


thriller

Дейвид
Балдачи

Последната миля


Еймъс Декър, човекът с феноменална памет, се завръща в новия трилър на Дейвид Балдачи.


Мелвин Марс е осъден на смърт за убийството на родителите си. До екзекуцията му остават броени минути, но се случва невъзможното. Затворник в друг щат признава, че е извършил престъплението.
Еймъс Декър, който току-що е включен в специален екип на ФБР, проявява интерес към случая „Марс“, тъй като открива в него поразителни сходства със собствената си съдба. И двамата с Марс са били талантливи футболисти, но трагедии са провалили спортната им кариера. Семействата и на двамата са били жестоко убити. И в единия, / и в другия случай след дълго време непознат човек прави самопризнания. Които се оказват фалшиви.
Кой е натопил Марс за двойното убийство? Кой иска в последния момент да го спаси от екзекуция? И защо чак сега, след двайсет години?
Скоро след като Декър започва разследването, член на екипа му е отвлечен. Залогът е много по-голям от живота на един осъден на смърт. Декър ще трябва да впрегне цялата мощ на изключителния си ум, за да стигне до истината.





bg

Милко
Стоименов





nedtod

FBSToFB2 Convertor, FictionBook Editor Release 2.6.6
06.09.2018
C2A549A2-5D71-498B-B971-CC3002AA38A
0.0


Последната миля
ОБСИДИАН
София
2017
978-954-769-431-6





Дейвид Балдачи
Последната миля
серия „Еймъс Декър“ #2


В памет на Алисън Паркър и Адам Уорд, две ярки звезди, угаснали без време.


И на Вики Гарднър, чиято смелост и доброта са свидетелство за силата на човешкия дух.



1

— Марс, Мелвин!
Тук винаги извикваха затворниците по този начин — първо фамилия, после малко име. Той реагираше мигновено, щом чуеше имената си.
Дори когато седеше на тоалетната чиния. Трябваше да отговори като войник, макар да не бе служил в армията. Беше попаднал на това място въпреки огромната си съпротива.
— Марс, Мелвин?
— Да, сър. Тук, сър. В момента се изхождам.

Че къде другаде мога да бъда освен тук?

Нямаше представа защо действаха така и не си беше направил труда да попита. Отговорът нямаше да промени нищо. Най-много да отнесеше някоя здрава палка по главата.
Той си имаше достатъчно други грижи тук, в Тексаския щатски затвор в Хънтсвил. Наричаха го Зида заради високата стена от червени тухли, която го ограждаше. Беше най-старият затвор в щата, отворил врати през 1849 г. Освен това в него имаше стая за екзекуции.
В регистрите Марс се водеше затворник 747, като боинга. Заради това надзирателите в отделението на смъртниците, откъдето го бяха довели, го наричаха „Джъмбо“. И макар Марс да не беше огромен, не беше и дребен. Повечето хора трябваше да вдигнат глава, за да го погледнат в очите. Беше един и деветдесет — или сто осемдесет и девет сантиметра и седем милиметра, ако трябваше да бъде по-прецизен.
Знаеше ръста си с абсолютна точност, тъй като по време на лагера за футболни звезди от колежите, предшестващ драфта за Националната футболна лига, го бяха измерили. Всъщност бяха измерили всичко, което можеше да се мери. Докато правеха това, Марс се бе чувствал като роб, изкаран за продан на пазара, където потенциалните купувачи оглеждат и опипват стоката. Но за разлика от предците си, които наистина бяха превивали гръб из плантациите на робовладелците, той щеше да има достатъчно пари, за да излекува щетите, които спортната кариера щеше да нанесе върху организма му.
Марс тежеше точно сто и четири килограма. В тях нямаше нито грам тлъстина, само мускули, твърди като стомана. Нямаше как да напълнее с помията, която даваха тук, натъпкана с мазнини и сол и подправена с химикали, които използваха в производството на всяко нещо — от бетон до килими.

Убиваш ме нежно… със скапана храна.

Прекарал бе зад решетките почти толкова време от живота си, колкото и на свобода. Само че дните тук, вътре, минаваха много бавно. Имаше усещането, че е излежал двеста, а не двайсет години.
Но вече нямаше никакво значение. Всичко щеше да приключи съвсем скоро. Дошъл бе Денят.
Последното му, наистина последно обжалване.
Отхвърлено.
Щеше да умре.
Бяха го прехвърлили в Хънтсвил от отделението на смъртниците в затвора „Полански“ в Ливингстън, на шейсет мили на изток, в очакване този път щатът Тексас най-сетне да му види сметката след двайсетгодишно чакане. Адвокатката му беше пребледняла и посърнала, докато му съобщаваше новината. Нищо, тя щеше да се събуди на следващия ден и да види изгрева.

Но не и аз.

Скоро щеше да чуе тропота на стъпки по коридора, запътили се към килията му.
Щяха да се появят запъхтени от усилието широкоплещести надзиратели с лъскави белезници в ръце. Придружени от строгия началник на отделението, който щеше да забрави името му още на следващия ден. И от благочестивия божи служител, стиснал Библията в ръце, който щеше да прочете на глас стихове — предполагаше се, че те съдържат някакви духовни наставления, на които да се уповава по пътя. Но не по пътя, който да му позволи да се сбогува със затвора. А с живота.
Властите в Тексас екзекутираха повече затворници от всеки друг щат — над петстотин за последните трийсет години. От 1819 г. в продължение на почти цял век бяха използвали за целта бесило. Впоследствие го бяха заменили с електрически стол, който наричаха Стария жичкаджия, и в продължение на четири десетилетия триста шейсет и един затворници бяха убити с помощта на токов удар. Сега Тексас използваше смъртоносна инжекция, за да прати осъдените на смърт в отвъдното.
Каквото и да използваха, резултатът беше един и същ.
По закон екзекуцията не можеше да започне преди шест вечерта. Бяха предупредили Марс, че ще дойдат в полунощ. Нещата се проточват ужасно, помисли си той. Очакваше го много дълъг и много гаден ден.
Бяха започнали да наричат Марс Ходещия мъртвец.
„Най-сетне ще се отървем от него“, мърмореха надзирателите.
Той не искаше да поглежда назад към миналото, към началото на тази история. Но това бе невъзможно.
Сега, когато наближаваше последният му час, мислеше за тях. За убийството на Рой и Лусинда Марс, белия му баща и чернокожата му майка.
В онези години това бе рядко срещана комбинация, странна, необичайна, екзотична дори, особено в Западен Тексас. Сега бе нещо обикновено. Днешните деца се раждаха, съчетали гените на различни раси и националности.
Една отрепка, попаднала наскоро в затвора, имаше родители от различни раси, които на свой ред също бяха деца от смесени бракове. В резултат на това хлапето — пълен кретен, застрелял продавач заради пакетче дъвчащи бонбони — бе същински миш-маш от гени на чернокожи, латиноси и бели, както и с малко китайски примеси. На всичкото отгоре твърдеше, че е мюсюлманин, макар че Марс никога не го бе виждал да коленичи и да се моли по пет пъти дневно, както правеха други затворници. Казваше се Ануар и беше роден в Колорадо. Неотдавна бе започнал да разправя наляво и надясно, че иска да се прекръсти на Алексис.
Марс седна на твърдия нар в килията и погледна часовника си. Беше време да направи упражненията си. Всъщност за последен път.
Беше облечен в бял гащеризон с черни букви О и С на гърба. Съкращение от „осъден на смърт“. Двете букви имаха същия ефект като тракането на гърмящата змия — предупреждаваха останалите да стоят надалече.
Той се отпусна върху студения бетонен под и направи двеста лицеви опори, първо на юмруци, после на върховете на пръстите си, а накрая с повдигнат таз, като всеки път докосваше леко пода с чело. После направи триста клякания, разделени в серии от по шест, като в края на всяка серия се оттласкваше рязко нагоре. Последваха упражнения от йога и пилатес за развиване на сила, поддържане на равновесие и най-важното — гъвкавост. Можеше да докосне пръстите на краката си с чело, при това без изобщо да присвива колене, а това бе сериозно постижение за толкова едър и мускулест мъж.
Последваха хиляда коремни преси, в резултат на които мускулите на корема му пламнаха. Именно това бе причината за осемте твърди като камък плочки. Тялото му бе станало толкова релефно, че пъпът му бе заприличал по-скоро на бенка, отколкото на място, където някога е била свързана пъпната връв. Завърши с упражнения в стил плиометрия — някои я наричаха плиомания, — при които се оттласкваше рязко от четирите стени и пода в поредица от движения, повечето от които бе разработил сам.
Приличаше на Спайдърмен или на Фред Астер от онзи филм, в който танцува по тавана. В затвора имаше предостатъчно време да измисля и усъвършенства най-различни упражнения. Животът му бе изключително подреден, ограничен от строг дневен режим, но разполагаше и с много свободно време. Повечето затворници не правеха нищо. Тук нямаше никакви странични занимания — уроци, кръжоци или лекции с цел рехабилитация.
Неофициалният девиз на затвора гласеше: Рехабилитацията е за слабаците.
Накрая Марс започна да тича на място, повдигайки високо колене. В един момент изгуби представа за времето. Същинска лудост бе да се занимава с това и днес. Но тъй като го бе правил всеки божи ден след пристигането си в затвора, нещо в подсъзнанието му възприемаше това като своеобразна проява на неподчинение. Нямаше да го лишат от възможността да си направи упражненията, както го бяха лишили от възможността да откаже традиционната последна вечеря, тъй като властите в Тексас вече не я предлагаха. Не искаше да напусне този свят с гадната им помия в тялото си. Предпочиташе да умре с празен стомах.
Никой никога не му бе идвал на свиждане, защото никой не бе пожелал да дойде. Днес беше сам, както и всеки друг ден от последните двайсет години. Зачуди се какво ли ще напишат вестниците на следващия ден. Някое кратко съобщение най-вероятно. Щатът на самотната звезда, или иначе казано, Тексас, щеше да екзекутира поредния чернокож, а това не бе никаква новина. Дори не заслужаваше снимка към съобщението. Затова пък щяха да припомнят престъпленията, за които го бяха осъдили. О, нямаше да ги пропуснат в никакъв случай. И те щяха да се превърнат в единствения спомен, който Марс щеше да остави у повечето хора.
Мелвин Марс, убиецът.
Забави дишането си, а тялото му се обливаше в пот и оставяше влажни петни по бетона, който и бездруго бе издраскан и изцапан с далеч по-гадни неща. Осъдените на смърт често използваха пода вместо тоалетна, преди да ги отведат в стаята за екзекуции.
Когато дишането му се нормализира, той седна на нара и облегна глава на стената. В старата си килия бе кръстил четирите стени Рийд, Сю, Джони и Бен. Така се казваха супергероите от „Фантастичната четворка“. Това бе едно от нещата, които хора като него правеха на места, където нямаше какво да правят. Запълваха си времето с каквото успееха да измислят.
Марс често потъваше във фантазии, свързани със сексапилната Сю Сторм, но се чувстваше най-близко свързан с онзи чудат тип Бен Грим, наречен Нещото. Навремето, като спортист, самият Марс беше необикновен и странен, макар и в положителен смисъл.
Освен това не беше никак глупав и умееше да разсъждава не по-зле от умника Рийд.
И накрая, имаше нещо общо и с Джони Сторм, брата на Сю, онзи, който мяташе огнени топки, защото самият той имаше чувството, че се пече на бавен огън всеки един ден от живота си. Може би защото дните му протичаха абсолютно еднотипно. Да, Мелвин Марс живееше в същински ад, та оттам и връзката с пламъците.
Бе настъпил седем хиляди триста четирийсет и вторият му ден зад решетките. Неговият последен ден.
Той отново погледна часовника си.
Оставаха пет часа до края.
Малко след като попадна в затвора, прекара цяла година в изолация. Причината бе съвсем елементарна. С живота му бе свършено, мечтите му бяха разбити, упоритият му труд бе отишъл на вятъра и Мелвин Марс бе бесен на целия свят.
Какво бе наказанието му заради това, че натръшка трима затворници и оказа сериозна съпротива на шестима надзиратели, които накрая го простреляха с електрошоков пистолет и го пребиха почти до смърт? Двайсет и четири часа в денонощието в килия с площ от шест квадрата и дупка в стената вместо прозорец. В продължение на цяла година. Не чу нито една дума. Не видя нито едно лице. Не почувства ничие докосване. Подаваха му храната през отвор във вратата, придружена от ролка тоалетна хартия. Понякога, макар и рядко, му даваха чисто бельо и сапун, а още по-рядко — чист гащеризон.
Вземаше си душ в ъгъла, макар водата да бе или леденостудена, или адски гореща. Спеше на пода, където мърмореше, бълнуваше, ругаеше, крещеше, а накрая хлипаше. Тогава осъзна, че, за добро или зло, хората са социални същества. И могат да полудеят, ако са лишени от общуване.
Марс също едва не полудя в килията. Беше се случило на сто шейсет и деветия ден. Знаеше го със сигурност, тъй като отбелязваше дните с резки, издълбавани с окървавени нокти в бетона. За малко да превърти, но една миниатюрна частица от съзнанието му устоя. И той я използва като спасителен пояс в цунами, като тихо пристанище в страховита буря. Бе насочил мислите си към въображаемата си стара приятелка Татяна. В съзнанието му тя вече бе омъжена с шест деца, фигурата й бе наедряла, а формите й провиснали. Изглеждаше мрачна и нещастна и явно страдаше за него. По онова време обаче тази въображаема приятелка се бе справила отлично със задачата си. Лицето, тялото и любовта й към Мелвин Марс му бяха помогнали да оцелее не само в онзи сто шейсет и девети ден, но и да издържи още сто деветдесет и шест дни.
Когато вратата се отвори, първото лице, което той видя, беше на Татяна, наложено върху сто и петдесет килограмовото тяло на надзирателя, млад расист, известен с прозвището Гадняра. Надзирателят му нареди да размърда мулатския си задник, ако не иска да се храни през сламка до края на дните си.
Когато излезе от карцера, Марс вече беше друг човек. Зарече се никога да не прави нещо, заради което да се върне тук. Би предпочел смъртта пред карцера. Престоят в него му се струваше по-мъчителен от стаята за екзекуции.

Стаята за екзекуции.

Намираше се в дъното на коридора, който наричаха „Последната миля“. Не беше толкова дълъг, разбира се. Не надхвърляше двайсет негови крачки, което беше добре, защото повечето осъдени на смърт припадаха, преди да го извървят. Тогава се намесваха едрите надзиратели, които ги подхващаха и им помагаха да стигнат до стаята за екзекуции.
Нямаше никакво значение дали осъдените проявяват кураж, или припадат от страх пред лицето на смъртта. Щатът Тексас ги екзекутираше и в двата случая.
Върховният съд бе обсъждал необичайно жестоките аспекти на умъртвяването посредством смъртоносна инжекция, регистрирани в няколко случая, при които осъдените бяха преживели жестока агония, преди да издъхнат. Съдът осъди агонията, но позволи тази практика да продължи. В края на краищата жертвите на престъпниците също бяха изпитали ужасна болка. Нима справедливостта не изискваше да я изпитат и техните убийци? Дори Марс намираше тази логика за правилна. Надяваше се само неговият край да дойде без усложнения.
Стаята за екзекуции беше тясна. Стените й бяха боядисани в жизнерадостни тюркоазни нюанси, а блиндираната й врата изглеждаше толкова абсурдно. В крайна сметка тук екзекутираха хора, а не им предлагаха ваканция на Карибите.
В средата на стаята бе поставена кушетка с удобна мека възглавница и здрави кожени каиши. Двете съседни стаи бяха отделени с два големи прозореца. Едната бе предназначена за семейството на жертвата. Другата — за семейството на осъдения на смърт.
При Марс двете групи съвпадаха. Той знаеше, че и двете стаи ще останат празни.
Седна на нара и се облегна на стената, плувнал в пот. Мислите му полетяха към единствените приятни спомени, които му бяха останали.
Не беше сред най-едрите в света на колежанския футбол, но беше прекалено едър за рънинг бек. Затова пък притежаваше талант в излишък. Подписването на професионален договор с отбор от НФЛ му изглеждаше в кърпа вързано. Последната година в колежа бе номиниран за трофея „Хайсман“, която се връчваше на най-добрия играч от колежански отбор. Мелвин Марс умееше не просто да тича, а да тича така, че никой да не може да го спре. Освен това умееше да блокира противника, а ловките му длани улавяха всеки пас. Успяваше да се измъква от играчите на другия отбор с мигновен страничен финт, а това бе рядко качество в професионалния футбол.
А потрябваха ли му допълнителни сили, сякаш включваше турбодвигател и успяваше да надбяга противниковата защита. Оставаше му само да отнесе топката отвъд последната линия и да претича покрай треньора, който да го потупа по гърба.
Официалният му резултат на спринта от четирийсет ярда беше 4,31 секунди. Преди двайсет години това бе впечатляваща бързина дори за по-дребните играчи на позиции, които не изискваха такава физическа мощ, да не говорим за едър рънинг бек с рамене като четирикрилен гардероб. Дори и днес подобен резултат се смяташе за нещо изключително.
Казваха, че има дар от Бога. Че е роден талант.
Успехът му беше сигурен. Големите пари също. Това бяха времената, преди лигата да наложи ограничения върху заплатите на новобранците. Щеше да започне да прави милиони още от първия си ден като професионалист. Щеше да разполага с коли, жени, имоти, уважение.
Всички твърдяха, че договорът му с отбор от НФЛ е гарантиран, и то съвсем скоро. Очакваха дори да бъде нает преди куотърбековете, с които се бе конкурирал за трофея „Хайсман“. Говореше се, че „Ню Йорк Джайънтс“, които се бяха представили зле през последните два сезона, както и „Тампа Бей Бъкс“, които се бяха представили зле през последните двайсет сезона и можеха да избират първи, са готови да го привлекат и да развържат кесиите на богатите си собственици. За бога, можеше дори да спечели Супербоул някой ден. Светлото бъдеще беше пред него. Бе положил толкова усилия, за да стигне дотук. Нищо не бе получил даром. Беше се изправил пред огромни препятствия. И ги бе преодолял до едно.
Тогава обаче съдебните заседатели бяха заявили: „Намираме обвиняемия за виновен“ . Светът на професионалния футбол вече не даваше пукната пара за Мелвин Марс.
Беше се издънил.
Джъмбо се бе разбил. И нямаше оцелели.
След броени минути щеше да бъде мъртъв. И сигурно щяха да го погребат в гробището за бездомници, защото никой нямаше да пожелае да го погребе както трябва.
След два месеца щеше да навърши четирийсет и две. Излизаше, че четирийсет и първият му рожден ден е бил последният.
Отново погледна часовника си. Времето му изтичаше. Стрелките му го подсказваха, а също и стъпките по коридора.
Той отдавна бе взел решение: ще умре като мъж, с изправен гръб и високо вдигната глава.
Изведнъж в гърлото му заседна буца и очите му се навлажниха. Направи опит да успокои дишането си, да запази самообладание. Краят наближаваше. Огледа се и сякаш видя стените на старата си килия в затвора „Полански“.

Сбогом, Сю, красавице. Адиос, Джони. Бог да те пази, Бен. Всичко най-хубаво, Рийд.

Стана и се облегна на стената, за да изправи гръб, да разпъне рамене.

Ще бъде като сън. С тази разлика, че няма да се събудиш. Но във всичко останало ще прилича на сън.

Вратата на килията се отвори. На прага застанаха група мъже. Трима в костюми и четирима в униформи. Цивилните изглеждаха ужасени, униформените — ядосани.
Марс забеляза, че сред тях няма свещеник с Библията в ръка.
Нещо не беше наред.
Слаб мъж с очила с тънки рамки пристъпи предпазливо в килията, сякаш очакваше вратата да се затвори зад гърба му и да се окаже заключен вътре.
Марс познаваше това чувство.
Останалите цивилни също се оглеждаха предпазливо, все едно знаеха, че тук някъде е заложена бомба, но нямаха представа кога ще избухне.
Очилатият се покашля. Огледа пода, стените, тавана, самотната крушка над главата си. Погледът му сновеше във всички посоки, но избягваше Марс. Сякаш едрият, плувнал в пот мъж, който стоеше на метър и половина от него, бе станал невидим.
Очилатият се покашля още веднъж. Звукът напомни на Марс отпушването на задръстен канал на мивка. С поглед, забит в пода, мъжът изрече:
— Случаят ви претърпя неочаквано развитие. Екзекуцията ви е отменена.
Марс остана безмълвен.



2

Марс си остана с белия гащеризон с предупреждението ОС на гърба, но го отведоха от килията в стаята, в която се намираше сега, без да му сложат белезници на ръцете или вериги на краката. Това се случваше за пръв път, откакто бе влязъл в затвора. Въпреки това покрай стената се наредиха половин дузина надзиратели. Стояха нащрек да не би ситуацията да излезе извън контрол.
Срещу него седнаха четирима мъже. Той не познаваше никого от тях. Всичките бяха бели, всичките облечени в широки, торбести костюми. Най-младият бе на възрастта на Мелвин Марс. Имаха вид на хора, които предпочитат да се намират където и да било другаде, само не и тук. Впериха погледи в него.
Той им отвърна с не по-малка решимост. Нямаше да каже нищо. Те го бяха довели тук. Те трябваше да започнат разговора.
Мъжът, който бе заел централното място, разлисти някакви документи пред себе си.
— Сигурен съм, че се питате какво става, господин Марс.

Марс наклони глава на една страна, но не каза нищо. Не беше чувал някой бял да го нарича „господин“ от… по дяволите, изобщо не можеше да се сети бял да го е наричал „господин“. По време на лагера, предшестващ избора на нови играчи в НФЛ, го бяха наричали
момче.
В затвора пък бяха използвали каквито се сетят епитети.

Мъжът продължи:
— Друг човек призна, че е извършил убийствата, за които сте били обвинен.
Марс примигна няколко пъти и изправи гръб на стола. Отпусна на масата огромните си ръце, които бяха раздали толкова пасове на терена.
— Кой? — Гласът му прозвуча толкова неестествено, сякаш не беше негов и някой друг говореше вместо него.
Непознатият погледна един от колегите си, който беше по-възрастен и по-невъзмутим от останалите. Той кимна на по-младия, който каза:
— Името му е Чарлс Монтгомъри.
— Къде е?
— В щатския затвор в Алабама. Очаква екзекуция. За други престъпления, които не са свързани с това.
— Смятате ли, че той го е направил? — попита Марс.
— В момента тече разследване.
— Какво знае? — попита Марс. — За убийствата, имам предвид.
Мъжът отново потърси с поглед по-възрастния си колега. Онзи се поколеба.
Марс долови това и се обърна към него.
— Защо иначе ще спирате екзекуцията ми? Само защото някакъв затворник от Алабама е признал, че е извършил убийствата? Едва ли. Сигурно знае нещо, което само истинският убиец би могъл да знае.
По-възрастният мъж кимна. Явно започваше да гледа на Мелвин по нов, по-благосклонен начин.
— Така е — отвърна той. — Монтгомъри наистина е разказал неща, които само истинският убиец би могъл да знае. Попаднахте право в десетката.
— Стори ми се логично — отвърна Марс и въздъхна дълбоко.
Макар да вземаше адекватно участие в разговора, като че ли все още не осъзнаваше напълно какво му казват непознатите.
— Познавате ли Чарлс Монтгомъри? — попита първият от тях.
Марс насочи вниманието си към него.
— Дори не съм чувал това име. Защо?
— Търсим потвърждение на определени факти.
Марс кимна отново. Много добре знаеше на кой „факт“ търсят потвърждение. Дали той е наел Монтгомъри да убие родителите му.
— Не го познавам — заяви спокойно, огледа стаята и попита: — Какво следва оттук нататък?
— Ще останете в затвора, докато… проверим и потвърдим някои неща.
— А ако не успеете да ги потвърдите?
— Господин Марс — намеси се по-възрастният, — вие сте осъден за убийство по всички правила на закона. Присъдата ви не е била отменена въпреки многобройните обжалвания през годините. Нещо повече, тази вечер трябваше да бъдете екзекутиран. Това са въпроси, които не могат да бъдат разрешени за няколко часа. Трябва да следваме определени процедури.
— И колко време ще продължат те?
Мъжът поклати глава и каза:
— В момента не съм в състояние да посоча каквито и да било срокове. Иска ми се да можех, но не е възможно. Мога да ви уверя, че вече сме изпратили хора в Алабама, които да разпитат подробно Монтгомъри. Що се отнася до ситуацията тук, при нас, властите в Тексас вече подновиха разследването. Не се съмнявайте, че ще направим всичко по силите си, за да въздадем правосъдие.
— Ако той си признава, че е убил родителите ми, а аз оставам в затвора със смъртна присъда, това не е правосъдие.
— Трябва да проявите търпение, господин Марс.
— Проявявам търпение вече двайсет години.
— В такъв случай още няколко дни или седмици едва ли са от такова значение.
— Адвокатката ми уведомена ли е?
— Информирахме я и тя вече пътува насам.
— Би трябвало да я включите в разследването.
— И ще го направим. Стремим се към пълна прозрачност по случая. Повтарям, че целта ни е да открием истината.
— Аз съм на четирийсет и две. Половината си живот прекарах в затвора. Кой ще плати за това?
Изражението на непознатия замръзна, а тонът му стана по-официален.
— Предлагам да решаваме проблемите един по един. Това е правилният начин да процедираме.
Марс извърна поглед. Примигна бързо. Съмняваше се, че ако тези хора бяха на неговото място, щяха да проявят същото спокойствие и професионализъм. Вероятно щяха да се разкрещят и да сипят заплахи, че ще съдят всеки замесен. Мелвин Марс обаче щеше да решава проблемите си един по един. За целта трябваше да прояви търпение. Едва ли щеше да му е трудно.

Вървете по дяволите!

Искаше да се върне в килията, единственото място, където се чувстваше в безопасност.
Надигна се от стола си.
Мъжете изглеждаха изненадани.
— Уведомете ме, когато откриете нещо, става ли? Знаете къде да ме откриете — заяви Марс.
— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, господин Марс — каза първият мъж.
— Можете да ги предадете на адвокатката ми — отвърна той. — Няма да говоря повече. Топката е във вашата половина. Знаете всичко за мен и за разследването срещу мен. Ако този Монтгомъри наистина е убил родителите ми, искам да изляза от тук. Колкото се може по-скоро.
Надзирателите го отведоха обратно в килията. По-късно сутринта дойде затворнически микробус, който го прехвърли в отделението за смъртници на затвора „Полански“.
Докато го ескортираха към старата му килия, един от надзирателите прошепна в ухото му:
— Въобразяваш си, че си се измъкнал, а? Дълбоко се заблуждаваш. Не ми пука какво казват ония костюмари. Ти си убиец, Джъмбо. И ще умреш заради престъпленията, които си извършил.
Марс продължи да върви. Дори не извърна глава, за да погледне надзирателя, червендалест мръсник с огромна адамова ябълка, който никога не пропускаше възможност да забие палката си в гърба му без никаква причина. Или да го заплюе в лицето, когато никой не гледа към тях. Но ако Марс понечеше да го удари, щеше да изгние в затвора, каквото и да кажеше онзи Монтгомъри в Алабама.
Вратата на килията се затвори зад гърба на Марс, чиито крака омекнаха и той се стовари на нара. Но побърза да се изправи, опря чело в бетонната стена и извърна глава към вратата. Никой не можеше да го нападне през стената. Вратата обаче беше съвсем друго нещо.
Мислите му се насочиха към случилото се през последните десет часа.
В самото им начало се подготвяше за предстоящата екзекуция. И беше готов, доколкото някой може да бъде готов за срещата със смъртта.
После екзекуцията бе отменена. Но ако показанията на затворника в Алабама не успееха да убедят властите в невинността на Марс, възможно ли бе да изпълнят присъдата все пак? Подозираше, че отговорът най-вероятно е утвърдителен.

Никой не се бъзика с Тексас.

Затвори очи. Не бе сигурен какви чувства би трябвало да изпитва. Щастие, притеснение, облекчение, безпокойство…?
Всъщност изпитваше всичките едновременно. Над тях обаче доминираше предчувствието, че никога няма да напусне това място. Независимо от резултатите при „разследването“.
Не беше фаталист, а само реалист.
Затананика си едва доловимо, за да не го чуят надзирателите. Може и да бе глупаво предвид обстоятелствата, но песента бе в унисон с настроението му.

О, когато светците маршируват, о, Господи, искам да съм сред тях…




3

Беше последният ден от годината. Еймъс Декър седеше в наетия автомобил. Чакаше на опашката пред „Бъргър Кинг“ близо до границата между Охайо и Пенсилвания и се чудеше какво да си поръча.
По-голямата част от имуществото му лежеше на задната седалка или в багажника на колата. Някои неща бе оставил в една складова клетка в Бърлингтън. Не искаше да се раздели с тях, но и нямаше достатъчно място, за да ги вземе със себе си.
Еймъс беше едър мъж, висок метър и деветдесет и шест и между сто и петдесет и сто петдесет и пет килограма в зависимост от това какво количество храна бе погълнал при последното си хранене. Беше бивш футболист от колежанската лига, който дори бе стигнал до професионалистите, но още в първия си мач бе получил жесток удар, променил начина, по който функционираше мозъкът му. В резултат на това се бе сдобил с феноменална памет. Хипертимезия, както я наричаха специалистите.
Звучеше страхотно.
Но не беше.
Нищо обаче не можеше да се сравни с преживяното в онази нощ, когато бе влязъл в дома си и бе заварил съпругата си, брат й и дъщеря си жестоко убити. Убиецът вече не беше сред живите. Декър се бе погрижил за това. Приключването на случая го бе накарало да се премести от Бърлингтън, Охайо, във Вирджиния, където да постъпи на работа във ФБР.
Все още не знаеше какво да мисли за случилото се. Затова си поръча два хамбургера, две големи порции пържени картофи и една толкова голяма кока-кола, че едва я обхващаше с огромната си длан. Когато беше нервен, се тъпчеше с храна.
А когато беше много нервен, се тъпчеше с много храна.
Отби на паркинга, посоли картофите, които лепнеха по пръстите му, и излапа всичко. Прехвърчаше сняг. Бе потеглил твърде късно и се чувстваше уморен, което означаваше, че няма да пристигне днес. Щеше да си вземе стая в мотел някъде в Пенсилвания и да продължи на следващия ден.
Специален агент Рос Богарт, човекът, за когото Еймъс Декър щеше да работи във ФБР, бе обещал да покрие всичките му пътни разходи, разбира се, в разумни граници. В интерес на истината, беше му предложил да пътува до Вирджиния със служебен самолет, но Декър бе отказал. Бе предпочел да шофира. Искаше да остане насаме със себе си. Щеше да работи във ФБР заедно с една жена, с която се бе запознал в Бърлингтън, журналистка на име Александра Джеймисън. Тя бе проявила интелекта си, докато разследваха убийството на неговото семейство, и Богарт я бе включил в новия си екип.
В Бърлингтън Богарт бе описал в най-големи подробности представата си за въпросния екип. Щабът му щеше да бъде разположен в „Куонтико“. Щеше да обединява федерални агенти и цивилни специалисти с необикновени умения, които щяха да преразглеждат и евентуално да разрешават — стари случаи, известни като „студени досиета“.
Дали пък няма да се превърнем в екип от неудачници, помисли си Декър.
Не знаеше дали трябва да се мести на Източното крайбрежие и да започва всичко отначало. От друга страна, защо не? Нищо не го задържаше в Бърлингтън. Така поне бе смятал през изминалата седмица. Сега обаче не бе толкова сигурен.
Коледата бе дошла и си бе отишла. Тази вечер настъпваше Новата година. Хората щяха да празнуват. Еймъс нямаше какво да празнува въпреки новата работа и новия живот. Бе изгубил семейството си. Нищо не бе в състояние да го замени, следователно никога нямаше да има повод за празнуване.
Той захвърли хартиения плик в една от кофите край паркинга, качи се обратно в колата и потегли. Включи радиото. Откри местната станция на Националното обществено радио. Наближаваше кръгъл час, което означаваше, че скоро предстои емисия новини. Водещата история бе посветена на затворник, осъден на смърт, чийто живот бил спасен буквално минути преди екзекуцията.
Нещо като коледен подарък, получен в последния миг, заяви говорителят.
Затворникът се казваше Мелвин Марс и бе осъден преди двайсет години за убийството на родителите си. Всичките му обжалвания се провалили и щатът Тексас се канел да отнеме живота му заради престъпленията, които бил извършил.
Но изневиделица се появили нови обстоятелства, заяви говорителят.
Някакъв затворник в Алабама признал, че е извършил убийствата. Предполагаше се, че е разкрил подробности, които само истинският убиец би могъл да знае. Марс, бивш член на Отбора на звездите на Колежанската футболна лига, номиниран за трофея „Хайсман“, щеше да остане зад решетките, докато не приключи разследването. Но ако то потвърди признанията, заяви говорителят, Мелвин Марс ще излезе на свобода след двайсет години зад решетките. С мечтата му да играе в НФЛ било свършено, но все пак щял да получи справедливост, макар и с голямо закъснение.
— По дяволите — възкликна Декър, след като изключи радиото. — Ама че справедливост за Мелвин Марс!
Мислите му се понесоха назад във времето, а спомените му проблеснаха като кинокадри, подредени в хронологичен ред. В случая обаче не се нуждаеше от необикновените си способности, за да си спомни Мелвин Марс.
Марс бе рънинг бек в отбора на Тексаския университет и се ползваше със статута на звезда. В последната седмица на редовния сезон отборът му „Лонгхорнс“ бе играл срещу отбора на Декър, „Бъкайс“ от Университета на Охайо. Мачът бе предаван по телевизията. Декър бе играл като лайнбекър. Беше прекалено висок за лайнбекър. Освен това бе добър играч, но нищо повече. Притежаваше габаритите, силата и издръжливостта, но не и бързината и атлетизма на онези футболисти, които се открояваха сред останалите.
Онзи следобед Марс вгорчи живота не само на Декър, но и на целия му отбор. Момчетата от Тексас отбелязаха цели пет тъчдауна и разбиха на пух и прах надеждите на Охайо да се класират за плейофите и да се борят за шампионската титла.
Самият Марс се бе разписал четири пъти в този мач. Три пъти бе надбягал противниковата защита, а веднъж бе пресякъл пас на линията на трийсет и петия ярд и отново бе надбягал играчите на „Бъкайс“. Декър отлично си спомняше това разиграване. Та нали тъкмо той покриваше Марс.
Веднага щом Марс улови топката, Декър се устреми към него и го връхлетя с цялата си мощ. Неизвестно как обаче, Марс успя да се задържи на крака, финтира двама защитни бекове и повали трети близо до голлинията, докато Декър остана да лежи на тревата далече зад него. Стори му се, че това е петият път, когато Марс успяваше да го надиграе. По-късно треньорът му обясни, че не е бил петият, а десетият път.
Декър седна на пейката. Отборът му губеше с двайсет и осем точки, а до края на мача оставаха по-малко от шест минути. Противникът дори увеличи аванса си, тъй като пресече един пас на „Бъкайс“. В центъра на разиграването отново се оказа Мелвин Марс, който връхлетя средния лайнбекър на „Бъкайс“ и го повали. След което Мелвин отбеляза последните си точки за този мач.

Мелвин Марс.

Декър не се съмняваше, че той ще пробие в професионалната лига. Арестът му се превърна в медийна сензация. Но по онова време самият Декър работеше усилено върху собствения си успех в лигата на големите и не обърна особено внимание на арестуването и осъждането на Мелвин Марс.
Двайсет години в затвора. За престъпление, което най-вероятно не бе извършил.
Друг осъден бе направил самопризнания. И бе разкрил подробности, които само истинският извършител би могъл да знае.
Между случая „Марс“ и избиването на семейството на Декър имаше толкова много сходства, че дори необикновеният му ум не бе в състояние да пресметне вероятността от подобно съвпадение.
Прекоси Пенсилвания, после свърна на юг към Мериленд и накрая пресече границата с Вирджиния. Не спря, за да дремне. Умът му остана буден.
Не намери нито миг покой, защото мислеше за Мелвин Марс.
Име от миналото.
Декър не вярваше нито в съдбата, нито в нейната по-малка сестра, случайността.
И все пак нещо го бе накарало да включи радиото точно в този момент. Ако се бе забавил с няколко минути — ако бе изял по-бавно хамбургерите си или се бе отбил до тоалетната, — може би никога нямаше да научи за случилото се.
Той обаче бе научил. Какво означаваше това?
Не бе сигурен. Не бе сигурен и за още нещо — че някога ще забрави името на Мелвин Марс.
Няколко часа по-късно пристигна на адреса, който Богарт му бе дал. Мястото се оказа на територията на „Куонтико“, една от най-големите военни бази на Корпуса на морската пехота, която даваше подслон и на цял куп федерални правоохранителни агенции.
Зад високата ограда на базата се виждаха униформени войници с мрачни изражения и автомати в ръце.
Еймъс Декър спря пред бариерата, свали прозореца, въздъхна дълбоко и се приготви да започне новия си живот.



4

Три помещения.
Спалня с размерите на затворническа килия. Баня, която бе четири пъти по-малка от спалнята. И втора стая за всичко останало, включително за кухня.
Въпреки това апартаментът предлагаше повече пространство, отколкото Еймъс Декър бе разполагал през последната година и половина.
Той остави багажа и огледа новия си дом. Трябваше да поспи, но не чувстваше умора. Понякога можеше да спи по цял ден, но друг път — както сега — умът му не му даваше покой. Мозъкът му сякаш вреше и кипеше.
В единия край на кухнята имаше малка маса. Върху нея бе оставен лаптоп със закрепена отгоре бележка. Тя беше от агент Богарт и гласеше, че лаптопът е за Еймъс. Връзката с интернет в базата била напълно безопасна. Богарт щял да се върне по-късно.
Декър погледна часовника си. Беше пет сутринта. Богарт очакваше Еймъс да пренощува по пътя и да пристигне следобед или привечер.
Направи си кафе с много захар и отнесе чашата до масата. Седна и отвори лаптопа. Влезе в интернет и потърси името Мелвин Марс.
Откри доста материали за Марс от последните дни. Прочете ги до един и невероятната му памет попи всяка подробност и я запечата.
Трябваше да научи повече за миналото на Марс. Няколко минути по-късно вече имаше и тази информация.
Преди двайсет години Мелвин Марс бил сред фаворитите в предстоящия драфт за НФЛ, който се провеждаше всеки април. Специалистите очаквали да се нареди в челната петица, но това било, преди да го арестуват и обвинят в убийството на родителите му Рой и Лусинда Марс.
Декър разгледа зърнестите им снимки на екрана. Рой беше бял, с изразително лице и пронизващ поглед, който дори размазаният образ не успяваше да скрие. Лусинда бе чернокожа и невероятно красива, с гъста буйна коса, която се спускаше върху раменете й. Лицето й бе озарено от заразителна усмивка.

Пълна противоположност на мъжа си, поне на пръв поглед. Интересно.

Декър отпи от кафето и продължи да чете материалите.
Убийствата били извършени на втори април. Телата били открити в спалнята на втория етаж. Двамата били простреляни, като лицата им били обезобразени от изстрелите, след което телата им били запалени. Къщата се намирала доста встрани от пътя. Живеели в дълбоката провинция. Нямало кой да чуе изстрелите.
Телата били открити от пожарникарите, които реагирали на сигнала, подаден от 911. След като потушили огъня, къщата се превърнала в местопрестъпление.
Хората от близкото градче добре познавали семейство Марс. Всъщност познавали Мелвин Марс, който се прочул заради футболните си умения. Превърнал се в една от звездите на Тексас още в гимназията и славата му го последвала и в колежа като играч на „Лонгхорнс“.
Къде се намирал Мелвин по време на убийствата?
Предишния семестър завършил колеж, тъй като през всяка от последните три ваканции се записвал на лятно училище, за да се дипломира колкото се може по-скоро. Бил планирал живота си, обясняваха вестникарските статии. Готвел се за драфта и не искал учебните ангажименти да възпрепятстват професионалната му кариера. Репортерите го определяха като предвидлив. Мелвин Марс нямаше нищо общо с представата на мнозина за футболист, който е в състояние да гази противниците си на терена, но не и да върже две изречения. Някои твърдяха, че нямал агент, защото възнамерявал лично да води преговорите с бъдещия си отбор от НФЛ. Марс определено си бе написал домашното — бе извършил необходимите проучвания, бе разговарял с бивши и настоящи играчи и прочие.
И така, къде се намирал той по време на убийствата?
Полицията го открила да спи сам в някакъв мотел. Платил стаята с кредитна карта. Така го открили.
Историята му се оказала сравнително проста. Бил на гости у приятелка. Напуснал дома й с намерението да се прибере вкъщи. Колата му обаче се повредила и той пренощувал в единствения мотел в района. Нямал представа, че родителите му са мъртви, докато полицаите не почукали на вратата му.
Всичко това се бе случило много преди да настъпи ерата на мобилните телефони и имейл адресите, много преди Фейсбук и Туитър. Човек лесно можеше да се озове на място, където да не могат да се свържат с него — ситуация, която днес изглеждаше невероятна.
Първоначално Мелвин не бил заподозрян. Продължил да живее в дома си — макар и вече сам — дори след като полицията обявила награда за всяка информация, свързана с престъплението. Минало доста време, разследването продължавало.
Декър насочи вниманието си към една статия, която обясняваше как Мелвин Марс се превърнал в заподозрян.
Приятелката, която посетил, си спомнила, че Марс си тръгнал по-рано, отколкото заявил пред полицията. Мотелът се намирал на по-малко от час път от дома му, което повдигнало въпроса защо не е продължил да шофира в онази нощ? Марс отново обяснил, че колата му се повредила и бил принуден да отседне в мотела. Възнамерявал на сутринта да позвъни на баща си и да го помоли да дойде да погледне колата.
Единственият проблем бил, че когато полицаите го помолили да запали колата, двигателят мигом заработил. Марс не бил в състояние да обясни как двигателят започнал да се дави и накрая съвсем угаснал в нощта, когато подкарал към мотела. Той дори бутал колата, за да стигне до паркинга. Другият проблем бил, че в близост до къщата на родителите му била забелязана кола, която много приличала на неговата.
Служителят на рецепцията в мотела заявил в полицията, че Марс пристигнал в 1:15 ч. сутринта. Приятелката пък казала, че Марс е напуснал дома й в десет. Разстоянието от дома й до къщата на родителите му можело да се измине за час и четирийсет минути. А това означавало, че Марс е имал достатъчно време да се прибере, да убие родителите си, да се върне и да се настани в мотела.
Според човека от мотела Марс изглеждал разстроен и объркан. Дрехите му били изцапани. И още нещо: когато полицаите почукали на вратата, заварили Марс, облечен в други дрехи, не в тези, които описал служителят. Следователите стигнали до извода, че Марс е изхвърлил някъде окървавените дрехи и се е преоблякъл в мотела.
Следващият проблем било оръжието на престъплението. Пушката, с която били убити Рой и Лусинда Марс, принадлежала на Мелвин. Той често излизал на лов с нея и се връщал най-вече с диви пуйки и друг пернат дивеч. Естествено, отпечатъците му били навсякъде по пушката.
Освен това бензинът, използван от престъпника, за да запали телата на жертвите, бил взет от гаража на къщата. Цяло чудо било, че домът не изгорял до основи. Пожарът не се разпрострял извън спалнята, в която намерили труповете.
И накрая, в колата на Марс били открити следи от кръв, която съвпадала с тази на Лусинда Марс. А това бе сериозна улика.
Декър стана, за да си налее още една чаша кафе. Навън се развиделяваше. Той не обърна никакво внимание на първите лъчи на слънцето. Върна се на мястото си пред лаптопа и продължи да чете.
Какъв обаче бе мотивът на Марс да убие родителите си?
След като го арестували и го обвинили в двойно убийство, полицаите обявили публично своята версия за случилото се. Всичко се свеждало до пари, тъй като наближавал драфтът за НФЛ, когато се очаквало Марс да подпише договор за огромна сума. Родителите му искали по-голям дял от нея, отколкото той бил готов да им даде. Избухнали скандали. Марс се почувствал притиснат в ъгъла. Не искал проблемите с родителите му да се отразят негативно на имиджа, който така старателно градил с надеждата да сключи не само професионален договор, но и допълнителни споразумения със спонсори и рекламодатели. Бил планирал целия си живот. А родителите му пречели да реализира плановете си. Така поне твърдяло обвинението.
Марс стигнал до извода, че може да реши проблема, като убие родителите си. Отишъл на гости на приятелката си с цел да си създаде алиби, после се върнал у дома, убил майка си и баща си и се настанил в мотела. И както често се случва, алибито му било разбито на пух и прах от дребни, незначителни на пръв поглед детайли. Колкото и внимателно да планираш дадено престъпление, не можеш да си изковеш желязно алиби, ако се намираш на едно място, за да убиеш някого, а твърдиш, че си бил на друго. Все ще се появи някоя пукнатина, колкото и незабележима да изглежда първоначално. Достатъчно е полицията да насочи вниманието си към нея и тя ще започне да се разширява, да се разширява и накрая ще разобличи лъжата ти.
Очевидно това се бе случило и с Мелвин Марс, в резултат на което обвинението успяло да докаже и мотив, и възможност за извършване на престъплението. В допълнение към това то било извършено с личното оръжие на Марс, тоест налице било и оръжието на убийството. Прокурорът разполагал с трите ключови елемента, необходими за доказване на вината, и се постарал да изтъкне убедително, без да оставя и най-малката възможност за съмнение, че именно Мелвин Марс е извършил престъплението.
Пред съдебните заседатели преминала цяла върволица от свидетели, които дали показания. Парченцата от мозайката започнали да се подреждат и да рисуват цялостната картина.
Прокурорът, който бил възпитаник на щатския университет в Тенеси и следователно не бил почитател на колежанския футбол в Тексас, изнесъл сразяваща пледоария.
Защитата се опитала да открие слаби места в тезата на обвинението, но не постигнала кой знае какъв успех. И когато Марс отказал да свидетелства, обвинението на практика спечелило делото.
Съдебните заседатели не се колебали и само за няколко минути стигнали до единодушно решение. Всъщност присъдата им отнела по-малко време, отколкото ходенето до тоалетната след заседанието.
Те решили, че Марс е получил честен и справедлив процес. И че доказателствата за вината му са повече от достатъчно.
Били категорични, че Рой и Лусинда Марс са убити от единственото си дете. Обявили присъдата. Смърт. С кариерата на Марс в НФЛ било свършено още преди да е започнала. С живота му — също.
Край на историята.
Мелвин Марс тъкмо щял да бъде екзекутиран, когато друг човек признал, че е извършил престъплението.
Чарлс Монтгомъри.
Декър впери поглед в снимката на екрана.
От там го гледаше бял мъж, прехвърлил седемдесет. Здрав, жилав, с гадна физиономия. Армейски ветеран с обширно криминално досие. Бе започнал с дребни престъпления, след което бе преминал към по-тежки и накрая бе завършил с много тежки. Лежеше в затвор в Алабама в очакване на собствената си екзекуция за няколко други убийства, извършени преди години.
Ако Монтгомъри казваше истината, как тогава процесът срещу Мелвин Марс бе завършил с толкова несправедлива присъда?
Според медиите Монтгомъри знаел подробности за престъплението, които полицията запазила в тайна през всичките тези година, следвайки стандартните си служебни процедури. Монтгомъри очевидно бе наясно какво се е случило. Но защо изобщо бе направил самопризнания? Защото вече бе в затвора? Защото изпитваше угризения? Защото и бездруго щеше да умре? Декър, който имаше богат опит със закоравели престъпници, не смяташе, че Монтгомъри е от хората, които могат да изпитат угризения. Имаше вид на безсърдечен убиец, какъвто всъщност беше.
Декър допи кафето си и се облегна на стола. Някой почука на вратата.
Той погледна часовника си. Седем и половина.
Отиде да отвори.
На прага стоеше специален агент Богарт с голямо куфарче. Бе висок строен мъж на четирийсет и няколко. Черната му коса беше леко прошарена, което му придаваше привлекателен вид. Той излъчваше онова спокойствие и авторитет, които човек придобива, след като неведнъж е командвал хора в трудни мисии. Богарт нямаше деца и бе в процес на развод със съпругата си.
Зад него стоеше Алекс Джеймисън. Беше висока и красива, с кестенява коса. Изразителните й очи грейнаха, когато видя Декър. В ръцете си държеше голям хартиен плик с храна.
— Изненада! Честита Нова година! — каза възторжено тя.
Богарт добави с усмивка:
— Разбрах, че си подранил. Добре дошъл във ФБР!
— Има един случай, който искам да разследваме — отвърна Декър.



5

Декър се тъпчеше с яйца, бекон и солени бисквити, докато Джеймисън и Богарт седяха пред лаптопа и четяха статиите, посветени на Мелвин Марс.
Накрая Богарт вдигна поглед и заяви:
— Много интересен случай, но не попада под наша юрисдикция, Еймъс.
Декър приключи с храната, отпи последна глътка кафе, смачка хартиите на топка и ги метна право в кошчето за отпадъци, оставено до кухненския плот.

— Каква тогава е нашата
юрисдикция!

Вместо отговор Богарт отвори куфарчето си, извади обемиста папка и му я връчи.
— Дадох копие и на Алекс. Това са делата, които ще анализираме. Прочети ги. Ще се съберем по-късно и ще ги обсъдим.
— Вече сме се събрали.
— Има още двама членове на екипа — отвърна Богарт.
— Срещнах се с единия — обади се Джеймисън. — Сигурна съм, че ще я харесаш, Еймъс.
Богарт погледна Декър и каза:
— Явно познаваш Мелвин Марс, нали?
— Играх срещу него в колежа. Единствените думи, които му казах, бяха: „Как го направи, по дяволите?“.
— Толкова ли беше добър?
— Най-добрият, когото някога съм виждал.
— Вероятно ще излезе от затвора — каза Джеймисън. — Това е хубаво.
— Ако е невинен — напомни й Декър.
— Да, разбира се.
— Съмнявам се, че ще го освободят, освен ако не са абсолютно сигурни, че е невинен — изтъкна Богарт.
Декър посочи лаптопа.
— Знаете ли, че всяка година стотици хора напускат затворите, защото са се оказали невинни?
— Но това е нищожен процент от всички осъдени — отвърна Богарт, който започваше да губи търпение.
— По различни оценки между два и половина и пет процента от затворниците в САЩ са невинни — каза Декър. — Това прави двайсет хиляди души. Съдът започна да приема ДНК анализите за доказателство едва през осемдесет и пета. Това е довело до отмяна на присъдите на триста и петдесет затворници. Но тези анализи са възможни едва в седем процента от всички случаи. А в двайсет и пет процента от случаите, когато федералните агенти са ги използвали, това е довело до оневиняване на заподозрения. Което означава, че процентът на невинно осъдените може да е много по-голям. Много, много по-голям.
— Виждам, че си проучил въпроса — отбеляза сухо Богарт.
Настъпи продължително мълчание.
— Ами ако Марс наистина не е убиецът?
— Тогава е Монтгомъри.
— Ами ако не е нито един от тях? — попита Декър.
— Защо някой ще си признава… — Богарт не довърши изречението. Изглеждаше смутен. — Добре, вярно, че това се случи при последното ни разследване, но въпреки това…
— Не може ли… екипът ни поне да обсъди случая? — попита Декър.
Богарт се замисли.
— Възнамерявах да ви предложа няколко други, след което да изберем един от тях с гласуване. Имаме възможност да проявим подобна гъвкавост.
— А можем ли да лобираме за определен случай? — попита Джеймисън.
— Не виждам причина да не го правим — отвърна Богарт. — Нямам нищо против демокрацията — добави с усмивка той.
— В такъв случай смятам, че трябва да разследваме случая „Марс“ — настоя упорито Декър.
— Ще се опитаме да убедим останалите, Еймъс — побърза да добави Джеймисън. — Както предложи агент Богарт.
Декър впери поглед в лаптопа. Богарт и Джеймисън го наблюдаваха. Знаеха, че може да бъде изключително упорит и неотстъпчив, когато си науми нещо. И знаеха, че не е в състояние да контролира подобни импулси. Така беше устроен.
— Тъй като пристигна доста рано — каза Богарт, — промених часа на срещата. Ще се съберем днес в два следобед вместо утре. — Погледна измачканите дрехи на Декър и рошавата му коса. — Ще те оставим да се оправиш и ще те вземем в два без петнайсет. Не е далече.
Декър понечи да каже нещо, но размисли, кимна в знак на съгласие и отново се загледа в лаптопа.
Богарт стана, но Джеймисън не помръдна от мястото си. Когато я погледна, тя каза:
— Ще се видим по-късно.
Агентът на ФБР се обърна към Декър.
— Еймъс, радвам се, че се присъедини към екипа.
Декър продължи да се взира в лаптопа, а Богарт си тръгна.
— Толкова много промени за толкова кратко време — каза Джеймисън.
Той сви рамене.
— Какво те привлича в случая на Марс? — попита тя. — Обстоятелството, че сте играли футбол един срещу друг?
— Не смятам за обичайно някой да си признае току-така престъпление, което е извършил преди толкова години.
— Както се случи по време на разследването на смъртта на семейството ти?
Декър затвори лаптопа и се облегна на стола.
— Разкажи ми за останалите от екипа.
— Запознах се само с Лиза Девънпорт, клиничен психолог от Чикаго. Тя е между трийсет и пет и четирийсет, симпатична на вид, държи се много професионално.
— Как ще процедираме? — попита Декър.
— Богарт вече обясни, че ще гласуваме кой случай да поемем.
— Но някой ще трябва да подбере случаите, които да обсъдим. Да подготви номинациите, така да се каже.
— Прав си — отвърна Джеймисън и посочи папката. — Това са случаите, които ще разгледаме. Сториха ми се страшно интересни. Но Богарт вече каза, че можеш да добавиш към тях случая на Марс.
— Не каза нищо подобно. Заяви, че той е извън нашата юрисдикция, но че можем да се опитаме да убедим останалите да го поемем. Работата е там, че загубя ли гласуването, няма да се захванем с него. — Той я погледна и попита: — Мога ли да разчитам на гласа ти?
— Разбира се, Еймъс.
— Оценявам това.
Джеймисън остана изненадана. Декър рядко благодареше за каквото и да било.
— Искаш ли да се освежиш? — попита дипломатично тя. — Знам, че си шофирал часове наред. Явно не си спирал за почивка.
— Така е. Ще трябва да се пооправя, но нямам много дрехи.
— Ако искаш, можем да отидем на пазар преди срещата.
— Може би след това.
— Когато кажеш, Еймъс. На твое разположение съм.
— Не е нужно да си толкова мила с мен.
Джеймисън знаеше, че за разлика от останалите хора Декър е доста буквален в своя изказ.
— Мисля, че в живота и на двама ни настъпиха големи промени, затова трябва да си помагаме. Може пък след време аз да си харесам някой случай и да те помоля за подкрепа, нали така?
Декър я изгледа замислено и кимна.
— Трудно ми е да те разбера понякога, сложна личност си ти.
— Мога само да се надявам, че е така — отвърна тя с усмивка.



6

— Как да си върна двайсет години от живота? Можеш ли да ми отговориш на този въпрос? Как?
Мелвин Марс седеше срещу адвокатката си в стаята за свиждане в затвора.
Мери Оливър бе на трийсет и пет, с късо подстригана кестенява коса и искрящо зелени очи зад очила с правоъгълни рамки. Красивото й слабо лице бе осеяно с лунички.
— Не можеш, Мелвин — отвърна тя. — Нищо не можеш да направиш. Предлагам да не избързваме, тъй като още не са потвърдили показанията на Монтгомъри.
— Не познавам този човек. Никога не съм го срещал. Дори не подозирах за съществуването му, докато ченгетата не ми казаха за него. Затова не могат да заявят, че аз съм му платил да убие родителите ми. А не успеят ли да го докажат, трябва да ме освободят, нали така?
Оливър прелисти купчината с документи пред себе си.
— Нещата не са толкова прости. Да оставим правосъдието да си свърши работата.
Марс скочи от стола си и заби юмрук в стената, в резултат на което едрият надзирател, застанал в средата на помещението, го изгледа строго. Беше достатъчно далече, за да не чува разговора им — стига да не говореха прекалено високо, — но достатъчно близо, за да се намеси в случай на необходимост.
— Правосъдието? Ако правосъдието работеше както трябва, нямаше да се озова тук. Те съсипаха живота ми, Мери!
— Съвсем естествено е да се чувстваш използван и предаден, Мелвин. Напълно нормално е да изпитваш гняв.
Марс едва се сдържаше да не фрасне нещо, каквото и да било. Но тогава видя надзирателят да плъзва ръка към палката. Видя и устните му да потръпват от нетърпение да срита задника му.

Дай ми повод, мръснико. Само ми дай повод.

Марс се успокои и седна.
— Колко още трябва да чакам? — попита той с нормален глас.
— Никой не може да определи каквито и да било срокове поради необичайното естество на случая — обясни адвокатката, която изглеждаше облекчена, че клиентът й започва да се държи разумно. — Но ще направя всичко, което е по силите ми, Мелвин. Обещавам. Няма да ги оставя да си поемат дъх. Ще ги притискам непрекъснато. Кълна се. Ще ги затрупам с лавина от искания.
Той кимна.
— Не се съмнявам, че ще го направиш.
— Сигурно ти е много трудно — каза Оливър. — Когато чух за признанието на този Чарлс Монтгомъри, загубих ума и дума. Все още нямам представа каква е връзката между него и родителите ти.
— Дори да има някаква връзка, те не са ми казали. Възможно е да са станали случайни жертви. Влязъл е с взлом в къщата и ги е убил.
— Нямало е никакви следи от взлом. И нищо не е било откраднато. Затова полицаите са насочили подозренията си към теб.
— Но ти ми вярваш, нали? — попита той.
— Разбира се.
Марс впери поглед в нея. Разбира се, повтори той наум.
— Там, където живеех, никой не заключваше вратата. А и родителите ми не притежаваха кой знае какво. Знаеш как сме живели. Баща ми работеше в заложна къща. Майка ми шиеше дрехи, даваше уроци по испански, чистеше по къщите. — Той поклати глава. — Подпишех ли договор с отбор от НФЛ, щях да променя всичко това. Щях да им купя нова къща, да им заделя пари, щяха да напуснат работа… Бях планирал всичко. — Марс плесна с длан по масата. — Бях планирал всичко.
— Знам, Мелвин — помъчи се да го успокои тя.
— В началото смятах, че все някой ще разбере каква грешка са направили. Че ще изляза от затвора след няколко месеца и ще започна да играя футбол. Така измина цяла година, после още една и още една. После пет. После десет. И накрая… по дяволите! — Замълча, сведе поглед и заклати глава. По лицето му се стекоха сълзи. Една от тях падна върху масата и той я изтри с ръка. — Какво ще стане, ако изляза от тук? Нямам семейство, нямам работа, нямам нищо…
— Щатът трябва да те компенсира.
— С каква сума?
— Таванът е двайсет и пет хиляди долара.
Марс зяпна от изумление.
— Двайсет и пет бона? За двайсет години от живота ми?
— Не е справедливо, но такъв е законът.
— Знаеш ли колко щях да изкарвам в НФЛ?
— Много повече.
— Значи излизам от тук с двайсет и пет бона, а може би и с по-малко, защото това е таванът и… после какво?
— Ще ти помогнем да си намериш жилище, работа…
— И какво ще правя? Ще мета улиците? Или ще работя в някоя заложна къща като баща ми? В тази част на Тексас заложните къщи въртят добър бизнес, защото хората са бедни.
— Предлагам да решаваме проблемите един по един — каза Оливър, като полагаше усилия да запази спокойствие и да говори тихо.
— Дори да ме пуснат, пак може да не отменят присъдата. Което означава, че в досието ми ще пише, че съм извършил двойно убийство. Кой ще ме вземе на работа? Кажи ми. Кой?
Марс забеляза, че адвокатката му започва да се притеснява.

Дребничка бяла жена и разгневен едър чернокож. Тя вижда само това. Само това и нищо друго. И хем е на моя страна.

Извърна поглед и промени тона си.
— За бога, не знам защо изобщо водим този разговор. Никога няма да ме пуснат, Мери.
— Ще бъдат длъжни, ако се докаже, че си невинен.
— Аз съм невинен от двайсет години — сопна се той. — Какво значение има?
— Исках да кажа, че не могат да те държат в затвора, ако се появи неопровержимо доказателство за твоята невинност.
— Така ли? Десетки хора от цялата страна се намират в това положение. Невинността им е била доказана преди много години. Познай какво се е случило с тях? Още стоят зад решетките. На един от тях му отговорили, че е пропуснал срока за обжалване, затова ще остане в затвора, въпреки че не е извършил никакво престъпление. На друг, който също бил затворен за чужди престъпления, му отговорили, че заради някакви юридически формалности трябва да излежи още четири години и тогава евентуално ще решат дали да го пуснат. На трети му увеличили присъдата, защото ударил надзирател, макар че изобщо не е трябвало да бъде в затвора. Затова не ми обяснявай, че са длъжни да направят едно или друго. Правят каквото си искат. Това е положението.
— Ще се погрижа да не се случи така — заяви Оливър и започна да събира книжата си. — Трябва да тръгвам. Ще се свържа с теб веднага щом разбера нещо.
Марс я погледна, докато тя се надигаше от стола си, и каза:
— Не се сърдя на теб, Мери. Просто в момента съм бесен… на всичко.
— Разбирам — отвърна искрено тя. — Повярвай ми, не мисля, че щях да проявя такова спокойствие, ако бях на твое място.
Миг по-късно Мери Оливър напусна стаята за свиждане.
Марс не помръдна от мястото си, докато надзирателят не дойде при него и не му каза да си размърда задника. После окова краката му.
Появи се Рийди, който заби палката си като остен в гърба му и той потръпна от болка.
— Какво каза адвокатката, Джъмбо? — попита Рийди.
Усвоил добре уроците на затвора, Марс не отвърна нито дума.
— А, да, разговорите между адвокати и осъдени са поверителни. Падаш ли си по нея, Джъмбо? Падаш ли си по бели жени? Едно време това беше забранено. И трябваше да си остане забранено. Белите жени не бива да имат нищо общо с разни животни, нали така?
И Рийди отново заби палката си в гърба му. Марс се обърна и го погледна.
— Какво ще кажеш да пийнем по едно, когато изляза? Ще ти се обадя. Ще излезем някоя вечер. Заедно.
Рийди изсумтя, но спря, когато осъзна какво се опитва да му каже Мелвин.
Не го удари нито веднъж по пътя до килията.



7

Когато Богарт и Джеймисън се върнаха към един и половина следобед, Декър вече бе взел душ, беше се избръснал и преоблякъл в другия си комплект дрехи: джинси, фланелка с дълъг ръкав, пуловер и кални боти. Имаше и по-официални дрехи, онези, които бе купил в Бърлингтън, когато се бе престорил на адвокат, но те бяха мръсни и лежаха на дъното на сака му.
Богарт бе облечен в безупречно изгладен костюм с колосана риза и вратовръзка с индийски десен. Джеймисън бе избрала спортен панталон, сако, кремава блуза и нови обувки с елегантна каишка и висок ток. В сравнение с небрежно облечения Декър двамата се бяха издокарали като за сватба. Декър обаче бе облякъл най-хубавите дрехи, които имаше. Богарт и Джеймисън забелязаха това и оцениха усилията му.
— Готов ли си? — попита Богарт с усмивка.
Той кимна. Държеше в ръце папката, чието съдържание бе прочел и запомнил. Докато вървяха към колата на Богарт, почувства, че стомахът му започва да се бунтува. Но не от глад, а от нерви.
Работата бе там, че на Декър не му беше комфортно в компанията на други хора. Хипертимезията го правеше затворен, караше го да се чувства неловко в присъствието на непознати. Не можеше да овладее това чувство. Умът му бе променил личността му. Струваше му се странно да разсъждава за мозъка си като за отделна, самостоятелна част от организма му, но не можеше да направи нищо друго в тази ситуация.
Знаеше, че присъединяването му към екипа ще изисква от него да работи редом с други, но когато този момент бе настъпил, започваше да се съмнява дали е взел правилното решение.

Дали не направих огромна глупост?

Той седна отпред до Богарт и плъзна седалката максимално назад, за да намести дългите си крака. Използва цялата дължина на предпазния колан, който прехвърли през корема си. Джеймисън се настани зад Богарт, за да предостави повече място на Декър.
— Можеш ли да ми разкажеш за останалите членове на екипа? — попита Декър. — Алекс ми спомена накратко за Девънпорт.
— Включихме Лиза заради богатия й опит с психопати и социопати. Тя е известен и уважаван специалист в своята област, написала е няколко книги. В състояние е да анализира личностните характеристики и наклонности на хората, които ще привлекат вниманието ни в хода на нашите разследвания. Би могла да ни каже какви мотиви се крият зад една или друга тяхна постъпка. Разбира се, ФБР разполага с подобни специалисти, но мисля, че е по-добре да включим външен човек със свеж поглед върху нещата, който разсъждава извън обичайните правоохранителни рамки.
— Звучи добре — отбеляза Джеймисън.
— Привлякохме и един федерален агент, Тод Милиган. Той е около трийсет и пет годишен, добър оперативен агент, който спечели мястото си в екипа в конкуренция с куп свои колеги. Няма търпение да започне.
— Как се отнася към работата с цивилни? — попита Декър.
— Няма проблеми — отвърна Богарт. — В противен случай нямаше да го взема.
Двайсетина минути по-късно спряха пред тухлена сграда, разположена на територията на „Куонтико“ Военната база на морската пехота приютяваше още куп федерални служби, сред които Академията на ФБР и ПИЗООП.
Когато слязоха от колата, Богарт закопча сакото си и каза:
— ПИЗООП ни предостави част от офисите си. Колегите ще ни оказват и оперативна под дръжка.
— ПИЗООП е Програмата за издирване и залавяне на особено опасни престъпници — отбеляза Джеймисън.
Богарт кимна, докато придържаше вратата отворена.
— Създадена е през хиляда деветстотин осемдесет и пета. Включва екип, който разследва серийни убийства и други тежки престъпления, обикновено от сексуален характер. Програмата е част от Групата за реагиране в критични ситуации.
— Която на свой ред е част от Националния център за анализ на тежките престъпления — допълни Декър.
Богарт кимна отново.
— Да, има много организационни нива.
— Прекалено много — заяви Декър.
— Вероятно си прав — отвърна Богарт.
Тръгнаха по ярко осветен коридор.
— Какво отличава работата ни от тази на ПИЗООП? — попита Джеймисън.
— ПИЗООП е всъщност централизирана база данни, която останалите правоохранителни служби, както щатски, така и федерални, използват при разследване на случаи под тяхната юрисдикция. Разбира се, и ФБР има екипи, които разследват конкретни случаи, но ние първи привличаме специалисти извън Бюрото, които да вършат оперативна работа. Постигнахме това след доста бюрократични маневри и откровени пазарлъци. Трябва да призная, че част от хората в Бюрото не се отнасят благосклонно към идеята и смятат включването на външни лица за голяма грешка. Надявам се да ги опровергаем.
— Не искам да влизам в ролята на адвокат на дявола, но какво ще се случи, ако не ги опровергаем? — попита Декър.
Богарт сви рамене.
— Ще прекратят финансирането ни, ще разпуснат екипа и ще трябва да си търсим друга работа. И кариерата ми ще отиде по дяволите.
— Няма да го допуснем — заяви решително Джеймисън.
Преминаха през охраната, след което Богарт използва служебния си пропуск, за да отвори една врата.
— Пристигнахме — заяви той и ги подкани с жест да влязат.
Преди Декър да прекрачи прага, усети, че стомахът му се свива на топка, както често му се бе случвало навремето преди футболен мач. Отново се бе превърнал в кълбо от нерви, адреналин, очаквания…
А смяташе, че тези дни са отминали безвъзвратно.
Явно бе сгрешил.
Пристигнахме, повтори си наум той и влезе в стаята.



8

Декър обходи с поглед стаята и регистрира всяка подробност като радар, чийто лъч отскача от твърди обекти.
Вътре завариха двама души.
Лиза Девънпорт седеше вдясно от вратата. Беше на трийсет и няколко, с късо подстригана светлоруса коса, привлекателно слабо лице, чувствени устни и искрящи сини очи. Тялото й бе издължено и атлетично.
Тя се усмихна, когато срещна погледа на Декър.
Тод Милиган седеше срещу нея. Беше над един и осемдесет и тежеше към осемдесет килограма. Подобно на Богарт, той също изглеждаше в отлична форма, като маратонец, който може да пробяга цялото разстояние, без да се запъхти. Черната му коса бе подстригана съвсем късо, челото му бе набраздено от бръчки, кестенявите му очи се взираха напрегнато, а гърбът му бе прав като райетата на вратовръзката му. Не изглеждаше приветлив.
Пред всеки от двамата бе оставена дебела папка. Декър забеляза множеството бележки, които стърчаха от страниците. Явно и Девънпорт, и Милиган бяха дошли подготвени.
Богарт представи членовете на екипа и всички заеха местата си.
На стената бе монтиран голям екран, който хармонично допълваше интериора. Богарт включи лаптопа си и натисна няколко клавиша. Екранът оживя и всички впериха погледи в него.
— Подбрали сме двайсет случая — каза Богарт. — Можем да съсредоточим усилията си само върху един от тях. Предпочитам качеството пред количеството. Двайсетте случая, с които се запознахте, са подбрани от много по-голяма извадка, която е пресята с помощта на различни вътрешни филтри.
Милиган заяви с ясен и категоричен тон:
— Смятам, че случаят „Морило“ има най-голям потенциал. Мисля, че можем да подходим от няколко различни посоки и да постигнем успех.
— Радвам се да го чуя — отвърна Богарт, — но предпочитам да изслушаме кратко резюме на всеки случай, за да тръгнем от една и съща отправна точка.
Милиган се напрегна леко. Декър забеляза недоволството му — явно агентът възприе тези думи като упрек, макар че те звучаха напълно разумно.
Богарт описа накратко всеки случай, като изтъкваше най-важните моменти в него.
Декър забеляза, че останалите следят информацията в папките. Видя Милиган да го поглежда изненадан, тъй като той не си направи труда дори да отвори своята папка. Вероятно Богарт не им беше казал за абсолютната му памет. Декър следеше внимателно случаите и отгръщаше мислено страниците в главата си в синхрон с информацията, която се появяваше на екрана.
Когато приключи, Богарт ги огледа и попита:
— Някакви коментари?
— Продължавам да смятам, че трябва да се захванем със случая „Морило“ — каза Милиган. — Той крие най-големи шансове за успешен изход. Обвиненията не са достатъчно солидни и разследващите са пренебрегнали важно доказателство. На програмата ще се отрази благоприятно, ако започнем със силен старт.
Богарт огледа останалите и попита:
— Други мнения?
— Не мисля, че трябва да се занимаваме със случая „Морило“ — обади се Декър.
— Защо? — попита рязко Милиган.
— Защото най-вероятно е виновен.
Милиган се вторачи в него и масивният му врат се издължи като на кобра.
— На какво се основава това заключение?
— На несъответствия.
— Например?
— Морило е бил цивилен подизпълнител по проекти, възлагани му от военноморските сили. На втора страница от показанията си той съобщава на полицията, че е тръгнал за военноморската база „Крейн“ в окръг Мартин, Индиана, в девет сутринта. И е пристигнал там в осем и петнайсет.
— Това е, защото… — започна Милиган тържествуващо, но Декър продължи, без да му обърне внимание:
— Това е, защото на втори април две хиляди и шеста година окръг Мартин и военноморската база са преминали от източната към централната часова зона. С други думи, Морило е напуснал дома си в девет часа източно време, или в осем часа централно време.
— Правилно — призна неохотно Милиган. — Къде е несъответствието?
— Морило е имал мотив да убие жертвите. Но има един свидетел — Бахити Садат, — който дава показания в негова полза. Той твърди, че е видял Морило на улицата срещу магазина си в шест и петнайсет вечерта. Според съдебномедицинската експертиза и останалите доказателства убийствата са били извършени в шест и деветнайсет. И тъй като това се е случило на десет мили от магазина на Садат, а по това време Морило не е разполагал с автомобил, показанията на Садат му осигуряват желязно алиби.
— Полицията обаче не обръща внимание на думите на Садат, защото е мюсюлманин — намеси се Милиган. — Историята се развива в разгара на войните в Близкия изток, когато мнозина американци страдат от предразсъдъци. Показанията на Садат са непоклатими. Те осигуряват алиби на Морило, но съдебните заседатели не ги вземат под внимание. — Милиган замълча и впери поглед в Декър. — Надявам се, че не страдаш от подобни предразсъдъци?
Декър не обърна внимание и на тези му думи и продължи:
— Садат е заявил, че току-що приключил вечерната си молитва. И точно тогава видял Морило. Спомнял си го съвсем ясно, защото вдигнал поглед от молитвеното килимче и забелязал Морило пред витрината на магазина си. Бил абсолютно сигурен, че е той.
— Именно — заяви Милиган, който започваше да губи търпение. — На практика излагаш моята теза.
— Молитвата, която Садат твърди, че бил приключил току-що, е била Магриб, четвъртата за деня.
— Именно. Ревностните мюсюлмани се молят пет пъти дневно. Всички знаем това — посочи Милиган.
— В интерес на истината, много хора не го знаят, а по онова време броят им е бил далеч по-голям — отвърна Декър. — Работата е там, че Магриб не може да започне преди залез-слънце. Религиозният канон е изричен. На тази дата слънцето в Индиана е залязло в седем часа и дванайсет минути, или почти час по-късно от момента, в който Садат твърди, че е вдигнал глава от килимчето и е видял Морило на улицата. Човешко е да се греши и ако ставаше въпрос за няколко минути, никой нямаше да обвини Садат в каквото и да било. Но по това време слънцето все още е греело ярко на небето. Нито един мюсюлманин няма да започне Магриб, или тъй наречената Молитва при залез, ако слънцето не е залязло. И нито един мюсюлманин няма да я приключи цял час преди то да залезе.
Милиган остана с отворена уста.
Богарт и Джеймисън се спогледаха.
— Освен това — продължи Декър — от скицата, която са направили полицаите и са приложи към делото, предната витрина на магазина на Садат гледа на запад, към улицата, по която Морило би трябвало да е вървял в този момент.
— А мюсюлманите у нас се молят с лице, обърнато на изток — намеси се Джеймисън. — Към Мека.
— Следователно Садат би трябвало да е стоял с гръб към Морило — каза Богарт. — С други думи, не би могъл да го види, когато е вдигнал поглед от килимчето. Изненадан съм, че никой не е обърнал внимание на това.
— Повечето американци не знаят почти нищо за мюсюлманските обичаи — каза Декър, — а по онова време са знаели още по-малко. Тогава не са били наясно дори с разликата между сунити и шиити. Мисля, че ако се разровите, ще откриете, че Морило и Садат са се познавали и са уточнили предварително алибито, макар да не се е получило. А това ни води към извода, че Морило наистина е виновен. И след като и бездруго е в затвора, където му е мястото, предлагам да не си губим времето с него.
Милиган се облегна на стола си, напълно смазан.
Декър погледна Богарт.
— Сега можем ли да обсъдим случая „Мелвин Марс“?
— Чакай малко — прекъсна го Милиган. — Доколкото разбрах, ти си пристигнал едва днес. Да не би предварително да си получил досиетата?
— Не, получи ги тази сутрин — отвърна Богарт. — Лично му връчих папката.
Милиган се обърна към Декър.
— И за няколко часа успя да извадиш толкова подробна информация от всеки случай?
— Нищо не съм вадил. Прочетох свидетелските показания и докладите на експертите. Всичко е в тях.
— А откъде знаеш толкова за молитвите в исляма? — продължи Милиган.
Декър сви рамене.
— Чета много.
— Ами точният час, в който слънцето залязва? — настоя агентът.
— Аз съм от тази част на страната. Всичко това е в главата ми.
— За конкретен ден от две и шеста година? — не повярва Милиган.
— Да — отвърна невъзмутимо Декър.
Милиган попита с обвинителен тон:
— А знаеше ли предварително, че се интересувам от случая „Морило“?
— До момента, в който влязох в тази стая, дори не подозирах за съществуването ти — отговори спокойно Декър. Погледна отново Богарт и каза: — Можем ли вече да обсъдим случая „Марс“? Защото не смятам, че останалите, които сте подбрали, могат да се сравняват с него. След като Садат лъже, Морило е виновен, а ние не сме се събрали тук, за да пускаме престъпници на свобода, така че предлагам да продължим напред.
Девънпорт покри устни с длан, за да скрие усмивката си, докато Милиган се опитваше да изпепели Декър с поглед.
Преди Богарт да каже каквото и да било, психоложката заяви:
— Гласувам да поемем случая „Марс“.
Декър я изгледа с любопитство.
— Но аз още не съм го изложил!
— След това, което направихте, господин Декър, аз съм готова да се доверя на преценката ви. Рос, можем ли да гласуваме?
Богарт погледна Джеймисън и Декър и отвърна:
— Добре. Който желае да поемем случая „Марс“, моля да вдигне ръка.
Вдигнаха се четири ръце. Единственият глас „против“ беше на Милиган.
Декър се приведе напред и попита:
— А сега мога ли да го изложа по същество?



9

Срещата приключи два часа по-късно. Уговориха се да се съберат на следващия ден. Когато излязоха от сградата, Девънпорт си тръгна заедно с Декър и Джеймисън, а Богарт остана да размени няколко думи с Милиган.
— Имате ли време да пийнем някъде? — попита Девънпорт, докато погледът й сновеше между Декър и Джеймисън. — На пет минути от базата има едно чудесно заведение.
Джеймисън се поколеба.
— Дойдохме тук с колата на агент Богарт…
— Той може да се присъедини към нас, ако желае. Ще му изпратя есемес. Исках да поговорим за случая преди утрешното обсъждане. После с Богарт ще ви откараме. Аз също съм с кола.
Джеймисън погледна Декър.
— Нещо против?
— Предлагат ли нещо за ядене? — попита той. — Почти не съм обядвал.
— Разбира се — отвърна Девънпорт и огледа огромното му тяло.
— Да вървим тогава — каза Декър.
* * *
Името на заведението беше „Вертеп“, доста подходящо название за кръчма, посещавана предимно от войници, полицаи и фермери и много рядко от някой костюмар.
Компанията на Декър се настани на една маса в дъното, възможно най-далече от бара, край който вече бе претъпкано и шумно в първия ден на новата година. От дигиталния джубокс кънтеше музика.
Девънпорт се настани до Декър, а Джеймисън седна срещу тях. Четвъртият стол беше за Богарт, на когото Девънпорт вече бе изпратила съобщение. Той обеща да се присъедини към тях след двайсетина минути.
Поръчаха си бира и храна. Пред Декър изникна огромна купчина пържени картофи със сирене и чили, докато Девънпорт си взе пърленка, а Джеймисън — френска лучена супа.
— Мисля, че първата среща мина добре, като изключим факта, че Милиган се държа твърде рязко и дори грубо — отбеляза Девънпорт.
— Пази си територията — отвърна Джеймисън. — Мисля, че не му харесва външни хора да участват в разследвания на ФБР.
— Ще трябва да се примири — заяви Девънпорт. Отпи глътка бира и впери поглед в Декър, който се бе нахвърлил на пържените картофи. — Останах впечатлена от онова, което направи, Еймъс. Имаш ли нещо против да те наричам така?
Декър преглътна и отвърна, без да я погледне:
— Не исках да си губим времето със случаи, които не са интересни. Да, можеш да ме наричаш Еймъс.
— Но очевидно си заинтригуван от историята на Мелвин Марс.
— Да.
— Когато представяше случая, спомена, че си играл срещу него в колежа. Това ли събуди интереса ти? Или приликите със случилото се в Бърлингтън? Защото не го спомена по време на срещата.
Декър вдигна бавно поглед от храната си, а Джеймисън изгледа подозрително Девънпорт.
— Не го споменах, защото няма нищо общо с причините да поемем случая — отвърна той.
— Стига, Еймъс! — каза Девънпорт. — С твоя ум! Хипертимезия, съчетана със синестезия в резултат на мозъчна травма, получена на футболното игрище? Прекалено умен си, за да пропуснеш връзката.
— Богарт ли ти каза? — попита той.
Тя кимна.
— Дойдох преди седмица. Имах достатъчно време да се аклиматизирам и да поговоря с Рос. Току-що бе приключил със случая, който сте разследвали заедно, и тъй като вече бях дала съгласието си да се включа в екипа, сподели доста подробности.
— Не съм убедена, че е трябвало да го прави — каза Джеймисън.
Девънпорт вдигна ръце в знак на капитулация.
— Моля ви, не си правете грешни изводи. Рос не ми е казал всичко, но достатъчно, за да открия сходства между убийството на семейството ти и на родителите на Марс. Аз също намирам случая за интригуващ.
— И Богарт ти е казал за моето състояние? — попита Декър.
— Ами, да. По професия съм клиничен психолог, Еймъс. Специализирала съм в областта на когнитивните аномалии. Между другото, познавам доста от хората в Института за когнитивни изследвания край Чикаго, макар те да са започнали работа там години след като ти си напуснал.
Декър изтри устните си със салфетка.

— Целта ни в случая с Марс е да разберем дали е невинен или не. Нищо повече. А това няма нищо общо с моите
когнитивни аномалии.
Защото нямам намерение да се превръщам в обект на ничие изследване.

Девънпорт отпи от бирата си.
— Както искаш. Но смятам, че пропускаме чудесна възможност. Извинявай, ако съм те засегнала по някакъв начин. Това е последното, което бих искала да направя. Не съм имала подобно намерение.
Декър сви рамене, но не каза нищо.
Минута по-късно пристигна Богарт и се присъедини към тях. Сервитьорката дойде и взе поръчката му. Когато тя се отдалечи, агентът каза:
— Искам да се извиня за срещата днес. Милиган прекали и му го казах. Не бива да се заяждаме един с друг. Ние сме екип. И който иска да остане в екипа, ще трябва да се държи толерантно.
— Той си беше харесал онзи случай и си го защитаваше — каза Декър. — Не ме е засегнал.
— И така да е, но трябваше да го защитава по-професионално. Внушенията, че се опитваш да саботираш случая му, бяха абсурдни.
Сервитьорката донесе чаша вино за Богарт и той отпи.
— Лиза сигурно вече ви е споменала, че споделих с нея част от случилото се в Бърлингтън.
— Да — отвърна Джеймисън. — Оказа се, че знае за състоянието на Еймъс — добави тя с лек укор.
Дори Богарт да забеляза недоволството й, предпочете да не му обръща внимание.
— Тъкмо разказвах на Еймъс, че съм работила с колегите от Института за когнитивни изследвания — намеси се Девънпорт.

— Но госпожица Девънпорт ме увери, че моите
аномалии
нямат нищо общо с разследването на случая „Мелвин Марс“ — добави Декър.

Девънпорт вдигна халбата си.
— Туш! — каза тя. — Моля, наричай ме Лиза.
— Марс остава в затвора в Тексас. Първата ни задача е да отидем там — заяви Богарт. — Мястото, където са убити родителите му, се намира на стотици мили западно от затвора.
— А после ще разпитаме Чарлс Монтгомъри в Алабама — обади се Декър.
— Точно така.
— Можем ли да научим нещо повече за този човек, преди да говорим с него? — попита Девънпорт. — Възможно ли е да има някаква връзка между Марс и него?
— Полицията несъмнено търси отговора на този въпрос — отвърна Богарт. — Искам да ви предупредя от самото начало, че ще трябва да действаме доста предпазливо. Щатските власти в Тексас определено няма да останат доволни от появата на федерални агенти. Възможно е дори да ни попитат какво правим там и защо проявяваме интерес към случая. Не мога да ви обещая, че окажат ли натиск, ще имаме силите да му устоим. — Той погледна Декър и уточни: — ФБР получи предварително одобрение за разследване на случаите, изложени в онази папка, Декър. „Марс“ не фигурира сред тях.
— Но въпреки това можем да го проучим — настоя Декър.
— Да, но не бива да забравяме, че властите в Тексас не обичат пришълци от Вашингтон да се бъркат в работата им.
— Можем ли да получим достъп до материалите от процеса? — попита Джеймисън. — Мисля, че трябва да се заемем първо с тях. За момента разполагаме единствено с информацията, която Еймъс откри онлайн.
— Ще се обадя и ще направя всичко възможно — обеща Богарт.
— В такъв случай трябва да се срещнем с Марс — добави Девънпорт. — Разговорът с него ще ни помогне да преценим по-добре психологическото му състояние.
— Съгласен — отвърна Богарт. Погледна към Декър и добави: — Справи се отлично със случая „Морило“, Еймъс. За пореден път забеляза онова, което всички останали бяха пропуснали.
Декър бе зареял поглед встрани и не слушаше какво си говорят останалите. Откъсна се от мислите си и каза:
— Трябва да разберем дали Чарлс Монтгомъри има семейство.
— Какво? Защо? — попита Девънпорт.
Декър не й отговори. Продължи да гледа встрани и да размишлява.
* * *
След като излязоха от заведението, Богарт откара Джеймисън и Декър до апартамента му, където Джеймисън бе оставила колата си.
— Е, всичко мина сравнително добре — каза тя. — Макар че Милиган е гадняр. — Тя го погледна и попита: — Какво мислиш?
— Чудя се откъде ли е.
— А Девънпорт?
— Не се съмнявам в нейната компетентност…
— Но?
— Но тя преследва собствени цели.
— Тоест теб.
— Възможно е.
Джеймисън го огледа от главата до петите.
— Наблизо има магазин за мъжка конфекция. Проверих, работи до десет вечерта.
Декър я погледна.
— Толкова зле ли изглеждам?
— Дрехите правят човека.
— Сигурен съм, че който го е казал, не е имал предвид мен.
— Пазаруването ми помага да мисля по-добре — изрече Джеймисън с надежда и показа кредитна карта. — Богарт ми я даде. В случай на необходимост. Това включва дрехи за теб — побърза да добави тя. — А и нали ще получиш заплата.
Декър я погледна.
— Заплата?
— Не знам за теб, но аз не го правя безплатно. Не обсъди ли въпроса с Богарт?
Декър въздъхна.
— Приемам това за „не“. Но те уверявам, че става въпрос за много повече пари, отколкото получавахме в Бърлингтън.
— Наистина ли?
— Наистина. И ако нещата потръгнат, ще се преместим да живеем другаде. Не можем да останем в базата за постоянно. А ти ще трябва да си вземеш кола.
— Не съм мислил върху това.
— Виждам, че не си.
* * *
Три часа по-късно Декър и Джеймисън излязоха от магазина за мъжка конфекция, натоварени с покупки. Не се наложи да коригират нищо. Подбраха най-големите размери в магазина — панталони, ризи, обувки, чорапи, бельо и две сака, които бяха толкова големи, че можеха да бъдат използват като платна на ветроход.
Джеймисън бе помогнала за подбора на цветовете и аксесоарите и бе споделила мнението си за дрехите, които Декър бе пробвал. Застанал пред тристранното огледало, той отбеляза:
— Приличам на кит в костюм.
— Това е напълно поправимо. На две минути от апартамента ти има фитнес. А до него има и лекоатлетическа писта.
Когато излезе от пробната, Джеймисън го очакваше с цяла камара анцузи, шорти и тениски, които бе подбрала за него, заедно с обувки за тенис четирийсет и осми номер.
— Четири хикс ел върши ли ти работа? — попита тя.
— Ако са от разтегателна материя, да.
Джеймисън го откара до апартамента му и му помогна да пренесе покупките.
— Благодаря ти за помощта — каза Декър.
— Оценявам, че ми даде възможността…
— Каква възможност? Да влезеш в ролята на мой личен шопинг асистент?
— Не, да работя с ФБР. Богарт никога не би поканил само мен. Взе ме заради теб.
— Не се подценявай.
— Няма. Възнамерявам да се скъсам от работа, за да докажа, че ме бива. Ти обаче ми открехна вратата.
— Наистина ли смяташ, че ще се получи?
— Кой знае? Но това прави нещата още по-интересни.
— Не съм сигурен, че искам да ми се случват интересни неща.
— Значи си се озовал на неподходящото място.



