[Kodirane UTF-8]

	Дейвид Балдачи
	Дяволският квадрат


	Бившият таен агент Оливър Стоун е натоварен с мисия лично от президента на САЩ: да проникне в най-могъщия наркокартел в света, който залива Америка с дрога.
	Преди да замине задълго в чужбина, Стоун отива да се сбогува с любимото си място във Вашингтон — парка „Лафайет“. Късна вечер е и по алеите се разхождат само четирима души. Стоун ги оглежда разсеяно, когато в парка внезапно засвистяват куршуми и избухва бомба. В този момент от там минава кортежът на британския премиер, който по чудо остава невредим. Дали той е бил мишената? Това трябва да разбере агентката на МИ6 Мери Чапман. Тя и Стоун стават партньори в едно опасно разследване — трябва да открият кой стои зад атентата преди следващия, много по-мащабен удар.
	Клуб Кемъл отново влиза в играта.



	На Мишел
	_Двайсет години брак и двайсет книги — едно дълго пътуване с жената, която обичам_



	1

	Оливър Стоун броеше секундите — упражнение, което винаги го успокояваше. А в момента той трябваше да е спокоен. Тази вечер имаше среща с един човек. Много важен човек. Не знаеше как ще се развият нещата, но в едно беше сигурен: този път нямаше да бяга. Край на бягствата.
	Току-що се беше прибрал от Дивайн, щата Вирджиния, където живееше Аби Райкър — първата жена, която бе пробудила чувства у него три десетилетия, след като изгуби съпругата си. Аби го обичаше, но не искаше да напусне Дивайн, а той пък не можеше да живее там. За добро или зло Стоун принадлежеше на Вашингтон въпреки болката, която му бе причинил този град.
	А имаше вероятност болката да стане по-силна. Информацията, която получи само час след завръщането си у дома, бе категорична. Щяха да го вземат в полунощ. Това не подлежеше на обсъждане, на преговори, на какъвто и да е компромис. Другата страна на уравнението винаги определяше условията.
	Няколко секунди по-късно Оливър спря да брои, доловил хрущенето на автомобилни гуми по чакъла пред входа на гробището „Маунт Цион“ — скромно, но историческо място, превърнало се в последен дом на мнозина афроамериканци, дръзнали да се борят за нещата от живота, с които белите им съграждани не трябваше да се съобразяват, като например къде да се хранят и да спят, с кои автобуси да пътуват и коя тоалетна да използват. По ирония на съдбата, която никога не му убягваше, „Маунт Цион“ се намираше над луксозния квартал Джорджтаун. Не много отдавна богатите местни жители търпяха своите съграждани с по-тъмен цвят на кожата само когато бяха облечени в безупречно колосани униформи на прислужници, сервираха питиета или предлагаха сандвичи зад някой бар, свели покорен поглед към излъскания паркет.
	На три пъти се захлопнаха врати, последвани от три чифта стъпки по чакъла. Мъжки стъпки. Стоун не допускаше, че за подобна визита ще изпратят жена. Може би поради предразсъдъците на поколението му.
	Вероятното въоръжение би трябвало да се състои от пистолети „Глок“ или „Зиг-Зауер“, а може би и някакви тунинговани модели. Но при всички случаи заредени със смъртоносни муниции, скрити под елегантни сака. Никакви щурмоваци в черни гащеризони, никакви бойни хеликоптери над Джорджтаун. Извеждането щеше да бъде тихо, за да не бъде смутен сънят на влиятелните граждани.
	Почукаха на вратата. Любезно. Той отвори, демонстрирайки уважение.
	Тези хора не хранеха лична неприязън към него. Най-вероятно изобщо не го познаваха. За тях това беше работа.
	Той също я беше вършил, но без да чука. Винаги беше разчитал на изненадата и на онази много особена пауза, преди да натисне спусъка, която продължаваше една хилядна от секундата.
	Стил на работа.
	_Или поне аз мислех така, защото нямах кураж да си призная истината._
	Като боец Стоун никога не беше изпитвал угризения да отнеме живота на всеки, който имаше същите намерения спрямо него. Войната е дарвинизъм от най-чист вид, с прости и ясни правила, най-важното от които гласи: _Убий, за да не бъдеш убит._ Но онова, с което се беше занимавал след уволнението си от армията, беше различно. Толкова различно, че бе предизвикало пълното му недоверие към хората във властта.
	Той застана на прага. Фигурата му се очерта ясно на светлината, идваща отзад. Ако беше от отсрещната страна, това щеше да е моментът за стрелба. Един бърз и чист изстрел, без възможност за пропуск. Шанс, който той им предостави напълно съзнателно.
	Но те го пропуснаха. Което означаваше, че няма да го убият.
	Бяха _четирима_ и Стоун с леко разочарование установи, че предвижданията му се оказаха погрешни.
	Водачът им беше строен мъж, висок около метър и осемдесет, с късо подстригана коса и остър поглед, който регистрираше всичко, но не издаваше нищо. Той посочи колата, спряла пред портала. Черен „Кадилак Ескалейд“. Едно време убийците идваха по суша, вода и въздух, а числеността им рядко беше по-малка от взвод. Но това явно беше останало в миналото. Днес бяха достатъчни четирима мъже в официални костюми с мощен кадилак.
	Думите бяха излишни. Обискираха го професионално, а после го побутнаха към автомобила. Настаниха го на средната седалка, между двама здравеняци, които сложиха мускулестите си ръце върху неговите. Бяха напрегнати, готови да блокират всеки опит да се добере до оръжията им. Но Стоун нямаше подобни намерения. Беше сам срещу четирима, което означаваше стопроцентов провал на подобен опит. А като урок за погрешната преценка щеше да получи трето око под формата на черна татуировка на челото. Преди няколко десетилетия четирима нямаше да бъдат достатъчни, дори да бяха по-добри от тези. Със сигурност щяха да лежат мъртви, докато той вече щеше да мисли за следващата битка. Но това време беше отминало.
	— Къде отиваме? — попита.
	Не очакваше отговор и не го получи.
	След минута се оказа сам пред една бяла сграда, която всички американци познаваха. Не чака дълго. Появиха се други мъже. По-опитни и по-високопоставени от четиримата, които го бяха докарали. Вътрешният кръг. Колкото повече се приближаваше към центъра, толкова по-опитен ставаше персоналът. Поеха по дълъг коридор с многобройни врати от двете страни. Всички бяха затворени. Не толкова поради късния час, а просто защото правилата бяха такива. Тази сграда никога не спеше.
	Вратата се отвори, а после се захлопна зад гърба му. Стоун отново остана сам, но пак не за дълго. От _друга_ врата в дъното на стаята се появи един мъж, който му направи знак да седне, без дори да го погледне.
	Стоун се подчини.
	Мъжът се настани зад бюрото.
	Тук Стоун беше неофициален посетител. Официалните ги записваха в дневник, но те рядко се появяваха нощем. Мъжът насреща му беше със спортен панталон и риза с отворена яка. Носеше мокасини. Сложи си очила за четене и се зарови в документите пред себе си. Стоун го разгледа на светлината на настолната лампа. Напрегнат и решителен. Мъжът отмести документите и свали очилата си.
	— Имаме проблем — промълви президентът на САЩ Джеймс Бренан. — Нуждаем се от твоята помощ.


	2

	Стоун беше леко изненадан, но не го показа. В такива ситуации изненадата не беше препоръчителна.
	— Какъв проблем? — попита той.
	— С руснаците.
	— Ясно.
	_Нищо ново_, помисли си той. _Често имаме проблеми с руснаците._
	— Ти си бил там — каза президентът. Това не беше въпрос.
	— Много пъти — кимна Стоун.
	— Говориш езика. — Отново не прозвуча като въпрос и Стоун замълча. — Познаваш тактиката им.
	— Познавах я. Оттогава минаха много години.
	— Когато човек живее достатъчно дълго, неминуемо забелязва, че тенденциите се повтарят — мрачно се усмихна Бренан. — Както в прическите и облеклото, така и в шпионските техники.
	Той се облегна назад и качи краката си на бюрото „Резолют“, подарено на Америка от кралица Виктория в края на XIX век. Пръв го беше използвал Ръдърфорд Хейс, а сега на него седеше Джеймс Бренан.
	— Руснаците са изградили широка шпионска мрежа в страната ни — продължи той. — ФБР успя да арестува много техни агенти, внедри и свои хора сред тях. Но въпреки това ние не разполагаме с информация за голяма част от руските шпиони.
	— Шпионажът е неразделна част от отношенията между отделните държави — отвърна Стоун. — Убеден съм, че и ние разполагаме с подобна мрежа в Русия.
	— Това е извън темата.
	— Добре — съгласи се Стоун, макар да беше на мнение, че именно _това_ е същността на темата.
	— Руските картели контролират всички големи канали за разпространение на наркотици в източното полукълбо. Става дума за колосални суми.
	Стоун кимна. Това му беше известно.
	— А сега вече контролират и каналите в западното полукълбо — добави президентът.
	Това беше новина за Стоун.
	— Доколкото ми е известно, мексиканците са започнали да изтласкват колумбийците от този пазар — подхвърли той.
	Бренан кимна замислено. От загриженото му лице личеше, че е изчел планини от доклади по въпроса.
	— Продуктът няма значение, важни са каналите — каза той. — Боклукът може да се произвежда навсякъде, но основното е да достигне до купувачите. А в тази част на света купувачи са _американците_. И руснаците здраво са притиснали южните ни съседи, Стоун. Използвали са всякакви средства, за да се доберат до върха — убийства, взривявания, изтезания. В резултат на това днес те контролират деветдесет процента от бизнеса, което е много сериозен проблем.
	— Но доколкото съм запознат, Карлос Монтоя е…
	— Така пишат вестниците — нетърпеливо го прекъсна президентът. — Същото повтарят до втръсване и „Фокс Нюз“, и Си Ен Ен, но истината е друга. С Карлос Монтоя е свършено. Той беше един от най-отвратителните престъпници в Мексико. Ликвидирал е двама от братята си, за да овладее семейния бизнес, но не може да се сравнява с руснаците. Според последни сведения от нашите разузнавателни централи той вече не е между живите. В света на дрогата никога не е имало по-жестоки и безскрупулни убийци от руснаците.
	— Ясно — отбеляза безстрастно Стоун.
	— Докато мексиканските картели бяха противникът, нещата бяха под контрол. Непълен, разбира се, но достатъчен. Сега обаче става въпрос за нашата национална сигурност. Доскоро се борехме с разпространението на дрогата на южната ни граница и в гъсто населените райони, където картелите действаха главно чрез престъпни банди. Но с руснаците нещата станаха различни.
	— Искате да кажете, че съществува връзка между картелите и шпионската им мрежа?
	Бренан го изгледа, изненадан от скоростта, с която Стоун навързваше нещата.
	— Така мислим. Дори нещо повече: имаме основателни подозрения, че наркокартелите им действат с благословията на руското правителство.
	— Това е много обезпокоително заключение — рече Стоун.
	— Според нас е вярно. Незаконната търговия с наркотици е водещо перо във външната търговия на Русия. Произвеждат ги в стари лаборатории, останали от съветско време, и ги разпространяват с всички възможни средства. Плащат на когото трябва и убиват всеки, когото не могат да подкупят. Говорим за огромни парични потоци. За стотици милиарди долари. Прекалено много пари са и правителството няма как да не поиска своя дял. А и това не е всичко…
	— Искате да кажете, че колкото повече дрога пласират в Америка, толкова по-слаби ставаме като нация. Тази дейност изсмуква не само долари, но и мозъци. Увеличават се дребните и едрите престъпления, стопяват се ресурсите ни, тъй като се прехвърлят активи от продуктивния към непродуктивния бизнес?
	Бренан отново остана изненадан от точността на заключенията му.
	— Точно така — каза той. — А руснаците са наясно със силата на пристрастяването, защото голяма част от собствената им нация злоупотребява както с дрогата, така и с алкохола. Напоследък регистрираме абсолютно целенасочената им дейност да залеят Америка с наркотични вещества.
	Президентът замълча за момент, облегна се на стола си и добави:
	— Но има и още един утежняващ фактор…
	— Те са ядрена сила — каза Стоун. — Разполагат с толкова бойни глави, колкото и ние.
	Бренан кимна и продължи:
	— И имат амбицията отново да се озоват на върха. Може би искат да бъдат единствената суперсила, да ни изместят от водещото място. Да не говорим, че имат изключително силно влияние в Близкия и Далечния изток. От тях се страхуват дори китайците и израелците, най-малкото заради непредвидимостта им.
	— Добре, ясно. Но какво общо имам аз с това? — попита Стоун.
	— Руснаците се върнаха към старата си тактика, Стоун. От вашата ера.
	— Е, не съм чак толкова стар. Мисля, че в Управлението все още работят шпиони от „моята ера“.
	— Не, вече не работят — каза президентът. — Преди Единайсети септември имаше съкращения и много от по-възрастните служители бяха пенсионирани — някои доброволно, други не чак толкова. Но големите реформи станаха след атентата. В резултат на тях три четвърти от агентите на Централното разузнавателно управление се оказват младежи на двайсет и няколко години, които знаят за Русия само две неща — че там се прави хубава водка и че е много студено. Но ти добре познаваш Русия, особено когато говорим за шпионаж. Знаеш за нея много повече, отколкото всички сегашни шефове в Управлението. — След кратка пауза той продължи: — Освен това сме наясно с твоите специални умения. За да ги придобиеш, държавата е вложила в теб значителни средства.
	_Може би трябва да се чувствам виновен. Много интересно._
	— Моите контакти там отдавна са мъртви и погребани.
	— Което всъщност е предимство. Появяваш се от нищото, като непозната стока с никому неизвестни качества.
	— Как ще започнем?
	— Завръщането ти ще бъде неофициално, разбира се. Преди това ще има известна подготовка. Но подозирам, че само след месец ще бъдеш готов за заминаване.
	— За Русия ли?
	— Не. Ще отидеш в Мексико и в други страни от Латинска Америка. Искаме те там, откъдето пристига дрогата. Излишно е да ти казвам, че работата ще е трудна и опасна. — Президентът замълча и хвърли поглед към късо подстриганата му бяла коса.
	— Очевидно е, че вече не съм млад — отгатна мислите му Стоун.
	— Никой от нас не е млад.
	Стоун кимна. Мислите му препускаха към очевидното заключение. После зададе само един въпрос:
	— Защо?
	— Вече ти казах защо. В много отношения ти си най-доброто, с което разполагаме. А проблемът е сериозен.
	— Може ли да чуя и останалото?
	— Останалото ли?
	— Защо всъщност съм тук?
	— Не разбирам — раздразнено отвърна президентът. Мисля, че бях пределно ясен.
	— При последното ми посещение ви обясних някои неща и намекнах за други.
	Президентът не реагира.
	— А после ми беше предложен Медалът на честта.
	— Който отказа! — рязко отвърна Бренан. — Доколкото си спомням, той щеше да ти е първият.
	— Човек трябва да отказва нещата, които не заслужава.
	— Глупости! С поведението си на бойното поле ти си заслужил много повече от този медал!
	— На бойното поле — да. Но в по-широк план не съм го заслужил. Преди оказването на подобна чест трябва да бъде отчетено _всичко_. Мисля, че именно затова съм тук.
	Погледите им се срещнаха над широката и гладка повърхност на бюрото „Резолют“. Президентът много добре разбираше какво включва това всичко. Човек на име Картър Грей. И друг на име Роджър Симпсън. Двама известни американци, близки приятели на президента. И двамата мъртви. По вина на Оливър Стоун, който бе имал достатъчно основания да ги ликвидира и го беше направил. За убийството им нямаше нито юридическо, нито дори морално извинение. Стоун прекрасно го знаеше, включително и в момента, в който беше натиснал спусъка.
	_Въпреки всичко, ако някой на този свят заслужаваше да умре, това бяха именно онези двамата._
	— Ти ми спаси живота — притеснено започна Бренан.
	— Но отнех живота на други двама и вие прекрасно го знаете.
	Президентът рязко се изправи и пристъпи към прозореца. Стоун внимателно го наблюдаваше. Най-после го беше казал. Сега идваше ред на Бренан да сложи картите си на масата.
	— Грей щеше да ме убие.
	— Да, така е.
	— Грубо казано, именно затова не бях особено смутен от факта, че го ликвидира.
	— Но Симпсън?
	Президентът се обърна да го погледне.
	— Направих известни проучвания по въпроса. Разбирам защо си искал да го ликвидираш. Но цивилизованият свят не приема хладнокръвното убийство, Стоун.
	— Освен ако то не е поръчано от високо място — допълни Стоун. — От хора, които са заемали стола, на който седите сега.
	Президентът машинално погледна стола зад бюрото и отмести очи.
	— Мисията е опасна, Стоун — промълви той. — Ще получиш всичко, от което се нуждаеш за нейното изпълнение. Но гаранции няма да има.
	— Никога не е имало гаранции.
	Президентът се върна на мястото си и сплете пръсти на бюрото в нещо като импровизиран щит.
	Стоун изчака известно време, но Бренан мълчеше.
	— Това ще е моето изкупление, нали? — подхвърли най-сетне той.
	Президентът свали ръцете си от бюрото.
	— Да, точно така, изкупление — отговори си сам Стоун. — Вместо нежелан от никого съдебен процес, по време на който ще бъдат разкрити доста неприятни истини за правителството и някои негови високопоставени служители, вече покойници. А вие нямате желание да заповядате моята екзекуция, защото, както вече споменахте, цивилизованият свят не приема хладнокръвното убийство.
	— Говориш без заобикалки — тихо рече Бренан.
	— Особено когато онова, което казвам, е истина.
	— Мисля, че разбираш моята дилема.
	— Не се извинявайте, че имате съвест, сър. Служил съм на ваши предшественици, които изобщо не я притежаваха.
	— Последиците при евентуален провал ще бъдат тежки и ти прекрасно го знаеш. Руснаците са безмилостни.
	— А ако успея?
	— Ще забравиш, че държавните служители изобщо са чукали на вратата ти.
	Бренан се приведе напред.
	— Приемаш ли?
	— Приемам — отвърна Стоун, стана и се насочи към вратата. — Ако не се върна, моля да уведомите приятелите ми, че съм загинал в служба на страната си.
	Президентът кимна.
	— Благодаря — рече Оливър Стоун.


	3

	На другата вечер Стоун се насочи към мястото, което посещаваше от десетилетия — парка „Лафайет“ с площ от трийсет декара, който се намираше точно срещу Белия дом. Някога го бяха наричали Президентския парк, но днес това наименование включваше всичките зелени площи около резиденцията на държавния глава не само на север, но и на юг, където се простираше Елипсата със своите двеста декара. Отделянето на „Лафайет“ като самостоятелен парк беше станало по времето на Томас Джеферсън, когато бе изградено Пенсилвания Авеню, пресичащо огромния терен.
	През последните двеста години паркът бе използван за най-различни цели — гробище, пазар за роби и дори хиподрум. Световната си известност дължеше на факта, че бе най-гъсто населеното с катерички място на света. И до ден-днешен симпатичните животинки се срещаха буквално на всяка педя. Никой не можеше да обясни защо. Паркът бе претърпял драматични промени от първата поява на Стоун тук, когато бе забил табела с надпис: Искам истината.
	Нямаше я вече групичката постоянно протестиращи с опърпаните палатки, спалните чували и радикалните плакати. След атентата в Оклахома Сити величественото Пенсилвания Авеню беше затворено за автомобилен трафик.
	Хората, институциите и държавите се страхуваха, и то с основание. Ако Франклин Рузвелт беше жив и отново обитаваше Белия дом, той положително щеше да извика една от най-прочутите си сентенции: „Страхът е единственото нещо, от което трябва да се страхуваме.“ Но дори тези думи нямаше да помогнат. Страшилищата очевидно бяха завладели сърцата и умовете на обикновените граждани.
	Стоун извърна глава към статуята на конника в центъра на парка. Това беше Андрю Джаксън, герой от Битката за Ню Орлиънс и седми президент на Америка, стъпил на солиден мраморен постамент — първата статуя на човек на кон, направена в Америка. От двете й страни стояха старинни топове, а в четирите края на парка се издигаха статуите на още четирима герои от Американската революция, всичките чужденци.
	На север от статуята на Джаксън се простираха отлично поддържани цветни лехи, в средата на които се издигаше наскоро засадено дърво, оградено с жълта лента. Това се налагаше заради изкопаната около него дълбока дупка, чийто периметър бе по-голям от коренището поне с един метър. Пръстта от нея се издигаше на купчини, струпани върху специално поставен син брезент.
	Стоун вдигна поглед към мястото, откъдето бе сигурен, че дебнат снайперисти. Те не се виждаха, но той знаеше, че са там. По всяка вероятност го държаха на мушка — ей така, като част от тренировката.
	_Без експерименти със спусъка, господа. Искам мозъкът ми да си остане на място._
	Официалната вечеря в Белия дом току-що беше приключила. От „Къщата на нациите“ се точеше върволица добре нахранени ВИП персони, една от които беше министър-председателят на Великобритания. Чакащият отпред автомобилен кортеж щеше да го отведе съвсем наблизо, в резиденцията за почетни гости от чужбина Блеър Хаус, която се намираше в западния край на парка. До нея можеше да се стигне пеша само за няколко минути, но държавните глави вече бяха лишени от тази елементарна човешка потребност. За тях светът отдавна се беше променил.
	Стоун извърна глава и веднага засече жената, която седеше на една пейка пред овалния фонтан в източната част на парка — между Джаксън и статуята на полския генерал Тадеуш Косцюшко, който беше помогнал на английските колонии да получат своята независимост от Британската монархия. Стоун не пропусна да отбележи иронията на ситуацията, при която лидерът на същата тази страна щеше да обитава резиденция, гледаща към паметника.
	Жената беше облечена с черни панталони и тънко бяло палто. На пейката до нея лежеше голяма чанта. Очите й бяха затворени, сякаш дремеше.
	Странно, помисли си Стоун. Никой не дреме в парка „Лафайет“ в този час.
	Тя не беше единственият посетител в парка. Стоун извърна глава към дърветата в северозападната част, сред които зърна гърба на мъж в костюм, с куфарче в ръка. Мъжът спря пред статуята на немския офицер Фридрих Вилхелм фон Щойбен, който преди повече от два века също беше помогнал на колониите да сритат задника на лудия крал Джордж.
	Миг по-късно откъм църквата „Сейнт Джон“ се появи още един посетител — нисък мъж с увиснало шкембе, облечен в анцуг, — въпреки че се движеше едва-едва, сякаш всяко допълнително усилие го заплашваше с инфаркт. На колана около внушителното шкембе личеше нещо като айпод, на главата му имаше слушалки.
	И накрая, в парка присъстваше още един мъж с вид на уличен бандит. Носеше тесни дънки, потник, яке в камуфлажен цвят и ботуши. Той се придвижваше бавно по централната алея и това също беше странно, тъй като хора като него рядко се мяркаха тук заради повишеното полицейско присъствие. А тази вечер това присъствие имаше всички причини да бъде по-многобройно и по-бдително от обикновено.
	Официалните приеми караха представителите на закона да бъдат нащрек, буквално с пръст на спусъка. Бяха готови първо да стрелят, а после да мислят за последиците. Защото всички носеха отговорност в случай на инцидент с някоя високопоставена персона. Което в техния случай означаваше падане на глави и лишаване от заслужена пенсия.
	Но Стоун не беше тук, за да мисли за тези неща. Беше дошъл да се сбогува с парка „Лафайет“. След два дни заминаваше за едномесечния подготвителен лагер, след което му предстоеше пътуване до Мексико. Вече беше решил да не казва нищо на приятелите си от клуб „Кемъл“. Така беше най-добре, защото, ако споделеше нещо, те щяха да надушат истината, което щеше да има непредвидими последици. Той заслужаваше да бъде пожертван, но не и те.
	Напълни дробовете си с въздух и още веднъж се огледа. Усмихна се на дръвчето гинко срещу наскоро посадения клен край статуята на Джаксън. Когато дойде за пръв път тук, беше есен и листата му бяха обагрени в яркожълто. Гинко имаше на много места в града, но в парка „Лафайет“ това беше единственото. Беше чувал, че тези дръвчета живеят по хиляда години, и неволно се запита как ли ще изглежда то след десет века. Дали все още щеше да е тук? Дали щеше да съществува голямата бяла сграда отсреща?
	Дали любимият му парк все още щеше да бъде на мястото си?


	4

	Застана нащрек от боботенето на мощните двигатели, въртящите се светлини и включените сирени. Кортежът на министър-председателя потегли от западния портал на Белия дом към Блеър Хаус. Всъщност резиденцията за гости представляваше три големи къщи, свързани помежду си. Квадратурата й надвишаваше дори тази на Белия дом. Намираше се на запад от парка и гледаше към Пенсилвания Авеню — точно срещу старата офис сграда на държавната администрация, в която се помещаваха канцелариите на част от сътрудниците на президента и вицепрезидента. Стоун беше изненадан от факта, че агентите на Сикрет Сървис не бяха отцепили маршрута на кортежа.
	Огледа се за пореден път. Жената на пейката се беше събудила и говореше по мобилния си телефон. Мъжът в костюма продължаваше да се мотае пред паметника на Фон Щойбен, все така с гръб към Стоун. Дебелакът в анцуга наближаваше статуята на Джаксън, а мъжът с вид на бандит дори не беше прекосил и половината от парка, въпреки сравнително скромната му площ. Трябваше отдавна да е стигнал до противоположния му край.
	Нещо не беше наред.
	Стоун реши да поеме на запад. Отдавна вече не беше протестиращ, но все още възприемаше „Лафайет“ своя територия, която е длъжен да защитава от всякакви заплахи. Дори предстоящото пътуване до Мексико не можеше да промени това. Непосредствена заплаха все още нямаше, но той имаше чувството, че предстои всеки момент.
	Огледа мъжа в анцуга, който се приближаваше по диагонал от далечния край на парка. Беше спрял на място и човъркаше нещо по айпода на колана си. Жената на пейката беше приключила разговора и прибираше джиесема си.
	Стоун се насочи към статуята на френския генерал Граф Дьо Рошамбо в югозападната част на парка. Пресечката между „Джаксън“ и Пенсилвания Авеню беше затворена от силите на реда, които очакваха появата на министър-председателя — една плътна стена от бронежилетки, от която стърчаха късите дула на картечни пистолети.
	Той продължи напред, право срещу бандита. Той сякаш беше нагазил в подвижни пясъци — уж крачеше напред, но всъщност тъпчеше на едно място. Под якето му имаше пистолет. Дори при слабата светлина Стоун видя съвсем ясно характерната издутина. Това е пълна глупост, помисли си той. Никой не идва тук въоръжен, освен ако не е решил да внуши най-лошото на някой от снайперистите по околните покриви. Резултатът от подобно поведение е ясен — след погребението наследниците ти _може би_ ще получат официално извинение от властите, и толкова. Защо този тип рискуваше живота си?
	Стоун машинално изчисли траекторията на евентуалния изстрел от страна на бандита по посока на министър-председателя пред входа на Блеър Хаус. Но тя просто не съществуваше. Освен ако оръжието му можеше да стреля под ъгъл, в разрез с всички закони на физиката.
	Очите му се изместиха към мъжа в костюма в северозападния край на парка. Той продължаваше да разглежда статуята, което при нормални обстоятелства не би трябвало да му отнеме повече от минута. А и защо се беше появил тук точно сега?
	Стоун спря поглед на куфарчето в ръката му. Не беше съвсем близо, но му се стори, че то е достатъчно обемисто, за да побере малка бомба. В същото време разстоянието между него и министър-председателя беше толкова голямо, че всеки опит за атентат беше обречен.
	Кортежът продължаваше по Уест Екзекютив Авеню към Пенсилвания Авеню. Тежките бронирани коли се движеха бавно под пронизителния вой на сирените. Не след дълго те щяха да завият наляво и да спрат пред прочутия дълъг зелен навес над главния вход на Блеър Хаус.
	Погледът му улови някакво движение вдясно. Дебелакът в анцуга отново се беше раздвижил. Стори му се, че гледа към мъжа в костюма.
	После вниманието му беше привлечено от жената. Тя се изправи, преметна чантата през рамо и тръгна към църквата „Сейнт Джон“ в северния край на парка. Беше висока, дрехите й стояха добре. Поради слабата светлина и дърветата той не беше в състояние да разгледа лицето й, но имаше чувството, че е по-скоро към трийсет, отколкото към четирийсет.
	Ново движение привлече погледа му към противоположната част на парка. Мъжът в костюма най-после се беше раздвижил, насочвайки се към музея „Дикейтър“. Бандитът беше спрял на място и го наблюдаваше. Показалецът му бавно се прегъна, сякаш натискаше невидим спусък.
	Кортежът зави по Пенсилвания Авеню и спря пред Блеър Хаус. Вратата на първата лимузина се отвори. Излизането от този тип автомобили трябва да става бързо с оглед пътуващите в тях да се окажат максимално кратко мишени за снайперистки огън. Но тази вечер бързината липсваше.
	Набитият и елегантно облечен министър-председател слезе бавно, подпомогнат от двама сътрудници, после пъргаво закуцука нагоре по стъпалата под навеса, който беше прикривал главите на десетки държавни ръководители преди него. На левия му глезен белееше дебела превръзка. Приближаваше се към входа на сградата, откъдето десетки очи наблюдаваха околността за евентуална опасност. Сред тях имаше и няколко души от личната охрана на британския премиер, но отговорността за знатния гост както винаги беше почти изцяло на специалните екипи на Сикрет Сървис.
	От мястото си Стоун нямаше как да види слизането на куцукащия премиер от лимузината и затова отново насочи вниманието си към парка. Дебелакът прекосяваше тревната площ в средата, а жената всеки момент щеше да излезе от парка. Мъжът в костюма вече крачеше по тротоара на Ейч Стрийт.
	Изтекоха още пет секунди, после екна първият изстрел.
	Свистящото парче олово разрови тревата на метър вдясно от Стоун, вдигна се малко облаче прах. Последваха още изстрели. Куршумите се забиваха в дърветата, ровеха цветните лехи и рикошираха в статуите.
	Всичко се развиваше като на филм със забавен каданс. Стоун се просна по корем и извърна поглед в посоката, от която идваше стрелбата. Мъжът в костюма и жената вече не се виждаха. Бандитът все още беше зад него, но и той се бе проснал по корем. А горкият дебелак в анцуг тичаше като луд, за да си спаси кожата. Миг по-късно фигурата му изчезна в далечината.
	Стрелбата спря. Настъпи мъртва тишина. Стоун бавно се надигна. Вместо да се стегнат, мускулите му се отпуснаха. Нямаше кой да прецени дали точно това му спаси живота.
	Бомбата се взриви. Центърът на парка „Лафайет“ потъна в дим и летящи отломки. Огромната тежка статуя на Джаксън се люшна встрани и падна. Мраморният й постамент се разцепи на две. Това сложи край на сто и петдесет годишното й доминиращо присъствие в парка.
	Ударната вълна повдигна Стоун и го запрати в нещо твърдо. За част от секундата долови барабаненето на отломките, които се сипеха отвсякъде. Дробовете му се изпълниха с дим, прах и противната миризма на експлозиви.
	Ехото от взрива бавно заглъхна, заменено от викове, сирени и свистенето на автомобилни гуми по асфалта. Но Оливър Стоун не чуваше нищо, проснат по очи на земята.


	5

	— Оливър?
	Миризмата на дезинфектанти и латекс го блъсна в ноздрите. Намираше се в болница. Това беше далеч по-добър вариант от моргата.
	Клепачите му потрепнаха, очите му се взряха в лицето й.
	— Анабел?
	Анабел Конрой, неофициален член на клуб „Кемъл“ и ненадминат майстор на измамите, стискаше ръката му. Беше висока и стройна, с дълга червеникава коса.
	— Крайно време е да спреш да се навърташ около взривни устройства.
	Изрече тези думи с игрив тон, но изражението й беше сериозно. Свободната й ръка отметна кичур коса, което даде възможност на Стоун да забележи зачервените й очи. Анабел рядко плачеше, но явно беше проляла сълзи за него.
	Той докосна бинтованата си глава.
	— Не е пукната, нали?
	— Не. Имаш само леко сътресение.
	Очите му обиколиха стаята, която се оказа доста претъпкана. От другата страна на леглото стърчеше грамадният Рубън Роудс с физика на защитник от НФЛ, до който едва се виждаше дребничкият библиотекар Кейлъб Шоу.
	Високият агент на Сикрет Сървис Алекс Форд стоеше вдясно от Анабел със загрижено изражение. Зад тях надничаше Хари Фин.
	— Когато чух за експлозията в парка, веднага усетих, че имаш нещо общо — обади се Фин.
	Стоун бавно седна в леглото.
	— Всъщност какво се случи?
	— Още не е ясно — отговори Алекс Форд. — Преди взривяването на бомбата е имало и стрелба.
	— Кой още е пострадал? Британският премиер?
	— Не. Успял е да влезе в Блеър Хаус преди експлозията.
	— Слава богу, че никой не е ранен, защото стрелбата беше доста интензивна.
	— Това си е направо чудо.
	— Някакви теории? — изгледа го Стоун.
	— Още не. Паркът е унищожен почти напълно. Запечатан е отвсякъде.
	— Премиерът, нали?
	— По предварителни сведения именно той е бил мишената — кимна агентът.
	— Опитът е бил несполучлив — добави Рубън. — Стрелбата и експлозията се случват в парка, където той изобщо не е стъпил.
	Стоун не сваляше очи от лицето на Алекс.
	— Някакви възражения срещу това мнение? — бавно попита той. Всяка изречена дума усилваше болката в главата му. Преди трийсет години със сигурност вече щеше да е забравил контузията.
	— Още е рано, както вече ти казах — поклати глава агентът. — Но трябва да призная, че денят на министър-председателя не е бил от най-добрите.
	— Какво имаш предвид?
	— Изкълчил си е глезена. Едва е ходел.
	— Информацията ти е от първа ръка, така ли?
	— Спънал се е на някакво вътрешно стълбище в Белия дом, непосредствено преди официалната вечеря. За късмет не се е стигнало до конфузно положение, защото телевизионните камери не са били допуснати в тази част на сградата.
	— А ти какво си търсил снощи в парка? — попита подозрително Анабел. — Мислех, че все още си в Дивайн при Аби.
	Едва сега Стоун извърна глава към прозореца и си даде сметка, че навън е утро.
	— Върнах се — простичко отвърна той. — А Аби остана.
	— Ооо! — На лицето на Анабел се изписа видимо облекчение.
	Стоун отново се обърна към Алекс.
	— Освен мен в парка имаше още четирима души. Какво се е случило с тях?
	Алекс огледа стаята, прокашля се и тихо промълви:
	— Не е ясно.
	— Не е ясно? В смисъл, че не знаеш или че не можеш да ни кажеш? — попита Стоун.
	Анабел рязко се завъртя към агента.
	— Оливър за малко не загина, Алекс!
	Алекс въздъхна. Никога не успяваше да постигне баланс между служебните си задължения и постоянния глад на клуб „Кемъл“ за класифицирана информация.
	— В момента преглеждат записите от охранителните камери и разпитват очевидците — обясни той. — Опитват се да сглобят картината.
	— А онези четиримата? — тихо настоя Стоун.
	— Четирима ли бяха?
	— Трима мъже и една жена.
	— Не знам нищо за тях — поклати глава Алекс.
	— Къде всъщност избухна бомбата? — попита Стоун. — Аз така и не успях да разбера.
	— Приблизително в центъра. Близо до статуята на Джаксън, или по-скоро до онова, което е останало от нея. Парчетата са пръснати из целия парк.
	— Значи пораженията са големи?
	— Да, засегната е цялата площ, но най-големите щети са в радиус от петнайсет метра около паметника. Там е като бойно поле. Не знам каква е била бомбата, но е изровила доста голям кратер.
	Когато стрелбата започна, наблизо имаше един мъж с наднормено тегло в анцуг — отбеляза Стоун и сбърчи чело в опит да си спомни детайлите. — Видях го да бяга презглава от куршумите, а после изведнъж изчезна. Според мен се е оказал точно в епицентъра на взрива.
	Всички погледи се насочиха към агент Форд, който се чувстваше някак неловко.
	— Алекс? — изгледа го многозначително Анабел и сбърчи вежди.
	— Ами, изглежда, е паднал в дупката, изкопана за някакво ново дърво — предположи той. — Точно там е избухнала и бомбата. Но още нямаме категорично потвърждение.
	— Знаем ли кой е този човек? — попита Кейлъб.
	— Още не.
	— А видът на бомбата?
	— Неизвестен.
	— Източниците на стрелбата?
	— Не знам нищо за тях.
	— Аз се блъснах в нещо и паднах — каза Стоун. — А някакъв човек ме наблюдаваше.
	— Възможно е — каза предпазливо Алекс.
	— Сестрата спомена, че са извадили зъб, забит в главата ти, Оливър — съобщи Анабел.
	— Зъб ли? — учуди се Стоун. — Значи в момента на експлозията съм се блъснал в човек?
	— Така изглежда — кимна Анабел. — Което означава, че този човек е изгубил един от резците си.
	— Успя ли да видиш нещо от записите на охранителните камери, Алекс? — попита Стоун.
	— Не. Не участвам в разследването и затова нямам отговор на много въпроси. И аз, и другите момчета от президентската охрана сме на топа на устата.
	— Сикрет Сървис ще го отнесе, а? — подхвърли Рубън.
	— Нещата са сериозни — мрачно кимна Форд.
	— Учуден съм, че паркът не беше отцепен — обади се Стоун. — Официална вечеря, британският премиер в Блеър Хаус и въпреки това… Във вестниците пишеше за вечерята, но никъде не се споменаваше, че премиерът ще отседне в Блеър Хаус, а не както обикновено в британското посолство.
	— Промяна на плановете в последния момент. Президентът и премиерът бяха планирали работна среща рано на другия ден и затова беше решено да се използва ВИП резиденцията. От логистична гледна точка така беше най-лесно. — Алекс замълча за миг, после добави: — Но това не беше публично обявено… Ти как разбра, че гостът ще отседне именно в Блеър Хаус?
	— Лесно — отвърна Стоун.
	— Но как?
	— На влизане в парка минах покрай кортежа. Начело беше само един моторизиран полицай. Това означаваше кратко пътуване, което не се нуждае от засилена охрана в трафика. Шефката на вашингтонската полиция никога не би проявила ненужна разточителност. А Блеър Хаус беше отцепена с всички налични сили — доказателство за присъствието на високопоставен гост.
	— Защо отиде в парка точно по това време? — попита Анабел.
	— По сантиментални причини — небрежно отвърна той и отново се обърна към Алекс. — Как стана така, че имаше толкова много пропуски в охраната?
	— Нямаше пропуски — сбърчи вежди агентът. — А паркът е _обществено_ място.
	— Не и когато става въпрос за сигурността — поклати глава Стоун. — Изпитвал съм го на гърба си.
	— Изпълнявам заповеди и това е всичко, Оливър.
	— Добре, ясно. — Стоун огледа приятелите си. — Мога ли да си тръгна?
	— Да, но с нас — обади се един глас до вратата.
	Посетителите дружно се обърнаха към двамата цивилни, които се бяха появили на прага. Единият наближаваше петдесет, набит, с широки рамене и характерната издутина под сакото. Другият беше на около трийсет, някъде около метър и осемдесет, с къса прическа на морски пехотинец. Също въоръжен.
	— Веднага — добави по-възрастният.


	6

	— Само не тук, за бога! — прошепна Стоун, докато черната лимузина навлизаше в комплекса на Националния разузнавателен център в Северна Вирджиния. Прекосиха добре поддържания с парите на данъкоплатците парк и се насочиха към ниската централна сграда, в която се планираха повечето от американските разузнавателни операции.
	Една от стените на входното фоайе беше облепена с големи фотоси на терористични атаки срещу Съединените щати. Над тях висеше продълговата табела с надпис: НИКОГА ПОВЕЧЕ!
	На отсрещната стена бяха окачени портретите на царете на разузнаването, ръководили центъра. Те бяха сравнително малко, тъй като той беше създаден едва след атентатите на 11 септември. Най-известният сред тях беше Картър Грей, който беше заемал многобройни важни постове в различните правителства. Той гледаше от стената хората, които бяха влезли във фоайето заедно със Стоун.
	Преди десетилетия Стоун беше работил за него, но под истинското си име — Джон Кар. Като най-добрия професионален убиец на държавна служба той беше отдал всичките си сили и умения в служба на страната си. А за награда онези, за които беше работил, бяха ликвидирали всичките му близки хора. Това беше само една от причините да убие Картър Грей, но и тя беше достатъчна.
	_Дано гориш в ада, Картър_ — помисли си той, докато вратата се захлопваше зад гърба му. — _Надявам се да се видим отново, когато и аз пристигна там._
	Пет минути по-късно Стоун седеше зад малка дървена масичка в помещение без прозорци. Той машинално огледа тясното пространство, успокоявайки дишането си и опитвайки се да не мисли за болката, която пулсираше в главата му. Беше се озовал в килия за разпити.
	_Явно това ме чака._
	Осветлението внезапно угасна и на отсрещната стена се появи кадър, прожектиран от дискретно монтирана камера в тавана.
	На него се виждаше мъж, седнал на удобно тапицирано кресло зад излъскана масичка. Камерата беше хванала и част от луксозния интериор на реактивен самолет. Мъжът беше около петдесетгодишен, с късо подстригана гъста коса и зелени, бликащи от енергия очи.
	— Очаквах разпит очи в очи — подхвърли Стоун, изпреварвайки виртуалния си събеседник.
	— Съжалявам, но вместо това получавате мен — отвърна с лека усмивка мъжът.
	Това беше новият директор на НРЦ Райли Уийвър, наследил покойния Картър Грей. Изключително отговорен пост, с който според правителствените кръгове Уийвър се справяше успешно. Все още не беше ясно дали това е полезно за страната.
	Вратата се отвори в мига, в който директорът проговори. В килията влязоха двама души, които мълчаливо заеха позиции зад гърба на Стоун. Той мразеше да има въоръжени мъже зад себе си, но беше принуден да се примири. Тук беше гост, а правилата се определяха от домакините.
	— Докладвайте! — заповяда Уийвър.
	— Защо? — попита Стоун.
	Усмивката на директора изчезна.
	— Защото ви моля, и то много учтиво.
	— За вас ли работя? — вдигна вежди Стоун. — Не си спомням да съм получавал подобна заповед.
	— Изпълнете гражданския си дълг.
	Стоун не отговори.
	Уийвър направи кратка пауза и се приведе напред.
	— Доколкото съм осведомен, вие плавате с попътен вятър — подхвърли той.
	Стоун си спомни, че този човек е бил морски пехотинец. Забележката му означаваше, че все още се чувства свързан с тази общност, която бе неразделна част от флота. Намеквайки за попътен вятър, Уийвър явно визираше президента на САЩ. Но дали знаеше за срещата на Стоун с Бренан? И за предстоящото му пътуване за Мексико, където трябваше да поведе борба с руската наркомафия? Във всеки случай нямаше намерение да го осветлява по този въпрос.
	— Щом става дума за граждански дълг, ще плавам — каза на глас той.
	Уийвър се облегна назад. От изражението му личеше, че е престанал да подценява събеседника си, дори и да го беше направил в началото.
	— Съгласен съм — кимна той.
	Стоун разказа накратко за бомбения атентат в парка, на който бе станал свидетел.
	— Много добре — кимна Уийвър, след като внимателно го изслуша. — А сега погледнете вляво от себе си и ми кажете какво виждате.


	7

	Няколко секунди по-късно Стоун вече гледаше записите от охранителните камери в парка „Лафайет“. Бяха ги пуснали на забавен ход, за да може да разгледа внимателно всеки детайл. След първите изстрели хората се разбягаха във всички посоки. Охраната зае отбранителна позиция и започна да търси източника на стрелбата. Дебелакът в анцуга се втурна напред по особения начин, по който тичат несвикналите с физическо натоварване хора — с къси крачки и неравномерни скокове. Секунди по-късно фигурата му изчезна в оградената с жълта лента дупка около новозасаденото кленово дърво. Не стана ясно дали нарочно скочи в нея, или падна случайно.
	Едва сега Стоун получи обяснение на странния начин, по който този човек беше изчезнал — сякаш се беше изпарил във въздуха. Просто се беше спасил от куршумите.
	После се взриви бомбата. Стоун видя как собственото му тяло литва във въздуха и се блъсва в бандита. И двамата рухнаха на земята. Зъбът в главата му. Неволно вдигна ръка и разтърка мястото.
	Кадрите замръзнаха. Явно взривната вълна беше блокирала сигнала.
	— Някакви наблюдения? — прозвуча гласът на Уийвър.
	— Пуснете записа още веднъж, ако обичате.
	Той изгледа кадрите още два пъти.
	Бомбата бе избухнала няколко секунди, след като дебелакът в анцуга изчезна в трапа около новозасаденото дърво.
	— Този ли е носел взривното устройство? — попита той. — Дебелакът в анцуга?
	— Все още не сме сигурни. Може би взривното устройство е било в самата дупка.
	— Едва ли — поклати глава Стоун. — През парка не минават газопроводи, нали?
	— Не.
	— В такъв случай давате ли си сметка какво предполагате? Бомба, заложена в „Лафайет“!
	Лицето на Уийвър видимо потъмня.
	— Дори не ми се мисли за последиците от подобно предположение — въздъхна той. — Но не можем да го изключим.
	— Значи допускате, че този човек е скочил в дупката, за да се спаси от куршумите, но е бил взривен от предварително поставената бомба в нея?
	— Това се казва лош късмет, ако наистина е било така. Избягва куршумите, но не и смъртта.
	— Кой е на местопрестъплението?
	И момента ли? БАТОЕ и ФБР.
	Логични, кимна Стоун. БАТОЕ, или _Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви_, поемаше всички разследвания на взривове, за да определи дали става въпрос за акт на международен тероризъм. После ФБР вземаше нещата в свои ръце. Но в случая ставаше въпрос за експлозив на метри от Белия дом, което автоматично влизаше в графата „международен тероризъм“. Следователно разследването трябваше да поеме ФБР. Което най-вероятно вече бе станало.
	— Добре — каза той. — Нека оставим експлозията настрана. Знаем ли кой е стрелял? От записа може да се предположи, че изстрелите идват от северния край на парка. Откъм Ейч Стрийт, а може би и от по-далеч.
	— Такова е предварителното заключение — кимна Уийвър.
	— Значи посоката на стрелбата е от север на юг. Но на видеото липсват пламъчета от дула, което означава, че те са останали извън обхвата на камерите.
	— Може би зад дърветата — предположи Уийвър. — В северния край те са доста нагъсто. Но камерите са монтирани така, че да обхващат нисък периметър. И не са хванали пламъчетата в случай, че стрелците са били на по-висока позиция.
	— Няма съмнение, че са били.
	— Защо мислите така? — попита Уийвър по начин, от който си личеше, че знае отговора, но просто го изпитва.
	Стоун реши да се включи в играта. Поне засега.
	— Ако беше стреляно иззад дърветата на нивото на улицата, куршумите щяха да прекосят парка и Пенсилвания Авеню и да стигнат до Белия дом.
	— А откъде знаете, че не е така?
	— Ако беше, вие вече щяхте да сте го казали. Или пък щях да съм чул за повече жертви. Много хора се бяха струпали пред Белия дом, най-вече около кортежа на „Пенсилвания“. Да не говорим за войниците на пост. Нямало е как някой да не бъде улучен. Следователно остава другата възможност — стреляли са от високо. Това съвпада и с моите наблюдения. Видях как куршумите се забиват в пръстта. Ако са могли да прелетят над короните на дърветата, значи са били изстреляни над тях. А там дърветата са високи, с гъсти корони. — Стоун замълча за момент, после попита: — Някой в северната част на парка да е видял нещо полезно?
	— Там е имало хора от парковата охрана, плюс двама от Сикрет Сървис със служебно куче, обучено да надушва експлозиви. Все още снемат показанията им, но по предварителни сведения не са видели нищо особено.
	— А защо снощи паркът не беше отцепен?
	Лицето на Уийвър се изопна от неприятния въпрос.
	— Искам само коментари въз основа на видеоматериалите! — отсече той.
	— За да ги получите, трябва да съм запознат с всички странични обстоятелства — не му остана длъжен Стоун.
	Директорът наведе поглед към папката пред себе си.
	— Джон Кар?
	Стоун не реагира, вторачен в дигиталното си изображение на стената.
	— Джон Кар — повтори Уийвър. — Вашето досие е толкова секретно, че дори аз не съм го прочел цялото.
	— Понякога дори правителството проявява похвална дискретност — отбеляза Стоун. — Но в момента говорим за източника на изстрелите и за охраната на парка, или по-скоро за липсата й.
	— Източникът на изстрелите все още се издирва, а за охраната на парка отговаря Сикрет Сървис, откъдето досега не съм получил рапорт.
	— Напротив, получили сте вече — спокойно възрази Стоун.
	— Защо мислите така? — любопитно вдигна глава Уийвър.
	— Сигурността на президента е приоритетна задача на Сикрет Сървис и именно тя определя контактите й с останалите правоохранителни органи. Преди петнайсетина часа пред белия дом с имало стрелба с автомашини оръжие и експлозия на изрично устройство. Всеки ден точно в седем сутринта вие сте длъжен да представите на президента рапорт за националната сигурност. Ако все още не сте разговаряли със Сикрет Сървис, значи не бихте могли да му представите днешния си рапорт за инцидент, който е станал буквално в двора му. От което следва, че вече нямаше да сте директор на НРЦ.
	Потрепването на дясното око на Уийвър беше доказателство, че не харесва посоката на разговора.
	— Първоначалните намерения на Сикрет Сървис били да отцепят парка, но впоследствие плановете се променили. Премиерът отивал в Блеър Хаус, на две крачки от Белия дом — каза той. — Преценили, че за момента мястото не представлява заплаха. Това отговаря ли на вашия въпрос?
	— Да, но веднага повдига друг.
	Уийвър го изгледа въпросително.
	— Точно кои планове са се променили?
	В отговор получи мрачния поглед на бившия морски пехотинец.
	— Предлагам да ми кажете какво друго сте забелязали, ако има такова — отсече Уийвър.
	— В парка имаше хора, чието присъствие и поведение ме озадачиха — каза Стоун. — Особено в този късен час.
	— Продължавайте — рече Уийвър и се облегна назад в креслото.
	— Прекарал съм много време в „Лафайет“. В единайсет вечерта там обикновено няма никой освен охраната. Но снощи имаше четирима души, които се държаха странно. Младежът с вид на уличен бандит, мъжът в костюма, жената на пейката и дебелакът в анцуга.
	— Може да са били там случайно — отбеляза Уийвър. — Вечерта беше топла и приятна, а „Лафайет“ е обществен парк.
	— Но не е от местата, където се заседяват вечер — поклати глава Стоун. — Сикрет Сървис не обича там да се мотаят хора по тъмно.
	— Накъде биете?
	— Младежът беше въоръжен. Личеше си и без помощта на оптиката. Снайперистите трябва да са го забелязали и да са предупредили наземния екип. Той трябваше да бъде закован в момента, в който навлезе в червената зона. Но не беше.
	— Добре — кимна Уийвър. — Продължавайте.
	— Жената беше доста издокарана. Приличаше на служителка в някой от близките офиси. Носеше голяма чанта. Стори ми се странно да седи на пейка в този час и да говори по мобилния си телефон. Стана и тръгна точно когато потегли кортежът. Извади късмет, защото миг по-късно щеше да отнесе някой куршум.
	— Продължавайте — насърчи го Уийвър.
	— Мъжът в костюма оглеждаше една от статуите твърде дълго, а после, в момента, в който жената стана да си върви, забърза към музея „Дикейтър“. Щом започна стрелбата, и двамата изчезнаха от погледа ми. Тогава насочих вниманието си към дебелака в анцуга, който тичаше към паметника на Джаксън. Миг по-късно той просто се изпари, но сега вече знам, че е скочил в дупката, за да се спаси от куршумите.
	— Но не и от взрива — отбеляза Уийвър.
	— Него го изключваме, но един или повече от останалите може би имат нещо общо с тази история.
	— Мисля, че отивате твърде далеч — поклати глава директорът. — В парка започва хаотична стрелба с автоматично оръжие, а после се взривява предварително поставена бомба, вероятно задействана от онзи нещастник, който е потърсил спасение от куршумите. Според мен той ни направи услуга, като задейства взривното устройство, преди да е нанесло по-сериозни щети. За нас остава да разберем кой, как и защо е открил огън и е поставил бомбата. — Той се взря изпитателно в Стоун. — Имате ли да добавите нещо към тази картина? Честно казано, разочарован съм от това, което споделихте до този момент. Очаквах много повече, но вие не ми казахте нищо, което вече да не ми беше известно.
	Не знаех, че трябва да ви върша работата — каза Стоун и вдигна глава. — Все пак ще ви подаря още едно наблюдение. Младежът е вид на бандит беше ченге, нали?
	Веднага след тези думи екранът угасна.


	8

	Колата спря пред входа на гробището „Маунт Цион“, въпреки че Стоун не беше казал къде иска да го оставят. Умишлено не го попитаха, разбира се. Сякаш за да го предупредят, че знаят къде живее и могат да го пипнат когато пожелаят.
	Той мина през портала от ковано желязо и тръгна към къщичката на пазача, която обитаваше. Обстановката беше спартанска, с мебели, купени на старо, и напълно отговаряше на характера му и на скромните му финансови възможности. В единственото помещение беше обособена миниатюрна кухничка. Една от стените беше заета от високи рафтове, натъпкани с книги на различни езици, предимно езотерика. Старото бюро с издраскан плот Стоун беше наследил заедно с къщичката. Пред опушената камина от червени тухли бяха наредени няколко паянтови стола, а зад прокъсаната завеса насреща имаше войнишко легло. Това, заедно с малката баня, довършваше цялото обзавеждане.
	Той изпи три таблетки адвил, седна зад бюрото и разтърка слепоочията си. Нямаше представа дали пътуването му за Мексико все още е на дневен ред, или нещата са се променили. Но по всичко личеше, че засега ще трябва да стои и да чака, докато момчетата в тъмни костюми отново почукат на вратата му. Вдигна четири пръста пред очите си и каза:
	— Четирима.
	Или по-скоро трима, тъй като от видеото ставаше ясно, че дебелакът в анцуга вече не е между живите. Но не се знаеше кой е той и защо се е озовал в парка. Затова четвъртият пръст остана вдигнат.
	— Дали този нещастник е попаднал на неподходящото място в неподходящо време, или е бил от атентаторите? — запита се на глас Стоун. — Къде изчезнаха жената и мъжът в костюма? Те имат ли нещо общо с инцидента?
	Оставаше и младежът с гангстерски вид, който със сигурност беше ченге. Иначе нямаше как да се разхожда въоръжен в парка. Вероятно бе носил значка и разрешително за оръжие. Угасването на екрана в НРЦ беше доказателство, че е прав. Райли Уийвър се държеше с хората по същия отвратителен начин, както Картър Грей.
	Най-много го безпокоеше изчезването на жената и на мъжа в костюма секунди преди началото на стрелбата. Случайност ли беше това? И извадили ли бяха късмета, който не споходи дебелака в анцуга?
	Стоун затвори очи и се опита да извика в съзнанието си картината от снощи. Слепоочията му продължаваха да пулсират, а главата още го болеше от съприкосновението си с острия резец. Но образите бавно оживяха. Заедно със звуците.
	— МР-5 или ТЕС-9 — каза на глас той.
	Възможностите бяха много. Включени на автоматична стрелба. Може би с пълнители за петдесет или повече патрона вместо с обичайните за трийсет. И колко изстрела бяха произведени? Той, разбира се, не беше в състояние да ги преброи, но продължителността на стрелбата беше достатъчна за приблизителна оценка. Нормален пълнител от трийсет патрона би се изпразнил за две-три секунди. Но стрелбата продължи три-четири пъти по-дълго — някъде между дванайсет и петнайсет секунди. Приблизително сто патрона при положение, че бе стреляно с едно оръжие. При повече от едно, патроните трябва да бяха няколко пъти по _сто_. Сериозна огнева мощ. ФБР несъмнено ще стигне до приблизителна бройка, тъй като повечето от куршумите се биха забили в земята. Но това не даваше отговор на друг, далеч по-важен въпрос. Как е било възможно някой да проведе тази масирана атака толкова близо до Белия дом?
	Стоун стана и отиде до прозореца. Извика в съзнанието си топографията на района около парка. На Ейч Стрийт в северозападна посока се намираше Търговската камара на САЩ, а до нея — достолепният хотел „Хей-Адамс“. На североизток беше църквата „Сейнт Джон“. Останалата част от района се заемаше предимно от държавни учреждения и офиси. Спомни си, че на покрива на „Хей-Адамс“ има ресторант-градина. Хотелът беше доста по-висок от църквата. Височината имаше значение, тъй като обясняваше траекторията на изстреляните куршуми.
	Премина към следващия въпрос. _Защо ме отведоха в НРЦ? Единствено заради наблюденията ми? На мястото имаше и други хора, които биха им предложили горе-долу същото. Трябва да има друга причина. Плаване с попътен вятър?_
	Стоун погледна през прозореца точно когато пред портала спря черен автомобил. Огледа хората, които слязоха от него. ФБР, помисли си той. Федералните агенти си личаха по скъпите костюми. Едва ли са тук, за да ме откарат до самолета за Русия, помисли си Стоун. Президентът никога не би осведомил ФБР за подобно нещо. Юридическите спънки ставаха прекалено много, защото Бюрото следваше стриктно закона. А неговият директор имаше право да каже „не“ на президента. Следователно уравнението отново е претърпяло промяна.
	_Този път може би в моя полза._
	Четиримата се приближиха и той се увери, че наблюденията му са точни. Единият от агентите носеше пръстена на Академията на ФБР. Сред тях имаше и една жена, която по негово мнение не беше агент. Огледа я внимателно. От външността и походката й заключи, че е англичанка. Най-вероятно беше от МИ6, експерт в областта на външното разузнаване, сигурността и специалните разследвания.
	Появата й беше логична, особено ако мишената бе британският премиер. Тя или пътуваше с него, или беше местен резидент, или беше хванала полета от Лондон в два следобед, който благодарение на часовата разлика кацаше тук горе-долу по същото време. Предвид създалите се обстоятелства Стоун заключи, че последното му предположение е най-близо до истината.
	Беше му напълно ясно защо тези хора са тук. Куршумите са едно, но бомбата — съвсем друго. Тя е била предназначена да взриви някого, но едва ли онзи дебелак в анцуг, решил да смъкне някой и друг килограм.
	_Истината винаги звучи иронично_, каза си той, докато гледаше хората, които крачеха към къщичката.


	9

	Жената се казваше Мери Чапман и действително беше агент на МИ6. Отблизо изглеждаше между трийсет и четирийсет, малко над метър и седемдесет, с дълга руса коса, прибрана на тила с голяма шнола. Решителна брадичка и тънки устни, стройна и стегната фигура, мускулести прасци, които се виждаха под тъмната пола. Дълги пръсти и живи зелени очи. Британците се славеха с особена красота. И тази жена не можеше да се нарече красавица, помисли си Стоун. Самоуверена, внушаваща респект, но не и красавица.
	— Как беше полетът? — попита я Стоун, след като всички се представиха и се настаниха на столовете пред угасналата камина. — Сигурно сте малко замаяна от часовата разлика.
	Чапман се втренчи в него, приглади несъществуваща гънка на сакото си и отвърна:
	— Да, дори добрата стара компания „Бритиш Еър“ не предлага легла.
	В думите, произнесени с английски акцент, прозвуча примирение и мрачен хумор.
	— Явно ви ценят много, след като са ви накарали да прелетите толкова голямо разстояние — каза Стоун. — Така си мисля, защото МИ6 има достатъчно свои агенти в страната ни.
	Чапман огледа мизерната обстановка, след което зелените й очи се спряха на поизносените му дрехи.
	— Аз пък си мислех, че янките плащат прилично на своите служители — хапливо отвърна тя.
	Един от агентите на ФБР се прокашля дискретно.
	— Агент Чапман ще се включи в официалното разследване на Бюрото — обяви той.
	Стоун насочи вниманието си към него. Беше дебел и отпуснат мъж. Книжен плъх, предположи Стоун, съдейки по шкембето и изпотеното чело. Явно беше тук като придружител или наблюдател. Истинската работа щеше да се върши от други.
	— Вече ме привикаха в НРЦ — информира го Стоун. — Изпревариха ви, цъфнаха още в болницата. Вие сте по-бавни, но пък притежавате повече класа.
	Макар и разочарован, дебелият попита:
	— Ползотворни ли бяха разговорите?
	— Мислех си, че си сътрудничите и взаимно се информирате.
	Дебелият го изгледа безизразно.
	— Не бяха особено предразполагащи и искрени — добави Стоун. — Надявам се, че вие ще сте различни.
	— Извинете, ако прозвучи неучтиво, но бих искал да видя някакъв документ за самоличност — обяви Чапман и преметна крак върху крак.
	— За съжаление нямам никакъв — отвърна Стоун.
	Тя погледна озадачено дебелия.
	— Формалност, която няма да попречи на разследването — сковано поясни той.
	Чапман вдигна вежди, но запази мълчание.
	— Е, да започваме — каза с вече сериозен тон Стоун и седна зад бюрото. — Инцидентът в парка… — Разказа им всичко, минута по минута. — Там присъстваха трима души, за които все още не знаем нищо — приключи той, извърна се към дебелия и попита: — Научихте ли името на загиналия?
	— Открихме човешки останките, разпилени наоколо — каза мъжът и сви устни при неприятния спомен.
	— Идентифицирахте ли го?
	— Все още не. Ще бъде трудно, но не и невъзможно. Взехме ДНК проби. Ако го има в базата данни, със сигурност ще разберем кой е. Качихме снимката му от охранителните камери на нашия уебсайт и я пратихме на медиите. Надяваме се някой да се обади, най-малкото да съобщи за изчезването му.
	— А другите трима?
	— Пуснахме за сравнение снимките на жената и на мъжа в костюма в нашата база данни, въпреки че мъжът нито веднъж не е обърнат с лице към камерите. Допреди четири минути нямахме попадение. Тях също ги дадохме на медиите с молба за съдействие.
	— Подозирате ли ги в съучастие?
	— Все още е рано да се каже. Може би просто са извадили късмет и са си тръгнали навреме.
	— А младежът? Наистина ли е полицай?
	— От НРЦ ли ви казаха?
	— Не чак с толкова много думи. Но и не го отрекоха.
	— Аз също няма да го отрека.
	— Зъбът му стърчеше от главата ми, докато лекарите не го извадиха — поясни Стоун. — От него можете да свалите не само зъбна картина, но и ДНК. — Той нави ръкава си и добави: — А това е неговата кръв. Ако имате комплект в колата, можете да вземете проба още сега.
	— Няма да е необходимо — обади се Чапман.
	— А защо, ако разрешите да попитам? — обърна се да я погледне Стоун.
	— Защото зъбът принадлежи на един от моите хора. Докторите не ви позволиха да го задържите, нали? Защото моят човек си го иска.
	— Какво е търсил вашият човек снощи в парка?
	— Преди да си навехне глезена на някакво вътрешно стълбище в Белия дом, нашият премиер е имал намерението да се прибере в Блеър Хаус пеша през „Лафайет“. Точно в единайсет и две минути. За щастие не го е направил и главата му е останала на раменете.


	10

	След като агентите на ФБР и мис Чапман от МИ6 си тръгнаха, Стоун отдели половин час на обичайната си работа в гробищния парк. Изправи няколко съборени от последните дъждове надгробни плочи и се зае да почиства около тях. Физическата работа му помагаше да размишлява по-добре, а в момента в главата му се блъскаха множество въпроси без отговор. Изведнъж замръзна на място и пусна в краката си платнената торба, в която събираше оскубаната трева и дребни клонки. Бавно обърна глава.
	— Впечатлена съм.
	Мери Чапман изскочи иззад близките храсти и тръгна към него.
	— Изобщо не съм помръднала — добави тя. — Но вие явно имате очи и на гърба си.
	— Само понякога — отвърна Стоун, вдигна торбата и я понесе към близкия навес. — Когато се налага.
	— Прекрасно прикритие за действащ агент — приближи се към него Чапман. — Гробар значи…
	— По-точно пазач — поправи я Стоун. — Гробището отдавна не се използва и е обявено за исторически паметник.
	Тя спря, вдигна крак и отлепи парченце кал от черната си обувка с нисък ток.
	— Разбирам. А на вас приятно ли ви е да се грижите за мъртвите?
	— Всъщност да.
	— Защо?
	— Защото никога не ми противоречат — отвърна той и тръгна към къщичката.
	Седнаха на верандата и потънаха в мълчание. Тишината се нарушаваше само от чуруликането на птиците и далечното свистене на автомобилни гуми. Стоун гледаше право пред себе си, а Чапман го наблюдаваше с интерес.
	— Оливър Стоун значи — закачливо подхвърли тя. — Гледала съм няколко ваши филма, които харесах много. Да не би да сте тук в търсене на вдъхновение за следващия си сценарий?
	— Защо се върнахте? — попита той и най-после се обърна да я погледне.
	Тя се изправи и изненадващо попита:
	— Имате ли време за по едно кафе? Аз черпя.
	Качиха се в колата й и се насочиха към централната част на Джорджтаун. По силата на някакво чудо откриха там едно свободно място за паркиране и Стоун не пропусна да й го каже.
	— Това е нищо — не се впечатли тя. — Опитайте се да паркирате в Лондон и пак ще говорим.
	Взеха си кафето и седнаха на една от масичките пред заведението. Чапман си събу обувките, дръпна полата си до средата на бедрата и качи крака на съседния стол. После се облегна назад и затвори очи, излагайки бледото си лице на слънцето.
	— В Англия рядко се радваме на такова слънце — каза тя. — А когато ни се случи, е за кратко. Почти веднага се появяват облаци и дъжд. Това кара много хора да мислят за самоубийство, особено когато вали през целия август, а не си планирал да прекараш отпуската си в чужбина.
	— Знам.
	— Наистина ли?
	— Живял съм две години в Лондон — каза той. — Преди много години.
	— Бизнес?
	— И така може да се каже.
	— Джон Кар?
	Стоун отпи глътка кафе, но не отговори. Мълчанието се проточи.
	— Джон Кар? — повтори тя.
	— Чух ви още първия път — каза любезно той и се обърна да я погледне.
	— А искате ли да научите кога _аз_ чух това име за пръв път? — попита с усмивка тя.
	Той не отговори. Приела мълчанието му за съгласие, Чапман продължи:
	— Джеймс Макелрой. Доста по-възрастен от вас. — Очите й се плъзнаха по високата му слаба фигура. — И в далеч по-лоша физическа форма.
	Стоун продължаваше да мълчи.
	— Този човек е легенда в британското разузнаване. Оглавяваше МИ6 десетилетия наред. Удостоиха го с някаква почетна титла, не знам точно каква. Но винаги е бил човек на място и е работил за страната си.
	— Добре ли е?
	— Да, добре е. Донякъде благодарение на вас. Иран през хиляда деветстотин седемдесет и седма. Шестима фанатици са били изпратени да набучат главата му на кол. Шестима _мъртви_ фанатици, имали нещастието да се сблъскат с вас. Той твърди, че дори не е имал време да извади оръжието си, за да ви помогне. А после просто сте изчезнали. Без да му дадете възможност да ви благодари.
	— Не е нужно. Той беше наш съюзник, а на мен това ми беше работата.
	— И все пак… Години наред се надявал да ви почерпи една бира, защото сте му спасили живота, но вие така и не сте се появили. И до ден-днешен се надява да се срещнете и да ви благодари.
	— Пак ще повторя, че не е нужно.
	Чапман се протегна, свали краката си от стола и придърпа полата си.
	— По една случайност Макелрой е тук, в този град — добави тя.
	— Затова ли се върнахте?
	— И да, и не.
	Стоун я погледна очаквателно.
	— Да, защото знам, че би искал да се срещне с вас — поясни тя. — И не, защото имам и други причини да съм тук.
	— Какви са те?
	Тя се приведе напред. Това му позволи да зърне кожения кобур с автоматичния валтер, окачен на рамото й — между сакото и тънката блуза.
	— Доста твърд спусък, нали? — кимна той към оръжието.
	— Свиква се — отвърна тя и машинално разбърка останалото кафе в чашата си. — Честно казано, нещата са доста объркани. Американците имат куп държавни агенции, но нито една от тях не ми дава ясен отговор. Шефът ми се чувства точно като мен. Но Америка е най-важният ни съюзник и ние нямаме никакви намерения да обтягаме отношенията си с нея. В същото време става въпрос за живота на нашия министър-председател, който беше изложен на сериозен риск. Длъжни сме да разнищим докрай този инцидент.
	— И се обръщате към мен. Защо?
	— Защото Джеймс Макелрой има доверие във вас. Което означава, че и аз ви имам доверие. На всичкото отгоре снощи _сте били_ там. Това рязко повишава цената ви.
	— Може би. Но онова нещо в Иран се случи много отдавна, агент Чапман.
	— Някои неща и хора никога не се променят. Макелрой твърди, че вие сте от тях.
	— Значи смятате, че наистина съм Джон Кар.
	— Без никакво съмнение.
	— Откъде сте толкова сигурна?
	— Успях да сваля отпечатъците ви от една чаша, когато отскочих до тоалетната в дома ви. Авторитетът на шефа ми осигури светкавична справка в базата данни на НРЦ. Но потвърждението дойде след преодоляването на осем различни нива на сигурност и две специални разрешения от най-високо място. — Веждите й леко се повдигнаха. — Джон Кар. Единственият оцелял от членовете на специалния отряд на ЦРУ, известен като „Трите шестици“.
	— Официално този екип никога не е съществувал — отбеляза тихо той.
	— За мен няма значение. Когато е прозвучал последният им изстрел — официално или не, — аз съм била пеленаче. — След тези думи тя се изправи и попита: — Е, ще се срещнете ли с човека, чийто живот сте спасили? Той много иска да ви почерпи една бира, _мистър Кар_.


	11

	Джеймс Макелрой ги очакваше в апартамента си в хотел „Уилард“. Британският супершпионин беше вече на седемдесет и четири, посивял и прегърбен, с увиснало шкембе под разкопчаното сако. Стана от стола с болезненото припукване на артритните си колене, но очите му, пъргави и интелигентни, недвусмислено показваха, че физическите поражения не са засегнали нито духа, нито пъргавината на ума му. Навремето беше над метър и осемдесет, но възрастта и болестта бяха отнели няколко сантиметра от фигурата му. Под изтънялата, пригладена назад коса прозираше розова кожа. Прашинки пърхот белееха по раменете на тъмносиньото сако.
	Очите на Макелрой светнаха при вида на Стоун.
	— Изобщо не си се променил — каза той. — Само косата ти е побеляла. — Докосна с длан плоския корем на Стоун, после го сграбчи в мечешка прегръдка и добави: — Я какъв си стегнат, да те вземат мътните! А аз съм се превърнал в един дърт дебелак!
	Приключил с приветствията, той ги подкани да седнат.
	— Как я караш, Джон?
	— Карам я някак — въздъхна Стоун.
	Усмивката на англичанина се стопи.
	— Знам какво имаш предвид. Преживял си много изпитания.
	— И така може да се каже.
	Очите на Макелрой се присвиха.
	— Чух за… Е, знаеш какво. Много съжалявам…
	— Благодаря. Моите хора не се сетиха дори за това.
	Чапман местеше поглед от единия към другия.
	— Бихте ли ме осведомили за какво става дума? — попита тя.
	— Не — отсече Стоун.
	Макелрой поклати глава и каза:
	— Ние с Джон сме от поколението, което ще отнесе професионалните си тайни в гроба. Разбираш ли?
	— Да, сър — бързо отвърна младата жена.
	— Ще приемеш ли едно питие, Джон?
	— Малко ми е рано.
	— В Лондон обаче е доста късно. Да си представим, че сме там, а? Случаят е специален. Среща на двама стари приятели…
	Донесоха им напитките — бира за Стоун, мартини с джин за Чапман и малко уиски за Макелрой.
	— Камъни в жлъчката — поясни той, наблюдавайки Стоун над ръба на чашата си. — Направо ме подлудяват! Чух някъде, че хубавото уиски в малки дози е единственият лек срещу тях. Или поне си въобразявам, че го чух. Но в случая това е напълно достатъчно, наздраве.
	Отпиха по глътка и Макелрой попи устните си с носна кърпа.
	— Що за човек е премиерът ви? — попита внезапно Стоун.
	Това накара Чапман да се изправи в стола си и да изпусне едрата маслина, която беше извадила от чашата си.
	Макелрой сбърчи вежди и бавно разтърка слепоочията си.
	— Стабилен човек — каза той. — Гласувал съм за него. Между нас казано, е доста труден по определени въпроси, но кой политик не е такъв?
	— Достатъчно труден, за да го взривят?
	— Не, в никакъв случай. Поне не у дома.
	— Като наш най-близък съюзник имате много врагове — каза Стоун и стрелна с поглед Чапман. — Малкият ви остров се е превърнал в главна мишена.
	— Не е лъжа. Но ние ще се справим, нали?
	— Кой знаеше, че той ще се разходи из парка?
	— Ограничен кръг хора — отвърна Чапман, а Макелрой допи своето уиски и отново започна да разтрива слепоочията си. — В момента ги проверяват.
	Макелрой не прояви интерес към детайлите, но Стоун побърза да хване нишката и попита:
	— Нова теория?
	— Дори не съм сигурен, че можем да я наречем теория, Джон — каза той.
	— Вече съм Оливър — напомни му Стоун.
	— Да, разбира се — огорчено кимна възрастният мъж. — Прочетох го в брифинга, но вече започвам да забравям. Е, добре, Оливър. Става въпрос само за едно хрумване.
	— По-точно?
	Макелрой вдигна четири пръста пред очите си — точно както Стоун преди известно време.
	— Снощи в парка е имало четирима души — каза той и прегъна единия от пръстите си. — Нашият човек е онзи, който за кратко време ти е подарил един от своите зъби…
	— Агент Чапман вече ме информира за него, но не каза какво е търсил там.
	— Няма някакво специално обяснение. Беше изпратен да патрулира в парка съгласно първоначалните ни планове. А когато министър-председателят си изкълчи глезена, просто го оставихме там като допълнително присъствие. — Трите пръста на Макелрой щръкнаха още по-високо. — За съжаление, Джон… извинявай, Оливър, моите тукашни колеги не могат да ми предоставят никаква информация за останалите трима.
	— Вече изгледах видеозаписите. Единият от тях е мъртъв.
	— Това не променя положението. Остават жената и мъжът в костюма. Може би наистина са били случайно там. Но може и да не е така. Във всеки случай трябва да разбера.
	— Защо изобщо е имало хора там? От опит знам, че когато се дава прием на чуждестранни гости, отседнали в Блеър Хаус, целият парк е отцепен.
	— Добър въпрос. Вече си го зададох, но не открих отговор. А ти?
	— Не. Или поне не достатъчно достоверен. Някакви конкретни заплахи срещу премиера?
	— Нищо извън нормалното.
	— В такъв случай по кой път мислиш да поемеш?
	— Отдалечих го от заплахата — отвърна Макелрой, погледна часовника си и добави: — След двайсет минути самолетът на премиера трябва да кацне на летище „Хийтроу“.
	— А после?
	Макелрой нервно бръсна прашинка пърхот от ревера си.
	— Не можем да оставим нещата така, Оливър — отсече той. — Инцидентът се случи на американска земя и възможностите ни са ограничени, което обаче не значи, че ще го пренебрегнем. Иначе това ще се превърне в прецедент с непредвидими последици. Няма да позволим на разни откачалки да мислят, че могат да стрелят по нашия премиер, когато им хрумне.
	— Ако мишената е бил той — внимателно каза Стоун.
	— Длъжни сме да допуснем, че е бил той, поне докато фактите не посочат друго.
	Стоун погледна жената до себе си и отново се обърна към стария си познат.
	— Агент Чапман явно е много добре подготвена — отбеляза той.
	И противен случай нямаше да е тук. Но аз мисля, че с твоя помощ ще бъде още по-добра.
	— Имам си достатъчно работа — поклати глава Стоун.
	— О, да — каза Макелрой. — Щях да забравя малката ти разходка до НРЦ. Доколкото съм информиран, Райли Уийвър е маркирал територията си. Той ще допуска грешки, разбира се, но да се надяваме, че от тях няма да умрат много хора. Разбирам, че и ФБР те иска в редиците си.
	— Вие сте доста популярен човек — добави Чапман.
	Макелрой и Стоун си размениха разбиращи погледи и британецът поклати глава.
	— Не съм сигурен, че „популярен“ е най-точното определение. Май те държат на къса каишка, а, Оливър?
	— Възможно е — рече Стоун.
	_Дали знае и за срещата ми с президента?_
	Беше убеден, че Макелрой не му мисли злото, но в тяхната работа спасяването на нечий живот съвсем не означаваше вярност до гроб. Беше сигурен, че британският премиер и съответно Джеймс Макелрой без колебание ще го пожертват в случай, че американците ги помолят.
	После му хрумна нещо друго. _Ето защо съм тук. Макелрой е получил нареждане да ми предаде посланието директно от президента._
	Реши да провери дали наистина е така.
	— Вече са ми възложили конкретна задача — подхвърли той. — Утре заминавам.
	— Ясно. Но плановете се променят, нали? Човек трябва да държи сметка за последните събития.
	— Наистина ли?
	— След събитията в парка е твърде възможно да получиш нова задача — заяви Макелрой.
	— Защо? Само защото съм бил там?
	— Отчасти. Не забравяй, че все пак имам известно влияние в тези кръгове. По мое мнение ще бъдеш по-полезен тук, отколкото в някои по-южни части на това полукълбо.
	_Значи знае за руснаците и мексиканския канал._
	— Станал си ми адвокат? Недей, опасно е.
	— В Иран през седемдесет и седма също беше опасно, но това не те спря, нали?
	— Вършех си работата. Не ми дължиш нищо.
	— Мисля, че не казваш истината.
	Стоун леко изви глава.
	— По-късно направих някои проучвания — добави Макелрой. — Вече си имал разрешение да се прибереш у дома. Технически погледнато, не си бил на работа. Изпратеният в моя помощ екип е бил атакуван по пътя, един човек е бил убит. Но защо имам чувството, че ти разказвам неща, които вече знаеш?
	Стоун поизвърна глава и зърна живото любопитство в погледа на Чапман.
	— Ти беше в беда, а аз се оказах наблизо. Сигурен съм, че на мое място и ти щеше да постъпиш по този начин.
	— Но резултатът едва ли щеше да е същият — отвърна Макелрой и веднага побърза да добави: — Не поради липсата на желание. Просто не бих могъл да стрелям толкова точно.
	— Добре, ясно. А сега карай направо.
	— Поемаш разследването и го извеждаш до успешен край. А после… — раменете на Макелрой леко се повдигнаха. — Обещанията, които си получил, няма да претърпят промяна.
	— А ако не го изведа до успешен край?
	Макелрой не отговори.
	— Добре — рече Стоун.
	— Какво, „добре“? Приемаш ли?
	— Да.
	— Отлично!
	— Какви са правилата на операцията? Дълго време съм бил извън играта. Не мога просто да скоча обратно.
	— Използвах част от професионалните си контакти, разбира се, с благословията на премиера. Той и вашият президент са близки приятели. Играят голф, заедно са участвали във войната. Знаеш как е…
	— Какво искаш да ми кажеш?
	— Искам да ти кажа, че двамата са единодушни. Убедени са, че ти и присъстващата тук Мери сте най-подходящият екип, който може да се поразрови в тази работа.
	— Веднага те предупреждавам, че не съм този, който бях някога.
	Макелрой замислено се взря в лицето му.
	— Много хора те помнят като човек с изключителни физически качества, безпогрешен мерник и непоколебима воля — каза бавно той. — Към това ще прибавя само още нещо: ти си най-предпазливият оперативен агент, който някога е работил за Америка. Много хора са се опитвали да те пипнат, някои от тях са били на косъм. Но никой не е успял. Защото си изпълнявал съвсем точно „лекарските предписанията“, ако мога да се изразя така. Според мен ще имаш и лична полза, и то не само поради очевидните причини…
	— Значи да следя враговете си отблизо, така ли?
	— А също и _приятелите_ — натъртено добави Макелрой.
	Стоун се обърна и погледна Чапман.
	— А вие какво ще кажете?
	— Шефът вече си каза мнението — усмихна се тя. — А аз играя по правилата.
	— Не ви питам за това! — остро рече Стоун.
	— Искам да открия хората, пожелали смъртта на моя премиер — простичко каза тя. — А ако вие сте в състояние да ми помогнете, ще бъда с вас докрай.
	— Добре казано — кимна Макелрой и започна да се надига, подпирайки се на страничните облегалки на креслото. — Не мога да ти опиша колко съм доволен, че отново се срещнахме, Оливър. Това е истински балсам за старото ми сърце.
	— Само още нещо — спря го Стоун. — Уийвър ми пусна записите от охранителните камери. За съжаление те свършиха миг след експлозията. Или по-скоро кадрите замръзнаха…
	— Така ли? — продължително го изгледа Макелрой, а после се обърна към Чапман. — Мери, може би трябва да предложиш на Оливър _пълните_ записи.
	— Предположих, че има още нещо, записано от тези камери.
	— Винаги има _още нещо_.
	Устните на Стоун леко се извиха нагоре.
	— Бил ли си в Иран след онзи инцидент?
	— Без теб не бих си и помислил — усмихна се Макелрой. — Мери ще те запознае с всички материали, с които разполагаме до момента. Желая ви успех.
	Секунди по-късно приведената му фигура изчезна във вътрешността на апартамента. Чапман и Стоун останаха насаме.
	— Ще ме откараш ли обратно — попита той.
	— А после? — вдигна вежди тя.
	— После заедно ще прегледаме материалите ти.
	— Добре, но може би няма да ни стигне времето.
	— В това няма никакво съмнение. Времето ни _вече_ изтича.


	12

	Когато пристигнаха в къщичката на гробището, Стоун сложи вода за чай, а агентката на МИ6 извади няколко папки от куфарчето си и ги пръсна на бюрото. После включи лаптопа си и пъхна в него някакъв диск.
	— Бих предпочела това да стане на някое по-сигурно място — недоволно отбеляза тя. — Тези материали са строго секретни.
	— Не се бой — успокои я той. — Аз нямам разрешение за достъп до никакви секретни материали, което означава, че твоите ще престанат да бъдат секретни в момента, в който ги погледна.
	— Нямаш представа колко си прав, по дяволите — мрачно отвърна тя.
	Настаниха се зад бюрото с чаши в ръце и започнаха да преглеждат докладите и документите. Очите на Стоун шареха по текстовете и снимките, а умът му безпогрешно отделяше важното от тривиалното.
	Чапман търпеливо го изчака да свърши и попита:
	— Искаш ли да видиш пълния запис?
	Той кимна.
	— Все още се чудя защо онези от разузнаването решиха да ми предложат редактирана версия.
	— Не питай мен. Това е работа на твоите хора.
	— Чудя се и още нещо — невъзмутимо добави Стоун. — Дали моите хора са разполагали _само_ с редактираната версия?
	Чапман не отговори. Очите й останаха заковани в екрана.
	Изгледаха записа. Само картина, без звук. След експлозията на бомбата кадрите отново замръзнаха, но само за миг. Сякаш детонацията беше блокирала електрониката на камерите. После записът продължи и Стоун го изгледа докрай. Статуята на Джаксън изчезна в ярки пламъци и гъст облак синкавобял дим. Оградата от ковано желязо и оръдията от двете му страни се разлетяха като пера.
	Стоун видя как собственото му тяло рухва в несвяст на влажната трева, а британският агент се надига и с олюляване започва да се отдалечава.
	— Вашият човек изглежда наред — отбеляза той. — Разбира се, ако не броим избития зъб…
	— Той е изключително здрав мъж — каза Чапман. — Но не пропусна да отбележи, че след сблъсъка с теб е изпитал чувството, че се удря в тухлена стена…
	Стоун продължаваше да се взира в екрана. Жената и мъжът в костюма не се виждаха никъде. Забеляза тичащи хора. Полицейските коли и автомобилите на Сикрет Сървис рязко потеглиха — очевидно за да отцепят Блеър Хаус.
	— Върни последните трийсет секунди, ако обичаш — обади се Стоун.
	Тя натисна няколко клавиша и на екрана отново изплува експлозията. Стоун погледа известно време, после озадачено се облегна назад.
	— Какво има? — попита Чапман и спря записа.
	— Можеш ли да забавиш кадрите още малко?
	— Ще се опитам. — Тя натисна още няколко клавиша и поклати глава. — Страхувам се, че това е всичко, което съм в състояние да направя.
	Отново изгледаха видеото от начало до край, този път на максимално бавна скорост. Стоун проследи пътя на дебелака, който, преди да навлезе в парка, подмина двойка агенти на Сикрет Сървис със служебно куче.
	— Доста е шишкав за човек, който спортува, нали? — отбеляза Чапман.
	— Хората в анцузи невинаги са спортисти. Може би този просто е излязъл да се поразходи.
	— След като казваш — съгласи се младата жена.
	— Бомбата би могла да е скрита в неговия айпод.
	— И аз си помислих същото — кимна Чапман. — С4 или семтекс. А може би и нещо още по-мощно. Но ако е така, в отломките около мястото на взрива трябва да има остатъци от тях.
	— И да, и не. Да, айподът ще се пръсне на парчета, независимо дали е част от взривно устройство.
	— Но това може да бъде установено — вдигна глава Чапман. — По обгорялата кутия, по деформираните части и така нататък.
	— Имаш познания върху експлозивите? — обърна се да я погледне Стоун.
	— Една от причините да бъда тук — обясни тя. — Три години поред бях по петите на група ирландци, които не вярваха, че ИРА е подписала примирие. И които се занимаваха с производството на взривни устройства. От тях научих много неща.
	— Сигурно е така. — Стоун отново насочи вниманието си към монитора. — Той скочи в дупката…
	— А експлозията се случва само секунди по-късно. Може би става въпрос за камикадзе…
	Стоун скептично сви устни.
	— Кой ще се взриви в дълбока дупка, за да убие единствено себе си?
	— А какво ще кажеш за разпределението на терена?
	— Разпределението на терена ли? — любопитно я погледна той.
	— В Америка действат твърде много агенции — поясни тя. — Тук съм едва от двайсет и четири часа и вече ми се вие свят.
	— Чувала ли си за Дяволския квадрат?
	Чапман поклати глава.
	Стоун се наведе и почука по монитора, върху който бяха замръзнали последните кадри, заснети от охранителните камери.
	— Ето го Дяволския квадрат — този парк. За Пенсилвания Авеню отговаря вашингтонската полиция. Тротоарите около „Лафайет“ са територия на Сикрет Сървис, а самият той е под юрисдикцията на Парковата полиция. Агентите на Сикрет Сървис са обучени така, че ако хванат заподозряното лице в парка, го завличат на тротоара и чак там му слагат белезниците. Така спазват установените правила.
	— Разбирам — промълви Чапман.
	— Дяволският квадрат — замислено повтори Стоун. — ФБР и полицията го ненавиждат, но са принудени да спазват правилата. Но нека се върнем на самия взрив. Мястото, където е избухнал, е под контрола на Парковата полиция, но самото разследване ще бъде извършено от ФБР или БАТОЕ, защото става въпрос за използването на експлозиви. А около тях като гладни лешояди ще се навъртат всички останали — Министерството на вътрешната сигурност, Сикрет Сървис, НРЦ и ЦРУ.
	Чапман отпи глътка чай и попита:
	— И сега какво?
	— Налага се да отскочим до парка, за да поговорим със следователите, а после ще се опитаме да разкрием самоличността на взривения. Също и на жената, и на мъжа в костюма. — После се взря в нея и попита: — А вашият човек? Къде е той?
	— На разположение за разпит. Но първо трябва да получим подробния му рапорт, въпреки че е видял по-малко от теб.
	— Добре.
	— Значи тръгваме за парка, така ли?
	— Да.
	— Искаш ли да отидем с моята кола?
	— Налага се, защото аз нямам.


