било бъдеще.
	В деня след убийството на Лутър Уитни следователят провери точното местонахождение на Съливан по време на покушението, макар и да не си правеше илюзии, че старецът ще натисне спусъка на смъртоносното оръжие собственоръчно. От друга страна, използването на наемен убиец беше особено тежко престъпление и никой не би пристъпил към него, без да се замисли сериозно. Франк реши, че е попаднал на грешна следа. Последният разговор със Съливан породи още множество въпроси, но не доведе до нито един отговор.
	Сет Франк седна и се запита дали това кошмарно разследване ще достигне някога до своя край.


	След около половин час Съливан се свърза с местния телевизионен канал, където и бездруго притежаваше контролния пакет акции. Молбата му бе ясна и лесна за изпълнение. След един час получи пакет на входната си врата. Той го пое, освободи секретарката си, заключи кабинета отвътре и натисна копчето на двойната стена. Панелът се плъзна встрани и откри достъп до великолепна звукова уредба. Останалата част от стената прикриваше домашната видео система, която Кристин Съливан бе харесала много от рекламата в едно списание. Тя беше настояла да я купят, макар че филмовите й вкусове не се простираха по-далеч от откровената порнография и сапунените опери. Нито един от двата жанра не оправдаваха наличието на толкова скъпа техника.
	Съливан разопакова внимателно касетата и я постави в звуковата уредба. Последва автоматичното включване. Разнесоха се първите думи от записа. Съливан дори не трепна. Лицето му не издаваше никаква емоция. Не се учуди от това, което чува. Милиардерът бе излъгал следователя, разбира се. Паметта му бе отлична. Жалко обаче, че се бе оказал толкова късоглед. Лицето му се изкриви в гневна гримаса. Отдавна не бе побеснявал така. Дори и смъртта на Кристи не бе успяла да го извади от равновесие до такава степен. Имаше само един начин да се справи с яростта си. Трябваше да действа. Съливан бе убеден, че първата стъпка е най-важната, защото от нея зависи изходът на всяка битка, а милиардерът не обичаше загубите.


	Погребението бе съвсем скромно. Извърши се в присъствието на трима души и свещеника. Бяха положени невероятни усилия, за да се опази в тайна от журналистите. Ковчегът на Лутър бе затворен. Раните на главата му нямаше да оставят хубав спомен у близките му.
	Свещеникът не обръщаше внимание нито на странната обстановка, нито на странните обстоятелства, при които бе загинал покойникът. Той се отдаде на задълженията си с цялата подобаваща сериозност. Пътуването до гробището не отне много време. Джак и Кейт бяха в първата кола. Отзад ги следваше Сет Франк. Той се бе почувствал доста неловко по време на службата. Джак се ръкува с него, но Кейт се направи, че не го забелязва.
	Слязоха от автомобилите. Джак се облегна на вратата. Кейт седна на металната пейка до гроба на баща си. Гробището не беше кой знае колко представително. Тук-таме стърчеше по някой грубо скован триъгълник с името на покойника. Понякога се виждаше и надписа „От близките“, но повечето гробове бяха оставени на произвола на съдбата.
	Сет Франк се насочи към Кейт, но, изглежда, промени решението си и се върна до автомобила на Джак.
	— Хубава служба — отбеляза той и свали слънчевите си очила.
	— Какво му е хубавото, след като са ти светили маслото — сви рамене Джак. Макар и да се държеше по-любезно от Кейт, той също не можеше да прости на следователя, задето бе позволил Лутър Уитни да издъхне като куче.
	Франк се умълча. Извади си цигарите, но се отказа да пуши и мушна ръце в джобовете.
	Беше присъствал на аутопсията на Уитни. Пораженията се бяха оказали много сериозни. Половината му мозък бе на каша. В това нямаше нищо чудно, след като куршумът, забит в тапицерията на микробуса, бе от магнум А .460. Лекарят обясни, че такива се използват за лов на едър дивеч. Оказа се, че куршумът е сплескал мозъка на Уитни със сила, отговаряща на четири тона енергийна маса — все едно, че старецът е бил връхлетян от самолет. Бива си го този ловен спорт. Франк поклати уморено глава. На всичкото отгоре трагедията се бе разиграла пред очите му. Никога нямаше да забрави случилото се.
	Следователят вдигна поглед към зеленото поле, прислонило двайсетина хиляди мъртъвци. Джак се облегна на автомобила си и проследи погледа на Франк.
	— Някакви следи?
	Сет зачовърка пръстта с върха на обувката си.
	— Имаме няколко версии, но никоя не е съвсем правдоподобна.
	Двамата мъже се изпънаха, когато коленичилата Кейт остави малък букет върху пръстта и се изправи до гроба. Вятърът беше утихнал. Денят бе ясен и слънчев, макар температурите да бяха доста ниски.
	Джак закопча палтото си.
	— Е, и? Обявявате случая за приключен, предполагам. Никой не би ви упрекнал, ако го направите.
	Франк се усмихна и реши все пак да запали.
	— Нищо подобно.
	— Какъв е новият план за действие тогава?
	Кейт се обърна и тръгна към автомобила. Сет Франк нахлупи шапката си и извади ключовете на колата.
	— Много прост. Ще търсим убиеца.


	— Кейт, знам как се чувстваш, но трябва да ми повярваш. Лутър наистина не те обвиняваше за абсолютно нищо. Убийството му не е по твоя вина. Ти сама казваш, че са те принудили да се съгласиш. Залавянето му не е било твоя идея.
	Двамата бяха в колата на Джак. Връщаха се в града. Слънцето залязваше. Бяха прекарали два часа на гробището, седнали в колата. Кейт не искаше да се отдели от баща си. Сякаш очакваше Лутър да стане от гроба и да ги придружи по обратния път.
	Тя открехна прозореца. Нахлу свеж, студен въздух. Усещаше се, че приближава буря.
	— Следователят не се е отказал от разследването, Кейт. Иска да открие убиеца на Лутър.
	— Пет пари не давам какво иска — рече тя най-сетне.
	— Стегни се, Кейт. Сет Франк не е виновен за случилото се.
	— Нима? Цялото обвинение беше съшито с бели конци. Процесът щеше да докаже всичките му несъвършенства. Тогава и прокурорът, и следователят щяха да изглеждат кръгли глупаци. Какво стана сега? Заподозреният е мъртъв, а случаят — приключен.
	Джак спря на един червен светофар и се облегна назад. Знаеше, че Франк не говори празни приказки, но не можеше да убеди Кейт в правотата на думите си.
	Светна зелено. Джак погледна часовника си. Трябваше да се връща на работа. Предполагаше, че все още не са го уволнили.
	— Слушай, сега не трябва да оставаш сама. Имаш ли нещо против да се преместя в апартамента ти за няколко дни? Ти ще вариш сутрешното кафе, а аз ще се грижа за вечерята. Съгласна ли си?
	Очакваше да получи категоричен отказ. Дори си беше приготвил следващата реплика.
	— Наистина ли искаш да ми правиш компания?
	Джак я погледна. Очите й бяха подпухнали от плач. И двамата бяха преживели истинска трагедия. Джак изведнъж си даде сметка, че едва ли може да си представи каква болка и вина се е стаила в душата на Кейт. Тази мисъл го прониза по-остро и от звука на фаталния куршум, изсвистял, докато двамата се държаха за ръце в съдебната зала. Беше разбрал на секундата, че са убили Лутър.
	— Наистина.
	Същата вечер се разположи на дивана в хола й. Придърпа одеялото до брадичката си, за да се защити от течението откъм невидимата пролука на отсрещния прозорец. Чу вратата да проскърцва. Кейт излезе от спалнята. Носеше същата роба като едно време. Косата й бе вдигната в стегнат кок. Изглеждаше освежена. Само леката червенина по бузите й загатваше за преживяната скръб.
	— Имаш ли нужда от нещо?
	— Не, всичко е наред. Този диван е много по-удобен, отколкото си мислех. И аз имам същия. Остана от апартамента ни в Шарлотсвил, но пружините му отдавна сдадоха багажа.
	Кейт не се усмихна, но приседна до него.
	Едно време тя имаше навика да се къпе вечер. Преди да си легне, миришеше толкова хубаво, че Джак полудяваше от възбуда. Имаше уханието на новородено. Самото съвършенство. Джак си спомни навика й да се умълчава, докато той лежи изтощен върху нея. После се усмихваше хитричко и прокарваше ръка по тялото му. Тогава Джак си мислеше, че този свят наистина се управлява от жените.
	Кейт облегна глава на рамото му. Джак усети да се събуждат най-първичните му инстинкти, но апатията и умората й бързо угасиха страстите му и той се почувства малко виновен.
	— Май не съм много добра компания.
	Дали бе усетила какво е почувствал? Как би могла? Мислите й сигурно бяха на светлинни години разстояние от тази стая.
	— Не си обещавала, че ще ме забавляваш.
	— Наистина съм ти благодарна, че дойде.
	— В момента няма нищо по-важно от това.
	Тя стисна ръката му. Изправи се и халатът й разкри повече, отколкото трябваше. Джак зърна стройните й нозе и се зарадва, че ще спят в различни стаи. Цяла нощ се въртя, потънал в размисли за рицари с бели брони и адвокати, будуващи в самота.
	На третата вечер Джак отново легна на дивана. Кейт пак излезе от спалнята. Той вдигна поглед от списанието, в което се беше зачел. Този път Кейт не седна на дивана. Джак изви глава назад. Видя я да го наблюдава. Не изглеждаше апатична. Не беше с онзи халат. Кейт тръгна обратно към спалнята. Остави вратата зад себе си отворена.
	Джак постоя неподвижен. После стана и надникна в спалнята. Успя да различи силуета на тялото й в тъмнината. Кейт лежеше, изритала чаршафа в края на леглото. Извивките на тялото й изпъкваха изкусително. Тя го погледна. Стори му се, че вижда зениците й, приковани в него. Не го покани с жест, но Джак си спомни, че никога не го е правила.
	— Наистина ли го искаш? — реши да попита той за всеки случай. Нямаше желание да се събудят сконфузени и виновни.
	Кейт стана и го придърпа към леглото. Матракът беше твърд и затоплен от тялото й. След секунда Джак също беше съвсем гол. Той инстинктивно плъзна устни по гърдите й и ги впи в устните й. Кейт лежеше с отворени очи. За първи път от много време те не бяха подпухнали и просълзени. Джак я взе в обятията си.


	Домът на Уолтър Съливан бе обичайното място за срещи на най-висшите кръгове, но гостите тази вечер бяха възможно най-отбраната група на американското общество.
	Алън Ричмънд вдигна кратък, но съдържателен тост с чаша вино в ръка. Четирите специално подбрани двойки се чукнаха. Първата дама — запазена фотогенична блондинка, облечена в семпла черна рокля — се усмихна на милиардера.
	Макар и да бе свикнала с обкръжението от богати, интелигентни и изтънчени особи, тя се отнасяше с особена почит към хора като Уолтър Съливан, тъй като те се брояха на пръсти в този свят.
	Периодът на траур още не беше отминал, но Съливан се показа общителен и сърдечен домакин. Когато поднесоха кафето в просторната библиотека, разговорът се завъртя около международната търговия, най-новите ходове на борда на федералния резерв, изгледите за бейзболния мач в събота и изборите през идната година. Присъстващите не се съмняваха в победата на Ричмънд.
	Само един от тях бе на особено мнение по този въпрос.
	На сбогуване президентът се приведе, за да пошепне няколко думи на стария си приятел. Съливан се засмя, загуби за миг равновесие, но се хвана за Ричмънд и се задържа на крака.
	След изпращането на гостите Съливан запали една пура и отиде в кабинета си. Застана до прозореца. Фаровете на президентските коли се стопиха в тъмната нощ. Въпреки нелепата ситуация Съливан не можа да сдържи усмивката си. Бе забелязал неволното трепване на Ричмънд, когато го хвана за ръката. Хипотезата, която се въртеше в главата му, звучеше невероятно, но истината често пъти изненадва. Следователят бе изложил пред Съливан всички възможни теории за убийството на Кристи. Съливан бе особено впечатлен от опита на съпругата си да нарани нападателя с ножа за писма. Раната се бе оказала по-дълбока, отколкото предполагаха полицаите. Не бе изключено да е засегнат нерв. Една повърхностна рана щеше да е заздравяла до този момент.
	Съливан тръгна с бавни крачки към вратата на кабинета си, загаси осветлението и излезе. Президентът Ричмънд бе усетил съвсем нищожна болка, когато Съливан се вкопчи в ръката му, но истинските страдания често настъпват впоследствие, като при инфарктите. Старецът се изсмя злорадо, докато обмисляше различни варианти на действие.


	Уолтър Съливан впери поглед в дървената къщурка със зелен ламаринен покрив. Стоеше на хълма, покрил ушите си с топъл шал. Беше се подпрял на дебел бастун. По това време на годината хълмовете на Югозападна Вирджиния бяха особено ветровити. Очакваха се обилни снеговалежи.
	Съливан заслиза по вкочанената пръст на пътеката. Дървената къщурка бе в изрядно състояние благодарение на неограничената му щедрост и дълбоката носталгия, която с течение на времето го налягаше все по-осезателно. Милиардерът се бе появил на бял свят по време на президентското управление на Удро Уилсън в разгара на Първата световна война благодарение на усилията на акушерката и на решимостта на собствената му майка, която вече беше загубила три деца, две от които при раждане.
	Баща му — миньор като повечето мъже тогава в тази част на Вирджиния — беше починал в резултат на най-различни заболявания, причинени от прахта в мините и липсата на почивка. Тогава Съливан бе на дванайсет години. Баща му бе прекарал последните години от живота си като инвалид. Уолтър го гледаше как се препъва из къщата. Лицето му бе напрегнато до последния мускул, почерняло като козината на техния огромен лабрадор, краката едва го държаха и той скоро рухваше на кушетката в задната стая.
	Майката доживя да види сина си като един от най-богатите хора в света. Съливан се бе погрижил да я обгради с разкош и всевъзможни удобства. Заради бащината си памет закупи мината, която го бе погубила. Плати за нея пет милиона в брой. После възнагради всеки миньор с по петдесет хиляди долара и я закри.
	Съливан отвори вратата на къщичката и влезе. Газовата печка осигуряваше достатъчно топлина. Провизиите щяха да стигнат за половин година. Милиардерът нямаше нужда от нищо повече. Никога не бе позволявал на когото и да било да го придружи при посещенията му в тази къща. Та това беше родният му дом! Хората, които по право му принадлежаха, вече бяха мъртви. Съливан бе съвсем сам, но не му трябваше чужда компания.
	Приготви си непретенциозно ястие и седна да се нахрани. Преглъщаше залъците бавно, с поглед, зареян през прозореца. Падаше здрач. Брястовете му махаха лениво и ритмично с оголените си клони.
	Подредбата на къщата бе променена. Спомените от детството не бяха особено радостни. Те бяха белязани от вечните несгоди на бедността, което обясняваше донякъде припряната енергичност на милиардера. Именно трудностите на семейството му го бяха заредили с такава неизчерпаема енергия и решимост. Благодарение на тях бе успял да се справи с всяко препятствие по пътя си.
	Съливан изми чиниите и влезе в някогашната спалня на родителите си. Беше я обзавел с удобно кресло, маса и няколко рафта за книги, приютили особено ценна колекция от заглавия. В ъгъла беше поставил тясна кушетка. Той също използваше стаята като спалня.
	Съливан вдигна безжичния телефон и набра номер, известен само на шепа хора. От другата страна му отговориха. Съливан изчака да го свържат с когото трябва.
	— Божичко, Уолтър, знам, че си нощна птица, но не трябва да го караш толкова бясно. Вземи си почини малко. Къде се намираш?
	— На моята възраст вече нямам време за губене, Алън. Отпуснеш ли се, току-виж, не си станал повече. Предпочитам да експлодирам от енергия, отколкото да изтлея в мъглата на старостта. Надявам се, че не съм прекъснал някакво важно твое занимание.
	— Не е нещо, което не търпи отлагане. Вече се научих как да подреждам световните кризи по важност. За какво ти трябвам?
	Съливан постави миниатюрното записващо устройство до слушалката. За всеки случай.
	— Имам един въпрос, Алън каза той и замълча. Усети, че ситуацията му доставя удоволствие. Изведнъж се сети за лицето на съпругата си в моргата и отново помръкна.
	— Казвай!
	— Защо изчака толкова дълго, преди да убиеш човека?
	Последва гробно мълчание. Чуваше се само дишането на президента. Алън Ричмънд се владееше толкова добре, че ритъмът му на дишане с нищо не се промени. Съливан се възхити на самообладанието му, но изпита леко разочарование.
	— Я повтори!
	— Ако не го бяха уцелили, сега щеше да разговаряш с адвоката си, след като вече са те подвели под съдебна отговорност. Беше направо на косъм.
	— Какви ги приказваш, Уолтър? Да не си се поболял нещо? Къде се намираш?
	Съливан отдалечи слушалката от ухото си. Телефонът му бе оборудван с устройство, което правеше невъзможно проследяването на разговора. Беше сигурен, че ще се опитат да го открият. Щяха да попаднат на една дузина възможни точки, нито една от които не бе разположена в близост до къщата. Въпросното устройство му бе струвало десет хиляди долара, но цената нямаше значение. Съливан се усмихна отново. Можеше да разговаря колкото си иска.
	— Не се притеснявай. Отдавна не съм се чувствал толкова добре.
	— Да, но говориш небивалици. Кого са убили?
	— Виж какво, решението на Кристи да не пътува за Барбадос никак не ме учуди. Честно казано, аз си знаех, че тя иска да остане, за да се позабавлява с някой от младоците, на които бе хвърлила око през лятото. Помня дори, че ми беше любопитно да видя какво извинение ще си измисли. Тя имаше доста бедно въображение, горкичката. Престорената й кашлица беше направо комична. Мога да си представя как е изглеждала в началното училище, когато е обяснявала, че котката й е сръфала домашното.
	— Уолтър…
	— Работата е там, че по време на разпита в полицията се досетих, че не мога да спомена претекста за оставането й. Ако кажех, че не се е чувствала добре, жълтите вестници щяха да я изкарат бременна, и то не от мен, независимо от заключенията на аутопсията. Хората са склонни да вярват на какви ли не щуротии, стига да са поднесени пикантно. Няма какво да ти го обяснявам. Заподозрян ли си, за теб си мислят само най-лошото. Така и трябва да бъде.
	— Уолтър, кажи ми къде се намираш. Ти очевидно не се чувстваш добре.
	— Искаш ли да ти пусна касетата, Алън? Онази от пресконференцията, на която произнесе трогателната реплика за нелепата случайност. Много хубав ход. Искрена загриженост за приятел, разпространена от десетки телевизии и радиостанции. Триумф за твоята популярност. Ти се показа толкова очарователен и съпричастен, че никой не обърна внимание на думите ти за неразположението на Кристи. А ти наистина го спомена, Алън. Тогава ми каза, че ако Кристи не се била разболяла, щяла още да бъде между живите. Щяла да ме придружи до Барбадос и да е с мен до ден-днешен.
	Аз бях единственият, който знаеше какъв претекст е използвала Кристи, Алън. Казах, че не го съобщих дори в полицията. По какви пътища стигна до новината за заболяването й, драги?
	— Сигурно си го споменал в мое присъствие.
	— Ние нямахме възможност нито да се видим, нито да поговорим преди самата пресконференция. Лесно е да провериш фактите — моята програма е разчетена до последната минута, а ти си президент, чието местонахождение трябва да може да бъде установено във всеки един момент. Въпреки това аз съм сигурен, че в нощта на убийството не си бил на никое от обичайните си места. Ти си бил в моята къща, и то не някъде другаде, а в собствената ми спалня. На пресконференцията бяхме обградени от десетки хора. Всяка дума, която сме си казали, е записана някъде. Сигурен съм, че не съм споменавал нищо за неразположението на съпругата си.
	— Кажи ми къде се намираш, Уолтър. Искам да ти помогна като на приятел.
	— Кристи не я биваше по тайните планове. Трябва да е била много горда, че ме е преметнала. Предполагам, че ти се е похвалила как е измамила стареца си. Покойната Кристи е единственият човек, който е бил в състояние да те информира за използвания претекст за оставането в Щатите. Чух те с ушите си как се изпусна да споменеш мнимата болест. Нямам представа защо не се досетих по-рано. Сигурно смъртта на Кристи ме е била извадила от равновесие и теорията с крадеца ми се е сторила правдоподобна. Възможно е несъзнателно да съм отказвал да проумея фактите. Не ми се е искало да повярвам, че можеш да сториш такова нещо срещу мен. Ако бях убеден в човешката низост, щеше да ми е по-лесно да го проумея. Както и да е. По-добре късно, отколкото никога.
	— Защо ми се обади, Уолтър?
	Съливан снижи глас, за да придаде още по-голяма сила на думите си.
	— Защото исках първи да ти съобщя какво те чака, копеле такова. Ще се насладиш на повече изяви пред обществеността, отколкото някога си можел да си представиш. Съдии ли не щеш, адвокати ли не щеш. Не искам полицията да те свари неподготвен. Най-вече ми се щеше да те уведомя кой е главният виновник за разкритието.
	— Уолтър — рече тревожно Ричмънд, — готов съм да ти помогна, ако имаш нужда от мен, но държа да ти напомня, че разговаряш с президента на Съединените американски щати. Няма да позволя подобни хули да се сипят нито от твоите, нито от нечии чужди уста.
	— Отлично, Алън. Сигурно си се сетил, че записвам разговора ни. Не че това има особено значение, разбира се. — Съливан замълча за момент, но реши да продължи. — Милото ми протеже. Научих те на всички тънкости в занаята. Ти се оказа добър ученик. Успя да грабнеш най-високия пост на родината си. Падението ти обаче също ще се окаже стремглаво.
	— Мисля, че си се преуморил, Уолтър. Умолявам те да потърсиш специализирана помощ.
	— Гледай ти. Бих те посъветвал абсолютно същото.
	Съливан прекъсна връзката и изключи записващото устройство. Сърцето му биеше ускорено. Той постави ръка на гърдите си. Опита се да се поуспокои. Сега не му беше времето да умира. Трябваше да е сигурен, че нещата ще стигнат до естествения си завършек.
	Надзърна през прозореца и се обърна с лице към стаята. Родният му дом. Баща му беше издъхнал в същото помещение. Мисълта му се стори успокояваща.
	Съливан се отпусна на креслото и притвори очи. На сутринта щеше да позвъни в полицейското управление, за да им разкаже всичко и да предаде записа в ръцете им. После щеше да изчака развоя на събитията. Дори и да не успееха да докажат вината на Ричмънд, с кариерата му щеше да е свършено, а това бе равносилно на професионална и духовна смърт. Кой го е еня, че трупът още диша? Развръзката си я биваше. Съливан се усмихна. Беше се заклел, че ще отмъсти за смъртта на съпругата си. Ето че успя да го направи.
	Някакъв допир до ръката му го накара да отвори очи. Пръстите му докоснаха хладен, твърд предмет. Скочи едва когато дулото опря в слепоочието му, но беше твърде късно.
	Президентът погледна колко е часът. Трябваше да са го пречукали вече. Съливан се бе оказал добър учител. Направо беше надминал себе си. Ричмънд бе убеден, че милиардерът няма да оповести вината му, преди да се е свързал лично с него. Това разсъждение направи нещата доста простички. Президентът стана и се упъти към покоите си. Мисълта за мъртвия Съливан вече не го занимаваше. Победеният враг не е интересен. Да се разсъждава над него е чиста загуба на време, която те прави неспособен да се заемеш със следващото предизвикателство. И това беше научил от Съливан.


	По-младият мъж оглеждаше къщата, потънала в полумрак. Беше чул изстрела, но не можеше да откъсне очи от бледата светлина, която струеше през прозорчето.
	Бил Бъртън дотича при Колин след няколко секунди. Срам го беше да погледне приятеля си. Двамата обучени и предани тайни агенти се бяха оказали убийци на жени и старци.
	По обратния път Бъртън се поотпусна. Най-сетне бяха приключили с този ужасен инцидент. Трима души бяха намерили смъртта си. В бройката влизаше и самата Кристин Съливан, от чието убийство започна целият кошмар.
	Бъртън погледна ръката си. Още не можеше да повярва, че само преди няколко секунди тази ръка бе натиснала спусъка, за да отнеме един човешки живот. С другата ръка бе прибрал касетката и записващото устройство. Щяха да ги изгорят веднага щом се върнат.
	Докато подслушваше разговора на Съливан със Сет Франк, Бъртън се учуди за какво неразположение на Кристи става дума. Той докладва информацията на президента. Ричмънд се замисли и пребледня. После позвъни в пресцентъра на Белия дом и поиска касетата със записа от пресконференцията в Мидълтън. Двамата с Бъртън изслушаха как президентът утешава приятеля си с клишета за непредвидимите обрати в този живот, като казва, че Кристин Съливан е щяла да е още жива, ако не е било онова нейно неразположение. Ричмънд беше забравил, че е научил претекста за отлагане на заминаването от самата жертва. Досети се, че подобен факт лесно може да бъде доказан, и не си правеше илюзии, че тежестта му ще бъде пренебрегната.
	Тогава Бъртън се облегна назад, в очакване на заповеди. Ричмънд се беше втренчил в касетата, сякаш би могъл да изтрие думите си със силата на мисълта. Бъртън не вярваше на очите си. Един умел политик се бе заплел в собствената си риторика.
	— Уолтър Съливан е единственият човек, с изключение на нас самите, който има представа за значимостта на тази информация — отсече най-сетне Ричмънд.
	— Задълженията ми не включват убийства по поръчка — заяви Бъртън, без да свежда поглед от президента, и се изправи.
	— Уолтър Съливан представлява заплаха за нас — процеди Ричмънд. — Той си навира носа, където не му е работата, а това не ми е по вкуса.
	— Мисля, че има основателни причини да го прави.
	Ричмънд взе една писалка и започна да я върти между пръстите си.
	— Ако Съливан проговори, с нас е свършено — щракна с пръсти той. — Ще направя всичко възможно, за да го спра.
	Бъртън се притесни и пак седна.
	— Откъде знаете, че вече не се е разприказвал?
	— Ами просто познавам характера му — заяви простичко Ричмънд. — Той си има собствен почерк. Обича фойерверките, но не прибързва. Реши ли да действа обаче, резултатите са светкавични и съкрушителни.
	— Чудесно — хвана се за главата Бъртън. Мислите му се щураха в безпорядък. Дългите години на обучение го бяха тренирали да разсъждава бързо, да взема решения светкавично и да действа секунда преди всички останали. Този път умът му се блъскаше в непроходим лабиринт. Имаше чувството, че мозъкът му се е превърнал в изветряло кафе. Вдигна поглед към шефа си.
	— Но нима ще го убием?
	— Гарантирам ти, че точно в тази минута Съливан замисля собственото ни унищожение. Нямам основание да се настроя снизходително. Казано на по-разбираем език — облегна се назад президентът, — този човек е решил да ни ликвидира. Всеки носи отговорност за постъпките си. Уолтър Съливан го знае много добре. Въпросът е дали имаме готовност да отвърнем на удара с удар — каза Ричмънд и впери поглед в Бил Бъртън.


	Колин и Бъртън прекараха следващите три дни по стъпките на Съливан. Когато го видяха да спира автомобила си на такова пусто място, Бъртън не можа да повярва, че им се отваря такъв късмет. Стана му мъчно за жертвата им. Милиардерът се бе превърнал в идеалната мишена.
	Сега и двамата съпрузи бяха мъртви. Колата се носеше обратно към столицата, а Бъртън несъзнателно потъркваше ръка, сякаш се опитваше да изтрие полепналата по нея нечистотия. Мисълта, че никога няма да успее да се освободи от угризенията си, го накара да потръпне. Отсега нататък Бил Бъртън трябваше да привиква с долната точка на емоционалния барометър. Беше изкупил живота си с чужд живот. За втори път. Гръбнакът му, доскоро стоманен, бе омекнал като стара гума. Съдбата му поднесе най-голямото си предизвикателство и той се провали.
	Агентът се вкопчи в седалката и се загледа в мрака.