10

Шест сутринта.
Декър примигна и се изправи в леглото. Огледа се и в първия момент не можа да се ориентира къде се намира.
Вирджиния.
„Куонтико“.
ФБР.
Точно така. Стана и се запъти към банята.
После влезе в кухнята и надникна през прозореца. Навън беше тъмно.
Взе кафеварката с намерението да си направи цяла кана кафе, което да изпие, докато преглежда бележките си по случая „Марс“. Погледна огромния си корем, замисли се и върху лекото замайване, което бе изпитал след ставането от леглото, и въздъхна.
— По дяволите! — промърмори.
Върна се в спалнята и измъкна анцуга, който Джеймисън му бе купила. Облече го — слава богу, че материята беше разтегателна, — наведе се и обу маратонките, които бяха с размерите на новородено.
Излезе навън и се спусна по стълбите на жилищния блок, където го бяха настанили. Погледна наляво и видя фитнеса, за който Джеймисън бе споменала. Вътре светеше и се чуваха звуци.

Разбира се, самовлюбените кариеристи вече са тук. Това място е пълно с такива.

Той закрачи бавно към сградата и влезе. Не бе забравил служебната си карта. Младежът на рецепцията му връчи кърпа и ключ от шкафче, което Декър му върна, но задържа кърпата.
— Имате вид на човек, който може да прегази танк — каза младежът, без да откъсва поглед от огромния корем на Декър.
— Редовно го правя — отвърна Декър с нова въздишка и се отправи към просторната зала, в която мъже и жени в удивително добра форма се трудеха над уредите със завидно усърдие.
Декър откри свободно ъгълче, остави кърпата, погледна се веднъж в огледалото и реши да не го прави повече. След лека кардиоваскуларна загрявка започна да се разтяга и се задъха. Не се отказа и продължи с разтягането. Годините, в които бе правил това всеки ден като футболист, го бяха запазили в по-добра форма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Въпреки това се чувстваше доста скован. Ставите му започнаха да пукат, а гръбнакът го заболя на места, които не се бяха обаждали от години. Все пак започваше да загрява.
Покрай него мина млада жена. На ластика на шортите й от ликра бе закрепена служебна карта от ФБР. Жената бе красива и в изключително добра форма, сякаш грам мазнина не смееше да полепне по тялото й. Когато видя Декър да се навежда и да докосва пръстите на краката си, след което да опира длани в пода, тя възкликна:
— Впечатляващо!
— В такъв случай ви препоръчвам да не гледате повече, защото това е най-доброто, на което съм способен.
Тя се засмя и отмина.
След като се поразкърши, Декър хвана гирите и ги остави едва след като мускулите го заболяха. Тогава замени тежестите с медицинска топка. Плувна в пот, но се почувства много по-добре.
— Трябва да призная, че съм изумена.
Декър се обърна и видя Джеймисън в спортен екип.
— Идваш или си отиваш? — попита той.
— Отивам си. Дойдох, преди да отворят, но бях в другия край на салона. Тъкмо си тръгвах, когато те видях. — Тя го потупа по ръката и каза: — Чака те доста работа, Декър.
Той остави медицинската топка и сви рамене.
— Стъпка по стъпка, нали така?
— Искаш ли да си тръгнем заедно? Аз живея малко по-надолу от теб.
— Мислех да потичам, за да поотпусна мускулите си.
— Добра идея. Ще се видим в офиса. Еймъс, случайно да си отварял хладилника или килера?
— Забелязах, че са пълни с храна.
Тя го погледна невинно.
— Напазарувах вместо теб, преди да пристигнеш. Не се сърди, но ти купих само здравословни храни. Затова ти донесох онзи отвратителен бургер за закуска, своеобразно сбогуване, преди да поемеш по пътя на здравословното хранене.
— Колко здравословно? — поинтересува се Декър.
Джеймисън се усмихна неловко.
— Няма да ти отнемам удоволствието сам да разбереш. Ще мина да те взема петнайсет минути преди съвещанието — каза тя и си тръгна.
Няколко минути по-късно Декър приключи с упражненията. Изтри потното си лице и се запъти към пистата, която се намираше зад фитнеса, заобиколена от висока до кръста ограда.
Тръгна по нея с по-бърз от обичайния ход, когато усети, че коленете му започват да се подгъват. Тогава намали скоростта. Сърцето му щеше да изскочи, а по лицето му се стичаха струйки пот. Чувстваше се едновременно капнал от умора и ободрен. Беше студено и дъхът му излизаше на малки облачета.
В този миг някой профуча край него толкова бързо, че едва не го събори.
Тод Милиган се извърна с лице към Декър и затича заднешком. Беше облечен в скъп спортен екип, който подчертаваше впечатляващата му физика.
— Ей, Декър, трябва да побързаш малко, ако не искаш някой да те сгази.
Обърна се и спринтира напред. Беше бърз и атлетичен.
И истински задник.
Минута по-късно Декър чу някой друг да го настига. Зачуди се дали Милиган не го е изпреварил с цяла обиколка. Реши да се отмести от пътя му, когато чу глас:
— Добро утро!
Лиза Девънпорт спря до него. Беше по анцуг. Опря ръце на коленете си и задиша дълбоко и продължително.
— Добро утро! — отвърна Декър.
Тя започна да разтяга ръцете и краката си.
— Току-що свърших да бягам и те видях.
— Трудно е да ме пропусне човек. Макар че агент Милиган едва не се блъсна в мен. Направо да не повярваш.
— О, вярвам, вярвам — отвърна сухо тя.
— Реших да потичам по пистата. Току-що приключих с упражненията във фитнеса.
— Фитнесът ми дава сили. Обожавам го.
— Аз също, както виждаш.
Тя се усмихна.
— Но ти си играл футбол в колежа, а също и при професионалистите. Трябва да си бил в страхотна форма.
— Беше отдавна.
— След това също трябва да си тренирал.
— Защо реши така?
— Нали си бил полицай, а после и следовател. Тогава също трябва да си бил във форма.
Декър затича отново, а тя — редом до него.
— Това също беше отдавна.
— Не чак толкова. Колко време е минало от тогава… двайсет месеца?
— Явно знаеш доста за мен.
— Много съм любопитна, Еймъс, а ти си невероятен обект за изследване.
— Защо? Защото мозъкът ми се повреди до такава степен, че не ми позволява да забравя каквото и да било? И защото виждам нещата в червено, жълто или синьо, макар те да са в друг цвят?
— Това е моята област. Не мога да се преструвам, че не проявявам интерес. Осъзнаваш ли какъв уникален случай си?
— Никога не съм се замислял.
Тя понечи да каже нещо, но се разколеба.
— Радвам се, че се видяхме. Отивам да взема душ. Ще се видим в офиса.
Декър я изгледа продължително, след това излезе от пистата и седна на една пейка отстрани.
Когато сърдечният му ритъм се нормализира и той се увери, че няма да получи инфаркт, стана и бавно пое към квартирата си. Там се изкъпа и облече някои от новите си дрехи. Предишната вечер ги бе пробвал, но сега му се сториха малко по-широки.

Може само да си въобразявам.

Отвори хладилника: соево мляко, портокалов фреш, кисело мляко, ябълки, яйца от органично отглеждани кокошки. Хлябът беше пълнозърнест. Пилето бе хранено диетично. Каймата бе пуешка. Маслото се оказа рапично. Цялата долна част на хладилника бе заета от свежи зеленчуци. Декър надникна в килера. Диетични зърнени храни, фъстъчено масло с ниско съдържание на натрий, мед, супи, отново с ниско съдържание на натрий, органични макаронени изделия, нещо тестено с формата на оризови зърна, наречено „орзо“, шишенца витамини, олио от ленено семе, енергийни блокчета, банани, две дузини изотонични напитки в различни цветове… Нямаше нито едно пликче с чипс, блокче шоколад или кутийка сладолед.
Декър напълни една купичка с корнфлейкс, който приличаше повече на катеричи изпражнения, заля го с мляко и наряза отгоре цял банан.
Джеймисън бе проявила милост, защото имаше кафе, и то истинско. Сметаната обаче бе обезмаслена, а захарта бе от онази кафявата, нерафинираната, която Декър само бе виждал, но никога не бе ползвал. Джеймисън явно бе конфискувала рафинираната захар, която Декър бе използвал предишния ден.
Направи си кафе и отнесе чашата и купичката на масата, седна и изяде закуската си.
Странно, чувствам се заситен, помисли си той, докато миеше съдовете.
Погледна часовника си. Екипът трябваше да се събере след половин час. Имаше малко време, преди да дойде Джеймисън. Седна на стола и зарея поглед през прозореца към улицата, която започваше да се изпълва с живот.
Много хора влизаха и излизаха от „Куонтико“ по всяко време на денонощието. В момента Декър бе дребно винтче в огромния механизъм на военната база. Искаше ли да играе тази роля?
Затвори очи и безпогрешната му памет неволно се върна към смъртта на семейството му. Към последвалите месеци на агония, а после към издирването и ликвидирането на убийците. А накрая към осъзнаването, че макар случаят да е приключил, за него той винаги ще си остане кървяща рана.
Когато отвори очи, те бяха плувнали в сълзи, а цялото му тяло трепереше.
Времето не бе в състояние да излекува тази травма. При човек, който никога не забравя нищо, това бе просто невъзможно. Образите, свързани със смъртта на семейството му, изникнаха така ясно в паметта му, както в деня на убийствата. И не само образите, но и болката, която ги съпътстваше. Те нямаше да помръкнат до сетния му миг.
Надзърна през прозореца навреме, за да види как миниатюрната кола на Джеймисън спира отвън. Изтри очи, стана и се плесна няколко пъти по лицето.
Можеше да живее в миналото или да рискува и да направи опит да си създаде бъдеще.
В някои дни това решение изглеждаше по-лесно, отколкото в други.
Еймъс Декър се запъти навън.



11

Тропането по вратата сепна Марс. Миг по-късно зейна отворът в долната й част.
— Докарай си задника тук — изрече гласът.
Марс се надигна послушно от нара, обърна се с гръб към вратата, приклекна и протегна ръце назад, докато дланите му се изравнят с отвора. Когато белезниците се стегнаха около китките му, той се изправи, отстъпи встрани и вратата се отвори.
Беше Гадняра. Работеше тук, отпреди Марс да пристигне в затвора. Изминалите години го бяха направили още по-злобен.
Гадняра беше толкова едър, че тялото му изпълваше рамката на вратата. Челото му бе смръщено, но на устните му играеше усмивка.
— Какво става? — попита Марс.
— Я млъквай! Разрешил ли съм ти да говориш?
Зад гърба на Гадняра изникнаха още двама надзиратели и оковаха краката на Марс. Той се затътри по коридора, а веригите му задрънкаха като оковите на Марли, призрака от „Коледна песен“ на Дикенс.
Мелвин Марс тръгна по коридора, а през решетките на килиите от двете му страни надничаха затворници. Усещаше противния дъх на Гадняра, смесица от цигари и уиски.
— Извади голям късмет — заяви Гадняра, чийто дебел врат потръпваше в унисон с всяка сричка. — Местят те от отделението на смъртниците. Преминаваш на общ режим. Момчетата там ще се зарадват на шоколадовия ти задник, Джъмбо.
Марс не смяташе, че е извадил късмет. Връщането при останалите затворници означаваше само едно.
Беше се запътил към неофициалната си екзекуция.
* * *
Искаш ли да оцелееш в затвора, трябва да следваш определени стратегии и тактики.
Искаш ли да убиеш някого, също трябва да следваш определени стратегии и тактики. Изваждането му от отделението на осъдените на смърт беше такава стратегия.
Тактиката на планираното му убийство щеше да стане ясна по-късно.
Водеха го към друг блок. Когато втората врата се затвори зад гърба му с характерното съскане на автоматизирани хидравлични плъзгачи, едрата длан на Гадняра се стовари върху рамото му и го спря.
— Последна спирка, Джъмбо.
Надзирателите свалиха белезниците от ръцете му, но не и веригите от краката му. После се обърнаха и си тръгнаха.
Марс се огледа.
Отделението на осъдените на смърт бе разположено в Блок 12, но сега Марс се намираше в отделение със затворници на общ режим. Навсякъде около него имаше такива — някои в гащеризони, други с къси панталони, получени след отрязване на крачолите. Макар да бе астрономическа зима, в затвора бе доста горещо. Вентилаторите над главата му се въртяха усилено, но едва успяваха да раздвижат гъстия влажен и зловонен въздух, надвиснал като облак отровен газ.
Група затворници седяха край маси, занитени към пода. Едни разговаряха, други правеха лицеви опори, трети се набираха на лостове, монтирани по стените. Миризмата на пот, цигарен дим и забъркани в затвора наркотици го удари като цунами. Наоколо се разхождаха надзиратели и удряха с палки по мазолестите си длани. Оглеждаха внимателно помещението и следяха за евентуални проблеми. Погледите им обаче непрекъснато се връщаха към Марс.
Явно той бе специалният гост на днешното шоу, което щеше да започне всеки момент. Липсваха само пуканките.
Затворниците също се обърнаха към Марс. Онези, които правеха лицеви опори и набирания, спряха, избърсаха длани и отстъпиха към стените.
И зачакаха. Израженията им бяха ясни.

Слава богу, че това не съм аз!

Новините се разпространяваха бързо. Марс трябваше да излезе на свобода, след като едва не бе екзекутиран.
Да излезе на свобода!
Не, нямаше да стане. Можеше да излезе само с краката напред.
Марс разтри китките си на местата, където белезниците се бяха впивали в тях. Болката бе добре дошла. Тя означаваше, че още е жив. Това, разбира се, бързо можеше да се промени. Но поне за момента той продължаваше да диша.
Вдигна поглед към разположения високо над главата му коридор, по който патрулираха надзиратели. Гадняра стоеше там и се взираше в него. Онзи грубиян Рийди го гледаше със същото самодоволно изражение. Все едно бяха патриции в очакване на гладиаторските битки.
Марс извърна поглед към затворниците, които го наблюдаваха. Двама от тях като че ли проявяваха по-сериозен интерес към появата му. И двамата бяха бели, по-едри от него, с мускули, оформени в затвора, целите в татуировки, с гъсти бради, умопомрачени погледи и прогнили зъби, най-вероятно проядени от онези гадости, които произвеждаха на място или вкарваха нелегално.
Приличаха на Туидъл-Дий и Туидъл-Дум.
Марс нямаше представа какви престъпления са извършили Дий и Дум, за да се озоват тук. Но виждаше, че са попаднали където им е мястото. Не бяха хора, а животни в клетка. В момента обаче клетката бе отворена. И те бяха излезли на свобода.

Заради мен, помисли си Марс.
А моите крака са оковани.

Протегна врат, нещо изпука и мускулите му сякаш се поотпуснаха.
Огледа мястото, както бе правил по време на мачовете, когато бе събарял на земята далеч по-едри мъже и почти винаги бе печелил битката. Обикновено разделяше футболното игрище на квадрати, което му помагаше да се ориентира по-добре. Можеше да обхване всичко с един поглед, изключително рядко качество в спорта, което Марс не бе загубил след всичките тези години.
Дишането му се забави, мускулите му се отпуснаха. Почувства се добре.

Двайсет години от живота ми. Двайсет проклети години.

Обзе го мощен изблик на гняв. И също толкова мощно раздразнение.
Някой трябваше да си плати. И някой непременно щеше да си плати.
Джъмбо се приготви за много твърдо кацане.
Пристъпи напред с намерението да вземе със себе си двамата затворници, ако ще напуска този свят.
Познаваше терена, а онези двамата постъпиха така, както очакваше — обърнаха му гръб и се отдалечиха. Всички избягваха прокажените. Страх ги бе да не се заразят.
Марс вдигна поглед към Гадняра и Рийди. Знаеше какво очакват да видят на лицето му. Страх.
Вместо това той се усмихна.
И видя на техните лица това, което очакваше. Изненада.
Обърна се с лице към Дий и Дум, които се бяха откъснали от групата и се опитваха да го заобиколят като диви кучета, надушили следа. В Тексас имаше много диви кучета, които винаги ловуваха на глутници. Преследваха ранени животни, изтощаваха ги до смърт и се нахвърляха върху тях.
Е, Марс не беше нито ранен, нито изтощен.
Запита се каква ли награда ще получат. Дрога, цигари? А може би покровителите им щяха да вмъкнат някоя проститутка в затвора.
Щеше да ги накара да се потрудят за наградата.
Дий и Дум бяха на по трийсет и няколко. Доста по-млади от него. Освен това изглеждаха яки, корави, целите покрити с белези.

Е,
относително
корави.

Защото всичко е относително.
Марс възнамеряваше да разбере колко корави са всъщност тези двамата.
Пристъпи към Дий, без да изпуска Дум от периферното си зрение. Дий беше нападателят, който щеше да го атакува фронтално, защото бе здрав и едър. Изглеждаше изненадан, че Марс тръгва към него. Промяната в изражението му подсказа на Марс, че възприема позитивно този ход. В края на краищата улесняваше работата му.
Вторият нападател подсигуряваше първия. Провалеше ли се Дий, Дум щеше да свърши работата вместо него и да го прати в отвъдното.
Марс наблюдаваше с крайчеца на окото си Дум, който се напрегна — приготвяше се да действа. Дълбоко в себе си искаше приятелят му да се издъни, за да се намеси и да покачи акциите си в затвора до небивали висоти.

Марс си го представи как се хвали.
Видях сметката на оня тип, двойния убиец. Бивш играч от НФЛ. Най-едрият и злобен тип, когото някога сте виждали. Но аз избърсах пода със задника му.

Щеше да разказва тази история през следващите четирийсет години тук. Но имаше една малка подробност: това нямаше да се случи. Марс не смяташе, че на Дий и Дум им остават повече от четирийсет секунди живот, да не говорим за четирийсет години.

Пригответе се, нещастници, защото Джъмбо идва.

— Как си, брат? — обърна се Марс към Дий.
— Не съм ти брат — озъби се онзи.
— Знам, просто се опитвам да завържа разговор. Нищо повече.
Дий не отговори. В ръката му се появи самоделен нож. Замахна към Марс със скоростта на мълния. Ударът бе насочен към корема му, след което острието щеше да се плъзне към гърдите. Бърз и чист удар с обилен и фатален кръвоизлив. Изключително болезнен.
Затворниците и надзирателите отстъпиха назад, за да осигурят на Дий пространство за действие.
А на Марс — достатъчно място, за да падне.
Сбъркаха. Трябваше да направят точно обратното.
Марс вече бе навел рамене, приклекнал леко и напрегнал мощните си бедра. Те го изстреляха като снаряд въпреки веригите на краката му. Юмрукът му се стовари върху ръката, която държеше оръжието, а дясното му рамо се заби в гръкляна на Дий, в резултат на което брадичката на Дий се вдигна под такъв ъгъл, че остра болка прониза тялото му, преди да загуби съзнание.
Чу се отчетливо пукане, когато гръбнакът му се изви до точка, от която нямаше връщане назад. Всичко приключи за част от секундата.
От устата на Дий потече кръв и той се строполи на пода. Самоделният нож падна от ръката му.
Единият противник бе елиминиран.
Марс посочи ножа.
— Ей, този е въоръжен — извика той на най-близкия надзирател. — Внимавайте. Някой може да пострада.
С периферното си зрение регистрира онова, което очакваше.
След като видя бързия край на по-едрия Дий, Дум като че ли се разколеба, но не можеше да отстъпи, при положение че всичките му приятели, и особено Гадняра, наблюдаваха сцената.
Трябваше да довърши започнатото. Нямаше избор. В противен случай той самият щеше да получи нож в корема. Така стояха нещата тук.
Америка не разполагаше с истински затвори, а с наказателни колонии, в които цареше анархия. Хората, попаднали там, се връщаха седемнайсет века назад в миналото. Силните оцеляваха, докато на пътя им не се изпречеше някой още по-силен, а слабите умираха като мухи.
Дум изкрещя и настървено се втурна към Марс.
Беше прекалено лесно. Дум беше едър и мускулест, но отчайващо бавен. Имаше огромни ръце, но слаби бедрени мускули. И щеше да плати висока цена за този дисбаланс.
Марс се наведе отново, блокира ръката с ножа, заби рамо в корема на Дум и се изправи рязко. Изпълни същото движение, с което бе просвал на земята сто и петдесет килограмови футболисти.
Сто и двайсет килограмовият Дум полетя във въздуха високо над главата на Марс. Тълпата от зяпачи отстъпи и в следващия миг той се стовари върху пода, плъзна се по бетона и заби глава в стената.
Чу се пукот, тъй като в резултат на удара прешлените на гръбначния му стълб се смачкаха. След което Дум не помръдна. Все едно бе претърпял автомобилна катастрофа, но без автомобила. От устата му потече кръв. Самоделният нож падна от ръката му и изтрака на пода.
Дий и Дум бяха извън играта.
Кръвта от раните им образуваше локви на мръсния под.
Двамата си бяха взели „сбогом“ със затворническата система на щата Тексас.
В интерес на истината, Марс нямаше представа дали са мъртви. И не му пукаше. Стори му по-справедливо да останат инвалиди до края на дните си.
Вдигна поглед към Гадняра и извика:
— Той също е въоръжен, сър. По-добре извикайте надзирателите.
В този момент охраната се нахвърли върху Марс с извадени палки и заудря, докато той не рухна на земята. През цялото време обаче не спря да се усмихва.



12

— Кой си ти, по дяволите?
Мелвин Марс се бе събудил току-що и сега се опитваше да се надигне на болничното си легло.
Еймъс Декър го наблюдаваше от високо.
— Мисля, че си най-големият късметлия на света, Марс.
— Шегуваш ли се?
Марс понечи да се изправи, но едната му китка се оказа закопчана с белезници за леглото. Освен това цялото тяло го заболя от усилието, а и от ударите, които бе понесъл. Лицето му се бе подуло като балон.
Декър подпъхна огромната си длан под кръста му, изправи го и го подпря с възглавницата. После придърпа стол и седна до Марс, който впери поглед в него.
— Познаваме ли се?
— Не, освен ако не си спомняш един лайнбекър от Охайо, когото унижи преди двайсет и две години.
Марс присви очи и огледа Декър от главата до петите.
— Унижавал съм много хора на игрището. Изглеждаш ми доста едричък за лайнбекър. Сигурно си качил някой и друг килограм.
— Не един и два, а поне петдесет. Ти, от друга страна, изобщо не си се променил.
— Кой си ти?
— Работя за ФБР.
— Агент ли си?
— Не, просто работя за Бюрото.
— Не знаех, че това е възможно.
— Не е съвсем.
— Защо си тук? — попита Марс.
— Заради твоя случай. И последните събития.
— Защо Бюрото проявява интерес?
— Защото аз проявявам интерес.
— Което ме връща на първия ми въпрос. Кой си ти?
Декър показа служебната си карта.
— Еймъс Декър.
— Защо каза, че съм най-големият късметлия? Изобщо не се чувствам такъв.
— Поради три причини. Първо, някой признава, че е извършил убийствата, за които си осъден, а това означава, че можеш да излезеш на свобода. Второ, въпреки побоя, който са ти нанесли, нямаш нито една счупена кост, нито една сериозна контузия. Лекарите твърдят, че пораженията не са тежки, а това означава, че имаш много дебела глава.
— А третата причина?
— Двама надзиратели издадоха колегите си и дадоха показания за капана, който са ти устроили в затвора. Затова няма да бъдеш подведен под отговорност за случилото се.
— И какво точно се е случило?
— Единият е мъртъв, другият парализиран.
— А Гадняра?
— В момента е зад решетките и срещу него се води разследване.
Марс се засмя и раната на сцепената му устна прокърви.
— Гадняра зад решетките! Не мога да повярвам!
— Забрави Гадняра! Да поговорим за теб.
Марс впери поглед в Декър.
— Наистина ли сме играли един срещу друг в колежа?
— Помниш ли, когато „Лонгхорнс“ разби „Бъкайс“ с пет тъчдауна? В Кълъмбъс, Охайо?
Марс се усмихна отново.
— Ти ме попита как съм успял да го направя.
Декър кимна.
— Какво мога да кажа? Тренирах здравата, но по-голямата част от уменията ми бяха дар от Бога.
— Бог не беше толкова щедър към мен.
Марс се огледа.
— Къде съм?
— След като разбрахме за случилото се, уредихме да те прехвърлят в болница близо до родния ти дом.
— Кога дойде тук?
— Кацнахме преди шест часа.
— И други ли има?
— Дойдох с екип.
— Цял екип федерални агенти се интересува от моя случай? Защо? Само защото някакъв тип си е признал? Толкова ли рядко се случват подобни неща?
— Доста рядко. Но открихме общи черти с друг случай.
— Какъв случай?
— Свързан с моето семейство — отвърна Декър. — Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че сходствата са поразителни.
— Защо тогава си тук?
Декър го изгледа изпитателно. Умееше да преценява хората, но Марс се оказа костелив орех.
— Разкажи ми за родителите си.
— Къде са останалите от екипа ти?
— Не вярваш ли на това, което ти казвам?
— Не вярвам на никого.
— Повярвай му, Мелвин — каза някой.
Марс погледна към вратата. На прага стоеше адвокатката му Мери Оливър, която приближи до леглото му и го хвана за ръката.
— Слава богу, че си добре — каза тя с навлажнени очи.
— Добре съм, Мери. Познаваш ли го? — попита Марс и кимна към Декър.
— Току-що говорих със специален агент Богарт — отвърна тя. — Господин Декър казва истината.
— Тук съм, за да разбера какво точно се е случило.
Марс се облегна на възглавницата.
— Какво се е случило? След толкова време? Желая ти късмет!
— Този късмет може да те спаси от затвора — отбеляза Декър.
— Трябва ли да се върна там? — попита Марс.
Декър поклати глава.
— След нападението решихме да те преместим на друго място.
— Къде?
— Под федерална закрила.
— Какво означава това?
— Означава, че поемаме отговорност за теб. Двама федерални агенти ще те охраняват в болницата, докато се възстановиш. След това ще преминеш под наша опека, докато не разрешим случая.
— И властите в Тексас нямат нищо против?
— Властите в Тексас си имат достатъчно проблеми — обади се Оливър. — И един от тях е възможността да ги осъдиш за случилото се.
— Сериозно ли говориш?
— Престъпен заговор, ръководен от надзирател, чийто работодател е щатът Тексас, едва не те е убил. Можем да заведем граждански иск срещу тях. Както и наказателно дело срещу охраната и всички служители на затвора.
— Желая ви късмет — каза Декър. — Но не това е причината да дойда тук. — Погледна Марс и добави: — Дойдох заради убийството на твоите родители.
Марс извърна глава и погледна Декър.
— Какво искаш да знаеш?
— Всичко.
— Ще ти трябват листове и химикалка, защото това е много информация.
— Имам добра памет — отвърна Декър. — Не забравям почти нищо.
Вратата на стаята се отвори и влезе Джеймисън. Очевидно бе чула думите на Декър. Вдигна диктофона, който държеше в ръка.
— Но тъй като моята памет не е толкова добра, винаги използвам това — поясни тя.
— Алекс Джеймисън, Мелвин Марс — представи ги Декър. — Тя е част от екипа.
Двамата се здрависаха.
— Колегата ми много искаше да поемем този случай, господин Марс — каза Джеймисън. — Той е единствената причина да сме тук.
— Разкажи ми повече за нощта, в която родителите ти са били открити — каза Декър, когато Джеймисън включи диктофона.
— Само ако състоянието ти позволява — побърза да уточни Оливър и постави ръка на рамото на Марс в знак на закрила. — Пострадал си сериозно и…
— Добре съм — отвърна Марс. — От началото ли да започна?
— Да.
И той започна. Говори в продължение на цял час. Декър често го прекъсваше, за да зададе въпрос или да уточни нещо. Когато Марс приключи, Декър помълча минута-две.
— В онази нощ си отишъл на гости на приятелка.
— Да, вече казах. Елън Танър.
— Къде и кога се срещнахте с Елън Танър? — попита Декър.
Марс се намръщи.
— Какво общо има това?
— Много общо — отвърна спокойно Декър.
Марс въздъхна дълбоко, облиза подутите си устни и каза:
— Запознах се с Елън на едно събиране на випускниците на колежа, на което присъства и футболният отбор. Това се случи няколко седмици по-рано. Оказа се голяма почитателка на отбора. Красива жена. Забавна. Умна. Виждахме се често. Онази вечер също си уговорихме среща.
— И ти отиде у тях с колата?
— Да.
— Какво правихте в дома й?
— Изпихме по две бири. Тя имаше марихуана, но аз отказах. Това можеше да провали шансовете ми да вляза в НФЛ.
— Спахте ли заедно?
— Тя даде показания. И каза, че сме спали.
— Какво си спомняш? — попита Джеймисън.
— Правихме секс, какво толкова?
— И после си тръгна?
— Да. Имах тренировка на следващата сутрин, исках да се прибера рано и да се наспя. Колата ми обаче се повреди. Затова се настаних в онзи мотел и прекарах нощта там.
— Времето, посочено от Танър и служителя в мотела, не потвърждава думите ти — каза Декър.
Марс разтри очи.
— Да, чух свидетелските им показания в съдебната зала. Не знам какво да кажа. Много добре помня кога напуснах дома на Елън и кога се настаних в мотела.
Декър се облегна на стола.
— Моментът на използване на кредитната ти карта потвърждава версията на служителя в мотела, а не твоите думи.
— Добре знам това, не мислиш ли? — сопна се Марс.
— Просто се опитвам да си обясня неща, които на пръв поглед нямат никакъв смисъл. Последното, от което се нуждаем, е да слушаме лъжи.
Марс дръпна рязко белезниците, приковали го към леглото, но рамката не поддаде. Джеймисън и Оливър отскочиха назад, но Декър не помръдна. По лицето му не трепна дори мускулче.
Марс се отпусна назад и отвърна задъхан:
— Не лъжа.
— Добре — съгласи се спокойно Декър.
— Може да не сте дошли да ми помогнете. Може да сте дошли, за да се погрижите да остана в затвора до края на живота си. Или да ме екзекутират. Може да работите за властите в Тексас.
— И защо да го правим? — попита Джеймисън.
— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се Марс. — Може да са ви повикали, когато онзи Монтгомъри си е признал, че е убил родителите ми. Или задачата ви да е да провалите разследването и да ме оставите в затвора.
Всички помълчаха известно време, преди Декър да каже:
— Можеш ли да обясниш разминаванията във времето?
— Ако можех, щях да го направя преди двайсет години, така че отговорът е: не, не мога.
— Добре. Нямаш обяснение? И нямаш какво повече да ни кажеш по този въпрос?
Марс го изгледа ядосан.
— Виж какво, ако не ми вярвате, по-добре си вървете. Защото не ми се занимава с глупости, ако намерението ви не е да ме измъкнете от затвора.
Декър се надигна.
— Не ме разбра правилно, Марс. Не съм казвал, че вярвам в твоята невинност, нито, че искам да те измъкна от затвора. Казах, че искам да открия истината. И ако тази истина означава, че си виновен, ще оставя да те екзекутират. А междувременно ще продължим да разследваме случая. Ще видим къде ще ни отведе това. Достатъчно ясен ли съм?
Джеймисън и Оливър се спогледаха притеснено.
Марс и Декър се взираха един в друг. Първият се опитваше да разбере що за човек е вторият.
— Мисля, че да — каза Марс.
Но Декър вече крачеше към вратата.
След като той си тръгна, Марс се обърна към Джеймисън.
— По дяволите, винаги ли се държи така?
— Общо взето — отвърна тя.



13

Декър тръгна устремно по коридора като вълна, която набира скорост, преди да се стовари върху брега. Чу Джеймисън да тича след него. В другия край на коридора стояха Богарт и Девънпорт.
Бяха оставили Милиган в офиса, който бяха наели на двайсетина минути южно от болницата. Всички се бяха настанили в един местен мотел, който предлагаше най-добрите условия в района.
Джеймисън го настигна и, видимо раздразнена, заяви:
— Бих искала да престанеш да го правиш!
Декър я погледна.
— Кое?
— Да излизаш от стаята по този начин.
— Приключих и си тръгнах. — Декър помълча и продължи: — Купила си ми киноа? Ти сериозно ли? Това храна ли е изобщо?
Тя се подсмихна.
— Толкова си отслабнал, че застанеш ли странично, едвам те виждам.
— Да бе, като тир, който те връхлита челно.
Когато спряха пред Богарт и Девънпорт, агентът попита:
— Какво мислите?
Декър сви рамене.
— Прекалено рано е да се каже. В показанията му има неясни моменти. Трябва да потърсим други възможни обяснения.
— Минали са двайсет години. Следата е изстинала.
— Ще говоря по-късно с него — каза Девънпорт. — И ще ви уведомя за психическото му състояние.
Богарт насочи вниманието си към Декър и Джеймисън.
— Разбирам, че е твърде рано да задавам подобен въпрос, но смятате ли, че лъже?
Джеймисън изглеждаше притеснена от думите му.
— Току-що се запознахме с него. Но ако искаш отговор, тогава… не, не мисля, че лъже.
— Конкретна причина?
— Каза на Декър, че ако не му вярва, може да си върви. Това не е типична реакция на човек, който все още може да бъде екзекутиран. Виновният се хваща за всяка сламка.
Богарт погледна Декър.
— Можеш ли да добавиш нещо?
— Не. — След което се обърна и тръгна по коридора.
Джеймисън въздъхна шумно. На Богарт като че ли му беше забавно. Девънпорт изглеждаше заинтригувана.
— Къде отива? — попита тя.
— Да се рови. Отива да се рови — отвърна Богарт. — И трябва да побързаме, ако не искаме да изостанем.
* * *
Върнаха се в наетия офис и прекараха известно време в четене на документи и взиране в компютърни екрани.
Но само мъжете. Джеймисън и Девънпорт бяха останали в болницата, за да разговарят с Марс.
Декър бе облякъл новите си дрехи. През изминалата седмица в „Куонтико“ той бе ставал рано, за да ходи във фитнеса и да тича по пистата. И се бе хранил само с продуктите, които Джеймисън му бе купувала. Малки порции, бе го посъветвала тя. Четири-пет пъти дневно.
Толкова бе напълнял, че дори тези леки упражнения във фитнеса и здравословното хранене му бяха помогнали да отслабне с десетина килограма.
Сега закопчаваше колана си на третата дупка, а бе започнал от последната. Панталоните се въртяха на кръста му. Въпреки това си оставаше ужасно дебел.
Милиган го изгледа и отбеляза неохотно:
— Изглеждаш по-добре, Декър.
— Така е, но гледай да не се блъснеш в мен на пистата. Не искам да пострадаш, защото все още съм с размерите на дирижабъл.
Думите му накараха агента да се усмихне, което се случваше рядко.
— Важното е, че полагаш усилия. Браво на теб.
— Добре, да поговорим за предварителното разследване — подкани ги Богарт.
— Елън Танър вече не живее тук — започна Милиган. — Нямаме представа къде се е преместила и не открихме хора, които я познават. Проверихме в Тексаския университет. Не е следвала там. И тъй като са минали двайсет години, издирването й може да се окаже невъзможно. Нищо чудно да се е омъжила и да е сменила името си.
— А служителят в мотела… как се казваше? — попита Богарт.
— Уилис Симон. Успяхме да го открием. Починал от сърдечен удар във Флорида през две и първа.
— Установихте ли някаква връзка между Танър и Симон?
— Никаква — отвърна Милиган. — Не са се движели в една среда. Имали са и голяма разлика във възрастта. Не открих нищо общо между тях.
— Ако предположим, че са им платили, за да излъжат, има ли начин да проследим плащанията? — попита Декър.
Милиган го изгледа с изненада.
— След двайсет години? Нищо чудно банките, които са използвали, отдавна да не съществуват. Финансовият сектор се консолидира. Освен това защо им е да лъжат? А и кой би им платил?
— За момента предполагам, че Марс казва истината. В такъв случай трябва да открием обяснение за разминаванията във времето, посочено от него, и показанията на Танър и Симон.
Милиган поклати глава.
— Според мен най-вероятно Марс лъже. В противен случай ще се изправим срещу мащабен заговор против футболист от колежански отбор, а не виждам никакъв мотив за това.
Богарт го прекъсна:

— След като сме тук, трябва да проучим всички възможности.
Всички.

Милиган заби поглед в записките си, очевидно недоволен от тези думи.
— Разговарях с местното полицейско управление. Повечето полицаи от онова време са се пенсионирали, но успях да открия един, който е бил тук тогава.
— Какво каза той? — попита Богарт.
— Това е било първото убийство в района — отвърна Милиган. — До този момент са разследвали само обири, пиянски сбивания, кражби на коли, издирвали са изчезнали хлапета, решили да се позабавляват, занимавали са се дори с кражба на крава, но това престъпление е потресло целия град.
— Доста бързо са се насочили към Мелвин Марс.
Милиган погледна Декър и каза:
— Уликите са били повече от сериозни.
— Какво знаем за родителите му? Откъде е Лусинда например? — попита Декър.
Милиган прелисти няколко страници.
— Не успях да открия. Няма много информация нито за нея, нито за мъжа й.
— Къде се е научила да шие? Според полицейския доклад си е докарвала допълнителен доход с шиене. Марс също го потвърди днес.
Милиган не скри изненадата си.
— Нямам представа къде.
— Освен това е давала уроци по испански — продължи Декър.
— В Тексас има много испаноговорещи — отбеляза Богарт.
— Но нямаме представа дали Лусинда Марс е от Тексас — изтъкна Декър. — Ако беше латиноамериканска, това би обяснило познанията й по испански. Тя обаче е била чернокожа.
— И чернокожите могат да научат испански, Декър — каза Милиган. — Както и да шият.
Декър не му обърна внимание.
— В момента разсъждаваме на глас — продължи той. — Искаме ли да научим нещо повече, трябва да изследваме различни възможности. Разбира се, че Лусинда е могла да се научи да шие и да говори испански. Бих искал да знам кога и къде.
— Добре, можеш сам да провериш, щом смяташ, че е толкова важно — отвърна Милиган.
— Това и ще направя — каза Декър. — Работила е и към агенция за почистване по домовете.
— Да. Поддържали са доста жилища в града.
— Доста е работила. Някакви роднини?
— Не успях да открия. Същото се отнася и за съпруга й.
— Не ти ли се струва странно? — попита Декър. — Възможно е единият да няма близки, но и двамата?
Милиган поклати глава.
— Минало е доста време. Може да са се преместили другаде. Не всеки има голямо семейство. Понякога хората губят връзка с роднините си. Единственото по-забележително нещо в семейството е бил синът им. Местните вестници са му посветили доста статии още преди убийствата. Момчето е било страхотен спортист. Много жалко…
— Продължавай да проучваш семейство Марс — каза Богарт.
Милиган кимна, но не прие задачата с особен ентусиазъм.
— Били са застреляни, а телата им запалени — каза Декър. — Защо и двамата?
— Ако смяташ, че е направено с цел да се затрудни идентификацията им, грешиш — отвърна Милиган. — И двамата са разпознати по зъбния статус.
— Защо тогава? — настоя Декър.
— Дали в това няма някаква символика? — зачуди се Богарт. — Ако Марс е извършителят, може да е искал да заличи образите им от живота си. Изгарянето на труповете би могло да постигне този ефект.
— Но нали Чарлс Монтгомъри си е признал убийствата — посочи Декър. — Трябва да говоря с него.
— Работим по въпроса — отвърна Богарт.
— Домът на семейство Марс не е далече от тук — отбеляза Декър.
— Точно така. Но е изоставен. Предполагам, че никой не е искал да живее там след случилото се.
— А мотелът, в който Марс е отседнал? — попита Декър.
— Съборили са го. Сега на това място има търговски център — обясни Милиган.
— А домът на Елън Танър?
— Още си е на мястото, но тя отдавна го е напуснала. Не съм сигурен какво ще откриеш там.
— Затова ще проверя — каза Декър. — Да вървим.
След като излезе от стаята, Милиган улови Богарт за ръката.
— Може „Морило“ да не беше най-подходящият случай, но все още разполагаме с папка, пълна с далеч по-перспективни възможности за разследване.
— Още сме в самото начало — отвърна Богарт.
Милиган пусна ръката му и каза:
— Явно му имаш голямо доверие.
— Да, така е. Защото си го е заслужил.
Богарт излезе и тръгна след Декър.
Милиган го последва неохотно.



14

Къщата бе запустяла, а дворът обрасъл в храсти и дървета с гъсти корони, същинска джунгла, през която човек можеше да си проправи път само с мачете.
Декър обаче използва огромните си ръце и масивното си тяло, за да стигне до дома. Богарт и Милиган го следваха.
Спряха пред прогнилата предна веранда и вдигнаха поглед към фасадата. Прозорците на втория етаж бяха заковани с шперплат, но следите от пожара личаха ясно.
— Там са намерили телата — отбеляза Декър, а Богарт кимна в знак на съгласие.
— Трябва да внимаваме къде стъпваме — каза Милиган, — за да не пропаднем.
Декър мина предпазливо по верандата, като заобикаляше най-прогнилите дъски. Добра се до входната врата и я побутна. Тя не помръдна.
Той опря масивното си рамо, натисна, дървото изпука и вратата се отвори. Разбира се, електричество нямаше, но именно затова бяха взели мощни фенери.
Влязоха вътре и откриха, че помещенията са разчистени от отломки и боклуци, но миризмата на плесен и гниене беше навсякъде.
Богарт закри носа си с длан.
— По дяволите, не съм сигурен, че е безопасно да дишаме това.
Декър погледна нагоре.
— Покривът и прозорците са цели. Затова вътре няма отломки.
Завъртя фенерчето, огледа помещението и пристъпи напред с бавни, предпазливи крачки.
Къщата беше малка и огледът на приземния етаж и гаража не им отне много време. Нямаше мазе, затова се насочиха към втория етаж.
Веднага щом Декър стъпи на първото стъпало, съзнанието му оцвети всичко в синьо. Случи се толкова внезапно, че едва не се спъна. Милиган го хвана за ръката.
— Добре ли си?
Декър кимна, макар изобщо да не се чувстваше добре.
Бе започнал да вижда всичко в синьо, когато се натъкна на труповете на своето семейство. И когато се върна в дома си след това.
Електриковосиньо, което потискаше всяко друго сетиво и го караше да се чувства особено, тревожно дори.

Трябва да го преодолея.

Премигна бързо, но синьото се връщаше всеки път когато отвореше очи.

Синестезията съвсем не е толкова хубаво нещо, колкото някои смятат.

Той заизкачва стъпалата предпазливо и се озова на горния етаж.
Там имаше само две спални — на Марс и на родителите му. И обща баня.
Декър влезе в първата стая. Предположи, че е била на Марс. Леглото му още беше там, а на стената над него бяха окачени прокъсани плакати на изпълнители на ритъм енд блус като Лутър Вандрос и Кийт Сует. На срещуположната стена откри още едно потвърждение, че това не е спалнята на родителите — омачкани плакати на Наоми Кембъл и Клаудия Шифер.
— Типичен американски младеж — отбеляза Милиган. — Боже, тази стая прилича на капсула на времето.
— Къде ли е бил сандъкът за оръжията? — попита Декър.
Милиган посочи отсрещната стена.
— Ей там. Сандък за една пушка с чекмедже за боеприпаси в долната част.
Влязоха в спалнята на родителите.
Декър извади скиците от старите полицейски доклади. Телата бяха открити едно до друго под прозореца. Рой бе лежал по-близо до прозореца, а Лусинда — до леглото. Стъклото бе почерняло и напукано от горещината. Дупката бе покрита с парче шперплат, заковано от външната страна.
За разлика от стаята на сина тази на родителите бе съвсем празна.
— Какво се е случило с мебелите? — попита Декър.
— Предполагам, че са ги отнесли като веществени доказателства — отвърна Богарт. — А и пожарникарите вероятно са разчистили част от леснозапалимите предмети, когато са се борили с огъня.
Декър кимна.
— Ще се опитаме да разберем със сигурност. Онези квадратни петна по стените… Сигурно е имало снимки там. Какво ли се е случило с тях?
— Ще звънна тук-там и ще проверя — отвърна Милиган.
Декър отвори вратата на дрешника и освети вътрешността му с фенер. Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато спря и пристъпи навътре в тясното помещение.
— Вижте това!
Богарт и Милиган се присъединиха към него и се вторачиха в мястото, което Декър сочеше с лъча на фенерчето.
— АК плюс РБ — разчете Богарт избелелите букви, които някой бе изписал на едната от страничните стени на дрешника. — Какво означава това?
Декър снима инициалите с мобилния си телефон.
— Нямам представа. Възможно е да са отпреди Рой и Лусинда да купят къщата.
— Нищо чудно.
— А може и някой от тях двамата да ги е изписал. Което говори, че тези инициали означават нещо важно. — Декър се огледа. — Кой е позвънил на деветстотин и единайсет?
— Не мисля, че полицията е открила откъде е дошло обаждането — отвърна Милиган.
— По онова време малцина са използвали мобилни телефони. А и покритието в района едва ли е било добро. Следователно не става въпрос за шофьор, който е минавал случайно оттук.
— Защо, възможно е. Видял е пожара, прибрал се е у дома и е позвънил.
— В такъв случай полицията щеше да знае от кой номер са позвънили — възрази Богарт. — Ченгетата щяха да го проследят.
Милиган вече кимаше.
— Така е. Ще трябва да проверя.
Слязоха на долния етаж.
Там Декър обърна внимание на нещо, което бе забелязал и на влизане. Избеляла снимка на младия Мелвин Марс в екип на гимназиалния футболен отбор. Беше окачена на стената. На една малка лавица имаше още негови снимки на различна възраст.
— Изненадан съм, че още са тук — отбеляза Богарт.
— Както каза, никой не иска да обитава къща, в която са били извършени убийства. А и наблизо не живеят много хора. Дори някой да мине случайно по шосето, не би могъл да види къщата, особено сега, когато дворът е станал джунгла.
Декър се огледа.
— Струва ми се интересно онова, което не виждаме.
— И какво е то? — попита Милиган.
— Снимки на Рой и Лусинда Марс. Все едно никога не са съществували.



15

Декър погледна часовника си.
Бяха пристигнали в къщата, в която Елън Танър бе посрещнала Марс в онази нощ. Беше стара, малка, усамотена. В радиус от двайсет мили не живееше никой. А преди двайсет години мястото трябваше да е било още по-изолирано.
— Защо една млада жена ще реши да живее сама толкова далече от цивилизацията? — попита Декър.
Нито Богарт, нито Милиган отговориха на въпроса му.
После отидоха до мястото на някогашния мотел. Сега там имаше търговски център. И отново се върнаха в дома на Марс. Трите локации се намираха встрани от едно и също шосе, така че можеше да се приеме, че са разположени почти по права линия.
— Разстоянието между дома на Елън Танър и мотела може да се вземе за един час — каза Декър. — А от мотела до къщата на Марс — за четирийсет минути.
Милиган, който шофираше, кимна.
— Марс е напуснал дома на Танър в десет вечерта. Казва, че е пристигнал в мотела час по-късно, или към единайсет, което изглежда логично. Служителят на рецепцията обаче е дал показания, според които е настанил Марс в стаята му към един и петнайсет. Това означава, че Мелвин е могъл да измине разстоянието до дома на родителите си, да ги убие и да се върне до един, един и нещо. Това е заявил прокурорът по делото.
— Не е чак толкова лесно — възрази Декър. — Марс е трябвало да отиде до дома си, да застреля родителите си, да вземе бензин и да запали телата им. Това отнема време.

— Но е
възможно,
няма съмнение.

— Освен това полицейският доклад съобщава, че автомобил, който много прилича на този на Марс, е бил забелязан близо до дома им по времето, когато според съдебния лекар е настъпила смъртта — добави Богарт.
— Точно така — потвърди Милиган. — Свидетелят е шофьор на камион, който е живеел наблизо и е познавал семейство Марс.
Богарт кимна.
— Той обаче е починал преди пет години, така че не можем да разговаряме с него.
— Но Чарлс Монтгомъри е на наше разположение. Можем да разговаряме с него — каза Декър.
— Получих имейл от Алабама. Всичко е уредено. Можем да го разпитаме вдругиден.
Телефонът на Декър иззвъня. Беше Джеймисън.
— Разговаряхме с Марс — каза тя. — В момента Девънпорт пише доклада си.
— Какво смята тя?
— Не съм сигурна. Не разкрива картите си.

— А
ти
какво мислиш?

— Изглежда ми искрен, Еймъс. Но трябва да добавя, че умее да манипулира хората. Все още нямам категорично мнение.
— Каза ли нещо интересно?
— Не. Твърдеше, че е невинен. Разказа какво е правил в нощта, когато са били убити родителите му. Не може да обясни разминаването във времето. Каза, че се настанил в мотела, заспал и се събудил, когато полицаите почукали на вратата.
— Имал е двайсет години, за да изглади показанията си. Едно нещо ме безпокои.
— Какво?
— Ако е планирал всичко, защо не е измислил правдоподобно обяснение за разминаването във времето? Би трябвало да знае, че това ще му създаде проблем.
Богарт, който слушаше разговора му, каза:
— Престъпниците обикновено допускат грешка. И тази грешка най-често е свързана с времето, Еймъс. Не могат да бъдат на две места едновременно. Много добре знаеш това.
— Вярно, престъпниците допускат грешки, но не чак толкова значими — възрази Декър. — Обикновено става въпрос за петнайсет минути, най-много за половин час, а не за цели часове. Тук разминаването е огромно. Ако Марс е подходил прецизно, педантично дори, към всички останали аспекти на престъплението, защо се е издънил по толкова важен въпрос? Не ми се струва логично.
— Кога ще се върнете? — попита Джеймисън.
— След час.
Декър затвори телефона и впери поглед в магистралата, която пресичаше огромната тексаска пустош пред тях. Пейзажът оставаше неизменен чак до хоризонта. Затвори очи и остави мислите си да се понесат назад към онова, което го притесняваше.
Богарт се извърна и забеляза изражението, което бе виждал твърде често в Бърлингтън.
— Какво има? — попита той.
Декър остана със затворени очи, но каза:
— Първо стрелбата, после огъня.
— Моля?
— Първо са били убити с пушка, после телата им са били изгорени.
— Така пише в полицейския доклад. Но защо?
Декър извика в съзнанието си снимките на обгорените тела. Хубавото на хипертимезията бе, че му позволяваше да вижда нещата такива, каквито са, без да пропусне нито една подробност. Тя не прибавяше нищо към образите и не отнемаше нищо от тях.
— Боксьорска поза.
— Какво?
— Телата лежаха в боксьорска поза.
Милиган го погледна.
— Точно така. В резултат на огъня мускулите и сухожилията се свиват, независимо от това дали жертвата е била жива или мъртва преди началото на пожара. Стиснати юмруци, свити ръце… досущ като боксьор на ринга.
— Затова се нарича така — отвърна Декър, който продължаваше да седи със затворени очи. — Очевидно са били застреляни.
Милиган сви рамене.
— Изстрелите с пушка в главата, при това от близко разстояние, винаги водят до фатален изход.
Декър отвори очи.
— Защо телата са подпалени? Какъв е смисълът, ако вече са били мъртви? Не мисля, че тук се крие някаква символика.
— Полицейските доклади повдигат този въпрос, но не дават отговор — отвърна Богарт. — Ако е направено с цел да се затрудни разпознаването на телата, не се е получило. Жертвите са идентифицирани чрез зъбните статуси. А дори това да не е било възможно, полицаите са могли да определят самоличността им посредством ДНК, дори от изгорял труп.
— Възможно е убиецът да не го е знаел.

— Искаш да кажеш, възможно е
Мелвин Марс
да не го е знаел? — каза Милиган.

Декър не му обърна внимание.
— Телата са били идентифицирани категорично като Рой и Лусинда Марс, нали?
— Да. В това няма никакво съмнение. Телата са били силно обгорени, но въпреки изстрелите в главата достатъчно голяма част от зъбите им е оцеляла, за да позволи идентифицирането им с помощта на снимките при стоматолога. Жертвите са именно Рой и Лусинда Марс.
— Това не отговаря на въпроса ми. Защо убиецът е запалил мъртвите вече тела?
Следващите няколко минути изминаха в мълчание.
— Възможно е да е изпаднал в паника — предположи Богарт. — Случва се. Опитал се е да се отърве от уликите и е решил, че огънят ще кремира труповете.
— Не е постигнал нищо, освен че димът е привлякъл вниманието на някой съсед, който е позвънил в пожарната. Иначе престъплението е могло да остане незабелязано още дълго.
— Разполагаме ли с надеждна информация за часа на смъртта?
— В случаи с изгорени трупове на открито, сред природата, обикновено се ползват услугите на ентомолог, който търси следи от насекоми — яйца, снесени от мухи, и прочие. Това е възможно и когато убийствата са извършени на закрито. В случая не са открили подобни следи. Насекомите не снасят яйцата си в горящи тела. Затова най-точният метод за определяне на момента на смъртта е анализ на костите. Химически и микроскопски анализ. Това изисква микрорадиография и електронна микроскопия.
Декър кимна.
— Съмнявам се, че в провинциален Тексас преди двайсет години са ползвали подобни технологии.
— А аз се съмнявам, че ги ползват дори днес — изтъкна Богарт. — Затова времето на смъртта е било определено предимно на базата на обаждането в пожарната, което е постъпило десет минути след полунощ. Пожарникарите са пристигнали единайсет минути по-късно. Пет минути след това са открили телата.
— Това означава в нула часа и двайсет и шест минути?
— Точно така.
— Което означава, че телата са били запалени около полунощ.
— Марс е имал достатъчно време да го направи — обади се Милиган. — От дома на Танър отива право вкъщи. Свършва си работата, качва се в колата си и тръгва към мотела.
— Ако телата бяха горели по-дълго — каза Богарт, — бихме могли да предположим, че къщата щеше да пострада повече от пламъците. Убил ги е, подпалил ги е и си е тръгнал в полунощ или малко след това. В такъв случай огънят е горял около половин час, преди да пристигнат пожарните коли.
Декър поклати глава.
— От мотела до дома на семейство Марс са четирийсет минути. Според служителя на рецепцията Мелвин е пристигнал в един и петнайсет. В такъв случай остават трийсет и пет минути, в които не знаем какво е правил.
— Може да е шофирал безцелно в района — каза Богарт. — Може да е изчакал на паркинга, за да се успокои. Все пак току-що е убил родителите си, Еймъс.
— Имал е цели четирийсет минути да се окопити, докато е пътувал. Престоят на паркинга проваля желязното му алиби, което всъщност не е било никакво алиби заради разминаването между неговите показания и тези на Елън Танър и служителя от мотела. Няма логика.
— Това е най-добрият сценарий, с който разполагаме.
— Което е голям проблем.
— Какво имаш предвид? — попита Милиган.
— Използването на кредитна карта преди двайсет години вероятно е ставало ръчно, особено в мотел в провинциален Тексас. Трансакцията не е оставила електронна следа, по която да съдим за часа на извършването й. В такъв случай имаме думата на служителя в мотела срещу тази на Мелвин Марс.
Милиган поклати глава.
— Не, проверих това. Служителят на мотела е позвънил в един часа и шестнайсет минути, за да се поинтересува за баланса по сметката. Това е станало ясно по време на процеса.
— Но не доказва нищо.
— Как да не доказва? — възрази подразнен Милиган. — Не забравяй, че в колата му са открити следи от кръвта на майка му. Това е възможно само в случай, че именно той е убиецът.
— Трябва отново да говоря с него.
— За какво? — попита Богарт.
— За много неща, най-вече защо не е платил в брой, а с кредитна карта.



16

— Какво значение има това, по дяволите?
Марс лежеше на болничното си легло и се взираше в Декър, който спокойно отвърна на погледа му. Богарт седеше до Декър и изглеждаше объркан. Милиган бе предпочел да изчака в колата и да проведе няколко телефонни разговора.
Декър се покашля и отвърна:
— Казах ти вече, че в това дело всяка подробност е важна. Стаята в мотела е струвала двайсет и пет долара. Защо не плати в брой? — Замълча и продължи: — Защо използва кредитна карта?
— Минаха двайсет години. Не помня.
— Не бързай, помисли, опитай се да си спомниш. Не искам нищо повече.
Отначало Марс изглеждаше объркан, но после искреното любопитство, изписано на лицето на Декър, го накара да се облегне на възглавницата и да се замисли.
Минута по-късно той каза:
— Да, първоначално възнамерявах да платя в брой. Не обичах да използвам картата. Но се оказа, че нямам достатъчно пари в брой. Май нямах никакви.
— Излязъл си на среща с момиче и не си имал пари? Ходихте ли на вечеря, на кино, поръчахте ли си нещо? Затова ли се охарчи?
— Не сме излизали. Останахме в дома й. Тя приготви вечеря. Пихме бира.
— И не сте вземали наркотици? Нали каза, че ти е предлагала марихуана?
— Елън изпуши една цигара, но не и аз.
— Задавал ли си си някога въпроса защо е живяла на такова изолирано място?
— Не, предполагах, че има някаква причина. Сигурно е било по-евтино.
— Тя учеше ли в колеж? Работеше ли?
— Мисля, че работеше нещо в областта на връзките с обществеността. Спомена го на онази среща на завършилите колежа. Стори ми се подходяща за тази професия — красива, самоуверена…
— Установил си, че нямаш пари в брой, когато е трябвало да платиш на рецепцията в мотела?
— Мисля, че да.
— А носеше ли пари в себе си, преди да отидеш у Елън Танър?
— След като не съм имал пари, когато съм си тръгнал от нея, и след като не съм похарчил нито цент в дома й, значи „не“.
— Това изобщо не отговаря на въпроса ми. Погледна ли в портфейла си, преди да тръгнеш за Танър? Ако си го направил, би трябвало да си видял дали там има пари.
Марс погледна към Богарт и попита:
— Какво цели?
Агентът остана безмълвен и Марс се обърна отново към Декър.
— Не си спомням! Просто не си спомням!
— Как се сдоби с кредитна карта?
— Не я получих като награда, стипендия или нещо подобно от колежа или отбора.
— Това не ме интересува. Интересува ме как се сдоби с нея.
— Нашите ми я дадоха. Завърших колеж. Последните два семестъра бях сред най-добрите във випуска. Беше един вид награда. Лимитът беше нисък, но самият факт, че имам кредитна карта, ме радваше. Беше ми за пръв път. — После добави с горчивина: — Оттогава не съм имал кредитна карта.
— И си я използвал, за да платиш сметката в мотела?
— Да. Имах късмет, че беше у мен, защото нямах пари.
— Служителят я прекара през една от онези машини за ръчно обработване на данните, нали?
— Да, от онези, в които картата се пъха в един отвор и се плъзга напред-назад.
— Според неговите показания той е позвънил, за да потвърди, че всичко е наред. Пред теб ли го направи?
— Да, но не бях изненадан. Чернокож младеж пристига посред нощ. Вероятно е решил, че съм откраднал картата. Явно не гледаше колежански футбол.
— И е позвънил пред теб?
— Да.
— Какво каза по телефона?
— Не си спомням. Предполагам, че онова, което се казва в подобни случаи. Не обърнах внимание.
Декър кимна.
— Според показанията му това е станало в един и петнайсет след полунощ.
— Глупости! Не е вярно, беше към единайсет. От дома на Елън до мотела се стигаше за един час. Знам го със сигурност, защото съм минавал това разстояние много пъти.
— И това е логичният маршрут, по който да се прибереш у дома?

— Това е
единственият
маршрут!

— И после колата ти се повреди?
— Точно когато минавах покрай мотела. Извадих късмет.
— Може да не е било късмет. Тогава ли реши да нощуваш там?
— Не, първата ми мисъл бе да се опитам да оправя колата, но не можах. Прекарах на паркинга пет минути, опитвах се да запаля двигателя, но не успях. Тогава отидох на рецепцията. Онзи излезе от стаичката отзад. Казах му, че колата ми се е повредила, и помолих да се обадя на „Пътна помощ“.
— А той какво ти отвърна? — попита Декър.
— Заяви, че единственият клон на „Пътна помощ“ се намира на два часа път от мотела. И че работното му време е приключило.
— И ти му повярва? — продължи Декър.
— Да, колата не се беше разваляла никога. Баща ми беше отличен механик. Сам оправяше всички проблеми, никога не бях стъпвал в сервиз. И макар да познавах добре района, нямах представа къде се намира най-близката „Пътна помощ“. Каза, че сте ходили в дома ми?
— Да.
— Това е един от най-затънтените райони на Тексас. По онова време мотелът беше единственият в околността.
— И когато разбра, че не можеш да повикаш „Пътна помощ“, реши да пренощуваш в него?
— Да. Реших да се обадя сутринта на „Пътна помощ“. Или на баща ми. Но тогава се появи полицията и разбрах какво се е случило.
— А полицията знаеше къде да те открие благодарение на кредитната карта?
— Предполагам — отвърна Марс.
Богарт се намеси:
— Защо не позвъни на родителите си още същата вечер? Можеха да дойдат и да те вземат.
Декър го изгледа одобрително, след което се обърна отново към Марс.
— Нямах телефон — отвърна Мелвин. — Предполагам, че можех да използвам този в мотела, но беше късно и не исках да ги будя.
— Но нямаше ли да се притеснят, когато се събудят на сутринта и открият, че не си се прибирал? — попита Богарт.
— Е, не бях малко дете. И преди не се бях прибирал нощем. Когато излизах, ги предупредих, че може да закъснея или да остана у Елън и да отида направо на сутрешната тренировка. Футболният ми екип беше в колата. Знаех, че не очакват непременно да се прибера.
— А защо не остана у Елън? — попита Декър.
Марс сведе поглед към окованата си в белезници ръка.
— Вижте какво, правихме секс. Тя беше страхотна мацка. Последната жена, с която съм спал за изминалите двайсет години. Но…
— Но какво? — попита Богарт.
— След драфта за НФЛ щях да стана богат. А тя… Мисля, че тя искаше да бъде част от това.
— Искала е да се ожените? От колко време се срещахте?
— Там е работата, че отскоро. От няколко седмици. Изобщо не мислех за брак. Господи, та аз дори нямах представа къде ще живея в близко бъдеще. Не знаех кой отбор ще ме избере.
— И сте се карали на тази тема?
— Не бих казал, че сме се карали. Просто обсъждахме нещата.

— И какъв бе резултатът от тези…
обсъждания?
— попита Декър.

— Тя ме помоли най-любезно да се разкарам от дома й и да вървя по дяволите, и аз си тръгнах.
Декър си пое дълбоко дъх.
— Когато миналия път те попитах за това, ти каза, че не си останал да спиш у Елън, защото на сутринта си имал тренировка.
— Какво значение има това, по дяволите? — извика гневно Марс. — Нали онзи тип в Алабама си е признал, че е убил родителите ми? Защо не разпитате него и не ме оставите на мира?
— Непременно ще го разпитаме — отвърна Богарт. — Но имаме въпроси и към теб.
Марс посочи Декър с пръст.
— Този човек мисли, че лъжа. Смята, че съм виновен. Има ми зъб, защото го направих за смях в Кълъмбъс. Тогава „Лонгхорнс“ разбиха „Бъкайс“ на пух и прах. Не може да бъде обективен. Също като онзи прокурор. Знаете ли, че прокурорът беше от Тенеси? И беше президент на клуба на привържениците на техния отбор. Ама че тъпотия!
— Думите ми може да те изненадат — каза Декър, — но трябва да знаеш, че животът на повечето хора съвсем не се върти около футбола. Не съм гледал нито един мач на „Бъкайс“, откакто завърших. Пет пари не давам дали си играл за „Лонгхорнс“, или си ме направил за смях преди повече от двайсет години. Интересува ме само случилото се с родителите ти.
— Добре, радвам се за теб. Казах ти всичко, което знам. Съжалявам, ако не ти е достатъчно.
Марс се обърна на другата страна и заби поглед в стената. Богарт погледна към Декър, който наблюдаваше Марс.
— В колата ти са открити следи от кръвта на майка ти. Имаш ли някакво обяснение?
— Не.
— Възможно ли е да се качвала в колата? И да се е порязала или да й е потекла кръв от носа?
— Не. Не е възможно. Тя никога не е използвала колата ми.
— Разбираше ли се с родителите си? — попита Декър.
— Защо? — отвърна Марс през рамо.
— Мотивът, който обвинението е посочило по време на процеса…
— Знам какво каза онзи тип — прекъсна го Марс. Обърна се отново по гръб. Изглеждаше успокоен или може би примирен. — Родителите ми никога не поискаха нищо от мен, когато разбраха, че ще ставам професионалист. Щях да се погрижа за тях. Да им купя къща, нова кола, да ги подсигуря. Всичко бях планирал.
Декър наклони глава.
— Много те бива в планирането, а?
— Какво лошо има в това?
— Нищо. Но прокурорът е представил свидетели, които са казали съвсем друго. А именно, че родителите ти са искали повече пари, отколкото си бил готов да им дадеш.

— Не
родителите
ми, а само единият от тях — отвърна бавно Марс.

— Един от тях все пак е пожелал повече — каза рязко Богарт. — В такъв случай свидетелските показания са верни? Защото ти току-що ни каза, че родителите ти не са искали нищо от теб. Излъга ни, така ли?
Марс облиза нервно устни.
— Баща ми. Той се промени през последните месеци. Изпадаше в ужасно настроение и започваше да вика по мен и мама за най-дребното нещо. Имах чувството, че се е побъркал. Предполагах, че причината са парите. Имаше представа колко ще получавам след подписването на договора. Не забравяйте, че правилото за ограничаване на заплатите на новобранците още не беше прието. Бях се подготвил добре и знаех, че ако се класирам сред първите трима, ще получа бонус от седем милиона още при сключването на договора. Това беше преди двайсет години. Знаете ли колко прави в днешни пари предвид инфлацията и всичко останало?
— Над десет милиона и петстотин хиляди — отвърна Декър.
Марс го изгледа изненадан.
— Точно така! Откъде знаеш?
— Предположих. И това беше само бонусът?
— Да. Щях да получа много повече за срока на договора, но черешката на тортата беше именно бонусът при подписването. Вероятно щях да сключа договор за седем години, но с опция да го прекратя след третата. Ако спечелех шампионат или попаднех в Отбора на звездите, щях сам да диктувам условията по следващия си договор. И тогава тези седем милиона щяха да ми се струват дребни пари.
— Но така и не получи подобна възможност — отбеляза Декър.
— Не ти приличам на милионер, нали?
— Какво каза баща ти?
— Искаше да се погрижа за него. Обещах му да го направя.
— Но? — попита Декър.
— Но… Заяви, че иска да го види черно на бяло. Искаше документ, който да ме обвърже юридически.
Богарт погледна Декър и каза:
— Това го нямаше в стенограмата на процеса.
— Така е, нямаше го. И защо, Мелвин?
Марс се изправи в леглото.
— Това е една от причините да откажа да свидетелствам по време на процеса. Адвокатката ми се страхуваше, че ако ми зададат този въпрос, ще се наложи да кажа истината.
— А тя е…?
— Подписах кратка декларация само от една страница, с която се задължавах да предоставя на родителите си трийсет процента от първия си професионален договор.
— Какво се случи с декларацията? — попита Богарт.
— Предполагам, че вече няма значение. — Марс въздъхна дълбоко и каза: — Отървах се от нея.
— Как? Подпали ли я? — попита рязко агентът.
— Знам, че не изглежда добре…
— Меко казано — отвърна Богарт.



17

Без да откъсва поглед от Марс, Декър попита:
— Агент Богарт, бихте ли ни оставили за пет минути, ако обичате?
Богарт се канеше да възрази, но Декър добави:
— Ние сме двама бивши футболисти, които искат да си поговорят за доброто старо време. Нищо повече.
Богарт се надигна бавно.
— Ще изчакам в коридора — каза той.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Декър придърпа стола си по-близо до леглото и постави огромните си длани върху страничната подпора.
— Разбрах какво целиш — заяви Марс. — Опитваш се да ме подлъжеш и да ме върнеш в затвора. Няма да кажа нито дума повече в отсъствието на моята адвокатка.
— Обясних ти вече, Мелвин. Тук съм, за да открия истината. Ако не си убил родителите си, ще направя всичко по силите си да го докажа, да отменя присъдата ти и да те измъкна от затвора.
— Не съм убил родителите си. Но седя в затвора вече двайсет години в очакване на отровната инжекция… приготвям се да посрещна смъртта, а тя не идва, после пак се приготвям, а тя пак не идва… Знаеш ли какво изпитва човек в моето положение?
— Не мога да си представя дори — призна Декър.
Марс изглеждаше изненадан от думите му. Погледна към вратата и попита:
— Защо помоли партньора си да излезе?
— Реших, че ще ти бъде по-лесно да говориш с мен, отколкото с ФБР.
— Но ти работиш за ФБР.
— Допреди две седмици живеех в един долнопробен мотел в Охайо. Имах шейсет долара в джоба си и си изкарвах прехраната като частен детектив, който поема възможно най-скапаните случаи. — Помълча и продължи: — Ако настояваш да говориш в присъствието на адвокат, ще си тръгна веднага. — С тези думи Декър се изправи.
— Почакай. Ти… ти ми каза, че между мен и случилото се с твоето семейство има общи неща.
— Да, има известни сходства.
— Какво се е случило със семейството ти?
Декър седна на стола.
— Беше убито. Дъщеря ми, жена ми и нейният брат. Открих телата им, когато се прибрах у дома една вечер.
Цялата враждебност на Марс се изпари за миг.
— По дяволите, човече! Много съжалявам!
— Изминаха шестнайсет месеца, без полицията да арестува никого. После един тип се появи в полицейския участък и направи самопризнания.
— Мамка му! Той ли е бил?
Декър го погледна.
— Работата се оказа малко по-сложна.
— Добре — отвърна объркано Марс.
— Но в крайна сметка пипнахме виновните. И те си получиха заслуженото.
— В затвора ли са?
— Не, в гроба.
Марс облещи очи.

— Но това е минало — каза Декър. — Да поговорим за настоящето. За
твоето
настояще.

Марс сви рамене.
— Какво очакваш да кажа, Декър? Бях чернокож младеж, обвинен в убийството на родителите си, като единият от тях беше бял. Не забравяй, че говорим за южните щати. За Тексас. Всички ме обичаха, когато бях футболна звезда. Но когато ми повдигнаха обвиненията, останах без приятели. Превърнах се в обикновен чернокож, който се бори за живота си. За бога, Тексас екзекутира повече затворници от всеки друг щат и мнозинството от тях са чернокожи.
— А договорът с родителите ти?
— Знаех, че съм невинен, но послушах тогавашния си адвокат. По онова време нищо не разбирах от закони и съдилища.
— Значи адвокатът ти е знаел за договора?
— Да, сам му казах. Но той заяви, че не е нужно да съобщаваме на прокурора. Негова работа било да разбере за него сам.
— Мисля, че е бил прав… поне формално.
— Но от морална гледна точка… Знам, че не изглежда добре. Исках да се изправя пред съда и да разкажа историята си. Исках всички да чуят моята гледна точка. Но адвокатът ме убеди да не го правя. Послушах го. Загубихме делото и се оказах прецакан.
— Какво направи с договора?
— Скъсах го на парчета и го хвърлих в тоалетната. Искам да ти кажа, че нямах никакъв проблем да дам тези пари на родителите ми. Щях да спечеля много повече. Бях си уредил рекламни договори, които щяха да ми донесат много повече пари, отколкото изкарвах на игрището.
— Но изгуби и тях.
Марс поклати тъжно глава.
— За един миг.
— Разкажи ми за родителите си.
— Какво те интересува?
— Искам да науча повече за миналото им. Откъде са? В Тексас ли са родени, или са дошли от друг щат?
Марс изглеждаше объркан от въпросите.
— Не знам какво да ти кажа… не говореха за тези неща пред мен.
— Ами роднини? Ходили ли сте на гости на роднини? Идвали ли са те у вас?
— Никога.
— Нямахте ли роднини?
— Не. Никога не ходехме никъде. И никой не ни идваше на гости.
— Доста необичайно.
— Да, предполагам… Но едва сега се замислям върху това, а тогава го приемах за даденост. Родителите ми ме обичаха безумно. Затова положението ме устройваше.
— Разкажи ми за баща си.
— Беше огромен. На него съм се метнал толкова висок и едър. И силен като бик. Майка ми също беше висока за жена. Нямаш представа колко бързо можеше да тича. Когато бях малък, често тичахме заедно. Имаше бързината на спринтьор и издръжливостта на маратонец. Успях да я надбягам едва в гимназията.
— От нея ли си наследил бързината?
— Предполагам.
— Може на младини да е била спортистка. Нищо чудно и баща ти да е спортувал.
— Нямам представа, никога не са говорили за това.
— Не открих техни снимки в дома ви. Нямаха ли никакви?
Марс се облегна на възглавницата си.
— Не обичаха да се снимат. Помня, че държаха една снимка на лавицата в хола, която направихме, когато бях в гимназията. Не съм виждал друга.
Декър го изгледа изпитателно.
— Да, знам, че звучи странно — каза Марс, — но тогава го приемах за нормално. Не се замислях.
— Видях една стара зърнеста снимка на твоите родители, но искам да ми опишеш майка си.
Усмивка озари лицето на Марс.
— Беше толкова красива. Всички го казваха. Можеше да стане модел или нещо подобно. Баща ми казваше, че не заслужава такава жена.
Декър вдигна телефона си.
— Направих тази снимка в дрешника в спалнята на родителите ти. Имаш ли представа какво означава?
Марс впери поглед в дисплея.

— 
АК плюс РБ.
Нямам идея. В техния дрешник ли беше?

— Да.
— Не знам. Никога не съм влизал там.
— Добре. Баща ти е работил в заложна къща, а майка ти е преподавала испански и е шиела?
— Да.
— За кого е шиела?
— За местна фирма, която предлагаше надомна работа. Не плащаше много, но така мама можеше да работи вкъщи.
— А испанският? В някое училище ли преподаваше?
— Не, не даваше уроци на деца. Само на възрастни. Предимно бели. Доста хора преминаваха границата и си търсеха работа. Хората, които ги наемаха, трябваше да научат езика, за да могат да им казват какво да правят. И се обръщаха към майка ми за уроци.
— А тя къде е научила испански? Това родният й език ли беше?
— Не… не мисля. Не беше латиноамериканка, ако това имаш предвид. Беше чернокожа. Доста по-тъмна от мен. Сигурен съм, че беше американка.
— Защо мислиш така?
— Заради начина, по който говореше. Нямаше следа от чужд акцент.
— От нея ли научи испански?
— Малко, защото говорехме предимно на английски. Баща ми много държеше на това. Ние сме американци, казваше той. Не обичаше да говорим на испански вкъщи.
— А майка ти е работила и други неща, нали?
— Да, не изкарваше много пари от шиенето и уроците. Работеше и за една фирма за домашни помощнички. Гладеше дрехи. Беше истинска професионалистка в това отношение. Гладеше ми дори джинсите, с които ходех на училище.
— Питал ли си ги някога за миналото им?
— Помня, че веднъж поисках да науча повече за техните родители. В училище имахме ден, посветен на бабите и дядовците. Попитах баща ми за тях, а той отвърна, че са починали. Нищо повече.
— Каза ли как са починали?
Марс удари по леглото със свободната си ръка.
— Какво значение има това, по дяволите? Да не мислиш, че баща ми е убил родителите си? Или че аз съм убил моите?
— Не, не мисля, че си убил родителите си. Но не знам дали баща ти не е убил своите. Възможно е.
Марс понечи да каже нещо, но се отказа. Погледна Декър право в очите и попита:
— Какво означава това?
— Не знаеш нищо за родителите си, Мелвин. Не знаеш нищо за роднините си. В цялата къща има една-единствена снимка на майка ти и баща ти. Никога не са ти разказвали за себе си. Какво мислиш?
— Искаш да кажеш, че са криели нещо? — попита бавно Марс.
— Заслужава си да проучим тази възможност. Защото, ако наистина са криели нещо, това би могло да е причината някой да ги убие.



18

— Добре, какво друго открихме за Рой и Лусинда Марс? — попита Богарт.
Целият екип се бе събрал край заседателната маса във временно наетия офис.
Милиган погледна Декър и отвърна:
— Да, трябва да призная, че ситуацията е малко необичайна. Не успяхме да открием абсолютно нищо. Разполагаме с номерата на социалните им осигуровки, но те ни отведоха в задънена улица.
— Нищо? — възкликна Богарт. — Смяташ ли, че са откраднали номерата?
— Възможно е. Имали са и шофьорски книжки, но отново не успяхме да открием нищо повече.
— Рой Марс е имал работа — посочи Джеймисън. — Лусинда също. Би трябвало да са плащали данъци и осигуровки, които да се удържат от заплатите им, да са подавали данъчни декларации и прочие.
— Нищо не успяхме да открием — призна Милиган. — Заложната къща, в която е работил Рой, отдавна не съществува, но е напълно възможно да са му плащали в брой. Същото се отнася и за Лусинда. Освен това много хора не подават данъчни декларации, тъй като доходите им попадат под облагаемия минимум и те не дължат нищо.
— Въпреки това са длъжни да подават декларации — настоя Джеймисън. — В противен случай извършват федерално престъпление.
— Така е, но мнозина не си правят труда — възрази Милиган. — Очевидно семейство Марс е попадало в тази категория, защото в архива на данъчната служба няма никакви сведения за тях. Да не забравяме и че в Тексас няма щатски данък върху доходите на физическите лица.
— Ами къщата? — попита Богарт. — Била ли е ипотекирана?
— Отново не успях да открия абсолютно нищо — призна Милиган. — Но имотните регистри посочват Рой и Лусинда Марс като собственици на къщата.
— Добре — каза Богарт. — Нищо полезно. Просто нямаме за какво да се захванем.
Милиган погледна Декър и каза:
— Направих някои проучвания. Полицаите не са в състояние да кажат кой е позвънил на деветстотин и единайсет да съобщи за пожара. Дори да са знаели, архивите отдавна са унищожени. Разпитах и за обзавеждането на къщата, за мебелите, снимките и всичко останало. Изглежда, че криминолозите са направили снимки само на телата, но не и на помещенията.
— Това е непрофесионално — заяви Богарт.
— Смяташ ли, че е невинен? — попита Милиган.
— Натам отиват нещата — отвърна Декър.
— Защо? — поинтересува се Богарт.
— Заради кръвта в колата. Предложих на Марс две напълно вероятни обяснения, които да го оневинят напълно за наличието на следи от кръвта на майка му в колата. Ченгетата не биха могли да оборят нито едно от тях. Порязване или кръв от носа. Той ги отхвърли. Заяви, че майка му никога не се е качвала в неговата кола. Ако беше виновен, щеше да се хване като удавник за сламка за някоя от тези възможности. Но не го направи.
Останалите се спогледаха. Казаното от Декър им се стори твърде многозначително.
— С други думи, подложил си го на проверка? — попита Девънпорт.
— И той я издържа — каза Декър. — Поне според мен.
Вдигна два листа, захванати с телбод.
— Това са останалите страници от докладите от аутопсията на Рой и Лусинда Марс. Току-що пристигнаха от съдебномедицинската служба. Открили ги на грешно място.
— Как разбра, че нещо не е наред? — попита Богарт.
— В самото начало на докладите се уточнява, че съдържат по трийсет и шест страници. Ние обаче разполагахме с трийсет и четири. Затова позвъних на съдебния лекар.
— Откри ли нещо интересно в новите страници? — попита Джеймисън.
— Само една подробност. Лусинда Марс е имала глиобластом четвърта степен.
Всички го зяпнаха смаяно.
— Мозъчен тумор? — попита Девънпорт.
— Злокачествен мозъчен тумор в терминален стадий, ако се вярва на доклада.
— Мелвин не го спомена — каза Джеймисън.
— Може да не е знаел — отвърна Декър.
— Какво значение има това за случая? — попита Милиган.
— Нямам представа дали има някакво значение — призна Декър. — Тя е умирала, но въпреки това някой я е убил. — Погледна към Девънпорт и каза: — Да оставим майката настрана поне за момента и да насочим вниманието си към сина. Какъв според теб е психологическият му профил?
Девънпорт извади записките, които си бе водила.
— Мелвин Марс се отличава с интелигентност над средната, като е научил много както от книгите, така и от улицата. Завършил е колеж с магистърска степен по бизнес администрация. Определено не е глупав. Наблюдавах интересно съчетание от стремеж да запази определена информация само за себе си и желание да сподели някои неща, сякаш се чувства принуден да защитава своята невинност и да твърди, че е осъден несправедливо.
— Подобно поведение е обичайно за човек, прекарал двайсет години в затвора — отбеляза Богарт. — Разбрал е как работи системата.
— Възможно е — призна Девънпорт, — аз самата съм работила върху подобни случаи, но ми се струва, че у Марс има нещо различно. Просто не успявам да го идентифицирам за момента. Отчаяно иска да научи колкото се може повече за Чарлс Монтгомъри. В същото време се страхува, че властите ще се опитат да направят връзка между двамата и да внушат, че именно той го е наел, за да убие родителите му. Убеден е, че дори невинността му да се докаже, няма да му позволят да излезе от затвора. Всъщност в това отношение като че ли се намира на границата на параноята.
— Не бих нарекъл опасенията му параноя, особено като имаме предвид, че едва не го убиха в затвора — каза Декър, с което си заслужи строг поглед от страна на Девънпорт.
— Ако е наел Монтгомъри преди двайсет години, за да убие родителите му, защо извършителят ще си признава сега? — попита Джеймисън. — Възможно ли е да е свързано с екзекуцията на Марс.
— Съвпадението между двете събития изглежда… — започна Девънпорт.
— Удобно — довърши вместо нея Декър.
— Смятате ли, че всичко е било планирано предварително? — попита Богарт. — От Монтгомъри?
Декър поклати глава.
— Монтгомъри се намира в отделението за смъртници на затвор в Алабама. Откъде ще знае за кога е насрочена екзекуцията на Марс?
Останалите впериха погледи в него.
— Затова трябва да чуем какво ще каже самият Монтгомъри.
— Смяташ ли, че ще каже истината? — попита Девънпорт, която се взираше изпитателно в Декър. — Последните думи на един осъден на смърт?
— Ни най-малко — отвърна Декър.
* * *
„Холман“ бе построен през 1969 г. и в него бяха заключени много повече затворници, отколкото бе проектиран да поеме. Намираше се в южната част на Алабама, където летните температури често нахвърляха трийсет и седем-осем градуса, но нямаше климатици, а разчиташе на вентилатори, които да раздвижват горещия въздух. Известен бе с прозвищата си „Кланицата на южните щати“ заради репутацията си на място, в което цари жестоко насилие, или „Ямата“ заради местоположението си в дъното на щата, ако погледнете на картата. Именно в „Холман“ се намираше отделението за осъдените на смърт в Алабама.

Декър и останалите от екипа пътуваха с редовен полет. Пристигнаха в затвора, облечени в якета с надпис
ФБР
на гърба и служебни карти, закачени на предните им джобове. Крачеха забързано към централния вход, а куфарчето на Богарт го удряше по бедрото.

Преминаха през охраната, след което Богарт, Декър и Милиган предадоха оръжията си и бяха съпроводени до една стая за свиждане.
— Разкажете ни за Монтгомъри — обърна се Декър към надзирателя, който ги придружаваше.
— Той е единак. Не създава проблеми. Не закача никого и никой не го закача. Но е странен тип.
— Кое му е странното? — попита Богарт.
— В Алабама осъденият на смърт може да избере начина на екзекуцията. Доколкото знам, Монтгомъри е единственият, предпочел електрическия стол пред смъртоносната инжекция. Защо някой ще иска да го изпържат, вместо да заспи мирно и кротко?
Богарт и Декър се спогледаха. Продължиха по коридора и минута по-късно седнаха срещу окования във вериги Чарлс Монтгомъри. До стената стояха двама широкоплещести надзиратели.
Монтгомъри беше бял, висок, току-що навършил седемдесет и две. Гладко избръснатата му глава бе леко вдлъбната отляво на темето. Имаше кестеняви очи, зъбите му бяха равни, но пожълтели от никотин, а жилавото му, някога стегнато тяло бе омекнало и провиснало. Мускулестите му ръце бяха покрити с татуировки, а ушите му бяха пробити, явно бе носил обеци, но в затвора те не бяха разрешени.
Той вдигна очи и ги огледа, като започна от Богарт, след което продължи отляво надясно и обратно. После сведе глава и заби поглед в окованите си ръце.
Богарт се представи:
— Господин Монтгомъри, аз съм специален агент Богарт от ФБР. Това са моите колеги. Дойдохме да говорим с вас във връзка с неотдавнашните ви признания, че сте убили Рой и Лусинда Марс в Тексас.
Монтгомъри не реагира по никакъв начин.
Богарт погледна Декър, преди да продължи.
— Бихме искали да ни разкажете повече подробности за нощта, в която евентуално сте убили семейство Марс.
Затворникът отвърна рязко:

— Не е
евентуално,
наистина ги убих. Освен това вече разказах всичко.

Тонът му не беше враждебен, а спокоен и делови.
— Оценявам това, но трябва да го чуем лично от вас.
— Защо? — попита Монтгомъри, без да вдигне глава.
Декър го оглеждаше, без да пропусне нито една подробност от външния му вид и поведението му.
— От сбиване тук ли е? — попита той. — Или от Виетнам?
Сега вече Монтгомъри вдигна поглед. Очите му бяха лишени от каквато и да било емоция, което показваше, че осъденият на смърт е наистина много опасен човек.
— Какво? — попита тихо той.
В отговор Декър докосна лявата половина на темето си.
— Част от черепа ви е била отстранена, в резултат на което се е получило това хлътване. Травмата в резултат на сбиване ли е? Или на участие в бойни действия? Нали сте служили във Виетнам?
— На няколко крачки от мен избухна мина. Приятелят ми загина. Аз получих дупка в главата.
— В досието ви пише, че сте служили в пехотата — отбеляза Богарт.
— Осемнайсети пехотен полк, Първи батальон, Форт Райли — изрецитира Монтгомъри.
— Кога се върнахте в Щатите от войната?
— През шейсет и седма, а месец по-късно се уволних.
— Военната кариера не ви ли привлече? — попита Декър.
Монтгомъри го изгледа мрачно и каза:
— Да, толкова беше забавно.
Богарт извади някаква папка от куфарчето си.
— Били сте в Тексас, когато Рой и Лусинда Марс са били убити.
— Би трябвало, след като аз ги убих.
— Разкажете ни как се случи.
Монтгомъри го изгледа, без да крие отегчението си.
— Всичко това го пише в папката, която държите. Защо да повтарям едно и също?
— Опитваме се да потвърдим думите ви. Бихме искали лично да ни разкажете какво се е случило. Затова сме тук.
— А ако не искам да говоря с вас?
— Не можем да ви принудим — отвърна Декър. — Но се чудим най-вече защо решихте да направите самопризнания.
— Знаете ли каква е присъдата ми?
— Да.
— В такъв случай какво значение има дали ще си призная още някое престъпление или не? Може да съм решил да облекча душата си. Да получа малък бонус за отвъдното.
— Разбирам ви. Но трябва да проверим думите ви, ако искаме да оневиним господин Марс. ФБР може да се справи с тази задача много по-бързо от щатската полиция. Ако целите ни съвпадат, не виждам защо да не си сътрудничим?
— Изглеждате ми прекалено дебел за федерален агент.
— Направиха изключение за мен.
— Защо?
— Защото винаги откривам истината. Ще ми помогнете ли да го направя и този път?
Монтгомъри въздъхна театрално.
— Какво значение има това, по дяволите? Добре — каза той, потри лице с окованите си ръце и се облегна на стола си. — Чували ли сте за състояние, наречено посттравматичен стрес?
— Да — кимна Декър.
— Е, мен не ме бяха проверявали за това нещо, но се оказа, че страдам от него. Имате ли представа какви неща горяха и избухваха там? Химически оръжия, боеприпаси, онзи гаден хербицид, наречен „оранжев агент“, който трябваше да остави джунглата без нито едно листо по дърветата… А кой знае с какво ни обсипваха виетнамците. И ние дишахме всичко това ден след ден. То съсипа здравето ми. Цяло чудо е, че не пипнах рак. После онази мина се взриви на няколко крачки от мен. — Той посочи главата си и веригите му издрънчаха, когато вдигна ръка. — Наложи се да изрежат част от черепа ми. Нищо чудно да са изрязали и част от мозъка ми, военните лекари така и не казаха какво точно са правили. Тогава започнаха онези главоболия.
— Наградили са ви с „Пурпурно сърце“ — отбеляза Богарт.
— Много важно. Не получих нищо друго освен този медал.
— След операцията ли започна да ви боли глава? — попита Декър.
— Да, но от Министерството по въпросите на ветераните не искаха и да чуят. Затова не получих никакво лечение. Положих усилия да продължа напред. Ожених се, започнах работа, но така и не се получи. Болката никога не спря. А когато лекарите отказаха да ми изписват повече лекарства, реших да взема нещата в свои ръце.
— Имате предвид сам да си намирате наркотици? — попита Девънпорт. — Които да облекчат болката?
— Да. Започнах с дребни кражби. Трябваше да изкарам пари, за да си купувам наркотици. После започнах да ги купувам директно от доставчиците. Избегнах посредниците, така да се каже, черпех направо от извора. — Той се усмихна мрачно. — Армията ме научи да действам ефективно.
— Предполагам, че дрогата, която сте вземали, е била силно пристрастяваща — каза Девънпорт. — И не сте могли да спрете?
— Да. Станах истински наркоман. Бях готов на всичко, за да се сдобия с пари за дрога.
— А после какво? — попита Декър.
— После нещата се развиха лавинообразно. Превърнах се в друг човек. Започнах да върша глупости, каквито никога не бях вършил. Да крада, да причинявам болка на другите… и не ми пукаше. Арестуваха ме няколко пъти за разни дреболии, но все се измъквах, без да ме осъдят. Бракът ми обаче се разпадна, изгубих работата си, дома си, всичко. Тогава започнах да пътувам из страната с надеждата да се отърва от главоболието.
— И как попаднахте на семейство Марс?
Монтгомъри заби поглед в масата, притисна длани и сбърчи чело.
— Разбирате ли… тогава не знаех как се казват, по-късно научих имената им.
— Добре, разкажете ни какво се случи — подкани го Декър.
— Пристигнах в града предишната вечер… просто минавах оттам. Не познавах никого, а и никой не ме познаваше. Та това беше някакво забутано градче с един-единствен светофар.
— Казахте „предишната“ вечер. Отседнахте ли някъде? — попита Богарт.
Монтгомъри впери поглед в него.
— Да отседна някъде? И с какво да платя? Нямах и един долар в джоба си. Нямах дори дребни монети. Бях гладен, но не можех да си купя нищо за ядене, камо ли да си платя стая в мотел. Спах в колата.
— Продължавайте — каза Декър.
— На другия ден минах покрай заложната къща. Намираше се в центъра. Отначало не й обърнах внимание, но после ми хрумна една идея. Влязох вътре, като се чудех дали да не заложа или да продам нещо. Носех медалите си, стария си пистолет… Може би щях да получа достатъчно пари, за да се нахраня. А и бензинът ми беше на свършване. Реших, че това е възможност да напълня резервоара и да продължа към следващия град. В заложната къща заварих един мъж… висок бял човек.
— Това е бил Рой Марс — каза Джеймисън. — Той е работил там.
Монтгомъри кимна.
— Тогава не знаех как се казва. Извадих нещата, които носех, и му ги показах. Той обаче отвърна, че не се интересува от подобни боклуци. В Тексас било пълно с бивши военни и ми показа една витрина с медали и оръжия, които разни хора заложили и забравили да откупят.
Богарт и Декър се спогледаха.
— Това ме вбеси — продължи Монтгомъри. — Попитах го дали е ветеран, а той отвърна, че не ми влизало в работата. Заяви, че ако търся подаяния, съм сбъркал адреса, защото едва свързвали двата края. Тогава вратата се отвори и влезе друг клиент. Отидох до касата и когато продавачът отвори чекмеджето, видях, че е тъпкано с пари. Разбрах, че онзи тип ме е излъгал. Имаше пари. Изобщо не се чудеше как да свърже двата края. Това ме ядоса още повече.
— Какво направихте след това? — попита Богарт.
— Върнах се в колата и зачаках. Армията ме научи на търпение. Бях взел този тип на мушката и не ми пукаше колко дълго щях да го дебна. Затвори към девет, качи се в колата си и потегли. Проследих го. Прибра се у дома си… живееше на много затънтено място. Наоколо нямаше други къщи. Това ме устройваше. Влезе вътре. Аз паркирах и излязох.
— Каква кола карахте? — попита Декър.
Монтгомъри не се поколеба.
— Един ръждясал „Понтиак Гран При“, модел седемдесет и седма, с осемцилиндров двигател. Беше тъмносин и голям колкото къща. На покрива му можеше да кацне хеликоптер.
— Изненадан съм, че помните такива подробности.
— Живях в тази кола около една година.
— Ваша ли беше? — попита Декър.
Монтгомъри вдигна поглед.
— Откраднах я отнякъде, после свих други регистрационни табели от един наказателен паркинг в Тенеси. Не помня точно къде.
— Казвате, че сте стояли и сте чакали пред къщата? — подсети го Декър.
— Точно така. Реших да огледам наоколо. Армията ме научи и да разузнавам обстановката. Наблюдавах ги през прозорците, без да ме видят. Бяха само двамата — той и жена му, както предположих. Помня, че тя беше чернокожа, което ме изненада, защото мъжът беше бял.
— Добре. Какво се случи после? — подкани го Декър.
— Изчаках да стане единайсет и половина или там някъде… може и да е било малко по-късно.
— Сигурен ли сте? — попита Декър.
Монтгомъри го погледна изненадан.
— Да, защо?
— Опитвам се да потвърдя фактите, с които разполагаме. Продължавайте.
— Влязох през задната врата. Видях лампите долу да угасват, но после светнаха на горния етаж. Предположих, че си лягат. Промъкнах се по стълбите, но сбърках стаята. Озовах се в спалня, която беше празна. Имаше плакати на момичета по стените и спортни екипи навсякъде, затова реших, че е стаята на детето им. Притесних се да не би да е заспало, но леглото беше празно.
— И тогава я видяхте? — попита Декър, с което си заслужи остри погледи от Джеймисън и Девънпорт.
Монтгомъри облиза устни и кимна.
— Да. Пушката стоеше на една лавица на стената. Реших, че ако ще правя това, за което съм дошъл, най-добре да не използвам пистолета си. Полицията можеше да го проследи до мен… нали знаете, да използва балистиката…
— Не и ако не намери оръжието — посочи Богарт.
— Да, но можеха да ме арестуват и тогава щяха да го намерят — възрази Монтгомъри.
— Продължавайте — каза Декър.
— Взех пушката, намерих патрони в чекмеджето на оръжейния сандък и я заредих. Влязох в спалнята. И двамата бяха заспали, но аз ги събудих. Бяха адски уплашени. Онзи тип ме позна. Казах му, че искам парите от касата в заложната къща. Обещах да оставя живи и двамата, ако ми ги даде. А той отвърна, че не можел да направи нищо, защото собственикът вземал оборота всяка вечер и го оставял в банков трезор. Това ме вбеси. Разбирате ли, бях решил, че той е собственикът, а се оказа дребен служител. Но се държеше така, все едно е собственик на заложната къща. Не обичам да ме лъжат. Направо не понасям. Обзалагам се, че кучият му син никога не е служил в армията. А да знаете колко пренебрежително ме гледаше? Заяви ми, че ако търся подаяния, съм сбъркал адреса. — Монтгомъри поклати глава. — За кого се смяташе, по дяволите? Не можех да подмина подобно нещо. Затова го гръмнах. Жена му се разпищя. Не можех да я оставя жива, нали така? Затова гръмнах и нея.
Изведнъж Монтгомъри замълча и погледна към Джеймисън и Девънпорт.
— Какво има? — попита Декър.
— Стана ми гадно, когато застрелях жената, но нямаше какво друго да направя. — Той сви рамене. — И преди бях убивал хора. На бойното поле и… не само. Но никога не бях убивал жена. Вината беше негова, а не нейна.
— Какво направихте след това? — попита Декър, като положи усилие да скрие отвращението си към Монтгомъри заради опитите му да прехвърли върху Рой Марс част от вината за смъртта на съпругата му Лусинда.
Милиган, който пишеше нещо в таблета си, също вдигна поглед, сепнат от чутото.
— Уплаших се. Нали знаете… когато стреляш, усещаш прилив на адреналин, но когато всичко свърши, рухваш, оставаш без капка сили. Първата ми мисъл беше да избягам, но после погледнах телата и ми хрумна нещо друго. Докато наблюдавах къщата, влязох и в гаража. Видях една туба с бензин. Втурнах се долу, взех я, полях ги с бензин и ги запалих.
— Но защо? — попита Богарт.
— Реших… — Гласът на Монтгомъри потрепери. — Реших, че ако телата изгорят заедно с къщата, пожарникарите може да си помислят, че огънят ги е убил. Изобщо да не разберат, че са застреляни.
— Какво направихте с пушката? — попита Декър.
— Върнах я на мястото й.
— И после си тръгнахте?
— Да, скочих в колата и изчезнах.
— Видяхте ли друга кола на шосето? — попита Декър.
Монтгомъри поклати глава.
— Бях толкова объркан, че покрай мен можеше да мине цял конвой от танкове, без да му обърна внимание.
— Носехте ли ръкавици? — попита Декър.
— Ръкавици?
— Когато взехте пушката?
— О, да, бях с ръкавици. Не исках да оставя отпечатъци. Служил съм в армията, там имат отпечатъците ми. — Той погледна Декър и каза: — Това е… всичко.
— Не съвсем. Как разбрахте за Мелвин Марс?
— А, това ли? — отвърна небрежно Монтгомъри. — Стана миналата година. Вече бях тук, в затвора. Един приятел ми каза за Марс. Каза, че го е чул от някакъв тип в Тексас.
— Този приятел има ли си име? — попита Богарт.
— Дони Крокет — веднага отвърна Монтгомъри.
— И къде е той сега?
— В ковчег. И той беше осъден на смърт. Екзекутираха го преди четири месеца.
Богарт и Декър се спогледаха, докато Девънпорт продължаваше да наблюдава Монтгомъри.
— Защо ще споменава Мелвин Марс пред вас? — попита тя.
— Не знаехте ли? — отвърна Монтгомъри с усмивка. — Едно време играех футбол за „Ол Мис“, Университета на Мисисипи. Бях фул бек. Това означава, че връхлитах другите играчи и ги блокирах с тялото си, за да може някой тейл бек да отбележи точка. Никога не съм играл срещу Марс, тъй като съм много по-възрастен, но бях чувал за него. А когато научих повече подробности от Крокет, помолих жена ми да потърси още информация в интернет. Видях снимките на родителите му и разбрах, че това са хората, които убих тогава.
— Защо решихте да си признаете? — попита Декър. — Защото очаквате Бог да прояви повече снизхождение?
Монтгомъри сви рамене.
— Вижте, и бездруго ще умра. Прецаках целия си живот. Този Марс изгуби много, и то заради мен. Предполагам, че исках да се реванширам донякъде. Да направя едно добро дело, преди да умра. — Монтгомъри замълча и погледна Декър. — Ще го пуснат, нали? Той не е убил родителите си. Аз го направих.
— Ще видим — отвърна Декър. — Това е причината да сме тук.
— Казах на местните ченгета каквото знаех за къщата и всичко останало. Подробности, които не са ставали публично достояние. Аз бях. Какво друго мога да кажа?
— Мисля, че казахте много неща — отвърна Декър.
— И никога не сте се срещали с Мелвин Марс? — попита Богарт.
Монтгомъри поклати глава.
— Не, сър. Никога не съм се срещал с него. Ако си беше у дома онази вечер, щях да убия и него.
Всички мълчаха в продължение на няколко секунди. Декър изучаваше Монтгомъри, докато Богарт преглеждаше някакви документи, а Джеймисън и Девънпорт наблюдаваха Декър.
— Оженили сте се втори път? — попита той.
Монтгомъри кимна.
— Няколко години по-късно. Бях прехвърлил петдесет, а Реджина беше с двайсет години по-млада от мен. Роди ни се дете. Положих усилия да създам дом, да се изчистя от дрогата, но не се получи — призна той и посочи главата си. — Болката не си отиваше. Имаше периоди, когато изобщо не ме напускаше. Тогава полудявах. И вършех глупости. Реджина взе сина ни и избяга. Започнах да обирам банки, да продавам наркотици, убих двама типове, с които въртях бизнес. После убих и щатски полицай. Затова съм тук.
— Къде живее настоящата ви съпруга? — попита Декър.
Монтгомъри повдигна вежди.
— Защо?
— Ще трябва да поговорим и с нея.
— Защо? — попита отново затворникът.
— Тя е част от тази верига. Трябва да проверим всяка брънка.
Монтгомъри се замисли продължително върху думите му.
— Живее на двайсетина минути от тук. Администрацията на затвора има адреса й. Премести се да живее наблизо, когато ме прехвърлиха тук.
— Откога сте женени?
— От осемнайсет години. Макар че последните девет съм зад решетките. Вече ви казах, че тя ме напусна, когато нещата излязоха от контрол. Тогава Томи беше съвсем малък. Когато ме осъдиха на смърт, Реджина дойде да ме види в затвора. Така и не се разведохме официално. Предполагам, че й беше жал за мен.
— Колко деца имате? — попита Декър.
— Само Томи. Живее с майка си, но никога не идва тук. Не го обвинявам. Аз не бях до него, когато той имаше нужда от мен, защо му е да идва сега? Реджина казва, че от него ще излезе отличен футболист.
— А тя често ли ви посещава? — попита Девънпорт.
Монтгомъри я погледна.
— Всяка седмица. Никога не пропуска. Точна е като часовник.
— Това е хубаво — отвърна Девънпорт, в резултат на което Монтгомъри я изгледа подозрително.
— Някой друг посещава ли ви? — попита Декър.
— Нямам никого освен Реджина и детето.
— Адвокати?
— Те се опитаха. Провалиха се. И си тръгнаха.
— За кога е насрочена екзекуцията ви? — попита Декър.
— След три седмици, смятано от утре.
— Защо избрахте електрическия стол вместо инжекцията? — поинтересува се Девънпорт.
Всички погледи се насочиха към нея.
Монтгомъри се ухили.
— Реших, че трябва да свикна с горещината предвид мястото, към което съм се запътил. А и защо да не си отида с гръм и трясък?
— Какви са плановете на съпругата ви след това? — попита Декър.
— Да започне отначало на някое ново място.
— Добре — отвърна Декър, — ще я поздравим от ваше име, когато я видим.
— Постъпвам правилно, нали? — попита притеснено Монтгомъри.
— Не е моя работа да ви съдя — каза Декър. — Още нещо… откраднахте ли някакви пари или вещи от дома на семейство Марс?
Монтгомъри го зяпна, изпълнен с подозрителност.
— Не, така ли казаха ченгетата?
— Извършихте ли други престъпления, докато бяхте в града? — попита Декър.
— Не. Казах ви, че ги убих и си ометох крушите.
— Не сте останали в града, не сте се хванали на работа или нещо подобно?
Монтгомъри го изгледа така, сякаш Декър бе загубил ума си.
— След като съм извършил двойно убийство?
— Значи отговорът е „не“?
— Разбира се, че е „не“.
— Къде отидохте, след като напуснахте града?
— Не помня.
— А спомняте ли си поне града?
Монтгомъри се замисли за миг.
— Като че ли беше Абълийн. Да, точно така. Качих се на междущатската магистрала и потеглих на изток. Така се озовах в Абълийн.
— Разстоянието е към сто и осемдесет мили, нали? Към три часа път?
— Мисля, че да… горе-долу.
— Добре, благодаря.
Наканиха се да си тръгнат, когато Монтгомъри извика подире им:
— Можете ли да кажете на господин Марс, че съжалявам?
Декър се извърна и го погледна.
— Не мисля, че е добра идея.



19

Потеглиха направо към дома на Реджина, който — както им бе обяснил Монтгомъри — наистина се намираше на двайсетина минути от затвора.
Небето бе посивяло, канеше се да вали и тъй като температурите бяха спаднали рязко, нищо чудно от облаците да се изсипеше не дъжд, а сняг, което се случваше много рядко в тази част на Алабама.
Шофираше Богарт, а Декър седеше до него. Девънпорт се бе настанила отзад и пишеше нещо на таблета си, а до нея бе Милиган, който правеше същото.
Джеймисън седеше вляво от Милиган.
— Опасен тип — отбеляза тя.
— Вече няма да навреди никому — каза Богарт.
— Смяташ ли, че раняването в главата е причината да направи всичко това? — попита Джеймисън.
— Не знам — отвърна той. — От гледна точка на закона обаче това няма никакво значение.
— Предполагам — съгласи се Джеймисън, макар и изпълнена със съмнения.
— Лиза, какво е мнението ти за него? — попита Богарт и погледна в огледалото.
Психоложката вдигна поглед от таблета си.
— Според мен казва истината. Очевидно е необщителен, предпазлив и потаен, но, изглежда, искрено съжалява за случилото се. Освен това страда от посттравматичен стрес, а раната му е засегнала ключови участъци от мозъка.
Видя, че Декър гледа през прозореца. Явно не обръщаше внимание на думите й.
— Какво смяташ, Еймъс? — попита тя.
Когато не й отговори, Девънпорт се приведе и го докосна по рамото. Той се сепна и се извърна към нея.
— Извинявай — каза тя. — Питах те какво мислиш за Монтгомъри.
— Мисля, че е по-важно какво ще си помислим за Реджина Монтгомъри — отвърна Декър.
— Защо? — попита объркана Девънпорт. — Вярно, ти спомена, че трябва да разберем дали Монтгомъри има семейство.
— Надявам се да получим някои отговори.
Реджина Монтгомъри живееше в занемарена къща близнак, която се крепеше на прогнили греди и ръждиви пирони. Трябваха й само още няколко дупки от термити, за да рухне цялата. Спряха отпред. В предния двор — из който не се виждаше и едно стръкче трева — бе паркиран стар кремав буик с напукан гюрук от изкуствена кожа. Целият квартал изглеждаше запуснат. В далечината се разнесе свирка на товарен влак.
Започна да вали в мига, в който излязоха от колата и се запътиха към входната врата. Тя бе с пукнато триъгълно прозорче на нивото на очите.
Богарт почука.
— Съседната къща изглежда изоставена — отбеляза Девънпорт.
— Половината къщи в квартала изглеждат изоставени — каза Богарт.
Чуха стъпки. Миг по-късно вратата се отвори.
Реджина Монтгомъри бе средна на ръст, слаба и с доста прошарена кестенява коса. Носеше протрити джинси, гуменки и пуловер с лекета.
Богарт и останалите се представиха и тя ги покани да влязат.
Дневната беше малка, обзаведена със стари и евтини мебели. Реджина ги въведе в кухнята, махна няколко кутии и купчини хартия от столовете и ги покани с жест да седнат край малката маса в средата. Имаше само четири стола, затова Милиган и Девънпорт останаха прави.
Реджина ги огледа притеснено, преди да спре погледа си на Богарт, който пръв й бе показал служебната си карта.
— Какво иска ФБР от мен? — попита тя направо.
— Да ви зададем няколко въпроса. Говорихме вече със съпруга ви.
— В такъв случай знаете, че макар да не си направихме труда да се разведем, не живеем заедно от много години. А и той отдавна е в затвора.
— Но, формално погледнато, си остава ваш съпруг, нали?
— Да.
— Кога научихте, че той най-вероятно е убил Рой и Лусинда Марс?
Тя се облегна на стола си и се замисли.
— Когато отидох в затвора да се видя с Чък… Чарлс.
— Помните ли точната дата?
— Не съвсем. Всяка седмица ходя на свиждане. Нека помисля… — Тя взе пакет цигари от масата, запали една, издуха дима, помълча няколко секунди и каза: — Може би преди два месеца. Не съм сигурна.
— Признанието му изненада ли ви? — попита Богарт.
— Кое? Че е убил някого? Не, разбира се. Знаех, че е склонен към насилие. Нали затова ще го екзекутират? Уби щатски полицай в Алабама. А това гарантира смъртна присъда.
— Каза, че ви е помолил да потърсите в интернет информация за случая „Марс“, за да се увери, че не е сбъркал нещо — продължи Богарт.
— Да, отидох в библиотеката. Нямам компютър. Разпечатах онези снимки и разни други неща и му ги занесох в затвора. Веднага ги позна.
— Вие ли му предложихте да съобщи на властите?
Тя поклати глава.
— Не, идеята беше на Чък. Но аз реших, че е редно да го направи. Това е начин да се реваншира поне малко за стореното от него.
Декър огледа кухнята и запечата в паметта си всичко, което видя.
— Какво възнамерявате да правите след екзекуцията на съпруга ви? — попита той.
— Нямам никакви планове — изсумтя тя. — Живея тук и едва си плащам наема. Работя в бакалията и си докарвам още някой долар в ресторанта на „Макдоналдс“ на магистралата.
— Синът ви с вас ли живее? — попита Декър.
Тя кимна.
— Томи. Добро момче е. Добре се справя.
— Според баща му е отличен футболист.
— Така е — кимна Реджина.
— Не ходи ли на свиждане на баща си?
Тя го изгледа сърдито.
— Не, защо да ходи?
— Добре е, че подкрепяте съпруга си в този труден момент — отбеляза Джеймисън.
— Имахме хубави моменти, макар и малко. А и той е баща на Томи. Аз обвинявам проклетото правителство. Чък е воювал за страната си, бил е ранен в главата, а какво направи правителството за него? Нищо. Това е престъпление, мен ако питате.
— Доста хора ще се съгласят с вас — отбеляза Девънпорт.
— Можете ли да ни кажете нещо друго? — попита Богарт.
— Не знам нищо повече — каза Реджина и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам за работа. Смяната ми започва след двайсет минути.
Тя ги изпрати до вратата и я затвори след тях.
Богарт погледна Декър и попита:
— Какво ще правим сега?
— Ще отидем да видим местните „Кугуари“.
* * *
Когато наближиха гимназията, чийто адрес Декър бе открил с помощта на мобилния си телефон, дъждът се усили.
— Какво правим тук? — попита Богарт.
— Спомена някакви „Кугуари“ — добави Девънпорт.
Декър кимна.
— Обърнахте ли внимание на снимките в дома на Реджина Монтгомъри? Синът й носеше екип на футболния отбор на „Кугуарите“.
— Добре, това означава, че искаш да разговаряш с него, но той никога не е ходил на свиждане на баща си — изтъкна Джеймисън.
— Не искам да говоря с него за баща му.
Богарт спря на паркинга за посетители и всички заедно се отправиха към канцеларията на училището.
Няколко минути по-късно вече вървяха към физкултурния салон, придружени от заместник-директора.
— Томи приключи учебните си занятия за днес — каза мъжът, докато вървяха по коридора. — Но отборът тренира в салона.
— Нали футболният сезон вече приключи? — попита Богарт.
Заместник-директорът се усмихна.
— Това е Алабама. Футболният сезон никога не приключва напълно. А и тази година спечелихме регионалното първенство. Момчетата искат да защитят титлата догодина. Затова тренират допълнително.
Заместник-директорът ги въведе във физкултурния сезон и размени няколко думи с треньора, който минута по-късно доведе Томи Монтгомъри.
Той се оказа симпатично момче, по-високо от баща си, с широки рамене, масивни ръце и още по-масивни крака. Изгледа ги навъсено и каза:
— Разбрах, че сте дошли заради баща ми.
— Точно така — отвърна Богарт.
— Нямам какво да ви кажа за него, защото изобщо не го познавам. Не го свърташе у дома. Радвам се, че го тикнаха в затвора и го разкараха от живота ми.
Декър погледна останалите играчи, които тренираха различни комбинации.
— На коя позиция играеш? — попита той.
Томи го погледна.
— Защо? Разбираш ли от футбол?
— Малко. Прекалено си дребен, за да играеш на офанзивна позиция. А също и като лайнбекър. Но ръцете и краката ти са достатъчно дълги. Прасците ти са твърди като камък, бедрата ти са набраздени от мускули, пръстите на ръцете ти са покрити с мазоли. Следователно много играеш с топката и много тичаш. А това означава, че си тейл бек или краен нападател.
Томи го изгледа по съвсем различен начин.
— Наистина си играл. Тейл бек съм.
Джеймисън заяви гордо:
— Декър е играл за Университета на Охайо. А после и в националната лига за „Кливланд Браунс“.
Томи зяпна.
— Наистина ли?
— Получи ли вече предложения за стипендии?
— Започнах да ги получавам още в осми клас. Догодина завършвам и вече имам три солидни оферти, две от колежи с отбори в Първа лига и една от Втора.
— Това е чудесно. Радвам се за теб. Знаеш ли, поговорихме с майка ти. За нейното бъдеще. След като баща ти… — Декър не довърши изречението и впери изпълнен с очакване поглед в Томи.
— Да.
— Ще завършиш след една година. Надявам се тя да се справи дотогава.
— О, ще се справи. Вече има пари.
Богарт понечи да каже нещо, но Декър продължи:
— Да, вече има пари. Тъкмо се канеше да ми разкаже за тях, когато стана време да тръгва за работа.
— Има доста пари. Достатъчно, за да свърже двата края.
— Така ми каза и тя. Имаш ли представа откъде са дошли?
— От застрахователите. Скапаният ми баща си направил застраховка „Живот“. Да не повярва човек.
— И застрахователите ще я изплатят, въпреки че той ще бъде екзекутиран? — попита Богарт.
— Да… или поне мама каза така.
— Явно става въпрос за доста пари — отбеляза Декър. — Имаш ли представа колко?
— Не съвсем… не. Но тя обеща да се преместим веднага щом завърша, и да си вземем жилище там, където реша да следвам. Ще купи къща и няма да работи повече… — Томи замълча, но след малко продължи: — Тя винаги е била до мен, винаги се е грижила, помагала… Повечето момчета на моята възраст едва ли биха искали да живеят с майките си, когато влязат в колежа, но… животът й не е бил никак лесен и тя е… Разбирате какво имам предвид, нали? — попита смутено момчето.
— Много добре знам какво имаш предвид — отвърна Декър. — Успех с футбола. — Почука с пръст главата си и добави: — И умната!
Сбогуваха се с Томи и се върнаха при колата.
— Как разбра, Декър? — попита Девънпорт.
— Кое?
— Че Реджина Монтгомъри ще получи много пари?
— Не знаех, докато Томи не ми каза. Но го подозирах.
— Но как? — попита Богарт.
— Защото на мъртвите пари не им трябват.



20

— Днес Чарлс Монтгомъри се е явил пред съда в Алабама и е потвърдил под клетва, че е убил родителите ти.
Декър потупваше с длан по страничната облегалка на стола, без да откъсва поглед от Мелвин Марс, който вече цяла седмица лежеше в отделението по физиотерапия и рехабилитация в болницата.
Марс изглеждаше добре. Отоците бяха спаднали, синините също. Лекарите гарантираха пълното му възстановяване. Канеха се да го изпишат на следващия ден.
Марс остави гирите, които бе вдигал допреди миг, и попи потта от лицето си.
— Какво всъщност означава това?
— Направил е официално изявление под клетва, което потвърждава предишните му показания. То съдържа конкретни подробности около убийството на твоите родители.
— И съдът го е приел?
Декър кимна. Бе дошъл сам в болницата. Искаше да остане на четири очи с Марс поне за известно време.
— И какво следва сега?
— Изявлението ще бъде препратено на съда в Тексас, под чиято юрисдикция е твоят случай. Съдът ще го проучи и ще вземе решение.
— Какво ще стане с хората, които ме осъдиха?
— Те отдавна са се пенсионирали. Случаят обаче засяга щатската прокуратура, която следи внимателно развоя на събитията. Ако обвинението приеме показанията на Монтгомъри и подкрепи обжалването ти, не мисля, че съдът ще има избор. Ще трябва да те освободи, и то незабавно.
Марс обви кърпата около врата си, при което мускулите му се очертаха под тясната тениска. После седна срещу Декър и попита:
— Колко време ще отнеме това според теб?
— Ще приключи доста бързо.
— Как изглеждаше? — продължи Мелвин.
— Кой? Монтгомъри ли?
Марс кимна, забил поглед в пода.
— Вероятно като повечето хора, които си срещнал в затвора — каза Декър.
— Скапан задник, който обича да причинява болка на другите?
— Служил е във Виетнам. Бил е ранен, в резултат на което е получил адско главоболие. Станал престъпник, за да си плаща наркотиците, защото от Министерството по въпросите на ветераните отказали да му помогнат.
— Но защо е убил родителите ми?
— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш? Това няма да промени нищо.
Марс го погледна.
— Разкажи ми.
— Баща ти се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Монтгомъри се опитал да заложи свои вещи при него. Заяви, че баща ти е отказал да ги вземе и го е обидил. Монтгомъри се ядосал, проследил го, тъй като искал да го обере, но когато влязъл у вас, разбрал, че баща ти е само служител, а собственикът вече е внесъл оборота в банката. Затова направил… Знаеш какво, като взел пушката, която намерил в стаята ти. А после слязъл в гаража и взел туба с бензин.
Марс продължаваше да се взира в пода.
— Вярваш ли му?
— Съобщи подробности, които само истинският убиец би могъл да знае.
Марс вдигна глава.
— Вярваш ли, че той го е направил?
Декър не отговори.
— Това означава ли, че не му вярваш?
— Няма значение дали аз му вярвам или не. Само истината има значение.
— Това не отговаря на въпроса ми — възрази подравнен Марс. — Защо правиш нещата толкова трудни, Декър?
— Задачата ми е да открия истината, Мелвин. Казах ти го още при първата ни среща. Освен това в момента не вярвам на никого.
— Включително на мен?
— Ти ми помагаш да се добера до истината. И то по-бързо от обичайното. — После добави: — Вероятно защото си такъв симпатяга…
— Не мислех, че имаш чувство за хумор — засмя се Марс.
— Нямам. Явно съм го прихванал отнякъде.
— Къде ще чакам, докато текат всичките тези процедури?
— На сигурно място, под опеката на ФБР. В квартира в Остин.
— Не съм бил в Остин, откакто играх за Тексаския университет.
— Предполагам — каза Декър. — Искам да те питам нещо.
— Давай.
— Прочетох доклада от аутопсията на майка ти.
Марс се напрегна и погледна към Декър.
— И какво? Откри ли нещо необичайно?
— Видях, че според съдебния лекар майка ти е имала рак на мозъка в последен стадий.
Марс едва не падна от стола. Успя да запази равновесие, като се подпря с една ръка на пода, след което се изправи.
— По реакцията ти съдя, че не си знаел.
— Това са глупости! — възкликна Мелвин.
— Не и според доклада. Приложени са снимки на тумора. Няма да ти ги покажа, защото изстрелът е обезобразил лицето й. Туморът е злокачествен, в терминален стадий. Същото заболяване, което уби и Тед Кенеди.
Марс бе вперил облещени очи в пода.
— Никога не ми е казвала нищо. Никога!
— Забелязал ли си някакви признаци, че е болна? Марс зари лице в кърпата и захлипа.
Декър, който не очакваше подобна реакция, зачака, без да помръдне от стола си.
Когато хлипанията утихнаха, Марс избърза сълзите си и се изправи бавно. Гърдите му се повдигаха тежко.
— Помня, че отслабна. Загуби апетит. Често я болеше глава. Твърдеше, че има мигрена.
— Постъпи ли в болница? Подложи ли се на лечение?
— Не мога да повярвам. Имала е рак, но не ми е казала! Умирала е, но двамата с баща ми са решили да скрият това от единственото си дете!
— Знам, че ти идва като гръм от ясно небе, Мелвин. Защото, ако се бе подложила на лечение, щеше да разбереш, нали?
— Не съм сигурен. Доста отсъствах. Но нито косата й опада, нито се виждаха някакви други признаци… Щях да ги забележа.
— Продължаваше ли да работи до края?
Марс вдигна поглед.
— Не. Татко каза, че е настоял тя да си почине. Реших, че е заради парите, които щях да получа. Но аз никога…
Гласът му заглъхна.
— Дали са ходили на лекар в града?
— Сигурно. Имаха зъболекар, а понякога мама ползваше хиропрактор. Работеше много и гърбът й се схващаше.
— Знаеш ли при кой лекар са ходили?
— Не. — Мелвин се замисли, после каза: — Предполагам, че всичко е било заради мен, Декър. Честно казано, нямах много време за родителите си. Футболът ме беше погълнал изцяло. Но… но въпреки това ги обичах. И щях да се погрижа за тях. По дяволите!
Лицето му беше изкривено от болка.
— Вършил си доста неща за толкова млад човек, Мелвин. Не би трябвало да се укоряваш.
— Този мозъчен тумор… смяташ ли, че има нещо общо със смъртта й?
— Не виждам връзка. Но, от друга страна, не знам толкова много неща.
Марс се изправи и отново избърса лицето си.
— Какво ще правя, ако ме пуснат, Декър? — попита той с нещастен глас. Гледаше го като изгубено момченце.
Декър се почувства неловко и не отговори на въпроса му. Марс продължи:
— Бях на двайсет и две, когато напуснах външния свят. Сега съм почти на четирийсет и две. Тогава бях хлапе, сега съм мъж. Но тогава имах планове. Купища планове. А сега нямам… по дяволите, нямам представа какво да правя.
Вдигна поглед към Декър, видя безизразното му лице и извърна глава.
— Остави. Ще измисля нещо. Винаги съм успявал да се справя.
— Да, така е — отвърна разсеяно Декър и се приведе напред. Настъпи моментът да зададе въпроса, заради който бе дошъл тук. — Възможно ли е ти да не си го направил, но и Чарлс Монтгомъри да не го е направил?
Марс се изправи и го погледна объркан.
— Какво?
— Какъв е третият вариант, Мелвин? Това искам да разбера.
— Трети вариант?
— Миналото на родителите ти е прекалено неясно. Никой не се е разровил в него, защото бързо са обвинили теб за смъртта им. В живота им обаче има твърде много бели петна. Възможно е някое от тях да обясни смъртта им.
— Например?
— Нямам представа.
— Защо не вярваш на Монтгомъри? Нали е съобщил подробности за дома ни и прочие?
— Възможно е да ги е научил от истинския убиец.
— Но защо ще го прави? Защо ще си признава престъпление, което не е извършил?
— Защото и бездруго вече е мъртъв. Какво значение имат още две убийства? Не могат да го екзекутират два пъти. Ами ако някой го е помолил да поеме вината върху себе си, в замяна на което е обещал да осигури жена му и детето му за цял живот?
Марс се отпусна на стола си.
— Да ги осигури за цял живот? Това са много пари. Родителите ми… Защо някой, който има толкова пари, ще се интересува от тях? Или от мен? И ще се опитва да ме измъкне от затвора след толкова време?
— Не разполагам с тези отговори. Само с въпросите.
Марс потри лицето си с потна длан.
— Направо ме побъркваш с тези приказки, човече. Първо ми казваш, че майка ми е била болна от рак, а сега и това — добави гневно той.
— Предположих, че ще искаш да научиш истината. Неподправената истина. Ако аз бях прекарал двайсет години от живота си в затвора за нещо, което не съм извършил, щях да искам да разбера кой ме е пратил там. И защо.
Марс впери поглед в него в продължение на няколко секунди, след което закима.
— Да, и аз бих искал същото. Как мога да помогна?
— Като си спомниш каквото можеш за родителите си. Техни думи, които са ти се сторили странни. Писма, телефонни обаждания, посетители… Всичко, което може да ни подскаже откъде са.
— Ще трябва да помисля.
— Е, аз не бързам за никъде. Ти също.



21

Милиган остави чашата с кафе и впери поглед в Декър, който седеше от другата страна на масата.
Екипът вечеряше в ресторант „Апълби“ в Остин, където бяха преместили Марс след изписването му от болницата.
Навън валеше силен дъжд и те бяха прекарали деня в опити да научат колкото се може повече за Чарлс Монтгомъри.
— Наистина си е направил застраховка „Живот“, която ще бъде изплатена на наследниците му, в случай че умре — каза Милиган.
— Но застрахователната сума е само трийсет хиляди долара — възрази Джеймисън, която седеше до Декър.
— Обзалагам се, че за нея това са много пари — отвърна Милиган.
— Но не са достатъчни, за да си купи къща и да спре да работи — изтъкна Девънпорт.
— Възможно е Томи Монтгомъри да преувеличава — каза Милиган.
— Не мисля.
Милиган се обърна към Декър и попита:
— Защо не ни кажеш какво те кара да мислиш, че Монтгомъри лъже? Хайде, Декър, нали сме екип? Трябва да си споделяме информация.
Декър остави вилицата си и изтри устни със салфетката.
— Въпрос на парични потоци.
— Моля? — възкликна ядосан Милиган. — За жената ли става въпрос?
— Не, за мъжа.
Декър хрупаше салата, макар всъщност да му се ядяха ребърца. Когато си поръча ребърца, Джеймисън го погледна с такъв укор, че той се почувства достатъчно виновен, за да ги замени със салата. Бе отслабнал още седем-осем килограма и коленете му бяха престанали да го болят. В знак на непокорство обаче си бе поръчал една бутилка „Амстел лайт“.
Допи бирата си и погледна Милиган с изражението на човек, който върши нещо с безкрайно неудоволствие.
— Монтгомъри ни каза, че не е имал никакви пари, когато е пристигнал в града. Затова отишъл в заложната къща. Влязъл в града с празен резервоар и празен стомах. Заяви, че е офейкал веднага след като убил Рой и Лусинда Марс. Не е откраднал нищо нито от тях, нито от когото и да било. Не се е хванал на работа, преди да замине. В същото време е шофирал в продължение на три часа до Абълийн, без да спре никъде.
— Е, и?
— Карал е „Шевролет Импала“, модел седемдесет и седма, с осемцилиндров двигател. Проверих техническите й характеристики. Като чисто нова тя гори двайсет и пет литра на сто мили извънградско. Предполагам, че разходът на двайсетгодишна кола като неговата е бил с трийсет процента по-висок. Това означава, че са му трябвали поне петдесет литра, за да стигне до Абълийн. При тогавашните цени на бензина това прави около трийсет долара. Следователно, ако е пристигнал в града с празен резервоар и празен портфейл и го е напуснал пак с празен резервоар и празен портфейл, как е стигнал до Абълийн? На всичкото отгоре е отишъл и до дома на семейство Марс, за да убие Рой и Лусинда. Това са още седем-осем литра бензин. Обяснете ми как е възможно.
Девънпорт и Джеймисън се спогледаха.
Богарт се покашля и каза:
— Не е възможно. Което означава, че или е излъгал, или се е объркал.
— Не ми се вярва да се е объркал — отвърна Декър. — Беше изключително конкретен, отнасяше се педантично към всяка подробност. Това е единственият пропуск, който са направили, когато са скалъпвали тази история.
— Брей! — възкликна Милиган. — Защо реши, че историята е скалъпена?
— Все някой трябваше да го направи.
— Според мен заключението ти е прибързано и не се основава на никакви факти.
— Предполагам, че в това се крие разликата между моя начин на мислене и твоя.
Милиган направи кисела гримаса, отпи от кафето си и каза:
— Може би трябва да вземем предвид кръвта на Лусинда в колата на Марс. Колата, която тя никога не е използвала. Как кръвта й се е озовала в нея? Монтгомъри не би могъл да я пренесе там.
Телефонът на Богарт иззвъня. Той отговори на обаждането, изслуша някаква информация и затвори. Огледа останалите и заяви:
— Съдът в Тексас е отменил присъдата на Марс и той незабавно трябва да бъде освободен от затвора.
— Чудесна новина! — възкликна Джеймисън.
— Но само ако е невинен — възрази навъсен Милиган. — И не толкова чудесна, ако е виновен.
— Питам се дали ще иска да отиде до Алабама — каза Богарт.
— До Алабама ли? — учуди се Девънпорт. — Защо?
— Членовете на семействата на жертвите имат право да присъстват на екзекуцията. И макар, формално погледнато, Монтгомъри да не е осъден за убийствата на Рой и Лусинда Марс, Мелвин няма да има втора възможност да наблюдава екзекуцията на убиеца на родителите си.
— Добре, ще го попитам — отвърна Декър.
* * *
Марс ги очакваше в една от стаите на взетата под наем къща, охранявана от трима федерални агенти от Остин. Адвокатката му Мери Оливър очевидно бе пристигнала току-що, защото Декър, Богарт и останалите я завариха да прегръща клиента си.
— Знаех си, че може да се случи — каза Марс, — но ми беше толкова трудно да го повярвам.
— Очакват ни официални съдебни процедури за изчистване на досието ти — каза Оливър, — освен това подадох иск за обезщетение. Мисля, че ще получиш максималния размер без особени усилия.
След като приключиха с поздравленията, Богарт уведоми Марс за възможността да присъства на екзекуцията на Монтгомъри.
— Всичко е уредено. Ще ти позволят да присъстваш, ако желаеш.
Марс погледна Декър и попита:
— Какво мислиш? Трябва ли да отида?
Декър се замисли.
— Да, ако смяташ, че с това случаят приключва.
— Но ти не смяташ така.
— Възможно е да греша — отвърна Декър. — Освен това има още една причина да отида в Алабама.
— Каква е тя?
— Госпожа Монтгомъри.
* * *
Изслушването в съда бе насрочено за следващия ден. Марс седеше до Мери Оливър, облечен в евтин костюм, докато съдията се извиняваше за случилото се и снемаше всички обвинения от него.
— Мога само да се надявам, господин Марс, че останалата част от живота ви ще бъде изпълнена само с положителни емоции — каза съдията, удари с чукчето и закри заседанието.
Пред съдебната зала ги очакваше тълпа от репортери, които искаха да отразят историята на Мелвин Марс. Тук на помощ се притекоха Богарт, Милиган и особено Декър, който използва едрото си тяло като топка за боулинг сред кегли, за да пробие път на Марс през гората от насочени към него микрофони и да го съпроводи до джипа, който ги очакваше.
Когато потеглиха, Декър каза:
— Това ще се превърне в национална новина.
— Изненадан съм, че някой изобщо проявява интерес към случая — отвърна Марс.
— Интересът им няма да продължи повече от двайсет и четири часа, колкото е продължителността на един новинарски цикъл.
Богарт му подаде нещо. Марс го погледна.
— Мобилен телефон?
— Всъщност смартфон — поясни Джеймисън. — С него можеш да сърфираш в интернет. Да изпращаш и получаваш имейли, да ползваш социалните мрежи, да правиш снимки, да гледаш телевизия и филми… А, да, можеш да го ползваш и като телефон.
Марс прокара пръсти по дисплея.
— Явно имам много да наваксвам.
— Това е за предпочитане пред алтернативата — отбеляза Декър.
* * *
Тъй като Марс вече не беше затворник, можеше да пътува без охрана и белезници. В самолета на „Юнайтед“ той седна до Декър. Богарт седна от другата страна на пътеката, а Джеймисън и Девънпорт — зад него. Милиган предпочете да остане в Тексас и да работи по случая на място.
Марс погледна през прозорчето.
— Отдавна не съм летял, но като че ли самолетите не са се променили много.
Декър нагласи седалката си, като наклони облегалката назад максимално.
— Има една разлика. Седалките са станали по-тесни. А може би аз съм понаедрял.
Марс не откъсваше поглед от прозорчето.
— Никога не съм мислил, че ще напусна Тексас.
— Сигурен съм, че не си очаквал да направиш още много неща.
— Никога не съм присъствал на екзекуция.
— Искам да знаеш, че Монтгомъри е предпочел електрическия стол пред смъртоносната инжекция.
Марс се извърна рязко.
— Защо, по дяволите?
— Нямам представа. Властите в Алабама предоставят подобна възможност за избор и той е направил своя.
— Съпругата му ще присъства ли?
— Има право, но не знам дали ще дойде. А дори да се появи, съмнявам се, че ще доведе и сина им.
— Ами ако той не е убил родителите ми?
— Убил е няколко души и това не подлежи на съмнение. Законът предвижда смъртно наказание за подобни престъпления.
Марс кимна.
— Колко невинни хора смяташ, че са били екзекутирани?
— И един е много, макар да съм сигурен, че са повече.
— Трябваха ми само няколко минути, за да се присъединя към тях.
— Както ти казах, когато се запознахме, ти си късметлия. Извади голям късмет, макар преди това той да ти беше обърнал гръб.
— Е, надявам се сега вече да не ме изостави.
Марс погледна към предната част на салона и забеляза, че когато единият пилот влезе в тоалетната, стюардесата блокира пътеката към пилотската кабина с количката за напитки.
— Откога започнаха да го правят? — попита той.
— След Единайсети септември.
— Ясно.
Марс откъсна поглед от предната част на самолета и се обърна към Декър.
— Каза, че отиваме в Алабама и заради госпожа Монтгомъри.
— Точно така.
— Защо?
— Тя е единственият човек, който е посещавал Чарлс Монтгомъри в затвора през последните няколко години.
— Добре, но какво значение има това? — попита Марс.
— Ако всичко е част от някакъв заговор, то не може да бъде уредено по телефона. Нужни са лични срещи. А тя е единствената, която се е срещала с Монтгомъри. Ходила е в затвора и му е казвала какво да прави. Тя му е предала всички онези подробности, благодарение на които признанията му звучат толкова достоверно. Посещавала го е много пъти, за да е сигурна, че е запомнил всичко.
— В такъв случай тя трябва да поддържа контакт с истинския убиец на родителите ми. Защото инициативата е дошла от нея, не от съпруга й.
— И аз смятам същото.
— Но няма да ни каже кой се е свързал с нея.
— Не, не мисля, че ще ни каже — съгласи се Декър.
— Какво ще правим тогава?
— Сами ще открием колкото се може повече, след което ще се срещнем с нея.
— С надеждата да я притиснем в ъгъла?
— Да. Спомни ли си нещо от онова, за което те помолих?
Марс погледна през прозорчето, когато самолетът започна да се снижава над Алабама.
— Много мислих за това, но, честно казано, си спомних само едно…
— И то е?
Марс посочи зад дясното си ухо.
— Баща ми имаше белег на това място. Видях го, когато бях малък и го яздех на конче, нали се сещаш… Докоснах го и го попитах откъде го има. Той побесня. Уплаших се, че ще ме пребие. Майка ми влетя в стаята, видя какво се случва и го успокои. Оттогава започва да се държи различно в мое присъствие. И пусна косата си по-дълга.
— За да скрие белега?
— Да. Така поне мисля.
— Питал ли си някога майка ти за него?
— Не, бях прекалено уплашен. Никога не бях виждал баща ми толкова ядосан. Адски ме уплаши.
Декър впери поглед в седалката пред себе си.
— На зараснала рана ли приличаше? От нож или куршум?
— Не беше от куршум. Приличаше по-скоро на порязване.
— В такъв случай от нож.
— Да, струва ми се. Виж, знам, че не е много…
— Но е повече, отколкото имахме досега, Мелвин. Ще трябва само да разберем какво означава.



22

Четвъртък, пет и половина следобед.
На Чарлс Монтгомъри му оставеше само половин час живот.
Бе приключил с последната си вечеря. Вечеря, купена от автомат.
Хамбургер и кутийка кока-кола.
Стомахът му нямаше да има време да преработи храната.
Богарт, Декър и Марс седяха на предния ред в едно от помещенията за наблюдение. Джеймисън бе предпочела да не идва. Девънпорт се бе настанила на втория ред точно зад Декър. В помещението имаше още трима души. Двама бяха журналисти, а третият — щатски прокурор. Нито един член на семействата на жертвите не бе пожелал да присъства с изключение на Мелвин.
Журналистите го разпознаха и настояха да вземат интервю, но Богарт извади значката си и прекрати на бърза ръка опитите им да зададат въпроси.
Завесите бяха дръпнати, затова — поне за момента — стаята за екзекуции не се виждаше. Съседното помещение бе предназначено за роднините на осъдения. Завесите там също бяха дръпнати, затова нямаше как да разберат дошла ли е Реджина Монтгомъри.
Марс изглеждаше притеснен и по лицето му бяха избили капчици пот, макар вътре да беше хладно.
Декър забеляза това и постави широката си длан на рамото му.
— Ще издържиш ли докрай? Или предпочиташ да излезем?
Марс се приведе напред и задиша дълбоко.
— Мислех си, че се отървах на косъм от това да бъда на неговото място.
Декър свали ръката си.
— Но не си, Мелвин. Там е Монтгомъри. Можем да си тръгнем, ако искаш.
Марс се изправи.
— Не. Добре съм.
— Сигурен ли си?
— Да.
Богарт се приведе напред и каза:
— Идват.
Монтгомъри напусна килията, в която го бяха преместили миналия вторник, заобиколен от дванайсет надзиратели. Водеше ги пастор с Библията в ръце, който неуморно нижеше някаква молитва. По звуковата уредба бяха пуснали псалм.
Предварително бяха изнесли обичайната кушетка от стаята за екзекуции и я бяха заменили с електрическия стол, донесен от склада. Електрическият стол на Алабама, известен с прозвището „Жълтата мама“ заради жълтите кабели, бе конструиран от британски затворник през двайсетте години на миналия век. На вид бе доста груб и солиден.
Пасторът се отдели от процесията с наведена глава и влезе в помещението, в което се намираха Декър и останалите. Зае мястото си в края на редицата, разтвори Библията и зачете.
Надзирателите влязоха с Монтгомъри в стаята. Завесите се отвориха и осъденият можеше да види кой е дошъл да го изпрати.
Декър и останалите видяха, че Реджина Монтгомъри е дошла. Сина й го нямаше.
Погледът на Чарлс се спря върху нея за няколко секунди, но не си казаха нито дума. Накрая Реджина извърна очи.
Главният надзирател прочете смъртната присъда и попита Монтгомъри дали желае да се възползва от правото си на последна дума.
Той отново погледна жена си. Понечи да каже нещо, но само поклати глава и извърна очи. Забеляза Мелвин Марс и се вторачи в него. Двамата се гледаха няколко безкрайно дълги мъчителни секунди.
После Монтгомъри извърна поглед, без да каже нищо. Изражението на лицето му не говореше за разкаяние, а по-скоро за презрение.
Главният надзирател влезе в друго съседно помещение, в което негов колега дежуреше на телефона. Това се правеше, в случай че губернаторът отмени екзекуцията в последния момент.
Този път обаче помилване нямаше да има и надзирателят даде съответния сигнал.
Десетима служители на затвора напуснаха помещението, като се разминаха на излизане с главния надзирател, който се връщаше в стаята за екзекуции. Останалите двама подготвиха Монтгомъри, като свалиха белезниците от ръцете и оковите от краката му, сложиха го да седне на стола и привързаха главата и крайниците му към дървената рамка на „Жълтата мама“.
Поставиха на главата му метален шлем с електроди, а отгоре нещо като качулка. Прикрепиха електроди и към ръцете и краката му. Включиха захранването на стола.
Главният надзирател отиде в помещението с генератора, където завъртя няколко ключа и приведе оборудването в готовност.
Марс стисна здраво страничните облегалки на стола си и задиша учестено.
Декър обви раменете му с ръка.
— Остава още малко — промълви той. Извърна се към Реджина Монтгомъри, но тя бе забила поглед в пода.
Декър погледна отново към Монтгомъри. Не можеше да види лицето му заради качулката, но цялото му тяло се бе притиснало към дървения стол. Приличаше на каменна статуя в трон.
Един от служителите на затвора взе табела, на която пишеше ГОТОВНОСТ, и я постави на прозореца на генераторното помещение.
Останалите двама надзиратели напуснаха стаята за екзекуции. Вратата се затръшна след тях.
Единият подаде сигнал, като почука два пъти на вратата. Главният надзирател мигом изпрати към стола първия от двата токови удара с продължителност трийсет и четири секунди, осем ампера и хиляда осемстотин и петдесет волта.
Декър наблюдаваше как електричеството запраща Монтгомъри към облегалката на стола със силата на картечен откос. Той рязко опъна кожените каиши. При една от конвулсиите от крака му падна електрод. Изпод качулката се издигна дим. Миризмата на изгоряла плът проникна дори в страничните помещения.
Чу се писък и когато всички извърнаха глави, видяха Реджина Монтгомъри да губи съзнание, да пада от стола си и да се свлича на пода. Разнесе се тропот и част от надзирателите се втурнаха да й помагат.
При втория токов удар Монтгомъри целият започна да се тресе неконтролируемо. Изкрещя силно, пое си дъх, изкрещя отново и тялото му рухна напред, придържано към стола единствено от кожените каиши.
Миризмата на изгоряла плът стана още по-силна; присъстващите имаха чувството, че прониква в порите им.
Над платнената качулка се надигна пламъче, но бързо угасна заедно с последната искрица живот в тялото.
— О, господи! — прошепна Девънпорт, скочи и хукна към вратата. Едва се добра до коридора, когато й прилоша.
Надзирателите дръпнаха завесите и мъртвото тяло, над което се издигаше пушек, се скри от погледите им. Отново се разнесе тропот, последван от характерното съскане на пожарогасител.
Всичко свърши.

Обработка — The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2018
Разпознаване, корекция и форматиране: nedtod, 2018



23

— Това бяха най-дългите няколко минути в живота ми — призна пребледнялата и все още замаяна Девънпорт.
Бяха се събрали около една от масичките във фоайето на хотела, в който бяха отседнали.
Декър я погледна.
— Представи си какво е изпитвал Монтгомъри.
Тя го погледна. Лицето й започна да възвръща цвета си.
— Знам. Нямах това предвид. Просто беше… ужасно.
Макар Джеймисън да не бе присъствала на екзекуцията, тя също изглеждаше разстроена в унисон с настроението на останалите.
— Потвърдиха ли, че наистина е мъртъв?
Богарт кимна уморено.
— Длъжни са да го направят по закон. Дойде лекар и извърши необходимите проверки. Пет минути след екзекуцията Монтгомъри бе обявен за мъртъв. Реджина се съвзе и лекарят прегледа и нея. После един полицай я откара до дома й.
Декър се обърна към Марс, който не бе казал нито дума, откакто напуснаха затвора. Изглеждаше зашеметен, сякаш нямаше и най-малка представа къде се намира.
— Добре ли си? — попита го Декър.
Марс поклати глава.
— Онзи тип едва не пламна — отвърна мрачно той.
— Затова вече не използват електрически стол — каза Декър. — Прекалено много неща могат да се объркат. Мисля, че властите в Алабама трябва да отменят правото на избор, което предоставят на осъдените на смърт.
Девънпорт допълни разпалено:
— А най-добре ще направят, ако отменят смъртното наказание. — Погледна Марс и продължи: — Едва не екзекутираха невинен. Дори само тази причина е достатъчна. Тук няма втори шанс.
Марс кимна отсечено и извърна поглед.
— Това е извън моите правомощия — каза Богарт, — а и не е въпрос, който можем да решим днес. Предлагам да се наспим и да се срещнем утре. — Погледна Декър и попита: — Какво друго искаш да свършим, докато сме тук?
— Да говорим отново с Реджина Монтгомъри. Трябва да разберем откъде са дошли парите.
— Тя няма да ни каже нищо — изтъкна Джеймисън. — Миналия път едва не ни изгони.
— Сега обаче може да се изтърве или пък отказът й да отговори на някой въпрос да ни подскаже нещо.
Богарт се надигна.
— Добре, през нощта няма да се случи нищо. Затова предлагам първо да си починем. Аз лично не съм в състояние да работя повече. Присъствието на екзекуция изтощава психически.
Богарт си тръгна, последван от разстроената Девънпорт.
Джеймисън също се канеше да се прибере в стаята си, но Декър я хвана за ръката.
— Почакай малко, Алекс.
— Какво има?
Декър погледна първо нея, после Марс.
— Бързате ли за някъде? Защото мисля, че не бива да отлагаме.
* * *
Чукаха дълго време. Реджина им отвори едва когато стана ясно, че няма да си тръгнат. Застана предизвикателно на прага, облечена в дрехите, с които бе дошла на екзекуцията.
— Какво искате? — сопна се тя.
— Да ви зададем няколко въпроса — каза Декър.
— Съпругът ми беше екзекутиран тази вечер. Не можете ли да ме оставите на мира? — едва не им изкрещя Реджина.
— Разбирам как се чувствате, госпожо Монтгомъри, но не бих ви обезпокоил, ако не беше важно. Можем ли да влезем? Ще ви отнемем само няколко минути.
Тя погледна първо Джеймисън, после Марс и лицето й се изкриви от отвращение.
— Какво? И той ли ще влезе?
— Това е… — започна Декър.
— Знам кой е! Просто… не съм длъжна…
— Само няколко минути — настоя Декър. — И тъй като това засяга господин Марс, той също трябва да присъства. Моля ви, госпожо Монтгомъри.
Джеймисън пристъпи напред и я хвана за ръката.
— Да влезем и да седнем. Вечеряхте ли вече? Може би чаша чай ще успокои нервите ви. Представям си какво сте преживели днес. Толкова съжалявам.
— Аз… не мога да сложа и залък в устата си, но чай… Да.
— Покажете ми къде са нещата и аз ще се погрижа за всичко.
Джеймисън и Реджина влязоха първи, а Декър и Марс ги последваха. Когато Джеймисън се обърна, Декър я погледна с благодарност.
След като Реджина й показа кое къде се намира в кухнята, двамата с Марс седнаха край масичката за кафе в тясната, задръстена от мебели дневна. В кухнята Джеймисън сложи чайник на печката, след което извади чаша и кутия чай на пакетчета. Върна се при останалите и седна срещу Реджина. Погледът й пробяга по нея и се спря за миг на китката й. Изглеждаше изненадана.
Реджина впери очи в Декър.
— Е? — попита навъсено тя.
— Синът ви тук ли е? — отвърна той с въпрос.
— Не — каза рязко тя. — Ще остане при приятели. Реших, че така е най-добре. Няма причина да преживява… това.
— Добре сте постъпили.
Реджина погледна Марс, който седеше до Декър, и устните й се разкривиха в гримаса.
Марс издържа погледа й. Канеше се да каже нещо, когато Декър заяви:
— Томи спомена за парите от застраховката.
Реджина се сепна.
— Какво? Кога сте… Как изобщо го открихте?
— „Кугуарите“ — каза Декър и посочи снимката на масата.
— Е, и? Чък имаше застраховка „Живот“. Аз съм бенефициентът. В това няма нищо нередно.
— За трийсет хиляди долара?
Тя подскочи.
— Кой ви го каза? — попита Реджина Монтгомъри.
— Ние сме от ФБР, госпожо Монтгомъри. Можем да открием много неща.
Чайникът изсвири. Джеймисън стана от мястото си и отиде в кухнята да приготви чая. Наля го в една чаша и реши да потърси бисквити или нещо подобно. Дръпна една завеса, която закриваше малка ниша в кухнята. Остана изумена от онова, което видя вътре. Взе кутия бисквити и фъстъчено масло от лавицата и се върна при мивката.
— Ей, Декър — извика тя. — Можеш ли да ми помогнеш? Знам, че госпожа Монтгомъри не иска да се бавим повече от необходимото.
Декър се надигна, озадачен от молбата й, и отиде в кухнята. Джеймисън посочи с глава завесата, докато мажеше бисквитите с фъстъчено масло.
— Виж там — прошепна тя.
Декър се обърна, надзърна в нишата и погледна отново към Джеймисън, която повдигна вежди.
— Видях и още нещо — каза тя.
Минута по-късно се върнаха в дневната, Джеймисън с чая, а Декър с поднос бисквити с фъстъчено масло. Поставиха ги пред госпожа Монтгомъри, която продължаваше да се взира втренчено в Марс.
— Благодаря — каза тя.
Отпи глътка чай и отхапа парче бисквита със сведен поглед.
През това време Джеймисън огледа стаята и погледът й се спря на палтото, което висеше на закачалката до вратата. Този път не изглеждаше изненадана.
Реджина остави чашата си и попита:
— Защо се интересувате от парите от застраховката?
— Томи каза, че възнамерявате да се преместите в друг град… близо до колежа, който ще избере. Там ще си купите къща и няма да работите.
Реджина помълча, после махна пренебрежително с ръка.
— Той е просто дете, не знае какво говори. Наистина смятам да се преместим, когато постъпи в колеж. Но ще трябва да работя. И определено няма да си купя къща. Трийсет хиляди долара не са достатъчни, за да мързелувам у дома.
— Това означава ли, че ще трябва да работите?
— Не ме ли чухте? Разбира се, че ще трябва. На милионерка ли ви приличам? Цял живот се скъсвам от работа. Работя от сутрин до вечер и ще продължа да го правя, освен ако Томи не влезе в НФЛ и не се погрижи за мен.
— Не бих разчитал на това — каза Марс. — Шансът е едно на милион.
Тя го изгледа и каза:
— Чух, че си бил футболист.
— Много тежък спорт. Кажете на Томи, че е по-добре да стане адвокат или лекар. Ще посрещне старините си в далеч по-добро здраве.
— Сигурна съм, че си бесен на съпруга ми, но той си призна. Това е единствената причина да отървеш затвора.
— Той беше единствената причина да вляза в затвора — възрази Марс. — Той уби родителите ми. Затова ми простете, че не изпитвам благодарност.
Тя поклати глава и измърмори нещо от рода на: „Гледай го ти!“. Декър постави ръка на рамото на Марс, за да го успокои, тъй като имаше чувството, че той ще скочи на крака.
— Кога ще получите парите от застраховката? — попита Декър.
— Какво ви интересува?
— Предупредих ви, че ще ви зададем няколко въпроса, госпожо. Колкото по-бързо ни отговорите, толкова по-скоро ще си тръгнем. И обратното.
Тя отпи от чая си, изяде една бисквита и каза:
— Трябва да попълня формуляр, с който да поискам да ми се изплати сумата. Може да отнеме няколко дни, дори седмица. Нали ще трябва да се уверят, че е мъртъв.
— Така е — съгласи се Декър, погледна Джеймисън и й кимна.
Тя посочи китката на Реджина.
— Много хубав часовник. „Картие“, нали?
Госпожа Монтгомъри побърза да го покрие с длан.
— Не, не е.
— На циферблата пише „Картие“ — настоя Джеймисън.
Реджина сведе поглед и отвърна:
— Купих го за десет долара.
— Откъде?
— Забравих.
— Трафикът на фалшиви стоки се преследва от закона — отбеляза Декър.
— В такъв случай намерете онзи, който ми го продаде, и го арестувайте!
Декър стана, отиде в кухнята, дръпна завесата, взе кутиите, струпани зад нея, донесе ги в хола и ги остави на пода.
Реджина скочи на крака.
— Какво правите, по дяволите? Нямате право! Това е мое!
— „Шанел“, „Нийман Маркъс“, „Сакс“, „Бергдорф Гудман“, „Джими Чу“… Все хубави марки. И много скъпи.
Джеймисън посочи чантата на закачалката до входната врата.
— А това там е „Ермес“. И аз бих искала такава, но не мога да си я позволя.
Реджина пребледня.
— Това са ментета. И аз не мога да си позволя оригинални.
— Нямах представа, че фалшификаторите на луксозни стоки изпращат поръчките в кутии с имената на съответните марки. Обикновено ги продават направо на улицата.
Монтгомъри не каза нито дума. Отпи от чая си и взе още една бисквита.
— Мога ли да погледна в кутиите? — попита Декър.
— Не!
— Защо?
— Имате ли заповед за обиск?
— В интерес на истината, нямам нужда от нея.
— Защо? — попита тя с облещени от изненада очи.
— Бях полицай, но върнах значката…
— Но нали сте от ФБР?
— Аз съм цивилен, а не агент. Не съм полагал клетва, не съм получавал значка.
Въпреки възраженията на Реджина Монтгомъри Декър отвори кутиите и засне съдържанието им с мобилния си телефон.
После седна и се приведе напред така, че лицето му се озова съвсем близо до нейното.
— Лесно можем да проследим тези покупки. И тъй като сама ни казахте, че не сте получили парите от застраховката, можем да заключим, че средствата са дошли от друго място. Защо не ни кажете истината, госпожо Монтгомъри? Как се сдобихте с тези пари?
— Нямам представа за какво, по дяволите, говорите!
— Наистина ли искате да разговаряме по този начин?
— Напуснете дома ми!
— Някой ви е платил, за да накарате съпруга си да излъже, че е убил родителите ми. Кой? — попита Марс.
Тя го изгледа и отвърна жлъчно:
— Кой си ти, по дяволите, че да ми говориш по този начин? Ти си просто един…
— Един какво? — прекъсна я Марс. — Един чернокож, който трябва да си държи устата затворена, когато се намира в компания на бели дами като вас?
— Напуснете дома ми! — изкрещя Реджина Монтгомъри.
— Изгубих двайсет години от живота си! — отвърна й той.
Тя погледна Декър и го заплаши:
— Изчезвайте, преди да съм повикала ченгетата!
— Нямам нищо против да повикате полиция — каза Декър. — Ще дадем показания, ще разкажем всичко, което знаем. Ще разберем откъде са дошли парите и как. А после ще загазите. Всъщност ще влезете в затвора.
Тя го изгледа смаяна.
— Не съм направила нищо лошо.
— Как ви звучи възпрепятстване на правосъдието? Или престъпен заговор? А може би съучастие в убийство?
— Не съм направила нищо подобно!
— Напротив, направили сте го, като сте помогнали на тези, които наистина са убили семейство Марс. Наказанието за всички тези престъпления ще ви освободи от грижите по изпращането на сина ви в колеж. Новото ви жилище ще ви бъде предоставено от държавата. — Декър се замисли за миг и допълни: — До края на живота ви.
Реджина Монтгомъри щеше да припадне всеки момент. Пое си дълбоко дъх и кресна:
— Напуснете дома ми!
— Както кажете — съгласи се Декър. — Утре ще се върнем. С полицията. — Извади телефона си и каза: — Може ли една усмивка? — После засне часовника „Картие“.
— Изчезвайте!
Понечи да лисне чая си върху Декър, но Джеймисън я хвана за ръката, чашата падна на пода и се пръсна на парчета. Преди да излязат, Декър направи снимка и на чантата „Ермес“.
Когато се озоваха навън, Джеймисън погледна Декър.
— Затънала е до гушата.
— Аха. Между другото, Алекс, свърши чудесна работа — похвали я той.
Тя се усмихна.
— Много ме бива в някои неща, особено когато става въпрос за висша мода.
— Беше прав, Декър — добави Марс. — Някой наистина й е платил.
— Сега трябва да открием кой.



24

Декър сънуваше цветни сънища. Виждаше причудлива комбинация от стаи, числа и дни от седмицата, всичките в различни ослепително ярки нюанси. Беше сравнително ново преживяване за него. Но както му бе казал един от лекарите в Института за когнитивни изследвания, мозъкът еволюира непрекъснато и от време на време ще предлага на Декър нови изживявания.
Някакъв шум обаче се опитваше да прекъсне видението. Едва бе излязъл от едната стая и се движеше към следващата, забулена в мрак и тайнственост, към новата загадка, която трябваше да разкрие. Шумът продължаваше да му пречи, да гъделичка слуха му, да жужи около ушите му като комар. Беше толкова досадно…
Накрая, досущ като водолаз, изплувал на повърхността на океана, Декър се измъкна от обятията на цветовете и отново вдиша свеж въздух. Отвори очи и видя друг цвят.
От телефона му, оставен на нощното шкафче, струеше бяла светлина. Самият телефон звънеше.
Надигна се от леглото, взе телефона и видя, че е три сутринта. Видя също, че обаждането е от Богарт.
— Ало?
— Декър, можеш ли да слезеш във фоайето след десет минути?
— Какво има?
— Реджина Монтгомъри…
— Какво за нея?
— Мъртва е.
Декър слезе във фоайето след пет минути. Веднага след него се появиха първо Девънпорт, а после и Джеймисън. Миг по-късно от улицата влезе Богарт.
— Колата ни чака отвън.
— Къде е Мелвин? — попита Декър.
— Реших, че е по-добре да не го замесваме в това.
— Каза, че е мъртва. Как? — попита Декър.
— Да се качим първо в колата.
— Ами синът й Томи? Добре ли е?
— Да. Не си е бил вкъщи. Нощувал е при приятели. А сега е при треньора си по футбол.
Богарт ги поведе навън. Качиха се в джипа — Богарт седна зад волана, а Декър до него. Жените се настаниха отзад.
Веднага щом излязоха на шосето и хотелът остана зад гърба им, Декър попита:
— Как е умряла?
— Не са сигурни.
— Как е възможно да не са сигурни?
— Къщата е хвръкнала във въздуха. Още разчистват руините.
— Божичко! — възкликна Девънпорт.
— Открили ли са Реджина? — попита Декър.
— Да. Идентифицирали са я. Доколкото разбрах, тялото й е обезобразено, но не чак като на Рой и Лусинда Марс. Разпознали са я на място.
— Ясно. Експлозия. Газ или нещо друго?
— В мазето е имало резервоар за пропан-бутан, така че нищо чудно да е газ.
— Или нещо друго.
Богарт го погледна.
— Какво искаш да кажеш?
— Тази вечер бяхме у Реджина.
— Какво? — възкликна агентът. — Ти и кой още?
— Аз, Джеймисън и Мелвин. Идеята беше моя.
— Защо?
— Имах една теория.
— И не пожела да я споделиш с мен?
— Каза, че си уморен, а аз не исках да чакам.
Богарт изглеждаше едновременно ядосан и разочарован. Джеймисън побърза да се намеси:
— Щяхме да ти кажем всичко още на сутринта.
— Много ви благодаря — отвърна саркастично той.
— Но пък открихме доста неща — добави Декър.
— Разказвайте.
Декър му предаде най-подробно случилото се в дома на Реджина Монтгомъри.
Богарт го изслуша и каза:
— Декър, ако ми бе съобщил всичко това снощи, щях да поставя охрана около дома й. Или по-скоро да наредя да я доведат незабавно за разпит. Така щеше да остане жива и да ни каже истината.
Декър се облегна и впери поглед през прозореца.
— Да, разбрах го… но чак сега.
— Това, че мозъкът ти работи по-добре, отколкото на останалите хора, не означава, че си непогрешим.
Декър въздъхна.
— Добре, съжалявам. Прецаках нещата.
— Направи нещо повече. Напълно възможно е действията ти да са довели до смъртта на Реджина.
Декър не отвърна нищо.
Богарт добави:
— Когато ви събрах да работим заедно, смятах, че се подразбира, че трябва да действаме като екип. Не е необходимо да се нагърбваш с вината за случилото се, Декър. В крайна сметка аз съм отговорен за всичко. Включително за случилото се с Реджина Монтгомъри.
— Аз… не знам какво да кажа — отвърна Декър смутен.
Богарт впери поглед в него.
— Ще го обсъдим по-късно. Но да знаеш, че не сме приключили.
Декър кимна. Джеймисън и Девънпорт следяха разговора им напрегнато.
— А сега ми кажи какво смяташ, че се е случило — подкани го Богарт.
Декър подреди мислите си и започна:
— Или някой е наблюдавал дома на Реджина снощи, или тя е позвънила на някого, след като си тръгнахме, и му е казала какво се е случило. Този човек е дошъл и я е убил. Прав си, че появата ни там се е превърнала в катализатор на убийството. — Помълча секунда-две и добави: — Но мисля, че при всички случаи е била обречена.
Богарт излезе на магистралата и натисна педала на газта.
— Защо? — попита той.
— Била е свидетел и е станала излишна. Животът й е бил в безопасност само до момента, в който съпругът й бъде екзекутиран и не може да оттегли показанията си. Платили са й предварително част от обещаната сума. Започнала е да харчи тези пари. Защо да я оставят жива, след като съпругът й е мъртъв? Вероятно е знаела прекалено много. Съмнявам се, че е знаела кой стои зад всичко това, но все пак е установила контакт с някого. И ако ни беше казала с кого, можехме да стигнем до онзи, който дърпа конците.
— Звучи логично — кимна Богарт.
— Сега, след като я елиминираха, вече се простихме с тази възможност — продължи Декър и стовари длан върху арматурното табло на колата, при което всички подскочиха. — Не трябваше да я оставям така. Трябваше да предвидя какво ще се случи. — Погледна към Богарт и каза: — Провалих се.
— В интерес на истината, ти единствен я заподозря — отвърна агентът на ФБР. — Да отидем първо до дома й да видим какво ще открием там.
Декър кимна разсеяно, но лицето му изразяваше съмнение.

Аз съм идиот. Жената е мъртва, защото аз съм идиот.

* * *
Огънят се бе погрижил за онова, което бе оцеляло след първоначалната експлозия. Добре че в съседната къща не живееше никой. Другите наоколо бяха понесли щети, но, за щастие, всичко се бе разминало без жертви, като се изключи Реджина Монтгомъри, разбира се.
Декър огледа района. Пожарът бе потушен. Домът на Монтгомъри бе пострадал катастрофално. Той прие като същинско чудо обстоятелството, че от Реджина е останало достатъчно, за да могат да я идентифицират. Очевидно взривът я бе изхвърлил навън, преди пламъците да погълнат жилището й. Пожарникарите бяха заявили пред полицията, че са намерили тялото й в предния двор.
Богарт паркира джипа сравнително далече от мястото на пожара и се наложи да повървят пеша. Валеше ситен дъжд, който в съчетание с дима над тлеещите останки създаваше усещането, че вървят през мъгла.
Запътиха се право към линейката, където един от местните полицаи повдигна чаршафа, за да им покаже трупа.
Той несъмнено принадлежеше на Реджина Монтгомъри. Лицето й бе обгоряло, но тялото й не бе пострадало особено. Вероятно бе загинала от взривната вълна. Единият й крак липсваше, както и дясната ръка.
— Още носи часовника „Картие“ — отбеляза Джеймисън.
Декър огледа трупа, а после и руините на къщата. Жителите на малката улица бяха излезли пред домовете си и се чудеха какво, по дяволите, става. Някои бяха облечени в прокъсани халати и пеньоари, други бяха само по бельо.
Тъй като всяка къща имаше собствен резервоар за газ, властите не виждаха смисъл да евакуират квартала — след като газопроводът не бе вдигнал цялата улица във въздуха, опасността бе отминала.
Богарт отдели няколко минути, за да обясни на местните полицаи своята теория за случилото се.
Един от тях отвърна:
— Разполагаме със специалисти по палежите. Те ще ни кажат дали взривът е умишлен. Винаги остават следи.
Ченгето отиде да докладва на шефовете си, а Богарт и останалите от екипа му оглеждаха смаяно разрушенията.
— Дори да разберем как е избухнал взривът, това няма да ни помогне да открием виновния — каза Девънпорт.
Богарт и Декър кимнаха в знак на съгласие; логиката й бе очевидна. Декър обаче се взираше в мястото, където се бе издигала къщата. Мислите му явно се рееха в съвсем друга посока.
— Какво смяташ? — попита Богарт, когато забеляза, че Декър се е вглъбил в разсъждения.
— Има само един начин да се влезе и излезе от квартала. Ако някой е следил къщата, трудно би могъл да се скрие. Улицата е твърде далече от шосето, затова, който и да го е направил, би трябвало да е оставил колата си там и да е продължил пеша. В противен случай все някой щеше да чуе нещо. Или да види. — Декър се обърна и попита Богарт: — Някой да е видял или чул нещо?
— Сега ще проверя.
Агентът отиде при групата полицаи, която се бе събрала край руините на къщата и наблюдаваше как пожарникарите обливат с вода последните огнища на пожар. Поговори с тях няколко минути, след което се върна при Декър.
— Минали са от къща на къща и са взели показания от всички съседи. Никой не е видял или чул нещо до мига на експлозията.
Декър огледа улицата и хората, наизлезли пред домовете си.
— Къщата до тази на Монтгомъри празна ли е?
Богарт кимна.
Декър отново огледа улицата.
— А има ли други празни къщи?
— Нямам представа.
— Пред всички къщи са излезли хора освен пред онази.
Той посочи четвъртата вляво от дома на Монтгомъри. Прозорците тънеха в мрак и както бе изтъкнал Декър, пред нея нямаше никой.
— Не виждам и кола, но това не означава нищо. Не всички жители на квартала притежават автомобили — отбеляза Богарт. — Може хората да са заминали някъде.
Декър се върна назад в спомените си до момента, в който бе дошъл да се срещне с Реджина Монтгомъри. Първия път, когато бе пристигнал с Богарт, не бе забелязал нищо особено. Снощи обаче в тази къща светеше, а пред нея бе паркирана кола.
Сподели наблюденията си с Богарт и добави:
— Колата беше „Тойота Авалон“ с четири врати. От мястото, на което бях застанал, не можех да видя регистрационните номера. Виждаш ли следите от автомобилни гуми върху моравата? Съвсем пресни са.
— Добре, това поставя нещата в различна светлина — каза Богарт. — Там и в момента може да се крие някой.
— Да проверим — предложи Декър. — Няма да е лошо да повикаме подкрепление.
Извади пистолета си, а Богарт помаха на един полицай, който дотича при тях. Обясни му ситуацията шепнешком и той и колегите му извадиха оръжията си и заобиколиха потъналата в мрак къща. Трима полицаи застанаха пред входната врата, следвани от Богарт и Декър. Почукаха, представиха се и поискаха да влязат. Никой не им отвори.
Полицаят, който предвождаше останалите, извика още няколко пъти и накрая изрита вратата. Прогнилото дърво поддаде още при първия напън. В същия миг заелите позиция около задната врата счупиха стъклото и нахлуха в малката къща.
Минута по-късно стана ясно, че в нея няма никой.
Богарт, Декър и останалите от екипа влязоха вътре.
Не откриха нищо интересно. Къщата бе напълно празна. В нея нямаше нито мебели, нито каквото и да било.
— Сякаш никой не е живял тук — отбеляза Девънпорт.
— И все пак снощи имаше някой — отвърна Декър.



25

Марс продължаваше да клати изумено глава.
— Някой я е убил? Вдигнал е дома й във въздуха?
Декър кимна.
Двамата седяха във фоайето на хотела заедно с Джеймисън и Девънпорт.
— Но синът й е добре, нали? — попита Марс.
— Добре е, като изключим факта, че изгуби и двамата си родители в един ден.
— Наистина ли смяташ, че някой я е убил?
— В противен случай това би било най-голямото съвпадение, на което съм се натъквал. А аз не вярвам дори в малките съвпадения.
— Имаш ли представа кой може да го е направил?
— Онзи, който й е платил… онзи, с чиито пари е купила часовника „Картие“, скъпите дрехи, онзи, който й е обещал по-добър живот за нея и сина й.
— Смяташ ли, че Томи е в опасност? — попита Джеймисън.
— Богарт разпореди да бъде охраняван от щатската полиция — отвърна Декър. — Съмнявам се, че Реджина му е казала каквото и да било, но убиецът й не може да разчита на това. Когато говорихме с Томи, стана ясно, че според него парите ще дойдат от застраховката.
— Какво ще правим сега? — попита Марс.
В този момент към тях се присъедини Богарт, който изглеждаше едновременно възбуден и ядосан.
— Какво има? — попита Джеймисън. — Нали не е ново убийство?
Богарт поклати глава и се отпусна тежко на свободния фотьойл до Девънпорт.
— Не, не — отвърна той. — Всъщност… сложно е.
— Не искаш ли да споделиш с нас? — впери поглед в него Декър.
— Току-що ми позвъниха от Вашингтон. Получих официално нареждане да прекратим работата по случая.
— Какво?! — възкликнаха едновременно Джеймисън и Девънпорт.
— Ще се опитам да ви обясня накратко ситуацията. Ръководството на ФБР смята случая за приключен. Присъдата на господин Марс беше отменена. Истинският убиец направи самопризнания и си получи заслуженото. Нареждат ни да се върнем.
— Ами смъртта на Реджина Монтгомъри? — попита Декър, без да откъсва поглед от Богарт.
— Няма връзка с разследването… поне според шефовете. Нещастен случай, нищо повече. И определено не попада под юрисдикцията на ФБР.
Марс огледа останалите, преди да попита:
— Какво точно означава това, агент Богарт?
— Означава, че трябва да си съберем багажа и да се върнем в „Куонтико“. Съжалявам, че нещата се развиха така. Имах съвсем други намерения… Ще уведомя Милиган. Той може да потегли направо от Тексас.
— Мога само да кажа, че останахме очаровани от тази новина — прекъсна го сухо Декър.
Богарт се надигна и протегна ръка към Марс, който също стана и я стисна.
— Съжалявам, че си тръгваме по този начин, Мелвин. Не бих процедирал така, но не аз вземам решенията. Желая ти всичко най-хубаво.
— Да… — отвърна обърканият Марс. — Добре… благодаря.
— Приятно пътуване, агент Богарт — каза Декър.
Богарт не изглеждаше особено изненадан.
— Няма ли да дойдеш с мен?
— Не оставям недовършени случаи. Ще доведа нещата до край.
— Декър, осъзнай се, не можеш да направиш това — възрази Богарт.
— Мога. И ще го направя.
— Но ти работиш за…
— Напускам — прекъсна го Декър.
Богарт си пое дълбок дъх.
— Добре ли го обмисли?
— Да, макар да не ми отне кой знае колко време.
Богарт се обърна към двете жени.
— А вие? — попита той.
— Оставам с Еймъс — отвърна решително Джеймисън.
Богарт кимна бавно и погледна Девънпорт, която не изглеждаше толкова решителна, но след миг каза с наведена глава:
— И аз също.
— Явно екипът ми се разпада, а с него и целият проект.
— Съжаляваме, агент Богарт — отвърна Джеймисън.
Богарт се усмихна.
— Вие може и да съжалявате, но не и той — добави агентът, вперил поглед в Декър.
— Нищо лично — отвърна Декър. — Но Чарлс Монтгомъри не е убил Рой и Лусинда Марс. Ще разбера кой го е направил.
— Желая ти успех. Съжалявам, че не мога да остана и да ти помогна. Но за разлика от теб нямам право на избор.
С тези думи Богарт се обърна и си тръгна.
Марс погледна Декър.
— Ей, приятел, не е нужно да го правиш. Не искам всички да си изгубите работата заради мен.
— Точно в този момент работата ми е да открия какво се е случило с родителите ти, Мелвин — каза Декър. — И пет пари не давам дали ще съм под покровителството на ФБР или не.
— Но нали Богарт е твой приятел?
— И ще си остане такъв. Всичко ще бъде наред. Той просто изпълнява заповеди.
— Но после може да не ви позволят пак да работите с него.
Декър погледна Джеймисън, преди да се обърне отново към Марс.
— Това е наш проблем, Мелвин, не твой.
— Какво ще правим сега? — попита Девънпорт.
— След като не работим вече за ФБР, полицията може да откаже да ни сътрудничи — отвърна той.
— Това ще усложни нещата — каза тя.
— Точно затова няма да го споменаваме пред полицията — продължи Декър.
— Да излъжем полицията? — възкликна Девънпорт. — Виж, знам, че се съгласих да остана, но не искам да загазя…
— Няма да лъжем. Просто няма да казваме каквото и да било. Ще продължим с разследването, все едно нищо не се е случило. Ако полицията сметне, че продължаваме да работим с ФБР, грешката си е нейна.
— Но, Декър — възрази Девънпорт, — Богарт сигурно ще ги информира, че ФБР се оттегля от случая.
Декър се извърна към Богарт, който чакаше асансьора и поглеждаше крадешком към тях.
— Не, не мисля, че ще го направи.
— Добре, ще повторя въпроса на Лиза — каза Джеймисън. — Какво ще правим?
Декър се обърна към нея.
— Ще хванем убиеца.
— Но как?
— Имаме улики, които трябва да проследим.
— Какви улики? — попита Девънпорт.
— Взривена къща. Тойота с четири врати. И всичко, което съседите могат да ни кажат за човека или хората от онази къща. Освен това ще проследим парите, които е получила Реджина.
— Смяташ ли, че това ще ни даде някакви отговори? — попита Марс.
Декър се изправи и отвърна на въпроса му с въпрос:
— Кой е ключът към победата на футболното игрище?
— Подготовката — отвърна Мелвин, без да се замисля.
— Точно така. А подготовката в едно разследване изисква да проверим всяка, дори най-незначителната подробност с надеждата да ни отведе до отговорите на най-важните въпроси. От собствен опит съдя, че когато издирваме престъпници, трябва да се заровим надълбоко в калта. Защото те живеят там. Да вървим — подкани ги Декър и тръгна към изхода.
Марс погледна Джеймисън и промърмори:
— Мамка му, този човек няма спирачка.



26

Силният дъжд, излял се през последните няколко часа, бе превърнал мястото на експлозията в тресавище.
Облекли дъждобрани и обули ботуши, Декър, Джеймисън и Девънпорт вървяха из руините, търсеха улики и разговаряха с местните ченгета, докато Марс само ги наблюдаваше от взетия под наем автомобил, с който бяха дошли.
— Не открихме следи от взривно вещество, таймер или каквито и да било материали за бомба, агент Декър — каза полицаят, който ги съпровождаше при огледа.
Декър не го поправи, когато го нарече агент. Нещо повече, бе закачил служебната си карта от ФБР на видно място отпред на дъждобрана, за да могат всички да я виждат. Същото бяха направили Джеймисън и Девънпорт.
Декър огледа руините.
— Смятате ли, че можете да намерите нещо? — попита той.
— Обикновено по това време вече сме открили каквото можем. Имаме богат опит в работата с експлозии, знаем какво да търсим. А и знаем какво представляват най-често срещаните самоделни взривни устройства. За момента смятаме, че е било нещастен случай. Къщата беше много стара и неподдържана. Предполагам, че тръбите и клапаните на подземния резервоар за газ не са били в добро състояние. И преди сме имали подобни експлозии. Случват се такива неща.
Декър кимна.
— Разбирам. Просто щях да се чувствам по-спокоен, ако взривът беше избухнал по друго време.
Полицаят кимна.
— Имате предвид екзекуцията на мъжа й?
— Да.
— Не смятате, че се е самоубила, нали?
— Като е вдигнала къщата във въздуха? — попита скептично Декър.
— Не, но би могла да сложи главата си във фурната на газовата печка или нещо подобно и тогава да е гръмнало всичко. Освен това казахте, че е пушила. Нищо чудно да е запалила клечка кибрит и…
— Възможно е, но не мисля, че това е най-достоверната версия.
Декър остави полицая и се присъедини към двете жени.
— Какво ще правим сега? — попита подгизналата до кости и очевидно изнервена Девънпорт.
— След като полицията не успява да открие причината за експлозията, ще поговорим със съседите.
— Не можем ли да се върнем тук, когато спре да вали? — попита Девънпорт.

— 
Ти
можеш — отвърна Декър, след което й обърна гръб и се отправи към най-близката къща.