	13

	Анабел Конрой слезе от асансьора на втория етаж и се насочи към читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“ към Библиотеката на Конгреса, който се помещаваше в Джеферсън Билдинг. Спря на прага, огледа просторното помещение и почти веднага откри Кейлъб Шоу, седнал зад бюрото си в дъното. Изчака го да вдигне глава и му направи знак да се приближи.
	— Анабел! Какво търсиш тук?
	— Можеш ли да излезеш за малко? Отвън чакат Рубън и Хари Фин. Трябва да поговорим.
	— За какво?
	— Ти как мислиш? За Оливър, разбира се. Някакви хора са го отвели направо от болницата и оттогава насам не знаем нищо за него.
	— Ако някой може да се грижи за себе си, това е Оливър.
	— Но може би се нуждае от помощта ни.
	— Добре, дай ми само минутка.
	Още щом влязоха в асансьора, той побърза да каже:
	— Днешният ден е много вълнуващ за мен.
	— Каква е причината?
	— Току-що се сдобихме с един Скот. Представяш ли си? Със _самия_ Скот!
	— Кой е той?
	Кейлъб я изгледа с искрен ужас.
	Франсис Сит Фитцджералд! Един от най-великите американски писатели на всички времена! — Гласът му потрепна от страхопочитание. — За бога, Анабел, къде си била през всичките тези години?
	— Навсякъде, с изключение на библиотеките.
	— Става въпрос за „Великият Гетсби“, най-прочутия и може би най-добрия му роман. Става въпрос за първото издание. И то със супер обложка, в много добро състояние, което се среща изключително рядко. — Забелязал недоумяващия й поглед, той побърза да добави: — Онази с втренчените женски очи — една от най-уникалните илюстрации на съвременната класика. Била е готова още преди Фитцджералд да довърши романа си. Той толкова много я харесал, че написал една сцена специално за нея.
	— Много интересно — каза любезно Анабел, но си пролича, че не проявява особен интерес към рядката находка. Преди време се беше наложило да прекара близо два дни в микробус в компанията на Кейлъб, който през цялото време я тъпчеше с информация за света на литературата. Още потръпваше при спомена за изтънченото изтезание.
	Насочиха се към изхода.
	— Още не съм ти казал най-важното — възбудено продължи Кейлъб. — Това се оказа личният екземпляр на Зелда!
	— Коя е Зелда?
	— Как коя?! — възмути се Кейлъб. — Съпругата му, разбира се! Скот и Зелда, не помниш ли? Най-трагичната двойка на света! Тя умира в лудница, а Скот се пропива до смърт. На вътрешната корица на екземпляра открихме личното му посвещение до нея! Страхотен удар! Уникален!
	— Уникален?
	— Абсолютно!
	— Колко платихте за тази книга?
	— Ами… — изненадано заекна Кейлъб. — Това е поверителна информация.
	— Хайде де, кажи някаква приблизителна цифра.
	— Да речем, че става въпрос за шестцифрена сума — сковано и малко надуто отвърна Кейлъб.
	Интересът на Анабел веднага се пробуди.
	— От баба си имам един екземпляр на „Брулени хълмове“ — обяви тя. — В отлично състояние. Колко би могъл да струва?
	— „Брулени хълмове“? — обърна се да я погледне Кейлъб. — Добре запазено първо издание на тази книга се намира доста рядко. Откъде я има баба ти?
	— Купила я в някаква книжарница преди осем години. С меки корици. Това проблем ли е?
	— Много смешно! — промълви с каменно лице Кейлъб.
	Рубън и Хари Фин ги чакаха пред входа на сградата. Фин беше копие на Стоун, но доста по-млад. Слаб, жилав, с мълниеносни рефлекси. Спокоен и бавен, освен ако не се наложеше да действа бързо, той не трепваше от нищо, сякаш пазеше енергията си за кризисните моменти. Рубън беше сменил работния гащеризон с обичайните джинси и тениска. Беше с мокасини. Двамата седяха на стъпалата и чакаха.
	— Е, казвайте какво ще правим — започна без предисловия Анабел.
	— Какво можем да правим? — изгледа я Рубън.
	— Може би Оливър е в беда.
	— Оливър често е в беда — отбеляза Кейлъб.
	— Онези, които са го взели направо от болницата… — започна Анабел.
	— Били са от НРЦ — прекъсна я Фин. — Един приятел ми каза, че са момчетата на Райли Уийвър. Пуснали са го почти веднага. Съмнявам се, че Оливър им е дал онова, което искат.
	— В такъв случай той наистина е в беда и трябва да му помогнем — отсече Анабел.
	— А защо не го изчакаме сам да потърси помощта ни? — попита Кейлъб.
	— Защо? — възнегодува Анабел.
	Защото винаги когато съм му помагал, съм си имал неприятности тук отвърна библиотекарят и хвърли поглед към огромната сграда зад себе си. — Практически все още съм в изпитателен срок, което е много обезпокоително за човек на моята възраст и с моя опит.
	— Никой не иска от теб да рискуваш работата си, Кейлъб. Но аз открих нещо, което искам да споделя с вас.
	— Какво си открила? — избоботи Рубън.
	— Оливър се готви да заминава.
	— Как разбра?
	— Заварих пълен сак в къщичката му. Редом с дрехите имаше няколко книги на чужд език, най-вероятно руски.
	— Искаш да кажеш, че си влязла там без негово разрешение, така ли? — гневно възкликна Кейлъб. — Това е проява на крайно неуважение към частната собственост, Анабел Конрой! Какво безобразие!
	Тя извади някаква книга от джоба си и му я подаде.
	— Наистина е на руски — кимна той, като прочете заглавието. — За политиката на Русия, но отпреди няколко десетилетия. За какво му е притрябвала?
	— Може би се готви да заминава за Русия и е решил да опресни познанията си по езика — предположи Фин.
	— Какво ще прави в Русия? — учуди се Рубън. — И как ще стигне до там? Няма паспорт, няма никакъв документ за самоличност. Да не говорим, че ще струва сума ти пари.
	— Има само един начин да предприеме подобно пътуване — отсече Анабел.
	— На държавни разноски? — изгледа я Фин.
	— Да.
	— Но той не работи за правителството! — възкликна Кейлъб. — Поне в последно време.
	— Може би нещата са се променили — каза Анабел. — Да не забравяме, че наскоро искаха да го наградят с Медала на честта.
	— Не мога да повярвам, че е приел отново да служи на правителството — поклати глава Рубън.
	— След всичко, което му причиниха — тихо добави Фин.
	— Защо да го прави? — попита Кейлъб. — Всички знаем, че той им няма доверие.
	— Може би не е имал друг избор — рече Фин.
	— Вече не е двайсетгодишен — тръсна глава Анабел. — А снощи за малко не са го убили. Ако наистина заминава за Русия, има голяма вероятност да не се върне от там.
	— Вярно е, че вече не е млад, но в замяна на това е мъдър — каза Рубън. — Не бих подценил богатия му опит.
	— Забравяш, че едва не загина в затвора в Дивайн! — разпалено възрази Анабел. — Но на Милтън не му се размина!
	Рубън сведе очи. Навремето той беше изключително близък с Милтън Фарб.
	— Май всички вече сме стари за подобни изпитания — промърмори той.
	— Дайте да помислим как можем да помогнем на Оливър — върна ги в настоящето Фин. — Наясно сме, че той няма да поиска помощта ни, особено след всичко, което се случи в Дивайн.
	— Абсолютно вярно! — подкрепи го Кейлъб. — В никакъв случай няма да ни изложи на опасност.
	— Значи няма да чакаме да поиска помощ — отсече Анабел. — Трябва да поемем нещата в свои ръце.
	— Как по-точно? — повдигна вежди Рубън. — Не и като го шпионираме, надявам се…
	— Не, разбира се. Но можем да демонстрираме единодушие и да му кажем открито какво мислим.
	— Не съм сигурен, че идеята е добра — поклати глава Рубън.
	— Хубаво тогава — тросна се Анабел. — След като искате да чакате съобщението за смъртта му, стойте със скръстени ръце. Но без мен!
	След тези думи тя се обърна и си тръгна.
	— Анабел! — извика след нея Рубън.
	Тя продължи да се отдалечава, без да се обръща.
	— Ужасен инат, като повечето жени — промърмори Кейлъб. — Ето защо не се ожених.
	— Според мен имаше и други причини, Кейлъб — изгледа го с мрачна ирония Рубън.


	14

	Поради факта, че някой беше взривил бомба близо до Белия дом, вашингтонският трафик се превърна в истински кошмар. Поне такова беше мнението на повечето шофьори. Улиците в много райони бяха затворени от полицейски бариери, пред които бяха спрели патрулки и черните автомобили на Сикрет Сървис.
	Стоун и Чапман бяха принудени да изоставят колата й да вървят пеша. На всяка бариера документите й бяха подлагани на задълбочена проверка въпреки предупредителните обаждания на високопоставени шефове за появата на агентката на МИ6. Стоун добре разбираше предпазливостта на властите — едва ли някой от обикновените полицаи и агенти на пост гореше от желание да опере пешкира, пропускайки погрешка случайни хора.
	В крайна сметка успяха да преодолеят последното препятствие и стигнаха до кота нула — парка „Лафайет“. Той беше неузнаваем дори за човек като Стоун, който го познаваше като петте си пръстта. В средата чернееха купчини пръст, сред които се виждаха пречупени дървета, накъсани растения и обгоряла трева. Статуята на Джаксън лежеше върху каменни отломки. Едно от колелата на старите оръдия се беше изтърколило чак до тротоара на Пенсилвания Авеню. Къс от желязната ограда стърчеше от короната на дърво, намиращо се на двайсет метра от епицентъра на взрива.
	Мобилният щаб на БАТОЕ се намираше на платното на Пенсилвания Авеню. Колегите им от ФБР бяха избрали Джаксън Плейс, западно от парка. Наоколо гъмжеше от въоръжени полицаи с кучета. Всички държавни учреждения на Джаксън Плейс и Мадисън Плейс бяха затворени.
	Въпреки стълпотворението от полицаи цивилните бяха повече. Стоун и Чапман минаха покрай голям бус на БАТОЕ — една от трите подвижни лаборатории на Бюрото, които обслужваха страната. Екипът включваше най-добрите бомбени експерти, които бяха в състояние да определят какво и защо беше избухнало на дадено място, и то за не повече от два дни.
	Стоун зърна няколко души в защитно облекло, които се суетяха на мястото на експлозията. Други проверяваха района, търсейки веществени доказателства. Навсякъде се виждаха малки платнени конуси в ярки цветове — очевидно предназначени за обозначение на намерените доказателства.
	Част от мъжете с предпазни костюми очевидно бяха от ФБР. Това не беше предположение, защото всички носеха якета с логото на Бюрото. Цивилните отвъд тях бяха служители на Сикрет Сървис. Личеше си по миниатюрните слушалки в ушите и недоволните им физиономии — явно бяха възмутени от присъствието на „външни хора“ в техния периметър.
	Стоун и Чапман се насочиха към групичка агенти на ФБР, но пътят им беше препречен от висок мъж в цивилен костюм.
	— Мистър Стоун?
	— Да.
	— Трябва да дойдете с мен, сър.
	— Къде?
	Мъжът посочи високата ограда отвъд авенюто.
	— В Белия дом? Защо?
	— Предполагам, че познавате специален агент Алекс Форд. Той ви очаква.
	— Тя е с мен — каза Стоун и посочи Чапман.
	Високият се обърна и внимателно огледа младата жена.
	Агент Чапман?
	Тя кимна.
	— Покажете ми някакъв документ, ако обичате. Англичанката се подчини.
	— Да вървим — подкани ги цивилният.
	Ескортираха ги до главния вход, където Чапман трябваше да се раздели с пистолета си.
	— Искам да ми го върнете недокоснат — каза тя на дежурния офицер. — Много държа на това оръжие.
	— Разбира се, госпожо — любезно каза човекът. Прекосиха моравата, разминавайки се с мъже, които пренасяха голяма кашпа с декоративно дърво. Един от тях закачливо намигна на Чапман, която го изгледа намръщено. Влязоха в сградата и поеха по дълъг коридор.
	— Значи _това_ е Белия дом! — прошепна тя.
	— Никога ли не си влизала тук? — попита Стоун.
	— Не, а ти?
	Той не отговори.
	Миг по-късно една врата се отвори и в коридора се появи агент Форд.
	— Благодаря, Чък — кимна на придружителя им той.
	— Няма проблем, Алекс — отвърна агентът и пое обратно.
	Стоун ги запозна и побърза да попита:
	— Защо сме тук?
	— Разбрах, че вече си се срещнал със сър Джеймс Макелрой.
	— _Сър?! Не_ спомена, че има титла.
	— Всъщност той не я искаше — обади се Чапман. — Но не върви да откажеш на кралицата, нали?
	— Да, видяхме се — кимна Стоун.
	— Вероятно се досещаш, че някои институции са недоволни от решението да бъдеш върнат на служба — каза Алекс.
	— Включително и твоята, нали?
	— Да, както и редица хора в тази сграда.
	— С кого ще разговаряме?
	— С началника на канцеларията и с вицепрезидента.
	— Впечатлен съм.
	— Мисля, че ролята на вицепрезидента е да придаде малко допълнителна тежест на нещата.
	— Напълно ли са в течение?
	— Не знам. Това е извън правомощията ми.
	Спряха пред една врата и Алекс почука.
	— Влез — обади се някакъв глас.
	— Готови ли сте? — попита Алекс.
	Стоун бавно кимна, а Чапман машинално приглади сакото си и отметна кичур коса от лицето си.
	— В какво се забърквам, господи — полугласно промълви тя.
	— И аз си задавам същия въпрос — каза Стоун.


	15

	Вицепрезидентът беше висок пълен мъж с побеляла коса, предразполагаща усмивка и здраво стискаща десница, заякнала от ръкуване на хиляди предизборни срещи. Началникът на канцеларията беше нисък и слаб, с пронизващи очи, които не пропускаха нищо.
	Стоун си даде сметка, че вицепрезидентът не е тук с единствената цел да придаде тежест на срещата. Той беше член на Президентския съвет за национална сигурност. И все пак беше учудващо, че се е съгласил да ги приеме лично, а не е пратил някой от сътрудниците си. Но как да откаже на президента?
	Любезностите по представянето приключиха бързо. Алекс Форд стоеше прав до вратата. Не като приятел, а като охрана.
	— Президентът ме помоли да се срещна с вас — започна вицепрезидентът и кимна към Чапман. — И с двама ви. Очевидно трябва по най-бързия начин да се стигне до дъното на тази, хм… деликатна ситуация.
	Стоун безпогрешно схвана какво означава това изказване: „Идеята не е моя, но съм длъжен да покажа лоялност към президенти. Нямам обаче никакво намерение да поемам вината в случай на провал. Ето защо тук присъства и началникът на канцеларията. Ако шефът ми се провали, провалът си е негов.“
	Стоун се запита дали някой от двамата мъже пред него е наясно с плановете на президента да го изпрати в Мексико срещу кошмарните руски наркокартели. Често се случваше вицепрезидентите да остават в неведение относно някои операции на своите шефове. За разлика от началниците на канцеларията, които обикновено знаеха всичко.
	Вицепрезидентът кимна на началника на канцеларията, който подаде на Стоун калъфче от черна кожа.
	— Документите ви.
	Стоун бавно го пое и го отвори. Съзря собствената си физиономия, която го гледаше от официалната снимка. _Кога ли са ме щракнали_, запита се той. Най-вероятно в стаята за разпити в НРЦ. Което означаваше, че Райли Уийвър е в течение на нещата. Прочете името си, напечатано с големи черни букви, и неволно се усмихна.
	_Оливър Стоун_.
	В друго отделение беше пъхната новата му служебна карта. Според нея той беше оперативен сътрудник на националния координатор по въпросите на сигурността, защитата на инфраструктурата и борбата с тероризма. Логично, рече си Стоун. Националният координатор работи в рамките на Съвета за национална сигурност и докладва на президента чрез съветника по националната сигурност. Връзката с Белия дом беше несъмнена, но с едно междинно стъпало. В следващото отделение на калъфчето имаше лъскава значка с инициалите на агенцията.
	— Интересен избор на агенция — отбеляза на глас той.
	— Нали? — каза вицепрезидентът с победоносна загадъчна усмивка.
	Но Стоун беше разчитал хиляди неразгадаеми лица и това срещу него не можеше да го затрудни._ Мисли цялата тази работа за налудничава и може би има право._
	— Правомощията ви са равни по тежест на тези на МВС и ФБР — добави началникът на канцеларията. — А дори и по-авторитетни. Малко врати ще бъдат затворени за вас, дори в тази сграда.
	_Да се надяваме, че няма да се налага да отварям нито една от вратите тук_, помисли си Стоун, а на глас каза:
	— Вие изпълнявате всички негови желания, нали? — Без да изчака реакцията на стреснатия човек, той се обърна към вицепрезидента и добави: — А вие очевидно се доверявате на преценката на своя партньор, или поне се надявате, че няма да допусне сериозна грешка относно правомощията, които ми дава.
	— Той е разумен човек — каза вицепрезидентът. — Надявам се, че ще оправдаете доверието му. Предполагам, че и вие вярвате в това.
	Стоун мълчаливо прибра новите документи в джоба си.
	— Веднага след тази среща ще дадете клетва пред представител на националния координатор — каза началникът на канцеларията. — Тя ще ви дава право да извършвате арести и да носите оръжие. — Замълча за момент, после добави: — Ако така предпочитате.
	Очевидно началникът на канцеларията смяташе, че предоставянето на големи правомощия на човек като него е пълна лудост. Вероятно доста бе поспорил с президента, преди да бъде взето решението.
	Стоун погледа към Чапман и се усмихна леко.
	— Моята приятелка от МИ6 притежава чудесен валтер ППК — каза той. — Мисля, че той ще ни бъде напълно достатъчен.
	— Много добре — кимна вицепрезидентът и се изправи. Аудиенцията беше приключила. Стоун добре знаеше, че работното му време е разделено на 15-минутни сегменти и едва ли му е било лесно да включи в тях и тази извънредна среща.
	_Изчакате ли още малко, никога няма да се отървете от вонята на тази каша, сър_, мислено го посъветва той.
	Ръкуваха се.
	— Желая ни успех, _агент_ Стоун — каза вицепрезидентът.
	Алекс Форд ги изведе в коридора.
	— По дяволите! — процеди Чапман. — Ако знаех, че толкова лесно се става агент на американското правителство, отдавна щях да съм се преселила тук!
	— Наистина стана прекалено лесно — съгласи се Стоун и хвърли подозрителен поглед към приятеля си.
	— През последните петнайсет години нещата доста се промениха — отбеляза Форд. — Не можеш да си представиш колко агенти със специални правомощия се разхождат сред нас. Както за осигуряване на сигурността на военните ни операции в чужбина, така и тук, у дома. Такава е природата на звяра. — Понижи глас, за да не чуе Чапман, и добави: — Трябва да се примириш с мисълта, че много хора са запознати със завръщането на Джон Кар.
	— Ясно ми е.
	— Ти знаеш твърде много тайни, Оливър. Прекалено много, особено за някои хора.
	— И това ми е ясно.
	— Може би не трябва да го правиш.
	— Напротив, трябва.
	— Защо?
	— По ред причини.
	Алекс Форд се намръщи, но замълча.
	— След като приключим тук, възнамерявам да се върна в парка — каза Стоун и небрежно добави: — Ще дойдеш ли?
	— Не мога, дежурен съм — поклати глава Алекс. — И както вече ти споменах, нямам право да се бъркам в това разследване. Оградили са го с истинска китайска стена.
	— Защото някой подозира, че в Сикрет Сървис има къртица? — внимателно го погледна Стоун.
	Агентът неохотно кимна.
	— Според мен това са пълни глупости, но човек трябва да вземе нужните мерки.
	Стоун се закле в друго помещение на Белия дом. После Чапман си получи любимия пистолет. Двамата се насочиха към парка.
	— Хубаво е да имаш подкрепата на президента на единствената суперсила в света — подхвърли Чапман.
	— Може би.
	— Ще чуя ли някога цялата история?
	— Не, няма.


	16

	Стоун и Чапман показаха значките си на охраната и навлязоха в парка.
	— С какво ще започнем? — попита тя.
	Той посочи един мъж, заобиколен от няколко цивилни агенти.
	— Да пробваме направо от върха.
	Отново показаха значките си. Когато агентът видя кой е работодателят на Стоун, им направи знак да се отдалечат встрани от останалите.
	— Том Грос, ФБР — представи се той. — Ръководител на разследването, работя във Вашингтонското бюро, в Отряда за борба с тероризма.
	Грос наближаваше петдесет, беше малко по-нисък от Стоун, но доста по-пълен, е оредяла тъмна коса и мрачно изражение, което най-вероятно бе придобил само седмица след назначението си в Отряда за борба с тероризма.
	— Тук сме, защото… — започна Стоун.
	— Предупредиха ме по телефона — прекъсна го Грос. — Можете да разчитате на пълното ни съдействие. — Той погледна Чапман и добави: — Радвам се, че вашият премиер не е пострадал.
	— Благодаря — отвърна тя.
	— Някой да е поел отговорност? — попита Стоун.
	— Все още не.
	По пътя към мястото на експлозията Стоун обясни, че е бил тук по време на инцидента предишната вечер. Докато бяха в отсрещната сграда, броят на малките цветни конуси, маркиращи откритите веществени доказателства, беше нараснал значително.
	— Разбира се, медиите ни захапаха здраво, въпреки че ги държахме на разстояние от местопрестъплението — навъсено рече Грос. — Голяма бъркотия. Наложи се да затворим и всичко в радиус една пряка около парка. Предизвикахме недоволството на много хора.
	— Сигурен съм — обади се Стоун.
	— Директорът организира пресконференция, на която каза твърде малко просто защото знаем малко. Оттук нататък с медиите ще се занимава заместник-директорът по ВМ — добави Грос, имайки предвид Отдела за връзки с медиите към ФБР. — Ние ръководим операциите, но с бомбата ще се занимава изключително БАТОЕ.
	— Това означава ли, че според вас става въпрос за международна терористична акция? — изгледа го Стоун.
	— Не бих казал — поклати глава Грос. — Но все пак вземаме под внимание близкото присъствие на британския министър-председател.
	— Правилно — съгласи се Стоун. — Успяхте ли да изгледате видеозаписите на парка от снощи?
	— Имам ги в мобилния център, но за съжаление проклетите камери са били повредени от експлозията. Малко съм изненадан, защото наоколо са поставени поне десет записващи устройства, собственост на най-малко пет различни агенции. Кой знае, може би бомбата е била устроена така, че да ги блокира…
	Лицето на Стоун остана безизразно. Беше ясно, че ФБР не е получило достъп до нередактираните видеоматериали. Той остави разсъжденията си по въпроса за по-подходящ момент и попита:
	— Източник на стрелбата?
	Грос посочи северния край на парка.
	— Градината на покрива на „Хей-Адамс“. Открихме голямо количество гилзи, предимно от ТЕС-9.
	— Интересен избор на оръжие — отбеляза Стоун.
	— Защо? — втренчи се в него агентът.
	— Ограничен полезен обхват. Не повече от двайсет и пет метра. Което е по-малко от височината на позицията, от която са стреляли. С ТЕС-9 можеш да улучиш само мишена, която се намира директно пред теб.
	— Явно затова _не са_ улучили нищо.
	— Но не открихте оръжия, нали?
	Грос поклати глава.
	— Как е възможно? — обади се Чапман. — Нима американските граждани се разхождат по улиците с автоматично оръжие просто ей така? Досега бях убедена, че това е измислица на британската преса.
	— Все още не сме сигурни — отвърна Грос, после изпъна рамене и сърдито добави: — Не, американските граждани не се разхождат по улиците с автоматично оръжие. Служителите на хотела ни оказват пълно съдействие. Градината на покрива е популярна, но мерките за охраната й не са особено строги. Разбира се, запечатахме хотела до края на разследването. В момента всички гости са там. Разпитват ги наши хора.
	— Как са били използвани оръжията? — попита го Стоун. — Дистанционно или човешки пръсти са натиснали спусъците?
	— Няма следи от дистанционна употреба. Засега сме склонни да приемем, че става въпрос за ръчна стрелба.
	— Споменахте, че сте запечатали хотела, нали?
	— Да, но след известно време — призна Грос.
	— Колко време?
	— Тук беше пълен хаос, който продължи поне два часа. Запечатахме хотела едва след като открихме източника на стрелбата.
	— От което следва, че нападателите са разполагали с достатъчно време да се измъкнат заедно с оръжията си.
	— ТЕС-9, и то няколко на брой трудно биха останали незабелязани — възрази Грос.
	— Ако знаеш какво правиш, можеш да разглобиш един ТЕС-9 за броени секунди и да го скриеш в куфарчето си — контрира го Стоун.
	— Направихме каквото можахме — каза агентът.
	— Може би някой от хотелските служители е забелязал гости с обемисти багажи — предположи Чапман.
	— Едва ли — каза Грос. — Същия ден е приключила някаква конференция и много хора са изнасяли багажа си.
	— Това не е случайност, а добре планирана операция — отсече Стоун.
	Към тях се приближи мъж в защитно облекло и каска под мишницата, който се оказа агент Стивън Гарчик от БАТОЕ.
	— Можем ли да отидем там? — попита го Грос.
	— Няма нищо, което да ви убие — усмихна се Гарчик и кимна.
	Стоун огледа конусните маркери. Бяха в два цвята — оранжев и бял. Оранжевите бяха повече, равномерно разпределени по цялата територия на парка. Докато почти всички бели бяха струпани в западния край.
	— Оранжевите са бомбените осколки, а белите — намерените куршуми, така ли? — попита Стоун.
	Гарчик кимна.
	— Точно така. Парчетата от бомбата са много повече от куршумите.
	— За какъв тип взривно устройство става въпрос, агент Гарчик?
	— Наричайте ме Стив. Още е рано да се каже. Но съдейки по размера на осколките и пораженията върху статуята, бомбата явно е била доста мощна.
	— С-4, семтекс? — обади се Чапман. — И двете субстанции са компактни, но причиняват сериозни щети.
	— В случая щетите са доста по-големи от онези, които могат да причини пръчка ТНТ или половин килограм семтекс — отвърна агентът. — По-вероятно става въпрос за коктейл от компоненти, който представлява ужасно мощен експлозив. И който със сигурност не се използва от военните.
	— Откъде знаете това? — попита Стоун.
	— На видеото имаше бял дим — обади се Чапман. — Военните експлозиви са на базата на петрола и изпускат черен дим.
	— Явно сте подготвена много добре — одобрително се усмихна експертът. — В момента все още събираме и идентифицираме отломките, като вземаме проби и от самата яма. — Той посочи два едри лабрадора, които изследваха терена на дълги каишки. — Това са. Рой и Уилбър. Специално обучените кучета все още са най-сигурните и най-евтини детектори на взривни устройства в света. За два часа всяко от тях може да сканира територията на цяло летище. А този парк ще обходят буквално за нула време. Никаква техника не може да се сравнява със способностите им да надушат остатъците от взрива.
	— Впечатляващо — отбеляза Чапман.
	— Няма машина, която може да се сравнява с кучешкото обоняние — продължи ентусиазирано Гарчик. — Човешкият нос притежава около 125 милиона клетки за миризма, но на нашите лабрадори са два пъти повече. Всички веществени доказателства ще бъдат изследвани в Научноизследователския център за пожари и взривни устройства в Мериленд. Едва тогава ще можем да кажем какво взривно вещество е било използвано.
	— Някакви останки от дебелака в анцуга? — попита Стоун.
	— Когато бомбата се взриви, осколките се пръскат на триста и шейсет градуса — обясни Гарчик. — Останки от тялото имаше както по околните дървета, така и по по-кривите на съседните сгради. На разстояние от две, дори три пресечки. Част от глезена на жертвата беше открит чак върху моравата пред Белия дом, а парченце от показалеца — върху купола на „Сейнт Джон“. Да не споменавам за тъкани, мозък и още какво ли не. Изобилен материал за снемане на ДНК проби, които скоро ще бъдат обработени. — Очите му се спряха на паркирания наблизо специализиран микробус. — Разбира се, първата ни работа беше да отцепим района и да пуснем кучетата…
	— Срещу евентуални вторични удари — отбеляза Чапман.
	— Именно. Тази тактика беше превърната в истинско изкуство на територията на Ирак и Афганистан. Взривява се бомба, хората се втурват да помагат и в този момент експлодира още едно взривно устройство, което ги ликвидира на място. Но тук не открихме нищо подобно — гордо добави Гарчик. — Нашите лабрадори са наистина изключителни, обучавани в специална школа. Те са в състояние да подушат деветнайсет хиляди различни експлозива на основата на петте основни групи експлозиви, включващи и химически компоненти. Подготвяме ги чрез храната, защото лабрадорите са нещо като сухоземни акули и налитат на всичко, което става за ядене.
	— И никога не могат да бъдат заблудени, така ли? — попита Чапман.
	— Ще ви го обясня по друг начин. Рой успя да открие блокче С-4 с размери десет на десет сантиметра, което беше увито в мръсни памперси, полети с кафе, опаковано в найлонов плик и поставено в циментова кутия, запечатана с пяна и скрита сред купища други вещи в един от нашите складове. Откри го за някакви си трийсет секунди.
	— Как е възможно това? — учуди се Чапман.
	— Миризмата се проявява на молекулярно ниво и не може да бъде изолирана с никакви средства. Пластмасата и металите се използват за изработката на различни контейнери, но не могат да спрат движението на молекулите, въпреки че са в състояние да съхраняват твърди тела, течности и дори газове. Молекулите на мириса са нещо съвсем различно и имат свойството да преодоляват всякакви прегради. Специално обучените кучета притежават безпогрешно обоняние. Никой досега не е успял да ги измами, повярвайте ми.
	— Според теб как е била взривена бомбата? — обади се Грос.
	— Има три основни неща — каза експертът. — За да направиш бомба, трябва да разполагаш с прекъсвач, батерия и експлозив. Тя може да се взриви по няколко начина, но основните са два — чрез таймер или чрез детонация от разстояние.
	— В смисъл на присъствие на човек, който осъществява въпросната детонация? — попита Чапман.
	— Да. А може да има и друг човек. На практика именно този „друг“ контролира бомбаджията и не му позволява да се разколебае. Поне при половината от самоубийствените бомбени атентати в Ирак има и трети участник в операцията.
	— Бил си там, нали? — попита Грос.
	— Четири пъти — кимна Гарчик. — И много се надявам да няма пети, ако трябва да бъда откровен.
	— И тъй, _къде_ е била бомбата? — върна ги в настоящето Стоун. — Прикрепена към тялото на нещастния шишко в анцуга?
	— Според мен това е невъзможно — поклати глава Гарчик.
	— Защо?
	— Бил е при кучетата.
	— Какво?! — зяпна Грос.
	— Елате, ще ви покажа.


	17

	Насочиха се към мобилния команден център. Гарчик влезе пръв и включи апаратурата. Секунди по-късно вече гледаха видеозаписите от предишната вечер. В един момент агентът спря кадъра и посочи с пръст към екрана.
	— Ето. Както ви казах, той отива право към кучетата. Всъщност към _едното_ от тях.
	Мъжът в анцуга бе влязъл в парка откъм северния му край и стоеше на крачка от двама униформени полицаи, единият от които държеше куче.
	— Това куче обучено ли е да надушва експлозиви? — попита Чапман.
	— Да. Собственост е на Сикрет Сървис. Не мисля, че техните кучета са по-добри от нашите, но съм убеден, че всеки, който мине толкова близо до обучено да надушва експлозиви куче, ще бъде незабавно арестуван. Няма значение къде е скрил бомбата. Кучето реагира по два начина: или побеснява и иска да се нахвърли върху нарушителя, или вдига пасивна тревога, като си сяда на задника. Но кучето, което виждате на екрана, не прави нищо.
	— Освен това човек с бомба едва ли ще си позволи да мине толкова близо край подобно куче — добави Стоун. — Няма как да не допусне, че е обучено.
	— Което означава, че тук не става въпрос за самоубиец — уточни Грос. — Бомбата по-скоро е била заложена в дупката.
	— Това все пак е напредък — отбеляза Стоун. — Изключваме, че човекът в анцуга е носил взривно устройство.
	— Може би прекъсвачът е бил пневматичен? — каза Чапман. — Той скача в дупката и бум!
	— Възможно е. — Гарчик обаче не изглеждаше убеден. — Говорите за случайна детонация.
	— Може би. Открихте ли доказателства за наличието на друг тип прекъсвач?
	— Наоколо са пръснати милиони фрагменти и ние все още ги изследваме. На всичкото отгоре паркът „Лафайет“ се оказа истински резервоар на статично електричество.
	— А статичното електричество може да взриви бомбата — добави Чапман.
	— Точно така.
	— Но когато човек си прави труда да вкара бомба в парк като „Лафайет“, защо не се е погрижил да я оборудва с по-надежден прекъсвач? — попита Грос.
	— Не е изключено хората, които са заложили бомбата тук, да са били по-добри от онези, които са я изработили — отвърна Гарчик. — Това не е толкова невъзможно, колкото изглежда на пръв поглед. А може би взривателят е бил свързан с радиочестотен ключ, но нещо е попречило да бъде задействан.
	— Човекът в анцуга е носил айпод, който може да е свършил тази работа — предположи Грос.
	— Не е изключено.
	— Но сигурни ли сме, че бомбата действително е избухнала в ямата за дървото? — попита Чапман. — Досега май само предполагаме, че това се е случило там.
	— Анализите все още не са приключили, но по всяка вероятност е станало точно така — отвърна Гарчик.
	— Значи приемаме експлозията за случаен инцидент — обади се Стоун.
	Очите на всички се извърнаха към него.
	— Трябва да е така — кимна Грос. — Защо иначе ще взривяват бомба, която не може да убие министър-председателя?
	— А може би е била с таймер — подхвърли Чапман. — Нагласили са го да се задейства точно по времето, когато премиерът би трябвало да прекоси парка, но не са предвидили, че разходката може да бъде отменена.
	— В такъв случай трябва да приемем, че онзи „спортист“ е скочил в дупката случайно точно когато се е задействала бомбата — заяви Грос. — Само така се получава…
	— Не се получава — тихо възрази Стоун. — Забравяте автоматичната стрелба. На кого е нужно да прибягва едновременно до обстрел и бомбена експлозия? А ако взривът не е бил задействан от разстояние, стрелците би трябвало да са наясно, че министър-председателят не е в парка.
	— Не е задължително — поклати глава Чапман. — Сега ще ви го докажа.
	Излязоха навън и тя посочи дърветата пред хотел „Хей-Адамс“.
	— Ако стрелците действително са били в градината на покрива, онези дървета би трябвало да пречат на гледката им към парка. И какво се случва? Те чуват сирените, изчакват приближаването на кортежа и няколко секунди по-късно откриват стрелба, като предполагат, че премиерът вече е слязъл от колата и тръгва пеша.
	Стоун не изглеждаше убеден.
	— Нима твърдиш, че са прибягнали до толкова сложен план само за да стрелят на сляпо? — Той поклати глава. — На тяхно място аз бих поставил поне един наблюдател на подходящо място някъде в парка, който да вижда добре придвижването на премиера и да разполага със сигурно средство за комуникация. Не бих стрелял на сляпо по короните на дърветата, а по-скоро бих отменил операцията в момента, в който разбера, че разходка няма да има. Но ако все пак има, позицията ми ще бъде такава, че да не пропусна мишената.
	— А те са пропуснали не една, а няколко мишени — отбеляза Грос.
	— Загадката си е загадка — заключи експертът от БАТОЕ.
	Стоун се обърна към него.
	— Стив, вие как бихте постъпили, ако трябваше да активирате онова взривно устройство?
	— При тези обстоятелства използването на пневматичен прекъсвач е доста проблематично. Имам предвид дупката, изкопана за новозасаденото дърво и заложената някъде наоколо бомба — може би в корените, може би сред клоните на короната. Наоколо копаят хора, които лесно могат да предизвикат случайна детонация. Но какво би взривило бомбата, ако я заровите в пръстта? Нещо трябва да задейства пневматичния прекъсвач. Не напразно устройствата от този тип се наричат „прекъсвачи под налягане“. Ето защо аз бих предизвикал детонация от разстояние. Мобилният телефон е най-подходящ за тази цел. Той работи със СИМ карта, а останалите му компоненти са серийно производство. Това означава, че можем да го възстановим и да потърсим откъде е бил закупен. Разбира се, в конкретния случай трябва да бъдат използвани два джиесема. Един, монтиран на бомбата като прекъсвач, и втори, по който се предава сигналът. Ние открихме останки от жици, част от транзистор, останки от пластмасова кутия и парченца кожа…
	— Кожа ли? — възкликна Стоун.
	— Да, съвсем малки. Десетина на брой. С някаква черна маркировка, която подсказва, че вероятно са били част от бомбата. Все още ги изследваме, но рано или късно ще разберем дали имат връзка с експлозията.
	— Може би са част от маратонките на дебелака — подхвърли Чапман. — Те са били кожени, нали?
	— Да, но цветът не съвпада. На видеото ясно личи, че маратонките му са сини.
	— Черното може би е резултат от обгаряне — не се предаваше Чапман.
	— Не. Останалата част от кожата е кафява и най-вероятно няма нищо общо.
	— От всичко, казано дотук, излиза, че вие все още не можете да определите как е била детонирана бомбата, така ли? — попита Грос.
	— Точно така.
	— А защо изобщо се спирате на предположението, че тя е била заложена в онази дупка? Искам да кажа, ако се абстрахираме от пораженията наоколо?
	— Елате, ще ви покажа — отвърна Гарчик и ги поведе към мястото на експлозията.
	— Ако не греша, това е кота нула — посочи дупката той. — Дървото никак не е малко, но въпреки това е отхвръкнало като сламка.
	Всички погледнаха в дупката, станала значително по-дълбока в резултат на взрива.
	— Добре, какво търсим? — попита Грос.
	Гарчик сви пръстите си в юмрук и рязко замахна надолу.
	— Когато ударим водата по този начин, тя се пръска вертикално нагоре, от двете страни на ръката. Проста демонстрация на закона за изместване на течностите.
	Същото се случва и при бомбата. Ако тя е над повърхността на земята, действа точно като юмрука. Взривява се едновременно надолу, встрани и нагоре. Но ако е заровена в земята, действието й е съвсем друго. Тогава енергията й ще бъде насочена предимно нагоре, защото останалите посоки за запълнени с пръст. Законът за най-слабото съпротивление.
	— И се образува кратер — замислено каза Стоун. — Доста по-голям от онзи, който би се получил, ако бомбата е била на повърхността.
	— Но тук говорим за заровена бомба, нали? — обади се Грос и огледа лицата на останалите, сякаш чакаше колективно потвърждение.
	— Бих искал да съм сигурен в това — бавно отвърна Гарчик. — При нормални обстоятелства тази част от уравнението се решава най-лесно. Но в случая имаме усложняващ фактор — наличието на голяма яма, изкопана преди взривяването на устройството.
	— Нещо не следвам мисълта ти — объркано го погледна Грос.
	— Не може да се каже дали бомбата е била заровена в пръстта, или е била сложена в корените на дървото — поясни Стоун и извърна глава към експерта. — Нали така?
	— Да.
	— Има ли някакво значение? — обади се Чапман. — При всички случаи бомбата е била заложена в парка, и то именно в тази дупка.
	— Така е — съгласи се Грос. — Въпросът е как са го направили. Все пак говорим за „Лафайет“, а не за някаква задна уличка в Багдад.
	Стоун бавно се огледа. Бомба и стрелба с автоматично оръжие на две крачки от резиденцията на държавния глава. Отговорът можеше да бъде само един.
	— Някъде тук е действал предател — тихо промълви той.
	— Ако премиерът не си беше изкълчил глезена, сега щеше да е мъртъв — мрачно добави Чапман.
	— Въпросът е, че са успели да заложат бомба в парка „Лафайет“ — погледна я Стоун. — Точно срещу Белия дом, най-добре охраняваната сграда в света. Как са го направили?


	18

	Настъпи мълчание. Всички търсеха отговор на поставения въпрос. Пръв проговори Грос:
	— Просто не виждам начин. Мястото е под двайсет и четири часово наблюдение, седем дни в седмицата.
	— Вярно — кимна Гарчик.
	— Но всички доказателства сочат, че случаят е именно такъв — каза той. — В тази дупка е била поставена бомба.
	— Давате ли си сметка колко хора са участвали в операцията? — повдигна вежди Грос, местейки очи по лицата им.
	— Като за начало ни трябва списък с имената на всички, които са копали дупката, за да засадят дървото — каза Стоун. — Обикновено тази дейност е в правомощията на Националната служба за поддръжка на обществените паркове, но се извършва и от други компании.
	Грос извади мобилния си телефон, отдалечи се на няколко крачки и започна да набира.
	— Какво става, след като определите какъв тип бомба е била използвана? — попита Стоун, обръщайки се към експерта.
	— Залагаме я в проследяващата система за бомби и палежи, с която разполагаме. Тя има световно покритие. Бомбаджиите не обичат да се отклоняват от утвърдените формули и всеки работи със свой почерк. Причината е съвсем практична — открият ли действащ метод, предпочитат да се придържат към него.
	— Защото в противен случай рискуват да се самовзривят — добави Чапман.
	— Точно така. Те обичат да тестват устройствата си предварително, което е още един начин да стигнем до тях. Изобщо не им минава през ум, че една внимателна инспекция на кабели, ключове и прекъсвачи би им свършила същата работа. Материалите, от които е изработена бомбата, _винаги_ действат безотказно. Проблемите идват само от свързването и захранването.
	— Може би тези момчета просто обичат да взривяват за собствено удоволствие — предположи Чапман.
	— Има такова нещо — съгласи се Гарчик. — Затова ние задължително ще вкараме данните за тази бомба в системата и ще видим дали почеркът се появява и другаде. Едва тогава ще имаме шанс да научим кой е нашият човек. Помня наизуст много почерци, но този не е сред тях.
	— Друго? — попита Стоун.
	— Засега това е всичко.
	— Добре, благодаря. Ако научите нещо ново, веднага информирайте агент Грос.
	Гарчик се отдалечи, а Грос прибра телефона в джоба си и се върна при тях.
	— Току-що отприщих истински ураган — кратко съобщи той.
	— Нека преговорим нещата още веднъж — предложи Стоун и за пореден път огледа ямата. — Коя е мишената?
	Грос хвърли кос поглед към Чапман.
	— Определено британският премиер — отвърна той.
	— Той не е бил в парка — възрази Стоун.
	— Но е трябвало да бъде. Точно по времето на взрива. Бомбата е била снабдена с часовников механизъм въпреки предположението на Гарчик. Задействала се е инцидентно, вероятно когато онзи човек е скочил в ямата.
	— Подобни мисии изискват прецизност — възрази Стоун. — Дори когато детонация та е инцидентна, тя проваля целия план. Те отлично знаят, че няма да имат втори шанс, защото ще се вдигне тревога. А твоята теория не обяснява автоматичната стрелба.
	— Да, разглеждана в тази светлина, тя няма кой знае какъв смисъл — призна агентът.
	Стоун се обърна към Чапман.
	— Продължаваш ли да твърдиш, че първоначално е била планирана разходка през парка? — попита той. — Кой ти каза?
	— Хората от канцеларията на премиера.
	Стоун насочи поглед към северния край на парка и направи опит да възстанови в съзнанието си всичко, което беше видял предишната вечер. Но по неизвестни причини някои от най-важните детайли му убягваха. Може би заради сътресението, а може би _защото остарявам_, призна пред себе си той.
	Присъединиха се към Грос, който държеше да огледа градината на покрива на хотел „Хей-Адамс“. Оказа се, че дърветата действително не позволяват добра видимост към парка.
	— _Наистина_ са стреляли на сляпо — тръсна глава агентът. — Ако са имали наблюдател в парка, той щеше да ги предупреди, че министър-председателят не е там.
	По плочките бяха разпръснати маркери, обозначаващи местата на намерените гилзи.
	— Без съмнение ТЕС-9 — каза Грос. — Гилзите са повече от двеста, което означава залпова стрелба.
	— Съгласен съм — кимна Стоун, без да отделя очи от пода. — Но въпреки това никой на долните етажи не е чул или видял нищо?
	— Според мен много хора са чули и видели куп неща. Но дали могат да си ги спомнят правилно и да ги споделят с нас ефективно е съвсем друг въпрос.
	— Ще сравниш гилзите с куршумите в парка, нали? — попита Стоун.
	— Вече е направено — отвърна агентът. — Въпреки че едва ли имаше място за съмнение.
	— Това е добре — каза Стоун. — Защото за всичко останало съмненията са много.


	19

	По-късно вечерта Стоун и Чапман потеглиха към гробището. Той зърна Анабел в момента, в който отвори входната врата. Беше се настанила на един стол срещу камината.
	Тя стана да ги посрещне, а той покани вътре Чапман и я представи. Още преди да изрази учудването си от присъствието й, Анабел му протегна някаква книга на руски.
	— Предполагам, че държиш да си я получиш — обяви тя. — Все още ли мислиш да пътуваш?
	Стоун се намръщи и сведе поглед към книгата.
	— Някои неща са лични, Анабел — каза той. — Аз винаги съм уважавал твоите.
	— Хич и не се опитвай, Оливър — сряза го тя. — Не можеш да ме накараш да се почувствам виновна. Познавам те сравнително отскоро, но по моите изчисления едва не те изгубихме поне пет пъти през това време.
	Чапман го погледна изненадано.
	— Мислех, че отдавна не работиш — каза тя.
	— Наистина е така — отвърна вместо него Анабел. — Можете да си представите какви са в момента шансовете му за оцеляване.
	Стоун остави книгата на бюрото.
	— Достатъчно възрастен съм, за да вземам решенията си без чужда помощ — обяви той. — А в отговор на въпроса ти ще кажа, че пътуването ми се отложи.
	— Какво пътуване? — попита Чапман.
	Стоун не й обърна внимание.
	— Отново работиш за правителството, така ли? — втренчено го изгледа Анабел.
	— Вече ти казах: достатъчно стар съм, за да вземам самостоятелни решения.
	— Но защо, Оливър? След всичко, което ти причиниха!
	— Права е, Оливър — разнесе се един глас зад тях. — Мисля, че заслужаваме отговор.
	Обърнаха се едновременно. На вратата стояха Рубън Роудс, Хари Фин и Кейлъб Шоу.
	— Имам чувството, че съм попаднала на Уотърлу Стейшън — отбеляза Чапман, докато мъжете влизаха в къщичката.
	— Трудно е за обяснение — въздъхна Стоун.
	— Дано не си се захванал с онази експлозия в парка — каза Анабел.
	— Точно с нея се е захванал — обяви Алекс Форд, появил се последен на вратата.
	— Боже мили! — възкликна Чапман. — Май е крайно време да си смениш ключалките!
	Алекс пристъпи към камината и попита:
	— Аз ли да им обясня, или ти ще свършиш тази работа?
	— Какво да ни обясни? — попита Анабел.
	— Днес Оливър получи официално назначение — със значка и съответните писмени правомощия. В момента той е пълноправен държавен служител, който работи съвместно с агент Чапман от МИ6 — дамата, която стои пред вас. Задачата им е да открият хората, опитали се да взривят британския премиер.
	— Благодаря ти за дискретността, Алекс — хладно го изгледа Стоун.
	— Откога има тайни между нас, по дяволите? — обади се Рубън. — Забрави ли колко пъти съм ти покривал гърба, Оливър? И колко пъти ти си рискувал живота си за мен?
	— Това се отнася и за всички останали — допълни Анабел.
	— Този път е различно — възрази Стоун.
	— Защо? — избоботи Рубън. — Защото са ти дали значка?
	— Станал си част от онези, които ти съсипаха живота — безмилостно добави Анабел. — Нима не виждаш колко сме потресени? Особено след всичко, което се случи в Дивайн! Забрави ли, че бяха готови да те оставят да изгниеш в тамошния затвор?
	— Ако не бяхте вие, това без съмнение щеше да се случи — призна с равен глас той.
	— Защо тогава? — настоя Анабел.
	— Трудно е за обяснение, както вече споменах. Всъщност не трудно, а невъзможно.
	— Очакваме да се опиташ!
	Чертите на Стоун се втвърдиха.
	— Очаквате обяснения, които не ви дължа — отсече той.
	Анабел го погледна така, сякаш я беше зашлевил. Кейлъб зяпна. Дори винаги лоялният Рубън изглеждаше зашеметен.
	— Това обяснение ми беше достатъчно! — съвзе се Анабел, обърна се и излезе.
	— Тя не го заслужава, Оливър — въздъхна Рубън. — Нито пък някой от нас.
	— Така трябва да бъде, и толкова. Съжалявам, Рубън.
	— Добре, ясно. Ще гледам да бъда налице за погребението ти.
	Рубън също излезе. Кейлъб понечи да го последва, после спря и се обърна.
	— За пръв път в живота си се радвам, че Милтън не е жив да те чуе — рече с треперещ глас той.
	— Надявам се, че знаеш какво вършиш — промърмори Хари Фин и последва Кейлъб навън.
	Ако не се броеше агент Чапман, в къщичката остана единствено Алекс.
	— И ти ли ще ми кажеш, че греша? — погледна го мрачно Стоун.
	— Не. Сигурен съм, че знаеш какво правиш, дори това да не ми харесва особено. Но в твоя сценарий за поставянето на бомбата има сериозен пропуск.
	— Откъде знаеш какъв е сценарият? — попита той. — Доколкото ми с известно, ти не участваш в разследването.
	— Технически с така, по човек дочува разни неща.
	— Какво е погрешно в теорията ни? — обади се Чапман.
	— Служебното куче на Сикрет Сървис е направило предварителна обиколка на парка.
	— Кога по-точно? — остро попита Стоун.
	— Не съм сигурен за точното време. Но ти вероятно си забелязал екип с кучета в северния край на парка, нали?
	— Да, на видеозаписите — кимна Стоун.
	— Едва ли допускаш, че са ги извели на разходка.
	— Доколкото ми е известно, те покриват целия парк.
	— В повечето случаи — да. С куче това не отнема много време.
	— Което означава, че то би надушило бомбата, така ли? — обади се Чапман.
	— Точно там е работата — въздъхна Алекс.
	— Едва ли е само там! — гневно възкликна Чапман. — Защото проклетата бомба все пак избухна, нали?
	— Просто ви казвам каквото знам. А сега май е време да си ходя.
	— Не исках нещата да се развият така, Алекс — каза Стоун.
	— Но те се развиха именно така, нали? Надявам се да се справиш, Оливър. Искрено се надявам.
	Миг по-късно вече го нямаше. Моторът на колата му бързо заглъхна в далечината.
	— Имаш добри приятели — меко промълви Чапман. — По всичко личи, че много те обичат.
	— И аз ги обичам.
	— Кои са те всъщност?
	— Няма значение.
	— Кой е този Милтън, за когото спомена дребничкият мъж?
	— Приятел.
	— Но мъртъв приятел. Как е умрял? Може би при инцидент?
	— Не. Загина от едрокалибрен куршум.
	Чапман понечи да каже още нещо, но в същия момент изжужа джиесемът на Стоун. Обаждаше се агент Грос от ФБР. Стоун мълчаливо го изслуша и изключи апарата.
	— Открили са жената от парка — обяви той.
	— Искаш да кажеш, че са я заловили? — попита с блеснали очи Чапман.
	— Не. Появила се е във ФБР сама, абсолютно доброволно.


	20

	— Аз съм Мариса Фрийдман — представи се дамата в мига, в който двамата се настаниха срещу нея и Том Грос в един от вътрешните кабинети на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР, което всички агенти наричаха просто ВОБ. Стоун отдели няколко секунди да я огледа. Сега, когато беше светло и помежду им имаше един-два метра, той реши, че тя е по-близо _до_ трийсет, отколкото до четирийсет години. Малко по-висока от Чапман, с руса коса до раменете. Боядисана, разбира се. Блестящи сини очи, интересни, изящни черти, вирната брадичка и изразителни устни. Дрехите й бяха очевидно скъпи, но тя ги носеше с елегантна небрежност. Беше почти без бижута и грим.
	— След като научила, че издирваме всички, които снощи са били в парка, мис Фрийдман се яви доброволно при нас — кратко поясни Грос.
	— Трябва да призная, че бях шокирана от случилото се — загрижено поклати глава дамата. — Стрелбата започна точно когато стигнах на Ейч Стрийт. А после избухна и бомбата. Раменете й потръпнаха.
	— Как разбрахте, че ФБР ви издирва? — попита Стоун.
	— Една приятелка видяла по телевизията и ми се обади.
	Стоун премести поглед към Грос.
	— При такива ситуации ние търсим сътрудничеството на медиите — поясни агентът. — Това обикновено дава резултат.
	— В моя случай определено беше така — добави Фрийдман.
	— Предполагам, сте решили, че полицията би желала да разговаря с вас — рече Стоун.
	— Да, разбира се. Въпреки че нямам особено голям опит в тези неща. Преди няколко години разбиха жилището ми и тогава беше първият ми контакт с полицията.
	— Разкажете ни какво видяхте — подкани я Стоун.
	— Дим и бягащи хора, които крещяха неистово — отвърна тя с леко потрепващ глас. — Никога през живота си не съм била толкова уплашена.
	— Но преди това седяхте на една от пейките в парка, нали?
	— Точно така.
	— Не беше ли малко късничко?
	— Офисът ми се намира точно срещу западната част на парка.
	— На Джексън Плейс? — присви очи Стоун.
	— Да. Повечето офиси там са на сътрудници на Белия дом. Аз се сдобих с моя офис по-скоро благодарение на късмета си. Снощи останах да работя до късно. В един момент излязох да се поразходя. Вечерта беше чудесна. Седнах на пейката и дори задрямах. Рядко ми се случва. Чувствах се абсолютно сигурна, защото знаех, че паркът е едно от най-безопасните места в града. — В усмивката й имаше тъжна ирония. — Но се оказа, че съвсем не е така… Кратката почивка внезапно се превърна в кошмар. За миг си помислих, че снимат филм.
	— Само че куршумите и бомбата се оказаха истински — каза Стоун.
	— Да.
	— С какво се занимавате?
	Тя се усмихна.
	— Кои са най-често практикуваните професии на хората близо до Белия дом?
	— Юрист или лобист — предположи Стоун.
	— Познахте. — Тя кръстоса крак върху крак и придърпа полата си, но белите й бедра се оголиха за миг. От начина, по който го направи, Стоун стигна до заключението, че това е част от тактиката й по време на делови срещи, най-вече с мъже. Погледна към Грос и забеляза, че и на него му е направило впечатление. Видя и как Чапман театрално извъртя очи.
	— Каква сте вие? — отново се обърна към Фрийдман той. — Юрист или лобист?
	— На практика и двете.
	Грос се покашля.
	— А за кого лобирате?
	Очите й се спряха на лицето на агента.
	— Лобистите са най-наблюдаваните хора на земята. Ето защо списъкът с клиентите ми е публичен, но той няма нищо общо със снощните събития. Ако си бях тръгнала, вместо да седя на пейката, изобщо нямаше да съм тук.
	— Но ние сме длъжни да проверим — поклати глава Грос.
	— Проверявайте. Всичките ми клиенти са в публичния регистър. Нищо особено — обичайните фирми и търговски асоциации. Имам и клиенти от чужбина, но тяхната роля е незначителна.
	— На кого се обадихте по телефона снощи? — попита Стоун.
	Тя го погледна изненадано.
	— Бях в парка — поясни Стоун. — А той е под двайсет и четири часово видеонаблюдение. На записите се вижда, че говорите по телефона.
	— Охо, виждам, че Биг Брадър е жив и здрав — отбеляза тя и на челото й се появиха ситни бръчици. — Мога ли да попи там какво общо имат моите телефонни разговори?
	— Много лесно можем да установим с кого сте разговаряли — обади се Грос. Но ако ни кажете, ще спестим време. Е, ако откажете… Изречението остана недовършено.
	— Знам, знам сбърчи вежди тя. — Ако откажа, ще бъда включена в списъка на заподозрените. Говорих с един приятел…
	Писалката на Грос увисна над разтворения бележник.
	— Името му?
	— Наистина ли трябва да го проверявате? Това е глупаво. Един приятел, и толкова.
	— Разследваме бомбена експлозия на метри от Белия дом, мис Фрийдман. Всички детайли са важни. Няма нищо _глупаво_ във въпроса, който ви зададох. Името на приятеля ви, моля! И темата на разговора!
	— Той е просто един познат.
	— Името му? — повтори с малко по-твърд глас Грос.
	Веднага пролича, че това е последният любезен въпрос от негова страна.
	Дамата се приведе напред и понижи глас:
	— Вижте, мъжът, с когото разговарях, е женен…
	— Ясно — кимна Стоун.
	— И какво от това? — подхвърли със заплашителен тон Чапман.
	— Ясно е, че не е женен за мен. Всъщност ние сме повече от приятели…
	Процедурата с кръстосването на краката беше повторена, но вече не толкова успешно. Ръцете й леко потрепваха и вече не беше толкова самоуверена.
	Стоун забеляза хладната насмешливост, с която Чапман наблюдаваше несполучливия опит за отвличане на вниманието. Този път дори Грос не погледна към бедрата й.
	— Ние не се интересуваме от, хммм, семейното положение на приятеля ви — хладно уточни той.
	— Много ви благодаря — отвърна Фрийдман и с облекчение се облегна назад.
	— Но аз все още държа да науча името му и темата на разговора ви — хладно добави агентът.
	— Добре — предаде се с въздишка тя. — Казва се Уилис Крафт, живее на Потомак. Разговаряхме за… някои лични неща.
	— Може би съпругата му не го разбира? — презрително се усмихна Чапман.
	Погледите на двете жени се кръстосаха, хладни и враждебни.
	— Не дойдох доброволно в тази сграда, за да ме съдите за личния ми живот! — отсече Фрийдман и бавно отмести поглед от лицето на Чапман.
	— Той изобщо не ни интересува — вметна Грос.
	— В такъв случай защо настоявате за подробности?
	— Вече споменах, че не проявяваме интерес към семейното положение на приятеля ви. Дайте ми адреса и телефона му, а в замяна аз ви обещавам да бъдем максимално дискретни.
	Жената неохотно продиктува исканата информация.
	Стоун я изчака да приключи и зададе следващия си въпрос:
	— Мъжът в анцуга в парка?
	— Да, видях го — каза Фрийдман. — Какво за него?
	— Добре ли го огледахте?
	— Не бих казала — сбърчи нос тя. — Направи ми впечатление, че е твърде дебел.
	— А видяхте ли мъж в костюм с куфарче в ръка? — попита Стоун. — Намираше се близо до паметника на Фон Щойбен в северозападния край на парка.
	— Не — поклати глава жената. — Там има доста дървета и беше тъмно, въпреки че паркът е добре осветен.
	— Така е — съгласи се Стоун. — Но вие си тръгнахте горе-долу но същото време и се отправихте към Ейч Стрийт.
	— Не съм го забелязала. Бях заета да търся в чантата си картата за метрото.
	— Коя спирка? — бързо попита Стоун. — „Макферсън Скуер“ или „Фарагът Уест“?
	— „Макферсън“. Тя е малко по-близо до парка. Живея във Фолс Чърч и винаги пътувам с метрото, тъй като нямам кола.
	— Това означава ли, че изобщо не сте видели експлозията? — попита Грос.
	— Точно това означава. Бях с гръб към парка. Когато започна стрелбата, аз просто се наведох и хукнах да бягам. Всички наоколо правеха същото!
	— Усетихте ли откъде идва стрелбата?
	Тя се замисли за момент.
	— Всичко стана светкавично. Мислех единствено как да избягам. Но останах с чувството, че се стреля някъде отвисоко… Не знам, може би съм се лъгала.
	— Погледнахте ли обратно към парка, когато бомбата избухна? — попита Стоун.
	Тя кимна.
	— Какво видяхте?
	Фрийдман се облегна назад, сбърчи вежди и облиза устните си.
	— Облак дим, от който излитаха пламъци. Много високи пламъци. Някъде около статуята на Джаксън в центъра на парка. Трудно е да бъда по-точна заради дърветата и тъмнината. Но беше някъде там.
	— Някой бягаше ли от там? — попита Чапман.
	— Вече ви казах, че всички бягаха, още когато започна стрелбата. А след избухването на бомбата затичаха още по-бързо. Помня, че видях двама полицаи с куче. Кучето лаеше, а те измъкнаха пистолетите си и хукнаха към парка. Не мога да се закълна, че беше точно така, защото бягах в обратната посока.
	— А мъжът в костюма? — подхвърли Грос. — В онзи момент трябва да е бил някъде около вас.
	— Може, но аз не съм го видяла.
	— Ясно — каза Стоун. — Нещо друго?
	— Усетих как земята се разтърсва. Бомбата трябва да е била доста мощна. Стори ми се странно, че при толкова полиция наоколо никой не е забелязал експлозива.
	— Какво направихте после? — облегна се на стола Грос.
	— Хванах първия влак за вкъщи. Извадих късмет, защото скоро след това затвориха метрото.
	Грос стана и й подаде визитката си.
	— Обадете се, ако си спомните още нещо.
	Жената си тръгна, а агентът бавно огледа лицата на останалите.
	— Е?
	— Не ни каза нещо повече от онова, което вече знаем — каза Стоун.
	— Превзета кучка! — изсъска Чапман. — Всеки миг очаквах да вдигне полата си върху изрусената си коса!
	Стоун не обърна внимание на злобната забележка.
	— Е, добре — обобщи той. — Имаме стрелба, която не би трябвало да се случи, както и бомба, която не би трябвало да избухне. И мишена, която изобщо не беше там.
	Телефонът на Грос иззвъня и той го вдигна.
	— Е, мога да ви съобщя, че нещата стават още по-сложни — въздъхна десет секунди по-късно той и прибра апарата в джоба си. — Отговорността за нападението е била поета от някаква групировка в Йемен.


	21

	На другия ден Стоун отиде в кабинета на Том Грос. По телевизията излъчваха новината, че някаква йеменска групировка открила стрелба и заложила бомба в парка „Лафайет“. Целта й била да покаже лекотата, с която могат да стигнат до самото сърце на американското правителство. Или нещо подобно, тъй като декларацията до западните медии беше преведена доста свободно. После се състоя кратка пресконференция, на която директорът на ФБР отговори неясно на няколко въпроса, и това беше всичко.
	— Сигурни ли сме в автентичността на йеменската декларация? — попита Стоун.
	— Да — каза Грос. — Човекът, от когото я получихме, разполага с всички правомощия и съответните шифри.
	— Но тя идентифицира само групата, която я е направила — отбеляза Стоун. — Нищо не доказва, че операцията действително е била нейно дело.
	— И това е вярно. Такива групировки имат навик да послъгват.
	— Предполагам, че не дават подробности за начина, по който са вкарали бомбата и оръжията в района буквално под носа ни…
	— Не, разбира се. Но аз направо изтръпвам от мисълта какво може да случи, след като са успели да минират парка „Лафайет“. Кое място можем да наречем сигурно? Та този парк е един от нашите символи, по дяволите! Убеден съм, че много американци си задават същия въпрос!
	— Защото терористите биха могли да пресекат улицата и да нападнат Белия дом, нали?
	— Точно така — каза Грос. — Това е големият кошмар на всички, които работят в тази сграда.
	— И не само в нея — добави Стоун.
	— Къде ти е британската дясна ръка? — вдигна глава агентът.
	— Не съм много сигурен.
	— Какво мислиш за нея?
	— Нямаше да е тук, ако не беше от най-добрите им агенти.
	— Значи ще имаме полза от нея?
	— Несъмнено. Нещо ново за злощастния шишко и мъжа в костюма?
	— Нищо. За разлика от Мариса Фрийдман на видеото липсват ясни кадри на мъжа в костюма. Нищо чудно, че никой не го е разпознал. Освен това е винаги с гръб към камерите и гледа в земята.
	— Мислиш ли, че е бил наясно с разположението на камерите?
	— Дори аз не знам къде са разположени някои от тях — каза Грос. — Но в обръщението ни към медиите е включена изрична молба за съдействие от всички, които са били близо до парка онази вечер. Така се появи Фрийдман. И съм доста озадачен, че онзи мъж все още не го е направил.
	— И едва ли ще го направи, ако е замесен — отбеляза Стоун.
	Грос седна зад бюрото и започна да си играе с телбода.
	— Колко добре успя да го огледаш?
	Стоун напрегна паметта си.
	— Метър и седемдесет и пет, оредяла коса, леко приведени рамене. Така и не видях лицето му. Цветът на кожата му е по-скоро тъмен, отколкото светъл. Не мога да определя дали това се дължи на расови характеристики или на обикновен тен. Разбира се, на главата му нямаше нито тюрбан, нито чалма, нито палестинска куфия. Това нямаше да остане скрито за камерите.
	— Описанието ти съвпада с онова, което имаме на записа.
	— Нещо ново от агент Гарчик? — попита Стоун. — Притискам го на всеки половин час — въздъхна Грос. — Каза, че днес възнамерява да се върне в парка, защото искал да направи още един оглед.
	— Кога по-точно?
	— Следобед.
	Стоун се изправи.
	— Къде отиваш? — внимателно го изгледа Грос.
	— Трябва да свърша едно-две неща.
	— Ще ги споделиш ли с мен?
	— Аз играя честно.
	— Потърсих сведения за теб в общата база данни — неочаквано призна Грос. — Но не намерих нищо.
	— Щях да съм изненадан, ако беше обратното.
	— Защо?
	— Защото официално аз не съществувам.

	22

	Трийсет минути по-късно Стоун отново се озова в парка „Лафайет“. Районът все още беше отцепен, а охраната беше по-засилена отвсякога, дори от дните след 11 септември.
	Чапман се присъедини към него точно когато стигна кота нула. Носеше черни панталони и късо яке — малко по-широко, за да побере кобура под мишницата й.
	— Всички жени агенти, които познавам, носят оръжието си на колана — отбеляза той.
	— Така ли? Аз пък смятам, че от рамо действам по-бързо, което означава и още нещо — когато използвам тоалетната, не е нужно да пъхам проклетия пистолет в чорапогащника си. Значи Йемен, а?
	— Вярваш ли? — погледна я Стоун.
	— За някои хора това е адски удобно.
	— А шефът ти?
	— Той отдавна не вярва в нищо.
	— Дължи се на възрастта — каза Стоун. — По-късно тук ще се появи агент Гарчик, който иска да направи допълнителен оглед.
	— Допълнителен оглед? Нима не е събрал достатъчно материал за своя супер анализатор на отломките?
	— Според мен това означава, че има известни съмнения.
	— Оливър?
	Стоун рязко се обърна. Не беше чувал този глас отдавна, много отдавна.
	— Аделфия?
	Жената стоеше отвъд загражденията на Ейч Стрийт. Четирима полицаи и двама цивилни агенти на Сикрет Сървис бяха препречили пътя й.
	Стоун се втурна натам, следван от Чапман.
	— Тази жена твърди, че вие сте я поканили на среща в парка — обади се един от агентите. — Иначе едва ли щеше да стигне до тук.
	— Аделфия? — повтори той и се взря в лицето й.
	— Значи я познавате, сър? — попита агентът.
	— Да, познавам я.
	— Въпреки това нямаме право да пускаме външни лица в заградения периметър. Блокадата все още не е свалена.
	— Правилно — кимна Стоун. — Аз ще изляза от загражденията и ще я отведа от тук.
	След тези думи той се пъхна в тесния процеп, хвана Аделфия за ръката и я поведе към църквата „Сейнт Джон“. Близо до входа имаше пейка, която преди години използваха да обучават нови агенти на ЦРУ да сигнализират от разстояние. Днес тя беше само място за почивка.
	Седнаха. Чапман изостана на няколко крачки, подчинявайки се на желанието на Аделфия да говори насаме с него.
	Стоун и Аделфия се познаваха отдавна, сякаш цял живот. Тя беше сред протестиращите в парка „Лафайет“ дори преди него. Сприятелиха се. Тя му бе помогнала в някои от най-критичните моменти от живота му. Един ден просто не се прибра в малката си палатка, опъната в дъното на парка. Той изчака известно време, после отиде да я търси в апартаментчето й в Чайнатаун, разположено над ателие за химическо чистене. Но то се оказа празно. Никой не знаеше къде е отишла. Днес я виждаше за пръв път оттогава.
	Беше остаряла, с напълно посивяла коса. Лицето й беше още по-набръчкано, отколкото го помнеше. Торбичките под очите й бяха станали още по-големи. Беше я запомнил като жена със заядлив и труден характер. Безкрайно потайна. Той обаче беше научил достатъчно за миналото й и подозираше, че преди да се настани сред протестиращите в парка „Лафайет“, тя беше водила изключително интересен живот.
	— Къде беше през цялото време, Аделфия? — попита той. — Ти просто изчезна.
	— Трябваше, Оливър.
	В говора й се долавяше някогашният акцент, въпреки че английският й беше много по-добър от преди.
	— Какво означава „трябваше“?
	— Имам да ти кажа нещо.
	— Какво?
	— Първо ми отговори на един въпрос. Пак ли работиш за правителството?
	— Пак? Откъде знаеш, че някога съм го правил?
	— Много неща не знам за теб, Оливър. Както и ти за мен. — Аделфия замълча за момент, после тихо добави: — Но все пак знам, че истинското ти име е Джон Кар.
	Той се облегна назад и я погледна изпитателно.
	— Откога знаеш това?
	— Помниш ли мъжа, който те нападна, докато аз давах пари на някакъв бездомник?
	— Да.
	— Тогава ти се защити с техника, която бях виждала само веднъж в живота си — когато в Полша пристигнаха съветски командоси да потушат народното недоволство.
	— И си решила, че съм шпионин?
	— Мина ми подобна мисъл — призна тя. — Но последвалите събития я опровергаха. Със сигурност знам, че си бил предаден от своите. Но въпреки това пак работиш за тях…
	— Да, така е.
	— В такъв случай мога да ти помогна.
	— Как?
	— Мъжът в костюма, който беше тук преди две вечери…
	— Знаеш ли къде е? — напрегнато се приведе Стоун.
	— Да.
	— А знаеш ли защо е бил в парка онази вечер?
	— Да.
	— Може би за да се срещне с някого?
	— Да. — Тя направи малка пауза и каза: — С мен.


	23

	— Казва се доктор Фаут Тюркекул — добави Аделфия, изпреварвайки следващия му въпрос.
	— Доктор по какво?
	— Не по медицина. Доктор по политически науки и по икономика, добре познат в академичните среди. Говори няколко езика. Години наред е работил в Кеймбридж, преподавал е в Лондонското училище по икономика и в Сорбоната. В момента е гостуващ лектор в Университета на Джорджтаун.
	— Тюркекул? Къде е роден?
	Тя отметна кичурче коса от челото си.
	— Какво значение има?
	— Аделфия, знаеш какво се случи тук.
	— Понеже е чужденец, Фаут автоматично заема първо място в списъка на заподозрените, така ли?
	— Защо имахте среща в парка онази вечер?
	Жената не отговори и Стоун добави:
	— Спомена, че много неща за теб не са ми известни. Може би едно от тях е истинската причина за присъствието ти в парка години наред?
	— Знаех кой си още докато бях там — отвърна тя. — Това какво ти говори?
	— Че не работиш за или със американците. В противен случай бързо щяха да ме приберат.
	— Работех за друга държава, но тя беше съюзник на Америка.
	— Коя?
	— Има ли значение?
	— За мен не, но може би ще има за други хора.
	— Като нея? — Тя кимна към Чапман.
	— Не, не точно като нея.
	— Става въпрос за най-верния ви съюзник в Близкия изток — отстъпи най-сетне Аделфия.
	— Разбирам — каза Стоун. — Но нека се върнем на Фаут.
	— Той не е просто учен. Има и други интереси. Но пак ще повторя, че те не противоречат на интересите на Америка.
	— Така твърдиш ти — каза той. — Но случилото се преди две вечери сочи друго.
	— Той няма нищо общо с него — отсече Аделфия. — Вече ти казах, че беше в парка, за да се срещне с мен. Ако не си беше тръгнал навреме, със сигурност щеше да загине.
	— Да, наистина си тръгна точно навреме — скептично промърмори Стоун.
	— Пак повтарям, че не е имал нищо общо с инцидента.
	— Защо тогава не се срещнахте? Сигурен съм, че ти изобщо не се появи в парка.
	— Не е лесно да ти обясня защо — нервно преглътна тя. — Просто така се случи. Пропуснах уговорения час и той си е тръгнал. Двамата винаги сме били точни.
	— Чухте ли се с него по-късно?
	— Не съм казала подобно нещо — неспокойно отвърна тя.
	— Трябва да говоря с него, Аделфия! Още сега!
	— Сигурна съм, че той не знае нищо.
	— Значи няма от какво да се страхува.
	— Точно ти ли го казваш?
	— Не ми ли вярваш?
	— Ти си се върнал, Оливър. Сам го призна. Може би вярвам на теб, но не и на _тях_. — Аделфия погледна Чапман, сякаш именно тя беше една от „тях“.
	— Ако Тюркекул не е свързан с атаката, няма от какво да се страхува — настоятелно повтори Стоун.
	В очите й се четеше скептицизъм.
	— Вчера те видях в компанията на онзи агент на ФБР. Трябва да си наясно, че нямам никакво намерение да ги отведа до Фаут.
	— Думите ти не могат да ме убедят, че е невинен — поклати глава Стоун.
	— Целите са колкото многобройни, толкова и различни, Оливър. И повечето от тях нямат нищо общо с вината и невинността. Знаеш го много добре.
	— Добре, права си. В такъв случай ме заведи при него. Само мен.
	— А тя? — попита Аделфия и погледна Чапман.
	— Само мен, Аделфия. Но това трябва да стане веднага.
	— Не е лесно, Оливър — въздъхна тя.
	— Познаваме се от много години. Можеш да ми се довериш. Точно както аз съм ти се доверявал. В крайна сметка ти ме потърси, нали?
	— Нека се обадя по телефона — неохотно отвърна тя най-накрая.


	24

	По пътя Аделфия обясни, че Фаут Тюркекул живее в кампуса на Университета на Джорджтаун, в квартирата на някакъв редовен преподавател, който бил в чужбина за една година.
	— Това не е пътят към Джорджтаун — отбеляза Стоун, след като се огледа.
	— Нямам намерение да те заведа в квартирата му, защото могат да ни проследят — обясни тя. — Ще ни чака близо до кампуса на, „Джордж Уошингтън“.
	— Добре.
	— Приятелката ти не остана доволна, че я зарязахме — отбеляза след няколко крачки Аделфия.
	Малко по-рано Стоун беше помолил Чапман да го изчака в парка.
	— На нейно място и аз нямаше да съм доволен. Разкажи ми нещо повече за Тюркекул.
	— Какво искаш да знаеш? — предпазливо попита тя.
	Двамата продължаваха да си пробиват път сред оживения трафик и непрестанния вой на клаксони западно от Белия дом.
	— Всичко.
	— Не е възможно.
	— Ти спомена, че е учен и приятел на Съединените щати. Спомена още, че е много повече от обикновен учен. На всичкото отгоре отказа да обясниш причините за насрочената среща между вас онази вечер.
	— Вече ти казах твърде много.
	— Напротив — възрази той. — Не ми каза нищо.
	— Май изобщо не трябваше да се срещам с теб.
	— Но вече го направи. Нима ще оставиш нещата така?
	— Нека Фаут прецени какво може да ти каже и какво не — отсече тя и млъкна.
	Не след дълго стигнаха до кампуса на университета, където трябваше да ги чака Тюркекул.
	Получиха достъп до сградата, след като Аделфия позвъни по домофона на някакъв мъж, вероятно самия Тюркекул. Изкачиха се пеша до първия етаж. Мъжът ги чакаше на площадката пред отворената врата на един апартамент. Беше със сиви панталони, бяла риза и жилетка. Малко по-висок от Стоун, горе-долу на неговите години, с оплешивяло теме.
	Аделфия ги представи и Стоун показа значката си. Тюркекул поиска и останалите му документи, внимателно ги прегледа и едва тогава ги покани да влязат. Затвори вратата след тях и посочи голямото бяло канапе в гостната. Стоун любопитно се огледа. Навсякъде бяха пръснати книги и ръкописи. От заглавията, които успя да прочете, стигна до заключението, че Тюркекул е човек с разностранни интереси и — отново съдейки по заглавията — владее най-малко четири чужди езика.
	— Доколкото разбрах от Аделфия, вие не живеете тук, а в Джорджтаун — каза той.
	— За всеки случай държа един апартамент и тук — отвърна Тюркекул. — Човек никога не знае какво може да му се случи.
	— Напълно съм съгласен — кимна Стоун.
	Домакинът им предложи чай. Стоун отказа, но Аделфия прие. Тюркекул поднесе чая и се настани срещу тях.
	— Благодаря на Аделфия, която ми разказа за създалата се ситуация, като остави на мен да реша дали да се срещна с вас — започна той с твърдия глас на човек, свикнал да командва. Явно беше добър лектор. Стоун слушаше внимателно, като се опитваше да определи акцента, а оттам и произхода му. Но този път не се получи.
	— Защо й благодарите? — вдигна вежди той. — Доколкото разбрах, вие не сте проявили желание да се срещате с когото и да било.
	— Грешите. Реших, че е по-добре да изясним нещата веднага.
	— Били сте наясно, че паркът е под видеонаблюдение — притисна го Стоун. — А вероятно сте знаели и точното разположение на камерите.
	Чашата на Аделфия изтрака малко по-силно от необходимото, но Тюркекул спокойно отпи от своята и внимателно я постави върху чинийката. После извади кърпичка от джоба на жилетката си и старателно избърса устните си.
	— Защо казвате това?
	— Постоянно бяхте с гръб към тях, наведен към земята. Затова сбърках при определянето на ръста ви. Преструвахте се, че четете табелката на паметника, за да не се обърнете към камерите. — Той погледна Аделфия и попита: — Ти ли му каза къде се намират те?
	Тюркекул изпревари отговора й.
	— Почти сте прав — спокойно обяви той. — _Почти_, защото не се преструвах, че чета табелата, а наистина го правех. Отдавна проявявам исторически интерес към германеца Фон Щойбен.
	— Защо?
	— Дядо ми по майчина линия беше германец. С продължителна кариера в армията.
	— Германец? Военен?
	— Да, става въпрос за Третия райх. Но с една малка подробност.
	— Каква подробност?
	— Той беше евреин.
	Стоун замълча.
	— Освен това е бил шпионин — добави ученият. — Разкрили го през хиляда деветстотин четирийсет и четвърта и изобщо не си направили труда да го изпратят в концлагер при останалите евреи. Екзекутирали го направо на една от улиците в полуразрушения Берлин. По-късно научих, че тялото му било буквално разкъсано на части от побеснелите германци. Голяма трагедия, защото войната свършва само няколко месеца по-късно.
	— Умрял е като герой — добави Аделфия, без да отделя поглед от лицето на Стоун.
	— Аделфия спомена, че онази вечер сте имали среща в парка, но тя не се е появила. Спомена още, че имате интереси извън науката.
	— Вярно е.
	— Какви по-точно са тези интереси?
	— Не виждам връзката с онова, което ви интересува.
	— Бих искал сам да преценя.
	— Разбирам.
	— Но да започнем с онова, което сте видели в парка…
	През следващите десет минути Тюркекул направи подробен анализ на ситуацията в парка през онази нощ.
	— Стрелбата започна точно когато подминавах музея „Дикейтър“ — добави той.
	— Как реагирахте?
	— Както всеки разумен човек: побягнах в обратната посока.
	— Значи можахте да определите откъде започна стрелбата?
	— И да, и не. Да, защото видях куршумите, които пронизваха короните на дърветата. Идваха приблизително от Ейч Стрийт. Наблюдавах внимателно, като се стараех да не пропусна нищо. Имам здрави нерви, но не чак дотам, че да се изпреча на пътя на куршумите.
	— Видяхте ли жената, която напусна парка почти едновременно с вас?
	— Бегло. Тя също бягаше, но по отсрещния тротоар.
	Стоун стрелна с поглед Аделфия и попита:
	— Каква беше причината за провалената ви среща?
	— Ако не ви дадем отговор, вероятно ще ни предадете — предположи Тюркекул.
	— Няма да го направя.
	— Защо?
	— Защото с Аделфия сме приятели от години. Извънредно много ми е помагала. С никого не е споделяла онова, което знае за мен. Аз никога не предавам приятелите си.
	— Но в момента отново работите за вашето правителство, нали?
	— Никога не предавам приятелите си — повтори Стоун.
	— Това е завидно качество — кимна Тюркекул, после замислено млъкна. Показалецът му равномерно почукваше по облегалката на креслото.
	— Имам мисия, агент Стоун — промълви най-сетне той и се приведе напред. — Много трудна мисия, която никой освен мен не може да изпълни.
	— Каква е тя?
	— Да ни помогне за залавянето на Осама бин Ладен — долетя глас от другия край на стаята.
	Стоун се обърна. Сър Джеймс Макелрой спокойно затваряше вратата зад себе си.


	25

	Макелрой се настани насреща му.
	— Успокояващо е да констатирам, че както винаги лъжеш добре — мрачно каза Стоун.
	— Отлично знаеш, че в нашия занаят това е задължително.
	— Колко голяма е лъжата този път?
	— От известно време насам знам за Фаут. Фактически работихме заедно с американците по организацията на тази мисия.
	— Мога да ти кажа, че изгубих страшно много време заради решението ти да ме държиш на тъмно.
	— Нека не ти прозвучи като извинение, но и аз имам началници, Оливър.
	— Които искат да скрият истината от мен?
	— Да. Но аз реших да сложа край на този цирк по две причини. Първо, защото не е честно спрямо теб. И второ, защото е неефективно.
	— Той ли те накара да се свържеш с мен? — попита Стоун, обръщайки се към Аделфия.
	— Отдавна настоявах за това — кимна тя. — Липсват ми нашите разговори. И старото приятелство.
	Стоун отново се извърна към Макелрой и попита:
	— Защо си тук? Да кажеш, че съжаляваш, и да ме погалиш по главата или най-после да споделиш някаква информация? Между другото, Чапман в течение ли е?
	Макелрой поклати глава. Беше облечен със същия син блейзър, но носеше друга риза и панталони. Въпреки усилията да си придаде безгрижен вид лицето и очите му издаваха физическата болка, която очевидно изпитваше.
	— Не е в течение — каза той.
	— Добре, карай нататък.
	— Ще се върна на първия ти въпрос. Решихме да те информираме, защото преценихме, че и сам ще стигнеш до истината. Наясно съм с усърдието, което можеш да проявиш. Присъствието на Фаут в парка по време на инцидента беше едно изключително нещастно стечение на обстоятелствата.
	— Но не виждаш никаква връзка, така ли?
	— Всъщност бих искал да бъде обратното. Само така могат да се обяснят много необясними неща.
	— Сигурен ли си?
	— Че Фаут не е бил мишената? Напълно. Мисията току-що стартира, а той не е на фронтовата линия. Глупаво е ловът на Осама бин Ладен да започне от територията на САЩ. Тук може да стане само планирането на тази изключително деликатна операция, включваща и няколко чужди държави. Става въпрос за нов подход със свежи сили. Затова е необходима пълна секретност. И участието на човек като Аделфия. Не говоря за моите интереси, защото те са очевидни.
	— А какви са вашите интереси, мистър Тюркекул? — попита Стоун.
	— След края на Втората световна война попаднах в Турция, където са се запознали майка ми и баща ми. Мисля, че той не е имал представа за нейния етнически произход. След войната милиони хора останаха без официални документи. Лично аз разбрах това, след като пораснах. Роден съм в Турция, в покрайнините на Истанбул. Израснал съм в Пакистан, въпреки че за известно време семейството ми живя в Афганистан. Мюсюлманин съм, но ненавиждам атентатите от Единайсети септември. Те опорочиха смисъла на джихад, превръщайки го в нещо грозно и отвратително, което отговаря на личната им омраза към хората.
	— Както може би се досещаш, Фаут е основният ни коз в тази операция — вметна Макелрой. — Той поддържа близки контакти в цялата мюсюлманска общност, включително и в районите, където има вероятност да открием главния си враг.
	— Планинските области между Пакистан и Афганистан? — каза Стоун.
	— Не можете да го ликвидирате с удар от въздуха — усмихна се Тюркекул. — Той е твърде умен, за да го позволи. Освен това никой не знае дали наистина се крие из тези планини.
	— И се стига до решението да включат вас — точно сега, а не по-рано?
	Тюркекул понечи да отговори, но Макелрой го изпревари.
	— Няма смисъл да навлизаме в тези подробности, Оливър. Приеми думата ми, и толкова.
	— Ясно. Но ако действително имате близки контакти с хората от вашата общност, мистър Тюркекул, няма ли опасност да ви заподозрат, че помагате на Запада? Те спокойно биха могли да осъществят изпреварващ удар.
	— С автоматично оръжие и бомби, които пропускат горкия Фаут, цъфнал на гола морава? — усмихна се Макелрой. — Трудно ми е да приема подобно нещо.
	— На мен също. Но йеменската групировка, която поема отговорността?
	— За мен това е също толкова недостоверно, но янките очевидно са на друго мнение.
	— Защо срещата ви е определена точно в парка „Лафайет“?
	Макелрой погледна Аделфия.
	— Никой не би очаквал, че подобна тайна среща може да се проведе на едно толкова публично място — поясни тя.
	— Тъмни улички и забутани кръчми, а? — престорено потръпна Макелрой. — Като по филмите. Пълни глупости. Нали всички копои ще дебнат за шпиони именно там, скрити зад халба бира?
	— Защо не се появи на срещата? — попита Стоун, обръщайки се към Аделфия.
	— Защото тя беше отменена от хората над мен. Без да ми дават обяснения. Според предварителната уговорка Фаут трябваше да си тръгне броени минути след уговорения час. — Жената замълча за момент, после попита: — Изясни ли се произходът на бомбата?
	— Още не.
	— Възможно ли е да става въпрос за камикадзе? — попита Тюркекул. — Това е любимата им тактика, както и импровизираните взривни устройства. Запознат съм с методите на въпросната групировка в Йемен — те фанатично се придържат към установените правила.
	Стоун забеляза лекото кимане на Макелрой, размърда се в стола и промърмори:
	— Следствието още не е приключило.
	— Ще докладвате ли за нашата среща на своите началници? — попита Тюркекул.
	— Оливър — прокашля се Макелрой. — Официално нямам право да ти нареждам какво да правиш. Но те съветвам да обмислиш този въпрос крайно внимателно. На този етап един рапорт, дори цензуриран, може да доведе до прекратяване на цялата операция… — Той млъкна и наклони глава, очевидно очакващ отговор.
	Колебанието на Стоун не продължи дълго.
	— Засега няма да докладвам нищо — обърна се към Тюркекул той. — Но предполагам, че ще пожелаете да бъдете информиран, ако се окаже, че мишената сте били именно вие въпреки мнението, което изразихте преди малко…
	— Правилно предполагате — кимна Тюркекул. — Много ви благодаря.
	— Чапман също трябва да бъде в течение — добави Стоун.
	— Мислиш ли, че е необходимо? — бързо вметна Макелрой.
	— Партньорът ми трябва да знае всичко, което знам аз — отсече Стоун.
	— Ще оставя на теб да решиш — колебливо отвърна Макелрой.
	Стоун се изправи.
	— Един последен въпрос, Аделфия. По какъв начин се свързахте, за да се разберете за мястото на срещата?
	— Оставих му бележка на главната информационна дъска в кампуса на Джорджтаун — отвърна тя. — Кодирана според предварителните ни договорки.
	— Може би с онзи код, който ние с теб използвахме преди години в парка? — вдигна вежди той.
	— Приблизително — кимна Аделфия.
	— Май не се доверявате на електронните комуникации, а?
	— Такова нещо не съществува, приятелю — обади се Тюркекул. — Много от моите колеги вече се увериха в това, и то по много болезнен начин.
	— Несигурността на електронното общуване ни принуди да се върнем към много от старите шпионски похвати — добави Макелрой. — Те може и да не са толкова ефективни, но ни насърчават да използваме собствената си изобретателност, вместо да разчитаме на машините. Лично аз ги предпочитам, но да не забравяме, че все пак съм реликва от Студената война.
	Макелрой тръгна да го изпрати.
	— Съжалявам, че стана по този начин, Оливър — каза той. — Бих предпочел да не е така, защото не беше честно спрямо теб.
	— Такъв е животът — въздъхна Стоун.
	— Доколкото съм информиран, разследването напредва бавно.
	— Ако изобщо напредва.
	— Трябва да има някакъв смисъл. Ако няма, значи всичко, в което съм вярвал в този живот, отива по дяволите.
	— Да очаквам ли още изненади?
	— Не, надявам се. А що се отнася до Чапман…
	— Ще я информирам за всичко — прекъсна го Стоун. — Изобщо не се опитвай да ме разубеждаваш.
	— Добре. Може би си прав.
	— Пази се, _сър_ Джеймс.
	— Ти също. Пази си гърба — рече Макелрой. — Всъщност внимавай и за онова, което става отпред.
	— Май знаеш нещо, което не ми е известно, а?
	— Не, но старите ми антени улавят нещо…
	— Ще те попитам още веднъж: криеш ли нещо от мен?
	— Желая ти късмет, Оливър. И не забравяй съвета ми.


	26

	— Е, какво научи? — попита Чапман, когато Стоун се върна в парка.
	Той я отведе встрани от следователите, които продължаваха да сноват наоколо. Разказа й всичко, включително за появата на шефа й и мисията на Фаут Тюркекул.
	— Мили боже! — възкликна тя. — Не мога да повярвам!
	— Кое по-точно? Фактите или изключването ти от играта?
	— И двете, предполагам — унило отвърна тя.
	Усетил мислите й, Стоун каза меко:
	— Макелрой държи картите много близо до гърдите си. Пресява нещата и запазва за себе си всичко, което намери за добре. Но ти трябва да си наясно…
	— Да, ала все пак…
	— Не им позволявай да разколебаят вярата ти в себе си — хвана я за ръката Стоун. — Това няма да е от полза за никого, най-малко за теб. Фактът, че са те държали на тъмно, не означава, че се съмняват в способностите ти. Просто такива са нещата в този занаят. Всички сме го изпитвали на гърба си.
	Чапман вдигна глава, пое си въздух и самоувереността й бавно започна да се връща.
	— Прав си. — Тя сложи ръка на рамото му. — Оценявам откровеността ти. — После свали ръката си от рамото му. — Той ли те накара?
	— Искаш ли да чуеш истината?
	— Да, моля те. Ще ми подейства освежаващо.
	— В началото беше против. Но когато му обясних, че споделям всичко с партньорите си, той отстъпи.
	Чапман го погледна изпитателно, сякаш искаше да отгатне дали говори истината.
	— Добре. Мисля, че отделихме достатъчно време на тази тема.
	— Къде беше сутринта? — попита той.
	— Ами успах се — небрежно отвърна тя. — Бях спала едва няколко часа през последните две денонощия, а и часовата разлика си каза думата. Бях смазана от изтощение. В подобно състояние не мога да бъда пълноценна.
	Стоун погледна зад рамото й и зърна агент Гарчик, който бързаше към тях.
	— Може би ще научим нещо ново — отбеляза той.
	Пресрещнаха го при загражденията и тръгнаха заедно към кота нула. По лицето на агента беше изписана загриженост, примесена с любопитство.
	— Имате ли напредък? — не издържа Стоун.
	Гарчик кимна, насочил поглед към кратера.
	— И така може да се каже. Парчетата кожа, които открихме, са останки от баскетболна топка марка „Уилсън“.
	— Баскетболна топка?! — възкликна Чапман.
	— Сигурен ли си, че има нещо общо с експлозията? — попита Стоун.
	— Не виждам друга причина за присъствието на баскетболна топка в парка „Лафайет“. А следите от обгаряне сочат, че тя се е намирала в непосредствена близост с експлозията. Всъщност точно над нея…
	Всички насочиха погледи към дъното на ямата.
	— Заключенията ти? — настоятелно попита Стоун.
	— Според мен бомбата е била скрита в самата баскетболна топка, която на свой ред е била мушната между корените на клена.
	— Бомба в топката? — вдигна вежди Чапман.
	— Не е невъзможно — каза Гарчик. — Разбира се, била е приготвена предварително. Топката се срязва, взривното устройство се вкарва в нея, после отново се залепва и се напомпва. Но лично аз не бих посъветвал никого да дриблира с нея…
	— Как е била детонирана? — попита Стоун.
	— Според мен с помощта на дистанционно. Изключвам употребата на таймер.
	— Но според нашата информация паркът е бил претърсен с кучета непосредствено преди взрива. Защо не са я надушили? Нали сам каза, че нищо не може да ги заблуди?
	— Така е. Но и техните способности си имат граници.
	— Какви по-точно? — пожела да узнае Чапман.
	— На повърхността на земята радиусът на обонянието им е около метър във всички посоки. На приблизително същото разстояние подушват и експлозивите, заровени под земята. — Гарчик посочи кратера. — Но още преди експлозията тази дупка е била дълбока над метър и двайсет и широка малко повече от два и четирийсет.
	— Но не е била покрита — отбеляза Стоун.
	— Така е — кимна Гарчик. — Трябва обаче да вземем предвид и коренището на дървото с диаметър около два метра и височина почти метър.
	— Зоната е била оградена с жълта лента, нали? — изведнъж се досети Стоун. — Вероятно това е попречило на кучетата да се доближат до самата яма.
	— Точно така — каза Гарчик. — Независимо дали бомбата е била тук по време на обхода, кучетата биха я надушили само ако водачите им са ги прекарали отвъд лентата, позволявайки им да се покатерят по коренището. Нещо, което е малко вероятно.
	Стоун извърна поглед към Белия дом.
	— От всичко това следва, че трябва да разпитаме незабавно хората, които са подготвили дървото за засаждане — каза той. — Но първо трябва да изгледаме видеозаписите.
	— Защо? — попита Чапман.
	— Те ще покажат кога е било докарано дървото и от кого. Освен това и всеки, който впоследствие се е приближил до ямата с някакъв багаж. Става въпрос за това или за нещо друго, достатъчно голямо да побере баскетболна топка.
	— Според мен не е лесно да вкараш незабелязано цяла баскетболна топка в коренището — поклати глава Гарчик. — Наистина, то е обвито в зебло, но все пак е трудно. Топката е трябвало да бъде пренесена по някакъв начин до там, да се спусне в ямата и да бъде вкарана в чувала от зебло така, че да остане незабелязана.
	— Което няма как да не се засече от охраната на Белия дом — добави Чапман. — Предполагам, че рентгенът може да открие какво има във вътрешността на една баскетболна топка.
	— Абсолютно — потвърди Гарчик.
	— Което означава, че ако това е работа на някой от градинарите, той не е прекарал топката през охраната на Белия дом — заключи Стоун и бавно се огледа. — Но нищо не би му попречило в случай, че се е появил на работа направо в парка, след като някой вече му е предал топката.
	— Но и това би трябвало да бъде уловено от камерите — отбеляза Гарчик. — Няма как да не го открием още при първия преглед на записите.
	— Което означава, че пропускаме нещо — въздъхна Стоун и отново надникна в кратера. — Хайде, да вървим да изгледаме проклетото видео.