>	24

	Очевидното самоубийство на Уолтър Съливан потресе не само финансовите среди. Погребението събра хора от най-влиятелните кръгове по цял свят. На подобаващо тържествената и внушителна церемония в катедралата „Свети Матей“ се заредиха прощални слова от знаменитости. Най-видната особа произнесе двайсетминутна реч за великата личност Уолтър Съливан и за огромния стрес, на който е бил подложен, и как такъв стрес нерядко води до подобни изненадващи обрати. Когато Алън Ричмънд завърши речта си, в залата не бяха останали сухи очи, а сълзите, които той пророни, изглеждаха искрени. Президентът винаги се удивляваше на изключителния си ораторски талант.
	Дългото траурно шествие напусна катедралата. След около три часа и половина всички се озоваха пред къщичката, където милиардерът бе дошъл на бял свят и си бе отишъл от него. Лимузините задръстиха заснежения тесен път и тленните останки на Уолтър Съливан бяха положени до гробовете на родителите му — на могилата, откъдето се разкриваше прелестна гледка към долината.
	Пръстта затрупа ковчега и приятелите на Съливан се запътиха към царството на живите. Сет Франк наблюдаваше внимателно всяко лице. Проследи с поглед президента, който се качваше на лимузината си. Бил Бъртън улови погледа му, направи се на изненадан и кимна за поздрав. Франк се поклони леко.
	Когато всички заминаха, Франк се отправи към къщичката. Опасалите я жълти полицейски ленти още не бяха свалени. Двама цивилни служители пазеха входа.
	Франк показа значката си и влезе.
	По ирония на съдбата един от най-богатите мъже на света бе избрал да завърши земния си път именно в тази къщурка. Животът на Уолтър Съливан приличаше на разказ от Хорейшо Алджър, чиито герои въплъщаваха американската мечта. Франк изпитваше истинско възхищение пред човека, успял да се наложи със собствения си талант, храброст и решимост. Кой ли не би се възхитил!
	Той погледна отново към креслото, където бяха намерили трупа с пистолет в ръка. Куршумът бе пронизал лявото слепоочие на Съливан, оставяйки дълбока, назъбена рана и предизвиквайки фрактура, причинила смъртта. Пистолетът бе паднал от лявата страна на креслото. Обгарянията от барута по дланта бяха довели местните полицаи до заключението за самоубийство. Съкрушеният Съливан бе отмъстил на убиеца на съпругата си, след което бе отнел собствения си живот. Приближените му потвърдиха, че не им се е обаждал от няколко дни, нещо необичайно за него. Рядко посещавал родния си дом, като винаги уведомявал къде да го търсят. Вестникът до креслото съдържаше съобщението за убийството на Лутър Уитни. Всички улики отвеждаха към версията за самоубийство.
	Франк се притесняваше от една-единствена подробност, която засега пазеше несподелена. Той се беше запознал с Уолтър Съливан при посещението му в моргата. По време на срещата им Съливан бе разписал няколко формуляра, свързани с разпознаването и аутопсията.
	Съливан бе разписал всички формуляри с _дясната си ръка._
	Този факт не бе достатъчен за заключения, тъй като самоубийството е могло да бъде извършено с лявата ръка по не една и две причини. Отпечатъците от пръстите му върху оръжието си личаха ясно. Може би прекалено ясно, помисли си Франк.
	От самия пистолет не можеше да се извади никакво заключение. Серийният номер бе така изкусно изтрит, че дори микроскопското изследване не даде резултат. Напълно стерилно оръжие. Подобно на тези, с които се извършват убийства. Но защо му е било нужно да заличава произхода на оръжието, ако е възнамерявал да се самоубие? Въпросът увисваше без отговор. Това наблюдение също не беше кой знае колко важно, ако се предположеше, че милиардерът е получил пистолета по незаконен път, макар че във Вирджиния — за зла участ на полицията — закупуването на лично оръжие не бе никакъв проблем.
	Франк завърши огледа на помещението и излезе навън. Снегът бе натрупал. Аутопсията показа, че Съливан е издъхнал, преди да завали. Добре, че приятелите му знаеха къде се намира къщичката. Дошли да го търсят и намерили тялото му дванайсет часа след настъпването на смъртта.
	Не, снегът не би бил от полза на следователя. Мястото беше толкова пусто, че нямаше да се намери нито един съсед, за да го попитат забелязал ли е нещо подозрително.
	Колегата на Франк от местното управление на полицията излезе от колата си и се завтече към къщата. Носеше една папка под мишница. Двамата размениха няколко думи. Франк благодари, качи се на автомобила си и потегли.
	Аутопсията показа, че Уолтър Съливан бе починал в интервала между единайсет и един часа след полунощ. Но в дванайсет часа и десет минути той бе позвънил на някого.


	Коридорите на „Патън, Шоу и Лорд“ бяха смущаващо тихи. Капилярите на процъфтяващата адвокатска практика са звънящите телефони, пиукащите факсове, мърдащите устни и тракащите клавиатури. Макар че кабинетите имаха директни линии, Лусинда, операторката на централата, обикновено прехвърляше на вътрешните телефони по осем обаждания на минута. Днес тя разлистваше лениво страниците на „Вог“. Вратите на повечето кабинети бяха затворени, за да се осуети достъпът до разгорещените дискусии, които се водеха вътре.
	Санди Лорд бе заключил вратата си отвътре. Малцината съдружници, които се бяха осмелили да почукат, бяха отпратени с гневни викове от усамотилия се сърдит обитател на кабинета.
	Събул обувките си, Лорд седеше с подпрени на полираното бюро крака. Беше без вратовръзка, с разкопчана яка и небръснато лице, а до него се мъдреше почти празна бутилка от най-силното уиски в барчето му. Очите на Санди бяха зачервени и подпухнали. Дълго се бяха взирали в обкования с месинг ковчег на Уолтър Съливан. В него всъщност бяха положени тленните останки и на двама им.
	Лорд отдавна се готвеше за смъртта на Съливан. Беше използвал половин дузина правни специалисти, за да осигури необходимото присъствие на „Патън, Шоу и Лорд“ в управителния съвет на „Съливан Ентърпрайзис“, така че услугите на фирмата, и най-вече на самия Санди, да бъдат търсени и в бъдеще. Животът щеше да продължи постарому. Фирмата щеше все така да процъфтява въпреки смъртта на главния й клиент. За нещастие обаче се бе случило нещо непредвидено.
	Кончината на Съливан бе неизбежна, разбира се. Финансовите магнати не биха се учудили на нещо подобно. Това, което потресе деловите среди, бе фактът, че Съливан е загинал от собствената си ръка, както и слуховете, че той сам е наел убиеца на заподозрения Уитни. Финансовият пазар не бе подготвен за такава драма. Един изненадан пазар, предсказваха някои икономисти, може да реагира бурно и прибързано. И се оказаха прави. Акциите на „Съливан Ентърпрайзис“ се обезцениха с шейсет и един процента на нюйоркската борса веднага щом откриха трупа. През последните десет години никога не бяха падали толкова ниско.
	При цена на акциите с шест долара под номинала лешоядите тутакси закръжиха наоколо.
	Следвайки съвета на Лорд, бордът на директорите в „Съливан Ентърпрайзис“ отхвърли предпазливото предложение на „Сентръс Корпорейшън“. Оказа се обаче, че акционерите го приемат безрезервно, тъй като бяха изнервени от загубите, сполетели ги за една нощ. Най-вероятно битката щеше да завърши в полза на „Сентръс“, която до два месеца щеше да погълне „Съливан“. Лорд знаеше, че те ползват услугите на „Роудз, Дайректър и Майнър“ — една от най-големите адвокатски фирми в страната, която разполагаше с експерти във всички области.
	Изводът се налагаше от само себе си. Услугите на „Патън, Шоу и Лорд“ нямаше да бъдат необходими. Най-крупният клиент на фирмата, носещ около двайсет милиона годишно, клиентът, на когото се крепеше близо една трета от дейността им, щеше да изчезне. Някои от адвокатите вече си подаваха документите за работа в „Роудз, Дайректър и Майнър“, като изтъкваха предимството си, че са запознати с делата на Съливан. Двайсет процента от служителите на „Патън, Шоу и Лорд“ вече си бяха подали оставките. Доста техни колеги щяха да ги последват.
	Лорд напипа уискито и допи каквото беше останало в бутилката. После се завъртя на стола си, погледна към мрачното зимно утро и се усмихна тъжно.
	За него нямаше да се намери място в „Роудз, Дайректър и Майнър“. Бе настъпил часът на падение. Лорд беше виждал как някои от клиентите му се сгромолясват за секунди. През ръцете му бяха минали не един и двама милиардери на книга, които след време биваха осъждани заради дългове. Въпреки всичко никога не беше очаквал, че един ден ще настъпи собственият му край, стремглаво и необратимо.
	Именно тук бе рискът с крупните клиенти, плащащи осемцифрени суми. Те поглъщаха всички усилия на една фирма. Предишните клиенти се отдръпваха или измираха, а нямаше време да се създават нови. Чувството на самодоволство покрай Съливан се бе оказало измамен капан.
	Санди обмисляше ситуацията. През последните двайсет години си бе осигурил чист приход от трийсет милиона долара. За нещастие бе успял да похарчи доста по-голяма сума от спечелената. Бе сменил няколко луксозни къщи, бе притежавал вила на остров Хилтън Хед, тайно гнезденце в Ню Йорк, където бе водил омъжените си любовници. Скъпи автомобили, ценни предмети, каквито един човек с вкус и възможности трябваше да колекционира, изби с отбрани вина, както и частен хеликоптер — да, бе имал всичко това, но трите развода, всичките ужасни, го бяха разорили.
	Сегашният му дом бе сякаш излязъл от страниците на лъскаво архитектурно списание, но и ипотеката му отговаряше на смайващия разкош. А пари в брой той нямаше. Хонорарите в „Патън, Шоу и Лорд“ отиваха при тези, които ги осигуряваха — ядеш каквото убиеш. А съдружниците във фирмата нямаха навика да търсят плячка на глутници. Това, с което разполагаше, щеше едва да покрие изхарченото чрез кредитни карти, а досега само „Американ Експрес“ поглъщаше петцифрени суми на месец.
	Насочи своите пораздвижени сиви клетки към останалите си клиенти. Сметна, че в най-добрия случай може да разчита на половин милион, и то ако се напъне здравата. А той нямаше желание да го прави. Това беше под достойнството му. Или по-скоро щеше да бъде, ако Съливан не бе решил, че животът не си струва да се живее въпреки няколкото милиарда. _И то заради една никаквица!_
	Петстотин хиляди! Та това беше по-малко и от заплатата на смотания Кърксен.
	Лорд се втренчи в картината на отсрещната стена. Произведението на неизвестния художник от деветнайсети век отново го развесели. Каза си, че все пак има избор. Макар и най-крупният клиент да го бе зарязал с царствено спокойствие, можеше да проучи още една възможност. Врътна се и грабна телефона.


	Фред Мартин буташе количката с пакети по коридорите на фирмата. Това му беше едва третият работен ден, откакто го бяха назначили. За първи път му се наложи да разнася пощата на адвокатите. Мартин искаше да изпълни задачата си бързо и точно. Той беше един от десетте куриери на „Патън, Шоу и Лорд“. След четирите месеца, прекарани в безплодни усилия да си намери работа с дипломата по история от университета в Джорджтаун, Мартин си даде сметка, че единственото правилно решение е да се заеме с юридическите науки. Едва ли имаше друго по-подходящо място да проучи възможностите на правната кариера. Дългата поредица от интервюта при кандидатстване за най-различни служби го беше убедила, че е крайно време да се закачи някъде.
	Мартин хвърли един поглед на картата с разположението на кабинетите по етажа. Не забеляза, че е взел старо копие. Новият вариант бе затиснат под един огромен куп с документацията на крупна международна сделка. След като разнесеше писмата, трябваше да се заеме с описа и подвързването на петте хиляди страници от този куп.
	Мартин заобиколи ъгъла и застана пред затворената врата. Извади пакета на „Федерал Експрес“, свери името на получателя с отбелязаното на картата и вдигна поглед към табелката над вратата. На нея не пишеше нищо и той учудено повдигна вежди.
	Почука, изчака малко, почука отново и се реши да влезе.
	Завари пълен хаос. Подът беше отрупан с кашони, мебелите бяха оставени в безпорядък. По писалището се въргаляха хартии. Мартин реши да се обади на началника си. Очевидно беше станала грешка. Погледна часовника си. Времето летеше, а той бе изостанал е цели десет минути от първоначалния си план. Грабна телефона и набра номера на началника. Никой не му отговори. В този миг Мартин забеляза върху бюрото снимката на висока кестенява красавица в прескъпо облекло. Досети се, че кабинетът сигурно принадлежи на някой мъж. Възможно бе сега да се нанася. Иначе кой би оставил за боклука такава красива снимка? Фред сложи пакета на бюрото, убеден че получателят му ще си го вземе. Излезе и затвори вратата зад себе си.


	— Приеми най-искрените ми съболезнования за Уолтър, Санди — каза Джак, зареял поглед през прозореца. Мезонетът на Санди Лорд беше в Северозападен Вашингтон. Трябва да бе закупен скъпо и прескъпо. Обзавеждането му също бе погълнало баснословна сума. Джак забеляза оригиналните картини, кожената мека мебел и статуетките. Каза си, че хората като Санди Лорд се броят на пръсти и те все пак трябва да живеят някъде.
	Лорд се бе разположил до запалената камина по пухкав халат, загърнал масивното му тяло, и кожени чехли на бос крак. По стъклата на огромните прозорци, същински витрини, се лееше студен дъжд. Джак се приближи до камината. Мислите му пукаха и пращяха като горящите съчки. Едно въгленче се изтърколи на мраморния перваз, припламна и бързо угасна. Джак разклати леда в чашата си и погледна към домакина.
	Обаждането на Санди не го бе изненадало.
	— Трябва да поговорим, Джак. Колкото по-скоро, толкова по-добре за мен. Но не в кантората.
	Когато пристигна в апартамента, възрастният прислужник взе палтото и ръкавиците му и дискретно се оттегли в някаква отдалечена стая.
	Намираха се в махагоновия кабинет на Лорд, чиято внушителност изпълни Джак с тайна завист. Той се сети за масивното каменно имение, което разполагаше с библиотека, напомняща на този кабинет. Опита се да се съсредоточи върху предстоящия разговор.
	— Прецакаха ме, Джак. — Първите думи, излезли от устата на Санди, накараха Джак да се усмихне. Не можеше да не оцени прямотата на този човек. Овладя се да не се засмее, защото тонът на Лорд изискваше малко респект.
	— Фирмата ще се оправи, Санди. Няма да загубим кой знае колко клиенти още. Защо да не преотдадем под наем част от помещенията? И без това се ширим.
	Лорд стана и се упъти право към бара в ъгъла. Напълни чашата си догоре и я изгълта наведнъж.
	— Май не ме разбра. Фирмата ще пострада, но ще се задържи на крака. Патън и Шоу ще преживеят и тази промяна. Имах предвид съдбата на Патън, Шоу и Лорд.
	Санди се заклатушка из стаята. Стигна до червения кожен диван и се отпусна уморено на възглавниците му. Джак проследи извивката на месинговите орнаменти, които обточваха дървената конструкция. Отпи една глътка и се втренчи в широкото лице. Очите бяха тесни, като процепи за монети.
	— Ти си душата на фирмата, Санди. Няма значение, че основният ти клиент си отиде.
	Лорд изсумтя презрително.
	— Душата ли? Хубава душа! Имам чувството, че седя върху атомна бомба. Броя всяка секунда. Лешоядите вече кръжат. Лорд се превръща в основното ястие — печено прасе с резенче лимон в зурлата.
	— Кърксен ли имаш предвид?
	— И Кърксен, и Пакард, и Мълинз, и кой ли не щеш. Знаеш имената на съдружниците не по-зле от мен самия. Трябва да призная, че те са готови жив да ме изгорят.
	— Но не и Джак Греъм, Санди.
	Лорд бавно се размърда и подпря глава на една страна.
	Джак не можеше да си обясни какво точно го привлича в човека отсреща. Отговорът като че ли бе свързан с първия им обяд в ресторант „Филмор“. Тогава се беше възхитил на неподправения грубиянски стил на Санди. Сети се как се видя принуден да изрече неща, които никога не бе предполагал, че ще каже. Сега човекът го беше закъсал. Джак имаше възможност да му окаже съдействие. Макар че всъщност не беше много сигурен дали все още може да разчита на подкрепата на Болдуинови.
	— Санди, решат ли да те подгонят, ще трябва да се допитат до мен — заяви той въпреки притесненията си. Неотдавна Лорд му бе дал възможността да блесне наравно с другите. Не се бе поколебал да го пусне право в играта, воден от мисълта за успех на всяка цена. Струваше си да получиш такъв урок.
	— Мисля, че и на двамата ще ни дойде нанагорно, Джак.
	— Аз умея да се задържам на повърхността, Санди. Не мисли, че искам да ти помогна от единия алтруизъм. Ти си важна инвестиция във фирмата, където съм съдружник. Тебе те бива по най-големите удари. Загубата ти е нещо мимолетно. Фондът от петстотин хиляди зад гърба ти ще се преумножи за не повече от година. Нямам намерение да се разделям с такъв ценен кадър.
	— Ще запомня добрината ти, Джак.
	— Аз сам ще ти я напомня, когато трябва.
	Джак си тръгна. Лорд понечи да си налее още едно питие, но се отказа. Погледна треперещите си ръце и бавно остави бутилката на плота. Успя да стигне до дивана, преди да се е строполил. Огромното огледало над камината отрази образа му. По бузата му се стече сълза. Не бе плакал цели двайсет години. От погребението на майка си. Но напоследък му се случваше. Как само бе плакал на погребението на Уолтър Съливан. Винаги се беше залъгвал, че милиардерът не означава за него нищо повече от удобен източник на ежемесечни тлъсти чекове. Разбра, че се е самозаблуждавал по време на погребалната церемония, когато се разрида тъй неудържимо, че се наложи да изчака в автомобила си, докато дойде моментът да хвърли пръст върху ковчега на приятеля си.
	Сега отново изтри подпухналите си бузи. Гледай го ти този младок! Лорд беше обмислил предварително всяка подробност от разговора им. Беше си подготвил поантата. Беше предвидил всеки възможен отговор с изключение на този, който всъщност получи. Не беше оценил достатъчно младежа. Опасенията, че Джак ще изкрънка колкото се може повече облаги в замяна за огромната услуга, се оказаха напразни. Нищо подобно.
	Сега чувстваше не само вина, но и срам. Разбра го в мига, когато се приведе над дебелия мек килим, за да повърне. Срам. Още едно отдавна забравено чувство. Когато се посвести, Санди погледна жалкия си образ в огледалото. Даде си тържествено обещание, че няма да разочарова Джак. Той наистина щеше пак да се изкачи на върха. И нямаше да забрави жеста.


>	25

	И в най-дръзките си мечти Франк не се бе виждал тук. Огледа се и забеляза, че кабинетът наистина има овална форма. Масивната мебелировка беше издържана в строг стил, но цветните петна тук-там, както и скъпите маратонки, оставени грижливо под един от шкафовете, говореха за жизнеспособността на обитателя. Франк преглътна мъчително и се помъчи да диша нормално. Беше ветеран в професията си и му предстоеше най-обикновен разпит като безброй други. Следовател с неговия стаж нямаше от какво да се притеснява. Само след няколко минути щеше да е излязъл оттук.
	Но ето че отново се смути от мисълта, че ще разговаря не с кого да е, а със самия президент. В този миг вратата се отвори и той нервно скочи на крака. Прикова поглед в подадената ръка, опомни се и бавно протегна своята.
	— Благодаря, че си направихте труда вие да дойдете, лейтенант Франк.
	— Моля ви, сър. Сигурно си имате един куп грижи на главата. Не исках да ви разкарвам до управлението. С тези задръствания… Всъщност вие едва ли попадате на задръстванията.
	Ричмънд направи жест на следователя да седне и се настани зад бюрото си. Бил Бъртън се появи иззад гърба му, затвори вратата с непроницаемо изражение и кимна за поздрав.
	— Маршрутът ми е предварително начертан. Вярно е че не попадам на задръствания, но пък и съм лишен от всякакви прояви на спонтанност — усмихна се широко президентът и Франк усети, че и неговата уста се разтегля автоматично.
	Ричмънд се приведе напред и го погледна право в очите. Сключи ръце, сбърчи вежди и прие най-сериозно изражение.
	— Дължа ви благодарности, Сет. Бил ми разказа за съдействието ви при разследването на убийство на Кристин Съливан. Много ценя помощта ви. Други на ваше място биха се възползвали от ситуацията, за да се издокарат пред журналистите. Възлагах големи надежди на вас и ето че те се оправдаха дори в по-голяма степен от очакваното. Благодаря ви още веднъж.
	Франк се изчерви от удоволствие. Почувства се като първокласник, възнаграден с пчеличка за краснопис.
	— Всичко това е ужасно, разбира се. Кажете ми, попаднахте ли на някаква връзка между самоубийството на Уолтър и убийството на онзи престъпник?
	Франк тръсна глава и прикова поглед в изсечените черти на Ричмънд.
	— Не се притеснявайте, лейтенант Франк. Цял Вашингтон хули покойника, задето е използвал услугите на наемен убиец, а после е отнел собствения си живот. Хората обичат да си чешат езиците. Чудех се дали сте попаднали на някакъв факт, който да оправдава тези подозрения.
	— Съжалявам, но не мога да отговоря на въпроса ви, сър. Сигурно разбирате, че става въпрос за служебна тайна. Следствието още не е приключило.
	— Нямам намерение да ви се меся, лейтенант. Исках само да подчертая, че смъртта на Съливан ужасно ме разстрои. Кой би предполагал, че ще посегне на живота си! Той беше един от най-дръзновените и талантливи умове на своята епоха, а и изобщо.
	— Всички така говорят.
	— Между нас казано обаче, аз го познавах доста отблизо. Никак не се учудвам на решимостта му да накаже сам… убиеца на съпругата си.
	— Предполагаемият убиец, господин президент. Всеки е невинен до доказване на противното.
	Ричмънд стрелна с поглед Бъртън.
	— Доколкото разбрах, обвиненията са железни.
	Сет Франк се почеса по ухото.
	— Някои адвокати много обичат железните обвинения, сър. Излеят малко вода отгоре и желязото взело, че ръждясало.
	— Такъв ли беше адвокатът на Уитни?
	— И още как. Не обичам басовете, но нямаше да заложа повече от четирийсет процента на вероятността да постигнем успех с обвинението. Предстоеше ни истинска битка.
	Президентът се замисли. Облегна се и отново стрелна поглед към Франк. Следователят забеляза очаквателното му изражение и отвори бележника си. При вида на собствените си криволици се поуспокои.
	— Вярно ли е, че Уолтър Съливан е разговарял с вас малко преди смъртта си?
	— Разговаря с мен, но не знаех, че е било точно преди самоубийството.
	— Да ви кажа, малко съм изненадан, че не оповестихте този факт по-рано.
	Лицето на президента помръкна.
	— Разбирам. Не го направих, за да не наливам масло в слуховете за покойника. Можеше да се предположи, че полицията ще разбере за разговора ни. Съжалявам, че не го споменах по-рано.
	— Искам да знам за какво си говорихте.
	— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
	— Няма да откажа едно кафе.
	Бъртън тутакси поръча кафето по телефона в ъгъла. След минута влезе секретарката със сребърен поднос в ръце.
	Отпиха от димящото кафе, президентът погледна часовника си и забеляза, че Франк го наблюдава внимателно.
	— Извинявайте, Сет. Опитвам се да бъда добър домакин, но лошото е, че ме чака обяд с конгресмени. Трябва да се появя там след няколко минути. Никак не ми се ходи, но няма как. Колкото и странно да звучи, не си падам много по политиците.
	— Разбирам. Няма да ви отнема повече от една-две минути. Каква беше целта на обаждането?
	Президентът се отпусна в креслото, сякаш се опитваше да събере мислите си.
	— Стори ми се, че позвъни в изблик на отчаяние. Определено не беше на себе си, доста разстроен, неспособен да се владее. Казваше по някоя дума и после дълго мълчеше. Нещо необичайно за Уолтър Съливан.
	— За какво говореше?
	— За всичко и нищо. Бръщолевеше каквото му падне. Говореше за смъртта на Кристи. После за онзи човек, човека, когото арестувахте. Каза, че го ненавиждал, защото опропастил живота му. Мъчително беше да го слушаш.
	— Вие какво му казахте?
	— През цялото време го питах къде е. Исках да го открия, да му предложа помощ. Но той не пожела да ми каже. Имам чувството, че въобще не ме слушаше. Беше страшно разстроен.
	— Звучеше ли като човек, готов на самоубийство?
	— Аз не съм психиатър, но от гледната точка на лаика бих отговорил утвърдително. Уолтър Съливан говореше като типичен самоубиец. За първи път, откакто съм президент, изпитах такава дълбока безнадеждност. След този разговор новината за смъртта му никак не ме изненада. — Ричмънд хвърли един поглед към безизразното лице на Бъртън и продължи: — Ето защо ви попитах дали смятате, че има нещо вярно в слуховете, че Уолтър е намесен в убийството на онзи човек. Трябва да призная, че след телефонния разговор през главата ми мина тази мисъл.
	Франк също погледна към Бъртън.
	— Разполагате ли със запис? Знам, че повечето разговори с Белия дом се записват.
	— Съливан се обади на частния ми телефон, Сет. Там не се допускат записи.
	— Ясно. Той спомена ли директно, че е замесен в убийството на Уитни?
	— Не, не директно. Мислите му бяха много объркани. По-скоро усетих гнева, който го разяждаше. Не ми се иска да говоря лошо за покойния, но съм почти убеден в намесата му. Не разполагам с никакви доказателства, разбира се. Това са само подозрения.
	— Доста неприятен разговор сте имали — поклати глава Франк.
	— Да, наистина. Сега се налага да ви оставя, лейтенант Франк. Официалните задължения отново ме зоват.
	Франк не помръдна.
	— Защо според вас ви е потърсил, сър? Доста късничко се е обадил.
	Президентът се облегна и отново стрелна с поглед Бъртън.
	— Уолтър ми беше много близък приятел. Той не си лягаше рано, аз също. Не беше необичайно да ми звъни по това време. През последните няколко месеца не се обаждаше често. Цялата тази трагедия… Уолтър беше от мълчаливите страдалци. А сега ще ви помоля да ме извините.
	— Все пак ми се струва странно, че се е обадил именно на вас. Защо е решил, че ще успее да ви намери? Всички знаем колко е натоварена програмата ви. Просто се чудя какво си е бил наумил.
	Президентът сключи ръце и се втренчи в тавана. _Това следователче се прави на много умно._ Погледна към Франк и се засмя.
	— Ако имах телепатични способности, щях да мина и без проучванията на общественото мнение.
	— Мисля, че няма защо да се съмнявате в успеха си на следващите избори, сър — усмихна се Франк.
	— Благодаря, лейтенант. Единственото, което мога да ви кажа, е, че Съливан наистина ме потърси по телефона през онази нощ. На кого друг да се обади, ако е решил да се самоубива? Роднините му се отдръпнаха от него след брака му с Кристин. Имаше безброй делови партньори, но малцина от тях можеше да нарече приятели. Двамата с него бяхме близки от много години. Обичах го като роден баща. Знаете, че взех присърце смъртта на съпругата му. Ето затова ми се е обадил онази вечер. Искало му се е да размени две-три думи с някого, преди да свърши със себе си. Друго не знам. Съжалявам, че не мога да ви бъда от полза с нещо повече.
	Вратата се отвори. Франк не забеляза, че за целта Ричмънд е натиснал миниатюрния червен бутон под писалището си.
	— Идвам, Лоис — рече президентът на секретарката си. — Лейтенант Франк, ако има още нещо, предайте го на Бъртън.
	Следователят затвори бележника си.
	— Благодаря ви, сър.
	Стана и си тръгна. Ричмънд прикова поглед във вратата.
	— Кой беше адвокатът на Уитни, Бил?
	— Греъм — отвърна Бъртън, след като помисли малко. — Джак Греъм.
	— Това име ми е познато.
	— Работи в „Патън, Шоу и Лорд“. Съдружник е.
	Президентът се вцепени.
	— Какво има?
	— И аз не знам. — Ричмънд отключи едно от чекмеджетата и извади тетрадката, където си водеше бележки по случая. — Не забравяй, че още не сме се добрали до онова важно веществено доказателство, за което вече заплатихме пет милиона долара.
	Президентът прелисти тетрадката. Разигралата се драма бе оплела не един и двама души. Ако Уитни беше предал на адвоката си ножа за отваряне на писма, досега целият свят щеше да е научил истината. Ричмънд си припомни церемонията по награждаването на Рансъм Болдуин. Греъм изглеждаше доста нахакан. Явно, че не разполагаше с ножа. На кого го беше предал Уитни в такъв случай?
	Мислите му се впуснаха в хиляди възможни варианти и догадки. Погледът му изведнъж попадна на едно от имената в бележника, пренебрегвано от всички до този момент.


