


thriller

Дейвид
Балдачи

Абсолютна памет


Авторът на „Невинните" „Перфектният удар" „Кинг и Максуел", „Мишената" „Бягството" и още 23 трилъра, преведени на 46 езика в 80 страни


На света има много малко хора като Еймъс Декър. След жесток сблъсък на футболното игрище Декър придобива изключително рядка способност. Той помни всеки миг от живота си след инцидента. Това мъчително състояние има само едно предимство — помага му в разследванията като полицейски инспектор.
Животът на огромния бивш футболист се преобръща за втори път, когато една вечер намира съпругата си, брат й и деветгодишната си дъщеря убити в дома им. В отчаянието си Декър напуска работа и се превръща в отшелник. Шестнайсет месеца след тройното убийство Себастиан Леополд, психически неуравновесен мъж без документи, отива в полицията и прави самопризнания. Мотивът е странен — Декър го е обидил в един магазин. Но човекът с абсолютна памет знае, че никога не са се срещали.
Докато Леополд е в ареста, в близката гимназия са застреляни девет души, а с едно от оръжията е била убита съпругата на Декър. Затова той трябва да се включи в разследването. Защото вижда неща, които никой друг не забелязва, и стига до заключения, на които никой не е способен. И защото получава анонимни послания, че той е виновен за всички убийства.
Еймъс Декър, мъж с изключителен ум и трагична съдба, е необикновеният нов герой на Дейвид Балдачи.


„Абсолютна памет" е най-успешният трилър на майстора на съспенса след феноменалния бестселър „Абсолютна власт".






bg
en

Милко
Стоименов





Дейвид
Балдачи

calibre 2.8.0, FictionBook Editor Release 2.6.7
19.3.2018
sqnka
5d05fd32-66e9-414f-911f-0435ee760549
1.0


Абсолютна памет
ИК "Обсидиан"
София
2016
978-954-769-407-1





Дейвид Балдачи — Еймъс Декър: Абсолютната памет кн.1


На Том и Пати Масиаг:

Вървете и се забавлявайте.


Заслужили сте си го!




1

Еймъс Декър щеше да запомни завинаги зловещите сцени на трите убийства, оцветени в най-ярките и парализиращи нюанси на синьото. Картините изникваха най-неочаквано и го пронизваха като остриета от ослепителна светлина. Никога нямаше да се освободи от тях.
Полицейското наблюдение, което бе провел, се оказа дълго и безполезно. Подкара към къщи с надеждата да подремне няколко часа, преди отново да застъпи на смяна. Спря на алеята пред скромната си двуетажна къща с винилова облицовка. Бе построена преди двайсет и пет години и той щеше да я изплати след още толкова. Беше валяло и когато подметките на огромните му обувки докоснаха земята, те се хлъзнаха леко преди сцеплението с мокрия паваж. Декър затвори тихо вратата на колата, тъй като знаеше, че в този късен час всички вътре спят. Влезе през входа до кухнята, където имаше и втора мрежеста врата против насекоми.

Посрещна го очаквана тишина. Макар че беше
прекалено
тихо, което тогава не му направи впечатление и по-късно се запита защо. Това бе една от многото грешки, които допусна в онази нощ. Спря в кухнята да си налее чаша вода. Изпи я на един дъх, остави чашата в мивката и тръгна към съседната стая.

Подхлъзна се отново и този път едрото му тяло се сгромоляса на пода. Не за пръв път падаше на него. Сега обаче причината не беше излъсканият паркет. Лунната светлина се процеждаше през прозореца и той видя, че дланите му са червени. Изцапани с кръв. Откъде се бе взела тази кръв?
Изправи се и влетя в съседната стая.
На пода лежеше Джони Сакс, братът на жена му. Беше едър и широкоплещест като него. Декър коленичи и се надвеси над лицето му. Гърлото на Джони бе прерязано от ухо до ухо. Беше безсмислено да проверява имали пулс.

Именно в този момент трябваше да извади телефона си и да набере 911. Знаеше, че трябва да го направи. Знаеше, че не бива да остава на местопрестъплението, за да не унищожи някоя улика. Заради насилствената смърт на Джони домът му се бе превърнал в нещо като музей, където не биваше да се пипа нищо,
нищичко
. Това крещеше професионализмът му.

Но когато погледна към стълбите, паниката го връхлетя като огромна вълна и удави всяка разумна мисъл. Усещането, че животът му е лишен от смисъл, го прониза до мозъка на костите. Хукна нагоре и обувките му зашляпаха в кръвта, която бе започнала да се съсирва.
Унищожаваше важни следи, съсипваше доказателства, които не би трябвало да докосва дори. Пет пари не даваше.
Вземаше стъпалата по три наведнъж. Дишаше тежко. Сърцето му се блъскаше в гръдния кош. Цяло чудо бе как ребрата му го удържаха да не изскочи навън. Умът му бе парализиран, но тялото му се движеше по своя собствена воля.
Втурна се към първата врата вдясно. Дори не посегна към пистолета си, защото изобщо не допускаше, че убиецът може да е още тук и да го чака.
Бутна вратата с рамо и се огледа трескаво. Нищо.
В следващия миг замръзна на прага. На светлината от нощната лампа се виждаше босо стъпало, което се подаваше иззад леглото.
Познаваше това стъпало. Беше го държал в ръцете си, беше го масажирал и галил толкова години. То бе дълго, тясно и все още изящно. Вените отстрани, мазолите отдолу, вторият пръст по-дълъг от палеца, ноктите, лакирани в червено, всичко си бе същото, само че… не трябваше да стърчи над матрака толкова неестествено. Това означаваше, че тялото й лежи на пода, което бе съвсем нелогично, освен…
Пристъпи към далечния край на леглото и сведе поглед.
Касандра Декър — Каси за всички и най-вече за него — го гледаше от пода на спалнята. Е, „гледаше“ едва ли бе точната дума. Той пристъпи сковано напред, наведе се бавно. Коленете на джинсите му се намокриха от кръвта наоколо.

Нейната кръв.

Вратът й бе чист, по него не се виждаха наранявания. Но на челото й имаше огнестрелна рана. Декър знаеше, че не бива да го прави, но протегна ръка, вдигна главата й от пода и я притисна към гърдите си. Дългата й смолиста коса се разпиля по ръката му. Раната на челото й бе почерняла, а кожата по краищата бе опърлена от високата температура на куршума.
Контактна рана, предшествана от целувка на дулото, продължила само секунда, преди изстрелът да сложи край на живота й. Дали в това време бе спала? Или се бе събудила? Как ли бе понесла ужаса при вида на убиеца, надвесен над леглото й? Това бяха въпросите, които си задаваше, докато прегръщаше съпругата си за последен път.
Положи я на същото място, където я бе открил. Впери поглед в лицето й, което сега бе бледо и безжизнено, а дупката в средата на челото й щеше да се превърне в последния му спомен от нея, нещо като точка, поставила края на изречението… края на живота й, на всичко.
Декър се изправи на вдървените си крака и, олюлявайки се, тръгна към единствената друга спалня на етажа.
Този път не блъсна вратата с рамо. Нямаше нужда да бърза. Знаеше какво ще открие. Не знаеше само какъв метод е избрал убиецът.
Първо нож, после пистолет.
Не я завари в спалнята, което означаваше, че е в банята до нея.
Лампата на тавана хвърляше ярка светлина. Убиецът очевидно бе искал Декър да види последната ужасяваща сцена съвсем ясно.
Тя седеше върху тоалетната чиния. Коланът на хавлията й бе завързан за казанчето, в противен случай тялото й щеше да падне.
Пристъпи напред. Не се хлъзна. Нямаше кръв. Не видя никакви рани по тялото на своето малко момиченце. Но когато се приближи, забеляза следите от спуканите кръвоносни съдове по врата й, грозни и безформени като изгаряния. Вероятно бе използвал колана. А може би ръцете си. Декър нямаше представа, а и какво значение имаше? Смъртта от задушаване не идваше без болка. Тя настъпваше бавно и мъчително. Бе ужасяваща. Дъщеря му се бе взирала в убиеца, докато той бе отнемал живота й. Само след три дни Моли щеше да навърши десет. Вече бяха организирали тържеството, поканите бяха изпратени, подаръците купени, шоколадовата торта поръчана… Той си бе взел свободен ден, за да помогне на Каси, която работеше и вършеше почти всичко у дома, защото Декър не стоеше зад някое бюро от девет до пет, съвсем не. Често се шегуваха по този повод. Какво знаеше той за истинския живот? За пазаруването в супермаркета? За плащането на сметките? За воденето на Моли на доктор?
Нищо. Абсолютно нищо.
Седна на пода пред мъртвата си дъщеря и кръстоса дългите си крака по начина, по които тя обичаше да седи — така, че всяко стъпало да опре във вътрешната част на срещуположното бедро. Поза лотос, каза си той. Или нещо подобно. Нямаше представа защо през главата му премина подобна мисъл. Осъзна, че сигурно изпада в шок.
Очите й бяха широко отворени, взираха се в него, но не го виждаха. Като очите на майка й. Никога повече нямаше да го види.
Декър седеше на пода и се поклащаше леко напред-назад. Той също се взираше в Моли и също не я виждаше.

Това е. Нищо не ми остана. Не мога да живея без тях. Не мога.

Извади деветмилиметровия пистолет от кобура на кръста си, издърпа назад затвора и вкара патрон в цевта. Стисна го с две ръце. Хубав малък пистолет. Достатъчно точен, с достатъчно възпираща мощ. Никога не бе стрелял по човек. Макар да бе искал.
Впери поглед в дулото със стоманения мерник над него. Колко ли куршума бе изстрелял на полигона? Хиляда? Десет хиляди? Е, добре, тази вечер нямаше да пропусне!
Отвори уста и налапа дулото, завъртя го така, че куршумът да полети нагоре и да сложи мигновен край на всичко. Показалецът му обхвана спусъка. Погледна към Моли. Изведнъж се почувства неловко, вдигна оръжието и го опря в дясното си слепоочие. Стисна очи, за да не я гледа. Показалецът му отново докосна спусъка. Само трябваше да го натисне, докато стигне до точката, от която нямаше връщане. Нямаше да почувства нищо. Мозъкът му щеше да умре, преди да успее да съобщи на останалата част от тялото му, че се е самоубил.

Натисни го, Еймъс. Няма да загубиш нищо, защото нищо не ти е останало. Те са мъртви… Няма ги вече.

Държеше пистолета и се питаше какво ще каже на своето семейство, когато отново се съберат заедно.

Съжалявам?


Простете ми?


Толкова ми е мъчно, че не успях да ви предпазя? Трябваше да си бъда у дома и да ви защитя?

Притисна пистолета още по-силно и дулото се вряза в кожата му. Появи се капка кръв, която попи в побелелите му коси, а те несъмнено бяха станали по-бели за последните минути.
Не се нуждаеше от допълнителна смелост, за да го направи. Нуждаеше се, при това отчаяно, да постигне идеалния баланс. Но можеше ли да има баланс в отнемането на собствения живот?
Извади телефона си, без да сваля пистолета, набра 911, представи се с името и номера на значката си, после описа с две изречения тройното убийство. И пусна телефона на земята.
Долу лежеше Джони.
В другия край на коридора бе Каси.
А пред него, върху тоалетната, седеше Моли.
Изведнъж, без никакво предупреждение, Декър видя всичко това в най-ужасяващите нюанси на синьото. Телата, къщата, цялата нощ. Зловещите сини оттенъци пронизваха съзнанието му. Той извърна поглед към тавана и изруга на глас, като вложи в думите си цялата ярост и мъка, които изпитваше в момента. Проклетите цветове бяха в състояние да съсипят дори това! Защо не можеше да се превърне в обикновен, нормален човек, поне веднъж, поне в мига на най-голямото си нещастие? Сведе глава и остана на пода с пистолет, опрян в слепоочието. Не усещаше абсолютно нищо. Бе готов да умре, да се присъедини към тях.
Но поради някаква причина, неизвестна дори на самия него, Еймъс Декър не натисна спусъка.
Така го завариха полицаите, които се появиха четири минути по-късно.



2

Пейка в парка, боядисана в червено.
Леденостуден порив на вятъра, който бележеше края на есента и началото на зимата.
Еймъс Декър седеше на пейката и чакаше.
Пред погледа му прелетя лястовица, която се размина на косъм с преминаваща кола, устреми се нагоре, улови повея и се изгуби в далечината. Декър запамети марката, модела, регистрационния номер и външния вид на всички в колата, преди тя да отмине. Мъж и жена отпред, хлапе отзад, настанено в детско столче. Още едно до него, по-голямо, може би на десет. Лепенка на задната броня. ДЕТЕТО МИ Е ОТЛИЧНИК В УЧИЛИЩЕ „ТОРНКРЕСТ“.

Поздравления, току-що обяви на всеки психопат в града откъде може да отвлече умното ти дете!

Появи се автобус, който спря на близката спирка. Декър го огледа набързо, без да пропусне нищо. Четиринайсет пътници, повечето уморени и депресирани, макар да бе още обедно време. Само едно дете беше енергично. Момченцето подскачаше на седалката до изтощената си майка, която стискаше обемиста чанта в скута си. Автобусът се караше от жена, доста неопитна при това, която се оглеждаше нервно. Въпреки сервото на волана тя го завъртя с много усилие и взе следващия завой толкова бавно, сякаш двигателят бе загаснал.
Над главата му прелетя самолет, достатъчно ниско, за да го определи като Боинг 737 на „Юнайтед“, сравнително нов модел, което си личеше по уинглетите. Декър намираше моделите 737 за хубави и елегантни, а сребристият цвят им отиваше много. Всяко число, което започваше със седем, предизвикваше у него подобна реакция. Радваше се, че „Боинг“ са решили всичките им самолети да започват със седмици.
Край него преминаха двама млади мъже. Огледа ги и регистрира всяка подробност. Единият бе по-едър и несъмнено той бе лидерът. Другият бе просто придружител, който изпълнява заповедите. После забеляза четирите деца, които си играеха в парка от другата страна на улицата. Определи възрастта им и мястото им в йерархията на детската площадка. Още не бяха навършили шест години, а вече приличаха на глутница вълчета. Запамети наблюдението си.
Появи се жена с куче. Немска овчарка, не чак толкова възрастна, но с проблеми в бедрата. Най-вероятно страдаше от дисплазия, често срещано заболяване при тази порода. Запамети и това.
Мъж, който говореше оживено по мобилния си телефон. Костюм на „Дзеня“, елегантни обувки с логото на „Гучи“, голям камък, инкрустиран в златния пръстен на лявата му ръка. Приличаше на пръстените, които връчват на шампионите на „Супербоул“ Часовник „Зенит“ за четири хиляди долара на дясната китка. Мъжът бе прекалено дребен за професионален спортист. А и телосложението му не бе типично за атлет. Прекалено добре облечен за наркодилър. Нищо чудно да бе мениджър в някой инвестиционен фонд или строителен предприемач. Паметта му архивира и това наблюдение.
От другата страна на улицата възрастен мъж тикаше жена в инвалидна количка към спрялата линейка. Лявата част от тялото на жената бе парализирана, половината лице също. Инсулт. Регистрира и това. Мъжът имаше лека сколиоза и деформиран по рождение крак.
Еймъс Декър забелязваше всичко. Умът му запечатваше и най-дребния детайл, който виждаше. От време на време прибягваше до дедукция, до спекулативни разсъждения. Понякога просто отгатваше едно или друго. Но това нямаше никакво значение, беше просто начин да се занимава с нещо, докато чакаше. Все едно броеше преминаващите автомобили. Което и правеше по някой път, за да убие време.
Бе спрял да плаща ипотеката и бе загубил дома си. Дори с неговата заплата и тази на Каси едва смогваха да заделят за вноските. Сега, с една заплата, погасяването на заема стана невъзможно. Опита се да продаде къщата, но кой би искал да живее в къща, пропита с кръв?
Живя в апартамент в продължение на няколко месеца. После в мотелска стая. Накрая, когато остана без работа, се настани на канапето на един приятел. А когато гостоприемството на приятеля му се изчерпа, отиде в приют за бездомници. Парите, с които приютът разполагаше, свършиха и той затвори врати. Тогава Декър се настани със спален чувал в парка. А когато спалният чувал се прокъса и ченгетата започнаха да гонят бездомниците от парка, заживя в голям кашон зад един паркинг.
Бе стигнал дъното. Подпухнал, мръсен, брадясал и с разчорлена коса, той приличаше на смахнат отшелник, който живее в пещера и общува с извънземни. Но една сутрин се събуди на паркинга на „Уолмарт“ и докато гледаше прокъсания си кашон, получи внезапно прозрение. Каси и Моли сигурно се срамуваха от това, в което се бе превърнал.
Започна да се мие, поработи на няколко места, където явно никой друг не искаше да се хване, спести малко пари, нае стая в „Резидънс Ин“ и сложи табела с надпис „частен детектив“. Не отказваше случай — вярно, всичките бяха нископлатени, но и това бе нещо. Повече не му трябваше.
Водеше безцелно съществуване, безцелно като него самия. Все още бе брадясал и рошав и продължаваше да се бори с наднорменото си тегло, но дрехите му бяха относително чисти и можеше да си вземе душ — понякога дори повече от два пъти седмично. И вече не живееше в кашон. Винаги бе смятал, че трябва да измерва прогреса в сантиметри, особено когато постигнатото не можеше да се отчете в метри и дори в дециметри.
Декър затвори очи, за да прогони последните наблюдения, които бе запаметил, макар те да останаха в съзнанието му като прожектирани на екран. И никога нямаше да изчезнат. Често му се искаше да забрави нещата, които виждаше. Но всичко се запечатваше в главата му по начин, който не позволяваше нищо да бъде изтрито. Можеше да повика даден образ при необходимост, но той можеше да изскочи и от само себе си. В първия случай паметта му помагаше, във втория го вбесяваше.
Онази нощ полицаите го бяха разубедили и той не си бе теглил куршума. Много пъти след това бе обмислял възможността да се самоубие. Бе преминал терапия, която да му помогне да преодолее трагедията. Това стана още преди да напусне полицията. Дори бе стоял пред насядали в кръг потенциални самоубийци.

Аз съм Еймъс Декър. Искам да се самоубия. Това е. Точка.

Отвори очи.
Петнайсет месеца, двайсет и един дни, дванайсет часа, четиринайсет минути. Часовникът в съзнанието му продължаваше да отмерва секундите. Толкова време бе изминало от мига, в който откри трите тела в дома си и разбра, че вече няма семейство. След шейсет секунди стрелките му щяха да отмерят петнайсет минути, плюс годината, месеците, дните. И щяха да продължат да се въртят неумолимо.
Замисли се за себе си. Бивш футболист по време на четирите си години в колежа и с кратка кариера на професионалист, той бе продължил да се поддържа в добра форма и като редови полицай, и като полицейски инспектор. Но престана да се грижи за себе си след убийството на съпругата му, брат й и дъщеря му. Бе наддал двайсетина килограма, може би дори повече. Бе висок един и деветдесет и шест, а коремът му висеше, ръцете и гърдите му бяха отпуснати, краката му приличаха на две огромни парчета мортадела. Когато стоеше изправен, не можеше да види пръстите на огромните си стъпала.
Косата му бе прекалено дълга, сребристосива и не много чиста. Изглеждаше напълно подходяща да прикрие факта, че притежава запомнящ всичко мозък, което беше много мъчително.
Брадата му плашеше не само поради обема си, но и поради безредния си вид, цялата на щръкнали във всички посоки кичури и косми като лозови ластари, търсещи къде да се захванат. Нещо обаче му подсказваше, че подобен външен вид се отразява благоприятно на работата, която вършеше. Той преследваше отрепки, а отрепките по дефиниция не изглеждаха като обикновените хора.
Сведе поглед към коленете си, където петната от кръв още личаха върху джинсовия плат.
Нейната кръв. На Каси. Беше ужасно, че продължаваше да носи тези джинси.

Изгори ги, Еймъс. Повечето нормални хора отдавна биха направили това.


Но аз не съм нормален. Не съм нормален, откакто излязох на терена и поех онзи удар.


Ударът бе единственото нещо, което не си спомняше. Приемаше го като ирония на съдбата, защото именно този инцидент беше довел до сегашното му състояние, в което не можеше да забрави нищо. Затова пък спортните новини въртяха записа дни наред. Дори националните канали се почувстваха длъжни да запознаят цялата страна с акта на насилие, извършен спрямо него. Някой му каза, че клипът е качен в Ютюб преди няколко години и е регистрирал осем милиона гледания. А той така и не го видя. Нямаше нужда. Нали той понесе удара, нали го
почувства
. Това бе достатъчно.

С какво бе заслужил такова внимание? С факта, че бе умрял на футболното игрище, при това неведнъж, а цели два пъти.
Хвърли засрамен поглед към джинсите си. Коремът му преливаше над отеснелия колан; преди време бе доста по-слаб. Беше ги прал, но петната от кръв така и не излязоха. Защо джинсите му трябваше да се различават от главата му? Те можеха да бъдат доказателство. Ченгетата трябваше да ги вземат, но не се сетиха, а и той не им ги предложи. Беше ги запазил и бе продължил да ги облича. Това бе глупав и зловещ начин да носи Каси със себе си. Все едно да носи праха й в пластмасова кутия за храна с картинка на Скуби-Ду на капака. Но пък той не бе съвсем наред. И никога нямаше да се оправи.
Отначало бе заподозрян за убийствата, защото в подобни случаи съпрузите винаги попадат под подозрение. Но не задълго. Времето на настъпване на смъртта бе неговото алиби. Но Декър не се вълнуваше за алибито си. Знаеше, че не би позволил да падне и косъмче от главите им, и не го бе грижа какво мислят останалите.
Истинският проблем бе, че полицията така и не арестува никого за убийствата. Не разполагаха дори със заподозрени, с най-незабележимата следа, с най-тънката нишка, която да ги отведе някъде.
Работническият квартал, в който живееха, бе тих и спокоен, а хората — дружелюбни; редовно предлагаха помощ на своите съседи, защото никой не притежаваше кой знае какво, а всеки се нуждаеше да му подадат ръка от време на време. Да се поправи кола или печка, да се забие пирон в някоя дъска, да се сготви нещо за ядене, защото съседката е болна, или нечии деца да се заведат на училище посредством една обща транспортна система, основана на доверие и нужда.
В квартала живееха безделници и дребни нарушители, разбира се, но той не бе забелязал убийствени наклонности у някого от тях. Бяха предимно рокери и любители на марихуаната. Беше ги проучил до един. Не бе подхващал нищо друго, докато още работеше в полицията. Бе посветил на разследването цялото си време, макар да го бяха предупредили официално да стои настрана. Но колкото и упорито да търсеше, така и не успя да открие дори една улика.
Много неща благоприятстваха и много неща възпрепятстваха подобно престъпление. Мнозина оставяха незаключени вратите си, в повечето къщи непрекъснато влизаха чужди хора. Така че възможността несъмнено бе налице. Но пък къщите бяха разположени близо една до друга, все някой трябваше да е чул нещо. Въпреки това в онази нощ от дома на Бостън Авеню № 4305 не бе прозвучал нито звук. Не би ли трябвало насилствената смърт да предизвика някаква реакция? Викове? Писъци? Борба? Каквото и да е? Очевидно, не. Ами изстрелът в нощната тишина? Или целият квартал бе оглушал точно тогава? Ослепял. Онемял.
Изминаха месеци, но не изникна нищо, следата изстина и шансовете за разрешаване на случая и залавяне на убиеца започнаха да клонят към нула. Тогава Декър напусна полицията, защото не можеше повече да работи по други случаи и да се занимава със служебните драми, които се разиграваха в управлението. Шефовете му заявиха, че съжаляват за неговото решение, но никой не го помоли да остане. Истината бе, че той стана опасен и неконтролируем. Така беше. Защото пет пари не даваше за нищо.
Освен за едно.
През цялото това време бе ходил редовно на гробовете им. Бяха погребани в парцели, които бе купил набързо, защото кой мъж на четирийсет и няколко мисли предварително за тези неща? После обаче спря да ги посещава, защото срещата с тях бе мъчение. Те лежаха заровени в земята, а той не бе отмъстил за смъртта им. Не бе направил абсолютно нищо, освен да идентифицира телата им. Жалко покаяние за човек, който бе допуснал семейството му да умре. То едва ли щеше да впечатли Бог.

Смъртта им
трябва
да бе свързана с работата му. През годините бе пратил толкова хора зад решетките. Някои вече бяха излезли. Други имаха приятели. Малко преди трагедията бе разбил местна банда дилъри на метамфетамини, които бяха положили сериозни усилия да разпрострат дейността си в целия град, без да подбират своите клиенти по възраст, пол, раса. Това бяха опасни типове, много опасни, които можеха да убият човек само защото им се е сторило, че ги е погледнал накриво. Те лесно можеха да открият къде живее. Декър не работеше под прикритие. И можеха да си отмъстят на детето му и на жена му, а също и на брат й, който бе дошъл на гости във възможно най-неподходящия момент. Не успяха обаче да открият нито една улика срещу тази групировка. А без улики няма арест. Няма процес. Няма присъда. Няма екзекуция.

Грешката бе негова. Вината бе негова. Вероятно сам бе отвел убийците при семейството си, в резултат на което вече нямаше семейство.
Хората от квартала бяха събрали малко пари, за да го подпомогнат. Няколко хиляди долара. Те стояха недокоснати. Възприемаше харченето им като акт на предателство спрямо семейството си, затова парите си стояха в банката, макар да му трябваха. Все пак се справяше, макар и едва-едва, на ръба. Но повече не му и трябваше. Защото той живееше на ръба.
Облегна се на дървената пейка и се загърна с палтото. Не бе дошъл тук случайно.
Имаше задача.
Погледна наляво и видя, че е време да се залавя за работа.
Стана и последва двамата, които бе чакал.



3

Барът приличаше на всеки друг бар, в който Декър бе влизал някога.
Потънал в сумрак, хладен и пропит с мирис на плесен и дим. Мъждивата светлина падаше под странен ъгъл и всеки посетител приличаше на някого, когото познаваш или искаш да опознаеш. Или по-скоро, искаш да забравиш. Беше място, където всеки ти е приятел, докато не се превърне в твой враг и не счупи щеката за билярд в главата ти. Където алкохолът помага да отмиеш цялата помия, с която животът те е залял. Където имитатори на Били Джоел изнасят серенади в малките часове на нощта.

Само аз мога да изпия хиляда питиета и пак да не забравя нищо, абсолютно нищо. Само аз мога да запомня и най-малката подробност от хиляда питиета чак до формата на кубчетата лед в чашата.

Декър се настани на бара, където можеше да вижда отражението си в голямото огледало зад редиците „Джим Бийм“, „Бийфитър“, „Глен“ и „Бомбай Сапфир“.
Поръча си наливна бира, стисна халбата в огромните си длани и заби поглед в огледалото. Далечният ъгъл вдясно. Там се бяха настанили двамата, които проследи до този бар.
Мъжът наближаваше петдесет, а жената бе на половината от годините му. Мъжът бе облечен елегантно. Вълнен костюм на тънки райета, жилетка, жълта вратовръзка на сини пръски, които приличаха на сперматозоиди, запътили се да оплодят някоя яйцеклетка, елегантна кърпичка в същия десен. Пригладената назад коса разкриваше прорязано от бръчки чело. Но какво да се прави, животът винаги е бил несправедлив в това отношение. Внушителни пръстени с инкрустирани диаманти върху добре поддържани пръсти с лакирани нокти. Пръстените най-вероятно бяха крадени. Или фалшиви. Като мъжа. Сигурно бе изрязал и ноктите на краката си. Бе лъснал и обувките си, но само отпред, не и отзад. Отзад бяха прашни и захабени и разкриваха истинската същност на този човек, който се опитваше да спечели доверието на младата жена. После щеше да изчезне и тя никога повече нямаше да го види.
Тя имаше очи на кошута и също толкова мозък в главата си. Красива, но наивна и глупава по един банален начин. Толкова доверчива и простодушна, че да ти се иска да си тръгнеш и да я оставиш на съдбата й.

На Декър обаче му се плащаше, за да не
я
остави. Всъщност плащаше му се, за да направи точно обратното.

Младата жена бе облечена с пола, сако и блуза, които вероятно струваха повече от колата на Декър. Или по-точно, от колата, която бе имал някога. Банката прибра и нея, както обикновено правят банките.
Жената беше от богато аристократично семейство. До такава степен бе свикнала с луксозния живот и привилегирования си статус, че не можеше да си представи някой да положи толкова усилия, за да й отнеме нещо, което тя приемаше за даденост. Това я превръщаше в потенциална жертва във всяка една минута от всеки един ден в живота й.
И ето че сега акулата бе набелязала плячката си. Декър видя мъжа като шестица, мръсна цифра в неговото съзнание. А тя бе четворка, безвредна и безинтересна.
Ръцете им се докоснаха, после и устните. Поръчаха си питиета — той коктейл с уиски, лимонов сок и захар, тя — розово мартини.
Декър регистрира и това.
Продължи да отпива от халбата с бира и да изчаква подходящия случай. Наблюдаваше ги незабележимо. Не само я бе маркирал с четворка, но виждаше фигурата й в оранжево, а неговата в лилаво — цвят, който асоциираше с нула, също неприятна цифра. Следователно онзи тип символизираше шест и нула. Знаеше, че изглежда сложно на пръв поглед, но това не бе проблем, защото информацията се запечатваше в главата му съвсем ясно.

Не че ги виждаше в тези цветове. Ставаше по-скоро въпрос как ги
възприема
. Никой не го бе учил на това. Той се бе сдобил с тази способност сравнително късно, а бе напуснал света на цветните моливи и пастели още в детската градина.

Двамата отсреща продължиха да си гукат, хванати за ръце, и да се докосват с крак под масата в този следобед, предназначен за романтични срещи. Тя очевидно искаше нещо повече. Той обаче нямаше намерение да й го даде, защото само я примамваше. Иначе можеше да се провали. А той бе ловък мошеник. Вярно, не най-ловкият, на когото Декър бе попадал, но се справяше съвсем прилично. Нищо чудно да изкарваше добри пари с измами. Добри пари за лилава нула.
Декър знаеше, че мъжът изчаква подходящия момент да направи своя ход. Да поиска заем за някакво бизнес начинание, което е толкова изгодно, че не може да го пропусне. Или да сподели за трагедия в многобройното си семейство, която изисква много пари. Щеше да каже, че не иска да го прави. Че се мрази, задето се обръща към нея. Но тя е последната му надежда. Не очаква тя да го разбере. Не се надява да каже „да“. Какъв отговор можеше да даде момичето, след като той поднесеше нещата по този начин? Най-вероятно: „Да, скъпи. Ще ти дам два пъти повече пари, отколкото ти трябват. Три пъти. Татко няма да усети липсата им. В края на краищата какво толкова? Някакви си пари“.
Час по-късно, след като бе изпила още две розови мартинита, тя си тръгна. Целувката й на раздяла бе нежна и трогателна и мъжът реагира по правилния начин, но само докато тя се извърна. Тогава изражението му се промени. Влюбеният поглед, с който я гледаше допреди миг, отстъпи място на доволство и дори жестокост. Именно така би определил реакцията му Декър.
Декър не бе общителен. Предпочиташе собствената си компания. Мразеше разговорите на дребни, незначителни теми, защото просто не разбираше смисъла им. Те обаче бяха част от работата му. Така си плащаше сметките. Затова трябваше да ги преглъща. Поне за момента.
Настъпваше мигът, в който да нанесе своя удар.
Отнесе халбата си на масата на мъжа точно навреме, за да постави огромната си длан на рамото му и да го бутне обратно на мястото, което се готвеше да освободи.
Декър се настани срещу него, погледна недокоснатия му коктейл с уиски — хищниците никога не пият по време на лов — и вдигна бирата си за наздравица.
— Добре се справи. Приятно ми е да наблюдавам как работи истински професионалист.
Отначало мъжът не каза нищо. Вдигна очи към Декър и огледа занемарената му външност. Не изглеждаше особено впечатлен от видяното.
— Познаваме ли се? — попита той с остър тон. — Защото това ми се струва невъзможно.
Декър въздъхна. Очакваше нещо по-оригинално.
— Не, нито пък е необходимо да се запознаем. Достатъчно е да видиш това.
Той извади кафявия плик от вътрешния джоб на палтото си и го плъзна по масата.
Онзи се поколеба, но го взе.
Декър отпи от бирата си и го подкани:
— Отвори го.
— Защо да го правя?
— Добре, не го отваряй. Няма проблем.
Посегна да вземе плика, но мъжът го дръпна към себе си. Отвори го и извади пет-шест снимки.
— Първото правило на измамата, Слик — каза Декър, — е да не подхващаш нищо странично, докато не приключиш с настоящата си задача. А когато казах, че си професионалист… е, преувеличих.
Пресегна се и почука с пръст по най-горната снимка.
— Изглежда ми доста разсъблечена. Ти също. Между другото, това, което правите, е незаконно във всички щати на юг от Пенсилвания.
Мъжът вдигна поглед и попита предпазливо:
— Как се сдоби с това?
Думите му отново разочароваха Декър.
— Значи е въпрос на преговори, така ли? Упълномощен съм да ти предложа петдесет хиляди долара. В замяна на това ще зарежеш каквото си подхванал и ще насочиш вниманието си към някой друг. В друг щат.
Мъжът се усмихна, плъзна снимките обратно и каза:
— Защо не й ги показа, след като си въобразяваш, че това може да ми създаде проблеми? Защо идваш тук и ми предлагаш пари?
Декър въздъхна, разочарован за трети път. Този тип не се оказа достоен противник. Взе снимките и ги прибра в плика.

— Четеш мислите ми, Слик. Същото казах и на баща й. Благодаря ти, че затвърди мнението ми. Това, което правиш с онази жена на третата снимка, е достатъчно да сложи кръст на всичките ти усилия предвид обстоятелството, че тя ти е
съпруга
. Приятна вечер.

Накани се да си тръгне, но онзи сграбчи ръката му.
— Може да пострадаш — каза той.
Декър хвана пръстите му и ги натисна нагоре, докато мъжът изохка от болка, и едва тогава го пусна.
— Може да съм дебел, но съм два пъти по-едър и много по-опасен от теб — каза той. — Работата ми не изисква да имам красиво лице. За разлика от твоята. Затова, ако те изкарам отзад и ти размажа физиономията, това ще се отрази на бъдещите ти доходи. Разбираш ме, нали?
Мъжът вдигна наранената си ръка и пребледня.
— Ще взема парите.
— Чудесно. Ще получиш чек за двайсет и пет хиляди.
— Но ти каза петдесет!
— Само ако беше приел предложението ми, когато го направих. Но ти го отхвърли. В резултат на това сумата намаля наполовина.
— Копеле мръсно!
Декър се облегна и плъзна по масата плик, който извади от джоба си.
— Самолетен билет. Еднопосочен. Ще те отведе колкото се може по-далече от тук. Полетът е след три часа. Не се ли качиш на борда, чекът ще бъде анулиран. Разполагаме с хора, които да потвърдят това, така че не прави глупости.
— Къде е чекът? — попита измамникът.
Декър извади друг плик.
— Първо трябва да подпишеш това.
Мъжът извади единствения лист и го прегледа набързо.
— Но това е…
— Това гарантира, че дамата никога няма да се сети за теб, освен за да направи някоя неприятна асоциация. Което означава, че направиш ли опит да се върнеш тук, няма да имаш никакъв шанс.
Мъжът обмисляше трескаво случващото се, опитваше се да разбере какво означава всичко това.
— Шантажираш ме, значи, с тези снимки и използваш факта, че съм женен, за да ме накараш да подпиша. Не се ли съглася, ще й покажеш снимките и ще й кажеш, че съм женен. И смяташ, че тя ще се разочарова от мен и ще ми обърне гръб?
— Ти си истински гений.
Мъжът се ухили противно.

— Имам десетина мацки като нея — каза той. — И то доста по-красиви.
Тя
искаше да ме прелъсти. Аз се дърпах. Видя снимките. У дома ме чака филе миньон. Защо да се задоволявам с хамбургер, макар и в комбинация с попечителски фонд? Тя е такава глупачка! И не изглежда чак толкова добре въпреки парите на баща си!

— Господин Маркс те е надушил отдалече, нищо че малкото му момиченце не е разбрало що за стока си. За съжаление, Джени и преди се е увличала по отрепки като теб. Макар да заслужава нещо по-добро.
Декър не познаваше Джени Маркс и не се интересуваше от романтичните й похождения. Направи тези коментари само защото искаше да накара Слик да продължи да говори. Да излее яда си.

— 
Тя
ли заслужава нещо по-добро? Господи, нямам представа защо изобщо се захванах с нея! Можех да си намеря по-готина мацка, без дори да си мръдна пръста. И нямаше да ми се налага да слушам глупостите й.

Декър чу повече, отколкото му трябваше, но започваше да се наслаждава на сцената.
— Наричаш я глупава? Наистина ли? Завършила е престижен колеж.
— Всъщност тя не е глупава. Тя е направо малоумна.

Е, забавлението свърши
.

Декър взе неподписания лист и го прибра в плика със снимките, който пъхна в джоба на палтото си.
— Какво правиш, по дяволите? — попита изумен мъжът.
Вместо отговор Декър извади миниатюрен диктофон и натисна бутона за възпроизвеждане.
— Сигурен съм, че дамата ще остане очарована от описанието, което й направи — заяви Декър. — Какъв хамбургер, между другото? От телешко ли? Или органичен?
Измамникът го гледаше смаяно.
Декър прибра диктофона и побутна еднопосочния билет към Слйк.
— Ще ти позволим да го задържиш. Гледай да се качиш на самолета. Следващият, когото изпратят, ще бъде по-едър от мен и няма да счупи само пръстите ти. Ще те потроши целия.
Мъжът изрече жално:
— Няма ли да получа парите?
Декър се изправи с думите:
— Както вече казах, ти си истински гений.



4

Декър седеше на леглото в единствената си стая с размерите на затворническа килия. Срещаше се с клиентите си в ресторанта на „Резидънс Ин“, тъй като месечната му такса включваше и закуска на шведска маса. Хотелът определено губеше пари от тази договорка. Декър препълваше по няколко чинии, които отнасяше на масата си. И загребваше така, сякаш в ръцете му имаше не вилица, а лопата.
Получи чека си от служител на господин Маркс. Приятел от полицията го бе препоръчал на богаташа като човек, който може да решава деликатните проблеми, свързани с празноглавата му дъщеря, която постоянно се влюбваше във възможно най-неподходящите мъже. Декър никога не се бе срещал със самия Маркс, само с негови представители. Нямаше нищо против; съмняваше се, че милионерът ще му позволи да изцапа скъпите му мебели. Затова се срещна в бара на хотела с двама млади натегачи с костюми за по хиляда долара, които отказаха дори да опитат кафето. Вероятно пиеха само двойно еспресо, приготвено от бариста, обслужващ лъскава кафемашина. По израженията им съдеше, че са изпълнени с чувство на превъзходство. За срещата си с тях бе облякъл най-хубавата си риза, тоест — другата.
Татко Маркс му бе отпуснал бюджет от сто хиляди долара, за да се отърве от измамника, впил се като кърлеж в кожата на дъщеря му. След като проучи Слик, Декър заяви, че ще реши въпроса за доста по-малка сума. И бе удържал на думата си. Цената всъщност се оказа еднопосочен самолетен билет. Нищожна сума за богаташа.
Някой друг би го наградил с бонус в размер на поне няколко процента от спестената сума, но не и татко Маркс. Той се бе вкопчил в буквата на техния договор и Декър трябваше да се задоволи с почасовата си тарифа. Не се оплакваше, тъй като я бе надул специално за случая. Но нямаше да откаже някой и друг процент. Вероятно така богатите оставаха богати. От друга страна, заслужаваше си да изпита удоволствието да измами измамник. Освен това предположи, че само след няколко месеца Джени Маркс ще изпадне в същата ситуация и татко Маркс ще го потърси отново. Тогава може би щеше да сключи с него постоянен договор.
Той излезе от стаята и тръгна към ресторанта, който се намираше вдясно от фоайето. Беше рано и тук все още нямаше никой освен осемдесетгодишната Джун, която се наслаждаваше на златните си години, като подреждаше шведската маса. Сега трупаше в огромно плато мазни пържени картофи.
След като препълни с храна една чиния, Декър се настани на обичайната си маса.
Тъкмо бе поднесъл вилицата към устата си, когато я видя да влиза.
Жената беше на четирийсет и две, колкото него, макар че изглеждаше по-възрастна. Това се дължеше на работата й — същата, каквато и той вършеше преди време. Тя се бе отразила по еднакъв начин и на двамата.
Декър сведе поглед, остави вилицата и посоли всичко в чинията си. Четири пъти. Включително палачинките. Надяваше се тя да не търси него и да не го заговори.
— Здрасти, Еймъс.

Е, явно няма да се получи.

Декър налапа солидно количество бъркани яйца, бекон и кетчуп. Задъвка с отворена уста с надеждата гледката да я накара да направи обратен завой и да се върне там, откъдето бе дошла.
Жената обаче седна насреща му. Масата бе малка, но и тя не се отличаваше с внушителен ръст. За разлика от него. Той беше огромен.
— Как си? — попита го.
Декър напъха още храна в устата си и примлясна шумно. Дори не вдигна поглед. Защо да го прави? Тя едва ли можеше да му каже нещо, което би желал да чуе.
— Мога да почакам, щом искаш да играеш по този начин — каза жената. — Разполагам с цялото време на света.
Едва сега я погледна. Беше слаба като вейка заради цигарите и дъвките, с които заместваше храната и напитките. Вероятно Декър изяждаше повече храна на закуска, отколкото тя за цял месец.
Косата й беше руса със сребристи оттенъци, а лицето й — вече набръчкано и осеяно с петна. Носът й бе леко крив в резултат от сблъсъка с побеснял пияница по времето, когато беше патрулен полицай. Дребната й заострена брадичка изглеждаше още по-малка заради непропорционално голямата уста с неравни, пожълтели от никотин зъби.
Не беше хубава. Човек определено не би я запомнил заради външността й. А заради това, че бе първата жена полицейски инспектор в Бърлингтън. И бе останала единствената, доколкото Декър знаеше. Навремето тя бе негова партньорка. Двамата бяха извършили заедно повече арести, довели до осъдителни присъди, от всяка друга двойка ченгета в историята на полицейското управление.
Част от колегите им смятаха, че това е страхотно постижение. Други го намираха за кариеризъм. Един от съперниците им в отдела ги наричаше Старски и Хъч. Декър нямаше представа кой от двамата е той — блондинът или брюнетът.
— Здравей, Мери Сюзън Ланкастър — каза той, защото не можеше повече да се прави на ударен.
Тя се усмихна, пресегна се и го мушна с пръст в рамото. Той трепна леко и се отдръпна, но тя като че ли не забеляза.
— Нямах представа, че знаеш второто ми име.
Декър сведе поглед към храната. Бе изчерпал репликите си за този разговор.
Тя го огледа внимателно и стигна до извода, че всички слухове за това как Декър е ударил дъното отговарят на истината.
— Няма да те питам как си, Еймъс. Виждам, че не ти е било лесно.
— Живея тук, а не в кашон — отвърна той.
Тя се сепна.
— Извинявай. Нямах това предвид.
— Трябва ли ти нещо? — попита Декър. — Защото имам работа.
Ланкастър кимна.
— Сигурна съм. Дойдох да поприказваме.
— С кого си говорила?
— Искаш да кажеш, как те открих тук ли?
Погледът му й подсказа, че се интересува именно от това.
— Чрез приятел на приятел.
— Не знаех, че имаш толкова много приятели — отвърна Декър.
Забележката му не бе забавна и той, естествено, остана сериозен. Тя обаче се подсмихна, макар и с усилие, в опит да разчупи леда. Но в следващия момент осъзна, че се държи глупаво.
— Освен това съм ченге. Мога да открия едно-друго. А и Бърлингтън не е чак толкова голям. Не е Ню Йорк или Лос Анджелис.
Декър примлясна, погълна нова порция храна и насочи мислите си към разноцветните цифри и часовника в главата си.
Тя като че ли усети, че той се затваря в себе си.
— Съжалявам за всичко, което преживя. Изгуби много, Еймъс. Не го заслужаваше… никой не го заслужава.
Той я измери с поглед, който не издаваше никаква емоция. Не, определено нямаше да привлече вниманието му със съчувствени приказки. Никога не бе търсил съчувствие просто защото съзнанието му не регистрираше подобна емоция. Вече не. Можеше да проявява загриженост. Бе проявявал загриженост и любов към своето семейство. Но бе загърбил съчувствието, както и още по-досадния му братовчед — съпричастието.
Вероятно доловила, че скоро изобщо няма да я слуша, тя побърза да добави:
— Дойдох да ти кажа нещо.
Декър я огледа, не се сдържа и отбеляза:
— Отслабнала си. Два-три килограма, които не можеш да си позволиш да загубиш. И вероятно страдаш от недостиг на витамин Д.
— Защо реши така?
— Когато влезе, вървеше малко сковано. Болките в костите са класически симптом — отвърна той и посочи челото й. — Навън е студено, но по челото ти са избили капчици пот. Още един характерен симптом. Кръстоса краката си поне пет пъти за краткото време, откакто си тук. Имаш проблеми с пикочния мехур. Още един симптом.
Ланкастър се намръщи при този твърде личен коментар.
— Ти да не си се записал в медицинския факултет? — попита го тя.
— Прочетох една статия преди четири години, докато чаках пред зъболекарския кабинет.
Бившата му партньорка изтри потта от челото си.
— Предполагам, че организмът ми не получава достатъчно слънчеви лъчи.
— И пушиш като комин, което също не ти се отразява добре. Опитай с хранителни добавки. Липсата на витамин Д води до неприятни изменения. И откажи цигарите. Пробвай с никотинови лепенки. — Огледа я отново и забеляза нещо, което му бе направило впечатление още когато Ланкастър дойде на масата му. — Освен това имаш тремор на лявата ръка.
Тя я притисна с дясната и се намръщи.
— Сигурно е от нерви.
— Но ти стреляш с лявата ръка. Затова най-добре иди на преглед.
Ланкастър сведе поглед към леката издутина на якето, отдясно на колана, където беше кобурът с пистолета й. Усмихна се и отвърна:
— Ще продължиш ли да ми пробутваш догадки в стил Шерлок Холмс? Или ще ми прегледаш коленете? Пръстите? Ще ми кажеш какво съм закусвала?
Той отпи голяма глътка кафе.
— Просто иди и се прегледай. Може да се окаже нещо друго. Повече от тремор. Доста сериозни болести започват със симптоми, които засягат ръцете и очите. Това е като система за ранно предупреждение, като канарчетата в мините за въглища едно време. Следващия месец управлението провежда изпит по стрелба. Съмнявам се, че ще го изкараш, ако ръката ти продължава да трепери.
Усмивката й се стопи.
— Не се бях замисляла за това. Ще се прегледам, Еймъс, благодаря ти.
Той погледна към чинията си и въздъхна дълбоко. Беше приключил. Нямаше търпение бившата му партньорка да си тръгне. Затвори очи. Можеше да заспи и на масата.
Тя заопипва едно копче на якето си. Погледна го няколко пъти. Явно се подготвяше да му съобщи същинската причина за появата си.

— Извършихме арест, Еймъс. По
твоя
случай.

Еймъс Декър отвори очи. И дори престана да мига.



5

Декър постави ръце на масата. Ланкастър забеляза, че свива длани в юмруци и палецът му се впива в показалеца толкова силно, че оставя отпечатък.
— Името му? — попита той, без да откъсва поглед от наченатата купчина бъркани яйца.
— Себастиан Леополд. Или поне така се представи. Странен тип.

Декър включи онова, което наричаше
моя дигитален видеорекордер.
Това бе едно от предимствата на състоянието му.

Кадрите пробягаха пред очите му с такава скорост, че му бе трудно да ги следи, и въпреки това не пропусна нито една подробност. Превъртя записа от начало до край, но не откри това име.
Отвори очи и поклати глава.
— Нищо не ми говори. А на теб?
— И на мен. Но пак ти казвам, така се представи. Може това да не е истинското му име.
— Документи за самоличност?
— Не, нищо. Празни джобове. Мисля, че е бездомник.
— Пуснахте ли пръстовите му отпечатъци в базата данни?
— Да, но не открихме съвпадение.
— Как попаднахте на него?
— Това беше най-лесната част. Дошъл сам в участъка в два през нощта и се предал. Току-що приключих разпита.
Декър я прониза с поглед.
— Този тип се появява след шестнайсет месеца и си признава тройно убийство?
— Знам, не се случва всеки ден.
— Мотив?
Тя се размърда неловко.
— Дойдох, за да те информирам, Еймъс. Разследването не е приключило. Знаеш процедурата.
Той се приведе напред. Тялото му покри почти цялата маса. Отново зададе въпроса с напълно спокоен глас, сякаш двамата седяха на долепените си едно срещу друго бюра в полицейското управление.
— Мотив?
Тя въздъхна, извади лентичка дъвка от джоба си, прегъна я на две и я пъхна в устата си. След три бързи, енергични движения на челюстите изрече:
— Леополд каза, че си го обидил. Ядосал си го.
— Кога и къде?
— В „Севън-Илевън“. Месец преди да направи… каквото е направил. Явно е затаил злоба. Между нас казано, не мисля, че е с всичкия си.
— Кой „Севън-Илевън“?
— Какво?
— Кой магазин на „Севън-Илевън“?
— Ъъъ… онзи до вас, предполагам.
— На „ДеСал“ и Четиринайсета улица?
— Каза, че те е проследил до дома ти. Така разбрал къде живееш.
— Значи е бездомник, но има кола? Защото аз никога през живота си не съм ходил пеша до „Севън-Илевън“.
— Сега е бездомник. Нямам представа какъв е бил тогава. Той току-що влезе в участъка, Еймъс. Много неща не знаем за него.
— Снимката. — Това не беше въпрос. След като го бяха арестували, трябваше да го снимат и да му вземат отпечатъци.
Ланкастър извади телефона си и му го подаде. На дисплея се виждаше загоряло мръсно лице. Косата бе сплъстена, а брадата — отдавна неподстригвана. В някои отношения Леополд приличаше на него.
Декър затвори очи и отново включи вътрешния си видеорекордер, превъртя целия запис, но отново не откри нищо.
— Никога не съм го виждал.
— Може би сега изглежда различно.
Той поклати глава и попита:
— На колко години е?
— Трудно е да се прецени, а и той не ни каза. Най-вероятно в началото на четирийсетте.
— Едър ли е?
— Малко над метър и осемдесет, към осемдесет килограма.
— Стегнат или отпуснат?
— Стегнат. Доста жилав, доколкото мога да преценя.
— Братът на жена ми беше едър колкото мен, беше строителен работник и вдигаше огромни щанги във фитнеса. Как е възможно този да го надвие?
— Ще разследваме, Еймъс. Сега не мога да кажа.
Той я погледна в очите, но този път мълчанието му бе по-красноречиво от думите. Тя въздъхна, задъвка яростно дъвката си и отвърна:
— Братът на жена ти бил заспал пиян на кухненската маса. Изобщо не го видял да влиза. А Леополд решил, че това си ти, понеже бил в гръб.

Смятал е, че убива мен, докато е прерязвал гърлото на Джони?

— С Джони не си приличаме.
— Видял го е в гръб, Еймъс. Освен това не забравяй, че този човек не е с всичкия си. Откачен е.
Декър затвори очи.

След това този откачен тип се е качил на горния етаж, застрелял е жена ми и е удушил дъщеря ми?

Отвори очи в мига, в който Ланкастър стана от стола.
— Имам още въпроси — каза той.
— Но аз нямам други отговори. Мога да изгубя значката си заради това, че дойдох тук и ти казах всички тези неща. Знаеш го, Еймъс.
Декър стана и се извиси над нея, огромен мъж, чиято поява караше малките деца да се разбягват с писъци.
— Трябва да го видя.
— Невъзможно. — Тя започна да отстъпва назад. После забеляза издутината на кръста му. — Въоръжен ли си? — попита го изумено.
Той не проследи погледа й.
— Предадох пистолета си, когато напуснах полицията.
— Но всеки може да си купи оръжие. И то не едно. Въоръжен ли си?
— Дори да съм, законът не го забранява.
— Не забранява да носиш оръжието си открито — каза Ланкастър. — Но не и скрито, освен ако не си полицейски служител.

— Не е скрито. Ти
можа
да го видиш, нали?

— Не е същото, Еймъс, много добре знаеш!
Декър протегна ръце.
— Закопчай ме тогава! Сложи ми белезниците и ме прибери в същата килия, където е Себастиан Леополд. Можеш да ми вземеш пистолета. Няма да ми трябва.
Тя продължи да отстъпва.
— Не ни притискай. Остави ни да си свършим работата. Разполагаме с този тип. Да следваме правилата. В нашия щат има смъртна присъда. Ще получи инжекция за това, което е извършил.
— Да, след десет години може би. А дотогава ще си има килия и легло. Ако наистина е луд и адвокатът му се възползва от това, ще получи доживотна присъда, която ще излежава в някое комфортно психиатрично отделение, където ще чете книги, ще реди пъзели, ще ходи на консултации и ще получава безплатни лекарства, за да не изпитва болка. Не е зле за един бездомник. Искам сам да проверя нещата.
— Той призна, че е извършил трите убийства, Еймъс.
— Искам да го видя.
Тя се обърна и бързо закрачи към колата си пред входа. В един момент спря, обърна се и изрече сърдито:
— Добре, прави каквото искаш, задник такъв!

Декър я проследи с поглед и отново седна на своята маса. Всеки човек се нуждае от място, което да нарече
свое
. За него това място беше масата в ресторанта.

Сутринта се бе събудил без никаква цел в живота. Сега всичко се бе променило.



6

Декър се върна в стаята си и извади телефона. Идеята да плаща сметки за телефон с достъп до интернет никак не му допадаше, но трябваше да признае, че това бе равносилно на огромна библиотека и цяла армия от помощници, които да търсят информация, и то на съвсем приемлива цена. Провери новинарските сайтове. Явно бяха запазили в тайна ареста на Леополд, защото не откри нищо. Когато потърси името му, попадна на няколко страници, но очевидно това бяха съвсем други хора, които носеха същото име.
Леополд влязъл в участъка и си признал, че е извършил три убийства. Дори адвокатът му да пледираше невменяемост, той пак щеше да остане зад решетките до края на дните си. Но дали бе истинският убиец? Ченгетата лесно можеха да намерят отговора на този въпрос. Декър знаеше, че управлението е скрило от медиите куп подробности около престъплението. Щяха да разпитат Леополд, ако това бе истинското му име, и много бързо щяха да разберат дали той е техният човек, или просто лъже поради някаква причина.
Какво трябваше да направи Декър, ако тази откачалка се окажеше убиецът? Да загърби правосъдието, да го удуши със собствените си ръце и сам да влезе в затвора? Ами ако Леополд не бе истинският убиец? Това също разкриваше интересни възможности.
За момента не можеше да направи нищо конструктивно. Или щяха да повдигнат официално обвинение на Леополд, или да го пуснат на свобода в зависимост от това как ще протече разпитът. Оставеха ли го зад решетките обаче, щеше да последва процес, а може би не, ако се признаеше за виновен, както правеха повече обвиняеми, било защото са бедни и нямат пари за свестен адвокат, било защото са виновни. А понякога и двете. Богаташите обаче винаги гледаха да се измъкнат, особено когато ги заплашваше затвор, защото имаха какво да губят.
Но обвинението едва ли щеше да му предложи сделка. Може би щяха да използват тази отрепка, за да докажат колко са добри в работата си. В такъв случай Декър нямаше да пропусне нито едно съдебно заседание. Нито една минута от процеса. Искаше да види този тип. Да го огледа. Да го прецени.
Излегна се на леглото. Приличаше на заспал, но всъщност бе потънал в спомени за човека, който бе някога, и за този, в който се бе превърнал. Често мислеше за това, макар да не му се искаше. В повечето случаи решението бе на мозъка му, който сякаш бе съвсем отделен организъм.


Аз съм Еймъс Декър. На четирийсет и две съм, но изглеждам поне с десет години по-стар (и то в добър ден, какъвто не съм имал от четиристотин седемдесет и девет дни) и се чувствам поне със сто години по-стар. Бях редови полицай, а после инспектор, но вече не съм нито едното, нито другото. Имам хипертимезия, което означава, че никога не забравям нищо. Не става въпрос за разните му там техники за запаметяване, които могат да ти помогнат да запомниш разни неща, например последователността на картите в колодата с помощта на асоциации или подобни трикове. Не, аз просто имам турбомозък, който е отключил всички онези клетки, които хората имат, но никога не използват. На света няма много хора с хипер-Т, както го наричам за по-кратко, но аз съм признато официално за един от тях.


Сетивните ми пътища, изглежда, са се пресекли по такъв начин, че ми позволяват да броя в цветове и да виждам времето в картини. Цветовете нахлуват в мислите ми, когато най-малко ги очаквам. Това смесване на възприятията пък се нарича синестезия. Затова броя в цветове и „виждам“ времето, а понякога асоциирам цветовете с хора или предмети.


Много хора със синестезия са или имат синдром на Аспергер. Но не и аз. Макар вече да не обичам да ме докосват. И изгубих чувството си за хумор. Но това може и да е, защото нямам никакво желание да се засмея.


Навремето бях нормален, поне доколкото хората са нормални същества.


Сега обаче не съм.


Телефонът му иззвъня. Погледна екрана. Не познаваше номера, но това не означаваше нищо. Докато си търсеше работа като частен детектив, бе оставил номера си на много места. Не искаше да поема нов случай точно сега, но, от друга страна, не можеше да игнорира клиенти. Изгонеха ли го от тази дупка заради невъзможност да си плаща, щеше отново да се озове на улицата. А зимата наближаваше. И макар да имаше достатъчно тлъстини, които да го предпазват от студа, предпочиташе твърд покрив над главата си вместо картонен.
— Декър — каза той.
— Господин Декър, обажда се Александра Джеймисън от „Нюз Лийдър“. Мога ли да ви задам няколко въпроса, свързани с развитието на случая с вашето семейство.
— Откъде взехте този номер?
— От приятел на приятел.
— За втори път днес чувам този израз. Не си падам по подобни увъртания.
— Господин Декър, изминаха шестнайсет месеца. Какви чувства изпитахте, когато научихте, че полицията най-после е извършила арест?
— Откъде разбрахте?
— Завеждам криминалния ресор. Имам контакти. Солидни контакти, които заявиха, че заподозреният е задържан. Знаете ли нещо повече? Ако…
Декър натисна червения бутон и гласът й изчезна. Миг по-късно телефонът звънна отново и той го изключи.
Още като полицейски инспектор не бе харесвал журналистите, макар че понякога можеха да бъдат полезни до известна степен… много малка степен. А като частен детектив вече нямаше никаква полза от тях. Нямаше да им каже нито дума, нямаше да им помогне по никакъв начин относно „случая с неговото семейство“.
Напусна хотела и хвана автобуса от спирката на ъгъла, после се прехвърли на друг, който го отведе в центъра на града. Там се издигаха няколко небостъргача, разположени сред куп други сгради, едни по-високи, други по-ниски, някои в добро състояние, други занемарени. Улиците бяха планирани добре, не криволичеха и се пресичаха под прав ъгъл. Той рядко идваше в центъра. Престъпленията, или поне сериозните престъпления, се извършваха или в северните квартали, или в предградията. Но участъкът, в който бе работил и където се намираше арестът, бе в центъра.
Спря на тротоара и се загледа в сградата, в която бе идвал всеки ден в продължение на много години: Втори участък. В интерес на истината това бе Първи участък, тъй като старият № 1 бе изгорял отдавна, но никой не си бе направил труда да промени номерацията. Сигурно нямаше бюджет за това.
Участъкът носеше името на Уолтър Джеймс О’Мали, който бил началник на полицията преди около четирийсет години. Застреляли го пред входа на някакъв бар, както държал любовницата си под ръка. Но това не бе попречило на местните власти да кръстят сградата на негово име, което само доказваше, че изневярата не е в състояние да опетни доброто ти име. Дори тъкмо тя да е причината за смъртта ти.
Стаята, в която бе работил някога, се намираше на третия етаж. Видя единствения прозорец, през който бе гледал, когато не бе гледал към Ланкастър, с която седяха един срещу друг в претъпканото помещение. Килиите на задържаните бяха на партера, при това откъм улицата, което означаваше, че Себастиан Леополд се намира на някакви си петнайсетина метра от него.
Никога не се бе приближавал толкова до предполагаемия убиец на своето семейство. Освен евентуално в магазина на „Севън-Илевън“, ако Леополд казваше истината.
Обърна се, тъй като видя двама цивилни полицаи и един униформен, които познаваше. Макар да се бе променил доста, след като напусна работа, те несъмнено щяха да го познаят. Свърна в една пряка и се облегна на стената. Изпитваше силно безпокойство. Страдаше от хронично главоболие. Мозъкът му се уморяваше, защото никога не спираше да работи. Дори когато спеше. Сякаш подсъзнанието му бе заело мястото на съзнанието. Той, който никога не забравяше нищо, имаше сериозни затруднения да си спомни какъв е бил някога. И как бе стигнал дотук.
Затвори очи.
* * *

„Дарбата" ми се появи, когато бях на двайсет и две. В колежа бях сравнително добър футболист. После влязох в отбор от Националната лига с много хъс и просто прилични умения.


Излязох на терена за първата си среща за сезона, след като се бях скъсал от тренировки. И ето ме, играя нападател. Задачата ми е съвсем проста: да пожертвам тялото си, за да извърша пробив и да предизвикам хаос в противниковата отбрана, за да може някой от съотборниците ми да отбележи точки. Тичам като луд по терена. Сега ще пробия отбраната им. Тичам толкова бързо, че от носа ми хвърчат сополи, а от устата ми — слюнка. Месечната ми заплата е по-голяма от всичките пари, които съм изкарал досега. Целта ми е да заслужа тази заплата. Каня се да съборя някой противник, да го просна на земята.


Това е всичко, което си спомням. Дуейн Льокроа, новобранец, току-що завършил Университета на Луизиана, бе с десетина сантиметра по-нисък и двайсетина кила по-лек от мен, но изпълнен с толкова енергия и ярост, че изобщо не го видях да връхлита насреща ми. Направо ме отнесе. Четири години по-късно щеше да напусне професионалния футбол със счупени коленни хрущяли, смазана раменна става и празна банкова сметка. В момента излежава присъда в „Шривпорт“, затвор със строг режим, където ще умре рано или късно. Но в онзи ден той вдигал победоносно ръце и се пъчел като петел пред кокошки, докато аз лежах в безсъзнание на тревата.


Този сблъсък промени всичко.


Абсолютно всичко.




7

Декър отвори очи, когато чу суматохата от другата страна на улицата. Отваряха се врати. Автомобилни гуми свистяха при бързото потегляне, виеха сирени. Разнасяха се викове, чуваше се тракане на метал в метал. По бетона отекваха тежки стъпки.
Той излезе от алеята и огледа улицата. Видя патрулните коли да напускат подземния гараж. И униформените, и цивилните полицаи изскачаха през вратата на участъка и хукваха към колите. Продължи да наблюдава. Видя огромната кола на специалния отряд да влиза в една пряка, където обърна, и шофьорът даде газ до дупка. Металното чудовище полетя нанякъде.
Декър излезе на улицата и се присъедини към смаяните хора, изсипали се от офиси и апартаменти, за да наблюдават този тревожен спектакъл. Заслуша се в разговорите на околните, за да разбере какво става, но всички изглеждаха не по-малко смаяни и неосведомени.
Прекоси забързано улицата и видя един мъж да напуска участъка.
— Пит? — повика го Декър.
Мъжът бе облечен в костюм с петна по ръкавите. Бе прехвърлил шейсет, наближаваше възрастта за пенсиониране и крачеше леко прегърбен. Спря и го погледна. Декър видя, че Пит Рурк е извадил служебното си оръжие.
— Еймъс? Какво, по дяволите, правиш тук?
— Минавах случайно. Какво става?
Пит бе пребледнял и сякаш всеки момент щеше да припадне на паважа.
— Някакъв психопат в гимназията „Мансфийлд“. Влязъл въоръжен до зъби и започнал да стреля. Има доста жертви, Декър. Предимно деца. Трябва да вървя. — Изхлипа и добави: — Господи, внукът ми учи там! В осми клас. Нямам представа дали…
Възрастният мъж се обърна и хукна с неуверени крачки към колата, светлобежов шевролет малибу, отпусна се тежко зад волана, запали и потегли рязко, оставяйки следи от гуми по асфалта.
Армия от ченгета се бе отправила към гимназията, където бе учил самият той преди цяла вечност.
Воят на сирените заглъхна и Декър се огледа. Тълпата на отсрещния тротоар също започваше да се разпръсва, хората се връщаха към обичайните си занимания. Мнозина проверяваха мобилните си телефони за новини. Декър направи същото, но не откри никаква информация. Явно нещата не бяха приключили. Новинарските канали щяха да подхванат трагедията и да я експлоатират, докато не изцедят всичко от нея.
До следващата престрелка. Тогава щяха да се втурнат презглава натам.
А след време към по-следващата.
Декър впери поглед във входа на участъка. Зачуди се колко ли хора са останали вътре. Все някой трябва да бе останал. В една от килиите имаше важен арестант.
Докосна кобура си на колана. Оръжието щеше да му създаде проблем. На входа имаше металдетекторна рамка.
Зърна кофа за смет, долепена до сградата. Боклукчийският камион щеше да мине чак в края на седмицата. Откри парцал върху боклуците. Извади пистолета, уви го хубаво и го пусна в кофата.
Огледа дрехите си. Още един проблем. Отправи се с бързи крачки към един магазин отсреща. И преди беше пазарувал в него. Отдавна. „Дрехи с нестандартни размери“, пишеше на табелата.
Декър извади кредитната си карта. Тя имаше доста нисък лимит. Но можеше да му стигне.
Влезе в магазина, съпроводен от дрънченето на звънчето над входната врата.
Добре облечен възпълен мъж се забърза да го посрещне, след което също толкова бързо отстъпи назад.
— Мога ли да ви помогна? — попита продавачът от дистанция. Явно бе решил, че Декър е бездомник, който е дошъл да го ограби.
Декър извади портфейла си и показа картата си на частен детектив. Направи го бързо, за да не даде възможност на човека срещу себе си да я огледа добре. После се извърна към участъка, за да придаде повече достоверност на думите си. Така и не се бе научил да лъже. А след онзи инцидент на игрището стана още по-трудно да изрича друго освен истината. От все сърце ценеше откровеността, затова му бе толкова трудно да приеме нещо различно.
Но като полицай, който редовно се движеше из престъпния свят, му се налагаше да извърта или да говори с недомлъвки. После, като полицейски инспектор, а и сега, в частния сектор, трябваше да лъже, за да си свърши работата.

Ще излъжа, и то безпогрешно.

— Работих дълго под прикритие. Тръгнеш ли по дирите на някоя отрепка, самият ти трябва да заприличаш на такава. Сега искам да се върна в цивилизацията. Разбирате ме, нали?
Мъжът, който бе проследил погледа на Декър към участъка, кимна. Отпусна се. Дори се усмихна.
— Не сте първият — отвърна окуражително той. — Имаме доста клиенти от полицията.
— И преди съм пазарувал тук — каза Декър.
— Разбира се, помня ви — излъга продавачът.
Декър не губи време. Дълго сако петдесет и четвърти размер. Панталон четирийсет и осми, който му беше малко тесен и коремът му увисна над колана, както при всички мъже, които са се запуснали. Реши да не взема колан. Панталонът му определено нямаше да падне. Риза, огромна. Вратовръзка, евтина, но ефектна. Обувки четирийсет и осми номер. Избра чифт от изкуствена кожа. Убиваха го, но това нямаше значение.
— Случайно да имате четка за зъби и електрическа бръсначка? — попита Декър, докато се оглеждаше в огледалото.
— На щанда за тоалетни принадлежности.
— А куфарче?
— Аксесоарите са там.
Декър плати всичко с кредитната си карта. Когато помоли за бележник и няколко химикалки, продавачът ги извади от кутия за канцеларски принадлежности зад щанда и му ги подари.
— Продължават да ни орязват бюджета — обясни Декър. — Как да защитаваме хората, след като не можем да си позволим дори химикалки?
— Срамота! — съгласи се продавачът. — Светът се е побъркал. Да ви предложа игла за вратовръзка или кърпичка за сакото?
Декър отнесе всичко в тоалетната, изми се на мивката, сложи си дезодоранта, който бе купил току-що, обръсна по-голямата част от брадата си, като остави малко върху брадичката и челюстите, подстрига косата си, облече новите дрехи, обу новите обувки и прибра старите в торбата от магазина.
Отправи се към участъка. Вратовръзката се впиваше във врата му, а въпреки дезодоранта под мишниците му се образуваха големи влажни петна, макар навън да бе хладно.
Декър обаче не изглеждаше така, както бе изглеждал преди. Защото не се бе обличал толкова елегантно дори като полицай.
Хвърли торбата при пистолета и изкачи стъпалата пред входа на участъка. Знаеше, че постъпката му е глупава. Идиотска дори. Бе напуснал полицията не много отдавна. Можеше да срещне някого като Пит Рурк, който мигом да го познае, но му беше все едно.
Това бе неговият шанс, може би единственият. И той нямаше да го пропусне.
Премина през металдетектора. Дежурният полицай във фоайето бе съвсем млад. Декър не го познаваше.
Дотук добре.
Запъти се към гишето за информация. Възрастната жена не носеше униформа. Беше цивилна служителка. Да сложат полицай на тази длъжност би означавало разхищаване на човешки ресурси.
Планът се оформи в главата му.
Декър застана пред гишето и жената вдигна поглед. Разшири леко очи, вероятно за да обхване цялата му фигура.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
— Имате един арестант, задържан снощи. Себастиан Леополд.
Тя премигна объркано.
— Не съм сигурна какво…
— Бих искал да разговарям с него.
— А кой сте вие?
— Той има нужда от адвокат. Доколкото знам, никой не се е ангажирал с неговата защита.
— Не съм сигурна…
— Шестата поправка. Право на адвокат. Никой не може да му го отнеме. Трябва да го видя само за няколко минути.
— Ами ще позвъня…
— Обадете се, щом трябва. Но доколкото знам, ситуацията е доста напрегната в момента. Затова бих искал да го видя само за няколко минути, дори да не успеете да се свържете с никого.
Декър вдигна куфарчето си, за да го види тя, и го потупа отстрани.
— Предварителното му изслушване наближава. Той трябва да се подготви. Имам някои идеи.
— Бихте ли седнали?
Декър погледна към дежурния полицай, застанал на пост край металдетекторната рамка. Ченгето го наблюдаваше, което не бе добре.
Осъзнал, че може да е похарчил куп пари, но въпреки това да не се е издокарал като адвокат, Декър седна на един стол, захванат с болтове за стената, и зачака. Възрастната жена вдигна слушалката и бавно, много бавно набра някакъв номер.

Цифри. Навсякъде цифри.

Те оказваха хипнотично въздействие върху него и го изпращаха на места, на които невинаги искаше да отиде.
Декър затвори очи и умът му зажужа и превъртя записа назад, назад… чак до деня, не, до мига, в който животът му се промени завинаги.



8


Тълпата изпадала в екстаз при всяко повторение на удара на огромния видеоекран, а както научих по-късно, повторенията не били никак малко. Шлемът ми отлетял на метър и половина и продължил да се търкаля чак до краката на един съдия, който го вдигнал и надзърнал вътре, за да провери дали главата ми не е там
.


Мисля, че мозъкът ми се удари в стените на черепа неведнъж, а няколко пъти — като птиче, което се блъска в прозорец, докато си счупи врата.


Да, тълпата крещяла, свиркала и тропала непрестанно, докато екранът бълвал повторение след повторение
.


После разбрах, че по едно време спрели да викат. Защото не съм се изправил на крака. Лежал съм неподвижен. Тогава някой забелязал, че не дишам и започвам да посинявам. Казаха ми, че старши треньорьт започнал да блъска отчаяно по гърдите ми. Едновременно с това се опитвал да ми направи изкуствено дишане. После разбрах, че на два пъти съм изпадал в клинична смърт, но той все успявал да ме върне от отвъдното. Казаха ми, че крещял в ухото ми: „Дръж се, деветдесет и пет, дръж се, по дяволите! “ Бях нов в отбора, бях никой, още не бяха научили името ми и знаеха единствено номера, изписан на фланелката. Самоличността ми на професионален футболист се определяше от деветката и петицата на гърдите ми. Виолетово и кафяво в цветовата палитра на моя мозък. Никога не правя съзнателни асоциации между цветове и цифри. Мозъкът ми ги прави, без да иска позволение.


Сблъсъкът промени всичко за мен, защото пренастрои мозъка ми. Умрях, при това два пъти, а после се върнах, но вече като друг човек. Дълго време смятах, че това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало някога. После дойде онази нощ с трите трупа в неоновосиньо и премеждието от игралното поле отстъпи на второ място в списъка ми с лични трагедии.


— Извинете, господине. Господине?
Декър отвори очи и видя, че някаква жена се е надвесила над него. Не беше възрастната дама от гишето за информация. Тази служителка бе доста по-млада, вероятно нямаше трийсет, и бе облечена с черен панталон и светлосиня блуза, чиито две най-горни копчета бяха разкопчани. Имаше младежки вид, излъчваше оптимизъм и деловитост. Вероятно е отскоро тук, помисли си Декър. Само след година ще изглежда по съвсем различен начин. А може би дори след шест месеца. Работата с отрепки състарява по-бързо от слънцето.
Погледна ламинираната карта, закачена на колана й.

САЛИ БРИМЪР
ВРЪЗКИ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА

Трябва да бе постъпила след напускането му. Днес той имаше страхотен късмет.

Поднеси и перфектната лъжа, Еймъс. Можеш да го направиш. Трябва да го направиш. Всяка дума има значение. Защото това ще рефлектира върху теб. Всяка дума… Действай!

Декър се изправи и протегна ръка.
— Да, госпожице Бримър?
Здрависаха се. Дланта й се изгуби в неговата и той се надяваше младата жена да не възприеме потната му кожа като свидетелство за неискреност.
— Разбрах, че искате да се срещнете със Себастиан Леополд — каза тя.
— Точно така. Разбрах, че се нуждае от адвокат.
— И кой ви го каза?
Декър потисна чувството на безпокойство, надигнало се в гърдите му, превъртя набързо видеорекордера в главата си, формулира отговора и побърза да изрече думите.
— Имам позната в „Нюз Лийдър“, Алекс Джеймисън. Познавате ли я?
— Да. Тя е добра. Нищо чудно, че е научила. А вие сте адвокат?
Той й връчи визитна картичка с адрес в другия край на града, където действително имаше една адвокатска кантора.
Тя я погледна и му я върна.
— В момента ситуацията е извънредна — каза Сали Бримър.
— Разбрах. Пит Рурк ми каза, преди да отиде в училището. Внукът му учи там. Дано да не е пострадал.
— Значи познавате Пит?
— От доста време, госпожице Бримър.
Тя въздъхна и се огледа.
— Всъщност аз не съм човекът, който би могъл да вземе подобно решение…
— Мога да дойда по-късно. — Но преди младата жена да реагира на предложението му, той добави: — Леополд обаче трябва да получи обвинение в рамките на четирийсет и осем часа след задържането, в противен случай ще бъде освободен. Съмнявам се, че някой тук иска това.
— Не, никой не го иска. Просто…
Подходящите думи изникнаха сами в съзнанието му. Все едно четеше от разтворена книга.
— А повдигането на обвинение без присъствието на адвокат или пък в присъствието на зле подготвен адвокат може да създаде проблем, който да се отрази неблагоприятно на полицейското управление. Знам, че не желаете това да се случи. Никой порядъчен гражданин не би го желал.
Тя закима, преди Декър да довърши речта си.
— И ви трябват само няколко минути?
— Не повече — отвърна той.
Бримър се поколеба; Декър можеше да прочете нерешителността в погледа й.
Младата служителка не искаше да има нищо общо с това, но се чувстваше притисната в ъгъла и трябваше да вземе решение.
Колкото повече задълбочаваше лъжата Декър, толкова по-неспокоен започваше да се чувства. Пое дълбоко дъх, преглътна жлъчката, насъбрала се в гърлото му, и каза:
— Само няколко минути. После ще си тръгна. А той няма да има повод да се оплаче впоследствие.
Декър наистина вярваше в думите си.
— Знаете ли за какво е задържан? — попита тя.
— Да, знам, и то доста добре. Но независимо от ужасните престъпления, в които е заподозрян, Себастиан Леополд има право на адвокат. И ако го признаят за виновен, ще могат да го екзекутират без нито едно оплакване от действията на полицията. Това ви го гарантирам.

Истината ще те направи свободен, Еймъс
.

Колебанието й отстъпи място на облекчение.
— Добре, последвайте ме.
И Еймъс Декър я последва.



9

Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха към мястото, където държаха Леополд като плъх в клетка, поне според представите на Декър. Видя го най-сетне. Това обаче не бе достатъчно.
Сали Бримър погледна първо Декър, после Леополд.
— Ето го. Мога да ви отпусна петнайсет минути. Най-много!
— Това ми е достатъчно — отвърна Декър.
В коридора имаше непознат за него надзирател. Като полицейски инспектор в продължение на десет години сравнително рядко бе общувал с униформените в ареста.
— Отворете, моля — обърна се Бримър към надзирателя.
Мъжът отключи вратата, Декър влезе в килията и се озова лице в лице с арестанта, който бе приклекнал като котка върху твърдия нар.
Бримър каза:
— Петнайсет минути, нали?
Декър кимна, но не я погледна. Токчетата й затракаха по коридора. Той изчака надзирателят да се върне зад бюрото си в другия край на коридора, преди да пристъпи напред и да насочи цялото си внимание към арестанта.
Себастиан Леополд се оказа по-дребен, отколкото си го бе представял по описанието на Ланкастър.

А може би аз съм наедрял.

Бяха го облекли в оранжев гащеризон. Ръцете и краката му бяха оковани в белезници, а краят на веригата около кръста му бе занитен в стената. Жалко, защото иначе можеше да нападне Декър, който да го убие при самоотбрана.
Леополд извърна глава към него и той се напрегна в очакване да бъде разпознат, но не забеляза никаква реакция. Странно, след като този тип твърдеше, че Декър го е вбесил до такава степен, та да си отмъсти, избивайки цялото му семейство.
Очите на арестанта бяха кръвясали, а зениците му бяха разширени. Декър предположи, че ченгетата са му направили тест за наркотици, накарали са го да пикае в бутилка, взели са му слюнка за ДНК тест и са му дали да духне в дрегер за алкохол. Гащеризонът бе с къси ръкави и оставяше открити ръцете на Леополд. На дясната бяха татуирани два делфина. Интересно.
Забеляза и дупчици от спринцовка. Изглеждаха сравнително нови. Зачуди се дали този тип не се е дрогирал, преди да се появи тук и да признае, че е извършил три убийства. Да, определено бе имал нужда да събере повече кураж, за да направи подобно признание.
Един от пръстите на лявата ръка на Леополд бе отрязан до първата става. На лицето му имаше белег. Носът му бе чупен и зараснал поне с десетина градуса наляво. Дланите му бяха покрити с мазоли, а ръцете му изглеждаха доста яки. Човек на физическия труд.

Това ли са ръцете, които ми отнеха Моли?

— Господин Леополд? — каза той.
Арестантът се взря в него, но сякаш не го виждаше. Продължаваше да не го разпознава. След като се изми, подстрига и обръсна, Декър заприлича повече на себе си преди седемнайсет месеца, когато уж бе засегнал по някакъв начин Леополд в „Севън-Илевън“.
Впери поглед в лицето на арестанта и отново включи видеорекордера в главата си. Върна се назад до деня, в който би трябвало да се е сблъскал с този тип.
Датата грейна толкова ярко, сякаш бе изписана върху обратната страна на очните му ябълки. Месец преди убийствата, така бе казала Ланкастър. Декър провери и предходната седмица, провери и следващата, за да бъде сигурен. Прегледа кадрите час по час, сетне минута по минута. Във въпросния отрязък от време бе посещавал едва три пъти магазина на „Севън-Илевън“.
А Себастиан Леополд просто не бе там.
Декър изключи записа и седна на стола, завинтен към стената.
— Господин Леополд — започна той с тих глас. — Познавате ли ме?
Арестантът сякаш го слушаше, но не го чуваше.
— Познавате ли ме?
Леополд поклати глава. Размахваше ръце пред тялото си по странен начин. Декър проследи повтарящите се еднакви движения.
— Имате нужда от адвокат — каза той и потупа куфарчето си.
Ръцете на Леополд застинаха във въздуха и той кимна.
Декър извади бележник и химикалка.
— Можете ли да ми разкажете какво се случи онази нощ?
— Защо?
В гласа на Леополд прозвуча предпазливост, което леко изненада Декър. Бе разпитвал много заподозрени. Голяма част от тях бяха изключително глупави и бяха извършили престъпления поради по-глупави и от самите тях причини. Някои обаче бяха доста по-умни, отколкото им личеше на пръв поглед. Нищо чудно Леополд да спадаше към тази категория.
— Имате нужда от адвокат. Признали сте три убийства.
— Виновен съм. Аз го направих.
— Въпреки това ще ви трябва адвокат.
— Защо?
— Така функционира правосъдието. За целта трябва да науча фактите.
— Ще ме екзекутират.
Изрече го като дете, което си признава беля и очаква наказание. Предпазливият арестант се бе превърнал в малко момче. Декър се зачуди дали тази трансформация не се дължи на наркотиците, които превръщат мисловния процес в брауново движение.
— Това ли искате?
— Не и ако зависи от мен.
— Прав сте. Зависи най-вече от съдията и съдебните заседатели. Но също и от вас. И така, ще ми разкажете ли какво се случи?
Декър погледна часовника си. Бяха изминали четири минути. Всеки момент можеше да влезе някой познат. Завъртя се с гръб към вратата на килията.
— Убих ги — каза лаконично Леополд.
Гледаше в очите Декър, който се опитваше да открие някакъв признак, че арестантът го познава. Как щеше да постъпи, ако забележеше такъв? Щеше ли да го удуши, както той дъщеря му?
Леополд отново размаха ръце. Приличаше на диригент пред невидим оркестър. Декър го наблюдава в продължение на няколко секунди, след което продължи с въпросите.
— И защо го направихте?
— Онзи ме ядоса.
— Кой?
— Онзи тип, който живееше там.
— И как ви ядоса?
— Ами просто ме ядоса.
— С какво по-точно?
— Прояви неуважение към мен.
— Там ли работите? Или бяхте клиент? В „Севън-Илевън“ на „ДеСал“?
Леополд не отговори на въпросите му, а каза:
— Дадох му да се разбере, нали?
— Какво направихте?
— Убих семейството му.
— Как разбрахте къде живее?
— Проследих го.
— Как?
— Няма нужда да ти разказвам тези неща. Да не си ченге, а? Сигурно се опитваш да ме преметнеш?
— Направили сте самопризнание, господин Леополд. Никой не се опитва да ви излъже. Не разбирате ли?
Леополд премигна и разтри врата си.
— Да, мисля, че разбирам.
— И за да отговоря на въпроса ви, не, не съм полицай. Значи го проследихте. Как?
— Какво искаш да кажеш?
— С кола, пеша, с колело?
— Нямам колело!
— С кола, така ли?
— Щом нямам колело, значи нямам и кола.
— Тогава пеша ли?
Леополд кимна бавно и впери поглед в Декър, вероятно за да провери реакцията му.
Декър си записа нещо в бележника. Изтри капчица пот, избила на челото му, макар в килията да бе хладно. Завареше ли го някой тук, отиваше в затвора. А и той самият не обичаше да говори с хора, затова колкото по-кратки въпроси задаваше и колкото по-кратки отговори даваше, толкова по-добре. Но трябваше да се справи с предизвикателството. Това можеше да е единственият му шанс.
— Открили сте къде живее онзи тип и сте планирали да убиете семейството му. Но сте изчакали около месец. Защо?
— Кой казва, че съм изчакал месец?
— Вие сам сте го казали на полицаите.
Леополд се дръпна назад към стената. Приличаше на плъх, който се опитва да се скрие в дупката си. Само че тук нямаше къде да се скрие.
— А, да, точно така. Трябваше да го планирам. Да наблюдавам мястото, да разузная обстановката, както се казва.
Декър погледна татуировката му.
— Във флота ли сте служили?
В погледа на Леополд проблесна искра, която изчезна само след секунда.
— Кой казва, че съм служил във флота?
Декър посочи татуировката.
— Два делфина. Моряците често си ги татуират. Избрали сте място, което ръкавите на униформата скриват. В противен случай нарушавате устава.
Леополд изгледа татуировката, сякаш току-що го бе предала.
— Не съм служил във флота.
— И така, разузнали сте обстановката и сте отишли в къщата онази нощ. Разкажете подробно какво точно направихте.
Декър чу някакъв шум и погледна през рамо: надзирателят крачеше по коридора. Изтри нова капчица пот от челото си.
— Да разкажа подробно? — повтори като папагал Леополд.
— От момента, в който отидохте там, до момента, в който си тръгнахте. Да започнем от самото начало. Как отидохте там?
— Пеша.
— Адресът?
Леополд се поколеба.
— Двуетажна къща с жълта фасада и място за паркиране отстрани.
— Как влязохте.
— През кухнята.
— Спомняте ли си някакви подробности от това помещение?
— Че това беше най-обикновена кухня бе, човек! Печка, миялна, маса, столове…
— Спомняте ли си цвета на стените?
— Не.
Декър отново погледна часовника си. Трябваше да ускори нещата, а и безпокойството му нарастваше с всяка изминала секунда.
— Кого убихте първо?
— Един тип. Взех го за онзи, дето ме обиди. Но се оказа, че съм сбъркал.
— Как разбрахте?
— От снимките, които се появиха във вестниците. Чак тогава разбрах.
— Продължете.
— Седеше на масата в кухнята. Беше пиян.
— По какво разбрахте?
Леополд вдигна поглед, очевидно подразнен.
— Защо ме питаш?
— Защото ченгетата ще ви попитат. Съдията ще ви попита. Съдебните заседатели също ще искат да чуят повече подробности.
— Ама нали си признах?
— Въпреки това ще ви подложат на разпит.
Леополд изглеждаше шокиран от думите му.
— Но защо?
— За да покажат, че спазват процедурата. Как разбрахте, че е пил?
— Имаше бутилки от бира на масата.
— Как го убихте? Той е бил доста по-едър от вас.
— Вече казах, че беше пиян. Извадих ножа и го забих ей тук — отвърна Леополд и посочи врата си.
— Намерили са го в съседното помещение.
— Да, да, точно така. Вижте… той допълзя там… след като го заклах. Кървеше ужасно. После… после не помръдна повече.
— Издаде ли някакъв звук?
— Да, но не извика силно — каза арестантът. Посочи отново врата си. — Забих ножа на това място. Нямаше начин да вдигне много шум.
— Спомняте ли си как беше облечен?
Леополд зяпна смаяно.
— Беше толкова отдавна. С джинси… риза?
— А после?
— Знаех, че онзи има семейство. Отидох да убия и тях.
— Разкажете ми подробно — изрече спокойно Декър, макар че сърцето му щеше да се пръсне от напрежение. Биеше толкова силно, че усещаше пулса си по цялото тяло, сякаш хиляди миниатюрни сърца туптяха в бесен ритъм.