	27

	Няколко минути по-късно бяха в командния център на ФБР на Джаксън Плейс пред голям телевизионен екран. Компания им правеха двама агенти на Сикрет Сървис, които донесоха записите от своята служба.
	— При нас видеоматериалите се пазят минимум петнайсет години — обясни единият от тях.
	— Но не сте единствената агенция, която осъществява електронно наблюдение на парка, нали? — каза Стоун.
	— Всички имат сектор от Дяволския квадрат — отбеляза агентът. — В един идеален свят би трябвало да споделяме помежду си онова, което виждаме, но нашият свят съвсем не е идеален.
	— Какво точно ви интересува? — попита колегата му.
	Стоун им обясни за новозасаденото дърво и кучето, минало покрай бомбата.
	Агент Гарчик беше останал в парка за повторния оглед на местопрестъплението, но Стоун не пропусна да се обади на Том Грос, който се присъедини към тях.
	— Значи трябва да изгледаме записите от момента на доставката на дървото до детонацията на бомбата — заключи агентът от Сикрет Сървис.
	Показаха им кадри, заснети от три различни ъгъла. Отне им доста време, въпреки че хората от Сикрет Сървис превъртаха голяма част от ненужния материал. В крайна сметка обаче се оказа, че не получиха отговор на въпросите, които ги интересуваха.
	— Кучетата действително минават покрай ямата, но остават извън оградения периметър — рече Грос. — Това е сериозен пропуск и колегите от Сикрет Сървис ще отнесат яко мъмрене.
	Двамата агенти се спогледаха намръщено, но не казаха нищо.
	— Няма дори следа от хора, които поставят нещо в проклетата дупка — каза Чапман.
	— Сигурни ли сте, че разполагате с целия запис? — попита Стоун.
	— Сигурни сме — каза единият от агентите.
	Грос, Стоун и Чапман напуснаха командния център.
	— Отдавна не помня случай, в който не само да нямаме никакъв напредък, но и да се връщаме назад — промърмори Грос, докато крачеха обратно към парка.
	Затворил очи, Стоун се опитваше да анализира онова, което беше видял на записите. Голямото дърво беше пренесено до ямата с помощта на кран. Там чакаха и работници от Службата по поддръжка на обществените паркове в зелени униформи, които помогнаха за спускането му в дупката.
	Стоун отвори очи и каза:
	— Дървото е било съхранявано някъде, преди да бъде посадено. Но къде? Това го няма на записите.
	— Прав си — кимна Грос и в очите му проблесна надежда.
	— Автоматичният брояч показва, че е било посадено ден преди детонацията — добави Чапман. — Но защо дупката не е била зарита?
	— Трябва да намерим отговор на тези въпроси — каза Грос.
	Миг по-късно джиесемът му иззвъня. Той го включи, изрече няколко фрази и затвори.
	— Имаме попадение относно човека в анцуга. Преди няколко часа са получили списък с обаждания за изчезнали хора. Едно от тях отговаря на описанието. Направил го е роднина, който казва, че изчезналият е бил района на парка.
	— Защо се обажда чак сега?
	— Ще разберем, след като поговорим с него.
	— Според мен трябва да се разделим — рече Стоун. — Ти и твоите хора ще се заемете с градинарите, а ние с Чапман ще поговорим с роднините. Имаш ли адреса?
	Грос му го продиктува, а после, малко преди да се разделят, добави:
	— Сега остава да открием само мъжа в костюма.
	— Да — отвърна Стоун, без да се обръща, и се отдалечи заедно с Чапман.
	— Рискуваш обвинение за укриване на важна информация по текущо разследване — отбеляза тя, след като стигнаха до колата й. — А може би и за умишлено възпрепятстване.
	— Можеш да ме докладваш, ако наистина мислиш така.
	— Не мисля, че ще направя кариера, ако започна да дърпам килимчето изпод краката на шефа си — въздъхна най-сетне тя. — Хайде да тръгваме.
	Влязоха в колата и Чапман включи двигателя.
	— Накъде?
	Стоун погледна листчето с адреса, който беше получил от Грос.
	— Анакостия. Гледай пистолетът да ти е подръка.
	— Толкова ли е опасна тази Анакостия?
	Стоун се замисли за момент, после поклати глава.
	— Едва ли е по-опасна от „Лафайет“.


	28

	Кармен Ескаланте обитаваше двустаен апартамент на няколко преки от реката, съвсем близо до стадиона на „Уошингтън Нешънълс“. Но за разлика от останалите квартали около спортното съоръжение нейният не беше станал обект на особена модернизация.
	Добраха се до адреса и Стоун почука на ожулената врата, по която личаха най-малко три дълбоки драскотини, оставени от куршуми. Отвътре се разнесоха странни звуци — стъпки и някакво потропване. Вратата се отвори и на прага се появи дребна жена на около трийсет години, придвижваща се с помощта на метални патерици.
	— Вие ли сте Кармен Ескаланте? — попита Стоун.
	— Да — каза жената.
	Двамата показаха служебните си значки и Чапман попита:
	— Вие ли сте докладвали за изчезнало лице?
	— Не ми звучите като американка — каза Кармен и я изгледа любопитно.
	— Защото не съм.
	Жената явно се озадачи.
	— Можем ли да влезем? — попита Стоун.
	Прекосиха къс коридор и се озоваха в малка стая. Обзавеждането беше купено на старо, а по пода се въргаляха боклуци. Вонеше от гниещи хранителни продукти.
	— Напоследък нямам време за чистене — поясни Кармен, но в тона й липсваше извинение. Седна на канапето и опря патериците на страничната облегалка.
	Двамата останаха прави по простата причина, че друго място за сядане нямаше.
	— Предполагам, че се тревожите за… — започна Стоун и я погледна очаквателно.
	— Чичо ми Алфредо, когото всички наричаме Фреди — поясни Кармен.
	— Всички?
	— Семейството.
	— Те тук ли са? — огледа се Стоун.
	— Не, върнаха се в Мексико.
	— Значи вие живеете тук с него?
	Тя кимна.
	— Как е фамилното му име?
	— Падиля.
	— Кога го видяхте за последен път? — попита Чапман.
	— Преди две вечери. Излезе да хапне.
	— Знаете ли къде?
	— В едно ресторантче на Шестнайсета улица. Чичо ми е от Испания. Семейството на баща ми също е дошло от Испания преди много години. В Испания правят хубава паеля. Чичо много я обича. Там, където ходи да яде, правят много хубава паеля.
	Стоун и Чапман се спогледаха, очевидно мислейки за едно и също.
	_Мястото е съвсем близо до парка „Лафайет“._
	— Защо чакахте толкова дълго, преди да се обадите в полицията? — попита Стоун.
	— Тук нямам телефон. А без чичо Фреди трудно се движа. Мислех, че всеки момент ще се прибере, но не го направи. Накрая помолих една съседка да се обади вместо мен.
	— Ясно. Помните ли с какво беше облечен, когато излезе?
	— Със синия си анцуг. Много обича да ходи с него, но не обича да спортува. Смешно, нали?
	— В добра форма ли беше? — попита Чапман.
	Кармен описа полукръг пред корема си, за да очертае шкембе.
	— Той обича своята _comida_ и бирата си — простичко обясни тя.
	— А как се придвижва? Има ли кола?
	— Не, ползва автобус или метрото.
	— Спомена ли пред вас, че ще се поразходи след вечеря?
	Лицето на Кармен помръкна и тя посочи малкия телевизор на дъсчена поставка.
	— Видях какво става. Видях бомбата. Мъртъв ли е чичо Фреди?
	По бузата й се плъзна самотна сълза.
	Стоун и Чапман отново се спогледаха.
	— Имате ли някаква снимка на чичо си?
	Кармен посочи една етажерка, на която имаше няколко снимки в рамки. Стоун отиде да ги разгледа. Алфредо „Фреди“ Падиля беше на третата от ляво на дясно. Носеше джинси и същото синьо горнище на анцуг, с което беше разкъсан на парчета. Стоун вдигна снимката и я показа на Чапман, която кимна. Не й беше трудно да идентифицира човека, когото беше гледала десетки пъти на видеозаписа. Стоун постави снимката на мястото й и попита Кармен:
	— Имате ли близки, които да повикате при себе си?
	— Значи е мъртъв?
	Той се поколеба, после кимна.
	— Боя се, че е така.
	Жената вдигна ръка пред устата си и зарида тихо.
	Стоун коленичи пред нея.
	— Знам, че ви е тежко, но може би ви е известна причината, поради която чичо ви е решил да се разходи в парка „Лафайет“…
	Жената успя да се овладее изненадващо бързо.
	— Той обича тази страна — каза тя. — Ние пристигнахме тук неотдавна. Аз имам нужда да лекувам краката си. А чичо Фреди дойде с мен. Родителите ми са покойници. Той си намери работа. Плащаха малко, но се справяше.
	— Английският ви е много добър за човек, който е тук отскоро — отбеляза Чапман.
	— Обикнах го още в училище — усмихна се Кармен. — А после няколко пъти пътувах до Тексас.
	— Кажете за парка — подкани я Стоун.
	— Обичаше да ходи там и да гледа Белия дом. „Това е най-великата страна на света, Кармен — казваше. — Тук всеки може да прави каквото пожелае.“ Веднъж заведе и мен. Заедно разгледахме _la grande casa blanca_. Той казва, че вашият президент живее там. И че е велик човек.
	— Има ли някой, който да остане при вас? — попита Чапман.
	— Няма страшно. И друг път съм била сама.
	— Но имате и други роднини, нали? — настоя да разбере Чапман.
	Кармен подсмръкна и кимна.
	— Имам. Те ще ме отведат обратно в Мексико.
	— Обратно в Мексико? — повдигна вежди Стоун. — А какво ще стане с лечението?
	— Нищо. Без чичо Фреди няма да стане нищо. Родителите ми загинаха при катастрофа. И аз бях в колата. Тогава пострадаха краката ми. Чичо Фреди също пътуваше с нас, но се отърва невредим. Той ми беше като баща… — Тя замълча за момент, после тихо добави: — Аз… Аз не искам да живея тук без него. Дори в най-великата страна на света…
	Стоун надраска телефонния си номер на лист хартия и й го подаде.
	— Обадете се, ако имате нужда от помощ… — Замълча за момент, после добави: — Бихте ли ни дали нещо, което е принадлежало на чичо ви? Гребен, четка за зъби… Така ще можем да…
	Изречението остана недовършено.
	Тръгнаха си е два предмета, от които щяха да вземат ДНК проба на Алфредо Падиля. Чапман предвидливо носеше няколко плика за веществени доказателства. Стоун беше сигурен, че става въпрос за този човек, но до окончателното заключение щеше да се стигне след сравнението на ДНК пробите.
	— Винаги съм смятала, че съм закоравял циник, но сега ми се иска да заплача — прошепна Чапман, докато вървяха към колата.
	— Ясно е, че Алфредо Падиля се е оказал на неподходящото място в неподходящо време — въздъхна Стоун. — А тя ще трябва да плати цената.
	— Той също е платил, и то много скъпо — напомни му Чапман.
	Влязоха в колата.
	— А сега какво? — попита тя.
	— Да се надяваме, че агент Грос е извадил по-голям късмет. Но нещо ми нашепва, че не бива да разчитаме на това.


	29

	Оставиха съобщение на Грос и поеха към къщичката на Стоун. По пътя си купиха няколко кутии китайска храна. Времето беше хубаво и той извади кръглата кухненска маса на верандата. Донесе прибори и две студени бири от хладилника.
	Чапман вдигна бутилката и я чукна в бирата на Стоун.
	— Наздраве. Признавам, че знаеш как да се отнасяш с една дама.
	— Ти купи храната, когато аз нямам представа откога тази бира стои в хладилника — охлади ентусиазма й той.
	Тя загреба пълна лъжица супа „Уон тон“ и очите й моментално се насълзиха от силните подправки.
	— Май е твърде люта за теб, а? — развеселено каза Стоун.
	— Обичам да се паря — отвърна Чапман. — Една от причините да се заловя с този занаят, предполагам.
	— Едно време съм работил с МИ6, но не помня да е имало жени агенти.
	— И днес не са много. Все още е царството на тестостерона.
	— Това помага ли ти в кариерата, или ти пречи?
	— По малко и от двете. Баща ми беше ченге, а мама медицинска сестра.
	— Това не обяснява връзката ти с МИ6.
	— Сър Джеймс Макелрой ми е кръстник.
	— Охо, значи такава била работата — отбеляза Стоун и остави вилицата си.
	— С дядо ми са служили в армията, а после сър Джеймс се насочил към разузнаването. Обичаше ме още когато бях малка, а след като убиха татко, ми стана като баща…
	— Как загина баща ти? При изпълнение на служебния си дълг ли?
	— Така казват — сви рамене Чапман. — Никога не научих подробности.
	— Това ли те насочи към правоохранителните органи?
	— Предполагам, че сър Джеймс ме е подготвял през цялото време. Изпрати ме да уча в подходящите училища, получих съответната подготовка, завързах връзки. Изглеждаше неизбежно.
	— Но си искала друго, така ли?
	— Понякога си задавам този въпрос.
	— И какъв е отговорът?
	— Променлив. Може би съм си на мястото. Може би един ден ще разбера какво точно се е случило с баща ми. — Тя отмести чинията, облегна се назад и качи краката си на парапета. — А ти? Ясно е, че познаваш сър Джеймс от много години. А той от своя страна знае за теб неща, които аз никога няма да узная.
	— Те няма да ти говорят нищо.
	— Как се чувства човек като теб? След всичко, което е извършил?
	Стоун се изправи и се загледа в надгробните плочи, които чезнеха в здрача. Климатът в окръг Колумбия, безпощадно горещ и влажен през лятото и мразовит през зимата, понякога предлагаше и кратки, но изключително приятни отклонения. Като днешното. Денят беше толкова хубав, че на човек му се искаше да продължи безкрайно.
	Чапман се изправи до него.
	— Извинявай, нямах намерение да те притискам. Това наистина не ми влиза в работата.
	— С течение на времето престанах да чувствам каквото и да било — каза Стоун.
	— Но как успя да се измъкнеш?
	— Изобщо не съм сигурен, че съм успял.
	— Може би заради случилото се със съпругата ти?
	Той рязко се обърна.
	— Мислех си, че шефът ти е дискретен човек.
	— Нищо не ми е казал — увери го тя. — Беше предположение, базирано на личните ми наблюдения.
	— Какви наблюдения? — попита рязко той.
	— Върху теб — простичко отвърна тя. — И върху нещата, на които държиш. Например приятелите ти.
	— Добро попадение — кимна той и отново й обърна гръб.
	— И така, защо прие да се върнеш след онова, за което не искаш да говориш?
	— Бих казал, че едва ли имах друг избор.
	— Аз пък си мисля, че човек като теб винаги има избор.
	Стоун дълго мълча, все така загледан в надгробните плочи. Чапман потръпна от хладния повей.
	— Съжалявам за много неща — промълви най-сетне той.
	— Които искаш да поправиш?
	— Нищо в живота ми не може да се поправи, агент Чапман.
	— Наричай ме Мери, моля те.
	— Добре, Мери — стрелна я с поглед той. — Убивала ли си някога? Имам предвид умишлено.
	— Само веднъж.
	— И как се почувства?
	— Отначало бях щастлива може би защото така спасих собствения си живот. Но после ми стана гадно. Бях обучавана да го правя, разбира се, но…
	— Няма обучение, което да те подготви за това.
	— Предполагам, че е така — промълви тя и стисна парапета с две ръце. — Ти помниш ли колко души си убил?
	— Какво значение има за теб?
	— Вероятно никакво. Но не те питам от любопитство, а просто… Просто защото не знам какво е…
	Джиесемът на Стоун иззвъня, преди да успее да отговори. Обаждаше се Том Грос.


	30

	Грос им беше определил среща в едно кафене близо до Върайзън Сентър вместо в кабинета си. Появи се в панталон в защитен цвят и блуза с якичка, върху която носеше спортно яке с логото на „Уошингтън Кепиталс“. Взеха си кафе и се настаниха на една маса в дъното. Грос беше блед и видимо изнервен. Очите му постоянно шареха из малкото помещение, сякаш проверяваше дали не го следят.
	— Разследването все по-малко ми харесва — процеди той, пъхна ръка в джоба на якето си, после отново я извади.
	— Бил си пушач, нали? — предположи Стоун.
	Агентът кимна.
	— В този момент съжалявам, че ги отказах.
	— Хайде, разказвай.
	— Първо ми кажи за срещата с Кармен Ескаланте — наведе се над масата Грос.
	Допълвайки се един друг, двамата го запознаха с психическото състояние на сакатата млада жена.
	— Тъжна работа — отбеляза той. — Но в общи линии ударихте на камък, нали?
	— Друго не сме и очаквали — каза Стоун. — Тя е жертва, също като чичо си.
	— На неподходящото място в неподходящо време — въздъхна агентът. — Горкият човечец. Влюбен в Америка, а какво получи в замяна?
	— Как се развиха нещата при теб? — попита Чапман.
	Грос се размърда на стола и отпи глътка кафе.
	— Реших да съкратя процедурите и привиках градинарите направо в офиса. Всички до един, заедно с началника си, някой си Джордж Сайкс. Ветеран в службата, дядо на шест внучета, с абсолютно чисто досие като на всички останали. През цялото време е бил с хората си. Закле се в Библията, че нямат нищо общо с инцидента, и аз му повярвах. В засаждането на дървото са участвали седем души — от началото до края. Няма начин всички да са били купени.
	— Защо тогава не са зарили ямата? — попита Стоун.
	— Изнесоха ми цяла лекция по този въпрос — каза Грос. — Службата по поддръжка на обществените паркове имала специално отношение към насажденията в „Лафайет“. Всички, без изключение, трябвало да бъдат от времето на Джордж Уошингтън. Тези хора не са обикновени копачи на дупки, а истински историци. Научих от тях неща, за които изобщо не бях подозирал. Оставили ямата не зарита, защото трябвало да я запълнят със специална почва, приготвена по рецептата на специалист по дървесните видове, после същият този специалист трябвало да провери дали дървото не е повредено при пренасянето… Било предвидено дупката да бъде запълнена на следващия ден.
	— Това означава, че бомбата е била скрита в корените на дървото още преди то да бъде доставено в парка — обади се Чапман. — Няма как да е другояче. Службата по поддръжка на обществените паркове няма нищо общо.
	— Какво знаем за това дърво? — попита Стоун. — Откъде е дошло, кой го е подготвил за засаждане?
	— В момента правим проверки — каза Грос. — Но лично аз не виждам как е възможно да не бъде проверено, преди да го докарат в „Лафайет“. Ако ли не, е трябвало поне след доставянето му да го проверят с кучета. Все пак говорим за голямо дърво, пренесено с кран.
	— Нямаме информация за използване на служебни кучета, така ли?
	— Поне аз не открих. А и никой от градинарите не си спомня подобно нещо.
	— Още един голям пробив в сигурността, ако това е вярно — констатира Стоун.
	— Така е, но кой би допуснал, че някой ще заложи бомба в корените на дърво?
	— Кой би допуснал, че в близнаците ще се забият самолети? — отбеляза мрачно Стоун. — Или че някой ще пренася експлозиви в бельото и подметките на обувките си? Още много хора ще умрат, ако не се научим да изпреварваме събитията.
	Грос сбърчи вежди и отпи глътка кафе.
	— Има и друго, нали? — подхвърли Стоун, без да сваля очи от него.
	Когато агентът отново проговори, гласът му звучеше толкова тихо, че двамата се принудиха да се приведат над масата.
	— Сам не мога да повярвам на онова, което ще кажа, но май сме следени от своите. Това е причината да ви поканя тук…
	— От своите? — попита Чапман. — Защо мислиш така?
	Грос погледна Стоун и въздъхна.
	— Знам, че работиш за Съвета за национална сигурност. Навъртял съм доста години трудов стаж, за да мога да се сбогувам с кариерата си, но нямам намерение да си мълча и да се правя, че нищо не се е случило.
	— Лоялността ми към хората около тази маса е стопроцентова — приведе се още по-напред Стоун. — А сега ми кажи защо подозираш, че собствената ти служба работи против теб.
	Грос изглеждаше едновременно ядосан и озадачен.
	— Мисля, че подслушват телефоните ми, по дяволите! Както служебните, така и домашните. И твърде много хора научават за въпросите, които задавам. — За миг се взря в Стоун, а после в Чапман. — Ще ви попитам нещо, но искам да ми отговорите откровено…
	— Добре — бързо отвърна Чапман, но Стоун запази мълчание.
	— Става въпрос за видеозаписите от онази вечер. По-точно за онези, заснети веднага след взрива. Не вярвам на официалната версия, че камерите са били повредени от него. Нали помните какво казаха днес онези момчета от Сикрет Сървис? Много очи наблюдават този парк, но никога не споделят видяното помежду си. — Той помълча известно време, преди да попита: — Ще добавите ли още нещо?
	Погледът на Чапман неволно се премести към лицето на Стоун.
	— Така и си помислих — намръщи се Грос. — И вие ме прецаквате. Но как да провеждам разследване с вързани ръце? Ще ви кажа нещо: в момента вярвам единствено на съпругата си. Заклевам се в Бога, че е така.
	— Разбирам те.
	— Защо вие двамата получавате достъп до пълните записи, а аз не? — леко повиши тон Грос и се извърна към Чапман. — Ти дори не си американка, по дяволите!
	— Наистина няма разумно обяснение защо те държат на тъмно — каза Стоун и се обърна към партньорката си. — Лаптопът ти в колата ли е?
	Тя кимна.
	— Иди да го донесеш.
	Минута по-късно тя се върна и включи лаптопа си. На екрана се появиха записите на охранителните камери. _Пълните_ записи.
	След като ги изгледаха, Грос се облегна назад и горчиво поклати глава.
	— Все още съм ядосан, че са ми дръпнали килимчето, но не видях нищо, което да оправдава подобно действие.
	Вярно е, помисли си Стоун. Но дали пък аз не пропускам нещо, особено в светлината на последните разкрития?
	— Върни ги още веднъж — каза на Чапман той. — Започни от момента, в който всички напускат парка. На бавна скорост.
	Тя се подчини.
	— Стоп! — заповяда минута по-късно Стоун и се втренчи в екрана. Лицето му се сбърчи от гняв. Наистина беше пропуснал нещо важно въпреки онова, което беше научил днес. — Можеш ли да увеличиш?
	Чапман натисна няколко клавиша и картината на монитора се уголеми.
	— Малко наляво?
	Нова манипулация с вградената мишка.
	— Това виждате ли го? — попита той и опря показалец в екрана.
	Грос и Чапман се приведоха напред.
	— Какво? — едновременно попитаха те.
	— Светлините от фарове, които се отразяват в този прозорец. Зад стъклото се очертава някакво лице.
	Двамата се наведоха още повече към екрана.
	— Да, виждам го — обади се първа Чапман.
	Грос само кимна.
	— Но кой е това?
	— Мъжът в костюма. _Това_ е причината да не ти покажат пълния запис.
	— Чакай, чакай — изправи гръб агентът. — Откъде си сигурен, че е именно той?
	— Сигурен съм, защото днес го видях.
	Лицето на Грос почервеня и той скочи.
	— Значи знаеш кой е, но продължаваш да ме будалкаш, а? — извика той. — Може би точно вие двамата подслушвате телефоните ми!
	— Внимавай какво говориш, агент Грос! — хладно го изгледа Стоун. — Сядай и слушай!
	Нещо в тона му накара агентът на ФБР да се подчини, въпреки че лицето му продължаваше да е разкривено от гняв.
	— Онази вечер този човек е имал насрочена среща в парка. На нея е трябвало да бъде обсъдена операция от изключително важно значение за страната.
	— Откъде знаеш?
	— Предавам ти дословно информацията, с която се сдобих днес — каза Стоун. — От напълно достоверен източник. Както вече споменах, днес се срещнах с онзи, който се крие зад стъклото. Неговата мисия е да проследи и ликвидира един от най-големите врагове на Съединените щати. Може би най-големият.
	Лицето на Грос започна да се прояснява.
	— По дяволите! — промълви той. — Нима имаш предвид…
	— Мисията е строго секретна — вдигна ръка Стоун. — Толкова секретна, че оправдава скриването на някои кадри от очите на ФБР. Нека спрем дотук.
	— Но това означава, че може би именно този човек е бил мишената! — възкликна Грос.
	— Не е бил той. Ако беше, едва ли щяха да го пропуснат.
	— Къде е той?
	— Наблизо.
	— Добре — въздъхна след кратък размисъл агентът. — Но какво тогава ни остава?
	— Почти нищо — мрачно отвърна Чапман. — Или _абсолютно_ нищо!


	31

	Чапман го остави пред портала на гробището и си замина. Стоун тръгна по алеята, опитвайки се да систематизира нещата, до които се беше добрал през деня. И които не водеха доникъде. Бяха проверили всички, присъствали в парка онази вечер. Но нито един от тях нямаше нищо общо с бомбената експлозия и автоматичната стрелба. Алфредо Падиля беше взривен погрешка. Мариса Фрийдман имаше офис наблизо и просто се бе обадила на любовника си. Фаут Тюркекул бе имал среща с Аделфия, на която да обсъдят детайлите на изключително важна мисия. Британското ченге бе там по заповед на МИ6. Четирите многообещаващи следи се оказаха мираж.
	Влезе в къщичката и се настани зад бюрото. Беше късно и би трябвало да си легне, но все още не му се спеше. Умът му работеше трескаво и прогонваше умората. Разгърна някаква книга, но текстът се размазваше пред очите му. Можеше да мисли единствено за онова, което се беше случило в парка „Лафайет“.
	Някой беше успял да проведе терористична акция на едно от най-строго охраняваните места в света, и то е точно определена цел. Той не вярваше, че йеменската организация е в основата на атентата. Подобна операция изискваше търпелива подготовка и огромни средства. Разбира се, някои ислямистки групировки можеха да осигурят и двете, но техните ресурси все пак не бяха безгранични и едва ли щяха да ги пилеят безразсъдно. Следователно тук не ставаше въпрос за някаква символика. Все едно да отвлекат пътнически самолет и „символично“ да прелетят покрай важни обществени сгради, вместо да се забият в тях.
	Не приемаше и теорията, според която след излъчените по телевизията кадри много хора щяха да се откажат да посещават Вашингтон. А и какво чак толкова? Правителството едва ли щеше да падне, защото няколко автобуса е туристи от Айова или Мейн са решили да прекарат ваканцията си другаде. Това не беше атентат, който да предизвика масова психоза, защото не ставаше въпрос за търговски център или летище. Когато на подобни места бъдеше взривена бомба, хората изпитваха ужас и престават да ги посещават. Това неизбежно се отразяваше на икономиката — регионално или в национален мащаб. Но тук ставаше въпрос за нещо съвсем различно. Защото Белият дом беше само един; паркът „Лафайет“ — също.
	_Ако нещата изглеждат нелогични, значи мисля в грешна посока. Но коя е вярната?_
	Започна да се настройва за друг подход, след което изведнъж изключи настолната лампа и се сниши в стола.
	Навън имаше някой.
	Легна на пода и дръпна огряваната дъска на дюшемето под мястото за краката на бюрото. Тя изскърца и се отмести. От долната й страна беше закрепен изработен по поръчка пистолет, е който не се беше разделял дълги години. По онова време го чувстваше като част от тялото си и естествено продължение на ръката. Стисна го здраво и върна дъската на мястото й.
	Пропълзя към задното прозорче и надникна навън. Имаше луна. Мъжете се промъкваха предпазливо сред храстите, но той веднага ги видя, защото знаеше къде и как да гледа.
	Измъкна джиесема от джоба на ризата си и понечи да изпрати съобщение, но в същия момент отвън долетя глас:
	— Стоун? Искам да говоря с теб.
	Пръстът му увисна над бутона за изпращане. Този глас му беше познат. В главата му бързо се появиха причините, поради които мъжът навън се беше озовал пред вратата му.
	— За какво? — извика в отговор той.
	— Знаеш за какво. Казват, че добре боравиш с оръжията. Сигурен съм, че вече си открил присъствието на моите хора въпреки усилията им да останат незабелязани. Затова ти предлагам следното: идвам вътре при теб, за да си поговорим на четири очи. Така никой няма да пострада. Приемаш ли?
	— А ако откажа? — извика в отговор Стоун.
	— В такъв случай просто ще си тръгнем.
	— Защо ли не мога да ти повярвам?
	— В случая и двамата сме на една страна.
	— В момента нямам такова чувство.
	— Давам ти думата си. Искам да поговорим и нищо повече.
	— Тогава защо се появяваш тук с ударен отряд?
	— Не го приемай лично, така пътувам навсякъде. Но наистина искам само да разменя няколко думи с теб.
	Стоун бързо съобрази, че шансовете му са равни на нула. А информацията можеше да бъде и двустранна.
	— Добре, но идваш сам — извика той. — Аз наистина съм въоръжен. Дори една червена точица във въздуха, и нещата ще станат опасни за теб. Ясно ли е?
	— Да. Идвам.
	— Бавно.
	— Добре, бавно.
	Няколко секунди по-късно на прага на скромната къщичка се появи Райли Уийвър, директорът на НРЦ.


	32

	— Затвори вратата и застани вляво от нея — заповяда Стоун и тръгна към Уийвър така, че да не се вижда от прозореца. — Разтвори сакото си!
	— Не съм въоръжен.
	— Разтвори сакото си!
	Уийвър се подчини и неволно потрепна от ръката, която светкавично го обискира.
	— Все още си бърз — отбеляза той.
	Стоун отстъпи крачка назад, продължавайки да го държи на мушка.
	— Няма ли да запалиш лампата? — попита директорът на НРЦ. — Не виждам абсолютно нищо.
	— Ако не се беше появил с цял взвод, може би щях да бъда по-любезен — процеди Стоун, докато обикаляше около него. Беше сигурен, че бившият морски пехотинец умее да се ориентира на тъмно, и скоро получи доказателства, че действително е така.
	— Окей, сега те виждам добре — обади се Уийвър. — Сигурен съм, че и ти ме виждаш. Как ще процедираме оттук нататък?
	— Виждаш ли столовете пред камината?
	— Да.
	— Седни на онзи вляво.
	— А ти къде ще бъдеш?
	— Тук някъде.
	Уийвър тръгна напред, отпусна се на плетения стол и леко изви глава надясно.
	— Вече не те виждам — констатира той.
	— Знам. А сега казвай какво искаш.
	— Последната ни среща приключи доста набързо.
	— По твоя вина.
	— Да, признавам, че беше така. В момента работиш за СНС и ФБР.
	— Е, и?
	— Какво ще кажеш за едно по-тясно сътрудничество с НРЦ?
	— Не, благодаря. Ще ми станат много букви от азбуката.
	— Твоите хора нямат абсолютно никакъв напредък по случая.
	— Наясно съм, че имаш шпиони навсякъде. Също като онзи, когото наследи на поста. Но ефектът невинаги е положителен.
	— Аз не съм Картър Грей. Знам, че бяхте на нож от много години.
	— Той беше много добър в работата си. Аз просто не бях съгласен с всичко, което вършеше.
	— Информирах се по-подробно за Джон Кар.
	— Браво на теб. Защо си тук? Едва ли си дошъл само за да ми предложиш работа, която знаеш, че няма да приема.
	— Радваш се на подкрепата на президента и аз знам защо.
	Стоун се втренчи в неясния силует на госта. Стоеше на около три метра зад него, малко вдясно. Перфектната позиция за стрелба.
	— Накъде биеш? — попита той.
	— Миналото не ме интересува — отвърна Уийвър. — Съсредоточил съм се единствено върху бомбата и изстрелите в „Лафайет“.
	— Някои хора са на мнение, че това е символична атака.
	— Но ти не вярваш да е така, нали?
	— Не. Терористите виждат символика само в атентати с много жертви.
	— Съгласен съм. За този са хвърлени много сили и средства. Трябва да има причини.
	— Разсъждавах по този въпрос тъкмо когато ти се появи — отвърна Стоун.
	— Ако работим заедно, със сигурност ще спестим време.
	— Вече ти казах, че имам екип.
	— Всички сме в един екип.
	— Ти ме измъкна от болничното легло, преди ФБР да стигне до мен. Откара ме в НРЦ, за да ме притиснеш, и с насмешка отхвърли опитите ми да ти разкажа какво знам. А когато ти зададох един-единствен въпрос, по-бърза да изключиш осветлението. Ако това е твоята представа за предварителен контакт, никога няма да имаш късмет.
	— Добре, заслужавам си го — въздъхна Уийвър. — Наистина играх грубо и ти ме наказа.
	— А сега си дошъл да ми предложиш по-коректна игра?
	— Трудно ли е да го повярваш?
	— Да, трудно е. Особено тук, във Вашингтон. Затова те питам още веднъж: защо си тук?
	Уийвър помълча и каза:
	— Страхувам се, Стоун.
	— Защо?
	— Защото нещо ще се случи. Нещо голямо, за което нямам никаква представа. А когато шефът на националното разузнаване няма представа, нещата не вървят на добре. Не искам да бъда запомнен като директора, изпуснал най-главното…
	— Нещо голямо казваш — повтори Стоун и се поотпусна. — На какво се дължи това? На слухове и случайни подмятания?
	— И на тях. Но най-вече на предчувствието ми. Как се е озовала в дупката онази бомба? Защо никой не е улучен от автоматичната стрелба? А имам и още един въпрос, за който вероятно изобщо не ти е минало през ума…
	— Какъв е той?
	— Какво е станало с кленовото дърво, което е било в парка, преди да засадят новото? Според моите източници то е изсъхнало. Ей така, за една нощ. И се наложило да бъде подменено. Растяло си там в продължение на десетилетия, здраво и жизнено, а после изведнъж умира и никой не знае защо…
	Стоун буквално се парализира. От доста време не беше ходил в парка „Лафайет“, но добре помнеше въпросния клен — високо дърво с огромна корона, изключително красиво.
	_А после изведнъж умира и никой не знае защо._
	Седна на другия стол до камината и пъхна пистолета в колана си. Забеляза как Уийвър оглежда оръжието и кратко поясни:
	— Вече имам разрешително.
	— Лично аз нямам нищо против — кимна Уийвър. — Може би скоро ще се наложи да го използваш.
	— Значи мислиш, че дървото е било умъртвено нарочно?
	— Ако не е, значи става въпрос за голяма случайност. Ако не е възникнала необходимостта от подмяна на дървото, вкарването на бомбата в „Лафайет“ щеше да бъде невъзможно. Вече всички знаят, че тя е била скрита именно в новото дърво.
	— Агентът на ФБР Грос твърди, че вече работят по тази възможност. Но нямат особен напредък.
	— Както винаги ФБР предпочита да върви по свой път. Но аз ги следя отблизо. Имам чувството, че ако продължават в същата посока, нищо няма да открият.
	— Защо? Толкова добре ли са заметени следите?
	Уийвър го гледаше втренчено в мрака.
	— Не са прегледали коренището на рентген. Въпреки че са били наясно с факта, че за разлика от коледната елха в градината на Белия дом такива дървета се засаждат заедно с пръстта.
	— Обход със служебни кучета?
	— Не знам. Но мисля, че и това не е било направено.
	— Защо?
	— Нямам отговор.
	— Антитерористите са на мнение, че бомбата е била взривена от разстояние.
	— Хммм…
	— Не си съгласен, така ли?
	— Нека го кажа по друг начин. Няма такова нещо като „сигурна“ бомба. Самият аз за малко не изгубих ръката си, докато пренасях една „обезопасена“ бомба по време на службата си в морската пехота.
	— Каква е твоята теория?
	— Защо не светнеш лампите, по дяволите? Имам чувството, че отново съм гимназист, който се опитва да задигне шише контрабандна пиячка от запасите на баща си…
	— Предпочитам тъмнината.
	— Добре, както искаш. Бомбата се задейства дистанционно, най-вероятно с джиесем. Дупката вече е проверена. Това означава детонация в точно избраното време. После на сцената се появява някакъв мъж, който бяга и скача в ямата, за да се спаси от стрелбата. И бум…
	— Но как се е взривила бомбата?
	— Както вече споменах, тези устройства са непредвидими. Дебелакът скача точно върху нея. Или е била улучена от случаен куршум. И детонацията е факт.
	— Всъщност ние вече обсъдихме подобен сценарий — каза Стоун.
	— Значи ти губя времето, така ли?
	— Не. Признавам, че не се сетих за предишното дърво, което може би е било умишлено умъртвено.
	— И на мен ми хрумна едва тази вечер.
	— Експертите твърдят, че бомбата е била скрита в баскетболна топка, която е била поставена в корените.
	— Това няма значение. Пак е било възможно да се взриви по погрешка.
	— Не виждам логиката. Според твоята теория онзи мъж е скочил в дупката и е взривил бомбата само защото е търсил спасение от куршумите. Защо ще си правят труда да залагат експлозив на едно изключително добре охранявано място, а после ще прецакат операцията с безразборна стрелба?
	— Ще откриеш логиката, стига да погледнеш на нещата от друг ъгъл.
	Стоун помълча известно време, после бавно вдигна глава.
	— Искаш да кажеш, че стрелците и бомбаджиите са различни?
	— Точно това искам да кажа. Дори бих добавил, че в момента бомбаджиите са адски ядосани на онези, които са открили стрелбата.
	— Йеменската групировка? — попита Стоун.
	— Тези типове поемат отговорност за много неща, с които нямат нищо общо — каза Уийвър. — Допускам, че именно те са отговорни за стрелбата, а когато бомбата избухва, са си казали: „Е, какво толкова, по дяволите! Ще поемем отговорност и за нея!“ Мислят, че това ще ги издигне в очите на другите терористи. По-висок уличен респект означава и по-добро финансиране. Почти същото се случва и тук, във Вашингтон, когато заседава Бюджетната комисия.
	— Но това означава, че бомбата в парка е трябвало да убие някой друг, по съвсем друго време…
	— Точно така. Въпросът е кого.


	33

	Два часа след оттеглянето на Уийвър и хората му Стоун все още не можеше да заспи. Директорът на НРЦ бе поискал списък на мероприятията в „Лафайет“ през следващите месеци и обеща да му го предостави, щом го получи. От своя страна Стоун го запозна с информацията за нещастника в анцуга, а също така и с хода на следствието, провеждано от ФБР и БАТОЕ. Пропусна да спомене само за Фаут Тюркекул. Ако директорът Уийвър трябваше да бъде информиран за операцията по залавянето на Осама бин Ладен, това щяха да го направят други хора.
	Стоун лежеше на леглото и разсъждаваше върху всичко това, докато нощта бавно отстъпваше път на зората. Най-накрая мислите му се насочиха към клуб „Кемъл“. Кейлъб и Рубън му бяха близки приятели от години. Заедно бяха стигали до ада и обратно, в буквалния смисъл на думата. Алекс Форд се беше присъединил към тях сравнително по-късно, но беше успял да спаси живота на Стоун не един, а два пъти. В други пет случая беше рискувал живота и кариерата си, за да помогне на клуба. Анабел бе нахлула в живота им съвсем наскоро, но бързо спечели доверието на Стоун. А Хари Фин се беше сражавал рамо до рамо с него срещу банда отлично обучени убийци, въпреки че Стоун беше ликвидирал баща му преди повече от три десетилетия.
	_Аз им заявих едва ли не, че не им се доверявам. Казах, че нямам нужда от помощта им. И това не е всичко._
	Малцина знаеха, че беше извадил старата си пушка и бе убил двама известни американци, които бяха съсипали живота му, лишавайки го от дете и съпруга. Преди тях беше убивал много хора по заповед на висшестоящите. Но тези двама уби по собствено желание. Действайки едновременно като прокурор, съдия и екзекутор. С абсолютната увереност, че правото е на негова страна, без никакви угризения.
	Но съвестта му все пак беше жива. През всичките години, през които беше убивал, не успя да се освободи от нея. Изостреното чувство за справедливост го предупреждаваше, че един ден ще трябва да си плати. Това беше неизбежно. Но приятелите му от клуб „Кемъл“ не заслужаваха тази съдба. Този клуб скоро щеше да се разпадне. Или поне той нямаше да бъде неформален лидер.
	Взе душ, облече се и излезе навън. Слънцето изгряваше. Наетата кола на Чапман беше спряла на метър от оградата, а самата тя седеше на предния капак и пиеше кафе от „Старбъкс“.
	Той вдигна ципа на якето си и тръгна към нея. Беше с джинси и дебел черен пуловер, обута в ботуши. Изобщо не приличаше на агент от МИ6. Косата й беше прибрана назад, разкривайки малка бенка на слепоочието. Тя слезе от капака, отвори вратата откъм мястото на шофьора, извади още една чаша кафе и му я подаде.
	— Май познах, че ставаш рано — каза тя.
	— Благодаря за кафето.
	— Интересна ли беше нощта ти?
	— Защо питаш?
	— Обикновено любопитство.
	— Достатъчно силно, за да наблюдаваш къщата ми през нощта?
	— Може би. Късен посетител?
	— Питаш или уточняваш?
	— Само питам.
	— Райли Уийвър от НРЦ. Искаше да си побъбрим. Предложи някои интересни теории.
	— Мога ли да ги чуя?
	— Хайде да отидем в парка.
	Чапман запали колата. Докато се спускаха по Ем Стрийт, Стоун й разказа за идеите на Уийвър.
	— Смислени са — призна тя. — Този човек явно е в течение на нещата.
	— Щяха да са още по-смислени, ако беше назовал мишената.
	— Не би трябвало да се затрудни. Колко събития се случват в парка „Лафайет“?
	— Повече, отколкото предполагаш. И не са свързани единствено с президента. Право на специални митинги или протести имат различни неправителствени организации. Списъкът е дълъг.
	— Въпреки това може да се съкрати. Слава богу, че непосредствената заплаха е отстранена.
	— Не е.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Все още не знаем каква е била заплахата. Длъжни сме да допуснем и втори опит. Поставянето на бомба в парка изисква много труд, а той трябва да съответства на важността на мишената. Според мен те няма да се откажат.
	Паркираха близо до парка, преминаха през няколко пропускателни пункта и най-сетне стъпиха на меката трева. Стоун се огледа. В този ранен час хората по алеите бяха малко, всички до един със специални правомощия. Паркът и околностите му все още бяха затворени за обикновените граждани.
	Стоун седна на близката пейка и допи кафето си, а Чапман остана права срещу него.
	— Вярно ли е, че преди години си живял тук? — попита тя.
	— Да.
	— Защо?
	— А защо не?
	— Така няма да стигнем доникъде.
	— Протестирах — поясни лаконично той. — В тази страна всеки има право да протестира.
	— Срещу какво?
	— Горе-долу срещу всичко.
	— Данъци, такси?
	— Не. Никога не съм изкарвал достатъчно пари, за да плащам данъци.
	— За какво тогава си протестирал?
	— Имах чувството, че някои неща не са справедливи — отвърна Стоун, извърнал глава към Белия дом.
	— А сега справедливи ли са?
	— Съмнявам се.
	— Но ти спря да протестираш, така ли?
	— Просто престанах да живея в парка, което обаче не означава, че съм спрял да протестирам.
	— Вярваш ли на Уийвър? От това, което ми разказа, останах с впечатлението, че ти е споделил много неща. Май наистина е загрижен.
	— _Трябва_ да е загрижен, ако не иска някой да повтори Единайсети септември по време на мандата му. Сигурен съм, че ще направи всичко възможно това да не се случи. И то така, че да обере лаврите, а нас да ни държи на тъмно, стига да може…
	— Крадците и шпионите май нямат чувство за чест, а?
	— За мен всичко е въпрос на интереси.
	Чапман хвърли чашата си в близкото кошче за смет и седна до него.
	— Значи ще чакаме ФБР да проследи доставката на дървото и да разбере кой е имал възможност да скрие бомбата в корените му. В същото време Уийвър ще се погрижи да разбере кой е бил истинската мишена. По всичко личи, че ние с теб няма да сме затрупани с работа.
	— Защо в баскетболна топка? — изведнъж попита Стоун.
	— Какво?
	— Защо им е трябвало да слагат бомбата в баскетболна топка, след като са имали възможност да я скрият в корените? Така са я направили по-видима отстрани, по-подозрителна. Защо просто не са я замаскирали в корените?
	— Мисля, че имам отговор на този въпрос — обърна се да го погледне Чапман. — Влагата.
	— Продължавай — рече той.
	— Ясно е, че дървото е трябвало да бъде посадено в ямата и засипано с пръст. И обилно напоено с вода, за да се хване. Взривните устройства обаче не обичат водата, освен ако не са специално изработени за подводна детонация. На практика дори няколко капчици влага са достатъчни да повредят прекъсвача или детонатора, така че бомбата отива на кино. Но ако я скриеш в баскетболна топка, тя остава надеждно изолирана. Или поне водонепромокаема…
	— Добре. Но защо точно баскетболна топка?
	— Лично аз не бих прибягнала до нея може би защото не играя баскетбол — отвърна Чапман и изправи гръб. — Но ти явно смяташ, че топката може да ни насочи към самоличността на извършителя…
	— Не изключвам подобна възможност — кимна Стоун. — Особено в нашия случай, който се характеризира с почти пълната липса на улики.
	— Което означава, че приемаш теорията на Уийвър, според която стрелбата и бомбата са дело на две различни организации. Стреляли са йеменците, а бомбата е поставена от други, засега неизвестни лица, така ли?
	— Не бих казал, че съм напълно съгласен с това, но все пак си струва да бъде проверено.
	— Но защо тогава са засипали парка с куршуми, без да улучат когото и да било?
	— Много бих искал да имам отговор на този въпрос. За мен той е изключително важен.
	— В моята страна баскетболът не е чак толкова популярен.
	— Вярно е. Но не мога да си представя как играчите милионери от НБА сформират престъпна група, за да взривят някого в „Лафайет“.
	— Това обаче не изключва възможността бомбаджиите да имат друга връзка с играта — поклати глава Чапман.
	Стоун извади джиесема си и набра някакъв номер.
	— Агент Грос, обажда се Стоун. Намирам се в парка. Имам информация за теб, плюс един въпрос. — Разказа накратко за срещата си с Уийвър и неговите теории по случая, а после сподели и подозренията си относно баскетболната топка.
	— Ясно — отвърна Грос. — След двайсет минути ще мина да те взема. Мисля, че е време да поговорим с хората, които са осигурили дървото.
	Стоун прекъсна връзката и погледна партньорката си.
	— Ще дойде да ни вземе, а после ще проверим откъде е дошло дървото.
	— Много добре — кимна тя. — И бездруго ми писна от това бездействие.
	Той стана и закрачи напред-назад по алеите. Чапман любопитно го наблюдаваше. Част от отломките вече бяха разчистени, но малките оранжеви и бели конуси все още бяха там. Без съмнение щяха да откриват разни неща в продължение на седмици, а може би и на години. Той си представи как някой турист внезапно попада на част от човешко ухо. Хубав сувенир от екскурзията му до столицата.
	Най-накрая се изправи на ръба на кратера. Чапман се присъедини към него.
	— Какво ти се върти в главата? — попита тя.
	— Нещо ми се изплъзва — въздъхна той. — Нещо очевидно, но не мога да разбера какво е.


	34

	— Не знаех, че си толкова близък с Райли Уийвър — отбеляза Грос, докато ловко насочваше служебната краун виктория към покрайнините на града.
	Стоун седеше до него, а Чапман отзад.
	— Виждал съм го два пъти в живота си. Не по моя воля. Това едва ли се връзва с понятието „близък“, поне за мен.
	— Тогава защо е потърсил теб, а не мен например? — попита Грос.
	— Ти си му конкурент. А аз съм нещо по средата.
	— Ако действително искаме да защитаваме тази страна, трябва да се откажем от проклетата конкуренция — каза намръщено Грос.
	— Звучи разумно — обади се Чапман. — В крайна сметка всички сте на една и съща страна.
	— Нещата не са толкова прости, агент Чапман — рече Грос, поглеждайки я в огледалото.
	— Личното ти мнение не променя нищо — възрази тя.
	— Добре, както и да е — отстъпи агентът на ФБР. — Но ако си сътрудничим с НРЦ, ще ни бъде по-лесно.
	— Не мислиш ли, че и останалите агенции са на същото мнение по отношение на ФБР? — каза Стоун.
	— Сигурно си прав — пресилено се засмя Грос.
	— Уийвър все още опипва почвата, но със сигурност не иска чукът да се стовари точно през неговия мандат — отбеляза Стоун. — Вероятно работи седем дни в седмицата, като прибягва до всички приемливи методи. Аз просто съм един от тях.
	— Всъщност къде отиваме? — обади се Чапман след няколко минути мълчание в купето. Колата летеше по почти безлюдните улици.
	— В Пенсилвания — отвърна Грос. — От там е докарано кленовото дърво. По-точно от някакъв разсадник в околностите на Гетисбърг.
	— Очакват ли ни? — попита Стоун.
	— Не.
	— Това е добре.
	— Няма ли да блокирате мястото? — обади се Чапман.
	— Извършителите едва ли ще стоят да ни чакат — поклати глава Грос. — Откритият щурм ще има отрицателен ефект. Предпочитам да получа отговор на въпросите си кротко и мирно. Малко финес няма да ни навреди.
	След доста навъртени километри спряха пред портала на разсадник „Кийстоун“. Павираната алея ги отведе до дълга едноетажна сграда с бели стени и зелен ламаринен покрив. Зад нея се виждаха различни по размер постройки, някои от които бяха достатъчно големи, за да поберат петнайсетметрови дървета. На паркинга се виждаха няколко прашни пикапа, една малка кола и черен джип ескалейд. Слязоха и се насочиха към вратата с табела „Офис“.
	Пълна жена с прекалено впити в тялото джинси ги насочи към вътрешна стаичка. Зад металното бюро седеше едър мъж с телефон на ухото, който им посочи столовете за посетители. Грос му показа значката си и той промърмори в слушалката:
	— Ще ти се обадя по-късно.
	Стана от мястото си, напъха ризата в панталона си и попита:
	— Може ли да разгледам по-подробно тази значка?
	Грос пристъпи към бюрото и навря под носа му значката заедно със служебната си карта. Задържа ги там няколко секунди, след като мъжът отмести очи.
	— С какво мога да ви помогна? — притеснено попита той.
	— Като за начало се представете — ледено отвърна Грос.
	Мъжът се покашля и каза:
	— Лойд. Лойд Уайлдър.
	— Вие ли управлявате това място?
	— Да. Вече десет години. За какво става въпрос?
	Грос седна на ръба на бюрото, Стоун се облегна на стената, а Чапман нехайно се отпусна на един от столовете. И тримата го загледаха втренчено. Уайлдър преглътна нервно и почти се строполи на стола си.
	— Вижте — започна той. — Момчетата ме увериха, че не са нелегални. Е, може би им липсваха някои документи, но знаете ли с какви купища хартия съм затрупан всеки ден? Губя часове, за да изчета всичко, но никой друг не е съгласен да се занимава с това и…
	Стоун издебна момента и се обади преди намесата на Грос.
	— Ние не сме от имиграционните власти — хладно рече той. — На онази значка пишеше ФБР…
	— ФБР ли? — изненада се Уайлдър и започна да мести поглед от един на друг.
	Грос се приведе напред и лицето му спря на сантиметри от притеснения мъж.
	— Точно така. Този човек работи в Отряда за борба с тероризма, а дамата е агент на британското разузнаване МИ6.
	— МИ6? — прошепна с благоговение Уайлдър и се вторачи в Чапман. — Като Джеймс Бонд?
	— Аз съм по-добра от Джеймс Бонд — увери го Чапман. — Нещо като скъпия Джеймс, натъпкан със стероиди.
	— Ако откажете да ни сътрудничите, можем да ви създадем сериозни неприятности заради нелегалните ви работници — добави заплашително Грос. — Имиграционните власти със сигурност ще проявят интерес към тях.
	Лицето на човека помръкна.
	— Но защо сте тук, ако наистина не се интересувате от тях? — попита той.
	— Гледате ли новините?
	— Гледам ги понякога. Защо?
	— Чухте ли за експлозията в парка „Лафайет“? — попита Стоун.
	— Да, разбира се. Всички говорят за нея.
	Тримата замълчаха и се втренчиха в него. Човекът окончателно се обърка.
	— Но какво общо имам аз? — смотолеви най-сетне той.
	— Имаме доказателства, че бомбата е била скрита в едно от дърветата, които са били доставени от вашата фирма.
	— Хей, сигурно се шегувате — колебливо се усмихна Уайлдър. — Вие май не сте никакви федерални и си правите някакъв майтап.
	Грос пристъпи към него и каза:
	— Когато една бомба избухне близо до президента, аз никак не съм склонен да се шегувам, мистър Уайлдър. А вие?
	Усмивката се стопи.
	— Значи говорите сериозно, така ли? — попита на пресекулки Уалдър. — И сте истински ченгета?
	— Напълно. Тук сме, за да ни обясните как бомбата е попаднала в корените на едно от вашите дървета.
	Горкият Уайлдър най-сетне схвана сериозността на посещението и започна да се поти.
	— О, боже! — прошепна той. — Мили боже!
	Стоун се приближи и успокоително докосна рамото му.
	— Не ви обвиняваме в нищо, мистър Уайлдър — рече той. — А от реакцията ви се вижда, че нямате представа за това, което споменахме. Но можете да ни помогнете. — Пръстите му леко натиснаха рамото на човека. — Дишайте дълбоко и се успокойте.
	Уайлдър бавно дойде на себе си.
	— Ще направя всичко възможно да ви помогна. Наистина ще го направя. Аз съм патриот до мозъка на костите си. Цял живот съм участвал в доброволните патрули, а баща ми беше в профсъюзите.
	Грос седна насреща му. Стоун, който остана прав, каза:
	— Разкажете ни за хората, които работят тук. За всеки поотделно.
	През следващите двайсет минути всички заедно разглеждаха трудовите досиета на хората, работещи в разсадника.
	— Това е всичко — въздъхна най-сетне Уайлдър и затвори последната папка. — Никой от тези хора не притежава достатъчно ум, за да се занимава с бомби. А на някои от тях трябва да показвам как се държи лопатата. Може би защото хич ме няма с испанския…
	Показалецът на Стоун спря върху едно име в списъка.
	— Джон Кравиц — прочете той. — Май не е латино.
	— Не е, разбира се. Но в случая лаете на погрешното дърво, ако позволите подобно сравнение…
	— Защо?
	— Защото този е завършил колеж.
	— Нали твърдяхте, че всички са тъпаци? Нямам нищо против тънкостите на вашата професия, но защо човек с подобно образование идва да копае дупки?
	— Тук правим доста повече. Джон има диплома по ландшафтен дизайн, градинарство и още няколко подобни неща. Той е добър специалист по дървесните видове. Вижда неща, които убягват на другите. Това е причината, поради която го назначихме.
	— Откога работи при вас? — попита Чапман.
	— От около седем месеца. Лично аз не очаквах да се задържи толкова дълго, но той изглежда доволен.
	— Беше ли на работа тази седмица?
	— О, да, всеки ден идва, точен като часовник.
	— А сега тук ли е?
	Уалдър вдигна глава към стенния часовник.
	— Ще бъде тук след около трийсет минути. Живее на осем километра, в един малък къмпинг за каравани встрани от магистралата.
	— Какво още ще ни кажете за него? — попита Грос.
	— Около трийсетгодишен, слаб като него — отвърна Уайлдър и посочи Стоун. — С кестенява коса и козя брадичка.
	— Разбира ли се с колегите си?
	— Вижте, останалите едва скърпват по някоя дума на английски — сви рамене Уайлдър. — Лично аз подозирам, че повечето от тях са неграмотни и на собствения си език. Но Джон е завършил колеж, както вече ви казах. Често го виждам да чете през обедната почивка.
	— Знаете ли нещо за личния му живот? — попита Грос. — За политическите му възгледи?
	— Не — поклати глава Уайлдър. — Но съм убеден, че не е вашият бомбаджия.
	— Случайно да играе баскетбол? — внезапно попита Чапман.
	— Това пък какво общо има?
	— Отговорете на въпроса.
	— Играл е в гимназията. Сам ми го каза. Отзад имаме един кош. Когато нямаме доставка, момчетата заформят по някоя игра.
	— Чия топка използват? — попита Стоун.
	— Топка ли? Имаме две-три тук, на място. Доколкото знам, Джон също донесе една. — Уайлдър продължаваше да ги гледа с недоумение. — Но какво общо има това с бомбата?
	— Ще изчакаме Джон — смени темата Грос. — А когато дойде, вие ще го повикате в офиса си, ясно?
	— Наистина ли трябва да…
	— Ясно ли е? — хладно повтори Грос.
	— Ясно — смотолеви Уайлдър.


	35

	Докато чакаха появата на Джон Кравиц, Стоун и Чапман решиха да поразгледат наоколо. Неколцината латиноси, които бяха на смяна, ги наблюдаваха отдалеч, очевидно вземайки ги за служители на имиграционните власти. Стоун не им обръщаше внимание. В един момент обаче спря и се втренчи в задната стена на близкия навес. В дървото личаха няколко дупки. Чапман проследи погледа му и въпросително повдигна вежди.
	— Там е бил монтиран баскетболен кош — поясни той.
	— Но някой го е свалил?
	— Да. Без да си прави труда да запълни дупките.
	Върнаха се в офиса. Оказа се, че Уалдър не знае нищо за коша.
	— Вчера си беше там — каза той. — Някои от момчетата дори играха на него.
	Трийсетте минути изтекоха. На обекта се появиха още няколко работници, но Кравиц не беше сред тях.
	— Ще ни трябва адресът му — обади се Грос.
	— Сигурен съм, че нещо го е забавило — притеснено рече Уайлдър.
	Стоун дръпна агента настрана.
	— Ние с Чапман ще отидем да го потърсим, а ти остани тук с шефа — тихо каза той.
	— Мислиш, че е замесен?
	— В момента не знам какво да мисля, но трябва да играем на сигурно.
	— Бих могъл да го потърся по телефона — предложи Уайлдър. — Може би му се е случило нещо.
	— Никакви телефони — поклати глава Стоун. — Агент Грос ще ви прави компания.
	Грос механично докосна ръкохватката на пистолета си под колана. Забелязал това, Уайлдър отново започна да се поти.
	— Мога да се свържа с местните ченгета — предложи Грос. — Допълнителната подкрепа няма да ви е излишна.
	— Имаш право — кимна Стоун. — Но ги предупреди да изключат сирените и да чакат сигнал от наша страна.
	— Добре. Желая ви успех.
	Минута по-късно служебната краун виктория излезе на магистралата и с пълна газ се насочи към къмпинга. Зад волана седеше Стоун. Не след дълго задминаха някаква полицейска кола, която пътуваше в същата посока. Ченгето зад волана понечи да включи сирената и контролните си лампи, за да спре нарушителя, но Стоун намали, изравни се с него и залепи значката си на страничното стъкло. Партньорът на водача спусна прозореца си.
	— Вас ли изпратиха за подкрепление? — извика му Стоун.
	— Да — кимна униформеният. — Нали става въпрос за заподозрян по случая в парка „Лафайет“?
	— Именно. Карайте след нас и чакайте сигнал.
	— Слушам, сър — възбудено отвърна младият полицай.
	Стоун вдигна прозореца и отново стъпи на газта.
	Чапман погледна кобура, преметнат през рамото му, и попита:
	— Какъв модел е оръжието ти?
	— Едва ли ще ти говори нещо.
	— Защо мислиш така?
	— Преди всичко защото е по-старо от теб.
	— Познавам повечето известни марки. Независимо дали са американски, европейски, китайски или руски.
	— То не е от известните.
	— Имам представа и за по-малко разпространените модели.
	— Моето не е серийно производство.
	— Ограничена серия?
	— И така може да се каже.
	— Колко бройки са произведени от нея?
	— Само една.
	Не след дълго стигнаха до къмпинга. Оставиха колата на пътя и продължиха пеша. Караваните бяха около двайсет и пет, всяка монтирана на отделен бетонен постамент сред гъста растителност. Униформените вървяха на десетина крачки след тях. Тесният път, насипан със ситен чакъл, беше единственият вход и изход на къмпинга.
	— Ако той е бомбаджията, има опасност да е минирал караваната си — предположи Чапман.
	— И аз си помислих същото — кимна Стоун.
	— Но все пак ще почукаме на вратата му, така ли?
	— Преди това ще се ослушаме.
	— Ясно — мрачно процеди Чапман. — Гениален план, няма що…
	— В подобни ситуации няма планове. Реагираш професионално, и толкова. Това е най-добрият план.
	Караваната на Кравиц беше малко встрани от главната алея. До нея водеше тясна пътечка. Отпред беше паркиран стар и очукан пикап шеви с изгнили ламарини и напукана боя. Провериха дали кабината е празна и заеха позиция зад него.
	Стоун се обърна към двамата полицаи и им помаха да заемат позиция от другата страна. Изчака ги да изпълнят нареждането и извика:
	— Джон Кравиц?
	Тишина.
	— Джон Кравиц? Говори ФБР. Излез навън с вдигнати ръце. Веднага!
	Нищо.
	Чапман се обърна да го погледне. Ченгетата отсреща сториха същото.
	— А сега какво? — попита тя.
	— Минаваме на грубия вариант.
	— Който е?
	Стоун спря поглед на белия резервоар, свързан с предната част на караваната. Извади пистолета си и извика:
	— Разполагаш с пет секунди, Кравиц! След това ще пусна един куршум в газовата цистерна и ще те изпратя в ада!
	— Да не си полудял? — изсъска Чапман.
	Двете ченгета го гледаха така, сякаш се колебаеха дали да не му щракнат белезниците.
	— Две секунди, Кравиц! — извика Стоун, после зае позиция за стрелба и се прицели в цистерната.
	— Хей, ще ни взривиш всичките! — опита се да го вразуми Чапман.
	— Една секунда, Кравиц!
	Вратата на караваната се отвори и на прага се появи Кравиц е вдигнати над главата ръце. Изглеждаше като човек, когото току-що са вдигнали от леглото.
	— Не стреляйте! — изкрещя той. — Не съм въоръжен! Какво искате, по дяволите? Успал съм се, нищо повече! Откога федералните се занимават с подобни прегрешения?
	Стоун забеляза някакъв отблясък в прозорчето на караваната, сграбчи ръката на Чапман и двамата се проснаха на земята.
	— Всичко долу! — изкрещя той. — Лягайте!
	С крайчеца на окото си видя как двете ченгета залягат от другата страна на караваната. Само Кравиц продължаваше да стои на прага с вдигнати ръце. Стоун пусна Чапман, завъртя се към горичката и натисна спусъка. В същия миг оттам екна единичен изстрел, който почти се сля с грохота на оръжието му. В следващия миг Чапман вече беше измъкнала пистолета си и изстреля шест патрона към горичката. В бърза последователност, един след друг.
	Куршумът, долетял оттам, улучи Кравиц в гърдите, излезе от другата страна и се заби в стената на караваната. В продължение на цяла секунда младежът остана неподвижен, е широко отворени очи. Сякаш не можеше да разбере, че е прострелян. Смъртоносно. После тялото му се сгърчи и рухна на чакъла. Мунициите на дългобойните карабини почти винаги са фатални, когато улучат жертвата в гърдите.
	Още преди другите да осъзнаят какво се е случило, Стоун вече беше на крака и тичаше към горичката.
	— Вижте дали още диша — извика през рамо той. — Ако е жив, направете каквото можете и повикайте линейка. После отцепете района и извикайте подкрепление! След мен, Чапман! Дръж се максимално близо до земята!
	Младата жена се втурна подире му.
	— Далекобоен куршум — задъхано поясни той. — Внимавай за всякакви движения в радиус от петстотин метра!
	— Как изобщо разбра, че някой се готви да стреля?
	— Видях отблясъка на оптиката в прозорчето на караваната. Но нямаше как да го спра с пистолетен изстрел. Надявах се само да отклоня вниманието му.
	След няколко минути безуспешно претърсване двамата се върнаха при караваната.
	— Мисля, че ти ми спаси живота — промълви Чапман, докато крачеха натам.
	— Не ти беше мишената.
	— И въпреки това.
	— Моля. Пак заповядай.
	След няколко крачки стигнаха до малката площадка пред караваната.
	— Някаква надежда? — попита Стоун.
	— Мъртъв е — поклати глава единият от полицаите. — Повикахме подкрепление.
	— Ясно. Искам да блокирате района в радиус от два километра и основно да го претърсите. Вероятно е късно, но сме длъжни да опитаме.
	Полицаят вдигна радиостанцията пред устата си.
	— Последвай ме, но внимавай — предупреди партньорката си Стоун.
	Приближиха се към трупа. Кравиц лежеше по гръб, с разперени ръце и крака, отправил безжизнен поглед в синьото небе. Червено петно на ризата му показваше входящата рана.
	— Единичен изстрел, право в лявото предсърдие — отбеляза Стоун. — Някога аз предпочитах аортата, когато ставаше въпрос за изстрел в тялото, а не в главата.
	— Шегуваш ли се?!
	Стоун дори не я погледна и продължи да изследва трупа.
	— Добрите познания на човешката анатомия са неразделна част от обучението на снайперистите — добави той.
	— Вече имаме доказателство, че Кравиц е бил част от заговора — каза Чапман.
	— А някой го застреля, за да му затвори устата. Няма никакво съмнение. Въпросът е как са научили, че ще дойдем при него точно тази сутрин.
	— Разбирам какво имаш предвид — кимна Чапман и неволно се огледа. — Не сме казали на никого. Грос дойде да ни вземе от парка в последния момент, а Уайлдър не би могъл да се обади на когото и да било, защото Грос е при него.
	— По дяволите! — внезапно изпъшка Стоун.
	— Какво?
	Без да си прави труда да отговори, той извади телефона си и набра номера на федералния агент. Гласовата поща се включи след няколко сигнала за свободно, съдържаща инструкции до местните полицаи, които трябва да останат на местопрестъплението и да чакат подкрепление. На връщане Стоун караше със сто и шейсет, а Чапман се беше вкопчила в страничните облегалки. Той отново включи джиесема си и заповяда на местните полицейски сили да се явят незабавно в разсадника. Усети, че нещо не е наред в мига, в който колата закова на паркинга. Посочи черните следи от автомобилни гуми по асфалта.
	— Когато тръгнахме от тук, това го нямаше — отбеляза той. — Явно някой се е изнесъл по спешност…
	Без да чака подкреплението на местните ченгета, той извади пистолета си и ритна вратата на офиса. Жената, която ги посрещна сутринта, лежеше на пода с дупка от куршум в челото. Стоун направи знак на Чапман да го прикрива и се насочи към вратата на вътрешното помещение. Приклекна встрани от нея, протегна ръка и завъртя топката на бравата. Вратата безшумно се отвори навътре. В същата секунда той напусна укритието си и зае позиция за стрелба.
	Чапман ахна, очевидно зърнала вътрешността на офиса преди него. Той се изправи до нея.
	Уайлдър лежеше на пода, на крачка от вратата. Дори отдалеч личеше, че по-голямата част от лицето му е отнесена.
	— Карабина — каза Стоун и предпазливо пристъпи напред, готов да натисне спусъка. Секунда по-късно обяви, че теренът е чист.
	Чапман се присъедини към него. Агент Том Грос лежеше зад бюрото с пистолет в ръка. В широките му гърди личаха две дупки от куршуми. Стоун коленичи и провери пулса му.
	— Отишъл си е — промълви той. — Мамка му!
	— Какво става, по дяволите? — объркано попита Чапман, неспособна да отдели поглед от трупа.
	— Изиграха ни! — вдигна глава Стоун. — Разделиха ни и си свършиха работата! Сякаш са знаели какво ще предприемем още преди да сме го решили! — Докосна дулото на пистолета в ръката Грос. — Топло е. Съвсем скоро е стреляно с него.
	— Може би е улучил някой от тях.
	— Може би. — Стоун огледа стаята. На отсрещната стена личеше дупка от куршум. — Вероятно последният му изстрел, преди да умре… Все пак е загинал в бой.
	— Какво, по дяволите, ще правим сега?
	Отвън долетя вой на сирени, който бързо се усилваше.
	— Не знам — каза Стоун. — Не знам.


	36

	— Чия беше идеята специален агент Грос да остане сам?
	Стоун и Чапман бяха в някаква заседателна зала на ВОБ, седнали от едната страна на дългата маса. Срещу тях се бяха настанили четирима намръщени мъже и една жена с тъжна физиономия.
	— Моя — отговори Стоун. — С агент Чапман решихме да посетим караваната на Кравиц, а Грос да остане при Лойд Уайлдър.
	— Имахте ли представа дали някой от останалите работници в разсадника е замесен в конспирацията за поставянето на бомбата? — попита жената, представила се като специален агент Лора Ашбърн. Тя беше в черен костюм, а кестенявата й коса беше прибрана на конска опашка. Наближаваше четирийсет, средна на ръст, с приятни черти, стегната фигура и проницателни тъмни очи, вперени в Оливър Стоун.
	— Нямахме представа, нямаме и сега — отвърна той.
	— Но го оставихте сам, без никаква подкрепа? — обади се един от мъжете.
	Стоун понечи да отговори, но беше изпреварен от друг от присъстващите.
	— Вие сте имали до себе си не само агент Чапман, но и подкрепление от местната полиция — добави той. — А Том Грос е бил абсолютно сам.
	— Трябваше да оставя агент Чапман с него и да изпратя при тях още хора от местната полиция — каза Стоун. — А на къмпинга да отида сам.
	— Нищо не е пречело на агент Грос да извика подкрепление — бързо вметна Чапман.
	Петимата агенти на ФБР се втренчиха в нея.
	— Когато трябва да контролираш потенциално враждебна ситуация и пред теб стои евентуален участник в престъпление, едва ли ще имаш време за телефонни разговори — отбеляза един от тях, след което се обърна към Стоун. — Доколкото съм информиран, вие сте съвсем скорошно попълнение на една институция, която е на пряко подчинение на Съвета за национална сигурност.
	— Така е — кимна Стоун.
	— Не сте ли малко стар, за да се включвате в подобна игра?
	Стоун замълча, защото нямаше какво да каже.
	Ашбърн разтвори една от папките пред себе си и добави:
	— Не мога да открия кой знае какви сведения за вас, Оливър Стоун. Разбира се, извън забележителната ви филмова кариера.
	Четиримата й колеги се усмихнаха иронично.
	— За човек на вашите години сте допуснали доста наивна грешка — обади се агентът, който седеше най-отляво, наведе се над масата и добави: — Какво предлагате да кажем на съпругата и на четирите му деца? Хайде, кажете! С удоволствие ще ви изслушаме, _агент_ Стоун!
	— Бих им обяснил, че техният съпруг и баща е загинал като герой, с оръжие в ръка — промълви Стоун.
	— От това със сигурност ще им олекне, няма що! — подметна Ашбърн.
	— А вие някога оставали ли сте сам по време на акция? — попита друг от агентите. — Лично аз се съмнявам, защото хората като вас умеят да се грижат за себе си и винаги събират цялата огнева мощ, на която могат да разчитат.
	— Май не знаете какво говорите! — засече го с леден глас Чапман. — Днес този човек спаси не само мен, но и двамата полицаи, които ни придружаваха. Докато бяхме на открито и представлявахме отлични мишени, той успя да прецени, че в гората се крие снайперист. А ако имахте представа дори за част от миналото му, нямаше да седите тук с подигравателни физиономии!
	— Не ме интересува миналото му! — отсече Ашбърн. — Мисля единствено за настоящето, а то не е много розово!
	— В такъв случай не е зле да се консултирате с висшестоящите, защото…
	— Недей — тихо рече Стоун и постави ръка на рамото й.
	Ашбърн затвори папката.
	— Ще изготвим подробен доклад по случая с категорична препоръка да бъдете отстранен от разследването, докато разберем какви дисциплинарни и наказателни обвинения могат да бъдат повдигнати.
	— Това е пълна глупост! — възкликна Чапман.
	Ашбърн се взря в нея. Тъмните ириси на очите й приличаха на оръдейни дула, готови за стрелба.
	— Не знам как стоят нещата отвъд океана, но тук е Америка — процеди тя. — Всеки носи отговорност за действията си. — После премести поглед към Стоун. — Или за бездействието си… — Отново погледна Чапман и небрежно добави: — Искате ли един съвет? На ваше място бих си потърсила друг партньор.
	Агентите станаха едновременно и се изнизаха през вратата.
	— Винаги ли се нахвърляте един на друг по този начин? — подхвърли Чапман, след като останаха сами.
	— Не, само когато някой го заслужава.
	— А ти го заслужаваш, така ли?
	— Един достоен човек е мъртъв, което не биваше да се случи. Някой трябва да поеме вината и в случая това съм аз. — Стоун стана от стола си и добави: — А може би са прави. Май наистина съм прекалено стар.
	— Не го мислиш сериозно, нали?
	Той не отговори, а просто напусна залата, излезе от сградата на ВОБ и пое напосоки. Вечерният въздух беше студен, по небето нямаше нито едно облаче. Някъде близо до Върайзън Сентър се провеждаше поредното обществено мероприятие и натам бързаха потоци от коли с включени клаксони.
	Стоун крачеше напред и мислеше за последната си среща с Том Грос. Изгарящ от нетърпение да пипне Джон Кравиц, той наистина не беше помислил за неговата сигурност. Всъщност беше убеден, че ще бъде в по-голяма безопасност, ако остане в разсадника. Изобщо не му хрумна, че врагът ще ликвидира Кравиц, но същевременно ще атакува и разсадника. Очевидно ставаше въпрос за противник, който разполагаше с достатъчно жива сила, интелигентност и здрави нерви. Една наистина съвършена комбинация.
	После изведнъж се сети нещо, извади джиесема си и набра номера, който му беше оставил Райли Уийвър. Искаше да разбере дали Уийвър вече разполага със списъка на предстоящите събития в „Лафайет“. Обади се оператор. Стоун се представи и помоли да го свърже с Уийвър. Човекът отсреща го помоли да почака, но след броени секунди каза:
	— Бъдете така любезен да не звъните повече на този номер.
	Линията прекъсна и Стоун бавно прибра джиесема в джоба си. Не му беше трудно да намери обяснение. Уийвър вече беше информиран, че Стоун е прецакал нещата, което бе струвало живота на един федерален агент. По тази причина Стоун отпадаше от списъка със сътрудниците на НРЦ. Завинаги.
	Той продължи да крачи напред, вглъбен в мислите си. Изобщо не забелязваше нощния живот на Вашингтон, който тепърва започваше. Любители на здравословните кросове, туристи с карти в ръце, шумни групички купонджии.
	Ликвидирането на Кравиц беше логично, особено ако бе участвал пряко в изработването и взривяването на бомбата. Една уста по-малко означаваше по-малка вероятност за предателство. Може би са се готвели да убият Кравиц, когато той и Чапман се бяха появили. Но имаше и друга хипотеза, доста по-обезпокоителна.
	_Тези хора са знаели, че ще отидем там._
	Или ги бяха проследили, или пък бяха на мястото преди тях. И в двата случая възникваха подозрения, най-тежкото от които беше за къртица, внедрена в правозащитните органи. Но защо разсадникът? Дали не беше замесен и Лойд Уайлдър? В такъв случай този човек бе забележителен артист. Секретарката в офиса? Не, това беше малко вероятно.
	Том Грос? Но тогава защо да го ликвидират? Знаели са, че на негово място веднага ще бъде назначен друг следовател. А убийството на федерален агент неизбежно водеше до утрояване на усилията за разкриване на атентаторите. В това нямаше никаква логика.
	Най-сетне той стигна до целта на дългата си разходка, показа служебната си значка и тръгна по алеите на парка. Слава богу, че все още не му бяха отнели правомощията. Седна на една пейка и се огледа. Работата на екипите продължаваше. В главата му се редуваха картини от последните събития. Разпокъсани и без връзка помежду си. В момента, в който се опиташе да се концентрира върху някоя от тях, тя се разпадаше и изчезваше.
	Насочи поглед към Белия дом отвъд Пенсилвания Авеню. Бомбата несъмнено беше нанесла тежък удар върху самочувствието на хората, които охраняваха президента. На всички, без изключение.
	Това е той, Дяволският квадрат, помисли си унило той. Напълно заслужаваше името си.
	Вдигна глава и видя някакъв мъж, който се приближаваше по алеята. Разпозна го веднага. В част от съзнанието му трепна изненада, но той не реагира. Просто си пое дълбоко въздух и зачака.


	37

	В отсъствието на лидера си клуб „Кемъл“ се беше разположил в апартамента на Кейлъб Шоу в Александрия, откъдето се разкриваше хубава гледка към река Потомак. Кейлъб току-що беше поднесъл чай и кафе, от които се възползваха всички, с изключение на Рубън.
	Едрият мъж си носеше плоско шишенце, чието съдържание очевидно бе доста по-силно от „Ърл Грей“ и „Максуел Хаус“.
	Анабел беше с черна пола, джинсово яке и мокасини. Тя заговори първа:
	— Колко зле са нещата, Алекс?
	Алекс Форд седеше на една табуретка, все още облечен с деловия си тъмен костюм и вратовръзка.
	— Доста зле — отвърна той и отпи глътка кафе. — Загинал е един агент на ФБР заедно с още трима души, сред които и заподозрян за експлозията.
	— И те обвиняват Оливър, така ли? — с негодувание попита Кейлъб.
	— Да. Без значение дали са прави, или не. Аз го предупредих, че много хора са недоволни от включването му в разследването, и ето ги резултатите.
	Хари Фин стоеше прав, облегнат на стената с чаша кафе в ръка.
	— Искаш да кажеш, че са го превърнали в изкупителна жертва, за да го изхвърлят от разследването? — попита той.
	— Именно — кимна Алекс. — Макар че, познавайки Оливър, подозирам, че той сам е поел вината.
	— Когато преследваш терористи, винаги има жертви — избоботи Рубън. — И нали те сами са го поканили да се включи, а не обратното.
	— Точно това ме вбесява, Алекс! — изпъшка Анабел. — Той не е бил длъжен да приеме. Рискува живота си, а после получава обвинения!
	— Не бъди наивна, Анабел — разпери ръце Алекс. — Това е Вашингтон. Такива са правилата на играта.
	— Е, сега вече се чувствам далеч по-добре! — обяви иронично тя.
	— Нека помислим какво ще се случи оттук нататък — обади се Кейлъб.
	— Ясно е какво. Ново разследване, което ще върви успоредно с издирването на терористите. Целта му е да изясни обстоятелствата, при които са загинали агент Грос и останалите. Ще се търсят евентуални грешки или проява на небрежност.
	— От страна на Оливър? — извиси глас Анабел.
	— Да.
	— Какво може да стане с него в най-лошия случай? — попита Кейлъб.
	— В най-лошия случай ли? При неблагоприятно стечение на обстоятелствата може да влезе в затвора. Но това едва ли ще стане. По-вероятно е да го отстранят въпреки връзките му по високите етажи. Особено ако се разчуе и медиите започнат да си пъхат носа.
	— Би било кошмар — поклати глава Кейлъб. — Включат ли се и медиите, със сигурност ще започнат да се ровят в миналото на Оливър.
	— Той няма минало, поне официално — избоботи Рубън.
	— Именно — каза Кейлъб. — Това допълнително ще ги настърви да ровят до дупка.
	— Правителството няма да го допусне — възрази Алекс.
	— Защото знае твърде много, нали? — подхвърли Рубън. — Отвори ли си устата, на много хора ще им стане тясно около врата.
	— Имаш предвид „Трите шестици“? — попита го Анабел.
	— Точно така.
	— А не допускаш ли, че… — Тя замълча за миг, после на пресекулки добави: — Че именно правителството ще се опита да му затвори устата?
	— Това не е Съветският съюз, Анабел! — с негодувание викна Кейлъб. — Ние не ликвидираме собствените си хора!
	Анабел стрелна Алекс, който побърза да наведе поглед.
	— Е, добре. По един или друг начин той е помагал на всички ни. Което повдига въпроса защо изобщо сме се събрали тук и обсъждаме дали да му помогнем, или не?
	— Не е така — поклати глава Алекс. — Въпросът е дали няма да му навредим повече в опитите си да му помогнем.
	— Как е възможно? — възрази Анабел. — В момента той е сам срещу всички. Значи се нуждае от нас. Няма на кого друг да разчита.
	— Позицията му беше категорична, Анабел — въздъхна Алекс. — Отказа помощта ни, не помниш ли?
	— Само защото не иска да ни изложи на опасност! Лично аз не приемам това за достатъчно основателна причина! — Тя скочи на крака и решително добави: — Ето защо мисля да му помогна, независимо от желанията му!


	38

	Джеймс Макелрой седна на пейката до Стоун и опря бастуна си на металната рамка. Охраната му от британски агенти остана на почетно разстояние.
	— Чапман ме запозна с подробностите — каза той.
	— Не се и съмнявам.
	— Твърди, че си й спасил живота.
	Стоун замълча.
	— Но денят не е особено приятен за нас — добави Макелрой.
	— Прав си.
	— Обвиняваш себе си, нали?
	— И с основание — каза Стоун и вдигна глава.
	— Предполагам, че щях да се разочаровам, ако кажеше обратното. Свикнал съм хората да нарочват някого, да търсят изкупителна жертва, приел съм, че светът сега е такъв. Но това не важи за теб, а и за мен също.
	— Ще ме изключат ли от разследването?
	— А ти искаш ли?
	— Не обичам да оставям работата си недовършена.
	— Бих искал да ти дам твърд отговор, но не мога.
	— Президентът се колебае за мен, нали? И друг път го е правил.
	— Той е политик. Не му е лесно. По тази причина никога не съм се занимавал с политика. В това отношение животът на шпионина е малко по-независим…
	— Значи мога да продължа да работя, докато решават съдбата ми?
	— На това бих отговорил положително.
	— То е всичко, което ми трябва — кимна Стоун.
	— Чух, че ти е гостувал Райли Уийвър.
	— Да.
	— Имам чувството, че е уплашен от онова, което се задава на хоризонта. Приема го като първа крачка към нещо по-сериозно.
	— И аз мисля така.
	— А ти?
	— Атаката в парка ми се струва безсмислена. Няма как да не предположа, че е част от нещо друго.
	— Нещо по-сериозно от взривяване на бомба и безразборна автоматична стрелба под носа на вашия президент? Ако е така, значи сме в сериозна беда. — Тези думи бяха изречени с насмешлив тон, но по погледа на Макелрой си личеше, че е разтревожен. — Някаква идея какво може да бъде това нещо?
	Стоун се завъртя и впери очи в него.
	— Фаут Тюркекул.
	— Какво за него?
	— Не вярвам в съвпаденията.
	— Имаш предвид присъствието му в парка по време на нападението?
	— Според мен някой по веригата знае нещо по въпроса.
	— Защо тогава не са го убили?
	— Това би опростило нещата, а те не са такива — отвърна Стоун, хвърли поглед към охраната на Макелрой и добави: — Искаш ли да се поразходим?
	— Да, стига да ми помогнеш. Краката ми вече не ме държат.
	Двамата станаха от пейката и поеха по алеята. Стоун подхвана лакътя на скования от артрит старец, който се подпираше на бастуна си с другата ръка.
	— Някакви теории? — попита Макелрой.
	— Узнават всичко преди нас. Казано иначе, знаят къде отиваме още преди да сме го решили.
	— Предател?
	— Няма как да е друго — кимна Стоун. — Мнението ти?
	— Разгледах въпроса от всички страни, но за съжаление не успях да се спра на вероятен заподозрян. И съм бесен.
	— Значи и ти допускаш същото?
	— Да, съгласен съм, че другата страна винаги е на крачка пред нас. Но нямам представа как го правят.
	— Бихме могли да им заложим капан. Пускаме някаква информация чрез един-единствен източник и чакаме да видим дали ще стигне където не трябва.
	— Не мисля, че някой би се хванал.
	— Но не си ли струва да опитаме?
	— Това означава да ги предупредим, че подозираме нещо.
	— Ако са толкова добри, колкото изглеждат, те вече го знаят.
	— Боя се, че трябва да поседна, Оливър.
	Стоун помогна на стария си приятел да се отпусне на близката пейка и се настани до него.
	— Ще ти задам един въпрос — каза той. — Промениха ли се плановете на Тюркекул след събитията в парка? Отразиха ли се на мисията по някакъв начин?
	Макелрой не отговори направо.
	— Мисията щеше да претърпи съществена промяна в случай, че Фаут беше убит — изтъкна той. — И вероятно да се отмени. Логично е да приемем, че именно това е било целта на нападението.
	— Но той не беше убит, следователно трябва да търсим други причини.
	— Аз не се сещам за нито една.
	— Засега. Но трябва да ги търсим.
	— Специално за теб нещата ще бъдат много трудни. ФБР иска да те смаже. Директорът му вече се е срещнал с президента. Аз също имах тази възможност и се постарах да го убедя, че не бива да те отстраняват.
	— Ще продължавам да работя, докато не ме махнат официално.
	— Желая ти късмет.
	— Наистина ще ми трябва.
	— Това също ще ти трябва — промърмори Макелрой и му подаде малката флашка, която извади от джоба си.
	— Какво има на нея?
	— Предварителният доклад на ФБР за нападението в разсадника. — Забелязал колебанието, което се изписа на лицето му, Макелрой побърза да добави: — Позволих си да изпратя един компютър в дома ти.
	— Благодаря.
	— До скоро — каза Макелрой, изправи се и сковано се отдалечи.