	Джак успя да извади ключа си, въпреки че ръцете му бяха заети с палтото и куфарчето. Вратата се отвори, преди да се е докоснал до нея.
	— Не знаех, че си се върнала толкова рано — учуди се той.
	— Нямаше нужда да бързаш. Все щях да приготвя нещо за вечеря.
	Джак влезе, захвърли куфарчето на малката масичка и се запъти към кухнята. Огледа се и подвикна на Кейт:
	— Ей, ти също работиш по цял ден. Готвенето ти идва в повече.
	— Някои жени го правят всекидневно, Джак. Трябва да си го забелязал досега.
	Той излезе от кухнята.
	— Не ми се прави на толкова работна. Казвай какво ти се яде. Нещо китайско? Купил съм и палачинки със зеленчуков пълнеж.
	— Все ми е едно. Не съм много гладна.
	След малко Джак се върна с две пълни чинии.
	— Ако не започнеш да ядеш, ще се разболееш. Или искаш да те тъпча насила?
	Той седна на пода с кръстосани крака и опразни чинията си за минути. Кейт запобутва храната си с вилицата.
	— Как мина днес? Защо не си взе няколко почивни дни? Винаги си се преуморявала.
	— Гледай ти кой го казва — рече тя. Набоде една палачинка, но я остави недокосната.
	Джак пусна вилицата в празната си чиния и се приведе към Кейт.
	— Разправяй.
	Кейт се сви на дивана и плъзна пръсти към синджирчето си. Още не се беше преоблякла. Чувстваше се съвсем отпаднала.
	— През цялото време си мисля за татко.
	— Кейт…
	— Остави ме да се изкажа, Джак — пресече го рязко тя. След малко се поуспокои и продължи. — Струва ми се, че никога няма да преодолея травмата от смъртта му. По-добре да се примиря с фактите. Може би постъпката ми е правилна от десетки гледни точки. И все пак той ми беше баща. Това е единствената причина, поради която не биваше да го предавам. — Тя продължи да си играе с верижката. — Имам чувството, че стажът ми на прокурор ме е превърнал в някакво отвратително същество. Доста тъжно заключение, като се има предвид, че вече наближавам трийсетте.
	Джак протегна ръка към нея. Видя я, че трепери. Усети пулса й. Кейт не отблъсна ръката му.
	— Реших, че трябва да направя радикална промяна и в живота, и в кариерата си.
	— Какви ги приказваш? — премести се той до нея. Сърцето му заби учестено. Можеше да се досети за по-нататъшния ход на разговора.
	— Отказвам се от професията на прокурор. Отказвам се и от правната професия като цяло. Тази сутрин си подадох оставката. Колегите ми бяха доста изненадани. Посъветваха ме добре да помисля. Казах им, че решението ми е окончателно.
	— Напуснала си работа? — не можа да повярва на ушите си Джак. — Но ти положи толкова усилия, за да се издигнеш! Как така ще се откажеш!
	Кейт се изправи и застана до прозореца.
	— Там е цялата работа, че аз не се отказвам от нищо, Джак. Преживяванията ми от последните четири години приличат на филм на ужасите. Не това си представях, когато започвах да уча право. Дългите дебати там нямат нищо общо с реалността.
	— Не се подценявай. От твоите усилия зависи сигурността на гражданите.
	— Аз не допринасям с нищо за намаляване на престъпността — обърна се тя към него. — Отдавна се отказах от подобни намерения.
	— Какво смяташ да правиш? Ти си юристка. Не можеш да избягаш от съдбата си.
	— Грешиш. По едно стечение на обстоятелствата прекарах известен период като юристка, но животът ми, преди да постъпя на работа, бе далеч по-приятен. — Тя замълча и го погледна, скръстила ръце на гърдите си. — Разбрах го благодарение на теб, Джак. Стана ми ясно, че съм избрала правото само за да отмъстя на баща си. Скъпичко заплатих за това — три години учене и четири години стаж — въздъхна Кейт, потрепери и отново се овладя. — Мисля, че вече му отмъстих.
	— Знаеш много добре, че не си виновна за смъртта му — рече Джак.
	Кейт го изгледа така, че той ококори очи. Следващите й думи го учудиха още повече.
	— Решила съм да се преместя. Още не знам къде ще отида. Спестила съм малко пари. Хората казват, че си струва да потеглиш на югозапад. Не е изключено да отпраша към Колорадо. Трябва ми съвсем различна среда. Възможно е и да успея да започна всичко отначало.
	— Значи се местиш — повтори Джак. — Местиш се. — Въртеше думите в устата си, сякаш се опитваше да ги проумее по някакъв по-безболезнен начин.
	— Тук не ме задържа нищо — сведе поглед Кейт.
	Джак не успя да се овладее и избухна:
	— Дяволите да те вземат! Как можа да го кажеш!
	Кейт си наложи да го погледне.
	— Мисля, че е по-добре да си вървиш — каза тя дрезгаво.


	Джак седеше на бюрото си, неспособен да се залови за работа. Розовите бележчици със съобщения го вбесяваха. Чудеше се може ли да има по-ужасни дни в живота му. В този момент влезе Дан Кърксен. Джак го изруга наум.
	— Дан, сега нямам…
	— Снощи не дойде на събранието.
	— Никой не ме е уведомил за него.
	— Изпратихме съобщение до всички съдружници. Вярно, че ти не се мяркаш много често напоследък — отбеляза той и погледна неодобрително неразборията върху писалищната маса на Джак. Неговото бюро винаги бе изрядно подредено, което бе най-вече свидетелство, че почти не върши същинска адвокатска работа.
	— Ето че сега съм тук.
	— Чух, че си ходил в апартамента на Санди.
	— Като че ли нямаме тайни един от друг — втренчи се в него Джак.
	Кърксен почервеня от гняв.
	— Проблемите на фирмата трябва да се обсъждат от всички съдружници заедно. Не бива да допускаме създаването на разни фракции. И бездруго не сме в завидно състояние, само интриги ни липсват.
	Джак едва не се изсмя. Та имаше ли по-голям интригант от Дан Кърксен!
	— По-лошо от това не може да бъде.
	— Наистина ли мислиш така, Джак? — подсмихна се иронично Кърксен. — Не знаех, че си толкова печен.
	— Виж какво, Дан, ако толкова се притесняваш, защо не напуснеш?
	Усмивката на Кърксен се стопи мигновено.
	— Аз работя в тази фирма от двайсет години.
	— Значи е време за промяна. Ще ти се отрази добре.
	Кърксен седна и изтри някакво петънце от очилата си.
	— Ще ти дам един най-приятелски съвет. Не си изигравай козовете заради Санди. Голяма грешка ще направиш. Той си е изпял песента.
	— Благодаря за съвета.
	— Сериозно ти говоря, Джак. Не рискувай позициите си в напразен, макар и добронамерен опит да спасиш Санди.
	— Позициите си ли? Имаш предвид семейство Болдуин, предполагам.
	— Те са твои клиенти. Поне засега.
	— Решил си да поемеш нещата в свои ръце. Ами на добър час. Само че няма да изкараш и един ден.
	Кърксен се надигна.
	— Нищо на този свят не е вечно, Джак. И Санди Лорд го знае прекрасно. Ако си решил да се погребваш, не погребвай и другите.
	Джак заобиколи бюрото си и застана до Кърксен. Извисяваше се с една глава над него.
	— И като малък ли си бил същият, Дан, или после си се изродил?
	Кърксен се изсмя и се приготви да тръгва.
	— Нищо не се знае, Джак. Вярвай ми. Отношенията с клиентите са много деликатно нещо. Да вземем теб за пример: цялата ти кариера се гради върху бъдещия ти брак с Дженифър Райе Болдуин. Ако годеницата ти открие, че си прекарал няколко нощи извън апартамента си, за да правиш компания на друга млада дама, може и да се позамисли дали да ти повери правните си проблеми и най-вече ръката си.
	В следващия миг Кърксен се намери притиснат до стената, а дъхът на Джак идваше от толкова близо, че запоти очилата му.
	— Не постъпвай глупаво, Джак. Колкото и да си важен за фирмата, побоят на старши съдружник няма да се отрази добре на репутацията ти. В „Патън и Шоу“ си имаме установен стил на работа.
	— Да не съм те чул да злословиш по мой адрес, Кърксен. Личният ми живот си е моя работа — изсъска Джак, пусна го и се върна при бюрото си.
	Кърксен пооправи ризата си с усмивка на лицето. Колко му беше да изнудиш Джак! Знаеше ги той тези красавци. Със силата на бик и ума на врабче. Тъпанари от класа.
	— Дай си сметка в какво си се забъркал, Джак. На какво отгоре вярваш на Санди Лорд? Той каза ли ти истината за Бари Алвис? Поговорихте ли си по този въпрос, а?
	Джак бавно вдигна поглед към Кърксен.
	— Сигурно ти е пробутал всички ония клишета за усърдния служител, който не умее да привлича клиенти и да прави пари. Не е изключено и да е излъгал, че Алвис е провалил някакъв важен проект.
	Джак не сваляше поглед от него.
	Кърксен се засмя триумфално.
	— А всичко е много просто. Свежда се до едно телефонно обаждане. Дъщеричката се оплакала, че Алвис причинил неудобство и на нея, и на семейството й. Следва уволнение. Това са правилата на играта, драги. Сигурно ти се е отщяло да я играеш. Откажеш ли се, никой _няма_ да те спре.
	Кърксен отдавна беше обмислил този ход. След смъртта на Съливан сделките на Болдуин щяха да се превърнат в най-важния приоритет на фирмата. Кърксен все още разполагаше с едни от най-добрите адвокати в града. Четирите милиона долара на Болдуин в съчетание със собствената му клиентела щяха да го превърнат в съдружник от първа величина. Името му най-сетне щеше да се нареди на логото на фирмата вместо това на Санди Лорд.
	Административният директор се усмихна на Джак.
	— Може да не ме обичаш много, Джак, но все пак исках да ти кажа истината. Ти си Голямо момче, ще се оправиш.
	Кърксен излезе и затвори вратата зад себе си.
	Джак постоя няколко секунди и се свлече в креслото си. Бръсна с ръка хартиите по писалището си, а после стовари отгоре му тежкия си юмрук.


>	26

	Сет Франк огледа нисичкия старец с филцова шапка, кадифени панталони, дебел пуловер и ботуши, който изпитваше и вълнение, и притеснение, че се е озовал в полицейския участък. Държеше някакъв правоъгълен предмет, увит в амбалажна хартия.
	— Май не ви разбирам добре, мистър Фландърс.
	— Ами вижте, оня ден попаднах пред съдилището. Сещате ли се, като гръмнаха престъпника. Отидох да видя за какво е тая суматоха. Да си кажа право, за толкова години живот не ми се беше случвало да присъствам на подобно нещо.
	— Това ясно — отвърна суховато Франк.
	— Та взех си аз видеокамерата, машинка — един път. Само я държиш, гледаш и си снимаш. Това се казва качество. Тя, жена ми, настояваше да дойда при вас.
	— Много хубаво, мистър Фландърс, но защо да дойдете? — погледна го въпросително следователят.
	— О, не ви ли казах? Простете — рече старецът и лицето му светна. — Пък аз си бъбря ли, бъбря. Ама характерът ми е такъв, тя, жена ми, го знае. От една година съм пенсионер. В завода дума не обелвах. Работех си на конвейера и си траех. А сега не можеш ми затвори устата. Пък и ушите ми са нащрек. Най обичам да седя в кафенето зад банката. И кафето е хубаво, и поничките си ги бива, а не като ония диетични измишльотини.
	Франк започна да губи търпение.
	— Та дойдох да ви покажа ей това — додаде бързичко старецът. — Ето. И за себе си имам едно копие — рече той и подаде пакетчето.
	Франк го отвори. Вътре имаше видеокасета.
	Фландърс свали шапката си. Главата му беше съвсем плешива, ако не се смятаха къдравите кичурчета около ушите.
	— Има много добри кадри — продължи той въодушевено. — И на президента, и на убийството. Всичко съм хванал. Исусе мили! Аз търчах по петите на президента, разбирате ли? А взех, че налетях на стрелбата.
	Франк се втренчи в стареца.
	— Всичко съм записал. Пък вие ще прецените дали ви трябва — заключи Фландърс и погледна часовника си. — Хм. Ами аз да вървя. Закъснявам за обяда и жена ми ще се сърди.
	Старецът се затътри към вратата. Франк се взря в касетата.
	— А, щях да забравя едно нещо.
	— Да?
	— Дали ще ми споменат името, като пишат за всичко това?
	— Кой да пише? — недоумяващо поклати глава Франк.
	— Ами историците — рече разпалено старецът. — Да го нарекат например „Филмът на Фландърс“ или нещо подобно. Нали знаете… като едно време.
	Следователят уморено разтърка слепоочията си.
	— Като едно време ли?
	— Да, като онзи Запрудър, който снимал убийството на Кенеди.
	Франк най-сетне схвана за какво става дума.
	— Непременно ще ги уведомя, мистър Фландърс. За всеки случай. За поколенията.
	— Ей това ми трябваше — щастливо вдигна палец към него старецът. — Друго си е. За поколенията. Всичко хубаво, лейтенант Франк.


	— Алън?
	Ричмънд махна разсеяно на Ръсел да влезе и отново забоде поглед в бележника пред себе си. Видя каквото му трябваше, хлопна кориците и погледна безизразно шефката на канцеларията.
	Ръсел изучаваше килима и притеснено триеше длани. Поколеба се известно време, после бързо прекоси кабинета и почти се свлече в едно от креслата.
	— Не знам как да започна, Алън. Разбирам, че нищо не би могло да оправдае постъпката ми. Трябва да съм загубила разсъдъка си в онзи момент.
	— Значи не се готвиш да ми обясняваш, че си го направила в мой интерес? — отпусна се назад Ричмънд, без да откъсва поглед от Глория.
	— Не. Дойдох да си подам оставката.
	— Май съм те подценявал, Глория — усмихна се президентът.
	Той се изправи, заобиколи бюрото си и се наведе над нея.
	— Всъщност постъпката ти е напълно оправдана. На твое място и аз щях да направя същото.
	Ръсел го погледна изумена.
	— Не ме разбирай погрешно, Глория. Подобно на всеки друг лидер аз очаквам преданост от служителите си. В същото време познавам добре слабостите и недостатъците на човешката раса. Не си правя никакви илюзии, че не сме водени единствено от животинските си инстинкти. Сдобих се с поста си, защото през целия си досегашен живот съм си внушавал, че на този свят никой не е по-важен от самия мен. Независимо от обстоятелствата и възможните препятствия. Никога, абсолютно никога не съм се отклонил от принципа си. Постъпката ти в онази нощ доказва единствено, че и ти така разсъждаваш.
	— Знаеш ли какво се готвех да направя?
	— Разбира се, Глория. Не те упреквам, задето си се възползвала от ситуацията, за да извлечеш максимална облага от нея впоследствие. Ей богу, цялата ни страна и особено този град се основават на същия принцип.
	— Но когато Бъртън ти каза…
	Ричмънд я прекъсна с вдигната ръка.
	— Вярно е, че се поддадох на емоциите. Приех го като предателство. По-късно осъзнах, че постъпката ти е проява на характер, а не на някаква слабост.
	Ръсел не можеше да проумее накъде бие.
	— Това означава ли, че не искаш да си подавам оставката?
	Президентът се наведе и я хвана да ръката.
	— Не си спомням да си заявила подобно намерение, Глория. Толкова добре сме се опознали, че раздялата ни е просто невъзможна. Да смятаме ли въпроса за приключен?
	Ръсел се изправи, за да си върви, а президентът пак седна зад бюрото си.
	— Щях да забравя. Искам да обсъдим някои неща довечера. Семейството ми е извън града. Защо не дойдеш при мен да поговорим?
	Ръсел се извърна озадачена.
	— Сигурно ще се позабавим. По-добре си донеси и дрехи за преобличане — рече той, без да се усмихва. Прониза я с поглед и се зае за работа.
	Ръсел затвори вратата зад себе си с трепереща ръка.


	Джак задумка по полираната входна врата толкова силно, че едва не си потроши кокалчетата.
	Камериерката му отвори и той се шмугна покрай нея, преди да е изрекла и дума.
	Дженифър Болдуин слезе грациозно по витата стълба, за да го посрещне в мраморното фоайе. Носеше скъпа вечерна рокля. Косата й се спускаше свободно по раменете. Деколтето й откриваше прелестни форми.
	— Какво правиш тук? — попита тя без следа от усмивка.
	— Трябва да поговорим.
	— Имам други планове за вечерта. Разговорът ще трябва да почака.
	— Не! — отсече той, грабна я за ръката и я повлече към библиотеката. Затръшна вратата зад себе си.
	Дженифър се изскубна и изкрещя:
	— Полудял ли си, Джак?
	Той огледа книгите с кожени подвързии й позлатени букви, запълнили безброй рафтове. Служеха единствено за украса и едва ли някой ги беше разгръщал. Всичко в тази къща бе показно.
	— Искам да ти задам един въпрос. Отговориш ли ми, веднага си тръгвам.
	— Джак…
	— _Един въпрос._ После изчезвам.
	Тя го погледна подозрително и скръсти ръце.
	— Какъв е той?
	— Обаждала ли си се във фирмата, за да кажеш, че Бари Алвис трябва да бъде уволнен, задето ме е накарал да работя вечерта, когато награждаваха баща ти в Белия дом?
	— Кой ти го каза?
	— Отговори ми на въпроса, Джен.
	— Какво значение има, Джак?
	— Значи наистина си поискала уволнението му?
	— Престани да мислиш за това. Време е да се посветиш на общото ни бъдеще. Ако…
	— Отговори ми на въпроса, по дяволите!
	— Добре! — избухна тя. — Точно така. Аз наредих да уволнят онова лайно. Чудо голямо! Той си го заслужаваше. Държеше се с теб като с червей, а не се виждаше на какво прилича. Да не си е играл с огъня! Хич не ми е жал за него — заяви тя без сянка на угризение.
	След като получи отговора, който бе очаквал да чуе, Джак седна на една кресло и се втренчи в масивното бюро насреща. Огледа кожените столове, маслените платна по стените, огромните прозорци със съвършено надиплени завеси, изящната дърворезба и множеството скулптури от мрамор и метал. Таванът бе украсен с цял легион средновековни образи. Светът на семейство Болдуин. Бавно притвори очи.
	Дженифър отметна назад коси и го погледна с явно безпокойство. Поколеба се известно време, а после коленичи до него и постави ръка на рамото му. Обля го ароматът на парфюмираното й тяло. Тя наклони глава към него и заговори с приглушен глас. Дъхът й гъделичкаше ухото му.
	— Джак, казвала съм ти и преди, че не бива да се примиряваш с подобно отношение. С онзи нелеп процес вече е свършено и можем да помислим за себе си. Къщата е почти обзаведена, страхотна е станала. Трябва да уточним разни подробности около сватбата. Всичко ще си дойде на място — прошепна тя и взе лицето му в шепи. Обърна го към себе си, погледна го прелъстително и го целуна страстно, а после бавно отдели устни от неговите и се взря в очите му. Не намери в тях желания отклик.
	— Права си, Джен. С онзи нелеп процес е свършено. Един човек, когото уважавах и обичах, се свлече с два куршума в главата. Процесът няма да се състои. Трябва да го забравим и да се заемем с трупането на пари.
	— Знаеш много добре какво имам предвид. Въобще не биваше да се забъркваш. Какво ти влизаше в работата! Такива неща са под достойнството ти, Джак.
	— И не са удобни за теб, нали? — Джак рязко се изправи. Чувстваше се безкрайно изморен. — Желая ти всичко най-хубаво, Джен. Пътищата ни едва ли ще се пресекат оттук нататък — отсече той и се запъти към вратата.
	— Какво толкова съм направила? — сграбчи го тя за ръкава на палтото.
	— Самият факт, че задаваш такъв въпрос, е достатъчно показателен — отвърна той след кратко мълчание. — О, боже! Та ти дори не осъзнаваш, че си съсипала един човешки живот! И то защо? Защото нещо ти е създало „неудобство“. Изтрила си с лека ръка резултата от нечий десетгодишен стаж! С едно-единствено телефонно обаждане! Не се ли замисли какви последици ще има постъпката ти за него и семейството му? Представи си, че Алвис се беше самоубил или жена му се беше развела с него. Въобще не ти е пукало! Сигурно и през ум не ти е минала подобна мисъл. Изводът е един. Не съм в състояние да споделя живота или любовта си с човек, способен на подобно нещо. Ако наистина не можеш да го проумееш и да почувстваш вината си, то раздялата ни е повече от необходима. По-добре да извадим на бял свят несъвместимостта помежду ни _преди_ сватбата. Няма нужда от разход на излишни усилия и средства.
	Той натисна дръжката на вратата и се усмихна.
	— Сигурен съм, че мнозина ще ме помислят за луд. Ще си кажат, че ти си съвършената жена, надарена и с хубост, и с ум, и с богатство. И ще са прави, Джен. След като ще имаме всичко, защо да не сме щастливи? Но аз не мога да те направя щастлива, защото не ме интересува какво правиш. Не ме интересуват нито милионите в правния бизнес, нито къщите и автомобилите за баснословни суми. Тук не ми харесва. Не ми харесват и начинът ти на живот, и приятелите ти. С една дума, ти самата не ми харесваш. Сигурно съм единственият мъж на планетата, който би изрекъл подобни думи, но аз съм открито момче. Никога не лъжа. Загубата не е голяма. Само след няколко дни на вратата ти ще се е струпала върволица от къде-къде по-подходящи ухажори. Няма да си самотна.
	Той я погледна и му стана мъчно, когато видя изумената й физиономия.
	— Ако питат, кажи, че ти си ме зарязала. Кажи, че не подхождам на семейството ти. С други думи, не ставам за твой съпруг. Довиждане, Джен.
	Джак излезе. Няколко минути Дженифър остана закована на мястото си. По лицето й се изписаха множество противоречиви чувства. Най-сетне тя изскочи от стаята и изкачи на един дъх стълбите, покрити с дебела пътека.
	За миг в библиотеката бе тихо. След няколко секунди Рансъм Болдуин завъртя тежкото кресло зад бюрото си, което до този момент бе обърнато с гръб към вратата.


	Джак погледна през шпионката. Очакваше едва ли не да види Дженифър с пистолет в ръка, но веждите му се повдигнаха учудено, когато съзря кой е.
	Сет Франк влезе, съблече палтото си и огледа със симпатия неразборията в апартамента.
	— Това ми напомня за едно време, най-сериозно.
	— Сигурно. Да речем седемдесет и пета, когато си завеждал… мокрия бюфет.
	— Не си далеч от истината — ухили се Франк. — Поживей си така, докато можеш, приятелю. Не искам да обиждам нежния пол, но все ми се струва, че една оправна жена няма да ти позволи такова битие.
	— Тогава по-добре да я няма.
	Джак извади уиски. Двамата се разположиха с чаши в ръка.
	— Да не са възникнали размирици в бъдещата Блажена страна на младоженството?
	— Зависи от гледната точка.
	— Защо ми се струва, че не си хлътнал безпаметно по дъщеричката на Болдуин?
	— Има ли момент, когато преставаш да си следовател?
	— Стига да успея. Говори ли ти се за нея?
	Джак поклати глава.
	— Мога да ти по досаждам някоя друга вечер. Сега не съм в настроение.
	— Само трябва да ми свирнеш — вдигна рамене Франк. — От мен бирата.
	Джак забеляза пакета в скута на следователя.
	— Подарък?
	— Надявам се, че измежду тия боклуци ще се намери и някое видео — рече Франк и разопакова пакета.


	— Предупреждавам те, че не е много весело — обърна се следователят към Джак, когато включиха видеото. — Кадрите са запечатали убийството на Лутър. В състояние ли си да ги изгледаш?
	— Възможно ли е да видим нещо, което ще ни подскаже следата? — попита Джак след кратко мълчание.
	— Именно на това се надявам. Ти си познавал стареца много по-добре от мен. Не е изключено да уловиш някой детайл, който ще ми убегне.
	— Давай тогава.
	Всъщност Джак не беше подготвен да види убийството на Уитни. Франк го наблюдаваше внимателно. Забеляза го как се дръпва ужасен в момента на изстрела и спря филма.
	— Предупредих те, че няма да е весело.
	Джак се преви надве. Дишаше учестено. По челото му изби пот. Целият се тресеше. Най-сетне се опомни и изтри чело.
	— Боже господи!
	Фландърс не беше споменал за Кенеди напразно.
	— Можем да спрем дотук, Джак.
	— Дума да не става! — отсече Джак.


	Джак превъртя касетата още веднъж. Бяха я изгледали десетина пъти. Не беше лесно да наблюдаваш как черепът на приятеля ти се пръсва. Единственото чувство, което притъпяваше донякъде болката, бе растящият гняв.
	— Жалко, че не е снимал от другата страна — поклати глава Франк. — Тогава щяхме да видим кой стреля. Както и да е. В нашия занаят няма лесни работи. Да ти се намира малко кафе? Кофеинът стимулира мисловната ми дейност.
	— Термусът е пълен. Донеси и на мен една чаша. Има чисти на мивката.
	Франк се върна в стаята с димящите чаши. Джак гледаше речта на президента от импровизираната трибуна.
	— Тоя човек е като динамо — отбеляза той.
	— Запознах се с него онзи ден — рече Франк и погледна към екрана.
	— Тъй ли? И аз. В периода, когато мислех да се сродявам с богатите и прочутите.
	— И какво ти е мнението?
	Джак отпи от кафето, захапа една бисквита с фъстъчено масло и поднесе кутията на Франк. Той си взе бисквита и кръстоса крака върху нестабилната масичка. Възвръщаше бързо ергенските си навици.
	— Ами не знам — сви рамене Джак. — Президент. Държи се по президентски. Ти какво мислиш?
	— Голям хитрец. Сече му пипето. С него шега не бива.
	— В такъв случай трябва да се радваме, че е на страната на американците.
	— Аха — каза Франк и пак се загледа в екрана. — Нещо да ти прави впечатление?
	Джак натисна копчето на дистанционното управление.
	— Ето това. Гледай сега.
	Превъртя лентата напред. Кадрите се завъртяха като в ням филм.
	— Ей тук.
	Лутър излизаше от полицейския микробус. Беше забол поглед в земята. Очевидно му беше по-трудно да се движи с белезниците. Изведнъж към него се насочи цялата тълпа начело с президента. За миг част от лицето му се скри. Джак стопира кадъра.
	— Виж.
	Франк погледна към екрана, дъвчейки бисквитата. Отпи малко кафе и поклати глава.
	— Погледни устните на Лутър — каза Джак. — Иззад тия в костюмите. Виж го.
	Франк доближи лицето си до телевизора. Взря се в кадъра и очите му се разшириха.
	— Като че ли казва нещо.
	— Не само че казва, но и го казва на _някого._
	— Смяташ, че е разпознал човек от тълпата? Собствения си убиец може би?
	— Едва ли се е разбъбрил с някой непознат, като се имат предвид обстоятелствата.
	Франк отново прикова поглед в кадъра.
	— Ще ни трябват истински специалисти — отсече той накрая. — Давай да вървим.
	— Къде? — попита Джак и грабна с готовност палтото си.
	Франк извади касетата, сложи си шапката и се усмихна.
	— Първо ще хапнем нещо. Аз черпя. Един стар и дебел семеен мъж не може да кара на бисквити. После ще идем в участъка. Искам да те запозная с една личност.
	Два часа по-късно Франк и Джак прекрачиха прага на полицейското управление с натежали стомаси. Завариха Лора Саймън в лабораторията. Апаратурата беше включена.
	След като ги представи един на друг, Франк пусна касетата и превъртя лентата до интригуващия кадър.
	— Ето за това става въпрос — обади се Джак.
	Лора седна на компютъра и подаде серия от команди. Лицето на Лутър се уголеми като растящ балон. Зае целия екран.
	— Това е максимумът — рече Лора и кимна на Франк. Следователят натисна дистанционното и лентата се завъртя отново.
	Разнесоха се най-различни шумове — възклицания, викове и клаксони, които заглушиха думите на Лутър. Следователят съсредоточи вниманието си върху движението на устните.
	— Ядосан е на нещо — отбеляза той и извади цигара, но бързо я прибра под строгия поглед на Лора.
	— Кой може да чете по устни? — попита тя.
	Джак се втренчи в екрана. Какво ли изричаше Лутър? Спомни си, че бе видял същото изражение на лицето му съвсем наскоро. Кога ли беше това?
	— Да виждаш нещо, което на нас ни убягва? — попита го Франк.
	Джак поклати глава и потърка слепоочията си.
	— Не знам. Напомня ми нещо, но не се сещам какво.
	Саймън изключи апаратурата. Следователят стана и се протегна.
	— Утрото е по-мъдро от вечерта. Ако ви хрумне някоя идея, обадете ми се. Благодаря за съдействието, Лора.
	Двамата мъже излязоха заедно. Франк погледна крадешком към Джак и постави ръка на тила му.
	— Ти ще експлодираш бе, човек! Я се успокой!
	— Чудно защо! Жената, за която трябваше да се оженя, не ме интересува. Жената, за която исках да се оженя, ми каза да се разкарам. На всичкото отгоре утре ще ме изхвърлят от фирмата. Да не говорим, че някой пусна два куршума на човека, когото уважавах толкова. Нямаме големи шансове да разкрием убиеца. Ей това се казва живот! По-хубав не може и да бъде!
	— Сигурно е време да ти потръгне.
	Джак отключи колата си.
	— Обади ми се, ако разбереш, че някой иска да купи почти нов автомобил.
	Франк му смигна и рече:
	— Моите познати не могат да си го позволят.
	— И аз — усмихна се Джак в отговор.