Още малко, Еймъс, още малко.

— Качих се горе. Първата стая от… от…
— Отляво? — предположи Декър.
Леополд го посочи с пръст.
— Да! Отляво!
— И?
— И… влязох. Тя беше в банята… не, беше на леглото. Точно така, на леглото. Беше по нощница. Доста прозрачна. Мацката изглеждаше добре.
Декър стисна здраво ръба на стола си и продължи да се взира в Леополд. Съпругата му не бе изнасилена. Аутопсията го бе потвърдила. Но имаше друго нещо.
— Лампата е светила, значи? — попита Декър.
— Какво?
— Казахте, че нощницата й е била прозрачна. Щом сте забелязали това, значи лампата е била включена.
Леополд се поколеба.
— Не, май не беше.
— А после какво?
— Надвесих се над нея.
— Докато тя лежеше на леглото?
Леополд го изгледа сърдито.
— По дяволите, човече, защо не ме оставиш да ти разкажа как беше?
— Извинете, продължавайте.
— Носех пистолет. Опрях го в челото и я застрелях.
— Какъв пистолет?
Отговорът не закъсня.
— Четирийсет и пети калибър. „Смит и Уесън“.
— Как се снабдихте с него?
— Откраднах го от един човек.
— Имали си име?
Леополд само сви рамене.
— Продължете.
На горния етаж започнаха да се отварят врати, чу се тропот на крака. Явно част от полицаите се бяха върнали от гимназията.
— Застрелях я. Не, чакай малко! Тя се събуди! Сега се сещам! Седна в леглото и се опита да извика. Точно така! Тогава я застрелях! После кучката падна от леглото.
— На пода? Цялото й тяло?
Леополд го изгледа предпазливо.
— Може част от него да е останало горе. Ръка, крак или нещо подобно.
— А после?
Това бе ключов момент. Тази подробност не бе стигнала до пресата. Раната в главата не бе единствената. Аутопсията бе разкрила останалото.
Тя не бе изнасилена. Гениталиите й обаче бяха на пихтия.
— Знаех, че има дъщеря. Тръгнах по коридора към стаята й. Тя спеше.
— Приключихте с жената, така ли? Не й направихте нищо друго?
Леополд го зяпна.
— Нали ти казах? Застрелях я! Умря! Край!
— Добре.
— После тръгнах по коридора към момичето.
— Един момент, изстрелът не я ли събуди?
Леополд се замисли за миг.
— Не, не мисля. Тя спеше.
— Какво стана после?
— Измъкнах я от леглото.
— Защо?
— Просто го направих. Не разсъждавах съвсем ясно. Заведох я в банята.
— Отново: защо? Не сте разсъждавали съвсем ясно?
— Точно така. Може да ми се е приискало да се изпикая, а не съм искал тя да се измъкне.
— Изпикахте ли се?
— Не си спомням.
— Тя не изпищя ли, когато ви видя?
— Не. Мисля, че беше уплашена. А и… казах й да мълчи.
— После?
— После я удуших. Хванах врата й с две ръце и стиснах здраво…
Декър вдигна ръка, за да го спре. Извърна поглед за миг, заслепен от най-блестящото синьо. Цветът бе толкова ярък, че се опасяваше да не изгуби съзнание. Имаше чувството, че се дави в сапфиреносиньо море.
— Ей, човече, добре ли? — попита Леополд с искрена загриженост.
Челото на Декър бе покрито със ситни капчици пот. Той го изтри бавно и каза:
— Добре, убили сте я, а после?
Леополд се поколеба.
Декър попита:
— Направихте ли нещо с тялото? С дрехите?
Леополд щракна с пръсти.
— Точно така! — каза той и лицето му грейна като на дете, което току-що е решило трудна задача по математика. — Сложих я на тоалетната и я завързах с колана на…
— С колана на хавлията? — подсказа му Декър.
— Да, вързах я за казанчето с колана на хавлията.
— Защо?
Леополд го зяпна.
— Защото… защото това ми хрумна тогава.
— Как излязохте?
— По същия начин, както влязох.
— Имахте ли кола?
— Не, нали ти казах, че дойдох пеша!
— Видя ли ви някой?
— Нямам представа.
— Какво направихте с пистолета?
— Изхвърлих го в боклука.
— Къде?
— Не помня.
— А с ножа?
Леополд сви рамене.
— И него изхвърлих.
— Споделихте ли с някого какво сте направили? — попита Декър.
— Не и до този момент.
— А защо решихте да си признаете точно сега?
Леополд отново сви рамене.
— Ще ме изпържат ли на електрически стол?
— Първо ще ви поставят смъртоносна инжекция. Пърженето е след това.
— А?
— В ада.
— А, да — засмя се Леополд, който явно бе решил, че адвокатът се шегува. — Добър майтап!
— Защо решихте да си признаете точно сега? — попита отново Декър.
— Сега ми хрумна. Нямах какво друго да правя.
Декър погледна бучката на врата на Леополд.
— Каква е тази бучка? Да не сте болен от нещо?
Леополд вдигна ръка и я докосна внимателно.
— Нищо особено.
— Ходили ли сте на преглед?
Леополд изсумтя.
— Да. Отидох до клиниката „Мейо“ с частния си самолет. И платих в брой.

Сарказъм. Интересно.

— След като сте служили във флота, би трябвало да имате здравна осигуровка.
Леополд поклати глава.
— Уволниха ме с лишаване от всички права и привилегии.
— Значи все пак сте служили във флота?
— Да — призна Леополд.
Шумът отгоре се усили. Декър погледна часовника си. Оставаха две минути, а Бримър имаше вид на точен човек. Сигурно всеки момент щеше да се появи, за да го изпрати.
— Посттравматичен стресов синдром?
— Какво?
— Психични проблеми? Депресии? Нещо друго, свързано с участие в бойни действия?
— Никога не съм участвал в бойни действия.
— Значи ти си един смахнат кучи син, който избива цяло семейство само защото някой те е погледнал накриво? — попита Декър с тих, спокоен глас.
Леополд направи опит да се усмихне.
— Предполагам. Аз съм пълна отрепка, пич. Винаги съм бил отрепка. Ако беше жива майка ми, и тя щеше да го потвърди. Пълен боклук съм. Прецаквам всичко, до което се докосна. Не те лъжа.
— Когато проверим военното ти досие, то ще покаже ли, че си служил във флота под името Себастиан Леополд?
Арестантът кимна, но някак разсеяно, сякаш не бе напълно съгласен с думите на адвоката.
Декър се приведе напред.
— Ще формулирам въпроса по-ясно. Себастиан Леополд истинското ти име ли е?
— Това е името, което използвам.
— По рождение или от по-късно?
— Не по рождение, не.
— Защо го използваш, след като не се казваш така?
— Че какво толкова има в едно име бе, човек? Някакви си букви, наредени една до друга.
Декър извади мобилния си телефон и го насочи към Леополд.
— Усмихни се!
Снима го и прибра телефона. После му подаде химикалка и лист хартия.
— Можеш ли да напишеш името си тук?
— Защо?
— За моя архив.
Леополд взе химикалката и бавно написа името си.
Декър прибра листа и химикалката и каза:
— Ще ти се обадя.
Отиде до вратата и повика охраната. Когато надзирателят отключи, Декър попита:
— Ако не ме лъже паметта, тоалетната е малко по-надолу, нали? — Той посочи противоположната посока на тази, от която бе дошъл.
Надзирателят кимна.
— Да, мъжката е първата врата.
Декър пъхна в куфарчето бележника и химикалката и забърза към тоалетната. Промяната в плана му бе предизвикана от стъпките, които бе чул. Те не принадлежаха на един човек, което означаваше, че Бримър идва с подкрепление. Полицаите бяха усетили, че нещо не е наред.
Декър подмина вратата на тоалетната, сви наляво, после надясно и тръгна по друг коридор. Познаваше отлично сградата.
Коридорът завършваше с врата. Отвори я и се озова на товарната рампа. Там нямаше никой. Видя само един камион с отворена врата на фургона. Беше празен.
Декър слезе по стъпалата и новите му възтесни обувки зашляпаха по асфалта. Зави наляво в първата пряка и десет секунди по-късно излезе на главната улица. Свърна вдясно, а на първото кръстовище — вляво. Там имаше хотел и таксиметрова стоянка.
Отиде при шофьора на първото такси и каза:
— Тръгнете на север и карайте, докато свършат тези пет долара.
Няколко минути по-късно таксито го остави до една спирка. Декър се качи на автобуса, после се прехвърли на друг и се върна в „Резидънс Ин“. Когато слезе от автобуса, забеляза пред хотела две патрулни коли, паркирани до лъскав служебен автомобил, който принадлежеше на някоя важна клечка в полицейското управление.

По дяволите!




10

Единственото хубаво в случая, каза си Декър, е, че не ми остана време да си взема пистолета от кофата за смет. Старите му дрехи също останаха там. Щеше да е глупаво да попадне въоръжен в ситуацията, която най-вероятно го очакваше. Можеше да побегне, но нищо чудно бившите му колеги да очакваха да направи тъкмо това. А и той не обичаше да бяга. Тялото му вече не си падаше по подобни натоварвания.
Затова разхлаби вратовръзката си, разкопча яката на ризата си и въздъхна от облекчение, когато дебелият му врат се освободи от елегантната им примка. Влезе във фоайето на „Резидънс Ин“, където мигом бе заобиколен от четирима полицаи.
Декър ги изгледа спокойно.
— Не очаквах да отделите чак толкова хора предвид случилото се в гимназията.
— Стига глупости, Декър — изрече познат глас.
Декър се извърна настрани.
— Здрасти, Мак.
— За теб съм капитан Милър.
— Вече не съм полицай.
— Но можеш да проявиш известно уважение, ако не искаш да се озовеш зад решетките още преди да съм приключил с теб.
Маккензи Милър наближаваше шейсет; беше се надул като голяма жаба и бе добил същия зеленикав оттенък на лицето. Бе толкова висок, колкото и широк — приличаше на Декър в умален вариант. Носеше костюм, а полите на палтото му се развяваха, докато прекосяваше фоайето. Декър забеляза неизменните тиранти, които придържаха панталона на капитана въпреки внушителната му талия, която и сама би се справила със задачата.
— На какво основание?
Милър го изгледа снизходително и изкомандва рязко:
— Бримър!
Видимо притеснената Сали дотича от мястото, където бе застанала — до изкуствен фикус с дебел слой прах по листата.
— Това ли е човекът, госпожице Бримър?
— Без съмнение, сър — отвърна бързо тя, като присви очи и удостои Декър с отровен поглед.
— Благодаря — каза Милър с триумфална нотка. Обърна се към Декър и продължи: — Дошъл си в участъка, докато почти всичките ни хора бяха ангажирани с онзи ужасен инцидент в „Мансфийлд“, възползвал си се от това, представил си се за адвокат и си влязъл в килията на Себастиан Леополд.
— Това е вашата версия — отвърна Декър.
— Това е единствената версия! — възкликна Бримър.
— Не, не е — възрази спокойно Декър.
Милър разпери ръце.
— Кажи ми тогава какво се е случило според теб, Декър. И гледай да прозвучи достоверно!
— Дойдох в участъка и помолих за среща със Себастиан Леополд. Казах, че той има нужда от адвокат. Никога не съм казвал, че аз съм адвокат.
— Но той ми даде визитка! — възмути се Бримър.
Мисълта на Декър вече бе изпреварила тази на опонентите му с шест хода. Все едно играеше шах с начинаещи.
— Дадох ви визитна картичка. Тя обаче е на Харви Уоткинс. Той наистина е член на адвокатската колегия. Работил съм с него като полицейски инспектор.
— Но вие се представихте за самия Уоткинс! — възкликна Бримър.
— Може просто да ви се е сторило така. Не съм ви показвал документ, който да удостоверява, че съм Харви. А вие не поискахте да проверите кой съм. Попитахте дали съм адвокат. Аз не казах „да“, само ви дадох визитната му картичка в случай, че ви потрябва адвокат.
— Казахте, че познавате Пит Рурк — не се предаваше задъханата от отчаяние Бримър.
— Аз наистина познавам Пит. Работил съм с него в продължение на години. Казах ви истината, а това не е престъпление.
— Но вие… вие…
Бримър изгуби дар слово и погледна Милър за помощ. Капитанът обаче не отмести поглед от Декър. Явно го изчакваше да изиграе всичките си карти.
Декър продължи:
— Предполагам, че тъй като бях с костюм и вратовръзка и носех куфарче, сте решили, че съм адвокат. Поисках от вас само да разговарям с Леополд. Отпуснахте ми петнайсет минути. Щом изтекоха, излязох и оставах Леополд в килията му. — Той огледа заобиколилите го полицаи и продължи: — Нямам представа защо е целият този цирк.
Бримър не знаеше какво да каже. Полицаите изглеждаха объркани. Милър изръкопляска, оценил по достойнство изпълнението на Декър, и каза:
— Свободни сте, момчета. — Сетне посочи Бримър. — Ще вземете ли и дамата с вас?
— Капитан Милър… — започна Бримър, но той я прекъсна:
— По-късно, Бримър. Сега просто се прибери с момчетата.
Когато те си тръгнаха, Милър и Декър останаха сами, вперили погледи един в друг.
— Можем ли да поговорим? — попита капитанът.
— Трябва да се концентрираш върху „Мансфийлд“, Мак. Решиш ли да се върнеш и да ме арестуваш, ще ме завариш тук.
Милър кимна и на устните му заигра многозначителна усмивка, разведрила за миг, но само за миг строгото му изражение.
— Да поседнем за малко. Тук правят ли свястно кафе?
Декър го поведе към масата си в ресторанта. Наля две чаши кафе от каната, оставена до стената, отнесе ги до масата и се настани срещу бившия си шеф.
— Как е в „Мансфийлд“? — попита Декър.
— Катастрофа. Продължаваме да намираме… трупове. Очаквам броят на жертвите да нарасне.
— Как е внукът на Пит?
Милър поклати глава.
— Не знам, Еймъс. Все още не разполагаме с имената на жертвите. Там учат децата на доста колеги. Това е най-голямата гимназия в града.
— А стрелецът?
Милър изскърца със зъби.
— Измъкнал се е.
— Как е успял?
— Нямаме представа. Тепърва ще работим по случая.
— Обикновено се самоубиват на място.
— Не и този път. Имам чувството, че в тази страна всяка седмица се стреля в някое училище. Кога ще сложим край на това, Еймъс? Ти си умен човек. Кога?
— Не съм чак толкова умен.
Милър кимна, докато барабанеше с пръсти по масата. Изпи кафето си на няколко бързи глътки, избърса устни и каза:
— Защо го направи, Еймъс? Защо отиде да говориш с онова копеле?
— Исках да го видя с очите си.
— Можеше да го видиш по много други начини.
— Надявам се Бримър да не загази.
— Смятам, че си й дал ценен урок. Да не се доверява на никого. — Милър огледа костюма и вратовръзката на Декър. — Чух, че си имал трудни моменти. Или информацията ми не е вярна?
— Бях доста по-зле, отколкото съм сега.
— Двамата с Мери бяхте чудесен екип. Жалко!
— Жалко за всичко, нали?
Милър смачка празната хартиена чашка.
— За какво си говорихте с Леополд?
— Водих си записки. Искаш ли да ги видиш?
Милър разхлаби вратовръзката си.
— По-добре ми разкажи.
— Той е странен тип.
— Много странен, бих казал, след като е убил хладнокръвно трима души.
— Разполага с определена информация за престъплението, но не знае нищо, което да не може да научи от вестниците. Или…
— Или какво? — попита бързо Милър, без да откъсва сините си очи от лицето на Декър.
— Или я е получил от някой, който знае повече подробности.
— Като от човека, който го е извършил? Или от хората, които са го извършили?
— Мислиш ли, че Леополд е убиецът?
— Не знам какво да мисля. Знам само, че се е появил в полицията тази сутрин и е направил самопризнания. Какво друго?
— Бил е във флота — отвърна Декър. — Забелязах татуировката му и го принудих да си признае. Вероятно Себастиан не е истинското му име. Една проверка в Министерството на отбраната би трябвало да разкрие самоличността му. Има бучка на врата. Изглежда, че не му причинява болка. Но е възможно да е тумор. Обърка някои важни подробности от местопрестъплението.
— Например?
— Например не успя да си спомни от коя страна на коридора се намира първата спалня, в която е влязъл. Предположих, че е отляво, и той се съгласи. А тя всъщност е отдясно. Вероятно е незначителна подробност, но след това каза, че е застрелял Каси, докато е спяла. После се поправи, че го направил, след като се събудила. Раната беше контактна. Нямам представа как би могъл да стреля от упор в челото й, ако е била будна и е крещяла и със сигурност би оказала съпротива. Тя лежеше на пода. Мисля, че Леополд си спомни това и промени разказа си. Но не спомена какво друго е направил с нея.
Милър кимна. Очевидно знаеше какво има предвид Декър.
— Продължавай.
— Изглежда смахнат, но не чак толкова. Ту се отнася някъде, ту се връща към реалността. Не мисля, че паметта му е добра. Освен това е наркоман. Следите от игли по ръката му са скорошни.
— Продължавай.
Декър вече бе решил да не споделя всичко, което бе научил или предположил. Инстинктът му подсказа да премълчи някои неща, докато не види как ще се развие ситуацията.
— Каза, че съм го засегнал по някакъв начин в кварталния „Севън-Илевън“. Не каза дали е работил там или не. Очевидно е заявил същото и пред вашите хора. „Севън-Илевън“? Там ходех само с кола. Никога пеша. А той няма кола. Но каза, че ме е проследил до дома ми. Как го е направил? Освен това никога не съм го виждал. Щях да запомня, ако някой е имал проблем с мен.
Милър се замисли върху думите му, докато опипваше възела на вратовръзката си.
— А ти никога не забравяш нищо, нали така?
Декър не бе споделял с никого за случилото се след онази контузия. Когато му поставиха диагноза, го изпратиха в изследователски център край Чикаго за допълнителни прегледи. Прекара месеци в срещи с хора със сходни способности, мъже и жени. Бяха участвали в общи сеанси. Някои се бяха приспособили по-добре. Но други изпитваха сериозни проблеми да приемат това, в което се бяха превърнали. Доколкото знаеше, той единствен не се бе родил с необикновената си способност, а я бе придобил впоследствие. Останалите в групата живееха по-отдавна в това състояние, което бе и хубаво, и лошо, предположи Декър.
— Всеки забравя нещо — отвърна той.
— Знаеш ли, че те проверих? Казвал ли съм ти го?
Декър поклати глава.
— Знаех, че си футболист. Гледах те по телевизията.
— Имаш предвид в Ютюб?
— Не, имам предвид, че гледах онзи мач, в който те контузиха. Беше най-жестокият удар, който съм виждал някога. Нямам представа как оцеля, Еймъс, наистина нямам.
— И защо си гледал мача?
— Ти беше страхотен играч в гимназиалния отбор. Най-добрият куотърбек, който сме имали в нашата гимназия, и страхотен лайнбекър. Много бърз за размерите си. Беше добър и в колежа. Доколкото знам, ти единствен от нашия скромен град си стигнал до Националната футболна лига. Да, гледах мача по телевизията. Ако имах възможност, щях дори да отида на стадиона.
— Добре, радвам се, че си го гледал, тъй като това си остана единственият ми мач в лигата.
Милър продължи:
— Проверих успеха ти в полицейската академия. Както и резултатите ти от изпита за инспектор.
— Защо?
— Защото ми беше интересно, Еймъс. Не си мисли, че управлението не е забелязало добрата ти работа като полицай и инспектор. У теб имаше нещо, което липсваше у останалите.
— Мери е добро ченге.
— Да, така е. Добро, но не страхотно. Добро, но не идеално. Твоите резултати обаче — и в академията, и на изпита за инспектор — бяха невероятни. Не беше пропуснал нито един въпрос. Казаха ми, че това се случва за пръв път в историята на щата. Тогава се върнах към дните ти в колежа. Бил си добър студент, много добър дори, но не и отличен. По онова време не е имало нищо страхотно или идеално у теб.
— Футболът не оставя много време за учене.
Милър потри брадичката си. Изглеждаше умислен.
— Да се върнем на Леополд. Какво друго откри?
Декър почувства как мигрената започва да пълзи нагоре по тила му. Ресторантът тънеше в сумрак, но той имаше чувството, че стои насред циркова арена под светлината на прожекторите. А тя бе синя, електриковосиня, струеше отвсякъде и проникваше в душата му. Усети напрежението да расте.
— Не мисля, че Леополд е нашият човек — изрече с усилие той.
— Разбрах това още преди да седна срещу теб.
— Откъде? — попита Декър.
— Не си го убил. Защото ти отиде в ареста за това, нали? Да го видиш с очите си, да му зададеш въпросите, които те интересуват, да разбереш как мисли, да провериш дали е истинският убиец? И ако бе стигнал до извода, че това е той… сбогом, Леополд. — Милър го огледа и продължи: — Никакъв проблем за теб. Бивш футболист, здрав като бик. Може да не си в най-добрата си форма, но още си едър и силен. Леополд не би имал никакъв шанс.
— Не можеш да арестуваш някого само защото му е минала мисълта да извърши престъпление.
— Така е, но понякога смятам това за проклятие, а не за благословия.
— За какво тогава ти бе нужно цялото това представление с Бримър и патрулните?
— Може да съм капитан, но имам началници.
— Значи тази визита е, за да си покриеш задника?
Милър се изправи на крака и нагласи възела на вратовръзката си точно под адамовата си ябълка.
Декър го погледна. Имаше чувството, че мигрената започва да блъска мозъка му в стените на черепа. Притвори очи, за да ги предпази от слабата светлина, която обаче го заслепяваше, сякаш грееха милиони луминесцентни лампи.
— Какво ще правиш?
— С теб ли? Нищо. Ще повдигнем обвинение на Леополд въз основа на неговите признания. След което или ще потвърдим историята му, или ще я отхвърлим. Ще обмисля сериозно това, което ми каза. В края на разследването или ще го изправим пред съда, или ще го пуснем на свобода.
— А ако някой го е заставил да направи това признание?
— Чрез него може да успеем да го пипнем. Сигурен съм, че вече си обмислил тази възможност.
— Ще ме уведомиш ли, когато решите какво да правите с Леополд?
— Вече не си в полицията. Съжалявам, че не остана, но ти така си избра.
— Тогава това беше единственото възможно решение.
Милър почеса носа си и закопча сакото си.
— Различните времена изискват различни решения. — Понечи да си тръгне, но спря и се обърна. Вдигна пръст и каза: — Днес отърва кожата, Еймъс. Направих компромис, но само един. Втори няма да има. Помни това. И забрави за съществуването на Себастиан Леополд. Оттук поемаме ние. Опиташ ли се да ни попречиш, край на приятелството ни. Ще те разпъна на кръст. Приятен ден.
Еймъс Декър остана неподвижен минута-две, после се прибра в стаята си, заключи вратата, дръпна завесите, легна на леглото с възглавницата върху лицето си, за да се скрие от оскъдната светлина, и се остави на милостта на звяра, който тормозеше съзнанието му.



11

Облаци пълзяха по небето и изпиваха светлината, макар че слънцето бе някъде зад тях, далечно и безучастно. То приличаше на четирийсетватова крушка, която мъждука зад тънка завеса. Декър, върху когото цветовете оказваха огромно въздействие, имаше чувството, че на света са останали само нюансите на сивото.
Той пъхна ръце в джобовете на палтото си. Студеният вятър го пронизваше. След като се възстанови от мигрената, се отби в най-близката закусвалня и изпи една кока-кола, за да позволи на захарта да прогони последните остатъци дискомфорт — ефектът бе равносилен на киселинна баня върху очукано ръждиво парче метал. Върна се в центъра и прибра пистолета и дрехите си от кофата за боклук. За щастие, никой не ги бе открил. Не можеше да си позволи да изгуби другия си комплект работно облекло и единственото си оръжие.
Сега стоеше облечен в старите си дрехи, присвил тяло, за да се предпази от хапливите пориви на вятъра, вперил поглед в гимназията „Мансфийлд“. Сградата, както хиляди други училищни сгради, бе от времето на следвоенния строителен бум. След 1946 г. раждаемостта се бе увеличила рязко, новото поколение щеше да порасне и трябваше да има къде да учи. Това бе една от последиците от четирите години военни действия в чужди земи. Сградата на „Мансфийлд“ бе триетажна и масивна, но занемарена с годините. Част от прозорците бяха счупени, други — заковани с дъски. Мазилката се бе откъртила тук-там и по фасадата червенееха причудливи тухлени фигури, наподобяващи графити. Дворът бе обрасъл с плевели и осеян с боклук, асфалтът се бе напукал, а телената ограда бе огъната на места. Вратите висяха накриво на ръждясалите си панти. „Мансфийлд“ приличаше повече на запуснат общински приют за душевноболни, отколкото на гимназия.
Навремето това бе училището, в което учеха децата на офицерите и войниците от съседната армейска база. Тя бе един от най-големите работодатели в Бърлингтън и необходимостта да се обслужват хилядите войници в нея бе довела до икономически бум в района. Но когато Пентагонът започна да прави съкращения, базата в Бърлингтън бе сред първите, които генералите затвориха.
Изоставените казарми се намираха на стотина метра от училището, скрити зад висока метална ограда и гъста растителност, превземаща тяхната територия. Икономиката на Бърлингтън не успя да се възстанови от удара, който й нанесе закриването на базата, а последвалата икономическа криза бе поредният пирон в ковчега на града.
Днес „Мансфийлд“, подобно на много други училища в страната, разполагаше с крайно недостатъчен бюджет, в резултат на което сградата бе занемарена, учителите не се задържаха дълго, а учениците не спазваха никаква дисциплина и масово употребяваха алкохол и наркотици. Броят на гимназистите бе два пъти по-малък, отколкото в добрите години, а успехът им на изпитите се влошаваше все повече.
Навремето Бърлингтън бе процъфтяващ промишлен град дори и без военната база, подобно на хиляди други, осеяли вътрешността на страната. Тези градове произвеждаха всичко, от което Америка и останалият свят се нуждаеха. Сега, след като цялото производство бе изнесено в чужбина, Бърлингтън можеше да произвежда единствено бедност и мизерия. В града имаше две големи вериги магазини за хранителни стоки. По наблюдения на Декър двата най-купувани хранителни продукта бяха еднокилограмови пакети макарони със сос на прах и големи бутилки оранжада. Закусвалните за бързо хранене също се справяха отлично със задачата си да превърнат млади и стари в затлъстели до невъзможност създания, предразположени към диабет, рак, инсулт и сърдечни заболявания. Беше се убедил в това от собствен опит.
Малцината богаташи в Бърлингтън живееха зад високи огради в западната част на града. Всички останали живееха в трите други посоки на компаса. А бездомниците живееха на улицата в картонени колиби.

Като мен
.

Преди двайсет и пет години Декър също бе учил в гимназията „Мансфийлд“. Част от трофеите, върху които бе гравирано името му, продължаваха да стоят в заключената с катинарче витрина във физкултурния салон. Той бе ненадминат атлет, който се представяше отлично в три различни спорта. Просто бе по-едър, по-силен, по-бърз от всички останали. Харесваха го и излизаше с най-красивите момичета, дори преспа с някои от тях. Справяше се добре и в класната стая и всички бяха убедени, че го очаква бляскава кариера на професионален спортист.
Но явно бяха сгрешили.
В колежа се оказа добър, но не и изключителен футболист. А после фунията се стесни още повече. Накрая все пак успя да влезе в „Кливланд Браунс“, след като се скъса от тренировки. Подложи тялото си на безумни натоварвания, които несъмнено щяха да се отразят на здравето му след четирийсетата му година. Беше последният, включен в отбора. Огромните усилия му осигуриха кариера, продължила до първия му мач от редовния сезон. Мач, който увреди мозъка му за цял живот.
От това премеждие излезе и нещо хубаво. По време на рехабилитацията, свързана с „другите“ му контузии, бе срещнал Каси. Оказа се, че сблъсъкът е увредил не само мозъка му. Когато Дуейн Льокроа се стовари върху него, двете бутонки на Декър бяха здраво забити в тревата, в резултат на което си счупи дясната бедрена кост, скъса предна кръстна връзка на лявото си коляно и задна на дясното. Пълен комплект контузии, както му бе казал хирургът.
Каси бе новоизлюпен физиотерапевт, на чиито грижи бе поверено възстановяването на Декър. А той положи огромни усилия да си върне формата. Кракът и коленете му оздравяха. Но мозъкът му си остана в същото положение. Каси бе до него на всеки етап от възстановяването му, повдигаше духа му, когато бе необходимо, и го укоряваше, когато думите на подкрепа не успяваха да го мотивират.
За това време двамата се влюбиха толкова силно, колкото не бе предполагал, че е възможно. След като напусна института край Чикаго, където изучаваха хора с невероятни умствени способности, той и Каси се сгодиха, после се ожениха и заживяха в родния му град.
Често бе мислил с какво ще се захване в бъдеще и бе взел категорично решение да постъпи в полицейската академия. Следването в нея се оказа фасулска работа благодарение на подобрената му, практически феноменална памет. Физическите му способности, макар и намалели след контузиите, превъзхождаха възможностите на повече му състуденти. Завърши с лекота, положи клетва и получи значка и пистолет. Девет години по-късно бе повишен в полицейски инспектор. В продължение на почти десет години разследваше тежки престъпления, извършени срещу порядъчните граждани на Бърлингтън, като повечето от тях бяха дело на местни престъпници и много рядко на пришълци от други градове и щати.
Искаха голямо семейство, но Каси не можеше да зачене. Похарчиха всичките си пари за специалисти и най-накрая тя забременя. Раждането едва не я уби, наложи се да я оперират, в резултат на което не можеха да имат повече деца.
Кръстиха бебето на майката на Декър. Родителите му бяха загинали при автомобилна злополука, докато Декър учеше в колежа, затова Моли нямаше баба и дядо по бащина линия. Но получи името на баба си и го носи чак до нелепата си смърт, причинена от… От Себастиан Леополд?
Декър оглеждаше тухлената крепост, в която се бе превърнала гимназията „Мансфийлд“. Цялата бе опасана от жълти полицейски ленти, които се пресичаха под всевъзможни ъгли и приличаха на зловеща паяжина. Имаше и патрулни коли, мобилни криминологични лаборатории, черни микробуси без прозорци, които очакваха да натоварят чувалите с труповете. Декър не се съмняваше, че жертвите са още в училището. С изключение на ранените, които се нуждаеха от медицинска помощ. Местопрестъплението трябваше да остане в първоначалния си вид, докато криминолозите не го огледат добре, не го снимат и не анализират събраните доказателства. Нямаше никакво значение колко дълго щяха да останат телата на пода в локви от собствената си кръв.
Ако Декър не бе напуснал полицията, сега щеше да е ангажиран с разследването. От мястото, на което бе застанал, видя Мери Ланкастър да влиза и излиза два пъти. Изглеждаше изтощена, потресена, потисната. Веднъж погледна в неговата посока, но като че ли не го видя. Той знаеше, че съзнанието й е заето със съвсем други неща. Вероятно бе забравила за мъжа на име Себастиан Леополд, затворен в ареста на полицейския участък за убийството на трима души, двама от които бяха смисълът на живота на Декър. В момента Ланкастър трябваше да се справя с цяла камара трупове. И с престъпник, който се бе измъкнал и можеше да убие още хора, за разлика от другия, който седеше кротко в килията си.
Трагедията в гимназията бе отразена на национално ниво. Случилото се в Бърлингтън се превърна във водеща новина за всяка медия в страната. Имената на жертвите обаче не бяха оповестени. Декър бе направил справка чрез мобилния си телефон. „Полицията е в процес на уведомяване на близките“, гласеше обичайната в подобни случаи фраза. От приятел в управлението обаче научи, че внукът на Пит Рурк е невредим. За разлика от сина на един патрулен полицай, който не бе извадил същия късмет. А Анди Джаксън, учител по литература в „Мансфийлд“ и съпруг на диспечерка в участъка, лежеше в критично състояние в болницата с множество огнестрелни рани.
Декър тръгна покрай оградата с намерението да обиколи гимназията от всички страни, но без да преминава полицейските заграждения. Милър бе споменал, че стрелецът е избягал. А това бе поставило на бойна нога целия град. Нима не бе достатъчно, че днес мнозина бяха изгубили свои близки? Но да оставят такъв престъпник да се измъкне и да убива отново? Това би било ужасно и непоносимо.
Как бе успял да избяга? Декър приемаше като лична и професионална обида възможността злодеят да остане ненаказан след тази касапница. Сега не можеше да направи нищо повече относно Леополд. Оставаше му или да седи безпомощен и да обмисля безброй вероятности, които нямаше да го доведат до никъде, или да разсъждава върху случилото се в „Мансфийлд“ и виновника за трагедията — върху това къде може да се намира той в момента. Избра втората възможност.
Продължи да обикаля училището. Подмина футболното игрище, където се бе наслаждавал на някои от най-големите си победи. Сезонът бе в разгара си и тревата бе здравата отъпкана. Мачът, планиран за този петък, нямаше да се състои. Игрището можеше да остане пусто чак до края на учебната година. А може би завинаги.
Стигна до трибуните и седна близо до линията, която разделяше игрището на две половини. Изкачването на стъпалата доста затрудни възпълното му тяло и Декър за пореден път си обеща да отслабне, да си върне поне донякъде старата форма. Беше на четирийсет и две. Ако продължаваше така, нямаше да доживее до петдесет и две. По дяволите, можеше да не доживее и до четирийсет и три!
Той впери поглед в игрището и възкреси в съзнанието си всеки футболен мач, в който бе участвал в гимназията. Знаеше, че споменът за тях се крие някъде в мозъка му, но никога не бе успявал да стигне до късчето сива материя, в което се бяха съхранили. Сега го правеше без никакво усилие. Виртуалният му рекордер се върна до избраната дата и пусна записа, който го интересуваше.
Видя се как надбягва или помита други млади хора. Гледката бе вълнуваща, но и леко притеснителна. Можеше да хвърли топката на цяла миля, и то с удивителна точност. В колежа обаче бързо разбра, че ръката му не е достатъчно силна за всички хвърляния, които се изискват от един куотърбек. Преквалифицира се в защитник, но откри, че противниците му са по-едри, по-силни и по-бързи от него. Болезнено прозрение за човек, който бе постигал успехите си без никакви усилия. Можеше да се откаже, но се амбицира да настигне по-надарените си съотборници.
В крайна сметка това се бе оказало безсмислено. Дните му на терена приключиха отдавна, полицейската му кариера отиде по дяволите. Отдавна бе взел решението да не планира бъдещето си по-далече от следващата сутрин. Но разполагаше с остатъка от деня, който можеше да посвети на разсъждения как убиецът е избягал от това място.
„Мансфийлд“ имаше множество входове и изходи — отпред, отзад, отляво и отдясно. Сградата бе строена по време, когато никой не е влизал в училище с автомат и не е стрелял по учениците, затова на архитектите и през ум не им бе минала подобна възможност. С течение на времето обаче, в резултат на стрелбата в други училища, повечето врати бяха заключени или можеха да се отварят само отвътре. Посетителите влизаха само през централния вход, където трябваше да представят документ за самоличност. Говореше се, че ще монтират металдетектори, но цената им се оказа непосилна за полуфалиралата образователна система. Училището обаче разполагаше с електронен сигнализатор за извънредни ситуации, който изпращаше имейли на адресите на близките. Вероятно той бе задействан днес, по време на най-ужасяващата извънредна ситуация в историята на града.
Отвъд кордона от патрулни и репортерски коли стояха семействата на учениците. Когато малко по-рано бе минал покрай тях, Декър бе видял толкова много болка, изписана на лицата им, колкото можеше да понесе едно човешко същество.
Моли също щеше да постъпи в „Мансфийлд“. И тогава той щеше да стои сред родителите, които пристъпяха от крак на крак с ръце в джобовете и унил поглед и разменяха по някоя дума, пропита от мъка. Това бе толкова ужасно, че стомахът на Декър се сви на топка.
Извади портфейла си. Вътре държеше поизбеляла снимка на дъщеря си, направена на деветия й рожден ден, последния, както се бе оказало. Проследи извивката на палавата й усмивка, къдриците на косата й. Тя имаше кестенявите очи на майка си. Декър, естествено, помнеше кога точно бе направил снимката. Беше в началото на лятото и той приготвяше на барбекюто в задния двор двете любими храни на Моли — ребърца по канзаски и кочани млечна царевица, както си бяха обвити в шума.
Вдигна поглед към училището и отново се зачуди как е действал убиецът. Първо, как е влязъл въоръжен. Второ, как е извършил убийствата. Трето, как е успял да избяга. Това бе най-важният въпрос: бягството. В гимназията имаше толкова много хора, повечето от тях още живи. Как тогава бе успял да се измъкне, без никой да го види?
— За какво си мислиш?
Декър погледна към футболния терен. Заобикаляше го алея, застлана със ситен чакъл и опасана от висока до кръста телена ограда.
Мери Ланкастър бе вперила поглед в него. В дясната си ръка държеше цигара, докато лявата, която трепереше леко, бе на кръста й. Тя изкачи бавно стъпалата и седна до него. И сутринта му се бе сторила бледа и уморена, но сега изглеждаше направо съсипана и дори леко дезориентирана. Направо да не повярва човек какво е в състояние да му причини животът за по-малко от един ден.
Ланкастър издиша тютюневия дим, но не каза нищо, а продължи да се взира в празното футболно игрище.
— Гадно време — отбеляза тихо Декър.
Тя кимна безмълвно.
— Как е положението? — попита той.
— Искаш ли да дойдеш и да видиш сам?
Декър се обърна и я погледна. Преди да успее да каже нещо, тя добави:
— Чух, че си говорил с Леополд.
— Не споменах, че съм научил за ареста му от теб.
— На твое място сигурно просто щях да го застрелям.
Единственото й дете, Санди, беше със синдром на Даун. Съпругът й Ърл работеше в строителството, което означаваше, че в момента едва ли има много работа. Издържаха се най-вече с нейната заплата, която не бе особено голяма, но поне имаше добра здравна застраховка.
— Не мислиш, че го е направил, нали? — продължи тя.
— Бих искал да науча повече.
— Ще му повдигнат обвинение още тази сутрин. Самопризнанията му ще ни позволят да го оставим в ареста. Няма да излезе под гаранция, защото няма постоянен адрес и опасността да се укрие е значителна. Ще насрочат процеса веднага щом му намерят адвокат.
— Служебен защитник ли? — попита Декър.
— Така изглежда. Искаш ли да влезеш вътре да огледаш местопрестъплението?
— Знаеш, че не мога, Мери.

— Можеш, стига Мак да разреши. Като официален консултант на полицейското управление в Бърлингтън.
Платен
консултант. Няма да забогатееш, но вероятно ще изкараш повече, отколкото като частен детектив.

— Мак наистина ли няма нищо против?
Тя му подаде телефона си.
— Искаш ли сам да прочетеш имейла му? Или да го направя вместо теб? — Ланкастър завъртя дисплея към себе си и започна: — „Доведи Декър в училището. Покажи му всичко. Нуждаем се от помощ, а той само си прахосва времето, като седи на дебелия си задник и се самосъжалява, тормози се от мисли за Леополд или си играе на частен детектив, изпълнявайки поръчки на разни отрепки.“
— Виждам, че е следил кариерата ми през последните месеци.
— Явно.
Тя стана, дръпна за последно от цигарата и захвърли угарката. Декър я проследи с поглед, докато летеше към алеята пред игрището, където припламна за секунда и угасна.
Като мъртвите деца в училището, помисли си Декър, надигна се от мястото си и заслиза по стъпалата след бившата си партньорка.



12

В никое училище не бива да е толкова тихо. Това бе първата мисъл на Декър, след като влезе във фоайето заедно с Ланкастър. А втората му мисъл бе, че това е най-мрачното място, на което е попадал.
Мина покрай редицата портрети на бивши директори на „Мансфийлд“, включително на мъжа, който бе ръководил гимназията, когато той бе учил тук. Хвърли по един поглед на стаите, в които навремето понякога внимаваше и си водеше записки, друг път дремеше и се преструваше, че слуша.
Декър забрави за миналото в мига, в който видя крака на мястото, където се пресичаха двата коридора. Прасецът бе гол, което му подсказа, че трупът е женски.
Предположението му се потвърди, когато сви зад ъгъла. Момичето лежеше на линолеума, който изглеждаше толкова стар, че нищо чудно да не бе сменян от негово време.
Ланкастър му каза, че криминолозите са приключили със снимките, измерванията и събирането на веществени доказателства. Едната ръка на момичето бе протегната, като че ли е искала да поздрави някоя приятелка в мига, в който е била застреляна.
— Деби Уотсън — каза Ланкастър, докато Декър оглеждаше тялото. — Абитуриентка, току-що навършила осемнайсет. Родителите й вече са уведомени.
Декър се огледа. Бе обработвал местопрестъпления в продължение на двайсет години, първо като обикновен полицай, после като инспектор. Само че сега се чувстваше като натрапник. Изведнъж усети задух, сякаш някой или нещо бе изсмукало въздуха от цялото училище. Положи усилия да овладее надигащото се безпокойство.
— Но още не са я видели, така ли?
Ланкастър поклати глава.
— Знаеш процедурата. Това е местопрестъпление. Никой няма достъп, включително родителите. Освен това защо да искат да я видят… в това положение?
Декър си бе сложил калцуните и ръкавиците, които Ланкастър му бе дала. Коленичи до Деби Уотсън. Зави му се свят. Покашля се и насочи цялото си внимание към тялото. Деби бе застреляна с пушка право в лицето. В резултат на това вече нямаше лице. Той погледна стената отзад. Беше покрита с червени пръски. До нея лежаха разпилени учебниците й. Една от тетрадките й бе подгизнала от кръв. Забеляза някаква рисунка, очевидно изпаднала от учебник. Ако я е нарисувала Деби, помисли си Декър, значи е имала талант.
— Знаете ли реда на стрелбата? — попита Декър.
— По всичко изглежда, че тя е първата жертва.
— Откъде е проникнал стрелецът?
— Ела — каза Ланкастър и го поведе към задната част на сградата. Посочи вратите и обясни: — През деня са заключени. — После му показа камерата в горния ъгъл. — Тази камера ни дава добра представа за появата му.
— Описание?
— Записът е на лаптопа ми в командния център, който разположихме в библиотеката. Едър мъж в камуфлажни дрехи. Лицето му е напълно скрито от маска и шлем с визьор.
— Все едно да носиш и колан, и тиранти — отбеляза Декър. — Значи е методичен.
Ланкастър продължи:
— Предполагаме, че е дошъл оттам, завил е по коридора, срещнал е Деби Уотсън и я прострелял.
— Нямало ли е други хора в коридора?
— По това време всички са в час.
— А Деби защо е излязла?
— Помолила да отиде при медицинската сестра. Оплакала се от стомашни проблеми и учителката я пуснала.
Декър се огледа отново.
— Всички са били в час. Стрелецът или е извадил късмет, или е знаел разписанието на часовете.
— Мина ми през ума.
— А след като е застрелял Деби?
— Отишъл във физкултурния салон, убил Джо Креймър, учителя, когото заварил там, върнал се обратно и се насочил към предната част. Към този момент обаче изстрелите разтревожили децата и учителите, но, така или иначе, те били в капан в класните си стаи. Убил един ученик. Застрелял го направо в класната стая. Влязъл в друга стая и открил огън. Още един убит ученик и един тежко ранен учител.
— Анди Джаксън? Чух по новините.
— Да. После тръгнал по другия коридор и влязъл в трета стая. Още една жертва. Влязъл в друга стая в същия коридор и оставил шести труп. Тръгнал към кабинетите на администрацията, където убил заместник-директора. Накрая влязъл в следващата стая и застрелял още един ученик. Дотук осем. А Джаксън е в критично състояние, така че броят на жертвите може да се увеличи.
— Шестима ученици и двама учители?
— Да. И един тежко ранен.
— Каза, че стрелецът е бил облечен в камуфлажни дрехи и е носил каска с визьор и маска.
— Точно така.
— Какво друго? Обувки?
— Видеозаписът го показва от кръста нагоре. Никой от разпитаните не е обърнал внимание на обувките. Носел е ръкавици. Имал е пушка и пистолет. Колегите от балистиката още търсят куршуми и гилзи. Част от куршумите и сачмите не са извадени от телата. Когато е използвал пистолета, е стрелял по няколко пъти във всяка жертва.
— За да се увери, че е мъртва — отбеляза Декър. — С пушката не е имал този проблем.
— Да.
— Маска плюс визьор?
Тя кимна.
— Значи е държал лицето му да остане скрито. Вероятно се е опасявал, че ще го разпознаят. Каза, че бил едър. Колко едър?
Ланкастър отвори бележника си.
— Камерата го е заснела до постер на стената. Направихме изчисления. Висок е метър и осемдесет и шест-седем, с много широки рамене. Като теб. Як. Над деветдесет килограма.
— Обиколил е цялото училище. Защо разполагаме с един-единствен негов кадър?
— Вероятно е знаел къде са разположени камерите и ги е избягвал — отвърна Ланкастър. — А може да е дошъл предварително да проучи обстановката.
— Но в един случай не е успял да избегне камерите — отбеляза Декър.
— Какво мислиш? Неволно ли го е направил? Грешка ли е допуснал?
— Твърде рано е за изводи, но ако го е направил съзнателно, трябва да открием причината.
Ланкастър си записа нещо.
— Каза, че е влизал в класните стаи.
Тя кимна.
— И във всяка от тях е убил само по един човек?
— Точно така. Само в едната е ранил и учителя.
— Жертвите имат ли нещо общо помежду си?
— Мислиш, че е търсел конкретни жертви?
— Не мога да изключа тази възможност.
— Откъде ще знае кой от тях в коя стая има часове по това време на деня?
— Възможно е да го е научил отнякъде.
— Ще проверя — обеща Ланкастър. — Но ми се струва малко вероятно в цялата тази суматоха убиецът да започне да отмята имена от списък с набелязани жертви.
— Хаосът и суматохата са били за всички останали. Но не и за него. Той е бил въоръжен.
— Въпреки това, Еймъс… — каза колебливо бившата му партньорка.
— Откъде е излязъл? — попита той, без да обръща внимание на последните й думи.
— Още не сме открили.
Той я погледна.
— Колко време е минало от началото до края на стрелбата?
— По грубите ни изчисления десет минути, може би малко повече.
Декър погледна през прозореца.
Предната част на училището бе далече от улицата, от която я делеше обширно открито пространство. От другата страна на улицата се издигаха жилищни сгради.
— Никой ли от живеещите отсреща не е чул нищо? Изстрели, викове?
— Още проверяваме. Възможно е да е използвал заглушител.
— Не и на пушката. Искам да кажа, как е възможно човек в камуфлажни дрехи, с маска и визьор на лицето, с поне две огнестрелни оръжия, едно от които дългоцевно, да излезе от тук, без никой да го види? Това ме подсеща и за още нещо: как е влязъл незабелязано?
Отново започна да изпитва задух. По челото му изби пот. Подпря се с ръка на стената.
Дори Ланкастър да забеляза неразположението му, не каза нищо.
— Записът доказва, че е влязъл от задния вход. Там няма нищо освен старата военна база. Може да се е промъкнал тайно. Или да се е скрил в някоя кофа за боклук и после да е изскочил.
Декър разтри корема си.
— Добре ли си, Еймъс?
— Ядох ужасни неща. Проверихте ли кофите?
— Проверихме навсякъде и не открихме нищо. Проверихме дори оградата около базата. Непокътната е. А и мястото е толкова обрасло, че все щяха да останат някакви следи от преминаване.
— Добре, влязъл е отзад и се е насочил към предната част на училището. Вероятно е излязъл оттам. Как така никой не го е видял? Отсреща има жилища. По улицата непрекъснато минават коли.
— Сградите точно срещу нас са полупразни заради неизплащани ипотеки. Кварталът е работнически. По това време на деня едва ли е имало много хора по домовете им. А училището е доста навътре и е напълно възможно отсреща да не са чули изстрелите.
— Но по улицата трябва да е имало някакъв трафик. Децата и учителите вероятно са се появили по прозорците и са започнали да викат. Да набират деветстотин и единайсет. После са се появили патрулните коли с включени сирени. Бях пред участъка, когато полицаите хукнаха насам. За колко време са изминали разстоянието с автомобил? Петнайсет минути?
— Там някъде.
— Дори никой отвън да не го е видял да си тръгва, децата са гледали през прозорците. Хлапетата използват телефоните си като фотоапарати и видеокамери. Доколкото помня, сградата няма нито един изход, който да не се вижда от прозорците на някоя класна стая.
— Знаеш всичко това, защото често си зяпал през прозорците в час, нали?
— Непрекъснато.
— Явно ме превъзхождаш в това отношение. Аз не съм учила тук. Ти си на своя територия, не аз.
— Не може никой да не го е видял нито на излизане, нито още на влизане. Дори да е дошъл отзад. Там също има прозорци.
— Така е, но вторият и третият етаж не се използват.
— Но има прозорци на първия, които гледат към задната част.
Ланкастър само поклати глава.
— Претърсихте ли сградата?
— Правим това в момента.
— А учителите, служителите на администрацията, учениците?
— Евакуирани са на безопасно място.
— На безопасно място? — попита Декър, без да обръща внимание на болките в главата и стомаха си.
— Не бяхме сигурни дали стрелецът наистина е избягал, Еймъс. В подобни ситуации приоритетът ни е да отведем цивилните на сигурно място и да обезопасим района.

— Добре, ще посоча очевидното, като попитам: след като никой не е видял стрелеца да си тръгва, как можете да бъдете сигурни, че не е сред евакуираните на това
сигурно
място?

— Не позволихме на никого да напусне района, преди да получим описанието на извършителя. Жените очевидно бяха извън подозрение. А в сградата не остана нито един мъж, който да съответства на описанието.
— Дори сред учениците? Днешните младежи са доста едри.
— Всички ученици със сходен ръст и тегло имат алиби. Повечето са в отбора по футбол и всички ги познават. Стрелецът не е сред тях. Четирима ученици не са били в час по различни причини. Но никой от тях не е по-висок от един седемдесет и пет и не тежи повече от шейсет и пет, седемдесет килограма. Всички свидетели казват, че стрелецът е бил много висок и едър, над деветдесет килограма. И широкоплещест, като спортист.
— А учениците, които не са дошли на училище днес?
— Все още ги проверяваме. Може да изскочи нещо. Но инстинктът ми подсказва, че е външен човек.
— Ръстът и теглото на някой от учителите не съвпадат ли с тези на нападателя?
— Учителят по физическо. Но той е мъртъв. И заместник-директорът. Той също е мъртъв. Всички останали са по-дребни.
— Къде ли е отишъл този изверг? С кола ли е дошъл?
Ланкастър поклати глава.
— Не мисля. Никой не е видял кола да пристига или да потегля за времето, което ни интересува.
— Искаш да кажеш, че никой не е видял някой да идва или да си отива по това време.
— Това е проблем, знам — призна тя. — Виж, ако убиецът се крие в сградата, ще го пипнем. Районът е отцепен от полицията. Никой няма да се измъкне.
— Каза, че претърсвате училището.
— Претърсихме го сантиметър по сантиметър веднага щом опразнихме сградата. Никой не би могъл да се измъкне незабелязано, Еймъс.
— Въртите се в омагьосан кръг.
Ланкастър лапна нова дъвка.
— Какво имаш предвид?
— След като сградата е празна и никой не е видял убиецът да си тръгва, той трябва да е някой от училището. Учител, ученик, служител в администрацията… Проверихте ли пазачите?
Тя кимна.
— Те са по-възрастни, всичките с огромни шкембета. Но разбирам какво искаш да кажеш.
— Мога ли да видя записа?
Ланкастър тръгна към библиотеката и Декър я последва. Когато влязоха, той видя, че в единия ъгъл са се настанили агенти на ФБР, другият е зает от представители на щатската полиция, а на Ланкастър и екипа й е отреден далечният край на помещението.
Тя се запъти към колегите си, които бяха подредили техниката и документацията, но Декър остана до вратата. Не бе напуснал този свят толкова отдавна, а имаше чувството, че е минала цяла вечност. Не обичаше тълпите. Не искаше да се присъединява към тази голяма група ченгета и агенти, дори да преследваха една и съща цел. Предпочиташе да се върне в „Резидънс Ин“, да заключи стаята си, да затвори очи и да се остави феерията от цветове да го погълне. А и каква полза от него тук? Та той не успя да открие дори убиеца на собственото си семейство? Как тогава щеше да открие този? Погледна към вратата. Все още можеше да се измъкне. В този момент влезе капитан Милър. Бе облякъл полицейската си униформа.
— Еймъс! — протегна той ръка, която Декър неохотно пое. — Благодаря ти за помощта, Еймъс — каза Милър. — Ще ни бъде от полза.
Декър огледа хората в библиотеката.
— Струва ми се, че получаваш достатъчно помощ.
Направи опит да издърпа ръката си, но Милър я стисна и впери поглед в него.
— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Искам да се включиш, Еймъс. Ти виждаш онова, което другите не могат. А ние непременно трябва да пипнем този тип. — Продължи да се взира упорито в Декър, докато той не отвърна на погледа му. — Трябва да разрешим случая, Еймъс. Ти ме разбираш. Знам, че ме разбираш.
— Да — отвърна Декър. — Разбирам те.
Милър пусна ръката му.
— Защо не се присъединиш към твоята партньорка? Радвам се, че отново ще работите заедно.
Декър замълча. Обърна се и тръгна към мястото, където го очакваше Ланкастър. Знаеше, че Милър е разбрал какви мисли минават през главата му, докато стоеше до вратата. И ловко отряза пътя му за бягство.
Декър намести едрото си туловище до Ланкастър. Масата им бе разположена в средата на командния център на местната полиция. На нея бяха наредени лаптопи. Подът бе покрит с кабели, които свързваха компютри, принтери и скенери. Около тях сновяха хора с документи, папки, таблети. Във въздуха тегнеше тихо отчаяние. Знаеше, че децата на много полицаи учат в тази гимназия. Не че се нуждаеха от допълнителен стимул да пипнат убиеца.
Няколко цивилни и двама униформени полицаи познаха Декър и му кимнаха или го изгледаха мрачно, но никой не го заговори. Не бе напуснал управлението по най-добрия начин, макар да се съмняваше, че е обидил някого.
След като така или иначе се озова тук, най-добре бе да се залавя за работа.
Погледна Ланкастър и попита:
— Записът?
Тя натисна няколко клавиша на лаптопа си и след секунди Декър вече гледаше зърнестото изображение от екрана.
— Ето го мръсника — отбеляза Ланкастър.
Декър провери часа.
— Осем и четирийсет и една. Кога започват часовете?
— Точно в осем и половина. По това време всички вече трябва да са в класните стаи.
— Каза, че е влязъл през задната врата. Записът е от там, нали?
— Да.
— Тя не е ли винаги заключена?
— Би трябвало. Но едва ли е проблем да се отключи.
— Открихте ли следи от насилствено проникване?
— Вратите не са сменяни, откакто са поставени през седемдесетте, Еймъс, и са в ужасно състояние. Невъзможно е да преценим дали вратата е била отворена с шперц или нещо подобно.
Тя натисна още няколко клавиша и увеличи изображението.
— Това е коридорът, който тръгва от входа. Би трябвало да е завил зад ъгъла малко по-късно и да е срещнал Деби Уотсън… може би минута след това.
— Тоест първият изстрел е прозвучал в осем и четирийсет и две, което оставя прозорец от една минута между регистрирането му от видеокамерата и срещата му с Уотсън?
— Точно така. Всички са обърнали внимание на изстрела с пушка. Доста хора са погледнали часовниците си, когато са го чули. Да, първият изстрел е прозвучал в осем и четирийсет и две.
Декър се замисли какъв да е следващият му въпрос. Би трябвало сам да изникне в главата му. Явно бе загубил форма. Обхвана с поглед опитните следователи, които работеха наоколо. Някога той бе един от тях. Но бе приключил с професионалния си живот в мига, в който бе открил семейството си мъртво. Трябваше да признае, поне пред самия себе си, че най-вероятно повече ще пречи, отколкото да помага на разследването.
Погледна Ланкастър, която се взираше в него. Лицето й изразяваше разбиране.
— Това е като карането на колело, Еймъс — отбеляза тя, очевидно отгатнала съмненията му.
— А може би не, Мери. Мисля, че скоро ще разберем. Но не би трябвало да съм тук, ако няма полза от мен.
Тя насочи поглед към екрана.
— Добре, камерата няма звук, затова не можеш да го чуеш. А в следващия коридор камерата не работи.
— Защо?
— Как защо? Парите не стигат. Трябва да сме доволни, че изобщо има камери, които работят.
Декър се замисли за миг.
— Но са оставили като предпазна мярка тези, които не работят.
— Точно така. Защото хората не знаят това.
— А той е избегнал всички записващи камери освен тази.
— Няма значение дали го е направил или не. Лицето му е напълно скрито, Еймъс. Невъзможно е да го идентифицираме.
Декър кимна бавно. Отново изпита усещането, че мисълта му тече прекалено бавно. Погледна изображението на екрана. Маска и визьор. Записът не беше ясен заради отблясъците от визьора. Приближи се към екрана като хрътка, надушила плячка.
— Въпреки че е маскиран, не застава с лице към камерата в нито един кадър. Знаел е къде се намира тя и я е избегнал въпреки маскировката.
— Смяташ ли, че това е важно?
— На този етап от разследването няма подробност, която да не е важна.
Ланкастър кимна.
— Мисля, че това е второто правило, на което ме научи.
— А първото изисква да подозираш всички — добави разсеяно Декър, без да откъсва очи от екрана.
Тя не промълви нито дума и той най-сетне погледна към нея.
— Работата ни е като карането на колело, Еймъс. Ти беше най-добрият, когото съм срещала. И все още можеш да бъдеш.
Декър извърна глава. Похвалата й не му помогнала се почувства по-добре, защото промененото му съзнание отдавна не реагираше на подобни неща.
— Може ли пак да пуснеш записа до момента, в който изчезва зад ъгъла?
Ланкастър го направи, и то три пъти, тъй като Декър я помоли отново и отново. Накрая той се облегна на стола си и потъна в мисли. Тя го погледна.
— Нещо направи ли ти впечатление?
— Много неща ми направиха впечатление. А най-вече обстоятелството, че въоръжен човек, облечен по този начин, може просто да се изпари във въздуха.
— Не вярвам нито в призраци, нито в магии.
— Аз също, Мери. Но знам едно.
— Какво?
— Че този тип няма да се измъкне.
Тя продължи да се взира загрижено в него.
— Сигурен ли си, че не говориш за Леополд?
Той сви рамене. Изглеждаше отнесен.
— В известен смисъл между него и Леополд няма особена разлика.



13

С благословията на капитан Милър Ланкастър уреди временно назначение и пропуск за Декър. Той бе разследвал достатъчно убийства, за да знае къде да стъпи и да не повреди веществените доказателства. Прочете докладите, изгледа отново записа от охранителната камера, размени няколко приказки с бивши колеги, кимна безмълвно на други, които не познаваше. Макар да не се чувстваше комфортно, започваше да си възвръща професионалните навици. Най-голямото му преимущество бе необикновената му наблюдателност. Той се оглеждаше и виждаше нещата по различен начин от повечето хора. Беше успял да разкрие доста престъпления, тръгвайки от малки, незначителни детайли, които останалите бяха пренебрегнали… и най-важното, които престъпниците бяха пренебрегнали.
Тук вниманието му бе привлечено от много неща и не всички бяха свързани със стрелбата.
Забеляза, че както обикновено агентите на ФБР се надуват като пауни. Крачеха наперено и арогантно демонстрираха с какви огромни ресурси разполагат. От друга страна, Декър знаеше, че полицията не би отказала помощта им. Крайната им цел бе една и съща. Да пипнат мръсника, причинил тази трагедия.
Потопи се в рутината, която бе следвал при безбройните си разследвания. Започна да обикаля, да наблюдава, да задава въпроси, да чете доклади. Обходи цялото училище няколко пъти. Огледа го отвън от всеки възможен ъгъл. Върна се вътре и надзърна през всеки прозорец. Това му отне часове. Имаше чувството, че са изминали десетина минути, но само защото не бе постигнал никакъв резултат. Това не го притесняваше. В хода на криминалните разследвания рядко се случваха чудеса. Който очакваше нещо подобно, трябваше да си пусне телевизора. Резултатите в реалния свят бяха плод на бавна, упорита работа, на събиране и съпоставяне на факти и на заключения на базата на тези факти. Разбира се, късметът винаги бе добре дошъл.
Няколко минути преди разсъмване полицаите повикаха микробусите, за да откарат телата в моргата. Зад сградата имаше товарна рампа. Ченгетата оградиха мястото със син брезент, опънат на метални стълбове. Микробусите влизаха един по един през отвор в този импровизиран параван. Декър знаеше, че полицаите зад паравана изнасят телата, прибрани в черни чували. Телата имаха имена, но и номера. Те вече не бяха човешки същества. Бяха доказателства в криминално разследване. Деби Уотсън бе обозначена като Ж-1. Трупът й послужи за отправна точка при номерирането на останалите жертви. Джо Креймър, учителят по физическо, стана Ж-2. Номерирането продължи до края на списъка.
Декър се облегна на външната стена на училището, недалече от товарната рампа, и впери поглед в синия брезент.
Скоро затвори очи, тъй като свързваше този цвят със смъртта на семейството си. Не искаше да го вижда и в света, който го заобикаляше. Стигаше му онова, което се случваше в главата му.

Върни се към основните неща, Еймъс. Бавно и спокойно. Мери е права, след толкова години работа знаеш как да действаш.

Мотив.
Винаги започваше оттук, от въпроса защо някой би извършил подобно нещо. От алчност, ревност, отмъщение, обида, лудост? Последното бе най-трудно за разгадаване, защото как да проникнеш в разстроено съзнание?
Този изверг обаче следваше определен метод. И познаваше добре училището. Бе взел достатъчно предпазни мерки, за да не позволи никой да зърне дори сантиметър от кожата му. Затова нямаха представа дали е бял или чернокож. Макар че повечето масови убийци бяха бели. Бели мъже. Предвид височината и телосложението несъмнено ставаше дума за мъж.
Каската с визьор бе необичайно решение. И то не бе взето с цел защита. Визьорът не можеше да спре куршум. Не, целта бе да скрие лицето си.
Проследи с поглед последния микробус. Шофьорът му включи сигналните светлини, но не пусна сирената. Мъртвите не бързаха за никъде. Сега щеше да бъде извършена аутопсия на всяко тяло. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бяха балистичните данни. Щяха да разберат с какви куршуми са убити. Съмняваше се, че стрелецът е докоснал с пръст която и да било от жертвите. Защото не ги ли докоснеш, не оставяш следи. Куршумите можеха да им помогнат при идентифицирането на оръжията. И ако тези оръжия си имаха собственик, можеха евентуално да проследят връзката му с тази ужасна трагедия.
Върна се в библиотеката, където Ланкастър си водеше бележки. Тя го чу да приближава и вдигна глава.
— Изненадана съм, че още си тук — каза, като потисна прозявката си.
— Къде другаде да бъда? — отвърна Декър и седна до нея.
— Обичайната си обиколка ли направи? — попита тя.
Той кимна.
— Но не открих нищо.
— Ще откриеш, Еймъс, ще откриеш. Трябва ти малко време.
— Ърл ли гледа Санди?
— Свикнал е. Напоследък често му се налага да го прави. Е, не и до толкова късно.
Декър кимна бавно. С този въпрос изчерпа способността си да говори на лични теми.
— Приключихте ли с разпитите на свидетелите? — попита той.
— Качих някои записи на лаптопа. В тях няма нищо. Но не съм разговаряла с ранения учител. Лекарите смятат, че няма да оживее. Ако това се случи, броят на жертвите ще се увеличи на девет.
— Анди Джаксън. Как е бил прострелян?
— Учениците казват, че се е опитал да спре нападателя.
— Как? — попита Декър.
— Втурнал се и застанал между него и учениците.
— Преди или след като момчето е било убито?
— След.
Декър се облегна на стола и обмисли думите й. Ланкастър го наблюдаваше.
— Много смела постъпка — отбеляза тя.
Декър не реагира на думите й.
— Трябва да прочета показанията на свидетелите — заяви той с категоричен тон.
Ланкастър кимна и му подаде разпечатките с тъжна усмивка.
Той ги прочете до края. После се върна на втора страница, прескочи на десета и остави папката.
— Откри ли нещо? — попита го Ланкастър, която го бе наблюдавала от време на време.
Той стана от стола си.
— Ще се върна.
— Декър!
Но едрото му разплуто тяло се движеше доста по-бързо, отколкото можеше да се предположи. Вероятно бе запазил част от духа и уменията си на футболист. Той затвори вратата на библиотеката и тръгна по коридора.
Ланкастър не го последва. След десет години като негова партньорка отлично знаеше, че това е напълно в негов стил. Понякога му хрумваше нещо, ставаше и тръгваше нанякъде без нито дума. Затова тя се върна към работата, която я очакваше.

Декър бе изминал едва десетина крачки, когато спря и погледна през прозореца към паркинга отпред. Бе завалял дъжд. Видя доста запалени свещи, които сякаш се рееха във въздуха. Не бяха свещи, разбира се, иначе дъждът бързо щеше да ги угаси. Бяха светлини от дисплеи на мобилни телефони. Хората бяха организирали бдение отвън. Като че ли цял Бърлингтън се бе стекъл пред училището и нищо чудно да бе именно така. А предвид случилото се може би градът бе длъжен да постъпи по този начин.
В онази кошмарна нощ и пред неговия дом имаше бдение. С истински свещи. И купчина цветя, картички, плюшени играчки в израз на подкрепа, обич, съчувствие, грижа… В това нямаше нищо лошо, но при вида на купчината Декър се бе почувствал замаян, объркан и изтерзан. И много гневен.
Обърна гръб на прозореца и продължи по коридора.
Можеше да си представи как мобилните телефони гаснат един след друг, когато хората отвън побързат да ги приберат заради дъжда. А може би щяха да ги оставят да светят. Не, по-добре беше да ги изключат в знак на солидарност със загиналите.
Декър се размина с познат инспектор, който разговаряше с цивилен мъж. Беше мернал мъжа в библиотеката, явно бе агент на ФБР. Бившият колега му кимна.
— Чух, че са те привлекли като консултант по случая, Еймъс. Радвам се да те видя.
Декър кимна колебливо и погледна агента на ФБР, който го измери от глава до пети. Ако се съдеше по изражението му, преценката му не бе благоприятна.
— Да — успя да изрече Декър с пресипнал глас, преди да отмине.
Мигом забрави тази неловка среща; съзнанието му позволи да го направи с лекота. В подобни ситуации можеше да превключва от една задача на друга и да се абстрахира от излишното. Умееше да анализира ситуацията, като я раздели на съставните й части, които да изучи обективно и безпристрастно.
Преди малко бе забелязал нещо странно. И то бе причина за внезапното му излизане от библиотеката.
Втора страница от свидетелските показания.
Мелиса Долтън, седемнайсетгодишна, тъкмо прибирала учебниците си в шкафчето. Било рано, едва 7:28 ч., един час преди началото на учебните занятия. Трябвало да положи тест, който пропуснала поради болест.
Долтън знаеше точния час, тъй като бе погледнала часовника на стената над шкафчето от страх да не закъснее. Тя не бе пропускала часове без уважителна причина, нямаше дори закъснения, отбелязани в дневника. Това бе важно за Мелиса, тъй като родителите й бяха обещали, че ако през четирите години няма безпричинни отсъствия, ще й подарят кола при завършването.
И така, 7:28 ч.
В този момент Мелиса Долтън бе чула нещо, което бе споделила с Мери на разпита.

Бе чула нещо час и две минути преди първия звънец. Дванайсет минути
след
звънеца, или приблизително в 8:42 ч., Деби Уотсън щеше да загуби лицето и живота си. И всичко това само заради разстроен стомах.

Но как Мелиса Долтън бе чула онова, което бе чула?
И най-дребното откритие може да доведе до голям пробив.
Той продължи по коридора.



14

Декър спря и се огледа. Физкултурният салон се падаше вляво в края на последния надлъжен коридор на първия етаж. Насреща му имаше няколко класни стаи, а непосредствено след тях бе главният коридор, завършващ със задния вход. Отзад се намираше и помещението на охраната, и товарната рампа. Главният коридор разполовяваше напречно сградата, а от него наляво и надясно тръгваха трите по-тесни надлъжни коридора.
Тъй като само средният от тях имаше врати в двата края, това означаваше, че гимназията има общо четири входа, разположени в четирите посоки на компаса.
Декър тръгна към задния вход и вдигна поглед към камерата. Застана на няколко различни точки в нейния обсег.

Интересно
.

Тръгна обратно по главния коридор, докато не се озова пред централния вход. После свърна вляво по коридора с училищния стол и библиотеката.
Именно тук бе шкафчето на Мелиса Долтън. Огледа го. То се намираше точно до библиотеката, където Ланкастър продължаваше да се труди неуморно. Отсреща бе просторният училищен стол.
Декър си спомняше от ученическите си години, че в дъното на стола има кухня и склад, както и външна врата, която водеше до бетонна площадка за разтоварване на продуктите. Това означаваше общо шест врати — четири основни в краищата на коридорите, една при товарната рампа и още една в стола.
В 7:28 ч. Мелиса Долтън бе чула отваряне и затваряне на врата. Това обаче не бе вратата на някоя класна стая, защото бе прозвучало тихо свистене. Като при вакуум, бе пояснила тя.

Като при вакуум
. Това бяха точните й думи. Ланкастър бе отбелязала в записките си, че Долтън обича природните науки и по физика неотдавна са имали урок за вакуума. Ланкастър бе отбелязала думите й с няколко въпросителни, към които бе добавила и една звездичка. Несъмнено възнамеряваше да провери това по-късно. Декър не можеше да я обвинява, че е маркирала думите на момичето по този начин. Те наистина звучаха нелогично.

Това бе открил на втора страница от показанията.
А на десета бе намерил късче самородно злато. Именно тази информация бе накарала Декър да тръгне насам.
Служителите в стола бяха дошли на работа точно в 8:45 ч. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. Предния ден също. Точният час бе потвърден от няколко източника. Всички служители в стола бяха жени. При тях не работеше никакъв широкоплещест висок мъж с тегло над деветдесет килограма.
А след като стрелбата бе започнала в 8:42 ч., все още никоя от жените в стола не бе пристигнала на работното си място. По това време четири от тях тъкмо слизали от колите си, а петата влизала в паркинга. В този момент се бе отприщил адът.
Декър влезе в стола и се огледа. Ръката му инстинктивно напипа дръжката на пистолета, който бе затъкнал в колана под сакото. Освободи с палец предпазителя. Вече бе вкарал патрон в цевта. Осветлението бе изключено. Той намери ключа на лампата и го натисна с лакът.
Прекоси салона, мина покрай масите с обърнати върху тях столове. В края на помещението бяха разположени витрините и плотовете за самообслужване от неръждаема стомана и стъкло. Витрините бяха празни. Цареше чистота, а чиниите бяха подредени една върху друга според големината си.
Погледът му обхождаше пода с всяка крачка. Не видя обаче нито един отпечатък от обувка. Влезе в помещението зад плотовете. Там имаше колички, които пренасяха храната от кухнята до зоната за обслужване. Бяха наредени покрай стените. Видя кофи, парцали и почистващи препарати.
Те не представляваха интерес за Декър.
Интересуваше го вграденият фризер в далечния край на складовото помещение.
Тихо свистене. Вакуум. Като при затваряне на вратата на фризер.

Или при
отваряне.

Той извади пистолета. Не очакваше да завари вътре стрелеца с камуфлажните дрехи. Полицаите сигурно бяха претърсили стола и несъмнено бяха отворили фризера. Но животът бе поднесъл на Декър толкова много изненади, че не можеше да изключи тази възможност.
Не вземеше ли предпазни мерки, можеше да напусне училището в черен найлонов чувал, натоварен в някой микробус с пуснати светлини, но без сирена.
Прицели се във вратата, отстъпи встрани, хвана дръжката с предницата на сакото си, вдигна я нагоре и дръпна рязко. Вратата се отвори без скърцане.

Отвори се със
свистене
като при всеки херметично затворен контейнер. Представи си как е прозвучало то в ранните утринни часове, как е отекнало в тихия коридор и е достигнало до ушите на Мелиса Долтън. Този малък експеримент потвърждаваше думите на момичето.

Декър отстъпи крачка назад и зае позиция зад един работен плот. Протегна врат, за да огледа по-добре вътрешността на фризера. Беше празен, с изключение на храната, разбира се. Но дали е бил също толкова празен и в 7:28 ч. сутринта?
Декър влезе във фризера и се огледа. Забеляза, че вратата има механизъм за заключване, който позволява да бъде отворена отвътре. Така човек не можеше да се заключи и да измръзне до смърт.

В следващия миг го видя. Или по-точно,
почувства
го.

Фризерите би трябвало да са доста студени, да поддържат продуктите замразени. Този бе просто хладен. Дори на улицата бе по-студено, отколкото в него.
Провери термометъра. Седем градуса над нулата. Отвори част от кашоните вътре и видя това, което очакваше. Месото и останалите продукти се бяха размразили и започнали да се развалят. Щеше да се наложи да ги изхвърлят.
Следователно убиецът бе повишил температурата във фризера и го бе използвал като скривалище. А Мелиса Долтън бе чула точно това, което бе казала. Тихо свистене в 7:28 ч., когато стрелецът бе излязъл от тук. Но защо се бе крил във фризера? И как изобщо бе влязъл в училището? През деня фризерът се използваше, което означаваше, че е дошъл след приключване на учебните занятия. Трябва да се бе промъкнал в нощта преди стрелбата. В противен случай някой от персонала на стола можеше да отвори вратата и да го открие вътре.
Друг въпрос: какво предимство му бе осигурило криенето във фризера?
И най-важният от всички въпроси: как бе изминал разстоянието от стола в предната част на сградата до задния коридор, където бе започнала касапницата, без никой да го види? Все едно се бе телепортирал от някой космически кораб.
Нови въпроси нахлуха на приливи в главата му и разшириха кръга от евентуални заподозрени.
Ами посетители? Родители? Служители на различни фирми за доставка? Ланкастър изобщо не ги бе споменала. Декър обаче предполагаше, че полицаите са разпитали всички, които са се намирали в училището по това време. Това бе най-важното правило на всяко криминално разследване. Никой не можеше да си тръгне току-така.
И все пак между стрелбата и блокирането на входовете от полицията бе изминало някакво време. Стрелецът се бе измъкнал именно в този интервал. Но как бе успял, без никой да го забележи?
Декър излезе от фризера и затвори вратата. Измина няколко крачки и погледна нагоре. Над фризера нямаше място, където да се скрие човек. Но той забеляза нещо друго.
Взе един стол и го постави по средата на помещението. Покатери се върху него. Беше толкова висок, че удари главата си в тавана. Окачен таван, който някои наричаха висящ, тъй като плоскостите висяха на половин метър под същинския таван. Това бе нещо ново, помисли си Декър, монтирано доста след построяването на сградата. Никой не бе поставял окачени тавани през четирийсетте.
Декър повдигна една плоскост и надзърна през отвора. Използва телефона си като фенерче и освети тъмното пространство. Видя доста неща — електрически кабели, тръби на противопожарната система, вентилация… Едър мъж не би се побрал тук. А и дори да бе успял, леките лайстни, които придържаха плоскостите, нямаше да издържат тежестта му. Премести стола си още три пъти, преди да открие нещо. Но не горе, а на пода. Прах, паднала от тавана. Погледна местата, които вече бе проверил. Под всяка плоскост, която бе вдигнал, бе нападала прах. Но той не бе докосвал плоскостта, под която стоеше сега.
Засне всичко от различни ъгли. После постави стола си на това място и отново стъпи върху него. Покри дланта си с ръкава на сакото, за да не повреди евентуалните отпечатъци или да не добави нови, след което повдигна леко плоскостта. Надникна и се огледа. Мястото бе празно. Не видя нито кабели, нито тръби. Ето тук спокойно би могло да се скрие нещо. Като камуфлажни дрехи и дори оръжие.
Огледа всеки милиметър и откри интересна находка. Нишка, закачена за металната лайстна. Освети я с телефона. Стори му се бежова. Забеляза, че върху една плоскост липсва прах. На трето място откри мазно петънце, вероятно оръжейна смазка от оставена там пушка.
Не докосна нищо, слезе долу и изпрати съобщение на Ланкастър. Криминолозите щяха да дойдат и да обърнат помещението с главата надолу. Докато ги чакаше, отиде до външната врата, която водеше към малката площадка.
— По дяволите!
Изглеждаше заключена, но когато я натисна с цялото си тяло, тя поддаде и се отвори, което и предизвика ругатнята му. Излезе навън на площадката, заобиколена от дървена ограда, висока към метър и осемдесет. Декър бе достатъчно висок, за да надзърне над нея. Видя няколко обикновени кофи за боклук и един контейнер. В единия ъгъл на площадката имаше спретната купчина щайги. Той отвори вратата в оградата и се огледа.
Две места за паркиране, и двете празни по това време. Къса ивица напукан асфалт и телена мрежа, покрай която се издигаха бурени и храсти. Отиде до мрежата. Разтвори храстите на мястото, което се намираше точно срещу входа на кухнята. Мрежата бе срязана. Освети я с телефона си. Беше ръждясала. И то отдавна. Промуши се сред храсталака и излезе от другата страна. Откри пътека, която водеше право към близката горичка. Убиецът бе дошъл оттук и си бе тръгнал пак оттук.



15

Ланкастър дъвчеше ожесточено, докато криминолозите оглеждаха стола и кухнята. Навън екипи от полицията и ФБР следваха пътеката, която Декър им бе показал.
А самият той се бе облегнал на една от стените в стола с ръце в джобовете и наблюдаваше суетнята около себе си. Ланкастър дойде при него.
— Проверихме фризера по-рано — каза тя. — Но не погледнахме нито храната, нито термометъра. Това е пропуск. Сигурна съм, че щяхме да го поправим по-късно.
— Издирвали сте стрелеца, претърсвали сте стаите — отвърна Декър. — Не ви е било до някакви си развалени хамбургери. Аз нямах вашите проблеми. Просто си пъхах носа навсякъде.
— Да, след като напусна библиотеката, без да кажеш нито дума. Извиках след теб. Можех да те придружа, Еймъс.
Той забеляза обидата в погледа й и извърна глава. Не бе помислил за нея. Тя служеше в полицията и откриването на уликите заедно с него щеше да се отрази благоприятно на кариерата й. А сега заслугата бе само на Декър, което изобщо не й помагаше.
— Аз… аз не…

— Няма нищо — прекъсна го рязко тя. — Правеше го и когато работехме
официално
заедно.

— Така ли?
— Предполагам, че ти е навик. Макар че за човек с твоята страхотна памет очаквах да го помниш. Поне по отношение на мен.
— Не се чувствам комфортно тук, Мери.
Раздразнението й като че ли отшумя.
— Напротив, смятам, че си връщаш формата. Знам, че ще успееш. Това е най-важното.
— Не мисля, че се нуждаете от мен, за да решите случая. Виждам, че разполагате с много ресурси.
— Знаеш ли какво, Еймъс… — Тя се поколеба за миг и отново задъвка усърдно. Сетне вдигна поглед и продължи: — Липсваше ми работата с теб. Мисля, че бяхме добър екип.
Декър кимна, но замълча.
Времето минаваше и накрая Ланкастър осъзна, че партньорът й ще се престори, че не е чул признанието й. Затова каза:
— Нищо не разбирам. Ако е бил тук, как камерата го е заснела при задния вход? Не се връзва.
Декър се отблъсна от стената.
— Ще ти покажа.
Поведе я към задната част на училището и й показа камерата, заснела стрелеца.
— Провери ъгъла.
Тя погледна към обектива.
— Добре.
Декър тръгна покрай едната стена и обиколи фоайето с гръб към задната врата. Сетне тръгна наляво и спря.
— Това е мястото, където камерата улавя образ. Видях го на записа. Средната врата зад мен е единствената, която попада в кадър.
— Следователно убиецът е могъл да постъпи като теб? Да влезе от другата страна, да заобиколи и едва тогава да бъде заснет от камерата.
— И да създаде лъжливото впечатление, че е дошъл отзад.
— Чудя се защо камерата е обърната по този начин?
— Може някой да я е завъртял.
Декър отиде при камерата и протегна ръка.
— Мога да я достигна, но аз съм висок. Някой по-нисък би използвал пръчка или метла, за да я завърти и да промени ъгъла й. Вероятно никой не би забелязал. В края на краищата тя не работи непрекъснато, нали?
— По дяволите, нещата изглеждат все по-сложни и по-сложни!
— Не, Мери, нещата изглеждат все по-добре обмислени.
— Да излезем навън? Ще ми правиш ли компания за една цигара? — попита тя.
Той я погледна строго.
— Не пуша.
— Реших, че моментът е подходящ да започнеш.
— Мога да бъда или дебелак, или пушач. Не мога да бъда и двете.
Тръгнаха обратно към училищния стол.
Когато пристигнаха, Ланкастър лапна нова дъвка и заработи усърдно с челюсти.
— Капитан Милър смята, че вече оправдаваш разходите.
Декър я погледна.
— Как ги оправдавам?
Тя посочи помещението, в което се намираха.
— С това, Декър. Господи! Как може умник като теб да е толкова недосетлив понякога?
— Открих тези неща, какво толкова? Не са кой знае какви следи, които да ни отведат до стрелеца.
— Той се е скрил във фризера, след като е увеличил температурата вътре. Вероятно е скрил оръжието, а може и камуфлажните дрехи на тавана. Това означава, че вече е бил тук. Затова никой не го е видял да влиза.
— Открихте ли други следи?
— Мазно петно върху една от металните лайстни на тавана. Възможно е да е оръжейна смазка. И нишката, която ти намери. Вероятно е от камуфлажно облекло. ФБР я изследва. Това не е никак малко.
Декър извади ръце от джобовете си и постави показалеца си на сантиметър от върха на палеца.
— Ето толкова съм открил! Няма какво толкова да се радваме!
— Но е повече, отколкото ние успяхме да открием.
— Видях таблото на алармената система в стола. Кога я включват?
— Към десет вечерта. Онзи ден обаче е имало някакво мероприятие. Училищна пиеса, която свършила доста късно. Събрали се доста хора. Не включили алармата чак до полунощ, за да могат всички да напуснат сградата.
— И тя не се е задействала?
Ланкастър поклати глава.
— Не. Това е първото нещо, което проверихме в охранителната компания. Алармата не се е включвала.
— Следователно убиецът е проникнал тук преди полунощ. Столът осигурил ли е кетъринг преди или след пиесата?
— Не. Една моя приятелка е била на представлението, защото детето й участвало. Каза ми, че всички си тръгнали веднага след края.
— Това означава, че убиецът се е възползвал от интервала между края на пиесата и включването на алармената система, за да се скрие тук.
— Защо тогава е пъхнал оръжията на тавана, Еймъс? Защо просто не ги е взел във фризера?
— Предполагаш, че е дошъл с тях, когато е влязъл в стола? Ами ако ги е донесъл по друго време и ги е скрил? Тогава не би могъл да ги остави във фризера. Все някой щеше да ги види. Таванът е идеален за целта. Ако наистина ги е скрил там.
Тя решително поклати глава.
— Защо не е направил всичко наведнъж? По-трудно е да се промъква два пъти. Тогава рискът някой да го види се увеличава.
— Съгласен съм. Но ако наистина е станало така, трябва да има някакво обяснение. Този тип действа изключително обмислено и методично.
— Виждам — отвърна Ланкастър.
Декър продължи да разсъждава на глас, сякаш говореше на себе си:
— Първо оръжията и дрехите. После самият стрелец. Може да е дошъл за пиесата заедно с всички останали. Или да се е престорил, че идва за нея. Училищният салон е от другата страна на главния коридор. Влизаш от централния вход и завиваш наляво. А той може да е завил надясно и да е тръгнал към стола. Прекарал е нощта тук и се е развилнял на сутринта. Трябва да проверите дали гостите онази вечер не са видели някой непознат. Помълча и добави: — Но се сблъскваме със същия проблем.
— Кой? — попита Ланкастър, след което изплю дъвката си в хартиена кърпичка, хвърли я в кошчето и лапна нова.
— Ако е вярна теорията ви, че Деби Уотсън е първата жертва, това означава, че убиецът е трябвало да тръгне по коридора между стола и библиотеката, да завие надясно по главния коридор, да мине покрай доста класни стаи и да рискува да се натъкне на някого, за да убие първо нея и после учителя по физическо Креймър. След което да тръгне по обратния път и да започне да избива учениците, докато върви към предната част на сградата. — Декър я изгледа скептично. — Не ми се струва логично. Защо не е започнал да стреля още с излизането си от стола, докато върви към задната част? При това положение Уотсън щеше да е сред последните жертви, а не първата.
— Но това показва часът, отбелязан на видеозаписа!
— Там е проблемът! Записът показва, че наистина е започнал да стреля в задната част на училището. И по някаква причина е искал да го видим на тази камера. След като знаем, че най-вероятно е прекарал нощта, скрит в стола, записът от камерата като че ли ни повежда в погрешна посока. Разполагаме с едно сигурно доказателство — времето, отбелязано на записа. И с едно почти сигурно доказателство, че убиецът се е криел в стола. Ако и двете се окажат верни, ще влязат в логическо противоречие. Едно плюс едно не прави три.
— Не разбирам мисълта ти, Еймъс.
— Разполагате ли с план на училището, върху който са обозначени местата, на които са убити жертвите?
Тя кимна.
— Да го погледнем. Защото е възможно този тип да е направил точно обратното на това, което ние смятаме.
— Но ако си прав и той е тръгнал от предната част към задната, причината да се върне обратно е, за да избяга през склада на стола и от там в гората. Това е най-лесният начин да се измъкне. Всичко пасва.
Декър въздъхна дълбоко и впери поглед в тавана.
— А може би кучият син иска да си помислим точно това.