	39

	Стоун се облегна назад, разтърка очи и се прозя. Наля си поредната чаша кафе, огледа скромното си жилище и очите му отново светнаха при вида на лъскавия нов лаптоп на бюрото. Той изглеждаше толкова не на място, колкото би изглеждал един оригинал на Пикасо, окачен на стената.
	Но съдържанието на флашката се оказа много по-любопитно от компютъра. Несъмнено мотивирани от убийството на своя агент, представителите на ФБР бяха направили едно задълбочено разследване на разсадника и караваната. Заключенията им бяха много интересни, макар че не представляваха особена изненада за него.
	Детайлите автоматично се подредиха в главата му.
	Агент с остър поглед беше забелязал тесен процеп в бетонния постамент, върху който лежеше караваната на Кравиц. Циментовите блокчета около него били малко по-светли от останалите. След като ги извадили, отдолу се разкрило затворено пространство, в което имало материали за направата на бомба плюс две срязани баскетболни топки.
	Справката с личното досие на Кравиц показала, че той действително е завършил колеж, както бе докладвал шефът му Лойд Уалдър. Но онова, което Уайлдър беше пропуснал да каже (вероятно защото не го е знаел), беше двукратното му арестуване за участие в антиправителствени демонстрации — едната срещу войната, а другата срещу използването на стволови клетки. А в телефона му били открити номерата на няколко лица, наблюдавани от властите.
	Съседите му в къмпинга разказали, че през последните няколко седмици Кравиц се държал доста подозрително, но Стоун отхвърли показанията им като недостоверни и силно повлияни от факта, че ФБР се е появило да го арестува в дома му.
	От показанията на работниците в разсадника ставаше ясно, че Кравиц е имал свободен достъп до дървото през цялото време на подготовката за засаждането му, чак до товаренето му на камиона. Включително и извън работно време, тъй като имал ключ за специалното помещение, в което е било обработвано. Според авторите на доклада укриването на бомба в толкова голямо коренище, включително и под формата на баскетболна топка, не е представлявало трудност за опитен специалист като Кравиц, който ловко я е замаскирал с пръст и преплетени корени.
	Кравиц бе прострелян с дългобойна пушка. Куршумът го улучил право в сърцето, причинявайки мигновена смърт. Стоун изпита неволно уважение към снайпериста, който бе произвел този изключителен изстрел въпреки огъня, открит от него и Чапман. Секретарката била убита с пистолетен куршум 45-и калибър, а Лойд Уайлдър бил разстрелян от упор с пушка. И накрая, Том Грос бил ликвидиран с два куршума 45-и калибър в гърдите. Той също успял да произведе изстрел, който попаднал в насрещната стена.
	Различните оръжия предполагали най-малко двама нападатели. Проблематична била пушката, която гърми доста силно. Пистолетът можел да е оборудван със заглушител, но, така или иначе, никой не чул нищо, беше заключението на доклада. Което не изглеждаше чак толкова невероятно. Стоун си спомни, че още при появата си в разсадника в компанията на Грос и Чапман беше отбелязал отдалечеността му от пътя. Напълно възможно беше изстрелите да не са били чути от преминаващите коли, а работниците да са се намирали на доста голямо разстояние от офиса. Самата сграда беше ниска и дълга и закриваше гледката към пътя. Оттук и показанията на работниците, че никой не бе чул или видял каквото и да било.
	Стоун се облегна назад и отпи глътка кафе. Навън бавно се разсъмваше.
	И тъй, Кравиц е бил участник в бомбения заговор, ликвидиран веднага след появата на ченгетата. Кратко и ясно, подкрепено от неопровержими доказателства. Но защо изобщо се беше стигнало до акцията в разсадника? Дали Лойд Уайлдър беше участвал в конспирацията? Нямаше доказателства в подкрепа на тази хипотеза. А Стоун добре помнеше изражението му, когато го информираха за целта на посещението си. През живота си беше виждал много лъжци, но Уайлдър не му приличаше на такъв. Секретарката? Нямаше логика. Нито пък някакви улики срещу нея.
	Навън се разнесоха стъпки и той побърза да затвори лаптопа. Стаята потъна в мрак. Извади пистолета от чекмеджето на бюрото и приклекна. Очите му останаха на сантиметър над плота, също като при посещението на Райли Уийвър. Започна да му писва от среднощни посещения.
	В рамката на вратата се появи силует на жена. Това личеше от косата, както и от формата на лицето и горната част на тялото.
	Агент Чапман? Не, тази беше прекалено висока, е доста по-дълга коса.
	— Оливър?
	Той свали пръст от спусъка и се изправи.
	Секунди по-късно се озова лице в лице с Анабел Конрой, която влезе в къщичката и се тръшна на един от столовете пред камината.
	— Какво търсиш тук, Анабел?
	— Трябва да поговорим — мрачно отвърна тя и кръстоса ръце пред гърдите си.
	— За какво?
	— За всичко. Да започнем с личните ти неприятности.
	— Ще се справя с тях — отвърна той. — Не искам всички вие да…
	— Какво не искаш? — остро попита тя. — Да не ни е грижа какво става е теб? Да чакаме погребението ти, а после да си задаваме въпроси? Това ли искаш?
	Стоун седна до нея и пъхна пистолета в колана си.
	— Не, разбира се — каза той.
	— Просто искаме да ти помогнем. Както ти си го правил за мен и за всички останали от клуб „Кемъл“.
	— Вече ми върнахте услугата, забрави ли? Без вас отдавна щях да съм мъртъв в Дивайн.
	— Тук не става въпрос за връщане на услуги, Оливър. Аз съм ти приятелка. Винаги съм готова да ти помогна.
	Стоун въздъхна дълбоко.
	— Къде са останалите?
	— Чакат в колата.
	— И аз така си помислих. Защо не ги поканиш да влязат? Ще сложа още кафе.
	— Донесли сме закуска.
	Той вдигна глава и в очите му проблеснаха весели искрици.
	— Това е положението — усмихна се Анабел. — Клуб „Кемъл“ завинаги!


	40

	Подробното изложение на фактите отне близо три часа, но в крайна сметка Стоун успя да ги запознае с основните насоки на разследването. Фин, Рубън и Кейлъб се бяха настанили на столовете около бюрото, а Анабел беше кацнала на самия плот. Отсъстваше само Алекс Форд, който беше дежурен.
	— Значи все пак сте заловили бомбаджията, или поне един от тях — отбеляза Кейлъб.
	— Може би — каза Стоун.
	— Не изглеждаш много убеден — обади се Фин. Беше с тъмносин пуловер, джинси и прашни боти. В колана носеше своя глок.
	— Разполагаме с всевъзможни доказателства — отвърна Стоун. — Дори с повече, отколкото са нужни.
	— И ФБР ли мисли така? — попита Рубън.
	— Не знам. Не бих казал, че се радвам на тяхното благоразположение, поне в момента.
	— Но ако всичко това не е дело на мъжа от разсадника, на кого е тогава? — попита Анабел. — Ако искаш да кажеш, че става въпрос за постановка, тя със сигурност е страхотна.
	— Съгласен съм. — Стоун понечи да каже още нещо, но в същия момент на вратата се почука.
	Беше Чапман.
	— Най-накрая се осъзнах и потърсих помощта на приятелите си — обяви й директно Стоун.
	— В какъв смисъл? — попита тя, докато бавно оглеждаше присъстващите.
	— За разследването.
	— За коя агенция работят?
	— Аз съм служител в Библиотеката на Конгреса — гордо обяви Кейлъб.
	— Не се и съмнявам! — каза Чапман троснато.
	— Моля? — сепнато я погледна дребничкият мъж.
	Без да му обръща внимание, тя рязко попита Стоун:
	— Какво става тук, по дяволите?
	— Снощи се видях с Макелрой, който ми предаде рапорта на ФБР за инцидента в разсадника — поясни Стоун. — Току-що го прегледахме заедно с моите приятели.
	— С твоите приятели значи — мрачно каза тя. — Кой от тях ще ни помогне? Някакъв си библиотекар ли?
	— Аз съм специалист по редки издания — с достойнство поясни Кейлъб. — Нещо като Джеймс Бонд в моята област.
	— Имам ли избор? — обърна се Чапман към Стоун.
	— В какъв смисъл?
	— Не желая да работя с тях.
	— Ако държиш да останеш с мен, ще трябва.
	— Доста странно действате в тази страна — отбеляза тя.
	— Така е — съгласи се Стоун. — А сега искаш ли да те запозная с доклада на ФБР, или Макелрой вече е свършил тази работа?
	Двайсет минути по-късно Чапман беше информирана както за пълното съдържание на доклада, така и за скептицизма на Стоун относно заключенията в него.
	— Добре де, кой го е извършил, ако не е Кравиц? — попита тя.
	— Точно това трябва да разберем. Но може пък хората от Бюрото да са прави, а аз да греша.
	— И как ще действаме? Със знанието и сътрудничеството на ФБР ли?
	— Нито с едното, нито с другото — поклати глава Стоун.
	Чапман издърпа стола на Кейлъб и се тръшна върху него.
	— Да ти се намира уиски? — немощно простена тя.
	— Защо ти е?
	— Ако ще нарушавам закона и дадената клетва, бих искала да го направя в малко поотпуснато състояние на духа — отвърна тя. — Ако не възразяваш, разбира се…
	— Не си длъжна да го правиш, агент Чапман — хладно я изгледа Стоун. — Планът е мой, отговорността — също.
	Сигурен съм, че шефът ти ще ме разбере. Това ще ти даде възможност да се оттеглиш с достойнство.
	— А после какво? Най-вероятно ще ме върнат в добрата стара Англия.
	— Нещо такова.
	— Няма да стане. Недовършената работа ме изважда от равновесие.
	— Мога да те разбера — усмихна се Стоун.
	— Добре де, какво правим оттук нататък? — приведе се напред Чапман.
	— Ще изготвим план за действие, който може и да се променя. Но важното е никой друг да не пострада.
	— Няма как да гарантираме подобно нещо, Оливър — обади се Анабел.
	— В такъв случай планът трябва да съдържа максимални гаранции за всеки един от нас.
	— Това не е толкова важно — поклати глава Рубън.
	— Значи си готов да умреш за каузата? — погледна го с интерес Чапман.
	— Готов съм да умра за моите приятели — отвърна той.
	— Харесвам начина ти на мислене, Рубън — намигна му англичанката.
	— Още много неща у мен ще ти харесат, МИ6 — каза той.
	Кейлъб следеше диалога с нарастващо смущение. В един момент се извърна към Стоун и попита:
	— Какво можем да направим в момента?
	— Доста неща. Имам задача за всеки един от вас просто за да влезете във форма и да обедините силите си.
	— Винаги най-опасните задачи се падат на мен — каза Кейлъб и хвърли кос поглед към Чапман.
	— Вярно? — подсмихна се тя.
	— Такава ми е съдбата. Някой ден трябва да се повозиш с мен. Сигурен съм, че всичко ще ти стане ясно. Зад волана съм истински дявол. Ако не вярваш, попитай нея…
	— О, да — кимна Анабел. — Особено ако си решила да се побъркаш от безцелно обикаляне по черните пътища, докато той те залива с дрънканици за някой световно неизвестен мъртъв писател…
	— Звучи ми забавно — усмихна се Чапман.
	— Кейлъб, искам да проучиш материалите за предстоящите събития в парка „Лафайет“ през следващия месец — делово рече Стоун. — Всичко, което е на разположение в библиотеката.
	Лицето на Кейлъб почервеня, а Чапман присви устни и иронично каза:
	— За целта ще ти осигуря поне две картечници, партньоре.
	Стоун продължи с инструкциите към останалите. Преди да си тръгнат, Анабел пристъпи към него и го прегърна.
	— Хубаво е да се върнеш там, където ти е мястото — промълви тя.
	Чапман остана последна.
	— След три часа ще се видим в парка — обърна се да я погледне Стоун.
	— Наистина ли се доверяваш на тези хора?
	— Бих им поверил и живота си — кимна той.
	— Кои всъщност са те?
	— Клубът „Кемъл“.
	— Какъв клуб? За какво говориш, по дяволите?
	— За най-важното нещо в живота ми — отговори му Стоун. — Въпреки че за момент го бях забравил.


	41

	— На какво се чудиш, агент Гарчик?
	Експертът по експлозивите стреснато вдигна глава към Стоун и Чапман, които се приближаваха по алеята.
	— Много съжалявам за агент Грос — каза той. — Беше добър човек.
	Стоун кимна, а Чапман се намръщи. Косата й беше разрошена. Изглеждаше така, сякаш беше спала с дрехите си. Което и беше направила за някакви си два часа. За разлика от нея Стоун изглеждаше страхотно — свеж, избръснат, с изгладени риза и панталони.
	— Грос подозираше, че е наблюдаван от колегите си — каза той. — Ти имаше ли такива впечатления?
	— Откъде накъде? — нервно се озърна Гарчик.
	— В този град често става така, че човек стига до истината точно когато си представя, че някои неща са малко вероятни и практически невъзможни — въздъхна Стоун и внимателно го огледа. Очите на Гарчик бяха кървясали, а дрехите му бяха не по-малко измачкани от тези на Чапман. — А теб те притесняват и други неща, нали?
	— Доскоро се хвалеше, че бързо ще разбереш за каква бомба става въпрос — добави Чапман. — Но до този момент не сме чули нищо. Това означава ли, че имаш проблеми с невероятната техника, която ти е осигурила държавата?
	— Хайде да поговорим някъде другаде — нервно предложи Гарчик. — Тръпки ме побиват от проклетото място.
	Напуснаха парка и се насочиха към близкото кафене. Стоун си поръча закуска, а Чапман се задоволи с голяма чаша кафе. Гарчик въртеше пластмасова бъркалка между пръстите си, забравил за бутилката портокалов сок на масата пред него.
	— Тук удобно ли ти е? — попита Стоун, преглъщайки голяма хапка пържени яйца.
	— Какво? О, да, предполагам, че да…
	— Можеш да ни се довериш, агент Гарчик — тихо добави Чапман.
	— Приятно ми е да го чуя — мрачно се усмихна експертът. — Вече започвах да си мисля, че около мен няма такива хора.
	— Защо? — попита Стоун.
	— Дреболии. Рапортите се бавят, уликите не са там, където би трябвало да бъдат. Затварят ми телефона, с компютъра ми стават странни неща…
	— Това ли е всичко?
	— Нима е малко? — нервно попита Гарчик.
	— За мен да. Би трябвало да има още.
	Гарчик отпи глътка портокалов сок и остави бутилката на масата.
	— Бомбата — промълви той.
	— Какво за нея?
	— Съдържа някои компоненти, които не се срещат често в подобни взривни устройства.
	— В смисъл?
	— В смисъл уникална комбинация, която е истинска изненада.
	— Не можете да разгадаете съдържанието й, така ли? — остро попита Чапман.
	— Не. Невъзможно е. Разбира се, бомбите съдържат някои задължителни елементи, например капсул-детонатори. И тази е имала такъв. За това свидетелстват отломките, които открихме.
	— Тогава за какво става въпрос?
	— Открихме и някои други неща.
	— Какви неща? — попита с нарастващо раздразнение Чапман.
	— Такива, които никой от нас не е срещал. Затова ги наричам _неща_.
	— Искаш да кажеш, че сте открили компоненти на взривното устройство, които не сте в състояние да идентифицирате? — погледна го внимателно Стоун.
	— Да.
	— Каква е официалната позиция на службата ти по въпроса?
	— За каква официална позиция говориш? — горчиво се усмихна Гарчик. — Те са тотално объркани и умират от страх! На практика бяхме принудени да се обърнем към НАСА, за да получим някои отговори.
	— Към НАСА? — вдигна вежди Чапман. — За какво говориш?
	— Не знам. Никой не знае. Ето защо се въздържаме от всякакви коментари. Вероятно не би трябвало да говоря дори с вас. Всъщност _знам_, че не трябва да ви казвам нищо…
	Стоун се замисли, предъвквайки хапка препечен хляб.
	— Агент Грос беше ли в течение? — попита той.
	— Напълно — загрижено кимна Гарчик. — Информирах го лично. Реших, че трябва да знае, тъй като беше водещ на цялото разследване.
	— Каква беше реакцията му?
	— Каза да го държа в течение. Явно си имаше други проблеми.
	— Споделял ли си го с някого?
	— Нима допускаш, че са го ликвидирали именно по тази причина? — отвърна на въпроса с въпрос Гарчик.
	— Възможно е.
	— Но кой го е извършил?
	— Трудно е да се каже, защото не знаем с кого е споделил наученото от теб. Затова те питам дали някой друг е разбрал, че си го информирал.
	— Поне един-двама души от отряда. Има хора, на които съм длъжен да докладвам.
	— Знам — кимна Стоун. — Ходи ли на огледа на караваната, в която е живял Кравиц?
	— Да. Проверихме всички материали за направата на бомби, които открихме там.
	— Съвпадаха ли с отломките в парка?
	— Да. Макар че е необичайно да се държат на такова място.
	— Под караваната ли? — попита Стоун.
	— Да.
	— Влагата — внезапно се обади Чапман. — Главният враг на експлозивите.
	— Точно така — потвърди Гарчик. — Да не говорим, че достъпът беше много труден. — Размърда се на стола и притеснено добави: — Вижте, аз не съм страхливец. Случвало се е да бъда внедряван в банди и да се измъквам жив. Но не съм свикнал да се пазя от своите и това ме плаши…
	— На твое място и аз бих се чувствал така — каза му Стоун.
	— Какво става според теб?
	— Някъде има предател и хората го усещат — бавно отвърна Стоун. — Правят всичко възможно да го елиминират.
	— Което означава, че всички сме под наблюдение?
	— Точно така. Проблемът е там, че предателят може да се окаже някой от наблюдаващите.
	— Опазил ни бог! — сепнато отвърна Гарчик. — Но как да действам аз?
	— Ще кротуваш. Ще ограничиш максимално разговорите по телефона и с колегите си. А при евентуална намеса на други институции ще се правиш на тъпак.
	— Но много от колегите ми знаят онова, което знам и аз.
	— Предвид създалите се обстоятелства не бих казал, че това е хубаво — отбеляза Стоун и се изправи.
	Оставиха разтревожения Гарчик в кафенето и излязоха навън.
	— Какво става с любимия ти клуб „Кемъл“? — поинтересува се Чапман. — Започнаха ли работа?
	Стоун погледна часовника си и кимна.
	— В момента започват.
	Хари Фин крачеше с походката на човек, който няма никакви грижи. С джинси, тениска, маратонки и кърпа на главата, той приличаше на обикновен студент. Каквато беше и целта му, тъй като се намираше в кампуса на Университета на Джорджтаун. Солидните каменни сгради изглеждаха така, сякаш са пренесени от Кеймбридж или Оксфорд, по безупречно поддържаните тревни площи се разхождаха студенти, които очевидно се наслаждаваха на кратката почивка между лекциите. Фин уверено крачеше между тях с чаша от „Старбъкс“ в ръка и малка раница, небрежно преметната през рамо.
	Откри следите на Фаут Тюркекул в рамките на пет минути просто защото се беше погрижил да си подготви домашното. Това включваше кратко хакване на университетската база данни, един-два дискретно зададени въпроса и старателно изучаване на територията на кампуса.
	Ученият с турски произход разговаряше в движение със свой колега от факултета, стиснал подмишница купчина книги. Не след дълго влязоха в някаква сграда в западната част на кампуса, следвани от групичка студенти. Фин незабелязано се присъедини към тях.
	Инструкциите на Стоун бяха пределно ясни: наблюдавай го отдалеч. Беше ясно, че това не се отнасяше само за личната сигурност на Тюркекул, тъй като той все още не беше убеден в лоялността му.
	— Нещата могат да се развият и в двете посоки, Хари — бе казал той. — Трябва да спреш всеки, който направи опит да се доближи до него. Но ако самият той предприеме нещо, което доказва, че работи за другата страна, веднага ще ме предупредиш.
	Тюркекул преподаваше на курс от трийсет и двама студенти в една от аудиториите на втория етаж. Фин се промъкна в нея като трийсет и трети, заемайки една от най-задните банки, на която сложи учебника и лаптопа си. Тюркекул с нищо не показа, че го е забелязал. За разлика от младежите около себе си Фин слушаше лекцията с неотклонно внимание, като се концентрираше не само върху думите, но и върху начина, по който биваха изричани. Същевременно той направи бърза оценка на сигурността в залата. Заключенията му не бяха особено оптимистични. Една-единствена врата, почти пълна липса на укрития. Тюркекул беше лесна мишена, изправен срещу аудиторията.
	Ръката му неволно се вдигна и докосна глока, скрит под тениската. Ако беше убиецът, преподавателят зад катедрата вече щеше да е мъртъв. Неволно се запита как е възможно човек, натоварен с тайната мисия да открие и обезвреди Осама бин Ладен, да живее толкова безгрижно. Това беше лишено от всякаква логика, а липсата на логика винаги безпокоеше Хари Фин.
	Кейлъб седна зад бюрото си в читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“. Очите му следяха колегите, които сновяха из залата, изпълнявайки различни поръчки. Кимна и се усмихна на няколко от тях.
	— Добро утро, Ейвъри — поздрави той някакъв едър мъж.
	— Кейлъб! Браво за Фитцжералд!
	— Благодаря — светна лицето на дребничкия мъж. Наистина се гордееше с находката си. След като суматохата в залата утихна, той си сложи очилата и включи компютъра. Целта му беше да надникне в някои раздели на базата данни, по възможност без да привлече вниманието на когото и да било. Покойният му приятел Милтън Фарб щеше да свърши тази работа за броени секунди, но той беше уникален. С течение на годините Кейлъб също придоби известни умения при боравенето с електрониката и сега уверено се насочваше към изпълнението на задачата, поставена му от Стоун. Като държавен служител той разполагаше с редица пароли за достъп, въпреки че последните събития в парка „Лафайет“ изобщо не бяха засекретени. Или поне се надяваше да е така.
	Половин час по-късно той въздъхна с облекчение. Натисна клавиша за принтиране и в касетата за готови документи се плъзнаха два листа гъсто изписана хартия. Той ги взе и започна да ги разглежда. Те съдържаха предстоящи събития, на част от които щяха да присъстват няколко представители на тежката артилерия във Вашингтон. Но списъкът беше дълъг. Стоун щеше да се затрудни, ако смяташе, че чрез него ще стесни броя на предполагаемите мишени.
	Пъхна документите в куфарчето си и продължи работа.


	42

	Малко преди три следобед Анабел и Рубън се добраха до Пенсилвания и се насочиха към разсадника „Кийстоун“, който, както очакваха, продължаваше да бъде затворен от ФБР. Имаше бариери и черни джипове, както и много служебни автомобили на щатската полиция.
	— Точно според очакванията ни — каза Анабел, която седеше зад волана. — Това място дълго ще остане запечатано. Да продължаваме.
	— Искаш да пробваме къмпинга? — попита Рубън.
	— Може, въпреки че и там нещата няма да са по-различни.
	Така и се оказа. Ченгетата и федералните агенти бяха навсякъде, а пътят към къмпинга — затворен.
	— Искаш ли да опитаме с някой блъф? — попита Рубън. — Например като кажем, че живеем там…
	— Имам чувството, че рискът ще бъде прекалено голям, а наградата — нищожна — възрази Анабел. — Но ми хрумна друга идея…
	— Това е добре, защото не виждам как можем да се доберем до информацията, която очаква Оливър — кимна гигантът.
	— Винаги има начин, Рубън — успокои го тя. — Само трябва да го открием.
	И Анабел го откри точно в четири и половина следобед. Паркирали встрани от пътя, който водеше към разсадника, те забелязаха един пикап с четирима работници, който потегли от паркинга.
	— Край на работното време — отбеляза Рубън.
	— Едва ли изобщо работят — поклати глава Анабел. — По-скоро тези са били разпитани от федералните и сега се прибират у дома. Предупредени, че горчиво ще съжаляват, ако се опитат да напуснат района. Дай да видим дали ще ги държат под наблюдение.
	Пикапът излезе на пътя и бързо започна да се отдалечава. Двамата изчакаха трийсет секунди, но от разсадника не се появи друга кола.
	— Окей, значи федералните им имат доверие, но не и ние — заяви Анабел и включи на скорост.
	— Накъде са тръгнали според теб? — попита Рубън.
	— Надолу по пътя има някакъв бар. Да се надяваме, че ще се отбият там да пият по едно за разтоварване.
	Работниците действително спряха пред бара. Анабел и Рубън ги изчакаха да влязат, след което бавно ги последваха.
	— Говориш ли испански? — погледна я с любопитство Рубън.
	— Да, доста прилично. Живяла съм в Лос Анджелис. А ти?
	— Май съм по-добре с виетнамския — поклати глава едрият мъж.
	— В такъв случай си поръчай една бира на английски, а разговорите остави на мен.
	— Каква ще е ролята ми?
	— Да изведеш навън всеки, който прояви нездрав интерес към мен.
	— Страхотно, благодаря ти. Ще ми бъде приятно да използвам уменията, които владея най-добре.
	Четиримата латиноамериканци вече седяха на една маса с халби в ръце. Разговаряха тихо и непрекъснато се озъртаха към останалите посетители на бара.
	Двамата седнаха на съседната маса, после Анабел стана и пусна една монета в джубокса. На връщане ловко изпусна ключовете на колата близо до масата на латиноамериканците. Един от тях се наведе да й ги подаде, а тя му благодари на испански. После с отлично изиграна непринуденост измъкна някаква карта от джоба си и го помоли да я упъти, като обясни, че двамата с приятеля й търсят някакъв разсадник наблизо. Мъжът се усмихна и обясни, че той и приятелите му работят именно там.
	Лицето на Анабел светна от задоволство. Придърпа един стол и се настани до новия си познат, правейки знак на Рубън да остане на мястото си.
	— Искаме да закупим около дузина кипариси — започна тя. — Казаха ни, че при вас има много хубави. Аз работя в една фирма за парков дизайн в Делауер.
	Добрият й испански накара хората около масата да се отпуснат.
	Мъжът, който й подаде ключовете, обясни, че при тях действително могат да се купят хубави кипариси, но в момента разсадникът не работи.
	— Защо? — учуди се тя.
	Човекът й разказа за инцидента.
	— Боже, това е ужасно! — възкликна тя. — Имаше го във вестника, но без да споменават името на разсадника. Надявам се да заловят виновните.
	Мъжете поклатиха глави.
	— Приятел ли ви беше този Джон Кравиц? — попита тя. — Точно към него ме бяха насочили…
	Оказа се, че Кравиц не е бил близък с никого от тях, но те с изумление научили, че е бил замесен в бомбения атентат в столицата.
	— Много неприятно — поклати глава Анабел.
	След което един от латиноамериканците изрази мнение, че Кравиц е невинен.
	— Но нали в дома му са открили материали за направа на бомба? — престорено се учуди тя. — Това е сериозно!
	Не стана ясно дали мъжът беше чувал за материалите, но той продължи да твърди, че Кравиц е невинен.
	— А вие бяхте ли на работа, когато избиха онези хора?
	Всички кимнаха.
	— Сигурно е било ужасно! Извадили сте късмет, че не са ликвидирали и вас!
	Обясниха й, че са били на полето, далеч от административната сграда. И до последния момент не са подозирали за трагедията.
	— Предполагам, че вече сте били разпитани от полицията — подхвърли Анабел.
	Мрачните изражения на работниците потвърдиха предположението й.
	— Май виновниците ще се измъкнат, а? — изгледа ги поред тя. — Лошо. Много лошо… — Замълча за момент, просто за да види реакцията им.
	Един от мъжете се наведе и прошепна нещо в ухото на нейния човек. Той се обърна към нея и каза:
	— От полицията не попитаха за баскетболния кош.
	— Какъв кош? — небрежно попита Анабел, въпреки че знаеше от Стоун за изчезналия кош.
	— Имаше един отвън, зад администрацията. Играехме на него през обедните почивки. Джон също се включваше. Беше доста добър.
	— Какво е станало с коша?
	Нейният човек се обърна към приятеля си, който отново му прошепна нещо.
	— Хей, какво ви става? — все така небрежно подхвърли Анабел.
	— Онази вечер Мигел е забелязал нещо.
	— Коя вечер?
	— Преди убийствата.
	— Какво е забелязал?
	— Как някой демонтира коша.
	— Демонтира коша? Разпознал ли го е?
	— Не, но не е бил Джон. Бил е по-дребен от него. И по-стар. После се появил още един, също непознат. Двамата разговаряли.
	— Чу ли какво си говорят, Мигел?
	— Говореха на някакъв странен език — отвърна Мигел. — Нищо не им се разбираше.
	— Опита ли се да поговориш с тях?
	— Не. Беше ме страх.
	— Разказа ли това на полицията?
	— Не, защото не ме попитаха.
	— Добре, ясно — кимна Анабел. — Май ще трябва да потърсим нашите кипариси другаде. Благодаря ви.
	Върна се на масата при Рубън и накратко му предаде разговора.
	— Свалили са баскетболния кош, така ли? — учуди се той. — И са говорили на странен език?
	— Който явно не е бил испански.
	После те напуснаха бара. Един от клиентите, който седеше до джубокса пред чаша бира, също стана и излезе. Изчака ги да потеглят, скочи в колата си и пое след тях. Включи джиесема си в движение, набра един номер и каза няколко думи в мембраната. На осемстотин метра от бара потегли друг автомобил, който пое в посоката на Анабел и Рубън.


	43

	Стоун седеше зад бюрото и слушаше шуртенето на душа в съседното помещение. Намираше се в една от стаите на британското посолство, в която бе настанена Чапман. След минута се появи и тя, боса и облечена в бяла хавлия.
	— Човек трудно може да се наспи, когато работи с теб, да не говорим за редовно къпане — промърмори тя.
	— Сигурен съм, че още не можеш да свикнеш с часовата разлика — отговори той. Пред него имаше включен лаптоп и разпръснати документи. Стоун бързо огледа стаята. — Но трябва да призная, че МИ6 се грижи доста добре за своите агенти.
	— Британското посолство е известно с първокласните условия, които предлага — каза тя, докато сядаше на канапето. — А и не върви да носиш в хотел секретни документи и лаптопи с поверителна информация. — Изправи се и добави: — Дай ми една секунда да се облека, а после ще пием чай…
	Стоун остана на мястото си. От съседната стая се разнесе шум от отваряне на чекмеджета. Няколко минути по-късно Чапман се появи в пола и блуза, но още боса.
	— По-добре ли се чувстваш? — попита той, отмествайки поглед от все още незакопчаната й блуза.
	— О, далеч по-добре — кимна тя, оправяйки се с копчетата. Пристъпи към бюрото, поръча по телефона да им донесат чай и се настани до него. — Някакви новини от приятелите ти?
	— Кейлъб се обади по време на обедната почивка. Изпратил ни е факс със списъка на предстоящите събития в парка. Ето го. — Стоун вдигна два листа хартия от бюрото. — За съжаление е пълен с имена на потенциални мишени.
	— Разбирам какво имаш предвид. — Чапман хвърли бърз поглед на списъка. — Кое е най-важното събитие?
	— Няколко са. На две от тях ще присъства лично президентът. Плюс чуждестранни държавни глави, конгресмени и други известни личности. Ще ни бъде доста трудно да съкратим списъка.
	— Моят министър-председател не е сред тях — замислено промълви тя, докато оставяше списъка на бюрото. — А това означава, че има вероятност да бъда изтеглена от нашето малко приключение.
	— Защото липсва пряка заплаха срещу него?
	— Именно. МИ6 не разполага с неограничени ресурси.
	— Но последиците от това, което се планира тук, биха могли да се усетят в целия свят, включително и в Обединеното кралство.
	— Ще го отбележа в следващия си доклад — каза тя. — Много ми се иска да видя как ще приключи цялата история, но няма да се учудя, ако останеш сам.
	Стоун помълча известно време, после въздъхна.
	— Надявам се да не стане.
	— Това комплимент ли беше? — погледна го с лека изненада тя.
	— Дано е прозвучало така.
	Донесоха чая и обилна закуска. Докато ядяха, двамата продължиха да обсъждат събраните доказателства.
	— Нещо ново от Гарчик и тайнствените му отломки? — попита тя и захапа една топла кифличка.
	Уийвър от НРЦ ме отряза, ФБР — също. Нищо чудно да ги последва и БАТОЕ… Нали знаеш как става? Виновен по презумпция. Опасявам се, че и твоята популярност рязко ще намалее.
	— Имала съм и по-тежки случаи. Веднъж дори изпаднах в немилост пред самата кралица.
	— Как така? — любопитно я погледна Стоун.
	— Недоразумение, по нейна вина. Но тя все пак е кралица, нали? В крайна сметка успях да оправя нещата… — Тя пак отхапа от кифличката и добави: — Но доколкото ми е известно, ти си от хората, които обичат да клатят лодката.
	— Никога не съм го правил нарочно — тихо отвърна Стоун.
	— Нима очакваш да ти повярвам? — облегна се назад тя.
	— Вършил съм си работата дори когато не одобрявах методите. В това отношение проявявах слабост.
	— Защото си бил обучаван да изпълняваш заповеди. Като всички нас.
	— Никога не е толкова просто.
	— Ако не е толкова просто, светът отива по дяволите.
	— Понякога имам чувството, че трябва да отиде по дяволите.
	— Защото е бил жесток с теб?
	— Била ли си някога омъжена?
	— Не.
	— А искало ли ти се е?
	Чапман отмести поглед.
	— На всички жени им се иска — отвърна тя.
	— Също и на мъжете — добави той. — Самият аз бях женен. Обичах съпругата си и бях готов на всичко за нашето момиченце.
	Настъпи продължително мълчание.
	— Изгубил си ги, така ли? — най-после попита Чапман.
	— Изцяло по моя вина — глухо отвърна той.
	— Не ти си дръпнал спусъка, Оливър!
	— Все едно, че съм го направил. В моята работа никой не може да напусне по свое желание. Не биваше да създавам семейство, да имам дете.
	— Никой не може да контролира любовта.
	Стоун вдигна глава и срещна открития й поглед.
	— Никой — меко промълви тя. — Дори хора като нас.
	— Поне трябваше да се опитам — въздъхна той. — Защото виждах накъде отиват нещата.
	— Значи ще се самообвиняваш до края на живота си?
	— Разбира се — изненадано я погледна той. — Защо питаш?
	— Просто така — отвърна тя, пусна остатъка от кифличката в чинията и придърпа някаква папка.
	Стоун взе дистанционното и включи телевизора. Излъчваха новините. Някаква репортерка тъкмо предаваше на живо от „Лафайет“:
	„Според последните разкрития на следствието при експлозията в парка е загинал и Алфредо Падиля, мексикански гражданин. Бомбата е била скрита в корените на току-що посадено дърво, а по силата на случайността мистър Падиля е паднал в дупката и я е взривил. Властите го нарекоха герой, което едва ли звучи особено подходящо в случая, и планират официална траурна церемония за него. При престрелка в разсадника, от който е било взето дървото, е загинал и специален агент Томас Грос, ветеран във ФБР. В предстоящата церемония ще бъде включено и неговото име. Според мнозина експерти всичко това се прави в името на добрите взаимоотношения между двете страни. Загинал е и човек на име Джон Кравиц, работник в разсадника и главен заподозрян за поставянето на бомбата. Според полицията той е бил застрелян в дома си в Пенсилвания от неизвестен извършител. Ще ви запознаем с повече подробности по случая веднага след като ги научим.“
	Стоун изгаси телевизора.
	— Някой пак се е раздрънкал — въздъхна той. — Едно време беше изключено да разкриваме толкова много подробности по текущо разследване.
	— Тогава не е имало нито интернет, нито безброй медии, които трябва да бълват съдържание всяка секунда — отбеляза Чапман.
	— Питам се дали ще ме допуснат на службата в памет на Грос…
	— На твое място не бих разчитала много — промърмори тя.
	В стаята отново се възцари тишина.
	Пет минути по-късно Чапман изведнъж вдигна глава.
	— Я чакай малко!
	— Какво има? — погледна я Стоун, после премести очи към листа в ръцете й.
	— Списък с веществените доказателства, открити на местопрестъплението.
	— Е?
	— А сега прочети това — подаде му друг лист тя.
	Стоун се зачете. После изведнъж трепна и извърна поглед към първия лист.
	— Защо никой досега не го е забелязал?
	— Най-вероятно защото става въпрос за два отделни рапорта.
	Той продължи да мести поглед между двата документа.
	— Двеста четирийсет и шест куршума от ТЕС-9, открити в парка и околностите му — прочете на глас той.
	— Правилно.
	Погледът му се прехвърли на другия лист.
	— Но в хотел „Хей-Адамс“ са открити само двеста и четирийсет гилзи…
	— Точно така.
	— Обикновено гилзите са повече, защото част от куршумите не могат да бъдат намерени… — започна Стоун.
	— Но никога не става обратното — довърши вместо него Чапман. — Освен ако лошите не са прибрали част от гилзите, зарязвайки останалите. Което не биха направили. Или ще приберат всички гилзи, или изобщо няма да се занимават с тях.
	— Знаеш ли какво означава това? — изгледа я Стоун.
	— Знам — кимна тя. — Гилзите в хотела са били подхвърлени, но някой е сбъркал в броенето. Стреляно е от друго място.


	44

	— Имаме си компания, Анабел — обади се Рубън.
	Тя погледна в огледалото за обратно виждане.
	— Черният джип със затъмнените стъкла?
	— Аха.
	— Видях го паркиран пред бара.
	— Аз също. Мисля, че някой проявява интерес към разговора ни с латиноамериканците.
	— Какво ще правим сега? — попита тя. — Намираме се насред пущинаците, а аз не искам да звъним на деветстотин и единайсет, защото това означава да даваме обяснения.
	— Продължавай да шофираш. Те ще предприемат нещо най-рано след завоя, който се вижда в далечината.
	— А какво ще предприемем ние? — погледна го Анабел.
	— Все още не съм решил. Ти карай. Като наближиш завоя, настъпи газта. Искам шофьорът им да е съсредоточен върху пътя, а не върху мен.
	Анабел увеличи скоростта и смело навлезе в завоя.
	— Дай още газ — нареди Рубън.
	Тя се подчини, като внимаваше да удържи колата на пътя.
	Рубън се беше обърнал на седалката и гледаше назад. В един момент измъкна пистолета си и го насочи през прозореца.
	— Не знаех, че носиш оръжие — обади се Анабел.
	— Вече знаеш.
	— Имаш ли разрешително?
	— Имам, но е изтекло преди петнайсетина години.
	— Чакай малко! Какво ще стане, ако се появят ченгетата?
	— Като се появят, ще разберем.
	Черният джип изскочи от завоя. На страничната стъпенка беше увиснал мъж с автомат в ръце.
	— Тези едва ли са ченгета — обяви Рубън. — Дръж здраво волана.
	Автоматът изтрещя почти едновременно с пистолета на Рубън. Непознатият се целеше директно в колата, докато Рубън беше взел на мушка една от предните гуми на джипа. Непознатият улучи и задното стъкло на колата се пръсна на хиляди късчета. Анабел се приведе напред и надолу.
	Рубън стреля три пъти. Предните гуми на джипа гръмнаха. Тежкото купе се плъзна напряко на пътя и се преобърна странично.
	— Господи Исусе! — възкликна Анабел.
	— Внимавай! — изкрещя Рубън, обърнал се с лице към пътя.
	Срещу тях с висока скорост летеше още един джип. Анабел рязко нави волана. Колата пресече двете платна, прелетя през канавката и се приземи отвъд нея. Без да губи самообладание, тя настъпи газта и се насочи към горичката в далечината. Не след дълго стигнаха до нея, изскочиха навън и хукнаха към дърветата. Джипът с рев се носеше в същата посока.
	Рубън се обърна и стреля още няколко пъти. Тежката машина започна да криволичи, без да забавя ход. Автоматичният откос изтрещя миг преди да се скрият в горичката. Рубън сграбчи Анабел за ръката и я хвърли зад близкия дънер.
	Но той самият нямаше късмет. Един от куршумите прониза ръката му.
	— Мамка му!
	— Рубън!
	Той се обърна и стреля към спрелия джип. Челното стъкло се пръсна, а мъжете зад него потърсиха укритие.
	Двамата бързо навлязоха в горичката. Водеше Анабел, която го придържаше за здравото рамо.
	— Е, сега вече е време да позвъниш на ченгетата — процеди през стиснати зъби гигантът. — Предпочитам да давам обяснения, вместо да легна в дървен сандък.
	Анабел измъкна телефона си и набра 911. Но не се случи нищо.
	— По дяволите! Няма обхват.
	— Страхотно!
	— Преди малко имаше.
	— Може би блокират сигнала.
	— Кои са тези, да ги вземат мътните?
	— Не знам, но със сигурност нямам желание да се изправя лице в лице с тях.
	Някъде отзад долетя тропот на бягащи крака.
	Двамата се скриха зад близкото дърво и Рубън изпразни пълнителя си по посока на нападателите. Отвърна му плътен залп от автоматични оръжия.
	— Я презареди вместо мен! — каза през зъби той. — Резервният пълнител е в десния джоб на панталоните ми.
	Тя бързо се подчини и му подаде пистолета.
	— Има само един изход, когато сме с един пистолет срещу два автомата — отбеляза той.
	— Значи сме мъртви, така ли?
	— Не съм казал подобно нещо.
	— Чудя се как ли би постъпил Оливър, ако беше на наше място.
	— Би предприел нещо неочаквано.
	— Какво означава това в тази ситуация?
	Рубън изстреля още три патрона и се скри зад дебелия бук наблизо. Последва дълъг автоматичен откос.
	— Когато стрелбата спре, ще побегнеш натам — посочи зад гърба си той. — После ще поемеш наляво и ще излезеш на пътя. Там би трябвало да има обхват или пък ще спреш някоя кола.
	— А ти? — остро попита тя.
	Стрелбата спря, докато нападателите сменяха пълнителите.
	Рубън я хвана за ръката и силно я блъсна.
	— Хайде, тръгвай!
	— Трябва да има и друг начин.
	— Няма. При създалата се ситуация не можем да се измъкнем и двамата.
	— Но аз не…
	Той стисна ръката й толкова силно, че тя неволно се намръщи.
	— Прави каквото ти казвам! Един от нас трябва да се измъкне!
	— Но…
	В следващия миг той хукна право напред, към врага.
	Все още замаяна, Анабел се обърна и побягна в обратна посока. Зад гърба й затрещяха изстрели. По лицето й започнаха да се стичат сълзи, от които нямаше как да избяга.


	45

	Беше се стъмнило. Стоун стоеше и чакаше, заковал поглед в часовника си. Оставаха десет секунди. Преброи ги наум и вдигна глава към светлината, която започна да мига в далечината. Това постави началото на малкия експеримент, който бяха решили да направят. Въоръжена с мощно лазерно фенерче, Чапман симулираше червената светлина, излитаща от дулото на оръжие.
	Тя се намираше на покрива на „Хей-Адамс“. Светлината от фенерчето й едва си пробиваше път до мястото, на което беше заел позиция Стоун. Дърветата също пречеха. Той набра номера й и докладва наблюденията си, след което тя се прехвърли на следващия пункт — сградата зад хотела, малко вляво.
	Стоун я бе избрал, защото се намираше непосредствено до „Дей-Адамс“, прозорците й се отваряха, а също така и заради попаденията на куршумите в парка.
	Все още помнеше разположението на малките оранжеви конуси, които маркираха намерените муниции — всичките в лявата западна част. Още в самото начало това му се беше сторило странно, но сега, след като установиха, че стрелците изобщо не са били в хотела, нещата бързо започнаха да му се изясняват.
	Докато чакаше партньорката му да смени позицията си, той изведнъж усети чуждо присъствие и рязко се обърна. На крачка от него беше спряла Лора Ашбърн — агентката на ФБР, която го беше разпитвала за убийството на Том Грос. Беше облечена изцяло в черно, с изключение не тъмносиньото яке с жълти букви на гърба и тъмната шапка с козирка.
	— Какво мога да направя за вас, агент Ашбърн? — спокойно попита той.
	— Искам да поговоря с вас.
	— Моля — кимна той.
	— Ние завършихме доклада си.
	— Много добре.
	— Той не е особено ласкав за вас.
	— След нашата среща не съм очаквал друго. Това ли искахте да ми кажете?
	— Не съм сигурна — колебливо отвърна тя.
	На лицето му се появи усмивка.
	— Какво ви се струва толкова смешно? — рязко попита тя.
	— Ще ви кажа. Въпреки силите и средствата, хвърлени в разследването, все още никой не е наясно какво се е случило в този парк и защо. Екипът ви тича насам-натам и размахва пръст на всички останали, подозирайки ги в укриване на информация. На всичкото отгоре шпионирате и собствените си хора.
	— Какво, по дяволите…
	— И не само ги шпионирате, а и се борите за надмощие — повиши глас Стоун, без да й позволи да довърши въпроса си. — В хода на този процес изгубихте всякакви възможности за разрешаване на случая и пропуснахте шанса да спасите нечий живот.
	— Празни приказки! — тръсна глава Ашбърн. — Те с нищо не помагат на Том Грос!
	— Тук сте права. Но малко доверие и желание за сътрудничество от ваша страна със сигурност щяха да му помогнат.
	— Какво точно ви каза той? — объркано го погледна Ашбърн.
	— В общи линии немного. Просто се питаше как може да довърши разследването, след като не вярва дори на колегите си.
	Ашбърн наведе глава и огледа изпод вежди околните алеи. Разследването продължаваше, макар и с доста по-спокойно темпо.
	— Все пак успях да науча някои неща за миналото ви — промълви тя, като избягваше погледа му.
	— Които със сигурност ще намерят място в допълненията към доклада ви, нали?
	— Наистина ли сте отказали Медала на честта?
	— Защо питате? — погледна я той.
	— Синът ми е в Афганистан. Морски пехотинец.
	— Сигурен съм, че служи достойно на родината, също като майка си.
	— Разбирам, че сте ми ядосан, но оставете сина ми на мира!
	— Аз не играя тази игра — поклати глава Стоун. — Казах точно онова, което мисля. Вие просто си вършите работата. На ваше място и аз щях да съм разстроен. Ако сте решили да ме превърнете в изкупителна жертва, добре. Грешките, които допуснах, никак не бяха малко…
	Чертите на жената видимо се смекчиха от жестоката самооценка.
	— Продължавам да мисля за инцидента в Пенсилвания — въздъхна тя. — И това е причината да съм тук.
	— Защо си правите труда? — погледна я Стоун. — Нали приключихте с доклада?
	— Вижте, аз _наистина_ съм гневна. Том беше мой приятел. Признавам, че търся виновник за смъртта му…
	— Разбирам — отвърна с равен глас Стоун.
	— Но работата е там, че не виждам вие в какво точно сте сбъркали. Разпитах щатските полицаи, които са на мнение, че сте им спасили живота. Реагирали сте още преди да разберат какво става. Отговорили сте на стрелбата и сте хукнали да преследвате убиеца…
	— Вероятно защото имам малко по-голям опит от тях при подобни ситуации.
	— И аз мисля така — откровено отвърна тя. — А Том би могъл да повика подкрепления още при първия си контакт с местните сили на реда. Всъщност бил е _длъжен_ да го направи…
	— Честно казано, аз бях убеден, че евентуалната опасност ще възникне край дома на Кравиц, а не в разсадника — каза Стоун.
	— Вярвам ви — тихо изрече Ашбърн.
	— Дано ми повярвате, че няма да намеря покой, докато не открия извършителите.
	Ашбърн замълча, заковала изпитателен поглед в лицето му.
	— И на това вярвам — промълви най-сетне тя, стисна ръката му и изчезна в мрака.
	Броени секунди по-късно погледът му улови мигащата червена светлинка от сградата в съседство с „Хей-Адамс“ и машинално се измести към тревните площи, където би трябвало да попаднат „куршумите“. Изчисли приблизителната траектория и набра телефона на Чапман.
	— Качи се един етаж по-горе — разпореди се той.
	След минута-две мигащата светлина отново се появи.
	— Мисля, че си точно на мястото — каза той. — Някакви следи от евентуална стрелба?
	— Липсват гилзи, но открих едно петно, което прилича на оръжейна смазка. Ще взема проби за изследване. Нито един от прозорците не скърцаше при отварянето.
	— Искаш да кажеш, че са били отваряни наскоро?
	— Вероятно да. Но ти не ми каза, че става въпрос за държавно учреждение, което в момента се ремонтира…
	— Надявах се, че греша.


	46

	Върнаха се в къщичката на Стоун и седнаха да обсъдят последните разкрития. Чапман изведнъж изключи настолната лампа и стаята потъна в мрак.
	— Хей, какво става? — прошепна той.
	Тя нямаше време да отговори.
	Вратата отхвръкна на пантите си. В рамката се очертаха фигурите на поне трима мъже. Облечени в черно, с маски на главите и автомати МР-5.
	Чапман посрещна първия с добре премерен ритник в коляното, нанесен точно както трябва. Той изкрещя от болка, хвана се за ранения крайник и се просна на пода. Стоун измъкна пистолета от чекмеджето на бюрото си, но не успя дори да се прицели. Чапман се втурна към другия край на помещението заедно със стола, избягвайки плътния залп на автоматите от вратата.
	От маневрата й стана ясно, че бройката на нападателите съвсем скоро щеше да бъде сведена до един.
	Юмрукът й се стрелна напред и нагоре към гърлото на по-близкия стрелец. Същевременно тялото й се изви под на пръв поглед невъзможен ъгъл, усуквайки се около него като танцьорка около пилон. Изрита го в глезените и му нанесе саблен удар в тила. Човекът се закашля и замря.
	Без да губи нито миг, Чапман се понесе към последния нападател, който вече отстъпваше към вратата.
	Забелязал движението на ръката му, Стоун изкрещя „внимавай“ и натисна спусъка. Куршумите пронизаха дърво и мазилка, но за съжаление се разминаха с живата плът.
	Къщичката се разтърси. Ослепителният блясък на зашеметяващата граната свърши работата си наполовина, защото Стоун успя да прикрие очите си в последния момент.
	Но Чапман нямаше този късмет. Ярката светлина я блъсна право в лицето и тя изкрещя от болка.
	Стоун пъхна в ушите си част от яката на ризата и бързо ги покри с длани. Миг по-късно проехтя миниексплозията. Чапман отново изкрещя от болка. _Сега ще се прегрупират и ще довършат операцията_, помисли си той.
	Нападателите обаче пропуснаха един дребен, но решаващ факт — Стоун не беше парализиран от действието на зашеметяващата граната. Той се претърколи надясно, издърпа валтера от ръката на Чапман и я избута зад бюрото. После стисна в другата си ръка личното си оръжие и зачака.
	Първият нападател връхлетя през вратата, включил карабината си на автоматична стрелба. Стоун се прицели и стреля изпод бюрото. Куршумите попаднаха където трябва — в коленете на нападателя, незащитени от кевлар. Мъжът изкрещя и се свлече. В рамката на вратата се появи вторият, който извъртя оръжието си към бюрото. Но Стоун го изпревари с три изстрела, произведени в бърза последователност.
	Изведнъж настъпи тишина, нарушена от воя на далечни сирени.
	— Предлагам сделка преди появата на полицията! — извика Стоун. — Давам ви пет секунди да измъкнете приятеля си навън и да изчезнете. Признавам, че доста ви бива, но аз съм по-добър от вас.
	Сирените наближаваха.
	— Добре — обади се един глас.
	Тялото беше извлечено навън. Миг по-късно изрева автомобилен двигател. После отново се възцари тишина. Воят на сирените заглъхна. Явно ченгетата отиваха в друга посока.
	Той обърна по гръб тялото на Чапман и провери пулса й. Беше жива. Внимателно я взе в прегръдките си.
	Минута по-късно тя отвори очи и се втренчи в него.
	— Какво се случи, по дяволите? Сигурна съм, че неутрализирах двама, единият от които би трябвало да е мъртъв. Къде изчезнаха?
	— Постигнахме споразумение — поясни Стоун.
	Едновременно скочиха на крака и заеха позиция край останките от входната врата.
	Стоун насочи оръжието си навън и подхвърли валтера на Чапман.
	— Оливър?
	— Анабел? — учудено прошепна той, наблюдавайки фигурата, която се появи в отвора на вратата.
	Секунда по-късно някакво едро тяло влетя в хижата и се просна на пода.
	— Рубън! — възкликна Стоун.
	С общи усилия той и Анабел помогнаха на гиганта да седне на близкия стол. Лицето му беше бледо, от ръката му капеше кръв.
	— Какво се е случило? — попита Стоун.
	— В Пенсилвания ни проследиха. Стигна се до престрелка. Рубън има нужда от лекар — изрече на един дъх Анабел.
	Рубън го дръпна за ръкава.
	— Ще се оправя — прошепна той. — Един куршум ме улучи в ръката и излезе отзад, дяволски боли. Друг ми одраска бедрото.
	— Трябва веднага да те закараме в болница! — отсече Стоун и хвърли гневен поглед към Анабел. — Защо не си го направила, по дяволите?
	— Той настояваше да дойдем тук. Отначало ме изпрати за помощ, но когато чух стрелбата, се върнах. Исках да се уверя, че е добре.
	Стоун погледна Чапман, после очите му отново се спряха на Рубън.
	— Ще можеш ли да идентифицираш нападателите?
	— Бяха добри, Оливър — прошепна гигантът. — Много добри. Точно за това исках да те предупредя. Нямам представа как попаднах на тях. Винаги е по-добре да залагаш на късмет, отколкото да демонстрираш колко си добър. Успях да се добера до един от автоматите им и те се оттеглиха.
	— Искаш да кажеш, че са били добре подготвени? — вдигна вежди Стоун.
	— Иди да го донесеш от колата — обърна се Рубън към Анабел.
	— Рубън! Трябва веднага да…
	— Донеси го, после тръгваме.
	Анабел изтича навън и се върна след секунди. Държеше оръжието.
	Стоун се наведе да го огледа.
	— Знаеш ли какво е това? — каза на Рубън той.
	— Предполагам, че ти ще знаеш — отвърна приятелят му.
	— Деветмилиметров автомат „Кащан“ — обади се Чапман, надникнала над рамото на Стоун.
	— Руско производство — добави той.
	— Точно така, руско — намръщи се Рубън и се обърна към Анабел. — Направи ли ти впечатление странният език на тези момчета?
	— Мислиш, че е бил руски?
	— Залагам годишната си заплата, че беше руски. Е, не че парите са чак толкова много, но все пак…
	— Странен език? — подхвърли Стоун.
	Анабел започна да обяснява, но той я спря.
	— По-късно ще ми разкажеш всичко. Сега трябва да го откараме в болница. — Пъхна ръка под мишницата на Рубън и му помогна да се изправи. После се обърна към Анабел. — Остани тук и се обади на Хари. Питай го дали е добре, а после се свържи с Кейлъб. После ела при нас в болницата „Джорджтаун“.
	— Добре.
	Чапман подхвана Рубън от другата страна и тримата бавно поеха към колата й. Пътуването до болницата им отне само няколко минути. Приеха Рубън и Стоун се върна в чакалнята при Чапман и току-що пристигналата Анабел.
	— Свърза ли се? — попита Стоун.
	— И двамата са добре — кимна Анабел. — Хари е още на работа, а Кейлъб се е прибрал у дома. Предупредих Хари да бъде крайно внимателен, а на Кейлъб му забраних да излиза.
	— Правилно. А сега разказвай какво се случи в Пенсилвания.
	Тя описа посещението им в бара и преследването. Научил точното място на нападението, Стоун излезе да се обади по телефона. Когато се върна, Анабел продължи да разказва.
	— И така, аз се върнах за Рубън и двамата описахме широк кръг в гората, за да излезем отново на пътя. Един мъж спря и ни качи в каросерията на пикапа си, без да задава излишни въпроси. Успях някак да спра кръвотечението, но очаквах Рубън всеки момент да припадне. Човекът ни свали при първата фирма за коли под наем. Наех кола и поех по най-бързия начин към Вашингтон. Мислех да спра някъде и да потърся медицинска помощ, но Рубън решително отказа. Заповяда ми да карам право при теб, за да ти покажем оръжието.
	— Успяхте ли да разгледате някой от нападателите?
	— Не бих казала — поклати глава Анабел. — Но една от колите им се преобърна. Би трябвало да има ранени, а може би и убити. Знаеш къде се случи това, може би ще изпратиш някой да провери.
	— Вече се погрижих — отвърна Стоун. — Хората пътуват натам.
	Отговорът дойде двайсет минути по-късно. Той послуша известно време, зададе няколко въпроса и прекъсна връзката.
	— Джипът е изчезнал.
	— Невъзможно! Преобърна се пред очите ни. Със сигурност имаше ранени, а вероятно и убити.
	— Разчистването им е отнело не повече от трийсет минути. На мястото са открили няколко гилзи, следи от преобръщането и толкова.
	— Онези мъже наистина си ги бива — въздъхна Анабел.
	— Така е — съгласи се Стоун и се обърна към Чапман. — Разчистили са всичко след себе си.
	— Автомати с голяма огнева мощ — отбеляза тя. — А Рубън е разполагал само с един пистолет…
	— Точно така — обади се Анабел. — Но той каза, че ще постъпи така, както би постъпил Оливър. Непредсказуемо. Изчака ги да прекратят огъня, за да презаредят, и откри стрелба. Предполагам, че не са го очаквали. — Тя неволно потръпна. — Бях убедена, че е загинал.
	— Но не е — стисна ръката й Стоун. — Лекарите казаха, че ще се оправи. Трябва му само време.
	— Няма ли да докладват на полицията? Все пак става въпрос за огнестрелна рана.
	Стоун извади значката си.
	— Показах им това и обясних, че Рубън работи за мен.
	— О!
	— Но как се връзват последните ни разкрития с факта, че онези са били руснаци? — попита Чапман.
	— Какви разкрития? — погледна я с любопитство Анабел.
	Стоун обясни, че по всяка вероятност е било стреляно от сградата на правителствено учреждение.
	— В момента е празна, защото е в ремонт, но би трябвало да е под постоянно наблюдение. Вече говорихме с охраната, но хората не си спомнят някой да е влизал там, още повече с автоматично оръжие.
	— Само един вход ли има? — бързо попита Анабел.
	— Зададох им същия въпрос. Отговориха, че има и други, но достъп до тях можели да получат само хора със съответните магнитни карти и специално разрешение.
	— Знаем ли дали са се появили такива хора?
	— В момента проверяваме — отвърна Стоун. — Но аз не храня особени надежди.
	— Защо?
	— Защото такава карта лесно може да бъде открадната или подправена. Остава въпросът защо биха си направили труда да подхвърлят улики на покрива на „Хей-Адамс“, след като се стреляли от друго място? С какво офис сградата е по-добра от хотела?
	— За разлика от хотела тя е била празна — изтъкна Анабел.
	— Но са намерили за необходимо да стигнат до градината на покрива, която е била празна през въпросната вечер. Искали са да ни внушат, че е стреляно от хотела. Той им е бил нужен за нещо.
	— Поредният въпрос без отговор — въздъхна Чапман.
	— Който обаче е много важен — поклати глава Стоун.
	— Защо? — погледна го Анабел.
	— Защото малко преди да се появите при нас, някой ни беше изпратил екип убийци. — Той посочи Чапман. — Който със сигурност щеше да си свърши работата, ако не беше бързата реакция на моята приятелка… — Замълча за миг, после попита: — Къде си се научила да действаш по този начин?
	— Като малка ходех на балет. Адски го мразех, но трябва да призная, че наученото върши работа, особено когато някой се опитва да те убие…
	— Мислиш, че нападението има връзка с последните ви разкрития, така ли? — попита Анабел.
	— Именно. Дълбоко съм убеден в това. Някой е много разгневен, че сме разкрили истината за стрелбата, която е дошла не от хотела, а от съседната административна сграда.


	47

	На другата сутрин Чапман се появи в къщичката на Стоун още преди седем. При това в компанията на Джеймс Макелрой, който бавно прекрачи прага и се настани на един стол пред камината. Беше сменил сакото си и нямаше вратовръзка. Носеше карирана риза с отворена яка и безупречно изгладени панталони. Косата му беше сресана, но зачервените очи и подпухналото лице издаваха преживения стрес.
	— Чапман ми разказа за приключението ви снощи — каза той и плъзна поглед по разбитата врата и дупките от куршуми по стените. — Посетителите ви не са били много цивилизовани.
	— Не бяха — съгласи се Стоун.
	— Значи правителствена сграда, така ли?
	— Да.
	— Това означава допълнителни усложнения за една и бездруго комплицирана ситуация.
	— Но поне за пръв път успяхме да ги притесним.
	— Което не е малко. — Изражението на лицето на Макелрой се промени. — Тази сутрин разговарях с министър-председателя, Оливър.
	— И?
	— Определено не е доволен.
	— Аз също, ако това означава нещо. Но разследването тече едва от няколко дни. В същото време загинаха четирима души, които за малко да станат шестима, ако не бяха моите приятели.
	— Агент Чапман ме информира за решението ти да използваш членовете на онзи клуб, как му беше името…
	— Клуб „Кемъл“.
	— Точно така, клуб „Кемъл“. Бих казал, че името разпалва въображението.
	— Май не одобряваш решението ми.
	— В личен план винаги съм смятал използването на допълнителни сили за разумно, особено когато платените наемници не достигат. Не мога да кажа дали и твоят случай е такъв, но в момента това е от второстепенно значение.
	— Какъв е проблемът тогава?
	— Научих, че си закачил опашка на Фаут Тюркекул.
	— Да, Човекът се казва Хари Фин. Бивш тюлен, който понастоящем работи за специален екип от експерти, проверяващ сигурността на важни обекти в страната и чужбина. Разбира се, в момента ползва кратък отпуск и без колебание ми предложи услугите си.
	— Предполагам, си наясно, че знам всичко за майка му Леся, а също и за съдбата на баща му Рейфийлд Соломон.
	— Не знаех, че това е публично достояние — изненада се Стоун.
	— Не е, разбира се — отвърна Макелрой. — По една случайност ние със Соломон бяхме близки приятели преди време. Работили сме заедно при няколко съвместни операции в Азия и Латинска Америка. А Леся познавам още от времето, когато работеше в бившия Съветски съюз. На практика бях един от първите западни разузнавачи, който разбра, че тя е двоен агент.
	— В такъв случай знаеш и останалата част от историята, особено онова, което причиних на Рейфийлд Соломон…
	— Заповедите са си заповеди, Оливър — въздъхна Макелрой. — Бил си длъжен да ги изпълняваш, за да не бъдеш осъден за неподчинение. И евентуално разстрелян като предател. Запознат съм с отношението на янките по този въпрос. Между другото, то не се различава много от нашето.
	— Все пак можех да откажа.
	— Вече е късно, Оливър. Няма как да промениш нещата.
	— Значи знаеш всичко и за Хари, така ли?
	— Не всичко. Но ти му се доверяваш, нали?
	— Имало е достатъчно случаи, в които е доказал лоялността си.
	— Мога ли да попитам как го постигна? След всичко, което се е случило между теб и баща му?
	— Успяхме да се разберем. Само това мога да ти кажа.
	— Ясно — промърмори Макелрой, но съмнението в очите му остана. — Не мислиш ли обаче, че е малко прекалено да го информираш за присъствието и ролята на Фаут Тюркекул? Откровено ще ти призная, доста съм изненадан.
	— Не мога да искам от някого да рискува живота си, без да му кажа защо. Хари знае какво означава Фаут Тюркекул за страната ни. И ще направи всичко по силите си да го защитава.
	— Което повдига един друг въпрос: защо мислиш, че Фаут се нуждае от допълнителна защита?
	— Агент Грос беше убеден, че е шпиониран от колегите си. Агент Гарчик е на същото мнение. А снощи разбрахме, че стрелците не са били в хотела, а в съседната правителствена сграда, която е строго охранявана.
	— Разбирам — кимна Макелрой.
	— Известно ли ти е, че антитерористите са открили непознати компоненти в останките от бомбата? И че са били принудени да потърсят помощта на НАСА?
	— Да, Чапман ми докладва. Но защо точно НАСА при всичките институции на ваше разположение?
	— Може би защото въпросните компоненти са използвани в някоя от космическите програми. Не знам нищо друго.
	— Ако не броим няколко богато финансирани частни инициативи, вие и руснаците сте единствените, които осъществяват космически програми — каза Макелрой, без да показва, че е забелязал погледите, които си размениха Стоун и Чапман.
	— Доколкото ми е известно, НАСА също не е успяла да разкрие тайната на тези компоненти — рече Стоун.
	— Или са я разкрили, но предпочитат да мълчат — добави Чапман. — А може би някой им е забранил да говорят.
	— Нагазили сме в дълбоко тресавище — каза Макелрой. — И преди ми се е случвало да се озъртам за врага, но този път просто не знам къде по-напред да го търся.
	— Какво иска твоят премиер?
	— Гаранции, че ситуацията няма да се влошава повече.
	— Ако това изобщо е възможно — обади се Чапман.
	— Всичко е възможно — поклати глава Макелрой. — Спомнете си Оклахома Сити и Единайсети септември. Или взривовете в лондонското метро и в Момбай… Всичко това може да се окаже само върхът на айсберга, както вече се е изразил директорът Уийвър.
	— Оттогава не съм го чувал — отбеляза Стоун. — Предполагам заради нещастието с агент Грос.
	— Мисля, че нашият мистър Уийвър умира от страх. Не смее да се обърне към когото и да било. Не го приемай лично.
	— Страхотни отношения с шефа на разузнаването, няма що — поклати глава Стоун.
	— Не можеш да ги промениш, нали? Същото се случи и при глобалната финансова криза. Кредитните пазари замръзнаха, доверието изчезна. В момента ние, разузнавачите, се намираме в абсолютно същата ситуация.
	— Но лошите не спират — мрачно добави Чапман.
	— Точно така.
	— А ние не сме в състояние да ги контролираме — каза Стоун.
	— Зависи кои са — възрази Макелрой.
	Стоун се замисли за момент, после вдигна глава.
	— Дали си мислиш онова, което си мисля и аз?
	— Какво, Оливър?
	— Че трябва да се оттеглим, защото определени хора няма да харесат разкритията ни?
	— В общи линии да. Такова е състоянието на нещата.
	— Наистина ли искаш да го направим?
	Макелрой с мъка се изправи на нестабилните си крака, но вдигна ръка да спре Чапман, която понечи да му помогне.
	— Добре съм — каза той и се обърна към Стоун. — Не съм заявил такова нещо. Що се отнася до мен, имаш картбланш.
	— А премиерът? — поинтересува се Стоун.
	— Симпатичен човек е, но няма представа за подводните мини в нашата работа. Докато смята, че може да ми повери сигурността на британския народ, ще действам както намеря за добре. Аз ти вярвам, предполагам, че и ти ми вярваш. Което е достатъчно.
	— Да действаш на своя глава си има цена.
	— Твърде стар съм, за да мисля за това. Но не забравяй предупреждението ми. Продължавам да смятам, че виждаме твърде малко от онова, което предстои.
	— Което означава, че всичките ни заключения са погрешни, така ли?
	— Може би не всичките. Само най-важните. Ако не ме лъже инстинктът, двамата сте добър екип — каза Макелрой. — Грижете се един за друг. — Той тръгна към вратата, но после спря и се обърна. — О, и още нещо, Оливър.
	— Да?
	— Радвам се, че имаш на своя страна членовете на клуб „Кемъл“.
	— Аз също.
	— Нали помниш? Цялото кралско войнство…
	— Помня.
	— Отвън чака кола, която ще ви отведе във ВОБ. Момчетата от ФБР искат да си поговорят с вас. — Макелрой завъртя бастуна в ръката си и добави: — Желая ви късмет.


	48

	Пътуването до Вашингтонското оперативно бюро премина в пълно мълчание. Двамата агенти отпред изобщо не се обърнаха да ги погледнат. Веднага след като пристигнаха, ги вкараха в един асансьор, който пое нагоре. На етажа ги очакваха други двама агенти, които ги въведоха в просторна заседателна зала. Около голямата маса в средата бяха подредени десетина стола, но само три от тях бяха заети — от директора на ФБР, неговия заместник и агент Лора Ашбърн.
	Директорът беше нисък и пъргав мъж със сърдито лице, един от малцината вашингтонски бюрократи, които разполагаха с реална независимост. Неговата работа не се измерваше с изборни резултати, защото десет години мандатът му беше непоклатим, без значение кой печелеше поредната битка за Овалния кабинет.
	Той ги покани да седнат, нагласи очилата на носа си, размести листовете пред себе си и се загледа в тях.
	— Агент Стоун, агент Чапман, не крия, че искам бързо изясняване на нещата, но колкото повече се ровя в тях, толкова по-объркани стават те. Ще ви помоля да започнете от самото начало и да ми разкажете всичко, което сте открили. Плюс всичките ви логични заключения, включително и онези, върху които разсъждавате в момента.
	— Това означава ли, че няма да бъда отстранен от разследването, сър? — попита Стоун.
	Директорът стрелна с поглед Ашбърн, после отново насочи вниманието си към него.
	— Имах възможност да се запозная с доклада — каза той. — С _преработения_ доклад, внесен от агент Ашбърн, който ми е напълно достатъчен, за да ви уверя, че няма да бъдете отстранен от разследването. А сега искам да чуя рапортите и на двама ви.
	— Това ще отнеме известно време — предупреди го Стоун.
	— Готов съм да ви изслушам — отвърна директорът и се облегна на стола си.
	След три часа най-после свършиха. Ашбърн и заместник-директорът почти непрекъснато си водеха записки на лаптопите пред себе си. Дори самият директор си отбеляза някои ключови показания.
	— Господи! — ахна Ашбърн. — Наистина ли ви нападнаха в дома ви? Защо не докладвахте веднага?
	— Не ми беше удобно да докладвам, без да знам кой е поръчал нападението — кротко отвърна Стоун.
	— На ФБР можете да се доверите, Стоун — намръщи се директорът.
	Стоун загрижено погледна Чапман, която едва забележимо кимна.
	— Има и още нещо, сър — обяви той.
	Всички се вторачиха в него.
	— Какво е то? — попита директорът.
	— Приятелят ми, който беше нападнат в Пенсилвания, е успял да прибере едно веществено доказателство от местопрестъплението.
	— Извън доказателствата, открити от нашите хора?
	— Точно така. Става въпрос за автомат руско производство.
	Тримата насреща им подскочиха, сякаш ударени от електрически ток.
	— Латиноамериканците от разсадника, с които са разговаряли в някакъв крайпътен бар преди нападението, видели двама души да свалят баскетболния кош на територията на обекта. Според тях те са разговаряли на непознат език, по всяка вероятност руски.
	Директорът бавно огледа подчинените си, остави писалката и потърка брадичка.
	Стоун го изчака да каже нещо и понеже той мълчеше, добави:
	— Малко по-рано разговарях с един човек, когото вие познавате много добре.
	— Кой е този човек?
	— Живее в _casa blanca_.
	— Ясно, продължавайте.
	— Той ми обясни, че руснаците са завладели бизнеса с дрога в цялото западно полукълбо, измъквайки го от ръцете на мексиканците.
	— Вярно е. На практика Карлос Монтоя и другите като него са извън бизнеса дори в собствената си страна.
	— Но защо руските картели биха взривили бомба в парка „Лафайет“? — намеси се Ашбърн.
	— Според президента руските картели и руското правителство са едно и също, поне що се отнася до политиката им към нас — каза Стоун и се извърна към директора. — Вие съгласен ли сте с подобно мнение?
	Директорът замълча за момент, после колебливо кимна.
	— Не бих го отрекъл. Но не виждам мотивите им за взривяването на проклетата бомба и за всичко останало.
	— Може би искат да ни покажат на какво са способни — предположи Стоун.
	— Не ми се вярва. Ами йеменската групировка, която пое отговорността?
	— Евтина манипулация. Съгласен съм с вас, че руснаците едва ли са го направили само за да демонстрират възможностите си.
	— Тогава за какво говорим?
	— Преди много години прекарах известно време в Русия. Върнах се с твърдото убеждение, че тези хора са изключително хитри и никога не предприемат нещо без основателна причина. Фактът, че вече не са суперсила, съвсем не означава, че не се стремят отново да се превърнат в такава. Президентът е на същото мнение.
	— Значи това е някакъв заговор, който има за цел да демонстрира амбициите им да се върнат на върха?
	— Със сигурност не можем да изключим подобна версия. — Стоун скръсти ръце пред гърдите си и добави: — Но защо вие не изглеждате изненадан?
	Директорът дори не трепна от директния въпрос.
	— Току-що получихме резултатите от криминологичните тестове — вдигна лист хартия от масата той. — Субстанцията, която агент Чапман е открила на пода в онова държавно учреждение, отговаря на едно конкретно оръжие.
	— Смазка за автомат „Кащан“ — обади се Чапман.
	— Точно така.
	— Значи наистина са стреляли от там.
	— По всяка вероятност.
	Изтекоха няколко секунди в напрегнато мълчание.
	— Но има и друго, нали? — тихо каза Стоун.
	Директорът гледаше унесено пред себе си, сякаш забравил, че в залата присъстват и други хора.
	— Джон Кравиц — промълви той.
	— Какво за него?
	— Той също е посещавал Русия.
	— Кога?
	— Докато е учил в колежа. Още тогава попадна в полезрението ни. Според нас се е включил в специализирана група за разпространяване на дезинформация по интернет.
	— Но нищо, свързано с насилие? — попита Чапман.
	— Нищо. Разбира се, крачката до насилието е малка. Вече имахме възможност да се уверим в това.
	— А държавното учреждение? — каза Стоун. — Някой е имал достъп до сградата, но това едва ли е бил Джон Кравиц.
	Директорът кимна.
	— А специален агент Грос е споделил с вас съмненията си, че е шпиониран от колегите си, нали?
	— И друг агент от БАТОЕ ни каза същото — добави Стоун.
	— Гарчик — рече директорът.
	— Да. Знаем ли вече какъв е тайнственият компонент, открит в бомбата?
	— Не, доколкото ми е известно.
	Стоун сви устни и се приведе над масата.
	— Доколкото ви е известно, сър?
	За пръв път от началото на разговора директорът показа признаци на нервност. Погледна към заместника си и кимна към вратата. Човекът очевидно не остана доволен от безмълвната заповед, а притеснението му рязко нарасна, когато Ашбърн получи безсловесно нареждане да остане на мястото си. Директорът изчака вратата да се затвори след него и се приведе напред.
	— Тук става нещо, на което попадам за пръв път в кариерата си — каза приглушено той.
	— В службата ви има предател — заяви Стоун.
	— Страхувам се, че нещата са по-сериозни. Много по-сериозни.
	Стоун понечи да попита какво може да е по-лошо от предател в собствените ти редици, но после в главата му изплуваха думите на Макелрой.
	_Нещата винаги може да станат по-лоши._
	Директорът прочисти гърлото си и продължи:
	— Вътре в правителството става нещо. Нещо, което изобщо не се връзва с начина, по който си вършим работата…
	— Какво по-точно, сър?
	Мъжът насреща му нервно потърка длани.
	— Някои от нас май изпълняват и други задачи.
	— Някои от нас? — вдигна вежди Чапман.
	— Агент Гарчик е изчезнал.
	— Какво?! — извика Стоун.
	— Липсват и тайнствените компоненти, които е открил в района на парка.
	— Но как е възможно? — възкликна Чапман.
	— Не съм много сигурен. Тези неща са извън правомощията ни.
	— Но Бюрото е водещата агенция в разследването! — възрази Стоун.
	— Не и по отношение на криминологичните изследвания. При тях превесът е на БАТОЕ.
	— Но изчезването на агент и неговите разкрития е крайно необичайно!
	— Разбира се!
	— Някакви улики? — попита Чапман.
	— Никакви. Просто установихме един факт, и толкова. В момента екипите ни оглеждат терена.
	— Къде е бил отвлечен?
	— Не сме сигурни. Бил е разведен, живеел с сам. Колата му също е изчезнала.
	— Следи от борба?
	— Не категорични.
	— Някакви опити за комуникация?
	— Не. Нито от Гарчик, нито от хората, които вероятно са го отвлекли.
	— Вероятно?
	— Не можем да изключим доброволното му съгласие.
	— Кой е докладвал за него? — попита Стоун.
	— Прекият му началник, след като не се е появил на работа.
	— А кой е докладвал за изчезналите улики?
	— Същият човек. Разтревожен от изчезването на Гарчик, той решил да провери склада за веществени доказателства.
	— Гарчик сподели с нас, че за идентификацията им сте се обърнали към НАСА.
	— За пръв път го чувам.
	— Това наистина е смайващо! — най-сетне изгуби самообладание Ашбърн.
	— Може би. Но забранявам всякакви контакти с медиите — отсече директорът. — Всички изявления ще минават през моя кабинет, ясно ли е?
	— Аз не разговарям с медиите — рече Стоун, а Чапман само кимна.
	— Агент Ашбърн поема ръководството на разследването — добави директорът. — Ще работите с нея.
	Стоун срещна за миг погледа на Ашбърн. Стори му се, че по лицето й пробягна бегла усмивка.
	— Ясно — кимна той. — Очаквам да работим добре.
	— От нея разбрах, че сте били предложен за Медала на честта за бойни заслуги.
	— Да.
	— Но сте отказали. Защо?
	— Не се смятах за достоен.
	— Но правителството явно е смятало, че сте достоен за наградата. Това не е ли достатъчно?
	— Не, сър. Не е достатъчно.


	49

	— Рубън?
	Едрият мъж отвори очи.
	— Докторите обещават, че скоро ще бъдеш изписан — каза Стоун, надвесен над леглото му.
	— Страхотно. Но понеже нямам здравна осигуровка, няма да е зле, ако обявя фалит още сега. Ох, всъщност няма как да стане. Фалитът е за хора, които притежават някаква собственост.
	— Виждам, че вече се чувстваш по-добре, Рубън — обади се Анабел, която не беше мръднала от стола до леглото му, откакто беше приет в болницата.
	— Сметката е оправена — успокои го Стоун.
	— От кого?
	— От Чичо Сам.
	— Защо? Да не би Чичо Сам да е покрил неплатените здравни вноски на склада, в който работя?
	— Не се безпокой за това. Просто си почивай.
	— Открихте ли кой ни нападна?
	— Не, районът беше напълно разчистен — поклати глава Стоун.
	— А ти все още си в играта, така ли? — попита Анабел.
	— Засега.
	— С какво друго можем да помогнем?
	— Вече направихте достатъчно.
	— Но не научихме нищо ново.
	— Напротив. Страшно много ни помогнахте да видим нещата в нова светлина.
	— Руснаците, а? — подхвърли Рубън. — Наистина ли тия гадове стоят зад всичко?
	— Така изглежда.
	— Но защо? — попита Анабел. — Нали уж си сътрудничим?
	— Всъщност ние не знаем дали в случая е замесено руското правителство.
	— Позвъних на Хари и Кейлъб. Скоро ще бъдат тук да видят Рубън. Между другото, Хари каза, че ще дойде само ако му разрешиш да прекъсне за малко мисията, която си му възложил…
	— Няма проблем — кимна Стоун. — Кажи му, че може.
	Насочи се към вратата и Анабел го изпрати с думите:
	— Пази се, моля те! Нали виждаш, че едва не изпуснахме Рубън!
	— Ще се пазя, Анабел — обеща с усмивка той.
	Чапман го чакаше във фоайето.
	— Срещата във ФБР ме разби — каза тя, докато вървяха към колата.
	— Кое те разби? — попита той.
	— Фактът, че вашият директор изглежда тотално неориентиран.
	— Аз също се питам защо — кимна Стоун.
	— Според теб какво се е случило с Гарчик и веществените доказателства?
	— Не знам. Но съм на мнение, че открием ли го, ще открием и доказателствата. Или обратното.
	— Мислиш ли, че той играе някаква игра?
	Стоун забави отговора си.
	— Не, не мисля, според мен просто се е озовал на неподходящото място в неподходящо време.
	— Не станаха ли много? — попита тя. — Спомни си за Алфредо Падиля и агент Грос.
	— Права си.
	— Значи въпросът опира до онзи, който разполага с правомощия да задържа информацията, предназначена за директора на ФБР.
	Стоун вдигна глава, погледна я и каза:
	— Днес ще се опитам да се срещна с един човек.
	— Кой е той?
	— Просто един човек.
	— Важно ли е?
	— Да.
	— Къде се намира този човек?
	— Живее срещу „Лафайет“.


	50

	Не беше лесно да стигнеш до президента на Съединените щати, когато си наумиш. Всъщност това беше невъзможно. Ето защо Стоун остана леко изненадан, че съвсем скоро, след като поиска среща е него, вече летеше с хеликоптер над Мериленд. Не след дълго машината се приземи в подножието на планината Катоктин. Там го чакаше кортеж от три коли, който щеше да го отведе до Кемп Дейвид.
	Логично е, помисли си Стоун. Една среща в Кемп Дейвид щеше да е много по-конфиденциална, отколкото в Белия дом. Докато кортежът минаваше покрай изпънатия като струна морски пехотинец на входа, той се запита как да започне разговора. Каква ли щеше да е реакцията на президента?
	_Е, след малко ще получа отговор на тези въпроси._
	Оставиха го сам в малка стая е дървена ламперия. Не чака дълго. Джеймс Бренан се появи само след няколко минути. Беше с кадифени панталони, карирана риза и мокасини. В едната си ръка държеше очила за четене и едно яке, а е другата държеше на ухото си блекбъри.
	Бренан погледна Стоун, който се изправи почтително. Махна му да седне, довърши разговора си е няколко тихо изречени фрази и отиде до помощната масичка да налее две чаши с кафе. Подаде едната на Стоун и се настани срещу него. Сложи очилата си и каза:
	— Изгубих си контактните лещи. Ще нося очила, докато ми направят нови. Но не и пред публиката…
	Стоун се замисли върху думите му и установи, че никога не беше виждал президент е очила по време на публични изяви.
	— Благодаря, че ме приехте незабавно, сър — каза той.
	Президентът се облегна назад и внимателно го погледна.
	— Сигурен съм, че знаеш защо го правя. Не мога да се отърся от чувството за неотложност. А нашата работа очевидно буксува и нещата се изплъзват от контрол. Всеки ден нова криза. Успя ли да разбереш за какво става въпрос?
	— До известна степен. Но възникнаха много нови въпроси.
	— Хайде, разказвай. Но бъди кратък.
	Стоун се подчини. Разказа абсолютно всичко, включително за нападението срещу къщичката му и ситуацията около Фаут Тюркекул.
	— Знам, че не ви казвам нищо ново — заключи той.
	— Аз съм в много близки отношения с министър-председателя — кимна президентът.
	— Джеймс Макелрой също спазва правилата на играта.
	— Мъж на място, възхищавам му се. Знае повече от всеки друг, включително от мен и министър-председателя.
	— Но в нашия случай не биваше да ме държи на тъмно — отбеляза Стоун. — Това доведе до известно забавяне.
	— Знам, но нямаше как да реагирам.
	— Разбирам.
	— В крайна сметка това ни донесе известна полза…
	Стоун го погледна въпросително.
	Вместо отговор президентът натисна бутона на дистанционното пред себе си. Част от стената се плъзна встрани, разкривайки голям екран. Той докосна друг бутон и екранът оживя.
	— Това е снимано съвсем скоро — поясни той.
	Появи се образът на Кармен Ескаланте, която изглеждаше по-дребна, отколкото бе в действителност. За разлика от патериците, които изглеждаха несъразмерно големи. Разпитваха я за смъртта на любимия й чичо, а също така и за някои подробности, свързани със здравословното й състояние.
	— В резултат на проявеното внимание от наша страна се стигна до решението да организираме траурна церемония за мистър Падиля и агент Грос, на която ще присъства и президентът на Мексико — поясни Бренан. — А и редица частни спонсори проявиха желание да платят операцията на мис Ескаланте.
	— Това поне е хубаво.
	— Както вероятно знаеш, напоследък отношенията ни с Мексико са доста обтегнати, не на последно място заради нелегалната емиграция. Но нещастието с Падиля поразтопи леда. Този човек се превърна в герой по стечение на обстоятелствата, но важното е, че трагичната му участ предизвика съчувствие както тук, така и в Мексико и допринесе за сближаването на страните ни — нещо наистина позитивно според моите съветници.
	Ново натискане на бутон и екранът изчезна зад стената.
	— А сега да преминем на днешната ти визита — каза Бренан. — Първо, защо поиска тази среща?
	— Знам, че сте зает, и ще говоря направо. — Стоун замълча за секунда и попита: — Ще ми кажете ли къде е агент Гарчик? И каква е съдбата на доказателствата, които изчезнаха заедно с него? Сигурен съм, че имате отговор и на двата въпроса.


	51

	Президентът Бренан и Оливър Стоун неловко дълго време се гледаха втренчено.
	— Моля? — каза най-сетне Бренан и леката несигурност в гласа му го издаде какво си мисли.
	Стоун продължаваше да го фиксира. Мълчанието му трябваше да внуши на президента, че знае всичко, въпреки че за някои неща само предполагаше.
	Затова просто седеше и чакаше.
	Бренан не каза нищо повече. Погледът му изгуби остротата си.
	— Да се поразходим, Стоун — предложи той след малко и се изправи. — Трябва да стигнем до разбирателство, а и искам да се разтъпча.
	Президентът облече якето си и излезе, мълчаливо следван от Стоун. Охраната на Сикрет Сървис образува нещо като ромб около тях, придържайки се на почетно разстояние. Агентите не бяха в костюми, може би за да бъдат в тон с шефа си.
	Президентът отвори уста едва след като поеха по пътеката през гората, по която се бяха разхождали много от неговите предшественици.
	— Харесвам това място — каза той. — Зарежда ме, кара ме поне за известно време да забравя проблемите си.
	Стоун погледна към агентите. Кемп Дейвид се охраняваше дори по-добре от Белия дом. Намираше се върху пресечен терен и за него отговаряше екип от опитни морски пехотинци, който беше в състояние да засече и неутрализира всеки противник.
	Президентът се приближи до Стоун, лактите им се докоснаха. Стоун автоматично се озърна за реакцията на охранителите. Но те крачеха спокойно.
	— Имаме проблем, Стоун.
	— Отломките. Знаем ли вече какво представляват?
	— Чувал ли си за наноботи?
	— Нанотехнологии? — вдигна вежди Стоун. — Познанията ми за тях се изчерпват с това, което съм чел във вестниците.
	— Проклетото нещо е навсякъде — в дрехите, в храната ни, в козметиката и домакинските уреди… Но много хора не си дават сметка за него. Половината учени го смятат за абсолютно безвредно, а другата половина твърдят, че не го познаваме достатъчно и в дългосрочен план то може да има тежки последствия.
	— Значи в отломките са били открити наноботи? Те не са ли миниатюрни частици?
	— Миниатюрни са. Виждат се само под микроскоп.
	— Но защо са там? Каква е причината за присъствието им в бомбата?
	— Там е работата, че нямаме представа, Стоун — мрачно се усмихна Бренан. — Специалистите са склонни да приемат, че някой някъде е изобретил ново, неподозирано досега приложение на нанотехнологиите.
	— Имате предвид за престъпни и терористични цели?
	— Да.
	— А какво смятат експертите за наличието на тези наноботи? Все трябва да имат някакви хипотези.
	— Имат. А най-популярната от тях е и най-смразяващата. Става въпрос за нещо като зараза на експлозивите. След взривяването на бомбата тази зараза плъзва навсякъде, включително в организмите на всички, които са се намирали близо до парка. Те от своя страна я предават на останалите.
	Стоун трепна и неволно направи крачка встрани.
	— Аз бях там — каза той. — Повален от взривната вълна и следователно заразен. Вие не бива да сте близо до мен.
	— Вече съм бил изложен на заразата, Стоун — въздъхна президентът. — Чрез агентите Грос и Гарчик, а също така и чрез други хора. Дори директорът на ФБР беше там, по дяволите! Но след като ме подложиха на всевъзможни изследвания, докторите ме обявиха за абсолютно здрав.
	— Открити ли са следи от заразата по отломките от бомбата?
	— Пряко не. Но знаеш ли какво е мнението на специалистите? Проклетите наноботи имали свойството да променят молекулярната структура на другите субстанции. Да проникват и да се замаскират в тях, така че да стават неоткриваеми. За момента се надяваме, че не съществува опасност от зараза, но истината е, че изобщо не сме сигурни. Дори не знаем какви изследвания да проведем. Което означава, че тези, на които бях подложен, може би са безполезни. Наноботите може би са били използвани за нов вид зараза. Нещата започват да приличат на онази игра „Убий буболечката“, която играят внуците ми. Удряш една дупка с бухалката, а буболечката наднича от друга.
	— А агент Гарчик?
	— Решихме, че ще е най-добре да го отстраним от местопрестъплението, поне за известно време. В момента се намира в една от обезопасените квартири на антитерористите, която е…
	— Предпочитам да не знам точното й местонахождение — вдигна ръка Стоун.
	— В смисъл?
	— В смисъл, че някой може да изтръгне адреса от мен.
	— Положението е опасно, Стоун. И крайно несигурно.
	— Да, врагът е наблизо.
	— За съжаление нямаме представа кой е той. Усилията ни в тази посока са абсолютно безплодни.
	— Всеки от бойците ни в Ирак или Афганистан ще бъде на същото мнение.
	— Каква ирония — въздъхна президентът.
	— Какво имате предвид?
	— Първоначалните ми намерения бяха да те изпратя срещу руснаците в Мексико, но изведнъж се оказва, че те всъщност са тук, на крачка от Белия дом. В парка срещу него…
	— Несъмнено вече сте информиран за намереното оръжие и за връзките на Кравиц с Москва — каза Стоун.
	— Да, да, информиран съм. Но има и още нещо…
	Стоун го погледна очаквателно.
	— Когато Съветският съюз беше велика сила, там се е осъществявала амбициозна програма за научно-технически изследвания. С лаборатории, пръснати из цялата страна, с финансиране за милиарди.
	— Разработвали са наноботи?
	— Именно. Малко са държавите или организациите, които могат да си позволят подобна мащабна програма. Но руснаците са начело в списъка.
	— Какво искате от мен, сър?
	— Да си свършиш работата, Стоун. Обещавам ти пълна подкрепа.
	Стоун мълчеше и го гледаше.
	Усетил подозренията му, Бренан побърза да добави:
	— Държа на думата си, Стоун. Оцелееш ли след операцията, името ти ще бъде изчистено.
	Стоун бавно стисна протегнатата му ръка.
	Бренан помълча известно време, после тихо попита:
	— Защо хора като теб вършат подобна работа? Едва ли е за медали, със сигурност не е и за пари.
	Стоун мълчеше.
	— Защо тогава? — настоя да разбере президентът. — За Бог и Родината?
	— Нещата са по-прости, но и в някои отношения по-сложни, господин президент.
	— В смисъл?
	— В смисъл, че върша тази работа, за да мога да се гледам в огледалото.