	Прибирайки се, Джак погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Мина покрай сградата на „Патън, Шоу и Лорд“, огледа тъмните прозорци и паркира в гаража. Пъхна картата си в процепа на бариерата, помаха към камерите, поставени над гаража, и влезе в сградата.
	Не знаеше защо дойде тук. Дните му във фирмата бяха преброени. Без клиент като Болдуин Кърксен щеше да го изрита начаса. Джак се замисли за Лорд. Стана му мъчно за него. Сети се, че му беше обещал да го защити. Така или иначе, нямаше желание да се ожени за Дженифър, за да подсигури притока от тлъсти чекове за Лорд. Самият Лорд го беше излъгал за уволнението на Бари Алвис. Той беше стара лисица, нямаше да се остави току-така. Пък и десетки фирми в Ню Йорк биха го лапнали тутакси. Бъдещето на Лорд бе далеч по-сигурно от бъдещето на Джак.
	Вратите на асансьора се отвориха и той излезе във фоайето. Светеха само няколко лампи и сумракът би потиснал Джак, ако не беше толкова вглъбен в собствените си мисли. Стигна до кабинета си, отби се в кухнята и си наля сода. Обикновено дори и в полунощ някои от колегите му си доработваха, гонейки срокове, но тази нощ навсякъде цареше хладна тишина.
	Джак светна лампите и затвори вратата на кабинета зад себе си. Огледа царството, което скоро щеше да загуби. Обстановката бе впечатляваща. Мебелите бяха подбрани с вкус и се допълваха чудесно от скъпия килим и красивите тапети. Джак се спря пред дипломите си, окачени в рамки. Някои от тях му бяха стрували доста усилия. Други бяха спечелени съвършено лесно. Забеляза, че хартиите са събрани от пода. Екип от усърдни, понякога престараващи се чистачи се грижеха за уюта на разхвърляните, немарливи адвокати.
	Джак седна зад бюрото си. Мекото кожено кресло бе по-удобно и от леглото в собствения му апартамент. Представи си разговора между Дженифър и баща й. Рансъм Болдуин щеше да побеснее, задето някой си е позволил да нанесе подобна обида на дъщеря му. Сигурно щеше да се обади във фирмата още утре сутринта, за да сложи край на кариерата му.
	Джак никак не се притесняваше от това. Съжаляваше, че не е предизвикал бъдещия си тъст по-рано. Надяваше се да заработи пак като обществен защитник. Там му беше мястото и бездруго. За такава работа никой не можеше да му попречи. Всичките му беди започнаха, когато реши да се прави на велик. Нямаше да допусне отново подобна грешка.
	Сети се за Кейт. Къде ли щеше да замине? Дали наистина бе намислила да зареже професията си? Джак си спомни изражението на лицето й и заключи, че решението й е съвсем категорично. Беше я помолил да остане също както преди четири години, но съпротивата й бе непробиваема. Сигурно я мъчеше чувството за вина. Друга възможна причина бе никога да не го е обичала. Като че ли не се беше замислял над този вариант… Съзнанието му не искаше да го признае. Заключението го поуплаши, но си каза, че вече нищо няма значение.
	Лутър бе мъртъв. Кейт си отиваше. Животът му не се беше променил кой знае колко въпреки последните събития. Семейство Уитни невъзвратимо изчезваше от живота му.
	Хвърли един поглед към розовите бележки по бюрото. Прочете рутинните съобщения и натисна бутона на телефонния секретар.
	Тар Кримзън се беше обаждал на два пъти. Джак си каза, че ще му намери друг адвокат. И без това „Патън, Шоу и Лорд“ бяха твърде скъпи за него. Няколко други обаждания бяха свързани с делата на Болдуинови. Реши да ги остави за следващия избраник, на когото щеше да се спре лазерният поглед на Дженифър. Най-много го изненада последното съобщение. Прозвуча старчески, изнемощял женски глас. Джак изслуша записа няколко пъти.
C>
	„Мистър Греъм, вие не ме познавате. Казвам се Едуина Брум. Бях близка с Лутър Уитни.“
C$
	_Брум ли? Името му звучеше познато._
C>
	„Лутър ми каза, че ако се случи нещо с него, трябва да изчакам малко и да ви изпратя пакета. Заръча ми да не го отварям. Каза, че бил като кутията на Пандора. Погледнеш ли, няма да останеш невредим. Мир на праха му. Добър човек беше. Вие не ми се обадихте. Затова реших да проверя дали сте получили пакета. Досега не съм използвала куриерски услуги. Дано да не съм объркала нещо. Обадете се, ако не сте го получили. Лутър каза, че става въпрос за нещо много важно, а той винаги говореше истината.“
C$
	Джак записа телефонния й номер. Провери в колко часа се е обадила. Оказа се, че е позвънила предишния ден сутринта. Претърси целия си кабинет, но не намери пакета. Хукна към офиса на секретарката си. _Господи боже! Пакет от самия Лутър!_ Прокара ръка по косата си в опит да се съсредоточи. Сети се откъде му е познато името. Жената, която го бе потърсила, беше майката на самоубилата се прислужничка от имението на Съливан. Франк му беше разказал за случая. Предполагаше се, че по-младата Брум е била съучастничка на Лутър.
	Джак набра номера на Едуина. Стори му се, че всяка секунда е безкрайна. Най-сетне чу сънлив старчески глас.
	— Ало?
	— Мисис Брум, безпокои ви Джак Греъм. Извинете за късния час.
	— Мистър Греъм? — съвзе се Едуина. Гласът й прозвуча тревожно. Джак си я представи седнала в леглото, притиснала слушалката до гърдите си.
	— Позволих си да ви обезпокоя, защото чух съобщението ви. Пакетът още не е стигнал до мен. Кога го изпратихте?
	— Чакайте да си помисля — припряно рече старицата. — Ами че трябва да е било преди пет дни.
	— Пазите ли бележката с номера на пратката? — притесни се Джак.
	— Помня, че ми дадоха някакво листче. Сега ще ида да го взема.
	— Ще почакам.
	Той забарабани с пръсти по бюрото. Постара се да възвърне самообладанието си. _Успокой се, Джак, успокой се._
	— Намерих го, мистър Греъм.
	— Наричайте ме Джак. С „Федерал Експрес“ ли го изпратихте?
	— Точно така.
	— Кажете номера на пратката.
	— Кое?
	— Извинете. В горния десен ъгъл на листчето трябва да е записан един дълъг номер. Бихте ли ми го продиктували?
	— А, така ли? — Едуина прочете номера на глас.
	Джак си го записа и го повтори още веднъж, за да се увери, че не е сбъркал. Накара я да изчете адреса, на който е пратила пакета. Съвпадаше с адреса на фирмата.
	— Нещо сериозно ли е, Джак? Знам, че убиха Лутър.
	— Обаждал ли ви се е някой друг?
	— Не.
	— Ако ви безпокоят непознати, трябва да се свържете със Сет Франк от полицейското управление на Мидълтън.
	— Знам го.
	— Той е добър човек. Може да се разчита на него.
	— Ще го имам предвид, Джак.
	Той набра номера на „Федерал Експрес“. Чу ги да проверяват хода на пратката на компютрите си.
	— Колетът е бил доставен на „Патън, Шоу и Лорд“ в четвъртък, десет часа и две минути сутринта. Мисис Лусинда Алварес се е разписала като получател — съобщи му служителката със стегнат, делови тон.
	— Благодаря ви. Сигурно ще успея да го намеря.
	Тъкмо се готвеше да затвори, когато жената го попита:
	— Някакъв особен проблем ли имате с тази пратка, мистър Греъм?
	— Особен проблем ли? — озадачи се Джак.
	— Ами току-що прелистих дневника ни. Оказа се, че някой е направил същото запитване през деня.
	— По кое време? — застина Джак.
	— В шест и половина следобед.
	— От чие име?
	— Работата е там, че от ваше — сопна се служителката.
	Джак усети, че го побиват тръпки.
	Пусна слушалката. Някой държеше да се добере до пакета на всяка цена. Знаели са, че вече е изпратен до него. Набра следващия номер с разтреперани ръце. Не успя да намери Сет Франк в полицията, а и в дома му никой не отговори. Джак изпъшка ядно.
	Облегна се на стола и дишането му се учести. Имаше чувството, че ще му се пръсне сърцето. Винаги бе смятал, че е надарен с повече кураж и самообладание от обикновените хора. Сега се съмняваше, че е така.
	Опита да се съсредоточи. Пратката беше получена във фирмата. „Патън, Шоу и Лорд“ бяха изрядни в доставянето на пощата, защото тя бе от огромно значение за дейността им. Колетите, получени чрез куриерските служби, се разнасяха начаса. Всички момчета знаеха къде се намира кабинетът на Джак. Дори и да забравеха, можеха да ползват картата с разположението на помещенията на сградата. Стига да не попаднат на стара версия, разбира се…
	Джак хукна към вратата и се затича по коридора. В този миг лампата в кабинета на Санди Лорд светна, но Джак така и не забеляза това.
	Той отвори вратата на бившия си кабинет, запали лампата, претършува бюрото, издърпа един стол и в този миг забеляза пакета. Вдигна го. Огледа се и бързо спусна щорите.
	Пакетът бе изпратен от Едуина Брум. Беше съвсем лекичък въпреки обема си. Тя му беше казала, че съдържал кутия, в която е пъхната друга кутийка. Джак реши да не го отваря веднага. Те знаеха, че колетът е бил доставен във фирмата. _Те?_ Засега нямаше представа от кого се пази. Какво ли се готвеха да направят, след като се бяха уверили, че пратката е доставена? Очевидно не се бяха добрали до нея. Какъв ли щеше да бъде следващият им ход?
	Джак се затича към кабинета си, стиснал пакета под мишница. Грабна палтото, взе ключовете от колата, събори неволно празната чаша от содата и се спусна към вратата. В този миг застина. Чу шум. Не можеше да прецени откъде идва. Стори му се, че е откъм дъното на коридора. Напомняше на капеща вода. Не идваше откъм асансьора. Нямаше ли да чуе, ако някой бе ползвал асансьора? Етажът беше доста голям, а и с обичайните шумове се привикваше дотолкова, че човек преставаше да ги забелязва. Пък и той бе разговарял по телефона на няколко пъти. Не беше изключено да се е появил някой от адвокатите — я да поработи, я да си вземе нещо забравено. Интуицията му обаче подсказваше, че случаят не е такъв. Сградата бе защитена със системи за безопасност, но за стопроцентова непробиваемост и дума не можеше да става. Джак притвори тихо вратата на кабинета.
	Отново чу шума. Напрегна се да разбере откъде идва, но напразно. Някой се движеше крадешком. Очевидно не бе от служителите на фирмата. Джак се долепи до стената, изгаси лампите, почака една минута и внимателно открехна вратата.
	Надникна навън. Коридорът изглеждаше пуст, но тръгнеше ли по него, нямаше друг избор, освен да продължи напред, което щеше да го превърне в движеща се мишена.
	Реши, че трябва да се въоръжи с нещо. Погледът му попадна на тежкото преспапие от гранит — още една дреболия, получена при произвеждането му в съдружник. Можеше да го използва като добро защитно средство. Нямаше да се поколебае да отвърне на удара, ако го нападнат. Това отчаяно решение му помогна да се овладее. Изчака още малко, излезе в коридора и затвори вратата зад себе си. Предполагаше, че нападателят ще мине през всички кабинети, докато попадне на неговия.
	Стигна до ъгъла и се приведе съвсем ниско. Оскъдното осветление бе достатъчно, за да го забележат. Той си пое дъх и се огледа. Пътят напред изглеждаше чист. Сети се, че ако нападателите са двама, те ще си разделят територията, за да приключат по-бързо със задачата. Дали знаеха, че Джак е влязъл в сградата? Не беше изключено да са го проследили. Последната мисъл му се стори много обезпокоителна. Представи си ги как затягат обръча около него.
	Стъпките отекнаха по-близо. Джак напрегна слуха си. Стори му се, че чува дори дишането на преследвача си. Трябваше да действа. В този миг погледът му попадна на лампичката върху стената. Пожарната сигнализация!
	Тъкмо се готвеше да се спусне към нея, когато в другия край на коридора се показа един крак. Джак се дръпна назад. Нямаше време за губене. Тръгна с бързи стъпки в обратната посока. Сви зад ъгъла, прекоси коридора и се озова до вратата за стълбището. Тя проскърца пронизително в ръцете му.
	Някой хукна да го гони.
	Джак изруга на глас, тръшна вратата зад себе си и се втурна надолу по стълбите.
	Мъжът с черна маска на лицето изскочи иззад ъгъла с пистолет в ръка.
	В този миг Санди Лорд се показа от кабинета си. Панталоните му бяха свлечени до коленете. Беше по потник. Направи крачка напред и се озова лице в лице с нападателя.
	Двамата се заборичкаха на пода. Лорд се вкопчи в маската и успя да я смъкне от главата на непознатия. Успя да се надигне на колене и обърса кръвта от носа си.
	— Какво става, по дяволите? Кой си ти? — изрева той разярен. Тогава видя пистолета и замръзна.
	Тим Колин поклати глава от изненада, примесена с отвращение. Нямаше друг избор. Насочи дулото.
	— За бога! Имай милост! — изви жално Санди.
	Разнесе се изстрел. Върху белия потник изби алено петно. Санди Лорд изхърка задавено, оцъкли очи и се свлече до вратата на кабинета си. Тялото му я отметна навътре и пред погледа на Колин се откриха прелестите на почти гола жена, която се втренчи с ужас в мъртвия адвокат. Колин изруга под носа си. Жената вдигна очи към него. Знаеше какво ще й се случи, разбра го по погледа й.
	Беше се оказала на неподходящо място в неподходящо време. Сбогом, скъпа.
	Пистолетът му гръмна за втори път. Нежното тяло падна възнак — разтворени крака, стиснати юмруци, поглед, оцъклен към тавана. Нощта на удоволствията се бе превърнала в последната й нощ на белия свят.
	Бил Бъртън дотича до приклекналия Колин и смаяно заоглежда кървавата сцена. Недоумението отстъпи място на гнева.
	— Да не си откачил! — избухна той.
	— Видяха лицето ми. Нямах друг избор, по дяволите! Може би трябваше да ги помоля да си мълчат, така ли?
	И двамата бяха на ръба на истерията. Колин стисна здраво пистолета си.
	— Къде е той? Греъм ли беше?
	— Тъй ми се струва. Мисля, че се спусна по аварийното стълбище.
	— Изтървали сме го.
	— Още не — изправи се Колин. — Не съм пожертвал двама души, та да може той да се измъкне.
	— Дай ми пистолета си, Тим — сграбчи го за ръкава Бъртън.
	— По дяволите, Бил, да не си превъртял?
	Бъртън поклати глава, извади собствения си пистолет и го подаде на Колин. После взе неговия.
	— Ти иди го гони, а аз ще залича следите тук.
	Колин хукна към аварийното стълбище.
	Бъртън огледа труповете. Разпозна Санди Лорд и хлъцна. После се запъти към кабинета на Джак. Беше го открил в мига, когато се раздаде първият изстрел. Отвори вратата, запали лампите и се огледа. Нямаше съмнение, че Джак е отнесъл пакета със себе си. Ричмънд се бе оказал прав за участието на Едуина Брум. Уитни наистина беше оставил ножа при нея. По дяволите! Бяха на крачка от целта. Кой би предположил, че Греъм или който и да било друг ще дойде във фирмата по това време?
	Бъртън огледа още веднъж кабинета и спря очи на бюрото. След няколко секунди вече имаше план за действие. Най-сетне можеше и да им провърви. Приближи се до бюрото.


	Джак стигна до първия етаж и натисна дръжката, но вратата не помръдна. Сети се с ужас, че заключването на аварийните изходи беше честа практика в разрез с правилата за безопасност. При последната учебна тревога бе станало точно така. Администрацията заяви, че няма да се случва повече. Небрежността им щеше да му струва живота, макар и да не бягаше от огнена стихия.
	Погледна нагоре. Преследвачите му се спускаха бързо по стълбите. Вече не се притесняваха, че шумът ще ги издаде. Джак се стрелна обратно до втория етаж, прекръсти се и натисна дръжката. Слава богу, успя да отвори вратата! Зави зад ъгъла, повика асансьора, отдръпна се встрани и зачака приклекнал.
	Асансьорът пристигна. Тогава Джак се сети, че някой от преследвачите може да се е шмугнал в кабината, ако се е сетил предварително за плана му.
	Вратите се отвориха. В този миг някой изскочи от аварийния изход. Джак се шмугна в асансьора, блъсна се в насрещната стена, но успя да се задържи на крака и натисна бутона за гаража.
	Усети приближаването на преследвача. Мярна му се черната маска и дулото на пистолета. Той метна преспапието и се сви в ъгъла на кабината.
	Разнесоха се болезнени стонове, но вратите на асансьора се затвориха и Джак потегли надолу.
	Хукна през тъмния гараж, добра се до колата си, хвърли се в нея и потегли. След секунди премина през автоматично отварящите се врати и натисна педала на газта. Колата профуча по безлюдната улица. Обърна се през рамо. Нищо. Погледна се в огледалото. Лицето му беше плувнало в пот. Тялото му бе схванато от напрежение. Потърка рамото си там, където се бе блъснал в стената на асансьора. Размина се на косъм от смъртта.
	Чудеше се къде да се скрие. Изглежда, преследвачите му знаеха всичко за него. Очевидно не можеше да се прибере в апартамента си. Дали да иде в полицията? Не. Трябваше да разбере кой е по петите му. Този, който бе успял да убие Лутър въпреки многобройната охрана. Който, изглежда, знаеше всички ходове на полицията. Реши да прекара нощта в хотел. Разполагаше с няколко кредитни карти. Щеше да се свърже с Франк рано сутринта. Тогава нещата щяха да дойдат на мястото си. Хвърли един поглед към пакета. Тази нощ щеше да разбере защо са искали да го убият.


	Ръсел лежеше под чаршафите. Ричмънд току-що бе задоволил нагона си. После бе станал, без да промълви нито дума, и беше излязъл от стаята. Тя потърка посинелите си китки. Заболя я. Гърдите й още усещаха впитите му зъби. Глория се сети за предупреждението на Бъртън. Кристин Съливан трябва да е била подложена на същия тормоз, преди да я повалят куршумите на агентите.
	Глория бавно раздвижи глава. Опита се да преглътне сълзите си. Да легне с него бе нейна стара мечта. Беше си го представяла като най-романтичното изживяване, същинска идилия. Двамата си подхождаха и по ум, и по властност, и по енергичност. Споменът за случилото се я върна към реалността. Видя безизразното изражение на лицето му над нейното — сякаш мастурбираше в тоалетната с последния брой на „Пентхаус“. Дори не я беше целунал. Не каза нито дума. Просто я съблече още на влизане в спалнята, вкара в нея твърдия си член и се изпразни. Всичко трая по-малко от десет минути. След това я остави самичка. _Негова дясна ръка ли? По-скоро парцал, в който да си обърше обувките._
	Сълзите й намокриха възглавницата. Глория се упрекна в малодушие и се разрида още по-силно. Беше се залъгвала, че има власт над него. Заради този човек бяха загинали други човешки същества. Самият Уолтър Съливан бе убит със знанието, всъщност с благословията на президента на Съединените щати. Когато сам й го съобщи, тя не можа да повярва на ушите си. Тогава й каза, че искал да я държи в течение. Може би подчинение би била по-точната дума. Глория нямаше представа какво си е наумил. Вече не беше основна двигателна сила на кампанията му и мислено благодари на Бога за това.
	Надигна се на лакти, седна и нахлузи разкъсаната нощница върху треперещото си тяло. Отново я обзе чувството за срам. Беше се превърнала в жалка проститутка срещу мълчаливото споразумение, че той няма да я унищожи. Нима всичките й усилия бяха, за да стигне дотук? Това ли беше целта на живота й?
	Глория уви одеялото около себе си и се втренчи в тъмната стая. Беше се превърнала в съучастница, но беше и нещо повече. Беше _очевидка._ Очевидецът Лутър Уитни вече лежеше в гроба си. Ричмънд бе заръчал съвсем хладнокръвно екзекуцията и на най-добрия си приятел. Защо тогава да пожали самата нея? Защо? Изведнъж проумя отговора с болезнена яснота.
	Впи зъби в ръката си, докато усети силна болка. Погледна към вратата. Дали Ричмънд слухтеше от другата страна? Може би се чудеше как да постъпи с нея, Побиха я тръпки. Беше попаднала в капан. За първи път й се случваше да няма избор. Вече не беше сигурна дори във физическото си оцеляване.


	Джак пусна пакета на леглото, съблече палтото си и погледна през прозореца на хотелската стая. Беше убеден, че не са го проследили след светкавичното измъкване от сградата. Добре, че се сети да зареже колата си по-надалеч. Нямаше представа кой го преследва, но предположи, че едва ли ще е проблем да открият автомобила.
	Погледна часовника си. Таксито го бе свалило пред хотела само преди петнайсет минути. Беше подбрал невзрачно, затънтено място, посещавано от по-скромните туристи, които обикаляха по цял ден забележителностите на Вашингтон.
	Джак погледна към пакета. Реши, че е време да го отвори. След няколко секунди съзря предмета в найлоновото пликче.
	Нож? Огледа го внимателно. Лутър му беше изпратил старовремски нож за отваряне на писма. Джак се взря в загадъчната вещ. Тъй като нямаше познания по съдебна медицина, не осъзна веднага, че почернелите петна по острието представляват засъхнала кръв. Не му мина през ум, че по кожената дръжка има отпечатъци от пръсти.
	Остави внимателно пликчето и се отпусна на креслото. Ножът очевидно имаше връзка с убийството на Кристин. Сигурно представляваше веществено доказателство. Знаеше, че милиардерската съпруга е била застреляна, а не убита с нож. И все пак, този предмет е бил особено важен според Лутър.
	Джак подскочи от изненада! Ами да! По този нож можеше да се идентифицира убиецът на Кристин Съливан! Грабна пликчето и го разгледа на светлината. Успя да различи отпечатъците от пръсти. Сети се, че петната вероятно са от засъхнала кръв. Какво му беше казал Франк? Че жената се е опитала да промуши нападателя си или в ръката, или в крака с нож за отваряне на писма. С ножа, който се виждал на снимка в спалнята й. Предметът, изпратен от Лутър, бе великолепно потвърждение на хипотезата.
	Той внимателно мушна пликчето в пакета и го пъхна под леглото. Отиде до прозореца и надникна навън. Вятърът зафуча и изметнатата рамка на прозореца се разхлопа.
	Така и не успя да придума Лутър да му се довери! Страх го беше за Кейт. Как ли бяха успели да го заплашат?
	Замисли се за това. Беше сигурен, че Лутър не е получавал никаква поща в ареста. Тогава как? Нима някой просто го е посетил, за да заяви, че ако проговори, ще видят сметката на дъщеря му? Че откъде можеха да знаят за Кейт? Бащата и дъщерята не се бяха виждали от години.
	Джак се излегна и притвори очи. Не, не разсъждаваше правилно. Заплахата е могла да бъде отправена в самия ден на арестуването — единствения път, когато Кейт и Лутър са били видени заедно. Възможно е да не е имало нужда от думи. Един многозначителен поглед трябва да е бил напълно достатъчен. Джак бе попадал на случаи в адвокатската си практика, когато свидетелите се страхуваха да говорят. Никой не ги бе заплашил открито, но те знаеха много добре, че трябва да мълчат. Безмълвният терор не е от вчера.
	Кой ли бе попаднал там, за да заплаши Лутър? Все едно, че беше запечатал устата му завинаги. Джак си припомни, че по време на задържането около Уитни е имало само ченгета. Дали пък не го е сторил самият наемен убиец. Възможно ли бе да се е смесил с ченгетата? Как така ще пристъпи с танцова стъпка и никой няма да го забележи?
	Изведнъж Джак облещи очи.
	Освен ако _самият_ не е бил ченге. Тази мисъл го удари в сърцето.
	Сет Франк.
	Не, не можеше да бъде. Следователят нямаше никакъв мотив да го направи. Неговият свят бе на светлинни години от делата на семейство Съливан. Кристин е била убита от любовника си. Лутър е видял всичко по една случайност. Отхвърли възможността за Сет Франк. Надяваше се, че следователят е на негова страна, защото иначе нямаше кой да го измъкне от тази каша. Ами ако утре предаде в ръцете му точно това, до което е искал да се добере? Може да е забравил ножа по една случайност, а Лутър да се е измъкнал от скривалището си, да го е прибрал и да е побягнал. Самото прикриване на следите в имението показваше, че убийството е дело на професионалист. Един следовател би бил доста умел в подобна ситуация.
	Джак поклати глава. По дяволите! Не биваше така! Все на някого трябваше да се довери. Все на нещо трябваше да повярва. Причината сигурно се криеше другаде. Почувства се безкрайно изтощен. Разсъжденията му ставаха абсурдни. Сет Франк не беше убиец.
	Той притвори отново очи. Засега беше на сигурно място. След няколко минути се унесе в тежък, мъчителен сън.


	Утрото бе свежо и студено след нощната буря.
	Джак вече беше на крак. Дрехите му бяха измачкани, защото беше спал с тях. Наплиска се със студена вода, приглади косата си, изключи осветлението в миниатюрната баня и се върна в спалнята. Седна на леглото и погледна часовника си. Франк трябваше да се появи всеки момент на работното си място. Джак извади пакета изпод леглото. Имаше чувството, че се докосва до експлозив.
	Включи малкия телевизор в ъгъла. Предаваха сутрешните новини. Една наперена блондинка, която сигурно бе погълнала огромни дози кафе през нощта в очакване на своята изява, резюмираше най-важните събития.
	Джак очакваше да чуе неизменното изброяване на световните бедствия и конфликти. Близкият изток заемаше поне една минута всяка сутрин. Може би в Южна Калифорния пак е имало земетресение. Президентът в схватка с Конгреса.
	Тази сутрин едно събитие бе изместило по важност всички останали. Джак зяпна удивен, когато съзря сградата на „Патън, Шоу и Лорд“.
	Показаха фоайето на фирмата. Какво казваше журналистката? Че има убити? _Застреляли са Санди Лорд!_ В собствения му кабинет? Джак усили звука. Пред изумения му поглед на входа на сградата се показаха две носилки с трупове. В горния десен ъгъл на екрана се появи портретът на Санди. Последва кратко обобщение на жизнения му път. Лорд бе мъртъв. Някой го бе застрелял в кабинета му.
	Джак се просна на леглото. Нима снощи Санди е бил във фирмата? Кой беше на другата носилка? Така и не съобщиха. Джак можеше лесно да се досети какво се е случило. Преследвачът му, онзи с пистолета, бе попаднал по случайност на Лорд. Сигурно е гонел него, когато Санди се е изпречил на пътя му.
	Джак изключи телевизора и отново се наплиска със студена вода. Ръцете му трепереха. Гърлото му беше пресъхнало. Не можеше да повярва, че се е разиграла още една трагедия. Всичко се бе случило за секунди. Макар и да нямаше вина, Джак се чувстваше отговорен за смъртта на приятеля си. Изпита угризенията, които измъчваха Кейт заради смъртта на баща й. Болката бе непоносима.
	Той грабна телефона и навъртя номера.