Джеймисън погледна Девънпорт и попита:
— Идваш ли?
Девънпорт проследи Декър с поглед, без да крие раздразнението си.
— Всъщност мисля да изчакам с Мелвин. Така може да съм по-полезна.
Тя се запъти към колата, а Джеймисън забърза след Декър.
* * *
Обитателите на шест от съседните къщи не бяха забелязали тойотата. На прага на седмата ги посрещна дребничка прегърбена старица с побелели коси, която сякаш бе прехвърлила стоте. Бе облечена в захабен бял халат за баня, подпираше се на бастун и трябваше да отметне глава назад, за да види Декър в целия му ръст. Стъклата на очилата й бяха дебели колкото дъно на бутилка от кока-кола. Декър не се надяваше, че старицата ще им каже нещо полезно.
Тя обаче ги покани в дома си, развълнувана, че с нея иска да говори „агент“.
— Аз също бях агент, но във военното разузнаване — каза възрастната жена и се усмихна на Джеймисън, докато с Декър се настаняваха край очуканата ниска масичка. — Предполагам, че дори във ФБР са разбрали, че жените се справят с тази работа по-добре от мъжете.
— Надявам се — отвърна Джеймисън и погледна дяволито към Декър.
— Казвам се Патриша Брей, но можете да ме наричате Пати. Всичките ми роднини и приятели ме наричат така… всъщност наричаха ме така, докато бяха живи. Само аз останах. Последното от девет деца.
— Съжалявам да го чуя, Пати — каза Джеймисън.
В скута на старицата скочи едър котарак и тя го погали.
— Но не съм сама. Това е Теди. Той е на шестнайсет и не се знае кой от двама ни ще надживее другия.
— Чухте ли какво се случи с вашата съседка? — попита Декър.
Пати кимна и изкриви устни в тъжна гримаса.
— Познавах Реджина. Имаше тежък живот. Но разбрах, че Томи е добре, слава богу. Толкова свестен младеж е. Много пъти ми е помагал. Дойдоха в квартала, когато мъжът й беше преместен в близкия затвор.
— Знаем.
— Първо изпържиха него на електрическия стол — добави тя. — А сега и тази трагедия с нея. Мили боже, това означава, че Томи е кръгъл сирак! Кой ще се грижи за него? Та той е още ученик!
— Полицията работи по въпроса — отвърна Декър. — За момента ще остане при треньора си по футбол.
— Това е добре. Томи е отличен футболист. Реджина не спираше да го хвали. Много се гордееше с него.
— Да разбирам ли, че двете сте си говорили често? — попита Декър.
— О, да. Обичах да пека сладкиши и да черпя съседките. Вече съм твърде стара за това и се налагаше Реджина да ми помага с пазаруването и някои домакински работи. Понякога изпращаше и Томи да свърши едно-друго. Беше най-милата и любезна жена на света.
Декър погледна виновно Джеймисън.
— Не знаех.
— О, да. Както вече ви казах, животът й не е бил никак лек. Напоследък ми се струваше по-щастлива. Нищо чудно да е видяла светлина в края на тунела. Имам предвид съпруга й и всичко останало… А и нали имаше Томи. Мисля, че това я крепеше. Мисълта да му осигури добър колеж, да бъде до него…
— Споделяла ли е с вас плановете си за бъдещето? — попита Джеймисън.
— О, разбира се. Възнамеряваше да замине, което малко ме натъжаваше, но тя трябваше да живее живота си, докато на мен не ми остава много. Щеше да последва Томи в колежа. Нямам предвид, че щеше да постъпи в колеж, но щеше да живее близо до него. Томи беше смисълът на живота й.
— Споменавала ли е как възнамерява да се справи финансово? — попита Декър.
— Сподели, че очаква пари от застраховка. Най-сетне щеше да има някаква полза от онзи негодник, мъжа й.
— Забелязахте ли снощи нещо подозрително? — продължи с въпросите Декър.
— Подозрително? Мислех, че става въпрос за експлозия на газ.
— Полицията все още разследва инцидента. На този етап не изключват нито една възможност.
— О, да, разбира се. Ами… легнах си рано. На вечеря хапнах нещо, което не ми понесе. Събуди ме взрив. Реших, че е избухнала бомба. Облякох си пеньоара, излязох навън и… — Гласът й заглъхна, а ръката, която галеше котарака, затрепери.
Джеймисън постави длан върху ръката й.
— Спокойно, не е необходимо да навлизате в подробности. Всички знаем какво се е случило.
— Забелязахте ли нещо необичайно? — попита Декър.
— Не, не си спомням нищо. — Старицата се озърна и каза: — Къде ми отиде възпитанието? Искате ли нещо за пиене? Кафе? Навън е студено и влажно…
— Не, благодаря — отвърна Декър. — Няма нужда. — Замисли се, докато формулира следващия въпрос. — Добре, сега…

— Искате ли
аз
да направя кафе? — намеси се Джеймисън.

Декър изглеждаше смутен от прекъсването, но Пати се усмихна сърдечно.
— Защо не, миличка, би било много мило от твоя страна. Тъкмо щях да пусна кафеварката, когато почукахте на вратата.
— С какво го пиете?
— Пия го черно — каза Пати и Джеймисън кимна.
Декър започваше да губи търпение.
Джеймисън приготви кафе и го поднесе на старицата, която отпи глътка и постави чашката на помощната масичка до себе си. Насочи вниманието си към Декър и каза:
— Канехте се да ме попитате нещо, млади човече.
— Виждали ли сте „Тойота Авалон“ да спира пред къщата два номера по-надолу?
— „Авалон“?
— Да.
— Онзи луксозен модел с четири врати?
Декър се изправи на стола си.
— Да.
— Не знаех, че се казва „Авалон“. Беше тук вчера.
— По кое време?
Пати свали очилата си и изтри стъклата им с ръкава на халата си.
— Ами… бих казала около шест. Там някъде, защото вечерните новини тъкмо започваха. Познавам доста хора, които спряха да гледат телевизия. Използват компютри и какво ли още не, включително телефони. Аз обаче обичах да гледам Уолтър Кронкайт и макар вече да няма водещи като чичо Уолт, не изпускам новините. Да, било е към шест. Тогава отидох да пусна Теди навън, да се поразходи малко… и видях колата. Беше паркирана точно пред къщата.
— Предполагам, че не сте видели регистрационния номер? — попита Декър, вперил поглед в дебелите стъкла на очилата й.
— Имаше „А“ и „Р“, а една от цифрите беше четири. Освен това номерът беше от Джорджия.
— От Джорджия? — изненада се Декър. — Сигурна ли сте?
— Разбира се. Колко пъти съм играла тази игра с децата ми. Нали я знаете? Броят се табелките от различните щати. Играехме я по времето, когато хората изминаваха големи разстояния, без да има къде да спрат, децата спяха на задната седалка, а предпазните колани се използваха, за да придържат покупките. Видяла съм достатъчно регистрационни табели от Джорджия. Имат една праскова точно по средата. На никоя друга табела няма праскова.
— Точно така — отвърна Декър и хвърли бърз поглед към Джеймисън. — Видяхте ли шофьора?
— Онази къща обикновено пустее. Имам предвид, че собственикът й я дава под наем, но тук живеят само хора, които не могат да си позволят нещо по-добро. Като мен. Карам само на социални помощи. Колата ми направи впечатление, защото беше хубава и сравнително нова. Повечето хора в квартала нямат коли. Вървят пеша до шосето, за да хванат някой автобус, или карат колела. Реджина имаше кола, но нейната беше на двайсет и пет години и едвам се движеше. Споменахте, че моделът се нарича „Авалон“? — Декър кимна. — Да, изглеждаше доста нова.
— А шофьорът? — попита той.
— А, да, видях и него.
— Значи е бил мъж?
Възрастната жена го погледна учудено.
— Не споменах ли, че беше мъж?
Джеймисън прикри усмивката си и отвърна:
— А можете ли да ни кажете как изглеждаше?
— Беше едър. Не колкото вас — добави тя, след като огледа Декър от главата до петите. — Но почти. Поне на височина.
— Възраст? — попита Декър.
— Не беше млад като вас, нито възрастен като мен. На седемдесет може би. Беше плешив или почти. Останала му беше съвсем малко бяла коса. Нямаше нито брада, нито мустаци. Сурово лице.
— Слаб или пълен?
— Нито едното, нито другото. Изглеждаше в добра форма, същински здравеняк. Нямаше корем или нещо подобно. — Възрастната жена плесна с длан по коляното си. — Каква е първата ви мисъл, когато видите възрастен човек в тази страна, който да няма наднормено тегло? Казвате си, че сигурно има рак, нали така? А той просто спазва някаква диета. Днес го наричат контролирано хранене. Винаги ми е помагало. Едно време чиниите, в които поднасяха обяда или вечерята, бяха с размерите на чинийките, в които днес ядем десертите. И после хората се чудят защо затлъстяват. Много ясно… — Тя погледна Декър, който, макар да бе изгубил трийсетина килограма, си оставаше възпълен. — О, извинявай, синко. Не исках да те засегна. Не се съмнявам, че си много свестен, но ти препоръчвам да ограничиш въглехидратите.
Декър не обърна внимание на думите й, а продължи:
— Споменахте, че имал сурово лице. От какво разстояние го видяхте? Казахте, че е било към шест вечерта, а тогава вече се мръква.
Вместо отговор Патриша Брей посочи очилата си.
— Виждам отлично с тях и денем, и нощем, ако случайно си мислите, че съм сляпа като прилеп. Никога не съм имала перде или нещо подобно. Освен това стоях на предната веранда и лампата навън светеше, затова го огледах добре. А, да, като вървеше, накуцваше леко. — Тя се замисли за миг и добави: — Имаше някакъв проблем с десния крак.
— Случайно да сте забелязали някой да го е посещавал?
Тя поклати глава.
— Честно казано, реших, че е дошъл да се самонастани в някоя къща. Случвало се е и преди. Някой минава, вижда, че мястото е необитавано, и се нанася. Никакво уважение към правата на собствениците.
— Пати, а той забеляза ли, че го наблюдавате? — попита притеснено Джеймисън. — Защото това може да ви създаде проблеми.
В отговор старицата извади от джоба на халата си компактна деветмилиметрова берета.
— Може да изглеждам сляпа, миличка, но никога не пропускам отблизо с това бебче. Има отлична възпираща мощ. Падат на място, особено ако ги простреляш в топките.
— Не се съмнявам — отвърна Декър.
* * *
— Ще обявим колата и този мъж за издирване — заяви полицейският служител, който охраняваше местопрестъплението, след като Декър го информира за разговора с Патриша Брей. — Не знаем достатъчно подробности, но си заслужава да опитаме. И бездруго това е единствената ни улика.
Декър не хранеше особени надежди, тъй като подозираше, че човекът с тойотата отдавна е напуснал Алабама. Дори да бе останал, за да се увери, че къщата на Реджина ще полети във въздуха, пак разполагаше със солидна преднина.
Декър се присъедини към Девънпорт, Марс и Джеймисън в колата, която Богарт бе наел по-рано.
— Нямаме повече работа тук — заяви той. — Да се връщаме в хотела.
Докато пътуваха натам, Марс каза:
— Разкажете ми повече за сина й Томи.
— Учи в местната гимназия. Догодина завършва. Вече е получил няколко предложения от колежи. И е рънинг бек като теб.
— Какво ще стане с него, когато всичко това приключи?
— Ако има роднини — отвърна Декър, — вероятно ще отиде да живее при тях. А може и треньорът му по футбол да го остави при себе си, докато завърши.
Марс кимна и впери поглед през прозореца. Дъждът валеше неуморно, без да дава каквито и да било признаци, че някога ще спре. Температурите спадаха.
— Защо се интересуваш от него? — попита заинтригувано Декър, който се бе извърнал и изпитателно гледаше Марс.
— Просто… стана ми любопитно. Трудна ситуация за едно дете — да изгуби и двамата си родители.
— Трудна ситуация и за възрастен — отвърна Декър.
* * *
В хотела откриха, че Богарт е предплатил стаите им за още няколко дни. Същото се отнасяше и за колата под наем.
— Надявам се, че това няма да му излезе през носа — отбеляза Девънпорт. — Поема сериозен риск, особено след като получи заповед да прекрати работа по случая.

- Всички
получихме заповед да прекратим работа по случая — напомни й Джеймисън.

— Жалко, че екипът ни се разпадна толкова бързо — продължи Девънпорт. — Можеше да свърши доста работа.
— Ако си тръгнеш още сега — каза Декър, — ще останеш в екипа. Ако, разбира се, не изоставят проекта.
Тя го погледна.
— Искаш ли да си тръгна?
— Искам който остане, да се посвети изцяло на разкриването на случая.
— Имаш предвид, че не желая да работя под проливен дъжд? — попита остро Девънпорт.
— Имах предвид точно това, което казах — отвърна спокойно Декър.
Девънпорт понечи да му отвърне, но после изражението й се промени.
— Прав си. Съжалявам. — Сведе притеснено поглед. — Продължавам да мисля за екзекуцията. Тя… промени много неща. Вече не съм сигурна, че искам да върша това.
Джеймисън постави ръка на рамото й.
— Разбирам те, Лиза. Аз се уплаших и изобщо не отидох.
Девънпорт се засмя и изрече с горчивина в гласа:
— Съжалявам, че не постъпих умно като теб. — Погледна Декър и попита: — Предполагам, че ме смяташ за малодушна…
Декър поклати глава.
— Познавам твърде много мъже, които се смятат за корави смелчаги, но никога не биха събрали куража да присъстват на екзекуция.
— Аз обаче не овладях нервите си.
— Не бих могъл да те упрекна за това. Нуждаем се от твоите познания и умения, за да разрешим този случай.
Девънпорт погледна Джеймисън, която й се усмихна насърчително, после се обърна към Декър и каза:
— Оценявам това. Ще направя всичко по силите си. Каква е следващата ни стъпка?
— Трябва да открием нещо, което да ни отведе по-нататък, независимо по коя следа поемем — тук или в Тексас. Фактът, че Реджина е била убита, показва, че сме на прав път. Някой й е платил, за да накара съпруга си да излъже, като признае, че е убил родителите на Мелвин. Това ни говори, че дори двайсет години по-късно все още има хора, свързани с първоначалното престъпление. Напълно е възможно сред тях да е истинският убиец.
— Не мога да проумея защо някой ще си прави труда да ме спасява след толкова много години — обади се Марс.
— Вероятно е свързано с мотива за убийството — предположи Декър.
Девънпорт кимна в знак на съгласие.
— Това е много важен извод — каза тя, погледна към Марс и добави: — Възможно е да разполагаш със съюзник, за когото не подозираш.
— Но как? — възкликна той. — И защо сега?
— Ще разберем — отвърна Декър.
Вечерта напредваше и четиримата бяха много гладни. Хапнаха набързо в ресторанта, който се намираше на една пряка от хотела. Върнаха се във фоайето и преди да си пожелаят „лека нощ“, Декър ги помоли да помислят върху случая и да предложат нови идеи на сутринта. Той взе асансьора, прибра се в стаята си, изми се и тъкмо се канеше да се съблече и да си легне, когато някой почука на вратата.
Декър се надигна и извика:
— Да?
— Имаш ли две минути, Еймъс? Искам да поговорим.
Беше Девънпорт.
Декър обмисли молбата й в продължение на няколко секунди. Тя явно долови колебанието му, защото добави:
— Няма да ти отнема много време.
Той отвори вратата. Девънпорт стоеше на прага с по една бира във всяка ръка.
Декър погледна първо бутилките, после нея.
— На диета съм.
— Затова бирата е нискокалорична. Съдържа само деветдесет калории. Освен това след днешния ден най-вероятно имаш нужда от малко въглехидрати.
Седнаха и отпиха от бирите.
— Е? — попита Декър.
— Започнахме зле.
— Няма проблем — сви рамене Декър.
— Мисля, че е най-добре да бъде честна и откровена.
— Добре.
— Ето моето честно и откровено признание. Приех да вляза в екипа едва след като Богарт ми разказа за теб.
Декър отпи глътка бира, облегна се на стола си и се заслуша в дъжда отвън.
— И защо това е бил решаващият фактор?
— Не ме разбирай погрешно, предложението на Рос ме заинтригува искрено. Звучеше чудесно, а и бях постигнала всичко в областта, в която работех до този момент. Обичам новите предизвикателства. Аз съм амбициозна професионалистка. Единствено дете на родители с научна кариера. Справях се отлично с каквото и да се захванех. Бях в отбора на Станфорд по бягане на дълги разстояния, преди да се преместя в Колумбийския.
— Впечатляващо. Но не отговаря на въпроса ми.
— Не исках да говоря за себе си. Всъщност възможността да работя с теб ме накара да приема предложението на Рос.
— Спомена нещо подобно при първата ни среща.
— Така е.
— Да не забравяме и сходствата между моя случай и този на Мелвин. Решила си, че това е чудесна възможност за научно изследване.
— Именно.
— А аз ти отвърнах, че това няма нищо общо с моите когнитивни аномалии. Посочих, че фокусът на нашите усилия трябва да бъде насочен към откриването на истината — виновен ли е Мелвин или не.
Девънпорт отпи глътка бира.
— Това според мен означава да пропилеем една отлична възможност.
— Какво по-точно очакваше от мен?
— Исках да те помоля да ми позволиш да те включа в професионално изследване. Обстоятелството, че си решил да насочиш необикновените си умствени способности към борбата с престъпността, само подсилва твоята уникалност. Реших, че от това ще излезе чудесна монография или дори книга, която да се превърне в бестселър — добави тя съблазнително.
Декър допи бирата си.
— Не проявявам интерес към никакви изследвания.
Тя го изгледа с примирение.
— Разбрах го пет минути след като се запознахме.
— И какво означава това за теб?
— Вече ти казах, че ще остана до края на разследването. Ще дам всичко от себе си, за да разрешим случая.
— Защо?
Тя отвори уста, за да каже нещо, но се поколеба и се зае да чопли етикета на бутилката. После призна:
— Мога да ти дам стандартен професионален отговор, който ще съдържа цял куп термини, но няма да казва нищо по същество. Или мога да ти кажа истината.
— Предпочитам нея.
Девънпорт се приведе напред и го погледна в очите за пръв път от началото на разговора.
— Заради екзекуцията. Заради начина, по който умря онзи човек. Може и да го е заслужавал. Не желая да се впускам в дебат „за“ или „против“ смъртното наказания. Но Мелвин Марс е невинен, а едва не се прости с живота си. Колко ли други невинни са били осъдени на смърт и екзекутирани?
— Както вече казах, и един е твърде много — отвърна Декър. — И така, защо дойде при мен тази вечер?
— Споменах, че започнахме зле. Знам, че вината е изцяло моя. Исках да си изясним нещата, преди да продължим да работим заедно, за да разрешим този случай.
— Добре, приеми, че всичко е наред.
— Просто така? — усмихна се вяло Девънпорт.
— Просто така. Очаква ни нов ден.
Девънпорт кимна, осъзнала смисъла, скрит в думите му.
— Предполагам, че всеки от нас трябва да се доказва… и то всеки ден.
— Винаги съм смятал така — отвърна Декър и вдигна бутилката. — Благодаря за бирата.
— Благодаря, че ме изслуша. — Тя стана и тръгна към вратата, но спря. — Рос ми каза за твоето семейство. Много съжалявам, Еймъс. Наистина, много съжалявам.
Той отвърна на погледа й, но не каза нито дума.
— Колко ли е трудно да не можеш да забравиш нищо? — промълви тя, а изражението й бе в унисон с думите й.
— По-трудно, отколкото предполагаш.
Девънпорт си тръгна, а Декър остави бутилката, отиде до прозореца и зарея поглед в дъжда, който се лееше като из ведро.
Върна лентата на абсолютната си памет към срещата им с Реджина Монтгомъри.
Към часовника „Картие“.
Трите кутии от „Нийман Маркъс“.
Двете кутии от „Шанел“.
Другите две от „Сакс“.
Една от „Бергдорф Гудман“.
Още една от „Джими Чу“.
Към дамската чанта „Ермес“.
Извади лаптопа си, свърза се с интернет, влезе в официалните страници на всяка от тези модни къщи и провери цените.
После събра сумите наум.

Петдесет и четири хиляди долара, че и отгоре.

Чантата „Ермес“ струваше над деветнайсет бона. Часовникът — други четиринайсет хиляди. Обувките на „Джими Чу“ — хилядарка.
Декър поклати глава.
Само за да си носиш дреболиите в нещо, да гледаш часа и да се обуеш, трийсет и четири хиляди долара!
Това обаче му подсказваше, че който и да стои зад всичко това, има много дълбоки джобове. Реджина Монтгомъри очевидно бе очаквала да получи още пари.
Да изтегли голямата печалба от трудния си живот с Чарлс Монтгомъри.
Само че така и не бе успяла да й се наслади. Смъртта на Чарлс я бе превърнала в излишен свидетел. Решението за убийството й бе жестоко. Безсърдечно.
Но Декър не очакваше нищо друго от престъпниците, които бяха вкарали невинен човек в затвора и го бяха оставали да гние там цели двайсет години.
Съблече се и си легна.
Работеха по случая от доста време и той се опасяваше, че ще си останат с нищожния напредък, който бяха постигнали до момента.



28

Фитнес салонът бе съвсем малък, имаше само пътека за бягане, стелаж с прашасали дъмбели, стар велоергометър и една-единствена медицинска топка.
Декър започна от пътеката, като ускоряваше темпото на всеки няколко минути. Движеше крака, без да откъсва поглед от телевизора, монтиран на стената.
В момента даваха новини. Сред водещите събития бе и екзекуцията на Чарлс Монтгомъри, последвана от смъртта на жена му в резултат на газова експлозия в дома й.
— Какво невероятно съвпадение — каза репортерът. — И двамата да загубят живота си в един и същ ден!
Не в един и същ ден, поправи го мислено Декър. Реджина загина след полунощ. Въпреки това не можеше да оспори логиката на репортера — съвпадението изглеждаше почти невъзможно.
Но не и ако експлозията е умишлено предизвикана, след като Чарлс Монтгомъри вече не може да се отметне от признанията си, каза си Декър.
Вратата на фитнеса се отвори и на прага се появи Мелвин Марс в спортен екип. Кимна на Декър и взе да се разтяга.
Малко по-късно започна упражненията и Декър забрави за какво е дошъл, просто стоеше и го наблюдаваше. Не можеше да повярва, че Марс тренира с такава настървеност, с такава бясна упоритост. Декър едва не се подхлъзна и не падна от пътеката за бягане, смаян от уменията на четирийсет и две годишния мъж. Накрая просто изключи пътеката, за да не пропусне нищо от тренировката му.
Когато Марс приключи, взе чиста кърпа и попи потта си.
— Колко често тренираш така? — попита Декър.
— Всеки ден през последните двайсет години.
— Впечатляващо. Имах чувството, че ще получа инфаркт само като те гледам.
Марс сви рамене.
— Това ме държи във форма. И ме крепи да не полудея. Разбираш ме, нали?
Декър кимна.
— Много добре те разбирам.
Марс седна на един стол и погледна Декър с тревожно изражение.
— Какво става според теб?
— Първо някой ти е имал зъб. А после някой те е съжалил и е решил да ти помогне.
Марс изглеждаше изненадан.
— Какво?
— Изфабрикували са уликите срещу теб и са те пратили в затвора, където едва не беше екзекутиран. В последния момент са платили на Монтгомъри и фалшивото му признание те изкара на свобода.
— Смяташ ли, че става въпрос за едни и същи хора?
— Минали са двайсет години, но е напълно възможно.
— Но защо са променили отношението си изведнъж? Убили са родителите ми, пратили са ме в затвора, а после решават да ме измъкнат. Няма логика.
— Съгласен съм. Лепнали са ти престъплението, защото е било най-лесно теб да натопят.
— Но защо са убили родителите ми?
— Заради нещо, което те са знаели, видели, чули, направили…
— Декър, те бяха най-обикновени хора, които живееха в затънтено градче в Западен Тексас!
— Били са такива по времето, когато си ги познавал. Но преди да се появиш ти, Мелвин, са могли да бъдат съвсем други хора, които са дошли в Западен Тексас, за да избягат от нещо.
Марс кимна.
— Предполагам, че това е най-логичното предположение. Смяташ, че са се забъркали в нещо лошо?

— Възможно е. Рядко някой убива хора, които са се забъркали в нещо
добро.

— Трудно ми е да си ги представя в такава светлина.
— А белегът зад ухото на баща ти?
— Да, знам. Често се сещам как направо побесня! Никога не го бях виждал толкова ядосан.
— Нищо чудно като млад да е бил много избухлив.
— Смяташ, че са го е ранили с нож? А по-късно са решили да го довършат?
— Не е задължително.
— Какво остава тогава?
— Възможно е белегът да е бил от пластична операция.
Марс едва не падна от стола.
— Какво?
— Ако баща ти е бил принуден да се крие от някакви хора, като нищо би могъл да промени външния си вид. Един от начините да го направи е именно пластичната хирургия. Възможно е да не е разполагал с толкова пари, че да се обърне към редовно практикуващ хирург, и затова да е отишъл при такъв, който работи по-евтино на черно. Така се е сдобил с белега.
— Ами майка ми? Тя нямаше никакви белези.
— Може да я е срещнал по-късно и тя да не е била замесена в нищо.
— Добре, защото не мога да си представя майка ми като престъпник. Тя беше толкова мила жена. Никога не ми повишаваше тон. Винаги запазваше спокойствие.
— Въпросът е как да проследим миналото им.
Марс отново попи потта по лицето си.
— А налага ли се да го правим?
Декър го изгледа учудено.
— Кое?
— Да продължаваме да се ровим. В крайна сметка родителите ми са мъртви, а аз съм на свобода.
— Не искаш да узнаеш истината, така ли?
— Не искам да я узная, ако…
— Ако баща ти е бил престъпник?
— А ти би ли искал да научиш нещо подобно за твоя баща? — оправда се Марс.
— Пратиха те за двайсет години зад решетките, Мелвин. Убиха родителите ти. Не искаш ли извършителите да си платят за това? Не искаш ли палачите на майка ти и баща ти да си получат заслуженото?
— Знам, знам — изрече унило Марс. — Не искам никой да се измъкне, но…
— Какво? — настоя Декър. — Имаш ли по-важна работа?
— А защо това е толкова важно за теб? — попита рязко Марс. — Нали не са убили твоето семейство?
— Напротив — отвърна Декър, — някой го уби. Можех да загърбя миналото и да продължа напред. Трябва да те уверя, Мелвин, че направиш ли опит да се примириш с миналото и да продължиш живота си… този живот не си заслужава.
Декър взе кърпата, слезе от пътеката за бягане и тръгна към изхода. На вратата спря и се обърна към Марс.
— Между другото, ти трябваше да спечелиш трофея „Хайсман“ онази година. Футболистът, който го получи вместо теб, издържа само няколко години при професионалистите и не се представи добре. Ти можеше да спечелиш и приза за най-добър млад нападател на годината. Вярно, не получи шанса, но това не означава, че не беше суперзвезда. Защото беше.
После Декър затвори вратата след себе си.
А Марс не помръдна от стола си, забил поглед в земята.



29

— Агент Богарт? — каза Декър по телефона.
— Декър? Как сте там? Предполагам, че ви заварвам в Алабама?
— Да. Напредваме бавно. Май попаднахме на следа, свързана с убиеца на Реджина. Имаме свидетелка, която го е видяла. Местната полиция го издирва.
— Радвам се за вас.
— Благодаря ти, че ни плати още няколко вечери в хотела. А също и за колата.
— Няма защо. Не исках да ви оставям с напълно вързани ръце.
— В „Куонтико“ ли се прибра?
— Да.
— С какво ти наредиха да се заемеш?
— Почти с нищо.
— Защо?
— Не мога да го обсъждам.
— Свързано ли е с решението на по-голямата част от екипа да продължи разследването?
— И така да е, какво значение има?
— Не искам кариерата ти да пострада заради нас.
— Мисля, че с нея вече е свършено.
— Съжалявам да го чуя.
— Случват се такива неща. Може би идеята да събера специалисти от различни области не беше толкова добра.
— Не мисля, че е била глупава — възрази Декър.
— Погледни истината в очите, Декър, не ти се налага да работиш с други хора. Сам можеш да се справиш с почти всяко разследване.
— Имах нужда от помощ в Бърлингтън, за да открия убийците на моето семейство.
— Щеше да се справиш и без нас.
— Може би да, а може би не. Нещо друго случва ли се около теб?
— Какво, брака ми ли имаш предвид? В интерес на истината, тази сутрин получих документите за развода. Странно, защото тъкмо си бях въобразил, че можем да оправим нещата.
— Значи документите бяха изненада?
— О, да, голяма изненада. Оказва се, че бъдещата ми бивша съпруга се е влюбила в начинаещ художник. Затова се нуждае от солидна издръжка.
— Трябва ти добър адвокат.
— Вече си наех добър адвокат. Проблемът е, че и тя е направила същото. С какво друго мога да ви помогна? Познавам те достатъчно добре, за да знам, че не се обаждаш, за да си побъбрим.
— Може да прозвучи странно, но искам да те помоля да провериш нещо.
Декър чу Богарт да въздъхва, но чу и още нещо — изщракването на химикалката му.
— Какво?
— Възможно ли е Рой и Лусинда Марс да са били част от Програмата за защита на свидетели?
— Моля? — възкликна Богарт.
— И двамата нямат минало. Или поне такова, което да открием. Подозирам, че са се криели от някого.
— Но защо именно Програмата за защита на свидетели?
— Това би означавало, че някой е имал отличен мотив да ги убие. И този някой не е синът им.
— А Чарлс Монтгомъри?
— Жена му го е убедила да направи самопризнания. Покупките, които видях в къщата й, струват над петдесет бона. И това е бил само авансът. Но са я убили, за да си спестят останалата част от сумата. Освен това ние упражнихме известен натиск. Възможно е този, който стои зад това, да се е уплашил, че Реджина ще се огъне и ще го издаде. Затова тя е трябвало да умре.
Богарт помълча за секунда-две.
— Знаеш, че федералните шерифи и Програмата за защита на свидетели никога не са губили човек.
— А може да не са искали никой да разбере, че са изгубили семейство Марс?
— Това е сериозно обвинение.
— Случаят също е сериозен, така че мълчанието им е напълно обяснимо.
— Ако Рой и Лусинда Марс са били част от Програмата, защото никой не е призовал федералните шерифи да свидетелстват по време на процеса?
— Защото, след като никой не е знаел, че са включени в Програмата, не би се сетил да попита шерифите. Съмнявам се, че те сами биха проявили инициативата и биха дали показания, освен ако не са принудени от съдебна заповед — каза Декър.
— Но те би трябвало да са разбрали за процеса. Би трябвало да знаят, че мълчанието им изпраща невинен човек зад решетките.
— Уликите срещу Марс са били доста сериозни. Нищо чудно самите федерални шерифи да са били убедени, че именно той е убил родителите си и случаят няма нищо общо с Програмата.
— Добре, ще се опитам да направя такава проверка. Но не обещавам нищо. Може да се окаже, че сме разровили същинско гнездо на оси.
— Разбирам.
— Но дори предположението ти да е вярно и двамата Марс да са били убити от някой от тяхното минало, как ще обясниш обстоятелството, че Монтгомъри е получил пари да излъже и да измъкне Мелвин от затвора?
— Не мога да го обясня. Поне за момента.
— Марс ли предложи това?
— Не, идеята беше моя. Той не знае нищо за миналото на родителите си.
— Не можеш да бъдеш сигурен. Родителите му може да са му казали нещо.
— Възможно е — призна Декър. — Но ако наистина са били включени в Програмата, това ще ни подскаже кой би могъл да иска смъртта им.
— Така е — каза Богарт. — Ще те уведомя какво съм открил.
— Съжалявам за станалото. Нямах намерение да ти създавам главоболия.
Агентът въздъхна.
— Знам. Просто поставяш разследването на първо място.
— Не точно разследването, а разкриването на истината.
— Е, желая ти успех.
Богарт затвори и Декър остави телефона.
Идеята за възможна връзка с Програмата за защита на свидетели му хрумна преди няколко дни, но едва сега, като я обмисли под душа след фитнеса, реши да помоли Богарт да отправи официално запитване към федералните шерифи.
Ако Рой и Лусинда Марс наистина бяха включени в Програмата, това би обяснило много неща: липсата на информация за тяхното минало, появата им в затънтено градче в Западен Тексас, белега на Рой и накрая — смъртта им.
И все пак доста неща оставаха загадка, особено случилите се неотдавна. И най-вече защо някой бе платил на Монтгомъри, за да измъкне Мелвин Марс от затвора.
Кой би могъл да го направи? Същите хора, които бяха убили родителите му и бяха манипулирали уликите, за да го натопят? Същите хора, които го бяха пратили в затвора за двайсет години, а после и в стаята за екзекуции, откъдето се бе отървал на косъм?
Не, едва ли бяха те.
Кой тогава?
Декър се страхуваше, че не открие ли отговора на този въпрос, никога няма да разреши случая.
Слезе във фоайето, където завари Джеймисън да го чака.
— Закуси ли вече? — попита го тя.
Той поклати глава. Влязоха в ресторанта, който се намираше в съседство с фоайето.
Декър започна да си поръчва американска закуска с пържени яйца, палачинки, наденички, бекон, овесена каша и пържени филийки. Джеймисън го изгледа възмутено и той промени поръчката си на портокалов сок, филийка хляб и омлет от белтъци.
Когато седнаха да закусват, Декър сподели идеята си с нея.
— Програмата за защита на свидетели? — възкликна тя. — Интересно. Предполагам, че това обяснява някои неща.
— Но не и най-важното. Защо Мелвин се озова на свобода?
— Да, прав си.
Декър не спомена за срещата си с Марс във фитнеса, нито за внезапното му нежелание да разплетат случая докрай. За него нямаше значение какво иска Марс и какво не. И нямаше нищо против, ако той пожелаеше да се откаже. Декър щеше да продължи сам, ако се наложеше.
Сподели с Джеймисън разговора си с Девънпорт.
— Е, поне ти е донесла нискокалорична бира — пошегува се тя. — Иска да напише книга, така ли? Не се учудвам.
Декър я погледна леко изненадан.
— Защо?
Тя се почувства неловко.
— Защо? — повтори той.
— Защото същата идея ми хрумна и на мен, докато разследвахме убийството на твоето семейство в Бърлингтън.
— Да напишеш книга за случая?
— За теб. Ти си удивителен човек, Еймъс, не можеш да го отречеш.
— Ако съм удивителен, то е само защото претърпях мозъчна травма на футболното игрище. Никой не трябва да бъде насърчаван да повтори случилото се с мен.
— Но твоята памет… твоите умствени способности?
Декър остави вилицата.
— Значи все още искаш да напишеш книга за мен?
Тя го погледна гузно.
— Не, вече не.
— Радвам се, защото, ако беше решила да я напишеш, нямаше да получиш подкрепа от мен.
— Това ми е ясно. Вече те познавам достатъчно добре. — Джеймисън огледа ресторанта. — Какво ще правим? Ще останем в Алабама и ще чакаме полицията да открие нещо?
Декър поклати глава.
— Случилото се в Алабама е само част от цялостната картина. Чарлс Монтгомъри беше екзекутиран. Реджина Монтгомъри беше убита. Причината се крие в Тексас. Там трябва да отидем.
— Не смяташ ли, че всичко това е започнало преди Тексас? Имам предвид, че ако Рой и Лусинда са били включени в Програмата за защита на свидетели…
— Абсолютно, Джеймисън. Но за да стигнем дотам, трябва да минем първо през Тексас. Защото там се крие ключът на всичко онова, което се е случило с Мелвин.
— И какво е то, Еймъс?
— „Хайсман“ — измърмори той.
— „Хайсман“? Футболната награда?
— Не самата тя, но цялата суета, свързана с нея — отвърна Декър и се надигна от стола си.
— Каква е връзката? — попита Джеймисън.
— Подозирам, че тя е катализаторът на всичко останало.



30

— Не знам — каза Марс.
Декър, Девънпорт и Джеймисън седяха срещу него от другата страна на масата в хотелската му стая. И той като Декър си бе взел душ и се бе преоблякъл след фитнеса.
— Все трябва да знаеш нещо — повтори упорито Декър. — Бил си номиниран за наградата „Хайсман“. Отишъл си в Ню Йорк, за да присъстваш на церемонията по награждаването. Родителите ти придружиха ли те?
— Не — отвърна Марс, без да се замисля. — Помолих ги да дойдат, но те отказаха. Татко заяви, че има работа, а мама не искаше да пътува без него.
— Баща ти не е могъл да се откъсне от заложната къща, за да види дали синът му няма да спечели „Хайсман“? — попита изумена Девънпорт.
Марс я погледна.
— Знам, че сега звучи странно. Но тогава ми се стори съвсем нормално. Заминавах за тържествената церемония. Разбира се, че исках родителите ми да присъстват, но през цялото време бях заобиколен от камери и микрофони. И бездруго нямаше да мога да прекарам много време с тях.
Декър се облегна на стола си.
— Някой взе ли ти интервю по време на подготовката? Знам, че обикновено снимат репортажи и правят кратки представяния на финалистите и техните семейства.
Марс кимна.
— Да, получихме няколко запитвания… от И Ес Пи Ен и други телевизии, които искаха да снимат родителите ми, от вестника в Остин, обадиха се дори от „Ню Йорк Таймс“.
— И? — попита Декър.
— Родителите ми отказаха на всички. Не пожелаха да говорят с никого.
— Това не ти ли се стори странно?
— Сега, като се замисля, да. Но трябва да разбереш, че по онова време събитията се развиваха с космическа за мен скорост. Нямах време да си поема дъх. Всяка седмица получавах някаква награда. За бога, дори в старото ми основно училище организираха Ден на Мелвин Марс, на който трябваше да държа реч. Нямах много време за родителите си. Знаех, че те се гордеят с мен, и това ми стигаше.
— Не се съмнявам, че са били много горди, но нежеланието им да се покажат пред обществото не е случайно — каза Джеймисън и погледна Декър. Той кимна, а тя продължи с по-тих глас: — Декър смята, че е възможно родителите ти да са били включени в Програмата за защита на свидетели.
Марс облещи очи и зяпна Декър.
— Звучи логично — отвърна Девънпорт. — И обяснява много неща. — Обърна се към Декър и попита: — Можем ли да направим проверка?
— Работя по въпроса — каза той, без да откъсва поглед от Марс.
— Какво ще правят родителите ми в Програмата за защита на свидетели? — попита Марс. — Тя не е ли за престъпници, които дават показания против своите босове?
— Невинаги. Много невинни хора също влизат в нея, тъй като са помогнали за осъждането на някой престъпник, в резултат на което са изложили живота си на опасност.
Марс обмисли думите му.
— Това ми се струва по-логично. Но никой от тях не е споменавал и дума.
— Предполагам — отвърна Девънпорт. — В противен случай биха се изложили на опасност. Ти би могъл да се изтървеш неволно, да споменеш нещо. Сигурен съм, че правилата, които федералните шерифи следват, изискват колкото се може по-малко хора да знаят истината.
Марс кимна, но изглеждаше все така смаян от тази възможност.
— Родителите ти отидоха ли на тържеството в старото ти училище? — попита Декър.
Мелвин се сепна и отвърна:
— Да. Това беше единственото тържество, на което дойдоха. Беше съвсем скромна церемония в салона. Говорих пред децата и преподавателите. После едни малчугани ми връчиха плакет. Снимах се с директора и част от учителите…
— А родителите ти?
— Те бяха сред публиката.
— Не се ли качиха на сцената?
— Не. Не биха го направили за нищо на света. Те мразеха подобни неща. Предпочитаха да не се набиват на очи.
— Заедно ли си тръгнахте?
Марс сбърчи вежди и се замисли.
— Да, заедно… — Изведнъж се сепна и погледна Декър. — Когато излизахме от училището, ни пресрещна екип от местната телевизия. Не знаехме, че ще бъдат там. Беше нещо като изненада. Разговаряха с мен, заснеха кратко интервю за училището, за наградата, която бях получил. Беше много приятно и позитивно.
— А родителите ти?
— Те стояха зад мен.
— И попаднаха в обектива.
— Операторът засне и публиката.
— Ти спомена ли родителите си по време на интервюто?
— Да, обърнах се и ги посочих… — каза Марс и изведнъж млъкна.
— Показаха ли този кадър по телевизията?
Марс кимна мълчаливо.
— През следващите няколко дни от И Ес Пи Ен излъчиха части от интервюто. Аз самият го гледах.
— Ето как е започнало всичко — каза Декър и се облегна на стола си.
— Какво искаш да кажеш?
— Родителите ти са се появили по национална телевизия.
— Но нали каза, че баща ми най-вероятно си е направил пластична операция. И е променил лицето си.
— Може и така да е било, но ако да, явно не го е променил достатъчно.
— Декър, да не би да казваш, че някой е видял Рой и Лусинда Марс по телевизията, дошъл е в Тексас и ги е убил? — попита Девънпорт.
— Това е една от възможностите.
— И тези хора са били причината Рой и Лусинда да влязат в Програмата за защита на свидетели? — предположи Джеймисън.
Декър кимна.
— Но оттогава са били минали много години — възрази Марс.
— Някои хора никога не спират да търсят — каза Декър. — Говоря от личен опит. В някои случаи времето не е от значение.
Джеймисън го погледна крадешком, но не каза нищо.
— Можем ли да разберем със сигурност дали родителите ми са били включени в Програмата?
— Помолих агент Богарт да провери тази възможност.
— Богарт? — възкликна Девънпорт.
— Но ще отнеме известно време — добави Декър.
— А какво ще правим междувременно? — попита Джеймисън.
— Както вече ви казах, ще се върнем в Тексас.
— Ами онзи тип, който вероятно е убил Реджина Монтгомъри? — попита Девънпорт.
— Мисля, че и той може вече да е в Тексас.
— Защо? — настоя да разбере Девънпорт.
— Нямам логичен отговор. Много неща са нелогични. Имаме си работа с човек, който убива и едновременно с това спасява.



31

За разлика от Джеймисън и Девънпорт Декър и Марс нямаха пари за самолетни билети. Двете жени предложиха да им купят билети с кредитните си карти, но те отказаха.
Марс заяви, че му е неудобно да приеме подобен жест.
— Ние ще се върнем в Тексас с колата, платена от ФБР — обяви Декър. — Вие двете можете да вземете самолет и да се срещнем в същия мотел.
— Сигурни ли сте? — попита Девънпорт. — Можем да пътуваме с вас.
— С Мелвин ще си говорим. А вие двете не е нужно да пътувате толкова дълго с кола. Когато кацнете, ангажирайте стаи. Богарт ми изпрати имейл, за да ме уведоми, че разполагаме с ваучери за още пет дни за всеки от нас. Ще ви препратя информацията, за да знаете как да ги използвате. Свържете се и с местната полиция и проверете какво се е случило в наше отсъствие.
— Какво да се е случило? — попита Джеймисън.
— Нещо необяснимо например.
— А доколкото те познавам, ти не обичаш необяснимите неща.
— Точно така, даже ги мразя.
* * *
Жените се заеха със самолетните резервации, докато Декър напълни резервоара на колата и събра оскъдния си багаж.
При освобождаването му от затвора Марс бе получил известна сума от управата, за да си купи дрехи, обувки и други неща от първа необходимост. Бе получил и един платнен сак, в който да побере вещите си.
Преди да потеглят за Тексас, Декър разговаря с Мери Оливър. Адвокатката подготвяше документите по иска за официалната компенсация, която Мелвин да получи от щата. Намекна на Декър, че разработва друга стратегия, но ще сподели подробности по-късно.
— Каква стратегия? — попита той.
— Искам Мелвин да получи онова, което наистина заслужава за двайсетте години в затвора, защото онези двайсет и пет хиляди, които му се полагат, са смешна сума.
— Колко време ще пътуваме? — попита Марс, когато двамата с Декър потеглиха към Тексас.
— Седемнайсет часа или малко повече. Очакват ни над хиляда мили.
— Ще спираме ли някъде?
— Не знам. Ще се сменяме зад волана, ще видим с какво темпо ще се движим…
— Декър, аз не съм шофирал повече от двайсет години. Дори нямам шофьорска книжка.
Декър го изгледа въпросително.
— Какво, да не би да се притесняваш, че ще те спрат за проверка?
— Ами, да. Хванат ли ме без книжка, най-вероятно ще ме тикнат обратно в затвора.
— Не се притеснявай толкова. Ще кажа, че съм насочил пистолет в главата ти и съм те принудил да седнеш зад волана, защото съм гадняр.
— Дори да се сменяме, пак ни очаква доста път.
— Обичам да шофирам, това ми помага да мисля.
— Добре, ако ще се редуваме зад волана, ще мога да спя, докато ти караш, и обратното.
— Искаш ли да поговорим, преди да задремеш?
— Още ли мислиш върху онова, което казах във фитнеса?
— Разбира се.
— Опитай се да видиш ситуацията от моя гледна точка. През цялото това време лежах незаслужено в затвора. Разбира се, че искам да науча истината. Но същевременно трябва да помисля какво ще правя оттук нататък. Уплашен съм до смърт, че нещо може да се обърка и да се върна отново зад решетките.
Бяха се качили на междущатската магистрала 20 и Декър натисна педала на газта. После включи на автопилот и се намести по-удобно.
— Можеш да се справиш и с двете.
— Така ли?
— Когато убиха моето семейство, прекарвах всяка минута в опити да открия виновника. Мислех за това дори насън. То се превърна в някаква фикс идея.
— Смяташ ли, че ти се е отразило добре?
— Не, в никакъв случай. Изгубих всичко заради това. Работата, къщата, всичко… Но това нямаше значение.
— Защо?
— Защото вече бях изгубил най-важното.
Марс въздъхна и зарея поглед през прозореца.
— Как се казваха?
— Жена ми беше Касандра, но я наричах Каси. Брат й се казваше Джони, а дъщеря ми — Моли.
— И ги откри мъртви?
— Да.
— Това трябва да е бил най-ужасният миг в живота ти.
— Видях ги в синьо.
— А? Какво? — погледна го Марс.
— Имам синестезия.
— Системне…?
— Синестезия. Състояние, получено в резултат на преплитане на сензорните пътеки. Виждам някои числа в цвят например. Видях убиеца на моето семейство в синьо. Винаги виждам смъртта в синьо. Освен това имам хипертимезия.
— Това пък какво е?
— Абсолютна памет, не забравям нищо.
— По дяволите! Извадил си голям късмет! По рождение ли я имаш?
— Не, получих в резултат на травма в главата, докато играех в НФЛ.
Марс го изгледа с недоверие.
— Стигнал си до НФЛ? Мислех, че си се отказал още в колежа.
— Подписах договор с „Кливланд Браунс“ и играх в един мач от редовния сезон.
— Един мач? Какво се случи?
— Някакъв новобранец връхлетя върху мен. Два пъти изпадах в клинична смърт на терена. Когато излязох от комата, установих, че мозъкът ми се е променил. Бях се превърнал в друг човек.
Когато Марс не каза нищо в отговор, Декър го погледна и видя, че спътникът му го е зяпнал смаяно.
— Така ли получи това хипер… нещо? Абсолютната памет?
Декър кимна.
— Не може да бъде! Сигурно се шегуваш! — възкликна Марс.
Декър поклати глава.
— Вече никога не се шегувам. В резултат на травмата настъпиха промени не само в паметта ми, но и в характера ми. Разбираш ли, той също се контролира от мозъка. Или поне от определени участъци в него.
— Случилото се с теб трябва да е много рядко явление.
— Изключително рядко.
— Но за работата ти като следовател сигурно е от полза да не забравяш нищо?
— Така е, но през останалото време неспособността да забравям ми създава проблеми.
Следващите няколко минути мълчаха, а после Марс попита:
— Защо ми разказваш всичко това? Имаш вид на доста затворен човек. А не бих казал, че сме близки приятели или нещо подобно. Почти не се познаваме.
— Исках да разбереш, че няма правилно или грешно решение на проблема, пред който си изправен. Аз лично знам какво искам да направя. Искам да открия какво се е случило с родителите ти и кой те е натопил за убийството им. Както сам каза, твоето положение е съвсем различно. Ти имаш други приоритети. Искам да знаеш и още нещо — може да не ме бива в нищо друго, но в работата си съм много добър. Затова, ако искаш да работим заедно по случая, те уверявам, че шансът да стигнем до дъното на тази история е много голям.
Марс го измери с поглед и каза:
— Знаеш ли, сега си те спомних. От онзи мач… имаше перфектна техника, правеше всичко както трябва. Блокира ме като по учебник.
— Да, но учебникът не може да те научи да тичаш бързо, да сменяш рязко посоката на терена или да имаш поглед върху играта. А ти притежаваше всичко това.
— Така е, имах талант — отвърна Марс. — Но имах и допълнителна мотивация, защото това беше моят шанс да се измъкна от градчето, в което живеех. Спортът е единственият шанс за много младежи, докато ти си имал и други възможности.
— За щастие, защото дори да не ме бяха контузили, нямаше да изкарам дълго в НФЛ.

— 
Искам
да разбера какво се е случило с тях. И знам, че ти ще ми помогнеш.

— Това означава ли, че ще участваш в разследването?
— Да, предполагам.
— Още нещо, Мелвин.
— Какво?
— Истината често причинява болка. Понякога е по-добре да си останеш в неведение.
Марс се намръщи и отвърна:
— Благодаря, че ме предупреди, след като се съгласих да ти помогна.
Той отпусна седалката си назад, затвори очи и се приготви да спи.



32

Бяха влезли в Тексас, но ги очакваха още петстотин мили и осем часа път.
Всичко в Тексас беше огромно. И най-вече разстоянията.
Беше време за обяд и двамата с Марс умираха от глад. Освен това бързаха да намерят тоалетна.
Декър отби от магистралата и спря на паркинга на търговски комплекс, който включваше грил бар, супермаркет и магазин за сувенири. Паркингът бе почти пълен, предимно с пикапи със стойки за ловни пушки отзад и камиони с огромни ремаркета.
Музиката, която кънтеше в заведението, огласяше района. Влязоха вътре, отбиха се първо до тоалетната, след което си проправиха път до една маса в задната част на салона, по-далече от бара и живата музика. Поръчаха си храна и напитки.
Марс огледа клиентите, повечето от които носеха каубойски шапки и ботуши и танцуваха. Вдясно се намираше билярдната зала, а вляво — салон с видеоигри.
Когато музикантите си взеха почивка, до слуха на Декър и Марс достигнаха тракането на билярдните топки и оживените разговори на играчите. Декър забеляза група младежи с щеки в едната ръка и халби бира в другата да ги наблюдават. Когато извърна поглед, видя Марс да отпива от бирата си и да се усмихва.
— Какво има? — попита Декър.
— Не съм пил бира от двайсет години.
— Да, вярно.
Декър отпи от минералната вода, която си бе поръчал.
Марс го изгледа с любопитство.
— Как върви диетата?
— Криво-ляво.
— Опитваш се да си върнеш формата от футболните години?
— Не, опитвам се да доживея до следващия си рожден ден.
Усмивката на Марс помръкна.
— Аз също — отвърна той, погледна часовника си и отбеляза: — Момичета сигурно са пристигнали вече.
— Кацнаха преди шест часа. Проследих полета им на мобилния телефон.
— Можеш да направиш подобно нещо? — учуди се Марс. — С телефон?
— Имаш доста да наваксваш.
— Така е. Какво смяташ, че могат да направят?
— Да разберат какво става. Местната полиция смята, че работим за ФБР. Затова ще координираме действията си с тях.
— А ти какво искаш да правиш?
— Аз искам да се върнем с теб в някогашния ти дом и да го огледаме. Може да попаднем на нещо интересно.
— Ами ако не искам да ходя там?
— Тогава не идвай с мен. Няма да те принуждавам.
— Какво още?
— Богарт проверява хрумването ми относно Програмата за защита на свидетели. Освен това се опитваме да проследим парите, с които Реджина е купувала онези неща.
— Добре.
— Спомни ли си още нещо за твоите родители?
— Много мислих, но не се сетих за нищо друго.
— В такъв случай завръщането в родния дом, току-виж, ти помогнало.
— Възможно е.
— Заложили са ти много сложен капан. Разбираш това, нали? Платили са и на момичето, и на служителя в мотела.
— Какво?
— На Елън Танър. Била е част от плана. Тя предложи да се срещнете в дома й онази вечер, нали?
— Ами… да.
— И тя те е задържала определено време. После сте се скарали и ти си си тръгнал. А тя е излъгала за часа. Издебнала те е, взела е портфейла ти и го е изпразнила, за да е сигурна, че ще използваш кредитната си карта.
— И защо го е направила?
— Защо Реджина е накарала съпруга си да излъже? Заради пари.
— Ами служителят от рецепцията?
— Той те е чакал.
— Но откъде би могъл да знае, че колата ми ще се повреди точно пред неговия мотел?
— Когато полицията е дошла на следващата сутрин, колата вече работеше нормално, нали?
— Искаш да кажеш, че някой я е повредил?
— Най-вероятно докато си бил у Елън.
— Чакай малко… нали чух как служителят на рецепцията проверява по телефона кредитната ми карта?
— Да, това се е случило около единайсет или когато там си пристигнал. Той обаче не е разговарял с никого от банката или кредитната компания. Може изобщо да не се е обадил никъде. Няма значение. Вероятно си е записал данните от кредитната ти карта и е позвънил по-късно, към един и петнайсет, за да остане в банката документална следа, че си пристигнал именно по това време. Машината, през която е прекарал картата, не е отчела часа, разбира се. Той е записал датата на ръка, но не и часа и минутите. Но е трябвало да звънне в банката, за да остане там информация по кое време е прието обаждането. И ето, алибито ти отива по дяволите.
Марс остави халбата си.
— Ама че мръсник! — възкликна той.
— Да, и аз си помислих същото. Мръсник.
— Но това изисква сериозна работа. И сериозно планиране.
— Което означава, че който и да го е направил, е имал солидни основания.
Декър опита салатата, която не беше овкусил.
— Как е? — поинтересува се Марс, вперил поглед в резенчетата краставици, моркови и марули.
— Отвратително.
Марс изсумтя и го изчака да преглътне.
— Първо някой е изплел сложен заговор, за да те прати в затвора, а после е положил усилия да те измъкне. Защо?
— Ако става въпрос за едни и същи хора.
— Почти съм сигурен.

— В такъв случай въпросът, както сам каза, е
защо?

— Да, въпросът за един милион долара. Защо?
Довършиха обяда си, платиха сметката и си тръгнаха. Запътиха се към колата, когато Декър изруга тихичко.
— По дяволите!
— Какво има? — погледна го Марс.
Преди Декър да успее да отговори, между две от колите на паркинга се появиха младежите, които ги бяха наблюдавали по-рано. Бързо ги заобиколиха. Бяха петима — двайсетинагодишни, високи, мускулести, с вид на побойници.
Декър погледна онзи, за когото предположи, че е водачът им, и попита:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Най-едрият от тях посочи Марс.
— Ти си оня, дето отърва инжекцията, нали? Гледах те по телевизията.
Марс не каза нищо.
— Ей, на теб говоря — провикна се едрият младеж.
Декър не искаше да се разправя с тези отрепки, но и не искаше Марс да се ядоса и да убие натрапника. Затова предложи:
— Защо не се върнете в билярдната зала?
Младежът не му обърна внимание, а продължи да се взира в Марс.
— Убил си родителите си и си се измъкнал от затвора. Как става тая работа, задник?
Декър забеляза как изражението на Марс се промени. Това, което видя, никак не му хареса.
А водачът на шайката продължи:
— Казаха, че си играл футбол. Глупости! Малкото ми братче ще те прегази на игрището!
— Направете ни път! Веднага! — нареди Декър.
— Кой си ти, по дяволите, че да ми казваш какво да правя? — попита онзи.
Декър показа служебната си карта от ФБР.
— Ето кой съм. — После разтвори якето си, за да видят останалите, че е въоръжен. — Това ми дава право да ти кажа да изчезнеш от тук.
Младежът погледна служебната карта и пистолета и попита с отвращение:
— Ти бавачка ли си му или какво?
Декър видя, че Марс се наежва, и постави ръка на рамото му, но без да откъсва очи от натрапника.
— Тръгвай!
Онзи погледна приятелите си.
— Смятате ли, че този пъзльо вече се е подмокрил?
Всички се засмяха.
— Върви! — настоя Декър. — Тръгни към колата, аз ще се оправя с тях.
Мелвин го изгледа, сякаш бе загубил ума си.
— Върви, Мелвин.
Марс закрачи неохотно.
Водачът на шайката пристъпи напред и го плесна по тила. Марс се извърна бавно, а Декър погледна младежа и го попита:
— Да умреш ли искаш?
— Мисля, че той иска да умре — отвърна онзи. — И ще съжалява, че това не е станало по-рано.
Декър си пое дълбоко дъх и погледна Марс, който му заприлича на бик, преди да започне коридата. Декър изруга наум и се обърна към младежа срещу себе си.
— Как се казваш?
— Защо? Каниш се да ме глобиш за неправилно паркиране ли? — попита арогантно онзи.
— Не, просто искам да знам с кого си имам работа.
— Казвам се Кайл, глупако. И между другото, не ми пука, че си фебереец. Това не означава нищо тук. — Разтвори якето си и показа пистолета си. — Не е зле да знаеш, че тук всички сме въоръжени.
— Добре, Кайл, ако искаш да се биеш с него, ще трябва да установим някакви правила.
— Правила? — изсумтя Кайл. — Какви…
— Затваряй си устата! — изрева Декър, вече изгубил търпение.
Кайл замръзна.
Декър си пое дъх, за да се успокои, и се опита да си представи, че е сам, а не стои пред шепа отрепки. Извади пистолета си и каза:
— Правило номер едно: ако някой извади пистолет, ще те прострелям в топките. Правило номер две: трябва да изразиш доброволното си устно съгласие с това, което ще чуеш. — Декър включи видеото на телефона си. Вдигна го така, че да попадне в кадър, и заяви: — Независимо от изхода на схватката никой от вас няма да повдига каквито и да било обвинения срещу господин Марс. Ако някой от вас загуби живота си, оцелелите няма да повдигнат граждански или наказателни искове срещу господин Марс.
— Ти майтапиш ли се? — попита Кайл.
— Нали нямаш проблем да приемеш тези условия?
— Може да имам.
— Нали реши, че е пъзльо? — Декър поднесе телефона си към Кайл. — Трябва да кажеш: „Съгласен съм“.
Четиримата му приятели го погледнаха с очакване. Той отвърна троснато:
— Съгласен съм.
Останалите се спогледаха и последваха примера му един след друг.
— Добре — каза Декър и се обърна към Кайл. — А сега дай ми телефона на най-близкия си роднина.
— Какво? Защо? — попита колебливо Кайл.
Декър погледна първо Марс, после Кайл.
— Защото той ще те убие, глупако.
Декър отстъпи крачка назад и кимна на Марс, който пристъпи към Кайл и му каза:
— Удари ме пръв.
— Защо?
— Защото не искам някой да каже, че съм започнал пръв.
Кайл се обърна към приятелите си и тихо им даде някакви наставления. После без никакво предупреждение се обърна рязко и стовари юмрук в брадичката на Марс. Или по-точно, щеше да го направи, ако Марс не бе блокирал удара му с лекота.
Кайл извика от болка и се олюля назад.
— Счупи ми ръ…
Не успя да довърши изречението, защото Марс заби юмрук в лицето му с такава сила, че Кайл полетя във въздуха и се стовари на асфалта в безсъзнание.
Останалите четирима отстъпиха назад и впериха погледи в него. От устата на Кайл течеше кръв, носът му бе счупен, а три избити зъба се въргаляха на земята до него.
— Следващият — каза Декър и погледна четиримата с очакване.
Те изправиха Кайл на крака и се оттеглиха на бърза ръка.
Декър прибра пистолета, отиде при Марс и го подкани тихо:
— Да вървим.
Качиха се в колата и потеглиха.
Марс разтри кокалчетата на ръката си и впери поглед през прозореца.
— Не се почувства по-добре, нали? — попита го Декър.
Марс поклати глава.
— Никога не съм обичал да се бия.



33

Марс не помръдна от мястото си в продължение на няколко минути, вперил поглед в къщата.
Небето бе ясно, а температурите се покачваха, макар че бе януари.
После той се обърна и погледна Декър, до който стояха Джеймисън и Девънпорт.
— Добре ли си? — попита го Декър.
Марс кимна едва-едва. Четиримата стояха пред верандата.
— Спомена, че си идвал тук — каза Марс. — Какво има вътре?
— Почти нищо. Но не това е важното. Важното е, че ти си тук и можеш да се сетиш нещо.
Веднага след пристигането си в градчето те двамата се бяха срещнали с Джеймисън и Девънпорт в мотела, в който имаха запазени стаи. Жените бяха разговаряли с местната полиция, която се оказа, че не е постигнала особен напредък. След като Марс бе оправдан, тексаските власти смятаха случая за приключен.
— Срещнахме се с Мери Оливър — бе казала Джеймисън. — Тя подава иск за компенсация срещу щатските власти.
— Колко време ще отнеме? — бе попитал Марс. — Нямам нито пари, нито работа.
— Не беше сигурна, но се надява делото да се разглежда по ускорена процедура. Смята, че ще получиш максималното обезщетение.
— Да, двайсет и пет бона — бе промърморил той, преди да излезе от колата.
Декър ги поведе към къщата. Старите панти на вратата, които бе счупил при първото си идване тук, изскърцаха мъчително. Марс трепна, но го последва. Жените тръгнаха след тях.
Останаха в дневната няколко минути. Джеймисън и Девънпорт се оглеждаха, докато Декър не откъсваше поглед от Марс, който бе вцепенен. Сякаш се бе телепортирал обратно в деветдесетте години.
— Не бързай — посъветва го Декър.
Марс отиде при снимките на лавицата. Взе онази, на която бе с футболен екип, и се взря в нея.
— Събужда спомени, нали? — попита Декър.
— Имам чувството, че това не съм аз — отвърна Марс. Огледа една по една и останалите снимки. — На никоя от тях. Сякаш е друг човек.
— Няма снимки на родителите ти — отбеляза Декър. — Освен онази от училището, за която спомена.
— Да, както ти казах, те не обичаха да се снимат. Когато живеехме тук, в къщата имаше само една тяхна снимка.
— И кой ги снима?
— Аз.
— А теб кой те снимаше? Баща ти или майка ти?
— Мама.
— Добре.
— Защо?
— Чудех се просто.
Обиколиха приземния етаж, като Марс се спираше тук-там и потъваше в спомени.
— Ти си имал ловна пушка — продължи Декър. — Родителите ти имаха ли някакви оръжия?
Марс кимна и каза:
— Баща ми имаше два пистолета. Деветмилиметров и четирийсет и пет калибров. Хубави оръжия. Държеше ги заключени. Но вечерно време изваждаше единия от тях и го слагаше до леглото си.
— Какво се случи с тях? — попита Джеймисън.
— Нямам представа.
Девънпорт погледна Декър.
— В полицейските доклади няма нито дума за други оръжия освен за пушката.
— А Чарлс Монтгомъри не спомена да е вземал каквото и да било от тук — добави Джеймисън.
Декър кимна.
— Ако в дома ви проникнеше крадец, баща ти щеше да има оръжие подръка и да се защити.
— Какво ни казва това? — попита Девънпорт, заинтригувана изведнъж.
— Че са пропуснали тази подробност. Мелвин, споменавал ли си пред някого за пистолетите? — попита Декър.
— Не, никой не ме е питал.
— И не си дал показания на процеса — добави Декър. — Какво ли се е случило с пистолетите?
Девънпорт се огледа.
— Може някой да е дошъл и да ги е взел.
Декър поклати глава.
— Полицията е претърсила къщата из основи, преди някой ловец на сувенири да успее да вземе каквото и да било. И ако бяха открили два пистолета, щяха да ги впишат в описа. Отсъствието им в описа означава, че не са ги открили. — Погледна към Марс и попита: — Каза, че баща ти ги е държал заключени. Къде?
— Имаше портативна кутия за оръжие, която държеше в дрешника.
— Колко голяма?
— Колкото кутия за обувки.
— Покажи ми къде.
Застанаха пред дрешника и Марс показа лавицата над закачалките за дрехи. Декър знаеше, че няма да намери никаква кутия за оръжие, тъй като вече бе надзърнал в дрешника по време на първото си посещение тук.
— Родителите ти са били убити с пушката, която ти си притежавал — каза той — и която е била открита тук. Телата им са били изгорени. Полицаите не са имали причина да търсят пистолетите. — Декър погледна Марс и попита: — Кой би могъл да знае за кутията?
Той сви рамене.
— Аз знаех. Майка ми знаеше. Никога не сме имали гости. Предполагам, че никой друг не е знаел.
— Явно някой е разбрал, защото пистолетите са изчезнали. А защо бяха два? — попита Декър.
— Всички в Тексас имат оръжие.
— Да, но обикновено това са ловни оръжия, пушки помпи… Защо два пистолета?
— Живеехме далече от града. За самозащита, предполагам.
— А виждал ли си ги някога, освен когато баща ти ги е вземал вечер в спалнята?
— Една нощ го заварих да ги почиства.
— Това ли е бил единственият път, когато си го видял да ги почиства? — попита Декър.
Марс кимна.
— Кога беше това?
— Има ли значение? — сопна се Марс, но миг по-късно се успокои. — Не съм сигурен. Мисля, че беше…
— По времето, когато си отишъл на онова тържество в старото си училище? Може би няколко дни по-късно?
Марс го погледна изненадан.
— Да… Как разбра?
Джеймисън отговори вместо Декър.
— Защото баща ти е предположил, че някой може да го види по телевизията и да го познае.
— Затова се е подготвил — допълни Девънпорт, — в случай че се появи призрак от миналото му.
— И той очевидно се е появил — заключи Декър.
Джеймисън го изгледа с любопитство.
— Добре, разбирам желанието им да си отмъстят на родителите му, но защо ще натопяват Мелвин за убийството?
— Възможно е това да е било част от плана им за отмъщение — отвърна той. — Така на практика ликвидират цялото семейство.
— Но защо просто не са ме убили? — попита Марс. — Защо са положили толкова усилия?
— Много ми се иска да знаех отговора на този въпрос, но, уви, нямам представа — отвърна Декър. — Явно са имали причина да ти прехвърлят вината за своето престъпление.
Девънпорт се покашля и всички се обърнаха към нея. Тя погледна притеснено Марс.
— Не мисля, че това е била причината, Мелвин.
— А каква? — попита рязко той. — Каква е била причината?
— Убиецът на родителите ти може да е отмъстил за някаква злина. Или въображаема злина — побърза да добави тя, — която е била извършена срещу него.
— Чакай малко, да не би да казваш, че нашите са извършили престъпление? Че са убили някого и са си получили заслуженото?
— Това е само една възможност — отвърна деликатно Девънпорт. — Малко вероятна, но все пак съществуваща.
— Отказвам да повярвам, че родителите ми са били престъпници.
— Както вече казах, много хора влизат в Програмата за защита на свидетели, без да са извършили престъпление — отбеляза Декър. — Възможно е родителите ти да попадат в тази категория.
— Добре, кога ще го разберем със сигурност?
— Надявам се скоро. Искаш ли да се качим горе?
— Не — отвърна Марс, но въпреки това тръгна по стълбите за втория етаж.



34

— Не мога да повярвам, че всичко това е тук!
Намираха се в стаята на Марс, който оглеждаше плакатите по стените.
— И леглото ми! — възкликна той и постави ръка на таблата. — Имам чувството, че съм се върнал двайсет години назад.
— Но не си, Мелвин — каза Декър. — Това е настоящето.
Декър потърси опора и облегна широкия си гръб на стената. В мига, в който кракът му стъпи на стълбите, отново започна да вижда всичко в синьо, както се бе случило и при първото му посещение с Богарт.
Джеймисън забеляза това, макар да не знаеше причината. Девънпорт също го изгледа с любопитство и му се усмихна окуражително.
Когато се озова в стаята на Марс, Декър събра достатъчно сили, за да понесе синьото около себе си, поне до такава степен, че умът му да започне да функционира нормално.
— Сети ли се нещо? — попита той.
Марс обиколи стаята.
— Какво се е случило с нещата ми?
— Връщал ли си се тук след убийството на родителите ти?
— Не. Не ми позволиха. Беше местопрестъпление. Отседнах при приятели. А после ме арестуваха. Идвам тук за пръв път след смъртта им.
Девънпорт отиде при него.
— Защо не поседнеш на леглото? Затвори очи и остави спомените да те върнат към последното ти идване в тази къща или тази стая? Може да помогне. Може да си спомниш нещо, което да ни е от полза.
— Настина ли смяташ, че ще помогне?
— А мога и да те хипнотизирам.
Марс се намръщи.
— Не можеш.
— Така ли мислиш? — попита тя с усмивка. — Искаш ли да се обзаложим?
Това като че ли разсея недоверието му.
— И как ще го направиш?
— Седни на леглото.
Марс погледна първо Декър, после Джеймисън, сякаш се чудеше дали ще се намесят, за да спрат тази глупост. Никой от двамата не реагира. Погледът на Марс се върна към Девънпорт.
— Седни на леглото — каза тя. — Няма да боли, обещавам.
Той се подчини. Тя застана пред него и извади химикалка от джоба си. Поднесе я пред лицето му под ъгъл, който го накара да повдигне леко глава.
— Можеш ли да задържиш поглед върху химикалката?
— Това е глупаво.
— Моля те, Мелвин, направи го — обади се Декър. — Заслужава си да опитаме.
Марс въздъхна и впери поглед в химикалката.
— Добре, а сега какво?
— Следвай движенията й.
Девънпорт започна да движи плавно химикалката нагоре-надолу, наляво-надясно. През цялото време говореше с тих спокоен глас.
Марс не откъсваше поглед от химикалката. Движенията на Девънпорт бяха бавни и ритмични, а гласът й стана напевен, следвайки движенията на химикалката.
В един момент Марс поклати глава и възкликна:
— Това е глупаво!
Химикалката замръзна високо над главата му и Девънпорт попита:
— Знаеш ли колко спортисти медитират или правят упражнения, с които да прочистят съзнанието си преди състезание? Знаеш ли?
— Да.
— Представи си, че се подготвяш за важен мач. Отпусни се. Но недей да губиш концентрация. — Тя хвърли бърз поглед към Декър. — Ще играеш отново за твоя отбор срещу Университета на Охайо и пак ще прегазиш Декър. — После посочи химикалката. — Това е зоната, до която трябва да стигнеш, Мелвин. Можеш да го направиш. Мачът е важен. Трябва само да се концентрираш. Тази химикалка е голлинията. Тичай към нея.
Марс се облегна назад и впери поглед в химикалката, сетне бавно повдигна глава, за да изравни очи с нея.
Девънпорт се обърна шепнешком към Декър:
— Дай му някакви инструкции, свързани с футбола. Можеш да говориш съвсем тихо.
Декър се поколеба.
Девънпорт го окуражи:
— Можеш да се справиш, Еймъс. Представи си, че говориш отново с Томи Монтгомъри.
Декър кимна и заговори с тих и колеблив гласа. Обясни на Марс какво се случва на игрището. Нападателите си подават топката. Тя попада у Марс. Противниковата защита атакува отляво, левият гард трябва да я удържи още секунда, а Марс трябва да отгатне по погледа на лайнбекъра какъв ще е следващият му ход.
Девънпорт даде знак на Декър да спре.
Докато Декър говореше, тя бе забавила движението на химикалката и погледът на Марс бе реагирал по съответния начин. Накрая химикалката замръзна във въздуха и Марс впери поглед в нея. Изражението на лицето му бе спокойно и отпуснато.
— Мелвин, чуваш ли ме? — попита Девънпорт.
— Да — отвърна той с променен глас.
Девънпорт свали бавно химикалката, но погледът на Марс остана втренчен в същото място.
— Ти учиш в Тексаския университет — каза тя. — Спомняш ли си това?
Той кимна.
— Сега обаче си у дома с родителите си.
— Да.
— Неотдавна И Ес Пи Ен са показали родителите ти по телевизията. Те са разбрали, нали?
— Да.
— Как?
— Някой в заложната къща казал на баща ми и той много се ядоса.
— Днес те се държат странно, нали?
— Да.
— В какво по-точно се изразява това?
— Нервни са. Ядосани. Баща ми е много разстроен.
— Защото са ги показали по телевизията?
— Да.
— Баща ти каза ли какво точно го е разстроило?
— Не.
— А майка ти? Тя говори ли за това?
— Каза да оставя татко на мира и той щял да се оправи. Тя… тя също не искаше да говори за това.
— Забеляза ли баща ти да прави нещо необичайно?
— Работи до късно… не вечеря… и пи много.
— Двамата с майка ти караха ли се за нещо?
— Крещяха си, но не разбрах какво казват.
— Можеш ли да чуеш нещо?
Марс сбърчи вежди.
— Някаква испанска дума. Много странна. Майка ми я изрече.
— Коя дума?
Той свъси чело и бръчките по него станаха още по-дълбоки.

— 
Ch… chocha.


— 
Chocha,
сигурен ли си?

Марс кимна.

— 
Chocha.
Проверих я в речника. Има две значения на испански. Може да означава проститутка или… — тук той се запъна неловко — или женски полов орган. Не разбрах за какво говорят. Няма логика…

— Спомняш ли си нещо друго необичайно, което се е случило по това време?
Марс замълча, а Девънпорт зачака търпеливо.
— Прибрах се една вечер и заварих баща ми да седи на стола си. Мама я нямаше…
— Добре, продължавай.
— Попитах го какво прави. А той ме погледна по начин…
— Да?
Очите на Марс плувнаха в сълзи.
— По начин, който ме уплаши. Сякаш… сякаш ме мразеше.
— Добре. Разговаряхте ли?
Той поклати глава.
— Бях уплашен. Реших да се кача в стаята си, когато той каза нещо.
— Какво каза?
— Каза… каза, че съжалява.
Девънпорт погледна Декър и Джеймисън. Изражението й подсказваше, че очевидно не е очаквала този отговор. Декър обаче не бе изненадан.
Тя се обърна към Марс.
— Каза ли за какво?
Той поклати глава.
— Не, просто стана и излезе.
— Имаш ли представа какво е имал предвид?
Марс отново поклати глава.
— На следващия ден попитах майка ми.
— Какво ти каза тя?
— Разплака се, после избяга от стаята.
— Разказа ли това на полицията?
— Не, не се сетих. Искам да кажа, че… нямах представа какво не е наред. Никога не ми е хрумвало, че може да е свързано със смъртта им.
Девънпорт погледна Декър.
— Нещо друго? — прошепна тя.
Декър пристъпи напред, но без да застава в полезрението на Марс. Каза нещо на ухото на Девънпорт. Тя го погледна странно, после се обърна към Марс.
— Мелвин, баща ти… баща ти казвал ли ти е някога, че те обича?
Джеймисън погледна Декър изненадано.
— Не. Никога.
— Добре. Когато преброя до три, ще се събудиш. И няма да си спомняш нито дума от разговора ни. Окей?
Марс кимна.
Тя преброи до три и погледът му възвърна бавно своя фокус.
— Казах ти, че не можеш да ме хипнотизираш — заяви той.

— 
Chocha
— каза Декър.

Марс го погледна.
— Какво има?

— Ти вече беше под хипноза. Спомняш ли си, че майка ти е споменала думата
chocha,
докато се е карала с баща ти?

Марс изглеждаше изненадан, после бавно кимна.
— Да, сега си спомних, но след като ти я спомена… Смяташ ли, че е важно?
— Възможно е.
Декър погледна към ъгъла на стаята.
— Онези драскотини на пода… какво имаше там?
— Библиотека.
— С какви книги?
— Най-различни. От съвсем детски до такива, които четях като по-голям. Като тийнейджър не четях много — каза той и се усмихна внезапно.
— Какво има? — попита Декър.
— Нищо.
— Кажи ми защо се усмихваш.
— Баща ми ми четеше, когато бях малък. Погледнато отстрани, изглеждаше странно, нали разбираш, огромен корав мъж да чете книжки на малко момченце.
— Какви книжки? — поинтересува се Декър.
— Всъщност само една. — Марс се усмихна отново. — Дори обичаше да разиграва сценки от нея. Никога след това не го е правил.
— Коя беше книжката? — попита Декър със сериозен тон.
Марс се засмя.
— „Трите малки прасенца“. Каза ми, че той бил Големият лош вълк, който щял да изяде прасенцата. Понякога така се вживяваше, че ме плашеше.
Декър го изгледа продължително, докато Джеймисън и Девънпорт не откъсваха поглед от него.
— Какво има, Декър? — попита Джеймисън.
— Беше най-обикновена книжка с картинки, Декър — добави Марс. — Просто приказка.
— Да — отвърна Декър, потънал в мисли.
Телефонът му иззвъня. Погледна екрана и каза:
— Богарт е.
Отговори, изслуша федералния агент и му зададе няколко въпроса.
— Благодаря, агент Богарт. Много благодаря.
После затвори и изгледа останалите.
— Е? — каза Джеймисън. — Не ни дръж в напрежение.
— Богарт е получил отговор от федералните шерифи.
— Това означава, че родителите ми са били включени в Програмата за защита на свидетели — заключи апатично Марс.
— Не — поправи го Декър. — Не са били.



35

Двете жени гледаха право в него. Едната зряла, макар да нямаше да остарее и с минута, а другата още дете, което винаги щеше да си остане такова.
Защото и двете бяха мъртви.
Декър седеше на стола в стаята си в мотела и се взираше в снимката на съпругата си и дъщеря си.
Изваждаше я винаги когато го обземаше чувство на тъга или безнадеждност или изпиташе нужда да види лицата им. Не се тревожеше, че може да ги забрави, че споменът за тях ще потъне в някое затънтено кътче от паметта му и ще избледнее.
В паметта му нямаше затънтени кътчета.
Тя наподобяваше Таймс Скуеър, озарен от безброй светлини и неонови реклами.
Декър изпитваше странно клаустрофобично усещане, сякаш цялото му същество се смаляваше и не бе по силите му да го спре.
Новината, че нито Рой, нито Лусинда Марс са били включени в Програмата за защита на свидетели, му бе нанесла тежък удар. Толкова сигурен беше, че е на прав път. Богарт обаче бе проверил догадката му, след което я бе проверил повторно. Федералните шерифи нямаха никаква причина да лъжат или да крият. Ако бяха изгубили свидетел, този факт щеше да бъде документиран подробно.
Вярно, Декър разполагаше с нишки, които да проследи, но… нищо повече. Не вярваше, че някоя от тях ще му даде онова, което толкова отчаяно търсеше.
Истината. Понякога тя му се струваше най-неуловимото нещо на света.
Апетитът му намаля заедно с шансовете да разкрие случая и той стегна колана си с още една дупка.
Дори Рой и Лусинда да не бяха поверени на грижите на федералните шерифи, пак биха могли да бягат от някакво тъмно минало. Всички улики водеха в тази посока. И Декър трябваше да открие какво точно е било това минало. За целта се нуждаеше от информация.
Това бе първата му задача.
Втората изискваше да открие кой е подкупил семейство Монтгомъри и защо.
Той стана и отиде до прозореца. Отново бе заваляло и горещината отстъпваше под напора на дъжда. Навън бе неприятно и мрачно, в унисон с чувствата му. Обилните валежи бяха твърде рядко явление в тази част на Тексас, но времето в момента определено излизаше извън рамките на обичайното.
Заради невероятната му памет някои хора го смятаха за машина. И макар уменията му за общуване да не можеха да се сравняват с някогашните и в някои отношения да приличаше на робот, Декър определено изпитваше чувства. Често се натъжаваше и изпадаше в депресия. В такива случаи паметта му не можеше да му помогне. Нещо повече, тя влошаваше нещата.
Сепна го почукване на вратата.
— Да? — извика той.
— Аз съм.
Декър прибра снимката в джоба си и отвори вратата. На прага стоеше Марс.
— Имаш ли минутка?
— Разбира се.
Марс влезе и двамата застанаха на една крачка разстояние. Преди Декър да го попита какво иска, той извади нещо и му го подаде.
Беше снимка.
Мъжът на нея беше много висок. Косата му бе кестенява и къдрава, със сребърни нишки тук-там. Лицето му бе грубовато, но добре изглеждащо. Носът му бе чупен и зараснал леко накриво. Очите му бяха като стъклени, сякаш в тях нямаше и искрица живот. Устата му бе малка и наподобяваше разрез със скалпел в долната част на лицето.
Жената бе пълната му противоположност. Висока, слаба, с буйна коса, която се спускаше по широките й рамене. Кожата й бе тъмнокафява, гладка като коприна. Декър не можа да открие нито един недостатък по съвършеното й лице. Очите й бяха изпълнени с живот. Устните й бяха извити в сияйна усмивка, която действаше заразително. И наистина, Декър усети как собствените му устни се извиват леко нагоре, докато гледа образа й.
Вдигна поглед към Марс.
— Това несъмнено са родителите ти. И това е снимката, за която спомена по-рано, онази, която ти си направил.
Марс кимна.
— Откъде я взе?
— Винаги е била с мен. Включително в затвора.
— Можеше да ми я покажеш и по-рано.
Марс изтри сълзите в очите си.
— Да, можех.
— Защо сега?
— Защото исках да ги видиш като реално съществували личности, а не като парченца от пъзел, Декар. Исках да видиш усмивката на майка ми и очите на баща ми. Исках да разбереш, че те… че те са съществували.
Декър сведе поглед към снимката. Лицето му се изопна леко от откровеното признание на Марс.

А може да е моя грешка, че ми показва снимката едва сега.

— Разбирам те, Мелвин. Кога е направена?
— Когато завърших гимназия. Много бяха горди с мен. Вече бях приет в Тексаския университет. Щях да замина. Майка ми доста плака.
— А баща ти?
Марс се поколеба.
— Не толкова.
— Майка ти е била много красива. Направо изумителна.
— Да, така е.
Двамата мъже се взираха един в друг в продължение на няколко секунди.
— Сещаш ли се нещо друго? — попита Декър.
— Имам чувството, че никога не съм съществувал.
— Защо го казваш?
Марс го погледна.
— Не знам нищо за тези двама души на снимката. Откъде са дошли? Кои всъщност са били? Защо са били убити? Нищо. И тъй като аз съм тяхно дете, все едно съм дете на нищото… Кой съм аз тогава? — Той разпери ръце. — Никой! Нищо!
Следващата минута измина в мълчание, а дъждът навън се усили. Декър извади снимката на жена си и дъщеря си и я подаде на Марс.
— Семейството ти?
Декър кимна.
— Момиченцето ти е много красиво.

— 
Беше
много красиво.

Марс го погледна неловко.
— Знам, че много ти липсват.
Декър се приведе напред.
— Работата, Мелвин, е там, че аз знаех всичко за тях. Всичко. В семейството ни нямаше тайни и загадки.
— Добре — отвърна бавно Марс, който очевидно нямаше представа какво се опитва да му каже Декър.
— Но сега ги няма… И аз съм нищо. Като теб.
Марс имаше вид на човек, който едва се сдържа да удари нещо.
— Това ли е всичко? И няма друго? Защо, по дяволите, правим всичко това?

— Правим го, защото
може
да има още нещо. От нас зависи.

— Но нали каза…
— Казах, че съм нищо. Но днес. Утре може да бъда нещо. Това е единственото сигурно. Живеем в свободна страна. Всеки от нас има възможност да направи нещо.
— При мен е по-различно.
— Защо?
— А ти как смяташ, по дяволите? Защото съм черен! А ти си бял. И това е голямата разлика между нас.
— Така ли смяташ?
— Не си ли на същото мнение? Има ли друга, по-голяма разлика между нас?
— Мисля си по-скоро за мача между „Лонгхорнс“ и „Бъкайс“. Там расовата принадлежност нямаше никакво значение, важна бе победата.
Марс се подсмихна.
— Добър довод, но той не променя реалността. Аз съм чернокож, излязъл от затвора. И няма никакво значение дали съм оправдан, амнистиран или не. Нали не си забравил онези тъпаци от паркинга?
— Не мисли за тях. Те са отрепки. Но откриването на истината за това кой го е направил може да промени нещата, Мелвин.
Марс поклати глава, но Декър продължи:
— Половината хора продължават да смятат, че убиецът си ти.
— Не ми пука какво смятат.
— Изслушай ме.
Марс понечи да каже нещо, но се спря и кимна отсечено.
Декър продължи:
— Малко неща имат повече сила от истината. И когато тя е на твоя страна, започват да ти се случват все хубави работи, независимо дали си бял, черен или мулат.
— Но нали смяташе, че са били включени в Програмата за защита на свидетели? А се оказа, че не е така. Това означава, че се връщаме в изходна позиция.
— Какво правиш по време на мач, когато някой ти открадне топката? Падаш на тревата и се предаваш?
— Какви ги говориш, по дяволите?
— Това ли правиш?
— Намирам начин да взема топката и да мина през противниковата отбрана.
— Точно това трябва да направим и сега, Мелвин. Да намерим дупка в противниковата отбрана.
— Но как?
— Баща ти държеше ли сейф у дома?
— Сейф? Не.
— А би ли използвал онзи в заложната къща? Ако само той е имал достъп до него?
— Там наистина имаше сейф, но татко казваше, че собственикът е голям задник. Дебнел го непрекъснато, тъй като се страхувал да не открадне нещо. И то при положение, че баща ми работеше за него години наред. Затова не мисля, че единствен той е имал достъп до служебния сейф.
— В такъв случай ни остава само една възможност.



36

Декър и Марс стояха пред каменната сграда, а над главите им се събираха буреносни облаци.
Лошото време бе причината да се смрачи толкова рано.
— Тексаска първа национална банка? — каза Декър. — Сигурен ли си, че е това?
— Имах сметка тук, когато учех в гимназията, а после и в колежа. Родителите ми ме доведоха тук. Държаха малкото пари, които имаха, точно в тази банка.
— Възможно е да са разполагали с повече, отколкото смяташ.
— Ако са имали пари, защо не са ги харчили? Или поне част от тях?
— Нямах предвид само пари — отвърна Декър и стъпи на първото от широките каменни стъпала, които водеха към входа на банката.
Вътре размени няколко думи с един от касиерите, който побърза да го прехвърли към помощник-управителя на клона.
Посрещна ги нисичък мъж в началото на четирийсетте, с очила и бирено коремче, което се подаваше изпод полите на сакото му. Протегна ръка, но щом видя Марс, зяпна с отворена уста.
— Мелвин Марс?
Марс кимна.
— Познаваме ли се?
— Аз съм Джери Бивънс. Учихме заедно в гимназията.
Марс се вгледа в него.
Бивънс поясни:
— Не съм играл футбол. Нямах нужната физика.
Декър побутна леко Марс и той се усмихна и се здрависа с бившия си съученик.
— Да, Джери, помня те. Как си?
— Добре. Ожених се, имам четири деца. Напредвам в кариерата. След пет-шест години ще стана управител на клона.
— Браво, приятел.
Двамата мъже се гледаха неловко.
— Чух, че… ъъъ… си излязъл от затвора — продължи притеснено Бивънс.
— Да, друг си призна.
— Каква несправедливост! — възкликна Бивънс. Огледа внушителната физика на Марс и отбеляза: — Изглеждаш в отлична форма.
— Де да бях — отвърна Марс.
Декър се покашля и Бивънс насочи вниманието си към него. Той показа служебната си карта от ФБР и макар тя да не бе придружена от значка, успя да впечатли помощник-управителя на банката, който мигом изпъна гръб и закопча сакото си.
— Да, агент… Декър, какво мога да направя за вас?
— Трябва ни информация.
Бивънс се огледа и видя, че двамата касиери и тримата клиенти са вперили погледи в тях.
— Искате ли да отидем в кабинета ми? — предложи той.
„Кабинетът“ на Бивънс се оказа обикновено работно място в салона, заобиколено от стъклена преграда. Той им посочи столовете за посетители, след което се настани зад бюрото си.
— Каква информация? — попита Бивънс.
— Доколкото знам, Рой и Лусинда Марс са имали сметка тук.
Бивънс не каза нищо, а събра длани, след което ги постави върху бюрото.
— Това „да“ ли е? — попита Декър.
— Ще трябва да проверя.
Декър погледна компютъра на бюрото и отвърна:
— Добре.
— Имам предвид, че ще трябва да проверя, след като получа съответните разпореждания. Ние много държим на банковата тайна.
— Оценявам това, но и Рой, и Лусинда са покойници.
Бивънс се изчерви, хвърли бегъл поглед към Марс, после вдигна ръце от бюрото и ги постави върху страничните облегалки на стола си.
— Ами… да, разбира се… Знам това. Но в такъв случай адвокатът им…
— Те нямат адвокат — прекъсна го Декър.
— Или най-близкият им роднина…
Декър потупа Марс по рамото.
— … седи пред вас.
Бивънс отново впери поглед в Марс.
— А, да.
— Имаш съгласието ми да провериш в архива и да му кажеш какво има там, Джери.
Бивънс затрака по клавиатурата, после се зачете в информацията, появила се на екрана.
— Имали са сметка, но са я закрили преди повече от двайсет години.
— Можете ли да ни кажете точната дата? — попита Декър.
Бивънс му я съобщи.
— Два дни преди да бъдат убити — отбеляза Марс.
Декър кимна.
— А можете ли да ни кажете колко пари е имало в сметката, преди да я закрият?
Бивънс въведе още няколко команди и на екрана се появи архивът на банковите операции.
— Около пет хиляди и петстотин долара.
Декър и Марс останаха разочаровани.
— Съжалявам, ако си очаквал по-сериозна сума, Мелвин — каза Бивънс, помълча и продължи: — Знам, че си прекарал много време в затвора…
— Не са имали други сметки, така ли? — попита Декър.
Помощник-управителят отново погледна екрана.
— Не, само тази разплащателна сметка.
Марс изглеждаше съкрушен, но Декър сякаш едва сега започваше.
— А да са наемали сейф в трезора? — попита той.
Марс се сепна и го погледна изненадано.
Бивънс отново затрака по клавиатурата.
— Да, точно така, имали са сейф. Как разбрахте?
— Да го наречем щастлива догадка — отвърна Декър. — Какво можете да ни кажете за него?
— Прекратили са договора за наем по същото време, когато са закрили и банковата сметка. Целият ни архив вече е качен на компютър. Баща ти е прекратил договора и е подписал всички необходими документи.
— И няма начин да разберем какво е имало в сейфа?
Бивънс поклати глава.
— Не правим инвентарен опис на съдържанието на сейфа, освен ако клиентът изрично не го пожелае. Във всички останали случаи никой освен клиента не знае какво има вътре.
— Но той е прекратил договора и е изпразнил сейфа, така ли? — попита Декър.
— Да.
— Колко голям е бил сейфът?
Бивънс натисна още няколко клавиша.
— От най-големите. Би могъл да побере доста неща.
— Някой от служителите ви работил ли е тук по онова време? Бихме ли могли да поговорим евентуално с него? — попита Декър.
— О, не. Аз съм най-отдавна тук. От четиринайсет години. Управителят на клона беше прехвърлен от Ел Пасо преди три години. Всички останали служители работят тук по-малко от пет години. — Бивънс погледна над рамото на Декър и попита: — Мога ли да ви помогна с нещо друго?
Декър се обърна и видя, че двама души очакват да разговарят с Бивънс.
— Не, благодарим ви за помощта.
Декър и Марс излязоха навън, където ги посрещна мрачно и дъждовно време.
— Не мога да повярвам! — възкликна Марс. — Майка ми е умирала от рак и никой не ми е казал. А сега откривам, че баща ми е държал сейф, в който е имало Бог знае какво! Имам чувството, че живея нечий чужд живот.
— И е изпразнил сейфа два дни преди да бъде убит — отбеляза Декър.
— Смяташ ли, че баща ми е очаквал да се случи нещо?
— Разбира се. Въпросът е какво е направил със съдържанието на сейфа.