	52

	Хеликоптерът го върна във Вашингтон и той веднага се отправи към парка „Лафайет“, където беше определил среща на Чапман.
	— Как мина? — нетърпеливо попита тя.
	— Научих полезни неща.
	— Ще получим ли някакви улеснения?
	— Тепърва ще разберем.
	— Стига де! Все пак идваш от среща с президента, по дяволите!
	Стоун накратко й разказа за отломките на взривното устройство, което може би беше продукт на нанотехнологиите. Спомена и мястото, на което са изпратили агент Гарчик.
	— Беше ли наясно с всичко това, когато поиска среща с президента? — подозрително го изгледа тя.
	— Да кажем, че се досетих за нещо.
	— И сподели подозренията си с него?
	— Реших, че ще е най-добре да говоря открито.
	— Доста смело от твоя страна. Значи става дума за наноботи, така ли? Докъде ще стигне светът, ако продължават да пъхат разни невидими и недоловими неща в други неща, които по-късно ще ни убият?
	— Някои хора наричат това прогрес — отвърна с мрачна ирония Стоун.
	— Значи руснаците отново залагат на проклетите си лаборатории в надпреварата за надмощие? Звучи доста зловещо.
	— Трафикът на дрога носи стотици милиарди долари. Това е сериозен мотив. Прибави към него и съблазнителната идея, че Русия може да превърне земите на враговете си в пустиня, и нещата лесно излизат от контрол.
	— Под врагове на Русия имаш предвид моята и твоята страна, нали?
	— Отношенията ни никога не са били много приятелски въпреки разведряването и усилията на Горбачов и Елцин.
	— Но това не обяснява събитията в парка. Защо е била поставена бомбата?
	— Очевидно са имали причина.
	Стоун се приближи към кота нула и надникна в кратера.
	— Все още нямаме отговор и на въпросите, които постави Райли Уийвър — отбеляза той.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Как така изведнъж е изсъхнало предишното дърво? И защо не са засипали ямата след засаждането на новото?
	— Точно това искаше да разбере агент Грос.
	— А сега и ние.
	— Ами Ашбърн? Нали тя щеше да се занимава с разследването?
	— Предпочитам сам да свърша работата.
	— За да не загубим още някой агент, нали? — тихо подхвърли тя.
	Стоун не отговори.
	Един час по-късно стояха пред Джордж Сайкс, който беше облечен в униформа на Службата по поддръжка на обществените паркове. Според Грос той бе отговарял за засаждането на дървото. Здрав мъж в отлична форма, който едва не строши пръстите на Чапман при ръкуването. После тя ги разтри дискретно.
	— Кленът не показваше никакви признаци на заболяване — отсече категорично Сайкс. — Но изведнъж при една от рутинните обиколки на парка открихме, че е почти изсъхнал. Нямаше начин да бъде спасен. Лично аз се разстроих много, защото беше там от години.
	— Значи го извадихте и поръчахте ново дърво, така ли? — попита Чапман.
	— Да — кимна Сайкс. — Много внимаваме за насажденията, които влизат в парка. Те трябва да бъдат специално подбрани.
	— Така чухме и ние. А разсадникът в Пенсилвания е бил един от редовните ви доставчици, така ли?
	— Да. Вече споделих това с агент Грос.
	— Ясно. Разпитваме ви още веднъж предвид нещастието, което се случи с него.
	— Какъв кошмар! — промълви Сайкс. — Наистина ли е замесен човек от разсадника?
	— Така изглежда — сдържано отвърна Чапман. — Какво ще ни кажете за времето между доставката и засаждането на дървото?
	— Държахме го в охраняем склад на няколко преки от Белия дом.
	— А после го пренесохте тук с помощта на кран, така ли? — обади се Стоун.
	— Точно така.
	— Посадихте дървото, но ямата остана открита — продължи Чапман.
	— Да.
	— Защо не я зарихте веднага? Тя със сигурност е представлява опасност. Затова и сте я оградили с предпазна лента.
	_А може би за да бъдат възпрепятствани служебните кучета_, добави мислено Стоун.
	— Пресаждането на дърво с подобни размери му причинява силен стрес. Затова то се извършва на етапи, между които има проверки на състоянието му. Пренасянето с кран и спускането му в ямата е само един от тези етапи. Началото е поставено още с откопаването на дървото. Най-важно е да бъде извадено бавно и внимателно. Оставихме ямата открита, за да можем да следим състоянието му. На следващата сутрин щеше да бъде прегледано от специалист. Той трябваше да ни представи доклад за точния състав на сместа от пръст, торове и подхранващи добавки за преходния период.
	— Звучи ми доста сложно — отбеляза Чапман.
	— Наистина е така. Става въпрос за жив организъм, който тежи няколко тона. Най-важно е правилното поливане, което позволява на корените да се захванат.
	— Ясно — кимна Стоун. — Но разбрахте ли защо е изсъхнало предишното дърво?
	— Причините може да са много — сви рамене Сайкс. — Лично аз виждам за пръв път подобно дърво да умира толкова бързо, но се случва понякога.
	— Възможно ли е някой да му е помогнал? — подхвърли Чапман.
	— Кой би сторил подобно нещо на едно декоративно дърво? — учуди се Сайкс.
	— Ами например някой, който иска то да бъде подменено — отвърна Стоун. — Ако няма ново дърво, няма да има и бомба в корените му.
	— Ооо! — сепнато го погледна Сайкс. — Искате да кажете, че са унищожили старото, а после са взривили новото? Какви мръсници, господи!
	Стоун остана с чувството, че мъжът насреща му съжалява много повече за унищоженото дърво, отколкото за нещастника, който беше загинал при експлозията.
	— Благодаря за помощта — каза той.
	— Ясно е, че бомбата е била скрита в корените преди доставката на дървото — заяви Чапман, докато крачеха обратно към колата. — А зеещата яма има второстепенно значение. Запълването й с пръст не би могло да предотврати дистанционното взривяване на бомбата. Радиосигналите със сигурност проникват на известно разстояние под повърхността на земята.
	— Значи ключът е в разсадника, но убийството на Кравиц прекъсва всякаква връзка.
	— Със сигурност са се погрижили да заличат следите си — кимна Чапман. — Я чакай малко! Открили ли са в караваната му от онези наноботи?
	— Доколкото ми е известно, не.
	— Но би трябвало да ги има, нали?
	— Не знам. Сами ще трябва да установим.
	Чапман погледна часовника си.
	— Трябва да подготвя доклада си и да информирам сър Джеймс — каза тя.
	— А аз ще отскоча до библиотеката да поговоря с Кейлъб.
	— Храбрият ти изследовател?
	— Той е доста добър, стига да знаеш къде е силата му — усмихна се Стоун.
	— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? — внезапно попита Чапман.
	— Добре — съгласи се той след кратък размисъл. — Къде?
	— В един ресторант на Четиринайсета улица, казва се „Сейба“. Отдавна искам да го посетя. Там бихме могли да сравним бележките си. Около седем добре ли е?
	Стоун кимна и се отдалечи. Чапман забърза към колата си, но не я насочи към британското посолство, а към един хотел в Тайсънс Корнър, Вирджиния. Взе асансьора до шестия етаж и отключи една врата. Влезе в просторен апартамент с огромен хол, спалня и трапезария. Надникна през прозореца, после свали сакото и обувките си и седна на канапето. Разтри глезените си и внимателно провери оръжието си. Когато на вратата са почука, валтерът вече беше изчезнал.
	Отиде да отвори с боси крака.
	Мъжът влезе, а Чапман се върна на мястото си.
	— Това никак не ми харесва! — недоволно процеди тя.
	— В случая няма значение какво ви харесва и какво не — хладно я изгледа директорът на НРЦ Райли Уийвър. — Тази среща е одобрена от най-високо място и от двете страни.
	— Откъде да знам, че наистина е така? — рязко отвърна тя.
	— От мен, Мери — обади се Джеймс Макелрой, който се появи, накуцвайки, от спалнята.


	53

	Стоун се отби в болницата при Рубън и чу гръмкия глас на приятеля си далеч преди да стигне до стаята му. От онова, което успя да долови, ставаше ясно, че той настоява да бъде изписан веднага, но докторите искат да го задържат още няколко дни.
	На вратата на стаята се появи Анабел.
	— Моля те, вразуми го! — отчаяно се примоли тя.
	— Съмнявам се, че ще успея, но ще опитам — кимна Стоун.
	— Хей, нищо ми няма! — извика Рубън в мига, в който го видя. — Нали знаеш, че не ми е за пръв път? Но ако сестра Рачет продължава да ме дупчи с игли, като нищо ще взема да я гръмна!
	Изправена до леглото, въпросната сестра само извъртя очи. Няколко секунди по-късно тръгна към вратата.
	— Желая ви късмет — подхвърли тя, докато минаваше покрай Стоун.
	Той изгледа приятеля си.
	— Май изгаряш от нетърпение да си ходиш, а?
	— Изгарям от нетърпение да пипна мръсниците, които ми причиниха това! — мрачно избоботи Рубън.
	Стоун придърпа един стол. В същия момент на прага цъфна Кейлъб с букет в ръка.
	— Какво е това, по дяволите? — втренчи се в него Рубън.
	— Божури — отвърна намръщено дребният библиотекар, ядосан от отношението на приятеля си. — По това време на годината се намират доста трудно.
	— Искаш да кажеш, че ми носиш цветя, така ли? — хвърли му унищожителен поглед едрият мъж.
	— Точно така. Искам да внеса малко радост в тази мрачна стая. Я виж колко безлично сиви са стените около теб. Ако продължаваш да си депресиран, никога няма да се оправиш!
	— Колко са красиви! — възкликна Анабел, поемайки букета от ръцете на Кейлъб. — Ухаят страхотно!
	— Казваш го, защото си момиче — процеди Рубън. — Но на мъжете не се носят цветя! — Очите му заплашително се заковаха върху лицето на Кейлъб. — Видя ли те някой с проклетия букет?
	— Какво? А, да… Поне няколко души. Сестрите по коридорите се възхитиха на тези прекрасни цветя.
	— Страхотно! — простена Рубън. — Сигурно са решили, че ние с теб сме гаджета!
	— Хей, аз не съм гей! — възмутено извика Кейлъб.
	— Ама приличаш на такъв! — изсъска Рубън.
	— _Аз_ ли?! — избухна Кейлъб. — Аз ли приличам на гей? Как по-точно изглежда един гей в твоите очи, неандерталецо?
	Рубън отчаяно простена и скри лицето си под възглавницата.
	— Следващия път ми донеси една бира! — долетя приглушеният му глас. — А най-добре някой „Плейбой!“.
	Анабел излезе да потърси ваза, а Стоун се възползва от момента и се обърна към Кейлъб.
	— Получих списъка ти за предстоящите събития в „Лафайет“. Тъкмо се канех да дойда при теб, за да го обсъдим.
	Рубън дръпна възглавницата от лицето си.
	— За какво ти е този списък? — попита той.
	Стоун набързо му обясни за какво става въпрос и добави:
	— Но списъкът е твърде дълъг.
	— Наистина е така — кимна Кейлъб. — Аз обаче успях да го проуча и да го съкратя. — Той извади няколко листа от джоба си и ги разстла върху леглото.
	Стоун се наведе да ги разгледа.
	— Започнах с предположението, че става въпрос за нещо голямо — поясни библиотекарят. — Защо иначе е цялата дандания?
	— Съгласен съм — каза Стоун.
	Анабел се върна и остави вазата с цветята на перваза.
	— Според мен в тази категория попадат пет събития — продължи с обясненията Кейлъб. — Всичките ще се случат през следващия месец. На първо място е един митинг за климатичните промени, веднага след него е планиран протест срещу високите данъци. Очаква се, че и на двете събития ще присъстват много хора, което означава и много потенциални жертви. На трето място е възпоменателната церемония в памет на американските войници, загинали в Близкия изток. На него ще присъства президентът на Франция, а официалното слово ще произнесе нашият държавен глава.
	— Това е! — подскочи в леглото Рубън. — Двама лидери на едно място! Нали последната бъркотия се случи точно когато британският премиер възнамеряваше да се появи в парка?
	— Продължавай, Кейлъб — кротко рече Стоун.
	— Четвърто, предстои протестен митинг срещу глада в световен мащаб. На последно място антиядрена демонстрация.
	— Твърдя, че терористите ще обединят количеството с качеството — убедено заяви Рубън. — Ще вземат главите на двама държавни ръководители и същевременно ще избият и много обикновени граждани.
	— Зависи кой стои зад заговора — обади се Анабел.
	— Съмнявам се, че руснаците проявяват интерес към данъчната ни политика, така че едва ли ще е при протеста срещу високите данъци — каза Стоун.
	— Руснаците?! — възкликна Кейлъб. — Те ли стоят зад всичко това?
	Стоун пренебрегна въпроса му.
	— Питам се докъде могат да стигнат хора, които не се колебаят да детонират заровена в пръстта бомба — замислено промълви той. — И как биха могли да знаят къде точно ще бъде трибуната за държавните глави? От опит знам, че винаги се разполага на различни места, включително и на тротоара. При такава ситуация бомбата няма да им свърши никаква работа.
	— Ще попитам Алекс — каза Рубън. — Ако се окаже, че трибуната ще бъде някъде около паметника на Джаксън, значи наистина има шпионин.
	— Мисля, че си прав — кимна Стоун.
	— Ще му звънна още сега — обади се Анабел. — И бездруго планирахме да се видим.
	— А пък аз се връщам на работа — обяви Кейлъб.
	— Аз също — рече Стоун.
	— Ами аз? — попита с плачлив глас Рубън. — Вие отивате да се забавлявате и ме оставяте да кисна в проклетата болница!
	В този момент се появи сестрата с обяда. На таблата имаше чиния с наподобяваща гъба субстанция — вероятно парче месо, гарнирано с купчина разварени зеленчуци. До нея бяха поставени парче хляб и чаша с белезникава течност.
	— Измъкнете ме от тук, моля ви! — изскимтя Рубън.
	— Обещавам, че ще го направим веднага след като стане възможно — отвърна Стоун и побърза да излезе в коридора.
	— Засега се радвай на цветята си — хладно го посъветва Кейлъб. — А следващия път ще ти донеса да послушаш най-големите хитове на „Вилидж Пийпъл“. Бъди сигурен, че ще ти се появя с розово шалче и най-впитите си джинси.
	Анабел се наведе, целуна Рубън по бузата и приглади сплъстената му коса.
	— Стой си тук, момчето ми — прошепна тя. — И помни, че едва не те изпуснахме. Какво щях да правя без моя Рубън?
	Той се усмихна и я проследи с поглед до вратата. Изчака малко, за да се увери, че никой от приятелите му няма да се върне, после протегна ръка към вазата и вдъхна уханието на божурите. На лицето му светна усмивка.


	54

	Мери Чапман застана под горещата струя. Парата в банята я обгърна като утринните изпарения над планинско езеро. Тя наведе глава и задиша равномерно. След известно време в тази поза спря водата, облече хавлията и се насочи към леглото в спалнята.
	Срещата с директора Уийвър и сър Джеймс премина делово. Обходиха всички ключови моменти от разследването. Това беше част от работата й и тя не би трябвало да има проблеми. Нали затова беше тук? Но проблем имаше и тя нямаше представа как да го разреши.
	Изсуши косата си, отдели достатъчно време, за да избере дрехите, които да облече, а после си сложи бижутата, обу сандали на висок ток и излезе от хотела. Качи се в колата и смело се гмурна в ужасния вашингтонски трафик. Той вече беше там и я чакаше.
	При вида му на лицето й се появи усмивка. Стоун също се беше преоблякъл в безупречно изгладен панталон и бяла риза с дълъг ръкав, която контрастираше приятно на загорялото му лице. Ръкавите бяха запретнати, разкривайки част от жилестите му ръце. Очевидно беше от хората, които остават във форма до смъртта си. Която може би щеше да го сполети по-бързо от очакваното.
	При тази мисъл усмивката й угасна.
	— Още не съм ти благодарила, че ми спаси живота в твоята къщичка — каза тя. — Ако не беше светкавичната ти реакция, сега и двамата щяхме да сме мъртви. Никога не съм виждала човек, който действа толкова бързо.
	— Това ме ласкае, особено от устата на човек като теб.
	За миг той сложи ръка на гърба й и я насочи към една от свободните маси в кафенето на Четиринайсета улица. Макар да беше с повече от двайсет години по-възрастен от нея, в докосването му имаше нещо много особено, което тя не беше усещала при контактите си с други мъже. Почувства се защитена и спокойна.
	Тя си поръча мохито, а Стоун — бира. После зачетоха менюто.
	— Продуктивен ли беше следобедът ти? — поинтересува се той.
	Тя усети, че се изчервява.
	— По-скоро отегчителен. Докладите и брифингите не са сред любимите ми занимания. А ти какво прави?
	Джиесемът му иззвъня. Преди да отговори, той погледна номера, изписан на дисплея. Устните му оформиха едно беззвучно _агент Ашбърн_.
	Опря апарата до ухото си и заслуша. Очите му за миг се спряха върху лицето на Чапман, после се изместиха встрани.
	— Добре, благодаря за обаждането.
	— Какво има? — попита тя, след като разговорът приключи.
	— Току-що са открили латиноамериканците от разсадника в Пенсилвания.
	— Какво значи _открили_?
	— Мъртви. Екзекутирани. Телата им са били захвърлени в някакво дефиле.
	Чапман пребледня.
	— Но защо са ги убили?
	— Един от тях е видял двама души да демонтират баскетболния кош, но не си е признал пред ченгетата — така е казал на Анабел. И сега всички са мъртви.
	— Разчистват терена — каза Чапман.
	— Вероятно. Мисля, че ние сме били единствената причина да не ликвидират всичко живо в разсадника още когато видяха сметката на Грос и на началника. Знаели са, че отиваме там.
	— Откъде?
	— От снайпериста, който ликвидира Кравиц. Обадил се е да ги предупреди, че сме тръгнали от къмпинга. Къде другаде бихме могли да отидем?
	— Прав си — въздъхна Чапман, ядосана от факта, че пропуска толкова очевидни неща. — Но какво от това, че онзи нещастник е видял някой да демонтира коша? Едва ли би могъл да го идентифицира…
	— Не се знае.
	— Какво имаш предвид? Той не е споменал подобно нещо пред Анабел.
	— Все пак я вижда за пръв път, не мислиш ли? А ние вече установихме, че са ги подслушали в бара.
	— Онези, които са тръгнали да ги преследват — кимна Чапман и отпи глътка от чашата си.
	— Може би онзи човек е разчитал на нещо, като е спестил информацията на полицията. Очаквал е да му се отплатят.
	— Но вместо пари е получил няколко куршума в гърдите. Кого е видял според теб?
	— Със сигурност не е бил агент Грос.
	— Лойд Уайлдър? — зяпна от смайване Чапман.
	— Възможно е.
	— Значи и _той_ е бил част от заговора?
	— Не знам каква е била ролята му. Вероятно незначителна, ако съдим по факта, че го ликвидират в момента на появата ни.
	— Значи трябва да проверим миналото на Уайлдър? — каза тя и мрачно поклати глава. — Става все по-сложно!
	— Ще оставим на Ашбърн и ФБР да се занимават с миналото на Уайлдър. Много вероятно е да открият офшорна банкова сметка на негово име.
	— Аз пък си мислех, че подобен род конспирации съществуват само в холивудските филми.
	— Може би е време да осъзнаеш, че целият Вашингтон е една голяма конспирация.
	— Звучи ми много успокоително!
	— Успях да поговоря с Хари за Тюркекул.
	Стоун млъкна, защото сервитьорът се изправи до тях да вземе поръчката.
	— Нищо особено — добави той, след като човекът се отдалечи.
	— Предполагам, че това е добре.
	— Може би.
	— Не те разбирам.
	— Този човек е получил задачата да ликвидира терорист номер едно в света, но в същото време преподава в Университета на Джорджтаун. Не е ли странно?
	— Това му е прикритието.
	Стоун не изглеждаше убеден.
	— Сър Джеймс също е в течение, а ти му вярваш, нали? — погледна го тя, усещайки как стомахът й се свива на топка и цялото й тяло настръхва.
	— Вярвам на теб — тихо отвърна Стоун.
	— Защо?
	— Просто така. Нека спрем дотук.


	55

	Докато вечеряха, Чапман продължаваше да му хвърля любопитни погледи, но той се правеше, че не ги забелязва. След мохитото тя пи и вино, което си поръчаха с храната.
	— С кола ли си? — попита той, преди да си тръгнат.
	— Да, но предлагам да се поразходим. Времето е много приятно.
	— Добра идея.
	— Наистина ли? — усмихна се тя.
	— Пийна доста — отбеляза с леко променен глас той. — Една разходка ще ти проясни главата.
	Тръгнаха покрай заведения, пред които се трупаха нетърпеливи клиенти. Отвсякъде се чуваха клаксони, по тротоарите вървяха забързани хора.
	— Неспокойна ми изглеждаш — каза той.
	— Просто си мисля за разни неща — отвърна рязко тя. — Защо питаш?
	— Без конкретна причина. Но наистина има за какво да помислим.
	— Значи Уийвър не ти се обади повече, така ли?
	— Мисля, че никога повече няма да ми се обади. Затова помолих Кейлъб да направи онова проучване.
	— Какви са заключенията ти?
	— Никакви — мрачно призна той. — Вместо тях възникнаха нови въпроси. — Замълча за момент, после добави: — Но преди да ме отреже, Уийвър каза нещо интересно.
	— Какво? — бързо попита тя. Може би малко по-бързо, отколкото беше нормално.
	— Че нещата може би не са такива, каквито изглеждат. Май искаше да каже, че подходът ни е погрешен. В смисъл, че всичко ще стане ясно само ако погледнем на ситуацията под друг ъгъл.
	— Вярваш ли в това?
	— Не бих казал, че не вярвам. Поне засега.
	Чапман спря пред някаква сергия и купи една шапка с надпис ФБР.
	— Имам племенник, който колекционира такива шапки — поясни тя, като видя учудения му поглед.
	— Знае ли, че работиш за МИ6?
	— Не. Мисли си, че съм в компютърния бизнес. Ако знаеше истината, със сигурност щеше да ме харесва повече.
	Известно време вървяха мълчаливо, след което тя тръсна глава.
	— Е, добре. Нека отново преговорим всичко, което ни е известно. Автоматична стрелба и бомбена експлозия, може би без връзка помежду си. Хотел „Хей-Адамс“ е заблуда за отвличане на вниманието, тъй като стрелбата идва от офис сграда в съседство, която е затворена за ремонт. Падиля бяга да спаси живота си, но попада на бомбата, която най-вероятно е скрита в корените на дървото, замаскирана в баскетболна топка. Това ни насочва към разсадника.
	— От разсадника стигаме до Джон Кравиц, под чиято каравана намираме материали за направа на взривно устройство — продължи Стоун. — Той е застрелян, преди да го разпитаме. Все още не знаем причините за убийството на агент Грос и другите двама, но подозираме някакво участие от страна на Уайлдър. Бомбата съдържа странни компоненти, които по-късно са идентифицирани като наноботи. Не знаем защо са там. До второ нареждане агент Гарчик е „освободен“ от служебните си задължения. Разполагаме с известни доказателства, че зад атентата стои руското правителство или руските наркокартели. А може би и двете заедно.
	— Латиноамериканците са избити, защото са видели нещо или също са били участници в заговора — добави Чапман.
	— Точно така. Все още не ни е известно за кого е била предназначена бомбата. Разполагаме с няколко версии, но нито една от тях не е потвърдена.
	Чапман спря на място и го погледна.
	— Разполагаме и със списъка. Проверихме го внимателно, и то два пъти.
	— Пропуснахме Фаут Тюркекул.
	— Защото присъствието му в парка получи своето обяснение, нали?
	— Дали наистина е така?
	— Обяснението дойде лично от сър Джеймс. Знам, че му вярваш въпреки това, което каза преди малко.
	— Казах, че вярвам на _теб_.
	Чапман поруменя, а Стоун отмести очи от лицето й и погледна часовника си.
	— И друга среща ли имаш? — подхвърли с лека усмивка тя.
	— Не. Просто се питам кога ще събереш сили да ми го кажеш.
	— Какво да ти кажа?
	— Онова, което криеш от мен.


	56

	Чапман му обърна гръб и започна да се отдалечава. След няколко колебливи крачки спря и се обърна. Той стоеше неподвижно и я гледаше.
	— Какво искаш от мен? — извика тя.
	— Истината.
	— Нали каза, че ми вярваш?
	— Вярата си има граници. И трябва да се доказва постоянно.
	— Това го чувам за пръв път.
	— Не мислех, че е нужно да ти го казвам.
	— Поставяш ме в много деликатно положение.
	— Знам.
	— Имам нужда от едно питие.
	Стоун повдигна вежди и каза:
	— По-добре да останеш трезва.
	— Не ме познаваш. Доста съм обикаляла кръчмите като студентка.
	След тези думи тя се обърна и започна да се отдалечава.
	— Агент Чапман!
	— Какво? — рязко се завъртя тя.
	— Барът е ей там — каза той и посочи зад гърба си.
	— Прав си.
	Чапман мина покрай него и влезе в бара.
	Малко по-късно вече беше изпила две водки с тоник, докато Стоун спокойно я наблюдаваше.
	— Сигурна ли си, че след всичко това ще можеш да се прибереш с колата? — попита той.
	— В сравнение с Лондон шофирането тук ми се струва истинска песен.
	— Не и ако си пияна. Британски агент арестуван за шофиране в нетрезво състояние?
	— Не съм пияна! — отсече тя.
	— Добре. — Той я погледна очаквателно. — Не ми отговори на въпроса.
	— Не мога да ти кажа всичко. Надявам се да ме разбереш.
	— Не се надявай.
	— Жалко. Нещата ще останат такива, каквито са.
	— Добре — кимна той и се изправи. — Грижи се за себе си.
	— Това сбогуване ли е? — попита изумено тя.
	— Изглежда, да.
	— Стоун!
	Той се обърна и излезе. До последния момент беше вярвал, че тази жена е различна. Но се оказа, че греши.
	Подмина Капитолия и продължи нататък. Трябваше му известно време, за да осъзнае къде се намира. Не знаеше защо тръгна в тази посока, но той беше от хората, които се доверяват на инстинктите си.
	Не след дълго спря пред една врата и почука.
	Отвътре се разнесоха провлачени стъпки, после вратата се отвори. На прага застана Кармен Ескаланте.
	— Да? — погледна го тя с големите си тъжни очи.
	— Вече идвах при вас — каза той и й показа значката си.
	— Помня. Какво има?
	— Искам просто да разбера как сте.
	— Наистина е така — добави един глас зад гърба му.
	Той се обърна рязко. На няколко крачки от него стоеше Чапман. Беше леко задъхана.
	— Искахме да се уверим, че сте добре — добави тя и бавно се приближи.
	— Може ли да влезем? — попита Стоун.
	— Моля, заповядайте.


	57

	Последваха Кармен по коридора. Направи им впечатление, че жилището е основно почистено и миризмата на развалена храна е изчезнала. В малката дневна видяха нови мебели и плазмен телевизор, които не бяха тук при предишното им посещение.
	— Хей, какво е станало? — смаяно попита Чапман.
	— Видяха по телевизията какво се случи с чичо Фреди и дойдоха да ми помогнат — каза Кармен. — Почистиха къщата, купиха ми разни неща. Много мили хора.
	— Кои са те? — попита Стоун.
	— Ами и те са от телевизията.
	— Моля?
	— Казаха, че зрителите правят дарения. Дадоха ми много неща, например това. — Тя посочи големия телевизор. — Чичо Фреди щеше да го хареса много. Обичаше да гледа футбол. Почистиха и стаите, редовно идват да ме проверяват. — Кармен почука с патериците си по пода. — Казаха, че ще ми помогнат и за лечението. На първо време ще ми купят нови патерици…
	— Това е чудесно — рече Чапман.
	— Какво ще пиете? — попита Кармен и с горда усмивка добави: — Сега имам много неща за пиене.
	И двамата отказаха.
	— Значи оставаш тук, така ли? — поинтересува се Стоун.
	— Не знам. Трябва да помисля. Казаха ми, че ще има служба за чичо Фреди. Трябва да съм там. На нея ще присъстват и вашият, и нашият президент. От Мексико. Ще отида, въпреки че нашия не го харесвам особено. А после ще реша какво да правя. — Тя огледа стаята. — Много харесвам това място. И новите си неща.
	— Значи може би ще останеш? — подхвърли Стоун.
	— Възможно е, да — кимна тя. — Бих могла да довърша образованието си. В Мексико работех в един лекарски кабинет. Владея компютър и машинопис, английският ми е добър. Ще си намеря работа и нови приятели.
	— Това е напълно възможно — окуражително каза Стоун.
	— Но моето семейство иска да се върна у дома. Казват, че тук живея в лош квартал.
	— Сама трябва да решиш какво искаш — обади се Чапман. — Животът си е твой. Винаги можеш да смениш квартала.
	— И да взема всичките си нови неща? — колебливо я погледна Кармен.
	— Абсолютно — кимна Стоун. — Лично аз ще ти помогна да ги пренесем.
	— Наистина ли? — учудено го изгледа тя.
	— Да.
	— Вие сте странни държавни чиновници.
	— Такива сме. — Чапман хвърли кос поглед на Стоун. После двамата си тръгнаха с обещанието скоро да се върнат отново.
	— Откъде изскочи? — попита Стоун, след като излязоха на улицата.
	— Проследих те — отвърна тя. — Беше ми адски трудно с високите токчета. Ти ходиш много бързо.
	— Защо ме проследи?
	— Защото исках да ти кажа, че си прав.
	— Значи този път истината, така ли?
	Чапман пъхна ръце в джобовете си.
	— Райли Уийвър и сър Джеймс работят заедно — изрече на един дъх тя, после рязко спря и поклати глава. — Господи, дори не мога да повярвам, че ти го казвам! Наруших всички правила, на които са ме учили в МИ6!
	— Няма страшно — успокои я Стоун. — Правилата в тези институции и бездруго са прекалено много.
	— Лесно ти е да го кажеш! — гневно отвърна тя.
	— Защо работят заедно? С каква цел?
	— Доколкото ми е известно, идеята не е била на сър Джеймс.
	— Значи са го принудили?
	— Той спомена, че вашият президент е близък приятел с нашия премиер. А Америка е суперсилата, на която всички се подчиняват.
	— А защо не биваше да ми казваш?
	— Уийвър се страхува от теб. Това се потвърждава от всичко, което чух и видях.
	_Ако знае какво съм причинил на предшественика му, със сигурност щеше да се страхува още повече_, помисли си Стоун.
	— Каква точно е твоята роля? — попита на глас той.
	— Имам задачата да разследвам престъплението и да разкрия извършителите.
	— Въпреки че вашият премиер явно не е бил мишената? Нима МИ6 разполага с толкова много персонал и време, че да изпраща един от най-добрите си агенти да ни помага в разследването?
	Тя замълча, свела поглед към паважа.
	— Недей да ме следиш повече — каза Стоун и се обърна.
	— Добре де, добре! — Сграбчи ръката му.
	Той спря и я погледна изпитателно.
	— Имам задачата да те наблюдавам.
	— О, не, американското правителство възлага на един британски агент да ме следи — каза скептично Стоун.
	— Светът е устроен доста по-сложно, Оливър — въздъхна тя. — Дори и за вас, американците, ценностите вече не са онова, което бяха. Днес важното е да има „международно сътрудничество“. Ние правим услуга на янките, а те ни я връщат. На тъмно, разбира се.
	— А защо трябва да ме наблюдаваш? — попита той. — Нима се опасяват, че имам пръст в онова, което става?
	— Не. В главата на Уийвър обаче се върти нещо друго.
	— Споделил ли го е с Макелрой?
	— Не вярвам. Или поне не е споделил всичко. Но сър Джеймс е с вързани ръце. — Чапман го погледна и замислено добави: — Има нещо в твоето минало, което те не могат да пренебрегнат. Какво е то?
	— Зад гърба си имам три десетилетия възможни отговори на този въпрос, на които нямам време да отговоря, дори и да искам. А аз не искам.
	— Ако ми обясниш какво става, може би ще бъда в състояние да ти помогна.
	— Ти, която трябва да ме следиш?
	— Мислех, че сме партньори в това разследване.
	— Наистина сме партньори, но _само_ в разследването! — отсече той.
	— Сега кой не споделя информация? — гневно го погледна тя.
	— Ти криеше неща, които се случват тук и сега. А аз никога не съм те питал за предишните ти задачи. Очаквам същата любезност и от теб.
	— Къде сме в такъв случай? — тихо попита тя.
	— Там, откъдето тръгнахме — отвърна рязко Стоун. — И нещата ще останат такива.


	58

	Взеха такси до колата на Чапман, оставена на паркинг.
	— Мога да те закарам — предложи тя.
	— Не, предпочитам да походя още малко пеша — каза той.
	— Виж какво, съжалявам, че не ти казах за Уийвър, но и аз се подчинявам на заповеди.
	— Спокойно. След като предпочиташ да работиш така, аз нямам нищо против.
	— А как работиш ти в подобна ситуация?
	— Просто не крия нищо от хората, които са до мен в окопите. Лоялен съм към тях. Затова ти казах за Фаут Тюркекул, въпреки волята на _твоя_ началник.
	— Добре, разбрах. Съжалявам.
	— Ще се видим утре — каза той и след кратко мълчание попита: — Сигурна ли си, че можеш да шофираш?
	— Вече съм добре, съвсем трезва. Порицанията винаги ми се отразяват така.
	След една доста дълга разходка Стоун се озова на територията на Университета на Джорджтаун, където по това време беше тихо и спокойно. Той спря пред голямата дъска за съобщения, надраска няколко реда на лист хартия и го забоде на корковата повърхност с едно от излишните кабарчета. На път към дома си извади телефона и се свърза с Хари Фин.
	— Радвам се, че Рубън е добре. — Това бяха първите думи на Фин.
	— Аз също — отвърна Стоун. — Много иска да го изпишат, но според мен трябва да остане още малко в болницата.
	— Мислиш, че онези типове ще опитат отново?
	— Малко предпазливост няма да е излишна. А сега ми кажи докъде стигна с Фаут.
	Стоун спря, облегна се на едно дърво и притисна телефона до ухото си.
	— Ако този човек наистина има задачата да открие Бин Ладен, значи действа прекалено спокойно — започна Хари. — Става по нормално време, закусва и отива да чете лекции. После обядва, пак чете лекции, работи час-два в кабинета си и излиза на разходка. Вечеря, прибира се в апартамента си, чете известно време и си ляга да спи.
	— Тайни контакти? Секретни срещи?
	— Не съм забелязал нищо подобно. А ти знаеш, че не бих ги пропуснал.
	— Знам, Хари.
	— Може би са го предупредили, че го следим.
	— И аз си помислих същото, но няма как да бъдем сигурни. Виж какво, прибери се у дома да почиваш.
	— А Тюркекул?
	— Мисля да пробвам друг подход. Ще те държа в течение.
	Стоун прекъсна връзката и продължи към къщичката. Но едва изминал една пресечка, изведнъж застана нащрек. Шест-нула-нула, девет-нула-нула. Усети ги още преди да ги види. Мъжът беше отзад, а жената редом до него, отляво. На пръв поглед абсолютно равнодушни и незаинтересовани. Но Стоун не се остави да бъде заблуден. От четирийсет години насам не се доверяваше на първия поглед. Ръката му се плъзна към кобура, краката му ускориха ход. Искаше час по-скоро да се добере до следващата пряка. Планът в главата му се оформи машинално, защото познаваше отлично района.
	Стигна пряката и рязко зави надясно. На тротоара пред някаква къща в ремонт беше поставен голям контейнер. Той се скри зад него, извади пистолета и го насочи към жената.
	— Агент Стоун? — подвикна тя.
	Той я държеше на мушка и мълчеше.
	— Директорът на НРЦ иска да говори с вас.
	— Има си хас да не иска — отвърна той.
	Мъжът се изравни с жената.
	— Директорът е много зает човек, сър — обяви той.
	— Аз също.
	Появи се някаква кола. Възрастната жена зад волана любопитно огледа двойката, изправена пред контейнера. По тротоара се приближаваха няколко души, все още достатъчно далеч, за да чуят разговора.
	— Той иска само да поговорите — добави с отчаяние в гласа жената.
	— С удоволствие ще го позабавлям — отвърна Стоун.
	— Добре — кимна мъжът. — Къде?
	— На открития паркинг край реката. След един час.
	— Но, сър… — започна жената, озъртайки се нервно към хората, които се приближаваха.
	— _Директорът_ ще бъде изключително доволен да се срещнем там — прекъсна я Стоун. — А сега се разкарайте, за да си прибера пистолета!
	— Това е крайно неприемливо! — каза жената.
	— Ние също сме федерални агенти — добави мъжът. — И сме на ваша страна.
	— Първото мога да го приема, но второто — не. Хайде, тръгвайте!
	Двамата се отдалечиха. Стоун прибра пистолета и тръгна към реката. Искаше да стигне пръв до мястото на срещата, за да може да се подготви. Ускори крачка със свит на топка стомах. Едно бе да рискуваш живота си при разплитането на сложен казус, но съвсем друго — да се озърташ непрекъснато в очакване на удар в гърба. За съжаление нещата се развиваха именно така.
	Защо ли съм изненадан? — запита се той.


	59

	Трите автомобила навлязоха в безлюдния паркинг и спряха един до друг. Минаваше полунощ. Обикновените жители на Вашингтон отдавна спяха, защото ги чакаше поредният работен ден. Първи изскочиха мъжете от охраната, които направиха бърза, но обстойна проверка на тънещата в мрак асфалтирана площадка. Райли Уийвър се появи едва след като му дадоха знак, че всичко е наред. Беше в костюм, сякаш отиваше на телевизионно интервю или на международна конференция по въпросите на тероризма, а не на среща с бивш професионален убиец.
	— Стоун? — подвикна той.
	Разнесе се телефонен звън и всички посегнаха към джиесемите си.
	— Сър — обади се един от охранителите и вдигна включения апарат от парапета, където го беше оставил Стоун.
	Уийвър го дръпна от ръката му.
	— Ало?
	— Здравейте, господин директор — рече Стоун. — Какво мога да направя за вас?
	Гласът му озвучи площадката. Уийвър направи опит да изключи високоговорителя, но не успя.
	— Какво правиш, по дяволите? — гневно извика той. — Не мога да изключа проклетото нещо!
	— Искам всички да чуят този разговор — спокойно поясни Стоун. — И тъй, с какво мога да ви помогна?
	— Като за начало не е зле да се появиш! — троснато отвърна Уийвър и се огледа нервно.
	— Защо? Нали искахте само да поговорим?
	— Исках да се срещнем в моя кабинет! — отсече Уийвър.
	— Аз пък предпочетох това място.
	— Защо?
	— Защото при вас ме побиват тръпки. Никога не съм сигурен дали ще изляза.
	— Какво ти става? Ти си федерален служител.
	— В агенция, която няма нищо общо с вашата.
	— От какво се страхуваш?
	— Пак се появявате с Отряда за бързо реагиране. Носите кевлар. _Вие_ от какво се страхувате?
	Уийвър се завъртя на 360 градуса, опитвайки се да определи посоката, от която идва гласът.
	— Не си правете труда, директоре. Разполагам с далекоглед.
	— Не ми харесва, че ме виждаш, а аз теб — не!
	— На мен пък ми харесва. Нали сме в един отбор, както казаха пратениците ви?
	— Което повдига въпроса защо трябва да се срещаме по този глупав начин — излая Уийвър.
	— Зависи какво искате.
	— Тази вечер говори ли с агент Чапман?
	— Знаете, че съм говорил. Иначе нямаше да сте тук.
	— Какво ти каза тя?
	— Много неща. Бъдете по-конкретен.
	— За нашата уговорка.
	— Между вас и нея?
	— Не се прави на глупак, Стоун!
	— Ти си бил морски пехотинец, Уийвър.
	— И още съм. Никога не съм напускал корпуса, независимо от униформата, която нося.
	— Надявах се да ми отговориш именно така. А на кого разчиташ в боя?
	— На пехотинеца до мен.
	— Правилно. А някога премълчавал ли си пред него нещата, които виждаш по време на боя?
	Уийвър не отговори. Плъзна поглед по охраната. Момчетата го гледаха очаквателно.
	— Това не е бой, Стоун. И ти прекрасно го знаеш, защото си се сражавал.
	— На мен ужасно ми прилича на бойно поле.
	— Значи Чапман те е информирала, така ли?
	— Между партньорите не бива да има тайни. Ако имаш проблем, значи проблемът ти съм аз, а не тя.
	— Тя може да си навлече големи неприятности.
	— Може, но няма да си ги навлече.
	— Откъде знаеш?
	— Натисни два пъти бутона за високоговорителя, Уийвър.
	— Какво?
	— Просто го направи.
	Уийвър се подчини и функцията изчезна. Той механично вдигна телефона към ухото си.
	— Какви игри играеш, по дяволите?
	— Наноботите.
	Директорът видимо трепна.
	— Не откликна на молбата да ми доставиш списък с предстоящите събития в парка „Лафайет“ и аз бях принуден да го потърся по друг начин. Оказа се, че са били планирани доста събития, които биха оправдали поставянето на бомбата, но нещо ми нашепва, че отговорът изобщо не е там.
	— Къде е тогава?
	— Знаеш за приключението на моите приятели в Пенсилвания, нали? Включително за екзекуцията на латиноамериканците.
	— Естествено.
	— Твърде много усилия за прикриване на подобно престъпление. Особено предвид факта, че стрелбата е била осъществена от административната сграда зад хотел „Хей-Адамс“, където може да проникне само човек с извънредни пълномощия. Тоест предател с главно „П“.
	— Проверихме тази версия, но не открихме нищо особено.
	— Добре. Сега остава да ми кажеш, че достъпът е бил осъществен с открадната или фалшифицирана карта на човек, който в същото време се е намирал на другия край на света.
	— Фалшифицирана — каза Уийвър. — Притежателят й е бил в Токио.
	— Командирован от Държавния департамент?
	— За бога, Стоун! — извика Уийвър. — Да не би да си ясновидец?
	— Не съм. Но хората в Държавния департамент са прословути с небрежността си по отношение на сигурността. Половината от мисиите ми преди трийсет години бяха предизвикани от техни пропуски. Виждам, че не са се променили.
	— Имаш ли представа кой може да е къртицата?
	— Още не. Много трябва да ровя, за да стигна до нея. Особено ако непрекъснато се озъртам за твоите хора…
	— Вече разбирам защо началниците ти в армията са имали проблем с теб — каза Уийвър. — Не работиш добре в екип.
	— Напротив, много добре работя в екип. Проблемът ми е, когато началниците говорят едно, а вършат друго. Виждам, че и това не се е променило.
	— А как постъпваш в тези случаи? Може би ги ликвидираш?
	Седнал зад прозореца на една пустееща постройка в дъното на паркинга, Стоун се втренчи в директора на НРЦ.
	_Ето го и отговора на следващия въпрос, помисли си той. Уийвър знае, че съм убил Грей и Симпсън._
	— Миналото си е минало — извика в отговор той.
	— Аз не мисля така.
	— Значи си глупак, който по-скоро вреди на страната си, вместо да й служи.
	— Какво говориш, да те вземат мътните? — излая Уийвър. — Аз съм се сражавал за тази страна, убивал съм, бил съм раняван!
	— Аз също — отвърна Стоун.
	— Какво по-точно искаш?
	— Да престанеш да ме прецакваш. Ако ще помагаш, действай. В противен случай просто изчезвай! Следващия път ще се срещнем на чаша бира и ще си говорим за отминалите времена. И знаеш ли защо? Защото предателят, който планира тази мръсна операция, или ще е мъртъв, или в затвора в очакване на съдебен процес. Не мисля, че тогава ще имаш някакви проблеми с мен.
	Уийвър бавно кимна.
	— Добре, Стоун — отстъпи видимо успокоен той. — Нека бъде твоето. Поне засега. Вече започвам да разбирам как си оцелял през всичките тези години.
	— Дано.
	— Стоун?
	— Да?
	— Какво става според теб?
	Стоун се поколеба, преди да отговори.
	— Ти сбърка, директоре. Стрелбата и бомбата са дело на едни и същи хора.
	— Откъде знаеш, по дяволите?
	— Не мога да повярвам, че е случайно съвпадение.
	— Добре, но защо?
	— Предстои нещо сериозно, Уийвър. Точно по време на твоя мандат. В това отношение беше прав да се тревожиш.
	— Колко сериозно? — нервно преглътна Уийвър.
	— Много. Достатъчно, за да забравим и стрелбата, и бомбата.
	— Трябва да го предотвратим, Стоун.
	— Прав си. Наистина трябва.
	Минута по-късно Уийвър и охранителите му изчезнаха. Стоун бавно напусна скривалището си. Нещо прошумоля и иззад съседната постройка се появи Чапман с пистолет в ръка. Уверила се, че е сам, тя прибра оръжието си и тръгна към него.
	— Какво търсиш тук? — попита той.
	— Станах неволна свидетелка на милата ти среща с двамата агенти на улицата и реших да те проследя.
	— Защо?
	— Ти си мой партньор. Исках да съм сигурна, че си добре.
	Стоун дълго мълча, втренчен в нея.
	— Оценявам го — промълви най-сетне той.
	— Без да искам, чух почти целия разговор — добави тя. — И _също_ оценявам начина, по който ме защити пред Уийвър.
	— Така правят партньорите — небрежно отвърна той.
	— Ела, ще те закарам.
	Този път Стоун прие предложението.
	Не след дълго спряха пред гробището и влязоха в къщичката.
	— Ти ще спиш на леглото, а аз на стола — делово се разпореди Стоун.
	— Какво?
	— Ти на леглото, аз на стола, не ме ли чу?
	— Мога да шофирам без проблеми.
	— Напротив. По пътя насам за малко не блъсна двама пешеходци и три паркирани коли.
	— Ще се оправя.
	— В момента изобщо не мога да си позволя някой да арестува партньора ми за шофиране в нетрезво състояние — отсече той.
	— В такъв случай аз ще спя на стола.
	Той махна към леглото в малката ниша, скрито зад завеса от старо одеяло.
	— Хайде, върви! — леко я побутна по гърба той. Чапман се усмихна, изрита обувките си и зашляпа боса по пода.


	60

	На следващата сутрин Чапман се събуди с натежала глава, обърна се на една страна и тупна на пода.
	— Мамка му!
	Тя вдигна очи и видя Стоун на крачка от себе си с две чаши кафе в ръцете.
	— Добро утро — любезно поздрави той.
	Тя седна на леглото и пое кафето. Отпи една глътка, разтри удареното място и се намръщи.
	— Главата ми ще се пръсне!
	— Четири мохито, две водки с тоник и чаша вино — отбеляза Стоун. — Изненадан съм, че все още имаш глава.
	— Казах ти, че издържам на пиене.
	— Иди да вземеш един душ, а после ще помислим за закуска.
	— Прекрасно! Умирам от глад. Знам едно хубаво кафене наблизо.
	— Аз знам по-добро.
	— Дай ми десет минути.
	След половин час стояха на опашка пред фургон за закуски в центъра на Вашингтон, на няколко крачки от Капитолия. Пред тях се бяха наредили строителни работници. Когато им дойде редът, двамата си взеха сандвичи с пържено яйце и ги поставиха на капака на колата си.
	— Много е вкусно! — каза Чапман с пълна уста.
	— Пържат яйцата в мас и никога не мият тигана — обясни авторитетно Стоун.
	След като заситиха глада си, скочиха в колата на Чапман и потеглиха.
	— Накъде?
	— Към парка.
	— Дяволският квадрат? Май заслужава името си.
	— Как ли се чувства шефът на НРЦ тази сутрин?
	— Вероятно не много добре, ако съдим по снощните събития — каза Чапман и пръстите й забарабаниха по волана. — Виж, знам какво направи снощи — блокира евентуалната реакция на Уийвър срещу мен заради признанието за другата ми мисия. Направи го много добре.
	— Отдавна съм в този бизнес и знам как се вършат нещата. Целта ми беше да го накарам да се оттегли. Но тъй като той разполага с много по-големи ресурси, в същото време се нуждая от помощта му.
	— Колко възнамеряваш да споделиш с него? Имам предвид заключенията, до които си стигнал.
	— Много. Пак повтарям: той разполага с ресурси, за които аз само мога да мечтая. Имаме и обща цел — да предотвратим онова, което се подготвя.
	— Наистина ли мислиш, че то е в процес на планиране?
	— Според мен вече е отвъд този процес и се намира във фазата на изпълнение.
	— Руснаците са доста сериозен противник, не мислиш ли?
	— Да, такива са.
	— Имала съм вземане-даване с тях. Могат да бъдат изключително жестоки.
	Стоун замълча.
	— Според досието ти някога си бил в Русия.
	— Така е.
	— По време на Студената война?
	— Да.
	— И как беше?
	— Да не ровим в миналото.
	— Успешна ли беше мисията ти?
	— След като съм се върнал жив, значи е била успешна.
	Двайсет минути по-късно бяха в сградата, от която се беше стреляло. Стоун влезе в една стая и отвори прозореца.
	— Какво търсим? — попита Чапман. — От тук може да се стреля директно към парка, но ние вече го знаем.
	— Според мен има и още нещо.
	— Какво?
	— Ако знаех, нямаше да надничам през този прозорец.
	Загледа се отвъд парка, на юг от Белия дом. В главата му се въртеше нещо важно, но той все още не можеше да го формулира. Беше сигурен, че е било пред очите му. Цяла сутрин си напрягаше мозъка, но ефектът беше обратен — подробностите избледняваха все повече.
	Чапман се облегна на рамката и впери очи в него.
	— Като гледам как се напъваш, направо ще ми се пръсне главата — подхвърли тя.
	— Да вървим! — внезапно рече той. — Искам да проверя нещо на дъската за съобщения в Университета на Джорджтаун.
	— Да не би да си в социална мрежа с тамошните студенти?
	— Не с тях. Надеждите ми са свързани с малко по-възрастна особа.


	61

	— Нещо интересно? — попита Чапман, докато Стоун разглеждаше забодените на дъската съобщения. Вниманието му беше привлечено от лист хартия, прикрепен на пет-шест сантиметра от бележката, която беше окачил предишната вечер. Прочете написаното върху него и бързо разгада кодираното съобщение.
	— Да — кимна той. — Да вървим.
	Пътуването им беше кратко — до апартаментчето над химическото чистене. Аделфия отговори на почукването и ги покани да влязат. Стоун седна и бавно се огледа.
	— Не знаех, че си се върнала тук — промълви той.
	— Не съм — поклати глава тя. Беше облечена с дълга пола и бяла туника. На шията й висеше гердан от зелени мъниста. Посребрената й коса беше събрана на кок. — Това е временно положение. — Замълча за момент, после добави: — Останах изненадана от бележката ти.
	— Радвам се, че нашият шифър все още работи.
	— Какво искаш от мен? — директно попита тя.
	— Как е Фаут Тюркекул?
	— Аха, значи той е причината да дойдеш. Търсиш информация за него.
	— Проблем ли има?
	— Знам, че си го поставил под наблюдение. Но това може да се окаже много опасно за него.
	— Обстрелът на парка е бил осъществен от административна сграда. Не мислиш ли, че и това е опасно?
	Аделфия се облегна назад. Чертите й останаха напълно непроницаеми, особено за човек като Чапман, която изобщо не я познаваше. Но Стоун веднага усети, че е заинтригувана и същевременно разтревожена.
	— Това вече е потвърдено, така ли?
	— Да, за мое дълбоко удовлетворение — кимна той.
	— А защо ми го съобщаваш? Аз не съм участник в разследването. Мисията ми е свързана единствено с Фаут.
	— А ако се окаже, че двете неща имат общо помежду си?
	— Невъзможно! — отсече категорично Аделфия.
	— Защо сте толкова категорична? — намеси се Чапман. — Би трябвало да отчитате подобна възможност.
	Аделфия изобщо не си направи труда да я погледне.
	— Не очаквах, че имаш за партньор толкова нервна личност, Оливър — спокойно отбеляза тя.
	— _Наистина_ ли отхвърляш подобна възможност? — внимателно я погледна той. — До степен да се окажеш неподготвена?
	Аделфия се приведе над масата.
	— Фаут е подготвен за всичко — отвърна тя.
	— Храни се, преподава, чете. Предполагам, че между тези неща отделя време за издирването на Бин Ладен, въпреки че той се намира на другия край на света.
	— Както вече си разбрал, плановете все още са в предварителната си фаза.
	— Този, който го следи, отбелязва, че не се занимава с никаква подготовка.
	— Това невинаги личи.
	— Напротив, Аделфия, личи. Особено за опитното око.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Че може би съм получил невярна информация за Фаут.
	— В смисъл?
	— В смисъл, че той няма нищо общо с издирването на Бин Ладен.
	Аделфия изправи гръб. Стоун забеляза, че пръстите на лявата й ръка потрепват.
	— Логично е, не мислиш ли? — продължи той. — За да ме тласнеш в погрешна посока, ти споделяш, че Фаут преследва най-големия терорист в историята след Хитлер. Вероятно си разчитала, че споменаването на името му ще бъде достатъчно и аз няма да поискам допълнителни обяснения.
	— Искаш да кажеш, че той изобщо не преследва Бин Ладен? — вдигна вежди Чапман.
	Стоун задържа поглед върху лицето на Аделфия.
	— Е? — прошепна той.
	Тя стана, пристъпи към прозореца и надникна навън.
	— Там няма никой, който да е свързан с мен — рече Стоун. — Но ти вероятно се тревожиш за друго.
	— Не искам да те забърквам, Оливър — обърна се Аделфия. — Наистина не искам. Казвам ти го като на стар приятел.
	— Аз вече съм забъркан — въздъхна Стоун и се изправи. — Имам един последен въпрос.
	— Не обещавам, че ще ти отговоря.
	— Онази вечер Тюркекул не беше в парка, за да се срещне с теб. С кого е трябвало да се види?


	62

	Напуснаха апартамента на Аделфия, без да получат отговор.
	— Как разбра, че целта им не е Бин Ладен? — попита Чапман. — И че Фаут Тюркекул е имал среща с друг човек?
	— Само подозирах — въздъхна Стоун. — Но благодарение на реакцията на Аделфия вече съм сигурен.
	— Но тя не каза нищо!
	— Точно това потвърди подозренията ми.
	— Защо изобщо имаш някакви подозрения? — не се отказваше Чапман.
	— Не можеш да възложиш на някого да издирва Бин Ладен и да го назначиш на преподавателско място в някой тукашен университет, освен, разбира се, ако не си убеден, че въпросният терорист се крие някъде тук, на Източното крайбрежие. Лишено е от логика. Затова помолих Хари да го следи. Не толкова да го пази, колкото да разбере с какво се занимава. Или по-скоро с какво _не_ се занимава.
	— А как разбра, че Тюркекул не е имал среща с Аделфия?
	— Човек не определя такива срещи, за да не се появи на тях. Те контактуват чрез кодирани съобщения на онази дъска. Срещата е била насрочена за късно вечерта. Разстоянието между университета и парка се изминава за пет минути с кола, а Тюркекул би могъл да провери дъската непосредствено преди да тръгне. Ако нещо е възпрепятствало Аделфия в последния момент, би трябвало да го уведоми. Тя реагира много бързо на моето съобщение, което показа, че редовно проверява дъската. Така би отпаднала необходимостта той да се мотае из парка и да я чака. Би било глупаво и неефективно, в случая дори смъртоносно.
	— Но с кого е имал среща, след като не е била тя? И срещнал ли се е с някого _изобщо_?
	— Не. Поне аз не видях никого.
	— Това какво ти говори?
	— Че срещата е била извънредна и хората над него вероятно не са знаели за нея.
	— Но ако Тюркекул е бил ценен за тях, те щяха да му поставят охрана. А дори въпросната среща да е била извънредна, това не означава, че не е била свързана с мисията му. Следователно трябва да е била важна и за хората над него.
	— В такъв случай има вероятност да са го подмамили.
	— Но не са го убили. Което би се случило лесно, ако стрелбата бе започнала няколко минути по-рано. Не, мишената не е бил той.
	— Горката ми глава ще се пръсне от предположения — каза Чапман. — За съжаление нито едно от тях няма смисъл.
	Върнаха се в парка. Стоун се зае да го обхожда — от север на юг, после от изток на запад. Чапман покорно го следваше, отначало обзета от любопитство, а после от отегчение.
	— Вдъхновение ли чакаш, като обикаляш местопрестъплението? — попита най-сетне тя.
	— Не вдъхновение, а отговори — отвърна той и отново погледа към сградата, от която вероятно бяха дошли изстрелите. — Някой открива огън. Хората се разбягват. Падиля пада в ямата и бомбата се взривява…
	— Взривява се не според плана. А ние трябва да разберем за кого е била предназначена. Постоянно се връщам към това. Трябвало е да избухне, когато в парка се появят ВИП персони. Успеем ли да открием мишената, ще можем да върнем лентата и да стигнем до организаторите на заговора. Поне аз се надявам да е така.
	Стоун поклати глава.
	— Все още ни липсва нещо. Картината не е пълна. — Той замълча за момент. — Добре, нека действаме по метода на елиминацията.
	— Как? — вдигна вежди тя.
	— С кого е имал среща Тюркекул, след като не е била Аделфия? — Погледът му зашари из парка. — Не е бил вашият агент, не е бил Падиля, не съм бил и аз…
	— Какво?! — зяпна от изненада Чапман. — Нима имаш предвид жената?
	— Именно — кимна Стоун. — Мариса Фрийдман.


	63

	— Защо Фрийдман? — попита Чапман, докато крачеха по Ейч Стрийт.
	— Защото беше в парка. Методът на простата елиминация.
	— Но тя обясни защо е била там, и то доброволно.
	— Ако бях гузен за нещо, вероятно и аз бих постъпил така. Лицето й е засечено от охранителните камери. Логично е да даде някакви обяснения, защото обратното би изглеждало доста подозрително. Затова идва при нас и разсейва подозренията ни, като се представя за добра гражданка, която спазва законите.
	— Прекалено добра гражданка! — подметна Чапман и посочи редицата сгради на Джаксън Плейс. — Офисът й е отсреща, което автоматично оправдава присъствието й в парка!
	— Свали си ръката, ако обичаш! — рязко заповяда Стоун. — Може да те види от прозореца.
	Чапман побърза да се подчини, почервеняла от смущение.
	— Извинявай.
	— Тя спомена, че е лобистка и вероятно е такава. А може би и нещо повече.
	— Може би Тюркекул наистина е имал среща с нея…
	— Ако е планирал някаква извънредна среща в парка, тя е била именно с Фрийдман — каза Стоун.
	— Но би трябвало да информира сър Джеймс и останалите, нали?
	— Може би и те я прикриват.
	— Защото също е част от мисията?
	Стоун кимна.
	— Значи Фрийдман се озовава в парка, защото Тюркекул също е там.
	— Да, ако моята хипотеза е вярна — отвърна Стоун.
	— Но дали са се срещнали?
	— Тръгнаха си по едно и също време. Лично аз не забелязах никакви контакти помежду им, докато бяха в парка. Тя говореше по телефона си, но той — не.
	— Може би са щели да се срещнат, но…
	— Но тогава избухна бомбата и започна стрелбата.
	— Каква би била целта на една такава среща?
	— Нямам представа. Но едва ли, за да обсъдят залавянето на Бин Ладен.
	— Добре де, а ние как ще действаме оттук нататък?
	— Ако я притиснем, а зад нея стоят високопоставени лица, със сигурност ще ни сритат задниците.
	— Значи не можем.
	— Официално не. Но има и други начини.
	— Какви?
	Стоун извади джиесема си и набра някакъв номер.
	— Анабел? Имам нова задача за теб.
	На другата сутрин Анабел и Кейлъб се появиха в офиса на Мариса Фрийдман, след като предварително поискаха среща. Външният вид на Анабел беше коренно променен — къса руса коса, умерен грим, европейски дрехи и доста автентичен акцент, смесица между немски и холандски. Кейлъб беше облечен в черно, а изтъняващата му коса беше старателно сресана назад. С леко набола брада и очила с квадратни рамки на носа. В ръката си държеше незапалена цигара. Срещнал въпросителния поглед на Фрийдман, той любезно обясни, че само това помага на опитите му да се отърве от вредния навик.
	— Май сме в една лодка — усмихна се тя, запретна ръкава си и му показа лепенката никорет.
	Офисът й беше на последния етаж и от прозорците се разкриваше великолепна гледка към парка.
	— Съвсем наскоро ни позволиха да влизаме в сградата — каза тя.
	— А по каква причина ви бяха забранили? — попита Анабел.
	— Заради взрива и стрелбата в „Лафайет“.
	— Мили боже, взрив, стрелба! — възкликна Кейлъб.
	— Не сте ли чули? — изненадано ги изгледа Фрийдман.
	— Може би сте забелязали акцента ми — отвърна Анабел. — Чужденка съм.
	— Аз също — добави Кейлъб.
	— Чувала съм, че повечето американци притежават оръжие — каза Анабел. — Значи да се стреля с нормално, така ли?
	— Не, слава богу — поклати глава Фрийдман и се приведе напред. — Признавам, че бях заинтригувана от вашето телефонно обаждане. Наистина ли искате да откриете екологични работни места, както го правите в Европа? Мога ли да знам защо тук?
	— Заради тамошната бюрокрация, която ни убива — каза Анабел. — Най-трудно се работи при правилата в Европейския съюз, част от които са абсурдни. Притежаваме добър бизнес модел и отлични технологии, което обаче не означава нищо, след като не можем да ги използваме.
	— Аз имам известен опит тук, въпреки че беше отдавна — добави Кейлъб. — От приятели знам, че Америка е най-доброто място за нашия бизнес, защото вие държите на екологията и ограниченията са сравнително малко. Нещата могат да се уредят бързо, главно благодарение на някои специални инициативи на вашето правителство.
	— Вярно е — кимна Фрийдман, после внезапно попита: — В коя държава сте се установили?
	— Във Франция.
	Тя му зададе дълъг въпрос на френски, но той отговори спокойно и с характерното си чувство за хумор, което я накара да се разсмее.
	После Анабел подхвърли нещо на немски и Кейлъб й отговори на немски.
	— Боя се, че немският ми е много слаб — каза Фрийдман.
	— Моля да ни извините — рече смутено Анабел. — Беше неучтиво от наша страна.
	— Вие, европейците, владеете много езици и ни карате да се чувстваме неуки.
	— Бих казала, че вашият френски е отличен — отбеляза Анабел.
	— С какво мога да ви помогна?
	— Трябва ни някой, който да лобира за нас във Вашингтон. Имаме намерение да построим завод за екопродукти, но се нуждаем от някои лицензи, които едва ли ще получим без политическа подкрепа.
	— Според мен става въпрос за лобизъм — обади се Кейлъб. — Приятели по високите етажи.
	— Мога да ви предложа услугите си в тази посока — кимна Фрийдман. — Имам контакти с много хора в правителството, особено в енергетиката. Но кой ви насочи към мен, ако позволите да попитам?
	— Никой, заложихме на близостта — каза Анабел и кимна към прозореца.
	— С Белия дом ли? — проследи погледа й Фрийдман и се усмихна. — Интересен подход. Но ще ви призная, че именно това беше една от причините да се установя тук.
	— Разбира се, погледнахме и списъка с клиентите ви — каза Анабел. — Направи ни впечатление, че много от тях работят в нашата област.
	— Разкажете ни нещо по-конкретно за дейността си — добави Кейлъб, почуквайки с цигарата върху плота. — Искаме да сме сигурни, че сте в състояние да ни помогнете. Все пак става въпрос за оборот от милиарди евро, или по-скоро долари, ако ще работим тук.
	— Разбира се — съгласи се Фрийдман и ги запозна накратко с дейността на компанията, със собственото си образование и опита си, както и с областите, в които би могла да им бъде полезна.
	След като свърши, тя се облегна на стола си и спокойно добави:
	— За работата, която евентуално бихте ми възложили, ще поискам възнаграждение от десет хиляди долара месечно. Тази сума е изцяло в рамките на обичайните ни хонорари. За допълнителни услуги ще бъдат необходими и допълнителни суми. Всички условия ще намерите в нашите стандартни договори за хонорари.
	— Разбира се — кимна Анабел. — Това си е в реда на нещата.
	— В коя част на Германия живеете? — погледна я от упор Фрийдман.
	— В Берлин. Но съм израснала другаде.
	— О, така ли? Къде, ако позволите да попитам?
	— На различни места — неопределено отвърна Анабел.
	— Тя е космополитна личност — поясни Кейлъб. — И потайна.
	— Напълно разумно — съгласи се Фрийдман. — В днешно време всеки следи всекиго.
	— Ще поддържаме връзка — изправи се Анабел. — _Auf Wiedersehen_.
	— _Ciao_ — добави Кейлъб.


	64

	Оправиха се към един хотел в Северна Вирджиния, където бяха наели стая в случай, че някой все пак реши да ги проследи. Взеха асансьора и се насочиха към една врата в дъното на коридора. Стоун и Чапман ги чакаха в стаята.
	Разказаха подробно за срещата си с Фрийдман.
	— Дали подозира нещо? — попита Чапман.
	— Изглежда ми достатъчно добра, за да подозира всичко — отвърна Анабел, а Стоун кимна в знак на съгласие. — Май действително управлява лобистки бизнес.
	— От списъка с клиентите може да се заключи, че наистина е така — обади се Стоун. — Което обаче не би й попречило и за нещо странично.
	— В смисъл, че лобирането може да се окаже и прикритие за шпионска дейност — добави Чапман.
	Анабел приглади с длан изрусената си коса.
	— Някакви идеи за същността на тази дейност?
	— Вече споменах, че може би участва в някаква схема на американското разузнаване.
	— Което е било причината за появата й в парка през онази вечер? — вдигна глава Кейлъб.
	— Точно така — кимна Стоун. — Потенциална среща с човека, когото Хари следи. Но това е само предположение и не се потвърждава от нищо досега.
	— А какво представлява човекът, когото Хари следи?
	— Ще трябва да разберем сами.
	— Чрез Фрийдман ли?
	— Но без тя да се усети. Нямам й никакво доверие.
	— Но каква връзка с бомбата има всичко, изброено дотук? — попита Кейлъб.
	— Не знам — призна Стоун. — Присъствието им в парка онази вечер би могло да се окаже пълна случайност. Какво й казахте на раздяла?
	— Че ще държим връзка — отвърна Анабел.
	— И какъв е резултатът от вашите действия? — обади се Чапман. — Не се съмнявам, че сте изиграли ролята си както трябва, но това все още не означава нищо.
	— Напротив — възрази Анабел, извади малка пластмасова кутийка от чантата си и я постави на масата. Под капачето ясно личеше отпечатък на ключ. — Снех го, докато Кейлъб я помоли да му покаже картината във фоайето, а аз отскочих до тоалетната. Това е ключът за офиса, от който веднага мога да извадя дубликат.
	— Там има алармена инсталация — отбеляза Кейлъб.
	— Клавиатурата е точно до входната врата. Снощи останахме да наблюдаваме сградата. Фрийдман си тръгна последна, някъде към седем. Успях да заснема кода, който тя набра. Бях заела позиция в парка и се правех, че снимам статуите.
	— Значи ще проникнем в кантората й, така ли? — попита Чапман.
	— Не ти, а аз — отвърна Стоун.
	— А защо не аз?
	— Присъствието ти е прекалено официално.
	— Но ти също имаш значка.
	— За мен тя е временна придобивка, докато ти си вадиш хляба с нея.
	— Кога мислиш да го направиш?
	— Защо питаш?
	— За да предупредя ченгетата да те чакат.
	— Хей, ти на чия страна си? — намръщено я изгледа Анабел.
	— Но ако ме вземеш със себе си, няма да кажа на никого — невинно се усмихна Чапман.
	— Идеята ти не ми харесва — заяви Стоун.
	— Но нали непрекъснато говориш за лоялност между партньорите?
	— Добре — реши най-сетне той. — Отиваме двамата, ти и аз.
	Анабел направи опит да протестира, но Стоун сложи ръка на рамото й.
	— Моля те, Анабел!
	— Значи ние свършихме черната работа, а вие двамата ще се забавлявате! — огорчено каза Кейлъб.
	— Виждам, че си претърпял дълбока метаморфоза — не сдържа усмивката си Анабел. — Между другото, поведението ти по време на визитата беше безупречно, както и облеклото ти…
	— Благодаря — светна лицето на Кейлъб. — Винаги съм си мислил, че…
	Но Анабел вече беше забравила за него.
	— Желая ти късмет — каза тя на Стоун. После погледна Чапман. — А ти му пази гърба, чуваш ли?
	— Добре — обеща Чапман.
	Двамата бързаха надолу по улицата. Стоун беше облечен в костюм и носеше куфарче. Чапман беше с пола и високи токчета, с шал на раменете и голяма чанта в ръце. Прекосиха парка към Джаксън Плейс. Стоун отключи офиса на Фрийдман, а партньорката му набра кода на алармата. Тихото писукане спря. Стоун затвори вратата и пристъпи навътре.
	Светлината от улицата беше достатъчна, макар че Чапман успя да се блъсне в някакво бюро.
	— Според сведенията на Анабел кабинетът на Фрийдман е горе, в дъното — прошепна тя, докато разтъркваше удареното място.
	Час по-късно стояха един срещу друг и в очите им се четеше отчаяние.
	Стоун седна на ръба на бюрото и се огледа. Бяха преровили всички папки, но беше ясно, че основните материали са в компютъра. За съжаление системата беше защитена с парола, която не успяха да налучкат.
	— Някакви блестящи идеи? — подхвърли Чапман.
	— Не. Трябваше да вземем и Хари. Той положително щеше да проникне в компютъра.
	— Май ще е най-добре да изчезваме.
	Тръгнаха обратно по стълбите. Стоун се обърна към прозореца и моментално забеляза опасността. Преодоля на два скока разстоянието до клавиатурата, набра кода и дръпна Чапман зад вратата на близкия офис.
	Няколко секунди по-късно вратата се отвори и алармата се активира. Мариса Фрийдман натисна съответните бутони и писукането престана. Затвори след себе си и пое нагоре по стълбите.
	Стоун открехна вратата и предпазливо надникна.
	— Сега е моментът да се измъкнем — прошепна зад гърба му Чапман.
	— Не, ще изчакаме — поклати глава той.
	Двайсет минути по-късно стълбите отново заскърцаха и Стоун безшумно затвори вратата. Чуха как алармената система отново се активира, последвана от захлопването на външната врата.
	Стоун преброи до пет и надникна в коридора.
	— Чисто е, да вървим — обяви той.
	Успяха да се измъкнат още преди активирането на алармата.
	— Там! — прошепна Чапман и посочи на север. Фрийдман беше на крачка от пресечката при музея „Дикейтър“.
	— Оливър? Агент Чапман?
	Обърнаха се едновременно. Зад тях стоеше Алекс Форд и внимателно ги наблюдаваше.
	— Какво правите тук? — попита той.
	— _Ти_ какво правиш тук? — намръщи се Чапман.
	— Една от задължителните си обиколки на периметъра, ако това изобщо ти влиза в работата — хладно я изгледа Форд, после отново насочи вниманието си към Стоун. — Оливър?
	— Извинявай, Алекс, но нямам време за обяснения. По-късно ще ти кажа всичко.
	Стоун хвана ръката на Чапман и двамата се отдалечиха бързо. Алекс Форд остана да гледа смаяно след тях.
	— Качва се в такси — каза след минута Чапман.
	— Това не е проблем — отвърна Стоун и махна на таксиметровата кола, която се задаваше от другия край на улицата. Настаниха се отзад. Стоун показа значката си и нареди на шофьора да следва таксито пред тях.
	Колата с Фрийдман направи един завой, после друг, неизменно придържайки се в западна посока.
	— Това ми изглежда познато — промърмори Стоун.
	— Какво? — изненадано вдигна глава партньорката му.
	— Университетът „Джордж Уошингтън“ — поясни той. — В тази хубава вечер спокойно би могла да се разходи до там и пеша.
	— Имаш ли представа къде отива?
	— Мисля, че да.
	— Ами казвай тогава!
	Таксито спря и Фрийдман слезе на тротоара.
	— Отива при Фаут Тюркекул — каза Стоун.
	— Откъде знаеш?
	— Това е сградата, в която се видях с него.
	— Е, добре. Да видим какво са намислили.
	В същия миг някакъв джип ги засече и наби спирачки. Други два заковаха зад тях. Преди да успеят да реагират, бяха обкръжени от десетина въоръжени мъже. Изведоха ги от таксито и ги поведоха към един от джиповете, който едва ги изчака да влязат и рязко потегли. Стоун се обърна и успя да зърне фигурата на Мариса Фрийдман, която гледаше след тях. Очевидно дамата беше изпълнила перфектно ролята си на примамка, но по лицето й липсваха следи от триумф. Дори изглежда малко тъжна, помисли си Стоун.
	Двайсет минути по-късно влязоха в сграда, която имаше вид на изоставена. Оскъдно осветено стълбище свършваше пред врата. Минаха през нея и продължиха по дълъг коридор. Накрая ги вкараха в някаква стая и ги накараха да седнат. Въоръжените мъже се оттеглиха, затръшвайки вратата след себе си. Осветлението се включи.
	На един от столовете седеше Аделфия, сплела пръсти в скута си.
	Райли Уийвър изглеждаше силно разстроен.
	Върху лицето на сър Джеймс Макелрой беше изписано любопитство.


	65

	— Къде ви сеят, къде никнете! — извика Уийвър. — Какво да правим с вас, да ви вземат мътните?
	Макелрой облегна лакти на масата и направи пирамида с пръстите си.
	— Как стигнахте до Мариса Фрийдман? — попита той.
	— Само тя остана — сви рамене Стоун.
	— И къде решихте, че отива?
	— При Фаут Тюркекул.
	Макелрой стрелна с очи първо Уийвър, а после и Аделфия.
	— Ето защо не отговори на въпроса ми, когато те попитах за връзката ти с него — подхвърли му Стоун.
	— Имаш предвид, когато ме попита дали крия и нещо друго? — вдигна вежди англичанинът. — Да. Самият аз се включих в играта с известно закъснение, но бързо разбрах, че нещата стават все по-заплетени. Трябва да ти призная, че това е най-трудната шахматна партия в живота ми, Оливър. Наистина е така. Надявам се да бъда достоен за предизвикателството.
	— И ти ли се надяваш на същото? — обърна се към Уийвър Стоун.
	Лицето на директора почервеня.
	— Правим каквото можем при създалите се обстоятелства — отвърна той. — Една погрешна стъпка, и всичко отива по дяволите. Както вие двамата направихте тази вечер.
	— Как стигнахте до нас? — попита Чапман.
	— Лесно. Проследихме Фрийдман и видяхме, че вие правите същото.
	— Защо следите собствената си агентка? — сбърчи вежди Стоун.
	— Защото е много ценна за нас, а ние се грижим за хората си.
	— Видях, че гледа как ни прибирате. Не беше изненадана.
	— Предупредихме я по телефона в мига, в който ви засякохме.
	— А дотогава нямаше представа, така ли?
	— Какво ти пука! — излая Уийвър.
	— Я ми кажете, каква е истинската роля на Фаут Тюркекул? — попита директно Чапман. — Защото май не е по петите на Бин Ладен, а?
	— Откога го подозирате в предателство? — добави Стоун.
	В очите на Уийвър се мярна изненада, но Макелрой каза:
	— Знаех, че ще стигнеш до това заключение.
	— Но ми отне много време. Прекалено много!
	— Той се появи при нас с големи обещания — продължи Макелрой. — Толкова големи, че прикрепихме към него Аделфия, една от нашите най-добри агентки. Едва на по-късен етап го прехвърлихме на Фрийдман.
	— Това беше една от причините да изчезна, Оливър — добави Аделфия. — Трябваше да работя с Фаут.
	— Върху какво по-точно? — попита Чапман.
	— Той ни предложи конкретна оферта — жлъчно се усмихна Уийвър. — Първо, обеща да ни заведе при Бин Ладен. И второ, да ни отърве от къртицата в собствените ни редици.
	— А после се оказа, че къртицата е той, така ли? — попита Стоун.
	— По-скоро троянският кон — въздъхна Макелрой. — Или някакъв унищожителен вирус.
	— Какъв вирус? — вдигна вежди Чапман.
	— Пуснахме го през вратата, а той донесе със себе си куп непознати елементи — оплака се Уийвър.
	— Сега нямаме друг избор, освен да се правим, че му вярваме — добави Макелрой. — Продължаваме да работим с него, за да разкрием и другите му контакти. Не е най-доброто решение, но възможностите ни са ограничени.
	— Но от своя страна той не е особено активен, така ли? — попита Стоун.
	— Точно така — кимна Уийвър. — Работи изключително бавно. Пожела да се премести във Вашингтон. Подготвяше се много дълго, градеше мрежата си в продължение на месеци. А после, още преди да се усетим, се стигна до този ад.
	— За „Лафайет“ ли става дума? — попита Чапман. — Взривът негова работа ли е?
	— Без съмнение — кимна Уийвър. — Според нас той е прелюдия към нещо много по-сериозно.
	— А каква е ролята на Фрийдман? — попита Стоун.
	— Тя е сред най-дълбоко законспирираните ни агенти. Официално действа като лобист, а голяма част от чуждестранните й клиенти са официални представители на нашите съюзници. Това й дава възможност да пътува много и да изготвя съответните рапорти. Едно от големите й предимства е доброто владеене на арабски. Дълги години е работила в Близкия изток — отначало като агент на ЦРУ, а после и като сътрудник на НРЦ. Има солидни контакти в региона. Изборът й за сътрудничка на Фаут беше напълно логичен, най-вече на фона на това, което свърши Аделфия.
	— Как ще обясните комбинацията между лобист и учен?
	— Лесно. Фрийдман представлява няколко организации от Близкия изток, които поддържат контакти с Фаут Тюркекул. Официално те работят по инициативи за по-тесни икономически отношения между Пакистан и САЩ.
	— А с кого разговоря по телефона, докато беше в парка?
	— С агент, който й осигурява прикритие пред ФБР — отвърна Уийвър.
	— Кога започнахте да подозирате Тюркекул? — попита Чапман.
	— Много късно, разбира се — въздъхна Макелрой, механично опипвайки вратовръзката си. — Той се оказа твърде добър. Още в началото Фрийдман заподозря нещо. Проверихме подозренията й и те се оказаха основателни. Бих добавил, че тя го направи въпреки огромния риск, на който беше изложена.
	— Но нали казахте, че той не знае за вашите подозрения? — вдигна вежди Стоун.
	— Тюркекул е твърде умен и опитен, за да не подозира нищо. Ние обаче не му дадохме реална причина за подобни подозрения, ако разбираш какво имам предвид. Вероятно знаеш, че го покрихме при няколко отделни случая.
	— Какви са плановете му според вас?
	— Ами какво търсят наноботите в състава на бомбата? — каза Уийвър. — Лично аз съм много уплашен от този факт. Ти също би трябвало да си уплашен. Знам, че си разговарял с президента в Кемп Дейвид. На тази тема, нали?
	— Между многото други теми — каза Стоун. — Президентът ми спомена за наноботите, без да навлиза в подробности. Например дали те могат да увеличат мощността на бомбата.
	— Не — поклати глава Макелрой. — Продължаваме да говорим за конвенционални експлозиви. Според нас това е просто още един начин за пренос на биологични и химически оръжия, който е далеч по-ефективен от всичко, известно досега.
	— Как го правят въпросните наноботи? — попита Чапман. — Имайте предвид, че в университета ме скъсаха на изпита по химия.
	— Бих предложил на този въпрос да отговори Уийвър — отвърна Макелрой.
	Директорът на НРЦ се прокашля и започна:
	— Наноботите са нанороботи от ново поколение. Те се проявяват на молекулярно ниво и имат разностранно приложение. Смята се, че в близко бъдеще те ще могат да атакуват раковите клетки, без да засягат здравите. На практика възможностите им са безкрайни.
	— А употребата им като биологично оръжие? — попита Стоун. — Всички знаем, че дори днес терористите са в състояние да вкарат антракс във всяка бомба. По какъв начин въпросните нанотехнологии увеличават риска?
	— На молекулярно ниво всичко е възможно, Стоун — отвърна с леко раздразнение Уийвър. — Говорим за манипулация на отделните атоми, и то извън нормалните конфигурации.
	— Имаш предвид нормалните конфигурации, които можем да _контролираме_ — отбеляза Стоун.
	— Приемаме уточнението ти, Оливър — намеси се Макелрой. — Точно това е същността на въпроса: как да _откриваме и контролираме_ тези процеси. При неуспех противникът получава огромно предимство. Решаващо предимство.
	— Противникът? — вдигна вежди Стоун. — Може би имаш предвид руснаците?
	— А къде остават китайците? — добави Чапман. — Те разполагат с огромен финансов ресурс, а науката им напредва с бързи крачки.
	— Автоматите „Кащан“ и странният език на нападателите — напомни й Стоун. — Това сочи директно към Москва.
	— Разполагаме с твърди доказателства, че китайците не са замесени — добави Макелрой. — Главно защото те все още нямат необходимите ресурси да се превърнат в суперсила. Вече са готови в икономическо отношение. Числеността на армията отдавна е без значение. Важното е какво имаш в банката. А портфейлът на китайците се пука по шевовете. Руснаците обаче са в съвсем друго положение.
	— Дали инцидентът в парка не е бил тест на системата за пренос? — попита Чапман.
	— Според нас е точно така — кимна Уийвър. — Нано-ботите бяха пръснати навсякъде, но без присъствието на биологични или химически оръжия. Поне такива, каквито са ни известни. Но ако все пак подобни оръжия са били пренесени с помощта на нанотехнологиите? Би било катастрофално!
	— Значи наноботите са средство за създаване и пренасяне на биохимични оръжия с неизвестна конфигурация? — бавно промълви Чапман. — Просто ги вкарват в бомбата и ги изстрелват?
	— Да — кимна Макелрой. — Ако всичко бъде изпълнено както трябва, конвенционалните сили за сигурност ще бъдат безсилни да им попречат. Затова ние се надяваме Фаут да допусне грешка и да ни отведе при онези, с които работи. И то скоро. Не е достатъчно да го арестуваме, защото ни трябват и останалите. А само той може да ни отведе до тях.
	— Опитваме се да му окажем натиск чрез Фрийдман — добави Уийвър. — Именно затова организирахме срещата помежду им тази вечер. Същата, която вие двамата почти успяхте да провалите.
	Без да обръща внимание на последната забележка, Стоун попита:
	— Но как Тюркекул се оказва свързан с руснаците?
	— Когато се срещнахте, той не ти ли спомена, че е прекарал известно време в Афганистан? — попита Макелрой.
	— Да, спомена ми — кимна Стоун.
	— Интересен е отрязъкът от време, през който е бил там.
	— Нека отгатна: краят на седемдесетте и началото на осемдесетте. Периодът, през който руснаците се опитват да разбият муджахидините.
	— Точно така. Сигурен съм, че Фаут се е обявил за привърженик на муджахидините.
	— А всъщност е бил на страната на руснаците — добави Стоун.
	— Така мислим сега — кимна Уийвър. — Но когато се появи за пръв път, бяхме убедени в искреността му. Ако знаехме с кого е свързан, сега щеше да е в затвора. Но за съжаление не знаехме.
	— Значи не сте изненадани от появата на руския автомат в Пенсилвания?
	— Не, разбира се. Това само потвърди подозренията ни.
	— Но защо ще изпробват новата технология точно в парка „Лафайет“? — попита Чапман. — Нали по този начин ни дават шанс да изследваме отломките и да открием онези наночастици?
	— Според мен демонстрират огромна самоувереност относно своите технологии — въздъхна Уийвър. — Арогантни мръсници. Което доказва, че Студената война никога не е свършвала.
	— Да се надяваме, че става въпрос именно за това — обади се Макелрой. — Защото така получаваме възможност да променим нещата.
	— Значи мислите, че Тюркекул се е появил в парка, за да детонира бомбата дистанционно? — попита Стоун. — След като се е отдалечил на безопасно разстояние?
	— Имал е среща с Фрийдман — отвърна Макелрой. — Затова напускат заедно парка.
	— Нямаше да е зле, ако предварително бяхме информирани — отбеляза Стоун.
	— Знае само онзи, който трябва да знае — процеди Уийвър.
	— Писна ми от тези глупости! — остро отвърна Стоун. — Те изобщо не са оправдание за решението ви да ни държите на тъмно!
	— Нека отговоря на въпроса ти, Оливър — намеси се Макелрой. — Да, според нас той действително е взривил бомбата дистанционно. Срещата с Фрийдман се оказва отлично прикритие за присъствието му в парка. Тя остава много изненадана, че той не осъществява контакт, въпреки че е седяла само на няколко крачки от него.
	— А от вас двамата искаме да престанете да се мотаете наоколо! — изръмжа Уийвър, местейки поглед от Стоун към Чапман и обратно.
	— Ако ни бяхте предупредили, със сигурност нямаше да ви се пречкаме — отвърна Стоун.
	— На онзи етап не беше наложително, но сега вече сте предупредени. Ясно ли е?
	Макелрой мъчително се изправи, опирайки се на масата.
	— Сигурен съм, че им е _ясно_, директоре — каза той.
	— Искам да питам още нещо — обади се Стоун.
	Макелрой и Уийвър го погледнаха въпросително.
	— Президентът е информиран за наночастиците, но дали знае, че подозирате Тюркекул в предателство?
	Двамата се спогледаха.
	— Дали сте пропуснали да го уведомите, защото сте оставили един шпионин да проникне дълбоко в редиците ви? — Стоун прикова поглед в лицето на Уийвър. — Ако е така, последиците ще се стоварят върху главите ви, и то много скоро.
	— На твое място бих запазил подобни абсурдни твърдения за себе си! — извика Уийвър. — Аз така и не разбрах защо изобщо са те включили в операцията! Цели трийсет години си бил извън играта и ако трябва да бъда откровен, това ти личи. Повтарям: забранено ти е да се доближаваш до Фаут Тюркекул! Ясно ли е?
	— Уийвър — обади се Макелрой, — вече споменах, че агент Стоун е напълно наясно със създалата се ситуация. — Той се обърна към Стоун и леко му намигна.
	— Е, нещата поне се изясниха — каза Чапман, когато вече бяха в колата. — Проклетите руснаци отново са в играта!
	— Но за какво им е била стрелбата? — попита Стоун.
	— Моля?
	Стоун затвори очи и съзнанието му най-после започна да се прояснява. Видя онова, което отдавна трябваше да види. То беше толкова ясно, толкова очевидно.
	— Маркерите — промълви той.
	— Какви маркери? За какво говориш, по дяволите?
	— Онези, белите, във формата на конуси. Всичките от една и съща страна.
	Но защо?


	66

	На следващата сутрин им се обади агент Ашбърн, която помоли да се срещнат в мобилния команден център на ФБР. Когато Стоун и Чапман се появиха там, жената изглеждаше доста развълнувана.
	— Мисля, че открихме как е било отровено дървото! — съобщи тя и посочи каничката с кафе и чашите, поставени на масичката до вратата.
	Седнаха и се извърнаха към видеомонитора.
	— Какво ще гледаме? — попита Стоун.
	— Един запис на парка „Лафайет“, направен от МВС три седмици преди инцидента. Вижда се от автоматично датираните кадри.
	— А какво ви накара да се спрете именно на този запис? — попита Чапман.
	— Гледаме всичко, до което ФБР има достъп — самодоволно отговори Ашбърн, после смени тона. — Но досега нямахме резултат. Тук обаче попаднахме на нещо интересно.
	Тя пусна видеото.
	Стоун имаше чувството, че се намира на броени метри от парка — толкова ясни и контрастни бяха кадрите. Когато една жена се появи, той неволно се приведе напред. Дрехите й бяха мръсни и дрипави, лицето и ръцете й бяха почернели от мръсотия, сплъстената й коса се спускаше на мазни кичури до раменете.
	— Скитница — отбеляза Чапман.
	— Точно така, бездомница — кимна Ашбърн. — Поне на външен вид. Но гледайте какво прави.
	Жената бавно прекосяваше парка. В дъното се виждаха униформени служители на Сикрет Сървис, които я наблюдаваха отдалеч. Паркът беше обществено място, отворено за всички. Поради близостта му с Белия дом той се посещаваше от много туристи, което налагаше както мерки за сигурност, така и поддържането му в добро състояние. Стоун беше виждал как агентите на Сикрет Сървис отстраняват бездомници с мръсни дрехи, действайки любезно, но решително. Няколко пъти беше забелязвал, че после дори им купуват кафе и закуски.
	Но жената на екрана явно не се нуждаеше от подобно внимание. Тя продължаваше да куцука по една от алеите, влачейки левия си крак. Едва сега Стоун обърна внимание на пластмасовата бутилка, която държеше в ръцете си. Когато стигна до кленовото дърво, тя изведнъж се просна по очи и застена.
	Ашбърн спря записа на този кадър.
	— Погледнете — прошепна тя и насочи лазерната показалка към бутилката. Тя беше без капачка, обърната с гърлото надолу. Течността се изливаше в основата на дървото. На следващите кадри ясно се виждаше, че цялото съдържание на бутилката попива в почвата. Малко по-късно хората от охраната помогнаха на жената да се изправи и я изведоха от парка.
	— Дали са усетили някаква странна миризма? — попита Стоун.
	— Вчера открихме охранителите и ги попитахме — отвърна Ашбърн. — Веднага си спомниха за инцидента. Според тях скитницата миришела толкова лошо, че не са усетили нищо друго. Забелязали разлятата бутилка, но решили, че се е случило при падането. Никой не свързал малкия инцидент с изсъхването на дървото, станало по-късно. Ние си направихме труда да изследваме почвата около корените и открихме парченца от кората, предвидливо съхранени от Службата по поддръжка на обществените паркове. Тестовете показаха, че разлятата отрова е запечатала почвата около корените и дървото е престанало да приема вода и хранителни съставки. Така било обречено на изсъхване.
	— Добра работа, агент Ашбърн — погледна я Стоун. — Според мен сте открили един умишлен саботаж.
	— Което не ни помогна особено — призна с въздишка Ашбърн.
	Напуснаха мобилния център и се насочиха към парка.
	— Май готвят засаждането на друго дърво — отбеляза Чапман и посочи кратера, около който се суетяха хора от парковата под дръжка.
	— Да се надяваме, че използват услугите на друг доставчик — отбеляза Стоун. — И че проверяват по-внимателно корените.
	Оказа се, че екипът е в познатия състав. Джордж Сайкс даваше указания на подчинените си, които почистваха ямата и я засипваха с прясна почва.
	— Предполагам, че антитерористите са приключили работата си тук — каза Чапман.
	— Да се надяваме — кимна Стоун.
	— Какво беше онова просветление снощи? — изгледа го тя. — Спомена нещо за бели палатки, после млъкна.
	— Щях да дойда тук и без обаждането на Ашбърн — отвърна той и посочи офис сградата, от която беше долетяла стрелбата. — _Я_ премери разстоянието.
	— Благодаря, вече го направих.
	— Помниш ли цветните маркери, пръснати из парка?
	— Оранжеви за отломките, бели за куршумите — каза тя.
	— А как бяха разположени?
	Чапман огледа тревните площи.
	— Оранжевите бяха навсякъде, както би трябвало да се очаква след експлозия на бомба — отвърна тя.
	— А белите?
	— Доколкото си спомням, те бяха концентрирани само в западната част на парка — колебливо отвърна тя.
	— Именно. „Концентрирани“ е най-точното определение.
	Чапман вдигна глава към офис сградата, после мислено проследи трасето на изстреляните куршуми.
	— Ти още тогава спомена, че попаденията на куршумите са причината да обърнем внимание на тази сграда.
	— Кокошката и яйцето — направи гримаса Стоун. — Подходих към уравнението от обратната страна.
	— Какво?
	— Помислих си, че са използвали сградата или част от нея, защото тя е по-високо от градината на покрива на хотела и им е осигурявала по-добра видимост над дърветата. Тоест не са стреляли на сляпо. Разсъждавах като снайперист, но се оказа грешен подход.
	Объркването в очите на Чапман изчезна.
	— Искаш да кажеш, че след като не са имали конкретна мишена, да речем, нашия премиер, им е било все едно дали стрелят на сляпо, или не.
	— Точно така. Автоматичният огън лесно би преминал и през короните на дърветата. Но офис сградата им предлага директен изглед към парка. На тъмно това е задължително, защото всичко изглежда по друг начин и влошава шансовете за точни попадения. Биха могли да използват прибори за нощно виждане, но тук винаги има разсеяна светлина. А приборите лесно се забелязват от всеки друг, който използва подобна техника. Като охраната например.
	— Добре, ясно — кимна Чапман. — Какво искаш да кажеш с всичко това?
	— Стрелците умишлено са стреляли в западна посока.
	— Но ти беше именно там, до нашия човек.
	— А куршумите попадаха съвсем близо до нас. Според мен е станало по-скоро случайно. Но на тях изобщо не им е пукало дали ще ни улучат, или не.
	— Защо тогава са насочили стрелбата именно към западната част? — озадачено го погледна Чапман.
	Стоун понечи да отговори, но тя го спря.
	— Не се обръщай! Една от работничките ни гледа много странно!
	— Коя?
	— Младата жена. Не мърдай, ще опитам нещо.
	— Какво?
	— Почакай, и ще разбереш.
	Стоун се престори, че изследва нещо в тревата пред себе си. Две минути по-късно Чапман се върна.
	— Сега ще изчакаме пет минути, а после ще тръгнем на север, към църквата — обяви тя.
	— Защо?
	— За да се срещнем с жената.
	— Как го направи?
	— С помощта на някои дребни женски сигнали, които почти винаги остават незабелязани за мъжете.