	Сет Франк бе пристигнал в кабинета си преди около час. Отделът за убийства го уведоми за двата трупа в адвокатската фирма. Франк нямаше представа дали случаят е пряко свързан със Съливан. Но знаменателят беше един и същ. Знаменателят, който предизвика адското му главоболие. А беше само седем часът сутринта.
	Някой го търсеше по директната линия. Той вдигна слушалката и учудено повдигна вежди.
	— Къде се губиш, Джак?
	Адвокатът се сепна от резките нотки в гласа на следователя.
	— Добро утро.
	— Знаеш ли какво се е случило?
	— Току-що гледах новините. Снощи аз самият бях във фирмата, Санди. Държа да ти кажа, че убийците искаха да очистят мен, а не Санди. Той трябва да се е изпречил на пътя им по една случайност.
	— Кой го е убил?
	— Не знам. Бях в кабинета си, когато чух стъпки в коридора. Само след няколко минути се втурнах като бесен по стълбите на пожарния изход, а някой ме подгони с пистолет в ръка. Едва се измъкнах невредим. Да сте открили нещо?
	Франк си пое дълбоко дъх. Всичко това му звучеше безумно. Имаше доверие на Джак, но ето че сега в нищо не можеше да бъде абсолютно сигурен.
	— Сет? Сет?
	Франк захапа кокалчетата си. Чудеше се как да постъпи. Следващият му ход би имал два коренно различни резултата. Сети се за Кейт Уитни и за капана, който бе заложил за нея и баща й. Още не беше надмогнал чувството си за вина спрямо тях. Франк си помисли, че първо е човек, а после полицай. Трябваше да повярва, че този свят не е само на мръсниците.
	— Да, Джак. Открихме доста важна следа.
	— Каква?
	Франк замълча и после промълви:
	— Ти си следата, Джак. В момента вашингтонската полиция претърсва целия град, за да те намери.
	Джак изпусна слушалката. Кръвта се отдръпна от лицето му.
	— Джак? Чуваш ли ме? — Думите му останаха нечути.
	Джак погледна през прозореца. Навън го дебнеха убийци.
	— Обади се, за бога!
	— Не съм убил никого, Сет — едва промълви Джак накрая. Франк чу това, което отчаяно искаше да чуе. Не думите бяха важни — виновните почти винаги лъжеха, — а тонът, с който бяха изречени. Вопъл, в който се смесваха отчаяние, изумление и ужас.
	— Вярвам ти — каза тихо Франк.
	— Какво става, по дяволите?
	— Разбрах, че камерите на охраната са записали влизането ти в сградата в полунощ. Лорд и приятелката му трябва да са били там преди теб.
	— Но аз не съм ги видял.
	— Това няма значение. Намерили са ги по доста оскъдно облекло, особено жената. Трябва да са ги убили в разгара на страстта им.
	— О, боже!
	— Камерите са записали и излизането на автомобила ти от гаража веднага след убийството.
	— Ами пистолета? Намерили ли са пистолета?
	— Да. Бил е захвърлен в една кофа до гаража.
	— Е, и?
	— Той носи следи от пръстите ти, Джак. Единствено твоите. Полицаите са използвали компютърния файл с отпечатъците на адвокатите в щата Вирджиния. Казват, че съвпадението е стопроцентово.
	Джак приведе рамене.
	— Но аз през живота си не съм се докосвал до пистолет, Сет. Някой се опитваше да ме убие. Затова побягнах. Ударих единия от преследвачите с преспапието, което беше на бюрото ми. Нищо повече не мога да кажа. Какво да правя сега?
	Франк бе очаквал подобен въпрос. Нямаше представа какво да отговори. Формално погледнато, човекът, с когото говореше, бе издирван за убийство. Задълженията му диктуваха ясно какво се очаква от него в подобни случаи, но ситуацията беше далеч по-сложна.
	— Дръж връзка с мен, където и да се намираш. Аз ще проверя как стоят нещата. В никакъв случай не се показвай навън. Обади ми се след три часа. Става ли?
	Джак затвори и потъна в размисъл. Полицията го търсеше във връзка с двойно убийство. Отпечатъците му се бяха озовали върху оръжие, което дори не беше докосвал. И сега се укриваше. Усмихна се вяло, после усети, че настръхва. Беглец, преследван от закона. При това току-що разговарял с полицай. Франк не го попита къде се намира, но разговорът лесно можеше да бъде проследен. Франк не би го направил, разбира се. Тогава Джак се сети за Кейт.
	Ченгетата никога не казват цялата истина. Следователят беше подвел Кейт навремето. Нищо, че после съжаляваше или поне така твърдеше.
	Разнесе се воят на сирена и за миг Джак замря от ужас. Надникна през прозореца. Полицейската кола продължи по пътя си.
	Някой можеше да се озове на вратата му всеки момент. Джак грабна палтото и се облече. Погледна под леглото.
	Пакетът.
	Дори не спомена за него пред Франк. Най-важното нещо от кошмарната нощ беше отстъпило място на последните събития.


	— Нямате ли си достатъчно работа във вашия участък? — попита Крег Милър, следовател с дългогодишен стаж в Отдела за убийства на вашингтонската полиция. Беше едър, набит мъж с гъста чуплива черна коса и лице, което издаваше склонността му към чашката. Двамата с Франк се познаваха отдавна. Отношенията им бяха приятелски, заздравени от убеждението, че убийството трябва винаги да бъде наказвано.
	— Все се намира време да проверя дали си научил занаята най-сетне — усмихна се горчиво Франк.
	Бяха в кабинета на Джак. Сътрудниците на Милър довършваха работата си.
	Франк огледа просторното помещение. Каза си, че Джак е вече твърде далеч от този разкош.
	Милър го изгледа заинтригуван.
	— Този Греъм не беше ли свързан с делото по убийството на Съливан?
	— Да — кимна Франк. — Беше поел защитата на обвиняемия.
	— Ама че работа! Май от адвокат ще се превърне в подсъдим — засмя се Милър.
	— Кой е открил труповете?
	— Домакинката. Тя идва на работа в четири сутринта.
	— Избистрят ли се някакви мотиви в голямата ти глава?
	— Я ми кажи честно, за какво си дошъл от майната си в осем часа сутринта? — отсече Милър.
	— Не знам — сви рамене Франк. — Запознах се с Джак покрай Лутър Уитни. Много се изненадах, когато видях лицето му в сутрешните новини. Нещо не мога да я смеля тази версия.
	Милър присви очи, помълча няколко секунди и реши да не навлиза в подробности.
	— Мотивът е от ясен по-ясен. Уолтър Съливан е бил най-крупният клиент на покойника. Този Греъм е решил на своя глава да се заеме със защитата на Уитни, без изобщо да предупреди хората от фирмата. Лорд сигурно е побеснял. Двамата са се срещали в апартамента му. Сигурно са се опитали да си загладят отношенията, но са ударили на камък.
	— Откъде научи всичко това?
	— От административния директор — разлисти бележника си Милър. — Казва се Даниъл Кърксен. Прояви голяма отзивчивост.
	— Та как се връзва версията ти с хипотезата, че Джак е решил да застреля жертвите?
	— Не съм казал, че става въпрос за предумишлено убийство. Видеозаписът показва съвсем ясно, че жертвите са били тук няколко часа преди пристигането на Греъм.
	— Е, и?
	— Сигурно не са знаели, че във фирмата има трети човек, или пък Греъм е видял светлината в прозореца на Санди, когато е идвал. Кабинетът на Лорд гледа към улицата.
	— Да, но щорите трябва да са били пуснати. Разбрах, че срещата е била интимна.
	— Точно така. Но Лорд едва ли е бил в идеална форма, така че се съмнявам през цялото време да са се чукали. Всъщност, когато жената ги е открила, лампите са _били_ светнати, а щорите са били леко повдигнати. Случайно или не, Лорд и Греъм са налетели един на друг. Сигурно страстите са се нажежили и са прозвучали взаимни заплахи. Започват да се боричкат. Греъм изскубва пистолета от ръката на Лорд и го застрелва. Жената трябва да бъде убита, защото е видяла всичко с очите си. Предполагам, че драмата се е разиграла за няколко секунди.
	— Извинявай, Крег, но хипотезата ти е доста тромава — поклати глава Франк.
	— Тъй ли? А защо се е измъкнал веднага след убийството? Камерата го е заснела. Трябва да видиш лицето му — бяло като платно. Не се майтапя, Сет.
	— Защо охраната не е предприела мерки?
	— Охраната ли? Че тия копелета изобщо не гледат мониторите през цялото време. Спокойни са, защото всичко върви на запис. Честно казано, човек може да се промъкне където си иска в наши дни.
	— Възможно е в сградата да се е промъкнал и някой друг.
	Милър се ухили презрително.
	— Хич не ми се вярва, Сет. Това ти е проблемът на теб. Търсиш под вола теле. Нещата са по-прости, отколкото ти се струват.
	— Как ще обясниш наличието на пистолета?
	— Много хора притежават лично оръжие, Сет.
	— Много ли? Колко са на брой?
	— Нямаш представа колко са много!
	— Може пък и да имам! — скръцна със зъби Франк.
	— Защо се горещиш така? — сконфузи се Милър.
	Франк не отговори. Доближи се до бюрото.
	— Не знам. Казах ти, че с Греъм се познаваме. Не ми прилича на убиец. Наистина ли намерихте следи от пръстите му върху оръжието?
	— Да. Съвършено ясно се виждат десният палец и показалецът. През живота си не бях виждал такива чудесни следи.
	Франк се сепна. Разглеждаше бюрото. Полираната му повърхност бе опразнена. Върху нея се открояваше ясно малкото влажно кръгче.
	— Къде е чашата?
	— Кое?
	Франк посочи кръгчето.
	— Чашата, която е оставила тази следа. Намерихте ли я?
	Милър сви рамене и се изкикоти.
	— Не съм правил оглед на кухнята. Предоставям тази възможност на самия теб.
	Милър се наведе, за да разпише доклада. Франк се възползва от възможността да разгледа по-отблизо бюрото. Забеляза кръглата следа от прах по средата. Нещо беше взето оттам. Нещо квадратно с ширина десетина сантиметра. Преспапието. Франк се усмихна.
	След няколко минути тръгна по коридора. Пистолетът бе белязан от идеални отпечатъци. Съвършенството им будеше основателни подозрения. Франк бе видял самия пистолет — А .44 с напълно изтрит сериен номер — също както при самоубийството на Уолтър Съливан.
	Франк тихичко се засмя. Беше постъпил правилно. Поточно казано, бе избрал правилното решение да не прави нищо.
	Джак Греъм не го беше излъгал. Нито пък беше убил някого.


	— Слушай, Бъртън, тази история взе да ми омръзва. Толкова време и нерви ми отне. Сигурно не си забравил, че _трябва_ да управлявам тази страна — рече Ричмънд с притворени очи и изопнати пръсти, оформящи пирамида. Беше се разположил пред камината на Овалния кабинет. Продължи, преди да е дал възможност на Бъртън да отговори. — Вместо да приберете това нещо веднъж завинаги, вие сте изпратили още два трупа в моргата, а адвокатът на Уитни се разхожда на свобода, вероятно с вещественото доказателство, което да ни закопае до един. Страхотно се представихте!
	— Греъм няма да иде в полицията, освен ако не си пада по затворническата храна и косматите съкилийници — рече Бъртън. Президентът не се помръдна. Лесно му беше да си седи пред камината. А Бъртън беше минал през ада, за да му спаси кожата. На всичкото отгоре и критикуваше. Сякаш Бъртън изпитваше наслада от убийствата на невинни хора!
	— Хубаво, че си се сетил да го натопиш, но не можем да седим със скръстени ръце, докато не се доберем до ножа. При едно евентуално залавяне Джак Греъм ще го предаде на полицията, ако е в него.
	— Мисля, че откупих малко време.
	Президентът разтресе Бъртън за яките рамене.
	— Искам да откриеш Джак Греъм и да го убедиш, че не бива да се изпречва на пътя ни.
	— Кога да го убедя? Преди или след куршума?
	— Довери се на личната си преценка — усмихна се мрачно президентът и се обърна към бюрото си.
	Бъртън го гледаше в гръб. За миг си представи как допира дулото на пистолета в тила му и слага край на целия маскарад. Ричмънд бе заслужил смъртта си.
	— Имаш ли представа къде е Греъм в момента?
	— Не, но разполагам с надежден източник.
	Бъртън не спомена разговора на Джак със Сет Франк тази сутрин. Знаеше, че адвокатът все ще разкрие къде се намира. Тогава щеше да го пипне. Пое дълбоко въздух. Едва ли можеше да бъде по-напрегнато. Играта бе навлязла в последния си стадий. Засега водеха с едно на нула. Дали Бъртън щеше да вкара решителния гол, или топката щеше да отхвръкне по невнимание към публиката?
	Бил си каза, че втората възможност е за предпочитане, и излезе от Овалния кабинет.


	Сет Франк седеше на бюрото си с поглед, вперен в часовника. Телефонът иззвъня точно в дванайсет.
	Джак се обаждаше от улична кабина. Мислено благодари на Бога за ниските температури. Същата сутрин си беше купил дебело пухено яке с качулка, която прикриваше доста добре лицето му. Въпреки това имаше чувството, че всички минувачи го оглеждат подозрително.
	Франк чу шума от улицата.
	— Къде се намираш? Казах ти да не излизаш.
	Отговор не последва.
	— Джак?
	— Виж какво, Сет, положението, в което съм изпаднал, ми диктува да не се доверявам изцяло на никого. Разбираш ли?
	Франк възнегодува, но си даде сметка, че Джак има право.
	— Разбирам — рече той накрая. — Интересува ли те как са те натопили?
	— Целият съм слух.
	— На бюрото ти е имало някаква чаша. Изглежда, си пил нещо. Прав ли съм?
	— Ами да. Изпих една сода. Какво от това?
	— Преследвачите ти са се сетили, че видеокамерите на охраната ще заснемат излизането ти. Пренесли са следите по чашата върху пистолета.
	— Наистина ли може да се направи такова нещо?
	— Разбира се. Трябват ти само малко помощни материали, каквито сигурно са се намерили в склада на домакинката. Ако имахме чашата, щяхме да докажем измамата, защото ти не можеш да оставиш два пъти едни и същи следи. Отчетливостта им винаги е различна, разбираш ли?
	— Ченгетата от Вашингтон приемат ли обяснението ти?
	— Хич не разчитай, драги — изсмя се Франк. — Искат да те пипнат на всяка цена. Предпочитат да оставят главоблъсканиците на някой друг.
	— Чудесно. И какво ще правя сега?
	— Давай да караме поред. Първо ми кажи защо те подгониха онази вечер.
	Джак се плесна по челото и погледна пакета в краката си.
	— Бях получил специална пратка от Едуина Брум. Мисля, че доста би те заинтересувала.
	Сет се изправи и затаи дъх. Идеше му да изскочи навън на минутата.
	— Каква пратка?
	Джак му я описа. Петна от кръв и следи от пръсти. Доста материал за специалист като Лора Саймън.
	— Трябва да се срещнем на всяка цена.
	Джак мислеше бързо. По ирония на съдбата обществените места бяха много по-опасни от частните квартири.
	— Какво ще кажеш за Фарагът Уест, спирката на метрото? На изхода към Осемнайсета улица в единайсет довечера. Става ли?
	Франк си записа.
	— Непременно ще дойда.
	Джак затвори. Реши да иде на спирката преди уречения час. За всеки случай. Видеше ли нещо подозрително, щеше да изчезне моментално. Преброи парите си. Топяха се катастрофално бързо. Кредитните си карти не биваше да използва. Трябваше да рискува с уличните апарати за осребряване на малки суми. Така щеше да събере няколко стотарки, които да покрият нуждите му за известно време.
	Той излезе от кабината и се смеси с тълпата. На Юниън Стейшън денят течеше с бързи темпове. Никой не му обръщаше внимание. В един миг се сепна леко. Насреща му се задаваха двама полицаи. Той се върна в телефонната кабина и ги изчака да отминат.
	Купи си хамбургер и пържени картофи и се качи на едно такси. Колата потегли, а той задъвка обяда си. Започна да обмисля най-различни варианти. Дали бедите му ще свършат, когато предаде ножа на Франк? Предполагаше, че следите и кръвта ще отведат полицията до убиеца на Кристин Съливан. Стажът му на адвокат обаче го беше научил, че нещата не са толкова прости.
	На първо място можеше да се окаже, че доказателството е недостатъчно. Не беше изключено ДНК пробата и дактилоскопните следи да не съвпаднат с тези на нито едно лице, заведено в полицията. Джак си спомни изражението на Лутър в парка през онази вечер. Явно беше някой важен и известен човек. Ето ти още едно препятствие. Подведеш ли под отговорност голяма клечка трябва добре да подплатиш обвинението. Загубиш ли, по-добре да не си се раждал.
	На второ място стоеше проблемът с вероятните притежатели на такъв нож. В състояние ли бяха да докажат, че той е бил собственост на семейство Съливан? И милиардерът, и съпругата му бяха мъртви. Прислугата можеше и да не знае със сигурност. А и Кристин Съливан го е държала в ръцете си. Убиецът й може почти да не се е докоснал до него. Пък и бе престоял при Лутър няколко месеца.
	Реши, че доказателствената стойност на ножа е кръгла нула. Дори и да откриеха чии са отпечатъците, всеки по-опитен адвокат би разбил обвинението на пух и прах. Всъщност едва ли щяха да стигнат дори до завеждане на дело.
	Джак спря да дъвче и се изтегна на замърсената синтетична тапицерия. Ако беше така, защо тогава се бяха опитали да се доберат до ножа на всяка цена? Преследвачите му бяха готови да го убият, за да изземат притежанието му. Ножът беше извънредно важен за тях, а важните неща трябва да се използват умело. Още не всичко беше загубено.


	В десет часа вечерта Джак стъпи на ескалатора, който водеше надолу към Фарагът Уест. Денем това бе една от най-оживените спирки заради близостта си до офисите на хилядите правни, счетоводни и търговски фирми в центъра на града. Но в десет вечерта наоколо бе пусто.
	Джак слезе от ескалатора и се огледа. Спирките на метрото представляваха огромни тунели със сводести тавани и настилка от шестоъгълни плочи. Стените на огромното фоайе бяха покрити с пана, рекламиращи цигари. Автоматите за билети бяха в единия ъгъл. В средата се издигаше будката на контрольора, а от двете й страни бяха входовете към перона с въртящи се железни пречки. Огромната карта на метрото с цветни обозначения на всички линии и съответните цени бе окачена до телефонните кабини.
	Отегченият служител в стъклената будка се изпъна назад. Джак погледна към часовника при върха на будката. После се извърна към ескалатора и замръзна. По него слизаше един полицай. Джак си наложи да се обърне небрежно на другата страна и тръгна покрай стената към телефоните. Шмугна се в една кабина. Полицаят се доближи до контрольора, кимна му и огледа входовете към перона. Трябваше да се разкара всеки момент и Джак реши да изчака вътре.
	Изведнъж Джак се сепна от висок глас и вдигна поглед. По ескалатора слизаше някакъв бездомник и боботеше нещо. Дрехите му бяха парцаливи, на рамото му висеше сгънато одеяло. Косата и брадата му бяха сплъстени, лицето — загрубяло и набръчкано. По време на зимните студове метрото служеше за убежище на бездомниците. Именно затова бяха поставили железните решетки горе, пред ескалаторите.
	Джак се озърна. Полицаят беше изчезнал някъде. Може би беше отишъл да огледа перона или бе влязъл да си побъбри с контрольора. Джак погледна към будката. Контрольорът също беше изчезнал.
	Джак пак обърна очи към бездомника, който сега се бе стоварил до стената. Той оглеждаше жалките си притежания и триеше с длани изопнатите си вкочанени крака.
	Почувства се гузен. Центърът беше пълен с такива окаяни хора. Един по-щедър човек би останал без цент след кратка обиколка из него. Джак неведнъж бе изпразвал джобовете си заради скитниците.
	Озърна се отново. Не видя никого. Следващият влак щеше да дойде след петнайсет минути. Излезе от кабината и впери поглед в бездомника. Той като че ли не го забелязваше. Бе погълнат от своя малък свят, тъй чужд на нормалния. Но пък и неговият собствен, каза си Джак, също вече не бе нормален, ако изобщо някога е бил. Сега и той, и бездомникът водеха битка за физическо оцеляване. Смъртта можеше да си хареса и единия, и другия по всяко време. Само дето краят на Джак би бил по-насилствен и внезапен. Може и да беше за предпочитане пред бавната смърт, очакваща другия.
	Тръсна глава. Тези мисли не го настройваха за борба. За да оцелее, трябваше да се стегне и да вярва, че ще победи врага.
	Джак тръгна напред и отново замръзна. Сърцето му заби учестено. Имаше чувството, че ще се строполи на земята. Просякът носеше чисто нови кожени обувки, които сигурно струваха сто и петдесет долара чифта. Обувките се бяха показали случайно изпод дрипите, но блеснаха като диамант върху бял пясък.
	Бездомникът също вдигна поглед. Двамата се втренчиха един в друг. Джак бе виждал тези очи. Макар сега да бяха обградени от бръчки и сплъстена коса, тези очи му бяха познати. В следващия миг човекът се надигна. Пъргавостта му нямаше нищо общо с доскорошното тътрене.
	Джак се озърна трескаво. Наоколо бе пусто като в гробница. Неговата гробница. Онзи приближаваше към него. Джак отстъпи назад, притиснал пакета до гърдите си. Сети се как се размина на косъм от смъртта при асансьора. Скоро щеше отново да види онзи пистолет. Дулото му щеше да е насочено право към него.
	Хукна към контрольорската будка. Просякът мушна ръка под парцаливото си палто. Стъпките му отекваха все по-близо. Джак се чудеше дали да побегне към перона. В този миг зърна полицая и едва не изкрещя от облекчение.
	Полицаят тъкмо излизаше иззад ъгъла. Джак хукна насреща му, сочейки назад към бездомника, който се закова на място.
	— Вижте го онзи ей там. Той не е истински просяк. Нарочно се е преоблякъл като такъв — изстреля на един дъх Джак. За миг се уплаши, че полицаят ще го познае, Макар че физиономията му не издаваше подобна опасност.
	— Какво? — попита недоумяващо младият полицай.
	— Вижте му обувките. — Джак си даваше сметка, че думите му звучат абсурдно, но нямаше друг изход. Нима можеше да разкаже цялата история!
	— Да не ви е досаждал, сър?
	— Да — отвърна Джак след кратко колебание.
	— Хей! — подвикна полицаят на бездомника и се втурна към него. Просякът побягна, озова се до ескалатора към изхода, който не работеше, и се втурна пак към тунела. Сви зад ъгъла. Полицаят хукна след него.
	Джак остана сам. Погледна към контрольорската будка. Тя още беше празна.
	След малко чу някакъв сподавен вик откъм ъгъла. Закрачи напред. Полицаят се върна задъхан и му направи знак да го придружи. Изглеждаше много уплашен.
	Джак веднага изтича до него.
	— Майка му стара! Тук става нещо странно, приятелю — рече на пресекулки полицаят и се подпря с ръка на стената.
	— Хванахте ли го?
	— Вие се оказахте прав — кимна той.
	— Какво стана?
	— Идете да видите. Аз трябва да повикам колегите си — отсече той, изпъна се и насочи предупредително показалеца си към Джак. — Не си отивайте. Струва ми се, че знаете повече, отколкото казвате. Ясно ли е?
	Джак кимна бързичко. Полицаят се затича към будката, а Джак се запъти към ъгъла. Дали да остане? За какво? За да дочака да го арестуват? Трябва да си плюе на петите. И все пак, нещо го спираше да постъпи така. Беше сигурен, че познава отнякъде мнимия бездомник. Чудеше се откъде.
	Вдигна поглед към служебния коридор на метрото. В далечния му край се виждаше купчина дрипи. Светлината едва мъждукаше. Джак се приближи и разбра, че подгоненият наистина лежи там. Направи още няколко крачки и спря. Предпочиташе ченгетата вече да са тук. Беше толкова тихо и тъмно. Тялото на земята не помръдваше. И сякаш не дишаше. Да не би да беше мъртъв? Нима полицаят го беше убил?
	Най-сетне Джак се реши да коленичи до дегизирания мъж. Дори противната миризма на дрехите бе автентична. От сплъстената коса обаче се оцеждаше тънка струйка кръв. Джак повдигна перуката. Видя дълбоката рана. Ето чий вик е чул. Полицаят трябва да го бе цапардосал, докато са се боричкали. Играта свърши. Бяха се опитали да измамят Джак, но този път не им провървя. Прииска му се да махне перуката, за да види кой го е преследвал. Реши да почака. Беше добре, че в случая е замесена и полицията. Щеше да им предаде ножа за писма. Нямаше как да не им се довери.
	Изправи се и забеляза, че полицаят крачи енергично по коридора. Поклати глава. Как само щеше да го изненада. Това ще е звездният миг в кариерата ти, момче.
	Джак тръгна напред. В този миг полицаят извади от кобура деветмилиметров пистолет.
	— Мистър Греъм?
	Джак сви рамене и се усмихна. Все някога трябваше да го разпознаят.
	— Самият аз — отвърна той. — Имам нещо за вас.
	— Знам, Джак. Именно това ми трябва.
	Усмивката на лицето му замръзна. Тим Колин пристъпи към него с пръст върху спусъка.


	Сет Франк крачеше с ускорен пулс към спирката на метрото. Най-сетне щеше да се сдобие с ценния нож. Предостави си как ще се зарадва Лора Саймън. Франк беше почти сигурен, че следите ще съвпаднат с отпечатъците в някой от компютърните файлове. И тогава всички разяждащи го въпроси щяха да получат отговор.


	Джак се взря в лицето на нападателя си. Нямаше кой знае какъв шанс да се измъкне. Погледна към купчината дрипи и новите обувки на безжизнените крака. Горкият несретник сигурно ги бе обул за първи път в живота си. Така и не бе могъл да им се нарадва.
	— Този човек е мъртъв — рече гневно Джак. — Вие го убихте.
	— Дай ми пакета, Джак.
	— Кой сте вие, по дяволите?
	— Има ли някакво значение? — каза Колин и постави заглушителя на пистолета си.
	Джак се втренчи в дулото, насочено към гърдите му. Сети се за убийството на Лорд и любовницата му. Утре снимката му щеше да се появи по всички вестници заедно с тази на бездомника. Щяха да изкарат, че Джак го е пречукал и да тръбят как съдружникът на „Патън, Шоу и Лорд“ се е оказал масов убиец.
	— Има.
	— Тъй ли? — пристъпи напред Колин, хванал пистолета си две ръце.
	— На ти го! — изкрещя Джак и метна пакета към главата на Колин. Куршумът улучи ръба на кутията вътре, отскочи и се заби в бетонната стена. В същия миг Джак се хвърли срещу нападателя си. Двамата бяха еднакви на ръст. Усети как всичкия въздух на Колин излиза, когато заби рамо в диафрагмата му. Хватките от едновремешните тренировки по борба му послужиха добре. В следващия миг го събори върху недружелюбно твърдата настилка. После хукна да бяга с все сили. Колин бавно се изправи на крака. Джак вече беше изчезнал зад ъгъла.
	Агентът грабна пистолета и пакета. Виеше му се свят. Болката от съприкосновението с шестоъгълните плочи прорязваше главата му. Олюля се и се свлече на колене. Джак беше избягал, но ножът бе в ръцете им. Най-сетне успяха да се доберат до него. Колин хвана кутията по-здраво.
	Джак профуча край будката на контрольора, хукна надолу по стълбите на ескалатора и се озова на перона. Не обърна никакво внимание на учудените погледи на чакащите. Качулката му се беше свлякла. Всички можеха да видят лицето му. Разнесоха се викове. Контрольорът го следваше по петите. Джак не престана да бяга, докато не стигна до изхода към Седемнайсета улица. Нито за миг не допускаше, че нападателят му е действал сам, но се съмняваше, че пазят всички изходи. Рамото още го болеше от схватката. Студеният въздух пронизваше болезнено дробовете му. Спря се едва след две пресечки. Загърна се в топлото яке и изведнъж си спомни, че е оставил кутията в метрото. Чукна чело о тъмното стъкло на една закусвалня „Макдоналдс“.
	От долния край на улицата се зададе кола. Джак бързо се скри зад ъгъла. След няколко минути скочи в един автобус и отпътува в незнайна посока.


