[Kodirane UTF-8]

	Дейвид Балдачи
	Хладнокръвният Стоун



	На Бърнард Мейсън, доблестен човек и предан приятел, и в памет на Франк Л. Дженингс, обичан от толкова много хора.



	1

	Както обикновено Хари Фин стана в шест и половина, направи си кафе, пусна кучето да потича в задния двор, взе си душ, избръсна се, събуди децата за училище и се зае да координира сложните половинчасови операции, включващи излапването на закуската, тъпченето на раниците и обуването на обувките, винаги придружени от кратки сръдни и спорове. Появи се и жена му, все още сънена, но готова да поеме ролята на майка/шофьор на три буйни хлапета, сред които един тийнейджър с независим дух.
	Отдавна прехвърлил трийсет, Хари Фин все още беше с момчешки черти и ясносини очи, които не пропускаха нищо. Беше се оженил млад и обичаше съпругата си и трите си деца. Искрено беше привързан и към кучето — златист лабрадор с клепнали уши на име Джордж. Висок метър и осемдесет и шест, жилав и гъвкав, той имаше идеално телосложение за бегач на дълги разстояния. Беше облечен в обичайните си избелели дънки и свободно падаща риза. Кръглите очила и интелигентното вглъбено изражение му придаваха вид на счетоводител, който след всекидневната битка с числата обича да слуша „Аеросмит“. Въпреки атлетичната си фигура Хари Фин осигуряваше хляба на семейството (и айподите на децата) с острия си ум. Беше страхотно добър в работата си. Всъщност хората, които притежаваха неговите умения, бяха много малко. А оцелелите от тях още по-малко.
	Той целуна съпругата си, прегърна децата, включително своенравния тийнейджър, след което грабна сака си, оставен до входната врата, и излезе. Качи се на тойотата приус и подкара към Националното летище на брега на Потомак. Официално то беше прекръстено на вашингтонско национално летище „Роналд Рейгън“, но за местните жители си остана просто „националното“. Фин паркира в близост до главния терминал, който представляваше няколко свързани помежду си купола, наподобяващи архитектурата на „Монтичело“ — любимото имение на Томас Джеферсън. Нарамил сака, стигна по ескалатора до просторната зала. Влезе в една тоалетна и се залови за работа. Извади дебело синьо яке със светлоотражателни ивици на ръкавите и сини работни панталони, пъргаво ги облече, окачи на шията си чифт оранжеви шумозаглушители, а на ревера му се появи истинска на вид служебна значка.
	Използвайки проста маневра за отблокиране на турникета, той успя да се присъедини към тълпата служители на летището, които чакаха обичайната проверка преди влизането в района. По ирония на съдбата тази проверка не съдържаше нито един от компонентите за сигурност, прилагани върху обикновените пътници. Преминал безпроблемно отвъд бариерата, Фин си купи кафе и с нехайна походка се насочи към охраняваната врата, от която се излизаше на пистите.
	— Коя смяна си? — запита той служителя, който вървеше пред него.
	Докато му отговаряше, човекът задържа вратата отворена, за да му направи път.
	— Аз току-що застъпвам — унило промърмори Фин. — А снощи висях до никое време заради скапания мач.
	— На мен ли го казваш — кимна с разбиране мъжът.
	Фин се спусна чевръсто по металните стъпала и се насочи към един „Боинг 737“, който беше в процес на подготовка за краткия полет до Детройт, откъдето щеше да продължи за Сиатъл. Мина покрай управляващия компресора за зареждане с гориво, покрай двамата товарачи пред багажното и някакъв механик, който проверяваше гумите на колесниците. Никой не му обърна внимание, защото изглеждаше като човек, който има пълното право да е там. Обиколи около самолета, отпивайки от пластмасовата чаша с кафе.
	Следващата му цел беше един „Еърбъс А320“, който след около час щеше да излети за Флорида. До него беше спряло камионче за багаж. Фин се приближи, измъкна от джоба си малко пакетче и ловко го мушна в страничния джоб на един от куфарите. После приклекна до задния колесник и се престори, че проверява грайферите на гумите. Отново никой не му обърна внимание, тъй като от Хари Фин се излъчваше самочувствието на служител, който върши обичайната си работа. Минута по-късно той вече обсъждаше шансовете на вашингтонския отбор „Редскинс“ с двама души от наземния персонал, след което превключи на темата за окаяното състояние на работещите в авиацията.
	— Само големите риби са си добре — заключи той. — Тия типове печатат мангизи и не им пука!
	— Нямаш представа колко си прав — съгласи се единият и плесна протегната му длан в знак на единодушие относно жестоките богаташи, управляващи недружелюбните небеса.
	Фин забеляза, че багажното отделение на машината за Детройт вече е отворено. Изчака отдалечаването на камиончето, което отиде да докара багажа, и се насочи натам. Проникна вътре през спуснатата товарна платформа и уверено се насочи към скривалището си. Беше го избрал предварително, използвайки схемата на разположението на „Боинг 737“, до която имаше достъп всеки, който знаеше къде да я търси. А Фин определено знаеше. Кратка справка в интернет го увери, че този самолет ще излети едва наполовина пълен, което означаваше, че допълнителната тежест в задната част изобщо няма да е проблем.
	Легна в скривалището си, сви се на кълбо и спокойно изчака товаренето на огромните куфари и сакове, което стана почти едновременно с влизането на леко стресираните пасажери. После машината излетя за Детройт. Багажното отделение беше включено в общата климатична система на самолета и пътуването в него не представляваше проблем. Единствено температурата беше по-ниска от тази в пътническия салон, но той се чувстваше добре с дебелото си яке. Полетът продължи около час, след което самолетът кацна и се насочи към ръкавите за извеждане на пътниците. Няколко минути по-късно вратата на багажното се отвори и двама мъже започнаха да разтоварват куфарите. Фин ги изчака да свършат, пристъпи към зеещия отвор и предпазливо надникна навън. На пистата имаше няколко души, но никой не гледаше към него. Той пъргаво скочи на бетона. Миг по-късно зърна двама мъже от охраната, които се приближаваха с картонени чаши в ръце и оживено разговаряха. Фин бръкна в сака, извади един сандвич и го захапа, небрежно отдалечавайки се от самолета.
	На няколко крачки от униформените се ухили и подхвърли:
	— Вие двамата наистина ли си падате по това карамелизирано безкофеиново кафе, или сте му прибавили и нещо по-ободряващо?
	Ченгетата се усмихнаха и продължиха пътя си.
	Хари стигна до терминала и хлътна в близката тоалетна. Там съблече якето, смъкна оранжевите заглушители и служебната значка, след което проведе кратък телефонен разговор и се насочи към офиса на охраната.
	— Тази сутрин поставих бомба в един А320 на националното, след което пътувах от Вашингтон дотук в багажното на 737 — обясни на дежурния офицер той. — Можех да го сваля, когато си пожелая.
	Смаяният човек изскочи иззад бюрото, решил да го неутрализира с голи ръце, тъй като не носеше оръжие. Фин направи светкавична крачка встрани и онзи се просна на пода, крещейки за помощ. От съседната стая влетяха няколко полицаи с пистолети в ръце. Фин вече ги чакаше с официалната заповед, вдигната високо над главата му.
	В същата секунда вратата на офиса се отвори и в помещението нахлуха трима мъже със значки на ФБР в ръце.
	— Министерство на вътрешната сигурност! — кресна единият от тях и посочи Хари Фин. — Този човек работи за нас, а някои тук са загазили здравата!


	2

	— Страхотно изпълнение, Хари, както винаги! — потупа го по гърба шефът на специалния екип. Смъмрянето на виновните и писането на рапортите вече беше приключило. Същото важеше и за спешните имейли до съответните органи, придружени от разяснения по мобилните телефони до пълно изтощаване на батериите им. Огромните дупки в сигурността на националните летища станаха известни на когото трябва. По принцип Министерството на вътрешната сигурност, или МВС, както го знаеха всичките трябваше да се занимава с този проблем, който си оставаше сред приоритетите на Федералното управление на авиацията — ФУА. Фин подозираше, че му бяха възложили задачата, защото момчетата от ФУА отдавна бяха наясно с пропуските в системата, но не желаеха никой извън тяхната сфера да ги узнава. В крайна сметка МВС бе успяло да се сдобие с разрешение за проверката и я беше възложило на него.
	Фин не беше служител на МВС. Фирмата, в която работеше, беше наета за осъществяване на проверката, засягаща държавните и частните служби за охрана на летищата из цялата страна. И тя го вършеше по всички възможни начини, без да се спира пред нищо. Министерството често прибягваше да подобни външни поръчки, защото разполагаше с огромен бюджет — около 40 милиарда долара годишно, които трябваше да се харчат някъде. Фирмата на Фин беше успяла да си отреже тънко резенче от тази торта, но дори тънкото резенче от толкова милиарди представляваше повече от прилична сума.
	Обикновено Фин не вдигаше шум, а просто си тръгваше и оставяше други да анализират действията му. Но този път МВС, очевидно разгневено от липсата на промяна в сигурността на летищата, беше решило да промени нещата. Фин получи инструкции да обяви на всеослушание своите разкрития, които щяха да бъдат последвани от съответната медийна шумотевица. Така министерството щеше да се представи като ефективно и героично, разбира се, за сметка на авиационната индустрия. Самият Фин не се забъркваше в подобни битки. Той не даваше интервюта, името и снимката му никога не се появяваха във вестниците. Просто си вършеше работа тихо и кротко.
	Но тази работа включваше и кратък брифинг пред служителите, отговарящи за сигурността на летищата, която току-що беше поставил на изпитание. На него той щеше да бъде максимално дипломатичен в оценките си, щеше да направи и съответните препоръки. Често ставаше така, че тези брифинги се превръщаха в най-опасната част от мисията му. Обикновено хората бяха изключително раздразнени от действията му, чувствайки се предадени. На няколко пъти му се беше случвало да си пробива път със сила, за да напусне подобни заседания.
	— По един или друг начин ще ги вкараме във форма — добави човекът от МВС.
	— Не знам дали ще съм жив да го видя, сър — поклати глава Фин.
	— Можеш да се върнеш заедно с нас във Вашингтон. На летището ни чака служебен фалкон.
	— Благодаря, но искам да посетя един човек тук — отказа Фин. — Ще се прибера утре.
	— Е, хубаво. До следващия път.
	_До следващия път_, помисли си Фин.
	Разделиха се и той нае кола, с която се отправи към предградията на Детройт. Спря на паркинга на голям мол и извади от сака си карта и папка с документи, в която имаше снимка на шейсет и три годишен плешив мъж с многобройни татуировки по тялото. Казваше се Дан Рос, но това не беше истинското му име. Също като на Хари Фин.


	3

	Артрит. Плюс проклетият лупус. Едно чудно дуо, работещо в перфектен синхрон, за да превърне живота му в болезнено пулсиращ ад. Костите му скърцаха, сухожилията му буквално пищяха от болка. Всяко помръдване беше мъчително, но той продължаваше да се движи. Защото прекрасно знаеше, че ако спре, ще спре завинаги. Глътна две силни хапчета, нахлупи бейзболната шапка върху голото си теме и придърпа козирката й над слънчевите очила с огледални стъкла. Не обичаше хората да виждат накъде гледа, не му беше приятно да виждат как изглежда.
	Настани се с пъшкане в колата и подкара към магазина. Лекарствата започнаха да действат и той се почувства по-добре. Това състояние щеше да продължи няколко часа.
	— Благодаря, мистър Рос — каза касиерът, хвърлил бегъл поглед на кредитната му карта, преди да му я подаде заедно с покупките. — Приятен ден.
	— За мен вече няма приятни дни — отвърна Дан Рос. — Има само _оставащи_ дни.
	Касиерът погледна към шапката, нахлупена на голата му глава.
	— Не е рак — отгатна мислите му Рос. — Ако беше, щеше да е по-добре. Защото всичко щеше да свърши по-бързо, разбираш ли?
	Едва навършил двайсет, касиерът все още се чувстваше безсмъртен и, естествено, не разбираше. Кимна смутено и насочи вниманието си към следващия клиент.
	Рос излезе от магазина, колебаейки се какво да прави. Нямаше финансови проблеми, защото Чичо Сам се беше погрижил за нерадостните му старчески години. Получаваше максималната пенсия за възрастта си, а здравната застраховка покриваше всичко, свързано с лечението му. В това отношение правителството си беше свършило работата добре. Една от малкото добре свършени работи според него. В момента просто разполагаше с времето си. И това беше големият му проблем. Какво да прави? Нима можеше да живее, без да върши нищо? Да отиде да обядва в някоя кръчма и да гледа бейзболен мач, докато се тъпче? Или да флиртува с красивите келнерки, никоя от които не би му отделила от времето си? Е, в тази посока все пак можеше да помечтае. И да си спомни времената, когато дамите му даваха много повече от времето си.
	_Скапан живот_, помисли си той, докато крадешком се озърташе. Дори днес не можеше да се отърве от навика да проверява дали го следят. Така ставаше, когато непрекъснато са се опитвали да те убият. И все пак му беше харесвало. Далеч по-добро беше от скучното всекидневие, което разделяше между кръчмата и дома си през тъй наречените „златни години“. Преди три десетилетия той всеки месец беше в различна страна. Поне в разгара на сезона. И, както обичаше да казва, светът за него беше просто един постоянен полет до нови места, прекъсван от кратки молитви и оръжие по избор. Усмихна се, изпълнен с носталгия. Единственото, което му бе останало днес, бяха спомените. Плюс проклетият лупус. _Сигурно все пак има Господ_, въздъхна той. Жалко, че го разбираше едва сега.
	За жалост наблюдателните умения на Рос вече не бяха безупречни както едно време. Седнал в наетата кола, спряла в пресечката, Хари Фин го следеше от доста време. _А сега накъде, Дани?_ — безмълвно попита той. — _У дома или в кръчмата? Господи, каква развалина си станал!_
	На няколко пъти беше присъствал на този вътрешен дебат. В три четвърти от случаите Дан Рос избираше кръчмата. Днес тенденцията отново се потвърди. Рос се обърна и тръгна към „Едзел Дели“, основана през 1954 г. — както съобщаваше табелата над вратата — и станала далеч по-популярна от злополучната марка луксозни автомобили, на която беше кръстена.
	Щеше да остане там най-малко един час, за да похапва и да следи всяко движение на хубавите сервитьорки. После щеше да се качи в колата и да потегли за дома си — нещо, което щеше да му отнеме още двайсет минути. Щеше да седне в задния двор с вестник в ръце, после щеше да се прибере за задължителната следобедна дрямка. Надвечер щеше да си приготви някаква скромна вечеря, да погледа телевизия и да подреди няколко пасианса на масичката до прозореца. Някъде към девет осветлението в малкото бунгало щеше да угасне и Дан Рос щеше да си легне. На другия ден щеше да прави абсолютно същото. Фин методично подреждаше в главата си действията на възрастния мъж, отмерващи едно празно и скучно ежедневие.
	След като бе открил къде живее Рос, той направи няколко пътувания до градчето, за да установи дневното му „разписание“. Наблюденията му позволиха да оформи перфектния план за изпълнението на задачата.
	Пет минути преди Рос да напусне кръчмата, Фин слезе от колата и се насочи към витрината. Рос седеше на обичайната си маса в дъното и разглеждаше сметката, която току-що му бяха донесли. Фин продължи с равна крачка надолу по улицата, където беше паркирана колата му. Две минути по-късно се върна при наетата кола. След още три Рос излезе от ресторанта, бавно стигна до колата си и потегли.
	Фин подкара в обратната посока.


	Рос се зае с тривиалните неща, които запълваха вечерите му, а после довърши трите пръста „Джони Уокър“, черен етикет, които бяха останали на дъното на бутилката, и пренебрегвайки предупрежденията да не комбинира уискито със силни болкоуспокоителни, изгълта цяла шепа хапчета. Парализата го обзе секунди след като се добра до леглото. Отначало реши, че това се дължи на лекарствата, и дори се зарадва на безчувствеността си. После, както лежеше, изведнъж се паникьоса леко, че лупусът е преминал в по-агресивна фаза. Разбра, че става въпрос за нещо друго едва след като установи, че му е трудно да диша. Инфаркт? Но къде беше слонът върху гърдите му и острата болка в лявата ръка? Инсулт? Все още беше в състояние да мисли и да говори. Изрече няколко думи на глас. Нито една от тях не прозвуча неясно и завалено. Лицевите му мускули бяха спокойни и отпуснати. Не беше изпитал нищо по-различно от обичайните болки. Проблемът беше, че не усещаше крайниците си. Изобщо не ги усещаше. Плъзна поглед надолу по лявата си ръка и направи опит да раздвижи пръстите си. Но командата на мозъка явно не стигна до тях.
	Преди известно време обаче тези пръсти все пак бяха усетили нещо. Бяха някак хлъзгави, сякаш ги беше намазал с вазелин. Беше ги потъркал един в друг, но мазнината остана. Беше си измил ръцете веднага след като се прибра у дома и всичко изглеждаше наред. Вече не бяха хлъзгави. Не знаеше дали това се дължи на водата и сапуна, или странното вещество — каквото и да бе то — просто се беше изпарило.
	После истината го прониза като куршум. _Веществото се беше абсорбирало_. И в момента беше някъде там, дълбоко в тялото му.
	Къде беше измокрил пръстите си? Напрегна мозъка си, опитвайки се да мисли. Не беше тази сутрин. Не беше в магазина, нито пък в закусвалнята. А по-късно? Беше се насочил към колата си. Дръжката на вратата! Ако беше в състояние, Рос положително щеше да извика „Еврика!“. Но не беше. Дишаше все по-трудно. От устата му излизаше някакво странно накъсано скимтене. Дръжката на шофьорската врата беше намазана с нещо лепкаво, което сега го убиваше. Извърна очи към телефона на нощното шкафче. Беше на половин метър от него, но все едно, че се намираше в Китай.
	От мрака изплува неясна фигура. Мъжът не криеше лицето си. Чертите му ясно се виждаха на слабата светлина. Беше млад и изглеждаше съвсем нормално. Такива лица Рос беше виждал с хиляди, без да им обръща внимание. Може би защото работата му беше далеч от нормалното и много близко до необикновеното, до екстремното. Не можеше да си представи, че човек като този насреща му беше успял да го убие.
	Дишането на Рос ставаше все по-трудно. Мъжът до леглото извади нещо от джоба си и му го показа. Беше снимка, но очите на Рос не успяха да се фокусират върху нея. Мъжът щракна тънко фенерче-писалка и освети снимката. Усетил недоумението на Рос, той произнесе едно име и тихо добави:
	— Сега вече знаеш.
	Хари Фин прибра снимката и отстъпи крачка назад.
	Парализата бавно вършеше своето. Накрая гърдите на Рос се надигнаха за последен път и замряха. Очите му се изцъклиха.
	Две минути по-късно Хари Фин крачеше сред дърветата зад бунгалото на Рос. На следващата сутрин отново летеше със самолет, но този път в пътническия салон. След приземяването се качи на колата си и се прибра у дома. Целуна жена си, поигра си с кучето и отиде да прибере децата от училище. Вечерта отпразнуваха ролята на говорещо дърво в училищната театрална постановка, която беше получила осемгодишната Сузи, най-малкото им дете.
	Някъде около полунощ Хари Фин слезе в кухнята. Верният лабрадор Джордж стана от постелята си и размаха опашка. Хари Фин седна на масата, почеса кучето зад ушите и мислено задраска името на Дан Рос от списъка си.
	Вниманието му се насочи към следващото име: _Картър Грей_, бившия шеф на американската разузнавателна империя.


	4

	Анабел Конрой изопна дългите си крака и се загледа в панорамата зад прозореца на експрес „Асела“. Пътуването й с влак беше изключение. Предпочиташе да се вози на 10 хиляди метра височина, да хапва фъстъци и да пие разводнени коктейли по седем долара, докато кроеше поредната измама. Но днес тя беше във влака заради своя спътник Милтън Фарб, който за нищо на света не се качваше на машина, имаща качествата и намеренията да се отделя от Земята.
	— Самолетът е най-безопасното превозно средство, Милтън — беше го уверила тя.
	— Не и когато попадне във въздушна яма и пилотът загуби управление — бе възразил Милтън. — Тогава шансовете да умреш са горе-долу сто процента, а аз не обичам такива залози.
	Анабел отдавна беше разбрала, че няма смисъл да се спори с гении. А и Милтън беше свършил отлична работа със своята фотографска памет и блестящи лъжи. Напуснаха Бостън след поредната успешна операция. Обектът на тази операция се беше върнал където трябва, без никой да си помисли да повика полиция. В света на високите залози и съвършените измами, който обитаваше Анабел, подобен финал се смяташе за перфектен.
	Трийсет минути по-късно единственият влак-стрела по Източното крайбрежие спря на някаква гара. Анабел погледна навън и неволно потръпна, когато кондукторът обяви, че са в Нюарк, щата Ню Джързи — империята на Джери Багър. За щастие не спряха в Атлантик Сити, където беше седалището на маниакалния собственик на казина. Иначе Анабел нямаше да се качи на този влак.
	Беше обаче достатъчно интелигентна, за да си дава сметка, че Джери ще напусне Атлантик Сити в момента, в който разбере къде се намира тя. Защото, когато отмъкнеш 40 милиона долара от тип като него, съвсем логично е да си представиш как ще те накълца на хиляди парченца.
	Погледна към Милтън, който все още приличаше на младеж със своята дълга коса и хлапашко лице. Всъщност обаче наближаваше петдесет. В момента пръстите му препускаха по клавиатурата на лаптопа, правейки нещо, понятно само за гениите.
	Отегчена, Анабел стана и отиде до вагон-ресторанта да си вземе бира и пакетче чипс. На една от масичките лежеше забравен брой на „Ню Йорк Таймс“. Тя седна, отпи глътка бира и бръкна в пакетчето. Започна да прелиства вестника, търсейки нещо, което би я вдъхновило за поредната авантюра. Във Вашингтон трябваше да вземе няколко решения, като най-важното от тях беше дали да се покрие, или да напусне страната. Отлично знаеше _какво_ трябва да бъде то. В момента най-безопасното място беше един далечен остров в южната част на Тихия океан, където просто трябваше да изчака да отмине цунамито на име Джери. Багър беше на шейсет и пет-шест, а нейната майсторска измама без съмнение беше спомогнала за вдигане на кръвното му. С малко късмет той скоро щеше да умре от инфаркт и тогава тя щеше да бъде свободна. Все пак обаче не можеше да разчита на това. Когато ставаше дума за Джери, късметът просто не идваше.
	Решението й не би трябвало да бъде трудно, но ето че беше. Неусетно се беше сближила — доколкото бе възможно за такива като нея — с групичка странни птици, която се наричаше клуб „Кемъл“. На устните й се появи неволна усмивка. Спомни си за един от тези хора — Кейлъб Шоу, който работеше в библиотеката на Конгреса и страшно много й напомняше за Страхливия лъв във „Вълшебникът от Оз“. После пред очите й изплува лицето на Оливър Стоун и усмивката й се стопи. Лидер на странната компания, Стоун беше нещо съвсем различно. Явно бе имал богато и опасно минало, може би по-необичайно дори от нейното. А това означаваше много. Изобщо не беше сигурна, че може да каже „сбогом“ на Стоун просто ей така. Защото едва ли щеше да срещне друг като него.
	Покрай нея мина млад мъж, който не се опита да скрие възхищението си от високата й изваяна фигура, дългата руса коса и трийсет и шест годишното й лице. Едва не възкликна. Не го смущаваше дори малкият сърповиден белег под окото й — подарък от баща й Пади Конрой, най-ловкия измамник на своето поколение и най-лошия баща по мнението на единствената му рожба.
	— Здравейте — каза младежът. Беше строен, с небрежно разрошена коса и скъпи дрехи, които бяха скроени така, че да изглеждат груби и евтини. Жива реклама на „Абъркромби и Фич“. Един бърз поглед й беше достатъчен да го определи като разглезено колежанче с нездравословно много пари и прекалено нафукано поведение.
	— Ами здрасти — отвърна тя и отново зачете вестника.
	— Закъде пътувате? — попита младежът и безцеремонно се настани на свободното място срещу нея.
	— Не съм в твоята посока.
	— А откъде знаеш коя е тя? — игриво продължи младежът.
	— Мога само да предполагам.
	Той не разбра намека или просто не му пукаше.
	— Отивам в Харвард.
	— Ооо, изобщо не бих го допуснала.
	— Но живея във Филаделфия, по-точно в Мейн Лайн. Родителите ми имат имение там.
	— Нима? Сигурно е страхотно да имаш родители, които притежават имение — каза тя с подчертано равнодушие.
	— Още по-страхотно е да имаш родители, които през повечето време са в чужбина — невъзмутимо продължи младежът. — Довечера организирам малък купон, който обещава да бъде див. Проявяваш ли интерес?
	Анабел усети как очите му опипват тялото й. _Ето, отново се започва_, въздъхна тя. Прекрасно знаеше, че не трябва да се поддава, но някои неща просто бяха по-силни от нея.
	— Не знам — затвори вестника тя. — Колко див ще бъде?
	— Колкото пожелаеш.
	Устните му оформиха думичката „бейби“, но в последния момент хлапакът очевидно реши, че все още е рано за подобни фамилиарности.
	— Не обичам да ме разочароват.
	— Мисля, че няма да бъдеш разочарована — докосна ръката й той.
	Тя се усмихна и леко потупа пръстите му.
	— За какво всъщност говорим? За пиене и секс?
	— Именно! — Той стисна ръката й. — Хей, аз съм в първа класа. Защо не се преместиш при мен?
	— А нещо друго освен пиенето и секса?
	— Искаш подробности?
	— Всичко е в подробностите, скъпи мой…
	— Стив. Стив Бринкман. — На лицето му цъфна самодоволна усмивка. — От същата _онази_ фамилия Бринкман. Баща ми е вицепрезидент на една от най-големите банки в страната.
	— Да ти кажа, Стив, ако на дивия купон липсва кока, наистина ще бъда разочарована. Нямам предвид кока-колата.
	— Само кажи какво ти трябва и ще го доставя! — разпали се хлапакът. — Имам връзки.
	— Амфети, куклички, глигани, плюс тежката артилерия — изреди тя. — И никаква лимонада — каза, имайки предвид долнокачествената дрога. — Не понасям лимонадата.
	— Охо, виждам, че знаеш за какво говориш — рече Стив и нервно се огледа наоколо.
	— Някога преследвал ли си дракона, Стив? — попита тя.
	— Ами… Не.
	— Това е един особен начин да вдишваш хероин. Стигаш на седмото небе, стига да не хвърлиш топа.
	Той пусна ръката й и промърмори:
	— Не ми се струва много разумно.
	— На колко години си?
	— На двайсет. Защо питаш?
	— Аз си падам по по-младички. Отдавна съм разбрала, че навършат ли осемнайсет, мъжете не могат да чукат страхотно. Я ми кажи, на твоя купон ще има ли малолетни?
	— Мисля, че идеята не е много добра — би отбой Стив и започна да се надига.
	— О, аз не съм претенциозна — добави тя. — Може да бъдат и момичета. На кого му пука, като се надруса?
	— Добре, добре. Сега трябва да тръгвам.
	— И още нещо, Стив — спря го Анабел, отвори портмонето си и му показа фалшива значка. — Виждал ли си инициалите на АБН, Стив? Това означава Агенция за борба с наркотиците.
	— Божичко!
	— След като ти любезно ми съобщи адреса на имението на мама и тате в Мейн Лейн, моят екип няма да има проблеми да го открие. Казвам ти го за всеки случай, ако все още държиш да организираш дивия купон.
	— Моля ви! — вдигна ръка младежът. — Кълна се в Бога, че…
	Анабел стисна пръстите му и заплашително процеди:
	— Връщай се в Харвард, Стиви! Изчакай да се дипломираш, а после прецакай живота си, както ти е угодно! Но в бъдеще внимавай какви ги дрънкаш пред непознати жени във влака!
	Младежът побърза да се отдалечи по пътеката към първа класа.
	Тя допи бирата си и разсеяно прегледа последните няколко страници на вестника. След което дойде и нейният ред да пребледнее.
	Американец на име Антъни Уолас бе открит смазан от бой в едно имение на португалското крайбрежие. Други трима души бяха убити в усамотената къща на плажа. Предполагаше се, че мотивът е грабеж. Уолас все още бе жив, но в дълбока кома вследствие тежки поражения на мозъка. Лекарите не даваха надежда за възстановяването му.
	Анабел откъсна листа и с несигурна стъпка се отправи към вагона си.
	Джери Багър беше докопал Тони, един от партньорите й в измамата. Имение в Португалия? Изрично го беше предупредила да се снишава и да не размахва пачки. Но той не я беше послушал и в резултат бе с мъртъв мозък. Джери обикновено не оставяше живи свидетели.
	Въпросът беше какво е успял да измъкне от Тони. Всъщност нямаше смисъл да го задава, защото знаеше отговора: _всичко_.
	Милтън престана да чука по клавиатурата и вдигна глава.
	— Добре ли си?
	Анабел не отговори. Очите й бяха обърнати към гледката зад стъклото, но не виждаха нищо. Самоувереността й се изпари. В съзнанието й с фотографска точност изплуваха ужасяващите детайли на смъртта, която й беше подготвил Джери Багър.


	5

	Оливър Стоун с пъшкане изправи старата зеленясала надгробна плоча и я закрепи с буци пръст. После приседна и избърса потта от челото си. Транзисторът в тревата беше на новинарска станция, защото за него информацията беше толкова важна, колкото кислородът за останалите хора. Една от новините го накара да наостри уши. Днес следобед в Белия дом официално щеше да бъде награден не друг, а самият Картър Грей, наскоро пенсионираният шеф на разузнаването. Той щеше да получи президентския Орден на свободата — най-високо гражданско отличие на Съединените щати. Изтъкнаха, че Грей достойно е служил на страната си близо четирийсет години и цитираха президента, според когото Америка можела „да се гордее с хора като Картър Грей, един истински патриот и предан служител на обществото“.
	Стоун не беше напълно съгласен с тази оценка. Може би защото именно той стана причина за внезапната оставка на Грей от престижния пост „цар на разузнаването“.
	Само ако президентът знаеше, че човекът, когото се готви да награди с този орден, е бил готов да му пусне куршум в главата. Но страната не бе готова за такава истина.
	Погледна часовника си. Мъртвите със сигурност можеха да се лишат от присъствието му, поне за известно време. Един час по-късно, изкъпан и облечен с най-хубавите си дрехи (купени на втора ръка от „Гудуил“), Стоун излезе от къщичката си в гробището „Маунт Цион“, където работеше като пазач. Тук беше вечният дом на прочути афроамериканци от деветнайсети век. Висок, слаб и дългокрак, Стоун с лекота преодоля разстоянието между покрайнините на Джорджтаун и Белия дом.
	На шейсет и една години не беше изгубил много от своята младежка енергия и плам. С късо подстригана бяла коса и загоряло лице той приличаше на бивш сержант от морската пехота. И действително се чувстваше командир въпреки неофициалния статут на малобройната му рота, наречена клуб „Кемъл“. В нея, освен самият той, членуваха само още трима души: Кейлъб Шоу, Рубън Роудс и Милтън Фарб.
	Всъщност към списъка трябваше да прибави и едно друго име: Анабел Конрой. Тя без малко да загине при последното им съвместно приключение, а Стоун беше принуден да признае, че способностите и самообладанието й бяха невероятни. Въпреки това имаше чувството, че тя скоро ще ги напусне — може би веднага след като приключеше една недовършена задача с помощта на Милтън Фарб. Той знаеше, че по петите й е човек, от когото тя изпитваше ужас. При подобни обстоятелства най-разумният ход беше бягството. Стоун го беше установил от собствен опит.
	Насреща му се открои Белият дом. Никога не биха го допуснали отвъд внушителния портал от ковано желязо, бяха му отказали дори правото да стои от тази съблазнителна страна на Пенсилвания Авеню. Оставаше му само възможността да чака в близкия парк „Лафайет“. Доскоро той имаше там една малка палатка, опъната на тревата, но агентите на Сикрет Сървис го принудиха да я махне. Слава богу, че Америка все още се радваше на свободата на словото и по тази причина плакатът му остана. Опънат между два пръта, той гласеше лаконично: Искам истината! Според слуховете подобно желание имаха и още шепа граждани на световната столица на политическите интриги, но до ден-днешен Стоун не беше чул някой от тях да се е добрал до истината.
	Размени няколко приказки с двама от униформените агенти на Сикрет Сървис, които познаваше. Но когато вратите на портала започнаха да се отварят, цялото му внимание се насочи към черния седан, който излизаше навън. Затъмнените стъкла не му позволяваха да надникне в купето, но предчувствието му подсказваше, че вътре е Картър Грей. Просто го надушваше по миризмата.
	Миг по-късно страничното стъкло се смъкна и предчувствието му се потвърди. Появи се главата на бившия ръководител на разузнаването, току-що награден с Ордена на свободата. Той мразеше Стоун от дън душа.
	Колата намали, за да завие по уличното платно. Безстрастното допреди миг лице на Грей изведнъж разцъфна в усмивка. Ръката му вдигна големия лъскав медал и го размаха пред очите на Стоун.
	Лишен от възможността да му отвърне със същото, Стоун му показа среден пръст. Усмивката на Грей се превърна в злобна гримаса, а стъклото бързо се плъзна нагоре.
	Стоун се обърна и пое обратно към гробището с чувството, че разходката си е струвала.

	* * *

	Когато колата на Картър Грей зави по Седемнайсета улица, след нея тръгна един автомобил. Хари Фин беше пристигнал във Вашингтон рано сутринта. И той беше чул за големия ден на Грей и също имаше желание да го види. Но за разлика от Оливър Стоун, който имаше за цел да покаже презрението си, задачата на Хари Фин беше съвсем друга: да намери удобен начин да убие Грей.
	Не след дълго двете коли напуснаха Вашингтон и навлязоха в Мериланд, отправяйки се към градчето Анаполис, разположено на брега на залива Чесапийк. Освен с прочутите си деликатеси от раци то беше известно и с Военноморската академия на САЩ.
	Неотдавна Грей беше заменил отдалечената си ферма във Вирджиния с една усамотена къща, кацнала на скалите над залива. След напускането на правителството охраната му беше значително по-малка. Но като бивш директор на ЦРУ той все още получаваше ежедневни сводки. Имаше охрана от двама души, тъй като в миналото беше разгневил немалко заклети врагове на Америка, които с удоволствие биха забили един куршум между близко разположените му очи.
	Фин си даваше сметка, че убийството на Грей ще бъде далеч по-трудно от отстраняването на Дан Рос. По тази причина днешната му поява във Вашингтон беше малка част от предварителната подготовка за операцията. Вече няколко пъти беше проследявал Грей. При всеки от тях използваше наети под фалшиво име коли и старателно променяше външния си вид. Не се притесняваше, че може да изпусне черния седан в оживения трафик, защото знаеше къде отива.
	Прекрати проследяването едва когато колата отби по тесен частен път, покрит с чакъл, и пое към къщата върху скалите. На десетина метра под нея се пенеха водите на океана.
	Изчака известно време, после се покатери на близкото дърво и вдигна мощния бинокъл пред очите си. Въпрос на секунди беше да открие онези неща в задния двор на къщата, които щяха да му помогнат за ликвидирането на Грей. На устните му се появи усмивка почти едновременно с плана, който изплува в главата му.
	Същата вечер заведе дъщеря си Сузи на тренировка по плуване. Докато седеше на пейката и с гордост наблюдаваше как стройното й телце прекосява басейна, той си представяше последните мигове от живота на Картър Грей. Заслужаваше си да се потруди.
	Прибра Сузи у дома, след вечеря я приспа, каза „лека нощ“ на десетгодишния Патрик, поспори със своенравния тийнейджър, след което двамата излязоха на двора да поиграят баскетбол, докато се изпотиха. По-късно прави любов със съпругата си Аманда, която всички наричаха Манди, а към полунощ, неспособен да заспи, слезе в кухнята да приготви на децата сандвичи за училище. Подписа разрешителното на големия си син Дейвид за обиколка из Вашингтон, за да разгледа Капитолия и други забележителности на столицата. На следващата година щеше да бъде гимназист. Дейвид обичаше математиката и точните науки. _Като нищо ще стане инженер_, помисли си Фин. Самият той се увличаше по техниката и вероятно щеше да поеме по същия път, ако не беше попаднал на едно малко отклонение: постъпи във флота и бързо се превърна в елитен боец.
	Фин беше бивш тюлен и имаше зад гърба си участия в секретни операции и бойни действия. Притежаваше и невероятната дарба към чуждите езици, открита още от преподавателите в подготвителната школа в Калифорния. Там той научи арабски, а по-късно, по време на специалните си мисии в Близкия изток, успя да овладее и местните диалекти. Сегашната му работа изискваше чести пътувания, но и му предоставяше достатъчно време да си стои у дома, при семейството. Почти никога не пропускаше важните училищни мероприятия, най-вече спортните. Искаше да оказва максимална подкрепа на своите деца с надеждата, че някой ден ще бъде обратното. Според него това беше най-доброто, на което може да се надява всеки родител.
	Опакова сандвичите, влезе в малкия си кабинет и се зае с окончателния план за отстраняването на Картър Грей. По съображения за сигурност той щеше да бъде различен от този за Дан Рос. Но Фин не беше от хората, които се опитват да вкарат кръгла топка в квадратна дупка. Убийците трябва да бъдат гъвкави. Всъщност по-гъвкави от всички останали.
	Очите му се спряха върху снимките на децата, заемащи централно място върху малкото писалище. Раждане и смърт. Всички се подчиняват на този върховен закон на природата. В един момент започваш да дишаш, в друг спираш. Това, което вършиш между тези два мига, определя кой си бил и какъв си бил. Но Хари Фин съзнаваше, че ще е много трудно да го категоризират. Понякога сам не разбираше себе си.


	6

	Наетата кола спря пред входа на гробището. Оливър Стоун се надигна, изтупа панталоните си и погледна натам, обзет от познато чувство. Тя го беше правила и преди, но накрая се връщаше. Стоун имаше мрачното предчувствие, че този път няма да се върне. Трябваше да предприеме нещо, защото не искаше да я загуби.
	Анабел Конрой слезе от колата и връхлетя през отворената порта. Дългото й черно палто се развяваше на вятъра, разкривайки кафява пола до коленете и ботуши.
	Косата й беше скрита под шапка с увиснала периферия. Стоун затвори вратата на малката барака до къщичката и щракна катинара.
	— Милтън каза, че пътуването ви до Бостън е било много успешно — рече той. — Рядко ми се беше случвало да чувам от устата му суперлативи като „брилянтна“, „смайваща“ и „безупречна“. Надявам се, че разбираш кого описваше.
	— От Милтън може да излезе страхотен измамник — усмихна се тя. — Макар че не препоръчвам този живот на никого от приятелите си.
	— Той спомена, че по обратния път си била разстроена. Случило ли се е нещо?
	Тя погледна към къщичката.
	— Не е ли по-добре да поговорим вътре?
	Обстановката в дома на Стоун беше повече от спартанска. Няколко стола, две-три маси, полици, увиснали под тежестта на безброй книги на различни езици, проядено от червеи писалище — всичко това плюс малък кухненски бокс, спалня и миниатюрна баня беше събрано върху петдесетина квадратни метра.
	Настаниха се до угасналото огнище, използвайки двата най-удобни стола в къщата. Тоест единствените, които бяха тапицирани.
	— Дойдох да ти съобщя, че заминавам — започна директно Анабел. — След всичко, което се случи, имаш право да получиш обяснения.
	— Не ми дължиш нищо, Анабел.
	— Не го казвай, моля те! — сопна се тя. — И бездруго не ми е леко. Искам да ме изслушаш, Оливър.
	Той се облегна и скръсти ръце пред гърдите си.
	— Първо прочети това — каза тя и му подаде страницата от вестник, която извади от джоба си.
	Стоун изчете материала и вдигна глава.
	— Кой е този Антъни Уолас?
	— Работехме заедно — отвърна Анабел, без да уточнява какво.
	— Имаш предвид при някой от твоите _удари_?
	Тя мрачно кимна.
	— Трима души убити?
	— Точно това ме побърква! — въздъхна тя, стана и започна да крачи напред-назад. — Изрично предупредих Тони да се покрие и да не размахва пачки. Но какво стана? Той прави точно обратното! В резултат на което са убити невинни хора!
	— По всичко личи, че към тях скоро ще се присъедини и твоят мистър Уолас — потупа вестника Стоун.
	— Само че той не е невинен. Беше напълно наясно в какво се забърква.
	— В какво по-точно?
	Тя се закова на място и рязко се обърна.
	— Оливър, аз те харесвам и уважавам, но това е малко…
	— Незаконно? Вероятно знаеш, че не съм особено изненадан от този факт.
	— И не се притесняваш?
	— Едва ли нещо, което си извършила, надминава онова, което съм видял в живота си.
	— Видял или извършил? — наклони глава тя.
	— Кой те преследва и защо?
	— Не те засяга.
	— Засяга ме, ако искаш да ти помогна.
	— Не търся помощ. Дойдох да ти обясня защо се налага да изчезна.
	— Наистина ли вярваш, че ще бъдеш в по-голяма безопасност сама?
	— Вярвам, че ти и останалите ще бъдете в по-голяма безопасност без мен.
	— Не те попитах това.
	— Забърквала съм се в много каши и винаги съм успявала да се измъкна.
	— Дори и от толкова голяма? — попита той и кимна към вестника. — Тоя тип очевидно не си поплюва.
	— Тони допусна фатална грешка, но аз няма да я повторя. Възнамерявам да се покрия дълбоко, докато трябва. Главното е да съм максимално далеч оттук.
	— Но не знаеш какво е изпял Тони. Той разполагаше ли с информация, чрез която могат да те проследят?
	Анабел се облегна на перваза над камината.
	— Може би — промълви почти шепнешком тя, след което побърза да се поправи: — Най-вероятно.
	— Още една причина да не действаш сама. Ние ще ти помогнем.
	— Оценявам жеста, Оливър. Но ти просто нямаш представа за какъв човек говорим. Той е най-големият мошеник на света с купища пари и мутри зад гърба си, но на всичкото отгоре аз го измамих. Разбираш ли? Аз извърших нещо, което се преследва от закона. А това означава, че освен пред риск за живота си ти ще бъдеш изправен и пред обвинението, че укриваш престъпник.
	— Няма да ми е за пръв път — сви рамене Стоун.
	— Кой си ти всъщност? — втренчено го изгледа Анабел.
	— Знаеш за мен точно толкова, колкото трябва.
	— А пък аз си въобразявах, че съм най-добрата лъжкиня на света! — горчиво поклати глава тя.
	— Губим си времето — смени темата Стоун. — Разкажи ми за него.
	Анабел разтърка дългите си пръсти, пое си въздух и промълви:
	— Казва се Джери Багър. Собственик е на „Помпей“, най-голямото казино в Атлантик Сити. Преди години е бил изгонен от Лас Вегас заради мошеничества. От онези типове, които са готови да те изкормят, ако им отмъкнеш един чип от пет долара.
	— А ти от каква сума… ъъъ… _го освободи_?
	— Защо питаш?
	— За да разбера каква е мотивацията му да те преследва.
	— Четирийсет милиона долара. Мислиш ли, че тези пари ще го мотивират?
	— Впечатлен съм. От това, което ми разказа за Багър, той явно не е от хората, които се лъжат лесно.
	Анабел се усмихна бегло.
	— Признавам, че беше един от най-добрите ми удари. Но Джери е изключително опасен, защото на всичкото отгоре е и малко луд. Открие ли, че някой ми помага, все едно, че съм аз. Защото този някой ще умре, и то изключително бавно и мъчително.
	— Имаш ли причини да се опасяваш, че ще те потърси във Вашингтон?
	— Не. Тони нямаше представа, че ще тръгна насам. Останалите също.
	— Охо, значи е имало екип. Багър може да се добере до тях.
	— Може. Но никой от тях не знае, че съм тук.
	Стоун бавно кимна.
	— Разбира се, ние не можем да гадаем какво знае и какво не знае на този етап Багър. Аз съм сигурен, че твоето име не фигурира в подробностите около премеждието ни в Библиотеката на Конгреса, които станаха обществено достояние. Но не можем да твърдим, че той няма как да те проследи по някакъв друг начин.
	— Първоначално мислех да се насоча към някой южен остров в Тихия океан.
	— Всички бегълци тръгват към островите — поклати глава Стоун. — Вероятно Багър ще започне издирването ти именно оттам.
	— Шегуваш се, нали?
	— Отчасти. Но само отчасти.
	— Значи наистина мислиш, че е по-добре да остана тук?
	— Да. Приемам, че си взела необходимите предпазни мерки. Никакви следи, които да водят насам, никакви имена, билети, телефони, приятели?
	— Не — тръсна глава тя. — Идването ми тук беше резултат на импулсивно решение. През цялото време съм под чуждо име.
	— Би било добре, ако се опитаме да научим какво знае Багър — замислено промълви Стоун. — Тихо и кротко, без да привличаме внимание.
	— Не можеш дори да се приближиш до този тип, Оливър! — разпалено възрази Анабел. — Би било равнозначно на самоубийство!
	— Аз зная как да търся — кротко отвърна Стоун. — Предлагам ти да ме оставиш да си върша работата.
	— Никога досега не съм търсила помощ.
	— И на мен ми бяха нужни десетилетия, за да потърся.
	— И си доволен, така ли? — озадачено го погледна тя.
	— Това е причината да съм все още жив. Предлагам ти да напуснеш хотела, в който си отседнала, и да се преместиш в друг. Предполагам, че имаш пари.
	— Парите не са проблем — увери го Анабел и тръгна към вратата. На прага спря и се обърна. — Оценявам това, Оливър.
	— Да се надяваме, че ще можеш да го кажеш, когато всичко е зад гърба ни.


	7

	— За глупак ли ме мислиш? — изрева Джери Багър, стиснал гърлото на мъжа срещу себе си. Завесите в луксозния кабинет на двайсет и третия етаж на казино „Помпей“ бяха спуснати. Собственикът правеше това само в случаите, при които просваше на канапето поредната кандидатка за вниманието му или пък се налагаше да срита някой от подчинените си. Тези неща изискват уединение, казваше той. И бяха въпрос на чест.
	Мъжът не отговори на въпроса му поради простата причина, че не можеше да диша. Но и Багър не очакваше отговор. Юмрукът му се стовари тежко и размаза носа на жертвата. Вторият удар изкърти един от предните зъби и нещастникът се строполи на пода. Един добре премерен ритник в корема го накара да повърне върху килима. Скъпата ръчно тъкана вълна потъмня от бързо разширяващо се петно, а бодигардовете на Багър се втурнаха напред и издърпаха шефа си, преди нещата да придобият трагичен характер.
	Човечецът бе изнесен на носилка, фъфлейки извинения с разбитите си устни. Багър седна зад бюрото и разтърка натъртените си кокалчета. Вдигна поглед към началника на охраната и изръмжа:
	— Боби, заклевам се, че ще убия майка ти, ако още веднъж ми доведеш някой дрисльо като този, който твърди, че знае нещо за Анабел Конрой, а после започне да ми сервира лайна! Харесвам майка ти, но ще я убия, да знаеш! Чу ли какво ти казвам?!
	Якият чернокож мъж нервно преглътна и отстъпи крачка назад.
	— Няма да се повтори, мистър Багър! Съжалявам, сър. Наистина съжалявам!
	— Всички съжалявате, но никой не прави нищо, за да ми доведе кучката! — изрева Багър.
	— Бяхме сигурни, че сме попаднали на следа, сър. Така мислехме.
	— Сигурни сте били значи! Май е крайно време да престанете да мислите!
	Багър натисна едно копче на бюрото и завесите се дръпнаха. Той скочи и пристъпи към прозореца.
	— Кучката ми отмъкна цели четирийсет милиона! Знаеш ли, че тези мангизи могат да прецакат целия ми бизнес? В момента не разполагам с резерви дори за да покрия държавните данъци! Ако сега цъфне някой мръсник от данъчното, като нищо може да ни затвори! Мен, моето казино! Едно време беше лесно: мажеш му лапите и той си вдига чуковете. Ама сега, с тези бълвочи за борба с корупцията и нов морал в бизнеса, тоя номер не минава. Помни ми думата, че гадните призиви за „чист бизнес“ ще разгонят фамилията на тази велика страна!
	— Ще я открием, шефе! — увери го началникът на охраната. — И ще си върнем парите, до последния цент!
	Багър не го чу. Очите му бяха насочени далеч надолу, към оживената улица.
	— Навсякъде виждам тая кучка — прошепна той. — В сънищата си, като се храня, дори като се бръсна пред огледалото. Понякога ми се хили от дъното на тоалетната чиния, докато пикая! Ще откача, мамка му!
	Седна на канапето и се поуспокои.
	— Какво ново около нашето момче Тони Уолас? — попита той.
	— Вкарахме човек в португалската болница. Според него е в кома. Но дори и да излезе от нея, няма да научим нищо. Превърнал се е в пълен идиот.
	— Ако питаш мен, той си беше идиот и преди да го докопаме — изръмжа Багър.
	— Знаеш ли, шефе, май трябваше да го убием като всички останали.
	— Дадох му дума, че ще го оставя жив, ако изпее всичко, което знае. А според мен мозъчната смърт не те праща в отвъдното. Много хора живеят така по четирийсет-петдесет години. Все едно, че и на осемдесет си оставаш бебе. Хранят те през тръбичка, бършат ти задника, играеш си на кубчета. Не е кой знае какъв живот, но съм си изпълнил обещанието, нали? Мнозина си мислят, че съм нервен, избухлив и бог знае още какъв, но никой не може да ме обвини, че не си държа на думата. И знаеш ли защо?
	Началникът на охраната поклати глава, несигурен дали изобщо трябва да отговаря.
	— Защото си имам стандарти — поясни Багър. — А сега изчезвай!
	Останал сам, той седна зад бюрото и стисна глава между ръцете си. Пред никого не би признал за чувството, което потрепваше в душата му въпреки дълбоката омраза, която изпитваше към Анабел Конрой. Чувство на възхищение.
	— Ти си най-голямата измамница на света, Анабел — въздъхна той. — Работата с теб би била истинско удоволствие. Да не говорим, че никога не съм виждал по-хубаво дупе от твоето. Жалко, че реши да ме изпързаляш по тоя начин, защото ще трябва да те убия. За пример и назидание. Голяма загуба ще бъде, но просто няма друг начин.
	Гневът му не беше предизвикан единствено от загубата на четирийсетте милиона долара. Въпреки всички предпазни мерки слухът за удара се разнесе из подземния свят. В резултат рязко нараснаха опитите за измама в казиното му. Загубите се увеличиха, което се отрази пряко върху авторитета му сред конкуренти и бизнес партньори. Те започнаха да проумяват, че Багър е уязвим като всеки друг и вече не е топиграч. И това веднага се усети. Доскоро изгодните и лесни за сключване сделки рязко намаляха, изпълнението им стана по-трудно, а понякога дори невъзможно.
	— За пример и назидание — повтори Багър. — Задниците трябва да разберат, че не само съм на върха, но и ставам по-силен. Затова ще те пипна, Анабел. Непременно ще те пипна!


	8

	Оливър Стоун предложи да използват услугите на Алекс Форд, агент на Сикрет Сървис и почетен член на клуб „Кемъл“. Между тях съществуваше пълно доверие и Стоун знаеше, че може да разчита на вътрешна информация от него.
	— Това има ли нещо общо с жената, с която работеше преди време? — попита Форд, след като изслуша молбата му. — Казваше се Сюзан, нали?
	— Нищо общо — излъга Стоун. — Тя съвсем скоро ще напусне града. Става въпрос за нещо друго, в което имам лично участие.
	— За гробар си доста активен — отбеляза Форд.
	— Поддържам форма.
	— Бюрото също може да помогне. Задължени са ти след всичко, което направи за тях. За кога ти трябва информацията?
	— Колкото се може по-скоро.
	— Трябва да ти призная, че съм чувал за тоя Джери Багър. Министерството на правосъдието отдавна го е взело на мушка.
	— Убеден съм, че заслужава тяхното внимание. Благодаря ти, Алекс.
	По-късно вечерта в къщичката на Стоун се появиха Рубън Роудс и Кейлъб Шоу. Последният беше обзет от дълбоко колебание.
	— Поканиха ме, но не съм сигурен дали трябва да приема — призна с въздишка Кейлъб.
	— Библиотеката на Конгреса ти предлага да станеш директор на отдел „Редки книги и специални колекции“, а ти се колебаеш — учудено го погледна Стоун. — Това е голямо повишение, Кейлъб!
	— Не мога да забравя, че постът се освободи поради ужасната смърт на предишния директор — сковано отвърна Кейлъб. — А заместникът му получи нервно разстройство.
	— Приеми, Кейлъб! — изръмжа Рубън. — Кой ще дръзне да се бърка на млад жребец като теб, по дяволите?
	Забележката изобщо не се стори забавна на закръгления нерешителен библиотекар, който беше надхвърлил петдесет и никога през живота си не се беше занимавал със спорт.
	— Каза, че парите са повече — не мирясваше Стоун. — Доста повече.
	— Така е — призна Кейлъб. — Но изобщо не ги искам, ако ще ми послужат само за едно по-луксозно погребение.
	— Поне ще умреш с мисълта, че имаш какво да оставиш на приятелите си — подкачи го Рубън. — Ако и това не е успокоение, не знам кое е.
	— Защо ли ти искам мнението, когато го знам предварително? — раздразнено отвърна Кейлъб.
	Рубън сви рамене и се обърна към Стоун.
	— Виждал ли си Сюзан напоследък?
	Единствено Стоун знаеше истинското име на Анабел.
	— Онзи ден се отби, но само за няколко минути. Онази работа с Милтън е приключила успешно. Вещта вече е там, където й е мястото.
	— Длъжен съм да призная, че тази жена държи на думата си — промърмори Кейлъб.
	— Ех, ако можех да я накарам да излезе с мен — въздъхна Рубън. — Но тя все била заета, вече не знам дали не иска да ме разкара. Не вярвам. Я ме вижте какъв съм готин. Какво не ми харесва?
	Рубън наближаваше шейсет, брадат и с къдрава тъмна коса до раменете, в която се преплитаха сребърни нишки. Беше висок над метър и деветдесет и приличаше на футболен защитник. Награден с множество медали от Виетнамската война и бивш офицер от военното разузнаване, той беше изгорил всички мостове към професионалната кариера за сметка на амфетамините и алкохола. Съдбата го бе срещнала със Стоун в момента, в който беше на ръба на пропастта. В момента работеше в някакъв склад.
	— Разбрах, че твоят „приятел“ Картър Грей е получил Ордена на свободата — обади се Кейлъб, след като изгледа насмешливо Рубън. — Ако тоя тип беше успял да реализира плановете си, вие двамата вече щяхте да сте покойници, а всички останали щяха да изпълняват процедурата „потапяне“ в някоя от камерите за изтезания на ЦРУ.
	— Колко пъти ще ти повтарям, че това не е „потапяне“, а „акостиране“! — гневно изрева Рубън.
	— Все тая. Важното е, че тоя тип е мръсник!
	— По-скоро е от хората, които вярват, че винаги са прави — отбеляза Стоун. — А те съвсем не са малко. Аз ходих пред Белия дом, за да го изпратя след получаването на ордена.
	— Изпратил си го? — зяпна Кейлъб.
	— Ами да. Той ми показа ордена, а аз по _свой начин_ го поздравих.
	— Какво означава това? — втренчи се в него Рубън. — Да не сте станали близки? Забрави ли, че Грей на няколко пъти се опита да те убие?
	— Веднъж обаче спаси живота на човек, на когото държа — отвърна Стоун.
	— Ще ни разкажеш ли? — любопитно го погледна Рубън.
	— Не.
	На вратата се почука и Стоун отиде да отвори. Предполагаше, че е Милтън или може би Анабел.
	Мъжът на прага беше облечен в тъмен костюм. Сакото му беше леко издуто, най-вероятно от пистолет. Той подаде на Стоун сгъната на две бележка и мълчаливо си тръгна.
	Картър Грей го канеше в дома си. След два дни щял да изпрати кола да го вземе. Нищо в бележката не подсказваше, че заповедта подлежи на обсъждане.
	— Няма да ходиш, Оливър! — отсече Кейлъб.
	— Ще отида, разбира се.


	9

	Хари Фин дишаше с помощта на кислороден апарат и гледаше през стъклото на специално изработен скафандър. Движението беше толкова бързо, че не виждаше почти нищо. Бурята бушуваше с пълна сила и хората на палубата без съмнение бяха мокри до кости. Не беше по-добро и положението на мястото, на което се намираше Фин. Верен на страстта си към необичайните начини на пътуване, той се беше залепил от външната страна на корпуса, близо до кърмата, с помощта на специално приспособление, което не се предлагаше на пазара. Открил нищожен пропуск в наблюдението — електронно и на живо, в момента той представляваше малка жива раковина, залепена за оловносивия корпус на военния кораб. Тук беше далеч по-неудобно в сравнение с багажното отделение на онзи самолет. На два пъти без малко не беше отнесен в открито море въпреки специалното си приспособление. Ако това се беше случило, животът му най-вероятно щеше да свърши между огромните двойни витла, които тласкаха кораба напред. Пътуването му започна от един строго охраняван пристан на военноморската база в Норфък. Но „строгата охрана“ се разпадна в момента, в който Хари Фин проникна в периметъра, използвайки част от богатия си маскировъчен арсенал и типичната самоувереност на вътрешен човек, независимо от обстановката и конкретната ситуация.
	Корабът намали ход, завъртя се и започна да се приближава към десния борд на един много по-голям съд. Фин го изчака да спре и се гмурна под вода с енергични движения на краката. На гърба си имаше раница от непромокаема материя, а около кръста му беше закрепен електронен уред, който не позволяваше да бъде засечен от сонарите на двата съда. Потапяйки се още няколко метра, Фин се обърна и започна да приближава втория кораб. Той газеше много по-дълбоко от онзи, с който се беше придвижил дотук, и защото тежеше над 80 000 тона, носеше на борда си близо сто бойни самолета и 6000 души персонал, задвижваше се от два атомни реактора и струваше на американските данъкоплатци над 3 милиарда долара.
	Стигна до избраното място, закачи уреда към долната част на корпуса, под ватерлинията, и две минути по-късно вече плуваше обратно, заобикаляйки отдалеч огромните витла. Беше приел тази мисия главно защото тя предлагаше добра тренировка за една друга, доста по-лична задача. Докато по-малкият кораб го отнасяше към брега, той мислеше главно за нея. Когато акостираха, Фин демонтира хитроумното приспособление и заплува към един уединен кей. Там се освободи от оборудването, проведе един телефонен разговор и се насочи към помещението на дежурния офицер, придружаван от група висши офицери. Повечето от тях се бяха обзаложили, че никой не би могъл да направи това, което току-що беше направил Фин — да заложи бомба под корпуса на самолетоносача „Джордж Уошингтън“, клас „Нимиц“, който се намираше в открито море, недалеч от бреговете на Вирджиния. Бомбата беше достатъчно мощна, за да потопи огромния кораб заедно с всичко живо на борда плюс бойни самолети за два милиарда долара.
	Този път адмиралът, главнокомандващ Атлантическия флот, и подчинените му офицери, бяха взривени от 10-мегатонова бомба, хвърлена от председателя на обединените началник-щабове — армейски генерал с четири звезди на пагона. Този човек не можеше да скрие задоволството, с което подхвърли горещия картоф на колегата си от флота, а след това му вдигна такъв скандал, че според присъствали на срещата им крясъците му се чували чак до Пентагона, отстоящ на триста километра от мястото на събитието. Фактът, че Фин е успял да изпълни тази почти невъзможна мисия, стигна до ушите на министъра на отбраната и той побърза да му предложи пост във ведомството си.
	Офертата предизвика остра реакция от страна на министъра на вътрешната сигурност. Двамата членове на кабинета се счепкаха като ученици на игрището и скандалът бе прекратен лично от президента, който ги привика на съвместна видеоконференция и категорично обяви, че Хари Фин остава там, където се намира в момента: независим сътрудник на МВС. Победен, но непримирим, министърът на отбраната се качи на хеликоптера си и отлетя за Вашингтон.
	Хари Фин остана в Норфък за кратък брифинг пред унизените и мрачни представители на охраната в базата. Любезен и почтителен както винаги, той не им спести нищо. Провалът е налице, осъществих пробива по този и този начин, ето какво трябва да направите, за да предотвратите проникването на истински терорист.
	Това, с което си вадеше хляба Фин, беше популярно в професионалните среди с наименованието „червени клетки“. Така го беше нарекъл авторът на програмата — един бивш тюлен. Проектът беше стартирал веднага след края на войната във Виетнам, когато един вицеадмирал поискал проверка на сигурността на военните подразделения под негово командване. След 11 септември той обхвана проверката и на цивилни обекти, които представляваха интерес за терористите и други престъпни организации.
	Хората с уменията на Фин, почти всичките бивши военни, получаваха задачата да се организират в терористични „клетки“ и да проникват в строго охранявани обекти. Тези операции често се осъществяваха по нетрадиционен и силно „персонифициран“ начин. Това означаваше, че Фин и колегите му трябва да овладеят до съвършенство уменията на терористите, чиито акции се опитваха да предотвратят. За момента властваше мнението, че мюсюлманските терористични групировки не притежават кой знае какви технически умения. Дори след 11 септември в американските разузнавателни кръгове надделяваше убеждението, че подобни терористични клетки не са в състояние да проникнат в стратегически важни обекти или да направят каквото беше направил Фин в онзи пътнически самолет. Те можеха да се самовзривяват на обществени места и да насочват отвлечени самолети във високи сгради, но нападението срещу атомна електроцентрала или военен обект бе съвсем друга игра.
	Това мнение властваше доста дълго време, но политиците и висшите военни най-накрая проумяха, че заплахата от тероризъм в световен мащаб не идва единствено от мюсюлманите. Китай, Русия, бившите комунистически страни, а дори и няколко държави в западното полукълбо имаха основателни причини да причинят зло на Съединените щати. А тези държави разполагаха с инфраструктура, кадри и достъп до поверителна информация, за да осъществят решително и може би успешно нападение срещу американски секретни обекти. В резултат Фин получи заповед за проникване във военноморската база с всички средства, без ограничения по отношение на методите и техническото оборудване. И той я изпълни.
	Други на негово място, включително хора от червените клетки, с които беше работил, положително щяха да отпразнуват този сериозен успех. Но Фин не беше като другите. Една важна причина го задържа ден повече в базата в Норфък. Големият му син Дейвид играеше в детския отбор по американски футбол, който беше на турне в района. Фин присъства на победния мач, а вечерта качи в колата радостно възбудения Дейвид и двамата потеглиха за дома. По пътя разговаряха за училището, за момичетата, за спорта. В един момент Дейвид, който на тринайсет години беше почти колкото баща си, изведнъж попита:
	— А ти защо пътува чак дотук? По работа ли?
	Фин кимна.
	— Едни хора имаха проблеми със сигурността и ме помолиха да ги отстраня.
	— Успя ли?
	— О, да. Сега всичко е наред. След като открихме проблемите, останалото беше лесно.
	— А за каква сигурност става въпрос?
	— Различни неща. Нищо особено.
	— Значи можеш да ми разкажеш, нали?
	— Съмнявам се, че ще ти бъде интересно. С такива неща се занимават много хора и различни фирми по цялата страна. Единственото хубаво на тази работа е, че не съм длъжен по цял ден да вися на някое бюро.
	— Веднъж попитах мама за работата ти. Тя каза, че не е много сигурна с какво се занимаваш.
	— Според мен се е пошегувала.
	— Не си шпионин, нали?
	— Дори и да съм, нямам право да ти го кажа — усмихна се Фин.
	— А ако ми кажеш, ще трябва да ме убиеш, а? — засмя се Дейвид.
	— Всичко, което правя, е да откривам пропуските в системите за сигурност и да запознавам хората с тях.
	— Като онези компютърни специалисти, които откриват вирусите? Значи си чистач на вируси!
	— Точно така. Както вече ти казах, върша една доста скучна работа, но заплатата е добра и ни осигурява храна на масата. Между другото, ти изяждаш огромни количества от тази храна.
	— Аз раста, тате. Хей, знаеш ли, че бащата на Бари Уолър сгащил с патрулката някакъв банков обирджия и се сбил с него, за да му отнеме пистолета? Бари казва, че онзи замалко не го гръмнал!
	— Работата на полицая е доста опасна — кимна Фин. — А бащата на Бари е смелчага.
	— Радвам се, че ти не се занимаваш с такива неща.
	— Аз също.
	— Продължавай със скучното чистене на вируси, тате — усмихна се Дейвид и шеговито го перна по рамото. — И гледай да нямаш неприятности!
	— Ще се старая, сине — отвърна Хари Фин. — Ще се старая.


	10

	Стоун и Алекс Форд се срещнаха на обичайното място — в парка „Лафайет“ срещу Белия дом. Оттук Алекс беше охранявал обитателя на Овалния кабинет години наред, а Стоун беше протестирал срещу него, както и срещу предшествениците му. Седнаха на пейката в близост до статуята на един полски генерал, останал в историята като непоколебим съюзник на американците в тяхната война за независимост. Съвременните американци нямаха представа кой е той.
	— Какво ми носиш? — попита Стоун, поглеждайки кафявата папка, която Форд извади от коженото си куфарче.
	— Не бях много сигурен какво ти трябва, затова реших да хвърля по-голяма мрежа.
	— Много добре, Алекс. Благодаря ти.
	Стоун разгърна папката, а Форд се загледа в него.
	— Вече ти казах по телефона, че Министерството на правосъдието отдавна е взело на мушка Багър, но до този момент не е успяло да го уличи в нищо. Говорих с Кейт, според която не са се отказали да го наблюдават, но ако продължават да липсват сериозни доказателства за нарушения, ще бъдат принудени да го оставят на мира. Дори Чичо Сам не разполага с неограничени средства.
	— Как е Кейт? — попита Стоун. Кейт Адамс беше приятелката на Алекс, която работеше като юрист в Министерството на правосъдието.
	— Нещата не се получиха. Вече има друг човек.
	— Съжалявам — погледна го съчувствено Стоун. — Тя е прекрасно момиче.
	— Да, но явно не е за мен — въздъхна агентът. — Или пък аз не съм за нея. Като говорим за жени, къде е Аделфия?
	Аделфия беше чудачка с неизвестен произход и неопределен акцент, която, ако не се броеше Стоун, беше единственият човек, останал да протестира в парка „Лафайет“. Алекс отдавна подозираше, че тя е влюбена в приятеля му.
	— От доста време не съм я виждал — отвърна Стоун. — Дори плаката й го няма.
	— Странна птица.
	— Всички сме странни птици, Алекс — отвърна Стоун, затвори папката и се изправи. — Благодаря ти за това тук — потупа папката той. — Много ще ми помогне.
	— Джери Багър, собственик на казино от Джързи. Да не си решил да се отдадеш на хазарта?
	— Може би, но не по начина, за който си мислиш.
	— Чух, че е психопат, с когото е най-добре да си нямаш работа.
	— Не възнамерявам да си имам работа с него.
	— Дано — въздъхна Форд и също стана. — Това означава ли, че пак ще се обадиш в последния момент да викаме артилерията?
	— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.
	— Гледах как награждават твоя любимец Картър Грей с Ордена на свободата. Едва се сдържах да не вдигна телефона и да му кажа да върви на майната си!
	— Аз очевидно не притежавам твоята воля — рече Стоун и му разказа какво е направил.
	— Стига бе! — светна лицето на Алекс.
	— Самата истина — увери го Стоун. — На всичкото отгоре получих покана да му отида на гости довечера.
	— Ще я приемеш ли?
	— Няма начин да я пропусна.
	— Защо? Какво очакваш да научиш?
	— Искам да му задам няколко въпроса за… За дъщеря ми.
	Чертите на Алекс омекнаха, ръката му леко докосна рамото на Стоун.
	— Извинявай. Ужасно съжалявам.
	— Такъв е животът, Алекс. Човек трябва да го приеме, защото няма избор.


	11

	Корабът, за който се беше закачил Хари Фин в момента, не беше бърз колкото военния, но му вършеше работа. И неговият екипаж подобно на военните преди два дни нямаше представа за неканения пасажер. Той ги беше избрал, защото пътуваха в удобна посока. Щеше да се прибере у дома по друг маршрут, който вече беше определил. Засякъл времето на пътуването, той често поглеждаше светещия циферблат на часовника, изчислявайки кога трябва да се отлепи от корпуса и да заплува към брега. Задаваше се буря, която щеше да бъде колкото полезна, толкова и объркваща плановете му. Но тя също беше предвидена.
	Докато корабът наближаваше мястото на раздялата, Фин мислеше за последния разговор с жена си Манди. След като бе подстригал тревата, той се беше прибрал за бърз душ. Манди го бе спряла в спалнята.
	— Дейвид ми спомена, че сте разговаряли за твоята работа.
	— Да, така е. Казала си му, че не си много сигурна с какво точно се занимавам.
	— И наистина не съм.
	— Знаеш, че след като напуснах армията, изпълнявам поръчки на Министерството на вътрешната сигурност.
	— Само че Дейвид не бива да знае, нали? Нито пък аз мога да науча нещо повече.
	— Така е по-добре. Съжалявам. Просто ще трябва да ми се довериш.
	— Докато беше във флота, поне имах представа за какво става въпрос. Какво те карат да вършиш сега?
	— Вече ти казах, че помагам за по-добрата сигурност на всички нас — прегърна я през раменете Фин. — В тази сфера има безброй пропуски. Моята работа е да ги открия и отстраня, за да сме в по-голяма безопасност. В нея няма нищо страшно, нищичко.
	— Защо тогава не ми разкажеш повече? — попита с напрегнат глас Манди.
	— Защото не мога.
	— Не си много словоохотлив.
	— Винаги съм бил убеден, че дискретността е едно от качествата ми, които харесваш.
	Така разговорът приключи. Манди никога нямаше да узнае за нелегалните му полети в багажните отделения на цивилни самолети, за прикачването му към корпусите на военни кораби. Всъщност коя съпруга би желала да слуша подобни неща? Тя нямаше да узнае и за хората като Дан Рос и тяхната участ. Или за такива като Картър Грей, който доскоро бе държал всички козове в ръцете си, но не и днес.
	Но истината бе, че разговорът с Манди го разтревожи. Хари Фин беше болезнено честен човек и никак не му харесваше да има тайни от жената, в която се влюби в едно студентско градче преди петнайсет години. Случи се по време на отпуск след поредната задгранична операция, когато реши да посети един стар приятел. По характер Хари беше свенлив и затворен — качества, които несъмнено помогнаха за бързата му кариера в армията. Естеството на работата му изискваше седмици, а понякога и месеци търпелива и внимателна подготовка, след която идваше ред на няколко напрегнати и пълни с адреналин минути на хаос, по време на които трябваше да се действа с убийствено спокойствие. Качества, които Хари Фин беше развил до съвършенство.
	Но в деня, в който зърна как момичето на име Аманда Греъм прекосява онази морава по къси дънкови панталонки и леки сандали, с дълга до кръста руса коса и изумително красиво лице, той просто се приближи до нея и я покани да излязат още същата вечер. Отначало тя отказа, вероятно засегната от предположението му, че ще е свободна. Но Фин не беше от хората, които се отказват лесно. В крайна сметка получи съгласието й за срещата, а след това и да му стане съпруга. Двамата сключиха брак веднага след дипломирането на Манди. Дейвид се появи на бял свят след по-малко от година, последван от Патрик и Сузи. Бракът им се оказа изключително сполучлив. Децата растяха и се развиваха много добре — проявяваха способности, които със сигурност щяха да ги отличават от връстниците им. Може би с малко, но в положително отношение.
	Фин нямаше представа защо се отдава на най-сериозни размисли точно когато върши най-големите безумия — когато например се вози от външната страна на бързоходен катер.
	Погледна часовника си, намести презрамките на непромокаемата раница и се приготви за най-трудния миг — трябваше да се отдели от корпуса, без да попадне под витлата на кърмата. Ако не се оттласнеше достатъчно далеч или не се гмурнеше на необходимата дълбочина, имаше голяма вероятност да се случи точно това. Съвсем ясно си представи как витлата го разсичат на две.
	Сви крака и ги опря в корпуса. Преброи до три и се оттласна с всичка сила. Тялото му се стрелна встрани и надолу, избягвайки водовъртежа. Изскочи на повърхността и проследи с поглед светлините на кораба, които бързо се стопиха в мрака. Опипа екипировката си и заплува към скалистия бряг.


	12

	Напоследък Джери Багър почти не напускаше Атлантик Сити и рядко използваше частния си самолет „Лиър“. Последното му пътуване с него беше до Португалия за смъртоносната му визита при Тони Уолас. Преди време притежаваше и яхта, но я продаде в момента, в който разбра, че страда от морска болест — една недопустима слабост за корав мъж като него. На практика рядко излизаше от казиното. То беше единственото място, където се чувстваше добре.
	По ирония на съдбата Багър не беше роден нито във Вегас, нито в Ню Джързи. Дръзкото градско хлапе се беше появило на бял свят не другаде, а в едно затънтено ранчо в Уайоминг, което баща му обработваше срещу нищожно заплащане. Майка му почина едва ден след раждането му. От усложнения, с които лесно биха се справили във всяка болница. Но най-близката болница се намираше на петстотин километра от ранчото и по тази причина тя умря. Осемнайсет месеца по-късно я последва и баща му, който падна пиян от буен кон.
	Собственикът на ранчото нямаше никакво желание да отглежда копеле (родителите на Джери не си бяха направили труда да сключат брак). По тази причина хлапето беше изстреляно в Бруклин, където живееха някакви роднини на майка му. Съдбата беше решила Джери да расте и да оцелява в кипящия от живот Ню Йорк вместо в затънтения Уайоминг.
	После дойде времето отново да потегли на запад. Това стана след петнайсет години изнурителен труд по двайсет часа на денонощие, докато усвояваше занаята на крадците и мошениците. Поне десетина пъти загуби всичко, което имаше, и пак започна от нулата. В крайна сметка успя да отвори собствено казино. Бизнесът потръгна, казиното се превърна в златна мина. Но в даден момент Джери не издържа и се залови с мошеничествата, усвоени още в детството му. Не след дълго беше прогонен от Вегас, кракът му не биваше да стъпва там. Той се съобрази със забраната, но при всяко прелитане над града се навеждаше към илюминатора и церемониално изтръскваше пепелта от пурата си. Жестът му беше предназначен за целия щат Невада.
	Багър напусна луксозния си апартамент на последния етаж и влезе в личния си асансьор, който бързо го свали в казиното. Започна традиционната си обиколка на безбройните редици от автомати, игрални маси и специалните зали за залагане. Тук комарджии на всякаква възраст, новаци и стари вълци, губеха далеч повече пари, отколкото някога щяха да спечелят. Когато зърнеше някое отегчено дете на пода между игралните автомати, забравено от родителите си, заети да тъпчат жетони в ненаситната паст на машините, Багър се разпореждаше да му предложат закуска, книжки и видеоигри, а на всичко отгоре пъхваше в шепата му и двайсетдоларова банкнота. След което привикваше отговорника на залата и му нареждаше да предупреди родителите, че в игралните зали не се допускат деца.
	Той беше готов да смаже всеки възрастен, който нарушава правилата, но с децата беше различен. Когато навършеха пълнолетие, отношението му щеше да се промени, защото те ставаха нормални клиенти. Но дотогава проявяваше към тях специално отношение. По негово мнение животът на възрастните беше достатъчно гаден, затова хлапетата трябваше да се радват на своите привилегии. Твърдото придържане към тази философия вероятно се дължеше на факта, че самият Джери Багър не беше имал хубаво детство. Мръсен, сополив и гладен, той беше осъществил първия си обир едва на деветгодишна възраст, след което напусна мрачния бруклински блок с апартаменти под наем, без изобщо да погледне назад. Трудният живот беше основна причина за успеха му, но белезите от него останаха завинаги. Толкова дълбоки, че предпочиташе да не мисли за тях. И все пак именно те го бяха направили това, което беше днес.
	По време на обиколката си Багър издаде три подобни заповеди, засягащи деца, оставени без надзор от родителите си.
	— Нещастници — промърмори той и мрачно поклати глава.
	През живота си Джери Багър никога не беше залагал на нищо. За него комарът беше занимание за губещи. Той имаше много пороци, но не беше глупак. За разлика от идиотите в игралните зали, които цвилеха от възторг за спечелените сто долара, забравяйки, че преди това са изгубили двеста. Но той не се оплакваше, защото именно тази нагласа на тълпата го беше направила богат.
	Приближи се до един от баровете и помръдна вежди. Келнерката светкавично му поднесе обичайното питие — сода с лимон. Той не близваше алкохол в казиното, същото се отнасяше и за персонала. Седна на едно от високите столчета и се зае да наблюдава работата в залата, която бе на пълни обороти. Тук имаше представители на всички възрастови групи, като изобилстваха откачалките. Това го знаеше от опит. Нямаше човек с психически отклонения, който на даден етап от живота си да не беше влизал в казиното му. Всъщност Багър се разбираше с тях далеч по-добре, отколкото с нормалните хора.
	Очите му се спряха на двойка младоженци, все още облечени със сватбените си дрехи. На такива като тях „Помпей“ предлагаше специална оферта в хотела, включваща стандартна стая с твърд матрак, букет евтини цветя, услугите на лицензиран свещеник, вечеря и масаж против мускулна треска след първата брачна нощ. Най-важната привилегия на младите глупаци бяха безплатните чипове на стойност петдесет долара, които получаваше всеки от тях. Багър нямаше интерес да прави промоции от този характер, но от опит знаеше, че в края на дългия уикенд тези петдесет долара носеха чиста печалба от около две хилядарки.
	Двамата млади, които наблюдаваше в момента, бяха впили устни, без да обръщат внимание на околните.
	— Вземете си стая — промърмори той. — Това е най-евтиното нещо в тоя град, с изключение на пиячката. И секса.
	Самият той не се беше женил, вероятно защото не беше срещнал жена, която да го заинтригува достатъчно. Анабел Конрой обаче го беше заинтригувала, и то по един наистина невероятен начин. Тя беше жената, с която би прекарал остатъка от живота си. Преди да разбере, че е жертва на гениално замислена измама, той дори се беше запитал дали тя не е жената, която би отвел пред олтара. Разбира се, днес това му се струваше пълен абсурд и го разгневяваше. Все пак не сдържа усмивката си. Каква картинка щяха да бъдат! Той и Анабел — съпружеска двойка. Голям майтап!
	После, както ставаше обикновено, в главата му внезапно се появи брилянтна идея.
	Довърши содата и тръгна към офиса си. Трябваше да завърти няколко телефона, за да си изясни нещо. По време на измамата Анабел Конрой му беше казала, че нито се е омъжвала, нито има деца. Ами ако не беше така? Ако някъде и някога все пак бе казала „да“? Това щеше да е златен шанс да я проследи.


	13

	Стоун отказа предложеното питие и се приближи до широкия прозорец в хубавия кабинет на Грей, запълнен от пода до тавана с книги на толкова езици, на колкото бяха книгите в къщичката на Стоун, но далеч по-добре подредени.
	— Значи ти омръзна фермата във Вирджиния, а? — каза гостът, поглеждайки към скалите и морето под тях.
	— Като младеж мечтаех да стана моряк и да обикалям света — отвърна Грей, стиснал чашата с уиски между дланите си. Близко разположените му очи придаваха странен вид на едрото лице.
	Стоун прекрасно знаеше колко много тайни се крият в тази глава. Никой не биваше да подценява човек като Грей.
	— Нищо не е по-непостоянно от младежките мечти — рече той.
	Тъмнината навън бе непрогледна. Нямаше луна, нямаше звезди, небето беше плътно покрито с тежките облаци на приближаващата буря.
	— Никога не съм допускал, че Джон Кар е способен на философски размишления — отбеляза Грей.
	— Което показва колко малко си ме познавал. Освен това вече не съм Джон Кар. Той е мъртъв. Сигурен съм, че навремето са ти докладвали този факт.
	— Тази къща е била собственост на един от бившите директори на ЦРУ, който по-късно стана вицепрезидент — продължи Грей, без да показва, че е чул забележката му. — Тя е оборудвана с всичко, което може да ми осигури спокойствие и сигурност на старини.
	— Много се радвам за теб.
	— Всъщност съм изненадан, че дойде. Особено след любезния жест пред Белия дом.
	— Как е президентът, между другото?
	— Добре е.
	— Не те ли обзе желание да го убиеш, докато те закичваше с този орден? Нали много искаше да го ликвидираш?
	— Ще пренебрегна абсурдните ти въпроси, за да кажа, че обстоятелствата се променят, а личният елемент просто го няма. Би трябвало да знаеш това.
	— Искам да кажа, че ако нещата се бяха развили според плановете ти, аз нямаше да съм жив. — Без да дава на Грей време за отговор, бързо добави: — Ще ти задам няколко въпроса, на които искам искрени отговори.
	— Добре — отвърна Грей и остави чашата си масата.
	— Толкова бързо? — изненада се Стоун.
	— Защо да губим време с игри, които вече нямат смисъл? Предполагам, че искаш да научиш нещо повече за Елизабет.
	— За Бет, моята дъщеря — поправи го Стоун.
	— Ще ти кажа всичко, което зная.
	Стоун се настани срещу домакина и в продължение на двайсет минути го засипва с въпроси. Последният от тях беше пропит от тревога.
	— Попитала ли е някога за мен, за своя баща?
	— Добре знаеш, че беше осиновена от семейството на сенатор Симпсън.
	— Но ти каза, че е станало, докато Симпсън все още е работел в ЦРУ. Ако тя е казала нещо, то с положителност е било…
	— Казала е — вдигна ръка Грей. — Станало е, след като Симпсън напусна ЦРУ и се отдаде на политиката. Може би е споменавала нещо и преди, но аз ти предавам само каквото зная със сигурност. Години преди това е научила за своето осиновяване. Приела го е спокойно, но е предпочитала да не говори за него.
	— Какво е казала за истинските си родители? — приведе се напред Стоун.
	— Може да ти стане неприятно, но първо е попитала за майка си. Нали ги знаеш момичетата…
	— Разбира се, че е пожелала да научи за майка си.
	— Предвид обстоятелствата около нейната смърт те е трябвало да бъдат доста… хм… деликатни.
	— Имаш предвид убийството й — хладно уточни Стоун. — Извършено от хората, които са искали да убият мен.
	— Вече ти казах, че нямам нищо общо с това. Аз наистина харесвах жена ти. И в интерес на истината тя щеше да бъде жива, ако ти…
	Стоун се надигна заплашително и Грей прехапа устни. Отлично знаеше по колко начина умее да отнема живот човекът, наричан някога Джон Кар. Никога не беше имал подчинен като него.
	— Извинявай, Джон… Тоест, Оливър. Признавам, че грешката не беше твоя. — Направи малка пауза, изчаквайки Стоун да се върне на мястото си. — Казали са й нещичко за майка й, само хубави неща, разбира се. Като причина за смъртта й са посочили катастрофа.
	— А за мен?
	— За теб са й казали, че си бил войник, загинал при изпълнение на дълга си. Мисля, че дори са я завели на гроба ти в „Арлингтън“. За нея ти си баща герой. — Грей замълча за момент, после тихо попита: — Това стига ли ти?
	Начинът, по който го каза, пробуди някакви съмнения у Стоун.
	— Това ли е истината, или поредната ти порция празни приказки, които имат за цел да ме успокоят? — попита той.
	— Защо да те лъжа? — сви рамене Грей. — Тези неща вече нямат значение. Както нямаме значение и ние с теб.
	— Тогава защо ме покани?
	Вместо отговор Грей пристъпи към бюрото си и взе някаква папка. От нея извади цветните снимки на трима мъже, на шейсет и повече години.
	— Джоуел Уокър, Дъглас Бенет и Дан Рос — изброи имената им той.
	— Нито снимките, нито имената ми говорят нещо — сви рамене Стоун.
	Грей извади още снимки, този път черно-бели и значително по-стари.
	— Убеден съм, че тези ще ти се сторят по-познати — промърмори той. — Имената също: Джъд Бингам, Боб Коул и Лу Синсети.
	Стоун почти не го чу, втренчил поглед в снимките на хората, с които беше излагал живота си на опасност в продължение на повече от десет години. Очите му бавно се вдигнаха към лицето на Грей.
	— Защо ми ги показваш?
	— Защото през последните два месеца умряха и тримата ти бойни другари.
	— Как така са умрели?
	— Рос е бил открит мъртъв в леглото си. Страдал е от лупус. Аутопсията не е показала нищо необичайно. Коул се е обесил. Поне изглеждало като самоубийство и полицията прекратила следствието. Синсети паднал пиян в басейна си и се удавил.
	— Значи Рос умира от естествена смърт, Коул се е самоубил, а Синсети е загинал при инцидент — обобщи Стоун.
	— Но ние с теб едва ли ще повярваме, че трима души от един и същ отряд умират в рамките на два месеца, нали?
	— Животът е опасно начинание.
	— И двамата го знаем — кимна Грей.
	— Мислиш, че са били убити ли?
	— Естествено.
	— И ме покани тук, за да ме предупредиш?
	— Смятам, че това е най-разумното, което бих могъл да направя.
	— Но нали сам каза, че Джон Кар е мъртъв? Кой би тръгнал да убива мъртвец?
	— Тримата имаха превъзходно прикритие. Особено Синсети, който се беше окопал много дълбоко. Онзи, който е успял да го открие, несъмнено може да разбере, че Джон Кар не лежи в „Арлингтън“, а е жив и здрав и се подвизава под името Оливър Стоун.
	— А какво ще кажеш за себе си? — вдигна вежди Стоун. — Картър Грей беше стратегът на нашата малка група. Освен това ти не живееш под прикритие.
	— Аз имам много начини да се защитавам, но ти нямаш.
	— В такъв случай благодаря за предупреждението — рече Стоун и се надигна.
	— Съжалявам, че нещата свършиха по този начин. Заслужаваше по-добра съдба.
	— Съвсем наскоро ти беше готов да жертваш мен и приятелите ми — каза Стоун. — В името на родината.
	— Всичко, което съм вършил през живота си, е било в името на родината.
	— Ти така смяташ. Но не и аз.
	— Предлагам да не спорим по този въпрос.
	Стоун се обърна и тръгна към вратата.


	14

	Пощата на Картър Грей беше проверена от специален контролен център на ФБР, след което му беше предадена по куриер. Не лично, а на човек от охраната. Грей беше пазен от двама души, настанени в къщичка на стотина метра от дома му. Той не би допуснал някой да живее с него, доверявайки се единствено на свръхмодерната алармена система.
	Машинално се зае да отваря пликовете и пакетите, без да търси нещо специално. Вниманието му се изостри, когато стигна до червен плик с пощенско клеймо от Вашингтон. В него имаше само една снимка. Грей я погледна, после погледна и папката на бюрото си. По всичко личеше, че е ударил и неговият час.
	Изгаси осветлението в кабинета и отиде в спалнята си. Там целуна снимките на жена си и дъщеря си, поставени над камината. По жестока ирония на съдбата и двете бяха загинали в Пентагона на 11 септември. Грей коленичи, каза обичайните си молитви и изгаси лампите.
	Заел позиция на около петстотин метра от къщата, Хари Фин бавно наведе своя дългофокусен прибор за нощно виждане. Благодарение на него той проследи как Грей отваря писмото, как се променя изражението на лицето му. Грей беше разбрал всичко. Катеренето по отвесните скали откъм морето беше сериозно изпитание дори за Хари Фин. Но това беше единственият начин да стигне до мястото, на което се намираше в момента. Оставаше му още малко.
	Един час по-късно, давайки достатъчно време на Грей да заспи, Фин предпазливо се плъзна към нисък стълб, на който беше закрепено таблото за регулиране на газта. Грей беше настоял къщата да бъде газифицирана, тъй като предпочиташе да се отоплява на газ. Десет минути по-късно повишеното налягане блокира пилотните сензори и свързаните с тях системи за сигурност. Къщата бързо се изпълни със смъртоносния газ. В случай че бе буден, Грей със сигурност щеше да го подуши, защото компанията доставчик беше добавила аромат към лишения от мирис газ като предпазна мярка. Да, щеше да го подуши, но нямаше да може да направи нищо.
	Фин вкара един патрон в цевта на пушката. На пръв поглед съвсем обикновен патрон, ако човек не обърнеше внимание на тъпия му връх, оцветен в зелено. Прицели се и стреля в широкия заден прозорец на къщата — една голяма мишена, която нямаше как да пропусне. Куршумът проби стъклото и светкавично разпръсна запалителния прах, който съдържаше. Покривът се вдигна на три метра във въздуха, стените рухнаха навън. В следващия миг отломките от покрива паднаха обратно, точно в центъра на бушуващия пожар. Броени секунди по-късно бе трудно да се допусне, че на това място някога е имало дом.
	Фин се обърна, готов да поеме по предварително начертания маршрут за оттегляне, но неистов крясък зад гърба му го накара да спре. От къщичката на пазачите излетя мъж с пламтящи дрехи, очевидно улучен от горящите отломки. Вторият не се виждаше никъде. Без да се замисля дори за миг, Фин се втурна обратно, блъсна човека на земята и започна да го търкаля, за да угаси пламъците. Минута по-късно отново тичаше към газовото табло, където беше оставил екипировката си. Регулира подаването до нормално ниво и заключи вратичката, после грабна раницата и пушката, застана на ръба на скалите и ги хвърли в морето. Вълнението щеше да се погрижи да ги отнесе навътре.
	Обърна се и хукна към противоположния край на скалите. Без да намалява скоростта, той разпери ръце и скочи в бездната. Тялото му ловко се огъна във въздуха, заемайки позата на опитен скачач. Проряза водата под ъгъл с най-малко съпротивление, потъна няколко метра, после изскочи на повърхността. Заплува към избраното място на брега на около осемстотин метра по-нататък, без да губи нито секунда за ориентация. В храстите до пясъчната ивица го чакаше малък мотоциклет, старателно засипан с клонки и сухи листа. Фин го възседна и пое по криволичещата пътека, която водеше към главния път. Не след дълго влезе в малко село и спря пред един микробус, паркиран на тиха уличка. Вкара мотоциклета отзад, седна зад волана и потегли. Микробусът и мотоциклетът останаха в един гараж под наем, който се намираше на около петнайсет километра от дома му. Оттам излезе със своята тойота приус. Броени минути по-късно колата бе паркирана в собствения му гараж. Преди да влезе у дома, той се преоблече във всекидневните си дрехи, а другите пъхна в пералнята и включи програмата за бързо пране.
	Пое бавно по стълбите към втория етаж и надникна в стаите на децата. Манди спеше с разтворена на гърдите книга. Той внимателно я отмести, изключи нощната й лампа и се шмугна в леглото. Задраска Картър Грей от списъка, който винаги беше в съзнанието му, и насочи вниманието си към следващото име.
	Погледна ръцете си, които въпреки ръкавиците бяха леко обгорени от пламтящите дрехи на онзи бодигард. Преди да се качи, ги натърка с лед в кухнята и ги намаза с някакъв мехлем.
	— Никога повече не прави такива неща, Хари — предупреди се шепнешком той. Манди обаче го чу и се размърда в леглото. Той протегна ръка и лекичко разроши косата й. Контрастът между зачервената длан и прекрасната руса коса на Манди предизвика в душата му внезапното желание да хукне колкото го държат краката, сякаш да избяга от живота, който водеше. Всичко в този живот му харесваше: красива жена, три прекрасни деца, хубава къща и работа, която обичаше. С едно-единствено изключение, от което нямаше как да се отърве. Не беше честно. Просто не беше честно. Но как да спре, по дяволите? То се беше загнездило в главата му, откакто се помнеше. Беше се превърнало в част от него, беше по-силно дори от ролята му на съпруг и баща, което истински го плашеше.
	Фин скри ръцете си под завивките и направи опит да заспи.


	15

	— Багър е пипнал Тони — каза в слушалката Анабел. Не беше спала цяла нощ, а на разсъмване се обади на някогашния си партньор Лио Риктър. Нямаше представа в какъв часови пояс се намира той и не я интересуваше.
	От другата страна на линията Лио подскочи от изненада и усети, че му призлява.
	— Какво говориш, по дяволите?
	— Тони е прецакал работата. Започнал е да пилее пари и Багър го е спипал. Трима души са убити, а самият Тони е в кома, с безнадеждно увреден мозък.
	— В такъв случай бъди сигурна, че малкият язовец ни е изпял! — каза Лио. — Защо някой не пречука тоя Багър? Толкова ли е трудно?
	— Ами ако е научил фамилното ми име? — отвърна с въпрос Анабел. — Ти си го споменал на Фреди, а той като нищо го е издрънкал на Тони. Или може хлапето да ви е подслушало.
	— Не знам какво да ти кажа, Анабел. Най-вероятно и двамата сме прецакани, защото сред измамниците едва ли има много на нашето ниво, които се казват Анабел и Лио.
	— Ако знаеш къде е Фреди, трябва да го предупредиш.
	— Ще направя каквото мога. Всъщност защо не се съберем? Двамата по-лесно ще се измъкнем от бъркотията.
	— А Джери Багър ще пипне двама души вместо един — отвърна Анабел. — Стой където си и гледай да се окопаеш още по-дълбоко!
	Тя изключи телефона и седна на леглото. Може би беше време да вкара в действие милионите си. Да похарчи колкото трябва и да бяга, без да поглежда назад. Частен самолет, частен остров, много охрана — всичко това звучеше примамливо, но тя имаше мрачното предчувствие, че то е равносилно на червен плащ, размахан пред очите на разярен бик. Все още се чудеше какво да прави, когато телефонът иззвъня.
	— Дано не съм те събудил — каза Оливър Стоун.
	— О, аз ставам рано — излъга тя.
	— Имам новини за теб. Ако искаш, можем да се срещнем у нас.
	— А защо ти не отскочиш, Оливър? — предложи тя. — Ще закусим заедно. Съвсем наблизо има едно добро кафене.
	Продиктува адреса и трийсет минути по-късно двамата седяха на една масичка в дъното, далеч от останалите клиенти. След като взеха поръчката им, Стоун разказа какво е открил.
	— Не виждам по какъв начин ще ни помогне това — поклати глава Анабел, докато разбъркваше захарта в кафето си.
	— Нападението е най-добрата отбрана. Властите с удоволствие ще го заковат, стига да им помогнем. Ако това се случи, той едва ли ще има време за теб. Дори едно сериозно разследване на бизнеса му ще бъде достатъчно, за да се почувстваш сигурна.
	— Не познаваш Джери — въздъхна Анабел. — Той има четирийсет милиона причини да отдаде всяка минута от живота си за моето ликвидиране.
	— Познавам хора като Джери Багър — каза Стоун. — Разбира се, че не става въпрос само за пари. Става въпрос за унижение и загуба на авторитет. Той трябва да изглежда непобедим в очите на околните, иначе няма да е Джери Багър.
	— Веднага си го преценил.
	— Казах, че познавам много хора като Багър. Дори съм работил за някои от тях.
	— Добре де, как ще действаме, ако наистина решим да контраатакуваме? — предпазливо попита тя.
	— Първо трябва да напипаме слабото му място. Естествено, по пътя на най-малкото съпротивление. В Португалия той е убил трима души, а четвърти лежи в кома. Успеем ли да го уличим за тези убийства, ще се отървем от него завинаги.
	— Знам, че ги е извършил, но нямам доказателства. Ако отида в полицията, ще се наложи да обяснявам и те едва ли ще ми дадат медал.
	— Можеш да предложиш на Багър да му върнеш твоя дял и да се надяваш, че ще ти се размине.
	— Аз тези пари си ги спечелих до последния цент. Освен това ти правилно отбеляза, че въпросът не е в парите. Дори да му ги върна, той пак ще ме убие.
	— А ако успеем да свържем Багър с тези престъпления, без да даваш показания и без изобщо да излизаш на светло?
	— Е, това би решило проблемите — кимна Анабел. — Но не виждам как ще стане.
	— Ние трябва да измислим как — каза Стоун и понечи да добави още нещо, но в този момент звънна мобилният му телефон. Беше Алекс Форд и гласът му звучеше напрегнато.
	— Оливър, снощи ходи ли у Картър Грей?
	— Да.
	— В колко часа беше там и кога си тръгна?
	Стоун отговори.
	— Шофьорът може да го потвърди — добави той. — Защо питаш?
	— Още ли не си чул?
	— Какво?
	— Снощи някой е взривил къщата му. Заедно с него. Знам, че ще ти прозвучи странно, но ФБР със сигурност ще пожелае да те разпита за срещата с Грей.
	Стоун изключи телефона. _ФБР ще ме разпитва за Грей._
	— Какво? — рязко попита Анабел.
	— Малки проблеми — отвърна той, а мислите му препускаха далеч напред. — Всъщност не много малки.
	Тя чукна чашата си с кафе в неговата.
	— Добре дошъл в клуба.


	16

	Оливър Стоун гледаше в стената. Двама трийсетгодишни едри мъже по ризи, с пистолети и значки на черните си колани кръжаха около него като лешояди над прегазен на пътя заек. Доброволната поява във вашингтонското бюро на ФБР не му беше донесла никакви предимства, въпреки че го придружаваше агентът на Сикрет Сървис Алекс Форд, който разказа с подробности за заслугите му при разкриването на голяма шпионска мрежа. Но разследващите убийството на Грей изобщо не обърнаха внимание на тези факти.
	— Аз разследвам убийство, а хората над мен са ме стиснали за гушата и искат бързи резултати! — троснато отвърна единият и тежко се тръшна на стола срещу Стоун. — Хайде да опитаме още веднъж с имената. Как беше вашето?
	— Оливър Стоун. Казвам го вече за четвърти път.
	— Покажете ми някакъв документ.
	— Пак за четвърти път ви казвам, че нямам.
	— Как е възможно човек да живее без документи в двайсет и първи век? — изгледа го с недоверие вторият следовател.
	— Аз знам кой съм — развеселено отвърна Стоун. — Изобщо не ми пука дали другите знаят, или не.
	— Значи бихте целия този път, за да ни съобщите една безсмислица, така ли? Че сте един прочут кинорежисьор, облечен като скитник?
	— Не, дойдох да ви съобщя, че снощи бях на гости на Картър Грей по негова покана. Появих се в дома му в девет вечерта и си тръгнах четирийсет и пет минути по-късно. Той ми изпрати личния си шофьор, който със сигурност ще потвърди, че когато си тръгнах, къщата беше цяла и обитателят й беше жив.
	— Всъщност вие разпитахте ли шофьора? — поинтересува се Алекс Форд.
	Агентите се спогледаха, после единият от тях отново се обърна към Стоун.
	— За какво си говорихте с Грей?
	— По лични въпроси. Те нямат нищо общо с това, което му се е случило.
	Разбира се, Стоун имаше всички основания да вярва, че разказът на Грей за смъртта на тримата му бивши колеги е пряко свързан с убийството му.
	— Усещам нежелание за сътрудничество! — раздразнено каза същият агент.
	— А пък аз — евентуално обвинение във възпрепятстване на правосъдието — добави другият. — Искате ли да останете заключен в килия, докато ние установяваме самоличността ви, мистър Стоун?
	— Ако смятате, че имате достатъчно основания да ми предявите обвинение, направете го — спокойно отвърна Стоун. — Но ако не мислите така, ще ви помоля да ме извините, защото имам и друга работа.
	— Май сте доста зает човек, мистър Стоун — каза саркастично единият от следователите.
	— Само се опитвам да бъда разумен. Между другото, мога да ви предложа една сделка.
	— Ние не сключваме сделки.
	— Ще дойда с вас на местопрестъплението. И ще споделя всичко, което ми се стори забавно.
	— Забавно ли? — рече другият агент. — Какво, по дяволите, означава това?
	— Точно това, което чухте.
	— Нямаме никакво намерение да ви водим на местопрестъплението! — отсече онзи.
	— Защото, ако сте убиецът, вероятно ще се опитате да прикриете нещо — добави другият.
	Стоун изпусна шумна въздишка и вдигна глава.
	— Свържете ме с директора на ФБР, ако обичате.
	— Моля? — изгледа го недоумяващо единият.
	— Да, с шефа на Бюрото. Съвсем наскоро получих благодарствено писмо от него. По една случайност разполагам с копие, което е в джоба ми. Преди да тръгна насам, му позвъних и обещах да му се обадя, ако имам някакви неприятности в тази сграда.
	Стоун подаде един лист на агента срещу себе си. Другият се надвеси над него и двамата внимателно изчетоха писмото, а после погледнаха Алекс Форд, който само сви рамене.
	— Ще ме свържете ли, или ще се разберем да не безпокоим директора, а просто да ме заведете на местопрестъплението? — попита Стоун. — Нямам цял ден за губене.
	— Не виждам причина да безпокоим директора — отвърна най-сетне агентът срещу него.
	— Радвам се да го чуя — надигна се Стоун.


	17

	Един от агентите на ФБР поведе Стоун и Алекс Форд към останките от къщата на Грей.
	— Експлозия на газ? — попита Форд.
	— На такова прилича — отвърна агентът. — Само че аз не мога да разбера как се е стигнало до нея. Къщата е сравнително нова и разполага с модерни средства за защита.
	Стоун гледаше руините, където беше гостувал преди часове.
	— Къде е бил открит трупът му? — попита той.
	— Съжалявам, но не мога да кажа. _Останки_ от някакво тяло бяха открити в спалнята.
	— Идентифицирахте ли ги?
	— Достатъчно е да ви кажа, че водим следствие за убийство на собственика.
	— А открихте ли шофьора, който ще потвърди показанията на Оливър?
	— Изчезнал е — поклати глава агентът. — Беше служител на ЦРУ. Не знам каква е историята там. Разбира се, това означава, че вашите обяснения как ви е върнал вкъщи остават непотвърдени.
	— Ако бях решил да взривя това място, едва ли щях да разтръбя, че отивам на среща с него, особено пък пред агент на Сикрет Сървис. И със сигурност нямаше да го направя същата вечер, в която съм го посетил.
	— Фактът, че къщата е била взривена след вашето посещение, е основната причина да сте заподозрян — контрира агентът.
	— Именно затова съм тук — отвърна Стоун. — Колкото по-бързо откриете истинския убиец, толкова по-скоро ще бъда изваден от списъка на заподозрените.
	— Имало ли е и други хора? — попита Форд.
	— Един пазач — кимна агентът, без да сваля очи от лицето на Стоун. — Изскочил от къщичката ей там и бил улучен от отломки, които са го подпалили. Спомня си, че някой го е съборил на земята и е изгасил горящите му дрехи. Припаднал от болки и се свестил едва в линейката. В момента се намира в клиника по кожни изгаряния в Анаполис, но ще се оправи.
	— Значи все пак е имало други хора — отбеляза Форд.
	Агентът продължаваше да фиксира Стоун, който вдигна ръце и пристъпи към него.
	— Можете да ме проверите за изгаряния, ако желаете.
	— Не е ли бил шофьорът? — забързано попита Алекс, хвърляйки предупредителен поглед към Стоун.
	— Пазачът е изпитвал силни болки и е успял да забележи само, че е бил мъж — призна агентът. — Но ако е бил шофьорът, защо му е трябвало да бяга?
	— Би побягнал, ако има нещо общо с взривяването — отбеляза Стоун. — В същата посока сочи и фактът, че в момента е изчезнал. Не искам да ви уча как да водите следствието, но върху това заслужава да се помисли.
	— Помислили сме — намръщено отвърна агентът.
	— Открихте ли нещо използваемо сред отломките? — попита Стоун.
	— И да сме открили, едва ли ще ви докладваме.
	Стоун се усмихна, обърна се и го видя.
	— Е, след като не съм сред привилегированите, може би ще ми позволите да се разходя сред скалите. Но не ме изпускайте от очи, защото може да избягам.
	Агентът го изчака да се отдалечи и се обърна към Алекс.
	— Ще ви задам един въпрос като на колега. Кой, по дяволите, е този тип?
	— Човек, на когото бих поверил живота си. И вече съм го правил.
	— Ще ми разкажете ли?
	— Не. Нещата са свързани с националната сигурност и са толкова странни, че едва ли ще ми повярвате.
	— Каква национална сигурност, за бога? — възкликна агентът и отново огледа жалката фигура на Стоун. — Този човек ми прилича на бездомник.
	— Всъщност работи в едно гробище — поясни Форд.
	Агентът поклати глава и последва Стоун към скалите.
	— Вече го проверихме — подвикна той, видял го да спира пред разпределителното табло. — Това беше първата ни работа.
	— И?
	— Работи нормално, няма следи от насилствено отваряне.
	— Не би трябвало да има, ако човекът е знаел какво прави. Оттук се регулира налягането на газта, нали?
	— Вероятно. Но налягането беше нормално.
	Стоун си спомни широкия прозорец с изглед към скалите в кабинета на Грей. Нещо не беше наред.
	— След като може да се повиши, значи може и да се върне в нормални граници — отбеляза той, обръщайки се към агента.
	— Сигурно — сви рамене онзи. — Друго велико откритие?
	— Да си представим, че налягането на газта се повишава до максимум и чупи предпазните вентили. Къщата ще се напълни с газ за броени минути.
	— Но някой трябва да възпламени тази газ, нали?
	— Една искра ще бъде достатъчна.
	— Вярно е. Всеки момент тук ще пристигнат специално обучени кучета. Ако не открият следи от динамит или С4, може би ще трябва да обърнем по-голямо внимание на версията за газова експлозия.
	Паметта на Стоун изведнъж се проясни и той побърза да се върне при Алекс.
	— Какво ти хрумна? — попита агентът.
	— Пълниш къщата с газ, повишавайки налягането от онова разпределително табло. Една искра е достатъчна, особено ако Грей е заспал. Не искаш той да подуши газта, за да имаш време да избягаш. За целта поставяш човек ей там, на скалите, на около двеста метра зад къщата. Той изстрелва един запалителен патрон в прозореца. Куршумът пробива стъклото и се възпламенява. Криминалистите трябва да търсят парченце оцветен метал. Запалителните патрони задължително са с оцветен връх, за да не бъдат сбъркани.
	Алекс замислено кимна.
	— Но как е избягал? Входът е бил охраняван. Освен ако пазачът, който е получил изгарянията, е припаднал и не е видял как някой се промъква покрай него.
	Обърнаха се и тръгнаха към агента.
	— Някакви следи в горичката отсреща? — попита Стоун.
	— Не, прегледахме я много внимателно. Никакви следи. Ако някой е направил опит да стигне до главния път през нея, със сигурност би трябвало да остави такива.
	— А ако е тръгнал направо по пътя?
	— Едва ли. Пропуснах да спомена, че пазачът е забелязал посоката, в която се е оттеглил спасителя му. Към скалите, а не към пътя.
	Стоун пое натам, следван от останалите.
	— Значи е изчезнал оттук — замислено рече той. — А вероятно и е проникнал по този път.
	Агентът внимателно надникна надолу.
	— Отвесна скала, висока най-малко десет метра — констатира той.
	— Не е точно така. Ако знаеш къде да се хванеш, спокойно можеш да я изкачиш.
	— Добре, приемам. Но как се е върнал?
	— Предполагам, че е скочил, тъй като не виждам нищо, за което може да се върже въже.
	— Невъзможно — поклати глава агентът, насочил поглед към пенещата се вода в подножието на скалите.
	— Напротив — промърмори Стоун. _Преди трийсет години съм го правил_, добави мислено той. _Само че скалата беше висока петнайсет метра и по мен стреляха. _


	Качиха се в колата и потеглиха обратно към Вашингтон.
	— Добра работа за една сутрин — похвали го Алекс.
	— Да разбереш как е било извършено взривяването не означава, че можеш да идентифицираш изпълнителя — отвърна Стоун. — Картър Грей имаше много врагове.
	— Несъмнено. Някакви предположения? — погледна го Алекс. — Той все пак те е поканил поради някаква причина.
	Стоун се поколеба. Не искаше да има тайни от Алекс, но понякога честният отговор не бе най-доброто решение.
	— Мисля, че няма връзка — каза той.
	Веднага забеляза недоверието на Алекс, но предпочете да замълчи.
	Зарея поглед към панорамата зад стъклото. Трима от старите му колеги, с които бе работил преди десетилетия, бяха мъртви в рамките на подозрително кратък период. А Картър Грей го беше извикал, за да го предупреди. След което още същата нощ някой го беше взривил. По всяка вероятност онзи, който бе успял да открие и ликвидира бившите професионални убийци въпреки безупречното им прикритие. Да не говорим за самия Картър Грей, който нямаше равен в мерките за сигурност.
	Без съмнение човек с такива способности щеше да открие истинската самоличност и на Оливър Стоун. За да ликвидира и него.
	_Което май ще е заслужено_, помисли си той.


	18

	Анабел спря пред затворената врата на гробището. След телефонния контакт с Лио и последния разговор със Стоун тя най-накрая взе решение. Тази битка не беше на Оливър Стоун. Независимо дали са приятели, или не, тя нямаше право да го въвлича в нея. Не би могла да понесе Багър да го убие.
	Портата беше заключена, но това изобщо не я спря. Само две минути по-късно я отвори с помощта на къса щанга и малък шперц. Изкачи се на верандата и пъхна под вратата бележката, която беше писала почти цял час, въпреки че съдържанието й беше само няколко реда. Минута по-късно беше в колата си, а след три часа вече летеше на борда на самолет на „Юнайтед Еърлайнс“. Машината започна да набира височина над река Потомак и тя залепи лице за прозорчето. Отдолу се появи Джорджтаун. За миг й се стори, че вижда зеления квадрат на добре поддържано гробище. _Неговото_ гробище. Може би бе някъде там, край надгробните плочи, и полагаше обичайните грижи за мъртвите, за да изкупи старите си грехове.
	— Довиждане, Оливър Стоун — прошепна тя. — _Сбогом, Джон Кар._


	— Харесвам този дяволски интернет! — изръмжа Багър, заковал очи в снопа разпечатки, който му подаде компютърният специалист.
	— Ние сме високоефективни, мистър Багър — изпъчи гърди очилатият младеж. — И ако трябва да бъдем откровени…
	— Я изчезвай! — ревна Багър и младежът уплашено побърза да се отдалечи.
	Багър се настани зад бюрото и отново насочи вниманието си към разпечатките. Беше наел компания, специализирана в конкретни издирвания по интернет. Не знаеше какви източници ползва тя, а и не го интересуваше. Важни бяха резултатите, а такива имаше. Оказа се, че Анабел Конрой е заставала пред олтара. Беше се случило преди петнайсет години, когато се бе омъжила за някой си Джонатан Дехейвън. По ирония на съдбата, във Вегас. За съжаление липсваха снимки на младоженците. Но това едва ли беше нейна съименница. Коя друга Анабел Конрой би сключила брак в столицата на греха? Все пак искаше да бъде сигурен. Вдигна телефона и се свърза с една частна детективска агенция, която беше използвал и преди. Тя действаше на ръба на закона, а понякога и отвъд него. Именно по тази причина я харесваше Багър. И заради резултатите й, разбира се. Отдавна би прибягнал до нейните услуги, но искаше първо да подаде достоверни данни. Които най-после беше получил. Най-после! Когато хората се женят, те подписват купища документи. Освен това трябва да живеят някъде и да разполагат с различни неща — застраховки, недвижима собственост, автомобили, завещания.
	На лицето му се появи усмивка. Анабел му се беше представила като агент на ЦРУ. Е, сега имаше възможност да й покаже какво означава истинско разузнаване.
	— Хей, Джо! — викна в слушалката той. — Обажда се Джери Багър. Имам работа за теб. Много важна работа. Искам да издириш една стара приятелка. По най-бързия начин, защото изгарям от нетърпение да я стисна в прегръдките си!


	19

	Стоун откри бележката под вратата си и разбра какво пише в нея още преди да я разгърне. След като я прочете, се тръшна на стола и въздъхна дълбоко. После се ядоса, грабна телефона и се свърза с Рубън, Кейлъб и Милтън, за да им съобщи, че вечерта ще се състои съвещание на клуб „Кемъл“. Кейлъб се оплака, че трябва да работи върху някакъв закъснял проект, но Стоун настоя да дойде.
	— Важно е, става въпрос за нашата приятелка.
	— Коя приятелка? — подозрително попита Кейлъб.
	— Сюзан.
	— В беда ли е?
	— Да.
	— В такъв случай идвам — отвърна без колебание Кейлъб.
	През следващите няколко часа Стоун поработи в гробището. Основно върху старите плочи, които след буря винаги полягаха независимо от усилията му да ги изправя и укрепва. Работеше не само във физическия смисъл на думата, а така, сякаш искаше да изрови нещо отдавна погребано. В земята и в съзнанието си.
	Награби един позеленял от времето камък с орел отгоре и го положи да легне. Ако някой го наблюдаваше отстрани, положително щеше да реши, че го е изпуснал, опитвайки се да го изправи в нормално положение. Отдолу се показа малка дупка, в която проблесна правоъгълна метална кутия. Той я измъкна и бързо я пусна в торбата на рамото си, в която събираше оскубаната трева. Остави камъка легнал, избърса ръцете си и бавно тръгна към къщичката.
	Сложи кутията на писалището и влезе в банята за ключето, което беше залепил с тиксо под капачето на бутона за осветлението. Отвори кутията и разпръсна съдържанието й пред себе си. То беше неговата застрахователна полица, ако някой решеше да му причини зло. Винаги си беше давал сметка, че действията му в полза на родината могат да бъдат разглеждани и от друга перспектива — като обикновени престъпления, извършвани под неубедителния флаг на контраразузнаването. Безброй пъти го бяха предупреждавали, че ако той или хората му бъдат заловени по време на мисия, не могат да разчитат на помощта на Чичо Сам. Че винаги са сами и действат на собствена отговорност. За младежите, притежаващи отлични професионални умения и безумно високо самочувствие, това беше едно от най-големите предизвикателства.
	Той и хора като Лу Синсети и Боб Коул често се шегуваха, че ще бъде най-добре да се застрелят взаимно, преди да ги заловят, за да напуснат белия свят като екип. Но с течението на времето и при бързо растящия списък с убийства Стоун започна да събира документация с ключова информация за всяко едно от тях. Чичо Сам предварително бе обявил, че няма нищо общо, но той реши, че ще бъде разумно да документира задачите, които изпълняваше за него. В крайна сметка се оказа, че това няма никакво значение. Жена му умря, дъщеря му изчезна, а никой от хората, заповядали ликвидирането му, не беше наказан. Просто защото реши, че повече няма да убива.
	Дълго време гледа една фотография, която бе измъкнал от купчината. Беше от времето на Виетнамската война, когато все още беше обикновен боец въпреки специалните си умения. Получи заповед да убие един северновиетнамски политик, който беше започнал да получава силна подкрепа. Обикновено мисиите в дълбокия тил на врага се изпълняваха от екип, в който влизаха разузнавачи, политически анализатори и хора, които следяха накъде духа вятърът.
	Този път обаче Стоун беше изпратен сам за изпълнението на задача, която дори на него му се струваше невъзможна. Трябваше да го спуснат с парашут в джунглата, пълна с бойци на Виетконг, да извърви пеш десетина километра във вражеската територия и да убие своя човек по време на строго охраняван митинг, на който щяха да присъстват най-малко десет хиляди души. После трябваше да се върне по същия път до мястото на изтеглянето, което беше трудно за откриване дори през деня. Хеликоптерът щеше да бъде там точно четири часа след скока и щеше да направи само един кръг. Ако Стоун не се появеше, Чичо Сам го оставяше за учебна мишена на виетконгците.
	По всичко личеше, че го бяха избрали за тази самоубийствена мисия, защото беше най-добрият. Всички бяха единодушни, че Стоун е най-точният стрелец и най-издръжливият боец в специалния отряд. По онова време той наистина приличаше на машина. Беше в състояние да тича в продължение на цяло денонощие, издържаше два пъти по-дълго без храна и вода, плуваше като риба. Веднъж един хеликоптер го пусна в бурните води на Южнокитайско море, където преплува няколко мили, за да убие поредния враг на Съединените щати. Стори го от почти километър разстояние, пронизвайки челото му с един изстрел — така както си седеше на кухненската маса с цигара в уста и разтворен вестник пред себе си. После преплува още няколко мили, за да стигне до мястото, където го чакаше подводницата.
	Но мисията в джунглата беше нещо друго. Той отдавна подозираше, че командирите му търсят начин да се отърват от него заради нарастващото му неодобрение на войната. Без съмнение мнозина от тях се молеха да се провали. И очакваха смъртта му. Но в онази непрогледна нощ Стоун отново ги разочарова. Успя да застреля жертвата си от разстояние, което би се сторило невъзможно дори за снайперист с оптически мерник, разбира се, такъв, на който днешните експерти по точна стрелба биха се изсмели. Появи се на мястото за изтегляне в мига, в който хеликоптерът довършваше единствения си кръг и се готвеше да отлети завинаги. Беше сигурен, че пилотът го видя, но започна да набира височина. Един едрокалибрен куршум в отворената врата на товарната секция напомни на екипажа, че прави опасна грешка.
	Машината се спусна само за няколко секунди, но те бяха напълно достатъчни за Стоун да се вкопчи в плъзгачите. В следващия миг от джунглата екна автоматична стрелба. В онази нощ Стоун беше тичал както никога в живота си, но не успя да набере голяма преднина пред разгневения батальон на северновиетнамската армия. Именно тази успешна акция привлече вниманието на ЦРУ и малко по-късно Стоун беше назначен в елитния отряд
„Три шестици“, съставен от убийци, които действаха по поръчка на правителството.
	Дори в ЦРУ малцина подозираха за съществуването на „Три шестици“. Може би за да спят по-спокойно. Но всяка от така наречените „цивилизовани“ страни, включително Америка, разполагаше с подобни подразделения, които убиваха в името на националните интереси.
	Стоун насочи вниманието си към лист хартия, към който беше прикачена и снимка. На нея бяха той, Боб Коул, Лу Синсети, Роджър Симпсън, Джъд Бингам и Картър Грей. Доколкото му беше известно, това бе единствената фотография на всичките шестима членове на отряда, направена след една изключително трудна мисия. Участниците в нея отидоха да се напият мигове след като самолетът им кацна на американска земя. С натежало сърце Стоун гледаше младежки гладкото си лице — лице на самоуверен убиец, който все още няма представа за трудностите и загубите, които го очакват в близкото бъдеще.
	Очите му се спряха на стройната и елегантна фигура на Роджър Симпсън. Той, подобно на Грей, никога не беше изпълнявал оперативни задачи. Двамата подготвяха и планираха операциите на останалите четирима. Няколко години по-късно Симпсън, все така хубав и елегантен, се прехвърли на политическото поприще. Но се случи така, че изключителната амбициозност, която му носеше успехи на младини, трийсет години по-късно го превърна в коварен и злопаметен интригант, който не забравя нищо. Симпсън не беше удовлетворен от мястото си сред стоте членове на Сената и работеше с всички сили за постигане на голямата си мечта — президентския пост. По всичко личеше, че ще бъде главният кандидат за Белия дом, след като изтечеше мандатът на сегашния президент. Съпругата му, бивша Мис Алабама, успяваше да поддържа рейтинга му на високо ниво — далеч по-високо от това, което скованият и малко недодялан Симпсън би могъл да по-стигне със собствени сили. Но във висшите кръгове се носеше слух, че госпожата не е особено щастлива със съпруга си и подкрепата й за кампанията му се дължи единствено на силното й желание да бъде първа дама.
	Стоун винаги беше смятал Симпсън за слабохарактерно копеле, готово да ти забие нож в гърба. А фактът, че такъв тип имаше реални шансове да се добере до най-високия пост в държавата, само потвърждаваше лошото му мнение за американските политици.
	Прибра снимките и документите в кутията и отиде да я върне на мястото й. Положи надгробния камък отгоре и бавно се изправи. Решението вече се оформяше в главата му. Докато чака да му дойде редът за куршума, ще направи всичко възможно да защити живота на Анабел Конрой въпреки нейното нежелание да приеме помощта му.
	Беше изгубил дъщеря си. Нямаше никакво намерение да изгуби и Анабел.


	20

	Съвещанието на клуб „Кемъл“ в къщичката на Стоун започна точно в осем вечерта. Както обикновено Милтън беше донесъл лаптопа си и чукаше по клавиатурата. Кейлъб седеше предпазливо на разнебитен стол, а Рубън се беше облегнал на стената.
	Стоун им разказа накратко за проблема на Сюзан и решението й да напусне града.
	— По дяволите! — изръмжа Рубън. — Така и не успях да я поканя на едно питие!
	— По всяка вероятност Джери Багър е избил онези хора в Португалия, а партньорът й е в кома. Тя се нуждае от помощта ни, но не желае да ни излага на опасност.
	— Явно не е наясно, че нашата група буквално се _опиянява_ от опасността — изпъчи гърди Кейлъб.
	Стоун посрещна изявлението с леко покашляне и продължи:
	— Отначало мислех, че трябва да проучим Джери Багър и да се опитаме да го пратим в затвора.
	— На _теория_ звучи добре, но на практика? — сбърчи вежди Рубън.
	— Мислех да отскочим до Атлантик Сити и да видим какво може да се направи.
	— Ето ви неговата снимка — обади се Милтън. — Казино „Помпей“ разполага със собствен уебсайт.
	Кейлъб се наведе над екрана, откъдето го гледаше усмихнатата физиономия на Багър.
	— Каква муцуна, господи! — простена той. — Оливър, този човек очевидно е мафиот. Едва ли можем да _проверяваме_ такива като него!
	— Да го разследваме на неговата територия наистина е малко рисковано — добави Рубън.
	— Имам предвид събиране на информация, нищо повече — отвърна Стоун. — Никаква конфронтация, просто разговори с хора, които могат да ни бъдат полезни.
	— А какво ще стане, ако Багър разбере, че се интересуваме от него? — попита Кейлъб. — Няма ли да ни подгони?
	— А какво стана с _опиянението_ ти от опасността? — засече го Рубън.
	— Тоя тип убива хора! — отвърна натъртено Кейлъб. Може би за забавление!
	— Добрата новина за теб е, че няма да ходиш там — успокои го Стоун и се извърна към останалите. — Според мен Милтън и Рубън могат да се справят с тази задача, разбира се, ако Рубън успее да си вземе кратък отпуск.
	— Винаги мога да си намеря извинение, за да се отърва от разтоварването на големи боклуци от още по-големи камиони срещу не чак толкова големи мангизи! — изръмжа гигантът.
	— Звучи ми добре — каза Милтън.
	— Звучи ти добре?! — зяпна го Кейлъб. — Тоя тип е опасен, Милтън! Собственик на казино, който трупа пари от слабостта на хората! Сигурен съм, че се занимава с наркотици, а най-вероятно и с проституция!
	— Трябва да бъдете страшно предпазливи — добави Стоун. — Никакви ненужни рискове.
	— Разбрано — кимна Рубън. — Утре сутринта ще мина да взема Милтън с пикапа.
	— Докато вие изпълнявате тази задача, аз ще се опитам да открия Сюзан. Тя е напуснала хотела си, но имам известни идеи.
	— А аз какво ще правя, докато вие скитосвате? — попита Кейлъб.
	— Обичайните неща, Супермен — ухили се Рубън. — Ще се грижиш в столицата на страната ни да тържествуват истината и справедливостта.
	— Ще трябва да ми дадеш колата си, Кейлъб — каза Стоун. — Мисля, че ще ми се наложи да попътувам, защото Сюзан едва ли е останала в града.
	— Да ти дам колата си? — тревожно го погледна Кейлъб. — Моята кола? Не, няма да стане!
	Превозното средство на Кейлъб беше раздрънкан шевролет нова в мръсносив цвят с пробит ауспух, по който имаше повече ръжда, отколкото метал, и повече стърчащи пружини, отколкото тапицерия. Отоплението и климатичната инсталация не работеха, но той обгрижваше тази таратайка така, сякаш беше старо бентли.
	— Дай му ключовете — изръмжа Рубън.
	— А с какво ще се прибера?
	— Ще те закарам с мотора.
	— Категорично отказвам да се кача на твоята бричка!
	Рубън го изгледа заплашително и той връчи ключовете на Стоун.
	— Е, в крайна сметка няма нищо лошо човек да опита алтернативен начин на придвижване — промърмори Кейлъб, после изведнъж вдигна глава. — Имаш ли шофьорска книжка, Оливър?
	— Имам, за съжаление с изтекъл срок.
	— Но това означава, че нямаш право да шофираш! — пребледня Кейлъб.
	— Точно така. Надявам се обаче, че ще ме разбереш. Работата е сериозна.
	Стоун остави Кейлъб със зяпнала уста и се насочи към Рубън, който му правеше знаци от вратата.
	— Картър Грей е бил вдигнат във въздуха заедно с къщата си — съобщи с поверителен тон гигантът.
	— В течение съм.
	— Надявам се не в прекалено близко течение.
	— Вече разговарях с представители на ФБР. Двама от тях ме отведоха на местопрестъплението в присъствието на Алекс Форд. Там получих възможност да им подхвърля някои свои съображения.
	— Убийство ли е било?
	— Без никакво съмнение.
	— То има ли нещо общо с… хм… твоето минало?
	Рубън беше единственият член на клуба, който имаше смътна представа с какво се беше занимавал Стоун преди години.
	— Надявам се да няма. Ще поговорим отново след завръщането ти от Атлантик Сити. Не забравяй, че трябва да действате изключително предпазливо.
	— Искаш ли да направя един-два залога на масата за зарове от твое име?
	— Не, Рубън.
	— Защо?
	— Първо, защото нямам пари. И второ, защото не обичам да губя.


	21

	На другата сутрин Багър се срещна с Джо от частната детективска агенция. Човекът беше стегнат и сдържан, със спокойни сиви очи. Говореше тихо, но изобщо не се впечатляваше от царя на хазарта. Това беше една от причините, поради които Багър го харесваше. След размяната на обичайните поздрави Джо седна пред бюрото и разтвори бележника си.
	— Получихме бързи резултати, мистър Багър — започна той, плъзна поглед по записките си и вдигна глава. — Ще очертая най-главните от тях, а по-късно ще получите и писмен доклад. — Подаде му една снимка и продължи: — Наш сътрудник във Вегас направи проверка в параклиса, в който Конрой и Дехейвън са сключили брак. Типичен семеен бизнес, който и до ден-днешен се управлява от същите мъж и жена. Срещу скромна сума ни разрешиха да хвърлим едно око в архивите. Именно там открихме тази снимка. Оказа се, че те фотографират всички младоженци, за да си украсяват стените. От изражението на лицето ви правя извод, че това е вашата дама.
	Багър се ухили и кимна. От снимката го гледаше младичката Анабел Конрой в компанията на новоизлюпения си съпруг Джонатан Дехейвън.
	— Тя е, Джо. Браво на теб. Какво друго имаш?
	— Бих казал, че открихме и нещо, което има вероятност да улесни работата ни. Но все още не съм сигурен.
	— Какво е то? — вдигна глава от снимката Багър.
	Джо му подаде една вестникарска изрезка.
	— Още от самото начало имах чувството, че името Дехейвън ми е познато. Поразрових се малко и… бинго!
	— Бил е убит! — възкликна Багър, успял да плъзне очи по изрезката.
	— Съвсем наскоро. Открили са го в хранилището на Библиотеката на Конгреса. Става въпрос за шпионска афера във Вашингтон.
	— Сигурен ли си, че е същият Дехейвън?
	Джо му подаде друга снимка, свалена от статия във връзка с убийството.
	— Сам можете да се уверите, мистър Багър. Човекът е същият, но вече по-възрастен.
	— Значи съпругът на Анабел е бил шпионин и са му видели сметката?
	— Бившият й съпруг. Бракът им е бил анулиран около година по-късно.
	— Анулиран? Значи ли това, че не е бил консумиран, или какво? Минала е цяла година, по дяволите!
	Багър отново се втренчи в сватбената снимка на Анабел. Беше ослепителна. Призна го без никакво колебание, въпреки че го беше ужилила здраво. Как е било възможно тоя тип да не й скочи в мига, в който е чул нейното „да“? Педал ли е бил тоя шибан Дехейвън?
	— Не знам подробности — все така сдържано отговори Джо. — Но анулирането е факт, регистриран във Вашингтон, където вероятно са живели след брака. Освен това Дехейвън не е шпионин. Все още не разполагам с пълни подробности около убийството, част от които ще останат тайна в името на националната сигурност. Но по всичко личи, че то е в резултат на нещо, което не е трябвало да попада пред очите му.
	Багър замислено се облегна в креслото си. Анабел го беше излъгала, че е сътрудничка на ЦРУ, която се занимава с пране на държавни пари в чужбина. Ами ако наистина бе работила за ЦРУ? Дали нямаше да се окаже, че той е бил прецакан не от нея, а от държавата? Не можеше да съди държавата, а и нямаше как да убие Чичо Сам.
	— Добра работа, Джо — повтори той, отново насочил вниманието си към частния детектив. — Продължавай в същия дух, пък да видим какво ще излезе.
	— Вече го правя, мистър Багър — надигна се Джо.
	Багър го изчака да излезе и сведе поглед към младата и изключително красива Анабел. Изглеждаше адски щастлива, въпреки че младоженецът приличаше на… хм… на библиотекар.
	Стана и пристъпи към прозореца. Империята му заемаше почти цял квартал в близост до крайбрежната улица, наречена „Бордуок“. Погледа я известно време, после решително тръсна глава и вдигна слушалката.
	— Обади се да подготвят самолета! — заповяда на шефа на личната си охрана той. — Скоро излитаме!
	— Накъде, мистър Багър?
	— Към Вашингтон, любимия ми град.


	22

	Следващата сутрин беше натоварена не само за Рубън и Милтън, които потеглиха с пикапа за Атлантик Сити, но и за Хари Фин. Заедно с двама свои колеги той инспектираше един парцел в близост до столицата на Съединените щати. Бяха облечени в безупречни униформи, разполагаха със съответното оборудване. Но най-важното беше, че излъчваха авторитета и самоувереността на хора, които имат пълното право да бъдат там и да извършват проверката. Фин спокойно извади от джоба си писмена заповед и я подаде на двамата полицаи, които се появиха да разберат какво става.
	— Ходим там, където ни пращат, момчета — извинително каза той. — Няма да се бавим дълго. Тук сме във връзка със строящия се Център за посетители.
	— Имаш предвид бездънната яма, в която потъват парите на данъкоплатците — избоботи единият от полицаите. Въпросният строеж от години беше болна тема за жителите на столицата.
	Фин кимна.
	— Знаете как е в този град: всеки прехвърля топката и никой не желае да поеме отговорността. По тази причина ние правим по десет пъти едно и също нещо с единствената цел да сменим памперса на някой насран политик.
	— Не ми говори — направи гримаса другият полицай. — Гледайте да свършите по най-бързия начин.
	— Нямаш грижа — отвърна Фин и продължи работата си.
	Използваха измервателен уред, който всъщност беше видеокамера, заснемаща два от входовете на Капитолия и ротацията на екипите, които ги охраняваха. Целта беше да се открие пролука за проникване в сградата. Преди известно време някакъв тип беше успял да го направи, което предизвика острата реакцията на куп високопоставени държавни служители. Ето защо на компанията на Фин бе възложена поръчка. Тя трябваше да провери дали въведените „допълнителни“ мерки за сигурност имат ефект. От това, което Фин беше открил до момента, подобен ефект изобщо нямаше.
	Когато се прибра в службата, в продължение на два часа той се занимава с „телефонната въртележка“ — едно сложно упражнение, имащо за цел да измъкне максимална информация от различни държавни служители. Неотдавна, прибягвайки до този метод, беше успял да се добере до склада за ваксината срещу опасен вирус, създаден за целите на биотероризма. Постигна го, представяйки се за студент по маркетинг с курсова работа на тема „Дистрибуторски техники“. В хода на „въртележката“ разговаря с осем души, последният от които беше вицепрезидент на компанията производител на ваксината. Задавайки му серия от несвързани помежду си въпроси, той успя да научи точното местоположение на склада, в който се съхраняваше тя.
	Днес Фин събираше информация за два предстоящи проекта: удар срещу Капитолия и далеч по-сложна операция за проникване в Пентагона. Печално известен беше фактът, че един граждански самолет е в състояние да нанесе тежки поражения на централата на американските военни, но съществуваха и други, по-изтънчени начини да се пробие нейната сигурност и да се стигне до още по-трагични последици от онези, които й причини обреченият джъмбо джет. Сценариите бяха различни — от миниране на командно-контролната система на Министерството на отбраната, през саботаж на системата за пречистване на въздуха, който би убил или разболял десетки хиляди държавни служители на ключови постове, до взривяване на целия огромен комплекс, и то отвътре.
	Докато работеше, Фин хвърляше по някой поглед и на новинарските сайтове в интернет за подробности около смъртта на Картър Грей. Както можеше да се очаква, властите бяха наложили пълно затъмнение по темата. Репортерски находки нямаше, а информацията се изчерпваше с преповтаряне на славните моменти в кариерата на доблестния държавен служител Картър Робърт Грей. В един момент на Фин му дойде до гуша и той излезе да поеме глътка чист въздух.
	След което, подчинявайки се на внезапен импулс, реши да посети майка си. Щеше да вземе късния нощен полет, веднага след като децата заспят, за да може да се върне на другата вечер. След операцията във Военноморския флот настъпи период на принудително бездействие. Това се случваше често, защото работното му време не беше от девет до пет. В момента течеше предварителната подготовка на няколко операции — най-подходящото време за кратко пътуване.
	Фин и обичаше, и мразеше да ходи при майка си. Тези посещения се подчиняваха на желязна рутина, която никога не се променяше. И нямаше как да се промени. Въпреки това той се чувстваше длъжен да се връща към този отдавна установен ритуал. Нямаше чувството, че го прави по задължение, но всъщност беше точно така.
	Купи си билет по интернет и звънна на Манди да я предупреди. После напусна службата, закара по-малките деца на плуване и тренировка по бейзбол, след което мина да ги прибере. Вечерта прекара с тях, сложи ги да си легнат и се отправи към летището. Предстоеше му кратък полет към един от най-дългите дни в живота му.


	23

	Стоун набра телефонния номер на Анабел. Сигналът прозвуча четири пъти и той реши, че тя няма да вдигне. Но в същия миг чу гласа й.
	— Къде си? — попита той.
	— Оливър, оставих ти бележка.
	— Която е пълна глупост. Къде си?
	— Не искам да се замесваш. Просто забрави за мен.
	— Изпратих Милтън и Рубън в Атлантик Сити, за да проучат Багър.
	— Какво?! — кресна тя. — Ти си луд!
	— Ето я онази Анабел, която познавам и харесвам.
	— Нима не си даваш сметка, че появата им там е равносилна на самоубийство?
	— Те умеят да се грижат за себе си.
	— Оливър! Напуснах града, за да не ви замесвам!
	— В такъв случай можеш да се върнеш, защото вече сме замесени.
	— Не мога и не искам да се върна!
	— Тогава ми отговори на един въпрос.
	— Казвай — тежко въздъхна тя.
	— Какво ти е причинил Багър, за да го прецакаш с толкова милиони?
	— Това ми е професията, забрави ли? Аз съм измамница.
	— Ако продължаваш да ме лъжеш, наистина ще се ядосам!
	— Но какво те интересува?
	— Ти ни помогна, сега е наш ред.
	— Помогнах на себе си. А вие просто се изпречихте на пътя ми.
	— Така да бъде — рече Стоун. — Но ти имаш нужда от нас. Ако Багър е толкова добър, колкото твърдиш, едва ли разполагаш с много време.
	— Благодаря за доверието.
	— Опитвам се да бъда реалист, нищо повече. Къде си?
	— Забрави!
	— В такъв случай нека отгатна. Но ако успея, ще ми кажеш точно, става ли?
	— Добре, след като това ще те направи щастлив.
	— Попитах: става ли?
	— Да, става.
	— Окей. Приела си съвета ми и се опитваш да разобличиш за нещо Багър. Именно то е причината да го ограбиш. В момента си там — на мястото, където ти е причинил зло, което не можеш да забравиш. И което те е накарало да го ужилиш, при това яко. Прав ли съм?
	Анабел не отговори. Той изчака малко и добави:
	— Очевидно спечелих облога и сега трябва да ми кажеш къде си.
	— Не спомена конкретно място — възрази тя.
	— Не сме се договаряли за място. На практика ти казах много повече от назоваването на конкретен град. Но ти явно искаш да се отметнеш…
	— Никога не се отмятам!
	— В такъв случай ми кажи.
	Нова пауза, после:
	— Намирам се в Мейн.
	— Къде в Мейн?
	— Южно от Кенъбънк, на брега на океана.
	— Там ли се случи всичко?
	Отново му се наложи да изчака.
	— Да.
	— А какво точно се случи?
	— Това си е моя работа! — отряза го тя.
	— Вече доказах, че можеш да ми имаш доверие.
	— Съмнявам се, че някой може да ми докаже подобно нещо.
	— Добре, нека бъде по твоему. А пък аз ще отскоча до Атлантик Сити, за да се оправя лично с добрия стар Джери.
	— Не го прави, Оливър! Той ще те убие! Нима не разбираш?
	— В такъв случай кръвта ми ще тежи на съвестта ти — шеговито каза Стоун.
	— Не се шегувай, моля те! В момента не ми е до подобни глупости.
	— Точно така — напрегнато рече Стоун. — Имаш нужда от план, който ще те скрие от дулото на Багър. План, който трябва да бъде реализиран.
	— От теб, нали?
	— Преди време си изкарвах хляба с такива неща. Сигурен съм, че Джери Багър е долен мръсник, но и някогашната ми територия не беше Дисниленд.
	Настъпи продължително мълчание. Стоун не беше сигурен дали тя все още е на линията.
	— Анабел?
	— Той уби майка ми — прошепна тя. — Сега вече знаеш.
	— Какво му е направила майка ти?
	— Нищо. Баща ми Пади му отмъкна десет бона. И това струваше живота на майка ми.
	— И баща ти ли е убил?
	— Не. Той успял да се измъкне, но забравил да предупреди мама, че кръвожадният Багър пристига в града.
	— Доста тежък багаж — изпусна една въздишка Стоун. — Много съжалявам, Анабел.
	— Нямам нужда от съчувствие, Оливър. Трябва да измисля начин да се отърва от това животно веднъж и завинаги. Ще ти призная, че четирийсетте милиона, които му отмъкнах, изобщо не ме удовлетворяват. За да сме квит, мръсникът трябва да престане да диша!
	— Кажи ми точно къде се намираш. До довечера ще бъда при теб.
	— По какъв начин? Със самолет?
	— Нямам пари за билет.
	— Аз ще ти купя билет.
	— За съжаление не разполагам с документи за самоличност и не мога да се кача на никакъв самолет.
	— Ако ми беше казал по-рано, щях да ти изготвя такива документи, че дори експертите на ФБР нямаше да открият разликата. Да не говорим за онези нещастници от транспортната полиция.
	— Някой ден може да стигнем и до това, но засега предпочитам да пътувам с кола.
	Тя му даде точния си адрес и попита:
	— Сигурен ли си, че го искаш? Все още можеш да се откажеш, без да ти задавам въпроси. Свикнала съм да се оправям сама.
	— Ще се видим в Мейн, Анабел.


	24

	Изправен зад играчите около масата за блекджек, Милтън зорко следеше картите, които излизаха от дървения улей.
	— Как върви? — попита Рубън, който незабелязано се изправи зад него.
	— Страшно ми е интересно — усмихна се Милтън.
	— Включи се, защото тъй и тъй трябва да се слеем с посетителите — промърмори Рубън. — Само гледай да не те ошушкат, защото ще ни трябват пари за бензин.
	След тези думи гигантът продължи обиколката си, небрежно оглеждайки игралните маси. След завръщането си от войната във Виетнам той беше постъпил на работа в Агенцията за военно разузнаване, или АВР — армейския еквивалент на ЦРУ. Оттогава беше изтекла много вода, но в момента той със задоволство установи, че не е изгубил навиците си. И без колебание се насочи към бара.
	Паркира задника си на едно от високите столчета, поръча си джин с тоник и зяпна барманката — красива жена на средна възраст с уморено лице и неестествено бяла кожа. Така изглеждаха всички, които прекарваха по-голямата част от живота си на закрито, под ярките светлини на казиното.
	— Кои са най-интересните игри тази вечер? — попита той, след като отпи глътка и хвърли в устата си няколко фъстъка.
	Жената механично бършеше плота с влажна кърпа.
	— Зависи какво те интересува — отвърна тя.
	— Интересува ме нещо различно от заровете, едноръките бандити и всичко останало, което струва пари.
	— Значи не си попаднал където трябва.
	— Тъй трябва да е — засмя се той и протегна ръка. — Аз съм Рой.
	— Анджи — докосна пръстите му тя. — Откъде си?
	— От едно близко градче на юг. А ти местна ли си?
	— Родена съм в Минесота, ако това не ти се струва невероятно. Но тук съм толкова отдавна, че се чувствам коренячка. Всъщност кой би могъл да твърди, че е от Атлантик Сити, след като казината превзеха града? Искам да кажа, че това е място, където се стичат хора от цялата страна.
	— Пия за прекрасното обяснение — вдигна чаша Рубън и очите му пробягаха по скъпото обзавеждане. — Мястото трябва да е собственост на някоя голяма корпорация. Обстановката е такава, че „Беладжо“ и „Мандалей Бей“ изглеждат като евтини панаири.
	— Никаква корпорация — поклати глава Анджи. — Всичко тук принадлежи на един човек.
	— Стига, Анджи! — втренчи се в нея Рубън. — Всички казина са собственост на големи корпорации.
	— Не и това. То е на Джери Багър.
	— Багър ли? Името ми звучи познато.
	— Доста забележителна личност. Зърнеш ли го веднъж, трудно можеш да го забравиш.
	— От тона ти личи, че едва ли го смяташ за почтен и хуманен гражданин.
	— Такива заведения не се отварят от самаряни — отвърна тя, после в очите й изведнъж просветна подозрение. — Хей, това да не е някакъв номер? Нали не работиш за мистър Багър? Не съм казала нищо против него. Той е добър шеф.
	— Спокойно, Анджи. Аз съм точно такъв, какъвто ти изглеждам: дребна риба от провинцията, успяла да профука пачката си на масата за зарове. Сега си ближа раните и си пия питието, след което ми предстои дълъг път обратно с подвита опашка. — Погледна през рамо. — Все пак ти благодаря за информацията. Хич не ми се ще да се сблъскам с тоя тип и да изтърся нещо, което би трябвало да премълча. По всичко личи, че не си поплюва.
	— Не се безпокой, няма го в града. Вчера замина заедно с охраната си.
	— Често ли пътува?
	— Не, въпреки че притежава собствен самолет.
	— Вероятно е отскочил до Вегас да види как се справя конкуренцията.
	— Едва ли. Още преди години са го прогонили от Вегас и не може да припари там. Всъщност знам закъде отпътува, защото най-добрата ми приятелка е гадже на личния му пилот.
	— И къде се е завлякъл големият бос? — небрежно попита Рубън и хвърли шепа фъстъци в устата си.
	— Във Вашингтон.
	Рубън се задави толкова силно, че Анджи започна да го тупа по гърба.
	— Мамка му на това възпалено гърло! — изръмжа той, след като успя да си поеме дъх. — Почти не мога да дишам!
	— Уплаши ме, да знаеш! — поклати глава жената. — Слава богу, че все още никой не ми е умирал в ръцете. — После сниши глас и предпазливо се огледа. — Но не мога да кажа същото за всички членове на персонала.
	— Искаш да кажеш, че някой тук наскоро е ритнал камбаната? — внимателно я погледна Рубън.
	— Ще кажа само, че двама от висшия персонал на казиното са в болницата — прошепна Анджи. — Беше ни казано, че имат грип, но моя приятелка работи в тази болница. От нея знам, че целите са били в синини и рани. Да си чувал някога за такива грипни симптоми?
	— Но все още са живи, така ли?
	— Да. За разлика от един компютърен специалист, който просто изчезна. Обяснението беше, че си е намерил друга работа и е заминал. Но не е уведомил близките си и всичките му неща останаха в апартамента.
	— Мамка му! — престорено се учуди Рубън. — Какво би могло да му се случи?
	Анджи плъзна одобрителен поглед по едрата му фигура.
	— Смяната ми свършва в девет, Рой. Ако ме поканиш на вечеря, ще ти разкажа още много неща. Става ли?
	Веднага след като напусна казиното, Рубън набра мобилния на Стоун и му съобщи, че Багър е заминал за Вашингтон.
	— Добра работа, Рубън — похвали го Стоун. — В момента пътувам към Анабел.
	— Нали каза, че е заминала?
	— Успях да я убедя да ни даде още един шанс. Не разбра ли защо Багър е отпътувал за Вашингтон?
	— Мисля да го направя по-късно вечерта, защото не искам да я притискам. Нали ме разбираш?
	— Напълно. Дръж ме в течение.
	— Кажи на Сюзан, че все още се надявам да излезем заедно.


	25

	Рубън обикаляше казиното, опитвайки се да запомни максимално количество детайли. Не знаеше точно от какво се интересува Стоун, но предпочиташе да разполага с излишна, вместо с недостатъчна информация. А и тук беше далеч по-интересно, отколкото на товарната рампа.
	След известно време реши, че е видял достатъчно, и тръгна към масата за блекджек, където беше оставил Милтън. Когато стигна там, ченето му изведнъж увисна. Пред приятеля му бяха струпани високи купчини чипове.
	— Хей, какво става? — възкликна той, изправяйки се зад него.
	— Става това, че твоето приятелче лапна около четири бона! — жлъчно отвърна играчът до Милтън.
	Рубън смаяно го погледна, после премести очи върху дебелия контрольор на масата, който мрачно гледаше печалбата на Милтън.
	— Четири бона! — ахна той. — Проклет да съм!
	Контрольорът пристъпи напред.
	— Ти си измамник! — изръмжа той.
	— Не съм — отвърна с достойнство Милтън.
	— Броиш картите, нещастнико! Така си правиш залозите! Проблем с жените ли имаш, та си дошъл да се възбуждаш от измами? Като се прибереш у дома, сигурно лъскаш бастуна, а?
	Милтън почервеня от възмущение.
	— За пръв път влизам в казино! — заекна той.
	— На мен ли ги разправяш? — кресна контрольорът.
	— Вижте — възпитано се обади Рубън. — Сигурен съм, че…
	— Какво като броя картите? — прекъсна го Милтън. — Незаконно ли е в Ню Джързи? Убеден съм, че не е, защото съм си направил труда да проверя. Вие имате право да вземете мерки срещу мен само в случай, че съм професионален играч, но аз не съм. И тези мерки са силно ограничени от закона. Във Вегас можете да ме обвините в нарушаване на правилата, да ми прочетете закона и да ми забраните достъп до казиното в срок от една година. Но ние не сме във Вегас, нали?
	— Откъде знаеш всичко това, щом като за пръв път влизаш в казино? — изръмжа контрольорът.
	— Снощи го научих от интернет — отвърна Милтън. — Доста шантава работа. А сега се махайте от главата ми и ме оставете да играя!
	Дебелият контрольор почервеня от гняв и Рубън побърза да се изпречи на пътя му.
	— Спокойно, приятелят ми си тръгва — обяви той.
	— Рубън! — гневно се надигна Милтън. — Точно сега съм в серия!
	— Той си тръгва — твърдо повтори Рубън.
	По-късно Милтън гневно просъска:
	— Защо не ме остави да играя?
	— Май ти е отмилял животът.
	— Ооо, я стига! Живеем в двайсет и първи век все пак! Вече не се вършат такива неща!
	— Така ли мислиш? Казиното може да те изхвърли по хиляди причини, независимо от законите. Имаш късмет, че оня контрольор беше прекалено бавен, но в момента сто на сто ни следят двама-трима с дебели вратове.
	— Къде са? — рязко се обърна Милтън.
	— Едва ли ще ги видиш — въздъхна Рубън. — Я ми кажи, как успя да спечелиш тия мангизи?
	— Реших да опитам многостепенната схема за отчитане на най-високите и най-ниските ръце — понижи глас Милтън. — Разбира се, след като я пригодих към общовалидната методология за преброяване поради наличието на няколко колоди. По-късно прибягнах до разширения метод за преброяване на Кен Ъстън, като оптимизирах залозите си с помощта на трицветни чипове, за да прикрия начина на залагане.
	— Господи, Милтън! — зяпна Рубън. — Откъде знаеш всичко това?
	— Снощи прочетох дванайсет страници по темата, публикувани в интернет. Адски интересна работа, да знаеш. А когато прочета нещо…
	— Знам, знам — прекъсна го Рубън. — Никога не го забравяш, нали? — Интелектуалните способности на приятеля му наистина бяха безгранични. — Значи контрольорът беше прав, наистина си броил картите. Слава богу, че не си го правил с компютър, защото тогава наистина щяхме да загазим!
	— Имам си компютър в мозъка — отвърна Милтън.
	— Добре, умнико — рече Рубън. — Има обаче едно правило, на което се подчиняват всички разузнавателни екипи: спечеленото по време на мисия се дели поравно!
	— Поравно ли?
	— Аха. Това означава, че аз имам два бона. Чакам да си ги получа.
	Милтън неохотно му подаде парите.
	— Не забравяй, че трябва да платиш данък върху тях.
	— Аз не плащам данъци.
	— Трябва, Рубън — настоя приятелят му. — Длъжен си да си плащаш данъците!
	— Ще оставя Чичо Сам да подстриже някой друг! — отсече с категоричен тон Рубън. — А докато ти обираше казиното, аз успях да събера малко истинска информация.
	Описа с няколко думи разговора си с Анджи и приятелят му с уважение кимна.
	— Звучи наистина обещаващо. Браво на теб!
	— Като си помисля как ме гледаше мацката, май ще се наложи да платя доста висока цена — въздъхна Рубън.
	— С двата бона в джоба това няма да е проблем за теб, нали?
	Рубън се втренчи в него, после мрачно поклати глава.


	26

	Картър Грей крачеше бавно по дългия коридор, който, незнайно защо, беше боядисан в бледорозово. Може би идеята е била да внушава спокойствие, рече си той. Но сградата, към която водеше коридорът, не внушаваше спокойствие, напротив — чувство за напрежение и предстояща криза. В дъното на подземния тунел се намираше помещение, в което се влизаше през тежка метална врата, наподобяваща онези на банковите трезори. Грей набра личния си код и изчака електронното сканиране. Няколко секунди по-късно вратата безшумно се плъзна встрани. Тази сигурност в стил Джеймс Бонд положително е струвала на данъкоплатците милиони, помисли си той. Но за какво друго стават те? По принцип консумират много повече от необходимото, плащат си данъците за него, а на държавата не остава нищо друго, освен да харчи тези пари за каквото й хрумне. Перфектен баланс. Едва ли някой би могъл да измисли по-добър.
	Насочи се към стената, на която бяха монтирани множество блиндирани касети. Пъхна в процепа личната си карта и опря палец в електронния четец на отпечатъци. Вратичката на една от касетите щракна и се отвори. Грей извади тънка папка, настани се на едно удобно кресло и се зачете в материалите.
	Половин час по-късно приключи, извади от джоба си една снимка и я сравни с тази, която беше в папката. Човекът безспорно беше един и същ, а Грей го познаваше добре. В много отношения той беше един от най-близките му хора. В продължение на десетилетия се беше опасявал, че един ден, по някакво нещастно съвпадение на обстоятелствата, сянката на Рейфилд Соломон ще изплува от небитието. И този ден беше настъпил.
	Коул, Синсети и Бингам бяха мъртви, а Картър Грей без малко да се присъедини към компанията им. Това със сигурност щеше да се случи, ако не беше специалната блиндирана камера в подземието на къщата, построена от бившия директор на ЦРУ и вицепрезидент на страната, който беше живял там преди него. Една солидна камера, която издържаше на пожар и експлозии. Когато Грей обясни на Стоун, че се чувства удобно и сигурно в новия си дом, той говореше буквално. Освен с блиндирана камера къщата разполагаше и с укрепен железобетонен тунел, по който той спокойно напусна укритието и излезе от другата страна на пътя, където го чакаше човек от охраната на кормилото на лимузина без отличителни знаци. Всичко това се случи почти час преди взривяването. Грей си тръгна броени минути след получаването на снимката. Но все пак се беше разминал на косъм със смъртта. ФБР започна разследване за убийство, обявявайки публично, че сред руините е бил открит обгорял труп. Това се случи по инициатива на Грей, който много държеше да го смятат за мъртъв.
	И ако не беше снимката, която му изпрати убиецът, той действително щеше да бъде мъртъв. Какъв риск, господи! Каква огромна тактическа грешка! Явно този човек много държеше Грей да разбере защо ще бъде убит. И до голяма степен се разкри. Очевидно много държеше на Рейфилд Соломон. Или имаха роднинска връзка, или нещо подобно.
	Останалите мишени вече са ясни, помисли си Грей, седнал на удобния стол на трийсет метра под централата на ЦРУ в Лангли, Вирджиния — всесилната машина, която някога беше управлявал. Достъп до помещението имаха само действащите и бившите директори на разузнавателната централа. Тук се съхраняваха досиета, които, американската общественост никога нямаше да види. Голяма част от тях не бяха известни дори на президентите, управлявали страната. Разбира се, под наименованието „досиета“ се криеха много повече неща от обикновени архивни материали. И хора от плът и кръв, както в случая с Рей Соломон. Самият Грей не знаеше, че има заповед за неговото ликвидиране. Ако беше разбрал за нея, той положително щеше да възпрепятства изпълнението й. Защото Рей беше сред най-близките му приятели и той още не го беше прежалил. Естествено, при подобни случаи тъгата беше една много повърхността емоция. Защото на теб ти е зле, но другият човек е мъртъв.
	Грей затвори папката и я върна в касетата. Мнозина сред най-влиятелните хора в държавата не биха искали случаят с Рей Соломон да се разравя. Те със сигурност бяха готови да използват всички средства, за да открият човека, който се беше опитал да убие Грей. По възможно най-бързия начин, за да предотвратят следващия му удар. В случая Грей беше изцяло на тяхна страна. Приятелят му беше мъртъв от десетилетия. Раздухването на този случай нямаше да донесе нищо добро.
	Беше дълбоко убеден, че е постъпил честно, като е предупредил Джон Кар. Но това беше всичко. Не възнамеряваше да направи нищо повече за сигурността му. Ако му беше писано да умре, щеше да умре, и толкова.


	27

	Пред лимузината бавно изплува сградата на Министерството на правосъдието и Джери Багър я поздрави с тържествено вдигнат среден пръст.
	— На това му се вика подходящ обект за ядрен удар — изръмжа той. — Който непременно трябва да обхване и ФБР. На кого му трябват прокурори и ченгета? На мен със сигурност не. — Той огледа лицата в лимузината. — На теб трябват ли ти, Майк?
	— Не, мистър Багър.
	— Правилно разсъждаваш.
	Малко след пристигането си във Вашингтон Багър беше получил по-подробен доклад от частния детектив. Той беше причината да потегли насам, за да посети библиотеката. За по-ерудираните хора тя не беше обикновена библиотека, а с главно „Б“ — Библиотеката на Конгреса.
	Хората му направиха кратка справка и две минути по-късно Багър крачеше към читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“, доскоро оглавяван от бившия съпруг на Анабел Джонатан Дехейвън. Тук работеше и Кейлъб Шоу, който излезе от залата за съхранение на редки издания в момента, в който Багър влизаше от другата врата.
	За негова чест Кейлъб не повърна веднага щом разпозна човека от снимката, която му беше показал Милтън.
	Но къркоренето в стомаха му беше сигурна индикация, че това може да се случи всеки момент. Останал на място, той успя да окачи на лицето си нещо като любезна усмивка. Нямаше представа защо го прави. После изведнъж си помисли, че тази усмивка е предвестник на истерична криза, а свиването на коремните мускули му подсказваше, че трябва да предприеме нещо, и то веднага.
	— Мога ли да ви помогна? — попита той и се насочи към групичката млади мъже в тъмни костюми, плътно заобиколили шейсет и шест годишния Багър — як, с широки рамене, бяла коса и силно загоряло лице. Носът му беше сплескан, а на бузата му личеше стар белег.
	_Прилича на пират_, помисли си Кейлъб.
	— Надявам се — любезно отвърна Багър и бавно се огледа. — Тук са редките книги, нали?
	— Да, това е читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“.
	— Колко редки са тези книги?
	— Изключително редки, сър. Но тук освен книги се съхраняват и други неща: древни ръкописи и пергаменти, Библията на Гутенберг, копие от Декларацията за независимост, част от личната библиотека на Джеферсън и много други творби. Доста от тях са уникални, единствени екземпляри в света.
	— Тъй ли? — промърмори Багър, без да се впечатлява. — Аз пък притежавам нещо, което е още по-рядко.
	— Наистина ли?
	— Аха. Една книга, която още не е написана.
	Багър се разсмя, а компанията му откликна с озъбени усмивки. Кейлъб стори същото, макар че трябваше да се хване за облегалката на стола пред себе си.
	— Приличаш ми на човек, който ще свърши работа — прегърна го през раменете Багър. — Как се казваш?
	Кейлъб направи отчаян опит да измисли някакъв псевдоним, но усилията му се оказаха абсолютно безплодни.
	— Кейлъб Шоу — промърмори той.
	— Кейлъб ли? — учуди се Багър. — За пръв път чувам подобно име. Да не си от сектата Амиш?
	— Не, републиканец съм — прошепна Кейлъб, потръпвайки от докосването на мускулестата ръка върху раменете му. _Тази ръка ли е убила всичките онези хора?_
	— Добре, републиканецо — рече Багър. — Има ли някое местенце, на което да си поговорим спокойно? Искам да кажа, че сградата е много голяма. Сигурно ще се намери някое кътче, където да си побъбрим на четири очи.
	Ето от какво се беше опасявал Кейлъб. В читалнята все пак имаше хора, които биха могли да станат очевидци на това, което предстоеше. А то беше просто и ясно: гангстерът щеше да му види сметката.
	— В момента съм доста зает — промърмори Кейлъб, но хватката на Багър моментално се стегна и той побърза да добави: — Е, разбира се, че ще ви отделя няколко минути.
	Обърна се и ги поведе към малката канцелария в дъното на залата.
	— Сядай! — заповяда рязко Багър и той побърза да заеме единствения стол в помещението. — Тъй! Доколкото разбирам, шефа са го свитнали. Вярно ли е?
	— Имате предвид директора на отдел „Редки книги и специални колекции“? Да, вярно е.
	— Джонатан Дехейвън?
	— Точно така — кимна Кейлъб и тихо добави: — Убиха го тук, в сградата.
	— Лошо. — Багър огледа свитата си. — Направо в библиотеката, а? В какъв свят живеем, господи! — Вниманието му отново се насочи към Кейлъб. — Работата е там, че моя близка е познавала тоя Дехейвън. По-точно била е омъжена за него в един момент.
	— Така ли? — направи се на изненадан Кейлъб: — За пръв път чувам, че Джонатан е бил женен.
	— Бил е, макар и за кратко. Не се обиждай, но според мен той си е бил един книжен плъх и не си е падал кой знае колко по жените. Докато моята позната, хм, не е такава. Тя е нещо различно, нещо като…
	— Фурия? — подхвърли Кейлъб.
	— Нещо такова — кимна Багър и в очите му се появи подозрение. — Какво те кара да мислиш така?
	Осъзнал, че с подобни квалификации ще даде повод на гангстера да го изтезава за повече информация, Кейлъб побърза да добави:
	— Едно време и аз бях женен, но само след четири месеца жена ми ме напусна. Тя беше точно такава — фурия. А аз, както правилно споменахте, съм си един книжен плъх.
	Изрекъл всичко това, Кейлъб остана смаян от лекотата, с която сипеше лъжи.
	— Тъй, тъй — подсмихна се Багър. — Правилно се изразяваш. Но както и да е. Работата е там, че аз отдавна не съм се виждал с моята приятелка и много ми се ще да я открия. Помислих си, че може би е чула за смъртта на бившия си съпруг и е дошла на погребението му…
	Очите му очаквателно се втренчиха в лицето на Кейлъб.
	— Бях на погребението, но не видях непознати хора — рече библиотекарят. — Как изглежда тази жена, как се казва?
	— Висока, с хубава фигура, от онези, след които всеки мъж се обръща. С малък белег под дясното око. Всеки ден си сменя прическата и цвета на косата, нали ме разбираш? Казва се Анабел Конрой, но вероятно и името си сменя според деня от седмицата.
	— Нищо не ми говори — поклати глава Кейлъб. По отношение на името наистина беше така, тъй като той познаваше Анабел като Сюзан Хънтър. Но описанието беше смразяващо точно. — Сигурен съм, че бих забелязал такава жена. На погребението присъстваха съвсем обикновени хора. Такива като мен, знаете…
	— Бас държа, че е било точно така — изсумтя Багър, после щракна с пръсти и един от хората му извади визитна картичка. — Ако си спомниш нещо, обади ми се. Плащам много добре. Имай предвид, че говорим за сума от пет цифри нагоре.
	Кейлъб пое картичката.
	— Май наистина много искате да я намерите — възкликна с облещени очи той.
	— Нямаш представа колко много, републиканецо.


	28

	Хари Фин тихо влезе в стаята и седна на стола до леглото. Жената в него го гледаше безмълвно. Или гледаше някъде покрай него. Той никога не беше сигурен накъде точно е насочен погледът й. Някога тя говореше перфектен английски, без следа от акцент, но в един момент, вероятно вследствие на нарастващата параноя, започна да използва някаква безумна смесица от четирите езика, които владееше. В резултат се получи някаква странна амалгама от неразбираеми фрази. Единствено Фин се оправяше с тях, въпреки че нямаше представа как го постига. Вероятно поради абсолютната й увереност, че той е длъжен да я разбира.
	Жената промърмори нещо и той отговори на поздрава. Това явно й достави удоволствие. На лицето й се появи усмивка, главата й кимна леко. Беше усетила появата му още преди да влезе в стаята. Веднъж му беше обяснила, че винаги чувства _присъствието_ му. Защото имал особена аура: приятна, но абсолютно отличителна. Тъй като определено не обичаше да оставя следи, той се смути малко, защото на света едва ли имаше човек, който можеше да изтрие своята аура.
	От детинство беше запомнил високата и стройна фигура на майка си, ръцете й на пианистка. Днес обаче тя беше една сбръчкана старица, чието съсухрено тяло едва-едва се очертаваше под завивките. Лицето й все още носеше следи от онази крехка хубост, която го беше карала да я сравнява с нежната красота на водните лилии. Но само денем. Нощем красотата й изчезваше, тя изпадаше в мрачно настроение и понякога в ярост. Никога не се гневеше на него, само на себе си. И тогава той вземаше нещата в свои ръце. Вършеше го още от седемгодишен. Порасна бързо, може би по-бързо от необходимото. Днес красотата на лицето й вече я нямаше, тялото й се смали, а прекрасните навремето ръце безсилно лежаха в скута й, набръчкани и изпъстрени с петна. Беше навършила седемдесет съвсем наскоро, но вече изглеждаше готова за онзи свят.
	И въпреки всичко продължаваше да има влияние над него с изключителното си достойнство и вечния си стремеж към справедливост. Въпреки окаяното й физическо състояние думите й запазваха своята сила и не му позволяваха да забрави страданията и несправедливостите, които й бе поднесъл животът.
	— Чух новината — каза тя. — Добра работа си свършил.
	Той стана и пристъпи към прозореца, зад който се виждаше градината на санаториума. На перваза лежаха четирите вестника, които майка му изчиташе всеки ден от първата до последната дума. После пускаше радиото или телевизора, които оставаха включени до късно през нощта. На следващата сутрин пристигаха новите вестници, които тя очакваше с нетърпение. Никога нищо не пропускаше.
	— А сега продължаваш, нали? — каза на висок глас майка му, сякаш не беше сигурна дали ще я чуе от другия край на стаята.
	— Да — кимна Хари.
	— Ти си _добър_ син.
	Той се върна на стола.
	— Как си със здравето?
	— Какво здраве? — попита в отговор тя и с усмивка поклати глава.
	Винаги правеше така. Сякаш слушаше някаква песен, която никой друг не чуваше. Като дете Хари обичаше този жест, който му се струваше загадъчен. Но днес вече не го харесваше.
	— Аз нямам здраве. Нали знаеш какво направиха с мен? Не е нормално. Не съм чак толкова стара, но ето че лежа тук и гния.
	Беше му казала как са я отровили преди години. Незнайно как успели да се доберат до нея. Отровата трябвало да я убие, но тя оцеляла. Въпреки това отровата продължаваше да действа, разяждайки органите й един по един. Вероятно се надяваше скоро да умре.
	— Можеш да излезеш оттук, когато пожелаеш — поклати глава Хари. — Знаеш, че не си като другите.
	— И къде ще отида? Питам те, къде? Тук съм на сигурно място. Ще си лежа на леглото, докато дойде време да ме сложат в чувала, готова за крематориума. Това е последната ми воля.
	Фин шеговито вдигна ръце. Този разговор го водеха при всяко негово идване, с един и същ предизвестен резултат. Тя се разлагаше жива и умираше от страх, че ще остане завинаги тук. А той беше в състояние да повтори дума по дума диалога помежду им.
	— Как са жена ти и прекрасните ти дечица?
	— Добре са. Изгарят от желание да те видят.
	— Няма какво да ми гледат. Сузи пази ли мечето, което й подарих?
	— Любимата й играчка. Никога не се разделя с него.
	— Кажи й да не го дава на никого. То е израз на обичта ми към нея. Да не се разделя с него! Аз не можах да им бъда истинска баба, но ако тя захвърли мечето, направо ще умра, да знаеш!
	— Знам. И тя го знае. Вече ти казах, че го обича.
	Майка му стана от леглото и закрета към шкафа. Извади някаква снимка от горното чекмедже, приглади я с изкривените си пръсти и му я подаде.
	— Вземи я — прошепна тя. — Ти си я заслужи.
	Хари пое снимката и я вдигна срещу светлината. Беше онази, която Джъд Бингам, Боб Коул и Лу Синсети бяха видели преди смъртта си. А също и Картър Грей, който я бе зърнал, преди да го взриви.
	Показалецът му нежно се плъзна по деликатно очертаната буза на Рейфилд Соломон. Пред очите му изплуваха спомени от миналото, кратки като далечни светкавици: раздялата, съобщението за смъртта на баща му, заличаването на миналото и педантичното изграждане на нова биография, опустошителните разкрития на съпругата и майката, която разказваше на сина си една разпокъсана, но страшна история.
	— А сега и Роджър Симпсън — тихо промълви тя.
	— Да, последният — кимна с нещо като облекчение Хари.
	Издирването на Бингам, Коул и Синсети му беше отнело години. Беше ги търсил дълго, с изключително търпение. И в крайна сметка ги откри. Случи се преди няколко месеца, след което започнаха убийствата. Местонахождението на Картър Грей и сенатора Роджър Симпсън му беше известно, защото и двамата бяха публични фигури. Което, естествено, ги правеше и по-трудни мишени. Бе започнал операцията на принципа на най-малкото съпротивление. Което означаваше, че Грей и Симпсън ще бъдат предупредени, но това също беше част от уравнението. Охраната на Грей беше сведена до минимум в момента, в който напусна държавната служба. И Фин успя да го ликвидира въпреки предпазните мерки, които Грей беше взел. Сега беше ред на Симпсън. Сенаторите също имаха охрана, но Фин беше сигурен, че ще се добере и до него.
	Сравнявайки днешния си живот — хубаво голямо семейство в относително спокойно предградие на Вирджиния, уроци по музика, футбол, бейзбол и плуване — с живота, който беше имал като дете, се натъжаваше от огромната разлика. По тази причина избягваше да мисли за тях едновременно. По тази причина беше Хари Фин, кралят на разделното мислене — човекът, който умееше да издига непробиваеми стени в съзнанието си.
	После майка му тихо промълви:
	— Нека ти разкажа една история, Хари.
	Той седна на стола и се приготви да слуша, въпреки че беше чувал историята и преди. Толкова често, че би могъл да я предаде не по-зле от нея. Това обаче не му попречи да следи разпокъсания разказ от странно подредени думи на различни езици. Спомените й градяха една убедителна, жива история, която би могла да се роди само от истината. Беше интересна и същевременно ужасяваща. Скоро кулминацията щеше да дойде и да отмине и енергията щеше да напусне мършавото й тяло. Тогава той щеше да я целуне за сбогом и да продължи пътуването си. Едно пътуване, което беше започнал заради нея. А може би и заради себе си.


	29

	— Успокой се и ми разкажи всичко дума по дума — каза Стоун. Беше отбил от пътя за Мейн заради настойчивото звънене на Кейлъб. В продължение на десет минути мълча и слуша възбудения разказ на приятеля си, който описваше с подробности срещата си с Джери Багър.
	— Сигурен ли си, че не те е заподозрял в лъжа? — попита той, когато Кейлъб най-сетне спря да си поеме дъх. — Абсолютно сигурен ли си?
	— Бях страхотен, Оливър! Можеш да се гордееш с мен! Той ми даде картичката си и каза, че ще ми плати петцифрена сума за всяка информация, която му предоставя. — Кейлъб замълча за миг и тихо добави: — Научих, че истинското й име е Анабел Конрой.
	— Това не го казвай на никого! — отсече Стоун.
	— А сега какво да правя?
	— Нищо. Не се обаждай на Багър. По-късно ще се свържа с теб.
	Стоун изключи и набра номера на Рубън в Атлантик Сити. Разказа му с няколко думи какво е станало в Библиотеката на Конгреса и добави:
	— Информацията ти беше точна, Рубън. Този тип наистина е във Вашингтон.
	— Надявам се, че довечера оная мадама Анджи ще изплюе още нещо — отвърна Рубън. — Между другото, ти къде се намираш, Оливър?
	— Пътувам за Мейн.
	— За Мейн? Тя там ли е?
	— Да.
	— А защо в Мейн?
	— Да кажем, че там има работа за довършване.
	— Която е свързана с тоя тип Багър?
	— Да.
	Стоун остави телефона на седалката до себе си и отново излезе на пътя. Въпреки че беше стара и изгнила, колата на Кейлъб се държеше сравнително добре. Но вдигаше максимум сто километра, както и да я мъчеше. Няколко часа по-късно, вече по тъмно, най-после прекоси границата между Ню Хампшир и Мейн. След кратка справка с картата Стоун напусна междущатската магистрала и пое на изток, към Атлантическия океан. След двайсетина минути намали скоростта и се насочи към центъра на градчето, в което беше отседнала Анабел. Озова се на оживен площад със старовремски магазинчета за сувенири и морска екипировка. Такива площади имаше във всички градчета по крайбрежието на Нова Англия. Но сезонът отдавна беше отминал и туристите ги нямаше. Никой не обичаше зимата в Мейн.
	Откри без затруднения пансиона на Анабел, вкара колата в малкия паркинг и понесе сака си към входа.
	Тя го чакаше в салона, изправена пред разпалената камина. Подът и вратите проскърцваха, въздухът беше наситен с аромата на наскоро поднесена вечеря, който се смесваше с миризмата на старо дърво и морска сол.
	— Помолих собственика да ни запази малко храна промълви Анабел. Стоун се нахвърли на задушените миди, дебелите филии домашен хляб, намазани с масло, и хрупкавата пържена треска. Анабел почти не се докосваше до чинията си.
	Утолил глада си, той вдигна глава и попита:
	— Къде можем да поговорим?
	— Запазила съм ти стая до моята.
	— Ммм… В момента съм малко зле с парите.
	— Изобщо не искам да чувам, Оливър! Хайде!
	Тя се отби до кухнята за каничка кафе и две чаши, след което го поведе нагоре по стълбите. Първо влязоха в неговата стая, за да си остави сака, и отидоха в нейната. Оказа се, че тук има малък хол, отделен от спалнята. В камината гореше огън. Настаниха се на масичката и отпиха по глътка горещо кафе.
	Анабел измъкна от чантата си пачка банкноти и една лична карта и ги подаде на Стоун. Снимката върху личната карта беше неговата, а данните под нея сочеха, че е жител на Вашингтон.
	— С нея ще минеш на всяко летище, но гледай да не те спират пътните полицаи — кратко поясни тя.
	— Добре, благодаря. Но за какво ми са всичките тези пари?
	— Вече ти казах да не започваш, Оливър!
	Наблюдавайки скришом профила й, извърнат към огъня, Стоун се колебаеше дали да й каже.
	— Остави чашата си на масата, Анабел.
	— Какво?
	— Трябва да ти кажа нещо, но не искам да се полееш с вряло кафе.
	Тя бавно се подчини и за миг в очите й се появи страх.
	— Рубън или Милтън? — попита с пресекващ глас тя. — По дяволите, казах ти да не ги изпращаш в Атлантик Сити!
	— И двамата са добре. Става въпрос за Кейлъб, който също е добре. Но днес в библиотеката се е появил неочакван посетител.
	— Джери? — попита тя, втренчила поглед в него.
	Стоун кимна.
	— Кейлъб е изиграл ролята си добре — бързо рече той. — Багър му е предложил куп пари срещу някаква информация за теб.
	— Как е стигнал до библиотеката?
	— Открил, че си била омъжена за Джонатан Дехейвън. Чрез интернет никак не е трудно да влезеш в съответните архиви, стига да знаеш какво търсиш.
	Анабел безсилно се отпусна на малкото канапе.
	— Трябваше да избягам, както бях планирала. Господи, колко съм тъпа!
	— Не, просто си проявила човечност. Дошла си да отдадеш последна почит на човека, за когото си била омъжена и на когото си държала. Съвсем нормално е.
	— Не и след кражба на четирийсет милиона от ненормален убиец като Джери Багър — горчиво поклати глава тя. — Чиста глупост!
	— Добре. Но сега е време да погледнем фактите в очите. Ти не замина за твоя остров, партньорът ти се е прецакал, а Джери Багър значително е скъсил разстоянието до теб. Сега вече е късно да бягаш, защото няма как да не оставиш следи, а той е прекалено близо, за да не ги забележи. Ако отидеш на онзи остров, ще бъдеш сама, когато Багър почука на вратата ти. И тогава няма да имаш никакъв шанс.
	— Благодаря ти, Оливър. Наистина ме накара да се почувствам по-добре.
	— Би трябвало, защото тук има хора, които са готови да рискуват живота си за теб!
	— Знам — омекна тя. — Не исках да прозвучи по този начин.
	— Това е доста заспало градче — отбеляза след кратко мълчание Стоун и се обърна към прозореца. — Трудно е да си представиш, че някой може да бъде убит тук. Къде точно се случи?
	— В покрайнините. Утре сутринта мислех до отскоча дотам.
	— А тази вечер готова ли си да поговорим?
	— Шофирал си дълго, сигурно си уморен. Не искам да говорим тази вечер. Предпочитам да се наспя, за да мога да се справя утре. Лека нощ, Оливър.


	30

	Рубън плати за питиетата и вечерята повече от сто долара, но остана доволен от инвестицията, защото Анджи му разказа някои интересни неща. Двамата служители на казиното, които бяха попаднали в болницата, очевидно бяха разгневили шефа си Джери Багър, същото важеше и за третия — онзи, който беше изчезнал безследно. Анджи не беше много сигурна, но явно ставало въпрос за пари. За съжаление тя нямаше представа какво е накарало Багър да замине за Вашингтон. Но станало внезапно.
	_Бас държа, че е така_, помисли си Рубън.
	На третия коктейл „Бурен мрак“ — една смесица от ром и бира, от която той без малко не повърна, Анджи стана значително по-откровена.
	— Напоследък тук стават странни неща — каза тя. — Един приятел работи във финансовия ни отдел. Той ми каза, че имали заповед да забавят максимално рутинната ревизия на Контролната комисия по хазарта в Ню Джързи.
	— Вашият Багър има парични проблеми?
	— Едва ли — поклати глава тя. — „Помпей“ е като монетния двор. Истинска златна мина. А мистър Багър е един от най-добрите съдържатели на казина в града. Държи сметка за всеки цент и знае как да печели.
	— Значи нещо се е случило — предположи Рубън. — Може би онези в болницата и изчезналият им колега са злоупотребили с пари на казиното, а Багър ги е надушил и гилотината е паднала.
	— Той не е глупак. В днешно време никой не троши крайници. Достатъчно е да предадеш измамниците на ченгетата и съда. За да се намеси лично, трябва да е било нещо голямо.
	— Води ли се следствие?
	— Мистър Багър знае коя лапа да намаже — погледна го с пренебрежение Анджи. — А знаеш ли какви данъци плаща на щата?
	— Права си — замислено кимна Рубън. — Сигурно е затворил устата на онези в болницата, а другият няма как да пропее.
	— Мъртвите не пеят — кимна Анджи и се премести по-близо до него в малкото сепаре. Потупа го по коляното и остави ръката си там. — Стига служебни клюки, разкажи ми нещо за себе си. Като те гледам какъв си голям, сигурно си играл професионален футбол. — Пръстите й леко стиснаха крака му, тялото й се притисна в неговото.
	— Играх в колежа, после направих един-два тура във Виетнам. Спечелих няколко медала, плюс някой и друг шрапнел.
	— Тук ли? — игриво попита тя и заби пръст в гърдите му.
	— Достатъчно е да кажа, че вече не мога да правя деца — отвърна мрачно той, безкрайно учуден от факта, че ръси лъжи пред жена, която очевидно иска да го вкара в леглото си. Но в момента имаше по-важна работа.
	Челюстта на Анджи увисна толкова рязко, че замалко не се удари в масата.
	— Сметката, моля — подвикна Рубън на минаващия покрай тях келнер.


	31

	Докато Рубън разочароваше Анджи, Милтън изпробваше една система за залагане на масата за зарове, която беше открил някъде из сайтовете. За момента не се справяше кой знае колко добре. Вярно, че спечели осем бона от първата обиколка на заровете около масата, но неговите стандарти бяха значително по-високи от тези на обикновените хора. Зад гърба му се бяха струпали доста комарджии, които го насърчаваха с викове и съвети. Над двайсет играчи залагаха на ръката му с отчаяната надежда да изкарат някой долар или поне да избият част от парите си, потънали в бездънния джоб на Джери Багър.
	Най-близо до него бяха няколко жени с дълбоки деколтета, които притискаха сочни бюстове в раменете му, покапваха ризата му с коктейлите си и задаваха тъпи въпроси за техниката, която използва. Милтън нямаше представа, че те са наемнички на казиното, имащи задачата да разконцентрират всеки с „гореща ръка“. Но това беше без значение. Няколко чифта силиконови гърди бяха крайно недостатъчни, за да нарушат концентрацията на Милтън Фарб.
	Двете крупиета и контрольорът на масата наблюдаваха внимателно играта, изчисляваха залозите и следяха поведението на всички, включително на зяпачите, струпали се зад металния парапет. Сега там нямаше почти никакво място, но ако някой размахаше достатъчно тлъста пачка, крупиетата бързо го включваха в залаганията. В момента всички около масата на Милтън имаха желание да залагат.
	Изправен малко по-назад, шефът на залата следеше развоя на събитията с каменно лице. Той беше последната инстанция за решаването на евентуални спорове. Разбира се, основната му задача беше да защитава интересите на казиното, но трябваше да го прави ловко и деликатно, под прикритието на правилата за честна игра. Но светът на комарджиите не се отличаваше с особена чувствителност. Тук всичко се подчиняваше на един бог — парите. Крайната цел на казиното беше проста и ясна: при затварянето да е спечелило повече пари, отколкото е изплатило. В момента шефът на залата беше сериозно разтревожен. Той имаше достатъчно дълъг стаж на този пост, за да разпознава тутакси опасните играчи, разчитащи на дълги и успешни серии. Имаше неприятното чувство, че този насреща му се готви да тресне един здрав юмрук на „Помпей“.
	Минималният залог на масата беше 50 долара, а максималният — 10 хиляди. Милтън залагаше с хирургическа прецизност, тъй като отдавна беше изчислил статистическите вероятности и умело ги прилагаше на практика. Още на първото хвърляне улучи седмица — единствената комбинация, която печелеше при всички обстоятелства. Подплати ръката си с агресивен залог от 500 долара и от този момент нататък започна да играе с парите на казиното. Умело използваше и останалите комбинации, извличайки максимума от петиците, шестиците и осмиците, после се прехвърляше на деветките и петиците, а за десерт залагаше на най-печелившите, но най-трудно постижими десетки и четворки. Вършеше го с лекотата на дългогодишен играч. Два пъти поред заложи на четворка, след което се прехвърли на осмица и десетка. Спечели шест пъти поред и напрежението започна да се покачва.
	Изнервен от развоя на събитията, шефът на залата заповяда смяна на персонала. Крупиетата се оттеглиха с мрачни лица. Бакшишите се раздаваха след съответната печеливша серия на играча, което означаваше, че този екип няма да получи дори цент от печалбата на Милтън. Но заповедта на шефа беше закон. Той я издаде с единствената надежда да прекъсне серията на Милтън и да успокои останалите играчи около масата. Макар и разрешен от правилника, подобен ход неизбежно предизвикваше недоволството на играчите и зрителите.
	Шефът на залата измърмори нещо в микрофона, прикрепен към ревера на сакото му. Двама души от охраната се приближиха до масата. Зърнали заплашителните им фигури, играчите бързо утихнаха.
	Но номерът на шефа нямаше успех, тъй като Милтън направи още три печеливши хвърляния и вече имаше двайсет и пет хиляди долара. Крупието можеше да му отнеме заровете само в случай, че някой от тях излетеше от масата. Изнервен до крайност, шефът нямаше друг избор, освен да наблюдава как този загубеняк с външност на провинциален учител продължава да стриже казино „Помпей“.
	Милтън заложи 500 долара на тройка, която се падаше изключително рядко. Около масата се възцари смаяна тишина. Заровете се търкулнаха гладко и някак небрежно, за да спрат миг по-късно на двойка и единица. Печалбата от този залог беше петнайсет към едно, превръщайки 500-те долара на Милтън в една хубава сума от 7500. Купчината пред него вече възлизаше на 35 000 долара.
	Изпотен от напрежение, шефът на залата бе принуден да изиграе последния си коз. Леко кимна към един от подставените играчи, който всъщност беше служител на казиното. Човекът светкавично заложи на седмица. Това означаваше, че ако Милтън хвърли седем, той ще изгуби не само всички залози на масата, но и правото да хвърля. В света на комарджиите властваше поверието, че залагането срещу играча носи лош късмет, тъй като изсмуква енергията от играта и го кара да греши. Тълпата моментално започна да роптае, а един от останалите играчи дори блъсна с рамо нещастника, позволил си да направи подобен залог. Наложи се охраната да успокоява страстите.
	Милтън прие абсолютно безстрастно този пореден опит на казиното да го изкара от релси. Бавно и спокойно той заложи хиляда долара на комбинацията шест и шест. Това беше един от най-рисковите залози, който се изплащаше трийсет към едно. Но в случай че не хвърлеше две шестици, играчът губеше всичко. Именно по тази причина залагането на хилядарка на „влакче“ изглеждаше абсолютна лудост в очите на всички около масата.
В залата се възцари дълбока тишина. В ограденото от метален парапет пространство нямаше дори милиметър свободно пространство. Зрителите се бяха наредили на шест реда зад парапета. Новината за страхотния играч се беше разпространила из казиното със светкавична бързина.
	Милтън вдигна глава към шефа на залата и небрежно попита:
	— Как сте с късмета? Защото моят работи.
	Заровете литнаха във въздуха още преди смаяният служител да успее да реагира. Двете кубчета се удариха едновременно в зеленото сукно, плъзнаха се на милиметри от купчините заложени чипове, блъснаха ограничителната стена и отскочиха обратно.
	Дълбоката тишина продължи още една безкрайно дълга секунда, след което казиното се огласи от дружния ревна тълпата. Заровете се успокоиха върху масата с двете шестици нагоре. Милтън Фарб спечели трийсет хиляди долара на една ръка и общата сума на печалбата му стана почти двойна — 65 000 долара. Играчът до него издаваше нечленоразделни звуци и го тупаше по рамото. Останалите крещяха с пълно гърло. Но последвалото изявление на Милтън накара залата отново да онемее.
	— Спирам дотук — обяви на крупиетата той.
	Морето от лица около парапета стана мрачно, сякаш хората присъстваха на погребение или бяха станали свидетели на самолетна катастрофа.
	— Играй! — извика някакъв мъж. — Не усещаш ли, че си на път да ги разбиеш? Играй, по дяволите!
	— Хвърляй, пич! — изрева друг. — Още два такива зара, и ще изплатя стипендията на децата си в колежа!
	— Имам късмет, но имам и ум — поклати глава Милтън. — Знам кога да спра.
	Подобни истини не се радваха на особена популярност в комарджийските среди.
	— Майната ти! — ревна един едър мъж, направи крачка напред и положи тежка лапа върху рамото на Милтън. — Продължавай да хвърляш проклетите зарове, задник! Чуваш ли какво ти казвам? Преди да се появиш, изгубих купища мангизи! Хвърляй, чуваш ли?
	— Чува — отвърна някакъв глас и една доста по-тежка лапа легна върху рамото на разгневения играч.
	— Хей, какво по дяволите… — започна онзи и се завъртя, свивайки ръцете си в юмруци. После замълча и се облещи към заплашително надвесения над него Рубън Роудс.
	— Човекът спира да играе и толкова! — изръмжа Рубън, вдигна стика на крупието и го размаха над главата си. — Предлагам да го оставиш да си събере чиповете и да си върви по пътя! В противен случай тази пръчка ще потъне много дълбоко в дебелия ти задник!


	32

	По-късно, докато пийваха в един бар, Рубън здраво нахока Милтън.
	— По дяволите! Отначало блекджек, а сега и зарове! Казах ти да се слееш с тълпата, а не да правиш панаири! След като вече се превърна в акулата на казиното, работата ни става почти невъзможна!
	— Прав си, Рубън, съжалявам — печално кимна Милтън. — Май се поувлякох, но това няма да се повтори.
	— Я ми кажи как възнамеряваш да си прибереш парите, без да разкриеш самоличността си? Всеки, който спечели някаква по-едра сума, трябва да попълни данъчна декларация с трите си имена, адреса и номера на социалната си осигуровка! Май изгаряш от желание Багър да разполага с личните ти данни, а?
	— Знам за правилото, Рубън. Ще използвам фалшива лична карта, която е по-добра от истинските.
	— А ако я пуснат за проверка в някоя база данни?
	— В нея пише, че съм гражданин на Великобритания, следователно не плащам данъци на американска земя — успокои го Милтън. — Силно се съмнявам, че казиното има връзка с британските данъчни служби.
	До голяма степен успокоен от обясненията на приятеля си, Рубън му разказа какво е успял да измъкне от Анджи.
	— Значи Сюзан ще бъде волна птичка, ако успеем да лепнем тези престъпления на Багър — кимна Милтън.
	— Лесно е да се каже — въздъхна Рубън. — Но човек като Багър със сигурност умее да замита следите.
	— Значи е време да се заема с тези следи — тръсна глава Милтън.
	— Как?
	— Оливър ни разказа за онзи Антъни Уолас, нали? Багър е успял да го открие и почти го е ликвидирал. Въпросът е как е успял да го издири.
	— Не знам.
	— Мисля, че въпреки късния час трябва да се обадим на Оливър и Сюзан. Ще я помолим да ни предаде всичко, което знае за Уолас. Къде е бил отседнал, с какво се е занимавал…
	Рубън проведе разговора и се обърна към приятеля си.
	— Оливър я събуди, за да я разпита. Уолас бил отседнал в някакъв хотел точно срещу „Помпей“. Регистрирал се е под името Роби Томас от Мичиган. Метър и седемдесет и няколко, слаб и тъмнокос, симпатичен на вид. От прозореца на стаята му се виждал целият кабинет на Багър.
	— Това ми е достатъчно — кимна Милтън и се надигна.
	— Къде отиваш?
	— Отсреща. Имам всички основания да вярвам, че Багър е надушил, че го шпионира. И най-вероятно го е проверил. Сега и аз ще направя същото.
	— Как?
	— Спокойно. Напоследък се навъртах около Сюзан и научих някои неща.


	Пъргавият ум на Милтън оформи детайлите още докато пресичаха улицата.
	— Търся човек на име Робърт Томас, казват му Роби — изправи се на рецепцията той. — Трябва да е отседнал във вашия хотел, бихте ли звъннали в стаята му?
	Служителят зад гишето направи бърза справка с компютъра и поклати глава.
	— Нямаме гост с такова име.
	— Странно — направи озадачена физиономия Милтън. Той и синът ми заминаха заедно за Мичиган, а тази вечер се канехме да вечеряме заедно.
	— Съжалявам, сър.
	— Възможно ли е да съм объркал датите? Срещите ми ги урежда секретарката, която често прави гафове. Ще се почувствам ужасно, ако съм го заблудил.
	Човекът натисна няколко клавиша и вдигна глава.
	— При нас наистина е отсядал човек на име Робърт Томас, но е било доста отдавна.
	— О, господи! Ще я уволня тази жена, писна ми от нея! През цялото време се чудех защо не ми се обажда Роби!
	— Кой му е предал за срещата?
	— Секретарката ми, разбира се! — изръмжа Милтън. Каква патка! Не стига, че е объркала датите, но и му е дала друг телефонен номер! Ако изобщо го е направила!
	Служителят го изгледа съчувствено.
	— Надявам се, че си е прекарал добре — съкрушено въздъхна Милтън.
	— Тук пише, че си е правил масаж — отново погледна към екрана човекът. — Вашият Роби може и да е пропуснал вечерята ви, но със сигурност е бил освежен.
	— Масаж ли? — изсмя се Милтън. — Самият аз от години не съм си правил масаж!
	— Тук разполагаме с отлични специалисти.
	— Но те вероятно работят само с гости на хотела, нали?
	— О, не. Ако желаете, веднага ще ви уредя час.
	— Добре — кимна Милтън. — Ето какво ще направим: искам да използвам масажистката, която е обслужила Роби. Сигурен съм, че го е запомнила, защото той разказва много интересни истории.
	— Няма проблеми, сър — усмихна се администраторът. — Ей сега ще го уредим.
	Набра номера на спа центъра, изрече няколко думи в слушалката и лицето му потъмня.
	— О, нямах представа, че става въпрос за нея. Добре, ще ви звънна след малко.
	Прекъсна линията и вдигна глава към Милтън.
	— Съжалявам, сър, но тази масажистка не може да ви обслужи.
	— Защо? Вече не работи тук?
	— Не е това — поклати глава човекът, огледа се и сниши глас: — Всъщност тя не е между живите.
	— О, боже! Катастрофа?
	— Не мога да ви кажа, сър.
	— Разбирам — кимна Милтън. — Млада ли беше?
	— О, да. Синди беше млада и изключително симпатична.
	— Много тъжно.
	— Искате ли друга масажистка? Ще ви приемат веднага.
	— О, да, с удоволствие. Младата дама се е казвала Синди, така ли?
	— Точно така. Синди Джонсън.
	— Трябва да кажа на Роби.
	Един час по-късно Милтън получи енергичен масаж от дама на име Хелън. Млада и жизнерадостна, тя бързо помръкна при споменаването на Синди.
	— Беше ужасно! В един момент беше сред нас, а на другия ден вече я нямаше.
	— Било е катастрофа, доколкото разбрах — подхвърли Милтън, облечен в бял халат и с чаша минерална вода в ръка.
	— Ами, катастрофа! — презрително изсумтя Хелън.
	— Мислиш, че е било нещо друго?
	— Нищо не мисля. И не е моя работа. Но майка й направо рухна!
	— Бедната жена! Сигурно е пристигнала да идентифицира тялото.
	— Какво? Не, не, Долорес си живее тук. Работи като крупие в „Помпей“.
	— Господи, аз току-що бях там!
	— Светът е малък — сви рамене Хелън.
	— Горката мисис Джонсън! Да изгуби единствената си дъщеря!
	— Е, такъв е животът. Само че не е мисис Джонсън, а мисис Раднър. Неотдавна се омъжи повторно. Синди много харесваше втория си баща.
	Милтън допи водата си и стана.
	— Много благодаря за хубавия масаж. Чувствам се като нов.
	— Пак заповядайте, сър.


	33

	Милтън се върна в „Помпей“ и информира Рубън за това, което беше научил.
	— Браво, приятелю! — възкликна гигантът, очевидно впечатлен. — Май наистина си научил нещичко от Сюзан!
	Малко по-късно, раздавайки няколко двайсетачки на когото трябва, двамата се насочиха към масата за зарове, обслужвана от Долорес Раднър. Милтън заложи дребна сума на играча, който хвърляше, после внимателно огледа крупието. Беше слаба жена, със сбръчкано от грижи лице. Час по-късно тя си взе почивка и Милтън я последва към малка масичка в съседство с бара, където я чакаше чаша кафе. Между пръстите й се поклащаше незапалена цигара.
	— Мисис Раднър?
	Жената стреснато се обърна.
	— Откъде знаете името ми? Проблем ли имате?
	— Не знам как да започна — смутено промълви Милтън. — Преди няколко месеца бях тук и получих един наистина прекрасен масаж от дъщеря ви.
	Устните на жената видимо започнаха да треперят.
	— Моята Синди беше страшно добра — прошепна тя. — Завърши специални курсове, получи диплома и почна да работи като луда.
	— Знам, госпожо. Тя наистина беше великолепна. Обещах да я потърся отново при следващото си посещение в града. Току-що идвам от хотела, където ми казаха какво се е случило с нея. Бяха любезни да ме насочат към вас.
	— А за какво съм ви притрябвала? — изгледа го жената. В погледа й имаше повече тъга, отколкото подозрение.
	— Бях й обещал да направя няколко залога от нейно име.
	Долорес го погледна по-внимателно, в очите й проблесна нов интерес.
	— Хей, вие не бяхте ли играчът, който разби седма маса? Отскочих дотам през една от почивките си, защото всички говореха за вас.
	— Същият — кимна Милтън и извади портфейла си. — Искам да ви предам дела на Синди.
	— Не е нужно да го правите, сър.
	— Обещанията трябва да се спазват — отвърна Милтън и й подаде двайсет банкноти по сто долара.
	— О, господи! — ахна Долорес и направи опит да отблъсне ръката му, но той настоя и тя в крайна сметка пъхна пачката в джоба си.
	— Това е единственото хубаво нещо, което ми се случва от дълго време насам — прошепна жената и от очите й рукнаха сълзи.
	Милтън й подаде салфетка от металната кутия на масичката. Тя избърса сълзите и издуха носа си.
	— Благодаря ви.
	— С какво друго мога да ви помогна, мисис Раднър?
	— Наричайте ме Долорес. Вече ми помогнахте, при това по един прекрасен начин.
	— Колежката й Хелън каза, че е починала при инцидент. Автомобилна катастрофа ли беше?
	Лицето на Долорес се вкамени.
	— Обявиха го за _инцидентна_ свръхдоза. Пълни глупости, разбира се. Синди никога не се е докосвала до наркотици. Смея да го твърдя, защото самата аз съм вземала навремето. Наркоманите винаги разпознават себеподобните си, но тя не беше такава.
	— Защо тогава са й поставили тази диагноза?
	— Защото са открили дрога в кръвта й. Плюс няколко дози край леглото й. Но аз познавам моята Синди. Тя видя с очите си какво направи от мен дрогата. В крайна сметка успях да се пречистя, намерих си хубава работа и нещата уж потръгнаха. Докато не се случи това ужасно нещо и милото ми дете вече го няма. — Очите й отново се напълниха със сълзи.
	— Приемете още веднъж моите съболезнования — тихо промълви Милтън, след което я остави на масата и се върна при Рубън.
	— Нещата са ясни — лаконично отсече той. — Синди е правила масаж на Тони Уолас, или Роби Томас, както се е представил. После Уолас е пребит почти до смърт от Джери Багър, а Синди е умряла от инцидентна свръхдоза, въпреки че никога не е вземала наркотици.
	— Случайността е изключена — кимна Рубън.
	— По всяка вероятност е била ликвидирана по нареждане на Багър. Бих могъл да се поровя в уебсайта на „Помпей“ и да потърся някоя допълнителна вратичка.
	Напуснаха казиното, без да забележат един мъж в тъмен костюм, който беше наблюдавал разговора между Милтън и Долорес. Той ги изчака да излязат на улицата и включи микрофончето на ревера си.
	— По всяка вероятност сме изправени пред сериозен проблем. Веднага се свържете с мистър Багър.


	34

	Предстоеше последната фаза на мисията за секретно проникване. По тази причина Хари Фин се нареди на една опашка в ранното утро, непосредствено след посещението при майка си. Изправен с лице към групата, някакъв мъж дърдореше нещо, което изобщо не стигаше до съзнанието на Фин. Мислите му непрекъснато се връщаха към физически рухналата жена в онази мрачна стая, която обаче притежаваше несломим дух. Историята, която му беше разказала за пореден път, беше свързана с Рейфилд Соломон, неговия баща. Един мъж с неизчерпаемо интелектуално любопитство и безупречна почтеност. Мъж, който беше работил за страната си в продължение на десетилетия, създал си не само репутацията на истински патриот, но и на човек, който умее да изпълнява задачите в хармония със своите убеждения, откривайки отговорите на въпросите там, където никой друг не би могъл да ги види. А после този мъж се беше влюбил в майката на Хари Фин и беше поискал ръката й. След раждането на малкия Хари нещата бяха започнали да се променят. Всъщност да се влошават.
	После баща му бе умрял — според официалната версия от собствената си ръка. Поради непреодолимо чувство на вина. Нещо, което майка му категорично отхвърляше.
	— Всичко това е лъжа — непрекъснато му повтаряше тя. — Лъжа без капчица истина. Смъртта му няма нищо общо с отношенията ни. Убиха го по свои причини.
	Фин отлично знаеше какви са тези причини, тъй като майка му непрекъснато ги набиваше в главата му. Безупречната служба на Рейфилд Соломон в полза на родината бе забравена, доброто му име — опетнено. Но майката на Фин не страдаше толкова заради този незаслужен срам, колкото, че твърде рано беше изгубила голямата любов на живота си.
	— Той не заслужаваше това — гневно казваше тя. — Ето защо виновните трябва да бъдат наказани.
	Фин научи тази история едва седемгодишен, малко след смъртта на баща си. Остана дълбоко зашеметен от нея, тъй като тя нараняваше все още крехкото му чувство за справедливост. Дори днес се удивляваше на начина, по който бяха унищожили един достоен човек.
	Направи усилие да прогони тези мисли от главата си и се концентрира в настоящето. В тълпата наоколо имаше трима негови сътрудници. Двама от тях бяха студенти, приели офертата на компанията му за едно малко приключение в реалния живот. Третият беше жена, чиито професионални умения почти не отстъпваха на неговите.
	Благодарение на един-два добре овладени трика и здравите си рамене членовете на екипа успяха да се сдобият с билети за поредната вип обиколка на американската столица, включваща и почти завършения Център за посетители към Капитолия. Модерният триетажен комплекс на площ от около 50 000 квадратни метра се намираше в непосредствена близост до източния вход на Капитолия. Мястото беше избрано така, че да не засенчва историческата сграда. Комплексът се състоеше от няколко зали, магазини за сувенири, закусвални и кафенета, амфитеатър и изложбено пространство, както и допълнителна, ценна площ за дейността на Сената и Камарата на представителите. След откриването си годишно той щеше да приема милиони посетители от целия свят. Но придържайки се към пословичната „спокойна“ ефективност на американската столица, завършването му се отлагаше година след година, а бюджетът му беше надхвърлен със стотици милиони долари.
	Интересът на Фин беше насочен към два елемента на мащабното строителство: първо, тунела, свързващ комплекса и сградата на Капитолия, и второ, служебния тунел за товарни автомобили, които щяха да осъществяват доставките. Разбира се, за доставката, която той имаше предвид, не би могъл да си помисли никой конгресмен.
	Всички членове на екипа бяха оборудвани с миниатюрни цифрови камери, закачени на реверите им, които старателно заснемаха подземната част на строящия се комплекс. Недовършените тунели и галерии вървяха във всички посоки, а някои от тях несъмнено представляваха интерес за бъдещите действия на екипа.
	Фин зададе няколко на пръв поглед невинни въпроса на екскурзовода, отговорите на които му предложиха интересна информация. Същото направиха и останалите членове на екипа, сдобивайки се с необходимите детайли. Сумирани, отговорите на нищо неподозиращия човечец бяха достатъчни за завземането и блокадата на Капитолия и всички, които се намираха там.
	_Изобщо не подозираш, че се превръщаш в най-добрия приятел на терористите_, мислено подхвърли на любезния гид Фин.
	Излязоха навън и той огледа бронзовата Статуя на свободата, която красеше купола на сградата на Конгреса. _Хубав символ_, помисли си той. Зачуди се обаче дали хората, работещи вътре, го заслужават.
	Екипът продължи обиколката на комплекса, заемащ близо 250 декара площ. Когато огледът приключи, членовете му отидоха в едно празно заведение зад Индипендънс Авеню, където обмениха събраната информация и уточниха последните детайли на предстоящото нападение срещу Капитолия.
	— Предполагам, че конгресмените много се притесняват за сигурността си, защото тази операция ще струва на Чичо Сам огромна сума — каза един от членовете на екипа.
	— Капка в океана на федералния бюджет — поклати глава жената. — Сега трябва да се върнем в службата, Хари. Имам да проведа няколко телефонни разговора, за да изкопча информация за удара срещу Пентагона.
	— Вие вървете, аз имам малко работа наблизо — отвърна Фин.
	Остави ги в заведението и пое към Харт Билдинг, най-новата и най-голямата от трите сгради, построени за стоте американски сенатори и техните многобройни екипи. Фин не преставаше да се удивлява на факта, че сто държавни мъже не могат да се задоволят с нещо по-скромно и използват почти _двеста хиляди_ квадратни метра площ, предлагани от огромните офис сгради — Харт Билдинг, Ръсел Билдинг и Дирксен Билдинг. Простата сметка показваше, че на сенатор се падат по около две хиляди квадратни метра, но политиците настояваха за още и по-скъпи сгради и повече милиони от данъкоплатците, с които да ги построят.
	Харт Билдинг се издигаше на ъгъла на Втора улица и Конститюшън Авеню. Тя носеше името на сенатора от Мичиган Филип Харт, починал през 1976 г. — „достоен и неподкупен“ политик, както гласеше надписът над главния вход.
	_В днешно време този джентълмен би се чувствал самотник на Капитолия_, помисли си Фин.
	Мина със спокойна крачка през вратата и с възхищение огледа високото близо трийсет метра централно фоайе, в което доминираше скулптурната композиция „Планини и облаци“ на прочутия Александър Калдер. През 1976 г. той бе пристигнал във Вашингтон, за да довърши на място своето монументално произведение, чийто най-висок връх се издигаше на петнайсет метра от мраморния под. А вечерта след завръщането си в Ню Йорк беше починал, сякаш в потвърждение на старата приказка: „Вашингтон може да е убийствен за вашето здраве.“
	В Харт Билдинг се помещаваха офисите на повече от петдесет сенатори, но Фин се интересуваше само от един: Роджър Симпсън, представител на великия щат Алабама.
	Дори след 11 септември тук охраната беше направо смешна. Преминал успешно през металдетектора на входа, посетителят можеше да отиде където си пожелае. Фин взе асансьора за етажа, на който се намираше офисът на Симпсън. Нямаше как да не го забележи — главно заради знамето на Алабама, окачено на специален пилон до входната врата. Фин се изправи до дебелото стъкло и направи няколко снимки на рецепцията, насочвайки миниатюрната камера към младата секретарка зад елегантното бюро. Заснел и останалите детайли на етажа, той се канеше да си тръгне. Но в същия момент във фоайето излезе самият сенатор, обграден от внушителна свита.
	Роджър Симпсън беше висок и стегнат мъж с русолява силно прошарена коса. В поведението му се долавяше спокойната и властна увереност на човек, който е свикнал околните да се съобразяват с личното му пространство и да изпълняват заповедите му.
	От асансьора в дъното на коридора излезе висока руса жена и се насочи към рецепцията. Широко усмихнат, Симпсън тръгна към нея с разперени ръце. Жената отвърна на прегръдката му с лека целувка по бузата — според Фин доста хладна и изкуствена. Това беше съпругата на сенатора — бивша Мис Алабама с бакалавърска диплома от престижен колеж.
	Фин насочи вниманието си към мъжете от двете страни на Симпсън. В ушите им имаше миниатюрни слушалки, а издутините под мишниците недвусмислено сочеха принадлежността им към Сикрет Сървис. След смъртта на трима членове на „Три шестици“ и на Картър Грей Симпсън несъмнено бе взел допълнителни мерки за сигурността си. Но Фин не планираше директно нападение срещу него. Евентуален проблем можеше да възникне единствено около снимката на Рейфилд Соломон. Сенаторът трябваше да знае защо умира. Фин обаче не беше особено обезпокоен, защото беше сигурен, че ще измисли нещо.
	Обърна се и спокойно напусна сградата.


	35

	Стоун се събуди рано, но Анабел го беше изпреварила и вече пиеше чай пред запалената камина в салона. Той й кимна и се огледа.
	— Сами сме — кратко го информира тя. — Искаш ли закуска?
	Хапнаха в студената трапезария до малката кухня. Анабел почти не докосваше храната, а Стоун усилено дъвчеше пържени яйца с препечен хляб и изпитателно я поглеждаше.
	— Чу ли се пак с Милтън и Рубън? — попита тя. — Открили ли са нещо друго?
	— Още не, но сигурно ще се обадят.
	Тя го изчака да изпие кафето си и стана.
	— Готов ли си?
	— В къщата ли отиваме?
	— Няма как. Събориха я, а на мястото й вдигнаха едно бетонно чудовище. Все пак бихме могли да огледаме района.
	Бузите й бяха зачервени, очите й трескаво блестяха. Стоун се запита дали не е болна.
	Сякаш прочела мислите му, тя поклати глава.
	— Нищо ми няма. Просто не спах добре.
	Половин час по-късно стояха пред мястото, където бяха убили майката на Анабел.
	— Това е — промърмори тя. — Тук беше къщичката на мама.
	Новопостроената къща беше всичко друго, но не и малка. Модерен куб с 1000 квадратни метра площ, със стръмен покрив и кулички, сякаш слязъл от корицата на списание „Архитектурен дизайн“ и кацнал на брега на океана.
	— Кога я събориха? — попита Стоун.
	— Преди шест години. Малко след смъртта й. Хората се избиват за такава гледка към океана.
	— Добре, как ще действаме?
	— Не се обиждай, но предлагам да се представим като баща и дъщеря — уж търсим спокойно местенце за старините ти. Ще се свържем с някоя от местните агенции за недвижими имоти и ще започнем да задаваме въпроси.


	По-късно през деня двамата крачеха след ниска тъмнокоса жена, чиято фигура наподобяваше буре, и оглеждаха отвън една голяма къща, обявена за продан. Тя се намираше през четири парцела от мястото, където майката на Анабел беше застреляна в главата по нареждане на Джери Багър.
	— Тук е много хубаво, татко — изгука Анабел, докато обикаляха около полурухналата къща. — Чудя се как още не са я продали.
	— Първо, тази къща е доста голяма — промърмори Стоун. — И второ, по нея има много работа.
	— Стига, татко! — каза Анабел. — Забрави ли от колко време търсиш нещо с изглед към океана? Не ти ли се иска да живееш сред тази красота, когато се пенсионираш?
	Стоун се обърна към брокерката и попита:
	— Случайно да се продава онзи имот в дъното на улицата? Той е в много добро състояние и наистина ми харесва.
	— Имате предвид къщата на Макинтош? Не, мисля, че не се продава.
	— Макинтош? — вдигна вежди Анабел. — Не съм чувала тази фамилия, макар че преди време познавах доста хора в района. Всъщност не ги познавах много отблизо, но имах приятели, на които към гостувала. Това е причината да се насочим насам.
	— Аз отдавна работя тук — отвърна жената буре. — Спомняте ли си някакви имена?
	Анабел се престори, че мисли.
	— Конър, или Конуей… Не, не, по-скоро Конрой.
	— Може би имате предвид Тами Конрой? — остро попита жената.
	— Май да. Чакайте, започвам да си спомням. Не беше ли една висока жена с червена коса?
	— Точно така — кимна брокерката. — Боже мили, Тами Конрой! Сигурна ли сте?
	— Защо, нещо не е наред ли? — втренчи се в нея Анабел.
	— Близки ли бяхте с нея?
	— Не особено. Беше позната на мои приятели.
	— Е, предполагам, че рано или късно ще научите. Преди няколко години Тами Конрой загина в малката си къщичка на мястото на онзи имот в дъното на улицата.
	— Загина ли? — ахна Анабел и се вкопчи в ръката на Стоун.
	— При нещастен случай ли? — намръщено попита той.
	— Всъщност не — въздъхна жената. — Беше убита. — После вдигна глава и побърза да добави: — Но оттогава насам тук няма други убийства. Районът е изключително спокоен.
	— Заловиха ли извършителя? — попита Стоун.
	— Не — окончателно се притесни брокерката. — Така и не го откриха.
	— Което означава, че е на свобода и може да нападне пак — мрачно поклати глава Стоун. — Може би това е любимият му район. Понякога стават и такива неща.
	— Мисля, че този случай не е такъв. Първата собственичка на къщата е била възрастна жена, която спокойно е доживяла дните си в нея. Синът й продаде имота на мисис Конрой. Знам го, защото самата аз реализирах сделката.
	— Може би го е извършил съпругът й — предположи Анабел. — Разбира се, ако е имала съпруг. Подобни престъпления много често стават на семейна основа.
	— _Имаше_ съпруг, но не си спомням името му — отвърна жената. — Когато стана трагедията, той не беше тук. Доколкото си спомням, полицията изобщо не го заподозря. Винаги съм си мислила, че беше дело на някой непознат. Тами беше затворена жена, която май нямаше деца. Както и да е, случи се толкова отдавна. Вече ви казах, че районът е изключително спокоен. Искате ли да влезем вътре?
	След кратък оглед на къщата двамата взеха визитната картичка на брокерката и обещаха да се обадят.
	Анабел пусна волана, извади кафяво шалче от джоба на панталоните си и нежно го поглади.
	— Какво е това?
	— Подарък от майка ми. Получих го за рождения си ден. Беше последният от нея.
	— Съжалявам, Анабел.
	Тя се облегна и затвори очи.
	— Дори не успях да отида на погребението й. Сред измамниците се носеше слухът, че всичко е дело на Багър, който преобръщал земята да открие баща ми. Бях сигурна, че негови хора обикалят около гробищата и затова стоях настрана.
	— Мислиш, че баща ти е мъртъв, така ли?
	— Нека го кажа така: ако мечтата ми се е сбъднала, значи е мъртъв.
	Светофарът светна червено и Стоун натисна спирачката. Анабел разсеяно погледна високия слаб мъж, който излизаше от някакъв бар. После лицето й изведнъж замръзна.
	— Какво има? — не пропусна да забележи изражението й Стоун.
	— Онзи мъж, който излезе от бара! — прошепна тя, без да отделя очи от човека.
	— Кой е той? — попита Стоун.
	— Баща ми Пади Конрой.


	36

	— Отбий и спри, Оливър! — изкомандва с дрезгав глас Анабел.
	— Какво мислиш да правиш?
	— За момента ще гледам да не повърна — прошепна тя и опря глава в арматурното табло, но без да изпуска от поглед слабата фигура на баща си. — Все едно, че виждам призрак, по дяволите!
	Така изтекоха няколко секунди, после тя бавно се изправи и избърса потта от челото си.
	— Сега какво? — попита Стоун.
	— Не знам. В главата ми е пълен хаос.
	— Окей, тогава аз решавам. Ще го проследим. Може би ще ни отведе до нещо интересно.
	— Този мръсник остави майка ми да умре! — прошепна Анабел и пръстите й върху страничната облегалка побеляха.
	— Много добре те разбирам, Анабел — съчувствено каза Стоун и сложи ръка на рамото й. — Знам какво е да страдаш за нечия незаслужена смърт. А сега и шокът, когато изведнъж виждаш, че баща ти е жив, при това го виждаш точно тук. Но сме длъжни да запазим самообладание. Аз не вярвам, че той е тук случайно. А ти?
	Тя поклати глава.
	— Значи трябва да го проследим — повтори Стоун. — Готова ли си, или предпочиташ да те сваля тук? Ще се справя и сам.
	— Не, ще дойда с теб — отсече тя. След малко добави по-спокойно: — Вече съм добре, Оливър, благодаря ти.
	Видяха как Пади Конрой бавно се качи в някакъв очукан камион, паркиран на улицата.
	Пътуването продължи десетина минути, които обаче бяха достатъчни да напуснат центъра на малкия град и да се озоват в открито поле. После камионът премина през отворена порта от ковано желязо и Анабел тихо хлъцна.
	Стоун изчака няколко секунди и влезе в гробището „Маунт Хоули“. Слязоха от колата и побързаха да се скрият зад близките дървета. Пади Конрой тръгна по тясна алея между надгробните плочи и спря пред един занемарен гроб. Извади малък букет от джоба на протърканото си палто и внимателно го остави върху хлътналата пръст.
	Смъкна шапката, под която се показа гъста и разрошена бяла коса, притисна длани и започна да се моли. В един момент се разплака, извади носна кърпичка и избърса лицето си.
	— Това е гробът на майка ти, нали? — тихо я попита Стоун.
	— Да — кимна тя. — Знам мястото, въпреки че никога не съм идвала.
	— По всичко личи, че той страда.
	— Прави го с единствената цел да прогони чувството за вина — гневно отвърна тя. — Този мръсник никога няма да се промени.
	— Хората се променят — тихо възрази Стоун.
	— Този не! — отсече Анабел и бързо го хвана за ръката. — Хей, къде тръгна?
	— Ще проверя дали си права.
	Без да чака реакцията й, той напусна укритието си и тръгна към Пади Конрой. Спря през два гроба от него и се престори, че чете надписите на плочите. Паднал на колене, Пади плачеше.
	— Не искам да нарушавам уединението ви — меко промълви Стоун. — От доста време не съм посещавал гроба на леля ми, но днес реших да дойда.
	Пади избърса сълзите си с кърпата и вдигна глава.
	— Гробището е отворено за всички, приятелю — рече той.
	Стоун коленичи пред близкия гроб. Направи го така, че Пади да остане в периферното му зрение.
	— Тези места изсмукват енергията, нали? — подхвърли той.
	— Те са за покаяние на живите — кимна Пади. — И предупреждение.
	— Предупреждение ли? — обърна се да го погледне Стоун. И веднага разбра всичко. Този човек беше пътник. Лицето му беше посивяло, дрехите висяха на мършавото му тяло, ръцете му силно трепереха.
	— Точно така — кимна Пади и немощно посочи наоколо. — Виж всичките тези гробове. В тях лежат хора, които чакат Всевишният да им посочи пътя. Лежат в пръстта или в Чистилището, ако вярваш, че го има. Чакат Господ да слезе и да им каже къде ще почиват завинаги.
	— В ада или в рая — кимна Стоун.
	— Падаш ли си по залозите? — хвърли му кос поглед Пади.
	Стоун поклати глава.
	— Аз цял живот съм залагал на разни неща — въздъхна Пади. — Я си представи, че трябва да заложиш в момента. Колко от тях ще отидат горе и колко долу?
	— Надявам се, че пътниците за рая ще са повече.
	— Значи ще си изгубиш парите — отсече Пади.
	— Искаш да кажеш, че грешниците са повече от праведните?
	— Именно. Аз например съм си готов за казана, откъдето и да ме погледнеш. Няма никакво съмнение, че ще потегля натам.
	— Съжаляваш ли за нещо, което си извършил?
	— Да съжалявам ли? Ако съжаленията струваха пари, сега щях да съм Бил Гейтс!
	Пади се наведе и целуна плочата пред себе си.
	— Сбогом, моя мила Тами — прошепна той. — Почивай в мир, скъпа.
	После с олюляване се изправи и наложи шапката си.
	— Виж, тази жена тук със сигурност ще отиде в рая промърмори той. — И знаеш ли защо?
	Стоун поклати глава.
	— Защото е светица. Защото си похаби живота с тип като мен. Сигурен съм, че свети Петър ще я посрещне с разтворени обятия. Жалко, че няма да съм там, за да ги видя.


	37

	Настанил се в луксозния хотелски апартамент, Джери Багър обмисляше идеята за сериозно повишение на цените на стаите в казино „Помпей“. По личното му мнение гледката към Белия дом изобщо не струваше хилядарка на нощ. Появата на Майк — един от личните му охранители, го накара да откъсне поглед от дома на президента.
	— Мистър Багър, късно снощи се обадиха от казиното, но решихме да не ви будим. Някакъв тип е разговарял с Долорес.
	— За какво е разговарял с Долорес? — рязко се завъртя Багър.
	— Нашият човек не е могъл да чуе много, но на няколко пъти са споменали името на дъщеря й.
	— Синди значи — каза Багър. — Предполагам, че Долорес все още жали за нея. Що за тип е бил онзи? Ченге, агент на ФБР?
	— В момента го проверяваме. Придружавал го е някакъв огромен мъж. Пуснали сме им опашка. Отседнали са в евтин хотел, недалеч от „Бордуок“.
	— Проверявайте го по-живичко.
	— А ако се окаже ченге?
	— Ще ме информирате, а после ще видим. Премахването на ченге е друго нещо. Свитнеш ли едно, цялата полиция хуква подире ти. Същото е и при федералните. Дръжте го под око и проверете къде другаде си е пъхал носа.
	Багър се облегна назад и Майк тръгна към вратата.
	— Хей, чакай малко. Случайно да се е обадило онова смотано библиотекарче?
	— Не, сър.
	— Историята му звучеше напълно нормално, но нещо ми нашепва, че лъже!
	— Никой няма вашите инстинкти, мистър Багър.
	_Само дето не ми вършат работа_, кисело си помисли Багър. _Ако беше обратното, Анабел Конрой нямаше да ме стисне за топките!_
	— Да си поговорим ли с него, сър?
	— За момента не — поклати глава Багър. — Но го поставете под наблюдение. Искам да разбера къде ходи вечер спецът по редки книги.
	— Това означава ли, че ще останем малко повече във Вашингтон?
	— Защо не? Тук започва да ми харесва — Главата на боса се извърна към прозореца. — Виж онази къща, Майк. В нея живее най-могъщото копеле на планетата. Само да кимне и някоя държава ще бъде изпепелена от атомна бомба. А ако пръдне накриво, котировките на борсите се сриват с хиляда пункта. Охранява го цяла армия, готова да му достави каквото пожелае. Просто ей така — щракна с пръсти Багър. — Свирка в Овалния кабинет, данъчни облекчения за богаташите, нахлуване в чужда държава, щипване гъза на някоя кралица — всичко! Защото е най-главният! Аз уважавам такова поведение. Всъщност заплатата на тоя тип е само четиристотин бона годишно, но допълнителните стимули са много сладки. Например самолетът, на който лети, е много по-голям от моя. Но знаеш ли какво става, когато копелето вече не е президент, Майк?
	— Какво, мистър Багър?
	— Нищо. Напусне ли оная къща отсреща, той е нула. Докато аз винаги ще си бъда Джери Багър.


	38

	Хари Фин видя как по-малкият му син Патрик замахна с бухалката, но не успя да улучи топката, летяща на височината на очите му. Родителите около Хари нададоха възгласи на разочарование. След третия неуспешен замах на Патрик мачът приключи. Момчето на втора база, което можеше да изравни резултата, пропусна шанса си заради него.
	Десетгодишният син на Хари тръгна унило към скамейките, влачейки своята бухалка, докато победителите ликуваха. Треньорът на Патрик събра отбора за кратък разбор, след което момчетата получиха традиционната закуска — най-важния ритуал на деня за мнозина от тях. После родителите започнаха да прибират бъдещите звезди в колите си.
	Патрик продължаваше да седи на скамейката с ръкавици и шлем, сякаш очакваше нова възможност за хоумрън. Фин взе един пакет със закуска и седна до него.
	— Играта ти беше отлична, Пат — рече той и му подаде пликче чипс и кутийка портокалов сок. — Гордея се с теб.
	— Аз пропуснах удара, тате — унило поклати глава Патрик. — _Загубихме_ заради мен.
	— Но преди това два пъти стигна до първа база, направи две точки и три удара в игрището. Хвана топка, която излизаше извън оградата с двама играчи на бази плюс два аута. Това лиши другия отбор от три точки. — Хари прегърна момчето през раменете и добави: — Играта ти беше добра, но в бейзбола е така — невинаги можеш да спечелиш.
	— Затова ли казваш, че загубата калява характера?
	— Да. Разбира се, ако не се превърне в навик. Никой не обича неудачниците. — Закачливо потупа шлема на сина си и грабна пликчето с чипса. — Ако няма да го ядеш, аз съм готов да го излапам.
	— Хей, мое си е! Спечелих си го!
	— Нали ти беше причината да загубите?
	— Да, ама без мен резултатът щеше да е много по-лош.
	— Най-после го разбра, а? — Хари почука с кокалчетата на пръстите си по шлема. — Знаех си аз, че някъде тук има малко от ума на фамилията ни. А сега свали това нещо, че ще ти заври главата.
	— Благодаря за помощта, тате.
	— Какво ще кажеш, да хапнем, преди да се приберем?
	Патрик беше приятно изненадан.
	— Само аз и ти?
	— Точно така.
	— Дейвид ще се пукне от яд!
	— Брат ти е на тринайсет и вече не обича баща му да се мотае наоколо. Вече не съм достатъчно готин и умен за него. Нещата ще се променят след десетина години, когато изведнъж се окаже с дългове към колежа и не може да си намери свястна работа. Тогава отново ще стана умен.
	— Според мен си умен и готин.
	— Затова те обичам — усмихна се Хари. После метна Патрик на раменете си и затича към колата. Остана без дъх, докато стигнат паркинга.
	— Тате, защо продължаваш да ме носиш на раменете си? — попита ухиленото до уши момче.
	— Защото скоро няма да мога да го правя, сине — отвърна с помръкнало лице Фин и очите му овлажняха. — Ще станеш много тежък, а и дори да мога да те нося, ти няма да искаш.
	— Толкова ли е важно за теб? — попита Патрик и хвърли в устата си цяла шепа чипс.
	Фин отключи колата и метна на задната седалка сака с екипа на момчето.
	— Важно е — кимна той. — Но ти ще го разбереш чак като станеш баща.


	Хапнаха бургери в някаква закусвалня на километър от дома им.
	— Страшно ми харесва тази храна, много е вкусна! — обяви Патрик.
	— Яж, докато можеш — каза Фин. — Защото, като пораснеш, организмът ти трудно ще понася толкова мазнини.
	Момчето лапна поредния пържен картоф и попита:
	— Как е баба? Мама каза, че си ходил да я видиш.
	— Добре е — леко се сепна Фин. — Всъщност не съвсем.
	— Защо вече не й ходим на гости?
	— Мисля, че не иска да я виждате болна.
	— Че защо? На мен винаги ми е била интересна, макар че говори особено.
	— Да, малко е странна — съгласи се Фин и сведе очи към бургера със сирене пред себе си. Апетитът му изведнъж се изпари. — Може би скоро ще отидем да я видим.
	— Тя не ми прилича на ирландка, тате.
	Фин си спомни високата жена с широки рамене и изсечени черти, типични за източноевропейките от нейното поколение. Тя нямаше нищо общо със сбръчканата старица, в която се беше превърнала сега. Синът му беше прав, действително не приличаше на ирландка. Просто защото не беше такава. Фин приличаше повече на нея, отколкото на баща си.
	— Защото не е ирландка — малко припряно обясни той. — Дядо ви беше ирландец.
	Не му беше приятно да лъже детето, но в случая беше абсолютно наложително. Баща му, ирландският евреин.
	— Казвал си ми, че бил страхотен.
	— Такъв беше.
	— Много бих искал да го познавам.
	_Аз също_, помисли си Фин. _За много повече време, отколкото бях с него._
	— А баба откъде е?
	— Откъде ли не — неясно отвърна Фин.