37

По-късно през деня Декър и Марс се срещнаха с Джеймисън и Девънпорт в уединен салон до фоайето на мотела. Декър им разказа какво са научили по време на срещата с Джери Бивънс.
— Това означава, че най-вероятно Рой и Лусинда са криели доста тайни, дори да не са участвали в Програмата за защита на свидетели.
Девънпорт добави:
— Става въпрос за история, която никой не е успял да разплете, дори ФБР. — Погледна Марс и добави: — Възможно е Рой и Лусинда да не са истинските им имена.
— АК плюс РБ — каза Декър. — Открихме тези букви, изписани на стената в дрешника на спалнята. Възможно е това да са истинските им инициали.
— По дяволите! — възкликна Марс, поклати глава и извърна поглед.
Имаше вид на човек, попаднал в кошмар, с чието създаване няма нищо общо.
— Не са били в Програмата за защита на свидетели — продължи Декър, — но е възможно да са бягали от някого.
— Може да не е от човек, а от организация — отбеляза Джеймисън. — Като мафията например.
— Мафията?! — извика Марс. — О, стига! Родителите ми не са имали нищо общо с мафията, ясно ли е?
— Работата е там, Мелвин — отвърна рязко Декър, — че в този момент никой от нас, включително и ти, не знае в какво са били замесени. Но каквото и да е то, било е достатъчно сериозно, за да ги накара да приемат нови самоличности и да се скрият в затънтено градче в Тексас.
— Възможно е в онзи сейф да са държали нещо, уличаващо хората, от които са бягали — каза Джеймисън.
— Но няма как да разберем какво е имало в сейфа — добави Девънпорт. — Все пак минали са двайсет години. Освен това, който и да е убил родителите ти, Мелвин, може да го е отнесъл със себе си.
— Или не — възрази Декър.
Всички се обърнаха към него.
— Ще ни обясниш ли какво имаш предвид? — попита Девънпорт.
— Нито една от версиите, които обсъждаме, не дава отговор на въпроса защо някой ще плаща луди пари на Монтгомъри, за да извади Мелвин от затвора — каза Декър и изгледа останалите един по един.
— Предавам се — каза най-сетне Марс. — Защо?
— Възможно е да са го направили, защото не са открили съдържанието на сейфа. То е скрито някъде, а те подозират, че ти знаеш мястото.
— Интересна теория — каза Девънпорт.
— В такъв случай защо са чакали толкова време? — попита Джеймисън.
— Възможно е, когато са научили, че е определена дата за екзекуцията на Мелвин, да са изпаднали в паника и да са решили, че това е последният им шанс.
Марс изглеждаше объркан.

— Но, Декър, никой не се е опитвал да се свърже с мен. Или да ме отвлече и да ме принуди да кажа каквото знам, а то е:
нищо.

— Може да изчакват ние да потърсим сейфа.
— А какво следва, когато го намерим? Ще ни убият ли? — попита скептично Девънпорт.
— Може би да, може би не — отвърна Декър.
— Добре, радвам се, че изяснихме този въпрос — заяви мрачно Девънпорт.
— Разследванията невинаги са лесни — възрази Джеймисън. — Случаят, по който работихме в Бърлингтън, се извъртя на сто и осемдесет градуса. Успяхме да го разрешим едва след като свършихме огромна работата и зададохме безброй въпроси. Куп неща, които на пръв поглед изглеждаха незначителни, се оказаха изключително важни.
— Добре, но в теорията ти има някои пропуски, Еймъс — отбеляза Девънпорт.
— В нея има цял куп пропуски — призна той, с което си спечели изненадан поглед от нея. — Затова е само теория. Възможно е онова, което открием впоследствие, да я опровергае. При всички случаи обаче трябва да я проучим.
Марс го погледна притеснено.
— Значи смяташ, че някой може да ми направи нещо?
Декър се замисли.
— Ако ни следят, което е напълно възможно, би трябвало да знаят, че все още търсим отговори. Ако са ни видели да влизаме в банката и са се досетили какво правим там, би трябвало да са разбрали, че сме си тръгнали с празни ръце.
— С други думи, ще ни позволят да работим спокойно, докато открием нещо — изрече бавно Марс.
— Точно така.
— Явно имат дълга памет. Ако всичко това е започнало, преди да се родя, говорим за период от над четирийсет години.
— Аз също имам дълга памет — отбеляза Декър.
— И още как — отвърна Марс.
Вдигна поглед и видя Мери Оливър да влиза в мотела.
— Тук сме, Мери — извика той, надигна се и помаха на адвокатката си, която се бе запътила към рецепцията.
Облечена в елегантен бежов костюм, тя се усмихваше широко.
— Изглеждаш щастлива — отбеляза Девънпорт.
— Щатът Тексас се съгласи да изплати на Мелвин максималното обезщетение от двайсет и пет хиляди долара.
— И това е нещо — отбеляза Марс.
— Освен това завеждам иск срещу щата за инцидента в затвора. За сумата от петдесет милиона.
Марс я погледна изумен.
— Шегуваш ли се? — попита той след няколко секунди.
— Мелвин, ти едва не загина. Говорим за престъпен заговор с участие на надзиратели, които са щатски служители. Освен това открих, че срещу същите надзиратели са водени и други дела, но управата на затвора не е предприела никакви дисциплинарни мерки. А това означава най-малкото престъпна небрежност от страна на щатските власти.
— Това ли е стратегията, която спомена по-рано? — попита Декър.
— Да — кимна Оливър.
— Е, петдесетте милиона ще компенсират — поне във финансово изражение — пропуснатата възможност да играеш в НФЛ.
— Не искам да храниш прекомерни надежди — добави Оливър. — Няма да е лесно и няма гаранция, че ще получиш тази сума, но те уверявам, че ще направя всичко по силите ми.
Марс остана безмълвен в продължение на няколко секунди. После я прегърна и каза:
— Благодаря ти, Мери! Благодаря ти!
Никой не забеляза тримата щатски полицаи и цивилния мъж до момента, в който не застанаха до тях.
Декър ги видя едва тогава и попита:
— С какво можем да ви помогнем?
Те не му отговориха, а наобиколиха Марс.
— Господин Марс, моля, станете — нареди цивилният, след като показа значката си и се представи като инспектор от отдел „Убийства“.
— Какво? Защо? — възкликна Марс.
— Моля, станете! — повтори по-строго инспекторът.
— Какво е това? — попита Оливър и се надигна от мястото си. — Аз съм неговият адвокат.
— Ще получите възможност да говорите с клиента си. Но не сега. Моля, станете, господин Марс. Моля ви за последен път.
Марс погледна Декър, който кимна, и той се изправи. Сложи машинално ръце зад гърба си. Инспекторът даде знак на един от униформените, който му щракна белезниците.
— Арестуван сте във връзка с убийствата на Рой и Лусинда Марс — заяви инспекторът, след което прочете на Марс правата му.
— Но той беше оправдан! — възкликна изумена Оливър.
— Оправдателната присъда е отменена. Затова сме тук.
— Не могат да го направят — каза Оливър.
Инспекторът й връчи някакви документи.
— Ето съдебната заповед по случая. Да вървим, господин Марс.
Полицаите го поведоха към изхода, а Оливър извика след него:
— Ще се видим в участъка, Мелвин! — После седна и зачете първата страница на документа.
— Какво пише? — поинтересува се Джеймисън и се надигна от мястото си.
Погледът на Оливър пробяга набързо по листа и лицето й пребледня. Тя се вторачи в Декър, който въздъхна тихо и каза:
— Не вярвах, че ще го направят.
— Какво да направят? — попита остро Джеймисън.
— Знаел си? — възкликна Оливър.
— Подозирах.
— Ще ми каже ли някой какво става? — попита Девънпорт, която бе застанала до Джеймисън.
Декър обясни:
— Разследването ни показа, че е напълно възможно някой да е платил на Реджина Монтгомъри, а тя на свой ред да е убедила Чарлс да признае за убийствата на Рой и Лусинда. Самопризнанията на Чарлс са единствената причина Мелвин да излезе на свобода и присъдата му да бъде отменена. — Той погледна Оливър и попита: — Прав ли съм?
Тя кимна, но не каза нито дума.
— О, боже! — възкликна Джеймисън.
— Това означава… — започна Девънпорт.
— Това означава — прекъсна я Декър, — че щатът Тексас продължава да смята Мелвин за убиец. В резултат на това оправдателната му присъда е отменена.
— Как са разбрали за нашите открития? — попита Джеймисън.
— От Тексас са изпратили свои хора в Алабама, които да разследват случая „Монтгомъри“ — обясни Декър. — А ние разказахме за нашите открития и подозрения на властите в Алабама. Те вероятно са ги споделили с колегите от Тексас.
— Но Мелвин няма нищо общо с лъжите на Монтгомъри — възрази Джеймисън.
— Това е без значение от правна гледна точка — обясни Оливър. — Все едно нищо не се е променило. Ако няма признание или то бъде прието за невалидно, в сила влиза първоначалната присъда. Ако Монтгомъри е излъгал, показанията му нямат сила.
Джеймисън се обърна ужасена към Декър.
— Излиза, че в резултат от нашите усилия Мелвин ще се върне в затвора, където може да бъде екзекутиран?
Декър не отговори, а извади телефона си и тръгна към изхода, откъдето преди минути бе минал Марс на път към затвора. Набра един номер, докато следеше с поглед как полицаите потеглят заедно с Марс. Телефонът иззвъня два пъти, преди да му отговорят.
— Агент Богарт, обажда се Декър. Няма да се обидя, ако ми кажеш да вървя по дяволите, но трябва да те помоля за голяма услуга…



38

— Моля, станете! — извика едрият пристав.
Всички в съдебната зала се изправиха на крака, включително единственият сред тях, който бе с белезници.
Съдия Матюс, съсухрен мъж с оредяла коса и изпъкнала адамова ябълка, отвори вратата зад съдебната маса, изкачи стъпалата към подиума и зае мястото си.
— Седнете! — нареди приставът.
Мери Оливър беше от едната страна на Марс. Декър, облечен в костюма, който бе купил с помощта на Джеймисън, седеше от другата му страна.

Щатският прокурор беше на петдесет и няколко, с рехав кичур побеляла коса, която не покриваше розовото му теме. Яката на ризата му бе твърда като мукава от прекомерно колосване и това като че ли се отразяваше на настроението му. Пред себе си на масата на обвинението бе поставил папка с надпис
Марс, Мелвин.
Прокурорът движеше безмълвно устни, сякаш репетираше речта си пред съда.

На втория ред в залата седяха Девънпорт и Джеймисън. Сред присъстващите имаше доста репортери, тъй като новината за ареста на Марс вече се бе разчула. Имаше и няколко десетки местни жители, които зяпаха наоколо с любопитство.
Съдията огледа масите на защитата и обвинението, покашля се и каза:
— Съдебното заседание се свиква по молба на защитата, затова ще дадем думата първо на адвоката на обвиняемия.
Оливър стана, приглади сакото на костюма си и оправи маншетите на блузата си.
— Ваша чест, действията на щата по това дело могат да бъдат обобщени по следния начин: властите в Тексас обвиниха несправедливо моя клиент, господин Марс, хвърлиха го в затвора за повече от двайсет години и едва не го екзекутираха, преди да получат доказателства за неговата невинност и да открият, че са допуснали грешка. Впоследствие същите власти освободиха господин Марс, отмениха присъдата му и приеха да му изплатят обезщетение от двайсет и пет хиляди долара. — Тя си пое дъх и продължи пледоарията си, изпълнена с искрено възмущение: — Сега, малко след като върнаха свободата на моя клиент, те отмениха едностранно оправдателната присъда, отнеха свободата му и го поставиха под арест. Затова той седи тук, пред нас, окован в белезници. Всичко това е било извършено без съответните съдебни процедури и без присъствието на адвокат, а това лишава моя клиент от справедлив процес. Ето защо подадох молба до съда във връзка с нарушените му права, тъй като е очевидно, че щатът Тексас е задържал клиента ми напълно незаконно. Затова настоявам за незабавното му освобождаване. Настоявам освен това съдът да потвърди отмяната на присъдата и изплащането на компенсация на Мелвин Марс.
Оливър постави ръка на рамото на Марс и продължи:
— Всяко друго решение би било подигравка с правосъдието и би създало необоснован и опасен прецедент, който позволява на щата да се оттегли едностранно от споразумението с моя клиент. Можем да предположим, че щатът ще се опита да постъпи по същия начин с други обвиняеми в бъдеще.
— Ясно — заяви съдия Матюс, след което се обърна към прокурора и каза: — Господин Дженкинс, позицията на защитата изглежда логична и добре аргументирана. На мен също не ми допада идеята щатските власти да се отмятат от думата си. Ако защитата не може да разчита на споразуменията, сключени с прокуратурата, това би хвърлило в хаос цялата правосъдна система.
Дженкинс се надигна от мястото си, закопча сакото си, приглади няколко непокорни косъма на главата си, изгледа с укор Марс и Оливър и насочи цялото си внимание към съдията.
— Ваша чест — започна той с провлачен глас, — действията, предприети от щата, бяха единствено възможните в случая. Трябва да призная, че ситуацията е малко необичайна…
— Меко казано — прекъсна го съдия Матюс.
— Господин Марс беше освободен от затвора поради една-единствена причина. — Тук прокурорът направи пауза и вдигна пръст, за да подчертае думите си. — И тази причина бяха показанията на друг човек, Чарлс Монтгомъри. Въпросният господин Монтгомъри, вече покойник, беше екзекутиран от щата Алабама за най-различни тежки престъпления. Той призна, че е извършил убийствата, за които е бил осъден господин Марс. При първоначалното разследване колегите стигнали до извода, че господин Монтгомъри разполага с информация за престъплението и споделя подробности, които само истинският извършител би могъл да знае. Сега, до голяма степен благодарение на усилията на ФБР, изглежда очевидно, че господин Монтгомъри и съпругата му, която най-вероятно е била убита с цел прикриване на следите, са получили значителна парична сума в замяна на тези показания. Следователно почти сигурно е, че господин Монтгомъри няма нищо общо с убийствата на Рой и Лусинда Марс, той е също толкова виновен за тях, колкото аз или вие, ваша чест. Затова щатът отстоява позицията, че първоначалната присъда на господин Марс е справедлива и мястото му е в затвора.
Дженкинс изгледа отново Марс с хладно презрение и продължи:
— Позволете ми да добавя, че щатът Тексас ще проучи най-задълбочено въпроса дали господин Марс е свързан по някакъв начин с този дързък опит за измама на правосъдната система, тъй като той единствен би имал полза от фалшивите самопризнания на господин Монтгомъри.
Оливър скочи от мястото си.
— Няма никакви доказателства, че клиентът ми е свързан с това, ваша чест.
Дженкинс настръхна.
— Явно самият факт, че тези вече дискредитирани признания се появиха точно преди насрочената екзекуция на обвиняемия, е резултат на необичайно съвпадение.
Оливър го изгледа изумена и отвърна със сарказъм:
— Да, сигурна съм, че господин Марс е изчакал да останат няколко минути преди да бъде екзекутиран, за да уреди от отделението на осъдените на смърт чудотворното признание, което го е спасило.
— Не е необходимо да използвате подобен непрофесионален тон — сопна се Дженкинс.
— Освен това — продължи Оливър — властите са имали достатъчно време да проверят достоверността на твърденията на господин Монтгомъри. И те са ги проверили, в резултат на което клиентът ми беше напълно оправдан. Ако на щата бъде разрешено да се отметне от взетото решение, това би минирало отмяната на несправедливо издадените присъди и нито един гражданин на Тексас не би могъл да разчита да бъде оправдан, без да изпитва страх, че впоследствие властите ще се отметнат от взетото решение.
— В интерес на щата е осъдените убийци да бъдат изолирани от обществото — възрази Дженкинс.
Съдия Матюс го прекъсна с думите:
— Струва ми се, господин Дженкинс, че щатът сам е забъркал тази каша. И ако той си присвои правото да се оттегля едностранно от споразуменията, които е сключил, тогава защитата е права да твърди, че това би направило несъстоятелна цялата ни правосъдна система.
Дженкинс разпери ръце.
— Ваша чест, всички желаем да проучим въпроса възможно най-задълбочено. Намирам за повече от наложително междувременното задържане под стража на обвиняемия. Предимствата от подобно решение определено натежават над недостатъците. Ако той е невинен, това няма да му навреди. Но ако е виновен, в което сме убедени, няма да има възможността да се укрие. Той не е свързан по никакъв начин с общността и според нас рискът да избяга е особено голям.
Оливър възрази:
— Господин Марс не притежава нито паспорт, нито какъвто и да било валиден документ за самоличност и благодарение на щата Тексас няма нито работа, нито пари. Не мисля, че съществува риск да избяга.
— Мексиканската граница е на един хвърлей, лесно може да премине през нея — контрира Дженкинс. — Тя, както добре знаем, не е спирачка за имигрантите, които се опитват да влязат в страната ни. Това означава, че няма да е проблем да бъде премината и в обратната посока.
Съдията изгледа неуверено и двамата. Обърна се към Оливър и каза:
— Не мога да заявя, че приемам напълно доводите на господин Дженкинс, но не мисля, че ако господин Марс бъде поверен на грижите на щата до края на разследването, това ще му навреди особено.
В този момент Декър се изправи и всички погледи в съдебната зала се насочиха към внушителната му фигура. Той почувства вперените в него очи и стомахът му се сви, а нервите му се опънаха до крайност. Обикновено избягваше публичните изяви.
Освен това не искаше да лъже съдия. Но следваше собствения си план и нямаше друг избор, освен да го доведе докрай.
— Мога ли да се изкажа с ваше позволение, господин съдия? — попита той.
— А вие сте…? — изгледа го въпросително съдия Матюс.
Декър избърса потта от лицето си. Усещаше влага под мишниците. Прилоша му леко. Зачуди се за миг дали няма да припадне в съдебната зала. Представи се с леко разтреперан глас:
— Еймъс Декър. Тук съм като представител на Федералното бюро за разследване.
Дженкинс побърза да възрази:
— Не виждам какво общо може да има ФБР със случай, който се намира изцяло под юрисдикцията на щата Тексас.
Декър не откъсваше поглед от съдията.
— ФБР има роля в разследването, господин съдия. Както обвинението вече спомена, именно нашите усилия хвърлиха сянка на съмнение върху показанията на господин Монтгомъри.
— Но… — започна Дженкинс.
Съдията обаче вдигна ръка.
— Струва ми се логично. Нека агент Декър се изкаже.
За пръв път в живота си Декър изведнъж започна да вижда всичко във възможно най-ярките нюанси на синьото, макар никой да не бе умрял в съдебната зала. Затвори очи.
— Агент Декър? — подкани го съдията, докато Дженкинс изсумтя и изгледа подигравателно Декър.

Направи го, Декър. Веднага. Финтирай противника. Вземи му топката. Веднага!

Декър отвори очи и започна с твърд, уверен глас:
— Федералното бюро за разследване е убедено, че случаят е далеч по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Убедени сме също така, че господин Марс е невинен.
— На какви основания? — прекъсна го сприхаво Дженкинс.
— На основания на откритията, които направихме в хода на разследването. Убедени сме, че в случая са замесени сили, които действат на територията на няколко щата, а това поставя случая в компетенцията на ФБР.
— Ще предоставите ли на съда резултатите от вашите открития, агент Декър? — попита Матюс.
— Моят началник, агент Богарт, оглавява специален екип, който работи по случая. Той ме упълномощи да предоставя на съда възможността да се свърже директно с него. Така агент Богарт ще ви запознае с всички подробности по случая.
Джеймисън и Девънпорт се спогледаха с изненада.
— На съда, но не и на прокуратурата? — възмути се Дженкинс.
— Има ли основателна причина тази информация да не може да бъде разгласена на открито съдебно заседание? — попита съдия Матюс.
— Агент Богарт ще ви обясни всичко, ваша чест. Въпросът е много чувствителен, убедени сме, че разкриването на подробности по случая в този момент ще се отрази неблагоприятно върху разследването и ще позволи на виновните да се укрият от отговорност за извършените от тях престъпления.
— Нищо в думите ви не обяснява защо господин Марс не може да остане в ареста до окончателното разрешаване на случая — посочи Дженкинс.
Декър отвърна, преди съдията да се намеси:

— Съжалявам, смятах, че нападението срещу господин Марс в затвора, когато той едва не беше пребит до смърт от надзирателите, ни дава достатъчно основание да се опасяваме за живота му, ако отново се озове в затвора. Не бива да забравяме и факта, че господин Марс е завел многомилионен иск срещу затворническата администрация на щата Тексас, с който настоява за обезщетение за престъпните действия на нейните служители. Предполагам, че това превръща господин Марс в
персона нон грата
за тези хора, сред които със сигурност има приятели или съучастници на въпросните надзиратели. Тяхната самоличност не е била разкрита от следствието и те продължават да изпълняват служебните си задължения. Фактите ми дават достатъчно основания да смятам, че връщането на господин Марс в затвора крие опасности за него. Нещо повече, то би могло да се окаже равносилно на смъртна присъда.

Съдия Матюс погледна Дженкинс.
— Вярно ли е това?
Прокурорът пребледня под гневния поглед на съдията.
— Ваша чест, това е бил злощастен инцидент и ние сме убедени, че пребиваването в затвора не крие никакви опасности за господин Марс.
— Бих предпочел да заложим на сигурно — намеси се Декър — и да избегнем и най-малката възможност развоят на събитията да опровергае господин Дженкинс. Не виждам с какво ще помогнем на господин Марс, ако се окаже, че той е невинен, но е загинал зад решетките. Може би обвинението е на друго мнение?
Съдията изсумтя при този коментар.
Дженкинс се взираше безмълвно в Декър, който продължи:
— Федералното бюро получи съгласието на щатските власти да поеме под своя опека господин Марс, след като той едва не бе пребит до смърт в затвора, и изразява своята готовност да продължи въпросната опека.
Съдията погледна Декър и попита:
— Това предложение одобрено ли е от ФБР?
— Агент Богарт ще ви предостави нужните уверения и подробности.
Съдията се обърна отново към Дженкинс.
— Отсъждам обвиняемият да бъде предоставен под опеката на агент Декър и ФБР, докато не се появят нови обстоятелства, които да налагат преразглеждане на това решение.
— Но, ваша чест… — започна прокурорът с укор в гласа.
— Аз вземам решението, Франк, така че не започвай! Изобщо не ми хареса начинът, по който подходи към случая, затова трябва да си доволен, че не освободих безусловно обвиняемия. Съдът се оттегля — каза Матюс, стовари чукчето, стана от мястото си и се оттегли в задната стаичка.
Дженкинс погледна към Декър, докато приставите сваляха белезниците на Марс.
— Надявам се, че знаете какво правите — каза той.

Аз също, помисли си Декър.
Аз също.




39

Марс седеше на предната седалка и разтриваше китките си, където се бяха впивали белезниците.
— Благодаря — каза той на Декър, който шофираше.
Оливър, Джеймисън и Девънпорт се возеха на задната седалка.
Когато излязоха от съдебната зала, Декър не каза нито дума и подмина журналистите, насочили микрофони и камери към лицето му.
Джеймисън и Девънпорт го засипаха с въпроси, докато прекосяваха паркинга, но той отново остана безмълвен. Сега обаче Джеймисън се пресегна и потупа Декър по рамото.
— Ще ни обясниш ли какво се случи, или ще трябва да прибягна до физическо насилие?
Декър я погледна в огледалото и разбра, че няма лесно да се отърве от нея.
— Помолих агент Богарт за услуга и той ми я направи.
— Значи всичко е наред? Всичко е легитимно? — попита Джеймисън, а Оливър я изгледа притеснено.
— Декър, моля те, не ми казвай, че съм станала неволен съучастник в измама, извършена в съдебната зала — обади се адвокатката.
— Няма никаква измама. Мелвин се намира под наша опека. Всичко, което казах на съдията, е самата истина.
— Но той те взе за агент — посочи Девънпорт.
— Той ме нарече агент, но аз не съм се представял като такъв — възрази Декър.
— Не го поправи обаче — не отстъпваше Девънпорт.
— Не ми е работа да поправям съдията, но това също няма значение. Важното е, че Богарт е федерален агент и той ще потвърди думите ми. — Декър погледна Оливър и попита: — Нали си подала онзи иск?
— Да.
— В такъв случай всичко е наред.
— При мен не всичко е наред — каза Марс, — защото полицаите могат да дойдат и да ме арестуват отново. Чу какво каза съдията. Ако се появят нови факти, ще им позволи да го направят. „Нови обстоятелства“, така се изрази. А и онзи тип Дженкинс беше много ядосан. Обзалагам се, че в момента умува как да ме върне зад решетките.
— Щях да се учудя, ако правеше нещо друго — призна Декър. — Трябва да се погрижим това да не се случи.
— Как? — попита Девънпорт.
— Като разрешим случая — отвърна Джеймисън.
Телефонът на Декър иззвъня и той отговори. Притисна го с рамо към ухото си, тъй като продължаваше да шофира. Над главите им се скупчваха тъмни облаци, които обещаваха още дъжд. Студеното и влажно време не притесняваше Декър. Той си мислеше за съвсем други неща, докато слушаше човека, който му се бе обадил. Благодари му и свали телефона.
— Бяха от полицията в Алабама. Открили са колата под наем, бежовата „Тойота Авалон“ с номера от Джорджия, за която ни разказа Патриша Брей. Била е наета от човек на име Артър Крендъл. — Погледна към Марс и попита: — Говори ли ти нещо?
— Не.
— Предполагам, тъй като името е фалшиво. Кредитната карта, с която е платил, също. Вероятно и шофьорската книжка, която е представил.
— Сигурен ли си, че това е същият човек? — попита Джеймисън.
— Опитват се да го потвърдят.
— Какво става, по дяволите? — попита Марс.
— Някой прави всичко възможно, за да прикрие следите си — отвърна Декър.
— Това означава ли, че Артър Крендъл е човекът, който е платил на Реджина Монтгомъри за фалшивите показания на съпруга й, след което я е убил? — попита Марс.
— Крендъл не е истинското му име.
— Ясно ми е. По този начин той ми помогна да се измъкна от затвора.
— Както вече обсъдихме, причината може да са очакванията му, че притежаваш нещо, което да навреди на него или на човека, за когото работи.
— Но това е абсурдно, Декър! Дори да знаех нещо, можеха да оставят властите да ме екзекутират и да отнеса тайната в гроба.
— Нищо чудно да се опитват да получат онова, което смятат, че притежаваш — предположи Девънпорт. — Затова те изваждат от затвора с надеждата да ги отведеш до него.
— Но защо тогава ще ме натопяват за убийствата? — попита Марс.
— Възможно е по онова време да са смятали, че това е правилният ход — обади се Джеймисън. — Да убият родителите ти, да те натопят, да те пратят в затвора… Това е най-логичното обяснение.
— Не, не е — възрази Декър.
— Има ли друго? — попита заинтригувана Джеймисън.
— Изхождаме от предположението, че хората, които са убили родителите му и са го пратили в затвора, са същите, които издирват съдържанието на онзи банков сейф. Възможно е да си имаме работа с две групи, които преследват различни цели.
— Божичко! — възкликна Девънпорт. — Сякаш нещата не бяха достатъчно сложни, та сега и това!
— Очевидно не са били — призна Декър, погледна към Марс и попита: — Кой беше личният лекар на майка ти?
— Личният й лекар ли? Защо?
— Някой трябва да е поставил диагнозата: раково заболяване в терминален стадий.
— Не си спомням.
— Помисли.
— Смяташ ли, че самоличността на личния й лекар има някакво значение? — попита Девънпорт.
— В този случай всяка подробност има значение.



40

Декър спа непробудно до пет сутринта. Когато стана от леглото и погледна навън, дъждът още трополеше по прозорците. Какво видя? Дъжд, превиващи се на вятъра клони и някоя светкавица от време на време, последвана от силна гръмотевица. Времето беше отвратително. Също като случая, който разследваше.
Той сведе поглед към стъпалата си и остана изненадан, че е в състояние да види пръстите си. Коремът му се бе стопил. За пръв път от доста време не му пречеше да види стъпалата си.
Седна на края на леглото и се протегна. Сухожилията му бяха загубили някогашната си еластичност, но още по-зле бе кръстът му, който бе скован.
Какво да се прави, това бе физическото му състояние към момента.
А психическото?
Той затвори очи и позволи на паметта си да го върне към онази вечер преди двайсет месеца, когато изгуби всичко най-ценно, което бе имал на този свят.
Добре знаеше, че със спомена ще се появи и цветът, като паразит, лепнал се за опашката на голяма риба.
Синьо.
Синият цвят съпровождаше спомена за нощта, в която бе открил семейството си мъртво. Сякаш някой бе излял кофа със синя боя върху спомена за най-милите му същества. Или някаква гигантска писалка се бе повредила и мастилото й изтичаше.
Всичко това бе в миналото.
Моли и Каси бяха мъртви и нищо не бе в състояние да ги върне. Щеше да пази спомена за тях все така ярък до края на живота си. Това бе едновременно благословия и проклятие.
Той взе душ, облече чисти дрехи и отвори вратата на мотелската стая, от която се излизаше право навън. Бе разположена на партера, а по протежение на цялата сграда минаваше навес. Всички си бяха взели стаи на партера, като Декър се бе настанил в единия край, Марс и Джеймисън по средата, а Девънпорт в далечния край.
Продължаваше да вали като из ведро. Декър се облегна на една колона и впери поглед в мрака.
Той не обичаше лъжите. Не обичаше измамите. Не обичаше злодеянията да остават без последствия. Да, хората вършеха престъпления, такава бе човешката природа. Но те трябваше да понесат наказание за погрешния избор, който са направили.
Погледна часовника си. Минаваше шест. Слънцето се завръщаше от другия край на света, но когато изгрееше, щеше да остане скрито зад гъсти буреносни облаци. Край мотела имаше кафене, до което Декър можеше да стигне, като върви само под навеса, без да се излага на дъжда.
Измина разстоянието за две минути. Вътре завари трима души, които вече закусваха, а уморена на вид сервитьорка им поднасяше кафе. Когато видя Декър да влиза, жената го посрещна с широк жест.
Очевидно Декър можеше сам да реши къде да седне. Избра си маса колкото се може по-далече от останалите клиенти. Седна, взе менюто и го прегледа набързо. Имаше чувството, че всяко нещо е заредено с конска доза холестерол.
Когато сервитьорката дойде при него, той си поръча кафе, портокалов сок и препечена филийка.
— Имате ли омлет от белтъци? — попита я накрая.
Тя го изгледа объркана и той добави:
— А може би плодова салата?
Погледът й доби фокус, на лицето й изгря усмивка.
— Разбира се, ей сегичка ще ти донеса една. Ясно, падаш си по здравословната храна.
Минута по-късно тя му донесе кафето. Декър отпи голяма глътка. Беше горещо, приятно на вкус и стопли тялото му, докато навън дъждът продължаваше да се лее. Облегна се на стола си, отпусна се, притвори очи и се замисли.
Първо, Рой и Лусинда Марс несъмнено бяха имали таен живот, който датираше отпреди раждането на сина им. Променили бяха имената си и бяха заживели на друго място, за да избягат от миналото си. Белегът зад ухото на Рой Марс можеше да е от пластична операция.
Второ, няколко национални спортни канала ги бяха показали малко преди да бъдат убити.
Трето, Рой Марс бе изпразнил банковия сейф два дни преди смъртта си. Съдържанието на сейфа и сегашното му местонахождение оставаха неизвестни.
Четвърто, Лусинда Марс бе страдала от онкологично заболяване в последен стадий.
Пето, родителите бяха убити, а синът им — натопен за това престъпление.
Шесто, Мелвин Марс е щял да бъде екзекутиран, но показанията на Чарлс Монтгомъри го бяха спасили в последния момент.
Седмо, Мелвин Марс бе освободен от затвора.
Осмо, Чарлс Монтгомъри бе екзекутиран.
Девето, почти сигурно бе, че Чарлс Монтгомъри е излъгал.
Десето, Реджина Монтгомъри се бе облагодетелствала от признанията на съпруга си.
Единайсето, Реджина беше убита, вероятно от мъжа с тойотата.
Дванайсето, някой издирваше съдържанието на банковия сейф.
Тринайсето, този някой можеше да е различен от онзи, който бе натопил Марс за убийството на родителите му.
Последва лавина от въпроси, най-важните сред които бяха: кой е платил на Монтгомъри? Ако беше човекът с тойотата, защо го бе направил? За да изкара Марс на свобода, да го проследи и да открие съдържанието на сейфа? В такъв случай действията му бяха доста непохватни. А и как би могъл да е сигурен, че Марс знае какво има в сейфа и къде се намира то? Защо сега, след повече от двайсет години? Защо не тогава? Защо не са измъчвали Рой и Лусинда, преди да ги убият? Така са щели да научат къде са скрили нещата от сейфа.

Може и да са ги измъчвали, но те да са отнесли тайната си в гроба.

Декър не разполагаше с теория, която да даде задоволителен отговор на всички тези въпроси.
Паметта му бе безпогрешна, но това не означаваше, че винаги има отговори. Ако някой изречеше лъжа, Декър щеше да я запомни, но нямаше да разбере, че е лъжа, докато не я съпоставеше с други факти, които да разкрият нейната несъстоятелност.
Основният му проблем в случая не бе нито лъжата, нито несъответствието между фактите, а обстоятелството, че не знае достатъчно.
— Така си се замислил, че мозъкът ти ще запуши.
Декър вдигна поглед и видя Марс.
Покани го да седне и той се настани срещу него.
— Помисли ли върху това, което те помолих? — попита Декър.
Марс кимна.
— Мислих цяла нощ. И въпреки това идвам при теб с празни ръце, Декър. Чувствам се… чувствам се като идиот. Оказва се, че не съм познавал собствените си родители. Целият ми живот се въртеше около футбола…
Бе очевидно, че Марс иска да каже още нещо, но не намира нужните думи. Затова само поклати глава.
— Не се предавай — посъветва го Декър. — Може да се сетиш нещо — окуражи го той, докато сервитьорката приближаваше с поръчката му.
— Желаете ли кафе или нещо за закуска? — попита тя Марс.
— Само кафе.
Жената остави препечената филийка и плодовата салата пред Декър.
— Заповядай, драги. Обзалагам се, че съвсем скоро ще смениш целия си гардероб с доста по-малък номер.
Марс изгледа Декър с любопитство, но не каза нищо. Поръча си кафе, а когато сервитьорката се отдалечи, Декър разчупи филийката и забоде вилица в купичката с плодова салата.
— А на теб хрумна ли ти нещо? — попита го Марс.
— Разсъждавах върху доста неща, но в крайна сметка разполагам най-вече с въпроси, чиито отговори не знам.
— Аз пък се сетих едно нещо.
— Какво? — попита нетърпеливо Декър.
Сервитьорката се появи отново, за да донесе кафето на Марс, който я изчака да се отдалечи и каза:
— Единственият личен лекар в града по онова време имаше кабинет на булевард „Скоч“. Ако майка ми е ходила на лекар, би трябвало да е отишла при него. Там имаше и зъболекар.
Декър кимна.
— Добре, ще проверим и двамата още днес.
— Не разбирам как ще ни помогне това.
— Разследването не е точна наука. Проверяваш куп неща, преди картината да започне да се изяснява.
— Говорих с Мери. Направо е бясна от случилото се. Твърдо решена е да осъди щата.
— Тя ти е добра приятелка.
— Когато предишният ми адвокат се отказа да ме представлява, реших, че с мен е свършено. Тогава се появи Мери и пое моя случай. Водихме дълги разговори. Тя не беше просто мой адвокат. Беше, както сам каза, и моя добра приятелка. Не разговаряхме само по правни въпроси. Научих много за нейното семейство, а тя ме разпитваше за моето… не че можех да й разкажа много. Въпреки това проявяваше интерес. Слушаше ме, докато говорех. Знаеше колко обичам мама и татко. Знаеше, че никога не бих могъл да ги убия.
— Сигурен съм в това, Мелвин.
Марс се огледа.
— Знаеш ли, очаквах да заваря Джеймисън с теб.
— Защо?
— Стаята й е до моята. Почуках на вратата й, преди да тръгна насам, за да проверя дали не е гладна. Никой не ми отговори.
— А чу ли някакъв шум от присъствието й вътре?
— Не, нищо. Защо?
— Къде може да бъде толкова рано сутринта? — попита Декър, остави няколко банкноти на масата и се надигна от мястото си.
Марс го последва.
— Смяташ, че нещо не е наред? — попита той.
— Сега ще разберем.
Излязоха навън и се отправиха към стаята на Джеймисън. Декър почука силно на вратата.
— Алекс? Алекс, там ли си?
Когато Декър извади пистолета си, Марс отстъпи крачка назад.
— Искаш ли аз да почукам? — попита той.
— Какви ги вършите вие двамата?
Те се обърнаха и видяха Джеймисън да върви към тях.
— Къде беше, по дяволите? — попита с облекчение Декър и прибра пистолета.
— Не открих шампоан в стаята. Отидох на рецепцията, но се забавих, защото там нямаше никой. После отидох до магазина и си взех минерална вода. Всичко наред ли е?
— Вече да — отвърна Марс. — Притеснихме се за теб.
— Добре, оценявам…
Не успя да довърши изречението си, защото видя към тях да тича някаква жена. Беше към шейсетте, облечена в униформа на камериерка. И беше останала без дъх.
— Мисля, че нещо не е наред — каза тя.
— Какво имате предвид? — попита Декър.
— Моля, побързайте! — настоя жената, след което се обърна и хукна обратно.
Тримата я последваха. Завиха зад ъгъла и достигнаха далечния край на мотела, който бе с формата на подкова. Камериерката посочи една полуотворена врата.
— Това е стаята на Девънпорт — каза Джеймисън.
Декър отново извади пистолета, пристъпи към вратата и я побутна леко.
Надникна вътре и видя безпорядъка в стаята.
Бързо я претърсиха.
Девънпорт бе изчезнала.
И това изчезване не бе доброволно.



41

— Богарт и Милиган пътуват насам — обяви Декър.
Той се намираше в стаята си заедно с Марс и Джеймисън. Току-що бе приключил разговора по телефона с двамата федерални агенти. Местната полиция вече бе започнала разследване във връзка с изчезването на Девънпорт, но следователите си бяха тръгнали, без да открият нищо полезно. Беше очевидно, че Девънпорт е оказала съпротива, но никой не бе чул нищо, защото нейното крило на мотела бе почти празно по това време на годината.
— ФБР ще работи по случая? — попита вяло Джеймисън, докато разтриваше уморено очи.
— Изглежда, че приемат отвличането й твърде лично, като престъпление, насочено пряко срещу Бюрото, макар, формално погледнато, в момента тя да не работи за тях.
Декър погледна Джеймисън. Тя бе пребледняла и цялата трепереше.
— Алекс, имаш ли оръжие?
— Оръжие? Не. Защо?
— Ще ти дам пистолет и ще ти покажа как да го използваш.
— Наистина ли мислиш, че е необходимо?
— А ти наистина ли мислиш, че не е необходимо след изчезването на Лиза?
Джеймисън извърна поглед и нервно сплете пръсти.
— Не разбирам нищо — обади се Марс. — Защо им е да отвличат Девънпорт? Защо не мен? Аз съм този, който им трябва. Девънпорт не би могла да знае нищо за съдържанието на онзи сейф.
— Не могат да бъдат сигурни, Мелвин — отвърна Декър. — Обективно погледнато, Лиза е далеч по-лесна жертва от теб. Стаята й беше обърната наопаки, което означава, че се е съпротивлявала. Представяш ли си какво би могъл да направиш ти? Би могъл да ги убиеш дори.
Марс кимна бавно.
— Предполагам, че си прав.
Декър се замисли.
— Всъщност може и да не съм прав — каза той и се изправи.
— Къде отиваш? — попита го Джеймисън.
— Да огледам стаята на Девънпорт.
— Местните ченгета вече го направиха.
— Сега е наш ред.
* * *
Декър влезе в стаята, отиде до едната стена, облегна се на нея и обхвана помещението с поглед. Започна да го оглежда отляво надясно; главата му се въртеше от едната на другата посока като лъч на фар. Джеймисън стоеше до него, а Марс — който очевидно бе притеснен и объркан — се суетеше край вратата.
— Виждаш ли нещо? — промърмори той.
— Колко тежеше Девънпорт? Петдесет килограма? — попита Декър.
Джеймисън остана изненадана от въпроса, но каза:
— Там някъде, предполагам. Висока е колкото мен, но е доста по-слаба.
— Тя спортува, тича много — заразсъждава на глас Декър, — би трябвало да е слаба.
Погледът му пробяга по обърнатото нощно шкафче, съборения стол, счупената лампа, мазилката на стената, неоправеното легло…
— Сигурно е спяла, когато се е случило — обади се Джеймисън. — Събудила се е, когато онзи е нахълтал в стаята й.
— А може да е станала рано, за да потича, и тогава да са я отвлекли — предположи Марс.
— И двамата грешите — каза Декър.
— Как е възможно и двамата да грешим? — учуди се Джеймисън.
Декър посочи отворения гардероб.
— Маратонките й са там. Анцугът също. Навън вали като из ведро. Всъщност дъждът не е спирал цяла нощ. А обувките и анцугът дори не са влажни или опръскани с кал. И не мисля, че би излязла да тича в това време. Наблизо няма алеи и улички, а шосето е доста оживено. Никак не е безопасно.
— Добре, това означава, че са я нападнали, докато е спяла — каза Джеймисън. — И аз съм права.
Декър посочи вратата и прозореца.
— Няма следи от влизане с взлом. Полицията го потвърди. За да влезе някой, трябва да използва ключ. Ченгетата провериха на рецепцията. Ключалките тук са старомодни, с истински метални ключове, а не с електронни карти. И няма дубликати.
Джеймисън не искаше да се предаде толкова лесно.
— Може да са взели ключ от чистачките, които би трябвало да имат ключове за всички стаи.
Декър пристъпи към леглото и каза:
— Огледайте обърнатото шкафче.
Те застанаха до шкафчето и впериха поглед в него.
— Това шкафче е стояло до леглото — отбеляза Марс. — Върху него е била поставена лампа. Шкафчето се е обърнало, лампата е паднала, какво толкова?
— Погледнете крака му.
Марс и Джеймисън насочиха вниманието си към крака.
— В него се е забило парче от лампата.
След малко Джеймисън кимна. Разбра какво има предвид Декър, макар Марс да изглеждаше все така объркан.
— Ако Девънпорт или нападателят й са съборили нощното шкафче, докато са се боричкали, лампата би трябвало да отлети встрани, а не да удари шкафчето с такава сила, че парче от нея да се забие в дървото.
— Именно — отвърна Декър, после посочи стената. — Вижте това.
Те погледнаха натам.
— Там няма нищо — каза Марс.
Джеймисън поклати глава.
— Еймъс е прав — няма следи по стената. А нощното шкафче е било долепено до леглото. Ако е имало борба, Девънпорт или нападателят непременно щяха да го съборят и да одраскат стената. — Тя погледна Декър и каза: — Всичко е инсценировка. Първо са обърнали нощното шкафче, после са разбили лампата в него. Преди това някой е почукал на вратата и Лиза е отворила. Тогава са я отвлекли и са разхвърляли стаята, за да имитират съпротива.
— И аз смятам така — съгласи се Декър.
— Но защо е трябвало да имитират съпротива? — попита Марс.

— Защото не са искали да разберем, че Девънпорт
познава
човека, който я е отвлякъл — обясни Декър.

Джеймисън щракна с пръсти и каза:
— В този ранен час тя не би отворила на човек, когото не познава. Затова няма следи от взлом.
— Именно — отвърна Декър.
— По дяволите, разбра всичко това благодарение на абсолютната си памет, нали? — възкликна възхитено Марс.
— Не, разбрах го, защото двайсет години съм работил като полицай и знам какво да търся.
Марс погледна Джеймисън.
— И тебе си те бива.
— Уча се от Еймъс — усмихна се тя.
— Не — възрази Декър. — Сама се справяш отлично, Алекс. Понякога виждаше повече неща от мен.
— Но, Декър — отбеляза Джеймисън, — Девънпорт не познаваше никого в този град.
— Очевидно не е така. Познавала е някого. И нещо повече, имала му е доверие.
— И така, връщаме се на въпроса защо са я отвлекли — каза Марс.
Джеймисън се облегна на стената и отвърна:
— Смяташ ли, че ще се опитат да разберат докъде сме стигнали, като…
Декър я погледна и довърши вместо нея:
— Като я пребият? Като я измъчват?
Джеймисън пребледня и кимна.
— Мисля, че е по-вероятно да я използват като разменна монета — заяви Декър.
Марс го погледна объркан.
— Разменна монета? За какво?
— За теб.



42

— Изобщо не трябваше да заминавам.
Богарт седеше от другата страна на масата и се взираше в Декър. Двамата се намираха в един кабинет в малка сграда, която ФБР бе превърнало в импровизиран команден център.
Богарт и Милиган бяха пристигнали с половин дузина други агенти. Те бяха настанени в друга част на сградата, където работеха с надеждата да открият Лиза Девънпорт.
— Ти нямаше избор — отвърна Декър.
— Човек винаги има избор — възрази Богарт, който изглеждаше съсипан. Вратовръзката му бе разхлабена, ризата — измачкана, а косата — разрошена.

— В такъв случай нямаше
реалистичен
избор — каза Декър. — Дори да беше останал, едва ли щеше да предотвратиш случилото се.

— Не можем да открием никого в този град, когото Девънпорт да е познавала достатъчно добре, че да му отвори вратата в този час. Някакви идеи по въпроса?
— Възможно е да е познавала някого, за когото не подозираме.
— Ако възнамеряват да я използват като коз в преговорите, би трябвало да се свържат с нас.
Декър кимна.
— Проблемът ще бъде размяната. Тя винаги е проблем при подобни сценарии.
— Смяташ ли, че ще си я върнем жива? — попита Богарт.

— Видяла е кой я е отвлякъл.
Познавала
го е.

Богарт въздъхна и се облегна на стола си.
— А те не биха допуснали да разберем кой стои зад отвличането.
— Шансовете да я оставят жива са минимални.
— Кой според теб стои зад всичко това?
— Не е само един човек — каза Декър.
— Какво точно означава това?
— Мотивацията и действията могат да ни разкрият много. В случая има противоречие между мотивация и действия. Това означава, че най-вероятно си имаме работа с повече от един играч.
— Нещо се е променило — каза Богарт. — Марс е лежал в затвора цели двайсет години и нищо не се е случило.
— Промяната е свързана с насрочването на екзекуцията му. Никога преди не е бил толкова близо до смъртта. Това е бил катализаторът, който е провокирал действията им.
— И са платили на Монтгомъри?
— Да.
— Коя от двете групи?
— Нямам представа. Не мога да изключа нито една от тях.
— Целта им е това, което според тях знае Мелвин. Съдържанието на сейфа, което баща му е взел със себе си.
— То е ключът към всичко. Баща му го е взел и го е скрил някъде. И те мислят, че синът знае къде.
— За какво противоречие между мотиви и действия спомена? — попита Богарт.
— Групата, която търси информацията, спокойно би могла да остави Мелвин да бъде екзекутиран. Въпросната информация е останала тайна в продължение на двайсет години. Спокойно биха могли да предположат, че е изгубена. Изваждането на Мелвин от затвора им дава възможност да се доберат до нея, стига той да знае къде да я търси. Какво им остава в такъв случай? Да го проследят и да я вземат? — Декър поклати глава. — Рискът е прекалено голям. Толкова голям, че не биха го направили. Биха оставили нещата такива, каквито са.
— Кой тогава е извадил Мелвин от затвора?
— Другата група.
— Но защо?
— Точно тук се крие противоречието, Рос. И аз все още не съм го разрешил.
Богарт прокара пръсти през косата си.
— Ще го разрешим, Еймъс. На всяка цена. Нямаме право да се провалим.
Декър го погледна и каза:
— Благодаря ти, че потвърди думите ми пред съда.
— Съдията ми позвъни. Казах му каквото трябваше да чуе.
— Как са сега нещата във Вашингтон? Всичко наред ли е?
— Отново работя по случая. Вероятно това означава, че шефовете са осъзнали грешката си.
— А разводът?
— Нищо радостно в това отношение. Но предполагам, че съвсем скоро ще спре да ми пука. Имам работата си, която ми стига.
— Сигурен ли си?
— Не, но това е версията, която разказвам пред света, и гледам да се придържам към нея. — Погледна папките на масата и отбеляза: — Не разполагаме с много улики.
— Така е. Ще взема пистолет за Джеймисън и ще й покажа как да борави с него.
Богарт го погледна изненадан.
— Да не би да очакваш ново отвличане?
— Не, но и миналия път не очаквах, а сгреших.
— Добре дошъл в клуба.
Декър стана.
— Къде отиваш? — попита Богарт.
— Да купя оръжие за Джеймисън, след което ще се отбия при лекаря.
— Не си ли добре?
— Не, всичко е наред. Дръж Мелвин под око.
Той излезе и остави Богарт с поглед, вперен в гърба му.
* * *
Декър избра за Джеймисън компактен деветмилиметров пистолет. В Тексас се изискваше специално разрешително за носенето на скрито оръжие, но когато Джеймисън представи в оръжейния магазин служебната си карта от ФБР, а Богарт изпрати на собственика официален имейл с подробности за работата й в Бюрото и потвърждение за правото й да носи оръжие, човекът прескочи тези формалности и им връчи пистолета.
Когато Джеймисън извади кредитната си карта, за да плати, мъжът възкликна:
— Нима проклетото федерално правителство е толкова закъсало, че ви кара сами да си купувате пистолети?
— Плащат ни само патроните — отвърна тя.
В задната част на магазина имаше стрелбище. Декър й показа как да зарежда пистолета и да се прицелва. После я накара да изстреля стотина куршума, преди да остане доволен от резултата.
Джеймисън прибра пистолета в кобура и двамата с Декър си тръгнаха заедно.
— Чувствам се странно… не съм свикнала да нося оръжие — каза тя.
— По-добре да носиш оръжие и да не ти потрябва, отколкото да не носиш и да ти потрябва.
Качиха се в автомобила под наем и потеглиха.
— Къде отиваме?
— При един лекар.
— Във връзка с разследването ли?
— Да.
— Декър, трябва да се върнем при останалите и да им помогнем да намерят Девънпорт.
— Това, което трябва да направим, е да разрешим случая. Няма друг начин да открием кой я е отвлякъл и къде я държи.
Спряха на паркинга пред малка тухлена сграда. Таблото с имената на наемателите във фоайето показваше, че всички са свързани по един или друг начин с медицинската професия. След като зададоха безброй въпроси и изгубиха повече от час, най-сетне откриха кабинета, който им трябваше.
Сестрата, която наближаваше седемдесет и бе толкова широка, колкото и висока, веднага си спомни за семейство Марс.
— Да, бяха наши пациенти.
— Можете ли да ни кажете нещо за тях? — попита Декър.
— Та това беше преди двайсет години!
— Каквото и да било — настоя той.
Жената седна зад металното си бюро.
— Открояваха се сред останалите пациенти, защото бяха първата смесена двойка, която посещаваше нашия кабинет. Вероятно и първата в историята на града.
— Местен лекар ли изроди Мелвин Марс?
— Да, доктор Търнър. Той обаче е покойник от… седем години.
— В местната болница ли роди Лусинда?
— Да, аз асистирах на доктор Търнър. Градчето е малко. Той беше общопрактикуващ лекар, но тук се налагаше да върши какво ли не. — Сестрата се замисли и каза: — Лусинда беше най-красивата жена, която съм виждала някога. Имаше съвършено лице. А тялото й… мога само да мечтая за тяло като нейното. Краката й бяха по-дълги от цялото ми тяло.
— Когато тя забременя ли започнаха да идват при вас? — попита Декър.
— О, Лусинда беше в петия месец, когато се появиха в града. Много добре си спомням, защото самата аз бях пристигнала тук година по-рано и тя ме питаше къде пазарувам, каква работа може да си намери…
Декър погледна Джеймисън, после отново насочи вниманието си към сестрата.
— Значи е дошла в града бременна?
— Да, вече й личеше, но не беше напълняла много. Аз качих двайсет килограма с първото си дете, петнайсет с второто и пак петнайсет с третото. А тя роди Мелвин и седмица по-късно изглеждаше така, сякаш никога не е била бременна. При това Мелвин беше едро бебе. Към четири килограма и половина. Още тогава си личеше, че ще стане едър мъж. Баща му също беше висок и едър. На ръст беше колкото вас и тежеше към сто и двайсет килограма, в които нямаше и грам тлъстина. Не беше човек, с който някой би искал да си има неприятности.
— Как бихте описали характера му? — попита Джеймисън.
Жената присви устни.
— Никога не изглеждаше… щастлив. Искам да кажа, че имаше невероятна жена, а синът му стана най-добрият футболист, който нашият град е виждал, ако не и целият щат. Знам какво се случи по-късно, но той винаги, още откакто пристигнаха, ходеше кисел, намръщен…
— Подозирахте ли, че имат семейни проблеми? — попита Джеймисън.
— Скъпа, всички семейства си имат проблеми, просто някои ги прикриват по-добре от други. Трябва обаче да ти кажа, че никога не съм виждала мъж, който да е толкова влюбен в жена си, колкото Рой в Лусинда. Винаги беше много мил и нежен с нея. А когато беше бременна, не й позволяваше да върши и най-леката работа. Срещах ги от време на време из града. Рой винаги придържаше вратата на колата, за да се качи тя. Държеше я за ръка, докато се разхождаха. Всъщност, когато я погледнеше, изглеждаше щастлив — въздъхна медицинската сестра. — Ако моят мъж ме погледне така, ще остана толкова смаяна, че нищо чудно да получа удар.
— Кога й е била поставена диагнозата тумор в мозъка? — попита Декър.
Сестрата подскочи на стола си.
— Моля?
— Имала е мозъчен тумор. Кога е била поставена диагнозата?
— Нямаше никакъв тумор.
— Аутопсията е показала глиобластом четвърта степен. Неподлежащ на операция. Оставали са й няколко месеца живот, когато е била убита.
Жената зяпаше смаяно Декър, сякаш той говореше на друг език.
— Със сигурност мога да ви кажа, че такава диагноза не е поставяна тук — заяви тя, след като се съвзе от изненадата. — Глиобластом? Сигурен ли сте?
— Това е заключението на патоанатома. Едва ли би сгрешил с подобна диагноза.
— Вероятно не — призна объркана жената. — Никога не бих предположила. Изглеждаше толкова здрава и жизнена. А и във вестниците не пишеше, че е имала тумор в мозъка.
— Вероятно защото полицията е знаела, че той няма нищо общо със смъртта й. Следователите не са имали основания да разгласяват подобна лична информация, свързана със здравословното й състояние. А и не мисля, че в случая става въпрос за убийство и последвало самоубийство. Човек не може да се подпали, след като се самоубие.
Оставиха медицинската сестра потънала в размисли относно новината, която бе научила току-що. Тръгнаха по коридора, където Декър бе видял на една от вратите табелка, която бе привлякла вниманието му. Запъти се право към нея и принуди Джеймисън да го последва, макар и неохотно.
Той отвори вратата и влезе в приемната. Джеймисън застана до него. Декър показа служебната си карта и заяви:
— Трябва да разговарям с някого за един ваш пациент отпреди двайсет години.
Жената го погледна с отворена уста, но бързо се окопити и взе телефона.
— Една секунда.
Минута по-късно се появи трийсетинагодишен мъж в бяла престилка. Беше с латексови ръкавици и държеше в ръка стоматологичен инструмент от неръждаема стомана.
— След малко приключвам с пациента. Можете да ме изчакате в кабинета ми.
Жената от рецепцията поведе Декър и Джеймисън по коридора и ги покани във въпросния кабинет. Настаниха се с лице към бюрото.
Джеймисън потрепери.
— Проблем ли има? — попита я Декър.
— Мразя зъболекарите. Навремето имах повече кариеси, отколкото зъби.
— Спокойно, дошли сме за информация, а не да ни правят пломби.
— Така ли? Обзалагам се, че щом види зъбите ми, докторът ще включи машинката.
Две минути по-късно стоматологът влезе в кабинета. Бе свалил бялата престилка и ръкавиците и беше по риза и вратовръзка. Джеймисън се размърда неловко на стола, когато той мина покрай нея и седна зад бюрото.
— Аз съм Луис Фишър. Какво мога да направя за ФБР?
Декър обясни причината да дойдат тук и добави:
— По възрастта ви съдя, че не сте лекували семейство Марс.
— Да, тогава бях дете. По онова време кабинетът беше на дядо ми. Поех пациентите му едва след като той се пенсионира.
— Пазите ли амбулаторните картони на семейство Марс?
— Не. Не и след двайсет години. Както и заради факта, че отдавна са мъртви. Чух, че Мелвин е излязъл от затвора — добави той.
— Да. Познавахте ли го?
— Не, но сме учили в една гимназия. Вярно, по различно време, но всички знаеха кой е Мелвин. Много се шокирах, когато го арестуваха за убийствата.
— Самоличността на родителите му е била установена благодарение на зъбните им снимки, нали?
— Предполагам. Доколкото знам, не е било останало много от телата…
— Именно. Дядо ви още ли е жив?
— Да, и живее наблизо.
— Можем ли да разговаряме с него?
— Можете да пробвате.
Декър наклони глава.
— Какво означава това?
— Страда от деменция и е настанен в старчески дом, в който за него се полагат специални грижи.
— Има ли моменти на просветление?
— От време на време. Преди бяха по-чести, но се влошава с ужасяващи темпове. Много е тъжно, когато собственият ти дядо престане да те познава.
— Сигурна съм — отвърна Джеймисън, изпълнена със съчувствие.
— Можем ли да го посетим все пак? — попита Декър.
— С каква цел? — поинтересува се Фишър.
— Информация. Човек никога не знае откъде ще изскочи някое ново парченце, което да му помогне да подреди пъзела.
— И какво точно разследвате?
— Не можем да го коментираме — заяви Декър с официален тон.
— Да, разбира се. — Фишър написа адреса на едно листче и му го подаде. — Ще звънна, за да предупредя персонала, че отивате.
Декър погледна написаното.
— Луис Фишър-старши.
— Аз съм Луис Фишър Трети. Баща ми беше Луис Фишър-младши.
Декър и Джеймисън станаха.
— Благодаря ви за помощта — каза Декър.
Фишър се обърна към Джеймисън, която бързо затвори уста, за да не се видят зъбите й.
— Трябва да се усмихвате по-често — каза той. — Имате много хубави зъби.
Когато излязоха навън, Джеймисън каза:
— Да се надяваме, че Фишър-старши ще ни даде някоя улика. Нуждаем се отчаяно от нова следа.
— Затова дълбаем с бормашинката, Алекс.
— Моля те, не използвай тези думи толкова близо до зъболекарския кабинет.



43

Луис Фишър-старши явно се бе радвал на доходна практика, защото старческият дом, в който бе настанен, беше сред най-луксозните в щата. Сградата наподобяваше плантаторските имения отпреди Гражданската война — с високи масивни колони и огромна веранда, изпълнена с люлеещи се столове и… възрастни хора в тях. В интериора доминираха ярките тапети, дървените ламперии, гипсовите орнаменти и дебелите меки килими. Имаше дори стая за игри с билярдна маса и старомоден сифон за газирана вода.

Информационното табло във фоайето бе покрито с обяви за най-различни дейности. Навсякъде сновяха възрастни хора, запътили се към поредния си ангажимент. Мястото определено кипеше от енергия и ентусиазъм. Декър и Джеймисън вървяха по коридора, придружени от служителка на дома. Тя бе облечена в синя престилка без нито една гънка, а на табелката на джобчето бе изписано името й —
Деб.
Жената непрекъснато махаше с ръка и поздравяваше своите пациенти.

— Хубаво място — отбеляза Джеймисън. — Всички тук изглеждат истински щастливи.
— Много по-добро от всичко, което държавата предлага — отвърна Деб, — но никак не е евтино. Тук са настанени само много богати хора. Идват от двеста и повече мили, защото домът ни е уникален, а този район от Тексас е много изолиран и спокоен. — Тя въздъхна и добави: — Никога не бих могла да си го позволя, когато остарея.
Озоваха се пред двойна врата с табела „Психиатрично отделение“. Деб използва електронна карта, за да отключи вратата.
— Така ли гарантирате, че никой няма да избяга от отделението? — попита Джеймисън.
— Именно — отвърна Деб, докато влизаха вътре. — Не искаме някой да се изгуби.
Тя ги поведе по коридора, спря по средата и застана пред една врата. Почука и каза:
— Доктор Фишър, имате посетители.
Отвътре се чу сумтене.
Деб се обърна към тях.
— Има добри и лоши дни. Не съм сигурна как ще е днес. Понякога става раздразнителен, но това е обичайно при възрастните хора с деменция. — Погледна картата на ФБР, която Декър бе закачил на колана си, и попита: — Да не би доктор Фишър да е загазил?
— Не, няма такова нещо — отвърна Декър.
— Е, радвам се да го чуя. Знаете ли, когато дойде тук за пръв път, паметта му беше като бръснач. Вероятно по-добра и от вашата.
— Много се съмнявам — промърмори Декър, докато отваряше вратата на стаята.
Деб погледна учудено Джеймисън, която каза смутено:
— Дълга история. Ще ви се обадим, когато приключим.
Фишър седеше на стола до леглото си. Бе облечен в болничен халат и обут в бели чехли. Наближаваше деветдесет и изглеждаше прегърбен и слаб, дори крехък. Когато вдигна глава, Декър откри в чертите му доста прилики с внука му.
— Доктор Фишър? — каза той.
— Кой си ти, по дяволите? — излая старецът.
— Явно сме попаднали на някой от лошите му дни — прошепна Джеймисън.
Декър пристъпи навътре и отвърна:
— Аз съм приятел на вашия внук. Дамата с мен също.
Фишър насочи поглед към Джеймисън.
— Тя не ми е внучка!

— Не, тя е
приятелка
на внука ви.

Фишър заби поглед в скута си.
Джеймисън коленичи до него и каза:
— Имате много хубава стая.
Фишър я погледна и попита:
— Познавам ли те?
— Аз съм Алекс, а това е Еймъс.
— „Еймъс и Анди“? Като онзи сериал за Харлем от петдесетте?

— Не, Еймъс и
Алекс.
Той е Еймъс. Аз съм Алекс.

Старецът погледна Декър и отбеляза:
— Много си голям.
— Да, така е — отвърна Декър, придърпа стол и седна до него. — Внукът ви ни каза, че дълго време сте работили като зъболекар. Имали сте много пациенти.
Фишър изглеждаше объркан.
— Зъболекар? Внукът ми, внукът ми…
— Луис — опита се да му помогне Джеймисън.
— Аз съм Луис — отвърна сърдито той. После добави с тих, почти отчаян тон: — И той ли е Луис?
— Да, кръстен е на вас.
Фишър почука главата си с пръст.
— Всичко е толкова…
— Знам — отвърна сериозно Джеймисън. — Ужасно е понякога.
— Били сте зъболекар, доктор Фишър — продължи Декър. — Имали сте много пациенти. Спомняте ли си семейство Марс? Рой и Лусинда? Сина им Мелвин?
— Марс? За планетата ли става въпрос? Наричат я Червената планета — усмихна се доволно доктор Фишър.

— Не, става въпрос за
семейство
Марс. Били са убити и подпалени. И амбулаторните картони от кабинета ви са помогнали за установяване на самоличността им.

— Някой е подпалил Червената планета? Да не сте луд?
Джеймисън постави ръка на рамото на Декър и каза:
— Нека опитам аз. — Обърна се към Фишър и заговори съвсем тихо: — Семейство Марс са били ваши пациенти много отдавна. Преди двайсет години. Някой ги е убил, после е изгорил телата им, затова се е наложило да използват амбулаторните картони от кабинета ви, за да ги идентифицират. Картоните с рентгеновите снимки — поясни тя и погледна Фишър с надежда.
Очите му обаче си оставаха все така безжизнени и празни.
Измина цяла минута, но никой не каза нито дума.
Декър понечи да попита нещо, но Джеймисън вдигна ръка, за да го спре.
— Доктор Фишър, имам проблем с един зъб. Помните ли ме? Аз съм Лусинда Марс. Това е съпругът ми Рой Марс. И него го боли зъб. Можете ли да ни помогнете? Ние сме ваши пациенти. Имате рентгеновите ни снимки.
После зачакаха — безкрайно дълго, както им се стори. Отначало им изглеждаше, че старецът никога няма да им отговори.
Накрая той изрече:
— Горен втори премолар.
— Какво е това, доктор Фишър? — попита Джеймисън.
— Горен втори премолар — повтори той и поклати глава.
— Какво му има?
— Не е наред.
— Какво не е наред?
— Горен втори премолар. Не е наред.
Джеймисън коленичи и попита:
— На кого? На Рой или на Лусинда?
— Не е наред. Трябваше да кажа. — Изведнъж старецът погледна Декър и попита: — Кой си ти, по дяволите?
— Един много благодарен човек — отвърна Декър, стана от стола си и се обърна към Джеймисън. — Можеш ли да останеш малко тук и да се опиташ да измъкнеш още нещо? Ще се върна да те взема.
— Къде отиваш?
— Да потърся един горен втори премолар.



44

— Премолар? — попита Богарт. — Сериозно ли?
Двамата с Декър стояха във вонящия на мухъл склад, в който се съхраняваха полицейските архиви.
— Точно това каза. „Горен втори премолар. Не е наред.“
Декър и Богарт огледаха стелажите, пълни с безразборно поставени кашони.
— Сержантът, с когото разговарях — отбеляза агентът, — спомена, че архивът е малко разхвърлян.
— Малко?! — възкликна Декър. — Бих казал, че този сержант е голям оптимист. — Свали сакото си и нави ръкавите на ризата си. — Да се хващаме на работа.
Досиетата наистина бяха в безпорядък. Някъде бяха объркани годините, другаде кашоните бяха надписани грешно. Нерядко папките се оказваха съвсем празни.
Изминаха шест часа без никакъв успех.
Телефонът на Декър иззвъня. Обаждаше се Джеймисън, която звучеше доста сърдито.

— Върнах се с такси до мотела. Когато каза да остана малко и да се опитам да измъкна още нещо от Фишър, не очаквах това
малко
да означава
завинаги.

— Извинявай, Алекс, отнесох се.
— Не мога да повярвам.
— Каза ли ти нещо полезно?
— Не, продължи да повтаря, че нещо не е наред.
— И нямаш представа кого е имал предвид — Рой или Лусинда?
— Не. После заспа. Звъня ти от три часа, между другото.
— Свалих си сакото. Чух това обаждане само защото отидох да го взема в момента, в който ти звънна.
— Къде си?
Декър й обясни и добави:
— Но засега нямаме никакъв успех.
— Излезе ни късметът! — извика Богарт в този момент, взе някакъв кашон от рафта и го отвори.
— Трябва да вървя — каза Декър и прекъсна разговора.
Извадиха съдържанието на кашона и го подредиха на масата. Декър пръв откри двете рентгенови снимки на челюстите на Рой и Лусинда Марс. Всяка от тях бе надписана.
— Преди да дойда тук, потърсих в интернет значението на „премолар“ — обясни Декър. Извади телефона си и показа на Богарт уста, пълна със зъби. — Това са предкътниците — каза той и посочи съответното място на снимките. — Играят важна роля при дъвченето. На професионалния жаргон на стоматолозите този вдясно е четвъртият зъб, а другият вляво е тринайсетият.
— Много вълнуващо — отвърна саркастично Богарт. — И какво не им е наред според Фишър? Панорамните снимки на Рой и Лусинда, взети от кабинета на Фишър, съвпадат с данните от аутопсията.
— Алекс не е успяла да разбере. Все пак човекът страда от деменция. Но не спря да повтаря „горен втори премолар“…
Декър замълча, извади телефона си и набра някакъв номер.
— Алекс, Фишър спомена ли някакво число?
— Число ли?
— Да.
— Не, никакво.
— Добре — каза Декър, очевидно разочарован.
— Държа се странно, но на няколко пъти вдигна четири пръста…
— Четири, сигурна ли си?
— Да. И ме гледаше втренчено, сякаш това означава нещо.
— Благодаря.
— Де…
Той обаче затвори и се обърна към Богарт.
— Добре, става въпрос за десния премолар.
Двамата впериха погледи в рентгеновите снимки.
— Не виждам нищо на снимката на Лусинда — отбеляза Богарт. — Но четвъртият зъб на Рой има пломба.
— Прав си — отвърна Декър.
— Да не би Фишър да е имал предвид, че Рой Марс не би трябвало да има пломба на четвъртия зъб? В такъв случай наистина нещо не е наред. Но защо не го е казал още тогава, преди двайсет години?
Декър отново взе телефона, позвъни в кабинета на младия Фишър и минута по-късно вече разговаряше с него.
— Дядо ви ни помогна много — каза той, — но искам да ви попитам нещо.
— Питайте — отвърна Фишър.
— Кажете ми каква процедура следвате, когато полицията поиска да й предоставите зъбния статус на някой пациент.
— Изпращат ни съдебна заповед и ние отговаряме.
— Как точно? Лично вие ли го правите?
— Невинаги. Ако не мога аз, тогава се заема някой от екипа ми.
— И кой проверява дали не е допусната грешка?
— Целият ни архив е подреден по строго определен ред, всеки картон е надписан, в компютъра има и електронно копие, всичко е проверено по няколко пъти. Такива са изискванията на съвременната медицинска практика. Няма място за грешки.
— А преди двайсет години?
— Тогава е било различно, но въпреки това дядо ми е поддържал отличен архив. Всяка папка беше надписана със съответната информация за пациента: име, адрес, номер на социалната осигуровка, номер на картона…
— В екипа ви има ли някой, който е работил с дядо ви преди двайсет години?
— Да, Мелиса Дауд.
— Мога ли да говоря с нея?
— За какво по-точно става въпрос?
— Моля ви, много е спешно.
— Изчакайте да я повикам.
Минута по-късно жената се обади:
— Говорите с Мелиса.
— Здравейте, Мелиса, аз съм Еймъс Декър от ФБР. Интересува ме системата ви за архивиране на картоните отпреди двайсет години.
— Да, доктор Фишър ми каза. По това време доста стоматолози вече бяха преминали към компютърно архивиране, но дядото на доктор Фишър беше от старата школа и всички данни се въвеждаха на ръка. Всъщност използвахме пишеща машина. Всичко беше много добре организирано. Никога не допуснахме нито една грешка в поддържането на картоните.
— А спомняте ли си съдебната заповед, която изискваше да представите картоните на Рой и Лусинда Марс?
— Друга колежка се зае с отговора до съда, но добре си спомням искането. Никога не бяхме получавали подобна заповед, още по-малко пък свързана с разследване на убийство.
— Някой от вас потвърди ли автентичността на зъбните снимки по време на процеса?
— Да, аз го направих, защото отговарях за поддържането на архива.
— Да разбирам ли, че доктор Фишър не се е явявал в съда?
— Той беше много зает и не можеше да отдели време за процеса. А аз за пръв път се явявах като свидетел. Много се вълнувах.
— Доктор Фишър споменавал ли е, че нещо в зъбния им статус не е наред?
— Не, не си спомням подобно нещо. Наистина ли нещо не е наред? — попита притеснено Мелиса Дауд.
Декър не обърна внимание на въпроса й, а продължи да разпитва:
— Спомняте ли си кой чистеше сградата по онова време?
— Сградата, в която се намира кабинетът ли?
— Да.
— Ами това е същата фирма, когато я чисти и сега. „Къмършъл Клийнърс“. Те чистят всички офиси тук.
— И разполагат с ключове за всички помещения?
— Разбира се, това е обичайна практика, но никога не сме имали проблеми.
— Благодаря.
Декър затвори телефона и погледна Богарт.
Агентът на ФБР се взираше изпитателно в него.
— Май се досещам за какво става въпрос — каза той.
— Не мисля, че Рой Марс е бил убит в онази нощ в спалнята. Мисля, че някоя сестра или зъботехник е извадил папката и е изпратил копие на полицията, след което Дауд е потвърдила автентичността на зъбните снимки по време на процеса. Трябвало е само да погледне имената и останалите лични данни, за да потвърди. По-късно — нищо чудно да е било доста по-късно — доктор Фишър е погледнал снимката на Рой и е открил пломба на четвъртия зъб, където не би трябвало да я има.
— Не можем да сме сигурни, че не се е случило обратното. Възможно е доктор Фишър да е имал предвид зъбния статус на Лусинда. Според картона й тя не е имала пломби, но може той впоследствие да й е направил една именно на четвъртия зъб.
— Съгласен съм. Нямам представа защо не се е свързал с полицията, когато е открил несъответствието. Възможно е по онова време вече да е страдал от лека деменция. — Декър въздъхна и добави: — Във всеки случай това повдига много въпроси.
Богарт кимна.
— Така е, но за мен основният въпрос сега е: ако едно от телата не е на Рой или Лусинда, чие е тогава?

Обработка — The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2018
Разпознаване, корекция и форматиране: nedtod, 2018



45

— Как ще съобщим тази новина на Мелвин? — попита Богарт, докато се връщаха от полицейското хранилище в мотела.
— Не е точно новина, защото не става въпрос за факт, а за теория. Нямам никакво доказателство.
— Ако предположим, че именно Рой Марс е инсценирал смъртта си, това би обяснило изстрела с пушка в лицето. И изгарянето на телата. В подобни случаи зъбните снимки са логичният способ за идентифициране на труповете. Зъбите остават относително добре запазени.
— Но някой е трябвало да проникне в кабинета на доктор Фишър и да размени снимката с тази на откритото тяло.
— Лусинда е работила в компания за чистене на домове и офиси. Обзалагам се, че е била „Къмършъл Клийнърс“. Това би осигурила на нея и Рой достъп до зъболекарския кабинет след работно време.
— Чакай малко, смяташ ли, че другото тяло е на Лусинда?
— Нямам представа. Може да е нейното, може да не е. Ако Рой е жив и той е убил двамата, чиито тела са открити в дома му, ми е трудно да повярвам, че е застрелял жена си в лицето и е запалил трупа й.
— И е натопил сина си за престъплението — не бива да го забравяме.
— Това ми е още по-трудно да си го представя.
— Но ако и двата трупа са на други хора, как е възможно те да изчезнат и никой да не разбере? Градчето е малко.
— Може да са от другаде и просто да са минавали оттук — отвърна Декър. — Но…
Той замълча и затвори очи.
Лентата в главата му се превъртя напред-назад в търсене на точните думи на пенсионирания полицай, с когото бе разговарял Милиган, както и точните думи на Мелиса Дауд.

Първото изречение гласеше:
До този момент са разследвали само обири, пиянски свивания, кражби на коли, издирвали са изчезнали хлапета, решили да се позабавляват.


А второто:
Никога не бяхме получавали подобна заповед, особено свързана с разследване на убийство.

Извади телефона си и набра един номер. Секунди по-късно отново чу гласа на Мелиса Дауд. Звучеше малко напрегната, тъй като явно имаше работа, но Декър не обърна внимание на недоволството в гласа й. Включи телефона на високоговорител, за да може Богарт да чуе разговора им, и попита:
— Миналия път споменахте, че никога не сте получавали съдебна заповед за предоставяне на информация във връзка с разследване на убийство.
— Точно така.
— От тона, с който го казахте, останах с впечатлението, че и друг път сте получавали съдебни заповеди.
— Всъщност само още една. Сега като се замисля… тя дойде точно преди тази, свързана с убийството на семейство Марс. Странно.
— По повод издирването на безследно изчезнал ли беше?
— Точно така. Откъде знаете?
— Досетих се. Можете ли да ни кажете повече подробности?
— Ставаше въпрос за наш пациент. От полицията предполагаха, че са открили тялото му в гората, обезобразено от диви животни. Знаеха, че изчезналият е лекувал зъбите си при нас, и поискаха зъбната картина, но не установиха съвпадение.
— Сигурна ли сте, че това се е случило преди убийствата на Рой и Лусинда Марс?
— Да, малко преди това.
— Спомняте ли си името на изчезналия?
— Да. Казваше се Дан Риърдън. Доколкото знам, така и не го откриха.
— Разполагате ли с неговия картон?
— Не. Не ги пазим след толкова време.
— А можете ли да опишете този Риърдън? Раса, ръст, тегло, каквото и да било?
— Ами… беше едър и много висок. Към сто килограма. По онова време беше на петдесет и няколко. Доста як мъж.
— Бял или чернокож?
— Бял.
— Имаше ли семейство?
— Не. Жена му беше починала. Нямаха деца. Живееше в покрайнините на града. Беше доста затворен…
— Как си изкарваше прехраната?
— Нямаше постоянна работа. Хващаше се временно тук-там. Беше затънал в дългове. Изкарваше пари понякога, но бързо ги профукваше. На няколко пъти му опрощавахме задълженията към нас, защото не можеше да ги плати.
— Благодаря, Мелиса, много ни помогнахте.
Декър затвори и погледна Богарт.
— Затънал в дългове. Изкарвал пари понякога, но бързо ги профуквал. Каква е вероятността да е посещавал заложната къща, в която е работел Рой? А после Рой да е разбрал, че двамата имат един и същ зъболекар?
— Несъмнено съществува физическа прилика, което е накарало Рой да се спре на него. При положение, че е стрелял с пушка в лицата, а телата е изгорил, не е било наложително да търси пълно съвпадение, за да подведе полицията.
— И така, Рой отвлича Дан, за да остави впоследствие трупа му в къщата. После го убива и застрелва или собствената си съпруга, или друга жена и запалва телата.
— И накисва сина си за убийствата. Тъкмо той трябва да е платил на служителя в мотела и на Елън Танър, за да излъжат.
— И е повредил колата, за да спре да се движи точно пред мотела. Мелвин спомена, че баща му е бил отличен механик.
— Но защо, Еймъс? Защо би си направил целия този труд, за да уличи собствения си син и да го вкара в затвора?
— Нямам представа — призна Декър.
— Възможно ли е да е мразил Мелвин поради някаква причина?
— Едно е да мразиш сина си, съвсем друго е да го пратиш зад решетките.
— Освен ако Рой Марс не е психопат.
— Живял е тук двайсет години, без да навреди никому — изтъкна Декър. — Освен това извършеното от него изисква задълбочено планиране и сериозна мотивация.
— Което ни връща на първоначалния ми въпрос. Как ще съобщиш всичко това на Мелвин?
Декър погледна през прозореца на колата. Над главите им се събираха нови буреносни облаци.
— Нямам представа как — каза той.



46

В мотела завариха Джеймисън и Мери Оливър във фоайето. Когато ги видяха, двете жени се изправиха.
— Някакви новини за Девънпорт? — попита притеснена Оливър.
Богарт поклати глава.
— Правим всичко възможно, но засега без резултат. Местната полиция ни докладва за издирването й на всеки час. Никой не я е видял.
Оливър сведе поглед, очевидно разстроена от чутото.
— Добре ли си? — попита я Богарт.
Тя сви ръце в юмруци и отвърна:
— Божичко, колко объркващо е всичко това. Първо, онзи тип Монтгомъри прави самопризнания и измъква Мелвин от затвора…
— Ти също си му помогнала — отбеляза Джеймисън. — Благодарение на теб е доживял до този момент.
За нейна изненада, адвокатката поклати глава в знак на несъгласие.
— Дори да искам да си припиша заслугата за това, не мога. Включих се сравнително късно. Прочетох за случая и се свързах с Мелвин. Написах молба за спиране на екзекуцията, но съдът я отхвърли. По онова време другите адвокати на Мелвин вече се бяха отказали от него. Според мен смятаха, че е виновен. Имах чувството… разбирате ме, нали, че нещо не е наред. После Монтгомъри се появи като по чудо, а сега се оказва, че всичко това може би е лъжа.
— Но не вярваш, че Мелвин е виновен, нали? — попита Джеймисън.
— Не. Нещо друго става тук. Нещо много по-дълбоко. А сега отвлякоха Девънпорт и може никога да не я видим.
— Имаме нови улики — отвърна Богарт, след което им разказа за рентгеновите снимки, които бяха открили в полицейския архив и сподели възможността за подмяната им.
— Не мога… не мога да повярвам — заекна Оливър. — Защо му е на Рой Марс да прави това?
— Добър въпрос — каза Декър. — Но за момента не знаем отговора.
— Имате ли нещо против да работя с вас? — попита Оливър. — Знам, че сте опитни професионалисти, но не мисля, че някой има по-голямо желание да се добере до дъното на тази история от Мелвин и мен. Специализирала съм наказателно право, така че имам добра представа от криминалните разследвания.
Богарт погледна Декър и Джеймисън, преди да отговори:
— Още един чифт очи може само да ни е от полза.
— Къде е Мелвин? — попита Декър.
— В стаята си — отвърна Оливър. — Току-що идвам от там. Ще… ще му съобщиш ли?
— Ще се опитам — каза той и тръгна по коридора.
* * *
Минута по-късно Декър почука на вратата на Марс.
— Кой е?
— Аз съм, Мелвин.
Чуха се стъпки, след което вратата се отвори.
— Искаш ли да се поразходим? — предложи Декър.
Марс го изгледа подозрително.
— Защо?
— Искам да поговорим за нещо.
— За нещо лошо ли?
— Май да. Най-вероятно ще е лошо за теб.
— С Девънпорт ли е свързано?
— Не, по-лично е. Искам първо да ме изслушаш, ставали? После можеш да кажеш каквото искаш.
— По дяволите, Декър, определено привлече вниманието ми!
— Да побързаме, за да изпреварим дъжда. А и чистият въздух ще ти се отрази добре.
Тръгнаха по банкета на шосето, което минаваше край мотела. Декър пъхна ръце в джобовете на сакото си, а Марс — след като му хвърли няколко нетърпеливи погледа — не издържа и попита:
— Хайде бе, човек, не ме измъчвай. Целият съм в слух.
Декър си пое дълбоко дъх и започна да разказва за откритията, които бяха направили с Джеймисън и Богарт. Марс не каза нито дума, докато Декър не свърши. Всъщност не каза нито дума, докато Декър не го подкани:
— Е?
— Какво искаш да кажа?
— Не знам. Нещо.
Марс спря и се обърна към него. Двамата се взряха един в друг.
— Очевидно е, че не знам нищо за моите родители — каза Марс. — Така че каквото и да ми кажеш, може да е истина.
— Хрумва ли ти някаква причина баща ти да иска да те натопи за убийство?
— Не, разбира се — отвърна гневно Марс. — Ти как би отговорил, ако някой ти зададе подобен въпрос за баща ти?
— Ще се ядосам, както ти си ядосан в момента.
— Мисля, че отговорих на въпроса ти.
Марс тръгна отново и Декър закрачи редом с него.
Покрай тях мина камион, последван малко по-късно от автомобил. Отдръпнаха се от банкета и не след дълго вече вървяха от другата страна на канавката.
Забил поглед в земята, Марс попита:
— Ако едното тяло не е било на баща ми, смяташ ли, че другото е било на майка ми?

— Не разполагам с факти, които да подкрепят подобно предположение, но
да,
смятам, че другото тяло е било на майка ти. Един безследно изчезнал в такова малко градче е напълно достатъчен. Двама безследно изчезнали вече щяха да привлекат вниманието на полицията, особено ако скоро след това е извършено двойно убийство.

— Защо баща ми ще я убие? И ще изгори тялото й? Как би могъл да го направи? Знам, че я обичаше. Може да не знам нищо друго, но в това съм сигурен.
— Вероятно има обяснение.
— Какво например? — отвърна рязко Марс.
— И бездруго е умирала. Възможно е да я е очаквала мъчителна смърт. Месеци на агония. Нямам представа, но може да са решили, че това е един вид спасение.
— Добре, но майка ми никога не би се съгласила да ме натопят за убийството.
— Може да не е знаела за това.
Марс се замисли върху думите му и въздъхна отчаяно:
— Нямам представа. Не съм достатъчно умен, за да намеря обяснение.
— Може и аз да не се окажа достатъчно умен.
— Че кой тогава?
— Целта на убийствата и последвалото изгаряне на труповете е била да позволи на баща ти да се измъкне. Заболяването обяснява смъртта на майка ти. Тя не е могла да тръгне с него, следователно това е бил единственият начин.
— Имаш предвид, единственият начин да избягат от миналото?
Декър кимна.
— Може би затова онази нощ ти е казал, че съжалява.
— Какво?!
— Когато Девънпорт те хипнотизира, ти ни разказа, че си се прибрал у дома една вечер и си заварил баща ти да гледа странно. Уплашил те е в първия момент, но после ти е казал, че съжалява. Ей така, без никакво обяснение. После излязъл от стаята.
— По дяволите! Бях го забравил!
— Явно се е случило нещо много, много лошо, което да подтикне баща ти към такива жестоки мерки. В края на краищата той е убил Дан Риърдън и е използвал тялото му, за да се измъкне. Трябва да приемеш това.
— Кое? Че баща ми е хладнокръвен убиец? Чакай малко, ей сега ще го приема. Трябват ми само няколко секунди — добави саркастично той.
— Възможно е да е бил такъв в миналото, но да се е променил. После се е случило нещо, което го е извадило от релси. Мисля, че последователността на събитията е следната: първо, на майка ти поставят диагноза рак. Не е станало тук, защото личният й лекар не е знаел нищо. Отишла е някъде другаде, където са я прегледали и са й казали, че има тумор в мозъка.
— Добре — каза Марс. — После какво?
— Вероятно са възнамерявали да ти съобщят лошата новина, да постъпят като всяко друго семейство в подобна ситуация. Но тогава са се появили по телевизията благодарение на онзи репортаж на И Ес Пи Ен, някой е разпознал баща ти и майка ти или пък само единия и всичко се е променило.
— Смяташ ли, че някой ги е заплашил?
— Възможно е, но по-вероятно е да не са дочакали заплахата, а да са действали изпреварващо. Подменили са зъбните картони. Баща ти е отвлякъл Риърдън. Ти сам каза, че с Елън Танър сте се познавали сравнително отскоро. Възможно е баща ти да го е уредил. Същото се отнася и до служителя в мотела. И на двамата им е било платено, за да излъжат. После Танър изчезва, а онзи от рецепцията се пенсионира и заминава за Флорида. Вероятно баща ти е използвал парите от банковата сметка, за да им плати.
— Искаш да ми кажеш, че те са излъгали и са ме пратили в затвора срещу… колко? Няма и по три бона на човек?
— Попадал съм на хора, които могат да ти прережат гърлото и за чаша кафе — отвърна рязко Декър.
— По дяволите!
— Освен това спомена, че баща ти е разбирал от коли.
— Да, можеше да поправи всичко.
— В такъв случай лесно би могъл да повреди колата ти така, че да спре близо до мотела. Вероятно е упоил майка ти и Риърдън, застрелял ги е и е запалил труповете им. Преди да изчезне, е оставил следи от кръв в твоята кола. — Декър помълча и продължи: — Вероятно го е направил, когато се е върнал до мотела, за да оправи колата ти. Затова на сутринта, когато са дошли полицаите, тя е запалила веднага. Това обяснява и показанията на човека, който твърди, че в онази нощ е видял подобна кола недалече от дома ви. Само че това е била колата на баща ти, не твоята.
— Да, нашите коли наистина си приличаха. Но какво щеше да стане, ако бях позвънил от мотела и го бях помолил да дойде да ме вземе?
— Не мисля, че щеше да вдигне телефона, Мелвин. Така че щеше да си останеш в мотела.
— И е направил всичко това с ясното съзнание, че ще бъда арестуван за убийство? Но защо?
— Хората, които са го преследвали, би трябвало да заподозрат, че нещо не е наред. Лицата са обезобразени, а телата — изгорени. Прекалено удобно, не смяташ ли? Но никога не биха си помислили, че Рой ще натопи за убийствата собствения си син. Доказателствата срещу теб правят смъртта му да изглежда правдоподобна. Така Рой се измъква невредим със съдържанието на онзи сейф.
— И двайсет години по-късно всичко се променя. Някой плаща на Монтгомъри, за да излъже. Аз излизам от затвора. Девънпорт е отвлечена. Защо?
— Някой иска онова, което баща ти е държал в сейфа, Мелвин. И ти си последният му шанс да го получи.
— Още ли очакваш да се свържат с теб във връзка с Девънпорт?
— Надявам се да го направят. Това може да е единственият ни шанс да я върнем жива.



47

Декър седеше в мотелската си стая и се взираше в лаптопа.
Беше въвел една дума и сега проверяваше резултатите от търсенето. Изправени пред значителна по обем информация, повечето хора проявяваха склонност да четат по диагонал и да прескачат голяма част от нея. Декър не постъпваше така. Той не пропускаше нито дума. Едва в края на третата страници откри нещо интересно.
Това го накара да започне ново търсене и да прочете новите страници, появили се на екрана.
Така попадна на нещо още по-интересно.
Облегна се на стола и отпи вода от чашата, която бе оставил до себе си. Слушаше как дъждът трополи навън. Чувал бе, че Тексас страда от продължителни засушавания, но сега имаше чувство, че е настъпил краят им. Никога в живота си не бе виждал от небето да се изсипва толкова много дъжд, дори в Охайо, където климатът бе далеч по-суров и влажен.
Остави чашата точно върху кръглата водна следа на масата. Нямаше дори милиметър отклонение. Но мислите му не бяха толкова подредени.

На испански
chocha
означаваше проститутка. Декър научи, че означава и още нещо, което Мелвин бе отказал да изрече дори под хипноза. Вагина. В една конкретна страна обаче
chocha
имаше и друго значение, непознато в Испания или Мексико. И това беше едновременно информативно и проблематично.

Декър не знаеше как да се справи с проблематичната част, поне за момента.
Защото Лусинда бе изрекла тази дума, а не Рой. Да, там беше проблемът.
Две минути по-късно Декър вече чукаше на вратата на Марс, след като бе разменил няколко думи с агента на ФБР, който стоеше на пост пред нея.
— По изражението ти съдя, че си дошъл да ми зададеш още въпроси — каза отегчено Марс.
— Така е.
— Никога ли не се уморяваш?
— Непрекъснато се уморявам. Аз съм твърде дебел и в лоша форма.
— Не си толкова дебел, колкото беше. Искаш ли да потренираме заедно?
— Сърцето ми ще се пръсне на петата минута.
— Ще караме по-леко.
— Може, но първо искам да те попитам нещо.
Марс въздъхна и го покани да влезе. Настаниха се на столовете до леглото.
— Майка ти имаше ли някакво семейно наследство — да речем, ценни вещи?
Марс се разсмя на глас.
— За бога, Декър, какво говориш?! Да не мислиш, че е имала кюлчета злато или нещо подобно? Щяхме ли да живеем по този начин, ако имахме каквото и да било наследство?
Отговорът му не смути Декър.
— Може да не е било злато. Какво ще кажеш за сребро?
Марс щеше да се разсмее отново, когато се сепна.
— По дяволите! — възкликна той.
— Какво?
— Имаше сребърен чайник.
— Споменавала ли е откъде?
— От някаква прабаба или нещо подобно.
— Какво се случи с него?
— Нямам представа. Държеше го в дрешника си в спалнята.
— Лъскаше ли го?
— Да, понякога.
— А как го лъскаше?
— Какво имаш предвид?
— С някаква кърпа ли?
— Да. — Марс се замисли, полагайки усилия да се върне назад във времето. — Но накрая винаги го доизлъскваше с…
— С пръсти? — изпревари го Декър.
— Откъде знаеш?
— Хубавото старо сребро се полира с пръсти. Така правят добре обучените прислужници. Или поне са го правели едно време.
— Прислужници?
— Майка ти е чистела домове, умеела е да шие, да полира сребро, да глади като професионалистка… Все умения, характерни за прислужница в много богато семейство. Сребърният чайник може да е дошъл именно от там.
— Че как е възможно майка ми да работи като прислужница в много богато семейство? Какво си представяш — някакво имение ли?
— Знам, че ще останеш изненадан, но има и още нещо. Възможно е тъкмо там да е научила испански.
— И смяташ, че онези богаташи са й подарили чайника?
— Не, мисля, че най-вероятно го е откраднала.
Марс скочи от мястото си и погледна Декър.
— Майка ми не беше крадла.
— Не казвам, че е била.
— А какво, по дяволите, казваш тогава?

— Възможно е да са я държали като
робиня
в това имение.

— Като робиня? Сериозно ли говориш? Къде?
— Майка ти ругаеше ли понякога?
— Никога. Винаги спазваше благоприличие.

— Но е използва дума като
chocha?
Която може да се преведе като „курва“ или „вагина“. Не ми звучи много благоприлично.

Марс седна на стола. Изглеждаше объркан.
— Да, но тогава беше разстроена. Вече ти обясних…
— Думата не се вписва в контекста на спора, който е водила с баща ти. В него не е ставало въпрос за курви. Освен ако не е обвинявала баща ти, че ходи при проститутка или че е страхливец.
— Не, баща ми никога не би й изневерил. И не мисля, че някой би могъл да го нарече страхливец. А и тогава майка ми не му беше ядосана. По-скоро уплашена, но не и ядосана.

— Което просто потвърждава мнението ми, че
chocha
не се връзва. Но само ако е използвала стандартното значение.

— А има ли нестандартно? — попита предпазливо Марс.
— Испанският се говори в много страни. И в някои от тях, понякога дори в отделни региони на една и съща страна, дадена дума може да има коренно различно значение.

— И ти си открил място, където в
chocha
се влага съвсем друг смисъл?

— Да.
— Кое е това място?
— Колумбия. И по-специално, районът на Кали. Мястото е в основата на теорията, която съставих.
— Чакай малко, искаш да кажеш, че майка ми е от Колумбия?
— Не казвам, че непременно е родена там, а че в някакъв период от живота си е била там. Възможно е дори против волята си. Което обяснява възможността да са я държали като робиня в някое имение.
— Че кой в Колумбия търгува с роби?
— Наркокартелите в Кали. Направих проучване. По времето, когато Колумбия е била център на производството и трафика на кокаин, наркобароните са заплашвали семействата на много хора, за да ги държат в подчинение. Понякога дори са отвличали жени и са ги използвали като прислужници в именията си. Отвличали са хора и от чужбина, дори от Съединените щати. Възможно е майка ти да е била сред тях, но да е избягала. Взела е сребърния чайник като частична компенсация за онова, което са й причинили. Неизвестните са твърде много, възможно е да греша, но мисля, че е взела нещо със себе си, за да си отмъсти на хората, които са я държали в плен.
— Сигурен ли си, че става въпрос за Колумбия? Но как е възможно?

— Сигурен съм заради превода на
chocha.
Това значение на думата е характерно само за района на Кали.

— Още не си ми казал какво означава там тази дума.

— На валуно, местния диалект,
chocha
означава опосум.

Марс го изгледа смаяно.
— И защо това значение ти се струва по-логично от останалите?
Декър въздъхна дълбоко и изрече на глас своето предположение:
— Защото, Мелвин, опосумите се преструват на мъртви. А баща ти е направил точно това.



48

— Смяташ, че зад всичко това стои някой картел? — попита Богарт.
Декър седеше в стаята му в мотела заедно с Милиган и Джеймисън. Вече бе споделил с тях своите предположения и им бе предал разговора си с Марс.
— Не съм сигурен, но е напълно възможно. Ако Лусинда е избягала и едновременно с това е откраднала нещо от тях, определено биха я преследвали. Впоследствие се е омъжила за Рой и двамата са дошли в Тексас.
Милиган поклати глава.
— И двайсет години по-късно някой ги е видял по телевизията и картелът ги е погнал отново? Според теб тя е била обикновена прислужница. Защо да ги е грижа за нея? Освен това по онова време картелите си имаха доста проблеми. Наркобароните умираха един след друг или влизаха в затвора. Каквото и да са им направили Лусинда и Рой, то е било преди четирийсет години.
— Възможно е да е взела нещо важно — обади се Джеймисън. — Нещо много опасно или много ценно, което не е изгубило значението си след толкова време и днешните босове на картела искат да си го върнат. Вероятно Рой го е съхранявал в банковия сейф.
— Това е само предположение, в което има доста фантазия — възрази Милиган.
— Така е — съгласи се Декър, — но не можем да го отхвърлим с лека ръка. Не и веднага. Трябва да го проверим.
— Но как? — попита Милиган. — Тази история, ако изобщо е истина, е започнала преди четирийсет години, Декър. Замесените в нея са или мъртви, или на преклонна възраст. За второто дори не съм сигурен, тъй като става въпрос за наркокартели все пак. През последните две десетилетия колумбийското правителство нанесе сериозен удар върху търговията с дрога. Наркобароните изнесоха бизнеса си в други страни, в Мексико например.
— Така е — съгласи се Декър. — Един от начините да разплетем тази история е да открием Рой Марс.
— Хората ни вече го търсят — каза Богарт, — но няма да е лесно. Никой не го е виждал от двайсет години.
— Тук грешиш — каза Декър. — Видели са го неотдавна.
— Какво говориш? — възкликна Милиган. — Къде?
— В Алабама.
— Никой не го е виждал в Алабама — възрази Милиган.
— Патриша Брей го е видяла. Той е човекът в онази тойота.
— Чакай малко — намеси се Богарт, — искаш да кажеш, че Рой Марс е взривил къщата на Реджина Монтгомъри?
— Разбира се, че е бил той. Възрастта съответства. Външността също.
— Каза ли на Мелвин?
— Не.
— А ще го направиш ли?
— Не знам — отвърна Декър. — Ти какво мислиш?
Джеймисън погледна останалите и каза:
— Мисля, че му се събра достатъчно. По-добре да не му казваме нищо, докато не разберем със сигурност.
— Съгласен — отвърна Богарт.
Милиган кимна.
— Но, Декър, защо му е на Рой Марс да убива Реджина? — попита Джеймисън.
— Издънила се е. Започнала е да харчи парите, които й е дал. Ние я посетихме втори път. Това е подсказало на Рой, че нещо не е наред. Именно поради тази причина той се е навъртал наблизо. Чарлс Монтгомъри беше мъртъв. Детето не би могло да знае нещо. Оставала е само Реджина. Възможно е Рой да е възнамерявал да я убие при всички случаи. Все пак той е убил Риърдън и е изгорил тялото му. Този тип е убиец.
— Смяташ ли, че е възможно да е работил за картела? — попита Милиган. — Като наемник или нещо подобно? И така да е срещнал Лусинда?
— Възможно е, макар че по онова време картелите са действали в по-скромни мащаби и са използвали местни наемници. Малко вероятно е да са привлекли бял гражданин на Щатите. Но Рой може да е бил в Южна Америка по съвсем друга причина и така да е срещнал Лусинда. Може да й е помогнал да избяга от картела.
— Това са само предположения — възрази Богарт. — Нямаме нито едно доказателство.
— И така, Рой Марс е платил на Монтгомъри да излъже и да извади Мелвин от затвора — каза Джеймисън. — Но ако Рой е извършил убийствата, за които е лежал Мелвин, значи е натопил собствения си син. Защо после ще полага усилия да го измъква на свобода?
— И аз се чудех същото — каза Богарт. — Струва ми се нелогично.
Декър извърна поглед и се замисли.
— Декър? — попита Джеймисън. — Можеш ли да обясниш това?
Той я погледна.
— Възможно е причината да е в обещание, което Рой е дал.
— Обещание ли? И на кого го е дал? — попита Джеймисън.
— На Лусинда Марс.
— Нищо не разбирам — поклати глава Богарт.
Декър се обърна към Джеймисън.
— Спомняш ли си, че когато Мелвин беше под хипноза, аз го попитах дали баща му му е казвал някога, че го обича?
— Да, останах много изненадана от въпроса ти.
— Зададох го, защото исках да проверя едно предположение.
— Предположение? — промърмори объркан Милиган. — Хайде, Декър, изплюй камъчето.

— Не мисля, че Рой е обичал Мелвин, но Лусинда го е обичала. Мисля, че тя е знаела какво прави Рой. Знаела е, че ще я убие, за да й спести мъките, които съпровождат рака на мозъка. Най-вероятно са го планирали заедно. Не забравяйте, че всичко това се е случило в малък град преди двайсет години. Рой и Лусинда не са имали пари и не се съмнявам, че краят й е щял да бъде много мъчителен. Затова са измислили този план: Рой ще убие Риърдън, Лусинда ще размени зъбните картини, после Рой ще изпразни сейфа, който е държал в банката. По време на спор между него и Лусинда тя е използвала думата
chocha.
Това ми подсказа, че е живяла известно време в Кали и там е научила испански. Подсказа ми и още нещо — знаела е, че Рой ще инсценира смъртта си, с други думи, ще се престори на мъртъв, както правят опосумите.

— Но ако е била част от плана, за какво са се карали тогава? — попита Богарт.
— Изпитвала е съмнения и угризения. Обичала е сина си. Била е много болна, умирала е вече. Знаела е какво представлява планът, но това не означава, че й е допадал. Защото очевидно не го е харесвала.
— Как е възможно да обича Мелвин и да позволи на Рой да го натопи за убийствата? — попита Джеймисън. — Така синът й е прекарал двайсет години зад решетките!
— Възможно е да е смятала, че в затвора той е на по-безопасно място.
Обяснението дойде от Милиган. Останалите го погледнаха изненадано.
— Погледнете ситуацията от следния ъгъл — каза той. — Представете си, че Рой и Лусинда се страхуват, че картелът ще ги открие благодарение на онзи телевизионен репортаж — нищо чудно наистина да са получили предупреждение или заплаха, — и знаят, че не изчезнат ли, сами подписват смъртната си присъда. Но как да изчезне и Мелвин? Момчето е суперзвезда на колежанския футбол, всички го познават. Та нали ще участва в предстоящия драфт и ще играе в НФЛ? Не могат да заминат с него, не могат и да го оставят, защото картелът ще изпрати хора, които да го убият или да го измъчват за информация, след което да го убият.
— Но картелът може да се добере до него и в затвора — възрази Богарт.
— Така е — съгласи се Милиган, — но далеч по-трудно, отколкото на улицата. Вероятно това е била по-малката от двете злини. Възможно е Рой и Лусинда да се смятали, че картелът няма да възприеме Мелвин като заплаха, ако той се озове зад решетките. При положение, че „е убил“ родителите си, картелът ще предположи, че те едва ли са му разкрили своите тайни.
— Има логика, агент Милиган — похвали Богарт по-младия си колега.
Милиган се усмихна широко.
— Благодаря. Декър, можеш да ме наричаш Тод. Все пак сме в един екип.
— Не мога да го възприема — каза Джеймисън.
Всички погледи се впериха в нея.
Тя продължи:
— Да защитиш сина си, като го натопиш за убийство? И да му осигуриш смъртна присъда? Това ли е по-малката от двете злини?
— Не казвам, че се е случило точно това, Джеймисън — отвърна Милиган. — Казвам само, че е възможно.
— Добре, да предположим, че е истина — намеси се Богарт. — Защо тогава Рой се е върнал и е изкарал Мелвин на свобода?
— Защото в противен случай е щял да бъде екзекутиран — отвърна незабавно Декър. — Мисля, че Рой е обещал на жена си да се намеси и да го спаси, стигне ли се дотам. И го е направил.
— Това ли имаше предвид, когато каза, че Рой е дал обещание? — попита Джеймисън.
Декър кимна.
— Двайсет години по-късно? — учуди се Богарт. — През това време Рой е можел да умре, а Мелвин да седне на електрическия стол.
— Но не е умрял. И е изпълнил обещанието си.
— Явно много е обичал жена си — отбеляза Джеймисън.
— Мисля, че това е самата истина — отвърна Декър. — Мога да си представя колко трудно му е било да натисне спусъка и да сложи край на живота й, макар да е знаел, че така й спестява шест месеца нечовешка агония.
— Възможно ли е да постъпиш така с човек, когото обичаш? — усъмни се Милиган.
— Мисля, че можеш да постъпиш така само с човек, когото обичаш — каза Декър. — Това би било най-трудното нещо, което някога си правил, но го правиш тъкмо защото обичаш. Мисля, че в онази нощ частица от Рой е умряла заедно с Лусинда. Единственото хубаво нещо в живота му го е напуснало.
— А Мелвин? — попита Джеймисън.
— Рой не го е обичал истински. Съжалявал е обаче за това, което се е канил да направи. Не забравяйте, че дори е казал на Мелвин, че съжалява. Направил го е заради майката, не заради сина. Усещам, че има и още нещо, но за момента не знам какво. Затова предлагам да се ограничим до въпроса: къде е Рой Марс?
— Чакай малко — спря го Джеймисън. — Може картелът изобщо да не е бил замесен в това. Както каза Тод, минали са четирийсет години. Участниците в тази история може да са покойници. Рой е платил на Монтгомъри, измъкнал е Мелвин и е убил Реджина. Може да действа сам.
Декър поклати глава.
— Кой тогава отвлече Девънпорт?
— Рой — предположи Джеймисън.
— Защо?
Тя понечи да каже нещо, но се спря.
— Нямам представа.
— Има още хора, замесени в тази история — каза Декър. — И излизането на Мелвин от затвора е събудило интереса им.
— Наистина ли смяташ, че Рой Марс е още жив? — попита Милиган.
— Напълно възможно е. А освобождаването на Мелвин отново е привлякло вниманието на тези хора към съдържанието на сейфа. Както предположих и преди, сигурно са се надявали той да ги отведе до него.
— Ами ако картелът е отвлякъл Девънпорт? — попита бавно Джеймисън.
Богарт и Милиган се спогледаха.
— Нямам намерение да крия истината. Шансовете да си я върнем невредима са много малки.
— Как ще намерим Рой Марс? — попита Милиган, нарушавайки неловкото мълчание.
— Убеден съм, че е някъде наблизо — отвърна Декър. — Нищо чудно да се натъкнем един на друг.
— Шегуваш се, разбира се — каза Милиган.
Декър не отговори.



49

Смрачаваше се и валеше ситен дъжд, а Декър следваше същия маршрут, по който бяха вървели с Мелвин по-рано през деня. Размишляваше трескаво върху друг аспект на случая. Едната възможност да открие Рой Марс бе като проследи връзката му с Чарлс Монтгомъри. Ако Рой бе платил на Реджина, трябваше да е свързан по някакъв начин със семейство Монтгомъри. Не би могъл да ги избере случайно. Трябваше да има някаква причина. И отговорът най-вероятно се криеше в неговото минало.
Чарлс Монтгомъри не им бе разказал за всички престъпления, в които бе обвинен. Това бе разбираемо, тъй като списъкът беше прекалено дълъг. Декър обаче се бе поровил в миналото му.
Монтгомъри се бе завърнал от Виетнам през март 1967 г. и веднага след това се бе уволнил от армията. През януари следващата година беше арестуван в Тъскалуса, Алабама, за шофиране в нетрезво състояние и притежание на марихуана. Пуснали го бяха под гаранция и той бе изчезнал от града. Месец по-късно го бяха арестували в Кейн, Мисисипи, за незаконно притежание на краден пистолет, шофиране в нетрезво състояние и нарушаване на обществения ред. Отново го бяха пуснали под гаранция и той отново бе изчезнал. Престъпленията не бяха достатъчно сериозни, за да го поставят под специално наблюдение, освен това Монтгомъри не се бе връщал в двата щата чак до убийството на полицая в Алабама много по-късно. По онова време полицаите не разполагаха с централизирана база данни, която да събира информация за престъпленията, извършени в отделните щати. А и си имаха по-сериозни проблеми от това да държат под око някакъв дребен престъпник.
Декър подреди наум престъпленията му в хронологичен ред.
Шофиране в нетрезво състояние и притежание на марихуана в Алабама.
Крадено оръжие, шофиране в нетрезво състояние и нарушаване на обществения ред в Мисисипи.
И двата пъти го бяха освобождавали от ареста срещу парична гаранция.
И двата пъти Монтгомъри бе напускал града.
Декър нямаше основания да смята, че това има някакво значение, но нещо му подсказваше, че е важно. Просто не знаеше какво.
Върна се в стаята си, седна на стола и впери поглед през прозореца към сгъстяващия се мрак. Бе едва пет следобед, а той имаше усещането, че е полунощ. Почувства се ужасно изморен. Ако продължаваше да вали така, нищо чудно да станеха свидетели на нов потоп.
Желанието му да открие истината обаче бе по-силно от лошото време. Мозъкът му превключи на работен режим и в съзнанието му изскочи ключовият въпрос:

Защо Рой Марс бе избрал тъкмо Чарлс Монтгомъри?

Обяснението на Монтгомъри, че е видял името на Мелвин и събрал две и две, очевидно не отговаряше на истината. Случило се бе точно обратното. Не Монтгомъри бе открил Мелвин Марс. Рой Марс бе открил Чарлс Монтгомъри.
Единственото възможно обяснение бе, че двамата са се познавали от преди. И най-вероятно Монтгомъри беше длъжник на Марс по някаква причина. И тази причина плюс парите, които Рой бе обещал да даде на Реджина и сина й, са били достатъчни, за да накарат Монтгомъри да излъже, че е убил семейство Марс.
Но къде и как се бяха срещнали Рой и Чарлс?
Двамата бяха приблизително на една и съща възраст. Истинското име на бащата на Мелвин не беше Рой Марс, което означаваше, че би могъл да е служил във Виетнам заедно с Монтгомъри. Но нямаха негови пръстови отпечатъци, за да ги проверят в армейската база данни. Възможно ли беше да са воювали заедно? И Рой да е спасил живота на Монтгомъри? Нищо чудно.
Но ако не във Виетнам, то къде?
Да не би Рой Марс също да е бил дребен престъпник? Или пък ако наистина е бил свързан с картела от Кали, Монтгомъри да се е озовал в определен момент в Южна Америка? Или в Мексико? Или да е бил свързан по някакъв начин с търговията с наркотици? Беше им разказал за главоболието си и за опитите си да го облекчи с наркотици.
Или пък Монтгомъри бе познавал Лусинда.
Възможно ли бе?
Декър разтърка клепачи и затвори очи.
Дори неговият изключителен ум се луташе в безизходица. Не откриваше следа, по която да тръгне. Всеки път когато си въобразеше, че е попаднал на нещо, изникваше още по-сложен въпрос. Имаше чувството, че се бори с туморно образувание и на мястото на всяка победена ракова клетка изниква нова, още по-опасна и агресивна.
Нещо му подсказваше, че открие ли връзката между двамата мъже, ще получи отговорите на много други въпроси.
Отвори очи и погледна през прозореца. Някъде там, навън, се намираше Лиза Девънпорт, държана в плен и най-вероятно измъчвана.
А може би вече и мъртва.
Декър стигна до извода, че първоначалното му предположение е погрешно. Не бяха отвлекли Девънпорт, за да я разменят за Мелвин.
Не беше убеден и че са я отвлекли, за да измъкнат от нея информация.
Ако и това не бе причината, то каква беше тя? Какво друго можеше да ги накара да я отвлекат?
Имаше ли трета причина?
Отново затвори очи. Но така и не успя да намери отговора.
* * *
Докато останалите се събраха в малкия ресторант до фоайето на мотела, Декър вечеря в стаята си. Ябълка и бутилка минерална вода. Само преди два месеца би се изсмял на подобна вечеря. Нямаше да я брои дори за лека закуска. Сега му беше напълно достатъчна. Не искаше нищо друго.
Затегна колана си с още една дупка. Щеше да продължи да го затяга дупка след дупка, докато си купи нов. Отслабваше с удивителна бързина. И не само заради диетата. Неспособността му да разкрие някоя по-важна част от случая го изяждаше отвътре.
Изпи водата, хвърли в кошчето бутилката и обелките от ябълката, съблече се и си легна. Но макар да затвори очи, съзнанието му отказваше да заспи. Нещо повече, то сякаш превключи на по-висока предавка и мислите му полетяха с бясна скорост.
Мозъкът му обработи всяко възможно обяснение и го отхвърли. Някои разсъждения изглеждаха обещаващи до момента, в който се натъкнеха на факт, който не можеше да бъде обяснен. Тогава те се присъединяваха към останалите в своеобразно кошче за мисловни отпадъци.
Твърде често си въобразяваше, че е на крачка от успеха, но все нещо му попречваше да го постигне. Имаше чувството, че подрежда кубчето на Рубик. Оставаше му само едно квадратче, но просто не успяваше да го намести. Истината беше, че Декър не се бе приближил и с една крачка до разплитането на случая в сравнение с първия ден, в който се бе захванал с него.
Отвори и затвори очи и мозъкът му — вероятно разбрал намека, че започва да се преуморява и няма да постигне нищо — също изключи.
Декър заспа.
По-късно се събуди поради една-единствена причина.
В гърлото му бе опрян нож.



50

Декър не помръдна.
Стаята беше потънала в мрак. Лунната светлина, която обикновено проникваше през прозореца, бе закрита от облаци. По покрива трополеше дъжд.
Мисълта му бе насочена към острието на ножа. То бе притиснато към лявата му югуларна вена, която играеше ролята на същинска магистрала на кръвообращението. Прекъсването й означаваше смърт от кръвозагуба в рамките на една минута.
Декър чуваше единствено дишането на непознатия — бавно и отмерено, без следа от паника или загуба на контрол. Това го успокои. Лошото бе, че този мъж имаше неприятен дъх. Съчетанието от кафе, цигари и чесън нахлу в ноздрите му и едва не го задави.
Той сведе поглед и видя голяма, много голяма длан, стиснала ножа.
Мъжът каза:
— Ти прецака всичко.
Говореше спокойно и тихо, но въпреки това гласът му звучеше заплашително.
Декър се замисли върху това доста откровено начало на разговора. Зачуди се дали следващата стъпка на непознатия няма да бъде да пререже гърлото му.
— Не съм искал — отвърна Декър.
— Не се прави на по-глупав, отколкото си. Знам, че си ченге. И знам, че си умен. Затова зарежи всичко. Прибери се у дома. Остави нещата такива, каквито са.
— Ами Мелвин?
Ножът се притисна по-силно към шията му. Толкова силно, че го поряза. Нещо се плъзна по врата му. Капка кръв. Но само една. Югуларната му вена си оставаше непокътната.
— Какво за Мелвин? — попита мъжът.
— Той остана без нищо.
Ножът се притисна още по-силно и Декър почувства бодване. По врата му се плъзна нова капка и попи в тениската му.
— Той получи свободата си. Това е достатъчно.
— След двайсет години?
— Трябва да бъде благодарен.
— Не казвам, че не е — отвърна с равен глас Декър, макар острието да се заби дълбоко в кожата му. Вената му се намираше непосредствено под точката на натиск. Този тип знаеше какво прави, вероятно го бе правил и преди. Не че това бе успокояващо.
— Казвам само, че Мелвин се чувства уязвим.
— Кажи му да не се притеснява. Пазя му гърба.
— Заради майка му ли?
Ножът отслаби натиска си едва доловимо.
— Какво разбираш ти? — изръмжа мъжът.
— Наистина знам малко. Много повече е това, което не знам. Но съм сигурен, че Лусинда е обичала сина си. А ти си обичал нея. Накарала те е да й обещаеш. Нали?
Острието се притисна по-силно към вената му.
— Правиш си лоша услуга.
— Само се опитвам да помогна на Мелвин.
— Казах, че му пазя гърба.
— От картела ли?
Мъжът изсумтя.
— Значи не от картела — заключи Декър.
Онзи продължи да мълчи.
— Защо избра Монтгомъри, за да извадиш Мелвин от затвора? Каква е връзката?
— Няма да обсъждам това с теб.
— Значи не си отвлякъл Девънпорт, така ли? — попита Декър.
Мъжът не отговори веднага.
— Кого?
— Тя беше с нас. Някой я отвлече.
Острието се вдигна бавно от врата му.
— Кога?
Гласът не прозвуча заплашително, а по-скоро предпазливо.
— Преди няколко дни. Трябва да е познавала похитителите си. Отвлекли са я от стаята й и са инсценирали съпротива. Но това е само постановка. Девънпорт е познавала поне човека, който е почукал на вратата й. А това стеснява възможностите.
— Защо са я отвлекли?
— Нямам представа. Предполагах, че ще я използват, за да ни окажат натиск. Или за да я разменят за Мелвин може би, но за момента никой не е правил опити да се свърже с нас.
— Може да са търсели информация.
— Възможно е. Възможно е дори вече да са я получили от нея. Но съм сигурен, че целта им е Мелвин.
— Защо?
— Заради съдържанието на сейфа. Смятат, че е у него.
— Откъде разбра тези неща?
— Аз съм детектив. Това ми е работата.
— Леви не знае нищо.
Декър не разпозна името, но реши, че моментът не е подходящ за изясняване на този въпрос.

— Знам, но
те
не го знаят. Очакват да ги отведе до съдържанието на сейфа.

— По дяволите! — каза мъжът по-скоро на себе си, отколкото на Декър. — Не го очаквах… след толкова време.

— Разбирам. Но това все пак се случи и представлява проблем — отвърна Декър. — Трябваше да предвидиш тази възможност. Измъкна го от затвора и сега трябва да се справиш с последствията. Не са се вързали на историята, която Монтгомъри поднесе на полицаите. Знаят и още нещо: че си жив…
Рой.
— Очакваше острието да се върне върху югуларната му вена. После добави: — Макар това да не е истинското ти име.

— Предупредих те да не ровиш повече в тази история.
— Ясно. Просто ти казвам това, което знам. Лусинда е мъртва, а ти си жив. Натопил си собствения си син.
— Не, не съм.
— Какво се случи тогава?
— Не съм длъжен да ти казвам каквото и да било.
— Така е. Ножът е у теб. Казвам само, че те са там някъде, навън, и дебнат Мелвин. Затова не съм сигурен, че ще успееш да го предпазиш.

— Ти работиш в проклетото ФБР, какво можете да направите
вие?

— Правим каквото можем. Не знам обаче дали ще е достатъчно предвид обстоятелството, че не ни е ясно с кого си имаме работа. Може би ти ще ми помогнеш в това отношение, а?
Декър го изчакваше да каже нещо. Знаеше, че не е напуснал стаята му. Чуваше го. Помирисваше го. Навън продължаваше да вали. Запита се дали чува досадните дъждовни капки за последен път. Представи си как кръвта му изтича върху това продънено легло в затънтено градче в Тексас.
— Тук ли си? — попита той. — Няма ли да кажеш нещо?
— Ако са отвлекли приятелката ви, не бива да се притеснявате повече за нея. Прекалено късно е, за да я спасите. Това е положението.
— Добре, надявам се да грешиш, макар че е по-вероятно да си прав.
— Трябва да се оттеглиш. Аз ще се погрижа за всичко.
— Както се погрижи за Реджина Монтгомъри ли?
— Да те убия ли искаш?
— Не, просто се опитвам да разбера какво става.
— Защо?
— Казах ти вече. Искам да помогна на Мелвин.
— Никой не може да му помогне… поне истински. Напълно е прецакан. Вината не е негова, но така се получи.
— А като момче е бил планирал целия си живот.
— Аз също. Случват се такива неща. Това е животът. Кроим планове, а после те отиват по дяволите.
— Влязъл е в затвора вместо теб, Рой.
— За предпочитане беше да е вътре. Все пак е жив, нали?
— Засега.
— Върни се там, откъдето си дошъл, и ме остави да се погрижа за нещата. Вземи Леви с теб. Отведи го колкото се може по-далече. Няма да повтарям. Следващия път ще те изкормя. Ясен ли съм?
— Напълно.
— Не, не мисля, че разбираш какво ти казвам. Наистина не мисля.
Декър се приготви за удара.
Когато той се стовари върху него, не бе нанесен с нож, а с нещо тежко и твърдо.
То го блъсна в слепоочието и Декър потъна в мрак.



51


— Сега пък
ти
извади късмет.

Декър премигна и отвори очи.
Марс стоеше до него и го наблюдаваше.
— Нямам усещането, че съм късметлия.
— Не си единственият.
Декър се огледа.
— Къде съм?
— В болницата. Получил си мозъчно сътресение. Главата ти изглежда така, все едно те е фраснал Ленъкс Луис.
— Така и се чувствам. — Той направи опит да се изправи, но Марс протегна ръка и го спря:
— Почакай малко, великане. Никъде няма да ходиш.
Декър се отпусна на възглавницата.
— Къде са останалите?
— Богарт и Милиган разследват какво се е случило. Джеймисън прекара часове наред до леглото ти. Преди малко отиде до тоалетната. Трябва да се върне всяка секунда. Тази жена ти е невероятно предана.
Декър го погледна и каза:
— Предполагам, че невинаги осъзнавам тези неща.
Марс придърпа стол и седна.
— Направих проучване върху твоето състояние — каза той и почука с пръст по главата си.
— Защо?
— Защото исках да те разбера по-добре. Като едно време в колежанската лига. Гледаш запис на мач, за да анализираш играта на някой футболист от противниковия отбор.
— И какво откри?
— Че е доста сложно състояние. Ти също си сложен. Всеки случай е уникален. Мозъкът ти може да се рестартира и да те промени отново. Опасна работа.
— Предполагам, че затова живея ден за ден — отвърна Декър.
Марс се ухили.
— В това отношение си приличаме. — После усмивката му изчезна. — Той ли беше?
— Кой?
— Знаеш кой, Декър. Баща ми. Той ли ти причини това?
Вратата се отвори и в стаята влезе Джеймисън. Когато видя, че Декър е дошъл на себе си, тя се втурна към него и възкликна:
— Божичко, Еймъс! Как си?
— Жив. Това е всичко за момента, но ще се оправя.
— Декър тъкмо се канеше да ми каже кой го е ударил — обади се Марс.
Джеймисън ахна:
— Видя ли го? Знаеш ли кой е?
— Наистина беше баща ти, Мелвин. Деветдесет и девет процента съм сигурен, че беше той.
— Значи не си го видял.
— Чух го. Беше опрял нож в гърлото ми по време на разговора. Знаеше всичко.
— Нарече ли ме по име? — попита Марс.
— Да… някакво подобно на твоето име.
— Как точно ме нарече?

— 
Леви.

Марс извърна поглед и потри брадичка с ръка.
— Точно така.
— Защо?
— Обичаше да ме подкача, че съм с два леви крака. Затова беше преиначил името ми. Никой друг не ме наричаше така. Само той.
— Значи е бил Рой — каза Джеймисън.
— Вече не се съмнявам — отвърна Марс.
— Човекът, който ме нападна, беше пушач — продължи Декър.
— Баща ми също.
— Какво друго ти каза, Еймъс?
Декър им разказа бавно случилото се, като пропусна някои моменти, и по-специално онези, свързани с отношението на Рой Марс към сина му.
— Значи каза, че го е направил, за да ме защити? — попита Марс. — И ме е измъкнал, защото майка ми го е накарала да й обещае?
— Предположението беше мое, но той не го отрече. Едно нещо ме озадачи. Каза, че не те е натопил. На практика обаче се е получило точно обратното.
Марс кимна.
— Майка ми е знаела, че той ще инсценира смъртта си и ще натопи мен. Затова е използвала думата, значеща опосум, както ти сам каза.
Декър и Джеймисън го погледнаха разтревожено.
— Вероятно е решила, че в затвора ще бъде по-безопасно за теб, Мелвин — предположи Джеймисън.
— Да бе, толкова безопасно, че едва не умрях!
— Имала е рак на мозъка в последен стадий, едва ли е разсъждавала съвсем ясно. Очевидно е, че планът не й е допадал. Затова са спорили двамата с баща ти.
— Но въпреки това той го е осъществил и ме е прецакал. А тя не го е разубедила.
Настъпи продължително мълчание.
— Можем да спорим до безкрайност, Мелвин, но не знаем какви мисли са се въртели в главите им — рече най-сетне Декър. — Това няма да промени нищо.
— Знам.
— Но въпреки това боли — заключи Декър.
— Прав си, боли.
Джеймисън го погледна и реши да смени темата:
— Вече не смяташ, че зад всичко това стои наркокартел, нали?
— Рой изсумтя, защото реши, че вървя по грешен път, като споменавам картела. Когато смених насоката на разговора, той замълча.
— А какво каза за Девънпорт? — попита Джеймисън с разтреперан глас.
— За жалост, не звучеше оптимистично настроен.
— Но ти е казал, че ми пази гърба? — попита Марс.
Декър го погледна. Изражението на Марс бе толкова умолително, че сърцето му се сви.
— Точно това бяха думите му. Ще направи всичко по силите си, за да те защити.
— Заради майка ми.
— Не мисля, че причината е само в обещанието, което й е дал. Каза, че си бил прецакан. Предполагам, че изпитва някакви угризения.
— Не вярвам — отвърна бавно Марс. — Не съм сигурен дали е способен на каквито и да било чувства.
— Не си виновен за това, което баща ти чувства или не чувства към теб, Мелвин — заяви категорично Джеймисън. — Проблемът е негов, а не твой.
— Рой умее да борави с нож — каза Декър. — И макар да е прехвърлил седемдесет, изглежда в отлична форма. Не съм лесен противник, но той се справи с мен.
— Винаги е бил як като бик — отвърна разсеяно Марс.
— Между баща ти и Монтгомъри има някаква стара връзка — продължи Декър. — Той сам си призна. Открием ли каква е точно, ще разберем кой стои зад всичко това.
— Може би трябва да послушаме съвета на Рой и да отведем Мелвин колкото се може по-далече от тук — каза Джеймисън.
— Никъде няма да ходя! — възрази Марс.
— Съгласен съм — каза Декър. — Не мисля, че има значение къде ще отиде Мелвин. Ясно е, че Рой също смята, че хората, от които се крие, искат съдържанието на сейфа.
— И нямаш представа какво е то? — попита Джеймисън.
— Очевидно е нещо важно.
— Кой обаче е замесен, след като не става въпрос за картел? — попита Марс. — В какво може да се е забъркал баща ми преди толкова много години?
— Той е опасен човек, Мелвин — каза Декър. — Това може да е показателно за случилото се някога. Рой убива хора.
— Какво, да не би да смяташ, че е бил наемен убиец?
— Няма как да знам. Казвам само, че не бих се изненадал, ако се окаже, че някой го е ползвал в подобна роля.
Марс стана от стола, отиде до прозореца и погледна навън. Лицето му изразяваше объркване и отчаяние.
Джеймисън прошепна на Декър:
— Никак не му е лесно. Не мога да си представя какво е да си на неговото място.
— Аз мога — отвърна Декър. — Единственият начин да го измъкнем от тази бъркотия е да разплетем историята докрай. В противен случай ще се озърта уплашено до края на живота си.
— Наистина ли смяташ, че можем да я разплетем?
— Да. Ако не ни убият преди това.



52

— Помолих местната полиция да постави денонощна охрана на входа на мотела, Еймъс — каза Богарт. — Трябваше да го направя веднага след отвличането на Девънпорт — добави извинително той. — Поставих хора пред стаите на Мелвин и Джеймисън, но не и пред твоята. Не очаквах някой да избере за мишена тъкмо теб.
Двамата с Декър вървяха по коридора на болницата.
— Всичко е наред — каза Декър. — Вече съм добре.
— Наистина ли беше Рой Марс?
Декър кимна.
— Мисля, че няма да сгрешим, ако приемем това за факт. Макар че много бих искал да разбера истинското му име.
— Това се отнася за всички ни.
Напуснаха болницата, качиха се в колата на Богарт и потеглиха.
— Как се чувстваш?
— Глупав и бавен. Но аз се чувствам така, откакто започнах да работя по този случай.
— Имах предвид физически.
— Още ме боли, но съм преживявал и по-силни удари. Много по-силни. Трябва да прегледаме всички полицейски доклади, свързани с арестите на Чарлс Монтгомъри.
— Имаме документите по най-важните дела. Онези, които са довели до екзекуцията му.
— Интересуват ме по-дребните. Онези, от които се е измъкнал, плащайки гаранция. Разполагаме с част от подробностите, но ме интересува всичко, абсолютно всичко.
— Смяташ ли, че е важно?
— Трябва да проследим връзката между него и Рой. Тя не е случайна. А това означава, че е важна. Открием ли тази връзка, ще разберем кой стои зад всичко това. Ще го пипнем и ще разплетем целия случай.
— Отговорът може да се крие в убийствата, за които е бил осъден Монтгомъри.
— Не, прекалено скорошни са. Не знам каква е връзката му с Рой Марс, но съм сигурен, че началото й е отпреди четирийсет или повече години.
— Може и така да е — съгласи се Богарт. — Но е минало много време и откриването на подробни доклади ще бъде много трудно.
— Монтгомъри се е върнал от Виетнам през шейсет и седма. Малко след това се е уволнил от армията, след което се е забъркал в поредица от дребни престъпления.
— Той ни каза, че е имал силно главоболие в резултат на нараняване, което получил по време на бойни действия. Може тези дребни престъпления да са били своеобразна проява на бунтарство. Бил е млад и глупав.
— Направи ли ти впечатление на глупав човек?
— Не, но се срещнахме с него, когато вече беше много по-възрастен, врял и кипял… Като млад сигурно е бил в състояние да върши какво ли не.
— Мисля, че човекът, когото видяхме, не се е променил особено от младежките си години. Сражавал се е във Виетнам, бил е ранен. Не е бил глупав. Бил е войник, който е попаднал в ада, но се е върнал от там. Тук се крие още нещо.
— Какво? — попита бързо Богарт.
— Трудно ми е да го напипам…
— Да не би мозъкът ти да започва да си прави шеги с теб?
— Мозъкът ми непрекъснато си прави шеги с мен.
— Имах предвид, че може да е започнал да работи като мозъците на всички нас, обикновените хора.
— Тук има нещо — продължи да размишлява Декър, без да обръща внимание на коментарите на Богарт. — Нещо, което видях или чух. — Докосна синината на слепоочието си. — Може би Рой ме е ударил по-силно, отколкото смятах.
— Опитай се да си спомниш. А междувременно аз ще потърся повече подробности около предишните престъпления на Чарлс.
* * *
По-късно Мери Оливър се присъедини към тях за вечеря в ресторант на няколко преки от мотела.
Милиган погледна лицето на Декър и отбеляза:
— По дяволите, извадил си късмет, че не ти е счупил черепа!
— Може и да е искал да го направи — отвърна Декър, — но ако целта му беше да ме убие, щеше да ми пререже гърлото.
Марс остави ножа, с който режеше салатата си.
— Съжалявам, Мелвин — каза Декър, който забеляза това.
— Ей, няма проблем. Баща ми е смахнат.
— Не. Той много добре знае какво прави и защо. Разбира, че изваждането ти от затвора е привлякло вниманието на онези типове, които издирват съдържанието на сейфа.
— Значи то е у него? — попита Оливър.
— Вероятно — призна Декър. — Имам предвид, не е у него, а на друго място, за което само той знае.
— Намерим ли Рой — продължи Оливър, — той може да ни отведе там. И тогава можем да погнем онези, които ще бъдат уличени в престъпление от съдържанието на въпросния сейф. Сигурно това са хората, които отвлякоха Лиза.
— На думи звучи твърде лесно — отбеляза Милиган. — Проверихме стаята на Декър и не открихме нито един пръстов отпечатък или следа от обувка. Този тип е професионалист. Никой не го е видял да влиза или да излиза от мотела. А вратата е отключена от професионалист.
— Той наистина е такъв — съгласи се Декър. — Освен това знае кой го преследва и какво иска от него.
— Но как ще го намерим тогава? — попита Оливър. — Трябва да има някакъв начин.
— Той ни следи. Проучил ни е. Знае, че работим за ФБР. Знае, че разследваме случая. Мисля, че не е далече.
— Тогава би трябвало да го открием — каза Милиган. — Разполагаме с описанието му. А и градът не е толкова голям.
— Но той вероятно го познава отлично — изтъкна Джеймисън. — Нищо чудно в района да има множество изоставени къщи, в които да отседне.
Декър я изгледа странно.
— Права си.
— Че Рой е отседнал в някоя изоставена къща?

— Той знае поне
една
изоставена къща, в която да отседне.

— Нямаш предвид стария ми дом, нали? — попита Марс.
— Защо не?
— Прекалено очевидно е.
— След като е толкова очевидно, защо никой не го е проверил? — възрази Декър.
— Но ти беше там — изтъкна Джеймисън. — А по-късно отидохме заедно с теб и Мелвин.
— Никой не я наблюдава непрекъснато — каза Декър. — Никой не я наблюдава и в момента. Какво ще направи Рой, ако иска да скрие съдържанието на сейфа?
— Смяташ, че може да е някъде там? — попита Оливър.
— Няма гаранции, но си заслужава да проверим. — Декър погледна Марс и добави: — Сещаш ли се за някое място у вас, от което може да се получи добро скривалище?
Оливър извади телефона от джоба си и погледна дисплея.
— Свързано е с иска на Мелвин — каза тя, написа отговор и се усмихна на Марс. — Нещата вървят добре. Имам приятелка в щатското правителство. Току-що ме уведоми, че Министерството на правосъдието е получило иска ни за обезщетение и отделът, който отговаря за затворите, е изпаднал в луда паника. Служителите не знаят какво да правят, щурат се като мухи без глави. Това означава, че осъзнават колко са уязвими. Както и че вероятно ще предложат извънсъдебно споразумение по-рано, отколкото очаквах.
— Та това е същинско чудо! — възкликна Марс.
— Мисля, че сега общественото мнение е на твоя страна.
— Чудесна новина, но да не се отклоняваме от най-важното — каза Декър. — Мелвин, сещаш ли се за някое място у вас, което баща ти би могъл да използва за скривалище?
— Не, в момента не се сещам абсолютно нищо — отвърна Марс. — Къщата не е толкова голяма и никога не съм имал причина да крия каквото и да било.
— Ами гаражът?
— Там има една разхлабена дъска в стената близо до страничната врата, която води към двора. Като дете я свалих веднъж и надникнах зад нея, но открих само една стара тенекиена кутия от кафе. Не й обърнах внимание, защото не означаваше нищо за мен. Съмнявам се, че баща ми би скрил стара кутия от кафе.
— Заслужава си да проверим. Двамата с Мелвин можем да отидем по-късно вечерта.
— Тод ще дойде с вас за всеки случай — каза Богарт. — Очаквам съвсем скоро да получа повече информация за съдебното минало на Монтгомъри. Алекс, Мери и аз ще се заемем с нея, докато вие оглеждате къщата.
— Добър план — рече Марс.



53

Милиган си проправяше път сред гъсталака от дървета и храсти, превзел предния двор, а Декър и Мелвин вървяха след него. Дъждът беше спрял, но облаците си оставаха все така натежали от влага, което означаваше, че всеки момент може да завали отново.
Добраха се до предната веранда и Милиган постави едната си ръка върху пистолета, а с другата побутна вратата. Декър също сложи длан върху кобура си.
Влязоха в хола и се огледаха. Навън цареше мрак, но в къщата бе още по-тъмно. Милиган извади фенерче и лъчът му освети помещението.
Декър също включи своето фенерче и ги поведе към кухнята, а оттам минаха през вратата, която водеше към гаража. Декър огледа тясното пространство, побиращо само една кола. Милиган направи същото.
— Ей, там — посочи Марс стената, близо до страничната врата. — Виждаш ли къде дъските са неравни?
Насочиха се към мястото, следвайки лъча на фенерчето на Милиган.
Декър хвана дъската и я дръпна. Откова се сравнително лесно. Пространството зад нея бе тясно, ограничено от дървените трупчета и летвите, върху които бяха заковани дъските. Беше дълбоко една педя и широко три педи. За дъно служеше дъска, поставена върху трупчетата.
Скривалището беше празно.
— Напълно възможно е да е ползвал това място като тайник — каза Декър. — Достатъчно е голямо, за да побере съдържанието на малък сейф.
— Само че е празно — каза Милиган. — И това не ни помага. — Насочи лъча на фенерчето наоколо, после го наведе към пода. Беше чист с изключение на малко прахоляк и няколко тресчици. — Вероятно са се отчупили, когато откърти дъската — каза той.

— Огледах пода,
преди
да я извадя. Прахът и тресчиците си бяха тук. Ако погледнеш дъската, ще видиш, че от нея е отчупено парченце дърво, което съответства на това тук, на пода. Когато я дръпнах, излезе прекалено лесно. Вярно е, че къщата е изоставена от десетилетия и дървото започва да гние, но очаквах да ме затрудни повече. Мисля, че някой е положил доста усилия, за да извади дъската и тъкмо тогава е отчупил това парченце дърво.

— Което означава, че някой вече е бил тук — каза Милиган.
— И то наскоро — кимна Декър. — Защото веднъж вече претърсихме къщата, но тогава не забелязах никакви тресчици. А непременно щях да ги видя, ако бяха тук.
— Значи смяташ, че баща ми е крил онези неща в гаража? — попита развълнувано Марс.
— Не мога да бъда сигурен — отвърна Декър, — но някой е проверил скривалището и това не е случайно. Може да е той, но може и да е някой друг. — Огледа се и добави: — Между другото, инициалите на истинските имена на баща ти са АК.
— Откъде, по дяволите, го разбра?
— Издълбани са в дрешника в спалнята на родителите ти, освен това съвпадат с имената, които е използвал, за да наеме онази тойота в Алабама. Артър Крендъл.
Милиган се напрегна и хвана Декър за ръката.
— Мисля, че някой току-що влезе в къщата през задната врата.
Тримата застинаха неподвижно и се ослушаха.
— Чу ли? — каза Милиган.
— Това определено са стъпки — отбеляза Марс.
— Така е — съгласи се Декър и погледна ролетната врата на гаража. — Да излезем оттам?
— Обзалагам се, че тази врата не е отваряна от двайсет години — каза Милиган. — Напънем ли я, ще започне да дрънчи и трака като товарен влак по релси. Това се отнася и за обикновената врата към двора. А и нали видяхме, че целият е обрасъл в храсти. Ще се оплетем като патета в кълчища и ще се превърнем в лесни мишени.
— Но сигурно вече са разбрали, че в къщата има някой — отбеляза Марс.
— Не е задължително. Не и ако са дошли отзад — възрази Милиган. — А и дори да знаят, че сме тук, може да не разберат, че сме в гаража.
— Не смяташ, че е Богарт, така ли? — попита Мелвин.
— Щеше да се обади — отвърна Декър, — а нямаше да се промъкне тихомълком, при положение че очаква да ни завари тук. Може да се получи неприятен инцидент.
— Така е — съгласи си Милиган.
— Кой ли е дошъл тогава? — учуди се Марс.
Декър и Милиган извадиха пистолетите си едновременно.
— Мини зад нас, Мелвин — нареди му Декър.
— Ей, мога сам да се погрижа за себе си!
— Не и ако противникът е въоръжен — изтъкна Милиган.
Декър набра някакъв номер, погледна екрана и каза:
— Няма да се получи. Обхватът е нулев.
— Ама че затънтено място! — възкликна Марс. — Дори двайсет години по-късно.
Милиган изправи рамене.
— Добре, предлагам да изчакаме тук и да ги оставим да влязат откъм кухнята. Имаме добра позиция за стрелба и вероятно ще ги неутрализираме, преди да ни атакуват.
— Стратегията ми се струва добра — отвърна Декър, — но трябва да се разделим. Аз ще поема единия ъгъл, Тод, а ти — другия. Така ще се озоват под кръстосан огън. Мелвин, легни на пода до онази работна маса. Тя ще ти осигури известно прикритие.
— Вижте какво, не искам да си рискувате живота заради мен.
— Правим го за втори път, откакто поехме случая — отвърна Декър. — Изпълнявай каквото ти казвам, защото ги чувам да идват.
Тримата заеха позиции. Декър и Милиган приклекнаха в далечните ъгли от двете страни на ролетната врата и насочиха пистолети към вратата за кухнята. Марс залегна на пода от другата страна на работната маса, без да откъсва поглед от същата врата.
— Да изчакаме ли да открият първи огън? — попита Милиган.
— Съществува макар и малка вероятност това да са местни хлапета, решили да си поиграят в изоставената къща. Мисля, че трябва да изчакаме — отвърна Декър. — Ще извикаме и ще се представим, че сме агенти, макар да не смятам, че това са деца.
— Аз също.
— След като стреляш, претърколи се вляво. Аз ще стрелям след теб и ще се претърколя вдясно… ако успея.
— Ясно.
Следващият звук, който чуха, дойде от затръшването на задната врата на къщата. После някой я заключи. Чу се силен удар като от сблъсък на два твърди предмета.
Декър и Милиган се спогледаха.
— Това не ми харесва — прошепна агентът. — Какво ли са намислили?
— Ей, хора — подвикна тихо Марс, — не надушвате ли дим?



54

Декър блъсна обикновената врата, която водеше към двора, но тя не помръдна. Натисна бравата. Нищо. Накрая отстъпи крачка назад и простреля патрона. Отново натисна бравата и отново без резултат.
— Мисля, че е залостена или дори закована — извика той.
Милиган се опитваше да повдигне ролетната врата.
— И тази е залостена!
Под вратата за кухнята започна да се процежда дим.
Декър и Марс се втурнаха към нея. Започнаха да кашлят и да се задушават, а лъчът от фенерчето на Декър едва пронизваше дима и тъмнината.
Декър постави ръка върху бравата и изохка.
— Много е нажежена! Огънят е стигнал от другата страна! Не можем да се измъкнем от тук!
— Няма друг начин! — извика Милиган от другия край на гаража.
Марс се обърна и се засили. Връхлетя с всички сили върху вратата, която водеше към двора. Удари я толкова здраво, че тя се откъсна от пантите. Но храстите и лианите, превзели двора, не й позволиха да падне на земята. Той започна да блъска и да рита, но вратата бе така оплетена в трънаци и плевели, че не искаше да помръдне.
— По дяволите! — извика Марс.
Декър дишаше тежко. Когато димът започна да прониква в гаража, той се приведе ниско и извика на останалите да последват примера му. После пропълзя до ролетната врата. Милиган също лежеше по корем до нея.
— Все някой трябва да види пламъците от шосето — каза агентът.
— Но докато позвъни в пожарната и пристигнат колите, отдавна ще сме се задушили — отвърна Декър.
— Пазете се! — извика Марс.
Декър и Милиган извърнаха погледи към него навреме, за да видят как спринтира с всички сили към ролетната врата. Двамата отстъпиха встрани, а той профуча между тях и заби рамо в нея. Тя изпращя, но не подаде.
Марс, който бе вдишал прекалено много дим, се присви на две и рухна на пода.
— Някой ни е заложил капан — каза Милиган. — Залостил е вратите, преди да подпали къщата.
Декър знаеше, че Милиган е прав, но как бе възможно някой да знае, че ще дойдат тук?
Хвана долната част на вратата и дръпна рязко нагоре. Тя не помръдна. Ъгълът бе неудобен, тъй като не му позволяваше нито да използва цялата си сила, нито да я подпре с огромното си тяло.
Пусна я и за пръв път през ума му мина мисълта, че ще умрат тук.
В следващия момент ги чу.
Изстрели отвън. Отскочи инстинктивно встрани, тъй като не знаеше дали куршумите няма да проникнат през вратата.
— Кой е там? — извика Милиган.
Нещо удари вратата. Последваха удар след удар. Накрая прозвуча нов изстрел. Куршумът улучи вратата близо до рамката. Декър отстъпи още по-назад и се прицели за всеки случай.
Милиган обаче скочи напред, хвана долната част на вратата и я повдигна нагоре.
Тя започна да се отваря бавно.
— Помогнете ми! — извика той.
Декър и Марс се втурнаха към него.
Вратата започна да се издига по-бързо.
— Тичай навън, тичай! — каза Милиган и бутна Марс напред.
Пространството и пред тази врата — както пред страничната — бе обрасло с гъста растителност. Нямаше бетонна алея, само чакъл, отдавна покрит с пръст и плевели.
Марс започна да тъпче и да къса храстите, лианите и клоните, за да разчисти малко място. Декър го последва.
Когато Милиган се измъкна навън, се оказа приклещен между стената и бодливата зеленика. Извика за помощ и Декър и Марс се притекоха и го измъкнаха с общи усилия. Тримата се отдалечиха със сетни сили от къщата и рухнаха на земята, останали без дъх.
Марс се претърколи по гръб и впери поглед в родния си дом. От предните прозорци излизаха пламъци. През счупените стъкла се процеждаше черен дим. Той отпусна глава на земята и затвори очи. Декър обаче скочи на крака, тъй като чу да потегля кола, но не можа да я види.
— Там! — извика Милиган, който бе извадил пистолета си и сочеше с него наляво.
Двамата хукнаха към шосето и излязоха на него в мига, в който стоповете на колата се скриха в мрака.
— По дяволите! — изруга Милиган.
Извади телефона си и направи опит да се свърже, но нямаше покритие. Прибра го в джоба си и последва Декър, който вече бе стигнал до колата им. Скочи в нея и завъртя ключа. Двигателят не запали.
— Какво става? — възкликна Декър и пак опита.
Колата отново не запали.
— Отвори капака — извика той.
Милиган отвори капака и освети двигателя с фенерчето си.
— Кабелите на акумулатора — каза агентът. — Прерязани са.
Декър излезе от колата тъкмо когато Марс дотича при тях.
Пламъците бяха обхванали цялата къща, но Марс не погледна назад. Подпря се на колата, скръсти ръце на гърдите си и огледа под капака.
— Кой ли е бил, по дяволите? — зачуди се Милиган. — В колата, имам предвид.
— Баща ми — отвърна Марс.
— Откъде знаеш? — погледна го Декър.
Марс посочи прерязаните кабели.
— Бях на седемнайсет, когато ударих колата, която той ми подари. Таратайка, купена съвсем евтино, но я беше стегнал. Бях млад и глупав, карах прекалено бързо. За щастие, не пострадах. Баща ми докара колата у дома и я оправи, но когато седнах зад волана и се опитах да я подкарам, тя не помръдна. Погледнах под капака…
— И откри прерязани кабели — досети се Декър.
Марс кимна.
— Каза, че иска да ми даде урок. Трябвало да разбера, че всяка грешка води до определени последствия. След като върших цялата домакинска работа в продължение на шест месеца, той най-сетне смени кабелите с нови.
Декър погледна към шосето, по което бе изчезнала другата кола.
— Той спаси живота ни.
— Защо смяташ така? — попита Милиган. — Според мен едва не ни уби.
— Някой едва не ни уби, но не беше Рой Марс — отвърна Декър.
— Сигурен ли си?
Вместо отговор Декър го заведе до отворената гаражна врата, но остана на известно разстояние заради дима и пламъците. Посочи вдясно, където се срещаха рамката на вратата и стената на гаража.
— Виждаш, че нещо е било пъхнато там — обясни Декър, наведе се и взе няколко парчета дърво, които лежаха на земята. — Вероятно тези. Рой ги е извадил, след като първо е стрелял. Това обяснява изстрела до вратата, който чухме. Така ни позволи да отворим вратата.
— А другите изстрели? — попита Марс.
— Баща ти е бил въвлечен в престрелка с онези, които се опитаха да ни убият.
Милиган се огледа.
— Смяташ ли, че ще открием някакви тела?
— Не знам.
Марс го погледна.
— Значи отървахме кожите благодарение на баща ми?
— Точно така.
— Е, в такъв случай, радвам се, че ни се притече на помощ, защото иначе с нас беше свършено.
Марс погледна към шосето.
— Ако беше дошъл, за да поговорим, може би щях да се опитам да го разбера.
— Не може да го направи, Мелвин.
— Защо не?
— Защото е убил хора. И ако беше дошъл, нямаше да имаме друг избор, освен да го арестуваме.
Марс кимна бавно.
— Предполагам, че е така.
— Не се опитвай да изкараш баща си нещо, което той не е.
— Например?
— Не мисля, че трябва да го изричам на глас — отвърна Декър. — Не забравяй, че единствената ми цел е да открия истината. Знам, че ти си невинен, но също така знам, че баща ти не е. Нищо не може да промени този факт. Ти също не можеш да направиш нищо, за да го промениш. Това е положението. Живей си собствения живот и не си въобразявай, че той ще е свързан с баща ти. Защото е невъзможно.
Декър тръгна към шосето, а Марс не помръдна от мястото си, забил поглед в земята.
Милиган настигна Декър и каза:
— Мисля, че беше малко груб. Защо му се нахвърли така?
— Смяташ ли, че е по-добре да му давам напразни надежди?
— Малко повече такт нямаше да навреди.
— Не притежавам такт. А и Мелвин вече е изгубил двайсет години от живота си. Не искам да прахоса още толкова в напразни надежди.



55

Гаранция.
Пари, с които поне временно се осигурява свободата на човек, заплашен от затвор.
Тази практика съществуваше още от времето, когато са били измислени килиите и решетките.
Беше начин да се спечелят пари от чуждата беда. Цели професии се основаваха на тази идея и дори процъфтяваха, тъй като бедите винаги бяха в изобилие.
Декър седеше край масичката в стаята си в мотела.
Огънят, обхванал дома на Марс, бе потушен, но къщата бе пострадала сериозно. Вратите на гаража, които водеха навън, наистина бяха блокирани, а вратата, която го свързваше с кухнята, бе запъната с дълга метална тръба, опряла в срещуположната стена. Полицаите бяха открили туба бензин в кухнята, която показваше, че огънят е бил запален умишлено.
Обявиха за издирване колата, която бяха видели да изчезва в далечината, но без успех.
Декър бе убеден, че зад волана е седял Рой Марс. Нямаше представа кой е драснал клечката кибрит в къщата, нито как е избягал.
Огледът на местопрестъплението откри няколко куршума, забити във външните стени на къщата, в непосредствена близост до гаража. Те свидетелстваха за престрелката между Рой Марс и неизвестните подпалвачи.
И тъй като при пожара едва не бе загинал федерален агент, в Тексас пристигнаха още служители на ФБР, за да помогнат в разследването.
Декър преглеждаше документацията от първите арести на Монтгомъри, която се оказа непълна. Липсваха данни за гаранцията, платена при първия арест на Чарлс през шейсетте, включително името на човека, внесъл парите.
Все пак откри кой е платил гаранцията при втория арест.
— Нейтън Райън — изрече на глас той.
Райън бе внесъл сумата в полза на Монтгомъри в Кейн, Мисисипи, на 22 февруари 1968 г. Кой беше този Райън? И защо бе платил петстотин долара — значителна сума за онова време, — за да измъкне Монтгомъри от ареста?
Познаваха ли се двамата? Приятели ли бяха? Очевидно не можеше да зададе тези въпроси на Монтгомъри.
Той затвори очи и се опита да погледне случилото се под друг ъгъл.
След минута тръсна глава и взе бележника, който лежеше пред него.
11 януари 1968 г., Тъскалуса, Алабама, шофиране в нетрезво състояние и притежание на марихуана.
21 февруари 1968 г., Кейн, Мисисипи, шофиране в нетрезво състояние и незаконно притежание на оръжие.
Два южни щата. И двата посетени в разстояние на няколко дни.
И в двата случая шофиране в нетрезво състояние.
Възможно ли бе поведението на Монтгомъри да следва някакъв модел, или това бяха просто изцепки на млад разочарован войник, върнал се от Виетнам и опитващ се да изпусне парата?
Монтгомъри се бе уволнил от армията през март 1967 г. Това правеше период от десет месеца, в които не е бил арестуван за нищо. Защо? Нима не бе по-вероятно да се забърка в подобни дребни престъпления веднага след завръщането си от Виетнам?
Какво се бе случило с него през тези десет месеца? Освен това след втория арест в Мисисипи Монтгомъри сякаш се бе кротнал, поне докато не бе започнал да върши далеч по-сериозни престъпления, довели впоследствие до смъртната му присъда.
Декър отново затвори очи и потъна в размисли.

Колко ли полицаи са били необходими, за да арестуват Монтгомъри в тези два случая?

Един, двама, четирима или шестима?
Само за да заловят един пиян шофьор?
Но по онова време отношението към пияните шофьори бе далеч по-снизходително. Разминаваше им се с намигане, потупване по рамото или най-много една нощ в ареста, за да изтрезнеят, където полицаите дори им носеха кафе. Това се случваше дори когато някой пострадаше или загинеше в катастрофата. А Монтгомъри очевидно не бе наранил никого.
Тъскалуса и Кейн.
И двата случая през 1968 г.
Възможно ли бе между тях да има някаква връзка?
Декър отвори лаптопа, влезе в интернет и започна да търси.

Януари 1968 г., Тъскалуса, Алабама.

На 10 януари бе взривен офис на Националната асоциация за напредък на цветнокожите. Загинали бяха четирима души. Трима борци за граждански права и един адвокат от Ню Йорк. Всичките чернокожи.
Никой не бе арестуван във връзка с това престъпление.
Но Чарлс Монтгомъри е бил там, бил е задържан за шофиране в нетрезво състояние и притежание на марихуана, а на следващия ден е бил освободен под гаранция.
Декър започна ново търсене.

Февруари 1968 г., Кейн, Мисисипи.

Доста неща се бяха случили през този месец. Но едно от тях се открояваше сред останалите. На него бяха посветени повечето вестникарски заглавия и страници в интернет.
На 21 февруари петнайсет членове на Афроамериканската църква, сред които пасторът и четири момиченца от църковния хор, бяха загинали в бомбена експлозия.
На следващата сутрин Чарлс Монтгомъри бе освободен под гаранция, наложена му заради обвинението в шофиране в нетрезво състояние, незаконно притежание на оръжие и нарушаване на обществения ред.
Декър не си направи труда да изчисли каква е вероятността Монтгомъри да се е озовал неволно в двете градчета точно по времето, когато са били извършени бомбените атентати. Ако ставаше въпрос за най-обикновено съвпадение, то това бе майката на всички съвпадения.
Въведе в търсачката името „Нейтън Райън“, последвано от „Кейн, Мисисипи“. Накрая добави „бомбена експлозия“ и натисна клавиша.
Зачете първите резултати.
Когато стигна до петия, откри нещо, което го заинтригува силно. Това беше некрологът на Нейтън Бедфорд Райън от Кейн, Мисисипи, „напуснал този свят“ на 2 март 1999 г.
Човекът бе посветил живота си на местната политика. Бил част от нея в продължение на трийсет и седем години и се издигнал до заместник-кмет на Кейн. Починал на работното си място от инфаркт. Това означаваше, че е работил в кметството още по времето, когато е платил гаранцията на Чарлс Монтгомъри, ако, разбира се, това бе същият Нейтън Райън. Декър не се съмняваше в това.
Прегледа отново документите от делото. Името на човека, платил гаранцията, бе записано като Нейтън Б. Райън.
А името от некролога бе Нейтън Бедфорд Райън. Родителите му вероятно го бяха кръстили на генерала от армията на Конфедерацията Нейтън Бедфорд Форест.
Декър зачете некролога и спря на едно изречение:
„Покойният бе сред първите, озовали се в църквата, където при бомбена експлозия загинаха петнайсет души“.
Ето защо търсенето, в което Декър бе включил и израза „бомбена експлозия“, бе извадило на преден план некролога на Райън.

Благодаря ти, Гугъл!

Статиите, посветени на взривяването на църквата, които Декър успя да открие, не споменаваха за нито един оцелял. Затова не бе сигурен какво е правил Райън, когато е пристигнал на местопрестъплението. Вероятно бе помогнал на пожарникарите да извадят телата от руините.
Откри зърнеста снимка на Райън. Несъмнено беше бял. Какво тогава бе правил толкова близо до църква на чернокожи, та беше пристигнал сред първите на местопрестъплението? През 1968 г. Кейн трябваше да е бил строго сегрегиран град.
Същият този Райън бе платил гаранцията на Монтгомъри.
Райън бе работил в кметството.
И бе сред първите на местопрестъплението.
През 1968 г. петстотин долара са били солидна сума за един заместник-кмет на градче като Кейн. Затова Декър си зададе въпроса дали парите не са дошли от друго място.
Всичко това се бе случило преди близо петдесет години. Ако Декър отидеше в Кейн, щеше ли да намери някой, който да си спомня миналото и да пожелае да разговаря с него?
Надигна се от мястото си и отиде да потърси Богарт.
След като му преразказа накратко какво е открил, Богарт попита:
— Какво предлагаш да направим?
— Предлагам да отидем където е необходимо, за да разрешим случая — отвърна Декър.



56

Декър, Богарт, Джеймисън и Марс се качиха на самолет за Далас, където се прехвърлиха на полет за Мемфис. Там щяха да наемат автомобил, с който да стигнат до Кейн, Мисисипи. Оставиха Милиган в Тексас да ръководи издирването на Девънпорт и да работи с останалите федерални агенти по нападението срещу дома на Марс. Оливър трябваше да работи по други случаи и да се присъедини към тях, когато приключи.
Шофирането до Кейн им отне три часа. Пътят минаваше през Тюпълоу.
— Родното място на Елвис — отбеляза Джеймисън, когато видяха табелата за града.
Богарт погледна през прозореца и отвърна мрачно:
— Поне не вали.
След като влязоха в Кейн, се насочиха право към полицейското управление. Богарт бе позвънил предварително и на рецепцията ги очакваше жена на средна възраст, служителка в администрацията, която се представи като Уанда Пиърс. Беше облечена с тъмнозелена блуза и панталон, а изражението й издаваше безпокойство. Въведе ги в малка заседателна зала с издраскана маса и разнебитени столове. Стените бяха от боядисани в жълто бетонни блокчета.
Всички седнаха.
— Рядко посрещаме гости от ФБР — започна неловко Пиърс.
— Благодарим ви, че ни отделяте от времето си — отвърна Богарт.
— Можете ли да ни разкажете повече за Нейтън Райън? — попита Декър.
Тя кимна и отвори папката, която носеше със себе си.
— Живея в Кейн, откакто съм се родила тук, и познавам някои хора от тази фамилия. Но когато агент Декър се свърза с участъка, реших да събера повече информация. Райън е работил в кметството в продължение на много години. Починал е на бюрото си от сърдечен удар. Случило се е преди двайсет години.
— Бил е заместник-кмет, нали? — попита Богарт.
— Точно така. — Жената погледна Марс и възкликна: — Чакайте малко, вие не сте ли…?
— Той е — отвърна нетърпеливо Декър. — Кой е бил кмет по онова време?

— Мислех, че се интересувате от
заместник
-кмета — отвърна Пиърс.

— Това беше преди. Сега се интересувам от кмета.
— Защо?
— Защото от опит знам, че заместник-кметовете не правят нищо, без да им е наредено от началството. В случая става въпрос за освобождаването под гаранция на пиян шофьор на име Чарлс Монтгомъри.
— Тогавашният кмет сега е конгресмен.
— Как се казва?
— Търман Хюи.
— Името ми е познато — каза Богарт.
Пиърс кимна.
— Господин Хюи е син на Травис Хюи, който е бил губернатор на щата, а през петдесетте е станал сенатор и е направил забележителна кариера…
— Търман Хюи не е обикновен конгресмен — отбеляза Богарт. — Той е председател на най-влиятелната комисия в Конгреса, бюджетната.
— Защото именно тя контролира разходите на федералното правителство — добави Джеймисън.
— Да — съгласи се Пиърс. — Говори се, че може да бъде избран за председател на Камарата на представителите. Това би го поставило на второ място в списъка на заместниците на президента — допълни гордо тя.
— И Търман е израснал тук, в Кейн?
— Роден и израснал тук. Семейство Хюи е част от политическата аристокрация на Мисисипи и трябвала отбележа, че се грижи добре за щата.
— Което означава, че получавате достатъчно финансиране от Вашингтон — уточни Декър.

— Което означава, че получаваме
справедливо
финансиране — отвърна сковано Пиърс.

— На колко години е в момента? — продължи да пита Декър.
— Мисля, че в началото на седемдесетте.
— Следователно през шейсет и осма е бил на двайсет и няколко.
— Предполагам, че да.
— И вече е бил кмет?
— Да, баща му е разполагал с огромно влияние. Когато синът му е решил да се кандидатира, всички са били наясно, че ще спечели изборите. Никой нямало да се опъне на неговия старец. Политическата му машина е била прекалено мощна. Търман е можел да спечели изборите дори само благодарение на името Хюи.
— Какво можете да ни кажете за бомбата в църквата? — побърза да смени темата Декър. — Агент Богарт ви е казал, че се интересуваме и от този случай.
— Да, Втора баптистка църква — отвърна Пиърс. — Но не разбирам връзката между освобождаването на Чарлс Монтгомъри под гаранция, господин Райън и експлозията.
— Не сте единствената — отвърна Декър. — И все пак какво можете да ни кажете за бомбата?
— Дори не съм била родена по това време, но случилото се е сред най-ужасните събития в местната история. Загинали са петнайсет души, включително малки деца. Момиченцата са били от детския хор. Бомбата сигурно е избухнала, докато са пеели. Това е толкова ужасно!
— Заловили ли са извършителя?
— Не, не са успели.
— А имало ли е заподозрени? — попита Богарт.
— Прегледах архива, след като ми отправихте запитването. Името на този Монтгомъри не се споменава никъде, ако това ви интересува.
— А някой друг?
— По онова време в щата е действал Ку-клукс-клан. Отправяли са заплахи. Взривявали са бомби и на други места из Юга, включително в онази църква в Бирмингам през шейсет и трета година. Доста ужасни неща са се случили по онова време. Между другото, в Бирмингам имало толкова много експлозии, че започнали да го наричат Бомбенгам.
— Какво взривно вещество е било използвано тук? — попита Декър.
— Динамит.
— И никой не е видял човека, заложил експлозива? — възкликна Джеймисън.
— Очевидно не.
— В информацията, която вашето полицейско управление предостави на агент Богарт по-рано, се споменава, че църквата е била под полицейско наблюдение, тъй като срещу пастора са били отправени заплахи. Той е участвал в няколко протестни марша и други прояви, организирани от Мартин Лутър Кинг, и се е присъединил към съдебен иск срещу градската управа на Кейн и щата Мисисипи за дискриминационни действия, които попадат под ударите на Закона за гражданските права.
— Точно така.
— Как тогава е възможно някой да постави достатъчно голяма бомба, която да вдигне във въздуха цяла църква и да убие петнайсет души, и никой да не го забележи, при положение че полицията е наблюдавала мястото? — попита Декър.
Пиърс поклати глава.
— Всички това се питат.
— Трябват ни отговори, а не въпроси — отвърна Декър.
— Случило се е толкова отдавна, че не виждам как ще намерите категоричен отговор днес.
— В Бирмингам осъдиха част от виновните години след извършването на престъплението. Може и ние да направим същото тук. Можете ли да ни разкажете нещо повече за Травис Хюи, бащата на Търман?
— Какво за него?
— Политическите му възгледи например.
— Беше добър човек. Грижеше се добре за щата.
— Интересува ме отношението му към Закона за гражданските права.
Пиърс се намръщи.
— Няма как да знам подобно нещо.
— Предполагам, че след като е бил първо губернатор, а после и сенатор от Мисисипи през петдесетте години, политическите му възгледи са били по-близо до тези на расист като губернатора на Алабама Джордж Уолъс, отколкото на борец срещу сегрегацията като вицепрезидента Хюбърт Хъмфри.
— Не мога да кажа. Не го познавах.
— Предполагам, че има доста статии и репортажи, посветени на толкова видна личност.
— Вижте, ако питате дали господин Хюи е бил расист, ще ви отговоря, като изхождам от ограничените си познания, че е бил човек на своето време.
— Синът му споделя ли тези възгледи? — попита Декър.
— Не живеем в петдесетте — отвърна Пиърс.
— Проблемът е, че не всички го знаят — отвърна Декър.
— Ако се интересувате от убежденията на Търман Хюи, най-добре да го попитате лично.
— Получихме само част от досието за ареста на Монтгомъри, затова искам да попитам: отбелязано ли е къде точно е арестуван?
Пиърс сведе поглед към папката и прелисти няколко страници.
— Да, отбелязано е.
— Какво е разстоянието между това място и църквата?
Пиърс се напрегна — явно бе успяла най-сетне да навърже нещата.
— Ами… всъщност… изглежда, че са го арестували на няколко преки от нея.
— Възможно ли е полицаите, които са наблюдавали църквата, да са същите, като са преследвали и арестували Монтгомъри?
— Няма как да разбера.
— Разполагате с доклад за ареста, в който несъмнено са посочени имената на полицаите.
— Така е, но не мисля, че можем да разберем кои полицаи са наблюдавали Втора баптистка църква по онова време?
— Възможно ли е да са били едни и същи?
— Всичко е възможно — отвърна рязко Пиърс.
— Какво обяснение са дали разследващите? Как е била поставена и детонирана бомбата, при положение че църквата е била под полицейско наблюдение?
— Не мисля, че са дали каквото и да било обяснение, защото не са извършили нито един арест. Явно са предположили, че извършителят се е промъкнал незабелязано покрай полицаите.
— Какви обяснения са дали полицаите за действията си по това време?
— В делото няма техни показания.
— Но ако те наистина са преследвали и арестували Монтгомъри, това означава, че църквата е останала без наблюдение, нали така?
— Отговорът ми е „да“ само в случай, че приема вашата презумпция, но това не означава, че съм съгласна с нея.
— Монтгомъри е арестуван в девет часа и десет минути вечерта.
— Да… така пише в доклада.
— А по кое време е избухнала бомбата?
Пиърс заби поглед в папката. Гласът й потрепери леко, когато обяви:
— Изглежда, е станало в девет и петнайсет.
— Интересно съвпадение — отбеляза строго Богарт.
— Не ме гледайте така, аз дори не съм била родена тогава! — каза възмутено Пиърс.
— В некролога на Нейтън Райън се споменава, че е бил сред първите, пристигнали на мястото на трагедията — каза Декър.
— Да, аз също го прочетох, след като агент Богарт се свърза с мен. До този момент изобщо не знаех за това.
— Но църквата се е намирала в квартал, в който са живеели предимно чернокожи. Било е късно вечерта. Какво е правил там Райън? Наблизо ли е живеел?
— Нямам представа — вдигна рамене Пиърс.
— Споменахте, че познавате някои членове на семейството — намеси се Джеймисън.
— Да.
— Можете ли да ги попитате? — каза Богарт.
Пиърс впери неприязнен поглед в Декър.
— Наистина ли смятате, че Монтгомъри е бил използван, за да отвлече вниманието на полицаите, така че да напуснат позициите си и да може атентаторът да постави бомбата?
— Не, смятам, че местната полиция много добре е знаела какво предстои. Полицаите са получили заповед да напуснат позициите си и да арестуват Монтгомъри, за да може атентаторът да постави и детонира бомбата.
Тя пребледня.
— Получили са заповед? От кого?
— Работата ни е да разберем — отвърна Декър.



57

След като проведоха няколко телефонни разговора с различни представители на фамилия Райън, те пристигнаха в малко спретнато бунгало в скромно предградие. Къщите бяха сгушени в сенките на вековни дървета, а въздухът бе изпълнен с детски смях.
Милдред Райън наближаваше деветдесет. Розовият й скалп бе покрит с рядка бяла коса. Тялото й се бе смалило, а гърбът й беше превит под тежестта на годините. Носеше големи очила с черни рамки, които скриваха половина от дребничкото й лице. Седеше, наметната с шал, на удобен фотьойл в една от спалните на къщата, собственост на дъщеря й.
Въпросната дъщеря, Джули Смитърс, оглеждаше подозрително Декър и останалите, които стояха на прага на спалнята.
— Наистина не разбирам, какво очаквате да научите от майка ми. Минало е много време, а паметта й вече не е толкова добра.
Смитърс бе ниска и набита, с фигура на булдог, а на лицето й бе изписано същото упорито изражение, характерно за тази порода.
— Искаме само да й зададем няколко въпроса — отвърна спокойно Богарт. — Ако не е в състояние да отговори, ще си тръгнем и ще се върнем по друго време.
Райън вдигна поглед от Библията, която четеше. Пръстът й следваше всеки ред и всяка дума.
— Нека влязат, Джули, и да зададат своите въпроси. Добре съм — отвърна тя с провлачен говор, който издаваше, че е родена в Мисисипи.
— Явно се радва на отличен слух — отбеляза Декър.
— Не я преуморявайте — предупреди Смитърс.
Тя си тръгна, а Декър и останалите влязоха бавно в стаята.
Райън им посочи два стола. На единия се настани Джеймисън, а Богарт предложи другия на Декър. Той седна и придърпа стола си по-близо до Райън. Богарт и Марс останаха прави зад него. Старицата огледа четиримата и каза:
— От години не съм имала толкова гости.
Богарт й показа значката си, след което заяви:
— Госпожо Райън, благодарим ви, че приехте да се срещнете с нас.
— Няма нищо. За какво става въпрос?
— За съпруга ви Нейтън — отвърна Декър.
— Той е покойник. От много отдавна.
— Знаем. Но искахме да ви зададем някои въпроси, свързани с него. Става въпрос за бомбената експлозия в онази църква през шейсет и осма. Спомняте ли си я?
При тези думи дребничката съсухрена старица сякаш се сви още повече.
— Че кой може да я забрави? Онези малки негърчета… колко жалко… — Тя поклати глава. — Това е работа на дявола, да знаете. Казах го тогава, казвам го и сега.
— Разбрахме, че съпругът ви е бил сред първите, озовали се на мястото на трагедията. Така поне пише в некролога му.
Възрастната жена застина за миг, след което погледна Декър и попита:
— За какво всъщност става въпрос?
— Знаете ли, че никой не е бил арестуван във връзка с експлозията?
— Знам.
— Тук сме, за да се опитаме да открием извършителите.
— Те сигурно са покойници.
— Възможно е. Но има вероятност и да са живи. Може по онова време да са били млади, каквато сте били вие.
Тя поклати глава.
— Не знам нищо за това.
— Можете да знаете повече, отколкото си мислите — каза Богарт.
Милдред Райън вдигна поглед и сякаш едва сега забеляза Марс.
— Когато казах „негърчета“, не исках да обидя никого. Просто това е терминът, който използвахме тогава. Трябваше да кажа афроамериканчета или чернокожи деца. Съжалявам, млади човече.
— Няма проблем — отвърна Марс.
— Тогава всичко беше различно — промърмори Райън. — Много различно.
— Може би ще отговорите на някои въпроси — настоя Декър.
— Аз съм възрастна. Забравила съм много неща. Мина толкова време. Искам… искам просто да ме оставят на мира. — Райън сведе поглед към Библията, пръстът й се плъзна по реда и тя заизрича безмълвно думите.
Декър погледна Джеймисън, която попита:
— Всеки ден ли четете Библията, госпожо Райън?
Възрастната жена кимна.
— В момента съм на Второзаконие. Петата книга от еврейската Библия. Знаете ли я? Установих, че днешните младежи не четат Библията. Предпочитат видеоигрите или филмите по телевизията.
— Трите проповеди на Мойсей пред израилтяните — отвърна Джеймисън, с което си спечели изненадани погледи както от мъжете в стаята, така и от Райън. — Чичо ми беше проповедник — обясни тя. — Често му помагах в неделното училище. Израилтяните са стигнали равнините на Моав и се канят да влязат в Обетованата земя. Както се споменава в първата проповед, изминали са четирийсет години, откакто са започнали да се лутат из пустинята.
— Впечатлена съм, дете — каза Райън.
— Ако паметта не ми изневерява — продължи Джеймисън, — в третата проповед се говори за бедите, които ще сполетят израилтяните, ако не изпълняват Божиите заповеди, но следват ли ги, ще бъдат благословени. Мисля, че това им е донесло голяма утеха.
Райън я погледна стреснато.
— Защо? — попита тя с напрегнат шепот.
— Израилтяните също са хора. Като нас. Направили са грешки. Господ разбира това. И ако отново съгрешат, ще получат нов шанс за реабилитация. Трябва обаче да се покаят за греховете си. Да бъдат праведни и благочестиви. За това се иска много сила. И искрена вяра.
Джеймисън замълча и впери поглед в Райън.
Възрастната жена затвори бавно Библията си, остави я на масичката до леглото, събра длани в скута си и каза:
— Какво въпроси искате да ми зададете?
Декър изгледа Джеймисън с благодарност, после отново се обърна към Райън.
— Имате ли представа защо съпругът ви се е озовал толкова близо до църквата в онази нощ? Той е бил сред първите, пристигнали на мястото на трагедията. Доколкото знам, около сградата е имало много къщи и не се съмнявам, че в секундите след експлозията от тях са наизлезли много хора? Да не би да е минавал с колата оттам? Споменавал ли е нещо?
Райън се покашля и отпи от чашата с вода, която стоеше до Библията.

— Нейтън беше добър човек. Искам да го знаете. Той
беше
добър човек — подчерта отново тя.

— Не се съмнявам в това — отвърна Декър.
— По онова време Мисисипи буквално се разпадаше. Какво ти Мисисипи, целият Юг се разпадаше. Започна се през четирийсетте, продължи до шейсетте, че и по-нататък. Бунтове, линчове, престрелки, взривове, палежи… Умираха хора. Федералните шерифи бяха навсякъде. Националната гвардия. Негрите… — Тя се спря, погледна Марс и продължи: — … исках да кажа афроамериканците, настояваха за определени отстъпки от страна на белите. Това ни разтърси до дъното на душите ни. Онзи адвокат… Търгуд Маршал спечели всички онези дела, които обявиха за незаконна сегрегацията в държавните и общинските училища. Доктор Кинг организираше митинги и походи и нищо не бе в състояние да го спре, досущ като генерал Шърман при неговия прословут Марш към морето. Мнозина вярваха, че това е апокалипсисът.

— А
вие
какво смятахте? — попита Джеймисън.

— Бях уплашена — призна старицата. — Светът, който познавах, се обръщаше наопаки. Не ме разбирайте погрешно. Случващото се не ме изненада. И аз на тяхно място бих поискала същите неща. От друга страна обаче… не бях на тяхно място. — Тя погледна Марс, после извърна очи. — Бях възпитана по определен начин, макар, слава богу, вече да не възпитават децата така. Поне открито — добави възрастната жена и отново метна неспокоен поглед към Марс.
После замълча и никой не се осмели да наруши тишината.
След малко Милдред Райън продължи:
— Преподобният Сидни Хюстън беше пастор в онази църква. Повярвайте ми, никой не изнасяше по-вълнуващи проповеди от него.
— Откъде знаете? — попита Декър. — Да не би да сте посещавали службите му?
Тя облещи очи зад очилата.
— О, Боже мой, не! Щяха да ме овалят в катран и перушина и да ме прогонят от града. Разбирате ли, понякога отец Хюстън излизаше навън и изнасяше проповедите на моравата пред сградата. Имаше силен глас, който се чуваше надалече. Мощен и дълбок. А някои от нас се доближаваха достатъчно, за да го чуят. Трябва да призная, че познаваше отлично Светото писание. В сравнение с неговата църква тази, която аз посещавах, беше направо скучна.
— Добре — насърчи я Декър.
Райън заговори по-бързо и уверено.
— Беше много харизматичен, не се спираше пред нищо и хората го следваха. Както следваха Кинг по време на онзи марш от Селма, Алабама. Или Маршал, който превземаше една след друга съдебните зали из южните щати. И това доведе до конфликта му с някои много влиятелни хора.
— Знаете ли кои бяха те? — попита Декър.
— Нейтън работеше в кметството. По онова време беше дори заместник-кмет.
— А кмет е бил Търман Хюи — вметна Декър.
Тя махна пренебрежително с ръка.
— Единствената причина Търман да получи поста беше баща му. Току-що бе завършил колеж и беше по-скоро момче, отколкото мъж. Нейтън трябваше да стане кмет, но след като Травис Хюи каза тежката си дума, никой не посмя да му се опълчи — добави Райън с горчивина в гласа. — Знаете ли, за мнозина от нас Травис Хюи беше истински герой. Смятахме го за спасител.
— А сега? — попита Джеймисън.
Райън посочи Библията.
— Беше фалшив пророк, който проповядваше зло и омраза. И насилие — добави тя.
— Смятате ли, че е имал нещо общо с експлозията в църквата? — попита Декър.
— Не и Травис Хюи. Той никога не си цапаше ръцете.
— А съпругът ви?
Милдред Райън въздъхна дълбоко.
— Мисля… мисля, че Райън беше свързан по някакъв начин… — Гласът й заглъхна и тя примига уплашено, сякаш я бе сполетял неприятен спомен, от който искаше да се отърве, но не можеше.
— Знаел е, че ще се случи нещо ужасно — предположи Декър. — Затова е бил близо до църквата в нощта на експлозията, нали?
Тя кимна едва доловимо и крехките й рамене потрепериха.
Джеймисън постави длан върху ръката на възрастната жена, за да я успокои.
— Всичко е наред, госпожо Райън. Мисля, че съпругът ви се е опитвал да постъпи правилно.
Райън подсмръкна, взе хартиена кърпичка и издуха носа си.
— Той беше добър човек. Но не работеше за добри хора.
— Знаете ли, че е платил гаранция в размер на петстотин долара в полза на човек на име Чарлс Монтгомъри?
— Каза ми. Парите не бяха негови. Не разполагахме с подобни средства, при това излишни. Не и за да платим гаранцията на човек, когото изобщо не познавахме.
— Това означава, че някой му е наредил да го направи, нали? И му е дал парите за гаранцията.
— Да.
— Знаете ли кой?
— Той беше заместник-кмет. Не е нужно да си гений, за да се сетиш кой.
— Търман Хюи?
— Може бащата на Търман да му е дал парите. Нямам представа. Травис беше расист — добави Райън. — Намери си добри приятели, когато отиде във Вашингтон. Знаете ли, че едва не провали кандидатурата на Търгуд Маршал във Върховния съд? На първия чернокож, избран за върховен съдия?
— Не, не знаех — призна Декър.
— Не се интересувах от подобни неща, но съпругът ми ги следеше. Нямаше добро мнение нито за младия, нито за стария Хюи. Но живееше в Мисисипи и си държеше устата затворена. Влезе в политиката с намерението да върши добри дела. По онова време обаче беше трудно да вършиш добри дела в Мисисипи, особено ако бяха ориентирани към чернокожите.
— Подобна позиция не е била никак популярна — отбеляза Богарт.
— Всеки, който искаше да направи кариера в Мисисипи, беше длъжен да следва официалната линия. Нейтън трябваше да издържа семейство, но това не означаваше, че вярва в онова, което другите правеха. Защото не вярваше. Ни най-малко.
— Сигурна съм — каза Джеймисън.
— Но вършеше едни или други… дребни неща, с които помагаше на чернокожите. Действаше под радара, както се казва. — Милдред погледна Марс и каза: — Помагаше на хора като теб, доколкото му позволяваха възможностите.
— Струва ми се, че е изпреварил своето време — отвърна Марс.
Тя кимна.
— Старият Линдън Джонсън изгуби южните щати, когато подписа Закона за гражданските права. Демократите от Юга му обърнаха гръб. Включително Травис Хюи. Нейтън ми каза, че Травис бил бесен от приемането на закона.
— Споменахте, че Травис Хюи не би си изцапал ръцете — каза Декър. — Смятате, че не би се замесил в атентата, но възможно ли е синът му да се е забъркал в него?
Райън погледна Библията, пресегна се, взе я и я отвори на страницата, която четеше допреди малко. В първия момент Декър си помисли, че тя няма да отговори на въпроса му.
— Ще ви кажа само, че ябълката не пада по-далече от дървото. Особено в семейство Хюи.
Декър погледна останалите.
— Значи смятате, че Търман Хюи е бил замесен?
— Не знам, но мога да ви кажа, че Търман имаше двама много добри приятели. Наричаха ги Тримата мускетари. Бяха много популярни в града.
— По каква причина? — попита Богарт.
— Как каква? Бяха във футболния отбор на гимназията.
Въпреки че Декър зададе още няколко въпроса, това бяха последните думи, които Милдред Райън изрече.



58

Четиримата седяха в колата пред дома на Смитърс и гледаха през прозорците.
Богарт заговори пръв.
— Председателят на бюджетната комисия и най-вероятно следващият председател на Камарата на представителите. Трябва да призная, че не го очаквах.
— Той е бил един от Мускетарите — каза Джеймисън. — Кои ли са били останалите двама?
— Лесно ще разберем — отвърна Декър.
— Как? — почуди се Джеймисън.
Марс отговори на въпроса й:
— Звездите на гимназиалния отбор по американски футбол. Защо не започнем от тук?
Декър го погледна.
— От теб ще излезе добър детектив, Мелвин.
* * *
Гимназията на Кейн се намираше в самия център на града. Откриха канцеларията, отправиха запитване и скоро след това се озоваха в библиотеката. Там ги посрещна млада жена, облечена с панталон и пуловер.
— Тримата мускетари? — отвърна тя в отговор на въпроса им. — Чувала съм това название. Свързано е с…
— Футбола — прекъсна я Марс. — През шейсетте. Търман Хюи?
— Да, да… Работя тук сравнително отскоро, но мога да ви покажа къде стоят всички годишници.
Библиотекарката ги отведе до рафт, отрупан с годишниците на завършилите гимназията, като се започне още от 1920 г. Вече знаеха точната възраст на Търман Хюи, затова можеха да изчислят годината, в която най-вероятно бе завършил гимназия. Джеймисън откри нужния том и всички се струпаха около нея и надзърнаха през рамото й, докато тя прелистваше страниците.
Марс пръв откри снимката, вероятно защото бе публикувана на страниците, посветени на футболния отбор.
— Тримата мускетари — посочи той.
На снимката бяха показани трима младежи във футболни екипи. Надписът отдолу гласеше: „Търман Дюи, Дани Истланд и Роджър Маклелън, Тримата мускетари“ .
Марс взе годишника и посочи трите фигури.
— Виждате ли как са застанали? Хюи е куотърбек, а другите двама — халф бекове. Образуват нападателна формация. Използвахме подобен вариант в Тексаския университет.
— Тази формация се появява през шейсетте, когато те вече са били в гимназията — добави Декър.
Богарт огледа снимките на тримата младежи.
— Значи останалите двама са Дани Истланд и Роджър Маклелън. Имената им не ми говорят нищо.
— Вече ги проверявам в интернет — обади се Джеймисън. Натисна няколко бутона на телефона си, изчака и прегледа резултатите. — Първо искам да се уверя, че това е същият Дани Истланд. — Тя въведе няколко команди и резултатите се появиха бързо на екрана. Прегледа ги и възкликна: — По дяволите!
— Какво има? — попита Декър.
— Дани Истланд е преуспяващ магнат. Основател и директор на компания, която изпълнява държавни поръчки в областта на отбраната. Първоначално е произвеждал оръжия, но преди няколко години се ориентирал към събирането на разузнавателна информация, което се оказало умен ход от негова страна. Приходите на компанията за миналата година надхвърлят пет милиарда долара, повече от които са дошли от Пентагона. Централата е в Джорджия, но имат представителства в куп градове, включително в Джаксън, Мисисипи. Според статията, която чета в момента, личното му състояние се оценява на повече от един милиард долара. Живее предимно в Атланта…
— А третият мускетар? — попита Богарт.
Джеймисън потърси в интернет информация и за Роджър Маклелън.
— Мили боже! — възкликна тя, когато прочете резултатите.
Тримата мъже я погледнаха.
— Е? — попита Богарт.
Тя обясни:
— Роджър Маклелън е началникът на полицейското управление в Кейн, Мисисипи.
— Каква ирония на съдбата! — възкликна Декър. — Та той е замесен в терористично нападение срещу църква в същия този град!
— Добре, трябва да действаме много внимателно — каза Богарт. — Местните вече знаят, че задаваме въпроси за двамата Хюи. Обзалагам се, че Пиърс от полицейското управление вече е докладвала на шефа си всичко около срещата ни с нея.
— А той вероятно се е свързал с Хюи и Истланд — отбеляза Джеймисън.
— Не се и съмнявам — съгласи се Богарт. — Затова ще подходим по-предпазливо. Последното нещо, от което имаме нужда, е да ни отнемат случая, защото ядосаният Хюи е позвънил на директора на ФБР.
— При разследване на убийство няма давност — изтъкна Декър.
— Така е, но Търман Хюи е сред най-влиятелните политици във Вашингтон.
— Чакайте малко — каза Джеймисън. — Мислите ли, че това са хората, отвлекли Девънпорт? Това престъпление е съвсем скорошно.
Богарт поклати глава.
— Не ми се вярва, че Търман Хюи може да се е забъркал в нещо подобно.
— Ако Рой Марс разполага с доказателства, които уличават Хюи в съучастие при взривяването на църквата и тези доказателства излязат на бял свят, Хюи ще се прости не само с кариерата си, но и ще влезе в затвора до края на живота си. Мисля, че е способен на всичко предвид обстоятелствата.
— С какви ли доказателства разполага баща ми? — зачуди се Марс.
— С онези, които са били в сейфа — отвърна Декър.
— Смяташ ли, че той също е бил замесен? — попита Марс с разтреперан глас.
— Нямам представа, Мелвин. Не знам как, но е успял да се забърка в история, която може да съсипе няколко много влиятелни хора. Нищо чудно, че е хукнал да бяга и е сменил името си.
Марс се опита да каже нещо, но явно не бе в състояние да произнесе нито дума. Накрая само поклати глава.
Декър отиде да върне годишника на рафта, докато останалите се запътиха към вратата.
Изведнъж му хрумна нещо, отвори годишника на една определена страница, прегледа я набързо, откъсна я и я прибра в джоба си. Направи същото с още една страница.
Накрая постави годишника на мястото му и настигна останалите при колата.
Качиха се в нея и Богарт запали двигателя.
— Добре — каза той, — очаква ни много работа. Но както вече казах, трябва да действаме внимателно. Има подробности, които местната полиция не бива да узнае.
— О, мамка му! — възкликна Джеймисън, която се бе извърнала и гледаше през задното стъкло. — Мисля, че е прекалено късно.
Всички се обърнаха.
Зад тях спря полицейски патрул.



59

От патрулната излязоха двама полицаи. Четирийсетинагодишни, с посребрени слепоочия и бирени коремчета. Тръгнаха към тях, единият отляво, другият отдясно на колата им.
Богарт свали прозореца. Вече бе приготвил служебната си карта.
Единият полицай се наведе и попита:
— Добър ден. Как сте?
— Благодаря, добре — отвърна Богарт.
Мъжът погледна картата.
— Чухме, че сте в града. Затова сме тук. Шефът се интересува дали може да ви помогне в разследването по някакъв начин.
— Оценяваме желанието му — отвърна Богарт. — Но не мисля, че в момента може да направи нещо за нас.
Декър гледаше през другия прозорец към втория полицай. Онзи не откъсваше поглед от него. Ръката му лежеше върху дръжката на служебния пистолет.
Декър му кимна и се усмихна.
Полицаят не реагира по никакъв начин.
Колегата му, който стоеше до прозореца на Богарт, каза:
— Не смятате ли да намерите време да се отбиете при шефа? Ей така, от колегиалност? Той се гордее, че знае всичко, което става в града, и може да ви бъде полезен, независимо по каква причина сте дошли в нашия хубав град.
Макар да бяха изречени като покана, думите на полицая подсказваха, че шефът му няма да остане очарован от евентуален отказ.
— Разбира се — отвърна Богарт.

Последваха патрулката до различен полицейски участък от този, в който се бяха срещнали с Пиърс. Полицаите ги съпроводиха по коридора, спряха пред врата с табелка
Роджър Дж. Маклелън, началник на полицията,
и почукаха.

— Влезте — отвърна им твърд и силен глас.
Единият полицай отвори вратата, направи им знак да влязат и я затвори след тях.
Кабинетът бе просторен, с хубава дървена ламперия и лавици, отрупани с различни грамоти и награди, свързани с постижения в правоохранителната дейност. Една от стените бе превърната в своеобразно фотопано на славата. Тя бе покрита с множество снимки, които показваха Маклелън в компанията на различни знаменитости, професионални спортисти и прочути певци, предимно в кънтри стил. В единия ъгъл бяха разположени кожени кресла и канапе, наредени около масичка за кафе, отрупана със списания на полицейска и оръжейна тематика.
Зад огромното богато резбовано бюро висеше официалният флаг на Мисисипи.
Нямаше и следа от федералното знаме със звездите и райетата.
Зад бюрото седеше висок мъж, който въпреки напредналата си възраст изглеждаше в отлична форма. Бе облечен в парадна униформа и гърдите му бяха обсипани с медали и лентички. Посивелите му мустаци бяха добре поддържани, а оредяващата му коса бе пригладена назад. Лицето му изглеждаше като издялано от гранит и полирано от дъждове и ветрове в продължение на поне няколко века.
Мъжът се надигна от мястото си и протегна ръка.
— Началник Маклелън — каза той и се здрависа с всички. — Заповядайте, седнете.
Той заобиколи бюрото, посочи канапето и креслата, изчака гостите си да седнат и се настани срещу тях.
— Желаете ли нещо за пиене? Кафето не е никак лошо, има и минерална вода…
Богарт и останалите вежливо отклониха предложението.
Маклелън се облегна назад и ги огледа един след друг.
— Благодаря ви, че дойдохте. Нормално е да проявя интерес, когато в града ни идват федерални агенти.
— Разбира се. Предполагам, че вече сте говорили с госпожа Пиърс — отвърна Богарт.
— Не ми се налага да разчитам само на доклади. Градът е малък, новините се разпространяват бързо. Навсякъде има очи и уши. — Той се протегна с дългата си ръка, взе чашата от бюрото си и отпи от нея.

Декър видя, че върху чашата са изписани думите
Virtute et armis.

Маклелън забеляза интереса му и отвърна:
— Това е официалният девиз на щата Мисисипи.
— С достойнство и оръжие — каза Декър.
— Знаете латински?
— Не, видях го някъде и го запомних.
Маклелън остави чашата.
— Е, какво ви води насам? — Огледа гостите си отново и погледът му се спря на Марс. — Теб те познавам… но ти не си от ФБР.
— Не, аз съм Мелвин Марс.
— По дяволите! Настина си Марс! Гледах те как играеше футбол в колежа. Аз също съм играл за Университета на Мисисипи, „Ол Мис“, както го наричаме тук. Радвам се, че не съм се изправял срещу теб на игрището. Ти беше като огромен камион „Мак“ с двигател на „Ферари“. Беше страхотен играч, синко!
— Благодаря.
Декър затвори очи, докато Маклелън говореше. В този миг сякаш лъч светлина прониза мрака в съзнанието му, направи нужните връзки и видя картината в нейната цялост.
„Ол Мис“.
Отвори очи.
Маклелън каза:
— Чух за твоето… положение. Радвам се, че си на свобода. Голяма несправедливост!
— И аз така смятам — отвърна напрегнато Марс.
Полицейският шеф насочи вниманието си към Богарт.
— Е, какво ще ми кажете?
— Проучваме информация от миналото, която може да се окаже свързана с по-нов случай.
Маклелън кимна.
— Вижте какво, нямам намерение да ви губя времето, агент Богарт. Аз съм доста зает, знам, че и вие сте много заети. Знам и че се интересувате от взривяването на онази църква през шейсет и осма. Никой не беше арестуван за това престъпление, което е ужасно. Когато постъпих в полицията преди много години, бях твърдо решен да разкрия случая. Много мои колеги изгаряха от желание да направят същото.
— Постигнахте ли някакъв напредък?
— Никакъв и причината не беше липсата на желание. Уверявам ви, че случилото се хвърля черно петно върху репутацията на нашия град. Много искаме престъплението да бъде разкрито, но след като е минало толкова време… — Маклелън сви рамене и попита: — Виждате ли някаква светлина в тунела?
Богарт също сви рамене.
— Прекалено рано е да се каже.
Началникът на полицията отново погледна към Марс.
— Присъствието на господин Марс ме навежда на мисълта, че той е свързан по някакъв начин със случая.
— Това не е ясно. Очаква ни дълъг път, трябва да се отбием на още няколко места.
— И къде са те? — попита Маклелън.
— Извън вашия щат. Разследването обхваща територията на няколко щата, но ви уверявам, че ако се нуждаем от каквато и да било помощ в Мисисипи, вие ще сте първият човек, към когото ще се обърнем.
— Е, не мога да искам нищо повече.
Началникът на полицията се надигна от мястото си и останалите го последваха. Здрависаха се отново.
Маклелън задържа най-дълго ръката на Марс.
— Радвам се, че получи втори шанс, млади човече. Възползвай се максимално от него. Надявам се да имаш добро бъдеще. По-добро от миналото. Гледай напред, а не назад и всичко ще бъде наред.
Марс го изгледа странно, но кимна.
Напуснаха полицейското управление и се върнаха при колата си.
Джеймисън потрепери.
— Хм, Маклелън се държа толкова любезно, а аз имам чувството, че съм се ръкувала със социопат.
— Освен това ме посъветва да гледам в бъдещето, а не в миналото — обади се Марс.
— Мисля, че това беше послание, предназначено за всички нас — каза Декър.
— Освен това ни даде да разберем ясно, че в този град не се случва нищо, без той да разбере — добави Богарт.
— Пиърс му е предала въпросите, които й задавахме — продължи Джеймисън. — Вероятно ще изпрати две горили да разпитат и госпожа Райън, а тя ще спомене Тримата мускетари. Така Маклелън ще разбере, че сме го взели на мушката.
— Трябва да повикам още агенти. Чувствам се твърде уязвим и безпомощен тук — отбеляза Богарт.
— Може би не трябваше да играем толкова директно и твърдо — каза Джеймисън. — Но пък откъде да знаем, че един от основните играчи ще е шефът на полицията?
— Можем да превърнем това в наше предимство — предложи Декър.
— Как? — попита Богарт.
— Ще пуснем кучето да подплаши птиците.
— И как предлагаш да го направим?
— Ще се видим в хотела — отвърна Декър, обърна му гръб и се върна в полицейското управление.



60

Няколко минути по-късно Декър вече седеше срещу Маклелън в кабинета му.
— Не ме разбирайте погрешно, синко, но ми се струва, че не сте във форма, за да бъдете федерален агент — отбеляза Маклелън.
— Трябваше да ме видите, преди да започна диетата — отвърна Декър и замълча, вперил изпитателен поглед в полицейския шеф.
— Искате да обсъдим още нещо ли? — попита Маклелън. — Защото колегите ви май си тръгнаха.
— Имаме различни задачи. Аз обаче реших да се върна и да поговоря с вас.
— Така ли? И на каква тема?
— Четиримата мускетари.
— Я повторете.
— Четиримата мускетари.
— Имате предвид Тримата мускетари, нали? Като в онази книга? Или пропускам нещо?
— Опитвам се да пречупя история през призмата на местните събития. Доколкото знам, Чарлс Монтгомъри е бил четвъртият мускетар.
— Кой?
— Играли сте футбол заедно в „Ол Мис“, нали? Защото той е бил в отбора по същото време като вас.
— Не помня. Минало е много време. Спомените избледняват.
— Не бива да се притеснявате за него. Мъртъв е. Екзекутираха го в Алабама. Но съм сигурен, че вече знаете това.
— Не, не го знаех.
— Явно съм допуснал грешка.
— Каква?
— В годишника на гимназията в Кейн има снимка на Тримата мускетари. Вие, Дани Истланд и Търман Хюи. Двама халф бека и един куотърбек. Хюи е бил нападателят, а вие двамата с Истланд сте вършили черната работа и сте му разчиствали пътя. Добре ли се получаваше?
— Дани повече бягаше с топката, затова трудната работа се падаше най-вече на мен. Но спечелихме два щатски шампионата поред. А в Мисисипи футболът е почти толкова важен, колкото неделното ходене на църква.
— Не се съмнявам. И така, вие сте били Тримата мускетари. Приятели завинаги.
— Правите някакви внушения, които не разбирам.
— Ще ви попитам нещо. Ваша ли беше идеята да накарате Монтгомъри да се напие и да подкара колата, за да ви даде извинение да изпратите дежурните полицаи да го преследват, докато хората ви свършат мръсната си работа? Или идеята е била на Хюи? Защото това е била задачата на Монтгомъри: да изиграе ролята на пияния шофьор, който да отклони вниманието на ченгетата, охранявали офиса на Националната асоциация за напредък на цветнокожите в Тъскалуса, а след това и тук в Кейн, преди експлозията в църквата.
Маклелън го изгледа със съжаление.
— Боя се, че говорите глупости. Трябва ли да ви проверя за употреба на упойващи вещества?
Декър се облегна в креслото си и се престори на дълбоко замислен, макар да нямаше за какво толкова да мисли. Много добре знаеше как ще изиграе картите си.
— Възможно е Рой Марс, или както е там истинското му име, да е бил четвъртият мускетар, а не Монтгомъри, макар именно Чарлс да е отклонявал вниманието на полицията и при двата атентата. Вие сте познавали Рой под истинското му име, не под фалшивото. Малкото му име е започвало с „А“, а фамилното — с „К“. Това знам. — Декър помълча, преди да нанесе последния удар. — Когато се срещнах с Рой, а това беше съвсем скоро, той не ми каза истинското си име.
Единствената видима реакция на полицейския шеф, когато чу тази информация, бе лекият тик на лицето, който Декър не бе забелязал до този момент. А той не го бе забелязал, защото досега лицето на Маклелън бе оставало напълно невъзмутимо.
Декър се престори на объркан.
— Съжалявам, може би не сте знаели, че Рой е още жив. Убийството му в Тексас? Вятър и мъгла. Мелвин прекара двайсет години в затвора за нещо, което не е направил.
Маклелън облиза устни.
— Твърдите, че този Рой е жив?
— И още как. Опря нож в гърлото ми, докато спях. Опасен тип. Може да убие човек, без да му мигне окото. Но вие би трябвало да знаете, че е жив. Или най-малкото да предположите, че е жив. Особено след като Монтгомъри направи онези неочаквани самопризнания, които извадиха Мелвин от затвора. Единствената причина да постъпи така може да е появата на Рой, който го е подкупил. А Рой не би могъл да го направи, ако е мъртъв, нали? Защото Тримата мускетари не биха дали и цент, за да извадят Мелвин от затвора.
— Всъщност нямам представа за какво говорите. Мисля, че бях съвсем ясен още в началото.
— Не се притеснявайте. Не нося микрофон. Дори да бях опитал да запиша разговора ни, най-вероятно нямаше да е законно. Но предполагам, че искате да продължа да говоря, нали? — Декър се надигна леко от мястото си. — Или да си тръгна? От вас зависи.
Маклелън разпери ръце.
— Винаги съм смятал, че е по-добре да знаеш повече, отколкото по-малко.
— Очаквах да ми отговорите по този начин — каза Декър и отново седна. — При всички случаи Рой разполага с нещата от сейфа. Знам, че не ви е приятно да го чуете, но е самата истина. След толкова много години случилото се през шейсет и осма възкръсва, за да ви отмъсти. Знам, че не ви е лесно.
— Нещата от сейфа?
— Доказателствата. Неопровержимите доказателства. За убийство няма давност. И вие добре го знаете.
— Така е, макар да не ми е съвсем ясна логиката ви — подсмихна се Маклелън. — Струва ми се пълна с пропуски.
— Не съм дошъл тук, за да ви карам да си признаете. Знам, че няма да го направите. И ще продължите да отричате до мига, в който смъртоносната инжекция се забие в ръката ви.
Маклелън отпи от чашата си.
— Пак изгубих нишката… Как ви беше името?
— Еймъс Декър. Играех футбол за Университета на Охайо. Мелвин ме направи на нищо по време на мача ни с Тексаския университет. — Декър се приведе напред и каза: — Но знаете ли какво, винаги бих предпочел Мелвин пред баща му.
— Така ли? И защо?
— Защото Мелвин има съвест. А неговият старец няма. Той очевидно смята, че сте го прецакали. Когато сте го открили в Тексас и сте решили да го елиминирате, това му е струвало всичко. Рой е трябвало да застреля съпругата си в лицето. Да убие единствения човек, когото някога е обичал. Да изпрати сина си в затвора. Но това е нищо в сравнение със загубата на Лусинда. Затова сега Рой не мисли за нищо друго освен за отмъщение. И когато опря ножа в гърлото ми, сподели какво ще направи с всички вас.
— Така ли?
— Имам хипертимезия. Знаете ли какво е това?
Маклелън поклати глава.
— Нямам представа. Звучи ми като синдром на дефицит на вниманието например.
— Това означава, че притежавам феноменална памет. Никога не забравям нищо. Не мога да забравя дори да искам. За мен времето не лекува рани. Защото си спомням всичко така ясно, както в деня, когато се е случило, без значение колко време е минало от тогава.
— Не звучи особено приятно.
— Много е гадно дори.
— Какво се опитвате да ми кажете?
— Възможно е Рой Марс да се намира в същото положение като мен, с тази разлика, че съзнанието му е фиксирано върху един-единствен спомен. Съпругата му. Времето не е излекувало раните му, свързани с нея. И той трябва да обвини някого. Затова обвинява вас тримата. А това няма да се отрази добре на здравето ви.
Маклелън се приведе напред.
— Заплашвате ли ме?

— Може да сте шеф на полицията, но това е малко, затънтено градче. Рой може да ви види сметката, докато си пиете бирата в кварталната кръчма или докато печете бургери на барбекюто в задния си двор. Дани Истланд може да се окаже по-костелив орех заради парите, които има, но в крайна сметка Рой ще ликвидира и него. Парите, дори да става въпрос за планина от пари, нямат никакво значение, когато ти е вдигнал мерника психопат като Рой. Остава Търман Хюи, влиятелният конгресмен от Капитолия. Той обаче ще има охрана едва след като бъде избран за председател на Камарата на представителите. Затова и него го очаква
бум-бум-бум.
Най-голямото предимство на Рой Марс е, че пет пари не дава дали ще умре. Всъщност аз подозирам, че той иска да умре. Но не и преди да спечели играта.

— Смятате, че това е игра, така ли?
Декър стана.
— Всъщност, не. За мен това не е игра, както хората в онази църква в Кейн или в онзи офис в Тъскалуса не са приели за игра взривовете, с които вие, мръсници такива, сте ги пратили в отвъдното.
— Отправяте напълно необосновани обвинения. Мога да ви съдя за клевета.
— Докато подготвите документите за съда, Рой вече ще ви е видял сметката и ще лежите в моргата или пък аз ще съм събрал достатъчно доказателства, за да превърна обвинението за клевета срещу мен в обвинение в убийство срещу вас.
Декър се запъти към вратата, но се спря на прага.
— А, и още нещо. Рой Марс уби съпругата на Чарлс Монтгомъри. Не ви трябва да знаете причините, достатъчно е да знаете, че го е направил. И какво оръжие е използвал? Взривно устройство, което се оказало толкова умело направено, че полицията не е открила и следа от него. Бум и жената изчезва! Ей така е станало! Като в църквата, нали? Чудя се дали Рой е изработил и онова взривно устройство. Ако е така, явно си познава работата, не може да му се отрече. — Декър се огледа. — Може вече да е поставил някоя бомба тук. Или в колата ви. Или в дома ви.
— Какво, по дяволите, искате от мен? — попита Маклелън.
— Там е работата, че не искам нищо от вас. Абсолютно нищо.
Декър отвори вратата и излезе.



61

— Какво мислиш, че постигна? — попита Богарт.
Двамата с Декър седяха в стаята на агента в един хотел на централния площад в Кейн.
Декър пресуши кока-колата си и избърса устни.
— Казах му каквото трябваше. Той няма да остане безучастен. Ще позвъни на някого. Ще изпрати имейл. Ще се качи в колата и ще отиде някъде. Или ще вземе самолет.
— Наистина ли очакваше да се пречупи? Стори ми се доста самонадеян и корав.
— Обясних му, че го е погнал един тип, който е по-корав от него.
— Рой Марс ли?
Декър кимна.
— Нещо да ти направи впечатление в кабинета му?
— Какво по-точно? — попита Богарт.
— Нещо на стената със снимките.
— Там имаше много снимки. Между другото, на една от тях той беше с Търман Хюи.
— Нямах това предвид. Говорех за снимката, която не беше там.
— Не те разбирам — призна Богарт.
— От стената беше свалена една снимка. Там боята беше малко по-светла.
— Че защо ще я маха?
— Само поради една причина — отвърна Декър. — Щяхме да познаем хората на нея.
— И кои, по дяволите, може да са те?
— Нямам представа.
Богарт го погледна.
— Защо ли не ти вярвам?
— Има и още нещо. Маклелън се престори на изненадан, но знаеше, че Рой е жив. Не предполагаше, а беше сигурен.
— Но как е възможно?
— Не знам, но ще допусне грешка. Трябва само да го изчакаме да стъпи накриво и да го пипнем.
— Ами ако вместо това той и приятелите му обединят усилия и се озовем в задънена улица?
— Не бива да изключваме и тази възможност.
— Трябваше да обсъдиш стратегията си с мен, преди да пристъпиш към действие.
— Исках да се възползвам от момента. Какво знаем досега?
— Следим телефоните и компютрите му. Местни агенти следят къде ходи и какво прави. Реши ли да избяга или да се свърже с останалите мускетари, веднага ще разберем. Засега обаче не разполагаме с нищо.
Декър погледна часовника си. Беше късно.
— Мисля, че трябва да поспим.
* * *
Марс се въртеше в леглото, когато телефонът му издаде звук. В два след полунощ. Той го взе и погледна дисплея.

Ела при колата след десет минути. Трябва да поговорим. Декър.

— Мамка му! — промърмори Марс.
Облече се с усилие и излезе навън. Бързо стигна до паркинга. Откри колата и се огледа.
— Леви?
Марс замръзна, когато чу това име. После се обърна бавно.
Баща му стоеше на десетина крачки от него, близо до друга кола.
— Как… — започна Марс.
— Взех номера ти от телефона на твоя приятел още когато проникнах в стаята му миналия път. Трябва да използва парола. А ти предположи, че съобщението е от Декър, само защото използвах неговото име.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Не тук. Да се поразходим — каза Рой и посочи колата.
Марс отстъпи крачка назад.
— Хайде, Леви, ако исках да те нараня, можех да го направя по всяко време.
— Къде отиваме?
— Просто ще пообиколим наоколо. После ще те върна тук. Обещавам.
— Ще дишам ли още, когато ме върнеш?
— Обещавам, Леви. Няма да те нараня. И бездруго ти причиних достатъчно болка.
Марс се огледа и тръгна към баща си. Двамата се качиха в колата, Рой напусна паркинга, излезе на шосето и ускори.
По небето нямаше звезди, облаците се трупаха отново и по шосето не се виждаше друг автомобил.
Марс погледна баща си и каза:
— Стори ми се, че куцаш.
— Да, остарявам. — Рой погледна сина си, докато караше. — Сигурно ме мразиш, Леви. Защото не ме ли мразиш, трябва да има нещо сбъркано в теб.
— Опитвам се да разбера защо си направил това, което си направил.
— Разказах една част на онзи, дебелия…
— Да, и той ми предаде думите ти, но не всичките. Предполагам, че се опитваше да пощади чувствата ми.
Рой се засмя.
— Аз нямам този проблем.
— Но си го имал с мама.
Усмивката на Рой помръкна.
— Убил си я, нали? Застрелял си я в лицето с моята пушка.
— Ракът щеше да изяде мозъка й. Нямахме пари за лечение. Докторите ни казаха…
— Къде поставиха диагнозата?
— В Мексико. Двамата с майка ти останахме там известно време. Опитаха дори експериментални лекарства, но нищо не беше в състояние да й помогне. Не искахме никой в града да знае… За всеки случай.
— Декър каза, че може да са я държали като робиня в Кали. И че е откраднала сребърния чайник, когато е избягала.
— В такъв случай трябва да призная, че дебелият е много умен. Не беше точно робиня, но не беше и свободна. Онези имаха много пари. Осигуряваха й храна. Покрив над главата. Но… не беше свободна да си тръгне. Освен това… не бяха много мили с нея.
— Как тогава е успяла да избяга?
— Така се запознахме. Работех в страната. Хората, които държаха майка ти, познаваха онези, за които работех аз. Повредеше ли се някоя кола, отивах да я поправя. Живееха в същински замък, караха ролс-ройси и бентлита, а не бяха работили нито един ден в живота си. Когато отидох там, разбрах в какво положение се намира майка ти. Разговаряхме много. Крояхме планове. Накрая успях да я измъкна.
— Уби ли ги?
Рой се извърна към него.
— Щеше ли да има някакво значение, ако ги бях убил?
Марс погледна през прозореца.
— Взехме чайника — продължи Рой, — но не за да го продадем. Решихме да го запазим. Майка ти искаше да вземе нещо от тях заради всичко, което й бяха причинили.
— Как намери сили да я убиеш, татко?
Рой потрепери. Отби колата от пътя, угаси фаровете и изключи от скорост.
— Да не би да смяташ, че съм се събудил една сутрин и съм решил да я гръмна в главата? Това ли си мислиш?
— Знам, че сте планирали всичко до най-малката подробност. Убили сте някого и сте наредили нещата така, че все едно жертвата си ти. А после си ме натопил… прехвърлил си вината върху мен. Вместо да играя в НФЛ, прекарах половината си живот зад решетките. И едва не ме екзекутираха.
— Нямаше да им позволя да те убият, Леви.
Марс стовари юмруците си върху арматурното табло с такава сила, че то се изкриви.
— Името ми е, Мелвин, по дяволите!
През следващите няколко минути единственият звук, който се чуваше в колата, бе дишането на двамата мъже.
— Добре, Мелвин, всичко, което каза, е истина. Аз убих онзи човек. Майка ти подмени амбулаторните картони. Аз я убих. Аз запалих телата. Аз накарах онова момиче и мъжа от мотела да излъжат. Аз повредих колата ти. Аз те натопих. Ти влезе в затвора заради мен.
— Защо? Защо ми го причини?
— Затворът беше най-безопасното място за теб. Майка ти беше на същото мнение.
— Глупости! — изкрещя Марс.
Вместо отговор Рой извади пистолета си. Но не го насочи към него, а го постави между двамата.

— Тогава вземи пистолета, опри го в главата ми и натисни проклетия спусък,
Леви.
Ако ти стиска.

Марс сведе поглед към пистолета, без да крие изумлението, изписано на лицето му. После се пресегна бавно, взе оръжието и го насочи към баща си.
— По дяволите, дори не знаеш как се държи пистолет! Това не е пушка. Използвай дясната си ръка, за да натиснеш спусъка, а лявата — като опора, дори от такова разстояние. Мамка му, няма никакво значение, едва ли можеш да пропуснеш от тук. Но кръвта и мозъкът ми ще опръскат лицето ти.
Рой се извърна спокойно и впери поглед през предното стъкло, след което започна да си подсвирква тихичко.
— Мисля, че искаш да те убия — каза Марс.
— Част от мен наистина го иска. Иска всичко това да приключи. Уморен съм, Мелвин. Много преживях. Все ужасни неща.
— А Тримата мускетари?
Рой се засмя.
— Видях ви да отивате при Маклелън. Как е старият Роджър? Обича да се издокарва в парадна униформа и да се кичи с медали. А когато завърши „Ол Мис“, използва какви ли не номера, за да се откачи от Виетнам. Не искаше да го мобилизират и да го изпратят там. Същото се отнася и за Търман и Дани. Бащите им го уредиха. Бяха прекалено заети да избиват чернокожи тук и нямаха време да се бият с Виетконг. Да не говорим, че виетнамците отвръщаха на огъня. Това беше голямата разлика.
— Ти бил ли си във Виетнам?
— Ще ме застреляш ли или не?
Марс свали бавно пистолета и го постави на седалката между тях.
Рой го изгледа презрително и прибра оръжието в кобура под мишницата си.
— Онзи ден беше у дома. Спаси ни от пожара — каза Марс.
Рой сви рамене.
— Защо?
— Защо не?
— Защото не си от хората, които се притесняват от чуждата смърт.

— Това беше
нашата
къща. На нас двамата с майка ти. Нямаха право да идват там. А и нали казах на дебелия, че ще ти пазя гърба.

— Заради онзи репортаж по телевизията си направил всичко това, нали?
Рой сви рамене.
— Стана прекалено известен, Мелвин. Очаквахме това да се случи рано или късно. Майка ти се молеше всяка вечер, но дълбоко в сърцата си знаехме, че все някой ден Бог няма да чуе молитвите ни. И този ден дойде.
— Как се свързаха с вас? Заплашиха ли ви?
— Да речем просто, че са от хората, под чиито крака не никне трева.
— Но не си ли се подложил на пластична операция? Онзи белег…?
Рой се засмя.
— Нямах пукната пара. Белегът ми остана след едно сбиване заради жена.
— Каква жена?
— Майка ти. Беше прав. Наистина убих хората, които я държаха. До един. Те си го заслужаваха.
— И въпреки това майка ми е останала с теб? С един убиец?
— Нямаше да ми зададеш такъв въпрос, ако беше видял какво й причиняваха.
— Нали каза, че не е било чак толкова зле.
— Излъгах. Беше същински ад. Тя беше семейната прислужница и… проститутка. Позволяваха и на гостите да я използват.
— Ти ли уби Реджина Монтгомъри?
— Беше пълна идиотка! Трябваше само да прояви малко търпение. Тя обаче започна да харчи парите, преди да го екзекутират, и прецака всичко.
— Защо изобщо се свърза с тях?
— Не е ли очевидно? За да спра екзекуцията ти.
— Но ме остави да гния в затвора цели двайсет години!
— Но нямаше да им позволя да те убият.
— Защо?
— Защото обещах на майка ти, че няма да го допусна.
— Не те разбирам. Не разбирам що за човек си ти, по дяволите!
Рой се обърна към него и каза:
— Достатъчно е да не забравяш, че обичах майка ти повече от всичко на света. И пожертвах много заради нея. Бях готов да направя каквото е необходимо.
— Ти си я убил!
— Защото тя го поиска от мен! — изкрещя Рой.
Купето на колата изведнъж отесня, сякаш в него нямаше място за двамата едновременно. Марс се взираше безмълвно в предното стъкло и не намираше сили да се обърне и да погледне баща си.
Рой изрече с усилие:
— Да, направих го. Защото винаги съм правил онова, което тя искаше от мен. — Той се обърна към Марс и добави: — Не само тя умря в онази нощ. Аз също умрях с нея.
— Но ме прати в затвора.
Рой разтри лице.
— Щяха да те убият. Не бива да се съмняваш в това.
— Защото са смятали, че знам какво има в онзи сейф?
Лицето на Рой се изопна.
— Пак ли Декър? Много е умен. Трябваше да му прережа гърлото, когато имах тази възможност.

— 
Chocha
— каза Марс.

— Какво? — погледна го Рой.
— Означава да се престориш на опосум. Да се престориш на мъртъв. Както ти си направил.
— Вече ти казах, че затворът беше за предпочитане пред гроба. Имахме си работа с много опасни типове. Можеха да убият човек само защото им се е сторило, че ги е погледнал накриво.
— Ти ли постави бомбата в църквата? И в офиса на онази асоциация? Ти ли беше?
— Не се бъркай в тези неща.
— Въпросът е елементарен. Отговори ми с „да“ или „не“.
— Самопризнания ли искаш?
— Били са невръстни деца, татко! Пеели са в хора!
Рой извърна поглед.
— Не трябваше да са там. Предполагам, че са закъснели с репетицията.
— Значи ти си го направил.
— Това не зависеше от мен.
— Да не би да казваш, че си напълно невинен?
Рой се засмя.
— Никога няма да чуеш тези думи от устата ми.
— Декър каза на Маклелън, че си по петите им. Искаше да ги уплаши.
— Така ли? Пет пари не давам за тях.
— Наистина ли? Нима те не са причината да убиеш мама? Само ако беше събрал куража да ги убиеш още тогава!
Рой заби поглед в ръцете си.
— Не беше толкова просто.
— Защо не ми разкажеш как е било, татко? Ти ме доведе тук. Нали искаше да поговорим? Защо не ми обясниш как мъж, който се е оженил за чернокожа жена, която е обичал повече от всичко на света, може да се забърка в престъпна група, взривила чернокожи деца? Защо не ми обясниш това?
— Много е просто. По онова време аз също бях расист. Като Маклелън и останалите.
— Какво?
— Докато не срещнах майка ти.
— И какво стана? Расистките ти възгледи се изпариха за един миг?
— Не, но никога повече не нараних човек заради цвета на кожата му.
— Ти нарани мен! Аз съм чернокож! А ти открадна целия ми живот! Открадна живота на собствения си син!
Рой се обърна към него и каза:
— Работата е там, Леви, че ти не си мой син. Майка ти беше бременна, когато я измъкнах от онова място.
Марс зяпна смаяно.
— Ти не си ми баща? — едва успя да изрече той накрая.
— He. He съм.
— И кой тогава ми е баща? — попита Марс.
— Един мръсник, който обичаше да изнасилва майка ти. Докато го накарах да си плати… като му прерязах гърлото.



62

Марс стоеше на паркинга и наблюдаваше как стоповете на колата чезнат в далечината, а от дъждовните облаци над главата му започва да ръми. Никога досега не се бе чувствал толкова отдалечен, толкова отчужден от всяко друго човешко същество. Имаше чувството, че по земята е минала чума и всички освен него са загинали. Но нямаше нищо против тази пълна самота. Смяташе, че никога няма да пожелае да разговаря с когото и да било.
Когато и последната светлинка на колата се стопи в мрака, Марс се почувства така, сякаш някой бе прекъснал кръвообращението му. Той се свлече на асфалта, като първо се опря на колене, след което се просна по лице.
В главата му бушуваше ураган от мисли, които съзнанието му не бе в състояние да асимилира. Не можеше дори да се опита да го направи. Чувстваше се зле. Крайниците не му се подчиняваха.
Остана проснат върху асфалта, докато дъждът се усилваше.
Най-сетне се изправи и едва се добра до стаята си, като залиташе и се препъваше по пътя до там, след което рухна на леглото и не помръдна. Измина цял час, преди да се надигне бавно и да седне на края на леглото.
Рой не беше негов баща.
Той беше жесток престъпник.
Лично го бе натопил за убийство. И бе отнел двайсет години от живота му.
Целият му живот представляваше една голяма лъжа.
* * *
Марс излезе от стаята си и почука на вратата на Декър. Последваха охкане, пъшкане и мърморене, но вратата се отвори.
— Защо си станал толкова рано? — попита Декър.
После видя изражението му и го покани да влезе в стаята.
Марс седна и му разказа какво се бе случило току-що.
Декър не изрече нито дума, не го прекъсна нито веднъж.
— Съжалявам, Мелвин — каза той накрая.
— Не искам проклетото ти съчувствие! Искам да стигна до дъното на тази история!
— Работя върху това — отвърна Декър.
Марс повдигна бавно глава.
— Знаеше ли, че той не ми е баща?
— Защо ме питаш?
— Защото имам чувството, че знаеш всичко! Е, знаеше ли?
Декър не отговори.
— Декър!
— Има ли значение?
— Да.
— Добре, не знаех, но подозирах.
— Как?
— Никога не е казвал, че те обича.
— Ти пък откъде знаеш това?
— Сам ни го каза, когато беше под хипноза. Освен това те е натопил за убийство, Мелвин. Не знам кой баща би причинил това на сина си. Постъпил е с Монтгомъри така, както е постъпил и с майка ти. А когато каза, че не е натопил сина си, беше прав. Буквално. Защото ти не си негов син. Проблемът обаче не е твой, а негов.
— Не мисля така.
— Може би сега не мислиш така. — Декър се намести по-удобно на стола си и реши да смени темата. — Имаш ли някаква представа къде отиде?
— Не ми беше до това.
— Какво друго можеш да ми кажеш?
— Уведомих го, че си заплашил Маклелън и останалите с него. Предупредил си го, че ще ги погне.
— И какво отвърна той? — попита Декър.
— Че пет пари не дава за тях.
— А ти повярва ли му?
— Не знам… предвид факта, че ме е лъгал за почти всичко останало…
— Аз не му вярвам. Възможно е да не е искал да отмъщава на тези типове, но това е било преди. Вече е променил решението си.
— Защо? — попита Марс.
— Защото прави впечатление на човек, който не обича да губи. Тримата мускетари искат онова, което Рой притежава. И са готови на всичко, за да го получат. Включително да го убият. И теб. И нас. Но не мисля, че Рой ще се предаде толкова лесно. Спомена ли с какво ги държи?
Марс поклати глава.
— Каквото и да е то, наистина е било в онзи сейф. Сигурен съм в това.
— Замесен ли е в атентата срещу църквата?
— Не каза. Но призна, че е бил расист като останалите.
— Докато не е срещнал майката ти?
— По дяволите, Декър, да не би да четеш мисли?
— Много е просто, Мелвин. Един расист няма да се ожени за чернокожа.
— Да, прав си — отвърна мрачно Марс. — Каза… каза, че е убил истинския ми баща. Защото е изнасилвал майка ми.
— Да, спомена го вече.
— Излиза, че имам баща насилник и пастрок, който е убиец.
— Какво общо има това с теб? Не си избирал нито единия, нито другия.
— Но се чувствам като в капан в цялата тази история.
— Ще те измъкнем от него, Мелвин.
Марс поклати глава.

— Не мисля, че дори ти си
толкова
добър. С мен е свършено, човече. Властите в Тексас ще намерят начин да ме върнат в затвора. Може би мястото ми наистина е там.

— Щом смяташ така, иди се предай доброволно.
— Какво?
— Не си падам по самосъжалението, Мелвин. Никога не съм намирал време за него. Ти също не можеш да си го позволиш. Каза ми, че искаш да стигнем заедно до истината. Надявам се да не промениш решението си. Това би било чиста загуба на време и за двама ни.
— Не обичаш да захаросваш нещата, нали?
— Мозъкът ми не е устроен по този начин.
— Имаш късмет.
— Ще останеш изненадан, като разбереш колко рядко имам късмет.
— През всичките тези години сякаш съм живял с непознат. Оказва се, че изобщо не познавам човека, когото смятах за мой баща.
— Работата, Мелвин, е там, че той е познавал майка ти. А тя те е обичала. Много те е обичала. Тук няма лъжа и измама. И нейната любов е накарала Рой да направи неща, които в противен случай никога не би направил. Като например да те спаси от екзекуцията. Може никога да не те е обичал. Може да не ти е баща. Но мисля, че любовта на майка ти е достатъчна, за да компенсира всичко това.
Марс помълча няколко минути.
— Нали каза, че мозъкът ти не е устроен по този начин. Не би трябвало да можеш да говориш такива неща.
— Разбирам любовта, разбирам и онова, което тя може да направи с хората, Мелвин, както добро, така и лошо. Колкото и да се е променил мозъкът ми, винаги ще разбирам това.



63

Декър седеше на края на леглото си. Навън беше тъмно и Марс се бе върнал в стаята си. Декър го посъветва да не споделя за случилото се с никого, поне за момента. Не беше сигурен защо каза това, но усещаше, че нещо не е наред.
Трябваше ли да отидат до Тъскалуса? При положение, че отговорът на загадката бе тук, в това нямаше съмнение.
Тримата мускетари.
Маклелън, Истланд, Хюи.
Декър имаше чувството, че знае истината. Трябваше само да открие начин да я потвърди. Нуждаеше се от доказателства.
Очевидно Рой Марс разполагаше с тях, при това в изобилие. Единственият проблем бе, че нямаше как да се свърже с него. А и дори да знаеше къде да го открие, как щеше да го убеди да му предостави доказателствата, които имаше? Не биваше да забравя и че той е убиец. Знаеше, че е убил Реджина Монтгомъри. И на практика бе признал пред Мелвин, че е замесен в бомбените атентати. Арестуваха ли го, щеше да остане зад решетките до края на дните си. Нищо чудно да получеше и смъртно наказание.
Рой Марс нямаше никакъв стимул да си сътрудничи с тях. Дори да му предложеха сделка, тя при всички случаи щеше да включва продължителен престой в затвора. На неговата възраст това бе равносилно на смъртна присъда. Декър не можеше да си представи, че умен и съобразителен човек като него ще приеме с радост подобна сделка.
И така, Тримата мускетари изведнъж се превърнаха в Тримата недосегаеми.
Декър не можеше да остави нещата така. Всеки човек трябваше да отговаря за делата си. За него нямаше никакво значение колко години са минали. Тримата мускетари бяха виновни за смъртта на много хора. Нещо повече, убийците бяха направили добри кариери, а в случая с Истланд дори се радваха на огромно богатство.
Декър продължи да размишлява.
Съдържанието на банковия сейф. Невъзможно бе Рой да го разнася със себе си. Така лесно би го изгубил, в случай че го заловят.
Не би го скрил и на мястото, където бе отседнал, поради същата причина.
От друга страна обаче, трябваше да има лесен достъп до него.
Това стесняваше малко обхвата на търсенето, но не достатъчно.
Възможните скривалища бяха твърде много.
Но домът на семейство Марс не беше сред тях. Да съхраняваш нещо там бе прекалено рисковано. Следяха го твърде много погледи. А после и пожарът…
Тогава къде?
Порови в паметта си. Върна лентата до собствената си среща с Рой. Припомни си всяка подробност, всяка дума. После анализира онова, което Рой бе казал на Мелвин, с надеждата да открие нещо полезно.
Не смяташе, че той съзнателно би подсказал къде се намира въпросното скривалище. Прекалено хитър бе, за да направи това. Но беше възможно да се е изпуснал неволно.
Съдържаха ли думите му някакъв намек, някакъв ключ?
Дори ключът да бе там, Декър не успяваше да го открие.
Нямаше никакви новини и от похитителите на Девънпорт. Защо ще отвличат някого ей така, безпричинно?
Никой не постъпваше по този начин. Следователно трябваше да има причина. И ако не ставаше въпрос за откуп или изнудване, то за какво?
Отново не успя да открие отговора.
Затова се върна на първоначалния въпрос: трябваше ли да отидат в Тъскалуса? Там щяха да видят мястото, на което се е намирал взривеният офис на Националната асоциация за напредък на цветнокожите. Знаеха, че Монтгомъри е бил там. И е бил измъкнат от ареста с помощта на някой съучастник или наемник на Тримата мускетари.
Нямаше обаче как да докажат това, тъй като архивите бяха унищожени отдавна.
Нямаше да открият нищо, което да могат да използват в съда. Нямаше да получат дори заповед за обиск. А дори да получеха, какво щяха да търсят?
Тримата виновни щяха да се измъкнат от справедливото възмездие.
Декър се отпусна на леглото, изпаднал в униние.
Телефонът иззвъня. Той погледна часовника, преди да вдигне. Шест часът и пет минути.
Беше Богарт. Гласът му звучеше напрегнато.
— Отзовават ме. Трябва да се върна във Вашингтон заедно с целия екип.
— Защо?
— ФБР се опитва да построи нова централа. Хувър Билдинг се разпада.
— И какво общо има това с теб?
— Очевидно от Капитолия е дошло запитване относно желанието на Бюрото да се премести в нова сграда в същия момент, когато ние, цитирам, „прахосваме парите на данъкоплатците за безсмислени разследвания“. В резултат на това нашето разследване е прекратено, а аз трябва да се явя пред Конгреса и да дам обяснения.
— Да позная ли пред кого? Пред бюджетната комисия?
— Търман Хюи действа по-коварно и незабележимо. Трябва да се явя пред една от безбройните им подкомисии. Той изобщо няма да вземе участие в работата й. Ръцете му ще останат чисти. Аз обаче съм длъжен да се върна.
— Разбирам.
— Трябва ли да знам нещо, преди да замина?
Декър се зачуди дали да му каже за срещата на Марс и Рой. Какво обаче можеше да направи Богарт? И бездруго трябваше да се върне във Вашингтон, за да спаси кариерата си. По-добре беше да концентрира усилията си в тази насока.
— Нищо. Успех!
— Мисля, че вие ще имате по-голяма нужда от късмет, Декър. Съжалявам, че се получи така. Явно ми е писано ту да зарязвам, ту да подновявам това разследване.
— Такава ти е работата.
Декър затвори и легна отново.
Тримата мускетари бяха започнали контраатака.
Търман Хюи бе отвърнал на удара.
Какво ли възнамеряваха да направят Маклелън и Истланд?
Планът му да ги подплаши се бе стоварил като бумеранг върху самия него.



64

— Заминал?
Джеймисън се взираше в Декър от другата страна на масата в ресторанта на мотела.
Декър кимна. Марс седеше до него.
— Това е работа на Хюи — каза Декър и погледна Марс. — Разкажи й за снощи.
Марс й преразказа случилото се за няколко минути.
Когато приключи, Джеймисън отбеляза:
— Добре, значи Рой няма да ни помогне. Федералните се оттеглят от случая. Ние не разполагаме с никакви доказателства. Това означава, че влизаме напълно беззащитни в бърлогата на лъва.
— Възнамеряваш да си заминеш ли? — попита Декър.
— Не знам. Ти какво смяташ да правиш? Не ми казвай, че искаш да откриеш истината, защото това го знам. Имам предвид какво ще правим днес, в тази минута дори? Аз искам да остана жива и това ми се струва добра цел.
— В думите й има логика — отбеляза Марс.
— Да можехме само да открием онова, което Рой притежава! — каза Декър. Изведнъж лицето му светна. — Мелвин, къде е погребана майка ти?
— Не е погребана. Кремирана е, а прахът й е разпръснат.
— Сигурен ли си?
— Бях там, Декър. Разпръснах го със собствените си ръце. Това беше, преди да ме арестуват. Направих същото и с ба… добре де, с човека, когото смятах, че е баща ми. Сега обаче знаем, че не е бил той. Бил е прахът на мъжа, когото Рой е убил.
Марс замълча за миг и сведе поглед към чинията си. Изобщо не бе докоснал храната си. Декър потри замислено брадичка, а Джеймисън го наблюдаваше.
— Изглеждате ми много весели!
Към тях се приближаваше Мери Оливър, която теглеше куфар на колелца. Седна на четвъртия стол и разтри уморено лице.
— Тръгнах още по тъмно. Смених три самолета, преди да се добера до това място… Дори не съм се настанила още. — Тя се огледа и попита: — Къде е агент Богарт?
— Изтеглиха Богарт и екипа му във Вашингтон — отвърна Джеймисън.
— Пак ли? Шегувате ли се?
Джеймисън поклати глава.
— Не, за съжаление.
— Някакви новини за Девънпорт? — попита Оливър.
— Нито искане на откуп, нито нищо — отвърна Декър.
Оливър взе препечена филийка от панерчето и започна да я маже с масло.
— Съжалявам, по време на полетите не ни предложиха никаква закуска. Да не говорим, че самолетите бяха с размерите на колата ми.
Тя отхапа от филийката и въздъхна.
Марс я погледна притеснено и попита:
— Как вървят юридическите процедури?
Погледът, който му отправи тя, бе изпълнен със съчувствие.
— Не мисля, че трябва да се притесняваш за това, Мелвин. Доколкото мога да преценя, тексаските прокурори подхождат към случая като към змийско гнездо — никой не иска да го доближи. Поне за момента. Каквото и решение да вземат, ще трябва да ме уведомят официално.
Той въздъхна с облекчение.
— Най-сетне една добра новина.
Оливър го изгледа изпитателно.
— Мелвин, какво не е наред?
— Какво имаш предвид? — вдигна глава той.
— Познавам те достатъчно отдавна и съм наясно с настроенията ти. Нещо те притеснява.
— Баща му го посети снощи — отвърна Джеймисън.
— Само дето не ми е баща.
Оливър едва не се задави, както дъвчеше.
— Какво?
Марс й разказа всичко накратко.
Тя остана изумена.
— Мили боже! Никога не бих предположила… Имам предвид… — Докосна ръката на Марс и каза: — Това е ужасно!
— И означава също така, че Рой няма никакъв интерес да ни помага — обади се Декър.
— Чакайте малко! Трябва да ми разкажете какво сте открили до момента!
Марс и Джеймисън погледнаха Декър. Той се покашля и каза:
— Подозираме определени хора, но нямаме доказателства срещу тях.
— Кои са те?
— Началникът на полицията на този град като за начало — отвърна Джеймисън. — Роджър Маклелън.
— Началникът на полицията! Чакайте малко! За какви престъпления става въпрос?
— Бомбени експлозии през шейсетте — обясни Джеймисън.
Оливър изглеждаше объркана.
— Нищо не разбирам! Бомбени експлозии?
— Попаднахме на следа — каза Декър. — Проучваме я. Научаваме разни неща. Но не разполагаме с доказателства.
Появи се сервитьорката и попита Оливър дали желае кафе.
— Да, благодаря, направете го по-силно, ако може — отвърна адвокатката.
Сервитьорката се усмихна и взе чашата пред Оливър.
— Само да я сменя, скъпа, че тази е мръсна.
— Благодаря.

Декър трепна, сякаш някой току-що му бе зашлевил шамар. После произнесе наум думата
сменя.

Оливър се обърна към Декър, който изведнъж стана много делови.
— Смяташ ли, че можем да се сдобием с нужните доказателства?
— Имаме възможност да го направим, но няма да е лесно.
Сервитьорката се върна и наля кафе на Оливър и останалите. Когато тя си тръгна, адвокатката попита:
— С какво да ви помогна? Ако се нуждаете от правни консултации, мога да ви бъда много полезна.
Декър кимна.
— Благодаря. Може да се стигне и до това.
— Ключът към случая е съдържанието на банковия сейф на Рой Марс — каза Джеймисън. — Смятаме, че там ще открием достатъчно доказателства.
— След като се е срещал с Мелвин, знаем, че е някъде наблизо — рече Оливър.

— 
Беше
наблизо — поправи я Декър. — А сега може да е много, много далече. Особено ако се е качил на самолет.

Марс изгледа останалите.
— Не съм сигурен, че трябва да продължаваме — каза той.
Всички се вторачиха в него.
— Мелвин, трябва да го направим — каза Оливър.
— Защо? За да поправим злините, извършени в миналото? Заради нашето разследване вече загина една жена, а синът й остана кръгъл сирак. Човекът, когото смятах за мой баща, се оказа хладнокръвен убиец. Майка ми е умирала от рак, преди той да й пръсне мозъка. С Декър и Милиган едва не загинахме в пожар, предизвикан от тези мръсници. Ами престъпленията от шейсетте? Не казвам, че не искам да разоблича виновните, но на каква цена? Ако следваща им жертва се окажеш ти, Мери? Или Алекс? Или Декър?
— Всички заедно решихме да проведем това разследване — отвърна Декър.
— Не и аз. Мисля, че трябва да продължа да живея живота си… или това, което е останало от него.
Марс стана и си тръгна, преди някой от останалите да успее да каже каквото и да било.
— Много е разстроен — отбеляза Декър. — Понася удар след удар. Напрежението се трупа. Цяло чудо е, че още се държи.
— Доста е корав — изтъкна Оливър.
— Налага му се да бъде такъв — отвърна Декър. — А също и на нас.



65

Декър бе събуден посред нощ за втори път.
Сега обаче посетителят му носеше маска. Ръката, затиснала устата му, бе в ръкавица. Другата държеше полуавтоматичен пистолет. Дулото бе опряно в слепоочието му.
Отвратителен начин за събуждане.
— Трябва да чуеш това, което ще ти кажа — прошепна непознатият. — Кимни, ако ме разбираш.
Декър кимна.
— Имаш два варианта. Единият е да зарежеш всичко и да се прибереш у дома. Приятелят ти е на свобода и ще си остане на свобода. Ние ще се погрижим за това. А ти ще прекратиш разследването. Разбираш ли ме?
Декър кимна.
— Вторият вариант е да продължиш да ровиш. В резултат на това ще започнеш да губиш хората си. Първо Джеймисън, после Оливър. Няма да бъде никак приятно. Но е гарантирано. Няма да има второ предупреждение. Още една стъпка и те започват да умират. Разбираш ли последиците от този вариант?
Декър кимна отново.
В следващия миг нещо го убоде по врата, той подбели очи и потъна в мрак.
* * *
След време клепачите на Декър потрепериха и той отвори очи.
Изправи се толкова рязко, че му се повдигна. Помисли си, че отново ще изгуби съзнание, но задиша дълбоко и стомахът му се успокои. Разтри врата си на мястото, където се бе забила инжекцията, която го приспа го моментално.
Стъпи бавно на пода и се изправи. В първия момент краката му се разтрепериха и той се олюля, но бързо възстанови равновесието си, отиде в банята и наплиска лицето си с вода.
Погледна часовника. Шест сутринта. Нямаше представа колко време е спал.
Който и да му бе причинил това, отдавна си беше отишъл. Изобщо не се съмняваше в това.
Върна се до леглото и седна на края.
Два варианта. Два много различни варианта.
Изпъшка и покри очи с огромната си длан.
Поседя така известно време и взе решение.
Облече се, отиде до стаята на Марс и почука на вратата.
— Да? — мигом отвърна той.
Явно вече бе станал. А може би изобщо не си бе лягал.
— Декър е, трябва да поговорим.
Марс отвори вратата и Декър влезе. Затвори я зад гърба му и двамата се озоваха лице в лице по средата на стаята.
— Виж какво — започна Марс, — знам какво ти обещах, но това беше, преди случаят да направи рязък завой към шейсетте. Тук не става въпрос само за Рой, който е на свобода. Той е опасен, но не е единственият убиец, който ни дебне. Има и други.
— Знам — отвърна Декър. — Току-що бяха в стаята ми.
Марс изгуби ума и дума.
— Какво? — успя да изрече той след няколко секунди.
Декър му обясни набързо ситуацията и изложи двата варианта за избор.
— Значи се отказваш от случая?
— Не, но искам вие тримата да напуснете града колкото се може по-бързо. Ще се свържа с Богарт и ще му обясня какво се е случило. Бюрото ще уреди охраната ти до края на разследването.
— Това означава, докато те убият.
— Не мога да предсказвам бъдещето, Мелвин.
— За мен то е повече от ясно. Продължиш ли да ровиш, с теб е свършено.
— Изборът е мой.
— Защо искаш да умреш заради този случай? Той не е твой проблем.
— Мой проблем е, защото съм решил да го направя такъв.
— Не те разбирам, човече, наистина не те разбирам.
Декър седна на един стол, погледна Марс в очите и каза:
— Всичко започна в момента, в който включих радиото.
Марс се отпусна на края на леглото.
— Напуснах Охайо и шофирах към Вирджиния, където се намираше новата ми работа. Кой знае защо, включих радиото. И в този момент чух цялата история.
— Коя история?

— 
Твоята
история, Мелвин. Ако бях включил радиото минута по-рано или по-късно, никога нямаше да я чуя. И нищо от това нямаше да се случи.

— Това означава ли, че вярваш в съдбата?
— Не, вярвам, че не бива да пренебрегвам случай, който съдбата ми поднася.
— Нали каза, че са те заплашили с убийство?
— И това ми дава надежда.
— Да не си се побъркал?
— Защо ще ме заплашват, освен ако не се страхуват?

— 
Ти
би трябвало да се страхуваш.

— Аз се страхувам. Винаги съм се страхувал. Изпитвах страх всеки път когато излизах на футболното игрище. Или когато тръгвах с патрулката като ченге. Но това не ми пречеше да си върша работата.
— Значи оставаш?
— Да, оставам.
Марс въздъхна и огледа малката стая, сякаш в нея се криеха отговорите на въпросите, които си задаваше.
— Тогава и аз оставам.
— Не, не бива да го правиш, Мелвин. Изгуби двайсет години от живота си. Не искам аз да съм причината да изгубиш и тези, които ти остават.
— Както сам каза, това е въпрос на избор. Веднъж вече се опитаха да ни убият. И това ме ядоса. А когато се ядосах на терена, играех най-добре. Наричах го контролиран хаос.
— Трябва да си изпаднал в това състояние, когато играеше срещу нас.
— Така е. През втората част един от вашите защитници ми се подигра, че тичам като момиче.
— Явно е бил голям глупак.
— Затова оставам, Декър. Ако си тръгна и с теб се случи нещо, ще трябва да живея с мисълта за това до края на дните си.
— Е, и? Не сме толкова близки. Не сме приятели от детинство например.
— Но ти рискува живота си за мен. Разкри истини за моето минало, които никога не бих научил сам. Не мога да те изоставя.
Декър кимна бавно.
— Джеймисън и Оливър няма да го приемат добре.
— Ще им кажеш, че Богарт иска да се върнат във Вашингтон, за да работят по случая от друг ъгъл, докато ние с теб оставаме тук.
— Смяташ ли, че ще се вържат?
— Ако разкажеш на Богарт какво се е случило тази нощ, мисля, че ще ти помогне. А Мери може да се върне в Тексас и да продължи да работи по съдебния иск. Съвсем логично е да го направи. А Джеймисън да замине за Вашингтон. Можем и ние да отидем с нея, поне за един ден, за да не заподозре нещо.
— Планът ти изглежда добър. Но ако се обърка, ще трябва да прибегнеш до тактиката си на контролиран хаос.
— Винаги съм готов да я използвам.
— Вече сме в четвъртата част на мача, Мелвин.
— По традиция играя най-добре именно в последните минути.
— Мисля, че ще имаме нужда от всичките ти умения — отвърна Декър.
— И никой няма да иска да смени мястото си с мен. Дори ти, предполагам.
Декър го зяпна продължително.
— Какво има? — попита Марс.
— Пак тази дума. Сервитьорката в ресторанта също я използва.
— Коя дума?

— 
Смяна.

— Смяна? И как ни помага тя?
— Повярвай ми, помага ни. Нещо повече, тя променя всичко.



66

— Какво, по дяволите, правим тук, Декър? — попита Джеймисън.
Бяха пристигнали във Вашингтон и се намираха в един кабинет в полевия офис на ФБР в столицата.
Той посочи папките, пръснати по бюрото.
— Работим по друг случай — отвърна Декър.
— Но защо?
— Защото предишният ни отведе в задънена улица. Не казвам, че няма отново да се върнем към него, но междувременно ще насочим вниманието си към нещо друго.
— А Мери Оливър?
— Тя се върна в Тексас, където работи по съдебния иск на Мелвин. Трябва да подготви някакви документи. Не забравяй, че Мелвин се нуждае от пари. Няма и един цент в джоба.
— Той къде е сега?
— Наблизо.
Джеймисън се отпусна тежко на стола и скръсти ръце на гърдите си. Гледаше мрачно и напрегнато.
— Не мога да повярвам, че се предаваш.
— Не се предавам. — Декър помълча, после добави с примирен вид: — Заплашиха ме в хотелската ми стая в Мисисипи. Маскиран тип с пистолет в ръка. Предупреди ме, че ако не се оттеглим, ще ликвидира всички. Теб, мен, Мелвин, Девънпорт, Оливър, хлапето на Монтгомъри… всички.
Джеймисън се приведе напред.
— Мили боже! Значи тези хора държат Девънпорт! Каза ли на Богарт?
— Да, но ръцете му са вързани. Хюи се погрижи за това. Богарт не може да мръдне от тук.
— И какво ще правим? Нищо ли?
— За момента нищо. Но не и в бъдеще.
Тя погледна папките пред себе си.
— Нито един от тези случаи не е толкова интересен, колкото нашият.
— Съгласен съм, но трябва да подходим по-умно, по-хитро.
Джеймисън го погледна.
— Ако се притесняваш за мен, да знаеш, че мога да се грижа сама за себе си. Нали имам пистолет.
— Притеснявам се повече за Мелвин и Мери Оливър.
— Значи престъпниците печелят, това ли искаш да ми кажеш?
— Само временно. Играта няма да свърши толкова бързо. Ще има продължения. А аз винаги съм обичал продълженията.
* * *
По-късно през деня Декър се срещна с Богарт.
— Подготвям част от старшите агенти, които трябва да дават показания пред онази подкомисия в Конгреса. Това ще ми отнеме няколко седмици, като междувременно съм отстранен от оперативна работа.
— Това означава ли, че Хюи е притеснен?
— Да, което може би не е толкова хубаво.
— Много е хубаво дори, ако смятат, че можем да докажем съучастието им в извършените тогава убийства.
— Заплашиха те в стаята ти в мотела. Тези хора не си играят.
— Съгласен съм, но нямаме доказателства срещу тях.
— И може никога да не намерим.
— Не и ако открием Рой Марс.
— Нищо чудно вече да се намира в държава, с която нямаме договор за екстрадиране.
— Още имаме шанс.
— Шансът ти да умреш е по-голям. Съветът ми е да кротуваш и да оставиш нещата да поутихнат. Не мога да ти предложа никаква закрила — каза Богарт и впери поглед в Декър. — Но ти, разбира се, няма да ме послушаш.
— Това не означава, че съветът ти не е добър или че не съм ти благодарен. Но не мога да го приема. Тези хора са убийци и трябва да си платят. Много е просто.
— А ако загинеш в хода на разследването?
— Нима обикновените полицаи не си задават този въпрос всеки ден? Но въпреки това обличат униформата и излизат на улицата.
— Ти вече не си ченге.
— Но продължавам да се чувствам като такова.
— А Марс?
— Ще дойде с мен.
— Мислиш ли, че това е разумно?
— Той е възрастен мъж. Не мога да направя нищо, за да го спра. Освен това може би ще сме в по-голяма безопасност, ако останем заедно, вместо да се разделим. Така ще си пазим гърба.
— Първоначалният ни план да проследим Маклелън, ако направи опит да се свърже с останалите, няма да проработи, тъй като официално сме изтеглени от случая.
— Знам. Ще трябва да използваме друг подход.
— И искаш от мен да задържа Джеймисън тук?
— Ще ти бъда благодарен. Тя няма представа какво съм намислил.
— Докато вие двамата си търсите белята? Много старомодно. Не живеем в петдесетте и Джеймисън не е някоя домакиня, която да си седи у дома.
— Така е.
— Е?
— Предпочитам да действам по този начин. Джеймисън е умна, но не е ченге.
— Същото се отнася и за Марс.
— Той е по-корав от теб и мен, взети заедно. Чувствам се по-добре, когато той е до мен. Освен това е най-заинтересован от случая. Твърдо решен е да стигне до края.
— Мускули срещу оръжия? Кое ще спечели според теб?
— Мускули срещу мозък? Кое ще спечели според теб?
— Това означава, че имаш план?
— Имам план.
— Ще го споделиш ли, в случай че нещо се обърка.
— Не мога.
— Защо, по дяволите?
— Защото не е съвсем законен и не искам да ти създам проблеми.
— Не можеш ли поне да ми кажеш на какво разчиташ?
— Мога. На една размяна.
Богарт го изгледа подозрително.
— Какво означава това?
— Това, което чу. Размяна… смяна… подмяна…



67

Тримата мускетари бяха заедно.
На борда на частен самолет, собственост на Дани Истланд. Или по-точно, на компанията, която той бе създал благодарение на държавните поръчки в областта на отбраната. Натрупал бе състоянието си с крилчати гайки за по хиляда долара и гуми за по милион. После се бе преориентирал към софтуер и събиране на разузнавателна информация, което вече му носеше милиарди.
След като бе започнал да търгува с кибер данни вместо с оръжия, бе сменил самолета си с по-голям. Производствените му разходи бяха спаднали и сега имаше възможност да изцежда Чичо Сам, пробутвайки му трилиони битове напълно безполезна информация.
И тримата бяха прехвърлили седемдесет, а рождените им дни бяха в рамките на две седмици. И тримата бяха суперзвезди в родния Кейн, най-известните личности на градчето.
Истланд, мегакапиталистът.
Хюи, топ политикът.
Маклелън, вечното ченге.
Те бяха единствените пътници в гълфстрийма. Двамата пилоти се намираха зад затворената врата на кабината.
Маклелън наля питие на всеки. Тримата седяха около маса от полиран махагон на седем мили над земната повърхност.
Лицата им издаваха умора. Телата им започваха да се износват. Всеки от тях се радваше на отлични медицински грижи, затова вероятно им оставаха още десет или дори двайсет години живот, но това не означаваше, че тези години ще преминат леко и безметежно. И тримата го осъзнаваха отлично.
По-младите жени продължаваха да преследват Истланд, но само заради парите му. Третата му съпруга бе получила толкова много при развода, че той не желаеше повече да се обвързва в брак. Интересуваше се единствено от бизнеса си, а пожелаеше ли да прави секс, неговите хора му осигуряваха жена, плащаха й и я отпращаха. Тази система го устройваше. Имаше три деца от трите си съпруги, всяко от които пълно разочарование. Бяха родени със сребърна лъжичка в устата, защото Истланд бе натрупал богатство още на младини. Нямаше внуци, защото безполезните му отрочета не можеха да свършат дори тази работа. Напоследък бе започнал да се чуди на кого ще остави състоянието си.
Търман Хюи бе вдовец, съпругата му, с която бяха живели заедно над четирийсет години, бе изгубила битката с рака миналото лято. Източник на утеха му бяха четирите деца и дванайсетте внуци, както и една симпатична лобистка от Вашингтон, овдовяла след трийсетгодишен брак. Въпреки това нищо не бе в състояние да замени покойната му съпруга. Чувстваше се изгубен без нея, но все пак имаше достатъчно работа — държеше ключа за хазната, от която черпеше цялата страна. Ставаше все по-трудно да продължава да го прави, тъй като всеки избирателен цикъл изпращаше в Конгреса нови и нови хора, твърдо решени да рушат, вместо да управляват. Можеше да напусне Капитолия преди години и да натрупа състояние като лобист или консултант и тогава задълженията му щяха да се изчерпват с провеждането на телефонни разговори, обеди и вечери, а други щяха да вършат черната работа. Но не го бе направил. Очакваше смъртта да го застигне на поста, който заемаше в момента. Вярваше, че върши добра работа, която е в полза на страната му.
Роджър Маклелън бе облечен в цивилни дрехи. Той бе най-бедният от тримата, защото работата на полицай в малък град не носеше кой знае какви доходи. Жената, за която се бе оженил преди четирийсет години, беше жива, но двамата се бяха развели преди петнайсет години. „Непреодолими противоречия“ гласеше формулировката, която днес преобладаваше в бракоразводните дела. Ако в документите за развода бившата му съпруга бе споменала, че в продължение на дълги години е била подложена на домашно насилие, щеше да бъде много по-близо до истината. Децата отдавна бяха пораснали. Те се бяха разпръснали из страната и не се връщаха у дома, защото нямаха причина да го правят.
Маклелън беше избухлив от съвсем млад. Изгубеше ли футболен мач в колежа или университета — защото и тримата бяха следвали в „Ол Мис“, — приятелите му трябваше да го удържат да не се сбие с някой от противниковия отбор.
Хюи сръбваше по малко от питието си. Истланд отпиваше доста по-големи глътки.
Маклелън пресуши чашата си на един дъх и стана да си налее още. Когато той седна, Хюи се покашля и каза:
— Наистина вярвам, че най-лошото отмина. ФБР прекрати работа по случая и агентите се върнаха във Вашингтон.
Истланд кимна, но Маклелън изгледа приятелите си така, сякаш току-що му бяха казали, че Земята е плоска.
— Това са глупости, Хю — отвърна той. „Хю“ беше името, с което само двамата му приятели се обръщаха към него.
Истланд поклати глава.
— Не съм съгласен, Мак. Прибраха се във Вашингтон с подвити опашки.
— Няма да се вържа на това дори за секунда. Седях в кабинета си в управлението и слушах онзи дебелия…
— Декър — обади се Хюи.
— … онзи дебелия — продължи Маклелън — да обяснява, че сме му в кърпа вързани и ще ни прати зад решетките. Вие двамата не знаете какви ги говореше. Аз обаче бях там и го чух. Той няма да ни остави на мира. Имал съм си работа с доста фанатици. За разлика от вас. И съм виждал този поглед. Знам, че ще ни преследва до дупка.
— Много му се иска, затова е говорил така — възрази Хюи. — Разполагам с надежден източник, който потвърди, че разследването е приключило.
— Надежден източник! — възкликна изумено Маклелън. — Не мислех, че във Вашингтон съществува подобно нещо.
— Накарах моето разузнаване да проучи ситуацията, без да обяснявам причината, разбира се, и хората ми стигнаха до същия извод — каза Истланд.
— Да не би това да са онези служители от разузнаването, които обявиха, че Ирак разполага с оръжия за масово унищожение? — възрази Маклелън. — Защото в такъв случай не бих повярвал и на една тяхна дума.
— Мак, моля те не създавай изкуствено проблеми, при положение че те не съществуват — настръхна Хюи. — Нямат никакви доказателства. И няма начин да намерят такива.
— Забравяте Арън Калахан, или Рой Марс, както се нарича сега. Той има доказателства. И този мръсник е жив!
— Да, каза ни го вече, макар да не сме видели категорично потвърждение на това — изтъкна Хюи.
— Че кой друг би извадил онова черно хлапе от килията освен неговия баща? Как е възможно Калахан да се ожени за чернокожа? Не мога да повярвам! Та той беше един от нас.

— 
Никога
не е бил един от нас — отвърна Истланд. — Наехме го, платихме му… Никога не е вярвал в нашата кауза. Интересуваха го само парите.

— Мислеше като нас — настоя Маклелън. — Мислеше така, както трябва да мисли един бял човек. Това имах предвид.
— Ако не го беше погнал, когато видя онзи репортаж по телевизията, нямаше да се озовем в това положение — ядоса се Истланд. — Не си ли чувал израза „Да спи зло под камък“? Той не беше издал тайните ни в продължение на десетилетия, Мак. Ти обаче бръкна право в гнездото на осите и виж докъде я докарахме.
— Отказвам да живея с този меч, надвиснал над главата ми! — отсече Маклелън. — Вие двамата имате купища пари и скъпоплатени адвокати. Ако той проговори, ще успеете да се измъкнете. Но не и аз. Посветих целия си живот на защитата на обществото, докато ти, Дани, трупаше пари, а Хю правеше кариера във Вашингтон. Затова, извинете ме, че се опитах да се защитя.
Маклелън беше много ядосан и за миг изглеждаше, че ще се нахвърли на Истланд, който седеше срещу него. Хюи явно долови това, защото побърза да каже:
— Добре, предлагам да се успокоим и да обмислим нещата. Не бива да губим самообладание. Хайде, Мак, тук нямаш врагове.
Маклелън изгледа продължително Истланд, след което се отпусна в креслото си.
— Дори да предположим, че е жив — продължи Хюи, — защо ще се появява точно сега? Той също ще отиде в затвора.
— Господи, хора! — възкликна Маклелън. — Двамата сте се издигнали толкова много, че очаквах да имате повече ум. Изобщо няма да се появява. Достатъчно е да изпрати онова, което притежава, на „Ню Йорк Таймс“. Или на Си Ен Ен. Или на Министерството на правосъдието. Много добре знаете с какво разполага. Нали го открадна от нас. Беше глупаво от наша страна сами да създаваме доказателства за това, което сме извършили.
— Можеше да го направи във всеки един момент от изминалите четирийсет години — изтъкна Истланд. — Но не го е направил.
— И ако този път оставим злото да спи под камък, както предложи Дани, ще преживеем тази криза — добави Хюи.
— И всичко ще продължи както преди — завърши Истланд. — Стига само да не клатим лодката.
Маклелън изсумтя презрително и каза:
— Вие, момчета, не разбирате. Не видяхте погледа в очите на Декър. Проверих го. Оказа се умно ченге от Средния запад. Много умно. Поканили са го да се присъедини към новия отдел във ФБР. Но всичко това няма значение. Важно е онова, което прочетох в погледа му. Знаете, че умеех да чета погледите на противниковите играчи. Кой имаше най-много отнети топки в цялата гимназиална лига? И то три години поред? Кой? Кажете ми!
— Ти — отвърна отегчено Истланд.
— Именно. И сега ви казвам, че този Декър няма да се откаже толкова лесно.
— Добре, разбрахме те — рече Хюи.
— Какво искаш да направим, Мак? — попита Истланд. — Кажи какво!
Маклелън допи питието си и се замисли върху отговора.
— Едно време щеше да е пределно ясно.
Истланд погледна Хюи, който не откъсваше очи от Маклелън.
— Да не би да казваш, че трябва да го очистим? Да го взривим?
— Това беше преди петдесет години, Мак — каза Хюи. — Времето е различно. Мястото е различно.
Маклелън стовари юмрук върху масата.
— Тогава начинът ни на живот беше изложен на опасност и ние взехме мерки. Сега отново сме в опасност. Смятам, че пак трябва да вземем мерки. Светът не се е променил толкова много. В интерес на истината, дори виждам махалото да се връща и не след дълго ще стигне там, където му е мястото. Случва се навсякъде. Хората си искат страната обратно. Политиците говорят за това. Приемат закони. За бога, Хю, трябва да го виждаш от мястото, на което стоиш. На хората им омръзна да им пробутват едни и същи глупости. Крайно време беше, по дяволите! Става въпрос за бъдещите поколения на Америка, ако не за друго.
Хюи погледна през прозореца на самолета към белите облаци под краката им.
— Онова, което направихме тогава, беше глупаво. Бяхме млади… луди глави. Беше грешка.
— Не го вярваш — отвърна Маклелън.
Хюи го погледна.
— Разбира се, че го вярвам. Аз съм адвокат. Член съм на Конгреса вече повече от три десетилетия. Председател съм на най-важната комисия на Капитолия.
— Дрън-дрън-дрън — рече подигравателно Маклелън, размахвайки празната си чаша. — Това са пълни глупости! Не ми ги пробутвай, господин Всемогъщи!
— Аз съм главен изпълнителен директор на голяма корпорация, чиито акции се търгуват на фондовата борса — обади се Истланд. — Шейсетте години отдавна отминаха. Хю е прав, вече не сме безмозъчни хлапаци.
Маклелън ги посочи с пръст.
— Подобно отношение запрати тази страна в клоаката, в която се намира в момента. Лошите неща се случват, когато добрите хора стоят безучастно.
Истланд и Хюи се спогледаха.
— Досега винаги сме гласували, нали? — каза Хюи.
— Така е — съгласи се Истланд.
— Аз гласувам да не предприемаме никакви действия, докато ситуацията не се промени — заяви Хюи.
— Съгласен — каза Истланд.
Маклелън ги изгледа продължително, преди да заяви:
— Вие двамата сте станали големи страхливци!
— Подхождаме практично, Мак — отвърна Хюи. — Освен това вече гласувахме. Ще уважиш ли решението ни?
— Да, ще го уважа — отвърна Маклелън. — Засега. Но ако положението се промени, ще приемете ли, че се налага да убием онези кучи синове? — Когато двамата му приятели не отвърнаха нищо, той повиши глас: — Ще приемете ли? Или ще гласувате отново и ще избягате с подвити опашки?

— 
Ако
ситуацията се промени, ще действаме — заяви Истланд и Хюи кимна.


— Имате предвид, че ще ги
убием?
— настоя за конкретен отговор Маклелън.

— Ако се налага — каза Истланд. — Нямам никакво намерение да влизам в затвора. Мина толкова време… реших, че съм изкупил вината си. Направил съм купища добри неща…
— Амин! — каза Хюи. — Цял живот си бил в полза на обществото. Това компенсира миналите грешки. Дори когато става въпрос за онова, което ние направихме — добави той. — Петдесет години праведен живот срещу няколко безразсъдни действия, за които сега съжаляваме. През годините съм помогнал на толкова много хора. Съвестта ми е чиста. Не се съмнявам, че Бог ми е простил.
— И аз смятам същото — присъедини се Истланд. — Дарил съм милиони за благотворителност. Опитах се да направя света по-добро място. Финансирах програми за деца на чернокожи и мексиканци. Помагах им. Знаете, че бащите на много от тях са в затвора. Тъжна работа. Но аз се помирих с миналото си. Харесвам човека, в когото се превърнах. Всеки е правил грешки като млад. Ние също. Но си платихме дълга, така да се каже.
— Вие може да съжалявате за миналото, но не и аз — сопна се Маклелън.
— Не бива да говориш така — предупреди го Истланд. — Всичко се промени. Не може да си началник на полицията, дори в Мисисипи, и да приказваш по този начин. Просто не върви. Може да си го мислиш, но, за бога, не изричай мислите си на глас!
— Наслушал съм се на тези глупости за политическа коректност — озъби се Маклелън. — Не ми казвайте, че сте се присъединили към тия задници!
— Казвам ти само, че светът се е променил — отвърна Истланд. — Работя с генерали от Пентагона, които са чернокожи. Главният ми финансов директор също е чернокож. Дори имам близък приятел, който е чернокож.
— А аз имам чернокожи членове на комисията — добави Хюи. — И като представител на Мисисипи имам цял куп чернокожи избиратели. Може да не одобрявам всичко, което искат, макар претенциите им да са отправени основно към правителството, но приемам факта, че тези хора са тук и няма да отидат никъде. Ще останат сред нас.
— Глупости, излиза, че сте влюбени в тях — отвърна пренебрежително Маклелън. — Обичате ги като свои братя може би.
— Разбира се, че не — каза Истланд. — Но въпреки това трябва да работим и да живеем с тях. И това е най-важното.
— Навремето се борихме за добра кауза — добави Хюи. — За жалост, загубихме. Трябва да го приемем. Това няма да промени начина ни на мислене, но ще промени начина ни на действие. В противен случай аз ще изгубя поста си, а Дани ще изгуби компанията си. Днес е много по-трудно, Мак. И ти го знаеш. Трябва да си даваме сметка за това. И ние го правим. Аз наистина съжалявам за онези жертви. Не биваше да убиваме никого, още по-малко деца… Постоянно се сещам за това.
— Ако баща ти можеше да те чуе какви ги говориш — възкликна отвратен Маклелън, — щеше да се обърне в гроба. Той беше човек със силни убеждения. А на онези… ти им даваш пръст, те отхапват цялата ти ръка. Малките негърчета порастват и стават големи негри. На всичко отгоре се множат педалите и лесбийките. Че и онези транссексуални изроди. Да не би да смяташ, че това е истинската Америка?
— Ако ситуацията се промени — повтори Истланд, — ти обещавам, че ще действаме. Разполагам с необходимите ресурси. Ще свърша работата.
— Искам и аз да присъствам — заяви Маклелън. — Но се съмнявам, че безстрашният ни конгресмен ще пожелае същото. Той има прекалено много за губене, за да продължи борбата, нали, Хю?
Маклелън си наля още, докато Хюи и Истланд не помръднаха от местата си. Той вдигна пълната си чаша.
— Е, момчета, да изпълним ритуала. За Тримата мускетари.
Другите двама вдигнаха неохотно чашите си.
Маклелън пресуши своята, хвърли я на килима и измърмори:
— Можем да целунем добрите стари Съединени американски щати за „сбогом“. — После посочи Истланд с пръст. — Но когато ситуацията се промени, а тя непременно ще се промени, да знаете, че дебелият е мой. Той ме заплаши в собствения ми кабинет. Никой не може да направи това и да очаква, че ще му се размине. Ясно ли е?
— Обещавам — отвърна Истланд. — Декър е твой.



68

— Сигурен ли си, че не е тук? — попита Марс.
Двамата с Декър оглеждаха от разстояние скромния дом на Роджър Маклелън, разположен в гъсто залесен парцел на двайсетина минути от центъра на Кейн. До него се стигаше по селски път, застлан с чакъл.
— Той е на полицейска конференция в Джаксън. Ще се върне чак утре — каза Декър.
— Откъде получи тази информация?
— Имам източници във ФБР.
— Алармена система? — попита притеснено Марс.
— Не. Все пак говорим за шефа на полицията. Кой ще посмее да влезе в дома му?
— Е, очевидно ние.
— Мога да се справя сам. Ти остани в колата.
— Не, ще стане по-бързо, ако сме двамата.
— Сигурен ли си? — попита Декър.
— Не, но да действаме — отвърна Марс.
Излязоха от колата, прекосиха забързано пътя, заобиколиха къщата и се озоваха пред задната врата. Декър освети ключалката.
— Бравата е елементарна. Не се налага да използва-, ме таран. Дръж това.
Декър пъхна шперца в патрона, повъртя го малко и вратата се отвори. Когато влязоха вътре, той я затвори и се огледа.
— Какво по-точно търсим? — попита Марс.
— От кабинета на Маклелън липсваше една снимка.
— Добре.
— Нея търсим.
— Но какво ще докаже тя?
— Ще докаже подмяната.
— Какво означава това?
Декър го изгледа странно.
— Първо да я намерим, после ще говорим.
— Но защо да е тук?
— Маклелън е предпазлив. И следва свой собствен план. Сигурен съм, че когато е разбрал за появата ни в града, е свалил снимката, тъй като стратегията му е изисквала да ни покани, за да си „побъбрим“. Не би я върнал на мястото й, след като си тръгнахме.
— Защо? Да не би да очаква да се промъкнем в полицейското управление и да се опитаме да я откраднем? Това е лудост!
— Не. Просто кучият му син е параноик. Няма доверие на собствените си хора. Но в същото време не би я унищожил. Затова я е донесъл в дома си.
Претърсиха партера на двуетажната къща.
— По дяволите! — възкликна Марс, след като провериха книгите в библиотеката. — Този тип определено живее в миналото. Всички тези книги са посветени на превъзходството на бялата раса и на потискането на хора като мен. Те твърдят, че белите трябва да се въоръжат и да отвоюват страната си.
— Не знаех, че сме я загубили — отвърна Декър.
— Смешна работа.
— Не е никак смешно. Повечето от тези книги са написани през последните пет години. Очевидно има доста читатели, които тъгуват по „доброто старо време“.
Марс поклати глава.
— Никога ли няма да превъзмогнем това?
— Не знам. Интересува ме само снимката. Да се качваме горе.
На втория етаж имаше три помещения. Едното беше баня, другото — спалня, а третото бе превърнато в работен кабинет. Беше доста голям. Върху старо чамово бюро бе поставен компютър. Лавиците бяха отрупани с книги и списания, а до компютъра лежеше дневник в черна подвързия. В единия край на бюрото стоеше глобус. До него имаше стационарен телефон и стъклена кутия, пълна със старомодни писалки. Върху нея бяха поставени мастилница и сребърен нож за писма.
Декър се зае с компютъра, докато Марс запрелиства дневника.
— Нещо полезно? — попита Декър.
— Саморъчно подписани признания ли очакваш? Не. Пълни глупости. Откачени размисли върху това как трябва да изглежда светът. Познай как! В него няма място за хора с моя цвят на кожата.
Марс остави дневника и започна да претърсва чекмеджетата на бюрото.
Декър седна пред компютъра и натисна няколко клавиша.
— Има парола. Разбираемо.
Въведе няколко възможни пароли, но нито една не свърши работа. Той се облегна назад и се замисли, докато Марс преглеждаше книгите по лавиците.
— Проверявай ги страница по страница, Мелвин, както направихме на долния етаж. Може да е извадил снимката от рамката и да я е пъхнал в някоя книга или списание — каза Декър и продължи да въвежда пароли. — Влязох! — възкликна той най-сетне.
Марс дойде и надникна над рамото му.
— Коя беше?
— Джордж Уолъс. Кралят на сегрегацията. Само с главни букви.
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко. Е, да видим какви ги върши онлайн добрият полицейски шеф. — Декър отвори уеб браузъра и прегледа данните за търсенията в интернет. — Пада си по организации, изповядващи превъзходството на бялата раса, отряди за самоотбрана и всички, които отричат етническото многообразие.
— Каква изненада!
— Да прегледаме имейлите.
Декър остана разочарован.
— Или е много умен, или е прекалено старомоден. Никакви имейли. Дори не е регистрирал електронна поща.
— Нещо друго?
— Твърдият диск е чист. На него няма почти нищо. Сигурно използва компютъра само за да чете расистки сайтове.
Декър го изключи и помогна на Марс да прегледа книгите и списанията по лавиците. Час по-късно не бяха оставили страница необърната, но не бяха открили нищо.
— Надявам се да не се окаже, че сме влезли напразно — отбеляза Марс. — Защото пипнат ли ни, ще ме върнат в затвора. Теб също ще те пратят там.
— Ако Маклелън ни хване, затворът ще се окаже курорт в сравнение с това, което ще ни направи.
— Прав си.
Декър огледа стаята.
— Претърсихме навсякъде.
— Може да не е тук. Може да има друго скривалище.
— Възможно е — отвърна Декър, — но нещо ми подсказва, че той би предпочел да държи снимката подръка.
— Прегледахме всяко място, където би могъл да я скрие.
— Знаеш ли — каза Декър, — не можеш да скриеш триизмерен предмет в нещо тънко и плоско. Обратното обаче е възможно.
— За какво говориш?
Декър постави ръце върху глобуса.
— Не те разбирам.
— Маклелън няма вид на космополит. Земното кълбо предлага твърде много разнообразие за вкуса му. Защо тогава този глобус стои на бюрото му? За да проверява къде живеят ескимосите? Съмнявам се.
Декър се наведе и огледа повърхността на глобуса. Прокара пръст по екватора и натисна на определени места. После започна от полярния кръг и продължи на юг. Пръстът му спря върху долния край на Гренландия.
— Дай ми ножа за писма.
Марс му го подаде.
Декър пъхна внимателно острието на ножа в тесния процеп, който бе открил върху глобуса. После бавно го завъртя наляво и надясно.
— Проклетото нещо се отваря! — възкликна Марс.
Глобусът наистина се раздели на две метални половини, едната влизаща в другата.
Във вътрешността му имаше навита на руло снимка.
Декър я извади.
— Забелязах, че двете половини не съвпадат съвсем точно. Беше отварян и преди. Ще извадим снимката и ще я снимаме, а после ще я върнем и ще сглобим глобуса. Не искам да разбере, че сме я открили.
Марс гледаше предпазливо снимката, сякаш в глобуса се бе скрила гърмяща змия, която се канеше да го нападне.
— Декър, знаеш ли кой е на тази снимка?
— Мисля, че да.
Той я разгъна бавно и погледна изображението.
— Прав ли беше? — попита Марс.
Декър обърна бавно снимката към него и отговори:
— Да.
Когато Марс видя хората на нея, коленете му се подкосиха. Декър трябваше да го хване със свободната си ръка, за да го задържи прав.
— Мили боже, не мога да повярвам! — възкликна Марс, след като се хвана за ръба на бюрото.
— Тя обяснява много неща — каза Декър.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Означава, че най-сетне имаме шанс.



69

Около масата в конферентната зала в полевия офис на ФБР във Вашингтон седяха шестима души: Декър, Марс, Богарт, Милиган, Джеймисън и Оливър.
— Както знаете — започна Богарт, — работата по случая беше прекратена, а усилията ни — пренасочени към други… задачи. Ние обаче не сме се отказали да открием Лиза Девънпорт. Работих непрекъснато по това.
— Някакви следи? — попита Джеймисън.
— Една-две — отвърна Милиган, — но не доведоха до нищо. Никой не е искал откуп. Никой не се е свързвал с нас. Странна работа.
Марс погледна Оливър и попита:
— Как вървят съдебните процедури в Тексас?
— Има и добри, и лоши новини — отвърна тя. — Добрата новина е, че властите в Тексас няма да се опитват да те върнат в затвора.

— Това е
чудесна
новина! — възкликна Джеймисън.

— Лошата новина е, че ще оспорват със зъби и нокти съдебния иск, който заведох.
— Не съм изненадан — отбеляза Декър. — Мъчат се да ограничат щетите.
— Декър ни съобщи за срещата между Мелвин и Рой, както и че той не му е баща — каза Богарт. — Макар да смятам, че има връзка между тъй наречените Трима мускетари и случилото се, включително изчезването на Девънпорт, ако нямам неопровержими доказателства, ръцете ми са вързани.
Декър се приведе напред.
— Рой потвърди в известна степен теорията ни по случая. Избягал е след конфликт с расистките си приятелчета. Но той разполага с доказателства срещу тях. Държал ги е в банковия сейф. Тези доказателства ще уличат изключително влиятелни мъже в престъпления, извършени преди петдесет години.
— Каза ли кои са тези мъже? — попита Оливър. — Ти спомена само шефа на полицията.
— Да, каза. Задачата ни е да открием Рой и да получим доказателствата.
— Декър, нали точно това се опитваме да направим — отбеляза раздразнено Джеймисън.
— Знам, Алекс. Просто смятам, че сега шансовете ни са по-добри.
— Защо?
— Може би имаме асо в ръкава.
— Можеш ли да ни обясниш? — попита Милиган.
— Двамата с Мелвин проверихме една догадка. И открихме нещо, което може да ни помогне да разрешим случая.
— Не ни дръж в напрежение, Декър! — възкликна Джеймисън.
— То доказва, че е извършена подмяна.
— Подмяна? — попита Милиган.
— Точно така.
— Какво означава това?
— Означава, че в случая един човек е бил подменен с друг. — Декър извади нещо от джоба си. — Ето го доказателството — каза той и обърна снимката така, че всички да я видят.
Възцарилата се тишина бе нарушена от прекатурване на стол и тропот на крака към вратата.
Заключената врата.
Мери Оливър се обърна и погледна останалите. Лицето й бе разкривено в грозна гримаса.
— Кучи син! — изкрещя тя на Декър.
После се хвърли към него, но Богарт я хвана за ръката и опря гърба й в стената.
Милиган и Джеймисън наблюдаваха объркани тази сцена.
— Какво става? — попита агентът.
Декър погледна снимката, която бе извадил.
— Това е снимка на Роджър Маклелън, началника на полицията в Кейн. — Замълча за секунда и добави: — В компанията на Мери Оливър.
Богарт изправи съборения стол и нареди:
— Седни!
Оливър отвърна рязко:
— Не можеш да ми заповядваш! Искам веднага да изляза! Нямате право да ме задържате!
— Но това на снимката си ти. Заедно с Маклелън — каза Джеймисън.
— И какво? Има ли закон срещу правенето на снимки? — Тя се извърна към Богарт. — Ако не ме пуснете да си тръгна веднага, ще заведа такова дело срещу ФБР, че ще се озовеш пред бюрото за безработни.
— Съмнявам се — отвърна Декър. — Както обясних предварително на агент Богарт, ти ще бъдеш арестувана и обвинена в отвличането на Лиза Девънпорт.
— Девънпорт? Ти луд ли си? Нямаш никакви доказателства, които да ме свържат с това престъпление!
— Тя би отворила вратата си късно вечер само на човек, когото познава. Местопрестъплението е било манипулирано с цел да се създаде впечатление, че е оказала съпротива. Това не е било така.
— И защо не ми кажеш какъв е бил мотивът ми да я отвлека?

— 
Смяна на местата.
След като Девънпорт изчезна, ти сама предложи да ни помагаш. Изигра отлично ролята на съкрушена приятелка, не пропусна дори да отправиш обвинения към самата себе си. В отсъствието на Девънпорт ти се озова в центъра на разследването. Съобщавала си резултатите от нашите усилия на Маклелън, който вероятно е разполагал със свои хора в Тексас. Когато тръгвахме към дома на Мелвин, ти извади телефона си. Каза, че трябва да отговориш на съобщение от твоя приятелка в Тексас във връзка с иска на Мелвин. Аз седях до теб и не чух телефонът ти да звъни или да писука, или да вибрира… Излъга ни, за да предупредиш своите хора къде отиваме, така че да могат да ни изпреварят и да претърсят къщата. Не се съмнявам, че по-късно си им изпратила ново съобщение, за да им кажеш за скривалището в гаража, за което Мелвин си спомни. Затова то вече беше претърсено, когато пристигнахме там.

— И тогава се опитаха да ни убият! — възкликна гневно Милиган.
— Ти си побъркан! Не познавам никакъв Маклелън. Снимката е направена на някое светско събитие, предполагам.
Марс я погледна и каза:
— Всички тези въпроси за семейството ми, за баща ми или поне за онова, което мисля за него… Опитваше се да измъкнеш информация, преди да ме екзекутират. Опитваше се да разбереш дали знам нещо за съдържанието на банковия сейф.
— Скъсах си задника от работа заради теб!
— След като Декър ми показа снимката — обади се Богарт, — направих известни проучвания. Юридическата работа, която си свършила, е, меко казано, формална и повърхностна. Чиста проба имитация на дейност. Когато Мелвин беше арестуван, Декър го отърва в съда, не ти. Проверих и така наречения „съдебен иск“, който уж си завела от името на Мелвин срещу щата Тексас. Няма такъв.
— Предполагам, че като протеже на расист от ранга на Маклелън не би могла да нарушиш принципите си и да помогнеш на чернокож — отбеляза Декър. — Но няма значение. Арестувана си за отвличане. Това означава двайсет години или до живот във федерален затвор. А ако Девънпорт е мъртва, може да получиш и смъртна присъда.
— Нямате никакви доказателства! А съдебният иск в Тексас? При все че не съм видяла и един цент от този човек! — добави Оливър и посочи Марс. — Сигурно е станала техническа грешка. Не се съмнявай, че ще я оправя — каза с презрителна усмивка тя.
Декър погледна към Богарт и каза:
— Явно се нуждае от допълнителни аргументи.
— Извадихме съдебна заповед и проверихме телефона и електронната ти поща.
— На какво основание? — изкрещя Оливър.
— На основание на факта, че си близка довереница на основен заподозрян в нашето разследване. Подобни съвпадения просто не съществуват. Съдията, издал заповедта, се съгласи с нас.
— Открихме четири много подробни имейла от теб до Маклелън — каза Богарт. — В тях описваш всички детайли около разследването. Това се нарича възпрепятстване на правосъдието. Попаднахме и на съобщение, в което използваш инициалите ЛД и питаш какво е състоянието й. — Декър се приведе напред и поясни: — Ако все още смяташ, че нямаме доказателства срещу теб, можеш да станеш и да си тръгнеш.
— Искам адвокат!
— За момента не са ти повдигнати обвинения — отвърна Богарт. — Затова нямаш право на адвокат.
Оливър огледа останалите, преди да седне на стола си и да впери поглед в Декър.
— Какво, по дяволите, искаш?
— Искам Лиза Девънпорт да се върне жива и здрава. Помогнеш ли ни това да стане, съдействаш ли ни да пипнем Маклелън и приятелите му, Министерството на правосъдието ще ти предложи добра сделка.
Оливър не каза нито дума.
Декър се наведе още по-напред.
— Жива ли е Лиза?
Оливър продължи да мълчи.
Декър се изправи рязко.
— Добре, агент Богарт, предлагам да я арестуваме и да й повдигнем обвинения. Ще пипнем Мускетарите без нейна помощ и всички ще получат доживотни или смъртни присъди. Включително Оливър.
— Съгласен — отвърна Богарт и кимна на Милиган.
Милиган хвана Оливър за ръката.
— Ставай!
Когато тя не реагира, той я дръпна рязко и я изправи на крака.
— Мери Оливър, арестувана си за…
— Чакайте, чакайте — изрече тя, останала без дъх.
Всички я погледнаха с очакване.
— Аз… аз не знам дали е още жива.
— В такъв случай ти предлагам да разбереш — отвърна Богарт. — И после да ни кажеш къде я държат.
— Нямам… нямам представа къде са я отвели. Не ми казаха.
— Струва ми се, че не полагаш достатъчно усилия — отбеляза Декър. — Ако искаш сделка, ще трябва да я заслужиш. И да разбереш къде държат Лиза.
— А ние ще наблюдаваме всяка твоя стъпка — добави Богарт. — Така че хубаво си помисли, ако ти хрумне да предупредиш приятелите си, че си разкрита. Ще открия достатъчно доказателства, че да не излезеш на свобода до края на дните си.
Оливър захлипа тихо.
— Нямаме време за това — заяви пренебрежително Декър. — Ако още не са убили Девънпорт, не означава, че няма да го направят скоро. Така че трябва да действаме. И то веднага.
— Но как да разбера? — изхленчи Оливър.
— Аз ще ти кажа какво да направиш — отвърна Декър.



70

— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано? — изкрещя Маклелън в телефона.
— Току-що научих, Роджър — отвърна Оливър. — И ти звъня веднага.
— Хипнотизирала е Марс? И той й е разказал разни неща?
— Да, така каза Декър преди малко.
— Ти спомена за нещата в онзи банков сейф. Той ли е говорил за тях?
— Очевидно, да. Декър е щял да се срещне с нея, за да получи повече информация, но ние вече я бяхме отвлекли.
— По дяволите! Толкова време я държа в ръцете си! И тя знае? Наистина ли знае?
— Възможно е. Трябва да говориш с нея. — Оливър помълча и добави: — Кажи ми, че още е…
— Аз ще се оправя с това — отвърна рязко Маклелън и затвори телефон. Излезе от полицейското управление и скочи в колата.
* * *
Малката къща, която Роджър Маклелън бе наследил от баща си, се намираше в обширна ферма на около час път с автомобил от Кейн. Той спря рязко пред дървената постройка с прогнила веранда. Отпред бе паркиран друг автомобил.
Маклелън се втурна към вратата, където го посрещна друг мъж.
— Получих обаждането ти — каза мъжът, който бе нисък и широкоплещест, с масивни ръце. В колана си бе затъкнал пистолет.
Полицейският шеф го подмина и влезе направо в гостната. Прекоси я с три големи крачки и отвори вратата към малката спалня.
А там на един стол седеше Девънпорт. Беше със завързани ръце, парцал в устата и превръзка на очите.
Маклелън взе друг стол и седна срещу нея.
Тя се напрегна, когато вратата се отвори, и гърбът й опря в облегалката на стола.
Маклелън се пресегна и извади парцала от устата й.
— Трябва да поговорим — каза той.
Девънпорт облиза устни и преглътна няколко пъти.
— Искам вода.
Маклелън грабна шише от масата, разви капачката и го поднесе към устата й. Тя отпи, закашля се, но продължи да пие.
— Хипнотизирала ли си Мелвин Марс? — попита той.
Тя кимна бавно.
— Да.
— Какво ти каза той?
— Почти нищо.
— Искам да ми разкажеш всичко. Най-подробно.
— Трябва да помисля. Много съм уморена.
Маклелън я сграбчи за раменете и я разтърси.
— Мисли по-бързо.
Прозвучаха стъпки и Маклелън се обърна. На прага бе застанал другият мъж. Той погледна Девънпорт. Дрехите й бяха мръсни, лицето — също. На едната буза имаше синина, а на челото — драскотина. Беше бледа и отслабнала, гласът й бе станал дрезгав от продължителното мълчание.
— Защо го правите? — попита тя. — Моля ви, не знам нищо. Пуснете ме.
Маклелън извади служебния си пистолет и го опря в слепоочието й. Тя замръзна, когато студеният метал докосна кожата й.
— Стегни се и ми предай всяка негова дума — нареди той. — После ще поговорим за твоето бъдеще.
Треперещата Девънпорт му разказа всичко, което бе научила от хипнотизирания Марс.
— Това ли е? — попита Маклелън, когато тя приключи.
— Да.
— И не криеш нищо от мен? — Той притисна оръжието още по-силно в слепоочието й.
— Заклевам се, че не крия нищо!
Маклелън свали пистолета и го прибра в кобура. Огледа изпитателно Девънпорт, сякаш се опитваше да осмисли чутото.
Другият мъж застана зад гърба му.
— Добре, да се погрижим за нея — каза Маклелън. — И то веднага.
— По-добре ние да се погрижим за нея — каза някой.
Маклелън се обърна рязко и видя агент Богарт с насочен към него пистолет.
Милиган слагаше белезници на другия мъж.
В стаята влязоха Декър, Марс и Джеймисън.
Богарт се обърна към Маклелън.
— Изправи се и сложи ръце на главата. Посегнеш ли към пистолета, ще те застрелям на място. И то с най-голямо удоволствие.
Маклелън се надигна бавно и сложи ръце на главата си.
— Агент Богарт? — извика Девънпорт.
Марс и Джеймисън се втурнаха към нея, развързаха ръцете й и свалиха превръзката от очите й. Тя примигна няколко пъти, за да може зрението й да се адаптира към светлината. После се изправи на разтрепераните си крака, подкрепяна от Марс.
Маклелън не откъсваше поглед от Декър. Когато Милиган пристъпи към него, за да му сложи белезници, той изкрещя:
— Дебел кучи син! Използва Оливър, за да ме подмамиш!
— Самата истина — отвърна Декър. — Сега тя ще сключи по-добра сделка с прокуратурата. Ти също можеш да последваш примера й. Ако предадеш останалите двама мускетари…
Маклелън скочи напред в опит да се нахвърли върху Декър, но Милиган вече му бе надянал белезниците и успя да го удържи.
— Подобно поведение не е в твой интерес, Маклелън, затова се успокой — каза Богарт. — Очакваме специален автомобил, който да отведе теб и твоя приятел.
Излязоха навън под ярката слънчева светлина. Докато чакаха автомобилът да пристигне, Декър каза:
— Ако приятелите ти се намираха в твоето положение, щяха да те издадат на мига. Съзнаваш го, нали? Между другото, те уведомени ли са, че отвлече Девънпорт?
Маклелън се обърна и го погледна.
— Какво знаеш ти, по дяволите?
— Знам, че сте заложили бомбите в църквата и в офиса на онази асоциация на цветнокожите.
Маклелън се подсмихна.
— Нищо не знаеш!
После се изплю на земята, до обувките на Декър.
— Издадеш ли ги, това ще намали присъдата ти, може би не с много, но и това е нещо. А и защо да им се размине на Истланд и Хюи?
— Нямам представа за какво говориш. Хората, които спомена, са много свестни мъже, достойни личности.
— Сам ли ще поемеш цялата вина?
— Каква вина? Дойдох тук с приятеля ми, за да огледаме фермата и открихме тази жена вързана — каза Маклелън и кимна към Девънпорт. — Тъкмо щяхме да я освободим, когато се появихте вие.
— Тя ще разкаже съвсем различна история.
— Аз ще кажа едно, тя ще каже друго. Или по-точно, ние ще кажем едно, тя ще каже друго.
— Знаеш, че никой няма да се върже на тези глупости — обади се Богарт.
— Освен това разполагаме с Мери Оливър — добави Милиган. — Тя те издаде.
— Не знам какво ви е казала, но явно ви е наговорила куп лъжи.
— Записахме обаждането й до теб. Така те открихме и дойдохме тук.
— Нали затова има съдебни процеси? За да установят истината. А хората в Кейн ще повярват на мен.
— Съмнявам се, че процесът ще се проведе в Кейн — отбеляза Богарт.
— Това им е работата на адвокатите. Ще ме пуснат под гаранция, но не се притеснявайте, няма да изчезна, ще дойда на процеса. Аз съм дългогодишен полицейски служител, удостоен с куп награди. Поддържам силни връзки с местната общност. Никой в полицията не може да се похвали с моите заслуги. Съдът ще прецени, че няма риск да се укрия — завърши той и на устните му заигра тънка усмивка.
— Трябва да му се признае на този мръсник, че разсъждава логично — каза Милиган.
— Каквото и да си мислиш, Маклелън, трябва да ти е ясно, че здравата си загазил заради това отвличане. Ще отидеш в затвор до края на дните си. Сега имаш възможност да се погрижиш двете ти приятелчета да получат същото. Сигурен съм, че ФБР може да уреди да ви изпратят в един затвор. Тримата мускетари в оранжеви гащеризони! Каква гледка ще бъдете само!
Появи се автомобилът, който очакваха, и спря близо до тях.
— Да вървим! — подкани ги Богарт.
После улови Маклелън за ръката и го поведе към колата.
Куршумът прониза полицейския шеф в средата на челото и му татуира трето око. Той падна върху Богарт и миг по-късно се свлече на земята.
Милиган извади пистолета си. Марс сграбчи Джеймисън и Девънпорт и ги събори на земята.
Декър погледна тялото на Маклелън. От раната течеше кръв и се събираше на локвичка под главата му. После се втурна към другия мъж, който стоеше вцепенен.
Вторият куршум удари непознатия с белезниците право в гърдите, прониза тялото му и излезе между лопатките. Той се строполи върху Декър, който почувства как един куршум профучава покрай него, преди да се забие в земята.
Тялото на Маклелън лежеше напълно безжизнено. Беше мъртъв още преди втори куршум да прониже сърцето му.
На земята лежаха двама мъртви и шестима живи. Засега.
Двамата агенти, които бяха пристигнали току-що, скочиха от седалките и се прикриха зад автомобила.
— Изстрелите дойдоха от там — каза единият и посочи на изток.
— Извикайте подкрепления! — нареди Богарт. — И вдигнете хеликоптер във въздуха. Да се опита да проследи стрелеца.
Но Декър, който лежеше в пръстта, затиснат от тялото на втория мъртвец, знаеше, че е прекалено късно.



71

Девънпорт бе настанена в болница, където щеше да прекара нощта, за да й бъдат направени пълни изследвания.
По всичко изглеждаше, че ще се възстанови доста бързо, поне физически. Психическата и емоционалната част от процеса щяха да отнемат много повече време.
При нея бяха Джеймисън и Милиган, придружени от няколко федерални агенти. Бяха взели всички предпазни мерки, за да гарантират безопасността й.
Маклелън и съучастникът му бяха откарани в градската морга.
Убиецът се бе измъкнал. Декър бе предположил, че докато пристигнат подкрепления в този отдалечен район на Мисисипи, той вече ще е стигнал пеша до Тенеси.
Сега тримата с Богарт и Марс седяха край една маса в моргата и разсъждаваха върху загубата на основния си свидетел.
— Оливър не може да свърже Хюи и Истланд със случая — каза Богарт. — Никога не се е срещала с тях и никога не е установявала контакт по какъвто и да било начин. Всичко е минавало през Маклелън.
— Сигурен съм, че убийството му е предварително обмислено и планирано — обади се Декър. — Истланд и Хюи могат да загубят много. Но те са далеч по-умни и изобретателни от покойния началник на полицията. Използвали са го, когато са имали нужда от груба сила, нищо повече.
— Ще претърсим внимателно дома му, но твърдият диск на компютъра му е почти празен и очевидно не е записвал нищо. Каквато и комуникация да е осъществявал с другите двама мускетари, вероятно го е правил лице в лице.
— Пътят е дълъг и труден, осеян с безброй препятствия — отбеляза Декър. — Никак не е лесно да разкриеш престъпления, извършени преди близо петдесет години.
Марс кимна разсеяно, но не каза нито дума.
— Разбира се, че те са убили Маклелън и съучастника му — продължи Декър. — Трябва да са наблюдавали или него, или нас. Маклелън е излязъл от управлението и те са го проследили до тук. А може Истланд и Хюи да са знаели за това място. Маклелън го е получил в наследство от баща си. Нищо чудно да им е казал, че я държи тук.
— Аз го знам, ти го знаеш, но не можем да го докажем — каза Богарт. — Извадихме куршумите, но никога няма да открием оръжието, от което са изстреляни. Предполагам, че това е работа на Истланд, който има достатъчно пари и връзки с армията и военната индустрия. Сигурно той е наел професионалист, който е изчезнал отдавна и харчи парите си на някой остров. А ние нямаме достатъчно основания да проследим това плащане. Освен това Истланд вероятно знае всевъзможни счетоводни трикове. Все едно да търсим игла в копа сено.
— Но си върнахме Лиза — изтъкна Марс.
— И слава богу! — възкликна Богарт и погледна към Декър, който кимаше в знак на съгласие.
— Сега трябва да се погрижим всеки да си получи заслуженото.
— С най-голямо удоволствие — отвърна агентът, — но как? Маклелън е мъртъв. Без него не разполагаме с никакви доказателства срещу Хюи или Истланд.
— Всъщност има един начин — каза Декър.
— Какъв? — попита Богарт.
Отговори му Марс:
— Чрез Рой.
Декър кимна.
— Той има необходимите доказателства.
— Добре, Декър, дай ми адреса му и ще му отида на гости — отвърна саркастично Богарт.
— Може би трябва да го накараме той да дойде при нас.
— Как? Няма начин да се свържем с него.
— Разбира се, че има.
— Така ли? — погледна го учудено Марс.
— Отговори на онова съобщение, Мелвин, което Рой ти изпрати уж от мое име.
— По дяволите! Бях го забравил! — възкликна той и извади телефона си.
Богарт впери поглед в Декър.
— Добре, но каква е примамката?
— Винаги сме разполагали с нея. Просто не сме я използвали както трябва.
— Благодаря за разяснението — отвърна недоволно Богарт. — Би ли обяснил на нас, непросветените, какво точно имаш предвид?
— Жена му — каза Декър.
— Какво общо има майка ми с това? — попита подозрително Марс.
Вместо отговор Декър написа нещо на лист хартия и му го връчи.
— Изпрати това съобщение на Рой и виж какво ще се случи — каза той.
Богарт заобиколи масата, надникна през рамото на Марс и прочете написаното. Погледна към Декър и попита:
— Наистина ли смяташ, че това ще свърши работа?
— Ако то не свърши, не знам какво друго би могло.
Богарт потри нервно брадичка и кимна на Марс.
— Давай! Направи го. Както казва Декър, няма да загубим нищо, ако опитаме.
Марс въведе внимателно съобщението в телефона си и пръстът му надвисна над бутона за изпращане. Погледна първо Богарт, после Декър и каза:
— Много я обичаше. Толкова много, че я уби.
— Да, Мелвин. В интерес на истината, това е единственото, на което разчитам.
Марс натисна бутона за изпращане.
Богарт си пое дълбоко дъх.
— Да се надяваме, че идеята ще проработи. Защото не мисля, че имаме резервен вариант.



72


Не ти липсва кураж. Признавам ти го!

Отговорът дойде три дни по-късно, в два през нощта. Звукът от телефона събуди задрямалия Марс. Той стана, прочете го два пъти, после позвъни на Декър и го прочете и на него.
Бяха отседнали в хотел във Вашингтон. След по-малко от пет минути Декър вече чукаше на вратата на Марс.
Той изненадано изгледа напълно облечения Декър и попита:
— Никога ли не спиш?
— Опитах се, но нещо не ме лови сън.
— И мен.
Декър прочете съобщението и претегли телефона в дланта си.
— Той е едновременно ядосан и заинтригуван. Но повече заинтригуван, отколкото ядосан.
Въведе ново съобщение и го показа на Марс.

Може да се уреди. Къде да отидем?

Марс кимна и Декър изпрати съобщението.
После зачакаха отговор. Чакаха, чакаха…
А той пристигна едва в пет сутринта.
— Явно и той не спи — отбеляза Декър.
Съобщението издаваше напрежение.

Прецакаш ли ме, мъртъв си. Декър също. Ще се свържа с вас.

— Харесвам хората, които казват това, което мислят, и не си губят времето с празни приказки — отбеляза Декър.
* * *
Инструкциите, продиктувани от обещанието на Рой Марс да се свърже с тях, пристигнаха на следващата нощ.

Тъскалуса. След две вечери, смятано от сега. В полунощ. Само ти и Декър. Видя ли някого в радиус от пет мили, изчезвам завинаги.

Следваше адрес.
— Смяташ ли, че ще ни чака там?
— Мисля, че е много предпазлив човек.
— Иска да отидем само двамата.
— Изглежда категоричен по този въпрос.
— Ами Богарт и ФБР?
— Склонен съм да вярвам на Рой. Види ли федерален агент, ще изчезне отново, Мелвин. И случаят приключва.
— Знам, но пипнахме Оливър и Маклелън. Това не е ли достатъчно?
— Не и за мен. Става въпрос за високопоставен конгресмен с огромна власт и милиардер, убили куп хора, включително деца. Няма да се откажа.
— Добре, аз също. Как ще го направим?

— Няма да е лесно да се измъкнем от Богарт, но можем.
Трябва
да опитаме.

— Когато се срещнем с него, може да ни убие. Той е откачен, Декър. Убедих се със собствените си очи. Ти също.
— Ако имах друга възможност, щях да я използвам. Но нямам.
— Добре, пак ще те попитам. Как ще го направим?
— Не можем да летим със самолет или да вземем кола под наем. Тези неща изискват кредитна карта и Богарт лесно може да ни проследи.
— Какво ни остава тогава?
— Имам достатъчно пари в брой за пътуване с автобус. Нещо против?
Марс го погледна и поклати глава.
— Играчи на „Бъкайс“ и „Лонгхорнс“ в един автобус? Докъде я докарахме!
* * *
След като на два пъти смениха автобусите и пътуваха почти двайсет и четири часа, двамата най-сетне се добраха от Вашингтон до Тъскалуса. Прекосиха Вирджиния на югозапад, навлязоха в Тенеси, преминаха през Северна Джорджия и пресякоха половин Алабама по диагонал, за да се озоват в Бирмингам. Трябваше да пристигнат в Тъскалуса в седем вечерта.
И двамата бяха изключили мобилните си телефони, за да не може Богарт да ги проследи.
Успяха да поспят по време на пътуването, макар да бяха прекалено едри, а автобусните седалки — много тесни. Декър бе напълнил предварително цял плик с храна и бутилки вода.
Разговаряха, наслаждаваха се на пейзажа, отново разговаряха. Автобусите бяха доста пълни, затова бяха принудени да говорят почти шепнешком.
Когато най-сетне слязоха от третия автобус на автогарата в Тъскалуса, двамата протегнаха схванатите си крайници и се поразкършиха.
— Е, спомних си пътуванията с отбора по футбол — отбеляза Декър.
Марс го изгледа учудено.
— Голям отбор като „Бъкайс“ би трябвало да пътува със самолет.
— Така е. Имах предвид отбора в гимназията.
— Да, ясно. Не си играл в Тексас, да видиш какво е. Там пътувахме по двайсет и четири часа, без да напускаме границите на щата.
Декър погледна часовника си.
— Трябва да убием малко време. Какво ще кажеш да намерим някой хотел и да вечеряме?
— Звучи ми добре. Писна ми от диетични бисквити и ядки. Искам пържола и пържени картофи.
— Джеймисън е виновна. Иска да стана слаб като вейка.
На няколко преки от автогарата откриха хотел, в който приемаха пари в брой, оставиха багажа си и излязоха да потърсят ресторант.
Пет минути по-късно откриха каквото им трябваше, настаниха се на една маса и си поръчаха вечеря.
Марс погледна през прозореца и попита:
— Играл ли си някога срещу отбора на Алабама?
— Веднъж. Сритаха ни задниците.
— И ние изгубихме тук, но после ги бихме у дома.
Двамата потънаха в мълчание.
— Липсва ли ти понякога? — попита Марс.
— Кое? Футболът ли?
— А ти какво си помисли?
— Аз изобщо не бях на твоето ниво, Мелвин.
— Ей, човече, не говори така. Стигнал си до НФЛ. Справил си се по-добре от мен.
— Беше резултат от щастливо стечение на обстоятелствата. Освен това играх само в един мач.
Поръчката им пристигна, но преди да започнат да се хранят, Марс попита:
— Как беше?
Декър разгъна салфетката си.
— Кое?
— Да излезеш на игрището и да видиш… колко? Осемдесет хиляди души по трибуните? Да играеш срещу най-добрите в света?
Декър забеляза сериозното изражение на лицето му и мигом разбра какво огромно значение придава на този въпрос.
— Беше невероятно, Мелвин. Когато излязох от тунела и стъпих на тревата, сърцето ми биеше толкова силно, че се опасявах да не получа инфаркт преди първия съдийски сигнал. Никога не бях изпитвал подобен прилив на адреналин. Имах чувството, че всички онези хора са дошли да аплодират именно мен, макар да знаех, че съвсем не е така. Това беше… беше един от най-хубавите мигове в живота ми.
Марс се усмихна, сложи салфетката на врата си, взе ножа и вилицата и каза:
— Да, разбирам как си се чувствал. — После добави замечтан: — Трябва да е било страхотно.
— Ти можеше да се наредиш сред най-добрите от нашето поколение.
Марс поклати глава.
— Човек никога не знае. Бях тейл бек, една контузия можеше да ме изхвърли от играта. Да не говорим, че има безброй примери за момчета като мен, дошли от колежите, които откриват впоследствие, че не могат да се мерят с големите професионалисти от НФЛ. Че не могат да ги надбягат. Или контузват коляното си. И тази разлика, която всъщност е само частица от секундата, тази скорост, която не им достига, им пречи да уловят топката в нужния момент или да направят съответния пробив. Тогава с тях е свършено и на мястото им идва следващият гладиатор.
— Аз съм сигурен, че от теб щеше да излезе голяма звезда като Бари Сандърс или Емит Смит.
Марс се подсмихна.
— Благодаря, Декър, оценявам доверието ти.
— Това не са празни похвали. Играл съм при професионалистите. В отбора ни нямаше нито един бек, който да може да се мери с теб.
Ръката на Марс, която разрязваше пържолата, замръзна във въздуха. Понечи да отвърне нещо шеговито, но видя, че Декър говори напълно сериозно.
Двамата впериха погледи един в друг. Накрая Марс каза:
— Благодаря, това… това означава много за мен.
Вечеряха в пълно мълчание.
Когато приключиха, Декър поръча две бири. Чукнаха халби.
Декър отпи от своята, после я остави. Беше неспокоен и барабанеше с пръсти по масата. Искаше да каже нещо, но не можеше да намери нужните думи.
Марс забеляза притеснението му и попита:
— Ей, човече, добре ли си?
Декър си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и когато видя загриженото изражение на Мелвин, откри подходящите думи.
— Каквото и да се случи тази вечер — каза той, — искам да знаеш, че за мен беше искрено удоволствие да се запознаем, Мелвин.
Марс явно разбра колко му е трудно да направи подобно признание. Усмихна се и каза:
— Аз пък се радвам, че си включил радиото в онзи момент.
Когато изпиха бирите си, Марс попита:
— Какво смяташ, че ще се случи?
— Рой непременно ще се появи, защото изпълнихме условието му и дойдохме сами. Но не очаквам всичко да мине по мед и масло. Ще ни хвърли няколко криви топки, това му е в кръвта.
— Какви криви топки?
— Откъде да знам. Играл съм футбол, а не бейзбол.



73

Тръгнаха пеша към адреса, който Рой им бе дал, и пристигнаха една минута преди полунощ. Улиците бяха пусти, нощта — хладна, а небето — чисто. Декър бе посъветвал Марс да включи телефона си в очакване на следващото съобщение от Рой.
Декър се огледа и възкликна:
— Това е чудесно!
Марс също се огледа и попита:
— Кое?
— Построили са обществена библиотека на мястото на взривения офис на Националната асоциация за напредък на цветнокожите. Знаеш, че хората, които четат, са по-толерантни, по-либерални и страдат от по-малко предразсъдъци в сравнение с тези, които не четат.
— Чудесно. Всички да си извадят читателски карти!
Изчакаха пет минути, преди телефонът на Марс да изписука. Пристигна съобщение от Рой.

Продължете половин миля направо. Ще видите черен форд, паркиран до бордюра. Ключовете са под шофьорската седалка. Указанията са на седалката до нея. Следя ви дори в момента. Видя ли още някого, край.

— Започва се — каза мрачно Декър.
— Взе ли пистолета си?
Декър кимна.
— Надявам се да не се наложи да го използвам, защото това ще означава, че някой е открил стрелба по нас.
Изминаха половин миля направо и откриха черния форд. Качиха се в него и Декър измъкна ключовете, докато Марс четеше инструкциите.
— Трябва да караме на запад по този път, след което да излезем на шосе осемдесет и две и пак да продължим на запад. Там ще получим нови инструкции.
Потеглиха и не след дълго вече пътуваха по шосе №82.
— Явно отиваме на някое затънтено място в дълбоката пустош — отбеляза Декър.
— Вече сме там, Декър. Огледай се, около нас има само пустош — отвърна Мелвин и попита притеснен: — Смяташ ли, че ни е заложил капан и се кани да ни убие?
— Ако искаше да го направи, разполагаше с достатъчно възможности досега.
— Да, предполагам, че си прав.
— От друга страна обаче, може и да греша. Както ти сам каза, той е луд.
— Благодаря ти за позитивното мислене.
Декър често поглеждаше в огледалото за обратно виждане.
— Каза, че ни държи под око, но не виждам никого.
— Може да блъфира.
— Не ми прилича на човек, който обича да блъфира.
Марс също погледна назад.
— Може да кара с изключени светлини.
— Възможно е.
Марс го упъти на следващите три кръстовища и накрая се озоваха пред порутена къща встрани от шосето. Наоколо нямаше други постройки.
— Това място ми изглежда ужасно усамотено и зловещо — отбеляза Марс, когато спряха пред къщата.
— Не виждам друга кола — каза Декър.
Секунда по-късно встрани от къщата присветнаха автомобилни фарове.
Декър и Марс излязоха от колата.
Шофьорската врата на другата кола се отвори и те видяха Рой Марс.
Когато луната го освети, забелязаха, че е с избелели джинси, яке, фланелена риза и работни обувки. Пистолетът в ръката му беше огромен и насочен право към тях.
Декър пристъпи напред и извика:
— Мисля, че това е излишно.
— Какво ще кажеш за пистолета на кръста ти, Декър. От тук виждам издутината. Въпреки шкембето ти.
— Не е толкова голямо, колкото беше.
— Поздравления. Хвани го за цевта и го извади.
Декър изпълни инструкциите и му подаде пистолета си.
— Да влезем вътре — каза Рой.
Те го последваха.
Стаята бе малка, вмирисана на мухъл и гнило. Рой ги заобиколи и включи малък фенер за къмпинг, поставен върху дървен сандък. Светлината му озари помещението и хвърли сенки наоколо.
Рой прибра пистолета на Декър в джоба си и се облегна на стената.
— Е, разбрах, че сте си върнали онази жена.
— Откъде знаеш за Девънпорт? — попита Декър.
— Не знам. Но се досетих, когато чух, че шериф Роджър Маклелън е бил убит в старата ферма на баща си край Кейн. Никой не спомена нищо за убита жена. Това означава, че сте я освободили, нали?
— Да.
— Мак е мъртъв. Получихте това, за което дойдохте. Защо се свързахте с мен?
— Има още двама, които не са платили за престъпленията си — отвърна Декър. — Затова.
— Човек не може да очаква да получи от живота всичко, което иска. Не става така. Попитай Леви.
— Защо тогава се съгласи да се срещнем? — отвърна Марс.
— Предполагам, че любопитството ми е надделяло.
— Мисля, че тук се крие нещо повече — каза Декър. — Някога си бил част от групата им, може дори да си бил четвъртият мускетар, макар и неофициално, но после си се обърнал срещу тях.
— Нямаш представа за какво говориш.
Вместо отговор Декър извади страницата от годишника на гимназията в Кейн, която бе откъснал в библиотеката.
— Ти си четвъртият отляво. Арън Калахан.
— Какво? — възкликна Марс и впери поглед в снимката.
— Рой Марс е всъщност Арън Калахан. Променил си се, разбира се, Рой, но човек лесно може да се досети, че това си ти. Явно си учил в гимназията заедно с Тримата мускетари.
— Браво, Декър. Как се досети?
— Открихме два чифта инициали на стената на дрешника в спалнята ви в Тексас. АК и РБ. Откъснах тези страници от годишника, тъй като съдържат фамилните имена, които започват с „К“ и „Б“. Не те разпознах в никого, чието име започва с „Б“, но с „К“ извадих късмет. Следователно РБ би трябвало да са инициалите на истинското име на Лусинда.
— Роксан Барет — отвърна Рой и погледна Марс. — Това беше истинското име на майка ти. Но тя харесваше повече Лусинда.
— Защо избра фамилията Марс? — попита Декър.
Рой се ухили.
— Винаги съм харесвал Червената планета. Още от дете. Струваше ми се толкова привлекателна.
Декър кимна.
— Били сте заедно в отбора по футбол. Играл си като ляв защитник, което означава, че си пазил сляпата зона на Хюи. Той е бил куотърбек.
— Беше посредствен играч, който обаче изпъкваше с наша помощ. Маклелън например го пазеше от другата страна. Беше като бясно куче, готов да отхапе крака ти в някое меле. Истланд беше много бърз, но и голям хитрец. Никога не минаваше през средата на терена, където има най-много играчи, винаги намираше заобиколен път, винаги успяваше да се промуши, преди да го настигнат. Не понасяше удари и болка. Голям пъзльо! Но беше красив и умен и произхождаше от богато семейство… Затова момичетата си сваляха гащите веднага щом го зърнеха. Търман беше същият. Беше популярен заради баща си, който беше важна клечка в Мисисипи. Всички го познаваха.
— Хюи-старши е бил изпечен расист. Изповядвал е принципите на Джордж Уолъс: „Сегрегация днес, сегрегация утре, сегрегация завинаги!“.
— По онова време в Мисисипи това си беше в реда на нещата. Може и още да е в някои части на щата.
— И ти си израснал с тези мръсници? — възкликна Марс.
— Човек трябва да израсне все някъде. Но никога не съм се движил в техните кръгове. Не можех да се похваля с техния произход.
— И ти си им помогнал да вдигнат във въздуха онези сгради?
— Казах ти вече, Леви. Не виждам смисъл да се повтарям.
— Но разполагаш с доказателства, които да ги пратят в затвора — каза Декър. — Това е причината да изчезнеш след взривовете.
— Предпочетох сам да напусна.
— Защо?
— Имах си причини, които не са твоя работа.
— Заради децата ли? Децата, които загинаха в църквата?
— Защо си мислиш, че ме е било грижа за някакви деца?
— Сам каза, че не е трябвало да бъдат там, че това не е влизало в плановете — отвърна Марс.
— А след това си се оженил за чернокожа — добави Декър.
Рой сви рамене, но не каза нищо.
— Можеш да съсипеш тези типове, Рой! Макар и близо петдесет години по-късно. Да си получат заслуженото.
— Това не ме засяга. Опитвам се само да оцелея.
— Наемниците на Истланд убиха Маклелън. А Хюи вече е взел мерки да възпрепятства разследването на ФБР.
— Не ме изненадва. Винаги са били много умни. Маклелън им вършеше мръсната работа. Затова стана ченге. Колко ли души е пребил, докато носеше униформа?
— Много — отвърна Декър. — И предполагам, че повечето са били чернокожи.
— Кому са били нужни онези бомби? — попита Марс. — Сам каза, че двамата са били от висшето общество. Бащата на Хюи е имал големи връзки. За какво им е било да го правят?
— Попадна право в целта, Леви. Не мога да бъда сигурен, но подозирам, че Хюи-старши ги е подтикнал към това.
— Но защо са се съгласили? Би трябвало да знаят, че един ден това ще се върне като бумеранг?

— Бяха млади глупаци, които си въобразяваха, че са неуязвими. Наистина се смятаха за Тримата мускетари и вярваха, че защитават начина си на живот. Живота на
белите.
Трябваше да ги видиш тогава. Смятаха се за богоизбрани. Имах чувството, че живеят в деветнайсети век.

— Значи са се опитвали да запазят Юга такъв, какъвто според тях го е искал Бог?
— Нещо подобно. Докато аз се интересувах само от парите.

— Колко
благородно!
— възкликна презрително Марс.

— Ей, да не мислиш, че това беше единствената църква или офис на асоциацията, които хвръкнаха във въздуха? Южните щати от петдесетте и шейсетте години приличаха на Близкия изток днес. Гледал ли си репортажи от онова време? Виждал ли си как водните струи събарят хора. Или как полицейски кучета нападат жени? Виждал ли си пожарите и взривовете? Телата, увиснали по дърветата? Чувал ли си куршумите да свистят покрай ушите ти?
— Израснах в Тексас преди трийсет години в семейство на родители от различни раси, затова отговорът ми е: не, не съм бил свидетел на расизъм — отвърна саркастично Марс.
Рой се усмихна и наклони глава.
— Както и да е, синът трябва да надмине бащата, да стане по-добър от него във всяко отношение. Търман щеше да тръгне по стъпките на своя старец и да стане играч от национален мащаб. Не си измислям нито дума. Само за това говореше в училище. А Истланд щеше да наследи бизнеса на своя баща. Освен това беше дълбоко убеден в собственото си превъзходство и непогрешимост, предполагам, заради парите си. И така, имахме си вече бъдещ политик и бъдещ бизнесмен. Мак се включи, защото — както вероятно сте забелязали — не обичаше различните от него.
— А ти? — попита Декър. — Какъв беше твоят стимул?
— Май не ме слушаш! Вече ти казах. Парите! Трябва да призная, че по онова време бях пълен глупак. Просто следвах тълпата. Семейство Хюи имаха власт. Семейство Истланд имаха пари. Докоснах се до техния свят и той ми хареса повече от моя. Родителите ми бяха изполичари. Единствената тоалетна, която бях виждал като дете, беше тази в училище. Огладнеех ли, трябваше да отида на полето и да си откъсна нещо. Родителите ми се трудеха от сутрин до вечер, но едва свързваха двата края.
— И ти тръгна след тях?
— Да, по дяволите. Те ми плащаха. Купища пари при това. Повече, отколкото щях да изкарам от каквото и да било. Винаги съм бил добър механик. Умеех да сглобявам, да поправям… двигатели, трансмисии, електроуреди…
— И да правиш експлозиви — добави Декър.
— Започнах с пиратки още в гимназията. После минах към по-сериозни неща. Те ми осигуряваха материалите, а аз правех взривни устройства с часовников механизъм.
— А Чарлс Монтгомъри отклоняваше вниманието на полицията.
— Местните ченгета знаеха какво става, но, да, Чък влезе в ролята на пиян шофьор, за да ги подмами да зарежат охраната на църквата.
— Същото се случи и в Тъскалуса с офиса на асоциацията, нали? — попита Декър. — Монтгомъри е отклонил вниманието на полицаите, за да може някой друг да сложи бомбата.
— Не съм бил там, но предполагам, че точно така е станало. Хюи ми каза впоследствие, че ченгетата са наблюдавали мястото, защото е имало заплахи.
— А кой включи Монтгомъри в играта?
— Маклелън и Истланд.
Декър кимна.
— Играли са футбол заедно в „Ол Мис“.
— Точно така. Той обаче напусна колежа, записа се в армията, отиде във Виетнам и се върна с куп проблеми. Нуждаеше се от пари, а те разполагаха с предостатъчно. Използвах това, когато накарах Чък да излъже, за да измъкнем Леви от затвора. Реших, че човек, който и бездруго скоро ще умре, няма да има нищо против да признае още едно престъпление. Той поиска само да се погрижа за хлапето му. Така поне ми каза Реджина.
— Какво се случи? — попита Декър. — Защо изчезна? Защо си смени името и започна да се криеш?
Рой се забави с отговора.
— Не се съгласих да се срещнем, за да ме подлагате на разпит.
— Вярно, но все пак се съгласи. Скарахте ли се?
— Какво те навежда на тази мисъл?
— Защото у теб има нещо, което те искат. Съдържанието на онзи сейф, каквото и да е имало в него. Те знаят, че си жив, Рой. И никога няма да спрат да те търсят.
— Смяташ ли, че това ме притеснява?
— Не знам. Защо не ни дадеш доказателствата? Защо не ни позволиш да ги използваме, за да ги пратим в затвора?
— А с мен какво ще стане? Ще ме пуснете по живо, по здраво? — Той поклати глава.
— Това е застраховката ти, нали? — каза Декър. — Тръгнат ли подире ти, веднага ще предадеш уликите на властите.
— Точно така.
— Мама знаеше ли, че си замесен в бомбените атентати? — попита Марс.
— Мислиш ли, че щеше да се омъжи за мен, ако знаеше какво съм правил? — отвърна Рой. — След онзи репортаж по телевизията получих писмо.
— Заплашиха ли те?
— Заплашиха всички ни. Тогава разбрах, че Лусинда умира. Оставаха й няколко месеца. Бях в безизходица.
— Минали са толкова години и ти не си разкрил доказателствата срещу тях — каза Декър. — Защо са реагирали по този начин, когато са те видели по телевизията? Това би могло да те накара да издадеш тайната им.
— Беше работа на Маклелън. Той отправи заплахите. Сигурен съм в това. Хюи и Истланд биха предпочели да изчакат, да не правят нищо. Роджър обаче не беше като тях. Знаех, че през всичките тези години онова, което бях направил, не му дава мира. Затова започна да ме преследва и накара другите двама да се включат в играта.
Декър кимна.
— След като се запознах с него, не се съмнявам, че е станало точно така. Откъде намери пари за нещата, които Реджина Монтгомъри е започнала да купува? — попита той. — Когато Лусинда се е разболяла, не сте имали пари за лечение.
— Разбих няколко сейфа, измамих няколко души, извърших дори кражба с взлом и въоръжен грабеж. Отне ми известно време, но събрах парите. Онази глупачка откачи и започна да харчи наляво и надясно. Казах й да изчака, докато се премести, но тя не го направи. Пълна идиотка! Затова трябваше да реша този проблем.
— А човекът, заел мястото ти, преди да изчезнеш? Дан Риърдън?
— Изобщо не ми е жал за него. Знаеш ли какво представляваше той? Педофил и убиец. Никой не си направи труда да потърси, но в двора му сигурно са заровени останките на половин дузина деца.
— И не каза нищо на никого? — попита Декър.
— Не, предпочетох да го гръмна в главата. Спасих на всички много време и пари.
— Но сега те знаят, че си жив, Рой. И ще тръгнат след теб и Мелвин.
— Аз съм много по-труден за намиране от Леви.
— И това те устройва?
— Устройват ме много неща, които не биха устроили теб.
— Дори когато осъзнаваш, че Лусинда не би го одобрила?
Вместо отговор Рой вдигна телефона си.
— Ти написа това съобщение, нали? Първото? Защото не мисля, че Леви може да бъде толкова красноречив.

Съобщението на екрана гласеше:
Това ли смяташ, че би искала Лусинда, Рой? Става въпрос за сина й, за единствената искрица живот, останала от жена ти? Какво би поискала да направиш Лусинда?

— Справедлив въпрос — отбеляза Декър.
— Никога не съм го отричал.
— И така, какво би искала тя да направиш? Не само заради Мелвин. А и заради другите жертви. Заради онези малки момиченца, които не можаха да пораснат и да имат свои деца.
— Не се опитвай да ме разчувстваш. Отдавна съм закоравял.
— Не го вярвам. Защото ти измъкна Мелвин от затвора. И спаси живота му.
— И въпреки това искаш от мен да направя още нещо?
— Работата ти не е приключила.
— Твоята може би не е, но моята приключи.
— Можем да си говорим така цяла нощ, без да постигнем нищо.
Двамата мъже впериха поглед един в друг.
— Интересно ми е да разбера какво те кара да правиш всичко това, Декър — каза Рой.
— Може да се окаже, че си приличаме повече, отколкото смяташ.
— О, аз дори смятам, че много си приличаме. — Рой сведе поглед. — Какво ще стане, ако ти дам нещата? Ще ме оставиш ли да си тръгна?
— Ако получим доказателства, които да пратят Истланд и Хюи в затвора, няма да си направя труда да те издирвам.
— Но ФБР може да продължи да ме търси.
— Така е, но както сам каза, ти си труден за откриване.
Рой се замисли и тъкмо реши да каже нещо, когато замръзна и извърна поглед. Лицето му се изопна.
— Прецакахте ме! Доведохте федералните!
Декър погледна в същата посока и се обърна към Рой.
— Не, не сме. Което означава, че другата страна е тук.



74

Рой веднага угаси фенера и стаята потъна в мрак.
— Дай ми пистолета — каза Декър.
— Не. Откъде да знам, че тези отвън не са федерални агенти? Че няма да се опиташ да ме измамиш? — отвърна Рой.
В този момент един куршум разби прозореца на безброй парчета и тримата залегнаха на пода.
— Защото агентите на ФБР обикновено се представят първо и никога не откриват огън, когато вътре има цивилни.
В следващия миг прозвуча глас, усилен от мегафон:
— Знаем, че си там, Калахан! Излез и донеси онези неща!
— По дяволите! — измърмори Рой.
Извади пистолета на Декър и му го подаде.
— Има ли друг изход? — попита Декър.
— Задната врата, но предполагам, че вече я държат на мушка.
В потвърждение на думите му откъм задната страна на къщата отекна изстрел.
— Ясно, няма измъкване — каза Декър.
— Приклещили са ни вътре. Трябва само да ни изчакат да излезем.
Декър извади телефона си.
Рой го видя и поклати глава.
— Няма да свърши работа. Тук няма покритие. Никой не живее в района. Затова избрах да се срещнем тук.
— С нас е свършено — каза Марс.
— С нас е свършено от момента, в който И Ес Пи Ен излъчи онзи репортаж, Леви!
— Значи аз съм виновен?
— Моментът не е подходящ да обсъждаме чия е вината — намеси се Декър, промъкна се до прозореца и погледна навън. — Не виждам нищо. Но подозирам, че изстрелите дойдоха от мощна снайперска винтовка. Като онази, с която убиха Маклелън. — Върна се при останалите и попита: — Наистина ли очакват да носиш уликите със себе си?
— Не, но искат да ги заведа при тях.
— Къде си ги скрил?
— Няма да ти кажа. Те са единственият ми коз в момента.
— Ще ни убият, Рой — отвърна Декър.
— Трябва да са ви проследили до тук. Не виждам друго обяснение.
— Никой не ни е проследил.
— Истланд ръководи компания за разузнавателна информация, глупаци! Не смятате ли, че знае как да ви проследи, без да забележите?
Декър се обърна към Марс.
— Може и да е прав.
— Разбира се, че съм прав. Не трябваше да се съгласявам на среща с двама идиоти като вас.
— Ние също не изгаряхме от желание да се срещнем с теб — отвърна Марс. — Но ти започна всичко това.
— Питах те вече, но така и не получих отговор — каза Декър. — Избягал си, след като си взел документи, които ги уличават в извършените престъпления. Защо, Рой?
— Смяташ ли, че моментът е подходящ да го обсъждаме?
— Може да не получим друга възможност.
Рой надникна през прозореца, когато същият глас извика:
— Имаш една минута! После откриваме огън! Зареждаме оръжия със запалителни патрони!
— По дяволите! — промърмори Рой, погледна към Декър и каза: — Добре, прав си. Убийството на децата не влизаше в плановете, но на Тримата мускетари не им пукаше. Аз обаче не исках вече да имам нищо общо с тях. Но те нямаше да ме оставят да се измъкна. Заявиха го съвсем ясно.
— Какво направи?

— Откраднах уликите от сейфа на Травис Хюи. Старецът се гордееше с това, което бяха направили, но не беше толкова глупав, че да позволи историята да се разчуе.
Аз
бях този, който снимаше с камерата, докато тримата разказваха за взрива в църквата. Видях старецът да отваря сейфа няколко пъти и запомних комбинацията. Досетих се, че там държи доказателствата. Когато ги взех, оставих бележка, с която ги уведомявах с какво разполагам и заявявах, че напускам страната.

— А после си се влюбил в чернокожа жена — каза унило Марс. — Каква ирония.
Изненадващо, но Рой изглеждаше обзет от разкаяние.
— Това е любовта, човек просто… искам да кажа, че не подлежи на контрол. Обичах майка ти и тя ме обичаше. Беше любов от пръв поглед.
— Но не и мен — каза Марс. — Мен не си ме обичал никога.
— Гордеех се с теб, Леви, особено с онова, което правеше на игрището. Но наистина не можах да те обикна и причината не е, че си чернокож.
— А каква е тогава?
— Всеки път когато те погледнех, виждах онзи мръсник, който беше наранил единствения човек, когото съм обичал през живота си. Знам, че звучи объркано, че най-вероятно няма да ме разбереш, но точно това изпитвах… — Рой замълча и продължи: — По-добре да ти кажа истината. Цялата истина. Баща ти… Излъгах те. Не го убих заради това, което причини на майка ти.
— Какво? — възкликна Марс.
— Не че не се опитах. Но той беше прекалено богат, прекалено добре охраняван. Горилите му едва не ме очистиха. — Рой посочи белега. — Остана ми това заедно с още няколко рани. Мръсникът и сега си живее в Колумбия. И си живее добре. Кръвта ми кипва само като се сетя за него.
— Защо ми казваш това? — попита Марс.
За пръв път Рой им се стори притеснен.
— Защото това е истинската причина да те натопя за убийството, Леви. Не за да те защитя. Майка ти не знаеше какво се каня да направя. Смяташе, че просто ще изчезна. Ако знаеше какви планове кроя, никога нямаше да ми позволи да го направя… По дяволите, щеше направо да ме убие!
— Защо? — попита Марс.
— Наистина ли трябва да ми зададеш този въпрос?
— Да, трябва.
— Защото независимо от начина, по който си бил заченат, тя те обичаше повече от всичко на света. — Рой замълча, после добави унило: — Повече дори от мен.
Марс впери поглед в Рой, докато той сведе очи и продължи:
— Изпращането ти в затвора бе единственият начин да си отмъстя за стореното от онзи мръсник. Макар че той най-вероятно пет пари не би дал за това, в теб имаше частица от него. Така че те натопих, за да си отмъстя на него.
Настъпи продължителна тишина.
— Много гадно, Рой — отбеляза Декър, докато Марс се взираше в мъжа, когото бе смятал за свой баща. — Натопил си невинен човек.
Рой вдигна рамене.
— Казах ти и преди, Декър. Стореното — сторено. Не се чувствам длъжен да се оправдавам нито пред теб, нито пред когото и да било.
— Калахан! — прозвуча познатият вече глас, усилен от мегафона. — Времето ти изтича!
Декър погледна към вратата и попита:
— Какво ще правим с онези типове отвън?
— Може би има начин да се измъкнем. Ще им дам това, което искат.
— И те ще ни оставят да си тръгнем?
— Мен да, вие двамата се оправяйте сами.
— Кучи син! — възкликна Марс и тръгна към Рой, който насочи пистолета си в него.
— Не ме карай да те застрелям, Леви.

— 
Аз
ще те застрелям — закани се Декър.

— Не — отвърна Рой. — Аз бих могъл да застрелям някого в гръб, но не и ти. А сега, ако ме извините, чака ме работа.
В тъмнината Рой се блъсна в Декър на път към вратата. Хвана се за ръката му, за да не падне, и каза:
— Много си отслабнал, Декър. Но ти се е отразило добре.
Пусна го и извика през прозореца:
— Идвам! Ако искате да разберете къде са нещата, които ви интересуват, ще трябва да сключим сделка. Застреляте ли ме, документите ще отидат там, където никога не бихте искали да попаднат.
— А другите двама с теб? — попита гласът.
Рой не си направи труда да ги погледне.
— Не са мой проблем — извика той.
— Мръсник! — изръмжа Марс, но Декър го спря.
— Пусни го, Мелвин.
— Защо? За да оживее той, а ние да умрем?
— Не бъди такъв пъзльо, Леви — подсмихна се Рой. — Може и да се измъкнеш. Не успееш ли, ще се видим на оня свят.
— Не, няма — отвърна Марс. — Аз ще бъда при мама. А ти знаеш къде ще отидеш.
— Ето ме — извика Рой и излезе през вратата с насочен нагоре пистолет.
Декър погледна през прозореца и видя трима мъже да тичат към Рой.
Всички бяха облечени с камуфлажни дрехи, носеха бронирани жилетки и държаха винтовки в ръце. Мигом заобиколиха Рой.
— Къде е? — попита един от тях.
Рой погледна към малката къща.
— Ей, Леви, кажи на майка ти… — Гласът му потрепери и очите му се наляха със сълзи. — Кажи й, че я обичам. Винаги съм я обичал…
— О, по дяволите! — възкликна Декър, сграбчи Марс и го дръпна рязко назад.
Марс се плъзна по пода и се удари в отсрещната стена. Декър се втурна към него и го прикри с тялото си.
А навън Рой разтвори якето си. На кръста си носеше колан с пластичен експлозив, свързан с детонатор.
Мъжете, които го бяха наобиколили, хукнаха да бягат.
Но беше прекалено късно.
Рой Марс натисна копчето на детонатора.
И четиримата просто се изпариха.



75

Декър седеше срещу Марс и се взираше в него.
Намираха се в хотелската стая в Тъскалуса.
Богарт стоеше прав и наблюдаваше и двамата. Изражението му не бе никак щастливо.
Част от къщата се бе срутила, когато Рой Марс бе детонирал експлозивите, обвили тялото му. Декър и Марс бяха извадили късмет и се бяха измъкнали от руините без сериозни наранявания.
Качиха се на пикапа, оставен от нападателите, и стигнаха до място, където мобилните им телефони уловиха сигнал. Пристигна полицията, а после се появи Богарт с цял екип федерални агенти. Декър и Марс бяха отведени в местната болница, където прекараха нощта, а на сутринта бяха изписани.
Джеймисън също бе долетяла с Богарт и в момента стоеше до него. Тя изглеждаше също толкова ядосана, колкото и агентът на ФБР.
— Не ти ли мина през ума да споделиш какво възнамеряваш да правиш? — попита той.
Декър сви рамене.
— Получи официално нареждане да прекратиш работа по случая, Рос. Не исках да те забърквам в неприятности, а и Рой настоя да дойдем сами.
— Послушал си него, а не мен?
— Това ми се стори единственият начин да решим случая — отвърна Декър.
— Ами аз? — попита рязко Джеймисън с намръщено лице и ръце на кръста.
— Съжалявам, Алекс! — Това бе единственото, което Декър успя да каже.
— И така, Рой е мъртъв, нападателите буквално са се изпарили при взрива — обобщи Богарт, — а на мястото не открихме нищо, което да ги свърже с Истланд или Хюи.
Марс поклати глава.
— Не мога да повярвам, че той… се самоуби.
— По този начин ни спаси, Мелвин. Или по-точно, спаси теб. Не мисля, че го беше грижа дали аз ще оцелея или не.
— Но защо? След всички ужасни неща, които ми причини? Заради майка ми ли го направи?
— Не мисля. Направи го заради теб.
— Но той не ме е обичал. Мразел ме е от дъното на душата си. Натопил ме е за убийство. Предполагам, че е избрал най-лесното решение.
— Не бих нарекла лесно решението да се взривиш — изтъкна Джеймисън.
— Защо изобщо беше дошъл с тази бомба? — попита Марс.
— Рой беше човек, който винаги гледаше да се подсигури. Подозирал е, че Истланд разполага със сериозни ресурси. Допускал е, че може да ни проследи — каза Декър.
— Каквато и да е била причината — отвърна Богарт, — вече нямаме нищо. Рой беше последната ни надежда. Сега той е мъртъв. А Истланд и Хюи ще останат на свобода.
— Не съвсем — възрази Декър.
Всички погледи се насочиха към него.
Той извади нещо от джоба на сакото си. Ръката му бе пострадала при срутването на стените в резултат на експлозията и още го болеше. Но успя да я вдигне. Държеше нещо в нея.
— Портфейлът ти? — попита Богарт.
— Не, портфейлът на Рой.
— Как му го измъкна? — възкликна Марс.
— Не съм. Той го пъхна „неволно“ в джоба ми, преди да излезе и да вдигне всичко във въздуха.
— И защо го е направил? — попита Богарт.
Декър отвори портфейла и извади единствения предмет вътре.
— Какво е това? — попита Джеймисън. — Кредитна карта?
— Не, читателска карта.
— От библиотека? — учуди се Богарт, погледна към Марс и попита: — Обичаше ли да чете?
— Никога не съм го виждал с книга в ръка.
— С изключение на онази, която ти е чел вечер, за да те приспи — поправи го Декър.
— Точно така. Как го пом… — Марс не довърши изречението.
— И защо ни е оставил читателска карта? — попита Джеймисън.
— Мисля, че това е послание — отвърна Декър и се надигна от стола. — Да вървим.
* * *
Изминаха за десетина минути разстоянието от хотела до библиотеката, която се издигаше на мястото на взривения офис на Националната асоциация за напредък на цветнокожите. Използваха колата, която Богарт бе взел под наем. Той спря пред библиотеката и паркира до бордюра. Декър ги поведе към входа.
На рецепцията ги посрещна жена на средна възраст с купчина книги пред себе си.
— Запазил съм една книга — каза Декър, след което й подаде картата.
Тя я взе и провери нещо в компютъра на бюрото си.
— Предполагам, че не е за вас — отвърна тя.
— Не, за племенника ми е. В момента се учи да чете.
Жената се усмихна.
— Започне ли отрано, ще продължи да чете през целия си живот. Ей сега се връщам — каза библиотекарката, надигна се от стола си и се скри зад рафтовете с книги.
— Ще ни кажеш ли какво става, Еймъс? — попита Джеймисън.
— Коя книга е запазил? — поинтересува се Марс.
— „Трите малки прасенца“ — отвърна служителката, която току-що се бе върнала. — Забелязах, че сте я вземали и преди — каза тя на Декър.
— Да, племенникът ми много я харесва.
— Това е класика. И аз съм я чела на внуците си. Още се стряскам при появата на Големия лош вълк. А илюстрациите са направо невероятни — каза тя и връчи на Декър книжката заедно с читателската карта.
— Благодаря.
Излязоха от библиотеката и се запътиха към колата.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Декър.
Марс отвърна:
— Това е книжката, която баща… имам предвид Рой… тоест Калахан ми четеше.
— Той много харесвал Големия лош вълк — добави Декър. — Мисля, че е виждал самия себе си в тази роля.
— Чакайте малко! — възкликна Джеймисън. — В такъв случай трите прасенца са…?
— Тримата мускетари, разбира се — отвърна Декър. — С тази разлика, че Рой ги е смятал за прасета, а не за герои. А той е бил Големият лош вълк, който ще ги изяде.
— Но нали вълкът се проваля? — попита Богарт.
— В приказката, да. Да видим какво ще се случи в живота.
Декър седна на задната седалка и запрелиства книжката. Не пропусна нито една страница, но не откри нищо.
— Декър, погледни гръбчето — каза Джеймисън. — То е твърде издуто.
Той я послуша и дори се опита да пъхне пръст между гръбчето и книжното тяло, но пръстът му бе прекалено дебел.
— Някой да има фенерче? — попита Декър.
Богарт му подаде едно, което извади от джоба на сакото си.
Декър освети гръбчето на книжката.
— Тук има нещо — каза той.
— Разкъсай корицата — посъветва го Богарт.
— Не обичам да унищожавам книги.
— Господи! — възкликна агентът и добави: — Почакай малко. — Отиде до багажника на колата и извади куфара си. — Още не съм се настанил в хотела — обясни Богарт. Отвори куфара и взе от него един костюм, окачен на телена закачалка. Измъкна я и я подаде на Декър през прозореца на задната врата. — Опитай с това.
Декър изправи леко куката на закачалката, за да я пъхне в отвора.
— Определено опира в нещо — каза той. След няколко минути усилия заяви: — Добре, излиза. — Издърпа бавно куката и пред очите им се появи горната част на ключ.
Джеймисън, която имаше най-фини пръсти от четиримата, бръкна внимателно между гръбчето и книжното тяло и извади ключа. Повърхността му бе лепкава.
— Рой вероятно го е намазал с лепило, преди да го плъзне вътре — каза Декър. — Така ключът не би могъл да изпадне случайно.
— Какво ли отключва? — попита Богарт.
Джеймисън го вдигна високо.
— Според мен това е ключ от банков сейф — отвърна Декър.
— Добре, но коя е банката? В Тъскалуса има повече от една банка. Ако изобщо сейфът е в Тъскалуса…
Джеймисън погледна през прозореца.
— Добре, защо не опитаме онази до библиотеката? — попита тя.
Богарт също погледна навън и отвърна:
— Звучи ми логично.
Влязоха в банката, където служебната карта и значката на Богарт значително ускориха процеса. Ключът наистина бе за сейф, разположен в трезора на въпросната банка.
Когато управителят на клона спомена необходимостта от заповед за обиск, Богарт отвърна:
— Мога да извадя заповед, но забавянето ще даде възможност на двама убийци да се измъкнат от правосъдието.
— Но наемателят на сейфа има права! — възрази управителят.
Декър извади снимката на Рой Марс и му я показа.
— Това ли е той?
Управителят се взря в зърнестото изображение.
— Да, така мисля.
— В такъв случай няма да има нищо против. Мъртъв е.
Това им осигури достъп до трезора. Управителят сложи в едната ключалка ключа, който Декър и останалите бяха донесли, а в другата — ключа, който се съхраняваше в банката.
Отвори сейфа и ги остави да разгледат съдържанието му насаме.
Декър погледна Марс и попита:
— Готов ли си?
— Готов съм от много отдавна.
Марс отвори кутията и впери поглед в съдържанието й.
Декър извади бавно една снимка от нея.
Богарт взе писмо и го зачете.
На Марс се паднаха карта и няколко листа, изписани на ръка.
Джеймисън взе компютърен диск.
— През шейсетте не е имало такива неща. Рой… искам да кажа, Калахан явно е прехвърлил някаква информация върху него.
Отне им час, докато прегледат цялото съдържание на сейфа и изгледат диска на лаптоп. Бе очевидно, че кадрите на него са били записани на лента, а после са били прехвърлени на диск.
Когато приключиха, Декър погледна останалите.
В отговор те го зяпнаха изумени.
Големият лош вълк бе пипнал трите прасенца.
Декър вдигна поглед към тавана и възкликна:
— Благодаря ти, Арън Калахан, където и да се намираш!



76

— Доказателствата, оставени от Калахан, бяха толкова железни, че и Истланд, и Хюи направиха самопризнания, за да избегнат смъртното наказание — заяви Богарт.
Бяха се събрали в същата заседателна зала в „Куонтико“, в която бяха започнали работа по случая „Мелвин Марс“. Присъстваха всички, включително Девънпорт и Милиган. Разбира се, Марс също бе дошъл.
— Явно Тримата мускетари са искали да документират делата си — продължи Милиган. — Снимали са се с бомбите. Писали са писма, в които обсъждат какво възнамеряват да направят, и други писма, в които с най-големи подробности изреждат какво са направили. Заснели са дори филм, в който се хвалят какво са извършили. Очевидно са се гордеели. Има и карти на църквата и офиса на асоциацията. Списък на жертвите с отметки срещу всяко име. И прочие, и прочие… Направо невероятно!
Богарт добави:
— Снимали са се и с качулки на Ку-клукс-клан. Увековечили са дори Хюи-старши с расистки лозунг в ръце. Глупостта им не е познавала граници!
— Смятали са се за недосегаеми — отвърна Декър. — Бащата на Хюи е бил най-влиятелният човек в Мисисипи. Родителите на Истланд са били богати. А Маклелън е бил опасен тип, от когото всички са се страхували до смърт. Освен това са вярвали, че вършат Божие дело.
— По-скоро сатанинско — обади се Джеймисън.
— Но Маклелън е мъртъв, а другите двама влизат в затвора. Оказаха се не чак толкова недосегаеми — каза Богарт.
Марс се усмихна.
Декър го погледна.
— Какво има?
— Представих си тези двама мръсници в оранжеви гащеризони как мият пода и живеят в килия два на три. Стана ми приятно.
— Между другото, какво стана с Мери Оливър? — попита Джеймисън.
— Сключи сделка — обясни Богарт, — но въпреки това ще прекара доста време в затвора.
— Радвам се — каза Девънпорт. — Когато почука на вратата ми, веднага й отворих. В следващия миг някакъв тип покри носа ми с нещо. Настъпи мрак… Реших, че умирам.
— Наистина щеше да умреш — отвърна Богарт, — ако не те бяхме намерили. Можеш да благодариш на Декър за това.
Девънпорт му се усмихна топло, но Декър като че ли не забеляза това.
— Какво е положението с Мелвин? — попита Джеймисън.
Богарт се поизправи на стола си.
— Мелвин няма да се върне в затвора. След като случаят получи съответната разгласа и новинарските репортажи отразиха помощта, която той оказа при разкриването му, властите в Тексас прекратиха всякакви опити да го пратят отново зад решетките.
— А искът му за обезщетение? — настоя Декър.
— Радвам се, че повдигна този въпрос — каза Богарт. — Ангажирахме юристи от Министерството на правосъдието. И тъй като в момента Мелвин е истински герой, властите в Тексас не оспорват правото му да получи компенсацията за случилото се. Това се отнася както за несправедливата присъда, така и за опита за убийство в затвора в резултат на престъпен заговор с участието на надзиратели. Направиха ни предложение, което обещах да ти предам. Имай предвид, че юристите на министерството посъветваха властите в Тексас да проявят максимална щедрост предвид парите, които щеше да изкараш в НФЛ.
Богарт извади от джоба си сгънат на две лист и го плъзна към Мелвин, който го изгледа, без да помръдне.
— Можеш да го отвориш, Мелвин — каза Декър.
— Тази неизвестност ме убива — добави Джеймисън.
Марс разгъна бавно листа и впери поглед в написаната върху него сума. Затаи дъх и преброи нулите.
— Мили боже! — възкликна Декър, който надзърна над рамото му.
Джеймисън скочи на крака, погледна и едва не припадна.
— Божичко!
Марс погледна Богарт и каза:
— Никога нямаше да изкарам толкова пари, дори да бях играл двайсет години в НФЛ!
— Трябва да призная, че федералното правителство също помогна в това отношение. Парите са освободени от данъци. Като жест на добра воля от страна на Чичо Сам. Така че всичките са за теб.
Декър тупна Марс по гърба.

— Как се чувстваш като милионер,
Леви?

Марс се разсмя неудържимо. Останалите се присъединиха към него. Хората, които вървяха по коридора, погълнати от някакви сериозни дела, се сепваха, спираха на място, поглежда към стаята и се чудеха какво ли толкова забавно става вътре.
* * *
Седмица по-късно Декър откара Марс на летището във Вашингтон. Марс беше облечен в нови дрехи и мъкнеше два куфара, пълни с още нови дрехи, всичките ушити по поръчка, за да стоят добре на внушителната му фигура.
— Не мога да повярвам, че това се случва на мен, Декър!
— Повярвай, защото утре сутринта ще отвориш очи и то ще продължи.
— Съжалявам, че отказа да вземеш част от парите. Заслужи си ги. Ако не беше ти, щях да гния в затвора.
— Мелвин, не се оправям добре с парите. Сигурно щях да ги профукам за няколко дни.
— В такъв случай ще открия сметка на твое име и ще внеса определена сума. Ще я инвестирам. Когато бях в затвора, следях фондовата борса. Освен това завърших бизнес администрация в университета. Ще свърша всичко от твое име.
— Прави каквото си решил. Оценявам жеста ти.
Следващите няколко минути изминаха в тишина, тъй като цялото внимание на Декър бе насочено към маневрирането в тежкия трафик.
— Връщаш се в Тексас за известно време, а после какво следва?
— Знам, че старата ни къща изгоря и от нея не остана почти нищо, но искам да я видя още веднъж. — Марс помълча и добави: — После мисля да отида в Алабама.
— В Алабама? Имаш предвид Тъскалуса?
— Не, имам предвид градчето, в което живееше Реджина Монтгомъри.
Декър го изгледа с любопитство.
— Добре, но по каква причина?
— Звъннах тук-там. Оказа се, че „Кугуарите“ си търсят треньор на рънинг бековете.
— Отборът на Томи Монтгомъри?
Марс кимна.
— Момчето изгуби и двамата си родители. Рой уби майка му. Чувствам се отговорен за съдбата му.
— Но не си.
— Така е, но въпреки това искам да го направя. Имам достатъчно пари, за да помогна на Томи. Ще учредя попечителски фонд на негово име. Не виждам причина момчето да страда.
— Така е. Много мило от твоя страна, Мелвин.
— Смяташ ли, че от мен ще излезе добър треньор?
Декър го гледа в продължение на няколко минути, преди да извърне очи. Знаеше, че Марс се нуждае от известно окуражаване, нищо повече. „Старият“ Декър щеше да го насърчи без никакъв проблем. Думите сами щяха да излязат от устата му. За „новия“ Декър това бе свързано с определени трудности. Паметта и умът му бяха станали безпогрешни, но онези части от мозъка, които отговаряха за социалните връзки и емоциите, за онези дребни жестове и послания, които повечето хора приемаха за даденост, далеч не бяха съвършени.
Но когато отново погледна Марс, в съзнанието му нахлу един ярък спомен. Видя как Мелвин Марс, звездата на „Лонгхорнс“, събаря на земята Декър от отбора на „Бъкайс“ и се устремява към поредния си великолепен тъчдаун. Този спомен му помогна да подреди обърканите думи, които се щураха из главата му, в стройна и ясна мисъл.
— Трябва да помисля малко… — каза Декър. — Един от най-великите рънинг бекове в историята на колежанския футбол. Номиниран за трофея „Хайсман“. Човекът, който непременно щеше да влезе в Залата на славата на НФЛ. Чудя се какво ли толкова е видял в теб този гимназиален отбор?
Марс се засмя неловко.
— Знам как да хвърлям топката, Декър. Но представа си нямам как да науча другите да го правят.
— Мисля, че Томи ще бъде в добри ръце.
Когато пристигнаха на летището, Декър помогна на Марс с багажа. Двамата се изправиха един срещу друг на входа на терминала.
— Време е да се сбогуваме. Макар и временно.
— Точно така, временно — отвърна Декър. — Ще поддържаме връзка.
— Ела в Алабама на някой мач на „Кугуарите“. Доведи Джеймисън и Богарт.
— Непременно.
Двамата се гледаха неловко в продължение на няколко секунди, след което Марс сграбчи Декър в мечешка прегръдка, на която той отвърна смутено.
— Не знам как да ти се отблагодаря, човече — каза Марс. — Никога през живота си не съм имал по-добър приятел.
— Страхотно признание от страна на играч на „Лонгхорнс“ към играч на „Бъкайс“.
— Знаеш какво имам предвид.
Този път Декър не се поколеба. Сети се отново за онзи мач, в който бяха играли един срещу друг, и отвърна:
— Много добре разбирам какво имаш предвид, Мелвин. И аз изпитвам същото.
— Знаеш ли, някой път може отново да ме включиш в твоя екип. Тази работа с разследването ми допадна.
— Справи се добре.
— Грижи се за себе си — усмихна се Марс. — И гледай да не отслабнеш прекалено много.
— Няма такава опасност.
Прегърнаха се отново, след което Марс взе куфарите си и влезе в терминала.
Декър го проследи с поглед, докато масивният му гръб се скри сред тълпата в салона. После се качи в колата, но не потегли веднага. Включи радиото. Беше настроено на честотата на Националната обществена мрежа.
Той се замисли за последната новогодишна вечер, когато бе направил същото. Тогава бе чул една история, която промени не само неговия живот, но и живота на много други хора. И най-важното, живота на Мелвин Марс.
Хвърли последен поглед към терминала и извика в съзнанието си онази сцена, в която Марс му каза, че той е най-добрият приятел, който някога е имал.
Изведнъж се почувства по същия начин, по който се бе почувствал в мига, когато бе излязъл на терена за първия си мач при професионалистите. Когато осемдесет хиляди зрители го бяха приветствали — него, Еймъс Декър. Или така поне му се бе сторило.
Като се изключат денят, в който се бе оженил, и денят, в който се бе родила дъщеря му, това бе най-страхотният ден в живота му.
Сега този фантастичен миг от кратката му кариера в НФЛ отстъпи на четвърто място.
След признанието на Мелвин Марс, че той е най-добрият му приятел.



БЛАГОДАРНОСТИ

На Мишел, която върши всичко, докато аз пиша.
На Мич Хофман — великолепен редактор, а вече и агент.
На Майкъл Пийч, който ръководи толкова умело „Хашет“.
На издателката ми Джейми Рааб за неизменната подкрепа.
На Линдзи Роуз, Карън Торес, Антъни Гоф, Боб Кастило, Мишел Макгонигъл, Андрю Дънкан, Кристофър Мърфи, Дейв Епстейн, Трейси Дауд, Брайън Маклендън, Анди Додс, Матю Баласт, Лукас Фосет, Деб Фътър, Бет де Газман, Джесика Крюгер, Оскар Стърн, Мишел Карас, Стефани Сирабиан и всички от издателство „Гранд Сентръл“ за усърдната работа.
На Арън и Арлийн Прийст, Луси Чайлдс Бейкър, Лиса Ербах Ванс, Франсис Джалет-Милър, Джон Ричмънд и Мелиса Едуардс — най-добрите литературни агенти. Честит нов офис!
На Антъни Форбс Уотсън, Джереми Тръвейтън, Триша Джаксън, Кейти Джеймс, Алекс Сандърс, Сара Лойд, Джоди Мълиш, Стюарт Дуайър, Джеф Дъфилд, Джонатан Аткинс, Ана Бонд, Сара Уилкокс, Лиан Уилямс, Сара Маклийн, Шарлот Уилямс и Нийл Ланг от издателство „Пан Макмилън“ във Великобритания, които ме карат да се чувствам специален.
На Правин Найду и неговия екип в „Пан Макмилън“, Австралия, за усърдната работа.
На Каспиян Денис и Санди Вайълет за прекрасното ни приятелство.
На Киф Брюър и Орла Касиди за чудесната аудио книга.
На Стивън Маат и целия екип на издателство „Бруна“, които се грижат за мен и книгите ми в Холандия.
На Боб Шуле, който провери фактите в поредния ми ръкопис.
На Роланд Отуел за страхотната коректорска работа.
На победителката в благотворителния търг Патриша Брей. Надявам се, че сте харесали героинята, която носи Вашето име. Благодаря за подкрепата.
На Кристен и Наташа, които управляват добре „Кълъмбъс Роуз“.
И на Мишел Бътлър — добре дошла в екипа!



Обработка — The LasT Survivors



Сканиране: Daenerys, 2018





Разпознаване, корекция и форматиране: nedtod, 2018







Информация за текста


DAVID BALDACCI
THE LAST MILE
Copyright ©2016 by Columbus Rose, Ltd.
All rights reserved

ДЕЙВИД БАЛДАЧИ
ПОСЛЕДНАТА МИЛЯ
серия „Еймъс Декър“ #2
Американска
Първо издание

Превод © Милко Стоименов
Худ. оформление © Николай Пекарев
Редактор Димитрина Кондева
Техн. редактор Вяра Николчева
Коректор Симона Христова
ОБСИДИАН София 2017
www.obsidian.bg

ISBN 978-954-769-431-6