	Колата се насочи към Деветнайсета улица. Сет Франк мина по Ай Стрийт и зави обратно към Осемнайсета улица. Паркира на ъгъла до метрото, излезе от колата и се спусна по ескалатора.
	Бил Бъртън наблюдаваше района, скрит сред купа отпадъци и старо желязо, останали след разрушаването на някаква сграда от другата страна на улицата. Изруга, загаси цигарата си и тръгна към ескалатора.
	Озовал се във фоайето на метрото, Франк се огледа и зърна часовника. Не беше подранил много, както очакваше. Забеляза някакви вехтории до стената. Будката на контрольора беше празна. Наоколо нямаше жива душа. Беше тихо. Много тихо. Радарите му за опасност светнаха. Машинално извади пистолета си. Отдясно се разнесе слаб шум. Следователят наостри уши и тръгна към тъмния служебен коридор. Надникна, но първо не забеляза абсолютно нищо. Когато очите му привикнаха към тъмнината, съзря две тела. Едното мърдаше, а другото беше застинало.
	Франк видя мъжът да се изправя бавно на крака. Това не беше Джак. Непознатият носеше полицейска униформа. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата — метална кутия. Франк стисна по-здраво оръжието си, вперил поглед в оръжието на другия. Безшумно пристъпи напред. Отдавна не се беше излагал на такава опасност. Сети се за съпругата и трите си дъщерички, но бързо ги оттласна от съзнанието си. Сега трябваше да се съсредоточи.
	Приближаваше, молейки се на Бога да не го издаде учестеното дишане. Най-сетне изкрещя:
	— Не мърдай! Полиция!
	Мъжът срещу него замръзна.
	— Хвърли оръжието с дулото надолу. Видя ли пръста ти да приближава спусъка, ще те застрелям на място. Чуваш ли какво ти казвам!
	Пистолетът бавно падна на земята. Франк го наблюдаваше внимателно. Изведнъж зрението му се замъгли. Той загуби равновесие и се строполи на пода.
	Колин бавно вдигна поглед. Бил Бъртън стоеше с изваден пистолет.
	— Да вървим, Тим — рече той.
	Колин се изправи, погледна припадналия следовател и допря дулото на пистолета си до главата на Франк. Бъртън го хвана за ръката.
	— Той е ченге. Тях не ги убиваме. Стига вече убийства, Тим — прогърмя Бъртън. Стана му гадно, че младият агент се бе превърнал в хладнокръвен убиец и окото му не мигаше.
	Колин сви рамене и прибра оръжието си.
	Бъртън взе кутията и за миг се надвеси над следователя и издъхналия бездомник. Възмутено поклати глава и погледна колегата си с укор.
	Няколко минути, след като двамата излязоха от метрото, Сет Франк изохка, опита да се надигне и пак се свлече в безсъзнание.


>	27

	Кейт лежеше, вперила взор в тавана. Сънят й убягваше. Пред очите й се редяха картини, коя от коя по-ужасяващи. Хвърли един поглед към малкия часовник на нощното шкафче. Беше три часът след полунощ. Навън цареше непрогледен мрак. Дъждът трополеше по перваза. При други обстоятелства този шум би й действал успокояващо. Сега й се струваше, че всяка капка се забива в болния й мозък.
	Когато телефонът иззвъня, тя не помръдна. Крайниците й бяха натежали от умора. За момент дори си помисли, че трябва да е получила мозъчен удар. Успя да вдигне слушалката едва на петото позвъняване.
	— Ало? — изрече с треперещ, унесен глас. Нервите й бяха съвсем изхабени.
	— Кейт, имам нужда от помощта ти.
	Четири часа по-късно двамата седяха в малкото бистро при Фаундърс Парк — мястото на някогашните им първи срещи. Обилният сипкав сняг правеше шофирането почти невъзможно, а ходенето по улицата — доста дръзко начинание.
	Джак я оглеждаше. Беше съблякъл якето си, но скиорската шапка, неколкодневната брада и тъмните очила го правеха неузнаваем.
	— Сигурна ли си, че не са те проследили? — попита той притеснено. Въпреки парата, която се вдигаше от горещото кафе и размазваше погледа й, Кейт забеляза колко е напрегнат. Беше ясно, че и неговите нерви са изопнати до крайност.
	— Направих каквото ми поръча. Метрото, после две таксита и един автобус. Ако някой ме е проследил въпреки всичко в това ужасно време, трябва да е от желязо.
	— Не е изключено — отвърна Джак.
	Той не бе посочил мястото на срещата предварително. Страхуваше се, че подслушват всички негови познати. Беше споменал „нашето място“, като се надяваше, че Кейт ще разбере какво има предвид. Тя не го разочарова. Джак погледна през прозореца. Всеки минувач представляваше потенциална заплаха. Мушна един брой на „Вашингтон Поуст“ в ръцете на Кейт. Статията на първа страница го бе извадила от равновесие.
	Сет Франк беше постъпил в университетската болница „Джордж Вашингтон“ със сътресение на мозъка. Състоянието му се подобрявало. Все още неидентифицираният бездомник не беше извадил същия късмет. Името на Джак Греъм заемаше централно място в репортажа, посветен на вълната от престъпления, извършени от един и същ човек. Кейт прочете статията и вдигна поглед към него.
	— Трябва да идем някъде другаде — отсече Джак, допи кафето си и стана.
	Таксито ги закара до мотела му в покрайнините на града. Той се озърна и се насочи към стаята си. Заключи вратата, сложи резето и едва тогава свали шапката и очилата си.
	— О, Джак, толкова съжалявам, че те въвлякоха във всичко това — каза Кейт разтреперана.
	Той я взе в обятията си и постоя така, докато не усети, че тялото й се отпуска.
	— Аз сам се въвлякох. Сега просто трябва да се измъкна. — Той се опита да се усмихне, но това не _уталожи_ страховете й. Кейт се ужасяваше, че съдбата на баща й може да последва и Джак.
	— Записах се поне десетина пъти на телефонния ти секретар.
	— Изобщо не ми е хрумвало да го прослушам, Кейт.
	Джак й разказа какво се е случило до този момент. Очите на Кейт се изпълниха с ужас.
	— О, милостиви боже!
	Помълчаха малко.
	— Имаш ли представа кой те преследва?
	Джак поклати глава и изпъшка.
	— Имам някакви бегли хипотези, но не съм стигнал до нищо по-съществено. Надявам се скоро да ми стане ясно.
	Последните думи увиснаха във въздуха като тежко предупреждение. Погледът му също говореше недвусмислено, че независимо от преобличанията, смяната на транспорта и какви ли не още хитрости невидимите преследвачи могат да се доберат до него във всеки един момент. Нямаше значение дали са ченгета или някакви други. Убийството му бе въпрос единствено на време.
	— Но нали са получили това, което искат? — каза Кейт умолително.
	Джак се отпусна назад и протегна натежалите си крайници, които сякаш бяха чужди.
	— Не мога да разчитам на това, Кейт — изправи гръб той и огледа стаята. На стената висеше евтино изображение на Исус. Как му се искаше да се излее върху него божествената благодат точно в този момент! Само чудото можеше да го спаси.
	— Но ти не си убил никого, Джак. Сет Франк ще го потвърди, а вашингтонската полиция ще му повярва.
	— Така ли мислиш? Франк ме познава, Кейт, и въпреки всичко в началото беше готов да повярва на скалъпеното обвинение. Усетих го по тона на гласа му. Спомена чашата, но няма как да се докаже, че следите от пръстите ми са взети именно от нея. Всички улики водят категорично към мен и към факта, че съм извършил двойно убийство. Всъщност убийството е вече тройно, ако броим снощните събития. Адвокатът ми би ме посъветвал да се призная за виновен, за да получа от двайсет години до доживотен затвор с надежда за обжалване. И аз да съм, и аз бих препоръчал подобен вариант. Нямам никакви шансове да спечеля, ако се стигне до процес. Разполагам единствено с предположения, навързани около всички тези убийства. Кой ще повярва, че става въпрос за някаква конспирация? Съдията би ми се изсмял в лицето, а съдебните заседатели дори не биха ме изслушали. То и какво ли да им кажа!
	Джак се облегна на стената с ръце в джобовете. Нямаше сили да погледне към Кейт. Всичките му планове за по-близкото и по-далечното бъдеще бяха зачеркнати завинаги.
	— Ако не загина предварително, ще издъхна в затвора на стари години.
	Кейт седеше с ръце в скута. Постепенно осъзна как всяка надежда потъва като тежък камък в тъмни, дълбоки води.


	Сет Франк отвори очи. Всичко пред погледа му се мержелееше. Стори му се, че е изправен пред огромно бяло платно, върху което са размазали кални, сиво-черни бои. След няколко тревожни минути успя да разбере, че се намира в бяла болнична стая. Понечи да се надигне, но една ръка леко натисна рамото му.
	— Не така бързо, лейтенанте.
	Франк вдигна глава. Лора Саймън му се усмихваше дружелюбно, макар че в погледа й се четеше загриженост. Сега тя въздъхна с облекчение.
	— Къде се намирам?
	— В университетската болница. Подбрал си мястото така, че да те цапардосат на няколко пресечки от нея. И това е постижение — каза тя, приведена над леглото, за да не го кара да извръща глава. Той я погледна недоумяващо.
	— Сет, помниш ли какво се е случило?
	Франк се замисли за снощното премеждие. Снощно ли беше всъщност?
	— Кой ден сме днес?
	— Четвъртък.
	— Значи ме питаш за събитията от снощи?
	— Да. Какво се случи около единайсет часа? Поне тогава са те намерили. Както и онзи човек.
	— Какъв друг човек? — разтревожи се Франк.
	— По-спокойно, Сет. — Лора оправи възглавницата под него.
	— Имало е и някакъв бездомник. Още не са го идентифицирали. И него са ударили по главата. Вероятно е издъхнал моментално. Ти си имал по-голям късмет.
	Франк докосна леко слепоочията си. Не се чувстваше голям късметлия.
	— Кой друг са заварили?
	— Какво?
	— Имало ли е още някой?
	— О, не. Сега да ти кажа най-странното. Помниш ли онзи адвокат, с когото гледахме видеозаписа?
	— Да. Казва се Джак Греъм — замръзна Франк.
	— Точно така. Та той извършил двойното убийство в „Патън, Шоу и Лорд“. На всичкото отгоре е бил забелязан да тича откъм подлеза на метрото горе-долу по същото време, когато ти и бездомникът сте били нападнати. Този тип се оказа голям престъпник. А иначе прилича на невинен колежанин.
	— Успял ли е да се измъкне?
	— Успял е да избяга от метрото — рече Лора, поучудена от внезапния интерес. — Залавянето му е въпрос на време. — Тя погледна към прозореца и се накани да тръгва. — Вашингтонската полиция иска да разговаря с теб, когато се почувстваш по-добре.
	— Едва ли ще им бъда от полза. Не си спомням кой знае какво.
	— Временна амнезия. Ще си възвърнеш паметта, няма страшно. — Тя облече якето си. — Е, аз ще тръгвам. Все някой трябва да се грижи за безопасността на богаташите от Мидълтън, докато ти се излежаваш тук. Гледай да не ти стане навик! — усмихна се Лора. — Вече се бяхме притеснили, че трябва да си търсим нов следовател.
	— Че къде ще намерите такъв страхотен?
	Лора се засмя.
	— Жена ти пак ще дойде след няколко часа. А сега си почивай. — Тя се обърна към вратата, но се сети за още нещо. — А, Сет, не ми каза какво си правил снощи на Фарагът Уест.
	Франк не отговори веднага. Не че страдаше от амнезия. Спомни си много ясно какво се бе случило.
	— Сет?
	— Знам ли, Лора! — притвори очи Франк. — Нищо не помня.
	— Не се притеснявай, ще се сетиш. А дотогава ще са заловили Греъм и нещата ще се изяснят.
	Лора излезе. Франк нямаше намерение да си почива. Зарадва се, че Джак е на свобода. Притесни се да не би да помисли, че той му е устроил засадата. Каза си, че все пак трябва да е прочел съобщението във вестниците, от което ставаше ясно, че сам е попаднал в клопката. Бяха им отнели ножа за писма. Нямаше никакво съмнение, че именно той е бил в кутията. Шансовете им да изобличат убийците се свеждаха до нула.
	Франк отново се опита да стане, но главата така го заболя, че веднага се отпусна назад. Трябваше да се измъкне от болницата на всяка цена. Беше много важно да се свърже с Джак. Засега не виждаше перспектива нито за едното, нито за другото.


	— Каза, че имаш нужда от помощта ми. Какво мога да направя за теб? — попита Кейт. Личеше си, че е готова да го стори на всяка цена.
	Джак седна до нея на леглото. Изглеждаше много угрижен.
	— Не знам дали трябва да те намесвам в тази история. Вече се чудя дали не направих грешка, като ти се обадих.
	— Джак, през последните четири години съм се занимавала само с крадци, изнасилвачи и убийци.
	— Известно ми е, но поне си знаела с кого си имаш работа. Лошото е, че преследвачите ми са напълно анонимни. Готови са да застрелят всеки, който се изпречи на пътя им. Нещата са много сериозни.
	— Няма да си тръгна, докато не ми кажеш как да ти помогна.
	Джак се поколеба и извърна поглед от нея.
	— Не го ли направиш, ще те издам на полицията. По-добре да те приберат на по-сигурно място.
	— Като нищо ще го направиш — въздъхна той.
	— Защо не! И бездруго престъпвам закона в момента. Ако не ми се довериш, ще… — Тя млъкна и го погледна така, че Джак се почувства щастлив, задето са заедно дори и за миг.
	— Добре. Искам да влезеш във връзка със Сет. С изключение на тебе той е единственият човек, на когото мога да се доверя.
	— Да, но ти си изгубил пакета. Нима мислиш, че Франк е в състояние да ти помогне? — Кейт все още изпитваше омраза към следователя.
	Джак се изправи и закрачи из стаята. Най-сетне се спря и я погледна.
	— Помниш ли, че баща ти беше побъркан на тема сигурност. Винаги си имаше резервен план.
	— Помня — отвърна сухо Кейт.
	— Ами аз разчитам на същото.
	— Какво говориш?
	— Лутър сигурно е разработил резервен план и в този случай.
	Кейт зяпна от учудване.


	— Мисис Брум?
	Едуина Брум си подаде носа през процепа на вратата.
	— Да?
	— Аз съм Кейт Уитни. Дъщерята на Лутър Уитни.
	Старицата й се усмихна дружелюбно. Кейт си отдъхна.
	— Виждала съм те и преди. Лутър ми е показвал твои снимки. Ама ти си още по-хубава наяве.
	— Благодаря за комплимента.
	Едуина отвори широко вратата.
	— Влизай. Сигурно си замръзнала.
	Поведе гостенката си към малката стаичка, превзета от три мързеливи котки, които се протягаха блажено по столовете.
	— Тъкмо направих чая. Да ти сипя ли?
	Кейт се поколеба. Не разполагаше с много време. Огледа тясната всекидневна. Забеляза старото, издраскано пиано в ъгъла, покрито с дебел слой прах. Старицата едва ли го използваше. Времето й бе отнело дори възможността да се наслади на любимия си инструмент. Дъщеря й се бе самоубила, а мъжът й отдавна не беше между живите. Сигурно рядко й се случваше да я навести някой.
	— Да, разбира се. Благодаря.
	Двете се разположиха на овехтелите, но доста удобни кресла. Кейт отпи от силния чай и се постопли. Отметна един кичур назад и забеляза тъжния поглед на старицата, прикован в лицето й.
	— Много ми е мъчно за баща ти, Кейт. Знам, че не се разбирахте, но Лутър е най-добрият човек, когото някога съм познавала.
	Кейт почувства, че пламва от притеснение.
	— Благодаря за хубавите думи. Тепърва ще проумеем колко ни липсва на всички.
	Едуина плъзна поглед към малката масичка до прозореца, отрупана със снимки на Уонда от най-щастливите мигове на живота й. Майката и дъщерята много си приличаха.
	Кейт си спомни своеобразния олтар в нейна чест върху нощното шкафче на баща й.
	— Така е — обърна се към нея Едуина.
	Кейт остави чашата си на масата.
	— Мисис Брум, не ми се иска да започвам още от вратата, но нямам много време.
	— Ти си дошла заради смъртта на Лутър и дъщеря ми, нали? — приведе се старицата очаквателно.
	— Защо мислите така? — погледна учудено Кейт.
	Едуина се приведе още по-ниско и зашепна:
	— Защото знам, че Лутър не е убил Кристин Съливан. Напълно съм убедена в това. Като да съм видяла убийството със собствените си очи.
	— Знаете ли кой… — озадачи се Кейт.
	— Не, не — поклати тъжно глава Едуина. — Нямам представа кой е убиецът.
	— Тогава защо сте толкова сигурна, че не е Лутър?
	Домакинята наистина се обърка. Облегна се назад и притвори очи. Кейт не помръдваше. Чакаше отговор на въпроса си.
	— Ти си негова дъщеря. Предполагам, че имаш право да узнаеш истината — промълви Едуина, отпи от чая, попи влагата от устните си със салфетка и пак се облегна назад. Черната персийска котка измърка и се разположи в скута й. — Миналото на баща ти ми е известно. Двамата с Уонда се познаваха отдавна. По едно време тя имаше сериозни проблеми. Тогава Лутър й помогна да стъпи на крака и да заживее почтено. Винаги ще съм му благодарна за това. Помагал ни е във всички трудности. Работата е там, че ако не беше Уонда, баща ти никога нямаше да иде в имението през онази фатална нощ.
	Едуина продължи да говори. Когато завърши разказа си, Кейт пое дълбоко дъх и изпусна тежка въздишка. Старицата не откъсваше тъжния си поглед от нея. Първо помълча, а после постави набръчканата си ръка върху коленете й.
	— Лутър много те обичаше, детето ми. Повече от всичко на света.
	— Доколкото разбирам…
	Едуина бавно поклати глава.
	— Никога не те е упреквал за чувствата ти към него. Мислеше, че са напълно основателни.
	— Казал го е?…
	— Да. Много се гордееше, че си станала прокурорка. Все ми викаше: „Дъщеря ми е прокурорка, и то само да знаеш каква! Тя е родена да раздава справедливост. Има право да ми се сърди.“
	Кейт усети, че й се вие свят. Не беше в състояние да се справи с толкова емоции наведнъж. Потърка тила си и надзърна през прозореца. Един черен автомобил спря отсреща и бързо потегли отново. Кейт погледна тревожно към старицата.
	— Мисис Брум, вие сте много мила, но посещението ми има съвсем конкретна цел. Не разполагам с достатъчно време, за да поговорим по-дълго. Имам нужда от помощта ви.
	— Ще направя каквото трябва.
	— Моят баща ви беше изпратил един пакет.
	— Да. Аз го препратих на Джак Греъм. Така ми беше заръчал Лутър.
	— Знам. Джак получи пакета, но някой… някой му го отне. Чудим се дали баща ми не ви е изпратил още нещо, което може да ни помогне.
	Тъгата в очите на Едуина се стопи. Погледът й стана буден и остър. Зарея се някъде зад Кейт.
	— Обърни се назад, мила. Виж столчето на пианото и книгата с псалми вляво.
	Кейт повдигна възглавничката на столчето и взе книгата в ръце. Вътре намери малък пакет.
	— Лутър обичаше да изпипва подробностите. Каза, че ако пакетът изчезне, трябва да изпратя това на мистър Греъм. Тъкмо се канех да го направя, когато разбрах от новините какво е станало. Сигурна съм, че мистър Греъм не е извършил нищо от това, в което го обвиняват.
	— Жалко, че повечето хора не мислят като вас — кимна Кейт.
	Тя започна да отваря пакета.
	Едуина я възпря с рязък тон.
	— Спри, Кейт. Баща ти каза, че само Джак Греъм може да види съдържанието му. Само той. По-добре да се вслушаме в заръката му.
	Кейт се пребори с оправданото си любопитство и остави пакетчето.
	— Споменавал ли е нещо друго, мисис Брум? Знаеше ли кой е убил Кристин Съливан?
	— Да.
	— А съобщи ли ви името му? — погледна въпросително Кейт.
	Едуина поклати енергично глава.
	— Каза ми само едно нещо.
	— Какво?
	— Че няма да му повярвам, ако разбера кой е.
	Кейт седна и се замисли.
	— Какво ли е имал предвид?
	— Ами и аз се изненадах от думите му.
	— Защо? Защо се изненадахте?
	— Защото Лутър бе най-почтеният човек, когото познавах. Не бих се усъмнила в нито една негова дума. Все едно, че Господ говореше през устата му.
	— Значи убиецът е човек, когото никой не би заподозрял.
	— Точно така. И аз си помислих същото.
	— Благодаря ви, мисис Брум — изправи се Кейт.
	— За теб съм Едуина. Името ми е малко странно, ама си нямам друго.
	— Когато всичко приключи — усмихна се Кейт, — пак ще ви дойда на гости, ако не възразявате. Тогава ще си поприказваме надълго и нашироко.
	— Чудесно. Старостта си има и предимствата, и недостатъците. Най-лошата й страна е самотата.
	Кейт се облече и тръгна към вратата. Пъхна пакетчето в чантата си.
	— Това трябва да стесни кръга, нали, Кейт?
	— Кое? — сепна се младата жена.
	— Че е някой, за когото няма да повярваш. Тия хора се броят на пръсти.


	Полицаят от охраната на болницата беше почервенял от притеснение.
	— Не знам как е станало. Да ме е нямало най-много две-три минути.
	— Не трябваше да напускаш поста си нито за секунда, Монро — упрекна го дребничкият му началник.
	Провинилият се мъжага се потеше от срам.
	— Ами жената ме помоли да й помогна за багажа и аз й помогнах.
	— Знаех си аз, че е забъркана жена. Трябва да е била млада и хубава, някоя от занаята — извърна се с погнуса началникът. Как да се сети, че дамата е била самата Кейт Уитни и че двамата със Сет са стигнали вече на пет пресечки от болницата с нейната кола.


	— Боли ли? — погледна тя следователя. Лицето й не изразяваше кой знае какво състрадание.
	Франк леко докосна превръзката на главата си.
	— Нищо подобно! Ти да видиш как ме удря шестгодишната ми дъщеричка! Мога ли да запаля една цигара? Откога, по дяволите, в болниците не се пуши?
	Кейт затършува в чантата и му подаде пакета си.
	Той запали и я огледа.
	— Добре се справи с отвличането. Трябва да те вземат в киното.
	— Ами и бездруго си сменям професията…
	— Как е нашият приятел?
	— Добре е. Поне засега. Трябва да му помогнем.
	Тя зави по една улица и изгледа враждебно следователя.
	— Слушай, убийството на Лутър не стана по моя вина. Да не мислиш, че съм се зарадвал на смъртта му?
	— И Джак така каза.
	— Защо не ми вярваш тогава?
	— Няма значение дали ти вярвам, или не.
	— За мен има значение, Кейт.
	Тя спря на един червен светофар.
	— Да речем, че постепенно свиквам с мисълта за твоите добри намерения. Доволен ли си?
	— Не, но засега и това ще свърши работа.


	Джак сви зад ъгъла и се постара да овладее нервите си. Бурята попремина и снегът бе спрял, но вятърът брулеше безжалостно. Джак духна премръзналите си ръце и разтърка зачервените от безсъние очи. Сребърният диск на луната висеше на черното небе. Той се озърна. Сградата от отсрещната страна беше тъмна и безлюдна. Тази, пред която беше застанал, отдавна беше затворила врати. Малцината, дръзнали да излязат в този студ, отминаваха с бърза крачка. В един момент улицата съвсем опустя. Джак се подслони под козирката на сградата и зачака.
	На три пресечки от него едно раздрънкано такси спря до бордюра, задната врата се отвори и на тротоара стъпиха чифт ботуши с равни подметки. Таксито потегли мигновено и отново настана тишина. Кейт се сгуши в палтото си и забърза. Във втората пресечка бе спряла кола с изгасени фарове. Тя така и не я забеляза.
	Джак я зърна, щом се появи откъм ъгъла на сградата. Той се озърна — навик, придобит през последните дни, който се надяваше да забрави. Приближи се бързо към нея. Нито Кейт, нито Джак видяха черния автомобил, който се подаде отстрани. Шофьорът извади бинокъл за нощно виждане.
	— Божичко, та ти си замръзнал! Откога ме чакаш? — възкликна Кейт, щом се допря до леденостудената ръка на Джак.
	— Отдавна. Стаята в мотела ме задушаваше. Просто не издържах. От мен затворник не става.
	Кейт отвори чантичката си. Беше се обадила на Джак от един уличен телефон. Не можеше да му каже с какво разполага, но го уведоми, че се е сдобила с нещо от Едуина Брум. Джак реши да поеме останалия риск сам.
	Той грабна пакетчето. Не беше трудно да се досети какво има вътре. Снимки.
	_Слава богу че не ме разочарова, Лутър!_
	— Как си? — взря се в нея той.
	— Вече се посъвзех.
	— Къде е Сет?
	— Наблизо е. Той ще ме закара вкъщи.
	Погледите им се срещнаха. Джак знаеше, че е най-добре Кейт да напусне страната за известно време, докато нещата се разминат или пък го осъдят за убийство. Случеше ли се второто, намеренията й да се премести другаде щяха да се окажат напълно разумни.
	И все пак не му се искаше да се раздели с нея.
	— Много благодаря — рече той ни в клин, ни в ръкав, сякаш тя му е доставила дрехите от пералнята или му е купила един-два сандвича.
	— Какво смяташ да правиш?
	— Не знам още. Важното е, че има надежда. Няма да се предам без бой.
	— Само че не знаеш с кого се биеш. Това не е честно.
	— Кой говори за честност? — усмихна се той. Вятърът завъртя вестниците по земята.
	— Я по-добре тръгвай! Тук не е съвсем безопасно.
	— Приготвила съм си защитен спрей.
	— Само така.
	Тя понечи да тръгне, но в последния момент го хвана за ръката.
	— Пази се, Джак.
	— Не се притеснявай за мен. Аз съм адвокат.
	— Говоря сериозно.
	— Знам — вдигна рамене той. — Обещавам ти да се пазя. — Пристъпи към Кейт и свали качулката си.
	Бинокълът се насочи към откритото лице на Джак. Шофьорът посегна с разтреперани ръце към телефона в автомобила.
	Джак и Кейт се прегърнаха. Обстоятелствата не намаляваха желанието му да я целуне, но той се постара да го потисне. Отдръпнаха се един от друг и Кейт се разплака. Джак се отдалечи с бързи крачки.
	Кейт тръгна по улицата. Не забеляза черния автомобил, докато не чу воя на сирените. От всички страни изскочиха полицейски коли. Преследваха Джак. Кейт се извърна, но не успя да го види.
	Черният автомобил беше спрял до бордюра. Шофьорът му се показа, размърда рунтавите си вежди и се усмихна самодоволно.
	— Знаех си, че пътищата ни отново ще се пресекат, мис Уитни.
	Кейт не го позна веднага.
	— Аз съм Боб Гавин — засегна се той. — От „Вашингтон Поуст“.
	Кейт се сети, че бе видяла същия автомобил пред къщата на Едуина.
	— Вие сте ме следили.
	— Точно така. Бях сигурен, че ще ме отведете до Греъм.
	— А полицията? Вие ли ги повикахте?
	Гавин кимна с усмивка. Очевидно беше доволен от себе си.
	— Преди да са пристигнали ченгетата, искам да уточним някои подробности. Отговорете на въпросите ми и ще се постарая да излезете от тази каша не като съучастник, а като невинен наблюдател. Трябва ми нещо по-изобличаващо за Греъм.
	Кейт побесня. Дълго потисканите й емоции щяха всеки момент да избухнат. Боб Гавин бе капката, която преля чашата.
	Доближи ги една от полицейските коли. Следваха я още две.
	— Слушай, Кейт, нямаш много време — каза той. — Аз ще те отърва от затвора, а пък ти ще ми подсигуриш наградата „Пулицър“ и краткия миг слава. Става ли?
	Кейт се усмихна ехидно и отвърна съвсем спокойно:
	— Ще ви подсигуря не славата, а главоболията, мистър Гавин.
	Извади спрея от чантичката си и хладнокръвно го пръсна в лицето му.