	Манди ги посрещна на входната врата. Патрик отиде да се преоблече и да се подготви за лягане, а тя каза:
	— Хари, утре трябва да отидеш в училището на Сузи. Имат час на тема „Професията на родителите ми“.
	— Вече ти казах, че ще се чувствам неловко — намръщи се Фин.
	— Всички бащи ще са там, Хари — настоя Манди. — Не може само Сузи да е сама. Аз бих отишла, но идеята е един от двамата родители да разкаже за своята кариера. Нали се сещаш, че моето пране, готвене и гладене едва ли може да се нарече кариера…
	— За мен си е една много добра кариера — целуна я по бузата той. — Работиш много повече от някои хора, които познавам.
	— Трябва да идеш, Хари. Иначе Сузи ще бъде ужасно разочарована.
	— Моля те, скъпа, не ме карай да правя такива неща.
	— Добре — въздъхна Манди. — В такъв случай иди да й го съобщиш лично, защото те чака будна в леглото.
	След тези думи тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Фин изпъшка и се повлече след нея.
	Сузи седеше в леглото си, заобиколена от плюшени играчки. Бяха различни животни, единайсет на брой. Не можеше да заспи, ако някое от тях липсваше. Наричаше ги ангели-пазители. На пода пред леглото бяха подредени други десет животни, които бяха „рицарите на кръглата маса“.
	Детето го погледна с огромните си сини очи и директно го попита:
	— Ще дойдеш ли утре, тате?
	— Тъкмо говорехме с майка ти по този въпрос.
	— Днес в училището дойде майката на Джими Потс, която е морски биолог — обясни детето, изговаряйки внимателно странната дума. — Не знам какво точно прави, но донесе една жива риба!
	— Звучи страхотно — усмихна се Фин.
	— И ти ще бъдеш страхотен, нали? Аз много се хваля на децата с теб.
	— А какво им обясняваш?
	Сузи нямаше никакво понятие с какво си вади хляба баща й.
	— Че си войник.
	— О, това е вярно. Едно време наистина бях войник.
	— Разказвам как си бил истински морж!
	Фин едва не прихна и търпеливо обясни, че е бил тюлен, а не морж, след което добави:
	— Не забравяй, че много хора от този район са служили в армията, миличка. Това не е чак толкова необичайно.
	— Но ти ще бъдеш най-добрият, тате! — възкликна детето и уви ръце около шията му. — Сигурна съм!
	Кой баща би устоял на подобно нещо?
	— Добре, ще дойда.
	Изгаси лампата и тръгна да излиза, но гласът на Сузи го спря.
	— Тате, може ли да те попитам нещо?
	— Разбира се.
	— Убивал ли си хора, докато беше войник?
	Фин облегна гръб на вратата. Въпросът го хвана неподготвен.
	— Джоуи Менкел казва, че баща му избил куп лоши хора в Ирак — забързано добави Сузи. — И той е войник като теб. Ти убивал ли си?
	Фин се върна, седна на леглото и стисна ръчичката й между дланите си.
	— На война хората се нараняват, миличка. Никога не е добре да причиняваш болка на другите, но войниците го правят само за да защитят себе си и родината. Така запазват живота на своите семейства.
	— Убивал ли си? — настоя да разбере Сузи.
	— Ще се видим утре в училище, миличка — прошепна той, целуна я по челото и излезе почти на бегом.
	След минута беше вече в гаража, където се намираше касата с оръжието. Направена от солидна стомана, тя тежеше близо четиристотин килограма и беше оборудвана с електронна ключалка и биометрична система, която единствено той можеше да отключи. Набра кода, отвори тежката врата и извади малка блиндирана касета със собствена електронна ключалка. От нея измъкна една папка, която разгърна върху тезгяха в дъното. Снимките и рапортите в нея бяха избелели от времето, но душата му отново се изпълни със задушаващ гняв. Изчете лаконичното заключение на официалния документ. „Рейфилд Соломон, заподозрян в предателство, сложил край на живота си в Южна Америка.“ Устните му потрепнаха, очите му се спряха върху снимката на мъртвеца с дупка в слепоочието. Това беше Рейфилд Соломон, неговият баща, обявен за предател на родината.
	Но тази вечер гневът му беше някак приглушен, някак по-малко трагичен. Промяната се дължеше на въпроса на малката му дъщеря, по детски прям и безпощаден: _Убивал ли си хора, докато беше войник?_
	Прибра папката в металната кутия и заключи касата. Но вместо да се качи горе и да си легне, излезе на разходка, която продължи почти до полунощ. Когато се прибра, всички спяха. Жена му отдавна беше свикнала със среднощните му обиколки на квартала. Фин влезе безшумно в стаята на Сузи, седна на леглото и загледа равномерното повдигане и отпускане на гръдния й кош. Ръцете й здраво стискаха един от ангелите-пазители.
	Напусна спалнята на дъщеря си едва на разсъмване. Взе душ, облече се и зачака. Беше готов да отиде в училището и да разказва за славните си дни като боец. Разбира се, без да споменава нито дума за убийствата, които беше извършил. Защото на практика той беше убиец.
	Крачейки по училищния коридор към класната стая на Сузи, в съзнанието му изведнъж се появи стена, която отдели Хари Фин от човека, за когото му предстоеше да се представи. Получи се някак естествено и незабележимо, без никакви усилия от негова страна. Отвори вратата и почти беше съборен от стремителната атака на Сузи, която скочи на врата му.
	— Това е моят баща! — гордо обяви тя, обръщайки се към съучениците си. — Той не е морж, а тюлен. Много е добричък!
	_Дали наистина?_ — запита се Хари Фин.


	39

	Стоун накратко разказа на Анабел за разговора си с баща й.
	— Прилича ми на смъртник.
	— Радвам се да го чуя.
	— Наистина се чувства виновен за това, което се е случило с майка ти.
	— Силно се съмнявам.
	— Искаш ли да го проследим?
	— Не, искам да го убия.
	— Добре де, какво ще правим сега? Още ли ще душим из градчето?
	— Не, предпочитам да се прибера в пансиона. Имам нужда от едно питие, което възнамерявам да изпия на спокойствие в стаята си.
	Стоун я свали пред входа на пансиона и включи на скорост. Откри камиона на Пади почти веднага, защото градчето имаше само няколко улици. Оказа се, че баща и дъщеря имат едно и също желание. Спря зад него и се насочи към широко отворената врата на кръчмата.
	Вътре беше мръсно и тъмно. В ранния следобед нямаше никакви клиенти, ако не се броеше самотният мъж на бара, пред когото имаше голяма халба. Стоун се настани до Пади, който едва-едва извърна глава.
	— Човек май ожаднява, след като е ходил на гробищата — каза Стоун.
	Пади го погледна и отпи глътка бира. Клепачите му бяха подпухнали, а лицето му изглеждаше още по-сиво в полутъмното заведение.
	— Не ми трябва причина, за да обърна някоя и друга халба — рече заваляно той.
	— Казвам се Оливър — протегна ръка Стоун.
	Пади отказа да я поеме и го изгледа изпитателно.
	— Когато случайно се сблъскам с някой, няма проблем — промърмори той. — Но срещна ли го повторно в рамките на един час, нещо започва да ме гложди.
	— Градът е малък.
	— Но все пак достатъчно голям, за да може човек да се усамоти.
	— Тогава ще се преместя.
	Пади не свали поглед от него в продължение на няколко дълги секунди.
	— Забрави! — тръсна глава той. — Казвай какво ще пиеш, аз черпя.
	— Не е нужно.
	— Винаги е нужно да почерпиш някого с едно питие. Всъщност това е привилегия. Не ми отказвай, защото съм ирландец и като нищо ще ти прережа гърлото!
	Два часа по-късно напуснаха заедно кръчмата. Пади залиташе, а Стоун го придържаше през рамото.
	— Ти си готин пич — изпелтечи Пади. — Истински приятел.
	— Радвам се, че мислиш така. Но в това състояние не бива да шофираш. Кажи ми къде живееш и ще те закарам.
	Едва седнал в колата на Стоун, Пади заспа. Оливър Стоун беше доволен, защото беше решил да организира една среща между баща и дъщеря.


	Близо час Анабел втренчено гледаше бутилката джин пред себе си, без да отпие дори глътка. Обикновено пиеше само когато работата го налагаше. Благодарение на пиянството на баща си беше получила трайно отвращение от алкохола още от ранна възраст. Тихото почукване на вратата я накара да вдигне глава.
	— Кой е?
	— Оливър.
	— Влизай, отключено е.
	Вратата се отвори. Анабел извърна глава едва когато осъзна, че чува стъпките на двама души.
	— Хей, какво правиш?! — изкрещя тя.
	Стоун повлече Пади през прага и го тръшна на канапето. Гласът на дъщеря му проби алкохолната пелена, тялото му бавно започна да се надига.
	— Анабел?
	Преди Стоун да успее да реагира, Анабел се втурна и заби лакът в корема на баща си, който се строполи на пода и вдигна ръце да се защити.
	Стоун я сграбчи за раменете и бързо я дръпна, но тя се изплъзна от хватката му и зарита сгърченото тяло на възрастния мъж.
	Принуден да използва цялата си сила, Стоун я залепи за стената и силно я зашлеви. Тя изведнъж утихна и извърна очи към Пади, който пребледня и започна да повръща.
	В следващата секунда Анабел се изтръгна от ръцете на Стоун и избяга от стаята.


	Два часа по-късно Пади отвори очи и бавно се огледа. Надигна се на канапето и усети ръката на Стоун върху рамото си.
	— Спокойно, отпусни се. Току-що преживя един доста тежък шок.
	— Ани? — промълви Пади и очите му зашариха из стаята. — Къде е Ани?
	— Ще се върне — успокои го Стоун. — Наложи й се… хм, да излезе за малко. — Вече беше почистил пода и го чакаше да се свести.
	— Наистина ли беше Ани? — сграбчи го с костеливата си ръка Пади Конрой.
	— Да — кимна Стоун. Долови стъпките на Анабел по стълбата и побърза да застане пред стареца. Вратата се отвори и тя спря на прага. Безизразното й лице беше съвсем бяло. В продължение на един ужасен миг Стоун беше сигурен, че по някакъв начин е успяла да се въоръжи.
	Тя затвори след себе си, дръпна един стол и седна с лице към тях. Погледът й блуждаеше между двамата, преди накрая да спре върху Пади.
	— Свърши ли с драйфането?
	Той объркано кимна и дрезгаво изрече:
	— Ани?
	— Млъквай! — вдигна ръка тя. — Не съм казала, че можеш да говориш!
	Пади поклати глава и притисна с ръце хлътналия си корем.
	— Защо го домъкна тук, по дяволите? — попита тя Оливър Стоун.
	— Реших, че е крайно време двамата да си поговорите.
	— Грешно си решил.
	— Излетя навън толкова бързо, че нямах време да ти кажа нещо важно. Когато майка ти е била убита, баща ти е лежал в полицейския арест в Бостън по обвинение за фалшифициране на чек.
	Стоун млъкна и седна на канапето редом с Пади. _Тази жена действително е била страхотна измамница_, помисли си с уважение той, наблюдавайки безстрастното изражение на Анабел.
	— Откъде знаеш? — попита най-сетне тя, заковала поглед в лицето му.
	— От моя приятел Алекс, с когото говорих по пътя насам. Арестът е регистриран в компютърния архив на полицията.
	— А как ти хрумна да провериш? — попита с равен глас тя.
	— Направи го, след като започна да ме разпитва за смъртта на майка ти, докато седяхме в бара — обади се Пади. — Тогава му казах, че почти цял месец съм бил в проклетата килия. Нямаха достатъчно доказателства, за да ме обвинят, но за съжаление не можех да си позволя адвокат. Когато най-после ме пуснаха, майка ти отдавна беше погребана.
	— Това не променя факта, че ти си главната причина за смъртта й!
	— Не го отричам. И оттогава насам не минава дори минута, без да си пожелая да бъда в гроба вместо нея.
	Анабел погледна към Стоун.
	— И ти повярва на тези дрънканици, а? — изсъска тя. — Нима не усети, че те будалка?
	— Това е истината! — гневно скочи Пади. — Пет пари не давам дали ще ми повярвате!
	— Той постоянно ходи на гроба й — меко добави Стоун.
	— На кого му пука? — озъби се Анабел. — Ако не беше отмъкнал жалките десет бона на Багър, мама и днес щеше да е жива!
	— През ум не ми е минавало, че ще си го изкара на нея! Нямам никаква представа кой му е съобщил адреса й. Бих му откъснал главата!
	— Запази това за онзи, който наистина го заслужава.
	— Всеки ден си представям как стискам за гушата оня мръсник Багър!
	— Така ли? Защо тогава още не си го направил? Нали знаеш къде можеш да го откриеш?
	— Знам, ама го пази цяла армия — мрачно въздъхна Пади.
	— Кажи ми нещо ново.
	Баща й помълча, после в очите му се появи неподправен интерес.
	— Чух, че Багър имал сериозни неприятности напоследък. Носят се най-невероятни слухове как са го измамили. Случайно да имаш нещо общо?
	Анабел скочи на крака и рязко отвори вратата.
	— Изчезвай!
	— Ани…
	— Изчезвай, казах!
	Пади стана, подпря се на стената и се потътри към вратата.
	Анабел го изчака да излезе и рязко се обърна към Оливър Стоун.
	— Никога няма да ти простя това! — извика с пламнали очи тя.
	— Не ти искам прошката — отвърна Стоун и също се изправи.
	— Защо изобщо го домъкна?
	— Ако помислиш малко, може би ще си отговориш сама. Така ще е най-добре.
	Обърна се и тръгна към вратата, която се затръшна след него от гневния ритник на Анабел.


	40

	Открили, че Милтън е бил в хотела срещу „Помпей“, двамата служители на Багър проведоха кратък разговор с дежурния администратор и с масажистката Хелън, която го беше обслужила. Изправени очи в очи с горилите на Багър, те предпочетоха да им разкажат всичко. От разговора стана ясно, че Милтън не е нито ченге, нито агент на ФБР. Минути по-късно тази информация стана достояние на Джери Багър.
	— Приберете го заедно с приятеля му! — заповяда той. — Изцедете всичко от тях и ги ликвидирайте! Направете го така, че Долорес да научи какво е станало. Ако и това не я накара да млъкне завинаги, ще бъда принуден да прибегна до други начини!
	Горилите потеглиха към крайградския мотел, където по сведенията на разузнавателния екип бяха отседнали Милтън и Рубън.
	Не след дълго спряха на паркинга и слязоха от колата. Милтън и Рубън бяха настанени в стая 214 на втория етаж.
	Проникването стана светкавично. Изправен пред леглото, Милтън си събираше багажа.
	— Ето те и тебе, жалко копеле! — изрева единият от хората на Багър. Но това беше всичко, което успя да каже, тъй като ченето му изпука от могъщия юмрук на Рубън. В следващия миг тялото му рухна на мокета. Без да губи нито секунда, Рубън сграбчи другия, вдигна го във въздуха и го блъсна в стената. За по-сигурно му заби един лакът в тила и го пусна да падне на пода.
	Първата му работа беше да прерови джобовете на нападателите за ключовете от колата, а втората да извади пълнителите на пистолетите им. Документите им сочеха, че са служители на казино „Помпей“. В момента, в който бе видял техния хамър, Рубън беше влязъл в банята, готов за контраатака.
	— Как разбра, че идват за нас? — попита Милтън, зяпнал изпадналите в несвяст мъже.
	— По пътя на елементарната логика — отвърна Рубън. — След като са убили онова момиче Синди, със сигурност са държали под око и майка й. Снощи са те видели да разговаряш с нея, проследили са предишните ти действия и са разбрали, че се интересуваш от Роби Томас. След което Багър им е заповядал да ни дойдат на гости.
	— Добри разсъждения — погледна го с уважение Милтън.
	— Ненапразно съм бил десет години във военното разузнаване. Хайде да тръгваме.
	Натовариха багажа в пикапа и пет минути по-късно се носеха на юг с максималната скорост, на която беше способна старата бричка.
	— Страх ме е, Рубън! — простена Милтън, когато излязоха на междущатската магистрала.
	— Че как няма да те е страх, когато аз самият напълних гащите!


	41

	Запознал настоящия директор на ЦРУ със случая Рейфилд Соломон, Картър Грей добави:
	— Според мен става въпрос за близки на Соломон. Снимката, която ми изпратиха, трябваше да ми изясни за какво ме убиват.
	— Имал ли е семейство Соломон? — попита директорът. — Чувал съм, разбира се, за него, но всичко това е било преди да поема поста.
	— Имаше връзка с една рускиня и оттам започна цялата работа. Знаем само първото й име — Леся.
	— Какво стана с нея след смъртта на Соломон?
	— Изчезна. Още преди смъртта му, явно всичко е било подготвено предварително. Знаели са, че кръгът около тях се стеснява. Него го пипнахме, но тя успя да се измъкне.
	— Преди колко време беше това?
	— О, преди повече от трийсет години.
	— Което означава, че ако тази Леся все още е жива, едва ли е тръгнала да избива хора — отбеляза директорът.
	— Съгласен съм — кимна Грей. — Което обаче не изключва някакво участие от нейна страна. Тя беше отличен манипулатор.
	— Знаете толкова много за нея, но не и фамилното й име?
	— Като рускиня тя трябва да има три имена: собственото, което наричат „имя“, бащиното, или „отечество“ и накрая фамилия… — Грей спря дотук, но от пренебрежителното му изражение личеше, че е готов да добави и едно „тъпак такъв“.
	— Всичко това е наследство от Студената война, което вече не е във фокуса ни — отсече директорът на ЦРУ.
	— Все пак ви съветвам да преразгледате приоритетите си — хладно го изгледа Грей. — Путин, Чавес и Ху Дзинтао могат да ни сразят, докато залагате всичко на Мохамед. В сравнение с техния разрушителен потенциал Ал Кайда е просто една забавачка!
	Директорът се прокашля и каза:
	— Все пак се питам защо не сте се опитали да издирите тази Леся?
	— Имахме други приоритети. Соломон беше елиминиран, а Леся потъна в нелегалност. Взехме тактическото решение да не пилеем средства за издирването й. Смятахме, че тя вече е извън играта. През следващите три десетилетия изглеждаше така.
	— Но сега смятате, че не е. Някакви сътрудници на тази Леся, които да имаме предвид?
	— Трябва да установим дали съществуват.
	— А какво по-точно _знаете_ за тази жена?
	— Тя беше един от най-добрите агенти на съветското контраразузнаване. Никога не съм я виждал на живо, познавам я само от снимка. Висока и красива жена, която трудно се побираше в представата за шпионка, тъй като се набиваше на очи. Но работата й опровергаваше този стереотип. Притежаваше железни нерви, беше по-добра от всички оперативни агенти, които познавам. Тя не работеше директно за КГБ, а на по-високо ниво. Според нас беше пряко подчинена на най-висшето съветско ръководство. За известно време действаше тук, после я прехвърлиха в Англия, Франция, Япония и Китай. Навсякъде е изпълнявала задачи от стратегическо значение. Беше страхотна в областта на вербуването. Успя да привлече Соломон на своя страна, омъжи се за него и го превърна в предател на родината. Тук трябва да добавя, че Америка плати изключително висока цена за неговото предателство.
	— Откъде знаете, че са били женени?
	— Веднага ще се поправя. _Предположихме_, че са се оженили, защото се добрахме до някои доказателства.
	Всичките косвени, но след като ги подредихме в логичната им последователност, стигнахме до заключението, че са отишли пред олтара.
	— След което той се самоубива, така ли?
	— Така е отбелязано в архивите. Предполагам, че го е направил от чувство за вина поради своето предателство, а и поради факта, че ние вече затягахме обръча около него.
	— Но вие споменахте, че сме го пипнали — сбърчи вежди директорът. — Това означава ли, че сме го ликвидирали, представяйки цялата работа като самоубийство? Или наистина е посегнал на живота си?
	— Всъщност това няма никакво значение — сви рамене Грей. — При всички случаи той щеше да бъде екзекутиран. — От тона му пролича, че няма да каже нищо повече по този въпрос, въпреки че разговаряше със самия директор на ЦРУ.
	— Прегледах досието му. И открих някои празнини.
	— По онова време не разполагахме с надеждни компютри — спокойно отвърна Грей. — А хартиените носители от онази епоха са печално известни със своята непълнота.
	Директорът престана да настоява. Преди години беше работил под ръководството на Грей и беше наясно, че не може да го надхитри.
	— Добре, Картър — въздъхна той. — Вече предупредихте сенатор Симпсън, нали?
	— Разбира се. Той знае всичко и взема съответните мерки.
	— Има ли някой друг?
	— Джон Кар, който също беше член на някогашния отряд. Но Джон отдавна е мъртъв.
	Срещата приключи. Беше ясно, че Грей не казва цялата истина, но той мъдро беше преценил, че така е по-удобно за всички. Държавата имаше прекалено много нови проблеми, за да се занимава със съдбата на някакъв предател отпреди трийсет години.
	В личен план Грей дълбоко съжаляваше за загубата на Соломон, но беше безсилен да промени каквото и да било. Сега трябваше да гледа напред, а не към миналото. Това означаваше да открие убиеца преди следващия му удар. А също и Леся, която най-накрая трябваше да отиде където й бе мястото — на два метра под земята.
	В резултат от срещата между Грей и директора на ЦРУ цял полк оперативни агенти получиха официалната задача „да разследват случая“. Под тази невинна формулировка се криеше една наистина сериозна работа — всичките тези хора щяха да се раздадат докрай, за да открият убиеца на бившите служители на ЦРУ. Заповедта гласеше да го ликвидират на място в момента, в който го открият. Никой не желаеше съдебен процес. Един труп щеше да бъде напълно достатъчен.


	42

	Хари Фин се измъкна от третокласниците почти невредим, но въпросите им бяха толкова многобройни, че на няколко пъти му се прииска наистина да е бил морж, а не тюлен.
	Когато най-после свърши, Сузи го прегърна и доволно долепи буза до неговата.
	— Дано целият ти ден да е много приятен, тате — пожела му тя.
	Каза го като голямо момиче и сърцето му изведнъж се качи в гърлото. Някогашните му колеги от специалния отряд биха се изненадали, ако разберяха, че под кожата му от неръждаема стомана се крие ранимо, подвластно на човешките емоции сърце. Единственият начин да продължи напред беше да блокира тези емоции. Двойственият живот, който водеше, беше възможен само при пълно разделение — това, което вършеше за майка си, никога не трябваше да достига до семейството му. А грижите за семейството му не биваше да стават част от другия му живот. Молеше се на Бога това да не се случи.
	Подкара към офиса, където предстоеше обсъждане на предстоящото проникване в Капитолия. То продължи няколко часа. Очертаха стратегията и продължиха подготовката на операцията. Към края на заседанието Фин, чийто ум работеше най-добре при пълно натоварване, имаше повод да се усмихне. Току-що бе открил начин да ликвидира Симпсън.
	Хапна някакъв сандвич и се отправи към специалния си склад. Предстоеше му да направи една бомба.


	— Страхотно, няма що! — кресна в слушалката Джери Багър. — Браво на вас! Вече се питам дали да не се върна, за да ви сритам задниците!
	Последвалата информация го поуспокои. Оказа се, че онова дребно копеле е спечелило куп пари в собственото му казино. При тези случаи влизаше в действие едно желязно правило: за да си получи парите кеш, играчът беше длъжен да попълни специалния формуляр, образец 1099, с чиято помощ Чичо Сам си прибираше данъците върху печалбата.
	— Чакай малко! — викна Багър, след като чу данните. — Копелето е англичанин, така ли?
	— Така пише тук.
	— А говореше ли с британски акцент?
	— Не знам.
	— Не знаеш значи! А някой случайно да знае?
	— Ще проверя веднага, сър — нервно отвърна мъжът отсреща.
	— Добре — каза Багър. — А след като _провериш_ и установиш, че самоличността му е тотално фалшива, можеш да _провериш_ и още нещо: дали не се готвя да ти извия врата! — И той тресна слушалката.


	43

	Стоун излезе навън и завари Анабел седнала на стъпалата пред пансиона.
	— Какво искаш от мен? — мрачно попита тя.
	— Нищо. А ти какво искаш от себе си?
	— Не ми се прави на психоаналитик!
	— В момента, в който майка ти е била убита, баща ти се е намирал в ареста.
	— Но тя е била убита заради него.
	— Добре, съгласен съм. Но нима е толкова лошо да го оставиш да си вярва, че не е имал намерение да я изложи на опасност?
	— Да, няма нищо лошо — горчиво отвърна тя. — Особено ако отчетем факта, че баща ми е проклет лъжец, който винаги е мислил само за себе си!
	— Това означава ли, че се е отнасял зле с нея? Пребивал я е от бой, държал я е гладна и жадна?
	— Не си прави майтап с тези неща!
	— Само се опитвам да си изясня ситуацията.
	— Не, никога не се е отнасял зле с нея.
	— Което означава, че я е обичал.
	— Защо правиш всичко това? Защо си на негова страна?
	— Не съм на ничия страна, Анабел. Този човек умира. Беше на гроба на майка ти, за да й отдаде своята почит. Ти си убедена, че е хвърлил горката жена на вълците, но той не го е направил. — Стоун замълча за момент и разпери ръце. — Не искам нищо от теб, но се надявам да преосмислиш ситуацията. Животът е кратък, близките ни не са вечни. Никой не знае това по-добре от мен.
	Анабел се облегна на колата, кръстоса ръце и пъхна длани под мишниците си.
	— Две години планирах удара срещу Багър — прошепна тя. — Две заблуждаващи операции преди голямата. Вложих в тях всичко, до последния си цент. Поех рискове, които никога не бях поемала. Една малка грешка пред Джери щеше да ми коства живота. Но изпитвах дълбока наслада. И знаеш ли защо?
	— Не — поклати глава Стоун. — Кажи ми.
	— Защото най-сетне щях да прецакам мръсника, който уби майка ми. След всичките тези години той щеше да си плати. И аз успях, Оливър. Победих го! Измъкнах му толкова пари, колкото никой играч в казиното. И го накарах да побеснее!
	— А после?
	— После започнах да проумявам, че всичко е било напразно. Убивайки майка ми, Джери просто се е показал такъв, какъвто е. Отмъстил си е, както повеляват законите на улицата. Не ме разбирай погрешно: аз никога няма да престана да мразя този звяр. Но баща ми го мразех повече!
	— До днес, когато разбра, че той няма вина за смъртта й — кротко отбеляза Стоун.
	— Но има вина за това — отвърна тя и посочи белега под окото си. — Причини ми го, след като се издъних в едно казино. Тогава бях още тийнейджърка, но той каза, че само по този начин мога да се науча. После стана причина за смъртта на мама и какво? Нищо. Никакво възмездие. Изплъзваше се от всичко, насочено срещу него. Продължаваше да живее така, сякаш онзи куршум в главата й изобщо не беше изстрелян!
	— Аз не виждам нещата по този начин, Анабел — поклати глава Стоун. — Животът, изглежда, не е бил благосклонен към него. Заварихме го на гроба на майка ти. Не приличаше на човек, който се е измъкнал невредим.
	— Никога няма да забравя какво причини на мама, Оливър — прошепна тя. — Никога!
	— Не те карам да забравиш. Просто се опитай да му простиш. Много хора вършат лоши неща през живота си, но това невинаги означава, че са лоши.
	— Какво искаш да направя? — вдигна глава тя. — Да му увисна на врата?
	— Сама ще решиш. Но трябва да побързаш, иначе ще се съсипеш. Дори да заковем Багър, ти пак няма да бъдеш доволна, защото омразата към Пади ще продължава да те яде отвътре. Ако наистина искаш да се върнеш към нормалния живот, задължително трябва да решиш този проблем.
	Анабел бръкна в джоба си и извади ключовете за колата.
	— Знаеш ли какво ще ти кажа? — стрелна го с поглед тя. — Не искам да го направя!
	Колата рязко потегли, вдигайки ситни камъчета от асфалта.
	Телефонът на Стоун звънна в момента, в който Анабел се изгуби от погледа му.
	Беше Рубън, който разказа накратко какво им се е случило в Атлантик Сити, включително за печалбата на Милтън в казиното и нападението от хората на Багър. Стоун му каза да не връща Милтън в дома му, а до го подслони при себе си.
	— Той осребри чиповете под чуждо име, Оливър — обясни Рубън.
	— Няма значение. Не искам да рискуваме. Ти се премести съвсем наскоро и не си се регистрирал на този адрес. Багър няма да те открие лесно.
	— Какво става със Сюзан?
	— Всичко е наред — лаконично отвърна Стоун, изключи апарата и отново погледна към пътя, по който беше изчезнала Анабел.
	_Семейни истории. Няма нищо по-сложно от недоразуменията с близките._


	44

	Грей говореше по кодирания телефон в един бункер, където го бяха настанили от ЦРУ. Запознат с въпроса, президентът беше използвал правомощията си, макар и неофициално, за да му осигури всички ресурси на правителството за справяне със ситуацията. Разбира се, Грей сподели с него и най-близките му сътрудници своята лична версия за истината, но това беше напълно достатъчно, за да получи картбланш.
	Макар и на двайсет метра под земята, бункерът беше оборудван не по-зле от петзвезден хотел в Манхатън, включително с камериер и готвач. Както винаги отношението на разузнавателната общност към Картър Грей беше като към рок звезда.
	— Ако Леся и Рейфилд Соломон са сключили брак, той все пак е регистриран някъде — каза в слушалката Грей. — Знам, че не успяхме да открием къде, но днес времената са други. Руснаците са наши съюзници, поне официално. Вие трябва да се възползвате от този факт по най-добрия начин. При тях все още се намират разни чудати старчета, които се опитват да възкресят доброто старо КГБ. Използвайте евро, защото днес те го предпочитат пред долара. — Замълча да чуе какво казва събеседника му и кимна. — Бившият съветски посланик у нас Григорий Тупиков е мой стар приятел. Може би си струва да му позвъните. Кажете му, че го търсите във връзка с моето убийство. Достатъчно е да му осигурите водка на корем, няколко омара от най-едрите и една привлекателна дама с естествено рижа коса, и той е ваш.
	Грей остави слушалката и отново се задълбочи в досието пред себе си. Междувременно персоналът довършваше специалната му вечеря, състояща се от четири блюда. Ветеран от Студената война, той все още предпочиташе да чете документи на хартиен носител, въпреки че компютрите и сървърите отдавна бяха превзели тайните служби. Изяде разточителната си вечеря пред газовата камина, която създаваше уют дори и дълбоко под земята. Грей никога не беше като другите. Дори мъртъв, той беше закопан на двайсет метра вместо на обичайните два, а „ковчегът“ му беше много по-луксозен от тези на простосмъртните.
	Отнесе чаша бренди в библиотеката с дървена ламперия, настани се зад богато орнаментираното писалище и продължи да обмисля предстоящата операция. Най-много харесваше тази част от играта. Тя беше сблъсък на умове, сложна шахматна партия, при която едната страна прави всичко възможно да надхитри другата и да спечели. Съединените щати никога не бяха разполагали с по-добър играч от Картър Грей. Неговите действия бяха спасили живота на толкова много американци, че той отдавна вече не помнеше бройката. Орденът на свободата беше най-малкото, което страната му можеше да направи за него. Ако беше британец, със сигурност щеше да е получил рицарско звание. Но въпреки всичко беше принуден да си подаде оставката, далеч преди да се почувства готов. Принуди го Джон Кар.
	Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше. Но от горещите талази на гнева бавно изплува една хладнокръвна идея. Неизвестният, който ликвидираше един по един някогашния отряд от убийци на Грей, най-вероятно смяташе Кар за мъртъв. Но нима трябваше да му спести удоволствието да се почувства мишена?
	Грей вдигна кодирания телефон и натисна един клавиш.
	— Искам да разсекретим една информация. Става дума за мнимата смърт на един човек, който се казва Джон Кар. Според мен е крайно време да отстраним фалшивите данни в досието му.


	45

	Фин вдигна уреда пред очите си. Не беше по-голям от дланта му, но в комбинация с няколко безобидни на вид елементи беше в състояние да убие всичко живо в радиус от десетина метра. Разбира се, той щеше да се погрижи да бъде убит само един човек.
	Изпробва дегизировката си и отново обмисли ходовете, които щяха да му позволят да проникне в Харт Билдинг и да изпълни задачата си.
	Веднага след като тръгна по следите на Роджър Симпсън, научи, че уважаемият сенатор от Алабама е бил буен младеж, който не се е съобразявал с нищо и никого. Макар че не се беше променил и на зряла възраст, недостатъкът му беше дълбоко погребан под пластовете хвалебствия, отбелязали началото на политическата му кариера. Това беше станало с невидимата, но силна подкрепа на ЦРУ, където беше работил нещо много специално, но под прикритие. В биографията му се изреждаха отличията, получени от Управлението, ала конкретни факти за дейността му почти нямаше. Но за родината си той беше герой. И доколкото бе чул Фин, се готвеше да се кандидатира за Белия дом.
	_Няма да стане, приятелю._
	Симпсън не беше забравил подкрепата на бившите си работодатели. В качеството си на председател на влиятелната сенатска Комисия по разузнаването и националната сигурност, той правеше всичко възможно да прикрива гафовете и нарушенията на закона от страна на ЦРУ. Нямаше действия на агенцията, които Симпсън да не може да оправдае с националната сигурност. Години наред той беше любимец на Картър Грей, или най-вярното му куче — в зависимост от гледната точка. Според Фин беше съвсем справедливо да го изпрати при господаря си по същия начин.
	Вечерта се прибра късно, но Манди беше будна и го чакаше. Седнаха да хапнат тиквен пай с горещ чай.
	— Днес в училището си бил голям хит. Сузи искаше да ти го каже, но не те дочака и заспа.
	— Съжалявам, че закъснях, но имах работа.
	— Сигурен ли си, че всичко е наред? Имам чувството, че напоследък не си на себе си.
	— Имам работа, нищо повече. Налага ми се да мисля за много неща.
	— Как е Лили?
	Лили беше майката на Фин, чието име не беше истинското, също като на сина й. Хари Фин не знаеше какво е да използваш истинското си име.
	— Все така. Дори малко по-зле.
	С усилие се въздържа да не каже „гние“, както говореше за себе си майка му.
	— Вярно е, че при нас е малка лудница, но искам да знаеш, че нямам нищо против да я приберем. Все някак ще се оправим.
	— Не, Манди, тя се чувства добре там.
	— Окей, но не забравяй, че рано или късно ще се наложи да вземем подобно решение.
	— Може би, но няма да стане сега. Нека го оставим за по-нататък, тъй като и бездруго си имаме достатъчно проблеми.
	— Сигурен ли си, че нищо не те тревожи?
	Той поклати глава, но без да я гледа в очите.
	— Хари — докосна ръката му тя. — Защо имам чувството, че се отдалечаваш от нас?
	Отговорът му беше толкова рязък, че изненада дори него.
	— Бях в училището на Сузи, нали? Почти не пропускам мач на момчетата, в градината няма дори един бурен, помагам в домакинството, превръщам се и в шофьор, когато мога. Какво още искаш от мен, Манди?
	Тя бавно отдръпна ръката си.
	— Нищо, разбира се.
	Довършиха пая в мълчание, после Манди тръгна нагоре по стълбите. Той продължи да седи с блуждаещ поглед.
	— Тук ли оставаш? — попита тя.
	— Имам да свърша някои неща.
	— Не излизай тази вечер, Хари. Моля те!
	— Може би ще направя една малка разходка, както обикновено.
	— Както обикновено — каза си тя и продължи нагоре.
	— Манди?
	Жена му бавно се обърна.
	— Нещата ще се оправят, обещавам ти. Съвсем скоро ще се оправят.
	_Малко ми остава._
	— Сигурна съм, Хари.


	46

	Гробищата бяха единственото място, на което Анабел искаше да отиде. Досега не беше имала случай да се поклони на гроба на майка си, но тази вечер щеше да го направи.
	Паркира наетата кола пред входа и тръгна по алеите. Точното местоположение на гроба се беше запечатало дълбоко в съзнанието й и тя го откри без никакви затруднения. Оказа се обаче, че там вече има някой и тя побърза да се скрие зад близкия кипарис.
	Човекът се беше проснал на тревата до надгробната плоча и пееше ирландска песничка на мъртвата. Същата, която й пееше, когато Анабел беше още съвсем малка. В нея се говореше за любовта между мъж и жена, които живеели щастливо сред зелените поля на Ирландия. Очите й се насълзиха. Песента бавно затихна, после напълно спря. Измина известно време, преди да осъзнае, че баща й е заспал на гроба.
	Излезе иззад дървото, приближи се до плочата и бавно се отпусна на колене. Баща й тихо похъркваше. Анабел направи нещо, което беше правила преди много, много години, когато родителите й я водеха на църква: прекръсти се и започна да се моли за душата на майка си. Сълзите й потекоха, когато прошепна на покойницата колко много я обича и иска да беше жива.
	Молитвата продължи дълго. Прекъсна я едва когато изпита чувството, че сърцето й ще се пръсне от печал. Стана, прекръсти се и погледна неподвижната фигура на баща си. Решението дойде колкото бързо, толкова и неочаквано.
	Хвана го под мишниците и го изправи на крака, изненадана от лекотата на съсухреното му тяло. Той дори не успя да се събуди напълно, докато тя го влачеше към колата. Откара го в пансиона, качи го в стаята си и го хвърли на леглото. Седна на канапето в малкия хол. Едва успя да си поеме дъх, и на вратата се почука.
	Беше Стоун, който изглеждаше доста разтревожен. Разказа й с няколко думи за развоя на събитията около Милтън и Рубън, после погледна към вратата на спалнята, иззад която долиташе якото хъркане на Пади.
	Не попита нищо, тъй като изражението на Анабел ясно показваше, че не желае да дава обяснения.
	— Какво ще кажеш, ако утре се приберем у дома? — тихо предложи той.
	— Аз нямам дом — поклати глава тя. — Но ако искаш, можем да се приберем в твоя дом.


	На другата сутрин Анабел закуси в стаята си. Когато баща й излезе от банята, на масата го чакаше чиния бекон с пържени яйца и чаша горещо кафе.
	— Като те гледам, май си гладен — подхвърли тя.
	Очите на Пади Конрой бавно обиколиха стаята.
	— Как, по дяволите, съм попаднал тук?
	— Снощи беше на гроба на мама. Аз също.
	— Ясно — кимна той и приглади с длан щръкналата си коса.
	— Ела да закусиш.
	— Не е нужно да правиш това, Ани.
	— Знам. Сядай на масата.
	Пади се подчини, хапна няколко залъка и отпи глътка кафе.
	— Как вървят нещата? — попита тя, оглеждайки изпитото му посивяло лице.
	— Дават ми шест месеца без терапия, иначе една година. Но кой иска постоянно да му е зле от химикалите?
	— Имаш ли нужда от нещо? Пари? Квартира?
	Пади се облегна и избърса устни със салфетката.
	— Нищо не ми дължиш, Ани — поклати глава той. — Няма да приема нищо от теб.
	— Не е нужно да страдаш и да спиш в камион. Аз имам пари.
	— Страданията ги оправям с уиски, а старият ми камион е това, на което му викат „евтина каравана“. Добре съм си.
	— Като те гледам, хич не си добре.
	Лицето му потъмня, ръцете му се отблъснаха от масата.
	— Нямам нужда от съчувствието ти, Ани! С омразата ти мога да се справя далеч по-лесно.
	— Поради тази причина ли не ми се обади, за да обясниш, че си бил в затвора, когато Багър уби мама?
	— Нещата щяха ли да се променят?
	— Вероятно не — призна Анабел.
	— Ето, виждаш ли? Само щяхме да си губим времето.
	Той се изправи и изрови от джоба си запалка и смачкан пакет цигари.
	— Нали нямаш нищо против? Особено като виждаш, че почти са ме довършили.
	Анабел поклати глава, а той щракна запалката и отиде да отвори прозореца.
	— Е, успя ли да измамиш Джери Багър в самия Атлантик Сити?
	— Да.
	— Какъв беше резултатът?
	— Отмъкнах му милиони.
	— Значи имаш запазено място в рая. Не познавам друг, който да го заслужава повече от Джери Багър.
	— За съжаление не беше достатъчно — тихо промълви Анабел.
	— Естествено. — Пади отправи тъжен взор през прозореца. — Парите са едно от нещата, които Джери притежава в изобилие. Дори да го оберат до цент, той пак ще ги натрупа от онези нещастници, които се тълпят в казиното му.
	— Как да го ударя така, че наистина да го заболи?
	— Два са начините — обърна се да я погледне той. — Вземаш му или живота, или свободата.
	— При убийството няма ограничаване на наказателното преследване.
	— Имаш ли доказателства, че той е убил майка ти?
	— Нищо, което би издържало в съда. Но аз съм убедена, че го е извършил той.
	— Аз също.
	Баща и дъщеря дълго се гледаха в очите.
	— На този свят има само двама души, които са изпържили мръсника и все още са живи — промълви най-сетне Пади. — И двамата са тук, в тази стая.
	— Предлагаш да го изпържим още веднъж, заедно — вдигна вежди Анабел.
	— Искам само да си плати за това, което стори на майка ти.
	— Нима се съмняваш, че аз искам същото?
	— Не, не се съмнявам. Ти си тази, която дръзна да го накаже. Аз нямах достатъчно смелост, въпреки че съм добър в измамите. Може би най-добрият.
	— Но нещата се промениха, така ли?
	— Аз умирам, Ани. Какво, по дяволите, може да ми направи този мръсник? По-добре да получа куршум в главата, отколкото да умра в мъки.
	— А как точно предлагаш да го направим?
	— Много съм мислил по въпроса. Всъщност само за това мисля. Според мен можем да го заковем точно защото ти си го изпържила.
	— Защото ме преследва?
	— Точно така. Теб и хората, които са ти помагали.
	— Двама от тях познаваш, третия — не.
	Пади изхвърли фаса през прозореца и се върна на масата.
	— Джери успя ли да докопа някой от тях?
	— Един. И го превърна в зеленчук.
	— Може би те е изпял, а?
	— Не може би, а със сигурност. Всъщност в момента Джери е във Вашингтон и се опитва да ме открие.
	— А човекът, с когото си тук? Можеш ли да му се довериш?
	— Нямам причини да се съмнявам в неговата лоялност.
	— Хубаво е да имаш верен приятел — отбеляза Пади и сведе очи към недовършената си закуска.
	— А ти вярваш ли, че имаш достатъчно сили за евентуална операция срещу Джери? Самата аз успях да направя удара си само защото бях изпипала всичко, до последния детайл. Нямам никакво намерение да се включа в схема, при която ти изведнъж падаш по очи, а на мен ми пръскат черепа!
	— Винаги съм се възхищавал на прямотата ти.
	— Познай кой ме е научил на нея! — троснато отвърна тя.
	— За да отговоря на въпроса ти, ще кажа, че съм готов за тази операция. Всъщност тя е единственото нещо, което ме държи жив. И вече имам план.
	— Какъв план?
	— В най-общи линии трябва да накараме Джери да признае, че е убил майка ти.
	— И това е всичко, така ли? Браво на теб! Жалко, че не съм се сетила досега!
	— Имаш ли проблем с тази концепция?
	— Имам проблем с изпълнението й. Поправи ме, ако греша, но ако искаш да принудиш някого да признае толкова тежко престъпление, непременно трябва да се изправиш очи в очи с него.
	— Абсолютно си права. Директният контакт е задължителен.
	— В такъв случай можем да спрем дотук. Аз вече съм имала директен контакт с Джери и нямам никакво желание за втори.
	— Предвидил съм го. За теб рискът ще бъде минимален.
	— Какво разбираш под минимален?
	— Просто трябва да ми се довериш, Ани.
	— Ти си се побъркал!
	— Не, аз съм само един умиращ човек, който иска да се помири със своя Бог. А за да го постигна, всичко трябва да бъде направено както трябва. Длъжен съм, разбираш ли?
	Тези думи бяха толкова неочаквани за Анабел, че тя само го зяпна.
	— Ще си призная, че в плана ми има и един малък проблем — наруши дългото мълчание Пади.
	— Колко малък?
	— Ще бъдем принудени да се свържем с добрите, тоест с ченгетата. А това не е точно по моята специалност. — Погледна я и попита: — Да имаш някакви идеи?
	Анабел се облегна и попита колебливо:
	— Знаеш, че това е самоубийство, нали?
	— В никакъв случай няма да позволя на Джери да те докопа — твърдо отвърна Пади. — Но трябва да го направя. Готов съм да се закълна пред гроба на майка ти, че ще му отмъстя.
	Никога не беше допускала, че някакви си думи са способни да предизвикат такова нещо. В сърцето й потрепна някакво чувство към баща й. Не можеше да определи точно какво е то — жалост, съчувствие или дори нещо повече.
	— Добре — тихо рече тя. — Ще се опитам да открия добри хора, които да ни помогнат.


	47

	Анабел остави баща си и влезе в стаята на Стоун.
	— Той иска да направим екип и да подмамим Джери да признае за убийството на мама! — изрече на един дъх тя и рухна на тясното канапе.
	— Можеш ли да му се довериш?
	— Да те вземат мътните, Оливър! — избухна тя. — Нали през цялото време ме убеждаваше да му простя?
	— Прошката не означава доверие.
	— Нямам основания да му се доверявам…
	— Усещам обаче, че има едно „но“ — загрижено я погледна Стоун.
	— Добре усещаш — въздъхна тя. — Защото въпреки всичко _съм готова_ да му се доверя. Не знам защо, но имам някакво предчувствие.
	— И ще ти трябва подкрепа, нали?
	— Той сам го каза.
	— Вероятно ще мога да направя нещо.
	— И аз така си помислих. След последния случай би трябвало да са ти доста задължени.
	— Те не са задължени на никого, Анабел. Или поне така мислят. Ще видя какво може да се направи. Междувременно ще трябва да се погрижим и за него.
	— Надявах се, че ще го вземем с нас във Вашингтон — каза тя.
	— И да го прибереш при себе си ли? — вдигна вежди Стоун. — Струва ми се доста рисковано, особено докато Багър е в града.
	— Всяка помощ е добра дошла.
	— Хубаво — кимна той. — Иди да кажеш на баща си да си събира багажа.


	Оказа се, че Пади няма какво да събира. Всичко, което притежаваше, беше в каросерията на очукания му камион. Но той решително отказа да се раздели с него и предложи да кара след тях.
	— Камионът е всичко, което ми е останало! — отсече той. — Няма да го зарежа!
	Стоун и Анабел потеглиха на юг, следвани от Пади. Отиваха в новия дом на Рубън в Северна Вирджиния. Пристигнаха по тъмно, но Стоун го беше предупредил, че ще закъснеят.
	Поеха по тесен, посипан с чакъл път, който се виеше сред гъста гора и наподобяваше по-скоро туристическа пътека. От двете страни се виждаха занемарени къщи и изоставени автомобили, които ставаха по-жалки с всеки изминат километър. Няколко минути по-късно фаровете на колата осветиха буренясал парцел, в дъното на който се виждаше гараж с широко отворена врата. Вътрешността му беше задръстена от инструменти и автомобилни части, а край него бяха паркирани шест частично разглобени превозни средства: два пикапа, три мотоциклета и нещо, което приличаше на бъги. Зад гаража имаше голяма каравана, която очевидно не беше в състояние да се движи, тъй като вместо колела имаше бетонни блокчета.
	— Рубън се премести тук съвсем наскоро — поясни Стоун.
	— И си докарва нещо допълнително от разфасоването на бракми? — попита Анабел, оглеждайки гаража.
	— Не. Рубън е най-великият технически гений, когото познавам. По-близък е с машините, отколкото с хората. По тази причина е истински влюбен в мотоциклета си и съвсем сериозно твърди, че той му е много по-верен от трите му бивши съпруги, взети заедно.
	— Случайно да ти се намират нормални приятели, Оливър? — усмихна се Анабел.
	— Е, има и такива. Например ти.
	— Значи наистина си го загазил!
	Пикапът на Рубън беше пред гаража, а в караваната светеше.
	— Чакат ни — каза Стоун.
	Рубън ги посрещна на вратата, после спря изненадан поглед върху очукания камион с Пади зад кормилото.
	— Кой е този?
	— Един приятел — бързо отвърна Анабел.
	— Надявам се да го приютиш поне за една нощ — добави Стоун.
	— Един повече, един по-малко, все тая — сви рамене Рубън. — Ще му дам президентския апартамент, който е непосредствено до тоалетната.
	— Къде е Милтън? — попита Стоун.
	— Спи като пън, крайно изтощен от спечелването на цяла торба мангизи в казиното.
	— Ще върнем колата на Кейлъб, а утре ще се съберем при мен, за да обсъдим положението — загрижено рече Стоун. — Ще звънна и на Алекс. — Стрелна с поглед Анабел и добави: — В светлината на най-новите събития.
	Рубън местеше очи от единия към другия и мълчеше.
	— Хубаво — обади се най-сетне той.
	— Благодаря ти, Рубън.
	Един час по-късно Стоун и Анабел паркираха зад блока на Кейлъб и се насочиха към асансьора. Стоун почука на вратата и отвътре се разнесоха стъпки. Вратата се отвори, но мъжът, който застана на прага, не беше Кейлъб.


	48

	— Това наистина е непоносимо, Картър! — изръмжа сенатор Роджър Симпсън.
	Бяха се разположили на удобните кожени кресла в бункера на ЦРУ с чаши каберне в ръце.
	— Адски ми е неприятно да чуя, че онова грозно нещо отново надига глава — продължи сенаторът. — Особено сега, когато, ако нещата вървят по план, след няколко години ще съм президент.
	— Роджър, ако това се разчуе, ти изобщо не можеш да се кандидатираш за Белия дом — кротко възрази Грей. — Защото най-вероятно ще бъдеш в затвора.
	Симпсън поруменя, но успя да се овладее и сведе поглед към чашата си.
	— Рей Соломон — рече той. — Кой би допуснал, че тази история ще ни преследва след толкова години?
	— Винаги е съществувала такава опасност. Навремето ти пое този риск. Понякога нещата се получават, понякога не. Но аз съм убеден, че тогава си смятал това за правилно.
	— Казваш го, сякаш нямаш нищо общо. Но на практика беше затънал до шия, също като мен.
	— _Не аз_ заповядах убийството на Рей! — остро отвърна Грей. — Той беше мой приятел. Ти стана причина за смъртта му!
	— Забравяш, че той се самоуби в Бразилия.
	— Нищо подобно! _Ти_ изпрати Джон Кар и отряда му да го ликвидират, защото се страхуваше, че ще открие истината и ще те натопи!
	Очите на Симпсън над ръба на чашата станаха ледени.
	— Щеше да натопи и двама ни, Картър. Никога не забравяй това!
	— Рей Соломон беше доблестен мъж и отличен агент. Но днес го наричат предател и името му е опетнено.
	— Голямата цел винаги изисква жертви, Картър.
	— Не знам защо ми се струва, че ти никога не би жертвал живота си в името на голямата цел — жлъчно се усмихна Грей.
	— Съдбата си има начини да съхрани онези, които се отличават от другите, Картър. Великите винаги оцеляват.
	— В такъв случай трябва отново да се помолиш на съдбата, защото има хора, които със сигурност те искат мъртъв.
	— Теб също, Картър. Не го забравяй.
	— Убиецът ме смята за мъртъв, което ми дава доста пространство за маневриране — поклати глава Грей. — Признавам, че в личен план не мога да го обвинявам, защото постъпката ти наистина няма оправдание.
	— Направих каквото бях длъжен! — почервеня Симпсън. — Беше отдавна, в един съвсем различен свят. Самият аз бях различен.
	— Никой от нас не е чак толкова различен. А и не беше много отдавна. Всъщност не става въпрос за миналото, а за настоящето. Въпрос, който ни напомня никога да не горим мостовете след себе си и да не вършим глупости.
	— Ако разбере за какво става въпрос, Дона със сигурност ще побеснее — нервно преглътна Симпсън.
	— Да, жена ти с право ще побеснее — каза Грей. — Действията ти могат да се квалифицират само по един начин: отвратителни!
	— Ами твоите? — избухна Симпсън. — Ти убиваше хора, Картър! Включително и със собствените си ръце!
	— Става въпрос за „Три шестици“, Роджър, а не за неделно училище. Всеки обект ни е бил подаван след задължително съгласуване с Белия дом. Бяхме длъжни да изпълняваме тези заповеди, защото насреща бяха нашите заклети врагове. И най-малкото колебание от наша страна можеше да бъде изтълкувано като държавна измяна.
	— Прекрасно знаеш, че не всички убийства бяха съгласувани, Картър!
	— В някои случаи е по-добре политиците да не знаят всичко! — изпепели го с поглед Грей. — Но Рей Соломон не биваше да е един от тези случаи. Не трябваше да постъпваш така, Роджър!
	— Сега ти е лесно да го кажеш. Освен това съм го направил само веднъж.
	— Наистина ли? Ами Джон Кар?
	— Той беше най-тежкият случай. Забрави ли, че се опита да се оттегли от „Три шестици“?
	— Както винаги преценката ти е _блестяща_. Кар беше _най-добрият_ от тях.
	— Това си е твое мнение.
	— Ето защо поръча да го ликвидират, нали? Защото пожела да спре с убийствата.
	— Не знам за какво говориш — ледено процеди Симпсън. — Да ликвидирам един от нашите хора? Абсурд!
	— Не те бива в лъжите, Роджър. Ако действително искаш да се кандидатираш за Белия дом, трябва доста да поработиш върху изражението на лицето си.
	— Не съм заповядал да го убият.
	— Преди четири години имах един дълъг разговор с Джъд Бингам, който ми разказа всичко. Именно той, Коул и Синсети са свършили работата. Кар е бил ликвидиран от собствения си отряд по _твоя_ заповед.
	— Това е лъжа! Аз нямах правомощия да издам подобна заповед!
	— Правомощия? В онези времена? Ние ръководехме група убийци, Роджър. С изключение на Кар всички те изпитваха огромно удоволствие от своята работа. Бингам каза, че той и другите двама са изпълнили заповедта ти с дълбоко удовлетворение. Всички били разстроени от желанието на Кар да се оттегли, приемали го като лична обида.
	— Да, но Бингам и останалите са мъртви, следователно никой нищо не може да докаже!
	— Кар също. Той отдавна почива в „Арлингтън“.
	— Знам — кимна Симпсън и отпи глътка вино.
	— Поне така е записано в официалните архиви.
	— Какво искаш да кажеш? — рязко вдигна глава сенаторът.
	— Кар е жив.
	— Но нали Бингам каза…
	Симпсън прехапа устни, но вече беше късно.
	— Благодаря, че потвърди това, което вече ми беше известно — леко се усмихна Грей. — Но Бингам беше голям лъжец. Не искаше да признае, че в онази нощ Кар е успял да се измъкне, ликвидирайки трима от оперативните ни агенти. Бингам, Коул и Синсети са се отървали на косъм, въпреки че Кар най-вероятно не е подозирал намесата им. Когато нещата опираха до отнемането на живот, той нямаше равен на себе си. Тази мисия ни струваше скъпо, Роджър. Имаш късмет, че през всичките тези години Бингам и другите двама си държаха езика зад зъбите. Но това беше съвсем естествено, защото, ако нещата се разчуеха, и те като теб щяха да си имат големи неприятности.
	— Пак повтарям, че нямам представа за какво говориш!
	Грей го изчака да отпие глътка вино и тихо подхвърли:
	— Казвал ли съм ти, че Джаки е дъщеря на Кар? Ти осинови неговото дете.
	Симпсън бавно остави чашата си на масата. Ръката му видимо трепереше.
	— Пропуснал си да ми го кажеш — промълви с напрегнат глас той. — Спомена, че е сираче, но не каза нищо за родителите й. Дори не знаех, че Кар е имал дъщеря.
	— Щеше ли да отмениш заповедта за убийството му, ако знаеше тази подробност?
	— А ти защо ни предложи да осиновим детето, след като си ме подозирал?
	— Защото трябваше да се погрижа за нея, а вие с Дона не можехте да имате деца. Независимо от мнението на много хора аз имам съвест, Роджър. Момиченцето нямаше вина за случилото се. Аз също. Вината беше твоя, а също и на онези тримата: Бингам, Коул и Синсети. Виждаш ли връзката?
	— Мислиш, че Кар ги е убил?! — подскочи Симпсън.
	— Опита се да убие и мен — кимна Грей. — Напълно естествено е било да си помисли, че имам нещо общо с изтребването на семейството му.
	— Но защо е чакал толкова дълго време?
	— По този въпрос мога само да гадая. Вероятно се е опасявал да не бъде заподозрян.
	— Ако е жив — мрачно отбеляза Симпсън.
	— Вече е време да признаеш, че хора като Кар се отстраняват изключително трудно. Доказа го провалът на елитния отряд „Три шестици“.
	— Но каква е връзката на Рей Соломон с всичко това?
	— Може би няма връзка. По всяка вероятност Кар действа сам, а Соломон е просто прикритие. Ние трябва да разберем дали е така. Ако се окаже, че работи с някого, който има връзка с миналото на Соломон, трябва да го открием. Разполагам с достатъчен ресурс за подобна задача. Сегашният директор на ЦРУ напълно споделя вижданията ми. И няма как да бъде другояче, защото аз съм го обучавал.
	— И ще го пипнеш, който и да е той?
	— Ще го пипна — кимна Грей. — Да се надяваме, преди той да е пипнал _теб_. По всичко личи, че ти си на челно място в списъка му, а на всичкото отгоре си и сравнително лесна мишена.
	— Никак не е смешно! — отбеляза Симпсън.
	— Не го казвам като виц — въздъхна Грей. — Трима мъже с далеч по-голям опит и умения от твоите вече са мъртви. Практически погледнато, ти наистина си лесно упражнение.
	— Още утре напускам страната! — отсече Симпсън. — Нямам намерение да седя и да чакам да бъда убит от някакъв психопат!
	— Един ход, който данъкоплатците със сигурност ще разберат и одобрят — въздъхна Грей. — Нищо, че ще зарежеш задълженията си в Конгреса.
	— Не харесвам тона ти, Картър!
	Вместо отговор Грей се пресегна и вдигна от масата Ордена на свободата, който съвсем наскоро беше получил лично от ръцете на президента.
	— За близо четирийсет години служба на родината съм получил цяла торба медали — обясни той. — Но ще ти призная, че специално този ме изненада. Защото вече бях освободил поста директор на националното разузнаване, всявайки смут в правителството.
	— Често съм се питал защо го направи — погледна го Симпсън.
	— Продължавай да се питаш, Роджър. Тази информация ще задържа само за себе си.
	Симпсън огледа обзавеждането на бункера и язвително каза:
	— Това е една луксозна миша дупка.
	— Нямам право да подценявам човек, който ликвидира три бивши „тройни шестици“ и без малко да ме убие — отвърна Грей. — Ето защо предпочитам временно да си остана тук, в удобния бункер.
	— Прекрасно, няма що! — гневно извика Симпсън. — А аз трябва да съм горе, гол и беззащитен!
	— Не се тревожи, Роджър — леко се усмихна Грей.
	— Доколкото разбрах, Орденът на свободата се дава и посмъртно.


	49

	Хари Фин подкара към един от жилищните комплекси в Арлингтън. Местата за паркиране бяха номерирани и той бързо откри онова, което му трябваше. Слезе и се насочи към лъскавия черен линкълн навигейтър, паркиран наблизо. Малкият уред се залепи за задния ляв калник на автомобила и мигащата червена лампичка на таблото бързо угасна. Обезвредил алармата, Хари измъкна от джоба си специалната „меча лапа“ и минута по-късно патронът на ключалката изскочи с тихо изщракване. Свали от огледалото за обратно виждане пластмасовия пропуск, който самонадеяният до глупост собственик на линкълна държеше винаги там, след което окачи друг, който изглеждаше по абсолютно същия начин, но не действаше. Липсваше му вграденият код, който Фин нямаше как да копира и който беше главна причина за кражбата. Собственикът със сигурност щеше да реши, че нещо се е повредило, и щеше да го замени с нов. Федералната агенция, която издаваше тези пропуски, беше известна с небрежното си отношение към излезлите от употреба, които никога не анулираше. Бюрократите, които се трудеха в нея, не правеха никаква разлика между стар и нов пропуск. Но за Фин това беше една много важна подробност.
	Монтира патрона на мястото му, заключи вратите и притисна уреда към калника. Алармената система оживя, без да регистрира следи от намесата му. Ех, ако почтените граждани знаеха колко лесно могат да се лишат от собствеността си, поклати глава той. Все пак беше по-добре да не знаят и да си спят спокойно.
	Подкара по обратния път и хвърли поглед към откраднатия пропуск. Добре, че не беше лош човек, иначе с известна обработка на пластмасовото покритие можеше да ликвидира цялата законодателна власт на държавата, всичките й 535 представители. Но на него му трябваше само един от тях. Само един.


	Стоун, Анабел и Кейлъб бяха на задната седалка на един микробус. До тях седеше Майк Мансън, един от хората на Багър. Именно той им беше отворил вратата на Кейлъб с пистолет в ръка. Стоун не беше предвидил подобен развой на събитията и това недоглеждане може би щеше да стане причина за смъртта им.
	— Е, как е Джери? — небрежно попита Анабел. — Някой да го е изпържил напоследък?
	— Не знам за какво говориш — сухо отвърна Майк.
	— Съмнявам се, че отиваме в хотела му — обади се Стоун. — Там е прекалено оживено.
	Майк не отговори.
	Кейлъб беше притиснал чело към страничното стъкло и очевидно беше на ръба на припадъка.
	— Предполагам, че един малък подкуп няма да свърши работа, нали? — поинтересува се Анабел.
	Кейлъб отлепи чело от стъклото и попита:
	— Даваш ли си сметка, че за такива неща се влиза в затвора?
	— Млъквай, да те вземат мътните! — изръмжа Майк и насочи пистолета в главата му.
	Микробусът кривна рязко, за да избегне някаква кола, която го засече. При внезапното лашкане Майк неволно отклони поглед от Стоун. Само за миг, но се оказа фатално.
	— Какво, по дяволите… — започна той, но тялото му се блъсна в страничната врата и пистолетът изтрака на пода. Стоун светкавично го грабна и опря дулото в главата му.
	Лявата половина на Майк се гърчеше в спазми, причинени от пръста на Стоун, притиснал някаква точка близо до гръдния му кош.
	— Стига, старче! — изпъшка с разкривено от болка лице той. — Дай ми този пистолет, преди да си се наранил!
	Стоун натисна спусъка и куршумът откъсна част от ухото му, преди да пръсне страничното стъкло. После насочи пистолета в главата на шофьора.
	— Спри веднага, преди да получиш следващия! — дрезгаво заповяда той.
	Микробусът свърна рязко към банкета и спря.
	Стоун се взря в слисания Майк, от чието ухо бликаше кръв.
	— Следващия път имай грижата да завържеш хората, които отвличаш, синко. Така няма да изглеждаш като пълен идиот.
	— Кой си ти, по дяволите? — простена Майк.
	— Моли се никога да не узнаеш.
	Завързаха Майк и шофьора с въжетата и коланите, които откриха в багажника. Замъкнаха ги в канавката, пребъркаха ги, но не намериха документи и ги зарязаха.
	Стоун седна зад кормилото и подкара.
	— Хей, добре ли си? — обърна се към Кейлъб Анабел.
	— Добре съм — отвърна със зачервено лице той. — Защо да не бъда? В рамките на по-малко от час проникнаха в дома ми, отвлякоха ме и едва не ме убиха. На всичкото отгоре онова чудовище Багър вече знае, че съм го излъгал. Знае и къде живея, и къде работя. Каква радост, господи!
	— Е, все пак отървахме кожата — обади се Стоун. — И това е нещо.
	— _Засега_ отървахме кожата! — поправи го с горчив глас Кейлъб.
	Стоун извади телефона си и му го подаде.
	— Обади се на Алекс в дома му. Номерът е запаметен. Разкажи му какво се случи и му опиши мястото, на което зарязахме хората на Багър. — Погледна към Анабел и каза: — Твоят Джери допусна голяма грешка. Сега разполагаме с нещо, което ще ти спести доста усилия и нерви.
	Кейлъб приключи разговора и микробусът продължи по нанадолнището. Веднага след завоя пред него изскочи очукан камион, който му прегради пътя. Стоун рязко нави волана, опитвайки се да избегне удара.
	— Баща ми и Рубън! — изкрещя Анабел.
	Зад кормилото на камиона действително седеше Пади Конрой, а до него беше внушителната фигура на Рубън. Старецът спря редом с микробуса и смъкна стъклото.
	— Какво, по дяволите, правите тук вие двамата? — провикна се Анабел.
	— След като си тръгнахте, ми хрумна, че Багър е ходил в библиотеката при Кейлъб и вероятно го е проследил до дома му — извика в отговор Рубън. — И с Пади решихме да се притечем на помощ.
	— Пристигнахме пред блока на приятеля ви точно навреме, за да видим как ви извеждат — добави Пади и насочи показалец към Стоун. — Рубън ми каза, че ти трябва само секунда разсейване, за да овладееш ситуацията. И излезе прав. Много си ловък. Сега разбирам защо ти се доверява дъщеря ми.
	Стоун стрелна с поглед Рубън.
	— Ние с Пади си поговорихме по пътя — ухили се гигантът и плесна кльощавия ирландец по гърба. — Кара страхотно!
	— Едно време бях шофьор — забързано рече Пади. — В армията, разбира се.
	Стоун отново потегли, а Пади и Рубън ги последваха. След успешното отърваване от хората на Багър всички бяха в повишено настроение. Което беше доста прибързано.
	Алекс беше изпратил двама от агентите си на мястото, на което бяха зарязали нападателите, но тях вече ги нямаше. Следващите новини също не бяха добри.
	Пистолетът на Майк се оказа с изтрити номера, а микробусът — краден. Похитителите не бяха споменали името на Багър и нищо не можеше да ги свърже със собственика на казиното. ФБР нямаше никакви основания да го прибере за разпит. Всичко това беше предизвикало основателно недоволство в бюрото, което бе дало на Алекс да разбере, че следващия път едва ли ще хукнат при първия подаден сигнал.
	По всичко личеше, че войната с Багър трябва да започне наново, от изходна позиция.
	Най-разтревожен от този факт беше Оливър Стоун. Оръжие без номера, откраднат микробус, липса на документи у изпълнителите, внезапното им изчезване от канавката. Ами ако похитителите изобщо не бяха пратени от Багър? Ами ако искаха да пипнат него, а не Анабел?


	50

	Когато Майк не се появи на уреченото място заедно с пленниците, Багър нито се разкрещя, нито започна да хвърля предмети. Той беше много по-разсъдлив човек, отколкото го смятаха повечето хора. Защото едва ли някой можеше да се издигне до неговото положение, без да обмисля нещата от всяка страна.
	Шефът на казиното си даваше сметка, че загубата на Майк е неприятна, но още по-неприятно беше, че не знае кой го е спипал и какво е изтръгнал от него. Този град гъмжеше от федерални агенти. Човек буквално не можеше да се изплюе на някой ъгъл, без да не опръска поне петима от тях. Инстинктът беше вадил Багър от безброй опасни ситуации и в момента той усещаше, че е попаднал в една от тях. Би могъл да скочи в самолета и да изчезне, но бягството влизаше в разрез с всичко, върху което беше изградил кариерата си. Джери Багър никога не бягаше от неприятностите.
	Проведе няколко телефонни разговора. С първия от тях повика подкрепления от Атлантик Сити, а след това набра номера на частния детектив Джо и поиска от него допълнителна информация, която щеше да го улесни при решаването на случая. Последният разговор беше с личния му адвокат, който беше в течение на тайните му операции повече от всеки друг. Без да губи нито секунда, той започна да гради алиби и защитна стратегия за клиента си в случай, че федералните почукат на вратата му.
	Приключил с неотложните задачи, Багър реши да направи една малка самостоятелна разходка. Във Вашингтон, за разлика от Атлантик Сити, магазините и заведенията затваряха рано. В този късен час работеха само няколко ресторанта, клубове и барове. След като извървя пеш десетина пресечки, Джери най-сетне зърна неоновите реклами на отворено заведение, седна на бара и си поръча уиски с лед на един човек с уморено лице, което ясно показваше, че животът го е смазал като с парен чук. Съседът му се оказа някакъв отегчен дебелак, който не вдигаше очи от бирата си. От очукания джубокс в ъгъла, станал свидетел на тонове изпита бира и много сълзи, се лееше песен на Елвис Костело.
	Багър беше израснал в подобни кръчми, вършейки дребни измами за жалки центове. Близо шейсет години по-късно продължаваше да се занимава с измами, но жалките центове бяха отстъпили място на милионите. Понякога обаче му се искаше отново да се превърне в хлапака с неизмито лице, привлекателна усмивка и сладкодумна уста, който прибираше доларчетата на клиентите с прости, но проверени и добре отработени трикове. В някой момент жертвите му се осъзнаваха, но той вече беше далеч, насочил вниманието си към поредната измама.
	— Я ми кажи, с какво се забавляват хората в този град? — подхвърли на бармана той.
	Без да бърза с отговора, човекът започна да бърше плота с чиста кърпа.
	— Този град не е построен за забавления — отговори най-сетне той. — Поне аз мисля така.
	— Искаш да кажеш, че всички тук се занимават със сериозен бизнес? — вдигна вежди Багър.
	— Това е единственото място в Америка, където могат да те изпепелят с атомна бомба и пак да ти приберат данъците — ухили се барманът.
	— Някои хора вярват, че всички ще бъдем по-добре, ако Вашингтон бъде разрушен от атомна бомба.
	— Само ме предупредете двайсет и четири часа по-рано.
	— Аз съм от Атлантик Сити.
	— Готино място. За съжаление именно там потънаха по-голямата част от спестените ми мангизи за черни дни.
	— Ходил ли си в „Помпей“?
	— Разбира се. Хубаво казино, но казват, че го управлява някакъв тип, от който по-добре да си далеч. Голям мръсник бил. Но след като си от Атлантик Сити, сигурно си вадиш хляба в тоя бранш.
	— Отдавна ли си барман?
	— Прекалено отдавна. Едно време мечтаех за професионален бейзбол, но просто не бях достатъчно добър. Когато го осъзнах, вече не ме биваше за нищо друго, освен да наливам питиета на хората. Но когато човек трябва да храни три деца, той просто бачка и си наляга парцалите.
	— А жена ти?
	— Замина си от рак преди три години. Така е в живота. Точно когато започваш да мислиш, че си се оправил, съдбата ти забива един шут в корема. Нали ме разбираш?
	— И още как — кимна Багър, подреди на бара десет банкноти с лика на Франклин и стана да си върви.
	— Сър, защо ми оставяте всичките тези пари? — попита слисаният барман.
	— За да знаеш, че и най-големите мръсници са хора — отвърна Багър.
	Тръгна обратно към хотела си. Мобилният му телефон не спираше да звъни. Момчетата от охраната знаеха, че има много врагове, и никак не обичаха да го пускат сам. Не че бяха влюбени в него, просто си пазеха хляба. В света на Багър човек получаваше лоялност само по два начина — или с пистолет, опрян в главата, или с пачка долари. Изобщо не си направи труда да включи апарата.
	После излезе на широк площад и спря. Вниманието му беше привлечено не от величествения паметник на Джордж Уошингтън, а от мъж и жена, които крачеха по алеята към него, хванати за ръце.
	Никога през живота си Джери Багър не беше имал сериозна връзка с жена, тъй като през цялото време беше зает да трупа богатство. Онези, с които контактуваше, или бяха платени, или търсеха някаква услуга. Той добре знаеше, че не им пука за него, и им отговаряше със същото.
	Но с появата на Анабел Конрой нещата изведнъж се промениха. У нея имаше нещо, което го прониза дълбоко на място, което отдавна беше забравил, че съществува. Позволи си да повярва, че тя има чувства към него и не го търси заради някаква изгода.
	След което земята се продъни под краката му и ето го тук, в един град, ненавистен почти колкото Вегас, с единственото желание да убие жената, която би могъл да обича цял живот. Загубата на четирийсет милиона не го съкруши. Когато нещата опираха до пари, Джери Багър знаеше как да ги спечели. Но Анабел Конрой открадна и още нещо, което, преди да я срещне, беше абсолютно немислимо за него. Открадна сърцето му.
	Гневът от това предателство беше толкова силен, че ако имаше пистолет, със сигурност щеше да гръмне двойката, която мина само на няколко крачки от него.
	Обърна се рязко и тръгна към хотела си, където го чакаше нова изненада. Майк Мансън и помощникът му се бяха върнали току-що, окървавени и мръсни.
	Без да се приближава до тях, Багър направи знак на един от хората си и въпросително го погледна.
	— Обискирахме ги — кимна онзи. — Не открихме подслушвателна апаратура.
	Багър насочи вниманието си към Майк.
	— Какво се случи, по дяволите?
	— Провалихме се, мистър Багър — унило призна Майк. — Вкарахме ги в микробуса и потеглихме насам, но дъртият успя да ми отнеме пистолета. Завързаха ни и ни оставиха в канавката. Загубихме много време, докато се освободим.
	— Наложи се да вървим пеша цели осем километра — добави другият.
	— Пет пари не давам, дори и да сте излизали асфалта с език! — ревна Багър. — Как е възможно да ви върже някакъв шибан библиотекар, подпомаган от жена?!
	— Не беше библиотекарят, сър — обади се Майк. — Този беше по-стар, ама много печен. Заби пръст в ребрата ми и буквално ме парализира. — Докосна разкъсаното си ухо и добави: — А после ме простреля тук със собствения ми пистолет, без да му мигне окото. Беше професионалист, мистър Багър. Изобщо не очаквахме да попаднем на такъв.
	— Ако не те познавах толкова добре, вече да съм те гръмнал!
	— Знам, мистър Багър — нервно преглътна онзи. — Пропълзяхме до някакви дървета и Джо успя да среже въжетата с парче стъкло. Ченгетата се появиха секунди след като се освободихме. Явно ги бяха повикали, но за щастие не ни забелязаха.
	— Сигурен ли си?
	— Да, сър.
	— Значи онзи е професионалист, а? — промърмори Багър. — Как изглеждаше?
	Майк подробно описа нападателя.
	— Да не е бил от ФБР?
	— Не беше облечен като агент. А и беше доста стар за тая работа. Но си беше абсолютен професионалист. И много близък с Конрой.
	Багър бавно се отпусна на близкия стол. С кого, по дяволите, се беше свързала Анабел?


	51

	Днес сенаторът е извън службата, заминал е за уточняване и събиране на допълнителни факти по спешен казус. С него са по-голямата част от сътрудниците му, а в офиса са останали няколко чиновници. Фин се сдоби с тази полезна информация директно от уебсайта на Симпсън, в който се изтъкваше, че настоящата обиколка ще донесе голяма полза както на родния му щат Алабама, така и на цяла Америка. _Как ли ще стане това с полет в първа класа до Големия Кайман?_ — запита се Фин. Беше наясно, че някой е информирал сенатора за неотдавнашните убийства и той е решил да се покрие. В това нямаше нищо лошо, защото рано или късно щеше да се върне във Вашингтон. В крайна сметка той беше сенатор, нали? Колкото и да се покриваха, тези хора все пак трябваше да изпълняват дълга си. Макар че някои от тях бяха истински кръшкачи.
	Фин беше облечен в работен комбинезон, на гърдите му се поклащаше пропускът на верижка, а ръката му стискаше метално сандъче за инструменти. Уверената му физиономия на снимката и безупречната версия за спешната работа, която има да свърши тук, му осигуриха безпрепятствен достъп в сградата.
	Излезе от асансьора и огледа стъклената врата на офиса на Роджър Симпсън, до която висеше флагът на щата Алабама — пурпурният кръст на св. Андрю на бял фон, — напомнящ на бойното знаме на Конфедерацията. Идеална мишена за него — такава, каквато е била и преди сто и четирийсет години за армията на Севера.
	Тръгна към вратата, зад която се виждаше бюрото на младата рецепционистка.
	Увеличил снимките, които беше направил при предишната си визита, той беше успял да разчете името на момичето на табелката върху бюрото й.
	Отвори вратата и размаха фалшивия ордер в ръката си.
	— Здрасти, Черил — небрежно поздрави той. — Аз съм Боби от поддръжката. Преди няколко дни получихме заявка за поправка на входната ви врата. Съжалявам за закъснението, но сме затрупани с работа. Имаш ли представа какво й е на проклетата ключалка? Напоследък ни засипаха с оплаквания и от другите офиси.
	Момичето сложи длан върху телефонната слушалка и каза:
	— Нямам идея.
	— Окей, в такъв случай ще я погледна. Ти си говори.
	Момичето го дари с благодарна усмивка и продължи разговора си.
	Фин коленичи, огледа ключалката и напъха в процепа тънка метална пластина. Забави се още две минути, за да изпълни ролята си както трябва, после се изправи.
	— Мисля, че вече всичко е наред, Черил.
	Момичето махна с ръка в знак на благодарност. Той започна да прибира инструментите си, а очите му внимателно обхождаха помещението. Вече беше установил, че тук няма табло на алармена инсталация, не се виждаха и никакви обемни датчици. Все пак не беше зле да се увери още веднъж.
	На тавана отвън беше монтирана охранителна камера, която обхващаше и двата коридора, тръгващи от фоайето с асансьорите. Фин вече беше изчислил движенията й — на всеки две минути тя се извърташе към съответния коридор. Тръгна по единия от тях и погледна часовника си. Оказа се, че системата не е променена и всеки коридор се наблюдаваше в продължение на две минути. Това беше всичко, което му трябваше. Нощем сградата се охраняваше от патрули, които също действаха по утвърдена схема: четните етажи се проверяваха на нечетен час и обратно — нечетните на всеки четен час. Спря и изчака камерата да се извърти към втория коридор, след което светкавично мушна шперц в ключалката на складовото помещение. Вратата щракна и се отвори. Фин се промъкна към дъното на стаичката, легна на пода и заспа.
	Две минути след полунощ пъхна под вратата миниатюрна видеокамера, окачена на тънък кабел. Навън нямаше никой, а охранителната камера беше насочена към другия коридор.
	Излезе и бързо се насочи към офиса на Симпсън. Металната пластина в ключалката имаше едно-единствено предназначение — просто, но ефикасно. Благодарение на нея вратата изглеждаше заключена, но всъщност не беше — разбира се, ако човек притежаваше съответното приспособление. Фин вкара магнитния връх на инструмента си в ключалката, издърпа пластината и вратата се отвори. Той прекоси тичешком общото помещение и хлътна в просторния кабинет на Симпсън. Приближи се до бюрото му, коленичи под плота и извъртя компютърния процесор. Развинти задния му капак и сръчно монтира вътре уреда си.
	Бе успял да го пренесе през системите за сигурност по простата причина, че в него липсваха каквито и да било взривни материали. Предназначението му беше съвсем друго: да предизвика определена химическа реакция в компонентите на процесора, която автоматично щеше да ги превърне в бомба. Този факт беше отдавна известен на производителите на компютри, но те старателно го криеха от широката публика. Към уреда беше прикрепен безжичен приемник с обхват от около хиляда и петстотин метра — предостатъчно според изчисленията на Фин. Сръчно развинти капака и пъхна процесора под бюрото.
	Седна пред клавиатурата и включи монитора. На екрана светна искане за парола. Сенаторите бяха прекалено заети, за да измислят сложни пароли. Това беше причината, поради която Фин просто започна да изписва различни имена. Удари джакпота още на третото: Монтгомъри, столицата на Алабама.
	Набра необходимите команди, вкара ги в паметта и изключи машината. Последната му работа беше да залепи миниатюрна, работеща на батерии камера на етажерката със саксии до канапето на сенатора. Буйно разлистените цветя бяха идеално прикритие за нея. По този начин се сдоби с видео и аудионаблюдение на кабинета. И възнамеряваше да го използва добре.
	Върна се при стъклената врата, погледна часовника си и зачака охранителната камера да се извърти към съседния коридор. В момента, в който това се случи, той излезе и се върна в отсрещния склад. Извади от сандъчето малък апарат, наподобяващ блекбъри, включи го и заби поглед в екрана. Камерката беше поставена на много добро място и покриваше почти целия кабинет на Симпсън. Доволен, Фин изключи апарата и отново легна да спи.
	На следващата сутрин се измъкна от склада и започна да се вози нагоре-надолу с асансьорите, симулирайки, че обикаля по задачи. После напусна сградата заедно с група посетители, хвана метрото за Вирджиния и се върна при колата си.
	Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака завръщането на Роджър Симпсън. Беше напълно готов за официалното посрещане на човека, който беше помогнал за убийството на баща му.
	Смъртта на Симпсън щеше да сложи край на дългото му пътуване. Край на убийствата, край на постоянно повтаряната от майка му история. Нещо му подсказваше, че тя е жива единствено заради възмездието. Опасяваше се, че ще угасне много скоро след смъртта на Симпсън. Отмъщението е могъща сила, способна да държи на разстояние дори смъртта. Разбира се, той щеше да страда за майка си, но същевременно щеше да почувства огромно облекчение.
	Появи се в службата, където поработи върху някои детайли на плана за проникването в Пентагона, после отиде да прибере децата от училище. В продължение на час тренира с Патрик на двора, помогна на Сузи да си напише домашното и обсъди с Дейвид офертите на различните колежи. А когато Манди се прибра от пазар, с готовност й помогна да приготви вечерята.
	— Изглеждаш в хубаво настроение — отбеляза тя, докато той белеше картофи над умивалника.
	— Вчера свърших добра работа.
	— Не ми харесва, че си работил цяла нощ. Сигурно си изтощен.
	— Напротив, кипя от енергия — отвърна той, избърса се след последния картоф и уви ръце около талията й. — Обмислям да направим една по-продължителна екскурзия, може би в чужбина. Децата никога не са ходили в Европа.
	— Би било чудесно, Хари, но ще ни струва доста пари.
	— Годината беше добра и успях да заделя нещичко. Мисля, че другото лято непременно трябва да го направим. Вече започнах да обмислям маршрутите.
	— Как става така, че аз последна научавам?
	— Исках бойците да са напълно готови, преди да ги представя на главнокомандващия, уважаема госпожо. Така се прави във флота.
	— А вие наистина имате непостоянен характер, уважаеми господине.
	— Както вече споменах, вижда се светлина в тунела.
	— Да се надяваме, че не са светлините на влака, който идва насреща ти — засмя се Манди.
	Изражението на Фин се промени в мига, в който жена му се обърна към печката.
	_Влакът насреща ми_, тревожно си помисли той. Дано тези думи не се окажеха пророчески.


	52

	Келъб и Пади останаха в къщичката на Стоун, а Анабел се върна в хотела, плати сметката и се премести в друг, в противоположния край на града. Звънна на Стоун да му съобщи новия си адрес.
	На другата сутрин му се обади и разстроеният Рубън.
	— Милтън ме побърква, Оливър — оплака се той. — Захвана се да ми чисти къщата, в резултат на което не мога да открия нито една от вещите си. А Делта Даун изобщо не смее да припари вътре, защото проклетата прахосмукачка бучи от часове.
	Делта Даун се казваше кучето на Рубън, чиято порода си оставаше загадка за всички.
	— Няма да повярваш какво направи с банята ми — понижи глас той. — Прилича на нещо, което можеш да видиш само в женските списания. Толкова съм притеснен, че дори престанах да пикая там.
	— Нямам място за него, Рубън — въздъхна Стоун. — В момента къщата ми е претъпкана.
	— Знам, затова ти се обаждам. Предлагам да взема Пади, а Милтън да дойде при теб. Струва ми се, че старецът е много по-подходящ квартирант за мен.
	— Сега не е време да мислим за подходящо съжителство, а как да останем живи! — отряза го Стоун. — По тази причина Пади не бива да се мотае насам-натам.
	— Добре де — въздъхна Рубън. — Ще гледам да издържа още малко тоя чистник. Но междувременно няма да е зле да заковем гадния Багър, защото Милтън вече спомена, че ще ми трябват нови дрехи. Ще ми дойде твърдо много, да знаеш!
	Няколко часа по-късно Кейлъб се появи от банята, облечен със същите дрехи, които носеше предишния ден. Изглеждаше ядосан и смачкан.
	— Снощи онези типове казаха ли нещо, като нахлуха в дома ти? — попита го Стоун.
	— О, да — потвърди с нежелание библиотекарят. — Казаха, че ще ми прережат гърлото, ако гъкна. Имай предвид, че преди да им отворя, се готвех да изпия чаша хубаво шери и да препрочета началните страници на „Дон Кихот“.
	— Казаха ли, че работят за Джери Багър? — попита Стоун.
	— Не, не казаха нищо. И не беше нужно, защото държаха пистолети.
	— Нещо за Анабел?
	— Не, защо?
	— А да са споменали името Джон Кар?
	— Кой е той?
	— Няма значение. Интересува ме дали са споменали името му.
	— Не.
	Стоун така и остана в неведение дали похитителите са търсили Анабел или Джон Кар. Напълно възможно беше да са го открили чрез Кейлъб, когото беше посещавал в библиотеката неведнъж. Всички автоматично приеха, че тези хора са от горилите на Багър, но съвсем не беше изключено да се окажат част от екипа, който методично избиваше бившите членове на „Три шестици“. Същият екип, който беше ликвидирал Картър Грей. Но, от друга страна, ако тези хора преследваха него, те със сигурност щяха да открият новата му самоличност и къщичката в гробището.
	— Какво ще правя сега? — прекъсна размишленията му Кейлъб. — Още преди десет минути би трябвало да тръгна за работа, но нямам нито чисти дрехи, нито тоалетни принадлежности.
	— Обади им се и кажи, че си болен! — изръмжа Стоун, ядосан от прекъсването.
	— Добре, за днес това може да мине. Но утре, вдругиден?
	— Имаш ли да вземаш отпуск?
	— Да, но аз съм държавен служител. Не мога да го взема просто ей така. Трябва да бъде планиран предварително, със съответното уведомление.
	— Утре ще мислим за това — отсече Стоун. — Засега стой тук и почивай.
	— Да почивам ли? — възкликна Кейлъб. — След като ме отвлякоха и едва не ме убиха?! След като бях лишен от дом и работа, защото някакъв маниак е тръгнал да ме преследва?! Как можеш да говориш за почивка?
	— Тогава си прережи вените! — изръмжа Стоун и тръгна към вратата. — Решението е твое!
	— Къде отиваш?
	— Да се видя с един приятел.
	— Страхотно! Междувременно можеш да кажеш на Анабел, че имам нужда от приятели като нея точно толкова, колкото от колоноскопия без упойка!
	— Хей, какво става тук? — попита Пади, появил се от банята с мокра коса.
	— Кейлъб тъкмо се канеше да ти приготви закуска — отвърна Стоун. — Нали, Кейлъб?
	— Какво?!
	Пади погледна библиотекаря и се усмихна.
	— Много мило от твоя страна.
	За миг Кейлъб изглеждаше на ръба на истерията, но в следващия успя да се овладее. През нощта Стоун му беше разказал всичко за Пади, включително и факта, че е пътник.
	— Е, нали съм слуга на обществото — примирено промърмори той.
	— В такъв случай ви оставям — побърза да каже Стоун.
	Излезе от гробището с неприятното предчувствие, че след снощните премеждия Анабел отново е изчезнала. Но половин час по-късно с облекчение установи, че тя се намира в стаята на новия си хотел и закусва.
	Сипа му чаша кафе и седна на ръба на леглото по хавлия. Изглеждаше уморена и нервна.
	— Как е Пади?
	— Струва ми се, че е много по-добре, след като се наспа. Доста по-жизнен е.
	— Това се дължи на снощната акция. Винаги си е падал по екшъните.
	— Извадихме късмет, че се появи — призна Стоун. — На практика ни спаси живота.
	— Така е — неохотно се съгласи Анабел. — Но сега ми е малко гадно, защото му се чувствам задължена.
	Стоун замълча за момент, търсейки подходящите думи.
	— Разпозна ли някой от снощните похитители? — тихо попита той. — Наистина ли са хора на Багър?
	— Не ги разпознах, но кои други могат да бъдат?
	— Спомняш ли си, че веднъж споменах за един мой личен проблем?
	— Да.
	— Може да се окаже, че тези хора са искали да пипнат мен, а не теб.
	— Какво? Кой би могъл да те преследва?
	— Обличай се, отиваме да се поразходим — надигна се Стоун. — Трябва да узнаеш някои неща за мен.
	— Къде ще ходим?
	— Ще отскочим до гробището „Арлингтън“. Искам да ти покажа нещо.


	53

	— Не ти ли писна от гробища, Оливър? — попита Анабел, докато крачеха по асфалтираните алеи на „Арлингтън“, най-голямото и прочуто военно гробище на страната. Повечето от гробовете бяха с обикновени бели кръстове, само тук-там можеха да се видят плочи или паметници — на известните (и обикновено богати) бойци, отличаващи се с претенциозност и лош вкус. Стоун винаги беше изпитвал чувството, че колкото по-скромен е гробът, толкова по-големи са заслугите на човека, почиващ в него.
	— Още малко — каза той и пое по познатата алея, броейки кръстовете.
	Тази част на гробището беше тиха и спокойна, посещавана от хора, които търсят усамотение. Но само секунда по-късно Стоун усети, че се препъва и губи равновесие. Днес тишината и спокойствието ги нямаше, най-вече в близост до трийсет и деветия кръст на четвъртия ред. Там се бяха струпали неколцина мъже, които енергично разкопаваха меката земя. Не след дълго ковчегът беше изваден на повърхността и мъжете го понесоха към спрелия наблизо микробус. Стоун безсилно се облегна на близкото дърво.
	— Какво има, Оливър? — тревожно попита Анабел, докосвайки ръката му.
	— Трябва веднага да си тръгнеш оттук — най-после успя да изрече той. — Ще се видим у дома.
	— Но…
	— Върви! — отсече той и бавно се насочи към микробуса.
	Анабел се подчини и тръгна по пътеката. Минавайки покрай гробарите, които зариваха дупката, тя небрежно подхвърли:
	— Мислех, че тук заравят мъртъвци, а не ги вадят от гробовете им.
	Един от тях я погледна, но не каза нищо.
	Тя пристъпи крачка напред и присви очи към надписа на кръста.
	— Някой може ли да ми каже къде се сменя почетният караул?
	Един от гробарите се изправи и започна да обяснява, а тя най-после успя да разчете надписа, който се виждаше зад гърба му.
	— Джон Кар — прошепна на себе си Анабел.


	Стоун вървя след бавно движещия се микробус, докато той излезе на централната алея и увеличи скорост по посока на изхода. Там изчака, намери пролука в трафика, даде мигач и изчезна. Но вместо да се насочи към Вашингтон, микробусът пое на запад, към вътрешността на Вирджиния, където се намираше Лангли, седалището на ЦРУ.
	Стоун извади мобилния си телефон и набра номера на Рубън.
	— Искам да използваш връзките си във военното разузнаване и да разбереш защо днес е бил разкопан един гроб в „Арлингтън“.
	— Чий? — кратко попита Рубън.
	— На Джон Кар.
	— Познаваш ли го?
	— Не по-малко от себе си. Побързай, Рубън, важно е!
	Прекъсна линията и набра Алекс Форд — единствения жив човек, който знаеше истинското му име, с изключение на Анабел Конрой.
	— Видя ли ги да го разкопават? — попита Алекс.
	— Да, с очите си. Моля те, разбери каквото можеш.
	След като приключи с обажданията, Стоун пое пеша към своята къщичка. Беше сигурен, че Анабел ще го изпревари, защото се придвижваше с кола.
	Завари я права до бюрото.
	— Изглеждаш доста добре за покойник — подхвърли тя.
	— Къде са Пади и Кейлъб?
	— Отскочиха до магазина. Кейлъб беше потресен от липсата на продукти в дома ти. — Тя посочи разпръснатите върху бюрото книжа. — Виждам, че си събрал доста материали за Джери.
	— За теб също — добави Стоун, с което я стресна.
	— Трупаш информация и за стари приятели, а? — запита небрежно тя.
	— Не — въздъхна той и седна зад бюрото. — Моят приятел ми измъкна само досието на Багър. Но в него се появиха и някои неща за теб.
	— Да разбирам ли, че онова, което видяхме на гробището, е нещо неприятно?
	— Нека ти го кажа по друг начин: когато отворят ковчега, те ще бъдат изненадани от това, което няма да намерят вътре, тоест мен.
	— И ще намерят ли друг труп?
	— Не съм участвал във вземането на подобни решения — сви рамене Стоун. — По онова време бях зает със задачата да не бъда аз трупът.
	— А защо са решили да го изровят едва сега?
	— Не знам.
	— Тогава какъв проблем имаш предвид?
	— Съжалявам, но не мога да говоря за тези неща.
	— На мен ли го казваш? — поруменя от гняв Анабел. След като си разкрих душата пред теб, въпреки че не съм го правила пред никой друг? Не, приятелю! Искам да знам истината!
	— Анабел, не мога да…
	— Не се опитвай да се измъкнеш с празни приказки! Не забравяй, че аз съм тази, която ги е превърнала в изкуство!
	Стоун безпомощно млъкна, докато Анабел продължаваше настъплението си.
	— Виж какво, Оливър, Джон или каквото е там името ти! — тропна с крак тя.
	— Вече ти казах, че истинското ми име е Джон Кар.
	— Окей, това е добър старт. Продължавай!
	— Няма да стане — изправи се той. — Освен това няма как да ти помогна по отношение на Джери Багър. Ситуацията е такава, че колкото по-бързо се разделиш с мен, толкова по-добре. Вземи баща си и използвай парите си, за да се покриеш. Съжалявам, Анабел. Но колкото по-близо си до мен, толкова по-голяма е вероятността да умреш. Не бих искал да слагам и този грях на душата си.
	След тези думи той я хвана за ръката, изведе я навън и затръшна вратата след нея.


	54

	Майката на Хари стана рано. Болката, която разяждаше костите й, винаги я будеше преди разсъмване.
	Отиде до тоалетната, пропълзя обратно в леглото и по стар навик изчете вестниците. После дойде ред на радиото и сутрешните телевизионни програми, които частично щяха да заситят неутолимия й глад за новини. И изведнъж се озова очи в очи с него. Това продължи само част от секундата, защото тя грабна дистанционното и прогони лукавата му усмивка от екрана.
	Дишайки тежко, тя сведе поглед към мобилния телефон, оставен от сина й. Досега не го беше докосвала, защото помнеше съвета му да го използва само в краен случай. Държеше го на шията си, окачен на дълга каишка, и го сваляше само когато се къпеше. Но сега трябваше да му се обади и да го попита за човека, който се появи на екрана. Истина ли беше? Възможно ли бе да е истина?
	Долови стъпки в коридора и бързо легна обратно. Вратата се отвори и в стаята се появи чистачката на етажа, която си подсвиркваше безгрижно.
	— Как сме днес, ваше височество? — подхвърли тя. Наричаше пациентката така заради властния й характер.
	Лицето на старицата стана безизразно и от устните й се отрониха няколко думи на странния език, който използваше при срещите си с Фин. Разбира се, за всички останали това беше просто неразбираем брътвеж, каквато беше и целта й. Чистачката постоянно го чуваше и вече беше свикнала с него.
	— Добре, добре — вдигна ръце тя. — Ти си бърбори на воля, а аз ще прибера мръсните дрехи и ще почистя банята. Искам да сте щастлива, ваше височество.
	Очите й се спряха на измачканите вестници и тя се усмихна. Нейно височество съвсем не беше толкова смахната, колкото искаше да се изкара.
	Чистачката си свърши работата и излезе. Едва тогава старицата седна в леглото и се взря в телефона. Странно колко много колебания съпътстват вземането на обикновени решения, помисли си тя. На млади години човек ги взема моментално, без да се замисли дори за секунда. Да се обади ли, или не?
	Пръстите й започнаха да натискат бутоните още преди да получи отговор на този въпрос.
	Явно името й се беше изписало на екранчето му, защото той включи телефона си след първия сигнал.
	— Какво има? — прозвуча тихо, но ясно гласът на Фин. — Добре ли си?
	— Да, добре съм.
	— Тогава защо се обаждаш?
	— По телевизията съобщиха, че той е заминал за чужбина. Бил в дълъг отпуск. Възможно ли е човек като него да излиза в отпуск по никое време? Искам честен отговор.
	— Аз ще се погрижа. А ти затвори.
	— Но той трябва да…
	— Не казвай нито дума повече. Просто затвори!
	— Никой не може да разбере за какво говорим.
	— Веднага!
	Тя натисна бутона за изключване и окачи телефона на шията си. Хари й се ядоса. Може би не трябваше да му се обажда, но просто не се сдържа. Цели дни и нощи прекарваше в тази мизерна стая, разкапваше се жива и мислеше само за това. А после този тип изведнъж й се показа по телевизията!
	Отиде до прозореца и погледна навън. Денят беше прекрасен, но за нея нямаше никакво значение. Тя вече не принадлежеше на този свят. Принадлежеше единствено на миналото, ала и то вече се стопяваше. Съпруг, приятели всички бяха мъртви. Остана й само Хари, но тя успя да ядоса и него. Е, щеше да му мине. Винаги му минаваше. Той беше добър син. Никоя майка не можеше да има по-добър син от него. Отвори чекмеджето и извади снимката на мъжа си. Единствената, която имаше.
	Легна в леглото, притисна снимката до гърдите си и започна да мечтае за смъртта на Роджър Симпсън.


	Хари Фин прибра телефона в джоба си и се върна в кухнята. Манди и децата го посрещнаха с тревожни погледи. В момента, в който на екрана се бе изписал номерът на майка му, той забрави за тях и се втурна навън. Беше сигурен, че му звъни да му съобщи, че вече са я открили и всеки момент ще я убият.
	По устните на Сузи беше полепнало мюсли. Вилицата на Патрик беше паднала на пода за радост на лабрадора Джордж, който усърдно облизваше жълтъка по нея. Забравил за учебниците, които тъпчеше в раницата си, Дейвид го гледаше с дълбока тревога. Манди стоеше пред печката с шпатула в ръка, а палачинката загаряше в тигана.
	— Какво става, Хари? — загрижено попита тя.
	Той направи опит да се усмихне, но устните му отказаха да се подчинят.
	— Фалшива тревога — промърмори. — Помислих си, че става нещо необичайно, но всичко е наред.
	И тогава Сузи изведнъж се разплака. Това може би се дължеше на изражението на баща й или на необичайното потрепване на гласа му. Той я вдигна на ръце и я притисна до себе си.
	— Спокойно, миличка. Татко допусна грешка, това е всичко.
	Сузи взе лицето му в пухкавите си ръчички и втренчи в него онзи обезоръжаващ поглед, който е присъщ единствено на децата.
	— Наистина ли? — попита с тъничко гласче тя. Страхът, с който беше пропит този въпрос, прониза дълбоко душата му.
	Той я целуна по бузката, може би за да избяга от умоляващите очи, заковани в лицето му.
	— Наистина, миличка. Понякога и татковците допускат грешки. — Погледна към Манди, която бавно възвръщаше самообладанието си, и игриво добави: — Но майките никога, нали?
	Щипна бузката на Сузи, а свободната му ръка стисна кльощавото рамо на Патрик.
	— Прав ли съм?
	— Прав си — каза момчето.
	Фин закара децата на училище. В колата остана единствено Дейвид, който се престори, че завързва връзките на маратонките си.
	— Хей, тате, наистина ли всичко е наред? — попита той.
	— Абсолютно, приятел, можеш да бъдеш спокоен.
	— Нали знаеш, че можеш да споделяш с мен? За абсолютно всичко.
	— Мислех, че тези думи са мои — усмихна се Фин.
	— Сериозно ти говоря, тате. Знам, че пред мама понякога ти е трудно да говориш за някои неща, трябва ти друг човек.
	— Благодаря, Дейв — разтърси ръката му Фин. — Нямаш представа колко високо ценя думите ти.
	_И много бих желал да ти разкажа всичко, сине_, добави мислено той, докато силните му пръсти стискаха дланта на момчето. _Но за съжаление това никога няма да се случи._
	— Приятен ден, тате — издърпа ръката си Дейв, излезе навън и затръшна вратата.
	Фин бавно подкара, плъзгайки се покрай колите на останалите родители, които едва ли биха пожелали да бъдат на негово място.
	Погледна в огледалото за обратно виждане точно навреме, за да види как Дейвид влиза във входа на училището.
	_Ако се проваля, искам да ме запомниш като бащата, който съм бил, а не като човека, който бях принуден да стана._


	Мъж на име Хърб Дашле се протегна с прозявка пред леглото на човека, прикован на легло в една стая в дъното на коридора, където лежеше и майката на Фин. Той беше тук от полунощ насам, а до края на смяната му оставаха още четири часа. Една от медицинските сестри надникна да провери състоянието на болния и той леко й кимна. В същия миг човекът на леглото простена и отрони няколко неясни думи. Дашле скочи, хвана сестрата за ръка и я избута навън. Затръшна вратата под носа й и бързо се наведе над леглото. Когато човекът в него престана да говори, той извади мобилния си телефон. Повтори дословно чутото, след което прекъсна разговора и отиде да отвори вратата. Притеснената сестра се върна в стаята. Това вече й се беше случвало.
	— Моля за извинение — любезно каза Дашле и отново зае мястото си до леглото.
	— Тези хора ще ми докарат някой инфаркт — рече под носа си сестрата. Не посмя да го каже високо, защото се страхуваше. Да, тези хора наистина я разтреперваха от страх.


	55

	— Благодарен съм за помощта на Григорий — каза Картър Грей на директора на ЦРУ.
	Двамата се намираха в кабинета на бункера, който Грей вече започваше да харесва. Виждаше предимствата на живота без дневна светлина. Времето никога не беше проблем, нямаше задръствания, а той и без това рядко харесваше нечия компания освен своята собствена.
	Съветският посланик в САЩ от последните години на Студената война Григорий Тупиков вече не служеше на народа си, а работеше за себе си, и то доста успешно. Беше се превърнал в дебел и доволен капиталист, наскоро напуснал родината си. Присъедини се към една инвестиционна компания, която приватизира и препродаде съветската каменовъглена промишленост, и спечели милиони, а после благоразумно напусна страната, изпреварвайки реакцията на правителството срещу новобогаташите. През по-голямата част от годината живееше в Швейцария, но имаше апартамент и в Париж, и в Ню Йорк, а за милионите му се грижеше „Голдман Сакс“.
	Грей дочете рапорта от срещата с Тупиков и вдигна глава.
	— Значи Леся и Рейфилд Соломон действително са сключили брак във Волгоград, след което са успели да се измъкнат от Съветския съюз.
	Директорът кимна.
	— Според това, което си спомня Тупиков, и сведения от бивши колеги те са се прехвърлили в Полша, а оттам във Франция и Гренландия. Между другото, тази Леся не е ли еврейка?
	— Не зная. Но Соломон със сигурност беше евреин, макар и не силно религиозен. Шпионският бизнес обикновено пречи на подобни задължения.
	— Аз не пропускам неделната служба в презвитерианската църква — възрази директорът.
	— Моите поздравления. Но защо Григорий не е предприел нищо, след като е знаел толкова много за тази жена? — Грей замълча за момент, после сам си отговори: — Защото е вярвал, че тя все още работи за руснаците.
	— А не е ли било така? — озадачено го погледна директорът.
	— Разбира се — кимна Грей и небрежно попита: — А след Гренландия?
	— За жалост там следата изстива. И вероятно ще си остане студена. Изминали са толкова години все пак.
	— _Не може_ да изстине! — хладно отбеляза Грей.
	— Къде е бил открит мъртвият Соломон? Тази част от досието липсва.
	Грей вдигна глава от документите, които се преструваше, че преглежда. От много отдавна всички детайли бяха запечатани в главата му.
	— В Сао Пауло.
	— Какво е правил в Бразилия?
	— Не съм сигурен. По онова време той вече не работеше за нас. Леся беше успяла да го вербува.
	— И е умрял там, така ли?
	— Да — кимна Грей. — Уведомиха ни наши сътрудници в Южна Америка и ние проведохме разследване. Фактите сочеха самоубийство.
	Директорът втренчено го погледна, но той спокойно издържа на погледа му.
	— Ясно — промърмори шефът на ЦРУ. — А Леся не сте я издирвали, така ли?
	— Май не. Нещо друго?
	— Може би.
	Грей вдигна глава към лукаво усмихващия се мъж. Добре помнеше, че като млад оперативен агент настоящият шеф на ЦРУ беше отчайващо неспособен да прикрива чувствата си, но същевременно демонстрираше дразнещо и в голямата си част незаслужено самочувствие. Грей беше положил доста усилия да отстрани тази негова слабост и искрено вярваше, че е успял. Сега обаче получи възможност да се увери в противното — издигнал се до най-високия пост в Управлението, той отново беше възвърнал старите си навици.
	— Хайде, казвай.
	— Григорий трябва да е бил в добро настроение. Както ти предложи, нашият човек в Париж е поръчал омари на корем.
	— И „Московская“, предполагам. Той много я обича.
	— Да. Литри водка — кимна директорът. — Успяхме да уредим и една-две червенокоси дами.
	— И?
	— Казал, че смътно си спомня някакви слухове, според които Леся е трябвало да се омъжи.
	— Как така _трябвало_? — озадачено го изгледа Грей.
	Директорът направи изразителен жест пред корема си.
	— Била е бременна?
	— Така мисли Григорий.
	Грей бавно се облегна назад. _Значи синът избива нашите хора_.
	— По най-общи изчисления сега детето им трябва да е на трийсет и пет-шест, нали така? — бавно попита той.
	— Именно — кимна директорът. — Само че едва ли носи фамилията Соломон.
	— Но след като Леся и Рейфилд са се оженили в Русия, когато тя вече е била бременна и й е личало, къде е родено детето? Ако са напуснали страната веднага, то би могло да е родено в Полша, Франция, Гренландия и дори в Канада.
	— Защо в Канада? Последната им спирка е била Гренландия. Какво общо има Канада?
	Грей внимателно огледа човека, който ръководеше най-важната разузнавателна централа на САЩ. Започнал кариерата си в нея, той се беше прехвърлил в политиката, търпеливо изчаквайки своя шанс. И беше доживял мига, в който един не особено проницателен президент му предложи ръководството на ЦРУ. _Господ да помага на тази страна!_
	— Кой отива ей-така в Гренландия, освен ако не се е насочил към Канада? Дори в онези години оттам имаше доста директни полети за САЩ. Освен това Гренландия по традиция е любима спирка на шпионите. Аз самият винаги се отбивах там, преди да се прибера у дома. В Гренландия винаги можеш да забележиш, ако някой те преследва. И ми беше интересно как човешката цивилизация се справя със замръзналата тундра.
	— Ясно. Но защо не са избрали САЩ за раждането на детето си? Тук то автоматично би получило американско гражданство.
	— Не мисля така. За нея е било много по-лесно да влезе нелегално в Канада, за да роди. А актът за раждане да бъде фалшифициран впоследствие.
	— Дори да е така, ние пак нямаме кой знае каква отправна точка.
	— Не съм съгласен. Влизането от Гренландия в Канада по онова време можеше да стане от няколко гранични пункта. Може би Нова Скотия и Нюфаундленд. Бихме могли да започнем оттам.
	— И какво точно ще правим, ако започнем оттам?
	— Ще се съсредоточим върху един период от дванайсет месеца, нищо повече — отвърна Грей и уточни годината. Ще прегледаме всички актове за раждане през него, като засега ще търсим само момчета.
	— А защо не и момичета?
	— Момчета — отсече Грей. — Поне засега.
	— Много работа е. Още повече, че МВС ще ни натовари с огромната част от нея, защото подготвят учебна симулация на терористична атака срещу Капитолия. Нужни са време и ресурси.
	— Би трябвало актовете за раждане вече да са влезли в компютрите, което ще ни улесни.
	— Но проблемът с ресурсите остава…
	Грей се приведе напред и го накара да замлъкне под заплашителния му поглед.
	— Имай предвид, че последиците от _нашето бездействие_ могат да бъдат катастрофални за тази страна.


	56

	Анабел изчака отвън, докато баща й се прибере от пазар, и без излишни обяснения му нареди да кара след нея. Няколко минути по-късно стигнаха до хотела и тя го поведе към стаята си.
	Беше разстроена, умът й бясно препускаше. Все още не можеше да приеме внезапното решение на Стоун да я изостави на произвола на съдбата. Май не биваше да му се доверява — беше крайно време да разбере, че човек като нея може да разчита единствено на себе си.
	— Ани? — обади се най-сетне Пади. — Защо мълчиш, момичето ми? Защо не ми кажеш какво се е случило?
	Тя го погледна така, сякаш беше забравила за съществуването му.
	— Случи се това, че току-що ни прецакаха. Няма да получим помощта, на която разчитахме, за да се справим с Багър.
	— Значи кавалерията няма да се появи?
	— Никаква кавалерия.
	— От Рубън научих някои неща за Оливър. Той ли трябваше да ни помогне?
	— Да, но току-що се отказа. Явно си има друга, по-важна работа.
	— И какво ще правим сега? — извика Пади и гневно удари с длан облегалката на стола.
	— Ще бягаме. Багър със сигурност ще постави под наблюдение гарите и летищата, но няма достатъчно хора, за да покрие и пътищата. Налага се да зарежем камиона ти.
	— И накъде ще бягаме?
	— Има ли значение? Важното е да не сме тук.
	— А на Джери ще му се размине, така ли?
	— По-добре да му се размине, отколкото да попаднем в ръцете му, нали? Ще изчакаме, преди да подновим битката.
	— На мен не ми остава много време. Или ще го направя сега, или изобщо никога.
	— Вече ти казах, че нямаме подкрепа.
	— Ще измислим нещо друго.
	— Не можеш сам да се справиш с Джери.
	— Нали сме двама?
	Тя извърна очи към прозореца и поклати глава.
	— Знаеш ли колко дълго планирах удара срещу него?
	— Със сигурност по-дълго от времето, което ми остава. Но аз няма да се откажа. _Не мога_ да се откажа.
	— До вчера дори не си мислил, че можеш да спипаш Джери. Какво те накара да се промениш?
	— _Ти!_ — скочи на крака Пади и хвана ръката й. — Вече знаеш, че съм бил в затвора, когато убиха майка ти. Вярно, и сега не съм стока, но не съм подлец, както си мислеше!
	— Нима искаш да кажеш, че го правиш заради мен?
	— Не само заради теб, но и заради Тами. Тя не заслужаваше да умре по този начин. Всъщност и заради себе си, защото Багър ми отне единствения човек на света, когото обичах истински!
	Обърна се и срещна втренчения поглед на дъщеря си.
	— Не исках да прозвучи по този начин, Анабел — объркано добави той.
	Тя докосна белега под окото си и горчиво промълви:
	— Никога не съм се заблуждавала, че изпитваш някакви чувства към мен.
	Пади протегна ръка да я докосне, но тя се дръпна като опарена.
	— Нямах право да ти причинявам това, разбира се — промълви той. — Но исках да ти втълпя в главата някои неща, които да запомниш за цял живот. Ти провали онази измама в казиното. Беше много млада, а младите допускат грешки. Но аз съм готов да се обзаложа, че никога не си я повторила, нали?
	— Не съм.
	— Никога не ми е пукало за хората, с които работя. И по тази причина не съм си правил труда да им оставям белези. Посочвал съм грешките им, разбира се, но не ме е интересувало дали ще ги повторят с някой друг и за награда ще им строшат капачките.
	— Значи си ми оставил този белег от нещо като сурова обич, така ли?
	— Майка ти не беше съгласна да влизаш в занаята. Но през онова лято изведнъж се оказах без помощници и ми хрумна да използвам теб. Установих, че схващаш бързо, много по-бързо от мен, когато бях на твоята възраст. Десет години по-късно вече ме беше надминала и се насочи към големите изкусни удари. А аз си останах при дребните измами на улицата с „тука има, тука няма“.
	— Изборът си е бил твой.
	— Не съвсем. Просто не бях достатъчно добър за големите удари. Казват, че е природна дарба. Нямаш ли я по рождение, никой не може да ти помогне…
	— Добре де, но какво правим тогава? Ти не ставаш за големи удари, но въпреки това си решен да удариш Джери.
	— Не мога да го направя без теб, Анабел — въздъхна Пади. — Но ако откажеш да ми помогнеш, ще се опитам и сам.
	— И ще се превърнеш в труп.
	— Аз и сега съм труп. Съмнявам се, че дори Джери може да ми измисли по-болезнена смърт от тази, която ме чака.
	— Ох, защо ми усложняваш живота? — направи гримаса Анабел.
	— Ще ми помогнеш ли?
	Тя не отговори.
	— Защо не поговориш с приятеля си? — попита след известно мълчание Пади. — Може би ще промени решението си.
	В първия момент Анабел понечи да каже „не“, но после размисли. Наистина би могла да се върне в къщичката на Стоун и да се опита да го убеди, разбира се, ако го свареше насаме. Ако ли не, просто щеше да прибере подробното „досие“, което той беше събрал за отношенията й с Джери. Нямаше никакво желание то да бъде открито от когото и да било, независимо дали ще са ченгетата или хората на Багър.
	— Добре, ще опитам — каза тя.
	Крачейки към колата си, Анабел бавно осъзна, че просто не може да остави баща си сам срещу Джери. Което означаваше само едно: и двамата ще бъдат убити.
	_Какъв избор, господи!_


	57

	След като Анабел и Пади си тръгнаха, Стоун даде на Кейлъб някои от старите си дрехи, натовари го на такси и каза на шофьора адреса на един от хотелите наблизо.
	— Не мога ли да остана, Оливър? — уплашено го погледна Кейлъб.
	— Няма да е разумно — поклати глава Стоун. — Ще ти се обадя по-късно.
	Започна да мисли за Анабел едва когато таксито потегли и той остана сам.
	— Направо я зарязах — въздъхна той. — След като я убедих да не заминава и обещах да й помогна.
	Но какво друго можеше да стори? Дано тя хванеше самолета за своя остров някъде из Тихия океан, където най-вероятно щеше да бъде на сигурно място.
	Ами ако не го направеше? Ами ако вземеше твърдоглавото решение сама да се справи с Багър? Беше казала, че се нуждае от подкрепа, и той знаеше, че наистина е така. Дали все пак не можеше да й помогне?
	Телефонът иззвъня.
	— Моите хора от АВР не знаят нищо за онази работа в гробището, Оливър — екна в мембраната гласът на Рубън. — Но Милтън откри нещо в интернет, ето ти го.
	— Не е много, Оливър — чу се гласът на Милтън. — Но в един от новинарските сайтове съобщават за разравянето на някакъв гроб в „Арлингтън“. Новината няма коментар от правителствен източник.
	— Споменава ли се на кого е гробът?
	— На някой си Джон Кар. Проблем ли има?
	Стоун изключи, без да си прави труда да отговаря.
	След толкова години Джон Кар изведнъж беше оживял. Но по ирония на съдбата Оливър Стоун никога не се беше чувствал по-мъртъв.
	Защо точно сега? Какво се беше случило? Истината блесна в съзнанието му в мига, в който се прибра и седна на верандата пред къщата.
	Бяха му направили постановка.
	След като Джон Кар вече не беше мъртъв, името му неминуемо щеше да влезе в списъка на човека, който избиваше някогашните членове на „Три шестици“.
	_Аз съм примамката_, помисли си той. _Ще ме използват, за да привлекат убиеца. И изобщо няма да им мигне окото, ако той ми види сметката, преди да го хванат. Дори и да оцелея, едва ли ще е задълго._ На този етап Джон Кар не можеше да бъде нищо друго, освен бреме за родината си. Тя имаше десетки причини да го иска мъртъв и нито една, за да го запази жив. Гениално просто и ясно. Смъртната му присъда беше подписана, този път окончателно и наистина.
	Само един човек можеше да измисли подобен план и Стоун прекрасно го знаеше.
	_Картър Грей е жив!_
	Хвърли няколко вещи в малък сак, заключи къщичката и се измъкна от гробището през гористата местност зад него.


	Хари Фин се опитваше да закрепи хоризонтално ножа за масло върху острието му на масата, където седеше. Беше по-трудно, отколкото изглеждаше, но той всеки път успяваше да го задържи така за няколко секунди. Обикновено прибягваше до това упражнение, когато се колебаеше и се нуждаеше от равновесие. След като можеше да го постигне с обикновен нож, значи трябваше да го постигне и в живота. Поне така си мислеше. Но в действителност никак не беше лесно.
	— Хари?
	Той вдигна глава. Беше една от колежките му. По време на обяда в офиса екипът обсъждаше детайлите на акцията в Капитолия.
	— Успя ли да хвърлиш един поглед на чертежите на вентилационната система? — попита жената.
	Фин кимна. Бяха се снабдили с документацията благодарение на една хитроумна тактическа комбинация, която включваше проникване в работния микробус на архитекта, отговарящ за изграждането на новия Център за посетители. След копирането на нужната информация проведоха серия от „служебни“ разговори по телефона, които им дадоха куп важни детайли за строежа.
	— Архитектурните планове предвиждат, че ще е свързана с тази на Капитолия, но ние трябва да се уверим. За целта още довечера ще идем на място. До нея трябва да се стига през тунела за товарни коли, но и това трябва да се провери. — Фин се извърна към мъжа, седнал до него с някакви чертежи и спецификации. — Осигурен ли е транспортът?
	— Да, всичко е готово.
	Хари погледна пропуска, който беше откраднал от линкълна на паркинга и който му беше свършил много добра работа. Запазвайки секретния код върху ламинираната пластмаса, той бе променил цялата информация, съдържаща се в картата: снимка, име и прочие. Благодарение на това беше получил достъп до безброй места, където не би трябвало да влизат външни хора. Според последните сведения правителството вече осъзнаваше недостатъците на системата за сигурност, но когато ставаше въпрос за подобни неща, Конгресът действаше със скоростта на ледник. Фин предполагаше, че проблемът със сигурността ще се реши до времето, когато той се пенсионира. Но дори и този срок беше оптимистичен.
	Заседанието приключи. Той се прибра в офиса си и остана там до края на работния ден. Вечерта облече униформата на охраната на Капитолия, окачи си пропуска и тръгна за срещата с един колега, пременен по същия начин. Два и половина квадратни километра се охраняваха от хиляда и шестстотин полицаи — всички други градове в страната можеха само да мечтаят за такова съотношение. Конгресът обичаше сигурността, а и парите бяха в него.
	Насочиха се към строителната площадка на новия Център за посетители. Тук работата продължаваше двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Размениха няколко думи с работниците от нощната смяна и продължиха обиколката. Не след дълго се сблъскаха с униформен полицай, с когото любезно се поздравиха. Фин го информира, че съвсем наскоро са го преместили тук от федералната паркова полиция в Сан Франциско.
	— И слава богу — въздъхна с престорено облекчение той. — Във Вашингтон жилищата са много по-евтини. На цената на малък апартамент в Сан Франциско тук си купих цяла къща.
	— Извадил си късмет — отбеляза ченгето. — Аз дойдох тук преди около пет години, иначе бях пощенска охрана в Арканзас. Но и до ден-днешен плащам безбожен наем за един тристаен апартамент в Манасас, където живея с жена си и четирите си деца.
	Фин и колегата му продължиха нататък и не след дълго се озоваха на мястото, което бе единствената причина за присъствието им на обекта тази вечер.
	Намираше се точно там, където сочеха архитектурните планове. Пряка връзка с тунела, вече завършена и пусната в експлоатация. Това значително улесняваше задачата им. Фин обработи ключалката на една от вратите и двамата безшумно влязоха в полутъмното помещение. Огледаха шкафовете за инструменти на стената, Фин направи няколко снимки на работните диаграми до тях, после извади бележника си и начерта скица на района, която включваше коридори, врати и контролно-пропускателни пунктове. Излязоха навън, прекосиха няколко коридора и хлътнаха в малка стаичка, в която беше монтиран генератор. На тавана имаше вентилационна решетка, която се оказа твърде тясна за Фин, но не и за колегата му, значително по-дребен от него. Стъпил на раменете на Фин, той успя да се промуши през нея. Трийсет минути по-късно се върна.
	— Стига чак до сградата на Конгреса, Хари — съобщи той. — Точно както предполагахме.
	Фин старателно си записа подробностите на маршрута му.
	Минута по-късно вече бяха навън, обърнаха гръб на Капитолия и закрачиха към Харт Билдинг, която също беше част от сенатския комплекс. Там се разделиха — партньорът му пое надясно, а Фин наляво. Извървя цялото разстояние по протежение на сградата, където, девет етажа по-нагоре, се намираше офисът на Роджър Симпсън. Спря на ъгъла, преброи прозорците и насочи показалец към онзи, зад който беше просторният кабинет на сенатора от Алабама.
	— Бум! — промърмори той и побърза да се отдалечи.
	Не след дълго стигна до колата си, потегли и пусна радиото. Водеща новина на една от местните радиостанции беше разкопаният гроб в националното гробище „Арлингтън“. Все още никой не знаеше защо е станало това.
	— Разкопаният гроб е на Джон Кар — съобщи радиото.
	— Джон Кар! — повтори с леко удивление Фин. Без съмнение любознателната му майка вече беше чула тази новина.
	А той се запита дали ще има край този кошмар.


	58

	Разтревожен и притеснен, Алекс Форд си седеше у дома. Причина за безпокойството му беше Оливър Стоун, който упорито не вдигаше телефона си. Новината за разкопания гроб в „Арлингтън“ не беше на първа страница, но привлече вниманието на мнозина. Алекс нямаше представа какво са открили в изровения ковчег, но отлично знаеше, че там не е било тялото на Джон Кар. По времето, когато двамата едва не загинаха в една местност недалеч от Вашингтон, наречена Планината на смъртта, той бе научил доста неща за живота на Оливър Стоун/Джон Кар.
	Понечи да набере номера му за пореден път, но в същия миг телефонът му иззвъня.
	Беше Стоун.
	— Оливър, какво става, по дяволите?
	— Нямам време за приказки, Алекс. Чу ли за гроба?
	— Да.
	— Това е работа на Картър Грей.
	— Но нали той е…
	— Не е. Грей си е жив и здрав и в момента се опитва да ме насади по повод серия от убийства, свързани с миналото ми.
	— Но, Оливър…
	— Просто ме изслушай! — прекъсна го Стоун. — Аз мога да се погрижа за себе си. Рубън и Милтън са в безопасност, Кейлъб — също. Но ще те помоля за една услуга.
	— Казвай.
	— Помниш ли Сюзан Хънтър, моята приятелка?
	— Висока, дългокрака и устата?
	— Същата. Има сериозни проблеми. Предложих й помощта си, но ситуацията се промени. Ще ме заместиш ли?
	— Тя ли беше причината да ни вдигнеш под тревога снощи?
	— Не, онова беше чисто моя грешка. Но ако решиш да й помогнеш, ще трябва да ми обещаеш нещо.
	— Какво? — попита предпазливо Алекс.
	— Миналото й не е безупречно, но тя е добър човек и е имала основателни причини за постъпките си. Не се рови прекалено надълбоко.
	— Но ако е престъпник…
	— Ние с теб сме минали през доста неща, Алекс. Ще ти кажа само едно: аз без колебание бих поверил живота си на тази жена. Надявам се, че това ти е достатъчно.
	Алекс се облегна назад и изпъшка.
	— Добре, какво искаш да направя?
	— Иди в къщата ми. На бюрото има папка със записки, които ще ти помогнат да се ориентираш в ситуацията. Ще ти дам телефонния номер на Сюзан. Можеш да й се обадиш и да й кажеш, че съм те помолил да й помогнеш.
	— Това е важно за теб, така ли?
	— Ако не беше важно, нямаше да те моля за толкова голяма услуга.
	— Добре, Оливър, ще го направя.
	— Нямаш представа колко съм ти задължен, Алекс.
	— А не мога ли да помогна и на _теб_?
	— Не. Трябва да се справя сам.
	Алекс се качи в колата си и потегли към гробището „Маунт Цион“. Къщичката на Стоун изглеждаше пуста, но агентът извади пистолета си, преди да отвори с ключа, който му беше дал Стоун. Няколко секунди му бяха достатъчни да се увери, че вътре няма никого. Следвайки инструкциите, той седна зад бюрото и започна да преглежда бележките, изписани със ситния равен почерк на Стоун.
	Специално внимание обърна на имената: Джери Багър, Анабел Конрой (оградено с кръгче), Пади Конрой, Тами Конрой и някакъв човек на име Антъни Уолас. Една от бележките съдържаше подробно описание на неотдавнашното пътуване на Стоун до Мейн, придружено от няколко реда записки след разговори с Рубън, Милтън и Кейлъб. По всичко личеше, че Милтън и Рубън са имали някаква задача в Атлантик Сити, по-специално в казино „Помпей“.
	_Леговището на Багър._
	Алекс пъхна бележките в джоба си, стана и се протегна, масажирайки тила си. Преди години, още като член на личната президентска охрана, беше счупил шиен прешлен, който хирурзите замениха с метална пластина. Оттогава страдаше от постоянни болки във врата. Сега трябваше да се обади на Сюзан Хънтър, приятелката на Стоун. От бележките, които току-що прегледа, беше ясно, че това едва ли е нейното истинско име.
	В следващата секунда замръзна на място и мускулите му се напрегнаха. Някой влезе и той побърза да се скрие зад вратата на банята.
	Стъпките се насочиха към бюрото, чу шум от тършуване по него.
	Алекс пристъпи тихо изотзад и опря пистолета си в главата на Анабел Конрой.
	Вярна на невъзмутимия си нрав, тя не трепна.
	— Надявам се, че пистолетът е на предпазител — каза спокойно Анабел.
	Алекс свали оръжието и отстъпи крачка назад. Анабел беше облечена с къса пола, сандали и дънково яке. Дългата й руса коса беше стегната на кок и почти скрита под шапка с козирка. Тя свали слънчевите си очила и отправи хладен поглед към високия федерален агент.
	— Ти си от Сикрет Сървис, нали?
	— Да, аз съм Алекс Форд — кимна той. — А ти си…
	— Безработна. — Очите й обиколиха стаята. — Няма ли го?
	Алекс се взря в малкия сърповиден белег под дясното й око.
	— Няма го.
	— Имаш ли представа къде е?
	— Никаква.
	— В такъв случай сбогом.
	— Анабел! — извика той и тя се закова на място.
	— Приятно ми е да се запознаем, Анабел Конрой — усмихна се Алекс. — Нека позная: баща ти се казва Пади, а майка ти или може би сестра ти е Тами. — В ръцете му се появи снопчето гъсто изписани листове. — И най-вероятно си дошла заради това.
	— Мислех, че Оливър е по-дискретен — отвърна тя, оглеждайки листовете.
	— И правилно си мислила. Аз сам стигнах до тези заключения.
	— Браво на теб. Е, аз трябва да вървя.
	— Искаш ли да предам нещо на Оливър, когато го видя?
	— Не. Вече нямам какво да му кажа.
	— Но се отби да го видиш.
	— Да речем. А _ти_ какво правиш тук?
	— Дойдох, защото съм му приятел и се тревожа за него.
	— Той може да се грижи за себе си.
	— Имаш ли представа защо изчезна? — попипа Алекс, макар да знаеше отговора.
	— Заради някакъв разкопан гроб в „Арлингтън“. Вероятно _неговият_. — Очите й се взряха в лицето на Алекс, търсейки реакция. — Издържах ли изпита?
	Той кимна.
	— Оливър наистина трябва да ти е имал пълно доверие, за да го сподели с теб.
	— Нека го кажем по друг начин: надявах се, че ми се доверява, но се оказа, че не е така.
	— Чух, че този Багър е безмилостен тип.
	И да се беше стреснала от думите му, Анабел не се издаде.
	— Не знам за кого говориш — равнодушно каза тя.
	Той извади визитната си картичка и й я подаде.
	— Оливър ми се обади с молба да ти помогна, докато той се занимава с проблемите си.
	Тези думи вече я стреснаха.
	— Молил те е да ми помогнеш?
	— Всъщност настоя.
	— Винаги ли се подчиняваш на настояванията му?
	— Той каза, че е готов да ти повери живота си. Малцина са хората, които могат да се похвалят с подобно нещо. Случайно и аз съм един от тях. От доста време насам имаме навика да се грижим един за друг.
	Анабел се поколеба, после прибра картичката в якето си и кимна.
	— Благодаря.
	Алекс мълчаливо я изпрати с поглед, докато тя вървеше към колата си.


	59

	Макар и да се използваше за работно убежище, резиденцията в Кемп Дейвид беше и място, където президентът на САЩ се оттегляше, за да прогони стреса от най-тежката работа на света. Според официалното съобщение на пресцентъра на Белия дом президентът възнамеряваше да отдели целия уикенд на семейството си. Това беше лъжа, или поне изопачена истина — като доста официални съобщения, излизащи от президентския пресцентър. Всъщност държавният глава имаше гост. Един много специален гост, чиято визита трябваше да остане в тайна.
	— Благодаря, че ме приехте толкова бързо, господин президент — каза Картър Грей, когато седна срещу него в работния му кабинет. Той ценеше високо удобствата на подземния си бункер, но понякога все пак се налагаше да се появява и на повърхността.
	— Радвам се, че сте добре — любезно отвърна президентът. — Разминали сте се на косъм, доколкото разбрах.
	— Не бих казал, че ми е за пръв път, но силно се надявам да е за последен. Между другото, искам да ви благодаря за подкрепата, която, макар и неофициална, ми позволява да работя на спокойствие.
	— От телефонния ни разговор разбрах, че положението е сериозно, но все пак бих искал да узная повече подробности.
	— Разбира се — кимна Грей и сбито разказа за Леся, предателството на Рейфилд Соломон и неотдавнашната серия от убийства на ветерани от специалния отряд, наречен „Три шестици“. — А сега идва ред на Джон Кар, последния член на този отряд.
	— Онзи, чийто ковчег беше изкопан от „Арлингтън“? — вдигна вежди президентът. — Току-що ме информираха.
	— Да. Но в този ковчег не са погребани тленните останки на Джон Кар.
	— А чии?
	— Без значение, сър. Важното е, че преди трийсет години Джон Кар успя да избяга.
	— Да избяга ли? Нима е бил затворник?
	— Не, беше предател. Работеше за нас, но поради естеството на някои негови действия ние се принудихме да прекратим отношенията му с ЦРУ.
	— Какво означава „да прекратите“? Защо не го предадохте на съда?
	— Съществуваха смекчаващи вината му обстоятелства, сър. Страната нямаше интерес от публичен процес срещу него. По тази причина поехме нещата в свои ръце, разбира се, със съответното разрешение на вашия предшественик.
	Президентът заопипва чашата с чай.
	— Предполагам, че времената са били други — въздъхна той. — С купища мръсна работа.
	— Точно така, сър — побърза да се съгласи Грей. — Днес такива неща вече не се допускат. Но опитът да бъде ликвидиран се оказа неуспешен и призракът му отново ни заплашва.
	— По какъв начин?
	— По всичко личи, че тримата бивши агенти на ЦРУ са били убити от Джон Кар.
	— Защо мислите така?
	— Те го предадоха, а бяха негови колеги и приятели. И сега той си отмъщава.
	— Но защо е чакал цели трийсет години?
	— Мога само да предполагам, сър, но не бих искал да ви губя времето. При всички случаи на света има само един човек, който е хранел неприязън към тримата агенти, и той е Джон Кар.
	— А защо се е опитал да убие и вас?
	— Аз командвах отряда му. И фактически бях този, който повдигна вътрешните обвинения срещу него.
	— Тоест заповядахте да бъде ликвидиран?
	— Вече споменах, че тази заповед беше издадена от моите началници след съответното съгласуване от най-високо място.
	Грей изрече тази лъжа съвсем спокойно, сякаш самият той вече си беше повярвал.
	— А тези началници още ли са живи? — леко сви вежди президентът.
	— За съжаление не. Всички са мъртви. Включително и вашият предшественик, както знаете.
	— А каква е връзката на Кар със Соломон и въпросната Леся?
	— Ето и причината за решението да ликвидираме Кар — ние бяхме убедени, че Соломон и Леся са го вербували да работи за руснаците.
	— Но според доклада Соломон се е самоубил.
	— Така е, но Леся остана жива. Доколкото си спомням, тя доста се сближи с Кар. Напълно възможно е двамата да работят заедно.
	— Но по каква причина Леся би помагала на Кар за ликвидирането на останалите от „Три шестици“?
	Грей скрито въздъхна. Този президент не беше толкова глупав, колкото някои други, на които беше служил.
	— Ще го кажа по друг начин, сър. Официално Рейфилд Соломон се е самоубил. Такова е становището на правителството. Но е напълно възможно някой да му е помогнал.
	— Кой е този някой? Ние ли?
	— Той беше предател, сър. Много американци изгубиха живота си заради него. При всички случаи щеше да бъде екзекутиран. Името му фигурира на Стената на срама в Лангли, редом с това на Олдридж Еймс и други шпиони. Щетите, които е нанесъл на страната ни, са неизброими. Едва ли има по-вреден предател от него.
	Изрече тези думи с цената на доста усилия, защото бяха тежки дори за неговата закоравяла съвест. Но макар и негов близък приятел, Соломон все пак беше мъртъв. А Грей искаше да остане жив.
	— Значи сме ликвидирали и _него_, така ли?
	— Тогава времената бяха други, както сам споменахте. В личен план аз приветствам по-откритото лице на ЦРУ и на правителството, което имаме днес. Но в онези години се борехме за спасяването на света.
	— Добре, допускаме, че Кар и Леся са живи. Кой друг е в списъка им за ликвидиране?
	— Само един човек, сър. Роджър Симпсън.
	— О, да, в онези години Роджър е работил в разузнаването. Означава ли това, че има пръст в тази работа?
	— Индиректно, сър. Ние взехме всички мерки за безопасността му.
	— Дано да е така. Нашето мнозинство в Сената е съвсем крехко, всеки глас има значение.
	Грей остана с безизразно лице, но светкавично отчете по-голямата загриженост на президента за мнозинството в Сената, отколкото за живота на сенатора.
	— Разбира се — кимна той. — Отлично ви разбирам.
	— Човешкият живот е по-важен, естествено — побърза да добави президентът.
	— Никога не съм се съмнявал в това — отвърна Грей и изведнъж се запита дали изявлението на главнокомандващия не се прави заради записващото устройство, скрито някъде в този кабинет.
	— Искам да разбера какво предлагате — каза президентът. — Името на Джон Кар влезе в новините и той положително вече е предупреден. На ваше място не бих постъпил по този начин, Картър. Бих действал на тъмно, докато го открия.
	Президентът нямаше представа, че Грей знае не само точния адрес на Кар, но и новото му име — Оливър Стоун. Разбира се, Стоун вече бе научил за разкопания гроб и за разбудената тайна. И най-вероятно бе минал в нелегалност. Беше изключително съобразителен, със сигурност беше решил ребуса и вече знаеше, че Грей е жив и операцията с ковчега е негова идея. Знаеше и друго: всичко би могло да се извърши без медийна шумотевица. Просто идват на гробището и го арестуват. Или направо го ликвидират. Но Грей не можеше да си го позволи, тъй като Стоун разполагаше с компрометиращи материали срещу него. Сега обаче дойде време за сделка: животът на Кар срещу уликите, ето какво възнамеряваше да му предложи. Междувременно щеше да го остави да бяга, но хората му нямаше да го изпускат от очи. Само по този начин можеше да се надява на преговори.
	— На пръв поглед това наистина е най-добрата стратегия — рече на глас той. — Но не бива да забравяме, че цялата тази бъркотия около Соломон, Леся и останалите ще събуди призрака на Студената война. В момента отношенията ни с Русия са деликатни и в никакъв случай не трябва да се връщаме към старата политика и конспирациите. Ако бъдем откровени, сър, ще си признаем, че и двете страни играеха мръсно. Но днес това би било крайно неуместно, тъй като ще възбуди духовете — както тук, така и в Русия. Вече направихме някои предварителни сондажи и мога да ви уверя, че руснаците много добре разбират ситуацията. Нещо повече, дори предложиха помощта си за отстраняването на този проблем.
	— Ясно — кимна президентът. — Можете да разчитате на пълната ми подкрепа, Грей. Радвам се, че отново възседнахте коня. Всъщност така и не разбрах защо изобщо си подадохте оставката.
	— Май и аз — въздъхна Грей, а мислено добави: _И през ум нямаше да ми мине, ако не беше Джон Кар_.
	Няколко минути по-късно вече беше в хеликоптера, който се носеше над равнините на Мериланд и скоро щеше да го върне в бункера. Там някъде долу бягаше Кар, следван по петите от хората му. А синът на Леся вероятно планираше следващото си убийство: на същия този Джон Кар. Именно такава беше целта на Картър Грей — разчуеше ли се за празния гроб, Кар щеше да стане мишена.
	Сега предстоеше последната част от операцията: да се добере пръв до Кар и да му предложи сделка — животът му срещу доказателствата. След което щеше да го остави на сина на Леся, за когото по-късно също щяха да се погрижат. Това беше единственият начин да се сложи край на цялата история, веднъж и завинаги. Що се отнасяше до Роджър Симпсън, Грей не се интересуваше дали ще оцелее.
	Планът несъмнено беше сложен и труден за изпълнение, но нищо в света на Картър Грей не беше просто и лесно.


	60

	Пади чакаше Анабел в хотелската стая.
	Тя подуши въздуха и изненадано се обърна да го погледне.
	— Май не си пушил, а?
	— Изхвърлих цигарите си, преди да вляза — неохотно каза той.
	— Защо?
	— Искам да бъда във форма преди сблъсъка с Багър.
	Изглеждаше твърд и решителен, но едновременно с това уязвим като малко момче, което се изправя срещу най-големия побойник на квартала. Сърцето й се сви от внезапен прилив на съчувствие, пръстите й леко докоснаха рамото му. Миг по-късно се овладя и дръпна ръката си.
	Да, той умираше. И на всичкото отгоре не беше пряко отговорен за смъртта на майка й. Разбира се, това не го правеше най-добрия баща на света. След шест месеца щеше да е мъртъв, но тя нямаше намерение да скърби за него както за майка си след смъртта й.
	— Какво стана? — попита той. — Успя ли да намериш помощ?
	— Може би.
	— Разкажи ми.
	— Един агент на Сикрет Сървис, казва се Алекс Форд. Оливър го помолил да ни помогне.
	— Тоя Стоун наистина има връзки навсякъде. Кой е той, ей богу? И защо живее в гробището?
	— Всъщност не съм много сигурна кой е — призна Анабел.
	— Но му се доверяваш.
	— Да.
	— Сикрет Сървис е добре — промърмори с надежда Пади. — Дано след тях да се включи и ФБР.
	Анабел събу сандалите си и седна на стола срещу него.
	— За пръв път те чувам да говориш с ентусиазъм за федералните — отбеляза тя.
	— Обстоятелствата се променят. В момента съм готов да приема всяко ченге, което реши да застане до нас.
	— За битката с Багър явно ще ни е необходимо — въздъхна тя. — А как мислиш да го направим, ако все пак успеем да привлечем подкрепления? Но този път не искам общи приказки, а подробности. Как ще го накараме да признае?
	— Ти си тази, която му извъртя големия номер, нали?
	— Да. Но какво от това?
	— Значи разполагаш с телефонните му номера.
	— И?
	— Ще му се обадя и ще му направя предложение, което няма как да отхвърли. Ще те продам, Анабел. Той, естествено, ще ми предложи цял куп пари, но аз ще му кажа, че не ми трябват мангизи.
	— Как ще се мотивираш?
	— Ще му кажа, че си сринала авторитета ми в света на измамниците, обвинявайки ме за смъртта на майка ти. И по тази причина съм бил лишен от възможността да си изкарвам прехраната.
	— Трябва да бъдеш адски убедителен, за да ти повярва.
	— Едва ли ще ми бъде трудно, защото е чистата истина — втренчено я изгледа той.
	— Добре, пускаш ме по пързалката — кимна тя. — А после какво?
	— После идва тежката артилерия — отвърна Пади, помълча малко и неохотно добави: — Разбира се, това ще е най-трудната част от операцията. Обмислил съм всичко.
	— Преди да ти кажа, че няма да стане, искам да чуя подробности — приведе се напред Анабел.
	— Не забравяй, че навремето бях изкусен мошеник.
	И Пади започна да говори.
	Когато свърши, Анабел го изгледа, дълбоко впечатлена. Като всички първоначални планове и този имаше пропуски, ала никой от тях не беше фатален.
	— Мисля, че ще мога да добавя някои неща — каза тя. — Но в общи линии звучи добре.
	— Поласкан съм.
	— Джери ще направи всичко възможно, за да елиминира възможността за проследяване.
	— Знам.
	— Но след като аз ще бъда примамката, трябва да бъда сигурна, че действително ще можем да го проследим.
	— Той ще изпрати своите хора да те приберат, но няма да присъства лично, защото ще се страхува от капан — рече Пади.
	— Знам. И нашият шанс се съдържа именно в този факт.
	— Как разбра?
	Отговорът, който й хрумна, я накара да се усмихне.
	— Нека първо стигнем до Джери.
	— Как мислиш да го направиш?
	— Ти ще го направиш.
	— Аз ли? — погледна я Пади и леко щракна с пръсти. — Просто ей така, по телефона?
	— Именно.
	— Но все пак ще ни трябва помощ — поклати глава той. — Сами сме загубени.
	Тя си обу сандалите и грабна ключовете за колата.
	— Отивам да я осигуря.


	61

	Срещнаха се в едно кафене на Ем Стрийт и Уисконсин Авеню, само на километър от празната къщичка на Стоун. Анабел гледаше през прозореца, а Алекс Форд не сваляше очи от нея. Беше обучен да чете езика на тялото. Тази жена беше трудна за разгадаване, но си личеше, че е подложена на стрес.
	— Какво те накара да ми се обадиш? — попита той. — Останах с впечатлението, че едва ли ще се видим повече.
	— Как да ти кажа… Просто си падам по високите ченгета.
	— Като зов за помощ ли да го разбирам?
	— Може би. До каква степен си информиран?
	— Оливър ме помоли да се поразровя около този Багър и аз го направих. Изглежда, че Рубън и Милтън са били в Атлантик Сити и са се отбили в казино „Помпей“. Оливър каза, че в момента и двамата са се покрили. Те са и мои приятели и искам да знам дали не са загазили. Бих искал да помогна и на тях, докато помагам на теб.
	— Това ли е основното ти занимание? — присви очи Анабел. — Да помагаш на хората?
	— Точно така е записано в длъжностната ми характеристика. Хайде, разкажи ми за теб и Багър. Не е зле да разбера защо Оливър е ходил в Мейн.
	— Май вече знаеш всичко.
	— Всичко и нищо. Но ще трябва да ми се довериш, ако наистина искаш да ти помогна. — Анабел тъжно отмести поглед, а Алекс наклони глава и добави: — Май не си свикнала да се доверяваш на никого, а?
	— Нямаш представа колко добре ми е служила тази философия през годините — отвърна тя.
	— Не се съмнявам. Но за твое сведение аз нееднократно съм пазил гърба на Оливър и мога да му поверя живота си.
	— Чух го и от него. Каза, че винаги е готов да тръгне на война с теб.
	— Е, значи си наясно — облегна се на стола Алекс. — Ако все пак направиш усилие да ми се довериш, вероятно ще мога да ти помогна.
	Анабел въздъхна. Помощта на Алекс имаше решаваща роля в плана на баща й за неутрализирането на Багър. Но дори и в тази ситуация й беше дяволски трудно. Защото срещу нея седеше не обикновено ченге, а федерален агент! Една излишна дума, и той можеше да й щракне белезниците. Докато пътуваше насам, всичко изглеждаше лесно. Но сега й се струваше невъзможно.
	_Хайде, Анабел, можеш да го направиш!_
	След още една тежка въздишка тя се реши на ход, който рядко си позволяваше. Загърби железните си принципи и разказа на Алекс Форд истината. Или поне част от нея.
	Запозна го набързо с основните моменти: убийството на майка й от Багър, появата му в града, сдобряването с баща й, за да го пипнат. Алекс вече знаеше, че са били отвлечени от хората на Багър и без малко не са загинали.
	— Нямам доказателства за нито едно от тези неща — добави тя. — Или поне такива, които биха издържали в съда. Но всичко е истина.
	— Вярвам ти. Моите колеги бяха доста ядосани, когато се появиха на мястото, но нямаше кого да арестуват.
	— Едва ли са били по-ядосани от мен.
	— Защо те преследва Багър?
	Въпросът автоматично задейства лъжите.
	— Защото знае, че се опитвам да го накисна за убийството на мама. Научил е, че съм била в Мейн, където е станало всичко, и не желае да разкрия нещо, което ще го изпрати на топло завинаги.
	Алекс отпи глътка кафе и й хвърли изпитателен поглед. Заключението му беше, че ако тази жена не казва истината, то тя е най-голямата лъжкиня, която е срещал в живота си.
	— Значи сте се съюзили с баща ти, така ли? А как точно възнамерявате да заковете Багър?
	— Баща ми ще се престори, че ме предава, Багър ще се хване, а аз ще го накарам да си признае. После влизат ченгетата и му щракват белезниците.
	— Това ли е целият план?
	— Да, защо?
	— Защото в него има един милион пропуски, всеки от които може да доведе до смъртта ви.
	— Това са само най-общите щрихи. Всичко е в детайлите, винаги е така.
	— Наистина ли вярваш, че можеш да се справиш?
	— Много съм добра, а и баща ми си го бива.
	— Ще ми трябват малко повече подробности, за да ти предложа помощта, от която се нуждаеш.
	— Нека направим така: ние ще изпипаме всичко, до последния детайл. Ти ще го представиш на хората си с горещата ни молба, след което ще вземете решение. Ако кажете „не“, умирам и толкова. Устройва ли те?
	— Хей, по-спокойно! Просто се опитвам да бъда реалист.
	— Не, по-скоро класически бюрократ. Търсиш да намериш онова, което не можеш да направиш, вместо обратното.
	— Сикрет Сървис гледа все пак да прави нещата — усмихна се сдържано Алекс.
	— Добре, докажи го.
	— Чакай, дай ми малко време, щом искаш да ти свърша тази услуга. Тя може да ми коства много.
	— Извинявай — прошепна Анабел и нервно смачка салфетката в шепата си. — Аз просто…
	— Добрата новина относно Багър е, че прокуратурата отдавна го е взела на мушка. Ако размахам под носа им достатъчно голям морков, може би ще получим известна помощ и от ФБР. Багър е замесен в голям брой афери, включително няколко убийства. За съжаление липсват доказателства.
	— Аз имам няколко, но ще бъдат неизползваеми, докато той сам не се натопи.
	— Вероятно си наясно, че повярвах на около петдесет процента от това, което току-що чух. — Тя понечи да каже нещо и Алекс побърза да добави: — Но няма да те притискам.
	— Защо? — погледна го с любопитство Анабел.
	— Защото Оливър ме предупреди да не прекалявам с въпросите. Той твърди, че ти си добър човек с не съвсем добро минало.
	В погледа на Анабел се появи хладна решителност.
	— И тъй, кой е Джон Кар? — тихо попита тя.
	— Работил е за американското правителство, изпълнявал е специални задачи.
	— Убивал е хора, нали?
	Алекс инстинктивно се озърна, но заведението беше празно. Момичето зад бара не им обръщаше внимание, потънало в списание „Пийпъл“, което съобщаваше за голямото завръщане на Бритни Спиърс.
	— Вече не го прави, освен ако се наложи. Освен ако някой се опита да убие него или приятелите му.
	— Видях го с очите си да убива човек. С нож. Едно извъртане на китката беше достатъчно. Но този човек се опита да ни убие. — Пръстите й завъртяха чашата с кафе. — Имаш ли представа какво се случва с него?
	— Чу ли за взривяването на къщата на Картър Грей?
	— Да, четох.
	— Грей и Оливър се познават отдавна, но не бих казал, че са близки. Оливър е гостувал на Грей по негова покана малко преди експлозията. Тя не е била случайна, а предизвикана. Оливър няма нищо общо с нея, но извършителят най-вероятно го е включил в списъка на мишените си.
	— Някой се опитва да го убие?
	— Така изглежда. Ето защо той не желае да е близо, до когото и да било от нас.
	— Аз наистина се разстроих, когато ме заряза.
	— Веднага ми съобщи за теб. Сега може да съм обикновено ченге, но съм участвал в доста екшъни.
	— Онова, което преди малко ти казах за бюрократите…
	— Доколкото си спомням, нарече ме _класически_ бюрократ.
	— Е, забрави го. Наистина ценя помощта ти.
	— Виж какво, трябва да проведа няколко телефонни разговора. А после ще ти дам възможност да ме осветлиш по отношение на детайлите, тъй като основната идея вече ми се изясни.
	Тя отвърна на усмивката му и тихо промълви:
	— Никога не съм срещала федерално ченге като теб, Алекс Форд.
	— Няма проблем, и аз не съм срещал толкова странна птица.


	62

	Настъпи нощ, но Оливър Стоун продължаваше да има чувството, че е следен. Което означаваше само едно: беше време да се отърве от сенките. Хвана такси и даде на шофьора адрес в Александрия. Тъй като бе преследван от хора с опасни намерения, той трябваше да се отбие в една антикварна книжарница.
	Таксито го свали пред малко магазинче на Юниън Стрийт, на една пресечка от река Потомак. Стоун само кимна на собственика Дъглас и хлътна отзад. Преди време този човек, когото Стоун наричаше просто Дъг, беше продавал порнографски комикси направо от багажника на кадилака си. Това не му пречеше да мечтае за две неща — да бъде богат и да колекционира редки печатни издания. Тази мечта започна да се осъществява едва след като Стоун го запозна с Кейлъб. В резултат на това Дъглас вече имаше чудесна антикварна книжарница, известна на всички любители на редките издания. Като част от сделката Стоун получи свободен достъп до складовите помещения, едно от които превърна в личен склад за съхранение на най-важните си притежания. В него пазеше и много специална вещ, която възнамеряваше да използва в момента.
	Спусна се в приземието, отключи една врата и се озова в стаичка с отдавна неизползвана камина. Дръпна металната ръчка, скрита във вътрешността на камината, точно зад желязната клапа за въздуха. В покритата с ламперия стена се отвори процеп към помещение с нисък таван, пълно с кашони върху метални стелажи, издигащи се на безопасно разстояние от влажния под.
	Стоун отвори някакъв кашон, извади един дневник и го пъхна в сака си. От друг кашон взе дрехи и шапка с широка периферия. Набързо се преоблече и отвори малка метална кутия. В нея имаше вещ, която не би заменил за всичкото злато на света. Мобилен телефон, в чието вградено записващо устройство се съхраняваше едно много специално послание.
	Напусна книжарницата по съвсем различен маршрут. Отключи друга врата, коленичи и дръпна желязната халка на тежка каменна плоча върху пода. Спусна се в отвора, прекоси тъмен тунел, който миришеше на застояла вода и умряла риба, после се покатери по нестабилна дървена стълба, която стигаше до още една врата. Отключи и нея и се озова на брега на реката, в близост до една горичка. Тясна пътека го изведе до лодката на Дъглас, закотвена на малкия пристан.
	Извънбордовият двигател запали от раз и лодката пое на юг. Фенерът на кърмата беше единствената следа от Стоун в мрака. След известно време той насочи лодката към брега, опря носа в пясъка и го завърза за едно от близките дървета. Намираше се на около три километра северно от Маунт Върнън, дома на Джордж Уошингтън. Извървя пеш разстоянието до близката бензиностанция и си повика такси от телефонния автомат.
	По обратния път към града разтвори дневника и се зачете. Записките описваха голяма част от предишния му живот. Беше започнал да си води дневник почти веднага след назначението си в специалния отряд „Три шестици“. Нямаше представа дали той продължава да съществува под шапката на ЦРУ нито пък дали днешните му преследвачи принадлежат към него. Но беше наясно, че ако тези хора са получили задача да го ликвидират, те ще я изпълнят професионално.
	Гъсто изписаните страници разкриваха болезнени подробности от някогашната му работа за правителството на САЩ. После стигна до няколко залепени снимки, под които беше добавил кратки коментари и „неофициалната“ информация, която бе успял да събере.
	От снимките го гледаха мъртвите му колеги и приятели от „Три шестици“: Джъд Бингам, Боб Коул и Лу Синсети. Под тях, в долния край на страницата, беше снимката на по-възрастен мъж с очила.
	— Рейфилд Соломон — прошепна сякаш на себе си той. Ударът срещу него беше нанесен с мълниеносна ефикасност, но въпреки това беше една от най-необичайните задачи в кариерата му. Действието се разви в Сао Пауло. Заповедта беше ясна и категорична. Соломон беше преминал на другата страна, завербуван от легендарната руска шпионка Леся, чието фамилно име беше неизвестно и до днес. Арест и съдебен процес не се предвиждаха, тъй като американската общественост не би понесла подобно унижение. Разбира се, никой не си направи труда да дава подробни обяснения на членовете на „Три шестици“.
	Стоун още помнеше изражението на Рейфилд, когато разбиха вратата. В него нямаше страх, а по-скоро лека изненада, бързо заменена от желязно спокойствие. Той любезно пожела да узнае кой е заповядал да бъде ликвидиран. Бингам се изсмя, но Стоун, който беше командир на екипа, направи крачка напред и му обясни. Това не влизаше в служебните му задължения, но дълбоко в себе си той беше убеден, че всеки осъден на смърт има право да го знае.
	Рейфилд Соломон беше среден на ръст, с вид на университетски преподавател, а не на таен агент. И до ден-днешен Стоун ясно си спомняше удивително ясните очи, които се заковаха в лицето му, без да обръщат внимание на насочения пистолет. Очи, издаващи наличието на гениален ум и липса на всякакъв страх от предстоящата смърт.
	— Аз не съм предател — каза Соломон. — Вие, разбира се, ще ме убиете, но трябва да знаете, че убивате един невинен човек.
	Стоун остана удивен от спокойствието, с което бяха изречени тези думи, въпреки обкръжението на четиримата въоръжени мъже.
	— Естествено, задачата ви е нещата да изглеждат като самоубийство — добави Соломон и Стоун отново се смая. Точно такива бяха техните заповеди. — Аз съм десняк — продължи той. — Сами можете да се уверите, че дясната ми ръка е по-едра и силна. Така че стреляйте в дясното слепоочие. Ако желаете, мога да хвана пистолета, за да оставя отпечатъци. — След това се извърна към Стоун и погледът му буквално го накара да замръзне. — Но няма да натисна спусъка. Убийството ще трябва да извършите вие, защото невинните не се самоубиват.
	След като всичко свърши, екипът напусна къщата толкова тихо, колкото беше проникнал в нея. Прибраха се в Маями с нощния полет на транспортен самолет, собственост на компания, обслужваща ЦРУ. Вечерта Бингам, Коул и Синсети отидоха да празнуват, тъй като екипът получи няколко дни отпуск. Както обикновено Стоун не се присъедини към тях. По онова време той вече имаше съпруга и малко дете.
	Прекара вечерта в хотелската си стая, почти без да мигне. Образът на Рейфилд Соломон продължаваше да е пред очите му. В мига, в който се опитваше да ги затвори, той усещаше пронизващия му поглед и чуваше неговите думи.
	_Аз съм невинен._
	Тогава Стоун отказа да повярва на твърдението му, но с течение на годините постепенно го прие. И в крайна сметка стигна до извода, че действително е убил невинен човек. След което дойде неизбежното: призракът на този човек постоянно се връщаше в сънищата му. В крайна сметка стана така, че ликвидирането на Соломон се оказа един от решаващите фактори за напускането му. После изгуби и семейството си.
	И него нарекоха предател, също като Соломон. Но и той беше невинен. Колко ли други соломоновци бяха загинали от ръката му?
	Затвори дневника и минута по-късно слезе от таксито. Позвъни на Рубън, давайки си сметка, че като не го открие, Грей може да направи всичко, включително и да отвлече приятелите му.
	— Важната персона, която мислехме за мъртва, си е жива и здрава — тихо му съобщи той. — Този телефон на твое име ли е?
	Зададе въпроса, въпреки че можеше да отгатне отговора на приятеля си.
	— Не — отвърна Рубън. — Води се на един приятел.
	— Имаш късмет, че се премести съвсем наскоро и никой не те знае къде си. Иначе досега да съм те махнал оттам.
	— Не съм се преместил, а ме изхвърлиха, Оливър. Тръгнах си посред нощ с единственото желание да избегна известни спорове около наема.
	— Сега всички трябва да се покриете, защото той ще започне да търси приятелите ми. Скоро пак ще ти се обадя.
	Трябваше му вътрешна информация, и то незабавно. Само един човек беше в състояние да му я предостави. Човек, когото не беше виждал от трийсет години, но времето да се срещнат отново най-сетне настъпи. След което се запита защо всъщност не го е посетил през всичките тези години.


	63

	Макс Химърлинг затвори книгата и се прозя. Откакто преди две години съпругата му Кити умря от рак, той водеше един, общо взето, монотонен живот: ходеше на работа, прибираше се у дома, хапваше, прочиташе една глава от някоя книга и си лягаше. Но това беше личният му живот, който коренно се различаваше от служебния. Оплешивял и надебелял от почти четирийсет и пет години служба в ЦРУ (беше постъпил направо от колежа), Макс имаше може би най-необикновената работа в цялото Управление. Надарен с изключителна памет и невероятно методичен ум, той беше нещо като главно консултантско бюро по всевъзможни въпроси. Например как един дирижиран от САЩ преврат в Боливия или Венецуела ще се отрази на интересите на Запада в Близкия изток или Китай? Или струва ли си Пентагонът да настани военна база в дадена страна, ако цената на петрола спадне с още един долар за барел? В общи линии Макс беше доволен, че човешкият елемент все още присъства в дейността на Управлението в ерата на суперкомпютрите с трилиони байтове информация и шпионски спътници, които крадат чуждите тайни направо от Космоса.
	Той беше абсолютно неизвестен извън коридорите на Лангли, а голяма част от работещите там го възприемаха като скучен бюрократ, който никога няма да се радва на слава и пари. Но хората, които дърпаха конците, смятаха Макс Химърлинг за безценен актив на най-голямата разузнавателна централа в света. И това му беше напълно достатъчно, особено след смъртта на съпругата му. Доказателство за значимостта му в Управлението бяха двамата въоръжени агенти, които охраняваха къщата му, когато си беше у дома. До излизането му в пенсия оставаха две години и той вече мечтаеше да посети някои от страните, които беше анализирал през всичките тези години. Но тази мечта помръкваше от опасенията, че парите му ще свършат, преди да свърши животът му. Държавната служба му носеше добра заплата и отлични здравни осигуровки, но спестяванията му не бяха кой знае какви, защото държеше да живее в един от най-скъпите райони на страната. Предполагаше, че ще го напусне, когато обстоятелствата го принудят.
	Дебелото му отпуснато тяло бавно се надигна от фотьойла. Канеше се да си ляга. Но така и не стигна до спалнята на втория етаж.
	Фигурата се появи изневиделица в средата на всекидневната. Макс едва не получи инфаркт. Но това беше нищо в сравнение с шока от думите, които чу.
	— Отдавна не сме се виждали, Макс.
	Домакинът се подпря на стената.
	— Кой си ти? — попита с разтреперан глас той. — Как успя да се промъкнеш покрай охраната?
	Стоун направи крачка напред и спря в кръга светлина от настолната лампа.
	— Нали не си забравил „Три шестици“, Макс? А случайно да си спомняш Джон Кар? Нищо ли не ти говори това име? Ако е обратното, със сигурност ще си отговориш на въпроса как съм се промъкнал покрай двамата идиоти, които лежат отвън в безсъзнание, тъй наречената твоя _охрана_.
	Макс уплашено се втренчи в лицето на високия слаб мъж, изправен в средата на стаята.
	— Джон Кар? Не може да бъде! Ти си мъртъв.
	Стоун пристъпи крачка напред.
	— Ти знаеш всичко, което се случва в ЦРУ, следователно си наясно, че Джон Кар не лежи в онзи гроб.
	Макс безсилно се отпусна на фотьойла и го погледна измъчено.
	— Какво правиш тук, по дяволите?
	— Ти си големият мозък, който измисляше най-добрата логистика за нашите мисии. И те почти винаги протичаха гладко. Но когато нещо не беше наред, ти беше на хиляди километри разстояние. Изобщо не ти пукаше, разбира се, защото не ти, а ние рискувахме задниците си. Затова искам ти, великият анализатор, да ми кажеш защо съм тук. Гледай да не ме разочароваш, защото знаеш колко много мразя да ме разочароват!
	— Искаш информация — рязко си пое въздух Макс.
	Стоун пристъпи напред, хвана ръката му над лакътя и я стисна.
	— Искам истината!
	Макс се намръщи от болка, но не беше в състояние да направи каквото и да било. Силата му беше в главата, а не в мускулите.
	— За какво?
	— За Рейфилд Соломон, за Картър Грей. И за всички останали, които са замесени в онзи провал.
	Чул името на Соломон, Макс неволно потръпна.
	— Грей е мъртъв — бързо рече той.
	Дългите пръсти на Стоун се стегнаха около лакътя му, по челото му избиха капчици пот.
	— Това не е истината, която искам да чуя!
	— Взривиха му къщата, по дяволите!
	— Но той не беше там. И в момента отново плете интригите си, както винаги го е правил. Този път мишената съм аз, което никак не ми харесва. — Пръстите му усилиха натиска си. — Веднъж ми стига, Макс!
	— Виж какво, със сигурност можеш да ми строшиш ръката, но аз не мога да ти кажа каквото не знам!
	— Изобщо няма да ти троша ръката! — изръмжа Стоун и извади от ръкава на палтото си нож.
	— Ти вече не си убиец, Джон! — проплака Макс. — Ти се отказа! Винаги си бил различен и всички го знаехме!
	— Но това не ми помогна, нали? Желанието да се откажа едва не ми коства живота!
	— Тогава нещата бяха различни.
	— Всички ми го повтарят. Но когато човек стане убиец, той завинаги си остава такъв. Съвсем наскоро отново го направих. Беше при самозащита, но все пак извърших убийство. Прерязах гърлото на един тип. Стана лесно, въпреки че той беше бивш член на „Три шестици“. Май вече не ги подготвят като едно време.
	— Аз съм напълно беззащитен — проплака Макс.
	— Но все пак ще те убия! И отново ще бъде при самозащита. И знаеш ли защо, Макс? Защото, ако не ми помогнеш, аз съм мъртвец. Но няма да си отида сам!
	Острието на ножа докосна потрепващата сънна артерия на Макс.
	— За бога, Джон! Помисли си какво правиш! Наскоро изгубих съпругата си. Моята Кити умря!
	— И моята съпруга умря. За съжаление много преди твоята Кити. Но ти го знаеш, тъй като лично си планирал удара.
	— Нямам нищо общо с това! Научих много по-късно какво е станало!
	— Но не отиде да съобщиш на властите, нали?
	— Как да го направя? Те щяха да убият и мен!
	Острието се притисна в меката плът на шията му.
	— Понякога дрънкаш глупости, въпреки че си гений! — изсъска Стоун. — Почвай да разказваш за Рейфилд Соломон, преди да съм изгубил търпение! Всичко беше заради него, нали?
	— Той беше предател и вие получихте заповед да го ликвидирате.
	— Да, получихме заповед да го ликвидираме. От най-високо място според Роджър Симпсън. Но зад тази заповед се крият още много неща, нали? Невинен ли беше Соломон? И ако да, защо беше издадена заповед за убийството му?
	— По дяволите, Джон! Миналото си е минало, защо продължаваш да се ровиш?
	Острието на ножа потъна в кожата, на милиметър от артерията. Изпод него бликна капчица кръв.
	— Невинен ли беше Соломон?
	Химърлинг не отговори. Затворил очи, той дишаше тежко и мълчеше.
	— Ако срежа тази артерия, ще умреш за по-малко от пет минути, Макс — изръмжа Стоун. — А аз ще гледам как кръвта ти изтича!
	Най-сетне Химърлинг отвори очи.
	— В продължение на четирийсет години съм пазил тайни, Джон — прошепна той. — И нямам намерение да се раздрънквам точно сега.
	Очите на Стоун светкавично обиколиха стаята и се спряха на снимките над камината. Бяха две, на момче и момиче.
	— Внучета, а? — подхвърли с напрегнат шепот той. — Сигурно е хубаво да имаш внучета.
	Макс трепна и проследи погледа му.
	— Ти… Да не си посмял!
	— Вие избихте всички, които обичах. Защо и аз да не направя същото? Първо ще убия теб, а после и тях — посочи снимките той. — Няма да бъде безболезнено.
	— Мръсник!
	— Правилно. Аз съм мръсник. Създаден от ЦРУ, собственост на ЦРУ и управляван от ЦРУ. Ти най-добре го знаеш, нали? — Стоун хвърли още един поглед към снимките и добави: — Давам ти последен шанс, Макс. Няма да те моля повече.
	И Макс Химърлинг проговори за пръв път от четирийсет години насам.
	— Соломон не беше предател — прошепна той. — Той просто знаеше много неща, но не всичко. Някои хора се опасяваха, че ако разбере всичко, може би ще проговори.
	— Кои хора? Грей, Симпсън?
	— Не мога да кажа.
	Острието отново потъна в кожата му.
	— Започвам да губя търпение, Макс! — каза Стоун.
	— Или Грей, или Симпсън. Така и не разбрах кой от двамата.
	— А какво е знаел Соломон?
	— Дори аз нямах представа, но явно беше нещо голямо. Имаше връзка с определена мисия на Соломон в Съветския съюз. Това е всичко, което знам, кълна се!
	— Още един въпрос, който със сигурност няма да те затрудни. Кой заповяда удара срещу мен?
	— Джон, моля те…
	— Кой? — изръмжа Стоун и пръстите му се впиха в гърлото на Макс.
	— Отново можеш да избираш между двамата, които споменах преди малко — отвърна на пресекулки Химърлинг.
	Значи Грей или Симпсън, въздъхна в себе си Стоун. Не беше особено изненадан.
	Изчака няколко секунди, после прибра ножа.
	— Знаеш какво ще те сполети, ако случайно решиш да споделиш с някого за това гостуване — заплашително изръмжа той. — Грей положително ще реши, че си пропял, а ти не можеш да го излъжеш. Той има начини да измъква истината от много по-твърди хора. И сам можеш да се досетиш какво ще стане с теб, когато научи какво си ми казал… — Показалецът му натисна въображаем спусък. Желая ти приятна вечер, Макс.
	— Наистина ли щеше да убиеш внуците ми? — попита с несигурен глас Химърлинг.
	— Радвай се, че никога няма да разбереш.


	64

	Стоун си тръгна, а Макс Химърлинг изпусна въздишка на облекчение, която изведнъж се спря в гърлото му. _Охраната! Те несъмнено знаят, че някой е идвал и ще…_ Скочи и хукна да си събира багажа. Отдавна беше предвидил момента, в който ще му се наложи да изчезне. Десет минути по-късно се насочи към вратата. В ръката си стискаше току-що принтиран самолетен билет, а в джоба му имаше фалшив паспорт. Спря го резкият звън на телефона. Дали да отговори? Някакво предчувствие го накара да вдигне слушалката. Гласът отсреща му беше безкрайно познат.
	— Здрасти, Макс. Какво му каза?
	— Не знам за какво говориш.
	— Макс, ти притежаваш гениален ум, но не те бива в лъжите. Разбира се, нямаш вина. Той сигурно те е заплашил, а ние и двамата знаем колко е опасен. И тъй, какво му каза?
	За втори път тази вечер Химърлинг си призна всичко.
	— Благодаря ти, Макс — каза гласът. — Постъпил си правилно.
	Линията прекъсна, а вратата се отвори и Химърлинг изпусна слушалката.
	— Моля те! — простена той. — Моля те!
	Оръжието беше със заглушител и куршумът се заби безшумно в челото му. Трупът беше вкаран в черен чувал и след броени минути беше откаран от чакащия пред вратата пикап. Официалната версия щеше да гласи, че Химърлинг е получил внезапно назначение в чужбина. А когато поредният американски хеликоптер бъдеше свален някъде по света, щяха да обявят, че на борда му е бил и гениалният анализатор на ЦРУ Макс Химърлинг, за съжаление обгорял до неузнаваемост. Това щеше да сложи точка на почти четирийсетгодишната му вярна служба в полза на родината.
	Поне нямаше да се тревожи, че ще надживее спестяванията си.


	Картър Грей мрачно блъсна юмрук в разтворената си длан. Загубата на Химърлинг беше тежка, но неизбежна. Трябваше да предвиди, че може да се стигне дотук, но на практика се оказа доста изненадан.
	Обърна се и погледна компютърния екран. Върху него бяха изписани всички раждания, регистрирани в канадските болници през съответната година. Броят им изглеждаше внушителен дори в електронен формат. Налагаше се да отдели зърното от плявата. За щастие познаваше много добре Рейфилд Соломон, тъй като през цялото време бяха приятели и съперници. Спокойно можеше да се каже, че Рейфилд Соломон беше единственият човек от тяхното поколение, който можеше да съперничи на Картър Грей. А самият Грей честно признаваше пред себе си, че в оперативната работа Соломон е дори по-добър от него. Този факт изключително затрудняваше откриването на следите му, но той все пак го познаваше като никой друг.
	Насочи вниманието си към бащините имена в актовете за раждане. Естествено, Леся не би се регистрирала под истинското си име, а името на новороденото също не вършеше работа, тъй като отдавна бе променено. Следователно всичко се свеждаше до името на бащата. Рейфилд Соломон се гордееше с еврейския си произход и старателно изучаваше своята религия, въпреки че служебните задължения му пречеха да я практикува по традиционния начин. Двамата с Грей бяха водили дълги теологически разговори. Съпругата на Грей беше ревностна католичка, докато той самият не беше особено вярващ. Нещата се промениха след 11 септември, когато тя и дъщеря му загинаха. „Трябва да вярваш и в нещо друго освен в работата си, Картър — често му казваше Соломон. — Защото, когато дойде последният ти ден, работата няма да има никакво значение. Ако имаш само нея, значи нямаш нищо. А вечността е непоносима в самота.“
	Мъдри слова, призна с въздишка Грей. В онези години обаче той почти не им беше обърнал внимание.
	Пръстите му затичаха по клавиатурата, опитвайки различни комбинации. Списъкът с имена бързо се съкращаваше. Сканирането продължи още известно време, след което на екрана най-после се появи името на гордия баща.
	Давид М. Иедидия II.
	_Ето че и ти си допуснал издънка, Рей_, тържествуващо се усмихна Грей. _В края на краищата и ти си смесил личното с професионалното!_ В годините след гибелта на семейството му Грей се превърна в ревностен читател на Библията и по тази причина обърна внимание именно на това име.
	Соломон бил _вторият_ син на Давид, но първото му законно дете от Вирсавия. А Натан — бъдещият учител на цар Соломон, го наричал Иедидия. На иврит Соломон означаваше „мир“, откъдето идваше и инициалът М. Рейфилд Соломон се беше записал в регистъра под името Давид М. Иедидия II. Картър Грей провери още веднъж името на майката и детето, след което вдигна слушалката, предаде информацията и нареди:
	— Започнете издирване на сина!
	Прекъсна линията и бавно се облегна в креслото.
	— Къде ли си сега, сине Соломонов? — замислено промълви той.


	65

	Утрото беше хладно. Пъхнал ръце в джобовете си, Хари Фин стоеше пред зеещата дупка в националното гробище „Арлингтън“. Тук би трябвало да почива навеки човекът на име Джон Кар. Но това се оказа лъжа и той не беше изненадан. Правителството винаги лъжеше за важните неща.
	Беше си направил труда да проучи Джон Кар въпреки убеждението си, че е мъртъв. Като тюлен Хари Фин бе провеждал редица съвместни операции с ЦРУ. Използвайки уменията, които го хранеха и до днес, той бавно бе стигнал до последните дни на баща си, а също така и до миналото на хората, които го бяха ликвидирали.
	Джъд Бингам, Боб Коул и Лу Синсети имаха горе-долу едни и същи биографии. Бяха работили в ЦРУ най-вероятно бяха изпитвали удоволствие от своята работа, а след пенсиониране се бяха отдали на приятен и спокоен живот. Прекъснат внезапно от Хари Фин.
	Но Кар явно бе различен. Според официалната версия той бе загинал по време на военна мисия в чужбина — една от онези бъркотии по света, на които Съединените щати винаги се смятаха длъжни да реагират. Преди да стане член на елитния отряд „Три шестици“, Кар бе участвал във Виетнамската война, откъдето имаше много отличия, включително четири ордена „Пурпурно сърце“. В един момент бе обмисляно предложение за Почетния медал на Конгреса — най-високото военно отличие в държавата. Всеки, който бе удостояван с този медал, автоматично се превръщаше в легенда за професионалните бойци, въпреки че повечето бяха награждавани с него посмъртно. Затова и му казваха: „медала, който никога няма да видиш“.
	Кар положително бе изглеждал като военния еквивалент на олимпийски шампион. Хари Фин изчете официалния доклад и остана поразен и възхитен. Във Виетнам този човек сам беше спасил взвода си от засадата на цяла рота северновиетнамци, подкрепяни от артилерията. Сержант Джон Кар беше изнесъл на гръб четирима ранени, връщайки се неколкократно в силно обстрелваната територия. С два куршума в тялото си, той беше успял да ликвидира цяла дузина виетконгци: трима в ръкопашен бой, а двама със снайперски изстрели в клоните на дърветата, показвайки умения, които официалният доклад наричаше „свръхестествени“.
	Накрая, залегнал зад картечницата, Кар бе отблъсквал яростните атаки, оцелявайки сред стотици експлодиращи снаряди, и бе успял да извика въздушно подкрепление и да измъкне хората си от смъртоносния капан. Бе напуснал бойното поле със собствени сили, въпреки подгизналата от кръв униформа. Това не можеше да не респектира Фин. Той винаги се беше смятал за първокласен боец, но трябваше да признае, че Джон Кар е бил по-добър от него.
	Но въпреки всичко този човек не беше получил най-високото военно отличие. Фин не знаеше, че това бе въпрос по-скоро на политика, отколкото на героизъм. Не знаеше и че растящото раздвоение на Джон Кар по отношение на войната беше настроило началниците му срещу него. Прекият му командир дори не го беше предложил за тази награда, докато не се бяха намесили други военни. Но някой някъде по веригата беше направил всичко възможно, за да го лиши от нея.
	После Кар беше напуснал армията. Години по-късно отново бе облякъл униформата, за да загине нелепо и да бъде погребан в „Арлингтън“. Фин успя да научи с какво се беше занимавал междувременно: с убийства по поръчка на правителството. След което смъртта беше застигнала и него.
	След близо две години незаконно ровене в секретните архиви Фин се добра и до друга важна информация: съпругата на Кар бе загинала в дома си, вероятно по време на обир. Двамата имаха дъщеря, която просто бе изчезнала. Но Фин беше достатъчно прозорлив, за да вникне между редовете на официалния доклад. „Обирът“ носеше всички белези на своите извършители — несъмнено агенти на ЦРУ. По всяка вероятност Кар беше разгневил с нещо своите началници. Честно казано, в началото Фин се зарадва, че този човек е мъртъв. Нямаше желание да убива герой от войната, лишен от заслужена награда, нито пък човек, проявил смелостта да обърне гръб на най-могъщата шпионска централа в света.
	Сега обаче май щеше да се окаже, че Джон Кар не е мъртъв. Ако наистина бе така, Хари Фин знаеше какво трябва да направи. Точно каквото майка му очакваше от него, независимо дали му допадаше, или не. Защото прославеният герой от войната беше убил баща му. Без никаква причина.
	Фин се обърна и напусна гробището, защото имаше много работа.
	Засега Джон Кар щеше да почака.


	66

	Проникването беше нетрадиционно, тъй като Фин взе със себе си двама колеги, които обикновено седяха на бюро и анализираха постъпващите от оперативните агенти данни. Но този път желанието на клиента беше да се използват служители с ниска квалификация, ръководени от някой, който знае за какво става въпрос. Тоест от Фин. Ставаше въпрос за малка фирма, произвеждаща ваксини срещу няколко изкуствено създадени вируси, която не бе третирана като евентуален обект за терористични атаки. Но нейното ръководство искаше да провери състоянието на нещата и затова бе потърсило услугите на Фин и компания.
	Нямаха проблеми с прехвърлянето си през неохраняваната ограда, ако не се брояха трудностите, които изпита Сам — един младеж с доста наднормено тегло. В крайна сметка той успя да се справи, подпомогнат от Фин.
	Проникнаха в работните помещения през отключената задна врата. Достъпът до сграда, в която се произвеждат и съхраняват ваксини, трябваше да е невъзможен, но това се случваше всеки ден, навсякъде по света.
	Веднъж озовали се вътре, тримата се пръснаха, разчитайки на предварително изработените версии за присъствието си там. Фин облече бяла престилка, която извади от малката си раница. На шията му висеше автентичен на вид пропуск, а в ръцете си държеше електронен бележник. Пременен по този начин, той спокойно се насочи към входното фоайе и подхвърли на пазача името на един от учените, които работеха в сградата. Беше го открил в интернет и знаеше, че сега е в отпуск. Узна това сравнително лесно — една вечер прегледа торбичката с боклук на този „гений“, който услужливо беше изхвърлил в нея подробния маршрут на ваканционното пътуване на семейството си. Когато пазачът му каза, че го няма, той възкликна:
	— Вярно, Бил спомена, че ще води семейството си във Флорида.
	После спомена и още едно име, свалено от сайта на фирмата. Стори го както за повече достоверност, така и за да накара пазачът да се отпусне. Тези неща се получаваха най-вече чрез личен контакт със съответния обект.
	— Ще отскоча да го видя за няколко минути — подхвърли той на човека с униформа на частна охранителна фирма. — Не се безпокой, знам пътя. Трябва да видя резултатите от тестовете на няколко нови вируса, които бяха направени миналата седмица. Предполагам, че си вътре в нещата…
	Пазачът беше съвсем младо момче, някъде около двайсет, което гордо се пъчеше с новия пистолет на колана си.
	— Не съм вътре — каза с пренебрежение той и насочи вниманието си към чашата с кафе и екрана на компютъра, върху който се бяха изписали последните оферти за онлайн запознанства.
	Фин влезе в асансьора и търпеливо зачака появата на някой от служителите.
	— Проклетата карта пак блокира! — каза той, когато в кабината влезе някакъв мъж. Имаше предвид смарткартата за достъп, чието подобие предвидливо стискаше между пръстите си. — За трети път този месец, а уж обещаха да я оправят!
	— Знам, много е неприятно — кимна мъжът, вкара своята карта в процепа и вратите се затвориха. — За кой етаж сте?
	— За петия — отвърна Фин и пъхна в джоба си пластмасовия пропуск за библиотеката на сина си.
	Няколко секунди по-късно излезе от кабината и установи, че вратата, която му трябваше, се намира непосредствено до асансьорите. Тя също се нуждаеше от смарткарта за достъп. Хлътна в тоалетната насреща и намокри крачола на панталоните си, после се изправи до вратата и зачака звънчето на пристигащия асансьор. От него слезе млада жена с карта в ръка, която с бърза крачка се насочи към същата врата. Фин приглади с длани влажната си коса и застана зад нея.
	— Май ви изпреварих, а? — погледна го с усмивка жената.
	— Днес не ми върви — въздъхна Фин и прибра пропуска на сина си в джоба. — Още сутринта успях да се залея с кафе!
	Жената погледна мокрия му панталон и усмивката й се разшири.
	— Бас държа, че ви е помогнало да се събудите.
	— И още как — унило кимна Фин, докато я следваше към вътрешността на помещението.
	— Кого конкретно търсите?
	— Никого не търся — отвърна той и й показа автентична на вид служебна карта на служител от Министерството на вътрешната сигурност. — Рутинна проверка. Федералното правителство се интересува как харчите парите на данъкоплатците.
	— Това му е работата — кимна жената. — Приятен ден.
	Фин започна обиколката на лабораторията, включил в действие миниатюрната камера на ревера си. Кимаше на хората и се правеше, че нанася отметки в електронния си бележник. Остана изумен колко лесен е достъпът тук. Успееш ли да се преструваш на зает с нещо, никой не те пита какво търсиш вътре и с какво точно се занимаваш. Част от служителите дори му предложиха допълнителни сведения за разработваните ваксини. Не след дълго приключи обиколката и слезе във фоайето, възползвайки се от картата на поредния самарянин. Но когато се озова там, изведнъж застина.
	Сам, дебеличкият чиновник от службата му, беше залепен за стената с вдигнати ръце, а младият охранител го претърсваше за оръжие по един очевидно непрофесионален начин. Всеки, който имаше елементарна представа за този вид операция, лесно би могъл да го обезоръжи.
	— Хей, какво става тук? — извика Фин и се втурна напред.
	— Шпионин! — изръмжа младежът. — Пипнах го на местопрестъплението и мисля да извикам полиция!
	Лишен от избор, Фин беше принуден да му покаже възложителното писмо и да се свърже с представителя на фирмата, който отговаряше за проверката. Никак не му се щеше да проведе този разговор, но понякога ставаше и така, особено когато в операцията участваха новаци. Слава богу, че самият той беше успял да проникне където трябва. И ако не беше поредната глупава постъпка на Сам, нещата щяха да приключат дотук. Но колегата му, паникьосан от насочения пистолет, изведнъж блъсна пазача и хукна да бяга.
	— Стой! — изкрещя младият охранител и насочи оръжието си в гърба му.
	— Недей! — извика Фин и се втурна към него. Но миг преди да връхлети отгоре му, се чу изстрел. Фин светкавично му отне пистолета и тикна възложителното писмо под носа му. — Обади се на шефа си Джон Ривърс, той знае за…
	Изведнъж млъкна и се втренчи в тялото на Сам, сгърчено насред коридора. От раната на гърба му бликаше кръв.
	— Копеле нещастно! — изкрещя той и се втурна към Сам.


	67

	Трийсет минути по-късно линейката напусна двора на компанията с включена сирена. Фин спря кръвотечението, но сърцето на Сам престана да бие, вероятно от шока, и той започна да му прави изкуствено дишане. После нещата бяха поети от екипа на бърза помощ и положението беше овладяно. Сам щеше да оживее, но възстановяването му при всички случаи щеше да бъде продължително, защото куршумът, изглежда, беше засегнал вътрешните органи.
	Фин проследи с поглед мигащите червени светлини. До него стоеше началникът на охраната Джон Ривърс, който вече му беше поднесъл хиляди извинения, задето пазачът е стрелял в гръб, след като не е бил заплашен.
	— Слава богу, че си бил тук, Хари — рече с въздишка той. — В противен случай твоето момче щеше да умре.
	— Ако не бях го взел със себе си, нямаше да го гръмнат — мрачно поклати глава Фин.
	— Не ни отпускат никакви средства за обучение на новите хора — оплака се Ривърс. — Харчат милиарди за охранителни средства и _технологии_, но в същото време поверяват оръжие на някакъв некадърен тъпак. Пълна безсмислица!
	Фин почти не го слушаше. За пръв му се случваше подобен инцидент. Сам беше добро момче, но мястото му беше зад бюрото. Обикновено Фин избягваше да включва неопитни хора в екипа си и нееднократно го беше заявявал. _Дано този път ме чуят_, въздъхна той.
	Прибра се у дома и след известно време закара Патрик на тренировка по бейзбол. По обратния път мълча, оставяйки възбудения си син да разказва как е минал денят в училище. След вечеря Сузи започна да рецитира репликите си в предстоящата детска пиеса, въпреки закачките на двете момчета, че дърветата са неми. Тя ги търпя известно време, след което викна: „Престанете, глупаци!“ — и Манди веднага я смъмри. В последно време беше поела изцяло децата, тъй като Фин беше затънал в работа.
	— Тате, ще дойдеш ли на футболния мач в петък? — попита Дейвид. — Треньорът каза, че аз ще съм вратар.
	— Ще се опитам, сине — разсеяно отвърна Фин. — Но може би ще имам работа.
	В петък трябваше да посети майка си, но предпочиташе да не казва на Манди.
	Дейвид получи малко джобни пари за извънкласните занимания на другата сутрин и излезе, а Манди преглътна залъка си и погледна Фин, чиито мисли явно бяха другаде.
	— Добре ли си, Хари?
	— Да, добре съм — трепна той. — Просто се бях замислил за някои неща в службата.
	Медиите не бяха отразили инцидента във фирмата за ваксини въпреки появата на полицията. Явно министерството се беше намесило предвид важната дейност, която службата на Фин вършеше в името на националната сигурност. Местната полиция бе предпочела да приеме становището на МВС, вместо да започва следствие срещу Фин. Младият охранител не беше обвинен в нищо сериозно, разминавайки се с отнемане на личното оръжие и остро порицание от страна на началниците си. Предупреден да си държи езика зад зъбите, той беше преместен на друга работа.
	След вечеря Фин скочи в колата и подкара към болницата, в която беше настанен Сам. Той все още беше в интензивното отделение, но състоянието му беше стабилизирано. Изобщо не разбра кой е при него, упоен от силни медикаменти. Родителите му бяха долетели от Ню Йорк в ранния следобед и в момента бяха в чакалнята. Фин им отдели почти цял час, обяснявайки подробно какво се е случило, разбира се, без да споменава глупавото бягство на сина им от един нервен хлапак с пистолет в ръцете.
	Напусна болницата и подкара безцелно, включил радиото на новинарска станция. Послуша известно време, после протегна ръка и го изключи. Лошите новини ставаха все по-лоши и по-ужасни.
	Фин се насочи към центъра на града, защото още не му се прибираше. От изражението на Манди по време на вечерята личеше, че има желание да разговарят, но на него не му се приказваше. Все още не беше решил как да й съобщи, че отново ще ходи при майка си. Чувстваше се неудобно, защото й беше прехвърлил цялата грижа за децата. Но трябваше да отиде, особено след разкритията около съдбата на Джон Кар.
	Прекоси Рузвелт Бридж и продължи направо по Конститюшън Авеню, което мнозина смятаха за най-прочутата улица на столицата — разбира се, след Пенсилвания Авеню. Направи ляв завой и се насочи към Белия дом, после зави надясно по Еф Стрийт и потъна в оживения трафик на търговския район с отворени до късно магазини. Вдясно се издигаше мрачният скелет на недовършен бизнес център, чийто предприемач беше фалирал. Спря на червен светофар и погледна към новата жилищна сграда вляво. Взря се в луксозния ъглов апартамент на седмия етаж и за миг зърна високата фигура на мъж зад един от широките прозорци. Сепна се, но леко. Неслучайно се бе озовал тук. Често минаваше покрай тази сграда, съвсем умишлено.
	Роджър Симпсън, сенатор от великия щат Алабама, най-после се беше прибрал у дома.


	68

	Анабел се изправи до Пади, който седеше отпуснат на един стол в хотелската стая. Срещнала погледа му, тя мълчаливо кимна към телефона. После сложи ръка на рамото му и тихо попита:
	— Мислиш ли, че си готов?
	— Готов съм от години! — каза храбро той, но гласът му потрепери.
	_Не ми се виждаш готов_, помисли си Анабел. Баща й изглеждаше уморен и уплашен.
	— Желая ти късмет — рече на глас тя и приближи втората слушалка до ухото си.
	— Здрасти, Джери — бодро започна баща й. — Обажда ти се Пади Конрой. Отдавна не съм чул за някой от твоите удари. Всъщност това едва ли е вярно, защото се носят най-различни слухове в тази посока.
	Анабел изненадано се втренчи в него. Поведението му беше коренно променено. На лицето му се появи широка усмивка, гласът му звучеше уверено, нищо в позата му не издаваше умора или страх.
	Багър не беше човек, който се стряска лесно, но когато чу гласа на Пади, краката му се подкосиха. Следващата му реакция беше далеч по-свойствена за него. Така стисна слушалката, че едва не я строши, и ревна:
	— Как ме откри, копеле гадно?
	— Отворих указателя на „з“ и потърсих „задник“ — жизнерадостно отвърна Пади, а Анабел с мъка сдържа кикота си.
	— Това означава ли, че скоро си се виждал с кучката, която ти се пада дъщеря?
	— Чух, че те е подстригала здравата. Ако сумата се разчуе, сигурно ще си имаш работа с Комисията за контрол на хазарта в щата Ню Джързи. Явно съм я учил добре.
	— Да, може би имаш пръст в цялата работа — изръмжа Багър. — Ако е така, мога да ти обещая само едно: жив ще те дера, ама бавно, най-малко два дни!
	— Престани да дрънкаш глупости, Джери. Изнервяш ме!
	— Казвай какво искаш!
	— Предлагам ти помощ.
	— Не ми трябва помощ от дребен мошеник!
	— Не прибързвай, Джери. Под „помощ“ имам предвид, че разполагам с нещо, което искаш.
	— Какво например?
	— Не искаш ли да отгатнеш?
	— А ти искаш ли да ти откъсна топките?
	— Открих Анабел. Все още ли имаш желание да я пипнеш, или вече си се примирил с факта, че те направи за смях?
	— Готов си да ми предадеш собствената си дъщеря, въпреки че знаеш какво ще стане с нея? — подозрително изръмжа Багър.
	— Добре ме чу, Джери. Точно това ти казах.
	— И ще го направиш ей така, от добре сърце?
	— Познаваш ме, Джери. Едва ли допускаш, че съм толкова наивен.
	— Добре, колко искаш за малкото си момиченце?
	— Нито цент.
	— Какво?! — не успя да скрие смайването си Багър.
	— Вече не ми трябват пари.
	— А какво?
	— Искам думата ти, че ще престанеш да ме преследваш в момента, в който ти предам Анабел. Разполагам с твърде малко време на този свят и не ми се ще непрекъснато да се озъртам за типове като теб.
	— Чакай, нека да си изясним нещата — рече с променен тон Багър. — Ще ми предадеш Анабел, ако те оставя на мира, така ли?
	— Точно така. Знам, че продължаваш да ме издирваш заради онези жалки десет бона, които ти отмъкнах. Но вече ми писна, Джери.
	— На теб ли ти писна! — ревна Багър.
	— Правим ли сделката, или не? Всичко, което искам, е твоята честна дума. Може да си всякакъв, но никога не си се отмятал от дадената дума. Получаваш Анабел и забравяш за мен. Става ли?
	Багър мълчеше, заковал очи в пода под краката си. Вените на шията му пулсираха.
	— Искам да го чуя от собствената ти уста, Джери! — настоя Пади. — _Трябва_ да го чуя!
	— Бих могъл да ти платя милиони за нея.
	— Вярвам ти. Но искам друго. Колебаеш ли се още малко, няма сделка!
	Пади спря поглед върху дъщеря си, която стискаше слушалката в ръката си и не смееше да диша.
	— Защо я мразиш толкова? — попита най-сетне Багър.
	— Защото през всичките тези години ме обвинява за смъртта на майка си. Ти я уби, но аз плащам цената. Оттогава насам буквално не съществувам, презират ме дори и най-жалките измамници. Тя ми съсипа живота, Джери. Но дойде време за разплата. За _моята_ разплата!
	Срещна погледа на Анабел и й се усмихна.
	— А как ще я подмамиш? Тя не е глупава, а зная, че не ти вярва.
	— Остави на мен.
	— Нищо не съм приел! — предупредително изръмжа Багър.
	— Но ще приемеш. Прекалено си умен, за да пропуснеш такъв шанс.
	— Имам добри шансове да я пипна и сам. Теб също, ако ми проработи късметът.
	— Ами действай тогава. Но след две седмици, когато се убедиш, че тя отдавна е изчезнала, не ми казвай, че съм те излъгал. Защото колкото по-дълго изчакваш, толкова повече време й даваш да замете следите си. А ние и двамата знаем, че си я бива. Не бързай, помисли си. Пак ще ти се обадя.
	— Кога?
	— Когато пожелая.
	Баща и дъщеря едновременно оставиха слушалките.
	— Справи се страхотно! — хвана го за раменете Анабел. — Няма как да не налапа въдицата!
	— Нека известно време да стои на тръни — каза Пади. — Пък и да дадем възможност на твоя приятел да се подготви. Между другото, бях доста изненадан, че се съгласи да ни помогне, без да задава въпроси.
	— Вече ти обясних, че той не е типично федерално ченге — отвърна Анабел, после изведнъж млъкна. _Дали баща ми има сили за това?_ — тревожно се запита тя, а на глас каза: — Не подпита Джери къде се намира.
	Той я погледна и на лицето му се появи лека усмивка.
	— Не съм изгубил форма, Ани, ако така си мислиш. Обектът не бива да се притиска още първия път. Професионалист като Джери моментално ще надуши нещо. При следващия разговор ще го подведа да се изпусне. А после ще нанесем удара.
	— Извинявай, не исках да кажа, че не знаеш какво правиш — промълви тя.
	— Подготовката е десет процента от всеки удар. Останалите деветдесет са самообладание.
	— Но тези деветдесет процента не струват пукната пара без първите десет.
	— Точно така.
	— А какви бяха тези приказки, че съм ти съсипала живота?
	— Аз сам си го съсипах, Ани. В момента се опитвам да си върна една малка частица от него.
	Пади здраво стисна ръката й, после безсилно се отпусна в креслото. Изведнъж отново се превърна в болния и уплашен старец отпреди телефонния разговор.
	— Наистина ли вярваш, че ще успеем? — попита с немощен глас той.
	— Да — излъга тя.


	69

	Облечен в работните дрехи на екипа по поддръжката на Капитолия, Хари Фин стоеше пред Харт Билдинг с детонатор в ръка. Очите му бавно се плъзнаха по фасадата и спряха на етажа на Симпсън. В другата си ръка държеше устройство, което приличаше на айпод, но практически беше приемник на безжичната миникамера, монтирана сред цветята. Изображението на миниатюрния екран беше кристално ясно. Симпсън провеждаше заседание с няколко от своите сътрудници, най-вероятно докладвайки резултатите от своята „важна“ мисия на Карибите.
	Фин търпеливо чакаше сенатора да остане сам в кабинета си, защото днес трябваше да умре единствено той. Не след дълго сътрудниците започнаха да се надигат и Фин се стегна в очакване. Симпсън се приближи до огледалото на стената, приглади косата си, оправи възела на вратовръзката си и седна зад бюрото.
	Часът най-сетне настъпи. Палецът на Фин увисна над клавиатурата на блекбърито. Най-напред щеше да му изпрати имейл. Искаше да бъде сигурен, че преди да умре, сенаторът ще разпознае снимката на Рейфилд Соломон.
	Палецът започна да се спуска към съответния клавиш. _Сбогом, Роджър_.
	— Тате!
	Разпознал гласа, Фин рязко вдигна глава.
	— По дяволите! — беззвучно изруга той.
	Дейвид Фин тичаше към него, ухилен до уши.
	— Какво правиш тук?
	Фин светкавично прибра апаратурата в сака, окачен на рамото му.
	— А _ти_ какво правиш тук, Дейв?
	— Склерозата ли те друса, тате? — извъртя очи синът му. — Забрави ли, че днес имаме извънкласни занимания, които включват посещение на Капитолия? Ти лично се подписа под разрешението, а снощи на вечеря мама ми даде пари за закуска.
	Лицето на Фин стана бяло като вар.
	— Извинявай, сине, но напоследък съм претрупан с работа — смотолеви той.
	— Какви са тези дрехи? — попита Дейвид, оглеждайки любопитно премяната му.
	— В момента работя — тихо отвърна Фин.
	— Страхотно! — засия синът му. — Искаш да кажеш, че си под прикритие?
	— Не мога да говоря по този въпрос, сине. Всъщност трябва да си тръгваш. Присъствието ти тук е неуместно. — Фин искрено се учуди, че синът му не чува силните удари на сърцето му.
	— Добре, де — помръкна момчето. — Знам какво е секретна мисия.
	— Съжалявам, Дейв. Понякога наистина мечтая за нормална работа.
	— И аз — промърмори момчето, обърна се и затича към съучениците си.
	Фин отново погледна миниатюрния екран. Симпсън бе напуснал кабинета си.
	Взря се в групичката младежи. Дейвид се стараеше изобщо да не гледа към него. След минута учениците вече крачеха по алеята, която водеше към Капитолия.
	Фин тръгна в обратната посока. Екзекуцията се отлагаше. Сега трябваше да посети майка си. Беше се надявал да й занесе новината за смъртта на Симпсън. Вглъбен в мислите си, той не забеляза мъжа, който напусна позицията си зад близкото дърво и тръгна след него.
	След наученото от Макс Химърлинг предишната вечер и Стоун дойде да види офиса на Симпсън, макар и отдалеч. Заповедта за ликвидирането на Соломон и атаката срещу него беше или негова, или на Грей. Засега нямаше как да стигне до Грей и това беше причината да насочи вниманието си към Симпсън. Но откри, че се налага едно малко отклонение. Нещата, които беше чувал за Хари Фин, бяха достатъчно любопитни, за да предизвикат интереса му. А също и това, което видя със собствените си очи. Професионалистът в него моментално усети, че този човек е добър, много добър. Хората наоколо, включително полицаите от охраната на Сената, със сигурност не виждаха нищо подозрително в него. Но Стоун беше различен от тях. Проверил много следи, които не доведоха доникъде, той инстинктивно вярваше, че този път ще е различно.
	Последва Фин към станцията на метрото „Капитолий юг“ и успя да се качи в същия влак. Слязоха на Националното летище. Запазвайки разумна дистанция, Стоун видя как Фин влиза в мъжката тоалетна и излиза оттам, облечен в обикновени дрехи. Единствено сакът на рамото му беше същият. Сега вече Стоун беше сигурен, че предчувствието не го е излъгало.
	Фин си купи двупосочен билет за един град в северната част на щата Ню Йорк. Застанал до гишето така, че да го чува, Стоун направи същото с фалшивата лична карта и парите на Анабел. Пулсът му леко се ускори, когато при паспортната проверка служителят се взря в снимката му. Но всичко мина добре и той си позволи да изгуби Фин от поглед. Знаеше на кой изход ще застане в крайна сметка.
	Купи си кафе, разгърна някакво списание и зачака. Не след дълго обявиха полета и той спокойно се насочи към изхода за отвеждане на пътниците. Фин беше в предната част на пълния самолет, а Стоун в задната. След четирийсет минути вече бяха във въздуха, а след още час се приземиха. Тук нещата станаха по-деликатни, защото летището беше малко и почти пусто. Фин изглеждаше вглъбен в себе си, но Стоун нямаше как да е сигурен. Не можеше да го подценява, защото най-вероятно той беше онзи, който обикаляше и ликвидираше бившите професионални убийци.
	Докато се питаше какво да прави, Фин му поднесе една малка изненада. Подминавайки гишето за коли под наем и дългата редица свободни таксита, той тръгна пеша по шосето към града.
	Без да го изпуска от очи, Стоун се наведе над прозорчето на едно такси.
	— Отложиха ми полета. Има ли нещо наблизо, до което да се разходя пеш?
	— По пътя надолу има няколко магазина — обясни шофьорът, без да вдига очи от вестника пред себе си. — Ще ги откриеш между къщите и санаториума.
	— Санаториум ли? — вдигна вежди Стоун.
	— Ами да — ухили се шофьорът. — Можеш да отскочиш дотам, ако се интересуваш от спокойни старини.
	Стоун се пъхна на задната седалка и каза:
	— Засега просто карай. _Бавно_.
	Човекът сви рамене, остави вестника си и запали мотора.


	70

	Ветеран в системата на ЦРУ, Хърб Дашле имаше зад гърба си дълги години оперативна работа у дома и по света и десетилетие на административна позиция, преди да промени сегашната си длъжност — не особено вълнуваща, напълно неизвестна на широката публика, но от огромно значение за сигурността на ЦРУ, а оттам и на държавата.
	Вече втори месец Дашле посещаваше санаториума три пъти седмично и сядаше на стола пред леглото на един човек в безсъзнание. Този човек беше заемал висок пост в системата и главата му беше претъпкана с тайни, които не биваше да стават обществено достояние. За нещастие имаше мозъчна аневризма и вече не беше на себе си. Несъзнателно можеше да издаде тайни, които бяха от жизнено значение за държавата.
	Управлението не можеше да допусне това и хора като Дашле правеха компания на излезли от строя служители, разполагащи с ключова информация. Такъв човек беше присъствал по време на операцията, с цел да се понижи мозъчното налягане, както и в реанимацията, а когато болният беше прехвърлен в този дом с надежда за възстановяване, край леглото му беше организирано денонощно дежурство. Дори роднините му нямаха право да остават насаме с него. Това се оказа доста голям шок за тях, тъй като до този момент никой не беше подозирал, че техният съпруг, баща и дядо е работил за ЦРУ.
	Стана дванайсет и Дашле се надигна да отстъпи място на колегата си, който поемаше дежурството. Двамата си размениха поздрави, Дашле му разказа за, общо взето, монотонния начин, по който беше протекла смяната, и побърза да излезе навън, тъй като умираше за една цигара. Тръгна към бюфета с намерението да си купи сода и пакетче бисквити, но изведнъж се закова на място, доловил руска реч. Гласовете идваха от една стая в края на коридора. Дашле беше работил в Москва в продължение на близо девет години и владееше руски доста добре. Но сега той чуваше по-скоро някакъв странен диалект или смесица от няколко славянски езика. Беше прекарал известно време в Полша и България. Пристъпи към леко открехнатата врата и напрегна слух. Слуша няколко минути, завъртя се на пета и забърза към изхода, забравил за цигарата.
	Миг по-късно Оливър Стоун излезе иззад ъгъла, изпрати с поглед подтичващия мъж и поклати глава.
	_По дяволите!_


	Фин седеше на стола и слушаше.
	— Значи Джон Кар възкръсна като феникс, а? — попита на странния си диалект Леся.
	— Така изглежда, но не мога да бъда сигурен.
	— Сенаторът още е жив.
	— Няма да е задълго.
	— А Кар?
	— Вече ти казах, че работя по въпроса. Но все още нямам представа къде е и дали изобщо е жив. Съвсем наскоро разкопаха гроба му, но това се знае от всички.
	Тя се закашля и сърдито промърмори:
	— Времето ни изтича!
	_Твоето или моето?_ — зачуди се Фин. Все още беше под впечатлението от внезапната среща със сина си. _Толкова близо! Съвсем близо!_
	— Но ти ще разбереш, нали? Аз ще ти помогна да разбереш.
	— Остави тази работа на мен.
	— Мога да ти разкажа много неща за него.
	— Вече знам доста — поклати глава Фин. — И мисля, че не е като другите.
	— Какво искаш да кажеш? — рязко попита тя.
	— Според мен Управлението се е опитало да го ликвидира. Убили са съпругата му, а най-вероятно и дъщеря му. Преживял е много страдания. Освен това е герой от войната.
	— Той е _точно_ като другите! Зъл човек, убиец!
	— Защо? Защото е изпълнил заповедта и е ликвидирал баща ми, твоя съпруг?
	— Не си даваш сметка какво говориш, Хари!
	— Знаеш ли, че тази сутрин, докато се готвех да взривя Симпсън, изведнъж се сблъсках с Дейвид?
	— Сина ти ли? — ахна Леся и сложи длан пред устата си. — Пресвети боже! Разбра ли нещо?
	— Не, но аз си бях обещал никога да не смесвам тази част от живота си с другата — на нормалните хора.
	Леся седна до него и впи костеливите си пръсти в ръката му. Той неволно потръпна от отвращение.
	— Хари, мили мой сине! — прошепна тя. — Скоро всичко ще свърши!
	— Но никой не знае как — поклати глава той. — Може би със смъртта ми.
	Тя бавно отдръпна ръката си.
	— Кой следва сега?
	— Първо Симпсън, после Кар.
	— Ще го направиш, нали? Искам да се закълнеш, че ще го направиш!
	Фин кимна.
	Майка му отвори едно от чекмеджетата на скрина и извади снимка.
	— Това е за Джон Кар! — злостно каза тя и се изплю на пода. После се отпусна в леглото и добави: — Ще ти разкажа една история, Хари.
	Той се облегна назад, но за пръв път не направи опит да се концентрира.
	Вратата се отвори и двамата механично извърнаха глави.
	— Какво искате? — гневно попита Леся. — Не виждате ли, че имам посетител?
	Мъжът отговори на руски и гърлото й изведнъж се схвана.
	— Кой сте вие? — попита на английски Фин.
	— Едно време ме наричаха Джон Кар — отговори Стоун и спокойно го погледна в очите. — Вие сте прав, че не съм като другите. На първо време ще ви кажа, че веднага трябва да изчезвате оттук. И двамата!


	71

	Багър вдигна на второто позвъняване.
	— Дано вече си проумял, че имам право — любезно започна Пади.
	— Знаеш ли колко пъти те убивах наум след разговора ни? — дрезгаво изръмжа Багър.
	— Приятно ми е, че съм станал толкова популярен. Но искам да чуя отговора ти.
	— Как мислиш да го направиш? — директно попита Багър.
	— Преди да чуя отговора ти, няма да направя абсолютно нищо! — отсече Пади.
	— Защо не отскочиш до хотела ми, за да го чуеш лично?
	— Преди или след като ми пуснеш куршум в главата? — усмихна се Пади. — Няма да стане, Джери. Освен това избягвам да посещавам подозрителни места, контролирани от твоите горили, най-вече около казиното ти.
	— Тъй ли? Мога да те уверя, че в казиното аз печеля за един ден толкова, колкото ти за цял живот не си спечелил!
	— Парите не са всичко, Джери. Те не могат да ти купят класа. Все ми е тая, дори да си отседнал в Белия дом, макар да се съмнявам, че там ще пуснат такива като теб.
	— Парите са всичко, приятел — изръмжа Багър. — Особено когато човек иска гледката към Белия дом, на която се наслаждавам в момента. Струва обаче хилядарка на вечер.
	Пади се усмихна и хвърли поглед към Анабел, която знаменателно вдигна палец.
	— Ще ми дадеш ли думата си, или да затварям? — попита той. — Имай предвид, че това е последното ми обаждане.
	Багър изруга под носа си, после се овладя и отчетливо рече:
	— Ако ми предадеш Анабел, обещавам, че никога повече няма да те преследвам.
	— И твоите хора никога няма да ме докоснат с пръст?
	— Да.
	— Искам да го кажеш, Джери.
	— Защо?
	— Защото ще бъда в безопасност само когато чуя тези думи от собствената ти уста.
	— Добре, обещавам, че нито аз, нито моите хора ще те докоснат с пръст. Давам ти думата си.
	Последните думи излязоха от устата на Багър с огромни усилия, а юмрукът му неволно се стовари върху масата.
	— Благодаря ти.
	— Още не си ми обяснил как ще ми я предадеш.
	— Тя ще ти дойде на крака, Джери. Аз ще имам грижата.
	Пади прекъсна линията и се обърна към Анабел. Лицето му бавно разцъфна в усмивка.
	— Хилядарка на вечер за гледка към Белия дом — подхвърли той. — В този град едва ли има много такива хотели.
	— Прав си — съгласи се Анабел.


	72

	— Можеш ли да намериш списък на вашингтонските хотели с гледка към Белия дом, където едно нощувка струва хиляда долара? — попита Анабел.
	Бяха се срещнали в същото кафене, в което проведоха предишния си разговор.
	— Защо? — попита Алекс Форд.
	— Това е част от подробностите, за които вече говорихме.
	— Добре, ще го имаш. С какво друго мога да ти помогна?
	Анабел понечи да каже нищо, после изведнъж вдигна глава.
	— Как си с краката?
	— Моля?
	— Можеш ли да тичаш бързо?
	— Аз съм агент от Сикрет Сървис и това е част от задълженията ми.
	— В такъв случай може би ще имам нужда от помощта ти.


	По-късно през деня Анабел влезе във втория хотел от списъка на Алекс. Приближи се към мъжа на рецепцията и дискретно му показа фалшивата карта на ФБР.
	— За какво става въпрос? — нервно преглътна човекът.
	— За доста големи неприятности, които със сигурност ще ви сполетят, ако не ми съдействате. Пред хотела има ударен отряд, който чака сигнал за действие.
	Смаяният служител инстинктивно надникна зад рамото й.
	— Няма да ги видите — небрежно подхвърли Анабел. — Но бъдете сигурен, че са там.
	— Трябва да се обадя на шефа.
	— Не, Уилям — спокойно отвърна Анабел, хвърлила бърз поглед към табелката на ревера му. — Ще си стоиш на мястото и ще отговаряш на въпросите ми.
	— Какви въпроси?
	— Отседнал ли е при вас човек на име Джери Багър?
	— Не мога да ви дам информация, защото тези сведения са конфиденциални.
	— В такъв случай ще минем на по-грубия вариант — въздъхна Анабел и извади от чантичката си малка любителска радиостанция, току-що закупена от близкия магазин за спортни стоки. — „Браво-1“ вика ударния отряд. Готови ли сте за проникване? Да, абсолютно. Да се стреля само в краен случай! Пазете обзавеждането във фоайето, което ми се струва доста скъпо.
	— Ама вие какво, шеги ли си правите? — нервно я погледна мъжът на рецепцията.
	Уловил беглия поглед на Анабел, агент Алекс Форд напусна позицията си в дъното на фоайето и се приближи към объркания служител.
	— Какъв е проблемът? — изръмжа той и тикна служебната си карта под носа му. Якето му леко се разтвори и под него блеснаха пистолетът и значката на Сикрет Сървис.
	— Тя казва, че е от ФБР и се готви да атакува хотела с някакви хора — нервно отвърна човекът.
	— Не са някакви хора, а специален _ударен отряд_ — наведе се над гишето Алекс. — Който е под моите преки заповеди. Става въпрос за съвместна антитерористична операция. Отвън чакат двайсет и пет човека с бронежилетки и автомати, които са готови да атакуват мястото, където според нашите сведения е отседнал издирван от службите за сигурност терорист. В списъка ни той е непосредствено след Осама, а лично аз съм по петите му вече втора година. Вероятно вече ти е ясно, че дребен плъх като теб няма да ме спре, нали? Предлагам да си пъхнеш муцуната в компютъра и да ни кажеш дали е тук. Предупреждавам те, че ако продължаваш да се опъваш, моментално ще те арестувам!
	— Боже господи! — поруменя администраторът. — Нима наистина ще го направите?
	— С най-голямо удоволствие! — изръмжа Алекс, обърна се към Анабел и заповяда: — Действай, агент Хънтър!
	— Имам заповед за арест на мистър Багър и сътрудниците му — каза Анабел, извади някакъв лист от джоба си и напрегнато добави: — Не искаме да пострадат невинни хора, Уилям. Но този Багър е замесен в убийства, наркотици и трафик на оръжие. Ако все пак решиш да ни сътрудничиш, бихме могли да го подмамим _извън_ хотела и да го арестуваме там. Сигурна съм, че твоите началници ще одобрят подобно поведение.
	Уилям й хвърли объркан поглед, след което започна да трака по клавиатурата.
	— Сред нашите гости няма човек на име Багър — обяви с треперещ глас той.
	— Би било наивно да се регистрира под истинското си име — кимна Анабел и сбито му описа външността на Багър. — Винаги се движи с голяма охрана.
	— Сигурен съм, че такъв човек би ви направил впечатление — добави Алекс.
	— Имаме такъв гост, но се е регистрирал под името Франк Уолтърс — каза Уилям. — Държи най-хубавия апартамент в хотела, с прекрасна гледка към Белия дом.
	— Че как иначе? — усмихна се Алекс. — Е, благодаря за помощта, Уилям. Не си ни виждал, не си разговарял с нас, ясно?
	— Напълно — прошепна обърканият човечец. — Желая ви успех.
	Алекс кимна, шляпна го по рамото и се насочи към изхода, следван от Анабел.
	Навън извади радиостанцията и повика екипа си. От този момент нататък Багър щеше да си има неотстъпна сянка.
	— Наистина си бърз в краката — одобрително отбеляза Анабел, след като се качиха в колата му. — Справи се много добре.
	— От твоята уста звучи като голям комплимент — усмихна се агентът. — А сега какво ще правим?
	— Ще натиснем спусъка, какво друго.


	73

	Фин, Леся и Стоун дълго се гледаха, без да помръднат. После старицата сподавено изруга и се надигна от леглото си. Грабна дървената кутия от нощното шкафче, готова да я стовари върху главата на неканения гост.
	— Джон Кар — каза презрително тя. — Какво търсиш тук, мръсен убиецо?
	— Един човек ви подслушваше в коридора — обясни Стоун. Гледаше Фин, без да обръща внимание на Леся. — От изражението му беше ясно, че разбира нещичко от разговора ви. Избяга в момента, в който ме зърна. „Случайно“ надникнах в стаята, от която излезе. Вътре имаше друг, който очевидно охранява болния.
	Лицето на Фин запази каменното си изражение.
	— Кой беше този човек? — попита той.
	— Едно време в ЦРУ ги наричахме „пазители на тайните“. Охраняват агенти с мозъчни увреждания, които неволно биха могли да изпуснат секретна информация. Стоят при тях, докато оздравеят или умрат. Мисля, че този върши именно това.
	— ЦРУ е тук?! — смаяно промълви Леся.
	— Според мен другият е негов колега, чиято смяна е свършила — бавно каза Фин. — И неволно е чул какво си говорим.
	— Езикът ви е достатъчно прикритие — поклати глава Стоун. — Почти никой не може да ви разбере.
	— Но ти можеш? — погледна го любопитно Фин.
	— Когато работиш някъде, си длъжен да знаеш езика — кимна Стоун. — Затова повтарям, че трябва да се махаме, и то веднага.
	Фин се обърна към майка си, която продължаваше да гледа Стоун с дълбока омраза.
	— А защо трябва да ти вярваме? — попита той. — Това може да е обикновен капан.
	— Точно така, капан! — натъртено каза Леся. — Същият, който е заложил и на баща ти!
	— Ако беше капан, просто щях да изчакам да си тръгнеш — спокойно отвърна Стоун. — И да те гръмна някъде по пътя за летището. Местността е гориста и предлага достатъчно удобни места за засада. За майка ти ще кажа само едно: това място не се охранява достатъчно добре. Дори вратите не се заключват. Една възглавница на лицето, кратка борба и е издъхнала. — Раменете му леко се повдигнаха. — Ако работех за ЦРУ, нямаше да ви предупреждавам, а просто щях да им позволя да ви приберат.
	— Как изобщо се озова тук? — попита Фин.
	— Проследих те от Вашингтон. Сутринта те засякох пред офиса на сенатор Симпсън и трябва да отбележа, че изглеждаше доста подозрително.
	— Едва ли — поклати глава Фин.
	— Е, не и за аматьорите. Но аз все пак имам професионален тренинг.
	— А ти какво си търсил около офиса на Симпсън?
	— Един човек ми каза пряко волята си, че въпросът за Рейфилд Соломон отново е актуален за ЦРУ.
	— А защо? — загрижено попита Фин.
	Стоун внимателно го огледа. _Момчето определено прилича на мен, когато бях млад_, помисли си той, помълча още малко и каза:
	— Когато убиваш за отмъщение, искаш жертвата да знае защо го правиш. Това става по два начина: или предварително й изпращаш нещо, или й го даваш в последния момент, преди да натиснеш спусъка. Мисля, че точно така е станало с Бингам, Коул и Синсети. Също и с Картър Грей, който е бил наясно, че всичко е свързано с Рейфилд Соломон. За съжаление той успя да се отърве.
	— Какво?! — кресна Леся и изпепели с поглед сина си.
Фин дори не трепна.
	— Картър Грей е жив, така ли? — спокойно попита той.
	— Да — кимна Стоун. — А човекът, който преди малко избяга оттук…
	— Ще отнесе новината на Грей — довърши вместо него Фин, измъкна сака на майка си изпод леглото и започна да прибира вещите й.
	— Хей, какво правиш? — попита Леся.
	— Трябва да бягаме! — отвърна Фин и я хвана за ръката.
	— Къде?
	— По-далеч оттук — рече Стоун.
	— Самолет? — обърна се да го погледне Фин.
	— Сигурно вече са завардили летището — поклати глава Стоун. — Надявам се, че все още не знаят за мен. Ще наема кола от летището и след двайсетина минути ще ви взема от онази крайпътна горичка, за която споменах преди малко.
	— Не му се доверявай, Хари! — каза на руски Леся. Той уби баща ти!
	— За съжаление е вярно — отвърна на руски Стоун. — Аз командвах отряда, който ликвидира съпруга ти. Днес вече знам, че е бил невинен. Аз също изгубих жена си и дъщеря си като благодарност за вярната ми служба. През последните трийсет години се опитвам да поправя някои неща, но времето няма да ми стигне за всичко. Наясно съм, че нямате никакви основания да ми вярвате. Но съм готов да се закълна, че ще пожертвам живота си, за да ви спася.
	— Защо? — остро попита Леся. — Защо си готов на подобно нещо?
	Отново говореше на английски и гласът й звучеше малко по-спокойно.
	— Защото изпълнявах сляпо заповедите. Защото отнех един човешки живот без никакво право. И защото сте страдали твърде много.
	Пет минути по-късно тримата се измъкнаха през задния изход на санаториума. Оказа се, че с помощта на бастуна Леся успява да върви с доста прилично темпо и съвсем не приличаше на кретащата старица, която бяха свикнали да виждат хората тук.
	Стоун ги остави в горичката, забърза към летището и нае кола. Не му беше трудно да забележи повишената бдителност на охраната и притеснението му нарасна. Стигна до горичката, прибра майката и сина и потегли на път. Фин седна до него с туристическа карта в ръце и започна да му дава указания. След дълга обиколка по второстепенни пътища най-сетне излязоха на междущатската магистрала.
	— А сега накъде? — попита той.
	— Към Вашингтон — отвърна Стоун.


	74

	Джери сновеше неспокойно из луксозния хотелски апартамент.
	Когато телефонът най-после иззвъня, той грабна слушалката и моментално се успокои. Трябваше да се задоволи с дъщерята, защото в момента Пади беше неоткриваем. Тази мисъл прониза сърцето му като остър кинжал. Но той щеше да си го изкара на Анабел, която щеше да страда и за двамата.
	— Здрасти, Джери — жизнерадостно рече в слушалката Пади. — Готов ли си за танц с принцесата?
	— Докажи, че я държиш в ръцете си — мрачно изръмжа Багър.
	— Скоро ще имаш възможност да се увериш.
	— Дай й слушалката.
	— В момента е малко поовързана, а на устата й има лепенка.
	— Махни шибаната лепенка! — отсече съдържателят на казиното. — Искам да чуя гласа й!
	Минута по-късно в слушалката прозвуча гласът на Анабел.
	— Печелиш, Джери — унило промърмори тя. — Първо докопа Тони, а сега и мен.
	Багър се усмихна и седна на стола до телефона.
	— Анабел! Изобщо не споменавай името си в едно и също изречение с онзи боклук! Искам да те уверя, че чакам срещата ни с огромно нетърпение!
	— Върви на майната си, задник!
	— Охо, виждам, че още си показваш зъбките! Жалко, много жалко! Ние с теб наистина можехме да спретнем фантастичен екип.
	— Нищо подобно, Джери! Ти уби майка ми!
	— А ти ми отмъкна четирийсет милиона, кучко! — изрева Багър. — Отне ми честта, за която цял живот съм се борил!
	— Малко ти беше, Джери! — кресна Анабел. — Голямата ми мечта е да видя грозната ти муцуна забучена на кол!
	Багър направи огромни усилия да се овладее.
	— Виж какво, ще се престоря, че не съм чул тези думи. На прага на смъртта хората изричат и такива неща. Но сега искам да чуеш какво ще ти кажа аз: чакат те страдания и болка, които дори не си сънувала! Мислех да страдаш дълго, но май ще те довърша бързо, след като кажеш къде са парите ми. И знаеш ли защо? От уважение към таланта ти. Към твоя похабен талант. Ако и ти се беше научила на уважение, можеше да живееш и по-дълго.
	— Я ми кажи колко плати на баща ми, за да ме предаде?
	— Това е най-сладката част от сделката — ухили се Багър. — Не му платих нито цент. Излизаш ми абсолютно безплатно!
	— Сбогом, Джери.
	— Никакво „сбогом“, скъпа. По-скоро „здравей“.
	— Окей, Джери, наслушах се на любезностите ви — пое слушалката Пади. — Време е за бизнес.
	— Къде и кога? Само не ми казвай пред Белия дом, срещу Капитолия или нещо от тоя род. Дадох дума да те оставя на мира, нещастнико, но срещу това искам дискретност.
	— На брега на река Анакостия се строи спортен комплекс — каза Пади.
	— Чувал съм. Но какво общо има той?
	— В района масово събарят стари сгради и има много пустеещи места. Довечера, точно в единайсет, ще ти звънна и ще ти дам адреса на един изоставен паркинг. На второ ниво ще бъде паркиран бял пикап с ключ на таблото. Вътре ще те чака Анабел, опакована в килим.
	Багър прекъсна връзката и погледна хората си.
	— Това може да се окаже някакъв капан, шефе — обади се Майк Мансън.
	— Наистина ли, Майки? — пренебрежително се усмихна Багър. — Аз не допускам, че Пади Конрой работи за друг освен за себе си, но нима ме мислиш за глупак? Напълно възможно е дъщеря му да го обвинява за смъртта на майка си, което е истинската причина да я предаде. Нямам нищо против да го оставя на мира, но с тоя мизерник нищо не е сигурно.
	— Как ще действаме тогава?
	— Ще изчакаме да получим адреса. После, късно през нощта, вие отивате да приберете пикапа. Водите ми кучката на място, което ще посоча допълнително. То при всички случаи ще бъде много по-уединено и безопасно от изоставения паркинг.
	— Просто палим пикапа и потегляме, така ли? — погледна го Майк. — Ами ако ни проследят?
	Багър отново се усмихна и вдигна вестника от масичката пред себе си.
	— Тук пише, че днес се открива конференция на Световната банка. След нея ще има коктейли и вечери на куп публични места. Ще присъстват големите финансови мошеници от целия свят.
	— И какво от това? — попита Майк.
	— Бих казал, че ще е най-подходящото време да кажем „сбогом“ на този град.


	75

	Напуснал за пореден път бетонния си бункер, Картър Грей си зададе въпроса дали любимото му Управление е станало толкова слабо и некомпетентно, че да трябва той лично да застреля Леся и нейния син. След дългото и безплодно издирване из цялата страна ЦРУ получи златен шанс да приключи случая, и то направо под носа си, в някакъв санаториум в северната част на щата Ню Йорк, но оплеска нещата. Стаята на майката се оказала празна, от двамата нямало и следа. Според очевидци били в компанията на непознат мъж. Нещо му нашепваше, че Джон Кар отново се е изпречил на пътя му броени часове след като се беше изплъзнал от хората му и бе успял да се добере до Химърлинг. Всичко това накара Грей бързо да промени плановете си с надеждата да пипне и тримата наведнъж.
	Описанието на старицата от санаториума го убеди, че става въпрос за Леся Соломон. Разбира се, тя вече нямаше нищо общо с някогашната красива и прелъстителна съветска шпионка. Но Картър Грей беше абсолютно сигурен, че е Леся.
	Какво обаче бе накарало Джон Кар да се свърже с хората, които искаха да го убият? Дали се беше представил с фалшива самоличност? Дали ги беше отвлякъл, или ги беше убедил да действат съвместно? _Последното наистина ще улесни задачата ми._
	Погледна през прозореца на хеликоптера, който прекосяваше Вирджиния на път към Лангли. В джоба му беше личната заповед на президента, която му даваше право да оглави издирването. Не очакваше въпроси от никого, но мисията изискваше предпазливост, безупречна маскировка и — когато мишената бъдеше открита и фиксирана безпощадна демонстрация на сила. Картър Грей беше твърдо решен да покаже на военните какво на практика означава „шок и ужас“.
	Внимателно оглеждаше релефа на земята отдолу. Някъде там се намираха Кар, Леся и нейният син. Трима души, които бяха единствените му врагове в момента. И сред които беше жена над седемдесет. А той разполагаше с огромна жива сила, техника и пари. Залавянето им беше само въпрос на време, защото синът на Давид М. Иедидия вече се издирваше от цялата разузнавателна империя на Америка. Разбира се, Картър Грей не пропусна да съзре шансовете за ускоряване на операцията и се концентрира върху тях в момента, в който хеликоптерът се приземи на територията на ЦРУ.

	* * *

	Привечер навлязоха в Мериланд. Фин беше зад кормилото, а Леся седеше отзад, уморена и уплашена. На няколко пъти Стоун я чу да мърмори на руски: „Ще ни избият, всичките ще ни избият!“
	Погледна към Фин, който беше насочил вниманието си към пътя, но от време на време надзърташе в огледалото за обратно виждане.
	— Имаш ли семейство?
	Фин се поколеба за миг, после поклати глава.
	— Нека се концентрираме върху това, което ни предстои.
	— А какво е то? — Леся побутна Стоун. — Ти кажи върху какво трябва да се концентрираме.
	— Да останем живи — отвърна той. — Нещо, което няма да е лесно, щом Картър Грей е по петите ни.
	— Разкопаха гроба ти — подхвърли Фин.
	— Това е работа на Грей, с цел да ме изкара на светло.
	— Знаел е, че си жив?
	— Да. Имахме споразумение. Той не ме закача и аз го оставям на мира.
	— Ето, сам го каза! — обвинително го посочи с пръст Леся. — Те са съюзници, сине! Те работят заедно! А ние сме попаднали в ръцете на врага!
	Стоун се обърна и я погледна.
	— Леся, ти си една от най-добрите шпионки, с които някога е разполагал Съветският съюз. Хората от нашите среди продължават да са убедени, че никой не е вербувал повече чужди агенти от теб.
	— Аз съм рускиня и работех за родината си — кимна Леся. — Също както и ти, Джон Кар. А за останалото си прав: наистина бях най-добрата.
	Стоун замълча деликатно, забелязал как чертите на изпитото й лице се смекчават от чувството за гордост. След малко той отсече хладно:
	— В такъв случай се дръж като най-добрата! Престани с истеричните си глупави забележки, защото, ако искаме да оцелеем, със сигурност ще се нуждаем от цялата помощ, на която си способна. Нима ще си седиш отзад и ще гледаш как синът ти умира?
	Леся го погледна хладно, присвила очи от гняв. Но изведнъж погледът й се проясни.
	— Абсолютно си прав — неочаквано каза тя и бавно се облегна назад. — Поведението ми е глупаво. Трябва да обмислим какво ще правим, тъй като Картър Грей разполага с неограничени ресурси. Единственото ни предимство в този момент е, че огромните ресурси са трудно подвижни, докато ние не сме. Мисля, че можем да им приложим един-два изпитани номера.
	Фин изненадано погледна в огледалото. Никога досега не беше чувал този глас, никога не я беше виждал толкова спокойна и самоуверена. Руският акцент на майка му изведнъж изчезна и тя изглеждаше така, сякаш се беше подмладила с трийсет години. Дори раменете й бяха изправени!
	— Може би все още не знаят за участието на сина ми продължи с равен глас Леся. — Но скоро ще научат.
	— Как? — попита Фин.
	— Ще засекат всички днешни полети, а после ще проверят кои са пътниците. Летището е малко и ще свършат още днес.
	— Летях под чуждо име и имах фалшива лична карта.
	— Тя има предвид видеонаблюдението — намеси се Стоун. — Ще сравнят лицето ти с някаква база данни, където няма начин да не фигурираш.
	Фин бавно кимна.
	— А това означава опасност и за семейството ти — тихо добави Стоун.
	— Обади им се веднага! — заповяда Леся.
	Фин грабна телефона си с видимо притеснение.
	— Мила, моля те да ме изслушаш внимателно, без да задаваш въпроси — започна с пресекнал глас той. — Веднага вземи децата и идете в някой мотел. В чекмеджето на бюрото ми има един джиесем, по който ще ми се обадиш. Никой не може да го проследи. Изтегли пари от някой банкомат. В мотела се регистрирай под чуждо име и не използвай кредитната си карта. Останете там и чакайте. Никакво училище, никакъв бейзбол, футбол или плуване. Не казвай на никого, моля те! По-късно ще ти обясня всичко.
	Стоун и Леся чуваха тревожния глас на жената.
	По челото на Фин избиха капчици пот. Гласът му стана още по-тих, а съпругата му най-сетне започна да се успокоява.
	— Обичам те, скъпа. Всичко ще се оправи, обещавам ти.
	Изключи телефона и притисна гръб към облегалката. Леся протегна ръка и съчувствено докосна рамото му.
	— Съжалявам, Хари. Мъчно ми е, че ти причинявам всичко това. Аз…
	В следващия миг тя се извърна към Стоун.
	— Значи Грей знае, че си жив, така ли? Разкопал ти е гроба! Въпросът е има ли човек, с чиято помощ може да стигне до теб. Все някой ни е видял, докато напускахме санаториума. Значи той вече разполага с описанието ти и знае, че сме заедно. И е съобразил, че чрез теб най-лесно ще се добере и до нас. Затова искам да чуя дали има такъв човек.
	— Действително може да използва няколко души, за да стигне до мен — кимна Стоун. — Но аз ги предупредих още преди да тръгна за санаториума.
	— Ако не се действа умело, предупрежденията не вършат работа — поклати глава тя. — Искам да знам дали твоите приятели могат да се погрижат за себе си и да изпълняват заповеди. — Очите й се вторачиха в лицето му. — Недей да смекчаваш истината. В момента трябва да знаем точното състояние на нещата.
	— За един от тях съм абсолютно сигурен, той ще се погрижи и за още един. Но има и трети…
	Стоун замълча и поклати глава. _Заклевам те да не вършиш глупости, Кейлъб!_
	— Ето го слабото звено, което ще използва Грей — отсече Леся. — Много ли държиш на този приятел?
	— Изключително много!
	— В такъв случай жалко за него, а и за теб.
	Стоун се облегна назад със свито сърце. Думите на тази жена никак не му харесваха, но за съжаление тя беше абсолютно права.
	Леся помълча известно време, после попита:
	— А би ли ни предал, за да спасиш приятеля си?
	Стоун се обърна и се взря в очите й. Никога в живота си не беше виждал по-пронизващ поглед. Всъщност не, беше виждал. В очите на Рейфилд Соломон преди смъртта му.
	— Не — поклати глава той.
	— В такъв случай нека помислим как да не се стига дотам, Джон Кар. Може би се открива шанс да изкупиш вината си за убийството на съпруга ми. — Главата й бавно се извърна към страничното стъкло. — Аз действително бях най-добрата съветска агентка, но Рейфилд беше още по-добър.
	— Защо?
	— Защото се влюбих в него и той ме привлече на своя страна.
	— Какво?! — зяпна Стоун.
	— Не знаеше ли? Когато го убихте, аз вече работех за американците.


	76

	Телефонът в апартамента на Джери Багър прегря. След разговора си с Пади Конрой той мисли дълго и в крайна сметка успя да стигне до твърдо решение. При обикновена конфронтация Багър реагираше като всеки друг — размяна на удари, докато единият от противниците падне. Но в случая се довери на инстинкта си, който му нашепваше друго. Разбира се, за това имаше много причини, главната от които беше споменът за Анабел в действие. Той прекрасно знаеше колко убедителна може да е тя. И нещо го предупреждаваше, че става въпрос за серия от финтове, имащи за цел маскирането на сразяващо ляво кроше. Естествено, Джери Багър нямаше никакво намерение да бъде нокаутиран.
	Но въпреки всичко _не успя_ да откаже сделката. Изкушението да пипне Анабел — в случай че Пади действително играеше честно — беше твърде голямо. Той просто не можеше да пропусне шанса, който му се предлагаше. Разбира се, наличието на помощен план беше задължително, защото първоначалните планове почти никога не се осъществяваха напълно. А понякога нещата се объркваха дотолкова, че човек не знаеше дали ще се събуди на следващия ден. В това отношение Анабел му беше дала добър урок. Непредвидимостта наистина бе могъщо оръжие.
	Първият телефонен разговор беше с финансиста му, който получи заповед да прехвърли цял тон пари в брой на една офшорна компания, достъп до която имаше единствено Багър. После изпрати частния си самолет до Атлантик Сити, откъдето му трябваха някои лични вещи, между които и задграничният паспорт. След изпълнението на тази задача екипажът получи заповед да чака на едно частно летище в Мериланд.
	Следващият разговор беше с един негов партньор и приятел, който притежаваше уникалния талант да взривява всичко. Изслушал искането на Багър, той обеща да изпълни поръчката за два часа и да я достави на място. В отговор Багър прибави пет хиляди долара над цената, която никога не подлежеше на дискусия.
	— Май ти пари под краката — отбеляза приятелят му.
	Вярно беше. Багър действително се нуждаеше от едно хубаво _бум-бум_. Тези машинки почти винаги убиваха хора, много хора. Но в случая по ирония на съдбата те щяха да спасят живота на един-единствен човек.
	_Неговият_ живот.


	— Е, да тръгваме към пикапа — каза Анабел на Алекс и баща си.
	— Боя се, че няма да стане така, Ани — поклати глава Пади.
	— Какво?! — рязко се завъртя тя и стрелна с очи Алекс, който изглеждаше не по-малко изненадан от нея.
	— В този пикап ще бъда аз, а не ти — кротко рече старецът.
	— Това не влиза в плана. Нали Джери иска мен?
	— Ще му кажа, че си ме надхитрила. Той ще ми повярва, защото прекрасно знае колко си умна.
	— Няма да ти позволя, Пади. Изобщо не си въобразявай, че ще те пусна при него.
	— Животът е пред теб, Ани. А аз нямам какво да губя, дори и нещата да се объркат.
	— Защо чак сега ми казваш?
	— Защото знаех, че няма да се съгласиш. А сега вече е късно за отстъпление.
	— Алекс, моля те, поговори с него!
	— В предложението му има логика, Анабел — въздъхна агентът.
	— Ще ме пъхнете в пикапа, а аз ще се опитам да спечеля малко време, обяснявайки на Джери как си ме изиграла. След което ще го уверя, че ако ми даде още един шанс, непременно ще те пипна.
	— Той ще те убие в мига, в който те зърне — поклати глава Анабел.
	— Познавам го много по-отдавна от теб и знам как да го манипулирам — държеше на своето Пади. — Просто трябва да ми се довериш.
	— Няма да ти позволя нищо, което…
	— Трябва да го направя, Ани — прекъсна я с твърд глас Пади. — По много причини.
	Тя отправи безпомощен поглед към Алекс.
	— А ако нещо се обърка?
	— Значи се е объркало, и толкоз — отсече баща й. — Хайде да започваме шоуто, защото няма да стана по-млад. — Обърна се към Алекс и заби пръст в гърдите му. — От теб искам само едно: никаква кавалерия, преди мръсникът да признае, че е убил Тами!


	Адресът беше продиктуван в единайсет вечерта, а в полунощ хората на Багър откриха белия пикап точно там, където трябваше да бъде — на второто ниво на изоставения паркинг. Вътре действително имаше човешка фигура, плътно увита в килим.
	— Мамка му! — изруга Майк Мансън, когато освети лицето с фенерчето си. — Това е някакъв шибан дядка!
	Развиха килима и пред очите им се появи кльощавата фигура на Пади Конрой. Беше толкова изтощен, че се наложи да му помогнат да се изправи.
	— Какво правиш тук, да те вземат мътните? — изръмжа Мансън и опря пистолета си в носа му. — Кой си ти?
	— Стана тя каквото стана — изпъшка Пади. — Проклетата ми дъщеря пак успя да ме насади!
	— Значи ти си Пади Конрой, а? — злобно се усмихна Майк.
	— Не, тъпако. Аз съм кралят на Ирландия!
	Мансън го блъсна с такава сила, че тялото му отхвръкна на няколко крачки и се удари в пикапа. Горилата измъкна телефона си и съобщи новината на шефа си.
	Багър остана доволен, че старият враг най-после му е паднал в ръцете, но не хареса промяната в ситуацията. Анабел отново беше успяла да се измъкне.
	— Доведи го! — заповяда той.
	Мансън изключи телефона.
	— Сега ще се повозим малко — сухо съобщи той. — Но преди това…
	Двама от хората му майсторски претърсиха дрехите на Пади за скрити устройства за запис или наблюдение.
	След минута белият пикап с грохот напусна гаража, зави наляво и пое по тясната асфалтирана алея. След остър завой надясно закова до три лъскави черни автомобила, паркирани един зад друг.
	Пади беше набутан в средния. Напускайки алеята, те се разделиха — един надясно, втори наляво, а този с пленника продължи направо.
	Планът на Багър стана ясен в момента, в който излязоха на главния път. По него се движеха множество подобни черни автомобили. Те превозваха участниците в конференцията на Световната банка от едно на друго събитие. Колите на Багър бързо се смесиха с тези на финансовите светила.
	В десет и половина същата вечер Багър напусна хотела, заобиколен от личната си охрана. Автомобилът му потегли към един изоставен склад в индустриалната зона на Вирджиния, открит и одобрен от него още по светло. Не след дълго в огромното хале се появи черният автомобил с Пади Конрой и Майк Мансън.
	В момента, в който старецът слезе, Багър направи крачка напред и стовари юмрук в зъбите му. Пади залитна, успя да се задържи на крака и се втурна напред, но хората на Багър го задържаха.
	— Това беше за десетте бона, които ми открадна! — изръмжа Багър. — Отдавна чакам да ми паднеш в лапите!
	— Най-сладките десет бона в живота ми! — жлъчно отвърна Пади и изплю кръвта в устата си.
	— След малко ще видим какво още имаш да кажеш по въпроса. Нямаш представа колко ти се радвам. Анабел я няма, значи нашият договор с теб може да се смята за _нищожен_, както казват шибаните адвокати!
	Огледа изпитото лице на Пади и парцаливите му дрехи.
	— Май не си в цветущо състояние, а? Болен ли си? Беден? Или и двете заедно?
	— Какво те засяга?
	Багър седна на някакъв празен сандък, без да отделя поглед от лицето на Пади.
	— Значи Анабел те надхитри, а? — каза той. — Как по-точно го направи?
	— Вече споменах, че се оказа отлична ученичка.
	— Сигурен ли си?
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ами например, че баща и дъщеря са се наговорили да ме прецакат. Какво смяташ за подобна теория?
	— Тя не може да ме понася.
	— Ти го твърдиш.
	— Защото _знам_, че е така. А ти защо се нави на сделката, след като мислиш така?
	— Знаеш защо. За съжаление ти си тук, но Анабел я няма. Къде е тя, Пади?
	— Нямам представа, Джери.
	— Този отговор не ме устройва — бавно се надигна Багър. — И ние с теб ще си поговорим.
	— Не съм в настроение за разговори.
	Багър извади назъбен нож от вътрешния джоб на сакото си и спокойно нахлузи тънка гумена ръкавица.
	— Няма проблеми — каза той. — Нали знаеш, че мога да бъда страшно убедителен.
	Едва забележимо кимане накара хората му да се раздвижат. Минута по-късно панталоните и бельото на Пади се смъкнаха до глезените му, а Багър направи крачка напред с поглед в слабините му.
	— Тая техника я приложих в Португалия на един малък мръсник на име Тони Уолас, след като си _побъбрих_ с хората, които беше наел да му пазят къщата с моите пари. И трябва да ти призная, че копелето пропя, всичко си каза! Млъкна чак когато му смачкахме главата от бой. Всъщност той ме насочи към Анабел. А сега и ти ще направиш същото, старче. Ти знаеш къде е тя и ще ми кажеш. Обещавам, че след това ще те убия бързо и безболезнено. А какво ще стане, ако не ми кажеш ли? Ще ти бъде адски гадно, вярвай ми!
	Пади направи опит да се изтръгне от ръцете на горилите, но те бяха много по-силни от него.
	— Недей, за бога! — изкрещя извън себе си той, видял как ножът бавно се приближава до мястото, което всеки мъж пази от остри предмети. — Просто ме застреляй в главата!
	— Кажи ми къде е Анабел и ще те послушам. Бързата смърт е единствената сделка, която можем да сключим. Ако наистина мразиш дъщеря си, не би трябвало да се затрудниш, нали?
	— Ако знаех къде е, щях ли да съм тук, говедо тъпо?
	Багър го зашлеви през лицето.
	— Трябва да проявяваш повече уважение към мен! — изръмжа той.
	— Ето ти го уважението! — викна Пади и се изхрачи в лицето му. — За моята Тами!
	— Аха, съпругата, която заряза, за да избягаш от мен!
	— Когато си я убил, аз бях в затвора, мръснико! Ако бях на свобода, трябваше да ме прегазиш, за да стигнеш до нея! Тя беше единственият човек, когото съм обичал през живота си! Заклевам се в Господа, който ни гледа отгоре, че бях решил да ти пусна един куршум в мозъка, точно както ти си направил с нея!
	— Кога по-точно? — подсмихна се Багър. — Преди или след като очистя дъщеря ти?
	— Бях готов на всичко, за да те докопам! — изкрещя извън себе си Пади.
	— Но Анабел обърка плановете ти, а? Така ли беше, старче?
	— Не мога да я виня.
	— Защо да не те осветля в последните мигове от живота ти, след като си кроял планове да ми видиш сметката заради убийството на жена ти?
	— Ще те докопам, Джери! — простена Пади. — Ще намеря начин да те очистя, обещавам!
	— Ще приема това като положителен отговор. Разбихме вратата на къщата й и тя веднага ме позна. И знаеш ли какво ми каза? „Защо го правиш, Джери? Защо искаш да ме убиеш? Нищо лошо не съм ти сторила.“ А аз й отговорих: „Ще те убия заради страхливия ти мъж, който ме обра и остави теб да плащаш сметката. Толкова му е била обичта, проклета глупачко!“ И й пуснах един куршум право в мозъка. Искаш ли още подробности, или да започвам да те кълцам?
	— Не, беше достатъчно — обади се женски глас зад тях.
	Всички се обърнаха към Анабел и Алекс, които се измъкнаха иззад камарите празни сандъци. Пистолетът на Алекс беше насочен в гърдите на Багър. Оръжията на осемте горили светкавично се завъртяха към него и Анабел.
	— Как се озовахте тук, по дяволите? — викна Багър.
	— Дошла съм с ФБР — хладно го информира Анабел.
	— Никой не може да проследи хората ми! — поклати глава той.
	— Не проследихме тях, а _теб_. Мястото е обкръжено, Джери. Не можеш да се измъкнеш.
	— Вече работиш за ФБР, а? — спокойно я изгледа Багър. — Виж какво, скъпа. Веднъж вече ме изпържи, но проклет да бъда, ако ти го позволя втори път! — Гласът му прозвуча твърдо, но очите му издаваха огромно напрежение.
	— Тя ти каза истината! — викна Алекс. — Сваляйте оръжията, преди да е станало късно!
	— Убийте ги! — заповяда Багър.
	В същия миг всички врати се отвориха и в халето нахлуха двайсетина мъже с бронежилетки и автомати.
	— ФБР! Хвърлете оръжието!
	Багър изпусна ножа, а хората му побързаха да свалят пистолетите си при очевидното превъзходство на федералните.
	Очите на Багър бавно се местеха от Пади към Анабел и обратно.
	— Двама върли измамници работят с федералните? — озадачи се той.
	— Човек прави това, което налагат обстоятелствата — отвърна Пади и побърза да си вдигне панталоните.
	Багър възвърна самообладанието си.
	— Тая кучка ми открадна четирийсет милиона долара! — извика той на агента срещу себе си. — Случайно да ви го е споменала, докато крояхте гадните си планове?
	— Това не е моя грижа.
	— Така ли? В какво тогава ме обвинявате, ако смея да попитам?
	— В убийството на Тами Конрой, трима души в Португалия и Тони Уолас, който вчера е починал вследствие на побоя от вашите хора.
	— Имам поне една дузина свидетели, които ще се закълнат, че не съм присъствал на местата, където са били убити тези хора — презрително отвърна Багър.
	Анабел вдигна камерата, която държеше в ръката си.
	— Тук е записано признанието ти, Джери. Трябва да ти благодаря за неговата конкретност и изключителна яснота — каза тя и подаде камерата на командира на операцията.
	— Значи така, а? — кресна Багър и мушна ръка в джоба си.
	— Стой! — извика агентът. — Извади си ръката оттам, бавно!
	Багър се подчини. Пръстите му стискаха някакъв малък предмет.
	— Това е детонатор, приятели. Ако палецът ми се отдели от копчето, автомобилът зад гърба ми ще се взриви. В него има един доста голям калъп С4, който ще вдигне на сто метра във въздуха проклетия склад и всички, които се намират в него. — Обърна се към командира и добави: Можеш да провериш, ако не ми вярваш.
	Агентът кимна на един от командосите, който предпазливо отиде да провери колата. Погледът, който отправи към командира си, беше красноречив.
	— А сега чуйте какво ще направим — продължи Багър и махна със свободната си ръка към Пади и Анабел. — Тези двамата идват с мен.
	— Няма да ти позволим да напуснеш сградата! — решително отвърна командирът.
	— В такъв случай всички заедно ще се преселим в царството небесно.
	— Не ти вярвам — поклати глава агентът.
	— А защо? Най-доброто, което ме чака, е една смъртоносна инжекция, нали така? Ако продължаваш да не ми вярваш, значи изобщо не си чувал за Джери Багър. — Взря се в двамата снайперисти, които бяха фиксирали червените точки на мерниците си върху челото му. — А ако вие, тъпи копелета, въпреки всичко ме гръмнете, този палец няма как да не се вдигне от бутона.
	Командирът на отряда стрелна неспокоен поглед към Алекс и после към Анабел.
	— Добре, Джери, печелиш — светкавично взе решение тя. — Да вървим.
	— Идвам и аз — направи крачка напред Алекс.
	— Не! — отсече тя. — Ти оставаш тук, Алекс!
	— Алекс значи — злобно се ухили Багър. — Май най-накрая си намерила приятел, а? Добре, няма да те разделям от него. — Погледна към Алекс. — Поздравявам те, смотаняк. Идваш и ти.
	Багър отново насочи вниманието си към командира на отряда.
	— Аз съм справедлив човек и ще ти оставя част от моите хора начело с Майк.
	— Мистър Багър! — ахна Майк Мансън.
	— Млъквай! — сряза го Багър и кимна на Анабел. — Хайде, всички в колата!
	Неколцина от хората му вдигнаха оръжията си и се насочиха към черния автомобил.
	Алекс, Анабел и Пади заеха средната седалка. Багър и един охранител седнаха отпред, а три горили се настаниха най-отзад.
	Страничното стъкло се плъзна надолу.
	— Забележа ли кола или хеликоптер подире ни, почвам да застрелвам заложници — предупреди той.
	— Накъде, мистър Багър? — попита мъжът зад кормилото.
	— Към едно частно летище в западен Мериланд, където ме чака самолетът. За всеки случай съм помислил и за спешно оттегляне. Сега ще им звънна да са готови за излитане. — Обърна се към Анабел и хладно добави: — Съжалявам, но ти няма да летиш с нас.


	77

	Картър Грей беше голям рибар. За съжаление не успя да улови голямата риба, тъй като не намери подходяща стръв. Беше впрегнал усилията на безброй хора, беше се ровил в планини от компютърни файлове, но резултатът беше мизерен: едно име, едно-единствено име. Хари Иедидия, син на Леся и Рейфилд Соломон, или Давид М. Иедидия II.
	Разбира се, беше направил всичко възможно да открие и дрипльовците от бандата на Оливър Стоун: едрия ветеран от военното разузнаване Рубън Роудс, когото помнеше от Планината на смъртта; книжния плъх Кейлъб Шоу, който през последните дни не се беше вясвал нито в дома си, нито в Библиотеката на Конгреса; гения Милтън Фарб, който не беше съвсем наред с главата.
	Грей разполагаше с досиетата на тези хора, които сякаш се бяха изпарили. Фарб и Шоу не бяха използвали мобилните си телефони, а Роудс изобщо нямаше такъв, регистриран на свое име. Наскоро беше напуснал жилището си, без да остави новия си адрес. Сътрудниците на Грей бяха проверили всички регистри, но името му не фигурираше никъде. При ресурсите, с които разполагаше Картър Грей, не биваше да се допуска някой да изчезне просто ей така. Нищо чудно, че беше почти невъзможно да открият „спящите“ терористични клетки. За съжаление Америка беше прекалено голяма и прекалено _свободна_. В това отношение руснаците бяха прави: _шпионирай всички, защото никога не се знае кога приятелят ще се превърне във враг._
	В момента цялото му внимание беше насочено към издирването на сина на Леся. Надигна се от креслото в удобния си бункер, включи телевизора и натисна бутона на дистанционното.
	На екрана се появи Харт Билдинг, където работеха голяма част от сенаторите. Беше наясно, че Роджър Симпсън е една от най-вероятните мишени на все още неизвестния нападател. Той можеше да го атакува или в дома му, или в офиса. Грей вече беше проверил записите на охранителните камери в жилищната сграда на Симпсън, но те не показаха нищо. Сега вниманието му беше насочено към офиса.
	Часове наред наблюдава хората, които влизаха и излизаха от голямата административна сграда. Те бяха толкова много, че механично се превръщаха в неразличими силуети. Това накара Грей да прибегне до друга тактика. Смени диска в уредбата и пред очите му се появи рецепцията на Симпсън и коридорите, водещи към нея. В продължение на три часа внимателно оглежда всички, които попадаха в обсега на камерата.
	_Най-после._ Приведе се напред и върна кадрите. Камерата бе заснела някакъв техник, надвесен над бравата на входната врата на офиса. Грей увеличи образа и се взря в лицето на непознатия. Отдавна знаеше всичко за дегизировката при проникване. Тези изпъкнали скули не бяха ли на Соломон? А брадичката и очите — на Леся? Противно на твърдението му пред президента той добре познаваше тази жена.
	Проведе няколко телефонни разговора и нещата започнаха да се изясняват. Никой от служителите на Симпсън не беше викал човек за поправка на ключалката. Но секретарката беше сигурна, че техникът й е казал за направена заявка. На заснетите кадри обаче не се виждаше техникът да влиза в самия офис. Бързият преглед на останалите дискове не донесе нищо ново. В кабинета на Симпсън вкараха куче, обучено да надушва бомби, но то така и не се разлая. Не си направиха труда да проверяват за бръмбари, защото те не можеха да убиват.
	Следващата стъпка беше лицето на техника от кадрите да се раздроби на съставните му части, които бяха пуснати за сравнение в базата данни на агенцията. На същата процедура бяха подложени и записите от летището, към които бяха добавени и описанията на очевидци в санаториума. Въпреки мощните компютри това щеше да отнеме известно време. Но Грей не разполагаше с много време. Залавянето на Леся от властите беше недопустимо, тъй като тя знаеше твърде много. Без съмнение вече беше предала информацията на сина си. Това автоматично им подписваше смъртната присъда, а също и на Кар, който най-вероятно се бе присъединил към тях. Обратното би било истинска катастрофа за страната и за света. И лично за Картър Грей.


	78

	Багър заповяда на шофьора да кара през града вместо по околовръстната магистрала. Малко по-късно отбиха от пътя и смениха регистрационните табели на черната кола. После спокойно продължиха, смесвайки се с многото подобни луксозни автомобили в столицата.
	Доволен от стореното, Багър се облегна назад и натисна бутона за блокиране на детонатора.
	Пади седеше на седалката, без да помръдва, насочил цялото си внимание към съдържателя на казиното. Същото правеше и Алекс, но очите му следяха по-скоро пръста, на Багър върху взривяващото устройство. Анабел гледаше право пред себе си.
	— Защо бомба, Джери? — тихо попита тя. — Това не е в твоя стил.
	— Ти ме научи да бъда непредвидим, скъпа — усмихна се Багър. — Човек научава много неща, когато го сритат по задника. Самата ти планира измамата си не срещу казиното, както можеше да се очаква, а директно срещу мен. Сега само ти връщам част от собствените ти номера. Джери Багър не може да бъде победен, Анабел. Той се бие докрай. И в последна сметка печели. Ох, колко приятно е това чувство, скъпа!
	— Радвам се, че съм ти била за пример — жлъчно се усмихна Анабел.
	— Какво следва? — обади се Алекс. — Ще ни захвърлиш в някоя гора на път за летището?
	— Пука ли ти, по дяволите? Ти ще си мъртъв.
	— Да, но когато се отървеш от нас, оставаш без заложници. Нима си въобразяваш, че ще те пуснат да излетиш просто ей така?
	— Те нямат представа, че разполагам със самолет, нито пък знаят къде се намира. До два часа ще бъда извън юрисдикцията на Щатите.
	— Имаме договори за екстрадиране с почти всички страни по света.
	— Бъди спокоен, прекрасно зная с кои нямате.
	— А „Помпей“ отива по дяволите, така ли?
	Багър се извърна и го погледна ухилено.
	— Наистина ли допускаш, че човек като мен не се е погрижил да прехвърли мангизите си?
	— Не, разбира се — отвърна Алекс. — Но въпреки това няма да се измъкнеш.
	— Виж ти. И кой го казва?
	— Аз.
	— Вярвам ти. Особено в положението, в което се намираш сега. — Багър погледна към Анабел и почука слепоочието си. — Жалко за теб, скъпа. Защото наистина заслужаваш страхотни партньори, а не като тоя нещастник. Не виждам с какво е по-различен от малоумния Тони Уолас.
	— Искаш ли да чуеш защо няма да се измъкнеш, Джери? — спокойно попита Алекс.
	— Хайде, кажи ми. Направо умирам от любопитство.
	Алекс извърна глава към река Потомак, която прекосяваха в момента, помълча малко и каза:
	— Защото ФБР знае точно къде отиваш.
	— Тъй ли? А как, ако позволиш да попитам? Чрез телепатия?
	Алекс и Пади си размениха кратки погледи, после агентът разкопча ризата си, под която блесна някакво миниатюрно устройство.
	— Така и не се научи да претърсваш заложниците си, тъпако — презрително каза той.
	— Мамка му! — изрева Багър, но вече беше късно. Алекс се стрелна напред и го блъсна в тялото на шофьора, който силно удари главата си в страничното стъкло. В същото време Пади се пресегна и измъкна детонатора от ръката му. Шофьорът се свлече върху кормилото, а кракът му силно натисна газта. Тежката кола се люшна рязко и навлезе в насрещното платно.
	С едно светкавично движение Алекс изрита вратата, сграбчи Анабел и скочи. Миг преди това тя се бе вкопчила в ръката на баща си. В следващия миг вече падаше, смаяна от силата, с която Пади се изтръгна от хватката й.
	Последното нещо, което видя, преди да се стовари на платното, беше погледът на баща й, стиснал в ръка детонатора.
	Алекс падна върху асфалта, а тя отгоре му. След още миг колата се удари в бетонния парапет, разби го и избухна.
	Експлозията беше толкова силна, че разтресе моста. Отломките от черния автомобил полетяха към реката, някои забарабаниха по асфалта и Алекс прикри Анабел с тялото си.
	Трийсет секунди по-късно вече бяха на крака, ожулени и окървавени. Повлякоха се към разбития парапет, подпирайки се един на друг. Останките от луксозната кола и пътниците в нея вече потъваха в мътните води на Потомак.
	Анабел отмести очи и бавно тръгна по банкета.
	Наоколо започнаха да спират коли. Някои хора затичаха към парапета, други се втурнаха към Алекс и Анабел.
	— Ранен ли сте, господине? — попита някакъв мъж.
	— За бога, госпожо! — ужасено извика един възрастен човек. — Какво се случи?!
	Алекс им показа значката си.
	— Сикрет Сървис! Веднага се връщайте в колите си и продължавайте!
	След тези думи той сграбчи ръката на Анабел и я повлече след себе си, размахвайки значката си пред образувалата се тълпа от зяпачи. Силуетите им бързо се стопиха в мрака.


	79

	Намираха се в избата на сграда, която не беше обитавана най-малко десет години. Наоколо вонеше и гъмжеше от плъхове, но засега тя беше единственото място, където се чувстваха в безопасност. Светлината идваше от електрически фенер, възможност за сядане предлагаха само купчини вехтории. Това беше последното убежище на Оливър Стоун. Използваше го, когато нямаше къде другаде да отиде.
	Облегнат на влажната стена, той наблюдаваше Леся, седнала на навит на руло килим и потънала в дълбок размисъл. Фин беше останал близо до вратата, напрегнат като струна.
	— Ти уби Синсети, Бингам и Коул — каза Стоун. — Опита се да ликвидираш и Картър Грей със запалителен куршум в хола на къщата му, която беше напълнил с газ. Стигнал си дотам, катерейки се по скалите, а си избягал пак по същия път, скачайки направо в морето.
	— Не отговаряй! — извика Леся и погледна към Стоун. — Приех да действаме с този човек, за да спасим живота си, което обаче не означава, че трябва да му се доверим!
	— Не очаквах отговор, а по-скоро исках да изразя възхищението си — каза Стоун. — Никак не е лесно да елиминираш убийци от такъв калибър.
	— А не мислиш ли, че и ти заслужаваш да умреш? — попита Леся. — Ти също си бил убиец!
	— Откровено казано, аз отдавна съм мъртъв — тихо отвърна Стоун.
	— Те са убили съпругата ти, нали? — рече Фин.
	— Да. Поради единствената причина, че пожелах да се оттегля. Всъщност бяха на крачка да ликвидират и мен. Като връх на всичко Симпсън осинови дъщеря ми, която приживе не разбра, че съм й баща.
	— Симпсън! — извика Леся и с отвращение се изплю в краката си. — Ей това заслужава Роджър Симпсън, нищо повече!
	— Ти каза, че през последните години си работила за нас — отбеляза Стоун. — Но на нас беше казано, че си вербувала Соломон и двамата заедно сте работили за Съветския съюз. Това беше причината той да бъде ликвидиран. Ние изпълнихме заповедта с убеждението, че наказваме предател.
	— Значи са ви излъгали — отсече Леся.
	— Сега го разбирам — каза Стоун. — Но защо са искали да ви убият, след като сте работили за нас?
	— Заради една секретна и изключително опасна мисия. Ние с Рейфилд я изпълнихме успешно, разбира се, с помощта на група руснаци, които ми останаха верни.
	— Каква беше тази мисия?
	— Дори синът ми не знае за нея.
	— Защо?
	— Защото съм била шпионка, а шпионите не говорят за работата си.
	— Трябва да зная истината, за да мога да ви помогна.
	— Как си позволяваш? — повиши тон Леся. — Точно ти, убиецът на съпруга ми?!
	— Нямаме начин да се справим с ресурсите, които са на разположение на Картър Грей — търпеливо отвърна Стоун. — Но бихме могли да го надхитрим. По тази причина искам да зная цялата истина.
	Леся скептично поклати глава.
	Изгубил търпение, Фин се изправи пред нея.
	— Вече успях да изплаша до смърт близките си — остро каза той. — И пак не съм убеден, че те са в безопасност. Не мога да тръгна да ги търся, защото със сигурност ще заведа и Грей при тях.
	— Предупредих те, че ще има рискове.
	— Сякаш съм имал друг избор! — гневно отвърна Фин. — Цял живот си ми внушавала, че това е мой дълг, че единствено аз съм в състояние да го направя!
	— Всеки има право на избор — отвърна Леся и посочи Стоун. — Като този човек. Той е избрал да изпълнява заповеди, вместо да мисли върху тях. И така е стигнал до убийството на невинен човек.
	— Той е бил войник. Обучаван да изпълнява заповеди.
	— Такива бяха и Бингам, Коул и Синсети — възрази майка му. — Защо този трябва да е различен?
	— Защото дойде да ни предупреди. Ако не беше той, ние с теб вече щяхме да сме мъртви. Това е разликата. И аз мисля, че е спечелил нашето доверие. Твоето доверие.
	— Баща ти беше единственият човек, на когото съм се доверявала през живота си — отсече Леся.
	— И на мен — каза Фин.
	— Да, и на теб.
	— Ако наистина ми вярваш, слушай! Не можеш цял живот да мислиш, че всички са срещу теб.
	— Напротив, тази философия ми служи отлично в продължение на много години.
	— А какво щеше да стане, ако не се беше доверила на Рейфилд Соломон?
	Леся замълча и заби поглед в лицето на сина си. После бавно се обърна към Стоун и попита:
	— Познаваш ли историята на Съветския съюз?
	— Често съм бил там, ако това изобщо означава нещо.
	— А знаеш ли имената на двамата генерални секретари преди Горбачов?
	— Да. Юрий Андропов и Константин Черненко.
	— Съветските ръководители се отличават с дългогодишното си управление — каза Леся. — Но Андропов изкара едва тринайсет месеца на върха, Черненко — и той горе-долу толкова.
	— И двамата бяха възрастни и болни, издигнати като временни заместници на Брежнев след смъртта му — отвърна Стоун. — Едва ли някой е очаквал да се закрепят.
	— Точно така — сплете пръсти Леся. — Никой не очакваше да се закрепят и по тази причина никой не се изненада от смъртта им.
	— Искаш да кажеш, че са били убити? — повдигна вежди Стоун.
	— Не е много трудно да убиеш стар и болен човек дори когато е съветски премиер.
	— По чия заповед са били убити?
	— По заповед на вашето правителство.
	— Невъзможно! — смаяно промълви Стоун. — Според американските закони убийството на чуждестранен лидер е тежко престъпление!
	— Не и когато се опитваш да предотвратиш ядрена война, която заплашва да унищожи света! — отвърна с рязък тон Леся. — Андропов и Черненко бяха заклети комунисти, които никога нямаше да направят промени. А страната се разпадаше и във висшите кръгове на управлението й все повече се говореше за драстични мерки, които да възстановят и укрепят абсолютната власт на комунистическата партия. Това не биваше да се случи. Някой трябваше да разчисти пътя на Горбачов. В началото на кариерата си той изглеждаше като останалите партийни лидери, но ние знаехме, че е различен. Много различен. При него промените щяха да бъдат възможни. Той също беше комунист и нямаше да ликвидира Съветския съюз, но ние бяхме убедени, че под негово ръководство опасността от война ще намалее значително. После се появи Елцин. Никой не можеше да предвиди, че именно по негово време съветската империя ще се разпадне.
	Но нашата първа и най-важна задача беше да се отървем от старите комунистически лидери. Бяхме длъжни да го направим! По тази причина споделихме своите виждания с американците и те ги приеха. Рейфилд беше един от хората, които отлично разбираха важността на тази задача. Той познаваше механизмите на съветската власт по-добре от всички американци. Но идеята за ликвидирането на партийните лидери не дойде от нас, а от американците. — Очите й се спряха върху лицето на Стоун. — Предполагам, че сега вече ми вярваш, нали?
	— Държавни ръководители са били отстранявани и преди — призна той. — Но нима твърдиш, че Горбачов е знаел за заговора?
	— Не, разбира се. За него знаеха и малцина от нас.
	— Как стигна до вас заповедта?
	— Чрез нашата връзка с американците.
	— Кой по-точно?
	— Нима още не ти е ясно? Роджър Симпсън.
	— След което ти и твоите хора убихте Андропов и Черненко?
	— Да речем, че им помогнахме да легнат в гроба.
	— С помощта на Рейфилд Соломон?
	— С огромната му помощ. Руснаците бяха убедени, че той работи за тях.
	— А откъде знаеш, че тази операция е била одобрена от американското правителство?
	— Току-що ти казах. Получавахме преки заповеди от Роджър Симпсън. Той беше нещо като мениджър на отряда, пряко подчинен на Картър Грей. А по онова време Грей беше директор на ЦРУ.
	— Значи вие просто изпълнявахте заповеди, така ли?
	— Да.
	— И убихте Андропов и Черненко, двама невинни?
	Леся издържа пронизващия поглед на Стоун, бавно кимна и каза:
	— Точно така.
	— Но защо американците са убили баща ми и са направили опит да премахнат и теб, след като задачата е била изпълнена успешно? — намеси се Фин. — Защо са ви обявили за предатели?
	— Защото заповедта за убийствата не е била издадена от правителството — отговори Стоун. — Най-вероятно това е сторило ЦРУ или пък Симпсън и Грей са действали на своя глава. А след изпълнението на задачата са направили всичко възможно да дискредитират изпълнителите и да се отърват от тях. Прав ли съм? — обърна се към Леся той.
	— Абсолютно — кимна тя. — А сега са готови на всичко, за да скрият истината, която би изострила отношенията между Русия и САЩ до такава степен, че може да се стигне и до война. Е, какво биха направили според теб?
	— Ще убият всекиго, който може да ги издаде — отвърна Фин.
	— За съжаление ние сме в ролята на Давид, изправен срещу Голиат — добави Леся. — Америка винаги е Голиат.
	— Но Давид е победил Голиат — обади се Стоун. — И ние можем, стига да ги спипаме.
	— Ние тримата? — скептично го погледна Леся.
	— Не сме сами. Аз имам приятели.
	_Ако все още са живи._


	80

	Алекс спря едно такси и двамата с Анабел се качиха в него. Реши, че няма смисъл да чака появата на федералните власти. Взривеният автомобил и труповете във водата щяха да са достатъчно обяснение. Позвъни на командира на екипа и го осведоми за инцидента, както и че той и Анабел са единствените оцелели.
	— Ако ти потрябвам, ще си бъда у дома — каза той. — Номерът ми го има в указателя.
	Старши агентът запротестира, но Алекс решително го прекъсна.
	— За един ден това ни е напълно достатъчно. Идете да разчистите, а после ми се обади. Край на усилията да изправим Багър пред съда. Сега той ще отговаря пред върховния съдия.
	Таксито ги свали пред дома му в Манасас — едноетажна къщичка с единичен гараж, до която се стигаше по посипана с чакъл алея. В гаража имаше напълно реставриран огненочервен корвет, модел 69-а — единственото разточителство, което Алекс си бе позволил някога.
	— Гладна ли си? — попита той, но Анабел мълчаливо поклати глава.
	— Предполагам, че ще бъде глупаво да те питам дали си добре.
	— Ще се оправя.
	— Съжалявам, Анабел.
	Тя се отпусна на един стол.
	— През всичките тези години мразех баща си, защото бях убедена, че е избягал и е оставил майка ми да умре. А след като разбрах, че не е… — Гласът й безпомощно заглъхна.
	— Изгуби и него — довърши вместо нея Алекс. — Но все пак научи истината преди смъртта му. И той разбра това.
	— Можеше да изскочи от колата. Можеше да остане жив.
	— Защо? За да умре след шест месеца от рака, който го разяжда отвътре?
	— Шест месеца, които можеше да бъде с мен — втренчено го погледна Анабел. — Щях да се грижа за него, но той явно е преценил, че ще е по-добре да се взриви.
	— Мисля, че не е точно така. Според мен желанието му да пипне Багър беше по-силно дори от твоето. Избра да умре, за да отмъсти за съпругата си. Би трябвало да се възхищаваш на куража му.
	— Разбира се, че му се възхищавам — каза след продължително мълчание Анабел. — Но ми се иска да не го беше направил.
	— Забравяш белега на лицето си — рече Алекс. — Той очевидно не е бил най-добрият баща на света.
	— Но беше моят баща.
	— И престъпник.
	— И _аз_ съм такава, Алекс.
	— За мен не си.
	Настъпи неловко мълчание, после той се изправи.
	— Отивам да направя кафе и нещо за ядене. Ще говорим, когато имаш желание. Как ти звучи?
	— Може ли първо да взема един душ? — вдигна глава Анабел. — Чувствам се адски мръсна!
	Той я заведе в банята, която се намираше до малката спалня. Изми се набързо в кухнята, сложи кафе и се зае да приготвя сандвичи. Облякла една от хавлиите му, Анабел излезе от банята в момента, в който масата беше сложена.
	— Надявам се, че нямаш нищо против — каза тя и посочи хавлията.
	Мократа коса капеше по раменете й.
	— По-добре ли се чувстваш след душа?
	— Ни най-малко.
	Хапнаха в почти пълно мълчание, после Алекс отиде да запали камината в хола. Анабел седна на пода пред нея и протегна ръце към пламъците.
	— Предполагам, че ще се наложи да отговарям на купища въпроси от страна на ФБР — тихо рече тя.
	— Чак на купища не, но несъмнено ще бъдеш разпитана. Ако искаш, ще ти помогна да се оправиш с тях.
	— Благодаря, Алекс. Благодаря ти за всичко.
	— Ти също рискува живота си.
	— Ще седнеш ли до мен? — обърна се да го погледне тя. — Съвсем за мъничко.
	Алекс тежко се отпусна до нея. Дълго седяха и мълчаха, вперили очи в бавно гаснещите пламъци.


	Картър Грей беше мрачен и умислен. До този момент не бяха успели да открият нито един от хората на Кар. Това го накара да потърси други възможности и не след дълго в главата му изплува името на Алекс Форд, агентът на Сикрет Сървис, който беше помогнал на Стоун при акцията в Планината на смъртта и вероятно знаеше за дейността на Грей не по-малко от самия Стоун. Дали можеше да го използва за примамка? Една доста деликатна задача, защото Форд беше федерален агент, когото не можеше да отвлече просто ей така. Това би било възможно само в случай, че предварително успееше да го дискредитира един от любимите прийоми на Картър Грей. Сриваш авторитета на жертвата, изкарвайки я престъпник и нанасяш удар в най-уязвимото й място. Постигаше се много по-лесно, отколкото си представяха повечето хора. А когато се разбереше, че става въпрос за компромат, вече нямаше значение. Грей проведе един-два телефонни разговора, които бяха напълно достатъчни за стартиране на операцията.
	Пръв го потърси един от личните му информатори във ФБР и подробно го осведоми за инцидента през изминалата нощ, в който били замесени агент Форд и Джери Багър. Накрая добави, че с Форд е била млада жена с доста съмнителна биография. Двамата били избягали от местопроизшествие с експлозия във Вашингтон. Агент Форд заявил, че на следващия ден ще разкаже на ФБР какво се е случило. Предполагало се, че в момента е в дома си заедно с въпросната жена.
	Грей благодари на своя шпионин и прекъсна връзката.
	С току-що получената информация нещата се променяха драстично.
	Кариерата на Алекс Форд поемаше в опасна посока.


	81

	Анабел си легна, а Алекс остана в кухнята за още една чаша кафе. От време на време поглеждаше към спалнята, връщайки се отново и отново към развоя на събитията. Всъщност какво имаше за мислене? Операцията приключи, лошите си получиха заслуженото. Край на филма. Някои го харесват, други не, но нищо вече не може да се промени. Разбира се, в реалния живот нещата не бяха толкова прости. Чакаха го безкрайни писмени показания — сигурно щеше да изразходва хартия, за чието производство е изсечен един декар гора. След това идваше ред на вътрешното разследване, което трябваше да докаже, че действията му не са станали причина за смъртта на хората, взривени на моста над Потомак. Щеше да пише обяснения, които щяха да се подложат на проверка. Но Алекс беше сигурен, че след няколко месеца всичко ще бъде забравено.
	И въпреки това не искаше нещата да приключат. Защото тогава Анабел щеше да поеме по пътя си. Всъщност тя рано или късно щеше да си замине. Май така щеше да е най-добре, защото, както и да го погледнеш, тя си беше измамница, докато той си оставаше ченге. От вода и олио не ставаше хомогенна смес.
	Отново извърна глава по посока на спалнята. _Не, нещата не са толкова прости!_
	Какво щеше да направи, когато тя се събудеше? Да я помоли да остане? Би могъл да измисли някоя лъжа. Например: _Трябва да бъдеш тук, докато официалното разследване приключи_. Прозвуча прекалено фалшиво дори за самия него, така че Анабел нямаше да се върже на приказките му.
	В следващия момент всички мисли в тази посока излетяха от главата му. Явно му идваха неканени гости, най-вероятно неприятни.
	Алекс се приведе, притича до прозореца и предпазливо надникна навън. В далечния край на алеята беше спряла кола, която той виждаше за пръв път. Открай време мразеше черните ванове без отличителни знаци, в които често се возеха мъже без отличителни знаци, с големи пищови и лоши намерения. Приборът за нощно виждане, който грабна от шкафчето, потвърди опасенията му. На покрива на вана беше монтиран малък сателитен приемник. Последните му съмнения се разпръснаха в мига, в който забеляза лекото раздвижване на храстите непосредствено до къщата.
	Присъствието на непознати хора около дома му, коли със сателитни приемници на покрива, а може би и мимолетен проблясък от оптически мерник на лунната светлина — всичко това беше достатъчен повод за притеснение. Второ опасно приключение в една и съща нощ щеше да му дойде твърде много. При първото едва не загина.
	Но сега нещата стояха малко по-различно от сблъсъка с Джери Багър. Беше повече от ясно, че навън действа професионален ударен отряд, най-вероятно по разпореждане на правителството. Но защо правителството проявяваше интерес към един от своите хора? Отговорът на този въпрос му хрумна почти веднага.
	Изпуснал Оливър Стоун, Картър Грей очевидно беше хвърлил мрежата си по-нашироко. Но Алекс нямаше никакво намерение да чака, за да разбере дали наистина е така. Веднъж вече се беше конфронтирал с Грей в Планината на смъртта и изобщо не изгаряше от желание да повтори упражнението, което без малко не му коства живота.
	Грабна връзка ключове, закачени над телефона, и се втурна към спалнята. Първата му работа беше да сложи длан върху устата на Анабел, за да заглуши евентуалния писък, после напрегнато прошепна:
	— Навън има някакви хора. Обличай се бързо, трябва да изчезваме!
	В момента, в който Анабел навлече дрехите си и посегна към чантичката си, към къщата се приближиха две двойки тежковъоръжени мъже. Първата се насочи към входната врата, а другата заобиколи отзад. Всички носеха бронежилетки и картечни пистолети МР5 — оръжия, с които пистолетът на Алекс не можеше да се мери. Оставаше им само един път за бягство и той повлече Анабел към кухнята, откъдето се влизаше в гаража.
	— Стой! — разнесе се силен вик откъм антрето.
	Но единственото намерение на Алекс беше да бягат. Повдигна вратата на гаража едва наполовина, колкото да промуши спортния корвет на сантиметри под нея. Колата се стрелна навън и се понесе по алеята в мига, в който входната врата се отвори. Над главите им бръмна дълъг автоматичен откос и Анабел уплашено се смъкна надолу.
	— Мамка му! — изкрещя Алекс.
	— Улучиха ли те? — тревожно надигна глава тя.
	— Не, но май улучиха колата ми!
	Разпръсквайки дъжд от дребни камъчета, корветът мина покрай черния ван, взе завоя със силно полюшване и се понесе по асфалта. Натиснал газта до дупка, Алекс хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и изпусна въздишка на облекчение. Пътят зад тях беше пуст.
	— Хей, какво става? — тревожно попита Анабел.
	— Нямам идея — каза той.
	— Къде отиваме?
	— И това не знам. Дръж се здраво.
	Той бръкна в джоба си за телефона и натисна бутона за бързо набиране. Търсеше един от приятелите си във ВОБ — Вашингтонското оперативно бюро на Сикрет Сървис.
	— Боби, Алекс съм — извика в мембраната той. — Случва се нещо страшно, човече!
	— Какво?
	Алекс накратко му разказа за нападението.
	— Не знам кои са тези момчета, но бяха яко въоръжени. Разбери за какво става въпрос и ми звънни, моля те!
	Прекъсна линията и погледна Анабел.
	— Боби е страхотен — поясни той. — При всички случаи ще намери начин да ни помогне.
	— А защо просто не отидем в щаба ти, или както там го наричате? Нали това е най-сигурното място?
	— Бих го направил, но има един малък проблем.
	— Какъв проблем?
	— Гащеризоните на онези момчета са ми познати, виждал съм ги и преди.
	— Къде?
	— В Кемп Пири, по време на съвместно обучение.
	— Това лошо ли е? — притеснено го погледна тя.
	— Кемп Пири е един от най-големите тренировъчни лагери на ЦРУ наричат го „Фермата“.
	— ЦРУ!
	— Да — кимна Алекс. — Подобни униформи носят техните военизирани подразделения.
	— ЦРУ има военизирани подразделения?
	— Да. Нима това е тайна за някого?
	— Искаш да кажеш, че ни преследва ЦРУ?
	— Точно така.
	— Но защо? Не ни ли стига, че се отървахме на косъм от един психопат и че баща ми хвръкна във въздуха?
	— Така излиза.
	— Изненадана съм от спокойствието, с което приемаш нещата!
	— Ако не друго, в службата са ни научили да запазваме хладнокръвие. Тук трябва да призная, че с всяка изминала минута това ми се удава все по-трудно.
	— Добре е да ми напомняш, че все пак си човешко същество — сопнато отвърна тя. — Какво ще правим сега?
	— За съжаление се налага да зарежем любимия ми корвет и да потърсим някакво убежище. Там ще изчакаме обаждането на Боби с надежда за добри новини. Но аз дълбоко се съмнявам, че ще бъдат добри.


	82

	Зарязаха корвета и спряха такси, което ги закара до един мотел в близост до Стария град в Александрия. Алекс остана навън, а Анабел плати в брой и се регистрира с фалшивата си лична карта. После се заключиха в стаята си.
	Боби се обади след около час, а предпазливият му шепот казваше всичко.
	— Току-що беше официално съобщено, че си стрелял по федералните агенти, които са пристигнали да арестуват бегълка. У вас имало някаква жена, която е издирвана от властите. Разбира се, ние не повярвахме на тези глупости, но шефът е бесен. Говори се, че са се карали по телефона с директора на ЦРУ.
	— Тези „федерални агенти“ дойдоха, за да ме отвлекат или убият, Боби! А единственото нещо, което „има у мен“, е силното желание да сритам нечий задник, за да получа отговори на въпросите си!
	— Хей, спокойно, аз съм на твоя страна. Не вярвам, че си излязъл от службата като честен човек и изведнъж си станал престъпник. Но трябва да се появиш тук и да разкажеш своята версия. — Колегата му замълча за момент, после попита: — Има ли някой с теб, Алекс?
	Срещнал напрегнатия поглед на Анабел, Алекс каза единствено:
	— Благодаря, Боби. Пак ще се чуем.
	Изключи телефона и с отвращение го захвърли на леглото.
	— Работата е ясна. Явно сме телепортирани в друга вселена, където всички свестни хора са прецакани!
	Анабел седна на леглото до него и тихо промълви;
	— Невероятен си.
	— В момента не ми е до сарказъм! — мрачно отвърна той.
	— Не е сарказъм, а благодарност. Защото тази нощ за _втори_ път ми спасяваш живота.
	— Съжалявам, Анабел. Твърде късно усетих накъде вървят нещата.
	— Но защо се превърнахме в мишени на ЦРУ?
	— Не мога да се сетя за друга причина, освен за връзката ми с Оливър.
	— А защо преследват Оливър?
	— Когато отвлякоха президента и САЩ беше на прага на ядрен удар срещу Дамаск…
	— Оливър е бил замесен в това! — ахна Анабел.
	— И двамата бяхме замесени, но не по свой избор. В дъното на нещата се оказа Картър Грей, който по-късно беше принуден да си подаде оставката. Благодарение на Оливър.
	— Значи Оливър е имал компрометиращи материали срещу него, така ли?
	— Точно така.
	— Но Грей е мъртъв!
	— Никой не е видял трупа му.
	— Протяга ръце от гроба, а?
	— Така изглежда. А ние сме в центъра на събитията.
	— Трябва да намерим Оливър!
	— Няма да е лесно. Готов съм да се обзаложа, че поемайки нещата в свои ръце, ЦРУ или ще принуди другите централи да съдействат, или ще блокира работата им.
	— Но ние току-що помогнахме на ФБР! — възрази Анабел.
	— Няма значение. Националната сигурност е над всичко. Което означава, че придвижването ни ще бъде силно ограничено. И за разлика от филмовите герои почти няма начин да се изплъзнем на ченгетата. Милиони хора си отварят очите. Рано или късно някой ще види нещо и това ще бъде краят. Уверявам те, че вече разполагат с точното ми описание.
	— Мисля, че все пак мога да направя нещо — каза Анабел и посегна към чантата си. — Я ела пред огледалото.
	Алекс се подчини и седна на шкафчето в банята, а тя извади малка кутийка и се приготви за работа. Час по-късно приключи и Алекс Форд вече изобщо не приличаше на себе си.
	— Бива си те — промърмори той, заковал очи в огледалото.
	— Толкоз засега — кимна тя. — Утре сутринта ще потърсим някой магазин за перуки и ще ти вземем други дрехи. Мога да ти гарантирам, че след като приключа, дори мисис Форд няма да познае съпруга си.
	— Няма как да проверим, защото мисис Форд не съществува.
	Анабел събра нещата си и затвори кутийката.
	— Изведнъж огладнях — каза тя.
	— Зърнах „Макдоналдс“ надолу по улицата.
	— Един биг мак с големи картофки ще ми дойде добре.
	Докато крачеше по улицата, му се обади Стоун.
	— Багър е в отвъдното, но Грей почти ни закова — кратко го информира Алекс. — Пади е мъртъв, а Анабел го преживява трудно.
	— Много съжалявам да го чуя. Страхувам се, че отново имам нужда от помощта ти.
	Алекс го изслуша внимателно, след което предложи да се срещнат на другия ден.
	Изключи телефона и влезе в „Макдоналдс“, където поръча два биг мака и големи кутии пържени картофи. По обратния път, понесъл мазната, нездравословна храна, той изведнъж се запита дали това няма да е последната вечеря в живота му.


	83

	В момента, в който му докладваха за успешното бягство на Алекс Форд, Картър Грей изпадна в бяс и започна да крещи. Това се беше случвало само няколко пъти по време на дългата му кариера.
	След малко успя да се овладее и с изкривено от отвращение лице освободи мъжете с каменни лица, които стояха мирно пред него. Не стига, че бяха изпуснали Кар, Леся и сина й, ами сега и това! _По мое време такова нещо не можеше да се случи_, мрачно си помисли той. Но тогава за него работеха хора като Джон Кар, а не някакви некомпетентни кретени.
	Три дълбоки вдишвания бяха достатъчни, за да възвърне самообладанието си. Това беше временен провал, нищо повече. Само трийсет минути по-рано той беше получил нова, изключително важна информация. От опит знаеше, че веднъж отпушена, важната информация започва да тече като пълноводна река.
	Бяха успели да идентифицират лицето на мъжа от летището. Човекът с Кар и Леся се оказа някой си Хари Фин, бивш тюлен, който в момента работеше като консултант на Министерството на вътрешната сигурност и изпълняваше специални задачи. Или по-скоро _беше_ работил като консултант. Грей не виждаше как може да продължи кариерата си, просто защото нямаше никакво съмнение, че именно той е синът на Леся Соломон. Тоест убиец, който трябва да бъде ликвидиран още преди да го изправят пред съда.
	Грей вече беше изпратил екип в дома на Фин, който се оказа една хубава и удобна къща в предградията. А самият Фин имаше красива жена и три прекрасни деца. Разбра, че в свободното си време се занимава с футбол и всички го смятат за образцов гражданин. Между другото, Грей беше сигурен, че ще заварят къщата празна. Едно телефонно обаждане преди десетина минути го увери, че е бил прав.
	Все пак екипът не се беше върнал с празни ръце. Хората му бяха открили доста интересни неща в добре замаскиран сейф в гаража. Между тях имаше и истински съкровища под формата на документи. Всичко за живота на Бингам, Коул и Синсети, както и доста детайли за Картър Грей и Роджър Симпсън. А също и някои неща за Джон Кар, които сочеха, че събирането на информация за него е започнало съвсем наскоро. За Леся и Рейфилд нямаше нищо, но Грей беше абсолютно убеден, че Фин е техният човек. Въпросът беше къде се намира в момента той. Къде бяха съпругата и децата му? Отговорът зависеше от самия Картър Грей и от никой друг. Но за това му трябваше и мъничко късмет.
	Не можеше да се освободи от чувството, че този късмет ще го споходи най-после. Имаше усещането, че Стоун, Леся и Хари Фин са някъде съвсем наблизо, колкото и невероятно да звучеше. Рано или късно щяха да допуснат някаква грешка. Всъщност грешката можеше и да не бъде тяхна, просто защото Фин имаше едно съвсем обикновено семейство.
	Вдигна слушалката и кратко заповяда:
	— Поставете под наблюдение всички кредитни и дебитни карти, издадени на семейство Фин, всички мобилни и стационарни телефони, регистрирани под същото име! — Замълча за миг, после добави: — Знаете къде работи, затова искам наблюдение на всичките му колеги в службата. Същото важи за училищата на децата му и клуба, в който членува жена му. Искам да ги приберете в момента, в който се появят. Ако се налага, преобърнете земята, но ги приберете!


	84

	Дългият и монотонен ден най-после започна да отстъпва място на здрача. Но до събирането на екипа на Стоун оставаха още няколко часа. Това беше добре, защото той се нуждаеше от тези часове за изпипване на плана за действие.
	Фин, който от известно време нервно крачеше напред-назад във влажната изба, изведнъж спря и погледна Стоун.
	— Трябва да видя семейството си, веднага! — отсече той.
	Леся понечи да се възпротиви, но Стоун вдигна ръка и попита:
	— Къде е то?
	Получил отговор, той се обърна към Леся.
	— Ще отида с него, а ти оставаш тук.
	— Сама? — вдигна вежди старицата.
	— За съвсем малко — успокои я Стоун. — Нищо няма да ти се случи.
	Двамата напуснаха избата.
	— Жена ти много ли зле се почувства? — попита Стоун, когато се озоваха навън.
	— Много. И никой не би могъл да я обвинява.
	— Ще вземем метрото, а след това ще повървим пеш.
	— Ти си воювал във Виетнам, в специалните части — рече Фин. — Проверих.
	— А ти?
	— Откъде знаеш, че изобщо съм бил в армията?
	— Не мога да ти кажа.
	— Бях тюлен. Виж, ще ни трябва оръжие. У дома имах известни запаси, но най-вероятно вече са ги намерили. Какво да правим?
	— Аз също имам скрито оръжие.
	Трийсет минути по-късно Стоун остана пред един позападнал мотел в южната част на Александрия, а Фин влезе вътре.
	Децата връхлетяха върху него и едва не го събориха на земята. Към тях се присъедини и лабрадорът Джордж, който започна да лае и да скача върху господаря си. Фин ги притискаше към себе си, но насълзените му очи търсеха лицето на Манди в тясната пролука между Дейвид и Сузи. Тя хлипаше, но без да се приближава към него.
	Няколко минути по-късно той успя да овладее емоциите си и накара децата да седнат на леглото. Притиснала мечето, подарък от баба й, Сузи бършеше сълзите, които продължаваха да се стичат по розовите й бузки. Патрик нервно гризеше ноктите си, както правеше винаги преди мач. Сърцето на Фин се сви, защото този път причината беше у него.
	— Какво става, тате? — нервно попита Дейвид.
	Фин въздъхна тежко. По-скоро би излетял за Луната, отколкото да им каже истината. Докато пътуваха насам, той си намисли каква лъжа да им предложи, но сега това му се струваше невъзможно. Разбира се, нямаше как да им каже и истината: „Вижте какво, деца, аз съм убиец и полицията ме преследва.“ Защото те и Манди бяха всичко, което имаше. Елементарната човешка справедливост не предлагаше оправдание за това, което беше извършил.
	— Случи се нещо в службата, Дейв — започна той и забеляза напрегнатия поглед на Манди. В него се четеше страх и още нещо, което Фин съзираше за пръв път. Недоверие. Той инстинктивно протегна ръка към нея, но тя се дръпна назад.
	Това окончателно го отказа от версията, която си беше приготвил. Стана и се облегна на стената. Когато най-сетне беше готов и заговори, ги гледаше право в очите.
	— Всичко, което знаете за своите дядо и баба, моите родители, е лъжа — твърдо започна Фин. — Дядо ви не е ирландец и не загина при катастрофа. Баба ви не е от Канада и не лежи в санаториум по собствено желание.
	Замълча за момент и отново си пое дъх, опитвайки се да не обръща внимание на смаяните погледи, заковани в лицето му.
	След което им разказа всичко. За Рейфилд Соломон, както в действителност се бе казвал дядо им — таен агент на американското правителство. За бабата рускиня на име Леся, която бе работила за родината си, преди да се омъжи за Соломон и да премине на страната на Америка.
	— В един момент те са станали жертва на хора в ЦРУ, които са ги натопили несправедливо. Снимката на Рейфилд Соломон и до днес виси на една стена в Лангли, наречена Стената на срама. Но вашият дядо не заслужава да бъде там. Той е убит от същите тези хора, които са искали да скрият истината. Баба ви оцеля, но оттогава до ден-днешен е принудена да се укрива.
	За огромно облекчение на Фин децата приеха обясненията му и дори се развълнуваха от разкритията.
	— Но каква е истината? — попита Дейв. — Защо са станали жертва на ЦРУ?
	— Не мога да ти кажа, момчето ми — въздъхна Фин. Много ми се иска, но не мога. Самият аз го научих съвсем наскоро.
	— Къде е баба? — попита Патрик.
	— Оттук отивам право при нея.
	— Няма да си ходиш, тате! — проплака Сузи и уви ръце около краката му. — Не искам да ни оставяш!
	Сърцето на Фин се сви при вида на сълзите, които обливаха лицето на малката му дъщеря. Взе я на ръце и я притисна до гърдите си.
	— Искам да ти обещая нещо, миличка — прошепна той. — Ще ме изслушаш ли за момент? Моля те!
	Сузи престана да плаче и се втренчи в баща си. Момчетата направиха същото. Бяха абсолютно неподвижни, сякаш не дишаха.
	— Обещавам да оправя всичко! — заяви в настъпилата тишина Фин. — След това ще дойда да ви взема. Ще се приберем у дома и всичко ще продължи постарому. Кълна се, че ще бъде така!
	— А как ще го направиш?
	Въпросът беше зададен от Манди, която най-после пристъпи към съпруга си.
	— Как? — повтори с остър глас тя. — Как ще оправиш всичко? Как ще се върнем към нормалния живот? Как изобщо можеш да ни измъкнеш от този… от този кошмар!
	— Манди, моля те! — прошепна Фин и хвърли поглед към децата.
	— Не, Хари! Няма да млъкна! Всъщност от колко време мамиш мен и децата? От колко време, Хари?
	— От много време — прошепна с наведена глава Фин. — Съжалявам, но само ако знаеше…
	— Не! — спря го Манди. — Не желаем да знаем! — Откъсна Сузи от прегръдките му и я притисна до себе си. — Обадих се на Дорис, съседката. Тя каза, че днес някакви хора са претърсили къщата ни. Попитала какво става и те отвърнали, че търсят теб. Казали й, че си престъпник!
	— Не! — изпищя Сузи. — Татко не е престъпник! Не е, не е! — Малките й юмручета се стрелнаха към лицето на майка й.
	Фин се пресегна бързо и я взе от Манди.
	— Не бива да правиш така, Сузи! — скара й се той. — Никога не бива да посягаш на майка си, защото тя те обича повече от всичко на света! Обещай ми, че това няма да се повтори!
	— Ти не си от лошите, нали? — изхълца детето.
	Фин погледна жена си, после премести поглед върху синовете си, които го гледаха ококорени, с бели като вар лица.
	— Не е от лошите, Сузи — разнесе се един глас зад тях. — Баща ти е добър човек.
	Всички се обърнаха едновременно и се втренчиха в Оливър Стоун, който тихо се беше изправил на прага. Най-странното беше, че кучето кротко седеше до него и го гледаше в лицето, без да издава нито звук.
	— Кой сте вие? — попита с несигурен глас Манди.
	— Работя със съпруга ви — отвърна Стоун. — Двамата заедно се опитваме да поправим една огромна несправедливост. Мога да ви уверя, че той е достоен човек.
	— Нали ти казах, мамо? — светна лицето на Сузи.
	— Как се казвате? — попита Манди.
	— За момента това е без значение. Важното е, че Хари ви каза истината. Или онази част от нея, която ще ви помогне да сте в безопасност. Появата му тук е свързана с огромен риск, но той настоя да ви види. Толкова много се безпокоеше за вас, че остави сама дори старата си болна майка. Наистина трябваше да ви види!
	Манди погледна Фин. Той бавно протегна ръка. Тя се поколеба малко и после я пое. Пръстите им се преплетоха.
	— А вие наистина ли ще успеете да поправите тази несправедливост? — попита след известно време Манди, обръщайки се към Стоун.
	— Не зная, но със сигурност ще направим всичко възможно — честно отговори той.
	— Но без да търсите помощ от полицията, така ли?
	— Много бих искал да можехме, но поне за момента това е изключено.
	Фин пусна Сузи на пода и се наведе да вдигне мечето й.
	— Казах на баба, че много обичаш нейното мече — меко промълви той. Сузи взе играчката, а свободната й ръка се уви около крака му.
	Двайсет минути по-късно Стоун каза, че е време да тръгват. Манди ги изпрати до вратата, прегърна съпруга си и се притисна в него. Децата запазиха почтително мълчание.
	— Обичам те повече от всичко на света, Манди — прошепна в ухото й Фин.
	— Оправи нещата, Хари — отвърна тя. — А след това ела да ни вземеш. Моля те!
	Изминаха доста голямо разстояние, преди Фин да вдигне глава.
	— Благодаря ти за всичко — промълви той.
	— Семейството е най-важното нещо на този свят — тихо отвърна Стоун.
	— От собствен опит го казваш, нали?
	— Много бих искал да е от собствен опит, Хари — въздъхна по-възрастният мъж. — Но за съжаление не е така.


	85

	Дълбоко разстроен от събитията през изминалата нощ, Дейвид Фин с готовност прие да отскочи до близкия магазин за хранителни стоки. В стаята им имаше малък кухненски бокс, на който майка му приготвяше топла храна.
	Вече на опашката пред касата пресметна, че парите няма да му стигнат, и бръкна в джоба си за дебитната карта, която получи от майка си за съхранение, разбира се, с изричната заповед да не я използва. _Какво толкова_, запита се той. Ставаше въпрос за няколко дребни покупки, нищо повече.
	Но се оказа, че е нещо повече, много повече.
	В момента, в който картата се плъзна в процепа на автоматичния четец, в една зала на три хиляди километра от магазина се включи електронна аларма. Сигналът беше прехвърлен в централата на ЦРУ, откъдето веднага го препратиха на Картър Грей. Две минути по-късно екип от четирима агенти се отправи към магазина, в който беше използвана картата.
	Едва изминал половината разстояние до мотела, Дейвид беше принуден да се закове на средата на улицата, тъй като една кола му пресече пътя. Пет секунди по-късно беше напъхан на задната седалка между двама яки мъже и колата стремително потегли. След половин час се намираше на тридесет километра от мотела, здраво завързан към метален стол в една празна и тъмна стая. Сърцето му биеше толкова силно, че едва си поемаше дъх.
	— Тате, помогни ми! — отчаяно прошепна той. — Моля те!
	— Баща ти няма да дойде, Дейвид — отговори му един глас от мрака. — Никога вече няма да дойде.


	Стоун, Фин, Леся и останалите членове на клуба „Кемъл“ се събраха в избата, където малко по-късно се появиха Алекс и Анабел. Стоун се нагърби с представянето им един на друг, след което сбито им разказа всичко. Изслушаха го мълчаливо, поглеждайки към Леся и Фин.
	— Аз и отрядът ми ликвидирахме Рейфилд Соломон — завърши с равен глас той. — Убихме един невинен човек.
	— Но вие не сте го знаели, Оливър — възрази Милтън, горещо подкрепен от Рубън и Кейлъб.
	Стоун остана доволен, че членовете на клуба „Кемъл“ приеха без особена изненада признанието му, че е работил в „Три шестици“ — специалния отряд на ЦРУ извършващ убийства от името на правителството.
	— През цялото време бяхме наясно, че не си пенсиониран библиотекар, Оливър — добави Кейлъб. — Лесно подушвам кой не е от нашата професия.
	— Защо те наричат Оливър? — обади се Леся. — Ти се казваш Джон Кар.
	Милтън, Рубън и Кейлъб си размениха изненадани погледи.
	— Нима ти си използвала истинското си име през всичките тези години? — отвърна с въпрос Стоун, изчака я да поклати глава и добави: — Е, по очевидни причини аз също постъпих така.
	Направи кратка пауза и се обърна към Форд.
	— Тук ти си единственият представител на закона, Алекс. Сега е моментът да се оттеглиш, защото се готвя да ви предложа неща, които поне до известна степен се разминават със закона.
	— Аз искам да зная истината колкото всеки друг — сви рамене Алекс, хвърли поглед към Леся и добави: — Но искам да задам един въпрос, влизайки за момент в ролята на адвокат на дявола: как можем да сме сигурни, че историята й е истинска? Разполагаме единствено с нейната дума, нали? Ами ако Соломон наистина е бил шпионин? Ами ако тя никога не е преминавала на страната на Америка? Самият аз съм чувал за Рейфилд Соломон и неговата сага. На пръв поглед тя звучи абсолютно достоверно — в смисъл, че този човек е бил виновен.
	Очите на всички се обърнаха към Леся.
	— Аз имам причини да й вярвам — отвърна Стоун. — Думите й се потвърждават и от някои добре осведомени хора в ЦРУ.
	— Добре, приемам, че е така — кимна Алекс. — Но всички тук ще бъдем изложени на огромен риск, затова държа да се уверя, че той ще бъде оправдан. Искам да кажа, че след като тази жена е била голяма шпионка, тя със сигурност е и не по-малко голяма лъжкиня.
	Стоун понечи да му отвърне, но Леся го спря.
	— Предпочитам да се защитя сама, ако нямаш нищо против — изправи се тя. — На практика съм изненадана, че този въпрос се повдига едва сега. — Тя сръчно развинти дръжката на бастуна, обърна го наопаки и изтръска от металната тръба два хартиени свитъка. — Ето писмените заповеди, които получихме от ЦРУ. Настояхме за тях поради огромното значение на това, което трябваше да извършим.
	Листовете обиколиха присъстващите. Бяха напечатани на официални бланки на ЦРУ със съответните подписи и печати, адресирани до Леся и Рейфилд Соломон. Първият от тях съдържаше заповед за физическото ликвидиране на Юрий Андропов, а вторият — за ликвидирането на неговия наследник Константин Черненко. И двете заповеди бяха подписани от Роджър Симпсън — факт, който предизвика размяната на смаяни погледи.
	— Май не сте изпитвали особено доверие към Симпсън — подхвърли Стоун.
	— Доверявахме се единствено на себе си — кратко отвърна Леся.
	— Това наистина е подписът на Симпсън — кимна той. — Познавам го много добре.
	— А защо липсва този на президента? — недоверчиво попита Алекс. — Нима твърдите, че сте отстранили двама съветски лидери по заповед на човек, който не е бил нищо повече от ръководител на операцията, и то на доста ниско ниво?
	— А ти допускаш ли, че президентът на САЩ ще си сложи подписа под такава заповед? — контрира Леся. — Ние изпълнявахме онова, което ни наредят преките ни началници, и приемахме априори, че техните заповеди са били съгласувани на най-високо място. В противен случай нямаше да можем да си вършим работата.
	— Тя има право — обади се Стоун. — „Три шестици“ действаше по същия начин.
	След тези думи той вдигна хартията срещу лампата и я разгледа.
	— Защитната лента под водния знак се вижда съвсем ясно.
	— Това е специална хартия, до която имат достъп само хората на по-високо ниво от Симпсън — поясни Леся.
	— Имаш предвид Картър Грей?
	— Да. Ние бяхме наясно, че именно Грей спуска заповедите. Приемахме го за нормално, защото Грей изразяваше становището на върха. Докато по отношение на Симпсън имахме резерви. Беше безразсъден човек.
	— Но Грей също е могъл да ви хвърли на вълците — възрази Стоун. — В смисъл, че президентът може да не е поръчал убийствата.
	— Такава вероятност винаги съществуваше — сви рамене тя. — Съжалявам, но не съм имала възможност да отида в Белия дом и да попитам вашия президент дали наистина желае да ликвидирам двама съветски ръководители.
	— А защо не показахте тези заповеди на властите? — попита Алекс.
	— До убийството на Рейфилд нямах причини да го правя. Освен това, дълго време нямах представа, че са го убили американците. Стана ми ясно едва след едно покушение срещу мен. Тогава Хари беше още дете. Разбрах, че сме предадени и трябва да минем в нелегалност. Чак след десетилетия разкрих истината и виновните за нея. Но каква полза от това, след като не можех да използвам доказателствата? Аз бях руска шпионка. Единствено Рейфилд и Картър Грей знаеха, че съм двоен агент. Никой не би ми повярвал, просто щяха да ме ликвидират. — Леся замълча и бавно огледа лицата на присъстващите, повечето от които изразяваха дълбоко съмнение. — Май не вярвате, че вашите хора са способни на подобно нещо, а? В такъв случай попитайте него — каза тя и посочи Стоун.
	— Аз ти вярвам, Леся — въздъхна той. — Знам, че би могло да се случи точно по този начин.
	— Ние с Рейфилд се оженихме в Съветския съюз. Аз вече бях бременна с Хари. Но нямаше как да кажем за брака си нито на руснаците, нито на американците. Затова сменихме имената си и започнахме двойствен живот, като в крайна сметка се установихме в Америка. Рейфилд прекарваше всяка свободна минута с нас, но в един момент изчезна. Той добре знаеше, че е обект на преследване и предпочете да не ни излага на опасност. Страховете му се потвърдиха в Сао Пауло. До последния си миг той работеше за Америка, но въпреки това го убиха.
	— Нямаше ли разследване? — попита Алекс.
	— Какво ме интересуваше разследване, което нямаше да доведе до нищо! Щяха да изопачат истината. Исках единствено отмъщение! — Тя хвана ръката на Хари и здраво я стисна. — И двамата го искахме!
	— Оливър — обади се Алекс, — не можем ли сега да предоставим тези доказателства на властите?
	— И аз си помислих същото — каза Анабел.
	— Няма как да стане, защото не знаем дали ЦРУ и тогавашният президент действително не са издали заповедите. Ако е било така, със сигурност е известно и на други хора, които все още са в управлението.
	— А ние ще им ги размахаме под носа — каза разколебано Алекс.
	— За да изчезнем безследно като бедния ми съпруг — мрачно въздъхна Леся.
	— Ако дадем гласност на тази информация, може да се стигне до Трета световна война — каза Стоун. — При сегашното състояние на Русия и лошия имидж на Америка пред света руснаците едва ли ще преглътнат лесно факта, че сме ликвидирали двама техни лидери, въпреки че така сме помогнали за разпадането на съветската империя.
	— Какво предлагаш в такъв случай? — попита Алекс.
	— Да пипнем Картър Грей. Мисля, че знам как можем да го направим.
	Телефонът на Фин звънна в момента, в който Стоун започна да излага плана си. Той го приближи да ухото си, слуша известно време и бавно вдигна глава към останалите. Лицето му беше бяло като вар.
	— Беше Манди — едва-едва се раздвижиха устните му. — Дейвид не се е прибрал от магазина.
	— Картър Грей го е пипнал — прошушна Леся. — Сега ще го използва като стръв.
	— В такъв случай всичко свърши — изправи се Фин. — Ще се предам в ръцете му, за да освободи сина ми.
	— Единственият резултат ще бъде смъртта и на двама ви — рече Стоун. — Грей никога не освобождава свидетели, които могат да го компрометират. Ще ви убие, без да му мигне окото.
	— Аз трябва да върна сина си! — извика Фин.
	— Ще го върнем заедно, Хари. Обещавам ти.
	— Как? — извика Леся. — Как ще го изтръгнем от лапите му? Нали сам казваш, че той не оставя живи свидетели?
	— Ще трябва да му предложим друг човек в замяна, а не теб или Хари.
	— Кой?
	— Някой, когото Грей не може да си позволи да изгуби.
	— Роджър Симпсън! — веднага отгатна Леся.
	— Аз знам как да се добера до този мръсник! — каза Фин и се взря в Стоун.


	86

	Роджър Симпсън седеше зад бюрото си в Харт Билдинг. Компютърният екран внезапно се опразни, след което върху него бавно изплува снимката на Рейфилд Соломон.
	_Не може да бъде_ — смаяно зяпна той.
	В следващия момент под снимката се появи текст.
	„Дано не си забравил стария си приятел!“
	— Какво става? — попита Симпсън и неволно се огледа. — Какво е това, по дяволите?
	— Какво е това, по дяволите? — повтори мъжки глас и Симпсън за малко да падне от стола. Гласът идваше от безжичното устройство, което Фин беше монтирал при тайната си визита в кабинета.
	— Кой си ти? — извика сенаторът. — _Къде_ си?
	— Няма значение. Важното е друго: в компютъра ти е заредена бомба.
	— Какво?! — изкрещя Симпсън и се надигна от стола.
	— Ако направиш опит да напуснеш кабинета си, бомбата ще избухне! — предупреди гласът.
	Симпсън моментално се отпусна обратно.
	— Но нали редовно проверяват за взривни устройства? — безпомощно попита той.
	— Развий задния капак на компютъра. Използвай отвертката, която оставих в чекмеджето на бюрото ти.
	— Но аз…
	— Направи го!
	С треперещи ръце сенаторът извади отвертката, свали капака и се втренчи във взривното устройство пред себе си.
	— Изработено е така, че да използва химическите и електронните компоненти на процесора — поясни гласът. — Ще се предизвика верижна реакция и ще последва едно голямо „бум“. Между другото, виждам всичко и ще те взривя в момента, в който се опиташ да неутрализираш бомбата. Ясно ли ти е?
	Симпсън кимна.
	— Не кимай, а отговори на глас! Ясно ли ти е?
	— Да, ясно ми е, за бога! — нервно преглътна сенаторът.
	— След малко при теб ще дойде един човек. Ще го последваш без никаква съпротива. Ако направиш опит да вдигнеш тревога, кабинетът ти ще хвръкне във въздуха! А ако навън се опиташ да влезеш в контакт с някого, жена ти ще умре. Ясно ли ти е?
	— Държите Дона?
	— За момента бившата Мис Алабама се чувства добре. Но това състояние зависи изцяло от степента на твоето сътрудничество. Разбираш ли?
	— Да — съкрушено отвърна Симпсън.
	— Много добре. А сега се вземи в ръце и чакай появата на мъжа, за когото ти споменах. През цялото време ще те наблюдавам. Той ще обясни, че трябва да те отведе на спешно съвещание в Лангли. Възникнала е ситуация, която изисква присъствието на председателя на Комисията по разузнаването. Ти ще потвърдиш думите му пред сътрудниците си, ясно?
	— Да.
	Няколко минути по-късно на вратата се почука. После бледият, но, общо взето, сдържан сенатор пое към асансьорите в компанията на Стоун, който бе облечен в черен костюм и носеше тъмни очила. Едва когато колата, шофирана от Рубън, потегли, Стоун свали очилата и се извърна към пленника си.
	— Здрасти, Роджър, отдавна не сме се виждали.
	— Познаваме ли се? — каза Симпсън, после изведнъж хлъцна и се сви пред пронизващия му поглед.
	— Предполагам, че не съм чак толкова променен — подхвърли Стоун. — Остарях още докато работех за теб и за Грей.
	— Джон, повярвай ми! — изведнъж се отприщи Симпсън. — Аз нямам нищо общо с това, което сполетя теб и жена ти! Ние много добре се грижихме за Джаки!
	— Дъщеря ми се казваше _Елизабет_, а не Джаки! — каза Стоун и го блъсна с лакът.
	— Грей ни предложи да я осиновим! Не ни каза, че е твоя дъщеря! Съвсем наскоро научих истината.
	— Кой заповяда да ме убият?
	— Над мен стоят други хора.
	— Грей ли?
	— Възможно е — бавно отвърна Симпсън. — От него научих, че си пожелал да напуснеш „Три шестици“. А това никак не му харесваше.
	— Вероятно и на много други. Но ти заповяда отстраняването на Андропов и Черненко, нали?
	— Кой ти каза!? — почти се задави Симпсън.
	— Ти ли издаде заповедта?
	— Това принадлежи на миналото, Джон. Не казвам, че съм го направил, но подобна заповед задължително трябва да бъде одобрена от най-високо място.
	— Сигурен съм, че добре си прикрил задника си. Аз успях да поговоря с Макс Химърлинг, преди да умре.
	По лявата скула на Симпсън пробяга нервен тик.
	— Химърлинг?
	— Да. Предполагам, че Грей го е убил в момента, в който е научил за нашия разговор. Старият Макс знаеше всички срамни тайни.
	— Какво ти каза той? — нервно преглътна Симпсън.
	— Всичко, което исках да знам — кротко отвърна Стоун. — Най-вече, че ти или Грей сте заповядали удара срещу мен.
	— Ще ме убиеш ли? — едва чуто попита Симпсън.
	— Зависи единствено от теб — отвърна Стоун, облегна се назад и си сложи тъмните очила. Помълча известно време, после добави: — И от това доколко Грей цени твоето _приятелство_. Ако не захапе въдицата, ти нямаш никаква стойност за мен.
	— Имам всички шансове да бъда следващият президент на тази страна! — извика Симпсън.
	— Малко ме интересува — каза с хладен глас Стоун.


	87

	Симпсън говореше бавно и отчетливо по телефона, придържайки се стриктно към текста, който му бяха предложили. Опрял пистолет в главата му, Стоун внимаваше да няма никакви отклонения.
	— Те искат среща, Картър — каза нервно сенаторът.
	— Нямам представа за какво говориш — отвърна Грей. Кои са те?
	— Знаеш кои са!
	— Които и да са, предай им, че могат да използват записа на този разговор срещу когото пожелаят, но не и срещу мен.
	— По дяволите, Картър! — избухна Симпсън. — Те ме държат като заложник.
	— Ако искаш, мога да позвъня на 911 — хладно отвърна Грей. — Имаш ли представа къде те държат?
	— Те искат нещо, което притежаваш.
	— Така ли?
	— Знаят за Рейфилд.
	— Пак повтарям, че нямам представа за какво говориш.
	— Разполагат със заповедите, които подписах. За тях имаш представа, нали?
	— Не, нямам.
	— Ти издаде тези заповеди, Картър!
	— Слушай — въздъхна Грей. — Отново ще ти кажа, че не разбирам за какво става въпрос и по тази причина не ми е ясно каква сделка предлагаш.
	— Да върнеш момчето, за да ме пуснат.
	— Не, ще го върна срещу заповедите.
	— А с мен какво ще стане?
	— Не знам, Роджър.
	— Те ще ме убият, ето какво!
	— Съжалявам да го чуя. Но ти живя един доста продължителен и пълноценен живот. Къде искат да направим размяната?
	— Господи, какъв мръсник си!
	Стоун издърпа слушалката от ръката му.
	— По-късно ще ти позвъним за мястото и времето — сухо каза той. — Ще получиш Симпсън без допълнителни условия, просто защото ми се повдига от него.
	— Радвам се да чуя гласа ти, Джон. Знаеш ли колко затруднения ми причини напоследък?
	— Май само за това живея.
	— Надявам се, че няма да ми направиш някоя тъпа засада.
	— По този въпрос се налага да рискуваш, Картър.
	— А какво ще стане, ако не се появя?
	— Заповедите ти за убийствата на Андропов и Черненко ще бъдат изпратени до петима души във Вашингтон, никой от които не можеш да наречеш свой приятел. След което ще дадем шанс на уважаемия сенатор да отърве кожата, като те накисне. Според мен той ще бъде един великолепен свидетел в съда.
	— Нима наистина си въобразяваш, че някой ще ти обърне внимание след толкова много години?
	— Можеш да не се появяваш, след като наистина мислиш така. В този случай ние просто ще изпратим заповедите по специален куриер и с това нещата ще приключат. Бъди жив и здрав, Картър.
	— Чакай!
	Последваха няколко секунди пълно мълчание.
	— Не чувам нищо — каза Стоун.
	— Откъде взе тези заповеди? Леся ли ти ги даде?
	— Не ти трябва да знаеш. Но Роджър ги видя с очите си. Съдейки по пребледнялото му лице, той им отдава нужното значение.
	— За разлика от теб и мен Роджър винаги е бил емоционален. Окей, Джон. Но ако наистина искаш да направим сделка, ще се наложи да подсладиш чая. Искам да ми дадеш оригиналния запис, който направи в Планината на смъртта.
	— Това не е обект на сделка!
	— Обект е и още как. Ти провали кариерата ми, но сега аз си я искам обратно. И не се опитвай да правиш копия. Отдавна разполагаме с техника, която може да установи това.
	— А ако откажа?
	— Наистина ли трябва да ти обяснявам последиците?
	Стоун хвърли кос поглед към Фин и кимна.
	— Добре. Ще ти звънна за времето и мястото. Гледай да се появиш лично, иначе няма сделка.
	— В такъв случай искам аз да определя мястото.
	— Знам, че искаш. Но именно по тази причина ще го определя аз. О, и да те предупредя. Ако нещо се случи с Дейвид Фин, ти си мъртъв, Картър!
	— Вече не си това, което беше, Джон. А аз разполагам с петдесет мъже, които не са по-лоши от теб дори когато беше в най-добрата си форма.
	— Брой ги четирийсет и девет — сухо отвърна Стоун. — Преди около месец се натъкнах на един от твоите _най-добри_ мъже. Бивш член на „Три шестици“, превърнал се в шпионин.
	Картър Грей остави слушалката и избърса потта от челото си.


	88

	През нощта Рубън, Кейлъб и Алекс преместиха Манди и децата на друго място, вземайки изключителни мерки срещу евентуално проследяване. Заведоха при тях Леся, а Кейлъб остана да ги пази с изричната заповед да позвъни дори и при най-малкото подозрение. След това Рубън и Алекс се върнаха при останалите, за да участват в подготовката на размяната.
	Когато всички се събраха в подземието, Стоун категорично даде да се разбере, че операцията ще бъде проведена единствено от него и Фин.
	— Но ти нямаш представа колко души ще доведе със себе си Грей — възрази Алекс. — Спомни си Планината на смъртта, където се сблъскахме с цяла армия!
	— Този път предимството ще бъде на наша страна — увери го Стоун и се обърна към Анабел. — Ще ни трябва човек, който да поеме Дейвид. По редица причини съм убеден, че най-подходяща си ти. Какво ще кажеш?
	— Чакай, чакай — изправи се между тях Алекс. — Ако някой трябва да ви придружи, това ще бъда аз, а не Анабел.
	— Тя ще изведе Дейвид от сградата, нищо повече. Разполагаме с възможност да го направим, без да влизаме в пряка конфронтация с Грей и хората му. — Очите му отново се спряха върху лицето на Анабел. — Знам, че напоследък ти се събра твърде много, и ако имаше друг начин, не бих те молил за това. — Помълча малко и тихо добави: — Разбира се, не си длъжна да поемаш този риск, след като те зарязах точно когато най-много имаше нужда от помощ.
	Анабел погледна към Алекс и кимна.
	— Слава богу, че ми изпрати достоен заместник, който свърши добра работа — каза тя. — Приемам предложението ти. Къде ще направим размяната?
	— В новия Център за посетители на Капитолия.
	— Но той все още е в строеж — отбеляза Милтън.
	— Компанията, за която работя, от известно време тества сигурността на този център — поясни Фин. — Ние извършваме подобни проверки по договор с Министерството на вътрешната сигурност, което ни възлага тайно проникване в обществени сгради, за да изпробваме как се охраняват.
	В това число влизат летища, пристанища, атомни централи и други обекти от национално значение.
	— Но този Център все още не е отворен — поклати глава Рубън. — Защо МВС ви е възложило проверка на сигурността му сега?
	— Защото е най-подходящият момент за терористите: удар срещу него, докато все още не е завършен и не работи. Но най-важната причина за възлагането на тази задача е тунелът, който води до сградата на Конгреса и Библиотеката. Оттам може да се осъществи терористична атака и срещу двете сгради. Аз вече огледах центъра и съм убеден, че ще успея да изведа сина си.
	— Кога ще се случи всичко това? — попита Анабел.
	— Утре вечер — отвърна Стоун.
	— Но нали тогава ще се проведе учебната терористична атака срещу Капитолия? — вдигна вежди Алекс. — Вече ни предупредиха. Там ще настъпи пълен хаос, Оливър. Линейки, полиция, пожарни, мними жертви… Ще бъде истинска лудница!
	— Толкова по-добре — отвърна Стоун. — Ще ни помогне да се измъкнем лесно.
	— _Ако_ се измъкнем — мрачно уточни Анабел. — Вие двамата възнамерявате да проникнете в недовършен строеж с ограничени възможности за оттегляне, а срещу вас ще се изправят тежковъоръжени убийци на правителството, водени от един умен и безскрупулен тип.
	— Добро и точно описание — кимна Стоун.
	— А откъде си сигурен, че Грей няма да убие Симпсън? Може би се е престорил, че е готов на размяната, а всъщност целта му е да ликвидира и вас?
	Въпросът бе зададен от Милтън и всички се обърнаха да го погледнат.
	— Когато човек е бил достатъчно дълго в компанията на Оливър, той неизбежно се превръща в параноик — смутено поясни той.
	Стоун се усмихна.
	— Ти си абсолютно прав, Милтън. Аз наистина не виждам какво би попречило на Грей да убие Симпсън и да хвърли вината върху нас. За щастие обаче притежавам нещо, което той страшно много желае и непременно ще го поиска.
	— Уликите, с които си го принудил да си подаде оставката — погледна го Алекс.
	— Те са единствената причина, за да се появи. Заповедите за убийството на Андропов и Черненко не го интересуват, тъй като уличават единствено Симпсън.
	— Добре — не се предаваше Анабел. — Грей се появява с малката си армия и размяната става факт. Въпросът е как ще се измъкнете заедно с Дейвид, след като той вече е получил каквото иска?
	— Има начин — отвърна Стоун. — Но за да успеем, ще ни трябва цялата ви подкрепа.


	89

	За проникването в Центъра за посетители Фин се беше спрял на един камион с ремарке, но след инцидента със Сам беше решено да отложат операцията. Камионът обаче все още беше на негово разположение и когато Хари описа възможностите му, Стоун не се поколеба нито за секунда и нареди:
	— Докарай го.
	Задачата беше лесна, тъй като Фин имаше у себе си ключовете на камиона и на гаража, в който беше оставен.
	В момента караше тежкотоварната машина през центъра на столицата. Когато най-сетне се добра до портала на недовършения център, подготовката за фалшивата терористична атака вече беше в пълен ход.
	Спря камиона пред портала и изскочи навън. Беше облечен в работна униформа и разполагаше със служебна карта и товарителница, които, макар и фалшиви, изглеждаха напълно редовни за отегчения въоръжен пазач. Фин му подаде документите и отвори ремаркето на камиона. Пазачът огледа товара, дори повдигна капаците на някои сандъци, надникна вътре и пак ги затвори.
	Появата му на обекта стана в шест и половина, малко след като работниците бяха освободени заради учебната атака. Следващата смяна щеше да дойде чак на другата сутрин. Размяната трябваше да стане точно в полунощ. Стоун щеше да уведоми за това Грей след два часа. Така щяха да имат достатъчно време, за да реализират плана за оттеглянето си, без да позволят на Грей някаква по-сериозна организация.
	Милтън седеше в паркираната малко по-надолу кола и чакаше с мобилен телефон в ръка, изпълнявайки ролята на последния предпазен бушон. Ако нещата се объркаха, той трябваше да вдигне на крак институциите, отговарящи за сигурността на столицата: полиция, ФБР, пожарна и за когото още се сетеше. Всички те бяха разположени съвсем наблизо и реакцията им със сигурност щеше да бъде бърза. Все пак опасността да закъснеят беше твърде голяма. Кейлъб остана в тайната квартира, за да охранява Леся и семейството на Фин, а Рубън и Алекс бяха някъде наблизо и очакваха сигнала на Стоун.
	— Ще се позабавя — каза на пазача Фин. — Защото се налага не само да разтоваря оборудването, но и да го разопаковам. А помощникът ми е в болнични.
	— Колко време ти трябва?
	— Надявам се да приключа малко след полунощ.
	— В такъв случай е по-добре да започваш — рече пазачът и се отдалечи, без да му предложи помощта си.
	Фин разтовари сандъците, използвайки един от мотокарите на обекта, и побърза да ги махне от рампата. Четири от тях имаха двойно дъно. От първите два изскочиха Стоун и Анабел, от третия измъкнаха завързания Симпсън с лепенка на устата, а в четвъртия беше оръжието, им, включително две снайперски пушки, които Стоун беше използвал като член на „Три шестици“. Забелязал как ги гледа Фин, той се усмихна и каза:
	— Действат безупречно въпреки почетната си възраст.
	— Нямат ли нощен мерник?
	— Не.
	— Но хората на Грей ще имат най-модерната оптика.
	— Точно на това разчитам.
	— Със сигурност ще носят и бронежилетки последно поколение.
	— Аз винаги се целя в главата.
	Скриха увързания Симпсън зад един сандък с облицовъчни плоскости и Фин ги разведе из помещенията, повечето от които бяха все още недовършени.
	Стоун се изправи в средата на едно от тях и попита:
	— Има ли балкон?
	— Намираме се в централната зала — обясни Фин. — От нея има най-добра видимост към голямото фоайе. Ей там има и заседателни помещения, галерия, амфитеатър, закусвални, кафенета…
	— Тук ми харесва — решително тръсна глава Стоун и огледа циментовия парапет на издължения балкон. — Високата позиция винаги е добра. А сега ми покажи къде е най-близкото табло за захранване.
	След като приключиха с огледа, Фин ги преведе през няколко врати, които водеха към дълъг задънен коридор.
	— Оттук се влиза в подземния тунел към Капитолия — поясни той. — Но в момента той е блокиран.
	— Как тогава ще изведа Дейвид? — попита Анабел.
	— През вентилационната шахта — посочи нагоре Фин. — Именно нея трябваше да използваме при планираното проникване. Направил съм нещо като карта…
	Извади лист хартия и подробно й обясни накъде извива тръбата, преди да стигне до малко складово помещение.
	— Оттам пресичате тесен коридор и стигате до една врата. Тя се отваря отвътре и не се охранява. Един от моите сътрудници вече използва този път по време на тренировките. Беше му малко тесничко, но той е доста по-едър от теб и от Дейвид. Сигурен съм, че няма да имате проблеми.
Стоун огледа Анабел и добави:
	— Това беше решаващо за избора ти. Рубън и Алекс по никакъв начин не могат да се напъхат в шахтата. Кейлъб и Милтън са слаби, но…
	— Знам, знам — прекъсна го Анабел. — За разлика от тях аз вероятно ще успея да отстраня евентуалните проблеми, използвайки красноречието си.
	— Алекс и Рубън ще ви чакат много близо до изхода. Ако има блокада, Алекс ще използва служебната си карта, за да ви преведе през нея.
	— Добре, ясно. Къде трябва да чакам?
	— Точно тук, до шахтата. Ние ще ти доведем Дейвид.
	Анабел огледа високите широкоплещести мъже.
	— Нещо не ми е ясно — промълви тя. — Ти и Хари не можете да се пъхнете в тръбата. Как тогава ще се измъкнете?
	— Остави това на нас, Анабел — отвърна Стоун.


	90

	През следващите два часа Стоун и Фин се заеха с хореографията на предстоящите събития. Макар и експерт в тази област, Фин беше принуден да признае, че когато ставаше въпрос за осигуряване на максимални шансове за оцеляване в една твърде опасна акция, Стоун е много по-добър от него.
	Обадиха се на Грей, след като бяха обсъдили различни варианти и бяха готови да посрещнат всякакви изненади. Заеха позиции и зачакаха. Стоун беше сигурен, че Грей ще изпрати разузнавателен екип за проучване на мястото. Два часа по-късно в недовършената сграда действително се появи група мъже, които започнаха внимателен оглед на помещенията, прикривайки се зад неколцина униформени пазачи — с белезници на ръцете или просто заплашени със служебни значки.
	Когато процедурата приключи, на мястото се появи и самият Грей, който изглеждаше доста по-набит и по-як, отколкото го помнеше Стоун. Наблюдавайки го от своето скривалище, бившият оперативен агент бързо разбра, че това се дължи на бронежилетката, облечена под цивилните дрехи. Устните му се разтеглиха в хладна усмивка. Както беше споменал на Фин, той винаги се целеше в главата. Без мозък никой не можеше да оцелее, макар че доста хора във Вашингтон се опитваха да докажат обратното.
	Редом с Грей крачеше мъж, който буташе пред себе си ръчна количка. Когато стигнаха центъра на просторната зала, той отвори ципа на огромния сак, натоварен върху нея, и помогна на момчето да излезе. Дейвид Фин беше с превръзка на очите, а ушите му бяха запушени с тапи. Хълцайки, той бавно се изправи до Картър Грей, който се озърташе.
	— Е, пристигнахме — каза той и гласът му отекна в просторната зала.
	Хари Фин се появи от една странична врата, влачейки овързания Симпсън след себе си.
	— Предай ми детето! — остро каза той.
	Грей изглеждаше леко ядосан от непочтителното отношение.
	— Хари Фин, синът на Леся и Рейфилд — каза той. — Повече приличаш на майка си.
	— Искам сина си!
	— А къде са заповедите? Къде е записът, за който се разбрахме?
	Фин измъкна от джоба си мобилен телефон и листове, навити на руло.
	— Ето ги! Искам Дейвид до мен!
	Ръката му побутна Симпсън, който се запрепъва напред. Последните няколко крачки измина почти тичешком. С едно бързо движение Грей смъкна превръзката от очите му и издърпа парцала от устата му.
	Мъжът с количката побутна момчето към баща му. Фин го прегърна и прошепна:
	— Всичко е наред, Дейви. Вече си при татко.
	— Тате! — простена Дейвид в момента, в който Фин махна лепенката от устата му.
	— Дай ми тези неща! — вдигна ръка Грей. — Веднага!
	Фин ги подхвърли в краката му. Шефът на разузнаването се наведе, разгърна листовете и каза:
	— Не мога да повярвам, че са оцелели толкова много години!
	— Много неща са оцелели през годините, Грей — отвърна Фин и закри с тялото си Дейвид. — Включително и майка ми.
	Почти физически усещаше как множество пръсти се увиват около спусъците.
	Грей прослуша записа на мобилния телефон и го подаде на човека до себе си. Той сръчно го вкара в някакъв електронен уред и отново го включи. Резултатът се изписа на екрана с течни кристали.
	— Оригинал, сър, презаписан само веднъж.
	Имаше предвид копието, което някогашният шеф на разузнаването беше получил преди години от Оливър Стоун.
	Грей се усмихна, прибра телефона в джоба си и се обърна към Фин.
	— А как се чувства майка ти?
	— Като вдовица, благодарение на теб.
	Грей бавно се огледа.
	— Знам, че си някъде тук, Джон — подвикна той. — Най-вероятно в компанията на малката си армия дрипльовци. Но ти добре знаеш правилата на играта и сигурно вече си наясно, че теренът е отцепен. Най-вече за полицията, ФБР, Сикрет Сървис и всяка друга организация, на която би могъл да разчиташ. Вероятно ти е известно, че в момента тук се провежда учебна терористична атака. Всъщност със сигурност ти е известно, защото именно по тази причина си избрал мястото с надеждата, че ще успееш да се измъкнеш в суматохата. Но на практика ще се получи обратното и никой навън няма да обърне внимание на факта, че някъде в сградата се стреля.
	Сякаш в потвърждение на тези думи отвън долетяха дълги автоматични откоси, викове и грохот на взривени гранати.
	Грей се втренчи във Фин.
	— Може би трябва да благодариш на този младеж, Джон — продължи с равен глас той. — Хари Фин уби Бингам, Синсети и Коул, твоите бивши колеги, които бяха част от отряда, изпратен да те ликвидира. За съжаление те не успяха да изпълнят задачата, но все пак стигнаха до жена ти. Коул до последно настояваше, че той я е убил, но Бингам не беше съгласен. Всъщност те доброволно се заеха да изпълнят задачата. Предполагам, защото не са хранели особено топли чувства към теб.
	Тирадата беше посрещната с пълно мълчание.
	Грей изчака за момент, после каза:
	— Може би ще пожелаеш да видиш на кого се натъкнах, докато пътувах насам…


	91

	Сърцето на Фин изтръпна при вида на Милтън, който се появи в залата между двама от хората на Грей.
	Свит зад бетонния парапет на балкона, Стоун бавно отмести пръст от спусъка. Лесно би могъл да елиминира момчетата, които държаха Милтън, но не знаеше разположението на останалата част от отряда на Грей. А в момента това беше най-важното.
	— Мисля, че размяната приключи — обади се Фин.
	— Не, Хари — поклати глава Грей. — Тя едва сега започва.
	След тези думи той се изтегли назад заедно със Симпсън и кимна на хората си. Скрит зад дебелата стена, сенаторът очевидно набра кураж и извика:
	— Между другото, Джон, аз лично заповядах удара срещу теб. Никой не може да напуска „Три шестици“ по собствено желание. Съжалявам, че тогава не успяхме да те пипнем, но който умее да чака, винаги печели.
	Стоун насочи поглед към мястото, откъдето долетя гласът на Симпсън. Мръсникът беше проявил достатъчно съобразителност и в момента беше извън обсег. За миг на Стоун му причерня пред очите, но бързо се окопити. Той беше длъжен да изпълни задачата независимо от приказките на Симпсън. Надигна се и хукна към електрическата макара, която бяха подготвили предварително.
	В същото време Фин блъсна Дейвид на пода, измъкна оръжието си и се просна до него. Миг по-късно отгоре с грохот се стовари преграден панел с метална конструкция, а Стоун светкавично се върна на избраната позиция.
	Изчисленията им се оказаха изключително точни. Панелът падна на половин метър от Фин и Дейвид и почти се разцепи, но това не им попречи да се скрият зад него.
	Останали без противник, хората на Грей насочиха дула към Милтън, който изведнъж се оказа единствената им мишена. Миг по-късно рухнаха на цимента, улучени от куршумите на Стоун, изстреляни в бърза последователност.
	Секунда по-късно ръката му се протегна към електрическия прекъсвач на дълъг кабел, който лежеше на парапета до него. Залата потъна в мрак.
	Следващата маневра беше рискована, но той я изпълни успешно, защото помнеше наизуст стъпалата и завоите, по които трябваше да премине. Заряза укритието си зад парапета и се понесе напред, приведен към пода. Миг по-късно се метна върху плоската количка на ролкови лагери, която бяха намерили в близкия склад — от онези, които автомонтьорите използват за влизане под колите. Помагайки си с ръце, той бързо я насочи към мястото, на което стоеше Милтън. Според първоначалния план с нея трябваше да бъдат изведени Фин и момчето, но в момента Милтън се намираше в най-непосредствена опасност.
	— Прикривай ме, Хари! — извика той.
	Фин моментално реагира и започна да стреля.
	Стоун примигна, за да нагоди зрението си към мрака, след което бързо продължи напред. Количката се блъсна в някакъв труп и Стоун сръчно смъкна прибора за нощно виждане от колана му.
	— Милтън! — извика той, докато надяваше прибора на главата си.
	— Тук съм — обади се със слаб глас приятелят му.
	Стоун включи прибора и се обърна надясно. Милтън лежеше на два метра от него, прикрил главата си с длани, почти скрит под тялото на втория охранител.
	— Ранен ли си?
	— Не.
	Стоун го издърпа изпод трупа на въоръжения мъж, качи го на количката и двамата заедно се плъзнаха към стълбите за балкона. През това време Фин продължаваше да ги прикрива с интензивна стрелба, изпразвайки втори пълнител.
	— Ще те заведа при Анабел — поясни с нисък глас Стоун. — Тя ще те прехвърли в сградата на Конгреса заедно с Дейвид. През вентилационната шахта. Малко е тесничка, но ще се справиш.
	— Не мога, Оливър! — простена Милтън.
	— Защо?
	— Защото страдам от клаустрофобия.
	— Ох, добре — въздъхна Стоун. — В такъв случай ще те взема с мен.
	— Но без тесни пространства, моля те! — нервно каза приятелят му.
	— Тук всички пространства са тесни, Милтън! — изгуби търпение Стоун. — Видя ли колко човека е довел Грей?
	— Дванайсет.
	— Е, значи вече са десет.
	Предстоеше им да пресекат едно доста широко открито пространство, което хората на Грей несъмнено наблюдаваха със специалното си оборудване. Но Стоун разчиташе именно на това. Приборите за нощно виждане бяха чудесно изобретение, но имаха и своята ахилесова пета. Той свали своя, протегна ръка към прекъсвача и с рязко движение го натисна.
	Осветлението се включи, разнесоха се викове на болка. Когато човек с прибор за нощно виждане бъде облян от ярка светлина, той ослепява поне за една минута, и то по доста неприятен начин.
	Стоун сграбчи ръката на Милтън и го повлече след себе си.
	Миг след като пресякоха помещението и се скриха зад ъгъла, хората на Грей откриха хаотична стрелба. Стоун заповяда на приятеля си да не мърда от стената и хукна обратно. Фин и синът му все още бяха зад панела, приковани към пода. Съобразявайки със светкавична бързина, Стоун скочи на мотокара, натоварен с вентилационно оборудване, и тръгна към тях. Куршумите зачаткаха по дебелата стомана, която влезе в ролята на надежден щит.
	Под прикритието на този щит тримата отново прекосиха откритото пространство и се присъединиха към Милтън. След бясно тичане по недовършени коридори и през зеещи врати те най-сетне стигнаха до мястото, където ги чакаше Анабел, и й предадоха ужасеното момче.
	— Ти пък какво правиш тук?! — взря се изненадано в Милтън тя.
	— Дълга история, но сега нямаме време за нея — отвърна Стоун. — Вие с Дейвид влизате в шахтата, а Милтън ще остане с нас.
	Фин прегърна разплакания си син, който се вкопчи с две ръце в него. Изминаха няколко скъпоценни секунди, докато се освободи и го побутне към Анабел.
	— Трябва да помогнеш на майка си — тихо рече Фин. — Аз скоро ще дойда при вас.
	— Ще те убият, тате! — изхълца момчето. — Ще те убият!
	— Бъди спокоен, бил съм и в по-тежка ситуация — каза Фин и направи опит да се усмихне.
	Анабел пристъпи към Стоун и стисна ръката му между дланите си.
	— Не умирай, Оливър! — прошепна тя. — Моля те, не умирай!
	Мъжете й помогнаха да влезе във вентилационната шахта, след което сториха същото и с Дейвид. После Фин поведе Стоун и Милтън по един успореден коридор, построен с цел да изведе работниците от обекта в случай, че изходът на Центъра за посетители е блокиран.
	Не след дълго стигнаха до заключената врата в дъното на коридора. Стоун разби бравата с един точен изстрел и пред тях се появи дълъг и тесен пасаж.
	— Оттук ще стигнем до Джеферсън Билдинг — поясни Фин.
	— Много добре — кимна Стоун. — От Кейлъб зная как можем да се измъкнем оттам. Ти си пръв, Хари. Нашият приятел ще бъде в средата, а аз ще бъда най-отзад.
	— Сигурни ли сте, че е безопасно? — попита Милтън и уплашено надникна към тъмния пасаж.
	— Абсолютно — кимна Стоун. — Това място е толкова безопасно, колкото…
	Думите му бяха прекъснати от оглушителен изстрел. В първия момент не разбра откъде идва той. Не видя нито кога Фин се е прицелил, нито падането на снайпериста. Видя единствено лицето на Милтън. Очите му леко се разшириха, но изненадата му сякаш не беше особено голяма. Тялото му бавно се прегъна и падна на колене, от устата му потече кръв.
	— Оливър? — прошепна той, после рухна по очи на пода. Огромната дупка в гърба му се пълнеше с тъмна течност.
	През живота си Стоун беше виждал много рани като тази, всичките фатални.
	Милтън Фарб беше мъртъв.
	— Мили боже! — прошепна Фин, свел поглед към трупа.
	Стоун коленичи, вдигна приятеля си и го пренесе в съседното помещение. Там внимателно го положи на цимента, затвори безжизнените му очи и скръсти тънките му ръце на гърдите. После стана, стисна пушката и тръгна напред, без да поглежда Фин. Но посоката, в която се придвижваше, беше обратно към централната зала, а не към сигурността.
	Очите на Хари Фин се заковаха във вратата, която водеше към Джеферсън Билдинг и свободата. Синът му беше в безопасност. Ако тръгнеше веднага, скоро щеше да го настигне. Оттук нататък битката не беше негова. Джон Кар беше убил баща му. Не му дължеше нищо.
	_Той спаси мен, майка ми и Дейвид. За всичко това съм му задължен._
	Грабна пушката и хукна след Оливър Стоун.


	92

	Човекът, който се включи в битката през тази нощ, съвсем не приличаше на скромния и добродушен Оливър Стоун, който изкарваше прехраната си с поддръжката на едно гробище. Той отново се превърна в машината за убиване, която трийсет години по-рано се наричаше Джон Кар и която умееше да отнема живот по начин, който обикновените хора изобщо не биха могли да си представят. През тази нощ той настървено впрегна всичките си умения, но зад действията му сякаш стоеше друга, по-висша сила. Куршумите, които би трябвало да сложат край на живота му, профучаваха на милиметри от него; разминаваше се на косъм със заложените капани. Сякаш провидението най-после беше решило да му даде онзи шанс за възмездие, който цял живот беше чакал. Разбира се, тези мисли се появиха в съзнанието му много по-късно. През тази нощ той просто убиваше и недовършеният строеж се обагри от кръв. Фин ликвидира само още един човек, докато Стоун се справи с останалите шестима. Двама от тях бяха повалени с изстрели, каквито Хари Фин виждаше за пръв път в живота си. Той нямаше представа как е възможно някой изобщо да стреля така: сякаш направляваше посоката на куршумите със силата на волята си.
	Стоун имаше друго обяснение за своето оцеляване. Без съмнение хората на Грей бяха по-млади, по-силни и по-бързи, с великолепна подготовка. Ала бяха обучавани да атакуват само когато численото превъзходство е на тяхна страна, и бяха убивали хиляди пъти… но по време на тренировки.
	В действителността обаче нещата стояха по съвършено друг начин. Във Виетнам Стоун със сигурност беше убил повече хора от всичките подчинени на Грей, взети заедно. Врагът винаги имаше числено превъзходство. Често бе оставал сам срещу него. Това каляваше.
	Справили се с екипа на Грей, двамата използваха аварийния изход, за да стигнат до Библиотеката на Конгреса в Джеферсън Билдинг, а оттам, следвайки указанията на Кейлъб, се озоваха под открито небе. Съкрушеният от мъка Стоун свали тялото на Милтън от рамото си и приклекна до него зад близките храсти, а Фин се промъкна до един фургон за оказване на първа помощ, който беше част от декора на тренировъчна операция. Върна се с униформа на санитар. След кратък оглед на периметъра установи, че точно пред библиотеката е паркирана линейка с ключове на таблото. Няколко минути по-късно двамата натовариха в нея положеното на носилка тяло на Милтън с чаршаф върху лицето.
	Наоколо цареше пълен хаос и едва ли някой можеше да различи мним труп от истински. Стоун се качи отзад, а Фин седна зад кормилото и включи светлините на линейката. Безпрепятствено напуснаха района на учението.
	Фин надникна в огледалото за обратно виждане. Стоун седеше до безжизненото тяло на приятеля си с наведена глава. Не беше останал съвсем невредим: на дясната му ръка червенееше дълбока резка, куршум беше одраскал и главата му над лявото слепоочие. Той не обръщаше внимание на раните си, но Фин все пак го бинтова, използвайки превързочните материали в линейката.
	В един момент Стоун повдигна чаршафа и стисна все още топлата ръка на приятеля си. От устата му се отрониха някакви думи, които Фин не чу добре, но инстинктивно разбра.
	— Съжалявам, Милтън. Много съжалявам.
	Една сълза потече по загрубялото му лице и капна на чаршафа.
	Фин се почувства неудобно, че прекъсва този личен момент, но нямаше друг избор.
	— Къде искаш да го откараме? — тихо попита той.
	— В дома му, Хари — вдигна глава Стоун.
	Изоставиха линейката на три преки от жилището на Милтън, пренесоха го на ръце през горичката и влязоха през задния вход.
	Стоун внимателно положи тялото на леглото и погледна към Фин.
	— Остави ме за малко, Хари.
	Фин тихо напусна стаята.
	Малцина бяха преживявали толкова нещастия, колкото се бяха струпали на главата на Оливър Стоун. Той ги беше приемал стоически, опитвайки се да гледа напред и да забрави миналото. Но сега, докато се взираше в лицето на мъртвия си приятел, болезнените спомени отново го връхлетяха.
	Оливър Стоун захлипа, без да се сдържа — нещо, което беше правил само много малко пъти в живота си. Плака, докато отмаля и бавно се свлече на колене. Беше сломен от мъката, трупала се в него десетилетия наред. Кошмарите го заляха внезапно, като вълна откъм скъсана язовирна стена.
	Трийсет минути по-късно бе изплакал всичките си сълзи. Бавно се надигна от пода и докосна лицето на приятеля си.
	— Сбогом, Милтън — прошепна Оливър Стоун, обърна се и излезе от стаята.


	93

	Грей и Симпсън напуснаха района на Капитолия непосредствено след размяната.
	— Кога ще ни уведомят за ликвидирането на Кар и сина на Леся? — попита сенаторът.
	— Всеки момент — отвърна Грей и с леко презрение добави: — Според мен не биваше да му признаваш, че лично си заповядал да го ликвидират.
	— Не исках да умре, без да го знае. Удоволствието ми нямаше да е пълно.
	— На твое място не бих го направил — поклати глава Грей.
	Симпсън пое заповедите от ръката му, прегледа ги и каза:
	— Мисля, че светът все пак е по-добро място след това, което направихме.
	— Съгласен съм. Двама мъртви съветски лидери. В името на трайния мир.
	— Но не ние обрахме лаврите.
	— Защото го направихме на своя глава, без съгласуване.
	— Патриотите винаги вършат каквото е нужно — отсече Симпсън. — А сега какво ще правим?
	— Заповедите и мобилният телефон ще бъдат унищожени — отвърна Грей и протегна ръка да прибере листовете.
	— Какво беше записано на този телефон? Не успях да го чуя.
	— Това трябва да те радва, Роджър. В противен случай щеше да се наложи да убия и теб.
	— Шегуваш се! — смаяно го зяпна Симпсън.
	— Разбира се, че се шегувам — излъга Грей.


	Новината стигна до Картър Грей точно в четири часа сутринта: екипът му е напълно унищожен, а Джон Кар и Хари Фин са успели да избягат. Очевидно годините не бяха повредили някогашната „машина за убиване“. Грей незабавно вдигна слушалката и се свърза със Симпсън.
	— Е? — нетърпеливо попита сенаторът.
	— Всичко върви по план, Роджър. Кар и Фин са мъртви, но няма да го разгласяваме. В момента върви операция по прикриване на следите.
	— Отлично! Най-после ще забравим този кошмар.
	_Точно така_. Грей остави слушалката.
	По-късно през деня, след разчистването на строителната площадка, той се срещна с президента.
	Главнокомандващият не беше особено щастлив от развоя на събитията.
	— Какво е станало снощи, за бога? — с тревога попита той. — Докладваха ми, че е имало кръв и следи от престрелка!
	— В сградата на недовършения Център за посетители успяхме да засечем Джон Кар и синът на Леся, сър.
	— Господи! — възкликна президентът. — Насред Капитолия!
	— Нямам идея как са успели да се промъкнат там. Веднага след като получихме сигнала, се насочихме към центъра със специализиран отряд командоси. Завърза се ожесточена престрелка.
	— И какво се случи?
	— Съответните хора бяха ликвидирани — неопределено отвърна Грей.
	— Загуби от наша страна?
	— За съжаление, да. Роднините им вече са информирани.
	— А къде са труповете?
	— Транспортирахме ги в чужбина за дискретно погребение. Трябва да запазим нещата в тайна, сър, защото не зная дали си представяте какво ще стане, ако пресата ги надуши.
	— Аз съм президент на тази страна, Картър! — хладно го изгледа държавният глава. — Искам да зная какво означава _всичко това_, и то веднага!
	Грей спокойно се облегна назад. Той отдавна знаеше, че ще се стигне до този момент. Извади заповедите от джоба си и ги остави върху писалището. Мобилният телефон вече беше унищожен, но тези хартийки бяха твърде ценни, за да последват съдбата му. Главно защото името му не фигурираше върху тях.
	Президентът ги прочете и вдигна глава.
	— Роджър Симпсън?
	Грей мрачно кимна.
	— Най-добре е да чуете цялата история, сър — тежко въздъхна той.
	Разказът му беше почти пълна измислица, но прозвуча толкова достоверно и убедително, че президентът явно го прие за чиста монета.
	— А какво е участието на Леся и Рейфилд Соломон? — попита той. — Соломон беше обявен за национален предател. Такъв ли е бил? Ако истината е друга, ще се наложи да оправяме нещата.
	— Не мога да кажа със сигурност, че е бил предател, сър — въздъхна Грей.
	— Но нали твърдеше, че именно предателството е било причината за неговото ликвидиране?
	— В онзи момент всички бяхме убедени в това. Но днес не ми изглежда толкова сигурно. Ще се наложи отново да проуча някои факти.
	— Направи го, Картър. Непременно го направи. И ако се окаже, че този човек е бил невинен, ние трябва открито да го признаем.
	— Не ще и дума, сър. Още повече, че Рейфилд Соломон беше мой личен приятел.
	— Не мога да повярвам, господи! — хвана се за главата президентът. — Нашата страна е ликвидирала двама съветски ръководители!
	— И на мен ми беше трудно да го повярвам, сър.
	— Искаш да кажеш, че не си бил в течение? — остро попита президентът.
	— В онези години се действаше по различен начин — започна Грей, подбирайки внимателно думите си. — Периодично получавахме сведения за плановете на руснаците да нанесат удар срещу държавния глава на САЩ и вземахме съответните мерки. Но при пълна дискретност, защото обратното би означавало опасност от ядрен конфликт. Официално ние никога не сме планирали удари срещу съветски лидери, но сам разбирате, че те винаги са били част от правилата на Студената война.
	— В такъв случай кой е заповядал убийствата на Андропов и Черненко? — нервно попита президентът.
	— Такива заповеди не са минавали през мен.
	— Искаш да кажеш, че е работа на Роджър Симпсън, въпреки че по онова време е бил само наблюдаващ агент, а не висш кадър?
	— В никакъв случай, сър. Той не би могъл да разпореди подобна операция на своя глава. Със сигурност е получил зелена светлина от най-високо място, но по други канали.
	— Канали, които са заобикаляли теб? Но защо? Нали ти си бил негов пряк началник?
	— Не по всички въпроси, сър. Аз никога не съм крил отношението си към убийствата на чуждестранни лидери и съм се придържал към закона, който категорично ги забранява.
	— Май по този въпрос ще трябва да си поговоря директно с Роджър — каза президентът.
	— Не съм сигурен, че това ще бъде разумно, сър. Той възнамерява да се кандидатира за Белия дом, а на всичкото отгоре е член на вашата партия. Ако започнете разследване, има опасност нещата да стигнат до медиите. Знаете колко трудно се опазват тайните в днешно време.
	— Знам, разбира се — въздъхна президентът. — Проклетите търсачи на сензации са навсякъде!
	— А и какво очаквате да каже сенатор Симпсън? Подписът му стои под тези заповеди, но той несъмнено ще заяви, че ги е съгласувал на най-високо място. Може би ще твърди, че и аз съм знаел за тях. Не можете да го обвинявате, че иска да заличи следите си. Работата отдавна е свършена. Двама души са убити. Незаконно? Може би. Резултатът оправдава ли средствата? Според мен човечеството ще даде положителен отговор на този въпрос. Затова бих ви посъветвал да не разлайваме кучетата, господин президент. Нека си спят.
	— Ще помисля, Картър. Но от теб искам постоянно да ме информираш за развоя на събитията.
	— Има и още нещо, сър.
	— Какво?
	— Бих желал да се върна на работа като директор на Националния разузнавателен център. Единственото ми желание е да продължавам да служа на страната ни.
	— Е, ти отлично знаеш, че тази длъжност все още е свободна. Ако я искаш, твоя е. Мисля, че няма да има проблем Сенатът да утвърди кандидатурата на един носител на Ордена на свободата.
	— Наистина искам, сър.
	— Оценявам твоята откровеност, Картър — стисна ръката му президентът. — Ти си истински патриот. Много бих желал да имаме повече хора като теб.
	— Просто си върша работата, сър — скромно отговори Грей, изпускайки скрита въздишка на облекчение. Истинската причина за желанието му да се върне на работа като шеф на разузнаването беше далеч по-прозаична: изключителната охрана, която щеше да има на този пост, докато Джон Кар бе все още жив и на свобода.
	— Знаеш ли, че от теб ще излезе един отличен президент?
	— Благодаря, сър, но аз нямам нито качествата, нито амбициите за подобен пост — засмя се Грей. _И съм твърде квалифициран за него_, добави мислено той.
	Онова, към което Грей действително се стремеше, беше реалната власт. От време на време президентът можеше да обявява война, но то ставаше рядко, по изключение. Във всичко останало той беше просто една представителна фигура.
	Не след дълго Грей напусна Белия дом и се качи в хеликоптера си. Издигнал се във въздуха, той озадачено се запита къде е очакваното чувство за триумф. Беше получил каквото искаше, но се чувстваше тревожен и депресиран като никога в живота си.


	94

	Стоун не присъства на погребението на Милтън, въпреки че повечето му приятели бяха там, съсипани от мъка.
	Кейлъб беше толкова потресен, че се наложи Алекс и Анабел да го придържат от двете страни. Хари Фин също го нямаше, тъй като продължаваше да се укрива заедно със семейството си.
	Алекс проведе разговор с прекия си началник, който го увери, че проблемите му са минало.
	— Всъщност изобщо не разбрах какво, по дяволите, става — призна шефът му, замълча за миг и добави: — А и не искам да зная.
	Една седмица по-късно се събраха в дома на Кейлъб, за да почетат паметта на мъртвия си приятел. Този път се появи и Фин, придружаван от майка си.
	— Не мога да повярвам, че Оливър не дойде на погребението на Милтън! — промърмори Рубън, вторачил зачервени очи в халбата с бира. — Просто не мога да повярвам!
	— Някакви новини от него? — попита Анабел, обръщайки се към Алекс.
	Агентът поклати глава и погледна към Фин.
	— Ти последен беше с него, Хари. Не каза ли къде отива и какво възнамерява да прави?
	— Не — мрачно отвърна Фин. — Но съм сигурен, че се обвинява за смъртта на Милтън.
	— Четохте ли вестниците? — гневно попита Кейлъб. — Картър Грей отново е назначен за шеф на разузнаването! Прекрасно, няма що! Всички ние знаем какво е направил, но не разполагаме с доказателства. — След тези думи той се сви в стола си и загледа снимката на Милтън, която беше сложил на видно място на библиотеката. Сълзи намокриха бузестото му лице.
	— Налага се да напусна страната заедно със семейството си — каза Фин. Все още не зная как точно ще го направим, но Грей няма да се откаже, докато не ни пипне.
	— Аз не мисля така. Време е да сложим край на тази глупост!
	Очите на всички се извърнаха към Леся, която седеше в ъгъла на стаята.
	Тя бръкна в чантата си и извади един предмет, който беше доста необичаен за възрастна жена като нея. Плюшено мече.
	— Любимото мече на внучката ми. Играчката, който подарих на прекрасната ми Сузи още когато беше съвсем мъничка.
	Присъстващите просто я гледаха и мълчаха. А и вероятно се питаха дали е с всичкия си.
	— Сега ще направя една малка операция, за която имам разрешението на Сузи — каза Леся, извади сгъваемо ножче от чантата си и започна да реже шевовете на играчката. Конците се скъсаха, мечето се отвори. От коремчето му се показа малка кутийка.
	— Направена е от един руски майстор специално за мен — поясни старицата, отвори капачето с помощта на малко ключе и извади миниатюрно USB устройство. — Някой да има компютър?


	На екрана се появи малка, спартански обзаведена стая, Около дървената маса седяха четирима души. От едната страна бяха Рейфилд Соломон и доста по-младата Леся, а насреща им седеше Роджър Симпсън, млад и наперен. Последният член на компанията не беше особено променен.
	— Картър Грей — промърмори Алекс.
	— Точно така кимна Леся. — Идеята да заснемем тайно срещата беше на Рейфилд. Мисията беше колосална.
	Темата на разговора беше убийството. Явно Андропов вече се беше преселил в отвъдното, защото се обсъждаше ликвидирането на Константин Черненко като последния човек, застанал на пътя на Михаил Горбачов към властта.
	— Миналия път Рей и Леся се справиха отлично — каза Грей. — Никой не се усъмни, че Андропов е умрял от естествена смърт.
	Някои отрови не оставят следи — отвърна Леся. — А в Съветския съюз има достатъчно високопоставени хора, които не скърбят за бедния Юрий.
	— Може би няма да скърбят и за Черненко, макар да си го избраха за генерален секретар — каза Симпсън.
	— Не, не, още е рано — обади се Грей. — Трябва да мине поне една година. Междувременно ще успеем да организираме нещата и да избегнем евентуалните подозрения. По всичко личи, че Горбачов е човекът, който ще наследи властта след смъртта на Черненко.
	— Ако изчакаме малко, Константин може да ни спести отровата — изтъкна Соломон. — Той е с доста разклатено здраве.
	— Добре, ще му дадем една година — кимна Грей. — Ако все още е жив, вие с Леся ще ускорите пътуването му към отвъдното.
	— Това съгласувано ли е с президента и директора на ЦРУ? — попита Соломон.
	— Абсолютно — кимна Симпсън. — Те го приемат като важен фактор за мира и отстраняването на съветската заплаха. А ти добре знаеш, че много хора в Русия също мислят така.
	— Ще се превърнете в герои! — тържествено обяви Грей, обърна се към Леся и добави: — Всичко това става възможно само защото ти премина на наша страна. Ако между САЩ и Съветския съюз се възцари траен мир, заслугата до голяма степен ще е твоя. И въпреки че твоите усилия никога няма да станат общоизвестен факт, ти ще получиш дълбоката благодарност на своята втора родина. С Рей много пъти сте рискували живота си за тази страна. Позволете ми да ви предам личните благодарности на президента за всичко, което сте направили за Америка.
	Няколко минути по-късно записът свърши.
	— Никога не съм виждала по-добър лъжец от вашия Картър Грей и уважаемия сенатор Симпсън — въздъхна Леся. — В сравнение с тях аз съм една нещастна аматьорка.
	— Защо по-рано не ни показа това, ей богу? — избухна Алекс Форд.
	— Защо не го направи, когато ни даде заповедите? — добави Фин.
	— Само глупаците дават всичко наведнъж. Умният човек винаги си оставя нещо в резерв. Преди да сложа записа в мечето на Сузи, аз се погрижих да скрия оригинала на сигурно място.
	— Но за сметка на това умряха хора! — прошепна с отчаяние Кейлъб. — Милтън умря!
	— Нищо не можех да направя — кротко отвърна Леся. — Какво щеше да стане с нас, ако им бяхме предали и този филм? Умрелите пак щяха да са си умрели, включително и вашият приятел. А ние нямаше да разполагаме с абсолютно нищо.
	— Добре де, но какво ще правим с това нещо? — раздразнено попита Алекс.
	— Искам да се срещна с Картър Грей! — твърдо отвърна Леся.
	— Какво?! — подскочи Фин.
	— Трябва да се изправим очи в очи!
	— А ако откаже? — попита Алекс.
	— Нека поговоря с него по телефона — усмихна се Леся. — Ще видиш, че ще пожелае да се срещнем.


	95

	— Колко много време мина, Леся — рече Грей, докато се настаняваше срещу нея. Мястото на срещата беше една мотелска стая във Фредериксбърг, Вирджиния. — Доста си се променила.
	— Ти обаче никак не си се променил, като съдя по последните събития — хладно отвърна тя.
	— По телефона спомена, че искаш да ми покажеш нещо.
	— Твоите хора са отвън, нали? Ти винаги ходиш с охрана, Картър.
	— Такава ми е работата, трябва да бъда предпазлив. Какво искаш да ми покажеш? Казвай, защото не разполагам с много време.
	Леся включи лаптопа, който носеше със себе си. Грей изгледа записа, без да каже нито дума. Извърна глава едва когато екранът се опразни.
	— На Рейфилд ли беше идеята за този филм? — попита той.
	— Да.
	— Защо тогава изпълни задачата, след като е подозирал истината?
	— Защото беше лоялен за разлика от теб. Но истинската причина беше желанието му да ме защити. Рей отлично знаеше колко уязвима ще се окажа. Той все пак имаше американците зад гърба си, докато аз нямах нищо.
	— Продължавам дълбоко да съжалявам за онова, което ви се случи, Леся. В много отношения той беше най-добрият приятел, когото съм имал някога.
	— За разлика от мен той ти вярваше, Картър. Безпокоеше го поведението на Симпсън.
	— Рей беше добър познавач на човешката душа — рече Грей и се приведе напред, сякаш обзет от желанието най-после да каже истината. — Аз не съм заповядал да го убият, Леся. Никога не бих го направил. Това беше работа на Роджър. Бях бесен, когато разбрах, но вече нищо не можеше да се направи. Използвах цялото си влияние да сваля името на Рей от Стената на срама в ЦРУ, но Роджър се беше погрижил това да не се случи. Неговата версия за предателството на Рей звучеше наистина убедително, а той вече не можеше да се защити. Нищо не успях да направя, Леся.
	— Не искам да слушам оправданията ти, Картър. Станалото — станало. Нищо не може да върне съпруга ми.
	— Но целта беше постигната, Леся. Ти най-добре знаеш какво означаваше тя за света. Не се съмнявам, че и Рей би го оценил.
	— О, да, няма никакво съмнение. Но съпругът ми умря, а името му се превърна в синоним на предателство. Той умря за родината си, но тя го обяви за предател. Ето с какво не мога да се примиря.
	— Ако можех да направя нещо, бъди сигурна, че щях да го направя. Но ръцете ми бяха вързани. Ако бях разкрил Роджър, щях да разкрия и себе си. И той прекрасно го знаеше. Може да е негодник, но съвсем не е глупав.
	— Не пожела да се разкриеш, дори за да спасиш репутацията на най-добрия си приятел? Не пожела да рискуваш кариерата си? Може би Рейфилд наистина е бил твоят най-добър приятел, но ти едва ли си бил такъв за него.
	— Признавам, че проявих малодушие и егоизъм, за да не загубя кариерата си.
	— Да, малодушие и егоизъм! — презрително отсече тя. — А убийствата не бяха съгласувани с правителството, нали? Те бяха замислени от вас двамата с Роджър, а може би и от други хора, които са били доста далеч от ръководните постове в държавата. Знам, че няма да ми отговориш на този въпрос, но това е истината, нали? Разполагах с много години, през които я търсех.
	Леся се облегна назад и го погледна. Самоувереността на Грей видимо беше разклатена.
	— Роджър се опасяваше, че Рей ще го разобличи в момента, в който разбере, че операцията не е съгласувана на най-високо място — глухо рече той. — Истината е, че той действително щеше да го направи независимо от последиците за себе си.
	— Тук си абсолютно прав. Съпругът ми беше човек с достойнство. Но него го убиха, а Роджър Симпсън направи забележителна кариера като сенатор на тази страна.
	— Знаеш какво беше положението в онези години, Леся.
	— Абсолютно същото като днес! — прекъсна го тя. Хората са се променили, но не и онези, които дърпат конците. Те продължават да говорят за по-добър свят, за тържество на правдата. Пълни глупости. Единственото им желание е да запазят властта си. Така е било и така ще бъде!
	— Всъщност какво искаш? — попита Грей. — Сигурен съм, че действително си мислила за тази среща през последните няколко десетилетия.
	— О, да, наистина съм мислила за нея. И прекрасно зная какво искам. Чаках трийсет години, за да ти го кажа в очите, подлецо! Сега ще мълчиш и ще слушаш. А после ще направиш точно каквото искам!


	Грей я изслуша внимателно, след което стана да си върви.
	— Ще получа ли оригинала и всички копия на този филм, ако изпълня исканията ти? — попита той.
	— Няма да ги получиш — поклати глава тя. — Ще се наложи да разчиташ на думата ми, че ще ги отнеса в гроба. А вие със Симпсън можете да се смятате за късметлии. Спокойно можех да ви унищожа, което щеше да ме направи много щастлива. Но аз съм човек, който мисли и за други неща освен за своето щастие. Ето защо пощадих теб и онзи нещастник. А сега се махай. Не искам да те виждам никога повече. Между другото, може би трябва да предадеш нещо на доблестния сенатор…
	— Какво?
	— Чувам, че има амбиции за президентския пост.
	— Да, възнамерява да се кандидатира.
	— Кажи му, че ако не промени плановете си, ще се наложи да дава обяснения на американския народ относно съдържанието на този филм. Непременно му предай думите ми.
	— Добре, ще му ги предам — кимна Грей. — Сбогом, Леся. Знам, че няма да ми повярваш, но още веднъж ще повторя, че дълбоко съжалявам за всичко, което се случи.
	С повелително движение на ръката Леся се освободи от присъствието на човека, който много скоро щеше отново да поеме управлението на американската разузнавателна империя.


	Снимката на Рейфилд Соломон беше свалена от Стената на срама в главната квартира на ЦРУ. Причината за този акт, разбира се, беше колкото тривиална, толкова и фалшива: „нови доказателства по случая“. След което ЦРУ просто засекрети въпросните „доказателства“. След сто години изследователите може би щяха да получат шанс да надникнат в тях. Рейфилд Соломон беше посмъртно удостоен с най-високото отличие на ЦРУ за оперативна работа, което означаваше, че името му и думата „предател“ никога вече нямаше да бъдат използвани в едно и също изречение.
	Леся Соломон получи Ордена на свободата — беше първият руски шпионин, удостоен с него. И тук причините за наградата бяха засекретени, но въпреки това се превърнаха в основна новина. Стигна се дори дотам, че тя даде няколко интервюта, в които възхваляваше напредъка в руско-американските отношения. В края на всяко от тях не пропусна да каже, че съпругът й е трябвало да доживее този миг, тъй като е направил много за прекратяването на Студената война.
	Както се очакваше, Сенатът одобри без проблеми кандидатурата на Грей за шеф на Националния разузнавателен център. Един хеликоптер го превозваше всеки ден от строго охранявания му дом в Мериланд до офиса му във Вирджиния. Животът му отново бе наситен с тайни операции и вземането на важни решения, от които зависеше бъдещето на света. Говореше се, че една дума на Картър Грей е достатъчна за дестабилизацията на правителства и цели държави. Той отново беше в стихията си.
	Само най-близките му сътрудници забелязаха промяната у него. Картър Грей вече не беше човекът с огромно самочувствие и пълна нетърпимост към чуждите грешки. Понякога го заварваха да седи в кабинета си с празен поглед и някаква снимка в ръце. Никой не знаеше какво е запечатано на нея, тъй като тя се съхраняваше в личния му сейф.
	На тази снимка той беше в компанията на Леся и Рейфилд Соломон — и тримата млади, жизнени и щастливи. Те имаха най-вълнуващата работа на света, защото рискуваха живота си за мира и сигурността на милиарди човешки същества. Обективът беше успял да хване чувството на близост и дори обич, което съществуваше между тях. Картър Грей често вадеше снимката от сейфа и всеки път очите му се навлажняваха.


	96

	Изтекоха шест месеца. Никой не беше чувал за Оливър Стоун. Кейлъб се върна на работа в библиотеката, но старите книги, които доскоро му доставяха огромна наслада, изведнъж се превърнаха в… стари книги и нищо повече. Рубън също се върна на товарната рампа. След работа се прибираше у дома, отваряше обичайната бира и сядаше на канапето. Оставаше известно време с пълна чаша в ръка, после я изливаше в умивалника и си лягаше.
	След смъртта на един от членовете и изчезването на лидера клуб „Кемъл“ сякаш престана да съществува.
	Хари Фин се върна в специалния екип и продължи да изпълнява задачи на Министерството на вътрешната сигурност. Ултиматумът на майка му и доказателствата, с които разполагаше тя, го караха да се чувства спокоен, че Картър Грей никога повече няма да посегне на семейството му. Както и че няма да бъде съден за убийството на трима души и опита за ликвидиране на Картър Грей.
	Но спомените за това, което беше направил, продължаваха да го измъчват, защото Хари Фин не беше убиец по душа. В крайна сметка стигна до решението да си вземе шест месеца неплатен отпуск и изцяло се отдаде на семейството си. Прибираше децата от училище, водеше ги на тренировки, а нощем прегръщаше спящата си съпруга. Продължаваше да се чува и вижда с майка си, която отново отказа да се премести при тях. Много му се искаше да заживеят заедно, за да я опознае в друга светлина, в общуване, което не е свързано с тайни и заговори за убийства, но тя не пожела. Фин от своя страна с нищо не показа, че е наранен.


	Анабел остана във Вашингтон, въпреки че спокойно можеше да замине накъдето й видят очите и да харчи задигнатите от Багър милиони. След като двамата с Алекс дадоха показания пред ФБР за инцидента с Багър и Пади Конрой (без изобщо да споменат, че тя е отмъкнала купища пари от Багър), младата дама замисли и осъществи поредната си измама. Този път мишена беше църквата, чиято собственост беше къщичката на Стоун. Тя успя да убеди настоятелството, че е дъщеря на Стоун и няма нищо против да поеме работата му по поддръжката на гробището, докато баща й се върне от тъй необходимата почивка.
	След като получи съгласието на църквата, Анабел се залови за работа. Направи основен ремонт и смени мебелите с нови, но се постара да съхрани всички лични вещи на Стоун. После започна да се грижи за гробищния парк, често в компанията на Алекс. Вечер двамата сядаха да си починат на верандата.
	— Вършиш страхотна работа! Преобрази това място — похвали я Алекс.
	— Защото има върху какво да стъпя — отвърна тя.
	— Във всички гробища е така — засмя се той, хвърли й кос поглед и попита: — Наистина ли си решила да поостанеш?
	— За пръв път в живота си имам чувството, че съм си у дома, колкото и да е учудващо. Отначало се присмивах на Стоун, че живее на гробището, но сега това започва да ми харесва.
	— Ако искаш, мога да те разведа из града.
	— Първо ме спасяваш, после ме каниш на среща? — закачливо го погледна тя. — Пълно обслужване от Сикрет Сървис.
	— Така повелява служебният ми дълг — влезе в тон Алекс.
	— Хей, забрави ли че аз съм една измамница? Да не нарушиш устава!
	— Нека те наричаме „измамница в оставка“, ако нямаш нищо против.
	— Нямам — кимна тя, но не изглеждаше убедена.
	Облегнаха се назад и се загледаха в надгробните плочи.
	— Мислиш ли, че още е жив? — тихо попита Анабел.
	— Не знам — въздъхна Алекс. — Надявам се.
	— Ще се върне ли?
	Той замълча, съзнавайки, че това може да реши единствено Оливър Стоун. Трябваше да пожелае да се върне, но Алекс все по-малко вярваше, че някога ще види отново стария си приятел.


	97

	Първоначалната реакция на Симпсън беше предвидима.
	— Трябва да направим нещо! — каза той, когато Грей му съобщи за ултиматума на Леся. — Цял живот съм се борил да стигна до тази надпревара за Белия дом!
	— Не виждам какво може да се направи — отвърна на умолителния му поглед Грей.
	— А знаеш ли къде е тя? Бихме могли да…
	— Не, Роджър. Леся е страдала достатъчно. Нещата не опират само до теб и мен. Нека да си изживее останалите й години.
	От изражението на Симпсън пролича, че не е съгласен с тези думи. Преди да си тръгне, Грей отново го предупреди да не предприема нищо срещу Леся.
	Изтекоха няколко месеца, но Симпсън не можеше да забрави този разговор. Особено след като изчистиха името на Соломон, Леся получи орден, а Картър Грей беше възстановен на високия си пост. Всичко това го ядеше отвътре и ставаше причина за все по-мрачното му настроение. Нищо чудно, че съпругата му се задържаше все по-дълго в Алабама, а приятелите и колегите му започнаха да го отбягват.
	Една сутрин преди разсъмване Симпсън отиде да вземе вестника, оставен пред вратата на апартамента му. Както обикновено беше по хавлия, в особено мрачно настроение. Жена му беше на гости при приятели в Бърмингам, което беше още една причина да е ядосан. Никой не я беше отвлякъл. Фин и Кар бяха прибегнали до този елементарен блъф, за да ги последва, без да вдига шум. Ако беше проявил повече кураж, той спокойно можеше да предизвика ареста на Кар в мига, в който излезе от кабинета с бомбата. Но той беше проявил малодушие и страх. И сега щеше да се пръсне от ярост.
	Но най-добре се смее онзи, който се смее последен. Симпсън го доказа. Фин и Кар бяха мъртви. Той не си направи труда да провери за Фин, но Кар _наистина_ беше изчезнал. Разбира се, цената беше висока, много висока. Наложи се да забрави кандидатурата си за Белия дом и да се задоволи с това, което беше постигнал отдавна — сенаторския пост. Мисълта за изгубената мечта на живота му беше толкова непоносима, че той запрати чашата с кафе в стената.
	Тръшна се на един стол в кухнята и насочи поглед към прозореца. До изгрева имаше още доста време. Часове го деляха от изкачването на слънцето над хоризонта.
	— Трябва да има начин, просто трябва! — прошепна на себе си той. Не можеше да позволи на някаква руска шпионка, която отдавна трябваше да е мъртва и забравена, да го лиши от най-високия пост в държавата. Пост, за който едва ли имаше по-достоен кандидат от него.
	Въздъхна и разтвори вестника, след което изведнъж замръзна.
	От първа страница го гледаше снимката на жена, залепена с тиксо върху хартията. В момента, в който си даде сметка коя е тя, главата й изведнъж изчезна, заменена от голяма дупка.
	Симпсън изохка и погледна надолу. От гърдите му струеше кръв. Куршумът беше пронизал главата от снимката и беше потънал между ребрата му. Страхотен изстрел, откъдето и да го погледнеш.
	С натежали клепачи извърна глава към идеално кръглата дупка в прозореца. Очите му се спряха върху скелета на сградата отвъд улицата, която така и си остана недовършена. Тялото му се наклони напред и падна върху масата. Миг преди да издъхне, сенатор Симпсън разбра кой го е убил.


	98

	Реставрацията на къщата на Картър Грей, кацнала на скалите над залива Чесапийк, премина под знака на максималната сигурност, както подобаваше на шефа на разузнаването. Задачата, разбира се, включваше всички възможни мерки за предотвратяване на повторното й взривяване. Сред тях, предвид забележките, направени от Оливър Стоун, фигурираше монтаж на блиндирани прозорци и добре скрито захранване с газ. Охраната остана в къщичката, а подземният тунел за аварийно оттегляне беше възстановен.
	Грей ставаше рано и си лягаше късно. Личният му хеликоптер изминаваше хиляди мили — излиташе и кацаше по всяко време на денонощието от специалната площадка в близост до къщата. На свое разположение имаше и реактивен самолет, с който обикаляше горещите точки на света. Той беше наясно, че след няколко години ще се пенсионира, този път завинаги. И единственото му желание беше да го стори с неопетнена репутация, като един от най-великите държавни служители в историята на страната.
	Бурята бързо настъпваше откъм морето. Докато се обличаше в спалнята, Грей долови далечния грохот на гръмотевици. Погледна часовника си, който показваше шест часа. Налагаше се да побърза. Днес нямаше да използва хеликоптера, тъй като вятърът беше твърде силен, а небето вече се разкъсваше от мълнии.
	Излезе навън и се насочи към трите автомобила с повишена проходимост, които чакаха на алеята. В средния, кадилак ескалейд, го чакаха шофьорът и личният му бодигард. В останалите два щяха да пътуват още шестима тежковъоръжени охранители.
	Напуснаха имението и поеха по тесния асфалтиран път. Запръска ситен дъжд. Грей разтвори бележника на коленете си с намерението да се подготви за първата си среща за деня. Но мислите му бягаха надалеч.
	Джон Кар все още беше някъде наоколо.
	Колите намалиха скорост и навлязоха в лек завой. И тогава Грей го видя. Ръката му бързо натисна бутона за сваляне на стъклото.
	В крайпътната трева белееше надгробен камък, пред който беше забучено малко американско знаме. Като онези, които изпълваха националното гробище „Арлингтън“.
	В следващата секунда изведнъж разбра какво е направил. Но още преди да изкрещи от ужас, куршумът, изстрелян от дългобойната карабина, проби слепоочието му и сложи край на живота му.
	Мъжете от охраната излетяха от блиндираните коли с извадено оръжие, което въртяха във всички посоки. Но от стрелеца нямаше и следа.
	Няколко души хукнаха в посоката, от която предполагаха, че е дошъл изстрелът. Един остана при колата и внимателно отвори задната врата. Окървавеният труп на Картър Грей се свлече навън, увиснал на предпазните колани.
	— Мамка му! — промърмори бодигардът, измъкна мобилния си телефон и бързо набра някакъв номер.


	99

	Оливър Стоун застреля Грей от толкова далечно разстояние, че дори не се наложи да бяга от охраната му. Беше имал и по-трудни изстрели през дългата си кариера, но този беше най-важният от всички. Потъна в гората и бавно се насочи към дома на мъртвеца. Дъждът се усили, светкавици раздираха небето.
	Ликвидира Симпсън от недовършената сграда срещу дома му, опрял снайпера на някакъв празен варел. Снимката, която залепи върху вестника, беше на съпругата му Клеър. Онзи негодник трябваше да знае защо умира. Прикрепи я към точно определено място в средата на страницата, с оглед куршумът да я унищожи напълно, без да оставя следи.
	Веднага след това скочи в колата и подкара към къщата на Грей, тъй като трябваше да го убие, преди да научи за смъртта на Симпсън и да потъне в дълбока нелегалност. С метеорологичната прогноза се запозна предишната вечер. Очакваната гръмотевична буря означаваше, че Грей ще трябва да се лиши от личния си хеликоптер и да използва автомобил. Първата му работа беше да постави надгробния камък с националния флаг встрани от пътя, защото знаеше, че дори предпазлив човек като Грей ще свали стъклото, за да го огледа по-добре. Тези няколко секунди му бяха напълно достатъчни. При наличието на оптически мерник, точно оръжие и умението да убива, което беше живо дори след толкова много години, той беше почти сигурен, че ще успее. И наистина успя.
	Прекоси по диагонал имението на Грей, крачейки равномерно, без да бърза. Знаеше, че охраната скоро ще бъде тук, но искаше да се наслади на момента, който беше чакал през целия си живот, откакто я нямаше Клеър. По тази причина не бързаше.
	Изправи се на ръба на скалите и погледна към тъмните води на океана, които се пенеха в подножието им. В главата му изплува отдавна забравена картина: млад и влюбен мъж държи съпругата си с една ръка, а с другата е прегърнал момиченцето си. Светът е техен, щастието им изглежда безгранично. Но всичко това скоро щеше да се промени, защото Джон Кар беше приел да убива и го беше вършил в продължение на цяло десетилетие.
	Животът му се градеше върху лъжи и измами, а единственото оправдание за бързите и жестоки убийства бяха „заповедите на правителството“. И в крайна сметка всичко рухна.
	При първата си среща с Фин в онзи санаториум той го излъга, заявявайки, че Джон Кар е различен от професионалните убийци Бингам, Коул и Синсети. Всъщност не беше така. В много отношения той беше също като тях.
	Отдалечи се на няколко крачки от ръба на скалата, после се обърна към нея и се засили. Тялото му литна във въздуха с широко разперени ръце и прибрани крака. Изведнъж се върна трийсет години назад. Отново беше млад и силен. Току-що бе отнел живота на поредната си жертва, а по петите му тичаха десетки въоръжени мъже, жадни за отмъщение. Но той бягаше по-бързо дори от горски елен, подгонен от ловци. Беше скачал от три пъти по-високи скали и затова изобщо не се замисли, когато краката му се отлепиха от тази. Беше летял във въздуха под дъжд от куршуми, за да се спаси и да убива отново.
	Водата бързо се приближаваше. Ръцете и краката му се събраха, изпъвайки се в една съвършено права линия. Някои неща просто не се забравят и не се нуждаят от командите на мозъка. Тялото знае какво трябва да прави.
	Усмивката се появи върху лицето на Оливър Стоун миг преди да потъне в тъмната бездна. Джон Кар изчезна сред вълните.


	David Baldacci
	Stone Cold, 2007

	__Издание:__
	Дейвид Балдачи. Хладнокръвният Стоун
	Американска. Първо издание
	Издателство „Обсидиан“, София, 2007
	Редактор: Димитрина Кондева
	ISBN: 978-954-769-163-6

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/32543
	Последна корекция: 14 ноември 2014 в 22:24