	67

	Пет минути по-късно вече бяха в църквата „Сейнт Джон“ и се възхищаваха на бродираните килимчета пред „президентската скамейка“.
	— Джеймс Мадисън, Джон Куинси Адамс — започна да чете надписите върху килимчетата Чапман. — Впечатляващ списък на велики личности.
	— По онова време твоите сънародници са мислили другояче. За тях това са били имената на революционери, а дори и на терористи.
	— Е, двеста години са достатъчно време за изглаждане и на най-дълбоките различия.
	Жената в зелено работно облекло влезе в църквата и свали шапката от главата си. После ги видя и забърза към тях.
	— Забелязах, че се опитвате да привлечете вниманието ни — посрещна я Чапман. — Благодаря, че дойдохте.
	— Не знам дали изобщо е важно — отвърна запъхтяно жената. — Сега сме в обедна почивка, но времето ми е малко.
	— Как се казвате? — попита Чапман.
	— Джуди Донахю.
	— Какво ви тревожи, мис Донахю? — обади се Стоун.
	— Нещо, което казахте по време на разпита на мистър Сайкс.
	— Откъде знаете какво сме казали? — веднага я засече Чапман. — Той беше сам.
	Донахю видими се притесни.
	Забелязал това, Стоун побърза да смени темата.
	— Откога сте на тази работа? — попита той.
	— От десет години. Защото наистина ми харесва.
	— От Вашингтон ли сте?
	— Не съм. Родена съм в много далечен щат.
	— Кой по-точно?
	— Монтана, божията земя. Израснала съм сред природата. — Тя вдигна ръката си и им показа татуировката на някаква птица. — Полска чучулига. Символът на щата Монтана. Татуирах си я, когато бях на шестнайсет. За разлика от приятелките ми, които предпочитаха сърца и имена на момчета…
	— Какво каза мистър Сайкс по време на онзи разговор? — върна я в настоящето Стоун. — Предполагам, че сте били наблизо.
	— Не съм имала намерение да подслушвам — оправда се Донахю. — Просто работех край вас и…
	— Чухте някои неща — довърши Чапман. — Това е напълно разбираемо.
	— Какво от чутото ви направи впечатление? — попита Чапман.
	— Той каза, че чакаме специалист, който трябва да провери дървото. И че междувременно подбираме подходящата почва и подхранващи добавки.
	— Правилно — потвърди Стоун. — А не беше ли така?
	— Не, точно така беше.
	— Тогава какъв е проблемът?
	— Май не обяснявам както трябва. Може би това е причината да работя с ръцете си, а не с главата.
	— Спокойно, Джуди, не бързай — меко каза Чапман.
	— Работата е там, че специалистът вече беше проверил дървото и го обяви за напълно здраво. Преди спускането му в дупката го прегледа отново, но само за да се увери, че кранът не е нанесъл някакви поражения. Почвата и хранителните добавки отдавна чакаха.
	— Искате да кажете, че не е имало причини дупката да не бъде зарита веднага? — вдигна вежди Стоун.
	— Точно така. Стори ми се глупаво да я маркираме с ленти, вместо да я зарием. Ами ако някой паднеше в нея?
	— Което всъщност се случи — добави Чапман.
	— Да, но още тогава това ми се стори странно.
	— Какво беше обяснението на Сайкс? — попита Стоун.
	— Никакво. Той е шеф, не е длъжен да ни дава обяснения.
	— Всички ли бяхте там, когато дойде агент Грос?
	— Само в началото. После той се отдели настрана с мистър Сайкс.
	— Но докато бяхте там, въпросът за дупката не беше повдигнат, така ли?
	— Помня, че агентът на ФБР му го зададе, но мистър Сайкс каза, че е време да се връща на работа, и той побърза да му зададе и останалите си въпроси.
	— А някой от колегите ви не попита ли за откритата яма? — погледна я очаквателно Чапман.
	— О, те са страхотни и много обичат работата си. Но са свикнали да изпълняват заповеди също като мен. Едва ли са се замислили по въпроса. Аз съм малко по-независима от тях. Без да искам, чух какво ви каза мистър Сайкс и реших, че трябва да го знаете.
	— Правилно постъпи, Джуди — усмихна се Чапман.
	— Сега трябва да се връщам на работа.
	— Много добре — изправи се Стоун. — Благодаря за помощта. Не споменавайте на никого за нашия разговор.
	Донахю кимна и на лицето й се появи загрижено изражение.
	— Мислите ли, че мистър Сайкс е извършил нещо нередно? — попита тя.
	— Със сигурност ще разберем така ли е — отвърна Стоун.
	Излязоха от църквата и тръгнаха обратно към парка.
	— Вече и Джордж Сайкс влиза в компанията на заподозрените — въздъхна Чапман. — Нима остана _някой_ извън нея?
	— В една конспирация винаги участват няколко души — отвърна Стоун.
	— Оливър?
	Обърнаха се и видяха Алекс Форд, който бързо крачеше към тях.
	— Аз ще говоря — предупреди я Стоун. — Здравей, Алекс.
	— Кога ще чуя от теб нещо, което се доближава до истината? — директно попита Форд.
	— Напоследък си държа езика зад зъбите, Алекс — въздъхна Стоун. — А и не съм сигурен, че трябва да знаеш всички подробности за разследването.
	— Значи такава била работата! Откога съм член на клуб „Кемъл“ само на думи?
	— Не става въпрос за това. Нали знаеш, че сега имам значка и изпълнявам официална задача.
	— Което не ти попречи да използваш услугите на Анабел, Хари и Рубън, нали? — прекъсна го Алекс. — Въпреки че за разлика от тях аз имам и значка, и официално назначение!
	— Не е толкова просто — каза Стоун.
	— Напротив, много е просто! Но ти си решил да ме държиш настрана. Мислех, че сме приятели и нашето приятелство трябва да бъде над всичко!
	— Прав си, Алекс — промълви Стоун.
	Откровеното признание сякаш прогони гнева на Форд, който го погледна очаквателно.
	— Постигнахме известен напредък, но имам чувството, че времето ни изтича — каза Стоун. — Не бях докрай откровен с теб единствено заради деликатното положение, в което се намираш.
	— Не си бил _докрай_ откровен?
	— Да. Съжалявам.
	— Трябва ли да бъда разтревожен? — заби очи в него Форд. — Имам предвид президента.
	— За него не съществува конкретна заплаха. Бъди сигурен, че ако имаше такава, щях да уведомя както него, така и теб. Мога да се закълна.
	— Чух, че си се срещнал с него в Кемп Дейвид.
	— Да. Исках да поговорим откровено.
	— И той беше ли откровен?
	— Да. Дори повече, отколкото очаквах.
	— Разбрах, че Рубън все още е в болница.
	— Да, този път му се размина на косъм.
	— Ние сами поискахме да ти помогнем, Оливър. Все пак всички сме зрели хора.
	— Което не ме освобождава от отговорност. Втори път няма да допусна подобна грешка.
	— Не можеш да закриляш приятелите си изцяло.
	— Но мога да не ги поставям в опасни ситуации.
	— Каза, че сте постигнали известен напредък. Това означава ли, че сте близо до решаването на проблема?
	— Да.
	— Работата е сериозна, така ли?
	Стоун погледна Чапман, замълча за миг, после кимна.
	— Много сериозна.
	— В такъв случай внимавай. Ако имаш нужда от помощ, просто ми се обади.
	След тези думи Алекс се отдалечи по алеята.
	— Готин е — отбеляза Чапман.
	— Абсолютно — потвърди Стоун. — Когато разговарям с него, винаги си мисля, че извадих късмет с такива приятели, но същевременно си давам сметка колко съм недостоен за тях.
	— Какво ще правим с мистър Сайкс? — смени темата тя. — Директен подход или нещо по-заобиколно?
	— И двете едновременно.
	— Как така?
	— Току-що ми хрумна нещо. Нали помниш латиноамериканците, които бяха убити?
	— Разбира се.
	— Те са били замесени. Всички до един, с изключение на Лойд Уайлдър.
	— Моля?
	— Мъжът, който е говорил с Анабел, е излъгал за баскетболния кош.
	— Но ти беше убеден, че и Лойд Уайлдър е в играта. Какво те накара да промениш мнението си?
	— _Подозирах_, че е замесен, но не бях убеден. Сега обаче вече съм убеден, че подозренията ми са били неоснователни.
	— Защо?
	— Анабел и Рубън внезапно се появяват в онзи бар и започват да разпитват за разсадника. Напълно непознати за когото и да било. Но един от посетителите започва да им обяснява как са видели някой да демонтира баскетболния кош и този някой не е бил Джон Кравиц.
	— Е, и?
	— Ние видяхме, че сградата, на чиято стена беше закрепен кошът, се намира на двайсетина метра от съседната. Как е възможно да различиш в мрака ръста и възрастта на някой, който се е качил на стълба, за да демонтира баскетболния кош? Откъде идва увереността на разказвача, че този човек е бил по-дребен и по-възрастен от Джон Кравиц?
	— Тук си прав. И твърди, че си е тръгнал още преди извършителят да слезе от стълбата.
	— А Анабел и Рубън са нападнати веднага след като получават „безценната“ информация.
	— Значи е било постановка?
	— Според мен те са знаели кои са Анабел и Рубън още преди да се появят в бара.
	— И са се опитали да ги убият?
	— Именно — кимна Стоун. — _Опитали_ е точната дума. Рубън е прострелян на две места, но раните му не са фатални. Според мен е умишлено. Без съмнение той е смелчага, но едва ли би могъл да се отърве с един пистолет срещу противник, разполагащ с автоматично оръжие. Който на всичкото отгоре в един момент се изтегля. По всички правила на битката Рубън би трябвало да е мъртъв.
	— Искаш да кажеш, че нарочно са го оставили жив?
	— Да. За да се върне и да ни разкаже какво са чули в кръчмата. Тоест да ни подхлъзнат и да ни принудят да губим ценно време по фалшива следа. А после ликвидират латиноамериканците. Още вятър и мъгла, още поводи за разследване, които ще ни отдалечат от истината.
	— Но същевременно някой разчиства къщата — отбеляза Чапман. — Като убива.
	— Точно така.
	— Ако разсъжденията ти са верни, наистина подаваш въжето на Тюркекул. Но преди да си метне примката, той може да избие много хора.
	— Може би.
	— Значи сега е ред на Сайкс? — погледна го Чапман.
	— Да, сега е ред на Сайкс.


	69

	Оказа се обаче, че Сайкс е изчезнал. Не се беше върнал от обедната почивка и никой от подчинените му нямаше представа къде е.
	Стоун набра номера на Ашбърн и й разказа за последния развой на събитията, включително за показанията на Джуди Донахю.
	— Веднага ще поискам заповед за издирването му — каза агентката. — Едва ли е стигнал много далеч.
	Стоун прибра телефона си и поклати глава.
	— Това никак не ми харесва.
	— Имаш предвид, че те винаги са на крачка пред нас? — погледна го Чапман.
	— Имам чувството, че продължават да ме манипулират.
	— Може би е видял как Донахю разговаря с нас и е изпаднал в паника. Защо не вземем колата за една проверка на околните улици? Може би е някъде наблизо и се придвижва пеша.
	Не след дълго излязоха на Пенсилвания Авеню. Събитието се случи на две пресечки от там.
	Трясъкът на изстрела отекна над обичайните градски шумове. Хората се разбягаха с писъци.
	Трафикът се задръсти, екна хор от разгневени клаксони.
	Стоун и Чапман изскочиха от колата и се понесоха напред.
	Наблизо се разнесе вой на сирена.
	Те тичаха покрай колите и надничаха в купетата.
	Воят на сирената се усили. После към нея се присъедини още една.
	Чапман погледна през рамо. Към тях си пробиваха път две полицейски коли. Стоун също ги видя и ускори крачка. Ръката му се плъзна към пистолета, скрит под якето. Чапман тичаше успоредно с него. И тя стискаше пистолета си. Не след дълго стигнаха до препятствието на пътя — две коли с огънати брони, плътно опрени една до друга. На по-близката се беше облегнал мъж на средна възраст, който изглеждаше здравата разтърсен. Стоун погледна надолу и видя, че мъжът бе повърнал.
	— Какво се е случило, сър? — насочи се към него той и му показа значката си.
	Мъжът посочи другата кола, която беше впила бронята си в неговата. Стоун я погледна и сърцето му се сви. Изписаното лого му беше познато. На два скока се озова при нея и надникна през страничното стъкло.
	— По дяволите!
	Чапман се беше навела над отсрещното стъкло.
	— Мили боже! — възкликна тя.
	Полицейските коли заковаха със скърцане на спирачки. От тях изскочиха мъже в сини униформи, които извадиха пистолетите си в мига, в който видяха оръжието в ръцете на Стоун и Чапман.
	— Полиция! — изкрещяха те и се прицелиха в двойката.
	Стоун и Чапман вдигнаха значките си високо над главите.
	— Федерални агенти! — изкрещя Стоун. — Мъжът в тази кола току-що е убит. За него е издадена заповед за издирване, но някой ни е изпреварил.
	Ченгетата предпазливо се приближиха, провериха документите на Стоун и надникнаха в колата.
	Сайкс се беше облегнал назад на шофьорската седалка. Челното стъкло беше спукано. В средата на челото му зееше кръгла дупка. Кръв и мозък бяха плиснали от изходящата рана на тила му.
	Нищо чудно, че онзи човек е повърнал, помисли си Стоун.
	Чапман извади носната си кърпичка и предпазливо вдигна джиесема, който лежеше на седалката до шофьора.
	— Някой го е потърсил преди десет минути — констатира тя, след като погледна дисплея. — От скрит номер. Може би техниците ще успеят да го идентифицират.
	Стоун се огледа.
	— Ясно. Той е приел обаждането и е хукнал да бяга.
	— Направили са му постановка — добави Чапман. — Очевидно са знаели по кой маршрут ще поеме.
	Стоун гледаше право пред себе си, във вероятната посока, от която беше стреляно.
	— С какво можем да ви помогнем? — обади се едно от ченгетата.
	— Извикайте подкрепления и отцепете местопрестъплението — отвърна, без да го поглежда Стоун, после извади телефона си и информира Ашбърн.
	Агентката посрещна новината с порой от ругатни.
	— Веднага изпращам подкрепления — извика тя, след като се успокои. — Ще координираме действията си с градската полиция.
	— Кавалерията идва — отбеляза Стоун, след като изключи телефона си.
	— Откъде мислиш да започнем? — попита Чапман.
	Младо момиче на двайсетина години с прокъсани дънки се затича към тях. В дясната си ръка стискаше айфон, а в лявата държеше пазарска торбичка.
	— Сър? Госпожо?
	Двамата се обърнаха да я посрещнат.
	— Видях кратък проблясък от онази сграда насреща, а после чух трясъка на катастрофата — задъхано изрече момичето. — Мисля, че… Мисля, че стреляха точно от там…
	— От кой етаж? — бързо попита Стоун.
	Момичето се обърна, устните й беззвучно се размърдаха.
	— От шестия — завърши броенето то. — Поне така мисля…
	В далечината се чу вой на приближаващи се сирени. Подкреплението идваше. Стоун извика на първите ченгета да го последват и хукна, следван от Чапман. По пътя извади телефона си и докладва новата обстановка на Ашбърн, като не пропусна да продиктува и адреса на сградата, към която се насочваха.
	После затича с всички сили, заковал поглед в прозорците на шестия етаж. Сякаш всеки момент очакваше нов изстрел.


	70

	— Нали не мислиш, че стрелецът е все още там? — задъхано попита Чапман, докато влизаха в сградата.
	Стоун заповяда на единия полицай да пази отпред, а другия изпрати отзад. После извади значката си и я показа на пазача на сградата, който крачеше към тях.
	— По всяка вероятност при вас е проникнал снайперист. Да е влизал някой с подозрителен багаж?
	— Не — поклати глава мъжът. — Но аз току-що се връщам от обиколката си. Може би някой се е промъкнал, докато не съм бил тук.
	— ФБР всеки момент ще дойде. Имате ли и друг изход?
	— Насам. — Мъжът го поведе към една врата в дъното на фоайето. — По този коридор вдясно и ще излезете на товарната рампа. — Той ги изчака да направят няколко крачки и попита: — Искате ли да дойда с вас?
	— Не, останете тук. Пред входа има униформен полицай. Повикайте го, ако се наложи.
	— Добре. Желая ви успех.
	Стоун и Чапман хукнаха по коридора. Но едва изминали седем-осем метра, тя изведнъж се закова на място и го дръпна за ръката.
	— Какво? — обърна се той.
	— Този охранител…
	— Какво за него?
	— Нормално ли е да носи ръкавици?
	Стоун трепна, после направи рязък завой и се понесе обратно.
	Вратата се оказа заключена. Чапман стреля в бравата и й нанесе силен ритник. Фоайето беше пусто. От охранителя нямаше и следа.
	Полицаят отвън обясни, че мъжът напуснал сградата и тръгнал по уличката.
	— Каза, че сте му наредили да провери отзад и…
	Без да го чакат да довърши, двамата хукнаха към ъгъла.
	Униформата беше захвърлена край контейнер за смет.
	— Авансът му не може да бъде повече от няколко секунди — прошепна Чапман.
	— Благодарение на теб — кимна Стоун. — Ако не се беше досетила…
	Тя се стрелна напред и го блъсна в гърдите. Той падна миг преди куршумът да издрънчи в стената на контейнера — точно на мястото, където по-рано беше главата му. Чапман се претърколи, прицели се и стреля. Куршумите й откъртиха част от мазилката на ръба на сградата.
	Проснат по корем, Стоун насочи оръжието си в същата посока.
	— Виждаш ли го? — провикна се той.
	— Не, изчезна — отвърна тя.
	Очевидно чул изстрелите, иззад ъгъла изскочи униформеният полицай, когото бяха оставили да пази пред входа.
	— Лягай долу! — извика Чапман.
	Човекът се подчини и запълзя към прикритието на контейнера.
	— Подкреплението е тук — докладва той. — Вие добре ли сте?
	Стоун се надигна до седнало положение, погледна към Чапман и кимна.
	— Да, благодарение на нея.
	— Късмет и нищо повече — сви рамене тя.
	Тримата се надигнаха и предпазливо тръгнаха към пресечката. Изръмжа автомобилен двигател и те ускориха крачка. Но когато изскочиха иззад ъгъла, улицата беше безлюдна. Никаква кола, никакъв противник. Стоун и Чапман пробягаха още няколко метра, после се обърнаха и бавно тръгнаха обратно.
	Видяха полицая, който се беше привел над колегата си. Мъжът лежеше с прерязано гърло между кофи за смет. Безжизнените му очи бяха вперени в небето.
	— Имало е и други — прошепна Чапман, докато се навеждаха над трупа. — Няма как онзи тип да е стрелял по нас и същевременно да е свършил тази работа тук.
	— Погрижил се е за подкрепление — допълни Стоун.
	Полицаят се отпусна на колене до колегата си и захлипа.
	— Тези хора са невероятно организирани — промърмори Чапман. — Кои са те, да ги вземат мътните?
	Стоун сложи ръка върху рамото на полицая.
	— Съжалявам — прошепна той.
	Човекът само го погледна, поклати глава и отново се наведе над мъртвия си колега.
	Стоун тръгна обратно по уличката. Воят на сирените бързо приближаваше.
	Мъртъвците бяха трима: Джордж Сайкс, полицаят и истинският пазач на сградата, когото откриха в някакъв склад с дупка в челото.
	Снайперистът беше изчезнал.
	Стоун му направи подробно описание, а Ашбърн поиска заповед за национално издирване. Но и двамата не хранеха особени надежди. Бяха на мнение, че убиецът или се е покрил добре, или вече е напуснал страната с някой частен самолет.
	Стоун и Чапман бяха на задната седалка на една кола, паркирана пред скромния дом на Джордж Сайкс в Силвър Спрингс, Мериленд. Агент Ашбърн седеше отпред, до друг агент, който шофираше.
	— Какво знаем за него? — обади се Стоун.
	— Съпругата му е починала преди три години. Децата му са големи и живеят отделно. Цял живот е работил в Службата по поддръжка на обществените паркове. Без никакви проблеми.
	— Има шест внучета — добави Стоун, навел глава над досието. — Не е много по-възрастен от мен.
	— Финансови проблеми? — обади се Чапман.
	— Това беше първото, което проверихме — кимна Ашбърн. — Всичко изглеждаше наред, но като се поразровихме малко, открихме една банкова сметка на негово име. Сто хиляди, преведени съвсем наскоро.
	— Значи някой му е платил за участието.
	— Но какво по-точно е било? — попита Стоун.
	— Поставянето на бомба в корените на дървото — отговори Ашбърн. — Какво щеше да се случи, ако някой беше проявил по-голям интерес към въпросното пресаждане? Сайкс е имал задачата да не позволява на никого да си пъха носа в изкопаната яма.
	— Тоест той предава страната си за сто хиляди долара? — Стоун вдигна вежди. — Дядо на шест внучета?
	— Виждала съм хора, които го правят и за по-малко — сви рамене Ашбърн. — А шест внучета ядат много.
	— Възможно е този превод да е бил само първият транш — предположи Чапман.
	— Така е — съгласи се Ашбърн. — Но те са се погрижили да остане _единствен_. Това е най-сигурната тактика: елиминират екипа си и затрупват тунела. Никакви улики не достигат до нас.
	— Онзи снайперист предприе рискован ход, представяйки се за пазач на сградата — каза Стоун. — Ние видяхме лицето му.
	— Вече установихме, че е изчезнал. А след шест месеца вероятно ще има ново лице.
	— Ясно е, че зад всичко това стоят много пари — каза Чапман.
	— Може би държавни финанси? — вдигна вежди Ашбърн.
	— На Русия — уточни Чапман.
	— Вече съм чувала подобна теория — заяви Ашбърн. — Картелите и правителството работят ръка за ръка, което прави нещата изключително трудни за нас.
	Стоун посочи къщата на Сайкс.
	— Какво чакаме още? Не ни трябва заповед, защото човекът е застрелян. Спокойно можем да влезем в дома му, защото той беше държавен служител.
	— Вярно е — кимна Ашбърн. — Но имайки предвид, че тези хора обичат бомбите, реших да изпратя едно служебно куче преди нас. По тази причина се наложи да евакуираме квартала.
	Не след дълго кучето наистина се появи заедно с водача си. Стоун гледаше как двамата методично обикалят двора, а после влизат през задната врата, отворена от един агент на ФБР. Десет минути по-късно претърсването приключи и те получиха зелена светлина.
	Огледът свърши бързо, но резултатите бяха повече от скромни.
	— Ще изпратим екип криминалисти за по-пълно изследване — заяви по обратния път Ашбърн. — Но лично аз се съмнявам, че ще открият кой знае какво.
	— Все пак трябва да го направят — отбеляза Стоун.
	— Разбира се — съгласи се агентката.
	— Уведомени ли са близките? — попита Чапман.
	— В момента ги уведомяват. Оттам също може да изскочи нещо.
	— Искате да кажете, че той може би е споделил с някой член на семейството си?
	— Да, ако имаме късмет.
	— Лично аз не се чувствам чак такъв късметлия — възрази Стоун.
	Ашбърн ги свали при колата им и изчезна. Чапман седна зад волана.
	— За какво мислиш? — попита тя Стоун, който беше потънал в дълбоко мълчание.
	— Питам се още колко кръв ще се пролее, преди да хванат за яката Тюркекул и да го накарат да говори.
	— Мислиш, че той е виновен, така ли?
	— Не разполагам с достатъчно информация за категорично заключение.
	— Каква е алтернативата?
	— Все още не знам.
	— Кой според теб ще бъде следващата жертва?
	— Ако Тюркекул е виновен ли?
	— И аз си помислих същото — кимна Чапман. — Знам, че ти е приятелка, но…
	— Аделфия няма нищо общо! — отсече Стоун.
	— Сигурен ли си? Сам призна, че за известно време ти се е изгубила от погледа…
	Стоун я изгледа продължително, после сложи ръка на рамото й.
	— Какво ще кажеш, ако нарушим някои правила?
	— Преди да се запозная с теб, не бях склонна на подобни неща. Но сега имам чувството, че ставам все по-добра в тази посока. Значи тръгваме по следата Тюркекул?
	— Не — поклати глава Стоун.
	— Какво тогава?
	— Противникът продължава да ни вода за носа. Очаква да направим ляв завой, от което следва, че трябва да завием надясно.


	71

	По пътя Стоун я накара да спре и да го почака в колата. След известно време се върна и й даде указания накъде да кара.
	— Разпитали са един от колегите на Сайкс. Някой му се обадил по телефона, а той пребледнял и хукнал към колата си.
	— Какво се е случило според теб? — внимателно го изгледа Чапман.
	— Не знам точно, но имам приблизителна идея.
	След известно време стигнаха до целта на пътуването си — някакъв квартал с малки къщички в Чантили, Вирджиния. Чапман спря на посочено от него място, но Стоун остана в колата.
	— Ще чакаме — лаконично обяви той, срещнал въпросителния й поглед.
	Половин час по-късно пред къщичката на десетина метра от тях спря очукан пикап, от който слезе някаква жена.
	— Но това не е ли… — позна я веднага Чапман.
	— Тя е — кимна Стоун и отвори вратата.
	Стигнаха до входа на къщичката миг преди жената да хлътне вътре. Тя стреснато се обърна. Стоун й показа значката си и попита:
	— Помниш ни, нали?
	Облечена в зеленото работно облекло, Джуди Донахю объркано местеше поглед от единия на другия.
	— Аз… Да, помня ви. Вероятно сте тук заради горкия мистър Сайкс? Вече чух какво му се е случило.
	— Може ли да влезем?
	— Хммм… Защо?
	— Ще ти зададем няколко въпроса.
	— Но аз вече ви казах всичко, което знам.
	— В светлината на последните събития възникнаха някои нови въпроси.
	Стоун бутна вратата и Донахю беше принудена да отстъпи.
	— Хей! — ядоса се тя. — Не можете да постъпвате така!
	— Вече го направих — отсече Стоун, а Чапман затвори след себе си.
	— Това е незаконно!
	— Не съм сигурен — отвърна Стоун, погледна Чапман и добави: — Все пак не съм юрист.
	— Искам веднага да напуснете!
	— Защо? Имаш ли какво да криеш?
	— Не, разбира се — нервно отвърна Донахю.
	— Чух, че напускаш Службата по поддръжка на обществените паркове. Защо? Мислех си, че работата на открито ти допада.
	— Не че е ваша работа, но от известно време наистина планирам да напусна. Още повече сега, след като застреляха мистър Сайкс.
	Стоун пристъпи към нея.
	— Закъде ти е самолетният билет? — попита той. — Може би за страна, от която не можеш да бъдеш екстрадирана, а?
	— Какво?
	— Дай да караме направо. Къде се готвиш да избягаш? Колко ти платиха? В сметката на Сайкс са вкарали сто хиляди, може би и на теб са платили толкова.
	— Не знам за какво говорите, по дяволите! — възкликна Донахю.
	— Значи няма да имаш нищо против, ако поогледаме тук.
	— Ще имам! Веднага напуснете!
	Без да й обръща внимание, Стоун направи още една крачка към нея.
	— Кой се обади на Сайкс? Какво му казаха, че е хукнал като луд? Може би че са отвлекли някой от шестте му внуци? И са го предупредили да не казва на никого, защото ще убият детето? После са му заповядали да отиде някъде по определен маршрут — точно срещу мушката на снайпериста? Нататък е ясно — бум, и Джордж Сайкс вече го няма!
	— Ако веднага не си тръгнете, ще повикам полиция!
	— Но Сайкс няма нищо общо с цялата работа — добави Стоун. — Парите в тайната сметка са само за заблуда. Нищо по-лесно от това. Разговорът между Сайкс и агент Грос, който уж си подслушала, никога не се е състоял. Но след като и двамата са убити, никой няма причини да се съмнява. За твое съжаление ти пропусна нещо. Колкото очевидно, толкова и важно.
	Огледа я от горе до долу и тихо попита:
	— Искаш ли да чуеш какво е то?
	Устните на жената потрепнаха, но тя не каза нищо.
	— Е, хубаво, ще ти кажа — продължи Стоун. — Ние имаме навик да проверяваме нещата. Става въпрос за онзи специалист по дървесните видове и причината ямата да остане не зарита. Защо оставам с убеждението, че по този въпрос Сайкс е казал истината на ФБР? И няма ли да открием още по-големи дупки в твоята версия, ако вземем да се поразровим?
	Донахю гледаше в краката си.
	— Пробили са му главата с патрон от дългобойна пушка — поверително добави Стоун и почука с пръст челото й. — Точно тук…
	— Моля ви, престанете!
	— Но след смъртта на Сайкс разследването отново ще се насочи към теб. — Показанията на експерта ще докажат, че си ни излъгала. Но ти си вярвала, че по същото време вече ще бъдеш далеч. Затова ли се прибра у дома по-рано от обичайното? Да си събереш нещата и да се възползваш от фалшивите документи, с които са те снабдили? Тоест да изчезнеш още преди да сме се усетили.
	— Давам ви последен шанс! — изкрещя Донахю и насочи телефона си в гърдите му. — Или си тръгвате, или викам полицията!
	— Джуди — обади се Чапман. — Имай предвид, че тези хора избиват всички, които са им помагали. Защо мислиш, че с теб няма да постъпят така? — За миг тя отмести поглед към вратата. — Няма да се учудя, ако вече са отвън и ни чакат да си тръгнем, за да си свършат работата.
	Донахю тръсна глава, за да прогони сълзите, които напираха в очите й.
	— За последен път ви казвам да се махате!
	Стоун и Чапман напуснаха къщичката.
	— А сега какво? — попита тя.
	— Нещо ми нашепва, че току-що вдигнахме пъдпъдъците — усмихна се той. — Дай да видим накъде ще отлетят.
	— Няма ли друго?
	— Страхувам се, че тя ще е мъртва, преди да я накараме да ни каже истината. Да вървим в колата. Нека мисли, че сме си тръгнали. Сигурен съм, че в момента ни наблюдава през прозореца.
	Чапман запали мотора и потегли.
	Стоун я накара да спре на няколкостотин метра по-нататък, откъдето къщата все още се виждаше. После извади телефона си и набра Ашбърн. След две минути обяснения бавно кимна.
	— Ясно. Направи го максимално бързо. — Изключи телефона и го прибра в джоба си.
	— Е? — погледна го очаквателно Чапман.
	— Тя ще подготви документите за арестуването на младата дама. Дори да не научим нищо от нея, поне ще бъде на сигурно място.
	— Ами ако избяга от къщата?
	— Ще я задържим до пристигането на ФБР.
	Чапман се отпусна в седалката, но почти веднага подскочи.
	Стоун също видя това, което беше видяла и тя.
	Донахю излезе от къщата и забързано се отдалечи. На гърба си носеше раница.
	— Да я настигнем, преди някой друг да ни изпревари! — каза той.
	Докато Чапман потегли, Донахю успя да отвори вратата на пикапа си.
	— Блокирай пътя й!
	— Ясно. — Чапман стъпи на газта.
	Донахю завъртя контактния ключ, когато те бяха на седем-осем метра от колата й.
	Експлозията вдигна пикапа във въздуха, а ударната вълна преобърна на една страна колата на Чапман. Главите им се обляха в кръв от ударите в тавана и страничните стъкла, а безчувствените им тела увиснаха на предпазните колани.


	72

	Стоун се пробуди с натежала глава и направи опит да седне, но една ръка го бутна обратно. Очите му срещнаха погледа на агент Ашбърн.
	— Какво… — започна той.
	— Всичко е наред, просто се отпусни — рече тя. Огледа се. Отново беше попаднал в болнична стая.
	Очите му започнаха да се затварят, после изведнъж се отвориха широко.
	— Чапман?
	— Ще се оправи. Получила е няколко отока и наранявания, също като теб.
	— Донахю е мъртва.
	— Да. Видя ли избухването на бомбата?
	Стоун кимна.
	— Тя беше в пикапа.
	— Имаш ли представа откъде се е появила тази бомба?
	Той докосна главата си и се намръщи.
	— Или е била поставена, преди тя да се прибере, или докато ние бяхме в дома й.
	— Ти видя ли някакви хора?
	Той бавно поклати глава.
	Ашбърн се отпусна на стола до леглото.
	— Бях изненадана от обаждането ти за Донахю. Какво те насочи към нея?
	— Предчувствие.
	— По отношение на Донахю?
	— Не съвсем. По-скоро усещане, че пак се опитват да ме водят за носа.
	— Искаш да кажеш, че се случва онова, което си мислиш?
	— Искам да кажа, че отново бяхме манипулирани — каза той и седна в леглото си.
	— Имаш ли представа от кого?
	— Може би от хора, които са по-близо до нас, отколкото предполагаме. Помниш ли какво каза агент Грос? Някой го е наблюдавал.
	— Помня. Какво ви каза Донахю? Тя ли е била замесена с поставянето на бомбата? Може би Джордж Сайкс няма нищо общо?
	— Май е така. Опита се да насочи подозренията към него. Открихте ли нещо в дома й?
	— Не. Ако действително е подготвяла бягството си, документите й трябва да са били в пикапа. Огледът продължава и в момента, но при такива експлозии хартията трудно може да оцелее.
	— Тя носеше _раница_. Ние я наблюдавахме отблизо. Със сигурност беше тръгнала да бяга.
	— Мисля, че си прав. — Ашбърн се изправи. — Сега ще те оставя да почиваш, защото денят ти беше доста тежък. За малко не те гръмна някакъв снайперист, а после почти те вдигнаха във въздуха.
	— Някой знае ли, че съм тук?
	— Имаш предвид приятелите си? Не. Решихме засега да не ги тревожим.
	— Значи Чапман е добре? Без сериозни травми?
	— Без.
	— Мога ли да я видя?
	— Ще проверя. Веднага се връщам.
	След по-малко от минута вратата се отвори и на прага се появи Чапман в инвалидна количка. На челото и на дясната й буза имаше лепенки.
	Стоун понечи да се надигне. Стресна се при вида на инвалидната количка.
	— Не се безпокой — усмихна се Чапман. — Мога да ходя, но правилата в болницата изискват взривените пациенти да използват този начин на придвижване. Вие, американците, адски си падате по правилата.
	Стоун с облекчение се отпусна назад.
	Количката опря в леглото му.
	— А ти как си? Можеш ли да се движиш?
	Той размърда ръцете и шията си.
	— Май да. Боли ме навсякъде, но всичко функционира.
	— Почти ги спипахме.
	— В нашия бизнес няма „почти“.
	— Какво ти каза Ашбърн?
	— Нищо съществено. Най-добрата новина беше, че ти си добре — усмихна се той.
	— Радвам се на приоритетите ти — отвърна на усмивката му Чапман.
	— Ти ми спаси живота.
	— Значи сме квит.
	— Изглежда, и това е вярно.
	— Но Донахю беше последната ни надежда. Вече няма с кого да говорим.
	— Грешиш. Май забравяш Фаут Тюркекул.
	— Той е недосегаем.
	— Когато _два пъти_ се опитват да ни взривят, никой не е недосегаем. Поне такова е моето мнение.
	По-късно в стаята се появи една жена и Стоун не успя да скрие изненадата си.
	Мариса Фрийдман беше облечена със синя копринена блуза и бяла пола, която подчертаваше загара на кожата й. Лъскавата й коса падаше свободно до раменете. В едната си ръка държеше чанта, а в другата — слънчеви очила. Заковала поглед в Стоун, тя бавно седна на единствения стол.
	— Виждам, че сте смаян от появата ми.
	— Последния път, когато се приближих до вас, ми казаха да стоя на разстояние — обясни Стоун.
	— Какво знаете за мен?
	— Уийвър ми предостави достатъчно информация.
	— В някои случаи това е добре, в други — не толкова — поклати глава тя. — Особено в нашия бизнес.
	— Защо дойдохте? — надигна се в леглото той.
	— Чух какво ви е сполетяло и исках да се уверя, че сте добре.
	— Не сте дошли по тази причина. Едно обаждане по телефона би свършило същата работа.
	Тя отмести поглед, стана и пристъпи към прозореца.
	— Днес времето е чудесно.
	— Предполагам. Не се бях сетил да погледна.
	— Като дете проявявах интерес към времето — унесено каза тя, продължавайки да гледа навън. — Мечтаех, като порасна, един ден да бъда метеоролог.
	— Какво стана с тази мечта?
	— Всъщност не съм сигурна. Правех всичко, което се очакваше от мен. Завърших престижно училище, после постъпих в Юридическия факултет на Харвард. Бях решила да си дам една година почивка след дипломирането и да направя голяма обиколка на Европа. А после да постъпя на работа в някоя нюйоркска кантора. Но изведнъж се оказах на семинар на ЦРУ, след който годините изтекоха неусетно. — Фрийдман отново се обърна към прозореца. — От тогава до днес съм видяла какво ли не, но едва ли толкова, колкото сте видели вие.
	— Разговаряли сте с Уийвър за мен, нали?
	Тя се приближи до леглото.
	— Джон Кар. Признавам, че бях силно впечатлена.
	— Трийсет години не бях чувал това име, но сега го чувам постоянно — каза той.
	Тя придърпа стола си по-близо до леглото.
	— Бях изненадана от вниманието ви към мен. Онази вечер, когато отивах при Фаут, нямах представа, че ме следите. Разбрах го едва след като ми се обадиха хората на Уийвър. Как успяхте да го направите?
	— Сега разбирам защо сте дошли. Да се уверите, че в прикритието ви няма сериозни пробойни.
	— А вие как бихте постъпили на мое място?
	— Вероятно по същия начин — призна той.
	— Тогава?
	— Нормален процес на елиминация. Онази вечер вие бяхте в парка. Версията на Аделфия не издържа на проверката, но Тюркекул е имал среща с някого. — Показалецът му се насочи към нея. — Логичният избор бяхте вие. Признавам, че стигнах до това заключение малко късно. Но в своя защита бих добавил, че димната завеса беше доста плътна.
	Забелязал нервността й, той побърза да добави:
	— Вие се страхувахте, че мога да стигна до истината. Въпросът е кой друг би изпитал вашите чувства?
	— Цял живот се опитвам да разкрия намеренията на врага, преди да е стигнал до мен, агент Стоун.
	— И как _разкрихте_ намеренията на Тюркекул?
	— Чрез дребни наглед подробности, които обаче са напълно достатъчни, когато ги свържеш. Отначало не повярвах. НРЦ — също. Но когато се поразровиха, истината излезе на бял свят. Връзките на Фаут в Афганистан се оказаха последният пирон в ковчега. Проследихме ги назад във времето и стигнахме до бившия Съветски съюз. В момента някогашният му водещ офицер е на трета позиция в йерархията на властта в Русия.
	— А връзката с руските наркокартели?
	— Те се радват на пълната подкрепа на правителството. Паричните потоци са огромни, а трафикът на наркотици може да нанесе далеч по-големи поражения, отколкото употребата на военна сила. В конвенционалната война умират както бойци, така и цивилни граждани. Но в общ план бройката на последните е незначителна. При нарковойната обаче страдат всички, и то в ужасяващи мащаби.
	— Разбирам.
	— От всичко, казано дотук, възниква въпросът какво да правим с Тюркекул.
	— Може би трябва да му подадете въжето, с което да се обеси? — подхвърли Стоун.
	— Само това не стига. Трябва да стигнем и по-нагоре по веригата. Троянският кон Фаут е достатъчен провал за нас. Но успеем ли да се възползваме от него, провалът ще бъде за противника.
	— Желая ви успех.
	Тя стана и сложи ръка на рамото му.
	— Знам, че работите много упорито за решаването на случая. Знам още, че Фаут е ключовата фигура за вас.
	— Но не искате да го притискам прекалено, защото ще проваля вашия замисъл?
	— Да.
	— Ще го имам предвид. А вие можете да докладвате на Уийвър, че сте изпълнили задачата си.
	— Той не знае, че съм тук.
	— Така ли?
	— Не знае! — повтори тя.
	— Защо тогава сте тук? Не е само проверка за евентуални пробиви в прикритието ви, нали? Нито пък загриженост за моето здраве.
	— На какво се базира предположението ви? — любопитно го погледна Фрийдман.
	— На твърдото ми убеждение, че вие сте човек, който играе много роли едновременно.
	— Само исках да ви видя — въздъхна тя. — Да се уверя, че наистина сте добре въпреки информацията, която получих. Все пак за малко не са ви взривили, нали?
	— А защо това ви интересува?
	— Просто е важно.
	— Няма как да приема подобно обяснение.
	— Е, добре. Ще бъда крайно откровена. Ние с теб си приличаме, Джон Кар. Не са много хората, които вършат онова, което вършим ние… — Чертите й омекнаха, погледът й стана някак унесен. — Двайсет години живея в кожа, която ми е чужда… Знам, че ти си го изпитвал по-дълго от мен. През цялото време не успях да срещна човек като себе си… Затова съм тук. Вероятно за да се убедя, че не съм сама, че има и други като мен. Давам си сметка, че тези думи ти звучат нелогично.
	— Напротив, звучат ми напълно логично. Живот в самота…
	— И така може да се каже.
	— Сигурна съм, че дълго време си бил самотен.
	— Откъде си сигурна?
	Ръката й се повдигна бавно и го докосна.
	— От лицето ти. То не лъже, стига да умееш да наблюдаваш. — Замълча за момент, после добави: — А ние умеем да наблюдаваме, нали? — Тя отдръпна ръката си. — Извинявай, ако съм те накарала да се почувстваш неудобно. Просто имах желание…
	— Какво?
	— Да се бяхме срещнали по-рано.
	— По-рано нямаше как да стане.
	— Значи сега може да се получи?
	— С мен нищо не може да се получи — погледна встрани Стоун.
	— Толкова ли си претенциозен?
	— Не съм. И да бях, ти си… Всъщност няма значение.
	— Винаги има значение. Дори за стари бойци като нас.
	— Ти не си стара.
	— В този бизнес всички сме стари — въздъхна тя, помълча за момент и добави: — Разбира се, ако оцелеем.
	Тя се изправи, погали го по бузата, а после леко го целуна.
	— Пази се.
	Миг по-късно вече я нямаше.


	73

	На другия ден Стоун и Чапман бяха изписани от болницата. Той беше принуден да признае, че почивката му дойде точно навреме. Два нокаута един след друг биха се отразили и на далеч по-млад човек от него. Но той беше зареден с амбицията час по-скоро да стане от леглото и да продължи разследването. Кулминацията наближаваше — нещо, което усещаше с всяка фибра на тялото си.
	Чапман седна зад волана на новата кола, предоставена от ФБР.
	— Колко шева ти направиха? — попита Стоун.
	Тя докосна превръзката на челото си.
	— Шест тук и още два на бузата. Докторът твърди, че ще мине доста време, преди да си пожелая да си направя снимка. — Обърна се да го погледне и учудено попита: — А ти как се размина без нито един шев? Съвсем ясно си спомням, че преди да припаднеш, целият беше в кръв.
	— Явно са преценили, че няма смисъл да ме шият. А и най-голямата рана е на черепа ми. Имам лепенка върху нея, но не можеш да я видиш.
	— Май и двамата извадихме късмет.
	— Във всеки случай по-голям от късмета на Джуди Донахю.
	— Значи са успели да оплетат и нея. Но как? С пари?
	— Предполагам. С пари, които не са възнамерявали да платят.
	— Значи предварително са планирали да я убият?
	— Определено. Създали са й много слабо прикритие, предназначено да ни задържи ден-два. Била е осъдена на смърт веднага след като се срещнахме в църквата, където ни наговори куп лъжи.
	— По всяка вероятност ФБР ще открие превод на нейно име в някоя офшорна сметка, който е бил незабавно изтеглен. Направи ми впечатление, че момичето никак не го бива в конспирациите.
	— В какъв смисъл? Че не обича парите? Лично аз рядко съм срещала такива хора.
	— Но да участваш в заговор срещу собствената си страна?
	— Не бъди наивен. При атаката не пострада никой, освен онзи нещастник Алфредо Падиля.
	— Все пак тя би трябвало да се стресне, когато започнаха да умират и други хора.
	— Стреснала се е, но късно. Дала си е сметка, че ако дойде при нас и си признае, със сигурност ще бъде обвинена за съучастие в убийство. В много убийства. И е решила, че ще е по-добре да побегне, разчитайки на обещаната сума.
	— А Джордж Сайкс получи дупка в главата за нищо, съвсем за нищо.
	— Именно. Затова не съжалявам особено за Джуди Донахю.
	— А според теб как са накарали Сайкс да скочи в колата и да потегли в неизвестна посока?
	— Заплашили са семейството му. Вероятно са му определили среща. По маршрут, който да го отведе право при убиеца. Всичко е било организирано безупречно, което ме плаши много.
	— В смисъл, че могат да ни ликвидират, когато пожелаят?
	— Веднъж вече се опитаха да ме убият, но ти им попречи.
	— Едно на нула за добрите.
	— Това доказва, че не са безгрешни.
	— Но не означава ли, че всичко е било постановка — разсадникът, коренището, Службата по поддръжка на обществените паркове?
	— Според мен Кравиц е бил част от играта, но не и Лойд Уайлдър.
	— А екзекутираните латиноамериканци?
	— Те са били съучастници на Джуди Донахю. Тоест вътре в играта, но само до определена степен. Изиграли са си ролите, платили са им, а после са ги ликвидирали.
	— Ясно. Значи отново се връщаме на Фуат Тюркекул, така ли? Как мислиш да го направим? В момента, в който се доближим до него, Уийвър ще скочи срещу нас.
	— Вече ти казах, че сър Джеймс ми намигна.
	— И какво? Той няма да те защити пред Уийвър и ти отлично го знаеш.
	— Значи ще подминем Тюркекул и ще поемем по друга, по-неотъпкана пътека.
	— Аделфия?
	— Не.
	— Тогава кой?
	Стоун не отговори.
	— Остава ни единствено Мариса Фрийдман.
	— Точно така.
	— Но при последния ни опит да стигнем до нея получихме ритник в задника.
	— Този път няма да е така, защото сме предупредени. Фрийдман дойде да ме види в болницата.
	— Какво? Кога?
	— Вчера.
	— Какво искаше?
	— Честно казано, не съм много сигурен. Тя е една самотна жена.
	— Наистина ли? — изгледа го подозрително Чапман.
	— Според мен всички сме самотни по един или друг начин.
	— Ясно — колебливо кимна Чапман. — А как мислиш да действаме?
	Вместо отговор Стоун извади джиесема си и набра някакъв номер.
	— Анабел? Мисля, че е време вие с Кейлъб да осъществите планираната среща с мис Фрийдман.


	74

	— Радвам се да ви видя отново — каза Фрийдман и седна на масата, на която вече се бяха настанили Анабел и Кейлъб.
	— Много сме доволни, че с ваша помощ ще придвижим нещата — каза Кейлъб.
	— Аз също — отвърна Фрийдман и разгъна салфетката в скута си. — Направих някои предварителни проучвания и установих, че точно сега е времето за реализация на вашия проект.
	Поръчаха храна и се задълбочиха в детайлите на бизнеса. Когато напуснаха ресторанта, отпред чакаше мерцедес лимузина.
	— Да ви закарам у дома? — попита Кейлъб.
	— О, недейте — отвърна Фрийдман. — Живея чак във Вирджиния.
	— Никакъв проблем — каза Кейлъб и галантно целуна ръката й. — За мен ще бъде удоволствие.
	Анабел отвори вратата на лимузината, изчака дамата да се качи и я затръшна след нея. Колата мигом потегли.
	Фрийдман се завъртя светкавично и натисна ръкохватката, но вратата се оказа заключена. Усети нечие присъствие вляво от себе си и рязко се обърна.
	Един мъж я гледаше втренчено.
	— Какво става, по дяволите? — извика тя, после изведнъж млъкна и очите й се разшириха от изненада. — Стоун?
	— Зад волана е партньорката ми Мери Чапман — хладно я уведоми Стоун. — Сигурен съм, че вече си информирана за нея.
	Чапман помаха от предната седалка и зави в първата пряка.
	— Вие… Вие ме отвличате?
	— Не, просто се срещаме с теб.
	— Когато някой иска да ме види, обикновено се обажда предварително!
	— Нуждаем се от помощта ти, но не желаем да вдигаме шум.
	— Мисля, че Уийвър ти беше забранил да се доближаваш до мен.
	— Точно затова не искаме да се вдига шум.
	Фрийдман се облегна назад. В очите й нямаше страх.
	— Значи Уийвър не знае — каза тя.
	— Не е нужно да знае.
	— Интересна теория предвид факта, че той е шеф на разузнаването в тази страна.
	— Както вече ти е известно, ние проявяваме особен интерес към Тюркекул.
	— Много хора проявяват интерес към него.
	— Ти сподели, че този човек е предател, но пропусна да ми кажеш кога разбра, че е и двоен агент.
	— Сега вероятно ще кажеш, че го знаеш от Уийвър, но аз едва ли ще ти повярвам.
	— Продължават да умират хора, и то с тревожна бързина — каза той.
	— В този бизнес е така — сви рамене тя.
	— Според нас Тюркекул е в епицентъра на този бизнес.
	— Не бих възразила, но… — изрече колебливо Фрийдман.
	— Но продължава да се разхожда на свобода без никакви проблеми — довърши вместо нея Чапман.
	— Аз изпълнявам заповеди — каза тя. — Невинаги съм съгласна с тях, но ги изпълнявам.
	— Винаги ли? — подхвърли Стоун.
	— Винаги. Иначе не бих оцеляла дълго.
	— А не прибягваш ли до известна свобода на действие, за да си свършиш работата?
	Фрийдман преметна крак върху крак и кръстоса ръце на гърдите си.
	— Къде отиваме, ако не е тайна?
	— Просто се разхождаме из града и си приказваме.
	— Какво си намислил?
	— Значи все пак си разтревожена?
	— Кой не би се разтревожил, по дяволите? — остро отвърна тя. — По моите сметки загинаха близо десетина души. Стрелби, бомби, екзекуции! И всичко това на американска земя!
	— Значи ще ни помогнеш?
	— Не бих казала — отвърна тя. — Поне докато не споделите плановете си.
	— Искаме да разговаряме с Тюркекул.
	— О, той ще го направи с удоволствие. И ще ви запознае дори с това, което не бихте искали да знаете. Никога не съм срещала по-потаен човек от него, което все пак означава нещо.
	— Той просто се опитва да оцелее — каза Стоун. — И ти правиш същото, като не се доверяваш на никого.
	— Много добре. А как ще го накараш да говори, ако смея да попитам? Защото аз не съм наясно по този въпрос.
	— С твоя помощ.
	— Не съм казала, че съм съгласна. По всички правила би трябвало веднага да докладвам за нашата среща. А когато Уийвър научи…
	— Но няма да го направиш, нали?
	— Откъде си толкова сигурен? — надменно го изгледа тя.
	— Личи си, че също искаш да притиснеш този тип.
	— Винаги съм искала да го направя. Но моите началници предпочитат да се доберат до онези, които му дърпат конците. Вече ти го обясних. Без тях Тюркекул не струва нищо. Нямаше да има проблеми, ако беше само той. Отдавна щеше да е мъртъв.
	— Мислите ли, че неговото отстраняване би помогнало? — попита Чапман.
	— В никакъв случай. Руснаците разполагат с дузина като него, пръснати по света. А ако ние разкрием картите си, положително ще изпуснем шанс, който никога няма да се повтори. Това е главният проблем на тази операция. Успеем ли да проследим Фаут чак до Москва и да докажем връзките му с руското правителство и с могъщия наркокартел, може би ще накараме дори тяхната общественост да се сепне. Да не говорим за ООН и останалия свят.
	— Сега вече разбирам по-добре значението на този човек — каза Стоун. — Ти се изрази максимално ясно.
	Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха.
	— Можеш ли да отгатнеш възрастта ми?
	Стоун бавно я огледа.
	— Трийсет и пет?
	— Добави още десет години.
	— Остаряваш забележително бавно за човек с твоята професия — каза той.
	— Само външно — отвърна тя. — Защо имам чувството, че и при теб е така?
	— Мисля, че не изглеждам по-млад от годините си — възрази той.
	— Повечето мъже на твоите години са дебели и прегърбени. Но ти сякаш можеш да издържиш на тренировките в Куонтико, без дори да се изпотиш.
	Тя не откъсваше поглед от него.
	Чапман нервно следеше диалога в огледалото за обратно виждане.
	— Хайде да се върнем към важните неща — предложи тя.
	— Споменах ли, че проверих кариерата на Джон Кар в армията и в ЦРУ? — продължи Фрийдман, без да й обръща внимание.
	— Вършил съм си работата също като теб.
	— Малцина са си вършили работата като теб. Ти си повече от легенда, Джон Кар. Ти си мит.
	— Аз съм човек от плът и кръв като всички останали — каза той и докосна лепенката на главата си. — Мисля, че това е съвсем очевидно.
	— Знаеш ли, че много твои мисии и тактики сега се изучават в школата на ЦРУ?
	— Не.
	— Без да се посочва името ти, разбира се. Иначе много отдавна щях да съм чула за Джон Кар. Но аз си направих труда да поразровя още по-дълбоко и стигнах до „Трите шестици“. Винаги съм изпитвала огромен интерес към това име. Не си се провалил нито веднъж.
	— Глупости. Имал съм много провали.
	— Скромност?
	— По-скоро истината.
	— Не ти вярвам.
	— Хей, вие двамата! — не издържа Чапман. — Мисля, че е крайно време да поговорим за важните неща!
	— Ще работиш ли с нас? — попита Стоун. — Трябва ми твоето съгласие, преди да те запозная с плана си.
	— На практика ми предлагаш да рискувам кариерата си — каза Фрийдман. — Ако се разчуе, с мен е свършено.
	— С много хора ще бъде свършено, ако не го направиш — заяви Стоун. — Може би с цели градове. — Замълча за миг, после добави: — Наноботи? Руснаците се връщат на бойното поле. Но ако планът ми проработи, ти също ще постигнеш целта си. А за Москва ще остане да се оправя с цялата бъркотия.
	— Наясно съм със ситуацията — хладно отвърна тя.
	— Значи знаеш какви са залозите. А аз имам нужда от помощта ти.
	— Тюркекул е прекарал известно време в Афганистан. Там обичат да одират кожата на враговете си. Бавно и с наслада. Нямам причини да се надявам, че ще проявят повече милосърдие към мен.
	— Ще те пазя с цената на живота си.
	Фрийдман извърна глава към прозорчето. Изражението на лицето й бавно се промени.
	— Добре, ще ти помогна — въздъхна тя и се обърна да го погледне.
	— Благодаря ти.
	— Тук му е мястото да отбележа, че вместо да ме отвличаш, би могъл просто да дойдеш при мен и да поговорим. Мисля, че го заслужавам.
	— Така е — съгласи се Стоун. — Наистина го заслужаваш.


	75

	Ден по-късно Стоун седеше в един ресторант на Четиринайсета улица, облечен с черно сако, бяла риза и джинси. Не носеше значката си, въпреки че пистолетът беше под мишницата му. В момента бе сигурен, че значката няма никакво значение за разлика от оръжието. В дъното на залата седеше Хари Фин с чаша джинджифилова бира на масата и разтворено меню. Под сакото му бе скрит 9-милиметров пистолет.
	Мери Чапман контролираше другата част на залата, седнала на бара с чаша кока-кола. Валтерът й беше в чантата.
	Три пистолета очакваха мишените си.
	Гостите се появиха и Стоун се изправи.
	Фаут Тюркекул изглеждаше някак невзрачен до бляскавата Фрийдман. Тя беше в тъмен костюм с панталон. Красива жена, помисли си Стоун. Нещо много полезно за професията й.
	Той се ръкува с Тюркекул и ги покани да седнат. Турчинът спокойно огледа залата, разгъна салфетката на коленете си и се обърна към Стоун.
	— Бях много изненадан от поканата ви за среща, която ми предаде мис Фрийдман. Изобщо не предполагах, че и вие сте.
	— В играта? — подхвърли Стоун.
	— Да.
	— Понякога се случва и така — отвърна Стоун, докато очите му изследваха всяко ъгълче на залата. Двамата охранители в черни костюми, които дойдоха заедно с Тюркекул и Фрийдман, останаха да чакат близо до гардеробната. От новата си партньорка той знаеше, че има заповед охраната да стои на разстояние, когато тя е в компанията на този човек. Хората на Уийвър бяха нащрек, но се държаха спокойно. За всеки случай Стоун беше седнал на място, което бе извън полезрението им.
	— Защо поискахте да се видим? — попита Тюркекул.
	— Как вървят нещата с Аделфия?
	— С нея работим много добре. Пази ме да не настина, образно казано. Мис Фрийдман също е отличен партньор.
	— Фаут се надява на значителен напредък през следващите няколко месеца — обади се Фрийдман, задържа за миг поглед върху лицето на Стоун, а после отвори менюто, което сервитьорът остави на масата пред нея.
	— Тези неща изискват време — каза Тюркекул и се усмихна. — Американците обаче искат всичко да се свърши от днес за вчера.
	— Не е лъжа — съгласи се Стоун. — Но последните събития са доста обезпокояващи.
	Тюркекул си отчупи залъче хляб от кошничката в средата на масата. Лапна го, бръсна трохите от покривката и попита:
	— Имате предвид онази бомба в парка?
	— Не само нея. Имам предвид смъртта на един агент на ФБР, втората бомба, убийството на човека от Службата по поддръжка на обществените паркове. На това трябва да се сложи край.
	— Но какво общо имам аз с тези събития?
	— Отговорността за детонирането на бомбата в парка беше поета от йеменска групировка, свързана с Ал-Кайда. А вие имате много общо с това, защото издирвате главата на тази организация.
	Тюркекул вече клатеше глава.
	— Обясних ви, че не може да се вярва на тази йеменска групировка. Според мен тя не може да организира нито подобен атентат, нито някаква друга терористична акция.
	— Защо? — попита с равен глас Стоун.
	— Силата им не е в планирането и осъществяването на такава дългосрочна операция. Могат да поставят бомба в някоя кола, но нищо повече. Това първо — прегъна пръст Тюркекул. — И второ — сви още един пръст той, — те не разполагат със средства да реализират операция в САЩ. Вие изброявате редица убийства, но всички при отделни инциденти. Това не са те.
	— Кои са тогава според вас? — попита Стоун и хвърли кос поглед към Фрийдман. — Може би вашият стар познат Осама? Той със сигурност може да планира дългосрочно и разполага със средства.
	— Не е Бин Ладен — възрази Тюркекул.
	— Защо не?
	— Образно казано, той има други риби в тигана.
	— Какви са те?
	— В момента не съм подготвен да ви дам отговор.
	Стоун се приведе напред.
	— Поисках тази среща, за да ви предложа сделка — заяви той.
	Тюркекул изненадано го погледна, после отмести очи към Фрийдман.
	— Аз вече имам сделка с правителството ви — отвърна той.
	— Нямам предвид правителството.
	— Не ви разбирам — промълви Тюркекул и отново погледна Фрийдман.
	— Трябва да поускорим нещата — поясни тя. — И вече разполагаме с факти, за да го направим. — Тя кимна към Стоун.
	Той моментално пое топката.
	— Открихме къртица в редиците си.
	— Къртица ли? — объркано промълви Тюркекул. — Къде по-точно?
	— Съвсем наблизо. Не знаем името на конкретния човек, но вече сме сигурни, че се планира мащабно събитие.
	— Но как ще реагирате на това събитие, след като не знаете самоличността на организатора? — попита Тюркекул.
	— Това скоро ще се промени — увери го Стоун. — През последния месец използваме сведенията на информатор, които скоро ще дадат резултат. Всъщност именно по тази причина ме включиха в операцията. А аз се интересувам от вашата роля, Фаут. Нали мога да ви наричам на малко име?
	— Разбира се. Но не виждам защо се интересувате от мен в тази връзка.
	Стоун се приведе над масата.
	— Имате ли нещо против да го обсъдим на друго, по-спокойно място? — сниши глас той.
	Тюркекул отново погледна Фрийдман, която кимна.
	— Наистина трябва да чуеш това, Фаут. То има пряка връзка с теб.
	Тюркекул се обърна към охранителите си, които чакаха край вратата.
	— Мариса знае, че не пътувам сам — каза той.
	— Може да го уредим — отвърна Стоун.
	— Как? — нервно попита Тюркекул.
	— Можем да го уредим — повтори Стоун и погледна към Чапман и Фин. Те реагираха с едва забележимо кимване.
	— Защо не говорим тук?
	— Вие вярвате на Мариса — облегна се на стола си Стоун. — А Мариса се доверява на мен, иначе едва ли щеше да ви доведе тук.
	— Да, вярвам й.
	— Тогава какъв е проблемът?
	— Явно никога не сте живели в Близкия изток.
	— Напротив, живял съм — възрази Стоун на фарси.
	— Откъде знаете фарси?
	— Косата ми е побеляла. Много отдавна съм в този бизнес. Но вие очевидно сте на мнение, че не бива да се доверявате на приятели, които утре ще се превърнат във врагове…
	— Точно така.
	— В такъв случай ще рискувам да бъда подслушван, докато обяснявам защо трябва да се включите. Издадена е фатва.
	— Фатва ли? Срещу кого?
	— Срещу вас.
	— Не разбирам! — стреснато го погледна Тюркекул.
	— Някой е открил, че помагате на американците, Фаут. И има намерение да сложи край на това.
	Очите на Тюркекул зашариха между Стоун и Фрийдман.
	— Фатва? — повтори невярващо той. — Но аз съм учен и не представлявам заплаха за никого!
	— Някой е разбрал с какво всъщност се занимавате. Може би къртицата, за която споменах. По всичко личи, че именно вие сте мишената им. Те знаят за вашето предателство.
	— Това е… прекалено…
	— Не. Информацията ни е абсолютно сигурна. Както може би знаете, ние разполагаме с надеждни източници в тази част на света.
	— Кой е издал фатвата?
	Стоун изрече някакво име и Тюркекул пребледня.
	— Но те са…
	— Да. А изпълнението на фатвата е възложено на групировка, която никога не пропуска. Няма да спомена името й, но _бъдете_ сигурен, че то ви е добре познато.
	Обезпокоен от тези думи, Тюркекул нервно въртеше пръсти.
	— Знам, че вярата ви изключва употребата на алкохол, но може би ще направите едно изключение? — каза Стоун. — А после ще поговорим за онова, което бихме искали да направите за нас.
	— Да — веднага прие Тюркекул. — Може би малко вино.
	Фрийдман направи знак на сервитьора.
	Десет минути по-късно Тюркекул си тръгна в компанията на Фрийдман. Стоун и Чапман излязоха през задния вход и се качиха в черен ескалейд с блиндирани стъкла.
	— Добра работа, Оливър — прозвуча жизнерадостен глас от задната седалка. — Получи се кристално чист запис, чух всяка дума.
	Стоун се отпусна на кожената седалка до Макелрой и каза:
	— Сега остава да видим дали е захапал въдицата.


	76

	— Размърда се — обяви от предната седалка агент Ашбърн, после се обърна така, както си беше със слушалки на главата. — Дано да се получи.
	— Скоро ще разберем — каза Стоун.
	— Какво стана с охраната му? — попита Чапман.
	— Освободихме я.
	— Няма ли да заподозре нещо?
	— Тяхната работа е да го пазят от околните, а не от него самия. Той обяви, че си ляга да спи. Никой не е очаквал, че ще се измъкне навън.
	В слушалките на Ашбърн прозвуча някакъв глас.
	— Окей, току-що е взел такси — обяви тя. — Предполагам, че го е повикал по телефона. Насочва се на запад.
	— Извън града ли? — попита Стоун.
	— Да. Току-що е прекосил Кий Бридж и излиза на Паркуей в посока Вирджиния — каза Ашбърн. Потупа шофьора по рамото и добави: — Хайде, да го настигнем.
	Автомобилът рязко потегли, прекоси реката и продължи по магистралата.
	— Дръж се на разстояние — разпореди се Ашбърн. — Имаме толкова много подкрепления, че няма начин да го изпуснем.
	Стоун не изглеждаше убеден и обезпокоено погледна Чапман.
	— Ако Уийвър разбере какво правим, ще бълва змии и гущери — каза Ашбърн. — Известно ти е, нали?
	— Няма да е за пръв път. — Стоун впери очи в предното стъкло. Гледаше далечните стоп светлини на таксито, които се появиха преди малко.
	— Отбива — докладва минута по-късно Ашбърн. — Спира на една от зоните за почивка край пътя.
	Стоун видя как червените светлини пред тях внезапно изчезнаха.
	— Мини покрай тях, после спри — разпореди на шофьора Ашбърн и повтори заповедта в слушалките.
	Стоун нямаше представа колко коли участват в операцията, но Бюрото обикновено мобилизираше прекалено много хора за всяка задача. Тук обаче не ставаше въпрос за арест, а само за проследяване на Тюркекул и човека, с когото щеше да се срещне, с надеждата да стигнат по-нагоре по веригата, може би чак до президента на Русия.
	— Слиза от колата и се насочва към каменната ограда на паркинга — отново се обади Ашбърн.
	— Там има ли други автомобили? — попита Стоун. — Не забелязах, когато минахме.
	Ашбърн видимо се смути и подхвърли няколко думи в микрофона.
	— Тогава как ще се осъществи срещата? Да не би другият участник в нея да долети по въздуха?
	Агентката се размърда на мястото си.
	— В гората наблизо е забелязана светлина — докладва тя.
	— Може би някой се е изкатерил по брега — отбеляза Стоун.
	— Трябва да е било яко катерене — въздъхна тя и подхвърли още няколко фрази в микрофона. — Всички на изчакване. Не се намесвайте. Повтарям: никой да не се намесва. Това е…
	Гърмежът, който се чу, накара всички в колата да подскочат. Стоун сграбчи рамото на шофьора и изкрещя:
	— Обратно!
	Тежката машина направи обратен завой и се понесе назад към отбивката.
	— Действайте, от всички позиции! — извика в микрофона Ашбърн.
	Зоната за почивка изведнъж се напълни с черни джипове. Стоун и Чапман изскочиха навън в мига, в който спряха. Той се втурна към неподвижната фигура, просната на асфалта, и се наведе над нея. Чапман се изправи до него.
	— Мъртъв е — обяви Стоун. — Изходяща рана отпред.
	Гледал е към реката. Значи изстрелът е дошъл от другата страна на пътя.
	Ашбърн вече крещеше команди. Група агенти се втурна към гората отвъд пътното платно, откъдето беше дошъл изстрелът. Двама измъкнаха ужасения шофьор на таксито от седалката му. Чапман се наведе над каменната стена.
	— Светлината идва от фенер с батерии и таймер — докладва тя, после се върна при Стоун и се надвеси над тялото на Тюркекул. — Възможно ли е наистина да е имало фатва срещу него?
	Стоун поклати глава.
	— Отново ни изиграха — горчиво промълви той.
	— Какво ще правим сега?
	— Нищо, по дяволите. Напълно сме прецакани.


	77

	Никой не беше пощаден от гнева на директора на НРЦ, научил за самоволната акция, при която изгуби единствения си коз в най-голямата контраразузнавателна операция след назначаването му на поста. Беше бесен на Стоун, Чапман и Ашбърн. Както и на сър Джеймс Макелрой, който доблестно пое част от вината за провала.
	По-късно Стоун и Чапман се срещнаха с него в британското посолство и веднага забелязаха, че изглежда по-стар и уморен отвсякога. Палавите искрици в очите му бяха изчезнали. Чапман беше дълбоко съкрушена от факта, че именно тя го е провалила, докато изражението на Стоун си оставаше непроницаемо. Малцина бяха в състояние да забележат гнева, който го тресеше.
	— Никакви следи от стрелеца? — тихо попита Макелрой.
	— Никакви — поклати глава Чапман. — Когато агентите на ФБР стигнаха до мястото, той беше изчезнал. Оказа се, че наблизо минава горски път, по който лесно би могъл да се изтегли с автомобил.
	— МИ6 вече няма да участва в разследването — каза Макелрой. — Прибирам се с първия удобен полет. Имаш ли нещо против да ме придружиш?
	Чапман стрелна с очи Стоун, който замислено гледаше в стената.
	— Бих предпочела да ви последвам малко по-късно, сър — отговори тя. — Трябва да приключа с някои неща тук.
	— Ще ни извиниш ли за момент, Мери? — каза Макелрой.
	Чапман погледна още веднъж към Стоун, след което напусна стаята.
	— Какъв провал — въздъхна Макелрой.
	— Да — каза Стоун.
	— Въпреки всичко аз мисля, че си струваше. Положението беше страшно, всеки ден загиваха хора.
	— Е, ние само успяхме да прибавим още едно име в списъка, нищо повече.
	— Най-вероятно всичко ще приключи със смъртта на Тюркекул.
	— Как така? — попита Стоун и седна срещу него.
	— Тюркекул беше техният човек.
	— Защо тогава го убиха?
	— Ти го компрометира.
	— Но те как са узнали това?
	— Как са узнали и всичко останало? — разпери ръце Макелрой. — Тези момчета просто знаят, и толкова.
	— Моят ангажимент е отменен — съобщи с въздишка Стоун. — Доверието на президента си има своите граници. Не мога да го обвинявам.
	— А какво стана с агентката на ФБР?
	— Ашбърн ли? Няколко черни точки в досието и временно отстраняване от оперативна работа. Проявила е съобразителността да си осигури подкрепата на част от хората над себе си и по тази причина приземяването й ще бъде сравнително меко. Разбира се, това съвсем не я прави щастлива.
	— Не виждам смисъл да обсъждаме неща, които не можем да променим. — Макелрой го потупа по рамото. — Едни операции вървят по мед и масло и всички са щастливи, но други просто се провалят.
	— Аз не съм убеден, че тази е приключила.
	— За нас е приключила, Оливър. Известен съм с това, че понякога си позволявам да наруша правилата. Снощният случай беше именно такъв. Но винаги съм усещал кога е време да се откажа. Иначе нямаше да се задържа толкова дълго на поста си.
	След тези думи той се подпря на масата и се изправи мъчително.
	— Сбогом, Оливър.
	Чапман изпрати Макелрой и се върна при Стоун.
	— Въпреки всичко съм на мнение, че постъпихме правилно — каза тихо тя. — Ако можех, бих го направила отново. По-добре това, вместо да седим със скръстени ръце и да чакаме някой друг да предприеме нещо.
	— Благодаря — каза Стоун. — Какви неща трябва да довършиш тук? Защо отказа да заминеш с шефа си?
	— Не съм много сигурна. Мислех си, че ти ще ми кажеш.
	— Не те разбирам — рязко вдигна глава той.
	— Няма да оставиш нещата така, нали?
	— А какво друго да направя? Официално съм отстранен от разследването.
	— Официално означава технически. Но от досегашните ти действия не личи, че държиш на техническите подробности.
	— Този път здраво се прецаках — каза Стоун. — В момента Уийвър търси начин да ме пъхне зад решетките.
	— Забрави за Уийвър. Все още имаме случай, който чака своето решение. Според мен ликвидирането на Тюркекул не променя нищо.
	— Така е, но не виждам какво мога да направя. — Стоун се поколеба за миг, после поклати глава. — С мен е свършено, Мери. По-добре хващай самолета за Лондон и забрави всичко. В момента аз съм отрова за професионалната ти кариера, която едва започва.
	След тези думи той стана да си върви, но тя хвана ръката му.
	— Джон Кар не би си тръгнал по този начин.
	— Права си. Но аз не съм Джон Кар. Вече не.
	Вратата се захлопна зад гърба му.


	78

	— Отбих се за едно извинение.
	Стоун стоеше на прага на офиса на Мариса Фрийдман на Джаксън Плейс. Тя го гледаше втренчено. Беше облечена с дънки, тениска, и сандали. Косата й беше разрошена. Лявата й буза беше изцапана, а зад гърба й се виждаха кашони за опаковане.
	— Не беше нужно да си правиш труда — отвърна тя. — Когато една операция се провали, падат глави. Такъв е характерът на звяра. Аз се включих, но друг спечели голямата награда.
	— Става въпрос за неоторизирана операция — възрази Стоун. — По моя вина.
	— Вече няма значение — сви рамене тя.
	— Изнасяш ли се?
	— Излизам от бизнеса.
	— По заповед отгоре?
	— Всъщност това никога не е бил мой бизнес — призна тя. — Разходите покриваше Чичо Сам, _той_ прибираше и печалбите. Ако бизнесът беше мой, досега щях да съм се оттеглила с една доста прилична сума за старини.
	Замълчаха, без да отделят очи един от друг.
	— Сложила съм кафе — каза тя. — Ще изпиеш ли една чаша с мен?
	— Добре — прие той. — Но съм малко изненадан, че не си насочила пистолет в главата ми.
	— И за това помислих, повярвай ми.
	Седнаха от двете страни на бюрото. Стоун отпи глътка кафе.
	— А сега какво? — обади се той.
	— Добър въпрос — мрачно се усмихна тя. — Отстраниха ме.
	— Не окончателно, надявам се — зяпна от изненада Стоун.
	— Напротив — тихо отвърна тя. — Фаут Тюркекул беше единствената ни връзка с хората, замислили онова, което началниците ми наричаха „възкръсването на Сталин“. А аз го изпуснах.
	— Не, _аз_ го изпуснах!
	— Няма значение. Аз ти позволих да стигнеш до него. Не поисках разрешение отгоре, защото бях сигурна, че няма да го получа.
	— А какво ще правиш сега? — попита Стоун и се огледа.
	— Като начало ще пиша заключителни доклади, което ще ми отнеме около година. В тях ще защитавам незащитимите си действия пред секретна държавна комисия, която ще направи всичко възможно да не ми се размине само с уволнение.
	— За затвор ли намекваш?
	— Не е изключено.
	Стоун остави чашата.
	— Имаш ли някакви възможности в частния сектор?
	Тя поклати глава.
	— Умряла работа. Хората, които наемат такива като мен, са бивши държавни служители. Няма да си мръднат пръста, защото за тях аз ще съм персона нон грата.
	— За друго трябва да се безпокоиш — отбеляза Стоун.
	— Така е — кимна Фрийдман. — Руснаците знаят какво искахме да направим с Фаут. А след като знаят за него, значи знаят и за мен. Ще се опитат да ме убият — поне за професионално удовлетворение.
	— Не ти ли дадоха охрана?
	— Никаква. Когато нещата се развият зле, дългогодишната безупречна служба няма значение. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Защо трябва да очаквам нещо друго?
	Стоун замълча. Отпи глътка кафе, без да сваля очи от нея.
	— Звучи смешно, но това място ще ми липсва — промълви тя и огледа помещението.
	— Не звучи смешно.
	— Бях шпионка, но същевременно и лобистка, и то добра.
	— Сигурен съм.
	— Ами ти? — изгледа го Фрийдман.
	— Дълго време бях извън бизнеса — сви рамене той. — Сега пак ще бъде същото, но този път завинаги.
	— Уийвър няма да ти прости.
	— Знам.
	— Ще превърне живота ти в ад.
	— И това знам.
	— Мисля си за някой необитаем остров, където няма да ме открият нито той, нито руснаците.
	— Има ли такъв?
	— Струва си да потърся.
	— Ще ти трябват пари.
	— Спестила съм нещичко.
	— Аз не съм.
	— Искаш ли да ме последваш? — попита тя.
	— Не ти трябва такъв багаж.
	— Не се знае. Ние срещу света, какво ще кажеш?
	— Със сигурност ще те забавя.
	— Нещо ми подсказва, че няма да ме забавиш. Двама стари шпиони, потеглили на дълъг път.
	— Ти не си стара, Мариса.
	— Нито пък ти, Джон.
	— Оливър.
	Тя стана и се наведе над него.
	— Засега бъди Джон.
	— Защо?
	Мариса се наведе и го целуна.
	— Току-що разбих кариерата ти — изненадано каза той.
	— Не. Може би ми отвори очите към бъдещето.
	Тя се притисна към него толкова силно, че едва не го събори от стола. Лъхна го уханието на парфюма й.
	— Обиколил съм целия свят, но никога не съм срещал подобен аромат — промълви Стоун и леко се отдръпна. — Направо ми се замая главата.
	— Открих го в Тайланд — усмихна се тя. — Не се продава в Щатите. Приблизителният превод на името му е „Две сърца в едно“ и би трябвало да въздейства на мъжете.
	— Така е.
	Тя приближи уста до ухото му и прошепна:
	— Не отхвърляй предложението ми с лека ръка.
	— Не го отхвърлям. Но честно казано, звучи ми абсурдно.
	— Нищо не е абсурдно, когато го желаеш достатъчно силно — отдръпна се Фрийдман. — Нима не заслужаваш малко щастие? Мир и спокойствие след всичко, което си преживял?
	Стоун се поколеба, после кимна.
	— Добре, ще си помисля.
	— Това е всичко, което искам, Джон — погали го по бузата тя. — Дълго време чаках да се появи някой като теб. С кариерата ми е свършено, но може би открих нещо, което да я замести.
	— Би могла да имаш всеки мъж, когото пожелаеш. Защо избра мен?
	— Защото сме еднакви.
	Стоун се събуди и се огледа. Намираше се в малкия си дом, проснат по гръб на старото походно легло. Часовникът показваше два след полунощ. Той стана и отиде да си вземе душ. Беше направил необичайно дълга разходка, след като напусна офиса на Мариса Фрийдман. Кръстосва улиците в продължение на часове, докато го заболяха краката. И заспа почти веднага след като се прибра. От изтощение.
	Глътна три таблетки адвил, седна на леглото и зачака да отмине тъпата болка в главата му. Две контузии в рамките на броени часове. На двайсет щеше вече да ги е забравил, но сега не беше така.
	_Може би те са причината за допуснатите грешки_, въздъхна той.
	Мислите му отново се насочиха към Мариса Фрийдман. Необитаем остров, двама стари шпиони… Не можеше да отрече, че беше почувствал нещо, когато тя го целуна. Беше му дала да разбере, че би отишла много по-далеч.
	В първия момент, когато му предложи да заминат заедно, му се стори, че това е пълен абсурд. Каза, че ще си помисли, само от любезност.
	Но сега май наистина започваше да се замисля. Какво му беше останало тук? Приятелите, разбира се. Но ситуацията беше такава, че всеки близък до него човек можеше да пострада. Райли Уийвър щеше да има грижата. Всичко се бе разпаднало с изненадваща бързина.
	Главоболието му най-после отслабна. Той облече якето си, излезе навън и тръгна на разходка по алеите на „Маунт Цион“. Дори на тъмно знаеше мястото на всеки надгробен камък, на всяко дърво. Отби се на няколко гроба. Понякога говореше на глас на онези, които лежаха там, наричайки ги по име. Това помагаше, въпреки че никога не получаваше отговор. Позволяваше му да обмисля трезво възникналите проблеми.
	_А в момента имам няколко сериозни проблема._
	Тихото пропукване на съчки зад гърба му го накара да се обърне.
	— Защо имам чувството, че никога не спиш?
	Към него крачеше Чапман. Тъмни панталони, бяла блуза, кожено яке. Леката издутина под него сочеше мястото на валтера.
	— Същото важи и за теб — отвърна той.
	— Трябваше да те видя.
	— Защо?
	— Гладен ли си?
	Стоун изведнъж установи, че е адски гладен. Не помнеше кога за последен път беше слагал нещо в устата си.
	— Да — призна той.
	— Аз също.
	Той погледна часовника си.
	— Вашингтон не е от будуващите градове. По това време всичко е затворено.
	— Знам едно ресторантче, което работи денонощно. На другия бряг на реката.
	— Как научи за него?
	— Страдам от безсъние и винаги проучвам района, в който се намирам.
	— В такъв случай да вървим — каза той.
	Колата й прекоси моста, излезе на магистралата, а после сви по шосе 123 към Тайсънс Корнър. Нямаше никакъв трафик и много бързо стигнаха до ресторант „Амфора“, който се намираше в предградието Виена. На паркинга имаше десетина коли.
	— Изглежда добре посетено — отбеляза Стоун. — За пръв път идвам тук.
	Чапман слезе от колата, блъсна вратата с бедро и подхвърли:
	— Май трябва по-често да излизаш.
	Влязоха и си поръчаха кафе и храна. Донесе ги сервитьор с бяло сако и черна папийонка, който изглеждаше смайващо бодър за три часа през нощта.
	— Наминах по-рано, но те нямаше — осведоми го Чапман.
	Стоун придърпа чинията е бъркани яйца.
	— Бях навън.
	— Къде навън?
	— Има ли значение?
	— Ти си знаеш.
	— Ако имаш да ми казваш нещо, започвай.
	Чапман преглътна парченце бекон и вдигна глава.
	— Май наистина си вдигнал ръце, а? Струва ми се, че това не е характерно за Джон Кар.
	— Започва да ми писва от споменаването на това име — каза той. — Сякаш всички очакват да нахлупя вълшебна шапка и да реша проблемите на света. Може би пропускаш, че оттогава е изминало много време, а в момента си имам достатъчно други проблеми.
	— В такъв случай моля за извинение — сопна се Чапман и стана. — Мислех, че все още ти пука.
	Стоун я хвана през кръста и я бутна обратно на стола.
	— Мога да ти предложа скандал, ако това искаш — процеди Чапман.
	— Искам да мислиш логично, нищо повече — отвърна той.
	— Хей, приятел!
	Стоун се обърна. До масата им стоеше огромен широкоплещест мъж.
	— На твое място бих оставил дамата на мира — избоботи той и сложи ръка на рамото му.
	— Всичко е наред — побърза да каже Чапман, разтвори якето да покаже пистолета и измъкна служебната си значка. — Просто спорим кой да плати сметката. Все пак благодаря за кавалерството, скъпи.
	— Сигурна ли си? — колебливо попита гигантът.
	— Сигурна е, _скъпи_ — изсъска Стоун и блъсна ръката му.
	Приключиха със закуската и поеха обратно към къщичката на Стоун. Колата спря пред портала, но той не направи опит да слезе. Чапман го погледна, но не каза нищо.
	— Благодаря за закуската — рече той.
	— Моля.
	Настъпи мълчание. Небето на изток започна да просветлява.
	— Не обичам да ме побеждават — обади се след дълга пауза той.
	— Аз също — отвърна тя. — Винаги искам да довърша започнатото. Предполагам, че и ти мислиш така. Вземи се в ръце и да продължаваме.
	— Как? — обърна се да я погледне той.
	— Като довършим проклетото разследване, ето как!
	— Не знам дори откъде да започнем.
	— От началото, разбира се.
	— Вече опитахме.
	— Те очакват да тръгнем наляво, но ние ще завием надясно.
	— Помниш какво се случи последния път.
	— Значи ще направим по-остър завой надясно — тръсна глава тя. — Имаш ли идея как може да стане?
	Стоун се замисли за момент, после поклати глава.
	— Нямам.
	— Аз обаче имам — каза Чапман. — Том Грос.
	— Мъртвите не говорят.
	— Нямах предвид това.
	— А какво тогава?
	— Помниш ли кафенето, в което Грос сподели, че е под наблюдение?
	— Помня. И какво?
	— Тогава той каза и още нещо — че може да се довери само на един човек.
	Трябваха му няколко секунди, за да се досети.
	— Съпругата му!
	— Питам се дали й е имал достатъчно доверие, за да сподели с нея нещо, което би ни свършило работа?
	— Има само един начин да разберем.
	— Значи си отново в играта?
	— Неофициално. Зад кулисите — бавно каза той. — Където винаги ми е било мястото.


	80

	Около девет сутринта Чапман позвъни на опечалената Алис Грос и помоли за среща. В ранния следобед двамата със Стоун се появиха в скромната двуетажна къща в Сентървил, Вирджиния. Алис Грос изглеждаше съсипана. Лицето й беше посивяло, очите й бяха подпухнали и зачервени, а косата — разрошена. Покани ги да влязат. В едната си ръка държеше смачкана хартиена кърпичка, а в другата бутилка минерална вода.
	На малката масичка лежеше разтворена книжка за оцветяване. Погледът на Стоун се спря на снимката зад нея, на която бяха Алис и Том Грос заедно с четирите си деца на възраст между три и четиринайсет години. Намръщи се и побърза да отмести очи.
	Настаниха се на канапето, а Алис Грос седна на фотьойла срещу тях.
	— Съпругът ви беше страхотен агент, мисис Грос — промълви Стоун. — Всички ние сме съкрушени от загубата му.
	— Благодаря. Знаете ли, че ще организират официална траурна церемония за Том?
	— Да, чухме за нея. Той със сигурност я заслужава.
	— Би се притеснил. Никога не е обичал да привлича вниманието. Такъв човек беше. Просто си вършеше работата, без да се интересува кой ще обере лаврите.
	Стоун се опасяваше, че ФБР беше запознало Алис Грос с обстоятелствата, при които беше загинал съпругът й. Включително и неговата роля в тях. Но това очевидно не се беше случило.
	— Правим всичко по силите си да открием извършителите — обади се Чапман.
	— Благодаря ви — подсмръкна Алис Грос. — Той обичаше работата си. Непрекъснато работеше извънредно.
	— Веднъж ми спомена, че се безпокои, защото го наблюдават — каза Стоун.
	— Да, неговите хора — потвърди мисис Грос. — Те вече ме питаха. Имам предвид колегите му от Бюрото.
	— Какво им отговорихте?
	— Но вие не сте ли от ФБР? — объркано го погледна Алис Грос.
	— Работехме заедно с тях — отвърна след известно колебание Стоун.
	— Аз съм от МИ6 — намеси се Чапман. — Том може би ви е споменал за мен.
	— О, да. Вие сте англичанката. Той казваше, че сте много добра.
	— Благодаря.
	Жената си пое дълбоко въздух и добави:
	— В Бюрото бяха много разстроени… Имам предвид от подозренията на Том, че е бил шпиониран от колегите си. Според мен не можеха да повярват.
	— А вие повярвахте ли? — внимателно я погледна Стоун.
	— Винаги съм се доверявала на преценките на Том — притеснено отвърна тя.
	— Прекрасно! — възкликна Чапман. — Мисля, че сте били абсолютно права.
	— Том ни сподели нещо — приведе се напред Стоун. — Нещо, което ви засяга.
	— Мен? — учудено го погледна тя.
	— Да. Каза, че вие сте единственият човек, на когото вярва.
	Очите на Алис Грос се напълниха със сълзи и тя бързо ги попи с кърпичката.
	— Винаги сме били много близки. Той обичаше службата си във ФБР, но мен обичаше повече. Нямаше право да обсъжда служебните си проблеми, но го правеше и искаше мнението ми. Понякога то се оказваше правилно.
	— Сигурна съм, че сте му били отлична помощничка — кимна Чапман.
	— Ние знаехме, че ви се доверява — добави Стоун. — Случайно да ви е разказал нещо, свързано с последното му разследване? Нещо, което го е тревожело? Спомнете си, моля ви!
	Алис Грос отпусна ръце в скута си и сбърчи вежди.
	— Не мога да си спомня нищо друго, освен безпокойството, че го следят, за което вече споменах — въздъхна тя.
	— Съвсем нищо ли? — настоятелно попита Чапман. — Помъчете се да си спомните нещо, което може би ви се е сторило незначително, но…
	Грос заклати глава, после изведнъж спря и я погледна.
	— Една вечер май ми спомена нещо — каза неуверено тя.
	Стоун и Чапман едновременно се наведоха напред.
	— Какво? — напрегнато попита той.
	— Агентът, с когото работеше…
	— Стивън Гарчик?
	— Да. Онзи със странната фамилия.
	— Какво ви каза за него? — попита Чапман.
	— Беше късно вечерта, готвехме се да си лягаме. Той си миеше зъбите. Изведнъж излезе от банята и каза, че трябва да провери нещо, което му съобщил Гарчик.
	— Каза ли какво е то?
	Грос притвори очи и напрегна паметта си.
	— Нещо за материала, от който е била направена бомбата…
	Стоун и Чапман се спогледаха.
	— А онова, което искаше да провери, имаше нещо общо с наночастиците…
	— Казал ви е за наноботите? — вдигна вежди Стоун.
	— Само се опита, но аз не разбрах нищо.
	— Дали не е виждал връзка между споделеното от Гарчик и наноботите? — подхвърли с надежда Чапман.
	— Не ми каза. Искаше само да провери тези неща, защото можело да се окажат важни. Беше се сетил за нещо, но не каза какво.
	— Сетил се е за нещо? — проточи Стоун. — Знаете ли дали го е проверил?
	— Съмнявам се.
	— Защо?
	Очите на жената отново се напълниха със сълзи.
	— Защото на другия ден го убиха.