	Когато се разнесе воят на първата сирена, Джак хукна да бяга.
	Стигна до края на улицата и се долепи до стената на една сграда. Студът щипеше лицето му. Боляха го дробовете. Съжали, задето е избрал такова пусто място. Знаеше, че продължи ли да тича, ще изглежда като мравка върху бял лист. Воят беше толкова силен, че трудно можеше да се определи откъде идва.
	Всъщност колите прииждаха отвсякъде. Джак притича до следващия ъгъл, спря и се огледа. Видя полицейската блокада в края на улицата. Очевидно разполагаха с информация за местонахождението му и бяха решили да обградят района, след което постепенно да затягат обръча. Разполагаха с необходимото време и хора.
	Добре, че Джак познаваше квартала. Много от някогашните му клиенти в съда бяха точно оттук. Техните мечти не се въртяха около образованието, добрата работа и любещата съпруга, а около грижите как да продадат малко дрога и да преживеят до следващия ден. Инстинкт за оцеляване. Джак се надяваше, че именно той ще му помогне.
	Затича се по уличката. Нямаше представа какво ще се изпречи насреща му. Предположи, че лошото време е принудило повечето престъпници да си останат по къщите. Стана му смешно, когато си помисли, че никой от съдружниците му във фирмата не би припарил на такова място, ако ще и да го придружава цял отряд въоръжени. Това бе все едно да кацнат на друга планета.
	Джак прескочи една ограда и тупна в двора на къщата. Притисна се до тухлената стена и чу стъпките на преследвачите си. Бяха го забелязали. Всеки момент щяха да се появят. Джак изхвръкна от двора и хукна към Индиана Авеню.
	Пресрещна го полицейска кола. Той свърна в една пресечка, но усети, че отново са го подгонили. Каза си, че няма как да им избяга. Опипа пакетчето в джоба си. Какво да прави с него? Вече нямаше доверие на никого. Знаеше, че формалностите изискваха точен опис на вещите на задържания, разписан от самия него, но си даваше сметка, че човекът, способен да посегне на някого дори в присъствието на полицията, няма да се поколебае да открадне вещите му от полицейското управление. Това пакетче беше неговият единствен и последен шанс. Във Вашингтон не се прилагаше смъртното наказание, но и доживотната присъда не бе за предпочитане.
	Той се мушна между две сгради, хлъзна се на леда и се просна върху купчина консервни кутии. Здравата се удари. Изтърколи се на една страна и разтърка лакътя си. Не чувстваше коляното си. Опита се да седне и застина от ужас.
	Срещу него блеснаха фаровете на автомобил. Гумите изсвистяха на педя от главата му. Джак се сниши на асфалта. Нямаше сили дори да помръдне.
	Вратата на колата се отвори и шофьорът излезе. Хвана Джак под мишниците и го дръпна здраво.
	— По дяволите, Джак. Размърдай си задника — изпъшка Сет Франк.


>	28

	Бил Бъртън се надвеси над командното табло. Тим Колин четеше някакъв доклад, седнал на бюрото си.
	— Хей, Тим.
	Колин вдигна глава озадачен.
	— Спипали са го близо до сградата на съда. Искам да присъствам на задържането. За всеки случай.


	Колата на Сет Франк летеше из града със святкаща синя лампа. Автомобилите почтително спираха, за да й направят път.
	— Къде е Кейт? — обади се Джак откъм задната седалка, където лежеше, завит с одеяло.
	— Предполагам, че в този момент й четат правата на арестантите. След това ще я обвинят в съучастничество.
	— Давай да се връщаме, Сет. По-добре да се предам. Тогава ще я пуснат.
	— Как ли пък не!
	— Говоря сериозно, Сет — надигна се Джак.
	— Аз също, драги. Иди се предай. С това няма да помогнеш на Кейт, но ще пропилееш последния шанс и на двама ви.
	— Но тя…
	— Аз ще се погрижа за нея. Вече се обадих на един приятел във вашингтонската полиция. Той е много свястно момче.
	— По дяволите! — отпусна се на седалката Джак.
	Франк отвори прозореца, протегна ръка и свали буркана от покрива на колата. Захвърли го на седалката до себе си.
	— Как са ме подушили?
	— Нямам представа — погледна Франк към огледалото за обратно виждане. — Предполагам, че някой е проследил Кейт. Аз обикалях наоколо, защото с нея се бяхме уговорили да се срещнем до Конферентния център, след като ти предаде пакета. Чух по полицейската радиостанция, че са те забелязали. Засякох по радиовълните в кой район те търсят и, слава богу, че те видях да изскачаш от онази улица. За малко да те премажа. Как се чувстваш?
	— Отлично. Трябва да си устройвам всяка година по някоя такава гоненица, колкото да поддържам форма за купата „Най-бързо бягащ престъпник“.
	Франк се изкикоти.
	— Добре, че отърва кожата, приятелю. Радвай се на късмета си. Получи ли очакваното подаръче?
	Джак изруга на глас. Съвсем беше забравил за пакета. Извади го от джоба си.
	— Имаш ли фенерче?
	Франк запали лампичката на тавана. Джак заразглежда снимките.
	— С какво разполагаме? — попита го следователят.
	— Със снимки на ножа за писма.
	— Хм. Както и се очакваше. Забелязва ли се нещо по-особено?
	— Май не — присви очи Джак в полумрака. — Но с уредите във вашата лаборатория сигурно ще се забележи.
	— Слушай, Джак — въздъхна Франк, — снимките едва ли ще ни свършат кой знае каква работа. Дори и да идентифицираме отпечатъците, това няма доказателствена сила. Да не говорим, че не можеш да направиш генетична проба по снимка.
	— Така. Не забравяй, че имам четиригодишен стаж на адвокат.
	Сет намали скоростта. Наближаваха Пенсилвания Авеню, където движението беше доста оживено.
	— Какво предлагаш в такъв случай?
	Джак се почеса, разтри нараненото си коляно и рече:
	— Преследвачите ми бяха способни на всичко, за да се доберат до ножа. Готови бяха да претрепят и мен, и теб, и който им се изпречи на пътя. Имаме си работа с доказани параноици.
	— Което потвърждава теорията ни, че истината е неудобна за някоя много важна клечка. Е, получиха си ножа обратно. А ние какво да правим, Джак?
	— Лутър не е направил тези снимки само за в случай, че ножът изчезне.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Той се върна в Щатите след престоя си в Барбадос. Помниш ли? Чудехме се кое го е накарало да си дойде.
	Франк спря на един червен светофар и се извърна назад.
	— Така е. Наистина се върна. Да не би да си разбрал защо?
	Джак внимателно се надигна и седна, снишил глава.
	— Струва ми се, че да. Бях ти споменал, че Лутър е от този тип хора, които няма да оставят лъжата да възтържествува.
	— Да, но той първо избяга от Щатите.
	— Знам. Сигурно е действал по първоначалния си план. Завръщането му показва, че нещо го е принудило да промени намеренията си. Тогава е направил и снимките. — Джак ги разпери като ветрило.
	Светна зелено. Франк отново потегли.
	— Нищо не разбирам. Защо не е изпратил ножа в полицията, ако е решил да изобличи престъпника?
	— Може би планът му е бил именно да го изпрати. Казал е на Едуина Брум, че дори и да й съобщи истината, тя няма да му повярва. Щом един от най-близките му хора би се усъмнил, какво остава за полицията, която на всичкото отгоре ще го обвини в опит за кражба?
	— Да речем, че е имал проблем с правдоподобността. Каква е ролята на снимките?
	— Да речем, че е искал да размени ножа срещу пари. Кое е най-сложното при такава операция?
	— Начинът на заплащане — отговори веднага Франк. — Най-сложно е да измислиш как да получиш парите, без да попаднеш в капан. Обикновено инструкциите за получаването на предмета се изпращат след прибираното на сумата, но последното никак не е лесно. Именно това обяснява защо толкова отвличания завършват с неуспех.
	— Ти как би организирал получаването на сумата?
	Франк помисли малко и отвърна:
	— Щом клиентите ми нямат желание да уведомят полицията, бих действал светкавично. Така ще поема по-малък риск и ще имам време да избягам.
	— Как би го направил?
	— Чрез превеждане на сумата по банков път. Имах един случай на присвояване на суми, когато работех в Ню Йорк. Помня, че престъпникът беше присвоил всичко чрез банкови трансфери. Не можеш да си представиш какви страхотни пари се въртят ежедневно. Кой ще тръгне да проследява пътя им? Умният престъпник може да си прибере сумичките и да изчезне, преди да са го усетили. Изпращаш инструкциите на клиентите си и те ти прехвърлят парите. Цялата работа отнема няколко минути. Доста по-приятен вариант, отколкото да си ги търсиш до някоя боклукчийска кофа в парка, където ще ти пръснат черепа още щом се появиш.
	— Предполагам, че можеш да проследиш хода на сумата, която прехвърляш.
	— Разбира се. Нали трябва да назовеш банката, където я изпращаш, и сметката също.
	— Да предположим, че изнудваният е достатъчно опитен, за да успее да проследи хода на сумата. Какво става после?
	— После може да успее да се добере до някаква информация, като започне от номера на сметката, макар че никой престъпник не би използвал истинското си име или осигурителен номер в този случай. Човек с интелигентността на Уитни би заложил и някои други инструкции предварително, така че сумата да се раздроби и прехвърли по други банки в момента на получаването си. Следата постепенно изчезва и изнудвачът може спокойно да се ползва от богатството си.
	— Сигурен съм, че Лутър е направил нещо подобно.
	Франк внимателно се почеса около превръзката на главата. Шапката му беше нахлупена и го притесняваше.
	— Само едно нещо не разбирам. Защо му е било да го прави? Не се е нуждаел от парите след обира в имението на Съливан. Имал е предостатъчно, за да изчезне безследно. След известно време щяха да решат, че е излязъл от играта.
	— Прав си. Можел е да постъпи и по този начин. Нищо не му е пречело Да се покрие и да забрави за цялата работа, но той се връща. На всичкото отгоре очевидно е изнудвал убиеца на Съливан. Щом мотивът му не е бил да се обогати, защо е решил да го прави?
	— За да ги поизпоти малко — отсече следователят след кратък размисъл. — Да им напомни за присъствието си и да ги унищожи чрез доказателството, което притежава.
	— Но той не е бил убеден, че това доказателство е достатъчно само по себе си.
	— Защото убиецът е високопоставена особа.
	— Точно така. Ти как би действал?
	Франк спря колата и я паркира.
	— На негово място бих се опитал да се сдобия с още доказателства.
	— Как? По пътя на изнудването?
	— Предавам се — разпери ръце Франк.
	— Ти каза, че сумата може да се проследи от изнудената страна.
	— Аха.
	— Възможен ли е обратният вариант — получателят да проследи откъде е изпратена сумата?
	— О, господи! Ами разбира се — плесна се по челото Франк, забравил за мозъчното сътресение. — Уитни е можел да докаже кой му праща парите. Враговете му смятат, че си играят на котка и мишка и че те са котката. А той пък си мисли обратното, готвейки се да скочи отгоре им.
	— Те пък едва ли подозират за клопката.
	— Може да се стигне до първоизточника на парите, каквито и защитни бариери да сложиш по пътя на сумата. Всеки трансфер се извършва чрез Федералния резерв. Сдобиеш ли се с номера на трансфера, останалото е детска занимавка. Уитни е знаел, че дори и да не успее в издирването, фактът, че е получил някаква сума, е изобличаващ сам по себе си. Достатъчно е било да подаде на ченгетата тази информация заедно с името на изпращача…
	— И тогава всичко става много правдоподобно — довърши мисълта му Джак. — Трансферите не лъжат. Парите са изпратени. Сигурен съм, че сумата е била огромна, което прави нещата още по-очевидни. Уитни им е залагал клопка чрез самото изпращане на откупа.
	— Хрумна ми нещо друго, Джак. Ако той е замислял отмъщение, сигурно е възнамерявал накрая да докладва пред полицията. Просто е щял да влезе и да им се разкрие заедно с доказателствата си.
	— Затова и потърси помощта ми — кимна Джак, — но те веднага са се сетили да му запушат устата чрез Кейт. След това са решили, че един куршум ще свърши по-добра работа.
	— Лутър се е канел да се предаде.
	— Точно така.
	Франк разтри бузата си.
	— Знаеш ли какво си мисля?
	— Че е предвиждал как ще се развият събитията — отвърна веднага Джак. Двамата се спогледаха.
	— Лутър е подозирал, че срещата с Кейт е капан — рече тихо следователят. — Въпреки това е решил да се появи. А аз се мислех за много умен…
	— Може би е смятал, че това ще е единствената възможност да я види.
	— По дяволите. Уважението ми към този човек нараства с всяка изминала минута. Нищо, че е бил крадец.
	— Знам как се чувстваш.
	Франк включи на скорост и отново потегли.
	— Та докъде стигнахме с предположенията?
	— И аз не знам — каза Джак и отново легна на седалката.
	— Докато не разкрием самоличността на убиеца, не можем да предприемем нищо.
	— Нали разполагаме с улики? — разпалено извика Джак и отново се отпусна, сякаш енергията му се изля наведнъж. — Само дето не мога да ги проумея.
	Двамата замълчаха.
	— Джак, държа да ти дам един съвет. Нелепо е, че го чуваш от устата на полицай, но мисля, че не е зле да се покриеш. Поспестил ли си нещичко? Май и на теб ти е дошло времето да изчезнеш вдън земя.
	— И да оставя Кейт на произвола на съдбата? Какво ще стане с нея, ако не разкрием престъпниците? Чакат я поне десет-петнайсет години за съучастничество. Никога не бих се покрил, Сет. Ако ще да ме въртят на шиш.
	— Прав си. Извинявай.
	Сет хвърли поглед през прозореца. Автомобилът до тях изведнъж започна да прави обратен завой. Франк натисна рязко спирачките. Колата му се извъртя със свистене и удари бордюра. Автомобилът с канзаска регистрация, който едва не се сблъска с тях, бързо изчезна в мрака.
	— Смотани туристи! Некадърни копелета! — задъха се от яд Франк, стиснал здраво волана. Предпазният колан свърши добра работа, но се бе впил доста болезнено в рамото му. Отново го заболя главата. — _Копеле мръсно_! — изрева пак следователят, макар че нямаше кой да го чуе. Сети се за спътника си и се обърна разтревожен към задната седалка. — Как си?
	Джак беше долепил лице до прозореца и напрегнато гледаше нещо.
	— Джак? — Франк откопча колана си и го стисна за рамото. — Какво ти става?
	Джак го погледна и отново впери очи навън. Франк се изплаши, че му е станало нещо от удара. Попипа главата му, да не би да е ранена, но Джак го хвана за ръката и после посочи през прозореца. Франк погледна навън.
	Дори и неговите здрави нерви се разтресоха. Виждаше се само гърбът на Белия дом, който изведнъж се вряза в съзнанието му.
	Умът на Джак работеше трескаво. Сети се как президентът се беше свил от болка по време на запознанството им, когато Дженифър го прихвана за лакътя. Беше се оплакал, че е получил травма на тенис корта. Пропуснал бе да отбележи, че някой го е намушкал с нож за писма. Припомни си необикновения интерес на Тайните служби към убийството на Кристин Съливан, както и присъствието на Алън Ричмънд пред съда в деня на делото. „Озовах се точно до него.“ Франк бе споменал, че старчето с камерата се похвалило как попаднало до Лутър, следвайки президента. Това обясняваше наглостта на извършеното убийство. Та кой би спрял един таен агент, охраняващ президента? Никой. Ето защо Лутър се е съмнявал, че ще му повярват. Ставаше дума за президента на Съединените щати!
	Джак се сети и за още едно знаменателно събитие преди завръщането на Лутър в страната. Алън Ричмънд беше дал пресконференция, за да изкаже публично болката си от убийството на младата Кристин Съливан. Сигурно се е забавлявал с жената на приятеля си, когато нещо е довело до убийството й. После този подлец е решил да печели политически дивиденти чрез образа на чувствителния, загрижен приятел, върл враг на престъпността. Изиграл бе ролята си великолепно. А всъщност всичко бе един фарс, излъчван от световните медии. Как ли се бе чувствал Уитни? Човек лесно можеше да си представи. Ето защо се беше върнал старецът. Искал е да разчисти сметките си с този негодник.
	Джак пак погледна през прозореца.
	Тим Колин беше подал глава от автомобила точно под уличната лампа. Незначителният инцидент бе привлякъл любопитството му. До него седеше Бил Бъртън. Колин приведе рамене и вдигна затъмнения прозорец на лимузината. Бъртън постави буркана на покрива на автомобила и наду сирената. Колата на агентите профуча с бясна скорост покрай задния вход на Белия дом и се спусна към квартала, където се очакваше залавянето на Джак.
	Адвокатът хвърли един поглед към Сет Франк и се усмихна горчиво на скорошното му избухване. Сети се, че Лутър бе изругал по същия начин точно преди да издъхне. Спомни си, че бе чул същата реплика в участъка, когато му показа вестника с усмихнатия президент на първа страница.
	Предсмъртните думи на Лутър. Колко гняв и озлобление имаше в тях!
	— _Копеле мръсно!_ — процеди Джак.


	Алън Ричмънд стоеше до прозореца и се косеше, че е заобиколен от некадърници. Глория Ръсел беше загубила ума и дума. Президентът бе прекарал с нея пет-шест нощи и интересът му се беше изчерпал. Реши да я изхвърли от екипа си, когато му дойде времето. След изборите щеше да потърси истински професионалисти. Подчинените му трябваше да го оставят на мира, за да се съсредоточи върху съдбините на страната.
	— Според проучванията не съм мръднал напред с нито един процент — заяви той, вперил поглед навън.
	— Толкова ли е важно дали ще спечелиш с шейсет или със седемдесет процента? Победата си е победа.
	— Да — изсъска той и се извъртя на пети. — Много е важно, по дяволите!
	Глория прехапа устни и се опита да го успокои.
	— Ще утроя усилията ни, Алън. Може би трябва да ударим под кръста конкурентите.
	— Поне това трябва да успеем да направим, Глория.
	Тя сведе поглед. Каза си, че минат ли изборите, ще се отдаде на околосветски пътешествия. Щеше да обикаля из места, където не познава никого. Имаше нужда от нов старт. Това щеше да й възвърне равновесието.
	— Добре, че разрешихме онзи досаден проблем — рече той с ръце, сключени зад гърба. Представляваше великолепна гледка — висок, безупречно сресан и елегантен. Сякаш всеки миг щеше да поведе след себе си непобедима армада. Но историята бе направила мита за непобедимите армади на пух и прах.
	— Отърва ли се вече от онова нещо?
	— Не. Пазя си го в бюрото. Може би все още желаеш да си го прибереш — изрече той тъй саркастично, че на Глория й се прииска да си тръгне веднага.
	— Остана ли ни нещо друго за обсъждане?
	Ричмънд поклати глава и пак застана до прозореца. Ръсел посегна към дръжката на вратата, когато Бил Бъртън влетя в кабинета.
	— Имаме проблем — каза той.


	— Кажи ми какво иска той в крайна сметка — избоботи президентът, докато разглеждаше снимките.
	— Бележката не го съобщава — отговори бързичко Бъртън. — Предполагам, че му трябват пари, тъй като ченгетата са по петите му.
	— Много ме озадачава фактът, че Джак Греъм е решил да изпрати снимките до нас. — Ричмънд погледна многозначително към Глория Ръсел.
	Бъртън нямаше желание да защитава Глория, но реши, че времето е твърде оскъдно, за да се заяждат един с друг.
	— Сигурно Уитни му е казал — рече той.
	— Доста дълго е почакал, преди да ни се обади — парира го президентът.
	— Възможно е Уитни да го е направил по заобиколен път, така че Греъм да достигне до извода сам, след като поразмисли.
	Президентът захвърли снимките. Ръсел притеснено отклони поглед от него. Видът на ножа за писма я беше парализирал от ужас.
	— Бъртън, не виждам с какво ни заплашват тези снимки — каза президентът.
	Агентът седна и прокара ръка по лицето си.
	— Аз поразсъждавах над този проблем. Предполагам, че Джак просто посяга към последната сламка. Положението му е неспасяемо, а приятелката му е зад решетките. Сто на сто е изпаднал в отчаяние. Осенило го е вдъхновението. Проумял е няколко очевидни неща и е решил да си опита късмета, като ни размаха снимките под носа.
	Ричмънд се изправи и прокара пръст по чашата за кафе.
	— Можем ли да го открием?
	— Има начини, но не знам колко време ще отнеме.
	— Какво ще стане, ако пренебрегнем предизвикателството?
	— Не е изключено да си затрае и да офейка нанякъде.
	— Ами ако го залови полицията…
	— … и той се разприказва? — довърши изречението Бъртън. — Напълно е възможно да се случи точно така.
	Президентът вдигна една снимка.
	— Цялата му версия се крепи само на тези картончета. Защо да се притесняваме?
	— Мен не ме тревожи изобличителната сила на снимките — отбеляза агентът.
	— Разбирам. Ти се страхуваш, че те могат да бъдат добавени към разни други улики, с които полицията разполага, и да последват доста неудобни въпроси.
	— Може и така да се каже. Не забравяйте, че с вас е свършено при възникване и на най-малкото подозрение. Как ще спечелите следващите избори? Сигурно на това разчита Джак. В този момент трябва да се избягват всякакви скандали.
	Президентът се замисли. Не биваше да допуска нещо да попречи на преизбирането му.
	— Откупът няма да свърши работа, Бъртън. Знаеш го много добре. Самият Треъм е опасен. — Ричмънд стрелна с поглед Ръсел, която по време на целия разговор седеше със сведен поглед и с ръце на скута. _Как може да е такова мекотело!_ — каза си презрително.
	Седна на писалището си и отвори някаква папка.
	— Занимай се със случая, Бъртън — рече той и ги отпрати.


	Франк погледна към часовника на стената, затвори вратата на кабинета си и грабна телефона. Главата още го болеше, но докторите предвиждаха скорошно възстановяване.
	— Добър ден. Разговаряте с мотел „Президент“ — отвърнаха му от другата страна.
	— Бихте ли ме свързали със стая 233?
	— Един момент, моля.
	Изминаха няколко секунди. Франк започна да се притеснява. Джак трябваше да се намира в стаята си.
	— Ало?
	— Аз съм.
	— Как си?
	— Доста по-добре от теб, предполагам.
	— Как е Кейт?
	— Пуснаха я под гаранция. Успях да я прехвърля при мен.
	— Сигурно много се радва.
	— Не подбираш думите си с необходимата точност. Слушай, нещата са много напечени. Плюй си на петите, не се колебай. Говоря сериозно.
	— Но Кейт…
	— Джак, те разполагат само с показанията на един-единствен журналист, който се е опитал да я изнуди за интервю. Полицията не те е видяла в посочения район. Кейт няма да има никакви проблеми. Говорих вече с прокурора. Той е склонен да оттегли обвинението.
	— Дано да си прав.
	— По дяволите, Джак! Кейт ще се оправи сто пъти по-добре от самия теб, ако не се замислиш за бъдещето си. Трябва да бягаш. Тя също те умолява да го направиш.
	— Кейт ли?
	— Днес разговарях с нея. Този път бяхме удивително единодушни.
	Джак се успокои и въздъхна.
	— Добре. Накъде да поема?
	— Смяната ми свършва в девет часа. Ще бъда при теб точно в десет. Дотогава да си стегнал багажа си. Аз ще имам грижа за останалото.
	Франк затвори и си пое дълбоко дъх. Даваше си сметка какъв риск е поел. Реши, че е по-добре да не мисли за това.


	Джак погледна часовника си. Единствената чанта с багаж се мъдреше на леглото. Не беше взел много неща за из път. Телевизорът в ъгъла на стаята работеше, но не предаваха нищо интересно. Джак усети жажда и погледна дали му се намират монети. Щеше да изтича до автомата за безалкохолни напитки в дъното на коридора. Надзърна през вратата, сложи тъмните очила и бейзболната шапка и се измъкна безшумно. Вратата на стаята до стълбището също се отвори, но Джак не я чу. Той дори не заключи след себе си.
	Когато се върна в стаята, осветлението беше изключено. Това го поучуди, защото не си спомняше да е загасял лампите. Протегна се към ключа на стената, но някой тръшна вратата зад гърба му и го повали на леглото. Джак бързо се извъртя на една страна и успя да различи силуетите на двама мъже. Този път нападателите му не бяха покрили лицата си с маски, което не беше добър знак.
	Джак опита да се втурне към вратата, но двата пистолета препречиха пътя му. Той се отпусна на леглото и прикова поглед в лицата на мъжете.
	— Гледай ти какво съвпадение. Та ние се познаваме. Ти се опита да ме очистиш — посочи той към Колин, — а ти се постара да ме измамиш — извъртя се Джак към Бъртън. — Направи го много успешно. Бъртън ти беше името, нали? Бил Бъртън. Имам страхотна памет за имена.
	Колин погледна към Бъртън и реши да каже нещо:
	— Агент от Тайните служби Тим Колин. При последната ни среща здравичко ме намлати, Джак. Сигурно си бил доста изявен спортист в гимназията.
	— Аха. Още ме боли рамото.
	Бъртън седна до Джак.
	— Мислех, че добре съм си покрил следите. Как ме намерихте?
	— Едно птиченце ни каза къде си, Джак — погледна Бъртън към тавана.
	— Слушайте, аз изчезвам. Нямам намерение да се връщам в този град. Едва ли е необходимо да прибавите и моя труп към предишните си постижения.
	Бъртън изгледа пътната чанта, стана и пъхна пистолета си в кобура. Грабна Джак за яката и го притисна към стената. След това чевръсто претършува цялата стая. Увери се, че няма монтирани подслушвателни устройства и накрая бръкна в чантата на Джак. Извади снимките и ги разгледа внимателно.
	Мушна ги доволно във вътрешния си джоб и се усмихна.
	— Извинявай, но параноята е нещо задължително в моя занаят — рече той и седна. — Джак, кажи ми защо изпрати такава снимка на президента.
	— Ами след като се забърках в тая каша, се надявах шефът ви да допринесе с някоя и друга пара за заминаването ми. Можехте да ми прехвърлите сумата по банков път, както сте направили с Лутър.
	Колин изсумтя, поклати глава и се ухили.
	— Светът не е устроен по този начин, приятелче. Трябваше да намериш някакво друго разрешение на проблема си.
	— Сгреших, че не последвах вашия пример — не се остави длъжен Джак. — Пречи ли ти някой, ликвидирай го.
	Усмивката на Колин замръзна. Лицето му помръкна.
	Бъртън се изправи и закрачи из стаята. Извади една цигара, смачка я и я пъхна в джоба си. Обърна се към Джак и рече тихо:
	— Трябваше просто да се изпариш, Джак. Само така щеше да отървеш кожата.
	— Как ли не! Та вие следите всяка моя стъпка!
	— Знае ли човек — сви рамене Бъртън.
	— Защо сте толкова сигурни, че не съм предал същата снимка на полицията?
	Бъртън извади пак снимките и ги погледна.
	— Правени са с полароид. Всеки стандартен филм за този тип апарати има по десет пози. Уитни беше пратил две снимки на Ръсел, ти изпрати една на президента, а тук има седем парчета. Съжалявам, Джак. Номерът няма да мине.
	— Ами ако съм съобщил подозренията си на Сет Франк?
	— Онова птиченце щеше да ми каже, ако го беше направил — поклати глава Бъртън. — И все пак, самият лейтенант скоро ще се присъедини към нас, така че ще изясним този въпрос.
	Джак скочи и хукна към вратата. Един железен юмрук се заби в бъбреците му. Той се свлече на пода. След около секунда се озова отново на леглото.
	— Вече сме квит, Джак — заяви Колин.
	Джак изстена, сви се на една страна и опита да превъзмогне болката. Приседна и си пое дъх.
	Когато най-сетне успя да вдигне глава, прикова очи в Бъртън. По лицето му се изписа недоумение.
	— Какво има? — рече заинтригувано агентът.
	— Мислех, че си от свестните — отвърна тихо Джак.
	Бъртън не каза нищо. Настъпи мълчание.
	Колин сведе поглед.
	Най-сетне Бъртън заговори с дрезгав глас:
	— И аз така си мислех, Джак. — Преглътна мъчително и продължи: — Не се забърках в тази каша по собствено желание. Ако Ричмънд не си беше разигравал коня, нямаше да се случи нито едно от всичките тези трагични събития. Работата е там, че възникна проблем и ние трябваше да го разрешим.
	Агентът се изправи и погледна часовника си.
	— Съжалявам, Джак, наистина съжалявам, че постъпваме по този начин. Едва ли ми вярваш, но аз ти говоря истината.
	Погледна към Колин и кимна. Колин притисна Джак към леглото.
	— Надявам се, че президентът ще оцени старанието ви — отбеляза с горчивина Джак.
	— Да кажем, че разчита на него — усмихна се печално Бъртън.
	Джак се отпусна назад. Дулото на пистолета се приближаваше към лицето му. Усети мириса на метала. Представи си дима и полета на куршума.
	В този миг се разнесе страхотен трясък. Колин се извъртя светкавично. Вторият удар по вратата я изтръгна от пантите и половин дузина полицаи влетяха в стаята с извадени пистолети.
	— Никой да не мърда. Хвърли оръжието. Веднага.
	Колин и Бъртън побързаха да се подчинят. Джак лежеше със затворени очи. Постави ръка на разтуптяното си сърце.
	— Ние сме агенти от Тайните служби на Съединените щати — заяви Бъртън пред мъжете в сини униформи. — Картите ни за самоличност са във вътрешните ни джобове. Този човек тук е отправял заплахи към президента. Готвехме се да го арестуваме.
	Ченгетата извадиха картите им за самоличност и ги разгледаха без особен интерес. Двама от тях издърпаха Джак, а третият му изчете списъка с правата на арестантите. Поставиха му белезници.
	Картите за самоличност бяха върнати на притежателите им.
	— Агент Бъртън, ще трябва да поизчакате, докато полицията се занимае с мистър Греъм. Убийството е по-тежко престъпление от заплахите към президента. Струва ми се, че ще мине доста време, докато си получите човека, освен ако той не се окаже столетник.
	Ченгето хвърли един поглед към пътната чанта.
	— Трябваше да офейкаш преди няколко дни, Джак. Рано или късно все щяхме да се доберем до теб. — Направи знак на хората си да изведат арестувания.
	Обърна се към недоумяващите агенти и се усмихна широко.
	— Един информатор ни се обади. В повечето случаи тези сигнали са лъжливи, но сега ни провървя. Може и повишение да получа. Няма да ми се отрази зле. Всичко хубаво, господа. Много поздрави на президента.
	Полицаите напуснаха сградата заедно със задържания. Бъртън погледна към Колин и извади снимките от палтото си. Джак Греъм не разполагаше с никакви доказателства. Каквото и да разправеше на полицаите, никой нямаше да му повярва. Горкото копеле. Един куршум в главата щеше да е далеч по-милостив изход за него. Двамата агенти прибраха пистолетите и излязоха.
	Десет минути по-късно вратата на съседната стая се отвори и някой се вмъкна в стаята на Джак. Обърна телевизора и отвъртя задния капак. Имитацията беше великолепно изработена. Мъжът сръчно извади записващата камера отвътре и набута кабелите до стената.
	В съседната стая се намираше звукозаписното устройство. Мъжът прибра кабела му в една чанта и извади касетката от гнездото.
	Десет минути по-късно от мотела излезе забързан господин с раница на гръб. Тръгна наляво и стигна до автомобила със запален мотор в края на паркинга. Тар Кримзън подхвърли небрежно касетата към шофьора и се насочи към мотоциклета си — „Харли Дейвидсън“, хиляда и двеста кубика, най-голямата радост в живота му. Възседна го и потегли гръмовно в тъмната нощ. Монтирането на видеозаписното устройство се беше оказало играчка за него. Стандартната лента му свърши добра работа. Не знаеше какво е записал, но трябва да беше нещо много съществено, щом Джак му обеща безплатни правни услуги в продължение на цяла година. Докато пърпореше по булеварда, Тар се сети с усмивка за последния им разговор във фирмата, когато се беше похвалил с интереса си в технологиите за полицейски надзор.
	Автомобилът от паркинга пред мотела също потегли. Сет Франк бе поставил едната си ръка на кормилото, а другата — върху касетата. Макар и да не бе почитател на седмото изкуство, очакваше с нетърпение да пусне видеото.