16

След като Декър доби повече увереност, че може да се справи с работата, той прекара следващия един час в изучаване на предварителния опис на изстрелите. Документът се основаваше на разказите на очевидците — които съвсем не бяха толкова безпогрешни, колкото ги изкарваха телевизионните сериали, — както и на догадки, които си оставаха просто догадки и нищо повече. И накрая, на здрав разум, който като че ли им даваше най-солидната основа, на която да стъпят.
Ланкастър вдигна глава от лаптопа си и го погледна.
— Какво мислиш?
Декър поглади замислено подстриганата си брада; стомахът му започваше да къркори. Навън се развиделяваше. Отдавна не бе слагал нищо в устата си. Но можеше да пропусне едно-две хранения. Дори сто-двеста. Приличаше на полярна мечка. Можеше да изкара цяла зима с натрупаните мазнини.
— Първо. Мисля, че е тръгнал от училищния стол.
— Добре.
— Второ. Мисля, че Деби Уотсън наистина е била първата жертва.
— Това ни връща към твоята дилема. Едно плюс едно не е равно на три. Как един толкова едър мъж с камуфлажни дрехи и маска прекосява училището, без никой да го види? И къде е отишъл след това? Не може просто да изчезне.
— Възможно ли е стрелците да са били двама? — попита Декър. — Един да е излязъл от фризера, а друг да е дошъл отзад?
Тя поклати глава.
— Невъзможно. Стрелецът е бил само един. Всички свидетели описват един и същ човек. Освен ако не смяташ, че двамата стрелци са били еднакви на вид.
— Добре, един стрелец. Пистолетът се крие лесно. Пушката обаче не може да бъде напъхана в някой крачол на панталона.
— Ами дрехите? Каската с визьора?
Декър се замисли.
— Кой казва, че ги е облякъл в стола?
— Намерихме влакно на тавана.
— Това не означава, че всичките му неща са били там.
— Искаш да кажеш, че е понесъл всичко със себе си по коридора? В какво? Ами оръжията? Този тип е толкова едър, че все някой щеше да го забележи. Особено след като е непознат. И къде се е преоблякъл?
— Сигурни ли сте, че никой не е забелязан из коридорите по това време?
— Да.
— Никой? Наистина? В толкова голямо училище?
— Всички са били в час, и учениците, и учителите. Служителите от администрацията са работили в кабинетите си. Учителят по физическо е бил в стаичката си. На бюрото му имаше недояден мъфин и полупразна чаша кафе. Охранителите са били в своето помещение, където са обсъждали задачите за деня.
— И след като в коридора не е имало никой, кой да види непознатия? — каза Декър, но побърза да се поправи: — Само че всички врати имат прозорци. Би трябвало да е минал покрай доста от тях.
— Така е — съгласи се Ланкастър.
— Някакви посетители?
— В дневника не е вписано нито едно име. И никой не помни да са идвали външни хора. Това, разбира се, не означава, че някой не се е промъкнал незабелязан. Всичко е възможно. И както каза, той може да е дошъл вечерта, по време на пиесата. Входът е бил широко отворен.
— Но защо ще се крие във фризера? — попита Декър. — Има ли охрана през нощта?
Ланкастър поклати глава.
— Не, но ако е дошъл по време на училищната пиеса, е предпочел да остане незабелязан. Как да бъде сигурен, че в стола няма да влезе някой? Затова се е напъхал във фризера.
— Добре, звучи логично. Да се насочим към Деби Уотсън. Тя е отивала при медицинската сестра, нали?
Ланкастър кимна.
— Да, но явно се е отбила да вземе нещо от шкафчето си. То е на мястото, където я открихме. Вратата на шкафчето беше отворена.
— А кабинетът на сестрата е в административната част, нали?
Ланкастър кимна отново и каза:
— Трябвало е да прекоси главния коридор отзад напред.
— От коя стая е излязла, за да отиде при сестрата?
— От сто четирийсет и четвърта. Кабинетът по математика.
— Той не е ли близо до стаята на охраната?
— Точно така. А там има товарна рампа. И изход.
— И така, ако сме прави и убиецът е дошъл откъм стола, ето как би трябвало да изглежда маршрутът му. Движил се е от предната към задната част на първия етаж. Предполагам, че не сте открили нищо на втория и третия, нали?
— Претърсихме ги, разбира се. Но броят на учениците в „Мансфийлд“ намалява с всяка година. Сега тук има толкова деца, колкото да напълнят първия етаж. Трудно им е да сформират дори футболен отбор. Горните етажи се използват за склад. Заключени са. Има и решетки. А когато ги проверихме, не открихме следи от проникване.
— В такъв случай поради неизвестна за момента причина убиецът е започнал да стреля едва когато е стигнал в задната част на училището. После е тръгнал по коридорите, влизал е в разни стаи, убивал е хора. Стигнал е кабинетите отпред, където е застрелял заместник-директора. Избягал е през външната врата на стола към гората. Как ти звучи?
— Питаш се защо не е започнал да стреля още отпред ли? — каза тя. — И защо, след като е стигнал задната част, не е избягал оттам?
Декър оглеждаше тавана.
— Да оставим засега маршрута и да потърсим мотива. В „Мансфийлд“ и преди е имало прояви на насилие. Банди, наркотици, нападения… Хлапетата порастват доста по-бързо.
— Няма спор.
— Да не би да е нещо като „Колумбайн“ през деветдесет и девета? Да не би някой да е решил да отмъсти на съучениците си? Или някой от друго училище? Току-що завършил? Или пък изключен от гимназията?
— Съставяме база данни с тази информация — отвърна Ланкастър. — ФБР ни помага.
— Кога ще е готова?
Ланкастър разтърка очи и погледна часовника си.
— Не съм сигурна. Виж, трябва да се прибера у дома, да дремна поне час и да се преоблека. И да сменя Ърл за малко. Санди не спи добре напоследък.
Декър познаваше Санди Ланкастър като мило, забавно и общително дете, което реагираше с огромен ентусиазъм на всеки и всичко. Но знаеше и друго — че детето можеше да изпадне в депресия или паника, разстроено от нещо съвсем тривиално. И тогава не спеше по цели нощи. Което означаваше, че никой друг в дома на Ланкастър не може да мигне.
— Трябва ли ти помощ? — попита Декър.
Ланкастър изглеждаше изненадана.
— Да не би да предлагаш да гледаш Санди?
— Не знам. Просто… питам — отвърна неловко той.
Когато Моли бе малка, почти не се бе грижил за нея. Той бе толкова огромен, а тя толкова миниатюрна, че се боеше да не я нарани.
— Благодаря ти, Еймъс — усмихна се Ланкастър. — Ще дойда в управлението по-късно сутринта. Ще си вземем кафе и ще прегледаме всичко отначало. Да те закарам до хотела?
— Не, ще остана тук още малко.
— Както кажеш. Ако решиш да поговорим за каквото и да било, просто ми звънни. — Тя събра нещата си и преди да тръгне, добави: — Като в доброто старо време.
Декър замълча, но кимна леко, което я накара да се усмихне.
Щом тя излезе, той се отпусна на стола си в библиотеката. За последното денонощие бе прекарал в нея повече време, отколкото за четирите си години в гимназията. Не бе от учениците, които с лекота се справяха с уроците. Не, съвсем не. Просто не бе от онези, които обичаха да седят и да четат. Това обаче се бе променило. Сега поглъщаше огромни количества информация. И тъй като бе в състояние да я запамети, сякаш не можеше да й се насити. Чудеше се дали мозъкът му все пак няма лимит. Надяваше се в такъв случай той да е достатъчно висок.
Загледа се в агентите на ФБР, които работеха в другия край на помещението. Бяха толкова млади, делови, с колосани ризи и вратовръзки, прави като гърбовете им. Някои от тях поглеждаха към него от време на време, явно се питаха каква ли е ролята на този дебелак, облечен като бездомник, в тяхното разследване.

Добре че се подстригах и си подкъсих брадата. Иначе най-вероятно щяха да ме вземат за някой възпълен поклонник на Чарли Менсън и да ме арестуват.

В следващия момент той забрави за ФБР. Вече не се намираше в библиотеката на гимназията. Не издирваше стрелеца, отговорен за масовото убийство, извършено тук. Мислеше за нещо, което Ланкастър му бе казала.
„Ще дойда в управлението по-късно сутринта. Ще си вземем кафе и ще прегледаме всичко отначало.“
Той обаче нямаше да бъде в управлението. Трябваше да отиде на друго място. Трябваше да присъства на повдигането на обвиненията срещу Себастиан Леополд.

Себастиан Леополд обсеби мислите на Декър, който си припомни всяка секунда от техния разговор. Всяка дума, всеки поглед, всеки жест. В цялата работа имаше нещо странно, но той не успяваше да определи какво точно, а това му се случваше рядко. Беше едновременно смутен, но и изпълнен с надежда. А каква бе причината за тази надежда? Самото съществуване на Леополд. До вчера Декър не бе имал за какво да се захване. А сега разполагаше с арестуван по случая. Ако истината приличаше на глава лук, най-горната й люспа вече бе обелена. И накрая той щеше да види какво се крие отдолу.
Стана, излезе от библиотеката и напусна училището.
Навън продължаваше да вали. Дъждът дори се бе усилил. Микробусите с телата на жертвите бяха заминали отдавна, а заедно с тях се бе разотишла и тълпата. Нямаше ги мобилните телефони с грейнали дисплеи. Но пред училището откри огромна купчина цветя, картички, написани на ръка, плюшени мечета.
Всичките бяха подгизнали от дъжда. Посланието им обаче си оставаше все така мощно. Прочете част от картичките.

Почивай в мир, господин Креймър.


Липсваш ни, Деби.


Никога няма да те забравим, Еди.

Макар полицията да не бе обявила имената на жертвите, градът бе разбрал кои са те поради една проста причина. Тези хора не се бяха прибрали у дома.
Вината за това бе на мъжа с камуфлажните дрехи. Мъжът с камуфлажните дрехи нямаше лице, но притежаваше способността да се придвижва невидим по дългите училищни коридори. Защото тъкмо това трябва да бе сторил, за да се озове от точка А до мястото на първото убийство.
Декър отиде на трибуните и макар дъждът да го бе намокрил здравата, седна на сухо под козирката.
Само след няколко часа съдът щеше да повдигне официално обвинение на Себастиан Леополд. Декър възнамеряваше да присъства в залата. Това бе рутинна и скучна процедура. И все пак той искаше лично да проследи развоя й.
Поседя още няколко минути, а когато дъждът намаля, стана и се прибра пеша в „Резидънс Ин“. Отне му известно време, защото не крачеше така бързо и енергично, както някога. Разходката обаче му предостави време за размисъл. Пристигна навреме за закуската.
Излапа половината бюфет, дремна точно един час, взе си душ, среса се, облече отново „адвокатските“ си дрехи и се запъти към съда, за да чуе какво ще отговори Себастиан Леополд на най-важния въпрос, който съдията щеше да му зададе.



17

При други обстоятелства в съдебната зала нямаше да има нито едно празно място. Тройно убийство и престъпник, направил самопризнания. Само допреди два дни това щеше да бъде най-голямата новина в Бърлингтън, в целия щат дори. Но след трагедията в „Мансфийлд“ никой не се интересуваше от друго.
С изключение на един човек.
Декър познаваше съдебните процедури, самият той бе давал свидетелски показания безброй пъти по време на процесите срещу обвиняеми, в чието задържане бе участвал.
Мина покрай охраната, кимна на двама шерифи, които познаваше, и провери графика на заседанията, окачен на таблото до гишето за информация. Запъти се към залата, където двайсетина минути по-късно Себастиан Леополд трябваше да се появи за пръв път, след като бе влязъл в полицейския участък и бе направил самопризнания.
Декър отвори тежката дъбова врата и седна на един от средните редове. Бе съвсем сам. Нямаше пристав. Нито стенографка. Нито адвокати. Журналистите отразяваха трагедията в „Мансфийлд“.
Минута по-късно се появи прокурорът, мина покрай Декър и зае мястото си на масата на обвинението. Прокурорът се оказа четирийсетгодишна жена на име Шийла Линч. Декър я познаваше, но тя не погледна към него. Отвори куфарчето си, извади папка с документи и се зачете в тях. Той впери поглед във врата й под стегнатия делови кок. Полата и сакото й бяха черни и доста поизносени, а дясното й токче беше ожулено.
В десет без пет вратата, през която бе влязъл Декър, се отвори отново. Той се извърна назад и видя Ланкастър да му маха от прага. Зад нея беше капитан Милър, който днес бе облякъл униформата си. Те седнаха от двете му страни.
— Не знам къде ми е бил умът, като казах, че ще се видим в участъка — заяви Ланкастър. — Много ясно, че ще дойдеш тук.
— А ти защо не си в „Мансфийлд“? — обърна се Декър към капитана.
— Бях там — отвърна Милър. — От шест и половина сутринта. Сега съм тук. Когато приключим, Ланкастър ще се върне в гимназията, а аз ще разположа дебелия си задник зад бюрото и ще се заема с решаването на въпроси, с които не искам да се заемам.
— Това не отговаря на въпроса ми защо си тук — настоя Декър.
— Така е, не отговаря.
Декър не откъсваше поглед от Милър и накрая каза:
— Не съм въоръжен. Минах през детектора на входа. Не мога да го застрелям.
— И през ум не ми е минало — промърмори Милър, докато оправяше някаква гънка на униформата си. — Случаят обаче е важен, затова съм тук.
— Успяхте ли да разкриете самоличността на Леополд? Служил ли е във флота?
— Изпратихме отпечатъците му на ФБР. Няма съвпадение.
— Пред мен каза, че е служил във флота — продължи Декър. — Има и татуировка. Възможно е да не е служил в нашия флот.
— Чужденец? — предположи Милър. — Възможно е.
— Смяташ ли, че Себастиан Леополд е истинското му име? — попита Ланкастър.
— Доскоро не смятах, но сега не съм толкова сигурен — призна Декър.
— В такъв случай можем да помолим Бюрото да отправи международно запитване — каза Милър. — Те ще извършат проверката в чуждите бази данни по-бързо от нас.
Точно в десет часа вратата, която водеше към кабинетите на съдиите, се отвори и приставът, внушителен мъж с щръкнали нагоре мустаци, влезе в съдебната зала. Нареди им да станат и четиримата се подчиниха.
Декър чу другата врата да проскърцва и когато се извърна, видя млада жена да сяда отзад. Държеше бележник в едната си ръка и малък цифров диктофон в другата.

Пресата. Или по-точно,
един
неин представител. Сигурно е начинаеща репортерка, каза си Декър. По-опитните отразяват трагедията в „Мансфийлд“. Потърси името й в огромния куп информация, складиран в главата му, и го откри.


Алекс Джеймисън
.

Жената, която му бе позвънила да го пита за Леополд. Тя работеше за „Нюз Лийдър“. Беше й затворил телефона. Обърна се, преди да го забележи.
Тъкмо в този момент съдия Крисчън Абернати влезе в съдебната зала, облечен в черната си тога. Беше доста възрастен и немощен, носеше очила, а оредялата му бяла коса приличаше на валма памук, залепени върху розова восъчна хартия. Полицаите от управлението приемаха залози кога съдия Абернати ще изохка на стола си и ще се свлече на мраморния под. Декър си спомни, че съдията не обичаше да облекчава работата на полицията и да раздава присъди с лека ръка, но може би това бе правилно.
Абернати седна и те го последваха.
Вратата вдясно се отвори. Декър знаеше, че тя води към стаичката на обвиняемите.
На прага застана Себастиан Леополд, облечен в оранжев гащеризон. Ръцете и краката му бяха оковани в белезници, а от двете му страни стояха яки полицаи. Веригите подрънкваха при всяка крачка на арестанта. Той огледа просторната съдебна зала с висок таван, сякаш не осъзнаваше напълно къде се намира и защо се е озовал тук.
Надзирателите го съпроводиха до масата на защитата, макар че тя бе празна.
Декър се наведе към Милър.
— Служебен защитник?
Милър поклати глава и прошепна:
— Очевидно не. — Не изглеждаше доволен от констатацията си. Никак даже.
Униформените свалиха белезниците на арестанта и отстъпиха към стената.
Приставът стана, взе един лист, обяви делото и прочете обвиненията, които грозяха Леополд. После се отдръпна назад с машиналното движение на кукувичка, която се прибира зад вратичката на стенен часовник.
Абернати намести очилата си и погледна представителката на прокуратурата.
— Госпожо Линч?
Тя се надигна, оправи маншетите на блузата си и започна:
— Ваша чест, господин Леополд е обвинен в извършването на три предумишлени убийства. Той няма постоянен адрес и никакви връзки с местната общност. Убедени сме, че предвид тези сериозни обвинения не бива да се допуска излизането му на свобода под гаранция и настояваме да остане в ареста до началото на процеса.
Добре, каза си Декър, това можеше да се очаква. Прокуратурата нямаше намерение да пусне обвиняемия на свобода.
Абернати изгледа Леополд от високото си място и отново се обърна към Линч.
— Къде е адвокатът на господин Леополд?
Линч се покашля и отговори:
— Той не беше в състояние да си наеме адвокат, в резултат на което му бе назначен служебен защитник. Но господин Леополд се отказа от услугите му. При това неведнъж, ако трябва да бъда точна.
Абернати попита:
— Господин Леополд, разбирате ли обвиненията, които ви бяха прочетени?
Арестантът се огледа, сякаш се чудеше на кого говори съдията.
— Господин Леополд, защо не искате адвокат? — изрече рязко Абернати.
Леополд поклати глава и отвърна:
— Нямам пари.
— Затова са служебните защитници, господин Леополд — сопна се съдията. — Те са безплатни. Можете да благодарите за това на тълкуванието, което Върховният съд направи на Конституцията. Ще отложа предварителното изслушване, докато не ви бъде осигурен…
— Аз го направих, сър — прекъсна го Леополд.
Съдията го изгледа с такъв поглед, сякаш обвиняемият бе буболечка на тротоара.
— Моля?
— Аз го направих, затова не се нуждая от адвокат.
— Искате да кажете, че се признавате за виновен и по трите обвинения за предумишлено убийство?
— Аз ги убих, така че… да. Предполагам, че да.
Абернати свали очилата си и започна да ги бърше, сякаш това щеше да му помогне да разбере по-ясно какво се случва в неговата зала. След като ги намести на дългия си крив нос, той заяви:
— Моментът е крайно неподходящ за предположения, господин Леополд. Обвиненията са сериозни, възможно най-сериозните. Осъзнавате ли, че залогът е не само свободата, но и животът ви? Обвинен сте в престъпления, които се наказват със смърт.
— Искате да кажете, че ме заплашва смъртно наказание?
Абернати щеше да получи удар.
— Да! Точно това искам да кажа!
— Ами… признавам се за виновен, защото аз го направих. Предполагам, че процесът е излишен.
Съдията отново погледна към Линч. В гласа му се прокрадна недоволство.
— Госпожо Линч, намирам това за осъдително!
— Ваша чест, направихме всичко по силите си. Но господин Леополд отхвърли предложението ни за…
Абернати погледна зад Линч към мястото, където седеше Милър, и му махна да се приближи.
— По дяволите! — измърмори капитанът.
Надигна се от седалката, мина покрай Декър и Ланкастър и закрачи енергично към подиума.
Полицейският началник, представителката на прокуратурата и съдията се впуснаха в оживено обсъждане. Всъщност през по-голямата част от времето говореше Абернати. Съдията изглеждаше доста възбуден и на два пъти посочи към Леополд. Милър кимна и отвърна нещо. Линч направи същото и двамата побързаха да се върнат на местата си. Изглеждаха смутени.
Когато Декър го погледна с въпросително изражение, Милър поклати глава и каза:
— По-късно.
Абернати се обърна към Леополд.
— Нареждам да се върнете в килията си. Засега. Ще ви бъде назначен защитник. Едва тогава ще се явите отново в съда за предварителното изслушване, което насрочвам за утре сутрин. — Погледна към Линч и продължи: — И се погрижете да му бъде направен обстоен психиатричен преглед, госпожо Линч. Ясно ли е? — Тя кимна. — Моля, отведете обвиняемия — разпореди съдията на двамата полицаи и удари с чукчето.
Униформените пристъпиха напред, сложиха белезниците на объркания Леополд и го изведоха.
Абернати се обърна към пристава.
— Обявете следващото дело, моля. И се погрижете този път обвиняемият да има адвокат. — При тези думи той хвърли унищожителен поглед първо към Линч, после и към Милър.
Декър, Ланкастър и Милър станаха и тръгнаха към вратата. В същия миг въведоха втория обвиняем за деня.
Репортерката вече си беше отишла.
Когато излязоха в коридора, намръщената Линч се приближи към Милър.
— Никак не обичам някой да ме излага в съда, Мак.
— Не можахме да го принудим да приеме адвокат, Шийла. Ти участваше в това. Знаеш много добре.
— Да, но ще получи адвокат, независимо дали го иска или не, дори само за да се признае за виновен. — Тя хвърли поглед към Декър. — Здрасти, Еймъс. Май не бива да съм изненадана, че те виждам тук.
— Ни най-малко — отвърна той.
Линч отново заговори на полицейския началник:
— И тъй като Абернати нареди Леополд да мине на психиатричен преглед, ако заключението на специалистите е според очакванията ми, не съм сигурна, че ще получи възможност да пледира каквото и да било.
— Искаш да кажеш, че ще го обявят за невменяем — обади се Ланкастър.
— Видяхте с очите си. Нали не мислите, че е с всичкия си?
— Но може да е бил преди шестнайсет месеца — каза Декър.
— Това няма никакво значение, ако се окаже, че психическото му състояние не позволява да бъде съден.
Линч се обърна и се отдалечи; куфарчето се удряше в бедрото й.
Декър се обърна към Милър.
— Е, какво стана?
— Абернати ни три сол на главите. Беше бесен, че Леополд няма служебен защитник и беше прав. Как да започне процес, който може да завърши със смъртна присъда, при положение че обвиняемият няма адвокат? Каквото и да направи на този етап, то може да бъде отхвърлено с лекота при евентуално обжалване. А Абернати никак не обича Апелативният съд да отменя присъдите му. Затова беше ядосан. Май смяташе, че ние сме подредили така нещата.
— А защо не назначиха на Леополд служебен защитник? — попита Декър.
— Както каза Линч, Леополд не искаше адвокат. Не прояви никакво желание за сътрудничество. Повтаряше само, че не желае защита, защото е виновен. Ако не бяхме толкова заети с „Мансфийлд“, щяхме да подходим по различен начин. Допуснахме грешка.
Декър пъхна ръце в джобовете си и замислено наведе глава. Брадичката му опря в гърдите.
— Добре, намирате му адвокат, той се връща в съдебната зала, признава се за виновен и после?
— Надявам се адвокатът му да го убеди да пледира невинен и така нещата ще изглеждат по-добре. Можем да споменем, че защитата ще поиска извънсъдебно споразумение, и да видим какво ще постигнем. Но първо да изчакаме психиатричния преглед. Окаже ли се невменяем, това ще осуети процеса.
— Ами ако не е виновен? — попита Декър.
— Ти какво мислиш? — отвърна Милър.
— Срещнах го само веднъж. Не съм сигурен какво да мисля.
— Е, каквото и да се случи, няма да е днес. Разполагаме с достатъчно време. — Милър погледна Ланкастър и каза: — Побързай да се върнеш в „Мансфийлд“. Разбрах, че федералните полагат сериозни усилия да ни отнемат случая.
— А можем ли да ги спрем? — попита Ланкастър.
— Няма да отстъпим с подвити опашки, Мери — каза твърдо Милър и се обърна към Декър. — Ще продължиш ли да ни помагаш? Леополд няма да избяга. А този мръсник в „Мансфийлд“… колкото повече време минава, толкова по-трудно ще го открием.
Отговорът би трябвало да е съвсем лесен. Само че не беше. Милър го гледа изпитателно в продължение на няколко секунди.
— Добре, уведоми ме, когато вземеш решение.
Обърна се и си тръгна, като остави Ланкастър и Декър в коридора. Съдебната палата като че ли започна да се пробужда и изпълва с хора. Разстроени майки плачеха за синовете си, които се бяха забъркали в неприятности. Адвокати се скупчваха на групички като пилци. Ченгета сновяха напред-назад, а обикновените посетители се разминаваха с хора, които вече бяха загазили или скоро щяха да загазят.
Ланкастър попита рязко:
— Защо биеш отбой? Снощи каза, че убиецът няма да се измъкне.
Декър не отговори веднага. Наблюдаваше репортерката, която стоеше край входа на съдебната палата. Очевидно го чакаше.
— Еймъс? — настоя Ланкастър.
Той погледна бившата си партньорка.
— Ще дойда в гимназията малко по-късно.
— Това означава ли, че продължаваш да работиш по случая?
— По-късно — повтори той и тръгна към задния изход.
Репортерката обаче го настигна, преди да е прекосил половината фоайе.
— Господин Декър? Господин Декър?
Първоначалното му намерение бе да продължи напред, но тази жена изглеждаше твърдо решена да го преследва из цялата сграда, на улицата, до края на света дори. Затова той спря, обърна се и я погледна. Съзнанието му автоматично регистрира наблюденията му и ги подреди в стройни заключения.
Беше красива, висока и слаба брюнетка на двайсет и няколко години, с късо подстригана коса. Ушите й не бяха пробити. Забеляза татуировката на лявата й китка.
„Айрън Бътърфлай“. Прочутата рок група от края на 60-те. Беше се събрала отново, след като Алекс Джеймисън се бе родила.
Очите й бяха сивосини, цвят, който определено не се връзваше с външния й вид. Един от предните й зъби бе нащърбен, ноктите й бяха изгризани до кожата, десният й показалец бе чупен и зараснал накриво, а устните й бяха прекалено тънки и напукани. Не миришеше на цигари и алкохол, нито пък на парфюм. Дрехите й не бяха нито кой знае колко нови, нито особено чисти, но стояха добре на стройната й фигура. Имаше тъмно петно от вътрешната страна на средния пръст на дясната си ръка, с която държеше химикалката. Явно не пишеше само на компютър. Използваше и мастило.
Лицето й излъчваше някакъв ентусиазъм и удивление, непомръкнали още от житейските трудности. Беше на прекрасна възраст. А ентусиазмът определено щеше да й потрябва, за да се справи с онова, което щеше да последва през идните години.

В какво ужасно място ще се превърне светът, ако всички млади хора бяха циници.

— Господин Декър? Аз съм Алекс Джеймисън от „Нюз Лийдър“.
— Обичате ли „Ин А Гада Да Вида“? Това беше най-големият хит на „Айрън Бътърфлай“. Продадоха трийсет милиона копия и още продават. Песента е в топ четирийсет на всички времена.
Декър бе прочел това в списание „Ролинг Стоун“ преди три години, докато ядеше сандвич с фъстъчено масло и желе и пиеше кафе, чакайки да свидетелства по дело за обир с взлом, който двамата с Ланкастър бяха разкрили. Статията се намираше на четирийсет и втора страница на списанието, а снимката към нея се бе запечатила така ярко в главата му, сякаш гледаше екран с висока разделителна способност. Отначало феноменалната му памет го бе уплашила, но сега се бе превърнала в нещо толкова естествено като дишането.
Джеймисън се изненада и сведе поглед към татуировката. После вдигна глава и се усмихна.
— Майка ми ме запозна с ранните им парчета. А когато се събраха за последен път, направо се вманиачих по тях. Та те са свирили с Джими Пейдж и „Лед Цепелин“! Случиха им се доста трагични неща, между другото.
Декър не отговори, защото не музиката я бе довела тук, а и той си имаше друга работа. Джеймисън схвана правилно мълчанието му и каза:
— Опитах се да се свържа с вас по телефона. Не обичам да преследвам хората из съдебните зали.
Той продължи да се взира в нея.
— Себастиан Леополд нямаше адвокат — отбеляза тя.
— Нямаше — отвърна Декър. — Но ще има.
— Какво смятате за всичко това? — Тя поднесе диктофона си към него. — Имате ли нещо против да ви запиша?
— Нямам какво да кажа.
— Сигурна съм, че това е тежък момент за вас. Имам предвид, че Леополд се появи изневиделица и направи самопризнания. Трябва да е било голяма изненада.
— Нищо не е в състояние да ме изненада — отвърна Декър и се накани да си тръгне.
— Но трябва да чувствате нещо. Какво изпитахте, когато го видяхте? Сигурно е върнал спомените ви за онази нощ?
Декър я погледна.
— Нищо не е върнал.
Тя изглеждаше объркана.
— Мислех, че…
— Защото тези спомени никога не са ме напускали. А сега ме извинете, чака ме доста работа.
Той напусна съдебната палата, а Джеймисън не го последва.



18

На следващата пряка Декър взе автобус и слезе на половин километър от мястото, където отиваше. Когато дългите му крака го понесоха по тротоара, синьото в главата му стана още по-наситено, докато в един момент му се стори, че сиянието му обгръща целия свят. Дори слънцето бе заприличало на огромна синя боровинка, толкова издута, че сякаш щеше да се пръсне всеки момент.
Причерня му, но продължи да крачи; запъхтя се и забави ход. Не беше във форма, но не това бе причината. Причината го очакваше след броени метри.
Когато зави зад ъгъла и видя някогашния си дом, спря, но само за миг. Знаеше, че ако не ускори крачка, ще се обърне и ще избяга.
Къщата още беше собственост на банката. Никой не искаше да я купи, дори на ниска цена. Най-вероятно в Бърлингтън имаше доста пустеещи къщи. Тази тук бе сред онези, които прогонват купувачите, а не ги привличат. Знаеше, че входната врата е заключена. Но онази встрани от мястото за паркиране, която водеше към кухнята, лесно можеше да бъде отворена. Запита се дали убиецът бе влязъл тъкмо оттам. Ако можеше да се вярва на Леополд, той бе използвал тази врата.
Заобиколи отстрани и отвори металната порта, която водеше към задния двор. Първоначално синият цвят бе ограничен единствено до телата. Сега не само цялата къща, но и всичко в радиус от километър около нея бе оцветено в синьо. Това се бе случило за пръв път при третото му завръщане тук след трагедията и оттогава синкавото сияние я обгръщаше неизменно. Не можеше да обясни какво изпитва, когато види синя трева, сини дървета, синя фасада на къща, която много добре знаеше, че е боядисана в жълто. Дори синьото небе изглеждаше по различен начин, защото облаците, които се носеха по него, бяха не бели, а сини.
Хвърли поглед към дървото отзад и люлката, която висеше от него. Собственоръчно я бе окачил там, защото Моли го бе помолила. Декър я люлееше, когато беше малка. Понякога и Каси сядаше на люлката и той люлееше и двете. Евтино забавление за млада двойка с малко пари.
Въжето бе прогнило вече, а дъската, която Декър бе използвал, се бе изкривила и напукала. Преди време банката бе изпратила някой да окоси двора, но сега той целият бе обрасъл с бурени.
Обърна се и огледа задната част на къщата. Задната врата водеше към малко сервизно помещение. Оттук ли бе проникнал убиецът?
Лесно отвори. Явно нито една ключалка не беше надеждна, което за пореден път го изпълни с огромно чувство за вина. Полицай, който не може да се погрижи за сигурността на собствения си дом.
Затвори вратата след себе си и се огледа. Няколко стъпала водеха към кухнята, където Джони бе пил бира, преди някой да пререже гърлото му от ухо до ухо.
Изкачи се по сините стъпала и влезе в синята кухня. Бе потънала в прах, а подът и плотовете бяха осеяни с мъртви насекоми. Огледа пода, където бе стояла масата. Именно тук бе нападнат братът на Каси.
Кръвта отдавна бе почистена, но Декър помнеше мястото на всяка капка. Макар вече да не бе червена, а синя като вените, които се виждат през кожата, но много по-ярка и наситена.
Надникна в следващата стая и после се качи по стълбата. Същата, чиито стъпала бе вземал по три наведнъж в онази нощ.
Матрака отдавна го нямаше в спалнята. Веществено доказателство. В момента се намираше в склада на полицейското управление на Бърлингтън. И можеше да остане там безкрайно дълго.
Въпреки това той съвсем ясно виждаше стъпалото над леглото. Прекоси спалнята, сведе поглед и видя неоновосинята Каси на пода. Цялата бе синя с едно изключение — огнестрелната рана на челото. Дори в промененото съзнание на Декър раната завинаги щеше да остане черна и обгорена.
Обърна се и излезе от стаята. Погледна в банята, където бе открил детето си; коланът от хавлията бе придържал мъртвото телце да не рухне на земята.
Леополд не бе дал никакво обяснение за това. Просто го бил направил. Нямал представа защо. Така бил решил. Това бяха думи на човек, чиято самоличност никой не успяваше да разкрие. Човек, който искаше да се признае за виновен и да умре.
Декър погледна мястото, където бе седял с кръстосани крака и пистолет, първо пъхнат в устата, а после опрян в слепоочието. Пред мъртвата си дъщеря. Предполагаше, че е искал да я придружи в смъртта. Но не бе натиснал спусъка. Ченгетата бяха дошли, бяха го познали и разубедили. Цяло чудо, че не го бяха застреляли. Може би щеше да е по-добре, ако бяха.
Обърна се и тръгна по коридора към следващата врата.
Стаята на Моли. Бе влизал в нея само няколко пъти, след като я опразни.
Някакъв шум отвътре го накара да спре. Ръката му замръзна над дръжката. Огледа се. Бе оставил пистолета в хотелската стая заради посещението си в съдебната палата. Ослуша се и напрежението му отслабна. Това не бяха човешки стъпки.
Тихо шумолене, дращене на нокти.
Отвори вратата тъкмо навреме, за да види как един плъх се скрива в дупка в стената.
Спомняше си разположението на мебелите, мястото на всяка плюшена играчка, мястото на всяка книга, защото Моли много обичаше да чете.
Декър се канеше да излезе от стаята, но изведнъж застина на място. Тук имаше нещо, което безупречната му памет не бе регистрирала досега, и то неслучайно. Защото то не беше тук при последното му посещение.
Надпис на стената с червени печатни букви.

Толкова си приличаме, Еймъс. Толкова много. Като братя сме. Имаш ли брат? Разбира се, че нямаш. Проверих. Сестри, да, но не и брат. Мога ли да бъда твоят брат? И двамата сега си нямаме никого. Нуждаем се един от друг
.

Прочете надписа три пъти. Опитваше се да проникне отвъд думите и да открие автора. Но колкото повече се взираше в буквите, толкова по-неспокоен ставаше. Убиецът бе идвал тук. Бе дошъл, за да напише това съобщение, предназначено за него. Не ставаше въпрос за измислено спречкване в магазина. Това бе прекалено лично.
Декър наистина нямаше брат. Но имаше две сестри, които отдавна бяха напуснали града. Едната живееше в Калифорния със съпруга си, който бе военен, и четирите им деца. Другата се бе преместила в Аляска, нямаше деца, но се радваше на живота в компанията на съпруга си, важна клечка в петролодобивната индустрия. И двете бяха дошли за погребението, след което се бяха върнали по домовете си. Оттогава не бе разговарял с тях. Вината бе негова. Те неведнъж бяха правили опити, но той ги бе отблъснал.

Който и да бе написал това, бе проучил миналото му.
Сестри
. Изведнъж се притесни за тях.

Извади бавно телефона от джоба си и им изпрати есемес. Започна да чака, да чака, да чака… Телефонът изпиука. Сестра му в Калифорния бе добре и се радваше, че й пише.
Две минути по-късно не бе помръднал от мястото си. В Аляска бе доста рано. Може би не се бе събудила…
Ново писукане. Сестра му във Феърбанкс му бе отговорила. Беше добре. Молеше го да й се обади, когато има възможност.
Набра друг номер и зачака.
— Ланкастър — прозвуча гласът на бившата му партньорка.
— Мери, трябва да видиш нещо — каза Декър. — И то веднага.



19

Ланкастър дойде. А после и капитан Милър. И полицаите. И криминолозите с цялото си оборудване. Сякаш онази кошмарна нощ се повтаряше с тази разлика, че сега той не се взираше в мъртвата си дъщеря с пистолет, опрян в главата.
Съобщението бе написано с червен флумастер. Мастилото бе изсъхнало почти мигновено, а това означаваше, че специалистите не могат да определят колко време е престояло на стената. С други думи, Леополд оставаше заподозрян. Той бе зад решетките едва от предишния ден.
Милър се поинтересува откъде убиецът е знаел, че Декър ще се върне в къщата, ще влезе в тази стая и ще види посланието.
— Идвал съм тук и преди — призна Декър.
— И всеки път си влизал вътре? — попита Ланкастър.
— Не всеки път, не. Не можех… всеки път.
— Кога за последно си бил в тази стая? — попита тя.
— Преди четири седмици и три дни, горе-долу в този час.
— Е, поне разполагаме с конкретен период от време, върху който да работим — отбеляза Ланкастър.
— Може да те е следил и да е разбрал, че идваш тук — каза Милър. — Затова е оставил съобщението.
— Ще разпитаме из квартала, може някой да го е видял — обеща Ланкастър.
— Не бяха видели нищо, когато някой извърши три убийства — възрази Декър. — Едва ли са видели кой е направил това.
— Въпреки това ще разпитаме — обеща Милър.
— Братя? — изрече заинтригувано Ланкастър, докато полицейският фотограф заснемаше буквите на стената. — Може да се обърнем към психоаналитик, който да анализира какво се случва в главата на този ненормалник.
— Смяташ ли, че е работа на Леополд? — поинтересува се Милър.
Капитанът гледаше посланието с такова изражение, сякаш то бе изписано над портите на ада.
Декър не каза нищо, защото нямаше какво да каже. Думите грееха в главата му, обагрени в огненочервено, цвят, който се асоциираше с ада. Който и да ги бе написал, или бе откровен, макар и по свой извратен начин, или се опитваше да го въвлече в някаква игра на нерви. Декър си тръгна, без да обърне внимание на Ланкастър, която извика след него.
Не видя как Милър я хвана за ръката. Не чу как й каза да го остави на мира.
Двамата го проследиха с поглед от прозореца. Видяха го да върви по улицата, изпълнен с решимостта на човек, който е намислил нещо и никой не може да го спре. Не след дълго той изчезна зад ъгъла.
Декър не спря, докато не стигна магазина на „Севън-Илевън“ на „ДеСал“ и Четиринайсета улица. За пръв път в живота си отиде до там без кола.
Паркингът пустееше. Отвори вратата, чу звънчето над главата си и я затвори след себе си.
Зад щанда стоеше самотна продавачка. Беше нисичка, но изглеждаше сравнително висока, защото подът отзад бе повдигнат. Косата й бе до раменете, черна и права. Имаше вид на латиноамериканка. Беше облечена в бежова блуза с дълги ръкави, а от деколтето й се подаваше презрамка на сутиен. Бе около петдесетте и очите й бяха започнали да хлътват в орбитите. На лявата й буза имаше голяма тъмна бенка. Жената държеше пред себе си някакви листове, преглеждаше ги, а после броеше кутиите цигари по рафтовете над главата си.
От пътеката между щандовете се появи мъж с парцал за миене на под, потопен в кофа със сапунена вода. Декър го удостои с бегъл поглед, но тренираното му око на полицай мигом регистрира отличителните му черти. Беше бял, трийсет и пет-шест годишен, висок към един и осемдесет, много слаб и жилав, с тесни рамене. Беше по риза с къси ръкави, така че се виждаха изпъкналите вени по ръцете му. Косата му бе кестенява и къдрава и се спускаше като тънки обелки от ябълки върху главата му.
Жената вдигна поглед и забеляза Декър, който стоеше на прага.
— Желаете ли нещо? — попита тя. Имаше акцент.
Той пристъпи напред и извади телефона от джоба си. Докосна една икона и го поднесе към нея.
— Виждали ли сте някога този човек?
Тя се взря в снимката на Себастиан Леополд.
— Кой е той? — попита жената.
— Някой, който или е работил във вашия магазин, или често е пазарувал в него.
Тя поклати глава.
— Не помня да съм го виждала. Защо ви интересува?
Декър извади разрешителното си на частен детектив и го размаха пред лицето й.
— Опитвам се да го открия. Изглежда, дължи известна сума. Проследих го до тук. — Той посочи с глава мъжа, който се подпираше на дръжката на парцала и ги наблюдаваше озадачено, и каза: — Дали пък той няма да го помни?
— Били, ще погледнеш ли снимката? — извика жената.
Били остави парцала и кофата до рафтовете с вафли и шоколади, избърса ръце в избелелите си джинси и дотича при тях. Явно беше доволен, че има повод да зареже миенето на линолеума. Дълго се взира в дисплея и накрая поклати глава.
— Не. Не съм го виждал. Странен тип. Изглежда отнесен, сякаш е дрогиран.
Декър пъхна телефона в джоба си.
— Откога работите тук?
Продавачката отговори и за двамата:
— Аз съм от близо шест месеца, а Били дойде преди няколко седмици.

Прекалено отскоро.

— Кои са работили тук преди вас?
Тя сви рамене.
— Нямам представа. Май някаква жена и двама мъже. Има голямо текучество. Заплатата е мизерна, а работното време е дълго. И аз нямаше да съм тук, ако си бях намерила нещо по-добро.
Декър погледна Били.
— А ти?
Били се ухили.
— Не знам нищо за това място. Бачкам да изкарам малко мангизи за бира през уикендите. Пък и никоя мадама не те поглежда, ако си с празни джобове — рече той и се върна при парцала и кофата.
— Съжалявам, че не успяхме да ви помогнем — каза жената.
— Не се притеснявайте — отвърна Декър. — Благодаря.
Обърна се и си тръгна. Телефонът му иззвъня и той го извади от джоба си. Беше Ланкастър. Прибра го, без да отговори.
Последва ново позвъняване. Бившата му партньорка упорстваше. Той въздъхна и включи телефона.
— Да?
— Еймъс?
Декър мигом се напрегна. Ланкастър звучеше така, сякаш е на ръба на истерията. А това не беше типично за нея.
— Какво има, Мери? Нали не е нова стрелба?
От самото начало се бе опасявал от това. Начинът, по който бе протекло нападението над „Мансфийлд“, го навеждаше на мисълта, че убиецът…
— Не — отвърна тя, останала без дъх. — Не, но има нещо… нещо…
— Къде си? — прекъсна я той.
— В „Мансфийлд“.
— С гимназията ли е свързано? Открила си нещо?
— Еймъс! — извика тя. — Остави ме да довърша, за бога!
Декър замълча и зачака. Имаше чувството, че чува как бие сърцето й.
— Извършихме балистична експертиза на пистолета, използван в „Мансфийлд“.
— И какво…
— Открихме съвпадение — прекъсна го тя.
Декър стисна телефона.
— Съвпадение? С какво?
— С пистолета, с който е била убита жена ти.



20

Четирийсет и пети калибър.
Полуоблечен, с кух връх.
Жестоко ефикасен боеприпас. Не беше точно „дум-дум“, наречен на името на индийски град. Там някакъв британски офицер изобретил куршум, който при контакт с тялото се разпръсква на частици и нанася огромни поражения.
Иновациите невинаги бяха добри за хората.
Четирийсет и пет калибровият патрон с полуоблечен куршум с кух връх бе пронизал челото на Каси и се бе забил дълбоко в мозъка й. Патоанатомите го бяха извадили по време на аутопсията и го бяха запазили като веществено доказателство в разследването на убийството. Куршумът бе запазил формата си сравнително добре, а също и драскотините и белезите, характерни за оръжието, от което бе изстрелян. Така въпросното оръжие можеше да бъде идентифицирано. Вярно, не разполагаха със самия пистолет, а с нещо друго.
Сега знаеха, че същият пистолет, с който бе застреляна Каси Декър, е причинил смъртта на половината от жертвите в „Мансфийлд“. Другата половина бяха загинали от бруталната мощ на пушката. Съдебният лекар бе извадил куршума от тялото на Креймър, учителя по физическо, и както изискваше обичайната процедура, го бе проверил в базата данни на полицейското управление. И веднага бе открил съвпадението.
Поради значимостта на откритието агентите на ФБР бяха извършили собствен анализ на куршума и бяха стигнали до същия извод.
Същото оръжие. Балистиката не лъже. Следите от нарезиге на цевта по куршумите са уникални като пръстови отпечатъци. А имаше и още нещо. Бяха взели гилзата, открита в спалнята на Декър, и я бяха сравнили с няколко от гилзите, намерени в училището. Следите, които дъното на затвора, жилото на ударника и изхвъргачът оставяха върху тях, също бяха уникални. Тези следи върху гилзите също бяха съвпаднали по всички най-важни параметри.
Смъртта на семейството на Декър и касапницата в „Мансфийлд“ се оказваха свързани.

Декър стоеше пред потъналото в мрак училище, загърнат в палтото си, а дъждът се стичаше по косата и широките му рамене. Разследването бе преодоляло огромното колкото между двата океански бряга разстояние и се бе прехвърлило от гимназията „Мансфийлд“ до дома му, който се намираше на най-обикновена тиха улица. Никога не му бе хрумвало, че между двете престъпления има някаква връзка. А сега не можеше да мисли за нищо друго.
Имаше вероятност убийците да са различни. За времето, изминало от стрелбата в дома му, пистолетът можеше да се е изгубил, да е бил откраднат или продаден от първия убиец. Често пъти различни извършители използваха едно и също оръжие при различни престъпления. Декър обаче вярваше, че стрелецът и в двата случая е един и същ. Окажеше ли се прав, това изключваше Леополд от кръга на заподозрените. Следователно Леополд лъжеше. Въпреки това оставаше възможността да е научил подробности около случая „Декър“ от истинския убиец. А това означаваше, че засега Леополд е единствената му надежда да открие човека, ликвидирал семейството му.
Въпреки оставения сравнително скоро надпис на стената в спалнята нямаше никакво развитие по случая. Студено досие, както се казваше на полицейски жаргон. За сметка на това случаят „Мансфийлд“ бе горещ като жарава. И той щеше да насочи вниманието си към него. Към него и към Себастиан Леополд. Ако Леополд знаеше кой е избил семейството му, вероятно знаеше и кой стои зад трагедията в „Мансфийлд“.
Показа картата си на полицаите край охранявания периметър и влезе през главния вход. Вчерашният ден бе толкова объркващ и разстройващ във всяко отношение. Нямаше представа дали мястото му наистина е тук. Чувстваше се откъснат от всички и всичко, което ставаше около него. Възможната връзка между двете престъпления обаче бе показала на Декър, че мястото му е тук и никъде другаде. И той възнамеряваше да работи по този случай колкото е необходимо. Нямаше да го помръднат от това място дори с топ.
Не се отправи към командния център в библиотеката. Отиде в училищния стол и впери поглед във фризера. После вдигна глава към тавана.

Влакно от камуфлажен плат. Евентуално и петънце от оръжейна смазка. Дали не бяха оставени за заблуда?

Погледна към изхода. Вратата също можеше да е фалшива следа. Така поне смяташе.
Напусна стола, зави надясно по главния коридор и преброи стъпките, които измина, докато стигне задната част на училището.
На всеки кръстопът с друг коридор изучаваше разположението на помещенията, първо наляво, после надясно. Класни стаи и от двете страни. Стигна до последния коридор, в който бе загинала Деби Уотсън. И където малко по-вляво бе прострелян учителят по физическо Креймър, докато ядял мъфин и пиел кафе. Задният вход с камерата, обърната към него. Ъгълът на камерата не му излизаше от ума. Някой я бе завъртял нарочно. Щом имаше умисъл в действията, значи имаше и мотив.
Погледна към класната стая вдясно от лобното място на Деби. На стъклото пишеше СТАЯ 141.
Опита се да влезе, но вратата беше заключена. Извади набор шперцове от джоба си и я отключи. Пристъпи вътре и включи осветлението. С изненада установи, че това всъщност е работилница, оборудвана за часовете по трудово обучение. Декър също бе имал трудово навремето, но бе решил, че тези часове са останали в миналото. Огледа се и видя циркуляри и триони, дърводелски рендета, дрелки, сандъчета с инструменти, менгемета, рафтове покрай стените, отрупани с метални тръби, винтове и болтове, летви, още електрически инструменти, удължители, работни лампи — с една дума, всичко необходимо, ако човек иска да сглоби нещо.
В дъното на работилницата имаше три врати. Отвори две от тях. Бяха складови помещения. Видя купища стари училищни проекти: камари недовършени мебели, винкели, телени клетки за птици, листове ламарина, магарета за рязане на дъски, талашитени плоскости, купчини летви, много прах… много нищо.
Последната врата бе заключена. Декър отново извади шперцовете и се справи с ключалката. Надникна вътре. Бойлер в далечния ъгъл, който вече не бе свързан с тръбите за вода. До едната стена бе струпана триметрова камара стари климатици. Отново нищо. Затвори вратата, прекоси работилницата, угаси осветлението и излезе. Малко по-надолу се намираше стая 144, от която бе излязла Деби, преди да бъде простреляна.
Декър погледна отвореното шкафче до стената. Беше на Деби. Бе стояла пред него, когато изстрелът я бе застигнал. Вероятно бе искала да си вземе нещо, преди да отиде при медицинската сестра. Това би обяснило отбиването й тук. А може би не.
Тийнейджърите са непредсказуеми. Някой може да се превива от болки и да отиде до шкафчето си за дъвка. Или за да се погледне в огледалото от вътрешната страна на вратичката и да провери дали не му е излязла пъпка. Забеляза тубичката крем против пъпки на рафта в шкафчето до отворена опаковка ментови бонбони.
Пръските кръв показваха, че Деби е стояла пред шкафчето си, когато е била застреляна. Обърнала се бе към екзекутора си, защото бе застреляна в лицето.
Бе умряла в 8:42 ч.
Декър стигна до извода, че тя наистина е първата жертва. Което го накара да се запита какво е правил убиецът между 7:28 ч., когато Мелиса Долтън е чула свистенето на фризера, и 8:42 ч., когато Деби е изгубила лицето си в задния коридор. Ставаше въпрос за интервал от час и четиринайсет минути.
Той затвори очи и се замисли.

Направих шейсет и четири крачки, за да стигна от предната до задната част, и това ми отне по-малко от две минути. Стрелецът се появява на записа в 8:41 ч. Кога обаче е напуснал училищния стол? Не мога да бъда сигурен. И най-важният въпрос: как е преминал незабелязано от предната до задната част? Намеря ли отговора на този въпрос, ще намеря отговорите и на всички останали. Не го ли намеря, случаят отива по дяволите.

Метър и осемдесет и шест-седем, широки рамене, над деветдесет килограма. Декър бе изгледал записа от охранителната камера и не се бе усъмнил в оценките за ръста и теглото на убиеца. Въпреки това в училището нямаше мъж или младеж с подобна физика с изключение на учителя по физическо и заместник-директора, и двамата убити, както и няколко момчета от футболния отбор, които имаха железни алибита, подкрепени от десетки свидетели. Освен това двама от футболистите, които можеха да се похвалят с подобни габарити, също бяха загинали.
Сякаш стрелецът се бе появил от нищото, бе извършил убийствата и се бе разтворил във въздуха. И тъй като това просто не беше възможно, Декър трябваше да погледне нещата от друг ъгъл.
Влезе в стая 144 и седна на преподавателското бюро. Огледа помещението. Двайсет и един празни чина, подредени в три редици. На един от тях бе седяла Деби Уотсън. Последните мигове от живота й бяха съвсем ясни: оплакала се, че не й е добре, получила позволение от учителката си да отиде до кабинета на медицинската сестра, отбила се до шкафчето и… няколко минути по-късно вече била мъртва.
Той знаеше, че Деби е седяла на четвъртия чин в третата редица. Представи си я как вдига ръка, тъй като изглежда зле и се чувства зле, получава позволение да напусне часа и съдбата й изиграва лоша шега.
Декър излезе в коридора, направи няколко крачки и застана с гръб към стаята. Озова се право срещу отворената врата на шкафчето на Деби. Огледалото от вътрешната й страна отразяваше образа му. Почти не можа да се познае. Този подгизнал от дъжда брадат великан насреща му изглеждаше ужасно!
Погледът му се откъсна от огледалото и се спря на купчината тетрадки и учебници в шкафчето.
Декър извърна глава към класната стая, после отново към шкафчето.
Животът бе пълен със съвпадения, някои от тях най-невероятни. Човек спокойно можеше да попадне на неподходящото място в неподходящия момент. Това произтичаше от факта, че на една планета живееха седем милиарда души, които се намираха в непрекъснато взаимодействие.
И все пак едно неписано правило в полицейската работа гласеше: съвпадения не съществуват. Всяко по-задълбочено разследване доказваше, че нищо не е случайно.
Той позвъни на Ланкастър. Откри я в библиотеката.
— Разговаря ли с родителите на Деби Уотсън?
— Да.
— Споменаха ли, че се е чувствала зле, когато е отивала на училище?
— Не. Зададохме им този въпрос, но майка й каза, че нищо й нямало. Може да е някакъв вирус.
— Погледни показанията на учителката. Пише ли кога точно Деби е поискала позволение да излезе от час?
Декър чуваше как бившата му партньорка прелиства записките си.
— Според учителката Деби е изглеждала добре, но в един момент вдигнала ръка, казала, че й се повръща, и помолила да излезе.
— Учителката написала ли й е бележка или…
— Тук ползват готови формуляри. Само попълнила името на Деби и й подала листа.
— Следователно от вдигането на ръка до излизането от стаята са изминали трийсетина секунди?
— Предполагам.
— В колко точно е напуснала часа?
— Според учителката няколко минути преди това… може би пет минути преди да чуят изстрела.
— Това е много време. Шкафчето й се намира на няколко крачки от класната стая. Аз самият изминах разстоянието от предната до задната част на училището за по-малко от две минути.
— Може да се е помотала малко. Например да е решила, че ще й прилошее, и да е спряла да събере сили. Виж, защо…
— Ще ти обясня по-късно. Може да се окаже напразно.
Декър изключи телефона и го прибра в джоба си. Хрумна му доста необичайна мисъл, която можеше да разбие сърцата на някои хора. Не би я изрекъл току-така на глас. Би го направил само за да стигне до истината. За него истината стоеше на първо място. И все пак се нуждаеше от нещо по-конкретно, за да продължи напред.
Смъртта бе застигнала Деби точно в 8:42 ч. край тази врата. Как обаче бяха протекли последните й минути? Деби вдига ръка, разрешава й се да излезе, напуска стаята, но не отива право при сестрата. Тръгва към шкафчето и го отключва. Изминава една минута. Ала според Ланкастър учителката бе заявила, че от излизането й до изстрела са изминали няколко минути, може би пет.
Какво бе правила Деби през това време? Дали се бе разхождала по коридора, или бе спряла да събере сили, както бе предположила Ланкастър? Или пък бе правила нещо съвсем друго?
Декър огледа съдържанието на шкафчето.
Окървавената тетрадка и останалите вещи, разпилени на пода край тялото на момичето, бяха прибрани от полицията. Но не и нещата в шкафчето й. Те бяха тук. И то отлично запазени, тъй като тялото й ги бе закрило.
Взе всичко, което намери вътре, занесе го в стая 144 и седна. Отвори първия учебник и го прелисти страница по страница. Прегледа всички учебници. Търсеше рисунки, бележки, драсканици… каквото и да било.
Бе прелистил три от тетрадките и бе отгърнал на деветнайсета страница на четвъртата, когато търсенето му приключи.
На тази страница Деби бе нарисувала нещо. Момичето определено бе имало талант — рисунката бе доста добра. Той обаче се интересуваше от онова, което бе изобразено на нея.
Мъж в камуфлажни дрехи.
И голямо сърце, нарисувано до него.



21

Декър си бе взел душ и се бе преоблякъл, грижливо бе сресал косата си и се бе постарал да има възможно най-професионален вид. Смяташе, че хората насреща му заслужават подобно усилие.
Родителите на Деби Уотсън се взираха в него. Бащата бе дребен невзрачен мъж на около четирийсет и пет, с мустачки над тънката горна устна. Недоразвитата му дясна ръка висеше безжизнено от лакътя надолу.
Приличаше на човек, срещу който лети товарен влак.
Майката на Деби палеше цигара от цигара. Пепелникът пред нея бе пълен с угарки. Свойството на никотина да извлича кислорода от кръвните клетки бе оставило фини бръчици около устните й и бе състарило лицето й. Ръцете й бяха покрити с изпъкнали вени и тъмни петна, вероятно останали от лятото, когато се бе излежавала на слънце в хамака, който Декър бе видял опънат между две дървета в малкия заден двор. Майката не приличаше на човек, срещу който лети влак, а на тяло, останало без душа. И двамата родители лъхаха на алкохол.
Ланкастър седеше отдясно на Декър на ръба на канапето като котка на перваз. Изражението й бе мрачно и напрегнато от мига, в който той й бе показал рисунката на мъжа в камуфлажна униформа в тетрадката на Деби. От време на време хвърляше жадни погледи към цигарата на Бет, сякаш чакаше покана да извади собствените си цигари.
Не бяха показали рисунката на федералните агенти или на когото и да било. Бяха решили поне за момента да я запазят в тайна.
Декър бе предложил, а Ланкастър се бе съгласила, че не бива да я правят публично достояние, преди да са разговаряли с родителите. Не искаха да им причинят нови страдания, ако тази рисунка не бе свързана с убийствата. Медиите щяха да ги подложат на такъв тормоз, че колкото и невинна да се окажеше истината накрая, тя щеше да остане погребана под калта от първоначалното новинарско цунами.
Преди да им покаже тетрадката, Декър направи куп уговорки, за да ги подготви. Но когато зърнаха изображението, те се сковаха като ударени от ток.
Декър виждаше и двамата в кремавобяло. За него смъртта бе синя, докато бялото символизираше отчаяние. Когато се погледна в огледалото година след смъртта на семейството си, видя най-белия човек на света.
— Можете ли да се сетите за някаква причина Деби да нарисува тези неща? — попита тихо Декър и посочи първо фигурата, после сърцето. — Срещаше ли се с някого? — добави той.
Сърцето подсказваше увлечение. Дори в двайсет и първи век сърце, нарисувано от момиче до образа на мъж, вероятно означаваше същото, каквото бе означавало и в предходните столетия.
Джордж Уотсън поклати глава и мустачките му затрепериха в синхрон с цялото му тяло. Недъгавата му ръка се разлюля. Декър се зачуди на колко ли подигравки е бил подложен заради нея. Вероятно целият му живот бе преминал под знака на тази анатомична аномалия, защото хората можеха да бъдат много жестоки.
Бет Уотсън обаче не поклати глава. Тя кимна леко и Декър и Ланкастър се вторачиха в нея.
— С кого? — попита Ланкастър.
— Така и не разбрахме — отвърна колебливо Бет. — Искам да кажа, че не е водила у дома никого, когото да не познаваме.

— Интересуваме се от
всеки,
когото е водила тук — каза Декър.

— Всички те бяха дребни момчета. А вие казахте, че този звяр е бил едър. Според вестниците е бил към един и осемдесет и седем, между деветдесет и сто килограма. Деби никога не е водила младеж, който да е по-едър от баща й.
Джордж се покашля и изрече мрачно:
— Аз съм един и седемдесет и три. В десети клас дръпнах доста, но това не се повтори.
После замълча. Изглеждаше объркан и дори ужасен, че е споменал такава тривиална подробност на фона на трагедията, която ги бе сполетяла.
— А и всички те бяха нейни съученици — продължи Бет. — Един от тях също е мъртъв. Като горката ми Деби.
— Кой? — попита Ланкастър, готова да запише името му в бележника си.
— Джими Шикъл. Беше прекрасно момче, играеше във футболния отбор. Всички го харесваха. Познаваха се с Деби от малки. Учиха заедно и в основното училище. Беше й кавалер на бала след прогимназията, но бяха само приятели. — Тя наведе глава и добави: — Не можете да си представите какво е да загубиш детето си. — Взе хартиена кърпичка от масата за кафе и попи сълзите си, а съпругът й я погали непохватно по рамото.
При тези думи Ланкастър се извърна леко към Декър, но той не отвърна на погледа й. Не отмести очи от Бет. Много добре знаеше какво е да загубиш детето си. Не че можеше да се постави на тяхно място, защото всеки родител с подобна съдба живееше в свой собствен ад.
— Но е имало и още някой, нали? — каза той. — Някой, когото не сте познавали, защото Деби не го е водила тук. Това ли имахте предвид?
Бет смачка на топка хартиената кърпичка и я пусна на килима. Съпругът й я вдигна и я остави на масичката. Тя го стрелна с убийствен поглед и Декър се запита какво ще се случи с брака им. Дали ставаше въпрос за раздразнението от дреболии, което се появяваше с годините, но не беше заплаха за повечето двойки? Или за нещо повече? За нещо, довело до етап, в който загубата на Деби щеше да отвори пропаст между тях? Понякога обаче такива трагедии обединяваха хората. Декър бе виждал и подобни случаи.
— Пишеше разни неща онлайн. Но никога не говореше директно за него. Все пак забелязах, че не й е безразличен. Една майка винаги усеща тези работи.
— Чели сте какво е писала в социалните мрежи?
— Знаех паролата й за известно време. Когато тя разбра, веднага я промени. Така и не научих как се казва той. Но му беше измислила име.
— Какво име? — попита Ланкастър.
— Исус.
— Откъде знаете? В някой пост ли се споменаваше?
— Не — каза Бет. — Видях го на дъската, окачена в стаята й. Беше написала някакво стихче за Исус. Но Деби не беше религиозна. Имам предвид, че не ходим на църква, не се молим… така че не ставаше въпрос за религия, а за някакво момче. Пък и стихчето беше твърде… лично. Да, определено ставаше въпрос за някой младеж. Когато я попитах, тя се втурна в стаята си и го изтри.
Декър и Ланкастър се спогледаха. Той каза:
— Не смятате ли, че може да има някаква връзка с Библията? Или човекът да е латиноамериканец? — Когато тя го изгледа озадачено, Декър добави: — Може да се чете като Исус, но и като Хесус например.

— О! Никога не ми е хрумвало. Просто… просто реших, че този човек е нещо като Бог за нея. Но не мисля, че моята Деби би се увлякла по някой мексиканец на име Хесус — заяви тя, сякаш подобно предположение я обиждаше. Избърса носа си и запали нова цигара. — Искам да кажа, майките винаги знаят дори когато дъщерите им си въобразяват, че това не е възможно. Деби смяташе, че нямаме представа. — Бет погледна съпруга си и добави: — Наистина,
някои
нямаха представа. Никаква представа.

Съпругът й свали ръката си от рамото й и я отпусна между краката си като куче с подвита опашка.
Може да носи панталони, помисли си Декър, но не той е мъжът в къщата. Хвърли бегъл поглед на Ланкастър.
— Постове в интернет?
Тя кимна.
— Ще ги проверим всичките.
— И никога не е споменавала нищо за него? Абсолютно нищо?
— Питах я. При това неведнъж. Тя обаче мълчеше упорито. — Бет се замисли. — Всъщност веднъж се изтърва и заяви, че нямало да го разбера. Бил толкова… зрял.
— По-възрастен? В смисъл, че не е от гимназията? — попита Декър.
— И аз си помислих същото. Да, искам да кажа, че е бил по-голям от нея. Деби определено не говореше за някой съученик. На тях тя не обръщаше никакво внимание. Деби беше красиво момиче и много момчета се заглеждаха по нея. Опитах се да й дам няколко съвета, но дъщерите не слушат майките си. И аз не слушах моята, когато се опитваше да ми говори. Все си падах по лоши момчета.
— Но после се омъжи за мен — вметна съпругът й почти оправдателно.

— 
Трябваше
да се омъжа за теб, Джордж. Деби вече беше на път. Майка ми едва не получи инфаркт. Най-доброто нещо в брака ни беше именно Деби. А сега нямам дори нея. Което означава, че загубих всичко.

Ланкастър извърна поглед, а Джордж Уотсън прехапа устни и впери поглед в петното от вода върху масичката за кафе.
Декър огледа и двамата. След подобна трагедия правилата, действали в рамките на брака, отпадаха.
Онова, което винаги бе оставало премълчано, биваше изречено с лекота. Сякаш язовирната стена, удържала всичко това, бе рухнала. В случая Деби бе играла ролята на бент. Но със смъртта й той се бе скъсал.
— Защо човекът на рисунката е в камуфлажно облекло? — попита Ланкастър. Погледна Джордж и продължи: — Ловец ли сте? Държите ли камуфлажни дрехи тук?
Той поклати замислено глава.
— Не мога да стрелям по животни. Нямам оръжие.
— Предполагам, че състоянието ви не позволява да държите оръжие — каза Декър.
Джордж погледна деформираната си ръка.
— Роден съм така. — Замълча и продължи: — Това направи доста неща по-трудни, отколкото би трябвало.
— Значи камуфлажното облекло вероятно е свързано с този Исус? — каза Декър.
— Възможно е — отвърна предпазливо Джордж.
— Трябва да е — намеси се рязко Бет. — Нарисувала е сърце до него. — Тя погледна Ланкастър многозначително. — Мъжете не разбират от тези неща.
— Видях лаптоп на кухненския плот — каза Декър. — Деби ползвала ли го е?
— Не, имаше свой в стаята си.
— Може ли да я огледаме?
Бет ги поведе по коридора. Преди да влезе в стаята на дъщеря си, тя дръпна за последен път от цигарата и каза:
— Каквото и да си мислите, детето ми няма нищо общо с този изверг, независимо дали е на рисунката или не. В никакъв случай! Чувате ли ме? И двамата.
— Съвсем ясно — отвърна Декър.
Каза си, че дори Деби да е била замесена по някакъв начин, вече е платила най-високата възможна цена. Съдът не можеше да я екзекутира втори път.
Бет захвърли небрежно цигарата в коридора, която припламна и угасна върху избелялата пътека.
Отвориха вратата и влязоха в тясната стая на Деби. Декър застана по средата и се огледа.
Ланкастър каза:
— Хората от техническия отдел ще проследят дейността й в интернет. Инстаграм. Туитър. Фейсбук. Тъмблър. И всичко останало, което е онлайн. Колегите ни знаят къде да потърсят.
Декър замълча. Продължи да се оглежда, за да регистрира всеки детайл в стаята и да подреди нещата в миниатюрни ниши в паметта си, след което да ги анализира и да прецени дали някое от тях не се отклонява от общата картина.
— За мен това е типична стая на тийнейджърка — каза Ланкастър. — А ти какво виждаш?
— Същото, което и ти. Дай ми една минута — каза Декър.
Той обходи тясното помещение, надзърна под купчините учебници и тетрадки, отвори гардероба, коленичи, за да погледне под леглото, взря се внимателно в рисунките и снимките по стените, на една от които имаше много корици на списание „Пийпъл“. На друга бе окачена винилова шахматна дъска, осеяна с ноти, кратки стихчета и лични послания, адресирани до самата Деби:

Деб, събуждай се всяка сутрин с намерението да докажеш нещо.

— Доста претрупана стая — отбеляза Ланкастър, която се бе надвесила над бюрото на момичето. — Криминолозите ще дойдат и ще вземат всичко това. — Вдигна глава към Декър в очакване на коментар, но той излезе от стаята. — Еймъс!
— Ей сега се връщам — отвърна той през рамо.
Ланкастър го изпрати с поглед и промърмори:
— От всички партньори, които можех да имам, получих Рейнман в гигантски размер.
Тя извади нова лентичка дъвка, махна фолиото и я пъхна в устата си.
През следващите няколко минути крачеше из стаята, след което застана пред огледалото на вратата на гардероба. Огледа се и въздъхна с примирението на човек, който знае, че най-добрите му дни са отминали. Посегна машинално към цигарите си, но се отказа, тъй като криминолозите щяха да изследват всеки милиметър от стаята на Деби. Пепелта от цигарата й можеше да замърси мястото.
Извърна се, когато Декър влезе в стаята.
— Къде беше? — попита го тя.
— Имах въпроси към родителите, а и исках да огледам останалата част от къщата.
— И?
Той отиде до шахматната дъска и посочи нотите.
— Деби не е написала това.
Ланкастър се взря в тях.
— Откъде разбра?
— Не е свирила на никакъв инструмент. Проверих досието й в училището. Никога не е свирала в оркестър. Попитах и майка й. Не е свирила на никакъв инструмент, а и семейството й не е притежавало такъв. Второ, в стаята няма нотни листове. Дори да не свириш на никакъв инструмент, а само да композираш, пак би трябвало да разполагаш с такива. И трето, това не е почеркът на Деби.
Ланкастър пристъпи към стената, впери поглед в нотите, след което разгледа внимателно надписите по дъската.
— Как стигна до този извод? — попита тя. — Нотите не могат да се сравняват с буквите.
— Деби е пишела с дясната си ръка. Който е написал това, е бил левак. И макар нотите да не са букви, чертичките, ченгелчетата, наклонът… всичко това подсказва дали човек пише с лявата или с дясната ръка. — Взе парче тебешир и повтори на друго място от дъската част от музикалните знаци. — Аз пиша с дясната ръка. Виждаш разликата, нали?
Посочи няколко размазани символа и добави:
— А тук левият ръкав на човека, който го писал, е забързал част от петолинието. Ако беше писал с дясната ръка, щеше да го замаже на друго място. Като мен. — Декър показа къде неговият ръкав е докоснал тебеширените ноти. — Леополд също е десняк.
— Откъде знаеш?
— Подписа един лист, който му дадох, когато го посетих в килията.
— Добре, но може неин приятел или приятелка да се занимава с музика.
Декър вече клатеше глава.
— Не!
— Защо? Мога да си представя как някой съученик композира мелодия, която й посвещава. А може й да е мелодия към някой от стиховете на Деби.
— В тези ноти няма никаква логика. Не могат да бъдат изсвирени на нито един музикален инструмент, който познавам. Като композиция те са напълно безсмислени.
— Откъде знаеш? Да не би да си свирил?
Декър кимна.
— Да, в гимназията. На китара и барабани. Мога да разчитам ноти. Не съм играл само футбол.
Ланкастър погледна отново към дъската.
— Какво е това тогава?
— Мисля, че е шифър — отвърна Декър. — Ако съм прав, значи Исус е бил тук.



22

Декър и Ланкастър запечатаха стаята на Деби и повикаха криминолозите, които я изследваха възможно най-щателно. Бърлингтън никога не бе преживявал подобно тежко престъпление и всички — от новобранците до най-високопоставените полицейски началници — даваха най-доброто от себе си.
Семейство Уотсън заяви, че нямат представа откъде са се появили нотите. Декър бе склонен да им повярва. След като криминолозите приключиха, двамата с Ланкастър седнаха да поговорят отново с Бет и Джордж Уотсън.
— Ако този тип е дошъл тук и е написал композицията на стената, възможно ли е да го е направил, без да разберете? — попита ги Декър.
— Ами… нали спим — оправда се сякаш Бет. — Но пък къщата не е толкова голяма. А и стаята ни е точно до тази на Деби. С Джордж спим съвсем леко. Не виждам как би могла да покани момче в нея, без да разберем.
— А през деня? — попита Ланкастър.
— Джордж работи от девет до пет, а аз съм домакиня. Прекарвах у дома повече време от Деби.
— Кога за пръв път забелязахте нотите на дъската? — попита Декър.
— Преди две седмици ги нямаше. Сигурна съм в това — отвърна майката.
— Откъде? — поинтересува се Декър.
— Тогава изтрих цялата дъска. — Бет замълча. — Скарахме се и аз… изгубих самообладание и изтрих всичко — изхлипа тя. — А сега никога няма да я видя.
— За какво се скарахте? — попита Декър, без да обръща внимание на факта, че е разстроена. Нуждаеше се от отговори. И то веднага. А тя можеше да се отдаде на мъката си и по-късно.
Бет се посъвзе.
— Деби завършваше гимназия. Положи изпитите и се справи добре, но не подаде документи в нито един колеж. Оправда се с високите такси. Вярно е, че не можем да я издържаме. Но безброй пъти й обяснявах, че има възможност да получи стипендия. Какво щеше да прави без образование? Да стане като мен? — Тя замълча отново, а съпругът й извърна поглед. — Затова се ядосах и изтрих всичко, написано на дъската. Всичките й послания, че трябва да следва целите си, че ще промени света и прочие. Пълни глупости! Губеше си времето, бездействаше. Затова изтрих всичко! До последната буква! Надявах се да разбере какво се опитвам да й кажа. Но май не се получи… Никога вече няма да й се карам, да й говоря… О, господи! Отиде си детенцето ми!
Бет избухна в сълзи и се разтрепери неконтролируемо на канапето. С помощта на Декър съпругът й успя да я отнесе до спалнята и да я сложи да легне. Декър я чуваше как вика мъртвата си дъщеря чак в другия край на коридора.
Джордж Уотсън се върна при тях няколко минути по-късно и каза:
— Мисля, че за днес е достатъчно… ако нямате нищо против.
— Да сте пътували скоро някъде? — попита го Декър.
Джордж го изгледа смаяно.
— Как разбрахте?
— Онзи тип е дошъл тук и е написал нотите. Ако сте били тук, би трябвало да го видите. Той обаче не би го допуснал. Затова ви питам дали сте пътували.
— Преди седмица отидохме до Индиана, където живее сестрата на Бет. Беше болна. Останахме там два дни и се върнахме.
— Деби беше ли с вас?
— Не, не искахме да отсъства от училище.
— Вероятно е дошъл тогава — отбеляза Декър.
Джордж се разтрепери и обви ръце около тялото си.
— Наистина ли смятате, че това животно е било в дома ни? В стаята на дъщеря ни?
Декър отговори по начин, който не оставяше място за съмнение.
— Да, струва ми се твърде вероятно.
Ланкастър смрази с поглед бившия си партньор и побърза да добави:
— Благодарим ви за помощта, господин Уотсън. Трябва да тръгваме. Много съжаляваме за загубата ви.
Джордж ги изпрати до вратата. Когато я отвори, каза:
— Деби не би могла да помогне на когото и да било, свързан с убийствата в „Мансфийлд“. Жертвите й бяха приятели.
— Разбирам — отвърна Декър. — Надявам се да се окаже, че сте прав.
Джордж Уотсън премигна бързо, сякаш и през ум не му бе минала възможността да греши. После затвори вратата.
Декър и Ланкастър тръгнаха по алеята пред къщата.
— Социалните ти умения са под всякаква критика. Както обикновено — отбеляза саркастично Ланкастър.
— Не съм тук нито за да се сприятелявам с него, нито за да му държа ръката, Мери. Тук съм, за да заловя убиеца на дъщеря му.
— Добре, добре — отстъпи тя. — Получих имейл от криминолозите. Не са открили нищо обезпокоително в телефона или лаптопа на Деби. Никакви снимки, имейли, текстови или гласови съобщения. Никакви постове в сайтовете, в които Деби се е регистрирала. Според майката там е имало някакви намеци за нашия човек, но явно Деби ги е изтрила. Възможно е специалистите да се поразровят по-надълбоко и да открият нещо.
— Този тип никога не би й позволил да го снима. Нито пък да остави електронни следи. Би било прекалено лесно. Нищо чудно да няма дори имейл.
— Защо реши така?
— Имам чувството, че е човек, който живее извън системата. Без връзки. Самотник. Скита от място на място.
— На какво се основава това предположение? Да не си забелязал нещо?
— Не, просто го почувствах. Едно нещо обаче ме озадачава.
— Ако е само едно, значи си щастливец — усмихна се мрачно тя. — Моят списък е дълъг поне пет страници.
Той продължи, сякаш не я беше чул:
— Защо Деби? Защо е избрал нея за своя партньорка?
— Партньорка? И какво по-точно е направила Деби? Мисля, че е била само негова приятелка.
— Дала му е нещо, от което се е нуждаел.
— Нещо, от което се е нуждаел? В училището? Нямаш предвид оръжията, нали? Не е възможно да е вкарала пистолета и пушката!
— Не е задължително да е свързано с оръжията.
— Но защо ще трябва да му носи каквото и да било?
— Точно това ме озадачава. Защо избира нея? Защо си урежда онази среща в училището?
— Ох, Декър, не успявам да следя мисълта ти. Каква среща?
— Тя се е престорила, че не й е добре. Излязла е от класната стая, срещнала се е с този тип, вероятно му е дала нещо и той я е убил. И все пак се губят някакви минути и не мога да разбера какво се е случило през това време.
Ланкастър искаше да му зададе нов въпрос, но Декър не я слушаше. Погледът му сновеше по улицата вляво от тях. Беше тъмно, духаше студен вятър и с всяко издишване от устите им излизаше пара. На пръв поглед мракът не можеше да им предложи нищо хубаво.
За Декър нощта бе изпълнена с тройки, най-неприятното от всички числа.
Видя тройките за пръв път малко след постъпването си в полицията. Слава богу, че бе излязъл да патрулира сам. Седеше в служебния автомобил и пиеше кафе, когато забеляза някакво движение в мрака. В първия момент реши, че някой се промъква към него. По онова време Бърлингтън изпитваше сериозни проблеми с местните банди от младежи, останали без работа и без надежда, но за сметка на това с излишък от тестостерон и достъп до оръжия.
Той захвърли кафето си през прозореца, едната му ръка посегна към пистолета, а другата към радиостанцията. Тъкмо се канеше да излезе навън и да предупреди който и да се криеше в мрака. В този миг силуетите изскочиха съвсем ясно пред погледа му. Огромни тройки, които се извисяваха над него.
Имаше чувството, че се е пренесъл в лош научнофантастичен филм.
Реши, че ще полудее. В главата му обаче прещрака нещо. Спомни си думите на един от лекарите в института край Чикаго, където бе постъпил след травмата. В резултат на нея бяха започнали да му се случват необикновени неща. Докторът му бе казал следното: „Еймъс, всеки нов ден може да ти донесе нещо ново. Мозъкът никога не спира. Той е неуморен. Непрекъснато се променя и променя. Опитвам се да ти кажа, че случилото се с теб може да не е единствената промяна, която ще настъпи в твоето съзнание. Утре, другия месец, следващата година, дори след десет години може да се събудиш и да откриеш, че той прави нещо ново, нещо различно. За съжаление, не можем да предскажем какво и кога. Но когато това се случи, може да те стресне, да те ужаси дори. Трябва да знаеш обаче, че то се случва единствено в главата ти. То не е реално“.
Декър си спомни думите на лекаря и се обърна лице в лице с армията от числа. Първоначалният му страх изчезна, но само за да бъде заменен от нов.

Какво ли ще ми донесе утрешният ден?

Когато дежурството му приключи, той се прибра у дома, отпусна се в леглото и заплака тихо, за да не събуди Каси.
На сутринта й разказа какво се е случило. Както можеше да се очаква, тя прояви съчувствие и му предложи подкрепата си. И както също можеше да се очаква, Декър стана неестествено весел и бодър и заяви, че всичко е било толкова забавно. В интерес на истината, тройките не се бяха появявали от смъртта на Каси и Моли насам. Сега обаче се върнаха.

Прекрасно!

Тройките бяха добили по-различна форма. От основата на всяка стърчаха по три ножа. Не, съвсем не беше забавно.
— Обади ми се, ако разбият кода — каза той на Ланкастър, докато тройките се втурваха към него с насочени остриета. Обърна се наляво и тръгна по улицата.
— Не искаш ли да те откарам? — попита го Ланкастър.
Декър продължи да крачи с ръце в джобовете.
Не, искаше да остане сам и да помисли.
Заби поглед в земята, за да не му се налага да гледа ордите от тройки, които изникваха от мрака.
Какво ли бе получил убиецът от Деби Уотсън? Оръжия? Не. Камуфлажни дрехи? Може би. Но какво му е пречило да ги донесе сам? Едва ли му е трябвала за това.
Сърцето и рисунката. Падала си е по този тип. Влюбила се е. Била е готова на всичко заради него. Но защо е жертвала съучениците си? Човекът от рисунката не бе въоръжен. Имала ли е Деби представа за истинските му намерения? Защо е излязла от класната стая и се е срещнала с него?
Вдигна глава, но видя тройките да връхлитат насреща му и отново заби поглед в земята.
Когато даваше нощни дежурства, носеше специални очила, които обагряха мрака в златисто. За него това бе цвят, който символизираше небе, осеяно с диви гъски. Отдавна бе изгубил очилата. А сега тройките се бяха върнали, и то въоръжени. Налагаше се да си купи нови очила.
Спря, подпря се на едно дърво, затвори очи, включи записа в главата си и прегледа всичко, което бе видял в дома на семейство Уотсън. Пренави записа и го пусна кадър по кадър. После го спря. Имаше чувство, че изображенията се взират в него като снимки върху полицата над камина. Това усещане се оказа доста точно.
Те наистина бяха върху полицата над една камина.
Декър се обърна и закрачи бързо към къщата на Уотсънови. Почука и Джордж му отвори.
— Забравихте ли нещо? — попита той, изненадан неприятно.
— Снимките на лавицата. Видях ги по-рано. Можете ли да ми разкажете за тях?
Декър пристъпи напред и принуди доста по-дребния Джордж да направи крачка назад.
— Предполагам, че са роднини?
— Да, но какво общо има това?
— Разследвал съм достатъчно случаи, за да знам, че понякога една-единствена дреболия е ключът към всички отговори. Не можем да си позволим да пренебрегнем нищо, господин Уотсън. Сигурен съм, че го разбирате. Не бива да пропуснем и един детайл, ако искаме да открием кой е убил Деби и останалите.
Уотсън кимна бавно, но не изглеждаше убеден.
— Добре, последвайте ме.
Той поведе Декър към малката дневна. Когато влязоха, се насочиха право към старата тухлена камина, чиято мазилка бе започнала да се рони.
— Откъде искате да започнем?
Декър разгледа полицата и посочи снимката вляво.
— От него.
— Добре, това е бащата на жена ми, Тед Нолс. Почина преди две години от инфаркт.
— Какво работеше?
— Какво общо има това с…
Декър го прекъсна.
— Просто ми кажете — настоя той и изгледа заплашително дребния мъж. Приличаше на мечка гризли, наведена над катерица.
Уотсън отстъпи крачка назад, пребледня и погледна снимката.
— Беше шофьор на камион. Все дълги курсове правеше. Хранеше се нездравословно. Не се движеше. Беше огромен. Строполил се на тревата пред дома си, докато се навеждал да вземе вестника. Бил е мъртъв, преди да падне на земята. — Погледна огромното тяло на Декър и добави: — Това беше всичко — сновеше с камиона си напред-назад из Средния запад, често слизаше и до Тексас.
— Беше ли близък с Деби?
Уотсън почеса деформираната си ръка.
— Не, не особено. Имам предвид… виждахме се само по празниците. А и, честно казано, не бяхме в много добри отношения. Майката на Бет така и не ме прие.
— А мъжът до тъста ви? Снимката изглежда доста стара.
— Това е моят дядо. Саймън Уотсън. Той почина преди… шест години. На тази снимка е млад.
— В такъв случай той е прадядо на Деби — каза Декър, а Уотсън кимна.
— Живя над деветдесет години. Пушеше, пиеше и пет пари не даваше.
— След като е починал пред шест години, това означава, че Деби го е познавала, нали?
— О, да. Той живееше у нас през първите пет години от живота й.
— И двамата са прекарвали доста време заедно?
— Да, сигурен съм в това. Деби беше малка, а дядо е имал доста интересен живот. Участвал е във Втората световна война, после и в Корейската. Когато напуснал армията, продължил да работи в Министерството на отбраната, но като цивилен.
— И с какво се е занимавал?
— Постъпил във военната база тук още когато са я открили.
— Онази до гимназията „Мансфийлд“? Военната база „Макдоналд“?
— Точно така.
— И какво по-точно е правил там?
— Доста неща. Беше строителен специалист и беше служил в инженерните войски. Работеше по поддръжката на съоръженията.
— А знаете ли по кое време?
— Господи, какво общо има това?
— Просто търся следи, господин Уотсън. Та по кое време?
— Не съм сигурен. — Замисли се и каза: — Напуснал е армията през шейсетте. В „Макдоналд“ трябва да е постъпил през шейсет и осма-девета. По-скоро през и девета. Помня, че го свързвах с кацането на астронавтите на Луната. Работи там до пенсия. Може би двайсет години.
— А базата затвори преди осем години.
— Мисля, че да.
— Това не беше въпрос, господин Уотсън, базата наистина затвори преди осем години. Беше понеделник. В този ден валя суграшица.
Уотсън го изгледа странно и се покашля.
— Щом казвате. Аз не помня какво съм правил миналата седмица, камо ли… Както и да е, Пентагонът извърши оптимизиране на базите и Бърлингтън изгуби своята. Чух, че по-голямата част от дейността й е била прехвърлена на изток, може би във Вирджиния. По-близо до Чичо Сам и доларите, които текат във Вашингтон.
— Предполагам, че Саймън е разговарял за работата си в базата с вас, с Деби?
— О, да, поне тази част от нея, която можеше да споделя. Имаше и секретни неща.
— Секретни?
Беглата усмивка разведри донякъде изражението на Джордж.
— Е, не мисля, че тук са произвеждали ядрени бойни глави или нещо подобно. Но военните винаги имат някакви тайни.
— За какво е разговарял Саймън с вас? Имам предвид нещата, свързани с базата.
— За историята й. За хората, с които се срещаше. За част от работата, която вършеше. Продължиха да строят и да разширяват базата с години. Строяха, строяха, строяха. Всички, които работеха там, изпращаха децата си да учат в „Мансфийлд“. Синът му — моят баща — е учил там. Аз също. Както и съпругата ми, между другото.
— Деби споменавала ли е за какво са си говорили с прадядо й?
— Не, не си спомням. Когато порасна, започна да прекарва по-малко време с него. Нали разбирате, възрастните хора и малките деца са като вода и масло. Старците не са никак забавни. — Сведе поглед и добави: — Сигурно и аз не съм й бил особено забавен.
— Добре, разкажете ми нещо за другите снимки.
Половин час по-късно Декър отново закрачи по мрачните улици на града.
Мъжът с камуфлажните дрехи бе проникнал в дома на семейство Уотсън и бе написал на стената кодирано съобщение, замаскирано като музикални ноти. В това бе сигурен.
Нямаше представа какво гласи надписът и не знаеше какво е искал убиецът от Деби. Защо бе избрал тъкмо нея сред всички ученици в „Мансфийлд“? Трябваше да има някаква причина, и то основателна.
Телефонът му иззвъня. Беше Ланкастър.
— От Бюрото смятат, че са разбили шифъра. Основава се на заместване. Бил сравнително елементарен. Във всеки случай, сигурни са, че са го разбили.
— Защо са толкова сигурни?
— Заради съдържанието на съобщението.
— Не ме дръж в напрежение, Мери. Какво се казва в него?
Декър я чу да си поема дълбоко дъх. Явно се страхуваше да го изрече на глас.
— Пише: „Браво, Еймъс! Но в крайна сметка това няма да те отведе до никъде, братле“.



23


Аз съм савант. Не по рождение, а от по-късно. Невероятната ми памет се появи след инцидент.

Декър се бе излегнал върху леглото на едностайния си дом в „Резидънс Ин“. Не спеше. Не можеше да заспи.

Орландо Серел.

Орландо Серел също бе савант. Синдромът се появил, след като на десетгодишна възраст бил ударен по главата с бейзболна топка. В резултат на това бе развил необикновени способности в областта на календарните изчисления и помнеше какво точно е било времето във всеки един ден след инцидента, както и какво точно е правил във въпросния ден.

Даниел Тамет
.

Даниел Тамет получил серия от епилептични припадъци като малко дете. Болестта, която едва не се оказала фатална, го бе дарила с един от най-великите умове на века. Той беше в състояние да изрецитира стойността на числото „пи“ с точност до двайсет и два хиляди знака след десетичната запетая или да научи чужд език за една седмица. Бяха го диагностицирали със синдрома на Аспергер и освен това виждаше цифрите и други неща в цвят.
Декър бе погълнал всичката информация, която бе успял да открие, за савантите, придобили състоянието си впоследствие, било в резултат на травма като при Серел, било в резултат на болест като при Тамет.
В света имаше малко саванти и Декър не бе подготвен да се включи в редиците им. Когато Льокроа връхлетя върху него на футболния терен, лекарите, които впоследствие проучиха най-подробно случая, стигнаха до извода, че травмата е предизвикала две промени в мозъка му.
Първо, отворила е канали в мозъка му, които до този момент са били запушени като кухненска мивка. Това позволило на информацията да тече много по-ефективно. Второ, създала е пресечени точки с други невронни вериги, в резултат на което той вижда числата в цвят.
Това обаче бяха само предположения. Декър бе стигнал до извода, че днешните специалисти знаят за мозъка съвсем малко повече от своите колеги отпреди един век.
След сблъсъка Декър се събуди в болницата и погледна към апаратите, които следяха жизнените му функции, и мониторите, по които премигваха някакви числа. Видя сърдечния си ритъм — 95, същия като номера върху футболния му екип. Деветката бе виолетова на цвят, а петицата кафява. Преди травмата дори не бе имал представа какъв точно цвят е виолетовият. Освен това числата изглеждаха огромни — високи и масивни — и изпълваха главата му. Виждаше и най-незначителната подробност, свързана с тях. Приличаха на живи същества.
Спомняше си как седна в леглото, целият облян в пот. Уплаши се, че полудява. Натисна звънеца и повика сестрата. Появи се обаче някакъв лекар и Декър запелтечи в опит да му обясни какво става в главата му. Лекарят повика специалисти. До диагнозата обаче се стигна много месеци по-късно, по време на престоя му в онзи изследователски институт край Чикаго, и тя гласеше хипертимезия и синестезия. Травмата, получена на стадиона, бе сложила край на футболната му кариера, но го бе дарила с един от най-необикновените умове на планетата. Години по-късно бе в състояние да си спомни името, фамилията и специалността на всеки лекар, сестра, учен, лаборант, с когото бе имал допир, а те бяха над сто.
Специалистите можеха да опишат случая му в научните списания и той да привлече огромен медиен интерес, тъй като вероятността травма да доведе до появата на подобен синдром бе едно на милиард. Декър обаче не позволи това да се случи. Не се виждаше като знаменитост. А като шега на природата. В продължение на двайсет и две години от своя живот той бе един човек. Не бе подготвен да се превърне — при това за броени минути — в нещо съвсем различно. Да се превърне в друг човек, какъвто да остане до края на дните си. Имаше чувството, че в тялото му се е настанил непознат, който е поел контрол над функциите му, и той е безсилен да го прогони.

Някакъв натрапник беше обсебил мислите ми. И този натрапник се оказах самият аз.

Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. В неговия случай веселият, общителен, буен, но решителен и мотивиран футболист се превърна в мрачен и затворен младеж, който се чувстваше зле сред хора. Вече не се интересуваше от всички онези неща, на които другите отделяха толкова много време — разговори на незначителни теми, дребни лъжи, клюки. Престана да дава израз на чувствата си. Не разбираше емоции като симпатия и емпатия. Не се интересуваше какво изпитват околните. Не го беше грижа за техните болки и страдания. Те не успяваха да проникнат до съзнанието му, а просто отскачаха от новия му феноменален мозък, без да оставят следа по него. Ударът, който го бе направил по-умен, го бе лишил от всичко онова, което го правеше човек. Сякаш това бе цената на новите способности, с които се бе сдобил. Но никой не го бе питал дали е съгласен на подобна сделка.
Той престана да се интересува от всякакви спортове. След травмата не бе изгледал нито една футболна среща.
Спаси го бракът с Каси. Тя знаеше тайната му и споделяше тревогите му. Без нея Декър едва ли би се справил с промяната в живота си, едва ли би започнал нова кариера като полицай, не би станал и инспектор, не би ориентирал новия си мозък към разкриването на престъпления. И макар така и да не прояви към Каси онази любов, които би демонстрирал преди нараняването, той изпитваше дълбока привързаност към нея. Бе готов на всичко за жена си. Двамата дори се шегуваха с умението му да общува по-добре с машини, отколкото с хора. Декър обаче знаеше, че и на двамата им се иска това да не бе така.
Когато прегръщаше дъщеря си, всичките му мисли бяха насочени към нея, сякаш чудовището в ума му оставаше хипнотизирано от момиченцето, което обичаше да се гушка в огромния си баща. Галеше я по косата, милваше я по лицето и макар че образът бе станал леко мъглив, като на стар телевизор с телена закачалка за антена, единствено чрез него можеше да си спомни ясно какъв е бил преди инцидента.
Сякаш мозъкът му бе допуснал изключения за онези двама души, които му бяха позволявали да бъде по-близо до предишния Декър.
Но единствено за тях.
А сега беше сам. Превърнал се бе в машина до края на дните си.
На всичкото отгоре го преследваше психопат. Някакво ненормално чудовище, което бе избило семейството му, сега бе насочило погледа си към гимназията „Мансфийлд“. И ако надписът на стената в дома му не го бе убедил напълно в това, то кодираното послание в стаята на Деби сложи край на колебанията му.
Убиецът и в двата случая бе един и същ.
Семейството му бе загинало заради него самия. Винаги бе знаел, че това е възможно, вероятно дори. Но липсата на яснота му бе позволила да се надява, че може и да не е причина за смъртта им.
А сега неяснотата и надеждата си бяха отишли, оставяйки след себе си ужасяващо, деморализиращо примирение. И чувство за вина, което се бе стоварило върху него по-тежко от Дуейн Льокроа.
Стана в пет сутринта, взе си душ, облече костюма си и застана пред малкото огледало в банята, която бе толкова тясна, че едва побираше едрото му тяло. В отражението видя феерия от цветове и светлини и безброй числа, които пробягваха по стъклото. Затвори очи, но картината не се промени. Тя не бе нарисувана върху огледалото, а се разиграваше в главата му. Специалистите твърдяха, че савантите, особено онези, които имат и синдром на Аспергер, се отличават с изключително тесен кръг от интереси: числа, история, някои области от науката, езици. Декър нямаше представа какво обхваща неговият диапазон. И нямаше представа дали изобщо има синдром на Аспергер, тъй като официално никога не му бе поставяна такава диагноза.
Знаеше само, че не е в състояние да забрави нищо. Умът му виждаше в цвят неща, които не би трябвало да изглеждат по този начин. Можеше да си спомни кой ден от седмицата се е падала която и да било дата за последните сто години. Умът му приличаше на пъзел, който уж бе подреден правилно, но все пак в него имаше нещо объркано, защото той просто не разбираше как функционира. И това го плашеше още от първия ден.
С помощта на Каси по-лесно преодоляваше проблемите. Без нея и без Моли, която му дала възможност да разсъждава върху нещо, което надхвърляше собствения му живот, Еймъс Декър отново се бе превърнал в шега на природата. В Джекил и Хайд. Само дето Джекил си бе отишъл и нямаше да се върне.
Армията от тройки го посрещна отново, когато излезе в сумрачния коридор и се запъти към ресторанта, който отваряше точно в шест сутринта. Препълни чинията си и седна на малката си маса, която играеше ролята на негов офис. Заби поглед в купчината храна и не посегна да вземе дори една хапка.
Осемдесетгодишната Джун, която обслужваше шведската маса, пристъпи към него.
— Еймъс, добре ли си? — попита го тя с изражение на загриженост върху сбръчканото си лице. Никога не бе имал проблеми с храната.
Когато Декър не й отговори, тя вдигна каната с кафе.
— Да ти налея? Една чаша кафе може да реши доста проблеми.
Джун прие мълчанието му за съгласие и наля горещо кафе в чашата му, след което се отдалечи.
Декър не й бе обърнал внимание, защото изобщо не бе забелязал присъствието й. Мислите му бяха насочени много далече от ресторанта на „Резидънс Ин“.
Нямаше нужда да поглежда часовника си. Часът бе точно 6:23. Част от съзнанието му поддържаше вътрешния му часовник, който отмерваше времето с по-голяма точност от най-добрия хронометър.
В десет часа Себастиан Леополд щеше да се яви в съда, за да му бъдат повдигнати обвиненията. Този път щеше да бъде придружен от адвокат. И Декър възнамеряваше да присъства.
Тръгна пеша. Армията от тройки го причакваше отвън, затова той наведе глава и заби поглед в краката си.
Декър бе прочел някъде, че другите саванти се чувстват комфортно в компанията на океаните и небесата от цифри, които ги обгръщат. За него те бяха единствено средство за постигане на целта. Не го правеха по-щастлив. Може би защото бе изпитал щастието като съпруг и баща. Числата не можеха да се конкурират с това усещане дори при един савант.
Седна на пейката пред съдебната палата и проследи с поглед изгрева на слънцето, появата на първите лъчи, които обагриха мрака в червено, златисто и розово и прогониха тъмнината. А заедно с това и купищата числа.
В 9:45 ч. се появи полицейски микробус, който спря в страничната уличката. С него превозваха арестантите.
Декър се изправи и тръгна бавно по улицата към входа на съдебната палата. Няколко минути по-късно седна на втория ред в съдебната зала. Забеляза, че служебният защитник вече е заел мястото си и прелиства папката с материалите по делото. Изглеждаше на четирийсет и няколко и косата му бе започнала да посивява отскоро. Кафявият му костюм бе добре скроен, а от джобчето отпред се показваше пъстра кърпичка. Мъжът изглеждаше самоуверен и имаше вид на… да, на опитен адвокат. Декър се съмняваше, че някой би поверил случая на новак.
До съдийската маса стоеше същият пристав и си говореше с Шийла Линч, която бе с костюма си от предишния ден.
Декър чу вратата на съдебната зала да се отваря и се обърна, за да погледне.
Не беше нито Ланкастър, нито Милър.
Беше Алекс Джеймисън, репортерката. Видя Декър, кимна му, усмихна се и седна отзад.
Декър не даде вид, че я е забелязал.
Приставът влезе в кабинета на съдията. Линч отиде до скамейката на защитата, размени няколко думи с адвоката и зае мястото си.
Вратата, през която въвеждаха обвиняемите, се отвори и Себастиан Леополд пристъпи в съдебната зала. Изглеждаше по същия начин, както и предишния ден.
Двамата полицаи го ескортираха до мястото му, свалиха белезниците му и отстъпиха назад.
Приставът обяви появата на съдията, всички станаха и Абернати влезе и зае мястото си.
Огледа залата и се усмихна доволно, когато видя адвоката до Леополд.
После впери поглед в Линч.
— Извършихте ли психиатричен преглед?
Линч отговори утвърдително. Заяви, че Леополд е напълно вменяем.
Това изненада Декър.
— Господин Леополд, как ще пледирате?
Адвокатът стисна своя клиент под мишницата и двамата се изправиха едновременно.
— Невинен — каза Леополд с твърд и ясен глас.
Адвокатът му заяви:
— Ваша чест, настоявам всички обвинения срещу моя клиент да бъдат свалени. Обвинението не разполага с никакви доказателства, че той има нещо общо с трите убийства.
Линч скочи на крака.
— Освен неговите самопризнания.
— Самопризнания, които той оттегля — отвърна спокойно адвокатът. — Господин Леополд страда от биполярно разстройство, не е вземал лекарства известно време, в резултат на което е изпаднал в емоционална криза. Сега отново взема медикаменти и се радва на отлично ментално здраве, което показват и резултатите от психиатричния тест. — Адвокатът вдигна няколко листа, захванати с кламер. — Разполагаме и с това. Разрешете да ви го покажа.
Абернати му махна да се приближи. Линч забърза след адвоката, който заговори достатъчно високо, за да може Декър да чуе думите му:
— Това е официално заверен доклад от ареста в Кранстън, придружен от снимка и пръстови отпечатъци на господин Леополд, който потвърждава по категоричен начин, че в нощта, когато са извършени въпросните убийства, моят клиент е бил там, на много километри от Бърлингтън. Разполагам и с копия от документите, свързани с ареста на господин Леополд тук. Подложих ги на независима оценка, която постанови, че между снимките и отпечатъците има пълно съвпадение. Това несъмнено е той, което вярвам, че ще признае и прокурор Линч.
Линч отвърна гневно:
— Ваша чест, защитата не е споделила тази информация с нас.
Абернати я изгледа с презрение.
— Прокуратурата може да изиска сведения за предишни арести далеч по-експедитивно от защитата. След като адвокатът на господин Леополд го е направил, трябваше и вие да го направите.
Линч се изчерви.
— За какво е бил арестуван? — попита раздразнено тя.
— За скитничество — отвърна служебният адвокат. — Освободили са го на следващата сутрин. Кранстън се намира на повече от сто километра от тук, а господин Леополд няма автомобил. Нещо повече, полицейският доклад показва, че той е бил арестуван в шест вечерта и освободен на следващата сутрин в девет. Следователно, не би могъл да е замесен в убийствата, които са извършени около полунощ.
Той подаде документите на Линч, която ги прегледа. Когато стигна до последната страница, от самоувереността й не бе останал и помен.
— Може да е имал съучастник — промълви тя.
— Успеете ли да го докажете, това само би укрепило позициите ви — отвърна адвокатът. — За момента обаче не сте доказали абсолютно нищо. Клиентът ми не си е пил лекарствата и неволно е излъгал, че е извършил престъпление, което не би могъл да извърши. Това е целият ви случай в няколко думи, което означава, че обвинението не разполага с нищо.
— Можем да го обвиним в загуба на полицейско време, във възпрепятстване на правосъдието…
— Както вече казах, господин Леополд не си е вземал лекарствата. Не би могъл да извърши съзнателно нито едното, нито другото нарушение.
— Убедена съм, че времето за…
Абернати я прекъсна:
— Разполагате ли с други доказателства освен самопризнанието, съгласно което обвиняемият уж е извършил въпросните престъпления?
Линч отговори, без да прикрива раздразнението си:
— Ваша чест, обвиняемият се е предал сам в полицията и е признал, че е извършителят на престъплението. Не разполагахме с време да съберем доказателства…
— Подписал ли е самопризнанието?
— Да — отвърна твърдо Линч.
— То съдържа ли подробности, които би могъл да знае само истинският извършител?
Въпросът му завари Линч неподготвена.
— Мисля, че… мисля, че не. Щяхме да проведем допълнителни разпити, но….
Абернати я прекъсна отново:
— Значи не разполагате с никакви доказателства, които да подкрепят самопризнанията.
— Не — каза Линч, овладяла гнева си.
— А сега знаем със сигурност, че в нощта на убийствата господин Леополд е бил в арест, който се намира на повече от сто километра от тук.
— Точно така — заяви адвокатът, който едва прикриваше усмивката си.
— Моля, заемете местата си — нареди любезно съдия Абернати.
Двамата се върнаха на масите си.
Абернати изгледа залата от висотата на съдийската си маса.
— Обвиненията срещу Себастиан Леополд са отхвърлени напълно и безусловно. Господин Леополд, вие сте свободен. И повече не забравяйте да си вземате лекарствата.
Съдията удари с чукчето си.
Адвокатът се обърна към Леополд, за да стисне ръката му, но Леополд огледа съдебната зала, сякаш не бе сигурен къде се намира. Когато забеляза Декър, се усмихна едва-едва и му помаха плахо.
Декър не отвърна нито на усмивката, нито на жеста на Леополд, когото полицаите изведоха от съда.
Когато Абернати се прибра в кабинета си, Линч и адвокатът си размениха остри реплики. Декър стана и тръгна към изхода.
Алекс Джеймисън изникна до него.
— Леополд май ви помаха, нали, господин Декър? — попита тя. Тонът й изразяваше любопитство, но под него се прокрадваше подозрение.
— Нямам представа какво е направил.
— Срещали ли сте се преди?
Декър продължи да върви.
Тя извика след него:
— Хората биха искали да научат вашата версия.
Той се завъртя и се върна при нея.

— Моята версия на
кое
?

— Познавате ли Леополд? Защото мисля, че ви погледна, усмихна се и ви помаха. Около вас нямаше никой друг.
— Не го познавам.
— Не сте разговаряли преди, така ли? Не сте били при него в ареста?
Декър мигновено направи връзката. Сали Бримър. Това бе отмъщението на Бримър, задето я бе изиграл. Беше подшушнала на Джеймисън за срещата му с Леополд.
— Защо сте се срещали с човека, обвинен в убийството на вашето семейство?
Той се обърна и се отдалечи. Този път не спря.



24

Декър взе автобус, защото не искаше да изпусне Леополд.
Докато чакаше, наблюдаваше минувачите. Бърлингтън изглеждаше съсипан, сякаш някакво чудовище се бе промъкнало в него и бе откраднало най-ценните му съкровища. Което си бе самата истина.
Двайсет минути по-късно вратата на ареста се отвори. Декър се напрегна, когато Себастиан Леополд излезе на свобода, облечен в дрехите, с които се бе предал в полицията. След като обвинението в убийство отпадна, бе заменил с тях оранжевия гащеризон и белезниците.
Леополд се оглежда наоколо няколко секунди, сякаш искаше да се ориентира къде е попаднал. После зави надясно и тръгна на север.
Декър изчака малко и пое след него, но по срещуположния тротоар. Гледаше напред, но го следеше с периферното си зрение.
Петнайсет минути по-късно се озоваха в квартал на Бърлингтън, който Декър познаваше добре — западнал, с лоша репутация, предпочитан от криминалния контингент.
От дясната страна имаше някакъв долнопробен бар. Леополд изкачи тухлените стъпала и влезе вътре.
Декър се огледа и пресече улицата. Бе влизал в този бар по време на две полицейски наблюдения на заподозрени преди години, и двете безрезултатни. Може би третия път щеше да извади късмет.
Леополд седеше на бара. Помещението бе тъмно, а атмосферата мрачна и потискаща. Осветлението бе приглушено, но Декър знаеше, че това е с цел да не се вижда мръсотията. Собственикът вероятно смяташе, че тя ще отблъсне клиентите, които обаче не обръщаха внимание на такива неща. Когато бе идвал тук, те бяха или пияни, или дрогирани, или и двете.
Настани се в едно сепаре в дъното, отделено от останалите с висока до гърдите му преграда, която му позволяваше да надзърта отгоре, но и му осигуряваше известно прикритие. Не бе човек, който можеше да се изгуби сред тълпата и макар да се бе срещал с Леополд само веднъж, той го бе запомнил и познал в съдебната зала.

Не само веднъж. Според Леополд сме се срещали два пъти. Нали първия път съм го засегнал по някакъв начин в „Севън-Илевън “? Защо обаче не мога да си го спомня, при положение че не забравям нищо?

Леополд си поръча питие и когато барманът го сложи пред него, той впери поглед в чашата и стоя така цяла минута, преди да я поднесе към устните си. Отпи малка глътка, след което я остави на същото място. Огледа я и я намести леко, така че дъното да съвпадне напълно с влажната следа, която бе оставила върху барплота.
Това не убягна от вниманието на Декър.

Вероятно обсесивно-компулсивно разстройство.

По време на предишната им среща Декър бе забелязал, че ръцете на Леополд непрекъснато се движат неспокойно. Според адвоката той страдаше от биполярно разстройство, но сега отново вземал лекарствата си. Щеше ли да е в състояние да проведе смислен разговор?
Една от сервитьорките се запъти към Декър. Беше висока и слаба, с изрусена коса. Къдриците закриваха голяма част от лицето й. Миризмата на химикалите, използвани за изрусяването, бе сладникава и леко неприятна. Декър си поръча бира, която тя му донесе минута по-късно.
Отпи от халбата, изтри устни и зачака. Зад бара нямаше огледало, затова Леополд не можеше да го забележи, освен ако не се обърнеше.
Изминаха двайсет минути. Никой не приближи към Леополд, който отпи още две глътки и пак впери поглед в чашата си, сякаш нямаше представа как се е озовала пред него.
Декър остави банкнота на масата си, взе халбата, отиде до бара и седна до Леополд, който дори не вдигна поглед. Продължаваше да се взира в питието си.
— Добре ли се чувстваш на свобода? — попита го Декър. — Празнуваш ли?
Леополд го погледна.
— Ти беше в съдебната зала. Видях те.
— Бях и в килията ти в ареста.
Думите като че ли не достигаха до съзнанието му и той промърмори нещо неразбираемо.
Декър го огледа. Бяха му дали възможност да се изкъпе преди явяването си пред съда и бяха изпрали дрехите му, най-вероятно защото на ченгетата им е прилошавало от миризмата им.
— Аха, в килията ми. Точно така. Разговаряхме.
— Да. Значи ги оттегли, а?
Леополд изглеждаше обезпокоен.
— Какво съм оттеглил?
— Самопризнанията си.
Леополд вдигна чашата си и отпи нова глътка.
— Не пия. Обаче… е добро.
— Твоето питие ли? Значи празнуваш, а?
— Какво да празнувам? — попита заинтригуван Леополд.
— Отпадането на обвинението в тройно убийство. Излизането от ареста. Все хубави неща, не смяташ ли?
Леополд сви рамене.
— Там ми даваха храна. Имах легло.
— Затова ли направи самопризнания? Заради леглото и трите хранения дневно?
Леополд отново сви рамене.
— Значи в нощта на убийствата си бил арестуван в Кранстън.
— Предполагам. Беше отдавна. Не си спомням. Много неща не си спомням.
— Като например истинското си име?
Леополд го изгледа, сякаш не разбираше какво иска да му каже Декър.
— Съдията не би те пуснал, ако изпитваше и най-малкото съмнение, че си замесен. Явно снимките и отпечатъците върху документите за ареста наистина са били твоите.
— Адвокатът остана много доволен — каза Леополд, забил поглед в чашата си.
— Как разбра за тези убийства?
— Аз… аз убих тези хора, нали? — попита Леополд с тих смирен глас, в който нямаше и следа от убеденост, от разбиране дори.
Барманът, петдесетгодишен мъж с огромен корем, почти като на Декър, но с петнайсетина сантиметра по-нисък, вдигна поглед от чашата, която бършеше, и изгледа продължително Леополд, преди да отмести поглед.
— Тази сутрин в съда каза нещо съвсем различно. Всъщност каза точно обратното. Адвокатът ли те посъветва да го направиш?
— Той ми каза да не говоря с никого.
Декър впери заинтригуван поглед в него.

Проблясък на здрав разум, проява на инстинкт за самосъхранение сред море от лудост? Лекарствата ли го карат да говори по този начин?

— В такъв случай, предполагам, че наистина не би трябвало да говориш с никого, ако сам не пожелаеш. Аз обаче не виждам проблем. Ченгетата не могат да ти направят нищо. Бил си в ареста по същото време. Съдията те освободи, а те не могат да ти повдигнат обвинение, освен ако не открият доказателства за твоето участие. Но пък могат да потърсят. Да намерят съучастник, който е извършил убийствата поради някаква причина. Могат дори да те натопят.
— Наистина ли могат? — попита Леополд с детинско удивление.
— Разбира се. Редовно се случва. Решат ли, че си от лошите, ще направят всичко възможно да те пратят зад решетките. Дали са клетва да служат и защитават. Разбираш това, нали?
Леополд се наведе и отпи отново от питието си, без да повдигне чашата. Приличаше на куче, което лочи от купичката си.
— Такъв ли си и ти, Себастиан?
— Какъв?
— От лошите ли си? Мястото ти зад решетките ли е?
— Нямам представа.
Декър започна да се ядосва. Мозъкът му може и да бе започнал да функционира по различен начин, разните му там логически вериги може и да бяха прокарали нови пътища, но промяната го бе лишила от всякаква толерантност към лъжите, глупостите и шикалкавенето. Той обичаше правите линии — от точка А до точка Б, от 1 до 2. Не обичаше увъртанията от типа една напред, две назад. Това бе негова благословия, но и проклятие като полицай.
— Каза, че си убил онези хора. Призна го пред мен. Призна го и пред ченгетата. Но тази сутрин заяви, че не си го направил. Сега седиш в този бар и твърдиш, че вероятно си го направил, макар да си бил в арест на сто километра от тук и да е било невъзможно да бъдеш в къщата. Разбираш объркването ми, нали? И това на ченгетата. Кое е лъжа и кое истина? Това трябва да открием.
Леополд се обърна към Декър и го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.
— Какво ти пука дали е лъжа или истина?
Дори да се бе сблъскал с този тип в „Севън-Илевън“ преди цели седемнайсет месеца, Декър едва ли се бе променил толкова, че Леополд да не го познае. Вярно, сега беше по-дебел и по-грозен. Следователно Леополд или бе невинен, или бе изпечен лъжец. Декър нямаше представа кое от двете отговаря на истината.
— Случаят ме заинтригува. Не мислех, че ще арестуват някого след толкова време.
— Студено досие, а?
Изразът привлече вниманието на Декър.
— Знаеш какво означава „студено досие“?
— Обичам телевизионната поредица. Понякога я гледам в приюта.
— В приюта за бездомни ли?
Леополд кимна.
— Аз съм бездомен, но трябва да спя някъде. Понякога спя навън. През повечето време спя навън — добави уморено той.
— Защо?
— Защото е по-безопасно. В приюта има разни типове, които са доста опасни.
— И интересът ти към случая се е зародил там? Защото е „студено досие“?
— Мисля, че да.
— Защо точно този случай привлече вниманието ти? Едва ли е единственото „студено досие“. Някой разговаря ли с теб по този въпрос?
Леополд закима. Погледна питието си и отпи отново, без да използва ръцете си.
— Какво си поръча? — попита Декър и погледна чашата му, прикривайки отвращението си към начина, по който пиеше питието си.
— „Камикадзе“ — усмихна се Леополд. — Харесва ми.
— Нали каза, че не пиеш?
— Не пия, защото никога не съм имал пари. Но намерих банкнота от пет долара, които мислех, че съм похарчил. Харесвам камикадзетата.
— Предполагам, че харесваш коктейла от водка, трипъл сек и лайм, а не японските пилоти самоубийци?
Леополд сви рамене равнодушно.
— Когато бях малък, исках да стана пилот.
— Но не и такъв, който разбива самолета си нарочно?
— Не, не такъв.
— Значи си разговарял с някого? И той ти е разказал за случая? Сигурно си се развълнувал. И си решил да го използваш, за да си осигуриш легло и три хранения дневно. Това ли ти казаха, че можеш да получиш срещу самопризнанията? Храна и легло?
— Кой да ми го каже?
Декър допи бирата си и стовари халбата върху барплота с рязко движение, от което Леополд подскочи. Всъщност това бе целта на Декър. Искаше да стресне този хлъзгав като змиорка кучи син.
— Нямам представа. Затова те питам. Този човек имали си име?
— Трябва да тръгвам — каза Леополд и понечи да стане от мястото си, но Декър сложи ръка на рамото му и го задържа.
— Като стана въпрос за три хранения дневно, какво ще кажеш да хапнем нещо? Изглеждаш ми гладен. Ченгетата не са те нахранили за последно, нали?
— Откъде знаеш?
— Измъкна се от обвинение в убийство. Едва ли са останали доволни. Затова не са ти дали нищо. Да си поръчаме нещо и да поговорим.
— Наистина трябва да се прибирам.
— Къде ще отидеш? Чака ли те някой? Мога ли да повървя с теб?
— Че защо ще го правиш?
— Не бързам за никъде, а ти ми се струваш интересен човек. В този град няма много интересни хора.
— Този град е пълен с тъпаци.
— С тъпаци? Да, прав си, пълен е с тъпаци. Сещаш ли се за някой такъв?
Леополд се надигна отново и този път той не го спря.
Барманът го наблюдаваше. Последното нещо, от което се нуждаеше Декър, бе да повикат полиция заради държането му.
— До скоро, Леополд — каза той.

Можеш да се обзаложиш, че ще се видим скоро, много скоро.

Леополд излезе от бара. Декър изчака петнайсетина секунди и също си тръгна. Възнамеряваше да го проследи, да види къде „ще се прибере“.
Но когато се озова навън, от Себастиан Леополд нямаше и следа.



25

Декър тръгна по улицата и измина стотина метра първо в едната, после в другата посока. Отстрани на бара имаше пресечка, но тя завършваше без изход. От там не се виждаха никакви врати с изключение на служебния вход на бара и на съседната аптека, но и двата бяха затворени с решетки, а решетките — заключени. Нямаше други странични улички, по които Леополд да изчезне за петнайсет секунди, дори да спринтираше с всички сили. Декър надникна в бара, за да се увери, че Леополд не се е върнал там, ала той не беше вътре.
Някои от близките магазини бяха отворени, но не откри Леополд в нито един от тях, а никой от продавачите не си спомняше да е видял човек с неговото описание. На улицата също не откри хора, които да са го виждали.
Имаше само едно обяснение. Някой бе качил Леополд в колата си и двамата бяха потеглили нанякъде. Това, разбира се, засили подозренията на Декър. И го разстрои допълнително, тъй като бе позволил да му се изплъзне.
Не можеше да направи нищо повече тук и реши да отиде в гимназията „Мансфийлд“.
Опечалените си бяха тръгнали, но мястото им бе заето от две групи протестиращи, струпали се зад жълтата полицейска лента. Едните защитаваха правото да се притежават оръжия, другите го заклеймяваха. Двете групи викаха, скандираха и периодично влизаха в словесни престрелки.

Повече оръжия! Не на оръжията! Втората поправка гарантира правото на гражданите да носят оръжие! Оръжията убиват! Не, хората убиват! Кога ще сложим край на тези кръвопролития? Вървете по дяволите
!

Декър заобиколи импровизираните митинги и показа временната си карта, за да влезе в охранявания периметър. Завари Ланкастър в командния център в библиотеката.
Тя остана смаяна, когато й разказа какво се е случило в съдебната зала.
— И той си тръгна ей така?
Декър кимна.
— Мак ще побеснее. Очаквах повече от Шийла Линч. Този служебен адвокат направо я е разбил.
— Той просто си вършеше работата. Правосъдието е уравнение, в което невинаги има място за истината и справедливостта. Струва ми се, че Абернати взе правилното решение. Оттеглянето на самопризнанията остави прокурорката без никакви доказателства. А Абернати вече й бе вдигнал мерника. Вероятно просто търсеше начин да сложи край на делото. И го направи. Двамата с теб сме го виждали и преди.
През годините Декър бе взел участие в толкова много съдебни процеси, че се чувстваше като опитен адвокат с тази разлика, че не притежаваше тога и не членуваше в колегията.
— Радвам се, че приемаш нещата по толкова хладнокръвен и логичен начин, Еймъс — отвърна Ланкастър, без да прикрива студенината в гласа си.
— А как трябва да ги приема? — отвърна рязко той. — Вторача ли се в случилото се, превърна ли го във фикс идея, докъде ще ни доведе това?
Тя извърна поглед и задъвка яростно дъвката си.
— Извинявай — каза. — Имам ужасен ден.
Декър не й спомена, че е проследил Леополд и че после той е изчезнал. Чувстваше се като глупак. А кой иска да изглежда като глупак, макар и с усъвършенстван мозък?
— Момчетата от ФБР изглеждат развълнувани — отбеляза той.
Агентите на Бюрото, издокарани в елегантни костюми, излъчваха повече енергия и ентусиазъм от обичайното.
— Масово убийство, свързани случаи, нещата, които откри по отношение на Деби Уотсън… Това определено покачи залозите. — Ланкастър помълча, после, докато прелистваше някакви документи, добави: — Искат да говорят с теб, Еймъс. От ФБР.
Той се изненада.
— Защо?
— На първо място, защото ти откри всички нови улики. Освен това убиецът има специално отношение към теб. Надписът в стария ти дом беше предназначен за теб. Шифрованото послание в стаята на Деби също. Затова от ФБР искат да те разпитат с надеждата да попаднат на следа, която да обясни тази вендета срещу теб.
— И кога искат да го направим?
— Мисля, че моментът е подходящ.
Декър се обърна и видя до себе си висок широкоплещест мъж между четирийсет и петдесет години.
Костюмът му бе безупречно елегантен чак до жълтата кърпичка в джобчето, която бе в тон с вратовръзката. Изглеждаше в отлична форма. Явно той бе старшият тук, ако се съдеше по притеснените погледи, които отправяха към него другите агенти.
Декър го виждаше за пръв път. Сигурно бе пристигнал направо от Вашингтон. Тежката артилерия, изпратена заради тежък случай, който приковаваше вниманието на цялата страна. Така действаха федералните. Оставяха дребните случаи на местните, докато те обираха лаврите в разследванията, които националните медии отразяваха.
Непознатият протегна ръка и се усмихна. Имаше идеално бели зъби с разстояние между предните два.
— Специален агент Рос Богарт. Трябваше да довърша някои неща във Вашингтон и затова не пристигнах веднага. Господин Декър, предлагам да си намерим тихо място, където да обсъдим някои неща, ако нямате нищо против.
— Дори да имах нещо против, това едва ли е от значение.
— Всички преследваме една цел. Разбрах, че сте били полицай, а после и инспектор. Знаете процедурата, знаете, че нямаме право да пропуснем и най-незначителната подробност, да пренебрегнем и най-ненадеждната следа. — Богарт посочи вратата в дъното на библиотеката, която водеше към читалня за учениците, чийто роден език не бе английският.
Декър стана и го последва. Към тях се присъедини втори агент, жена, която Декър не бе виждал до този момент. Беше блондинка на трийсет и няколко, с мускулести прасци и леко издадена напред четвъртита челюст. Държеше дигитален диктофон в едната си ръка и бележник с химикалка в другата. Бе окачила служебна значка на колана си.
— Специален агент Лафърти ще се присъедини към нас — каза Богарт.
— В такъв случай имате ли нещо против и инспектор Ланкастър да присъства? — предложи Декър. — Тя разследва случая от самото начало.
— Може би по-късно — отвърна Богарт с усмивка, докато придържаше вратата и палеше осветлението.
Седнаха около малка маса, Декър от едната страна, двамата специални агенти от другата. Лафърти включи диктофона и отвори бележника си. Бе готова да запише всяка дума, изречена в стаята.
— Все още ли преподават стенография при всичките тези модерни технологии? — попита Декър, вперил поглед в нея. — Смятам, че дигиталният запис ще бъде абсолютно точен, докато стенографията може да съдържа интерпретации и подсъзнателно подбрани нюанси. Просто ми хрумна.
Тя не знаеше как да реагира на думите му, затова погледна шефа си.
Богарт каза:
— Защо не започнете от самото начало? Така ще навляза по-бързо в нещата.
— А защо просто не ме оставите да обобщя, за да не си губим времето? — отвърна Декър. Не дочака позволение от страна на Богарт, а започна направо: — Семейството ми бе убито преди шестнайсет месеца. Случаят остава неразрешен. — После разказа за самопризнанията на Себастиан Леополд, за престоя му в ареста, оттеглянето на самопризнанията, липсата на каквито и да било улики и оправдателната му присъда. — Както знаете, балистичната експертиза доказа връзката между двата случая.
— Сигурен ли сте, че Леополд не е стрелецът от гимназията? — попита Богарт.
— Невъзможно е. По това време беше под ключ. Бил е арестуван няколко часа преди касапницата.
— Вие открихте мястото, където се е крил нападателят — каза Богарт. — В склада за хранителни продукти.
— Анализирах показанията на свидетелите и направих логична връзка между тях.
— Пак вие сте открили тетрадката в шкафчето на Деби Уотсън с рисунката на стрелеца.
— Още едно логично заключение.
Богарт продължи, все едно не го беше чул:
— После сте отишли в дома на семейство Уотсън и сте открили кодираното съобщение, замаскирано като музикални ноти. Преди това е имало друго съобщение в бившия ви дом, където семейството ви е било убито. И то е намерено от вас. — Богарт помълча за миг, сетне добави: — Още едно логично заключение?
— Предполагам, че е излишно да го казвам, след като вие направихте това вместо мен.
— Струва ми се, че подхождате доста лекомислено. Мога ли да ви попитам защо?
— Съвсем не подхождам лекомислено. Затова работя по случая, макар да не съм полицай.
Богарт погледна папката пред себе си.

— Всъщност по
случаите
, нали така? Делят ги шестнайсет месеца.

— Всъщност шестнайсет месеца, два дни, дванайсет часа и шест минути.
— Откъде знаете с такава точност? Дори не погледнахте часовника си.
— На стената зад вас има часовник.
Богарт не се обърна, но Лафърти го направи и си записа нещо.
Декър нямаше нужда да поглежда часовника на стената. Той разполагаше с вътрешен хронометър, поточен от „Ролекс“.
— Въпреки това! — учуди се Богарт. — До минута?
— Мога да ви кажа колко време е изминало с точност до секунда — отвърна спокойно Декър. — Ако случайно се питате къде съм бил по време на стрелбата в гимназията, трябва да знаете, че бях във Втори участък.
Богарт смръщи вежди и погледна изумено Декър.
— Защо бързате да изтъкнете алибито си? Да не би да смятате, че сте под подозрение?
— Ако се замислите, ще стигнете до извода, че всички сме под подозрение.
Декър погледна Лафърти, която записваше думите му.
— Този антагонизъм в поведението ви преднамерен ли е, господин Декър? — попита любезно Богарт.
— Не, характерът ми е такъв. Попитайте всеки, който ме познава. Не признавам условностите. Загубих задръжките си преди години и така и не ги възстанових.
— Полицейското ви досие е отлично. Постигнали сте забележителни резултати. Вие и вашата партньорка.
— Бившата ми партньорка — поправи го Декър, който изпитваше нужда да се изразява възможно най-точно. Особено в този момент.
— Бившата ви партньорка — съгласи се Богарт. — От разговорите с бившите ви колеги останах с впечатлението, че вие сте били водещата личност в екипа. Не казвам, че вие сте били мозъкът, защото не искам да подценявам приноса на детектив Ланкастър за разкриването на случаите, които сте разследвали.
— Радвам се да го чуя. Защото Мери е добър детектив и си скъсва задника от бачкане. — Декър погледна към Лафърти и каза: — Ако и вие работите така усърдно, можете да станете нещо повече от стенографка на шефа си. Сигурен съм, че ще покажете на какво сте способна, стига да получите възможност.
Лафърти се изчерви и остави химикалката.
Богарт се приведе напред.
— Този човек като че ли преследва лично отмъщение. Имате ли представа кой може да е?

— Ако имах, щях да съм предал информацията на
полицейското управление на Бърлингтън.

— Ние работим по случая заедно — отвърна Богарт, който вече не се усмихваше любезно.
— Радвам се, че смятате така.
— Нищо ли не ви хрумва?
— Когато разговарях с Леополд, той заяви, че съм го засегнал по някакъв начин в „Севън-Илевън“. Станало е месец преди семейството ми да бъде избито. Само че аз никога не съм имал конфликт с когото и да било там. Ако пък някой е имал проблем с мен, щях да го запомня.
— Искате да кажете, че паметта ви е безпогрешна?
— Искам да кажа, че щях да запомня, ако някой беше имал проблем с мен.
— Но това е било отдавна, може да сте забравили. Може да е било нещо дребно… невинно на пръв поглед. Може изобщо да не сте му обърнали внимание. Всички пропускаме или забравяме. Спомените могат да ни подведат.
— Кога сте роден?
— Какво? — попита рязко Богарт.
— Кажете ми кога сте роден. Ден, месец, година?
Богарт погледна Лафърти и отговори:
— На втори юни шейсет и осма.
Декър премигна няколко пъти и каза:
— В такъв случай сте роден в неделя.
Богарт се облегна на стола си.
— Точно така. Но го разбрах доста по-късно. А вие как разбрахте? Да би да сте чели досието ми и да сте научили датата предварително?
— Не бих могъл да получа достъп. А и допреди пет минути дори не подозирах за съществуването ви. Ако искате още едно доказателство, мога да задам същия въпрос и на колежката ви.
— И какво ще докажете с това?
— Че бих запомнил евентуален конфликт с друг клиент в „Севън-Илевън“ независимо дали е възникнал преди седемнайсет месеца или седемнайсет години.
— Смятате, че Леополд лъже, така ли?
— Мисля, че Себастиан Леополд не е този, за когото се представя.
— И за кого се представя?
— За бездомник, който не е с всичкия си.
— Искате да кажете, че не е бездомник и се радва на отлично психическо здраве?
— Подозирам, че може да е опасен.
— Но нали казахте, че не би могъл да е убиецът от гимназията? Да не би да смятате, че е убил семейството ви?
— Има алиби и за него. Но мисля, че е свързан по някакъв начин.
— Защо?
— Защото първо се появи и си призна, че е извършил тройно убийство. А после изчезна. Нито едното, нито другото са плод на случайност.
— Значи смятате, че е свързан по някакъв начин. И сега е изчезнал?
— Нямам доказателства. Но дори да го открием, не можем да му повдигнем обвинение, защото не разполагаме с никакви улики против него.
— Защо смятате, че е замесен? — обади се агент Лафърти.
Богарт се обърна към нея, изненадан, че тя е проговорила.
Декър я погледна и отвърна:
— Защото поведението му е нелогично и необяснимо. А аз не харесвам такива хора.



26

Декър остави Богарт и Лафърти в малката читалня, прекоси коридора и влезе в училищния стол. Именно там бе започнало всичко и му се струваше, че помещението, застлано със стар линолеум на квадратчета, го тегли към себе си.

Като сирена, която изнася серенада на обречен моряк.

Обиколи основното помещение, огледа кухнята, надзърна във фризера и излезе на площадката, откъдето тръгваше пътеката към гората. В първия момент бе решил, че стрелецът е избягал оттук. Мнозина полицаи все още смятаха така в резултат на разкритията, направени от него, а криминолозите бяха проверили цялата пътека и района около нея.
Сега обаче Декър не вярваше, че стрелецът се е измъкнал оттук.
Върна се вътре и седна на един от столовете, които учениците бяха използвали. Огромното му туловище преля от двете страни на седалката. Стори му се, че чува скърцането на тънките крака, протестиращи срещу такава тежест, нетипична за училище.
И тъй, защо убиецът бе дошъл в училищния стол? Той бе далече от коридора, където бе започнала стрелбата. Всъщност бе възможно най-отдалеченото място, с изключение на библиотеката и кабинетите на администрацията, където рано сутринта би трябвало да има хора.
7:28 — Мелиса Долтън чува свистенето при отварянето на фризера.
8:41 — Маскираният попада под обектива на охранителна камера.
8:42 — Деби Уотсън се прощава с живота си.
Нямаха никаква представа какво се е случило през този един час и тринайсет минути. Защо убиецът се бе забавил толкова? Особено ако вече е бил облечен и въоръжен? Защо е изчакал? Чакал ли е въобще? Може би е правил нещо, което е изиграло ключова роля в плановете му, и то му е отнело доста време.
Декър остана седнал в продължение на няколко минути, докато анализира тези възможности.
Никой не бе видял непознат човек по пътя от училищния стол до лобното място на Деби. Бе стигнал до там незабелязано. Въпросът бе как е успял да го направи. Декър полагаше отчаяни усилия да проумее това.
Някъде в дълбините на съзнанието му бликна изворче от информация, което потече през финия филтър на логиката му, появил се в резултат на онзи сблъсък на футболния терен, и излезе от другия му край, оформено като теория.
Декър стана и излезе забързано от училищния стол. Отиде до символичния основополагащ камък, останал от церемонията по случай първата копка на сградата, и прочете датата.

1946 г.

Отлично знаеше кога е построено училището, но когато погледна годината, се изпълни с увереност, че теорията му е правилна. Когато погледът му се спря върху цифрите, в главата му грейна феерия от цветове, но те изобщо не го интересуваха в момента.

1946 г.

Една година след края на войната.
Една година преди началото на следващата война.

Студената война.

Заплахи за размяна на ядрени удари. Армагедон. Деца, които се крият под талашитените си чинове в хода на обучение как да реагират при атака с водородни бомби. Сякаш дебелият три сантиметра ламинат можеше да ги предпази от еквивалента на един милион тона тротил.
Декър тръгна обратно към училищния стол, като по пътя се размина с няколко агенти на ФБР, които го изгледаха подозрително. Не ги поздрави. Не ги погледна дори. Вървеше по следа. Бе анализирал цялата информация и я бе свел до един-единствен въпрос, чийто отговор можеше да му поднесе ключа към разрешаването на случая.
Застана по средата на стола, огледа четирите ъгъла, влезе в кухнята и направи същото. После отиде на площадката.
Не видя нищо, което да наподобява дори бегло онова, което търсеше. Проблемът бе, че не разполагаше с достатъчно информация. Това винаги бе сериозен проблем в полицейската работа.

Не знам достатъчно. Човекът, който никога не забравя, не знае достатъчно. Каква ирония се крие в това!

Но след като Декър не знаеше достатъчно, това би могло да се отнася и за убиеца. Може би той се бе обърнал към някого, който е знаел достатъчно.

Или който е познавал някого, който е знаел достатъчно.


Окажеше ли се вярна, тази теория можеше да даде отговор на няколко въпроса.

Училището бе просто една голяма сграда, в която можеха да се правят преустройства. И такива със сигурност бяха извършвани през последните десетилетия. Окачените тавани определено не бяха поставени през 1946 г. Какво друго бе добавено и премахнато?

Или прикрито? Защото необходимостта от него е отпаднала. След което е било забравено.

Декър влезе в библиотеката и направи знак на Ланкастър да го последва. Тя приключи телефонния си разговор и забърза към него. Декър знаеше, че и специален агент Богарт, и неговата стенографка ги наблюдават. Заговори на Ланкастър с небрежен, ведър тон. Изглеждаше спокоен, отпуснат, все едно си бъбреха за нещо незначително. Двамата се обърнаха и излязоха заедно.
Отвън Ланкастър попита:
— Наистина ли смяташ, че е възможно? Никога не съм чувала за подобно нещо.
— Може да не си чувала, но това не е причина да не съществува.
— Ти си учил тук. Чувал ли си някой да говори за него?
— Не. Но и не ми е хрумнало да попитам. Може да са го затворили, преди да постъпя в гимназията. Най-вероятно е така.
— Кой би могъл да знае със сигурност? По думите ти съдя, че би трябвало да е построен преди повече от шейсет години. И никога да не е използван. Онези, които са знаели за него, трябва да са покойници.
— Ами учениците от онези години?
— Те също са доста възрастни вече. А учителите им със сигурност не са сред живите.
— Трябва да има начин, Мери. Трябва да е останала някаква документация…
Излязоха навън. Декър не довърши изречението си, а погледна наляво, където бе старата военна база.
— Армията би трябвало да разполага с документи — отбеляза той.
— Армията? Че защо точно армията?
— Кога е била построена базата? През трийсетте, нали?
— Точно така. Дядо ми е работил тук заедно с половината Бърлингтън. По време на Втората световна тук е кипяла мащабна строителна дейност, както и във всяка друга военна база в страната.
— Това означава, че базата е била тук, преди да построят училището. И много родители, които са служили в базата, са изпращали децата си в „Мансфийлд“.
Ланкастър започна да разбира логиката му.
— И смяташ, че идеята е дошла от тях?
— Ами ако прадядото на Деби Уотсън, който е постъпил в базата в началото на шейсетте, е знаел за това и е споделил с малката си внучка?
— Смяташ, че тя може да е разказала на убиеца?
— Не мога да се сетя за друга причина той да се нуждае от услугите й.
— Но как е разбрал, че Деби разполага с подобна информация?
— Има много възможности. Това няма значение за момента. Ако съм прав, ще разберем как стрелецът се е промъкнал незабелязано от стола до задния коридор. А това ще ни помогне да проследим маршрута му и да разберем откъде е дошъл.
Забързаха към колата на Ланкастър.
Специален агент Богарт ги наблюдаваше през прозореца. Пратеникът на централата на ФБР във Вашингтон не изглеждаше никак доволен.
До него специален агент Лафърти усърдно си водеше записки.



27

Отвори им Джордж Уотсън. На лявата си скула имаше жълтолилава подутина.
— Добре ли сте? — попита го Ланкастър.
Уотсън се подпря на рамката на вратата, за да се задържи на крака.
— Аха… Ж-ж-жена ми ме напуска, но аз съм д-д-доб-ре. Защо да не съм?
Декър пристъпи напред и подуши дъха му. Излишно бе да го прави. Заваленият говор, мътният поглед, неспособността на Уотсън да се задържи на краката си бяха достатъчно красноречиви признаци, че е много пиян.
— Съпругата ви тук ли е? — попита Декър.
— Събира си б-б-багажа! Кучка!
— Моментът е много труден за вас — отбеляза Декър.
— З-з-загубих малкото си момиченце… сега и ж-ж-же-на си. Но з-з-знаете ли какво?
— Не. Какво?
— Майната им! — махна с деформираната си ръка Джордж. — Майната им!
— Защо не си легнете? — предложи Ланкастър. — И спрете да пиете.
Джордж, изглежда, се обиди.
— Аз… не съм пил. — Оригна се шумно. Имаше вид на човек, който ще припадне всеки момент.
— Радвам се. Но въпреки това се нуждаете от сън.
Декър го хвана за здравата ръка, отведе го в дневната и го побутна да легне на канапето.
— Тя не ми е с-с-съпруга! Вече не! Кучка!
Той затвори очи и притихна. Чуваше се само тежкото му дишане.
Декър поведе Ланкастър по коридора. Озоваха се пред стая, от която се носеше шум.
Декър почука.
— Госпожо Уотсън?
Нещо падна на пода.
— Кой е? — попита рязко Бет Уотсън.
— Полицията — отвърна Ланкастър.
— Дребният му кучи син е повикал полиция? — изкрещя Бет Уотсън. — Само защото го ударих? Е, той ме удари пръв! Сакат нещастник!
— Не идваме за това. Става въпрос за дъщеря ви.
Вратата се отвори рязко и на прага застана майката на Деби по бял комбинезон, обувки на високи токчета и… нищо друго. Кожата на ръцете й бе увиснала. Едната страна на лицето й бе зачервена и подута.
— Какво за дъщеря ми? — попита Бет.
— Миналия път говорих със съпруга ви за неговия дядо.
Тя сбърчи вежди недоумяващо.
— За Саймън? Защо?
— Работил е във военната база „Макдоналд“, преди да се пенсионира, нали?
— Точно така. И какво от това? Мъртъв е от години.
— Но е живял тук с вас, съпруга ви и Деби.
— Да, но пак ви питам: какво от това?
За разлика от съпруга си Бет не изпитваше необходимост да се подпре на рамката на вратата, за да се задържи на крака. Очевидно понасяше алкохола по-добре от Джордж. Явно можеше да се похвали с повече практика.
— Саймън разговарял ли е с вас за работата си там? — попита Декър.
— Тогава беше на възраст, когато човек не говори за нищо друго освен за миналото. Втората световна. Корейската. Работата му за правителството. Дрън-дрън-дрън. По цял ден и по цяла нощ. До гуша ми идваше от него. Кой, по дяволите, иска да живее в миналото?
Тя се мушна покрай Декър и изкрещя по коридора:
— Кой, по дяволите, иска да живее в миналото, Джордж? Не и аз, безгръбначно влечуго такова!
Декър протегна масивната си ръка, за да я върне в стаята.
— Саймън споменавал ли е нещо за работата си в „Мансфийлд“? — попита той.
В погледа й се появи неувереност.
— В „Мансфийлд“ ли? Той не е работил там, а във военната база.
— Точно така. Но базата и гимназията са една до друга.
Тя взе кутия цигари от нощното шкафче и запали една. Издиша дима и впери поглед в Декър.
— Не разбирам какво общо има това.
— Училището е построено в началото на Студената война, малко след края на Втората световна. Хората започнали да строят противоатомни скривалища в задните си дворове. Това се е правило и в обществените сгради, включително в училищата. Под тях е имало бомбоубежища.
В погледа на Бет Уотсън припламна искрица.
— Чакайте малко! Беше много отдавна… Саймън спомена нещо, нещо за… как му беше името… нещо, свързано с „Мансфийлд“. Не било построено заедно със сградата. Добавили го по-късно. Бях забравила за него.
— За какво точно става въпрос? — попита Ланкастър.
Бет посочи Декър.
— За това, което той каза. Някакво съоръжение… безопасно място под училището, в случай че Русия ни нападне.
— Съветският съюз — поправи я Декър. — Но това е почти същото. Разказа ли ви нещо повече? Къде се намира например?
— Не. Явно никога не е било използвано. Предполагам, че са го зазидали или нещо подобно, защото не са искали никой да влиза там. Нали разбирате, хормоните на гимназистите врят и кипят. Можете да си представите какви неща биха правили там. — Помълча и добави тихо: — Какви оргии! Ако знаех за него като ученичка, първа щях да отида там — изкикоти се тя и се развика по коридора: — Оргии, глупако! С това ще се заема още утре! Оргии с други мъже! Много мъже!
Декър отново я върна в спалнята.
— Значи там има противоатомно скривалище. Извадихме късмет, че си го спомнихте — отбеляза Ланкастър и погледна към Декър.
Бет я удостои с крива усмивка.
— В интерес на истината, паметта ми хич не я бива. Но си спомням, че една вечер Саймън заговори за скривалището. Странна работа, обикновено изобщо не слушах какви ги приказва дъртият досадник, а и както вече казах, паметта ми не е особено добра. Никога не помня рождени дни и подобни глупости. Но сега се сещам — приготвях немска шоколадова торта, когато той разказа за скривалището. Това беше единственият път, когато се заслушах в приказките му. Мисля, че причината беше в нея.
— В кого е била причината? — попита объркана Ланкастър.
— В немската шоколадова торта. Нали разбирате… германците и руснаците. Те са били в Германия, нали? Имам предвид руснаците.
— Точно така — рече Декър. — Поне в едната половина на Германия.
Бет се усмихна и отбеляза:
— Мозъкът работи по странен начин.
— На мен ли го казвате? — отвърна Декър. — Саймън имаше ли приятели в града, които да са още живи и да знаят повече подробности за противоатомното скривалище?
— Не вярвам. Разбирате ли, той почина на повече от деветдесет. Сега щеше да е почти на сто. Всички трябва да са мъртви, нали така? — И добави тихо: — Като моята Деби.
Настъпи неловко мълчание. След малко Декър каза:
— Ако си спомните нещо друго, моля да ни позвъните. Много е важно. Искаме да открием кой е извършил това. Кой е виновен за… Деби.
— Все още ли смятате, че тя има… че има нещо общо с извършителя?
— Не, не смятам.
Устните на Бет Уотсън потрепериха.
— Тя беше прекрасно дете.
— Не се и съмнявам, а това прави задачата ни още по-важна.
Ланкастър погледна куфара, пълен до половината с дрехи.
— Вижте, знам, че не ми влиза в работата, но смятате ли, че трябва да вземате подобно важно решение непосредствено след смъртта на дъщеря ви? Не е ли по- добре двамата със съпруга ви да преминете заедно през всичко това и тогава да мислите какво ще правите? По-късно може да съжалявате за прибързаните си действия.
Бет я погледна с премрежен поглед.
— Исках да го напусна още преди две години, но останах заради Деби. Е, Деби вече я няма. Не желая да стоя и една секунда повече на това проклето място. А сега, ако ме извините, трябва да си събера багажа, за да се махна от тук — заяви Бет и затръшна вратата.
— Е, „В добро и зло, в здраве и болест…“ беше дотук — отбеляза Ланкастър.
— Колкото по-дълго продължава бракът на някои хора, толкова по-ужасен става — каза Декър. — Но поне разбрахме, че теорията ми може да се окаже вярна. Саймън наистина е знаел за съществуването на подземно скривалище.
— Какво ще правим сега? — попита Ланкастър.
— Да излезем навън. Така ще можеш да изпушиш една цигара, а аз да позвъня тук-там.
— Знаеш, че мога да ги откажа, когато поискам.
Той я погледна.
— Не, не можеш, Мери. Ти си пристрастена към никотина.
— Пошегувах се. По дяволите, всичко ли трябва да възприемаш толкова буквално?
Декър обаче вече говореше по мобилния си телефон.
Проведе три разговора, по време на които го прехвърляха от човек на човек. Обясняваше търпеливо кой е и от какво има нужда.
— „Мансфийлд“? — попита жената от другия край на линията. — Това не беше ли училището, в което загинаха децата?
— Точно така — отвърна Декър. — Опитваме се да разберем как е проникнал убиецът и как се е измъкнал. Тъй като „Мансфийлд“ се намира в непосредствена близост до военната база „Макдоналд“, предположихме, че между двете може да има подземен проход или нещо подобно. Бихме искали потвърждение и указания как да влезем, без да се налага да обръщаме цялото училище с главата надолу.
— Ще ми трябва писмено заявление, което да бъде разгледано и одобрено по надлежния ред.
— Добре, но колко време ще отнеме това разглеждане и одобрение? Издирваме убиец, отговорен за смъртта на много деца. Колкото повече време минава, толкова по-далече ще избяга.
— Бих искала да ви обещая, че ще стане бързо. Но това все пак са въоръжените сили на Съединените щати. Единственото място, на което действаме по-бързо, е бойното поле. Тиловите ни служби не са особено експедитивни.
Декър попита къде да изпрати искането и затвори телефона.
Погледна Ланкастър, която се бе облегнала на капака на колата си и бе изпушила не една, а три цигари, докато той си играеше на въпроси и отговори с армията.
Ланкастър захвърли последния си фас и го стъпка с тока на обувката си.
— Е?
— Ще се пенсионираме, преди да получим отговор от тях.
— И какво ще правим?
— Изглежда, че ще трябва да открием скривалището сами.



28

Декър и Ланкастър оглеждаха училищния стол, застанали в срещуположните му краища.
— Струва ми се логично входът да е тук — каза Ланкастър. — Голямо помещение, в което се събират много ученици. В случай на необходимост лесно могат да се спуснат в скривалището.
Декър кимна, но не каза нито дума.
Тя продължи:
— Ако входът е тук, трябва да е скрит зад нещо. Зад печките или хладилниците?
Декър поклати глава.
— Едва ли е зад нещо толкова масивно. До него трябва да има лесен достъп в случай на тревога.
— Тогава най-вероятно е зазидан или покрит с нещо — отвърна Ланкастър.
— Но убиецът не би могъл да разбива стени, подове или тавани, защото така ще вдигне шум и ще остави следи откъде е минал.
— Да, но той все пак е оставил следи. Не си забравил развалената храна във фризера, нали?
— Направил го е нарочно. Лесно е можел да намали температурата, преди да излезе. Дори не е било необходимо да прекарва цялата нощ във фризера. Искал е да разберем, че е бил там. Но не е искал да открием как е изминал разстоянието от единия до другия край на училището. Ето защо е оставил следите от смазка на тавана, прахта на пода. Класическа заблуда. Той си играе с нас, Мери. Губи ни ценно време. Това е добре за него и лошо за нас.
Ланкастър продължи да се оглежда.
— Търсим таен вход, без да имаме представа как е запечатан и къде се намира.
— Терминът „запечатан“ може да означава много неща. Важното е, че онзи тип се е сприятелил с Деби поради една-единствена причина и тя е да научи за тунела.
— Стига, Декър! Откъде ще знае, че трябва да пита точно нея?
— Аз научих за скривалището на базата на наблюдения, умозаключения и съвсем бегло проучване. Той може да е направил същото. Градът е относително малък. Има много начини да разбере, че Саймън Уотсън е работил в базата. Може да е открил, че е живял у Джордж и Бет. Може да се е сприятелил с Деби, за да провери дали тя знае нещо. А тя, разбира се, е знаела.
— Това изисква сериозен предварителен анализ и планиране.
— Което очевидно е силата на убиеца.
Декър закрачи напред-назад пред една стена.
Ланкастър забеляза това.
— Обзалагам се, че тези правила не са се променили за шейсет години. Предполагам, че и ти си ги спазвал, когато си учил тук, нали? — попита тя с усмивка.
Правилата, които имаше предвид, бяха окачени на стената, която Декър оглеждаше. Те изискваха от учениците да говорят тихо, да не се замерят с храна, да не ядат от чуждите чинии, да не оставят кутии от мляко по масите, да изхвърлят остатъците в кофите за боклук, да не тичат и прочие, и прочие.
— Еймъс, казах…
Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи, докато вървеше бавно покрай стената, покрита с ламперия, и оглеждаше пода.
— Какво виждаш тук, Мери?
Тя се наведе и огледа мястото, което Декър й посочи.
— Някакви следи. Вероятно от обувки на ученици.
— Не мисля така. В „Мансфийлд“ няма униформи. Повечето момчета ходят с маратонки. Доколкото видях, повечето момичета също носят маратонки или равни обувки, или обувки на платформа. Те не биха оставили подобни следи. Линолеумът е издраскан. Драскотините не са малки, като от остри токчета, а са продълговати. И леко извити. Освен това са няколко.
— Добре, какво смяташ, че е това?
Декър пристъпи към масивен панел от ламперията, върху който бяха окачени правилата в училищния стол. Панелът се спускаше до пода и почти опираше в тавана.
— Не се виждат панти — отбеляза той, — но въпреки това…
Заби пръсти в ръба на дървения панел и задърпа. Повтори процедурата на различни места. Направи същото и от другата страна. Накрая, след като в продължение на цели десет минути ту дърпаше, ту натискаше, чу тихо изщракване и панелът помръдна. Той го задърпа и успя да го свали. Появи се двойна дървена врата, много стара и боядисана в цвета на стената.
— Погледни пода — каза Декър.
Ланкастър забеляза чифт пресни триъгълни следи по линолеума, точно зад мястото, където бе стоял дървеният панел.
— По дяволите, Еймъс! Следите по пода са от отварянето на вратата!
— С течение на времето пантите провисват. Това е довело до следите по пода. — Той докосна с пръст една от пантите и пръстът му потъмня.
— Смазвана е съвсем наскоро.
От вътрешната страна на дървения панел имаше малка топка.
— За какво е това?
Декър се замисли за миг.
— За да върнеш панела на мястото му, като влезеш вътре.
— Ясно. Но защо са оставили вратата? Ако са искали да „запечатат“ прохода, както се изразяват, защо просто не са го зазидали?
— Нямам представа, Мери. Една тухлена стена сигурно е щяла да струва по-скъпо. А може да са искали да си осигурят сравнително лесен достъп, в случай че им се наложи да го използват отново.
— Може.
— Не виждам отпечатъци, но да не рискуваме все пак. Неслучайно съществува такова понятие като латентни отпечатъци.
Той взе един нож от кутията, оставена на плота, за да повдигне най-обикновеното резе, залостило двете крила на вратата. Те се отвориха безшумно.
Появиха се стъпала, които се спускаха в непрогледен мрак.
Декър се върна в стола и грабна аварийния фенер, окачен на стойка до витрините за самообслужване.
— Готова ли си?
— Не трябва ли да повикаме останалите? — попита притеснено Ланкастър.
— Ще го направим, но след като проверим къде ще ни отведе проходът.
— Ами ФБР?

— Майната му на ФБР, Мери! Случаят е
наш
, а не техен. — Погледна я и попита: — С мен ли си?

Ланкастър кимна и го последва по стъпалата.
Слязоха долу. Декър обиколи мястото с лъча на фенера.
— Виж това!
На едната стена бяха подпрени две големи парчета талашит. От тях стърчаха изкривени пирони.
— Ето как са запечатили тунела — каза Декър. — Забелязах дупки от пирони върху рамката на двойната врата. Талашитът е бил закован отгоре. Ако някой все пак е успеел да отмести панела, пак е нямало да види вратата.
— Смяташ ли, че стрелецът е направил това?
Декър освети пода.
— Би трябвало. Стърготините на пода са сравнително пресни.
— Което означава, че е свършил всичко това предварително. Не е възможно да изкърти талашитените плоскости в учебен ден. Шумът е щял да привлече внимание.
— Може да го е направил предишната нощ. Излязъл е от фризера и се е заловил за работа. Не е имало кой да го чуе. Отместил е панела, махнал е плоскостите, отключил е дървените врати и е прибрал всичко в прохода.
— Сигурно това е причината да се скрие във фризера, Еймъс.
— Възможно е.
Декър отново посочи пода. В прахоляка ясно се виждаха следи от стъпки.

Два
чифта стъпки, които се открояваха съвсем ясно и водеха надолу в мрака.

— Мини отдясно, Мери, за да не повредим следите. И ги снимай с телефона си.
— Добре, но защо стъпките са два чифта? За двама души ли става въпрос?
Декър се наведе и ги освети.
— Не. Следите изглеждат идентични. Не са оставени от двама души, които са вървели един до друг. Разстоянието между тях е прекалено малко. Но двата чифта следи ми се струват напълно логични.
— Защо?
— Ела.
Продължиха напред, като правеха снимки почти на всяка крачка. Преминаха през масивна стоманена врата, дебела трийсетина сантиметра, която отвориха съвсем лесно, тъй като бе окачена на хидравлични панти.
— Бронирана врата — отбеляза Декър.
Озоваха се в обширно помещение, широко поне дванайсет метра и два пъти по-дълго. Подът беше от бетон, стените и таванът — също. Постери съветваха какво да се прави в случай на бедствие. Върху някои от тях бяха отпечатани черепи и кости, универсалният символ за опасност. Покрай стените бяха наредени стари метални шкафове със занитени върху тях ламаринени табели. На една пишеше ГАЗОВИ МАСКИ, на друга — ПЪРВА ПОМОЩ, на трета — ВОДА И ХРАНА. Навсякъде имаше прах и паяжини, въздухът бе застоял, изпълнен с миризма на плесен.
— Помещението трябва да има независими източници на въздух — отбеляза Декър. — При ядрен удар не би трябвало да се ползва въздух от атмосферата.
— Но помещението не е изолирано. Дишам нормално.
— Което означава, че има и вентилация, която позволява на служителите да обновяват периодично запасите, но тя би трябвало да се изключва при сигнал за тревога.
Продължиха да следват отпечатъците по пода, прекосиха бомбоубежището и се озоваха пред втора бронирана врата, зад която започваше друг тунел, същият като онзи, от който бяха дошли. На всеки няколко секунди светкавицата на телефона на Ланкастър прогонваше мрака, тъй като тя заснемаше следите, които продължаваха и в тунела.
Декър броеше стъпките си наум. Озоваха се пред нови стъпала, водещи нагоре. Следите продължаваха и по тях. Изкачиха стъпалата, но се озоваха пред плътна стена.
— Нима тунелът е задънен? — учуди се Ланкастър.
— Невъзможно — отвърна Декър и опипа краищата на стената отстрани и отгоре. Пръстите му намериха ръба и той задърпа. Стената поддаде.
— Валсово дърво — каза той, повдигна панела с лекота и го отмести встрани.
От другата страна на прохода имаше тясно пространство, запълнено с боклуци. Проходът завършваше с врата.
— Военните не биха затворили тунела с балсово дърво — отбеляза Ланкастър.
— Със сигурност не. Но, за разликата от училищния стол, където входът е скрит, тази стена е била поставена в случай, че някой отвори вратата. Всъщност е имало друга стена, която убиецът е заменил с балсовото дърво. Панелът изглежда солиден, но лесно може да бъде свален.
— Това изисква много работа, Еймъс. Не би могъл да се справи с всичко само за една нощ.
— Но ако е идвал и друг път нощем, е разполагал с достатъчно време да свърши всичко необходимо.
— Но как? Не би могъл да разчита, че всяка вечер ще има училищна пиеса? Как е донесъл триони и прочие оборудване?
— Не съм сигурен как го е направил. — Декър освети пода с фенерчето. — Погледни това място точно пред стената. Няма много прах. Тази купчина боклуци е стояла пред стената, но е преместена, за да не пречи.
Декър огледа дръжката за отпечатъци и използва ножа, който бе взел, за да натисне езичето на бравата.
— Заключено е. Ще ми трябват няколко секунди.
Подаде фенерчето на Ланкастър и извади шперцовете от джоба си.
— Стандартно оборудване на частен детектив? — каза иронично тя.
— Никога ли не си отключвала чужда врата като ченге?
Минута по-късно вратата се отвори на около две педи и опря в нещо.
— Какво е това? — прошепна Ланкастър.
Декър забеляза, че е извадила пистолета си. Лявата й ръка продължаваше да трепери.
— Нещо блокира вратата. — Той пъхна глава в отвора и разбра къде се намират. — Това е складът към работилницата по трудово. Идвах тук по-рано. Вратата опира в купчина стари климатици. Затова не я видях преди. Климатиците я скриват от мястото, на което бях застанал.
— Явно, че когато сме претърсвали помещението, никой от нас не е видял вратата по същата причина.
— Именно.
Ланкастър огледа процепа.
— Мога да се промъкна.
Завъртя се настрани и се провря с лекота през пролуката. Огледа се.
— Ако натиснеш малко по-силно, аз ще задържа климатиците да не паднат.
Декър натисна вратата с цялото си тяло, помести климатиците, които Ланкастър подпираше, и отворът се разшири.
— Добре, Еймъс, има достатъчно място да минеш.
Декър се промуши с мъка през отвора, огледа купчината климатици, а после се взря в пода.
И се намръщи.
— Какво има? — попита Ланкастър.
— Тук няма прах, така че няма и следи от стъпки.
— Но нали видяхме, че водят насам? Трябва да е влязъл тук.
— Съгласен съм. Да предположим, че е минал оттук и е излязъл през стаята по трудово.
Напуснаха склада и влязоха в работилницата с инструментите и масите.
— Как обаче е разбрал, че в работилницата няма да има никой? — учуди се Декър.
— О, ти не чу ли? — попита Ланкастър. Звучеше доволна, че знае нещо повече от него.
— Какво?
— Учителят по трудово е напуснал в края на миналата учебна година. Не намерили заместник и отменили часовете.
— Ето защо вратата на стаята беше заключена. Убиецът е знаел и това. Сигурно Деби му е казала, че часовете по трудово са отменени.
— Беше прав, Еймъс. Именно така е прекосил училището от единия до другия край, без никой да го види.
Той кимна.
— Всъщност го е направил два пъти. Излязъл е от фризера, минал е през тунела, появил се е в коридора от работилницата и е започнал да стреля на път към предната част на училището. После се е върнал в стола, затворил е вратата след себе си и отново се е спуснал в тунела.
— Което обяснява двата чифта идентични следи — добави Ланкастър.
— Точно така. Работилницата е доста голяма, побира много деца, затова предполагам, че проектантите на бомбоубежището са предвидили учениците да влизат в него от двата края на училището в случай на необходимост.
— На каква дълбочина под земята се намира то? — попита тя.
— Ако съдя по броя на стъпалата, на три-четири метра.
— Съмнявам се, че това би защитило някого от ядрен взрив. Въпреки бетона и стоманените врати.
Декър я погледна и попита:
— А какво изобщо може да те защити от ядрен взрив?
— Прав си.
— Дойдох тук още първата вечер. Огледах работилницата. Това там са моите отпечатъци — каза Декър и посочи отсрещната стена. — Обиколих и, както казах по-рано, надзърнах в склада отзад. — Той коленичи и огледа пода. — Мери, можеш ли да осветиш тук? Явно съм го пропуснал предишния път.
Ланкастър изпълни молбата му. На светлината се появи продълговата следа в прахоляка. Имаше и отпечатъци от стъпки.
— Какво мислиш за това?
— Насочи светлината петнайсет сантиметра вляво.
Тя се подчини. Нищо.
— А сега петнайсет сантиметра вдясно.
Този път видяха идентична продълговата следа.
— Какво е това? — попита Ланкастър.
— Следи от краката на Деби Уотсън.
— Следи от краката й?
— По-скоро от токовете на обувките й, докато убиецът я е влачил. Стъпките обаче са негови.
— Докато я е влачил? Че какво е правила тя тук?
— Срещнала се е със своя възлюбен. Със своя Исус.
— Не говориш сериозно!
— Деби е първата жертва, на която съдебните медици извършиха аутопсия. Прочете ли доклада им?
— Разбира се.
— Причина за смъртта?
— Защо си губиш времето, Еймъс? Много добре знаеш, че причината е изстрелът в лицето й.
— Това е очевидно. А обърна ли внимание какво са открили в устата й?
— Освен сачми? — попита иронично Ланкастър.
— Открили са следи от ментови бонбони.
— Ментови бонбони? Не си спомням.
— В самия край на доклада. Винаги чета докладите докрай.
— Но ментови бонбони?
— Следи от ментови бонбони. В шкафчето й имаше цяло пакетче. Две от тях липсваха. Затова е отишла до шкафчето си. Заради бонбоните. Искала е да освежи дъха си, преди да се срещне със своя любим. Това обяснява онези минути, които се губят. Той излиза от фризера в седем и двайсет и осем. Минава през тунела. Но трябва да изчака Деби да излезе от час. Точният час вероятно е уговорен предварително. Тя се преструва на болна, получава разрешение да излезе, отива до шкафчето си, взема ментови бонбони и влиза в работилницата по трудово.
— Но нали каза, че вратата е била заключена.
— Исус я е отворил отвътре.
— Така… — Ланкастър го изгледа подозрително. — Откога разсъждаваш върху всичко това?
— Сравнително отскоро. — Декър затвори очи и докосна тила си. — Аутопсията разкрива и още нещо: субдурален хематом в задната част на главата, точно тук. Лявата част на окципиталната кост е спукана, а тя е доста здрава. Това би я убило и без помощта на изстрела. Вътрешният кръвоизлив и налягането върху мозъка са достатъчни. Докладът от аутопсията предполага, че контузията е настъпила в резултата на изстрела, когато Деби е паднала по гръб на пода. — Той отвори очи и погледна партньорката си. — Лявата половина на тила.
— Искаш да кажеш, че ударът е дошъл отзад и отляво? Тоест човекът, който го е нанесъл, си служи с лявата ръка. Като онзи, който е написал нотите на стената.
— Да, най-вероятно.
— Значи двамата се срещат тук и той й нанася удар, от който тя изпада в безсъзнание. Но защо?
— За да не му се пречка. Освен това е трябвало да убие първо нея преди останалите. Не е искал да рискува и да допусне вероятността тя да оцелее. Можела е да разкрие самоличността му. Затова си е уредил среща с нея и е използвал тунела, за да прекоси училището незабелязан. Предполагам, че не му е било за пръв път. Възможно е да са правили секс в работилницата по време на часовете или след училище. Чудя се колко ли често Деби е искала разрешение да отиде до медицинския кабинет.
— Да правят секс? Сериозно ли говориш?
— Разполагали са със свое собствено място в училището. Какво по-вълнуващо преживяване за тийнейджърка, която е влюбена в зрял мъж? А и той може би е искал да проучи добре тунела, докато планира цялата операция. Можел е да донесе разни неща, които да складира тук. Било е идеално.
— Какво смяташ, че е направил, след като е дошъл тук?
— Срещнали са се в работилницата, тя е решила, че ще правят секс, затова е взела ментовите бонбони. Той я е ударил, така че да изпадне в безсъзнание, грабнал е оръжието си, измъкнал се е от работилницата и е свил зад ъгъла, където е попаднал в полезрението на камерата. — Погледна Ланкастър и попита: — Видя ли следите от обувки в тунела?
— Знаеш, че ги видях.
— Според мен размерът им е четирийсет и втори, не повече.
Ланкастър изглеждаше объркана.
— Това е малко стъпало за толкова едър мъж — изрече бавно тя. — Ърл е висок един и осемдесет и пет и носи четирийсет и пети номер.
— Аз съм един и деветдесет и шест и нося четирийсет и осми, но не е необичайно за мъж с моите габарити. Мъж, който е висок към метър и осемдесет и седем и тежи над деветдесет килограма, да носи четирийсет и втори номер? Струва ми се малко вероятно. Освен това аз не успях да се провра през вратата заради климатиците. Трябваше да я побутна, за да ги отместя. А на пода няма други следи от тях. Онзи от записа няма моя корем, но раменете и гърдите му са широки колкото моите. Как тогава е успял да мине, без да помести климатиците?
— Нямам представа. А ти?
— Имам някои идеи.
Ланкастър се огледа неспокойно и задъвка дъвката си така ожесточено, че зъбите й затракаха.
— Трябва да повикаме криминолозите. Надявам се, че не сме унищожили някоя следа. Иначе Бюрото ще ни разкъса на парчета, разбира се, след като Мак приключи с нас.
Тя се огледа и изведнъж се сепна.
— Чакай малко! Ако е ударил Деби и я е замъкнал навън, как я е застрелял изправена в коридора? Балистичната експертиза е категорична по този въпрос. Стояла е изправена. Капките кръв не лъжат. А времето, изминало между преминаването му покрай камерата и убийството на Деби, е само една минута.
— На гърба на якето й, точно зад врата й, имаше дупка — отвърна Декър. — Вероятно е закачил якето й на вратичката на шкафчето, за да я държи изправена. Завил е покрай ъгъла, позволил е на камерата да го заснеме, после се е върнал и я е застрелял. Тялото й е подскочило от изстрела, якето се е скъсало и тя е паднала.
Декър освети помещението с фенера си и видя още следи, включително такива, които водеха обратно към складовото помещение. В самата работилница имаше стъпки, които несъмнено принадлежаха на Деби Уотсън. Тя бе носила боти с дебела подметка и масивен ток. Отпечатъците по пода бяха достатъчно ясни, за да може Декър да възстанови събитията, разиграли се тук. Два чифта отпечатъци бяха разположени в непосредствена близост. Явно тук се бяха целували. Момичето бе очаквало да прави секс с мъжа на име Исус, а вместо това се бе озовало преждевременно в гроба.
Декър се подпря на стената и превъртя записа в главата си до момента, който го интересуваше.
— Забеляза ли нещо странно в тунела, Мери?
— Още нещо? Какво?
Той отвори очи.
— Имаше два чифта следи, които водеха нагоре по стълбите към склада на работилницата. Защото не е идвал за пръв път.
— Точно така.
— Имаше и следи в обратна посока по тези стълби.
— Да. И?
— Но в тунела нямаше следи, които да показват, че се е върнал до стола.
Ланкастър го изгледа смаяно.
— По дяволите! Как се е измъкнал от училището?
— Добър въпрос!



29

Когато Ланкастър отиде в библиотеката, за да съобщи на колегите си за откритието, което бяха направили, Декър отново слезе в тунела.
И така, ако убиецът не се бе върнал по обратния път, за да избяга през страничната врата на училищния стол или през предния вход, където все някой щеше да го види, къде се бе дянал? Полицията бе претърсила цялата сграда, включително неизползваните горни етажи, но не бе открила нищо. Разбира се, ченгетата нямаха представа за съществуването на подземния тунел, затова не го бяха проверили. Но Декър и Ланкастър видяха, че там няма никой. Убиецът се бе спуснал по стълбите от склада на работилницата и… къде беше отишъл?
Декър освети с фенерчето площадката в подножието на стълбите.
На нея нямаше прахоляк и затова следите от стъпки свършваха на последното стъпало.
Отново огледа мястото. Защо навсякъде имаше прах, а само тук — не? Да не би някой да бе почиствал? Ако беше така, защо?
Можеше да се сети само за едно нещо. Беше го чул преди малко.
От Бет Уотсън.
Бет събираше багажа си и се канеше да напусне мъжа си. Дядото на съпруга й бе разказвал за тунела. И тя бе споменала пред тях един факт, който бе научила от него.

Не било построено заедно със сградата. Добавили го по-късно.

Декър пристъпи към стената вдясно и я почука на няколко места с фенерчето си.
Нищо.
Стори същото и отляво.
Този път имаше резултат.
Тесен процеп на мястото, където се срещаха стената и стълбището. Заби пръсти в процепа и дръпна. Стената се оказа фалшива като онази в стола и се повдигна лесно и безшумно. Явно замаскираният изход бе използван съвсем наскоро.
Декър надзърна в дългия, потънал в мрак коридор.
Тук въздухът също бе застоял и вмирисан на плесен. Но не прекалено, което означаваше, че отнякъде прониква свеж въздух. Навлезе в тунела и освети мръсния бетонен под. Забеляза следи от обувки, отново четирийсет и втори номер или там някъде. Засне ги с мобилния си телефон.
Спря, когато видя нова врата. На стената до нея бяха подпрени талашитени плоскости, от които стърчаха пирони. Бяха използвани, за да затворят този край на прохода, но някой ги бе свалил.
Убиецът.
Декър извади пистолета си, постави длан върху вратата и натисна. Тя се отвори и той освети тунела пред себе си. Някъде капеше вода. Чу леко и забързано топуркане по бетона, най-вероятно от бягащи плъхове, чу и ударите на собственото си сърце.
При цялата си смелост — защото без нея нямаше да стане полицай — Декър изпитваше и страх. Ако не притежава достатъчно здрав разум и не осъзнава собствената си уязвимост и смъртност, и най-смелият полицай не оцелява дълго.
Той пристъпи напред. Коридорът продължаваше трийсетина метра, преди да завърши в основата на поредното стълбище. Декър изкачи стъпалата колкото се може по-безшумно. На горната площадка го очакваше нова врата. Беше заключена. Извади шперцовете си, но не успя да я отвори.
Натисна с рамо, като вложи цялата сила на сто и петдесет килограмовото си тяло.
Сега вече успя.
Озова се в полумрак и се огледа. Намираше се в огромно хале с високо разположени прозорци. Тук миришеше на моторно масло и грес. Видя стари армейски джипове и камиони.
Превозни средства, които армията бе изоставила. Защото Декър се намираше в една от сградите на отдавна затворената военна база „Макдоналд“.

Интересно. Проход, който свързва училището с военната база?

Колкото повече разсъждаваше върху това обаче, толкова по-логично му се струваше. Родителите на голяма част от учениците в „Мансфийлд“ бяха работили в базата. Кое място бе по-подходящо за децата в случай на криза — противоатомното скривалище под гимназията или военната база, където бяха и техните родители? Или пък скривалището бе проектирано да побере и персонала на базата, и учениците? Каквато и да бе истината, тя нямаше значение в случая. Важното бе, че всички бяха забравили за подземните тунели. Те най-вероятно никога не бяха използвани. Освен наскоро, поправи се той.
Убиецът бе избягал оттук, в това не можеше да има съмнение. Базата бе прекалено голяма, за да бъде претърсена както трябва. Нямаше свидетели, които да видят каквото и да било. Всичко тънеше в руини и единствено телената ограда, обрасла в лиани и храсти, ограждаше периметъра. Човек лесно можеше да се промъкне незабелязано.
Декър освети пода и видя празни кутийки от бира и бутилки твърд алкохол, опаковки от презервативи и угарки. Това място бе истински кошмар за криминолозите.
Вероятно щяха да намерят стотици ДНК проби, повечето от които на скучаещи тийнейджъри, дошли тук в търсене на секс, алкохол и — лъчът на фенерчето освети празна спринцовка — на по-силни усещания.
Съмняваше се обаче, че някой от тях е подозирал за съществуването на подземния проход, свързващ военната база с училището.
Дори да бяха проучвали мястото, хлапетата вероятно се бяха натъкнали на заключена врата. Ако все пак бяха успели да я отворят, бяха видели стена. Край на проучването. Освен това, вероятно идваха тук само през лятото. А сега наближаваше зима, мястото не се отопляваше и бе доста студено. Когато е планирал престъплението, стрелецът не се е притеснявал, че може да се натъкне на група тийнейджъри, които се наливат с алкохол.
Обиколи халето, но не откри нищо и никого.
Извади телефона си и набра дома на семейство Уотсън. Обади се Джордж. Декър го попита дали Бет вече си е тръгнала.
— Ало? Кой е? — Уотсън вече не заваляше думите. Явно сънят му бе помогнал да изтрезнее.
— Господин Уотсън, обажда се детектив Декър.
— Какво искате? — попита го раздразнено Джордж.
— Само един бърз въпрос. Интересува ме дали Деби е оставала в училище след края на занятията. Или дали е идвала по-рано, доста преди часовете?
— Откъде знаете това? Откъде, по дяволите, знаете толкова много за моето семейство?
— Просто догадка. Все пак съм детектив. Това ми е работата. А и съпругата ви спомена, че е прекарвала повече време у дома, отколкото Деби. Затова предположих, че е правила нещо в училище. Какво точно е правила?
— Членуваше в разни клубове и кръжоци. Имаха сбирки. Понякога се прибираше късно. Обикновено си идваше по тъмно. Защо питате? Важно ли е?
— Може да се окаже важно. Благодаря.
Декър затвори. Знаеше, че Деби Уотсън не е ходила на никакви сбирки. Усамотявала се е с Исус в тяхното тайно местенце.
Позвъни на Ланкастър и я уведоми какво е открил.
Прибра телефона, седна на един стар варел за бензин и зачака със затворени очи. Предполагаше, че едва ли ще му се наложи да чака дълго. Нали бе оставил вратата отворена.
Чу стъпките им. Можеше да отвори очи, ако принадлежаха на един човек. Но те бяха десетки. Затова остана със затворени очи. Убийците обикновено идваха сами, не бяха придружавани от цели армии.
Отвори очи и видя специален агент Богарт.
— Още едно логично заключение? — попита федералното ченге.
— Още едно логично заключение — отвърна Декър.
Зад гърба на Богарт се появи многобройна група агенти на ФБР и ченгета от Бърлингтън. Ланкастър пристъпи напред и каза:
— Обадих се на Мак. Идва насам.
Декър кимна.
— Как открихте всичко това? — попита Богарт.
Той му изложи кратка версия на своите размисли и заключения.
— Ако бяхте споделили с нас разговора си с Бет Уотсън, може би щяхме да ви помогнем за това. — Богарт посочи наоколо. — Може би щяхме да го открием по-рано.
— Може би.
Богарт нареди на хората си да претърсят халето и района около него, след което придърпа стара дървена пейка и седна до Декър. Ланкастър се навърташе около тях.
— Значи убиецът се е сприятелил с Деби Уотсън, разбрал е за този проход и го е използвал, за да избяга, така ли? — попита агентът.
— Използвал го е, за да проникне в училището и за да избяга. Благодарение на тунела е можел да идва и да си отива, когато си поиска. Прелъстил е Деби. Той е зрял мъж, а тя — тийнейджърка, която лесно се впечатлява, а и семейството й не от най-свестните. Вероятно са си уговаряли срещи, за които никой не е знаел. Явно се е чувствала много специална.
— Ще се свържем с армията и ще поискаме цялата информация за базата.
— Желая ви успех!
— Изненадан съм, че никой не е знаел за прохода — отбеляза Богарт. — Освен семейство Уотсън.
— Базата е построена през четирийсет и шеста или там някъде, което означава, че повечето хора, ангажирани в строителството й, отдавна са мъртви. Съмнявам се, че са споделили с децата си, вероятно единствено ръководството на училището е знаело за съществуването на тунелите. Възможно е никога да не са ги използвали. Възможно е никога да не са провеждали аварийно учение в бомбоубежището. Дори да са го направили, учениците от онези години също са доста възрастни вече. А военните, които са служили в базата, са били прехвърлени на други места.
Ланкастър добави:
— И да са останали хора, които знаят за тунелите, съмнявам се, че би им хрумнала възможността някой убиец да ги използва, за да влиза и излиза от училището. Вероятно смятат, че входовете отдавна са зазидани. Хората са убедени, че след стрелбата убиецът просто се е измъкнал някак си.
Богарт кимна.
— От тук би могъл да проникне много по-лесно в училището. Той обаче се е крил в стола и е кръстосвал напред-назад из сградата. Защо?
— Нямам представа — отвърна Декър. — Отначало решихме, че се е нуждаел от време, за да свали фалшивата стена към тунела откъм училищния стол. Сега обаче съм убеден, че е идвал тук доста често, което означава, че е могъл да проникне в училището по всяко време. С две думи, нямам представа защо се е крил в стола.
— Мислех, че знаете всички отговори.
— В такъв случай грешите.
Богарт го изгледа замислен.
— Наистина не забравяте нищо, нали? — Декър не отвърна на погледа му. Богарт се помести по-близо до него и каза тихо, за да не чуе никой друг: — Как сте устроен, Декър? Какво е онова нещо в главата ви, което ви позволява да правите онова, което правите?
Декър се престори, че не го е чул.
— Винаги ли се самоизключвате, когато някой се опитва да подхване разговор с вас?
— Социалните ми умения не са от най-добрите — отвърна Декър. — Казах ви го вече.
— Но можете едновременно да вървите и да дъвчете дъвка. Следователно, ако притежавате някакви по-специални умствени способности, те не са се отразили на умението ви да функционирате и да общувате.
Сега вече Декър го погледна.
— Защо го казвате?
— По-големият ми брат е аутист. Брилянтен ум в своята област. Но не може да общува с хора. Не е в състояние да проведе дори най-обикновен разговор, освен да изломоти няколко думи. В същото време е високофункционален и може да работи.
— В каква област?
— Физиката. И по-точно, субатомните частици. Може да анализира по цели дни разните му там кварки, лептони и бозони, но забравя да се храни и няма представа как да си резервира самолетен билет или да си плати сметката за тока.
Декър кимна и промърмори:
— Разбирам.
— Вие обаче се справяте добре.
— Всичко е относително, специален агент Богарт.
— По рождение ли сте такъв?
— От по-късно — отвърна пестеливо Декър. — Което обяснява защо мога едновременно да вървя и да дъвча дъвка — добави той с напрегнат глас, преди да отмести поглед.
Богарт кимна.
— Не ви се говори за това, нали?
— А на вас щеше ли да ви се говори?
Богарт изтри длани в панталона си.
— Трябва да пипнем този тип. Разполагаме с едно нещо, което още не сме оповестили.
Декър го погледна и каза:
— Личното му отношение към мен.
Богарт кимна.
— Изпратил ви е две съобщения. Едното кодирано, другото не. Поел е риск. Трябвало да е се върне в къщата, в която е убил семейството ви, за да напише едното от тях. Можело е някой да го види. После е отишъл в дома на Деби. Отново е поел риска някой да го види. Вярно, че по дефиниция всеки убиец поема риск. Но, както сам казахте, всичко е относително. Убиец като този не иска да бъде разкрит. Затова полага усилия да минимизира риска. В същото време желанието му за комуникация надделява. Това е важно. Защото ме навежда на мисълта, че между вас има някаква връзка. И тази връзка е много силна, много дълбока.
Декър впери поглед в агента.
— Работите в Куонтико, нали? В ЕПА?
— Да, в Екипа за поведенчески анализ. Аз съм от хората, които киното и телевизията нарича профайлъри. И съм доста добър.
— Но във ФБР няма профайлъри.
— Формално погледнато, не. Официално се водим анализатори. Понякога се оказваме прави, друг път грешим. Някои казват, че съставянето на психологически профили е лишено от емпирично потвърждение, и може би са прави. Аз обаче пет пари не давам за това. Интересувам се единствено от възможността да пипна лошите, преди да са успели да наранят още някого. За целта използвам всички инструменти, с които разполагам. — Взря се в Декър и добави: — Смятам, че вие сте такъв инструмент.
— Какво по-точно означава това?
— Означава, че искам да работите в по-тясно сътрудничество с нас. Заедно можем да успеем да извършим пробив.
Декър погледна към Ланкастър, която несъмнено бе чула разговора им, после стана и каза:
— Вече имам партньорка. Но открием ли нещо, веднага ще ви уведомим.
Той тръгна към изхода. Ланкастър изчака няколко секунди, удостои Богарт с бегла усмивка и забърза след него.
Специален агент Богарт остана на пейката, загледан след тях.



30

Декър отвори очи. Лежеше в леглото си в „Резидънс Ин“, но сънят не идваше. Навън валеше. По това време на годината — малко преди есента да отстъпи пред зимата — винаги валеше много, а дъждовете често бяха съпроводени от силни ветрове, благодарение на които капките сякаш се забиваха в мозъка му.
Обувки четирийсет и втори номер. Бяха потвърдили размера. За човек, който е един и осемдесет и шест-седем, над деветдесет килограма и има рамене, широки колкото неговите? Затвори очи и мисълта му се върна към образа, запечатан от камерата. Записът обаче показваше убиеца само от кръста нагоре. Той бе сигурен, че това е целенасочено. От кръста нагоре. Освен това бе подходил към камерата така, че да скрие маршрута, по който е проникнал в училището. Не от задната врата, а от подземния проход и стола.
Декър бе сигурен, че в записа има нещо нелогично, ала не знаеше какво точно. Никога не забравяше нищо, но това не означаваше, че успява да намери обяснение на всяко противоречие.
Тъкмо започна да си припомня записа, когато чу шум пред вратата на стаята си.
Всички стаи на „Резидънс Ин“ излизаха на открит коридор — всъщност тераса, която опасваше сградата. Беше с парапет от ковано желязо, който завършваше със стълби в двата края на сградата. По тях се слизаше на паркинга.
Декър бе на втория етаж. Отново чу същия шум. Някакво стържене по външната стена. Стаите отляво и отдясно бяха празни. Първият етаж обаче бе зает почти изцяло. Той се надигна до седнало положение и погледна вратата.
Пресегна се и взе пистолета, който държеше на нощното си шкафче. Вкара патрон в цевта, но плъзна затвора много бавно, за да приглуши изщракването му. Отметна завивките, обу си панталона, пъхна телефона в джоба си и пристъпи бос към вратата.
Застана вдясно от нея, стиснал пистолета с двете си ръце. Тогава отново чу същото стържене.

Отвън имаше нещо. Или
някой
.

Беше правил това много често като полицай. Само че в обратната посока. Бе стоял от външната страна на вратата, а не от вътрешната.
Откачи веригата, застана отстрани, хвана дръжката на бравата, преброи до три и отвори рязко. Изскочи през вратата и насочи пистолета първо наляво, после надясно.
Спря и я зяпна смаяно. Тя висеше на куката, на която бе окачена външната лампа. Краката й се полюшваха и стържеха леко стената.
Той постави пръсти върху каротидната й артерия, за да провери пулса. Действията му бяха автоматични. Беше мъртва, очите й бяха изцъклени и сякаш от стъкло.
Специален агент Лафърти бе приключила с воденето на записки.
Декър огледа тялото й, но не откри следи, които да му подскажат причината за смъртта й.
Обърна се, хукна по терасата и слезе тичешком по външните стълби. Тя едва ли висеше там отдавна. Който и да го бе направил, трябваше да е наблизо. Извади телефона си и набра 911. Съобщи на диспечерката най-важното, което побра в три изречения. После се обади на Ланкастър. Тя отговори едва на третото позвъняване. Часът бе три сутринта. Още първото му изречение я разсъни напълно. След второто я чу да се облича.
Той прибра телефона си и хукна към паркинга пред „Резидънс Ин“. Огледа се. Ослуша се за шум на двигател или за отдалечаващи се стъпки. Не чу нито едното, нито другото, а само запъхтяното си дишане. Спря и се наведе в опит да напълни дробовете си с кислород. Целият трепереше и имаше чувството, че стомахът му ще се преобърне. Когато вдигна глава, я видя. Армията от тройки настъпваше към него с вдигнати ножове, готова да ги забие в тялото му. Знаеше, че не е истинска, но тази нощ го обзе такъв ужас, сякаш я виждаше за пръв път.
Декър се приведе още повече и повърна на асфалта, като опръска босите си замръзнали крака.
Когато се изправи, чу първата сирена и звукът й прогони армията от тройки. Минута по-късно към първата сирена се присъедини и втора.
Той успя да изкачи стъпалата до стаята си. Подпря се на парапета и погледна тялото на Лафърти. Искаше да откачи тялото й, да го положи внимателно на пода и да затвори очите й. Искаше тя да изглежда като заспала. Въпреки насилствената смърт можеше да й придаде тих и спокоен вид. Не беше успял да направи това за семейството си.
Не можеше да го направи и сега, защото щеше да компрометира местопрестъплението. Затова не помръдна от мястото си. Когато полицейските коли влетяха на паркинга, той влезе в стаята си, остави пистолета на нощното шкафче и пак излезе на терасата. Патрулните полицаи вече спринтираха по стълбите. Спряха на метър от него.
Декър вдигна служебната си карта. Не познаваше никого от двамата и не искаше да останат с грешни впечатления.
— Еймъс Декър. Аз се обадих. Детектив Ланкастър ще дойде всеки момент.
Ченгетата го изглеждаха изпитателно с извадени пистолети. Единият пристъпи напред и огледа картата. Обърна се към другия и каза:
— Видях го вчера в училището. Беше заедно с детективите. Всичко е наред.
Полицаите прибраха оръжията и впериха погледи в мъртвото тяло на Лафърти.
— Това е специален агент Лафърти от ФБР — каза Декър. — Би трябвало да сте видели и нея в училището.
Те поклатиха глави. Единият от тях възкликна:
— Мамка му, федерална! Как е умряла?
— Нямам представа. Няма явни следи.
— Добре.
Декър отстъпи крачка назад от тялото.
— Едва ли ви казвам нещо ново, но бях ченге в продължение на двайсет години. Би трябвало да обезопасите периметъра, да повикате криминолозите и съдебен медик. Сигурен съм, че детектив Ланкастър е уведомила когото трябва, но както сами казахте, жертвата е федерален агент и трябва да следваме правилата буква по буква.
— Веднага ще се обадя — каза единият.
— Аз ще донеса полицейска лента — каза другият.
Декър посочи отворената врата.
— Това е моята стая. Чух шум и излязох да проверя. Тогава я видях. Слязох на паркинга. Там обаче нямаше никого. Не чух шум от автомобил. Нито стъпки. И повърнах долу на паркинга. Отвикнал съм да тичам.
— Добре, господин Декър. Ще ви помоля да се приберете в стаята. Сигурен съм, че детектив Ланкастър ще ви се обади, когато пристигне. — Полицаят погледна трупа и попита: — Сигурен ли сте, че е мъртва?
— Няма пулс. Проверих. И е студена. Мъртва е от известно време.
Декър се върна в стаята си, наплиска лицето си в банята, седна на леглото и зачака.
Знаеше къде живее Ланкастър. Предположи, че ще пристигне за трийсетина минути. Десет минути по-късно чу някаква суматоха пред вратата.
Осемнайсет минути след това на вратата се почука. Декър отвори. На прага стоеше Ланкастър.
Надзърна зад гърба й. Тялото на Лафърти лежеше на земята върху парче найлон. Терасата бе задръстена от насъбралите се криминолози, които правеха снимки и измервания и търсеха следи на всички възможни места.
Съдебният медик, нисък шейсетинагодишен мъж с брада, бе коленичил до Лафърти. Той вдигна поглед към Ланкастър.
— Мъртва е от три часа.
— Което означава, че е убита половин час след полунощ — отбеляза Декър.
— Причина за смъртта? — попита Ланкастър.
Медикът повдигна блузата на Лафърти и откри една-единствена прободна рана.
— Навътре и нагоре — каза той. — Чак до сърцето. Смъртта е настъпила почти незабавно. Кръвта очевидно е текла на друго място. Но не е била много. Ножът е пронизал сърцето и то е спряло да изпомпва.
Една мисъл мина през главата на Декър и той я изрече на глас:
— Проверихте ли гениталиите? Има ли наранявания?
Ланкастър го изгледа остро, сетне се обърна към съдебния медик.
Изражението на лицето му подсказа на Декър какъв е отговорът. Медикът изрече бавно:
— Убиецът е използвал много тъп нож, за да… осакати гениталиите й.
Ланкастър погледна Декър.
— Както и преди — промълви тя.
— Да. Както и преди.
На паркинга спряха три черни джипа.
— Това са федералните — каза притеснено Ланкастър. — Повиках ги, докато идвах насам.
Богарт вървеше най-отпред, като вземаше по две стъпала наведнъж. Беше рошав, по джинси и пуловер и с гуменките на бос крак. Мъжете зад него бяха облечени по сходен начин, но бяха взели и сините си якета с надпис ФБР.
Богарт застана до трупа и се взря в него. Потърка първо очите си, после брадичката си и зарея поглед над парапета.
Декър го чу да прошепва гневно: „По дяволите!“. След секунди се обърна към тях.
— Какво знаем до момента?
Ланкастър му съобщи часа и причината за смъртта. Разказа му и за откритието на съдебния медик.
— Да си видял или чул нещо, Декър? — попита пребледнелият Богарт.
Разказа му каквото знаеше. Накрая добави:
— Бях се унесъл. Шумът може да е продължавал известно време, преди да го чуя.
— Знаете ли къде е била тази вечер? — попита Ланкастър.
Богарт сякаш не чу въпроса й.
— Ако успеем да проследим маршрута й — обади се Декър, — можем да попаднем на следа.
— Знам! — отвърна рязко Богарт.
— Разбираме, че моментът е труден за вас, агент Богарт… — започна Ланкастър.
Декър я прекъсна:
— Колкото по-бързо разберем къде е била, толкова по-големи шансове имаме.
Богарт хвърли поглед към Лафърти и им даде знак да го последват по стълбите.
Качиха се в един от черните джипове. Агентът на ФБР седна отпред, а Ланкастър и Декър се вмъкнаха на задната седалка. Богарт отпи вода от малка бутилка, оставена в предната конзола, и каза:
— Лафърти ми беше протеже, защото виждах заложби у нея. Беше добър агент, не просто стенографка. — Той се обърна и изгледа остро Декър. — Досега не съм губил никого от моите хора. Трудно ми е да го приема.
— Сигурна съм — отвърна Ланкастър.
— Какво е правила тази вечер? — попита Декър. — В един хотел ли сте отседнали всички?
— Да, в „Сенчъри“.
— На един етаж ли сте?
— Не, разпръснати сме на три различни етажа. Но Лафърти беше настанена в съседство с друг агент.
— Кога някой от вас я е видял за последен път? — попита Ланкастър.
— Попитах всички, докато идвах насам. Някъде към девет и половина. Работила е в стаята на агент Дароу. Преглеждали са разни документи. После се е прибрала в стаята си.
— Знаем ли дали наистина се е прибрала? — попита Декър.
— Всъщност е споменала пред Дароу, че излиза да си купи някои неща, от които има нужда.
— Казала ли е какви неща или откъде ще ги купи?
— Дароу предполага, че е отишла до някоя аптека, защото и преди била ходила. Агентите не разполагаха с достатъчно време да се подготвят, тръгнаха на пожар за насам.
— Ходила е до аптека и преди? — попита Ланкастър. — Може пак да е отишла в същата.
— Може. Най-вероятно за тоалетни принадлежности — отвърна Богарт, зареял поглед през прозореца. Мислено бе много далече от тук.
Декър се облегна и се замисли за миг.
— На две преки от „Сенчъри“ има денонощна аптека. Аз лично бих отишъл там, защото е най-близката. А на паркинга има камери.
— Ще проверим дали са хванали нещо — каза Богарт.
Пътуването им отне едва двайсет минути, тъй като бе посред нощ, а и Богарт пренебрегна всички пътни знаци и ограничения на скоростта.
В четири без нещо Бърлингтън спеше. По улиците се движеха съвсем малко коли и не видяха нито един пешеходец. Завариха само двама души в денонощната аптека. Единият стоеше зад бронираното стъкло на касата, другият редеше дезодоранти в козметичната секция. И двамата бяха на смяна от осем вечерта. Богарт им показа снимка на Лафърти и ги попита дали са я виждали.
— Снощи не е идвала. Но предишната вечер я видях.
— Това означава, че може да не е успяла да стигне до тук — отбеляза Декър.
Поискаха записите от охранителните камери на паркинга и ги получиха.
— Би трябвало да е дошла пеша — каза Декър. — Прекалено близо е за кола.
— А и всичките ни коли са налице — допълни Богарт.
Той пъхна диска в лаптопа, който държеше в джипа си. В единия ъгъл на екрана се появи часовник и Богарт превъртя до 9:30 ч. Тримата се взряха напрегнато. Когато часовникът показа 9:59 ч., Декър прошепна:
— Ето я.
Лафърти се появи от уличката, която минаваше отстрани на аптеката. Направи две крачки и нещо я дръпна рязко назад.
— Пусни го отново, този път бавно — каза Декър.
Богарт го направи и превъртя кадрите още пет пъти, като се опитваше да увеличи картината максимално. Декър се взираше в екрана, запаметяваше всеки детайл и го подреждаше в главата си.
— Не мога да видя кой се крие отзад.
— Ще се опитаме да увеличим още образите — каза Богарт. — Моите хора вършат чудеса.
— Знаел е, че има камера — отбеляза Декър. — Също като в училището. Не е искал да го видим. Дори част от него.
— Как се е справил с нея толкова бързо? — попита Богарт. — Лафърти беше здрава и силна.
— Ръката, скрита в ръкавица, на врата й — каза Декър. — Възможно е да е имало нещо в нея. Лафърти се отпусна прекалено бързо. Вероятно я е парализирал с инжекция.
— Ако е така, кръвните тестове ще го докажат — обади се Ланкастър.
— Отвлекли са я в девет и петдесет и девет — каза Декър.
— Но времето на смъртта е около полунощ — отбеляза Ланкастър.
— Което означава, че са я държали жива два часа — довърши Декър.
Богарт изглеждаше напрегнат.
— Каза, че гениталиите й са осакатени. Смяташ ли, че преди това са я изнасилили?
Декър поклати глава.
— Жена ми не беше изнасилена. Но беше осакатена на същото… място — добави той.
— Каква е целта? — учуди се Богарт. — Защо? Не виждам никакъв смисъл.
— Когато попитах Леополд дали е направил нещо друго на жена ми, той не отговори. Информацията за това бе скрита от обществеността. Той би могъл да знае само ако е бил там, а знаем, че не е бил. Някой друг обаче може да му е казал. Но след като не отговори на въпроса ми, нямам представа дали наистина не знаеше, или не искаше да ми каже. И в двата случая продължавам да го подозирам.
Богарт нервно разтърка с длан лицето си.
— Какво друго?
— Била е в ръцете им в продължение на два часа. Вероятно по някое време е дошла на себе си, преди да я убият.
— Защо изобщо са я отвлекли? — каза Ланкастър.
— Да разберат в каква посока върви разследването — отговори Богарт.
Декър кимна.
— Искали са да разберат какво знаем. Дали сме постигнали някакъв напредък.
— Лафърти не би им казала нищо — заяви рязко Богарт.
— Никой не е неуязвим при зверски мъчения. Всичко зависи от тактиката, която използват — възрази Декър. — Може да е проговорила въпреки волята си. Както и да, най-добре да предположим, че знаят всичко, което знаем и ние. Включително и това, че сме открили подземния тунел.
Богарт погледна застиналия кадър на екрана, който показваше ръката в ръкавица, сграбчила младата жена за врата.
— Как не е усетила, че някой я следи? — зачуди се той. — Би трябвало да е вървял точно зад нея.
— Може да я е причакал в уличката — обади се Ланкастър.
Богарт поклати глава.
— Откъде ще знае дали и кога ще отиде до аптеката?
— Може да е наблюдавал хотела и да я е проследил, когато е излязла. Ходила е до аптеката поне веднъж преди това. Може да го е разбрал и да е предвидил вероятността да отиде там отново. А може и да го е видяла, но поради някаква причина да не го е приела като заплаха — добави Декър.
— Да не го е приела като заплаха? — възрази Богарт. — На тъмна пуста уличка? При положение, че имаме масов убиец на свобода?
— Може да не се е почувствала заплашена, ако онзи, когото е видяла, не е изглеждал подозрителен — предположи Декър.
Богарт почервеня, лицето му се разкриви в противна гримаса.
— Да не би да обвиняваш мен или някой от хората ми в нейното убийство? — попита той. — Защото тя не познава абсолютно никого в този скапан град!
— Нямах това предвид — отвърна спокойно Декър.
Богарт размаха пръст пред лицето му.
— Оставили са я пред твоята врата! Може ти да си я убил, копеле мръсно!
Декър запази спокойствие и отговори бавно, като подчертаваше ясно всяка дума:
— И съм я оставил пред вратата си, за да насоча подозренията към себе си? И после съм повикал ченгетата? Ако бях направил нещо толкова глупаво, би трябвало да пледирам невинен по невменяемост.
Богарт едва се сдържа да не го удари, но овладя емоциите си и извърна поглед.
— Еймъс, да не би да имаш предвид, че може да е видяла човек в униформа? — попита Ланкастър. — Ченге? Тя не би заподозряла полицай, нали?
— Да — отвърна Декър. — Точно това имах предвид.
Богарт го погледна намръщено и кимна.
— Да. Извинявай, че реагирах така. — Помълча, преди да каже: — Добре, ще обърнем тази проклета уличка наопаки. — Извади телефона и позвъни на хората си. После се обърна към Декър. — Трябва да работим заедно по този случай. Трябва да спрем този мръсник.
Декър поклати глава.

— Не е мръсник. А
мръсници
.

— Защо мислиш така? — попита го Ланкастър, докато Богарт го зяпаше смаяно. — Стрелецът е бил сам. Ти го каза.
— Сгреших — отвърна убедено Декър.
— Но какво по-конкретно те кара да смяташ, че е замесен повече от един човек? — попита Богарт.
— Това, че никой не може да бъде на две места едновременно.



31

Изгрев.
Облаците си бяха отишли, а с тях и дъждът. Това бе красив изгрев — отначало цветовете се промениха съвсем незабележимо, а после зората изведнъж обагри ярко небето. Никое друго явление не притежаваше преобразяващата мощ на зората. С изключение на ядрената гъба. И двете бяха в състояние да променят за минути небето — по свой начин.
В ранното утро Декър стоеше на улицата. Въпреки изгрева настроението му оставаше в плен на най-черния мрак. Не бе мигнал, след като се разделиха с Богарт и Ланкастър. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да заспи.
От другата страна на улицата бе магазинът на „Севън-Илевън“. Беше отворен. Винаги беше отворен. През витрината видя същата жена да брои кутии с цигари, но онзи, който миеше пода, бе друг. Вероятно Били размахваше парцала в друг магазин в друг град. Или възстановяваше силите си след запой.
Нямаше представа защо дойде тук. Това място обаче го привличаше като магнит.
Прекрачи прага и при звъна на входното звънче в мозъка му сякаш се заби бургия.
— Добре ли сте?
Изглеждаше леко уплашена и когато Декър видя отражението си в стъклената врата на хладилната витрина с безалкохолни, разбра притеснението й. Приличаше на скитник, дрехите му бяха мръсни, а косата му разчорлена.
— Вие… вие идвахте онзи ден — каза тя. — Търсехте някого.
Декър кимна и се огледа.
— Къде е Били? Онзи, който миеше пода?
— Следобед е на смяна. Намерихте ли човека, когото търсехте?
Декър поклати глава.
— Продължавам да го търся.
— Май имате нужда от кафе. Току-що го направих. Още е горещо. Сервираме там, отзад. Голямата чаша струва само долар. Искате ли нещо за закуска?
Звънецът над вратата иззвъня отново и в магазина влязоха двама мъже в дочени гащеризони, груби работни обувки и фланелени ризи. Единият отиде направо на касата за кутия цигари, а другият се запъти към машината за газирани напитки, където си наля огромна чаша кока-кола.
Докато жена обслужваше новия клиент, Декър отиде в задната част на магазина, взе си кафе и сладкиш от витрината и се върна на касата.
Нареди се зад мъжа с цигарите, който искаше и лотарийни билети, които да завършват на определени номера. Докато чакаше реда си, погледът му се спря случайно на вестника до касовия апарат. Той лежеше сгънат на две, но горната половина на първата страница се виждаше съвсем ясно. Декър едва не изпусна кафето и сладкиша.
Остави ги, взе вестника и зачете. Докато четеше, несъзнателно се запъти към вратата.
Жената извика след него:
— Ей, трябва да си платите! — Тя посочи кафето и сладкиша. — И за вестника също!
Декър пъхна ръка в джоба, извади банкнота от пет долара и я остави на касата, след което излезе, без да вземе нито кафето, нито сладкиша. Жената и двамата мъже зяпнаха.
Той тръгна по улицата и се подпря на една кофа за боклук, оставена под още светеща улична лампа.
Статията бе обширна, подробна и имаше снимка.

Моята снимка. Моята история. Не, чужда версия на случилото се, в която има много малко истина и твърде много спекулации. И лъжи.

Погледна името на автора, макар че можеше и да не си прави труда. Знаеше кой е написал статията.

Александра Джеймисън.

Взе автобуса до „Резидънс Ин“, влетя в стаята си, седна на леглото и прочете статията още три пъти. Нищо в нея не се промени, разбира се. С всяко прочитане обаче тя се врязваше все по-надълбоко в съзнанието му, като нож, който се забива няколко пъти в една и съща рана.
Отпусна се назад върху леглото и най-сетне поспа малко. Когато се събуди, вече бе девет сутринта.
Отиде в банята, плисна малко вода върху лицето си, слезе в ресторанта, напълни чинията си с храна, наля си три чаши черно кафе, отнесе ги до масата си, седна и впери поглед в тях.
Слънцето вече се беше издигнало нависоко и светлината нахлуваше през големите панорамни прозорци. Лъчите му озаряваха лицето на Декър като актьор на сцена, осветен от мощни прожектори.
Постоя известно време, гледайки храната, после отново зачете статията във вестника, който бе оставил до чинията. Телефонът му иззвъня. Погледна дисплея и натисна бутона.
— Мамка му, Еймъс, какво, по дяволите, си направил? — възкликна Ланкастър.
— Нищо. И това е проблемът.
— Всеки, който прочете статията, ще реши, че ти си наел Себастиан Леополд да избие семейството ти.
— И аз си помислих същото, макар да знам истината.
— Защо ти има зъб тази журналистка?
— Защото отказах да говоря с нея.
— Така не си й оставил друга възможност, освен да напише тези глупости.
— Но аз наистина се срещнах с Леополд.
— Имаш предвид в килията.
— След това.
— Какво?
— Проследих го, след като го освободиха. Снимката във вестника е направена в един бар.
— Защо, по дяволите, си го проследил?
— Защото исках да поговоря с него. Исках да разбера защо каза на ченгетата, а и на мен, че е убил семейството ми, при положение че това просто не е възможно.
— И какво ти каза той?
— Нищо. Изчезна.
— Имаш предвид, че си го изпуснал?
— Имам предвид, че се качи в кола и изчезна.
— Видя ли го с очите си?
— Не, но това е единствената възможност.
Декър я чу да въздиша шумно. Често бе чувал Ланкастър да въздиша така, особено когато той бе направил нещо нередно, дори то в крайна сметка да водеше до разрешаването на случая, по който работеха.
— Еймъс, понякога не те разбирам.
Чувал бе и това много пъти и добре знаеше, че Ланкастър не очаква да й отговори. Затова и не си направи труда.
— Значи Леополд е изчезнал.
— Засега — каза Декър.
— Хората ще те изядат жив заради тази статия. А проклетата вещица дори е написала къде живееш в момента.
— Аз имам скрит коз.
— Какъв? — попита заинтригувано тя.
— Това, че неми пука!
— Еймъс, мисля, че не разбираш…
— Трябва да тръгвам — прекъсна я той, затвори телефона и го остави на масата.
Впери поглед в чинията, отрупана с яйца, наденички, бекон и печени картофи, но видя не тях, а снимката, направена в бара. Снимката, на която седеше и разговаряше с Леополд. Знаеше, че на хората ще им се стори странно да седи и да пие бира с човека, който първо бе признал, че е убил семейството му, а после бе оттегли самопризнанията си. Но ако искаше да разкрие тези убийства, трябваше да е готов да се възползва от всяка възможност. А Леополд бе именно такава възможност.
Въздъхна, отмести чинията и вдигна поглед. До него бе застанала Джун с поднос мъфини, но гледаше към вратата.
Декър проследи погледа й. И я видя.
На прага на ресторанта стоеше Алекс Джеймисън. Беше облечена с черен панталон и черно палто с ресни по ръбовете, под което се подаваше тюркоазено поло. Косата й бе вързана на опашка, а токчетата на обувките й прибавяха поне десет сантиметра към ръста й.
Запъти се към масата му и погледна вестника до чинията му.
— Виждам, че сте го прочели — каза тихо тя.
Декър не отвърна нищо. Взе вилицата, придърпа чинията си и започна да се храни.
Алекс Джеймисън продължаваше да стои неловко до масата му и след малко каза:
— Предоставих ви възможност да разговаряте с мен.
Когато Декър пак не реагира, тя седна срещу него.
— Не исках да го правя.
Той остави вилицата, взе хартиена салфетка и изтри устата си.
— Смятам, че повече хората правят точно това, което искат.
Тя потропа с пръст по вестника.
— Все още имате възможност да оправите нещата.
— Хората, които искат да оправят нещата, изпитват подобно желание, защото са направили нещо нередно. Аз обаче не съм.
— Но се срещнахте с мъжа, обвинен в убийството на вашето семейство.
— Обвинен, нищо повече. Обвиненията отпаднаха и вие го знаехте много добре, преди да напишете тази статия. А аз го знаех, преди да се срещна с него в бара.
— Защо се срещнахте?
— Исках да му задам няколко въпроса.
— Какви въпроси?
Алекс Джеймисън извади диктофон, бележник и химикалка, но Декър вдигна ръка.
— Не си правете труда.
Тя се облегна на стола си.
— Не искате ли да разкажете своята история?
Декър побутна чинията си встрани, приведе се напред и каза:
— Нямам история за разказване.
После придърпа чинията обратно и продължи да се храни.
— Добре, заслужих си го. Смятате ли, че Леополд има нещо общо с убийствата? Дори да не ги е извършил собственоръчно. Да не забравяме и факта, че същият пистолет е бил използван и в гимназията.
Декър я изгледа мрачно.
— Бримър може да изгуби работата си заради това. Този факт не е публично достояние. И вие го знаете много добре, в противен случай нямаше да го публикувате. Искате да видите как кариерата й отива по дяволите? Или сте готова на всичко заради една статия?
— Вие сте много странен човек.
— Това наблюдение ми се струва извън контекста на нашия разговор.
— Но съм права, нали?
Сега Декър се облегна назад и я погледна.
— Разкажете ми за себе — подкани я изненадващо той.
— Какво? Защо? — сепна се тя.
— Лесно мога да науча каквото ме интересува. Днес животът на всеки е изложен на показ онлайн. И така, ако мога да използвам вашите думи, давам ви възможност да разкажете своята история.

— Тук ли се очаква да възкликна:
Touché
?

— Имате ли какво да криете?
— А вие?
— Не. Знаете всичко за мен. — Той посочи вестника. — Доказателството е тук. Така че ми разкажете за себе си.
— Какво ви интересува?
— Роден град, семейство, образование, кариера, цели в живота…
— Не се задоволявате с малко.
Декър зачака. Нямаше проблем нито с чакането, нито с мълчанието. Подобно на ума му неговото търпение не познаваше граници.
Тя скръсти ръце на гърдите си и започна:
— Родена съм в Блумингтън, Индиана. Завърших магистърска степен по масови комуникации в университета „Пърдю“. Поработих в малки вестници в Средния запад, като отначало носех кафе на редакторите, отразявах глупави истории, с които никой не желаеше да се захваща, и поемах нощни дежурства, които никой не искаше. Пробвах и онлайн журналистика, и блогове, но не ми хареса.
— Защо?
— Обичам да разговарям с хората лице в лице, а не с помощта на машина. Това не е истинска журналистика, а обработване на данни, подавани от разни смотаняци, които дори не познаваш. Това е за мързеливци, които не свалят пижамата си по цял ден. Не, не го искам. Искам „Пулицър“. Искам цяла лавица с награди „Пулицър“!
— Защо тогава сте дошли тук? Бърлингтън не е метрополис, който кипи от живот.
— Но е по-голям от градовете, в които съм работила до този момент. Има престъпност, интересен политически живот, разходите за живот са ниски, което е важно, защото събера ли всички часове, които работя, ще излезе, че не получавам дори минималната надница. Освен това ми позволяват да си избирам темите и да пиша както ми харесва.
— Семейство?
— Голямо. Но всички са в Блумингтън.
— А другата причина да дойдете тук?
— Няма друга причина.
Той посочи безимения пръст на лявата й ръка.
— Носили сте два пръстена. Следите са едва забележими, но все пак ги има. Годежен пръстен и брачна халка. Вече ги няма.
— Разведена съм. Какво толкова? Половината жители на тази страна са разведени.
— Искахте да започнете на чисто, далече от бившия?
Тя потри следите върху пръста си.
— Нещо такова. Е, добре, приключихте ли с мен?
— А иска ли ви се да съм приключил?
— Нали разбирате, че не ви разказвам всичко това, защото вие сте ме принудили? Просто съм в добро настроение и се пускам по течението, за да видя къде ще ме отведе.
— Казахте, че пишете както ви харесва.
— Да.
— Възнамерявате ли да проследите връзката между смъртта на семейството ми и убийствата в гимназията?
— Разбира се.
— Как ви наричат приятелите?
— Предполагате, че имам приятели?
— Как ви нарича Бримър?
— Алекс.

— Добре,
Александра
, ще се опитам да бъда възможно най-ясен.

Тя извъртя театрално очи и го погледна пренебрежително.
— Да не би да се каните да ми изчетете някоя поучителна лекция?
— Какво ще кажете да ви съобщя сензационна новина, която никой не знае?
Изражението й се промени. Тя взе диктофона си.
— Мога ли да ви запиша?
— Стига източникът ви да остане анонимен.
— Имате думата ми.
— Толкова лесно ли я давате?
— Имате думата ми — повтори тя ясно и отчетливо.
— Снощи са убили агент на ФБР. Тялото й беше оставено на терасата над главите ни. Тя беше опитен федерален агент, носеше оръжие и можеше да се защитава. Сега е само жертва на убийство. Убиецът се е справил с нея с лекотата на човек, който размазва насекомо с крак. — Декър побутна чинията си за пореден път, пресегна се и изключи диктофона й.
Алекс Джеймисън не направи опит да го спре.
— Видял съм твърде много за двайсетте години, които прекарах в полицията, но никога не съм виждал… — Той замълча, за да намери подходящите думи. — Никога не съм виждал подобна жестокост. Не е само жестокостта обаче. А… — Замълча отново, затвори очи и забарабани с пръсти по масата. — Жестокост, съчетана с хитрост и интелект. Много опасна комбинация, Александра. Попитах за семейството ти, защото исках да знам дали ще има кой да скърби за теб, ако те убият. Моля те, не прави грешки, защото той ще те убие с лекотата, с която някой друг издишва дима от цигарата си.
— Виж, ако се опитваш…
Декър не й позволи да довърши.
— Може да ни наблюдава дори в този момент и да замисля как да отнеме живота ти. Струва ми се, че така ми отмъщава по някакъв начин. Убива хора, с които съм близък или работя. Ти написа обширна статия, посветена на мен. Това създава помежду ни връзка, каквато този тип очевидно обожава. Не се съмнявам, че възнамерява да продължи да убива, докато не ликвидира и последната жертва в списъка си.
Джеймисън вече не го гледаше пренебрежително. Изглеждаше уплашена, макар да се опитваше да го прикрие.
— И коя е тази последна жертва? — попита тя, като се опитваше да говори равнодушно, но гласът й се разтрепери още по средата на изречението.
— Аз.



32

Александра взе диктофона, бележника и химикалката, прибра ги в чантата си и стана. Избягваше погледа на Декър.
— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, признавам, че ме изплаши до смърт — каза тя.
— Видя ли Леополд да напуска бара?
— Какво?
Той посочи вестника.
— Бара, в който е направена тази снимка.
Тя го погледна предпазливо.
— Няма да отговоря на този въпрос.
— Току-що отговори. Добре, имам още един.
— Какъв?
Декър вдигна вестника.
— Как се сдоби с тази снимка, на която двамата с Леополд сме в бара? Не виждам името на фотографа. Знам, че в журналистиката се отнасят доста стриктно към авторските права, затова се чудя защо няма име под нея.
— Аз я направих.
— Не, не си.
— Откъде знаеш?
— Доста съм наблюдателен и добре знам, че ти не беше в бара. Който и да я е направил, е бил там заради Леополд и мен. Което означава, че ни е проследил, докато вървях след него. — Помълча и продължи: — Нямаше да те питам, ако не беше важно. Откъде получи тази снимка?
— От анонимен източник — призна най-сетне Джеймисън.
— Същият анонимен източник ли ти предостави подробности около статията, която написа?
— Не мога да отговоря на този въпрос.
— Ако не знаеш името на източника, не бива да се тревожиш за опазването на анонимността му. — Декър остави вестника да падне на масата. — Имейл или есемес? Информацията със сигурност не е дошла по обикновената поща. Тогава не би имала време да напишеш статията.
— Имейл.
— Можеш ли да ми изпратиш адреса?
— Защо това е толкова важно за теб?
— Защото човекът, който ти е изпратил имейла, е убиецът на всички тези хора.
— Не можеш да си сигурен.
— Абсолютно съм сигурен. И предполагам, че в имейла са те посъветвали непременно да напишеш тази статия, защото нещата не изглеждат никак добре — аз се срещам с убиеца на моето семейство и зад това сигурно се крие нещо. Прав ли съм?
Очите на Джеймисън се разширяваха с всяка негова дума.
— Ти ли ми изпрати имейла? — просъска тя.
— Аз? За да прочета в твоя вестник статия, която на практика ме обвинява, че съм замесен в смъртта на семейството ми?
Тя прехапа устни.
— Съжалявам, това беше глупаво. — Преглътна с усилие и попита: — Наистина ли мислиш, че е той?
— Бил е там. Бил е на няколко метра от мен, а аз така и не го видях. Нямам представа как е възможно.
— Нали каза, че бил хитър.
Декър кимна.
— Така е. Очевидно иска да ме унищожи професионално, преди да ме убие.
— Мога ли да ти задам един въпрос?
Декър я погледна.
— Давай!
— Кого, по дяволите, си ядосал до такава степен, че да ти причини всичко това?
Декър не отговори, защото нямаше какво да каже. Записа имейл адреса си на една салфетка и я побутна към Джеймисън. Тя я взе, обърна се и си тръгна.
Декър не помръдна от мястото си. Минута по-късно телефонът му изпиука. Погледна дисплея и си позволи мимолетна усмивка.
Джеймисън му бе изпратила имейла на анонимния източник. Декър знаеше, че това няма да го отведе до подателя. Беше прекалено очевидно. Но искаше да проучи написаното.
Побутна чинията настрани и зачете съобщението. Бе изпратено от Малард2000. Това име не му говореше нищо. Прочете съобщението. Общо взето, казваше онова, което той бе предположил. Авторът явно целеше Джеймисън да напише статия, която да хвърли подозрение, че Декър е виновен за смъртта на семейството си. Бе подбрал прости, но силни думи. Декър си представи как Себастиан Леополд изрича тези думи на глас, опита се да сравни този изказ с накъсаната му реч. Не откри никакво съвпадение.

Били са двама. Заедно. Един човек не може да бъде на две места едновременно. Леополд е бил в ареста по време и на двете убийства. Следователно, ако е замесен, а аз съм убеден, че е замесен, има още някой. Тази теория обаче води до необичаен проблем.


Възможно бе един човек да му има зъб и да подеме лична вендета.
Но двама
?

Препрати имейла на Ланкастър с молба да го проследят. Съмняваше се, че полицията или ФБР ще постигнат нещо, но трябваше да опита. Той не разполагаше с компютър, затова отиде в градската библиотека, където можеше да ползва техните терминали.
Не се отличаваше с кой знае какви компютърни умения и възможностите му да открие човек само по имейл адреса му бяха повече от ограничени. Бързо се отказа и стана от компютъра. Отиде до рафтовете, отрупани с книги, и се насочи към секцията с научнопопулярна литература.
Хрумнало му бе нещо, а библиотеката беше идеалното място да провери теорията, която започваше да се оформя в главата му.

Убийството на семейство Клътър.

Отиде при авторите, чиято фамилия започваше с К. Не го интересуваше злощастното семейство Клътър, а авторът на тази трагична история.
Откри книгата и я свали от мястото й.
„Хладнокръвно“ от Труман Капоти.
Историята бе едновременно проста и многопластова. Декър бе чел романа преди години и — подобно на всичко останало — бе запаметил всяка страница, всяка дума от него.
Затворник научава от друг затворник, че канзаски фермер на име Клътър държи огромна сума пари в сейфа си. Когато излиза на свобода, среща свой съкилийник и двамата тръгват към дома на фермера. Проникват в къщата, но откриват, че няма сейф, няма и пари — информацията е невярна. Историята би трябвало да свърши тук, но за нещастие на семейство Кътлър тя продължава. По-боязливият, но и по-лабилен от двамата престъпници решава, че трябва да избият семейството. Партньорът му, който до този момент е държал нещата в свои ръце, се съгласява неохотно. Избиват членовете на семейството един по един. Убийците обаче не са особено умни и бързо биват заловени. След съдебен процес и продължително обжалване и двамата увисват на бесилката в затвора в Канзас.
Трагична история, откъдето и да я погледнеш. Миналото и на двамата убийци бе изпълнено с неуспехи, проблеми, неприятности. Но нищо не оправдаваше стореното от тях. И не би могло да го оправдае.
В момента обаче не тази част от историята интересуваше Декър. Интересуваше го възможността двама души с различен произход и различно минало да се срещнат в подходящия момент и да установят партньорство, което да доведе до избиването на толкова много хора. Той не познаваше Леополд. Никога не го бе виждал до момента, в който влезе в арестантската килия. Следователно инициаторът на вендетата не бе Леополд. Трябваше да е партньорът му. Кой обаче бе той?
Остави книгата на мястото й и напусна библиотеката.
Крачеше по улицата, когато Ланкастър му се обади.
— Нямаме нищо по отношение на имейла — заяви тя. — Наистина ли мислиш, че е нашият човек?
— Убеден съм.
— От ФБР също го проверяват.
— Нещо за Лафърти?
— Това е причината да ти се обадя. Можем ли да се срещнем в моргата?
— Да. Защо?
— Чакай ме там. Сам ще видиш.
* * *
Декър взе автобуса до моргата, която се намираше в покрайнините на Бърлингтън и, подобно на по-голямата част от града, бе виждала и по-добри времена. Размишляваше върху думите на Ланкастър, докато пътуваше, но не успяваше да проумее какво се крие зад тях. Какво трябваше да види той с очите си?
Когато пристигна пред моргата, Ланкастър вече го чакаше. Изражението й бе напрегнато, а ръката й трепереше повече от преди.
— Какво има? — попита Декър.
— Да вървим, Богарт вече ни чака.
Тръгнаха по коридорите, пропити с миризма на антисептици и смърт. Смъртта имаше собствена характерна миризма, която проникваше в носа, гърлото, очите. Моргите не бяха хигиенични места. Всъщност бяха изключително мръсни. Никой не се притесняваше да не би „пациентите“ му да пипнат инфекция.
Ланкастър водеше. Накрая мина през двукрила летяща врата. Декър я последва. Помещението, в което се озова, бе голямо, изпълнено с множество рафтове и маси от неръждаема стомана, три от които бяха заети от трупове, покрити с бели чаршафи. От тавана висяха подвижни душове, които приличаха на пръскачки за поливане, а шкафовете бяха пълни с бутилки и инструменти. В съседното помещение се разнесе вой на трион. Декър бе чувал този звук и преди. Явно отваряха нечий череп. Запита се дали е на жертва от гимназията „Мансфийлд“, дали сега мозъкът на някой ученик или ученичка ще бъде изваден, измерен, претеглен.
Около масата в дъното се бяха събрали няколко души. Сред тях бе и Богарт. Отново бе облечен в костюм с вратовръзка, на която дори имаше игла, а по ризата му нямаше и една гънка. Всяко косъмче от косата му бе пригладено на мястото си. Самото въплъщение на професионализма. Но подпухналото му лице, зачервените очи и отпуснатата стойка говореха съвсем друго. До него стояха още двама агенти и един мъж, когото Декър познаваше — главният съдебен лекар. Да, не биха позволили на обикновен патоанатом да се заеме с агент на ФБР. Декър дори бе изненадан, че не са повикали специалист от Бюрото.
Богарт вдигна поглед, когато ги чу да приближават. Кимна, поздрави Декър с мрачен поглед и отново се обърна към тялото под чаршафа.
Ланкастър попита съдебния лекар:
— Какво знаем до момента?
— Както е отбелязал колегата още на местопрестъплението, причината за смъртта е прободна рана в сърцето. Тялото е местено след настъпването на смъртта. Трупните петна свидетелстват за това. Кръвта се е събрала в тъканите на гърба, но тялото е намерено окачено на кука за лампа. — Медикът отметна чаршафа и показа едната ръка на Лафърти. Повдигна я с усилие заради вкочаняването. — Тъканите започват да се отпускат, най-вече челюстта и вратът, което потвърждава повече или по-малко първоначално установения час на смъртта.
— А околната температура? — попита Декър. — Беше студено.
— Колегата, който е работил на място, е отчел външната температура. Жертвата е била инжектирана с много мощен седатив. Открихме следи от него. Той е трябвало да й отнеме възможността да се съпротивлява.
— Да не забравяме и осакатяването на половите органи — каза Декър.
Съдебният лекар кимна. Но когато понечи да вдигне чаршафа, за да разкрие долната половина от тялото й, Декър го спря.
— Вече сме го виждали.
Медикът погледна въпросително Ланкастър. Тя на свой ред се обърна към Богарт и заяви:
— Не съм му казала. Реших, че е най-добре да го види сам.
Богарт кимна и погледна другите двама агенти, едри широкоплещести мъже, които изглеждаха готови да убият някого, когото и да било.
— Обърнете я.
Медикът дръпна чаршафа и разкри тялото на специален агент Лафърти. Кожата й беше много бледа. Разбира се, вече й бяха направили аутопсия, разрезът във формата на буквата Y разсичаше трупа по грозен и страховит начин; приличаше на полуотворен цип, сраснал се с плътта. Кожата на лицето й бе поувиснала малко, защото бе обелена и отново опъната. Черепът й бе разрязан с трион, а мозъкът й бе изваден, преди да дойде ред на обратната процедура и всичко да бъде върнато на мястото му.
Когато обърнаха тялото й, бледият цвят изчезна. Кожата отдолу бе виолетовочервена от стеклата се кръв.
Декър обаче не гледаше това. Гледаше нещо друго на гърба й.
Пристъпи напред, защото промяната в цвета на кожата го бе направила почти незабележимо.
И тогава го видя добре. Беше съобщение.
Някой бе изрязал думи с върха на нож, използвайки тялото й като хартия. Съобщението бе на два реда.

Кога ще свърши това ли, братле?


Ти ми кажи.




33

Всички излязоха заедно отвън. Богарт погледна хората си и каза:
— Оставете ни за две минути. Ще се видим при колите. — След като агентите си тръгнаха, Богарт се обърна към Ланкастър. — Искам да си поговорим насаме с партньора ти.
Ланкастър погледна Декър, който каза:
— Ще се видим по-късно. Мери.
— Сигурен ли си?
— Сигурен е — отвърна рязко Богарт.
Ланкастър впери поглед в него.
— Съжалявам за агент Лафърти.
— Специален агент Лафърти. Благодаря.
Тя се обърна и се отдалечи. Погледна ги през рамо, преди да свие зад ъгъла, и изчезна. В следващия миг Богарт сграбчи Декър и го блъсна в тухлената стена на моргата. Притисна го с ръка под брадичката като с лост.
— Добре, дебело копеле, да си изясним нещата още сега.
Богарт бе едър, як и в много по-добра форма от Декър. Освен това кипеше от омраза, което му даваше допълнителни сили. Но пък Декър тежеше поне с петдесет килограма повече и навремето бе играл футбол в професионален отбор.
След като двамата напрягаха сили в продължение на минута, като всеки се опитваше да надделее, Декър подгъна леко колене и се оттласна от стената. От рязкото движение политнаха напред. Всъщност за Богарт това бе назад. В същото време Декър затъкна лявото си стъпало зад десния крак на агента и той падна на земята. Декър се стовари върху него със силата на огромна канара.
Макар върху Богарт да лежаха сто и петдесет килограма, все пак успя да улучи с юмрук челюстта на Декър, който усети вкуса на собствената си кръв. Освен това му се разклати зъб. Заби лакът в главата на агента и той изохка, когато тя се блъсна в тротоара.
— Ще те убия! — изкрещя Богарт, който не спираше да удря и да рита, докато противникът се мъчеше да обездвижи крайниците му.
Декър се надигна десетина сантиметра, след което се отпусна с цялата си тежест и рамото му попадна в диафрагмата на Богарт. Направи го отново. Едва тогава агентът простена, отвори уста като риба на сухо и престана да се съпротивлява.
Декър се надигна, олюля се и отстъпи назад. Опря ръце на разтрепераните си колене и задиша тежко. Когато вдигна поглед, видя, че Богарт е седнал на земята и пистолетът му сочи към него. Агентът се надигна бавно — явно изпитваше силни болки, — но продължаваше да се цели в главата му.
— Току-що нападна федерален агент — едва изрече той и притисна раната на главата си със свободната си ръка.
Декър погледна пистолета, сетне Богарт.
— Мога да те арестувам — добави Богарт.
Декър се изправи, залитна и се подпря на тухлената стена. Успя най-сетне да възстанови дишането си и попита:
— Нали искаше да ми кажеш нещо?
Без да отмества оръжието, Богарт отметна кичур коса, паднал върху лицето му, и оправи вратовръзката си. Пристъпи към него и изръмжа:
— Какво?

— Каза, че искаш да си поговорим насаме. Мислех, че имаш да ми
кажеш
нещо, а не да ме нападаш.

Богарт посочи вратата на моргата.
— Той е оставил послание върху… върху моя агент, което е предназначено за теб.
— Знам.
— Което означава, че би трябвало да познаваш този звяр. Трябва да си му направил нещо. Нарича те братле! — Богарт изкрещя последните думи.
Декър издиша тежко и се отлепи от стената. Вече стоеше уверено на краката си.
— Не го познавам. И не съм му „братле“.
— Нали каза, че никога не забравяш? Е, явно и той не забравя. Направил си нещо. Може да не осъзнаваш какво, но той уби… той уби… — Не успя да намери думи, свали пистолета, поклати глава и впери поглед в земята с израз на отчаяние.
Декър разтри разцепената си скула и ожулването, останало от юмрука на Богарт. Опипа с език разклатения си зъб.
— Той уби цяла дузина жертви, включително моето семейство и специален агент Нора Лафърти — каза Декър.
Богарт вдигна поглед и кимна.
— Включително Нора. — Сетне прибра оръжието и каза: — Виж какво… съжалявам… Ако искаш да повдигнеш обвинение срещу мен… давай. Нямам оправдание.
— Не съм сигурен какво точно се случи, но мисля, че се спънах и паднах върху теб — заяви Декър. — Доста непохватно от моя страна. Но пък съм твърде едър и дебел и определено не съм във форма. Мисля, че трябва да дадеш костюма си на химическо чистене и да се погрижиш за тази рана на главата.
Богарт изтупа мръсотията от ръкава на сакото си и попита:
— Какво ще правим сега?
— Открихме доста неща в базата, но все безполезни. Твоите хора имат ли някакви находки там?
— Само боклуци. Още не сме получили отговор от Пентагона. Съмнявам се, че могат да ни кажат нещо ново. Ами онази история във вестника?
— Разговарях с репортерката.
— Ланкастър ни каза. Даде ни адреса, от който е изпратен имейлът. Хората ми се опитват да го проследят, но засега не успяват.
— Съмнявам се, че ще ни отведе до извършителя.
— Това означава, че не разполагаме с нищо, така ли? — попита унило Богарт.
— Разполагаме с много неща, стига да успеем да открием логиката в тях. А също и със Себастиан Леополд.
— Но той има алибита и за двата случая.
— Но не и за Лафърти.
— Искаш да кажеш, че Леополд работи с някого? Това ли имаше предвид, когато каза, че никой не може да бъде на две места едновременно?
Декър кимна.
— Но как можеш да си сигурен, че той е убил Нора?
— Не съм. Освен това не мисля, че Леополд е издълбал онези думи върху нея.
— Защо?

— Срещнах се с него. Щях да го запомня, ако го бях виждал преди. Но не го помня, което означава, че не съм го виждал. Остава партньорът му. Този тип не би позволил Леополд да направи това. Твърде лично е. Аз съм неговият
брат
. Никой друг.
Той
ми има зъб.

— Но как е възможно да си вбесил този, другия… и да не го помниш? След като те мрази до такава степен, че да избие толкова хора?
— Не мога да ти отговоря, защото самият аз нямам отговор. Но ти обещавам, че ще го открия.



34

Декър се взираше във вратата на бара. После погледна вдясно и вляво. И съседните тухлени сгради изглеждаха занемарени.
Той изкачи стъпалата пред входа и се озова в тъмния задимен салон.
Огледа се и видя двама мъже с вид на работници, които пиеха бира в сепарето отзад. До висока кръгла маса стоеше жена с чаша бяло вино в едната ръка и недопушена цигара в другата. Проследи с поглед как тя остави чашата и подпря цигарата върху черния пластмасов пепелник, после извади от чантата си червило и огледалце и начерви устните си.
Декър ги подмина и се запъти към бара, зад който стоеше същият барман. Седна и си поръча „Корс“ Барманът му наля халба, отряза пяната с нож за масло и плъзна чашата към него. Декър му подаде пет долара и му каза да задържи рестото. Това привлече вниманието на мъжа.
— Идвали сте тук и преди — рече барманът.
Декър кимна и отпи от бирата си.
— Да. С един човек.
— А, да! Онзи, смахнатият!
— Идвал ли е отново?
— Не — отвърна мъжът и започна да бърше махагоновия плот. Използваше платнена кърпа, която въртеше с енергични кръгови движения.
— А идвал ли е преди това?
— Един-два пъти.
— Разговаряли ли сте?
— Той не говори с никого. Освен онзи път с вас.
— Наблизо ли живее?
— Нямам представа. Не съм го засичал из квартала.
— Не виждам сервитьорката.
— Точно така — подсмихна се барманът.
— Какво стана с нея?

— С нея? — Този път мъжът се засмя, спря да бърше плота, опря лакти на него и каза: — Наричаш я
нея
вместо
то
. Аз не я наричам
нея
.


— А защо
то
?

Барманът посочи Декър с пръст и отвърна:
— Много добър въпрос. Но не аз наемам персонала тук. Аз само разливам напитките, бърша чашите и от време на време изхвърлям някой нафиркан през вратата.
— Кой тогава наема персонала?
— Шефовете, които и да са те в момента. Това място беше препродадено четири пъти за последните три години. Аз обаче оставам, макар че бих се махнал в мига, в който си намеря по-добре платена работа.
— Искаш да кажеш, че е мъж, преоблечен като жена?
— Травестит или нещо подобно. Не съм сигурен. Не съм проверявал, така че няма как да съм сигурен. Не си падам по такива неща.
Декър затвори очи и кадрите пробягаха през главата му.
Висока, слаба, с руси къдрици.

Които скриваха голяма част от лицето й. Или от лицето
му
.

Ами адамовата ябълка, която винаги издаваше травеститите, тъй като можеше да бъде отстранена единствено с операция?
— Разполагате ли с някаква информация за тази личност? Име или адрес? Някакви данни, които е предоставила при постъпването на работа?
— Шефовете се занимават с това. А те дори не са местни. Май са от друг щат. Мисля, че притежават няколко бизнеса, които са обединили в една фирма. Обзалагам се, че изкарват купища пари, за разлика от мен.
— Тук не разполагате с досиета на персонала, така ли?
— Не.
— А кой я интервюира, преди да постъпи на работа?
— Дойде от някаква агенция.
— Знаете ли от коя?
Барманът погледна Декър.
— Да не би да си падаш по такива?
Декър извади временната си полицейска карта.
— Работя по един случай. Може да се наложи да поговоря с този човек.
Мъжът огледа документа и каза:

— Добре. Честно казано, нямам представа от коя агенция дойде. Това
нещо
се появи един ден и започна работа.

— Не ви ли се стори странно?
— Да, но имахме нужда от сервитьорка. Предишната не се появи на работа. Спомена агенцията, която шефовете използват, затова я оставих да работи.
— Кога стана това?
— Един ден преди да се появите с онзи тип.
— Ами ако не е била изпратена от агенцията?
— Че защо ще лъже?
— Имате ли тоалетна за персонала?
— Да, отзад.
— И сервитьорката я е използвала?
— Разбира се. На всеки му се налага да свърши някоя работа от време на време, нали? Било прав, било клекнал.
— Покажи ми я.
Барманът го поведе по коридора отзад до олющена врата, на която пишеше ТОАЛЕТНА.
— Имаш ли тиксо? — попита Декър.
— Там, отзад.
— Донеси го.
Обърканият мъж се върна след малко с цяло руло тиксо. Декър запечата вратата с две дълги кръстосани ленти.
— Какво правиш, по дяволите? — попита барманът.
— След пет минути ще изпратя криминолози. Никой да не влиза.
— Ами ако ми се наложи?

— Ще ползваш тоалетната за клиенти. И тъй като колегите ще те помолят за описание на онова
нещо
, опитай се да си спомниш всяка подробност.

Декър позвъни на Ланкастър.
— Веднага ги изпращам — отвърна тя. — Как мина разговорът ти с Богарт?
— Според очакванията.
Той затвори телефона и излезе навън.
Повторното му посещение на бара бе отговорило на два въпроса.
Първо, сервитьорката ги беше снимала двамата с Леополд и беше изпратила снимка на Александра Джеймисън, както и подробностите за статията. Никой освен нея не би могъл да го направи. Целта бе да се съсипе репутацията му, доколкото изобщо му бе останала някаква.
Нещо повече, престъпниците искаха да подложи истината на съмнение.
Второ, сервитьорката бе излязла по-рано и бе качила Леополд в колата, когато той бе напуснал заведението. Би трябвало да е хибрид или електромобил, защото Декър не бе чул паленето на обикновен двигател, а той не би го пропуснал.
На кадрите, които превъртя наум, се виждаше само барманът. Леополд вече бе излязъл. Сервитьорката отсъстваше. Защото тя бе отишла за колата.

Мъж в женски дрехи.
Или жена, която се преструва, че е мъж, и то травестит. Това му напомни за един филм отпреди години с Джеймс Гарнър и Джули Андрюс — „Виктор Виктория“.
Може би именно сервитьорката бе съучастничка на Леополд в престъпленията?
Декър не бе погледнал краката й, за което сега безкрайно съжаляваше. Ако трябваше да гадае обаче, би предположил, че носи четирийсет и втори номер. Опита се да прецени ръста й. Би могла да носи токчета. Превъртя кадрите един по един.
Може би метър и седемдесет и осем, дори метър и осемдесет. Стройна с тесни рамене и бедра.
Това съвсем не беше метър и осемдесет и седем, над деветдесет килограма и рамене като на Декър.
Но не бе невъзможно с малко изобретателност. Освен това в този случай май всичко беше възможно.
Декър зачака криминолозите. Когато пристигнаха, той им каза какво точно трябва да направят. Ланкастър ги беше инструктирала да следват стриктно разпорежданията му. Полицейският художник седна срещу бармана, който трябваше да му опише подробно сервитьорката, а Декър тръгна към следващото място.
Беше му хрумнала една идея.



35

Работилницата в гимназията.
Тази учебна година нямаше да има занятия по трудово, защото учителят бе напуснал.
Декър се запита дали има и друга причина убиецът да дойде тук освен подземния проход. Влезе в склада, огледа купчините непотребни вещи и материали, останали от стари училищни проекти. Оприличи ги на кости от динозаври, които очакват палеонтолозите да започнат разкопки и да ги открият.
Е, той възнамеряваше да започне разкопки.
Захвана се с върха на първата купчина и стигна до дъното й.
Не откри нищо полезно. Слезе по стъпалата до площадката с фалшивата стена от балсово дърво. Стрелецът бе отместил встрани купчината боклуци, която бе стояла там.
Не се наложи да рови прекалено дълго в нея.
Извади някакъв предмет и го вдигна.
Необичайна конструкция от стоманена мрежа и кожа с пълнеж от вата. Бивш футболист като него мигом позна какво е това.
Раменни подложки. И не само. Защитното приспособление стигаше чак до кръста и увеличаваше размера на гръдния кош. По него имаше кожени ремъци със закопчалки. Наподобяваше умалена версия на онова прочуто средновековно средство за инквизиция, известно като Желязната девица, и можеше да направи един по-слаб човек два пъти по-едър.
Той отвори приспособлението и се опита да го надене върху торса си. То обаче бе почти с неговите размери, затова не му стана. Но щеше да стане на някой по-дребен. И мигом да го превърне в гигант. Декър се възхити на гъвкавата стоманена мрежа, на пластичните подплънки и лесно откопчаващите се ремъци, които придържаха цялата конструкция. Разбира се, че тази броня трябваше да е удобна, нали убиецът трябваше да се придвижва и да стреля, докато я носи. С нея човек, тежащ шейсетина килограма, можеше да заприлича на стокилограмов здравеняк.
В следващите купчини боклук откри подплънки за крака, които добавяха необходимия обем и тегло на долната половина на тялото, за да бъде тя съразмерна с горната.
Добре, това решаваше въпроса с обема. Оставаше обаче проблемът с височината.
Декър продължи да рови.
Откри го между две стари лампи и маса от дънер на дърво.
Вдигна го и го огледа. Ботуш с висока платформа. Той би увеличил с девет-десет сантиметра ръста на онзи, който го обуе. Токовете със същата височина биха ограничили подвижността. Сравни ботуша с обувката си. Оказа се доста по-малък. Най-много четирийсет и втори номер.
Няколко секунди по-късно намери и другия ботуш.
Остави ги на земята. Макар да не можеше да напъха краката си в тях, можеше да стъпи отгоре им.
И от един и деветдесет и шест стана към два и пет.
Съмняваше се, че убиецът е донесъл всичко това по време на театралното представление, скрил го е в стола и после го е помъкнал през подземното скривалище. Просто не му се бе наложило да го прави. Можеше да се промъкне тук по всяко време и да го остави.
Декър откри найлонова торба за отпадъци и напъха всичко в нея.
Добре, това решаваше въпроса с размера на следите в прахта и обясняваше как убиецът се е промъкнал през вратата на склада, без да трябва да отмества купчината стари климатици. Очевидно бе доста по-слаб, може би като Ланкастър, която спокойно се провря през тесния отвор. Слаб като сервитьорката. Тя също би успяла да мине през отвора.
Мислите на Декър се насочиха към камерата при задния вход на училището. Тя показваше тялото на убиеца само от кръста нагоре. Не бе искал обективът да заснеме ботушите с платформа. Що се отнасяше до свидетелствата на очевидците, той не се бе притеснявал от тях. Оцелелите едва ли биха си направили труда да гледат с какво е обут, не и когато стреля по тях.
Позвъни на Ланкастър и й съобщи какво е намерил.
След като на няколко пъти възкликна: „Мили боже!“, партньорката му обеща да пристигне до десет минути, за да вземе уликите.
Декър седна на една работна маса, разположена насред работилницата, и се огледа. Искаше да подреди всичко в главата си, да намери мястото на всяко парченце от пъзела и да преброи колко дупки за запълване са останали.
И така, убиецът влиза в училището по време на представлението и се скрива във фризера на стола. На сутринта излиза и използва подземния проход, за да стигне незабелязан до задната част на сградата. Вече си е уговорил среща с Деби Уотсън в кабинета по трудово. Там я удря, след което се преоблича и въоръжава. Издърпва Деби от работилницата и я подпира на вратата на шкафчето. После минава пред камерата и на връщане я застрелва. След което продължава да убива — от задната част на училището към предната. А после отново влиза в скривалището през стола. Това обясняваше втория чифт следи. Захвърля сред купчините боклуци дегизировката си и се измъква през прохода към старата военна база, за който е научил от Деби.
Добре, ако събитията наистина се бяха развили в тази последователност, оставаше един много важен въпрос.
Защо „Мансфийлд“? Защо точно това училище?
Имаше идея.
Той бе учил тук. И след като убиецът проявяваше толкова лично отношение към него, нормално бе да проучи местата, върху които бе оставил своя отпечатък.
Слезе от масата и тръгна по коридора.
Училищните занятия бяха отменени, говореше се, че учениците ще бъдат прехвърлени в други гимназии поне до края на първия срок. По време на ваканцията градската управа щеше да вземе решение какво да прави по-нататък.
Декър се ужасяваше от мисълта, че децата могат да се върнат някога тук.
Част от него искаше сградата да бъде съборена и на мястото й да се появи някакъв мемориал в памет на жертвите.
Друга част от него обаче не искаше да достави на мръсниците удоволствието да принудят града да предприеме такава драстична стъпка. Това бе равносилно на отстъпление пред терористи.
Влезе във физкултурния салон и се запъти към голямата витрина до едната стена. В нея бяха изложени всички купи, медали и отличия, спечелени от „Мансфийлд“ през годините. Бяха подредени в хронологичен ред, затова Декър лесно откри онова, което търсеше.
Само че то не беше тук.
Всяка награда, която бе спечелил, всяка купа, която носеше името му — а те бяха десетина, — беше изчезнала. Провери отново. И отново. Нямаше ги.
Подпря се на витрината и притисна длан към устата си.
Някой бе влязъл и избил куп хора тук, в гимназията. Масовият убиец го бе направил заради него. Заради Еймъс Декър.
Същата мотивация като при убийството на семейството му.
Изведнъж изпита чувството, че Дуейн Льокроа го връхлита отново.
Телефонът му иззвъня. Реши, че е Ланкастър.
Не беше. Оказа се Богарт.
— Декър, открихме нещо в уличката, където са нападнали Нора Лафърти. Беше прав. Намерихме полицейска униформа.
Декър почувства, че това не е всичко. Напрегнатият глас на агента му подсказа, че има още нещо.
— Какво още?
— Униформата е автентична. Стандартната полицейска униформа на управлението в Бърлингтън.
— И?
— Върху униформата е изписано името на притежателя й.
— Всяка униформа носи името на притежателя си. Кое е то?
Декър вече знаеше отговора.

— 
Твоето
— отвърна Богарт.




36

Декър пристигна пред сградата запъхтян. Втурна се към входа на склада и въведе кода в електронната ключалка. Кодът не бе кой знае колко сигурен. Рожденият ден на Моли.
Влезе в коридора с отделните клетки. Всички те имаха ролетни врати и той забърза към последната в редицата. Извади ключа от джоба си, но видя, че ключалката е разбита.
Бяха го направили напълно съзнателно. Бяха искали да разбере.
Извади пистолета. За всеки случай. Вдигна вратата, но в помещението нямаше нищо живо.
Тук бе складирал вещите, които бе запазил от стария си дом, защото апартаментът, където се бе преместил първоначално, беше съвсем малък. В същото време не можеше да изхвърли тези неща. Те бяха реални, осезаеми спомени за живота, прекаран с двете му най-близки същества. Каси и Моли.
Всичко бе прибрано в кашони, а кашоните — надписани и подредени по металните рафтове. Складът бе разход, който трудно можеше да си позволи, но никога не пропусна нито един наем, гладуваше и студуваше, за да плаща за това място, за да запази спомените непокътнати. То бе огледало на съзнанието му — препълнено с всевъзможни неща, но подредено и организирано по начин, който позволяваше достъп до всяко от тях с минимални усилия.
Трябваше да надзърне в един кашон. Само в един.
Намираше се на задния ред на втория рафт отляво — беше четвъртият кашон в десния край.
Достигна мястото и спря. Кашонът бе там, но капакът бе вдигнат. Свали го от рафта и го постави на бетонния под.
В него бяха вещите, които бе запазил от кариерата си на полицай. Сред тях и старата си полицейска униформа, която прибра там, след като стана следовател. Направи го, защото в живота на управлението имаше моменти, когато дори цивилните ченгета трябваше да обличат униформи. Когато напусна управлението, правилата изискваха да върне униформата, но никой не му я поиска и той не я предаде. Така или иначе, тя не можеше да бъде използвана от друг човек. В цялото полицейско управление на Бърлингтън нямаше нито един, който да се доближава до габаритите му.
Униформата не беше в кашона. Някой я бе използвал, за да заблуди Нора Лафърти да свали гарда си за няколко ценни и в крайна сметка фатални секунди на онази уличка.

Знаят къде живея. Знаят къде държа склад.

И го бяха осквернили.
Потърси в паметта си кога за последен път бе идвал тук.
Преди двайсет и седем дни, в 1:35 ч. следобед. Нима го бяха проследили тогава? Или по-рано?
Забърза към входната врата, където имаше охранителна камера.
Не очакваше тя да му помогне и се оказа прав.
Обективът бе зацапан с черен спрей. Очевидно никой не полагаше грижи за тази камера, след като не бе забелязал, че тя не записва вече почти месец.
Позвъни на Богарт.
Петнайсет минути по-късно няколко джипа спряха пред входа на склада. Декър ги поведе към своята клетка.
Пътьом обясни на агентите какво е открил. Когато пристигнаха, екипът на Богарт се залови за работа. Агентите търсеха пръстови отпечатъци, следи, нещо, каквото и да било, останало от онзи, който бе проникнал тук.
Богарт и Декър стояха отстрани и наблюдаваха работата на агентите.
— Защо не върна униформата си, след като напусна полицията? — попита Богарт.
Декър знаеше накъде отива този разговор, но не можеше да направи нищо. Освен това Богарт беше прав.
— Трябваше да я предам — призна той. — Но не го направих.
Богарт кимна бавно.
Декър не бе сигурен дали федералният агент няма отново да изгуби контрол над нервите си, но прецени, че вероятността за това е малка предвид присъствието на екипа му.
— Да — каза Богарт, — само истинска полицейска униформа би заблудила Лафърти. Вероятно са били наясно с това.
Думите му само подсилиха чувството на вина, което Декър изпитваше. Очевидно това бе намерението на Богарт. Да му нанесе съкрушителен удар, но без физически контакт.
— Тук ли е униформата? — попита Декър.
— В плик за улики е в една от колите.
— Мога ли да я видя?
Донесоха му плика.
— Изследвахме дрехите и фуражката за следи. Нищо, което да ни свърши работа.
Декър обаче търсеше нещо съвсем друго. Огледа крачолите около подгъва. Откри това, което търсеше, по ръбовете и трийсетина сантиметра по-нагоре.
Показа го на Богарт.
— Дупки? — учуди се агентът на ФБР.
— От безопасни игли. Или от карфици.
— Карфици?
— Аз съм висок един и деветдесет и шест и имам много дълги крака — обясни Декър. — Онзи, който е обул панталона, е трябвало да подгъне крачолите с петнайсетина сантиметра. В противен случай Лафърти е щяла да забележи, че униформата не е негова. Тогава бях по-слаб, но съм сигурен, че онзи тип е трябвало да я стесни и на талията, и на гърба. Ризата също.
Огледа ризата и откри две дупчици в плата отзад.
— Тук и тук. Може да е навил ръкавите или да е обърнал маншетите и след това да ги е закопчал, за да компенсира разликата в дължината на ръцете. А с уплътнителна лента от вътрешната страна на фуражката една голяма шапка ще пасне на средно голяма глава.
— Тоест според теб престъпникът е доста по-дребен.
— Около метър и седемдесет и осем-девет. И слаб.
— Ланкастър ми каза какво си намерил в училището. Ботуши с дебели подметки, които да направят убиеца по-висок, и подплънки, които да увеличат обема на торса.
— Като на футболистите. С тях човек изглежда много по-едър.
— Не постигнахме нищо по отношение на имейла. Адресът ни отведе в задънена улица — призна Богарт.
— Не съм изненадан.
Той погледна името, изписано върху униформената риза.

Декър.

Униформеният полицай Декър. Човекът, който бе някога.
После видя още нещо. Беше едва забележимо, но знаеше, че е отскоро.
— Погледни значката — каза той.
Богарт я погледна.
— Това да не е…?
— Хикс е. Някой е изписал хикс върху значката.
— Какво ли означава? Дали е свързано с убийството на Лафърти?
— Нямам представа.
Подаде униформата на Богарт, който я взе и огледа склада.
— Защо си запазил всичко това?
Декър каза по-скоро на себе си:
— Само то ми остана.
Богарт го погледна. Съчувствието омекоти чертите му.
Декър явно забеляза промяната в изражението му, защото каза:
— Не бива да ме съжаляваш. Човек прави своя избор. И е принуден да живее с него.
— Ти не си избрал смъртта на семейството си, Декър.
— Мисля, че човекът, който го е направил, е бил убеден, че изборът е мой.
— Това е лудост!
— Да, той е луд.



37

Когато Декър се върна в „Резидънс Ин“ след безуспешния оглед на склада, откри, че е имал посещение — свидетелствата бяха навсякъде.
Брадвичка, забита във вратата му. Обидни епитети, изписани със спрей по прозореца и външната стена на стаята му. Обезглавени кукли, захвърлени пред прага му. Екземпляри от вестника със статията на Алекс Джеймисън, накъсани на парчета и разпръснати по бетонния под на терасата или залепени с тиксо на парапета с надраскани върху тях проклятия. На някои от екземплярите снимката на Декър бе изрисувана така, че той бе заприличал на сатана.

Отдолу пишеше:
Детеубиец.

Декър измъкна брадвичката от дървото, изрита останалите неща настрани, влезе в стаята и заключи вратата.
Остави брадвичката на бюрото, отиде до леглото и легна. Затвори очи и направи опит да се съсредоточи върху онова, което пропускаше. Защото то съществуваше. Сигурен бе в това. За стотен път започна да преглежда и анализира в хронологичен ред всички известни факти по случая.
Почукването на вратата прекъсна мислите му. Надигна се с усилие, прекоси стаята и попита:
— Кой е?
— Някой, който ти дължи извинение.
Декър позна гласа и отвори.
На прага стоеше Алекс Джеймисън с една от обезглавените кукли в ръце.
— Наистина съжалявам — каза тя. Говореше искрено.
— За какво съжаляваш?
— По дяволите, Декър, не ме карай да се чувствам още по-зле!
Всичко по нея беше черно: клинът, дългият блузон, ботите и късото джинсово яке. Беше преметнала пред рамо голяма чанта.
— Имаш ли време за чаша кафе? — попита тя.
— Защо?
— Не съм дошла за интервю.
— Защо тогава?
— Бримър ми каза, че именно ти си направил всички важни разкрития по случая. Но не спомена какви са те.
— Явно си е извадила поука.
— Кафе? Искам да поговорим за нещо. Аз черпя. Моля те, важно е.
Декър затвори вратата след себе си и двамата слязоха по стълбите, пресякоха улицата, изминаха няколко преки и влязоха в кафене, което заемаше тясната ниша между два по-големи магазина — витрината на единия бе закована с дъски, другият скоро щеше да последва съдбата му.
— Целият град отива по дяволите — отбеляза Джеймисън, докато минаваха покрай затворения магазин. — Не след дълго няма да има за какво да пиша освен за фалити и отнети жилища.
Взеха кафетата и се настаниха на масичка в дъното. Декър наблюдаваше как Джеймисън слага захар в чашата си.
— За какво искаше да говорим? — попита рязко той.

— Наистина съжалявам за статията. Трябва да призная, че не го заслужаваше. Не мисля, че имаш нещо общо със случилото с твоето семейство. Съгласна съм с теб, че става въпрос за психопат, който се опитва да те унищожи. Използвал ме е за целите си, а аз налапах въдицата и написах статията. Сега обаче си задавам въпроса
защо
. Защо някой ще подхваща подобна вендета срещу теб? Някой, за когото дори не можеш да се сетиш.

Декър отпи от кафето, без да откъсва поглед от нея, но не каза нищо.
Тя добави:
— Сигурна съм, че ровиш в спомените си и се опитваш да си отговориш на същия въпрос.
— Така е.
— Явно е на лична основа — добави Джеймисън.
— Убийствата винаги са на лична основа.
— Бримър ми каза, че убиецът е оставил две послания. Не съобщи подробности, разбрах само, че били предназначени за теб.
Декър замълча, но погледът му издаваше, че е заинтригуван.
— Затова се поразрових…
— В какво?
— В информацията за теб.
— Как?
— Аз съм репортер. Имам си методи.
— И какво откри?
— Роден си в Бърлингтън. Най-голямата спортна звезда в историята на града. Младежът, който е пробил сред професионалистите.
Думите й подсетиха Декър за витрината със спортните награди в „Мансфийлд“.
— Убиецът е откраднал от училището всички трофеи, които носят името ми.
Тя се облегна назад. Изглеждаше доволна, но и озадачена.
— Защо го е направил? Не вярвам да е станало в деня на стрелбата. Едва ли е мъкнал цял чувал с купи със себе си.
— Винаги има начин — отвърна Декър. — Но не мога да разкрия повече подробности. Може би някой ден ще опишеш цялата история в книга.
— В такъв случай въпросът е дали търсим някой от Бърлингтън, който ти е имал зъб през всичките тези години. Голяма футболна звезда срещу пълен анонимник, който завижда на успехите й. Фактът, че е взел трофеите, ме навежда на мисълта, че може да е местен. С кого си учил в „Мансфийлд“? Може да е решил, че се е отървал от теб, когато си отишъл в колежа, но после си се върнал, станал си полицай, справил си се с куп трудни разследвания. През всичките тези години омразата се е трупала и трупала, докато накрая е експлодирала.
— Решили, а не „решил“ — каза Декър.
— Решили? Искаш да кажеш, че не е само един?
— Не можеш да го напишеш! — Декър се приведе напред. — Наистина не можеш да го напишеш, Александра. Прочете ли го, ще предположи, че знаеш не само това, а повече. Може да реши, че това е опасно за него, и то да стане опасно за теб.
— Разбирам, Декър. Веднъж вече успя да ме изплашиш. Сега не излизам никъде без спрея си със сълзотворен газ и въведох деветстотин и единайсет сред номерата за бързо избиране в телефона.
— Но се върна. Сега си тук и се опитваш да ми помогнеш. А той може да ни наблюдава. Защо поемаш такъв риск?
— Който бяга от риска, не става журналист. Всъщност ориентирах се към тази професия именно защото обичам риска. В това отношение двамата с теб си приличаме.
— Защо реши така?
— Мисля, че само на бойното поле рискът е по-голям, отколкото в професионалния футбол и полицейската работа. Следователно ти си човек, който поема рискове. Аз също. И ако, рискувайки, направим нещо добро, защо не? Е, спомняш ли си някой, който те е мразил?
— Бях добър спортист, но не ме биваше в нищо друго. Не бях аутсайдер. Обичах да се забавлявам, да разсмивам хората. Правех гафове. Често се издънвах. Не бях момче за пример. Не бях нищо особено, като изключим онова, което правех на терена.
— Трудно ми е да си те представя като смешник, който прави гафове.
— Хората се променят.
— Ти наистина си се променил, нали?
Декър отпи нова глътка кафе.
— Всички се променят. Аз не съм изключение.
— Ти обаче си се променил повече от другите.
— Какво имаш предвид?
— Удара. Гледах го в Ютюб.
— Радвам се за теб.
— Беше ужасно. Не мога да си представя какво си изпитал… какво си почувствал.
— Нищо не помня. По-късно ми казаха, че съм се подмокрил. Подобни зверски сблъсъци изключват централната нервна система. След мачовете помощният персонал събираше изцапаните екипи, криеше ги, за да не попаднат у феновете. Същото се отнасяше и до кръвта по шлемовете и фланелките. Държаха репортерите далече от съблекалните, за да не чуват как играчите реват от болка. Даваха им амоняк и болкоуспокоителни, за да могат да кажат две думи пред медиите и да прикрият факта, че половината им мозък вече не функционира.
— Не съм голяма почитателка на нашия… на тъй наречения американски футбол. Гладиаторите на двайсет и първи век. Осакатяват се взаимно за забавление на публиката, която пие бира, яде хотдог и крещи от възторг, докато някой умира на терена. Би трябвало да сме надраснали тези неща. Но предполагам, че във футбола има прекалено много пари.
— Е, хората не се променят чак толкова.
— След травмата си изчезнал за продължителен период. Освободили са те от отбора, преживял си същински ад. Не успях да открия нищо повече за онова време. После си се появил изневиделица и си постъпил в полицейската академия. Един приятел ми показа резултатите от изпитите ти.
— Май имаш доста приятели.
— Добрият репортер разчита на контакти навсякъде. Всичките ти оценки са отлични.
— Бившият ми шеф каза същото.
— И капитан Милър ли е изискал оценките ти?
— На какво се дължи този интерес към мен?
— Стигнах до извода, че за да открия убиеца или убийците, трябва да се върна назад, към самото начало и да открия мотивацията му. Ти си мотивацията на убийците. За да стигна до тях, трябва да разбера теб. — Джеймисън помълча и почука с лъжичката по чашата си. — И така, какво си правил в периода, когато си се покрил?
— Това си е моя работа.
— Не искаш ли да хванеш убийците?
— Не съм казвал подобно нещо.
— Знаеш, че съм права, нали? Ти си ключът към всичко, което се случва. — Тя се приведе напред и го потупа по огромната длан. — Искам да ти помогна, Декър.
— Искаш да спечелиш „Пулицър“.
— Предлагам ти сделка. Позволи ми да ти помогна и няма да публикувам нито една дума без твое позволение. Ще имаш право да редактираш всичко, което напиша. Да махнеш каквото не ти харесва. И дори да забраниш целия материал.
— И ти си съгласна с това?
— Да.
— Защо?
— Анди Джаксън. Познаваше ли го? — попита тя.
— Учителят по английски в „Мансфийлд“. Единственият прострелян и оцелял. Опитал се да спре убиеца.
— Почина преди час. Анди невинаги е бил гимназиален учител. Преподаваше в „Пърдю“, където следвах. Той е причината да се захвана с журналистиката. Върна се тук, за да се грижи за болната си майка. Такъв човек беше.
— Не си го споменавала преди.

— Защото това си беше
моя
работа, както обичаш да се изразяваш. Сега обаче ти го разказвам. — Тя протегна ръка. — Ето сделката, която ти предлагам. Нито дума без твое одобрение. В замяна на това ще ми разрешиш да ти помагам да откриеш тези копелета. Какво ще кажеш?

Декър бавно протегна ръка. Двамата се здрависаха.
— Откъде ще започнем? — попита Джеймисън.
Декър се надигна и каза:
— От един склад.



38

Беше късно. Двамата седяха с кръстосани крака на бетонния под в склада, заобиколени от кашони. Няколко минути преди това Джеймисън се бе върнала с вечеря от близкия китайски ресторант. Беше донесла хартиени салфетки и пластмасови прибори и сега пълнеше с храна чинията на Декър.
Той я погледна с изненада.
— Не съм кой знае каква домакиня — обясни му тя, — но съм най-голямото от седем деца. Аз сервирах на масата.
Декър кимна и налапа едно пролетно рулце, докато Джеймисън поднасяше лъжица супа към устата си. Бе взела и по една бира. Декър отпи от своята, след което остави бутилката.
Джеймисън огледа складовата клетка.
— Всичко ли си запазил?
— Само онова, което е важно за мен.
— Не виждам нищо от дните ти на състезател.
Той сви рамене и набоде една скарида.
— Това не ми беше важно.
Тя кимна.
— Не е ли болезнено да запазиш тези неща предвид случилото се с твоето семейство? Дрехите на дъщеря ти? Готварските книги на жена ти? Писма? Снимки?
— Единственото болезнено нещо е липсата им. — Погледна я и попита: — Колко време беше омъжена?
— Прекалено дълго.
Декър я погледна с очакване.
— Две години и три месеца — отговори Джеймисън. — Всъщност май не е толкова дълго.
— Какво се случи?
— Всичко се обърка. Той не се оказа човекът, за когото го мислех. Предполагам, че и аз не се оказах жената, за която ме мислеше.
— Деца?
— Слава богу, не. Това би направило нещата несравнимо по-трудни.
— Да, така е. Децата правят всичко по-приятно. И по-трудно.
Тя се облегна на един кашон, събра колене и отпи от бирата си. После почука по главата си и попита:
— Ударът е променил мозъка ти по някакъв начин, така ли?
Декър кимна и също отпи глътка бира.
— Видях в един кашон документите от онзи институт. Странно място, не мислиш ли?
Той остави бутилката и потри брадата си.
— Искаш да попиташ дали не съм се чувствал като опитна мишка? Да.
— Как бяха подбрани останалите?
— Никой не ни каза официално. Предполагам, че от съображения за неприкосновеност на личната информация или нещо подобно. Но винаги има слухове. Повечето бяха такива по рождение. Онези като мен, които бяха преживели мозъчна травма, се брояха на пръсти. Мисля, че някои от хората в института ме познаваха, защото бяха гледали сблъсъка по телевизията.
— Всички ли имахте сходни…
— Дарби? Това беше основното, по което си приличахме — почти абсолютна памет по отношение на определени неща. В други отношения обаче се различавахме доста. Един можеше да свири на всеки музикален инструмент, без никога да е вземал уроци. Друг можеше да раздели наум всяко число, независимо колко голямо е то. Имаше една жена, която бе изумила всички с невероятната си памет още на седемгодишна възраст.
— Как?
— С три неща. Първо, наизустила хиляда случайно подбрани числа в рамките на един час. Второ, запомнила последователността на картите в десет тестета, отново за един час. И накрая, запомнила последователността на картите в едно тесте за по-малко от две минути.
— Е, това едва ли е толкова трудно! — възкликна шеговито Джеймисън.
— В света има едва сто и петдесет души, които могат да се справят успешно и с трите задачи.
— Не очаквах да са толкова много.
— Не са много на фона на седем милиарда.
— Ти можеш ли да го направиш?
— Никога не съм опитвал. Не виждам смисъл да го правя.
И двамата замълчаха.
Джеймисън се вгледа изпитателно в Декър.
— Дори ти да си мотивацията на онзи тип, тук не става въпрос за теб, разбираш го, нали?
— До този момент загинаха тринайсет души само защото някой има проблем с мен. Определено става въпрос за мен.
— Не ти си натиснал спусъка. Някой друг го е направил. За каквото и да те смята отговорен, то не оправдава зверствата му.
— Кажи го на роднините на жертвите.
— Ти също си роднина на жертви.
Декър отмести чинията си встрани и се изправи с усилие. Коленете и гърбът го боляха, мехурът му щеше да се пръсне.
Излезе навън, сви зад ъгъла, свали ципа си и се облекчи.
Остана изненадан, когато чу Джеймисън. Явно го бе последвала.
— Не бива да се самообвиняваш. Точно това е целта му. Знаеш много добре, че насаждането на вина у теб е част от плана му. Проникне ли в главата ти, печели, при това на два фронта. Първо, ще изглежда по-умен от теб и ще се почувства удовлетворен. Второ, ако не разсъждаваш трезво и логично, никога няма да го заловиш. Двойна победа. Той разчита на това.
Декър вдигна ципа на панталона си и се обърна към нея.
— Знам.
— Тогава не му позволявай да го прави.
— Звучи лесно на думи.
— Може би, но само за човек със средностатистически умствени способности. А ти не си такъв.
Декър пристъпи към нея и я принуди да опре гръб на стената на склада.
— Смяташ, че като имам толкова ненормален ум, съм лишен от чувства? Че не изпитвам нищо? Това ли си мислиш? Защото грешиш.
— Не, не си мисля това. Мисля, че онзи, другият, е лишен от чувства. Не е нормален в това отношение. За разлика от теб.
— Тогава какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?
— Можеш да изпитваш каквито чувства пожелаеш, Декър. В момента си бесен. Това ми е ясно. Мисля, че престъпленията започват и свършват на твоя праг. Може да ти се иска да удариш нещо или някого. Да забиеш юмрук в стената и той да излезе от другата страна. Добре, но не му позволявай да си играе игрички с мозъка ти, защото ще ти трябва, за да щракнеш белезниците на това копеле, ще ти трябва, за да видиш как издишва последния си дъх в камерата за екзекуции. Искаш ли да спечелиш тази игра? Защото в нея оцелява само победителят, а загубилият получава смъртоносна инжекция.
Декър отстъпи крачка назад. Джеймисън не помръдна. Той извърна глава встрани и заби поглед в асфалта. След малко се върна в склада и продължи да рови.

Два часа по-късно бяха преровили всеки кашон и не бяха открили нищо.
Декър се облегна на стелажа.

— Върнах се чак до първия ден, в който облякох униформата, за да потърся кого може да съм ядосал до такава степен, че да направи всичко това. Никого! Не съм ядосал никого и в „Севън-Илевън“. Вярно, арестувал съм разни гадни типове, но не съм направил нищо, което да даде повод за подобна
лична
вендета.

Той разтърка лицето си и затвори очи.
Джеймисън, която масажираше врата си, го погледна изненадано.
— Защо се върна само до деня на постъпването ти в полицията?
Декър отвори очи.
— Припомних си и всички в „Мансфийлд“, питах се кой би могъл да ми имат зъб. Не открих такъв.
— Добре, анализирал си ученическите си години в Бърлингтън. Анализирал си и живота си след връщането в Бърлингтън. А периода между тях?
— Какво, да не мислиш, че зад всичко това стои онзи, който ме фрасна на терена? Коленете и раменете му се скапаха, изхвърлиха го от отбора, остана без пукната пара и започна да продава наркотици. В момента е клиент на затворническата система на щата Луизиана. Освен това никога не съм бил достатъчно добър футболист, за да накарам някого в колежа или в отбора да ми завиди.
Джеймисън се прозя.
— В такъв случай, ако Себастиан Леополд е замесен, защо ще казва на ченгетата, че сте се срещнали в „Севън-Илевън“, след като не е така?
— Питаш защо му е на един убиец да лъже?
— Искам да кажа, как е възможно да не си го спомняш, след като уж си направил нещо толкова лошо, че той да си отмъщава по този начин? Цялата история с лудостта му може да е просто… актьорска игра. Този тип обаче ми изглежда прозаичен и лишен от въображение. Семейството ти, гимназията, посланията, адресирани до теб… Можеш ли да ми кажеш какво пишеше в тях?
— Първото открих на стената в старата ми къща.
— Какво пишеше?
Декър й цитира надписа.
— А останалите?
Предаде й шифрованото с ноти послание в дома на Деби Уотсън. После думите върху тялото на агент Лафърти.
— Господи! — възкликна тя. — И във всяко послание се обръща към теб с „братле“?
Декър кимна.
— Освен това казва, че много си приличате. Че ти си всичко, което той има.
— Да.
— А с последното те уверява, че ти всъщност контролираш нещата. И можеш да решиш кога да сложиш край на всичко.
Декър я погледна.
— С което ми казва: или аз, или ти.
— Очевидно иска да излезе победител в тази игра.
— Очевидно.
— Добре. Струва ми се, че той възприема всичко това като някакво състезание с теб. Братя? Явно смята, че сте част от нещо, което ти просто не виждаш.
Декър отвори очи.
— Като бойни другари? Или съотборници?
— Не си служил в армията, нали?
Той поклати глава.
— В такъв случай съотборници.
— Вече ти казах, никога не съм бил толкова добър футболист, че някой да се почувства прецакан заради мен. Никого не съм лишил от мястото му в отбора или от парите му по договора. Освен това не разбирам защо някой ще убива толкова хора само защото е свирил трета цигулка, докато аз съм свирил втора в някакъв колежански футболен отбор. Що се отнася до професионалистите, изобщо не бях на нивото им.
— Но си убеден, че Леополд е замесен?
— Да.
— На предчувствие ли се осланяш?
— Осланям се на факта, че той изчезна. Проверих всеки приют за бездомници в града. Никога не е бил в нито един от тях. Изиграл ме е. Излязъл е от бара с ясното съзнание, че ще изчезне. А сервитьорката е била в комбина с него. Тя е другият човек. Тя ми има зъб. Нея трябва да открия.
— Но нали спомена, че сервитьорката може да е мъж?
— Да. И действителният убиец. Леополд е бил в ареста и двата пъти. Следователно другият е стрелял.
— И е използвал нещата, които си открил в училището, за да изглежда по-едър и по-висок.
— Доста хитър подход, тъй като полицаите разчитат прекалено много на физическите описания. Получат ли веднъж ръста и теглото на заподозрения, те се запечатват в главите им и край. Не са в състояние да погледнат извън тази матрица.
— Следователно Леополд или стрелецът знаят как разсъждават полицаите.
— Да.
Джеймисън се замисли върху това.
— Единственият факт, който Леополд е казал на когото и да било, е конфликтът ви в кварталния „Севън-Илевън“. Ти обаче си сигурен, че това е лъжа. Трябва да се върнем на този факт и да започнем от там… Декър?
Той се бе изправил на крака и се взираше в нея.
— Какво има? — попита тя.
— Каза, че това е единственият факт.
— Да, знам, но…
— Но той не е.
— Какво не е?
— Не е факт.
Декър излезе от склада, без да пророни нито дума повече. Джеймисън скочи на крака, грабна чантата си и го последва.



39

Декър и Джеймисън седяха срещу Ланкастър в полицейското управление. Декър й обясни накратко как се е стигнало до съвместната му работа с журналистката и защо двамата са дошли тук.
— Обърнахме склада с главата надолу, но не открихме нищо — добави той. — Тогава ми хрумна, че съм направил предположение, изхождайки от факт, който не е потвърден. Приех за факт нещо, което не е доказано. Затова сме тук.
— И искате да чуете записките ми от разпита на Леополд след задържането му, така ли? — попита Ланкастър.
— Да. Възможно най-точно, Мери. Всяка дума е важна. Буквално.
Ланкастър изглеждаше леко смутена, но извади листовете с бележките си и ги остави пред себе си.
— Добре, да започнем с това, че Леополд не каза почти нищо. А онова, което каза, не изглеждаше особено смислено. Веднага щом приключихме, реших, че най-добрият ход на адвоката му ще бъде да поиска психиатричен преглед. Очаквах да му поставят диагноза частична вменяемост.
— Не мисля, че има умствени или психически проблеми — отвърна Декър. — Точно обратното. Прочети ми думите му. Успееш ли да си спомниш още нещо, то също ще ни бъде от полза.
— Добре, предполагам, че няма какво да губя — каза Ланкастър и погледна строго Джеймисън. — Искам да бъда пределно ясна! Ако една думичка от това се появи в някой вестник или друга медия, ще те прибера зад решетките и ще забравя за твоето съществуване. И без друго си в черния ми списък заради онези неща, които написа по адрес на Еймъс.
Джеймисън вдигна шеговито ръце в знак на капитулация, но тонът й бе напълно сериозен.
— Не бих го направила, инспектор Ланкастър. Никога. Ужасно съжалявам за това, което написах. Не биваше, но вече е късно. Сега се опитвам да оправя нещата. Повече от това не мога.
Ланкастър я изгледа недоверчиво.
— Джаксън наистина ли ти е преподавал в колежа?
— Да. За мен той беше нещо повече от преподавател. Беше мой ментор. Лесно можете да проверите, ако не ми вярвате.
— Вярвам ти — отвърна рязко Ланкастър. — В такъв случай всички сме от един отбор.
Тя сведе поглед към записките си и зачете. Когато стигна до твърденията на Леополд, че Декър го е засегнал по някакъв начин в „Севън-Илевън“, той я прекъсна.
— Това ли бяха точните му думи? Че съм го обидил с нещо в „Севън-Илевън“?
— Да, казвала съм ти го и преди.
— Какво го попита след това?
— Попитах го в кой точно магазин на веригата. Опитвах се да проверя дали историята му е логична и свързана. Рядко се случва някой да дойде в участъка и да си признае тройно убийство, което е извършил преди година и половина.
— И той посочи кварталния ми „Севън-Илевън“?
Ланкастър погледна записките си и се намръщи.
— Не, всъщност е казал, че не е помни точно в кой магазин си го обидил. Поне според него, разбира се.
— Никога не е посочвал кварталния „Севън-Илевън“? Онзи до дома ми на Четиринайсета и „ДеСал“?
Ланкастър пребледня, а когато заговори отново, гласът й трепереше от напрежение.
— Не, Еймъс, не го е посочвал. Явно и двамата сме предположили, че става въпрос за този до дома ти. Не би трябвало да правя подобно предположение. Това е новобранска грешка.
— Аз също я допуснах, Мери.
Ланкастър изглеждаше съкрушена.
— Мога ли да погледна записките ти? — попита той.
Тя му ги подаде и Декър се зачете в тях.
Ланкастър погледна Джеймисън, приведе се напред и попита с тих глас:
— Как ти се струва съвместната работа с Декър? Бяхме партньори в продължение на десет години и нито един ден от тях не приличаше на предишния.
Джеймисън отвърна със същия тих тон:
— Ами… необичайно. Изведнъж скочи и излезе от склада. Трябваше да тичам след него.
Ланкастър я удостои с една от редките си усмивки.
— Непрекъснато го правеше.
Двете жени раздалечиха глави, когато Декър остави записките на бюрото. Погледна Джеймисън и попита:
— Онзи имейл адрес, от който си получила подробностите около статията и снимката, Малард две хиляди ли беше?
— Знаеш, че е същият. Нали ти го изпратих.
— От ФБР не успяха да открият нищо — отбеляза Ланкастър. — Не виждам как ще ни помогне.
— Помага ни, и то много. Трябваше да го забележа по-рано.
— Кое? — попита Джеймисън.
— Че отговорът, който търся, не се крие в проследяването на подателя. А в името.
— В името? — учуди се Ланкастър. — Какво име?
Декър се изправи и погледна Джеймисън.
— Имаш ли кола?
Тя кимна и също стана.
— Сузуки, малко и старо, на почти сто и седемдесет хиляди километра. Налага се да го лепя с тиксо, за да не се разпадне, но пък е доста икономично. — Тя го огледа и добави: — Може да ти е тясно. Къде отиваме?
— В Чикаго.
— Чикаго?! — възкликна Ланкастър. — Какво, по дяволите, има в Чикаго?
— Всъщност в покрайнините на Чикаго. Там е… ами всичко е там, Мери.
— Но как разбра къде точно в Чикаго да търсиш?
Декър й обясни нетърпеливо:
— Той ми даде адреса, като спомена „Севън-Илевън“.
Ланкастър поклати глава и попита учудено:
— Добре, Еймъс, но знаеш ли колко магазина на „Севън-Илевън“ има в Чикаго и предградията?
— Не търся супермаркет, Мери. Търся номер седемстотин и единайсет на някоя улица. Не е име на магазин.
Тя го зяпна смаяно.
— Мамка му, да не искаш да ми кажеш, че никога не е ставало въпрос за магазините, а за номер на сграда? Но той каза…
— Той е казал „седем-единайсет“. Което си е седем-едно-едно. Ти обаче си го записала по начина, по който би го записал всеки човек в тази страна. Предположила си, че става въпрос за веригата магазини, а той е имал предвид нещо съвсем друго.
— Но той не ме поправи!
— Да не би да си очаквала да ти нарисува карта? Те възприемат това като игра. Която се играе по техните правила.
— Добре, разполагаш с номера, но каква полза от него, ако не знаеш името на улицата.
— Знам името на улицата. То се крие в имейл адреса.
— Малард две хиляди? Но откъде знаеш, че се намира точно в Чикаго? Как този град е свързан със случилото се в Бърлингтън?
— Не е свързан с Бърлингтън, а с мен.
— Но, Еймъс, какво…
Ланкастър не успя да довърши изречението, тъй като Декър вече бе излязъл от стаята.
— Кучи син! — промърмори Ланкастър.
Джеймисън я погледна разбиращо.
— Не ти е за пръв път, предполагам.
— Дръж ме в течение, Джеймисън. И се грижи за него. Може да е гениален, но понякога дори гениите вършат глупости.
— Обещавам.
И Джеймисън забърза след Декър.
Ланкастър се отпусна на стола и впери поглед в записките си. Смачка ги на топка и ги запрати към другия край на кабинета си.
— Майната им на „Севън-Илевън“!



40

Автомобилът на Джеймисън се оказа толкова малък, че не успя да побере Декър. В крайна сметка демонтираха предната седалка и той се намести на задната, като простря дългите си крака на освободеното място.
Седеше със затворени очи и ръце, скръстени върху огромния му корем. Отбиха се в хотелската му стая, където той напъха чисти дрехи в платнена торба. Вече знаеше, че Джеймисън винаги държи пътна чанта в миниатюрния багажник на колата си.
— Стандартна процедура за всеки репортер — уведоми го тя.
Когато потеглиха, Джеймисън го погледна притеснено в огледалото.
— Съжалявам, че предпазният колан не стига до задната седалка — каза тя.
— Гледай да не катастрофираме — отвърна Декър, без да отваря очи. — Ще се превърна в огромен снаряд, по-голям от колата ти. Убеден съм, че не искаш да видиш ефекта от масата на задника ми, умножена по ускорението.
Джеймисън насочи вниманието си към пътя. Вече повече от три часа пътуваха по междущатската магистрала. Намираха се в Индиана. Оставаха им още четири часа път.
— Резервирах стаи по интернет — уведоми го тя. — В „Камфърт Ин“ в покрайнините на Чикаго. Няма да изкара банковата ми сметка на червено. — Обърна се и го погледна. — Още не си ми казал къде отиваме.
— Казах ти. Броктън, Илинойс. Предградие на Чикаго, на трийсетина километра южно от него. Не бива да се бърка с Броктон, Илинойс, селце с триста жители в окръг Хаос.
— Има окръг с подобно име? Сериозно ли говориш?
— Не съм го кръстил аз.
— Добре, но не си ми казал къде точно в Броктън отиваме.
— На адреса, който Леополд ми е оставил.
— Номер седемстотин и единайсет, но на коя улица?
— Името на улицата е „Малард две хиляди“.
— В Илинойс няма улица е подобно име. Проверих вече.
— Има улица с подобно име, но звучи другояче.
— Не разбирам.
— Името е кодирано, Джеймисън. Опитай се да разгадаеш кода.
Изминаха няколко минути.
— Добре, предавам се. Не ме бива в решаването на кръстословици.
— Името на улицата е „Дъктон“. А сега го раздели на срички. Едва ли ще те затрудни. Вярвам в теб.
Джеймисън съсредоточи вниманието си върху пътя.
— Дък-тон. По дяволите! — възкликна тя минута по-късно. — Малард е зеленоглава патица, дък. А две хиляди фунта са горе-долу един тон. Дък-тон.
— Поздравления, току-що издържа изпита за младши детектив.
— Но какво се намира на „Дъктон“?
— Място, което наричах свой дом.
Тя го погледна през рамо, но Декър бе зареял поглед навън.
— Твой дом?
— По-късно, Джеймисън. Сега просто карай. Не забравяй, че нямам предпазен колан.
Тя се обърна сърдито напред, натисна рязко педала на газта и се усмихна доволно, когато чу главата му да се удря в страничната колона в резултат на рязкото ускорение.
Отбиха от магистралата, за да заредят, да обядват и да ползват тоалетна.
Джеймисън си поръча чийзбургер, пържени картофи и бира, а Декър — голяма пица и кока-кола.
Той погледна чинията й и отбеляза:
— Мислех, че си падаш по здравословното хранене. Въпреки китайската храна снощи.
Тя отхапа от чийзбургера и остави по брадичката й да потече мазен сос, преди да го избърше.
— Обзалагам се, че мога да изям повече от теб.
— В някой друг живот.
— Какво очакваш да откриеш на това място… на улица „Дъктон“?
— Ако все още е там. Позвъних на номера, който имам, но явно са го сменили. А телефоните им ги няма в указателите.
— Но какво е това място, Декър? Ти го нарече свой дом!
— Там изследват хора като мен — преглеждат ги, бодат ги с игли, пъхат им разни неща.
Джеймисън остави бургера.
— Където са събрали всички онези гении? Ъъъ… института?
— Саванти, аутисти, хора със синдром на Аспергер, със синестезия или хипертимезия.
— Хипер… какво?

— Тимезия. На гръцки
хипер
означава „свръх“, а
тимезия
се превежда като „памет“. Свържи ги заедно и ще получиш мен. Същинската хипертимезия означава почти перфектно запаметяване на миналото ти. Аз я притежавам, но в допълнение към нея не мога да забравя нищо, което съм видял, прочел или чул. Абсолютна памет във всяко едно отношение. Нямах представа, че мозъкът ми е толкова голям. Очевидно използвам по-голяма част от него в сравнение с останалите хора, но само заради онзи страховит сблъсък на стадиона.

— А синестезията какво представлява?
— Виждам цветове там, където другите не ги виждат. В числа, места, предмети… Явно мрежите от неврони, свързани с когнитивните възприятия, са дали накъсо при травмата.
— Оценявам, че ми разказваш всичко това, но съм изненадана. Мислех те за по-затворен.
— Аз съм затворен. Не съм споделял тези неща с никого освен с жена ми.
— Защо тогава ми ги разказваш? Ние почти не се познаваме.
Преди да отговори, Декър отхапа парче пица „Пеперони“ и отпи голяма глътка кока-кола.
— Преследваме заедно убийци, отговорни за смъртта на много хора, включително на федерален агент. Смятам, че след като рискуваш живота си, трябва да знаеш цялата истина.
Джеймисън остави бургера си.
— Като те слушам, излиза, че съм доста по-смела, отколкото съм всъщност — отбеляза тихо тя.
Той изяде още няколко парчета пица и изпи колата си до капка.
— Да се надяваме, че грешиш.



41

След като се настаниха в мотела, дремнаха малко, взеха си душ и се преоблякоха. Сега стояха пред осеметажна тухлена страда с малки прозорци, която бе построена преди шейсет-седемдесет години, ако се съдеше по вида й.
Джеймисън погледна адреса на сградата, изписан с метални букви и цифри, закрепени с болтове върху фасадата.

— „Дъктон“, седемстотин и единайсет. Значи това е бил твоят
дом?

Декър кимна, без да откъсва поглед от сградата.
— Променил се е малко. Все пак минаха двайсет години.
— Наистина ли е било изследователски институт?
— До голяма степен. Хората тук се опитваха да разберат как точно функционира мозъкът. Провеждаха всевъзможни изследвания и експерименти — в края на краищата мозъкът е орган и работата му се основава на електрически импулси. Но заедно с това организираха и терапевтични сеанси — групови и индивидуални. Ровеха се надълбоко в личния живот на всеки от нас. Искаха да извършат научен пробив в тази област, но се опитваха и да ни опознаят по-добре. Да открият отговора на въпроса как необикновените ни умствени способности са повлияли върху живота ни.
— Звучи доста сериозно и задълбочено.
— Самата истина.
— И какъв беше резултатът?
Декър сви рамене.
— Така и не разбрах. Не ми казаха. Прекарах тук месеци наред, но в един момент ми заявиха, че мога да си вървя. Не ме потърсиха за повторни изследвания.
— Чакай малко, казали са ти, че можеш да си вървиш? Да не би да си бил затворен тук против волята си?
— Не, бях доброволец.
— Защо?
Декър се обърна и я погледна.
— Защото бях уплашен, Джеймисън. Мозъкът ми се беше променил, което означава, че всичко в мен беше променено. Всичко — емоции, характер, социални умения… Исках да разбера защо. Предполагам, че съм се опитвал да узная в какво ще се превърна след време.
— Промяната е имала и много положителни страни. Искам да кажа, че идеалната памет улеснява нещата в ученето и работата.
Декър отново погледна сградата.
— Ти харесваш ли се?
— Какво?
— Харесваш ли се такава, каквато си?
— Ами… да. Вярно, че мога да тренирам по-упорито във фитнеса и да си намеря подходящия мъж, но, да, харесвам се.
— Аз също харесвах човека, който бях. Но той изчезна изведнъж. И никой не ме беше питал дали искам да се случи така.
Тя се смути.
— Прав си. Не помислих за това.

— Бих се радвал да можех да забравя някои неща. Нали разбираш… хората
искат
да забравят едно или друго.

— Декър, дори човек с най-обикновени умствени способности не би могъл да забрави неща като например трагедията с твоето семейство.
— Аз обаче си спомням и най-незначителната подробност, при това в син цвят. Никога няма да забравя нищо, няма да забравя какво изпитах, когато открих телата. Ще помня, докато съм жив. При мен времето не лекува, защото мозъкът ми не му позволява да замъгли спомените. Те си остават също толкова ярки, колкото в деня, в който се е случило нещо. Приличат на снимки, които никога, ама никога не избледняват. Някои хора казват, че не могат да се върнат назад. Е, аз не мога да продължа напред.
— Съжалявам.
Декър се обърна и я погледна.
— Съчувствието не ми помага — каза той. — Преди можеше, но вече не.
Влезе в сградата и Джеймисън забърза след него.
Не откриха името на научноизследователския институт в списъка с компании и учреждения, помещаващи се в сградата. Декър попита за него на рецепцията, но жената там не успя да му помогне. Никога не бе чувала за института.
Двамата с Джеймисън обиколиха фоайето. Той огледа всяко кътче от него, за да не пропусне нито една подробност.
— Разхождаш се из паметта си, а? — попита шеговито репортерката.
Той я изгледа с повдигнати вежди и тя се изчерви.
— Съжалявам, опитвах се да разведря атмосферата. Предполагам, че чувството за хумор не е от най-силните ти страни.
Декър обаче вече прекосяваше фоайето на път към малкия цветарски магазин в единия ъгъл. Джеймисън го настигна тъкмо когато той застана пред щанда.
Посрещна го четирийсетгодишна жена, нисичка и пълна, с късо подстригана светлокестенява коса. Работното й облекло се състоеше от черен панталон и бяла блуза с дълги ръкави.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
— Магазинът ви е тук много отдавна — започна Декър. — Спомням си го.
Тя се усмихна:
— „Дорас Флорас“. Тук е от самото откриване на сградата. Дора беше майката ми. Тя го създаде.
— Помня и нея. Много си приличате.
Жената се усмихна още по-широко.
— Поех магазина преди десет години. Двамата с баща ми създадоха страхотен бизнес. Докато следвах в колежа, често идвах тук да им помагам. Аз съм Маргарита, между другото. Как иначе да ме кръстят, нали? Най-малката съм от четири момичета и всички носим имена на цветя.
— Значи сте тук от десет години, така ли?
— Да — отвърна жената и леко сбърчи вежди. — Защо ли си мисля, че не се интересувате от букетите?
— Така е — призна Декър и показа картата си.
— От друг щат сте — отбеляза тя. — Трябва да е нещо важно.
— Да. Тук имаше изследователски институт. Вярно, беше преди двайсет години. Институт за когнитивни изследвания.
Маргарита се усмихна.
— О, помня ги, разбира се. Бяха добри клиенти.
— Бяха? Следователно не са тук?
— Няма ги, изнесоха се. Беше… чакайте да помисля… преди седем-осем години. Помня големите камиони отвън. Знаете ли, мястото е страхотно, великолепна стара сграда, отлично поддържана, наистина първокласен имот. При това е толкова близо до Чикаго.
— Предполагам, че не знаете къде са се преместили.
— Не, не знам. Потърсихте ли в телефонния указател? Предполагам, че имат страница в интернет.
— Проверих, но не успях да ги открия.
— О, съжалявам.
— Благодаря все пак — каза Декър и понечи да си тръгне.
— Доктор Рабиновиц обаче е тук.
Декър се обърна.
— Харолд Рабиновиц?
— Да, откъде знаете малкото му име?
— Направих известни проучвания, преди да дойда — отвърна той.
— А, да. Още живее тук и — можете ли да повярвате — продължава да поръчва цветя при нас. Откачалките, така ги наричахме помежду си, бяха едни от най-добрите ни клиенти. Поръчваха свежи цветя всяка седмица. И изпращаха много букети на други хора. Беше хубаво. Хубаво за тях, хубаво и за нас.
— Имате ли адреса му?
Изражението й се промени.
— Не би трябвало да давам информация от този род — поколеба се жената.
— А можете ли да ми дадете телефонния му номер?
— Не мисля, че имам право. Изглеждате ми симпатичен, но това е в разрез с фирмената ни политика.
— Какво ще кажете да позвъните на доктор Рабиновиц и да му кажете, че Еймъс Декър би искал да се срещне с него. Ако ви позволи, ще ми дадете адреса му. Ако ли не, няма проблем.
— Струва ми се коректно. Значи го познавате? Вие сте Еймъс Декър. Видях името ви на служебната карта.
— Да, познавам го.
— Защо не казахте веднага? Един момент.
Тя отиде до телефона, потърси номера в компютъра си и го набра. Проведе разговора с гръб към тях. Минута по-късно остави слушалката и се върна при Декър. Написа нещо на лист хартия и му го подаде.
— Бинго! Каза, че ще се радва да се видите.
Декър погледна листчето, вдигна глава и попита:
— Родителите ви живи ли са?
Маргарита изглеждаше изненадана от въпроса.
— Майка ми живее в старчески дом. Хубав е, харесва й, но идва редовно и аранжира всичките ни букети.
— Предайте й тогава, че Еймъс Декър не е забравил цветята й. И те… много са му помогнали.
— Непременно. Ще се зарадва да го чуе. Мама смята, че колкото повече цветя има на този свят, в толкова по-добро място ще се превърне той.
Когато излязоха навън, Джеймисън погледна Декър и каза:
— Браво!
Той не реагира.
— Цветята наистина ли са ти помогнали?
Декър я удостои с бегъл поглед.
— Да, наистина ми помогнаха.
— Явно не си се променил толкова, колкото си мислиш.



42

На път към дома на Рабиновиц Джеймисън се обърна и погледна Декър, който се возеше на задната седалка.
— Един въпрос — каза тя.
— Само един?
— Може би не. И така, за да бъдем съвсем ясни, не си имал проблем с Леополд. А с партньора му. Леополд просто е предал посланието.
— Точно така.
— Вероятно защото ти би познал съучастника му.
— Със сигурност бих го познал.
— И този човек е бил с теб в института?
— Няма друга причина да използва „Малард две хиляди“. Не вярвам в съвпадения, особено когато те са толкова значими.
— Добре. Предполагаме, че убиецът е мъж. Не можем да сме сигурни, но по-вероятно е да е мъж. Макар барманът да нарича сервитьорката „то“, а не „той“, явно смята, че е мъж, преоблечен като жена. А ако е травестит, може да не си го познал, тъй като промяната е твърде радикална.
— Възможно е.
— Сервитьорката може да е била мъж в института и жена сега. Или обратното.
— Възможно е.
— Смяташ, че някое твое действие е засегнало въпросния човек по време на престоя ви в института, така ли?
Телефонът на Декър иззвъня. Беше Ланкастър.
— В тоалетната на бара открихме отпечатъци и ДНК, които можем да използваме — каза тя. — Елиминирахме част от заподозрените и проверихме останалите в полицейската база данни. Федералните направиха същото.
— И нищо?
— Двама наркомани и престъпник с досие за изнасилване. В момента и тримата са в ареста, но преди време са ползвали тази тоалетна.
— Но не и нашата сервитьорка?
— Не. Как върви при вас?
— Ще ти звънна след два часа. Проучваме следа.
Той затвори телефона и се облегна на задната седалка на сузукито.
Джеймисън го погледна изпитателно.
— Нищо?
— Нищо. Да се надяваме, че Рабиновиц ще ни помогне.

Доктор Харолд Рабиновиц живееше в апартамент в стара сграда, разположена в другия край на града. Когато Декър почука на вратата, чу приближаващи се стъпки.
— Кой е? — попита мъжки глас.
— Еймъс Декър.
Вратата се отвори и пред него застана нисък плешив старец с посивяла брада и тъмни очила. Беше облечен с износена жилетка, памучен панталон и колосана бяла риза.
— Здравей, Еймъс — каза той. Гледаше в корема му. На Декър му трябваха няколко секунди да разбере каква е работата.
— Кога изгубихте зрението си, доктор Рабиновиц?
— Напълно ли? Преди седем години. Дегенерация на макулата. Гадно заболяване. Ти не си сам. Усещам още някого.
— Водя една приятелка, Алекс Джеймисън.
— Здравейте, доктор Рабиновиц. Моля, наричайте ме Алекс.
— Харесва ми парфюма ви. Ванилия и кокос. Много е приятен. Прав ли съм?
— Прав сте. Много сте добър.
Той се усмихна доволно.
— Нали знаете, останалите сетива се изострят, за да компенсират загубата. Заповядайте.
Седнаха в малката дневна. Декър се огледа и забеляза колко подредено е всичко и колко внимателно са прокарани маршрутите, по които да се движи домакинът им.
Видя и характерния за незрящите хора бял бастун, окачен до вратата.
— Бях изненадан, като чух, че искаш да ме видиш — започна Рабиновиц.
— Няма да ви отнема много време.
— Достигнах етап от живота си, Еймъс, когато не разполагам с нищо освен с време. Професионалната ми кариера приключи. Жена ми почина. Здравето ми се влошава. Старите ми приятели са покойници. Децата ми имат собствени здравословни проблеми. Внуците ми завършват колеж и тръгват по свой път. Така че мога само да се радвам на твоето посещение.
Декър се облегна на стола и впери очи във възрастния лекар, докато погледът на Джеймисън сновеше между двамата.
— Кога напуснахте института? — попита Декър.
— Пенсионирах се преди десет години. Можех да остана и по-дълго, но зрението ми вече беше започнало да се влошава.
— Преместили са се.
— Знам. Поддържам връзка с колегите. Институтът се разрасна, знаеш ли?
— Не, нямах представа.
— Затова се премести. Трябваше му повече място. Извървяхме огромен път от времето на престоя ти при нас. Направихме куп открития.
— Очевидно си ме спомняте добре.
— Трудно ми е да те забравя. Единственият професионален футболист при нас. Беше необичайно.
— След като си тръгнах, постъпих в полицията. Първо бях полицай, после станах инспектор.
— Когато беше тук, казваше, че искаш да станеш полицай.
— Да, така е.
— Радвам се за теб. Добра кариера ли направи?
— С върхове и спадове като повечето кариери.
— Надявам се успехите да надвишават провалите.
— Можете да ми помогнете в това отношение.
— Не разбирам — намръщи се Рабиновиц.
Декър спомена трагедията в „Мансфийлд“.
— Чух за това — каза докторът, — цялата страна чу. Какъв ужас! Толкова много прекъснати животи…. Безсмислено насилие… без никаква причина.
— Работя по този случай. Всъщност има причина. И тя е свързана лично с мен.
— Как така? — попита рязко Рабиновиц.
— Мисля, че някой от института по времето, когато бях тук, е замесен в касапницата в гимназията.
Рабиновиц стисна силно страничните облегалки на фотьойла си.
— Какво?
— Не мога да ви съобщя подробности, но убиецът ми изпрати стария адрес на института. Твърди, че съм го засегнал по някакъв начин. И че това е причината да убие всички тези хора.
— О, господи!
Рабиновиц едва не падна от фотьойла, но Декър реагира светкавично въпреки пълнотата си — скочи и успя да го задържи на мястото му.
— Вода! — извика той на Джеймисън.
Тя се втурна към съседната стая и се върна след секунди с чаша вода.
Декър я подаде на Рабиновиц и докторът отпи малка глътка, преди да я постави внимателно на масичката до себе си.
— Съжалявам — каза Декър. — Не трябваше да го казвам толкова директно. Понякога… понякога просто не осъзнавам…
Рабиновиц изтри устни с разтрепераната си длан и се облегна във фотьойла си.
— Знам, че… как да се изразя… неврологичните ти превключватели не са настроени по обичайния начин, Еймъс. Знам, че ти е трудно да възприемаш някои социални параметри, но това се отнася до голяма част от хората, попаднали в нашия институт. Части от мозъка им развиват изумителни способности, докато други части… ами те регресират в известна степен, поне от гледна точка на социалните умения. Всичко е въпрос на приоритети за мозъка.
— Затова съм тук. Заради хората, попаднали в института. Един от тях може да е нашият убиец.
Рабиновиц поклати глава и сбърчи тревожно чело.
— Това ми се струва… ужасно. И малко вероятно.
— Психиката на някои от тях е увредена, доктор Рабиновиц.
— Мисля, че можеш да ме наричаш Харолд. Отношенията ни вече не са като на лекар и пациент.
— Добре, Харолд. Колкото и гениални да са в дадено отношение хората с увредена психика, те са способни на много неща. Някои добри, други лоши.
— Сигурен съм, че си спомняш съвсем ясно пациентите, които си срещнал в института. Виждаш ли сред тях закоравял убиец?
— Честно казано, не. И не си спомням да съм засегнал когото и да било от тях. Не си спомням да съм обидил никого.
— Но нали каза… че човекът, отговорен за това ужасно престъпление, ти е дал адреса на института?
— Стария адрес, на „Дъктон“. Беше кодиран, но несъмнено става дума за института.
Рабиновиц потри устни.
— Не съм сигурен, че мога да добавя нещо към това, което вече знаеш.
Джеймисън се обади за пръв път.
— Споменахте пациентите, които са били при вас. Ами лекарите, психолозите, останалите специалисти, които са били там по същото време?
Декър кимна.
— Не се бях замислял за това.
Рабиновиц заяви категорично:
— Не мога да повярвам, че някой, който е работил в института, е способен на такова чудовищно злодеяние.
— И аз не искам да си го мисля — побърза да добави Джеймисън, — но при подобно разследване не бива да отхвърляме нито една възможност. Би било безотговорно.
— Крие Сайзмор — каза Декър.
— Кой? — попита Джеймисън.
— Беше психолог в института — обясни Рабиновиц. — Доколкото чух, напуснал е преди няколко години.
— Защо го спомена, Декър? — попита Джеймисън.
— Защото двамата не се спогаждахме. Разменихме си обиди дори. Това изобщо не означава, че е той, но ако съм имал конфликт с някого, то е било с него.
— Възможно ли е да се превърне в Леополд двайсет години по-късно?
Декър затвори очи и превъртя лентата, за да открие нужните кадри.
— Височината и телосложението съответстват. Чертите на лицето са сходни. Но се затруднявам да определя възрастта на Леополд. Сайзмор би трябвало да е на петдесет и една-две. Струва ми се малко вероятно да са един и същ човек, обаче не мога да бъда сигурен. Татуировките на ръката може да са били направени по-късно. И Леополд може да ме е излъгал, че е служил във флота. Гласът му може да се е променил с годините. Много неща могат да се променят за двайсет години. Все пак, когато полицаите са арестували Леополд, те са му взели пръстови отпечатъци и ДНК проба. Предполагам, че отпечатъците на Сайзмор фигурират в някоя професионална база данни. Не би било проблем да ги сверим.
Той имаше снимка на Леополд в телефона си, но, разбира се, не можеше да я покаже на Рабиновиц и да го попита дали според него това е Сайзмор.
— Знаете ли какво се е случило, защо е напуснал института?
Старият лекар потропа нервно с пръсти по бедрото си.
— Както казах, пенсионирах се много по-рано.
— Но споменахте, че поддържате връзка с бившите си колеги.
— Доколкото знам, имал е проблеми от професионално естество.
— Какви по-точно?
— Не искам да навлизам в подробности. Но мога да ви уверя, че са били достатъчно сериозни, щом ръководството го е помолило да напусне.
— Какъв конфликт си имал с него, Декър? — попита Джеймисън.
— Сайзмор имаше протежета, а аз не бях сред тях.
— Крие наистина имаше своите любимци — потвърди Рабиновиц. — Лаская се от мисълта, че към всичките си пациенти проявявах еднакво уважение, старание, загриженост… Но и аз съм човек, и аз имам своите слабости и трябва да призная, че някои случаи ме интересуваха повече от други. Казусите, при които тежката мозъчна травма води до клинична смърт, преди човекът да се върне на този свят с изменени когнитивни способности, се броят на пръсти. Твоят случай е такъв, Еймъс. — Рабиновиц се усмихна. — Аз съм от „Беърс“ вече повече от шейсет години, а ти играеше в „Кливланд“, но пък беше единственият професионален футболист, попадал някога в института. След като го спомена… да, спомням си, че Крие създаваше проблеми. Не знам дали просто не те харесваше, или проявяваше онези недостатъци, които впоследствие го принудиха да напусне института… не знам. Но той не смяташе, че трябва да се занимаваме с теб.
— Не разбирам — каза Джеймисън, — на какво основание е достигнал до този извод?
— Сайзмор смяташе, че като професионален футболист съм се изложил доброволно на риска да претърпя мозъчно увреждане — обясни Декър. — Според мен мислеше, че незаслужено съм заел мястото на някой друг.
— Не го знаех — каза Рабиновиц.
— Защото не съм го споделял с никого. Думите му се изплъзнаха по време на един „разговор“ в коридора.
— Доста непрофесионално от негова страна — отбеляза рязко Рабиновиц.
— Съгласен съм. Но никога не ми е хрумвало, че това може да е мотивът, който се крие зад убийствата в „Мансфийлд“.
— И така, стигаме до най-важния въпрос: къде е доктор Сайзмор сега? — каза Джеймисън.
— Нямам представа — отвърна Рабиновиц. — Не ми се е обаждал, след като напусна.
— Дали пък не се е преместил в Бърлингтън? — попита репортерката.
— Ако все още практикува, би трябвало да го открием в някоя база данни с имената на лицензираните психолози. Ще започнем от там.
— Мога да позвъня в института и да поразпитам — предложи Рабиновиц. — След като не става въпрос за пациент, може да проявят повече отзивчивост. Някой колега може да знае къде е сега Крие.
Декър записа телефона, на който да се свърже с тях.
— Ще останем в града още ден-два — каза той и се надигна от мястото си. — Благодаря, Харолд, много ни помогнахте.
Рабиновиц също се изправи.
— Ще се моля Крие да не е вашият човек, но ако е той, ще се моля да го заловите, преди да навреди на други хора.
— Да се надяваме, че Бог ще чуе молитвите ви — каза Декър.
— Значи смяташ, че убиецът няма да спре дотук? — попита Рабиновиц.

— Сигурен съм, че ще
опита
отново.




43

След като напуснаха дома на Рабиновиц, Джеймисън и Декър се отбиха в едно ресторантче. Докато обядваха, Декър позвъни на Ланкастър и й предаде какво са научили от възрастния лекар.
— Добре, ще се опитаме да издирим този Сайзмор — отвърна тя. — Открием ли отпечатъците му в някоя база данни, ще ги изискаме и ще ги сравним с тези на Леополд. Ще ти звънна веднага щом разбера нещо. — Тя замълча и добави: — Обикаляш местата от своето минало? Не знаех, че си бил в този институт.
— Никой не знаеше освен Каси.
— Бяхме партньори доста години, Еймъс.
— Никога не ми е минавало през ум, че се интересуваш от миналото ми, Мери.
— Това само показва, че дори хората с големи мозъци грешат — отвърна рязко тя, без да прикрива разочарованието си.
Ланкастър прекъсна връзката и Декър остави телефона си до чинията, в която имаше недояден чийзбургер и купчина пържени картофи.
— Всичко наред ли е? — попита Джеймисън.
— Да — отвърна той и си взе едно картофче.
— Ако излезе, че Сайзмор е Леополд, значи е откачил — отбеляза Джеймисън.
— Определено не е нормален, ако е убил тринайсет души.
— Нямах това предвид.
— А какво?
Тя побутна чинията си встрани и се приведе напред.
— Смяташ, че те е нарочил, защото отделят на теб повече внимание, отколкото на някое от неговите протежета? Но това да не е конкурс за красота? Как ще убие всички тези хора, за да ти отмъсти за такова нещо?
— Момент! Ако е Леополд, не е убивал никого. Вярно, не знаем кой е убил агент Лафърти. Но Леополд е бил в ареста, когато е загинало семейството ми, а също и по време на стрелбата в гимназията. Има желязно алиби. Струва ми се, че и двата престоя в ареста са били предварително планирани.
— С други думи, знаел е, че семейството ти ще бъде убито, знаел е и че убиецът ще нахлуе в гимназията, така ли?
— Моментът, който е избрал, за да се появи в полицейското управление в Бърлингтън и да направи самопризнания, не е случайно съвпадение. Проверих досието от ареста в Кранстън. Скитничество, нарушаване на обществения ред. Прекарал една нощ в ареста, след което бил освободен. Пуснали са го на следващата сутрин, но това доказва по категоричен начин, че не е убил семейството ми.
— Затова си е намерил съучастник, който се е преструвал на сервитьорка в бара. Питам се що за човек е в състояние да убива с такава настървеност?
— И аз се питам същото.
— Но ако Сайзмор стои зад всичко, как е възможно да е станал психолог?
— Може нещо в главата му да е прещракало и да се е побъркал. Може да е имал биполярно разстройство и лекарствата да не са били в състояние да му помогнат вече. Самият Леополд е заявил на адвоката си, че страда от биполярно разстройство и е пропуснал лекарствата си… така поне каза адвокатът му пред съдията. Или е преживял някаква физическа или емоционална травма, която го е променила. Имаше бучка на врата си и следи от игли по ръката. Кой знае какво става в ума му. За двайсет години са могли да се случат много неща. Ако това наистина е бил Сайзмор, пое голям риск, като се срещна с мен. Знае как работи умът ми. Знае, че не забравям нищо. Ако е той, бих могъл да го позная.
— Но не го позна. Следователно едва ли е той.
— Права си.
— Въпреки това възможността ме плаши.
— Разбира се, защото това може да се случи с всеки от нас.
— А може просто да е жесток и зъл.
— Това помага ли ти да се почувстваш по-добре?
Тя потрепери.
— Не мисля, че каквото и да било в този случай ще ме накара да се почувствам по-добре.
Телефонът на Декър иззвъня и той отговори.
— Еймъс, не знам дали новината е добра или не — започна Рабиновиц, — но от института са продължили да препращат професионални публикации на Крие, след като е напуснал. Изминало е твърде много време и днес все по-рядко му изпращат каквото и да било, но имат адреса му.
Декър си го записа, благодари на стареца и провери адреса в интернет.
— Намира се горе-долу по средата между Чикаго и Бърлингтън. Минахме оттам на път към института.
— Което означава, че лесно може да отиде до Бърлингтън и да се върне.
— Да потегляме.
— Декър, не трябва ли да уведомим полицията?
— Какво ще им кажем? Не разполагаме с никакви доказателства срещу него. Нямаме нищо. Трябва да отидем там сами. Ако излезем прави, тогава ще повикаме ченгетата.
Той напусна ресторантчето с бързи крачки. Джеймисън го последва, макар и по-бавно.
Четири часа по-късно двамата отбиха от магистралата и прекараха следващите двайсет минути в лабиринта от улички, преди Декър, който използваше джипиеса на телефона си, да насочи Джеймисън към занемарен беден квартал.
— Явно Сайзмор преживява труден период — отбеляза тя.
Декър замълча, но погледът му трескаво обходи мястото, за да запамети всяка подробност.
— Ето я, третата отляво с черните щори. Да я подминем.
Джеймисън продължи напред и Декър я помоли да спре от другата страна на улицата, пет-шест къщи по-надолу от тази на Сайзмор.
— Декър, Рабиновиц каза, че Сайзмор е напуснал института преди няколко години.
— Точно така.
— Възможно ли е той наистина да е Леополд? Имам предвид… онзи приличаше на бездомник. Възможно ли е Сайзмор да е толкова изпаднал?
— Да — отвърна Декър. — Аз изпаднах ужасно. И не ми бяха нужни години.
Тя го погледна изненадано, преди да изрече бавно:
— Разбирам.
Декър се измъкна с усилие от задната седалка. Джеймисън свали колана си с намерение да го последва:
— Ти оставаш в колата.
— Какво?
— Ако се случи нещо лошо, даваш газ и звъниш на ченгетата.
— Декър, няма да те оставя…
— Напротив, ще ме оставиш!
Той затвори вратата й и тръгна към къщата. Крачеше по тротоара, пъхнал ръце в джобовете и навел глава, уж за да избегне мразовития вятър.
През цялото време обаче не откъсваше поглед от къщата вдясно. Мръкваше се, но вътре не светеше нито една лампа. Не се виждаше и кола на алеята. Дори още да живееше тук, Сайзмор вероятно не си беше у дома. Можеше да е в Бърлингтън и да планира следващото убийство.
В интерес на истината Декър смяташе за нищожна вероятността Сайзмор и Леополд да са един и същ човек. Мислеше, че е щял да го познае, ако е бил той, макар срещите им в института да не бяха кой знае колко чести. От друга страна, бяха изминали двайсет години, хората се променяха. Не можеше да отхвърли категорично тази следа. Освен това не разполагаше с друга.
Прекоси улицата, мушна се между две паркирани коли, едната от които бе качена на циментови блокчета, и тръгна по застланата с чакъл алея. Подмина къщата, свърна зад ъгъла и прескочи провисналата телена ограда. И откъм задния двор не се виждаха никакви светлини.
Застана до вратата, извади пистолета си и се ослуша напрегнато. Не чу стъпки. Всъщност не чу никакъв звук.
Погледна първо наляво, после надясно. В дворовете на съседите нямаше жива душа. Вечерта бе прекалено студена, за да стои някой навън.
Разби стъклото с лакът, пресегна се, отключи вратата и влезе.
Озова се в тясно антре. Вляво имаше пералня и сушилня. Няколко стъпала водеха към кухнята. Въздухът бе наситен с мирис на пържено и цигарен дим. Спомни си, че навремето Сайзмор беше пушач. Виждал го бе да излиза навън, за да изпуши някоя и друга цигара. Явно не бе успял да се пребори с този навик.
Но Декър бе седял в бара с Леополд, който не бе запалил нито една цигара. В баровете в Бърлингтън пушенето бе разрешено. Освен това и дрехите му не бяха вмирисани на тютюн. Непременно щеше да разбере, ако Леополд беше пушач. Следата започваше да изстива, но въпреки това трябваше да я проследи докрай.
Изкачи стъпалата и огледа малката кухня. В мивката имаше мръсни чинии. В кошчето бе захвърлен стар вестник. Погледна датата. Отпреди две седмици. Всичко започваше да изглежда все по-странно.
Напусна кухнята и провери всяка стая на партера. Не откри следи от скорошно присъствие. Изкачи стълбите към втория етаж.
Там вече изгуби търпение, затича се по коридора и започна да отваря рязко вратите. Огледа първата стая, после втората и накрая се озова пред третата и последна врата.
Блъсна я и едва не му призля от миризмата. Отиде до леглото и сведе поглед.
Не беше сигурен чий труп лежи върху чаршафите, защото бе в напреднал стадий на разложение. Ръстът му се стори като на Сайзмор. Лицето обаче бе неузнаваемо. Явно мъртвецът бе престоял тук доста време.
Беше толкова шокиран, че мина известно време, преди да огледа стаята. Една от стените прикова вниманието му.
Приближи се с подкосени крака и се взря в посланието върху нея.

Отново сгреши. Ако е започнал да гние, значи си се забавил прекалено много. Продължавай да опитваш. Може би ще откриеш истината. А може би не. Целувки, братле
.




44

— Това е Крие Сайзмор — заяви агент Богарт. — Току-що потвърдиха самоличността му по пръстовите отпечатъци и зъбния профил.
Декър бе позвънил първо в полицията, а после и във ФБР. Ченгетата и агентите връхлетяха като ураган в къщата на Сайзмор. Бяха се събрали вътре. Слава богу, трупът отдавна бе изнесен.
Александра Джеймисън седеше в колата си, следвайки строга заповед да не напише и дума за случилото се.
— Разбира се, че е той — каза Декър.
— Защо?
Декър посочи надписа на стената.
— Заради това.
Богарт застана до него.
— Обясни ми.
— Пише, че отново съм сгрешил. Това е неговият дом. Бих дошъл тук само ако смятам, че е замесен. А той не е. Той е поредната жертва.
— В такъв случай убиецът си играе с теб. Дразни те, провокира те непрекъснато.
Декър кимна.
— Показва, че е по-умен от мен. Може и да е прав.
— Да се надяваме, че не е.
— През цялото време е с една крачка пред нас. „Ако е започнал да гние…“ Трупът беше полуразложен, когато го намерих.
— Планирал го е отдавна. А ти трябва да наваксаш. Като в баснята за костенурката и заека. Освен това не се налага да го правиш сам, имаш нашата подкрепа.
Излязоха навън. Беше рано сутринта.
— „Дъктон“ номер седемстотин и единайсет — каза замислено Богарт. — Завръщане в миналото, както сам се изрази.
— Да.
— Кой може да е убиецът, след като очевидно Сайзмор не е човекът, който ти е имал зъб.
— Доколкото си спомням, останалите лекари и служители нямаха проблеми с мен.
Богарт седна на едно бетонно стъпало и въздъхна.
— Добре. Нещо друго? Непременно трябва да има и друго! Защо иначе да те насочва към онова място? Не би могъл да знае за съществуването му, освен ако не е бил пациент или служител на института.
Декър седна до него.
— Не е достатъчно убиецът просто да е бил там. Трябва да съм му направил нещо или да си е въобразил, че съм му направил нещо, за да реагира по този начин.
— Лабилният ум може да възприеме безброй неща като обида. Може да си го изпреварил на влизане в някоя стая. Да си се подсмихнал. Или да си отговорил на въпрос, на който той е искал да отговори. Кой може да знае?

— 
Аз
трябва да знам. Аз съм единственият, който може да открие отговора.

— Ти никога не забравяш нищо, затова вярвам, че ще се сетиш.
— Това е проблемът. След като не се сещам, значи не е тук — каза Декър и почука с пръст по слепоочието си. — Аз не се сещам току-така. Влизам в спомените си и откривам каквото ми е необходимо. Има разлика.
Богарт се изправи и го погледна.
— Предполагам, че си прав. Започвам да разбирам разликата, след като ми я обясни. — Той пъхна ръце в джобовете си и каза: — Съдебните медици смятат, че Сайзмор е мъртъв от две седмици. Все още не знаем къде са били тогава Леополд и приятелчето му. Ще разпитаме всички в квартала с надеждата да попаднем на някаква следа.
— Съмнявам се, че ще има полза. Промъкнах се през задния двор и проникнах в къщата с взлом. Толкова съм едър, а никой не ме забеляза.
— Въпреки това ще поразпитаме.
— Сайзмор работил ли е нещо?
— Проверяваме в момента. Ако е работил, някой колега би трябвало да съобщи за изчезването му, след като не се е появил в службата.
— Някои професии не изискват присъствие.
— Ще те уведомя, щом открием нещо.
Богарт се запъти нанякъде, а Декър стана, отиде до колата на Джеймисън и седна отзад. Тя го изгледа безмълвно от шофьорското място.
— Трябваше да отидеш в някой мотел — каза той. — Сигурен съм, че агентите на Богарт щяха да ме откарат.
Тя поклати глава и отвърна:
— Не, и без друго нямаше да мигна. Сайзмор ли беше?
— Да. Мъртъв е от две седмици.
— Когато излезе от къщата предишния път, каза, че надписът на стената бил поредната подигравка. Какво гласи той?
— Че пак съм закъснял, но трябвало да продължавам да се опитвам. Внушава, че може би не съм толкова умен, колкото си въобразявам. И отново ме нарича „братле“.
— Играе си с теб — каза тя и се прозя. — А сега какво?
— Трябва да поспим. А после да обмислим нещата заедно. Може да ни хрумне някоя идея.
— Наистина ли смяташ така?
— Не.

Защото не се сещам току-така. Идеите не ми хрумват изневиделица. Те вече са тук. Или ги няма.




45

На път за Бърлингтън Декър почти не отвори уста и остави без отговор повечето въпроси на Джеймисън. Накрая тя се предаде и включи радиото. Спряха да обядват в един грил-ресторант край магистралата, посещаван предимно от тираджии. Джеймисън паркира миниатюрното си возило сред морето от огромни камиони.
Заведението беше препълнено, затова ги настаниха на ъглова маса в дъното, до залата за билярд, където шофьорите блъскаха яростно топките и залагаха на изхода от партиите. В съседство имаше магазин за сувенири, в който най-популярните артикули бяха дамското бельо и секс играчките за приятелките или съпругите, които чакаха шофьорите у дома.
Поръчаха си обяд и Декър си сложи лъжичка захар в кафето, без да откъсва поглед от масата. От джубокса се носеше блус в изпълнение на Бони Рейт.
Джеймисън огледа оживлението, което кипеше около тях, като не пропусна и мъжа с каубойската шапка, който яздеше родео-симулатор. Задържа се на гърба едва няколко секунди, преди да се стовари на земята за огромно удоволствие на приятелите си.
Декър поглади брадата си и погледна Джеймисън.
— Трябва да се качиш на първия самолет и да отидеш колкото се може по-далече от мен. Добре ме разбираш, нали?
— Вече сме обсъдили това и сме се разбрали, че участваме заедно. Анди Джаксън беше…
— Бил е твой приятел и ментор. Ако беше жив, нямаше да иска да загинеш.
— Имам спрей и…
— Знаеш ли, че те може да са тук в този момент. Да ни наблюдават. Да наблюдават теб.
— Опитваш се да ме уплашиш.
— Не е нужно да се опитвам, Джеймисън. Ти си умна жена, което означава, че вече си уплашена.
Поръчката им пристигна и те започнаха да се хранят мълчаливо, като всеки от тях избягваше погледа на другия.
Когато донесоха сметката, Декър плати и за двамата.
— Не си длъжен да ме черпиш — каза тя.
— Ядох доста повече от теб. Нямаше да е честно да си разделим сметката поравно.
Запътиха се към колата и Декър огледа района.

— Къде искаш да те оставя? — попита Джеймисън, когато пристигнаха в Бърлингтън. — В хотела, в училището, в полицейското управление? Накрай света?
— Ще се качиш ли на самолета?
Тя се обърна и го погледна.
— Не знам — отвърна тихо.
— Чух, че по това време на годината във Флорида е много приятно. Какво ще кажеш за Маями?
— Не обичам да бягам от неприятностите.
— Това не е обикновена неприятност. Става въпрос за оцеляването ти.
— Ами ти? Ти оставаш, нали? Няма да се качиш на самолета и да отидеш някъде.
— Оставам — заяви Декър без повече обяснения. — Можеш да ме закараш в хотела.
Когато слезе от колата, той каза:
— Каквото и да решиш, обади ми се, за да знам. Става ли?
Тя кимна и потегли.
Декър се прибра в стаята си, взе си душ, подремна малко и излезе навън. Взе автобуса до „Мансфийлд“.
Ланкастър го посрещна в библиотеката. Изглеждаше бледа и отслабнала, а ръката й трепереше силно.
Седнаха отзад и той й разказа събитията от последните два дни.
— Смяташ ли, че Джеймисън ще послуша съвета ти? — попита тя.
Декър сви рамене.
— Надявам се. Не мога да я заставя да замине.
— Добре. Крие Сайзмор също е напуснал Чикаго, а виж какво му се е случило.
— Не могат да открият всеки, Мери. Това не е някаква тайна организация с неограничени ресурси. Двама души са. Да, находчиви и методични, но само двама.
— Това е само твое предположение. Също като моето относно „Севън-Илевън“.
Декър обмисли думите й и кимна.
— Всъщност… права си. Какво стана тук? Има ли напредък?
Тя поклати глава.
— Военните продължават да ни размотават. Не че информацията от тях би ни помогнала кой знае колко. Криминолозите не откриха нищо. Знаем как е влязъл убиецът, как се е придвижвал, откъде се е измъкнал, но пак сме в задънена улица, Еймъс.
— Единственият доказан факт е връзката с мен. Тя ме отведе до Чикаго и института. Тази връзка бе потвърдена от убийството на Крие Сайзмор. Щом знаят за антипатията му към мен, значи са били в института или разполагат с вътрешна информация за някаква случка преди двайсет години.
— А ти не си спомняш нищо, което да ни помогне, така ли? Не подозираш никого от всички хора, които са били там по твое време?
Декър се облегна на стола си и обходи с поглед полицаите и федералните агенти, които работеха върху различни аспекти на случая. Забеляза в очите и движенията им нарастваща умора и безпокойство. И преди бе виждал как един или друг случай зацикля и в крайна сметка остава неразрешен. В тези хора се прокрадваше убеждението, че няма да хванат виновника. И то изпиваше силите им.
Погледна отново към Ланкастър.
— Леополд със сигурност не е бил в института. Единственият човек, за когото би могъл да мине, беше Сайзмор. Но предположението, че двамата са един и същ човек, вече е отхвърлено.
— Добре, видяхме, че тези хора са майстори на преобразяването. Успяха с лекота да ни заблудят да издирваме по-едър човек. Разпратили сме новото описание на всички служби. И нищо. Убиецът просто изчезна.
— И никаква следа от сервитьорката в бара?
— Не. Сервитьорка или сервитьор, ако се вярва на бармана.
— Отново умела дегизировка. Мъж, който се представя за жена. И го прави умело. Поднесе ми бира, беше на сантиметри от мен, а аз така и не заподозрях нищо.
— Убеден ли си, че сервитьорката е замесена?
— Барманът разказал на ФБР, че е изчезнала пет минути преди Леополд да си тръгне, и не се върнала повече. Може да е съвпадение, но по-скоро не е.
— Добре, но не е и факт. Все още. — Ланкастър прелисти някакви документи. — Аз обаче разполагам с нещо, което е факт.
Декър изправи гръб на стола си.
— Какво?
— В гимназията загинаха шестима ученици и трима учители. Петима от учениците са момчета.
— Деби Уотсън е единственото момиче.
— И петте момчета са били във футболния отбор. Или по-точно трима. Четвъртият е бил мениджър на отбора, а петият бил освободен неотдавна заради грубо нарушение на правилника.
Декър се напрегна.
— Бет Уотсън спомена, че Джими Шикъл е бил в отбора. Но не направих връзката с останалите заради Деби и учителите.
— Джо Креймър, учителят по физическо, е бил и треньор на футболния отбор.
— А Дрездън, заместник-директорът?
— Не открих никаква връзка между Бари Дрездън и футбола. Децата му не учат в „Мансфийлд“, следователно не биха могли да играят в отбора. Анди Джаксън също няма нищо общо с футбола.
— Той е убит, защото се е опитал да спре стрелеца — каза Декър. — Възможно е останалите жертви да са избрани заради връзката им с отбора.
— Но при Дрездън такава връзка липсва.
— И все пак, пет момчета от отбора плюс треньора? Това не може да е съвпадение, Мери. Вероятността е твърде малка. Във всяка класна стая е имало предостатъчно мишени. Но убиецът е стрелял само по една. Чакай малко, всички жертви ли са били едри? Имали ли са вид на футболисти?
— Двама са били доста едри, но останалите са били с нормално телосложение. Съмнявам се да ги е подбирал единствено в резултат на външния им вид. В петък обикновено идвали облечени с футболните си фланелки, защото имали мач, но това не стана в петък. Въпреки това убиецът лесно е можел да разбере кой е в отбора и кой не. Както и да открие учебната им програма и да разбере в коя стая са. Или пък Деби му е казала. В такъв случай тя е знаела какво ще се случи. — Ланкастър замълча. — Както и да е, исках да знаеш какво съм открила.
— Браво, Мери, добре си се справила. Никой друг не направи тази връзка, включително и аз.
Тя се усмихна уморено.
— Не съм свикнала да те изпреварвам, но усещането е приятно. Какво означава всичко това, Еймъс?
— Играех в отбора на гимназията. Убиецът е отнесъл всичките ми трофеи…
Декър замълча.
— Какво има?
— Дрездън не е бил случайна жертва. Стрелецът се е отправил целенасочено към кабинета му, за да го убие. Лесно можем да обясним смъртта на Деби и Джаксън. Но не и на Дрездън. Защо е загинал, ако не е свързан по някакъв начин с отбора?
— Нямам представа — призна Ланкастър.
— Добре, няма смисъл да седим тук и да си блъскаме главите в стената. Трябва да отидем на едно място.
— Кое място?
— В бара.
— Жаден ли си?
— Да, но не за бира.



46

Декър и Ланкастър стояха срещу бара. Беше студено и прехвърчаше сняг. Ланкастър извади кърпичка и издуха носа си.
— Ако няма да влизаме, по-добре да чакаме в колата — предложи тя. — Замръзвам и имам чувството, че се разболявам.
Декър бе обиколил целия квартал, без да пропусне нито една улица, и бе запаметил всяка подробност, след което бе започнал отначало. Сега оглеждаха улицата пред бара в двете посоки чак до най-близката пряка. Ланкастър вървеше след него.
— Няма камери на Пътна полиция — отбеляза той.
— Бърлингтън има камери, но не навсякъде. Чувала съм, че в Лондон и Ню Йорк са сложили на всеки ъгъл. Само че ние не разполагаме с техния бюджет, нали?
— Но пък има частни камери за видеонаблюдение — отбеляза Декър. — Банки, заложни къщи, магазини за алкохол… Аз обаче не виждам такива никъде. Можеш ли да провериш дали на тази улица има поне една охранителна камера?
— Сега ще се обадя — каза тя.
Докато Ланкастър провеждаше разговора, Декър продължи да оглежда района. Облаците бяха натежали от влага. Ако температурите продължаваха да падат, можеха да очакват обилен снеговалеж.
Ланкастър сложи край на разговора.
— Ще ми се обадят. А сега какво?
Декър се запъти към бара от другата страна на улицата и тя го последва.
Заведението бе пълно, повечето маси бяха заети от двойки, макар по всичко да изглеждаше, че в задната част на салона се вихри ергенско парти.
Ланкастър изгледа с презрение стриптийзьорката, която тъкмо събличаше оскъдния си костюм на Жената-котка.
— Да не повярва човек от какво се възбуждат младите мъже.
— Това ги е възбуждало винаги — отвърна разсеяно Декър. — Красиви разголени жени.
Проправиха си път към бара и Декър срещна погледа на бармана, с когото бе разговарял преди. Той дойде при тях.
— Какво ще пиете?
— За мен наливна „Милър“ — каза Декър и погледна Ланкастър.
— Не пия в работно време — отвърна тихо тя.
— И безалкохолен коктейл за моята приятелка — добави Декър.
Когато барманът отиде да изпълни поръчките им, Декър се завъртя на стола си, облегна се на бара и огледа помещението. Ланкастър направи същото.
— Леополд те е довел в този бар. Разговаряли сте, след което той е изчезнал с помощта на предполагаемия си съучастник, маскиран като сервитьорка.

— Да бе,
предполагаем!
 — възкликна подразнен Декър.

— Откъде Леополд ще знае, че ще го последваш до тук?
— Как няма да го последвам? И то след като всички обвинения срещу него отпаднаха? Знаел е, че познавам полицейските процедури. Знаел е, че ще го отведат в килията, за да си събере багажа. Знаел е, че ще го чакам отвън. Ако пък случайно бях пропуснал да отида, какво толкова? Нищо не губи. Ще намери друг начин да ме подмами.
— Но защо да те подмамва? Каква е била целта му?
— Може да е искал да ме види отново, да ме прецени.
— Но ако разсъждавам правилно, сервитьорката е човекът, който всъщност е искал да те види. Може тя да е била с теб в института. И нея да си засегнал по някакъв начин.
— Сигурен съм, че и това е било част от намеренията им.
— Защо не са те убили още тогава? Защо дори не са се опитали?
— Не съм страдал достатъчно, Мери.
— Не си страдал достатъчно? Ами всички онези жертви, включително семейството ти? Статията, която Джеймисън написа? Подигравателните послания, които ти оставя?
— Пак не е достатъчно, Мери. Не и за тях.
— Какво още могат да искат от теб, Еймъс?
— Просто не знам какво, Мери.
Декър обаче знаеше целта на играта им.

Искат мен.

Барманът донесе питиетата им и каза:
— Ей, човече, посещението ти онзи ден ми излезе доста солено. Ченгетата наводниха заведението и подплашиха половината клиенти.
— Това едва ли се е отразило на заплатата ви — възрази безцеремонно Ланкастър.
— Ами бакшишите, скъпа госпожо? — отвърна барманът. — Аз живея от бакшишите. — Поднесе електронна цигара към устните си и дръпна от нея. — Да не би да смятате, че собствениците на това място ми плащат прилична заплата? Ако е така, трябва да отидете на психиатър.
— Сигурен съм, че и сервитьорките ви разчитат на бакшиши — каза Декър.
— Така е.
— Но не и онази, която е изчезнала внезапно. Може би е разполагала с друг източник на доходи.
— Възможно е.
— Сигурен ли сте, че е бил мъж? — попита Ланкастър, без да откъсва поглед от лицето му.
Барманът издържа погледа й и попита:
— А вас какво ви интересува?
Тя показа значката си. Той отново дръпна от цигарата и отвърна:
— Навремето бачках като сценичен работник на Бродуей. Там се навъртаха доста от тези… екземпляри. Мога да различа мъжете от жените, но трябва да призная, че този беше доста добър.
— Защо сте го оставили да работи, след като сте подозирали, че е мъж? — попита Ланкастър.
— Пет пари не давам какъв е, стига да разнася питиетата, без да ги разлива. Трябва ми някой да бачка. Не ме интересува дали има пенис или не.
— Ти каза, че сервитьорката е изчезнала малко преди да си тръгне онзи, с когото разговарях.
— Ами да. И не я видях повече. Трябваше сам да разнасям питиетата, докато намерят кой да я замести.
— Позвъни ли в агенцията? — попита Декър.
— Да. Ти излезе прав. Не бяха чували за нея. Едно на нула за теб.
Декър сведе поглед към колана на мъжа. От предния джоб на джинсите му се подаваше ключодържател.
— Каква кола караш?
— Защо? Да не искате да ви метна някъде?
— Не. Просто съм любопитен.
— „Нисан Лийф“.
— Това не е ли изцяло електрически автомобил?
— Точно така. Страшно икономична е, изобщо няма нужда от бензин. Включвам я в контакта и готово.
— Предполагам, че е много тиха — продължи Декър.
— Понякога дори прекалено тиха. Не помня колко пъти съм забравял да я изключа. Излизам си с ключа в джоба, а проклетият двигател продължава да работи.
— Така ли? Къде я паркираш?
— В уличката отстрани.
— В деня, когато бях тук… забеляза ли колата ти да е паркирана по различен начин?
Барманът се замисли за миг и отвърна:
— Не, не си спомням. Защо?
— Защото, когато излязох и погледнах в уличката, не видях никаква кола.
— По дяволите! — възкликна смаян мъжът. — Но когато си тръгнах след работа, тя беше там.
— Винаги ли носиш ключовете със себе си?
— Не, понякога ги окачвам ей там. — Той посочи стената зад бара. — Камионът, който кара бирата, едва се провира в уличката. А и тя е без изход, затова излиза на заден ход. Когато имам доставка, се налага да местя колата, но ако съм зает, оставям тази работа на сервитьорките.
— Мисля, че въпросната сервитьорка я е карала без твое позволение. — Декър остави няколко банкноти на бара и каза: — Благодаря, задръж рестото.



47

Навън валеше обилен сняг, а Декър не откъсваше поглед от нисана на бармана.
— Май я зарежда в момента — отбеляза Ланкастър.
Един кабел свързваше автомобила с електрическото табло близо до служебния вход на бара. Декър не гледаше кабела, а стените на сградите по протежение на страничната уличка.
— Ей там! — каза той.
Високо на една стена бе монтирана охранителна камера, при това под ъгъл, от който да обхване по-голямата част от уличката. Декър отиде до нея и огледа задната врата на магазина, на който бе поставена.
— Аптека — обяви той. — Това трябва да е входът за доставките.
— В квартала се извършват доста кражби от аптеки — каза Ланкастър и застана до него. — Нищо чудно, че имат камера. Крадците обикновено проникват през задния вход. Затова пред вратата има и решетка.
— Трябва да вземем записа веднага.
Заобиколиха отпред. През витрината видяха само един аптекар зад гишето, но на входа срещнаха полицай, който в момента не бе на смяна.
Ланкастър му показа значката си.
— Познавам те — заяви тя. — Донован от Четвърти участък.
— Да.
— Това е твоят район, нали? Трябваш ми да свършим заедно една работа.
— Какво желаете, инспектор Ланкастър?
Тя му обясни, след което се отправиха заедно към гишето. Донован предаде думите й на аптекаря.
— Ще ви дам диска — каза той.
Няколко минути по-късно Ланкастър и Декър напуснаха аптеката. Отидоха право в „Мансфийлд“, където Ланкастър сложи диска в компютъра си. Декър й каза коя дата и час да въведе.
В един момент, докато записът се превърташе назад, Декър каза:
— Спри тук!
Тя се подчини и кадърът на монитора замръзна.
— А сега го пусни на забавен каданс — каза Декър.
Двамата видяха как сервитьорката излиза от бара, откача електрическия кабел и се настанява зад волана на нисана. Броени секунди по-късно потегли и изчезна от обхвата на камерата.
Десет минути след това тя се върна, включи кабела и отново влезе в бара.
— Но нали барманът каза, че не се е връщала? — учуди се Ланкастър.
— Имай малко търпение — отвърна Декър.
Жената излезе след няколко секунди и тръгна по уличката.
Декър погледна Ланкастър.
— Върнала се е, за да окачи ключовете на онази кукичка на стената. Барманът изобщо не я е забелязал.
— Точно така.
— А преди това е откарала Леополд някъде. Доста умно от нейна страна да използва чужд автомобил. Така не разполагаме с регистрационните номера на нейната кола, които да проверим.
— Но можем да проверим нисана за отпечатъци. Тя не носеше ръкавици.
Докато Ланкастър разговаряше с управлението, Декър не откъсваше поглед от екрана.
Когато партньорката му приключи разговора, той помоли:
— Добре, пусни го отново, но този път увеличи максимално образа.
Ланкастър го направи, при това няколко пъти. Камерата бе заснела автомобила от задната му страна. Видяха сервитьорката да се качва в него, а след десет минути, когато се върна, да завърта настрани дългите си крака, за да излезе. Късата й пола се повдигна и разкри почти напълно бедрата й. Лицето й обаче не се виждаше.
— Тя има страхотни крака — отбеляза Ланкастър. — Трябва да й го призная.
— Той — поправи я Декър. — Струва ми се, че е мъж.
— В такъв случай барманът ще се окаже прав.
— За кое?
— Каза, че докато е работил на Бродуей, е видял много мъже, които се правят на жени. Според него този бил доста добър. И е прав. Краката наистина приличат на женски.
Той кимна бавно и отново се взря в екрана. Изгледа записа още два пъти, но така и не успя да зърне лицето на сервитьорката.
— Е? — попита го Ланкастър. — Успя ли да събуди някакви спомени?
Декър поклати глава. И все пак имаше нещо. Струваше му се, че то е пред очите му, но той просто не успява да го види.
Ланкастър се протегна и огледа библиотеката, в която работеха колегите й.
— Кога ли ще се върне Богарт?
— Не ми е споделил плановете си — отвърна Декър. — Пристигна със самолет в града, където е живял Сайзмор. Предполагам, че се е върнал по същия начин, така че би трябвало да ме е изпреварил.
— Не се е появявал тук.
— Вероятно работи и по други случаи.
— Едва ли, но дори да е така, надявам се, че „Мансфийлд“ се ползва с приоритет. Дори пред ФБР.
— Нямам представа — отвърна разсеяно Декър.
Ланкастър погледна часовника си.
— Наближава единайсет, а съм тук от пет сутринта. Трябва да се прибера. Да те закарам ли? Вали доста и не е време за разходки.
Тя гледаше през прозореца на библиотеката. Навън снегът падаше на парцали.
— Добре. Май приключих за днес.
Отправиха се към изхода и Ланкастър се опита да го окуражи.
— Разполагаме с няколко следи, Еймъс, просто трябва да ги проследим до края.
— Това са фалшиви следи, Мери, които ще ни отведат до задънена улица. Прекалено добре са обмислили всичките си ходове.
— Нали знаеш поговорката за хитрата сврака?
— За съжаление, тя невинаги е вярна.
Качиха се в колата й и потеглиха.
— Струва ми се, че видя нещо на онзи запис — каза по едно време тя.
— Така е. Но не знам какво точно.
— Как се почувства, когато се върна в института?
— Не се върнах в него. Беше се преместил. Просто поговорих с един човек, който навремето работеше там.
— Това пак те е върнало назад в спомените.
— Целият ми живот е един безкрайно дълъг спомен.
— Толкова ли е лошо?
— Някога искала ли си да зарежеш някой филм по средата?
— Разбира се, много пъти.
— Ами ако не можеш да изключиш телевизора? Ако не можеш да спреш филма, защото той продължава да се върти в главата ти?
Тя стисна здраво волана и впери поглед пред себе си.
— Да, разбирам.
Полицейската радиостанция, монтирана на таблото, изпращя. Диспечерът съобщи адрес, на който е станало произшествие.
Ланкастър едва не качи колата на тротоара, преди да изправи волана.
Погледна Декър с ужасено изражение.
— У нас! — изпищя тя.



48

Домът на Мери Ланкастър бе скромна двуетажна къща, построена преди трийсетина години. Макар Ърл Ланкастър да работеше в строителния бизнес, домът им се нуждаеше от нова боя и покрив, а част от дървената обшивка бе изгнила.
Асфалтираната алея, която водеше към нея, се бе напукала от край до край. Интериорът бе в по-добро състояние, но стаите бяха тесни и тъмни, а във въздуха се носеше миризма на плесен.
Тъмното небе над къщата бе озарено от светлините на полицейските автомобили.
Ланкастър спря рязко до бордюра, изскочи от колата и размаха значката си под носовете на двамата полицаи, които излизаха от предната врата. Понечи да влети вътре, но те я спряха. Единият обаче я позна.
— Инспектор Ланкастър…
Тя се помъчи да го заобиколи, ала той я сграбчи.
— Чакайте! — извика полицаят. — Опитвам се да ви кажа…
Човекът полагаше неимоверни усилия да я удържи, защото, макар да не бе едра, Мери Ланкастър бе буквално обезумяла и риташе, хапеше, пищеше, плюеше, драскаше… Бе решила да влезе в дома си на всяка цена.
В следващия миг някой я отскубна от ръцете на полицая и я вдигна във въздуха.
Ченгетата впериха поглед в Декър, който я бе стиснал в мечешката си прегръдка, приковал и двете й ръце към тялото.
Тя се разкрещя:
— Пусни ме, Еймъс! Ще те убия, заклевам се! Гадняр такъв! Ще… ще… ще те убия!
Ланкастър продължи да се съпротивлява бясно, а той продължи да я удържа, докато накрая тя се отпусна в ръцете му и краката й увиснаха във въздуха. Бе останала без сили. Дишаше тежко, на пресекулки.
Полицаят я погледна.
— Опитвах се да ви кажа, че семейството ви е добре.
— Какво? — изкрещя тя. — В такъв случай защо, по дяволите, са тук всички тези хора?
Декър я пусна бавно на земята.
— Имало е инцидент — отвърна полицаят.
— Опитах се да се свържа с централата — каза Ланкастър, — но не успях. Къде е семейството ми?
— Намира се под полицейска закрила.
— Какво? Защо?
— Заповед на капитан Милър.
В този момент от къщата излезе самият той.
— Шефе, какво се е случило, по дяволите? — попита Ланкастър.
— Ърл и Санди са добре.
— За какъв инцидент става въпрос? — попита Декър.
— Оставили са разни неща в къщата.
— Какви неща?
— Еймъс, мисля, че би предпочел да ги пропуснеш.
— Няма да стане, освен ако не повикате още полицаи — отвърна той и погледна заплашително към двете ченгета, опитали се да спрат Ланкастър.
— Добре тогава — отстъпи Милър.
Влязоха в кухнята. Декър забеляза бутилките от бира върху масата и преобърнатия стол.
— Нали каза, че нищо не се е случило? — извика Ланкастър.
— Не е каквото изглежда — отвърна капитанът. — То е… то е…
Не успя да довърши. Докато той се опитваше да намери подходящите думи, Декър почувства, че му призлява.
Милър ги поведе към съседната стая.
На пода лежеше труп. Всъщност не бе истински труп, а надуваем мъжки манекен в естествена големина. Някой бе боядисал главата му кафеникавосива. Вниманието на Декър обаче бе приковано от червената ивица, нарисувана около врата му.
— Това… това би трябвало да е Ърл — прошепна Ланкастър.
— Така мисля — поколеба се Милър и хвърли бегъл поглед към Декър. — Смахнато копеле!
Декър забеляза и двата знака X върху очите на куклата. Всички бяха виждали надуваеми манекени и в тях нямаше нищо страшно. Но този манекен бе най-зловещото нещо, което Декър бе виждал. Напомни му за тройките, които маршируваха заплашително в мрака. Блед, окървавен, изцъклен, отблъскващ.
Декър вдигна поглед към стълбите зад отворената врата. В миналото бе идвал тук няколко пъти, но едва сега осъзна приликата — къщата на Ланкастър бе почти точно копие на неговия дом. Това бе често срещана практика при строителството на жилища в работническите квартали: инвеститорите използваха едни и същи архитектурни планове, за да построят стотици къщи, които се различаваха само по цвета на външните стени и някакви дребни детайли.
— Следователно има още една кукла, нали? Която да… да представлява… Санди? — попита на пресекулки Ланкастър. Протегна ръка и сграбчи здраво облегалката на един стол, за да се задържи на крака.
— Да, горе — отвърна Милър и отново изгледа Декър с безпокойство.
А мислите на Декър препускаха назад във времето към мига, в който хукна по едни други стълби, подобни на тези, в нощта, когато изгуби всичко.
— Значи в дома ми има още едно от… от тези неща? — попита рязко Ланкастър.
Декър погледна куклата с „прерязаното“ гърло и впери поглед в Милър. Нещо в очите на капитана, допълнено от умозаключението, до което сам бе стигнал, го накара да изрече:
— Не, има още две.
— Да — призна унило Милър. — Още две.
— Какви ги приказваш, по дяволите? — възкликна Ланкастър. — У дома са били само Ърл и Санди. Чакай… да не би третата кукла да съм аз?
Декър вече крачеше към стълбите.
Първата врата, пред която се озоваха, бе леко открехната. Декър я отвори докрай и тримата влязоха в стаята.
Както бе очаквал, над леглото се показваше крак. Заобиколи спалнята и погледна надолу. Знаеше какво ще види — кукла, но този път женска, облечена в полупрозрачна нощница. В средата на челото й бе нарисувана черна точка, която символизираше огнестрелна рана. Върху очите й също имаше по един хикс.
Милър се обърна към Декър:
— Предполагам, че знаеш къде е третата жертва.
Ланкастър ахна от изумление, когато проумя какво представлява сцената.
— О, господи, това трябва да е…
— Каси — довърши Декър вместо нея.
Милър постави ръка на рамото му.
— Еймъс, защо не слезеш долу?
Декър поклати глава.
— Не!
— Еймъс, моля те.
— Не! — изкрещя той, втурна се по коридора и отвори вратата на банята.
Останалите го последваха тичешком.
Върху тоалетната седеше трета, по-малка кукла. Бяха й нарисували дори къдрици като на Моли. Коланът на хавлията придържаше тялото изправено. По врата й бяха нарисувани следи от удушване. И, разбира се, два хикса върху очите.
Убийците бяха възпроизвели с абсолютна точност случилото се в дома на Декър, но, за щастие, бяха използвали манекени, а не истински хора.
Имаше обаче една разлика. Важна разлика. Думи, изписани на стената над тоалетната.

Това можеше да бъде истинско. Без никакъв проблем. Задай си един въпрос. Колко още болка ще причиниш, братле? Сложи край на всичко това, както трябваше да направиш още тогава. Събери кураж. Не бъди страхливец, братле. Не и този път. В противен случай кръвта ще бъде истинска. Последен шанс.

Декър не можеше да откъсне поглед от надписа.
После се обърна и напусна банята, хукна по стълбите и излезе навън. Ланкастър и Милър го последваха. Тя го настигна на края на алеята.
— Къде отиваш?
— Съжалявам за всичко това, Мери.
— Няма за какво да съжаляваш. Семейството ми е добре.
— Но следващия път няма да е добре. Следващия път ще е мъртво.
— Не, няма. Виж какво, вината не е твоя, а тяхна.
— Но причината съм аз!
Той тръгна по улицата под завихрящите се снежинки.



49

Декър седеше на леглото в стаята си в „Резидънс Ин“. В ръката си държеше пистолет. Хубаво, надеждно оръжие.
Носеше го, докато беше полицейски инспектор, взе го със себе си и в цивилния живот. Това беше пистолетът, който първо бе пъхнал в устата си, а после бе опрял в слепоочието си, вперил поглед в мъртвата си дъщеря.
В онази нощ не бе натиснал спусъка, макар още да не знаеше защо не го направи. Съвършената памет не върви в комплект със съвършен ум или верни и непоколебими решения. Понякога съвършенството се появява само от едната страна на уравнението, а другата остава пълна с недостатъци и грешки. Нищо чудно природата да постигаше баланс именно по този начин.
Каквато и да бе причината, той не се бе самоубил в онази нощ. Сега обаче настъпваше нова нощ, нали?
Издърпа затвора и чу патронът да влиза плавно в цевта. Свали предпазителя и опря пистолета в дясното си слепоочие.

Събери кураж. Не бъди страхливец, братле. Сложи край на всичко това.

Декър смяташе, че самоубийството е проява и на смелост, и на страх. Дали разполагаше и с двете в достатъчна степен? Или не му достигаше нито едното, нито другото?
Затвори очи. Пъхна пръст в скобата на спусъка. Достатъчно бе да упражни натиск от един-два килограма и всичко щеше да приключи. Разстоянието между пръста и спусъка бе най-краткото разстояние на света.
Направи опит да проясни мислите си, да се отпусне и да прогони от съзнанието си всичко, което го задържаше на този свят. Едва ли бе много. Какво му бе останало всъщност?
В главата му изникна първо образът на Моли, а после и на Каси. Два фрагмента от паметта, които никога нямаше да прогони, дори да намереше начин да изтрие всички други спомени. Вкопчи се в тях. Виртуалният му рекордер застина на място.
Почукване на вратата го накара да отвори очи. Но не помръдна.
Почукването се повтори.
— Еймъс? Еймъс, знам, че си там. Моля те, отвори!
Образите на Каси и Моли се задържаха само още секунда, после изчезнаха и на тяхно място се появиха други.
Декър стана и отвори вратата.
На прага стоеше капитан Милър. Бе вдигнал яката на палтото си, за да се предпази от студа, а върху обувките си бе нахлузил стари галоши.
— Искам да говоря с теб — каза Милър. — Веднага.
Не дочака покана. Мина покрай Декър и влезе в тясната хотелска стая. Погледът му се плъзна по пистолета на леглото, където го бе оставил Декър. Милър го изгледа строго.
— Направиш ли го, те печелят.
Той взе пистолета, върна предпазителя на място и го остави на бюрото до стената, преди да седне на края на леглото.
Декър затвори вратата и седна на стола срещу него.
— Ти си единственият, който може да ги пипне — продължи Милър. — Елиминират ли те, ще разполагат със свободата да правят каквото си пожелаят.
— Ако целта им е да ме накажат, да ме унищожат, няма да продължат с убийствата, щом я постигнат.
— Но само докато намерят някой друг, който ги е засегнал по някакъв начин. Освен това не можем да позволим на тези мръсници да се измъкнат след толкова убийства. Няма да го допусна. Не мисля, че и ти би го допуснал.
Декър погледна първо пистолета, после Милър, който продължи:
— Не можем да върнем жертвите. Единственото, което можем да направим, е да заловим убийците и да се погрижим никога повече да не наранят когото и да било. Това е. Може да не звучи като кой знае какво постижение, но е максималното, което можем да постигнем в цивилизования свят.
— Цивилизован свят?
— В който винаги има места, които не са чак толкова цивилизовани.
Декър се размърда на стола и насочи мислите си в нова посока.
— Кой подаде сигнала за дома на Ланкастър?
— Ърл. Придружавал Санди на някакво училищно мероприятие. Прибрали се чак към десет и половина. Тогава намерили… онези неща и позвънили на деветстотин и единайсет.
— Някой да е видял или чул нещо?
— Още проверяваме, засега без резултат. Било е тъмно, а времето — лошо. Лесно е можело да се промъкнат незабелязано. Явно са донесли куклите сгънати и са ги надули набързо. — Милър потри чело. — Слава богу, че не са го направили наистина.
— Което е озадачаващо, защото убийствата не са проблем за тях.
Милър кимна замислен.
— Знаеш ли, имам чувството, че тези гадове могат да стават невидими.
— Не невидими, а безобидни.
— Какво имаш предвид? — попита капитанът.
— Не излъчват заплаха. Сливат се с околната среда. Изглеждат толкова обикновено, че никой не им обръща внимание, макар да са там. Хората не ги запомнят и това ги прави невидими.
— Един от тях се е облякъл като полицай, за да издебне Лафърти.
— Полицаите привличат внимание. Затова са го направили само веднъж. Използвали са униформата, за да отвлекат Лафърти. Не, те притежават умението да се слеят с квартала, с обстановката…
— Добре, до час трябва да имаме резултати от разпитите на съседите. Защо не дойдеш в участъка да ги прегледаме заедно?
Декър изгледа бившия си началник.
— Толкова ли е спешно?
Милър се надигна от леглото.
— Еймъс, ти си голям човек. Решиш ли да се самоубиеш, ще го направиш. Нищо не може да те спре. Но докато си жив и здрав, предпочитам да се възползвам от уменията ти. Затова да вървим в участъка и да видим какво ни очаква там.
Той се обърна и тръгна към вратата. Декър не помръдна от мястото си в продължение на няколко минути, после стана, взе пистолета, пусна го в джоба на палтото си и последва капитана.



50

След като бе изпил четири кафета и бе закусил със студено бурито, Декър стана от бюрото, на което се бе запознал с всички аспекти на случая, и се запъти към тоалетната. Когато излезе от нея, видя Алекс Джеймисън, облегната на стената. Очевидно го очакваше. Изгледа го с ръце, скръстени на гърдите. Потропваше с единия си крак по избелелия линолеум.
— Май изпуснах полета — каза тя.
— Винаги има следващ.
— Да. Може да отида на някое топло място… но след като приключим тук.
— Това не е твоята битка. Нито пък е твоя грижа.
— Не говори така, Декър.
— Какво правиш тук?
— Исках да те видя. Да те уведомя, че ще продължа да работя по случая. Освен това Милър ми се обади. Знаеше, че съм била с теб в института и в къщата на Сайзмор.
— И?
Капитанът се появи иззад ъгъла.
— Реших, че още един чифт очи няма да ни навредят. Не ми е приятно, че се налага да моля за помощ. — Той посочи двамата. — Защо не се захванете за работа?
— Но тя не е полицай!
— Ти също — отвърна му Джеймисън.
— Къде е Ланкастър? — попита Декър.
— Там, където й е мястото. При семейството си. А сега действайте!
Декър поведе неохотно Джеймисън към стаята и двамата започнаха да четат свидетелските показания, събрани от полицаите. Бяха само от двама души — съседите на семейство Ланкастър.
„Възрастна жена и куче.“

Жена и куче. Не излъчват заплаха. Сливат се с околната среда. Някои хора биха ги погледнали съвсем бегло и не биха си спомнили повече за тях, освен ако не ги попитат.

Превъртя виртуалния си рекордер и се върна към свидетелските показания от неговия квартал, които полицаите бяха събрали след убийството на семейството му.
В тях не присъстваше възрастна жена с куче. За сметка на това бяха видели възрастен мъж, излязъл на разходка. Свидетелите го описваха като слаб и леко прегърбен, подпирал се на бастун и определено не можел да има нищо общо с жестоките убийства от вечерта, несъмнено извършени от едър, здрав мъж в разцвета насилите си.

Слива се напълно с околната среда. Никой не би го погледнал втори път. Никой не би се запитал кой е и какво прави тук в този късен час.

Включително и аз.
В дома на Ланкастър не бяха открити следи от взлом. Очевидно бяха проникнали в него без никакъв проблем.
Дегизиран като възрастна жена. Дегизиран като възрастен мъж. Убиецът бе същински хамелеон.

Проникнал е без проблем.

Припомни си изминалата вечер. Къщата бе чиста и подредена. Мери бе работила до късно. Знаеше, че Ърл е добър строителен работник, но при положение че дъщеря им Санди поглъщаше цялото му внимание, не можеше да си го представи да пуска прахосмукачка, да бърше прах или да мие чинии.
Надигна се от бюрото и се запъти към вратата. Трябваше да намери отговори на някои въпроси. Явно бе забравил за Джеймисън, която го настигна и попита:
— Къде отиваме?
— Аз отивам някъде. И нямам представа къде отиваш ти.
— Но с теб съм в по-голяма безопасност, нали?
Той се зачуди какво да й отговори, но реши да отстъпи.
Репортерката вдигна ръка, в която държеше ключовете.
— Освен това имам кола. За разлика от теб.
— Не, ти имаш половин кола.
Декър излезе навън и Джеймисън забърза след него.

Ланкастър бе поставена под охрана въпреки волята си, в резултат на което бе принудена да се настани в къща, наета от ФБР и пазена от местни полицаи и федерални агенти.
Декър показа служебната си карта и влезе, придружаван от Джеймисън. Малката Санди се затича към него и обви ръце около краката му. Той не знаеше какво да направи, затова само я погали по главата. Детето го пусна, вдигна глава и заяви:
— Ти си Еймъс Декър!
— Знам. А ти си Сандра Елизабет Ланкастър.
— Знам — отвърна тя и хукна нанякъде, а сънливият й баща се опита да я догони.
Декър и Джеймисън седнаха срещу Ланкастър, която изгледа репортерката подозрително.
— Вие защо сте тук?
— И аз съм консултант по случая, като Декър.
— Никога не съм работила по случай с толкова много консултанти — отвърна Ланкастър, погледна Декър и попита: — Как си?
— Горе-долу.
— Безсърдечни копелета! Да направят това с дома ми! Да пресъздадат убийството на твоето семейство!
Джеймисън погледна изумено Декър.
— Не знаеше ли? — попита Ланкастър.
— Не — отвърна тихо журналистката.
— За наш късмет са използвали надуваеми кукли вместо истински хора — продължи Ланкастър. Потрепери цялата, извади кутия цигари, но после я прибра. Декър я изгледа. — Опитвам се да ги откажа. Заради Санди.
— Заради пасивното пушене ли? — попита Джеймисън.
— Не, никога не пуша у дома или в колата. Искам да живея достатъчно дълго, за да я видя пораснала. Особено след… — Тя изтри очите си и извърна глава засрамена. След малко каза: — Искам да работя по случая, а не да стоя тук. Тези копелета влязоха в дома ми и го оскверниха. Искам да ги пипна.
— Да сте наемали с Ърл фирма за почистване? — попита Декър.
Тя го изгледа озадачено.
— Фирма за почистване?
— В дома ви не е проникнато с взлом. Просто са влезли, Мери. Питам се как е възможно това, освен ако не са имали ключ. Ърл и Санди са били навън. Той е заключил, преди да излязат, нали?
— Да, винаги заключва. Прав си, Ърл нае фирма за почистване, но те нямат ключ от къщи. Никога не сме го позволявали. Ърл винаги знае кога ще дойдат и си е у дома да им отвори.
— Но след като се озове в дома ви, човек, представил се за служител на фирмата, може да вземе за малко ключа, да направи дубликат и да го използва, за да проникне впоследствие.
— Но откъде могат да знаят, че ползваме такава фирма?
— Ако са наблюдавали дома ви, лесно биха могли да видят колата или микробуса с логото на фирмата. Те обикновено имат рекламни надписи.
— Но как може някой да се представи за чистачка?
— Обади се във фирмата и ги попитай дали не им е звънил някой, който се е представил за теб или за Ърл и е отменил планирано посещение в делничен ден.
— Декър, ти наистина ли…
— Става въпрос само за един телефонен разговор, Мери. Или ще направим пробив, или не. Сама каза, че искаш да работиш по случая. Работи тогава!
Ланкастър извади телефона си и набра фирмата за почистване. Преди тя да затвори телефона, Декър вече знаеше какво ще им каже.
— Беше прав, Еймъс. Получили са обаждане с молба да не идват да чистят.
— Тогава се е появила фалшивата чистачка и е направила дубликат. Къде държите ключовете? — попита Декър.
— На закачалка до вратата.
— Видях календара върху хладилника. Отбелязвате ли на него ангажиментите си за деня?
— Да.
— Така са разбрали, че Ърл и Санди ще отсъстват вечерта.
— Не мога да повярвам, че сме пуснали вкъщи убиец! — възкликна Ланкастър, вперила поглед в дланите си. — Просто не мога да повярвам. — Вдигна поглед и каза: — Това означава, че Ърл го е видял. Може би…
Декър поклати глава.
— Лицето, което Ърл е видял, няма нищо общо с лицето на убиеца. Прекалено умни са, за да направят такава грешка, Мери.
Декър се надигна и я погледна. Джеймисън също стана от мястото си.
— Тук е добре, нали? — попита той.
— В безопасност сме, ако това имаш предвид.
— В момента имам предвид само това.
— Извадих късмет, Еймъс. Семейството ми е живо.
— Това беше предупреждение, Мери. Предупреждение към мен. Не направих това, което искаха да направя. Няма да има повече предупреждения. Което означава, че трябва да ги пипна, преди да пострада още някой — каза той, обърна се и си тръгна, последван от Джеймисън.
— Къде отиваш? — извика Ланкастър след него, сякаш той бе последният човек на планетата освен нея.
Ако Декър можеше да усеща съчувствието и загрижеността у хората, щеше да остане трогнат от партньорката си.
— Да изгледам записа още веднъж.
— Кой запис?
— На който някой слиза от една кола.



51

Декър изгледа записа поне десет пъти, ту на нормална скорост, ту на забавен каданс. Когато приключи, се облегна на стола си и затвори очи.
Тя бе дошла на масата.
Той бе дал поръчката.
Тя бе сервирала бирата.
И се бе върнала на бара.
Беше я видял още веднъж, когато бе минала покрай него, поклащайки съблазнително стройните си бедра, преди да изчезне отзад. Сега я виждаше отново. Тук. На екрана.
Как слиза от колата. Отново и отново, и отново.
Декър повтаряше сцената в главата си. Оглеждаше тялото й от главата до петите. Концентрира се върху онази малка част от лицето, която бе попаднала в обектива на камерата. И тогава забеляза нещо. „Записът“ спря на съответното място.
Той отвори очи и видя агент Богарт пред себе си.
Двамата с Джеймисън бяха в библиотеката на „Мансфийлд“.
— Беше ли у Ланкастър? — попита Богарт.
Декър кимна, но мислите му си оставаха насочени върху кадъра в главата му.
— Как се справя?
— Онзи самолет още ли е на твое разположение?
Въпросът изненада Богарт. Той седна на края на бюрото.
— Да. Защо?
— Мога ли да го ползвам?
— Стига да позволя. Какво има?
Декър се надигна.
— Трябва да отида в Чикаго.
— Нали току-що се върна от там?
— Трябва да отида отново.
— Попаднал си на нещо, така ли? — попита Богарт и кимна към екрана на лаптопа. Не успя да прикрие нетърпението си.
— Да.
— Може ли и аз да дойда? — попита бързо Джеймисън.
Богарт погледна първо нея, после Декър, който вдигна рамене.
— Добре — каза Богарт, — но имайте предвид, че ФБР не е чартърна авиокомпания. И да не изтече нито дума в медиите.
— Току-що напуснах работата си във вестника.
— Какво? — попита Декър. — Защо?
— Вече работя само по този случай. Не мога да се справям и с останалите си задължения. А и, честно казано, беше време за промяна.
Джеймисън стана и взе чантата си.
— Да вървим. Чака ни самолет — каза делово тя и излезе от стаята.
Богарт погледна Декър.
— Страхотна партньорка! С какво си я заслужил?
— Не мога да мисля за това в момента — отвърна Декър.

Самолетът кацна на частна писта южно от Града на ветровете. Очакваше ги джип, който ги отведе до новия адрес на Института за когнитивни изследвания — триетажна сграда в бизнес парк на около час от центъра на града.
Богарт показа значката си на рецепцията и постави началото на верижна реакция, в резултат на която тримата бяха съпроводени до конферентна зала в успокояващи землисти цветове, разположена в задната част на сградата.
Влезе мъж в строг тъмен костюм с жилетка, розова риза и жълта папийонка на зелени точки. Той погледна Богарт, който показа значката си и се представи. Едва тогава Дарън Маршъл видя Декър.
— Еймъс Декър?
Декър се надигна и се здрависа с него.
— Доктор Маршъл.
— Колко време мина? Двайсет години?
— Плюс два месеца, девет дни и четиринайсет часа — отвърна машинално Декър.
Пресметна изминалото времето толкова бързо и естествено, че дори не осъзна какво прави. Подобни изчисления вече не му се струваха толкова странни. Те бяха част от човека, в който се бе превърнал.
— Не се съмнявам в точността ти — отвърна Маршъл. Погледна Богарт и добави: — Еймъс се оказа феноменален случай.
— Сигурен съм, макар да не знам подробности.
Маршъл погледна към Джеймисън.
— И вие ли сте от ФБР?
— Не, аз съм просто заинтересован гражданин, който се опитва да помогне.
— Феноменален случай? — повтори заинтригувано Богарт.
— Получих мозъчна травма — отвърна напрегнато Декър. — Тя промени начина, по който мозъкът ми функционира. — Помълча и добави: — Аз не съм савант по рождение за разлика от брат ти.
— Да. Добре… разбрах — кимна Богарт.
— Можете ли да ми кажете за какво става въпрос? — попита Маршъл.
Декър му обясни положението.
— Чух какво е станало с горкия Сайзмор, разбира се, но нямах представа, че е свързано с това… това ужасно събитие в Бърлингтън.
— Споменахме го на доктор Рабиновиц — каза Декър.
— Затова значи ми е звънял — възкликна Маршъл. — Бях толкова зает, че не му върнах обаждането.
— Свързано е и с други ужасни събития — отбеляза Богарт. — Но за момента не е необходимо да навлизаме в подробности — завърши той и погледна с очакване към Декър.
— Почти сигурно е, че убиецът е мъж — започна Декър. — Мъж, чийто съучастник се представя като Себастиан Леополд.
— Никога не съм го чувал. Но вие смятате, че те имат някаква връзка с института, така ли?
— Да, защото самите те ми го подсказаха с кодиран адрес на старото ви място. Да не забравяме и убийството на доктор Сайзмор.
— Сигурни ли сте, че неговата смърт и онази касапница са свързани помежду си?
— Убийците бяха оставили в дома му още едно послание. Отново адресирано до мен.
Маршъл се отпусна на стола си. Изглеждаше ужасно разстроен.
— Господи, не мога да повярвам!
— В моята група в института имаше една жена, Белинда Уайът — каза Декър.
— Да, спомням си я.
— Тя беше едно от протежетата на доктор Сайзмор.
— Трябва да отбележа, че не поощряваме подобни отношения.
— Това не означава, че те не съществуват. Струва ми се логично да предположа, че доктор Сайзмор е бил освободен от института именно защото е установявал близки връзки със своите пациенти. Вероятно с пациентки?
— Не мога да навлизам в подробности.
Богарт се приведе над масата и каза:
— Доктор Маршъл, издирваме убиец, който е отнел живота на толкова хора, че не мога да ви ги изброя. Той е отговорен както за кръвопролитието в гимназията, така и за смъртта на мой агент. Това чудовище трябва да бъде спряно на всяка цена, преди да вземе нови жертви. Уважавам дискретността ви, но ще ви бъда благодарен за всяка информация, която споделите с нас.
Маршъл въздъхна и каза:
— Ами… Сайзмор наистина прекрачи професионалните граници в отношенията си с една жена в института горе-долу по времето, когато бе помолен да напусне. Не мога да ви кажа нищо повече.
— Няма от какво да се притеснявате, Сайзмор няма да заведе дело за клевета срещу вас. Той лежи в моргата. — Богарт погледна Декър и попита: — Смяташ ли, че може да е постъпил по същия начин и с Белинда Уайът?
Декър игнорира въпроса му и се обърна към Маршъл:
— Какво се случи с Уайът?
— Трябва да проверя в документацията.
— Ще го направите ли?
— От професионална гледна точка това би било нарушение, което…
— Моля ви, докторе, проверете.
Маршъл се надигна, отиде до телефона, оставен върху бюфета, и проведе кратък разговор. Пет минути по-късно в стаята влезе жена с обемиста папка в ръце. Връчи я на Маршъл и си тръгна.
Той сложи очилата си и каза:
— Ще трябва да прегледам досието.
— Няма проблем — отвърна Богарт. — Ще ви изчакаме, колкото е необходимо.
Изминаха двайсет минути, преди Маршъл да вдигне поглед.
— Добре, какво точно ви интересува?
— На каква възраст е била? — попита Декър.
— На шестнайсет.
— Хипертимезия ли е имала?
— Да, съчетана с изключителни способности. Почти като твоите. Но за разлика от теб не проявяваше признаци на синестезия.
— Което прави моят случай по-интересен за част от специалистите тук — отвърна Декър. — Заради наличието на двете състояния.
— Както и заради начина, по който си се сдобил с тези способности — изключително силен удар на футболното игрище. Ти си първият подобен случай. Искрено се съмнявам, че ще се появи втори като теб.
Богарт погледна Декър.
— Това ли е причината?
Джеймисън кимна.
— Да.
— Тя знае, а аз не знам? — подразни се агентът.
— Пътувахме дълги часове в колата — обясни Джеймисън.
Декър попита Маршъл:
— Как Белинда се е сдобила със своите способности? Тя така и не го спомена по време на груповите сеанси. Макар някои от останалите да бяха научили какво се е случило с мен благодарение на клюките, които се носеха в института, не си спомням някой да е говорил каквото и да било по нейния случай.
— Ами… не би трябвало да обсъждат миналото ви. А при Белинда нещата бяха… още по-сложни.
— Какво означава „сложни“? — попита Богарт. Когато Маршъл не отговори, той продължи: — Не искам да ви създавам проблеми, но мога да се върна след един час със заповед за обиск. А междувременно може да има нови жертви.
Маршъл свали очилата си и плъзна папката встрани.
— Белинда Уайът беше тийнейджърка, израснала в дълбоката провинция на Юта. На шестнайсет години била изнасилена и пребита от няколко души, които я зарязали полумъртва.
Богарт погледна към Декър, който не откъсваше очи от Маршъл.
— В резултат на нараняванията получила мозъчна травма и когато се възстановила, се оказало, че има хипертимезия — довърши Декър вместо него.
— Да. Както можеш да си представиш, тя е преживяла и жесток стрес — добави Маршъл. — Специалистите смятаха, че никога няма да се възстанови от него. Травмите бяха нелечими, както физическите, така и емоционалните. Например физическото увреждане нямало да й позволи да има деца.
— Господи! — възкликна Джеймисън.
— Декър, не разбирам — обади се Богарт. — Уайът е жена. Тя не може да бъде убиецът. Той е мъж.
— Тя може да бъде убиецът. Тя е убиецът.
Богарт го зяпна недоумяващо.
— И как стигна до този извод?
Декър погледна Маршъл и попита:
— Белинда е имала и други проблеми, нали? Освен побоя и изнасилването. Вероятно свързани със сексуалната й ориентация.
— Наистина нямам представа откъде си го научил — отвърна смаяно Маршъл. — Доколкото знам, това никога не е било споменавано по време на сеансите.
— Не мога да обясня как стигам до подобни заключения. Линията на брадичката, извивката на бедрото, формата на ръцете, маниерите, движенията… Всичко заедно. Прилича на парченца от пъзел.
— Имаш необикновен ум, Еймъс.
— Това ли е причината да я изнасилят и пребият? Предполагам, че преди двайсет години човек като нея не би се радвал на особена популярност в провинциална Юта.
— Не знам конкретни подробности по случая, но смятам, че е възможно. Не съм сигурен какъв напредък сме постигнали като общество. Не е трудно да си представя обаче, че подобно състояние би могло да провокира отвратителни реакции.
— Какво точно е медицинското състояние на Белинда Уайът? — попита Декър.
Маршъл се канеше да възрази срещу подобна формулировка на въпроса, но размисли и в крайна сметка отстъпи.
— Преди двайсет години Белинда Уайът щеше да бъде квалифицирана като болна от същински хермафродитизъм.
— Искате да кажете, че тя е хермафродит? — попита Джеймисън.
— Да — отвърна Маршъл. — Днес приемаме този термин за отживелица, не го използваме, тъй като го смятаме за обиден. Обозначаваме подобни състояния като транссексуалност или нарушения в сексуалното развитие. Възможно е да съществуват несъответствия между външните и вътрешните полови органи, съответно тестиси и яйчници, възможно е да имаме женски хромозоми, но мъжки гениталии или обратното. Науката борави с четири отделни категории. Формално погледнато, Белинда принадлежи към едно междинно състояние, известно като гонадален интерсекс.
— Какво по-точно означава това? — попита Декър.
— Индивидът има и яйчници, и тестиси. Белинда има и женски, и мъжки хромозоми. Както и един яйчник и един тестис. Както можете да си представите, това е много сложно и трудно състояние. Медицината извървя дълъг път и днес е в състояние да помогне в подобни случаи, оперативно или по друг начин. Преди двайсет години решението би било незабавна хирургическа интервенция, тъй като тогава се смяташе, че е по-лесно пациентът да се превърне в жена, отколкото в мъж. Сега обаче знаем, че има и други фактори. Смятаме, че е по-добре да изчакаме и да разберем уникалното състояние на всеки пациент, да му позволим да участва в процеса на вземане на решение. В края на краищата и тялото, и животът са си негови.
— А преди двайсет години? — попита Декър.
— Тогава беше различно — призна Маршъл. — Хората можеха да проявят изключително невежество. И жестокост. Уайът е била на шестнайсет, ученичка в гимназията. Достатъчно труден и опасен период за мнозина младежи дори когато не се отличават в биологично отношение от своите връстници.
— В такъв случай онези, които са я пребили и изнасилили — заключи мрачно Джеймисън, — най-вероятно са знаели за състоянието й. И са попадали в категорията на невежите. Затова са решили да й дадат урок.
— Най-вероятно.
— А родителите й? — попита Декър.
— Тъй като по онова време не беше пълнолетна, наложи се родителите й да дадат разрешение за постъпването й в института.
— Посещаваха ли я?
— Не.
— Защо?
— Ако трябва да се изразя по-деликатно, бих прибавил и тях към категорията на невежите.
— Божичко, била е напълно изоставена от родителите си в момент, когато е имала най-голяма нужда от тях! — възкликна Джеймисън.
— И те ли са смятали дъщеря си за… изрод? — попита Декър.
— Разговарях с тях няколко пъти по телефона. Не мисля, че се интересуваха от нея. Изключително неприятни хора.
— Защо специалистите от института са били запознати с цялата тази медицинска информация за пациентите? — попита Богарт. — Смятах, че изследванията ви са свързани с когнитивните проблеми.
— Да, основният ни фокус е изследването на умовете на хора с вродени или придобити необикновени способности. Но в края на краищата ние сме медици. Работили сме с пациенти като Белинда и Еймъс, които са претърпели тежки травми, а те на свой ред са предизвикали драматични промени в мозъчната им дейност. Трябва да познаваме в дълбочина медицинската им история, за да разберем по-добре какво е предизвикало въпросните промени, както и за да им помогнем да се приспособят по-добре към новия си живот. — Маршал погледна Декър и продължи: — Знам, че така и не ти направихме ново изследване, Еймъс. Това беше пропуск в нашите процедури, който вече не допускаме. Обстоятелството, че ни напусна физически, не означава, че не можехме да продължим да те подкрепяме.
— Помощта ви ми беше много полезна — отвърна Декър. — Тя ми позволи да се справя сам.
— Радвам се да го чуя. Сега, да се върнем на Белинда. Беше очевидно, че нейният казус е много специален, дори да не бе станала жертва на насилие. Проведох откровен разговор с лекаря в Юта, който я е прегледал и е поставил предварителната диагноза. Когато човек се опитва да разбере как функционира нечий ум, трябва да знае всичко за него. А и родителите й не възразяваха. Мисля, че се опитваха да се отърват от нея — добави той с гримаса.
— Белинда подложи ли се на операция, която да я превърне в мъж? — попита Декър.
— Не знам. Със сигурност не преди да постъпи при нас, нито по време на престоя си.
— Чували ли сте се, откакто е напуснала института?
— Нито веднъж.
— Имате ли някакви нейни координати? — продължи Декър.
— Не.
— А на родителите й?
— Има адреса им в досието, но е отпреди петнайсет години.
— Ще ни трябва — каза Декър.



52

Декър се взираше през прозореца на самолета, опрял лакти на масичката. Джеймисън седеше срещу него и го наблюдаваше притеснено. В опит да разведри атмосферата тя каза:
— Трябва да призная, че това е за предпочитане пред моето сузуки.
— Онази смешна кола? — отвърна Декър, без да откъсне поглед от прозореца.
Летяха на височина дванайсет хиляди метра с над осемстотин километра в час с фалкона на ФБР — луксозен самолет с три реактивни двигателя.
Декър вдигна поглед, когато Богарт остави чаши с кафе на масичката и седна срещу него. Агентът на ФБР разкопча сакото си и отпи от чашата си.
Джеймисън огледа салона и отбеляза:
— Хубав самолет.
Богарт кимна.
— ФБР полага всички усилия за разрешаването на случаи като този — каза той, но Декър отново се взираше през прозореца. — Значи са те ударили на футболното игрище и травмата е променила живота ти завинаги.
— Промени мозъка ми, а оттам и живота ми.
— Не ти се говори за това, така ли?
Декър не отвърна нищо.
— Какво очакваш да намерим в дома на Уайът в Колорадо? — попита Джеймисън, чийто поглед сновеше неспокойно между двамата.
— Каквото и да намерим — отвърна Декър, — то ще ни разкрие нещо, което не сме знаели до този момент. И ще ни приближи с още една крачка към Белинда Уайът.
Богарт отпи от кафето си.
— Какво те накара да я заподозреш? Ние търсехме мъж, а Уайът е жена, или поне е била такава, когато сте се запознали.
Вместо да отговори, Декър отвори лаптопа пред себе си и го завъртя така, че Богарт да вижда екрана. Пусна записа.
Агентът го изгледа и каза:
— Добре, някаква жена слиза от кола. Сервитьорката от бара. Съучастницата на Леополд. Възможно е тя да е Белинда Уайът. На мен определено ми прилича на жена.
— Забеляза ли как слиза от колата?
Богарт погледна екрана.
— Нали каза, че това е мъж, който се облича като жена? Сега вече знаем за състоянието на Белинда, просто не сме сигурно какво точно е тя, мъж или жена. Възможно е да е жена, която се облича като… жена. Може никога да не се е подлагала на операция.
— Точно така. Тя може да е същият човек, който е била преди двайсет години. Знам, че Леополд не би могъл да извърши убийствата. Ако Уайът е свързана с него, това означава, че тя е стрелецът.
— Добре, но не разбирам какво странно има в начина, по който слиза от колата. Завърта се, протяга крака и се изправя. Както би направила всяка жена или мъж.
— Не, не както би направил всеки мъж. Никой мъж не слиза така.
— Не те разбирам.
— Завърти се настрани и се изправи, все едно излизаш от кола.
— Защо?
— Направи го.
— Декър!
— Просто го направи.
Богарт изглеждаше объркан, но се завъртя настрани и стъпи на пътеката между седалките. Тъкмо се канеше да се изправи, когато Декър го спря.
— Погледни си краката.
Богарт сведе поглед.
— Какво им има? Завъртях се, за да стъпя на пътеката и да се изправя. На записа виждаме абсолютно същото движение.
— Погледни разстоянието между бедрата си.
Богарт погледна широкото разстояние между тях.
— Е, и?
— Погледни екрана.
Бедрата на записа почти се докосваха.
— А сега погледни ръката — добави Декър.
Ръката на записа беше поставена в тясната пролука между бедрата и придърпваше полата надолу.
— Твоите крака са разтворени, а ръката ти е далече от бедрата.
— Но тя е облечена в рокля, за разлика от мен.
— Това няма значение. Ти си мъж и не би го направил, независимо дали си облякъл рокля или не. Ти разтваряш крака и се изправяш. Записът е направен на безлюдна задна уличка. Няма кой да обърне внимание на роклята. Защо тогава този мъж в женски дрехи държи краката си събрани? Защо поставя ръката си по начин, който да осигури допълнителна защита срещу любопитни погледи?
— Предавам се. Защо?
— Тази разлика произтича от обстоятелството дали човек е израснал като момче или момиче. Жените извършват това движение напълно машинално. То се е запечатало в подсъзнанието им от ранна възраст, от момента, в който са обули гащеризонче или клинче, а после пола или рокля. Съпругата ми започна да учи дъщеря ни още докато беше малка. Всяка майка го прави. Един мъж обаче никога не би се замислил върху това. Никога. Независимо дали е облякъл рокля или не. Мъжете не се притесняват, че някой ще ги огледа, защото те са тези, които оглеждат.
Богарт сведе глава първо към краката си, после към ръката си, а накрая погледна екрана, където застиналото изображение илюстрираше съвсем ясно думите на Декър.
Сетне се извърна към Джеймисън, която заинтригувано следеше разговора им. Преди той да успее да изрече и една дума, тя завъртя крака към пътеката между седалките. Носеше пола. Коленете й се допряха, а ръката й се озова на същото място като при фигурата на записа.
— Това е отпечатано дълбоко в съзнанието ни, агент Богарт — отбеляза тя. — Както каза Декър. Напълно автоматизирано движение, особено когато носим пола.
Богарт възкликна:
— Чакайте да си изясним този въпрос! Искаш да кажеш, че стрелецът е жена? Така ли, Декър?
— Искам да кажа, че ако нашият убиец е Белинда Уайът — а аз съм убеден в това, — то тя е запазила мускулната памет от времето, когато е била отгледана и възпитана като момиче. Нямам представа дали се е подложила на операция и се е превърнала в мъж. По ирония на съдбата може да й е харесало да е такава, каквато се е родила. Преди са я смятали за изрод заради междинния й пол, а сега може да се възползва от него. Тя е междуполов хамелеон. Може да играе и двете роли. И така да си осигури изключително ефективно прикритие.
Богарт се завъртя обратно на седалката и подпря лакти на масичката. Джеймисън стори същото.
— Защо според теб е убила Сайзмор? — попита Богарт.
— Това е другата причина да насоча вниманието си към нея. Беше неговата любимка. И той държеше да го знам. Никога не говореше за миналото й, но прекарваше доста време с нея.
— Добре, но защо тогава да го убива?
Декър изгледа Богарт, без да прикрива разочарованието си.
— Очевидно е. Той я е прелъстил, правил е секс с нея, когато е била в института.
Джеймисън и Богарт зяпнаха с облещени очи.
— По дяволите! — възкликна репортерката. — Струва ми се логично. Сайзмор наистина е бил женкар. Изгонили са го от института, защото е постъпил по същия начин с друга пациентка.
— Смяташ, че е прелъстил тийнейджърка в момент, когато е била физически и емоционално наранена? — възкликна Богарт.
Декър не отвърна нито дума. Отново зарея поглед през прозореца.
— Не пропускаш нищо, нали? — попита Богарт.
— Всичко, което видя или чуя, остава завинаги с мен.
— Ами ако някой изрече лъжа? — попита Джеймисън. — Ще я запомниш, без да отчиташ, че е лъжа, нали?
— Докато не науча нещо, което влиза в противоречие с предходното твърдение. Тогава ще започна да анализирам кое е истина и кое не. Понякога съвсем дребни неща водят до значими резултати. Хората не бъркат големите, важните неща. Провалят ги именно по-дребните.
— Ами Леополд? Как са се сдушили двамата?
Декър извърна поглед към прозореца. Загледа се в прелитащите облаци.
Не знаеше отговора на този въпрос.
И може би никога нямаше да го открие.
Белинда Уайът и Себастиан Леополд. Двама от най-странните, най-неочакваните партньори. Но досущ като убийците в „Хладнокръвно“ на Труман Капоти хората се събираха и извършваха невъобразими неща, които никой от тях не би извършил поотделно.
Запита се какво ли кроят тези двамата в момента.



53

Адресът в Колорадо ги отведе до подножието на Скалистите планини, където дълга павирана алея завършваше пред дистанционно отваряща се порта, отвъд която се издигаше самотна къща. Въпросната къща бе доста внушителна и приличаше на богаташко имение.
Джиповете напредваха бавно по пътя. На частната писта, където кацна самолетът, ги посрещна екип федерални агенти от Денвър. Бяха осем души плюс Богарт, Джеймисън и Декър. Местните полицаи наблюдаваха пътя.
— Доста усамотено място са избрали — отбеляза Богарт, когато пред погледите им изникна огромната двуетажна къща.
— Изненадва ли те това? — попита Декър.
Когато спряха пред нея, Богарт се обърна към Джеймисън и каза:
— Ти оставаш тук.
— Пак ли? Декър не ми позволи да вляза в дома на Сайзмор, сега пък вие!
— Радвам се, че с него разсъждаваме еднакво — отвърна федералният агент. — Оставаш тук до второ нареждане.
Слязоха от колите и екипът на Богарт бързо обкръжи къщата. От едната й страна се издигаше голяма самостоятелна постройка, която най-вероятно бе гараж за четири коли. Отзад имаше басейн, който сега бе покрит. Не се виждаха други сгради. Нито пък коли.
— Мястото изглежда изоставено — отбеляза Богарт. — Дворът ми се струва доста занемарен за такова хубаво имение.
— Ще видим — отвърна Декър.
Двама от агентите се запътиха към гаража, а останалите се насочиха към къщата. Трима минаха отзад, а другите трима застанаха отпред. Богарт, придружен от Декър, почука на входната врата, представи се, заяви, че разполага със заповед за обиск и поиска да влезе. Посрещна го тишина.
Той извади радиостанцията си и даде команда на екипа в задната част на къщата.
Двете врати бяха разбити едновременно от мощни хидравлични тарани.
Агентите нахлуха вътре и провериха стаите една по една, преди да тръгнат по стълбите, които водеха към втория етаж. Провериха шест от спалните горе и спряха пред вратата на последната.
— Мили боже! — възкликна един от тях и свали пистолета си.
Богарт и Декър влязоха в стаята и впериха погледи в двата стола, разположени по средата на преддверието към голямата спалня.
На всеки стол стоеше по един труп, обвит изцяло в здраво стегнато прозрачно фолио. Лицата, които се виждаха под фолиото, им позволиха да определят, че това са мъж и жена.
— Как мислиш, дали това са господин и госпожа Уайът? — попита Богарт.
— Всичко е възможно — отвърна Декър.

Екипът от криминолози приключи с огледа осем часа по-късно. Телата бяха идентифицирани като Лейн Уайът и съпругата му Ашби. Трудно можеше да се определи кога е настъпила смъртта, тъй като труповете бяха балсамирани.
— Проклета работа — възкликна съдебният медик. — Но добре свършена. Който и да го е направил, е притежавал опит.
— Източили са кръвта и са я заменили е балсамираща течност, така ли? — попита Богарт.
Мъжът кимна.
— След което са ги увили във фолиото. По всичко изглежда, че са използвали източник на топлина, който е разтопил и запечатал фолиото. Вероятно сешоар. Вакуумната опаковка и балсамиращата течност са съхранили труповете.
— Това означава, че престъплението може да е извършено и доста отдавна, нали?
— Ще се опитам да определя някакъв интервал на времето на настъпване на смъртта, но няма да е лесно.
— Автомобилите в гаража са на възраст между две до четири години, с валидни регистрации — отбеляза Богарт. — Храната в хладилника, макар и вече развалена, не е толкова стара. Къщата е в сравнително добро състояние. Не мисля, че са мъртви от години, освен ако някой не е живял тук, докато те са били опаковани. — Погледна съдебния медик и попита: — Причина за смъртта?
— И това не е лесно да се определи. Няма видими рани по телата. Може да са отровени, но очевидните признаци са изчезнали отдавна. Възможно е да открием следи в тъканните проби. Нищо чудно да открия и малко кръв. Обикновено остава известно количество въпреки балсамирането.
— Разберете каквото можете — подкани ги Богарт.
Съдебният медик кимна и излезе от стаята.
Богарт насочи вниманието си към Декър и Джеймисън, които седяха край кухненската маса и преглеждаха някакви документи, открити в кутия за обувки. Богарт седна срещу Декър.
— Е, поне не открихме послания по стените.
Декър кимна разсеяно и отвърна:
— Съмнявам се, че са очаквали да дойдем тук. Което е добре.
— Защо?
— Защото означава, че не са непогрешими. Означава, че наваксваме изоставането. Като при костенурката и заека.
— Но защо са оставили телата по този начин? Явно са предполагали, че все някой ще ги намери?
Декър го погледна.
— Според информацията, която хората ти откриха, и двамата Уайът са били пенсионери. Не са имали други роднини освен дъщеря си, не са имали и приятели. Водели са доста затворен живот.
— Което означава, че никой няма да забележи липсата им — заключи Богарт. — Поне за известно време.
— Би трябвало да проверим дали са ползвали услугите на фирма за поддържане на басейни. Техният ми се струва зазимен наскоро. Ако служители на фирмата са били тук, би трябвало да са се срещнали със семейство Уайът.
— Добра идея.
— Уайът са разполагали с пари — продължи Декър. — Къщата е към хиляда квадрата. В гаража има рейнджровър, ауди и мерцедес.
— Щастието не се купува с пари — отбеляза Джеймисън.
Богарт хвърли поглед към документите на масата и попита:
— Какво открихте?
— Писма от Белинда до родителите й от времето, когато е била в института — отвърна Джеймисън. — Твоите хора ги намериха в кутия за обувки, заровена под някакви боклуци в дрешника на горния етаж.
— И какво пише в тях?
— С две думи — започна Декър, — това са писма от уплашена млада жена, която копнее родителите й да дойдат и да я отведат у дома.
— Маршъл каза, че никога не са идвали.
— Личи си, че не са отговорили на нито едно нейно писмо.
— Според Маршъл те били невежи и не се интересували от дъщеря си. Чудя се защо са запазили писмата.
— Заради това — отвърна Декър.
Двамата с Джеймисън обърнаха листовете от другата страна и ги наредиха един до друг върху масата. На гърба на всеки бе изписана една-единствена главна буква. Буквите образуваха думи.
— ЩЕ ИЗБИЯ ВСИЧКИ — прочете Богарт. — Ще избие всички. Нападателите си ли има предвид?
— Или хората, които са я засегнали с нещо? — каза Декър и погледна към Джеймисън. — Или хората, свързани с онези, които са я засегнали?
— Все още ли не знаеш защо Уайът смята, че си й направил нещо?
— Не. Но и жена ми, и специален агент Лафърти бяха с осакатени гениталии. Макар да не бяха изнасилени.
— Белинда обаче е била изнасилена. А майка й не е осакатена по този начин.
— Не би трябвало. Това не е започнало с нея. А и не е свързана с мен.
— Отново стигаме до теб. Както винаги.
Джеймисън погледна Богарт.
— Декър каза, че си бил анализатор в Куонтико?
— Точно така.
— Имам приятел в Програмата за издирване на особено опасни престъпници.
— Тя има доста приятели — отбеляза сухо Декър.
— Бях част от програмата в продължение на две години — каза Богарт.
— В такъв случай трябва да си виждал подобни неща и преди — отвърна Джеймисън.
Той кимна.
— И то доста.
— Добре, обясни ни тогава какво символизират тези действия?
Богарт събра длани пред себе си.
— До осакатяване на женските гениталии се стига по много причини — общата картина бъка от всевъзможни психози. Фройд би разсъждавал надълго и нашироко по този въпрос. Виждал съм доста такива случаи и всеки път ставаше въпрос за сериен убиец.
— Дай ни няколко примера за мотиви — каза Декър.
Богарт се приведе напред и заговори с тих, но твърд глас:
— Може да е омраза към жените и онова, което те символизират — майчинството, раждането. Грубо казано, женските гениталии са вратата към родилния канал. Виждал съм убийци да постъпват така с жертвите си, защото майките им са ги изоставили. Или защото са позволили някой да ги малтретира. От майките се очаква да закрилят децата си, да бъдат винаги до тях.
Когато някоя майка не изпълнява това свое задължение, може да нанесе сериозни щети върху психиката на детето. Гениталното осакатяване е начин да се затвори тази врата, да се прекъсне завинаги родилният канал… не че убиецът не го е сторил вече. Според собствената им представа те вършат нещо добро.
— Тоест тази жена не може да роди друго дете — уточни Декър. — И то няма да бъде изоставено или малтретирано.
— Именно.
— Родителите на Белинда са я изоставили в института — обади се Джеймисън. — Не са отишли нито веднъж. Не са се трогнали от молбите й да я посетят. Възможно ли е да обвинява за изнасилването и побоя именно майка си, която не я е защитила?
— Възможно е — отвърна Богарт. — Дори е напълно вероятно. Особено ако не е почувствала подкрепата й впоследствие.
— Защо тогава посланията й са адресирани към мен? — попита Декър. — Защо избива семейството ми и хора, които познавам? Къде е мястото ми във всичко това? Не си спомням дори да съм разговарял с нея.
— Става въпрос за много болно съзнание, Декър. Невъзможно е да разберем или осмислим онова, което се случва в главата й. Това изобщо не е започнало с теб. Започнало е в момента, когато е била изнасилена и едва не е загубила живота си. След това родителите й са я изоставили. Всъщност започнало е много преди това — със състоянието, в което се е родила, и отношението на хората към него. Съзнавала е, че никога няма да има нормален живот.
— Но защо избира Леополд за помощник? — обади се Джеймисън.
— Да, да не забравяме Леополд — каза Богарт. — Декър, още ли си убеден, че той е неин съучастник във всичко това? Искам да кажа… не си го виждал, откакто си е тръгнал от онзи бар. Знам, че ми разказа за сервитьорката — която най-вероятно е Белинда — и за това, че взела колата на бармана, но не разполагаш с доказателство, че тя наистина е качила Леополд. Може просто да я е използвала да си свърши някаква работа.
Декър поклати глава.
— Напусна бара веднага след като върна колата. Освен това от агенцията за набиране на персонал изобщо не са я изпращали. Била е там, за да измъкне Леополд. Той е човекът, който ме заведе в този бар. Затова съм убеден, че е замесен. Призна престъпление, което не би могъл да извърши. Играеше роля на психически нестабилен човек, но докато седеше в бара, демонстрираше моменти на проясняване, не случайни, а преднамерени. Знаеше какво прави. Просто преигра малко.
— Но защо да си признава каквото и да било?
— Това е гамбитът им след убийството на семейството ми. Самопризнанията му привлякоха вниманието ми. Знаели са, че ще разбера, че ще проуча въпроса. Подмамиха ме в капана си. Искали са да се включа в играта им.
— Ама че игра! — възкликна отвратен Богарт. — Изчакали са твърде дълго между убийството на семейството ти и стрелбата в училището.
— Нуждаели са се от време, за да го планират. Освен всичко останало е трябвало да научат повече и за подземния проход.
— Кой от двамата е лидерът? — зачуди се Джеймисън. — Уайът или Леополд? Освен това как са се срещнали? Откъде е той? Как изобщо са замислили и осъществили всичко това?
— Все логични и уместни въпроси — отбеляза Декър. — За съжаление, не разполагаме с отговори.
— Не открихме нищо в криминалните бази данни — каза Богарт. — Този тип няма досие.
Декър се сепна и вдигна глава.
— Криминалните бази данни?
— Да, именно в тях търсим информация за престъпниците. Проверихме отпечатъците на Леополд в Интегрираната система за идентификация на пръстови отпечатъци, а това е най-голямата база данни от този род в света. Знам много добре, защото тя се управлява от ФБР.

— Но Белинда Уайът не е била престъпник. Тя е била
жертва.
Възможно е Себастиан Леополд също да е бил жертва. Може тъкмо това да ги е събрало.

Джеймисън погледна Богарт и отбеляза:
— В такъв случай сте търсили в грешната база данни.



54

Кацнаха обратно в Бърлингтън и Богарт откара Декър до „Резидънс Ин“. Декър го погледна и посочи с очи Джеймисън.
Богарт разбра посланието и каза:
— Госпожице Джеймисън, имам удоволствието да ви поканя в охраняваната от ФБР къща.
— Какво? — попита рязко тя. — Не, аз ще…
— Ще се радвам да приемеш, защото иначе ще те пратя в ареста — прекъсна я Богарт.
— На какво основание?
— Публикуване на невярна и клеветническа информация и настройване на общественото мнение против Еймъс Декър.
Тя понечи да каже нещо, но се отпусна на седалката и направи гримаса.
— Добре, както кажете.
Докато Декър слизаше от джипа, Богарт го хвана за ръката.
— Ще пуснем отпечатъците и ДНК-то на Леополд в останалите бази данни и ще те уведомим, ако изскочи нещо.
— Бих искал да ми изпратите и всичко, което откриете за миналото на Белинда Уайът.
Богарт кимна и потегли.
Декър се запъти към стаята си и седна на леглото. Погледна пистолета на кръста си и се замисли за мига, в който капитан Милър бе почукал на вратата. Щеше ли да се самоубие, ако полицейският началник не се бе появил на прага му?
Декър осъзнаваше, че Милър е прав, осъзнаваше го с кристална яснота, благодарение на времето, изминало от онази стресова ситуация. Дори да бе натиснал спусъка, онези двамата щяха да продължат да убиват. Той едва ли бе единственият, от който Уайът се чувстваше засегната по някакъв начин. Или пък сега щяха да се заемат със списъка от хора, обидили Леополд?
Затвори очи и се замисли върху два интервала от време — единия скорошен, другия отдалечен в миналото. Анализира първо по-отдавнашния, като спираше кадрите, които го интересуваха.
Белинда Уайът. Висока, стройна блондинка, която можеше да мине и за младеж. Изглеждаше уплашена през цялото време. Държеше се плахо, сякаш се опитваше да стане невидима и никой да не забележи съществуването й. Макар умът й да бе в състояние да върши невероятни неща след случилото се, Декър я помнеше като неуверено момиче с изключително ниска самооценка. Почти не обелваше дума по време на груповите сеанси. Декър я бе харесвал, разбира се, до онази степен, до която новото му съзнание можеше да му позволи да хареса някого.
Случилото се с него бе ужасно. Но той бе излязъл на игрището по своя собствена воля и с ясното съзнание, че професионалният футбол е жесток, много по-жесток, отколкото може да си представи и най-информираният фен.
Белинда Уайът бе изнасилена от цяла банда, бе пребита и зарязана да умре. Бе жертва на потресаващо насилие. В това нямаше нищо доброволно. Животът й бе достатъчно труден и без тази трагедия. Откриването на телата на родителите й премахна всяко съмнение, че е замесена във всички останали убийства. Нищо в миналото й, колкото и ужасяващо да бе то, не би могло да оправдае престъпленията й, макар не само тя да носеше вина за тях.
Сега мислите на Декър се насочиха към по-близкото минало.
Седеше в килията срещу Себастиан Леополд. Припомни си чертите и маниерите му до най-малката подробност. Празния поглед, абсолютното спокойствие, липсата на чувство за самосъхранение, след като се бе признал за виновен в извършването на тройно убийство. Разбира се, сега Декър знаеше, че Леополд е имал алиби и е бил сигурен, че няма да бъде съден. Желязно алиби, осигурено му не от кого да е, а от полицията.
Това означаваше, че Белинда Уайът е убила семейството му. Както и че тя е стреляла в „Мансфийлд“. В този случай Леополд отново бе разполагал с алиби. И пак осигурено от полицията.
Декър анализира този факт. От полицията? Случайно ли бе това? Важно ли бе? Криеше ли някакво послание, което той непременно трябваше да разбере? Нямаше представа, защото не разполагаше с достатъчно информация.

Превърташе кадрите напред-назад в главата си, преценяваше всяка дума от разговора с Леополд в бара. В един момент кадрите спряха да се въртят, застинаха неподвижно и Декър отвори очи.
„Не пия. Обаче… е добро.“
Макар да запаметяваше всичко, понякога умът му, подобно на умовете на всички хора, променяше думите и изразите така, както би искал да звучат, а не както бяха изречени. Това се бе случило и когато мислено поправи Леополд, а не биваше. Предположи, че онзи смотаняк е изял част от израза или че самият той не е чул добре. Но това не беше вярно. Нямаше начин да не е чул добре. Та нали седеше до него?
Взе телефона си и позвъни на Богарт.
— Трябва да разширите търсенето и да проверите някои чуждестранни бази данни в Европа. Интерпол би трябвало да ви помогне. Първата държава, с която трябва да започнете, е Германия.
— Защо? — попита Богарт. — Защо да предприемаме международно издирване?
— Защото си спомнях нещо погрешно. Само че сега си го спомних правилно.

Декър затвори телефона. „
Обаче… е добро
. “ Един американец би казал: „Обаче това е добро“. Всъщност Леополд може би не беше изрекъл
Is good
, а немския израз
Ist gut
, който звучеше почти по същия начин.

Гърленото произнасяне на някои звуци и по-острата форма на лицето наведоха Декър на мисълта, че Леополд най-вероятно е германец или австриец. Тези страни имаха доста хомогенно население и там характерните за него черти на лицето се бяха запазили, за разлика от Съединените щати, които си бяха един котел за претопяване на етносите.
Възможно ли бе Белинда Уайът, американско провинциално момиче, вероятно превърнало се в момче, да е обединила усилия с по-възрастен имигрант от Европа? Как се бяха намерили двама души, които са толкова различни? Как бяха замислили всички тези убийства?
Декър бе сигурен, че разкрие ли истинската самоличност на Леополд, ще намери отговорите на много въпроси.
В този момент му хрумна друга възможност.
Изрече я на глас:
— „Севън-Илевън“.
В записките си от разпита Ланкастър подсъзнателно бе възприела думите като название на популярната верига супермаркети. Дори го бе попитала за кой точно магазин на „Севън-Илевън“ става въпрос и след като той не бе отговорил, тя бе предположила, че има предвид най-близкия до дома на Декър. Леополд не я бе поправил. Би трябвало да знае, че полицията и — което е по-важно — Декър ще проверят магазина. Че той ще отиде там и ще се опита да научи нещо повече. А това означаваше…
Можеше и да греши. Но не смяташе така. Всъщност не се съмняваше, че е прав.
Напусна стаята си и излезе навън в нощта.



55

Наблюдава магазина в продължение на десет минути, застанал от другата страна на улицата. Гледаше как клиентите влизат и излизат, как колите спират и потеглят.
Продължи да наблюдава. Искаше да провери дали някой не наблюдава самия него. Когато установи, че никой не го следи, прекоси забързан улицата и пристъпи към вратата. Надникна през стъклото и видя на касата същата жена, която отново броеше и подреждаше кутии цигари. Не видя други клиенти.
Отвори вратата и звънчето иззвъня. Жената вдигна поглед. Миг по-късно го разпозна.
Трудно можеше да се забрави мъж с неговите габарити и външност.
— Върнахте се — каза тя.
— Върнах се — рече Декър, докато оглеждаше магазина. Пъхна ръка в джоба, където бе прибрал пистолета.
— Дължа ви ресто от миналия път — каза жената. — Кафето, сладкишът и вестникът не правят пет долара.
— Задръжте рестото. Работите много. И сутрин, и вечер.
— Вярно, работя много, и то на смени. Днес съм нощна.
— Как е бизнесът?
— Нощем няма много клиенти. Но сутрин има доста, когато хората отиват на работа. Кафе, цигари, закуски… цели стекове „Ред Бул“.
— Когато дойдох за пръв път тук, имаше един човек. Май се казваше Били. На смяна ли е?
Тя поклати глава.
— Не, няма го.
— Не работи вече тук, нали?
— Как разбрахте? — учуди се жената.
— Кога напусна?
— В деня, в който вие се появихте за пръв път. Бях много ядосана, когато не дойде на работа на следващия ден. Имах си достатъчно задачи…
— Пазите ли служебното му досие?
— Да, отзад е.
— Мога ли да го видя?
— Не. Политика на компанията.
— Кажете ми поне фамилното му име.
— Защо?
— Може да се окаже човекът, когото търся.
— Не.
Декър вдигна телефона си.
— Мога да се обадя във ФБР и агентите да дойдат до пет минути. Те ще вземат всички досиета. — Огледа невъзмутимо жената и попита: — Американска гражданка ли сте?
Тя пребледня.
— Не, но имам документи…
— Сигурен съм, че всичко с тях е наред. Надявам се да е така. Защото федералните агенти ще ги проверят. Няколко пъти.
Жената остави бавно кутията цигари, която държеше в ръце, и отбеляза нещо в инвентарния списък. Личеше си, че обмисля как да реагира на думите му.
— Може… може работната ми виза да е изтекла неотдавна…
— Много жалко. Правителството се бори да прокара имиграционната си реформа и властите са доста чувствителни по този въпрос. Сигурен съм, че ще проявите разбиране.
— Ами ако ви позволя да видите досието на Били?
Декър свали телефона.
— Това може да промени нещата.
Жената отиде в офиса отзад и минута по-късно се върна с една папка.
— Можете да го задържите. Направих ви копие.
Декър отиде до вратата, заключи я и обърна табелката, така че отвън да се вижда ЗАТВОРЕНО.
— Какво правите? — извика жената.
Декър отново извади телефона си.
— ФБР ще пристигне след пет минути. Опасявам се, че магазинът няма да работи за известно време.
— Но нали ви дадох досието?
— За което съм ви благодарен. Но едното няма нищо общо с другото.
— Какво ще прави ФБР тук?
— Ще търси следи от Били. Не се притеснявайте. Няма да се интересуват от работната ви виза.
— Но защо Били е толкова важен? Той просто мие подовете!
— Важен е най-вече защото не е Били. Истинското му име е Белинда.
* * *
Няколко часа по-късно агент Богарт излезе от магазина и се присъедини към Декър, който стоеше на паркинга и пиеше кафе под прехвърчащия сняг.
— Открихме един отпечатък, който можем да използваме — обяви Богарт. — Върху кофата за вода в склада. В момента го проверяваме, но още нямаме резултат. Може да е на Уайът, а може да е на някой друг, който също е използвал кофата. Дори да е неин, едва ли фигурира в нашата база данни. А може и вече да не се казва Белинда, а Били.
— Според доктор Маршъл тя е била изнасилена в Юта. Полицията би трябвало да разполага с досие по случая.
— Така си мислиш. Проверихме в полицейското управление в градчето, където е израснала. Няма никакъв документ, който да подсказва, че Белинда Уайът е станала жертва на изнасилване.
Декър остана смаян.
— Невъзможно! След групово изнасилване и побой?! Това е променило мозъка й, била е изпратена в института. Чу доктор Маршъл — каза, че е разговарял с онзи лекар от Юта. Тя наистина е била изнасилена и пребита!
— Възможно е. Но е възможно и друго — да не е подала оплакване в полицията.
— Защо да не подаде?
— Заради положението, в което се е намирала. Живеела е в малък град, където всички се познават. Може да е решила да не разгласява случая.
— А може и родителите й да са взели това решение вместо нея — отвърна Декър.
— Това е още по-вероятно — призна агентът.
Декър допи кафето си и захвърли чашата в кофата за боклук.
— Белинда беше слаба и доста висока за жена, около метър и осемдесет. Били имаше същия ръст, но изглеждаше малко по-едър, може би шейсет и пет-седемдесет килограма.
— И беше мъж?
— Така мисля, макар да имаше андрогинна външност. Същото се отнасяше и за Белинда в института. Дадох описанието му на художника ви. Той вече завършва рисунката.
— Когато приключи, ще я разпратим на всички.
— Предлагам за момента да се ограничим с полицията и ФБР. Не я разпращайте до медиите. Разберат ли, че сме стигнали толкова далече, двамата ще потънат вдън земя.
Богарт не изглеждаше убеден, но каза:
— Добре, така ще направим. Засега. — Пъхна ръце в джобовете си и заби поглед в асфалта. — Свързахме се с компанията за поддръжка на басейни, която семейство Уайът е използвало в Колорадо. Идвали са да зазимят басейна преди два месеца, но не са видели никога. Парите си получавали по банков път. Всъщност семейство Уайът е плащало по този начин всичките си сметки. Не им се е налагало да общуват с никого. Така че тази следа ни отведе до задънена улица.
— А Леополд?
Богарт въздъхна дълбоко.
— Да, Леополд. Щях да стигна и до него. Тук отбелязахме известен успех.
— Истинското му име?
— Можеш да се изненадаш, но той наистина се казва Себастиан Леополд. Беше прав. Австриец е.
— Нещо за миналото му?
— Очакваме подробности. Но доколкото знаем, съпругата му и дъщеря му са били убити, а престъплението не е било разкрито.
— Кога е дошъл тук?
— Трудно ни е да преценим. Убийствата са извършени преди осем години. Следователно по някое време след това. Съмнявам се, че пребивава легално в страната. От друга страна обаче, към европейците не сме толкова взискателни, както към останалите имигранти.
— Ако е тук от едва няколко години, много бързо се е отървал от акцента. Допусна само една грешка по време на целия ни разговор. Мога ли да погледна с какво разполагате?
— Ще го уредя. Къде да те открием?
— В библиотеката в „Мансфийлд“.
— Да те закарам до там?
— Първо трябва да се отбия на едно място.
— Къде?
— Да взема партньорката си.
— Партньорката си? Нямаш предвид Ланкастър, нали? Не мисля, че е в състояние да работи след ужаса, който преживя.
— Мери ще се справи.
— Откъде си толкова сигурен?
— Защото я познавам. Тя е по-силна от нас двамата, взети заедно.



56

Ланкастър и Джеймисън седяха срещу Декър в училищната библиотека. Очакваха да получат досието на Леополд. Декър бе разказал на Ланкастър всичко, което бе научил до момента.
— Богарт смята, че Белинда не е подала оплакване в полицията — заяви той. — Предполага, че родителите й са я посъветвали да не го прави.
— Ама че отрепки! — възкликна вбесена Ланкастър.
— В резултат на травмата се е сдобила с абсолютна памет. Би трябвало да помни нападателите си.
— Ако изобщо ги е познавала — отбеляза Джеймисън.
— Става въпрос за малко градче в Юта — каза Декър. — Там вероятно всички се познават.
— Изобщо ли не разговаряше на тази тема с останалите в института? — попита Ланкастър.
— Не, никога нищо не е споменавала. По време на груповите сеанси не е говорила за случилото се. Нямах представа какво е преживяла, докато доктор Маршъл не ми каза. И най-вероятно е била изнасилена, защото нападателите й са знаели за нейната интерсексуалност — добави Декър.
Ланкастър поклати глава.
— Никога не бяха чувала този термин, докато не го спомена. Не мога да си представя що за живот водят тези хора. Според Маршъл имала един тестис и един яйчник?
— Да.
— В такъв случай в училище е преживяла същински кошмар. Ами ако в съблекалнята преди часа по физическо някое момиче е забелязало нещо необичайно? Тръгнала е приказка и всички са разбрали. Било е ужасно.
Декър четеше документа пред себе си. Бе открил един факт, който не се връзваше с останалите.
Ланкастър добре познаваше това изражение.
— Какво има?
Той я погледна и обясни:

— Доктор Маршъл спомена, че адресът в досието на Белинда е отпреди петнайсет години. Тя обаче беше в института преди
двайсет
години.

— Възможно е да е поддържал контакт със семейството й поради някаква причина. Съмнявам се, че Белинда е останала там цели пет години. Явно адресът е по-скорошен.
— Но Маршъл каза още нещо. Родителите й никога не са я посещавали в института. Защо му е изобщо да добавя актуален адрес? Да не би да са им писали?
Извади телефона си и позвъни в института. Доктор Маршъл бе в среща, но се обади пет минути по-късно.
— Да, Еймъс, прав си — каза той. — Семейство Уайът се преместиха на друго място, но поддържахме връзка в продължение на седем години. Изпратиха ми новия си адрес, за да мога да им пиша от време на време.
— Не го споменахте при нашия разговор.
— Знам. Съжалявам. Но се отнасям изключително конфиденциално към личните данни на пациентите. Опитах се да ви помогна, доколкото е възможно в рамките на професионалната етика.
— Казахте, че родителите й никога не са я посещавали в института. Предположих, че това означава, че не са се интересували от нея. Споменахте освен това, че ги причислявате в графата на невежите, що се отнася до състоянието на Белинда.
— Точно така.
— Как стигнахте до този извод? Как изобщо Белинда е попаднала в института, след като родителите й не са се интересували от нея?
— Не мисля, че идеята е била тяхна.
— А чия?
— Не съм сигурен. Може да е на някой от лекарите, които са я преглеждали, след като е настъпила промяна в когнитивното й състояние, и той да е предложил да постъпи при нас. Още преди двайсет години се радвахме на отлична репутация — заяви той с гордост. — И разполагахме с достатъчно финансиране, за да посрещнем всичките й разходи.
— Добре, но след като родителите й не са имали нищо общо с изпращането й в института, защо ще искат да си кореспондират с вас?
Декър смяташе, че знае отговора, но предпочиташе да го чуе от устата на Маршъл.
— Защото бяха уплашени, Еймъс. Страхуваха се от Белинда. Така поне ми казаха. Когато се върнала у дома в Юта, била съвсем друг човек. Променена до неузнаваемост, и то в лоша посока. Усилията, които положихме в института, явно не са й помогнали. Не след дълго напуснала дома си. От време на време изпращала съобщения на родителите си. Доста плашещи съобщения. Затова се страхуваха от нея.
— Страхували са се да не ги нарани?
— Не бих искал да спекулирам по този въпрос.
— Тогава направете логично предположение, като изходите от професионалния си опит.
Чу Маршъл да въздиша тежко.
— Добре. Мисля, че бяха ужасени, че ще ги убие.

Били са абсолютно прави
.

— Можете ли да ми дадете стария им адрес? Онзи в Юта? Имате ли го?
След малко Маршъл му го продиктува. Декър му благодари и затвори.
Седна пред лаптопа и потърси сателитно изображение на мястото. Завъртя екрана, така че Ланкастър и Джеймисън да го виждат.
— Окей, обикновена къща в обикновен квартал — отбеляза Ланкастър. — Като моята. Работата е там, че новият дом на семейство Уайът е пет пъти по-голям от предишния, с басейн и отделен гараж за четири коли, пълен с луксозни автомобили.
Ланкастър сбърчи вежди.
— Какво са работили тези хора?
— Според информацията, която Богарт откри, Лейн е бил помощник-управител в местния клон на щатската автомобилна администрация, а госпожа Уайът е била сервитьорка в ресторант.
— Определено не са получавали кой знае какви заплати — отбеляза Джеймисън. — Как тогава са могли да си позволят подобна къща?
— Ако проследим парите, ще открием отговора. — Декър отново взе телефона. Зададе този въпрос на Богарт. Когато приключи разговора, погледна Ланкастър и каза: — Ще провери и ще ни се обади.
— Докъде сме стигнали, Еймъс? — попита Ланкастър.
— Мисля, че се приближаваме до откриването на мотива зад убийствата, Мери. И когато го направим, всичко ще намери своето обяснение.
— Добре. Защото онова, което знаем до момента, ми изглежда толкова нелогично. Абсолютно нелогично.
— Не, то има своята логика, особено за Уайът и Леополд. Няма логика за нас, защото не разполагаме с достатъчно информация.
— Мразя този свят — възкликна унило Ланкастър.
— Аз не мразя целия свят — отвърна Декър. — Мразя само част от хората, които за мое най-голямо съжаление живеят в него.



57

По-късно тримата се разходиха до близкия ресторант и отнесоха вечерята си в библиотеката. Когато Декър се нахрани, остави Ланкастър и Джеймисън сами и отиде в училищния стол. От там слезе в тунела, като осветяваше пътя си с фенерче.
Криминолозите бяха оглеждали безброй пъти и подземния проход, и територията на военната база, но не бяха открили абсолютно нищо. Армията им бе предоставила известна информация за базата и тунела, но тя не бе хвърлила нова светлина върху случая.
Декър излезе от другата страна и навлезе в изоставената военна база. Седна на един стар варел за гориво и насочи мислите си към миналото.
Белинда Уайът бе изнасилена, пребита и захвърлена на произвола на съдбата. Мотивът? Нападателите й най-вероятно бяха разбрали за нейната интерсексуалност. Травмата бе променила мозъка й и я бе превърнала в аналог на Декър.

Дали си спомня изнасилването и побоя? Или ги е забравила, както аз забравих онзи удар? Ами ако не може да забрави нещата, които иска да забрави?

Обстоятелство, че усеща някаква свързаност с човека, отговорен за смъртта на толкова много невинни, никак не му допадаше, но не можеше да преодолее това чувство. Бяха свързани чрез необичайните си способности. Чрез травмите, в резултат на които пътищата им се бяха пресекли в труден момент от живота им.

Декър и Белинда бяха заедно в института. Нещо, което той бе изрекъл или направил, бе предизвикало гнева й и го бе превърнало в мишена. В даден момент Белинда се бе превърнала в Били. Били се бе запознал със Себастиан Леополд, австриец, чието семейство бе убито и никой не бе наказан за престъплението. Къде обаче се бяха пресекли
техните
пътища? За двайсет години можеха да се случат прекалено много неща. Преди или след като се бе превърнала в Били? Срещата им ли беше дала началото на убийствата?


И какво, по дяволите, съм направил на Уайът, че да заслужа това отмъщение?

— Така си и мислех… че ще те открия тук.
Декър вдигна поглед и видя Богарт да стои на върха на стъпалата, които излизаха от тунела. В ръката си държеше папка.
— Информация за финансовото положение на Лейн и Ашби Уайът. И за семейството на Себастиан Леополд.
Върнаха се заедно в библиотеката и всички се заеха с изучаването на документите.
Двайсет минути по-късно Ланкастър вдигна един лист и обяви:
— Преди деветнайсет години семейство Уайът са продали къщата си в Юта за четирийсет хиляди долара. След което са си построили нова, на стойност почти два милиона. Парцелът към нея е над осемдесет декара. И какъв е източникът на това богатство?
— Не можахме да го открием — отвърна Богарт.
— Какво ще кажете за компенсация? — попита Декър.
Ланкастър го погледна.
— Компенсация? Искаш да кажеш изнудване?
— Това би обяснило липсата на жалба за изнасилването на Белинда. Би обяснило и произхода на парите за новата къща. Далече в Колорадо.
— И би обяснило също гнева на Белинда — добави Богарт. — Гняв, продиктуван от обстоятелството, че родителите й са приели подкуп, за да не повдигнат обвинение.
— Почувствала се е използвана и изоставена — каза Декър, без да откъсва поглед от Богарт.
Агентът кимна.
— Затова е осакатявала женски полови органи. Затова е убила и родителите си.
Декър отново сведе поглед към документите.
— При положение, че родителите й са мъртви, какво ще стане с парите в сметките им?
— Нали има електронно банкиране. Достатъчно е да разполагаш с потребителското име и паролата — отвърна Декър. — С които Белинда спокойно би могла да се сдобие.
— На нея й трябват пари, с които да живее, да пътува — каза Богарт.
— А може да й трябват и за други цели — замисли се Декър.
— За убийствата ли? — попитаха едновременно Богарт и Ланкастър.
Декър се изправи.
— Трябва да отидем в Юта, където семейство Уайът са живели някога. Там трябва да открием кой я е изнасилил и как се е измъкнал. Както и да разберем кой е платил толкова много пари на Лейн и Ашби Уайът.
— Декър, това се е случило преди двайсет години! — възрази Богарт.
— Има още една причина да отидем. И тя е по-важна.
— Каква? — попита Богарт.
— Такава, която напълно оправдава използването на частния ти самолет.



58

Кацнаха край малко градче в северната част на Юта.
— Добре дошли в Мърси! — възкликна Ланкастър, когато навън ги посрещна силен снеговалеж и тя видя табелата на близкия самолетен хангар. На нея пишеше Мърси, Юта.
Богарт потрепери от студ и закопча якето си.
— Е, каква е причината, оправдаваща изразходването на цял резервоар керосин? — попита той Декър.
Декър погледна трите джипа, които ги очакваха на пистата с работещи двигатели. Надяваше се, че и отоплението е включено.
— Ще ти покажа.
Потеглиха към адреса, на който бе живяла Белинда Уайът. Намираше се в малък квартал, строен след Втората световна война. Всяка къща в него бе точно копие на съседните. Улиците бяха покрити с киша. Бившият дом на семейство Уайът тънеше в мрак. На алеята отпред не бе паркиран автомобил.
Декър седеше на задната седалка на втория джип заедно с Ланкастър и Джеймисън. Богарт се возеше отпред.
Декър погледна през прозореца и каза:
— Наскоро е продадена отново, така ли?
Богарт кимна.
— Преди двайсет месеца. Купувачът е някаква компания.
— Близо четири месеца преди убийството на семейството ми. Нуждаели са се от място, където да отседнат и да планират всичко.
— Наистина ли мислиш, че Уайът е откупила старата си къща? — попита Ланкастър. — Та тя е свързана с толкова ужасни спомени!
— Това е бил нейният дом. А не огромното имение, в което е убила родители си и ги е омотала във фолио. Въпреки случилото се може да е продължила да го възприема като място, което й носи сигурност и утеха. Вероятно е използвала част от парите от подкупа. Сигурен съм, че е решила за напълно уместно да използва кървавите пари, за да откупи къщата, която родителите й толкова отчаяно са искали да продадат.
Джеймисън го погледна.
— Какво очакваш да намерим вътре?
— Някакви отговори, надявам се — каза Декър.
Влязоха през предния и задния вход, докато останалите агенти обезопасяваха периметъра, за да гарантират, че ако вътре има някой, няма да се измъкне. Провериха всички стаи и накрая слязоха в мазето.
— По дяволите! — възкликна озадачено Богарт, докато се оглеждаше. — Очаквах да намерим стени, покрити със снимки, стрелки, които водят към други снимки… импровизирана версия на системата за контрол на полетите.
Не откриха нищо подобно. Не откриха нищо освен онова, което обикновено се намира в едно мазе. А именно боклуци.
— И аз се надявах на същото — призна Декър. Огледа се, запамети всичко и закима, сякаш изведнъж го бе озарило прозрение. — По ирония на съдбата пропуснах очевидна, но важна подробност. Уайът има хипертимезия. Не се нуждае от стена със снимки. Всичко е в главата й, до най-малката подробност. Освен това не знаем какво представлява Леополд, освен че е странен тип с невероятни актьорски способности. Играе ролята на объркан идиот по-добре от всеки, когото съм срещал. И все пак в него има нещо особено, което още не мога да формулирам.
— Нали каза, че ти е било трудно да го прецениш, че бил… непонятен — отбеляза Богарт.
— Именно. Но всеки човек следва някакъв план, независимо дали се ръководи от алтруистични или егоистични подбуди. Той също следва своя план. Просто не знаем какъв е.
— Да позвъним ли на местните ченгета? — попита Богарт.
— Не — поклати глава Декър.
— Защо? Много се дразнят, когато дори не ги информираме какво правим.
— Възможно е тъкмо местните ченгета да са причина за цялата история. Затова трябва сами да огледаме мястото.
Той започна от най-близкия пластмасов стелаж, върху който бяха наредени кашони с непотребни вещи. Джеймисън последва примера му, но в друг ъгъл на мазето. Ланкастър и Богарт се спогледаха и направиха същото.

Два часа по-късно Богарт обяви:
— Добре, в това мазе няма нищо. Нищичко!
— Напротив, има — възрази Джеймисън, която държеше в ръка някакъв вестник.
— Къде намери това? — попита Ланкастър.
— В една кутия под масата. Отгоре бяха нахвърляни някакви парцали.
— Какво толкова? — попита Богарт. — И това е боклук като всичко останало тук.
— Не. Когато хората събират вестници, трупат цели купища. А това е единственият вестник в цялата къща. Което ме накара да се замисля защо е запазен. Трябва да има причина.
Декър я погледна заинтригувано.
— Много логично заключение, Джеймисън.
— Може да не съм хипер-не-знам-си-какво, но понякога и аз имам някакви проблясъци. И подушвам печатарското мастило от цял километър.
Тя вдигна вестника, обърна го с първа страница към тях и посочи едно от водещите заглавия.
— „Джайлс Евърс изчезва безследно“ — прочете Ланкастър.
— Кой, по дяволите, е Джайлс Евърс? — възкликна Богарт.
— Бил е полицейски служител. И според статията син на най-видния гражданин на Мърси, Клайд Евърс. Бивш кмет, забогатял от рудодобив и дарил голяма част от парите си на своя град. Типичната голяма риба в малко езерце.
— Защо ли Уайът е запазила тъкмо този вестник? — попита Богарт.
— Защото Джайлс Евърс я е изнасилил — отговори му Декър. — И тя стои зад изчезването му.
— Леле, направи овчарски скок в логиката, Еймъс — каза Ланкастър.
— Не съм. Това е единствената причина този вестник да е тук.
— Откога е статията? — попита тя.
— Отпреди деветнайсет месеца — отвърна Джеймисън. — Точно след като къщата е продадена на компанията, зад която смятаме, че стои Уайът.
Богарт и Ланкастър впериха погледи в Декър.
— Смяташ, че е била изнасилена от ченге? — попита скептично агентът.
— От няколко ченгета. Изнасилването е било групово. Направили са го, защото е хермафродит, а Евърс — старши е платил на семейство Уайът, за да потули случая. Отървал е сина си и е спестил на полицейското управление шумен скандал и куп уволнения. Не мога да си представя, че местният участък е чак толкова голям. Вероятно всички патрулни полицаи са участвали в изнасилването. Това би било голям удар за полицията. А и за града като цяло. Град, който е безпощаден към такива като Белинда.
— Не можем да сме сигурни в това — възрази Ланкастър. — Това са спекулации.
— Можем да ги потвърдим — отвърна Декър. — Да поговорим с някого, който е бил тук по това време.



59

Началникът на полицията отпреди две десетилетия бе починал от инфаркт преди шест години. Откриха двама служители от онова време. Но когато Богарт и останалите пристигнаха в участъка, и двамата заявиха, че не знаят нищо за Уайът, и побързаха да се отърват от тях.
Когато напуснаха сградата, Ланкастър каза:
— Излъгаха. Прочетох го по лицата им.
— Градът е малък… толкова малък, че всички се познават помежду си — отвърна Декър. — Предлагам да продължим с най-важния човек в нашия списък.
— Бащата на Джайлс ли имаш предвид? — попита Джеймисън. — Клайд Евърс?
— Да, ако е жив все още.
Богарт гледаше екрана на телефона си. Търсеше нещо в интернет. Когато приключи, обяви:
— Открих го. По всичко изглежда, че още живее тук.
Адресът, на който отидоха, се оказа малка къща в покрайнините на града. Прозорците светеха. По протежение на фасадата имаше веранда. Коминът пушеше. Отново валеше сняг.
Къщата изглеждаше занемарена. Моравата пред нея беше на буци, дърветата и храстите не бяха подрязвани отдавна, а единственият автомобил в алеята бе древен форд пикап.
Ланкастър промърмори:
— Градският патриарх, а? Явно преживява трудни времена.
— Най-вероятно за това има сериозна причина — отвърна Декър.
Почукаха на вратата. Отвори им подпухнал и прегърбен старец. Бялата му брада стигаше до гърдите, а плетените му тиранти придържаха протрит панталон.
Богарт се представи, показа значката си и заяви, че трябва да разговарят с него относно сина му. Евърс кимна безучастно и поведе четиримата към малка стая с покрита със сажди камина, където гореше огън.
Къщата бе мрачна и миришеше на плесен, нафталин и вкисната храна.
Декър огледа набързо стаята и впери очи в стареца, който се отпусна на фотьойла си. Босите му крака увиснаха във въздуха. Той се почеса по врата, огледа ги един по един и се обърна към Декър:
— Не приличате на федерален агент.
— Защото не съм.
— Аха — отвърна разсеяно Евърс и впери поглед в камината. — Дошли сте да търсите момчето ми. — Сякаш говореше на пламъците. — Не очаквах да се намесят и федералните. Така да бъде. Не ми остана нищо освен моето момче. Всичко друго замина, но това е положението.
— Жертвали сте много заради него, нали? — попита Декър. Огледа се и продължи: — Буквално всичко.
Евърс го удостои с бегъл поглед, преди да се обърне отново към камината.
— Какво, по дяволите, знаеш ти?
— Значи нямате представа къде е? — продължи Декър.
Евърс го изгледа гневно.
— Какво искаш да кажеш? Че съм отвлякъл собствения си син? Толкова ли си тъп или какво?
— Искам да кажа, че го е отвлякла Белинда Уайът. Но вие вече го знаете.
За миг им се стори, че Евърс ще загуби съзнание и ще се свлече на пода. Той обаче се съвзе и дори махна пренебрежително с ръка.
— Белинда Уайът? Призрак от миналото. Какво общо има тя?
— Всичко — отвърна Декър. — Тя е отвлякла Джайлс. Ако го намерим, ще намерим всъщност едно мъртво тяло. Но вие знаете това, господин Евърс. Знаете, че синът ви е мъртъв.
Богарт, Джеймисън и Ланкастър зяпнаха смаяно Декър заради провокативното му поведение. Той обаче не откъсваше поглед от Евърс.
Устните на стареца затрепериха, дишането му се учести. Пресегна се към масичката до фотьойла за цигара. Поднесе я към устните си и я запали. Явно никотинът го успокояваше.
— Да не би да сте открили трупа му? — попита той и издиша дима през ноздрите си. — Затова ли сте тук?
— Съмнявам се, че ще го открием. Освен ако тя не поиска.
Евърс избухна:
— Тогава защо не арестувате проклетата кучка?
— Затова сме тук — отвърна Декър. — Нуждаем се от помощта ви, за да я арестуваме.
Евърс се изправи във фотьойла си.
— От помощта ми? Защо? Аз не знам нищо. Минаха повече от двайсет години.
Декър продължи:
— Дойдохме при вас, защото няма как да се свържем със сина ви и другите полицаи, които са я изнасилили и пребили почти до смърт. Вие обаче сте тук.
Евърс се наежи.
— Никой не можа да докаже нищо. Дори не повдигнаха обвинения. Досието на моето момче е безупречно. Това е самата истина.
— Защото сте платили на Лейн и Ашби Уайът, а началникът на полицията е прикрил случая. Дори не го е регистрирал. Оставили са я да умре. Тя обаче не е умряла. И е разпознала всеки един от тях. Мърси е малък град. Всички се познават. Тя е знаела кой я е нападнал. Вие сте били виден гражданин. Би трябвало да познава сина ви. Знаела е, че работи в полицията. Била е едва на шестнайсет. Може би е вярвала, че полицията ще я защити дори когато престъпниците са полицаи. Родителите й вероятно са я учили, че ако има проблем или се почувства застрашена, трябва да се обърне към полицията. — Помълча малко и продължи: — Защото там ще й помогнат. — Замълча отново, без да откъсва поглед от стареца. — Е, полицаите не са й помогнали. Те са я изнасилили, едва не са я убили, а след това са прикрили случилото се.
— Не можете да го докажете.
— Ще проследим парите, които сте платили на семейство Уайът — обади се Богарт.
— И като стана въпрос за семейство Уайът, те вече ни разказаха какво сте направили — заяви Декър, без да обръща внимание на изумените погледи на Богарт и Джеймисън. — Затова престанете да отричате. И без друго не разполагаме с никакво време. Честно казано, изненадан съм, че сте жив и не сте отвлечен заедно със сина ви.
Спокойният и категоричен тон, с който Декър говореше, като че ли изцеди последните съпротивителни сили на стареца. Той се придърпа напред във фотьойла и краката му докоснаха пода. Насочи пожълтелия си от никотин показалец към Декър и заяви:
— Да знаете, че срокът на давност отдавна е изтекъл.

— Най-вероятно — съгласи се Декър. — В такъв случай можете да ни разкажете всичко, без да се страхувате, че ще отидете в затвора, независимо от това дали т
рябва
да отидете заради действията си. За убийство обаче няма давност, така че можем да открием и накажем Уайът. И вие можете да ни помогнете.

Евърс угаси цигарата. Помълча няколко секунди, сякаш за да събере мислите си.
— Надявам се, че разбирате… момичето беше смахнато и само си го просеше…
— Сама си е изпросила изнасилването и побоя? — попита Джеймисън. Устните й бяха разкривени от отвращение. — Коя жена би пожелала подобно нещо?
— Не, не това, разбира се. Момчетата просто са прекалили. Нали разбирате… такива са момчетата.
— Не, не разбирам — отвърна Ланкастър с повече отвращение в гласа дори от Джеймисън.
— И вашият син е бил сред тези момчета, нали? — намеси се Богарт.
Евърс кимна отсечено.
— Непрекъснато се забъркваше в неприятности. Уредих го да постъпи в полицията. Началникът ми беше стар приятел, беше ми длъжник. По дяволите, целият град ми беше длъжник. Надявах се това да го вкара в правия път. Така си мислех, заклевам се. Оказа се, че греша. Дадоха му оръжие и служебна значка и той си въобрази, че може да получи всичко, което си пожелае.
— С какво е привлякла вниманието му Белинда Уайът? — попита Богарт.
— Из училището се носеха слухове по неин адрес. Вече ви казах, че беше смахната. Не се държеше нормално. Отвратителен боклук. Момчето ми беше мъжкар. Не понасяше такива гнусотии. Те са грях.
— Не са — отвърна Ланкастър, — но продължавайте.
Евърс запали нова цигара.
— Синът ми и част от останалите решили да й дадат урок.
— И как са го направили? — попита Декър.
Евърс го посочи с пръст.
— Не си наясно с нещата. Не е имало други полицаи. Само синът ми.
— Не разбирам — отвърна изненадан Декър. — Белинда е станала жертва на групово изнасилване.
— Така е. Но момчето ми е било единственото с униформа.
— Кои са били останалите? — попита Ланкастър.
— Някакви хлапета от отбора по футбол в гимназията и…
— И треньорът — прекъсна го Декър.
— И заместник-директорът — добави Ланкастър.
Евърс изглеждаше смаян.
— Точно така. Откъде знаете?
Ланкастър се обърна към Декър.
— Еймъс, именно така е подбрала жертвите в „Мансфийлд“. Така е избрала и мястото.
— Колко са били футболистите? — попита Декър.
— Нямам представа. Четирима или петима — сви рамене Евърс.
— По-скоро шест.
— Ей, хора, откъде знаете това? — попита Евърс. — Дори аз не можах да си спомня. И хем съм бил тук.
— Белинда Уайът ни го съобщи.
— Но нали…
— Продължавайте да разказвате. Къде са я изнасилили?
— Синът ми каза, че в училищния стол. Нямам представа защо са избрали това място. На една от масите, доколкото знам — добави невъзмутимо той.
Богарт, Джеймисън и Ланкастър се спогледаха.
— Как синът ви е примамил Белинда? — попита Декър.
— Качил я в патрулната кола, когато една вечер я видял да върви сама по улицата. Изглежда, че обичала да се разхожда нощем. Виждал я е и преди. Казвал й, че ще се грижи за нея.
— Какво означава това? — попита рязко Богарт.
— Ами тя си беше изрод и хората й го казваха в лицето. Да, не бяха никак мили. Аз смятам, че Господ е направил хората различни. Такава е била волята Му. Другите обаче не смятаха така. Затова животът й в Мърси беше доста тежък. Джайлс знаеше това. И го е използвал, за да я подмами.
— Защо изобщо е проявявал интерес към нея? — попита Декър.
— Играеше футбол в гимназията. Беше съотборник с треньора Хауард Кларк и заместник-директора Конър Уайз, когато бяха млади, разбира се. — Продължи с по-тих глас: — В училището се говореше, че Уайът е полумъж, полужена. Момичетата, които я бяха виждали в часовете по физическо, казваха, че имала топки. Господи, можете ли да го повярвате? Обзалагам се, че родителите й са се друсали. Може да са били хипита. Такива гадости се получават, когато вземаш наркотици и правиш деца. Момиче с топки.
— Абсолютни глупости — избухна Богарт.
— Така смятате вие, но това не означава, че сте прав — възрази Евърс. — Както и да е, някои от момчетата в отбора се имали с момичета, които са виждали Уайът. Така са разбрали. Казали на Хауард, на сина ми, на Копър. Обсъдили въпроса и решили да й дадат малък урок.
— Който едва не я е убил! — прекъсна го Ланкастър.
Евърс се замисли.
— Знаете ли какво? Мисля, че са се опитвали да й помогнат. Да разбере какво означава да легне с истински мъж. Да се върне към нормалното. Да види, че е жена, и да разбере колко е хубаво да бъде с мъж.
— Не се опитвайте да извъртите нещата така, все едно са й мислели доброто — каза възмутено Богарт. — Давността по отношение на изнасилването и тежката телесна повреда може да е изтекла, но направите ли опит да възпрепятствате правосъдието, ще ви тикна зад решетките, преди да сте допушили цигарата си.
Евърс го изгледа за миг и побърза да довърши историята си.
— Предполагам, че ситуацията е излязла извън контрол. Оказала им е яростна съпротива. Наложило се да й ударят няколко шамара. Предполагам, че някой от тях я е ударил толкова силно, че едва не я е убил. Била в безсъзнание, цялата в кръв… Джайлс ми каза, че спряла да диша. Уплашили се и я изхвърлили в един контейнер за боклук зад училището и си тръгнали. Тя обаче се свестила и се измъкнала. Отишла в полицията и разказала какво се е случило. Както вече казах, тогавашният шеф ми беше стара дружка, беше ми задължен за услуги, които му бях вършил в миналото. Позвъни ми. Родителите й знаеха, разбира се. Тя им беше разказала. Дадох им и последния си цент, за да им затворя устите. — Гневна гримаса разкриви лицето му. — Проклетите Уайът ме оставиха без пукната пара! Копелета гадни!
— Така ли решихте нещата? — попита Богарт. — С преговори?

— Така ги решиха
те.
Огледайте се. Живея в тази барака. Жена ми почина отдавна. Това нещо я уби. Дадох им и последния си цент… продадох всичките си имоти, акции, всичко! По дяволите, мръсниците сигурно са си построили цяло имение някъде… нямам представа какво са направили. А аз живея тук, след като се скъсвах от работа цели шейсет години. — Огледа се и продължи: — Хладилникът ми е на двайсет години. Не помня откога не съм карал нова кола. Онази отвън дори не ще да запали!

— Сигурен съм, че ви е било много трудно — отвърна сухо Богарт.
— Но защо сте постъпили така? — попита Декър. — Защо сте платили толкова пари? Пред съда сте щели да стигнете до ситуация от типа на нейната дума срещу тяхната дума. Целият град би се обявил против нея. Ченгетата са щели да потулят доказателствата. И да защитят своя колега. А шефът на полицията е бил ваш приятел. Въпреки това Уайът са ви оставили без пукната пара.
Евърс дръпна от цигарата си и поклати уморено глава.
— Не, не ставаше въпрос за блъф. Разполагаха с доказателства.
— Как? — попита Богарт.
— Преди Белинда Уайът да се прибере у дома, беше отишла в проклетата болница, където я бяха прегледали и установили, че е изнасилена и пребита. Това не подлежеше на никакво съмнение. А синът ми беше оставил следи навсякъде. Другите също. ДНК, кръв и кожа под ноктите й, пълен комплект. А после, както вече казах, Белинда разказала на родителите си какво се е случило.
— Но те не са отишли в полицията — обади се Декър.

— Не. Знаеха как стоят нещата в нашия град. Тук командвахме ние, семейство Евърс. Думата на останалите не се чуваше толкова. Никой не би им обърнал внимание, но те изиграха картите си твърде умно. Трябва да им го призная. Заплашиха да предадат всичко на
щатската
полиция, да се обърнат към ФБР дори. Трябваше да направя нещо. — Той допуши цигарата си и впери поглед в Декър. — Не можех да позволя синът ми да съсипе живота си заради някакъв боклук.

— Не споменахте ли, че изповядвате философията „Живей и остави и другите да живеят“? Че Бог е направил хората различни? Че такава е волята му?
Евърс го изгледа предпазливо.
— Да, но Бог нямаше да отърве сина ми от присъда за изнасилване, ако делото се гледаше извън града, нали?
— Какви бяха обстоятелствата около изчезването на сина ви? — попита Декър.
— Елементарни. Излезе да пийне една вечер и не се върна.
— Беше ли женен, имаше ли деца?
— Разведен. Жена му си замина и отведе децата със себе си. Изритаха го и от полицията. Живееше тук с мен.

Е, това поне е някаква справедливост
, помисли си Декър.

— Да сте получавали нещо, което ви се е сторило странно или необяснимо? — попита той.
Евърс се замисли за миг.
— Имаше едно нещо…
— Какво?
— Сега ще го донеса.
Старецът се изправи с усилие и излезе от стаята.
Богарт погледна Декър.
— Това обяснява мотивите на Уайът. Отмъщение. Избрала е „Мансфийлд“ заради случилото се с нея, докато е била в гимназията тук.
Ланкастър добави:
— Подбрала е жертвите си по същия начин. Огледални образи на хората, които едва не са я убили. Шестима футболисти, треньорът и заместник-директорът.
Джеймисън погледна Декър.
— Това обаче не обяснява защо преследва именно теб.
Декър отвърна на погледа й.
— Не, не обяснява.
Евърс се върна с няколко листа в ръка.
— Някой беше пъхнал това под вратата ми преди няколко месеца. Така и не разбрах какво означава.
Връчи листовете на Декър. Останалите се скупчиха около него.
Беше разпечатка от интернет страница, озаглавена „Лишени от правосъдие“. Тя съдържаше списък с имена, а до всяко име бе записано престъпление: убийство, изнасилване, побой, отвличане…
На края имаше декларация. „Всяко от тези престъпления е извършено от човек в полицейска униформа. Всяко от тези престъпления е потулено. Ние обаче няма да забравим. Няма да позволим да бъдем лишени от правосъдие.“
Декър зачете имената в списъка и стигна до едно, което го накара да спре.
— Току-що открихме какво е събрало Белинда Уайът и Себастиан Леополд.
Останалите трима впериха поглед в имената.
— Каролин и Деидре Леополд. Срещу имената им е записано престъплението, извършено срещу тях.
Убийство.



60

По време на обратния полет до Бърлингтън изчетоха информацията във връзка с убийството на Каролин и Деидре Леополд, извършено в селце на двайсетина километра от Виена. По молба на ФБР австрийската полиция бе изпратила и биографична справка за Себастиан.
— Не откривам дори намек, че полицаи са убили семейството на Леополд — заяви Ланкастър.
— Дори да е вярно, едва ли биха го написали в досието — отбеляза Богарт.
Декър, който четеше резултатите от аутопсията на двете жертви, вдигна поглед и попита:
— Има ли канап или връв на борда?
— Канап?
— Може и въже.
Намериха въже в един авариен комплект в товарното отделение. Декър взе въжето и започна да връзва възли.
— Какво правиш? — попита Богарт.
— Може да се окаже важно, а може да се окаже и загуба на време — каза загадъчно Декър.
По-късно прочете и разпечатката на „Лишени от правосъдие“, която някой бе пъхнал под вратата на Клайд Евърс. Погледна възлите върху въжето, после листовете. Прочете отново досието относно убийството на Каролин и Деидре Леополд и попи цялата информация в него. Когато приключи, затвори очи и започна да сглобява парченцата от пъзела. Остана в това състояние и след като колесниците на самолета докоснаха пистата.
— Еймъс, време е да слизаме — подкани го Богарт. Когато се качиха в джипа, той заяви: — Хората ми ще проследят този сайт. Ще видим какво ще открием.
Ланкастър кимна, след което погледна към Декър, който се взираше през прозореца.
— Какво мислиш, Еймъс?
Той продължаваше да седи неподвижно и да стиска в ръце навързаното на възли въже.
— Мисля си, че прекалено много хора са мъртви заради шайка лумпени.
— Уайът и Леополд са имали избор, но са взели грешното решение — отвърна Богарт. — Не просто грешно, а трагично. Само те са виновни за това и никой друг.
— Човешките същества имат своите ограничения — каза Декър. — Можеш да говориш каквото си искаш за това колко несправедлив е светът и как хората трябва да превъзмогнат жестокостите, извършени спрямо тях, но всеки е различен. Някои сякаш са направени от стомана, но други са уязвими и лабилни. Човек никога не знае на какъв от тях ще попадне.
— Те са избили семейството ти, Декър! — повиши глас Богарт.
Ланкастър и Джеймисън се спогледаха неспокойно.
Декър не отвърна на погледа на федералния агент.
— Затова ще ги хванем и ще приключат живота си или в затвора, или в газовата камера. Но не очаквай от мен да хвърля цялата вина върху Уайът. Защото не мога и не искам.
— Питам се къде ли е Джайлс Евърс — каза Джеймисън.
— В ада, надявам се — отвърна Декър.

Той помоли да го оставят в „Резидънс Ин“. Изкачи стълбите до втория етаж и видя през прозореца джипа, който напускаше паркинга. Джеймисън гледаше право към него. Махна му с ръка.
Той не й отвърна.
Влезе в стаята си и седна на леглото. Пружината увисна под тежестта му.
Затвори очи и насочи мислите си към два различни образа на един и същ човек в различни ситуации. И с различни дрехи.
Били, сервитьорката в бара.
Били, чистачът в магазина.
Бе разгледал добре лицето на Били в „Севън-Илевън“, но не и на Били сервитьорката. Стисна очи по-силно, сякаш за да фокусира обектива по-добре. Брадичката бе една и съща. Линията на челюстта. Ръцете. Хората обикновено не обръщаха внимание на ръцете, но те бяха уникални като пръстовите отпечатъци, стига човек да знаеше какво да гледа.
Дълги, изящни пръсти, късо кутре на дясната ръка, без лак за нокти при сервитьорката, счупен нокът на левия показалец, малка брадавица на десния палец. Един и същ човек. Без никакво съмнение.
Отвори очи. По-точно, облещи очи от изненада.
Току-що бе видял Били. В цвят. За пръв път.

Сив.

За него, както и за много други хора, този цвят бе объркващ. Не се поддаваше на ясна интерпретация. Беше цвят, който можеше да се възприеме и по един, и по друг начин. Хората изпитваха отчаяно желание да виждат света в два цвята — черен и бял. Така животът им се улесняваше, трудните решения се вземаха по-бързо, всичко можеше да бъде организирано и класифицирано. Това искаха хората. Светът обаче не бе черно-бял. Нито пък хората, които го населяваха. Поне за онези, които си правеха труда да го изучат в цялата му сложност.
В цялата му сивота.
Винаги бе възприемал Леополд в жълто. Жълтото не бе двусмислен цвят. Жълтото бе враждебно и коварно. Цветовете можеха да бъдат много ясни и категорични. Досущ като числата.
Парченцата от пъзела започваха да заемат местата си.

Но защо отмъщаваш именно на мен? Какво съм ти направил, Белинда? Или Били? Какво?

Единственият им контакт бе в института преди двайсет години. А семейството му бе убито преди шестнайсет месеца. Доста голям интервал. Защо ли бе чакала толкова дълго? Защото междувременно се бе запознала със Себастиан Леополд? И той й бе показал как да си отмъсти на Декър? Но за какво?
Институтът. Ново начало и за двамата. Контактите им бяха ограничени. Дали не бяха разговаряли? Не, определено не.
Отново затвори очи. Трябваше да успее. Не биваше да пропусне нищо. Уайът бе причината за всичко това. Тя бе изключително педантична. Симетрията бе пленителна в своята извратеност. В своя ужас. Трябваше да има причина и за това.
Рекордерът в главата му се завъртя ту напред, ту назад. Образите се сменяха с удивителна бързина, но той видя всичко, сякаш се случваше в този миг пред очите му с нормална скорост. Не, на забавен каданс. Всяка дума, всяко движение, всичко се движеше със скоростта на охлюв.
По време на груповите сеанси Декър бе говорил за бъдещето. За своите надежди и мечти. Но останалите също бяха говорили за това. Всички, с изключение на Белинда. Бе получила думата, но бе отказала да сподели информация за бъдещите си планове. Очевидно по онова време не бе имала никакви планове.

Е, това се е променило.

Някои пациенти знаеха за миналото на Декър, за тежката контузия, за това, че едва не бе загинал. А той нямаше представа за трудната участ на Белинда, макар че тя най-вероятно не бе подозирала. Вероятно си бе мислила, че след като тя познава миналото му, и той познава нейното. Всъщност какво значение имаше това?
Отвори очи, челото му се изглади от бръчките, но това бе свидетелство за провала на ума му — на неговия необикновен, но травмиран ум — да реши загадката, която да подреди целия пъзел.
Излезе от стаята, защото не можеше да остане повече тук.
Трийсет минути по-късно влезе в полицейското управление на Бърлингтън. Завари там капитан Милър. Агент Богарт вече му бе съобщил резултатите от пътуването до Юта.
— Не изглеждаш добре, Еймъс — каза бившият му шеф.
— А трябва ли? — отвърна Декър.
Милър почука главата си с пръст.
— Не се ли получава?
— Просто не мога да го накарам да ми каже онова, което трябва да науча.
— Разполагаш с изключителен ум, но той не ти поднася на тепсия отговорите на всички въпроси.
— Все някой трябва да ги намери. Ако не съм аз, ще е друг.
— Смяташ ли, че може да сложат точка и да си тръгнат?
— Още не.
— Какво чакат? — попита Милър.
— Мен.
Декър отиде до склада, в който се съхраняваха веществените доказателства, попълни съответни формуляри и с позволението на Милър влезе вътре и огледа събраните до момента доказателства. Тъй като вече не работеше в полицията, трябваше да бъде придружаван от неин служител.
Задачата бе възложена на Сали Бримър, която обясни:
— Нищо не е по-важно от разрешаването на този случай, Декър.
Седнаха на една маса и той провери съдържанието на всеки плик, а на някои дори по два пъти. Накрая огледа отново старата си униформа.
— Би трябвало да върнеш значката си — заяви Бримър. — Няма никаква полза от нея. Не и след като са я обезобразили по този начин.
Декър взе плика и през найлона се взря в значката със знака X върху нея.

Белязала си ме с X
, помисли си той.
Както си направила и с Джайлс Евърс. Той е носил униформа, когато те е подмамил под някакъв предлог, Белинда. В известен смисъл всички са носели униформи. Полицаят, футболистите, треньорът, дори заместник-директорът, наметнат с мантията на властта, която е притежавал в училището. Била си заобиколена от хора, които би трябвало да те защитят, но не са го сторили. Вместо това са се опитали да те унищожат. А началото е било поставено от полицай. Със значка. Като моята.

Той потри значката през найлона. И изведнъж замръзна. Имаше чувство, че търка лампата на Аладин. По време на груповия сеанс бе изрекъл глупаво желание, без да очаква, че ще се сбъдне. Но така или иначе се бе сбъднало.
Последното парченце зае мястото си.
И Еймъс Декър разбра най-после какво е извършил, за да заслужи всичко това.



61

Влезе в библиотеката на „Мансфийлд“ с ясното съзнание, че трябва да го направи.
Завари там пет-шест души, които работеха, но Ланкастър, Джеймисън и Богарт не бяха сред тях. Беше късно. Вероятно бяха отишли да подремнат. Телефонът му иззвъня. С изненада установи, че го търси Богарт. Заяви, че разполага с информация относно „Лишени от справедливост“. Съобщи му освен това, че семейство Уайът са разполагали с активи за близо десет милиона долара, но парите са били източени през различни сметки със скорост от един милион месечно. Това се случило през последните девет месеца. Декър го изслуша.
— Какво мислиш? — попита Богарт.
— Всичко се връзва.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Точно каквото казах.
— Къде си?
— В стаята, каня се да си лягам.
— Ще ти звънна сутринта — каза Богарт.
— Добре — отвърна Декър.
Седна пред един лаптоп и въведе паролата, която му бяха дали по-рано. Влезе в сайта на „Лишени от справедливост“. Откри програма за създаване на персонални акаунти и изпращане на съобщения така, че потребителите да могат да кореспондират анонимно с администраторите на сайта. Измисли си потребителско име и парола, попълни формуляра и изпрати молба за регистрация.
Би трябвало да следят сайта, помисли си той. Няма начин да не го следят. Вероятно това бе причината да оставят информация за него в дома на Клайд Евърс, в случай че Декър направи връзката и посети стареца. Всичко беше пъзел и всяко парченце си имаше своето място.
Изминаха трийсет минути. Един час. Два часа. Декър не помръдваше от мястото си пред лаптопа. Мислите му бяха оцветени в един-единствен цвят — сив. Макар да бе живял в това състояние двайсет години, още имаше чувството, че е попаднал в чуждо тяло. И че всеки момент — в резултат на някой синапс, дал на късо — ще се превърне в предишния Декър, който бе имал съвсем обикновен мозък.
Телефонът му иззвъня отново. Беше Джеймисън. Той не вдигна.
Съобщението дойде три часа по-късно.

Успя най-сетне, братле.

Декър вече знаеше какво означава това обръщение. Беше толкова просто. Те всички бяха братя, нали така? Всички бяха събрани заедно от Уайът. От Леополд. Не беше честно, разбира се. Не беше справедливо, но ги разбираше.
Написа отговора и го изпрати. И зачака.

Защо да го правим?
 — прочете след малко.

Не бе очаквал да приемат предложението му с лека ръка. Отново написа нещо, надявайки се то да свърши работа. Съмняваше се, че ще получи втори шанс.

Все някога трябва да сложим край на това. Защо не сега? Останах само аз.

Наистина бе останал само той, освен ако не бе пропуснал важен детайл. Но не смяташе, че е пропуснал каквото и да било. Вече не. Всъщност бе попаднал на нещо, което всички останали бяха пропуснали. Всички, включително онези двамата от другия край на интернет връзката.
Щяха да заподозрат, че им поставя капан, разбира се. Не можеха дори да бъдат сигурни, че това наистина е той. Очакваше да го проверят. И те го направиха още със следващото съобщение.

Кой е номерът на фланелката на Дуейн Льокроа.

Определено се бяха подготвили, а може Уайът да бе подочула нещо в института и да бе събрала повече информация.
Разполагаше с пет секунди за отговор. Това изключваше възможността да потърси номера на Дуейн в интернет. И Гугъл, и Ютюб бяха напълно безполезни в този момент. Той обаче нямаше нужда от тях. Дори ако не притежаваше абсолютна памет, никога нямаше да забрави тези две цифри.

Мигновено въведе отговора и го изпрати:
24.

Следващото съобщение дойде незабавно.

Ще получиш инструкции след пет минути. Не прекъсвай връзката.

Зачака. Вътрешният му часовник отброяваше секундите. Когато изминаха триста и шейсет, дойде ново съобщение. Декър го прочете. Беше хитро, добре обмислено. Не оставяше нищо на случайността. Приличаше на пътуване с дилижанс с междинни спирки по маршрута, които им позволяваха да проверят дали Декър наистина е сам. Щеше да слезе на някоя спирка и там да получи инструкции какво да прави.
Очевидно го бяха планирали предварително, сякаш никога не са се съмнявали, че ще се стигне дотук. Декър трябваше да признае, че това е леко притеснително.
Надигна се от мястото си и напусна библиотеката. Половин час по-късно вече бе в стаята си. Събра всичко необходимо за две-три минути.
То се побра в един сак и пак остана много място.
* * *
Прекрачи прага, спря и се огледа. Домът му. Единственият, с който разполагаше в момента — една стая, при това хотелска. Не бе кой знае какъв дом. Затова се раздели с него без никакво съжаление.
Ако нещата не се развиеха според очакванията му, щяха да му липсват Ланкастър, Милър и Джеймисън. Може би дори агент Богарт.
Затвори вратата и остави ключа на рецепцията.
Знаеше, че няма да се върне.
Това бе невъзможно. Поради куп причини.



62

Автобусът напусна Бърлингтън, подмина следващите три градчета и го отведе до Кру. Фаровете на междущатската магистрала осветяваха обилния сняг, който щеше да затрупа този край на страната, преди да спре. След което службата за поддръжка на пътищата щеше да почиства дни наред, преди отново да завали.
Декър погледна през прозореца на автобуса, стиснал в ръка телефона. Не бяха му казали как ще се свържат с него, но искаше да е готов.
Слезе в Кру заедно с още трима пътници. Двама от тях носеха оскъден багаж като него, но една жена мъкнеше куфар, възглавница и малко сънливо дете.
Той огледа покритата със сняг козирка на автогарата. Видя няколко души, все хора, които очевидно разполагаха с оскъдни ресурси. В този момент към него се приближи чернокож шейсетинагодишен мъж с увиснал корем и прокъсано палто. На главата си бе нахлупил ушанка. Очилата му бяха замъглени. Застана пред Декър и попита:
— Еймъс?
Декър го огледа и кимна.
— А ти кой си?
— Не съм никой. Но едни хора ми дадоха сто долара, за да ти предам това — заяви той и връчи на Декър лист хартия.
— Какви хора?
— Не ги видях.
— Как ме откри?
— Казаха ми да се оглеждам за много висок и дебел бял мъж с брада и страховита външност. Това си ти.
Непознатият се отдалечи и Декър се зачете в листа с инструкциите.
Влезе в автогарата и си купи нов билет. Разполагаше с два часа. Взе си кафе от автомата в салона. Не беше горещо, но това нямаше значение. Прекара времето си в изучаване на останалите пътници в чакалнята. Беше по-многолюдно, отколкото бе предполагал. Едва тогава се сети нещо.
Наближаваше Денят на благодарността. Тези хора вероятно отиваха при роднините си, за да се видят с тях и да изядат заедно някоя тлъста пуйка.
Двамата с Каси никога не бяха празнували Деня на благодарността най-вече защото единият или другият се падаше на смяна по време на празника. Понякога Декър прекарваше вечерта, в която всички останали се угощаваха с печена пуйка, в някой евтин ресторант или дори закусвалня, защото онзи, който оставаше с Моли, я извеждаше на вечеря. Бяха си създали традиция, която им бе допаднала, в резултат на което не смятаха, че са изпуснали нещо от празника.
Сега, докато оглеждаше всички тези хора в чакалнята, Декър стигна до извода, че е пропуснал много повече, отколкото е предполагал.
Следващият автобус го остави до границата с Индиана.
На паркинга на автогарата го очакваше малка кола с работещ двигател. В бележката, която бе получил, пишеше да отиде при нея и да почука на шофьорското стъкло. Знаеше, че и това е проверка.
Отиде до колата и почука на стъклото.
Жената зад волана свали прозореца и каза:
— Качвай се отзад.
Изпълни нареждането й. Ако агентите на ФБР го следяха, сега бе моментът да обкръжат колата. Не го направиха. Защото не го следяха.
Качи се отзад. Коленете му опряха в предната седалка.
— Познаваш ли приятелите ми? — попита Декър.
— Аз нямам приятели — отвърна тя.
Посивялата й коса беше разрошена, а тялото й излъчваше неприятна миризма, особено остра в топлия салон — бе включила отоплението на максимум. Имаше дрезгав глас, а кълбетата цигарен дим, увиснали под тавана, предвещаваха рак на белите дробове.
— Това е много лошо — отбеляза той.
— Не и според мен.
— Колко ти платиха, за да направиш това?
— Достатъчно.
— Срещна ли се с тях?
— Не.
— Знаеш ли за какво става въпрос?
— Става въпрос за шестстотин долара. Това ми стига.
Жената включи на скорост и потегли. Пътуваха толкова дълго, че Декър започна да се унася. Това бе удивително, тъй като, когато се събуди и се замисли, установи, че пътува към своята смърт.

И по-точно, към моето убийство.

В покрайнините на Сиймор слязоха от магистралата и продължиха по друга, която водеше на север към
Индианаполис. Но свърнаха от нея далече преди да стигнат града. Продължиха на запад към Нашвил. Декър видя пътна табела, която показваше, че Блумингтън се намира някъде на юг, обаче не тръгнаха в тази посока. Предположи, че ще продължат до Тера Хот, пак в щата Индиана, близо до границата с Илинойс, но жената отби в аварийната лента няколко километра преди да стигнат до междущатската магистрала № 70, която пресичаше надлъж страната.
— Слез и тръгни към отклонението — каза тя. — Ще видиш бензиностанция и кафене. Ще те чакат там.
Докато Декър излизаше от колата, му хрумна мисълта, че всичко това е организирано много преди да се свърже с тях чрез онзи уебсайт. Очевидно бяха сигурни, че ще го направи. Или най-малкото бяха очаквали.
И той го бе направил. Което означаваше, че са предвидили действията му съвсем точно. Надяваше се да им отвърне със същото.
Закрачи през снега, преметнал сака на рамо. Краката му подгизнаха. Коремът му се тресеше, носът му течеше.
В самото начало на паркинга бе спрял бял микробус без задни прозорци. Когато Декър приближи, фаровете примигнаха два пъти. Стъклото на шофьорската врата се спусна. Появи се друга жена с изпъкнали скули. Приличаше на наркоманка.
— Може ли аз да карам? — попита Декър, докато оглеждаше измършавялата й фигура. — Искам да пристигна жив и здрав.
Тя поклати глава и посочи с палец каросерията на микробуса.
— Сигурна ли си, че ще се справиш?
Вместо отговор тя включи на скорост и вдигна страничното стъкло.
Декър се качи отзад и затвори вратата.
Жената потегли в мига, в който той се настани на седалката.
Пистолетът, който опря в дясното му слепоочие, изобщо не го изненада. В края на краищата колко души можеха да използват, за да го докарат при тях? Най-много двама, бе предположил и се бе оказал прав.
Мъжът взе сака му и го изхвърли през задната врата. Претърси го. Усети изненадата му, когато не откри никакво оръжие. Взе му телефона и също го изхвърли навън. След това свали палтото му и му подхвърли оранжев гащеризон, който падна в скута му. Той го вдигна и каза:
— Изглежда ми доста малък.
Никой от двамата не отговори.
— Сега за Били ли се представяш, Белинда? — обърна се Декър към жената зад волана. — Или това беше само заради представлението, което ми устрои в „Севън-Илевън“?
Видя я да сваля перуката. Очите, които го погледнаха в огледалото за обратно виждане, бяха същите, които бе срещнал в магазина. Но бяха съвсем различни от очите, които помнеше от института, очите, които принадлежаха на съсипаната тийнейджърка Белинда Уайът. От нея като че ли не бе останала и следа.
— Добре си се маскирала — каза той, — но запомних ръцете ти. Трудно можеш да ги промениш, затова трябваше да носиш ръкавици.
Тя продължи да се взира в него и в тези очи Декър видя, че омразата, трупана в продължение на двайсет години, ще избухне всеки момент.
И ще бъде насочена към мен.
Той вдигна гащеризона.
— Може ли да не ме гледаш за момент?
Тя извърна очи.
Декър започна да се съблича, което не бе никак лесно в тясното пространство. Особено за толкова едър мъж като него. Онзи с пистолета взе дрехите и обувките му и ги метна отзад. Декър се намъкна някак в гащеризона, но не успя да вдигне ципа заради големия си корем.
Отпусна се на задната седалка и се обърна към мъжа с пистолета, който клечеше в задната част на микробуса.
— Здравей, Себастиан.
Погледна пистолета. „Смит и Уесън“ четирийсет и пети калибър. Четирийсет и пети. Това оръжие бе убило жена му и половината жертви в „Мансфийлд“. Това оръжие бе последното нещо, което жена му бе видяла, преди да напусне този свят. Това оръжие най-вероятно бе убило и Джайлс Евърс, макар че не можеше да бъде сигурен. Вероятно ченгето насилник заслужаваше по-мъчителна смърт от куршум в главата. От друга страна обаче, пет пари не даваше за Джайлс Евърс.
Леополд опря цевта в скулата на Декър.
— Нямах представа какво си преживяла, Белинда — каза Декър. — Когато се изправих по време на онзи групов сеанс и заявих, че искам да стана полицай, не знаех, че едно мръсно ченге те е подмамило в капана на групово изнасилване и побой и едва не те е убило.
Тя го погледна отново, но не произнесе нито дума.
Декър се върна към онзи ден в института. Беше по-млад с двайсет години, стоеше пред останалите от групата и споделяше амбицията си да стане полицай, добър полицай. Обясняваше, че иска да защитава хората, да ги предпазва от престъпници. Взираше се във всеки от групата, все хора като него, които притежаваха необикновени и дори плашещи умове и характери. Някои посрещнаха думите му с добронамерени усмивки, други с безразличие. Едни очи обаче се взираха в него и в тях се криеше нещо друго. Видя го съвсем ясно, но едва сега. Очевидно съвършеният му ум си имаше своите недостатъци, защото не бе насочил мислите му в нужната посока. Спомни си случката едва когато опипа старата си значка в стаята с веществените доказателства в полицейското управление в Бърлингтън.

Моят джин от приказките. Желанието ми се сбъдва. Смърт.


Пластмасова значка
, беше си помислил той, преди да го осени прозрението.
Пластмасова. Не истинска. Не истинско ченге. Не ченге, което те защитава. А ченге, което те наранява. Джайлс Евърс.


И в резултат на думите, които изрекох тогава, ти си ме причислила към тези като него. Мога да разбера това, тъй като в този момент си била възможно най-уязвима.

Спомняше си очите й. Най-дълбоките, най-уплашените очи, които бе виждал някога. Но не им бе обърнал внимание, защото бе прекалено притеснен от факта, че трябва да стои пред тези непознати и да говори за бъдещето си.
Кадрите в главата му спряха да се въртят и той се върна към настоящето. Попита Уайът:
— Затова ме нарочи, нали? „Братле“? Братството на полицаите. Братството на футболистите, защото бях и футболист, нали? Но не твой брат, а техен? На Джайлс Евърс и шайката му? Дойдох тук, за да ти кажа, че нямах представа какво си преживяла. Ако знаех, нямаше да изрека онези думи. Съжалявам. Исках да стана полицай, защото исках да помагам на хората, а не да ги наранявам като Джайлс.
Продължаваха да се движат. Никой от двамата не бе проронил и дума. Декър започваше да се чуди защо. Предположи, че ще продължат да мълчат, докато не ги предизвикаше с нещо. А може би събираха кураж да направят с него каквото са намислили. От друга страна обаче, те бяха убили толкова много хора, че се съмняваше да се нуждаят от каквато и да било подготовка, за да пуснат куршум в главата му.
— Срещнах се с Клайд Евърс. Той ми каза какво се е случило в гимназията в Юта. Сега знам защо си постъпила по този начин в „Мансфийлд“. Но може би искаш да добавиш нещо? — Погледна я с очакване.
Очите й пак проблеснаха в огледалото. Но не гледаха към него, а към Леополд.
С периферното си зрение Декър забеляза как дулото на пистолета се поклаща леко нагоре-надолу. Когато човек кима, ръката понякога се движи в същата посока. Поведението на Белинда подсказваше, че Леополд командва тук. Това бе повече от ясно и можеше да помогне на Декър да постигне целта си.
Защото не само тези двамата преследваха своите цели, а и той. Не бе дошъл тук с намерението да умре, макар че не изключваше и тази възможност.
— Мисля, че всичко е ясно, не смяташ ли? — попита Уайът.
Гласът й му се стори по-дълбок и плътен в сравнение с времето в института, по-дълбок и плътен дори в сравнение с онзи ден, когато му бе проговорила в ролята си на чистача Били. Удивително как успяваше да го модулира. Тонът обаче не бе толкова важен, колкото думите. Думите издаваха, че не изпитва угризения. Погледът й бе абсолютно празен. Вече бе на трийсет и шест години. Декър се съмняваше, че през последните трийсет от тях е имала дори един-единствен нормален, спокоен ден. Такива неща променят човек. Как е възможно да изпитваш уважение или съчувствие към хората, когато те презират и не могат да се примирят с факта, че живееш на тяхната планета?
— Уби ли онези, които те изнасилиха? Имам предвид останалите освен Джайлс Евърс?
— Това би било прекалено очевидно — отвърна Уайът. — Затова предпочетох символизма пред буквализма.
Лицето на Декър пламна при тези жестоки думи. Жена му и дъщеря му бяха сведени до символи от един извратен мозък, търсещ отмъщение.
Почувства дъха на Леополд върху врата си. Подуши миризма на чесън и жлъчка, но не и на алкохол. Това беше добре. Не искаше пиян човек да се цели с пистолет в главата му. Леополд обаче вземаше наркотици. А нямаше начин да усети по дъха му дали е надрусан.
Не можеше да види и татуировката с двата делфина, тъй като ръкавът на Леополд я скриваше. Тя обаче бе там, не се съмняваше в това. Беше истинска. Беше го прочел в досието на Леополд. От което бе научил и за престъплението, извършено срещу семейството му. Бе запаметил всяка подробност. Същото се отнасяше и за досиетата на Евърс, Лейн и Ашби Уайът. За откупа, платен от Евърс. За движението на парите. За сайта на „Лишени от правосъдие“. Всичко това бе интересно. Много интересно.
— Предполагам, че би трябвало да очаквам от теб да заемеш подобна позиция. Жертвите в „Мансфийлд“ бяха невинни, но кой е невинен за теб? Никой!
— Знам, че вече не изпитваш нито симпатия, ни състрадание — отвърна Уайът. — Защото и аз не изпитвам подобни чувства. Затова не си прави труда. Аз не съм глупава. За разлика от теб.

Върви по дяволите
, помисли си Декър. Вместо това каза:

— Намерихме майка ти и баща ти. Ще бъдат погребани както подобава. Не съм сигурен как ще го приемеш. Но посланието ти беше достатъчно красноречиво. Съдебният медик каза, че телата им са стояли дълго в това състояние. Сега ще бъдат погребани. — Дулото на пистолета се заби още по-силно в слепоочието му, но той продължи: — Дъщеря ми изобщо не доживя възрастта, на която си била изнасилена. Оставаха й шест години.
— Шест години, един месец и единайсет дни — поправи го Уайът. — Умря преди десетия си рожден ден. Или по-точно, аз я убих дни преди да навърши десет.
Декър усети как в гърдите му се надига гняв, а това бе последното нещо, от което се нуждаеше в момента.
— Всъщност три дни, четири часа и единайсет минути — уточни той. Срещна погледа на Уайът в огледалото. Без да откъсва очи от нея, попита Леополд: — И ти ли имаш хипертимезия, Себастиан?
— Не, няма — отвърна Уайът. — Ние с теб сме единствените изроди тук.
— Ти не си изрод. Нито пък аз.
— Скъпите ми родители видяха изнасилването ми като начин да забогатеят. Знаеш ли какво каза баща ми?
— Какво? — попита Декър.
Не бе очаквал Уайът да се окаже толкова словоохотлива. Особено след първите й напрегнати думи. Сега обаче осъзна, че тя изпитва нужда да говори пред него, да се изповяда, преди да го убие. Това бе част от плана. Нейният план.

И моят
.

— Баща ми каза, че най-после съм донесла нещо положително в живота им. Изнасилването ми се оказа добре дошло за тях. Това имаше предвид. Взеха парите на Клайд Евърс и си построиха мечтаното имение. Никога не ми позволиха да вляза в дома им. А това беше моят дом. Аз го купих, не те.
— Разбирам.
— Дори не ми казаха, че са се преместили. Изпратиха ме в психиатрична клиника. Когато се върнах у дома, бяха изчезнали. Останах съвсем сама. Те просто ме изоставиха.
— Били са жестоки и невежи, Белинда.
Тя отмести поглед от огледалото.
— Кой го е грижа? Вече са мъртви.
— Аз също умрях. При това неведнъж, а два пъти.
Погледът й отново проблесна в огледалото.
— На футболния терен. След удара. На двата пъти ме връщаха от клинична смърт, макар че може би не е трябвало да си правят труда. Тогава нямаше да кажа онова, което казах по време на сеанса, и всички онези хора щяха да останат живи. Един живот срещу толкова много. Щеше да е добра сделка.
— Така или иначе, не си умрял — отвърна Уайът. — Както не умрях и аз. Измъкнах се от онзи контейнер за боклук. А може би е трябвало да умра.
Гласът й потрепери и макар да не бе сигурен за причината, Декър се запита дали това не е проява на угризения или поне най-близкото чувство до тях, което Уайът бе в състояние да изпита.
— Виждам смъртта на семейството си в синьо — каза Декър и си спечели нов поглед от нея. — Знам, че не страдаш от синестезия. Странно е да виждаш в един цвят разни неща. Това ме уплаши най-много, когато се събудих в болницата и открих, че съм се превърнал в друг човек.

— В моето тяло по рождение живеят двама души — контрира Уайът. — А след като ме изнасилиха и пребиха почти до смърт, се превърнах в съвсем друг човек. Така станахме
трима
. Твърде многолюдно за тяло с моите размери.

В гласа й нямаше и следа от ирония. Говореше абсолютно сериозно. Декър не бе очаквал друго.
— Предпочела си да бъдеш мъж вместо жена. Защо?
— Мъжете са хищници. Жените са тяхна плячка. Не искам да се превърна отново в плячка. Затова избрах да съм хищник. За целта се нуждаех от топки и тестостерон. Сега вече разполагам с тях и всичко в моя свят е наред.
Декър бе предположил, че Леополд е водещата личност в тандема, но може би бе сгрешил. В такъв случай нещата нямаше да се подредят според очакванията му.
— Къде отиваме?
— Някъде.
Отговорът дойде от Леополд. Декър тъкмо бе започнал да се чуди кога той ще напомни за себе си. Сега явно искаше да покаже, че не Уайът командва тук.

Добре, Себастиан, продължавай в същия дух. Трябва да дойдеш в моя ъгъл. За да се възползвам от това.


— Някъде е добре. По-добре от
никъде
.

— Защо си тук? — попита Леополд. — Защо дойде?
— Реших да спестя проблемите на всички. Знаех, че се каните да убиете и други хора, свързани с мен. Не исках още невинни жертви заради мен. Бях изненадан от зловещото предупреждение, което оставихте на семейство Ланкастър. — Декър погледна към огледалото, за да види дали Уайът го наблюдава отново. — Сигурна ли си, че не изпитваш състрадание? — попита Декър. — Можеше да ги убиеш.
— Не си заслужаваха труда.
— Санди има синдром на Даун и ти си знаела. Това ли те спря да я убиеш?
Уайът гледаше платното пред себе си.
— И заради други хора ти се запъти с огромна жертвоготовност към последните мигове от живота си? — попита Леополд.
Явно бе в настроение за приказки. Книжните му фрази и тромавата му на моменти реч бяха още един индикатор, че английският не е родният му език.
— Всички ще умрем някой ден.
— Днес е твоят ден — отвърна Леополд.



63

Пътуваха в продължение на още два часа. Декър не знаеше къде се намират. Не че това имаше значение. И бездруго нямаше кой да му помогне.
Накрая микробусът отби от шосето и заподскача по някакъв черен път. След малко зави рязко наляво, поднесе и спря. Уайът излезе навън и Леополд направи знак на Декър да я последва. Огромните му боси крака стъпиха върху студен чакъл и той трепна, когато в дясното му стъпало се заби остро камъче.
Над вратата, към която се бяха запътили, висеше стара лампа с предпазна решетка от отдавна ръждясал метал. Декър различи избелелите, олющени останки от надпис с червени букви върху бяла тухлена стена.

Водопроводни услуги „Ейс". Осн. 1947.

Буквите наподобяваха кървави следи върху тебеширенобял труп.
Огледа се наляво и надясно, но не видя нищо освен дървета. Разкривена телена ограда обикаляше изоставения парцел.
Леополд го побутна в гърба и той заплете крака след Уайът. Влязоха в сградата. Леополд затвори вратата и бутна резето.
Уайът бе облечена с джинси и суичър. И тъй като бе свалила перуката, Декър можеше да види, че косата й е къса, руса и оредяла. В ролята на Били Уайът бе носила друга перука, която драстично бе променила външния й вид. Същото се отнасяше и за изпълнението й в ролята на сервитьорка. Декър предположи, че до няколко години тя ще оплешивее напълно.
Ако, разбира се, й оставаха няколко години живот. Дали изобщо на някой от тях му оставаха няколко години живот?
Помещението бе осветено от мъждива лампа. Цялото бе от бетон и почти празно, а подът и стените бяха покрити с машинно масло и мръсотия. В далечния край се виждаше разкривена метална етажерка с наредени върху нея водопроводни тръби и фитинги. До вратата, която водеше към друго помещение, имаше дървено бюро със стол. Покрай една от стените бяха струпани дървени сандъци. На прозорците имаше решетки, а стъклата им бяха боядисани с блажна боя.
Уайът хвана стола и го повлече към средата на помещението. Той заподскача по неравния под.
Леополд направи знак на Декър да седне на стола.
Той се подчини. Уайът взе широка лента тиксо и плътно пристегна Декър към стола, докато се превърнаха в едно цяло. Тя извади иззад бюрото голям кашон, домъкна го и го обърна наопаки. От него се изсипаха трофеите, откраднати от „Мансфийлд“, които изтракаха по бетона. Върху всеки от тях бе изписано името на Еймъс.
Уайът взе един и го разгледа.
— Футболисти и полицаи, моите любимци — каза тя и го захвърли на пода.
После с Леополд донесоха два сандъка, поставиха ги пред Декър и седнаха с лице към него.
Декър отвърна на погледите им, оглеждаше ги, изучаваше ги, не пропускаше нито една подробност. Виждаше, че и Уайът прави същото.
Тя съвсем не приличаше на младото момиче, което Декър бе срещнал в института. Двайсетте години, изминали оттогава, бяха изострили чертите й и й бяха придали изпит, съсухрен вид. Устните й бяха разкривени в жестока гримаса. В ъгълчетата нямаше и помен от онези фини бръчици, които съпътстват усмивката. Имаше ли причини да се усмихва? Дори една? Широкото й чело обаче бе прорязано от бръчки, които бяха започнали да се появяват още в института.
Декър погледна Леополд. Изглеждаше доста по-спретнат, отколкото на последната им среща в бара. Косата му бе сресана, дрехите му бяха чисти.
— Можете ли да ми отговорите на два въпроса, които ме измъчват? — попита Декър. Когато никой не реагира, той продължи. — Старецът и старицата, които съседите са видели в моя квартал, а после и край дома на Ланкастър. Вие ли бяхте?
Уайът се изправи, придърпа качулката над главата си, прегърби се, престори се, че държи бастун, и закрачи бавно из помещението. Изрече с немощния глас на много възрастен мъж: „Ще ми помогнете ли да намеря кученцето си? Джаспър. Само то ми остана“.
После свали качулката и изправи гръб.
— Мога да заблудя всеки — заяви тя, вперила поглед в Декър. — Да се превърна в каквото пожелая.
— Самата истина — отвърна той.
Зачуди се дали Уайът винаги е била в състояние да се преобразява по подобен начин. Озовала се на границата между двата пола, стъпила с по един крак във всеки от тях, но без идентичност в никой, тя живееше в същински ад. Когато бе играла ролята на Били, бе постигнала невероятно превъплъщение. Безгрижна, повърхностна, безобидна. Както сама бе казала, можеше да изиграе всяка роля.

Всяка, освен една. Самата себе си.

Представи си я да крачи по коридорите на „Мансфийлд“, предрешена по начин, който я правеше по-висока и по-едра. Този слаб мъж — бивша жена — превърнал се във въоръжен гигант, избиваше хора с такова хладнокръвие, сякаш тъпчеше буболечки по тревата. Мъж, превърнал се в хищник. Мъж, който никога не би могъл да бъде наранен от друг мъж. За разлика от една жена.
— Защо прекара нощта във фризера? Защо не влезе откъм военната база за срещата си с Деби в работилницата по трудово?
— Защото Деби прекара онази нощ във фризера с мен — отвърна Уайът. — Измъкна се от дома си. Тогава го направихме. За пръв път. — Тя се усмихна, макар усмивката да не достигна очите й. — Стори й се възхитително! Секс във фризер. В мрака. Разбираш ли, това върна някои спомени. Бях изнасилена в училищния стол. Сега обаче аз правех секс с момиче. После тя си тръгна. А на сутринта използвах тунела, за да стигна до другия край на училището.
— До каква степен беше посветена тя в плановете ти? — попита Декър. — Открихме нейна рисунка. На нея си ти в камуфлажни дрехи.
— Обличах се така по време на някои от нашите срещи. Казах й, че съм служил в армията. А сега работя за военното разузнаване. Обясних й, че разследвам терористична клетка и тя може да ми помогне. В крайна сметка я прелъстих. Не беше никак трудно. Не подозираше за истинските ми намерения. Въобразяваше си, че ще го направим отново в работилницата, и то по време на учебните занятия. Аз го предложих, разбира се.
— А как откри, че тя може да знае нещо за подземния проход?
— Преди години прочетох статия за бомбоубежищата, които са строили под училищата. Предположих, че след като в съседство има военна база, би трябвало да има и скривалище, а може би дори нещо повече. Затова претърсих старата военна база. Лесно проникнах в нея. В някакъв шкаф в една от стаите открих дневник за дежурствата. В него фигурираше името на Саймън Уотсън. Пишеше, че служил в инженерните войски. Двамата със Себастиан се поровихме и установихме, че старецът е живял в дома на Деби Уотсън, а тя учи в „Мансфийлд“. Един ден уж случайно се натъкнах на нея. Не бързах, изложих постепенно легендата си, но в крайна сметка стигнахме до дядо й и спомените му за базата. Тя знаеше за подземния проход. Знаеше, че тръгва от базата, но нямаше представа къде точно излиза. Но това ни беше достатъчно. Всичко си дойде на мястото. И тъй като тя вярваше, че изпълнявам секретна мисия, разбираше, че никой не трябва да знае за „нас“. Пазеше тайната. Оказа се доста полезна.
— Знаеш ли, че те е наричала Исус? Боготворяла те е. Явно е била много влюбена. Обичала те е до момента, в който е загинала.
Уайът не отвърна нито дума.
Декър погледна Леополд и попита:
— Ти ли измайстори онези раменни подложки?
— Направихме ги заедно. Всичко правим заедно.
— И заедно открихте кои момчета играят в отбора на училището и какви часове имат.
— Не ние, Деби — обади се Уайът. — Казах й, че може да се наложи да вербуваме някои от съучениците й, в случай че се нуждаем от подкрепа на местно ниво. Беше глупаво, разбира се, но тя беше готова да повярва на всичко.
— А „Лишени от справедливост“? Оставили сте листовете в онзи коптор в Юта, където живее Евърс. Предполагам, че сте искали да ги намерим. Нали така успях да се свържа с вас.
— Не сме единствени — каза Уайът.
Декър я погледна.
— Не сте единствени?
— Има много като нас. Хора, които не могат да получат справедливост.
Декър кимна.
— Какво име използваш в момента? Или предпочиташ да те наричам Уайът?
— Можеш да ме наричаш Белинда. Ти си от онова време. Не от това. Макар че няма да останеш дълго в него.
— Добре, Белинда. Леополд ли те запозна с „Лишени от справедливост“?
Уайът изглеждаше изненадана.
— Откъде знаеш?
— На първо място, сайтът е базиран в чужбина. А Леополд е австриец. Семейството му е било убито. Всъщност той е създал сайта. Част от използваните думи предполагат, че английският не е родният език на човека, който ги е писал.
Уайът и Леополд се спогледаха.
Декър помръдна леко на стола.
— Знаете ли, щеше да е по-лесно да убиете мен — каза той. — И да оставите семейството ми на мира.
— Мен никой не ме остави на мира — възрази Уайът. — Никой. — Тя извади нож от джоба си и го вдигна високо. — С това убих Джайлс Евърс. Съвсем скоро баща му ще получи колет.
— Джайлс е изчезнал отдавна. Какво си правила с него толкова време?
— Различни неща — отвърна Уайът. — Най-различни неща. — Имаше вид на човек, който иска да се усмихне, но не знае как да го направи.
— Не мисля, че Клайд обича сина си чак толкова. В крайна сметка Джайлс е съсипал живота му.
Уайът се изправи, прекоси помещението и заби ножа в бедрото на Декър.
Той изкрещя. Когато тя завъртя острието в раната, изкрещя още по-силно, изруга и се завъртя на стола в опит да се освободи. Накрая Уайът извади ножа, а Декър рухна на стола и повърна от шока.
— Не съм засегнала артерията — заяви спокойно Уайът и отново седна на дървения сандък. — Знам къде се намира. Повярвай ми. Изчетох куп медицински книги. Както и книги по балсамиране — добави тя и почука с пръст по слепоочието си. — А както знаеш, ние никога не забравяме. Нищо.
— Освен това няма да се отървеш толкова лесно — каза Леополд и покри раната с тиксо, макар от краищата му да продължи да тече кръв.
Пребледнелият Декър вдигна глава. Уайът не откъсваше поглед от него.

— Значи смяташ, че
неговият
проклет живот е бил съсипан, а? Така ли мислиш?

— Но не колкото твоя — изрече на пресекулки Декър. Ситуацията започваше да ескалира. Не можеше да си позволи повече грешки. Погледна Леополд и попита: — На колко хора като Белинда си помогнал да постигнат правосъдие?
— Не на достатъчно.
Декър напрегна цялата си воля, за да потисне болката поне за няколко минути, да проясни мисълта си и да анализира ситуацията. За да каже онова, което трябваше да каже. В противен случай всичко свършваше.
— Добре че си бил в ареста по време на убийствата на моето семейство и на децата в гимназията. Съдията те пусна, защото имаше желязно алиби.
— Приятелката ми държеше честта да се падне на нея — обясни Леополд. — Така беше редно.
— В такъв случай, каквото и да говорите, явно не правите всичко заедно. Не и когато става въпрос за реални престъпления. Разполагаме с улики против Белинда, с веществени доказателства, но нямаме нищо срещу теб.
— Нямате нищо и срещу мен — отвърна рязко Белинда.
— Твоите родители са били убити. Твоят лекар от института е бил убит. Разбирам защо си го убила. Защото се е възползвал от теб. Още един човек, който би трябвало да те закриля, всъщност те е наранил. Оставила си послания на няколко места. Снехме твой отпечатък от кофата в „Севън-Илевън“. И още един от тоалетната на бара, където си работила като сервитьорка. — Изричаше предимно лъжи, но това нямаше никакво значение. Погледна Леополд и продължи: — В същото време нямаме нищо срещу него. Но както той каза, честта се е паднала на теб, докато той е стоял на безопасно място в миманса.
Леополд се изправи и погледна Уайът.
— Мисля, че е време да сложим край на това.
Декър продължи:
— Клайд Евърс е платил на родителите ти шест милиона долара, за да им затвори устите. Къщата в Колорадо струва милион и осемстотин хиляди. Не са направили никакви подобрения. Проверихме финансовото им състояние. Разходите им са възлизали на двайсет процента от приходите от инвестиционния портфейл, който са съставили. Останалото се е трупало през годините. Цените на акциите, в които са инвестирали, са се покачили. Към момента, в който си ги убила, те вече са разполагали с десет милиона в ликвидни активи. Някой обаче се е сдобил с потребителските им имена и пароли и е започнал да източва парите. По един милион на месец в продължение на девет месеца. Сега от състоянието им не е останало почти нищо. Ти ли взе парите, Белинда?

— Това бяха парите от откупа, който родителите ми приеха, за да мълчат. Заплашиха ме, че отворя ли си устата, ще разтръбят на целия свят какъв изрод съм. Бяха… бяха ме снимали… гола. Казаха, че ще изпратят снимките на вестниците. Затова отговорът ми е: не, не съм взела парите. Не исках тези… тези кървави пари. Те бяха изцапани с
моята
кръв!

— Питам се къде са парите тогава. Може би приятелчето ти знае?
Уайът погледна Леополд, после отново Декър.
— Не разбирам какво говориш — отвърна машинално тя.
— Очевидно Леополд е помогнал на много хора чрез този негов сайт „Лишени от правосъдие.“ А с хората, на които е помогнал, са се случили две неща. Първо, парите им изчезват. И второ, скоро умират.
Декър нямаше представа дали това е вярно, но подозираше, че Леополд прави именно това. Парите от сметките на семейство Уайът трябваше да са отишли някъде. Освен това се съмняваше, че Леополд ще иска „наследницата“ да разбере какво се е случило с тях. Когато погледна към него, изражението му подсказа, че е прав.
— Казал ти е, че неговото семейство също е било убито, нали? — продължи Декър. — Жена му и дъщеря му?
— Те наистина са били убити — отвърна Уайът.
— Да, така е.
— От ченгета.

— Не, не от ченгета.
Той
ги е убил.

Декър чу Леополд да запъва петлето на ударника.
— Това са глупости! А ти си лъжец! — извика Уайът.

Гняв, загуба на контрол, това е добре. До известна степен.

Декър поклати бавно глава.
— Прочетох досието по случая. Видях снимки на телата. И двете жертви са били обесени. В основата на вратовете им, където въжето е отнело последния им дъх, полицаите са открили доста необичаен белег. Почти идентичен и при двете жертви. Австрийските полицаи не са имали представа какво е това. Били са озадачени, тъй като убиецът срязал бесилките, свалил труповете и отнесъл въжетата със себе си. Били са озадачени, защото така и не са заподозрели Леополд. Този късметлия отново имал желязно алиби, осигурено му от двама приятели, които заявили, че е бил в Германия по това време. Ако го бяха заподозрели и бяха проучили въпроса, щяха да открият на какво се дължи необичайният белег.
Дулото на пистолета се заби в слепоочието му.
— Нали каза, че си умрял два пъти? — попита Леополд. — Третия път няма да ти се размине.
Декър продължи да говори:
— Вече бях виждал подобен белег. В една книга, която прочетох, но не забравих, защото ние никога не забравяме нищо, нали, Белинда? Сама го каза. — Помълча и я изгледа изпитателно. Когато тя понечи да каже нещо, той продължи: — Това е специфичен възел. Нарича се двоен удушвач. Прилича на кръстовиден възел, но е малко по-сложен. Упражнявах се да го правя по време на обратния полет от Юта. Установих, че е почти невъзможно да се развърже. Дори се нарежда сред най-ефективните възли в света. Използва се от шейсетте години на деветнайсети век. Нарича се още котвен възел. — Погледна Леополд. — Всеки моряк по света знае да връзва този възел. А преди да бъде разпределен на военна подводница, твоето приятелче тук е отраснало на лодките на баща си, който е бил рибар и е прекарвал шест месеца от годината сред водите на Адриатическо море. — Погледна Уайът и каза: — Мога да продължа. Знаеш, че всичко е в главата ми. Всеки факт, всяка подробност.
— Военна подводница? — отвърна надменно Леополд. — Австрия няма военен флот.

— Но Русия има. А ти си живял там след деветнайсетата си година. Изгонили са те от руския флот, защото са те хванали да крадеш от екипажа. Отне ми доста време да разгадая акцента ти, защото в него има и австрийско, и руско влияние. — Хвърли бегъл поглед на Леополд. —
Ist gut, Herr Leopold
? Така каза в бара. Може дори да не си се усетил.

Леополд стовари пистолета върху главата му.
Декър се отпусна безжизнено на стола.
Сега не само кракът, но и главата го болеше ужасно. Поносимостта му към болката бе по-висока, отколкото при повечето хора. Човек не може да играе професионален футбол, без да е в състояние да търпи болка. Но куршумът в главата нямаше да му причини болка. А да го убие.
Вдигна поглед към Уайът, която се взираше в Леополд. Декър не можеше да види лицето на австриеца и нямаше представа накъде гледа той. Пистолетът обаче си оставаше опрян в слепоочието му.
— Виждаш ли бучката на врата му, Белинда? Мисля, че е в терминален стадий и пет пари не дава за нищо. Освен това е наркоман. А за целта са нужни много пари. Мисля, че обича да манипулира хората. Според мен е измамник, който се възползва от отчаяни хора и ги прецаква. Ако междувременно изкара няколко милиона, както в твоя случай, толкова по-добре.
— Себастиан? — изрече едва доловимо Уайът.
Не това се надяваше да чуе Декър. Това нямаше да го спаси.
— Пълни глупости — отвърна Леополд.
Това също нямаше да го спаси.

— 
Ти
си убила всички тези хора, Белинда — извика Декър. — Но има големи празноти. Продължителни интервали, в които не се случва нищо. Изминават почти двайсет години и изведнъж отвличаш Джайлс Евърс. После идваш и избиваш семейството ми. Кой е бил следващият? Родителите ти? Крие Сайзмор? Отново празнота. После „Мансфийлд“. И Нора Лафърти.

— А сега и теб — озъби се Леополд.
— На какво се дължат тези интервали, Белинда? Защо ми отмъщаваш след двайсет години? Заради него ли? Заради този тип? Заради „Лишени от правосъдие“? Затова ли измина толкова много време, преди да започнеш да убиваш? Знам, че си запомнила думите, които изрекох преди двайсет години — че искам да стана полицай. Спомням си изумения ти поглед, болката, която изпита. Но не си направила нищо. Не и тогава. Нищо до момента, в който си срещнала този тип. И си споделила с него. Разказала си му за парите, които родителите ти са получили като откуп. И той е решил да се възползва. Изопачил е думите ми, провокирал е тази маниакална отмъстителност, тази твоя всепоглъщаща вендета. Внушил ти е, че можеш да направиш само едно нещо, за да получиш възмездие. Внушил ти е, че трябва да го направиш, защото без него няма живот.
— Защо да й го внушавам? — попита Леополд. — Това беше нейното отмъщение, не моето. Тя трябваше да раздаде справедливост. Тя дойде при мен!
— Следователно идеята да се предреши като едър мъжага и да стреля по беззащитни деца е била нейна? — Декър погледна към Уайът. — Да не би да ми казваш, че си искала тъкмо това, Белинда? Да прелъстиш уязвима млада жена като Деби Уотсън, след което да й пръснеш главата? Ти ли го измисли? Та тя е била почти на твоята възраст, когато си била изнасилена. Тя е била едно уплашено хлапе с разбито семейство. Като теб! Искала е по-добър живот. А ти си я прелъстила. Накарала си я да се влюби до такава степен, че е започнала да вижда в теб своето спасение. Затова те е нарекла Исус. След което ти си я убила. Сякаш не те е било грижа за нея. Сякаш не те е било грижа за себе си. Като в случаите, когато хора, които би трябвало да защитават другите, правят точно обратното. Това ли е представата ти за отмъщение, Белинда? Защото не мога да повярвам. Това не си ти. Пет пари не давам колко си се променила. Не си се променила чак толкова!
Уайът мълчеше. Декър обаче възприе като позитивно обстоятелството, че не гледаше към него. А към Леополд.
Тя се надигна от сандъка и попита:
— Ти ли взе парите на родителите ми?
— Защо да го правя? Да си ме видяла да разполагам с пари?
Декър нямаше намерение да изпуска контрола върху ситуацията. Извика:
— Той го прави заради тръпката, Белинда. Обича да манипулира. Сигурно е останал очарован от онова, което си направила в училището. Той го е режисирал, все едно става въпрос за театрално представление. Най-вероятно е прехвърлил парите в някоя банка. Той е убил собственото си семейство, защо му е да създава „Лишени от правосъдие“? Единственият, който е бил лишен от правосъдие в случая, е самият Леополд, защото не си е получил заслуженото за това, че е убил семейството си.
— Вярно ли е? — попита Уайът.
Декър очакваше Леополд да продължи да отрича. Той обаче не го стори.
— Да — отвърна Леополд с ясен и категоричен глас. — Доволна ли си?
Отмести пистолета от главата на Декър. В същия миг Декър се хвърли встрани, като се оттласна със здравия си крак и повлече стола след себе си. Пистолетът изгърмя.



64

Декър се хвърли към Леополд и най-сетне нанесе онзи удар, който не бе имал възможност да нанесе на футболното игрище преди двайсет години. Почувства се отлично.
В резултат на жестокия сблъсък Леополд се строполи странично на пода. Декър бе сигурен, че австриецът никога през живота си не е понасял толкова силен удар. Онези, които само гледаха мачовете на професионалните футболисти от безопасното разстояние, което им осигуряваха седалките на стадиона или големите телевизионни екрани, не можеха да си представят опустошителната мощ на сблъсъка между огромни мъже, които тичат с всички сили и връхлитат други огромни мъже. Това е сблъсък, който предизвиква болка, по-силна от всички останали болки. Това е сблъсък, който разтърсва цялото тяло по толкова различни начини, че след него човек никога не остава същият. Това е сблъсък, който кара костите, мускулите, сухожилията и дори мозъка да правят неща, които никога не би трябвало да правят. Нищо чудно, че толкова много професионални футболисти понасяха осакатяващите последствия от факта, че са забавлявали милиони и по този начин са печелили огромни суми пари.
Декър се стовари право върху Леополд и притисна с огромното си тяло далеч по-дребния мъж, който сигурно бе два пъти по-лек от него. Секунди по-късно усети неприятна миризма. Бе ударил Леополд толкова силно, че той неволно бе изпразнил съдържанието на стомаха си.
Леополд го зарита. Направи опит да вдигне пистолета и да го простреля, но Декър — както бе направил преди време и с Богарт — го притисна с всички сили и усети как изкарва въздуха от белите му дробове. Широкото му тежко рамо се заби в дясната ръка на Леополд и я принуди да остане протегната.
Австриецът се опитваше с всички сили да извърти пистолета към Декър, за да може да стреля, но ъгълът бе невъзможен. Оръжието бе насочено така, че пръстът му не успяваше да достигне спусъка. Беше безполезно. Това означаваше, че двубоят е човек срещу човек. С голи ръце. А предвид разликата в размерите изходът можеше да бъде само един.
Леополд явно го разбра, защото заби коляно в раната на Декър. Декър изкрещя от болка. Но затвори очи, стисна зъби и милиметър по милиметър успя да изправи крака си от свитата позиция, към която бе прикован от стола и тиксото. Усети как тиксото се разтегля, макар да не се скъса. Декър продължи да бута, да рита, да разгъва крака, докато накрая изправи сто и петдесет килограмовото си тяло и се простря в цял ръст върху далеч по-дребния мъж.
Леополд дишаше със сетни сили. Тялото му подскочи в опита да отхвърли Декър. Върху гърдите му обаче все едно бе седнал слон.
В този момент Декър започна да прави нещо, което никога не би сторил с Богарт, защото не бе имал намерение да сложи край на живота на федералния агент. Но изгаряше от нетърпение да сложи край на живота на този човек. Ако не беше тиксото, отдавна да бе убил Леополд. Пак щеше да го убие, но трябваше да прояви малко повече търпение. За целта започва да извърта рамото си в нова посока, едва забележимо, докато другото му рамо продължаваше да притиска ръката с пистолета, в резултат на което противникът му си оставаше на практика невъоръжен.
Този „Смит и Уесън“ нямаше да убива повече.
Леополд продължаваше да рита и блъска, но пространството, в което можеше да действа, бе прекалено ограничено и продължаваше да се смалява. А Декър продължаваше да стиска очи; по лицето му вече се стичаха сълзи от болка. Стомахът му се разбунтува, в гърлото му се надигна жлъчен сок и той повърна върху Леополд.
Дребният австриец започна да се дави, да плюе и да ругае. Знаеше, че времето му изтича, и нямаше никакво намерение да се предаде без бой.
Декър изпитваше нечовешка болка, раната му отново кървеше свободно. Усещаше как загубата на кръв изпива силите му. Той обаче не се нуждаеше от кой знае колко сила. Трябваше само да концентрира огромната си маса в една-единствена точка. Затова продължи да напредва малко по малко, докато най-сетне рамото му попадна в целта.
Под брадичката на Леополд и право върху гърлото му.
И тогава Декър натисна това място с цялата си тежест. Заби босите си крака в бетона, използва силата на триене, за да му осигури нужната опора, и оттласна тялото си напред, заби рамо в трахеята на Леополд и притисна гърдите му така, че да не може да си поеме въздух. Огромният му корем преливаше от тесния гащеризон, надигаше се и спадаше от усилието. Целият се обливаше в пот, макар в помещението да бе студено. Нямаше да спре, докато не приключи. Сърцето му биеше неудържимо. Главата му щеше да се пръсне. Причерняваше му вече пред очите. Но не мислеше за това. Мислеше единствено за това как да убие Леополд.
Декър отпусна едрото си тяло, за да го превърне в мъртво тегло — колкото по-голямо, толкова по-добре. Съжаляваше, че не тежи цял тон. Продължи да бута и да бута, сякаш тикаше тренировъчно чучело по футболното игрище. Може да не притежаваше таланта на останалите, но никога не се уморяваше. И никой от звездите на отбора до обикновените новобранци не тренираше по-усърдно от него.
Това бе неговият миг. Онзи ход, който щеше да сложи край на всичко.
Чу Леополд да се задъхва, но това не беше достатъчно.
Продължи да натиска. Представи си, че е котвен възел. Двойно душещ възел. Никога нямаше да спре, докато това не приключи. Никога.
Чу хъхрене, но и това не беше достатъчно.
Натисна по-силно. Представи си, че е кит върху дребно шаранче. Никога не бе изпитвал такова задоволство от наднорменото си тегло. Искаше да размаже този мръсник. Искаше да го изтрие от лицето на Земята.
Чу едва доловимо продължително издишване. И това не беше достатъчно.
Продължи да притиска с всички сили. Включи виртуалния рекордер в главата си. Пред очите му се появи всяка жертва, всяко лице, докато убиваше бавно техния убиец.
Лентата се завъртя по-бавно и застина на два кадъра. Каси и Моли. Те запълваха изцяло огромната пещера, в която се бе превърнало съзнанието му. Те изпълваха цяла една проклета вселена, която бе безкрайно голяма и продължаваше да се разширява. Въпреки това в нея имаше място само за две лица. Стори му се справедливо. Повече от справедливо.
Натисна отново и промълви:
— Обичам те, Каси. Обичам те, Моли. Обичам ви и двете.
Сега вече не чу нищо. Абсолютно нищо.
Дробовете на Леополд не си поеха дъх, защото не можеха.
Тялото му се отпусна и пистолетът падна на пода.

Това
беше достатъчно.

Декър изправи глава и погледна Леополд.
Малко бяха сигурните неща в живота.
Много бяха сигурните неща в смъртта.
И той се взираше в три от тях.
Широко отворени очи.
Застинали зеници.
Увиснали устни.
Смърт.
Образите на жена му и дъщеря му избледняха бавно в съзнанието му и изчезнаха като финалните кадри на филм.

Липсвате ми толкова много. Винаги ще ми липсвате.

Претърколи се и остана проснат на земята в продължение на няколко минути, за да възстанови дишането си. Никога не бе изпитвал такава умора. Стомахът го присвиваше, краката му трепереха, главата му пулсираше от болка. Усещаше как лицето му се подува на мястото, където Леополд го бе ударил с пистолета. А тъй като сърцето му бе ускорило ритъм, кръвта бе започнала да се стича по-обилно от ранения му крак.
Но по-голямата част от тялото му — всъщност най-важната част от тялото му — се чувстваше добре. Отлично дори.
Изминаха пет минути, преди да се надигне най-сетне и да се изправи заедно със стола и увисналата, разтегната лента тиксо, обвита около него. Заудря стола в стената, докато той не се разпадна на парчета. После се освободи от останките му и от своеобразния си затвор.
Огледа помещението.
Едва сега го видя, защото по време на двубоя си с Леополд бе невъзможно да го види. Макар да го бе подозирал.
Тя не се бе включила в схватката им, нито на негова страна, нито на страната на Леополд.
Трябваше да има причина за това.
Сега се взираше в тази причина.
Бе сгрешил. Онзи „Смит и Уесън“ бе убил отново. Или поне щеше да убие. При това съвсем скоро.
Затътри се с усилие към мястото, където Уайът лежеше на пода, а от раната на гърдите й се стичаше кръв.
Коленичи до нея. Приличаше повече на мъж, отколкото на жена. За него обаче винаги щеше да си остане момиче. Шестнайсетгодишно момиче, което бе страдало толкова много. Прекалено много. Повече, отколкото би трябвало да страда който и да било.
Доктор Маршъл бе казал, че сега хората в състоянието на Белинда вземали участие в решението кой пол да изберат в крайна сметка. Едно човешко същество обаче не би трябвало да се чувства принудено да избира да стане мъж само защото се ужасява от мисълта да бъде жена.
Не беше мъртва, но й оставаше малко живот. В локвата около нея се бе събрала повече кръв, отколкото бе останала в тялото й. А Декър не можеше да спре кървенето.
И, честно казано, не желаеше да го прави.
Погледна първо ръцете й. Ръцете, които бяха отнели живота на дъщеря му. После пръста, който бе натиснал спусъка на пистолета, отнел живота на жена му. Ръцете, които бяха прерязвали гърла, стреляли с пушка, обвили майка си и баща си в найлоново фолио и пронизали в сърцето агент на ФБР.
Накрая погледна лицето й. Очите започваха да се изцъклят, дишането да отслабва. Тялото се предаваше на смъртта. Мозъкът разпращаше команди, че всичко е приключило. Полагаше усилия да се справи със задачите си, доколкото бе възможно предвид раната в гърдите.
Декър вече бе умирал. Но не помнеше да е видял бяла светлина, да е навлизал в сияен тунел или да е чувал ангелски песнопения. Изглеждаше странно човек, който никога не забравя нищо, да не помни смъртта. Нямаше представа дали това му носи утеха или не. Не искаше друго, освен да живее.
Приклекна до нея. Част от него искаше да вземе пистолета на Леополд и да й пръсне мозъка. Друга част искаше да използва огромните си длани, за да отнеме сетния й дъх. Да я изпрати по-бързо там, накъдето и бездруго се бе запътила.
Но не го направи. Очите й потрепнаха веднъж и като че ли се спряха върху него. Погледът в тях му напомни, макар и за миг — а нищо чудно и да му се бе сторило само, — за онова уплашено шестнайсетгодишно момиче, което бе срещнал в института.
Въздъхна и стисна очи за момент, но не се опита дори да осмисли невъобразимата трагедия, която го заобикаляше.
Затова той изчака приклекнал и проследи настъпването на смъртта й. И когато това стана, затвори очите й. Не можеше обаче да затвори страниците на миналото. Знаеше, че никога няма да бъде в състояние да го направи.
Независимо дали го искаше или не, Еймъс Декър, Себастиан Леополд и Белинда Уайът бяха свързани неразривно в живота и в смъртта.
Завинаги.



65

Пейка.
Бъдни вечер.
Валеше сняг и се трупаше върху онзи, който бе паднал през последните три дни. Магазините бяха затворени. Пазаруването бе приключило. След трагичните събития в „Мансфийлд“ всички в Бърлингтън се готвеха да заспят и да се събудят за един тих и спокоен ден със семействата си.
Почти всички.
Еймъс Декър седеше на пейката и се взираше в гимназията „Мансфийлд“. Всъщност взираше се в… нищото.
От уважение към времето бе облякъл ново палто и ушанка с вълнена подплата. Носеше ръкавици и бе обул чисто нови непромокаеми боти четирийсет и осми номер.
Раната на бедрото му бе зараснала, макар че щеше да остане белег на мястото, където ножът се бе забил в крака му; Белинда Уайът бе завъртяла острието и в буквалния, и в преносния смисъл.
Декър бе подкарал микробуса и бе отишъл до търговски център, разположен на петдесетина километра, като се бе ориентирал с помощта на джипиеса в телефона на Леополд. Там бе позвънил на Богарт и бе съобщил координатите си. Агентът на ФБР бе изпратил медицински хеликоптер, който бе пристигнал изненадващо бързо. Бяха му оказали първа помощ на място, след което го бяха откарали до най-близката болница. Още преди да се качи в микробуса, бе поставил турникет на крака си, но въпреки това бе изгубил цял литър кръв, преди да пристигнат медиците.
Бе съобщил на Богарт местоположението на скривалището, използвано от Леополд и Уайът. Криминолозите бяха изследвали местопрестъплението, но най-важните веществени доказателства, с които разполагаха, бяха двете тела, които лежаха на по-малко от два метра едно от друго.
Едното простреляно с четирийсет и пет калибров пистолет, отнел живота на куп невинни жертви.
Другото, буквално задушено до смърт от един затлъстял мъж.
И двамата си получиха заслуженото. Само един от хората, които бяха убили, заслужаваше да умре. Така и не откриха тялото на Джайлс Евърс. Но, както бе обещала Белинда Уайът, в дома на баща му пристигна колет.
Лекарите стигнаха до извода, че Клайд Евърс е паднал мъртъв, когато го е отворил.
Получаването на отрязана глава в кутия може да предизвика подобен ефект.
Декър се поправи: може би двама души заслужаваха да умрат.
А може би четирима, ако прибавеше и родителите на Белинда, които от чиста алчност се бяха обърнали срещу дъщеря си в момент, когато бе имала най-голяма нужда от подкрепата им.
Все пак беше Бъдни вечер и не искаше да мисли за смърт на този ден. Въпреки това тя го заобикаляше от всички страни и се опитваше да прогони останалите му мисли.
Бе посетил гробовете на жена си и дъщеря си. Ланкастър го бе изненадала с появата си и с цветята, които бе оставила. Бяха разговаряли тихо в продължение на няколко минути с надеждата да извлекат някаква нормалност от ситуация, която определено не бе нормална.
Декър седеше на пейката, защото от „Резидънс Ин“ бяха организирали коледно тържество за гостите, които щяха да прекарат празниците в хотела. А той нямаше никакво желание да участва в празненства. В резултат на което бе предпочел пейката навън, под снега, вместо традиционния яйчен коледен пунш и хора, които се опитват да го въвлекат в оживени, но безсмислени разговори. А Декър не можеше нито да участва в тях, нито да ги оцени.
Градската управа бе взела решение да отвори „Мансфийлд“ за следващата учебна година. Дотогава щяха да почистят кръвта, но трагедията бе нанесла рани, които нямаше да зараснат никога. Губернаторът на щата възнамеряваше да присъства на първия учебен ден и да произнесе реч по случай обновяването на гимназията.
Декър нямаше никакво намерение да посети церемонията.
Властите бяха зазидали входа към подземния тунел, който водеше от училищния стол до работилницата по трудово. Армията пък бе заляла с бетон прохода, който свързваше училището с военната база. На втори януари се очакваха да пристигнат булдозери, които да изравнят със земята изоставените сгради и да пренесат останките от оборудването в друга военна база, обречена на бавна смърт.
Представителите на националните медии се стекоха в Бърлингтън като мухи на мед веднага след като властите обявиха самоличността на убийците и заявиха, че те са мъртви. Богарт бе успял да опази в тайна името на Декър. Агентът на ФБР се оказа доста свестен човек, който оценяваше истински важните неща в живота.
Повечето хора не биха се отказали от признанието, което заслужават за това, че с риск за живота си са осуетили плановете на двама убийци. В наши дни подобно геройство носеше купища пари: книги, филмови права, предложения за добре платена работа от реномирани детективски агенции, срещи с политици и популярни личности. Декър можеше да спечели милиони последователи в която и да било социална мрежа.
И все пак той би предпочел куршум в главата пред всичко това.
Вярно, бе позволил на Богарт да му купи нови дрехи и обувки, защото бе изгубил своите благодарение на Леополд и Уайът. Това бе сериозна загуба за беден човек като него.
Богарт го бе умолявал да приеме възнаграждение от федералното правителство за работата си. Капитан Милър бе настоявал за същото от името на полицейското управление в Бърлингтън.

— Бяхме те
наели
като консултант, Еймъс — бе повтарял той, докато най-сетне се бе уморил да го прави.

Декър отказа да приеме каквото и да било заплащане.
Не го направи от благородни подбуди. Нуждаеше се от пари, за да живее. И нямаше проблем да получи дължимото си.
Направи го от чувство за вина.

Изправих се пред Белинда Уайът и заявих, че искам да стана полицай. Казах, че искам да стана полицай, защото полицаите защитават хората. Тя никога не е забравила думите ми, изопачила ги е и им е придала зловещ смисъл. А появата на Леополд само е наляла масло в огъня и той се е разгорял с адски пламък. В резултат на това причиних съвсем неволно смъртта на толкова много хора, включително на тези, без които не мога да живея.

За Декър нямаше никакво значение, че думите му не са криели никаква зла умисъл. За мъртвите очевидно нямаше никакво значение какво е искал да каже и какво не. Както навсякъде в живота и тук всичко бе въпрос на причина и следствие.

А причината бях аз.

Следствието бе прекалено ужасяващо, за да си го помисли дори, макар да имаше чувството, че сега не може да мисли за нищо друго.
Декър не можеше да си позволи да се отдаде на самосъжаление, нито да размишлява върху случилото се, вглъбен в себе си, вперил поглед в пъпа си. Трябваше да си изкарва прехраната, затова в даден момент щеше да стане от пейката и да отиде да си потърси работа с прилично заплащане. Сега обаче, тази вечер, тъкмо преди Дядо Коледа да раздаде своите подаръци, Декър щеше да си седи тук, да се отдава на самосъжаление и да размишлява, вперил поглед в огромния си пъп.
А може би не.
До него седна някой, кръстоса крака и потрепери леко от студа.
Декър дори не го погледна.
— Мислех, че вече си се прибрал във Вашингтон — каза той.
Богарт сви рамене.
— Прибрах се, но се върнах тук, за да довърша нещо.
— Бъдни вечер е. Семейството няма ли да ти липсва?
— Какво семейство?
— Носиш халка.
— Разделихме се, Декър. Преди няколко дни.
— Съжалявам.
— Е, тя не съжалява, а, честно казано, и аз не съжалявам.
— Деца?
— Тя работи на Капитолия, прекарва в офиса по цели нощи. И двамата така и не намерихме време за деца… Уайът ти е казала, че е правила секс с Деби Уотсън, така ли?
— Излъга — отвърна Декър.
— Откъде знаеш? Защото си прав, между другото: аутопсията показа, че тя не се е превърнала изцяло в мъж. Не е притежавала нужните… атрибути.
— През цялото време седеше със събрани колене. Един мъж трудно би го направил. Има и още нещо, не мисля, че наистина е искала да се превърне в мъж. Случилото се с нея е наклонило везните в тази посока. Но тя не е могла да стигне до края.
Замълчаха и двамата.
— Добре, да сложим край на празните приказки. Бих искал да дойдеш и да работиш за мен.
Декър се обърна и го погледна.
— Какво означава това?
— Това означава, че искам да постъпиш във ФБР.
Декър поклати глава.
— Не мога да изкарам изпита по физическа подготовка. Всъщност боя се, че не мога да изкарам нито един изпит.
— Разбира се, няма да бъдеш специален агент. Възложиха ми да събера група, съставена от специалисти в различни области, включително цивилни. Целта ни е да ловим най-лошите. Не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб.
— Но аз не съм специалист в нито една област!
— Бил си полицай, а после и следовател. Имаш достатъчно опит и предостатъчно мозък.
— Не е нужно да го правиш, Богарт. Нали ми купи дрехи и обувки?
— Не го правя заради теб. Правя го заради себе си. Искам да се издигна в Бюрото. Не ми остана нищо друго освен кариерата. Наближавам петдесет. Не постигна ли значими резултати в най-близко бъдеще, това ще означава, че просто съм си губил времето. А с твоя помощ шансовете ми да разреша най-трудните случаи рязко нарастват. След което ме очаква повишение. Не бих имал нищо против един ден да оглавя Бюрото.
— Искаш от мен да напусна Бърлингтън?
— Това проблем ли е за теб?
— Не съм казал подобно нещо.
— Значи не е проблем.
— И това не съм казал.
Богарт го погледна в очите и попита:
— Може ли да повикам тук един човек?
Декър не отвърна, но кимна леко.
Богарт вдигна мобилния си телефон, използва като фенерче вградената в него светкавица и присветна два пъти. Минута по-късно Декър чу стъпки.
В кръга от светлина, хвърлян от уличната лампа, се появи Алекс Джеймисън. Бе облечена в дълго зимно палто и ботуши и бе покрила главата си с шал. Спря пред пейката и сведе поглед.
Декър погледна първо нея, после Богарт.
— Какво пропускам? — попита той.
— Мисля, че е очевидно — отвърна агентът. — Особено за умник като теб.
Декър извърна глава към Джеймисън.
— Той и на мен направи същото предложение, Декър, макар да мисля, че причината за това си по-скоро ти, отколкото аз.
— Тя постигна няколко важни пробива в разследването — намеси се Богарт. — Прояви кураж и интуиция. Знам, че е журналистка, но търся хора с талант в разплитането на трудни случаи.
— И ще напуснеш Бърлингтън? — попита я Декър.
— Честно казано, вече го напуснах.
— Нали искаше да бъдеш репортерка?
— Анди Джаксън ме учеше винаги да търся истината. Предполагам, че това се отнася и до професията, с която си се захванал. Мисля, че ще донеса повече полза, ако работя с Богарт, отколкото ако продължа да пиша статии.
Декър погледна агента.
— Капитан Милър знае ли, че ми правиш подобно предложение?
— Да. Не остана очарован, но прояви разбиране. А и Ланкастър получи повишение и стана негов заместник. Ако случайно не знаеш, започнала е да лекува онова треперене на ръката си и състоянието й се подобрява. Спряла е да пуши и е качила някой и друг килограм.
Декър кимна, но не промълви нито дума.
— Ще си помислиш ли? — попита Богарт.
— Не.
— Декър… — започна Джеймисън.
— Няма да си помисля, защото… защото ще го направя.
Богарт и Джеймисън се спогледаха изненадано.
Декър продължи:
— Но тази вечер предпочитам да остана… тук. Сам.
Богарт стана от пейката, а Джеймисън каза:
— Ще се върнем утре. И няма да те оставим никога повече. Мисля, че достатъчно време си бил сам. — Бяха се отдалечили на няколко крачки, когато тя се обърна и извика през рамо: — Честита Коледа, Еймъс!
Той отвърна с леко кимване, а Богарт и Джеймисън продължиха и не след дълго се скриха от погледа му.
Еймъс Декър затвори очи и прогони всяка мисъл от главата си, сякаш изключи съзнанието си като по команда. Макар и за кратко.
За много кратко.



Благодарности

На Мишел за неизменната й подкрепа.
На Мич Хофман за великолепната редакторска работа.
На Арно Нури и Майкъл Пийч за умелото справяне с изключително трудна ситуация, изискваща ловкост и увереност.
На Джейми Рааб, Линдзи Роуз, Соня Чуе, Карен Торес, Антъни Гоф, Боб Кастило, Мишел Макгонигъл, Андрю Дънкан, Рик Коубън, Брайън Маклендън, Лукас Фосет и всички в издателство „Гранд Сентръл“ за добрите грижи, които полагат за мен.
На Арън и Арлийн Прийст, Луси Чайлдс Бейкър, Лиза Ербах Ванс, Франсис Джалет-Милър, Джон Ричмънд и Мелиса Едуардс за съвместната ни работа върху повече от трийсет книги.
На Антъни Форбс Уотсън, Джереми Тръвейтън, Мария Рейт, Триша Джаксън, Кейти Джеймс, Наташа Хардинг, Сара Лойд, Лий Дибъл, Стюарт Дуайър, Джеф Дъфилд, Джонатан Аткинс, Стейси Хамилтън, Джеймс Лонг, Ана Бонд, Сара Уилкокс, Лиан Уилямс, Сара Маклийн, Шарлот Уилямс и Нийл Ланг от „Пан Макмилън“ за непрестанните усилия в подкрепа на моите книги.
На Правин Найду и екипа му в „Пан Макмилън Австралия“, чиито усилия спомогнаха за популярността ми на другия край на света.
На Санди Вайълет и Каспиян Денис за помощта, която винаги са ми оказвали.
На Рон Макларти и Орла Касиди за изключителните аудиокниги. Обожавам да ви слушам и двамата, макар да знам как ще завърши историята, която разказвате.
На Стив Маат и целия екип на издателство „Бруна“, благодарение на които продължавам да жъна успехи в Холандия.
На Боб Шуле, за това, че въпреки болестта си хвърли орлов поглед върху тази книга.
На Роланд Отуел за страхотната и бърза коректорска работа.
На Кристен и Наташа, които ръководят добре фирмата „Кълъмбъс Роуз“ и фондацията към нея.



Обработка The LasT Survivors



Сканиране: Daenerys, 2018





Разпознаване, корекция и форматиране: sqnka, 2018






Информация за текста


Издание:

DAVID BALDACCI
MEMORY MAN
Copyright ©2015 by Columbus Rose, Ltd.

ДЕЙВИД БАЛДАЧИ
АБСОДЮТНА ПАМЕТ
Американска Първо издание
Превод© Милко Стоименов
Худ. оформление © Николай Пекарев
ИК "ОБСИДИАН" София, 2016
ISBN-978-954-769-407-1