	81

	— Как ще се доберем до Гарчик? — попита Чапман, след като напуснаха къщата на Грос. — Вече не участваме в разследването. Аз би трябвало да летя за Лондон, а ти…
	— Точно така, аз — прекъсна я Стоун, измъкна телефона си и започна да набира. — Сега ще му се обадя.
	— Ако са го скрили някъде, едва ли ще вдигне — поклати глава партньорката му. — Особено ако са го запознали с последния развой на събитията…
	В мембраната прозвуча мъжки глас.
	— Здравей, Стив. Обажда ти се агент Стоун… Да, аз съм… Тревожим се заради внезапното ти оттегляне от разследването… — Замълча, за да чуе някаква реплика от страна на Гарчик.
	— Бихме искали да се срещнем, ако това не те притеснява.
	Гарчик отново каза нещо.
	— Разбирам. Но бих желал да те попитам нещо, за което беше споменал агент Грос, преди да…
	Чапман рязко нави волана надясно и колата едва не се заби в бордюра. Тялото на Стоун политна към вратата. Ако страничното стъкло не беше свалено, главата му със сигурност щеше да се блъсне в него.
	Очите му се спряха на колите, които ги бяха притиснали отпред и отзад. От тях вече бяха изскочили неколцина мъже, които се приближаваха към тях.
	_О, пак ли?! Стига толкова!_
	Един от непознатите се пресегна през прозореца и пъхна някакъв лист в ръцете му.
	— Какво е това?
	— Призовка от Конгреса. Благодарение на любезността на директора Уийвър. А ако имаш малко ум в главата, забрави завинаги семейството на Том Грос!
	Няколко секунди по-късно мъжете вече ги нямаше.
	Стоун сведе очи към призовката. После долови някакъв глас, който идваше от пода на колата, наведе се и сграбчи джиесема си.
	— Ало, Стив? Извинявай, получи се малък проблем. Слушай, ще може ли… Ало? Ало?
	Стоун погледна дисплея.
	— Прекъсна, мамка му!
	Чапман включи на скорост и поклати глава.
	— Може би хората на Уийвър са стигнали и до него.
	— Сигурно.
	— Сега вече няма как да разберем какво е казал на Грос.
	— Ами ако му е казал нещо, което е казал и на нас? И доколкото си спомням, ние винаги сме били наблизо, когато двамата са разговаряли.
	— Да, но аз не се сещам за нищо, което да ми е направило впечатление — въздъхна Чапман и погледна към листа в ръцете му. — Кога трябва да се явиш?
	— Утре — отвърна Стоун, докато четеше призовката. — Пред комисията по разузнаването.
	— Нещо много са се разбързали. Имат ли право да те призовават в толкова кратък срок?
	— Националната сигурност не признава нормалните процедури.
	— Голям късметлия си.
	— Да — въздъхна Стоун. — Наистина съм късметлия.
	— Ще ти трябва ли адвокат?
	— Вероятно, но не мога да си го позволя.
	— Искаш ли да попитам сър Джеймс дали може да ти помогне?
	— Мисля, че той отдавна е приключил с мен.
	— Също и с мен. Май излиза, че няма светлина в тунела, а?
	— Ще трябва да започнем от самото начало.
	— За щастие в лаптопа съм запазила както бележките си, така и записа на видеокамерите. А малко преди да изпаднем в немилост, агент Ашбърн ме снабди с още няколко електронни файла и видеозаписите на другите агенции.
	— Добре, тръгвай.
	Организираха си малък команден център в хотелската й стая. През следващите няколко часа прегледаха за пореден път бележките й по разследването и видеоматериалите.
	— Я виж ти… — промълви Стоун, заковал очи в екрана.
	— Какво? — приближи се към него Чапман.
	— Бездомната жена, която излива бутилката в корените на дървото, за да изсъхне — посочи с пръст той.
	— Е, това е едно от малкото неща, в които сме сигурни.
	Стоун увеличи образа.
	— Погледни ръката на жената. Не обръщай внимание на мръсотията по нея, а погледни малко по-нагоре.
	— Птичи крак! — ахна Чапман. — Татуировката на Донахю! Каква беше птицата? А, да, полска чучулига… Значи _тя_ е била бездомницата!
	— Накарали са я да свърши тази работа, а после да насочи подозренията към Сайкс. Мисля, че изобщо не им е пукало дали ще успее, или не, тъй като Сайкс вече е бил осъден на смърт, също като нея.
	Чапман се облегна назад и се съсредоточи върху бележките си.
	— Тук съм отбелязала едно мнение на Гарчик. Според него атентаторите винаги правят предварителни тестове на бомбите си.
	— Обикновено използват някое отдалечено място — каза Стоун. — Поне дотолкова отдалечено, че детонацията да не привлече внимание.
	— Но паркът „Лафайет“ трудно може да се нарече такова място. А това означава, че става въпрос за пробна детонация, която е част от нещо много по-голямо.
	— Точно така — замислено се обади Стоун. — Взривът предшества някакво друго събитие.
	— Май ще се наложи отново да се върнем там, където започна всичко! — каза тя.
	— Имаш предвид „Лафайет“?
	— Нека го наричаме с истинското му име — Дяволският квадрат! Аз поне не мога да мисля за него по друг начин. Сега осъзнавам защо.
	— Какво искаш да кажеш? — вдигна вежди Стоун.
	— Мястото е кръстено на някакъв си французин! — отсече Чапман.


	82

	В продължение на няколко часа обхождаха парка и оглеждаха всеки квадратен сантиметър. През цялото време се опитваха да видят нещата в нова светлина, но винаги се връщаха на предишните си заключения. Колкото стари, толкова и погрешни. Стоун беше леко изненадан от факта, че никой не дойде да ги попита какво търсят тук или пък просто да ги изгонят. Може би Райли Уийвър не беше стигнал до подобни незначителни подробности. В момента най-вероятно се беше затворил в НРЦ в компанията на своите юристи, за да обсъдят как да го разпънат на кръст пред Комисията по разузнаването.
	Той продължи да крачи из алеите и да се опитва да гледа на нещата от всевъзможни ъгли. Чапман правеше същото в противоположния край на парка. Разминаха се няколко пъти.
	Стоун се обърна с лице към административната сграда, откъдето беше започнала стрелбата. После огледа и хотел „Хей-Адамс“, към който организаторите на атентата умишлено бяха насочили вниманието им. Накрая се съсредоточи върху точното местоположение на четиримата посетители на парка онази вечер. Мислено извървя пътя на всеки един от тях. Фрийдман и Тюркекул — тя седнала на пейката, той прав. И двамата си тръгват. Падиля бяга, за да спаси живота си. Британският агент, който следи Стоун и в крайна сметка губи един от зъбите си. Стоун така и не успя да научи името му. Щеше му се да го разпита лично, но какво би променило това?
	Той спря на няколко крачки от офиса на Мариса Фрийдман на Джаксън Плейс. Бившият й офис. Докато гледаше старата сграда, си спомни за последната си среща с нея. Ако беше проявил желание, нещата със сигурност щяха да се развият по друг начин. В момента се питаше защо всъщност не беше проявил желание…
	— Откри ли нещо?
	Обърна се. Чапман стоеше на няколко крачки от него и местеше очи от лицето му към сградата и обратно.
	— Кариерата на Фрийдман в разузнаването приключи — съобщи й той и е въздишка добави: — Благодарение на мен.
	— Тя не е малка. Никой не я е притискал за нищо.
	— На практика нямаше кой знае какъв избор.
	— Всеки има избор. Прави го, а после живее с последиците. — Тя помълча, преди да попита: — Имаш ли намерение да се виждаш с нея?
	— Какво?
	— Говоря за последния път, когато бяхме заедно. Не бе нужно да си гений, за да видиш…
	— Какво да видиш?
	Тя му обърна гръб и насочи вниманието си към ямата, от която бяха започнали всички кошмари.
	— Нямам намерение да се виждам с нея — отговори на въпроса й Стоун и остана леко изненадан от внезапното си решение.
	_Откъде се роди то, по дяволите? Може би инстинктивно?_
	Чапман отново се завъртя с лице към него.
	— Умно решение — рече тя.
	На смрачаване двамата се качиха в колата и се насочиха към къщичката на гробището. Спряха пред портала от ковано желязо.
	— Утре ще дойда с теб — каза тя. — В знак на морална подкрепа.
	— Не! — категорично отсече Стоун. — Това ще навреди на кариерата ти!
	— Каква кариера?
	Той с недоумение се втренчи в нея.
	— Не само Фрийдман съсипа кариерата си — поясни тя. — Вчера получих официално писмо от Вътрешно министерство. Нареждат ми да си подам оставката от МИ6.
	— Много съжалявам, Мери — съкрушено промълви той.
	— Може би е дошло времето да опитам нещо друго — сви рамене тя. — След този ужасен провал нещата няма как да не тръгнат нагоре.
	— Макелрой не може ли да ти помогне?
	— Не. И него здравата го обрулиха. Нищо не може да направи. — Тя се огледа наоколо. — Трябваше да напусна посолството. Служебната ми кредитна карта е блокирана. Запазили са ми място в един американски товарен самолет, който утре вечер отлита за Лондон.
	— Съветвам те да се качиш на него.
	Тя спря очи на малката къщичка и небрежно каза:
	— Ще имаш ли нещо против да ме приютиш за една вечер?
	— Никакъв проблем.
	— Няма ли да се готвиш за утрешното явяване пред комисията? Бих могла да ти помогна.
	— Мисля да им кажа истината. Започна ли да се готвя, нещата със сигурност ще се объркат.
	— Имай предвид, че ще се опитат да те смажат.
	— Знам.
	— Ще можеш ли да се измъкнеш?
	— Съмнявам се.
	На следващата сутрин Стоун облече единствения си костюм, после двамата отидоха да закусят на работническата лавка, където бяха идвали и преди. Стоун хвърли опаковката на сандвича в кошчето за смет, допи кафето и погледна часовника си.
	— Време е.
	— Идвам с теб — рече Чапман.
	— Няма да те пуснат. Името ти не е в призовката.
	— В такъв случай ще чакам отвън.
	— Не е необходимо да го правиш.
	— Необходимо е, Оливър.
	Изслушването щеше да се проведе в зала на Комисията по въпросите на разузнаването, която се намираше в подземието на Капитолия и до нея се стигаше само със специално охраняван асансьор. Двамата слязоха от таксито и се насочиха към официалния вход на огромната сграда.
	— Успя ли да поспиш? — попита тя.
	— Дори много добре. Изглежда, започвам да свиквам с креслото пред бюрото си.
	— Аз не успях — призна с въздишка тя.
	— Страхувам се, че леглото не е много удобно.
	— Май да. Но следващия път ще се напия. Под въздействието на алкохола винаги спя като къпана. Имаш ли представа какво ще говориш?
	— Истината, вече ти казах.
	— Но ти трябва план. Някаква стратегия, за да я изложиш. Иначе адвокатите ще я извъртат както им е удобно.
	— Какво предлагаш?
	— Да кажеш, че си дал всичко от себе си. Че си предприел обмислен риск предвид оперативната обстановка. Убити са една дузина хора, следствието е в задънена улица. Бил си длъжен да направиш нещо. Още повече, че ФБР и МИ6 са се оттеглили. Наранени са единствено чувствата на Райли Уийвър, който не е допринесъл с нищо за разследването. Освен това _те_ са те помолили да работиш за тях. Направил си всичко възможно в една изключително трудна ситуация. На твое място аз бих дръпнала настрана адвоката още преди началото на заседанието. И бих му казала, че мога да споделя с комисията доста неприятни неща за Уийвър.
	— Например?
	— Например че НРЦ е скрило от ФБР важни улики, свързани с международния тероризъм. Нали помниш видеозаписите от парка? Не е зле да му напомниш, че президентът на САЩ е бил, а може би и все още е на твоя страна.
	— Май тези неща са причината да не мигнеш цяла нощ, а? — подхвърли той.
	— Не искам да те разкъсат в мига, в който се появиш пред тях. Не го заслужаваш.
	— Благодаря ти. Мисля, че ще приема съветите ти.
	Чапман се огледа — наоколо гъмжеше от полицаи и цивилни агенти.
	— Тук нещата изглеждат сериозни — отбеляза тя.
	— Че как иначе? Това място е мечтата на всички терористи по света.
	Изкачиха стълбите към главния вход, където ги по-срещна униформен водач на служебно куче — черен лабрадор, обучен да открива експлозиви. Песът подуши глезените им и се дръпна на каишката. Това беше сигнал, че могат да влязат в сградата.
	— Едно от малкото сигурни неща в нашия несигурен свят — отбеляза Стоун.
	— Правилно. Помниш ли какво каза Гарчик? Тези кучета могат да открият деветнайсет хиляди вида взривни вещества.
	— Каза също, че все още няма машина, която може да се сравнява с кучешкото обоняние. Ако аз бях…
	Стоун изведнъж млъкна и спря.
	Чапман изненадано го погледна, задържайки вратата.
	— Добре ли си?
	Без да отговори, Стоун рязко се обърна и хукна обратно.
	— Какво правиш, по дяволите? — извика след него Чапман, пусна вратата и го последва.
	Полицаите в сектора моментално застанаха нащрек. Тук бягащите хора означаваха опасност. Но Стоун и Чапман прекосиха улицата още преди някой от охраната да успее да реагира.
	— Не очаквах да се уплашиш точно сега! — дръпна го за ръкава тя. — По-добре се върни, за да приключиш всичко!
	— Не става въпрос за изслушването, Мери.
	— А за какво?
	— За кучетата.
	— Какво за кучетата?
	Стоун отново хукна. Тя се втурна след него.
	— Хей, къде отиваме?
	— Там, където започна всичко.
	— Вече го направихме.
	— Този път ще бъде различно, повярвай ми!


	83

	Стоун затвори очи и върна мислите си към съдбоносната вечер. За втори път през последните двайсет и четири часа той възстанови поредицата от събития в главата си, но този път образите бяха още по-живи. Може би защото си даваше сметка, че това е последният му шанс.
	Най-напред си представи Фрийдман на пейката. Отначало едва ли не задрямала, а после в оживен разговор с мнимия си любовник. После от източния край на парка се появи Алфредо Падиля в анцуг и с айпод в ръка.
	След него дойде ред на Фаут Тюркекул, който се насочи към една от статуите в северозападния край, очаквайки да се срещне с Фрийдман. Стоун най-сетне възстанови и собствените си движения: чу приближаването на кортежа, тръгна да прекосява парка, наблюдавайки останалите посетители.
	Британският агент е якето в защитен цвят стъпваше така, сякаш бе нагазил в подвижни пясъци. В началото на стрелбата той бе зад Стоун. В момента Стоун отвори очи и погледна на север към „Хей-Адамс“, после към административната сграда. Нагоре, етаж по етаж, докато стигна до местоположението на стрелците. Нямаше представа как са се добрали до там. Докато „Хей-Адамс“ оставаше в ролята на зеления хайвер. Искали са Стоун да се препъва в наглед неоспорими истини, които на практика са били нещо съвсем друго. Но без съмнение са се надявали той да не разкрие истинската им позиция в административната сграда. Той обаче се беше насочил надясно вместо наляво главно благодарение на инстинкта си. Именно това беше станало причина по-късно да се опитат да отстранят както него, така и Чапман.
	_Което означава, че през цялото време са ни наблюдавали._
	Стоун отново затвори очи и си представи как първият куршум се забива в тревата на няколко метра вляво от него. Последваха го още няколко. Въздухът се изпълни със свистене и звънтене, а той беше побързал да се просне по корем. Британският агент зад гърба му направи същото, а Фрийдман и Тюркекул вече бяха напуснали парка. Падиля беше започнал да се движи на зигзаг в опит да избегне куршумите и завърши в ямата.
	Бууум.
	Стоун отвори очи и погледна Чапман, която стоеше със скръстени ръце и го наблюдаваше.
	— Няма ли да те арестуват за неявяване пред комисията? — попита тя.
	— Сигурно — равнодушно отвърна Стоун. — Всички изстрели са били насочени към западната част на парка.
	— Вярно е. Ти вече спомена, че белите конуси са били разположени в лявата част, но не обясни какво си имал предвид.
	— Защото нямах представа. Но защо? Защо всички изстрели са били насочени натам?
	Вместо отговор Чапман посочи административната сграда.
	— Стрелците са били там и са имали много добра видимост към парка, високо над дърветата.
	— Същата видимост са имали и към дясната част — поклати глава Стоун. — Биха могли да стрелят направо през короните на дърветата. Защо им е била чиста линия за стрелба, след като не са се целили в никого?
	Чапман понечи да отговори, после изведнъж спря.
	— Но не това е важният въпрос — добави Стоун.
	— Кой е тогава?
	— Какво е показал тестът?
	— Какъв тест? — объркано го погледна тя.
	— Мисля, че вече знам какво е искал да попита Том Грос. Нали помниш какво спомена Стив Гарчик? Че бомбаджиите обичат да тестват оборудването си предварително. Според мен именно „Лафайет“ е бил опитният полигон. Но какво се тествали? Отначало мислехме, че бомбата е трябвало да избухне в друг отрязък от време, но е била взривена по случайност. После ни хрумна, че може би са я изпробвали — две напълно несъвместими хипотези. Няма как да се случат и двете едновременно. Или едното, или другото…
	Чапман понечи да попита нещо, но се отказа.
	— Значи тест… Гарчик каза, че компонентите на бомбата винаги действат, проблемът е в свързването им. Но ти би ли си позволила да взривиш бомба в парка „Лафайет“ само за да изпробваш дали компонентите й са били свързани правилно?
	— Не — механично отвърна Чапман. — Но те отиват и по-далеч.
	— Да — кимна той. — Доста по-далеч.
	— И докъде стигаме тогава? — изгледа го тя. — Спомена нещо за кучета. Вероятно имаш предвид специално обучените кучета за откриване на взривни устройства.
	— Точно така. Къде ти е лаптопът?
	Чапман го измъкна от чантата си и двамата се насочиха към близката пейка.
	— Дай видеото от вечерта на взрива — каза той.
	Тя се подчини.
	— Задръж тук!
	Чапман покорно натисна бутона за пауза, а Стоун се изправи и посочи към североизточния край на парка.
	— Падиля дойде точно от там.
	Партньорката му направи бърза справка с екрана и кимна.
	— Правилно.
	— Защо от там?
	— А защо не?
	— В парка може да се влезе от много места. Помниш ли какво ни каза Кармен Ескаланте? Че чичо й отишъл да хапне в любимия си ресторант на Шестнайсета улица. Но той се намира не на изток, а на запад от Белия дом. Ако Падиля е идвал от там, би трябвало да влезе в парка от запад. Защо обаче се появява от изток?
	— Може би се е отбил някъде. Ние така и не проверихме ресторанта, в който се е хранел. Възможно е да е хапнал там, а после да се е отбил за едно питие някъде другаде.
	— А може би е влязъл в парка от изток заради това — посочи екрана Стоун.
	Чапман проследи посоката, в която сочеше пръстът му.
	— Имаш предвид полицейския патрул?
	— Не, защото там е било и кучето. Пусни записа.
	Чапман натисна бутона за възпроизвеждане.
	Падиля мина на няколко сантиметра от кучето. Сякаш нарочно се отби от пътя си, за да мине съвсем близо до него.
	— Но какво значение има? Кучето изобщо не реагира.
	— Като англичанка сигурно си чела разказите за Шерлок Холмс — промърмори Стоун. — Един от тях се казва „Сребърен пламък“…
	— Съжалявам, но така и не стигнах до тях — поклати глава Чапман.
	— Във въпросния разказ Холмс обръща внимание на любопитен инцидент, свързан е поведението на едно куче през нощта.
	— Какво е направило кучето?
	— Абсолютно нищо. Според Холмс именно _това_ е любопитното.
	— Объркваш ме.
	— Това е същността на теста, Мери. Да минеш покрай кучето, без то да реагира.
	Чапман помълча известно време, после на лицето й се изписа удивление.
	— Искаш да кажеш, че бомбата е била у Падиля, а не в корените на дървото?
	— Точно така. Пораженията приблизително отговарят на детонацията на половин килограм семтекс. Количество, което лесно е скрил в дрехите си.
	— Ами кожените парченца от баскетболната топка?
	— Изобщо не е имало баскетболна топка. Късовете кожа са били поставени в джоба му предварително. Всичко е било постановка — разсадникът, Джордж Сайкс, баскетболното табло, Джон Кравиц… — Стоун замълча за момент и поклати глава. — Една отлично подготвена постановка. Те са познавали миналото на Кравиц. Може би именно затова са избрали него и този разсадник. — Очите му се спряха на административната сграда, откъдето беше започнала стрелбата. — Това обяснява защо са стреляли наляво, само към западната част на парка. Не са искали да улучат Падиля. Ако кучето се е намирало вдясно, Падиля е щял да мине покрай него, а после да се насочи на изток, към ямата. Това е вторият много важен детайл.
	— Нима искаш да кажеш, че той е скочил в ямата, а после се е взривил?
	— Единственото логично основание да попадне в ямата е било, че скача в нея, за да спаси живота си. Това е причината да прибегнат до стрелбата — да му дадат повод да побегне и да скочи в ямата. Ако беше взривил бомбата над земята, всички щяхме да сме наясно с източника на експлозията. А така ни заблудиха, че е била скрита в корените на дървото.
	— Чакай малко. Гарчик каза, че обучените кучета не могат да бъдат заблудени. Как тогава Падиля е минал покрай тях с бомба в дрехите си?
	— Гарчик вече даде обяснението. Може би точно това е искал да го попита Грос. Помниш ли какво ни каза за миризмите?
	— Че никой не може да ги скрие от обученото куче.
	— И още нещо, свързано с _молекулярния_ им състав. Именно заради него те не могат да останат скрити. Кучетата ги надушват дори когато са затворени в стоманени контейнери, опаковани в пластмаса и покрити с дебел пласт миризлива риба.
	— Така е — съгласи се Чапман.
	— А какво научихме за наноботите?
	— Че са много гадни… — Младата жена изведнъж млъкна и ченето й увисна. — И са също _така молекулярни_!
	— Именно.
	— Нима искаш да кажеш, че са използвали наноботи за създаването на експлозив от нов тип?
	— Не. Експертите по взривните вещества откриват в отломките обичайните следи от експлозиви. Нищо извънредно, което би събудило подозренията им. Точно в това се състои гениалността на плана им. Наноботите са били използвани за промяна на молекулярния състав на обичайната миризма, излъчвана от експлозивите. Те не предотвратяват взрива, но премахват миризмите, които кучетата са обучени да откриват. _Това_ е била същността на теста — да мине покрай обучено куче с бомба на кръста. И са го издържали успешно.
	— Но защо го е направил Падиля? Той не е руснак, а мексиканец.
	— Какви бяха уликите, които ни насочиха към руснаците, Мери?
	— Автоматът и странният език, на който са разговаряли. Освен това… — Тя изведнъж млъкна и поклати глава. — Всичко е било постановка, за да насочим подозренията си към руснаците.
	— Точно така.
	— Но въпреки това той се самовзривява. Защо? Каква е причината да го направи? Ти сам го каза. Проникват без причина в един от най-добре охраняваните периметри на света.
	— Не е било без причина — поклати глава Стоун. — Имали са такава, и то много основателна. Хайде, тръгваме.
	— Къде?
	— На гости на Кармен Ескаланте. И трябва да побързаме, за да не ликвидират и нея.


	84

	Почукаха на вратата на Ескаланте, но никой не им отвори. Чапман се отдръпна от входната врата и огледа прозорците.
	— Дали си е заминала завинаги? — подхвърли тя. — Или някой ни е изпреварил?
	Стоун надникна през прозорчето вляво от вратата.
	— Къщата не ми изглежда необитаема — обади се той. — Може би е излязла за малко.
	— И тъй, Падиля се е самовзривил. Защо?
	— Затова сме тук. Може би Кармен ще ни каже.
	— Мислиш, че е замесена ли?
	Стоун не отговори веднага главно защото не знаеше отговора.
	— Не ми се вярва, въпреки че няма гаранции.
	— Но ако не е замесена, тя няма да ни е от помощ.
	— Не е съвсем така.
	Стоун тръгна към задната част на къщата, следван от партньорката си.
	— Какво искаш да кажеш? — попита тя.
	— Вече знаем, че бомбаджията е бил Падиля, или поне имаме основание да го подозираме. Значи можем да й зададем нови въпроси. Веднага ще разберем дали е замесена. Ако наистина е така, ще можем да я арестуваме и да я подложим на официален разпит. Но и иначе би могла да ни каже нещо полезно. Нещо, което е споменал чичо й, нещо, което е подочула случайно… А може би са имали и посетители.
	Опита задната врата, но тя се оказа заключена.
	Чапман залепи лице за прозорчето и напрегна взор.
	— Нищо — въздъхна тя. — Но може би е вътре и лежи мъртва… Ще разбиваме ли?
	Стоун вече беше извадил два малки инструмента от джоба си.
	— Вратата е с резе, което ще ни позабави — отсече той.
	Чапман разби стъклото с лакът, бръкна в дупката и издърпа резето.
	— Моят начин е по-бърз — отбеляза тя.
	Стоун бавно прибра инструментите си.
	— Често ли ти се случва да проникваш с взлом в къщите на хората? — попита той.
	— Само когато ми доскучава — отвърна тя.
	Бутнаха вратата и влязоха в малката кухня.
	— Храна в хладилника и мръсни чинии в умивалника — констатира Чапман след бърз оглед на обстановката.
	Стоун пристъпи към масата.
	— Закуска, вероятно днешна — добави той.
	Извадиха пистолетите си и се насочиха към дневната.
	— Тук поне няма трупове — обяви минута по-късно Чапман. — Да видим какво е положението на горния етаж.
	Оказа се, че и там всичко е наред.
	Чапман отвори гардероба и бързо огледа дрехите.
	— Може би са й платили, защото тук има няколко доста скъпи неща — констатира тя. — Историята с даренията може би ще се окаже поредната лъжа.
	— Но как е излязла без тях? — Стоун посочи патериците в ъгъла.
	Чапман се приближи да ги разгледа.
	— Това са старите й патерици. Тя спомена, че очаква нови.
	— Добре, Падиля е бил замесен. — Стоун огледа помещението. — Но и онези латиноамериканци в Пенсилвания също са били замесени.
	— Смъртта им доказва, че всички са попаднали на не особено лоялен работодател — каза Чапман.
	— Или на човек, който просто изисква от хората си пълна саможертва.
	Влязоха обратно в дневната.
	— Може би трябва да я почакаме да се върне, а? — погледна го тя.
	— Имам чувството, че това място е под наблюдение — каза Стоун. — И те вече са разбрали, че отново проявяваме интерес към нея.
	— И сме й подписали смъртната присъда?
	— Не и ако открием къде е отишла.
	Напуснаха къщата през задната врата. Стоун огледа улицата в двете посоки.
	— Може би някоя възрастна съседка знае какво се случва в квартала — предположи Чапман.
	— И аз си помислих същото. Ти започни от тази страна, а аз ще поема отсрещната.
	Почукването на Чапман се увенча с успех чак на четвъртата къща надолу по улицата. Вратата отвори дребна чернокожа жена с бяла коса, очевидно прехвърлила седемдесет.
	— Отдавна ви гледам как се мотаете наоколо — отсече с нетърпящ възражение тон тя. — Мислех да позвъня в полицията, но после ми хрумна, че може би _вие_ сте от полицията. В нашия квартал никой друг не се мотае като вас.
	Чапман й показа значката си и повика Стоун.
	— Това е партньорът ми — обясни на старицата тя. — Търсим Кармен Ескаланте, но тя не си е у дома. Онази жена с патериците, чичото на която…
	— Гледах новините — прекъсна я жената. — Познавам и Кармен. Но в момента я няма.
	— Имате ли представа къде може да е отишла? — попита Стоун.
	— Излезе сутринта, някъде около девет. Дойдоха да я вземат с голям черен пикап.
	Двамата се спогледаха.
	— Кой дойде да я вземе? — попита Чапман.
	— Държавни служители. С костюми, тъмни очила и всичко останало. Днес тя трябва да присъства на някаква литургия. — В очите на старицата проблесна подозрение. — Ама вие не гледате ли новините?
	— Знаете ли къде ще се отслужи литургията? — попита Стоун.
	— След като не знаете това, значи не сте от полицията.
	— Напротив, от полицията сме — настоя Стоун и повтори въпроса си. — Знаете ли мястото на службата?
	— Защо не се обадите в участъка да проверите?
	В следващия миг вратата се затръшна под носовете им.
	Тръгнаха към колата и Стоун измъкна телефона си.
	— Какво става, Оливър?
	— Вече стигнахме до заключението, че след взривяването на бомбата събитията ще се преместят другаде, далеч от парка — отвърна той.
	— Така е, но отново се оказахме в задънена улица.
	— Защото става въпрос за _непланирано_ събитие.
	— Или по-точно за _нарочно_ създадено събитие на място, където ще бъде нанесен ударът? — смаяно промълви Чапман и шумно изпусна въздуха от гърдите си. — Взривяването на бомбата е повод и за траурна служба.
	— На която ще присъстват президентите на САЩ и Мексико.
	Докато Чапман шофираше, Стоун започна да набира всички номера, които бяха запазени в паметта на телефона му.
	— Никой не вдига! — отчаяно въздъхна той.
	— Защото ти се изписва името. Не е ли по-добре да се обадим направо в полицията?
	— И какво ще им кажа? „Аз съм Оливър Стоун — същият, който доскоро работеше за правителството, но беше изхвърлен заради един голям гаф. На тържествената церемония ще бъде взривена бомба, идете да я обезвредите.“ Нали ще ми затръшнат телефона още преди да съм отворил уста?
	Спряха на някакъв светофар и Чапман машинално погледна през страничното стъкло.
	— Хей, я погледни! — извика тя.
	През витрината на някакъв бар се виждаше голям телевизионен екран. Предаваха тържествената церемония на живо. Стоун успя да прочете надписа, който течеше отдолу.
	— Националното гробище „Арлингтън“! — възкликна той.
	— Показвай пътя! — включи на скорост тя.
	— О, виж! — възкликна той при следващия кадър. — Това там е Алекс!
	Чапман се обърна. На екрана действително се появи фигурата на Алекс Форд, явно с охраната на президента.
	— Чакай малко — задъхано рече тя. — Дори да се добереш до него, няма как да му кажеш къде е поставена бомбата.
	— Мисля, че вече знам къде е.
	Чапман настъпи газта, а Стоун набра номера и отправи безмълвна молитва към небето приятелят му да отговори.


	85

	Алекс Форд стоически продължи да оглежда периметъра въпреки вибрирането на телефона в джоба му. По време на служба им беше строго забранено да използват мобилните си телефони. Никакви разговори, никакви есемеси. Близо до президента телефоните им задължително трябваше да бъдат на вибрация. Алекс внимателно оглеждаше лицата на гостите, които бяха преминали през магнитометъра. Преди да стигнат до него, те вече бяха подложени на други проверки, като претърсване на куфарчета и дамски чанти. Погледът му се спря на кучетата, които душеха всеки появил се на мястото на събитието. След експлозията в парка „Лафайет“ те бяха навсякъде.
	Телефонът му отново завибрира, но той пак не му обърна внимание.
	Президентът зае мястото си на първия ред, а вляво от него седна президентът на Мексико. Между тях останаха два празни стола. Алекс насочи вниманието си към Кармен Ескаланте. Тя се приближаваше по пътеката с новите си патерици, които безшумно потъваха в меката пръст. Подкрепяха я двама мъже в тъмни костюми. Зад нея пристъпваше Алис Грос, облечена изцяло в черно и с воал на лицето. Четирите деца на агента вече бяха заели местата си на втория ред, непосредствено зад президента на САЩ.
	Двамата държави глави станаха при приближаването на опечалените жени. Изказаха им съболезнования, после всички заеха местата си.
	Телефонът на Алекс отново завибрира и той изруга наум. От начина на вибрирането разбра, че е получил есемес. Очите му се плъзнаха по множеството. Колегите му от личната охрана изпъкваха с безизразните си лица, слушалките в ушите и напрегнатите стойки. И те като него бяха нащрек, готови да реагират и на най-незначителната заплаха.
	Вибрацията се повтори. Този път ругатнята почти се изплъзна от устните му и той машинално се огледа. Заключението му беше, че ако внимава, може би ще се справи. Ръката му се плъзна в джоба на панталоните и бавно измъкна телефона. Не целият, а само колкото да види екрана. Палецът му натисна иконата за есемеси.
	— Страхотно! — едва доловимо изпъшка той, успял да зърне обозначението на две съобщения, изпратени в рамките на една минута.
	Оливър Стоун.
	Вдигна глава да се огледа, натисна два бутона в бърза последователност и издърпа апарата още няколко милиметра навън. Есемесите изскочиха на екрана. Бяха с еднакво съдържание. Прочете единия от тях. Кръвта бавно се оттече от лицето му, зави му се свят. Пръстът му бързо докосна бутоните О и К, а след това натисна клавиша за изпращане. Телефонът изчезна в джоба му.
	Напълни гърдите си с въздух и насочи поглед към президента на Съединените щати. Подобно на останалите си колеги, Алекс беше дал клетва да жертва живота си за него. На челото му се появи капчица пот, която бавно се стече надолу.
	Ами ако Оливър грешеше? Какво щеше да стане, ако действа по фалшив сигнал? Най-вероятно щеше да изгуби службата си, защото е действал по информацията на отстранен агент.
	Но понякога човек трябваше да се довери на приятелите си. А той вярваше на Оливър Стоун както на никой ДРУГ.
	Приближи микрофончето до устата си и предаде дума по дума съдържанието на есемеса. Пропусна да спомене само името на автора му. Накрая повтори предупреждението, което му беше изпратил Стоун:
	— Най-вероятно става въпрос за дистанционна детонация. Бомбата ще избухне при всякакви резки действия от наша страна. Необходима ни е маневра за отвличане на вниманието.
	В слушалката прозвуча гласът на началника на охранителния отряд:
	— Сигурен ли си в това, което казваш, Форд?
	Стомахът му се сви.
	— Сър, дори да не съм стопроцентово сигурен, ние не можем да поемем никакъв риск, нали? — прошепна в отговор той.
	Чу се дълга и притеснена въздишка. Шефът му очевидно преживяваше същото, което само преди секунди беше преживял той. Даваше си ясна сметка, че евентуалната грешка ще му струва кариерата.
	— Бог да ни е на помощ, Форд — каза той.
	— Да, сър.
	Една минута по-късно планът стана достояние на всички дежурни агенти. Алекс погледна часовника си. Шейсет секунди. Направи всичко възможно да запази самообладание и да се държи професионално. Организаторите на атентата несъмнено виждаха разположението на охраната и при най-малко съмнение щяха да задействат бомбата.
	Като автор на информацията той беше удостоен е честта да изпълни най-важната задача. Тялото му се стегна. Рутинната охранителна операция току-що се беше превърнала в нещо съвсем друго. Нещо, за което всички агенти се бяха подготвяли, но дълбоко в себе си се бяха надявали никога да не се случи.
	Алекс започна да отброява секундите. Той оглеждаше лицата на гостите, но непрекъснато се връщаше на президента. Раздвижи се трийсет секунди по-късно, точно по средата на обратното броене. На пръв поглед изглеждаше, че предприема рутинна обиколка. Двама от колегите му сториха същото по съседната пътека между столовете. Планът беше разработен в движение и сега оставаше да се види дали ще успее. Очите му се насочиха към голямата крипта, която се намираше непосредствено зад временния подиум, издигнат специално за церемонията. Отново си пое дъх, опитвайки се да удържи нивото на адреналина в кръвта си. Това беше задължително, за да не наруши координацията на действията си.
	Още двайсет секунди.
	Алекс ускори крачка. Наближаваше първия ред, на който седеше президентът, но очите му гледаха другаде. Към друг човек.
	Нещата се случиха на десетата секунда.
	Една жена, която вървеше по пътеката към мястото си, изведнъж нададе вик, хвана се за гърдите и се свлече на земята. Няколко души се струпаха около нея. Мястото на припадъка беше подбрано изключително прецизно. На практика тази жена беше агент на Сикрет Сървис, на която се беше паднала важната роля да припадне на няколко крачки от мястото на президента.
	Струпалите се около нея хора позволиха на вътрешния кръг охранители да изградят стена около държавния глава — нормална процедура, която не събуждаше подозрения. Нищо не можеха да направят в случай, че нападателите решиха да задействат бомбата точно в този момент. Но нямаха друг избор. Алекс се стрелна напред и се шмугна в пролуката, умишлено оставена от колегите му. За миг срещна погледите на няколко от тях — тревожни, но изпълнени с непоколебима решителност. После главата му се изпразни. Виждаше единствено целта си.
	Кармен Ескаланте изглеждаше изплашена. Увереността на Алекс се усили. Ако бомбата не е у нея, шансовете за оцеляване на всички нарастваха значително. Но в обратния случай бомбата щеше да експлодира през следващите две секунди.
	Изтръгна патериците от ръцете й. Кармен нададе вик на изненада, който бързо потъна в крясъците на тълпата и инструкциите, които агентите от вътрешния кръг си разменяха на висок глас.
	Като играч на ръгби, който се измъква от мелето за топката, Алекс изскочи отвъд живата стена, пъхнал патериците под сакото си. Отначало вървеше с бърза крачка, а когато се отдалечи на няколко метра от президента, хукна да бяга, разбутвайки хората по пътя си. Миг по-късно прекоси временния подиум, измъкна патериците изпод сакото си и с всички сили ги запрати напред, към зоната отвъд голямата крипта, която беше единственото по-сериозно препятствие.
	Изобщо не погледна назад, но знаеше какво точно се случва. Колегите му отвеждаха президента в обратна посока по възможно най-бързия начин, дори с цената да стъпчат някого по пътя си.
	За нещастие патериците не стигнаха до целта си. Взривната вълна беше толкова силна, че срути целия подиум. От мястото на детонацията се издигна огромен облак дим, примесен с пръст и алени пламъци. Той бързо обхвана първите няколко реда столове, които вече бяха опразнени. Посипа се дъжд от отломки, хората запищяха неистово.
	Президентът вече беше в лимузината си. Кортежът потегли с пронизително свистене на гуми и за броени секунди напусна гробището.
	Като по чудо експлозията не уби никой от присъстващите. Имаше ранени, имаше няколко счупени крайници и леки изгаряния. Агентите на Сикрет Сървис установиха всичко това, преди да забележат един от своите колеги.
	Той лежеше на няколко крачки от срутения подиум. От окървавената му глава стърчеше остър къс гранит.
	— Извикайте линейка, веднага! — изкрещя един от агентите.
	Алекс Форд беше изпълнил дълга си.
	Беше спасил живота на президента на Съединените щати.
	Може би с цената на своя живот.


	86

	Оливър Стоун седеше в чакалнята на болницата, заобиколен от останалите членове на клуб „Кемъл“ и Мери Чапман. Всички мълчаха, сковани от мрачното предчувствие, че са на път да изгубят още един приятел.
	Очите на Анабел бяха зачервени и подпухнали, пръстите й машинално мачкаха хартиена кърпичка. Кейлъб и Рубън седяха един до друг с наведени глави. Ръката и кракът на гиганта бяха бинтовани. Хари Фин се беше облегнал до вратата. Той не познаваше Алекс Форд толкова добре, колкото останалите, но също беше дълбоко разстроен от нещастието, което го беше сполетяло.
	Алекс беше претърпял спешна операция и в момента се намираше в интензивното отделение. Според лекарите състоянието му бе изключително тежко вследствие счупване на черепа и обилен кръвоизлив, причинени от остър каменен къс, откъртен от стената на криптата. В момента беше в кома и никой от медиците не се ангажираше с прогноза кога ще излезе от нея.
	Стоун стана и тръгна да обикаля приятелите си, шепнейки успокоителни думи. Когато спря пред Анабел, тя скочи и излезе в коридора. Стоун понечи да я последва, но Чапман го дръпна за ръкава.
	— Може би има нужда да остане сама.
	— В момента това е последното нещо, от което има нужда — поклати глава той и отвори вратата.
	Анабел стоеше до един от прозорците и гледаше залязващото слънце.
	— Не мога да повярвам, Оливър — прошепна тя. — Събуди ме и ми кажи, че не е вярно!
	— Но Алекс все още е жив — тръсна глава Стоун. Той е твърд като стомана и ние просто трябва да вярваме, че ще оцелее.
	Тя се отпусна на близкия стол и се разплака. Стоун мълчаливо й подаде една от хартиените кърпички, които беше взел със себе си.
	След известно време риданията й стихнаха и тя вдигна глава.
	— Докторите не ми изглеждаха особено оптимистични…
	— Те винаги са такива — каза той. — Работата им е да ограничават надеждите и очакванията на близките. А ако пациентът прескочи трапа, изведнъж започват да се правят на по-компетентни, отколкото са в действителност. Тук обаче трябва да подчертая, че никой от тях не познава Алекс така, както го познаваме ние.
	— Той е герой! — прошепна Анабел. — Никога не съм срещала по-смел човек от него.
	— Така е — каза Стоун.
	— Значи ти му изпрати есемес, в който го предупреди за бомбата?
	Стоун кимна. Чувството му за вина ставаше все по-силно. Седна до Анабел и смутено промълви:
	— Аз… Аз не бях особено откровен с него по време на тази операция… — Спомни си случайната среща с Алекс след посещението в офиса на Фрийдман. Приятелят му очевидно се зарадва, че го вижда, и прояви желание да поговорят.
	_Но аз направо го отблъснах. А сега той лежи в безсъзнание между тези стени._
	Преди храбрия опит да повдигне настроението на Анабел Стоун беше успял да поговори насаме с лекарите. Те не даваха много надежди за възстановяването на Алекс.
	— Има ли увреждания на мозъка? — беше ги попитал той.
	— Рано е да се каже — отговори един от тях. — В момента просто се опитваме да му спасим живота.
	— Оливър?
	Обърна се и срещна втренчения поглед на Анабел.
	— За какво си мислиш в момента?
	— Мисля, че подведох приятеля си — въздъхна той. — А той не заслужаваше това.
	— Но ако не му беше изпратил есемес, бомбата щеше да убие много хора, вероятно и него самия — възрази тя.
	— С разума си го съзнавам — въздъхна той, после опря длан на гърдите си. — Но не и със сърцето си. — Помълча малко, после глухо добави: — Първо Милтън, а сега и Алекс… На това трябва да се сложи край, Анабел. Трябва!
	— Всички знаехме в какво се забъркваме.
	— Според мен не знаехте, но вече няма значение.
	— Аз искам да открия извършителите, Оливър. Искам да си платят.
	— Ще си платят, Анабел. Заклевам се.
	— Решил си да ги преследваш? — попита тя.
	— Или те, или аз — отсече Стоун. — Дължа го на Алекс. Това е най-малкото, което мога да направя за него.
	Той рязко извърна глава към дъното на коридора. Сякаш вече знаеше какво предстои.
	— Какво има? — забеляза движението му Анабел.
	— Те идват.
	— Кой идва?
	Стоун й помогна да се изправи и я прегърна.
	— Обещавам ти, че ще открия извършителите — прошепна. — Запомни го!
	— Не можеш да го направиш сам, Оливър.
	— Този път се налага.
	Отдръпна се на крачка от нея. В очите му се появиха сълзи, които бавно се стекоха по хлътналите му бузи. Анабел се ококори от изненада. За пръв път виждаше Стоун да плаче.
	— Оливър?
	Той я целуна по челото, обърна се и се отдалечи. Миг по-късно в коридора се появиха няколко мъже в тъмни костюми, които бързо го наобиколиха.


	87

	Само след две минути Стоун и Чапман вече пътуваха към центъра на града в лимузина с правителствени номера. Скоро спряха пред сградата на Оперативното бюро на ФБР и ги поведоха към една от малките заседателни зали. Стоун не се изненада, че завари там директора на ФБР и агент Ашбърн. Не трепна дори когато видя агент Гарчик и командира на Отряда за борба с тероризма. Но когато в залата влезе Райли Уийвър и зае мястото до директора на ФБР, в очите му се появи леко смайване.
	— Вече предадох рапорта си на агент Ашбърн — обяви с равен глас Стоун.
	— Разбрах, че с агент Форд сте били приятели — започна директорът, очевидно усетил враждебния му тон.
	— Той е един от _най-добрите_ ми приятели — натъртено отвърна Стоун.
	— Обяснете ни по-подробно, агент Стоун — намеси се Ашбърн.
	— Вече не съм агент — отвърна той и стрелна с поглед Уийвър. — Правомощията ми бяха отнети.
	Директорът на ФБР се прокашля смутено.
	— Това ще го обсъдим по-късно — заяви той. — В момента трябва да уточним къде се намираме.
	Стоун не си направи труда да отговори. Просто седеше и фиксираше Уийвър, който се размърда от неудобство и погледна към вратата, сякаш обзет от желание да побегне.
	— Добре, нека започна аз — наруши неловкото мълчание Чапман. — Ако пропусна нещо, _агент_ Стоун ще ме поправи.
	През следващите двайсет минути тя им разказа всичко, което се беше случило — от момента, в който Стоун се беше досетил за предстоящия бомбен атентат, до посещението им в дома на Кармен Ескеланте и отчаяните му опити да предупреди Алекс Форд.
	— Отлична работа, Стоун — обади се директорът на ФБР, а Ашбърн кимна в знак на съгласие. — Проявили сте изключителен усет и прозрение, благодарение на които страната ни не е в траур. Вие спасихте живота на президента.
	— Трябва да благодарите не на мен, а на Алекс Форд.
	— Наясно сме с това — обади се Уийвър.
	— Много добре — хладно го изгледа Стоун. — Радвам се, че сме единодушни по този въпрос.
	Когато разговорът се завъртя около използването на наноботи за промяна на молекулярния състав на излъчваната от експлозивите миризма, командирът на Отряда за борба с тероризма и агент Гарчик силно пребледняха.
	— Ако това е вярно, то променя всичко — задавено каза Гарчик. — Абсолютно всичко!
	Командирът му само кимна.
	— Досега се осланяхме стопроцентово на служебните кучета — добави Гарчик.
	Уийвър се втренчи в директора на ФБР.
	— Сигурни ли сме, че става въпрос именно за това?
	— По време на днешната церемония Кармен Ескаланте мина покрай две служебни кучета, които не реагираха — отвърна агент Ашбърн.
	— А ние за пореден път прегледахме видеозаписите от парка — добави командирът на антитерористите. — Падиля премина на трийсет сантиметра от служебното куче, но реакция нямаше. Очевидно наночастиците са свършили добра работа.
	Директорът на ФБР отново се прокашля.
	— Разбира се, този проблем трябва да бъде разрешен, и то бързо — каза той. — Но в момента най-важното е да разкрием самоличността на извършителите.
	— Разговаряхте ли Кармен Ескаланте? — попита Чапман.
	— По-скоро я подложихме на разпит, и то доста тежък — отвърна Ашбърн. — По всичко личи, че е била обикновено муле, освен ако не е велика актриса. Не знаеше абсолютно нищо за бомбата в патериците си.
	— Патериците са били перфектното скривалище — добави директорът. — Метални, които неизбежно задействат магнитометъра. И по очевидни причини ние не ги сканирахме с рентген.
	— Но дори Ескаланте да е невинна, Падиля е _бил_ част от заговора — възрази Чапман. — Не мога да повярвам, че някой ще се появи в парка е бомба на кръста, ще мине на сантиметри от кучето, за да провери дали то ще подуши нещо, а после ще скочи в ямата, за да се предпази от автоматичната стрелба. Няма как да не е знаел, че ще умре.
	— Ние го проверихме много внимателно — отвърна Ашбърн. — Оказа се, че автобусната катастрофа, при която са загинали родителите на Кармен, а самата тя е била осакатена, е била предварително подготвен саботаж, което насочи вниманието ни към бащата на Кармен, който вероятно е работил за някой от мексиканските наркокартели и е решил да скъса с тях. Разбира се, това не им е харесало и те са повредили спирачките на автобуса. Без да ги е грижа, че ще избият сто невинни човека.
	— Това обяснява и ролята на латиноамериканците в Пенсилвания — добави директорът на ФБР. — Не е имало никакви руснаци, както се опитаха да ни внушат. Най-вероятно отново сме си имали работа с мексиканските наркокартели. Или по-точно е Карлос Монтоя, който иска да възстанови господството си.
	— Като ликвидира с един удар президентите на САЩ и Мексико — отбеляза Ашбърн и погледна началника си. — И вас също, сър.
	— Има логика — кимна директорът. — Ние мислехме, че Монтоя е изхвърлен от бизнеса и дори е мъртъв. Но той явно е успял да ни заблуди и да организира операцията си така, че ние да обвиним руснаците. Надявал се е, че в неизбежния властови вакум, който ще последва, неговите картели ще възвърнат господството си.
	— Значи цялата схема с участието на Фаут Тюркекул е била измама? — вдигна вежди Ашбърн. — Той не е бил предател?
	— Вероятно не — каза Чапман. — По-скоро са го пожертвали.
	— Ами разсадникът, Джон Кравиц и Джордж Сайкс? — попита директорът на ФБР.
	— Също невинни и пожертвани — отвърна Чапман. — За повече достоверност на фалшивата следа към руснаците. За разлика от тях Джуди Донахю е била замесена. Платили са й, а после са я ликвидирали.
	— Мисля си за тази технология с наноботите — притеснено въздъхна Гарчик. — Нима картелите разполагат с толкова ресурси, че да я внедрят?
	— Говорих за това с колегата си от Агенцията за борба с наркотиците — отвърна Ашбърн. — Той ми изнесе цяла лекция за сегашното състояние на наркобизнеса. Мексиканците наистина са изтласкани от руската наркомафия, но продължават да имат приходи от милиарди долари, което им позволява да ползват услугите на някои от най-добрите учени в света. Плащат им щедро или просто ги принуждават да работят за тях. И тук не говорим само за взривни устройства. Моят приятел от АБН твърди, че след като са успели да променят миризмата на бомбите, значи могат да направят същото и с миризмата на _дрогата_ и лесно ще пробият цялата ни защитна линия. Това променя всичко, включително правилата на играта. Скоро ще се окаже, че ние, Граничната полиция и АБН, сме абсолютно безпомощни.
	— А защо не научихме всичко това по-рано? — обади се за пръв път Райли Уийвър. — И най-вече факта, че бащата на Ескаланте е работил за наркокартелите?
	— Падиля остана встрани от нашето внимание — призна Ашбърн. — Поне в началото. Смятахме го за жертва, а не за съучастник и не се разровихме по-дълбоко. Но дори и в момента имаме някои резерви относно достоверността на информацията от Мексико. Не разполагаме с неопровержими доказателства и няма как да докажем, че зад всичко това стои Монтоя. Поне засега.
	— Но ако те са убили родителите на Кармен, каква е ролята на Падиля? — попита Чапман. — И той ли е работил за картелите?
	— Според оскъдната информация за него едва ли — отвърна Ашбърн. — Проучихме го, но не открихме нищо.
	— Може би е избягал тук, за да измъкне Кармен, но картелите са ги надушили — предположи директорът.
	— И са го принудили да работи за тях, заплашвайки да я убият — добави Ашбърн. — Възможно е изобщо да не е знаел, че носи бомба. Стрелбата започва и някой му нарежда да бяга към ямата. За мен най-умният им ход е начинът, по който използват убийството на Том Грос и Падиля, отгатвайки, че за тях ще бъде организирана тържествена погребална церемония.
	— Създават събитието, по време на което искат да нанесат удара — каза Чапман и погледна към Стоун. — Той обаче успя да отгатне ходовете им.
	— Всичко това е много интересно — промълви Райли Уийвър и леко удари с длан по масата. — Но ние все още не знаем как е била задействана бомбата и кой им е помагал на място. Приемам, че не са били руснаците. Допускам, че всичко е дело на Монтоя и мексиканците, но те са имали свой човек между нас и това е факт. Изключено е да постигнат всичко това без помощта на предател. Въпросът е кой е той, след като не е бил Тюркекул?
	Стоун най-сетне се раздвижи и хвърли кос поглед към Уийвър.
	— Не мислите ли, че отговорът е очевиден, господин директор? — тихо попита той.
	Лицето на Уийвър започна да се налива с кръв под настойчивия му поглед.
	— По-добре не се опитвай да ме обвиняваш в…
	— Когато отговорът е очевиден, аз просто го приемам — прекъсна го Стоун.
	— Какво искате да кажете? — внимателно го погледна директорът на ФБР.
	— Искам да кажа, че насочвам вниманието си към единствения оцелял.
	Всички присъстващи го гледаха с любопитство, но мълчаха.
	— Човекът има предвид Мариса Фрийдман, хора — не издържа Чапман.
	В залата настъпи гробна тишина. Най-шокирани бяха директорът на ФБР и Ашбърн.
	Райли Уийвър пребледня и викна:
	— Това вече е прекалено!
	— Забравихте ли административната сграда, откъдето стреляха снайперистите? — продължи Чапман. — Веднага след като ние със Стоун установихме това, те направиха опит да ни ликвидират. Бяха пуснали достатъчно уловки, за да ни насочат по руската следа, но тази сграда не беше сред тях. На практика тя беше единственото нещо, което те не искаха да разберем. Защо? Защото един човек е знаел за нея. И е имал достъп там. Тоест вътрешен човек.
	— Твой човек, директоре — изръмжа Стоун и насочи пръст в лицето на Уийвър. — Някой като Фрийдман.
	Уийвър понечи да каже нещо, но после замълча и хвърли заплашителен поглед към Стоун, който продължи:
	— Именно Фрийдман беше в парка въпросната вечер. И вероятно е детонирала бомбата с помощта на мобилния си телефон. От източния край, на безопасно разстояние от стрелците. Вероятно пак тя е подмамила Тюркекул, изпращайки го на магистралата, за да бъде застрелян. Прави го в момент, в който се преструва, че работи с нас за неговото изобличаване. Ако си спомняте, именно Фрийдман направи първите разкрития за Тюркекул, които насочиха подозренията към него. А веднага след смъртта му беше изхвърлена от разузнаването. Което й дава отлична възможност да не отговаря на повече въпроси. Мисля, че Мариса Фрийдман изигра _всички ни_, и то безупречно.
	— Нямаш доказателства! — мрачно отсече Уийвър.
	— Напоследък да сте имали контакти с Фрийдман? — попита Ашбърн.
	Всички впериха очи в шефа на НРЦ.
	— Не съм имал никакви причини да го правя!
	— Бих казал, че вече имате _една_ — хладно подхвърли директорът на ФБР.
	Уийвър бавно измъкна телефона си и започна да търси номера с дебелия си показалец. Изтекоха десет секунди, после още десет. В крайна сметка той й остави съобщение да му се обади и изключи телефона.
	— Не отговаря — обяви с видимо облекчение той. — Това не доказва нищо.
	— Какво мислите, че прави в момента, ако случайно се окажа прав? — попита Стоун.
	— Бяга като луда — отвърна Чапман.
	— Ако си прав — промърмори Уийвър. — Има едно голямо _ако_.
	— Трябва да открием Фрийдман — обърна се към Ашбърн директорът на ФБР. — Веднага!
	— Слушам, сър. — Агентката взе телефона си и напусна залата.
	— Не можем да приемем безусловно _предположенията_ на този човек! — възрази с твърд глас Уийвър. — Фрийдман беше един от най-добрите оперативни агенти, с които съм работил.
	— Според мен _най-добрата_ — натъртено добави Стоун. — Проблемът е там, че вече не работи за нас.
	— Ако си прав, значи отдавна я няма — контрира Уийвър. — Човек с нейните качества е планирал бягството си до последния детайл.
	— Може би все пак е пропуснала нещо — обърна се да го погледне Стоун.
	— Наистина ли? — злобно се облещи насреща му Уийвър. — И какво е то?
	— Че президентът оцеля. Което означава, че тя се е _провалила_. Силно се съмнявам, че работодателят й е останал доволен от този факт. Същевременно този факт ни дава шанс да стигнем до нея.


	88

	Няколко часа по-късно получиха първата информация, свързана с Фрийдман. В залата се появи Ашбърн с лист хартия в ръка.
	— Визуално идентифициране на Фрийдман — обяви тя. — Взела е влака за Маями от Юниън Стейшън във Вашингтон. Очевидно под фалшиво име, защото Фрийдман не фигурира в списъка на пътниците. Предполагам, че това е достатъчно доказателство за вината й.
	Всички се обърнаха към Уийвър, който седеше в ъгъла с мрачно изражение.
	— Да разбираме ли, че изобщо не е отговорила на обаждането ви, сър? — попита Ашбърн.
	Уийвър дори не си направи труда да отговори.
	— Маями е логична дестинация — добави агентката. — Тя най-вероятно работи за някой мексикански картел. Отива в Маями, скача в някой частен самолет и отлита за Мексико. Влакът също е добро хрумване: едва ли някой ще очаква от нея да бяга по подобен начин, след като има самолети.
	— Визуално идентифициране? — изгледа я Стоун. — Значи някой на практика я е видял, така ли?
	— Разполагаме с камери на всички летища и железопътни гари. Вкарахме изображението й в системата и съвпадението изскочи на Юниън Стейшън.
	— Изгледа ли видеото? Сигурна ли си, че е тя?
	— Изгледах го — кимна Ашбърн. — Кадрите не са особено добри, а тя очевидно беше дегизирана. Но компютрите могат да уловят детайли, които човешкото око пропуска. Чрез софтуер за лицево разпознаване. Така се получи и съвпадението. Ще спрем влака още на следващата гара и ще я арестуваме.
	С това заседанието приключи. Уийвър излезе последен от залата и се приближи до Стоун.
	— Предполагам, че ти дължа извинение — промълви той.
	— Нищо не ми дължиш. Нещата са прекалено сложни. Почти през цялото време действах на тъмно.
	— Ти спаси живота на президента — добави Уийвър, помълча малко и продължи: — Предполагам, че ще имаш попътен вятър и спокойно море до края на живота си.
	Стоун не отговори. Очите му останаха заковани в гърба на отдалечаващия се Уийвър.
	— Какво беше това? — полюбопитства Чапман, която долови репликите.
	— Стара история.
	— Все това повтаряш.
	— Защото е истина.
	— Но не приемаш версията за влака, нали?
	В съзнанието му изплуваха последните думи на Мариса. До болка логични. Така оцеляват шпионите.
	— Тя каза, че иска да замине за някой необитаем остров — тихо промълви той.
	— Наистина ли? — трепна Чапман. — Кога го каза?
	— Когато отидох да се извиня за съсипаната й кариера. — Замълча за миг, после добави: — Пожела да отида с нея. Каза, че адски много си приличаме.
	— Според мен е точно обратното. — Чапман сложи ръка на рамото му. — Тя е хладнокръвна и безскрупулна кучка, която се интересува само от парите. А ти… Е, ти очевидно не си такъв… — Почувства се неудобно и отмести очи.
	— На необитаем остров — тихо повтори той. — Там искала да отиде. Но тя е шпионка. Такива като нея си изкарват прехраната с лъжи.
	В очите на Чапман се появи неподправен интерес.
	— Значи няма да отиде на необитаем остров?
	— Софтуер за лицево разпознаване — внезапно каза Стоун.
	— Чувала съм, че това нещо е изключително прецизно — кимна тя.
	— То е само машина и зависи от онова, което се вкара в нея, което повдига един друг въпрос.
	— Какъв?
	— Питам се каква база данни са използвали за сравнение на снимката й.
	— Искаш да кажеш, че опитен агент като нея няма как да не е помислил за това? Но как би могла да реагира?
	— Ами например като включи в базата данни леко променени параметри, а после се погрижи жена със същите параметри действително да пътува с влака за Маями.
	— Полицията спира влака, проверява пътниците, но не открива Фрийдман, така ли? — попита Чапман. — И въпросната дама остава дори неразпитана, волна като птица.
	— Волна като птица — повтори Стоун.
	— Къде тогава е Фрийдман?
	— На място, което е коренно противоположно на необитаем остров.
	— Противоположно на необитаем остров? — замисли се за момент Чапман, после добави: — Значи някъде, където има много хора. Голям град?
	— Да. Но тя не е заминала на юг. Не е отишла в Мексико.
	— Защо мислиш така?
	— Защото се провали. Защо да бяга при типове като Карлос Монтоя, след като не си е свършила работата? Той веднага ще й вкара куршум в главата.
	— Прав си — съгласи се Чапман. — Точно това ще направи.
	— Следователно „пътуването“ й на юг има за цел да ни заблуди.
	— Противоположното на юг е север. Но защо й трябва да се установи в някой голям град?
	— Там най-лесно може да се скрие. Да, по такива места е пълно с ченгета и охранителни камери, но тя е твърде умна, за да попадне в капана им. Просто ще потъне сред милиони хора и ще изчезне. Преди това ще изчака известно време. Така ще има по-голям избор.
	— Тогава как ще я заловим? Не можем да тичаме от град на град в северна посока от тук с надеждата да я срещнем. А може би вече е напуснала страната. Канада?
	— Не мисля — поклати глава Стоун. — Ако бяга прекалено бързо, със сигурност ще допусне грешка. Въпреки предварително обмислената стратегия. Не забравяй, че планът й за бягство се базира на успешния край на мисията. Не, със сигурност ще предпочете да изчака…
	— Ами ако наистина е в този влак за Маями и федералните я арестуват?
	— Това ще засили позициите им изключително много. Но не вярвам да се случи.
	— Добре, ясно. Но къде да я търсим _ние_?
	— Нуждаем се от информация.
	— Каква?
	Стоун отново си спомни какво беше казала Фрийдман за начина, по който ЦРУ обира тлъстите печалби от лобистката дейност на фирмата й. И че ако това е била основната й дейност, със сигурност би натрупала достатъчно състояние за спокойни старини.
	— Тя не го е правила даром — отбеляза той. — Което означава, че трябва да тръгнем след парите. — Помълча малко, после добави: — И след мускулите…
	— Мускулите?
	— Ако по петите й е човек като Карлос Монтоя, тя положително се е оградила със стена от професионалисти. Значи трябва да пробием тази стена, за да стигнем до нея.
	— Е, поне това е в моята област — усмихна се Чапман.


	89

	Анабел влезе в къщичката на Стоун и се настани срещу него.
	— Позволиха ми да го видя — едва чуто прошепна тя.
	— Алекс?
	Тя кимна и плъзна пръст надолу по челото си.
	— Парче гранит го е улучило точно тук. Два сантиметра по-наляво, и сега той нямаше да лежи в кома.
	— Има ли промяна в състоянието му?
	— Леко се е влошило — отвърна тя и с мъка потисна риданието си. — Жизнените му показатели са по-зле.
	Стоун се протегна през бюрото и стисна ръката й.
	— Можем само да се молим за него, Анабел — промълви той. — Нищо друго.
	— Той е толкова добър човек, Оливър. Винаги е стоял зад мен, включително и когато съм се държала зле с него.
	— Всички имаме своите угризения по отношение на Алекс, а аз повече от всички — въздъхна Стоун, отдръпна ръката си и се облегна назад в стола.
	— Трябва да я открием, Оливър — тръсна глава Анабел и влагата в очите й се стопи.
	— Ще я открием — увери я Стоун.
	Тя бръкна в чантата си и извади снопче хартия.
	— Свързах се с моя приятел на Бермудите веднага след като ми се обади за проследяването на парите.
	— Той помогна ли с нещо?
	— Имаш ли представа колко мръсни пари се препират ежедневно в карибските банки? Стотици милиарди долари.
	— Тоест търсим игла в купа сено — мрачно уточни Стоун.
	— За късмет не е съвсем така — отвърна тя и погледна бележките си. — Преди месец в една от банките на Карибските острови са били преведени петстотин милиона долара. Изтеглени са след малко повече от седмица. Само час по-късно по същата сметка са преведени още петстотин милиона. Те престояват в нея точно една седмица и също са изтеглени. Но не са прехвърлени в друга сметка, а се връщат обратно.
	— Към подателя?
	— Точно така. Преводът е бил анулиран.
	— Кога е станало това?
	— Същия ден, в който Алекс за малко не загина.
	— След като са разбрали за провала на Фрийдман?
	— Именно.
	— Значи е получила половината от парите след изпълнението на част от задачата — най-вероятно след експлозията в „Лафайет“, убийството на Том Грос и ликвидирането на свидетелите в лицето на Сайкс, Донахю и латиноамериканците.
	— А Тюркекул? — напомни му Анабел.
	— Той е по-специален случай. Отначало помислих, че тя просто се е възползвала от предоставения й шанс, но сега вече не съм толкова сигурен.
	— Не те разбирам.
	— Май и аз не разбирам. Ще се наложи да изчакаме развоя на събитията. Има ли начин да разберем къде са били преведени парите?
	Анабел поклати глава.
	— Полицията настоя швейцарските банки да дават сведения по определени сметки и те отстъпиха. Но това дава тласък на нелегалните преводи към Карибите, а банкерите там се оказват доста по-неотстъпчиви от швейцарците. Ще ни трябва много по-специализирана помощ, за да се доберем до информация.
	— Мисля, че мога да направя нещо по въпроса — промълви Стоун.
	— Но Фрийдман разполага с половин милиард долара — предостатъчно, за да организира перфектен план за изчезването си.
	— Така е. Но ще се изправи и пред някои проблеми.
	— Работодателят й?
	— Бягството й ще изпрати сигнали, които могат да бъдат разчетени. На първо време ще иска да спечели време с надеждата, че преследвачите й постепенно ще отслабят натиска, заети от други неотложни проблеми.
	— Но тя би могла да разкрие картелите, които имат отношение към убийствата — изтъкна Анабел. — И да се превърне в опасен свидетел срещу тях.
	— Фрийдман е изключително умна жена и без съмнение е отчела тази възможност — кимна Стоун. — Което е още една причина да действа предпазливо. Но това е само едната страна на уравнението.
	— В смисъл, че другата страна са ченгетата, които едва ли ще се откажат да я преследват?
	— Именно. Обзалагам се, че вече знае какво планираме.
	Анабел събра нещата си, готова да си тръгне.
	— Какво ще правим, ако Алекс не успее да прескочи трапа, Оливър? — тихо попита тя и очите й отново се напълниха със сълзи.
	Стоун протегна ръце и я взе в прегръдките си. Анабел Конрой — може би най-голямата измамница на своето поколение, но жена с изключително чувство за лоялност — безпомощно се разрида на рамото му.
	Стоун изчака известно време, после тихо промълви:
	— Без него ще ни бъде изключително трудно, Анабел. Ние с теб най-добре го знаем.
	Анабел мрачно поклати глава и си тръгна. Стоун изчака колата й да потегли и се прибра в къщичката.
	След известно време извади телефона си и набра номера на човек, с когото се познаваше отскоро, но помежду им вече се беше установила изключително здрава връзка.
	Насреща вдигнаха.
	— Обажда се Оливър Стоун.
	Отговорът беше типичен за Джо Нокс.
	— Вече започвах да се питам кога най-сетне ще ми се обадиш за цялата тая бъркотия. След един час съм при теб.


	90

	Макар и петдесетгодишен, Джо Нокс беше запазил фигурата си на защитник, какъвто навремето беше в колежанския отбор по американски футбол. Двамата със Стоун бяха лежали заедно в затвор със строг режим, хвърлени там без съд и присъда. Нокс беше получил задачата да открие и залови Стоун от човек с високи позиции в ЦРУ, който впоследствие се оказа престъпник. Оцелявайки в жестоките условия на затвора единствено благодарение на взаимното си доверие, двамата постепенно станаха близки приятели.
	— Следя отблизо всичко — заяви Нокс, след като се настаниха един срещу друг в малката къщичка на Стоун. — Както от пресата, така и по други, не толкова официални канали в Управлението. — Преди време, още докато бяха в затвора, Алекс Форд беше помогнал на дъщеря му да го издири и Нокс никога нямаше да забрави това. От изражението му личеше, че е готов на всичко, за да залови мръсниците, които бяха довели Алекс до това състояние.
	— В такъв случай да не губим време — подкани го Стоун. — Искам да знам кой от мексиканските наркокартели е превел наскоро голяма сума пари в карибска банка, а после е анулирал изплащането на петстотин милиона долара.
	— Лоша работа, Оливър — въздъхна Нокс.
	— Карлос Монтоя?
	Приятелят му кимна.
	— Руснаците са изклали семейството му. Майка му, жена му и трите му деца. Открили са ги захвърлени в някаква канавка. Войната е безпощадна. В момента базата на Монтоя се намира в покрайнините на Мексико Сити. Бизнесът му е деветдесет процента ликвидиран, но той все още разполага с достатъчно средства, за да стигне до всяка точка на света.
	— За нас това е добре. Фрийдман е принудена да действа крайно предпазливо, което ще забави плановете й да изчезне.
	Нокс се замисли за момент.
	— Тя има и друг проблем — промълви той.
	— Трябва й закрила.
	— Вярно, но няма да я получи от латиноамериканците. Никой не би дръзнал да я подкрепи срещу Монтоя. Американските гангстери също ще се държат настрана от нея, защото не искат да се забъркват в опит за убийство на президента. Присъдите са максимални, а копоите на ФБР — цяла армия. Тя би могла да потърси помощ от руснаци. На тях изобщо не им пука кой им плаща. Другият вариант е да се свърже с определени групировки в Далечния изток.
	— Което означава, че трябва да открием поне половин дузина такива хора, влезли напоследък в страната — отбеляза Стоун. — Ти можеш ли да направиш нещо в тази посока?
	— Мога дори и в лош ден като този — увери го Нокс, сведе поглед към ръцете си и добави: — Какви са шансовете на Алекс?
	— Не особено големи — въздъхна Стоун.
	— Той е прекрасен човек и страхотен професионалист.
	— Такъв е.
	— Неведнъж ни е спасявал.
	— Което означава, че трябва да свършим всичко както трябва. Заради него.
	— До шест часа ще имам новини за теб — изправи се Нокс.
	След като изпрати приятеля си, Стоун предприе малка разходка из гробището. Не след дълго стигна огромен дъб и седна на пейката под него. Вече беше изгубил един от най-близките си приятели, а сега всеки момент можеше да изгуби и друг.
	Очите му се спряха на близкия надгробен камък. В друго гробище, недалеч оттук, лежеше Милтън Фарб. Имаше опасност Алекс Форд да се присъедини към него.
	Нещата бяха безпощадно ясни: или той, или Фрийдман. Единият от тях нямаше да оцелее. Не и след всичко, което тя беше направила.
	Или Фрийдман щеше да отърве кожата, или той.
	Средно положение нямаше.


	91

	Претърсването на офиса на Фрийдман не даде резултат. Не се изненадаха, тъй като тя беше официално уволнена и беше опразнила стаите. Удариха на камък и в дома й във Фолс Чърч. Къщата се оказа абсолютно празна. По всичко личеше, че я е напуснала набързо, може би изненадана от реакцията на Сикрет Сървис, след като Стоун ги предупреди за нея.
	Огледаха за последен път триетажната къща, построена в началото на осемдесетте и обитавана от Мариса Фрийдман от 2000-та година насам.
	— Ашбърн ми даде списък с вещите, които са изнесли оттук, но в него няма нищо интересно — обясни Стоун на Чапман, която седеше на един стол и се оглеждаше. — Никакви лични снимки, никакви тетрадки или годишници, в които се споменава семейство. Тази жена се е погрижила за всичко.
	— Тя е шпионка и знае какво прави.
	— Дори шпионите имат личен живот — поклати глава Стоун. — Голяма част от него може да е измислена, но всеки притежава някакви лични вещи.
	— Какво знаем за миналото й? — попита Чапман.
	— Родена е в Сан Франциско, единствено дете в семейството. И двамата й родители са починали.
	— Как?
	— При пожар.
	— Не мислиш ли, че…
	— Не. Тогава тя е била едва четиригодишна. Едва ли ги е убила. Били са заможни хора, но данъците са изяли голяма част от наследството. А роднините, които са я отгледали, вероятно не са били особено щедри. Тя е била умно дете. Основното си образование е получила в Станфорд, а после е завършила Юридическия факултет на Харвард. Там я вербува ЦРУ. В продължение на дълги години е един от най-добрите оперативни агенти на Управлението. Фасадата с фирмата за лобиране се оказва отлична. Тя й позволява да пътува по света и да събира ценна разузнавателна информация.
	— А на никой от големите началници не му минава през ума, че на даден етап е станала двоен агент — добави Чапман. — Когато Уийвър разбра това, направо му прилоша.
	Стоун бавно огледа скромното помещение, в което се намираха.
	— Не бих казал, че е живяла в разкош — констатира той.
	— Кучката е била стисната — изсъска Чапман. — Намразих я в момента, в който я зърнах. Очевидно е мислила само как да трупа пари.
	— _Много_ пари — уточни Стоун. — С един милиард долара в сметката си човек може да прави каквото му хрумне, и то без да се замисля.
	— Не мога да повярвам, че я защитаваш!
	— Когато я хвана, единственият ми проблем ще бъде как да не я ликвидирам на място! — глухо отвърна Стоун.
	— Наистина ли?
	Стоун й обърна гръб и за последен път огледа къщата.
	— Нищо не ни задържа тук — заключи той.
	— Къде е изчезнала според теб?
	— Прегледахме записите на охранителните камери по абсолютно всички летища, разпитахме всички служители на транспортна полиция, проверихме всички документи, необходими за полет извън страната. Остават алтернативните средства за придвижване — автомобил, влак, автобус. Тя няма кола, регистрирана на нейно име. Колите под наем отпадат по редица причини, същото важи и за автобусите. Лично аз не виждам причина милиардерка като нея да използва някоя от линиите на „Грейхаунд“.
	— Частен самолет?
	— Проверката не установи нищо. Не можем да бъдем абсолютно сигурни, че не е използвала частен самолет, защото в тази област има доста пробойни, но това беше всичко, което успяхме да направим.
	— Значи остават влаковете. В _северна_ посока, към някой голям град. Продължаваш ли да си на това мнение? Но ако наистина е качила своя двойница на влака за Маями, няма ли да предпочете да стои далеч от всякакви гари?
	— Фрийдман мисли с поне осем хода напред — поклати глава Стоун. — Със сигурност е анализирала всичко, което ти току-що изложи, преценила е какво ще си помислим и е предприела точно обратното.
	— Надясно, вместо наляво — подхвърли Чапман.
	— Което означава, че няма да я открием лесно. Да не говорим за арестуването й.
	Телефонът му иззвъня и той го измъкна от джоба си. Беше Джо Нокс.
	Стоун слуша известно време.
	— Благодаря ти, Джо — каза той. — Дали ще е възможно да маркираш определени кредитни карти и мобилни телефони? О, да, предполагах, че вече си се досетил. Нещата си остават между нас, нали? Благодаря още веднъж.
	Прекъсна връзката и се обърна към Чапман.
	— Тя е по-добра, отколкото предполагахме.
	— Какво искаш да кажеш? — нервно преглътна Чапман.
	— Мислех, че ще си наеме охрана или от Източна Европа, или от Азия…
	— Но?
	— Наела е два екипа от по шест души. И източноевропейци, и азиатци.
	— Защо са й два екипа?
	— За да издигне две стени между нас и себе си. И за да не остане беззащитна в случай, че единият от екипите я предаде на Карлос Монтоя или някой друг, разбира се, срещу щедро заплащане.
	— Наистина е помислила за всичко.
	— Ако разсъждавам правилно, екипите ще действат самостоятелно, вероятно без да подозират за съществуването на другия.
	— Външна и вътрешна стена — каза Чапман. — Класическа позиция за отбрана.
	— Ако пробием едната, разбира се, с цената на значителни загуби, ще се изправим пред другата. Която е много вероятно изобщо да не пробием.
	— И къде са тези хора в момента?
	— В големия град на север.
	— В Ню Йорк?
	— Мисля, че трябва да тръгна натам — каза Стоун.
	— Искаш да кажеш, че трябва да _тръгнем_ натам! — поправи го Чапман.
	— Виж какво…
	— Без мен шансовете ти са равни на нула! — прекъсна го тя.
	— Това не е твоя битка.
	— Кучката се опита да убие и мен, забрави ли? Което означава, че не само ти ще се чудиш дали да не натиснеш спусъка в мига, в който я зърнеш!


	92

	Шест часа по-късно бе засечен мъж на име Мин, който беше част от азиатския охранителен екип на Фрийдман. Той имаше славата на скъпоплатен наемник и професионален убиец, който никога не се беше изправял пред съда по простата причина, че свидетелите срещу него изчезваха. Този човек беше използвал кредитната си карта в кулинарен магазин в Южен Бронкс, вероятно в разрез с получените заповеди.
	Районът беше огромен, но те все пак успяха да стеснят периметъра. Оказа се, че никоя от агенциите за коли под наем не беше обслужвала през последните дни хора от азиатски произход. В Бронкс такситата бяха значително по-малко в сравнение с Манхатън, а липсата на информация за предишно посещение на Мин в Ню Йорк навеждаше на мисълта, че той едва ли може да се оправи с доста сложните линии на метрото. Базирайки се на всичко това, Джо Нокс беше стигнал до заключението, че този човек най-вероятно е пазарувал пеша.
	— Предлагам да очертаем периметър от шест пресечки около кулинарния магазин — предложи по телефона той. — Площта никак не е малка, но все пак не може да се сравнява с мащабите на целия Бронкс.
	— Добра работа, Джо — похвали го Стоун.
	— Кого си включил в екипа по издирването?
	— Трима сме — аз, Хари Фин и Мери Чапман от МИ6 — отвърна Стоун.
	— Прибави и мен — рече Нокс.
	— Теб не, Джо.
	— Алекс Форд ми спаси живота, Оливър. Задължен съм му.
	— Не беше ли решил да се пенсионираш?
	— Ще се пенсионирам, но след като приключим случая. Как ще стигнем дотам?
	— С лични автомобили. Доколкото ми е известно, Фрийдман знае как да проникне в базата данни на агенциите за коли под наем, следователно те отпадат.
	— Можем да използваме моя роувър. Кога искаш да тръгнем?
	— Хей, сигурен ли си?
	— Не ме питай повече. А останалите членове на клуб „Кемъл“?
	— Рубън е прострелян. Анабел ще държа настрана, доколкото е възможно. А Кейлъб…
	— Ясно.
	Потеглиха в четири сутринта. Нокс беше зад волана. До него седеше Стоун с пушка между коленете. Фин и Чапман бяха отзад. Стоун ги беше запознал с плана предишната вечер. Всички, с изключение на Нокс, бяха дегазирани, тъй като предполагаха, че Фрийдман може да е изпратила някой да ги следи. Имаше вероятност да е зърнала Фин, докато преследваха Тюркекул, а Стоун не искаше да рискува.
	Разполагаха със снимки на Мин, а Нокс носеше и една на Фрийдман, макар че тя едва ли вече имаше нещо общо с нея.
	— Радиус от шест преки — напомни Стоун, когато навлязоха в Голямата ябълка, обитателите на която отдавна бяха на крака и милиони от тях тръгваха за работа. Нокс щеше да продължи с колата, след като оставеше другите трима на различни места в Южен Бронкс. Районът не беше от най-безопасните, но те все пак бяха въоръжени и знаеха как да се пазят.
	Стоун пое по маршрута, който щеше да го отведе до кулинарния магазин. Вече нямаше нужда от снимката на Мин, тъй като беше запомнил чертите на лицето му. Най-забележителната от тях бяха чифт абсолютно безизразни очи. Стоун беше наясно, че дори да не беше наемен убиец, този човек рано или късно щеше да се превърне в социопат и пак да върши същото, но без заплащане. Но и социопатите допускат грешки. Грешката на Мин беше, че е използвал кредитната си карта, за да плати сандвич, кутийка бира „Сапоро“ и порция пържени картофи.
	Макар и донякъде облагороден с хубави нови квартали и търговски центрове, Южен Бронкс продължаваше да прилича на огромна строителна площадка, най-вече в района на новия стадион на „Янките“, който струваше над един милиард долара. Но въпреки това над петдесет процента от обитателите му живееха под прага на бедността. Престъпността продължаваше да бъде проблем, а някои райони трябваше да бъдат заобиколени отдалеч. Стоун и приятелите му се намираха именно в такъв район.
	Стоун обаче не се тревожеше толкова от местната престъпност, колкото от банда чуждестранни убийци. Продължаваше да бъде нащрек, но когато слънцето напече и по тила му потекоха струйки пот, си даде сметка, че засичането им ще бъде едно малко чудо.
	От това чудо го деляха само няколко часа.
	Чапман докладва за попадението си, включително адреса, до който беше стигнала.
	— Току-що пресече улицата и пое на запад.
	Останалите бяха информирани с помощта на есемеси. След като приключи с тях, Чапман отново се свърза със Стоун.
	— Току-що влезе в някакъв железарски магазин… чакай малко… На знака срещу мен пише Източна сто четирийсет и девета улица.
	— Коя е пресечката? — бързо попита Стоун, изчака отговора и добави: — Намери си прикритие, защото има опасност да наблюдават улицата.
	Чапман прекоси платното и навлезе в тясна уличка, оглеждайки някаква четириетажна сграда.
	— Изглежда ми изоставена — докладва в микрофона тя.
	— Скрий се някъде и наблюдавай — нареди й Стоун. — След десет минути съм при теб.
	На практика стигна за девет минути.
	— Фин и Нокс ще се появят от обратната страна — съобщи той и погледна фасадата на сградата. — Нещо ново?
	— На един от прозорците на третия етаж се мярна мъж. Не успях да го разгледам добре, но не ми приличаше на Мин.
	Защо Фрийдман би избрала скривалище в район като този, запита се Стоун. Разбира се, в Южен Бронкс беше пълно с изоставени апартаменти, а дори и цели сгради. Но все пак изборът му се струваше странен. Вече започваше да си дава сметка, че Мариса Фрийдман е много по-сложна личност, отколкото беше смятал в началото. И без съмнение изключително талантлива.
	Насочи поглед на югоизток, към Ист Ривър. С течение на времето тази река беше поела значителен брой трупове. На запад се намираше Харлем Ривър, отвъд която се издигаха небостъргачите на Горен Манхатън, а още по-нататък течеше Хъдзън, над която минаваше междущатската магистрала 95.
	— Какъв е планът? — попита Чапман.
	— Седим и чакаме.
	— Колко време?
	— Докато разберем с какво разполагат, кой е там и как да се промъкнем с минимален риск до тях.
	— А защо не повикаме нюйоркската полиция или ФБР?
	— Когато се съгласих да участваш, останах с впечатлението, че ще изпълняваш моите заповеди — косо я стрелна той.
	— Ще ги изпълнявам, но до определена степен — каза тя. — Трябва да направим всичко възможно да заловим Фрийдман жива, за да я изправим пред съда.
	— Но _ти_ каза, че ще ти бъде трудно да не натиснеш спусъка, когато се изправиш насреща й…
	— Казах го, за да те успокоя. Иначе нямам никакви проблеми. Тази жена не заслужава да съсипя живота си заради нея. Въпросът е дали _ти_ ще се удържиш да не натиснеш спусъка.
	— Разбира се, стига да не се наложи да го натисна.
	— Какво, по дяволите, означава това?
	— Силно се съмнявам, че човек като Фрийдман ще се предаде с ръце над главата, за да бъде съдена, осъдена и екзекутирана за държавна измяна. Ако се опита да причини зло на някого от екипа, със сигурност ще я убия. Предполагам, че и ти се чувстваш по същия начин.
	— Какви са нейните стрелкови умения?
	— Проверих досието й. Уменията й са отлични и ги използва с голяма доза разум. Както в близка престрелка, така и при стрелба от далечно разстояние.
	— А пък аз си мислех, че тя е една симпатична муцунка и нищо повече.
	Той я стисна за рамото.
	— Работата е сериозна, Чапман! Няма място за никакви симпатични муцунки, избий си тези глупости от главата!
	Тя се освободи от хватката му.
	— Нека действията ми говорят за това. Какво ще кажеш?
	Стоун отмести поглед и отново огледа изоставената сграда.
	Фин се обади след няколко минути.
	— На позиция съм. Тук отзад всичко е спокойно. Две точки за проникване — едната в средата, другата източно от нея. Вратите изглеждат заключени и вероятно са под наблюдение. Може би използват портативни камери. На тяхно място аз със сигурност бих прибягнал до нещо подобно.
	— Прав си, Хари — отвърна Стоун. — Нокс там ли е?
	— Да. Какви са заповедите ти?
	— Ще чакаме и ще наблюдаваме. Когато решим да ударим, трябва да го направим по най-сигурния начин. Имаме ли възможност да се сдобием с архитектурните планове на сградата?
	— Вече съм ги качил на телефона си.
	— Толкова бързо? — учуди се Стоун.
	— Имам приятел в архитектурния отдел на общината. Служили сме заедно във флота.
	— Дай ми плановете.
	Фин се подчини.
	— Доста проблемни зони — отбеляза Стоун.
	— Така е — съгласи се приятелят му. — Най-трудно ще бъде проникването. Незабелязано, имам предвид.
	— Продължавай наблюдението. Докладвай на всеки трийсет минути.
	Стоун прекъсна връзката и отново насочи поглед към старата тухлена постройка.
	До него Чапман се размърда.
	— Ами ако някой ни види в тази уличка?
	— Ще се преместим.
	— Никога не съм била в този квартал на Ню Йорк. Не ми изглежда толкова лъскав, колкото очаквах.
	— Лъскав е Манхатън. Там живеят богатите и известните. Бронкс е различен. Има някои страхотни местенца и други не чак толкова.
	— Да разбирам ли, че си бил тук и преди?
	Стоун кимна.
	— По работа или за удоволствие?
	— Никога не пътувам за удоволствие.
	— Какво прави в Ню Йорк последния път?
	Спомените неволно изплуваха в съзнанието му.
	Беше се случило преди десетилетия. Притиснал буза до приклада на снайперската карабина, той беше сложил край на живота на поредния враг на САЩ, който пресичаше улицата към един луксозен хотел в компанията на своята любовница. Присъдата му беше издадена, след като бе поръчал екзекуцията на двама агенти на ЦРУ в Полша. Точно в единайсет вечерта Стоун вкара един куршум в дясното му око от разстояние осемстотин и петдесет метра, залегнал на малка височинка. Северният вятър духаше в гърба му, което му създаде немалко проблеми, но въпреки това изстрелът беше смъртоносно точен. Любовницата дори не разбра какво става, преди нейният човек да се свлече мъртъв в краката й. Предварително предупредени, градската полиция на Ню Йорк и ФБР изобщо не си направиха труда да разкрият извършителя. Така се работеше в онези години. А може би и днес е същото, мрачно си помисли Стоун.
	Свил показалец около въображаемия спусък, той отново насочи вниманието си към изоставената сграда.