	Бил Бъртън седеше в малката уютна спалня, където жена му бе заченала и четирите им деца. Двайсет и четири години бяха прекарали заедно. Бил Бъртън хранеше децата рано сутринта, преди да рапортува явяването си за сутрешната смяна, а съпругата му си поспиваше още малко.
	Доскоро съдбата бе благосклонна към Бил Бъртън. Той така и не забогатя, но това нямаше голямо значение. Съпругата му завърши училището за медицински сестри, след като децата поотраснаха. Нейната заплата се отрази добре на семейния бюджет, но по-важното беше, че тя за първи път нравеше нещо единствено за себе си. Колко щастливи мигове бяха преживели в тази къща, разположена в китен и безопасен квартал. Престъпници е имало винаги. Те нямаше да се свършат, но и хората като Бъртън също щеше да ги има. Борбата между двата лагера нямаше да спре никога.
	Бъртън погледна през прозореца на спалнята. Беше си взел почивен ден. Човек би помислил, че е някой набит дървар, ако съдеше по дънките, яркочервената фланела и грубите ботуши. Съпругата му разтоварваше багажника на колата. Току-що го бяха напълнили в супермаркета. От двайсет години пазаруваха все на този ден от седмицата. Бъртън наблюдаваше с възхищение как жена му се навежда, за да издърпа чантите. Петнайсетгодишната Крие и деветнайсетгодишната хубавица Сидни (която бе подлудила състудентите си в „Джонс Хопкинс“) помагаха на майка си. Другите им две деца вече се бяха отделили. От време на време се обаждаха за съвет при закупуването на къща или кола. Имаха дългосрочни планове за бъдещата си кариера. Колко приятни бяха тези разговори. Бъртън и съпругата му бяха истински късметлии с тези добри деца.
	Бил седна на малката масичка в ъгъла, отключи чекмеджето и извади една кутия. Отвори капака й. Взе петте аудиокасети и ги сложи до писмото, което беше съчинил тази сутрин. Писмото беше адресирано до Сет Франк, на когото държеше да се издължи.
	Отдолу се разнесе смях. Бъртън отиде до прозореца. Сидни и Крие бяха започнали бой със снежни топки, а съпругата му Шери се бе оказала между двете враждуващи страни. Боят завърши с групово изтъркулване на земята.
	Бъртън се извърна и се разплака за първи път в живота си. По време на полицейския си стаж в ръцете му бяха издъхвали малки деца, пребити до смърт от собствените им родители. Беше видял какви ли не ужаси, но сега не се сдържа. Сълзите му имаха солен вкус. Той не ги избърса. Остави ги да се стичат по лицето му. Съпругата и децата скоро щяха да влязат в къщата. Вечерта щяха да ходят на ресторант. По ирония на съдбата Бил Бъртън навършваше четирийсет и пет.
	Той се приведе над бюрото и бързо издърпа револвера. Една снежна топка се пръсна в прозореца. Децата искаха таткото да слезе и да си поиграе с тях.
	_Съжалявам. Обичам ви. Много ми се искаше да остана с вас. Простете ми за всичко, което съм сторил. Не се сърдете на баща си._ Натика дулото дълбоко в гърлото си, преди да е загубил кураж. Усети вкуса на студения, тежък метал. Венецът му се разкървави.
	Бил Бъртън бе направил всичко по силите си, за да предотврати разкриването на истината. Беше извършил престъпления, беше убил една невинна жена, но помогна и при убийствата на още пет други нещастници. Сега тревогата бе отминала, за да отстъпи място на растящото отвращение и ужас от последните месеци. Прекара предната нощ с отворени очи, легнал до жената, на която бе посветил с любов двайсет и четири години от живота си. Тогава Бил Бъртън проумя, че не може да се примири със стореното и да преживее позора.
	Бил погледна към аудиокасетите — неговата истинска застраховка. Ето това беше наследството и странната му епитафия. Поне щеше да стори добро. Слава богу.
	Сви устни в тънка усмивка. Тайните служби… Е, сега всички тайни ще отидат по дяволите. Сети се за Алън Ричмънд и очите му блеснаха. _Дано ти лепнат доживотна без право на помилване. И да изкараш до сто години, гад мръсна!_
	Пръстът му се стегна около спусъка.
	Още една топка тупна по прозореца. Викаха го. Сълзите отново бликнаха при мисълта кого оставя след себе си. _Проклет да си!_ — изтръгна се задавено от устата му. Чувството за болка и вина бе наистина непоносимо.
	_Простете ми. Не ме намразвайте. Моля те, Господи, не ме намразвай!_
	Отекна гръм. Игрите на двора секнаха. Три погледа се стрелнаха към горния етаж. След минути от къщата се разнесоха пронизителни писъци и огласиха тихия квартал.


>	29

	Почукването на вратата бе съвсем неочаквано. Алън Ричмънд провеждаше напрегнат разговор с членовете на кабинета. В последно време журналистите бяха разкритикували безжалостно вътрешната политика на правителството и президентът искаше да разбере причините. Не го интересуваше толкова политиката, колкото общественото мнение. То бе най-важното условие за успех в кариерата.
	— Кой ме търси, по дяволите? — ядоса се на секретарката си Ричмънд. — За днес не съм уговорил никакви други срещи.
	Огледа присъстващите. Глория Ръсел дори не си беше направила труда да дойде на работа. Може би най-сетне се бе сетила да нагълта повече сънотворни. Смъртта й щеше да има известни последствия за Белия дом, но той вече беше измислил правдоподобна история за самоубийството й. Глория беше права по отношение на едно — преднината му в социологическите проучвания беше толкова значителна, че вече почти нищо нямаше значение.
	Секретарката пристъпи смутена напред. Личеше си, че е много изненадана от посетителите.
	— Отвън ви чака внушителна група, мистър Ричмънд. Дошли са мистър Бейлис от ФБР, няколко полицаи и един господин от Вирджиния, който не желае да си съобщи името.
	— Полицаи ли? Кажи им да си идат и да депозират молба за среща. Бейлис да ми се обади довечера. Ако не бях настоял да го изберат за директор, щеше да лапа мухите в някоя глуха провинция. Няма да търпя такова неуважение.
	— Те много настояват да ви видят, сър.
	Президентът скочи побеснял.
	— Кажи им да вървят на майната си. В момента съм зает, глупачка такава!
	Жената бързичко отстъпи към вратата. Преди да хване дръжката, някой я изпревари и в стаята нахлуха четирима агенти на Тайните служби, сред които бяха Джонсън и Варни; видя и представители на вашингтонската полиция, водени от шефа им Нейтън Бримър; директора на ФБР Доналд Бейлис и един дребен, набит човек с мъртвешки бледо лице и двуреден костюм.
	Сет Франк вървеше най-отзад. Той затвори внимателно вратата. Носеше кафяво куфарче. Ричмънд изгледа делегацията и насочи вниманието си към следователя.
	— Следовател… Франк, ако не се лъжа. Ако още не сте разбрали, че сте прекъснали конфиденциална дискусия на кабинета, ще ви помоля лично да напуснете. — Ричмънд изгледа четиримата агенти със свъсени вежди и им направи знак да тръгват. Мъжете не помръднаха от местата си.
	Франк пристъпи напред. Извади едно листче от джоба на палтото си, разгъна го и го подаде на президента. Членовете на кабинета наблюдаваха изумени внушителната група. Ричмънд прочете посланието и се обърна към следователя.
	— Това някаква шега ли е?
	— Не. Показах ви копие от заповедта за задържане по обвинение в тежки престъпления, които според законите на щата Вирджиния се наказват със смърт и ще бъдат разгледани от Върховния съд. Мистър Бримър разполага с подобна заповед за арестуването ви по обвинение в съучастничество, което ще се разглежда от Вашингтонския съд след процедурите на Върховния съд.
	Президентът погледна към Бримър. Полицаят потвърди казаното със строго кимване. Студеният му поглед ясно показваше чувствата му към президента.
	— Аз съм президент на Съединените американски щати и ви нареждам веднага да напуснете — извърна се Ричмънд към креслото си.
	— Формално погледнато, може и да сте прав, но това не ме интересува. След като докажем, че сте злоупотребили със служебното си положение, ще престанете да бъдете президент.
	Ричмънд се извърна настрани, пребледнял като платно. Франк пристъпи по-навътре и пак застана очи в очи с него. При други обстоятелства агентите на Тайните служби не биха допуснали такава близост между двамата. В този миг обаче те не предприеха абсолютно нищо. Всъщност още не се бяха съвзели от вестта за загубата на своя уважаван колега. Джонсън и Варни кипяха от яд, задето са ги измамили през онази фатална нощ в имението на Съливан. За всичко обвиняваха мъжа, който сега бе загубил и ума, и дума.
	— Стига сме го увъртали — отсече Франк. — Вече задържахме Тим Колин и Глория Ръсел. И двамата пренебрегнаха правото си да запазят мълчание и изложиха подробно събитията, свързани с убийствата на Кристин Съливан, Лутър Уитни, Уолтър Съливан и двете жертви в „Патън, Шоу и Лорд“. Предполагам, че вече обсъждат възможните присъди с адвокатите си. Прокурорът се интересува най-вече от вашето участие. Всеки на негово място би мечтал за такава възможност в кариерата си — да се изправи срещу самия президент.
	Президентът залитна назад, но се задържа на крака.
	Франк извади една видеокасета и пет аудиокасетки от куфарчето си.
	— Сигурен съм, че вашият адвокат ще се заинтригува от тези неща. Разполагаме с видеозапис на опита да бъде убит Джак Греъм, извършен от Бъртън и Колин. Аудиокасетите документират няколко от разговорите, когато сте замисляли престъпленията. Разполагаме с шест часа запис, господин президент. Разпратихме копия до Конгреса, ФБР, ЦРУ, „Вашингтон Поуст“, министъра на правосъдието, адвоката на Белия дом и още няколко лица. Тук е и записът на телефонния ви разговор с Уолтър Съливан през нощта на мнимото му самоубийство. Мисля, че версията ви доста се различаваше от реалността. Получихме всичко това благодарение на Бил Бъртън, който е заявил писмено, че желае да осребри застрахователната си полица.
	— Къде е Бъртън? — изсъска гневно президентът.
	— Тази сутрин болницата „Феърфакс“ издаде смъртния му акт. Бъртън е починал в резултат на огнестрелна рана, която сам си е причинил.
	Ричмънд едва стигна до стола си. Никой не му предложи помощ.
	— Нещо друго?
	— Да. Бъртън е оставил още едно плик — със своята бюлетина за бъдещите избори. Не е избрал вашата кандидатура. Съжалявам.
	Членовете на кабинета се разотидоха един по един. Страхуваха се, че с политическата им кариера е свършено. Представителите на реда и агентите от Тайните служби ги последваха. Президентът остана сам и се втренчи в стената.
	Сет Франк се показа на вратата.
	— Скоро пак ще се видим — рече той и тихо затвори след себе си.


>	ЕПИЛОГ

	Във Вашингтон сезоните следват позната схема. След седмица-две пролет със сносни температури и по-ниска влажност термометърът се покачва стремглаво и излезеш ли на улицата, почти винаги се връщаш вир-вода. Настъпят ли юлските горещини, всеки жител на Вашингтон се примирява със задухата и обилната пот, която руква от него при всяко по-чевръсто раздвижване. Тъй или иначе, в редките вечери, които не са поразени от внезапно извила се буря и светкавици, раздиращи небето, въздухът е благоуханен и вятърът довява прохлада.
	В една такава вечер Джак седеше на ръба на басейна върху покрива. Мускулестите му загорели крака се показваха изпод бермудите. Беше доста отслабнал и всяка тлъстинка, натрупана през дните, прекарани зад бюрото, се беше стопила в последните месеци на скитничество. Бялата му тениска очертаваше здравата мускулатура на ръцете. Косата му беше късо подстригана, лицето — загоряло като краката. Той разплискваше водата със стъпала. Погледна към небето и дълбоко си пое въздух. Само преди три часа басейнът беше пълен със служителите от близките офиси, потопили отпуснатите си бели телеса в хладката вода. Сега Джак беше съвсем сам. Не му се спеше още. Утре нямаше да го събужда будилник.
	Вратата към басейна тихичко изскърца. Един мъж с омачкан и неудобен наглед летен костюм се запъти към Джак. Носеше голям пакет.
	— Портиерът ми каза, че си се върнал в апартамента — рече Франк с усмивка. — Имаш ли нещо против да ти правя компания?
	— Не, ако носиш това, което си мисля.
	Франк се разположи на един плетен стол и подхвърли към Джак кутийка бира. Двамата отпиха по една голяма глътка.
	— Не зная къде се запиля, но как изкара? — попита Франк.
	— Сносно. Струваше си да се откъсна за малко, ала се радвам, че съм си пак у дома.
	— Чудесно местенце за размисъл.
	— Пълни се с народ около седем часа. Иначе е доста безлюдно.
	Франк загледа с копнеж басейна и започна да се събува.
	— Имаш ли нещо против?
	— Ни най-малко.
	Следователят нави крачолите на панталоните си, мушна чорапите в обувките, настани се до Джак и натопи белите си крака във водата.
	— Ех, че хубаво. Държавните следователи с по три дъщери и ипотека на гърба рядко стигат до басейните.
	— И аз така съм чувал.
	Франк потърка прасците си и погледна към Джак.
	— Хм, скитничеството ти се е отразило добре. Ще вземе да ти хареса такъв един живот.
	— Прав си. Започва да ми се струва все по-привлекателен.
	Франк погледна плика, който бе донесъл на Джак.
	— Нещо важно ли е?
	Джак го отвори и набързо прочете писмото.
	— Помниш ли Рансъм Болдуин?
	— Да не е решил да те съди, задето заряза дъщеря му?
	Джак поклати глава и се усмихна. Допи бирата и извади още две кутийки от чантата си. Подхвърли едната на Франк.
	— Този свят е пълен с изненади. Болдуин ми пише, че Дженифър не ме заслужавала. Поне засега. Дъщеря му още не била пораснала. Решил за година, година и нещо да я прати в чужбина като мисионерка на неговата благотворителна фондация. Можел съм да разчитам на услугите му, ако имам нужда. Уважавал ме и се възхищавал от мен. Ей богу, представяш ли си?
	— Хм. И това не е малко. — Франк отпи от бирата си.
	— Има и още. Назначил е Бари Алвис като главен юридически съветник във фирмата си. Алвис беше онзи колега, когото уволниха заради Дженифър. Той отишъл при Кърксен и изтеглил цялата сума на „Болдуин Ентърпрайзис“. За последно мярнали административния директор на покрива на някакъв небостъргач.
	— Вестниците писаха, че фирмата била закрита.
	— Е, всички добри адвокати веднага си намериха работа. Некадърниците да му мислят. Вече разпродават имуществото. От фирмата няма да остане и следа.
	— И с динозаврите така е станало, ама малко по-бързо, отколкото с адвокатите — отбеляза Франк и плесна Джак по ръката.
	— Благодаря, че дойде и ме развесели — засмя се Джак.
	— Как няма да дойда!
	Лицето на адвоката отново помръкна.
	— И тъй, как се развиха събитията?
	— Нима не четеш вестници?
	— Не. Напълно ги зарязах през последните месеци. Тези орди от репортери и водещи на предавания, екипи от независими прокурори, холивудски продуценти и всякакви любопитни досадници ми бяха взели здравето. Вече дванайсет пъти си сменям номера на телефона, но пак успяват да ме намерят. Ето защо тия два месеца ми се сториха райски. Най-сетне никой да не ме познава.
	Франк се опита да събере мислите си.
	— Е, добре, да ти разкажа с две думи тогава. Колин бе изправен на съд по две обвинения за съучастничество в убийство и още една дузина по-дребни престъпления. Имам чувството, че на съдията му дожаля за него. Изпълнявал е чужди заповеди. Това е правил през целия си живот. Как ще се възпротивиш на президента! Лепнаха му двайсет години затвор, което е доста добро измъкване за него, но пък наистина трябва да се имат предвид пълните му самопризнания. Сигурно ще излезе от затвора на петдесет години. Върховният съд реши да не увеличава присъдата заради сътрудничеството му при изобличаването на Ричмънд.
	— Ами Ръсел?
	Франк за малко да се задави с бирата.
	— О, божичко, на тази жена просто не можеха да й затворят устата. Мисля, че успя да постигне най-милостивата присъда — само десет години, и то условно, плюс хиляда часа безплатен труд в полза на обществото. Представяш ли си? За съучастничество в убийство! Между нас казано, аз си мисля, че тя и бездруго не беше с всичкия си. Доведоха един психиатър, назначен от съда. Имам чувството, че тази жена е прекарала поне няколко години в лудницата, преди да влезе в президентския екип. От друга страна, Ричмънд здравата се е възползвал от нея. Ако се вярва дори на една десета от думите й, той я е унищожил и емоционално, и физически. Исусе! Какво ли няма по земята!
	— Какво стана със самия Ричмънд?
	— Ама ти май наистина си бил на Марс! Да проспиш процеса на века!
	— И такива неща се случват.
	— Не се предаде докрая. Трябва да се е охарчил до последния цент. Това никак не му помогна, разбира се. Отказа да признае вината си, държа се арогантно и лъга безогледно. Издирването на сумата, пратена до Уитни, отведе прокуратурата до Белия дом. Оказа се, че Ръсел е взела парите от всевъзможни сметки, но е направила фаталната грешка да ги събере на едно място, преди да ги прехвърли. Сигурно се е страхувала, че ако сумата капе постепенно, Лутър ще ги издаде на ченгетата. Планът на Уитни проработи безупречно, макар и той да не е между живите. Ричмънд не можа да отговори на много въпроси. Направо щяха да го разкъсат. Отрепка такава! Според мен той е просто един опасен, болен тип.
	— Който е разполагал с кодовете за задействане на ядреното оръжие. Колко хубаво! И каква е присъдата?
	Франк се загледа във водата, преди да отговори.
	— Смъртна присъда, Джак.
	— Наистина ли? Че как са успели?
	— Оказа се малко трудничко от техническа гледна точка. Използваха члена за убийство по поръчка. Само в този случай няма значение дали обвиняемият е натиснал спусъка сам.
	— Пак не мога да проумея как са построили обвинението.
	— Представиха Бъртън и Колин като платени служители, задължени да изпълняват нарежданията на президента. Той им е заповядал да извършат убийствата. Мафиотска разправа. Това беше присъдата на съдебните заседатели и съдията не се възпротиви.
	— Исусе!
	— Добре де, какво като е бил президент? Законите важат за всички. И няма защо да се чудим как се е стигнало дотук. Кой всъщност би се кандидатирал за президент? Кой нормален човек? В началото започват добре, но после продават душата си на дявола и съсипват толкова хора, че по нищо не приличат на тия като теб и мен. Ни най-малко.
	Франк се загледа в дъното на басейна и накрая изрече:
	— Но така и няма да го екзекутират.
	— Защо?
	— Адвокатите му ще обжалват. Свързали са се със Съюза за граждански права и всевъзможни противници на смъртното наказание. Сто на сто ще спечелят подкрепата на половината свят. Тоя човек се издъни жестоко, но все още разполага с доста влиятелни приятели. Сигурен съм, че ще напипат някое слабо място на обвинението. Смъртната присъда може да се потвърди, но Съединените щати едва ли ще се съгласят бившият им президент наистина да бъде екзекутиран. Това ни уронва авторитета пред света. Дори и на мен ми става неприятно, макар че тоя тип си го заслужава.
	Джак загреба вода в шепи и поля раменете си.
	— Има и хубави последици от всичко това — стрелна го с поглед Франк. — Във Феърфакс искат да ме назначат за началник управление. Получих една дузина предложения за началник на участък в най-различни градове. Има слухове, че прокурорът на делото срещу Ричмънд ще се кандидатира за министър на правосъдието при следващите избори. — Франк отпи една глътка. — Ти какво смяташ да правиш, Джак? Разкрихме престъплението благодарение на теб. Твоя беше идеята да заложим капан на Бъртън и президента. Божичко! Когато разбрах, че подслушват телефонните ми разговори, свят ми се зави. Ти какво ще получиш от цялата тази работа?
	— Важното е, че съм жив — отвърна простичко Джак. — Няма да обслужвам богаташи в „Патън, Шоу и Лорд“ и няма да се женя за Дженифър Болдуин. Какво повече да искам!
	Франк сведе поглед.
	— Чувал ли си се с Кейт напоследък?
	— Тя е в Атланта — отвърна Джак и на свой ред отпи една глътка. — Оттам ми писа за последен път.
	— Да не е решила да се установи в Атланта?
	— Още не знае какво ще прави — сви рамене Джак. — Писмото й беше доста объркано. Лутър й е завещал къщата си.
	— Не ми се вярва да я приеме. След всичките тези угризения…
	— Къщата е била купена от дядото. Мисля, че Уитни е искал да й остави нещичко. Не е зле да имаш къде да живееш.
	— Хм. Ако питаш мен, дом се гради от двама и се напълва с пеленките на третия. Хей, Джак, та вие сте родени един за друг.
	— Какво значение има? — Той изтръска капките от ръцете си. Много неща й се струпаха на главата. Аз само ще й напомням за миналото. Не я упреквам, че е решила да се махне и да започне отначало.
	— Тя не е заминала заради теб, Джак. Замина, за да се отърве от всичките други проблеми, които я притискаха.
	Джак вдигна поглед към хеликоптера, който бръмчеше на фона на нощното небе.
	— Вече ми омръзна все аз да правя първата стъпка, Сет. Не знам дали можеш да го разбереш.
	— Предполагам, че да.
	Франк погледна часовника си, но жестът му не остана незабелязан.
	— Бързаш ли за някъде?
	— Трябва да пийнем нещо по-силничко. Знам едно местенце до летището. Сервират ребърца, дълги колкото ръката ми. Царевицата е направо великолепна, а текилата сама се лее в устата ти. И сервитьорките си ги бива. Аз съм женен човек, така че само ще си плакна очите. После ще вземем такси до вкъщи, защото ще сме се натряскали и ще трябва да те приютя. Какво ще кажеш?
	— Звучи страхотно — усмихна се Джак. — Само че мога ли да се възползвам от поканата ти някой друг път?
	— Сигурен ли си, че не искаш да го направим сега?
	— Да, Сет. Благодаря ти.
	— Няма да те насилвам.
	Следователят се изправи, свали крачолите на панталоните си и заподскача към обувките.
	— Защо не ми дойдеш на гости в събота? Ще си направим скара с пържени картофи. Може да отскочим и до кръчмата.
	— Непременно ще дойда. От тази покана не се отказвам.
	Франк тръгна към вратата. На излизане се обърна към Джак.
	— И не му мисли много-много, приятелю. Понякога е направо вредно.
	Щом остана сам, Джак се отпусна на цимента. Небето бе отрупано със звезди. Помисли си, че животът му е показал далеч по-големи небивалици и от най-нелепите му сънища. Стана му неприятно. Беше се надявал, че до тази възраст ще е разрешил всички объркващи въпроси на битието си.
	Час и половина в самолет, поел на юг, бе може би най-добрият вариант за облекчаване на болката. Не беше много сигурно дали Кейт Уитни ще се завърне във Вашингтон. Този път тя трябваше първа да го потърси. Джак стигна до този извод не поради чувство на обида, а защото проумя, че Кейт трябва да разбере какво иска. От нея зависеше как ще прекара земните си дни. Емоционалната травма от детството й бе далеч по-слаба от скръбта и чувството за вина при смъртта на Лутър Уитни. Предстоеше й да преосмисли много неща. Очевидно беше решила да го направи в усамотение.
	Джак свали ризата си, потопи се във водата, направи няколко широки загребвания и пак излезе на цимента. Грабна кърпата, за да попие водата от тялото си. Нощта беше прохладна и всяка капка бе като миниатюрна климатична инсталация върху кожата му. Джак отново погледна към небето. Нямаше ги стенописите, но и Кейт я нямаше.
	Тъкмо реши да слезе в апартамента, когато вратата отново изскърца. Франк сигурно беше забравил нещо. Джак се обърна и замръзна на мястото си. Не смееше да помръдне. Не можеше да повярва на очите си. Стори му се, че е потънал в още един сън, който ще отлети с първите слънчеви лъчи. Най-сетне се изправи и тръгна мокър към вратата.

	* * *

	Сет Франк стоеше до автомобила си долу на улицата. Любуваше се на прекрасната вечер. Вдъхваше жадно уханията, които напомняха повече на дъждовна пролет, отколкото на влажно лято. Едва ли ще е станало много късно, когато се прибере вкъщи. Дали мисис Франк няма да се съгласи на едно посещение в близкото заведение? Ще отидат само двамата. Някой му беше казал, че там сервират чудесен карамелов сладолед. Ето един хубав завършек на дългия ден. Качи се на колата си.
	Като баща на три деца, Сет Франк разбираше много добре колко ценно нещо е животът. Работата му като следовател в отдел „Убийства“ го беше научила, че тази ценност може да бъде отнета най-лесно. Хвърли един поглед към покрива на сградата отсреща, усмихна се и включи на скорост. Това му е най-хубавото на живота, каза си той — днес може да не ти провърви, но утрешният ден ще ти даде още един шанс.


	КРАЙ
I>
	© 1996 Дейвид Балдачи
	© 1997 Филипина Филипова, превод от английски

	David Baldacci
	Absolute Power, 1996

	Сканиране: Lindsey
	Разпознаване и редакция: ultimat, 2009

	__Издание:__
	Дейвид Балдачи. Абсолютна власт
	Редактор: Димитрина Кондева
	Художник: Кръстьо Кръстев
	Техн. редактор: Людмил Томов
	Коректор: Петя Калевска
	Издателство „Обсидиан“, София, 1997
	ISBN 954-8240-45-9

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/12659]
I$