	93

	Шест часа по-късно Стоун и Чапман се прехвърлиха в една празна къща оттатък уличното платно. Мръсните дюшеци и употребяваните спринцовки по пода свидетелстваха за някогашно наркоманско свърталище, зарязано от обитателите му по неизвестни причини. Двамата влязоха през задната врата и се приготвиха за дълго чакане. Стоун отвори раницата си и й подаде бутилка минерална вода, една ябълка и парче твърд хляб.
	— Признавам, че знаеш как да забавляваш едно младо момиче — отбеляза тя, преди да се залови с „вечерята“.
	След известно време вратата на отсрещната сграда се отвори и на улицата се появи Мин, придружен от още един мъж. След като се огледаха, те поеха наляво и завиха в първата пресечка. Стоун веднага се свърза с Фин и докладва за промяната в ситуацията.
	— Искаш ли да ги проследя? — попита Хари.
	— Не. По това време вероятно отиват да хапнат. Цял ден не са мърдали никъде. Мислиш ли, че ще успееш да надникнеш през някой от прозорците? Ако информацията ни е точна, вътре трябва да има още десет души плюс Фрийдман. Въпреки това ми се иска да осъществим по-точно преброяване.
	— Вътре е тъмно, но аз имам прибор за нощно виждане.
	— Бъди внимателен, Хари. Тези момчета знаят какво правят.
	— Разбрано.
	— Двама бойци в южния край на първия етаж — докладва двайсет минути по-късно Фин. — Вероятно на пост, въпреки че не видях оръжия. Останалите трябва да са на горните етажи. Това е всичко, което успях да видя с прибора.
	После се обади Нокс.
	— Хей, Оливър, какво ще кажеш за една ТК?
	— Термална камера? Откъде ще я вземеш?
	— Имам си хора. Трябваше да се сетя предварително, мамка му.
	— Колко време ще ти трябва?
	— Един час.
	— Добре, направи го.
	В рамките на въпросния час се случиха две неща. Нокс се върна с термалната камера, а Мин и колегата му се прибраха отново в блока. В ръцете си държаха големи книжни торби, очевидно с готова храна.
	Нокс се обади две минути по-късно.
	— Направих каквото можах — докладва той. — Това нещо може да прониква през повечето строителни материали. Не го спират нито тухлите и бетонът, нито арматурното желязо.
	— Колко души успя да засечеш?
	— Шестима, всичките с бронежилетки, които блокират топлинното излъчване. Очертават се обаче съвсем релефно.
	— Само шестима? — объркано попита Стоун. — Сигурен ли си?
	— Чакай малко — отвърна Нокс. — Засичам още една фигура на третия етаж, без бронежилетка.
	— Пол?
	— От силуета прилича на женски.
	— Фрийдман.
	— Вероятно. Но аз нямам честта да познавам дамата, а и с ТК идентификацията е невъзможна.
	— Благодаря, Джо. Останете на място и внимавайте.
	Очите му се извърнаха към Чапман.
	— Е, добре — кимна тя. — Играчите са на позиция, обектът е блокиран. Влизаме със стрелба или викаме подкрепления?
	— Имаш ли някакви специални причини постоянно да настояваш за това? — изгледа я Стоун.
	— През цялото време се опасявах, че могат да ни застрелят. И сега съм на същото мнение, но повече ме тревожи вероятността някой от нас да направи нещо, за което после всички ще съжаляваме. Всъщност не някой, а един _конкретен_ човек… — В погледа й имаше очакване.
	— Можеш да си тръгнеш веднага. Никой няма да те спре.
	— Това не беше ултиматум, а пасивно наблюдение.
	— Понякога не те разбирам.
	— Само понякога? — вдигна вежди тя. — Разочароваш ме.
	— С какво оръжие разполагаш?
	— С личния си валтер и един глок, плюс четири резервни пълнителя. А ти?
	— С достатъчно.
	— Карабина МР-5 или ТЕС-9 ще свърши добра работа при близка престрелка.
	— Да се надяваме, че противникът е на друго мнение.
	— Знаеш, че са добре въоръжени.
	— Може би, но може би не. Едва ли ще се разхождат из града с пълно бойно снаряжение, без да привлекат вниманието на полицията.
	— Може би са го складирали предварително.
	— Възможно е.
	— Все още можем да извикаме подкрепления.
	— Дори не сме сигурни, че Фрийдман е там.
	— Но сме сигурни, че в насрещния блок се крият най-малко седмина души от лошите, които не би трябвало да са там.
	— Вероятно ще се окаже, че са го взели под наем и имат това право. Забравяш, че и ние нямаме право да сме тук. Джо и Хари ми правят услуга, а самият аз съм официално отстранен. Единствено ти притежаваш значка, но за съжаление с образа на кралицата. Ще ни трябват поне шест месеца, за да обясним на момчетата със сини униформи за какво става въпрос. И през цялото време ще ни държат заключени.
	— Разбирам дилемата — каза Чапман. — Но искам да ти напомня, че междувременно кралицата надлежно ме е лишила от всякакви правомощия. Въпросът е какво ще правим сега…
	— Според мен те се готвят за рязък завой — замислено промълви Стоун.
	— Значи и ние трябва да направим същото.
	— Именно.
	Стоун включи телефона си.
	— Бъдете готови — заповяда на Нокс той. — След един час влизаме.
	Резкият завой не се получи точно според плана. Всъщност беше много далеч от него. Първата индикация за нещо нередно бяха незаключените врати както отпред, така и отзад. Точно в два след полунощ Фин и Нокс се промъкнаха през задната, а Стоун и Чапман проникнаха през предната. Двамата постови на първия етаж спяха дълбоко. Събудиха ги с дула, опрени в главите им. Но те се размърдаха бавно и някак отпуснато. Когато екипът на Стоун проникна горе, останалите четирима вече бяха будни и се протягаха.
	Втората индикация за провал се съдържаше във факта, че нито един от тях не държеше оръжие в ръце. А провалът стана факт на третия етаж. Жената там не беше Фрийдман. Беше поне с двайсет години по-възрастна от нея и толкова пияна, че не успяха да я събудят. Хъркането й огласяше цялата сграда.
	Побеснял от гняв, Стоун сграбчи яката на Мин и го блъсна в стената.
	— Къде е Фрийдман?
	— Тя очакваше появата ти. — На лицето на азиатеца изплува пренебрежителна усмивка.
	Стоун бавно го пусна. Мин хвърли поглед към тримата му партньори, които ги държаха на мушка. Жената продължаваше да хърка на някакъв дюшек в ъгъла.
	— Очаквала е появата ми? — учуди се Стоун. — Именно моята?
	— Джон Кар — кимна Мин. — Това си ти, нали? Тя ми даде снимката ти. В момента си дегизиран, но очите те издават.
	Стоун погледна приятелите си. Първо Фин, после Нокс и накрая Чапман. После очите му се заковаха върху лицето на Мин.
	— Защо беше всичко това?
	— Тя ни плати щедро да дойдем тук и да се скрием в тази изоставена сграда. Разбира се, като излизаме и навън, за да бъдем забелязани. Без стрелби, без излишна шумотевица. Никога не съм участвал в толкова елементарна постановка.
	Стоун полугласно изруга. Отново го бяха изиграли.
	Азиатецът го наблюдаваше внимателно, усмивката му се разшири.
	— Тя ме предупреди, че си умен и няма да се хванеш на номера с влака за Маями. — Замълча за момент, после вдигна глава. — А необитаемият остров?
	— Точно обратното — поклати глава Стоун.
	— При подобни операции ние се грижим за максимално прикритие — продължи Мин. — Но не и в този случай. Тя правилно ме посъветва да платя храната с кредитната си карта.
	_Още един червен флаг, който не забелязах, защото изгарях от желание да я хвана, мрачно си помисли Стоун. А тя отлично използва инстинктите ми._
	— Каква беше целта? — попита на глас той.
	— Отвличане на вниманието.
	_Два екипа, азиатски и руски, помисли си Стоун. Взех ги за външната и вътрешната стена, но се оказа, че не са. Мин отвлича вниманието ни, но какво прави другият екип?_
	Сърцето му се сви.
	_Ясно е какво прави. Прекалено ясно._
	Опита се да се стегне и вдигна глава.
	— Къде ги е отвела?
	— Кого? — учудено се обади Чапман.
	Стоун остана втренчен в лицето на Мин.
	— Къде е отвела приятелите ми?
	— Добър си — кимна Мин и скръсти ръце на гърдите си. — Тя каза, че бързо ще се досетиш.
	— Къде? — изсъска Стоун и опря пистолета си в челото на азиатеца. — Казвай!
	Усмивката остана върху лицето на Мин, но в очите му се появи безпокойство.
	— Ще имаш ли куража да натиснеш спусъка пред всичките тези хора? — попита той.
	— След три секунди ще разбереш — изсъска Стоун и вдигна ударника. Две от тях изтекоха и пръстът му започна да обира луфта на спусъка. — Няма връщане, да знаеш. Още миг, и си мъртъв.
	— Тя каза, че ще ги отведе там, където е започнало всичко — моментално реагира Мин. — За теб и за „Трите шестици“. И пак там всичко ще свърши. Само това каза. А после добави, че ти ще разбереш за какво става въпрос.
	— Оливър! — възкликна Чапман. — Имаш ли представа какви ги дрънка този?
	Стоун бавно свали пистолета.
	— Да, за съжаление — отвърна той.
	_Планината на смъртта. За мен там започна всичко._
	_Там и ще свърши._


	94

	Стоун се втурна в щаб-квартирата на ВОБ като самолет, който набира скорост за излитане. Ашбърн подтичваше след него. Без да си прави труда да почука, той отвори вратата и я затръшна след себе си.
	Директорът на ФБР смаяно вдигна глава. Срещу него, от другата страна на заседателната маса, седеше Райли Уийвър.
	— Какво става, по дяволите? — попита директорът.
	Стоун дори не го погледна. Очите му бяха заковани в лицето на Уийвър.
	— Не виждаш ли, че заседаваме? — невъзмутимо отвърна Уийвър.
	Стоун заобиколи масата с толкова заплашителен вид, че Уийвър неволно се надигна от мястото си и стисна юмруци, готов да отблъсне атаката.
	— Какво става тук, Ашбърн? — излая директорът. — Защо го допускаш да…
	— Какво си казал на Фрийдман за мен, Уийвър? — прогърмя Стоун.
	— Не съм говорил с нея — бързо отвърна той. — Вече те предупредих, че ако започнеш с глупавите си обвинения…
	— Имам предвид времето, преди да разкрия, че тя е в основата на всичко — изсъска Стоун. — _Тогава_ си говорил с нея, нали?
	Уийвър бавно се отпусна на стола си. Директорът на ФБР втренчено го погледна. Същото направи и Ашбърн от мястото си до вратата. Уийвър обърна поглед към тях, а после отново се вторачи в Стоун.
	— Тя беше един от оперативните ми агенти. Имах всички основания да разговарям с нея.
	— Какво й каза за мен? Че съм разкрил комбинацията, нали? Че аз съм човекът, предупредил Сикрет Сървис, и съм причина за провалянето на операцията?
	— Но какво толкова съм направил? — гневно реагира Уийвър. — Тогава не знаех, че е предателка. А честно казано, и днес не съм убеден. Доколкото ми е известно, тя е била отвлечена, а може би и ликвидирана.
	— Нищо подобно — намеси се Чапман, която току-що беше влязла в заседателната зала. — Тя е предателка, която ни постави капан и отвлече двама приятели на Стоун.
	— Какво?! — възкликнаха едновременно Ашбърн и директорът на ФБР.
	— Откъде знаете? — любопитно я погледна Уийвър. — Ние претърсихме влака за Маями, но тя не беше в него. Нещо ми нашепва, че вие и двамата сте го знаели. — Той стрелна с поглед директора и многозначително добави: — Това се нарича укриване на информация, Стоун!
	— Аз вече не работя за правителството, ако случайно си забравил.
	— Това са глупости.
	— Не — поклати глава Стоун. — Глупост е, че не си информирал никого за своите разговори с Фрийдман. Готов съм да се обзаложа, че през цялото време си я държал в течение. Ето защо те знаеха какво ще направим още преди да сме го направили. Ти си бил, нали?
	— Не ти дължа обяснения за действията си. Нито на теб, нито на някой друг.
	— Ще обясня това на моите приятели, когато открием телата им! — кресна Стоун.
	— Имаш ли представа къде ги държи? — обади се Ашбърн.
	Стоун се успокои и най-сетне измести очи от лицето на Уийвър.
	— Не, нямам — въздъхна той.
	— Тогава защо си тук? — попита Уийвър. — Може би да поискаш помощта ни?
	— Не. Просто исках да разбера кой ме е разкрил пред Фрийдман.
	— Не съм го направил нарочно, по дяволите! — викна Уийвър.
	Но Стоун вече беше напуснал заседателната зала и стъпките му бързо заглъхваха по коридора.
	— Каква става? — попита Ашбърн, обръщайки се към Чапман.
	— Той вече ти отговори. Фрийдман е отвлякла приятелите му.
	— Сигурни ли сте? — обади се директорът.
	— Нали го чухме направо от източника?
	Ашбърн се обърна и надникна в коридора.
	— Какво е решил да направи?
	— А ти как мислиш? — отвърна с въпрос Чапман.
	— Не може да действа сам.
	— Ние разполагаме с необходимите ресурси — добави директорът.
	— Всичко това е добре, но той е Джон Кар и на практика разполага с ресурси, за които дори не подозирате. Никой на този свят няма по-голяма мотивация от него за залавянето на Фрийдман.
	— Но вие твърдите, че той няма представа къде ще държат отвлечените, така ли? — попита Ашбърн.
	— Ако има, не го е споделил с мен.
	— Откъде получихте тази информация?
	— Предадоха ни я в Южен Бронкс.
	— В Южен Бронкс?! — извика Ашбърн. — Какво сте търсили там, по дяволите?
	— Попитайте Шерлок Холмс. Аз съм поела скромната роля на доктор Уотсън.
	— Агент Чапман! — предупредително я изгледа директорът.
	— Сър — изпревари го тя, — ако знаех нещо, щях да го споделя с вас.
	— Защо ли не ви вярвам? — процеди той, докато я оглеждаше внимателно. — Може би защото съвсем ясно си личи къде е насочена вашата лоялност.
	— Моята лоялност е насочена към място, отстоящо на пет хиляди километра от тук, сър. Към една много симпатична възрастна дама, един амбициозен премиер и един старец с пърхот в косата и блестящ ум.
	— Сигурна ли сте? — изгледа я директорът.
	— Повече отвсякога — отвърна Чапман и се обърна към вратата.
	— Къде отивате? — спря я гласът на Уийвър.
	— Холмс се нуждае от своя Уотсън.
	— Това не е ваша битка, агент Чапман — каза директорът.
	— Може би. Но оттеглянето ми в момент като този би било проява на много лош вкус.
	— Мога да ви задържа — предупреди директорът.
	— Можете, но едва ли ще го направите.
	След тези думи Чапман напусна залата и забърза по следите на Стоун.


	95

	— Но защо Анабел и Кейлъб? — промълви Хари Фин, докато рейндж роувърът на Нокс напускаше Вашингтон по шосе 29. До разсъмване оставаха най-много два часа, но настроението в купето беше не по-малко мрачно от нощта зад стъклата.
	— Защото те ми помогнаха да й извъртим един номер, който едва ли й е харесал — мрачно отвърна Стоун, отново с пушка между коленете.
	_А аз й позволих да ме прецака с тактика, която всеки новобранец би разгадал, добави мислено той. Налапах въдицата като последен глупак._
	Но безпокойството му се дължеше и на още нещо, интелигентна и амбициозна личност като Мариса Фрийдман едва ли можеше да се мотивира единствено от желанието за отмъщение. Със сигурност имаше и друго нещо, но той нямаше представа за него. А ако някога се беше страхувал от нещо, то беше именно неизвестността.
	Бързо установиха, че Анабел и Кейлъб са изчезнали безследно. Никой не ги беше виждал от двайсет и четири часа насам. Стоун отдели няколко минути за посещение в интензивното отделение на болницата. Състоянието на Алекс Форд не се беше влошило, но нямаше и подобрение. В крайна сметка реши, че това все пак е добра новина. Заковал поглед в бинтованата глава на приятеля си, той се наведе и стисна ръката му.
	— Всичко ще бъде наред, Алекс — прошепна той. — Не знам дали ме чуваш, но аз ти обещавам, че всичко ще бъде наред. — Замълча за момент, пое си въздух и добави: — А ти си истински герой, Алекс. Благодарение на теб президентът е жив и здрав и никой друг не пострада.
	Изведнъж се втренчи в ръката му. Стори му се, че пръстите леко стиснаха неговите. После отново го погледна в лицето и осъзна, че само така му се е сторило. Обърна се и тръгна към вратата, но нещо го накара да спре и да се обърне. При вида на приятеля, който се бореше за живота си, изведнъж го обзе огромно чувство за вина. Чак коленете му омекнаха.
	_Този човек лежи тук заради мен. А Кейлъб и Анабел може би вече са мъртви, отново заради мен._
	По пътя се отби и на още едно място — антикварна книжарница в стария град Александрия. Преди време Стоун и Кейлъб бяха направили няколко услуги на собственика, а в замяна той им предостави едно тайно помещение в мазето на сградата, където Стоун държеше някои неща. В момента част от тях пътуваха на задната седалка на роувъра.
	— Планината на смъртта? — каза Чапман. — Обясни ми за какво по-точно става дума.
	Отговори Нокс, тъй като Стоун не прояви желание да отвори уста.
	— Тренировъчна база на ЦРУ, затворена още преди моето време. Доколкото знам, била е доста гадно място. Използвали са я за подготовка на агенти по време на Студената война. Мисля, че вече отдавна е разрушена…
	— Не е — внезапно се обади Стоун.
	Нокс любопитно го погледна.
	— Ходил ли си там наскоро?
	— Да.
	— Защо? — попита Чапман.
	— По работа — неохотно отвърна той.
	— Какво е разположението? — приведе се от задната седалка Фин.
	Вместо отговор Стоун извади ламиниран лист хартия и му го подаде. Фин щракна осветлението и двамата с Чапман се наведоха над картата. В полетата имаше многобройни бележки, изписани с почерка на Стоун.
	— Това място е ужасно! — възкликна след известно време Чапман. — Лаборатория с клетка за изтезания? Тъмница, в която те затварят с противника и чакат да видят кой кого ще елиминира?
	— Там не е за хора със слаби нерви — обърна се да я погледне Стоун. В очите му имаше въпрос.
	— Аз не съм със слаби нерви — моментално го разгада тя.
	— Добре е да го знае човек — каза той.
	Очите й се плъзнаха по багажа, натоварен в задната част на джипа.
	— Виждам, че разполагаш с пълен комплект _отлежало_ оборудване — подхвърли тя.
	— Точно така.
	— Как ще процедираме? — обади се Нокс, който напусна шосе 29 и пое по магистрала 211. Не след дълго навлязоха в градчето Уошингтън, щата Вирджиния, окръг Рапаханок, разположено в подножието на планината Блу Ридж. То беше придобило световна известност с един първокласен ресторант, който вече четвърт век се славеше с изключителната си кухня.
	Стоун проговори едва когато излязоха от градчето и поеха по тесния планински път.
	— В базата се влиза по два начина — единия очевиден, другия не толкова.
	— Мислиш ли, че тя я познава толкова добре? — погледна го Чапман.
	— Подобно на Нокс тя също идва за пръв път. Не е имала възможност да бъде обучавана тук. Но не мога да дам категоричен отговор на въпроса ти. Явно знае за съществуването на базата и вероятно е направила задълбочени проучвания. Доколкото вече я познавам, сигурно е обходила всеки квадратен метър от нея.
	— Което означава, че знае за втория вход? — подхвърли Нокс.
	— Длъжни сме да приемем, че знае.
	_Надявам се обаче да не е чувала за третия начин за достъп и изход от базата, добави мислено той. Просто защото го знам единствено аз._
	Беше открил изхода на четвъртия месец от пребиваването си в Планината на смъртта, когато страшно много се нуждаеше да остане сам, поне за известно време. Да си поеме дъх, да събере мислите си, да се измъкне от дяволската дупка, в сравнение с която затворите приличаха на луксозни курорти. Но именно благодарение на нея той беше издържал строгия тъмничен затвор, в който по-късно попадна заедно с Нокс.
	_Защото вече бях оцелял при далеч по-тежки условия — цяла година в Планината на смъртта._
	— Едно не мога да разбера — обади се Чапман. — Защо тази жена се установява на подобно място, отвлича Кейлъб и Анабел, а после те предизвиква да я последваш тук? Нали уж никой не може да се измъкне от базата?
	— Според мен тя няма намерение да се измъква — мрачно въздъхна Стоун. — Примирила се е, че ще загине заради онова, което е направила. Това също е избор.
	— В смисъл, че иска да умре? — погледна го Нокс.
	— Да, но заедно с нас — уточни Стоун.
	— Такъв противник е много опасен — обади се Фин. — Отказва се от живота като онези фанатици с бомби на кръста.
	— Дано си мисли същото и за мен — въздъхна Стоун.
	Другите трима се спогледаха, но не казаха нищо.
	Мълчанието беше нарушено от Чапман.
	— И тъй, през официалния вход или през другия? — попита тя. — Все някак трябва да проникнем в периметъра.
	— С нея ще бъдат шестима телохранители. Всичките руснаци, твърди като гранит. Ще застрелят всеки, когото тя им посочи.
	— Това не е отговор на въпроса ми.
	— Периметърът е огромен. Поне един от тях трябва да остане да пази Кейлъб и Анабел. Няма да броим Фрийдман, която без съмнение ще бъде на някое защитено място. Значи петима души трябва да охраняват една наистина много голяма площ. Няма как всички да бъдат съсредоточени около местата за проникване. Поне трима трябва да останат като вътрешна охрана. Тоест двата входа ще бъдат охранявани само от по един човек, което е крайно недостатъчно.
	— Какво мислиш, че очакват от нас?
	— Да ударим и двата входа едновременно, пък който екип извади късмет… Но ако го направим, ще трябва да се разделим. Тоест двама наши срещу един от страната на противника. Но ако ударим само единия вход, ще бъдем четирима срещу един.
	— Така повече ми харесва — обади се Нокс.
	— И на мен — кимна Стоун. — Но въпреки това няма да го направим по този начин.
	— Защо? — учудено попита Чапман.
	— Ще видиш.


	96

	Останал сам, Стоун внимателно се промъкваше между големите скални късове. Целта му беше втория вход на тренировъчната база в Планината на смъртта. Някога, в качеството си на новоизбран член на мечтания от всички отряд за специални поръчения на ЦРУ „Трите шестици“, той беше прекарал по тези места цяла година, усвоявайки нови начини да ловува и убива, превръщайки се в нещо средно между човек и звяр. Постепенно беше станал съвършен хищник, напълно лишен от нормалните човешки емоции — най-вече от състрадание и съчувствие към себеподобните си. Планината на смъртта създаваше най-хладнокръвните убийци на света, а Джон Кар беше пръв между тях.
	Постепенно обучението ставаше все по-интензивно и нечовешко. До такава степен, че Стоун и част от колегите му започнаха да търсят начин за поне временно измъкване от базата. Не за да пробягат трийсетте километра до градчето, за да се напият и да преспят с някое местно момиче, а за да останат сами под луната и звездите, да усетят свежия ветрец, да видят зеленината на дърветата и да почувстват земята под краката си.
	Самият Стоун искаше да се увери, че светът извън Планината на смъртта все още продължава да съществува. Технически погледнато, назначението в „Трите шестици“ се водеше доброволно, но на практика съвсем не беше такова. Той все още помнеше посещението на човека от ЦРУ в казармата. Взводът му се беше прибрал от Виетнам съвсем наскоро. За проявен героизъм в боя Оливър Стоун беше предложен за Медала на честта, но така и не го получи. Виновен беше един от висшестоящите офицери, който умишлено скри документите му. Ако беше получил този медал, съдбата му вероятно щеше да се развие другояче, тъй като наградените с него редови бойци бяха малко.
	И така, мъжът в костюма се появи в казармата и направи своето предложение. Да се прехвърли на нова служба, в друга държавна структура, която се бори с враговете на страната. Точно така беше казал: „Ела да се бориш с враговете на страната.“ Без никакви подробности. Стоун погледна командира си за съвет, но нещата явно беше предрешени. Едва двайсетгодишен, многократно награждаван за отлична служба във Виетнам, Стоун беше изтеглен от бойната си част със забележителна бързина, след което попадна в Планината на смъртта.
	Светлината беше слаба, но той нямаше проблеми с придвижването по една пътечка, чиито извивки все още помнеше наизуст. По същия начин се беше почувствал и при неотдавнашното си посещение тук. Помнеше всичко, до последната подробност, все едно че изобщо не беше напускал тези места. Сякаш тези детайли бяха запечатани отделно, в обособени мозъчни клетки, без никаква следа от деградация на паметта, като злокачествен тумор, който чака момента за фаталното си разпространение. Всичко беше въпрос на време. Всяка част от тялото му беше уязвима за този тумор. Както по времето на службата му в отряда „Трите шестици“.
	Не след дълго тъмнината стана непрогледна и той беше принуден да си сложи стария прибор за нощно виждане, който носеше със себе си. Пропастите от двете страни на пътеката сега бяха значително по-плитки. Той крачеше напред все така бодро, доволен от факта, че въпреки годините е успял да запази добрата си форма. Без нея никога не би се справил. Спомни си далеч по-едрия Рубън Роудс, който преди време също беше успял да се промъкне през острите скали заедно с него, когато се бяха появили тук, за да спасят президента Бренан.
	Всички членове на „Трите шестици“ бяха слаби и жилави. Само мускули и нищо друго. Те бяха в състояние да тичат дванайсет часа на ден и да стрелят на тъмно, без да пропускат целта. Можеха да променят плановете си в движение и да откриват дори най-добре замаскираните цели. Стоун не можеше да отрече, че всичко това му носеше дълбоко удовлетворение и го караше да се чувства добре.
	— Но никога не съм проявявал желание да се връщам на това място — рече си полугласно той.
	Забави крачка, после спря. Входът, който търсеше, беше съвсем близо, замаскиран в задната част на комплект подвижни кухненски шкафове. Без съмнение дело на курсанти, преминали обучението си тук преди него. Една нощ той и колегите му просто го бяха открили и се бяха възползвали от него. Явно и други членове на „Трите шестици“ преди тях са имали нужда от глътка свобода. А може би беше дело на хората, които командваха в Планината на смъртта, преценили правилно, че курсантите трябва да получат усещането за поне мъничко контрол върху собствения си живот, за няколко мига почивка от ада, в който живееха.
	_Може би са се страхували, че в един момент ще откачим и ще ги избием._
	Измъкна пистолета от кобура, а после откачи някакъв предмет от колана си. Входът беше точно пред него. Не се съмняваше, че заповедите на Фрийдман са максимално точни и ясни. Да не ги убиват, най-вече него. Той трябва да бъде заловен жив и отведен при нея. Вероятно за да гледа как умират Кейлъб и Анабел, преди да получи куршум в тила си. _Нейният_ куршум.
	Стигна пред входа. Вдигна пистолета и се зае с другия предмет в ръката си — телескопична, подобна на антена метална пръчка, два метра в разгънато състояние. Върхът й започна да опипва стената, която скриваше задната част на кухненските шкафове. Тя беше дървена, въпреки че беше боядисана така, че да наподобява камък. И доста прогнила. Натисна по-силно и върхът на антената проби дървото. Системата задейства и стената бавно се завъртя навътре.
	Нещо свирна във въздуха и се заби в скалата до него. Стрела. Предназначена да парализира, а не да убива. Точно според очакванията му. Измъкна от джоба на якето си ръбеста метална топка, изтегли предпазния щифт, хвърли я в процепа и веднага се оттегли зад близката скала.
	Блесна ярка светлина, последвана от гъст облак дим. Стоун нахлузи противогаза си и започна да брои. Прекрати броенето в мига, в който отвътре се разнесе глухият тътен на падащо тяло. Промъкна се през процепа и погледна надолу. Руснакът беше едър, с бръсната глава и малка козя брадичка. В ръката си държеше пневматичен пистолет за изстрелване на стрелички. Не приличаше на човек, който обича да парализира, вместо да убива. Вероятно по тази причина не беше много опитен в изстрелването на стрели. Стоун извади два чифта пластмасови белезници и ги щракна около ръцете и краката му. После изчака газът да се разсее, свали маската от лицето си и пое напред, към недрата на Планината на смъртта.
	Фин, Чапман и Нокс стояха пред официалния вход на базата — вграден в скалата железен портал, скрит под маскировъчно платнище. Стоун им беше описал точното местоположение на портала и ги беше снабдил с ключ за него. Оказа се обаче, че ключалка няма. После беше добавил, че няма как да ги вкара през замаскирания вход на базата, защото имаше опасност някой от тях да се изгуби в лабиринта от тунели. Щял да ги чака съвсем близо до официалния вход.
	— Май ни изпържи — простена Нокс с безполезния ключ в ръка. — Не мога да повярвам, че му се вързах. Нима е възможно след толкова години да разполага с ключ за проклетото място?!
	— Очевадно е решил да проникне сам — въздъхна Фин.
	— Как ли пък не! — изсъска Чапман и измъкна тънка метална пръчка с намагнетизиран край от джоба на якето си.
	— Какво е това? — любопитно попита Нокс.
	— В МИ6 го наричаме „входен звънец“, скъпи — отвърна Чапман и залепи магнитния край близо до центъра на вратата. После им направи знак да се дръпнат назад, извади малко дистанционно от джоба си и натисна бутона. — Не гледайте в лазера! — предупреди тя.
	Всички отместиха очи от яркочервената светлина, бликнала от продълговатия уред. За броени секунди той преряза резето от вътрешната страна и порталът увисна на пантите си.
	— Страхотна технология! — удиви се Нокс.
	— Заряд за еднократна употреба, който върши добра работа за всяка блиндирана врата, независимо дали е метална или от друг материал — поясни Чапман.
	— Доколкото разбирам, мистър Кю още е жив и здрав и си вади хляба в британското разузнаване.
	— Всъщност малката играчка е измислена от жена. Спокойно можеш да я наричаш мисис Кю.
	Приближиха се към вратата с извадени пистолети. Фин внимателно отвори вратата, прикриван от Чапман и Нокс. Насочил оръжието си в мрака, той се обърна и им кимна. Всички си сложиха защитни очила, после Фин хвърли в процепа малка зашеметяваща граната. Блесна ярка светлина, отвътре долетя вик. Светлината изчезна.
	Чапман се стрелна към процепа още преди мъжете да успеят да помръднат. Те влязоха след нея точно навреме, за да видят как тя ловко обезоръжава някакъв мъж и му нанася светкавичен ритник в лицето, запращайки го към близката стена. Частично ослепен от ярката светлина, мъжът се оттласна от стената и се насочи към Чапман, размахвайки огромните си лапи като бутала на тежка машина. Фин понечи да заеме позиция между него и Чапман, но агентката вече беше преминала в атака. Левият й крак нанесе силен удар в дясното коляно на непознатия. Всички чуха острото пропукване на капачката. Мъжът започна да се свлича, но един силен ритник в брадичката го преобърна по гръб. Той направи опит да се надигне. Дишаше тежко, гърдите му усилено се повдигаха и отпускаха. Чапман направи крачка встрани и окончателно го приспа с лакът, потънал в основата на тила му. После се надигна и опря дулото на валтера си в слепоочието му.
	— Чакай! — извика Нокс.
	— Какво? — обърна се да го погледне тя.
	— Нима се готвиш да го застреляш?
	— Нали не искаме живи свидетели? — спокойно отвърна тя.
	— Свидетели на какво?
	— На това, което ще се случи тук тази вечер. Например как убивам Стоун, защото ни направи на глупаци.
	— Няма да убиваме никого освен при самоотбрана! — отсече решително Нокс.
	— Както желаеш. — Чапман ловко щракна белезниците на припадналия мъж.
	— Къде си усвоила тези умения? — любопитно я изгледа Фин.
	— МИ6 съвсем не е детска градина, както може би си мислите — хладно отвърна тя. — Хайде, време е да тръгваме.
	След тези думи тя включи фенерчето си и пое по коридора.
	Фин и Нокс се спогледаха, после забързаха след нея.



	97

	Базата се простираше върху много голяма площ, запълнена със спални помещения, кухня, лазарет, библиотека, кабинети и класни стаи, плюс просторни открити площи за специални тренировки. Но основната й част се състоеше от два огромни цилиндъра, разделени на отделни секции и свързани помежду си чрез къс коридор. Веднъж влязъл в първата секция, човек трябваше да продължи до края на цилиндъра. Всяка от вратите се заключваше автоматично след него. Блокирането й с някакъв предмет не помагаше, тъй като така следващата врата не можеше да се отвори. Тази система беше предназначена да внуши на курсантите, че винаги трябва да продължават напред. Планът на Стоун беше елементарен: да влезе в десния цилиндър и да го прекоси до другия му край. В случай че не попадне на врага, да излезе навън и да се върне, за да направи същото и с левия цилиндър.
	Той прекоси коридора и внимателно отвори вратата на първата секция. Един от противниците беше елиминиран, но оставаха още пет плюс Фрийдман — безспорно най-опасната от всички.
	Не изпитваше угризения на съвестта, че беше изиграл приятелите си. Ако някой трябваше да умре в опит да спаси Кейлъб и Анабел, това беше той. В крайна сметка битката си беше негова, а не тяхна. Вече беше изгубил достатъчно приятели, но тази вечер нямаше намерение да повтаря грешките си.
	Опита се да си спомни реда на секциите за обучение. Първата беше стрелбището, където беше изстрелял стотици хиляди куршуми през годината, прекарана тук. По време на стрелбата изскачаха всякакви предмети и чучела, предназначени за отвличане на вниманието. Това беше отлична тренировка, тъй като в реалния живот рядко се случваше да вземеш на мушка жертвата си без намесата на странични фактори.
	След стрелбището идваше ред на помещение, което беше подготвено като прочутата алея „Хоган“ в Академията на ФБР. Тук Стоун и колегите му прилагаха на практика наученото в класните стаи. Следваше лабораторията, където се провеждаха психологическите тестове, тоест изтънчени мъчения, предназначени да установят прага на пречупване на всеки отделен курсант. В това помещение Стоун беше виждал как твърди като стомана мъже започват да крещят и плачат, докато специално обучените лаборанти човъркат мозъците им с различни психологически игри, опирайки се на простия факт, че независимо от натоварването психиката винаги е по-уязвима от физиката. Съществуваха множество упражнения, за които бе доказано, че увеличават и усилват мускулната маса, но положението с духа бе доста по-различно. Всеки от курсантите имаше някакви скрити спомени, които тук най-неочаквано изскачаха на повърхността, разколебаваха ги, тласкаха ги към провал и даваха път на безсилния гняв. Самият той беше изпитал всички тези емоции. Нямаше друго място по света, на което се беше чувствал толкова сломен и безпомощен, колкото в лабораторията на Планината на смъртта.
	По-нататък следваха няколко помещения, които служеха за затворнически килии. Стоун така и не разбра какви хора са били „задържани“ в тях, но не искаше и да знае. В случай че Кейлъб и Анабел не бяха там, щеше да се върне и да проникне през свързващия коридор във втория цилиндър. Той беше разделен само на две секции. Първата представляваше огромен резервоар с воняща течност и тясно мостче за преминаване. Там курсантите се обучаваха да преодоляват на пръв поглед непреодолими препятствия. Втората секция представляваше лабиринт, който той познаваше преди години. Или поне си мислеше, че познава. Чудеше се, дали Фрийдман му бе подготвила някакви изненади.
	_Няма как да не ми заложи някой капан. С удоволствие ще го направи, особено след като провалих плановете й. В момента разполага с половин милиард долара, които не може да харчи. И най-вероятно ще използва част от тях срещу мен._
	В съзнанието му отново се появи чувството, че пропуска нещо. До слуха му долетя плясък на крила. Явно някакви птици бяха успели да се промъкнат в Планината на смъртта. Това се беше случвало и преди, когато базата все още действаше. Стоун дори беше опитомил едно птиче, свило гнездо близо до мястото, на което спеше. Много го обичаше, защото то беше единствената му връзка с външния свят.
	Базата беше построена през 60-те години на миналия век, което личеше по архитектурата. Сега всичко наоколо изглеждаше безнадеждно остаряло, но за времето си Планината на смъртта беше едно ултрамодерно съоръжение. Държавата беше похарчила за него огромни средства, прикрити чрез програма за субсидиране на свиневъдството и текстилната промишленост в района.
	Стоун предпазливо навлезе в стрелбището. Именно тук беше застрелял първия човек след трийсет години, през които не беше убивал никого — за да спаси своя живот и този на Рубън Роудс. Очите му потърсиха мястото, където беше паднала жертвата. Луминесцентното осветление беше твърде слабо, за да провери дали петната от кръв все още личаха. Трупът, слава богу, не беше там. Някой се беше погрижил да го изнесе. Отново се запита защо просто не бяха взривили ненужното вече съоръжение, погребвайки всичко под тонове скали и стомана. Може би го бяха запазили за всеки случай, евентуално за да го използват отново. Тази мисъл го накара да потръпне.
	Осветлението беше слабо, но някой го беше _включил_. Което означаваше, че Фрийдман знае как се борави със старата генераторна система. Започна да се промъква напред, прескачайки безнадеждно оплетените кабели и макари, с които някога се бяха придвижвали надупчените мишени. Изхвърли от главата си всякакви спомени и се концентрира единствено върху онова, което предстоеше.
	Едва доловимото стържене на подметка по прашния под го накара да се скрие зад един от старите дървени подиуми, от които всекидневно беше изстрелвал отпуснатите му патрони. Шумът долетя някъде отляво, на не повече от десетина метра. Запита се дали и останалите членове на противника ще използват стрели до настъпването на решителния момент. Всъщност нямаше значение. Ако го улучеха с приспивателно, независимо дали е изстреляно с патрон или стрела, с него щеше да бъде свършено.
	Приклекна и отстъпи назад, държейки на мушка цялата предна част на стрелбището. Може би тази тактика обърка противника, който очакваше придвижване напред, а не назад. Не след дълго в полезрението му изплува фигурата на въоръжен мъж, готов да стреля там, където очакваше да открие целта си. Но тя вече беше на друго място. Стоун натисна спусъка. Мъжът изпусна оръжието си, прегъна се и стисна ранената си ръка. Фаталният втори изстрел го улучи в шията, малко над ръба на бронежилетката. Тялото му се просна по гръб, от разкъсаната сънна артерия бликна фонтан кръв.
	Стоун огледа вратата, преценявайки шансовете си. Може би мъжът, когото току-що застреля, играеше ролята на примамка за отвличане на вниманието. Жертваш част от хората си в името на крайния успех. Такава е била тактиката при големия десант в Нормандия през 1944 г. С единствената разлика, че са били пожертвани хиляди хора. Зад вратата, която оглеждаше, най-вероятно дебнеха поне още двама стрелци, готови да отнемат живота му.
	Въоръжи се с търпение и започна да брои секундите. Не беше трудно. Години наред се беше обучавал на търпение. Малцина можеха да го победят в тактиката на изчакване. Така изминаха десет минути. Стоеше абсолютно неподвижен, само гърдите му леко се повдигаха и отпускаха.
	Единственият проблем беше фактът, че Фрийдман, а следователно и хората й бяха наясно, че веднъж проникнал в дадена секция, никой не може да се върне обратно. Единственият път беше напред. Колко дълго бяха готови да чакат? Колко време беше готов да чака и той?
	_Е, скоро ще разберем._


	98

	— Хей, я почакай! — сепна се Нокс. — Как така се досети да вземеш лазерната играчка?
	— В МИ6 се придържаме към девиза на вашите бойскаути: „Винаги готов“ — отвърна Чапман, приклекнала до него.
	— Искаш да кажеш, че не си повярвала на Стоун?
	— За ключа ли? — намръщи се тя. — Разбира се, че не му повярвах. Не беше особено трудно да разгадая психологическия му профил. Той е от хората, които не обичат да излагат околните на опасност.
	— Но ни взе със себе си в Ню Йорк — възрази Фин.
	— Според мен е бил убеден, че Южен Бронкс е по-безопасен от това място — добави Нокс.
	— Планината на смъртта — промърмори Чапман. — Доста интересни материали има за нея.
	Двамата мъже я погледнаха изненадано.
	— Проучих всичко, което открих за това място — поясни тя. — Нима вие не го направихте?
	Нокс смутено се прокашля.
	— А как разбра какво да проучваш? — попита той. — Стоун спомена за базата едва след като тръгнахме насам.
	— „Мястото, където започна всичко“, забрави ли? Това бяха думите на Мин в Ню Йорк. А аз реших да се поразровя, използвайки и помощта на колегите си в Обединеното кралство. Вече бях наясно, че Стоун е започнал кариерата си в „Трите шестици“. Не знаех обаче, че преди това е преминал едногодишен курс на обучение именно тук. От Лондон ми изпратиха съответния файл само два часа преди да тръгнем на път. По електронната поща, разбира се. И той наистина се оказа доста интересно четиво.
	Фин сведе очи към ламинираната карта на базата, която Стоун им даде, преди да се разделят.
	— Тук е пълно с удобни за засада места — отбеляза той.
	— Това важи и за двата отбора — каза Нокс, а Чапман само кимна.
	— Можем да избираме — промълви след известно време тя, без да сваля очи от картата. — Да продължим заедно или да се разделим.
	— Аз гласувам да действаме — рече Фин. — Ще се разделим, ако наистина се наложи да преодолеем тези секции. Аз ще поема наляво, а вие двамата — надясно.
	— Не става — поклати глава Чапман. — Вие двамата надясно, а аз — наляво.
	Партньорите й отново се спогледаха.
	— Какво? — присви очи тя. — Не е за сама жена, а? Защото всяка жена се нуждае от някой скъпоценен мъж, който да я държи за ръчичката?
	— Не е това — размърда се с неудобство Нокс.
	— Радвам се да го чуя — хладно отвърна Чапман. — Аз поемам наляво, но първо ще ви запозная с някои особености на секцията вдясно, която трябва да преодолеете…
	Инструктажът приключи бързо.
	— Ясно ли е всичко? — попита тя.
	— Доста си се потрудила — рече с уважение Нокс.
	— Такава ми е работата! — рязко отвърна Чапман, обърна се и се отдалечи.
	Двамата мъже останаха да гледат след нея, докато фигурата й се стопи в мрака.
	Стоун продължаваше да чака в стрелбището и обмисляше възможностите си. Оказа се, че те не са много.
	Можеше да стои тук, докато умре от глад, или пък просто да отвори вратата насреща си.
	А може би…
	Изправи се и откачи една от жиците, които придвижваха мишените. Приближи се до вратата и уви свободния край около ръчката на бравата, а после приклекна зад стенда за стрелците и стисна между пръстите си другия край. Преброи до пет, насочи пистолета си към вратата и леко подръпна жицата. Бравата помръдна и вратата започна да се отваря. Миг по-късно затрещяха изстрели. Куршумите засвириха във въздуха и зазвънтяха в металните прегради.
	_Работата е ясна_, помисли си той. _Въпреки заповедта на Фрийдман на руснаците явно им е писнало да си играят със стрелички._
	Подръпна вратата още малко и тя се отвори докрай. После завърза жицата за някаква кука, плъзна се покрай стенда и си сложи инфрачервените очила. Те бяха стар модел и имаха един съществен недостатък в сравнение с по-новите, особено ако противникът също е въоръжен с подобен уред.
	Промъкна се напред, като внимаваше да държи нещо солидно между себе си и вратата. После направи нещо необичайно, поне за неопитния наблюдател — свали очилата за нощно виждане, но ги остави включени. Постави ги отгоре на стенда, насочени към отворената врата, отдръпна се встрани и зачака с насочен пистолет.
	Екнаха изстрели, четири на брой. Стоун не можеше да види куршумите, но беше сигурен, че всички са били насочени на сантиметър-два над червената точка, която излъчваше включеният прибор, разбира се, видима само за човек, който също използва очила за нощно виждане. Това беше недостатъкът на старите модели. Включени на инфрачервен режим, те излъчваха точката, с чиято помощ снайперистите намираха своята мишена.
	Но стрелбата разкри точната позиция на руснаците. На крачка отвъд вратата проблеснаха ярките пламъчета на оръжията им. Стоун натисна спусъка и изстреля четири патрона в бърза последователност, целейки се на два сантиметра над пламъчетата. От трясъка на оръжията вече беше разбрал, че противниците му използват пистолети. Ако бяха стреляли от класическата позиция за подобно оръжие, куршумите му би трябвало да ги улучат в главите, над бронежилетките.
	До слуха му достигна шумът от две падащи тела.
	Той излезе от прикритието си, грабна прибора за нощно виждане и продължи напред.
	Трима руснаци бяха елиминирани, оставаха още трима. Плюс Фрийдман.


	99

	Фин и Нокс пристъпваха внимателно по пружиниращото метално мостче, под което имаше огромен резервоар с воняща течност. Знаеха това по две причини — първо, защото усещаха миризмата, и второ, защото Стоун им беше дал картата, на която резервоарът беше отбелязан. Но не той, а Чапман им каза как да минат безопасно по мостчето. Стоун не беше допуснал, че може да влязат вътре.
	Трябваше да стъпват точно по средата на мостчето, без да докосват страничните винкели. В противен случай ги чакаха само лоши неща. Чуха нещо, когато бяха само на няколко метра от противоположния край на резервоара.
	Стон.
	Спряха, вдигнаха оръжията и се огледаха.
	Стонът се повтори.
	— Идва някъде отдолу — прошепна Фин.
	— И аз си помислих същото — каза Нокс.
	— Звучи ми познато.
	— Кое, този стон ли?
	Фин кимна и коленичи.
	— Прикривай ме — прошепна той, наведен над металния под. — Кейлъб?
	Отново същият стон.
	— Кейлъб? — повтори по-високо той, а Нокс нервно се озърна.
	След още едно стенание отдолу прозвуча дрезгав глас:
	— Хари?
	Гласът беше слаб и някак провлечен.
	_Дрогирали са го_, помисли си Фин.
	— Нали помниш какво каза Чапман? — вдигна глава към Нокс той.
	Нокс кимна и каза:
	— Хрумна ми нещо.
	Придържайки се в средата на мостчето, той тръгна обратно. Нямаше как да излезе през вратата, от която бяха дошли, защото тя вече се беше заключила след тях. Солидна, изработена от дебел лист неръждаема стомана. Но до стената имаше стара дървена каса. Нокс прибра пистолета в кобура си и се наведе да я повдигне. Касата тежеше двайсетина килограма. Той я понесе към мястото, където чакаше Фин, внимавайки да стъпва само по средата на мостчето.
	Двамата се покатериха на страничните парапети. Нокс се справи по-трудно заради тежестта на дървената каса. Нахвърля с няколко думи плана си на Фин и попита:
	— Готов ли си?
	Партньорът му кимна.
	Нокс преброи до три и хвърли касата от едната страна на мостчето. Подът веднага се наклони в същата посока, отваряйки ивици празно пространство от двете страни. Дървената каса се плъзна в десния процеп и изчезна. Миг по-късно се разнесе глух плясък и вонята стана още по-гадна.
	Хванат за парапета, Фин протегна крак надолу към дупката и бавно се пусна. Миг преди подът да заеме обичайното си положение, кракът му го задържа. Нокс извади от раницата си навито на руло въже, завърза единия му край за парапета, а другия хвърли в процепа. После смени мястото си с Фин и задържа с крак пътеката. Фин хвана въжето и започна да се спуска надолу. Не след дълго се озова в мазна тиня, която стигаше до коленете му.
	— Кейлъб? — подвикна той.
	— Хари? — отвърна приглушен глас.
	— Сам ли си?
	— Да. Мисля, че да.
	Фин включи фенерчето си и бързо откри приятеля си. Кейлъб седеше в тинята, която стигаше до гърдите му. Фин сряза въжетата на китките и глезените му, а после му помогна да се покатери на мостчето.
	— Добре ли си?
	— Замаян съм — бавно каза Кейлъб. — Биха ми някаква инжекция, а и тази воня… — В следващия миг се сети нещо и лицето му пребледня. — Анабел! Тя добре ли е?
	— Все още не сме я открили. Имаш ли представа къде може да бъде?
	Кейлъб поклати глава.
	— Единственото ми желание е да се махна от тук — промълви той. — Заедно с всички вас.
	— Такъв е планът — каза Нокс.
	— Къде е Оливър?
	— Тук някъде — отвърна Фин.
	Стоун премина в следващата секция, запълнена с нещо като холивудски декори — фасади на сгради от двете страни на фалшива улица, произведен през 60-те ръждив седан и манекени, наподобяващи живи хора с дупки от куршуми в главите. Забързано прекоси улицата и се насочи към последната секция.
	Лабораторията.
	Внимателно бутна вратата и влезе. Тук нямаше осветление. Сложи си очилата за нощно виждане и започна методична проверка. Ръката му придържаше очилата, готова да ги свали в мига, в който усети присъствието на други хора, използващи подобни уреди. Защото червената точка щеше да издаде позицията му и най-вероятно щеше да му струва живота.
	После забеляза нещо странно. Край една от стените бяха подредени дълги маси, отрупани с някаква сложна апаратура. Бяха нови, очевидно поставени наскоро. Върху тях имаше лъскави метални кутии, от които излизаха снопове електрически кабели. На стената се виждаха рафтове с епруветки, под които бяха монтирани мощни микроскопи и друго оборудване. В ъгъла блестеше метален цилиндър, дълъг почти два метра. В средата му светеше дигитален дисплей, скрит под дебело стъкло.
	При последното му посещение в Планината на смъртта тази апаратура я нямаше. Нямаше идея кой я беше монтирал и какво представлява, но в момента не разполагаше с време да проучи този въпрос.
	Погледът му се прехвърли на металната клетка, която би трябвало да виси от тавана, но сега лежеше на пода. По отношение на нея всичко беше ясно — тежащата два тона клетка беше паднала върху един от враговете, който дебнеше в засада с намерението да го ликвидира. Това се случи след няколко прецизни изстрела, прекъснали дебелите брънки на веригата, която я държеше.
	Но спомените му за точното местоположение на клетката бяха други. По време на обучението му тук преди години го бяха затворили в нея заедно с още трима мъже. Отдолу бяха запалили ацетиленова горелка, чийто пламък се усилваше на всеки десет секунди. Целта на упражнението беше хората в клетката да се измъкнат от нея, преди температурата да стане непоносима. Един много сериозен проблем, тъй като Стоун и колегите му видяха състоянието на хората, които се бяха провалили на теста преди тях — двама бяха получили изключително тежки изгаряния, които със сигурност щяха да ги превърнат в инвалиди.
	Металният под на клетката бързо се нагорещяваше и мъжете от екипа започнаха да изпадат в паника. Единствено Стоун запази самообладание, опитвайки се да разсъждава. Защо бяха затворили в клетката четирима души едновременно? Защо не трима или петима? Очевидно това беше ключът: четирима души, четири стени…
	След броени секунди беше започнал да издава заповеди. Всеки от тях трябваше да съблече ризата си, да увие ръцете си с нея и да блъска здраво телената стена, пред която стоеше. Оказа се, че това е спасителният изход. Вратата на клетката отскочи със звучно изщракване. Инструкторите дадоха висока оценка на лидерските му качества, но единственото му желание в онзи момент беше да ги избие до крак.
	Спомените преминаха през главата му за секунди. Сега не можеше да повярва на това, което виждаше.
	— Анабел?
	Тя беше в клетката, здраво овързана и със запушена уста.
	Стоун се приближи, оглеждайки се внимателно за скрити капани.
	Вратата на клетката беше отключена и той рязко я отвори. Анабел лежеше със затворени очи, напълно неподвижна. За миг се уплаши, че е мъртва. Но кой би запушил устата и вързал крайниците на мъртвец? Докосна с пръст шията й и веднага усети пулса й. Клепачите й бавно се повдигнаха.
	Той я развърза и й помогна да излезе от клетката.
	— Господи, колко е хубаво, че те виждам — замаяно прошепна тя.
	— Дрогираха ли те?
	— Май да. Но вече ми минава.
	— Ще можеш ли да ходиш?
	— Ако не мога, ще пълзя, само и само да се махна от тук.
	Стоун се усмихна. Духовитостта й очевидно се завръщаше.
	— Сам ли си? — попита тя.
	— Да.
	— Някаква следа от Кейлъб?
	— Все още не. А ти видя ли Мариса Фрийдман?
	Анабел поклати глава.
	— Добре, да вървим.
	Внезапно се разнесе глухото бръмчене на включеното луминесцентно осветление.
	— Оливър! — изкрещя Анабел.
	Стоун смъкна очилата за нощно виждане и рязко се завъртя, но вече беше късно.
	Руснакът стоеше на изхода на лабораторията, насочил пистолет в главата му. Стоун блъсна Анабел на пода и светкавично измъкна оръжието си. Тресна изстрел. В челото на изненадания руснак се появи малка кръгла дупка, която приличаше на част от татуировката му.
	Той рухна на пода.
	Осветлението изгасна.
	Стоун с недоумение погледна пистолета си. Изобщо не беше успял да натисне спусъка. Откъде, по дяволите, дойде този изстрел? Сграбчи ръката на Анабел и рязко я изправи. Миг по-късно прескочиха мъртвеца и се шмугнаха през отворената врата.
	Четирима мъртви руснаци. Остават още двама. Плюс Фрийдман.


	100

	Скоро стигнаха до края на цилиндъра.
	Килиите.
	Ако Кейлъб не е в някоя от тях, ще трябва да започна от другата страна, помисли си Стоун. Но ще трябва да взема и Анабел.
	После на лицето му се изписа учудване, бързо сменено от облекчение. Под слабата светлина зърна Нокс, Фин и Кейлъб, които ги чакаха.
	— Хей, как се добрахте до тук? — попита Стоун, след като се оттеглиха в ъгъла. Анабел прегърна Кейлъб, без да обръща внимание на вонята и калните му дрехи.
	— Благодарение на Чапман — отвърна Нокс и накратко му описа премеждията им. — Тя ни обясни как да се измъкнем от лабиринта. Беше направила предварително проучване.
	— Вероятно е тръгнала наляво, нали? — предположи Стоун и се озърна.
	— Точно така. Имаш ли представа къде се намира?
	— Някъде зад мен. Току-що ми спаси живота.
	— Елиминирахме един от руснаците, който пазеше на входа. Всъщност и това беше дело на Чапман.
	— Значи е останал само един.
	— Не е останал нито един — разнесе се глас зад гърба им.
	В кръга светлина се появи Чапман.
	— Един тип се опита да ми скочи в момента, в който проникнах в първата секция — поясни тя. — Или той не беше много добър, или аз съм по-добра, отколкото си мислех.
	На лицето на Стоун се изписа любопитство.
	— Някаква следа от Фрийдман? — обърна се Фин към Чапман.
	— Не.
	— Предлагам да изчезваме, и то по най-бързия начин — обади се Нокс. — Намерихме онова, за което дойдохме. А Фрийдман да върви по дяволите. — Очите му се спряха върху неподвижната фигура на Стоун. — Добре ли си, Оливър?
	— Руснаците.
	— Какво? — присви очи Фин.
	— Руснаците — повтори Стоун.
	— Какво руснаците? Вече са отстранени, всички до един.
	— Не бяха особено добри — каза Стоун. — А би трябвало да бъдат.
	Всички се втренчиха в него.
	— Отстранихме ги твърде лесно — поясни той. — Според мен слабото им представяне беше умишлено.
	— Но защо Фрийдман би наела некачествена охрана?
	— Защото не се е нуждаела от А-отбор. Б-отборът й беше достатъчно добър.
	— Достатъчно добър за какво? — попита Чапман.
	— Да ни подмами тук. Точно на това място. Те са били за еднократна употреба. Изобщо не й е пукало дали ще бъдат убити, или не. Всъщност поправям се: тя е искала да бъдат убити.
	— Но след като са убити, значи не са успели да ни ликвидират — обади се Нокс. — Тя какво печели от тази работа?
	— Опитва се да се откупи от Карлос Монтоя и да компенсира първия си провал. А сега ще премине към резервния си план.
	— Какъв резервен план, за бога? — възкликна Нокс.
	— Винаги има резервен план — въздъхна Стоун. — И за съжаление аз попаднах в клопката му.
	— За какво говориш? — вдигна вежди Чапман.
	— Ще ни пипнат тук с помощта на друг екип руснаци… — Стоун замълча за миг, после добави: — В лабораторията видях ново оборудване. Мисля, че вече се досещам за какво ще го използват.
	Чапман беше първата, която започна да разбира.
	— Не ми казвай, че става въпрос за наноботи! — сепна се тя.
	— Именно за наноботи става въпрос — потвърди Стоун.
	— Но нали вече установихме, че руснаците нямат нищо общо с това?
	— Какво ще си помисли светът, когато ни открият тук в компанията на куп избити руснаци и научноизследователска лаборатория за наноботи, вероятно доставена от Монтоя? — контрира с въпрос Стоун.
	— Какво искаш да кажеш с това „когато ни открият тук“? — нервно преглътна Кейлъб.
	— Че са ни подмамили — отговори Фин. — Умишлено са ни позволили да отстраним руснаците и да се доберем до тук.
	— Но защо? — попита Анабел.
	Отговорът беше мощна експлозия.
	Толкова мощна, че подът под краката им се разтърси. Заваля дъжд от бетонни късове и назъбени парчета желязо. Всички подскочиха.
	— Какво стана, по дяволите? — изкрещя Чапман.
	— Затрупаха изхода — отвърна Стоун, хвана ръката на Анабел и решително добави: — Да вървим!
	Насочи се обратно към главния коридор, а после пое по пътя, по който бяха дошли. Останалите покорно тръгнаха след него.
	— Няма ли поне да се опитаме да се измъкнем през главния вход? — подвикна Нокс.
	Отговорът беше нова експлозия, която вдигна във въздуха огромна земна маса на десетина метра зад тях и окончателно отряза пътя им към главния вход.
	Всички затичаха.
	Цялата планина се тресеше от прецизно поставените експлозиви, които се взривяваха един след друг.
	— Проклетата планина ще ни засипе! — изпищя Анабел.
	— Няма — отвърна Стоун, тичайки редом с нея. — Разбира се, нейната цел е да ни ликвидира, но същевременно да осигури достъп до доказателствата, които иска да бъдат намерени.
	— Мръсна кучка! — процеди Чапман при експлозията на поредния заряд, който принуди Стоун рязко да свърне наляво.
	— А не можем ли да използваме пътя, по който ти проникна в базата, Оливър? — извика Фин. — Може би тя не знае за него!
	— Бъди сигурен, че _знае_ — отвърна Стоун. — Но за съжаление нямаме друг избор.
	Част от стената се срути и за малко не смаза Кейлъб. Фин и Нокс успяха да го дръпнат в последната секунда, но дребничкият мъж простена и се хвана за рамото, улучено от голям къс бетон.
	Фин разтвори ризата му и насочи светлината на фенерчето си.
	— Счупена ключица — констатира той. — Нищо ти няма. Ключиците се чупят, за да предпазят други, по-важни части от тялото.
	— Е, сега вече ми олекна! — простена Кейлъб.
	Добрал се пръв до кухненските помещения, Стоун спря и безпомощно се огледа. И тук Фрийдман го беше изпреварила. Задният вход беше затрупан от огромна купчина тухли и бетон, взривени от поредния експлозив. Той беше наясно, че дори да я прокопаят, оттатък ще ги чака още една, може би далеч по-голяма купчина отломки. Фрийдман не пропускаше нищо.
	_Написала си е домашното, и то добре_, каза си Стоун.
	Зачуди се преди колко време е била тук, за да подготви всичко. И дали бе някъде наоколо, за да взривява лично поставените заряди. Може би ги наблюдаваше, което щеше да й позволи да натисне копчето в най-подходящия момент. Нямаше време да търси отговор, тъй като приятелите му бяха около него и го гледаха с очакване.
	— А сега какво? — задъхано попита Чапман. Лицето й беше покрито с дебел слой прах и мръсотия като лицата на всички останали.
	Стоун погледна нагоре в момента, в който отекна по-редната детонация. Тя беше сравнително далеч, но планината се разтърси. Цялата цилиндрична конструкция беше готова да рухне.
	После осветлението угасна и ги потопи в непрогледен мрак.
	Стоун, Фин и Нокс веднага си сложиха приборите за нощно виждане. Стоун хвана ръката на Анабел, Нокс стори същото с Кейлъб, а пръстите на Фин се вкопчиха в китката на Чапман.
	— Вървете след мен — заповяда Стоун.
	Имаше още един изход от това кошмарно място и той беше известен само на него. Последната им надежда.
	Даваше си ясна сметка, че няма никаква представа къде ще избухне поредната бомба, заложена от Фрийдман. Тя нямаше основания да им позволи да се измъкнат живи и да разкажат какво в действителност се е случило тук. От този момент нататък всяка стъпка можеше да се окаже…
	Анабел нададе пронизителен писък.


	101

	Бомбата избухна на петнайсетина метра от Джо Нокс, който изчезна под голяма купчина руини. Без да губят нито секунда, останалите се заеха да го изравят. Отпуснал се на колене, Стоун работеше трескаво в мрака, без да обръща внимание на окървавените си пръсти. Потта пареше в очите му, но той не спираше. Няколко минути по-късно ръцете му най-сетне напипаха нещо меко. След още две приятелят му най-сетне беше изровен изцяло.
	Нокс беше в несвяст, но дишаше.
	Стоун понечи да го вдигне, но Фин го спря.
	— Остави на мен — каза той и ловко преметна на рамо деветдесеткилограмовия Нокс.
	— Единственият изход е нагоре, Хари — обясни Стоун.
	— Ти само показвай пътя — каза Фин.
	Стоун извади от раницата на Нокс въжето, с което бяха изтеглили Кейлъб от тинята. Всеки от групата го увиваше по веднъж около себе си, а после го подаваше на следващия.
	— Да вървим — каза Стоун.
	Молеше се на бога Фрийдман да не е открила третия изход от Планината на смъртта, който самият той беше намерил преди много години. Насочи се към главния коридор, следван от хората си. Не след дълго спря пред на пръв поглед монолитна метална стена и плъзна длан по повърхността й. Стената беше студена и гладка, солидна и напълно непробиваема. По краищата й личаха дебели стоманени нитове. Сградата се разтърси от по-редната експлозия. От разбития таван се посипаха прах и отломки.
	Стоун напипа една точка на металната преграда и внимателно я натисна. Стената бавно се отмести и пред очите им се разкриха стръмни каменни стъпала, водещи нагоре. Промъкнаха се през процепа и поеха по тях.
	Стоун се запита колко време ще трябва на властите, за да проумеят какво се случва. Защото някой от местните без съмнение щеше да съобщи за поредицата експлозии в Планината на смъртта. Най-вероятно на шерифската служба или на окръжната полиция. От там щяха да изпратят някого да провери — може би дежурния по района, който нямаше да има представа пред какво се е изправил. Щяха да зазвънят телефони и в даден момент, след значително забавяне, ЦРУ да получи съобщение за инцидента.
	Но какво щяха да открият, като пристигнат?
	Онова, което Фрийдман искаше да бъде открито. Убити руски бандити, най-вероятно свързани с тяхната наркомафия. Лаборатория за наноботи, където преди много време са били обучавани професионалните убийци на Управлението. Всичко това щеше да се стовари върху националните и международните новинарски агенции със силата на термоядрен удар.
	_Ще открият и нас_, добави мислено Стоун. Вкочанени и мъртви.
	Но как тази жена щеше да изпълни последната част от операцията? Взривовете можеха да ги погребат тук завинаги, но можеха и да оцелеят. Разполагаха с известни запаси от храна и вода, а може би щяха да открият някакви припаси и на място.
	_Със сигурност е помислила за всичко. От което следва, че би трябвало да е намислила нещо друго._
	Продължаваха да се катерят нагоре. Когато Фин се умори, Стоун пое безжизненото тяло на Нокс и го понесе. Пътят ставаше все по-стръмен и не след дълго Фин отново го смени. Но въпреки всичко не спираха.
	При всеки взрив отгоре се посипваха остри камъни и парчета скала. Тук, далеч от застроените терени на базата, планината беше девствена.
	— Къде отиваме? — задъхано попита Анабел.
	— Още малко — отвърна Стоун и посочи нагоре.
	— На върха на планината?
	— Близо до него.
	— А от там има ли път обратно?
	Стоун не отговори веднага, защото нямаше отговор. Преди години беше открил този изход случайно, по време на една безсънна нощ. Но никога не беше слизал от планината. Просто стоеше под звездите и се наслаждаваше на абсолютния покой, а после отново се връщаше в базата. Затова не знаеше дали има път надолу. Но вярваше, че има. Сега трябваше да го намери.
	Отново погледна Фин, който мъкнеше Нокс на раменете си. Премести очи към Кейлъб, който се държеше за рамото с болезнена гримаса, и накрая към напълно изтощената Анабел. Усещаше, че и собствените му крака треперят от умора.
	— Ще намерим път, Анабел — каза на глас той. — Далеч по-добре е да сме на открито, отколкото в недрата на планината.
	Изминаха още трийсетина метра нагоре. Спираха на всеки процеп между скалите, защото Стоун трябваше да избере посоката, в която да продължат. След като направи две грешки, на третата той остави другите да го чакат и отиде сам да провери.
	— Нокс не е добре — прошепна му след поредното завръщане Фин.
	Стоун приклекна до ранения и насочи фенерчето си в лицето му. То беше сиво и потно, но с хладна на пипане кожа. Насочи лъча под клепача му, а после бавно се изправи.
	Нокс си отиваше.
	— Продължаваме — подкани ги Стоун.
	— Не знам дали си въобразявам, но имам чувството, че дишам все по-трудно — обади се Чапман. — Нямах представа, че планините във Вирджиния са толкова високи…
	— Не са — поклати глава Стоун, пое си въздух и бавно го изпусна.
	Почти веднага разбра за какво става въпрос. Фрийдман се опитваше да ги задуши. Доказателство беше далечното бучене на някакви машини, долитащо от тунела.
	— Вентилатори, които засмукват въздуха — добави той, отново си пое въздух и се намръщи от болката, която проряза гърдите му.
	— В който има и нещо друго — погледна го Фин. — Нещо, от което дробовете ни нямат нужда и което няма нищо общо с дима и замърсяването от експлозиите.
	— Да побързаме — каза Стоун. — Вървете след мен.
	Изкачиха още двайсетина каменни стъпала, изсечени в скалата. Повечето от тях бяха неравни — едни прекалено широки, други съвсем тесни.
	Стоун се обърна да погледне Фин. Беше наясно, че приятелят му притежава изключителна физическа сила и неизчерпаема издръжливост, придобити по време на службата му като флотски тюлен, но в момента въздухът съдържаше едва половината от нужния кислород и положението бързо се влошаваше.
	Анабел държеше ръката на Кейлъб и му помагаше да се катери по стъпалата. Но дребничкият мъж бързо губеше сили, защото не притежаваше и половината от издръжливостта на останалите.
	В един момент той спря и седна на камъка.
	— Продължавайте… Мен ме оставете… Аз не мога повече…
	Изрече тези думи на пресекулки, тъй като едва дишаше.
	Стоун се обърна, пъхна ръка под здравата му мишница и го изправи.
	— Никой няма да изостава — твърдо рече той. — Или всички продължаваме, или всички оставаме тук!
	Продължиха да се изкачват.
	— Светлина! — внезапно извика Анабел.
	Втурнаха се напред, придобили нови сили от перспективата да приключат кошмарното пътешествие.
	Оказа се, че става въпрос за същата цепнатина в скалата на билото, която Стоун беше открил преди години и си беше направил труда да я разшири и замаскира с разни материали, донесени от базата. Светлинните лъчи не лъжеха. Навън беше утро. Трудно му беше да повярва, че от появата им в Планината на смъртта са изтекли толкова много часове.
	Не след дълго се добраха до процепа и Стоун започна да размества шперплата и ламарините, с които някога беше замаскирал изхода. Процепът се разшири до трийсетина сантиметра. Фин положи Нокс на стъпалата и се присъедини към него. Разширението стана почти метър. Някъде отдолу се разнесе единична експлозия, но те вече се бяха освободили от оковите на планината.
	— Аз излизам пръв, а вие бъдете готови — предупреди Стоун.
	Всички се напрегнаха. Фин вдигна Нокс и измъкна пистолета си. Чапман държеше валтера в едната си ръка, а в другата стискаше нещо, което приличаше на нож за хвърляне. Анабел подкрепяше Кейлъб, който изглеждаше полумъртъв от продължителното катерене.
	Стоун направи крачка напред, спъна се и рухна на колене. Погледна в краката си и лицето му потъмня.
	— По дяволите!
	Спъването не беше причинено от неравностите на терена, а от тънка жица, опъната над процепа в скалата. Извърна глава надясно и веднага зърна шашката експлозив, закрепена на няколко крачки от тях. Електронният брояч показваше пет секунди.
	— Назад! — изкрещя той и се втурна към бомбата. Чапман го последва в същия миг.
	Анабел изкрещя от ужас, Кейлъб издаде протяжен стон. Фин се олюля назад, прегънат под тежестта на Нокс.
	Стоун стрелна с очи агентката на МИ6. Тя дори не го погледна, насочила цялото си внимание към адската машина. Челюстите й се стегнаха, ръцете й бавно се вдигнаха нагоре. Краката й се възползваха от неравностите на терена, за да я изстрелят напред.
	— Мери, не! — изкрещя извън себе си Стоун.
	На екранчето на брояча се появи цифрата едно.


	102

	Поредната траурна церемония.
	В националното гробище „Арлингтън“.
	Три ковчега един до друг, в които лежаха трима ветерани от армията на САЩ.
	Хари Фин.
	Джоузеф Нокс.
	Джон Кар.
	Двойно по-голяма охрана предвид инцидента по време на предишното подобно събитие. Четири кръга патрули. Специално обучените кучета бяха навсякъде. Благодарение на новата информация относно наноботите претърсваха всички и всичко. Ровеха из чантите, конфискуваха мобилни телефони, айфони и всякакви други електронни устройства.
	Правилата бяха коренно променени. Вече нищо нямаше да е както преди.
	Президентът щеше да произнесе траурно слово. Присъстваха членове на Конгреса и армейското командване. Тук бяха директорът на ФБР Райли Уийвър и агентите Ашбърн и Гарчик. А също и сър Джеймс Макелрой по простата причина, че министър-председателят на Великобритания беше долетял специално за събитието. Ковчегът на Мери Чапман не беше тук, тъй като тя не беше американски военнослужещ и не отговаряше на други специфични критерии, но министър-председателят щеше да каже няколко топли думи за саможертвата й в полза на най-близкия британски съюзник.
	По същите причини отсъстваха Анабел Конрой и Кейлъб Шоу. Те не отговаряха на критериите да бъдат погребани в най-известното гробище на Америка, но президентът щеше да каже няколко добри думи и за тях.
	Пръв взе думата британският премиер. След него на подиума се появиха редица важни личности, включително Райли Уийвър. Той не каза нито дума за Планината на смъртта, тъй като не беше необходимо. Пресата остана в пълно неведение относно инцидента. Официално беше съобщено, че смъртта на Нокс, Фин и Кар е настъпила в резултат на сблъсък с екип на руската наркомафия, която успяла да изгради нелегална лаборатория за наркотици в изоставено от правителството съоръжение, подпомагана от корумпиран агент на американското разузнаване. Същият екип бил отговорен за стрелбата и бомбената експлозия в парка „Лафайет“, а също така и за серията убийства в Пенсилвания, Вирджиния и окръг Колумбия. Взел думата последен, президентът се закле, че ще направи всичко по силите си престъпниците да отидат на съд и да получат най-тежкото наказание. По разбираеми причини напрежението между Москва и Вашингтон достигна най-високата си точка.
	Жената стоеше на малко възвишение в гробището „Арлингтън“, което се намираше на половин километър от мястото на събитието. Изправена пред занемарената надгробна плоча на отдавна забравен генерал, тя чуваше всяка дума от тържествените речи, улеснена от включената усилвателна уредба. Повечето от тях не представляваха интерес за нея, но думите на президента привлякоха вниманието й. Когато той спомена за предателя от редиците на американското разузнаване, на лицето й се появи усмивка.
	Беше наясно, че траурната церемония се предава на живо от повечето големи радиостанции и телевизионни канали. Сред слушателите и зрителите със сигурност беше и Карлос Монтоя, на когото тя лично се беше обадила.
	Планът беше успял въпреки оцеляването на президентите на САЩ и Мексико. Вината беше хвърлена върху руснаците, а нейната мисия беше приключила успешно въпреки на пръв поглед минималните шансове.
	Джиесемът й изписука и тя погледна съобщението, което се появи на дисплея.
	_Buen trobajo._
	Добра работа, разбира се.
	Последва и останалата част от съобщението, което още повече повдигна духа й. Остатъкът от парите вече беше преведен в сметката й. Карлос Монтоя й желаеше всичко хубаво. Тя бързо набра отговора.
	_Hasta luego._ До скоро.
	Но в действителност не го мислеше. Слагаше край на всичко това.
	Мариса Фрийдман тръсна главата си с нова прическа — къса коса, боядисана в тъмнокестеняво. Благодарение на усъвършенстваните техники беше успяла да промени чертите на лицето си до такава степен, че дори най-близките й хора не можеха да я познаят. Това й даваше възможност да се чувства спокойна навсякъде.
	Обърна гръб на тържествената церемония. Единственото, за което съжаляваше, беше отказа на Джон Кар да се присъедини към нея. Всъщност не беше очаквала съгласие. И бездруго щеше да се наложи да го убие в момента, в който успееше да подреди пъзела — нещо, което неизбежно щеше да се случи. Но междувременно можеха да преживеят няколко приятни момента. За самотница като Фрийдман това щеше да бъде напълно достатъчно.
	Един милиард долара в банковата сметка и възможност да прекара остатъка от живота си както пожелае. От гърдите й се отрони въздишка на задоволство. Малцина могат да се похвалят с толкова успешен край на една толкова сложна и опасна операция, разтърсила целия свят. Новите й документи бяха безупречни. Частният самолет я чакаше на летище „Дълес“. Благодарение на сложна мрежа от посредници тя вече беше собственик на остров. Намеренията й бяха да не прави нищо в продължение на цяла година, а просто да си лежи на плажа с питие в ръка и да обмисля бъдещето си. Мина покрай няколко служебни кучета, обучени да надушват експлозиви. Нито едно от тях не реагира. Преодоля мрежата от патрули и напусна гробището с едва забележима усмивка.
	Наноботи.
	Монтоя беше изразходвал два милиарда долара и четири години от живота си за уникалната разработка, позволяваща промяна на характерните миризми на молекулярно ниво от армия микроскопични и абсолютно надеждни войници. В резултат дрогата и всички останали забранени субстанции с характерна миризма можеха да пътуват по света. Но най-вече в Съединените щати. Наркотици, оръжие, бомби, ядрени материали. Това щеше да промени всичко. Пред престъпния свят се откриваха невиждани досега възможности. Това беше една от причините да закупи остров на толкова отдалечено място. Не искаше да чува писъците, които долитат от родината й.
	_Да вървят на майната си._
	Спря пред наетата кола и се огледа за последен път.
	Вниманието й беше привлечено от някакво куче, което се приближаваше. Без каишка, без нищо. Явно беше бездомно. Тя се наведе да го погали, но то се дръпна назад.
	— Спокойно, сладур. Няма да ти причиня зло.
	Кучето се приближи, сякаш да провери дали казва истината. Но веднага се отдръпна, когато тя отново протегна ръка. После седна на задника си и започна да вие.
	Леко изнервена, Фрийдман понечи да отключи колата си.
	После спря и рязко вдигна глава. Мъжете, които се приближаваха, бяха десет. Половината в официални костюми, останалите във военни униформи. С пистолети, които бяха насочени към нея.
	— Какво става? — попита тя и вдигна слънчевите очила на челото си. — Какво става?
	— Отдръпнете се от автомобила с ръце на тила! — заповяда един от мъжете. — Веднага!
	Фрийдман се подчини.
	— Ваше ли е кучето? Ако е ваше, нещо е сбъркало. Можете да ме претърсите. Не нося нито бомба, нито дрога или подобни…
	Тя млъкна в мига, в който зърна мъжа, заобиколил черния джип до колата й.
	Оливър Стоун пусна слънчевите очила в джоба на якето си. Зад него се появи Мери Чапман с големи авиаторски очила.
	Нещо накара Фрийдман да погледне вляво от себе си. Хари Фин се беше изправил зад инвалидна количка, в която седеше Джо Нокс с превързана глава и шина на дясната ръка. Тя отново погледна към Стоун и тялото й трепна.
	Зад него се бяха изправили Кейлъб Шоу с обездвижваща превръзка на рамото и Анабел Конрой, която изглеждаше прекрасно.
	Очите на Фрийдман се откъснаха от лицето на Стоун и се сведоха към животното.
	— Какво сладко куче — усмихна се тя.
	— То е твое творение — отвърна Стоун.
	— Моля?
	Стоун подуши ръкава си с преднамерено бавни движения.
	— Да разкриеш част от истината за себе си винаги е сериозна грешка — поясни той.
	— Не разбирам.
	— Помниш ли тайландския парфюм, за който каза, че въздействал на мъжете? „Две сърца в едно“? Наистина се намира много трудно, но не и невъзможно, когато зад теб стои правителството на САЩ. — Той погледна към кучето. — Ароматът му действително е много особен. Едно подушване от страна на този приятел беше достатъчно, за да те засече в такъв огромен парк като, „Арлингтън“.
	— А откъде беше сигурен, че изобщо ще се появя?
	— Нямаше как да не се появиш.
	— На мое място ти щеше ли да го направиш?
	— Не.
	— Защо?
	— Защото никога не злорадствам, когато убивам някого.
	Усмивката й се стопи.
	— Аз не злорадствам. Всъщност дойдох тук в знак на уважение към един достоен противник.
	— Току-що прихванахме есемесите, които си разменихте с Монтоя. Наистина добър удар. Един милиард долара е много добър хонорар. Но по-важното е, че тези пари те свързват директно с него. Мисля, че и дните на Монтоя вече са преброени.
	Очите й пробягаха по въоръжените мъже, които ги заобикаляха.
	— Май няма да успея да похарча този милиард — равнодушно констатира тя, замълча за миг и добави: — Трябва да те поздравя за начина, по който разкри ролята на наноботите за промяната на миризмите. До края бях убедена, че съм се погрижила да ги прикрия максимално добре.
	— Наистина беше така. Става въпрос не толкова за логични разсъждения, колкото за късмет.
	— Съмнявам се — поклати глава тя. — Никой не може да извади чак толкова голям късмет. Монтоя никак не беше доволен, когато видя как президентът се оттегля невредим.
	— И това беше причината за _допълнителния_ ти план? — изгледа я Стоун.
	— Човек винаги трябва да има план Б — каза тя. — Особено ако план А не проработи.
	— При подобни обстоятелства повечето хора просто биха побягнали.
	— Бях получила само половината от хонорара си, а го исках целия. И много държах на плана си. Това е по възможностите на най-добрите, разбираш ли? Въпрос на гордост.
	— Почти успя.
	— Вече няма значение. Мога ли да попитам как постигна всичко това? Аз бях абсолютно уверена, че съм покрила всичко в Планината на смъртта.
	— Наистина беше така — отвърна Стоун. — Най-вече с третия изход. Мога ли _аз_ да те попитам как го направи?
	— Вече ти казах — като те изучавах в класната стая.
	— _Я_ стига с тези глупости! — разнесе се гневен глас и на сцената се появи Райли Уийвър, следван от директора на ФБР и агент Ашбърн. — Фрийдман! — завря показалец в лицето й Уийвър. — Как, по дяволите, успя да се прецакаш така?
	Тя дори не си направи труда да му отговори, насочила цялото си внимание към Стоун.
	— Хората като теб следват пътя, който са избрали — подхвърли с усмивка тя. — Открих други двама агенти от „Трите шестици“, които знаеха за изхода през кухнята. Прецених, че ти непременно си потърсил трети изход, който да бъде известен само на теб.
	— Защо? — попита Стоун.
	— Защото вярваш само на себе си. Не си се доверявал дори на колегите си убийци.
	— Какво те кара да мислиш така?
	— Фактът, че и аз съм същата. Вярвах само на себе си.
	— Как откри резервния изход?
	Тя погледна към мъжете с насочени пистолети.
	— Имате ли нещо против да сваля ръцете си? Започнаха да ми изтръпват, а всички виждате, че не нося оръжие. А дори и да нося, огневото преимущество не е на моя страна.
	— Дръж ръцете си така, че да ги виждаме — извика след кратко колебание един от агентите.
	Фрийдман преплете пръсти пред себе си, извърна се към Стоун и продължи:
	— Когато разбрах, че ще използвам Планината на смъртта, прегледах всеки квадратен метър от базата. Официалният вход е в западната част, а задният — в източната. Нормалната посока на търсене очевидно е надолу, затова аз поех нагоре. И го открих. Такъв, какъвто преди много години си го оставил. А сега ти отговори на моя въпрос…
	Стоун погледна към Чапман.
	— Виждала съм две подобни бомби в Северна Ирландия — сви рамене агентката на МИ6. — При едната важна беше синята жица, а при другата — червената. Синьото е любимият ми цвят и затова прерязах синята жица. Съвсем накрая, в последната секунда. Нямахме кой знае какъв избор. Но в момента сме тук, което е най-важно.
	— Взривихме устройството веднага след като се отдалечихме на безопасно разстояние — добави Стоун. — В случай че си оставила някой съгледвач. После проведохме един телефонен разговор и нещата бяха уредени. Изнесоха ни в чували за трупове, а днес ти присъства на останалата част от плана. Преценихме, че това е единственият начин да стигнем до теб. Да те накараме да повярваш, че си успяла. Официалната част беше договорена между президента Бренън и руското правителство.
	— Добра работа.
	Стоун пристъпи крачка напред и тихо попита:
	— Само за парите ли го направи?
	— Не — поклати глава тя. — Сам ще признаеш, че предизвикателството беше огромно. Исках да видя дали може да се получи. Когато Монтоя се появи с офертата да ме вербува, аз отказах. Но после изведнъж се запитах: „Защо пък не, по дяволите?“ Дори ти би се изкушил, не мислиш ли? — Протегна ръка да го докосне, но той рязко се отдръпна.
	Очите й помръкнаха от разочарование.
	— Знам, че именно това те е мотивирало — тихо добави тя. — Трепетът, възбудата… Едва ли си служил толкова време в „Трите шестици“ единствено за пари…
	— Не съм.
	— Защо тогава? Не ме лъжи с глупости от сорта „служба за родината“.
	— Вече казах, стига! — сопнато се намеси Райли Уийвър, направи няколко крачки напред и се втренчи в лицето на Фрийдман. — Отиваш в затвора, но за кратко. После ще бъдеш екзекутирана за държавна измяна.
	— Наистина си много досаден, Райли — въздъхна Фрийдман. — Имаш невероятната способност да разваляш удоволствието на другите.
	Лицето на бившия морски пехотинец се наля с кръв.
	— Удоволствие ли? — извика извън себе си той. — Ти наричаш това удоволствие?! Мога да ти кажа, че си напълно луда!
	Без да му обръща внимание, тя отново се обърна към Стоун.
	— Защо го направи?
	— Имах съпруга, която обичах, и дъщеря, която обожавах — глухо отвърна Стоун. — Исках да се върна при тях.
	Фрийдман дълго мълча.
	— Е, аз нямах — промълви най-сетне тя.
	— Достатъчно! — изръмжа Уийвър. — Сложете й белезници и й прочетете правата! Всичко трябва да бъде направено по устав, без грешки. Нека не я караме да чака дълго фаталната инжекция. Ако питате мен, аз съм готов да й тегля куршума още тук, на място!
	— Нито ще отида в затвора, нито ще бъда екзекутирана от _теб_ — каза Фрийдман.
	— Много ми е любопитно как ще го избегнеш! — попита Уийвър.
	— Вече го избягнах — каза тя и леко залитна. Ръката й механично се опря на вратата на колата.
	Стоун пръв разбра какво се беше случило.
	Втурна се напред и сграбчи лявата й ръка. От вената под вътрешната част на дланта й се стичаше алена струйка кръв. Той сграбчи дясната и я извъртя нагоре. Камъкът на пръстена й беше изчезнал. На неговото място стърчеше къса игла.
	— На твое място бих внимавала — зададено рече Фрийдман. — Силна, изключително бързодействаща отрова, в сравнение с която добрият стар цианид изглежда като детско бонбонче… — Гласът й заглъхна, тялото й отново политна. Стоун машинално я прихвана, когато започна да се свлича, опряла гръб в колата.
	Въоръжените мъже се приближиха. Лицето на Уийвър беше посиняло от гняв.
	— Как? — изкрещя той.
	— В мига, в който го зърнах — усмихна се Фрийдман и направи лек жест по посока на Стоун, — разбрах, че всичко свърши, Райли. И се погрижих да си свърша работата като всеки добър шпионин. Но добрите шпиони действат според своите правила, а не според чуждите…
	Фрийдман погледна Стоун и тежко въздъхна.
	— Все пак купих онзи остров — рече на пресекулки тя.
	Той не отговори.
	— Мисля, че там можехме да бъдем щастливи…
	Всички се облещиха по посока на Стоун, после отново заковаха погледи върху Фрийдман.
	— Да, можехме — повтори със слаб глас тя. — Кажи ми, че съм права!
	Стоун мълчеше. Очите му останаха заковани в лицето й.
	Тялото й се изви като дъга, после се отпусна. Стоун реши, че е настъпил краят, но тя намери сили за още няколко думи.
	— Ние с теб си приличаме много повече, отколкото си готов да признаеш, Джон Кар…
	Очите на Мариса Фрийдман се разфокусираха и се изцъклиха. Тялото й се свлече странично по вратата на колата, красивата й буза легна на ситния чакъл.
	Но Стоун не видя това, защото вече крачеше по пътеката към изхода.


	103

	Членовете на клуб „Кемъл“ се бяха струпали около леглото на Алекс Форд, който ги гледаше с широко отворени очи. Анабел стискаше ръката му и плачеше.
	Рубън и Кейлъб усмихнато се спогледаха.
	— Никакви цветя за този човек, нали помниш? — прошепна гигантът.
	Стоун стоеше до леглото и мълчаливо гледаше приятеля си. Засега Алекс не можеше да говори. Лекарите предупредиха, че все още не са наясно с пораженията в мозъка му.
	— Може би ще се възстанови напълно, а може би само частично — беше споделил хирургът.
	— Но ще живее, нали? — попита Анабел.
	— Да, със сигурност ще живее.
	Стоун сложи ръка на рамото на приятеля си и прошепна:
	— Радвам се, че отново си с нас, Алекс…
	Алекс примигна, но устата му си остана затворена.
	— Неотклонно ще бъдем с теб — добави Анабел, приведена ниско над лицето му. — На всяка крачка.
	Той лекичко стисна ръката й.
	По-късно вечерта Стоун седеше зад бюрото си в къщичката. Имаше да разсъждава върху много неща, но някак не му се искаше да започва. Беше получил оферта от директора на ФБР да се завърне на държавна служба по свой избор. Отговори, че ще си помисли, но не каза докога.
	Кармен Ескаланте беше вкарана в програмата за защита на свидетели — като предпазна мярка в случай, че Карлос Монтоя реши да излее гнева си върху нея. Но Стоун не вярваше да се стигне дотам. Светът вече знаеше, че именно мексиканският наркобос стои зад бомбения атентат в парка „Лафайет“ и всичко останало. Дните му бяха преброени. Някой от заместниците му в организацията със сигурност щеше да се възползва от шанса да заеме мястото му. Руснаците му бяха издали смъртна присъда заради начина, по който се беше опитал да хвърли вината върху тях, а и американците без съмнение мислеха по въпроса за отстраняването му.
	На практика Стоун не се интересуваше кой точно ще го ликвидира.
	А наноботите, които променяха миризмите? Е, това беше работа на Отряда за борба с тероризма, на чиито членове предстояха много безсънни нощи.
	Накрая мислите му неизбежно се насочиха към Мариса Фрийдман.
	И към необитаемия остров, който тя беше купила. Само за тях двамата.
	_Ние с теб си приличаме много повече, отколкото си готов да признаеш, Джон Кар._
	Точно тук обаче беше сбъркала. Те изобщо не си приличаха.
	_Но дали е така?_
	Потънал в дълбок размисъл и заковал поглед в бюрото, отначало той не обърна внимание на червената точица, която се плъзна по издраскания плот и спря върху тялото му. Очите му механично проследиха пътя й нагоре към гърдите, а после и към лицето му. Точицата спря да се движи, вероятно закована на челото му.
	— Чаках да се появиш доста по-рано — каза той, без да се обръща.
	Чапман се изправи пред него с валтер в ръце. Върху цевта беше монтиран лазерен мерник.
	— Извинявай за закъснението. Обикновено съм точна. Но как разбра, че ще се появя?
	— Просто прецених, че МИ6 няма да командирова напразно един от най-добрите си агенти. Отдавна би трябвало да си получила нова задача и да си се прибрала у дома. Фактът, че това не се случи, доказа, че новата задача съм аз, и то не за да ме държиш под око, защото наоколо има много други, които могат да го направят.
	— Добра работа — каза Чапман. — Но аз останах тук, за да помогна за приключването на случая, а и за да те пазя. Ролята на Уотсън по отношение на Холмс, нали помниш? Да държи пистолета си готов и да стреля по всеки неясен силует, а после да охка и ахка от възторг при точните умозаключения на господаря си.
	— Нали каза, че не си чела историите за Шерлок Холмс?
	— Излъгах те. Всъщност съм влюбена в тях. Тук му е мястото да призная, че много харесвах ролята на Уотсън в отношенията между нас.
	— Макелрой ли ти възложи да ме ликвидираш?
	— Не, сър Джеймс наистина много те обича. Заповедта дойде от по-високо място. Принудена съм да спестявам някои неща дори от кръстника си в занаята, знаеш… На твое място бих потърсила поръчителя някъде наоколо, по-близо до дома ти. Наясно си, че между нас и янките съществува много тясно сътрудничество.
	— Значи Уийвър?
	— Как му казвахте вие, американците? „Нито потвърждавам, нито отричам…“ В случая не бих се ангажирала с прекалено категорично отричане.
	— Значи шефът на НРЦ сключва договор с британското разузнаване за отстраняването на един американски гражданин?
	— Не ти ли харесва как се преплитат интересите в днешно време?
	— Ами президентът? Той в течение ли е?
	_Нима този човек ме излъга в очите по време на онзи разговор в Кемп Дейвид? И още веднъж, след като му спасих живота?_
	— Наистина не знам. Но ако Уийвър действа през главата му, нещата стават наистина странни. Трябва да си бил изключително лошо момче.
	— Вършил съм онова, за което съм бил подготвен.
	— Ни най-малко не те обвинявам.
	— Значи ти си официалният убиец на държавата от другата страна на океана?
	— Нещо като теб преди години. От време на време изпълнявам задачи в полза на кралицата, но далеч по-често отстрелвам някой опонент, който ни създава грижи.
	— Убеден съм, че си много добра.
	— Не и колкото теб — отвърна с усмивка тя. — Ти си оставаш най-добрият. — Замълча за момент, после вдигна глава. — Я ми кажи, нарушавал ли си някога пряка заповед?
	— Само веднъж — отвърна без колебание Стоун. — По време на службата ми в армията.
	— Доволен ли си, че го направи?
	— Да.
	— А по време на службата си в „Трите шестици“?
	— Никога.
	— Доволен ли си от това?
	— Не. И страшно много съжалявам.
	Чапман свали пистолета и го прибра в кобура.
	— Е, време е и аз да направя същото — въздъхна тя.
	— Защо? — изненадано я погледна Стоун.
	— По много причини, които нямам желание да обсъждам в момента.
	— Постъпката ти няма ли да ти донесе неприятности?
	— Аз съм жена, която обича да рискува в беда.
	— Ще трябва много да си пазиш гърба.
	— Върша го, откакто съм в професията.
	— Ще те видя ли пак?
	— Никой не знае какво му готви бъдещето.
	След тези думи Чапман се обърна и тръгна към вратата.
	— Грижи се за себе си, Оливър Стоун — обърна се на прага тя. — А, и още нещо… Можеш да прибереш пистолета си, вече няма да ти трябва. Поне не с мен. Но никога не обръщай гръб на Райли Уийвър. Би било огромна грешка. Сбогом.
	Миг по-късно Мери Чапман вече я нямаше.
	Стоун бавно прибра пистолета си в чекмеджето и го затвори. В момента, в който зърна червената точица, той го беше насочил към коленете на Чапман. Беше доволен, че не се наложи да стреля. Шансът да се избият взаимно беше твърде голям.
	Въпреки късния час не се чувстваше уморен. Отдавна беше свикнал да спи малко. Далеч по-малко от преди. Нещо, което идва с възрастта. Изчака известно време, после стана и излезе навън. Разходката му беше дълга. Толкова дълга, че в крайна сметка се озова там, където беше започнало всичко.
	Не в Планината на смъртта, където се беше родил Джон Кар.
	Очите му бавно обходиха периметъра на парка „Лафайет“. За Оливър Стоун нещата бяха започнали именно тук. По много причини се чувстваше част от това място. Погледна към Белия дом. Вътре спеше президентът. Без съмнение дълбоко и спокойно въпреки неотдавнашния опит за покушение срещу него.
	Предприе бавна разходка из алеите, кимайки на хората от охраната, които го познаваха много добре. Дали Алекс Форд някога щеше да се върне между тях, за да продължи вярната си служба за сигурността на държавния глава? Вече би трябвало да се е превърнал в легенда за Сикрет Сървис и в истински герой за президента и цялата страна. Но лично той, Оливър Стоун, предпочиташе просто да е жив и здрав и да си останат приятели.
	Мислите му се върнаха към Чапман, която най-вероятно вече пътуваше обратно към острова. Може би някой ден щеше да прекоси океана, за да я види. Може би. Седна на същата пейка, на която беше седяла Мариса Фрийдман във вечерта на бомбената експлозия. Сега тук всичко беше спокойно.
	Очите му се спряха на новозасаденото кленово дърво. Изглеждаше така, сякаш винаги е било тук.
	Като някои хора.
	_Като мен._
	Оливър Стоун се облегна назад и продължи да се наслаждава на гледката.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6776
	__Издание:__
	Дейвид Балдачи. Дяволският квадрат
	Американска. Първо издание
	ИК Обсидиан, София, 2011
	Техн. Редактор: Людмил Томов Коректор Петя Калевска
	Редактор: Матуша Бенатова
	Худ. оформление: Николай Пекарев
	ISBN: 978–954—769–266—4
	Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново