Дейвид Балдачи
	Забравените


	Джон Пулър е специален агент в Отдела за криминални разследвания към американската армия. При последната си мисия в Западна Вирджиния той едва не загива, за да спаси милиони хора от ядрена катастрофа. Току-що завърнал се в централата на Военната полиция в Куонтико, Джон научава, че леля му го моли да отиде при нея в градчето Парадайз, Флорида. Там, пише в писмото си старицата, се случвали странни неща. Но племенникът й не я заварва жива. Удавянето й е нещастен случай, твърди полицията. Скоро след нея „се удавят“ и двама нейни приятели.
	На пръв поглед Парадайз е земен рай. Джон обаче скоро разбира, че там се върши дейност, която обрича стотици хора от цял свят на същински ад. Военният агент е свикнал да рискува, но противниците му са толкова силни и зловещи, че не могат да бъдат разбити лесно. Джон дори не подозира, че в предстоящата битка на живот и смърт ще намери съюзник с почти свръхестествени способности. Един човек на честта, готов на саможертва. Един българин.



	На леля Пеги, един ангел на тази земя, ако изобщо има ангели



	1

	Той имаше вид на човек, който се опасява, че тази нощ ще е последната в живота му. И то напълно основателно. Вероятността това да се случи беше петдесет на петдесет, но процентът можеше да се увеличи. Всичко зависеше от развоя на събитията в следващия час. Не биваше да допуска грешка през него.
	Грохотът на двата мощни двигателя, които работеха на почти максимални обороти, раздираше нощната тишина. По това време на годината Мексиканският залив рядко беше толкова спокоен. Беше сезонът на ураганите, които ежегодно бушуваха над залива. Въпреки че няколко бури се зараждаха в открития океан, нито една не бе навлязла в залива. Милиони хора по крайбрежието се молеха този път да им се размине.
	Корпусът от фибростъкло пореше гъстата солена вода. Корабчето беше достатъчно голямо, за да побере двайсетина души. Проблемът беше там, че пътниците на него бяха трийсет. Всеки от тях беше намерил за какво да се хване, за да не бъде изхвърлен зад борда. Когато толкова претоварен съд се движи с висока скорост, той не може да бъде стабилен дори в спокойно море.
	Капитанът на мостика изобщо не мислеше за удобството на пътниците. Единственият му приоритет беше да останат живи. С едната си ръка придържаше руля, а другата лежеше върху ръчката на газта. Очите му загрижено следяха показанията на скоростомера.
	_Хайде, още малко! Знам, че можеш! Знам, че ще успееш_.
	Стрелката беше закована на трийсет и пет възела. Той плавно избута ръчката напред и скоростта се увеличи до трийсет и осем. Това беше почти всичко, което можеше да изцеди от двойката двигатели без прекомерен разход на гориво. Защото наблизо нямаше пристанища, от които би могъл да зареди.
	Жегата беше трудно поносима въпреки полъха, предизвикан от движението на корабчето. Слава богу, че комарите бяха изчезнали — скоростта все пак вършеше своето, а и се намираха твърде далече от сушата. Капитанът местеше очи от човек на човек, но не за да ги разглежда. Интересуваше го бройката, макар че вече я знаеше. Екипажът му се състоеше от четирима моряци, които внимателно наблюдаваха „пътниците“ с автомати в ръце. В случай на бунт щяха да бъдат пет срещу един. Но пътниците не разполагаха с автомати. Един пълнител щеше да бъде повече от достатъчен за пълното им ликвидиране, а може би в него щяха да останат и още патрони. Освен това повечето от тях бяха жени и деца, защото такива се търсеха.
	Не, капитанът не се тревожеше от бунт. Безпокоеше го разчетът на времето.
	Той погледна светещия циферблат на часовника си. Решителният миг наближаваше. Бяха потеглили със закъснение. После навигационната система сякаш полудя и предварително начертаният маршрут изчезна от екрана в продължение на няколко късащи нервите минути. Разбира се, това доведе до сериозно отклонение от маршрута. Нямаше как да е другояче — безбрежният океан е еднакъв навсякъде, без обичайните отличителни знаци, които помагат за ориентация край сушата. Без електроника щяха да бъдат точно толкова безпомощни, колкото самолет с повредени навигационни прибори, попаднал в непрогледна мъгла. Изходът щеше да е катастрофален. За щастие, успяха да рестартират системата и да коригират курса. Капитанът здраво натисна ръчката на газта. Малко по-късно реши да вдигне допълнително оборотите, почти до максимума. Не откъсваше поглед от контролното табло — следеше налягането на маслото, количеството на горивото и температурата на двигателите. И най-дребната повреда в този момент би имала катастрофални последици. Беше изключено да търсят помощ от Бреговата охрана.
	От време на време вдигаше глава към небето, все едно да открие очите, които го следяха. Сателитни очи, които бездушно пращаха електронни сигнали за това, което виждат. Което означаваше, че той едва ли ще може да реагира на появата на ударния екип. Корабчето му беше напълно безпомощно пред бързите и повратливи катери на Бреговата охрана. Един поглед щеше да бъде достатъчен за изясняване на ситуацията на борда. След което той щеше да влезе в затвора за много дълго време, най-вероятно до живот.
	Но страхът му от Бреговата охрана изобщо не можеше да се сравни с онзи, който изпитваше от едни други хора.
	Увеличи скоростта до четирийсет и три възела и отправи безмълвна молитва към небето двигателите да издържат на натоварването. После отново погледна часовника си, отброи наум две минути и се взря в тъмните води.
	— Ще нахранят акулите с мен — промърмори полугласно той и за пореден път изпита съжаление, че е приел поръчката.
	Но парите бяха толкова добри, че просто не можа да откаже. Вече беше направил петнайсет курса като този и беше изчислил, че след още толкова в близко бъдеще спокойно ще може да се оттегли на някое спокойно местенце във Флорида Кийс и да си живее царски. Отдавна му беше дошло до гуша да разхожда бледокожи туристи от Севера, пристигнали тук с надеждата да хванат някой марлин или гигантска риба тон, но най-често изповръщаха червата си и оплескваха цялото корабче, особено когато морето беше бурно.
	_Но сега най-важното е да закарам тези хора където трябва_.
	Зелените и червените сигнални светлини на носа излъчваха слабо сияние в безлунната нощ. Капитанът продължи да брои минутите наум, но без да откъсва поглед от показанията на уредите.
	Стомахът му се сви на топка, тъй като стрелката на горивото стремително падаше към червената зона. Корабчето беше претоварено. Проблемът с навигационната система доведе до отклоняване от графика и до преразход на скъпоценно гориво. Той винаги зареждаше с десет процента повече от необходимото, но сега имаше опасност и това допълнително количество да не им стигне. Отново огледа пътниците. Повечето бяха жени и деца, но сред тях имаше и няколко доста едри мъже, които със сигурност тежаха над сто кила. А един беше направо гигант. Но изхвърлянето на пътници, за да се пести гориво, беше напълно изключено. Все едно да опре пистолета в слепоочието си и да натисне спусъка.
	В главата му машинално се появиха поредните изчисления — така както го правят пилотите в момента, в който получат списъка на пътниците и каргото. Проблемът с претоварването е един и същ, независимо дали пътуваш по море, или летиш на десет хиляди метра над него.
	_Ще ми стигне ли горивото?_
	Срещна погледа на един от моряците и му махна да се приближи.
	Човекът изслуша проблема на шефа си, а след това направи собствените си изчисления и мрачно поклати глава.
	— Ще бъде на косъм.
	— Няма как да изхвърлим някого през борда — промърмори капитанът.
	— Изключено — съгласи се морякът. — Те разполагат с копие на списъка и знаят точно колко души превозваме. Започнем ли да ги изхвърляме, по-добре да скочим заедно с тях.
	— Кажи ми нещо, което не знам! — раздразнено отвърна капитанът.
	После направи последни изчисления и леко върна газта. Скоростта намаля до трийсет и пет възела и грохотът на двигателите понамаля. Корабчето продължаваше да лети по вълните. За невъоръженото око беше трудно да направи разлика между трийсет и пет и четирийсет и три възела, но пониженият разход на гориво може би щеше да се окаже достатъчен, за да стигнат до крайната цел. Там щяха да заредят отново, а връщането без пътници нямаше да представлява проблем.
	— По-добре да закъснеем, отколкото да не стигнем — промърмори капитанът.
	Забележката прозвуча някак кухо и неубедително и морякът веднага го усети. Пръстите му се стегнаха върху ръкохватката на автомата. Капитанът погледна встрани, усещайки как гърлото му се стяга, а по челото му избива студена пот.
	Навременното им пристигане беше важно за хората, които го бяха наели. Дори и най-малкото закъснение щеше да им създаде сериозни проблеми.
	В момента му се струваше, че огромната печалба вече не означава нищо. Мъртъвците не харчат пари.
	Трийсетина минути по-късно двигателите започнаха да засмукват въздух вместо гориво, а капитанът зърна крайната цел, която се издигаше над водата като някакъв странен трон на Нептун.
	Бяха пристигнали, макар и с голямо закъснение.
	Капитанът насочи вниманието си към пътниците, които ококорени зяпаха странното съоръжение в морето. Смайването им беше напълно разбираемо. Гледката беше чудовищна, особено нощем. Самият той усети как го побиват тръпки, въпреки че не му беше за пръв път. Единственото му желание беше да разтовари стоката, да зареди с гориво и час по-скоро да се махне от тук. В момента, в който тези двайсет и пет души напуснеха борда, те се превръщаха в чужд проблем.
	Той намали оборотите и започна предпазлива маневра за приближаване към ниската метална рампа, залепена за огромното съоръжение. Не след дълго бордът на корабчето опря в нея и беше надеждно закрепен с дебели въжета. Пътниците започнаха да слизат, подкрепяни от няколко чифта опитни ръце. Рампата се полюшваше леко на вълните, причинени от маневрата по скачването.
	Капитанът забеляза, че наоколо не се вижда по-големият кораб, който обикновено поемаше пътниците. Вероятно беше потеглил, натоварен с друга партида жива стока.
	Докато подписваше документите и получаваше парите си, опаковани с найлон и тиксо, той отново погледна към пътниците, които се бяха струпали пред дългата метална стълба. Всички изглеждаха парализирани от ужас.
	_Няма как да не е така,_ мрачно си помисли той. Неизвестното никога не е толкова ужасно, колкото известното. А тези хора бяха съвсем наясно какво ще се случи с тях. Освен това знаеха, че никого не го е грижа за съдбата им.
	Те не бяха богати.
	Те не бяха известни.
	Те бяха тотално забравени.
	Капитанът отвори един от найлоновите пакети. В първия момент съзнанието му изобщо не регистрира това, което видяха очите му. После изведнъж осъзна, че държи в ръцете си не пари, а нарязани вестници. Вдигна глава.
	Дулото на картечния пистолет МР5 беше насочено в гърдите му. Държеше го един мъж, изправен на платформата на този трон на Нептун на има-няма три метра от него. Капитанът имаше време само колкото да вдигне ръка. Сякаш с надеждата, че плътта и костите ще спрат оловото, което летеше към него със скоростта на реактивен самолет. Но това нямаше как да се случи. Куршумът го прониза със силата на хиляди джаули кинетична енергия почти едновременно с още двайсетина други, които разкъсаха тялото му.
	Откосът го вдигна във въздуха и го хвърли зад борда. Четиримата моряци се присъединиха към него още преди тялото му да потъне. Всичките надупчени като решето, всичките мъртви. Тази нощ акулите щяха да пируват.
	В крайна сметка се оказа, че точността е не само добро качество, а и абсолютна необходимост.


	2

	Преди да бъде потопено, корабчето беше старателно почистено. Най-голямо внимание беше обърнато на моторното масло и горивото, тъй като те оставяха петна по повърхността на водата, които се виждаха ясно от въздуха.
	В светлите часове на денонощието изоставената нефтена платформа изглеждаше наистина изоставена. Пленниците бяха в съоръжението и не се виждаха. Свежите попълнения пристигаха и се откарваха само нощем. Денем имаше голям риск да бъдат забелязани.
	В Мексиканския залив имаше хиляди нефтени платформи, които чакаха да бъдат демонтирани. Макар законът да изискваше демонтирането да е до една година след излизане от експлоатация, на практика то се извършваше много по-късно. А през това време платформите, които можеха да поберат стотици хора, си стояха във водата и можеха да бъдат използвани от разни амбициозни търговци, които прекарваха по море ценен товар и се нуждаеха от спирки за прехвърлянето му.
	Докато корабчето бавно потъваше в дълбоките води на залива, пасажерите бяха струпани в подножието на металната стълба.
	Бяха завързани с въжета един за друг, а разстоянието помежду им не надминаваше трийсет сантиметра. Това пречеше на децата да поддържат темпото на възрастните. Когато някое от тях се препънеше, пазачите го изправяха с ритници и отново го вкарваха в редицата. Но ударите им попадаха само по ръцете и раменете, без да докосват лицата. Най-вече лицата на момиченцата.
	Един огромен мъж, много по-едър от останалите, изкачваше стъпалата с наведена глава. Беше висок близо два метра, с широки рамене и тесен ханш, а добре развитите прасци и бедрени мускули му придаваха вид на професионален атлет. И останалата част от тялото му бе покрита с твърди мускули, а чертите на изпитото му лице издаваха, че не е имал лек живот. За него със сигурност щяха да вземат добри пари, но не чак толкова много, колкото за момичетата. Тук всичко зависеше от печалбата, а момичетата, особено по-младите, държаха най-високата цена. В продължение на поне десетина години те щяха да изкарат милиони долари на своите собственици.
	За разлика от тях животът на едрия мъж щеше да бъде доста по-кратък, тъй като тежкият физически труд със сигурност щеше да го убие. Или поне така си мислеха неговите похитители. Следователно и печалбата от него щеше да бъде по-малка.
	Докато се изкачваше нагоре, мъжът си мърмореше нещо под носа на напълно неразбираем за околните език. После пропусна поредното стъпало и залитна. Палките незабавно се стовариха върху гърба и прасците му. Един удар попадна в носа му и го разкървави. Явно похитителите нехаеха за състоянието на _неговото_ лице.
	Той възстанови равновесието си и продължи нагоре, подновявайки неразбираемия монолог. Изглежда, палките не му бяха направили никакво впечатление.
	Момичето пред него се обърна да го погледне, но той не реагира. Възрастната жена зад гърба му поклати глава, промърмори кратка молитва на родния си испански и се прекръсти.
	После мъжът пак се препъна и привлече вниманието на пазачите. Този път те се нахвърлиха върху него направо с тежките си юмруци. Той стоически понесе наказанието, надигна се и продължи по стълбата, като не спираше да мърмори.
	За миг небето на изток се озари от ярка светкавица. Не стана ясно дали мъжът я възприе като знак Божи, но действията му бяха хирургически прецизни — стрелна се към един от пазачите и го блъсна с такава сила, че той излетя над парапета, просна се на металната рампа десетина метра по-долу и застина със счупен врат.
	Никой не забеляза острия нож, който мъжът светкавично откачи от колана на жертвата си. Но именно ножът беше причината за нападението. Докато останалите пазачи излязат от шока, мъжът сряза въжетата около китките си, грабна една спасителна жилетка, окачена на противоположния парапет, и го прескочи.
	Вместо да падне върху металната рампа, тялото му се вряза в топлите води на залива. Скокът беше колкото бърз, толкова и майсторски. Мъжът потъна с главата надолу и светкавично загреба.
	Секунди по-късно водата завря от откосите на множество картечни пистолети МР5. След няколко минути от съоръжението се отлепи лодка, която тръгна да го търси. Но от мъжа нямаше и следа. Под прикритието на мрака той би могъл да заплува в която и да е посока. След няколко безрезултатни обиколки лодката се върна, а водите на залива отново се успокоиха.
	Вероятно е мъртъв, помислиха си преследвачите.
	Останалите пленници, двайсет и четири на брой, продължиха бавното си изкачване към помещенията, където щяха да чакат друг кораб. Натикаха ги по петима в килия, където се смесиха с други пленници, очакващи нежелан превоз до сушата. Те също бяха деца, младежи и хора на средна възраст. Всичките до един бедни и окаяни чужденци. Част от тях бяха предварително набелязани за отвличане, но повечето бяха попаднали тук случайно, поради липса на късмет.
	Всички бяха убедени, че след като ги изблъскат от килиите и ги натоварят на кораба, ще кажат сбогом на всякакви надежди.
	Пазачите им — повечето от тях също чужденци, избягваха да ги гледат в очите, докато им подаваха чинии с храна и бутилки с вода през решетките. За тях те просто не съществуваха.
	Пленниците бяха стадо безименни хора, попаднали временно на съоръжението, издигащо се сред безбрежните води на Мексиканския залив. Част от тях клечаха и гледаха през решетките, но повечето бяха заковали очи в пода. Победени, примирени, лишени от воля и желание да потърсят път към свободата. Бяха просто хора, които стоически приемаха съдбата си.
	Възрастната жена, която беше в редицата зад едрия мъж, често поглеждаше надолу към повърхността на океана. Но разстоянието беше голямо и тя не можеше да види нищо. Въпреки това й се стори, че на два пъти забеляза нещо в далечината. После пристигна храната и тя задъвка оскъдната си дажба, мислейки за едрия мъж, който беше предприел опит за бягство. Мълчаливо се възхити на смелостта, която може би му беше коствала живота. Дори да беше мъртъв, все пак бе свободен. В сравнение с това, което я чакаше, участта му беше по-добра.
	Да, може би именно той извади късмет, помисли си тя, докато преглъщаше сухия хляб с топлата вода от пластмасовата бутилка. После забрави за мъжа.


	Той изскочи на повърхността и потърси с поглед трона на Нептун. Не го видя, защото се намираше поне на седем-осемстотин метра от него. Не си бе представял, че ще плува от нефтена платформа до брега. Това си беше чиста импровизация. Бе възнамерявал да лети със самолет от Тексас за Флорида. Настоящото му премеждие бе в резултат на небрежност, която го бе превърнала в жертва.
	Заплува напред, стараейки се да прави съвсем леки движения, после спря, обърна се по гръб и напрегна слух. Акулите излизаха на лов по тъмно, но той, така или иначе, трябваше да плува, при това през нощта, въпреки хищниците. Дневната светлина означаваше да се изложи на твърде много опасности, дело на хората. Огледа се и не след дълго определи посоката, в която трябваше да се движи. Познаваше отлично бреговата линия на залива, но съществена помощ му оказа и отличната ориентация по звездите. Правеше равномерни и пестеливи движения. Можеше да поддържа това темпо с часове. А за да стигне до крайната си цел, със сигурност щеше да му трябва доста време. Посоката, която избра, беше противоположна на тази, от която беше дошъл. Реши да се опита да превърне в предимство почти безнадеждното състояние, в което се намираше преди броени минути.
	За целта трябваше да плува в посоката на бързия скутер, който рано или късно щеше да го настигне. Възможно беше дори да изпревари другите пленници до крайната точка на пътуването им. Разбира се, ако акулите не му отхапеха някой крайник, оставяйки го да умре от огромната кръвозагуба.
	Загребванията му станаха автоматични, дишането му се успокои. Мозъкът му включи на високи обороти и се фокусира върху непосредствено необходимото. Предстоеше му дълго, изтощително и опасно плуване. Можеше да загине буквално всеки миг. Но това не биваше да се случи, защото беше преживял твърде много, за да стигне дотук. Просто щеше да си заповяда да живее.
	С надеждата това да се окаже достатъчно.
	Както винаги досега.


	3

	Старицата беше висока, но прегърбена. През последното десетилетие гръбначният й стълб силно се изкриви и фигурата й се смали със седем-осем сантиметра. Късо подстриганата коса беше плътно прилепнала към черепа й, а лицето й беше осеяно с бръчки и старчески петна — нещо нормално за жена на повече от осемдесет години, прекарала двайсет от тях в слънчева Флорида. Придвижваше се с помощта на проходилка, на чиито предни крачета бяха надянати две срязани топки за тенис, осигуряващи по-голяма стабилност.
	Преметнала дамската си чанта през рамо, жената стискаше ръкохватките на проходилката с обезобразени от артрита ръце. Претъпканата чанта подскачаше странно при допира с тялото й.
	Походката й обаче беше енергична и изненадващо стабилна. Крачеше напред, без да се озърта, а минувачите доброволно й правеха път, впечатлени от нейната целеустременост. Някои от тях се усмихваха, очевидно решили, че насреща им е изветряла бабичка, на която отдавна не й пука за чуждото мнение. Но тя съвсем не беше изветряла.
	Целта й се намираше няколко метра по-нататък.
	Пощенската кутия.
	Жената спря и се облегна на нея с една ръка. С другата бръкна в чантата и извади някакъв плик. За последен път погледна адреса на получателя.
	Написването на писмото й отне доста време. Младото поколение с неговите есемеси, Туитър и Фейсбук никога нямаше да разбере защо някои хора продължават да пращат обширни, написани на ръка писма и стриктно спазват граматическите правила. Тя обаче искаше да намери точните думи, тъй като съдържанието на писмото беше наистина необикновено.
	Името на получателя беше изписано с печатни букви, за максимална яснота. Това писмо непременно трябваше да стигне до него.
	_ГЕНЕРАЛ ДЖОН ПУЛЪР-СТАРШИ_
	Адресът беше на една болница към Министерството по въпросите на ветераните, където бе настанен генералът. Жената знаеше, че здравето му е доста разклатено, но знаеше и друго — Джон Пулър-старши беше от хората, които умеят да правят така, че нещата да се случват. Ненапразно беше стигнал почти до върха на военната пирамида.
	Освен това беше по-малкият й брат.
	Като дете Джон правеше всичко възможно да й вгорчи живота — подиграваше й се, излагаше я пред гаджетата й, бореше се с нея за вниманието на родителите им. Нещата се промениха, когато пораснаха. Като зрял мъж Джон се преобърна на сто и осемдесет градуса и всячески се опитваше да изкупи всичките главоболия, които беше причинил на сестра си.
	Ако нещо в живота й се объркаше, тя винаги можеше да разчита на него. А когато се роди малкият Джон — нейният племенник, тази зависимост стана още по-силна. Момчето се справяше с бъркотиите дори по-добре от баща си. Може би това писмо щеше да попадне именно в неговите вещи ръце и той щеше да я посети. Не беше го виждала от години.
	Повдигна капака на пощенската кутия и пусна писмото. После го повдигна още няколко пъти, сякаш за да се увери, че пликът наистина е попаднал където трябва.
	След това отново стисна ръчките на проходилката и се насочи към стоянката на такситата. Имаше си любим шофьор, който я беше взел от дома, а сега чакаше да я върне обратно. Тя все още беше в състояние да шофира, но тази вечер реши да не го прави.
	Пощенската кутия се намираше в дъното на еднопосочна улица. Там беше удобно да се паркира, а и разстоянието до кутията беше само няколко крачки. Човекът предложи да пусне писмото вместо нея, но тя отказа. Искаше да го направи сама, освен това се нуждаеше от малко движение.
	За нея този човек беше почти младеж със своите петдесет и няколко години. Носеше старовремска шофьорска шапка, която контрастираше с останалата част от облеклото му — къси панталони в защитен цвят, спортна синя риза и моряшки обувки с релефни подметки. Кожата му беше равномерно мургава, сякаш беше ползвал солариум.
	— Благодаря ти, Джери — промърмори старицата и се качи без чужда помощ отзад в тойотата приус. Джери сгъна проходилката и я натовари в багажника.
	— Готови ли сме за тръгване, госпожо Саймън? — попита той.
	— Надявам се — отвърна тя. За пръв път изглеждаше нервна и действително се чувстваше така.
	— У дома ли?
	— Да, изморих се.
	Джери се обърна и внимателно огледа сгърчената й фигура.
	— Изглеждате ми бледа — констатира той. — Може би трябва да ви види лекар. Слава богу, във Флорида е пълно с доктори.
	— Може би, но не сега. Нужна ми е малко почивка и нищо повече.
	Джери я закара до малкия обособен квартал на брега. Минаха покрай двойката високи палми. На тухлената стена под тях имаше табела с надпис: ЗАЛЕЗ КРАЙ МОРЕТО.
	Госпожа Саймън винаги се дразнеше от табелата, защото живееше на брега на океана, а не на някакво си море. Технически погледнато, домът й се намираше на брега на Мексиканския залив, на територията на Флорида. А надписът на табелата щеше да звучи много по-добре и по-точно, ако гласеше „Залез на крайбрежието“ или „Залез над залива“. За съжаление, нямаше как да промени официално приетото название.
	Джери спря малко по-надолу по Орион Стрийт и й помогна да влезе. Къщата беше типична за тази част на Флорида — двуетажна, от покрити с мазилка блокчета газобетон, с покрив от теракотени плочки и гараж, който побираше две коли. Имаше три спални, като нейната беше непосредствено до кухнята. Застроената площ възлизаше на около триста квадратни метра — прекалено много за сама жена, но тя нямаше желание да се мести. Отдавна беше решила, че това ще бъде последният дом в живота й.
	Отпред се извисяваше самотна палма, а в средата на затревения двор се издигаше малък алпинеум. Оградата зад къщата беше плътна, скриваща от любопитни очи пейката и масичката край басейнче с фонтан в средата, където госпожа Саймън обичаше да си пие кафето и да наблюдава последните лъчи на залязващото слънце. Самата къща изглеждаше точно копие на съседните — като повечето жилища в този квартал. Сякаш строителят разполагаше с гигантска машина, която ги произвеждаше на някоя далечна площадка, а след това ги пренасяше в готов вид до съответните парцели.
	Плажът беше зад къщата — на няколко минути с кола или малко по-продължителна разходка пеш. С широка ивица ситен и бял като захар пясък, той се наричаше Емералд Коуст. Изумруденият бряг.
	Беше лято. Вечер температурата на въздуха не спадаше под двайсет и четири-пет градуса. Това беше с около седем-осем градуса по-хладно от топлината по пладне, която беше нормална за Парадайз, Флорида, по това време на годината. При всички положения Парадайз е глупаво име, помисли си тя. Въпреки че това място наистина се приближаваше до представата за рая. През по-голямата част от годината тук наистина беше много хубаво.
	Тя предпочиташе жегата пред студа. Явно Флорида беше създадена за такива като нея. И най-вече Парадайз.
	Неслучайно прелетните птици прекарваха зимата именно тук.
	Старицата седеше в дневната и оглеждаше спомените от един почти отминал живот. Стените и рафтовете бяха отрупани със снимки на близки и приятели. Очите й се задържаха най-дълго на една от тях — тази на съпруга й Лойд. Тя се влюби в него след Втората световна война. Човек с вродена дарба на търговец, Лойд положително и себе си бе успял да представи в най-добра светлина. По принцип винаги преувеличаваше степента на своя успех. Действително беше добър търговец, но и страшен прахосник. От друга страна, беше много забавен и винаги успяваше да я разсмее. Кротък, умерен в пиенето и без никаква склонност към насилие, този човек я беше дарил с обич. Никога не й беше изневерявал, въпреки че честите пътувания му бяха предлагали немалко изкушения.
	Да, Лойд й липсваше. Едва след смъртта му научи за застраховката „Живот“, която си беше направил, при това за немалка сума. Изтегли я без никакво колебание и купи с нея акции — на „Епъл“ и „Амазон“. Възвръщаемостта на тази инвестиция се оказа толкова голяма, че тя изплати ипотеката на къщата без никакви проблеми, а с останалите пари живееше далеч по-добре, отколкото ако бе принудена да разчита само на пенсия.
	На вечеря хапна малко и изпи чаша студен чай. Апетитът й отдавна не беше както някога. Задряма малко след като се настани пред телевизора. Когато се събуди, имаше чувството, че не знае къде се намира. Тръсна глава да прогони замайването и реши, че е време да си ляга. Тръгна към спалнята, опирайки се на проходилката. Възнамеряваше да поспи няколко часа, а след това да стане и да започне нормалните си занимания за деня. Животът не й предлагаше нищо друго.
	Усети някакво движение зад себе си, но дори не успя да се разтревожи.
	Това беше последният спомен на Бетси Пулър Саймън.
	Движението на някаква сянка зад гърба й.
	Няколко минути по-късно в задния двор се разнесе силен плясък.


	4

	И този път той успя. Направи още няколко широки загребвания и краката му най-после докоснаха дъното.
	Късметът му проработи около два часа след бягството от платформата, когато беше прибран от малко рибарско корабче. Не го питаха нищо. Дадоха му храна и вода, а след това го информираха за точните си координати. Това му позволи да получи доста по-ясна представа за местоположението на платформата в Залива. Не можеше да забрави пленниците, които бяха наблъскани в металните клетки. Те нямаше да бъдат там при евентуалното му завръщане, но на тяхно място щеше да има други.
	Обясниха му, че рибарското корабче няма да го закара чак до брега, но ще го остави достатъчно близо. После бавно продължиха пътя си, тласкани от уморено пърпорещия двигател. Той се зае да им помага в тежката работа просто за да се отблагодари за спасението. Нямаше как да го откарат максимално близо до крайната му дестинация, тъй като трябваше да работят.
	Възхитени от неизчерпаемата му сила, рибарите неохотно се разделиха с него.
	Показаха му накъде да плува и го снабдиха с подходящ за габаритите му спасителен пояс. Той скочи и пое към сушата.
	Обърна се точно навреме, за да зърне как един от тях се прекръства. После главата му се изпразни от всякакви мисли. Единствената му цел беше да стъпи на твърда земя.
	Когато най-после стигна до брега, мускулите му се бяха превърнали в болезнени топки. Най-много го измъчваше обезводняването. В продължение на часове беше заобиколен от вода, но умираше от жажда. Проблеми му създаваха и морските обитатели, които методично го хапеха. Поединично не бяха кой знае каква заплаха, но в крайна сметка оставиха по ръцете и краката му безброй порязвания и малки ранички. След побоя от пазачите и скока от платформата главата и раменете продължаваха да го болят, както и ожуленото му отекло лице.
	Но беше жив.
	Най-накрая бе стъпил на твърда земя.
	Преодоля пенливите гребени на последните вълни под прикритието на мрака и стигна до снежнобелия пясък на Емералд Коуст, Флорида. Огледа бреговата линия и в двете посоки, търсейки евентуални любители на нощното къпане. Но наоколо беше безлюдно и той с облекчение се просна по гръб. Напълни гърдите си със свеж въздух и се втренчи в небето, обсипано с милиарди ярки звезди. Парадайз беше градче с безкрайни плажове, чийто център се намираше почти на пясъка. Западно от него се простираше централната бизнес зона. Той лежеше на няколко метра от дъсчената пешеходна алея, която в този късен час беше пуста.
	Благодари на Бог за щастливото си избавление. За рибарското корабче, което го беше прибрало след часове изтощително плуване. Какво друго, ако не Божието благоволение, му беше помогнало насред безбрежната шир на Мексиканския залив? Дори акулите не го закачаха, а това си беше истинско чудо. Явно Бог беше чул молитвите му. Не можеше да е иначе.
	Похитителите не тръгнаха да го търсят. Без съмнение отново благодарение на молитвите.
	Слава богу, че и плажът беше пуст. Всъщност не съвсем.
	Бог вероятно се бе разсеял.
	Мъжът вдигна глава, доловил приближаващи се гласове.
	После се просна по корем и започна да зарива в пясъка двуметровото си тяло, тежащо сто и трийсет килограма. Искаше час по-скоро да се слее с белите кристалчета, върху които през цялата година хора от различни краища на света се печаха на слънце.
	Съдейки по гласовете, приближаващите бяха двама. Мъж и жена.
	Той предпазливо вдигна глава и напрегна поглед в тяхна посока. Разхождаха се сами. Отново благодарение на молитвите. Ако водеха куче, досега щеше да го е надушило.
	Нямаше да реагира, преди да го видят. Ако това все пак се случеше, може би щяха да го вземат за човек, който си лежи на плажа и се наслаждава на прекрасната нощ. Надяваше се да остане незабелязан. Или в противен случай хората да не се паникьосат. Даваше си ясна сметка, че след тежкото и продължително изпитание в морето изглежда ужасно.
	Стегна се и застина на място.
	Деляха ги десет-петнайсет метра. Лунната светлина не беше ярка, но не беше и слаба. Жената гледаше в негова посока.
	До слуха му долетя възклицанието й, последвано от няколко думи към мъжа.
	В следващия момент осъзна, че всъщност тя гледа другаде.
	Иззад пясъчните дюни се появи слаба и жилава фигура.
	Разнесе се остър пукот и мъжът падна. Жената се обърна да побегне, но куршумът я настигна. Тялото й се стовари на пясъка с глухо тупване.
	Стрелецът прибра пистолета, хвана жената за ръцете и я повлече към водата. Прибоят я подхвана на около три метра навътре и тялото й бързо изчезна.
	Съдбата на мъжа беше същата.
	Изправен на няколко крачки от водата, стрелецът внимателно оглеждаше прииждащите вълни, вероятно за да се увери, че никое от телата няма да бъде изхвърлено обратно. След известно време се обърна и изчезна по пътя, по който беше дошъл.
	Той се почувства засрамен, че не помогна на хората, но въпреки това продължаваше да се притиска към влажния пясък. Нещата се случиха толкова бързо, че едва ли можеше да се намеси.
	Понякога става така, че Бог е зает с други неща. И това си беше самата истина. Беше го изпитвал на собствен гръб. Но Бог е един, а хората са много. Самият той беше едно от милиардите човешки същества, които от време на време се нуждаеха от Неговата помощ.
	Изчака още известно време, за да се увери, че стрелецът си е отишъл. Сега вече беше наложително да напусне плажа. В момента, в който стигна до дъсчената пътека, зърна велосипед, завързан с верига за близкия стълб. Освободи го по най-бързия начин — като изтръгна стълба от дупката му. Нави веригата около рамката, яхна велосипеда и натисна педалите.
	Все още помнеше разположението на повечето улици. На една от тях го чакаше домът, в който щеше да си почине, да хапне и да се напие с вода, а след кратка почивка щеше да започне разследването, което беше главната причина да се появи тук.
	Докато караше напред в мрака, той отново започна да си мърмори под носа. Молеше Всевишния да му прости, че не помогна на онази двойка, като убие нападателя им. Беше умел в убиването. Може би най-умелият. Което не означаваше, че това му харесва.
	Беше гигант, но кротък и добър.
	Понякога обаче, когато имат основателни причини, и най-кротките гиганти прибягват до насилие. А той ги имаше в изобилие.
	Оттук нататък нямаше да бъде кротък. Особено докато се намираше на това място.
	Това беше единствената мисъл, която го тласкаше напред. Беше оцелял благодарение на нея.
	Продължаваше да върти педалите, докато прибоят бавно изтласкваше двата трупа навътре в морето.


	5

	Джон Пулър направи остър ляв завой и пое по тесния път. На задната седалка на колата беше котаракът Дезо, който се появи в живота му изневиделица и вероятно щеше да си отиде по същия начин. Пулър служеше в армията — отначало като рейнджър, а след това като специален агент в ОКР — Отдела за криминални разследвания. В момента не разследваше нищо, защото се връщаше от продължително пътуване в компанията на котарака си. Позволи си тази почивка след кошмарно премеждие в едно миньорско градче в Западна Вирджиния, което за малко да приключи трагично не само за него, но и за още много хора.
	Спря на паркинга пред жилищния комплекс, който се намираше в близост до щабквартирата на ОКР и седалището на 701-ви отряд на военната полиция в Куонтико, Вирджиния, към който беше зачислен той. Това много улесняваше придвижването му до работното място, но на практика той не прекарваше много време в Куонтико. Пътуваше почти непрекъснато, за да разследва престъпленията на хора, носещи униформата на американската армия. За съжаление, тези хора съвсем не бяха малко.
	Паркира скромното служебно шеви малибу, извади раницата си от багажника и отвори задната врата на Дезо — тлъсто същество с кафяво-оранжева козина, което излезе бавно и царствено и го последва нагоре по стълбището. Пулър живееше в малък апартамент, в който нямаше много мебели. Той беше прекарал почти целия си съзнателен живот в армията и днес, когато му оставаха няколко години до четирийсет, твърдо нямаше афинитет към претрупаната мебелировка и съпътстващите я боклуци.
	Напълни купичките на Дезо с храна и вода, извади една бира от хладилника и се отпусна в коженото кресло. Качи крака на масата и затвори очи. Вече не помнеше кога за последен път беше имал нормален нощен сън и бързо реши, че сега е моментът да направи нещо по въпроса.
	Последните няколко седмици не бяха никак леки. Той беше висок точно 192,5 сантиметра и обикновено тежеше 104 килограма, но напоследък бе отслабнал пет килограма. Това не беше фатално, тъй като все още можеше да покрие дори и най-тежките армейски тестове за сила, издръжливост и бързина. Но психически не се справяше много добре и имаше чувството, че едва ли някога ще възстанови душевното си равновесие. В някои дни беше уверен, че ще се справи, но в други мислеше точно обратното.
	Днес беше един такъв ден.
	Беше предприел дългото пътешествие с кола, за да прочисти главата си след тежкото изпитание в Западна Вирджиния.
	Но не стана. Нещата дори се влошиха. Просто защото продължителното шофиране му даде предостатъчно време за размисъл. Понякога това му се отразяваше зле. Не искаше да мисли, а да бъде зает с нещо друго. С нещо, което да го накара да забрави миналото и да се пренесе в бъдещето.
	Телефонът му иззвъня и той инстинктивно погледна дисплея.
	ФВЗ. Което ще рече Федерален военен затвор със седалище Форт Левънуърт, Канзас. Там лежаха най-важните — тоест най-опасните — престъпници.
	Пулър ходеше там и го познаваше много добре.
	Защото в една от килиите лежеше неговият по-голям и единствен брат Робърт Пулър, който по волята на армията щеше да прекара остатъка от живота си между дебелите бетонни стени на този затвор.
	— Ало?
	— Изчакайте, моля — каза делови женски глас.
	В следващия момент в мембраната прозвуча познатият тембър.
	Обаждаше се брат му, бивш майор от ВВС, осъден от военния съд за държавна измяна по причини, които Пулър нито знаеше, нито щеше да разбере до края на живота си.
	— Здрасти, Боби — поздрави с равен глас той. Главата започваше да го боли.
	— Къде си?
	— Току-що се прибрах и отмарям — раздразнено отвърна Пулър. — Какво става?
	— Как мина пътешествието? Успя ли да подредиш мислите си?
	— Всичко е наред.
	— Което означава, че не си успял и ме отсвирваш. Добре. Мога да го понеса.
	Обикновено Пулър се радваше да поговори с брат си, защото се чуваха рядко, а още по-рядко се виждаха. Но не и този път. Единственото му желание беше да се отпусне в креслото с бира в ръка и да не мисли за нищо.
	— Какво става? — повтори малко по-твърдо той.
	— Разбирам какво искаш да ми кажеш: „Затвори проклетия телефон, защото не ми се говори“. Нямаше да те безпокоя, ако не беше едно телефонно обаждане.
	Пулър изправи гръб и остави бирата си на масата.
	— Какво обаждане? От стареца ли?
	В живота на братята Пулър имаше само един „старец“.
	Това беше Джон Пулър-старши. Генерал-лейтенант в оставка и армейска легенда — от школата по бойна подготовка с дисциплините „Сритай задника на врага“ и „Бой до последен дъх“. Днес обаче командирът на легендарната 101-ва въздушнопреносима дивизия лежеше в болницата за ветерани, където страдаше от кратки, но остри пристъпи на деменция и още по-тежка форма на депресия. Вероятно деменцията можеше да се обясни с възрастта, но депресията се дължеше на факта, че вече не носеше униформа и не командваше никого — достатъчен повод да не му се живее повече. Причината Пулър-старши да бъде на тази земя беше само една: да води бойците си в боя.
	Или по-точно казано — да води бойците си към _победата_ в боя. Поне той мислеше така. И в повечето случаи имаше съгласието на синовете си.
	— Не лично — поясни Робърт. — Обадиха се хора от болницата. Не успели да се свържат с теб и затова потърсиха мен. Но аз няма как да му отида на свиждане, не мислиш ли?
	— Каква беше причината да те потърсят? Нов пристъп на деменция? Или е паднал и си е счупил бедрената кост?
	— Нищо подобно. Според мен не става въпрос лично за него. Татко не си е направил труда да им обясни. Доколкото разбрах, става въпрос за някакво писмо, което е било адресирано до него, но не съм напълно сигурен…
	— Писмо ли? От кого?
	— Не мога да ти кажа. Най-добре е да отидеш там и да се ориентираш на място. Казаха ми, че бил много разстроен.
	— А те не са прочели какво пише в писмото? Как е възможно това?
	— Знаеш как — отвърна Робърт. — Колкото и изтрещял да е татко, ако не желае да прочетеш някое от писмата му, значи няма да го прочетеш. Въпреки възрастта си той все още може да рита задници. Едва ли има доктор в системата на ветераните, който да дръзне да излезе насреща му.
	— Добре, Боби. Тръгвам веднага.
	— Нека зарежем глупостите, Джон. Наистина ли си добре?
	— Ако наистина зарежем глупостите, не съм, Боби. Никак не съм добре.
	— Какво мислиш да правиш?
	— Аз служа в армията.
	— Какво по-точно искаш да кажеш?
	— Че ще продължавам да служа в армията.
	— Винаги можеш да поговориш с някого. В армията има куп специалисти, които се занимават точно с това. В Западна Вирджиния си преживял много. Всеки на твое място би се скапал. То е нещо като посттравматичен стрес.
	— Не изпитвам нужда да говоря с когото и да било.
	— На твое място не бих отхвърлил подобна възможност.
	— Мъжете от фамилия Пулър не споделят проблемите си.
	Почти видя как брат му разочаровано клати глава.
	— Кое поред е това семейно правило? Трето, четвърто?
	— В момента за мен е номер едно — отсече Пулър.


	6

	Дали и аз ще свърша тук? — запита се Пулър, докато крачеше по коридорите на болницата за ветерани. Стана му тежко при вида на страдащите и осакатени възрастни хора, които някога са били войници.
	Може би по-разумното решение е куршум в главата, помисли си той. Разбира се, когато му дойде времето.
	Знаеше къде се намира стаята на баща му и подмина гишето на сестрите. Всъщност чу стареца далеч преди да го види. Годините и болестите бяха пощадили гласа на Джон Пулър-старши, който продължаваше да звучи като йерихонска тръба.
	Когато беше на няколко крачки, вратата се отвори и в коридора се появи една изтощена медицинска сестра.
	— Боже, колко се радвам, че дойдохте! — възкликна тя, зърнала Пулър. Позна го веднага, въпреки че не носеше униформа.
	— Какъв е проблемът?
	— _Той_ е проблемът! През последните двайсет и четири часа непрекъснато пита за вас и буквално не млъква!
	Пулър сложи длан върху бравата.
	— Бил е генерал-лейтенант — въздъхна той. — За хората като него всичко е лично. Заложено е в тяхното ДНК.
	— Желая ви късмет — отвърна сестрата.
	— Това няма нищо общо с късмета — отвърна Пулър, влезе в стаята и затвори след себе си.
	Облегна широкия си гръб на вратата и бавно се огледа. Стаичката беше малка, около три на три. Приличаше на затворническа килия. Фактически не беше по-голяма от помещението във военния затвор, където брат му щеше да лежи до края на дните си.
	Обзавеждането се изчерпваше с болнично легло, ламинирано нощно шкафче, параван и един видимо неудобен стол.
	Имаше още прозорец, малък гардероб и баня, оборудвана с метални дръжки за опора, и няколко бутона за повикване на персонала.
	И накрая неговият старец Джон Пулър-старши, бивш командир на прочутата 101-ва въздушнопреносима дивизия „Крещящите орли“.
	— Къде, по дяволите, се губиш, офицер? — попита Пулър-старши, присвил очи, сякаш го беше взел на мушка.
	— Току-що се връщам от мисия. Чух, че нещо става, сър.
	— Става, и още как.
	Пулър пристъпи напред и спря пред леглото, в което лежеше баща му, облечен с бяла тениска и синьо долнище на пижама. Навремето висок почти колкото сина си, днес старецът се беше смалил до метър и осемдесет и пет — все още висок, но вече не някогашният строен и внушителен мъж. Косата около голото му теме беше бяла и сплъстена. В един момент леденосините му очи хвърляха мълнии, а в следващия губеха всякакво изражение.
	Лекарите не бяха наясно какво точно се случва със здравето на Пулър-старши. Отказваха да му поставят конкретна диагноза — засега не говореха за алцхаймер или деменция — предпочитаха да използват думата „остаряване“.
	Пулър се надяваше, че поне днес баща му ще бъде достатъчно вменяем, за да му разкаже за писмото. Или да му го покаже.
	— Разбрах, че сте получили писмо — подхвърли той. — Може би свръхсекретна комуникация от министъра на отбраната?
	Баща му все още не си даваше сметка, че е напуснал армията, въпреки че оттогава бяха изтекли близо двайсет години. А синът избра да не разсейва заблудата му, за да го поддържа във форма и да имат тема на разговор. През цялото време се чувстваше глупаво, но лекарите бяха на мнение, че поне за момента подобно поведение е препоръчително.
	Пулър-старши кимна и се намръщи.
	— Изглежда, нещата са сериозни, офицер. Много съм разтревожен.
	— Мога ли да го прочета, сър?
	Баща му се поколеба. От погледа му личеше, че не е много сигурен кой стои пред него.
	— Ще разрешите ли да го прочета, генерале? — настоя Пулър.
	— Тук, отдолу — отвърна баща му и потупа възглавницата си. — Много ме разтревожи.
	— Може ли, сър?
	Баща му кимна и се надигна до седнало положение.
	Пулър отмести възглавницата и вдигна отворения плик с назъбени краища. Адресът беше изписан с печатни букви. До болницата на ветераните, до баща му. Пощенското клеймо беше от Парадайз, Флорида. Мястото му звучеше познато. Погледна името на подателя в горния ляв край на плика.
	_Бетси Пулър Саймън. Ето защо градчето ми е познато_.
	Това беше леля му, сестрата на баща му. По-възрастна от него с почти десет години. Съпругът й се казваше Лойд Саймън и беше починал преди много години. По онова време Пулър беше на мисия в Афганистан. Спомни си, че баща му беше драснал няколко реда, за да му съобщи новината. Оттогава насам се беше сещал за леля си изключително рядко. Не знаеше защо. Но сега изведнъж тя получи цялото му внимание.
	Беше написала писмо, което беше разтревожило баща му. Може би трябва да разбера защо, каза си Пулър. Надяваше се, че не става въпрос за изгубен домашен любимец, неплатена сметка или, не дай си боже, повторна женитба на старицата, която съобщава радостната вест на брат си.
	Не, това последното беше изключено.
	Измъкна единичния лист от плика и го разгъна. Беше от плътна скъпа хартия с изящен воден знак. След още пет години със сигурност вече нямаше да се произвеждат такива. Кой в днешно време пишеше писма на ръка?
	Концентрира се върху разлетия ръкописен текст, който изпълваше листа. Беше изписан със синьо мастило, което изпъкваше много добре на кремавата хартия.
	Писмото съдържаше три абзаца. Пулър ги изчете внимателно, два пъти поред. Най-отдолу леля му беше написала „С много обич, Джони. Бетси“.
	_Джони и Бетси?_
	Това изведнъж превърна баща му в почти нормален човек.
	_Почти_.
	Вече разбираше защо старецът се е разстроил от писмото. Защото беше ясно, че и леля му е била разстроена, когато го е писала.
	Нещо ставаше в Парадайз, Флорида. Нещо, което не й харесваше. Писмото не предлагаше подробности, но написаното пробуди любопитството на Пулър. През нощта се случвали странни неща. Хората не били такива, каквито изглеждали. Имала чувството, че нещо не е наред. Не назоваваше имена, но писмото завършваше с молба за помощ. Не от брат й.
	_Тя изрично подчертава, че се нуждае от моята помощ_.
	Леля му сигурно беше разбрала, че е военен следовател. Най-вероятно от баща му, но може би и сама. Професията му не беше тайна за никого.
	Сгъна писмото и го прибра в джоба си. Погледна към баща си, който беше заковал очи в малкия телевизор, прикрепен на стената посредством метална стойка. На екрана течеше предаването „Вярната цена“ и Пулър-старши изглеждаше искрено заинтригуван от него. Освен 101-ва дивизия този човек беше командвал в боя армейски корпус от пет дивизии с близо сто хиляди отлично обучени бойци. Но това не му пречеше да гледа с интерес някакво шоу, в което участниците се опитваха да отгатнат цените на разни стоки за всекидневна употреба и да получат онази от тях, чиято цена са познали.
	— Може ли да задържа писмото, сър? — попита Пулър.
	Очевидно доволен, че синът му се е появил по негова заповед, възрастният човек се успокои и загуби интерес към него. Той само вдигна ръка и му направи знак, че е свободен.
	— Разреши проблема, офицер. Очаквам да докладваш след изпълнението на задачата.
	— Ще дам най-доброто от себе си, сър.
	Въпреки че баща му изобщо не го гледаше, той стегнато отдаде чест, завъртя се на пети и тръгна да си върви. Направи го, защото при предишната визита буквално избяга, обзет от гняв и отвращение, докато баща му продължаваше да крещи след него. Ала старецът явно беше забравил този инцидент. Както и много други неща. Но в съзнанието на Пулър остана колкото ясен, толкова и грозен спомен.
	Този път обаче баща му се обади в момента, в който протягаше ръка към бравата.
	— Погрижи се за Бетси, офицер. Тя е голяма работа.
	Пулър се обърна и срещна втренчения му поглед. Леденосините очи изведнъж бяха възвърнали предишния си блясък. Очевидно беше напуснал територията на „Вярната цена“.
	— Заемам се, сър. Можете да разчитате на мен.
	По пътя към изхода се сблъска с лекуващия лекар на баща си. Оплешивяващ и слаб, този човек беше добър медик и работеше тук за много по-малко пари, отколкото би могла да му осигури дипломата от Йейл.
	— Как е той? — попита Пулър.
	— Добре, според очакванията. Физически все още е в изключителна форма. Не бих се пробвал на канадска борба срещу него. Но горе нещата продължават да се влошават.
	— Какво може да се направи?
	— Приема лекарствата, които по принцип се предписват на хора в неговото състояние. Но те няма да му помогнат. Процесите са необратими, поне засега, въпреки че вече има няколко обнадеждаващи открития. Според мен ще продължава да се влошава, Джон. Засега бавно, но с течение на времето все по-бързо и по-бързо. Съжалявам за ужасната новина.
	Пулър му благодари и закрачи към изхода. Отдавна знаеше всичко това, но не спираше да пита, сякаш очакваше, че някой ден отговорът ще бъде различен.
	Излезе от болницата и се насочи към колата си. По пътя отново измъкна писмото. Леля му услужливо беше написала и телефонния си номер в Парадайз. Стигна до колата, седна на калника и започна да го набира.
	Просто не обичаше да отлага нещата, които могат да бъдат свършени веднага.
	Телефонният секретар се включи след четири сигнала „свободно“. Пулър остави съобщение, прекъсна връзката и пусна телефона в джоба си.
	Поседя на калника на своето малибу още известно време. На практика то беше собственост на армията, но Пулър _беше_ армията. Следователно собствеността нямаше значение.
	Тонът на писмото беше тревожен и загрижен. Но той все пак се беше опитал да се свърже с нея само веднъж. Може би бе отишла на преглед. Възрастните хора често посещаваха лекарските кабинети — знаеше го със сигурност покрай състоянието на баща си.
	От гърдите му се изтръгна въздишка. От много гледни точки проблемът изобщо не беше негов. Баща му вероятно вече бе забравил за писмото. Самият той не беше виждал леля си от много години. Тя беше престанала да бъде част от живота му на зрял човек за разлика от детските му години. Тогава я приемаше като втора майка просто защото нямаше как да бъде с първата.
	Все още пазеше много спомени от миговете, прекарани с Бетси Саймън. Тя винаги беше насреща, когато се нуждаеше от нещо, което му липсваше в живота. Нещо важно за малките момчета. Нещо, което бащите не предлагат дори когато са наоколо. Но това не се отнасяше до собствения му баща. Той никога не беше наоколо, а вечно зает да командва хилядите бойци, принуждавайки ги да изпълняват не само изискванията на армията, но и лично _неговите_. Бетси Саймън беше жената, която запълваше тази празнота. И в онези години беше най-важният човек в живота му. С нея споделяше всичко — и поражения, и триумфи. Тя беше отличен слушател. На по-късен етап Пулър започна да осъзнава, че тази жена го съветва толкова изкусно, че той неусетно възприема съветите й като свои собствени хрумвания.
	Все още му оставаха няколко дни отпуск. Никой не очакваше да се върне на работа толкова рано. А и не можеше да обърне гръб на проблема.
	Нито пък на нея. Това не беше само алтруизъм. Част от него се питаше дали леля Бетси ще може отново да му помогне да намери решение на проблемите си. Не само на този с баща му. На практика не беше споделял с никого какво се бе случило в Западна Вирджиния. Включително и с брат си. Но за разлика от това, което каза на Робърт, той изпитваше нужда да говори за много неща. За съжаление, липсваше слушател, пред когото да може да се отпусне.
	Вероятно такъв отново щеше да се окаже леля му.
	По всичко личеше, че е готов да тръгне за Парадайз.


	7

	Много пътища водеха до Парадайз. Пулър избра един полет на „Делта“ през Атланта, който го отведе до регионалното летище на Северозападна Флорида само четири часа и половина след излитането му от Вашингтон. Летището беше построено на държавна земя. Върху нея се намираше и военновъздушната база „Еглин“, която беше сред най-големите в света. Пулър я беше посещавал още като курсант в школата за рейнджъри.
	Тази част на Флорида попадаше в централната часова зона, тъй че Пулър премести стрелката на часовника си още докато влизаше в офиса на агенцията за коли под наем „Херц“.
	В момента тук беше десет и половина сутринта, което означаваше, че е спестил един час. Температурата на въздуха гонеше трийсет градуса.
	— Добре дошли на Емералд Коуст — приветства го жената зад гишето — ниска и набита, с кестенява накъдрена коса, чийто естествен цвят най-вероятно беше сив.
	— Аз пък очаквах да чуя „добре дошли в Парадайз“ — подхвърли той.
	Жената вдигна глава.
	— До там ще стигнете за около четирийсет минути — усмихна се тя. — Опитвам се да го включа в поздравлението си, но едва в двайсет процента от случаите се налага да казвам „добре дошли в Парадайз“.
	— Предполагам, че дори раят остарява — кимна Пулър.
	— Искате ли кабрио? — попита жената. — Всички, които пристигат тук, предпочитат колите без покрив. Току-що ни върнаха един много красив корвет.
	— Не знам — колебливо отвърна Пулър. — Колко струва?
	Когато чу цената, той поклати глава.
	— Не мога да си го позволя. Армията не ми плаща чак толкова много.
	— Военен ли сте?
	— Да, постъпих веднага след колежа.
	— И моят син е военен. Служи като рейнджър.
	— Известно време бях инструктор в Школата за подготовка на рейнджъри, а след това се прехвърлих в Седемдесет и пети батальон във Форт Бенинг и две години по-късно се озовах в Близкия изток.
	— Рейнджърите са най-добрите.
	— И аз мисля така въпреки мнението на морските пехотинци и тюлените — отвърна Пулър.
	Жената замълча за миг, после попита:
	— Още ли искате онзи корвет?
	— Вече ви казах, госпожо. Бюджетът ми не го позволява.
	— А колко можете да платите?
	Пулър й каза.
	— Бюджетът ви _вече_ го позволява — обяви тя, след като набра нещо на компютъра си.
	— Можете ли да го направите?
	— Вече го направих — отвърна тя. — Получавате и безплатно джипиес устройство.
	— Оценявам жеста ви.
	— Аз пък оценявам _вас_.
	Корветът беше златист на цвят и наистина супер. Пулър го изкара на пътя с чувството, че самият той е позлатен.
	Пое на юг по магистрала 85, преминавайки край населени места с екзотични имена като Шалимар, Синко Баю и Форт Уолтън Бийч. После се включи в широката като самолетна писта Миракъл Стрип Паркуей и мина покрай остров Окалуса, който също беше част от обширната територия на военновъздушната база „Еглин“. Прекоси някакъв мост, който го отведе в градчето Дестин, продължи на изток и не след дълго пристигна в Парадайз.
	Един поглед наоколо му беше достатъчен да разбере защо това малко градче носи име, означаващо рай. Всичко наоколо беше ново и лъскаво, очевидно висока класа, с изглед към океана, наподобяващ пощенска картичка. Направо на плажа се издигаха няколко модерни многоетажни постройки, предлагащи луксозни апартаменти под наем. Непосредствено до тях се намираше живописно пристанище с рибарски лодки, които изглеждаха извадени директно от някоя холивудска продукция. Наоколо имаше шикозни ресторанти и бутици, в които пазаруваха красиви жени. Беше пълно с лимузини, в сравнение с които корветът беше най-обикновена кола. Цялата атмосфера излъчваше недвусмисленото послание „Това тук е уникално кътче, хора“.
	Пулър намери свободно място за паркиране, измъкна едрото си тяло от ниската кола с цената на доста усилия, а после бавно се огледа.
	Беше с джинси, свободно падаща бяла риза с дълъг ръкав и мокасини на бос крак. Ризата скриваше кобура с пистолет M11 отзад на колана. Служебното му положение на агент в ОКР го задължаваше никога да не се разделя с оръжието си. Но дори без изискванията на устава той би се придържал към това правило.
	Така ставаше, когато човек е изпълнявал мисии в Близкия изток. Там носенето на оръжие беше естествено като дишането. Иначе шансовете да оцелееш намаляваха драстично.
	Слънцето продължаваше да се изкачва в небето. Беше горещо, но свежият бриз успяваше да пресуши капките пот, избили по челото му. Покрай него минаха няколко млади дами с добре оформени почти голи тела, които го удостоиха с продължителни погледи. Бяха преметнали на рамо чанти на „Кейт Спейд“ и „Ермес“ и потракваха с високите токчета на сандалите си „Джими Чу“.
	Той обаче не реагира. Все още беше в отпуск, но това не означаваше ваканция. Появата му тук беше свързана с частна, но съвсем конкретна мисия.
	Събу си обувките и се насочи към плажа, който беше само на няколко крачки. Никъде другаде не беше виждал толкова бял и ситен пясък. В Близкия изток беше различен — по-едър и груб. Или може би му се бе сторило така, защото именно върху онзи пясък враговете се бяха опитали да го ликвидират с всевъзможни оръжия — пистолети, пушки, самоделни бомби, а дори и с голи ръце. Тези неща пречеха на човек да оцени дадено място.
	Водата също беше уникална. Вече разбираше защо са нарекли тази ивица Емералд Коуст — Изумрудения бряг. Спокойното море приличаше на огромна тепсия, пълна с блестящи зелени камъни. Дъската, на която отбелязваха състоянието му, беше оцветена в жълто, което означаваше леко вълнение със средна степен на опасност. Но той нямаше никакво намерение да плува.
	Третата и последна фаза от обучението му в Школата за подготовка на рейнджъри беше проведена именно във Флорида. Но не в Парадайз, а сред блатата на Слънчевия щат, които бяха пълни с алигатори и отровни змии — най-вече мокасини, гърмящи и коралови. Пулър не си спомняше в радиус от двеста километра в онзи район да е виждал красавици по бански с чанти „Гучи“. А инструкторите бяха по-лоши дори от змиите и безмилостно гонеха рейнджърите от единия до другия край на блатистата територия.
	Погледна летовниците, които седяха под сини чадъри или се изтягаха върху хавлиите си. Никога през живота си не беше виждал накуп толкова много голи дупета и жени по монокини. На всичкото отгоре значителна част от тях не бяха в най-добрата си физическа форма, което би трябвало да ги накара да се пооблекат.
	Загорял спасител наблюдаваше морето от вишката. По-надолу друг негов колега пришпорваше моторна триколка по мокрия пясък.
	Хубав живот, стига да можеш да си го позволиш.
	Пулър извърна глава към ясното небе, постоя малко под горещите лъчи и стигна до заключението, че времето му за слънчеви бани е изтекло. Армията не одобряваше безделието, независимо дали си в отпуск или не.
	Той се върна при колата, почисти краката си от пясъка и обу мокасините си. Покрай него бавно мина патрулка с надпис „Парадайз — ПУ“ на вратите, украсен с превиващи се под вятъра палми. В нея имаше две ченгета.
	Шофьорът беше як мъж с бръсната глава и слънчеви очила. Той намали скоростта, огледа колата на Пулър и му кимна.
	Пулър му отвърна, питайки се какво ли иска да му каже. Във всички случаи беше препоръчително да си в добри отношения с местната полиция, включително и когато колите й са изрисувани с палми.
	Партньорът на дебелия се оказа жена, която също го огледа през слънчевите си очила. Блондинка на трийсет и една-две. За разлика от колегата си тя не му кимна, а просто извърна глава, подхвърли нещо и патрулката потегли.
	Пулър ги изчака да се отдалечат, после влезе в корвета и запали двигателя. Адресът на леля му вече беше вкаран в джипиеса. Машинката беше категорична, че до там са точно пет минути път.
	Пет минути път, без да има никаква представа какво го очаква.
	Като в боя. С тази разлика, че в боя имаше колеги и подкрепления.
	Тук обаче беше соло.
	След премеждията в Западна Вирджиния, където също бе отишъл сам, тази стратегия започна да му изглежда леко дразнеща.
	Ако имаше късмет, Бетси Саймън щеше да му отвори лично и да го покани на чаша студен чай.


	8

	Той беше истинска находка за ландшафтната компания, защото беше силен за трима и се задейства като машина още от първия си работен ден.
	След като избяга от плажа в нощта на двойното убийство, той насочи крадения велосипед към един не толкова живописен квартал на Парадайз. Там го чакаше квартира с предплатен за месец наем и добре зареден хладилник. Всъщност тя представляваше една стаичка четири на четири с малък кухненски бокс, но въпреки това се явяваше най-просторният дом в досегашния му живот. Чувстваше се истински щастлив, че я има. Остана затворен в нея в продължение на няколко часа. Нахрани се, възстанови водния баланс на организма си и проми раните си. След което се зае да обмисля следващите си ходове.
	Повечето от обитателите на този квартал караха древни пикапи или коли с износени гуми и пушещи двигатели. Останалите се придвижваха с велосипеди или вдигаха палец пред автомобилите на по-състоятелните си съседи, за да стигнат там, накъдето са се запътили. Нощем районът беше опасен. Навън излизаха само онези, които се ползваха с протекциите на някоя от двете банди, контролиращи тази част на Парадайз. Тя се намираше далече от морето и туристите с фотоапарати. Тук живееха жени и мъже, които подстригваха трева, почистваха басейни, перяха дрехи и подреждаха жилищата на богатите си съграждани.
	Той си позволи да излезе след залез-слънце, колкото да потвърди ангажимента си с една от най-големите ландшафтни компании в района. Мениджърът обяви решението си да го вземе на работа веднага след като огледа внушителната му фигура. По обратния път се сблъска с четирима млади членове на една от местните банди, гордо наричащи себе си _dueños de la calle_, или „кралете на улицата“.
	Те го обкръжиха на тиха уличка и започнаха да го оглеждат, задавайки си въпроса дали ще успеят да се справят с този гигант. Приличаха на млади лъвици, оградили огромен слон. Държаха в ръце добре наточени ножове или ками, а издутите им ризи намекваха за скрито огнестрелно оръжие.
	За разлика от младежите той изобщо не се питаше дали ще успеят да го победят. Беше абсолютно сигурен, че ще се справи с тях, независимо дали са въоръжени или не.
	Вече знаеше как ще убие всеки поотделно, в случай че го нападнат. За него това не беше най-желаното решение, защото доста би усложнило мисията му. Но ако се опитаха да го убият, той просто нямаше да има друг избор.
	Продължаваше да крачи напред, заобиколен от хлапаците. В един момент спря и бавно ги огледа. Те подхвърлиха нещо на испански, а той поклати глава и завалено обясни, че не говори езика. Това беше лъжа. Говореше испански, при това много добре, но искаше да ги разкара, без да ги улеснява в комуникацията. После подхвърли няколко фрази на родния си език просто за да ги извади от равновесие. Хлапаците действително се стъписаха.
	Най-едрият от тях, вероятно изпълнен с желание да докаже, че не се страхува от гиганта, пристъпи по-близо и го попита на английски откъде е.
	В отговор той просто махна по посока на океана.
	Това видимо ги раздразни.
	Най-дребният се стрелна напред с нож в ръка, очевидно подвластен повече на адреналина, отколкото на здравия разум. Мъжът реагира с изненадваща за едрото му тяло пъргавина. Обезоръжи с лекота побеснелия дребосък и го вдигна във въздуха с една ръка. Острието на ножа в другата опря в пулсиращата му сънна артерия. Последва рязко завъртане и силен замах. Ножът бръмна във въздуха и се заби в някаква дървена врата на пет-шест метра от тях.
	После той пусна хлапето и бандата бързо се стопи в нощта.
	Бяха млади, но глупостта им съвсем не беше безгранична.
	На другия ден той работи в продължение на дванайсет часа срещу уговорената надница от осем долара на час. Платиха му още същата вечер в брой, като му удържаха за обяда, който се състоеше от бутилка вода, сандвич и пакетче чипс. После му удържаха по още един долар на час, оправдавайки се с повишените цени на бензина. Но парите не означаваха нищо за него. Напъха ги в джоба си, без да ги брои, а след това се качи в каросерията на един пикап, който щеше да го остави близо до квартирата му. През този ден температурата наближи трийсет и седем, а той прекара всичките си работни часове под палещите лъчи на слънцето. По-старите работници използваха всяка възможност да се скрият от жегата и влагата и непрекъснато обявяваха почивки, за да потърсят сянка. Но той продължаваше да работи, обръщайки внимание на горещината точно толкова, колкото на часовете, прекарани в неспокойните води на залива.
	Когато човек вече е бил в ада, всичко останало му се струва ободряваща почивка.
	Рано на другата сутрин седна в леглото. Гърбът му беше потен, тъй като наемът не включваше нормално работещ климатик. Сред вещите, които му бяха оставили, имаше мобилен телефон с няколко важни номера в паметта, плюс информацията, която щеше да му е необходима за изпълнение на задачата.
	Всеки ден преглеждаше това, което се изписваше на екрана. Някои неща запомняше наизуст, а след това ги изтриваше, за да не попаднат в чужди ръце. Тази сутрин приключи бързо и огледа малката стаичка. Четири голи стени и един прозорец към улицата, през който долиташе глъчката на прибиращите се у дома нощни купонджии, забавлявали се на крайбрежието. Океанът беше далече от тук. Цените се вдигаха обратнопропорционално на разстоянието до него.
	Трябваше да пътува до тук със самолет. Но в някакво градче на мексиканската граница, недалече от Браунсвил, Тексас, с мрачната репутация на едно от най-опасните места в света, в гърдите му се заби стреличка за дартс, намазана с упойваща субстанция. Всъщност беше извадил късмет, че само го упоиха. Събуди се в открито море с чувството, че е акула, попаднала в рибарска мрежа. Преди да му се открие реален шанс за бягство, беше принуден да изтърпи серия от прехвърляния на различни корабчета и платформи.
	Напълни дробовете си с въздух и облегна гръб на стената. Крехката рамка на леглото изскърца под тежестта на тялото му. Бюрото подпираше заключената врата. Предпазна мярка срещу неканени нощни гости. Беше спал с нож в ръка. За всеки случай, ако неканените гости бяха решили да го убият. Залогът беше животът му. Както винаги.
	Стана и се приготви да тръгва за работа.


	9

	Пулър спря корвета до тротоара и насочи поглед към къщата на леля си. След кратко колебание реши, че „Залез край морето“ е подходящо име за този квартал.
	Къщата беше хубава и солидна, на два етажа, с гараж. Старата дама бе напуснала живота му далеч преди той да постъпи в армията. Отначало живееше в Пенсилвания заедно със съпруга си Лойд. Пулър помнеше, че се бяха преместили във Флорида преди двайсетина години, след като Лойд се пенсионира.
	Почти не поддържаха кореспонденция помежду си. Брат му обаче й пишеше най-редовно. Но после Боби попадна в затвора, баща им превъртя и Пулър загуби всякаква връзка с Бетси Саймън — жената, която беше най-важният човек през детството му.
	Той остана в колата още няколко минути, за да огледа обстановката. Спретнат квартал с хубави къщи и палми в дворовете. Но без луксозните имения, край които беше минал, преди да стигне тук. Те бяха досами океана, с огромни басейни, високи огради и автомобили от класата на „Бугати“ и „Макларън“.
	Пулър никога нямаше да спечели много пари. Но не спираше да рискува живота и здравето си за сигурността на Америка. Това определено не се ценеше колкото способността да трупаш милиарди на Уолстрийт за сметка на обикновените граждани.
	Но при леля му всичко изглеждаше наред. Къщата й беше голяма и добре поддържана, със спретнат и редовно поливан двор. По всяка вероятност тя разполагаше с пари да изживее спокойно старините си.
	Уличката беше пуста. Не се виждаха нито минувачи, нито коли. Явно по това време хората предпочитаха сиестата пред жегата навън. Пулър погледна часовника си. Наближаваше един по обед. Слезе от колата, прекоси уличното платно и почука на входната врата.
	Нищо.
	Той почука още веднъж и огледа близките къщи. Искаше да провери дали някой не е разпънал антените на обичайното съседско любопитство. Не забеляза никого и отново почука.
	Пак нищо. Не се чуваха никакви стъпки.
	Той пристъпи към гаражната врата и надникна през стъклото. Вътре беше паркирана една сравнително нова тойота камри. Запита се дали леля му все още шофира, после направи опит да вдигне вратата, която обаче се оказа заключена. Вероятно е автоматична, помисли си той. Едва ли възрастен човек като нея ще вдига и сваля тежката гаражна врата всеки път когато пожелае да шофира.
	Приближи се към оградата. Високият ръст му позволи да надникне над нея. В средата на задния двор се виждаше малък фонтан.
	Опита портата, ала тя също беше заключена. Но бравата беше елементарна и бързо отстъпи пред сръчните му манипулации. Бутна я и се насочи към фонтана. Първото нещо, което забеляза, беше дълбоката вдлъбнатина в почвата край каменната облицовка на пълното с вода корито. Наведе се да я разгледа и почти веднага откри още една, на около метър от първата и успоредна с нея. Очите му се извъртяха по посока на фонтана. Някой беше изключил помпата на водата, която би трябвало да блика от горната му част и да пада в басейнчето под нея.
	Пулър се наведе да огледа дъното. Нещо беше разместило декоративните камъни. Част от тях бяха струпани така, че разкриваха бетонната настилка. После той забеляза отчупената каменна плоча, паднала в основата на овалната стена. Повърхността й беше зацапана с нещо тъмно.
	_Кръв ли е това?_
	Той се отпусна на колене и огледа релефа около къщата. Отново обърна внимание на успоредните вдлъбнатини в пръстта. Дали не бяха оставени от проходилка? Около тях не се виждаха следи от стъпки. Но тревата беше жилава и сравнително суха и трудно би задържала такива. Отново насочи вниманието си към басейна. Беше съвсем малък — шейсет сантиметра дълбок, с радиус под два метра. Ниска каменна стена задържаше водата.
	Пулър огледа плочите, търсейки още следи. Нямаше кръв. Косми и късчета плът също липсваха. Приближи се още малко и се наведе над прозрачната вода. Отново обърна внимание на разместените камъни, после се изправи и имитира как би паднало изгубило равновесие тяло. Едната ръка опира тук, другата малко по-нататък. Коленете също допринасят за разместването на камъните. Мислено коригира нещата, допускайки наличието на проходилка. После сравни пантомимата си с това, което виждаше. Нещата не съвпадаха напълно, но камъните със сигурност бяха разместени.
	Леля му лесно би могла да се обърне по гръб и да вдигне главата си над водата — разбира се, ако е била в съзнание. Но ако по някакви причини бе изгубила съзнание и бе останала с лицето надолу, шейсетте сантиметра бяха напълно достатъчни, за да се удави. Смъртта би настъпила бързо.
	Пулър въздъхна и поклати глава.
	Навсякъде ми се привиждат престъпления, рече си той. Вземи се в ръце, Пулър.
	Нямаше никакви доказателства, че леля му е мъртва или ранена. Май щеше да се окаже, че пълзи насам-натам из напечения от слънцето заден двор, търсейки доказателства за въображаемо престъпление. Така става, когато човек си вади хляба с криминални разследвания. Можеше да си представи всяко престъпление, ако се налагаше.
	А също и когато не се налагаше.
	Една крачка назад беше достатъчна, за да получи потвърждение на подозренията си. Тук наистина се беше случило нещо необичайно.
	В тревата се виждаха две успоредни черти, наподобяващи миниатюрни железопътни релси. След внимателен оглед на останалата част от ливадата установи и други такива. Пулър отлично знаеше какво означава това. Беше се натъквал на него и друг път.
	Насочи се с бързи крачки към задната врата и натисна бравата, но вратата се оказа заключена. Очевидно леля му държеше на мерките за сигурност. Но ключалката се оказа най-обикновена и Пулър се справи с нея за по-малко от петнайсет секунди. После влезе и затвори след себе си.
	Вътрешното разположение на къщата беше елементарно. Дълъг прав коридор, от двете страни на който бяха наредени стаите. Вътрешна стълба към спалните, които очевидно бяха разположени на горния етаж. Но предвид напредналата си възраст леля му вероятно обитаваше предимно приземния етаж.
	Оказа се, че спалнята й се намира след пералното помещение и стаята за телевизия. Най-после се озова в просторната дневна, която беше свързана с кухнята. Помежду им имаше тухлен плот.
	В обзавеждането преобладаваха тропическите мотиви. До една от стените имаше газова камина, въпреки че дори през зимата температурата в района рядко падаше под десет градуса. Но той добре разбираше желанието на леля си да топли старите си кокали, без да се налага да цепи дърва, след дългите снежни зими на Пенсилвания.
	Забеляза клавиатурата на алармата до входната врата. Зелената лампичка показваше, че не е включена — факт, който вече му беше известен след отварянето на задната врата. Дневната беше отрупана със снимки, повечето стари. Купчини от тях бяха по рафтовете, шкафовете и малките масички. Пулър се зае да ги разглежда една по една и скоро откри няколко, на които бяха с баща му и брат му, облечени в парадни униформи. Разбира се, в компанията на леля Бетси. Последната от тях беше направена непосредствено след като Пулър постъпи в армията. Запита се кога бе започнало разпадането на семейството, но не успя да открие отговора. Имаше доста снимки и на Лойд, покойния съпруг на Бетси. Беше малко по-нисък от нея, с жизнерадостно лице. На една снимка бяха само двамата. Лойд беше с униформата, която беше носил по време на Втората световна война, а Бетси се кипреше в мундир на Женския армейски корпус. Начинът, по който се гледаха в очите, беше доказателство за тяхната любов от пръв поглед — ако такова нещо изобщо съществуваше.
	Отвън долетя някакъв шум.
	Пулър се приближи до прозореца и отмести завесата. Един пръст, както винаги. След завръщането си от Близкия изток избягваше да се разкрива повече — както във физическо, така и в емоционално отношение. Правеше го само когато беше абсолютно наложително.
	Патрулката спря до тротоара и шофьорът изключи двигателя.
	Без сирена, без сигнални светлини. Явно двойката ченгета вътре бяха предпочели тихото промъкване. В следващия миг слязоха от колата, огледаха пустата улица и се насочиха към входната врата с пистолети в ръце.
	Някой от съседите ги беше алармирал за появата на Пулър.
	Мъжът беше същият плешив дебелак, който беше спрял до него в центъра на градчето. Партньорката му беше с пет сантиметра по-висока от него и изглеждаше в по-добра форма. Той беше як и широкоплещест от кръста нагоре, но с тънки крака. Прекалено много коремни преси и недостатъчно клякания. Приличаше на ветеран от армията, но Пулър си даваше сметка, че може и да греши. Може би го подведе снизходителното кимване, с което го беше удостоил при първата им среща.
	Дебелият държеше 9-милиметровия си пистолет странно и дори непрофесионално, сякаш се беше учил от екшън героите по телевизията или на театрална сцена. За разлика от него жената се справяше много по-добре — държеше оръжието спокойно и с тренирана лекота, правилно разпределила тежестта на тялото си върху двата крака, с леко подгънати колене и извит торс, за да стесни максимално фигурата си като мишена. Приличат на професионалист и аматьор, появили са на участие в някакъв турнир, помисли си Пулър.
	Силно се надяваше, че ако леля му е мъртва, разследването не е поверено на плешивия дебелак, който излъчваше некомпетентност.
	След кратък размисъл Пулър реши, че е най-добре да съкрати неизвестността, главно поради опасението, че дебелакът ще вземе неволно да се простреля. Извади една снимка от рамката й и я пъхна в джобчето на ризата си. После отвори входната врата и излезе навън под яркото слънце на Парадайз.


	10

	— Не мърдай!
	Заповедта дойде от жената.
	Пулър се подчини.
	— Ръцете на главата! — добави партньорът й.
	— Да не мърдам или да си сложа ръцете на главата? — попита Пулър. — Не мога да направя и двете, а не искам да бъда гръмнат погрешка.
	Униформените се приближиха. Единият отляво, другият отдясно.
	Пулър забеляза, че жената гледа ръцете му, докато мъжът беше заковал очи в неговите. Жената беше права. Той не можеше да убива с очи, но в замяна на това беше в състояние за част от секундата да извади оръжие и да натисне спусъка. Без очите му изобщо да помръднат.
	— Ръцете на тила с преплетени пръсти! — заповяда тя. — После лягаш по корем с разтворени крака и лице към земята!
	— Отзад на колана имам М11 в кобур — каза Пулър. — А документите и служебната ми значка са в предния джоб на панталоните ми.
	Ченгетата допуснаха грешката да се спогледат. Пулър спокойно би могъл да ги гръмне през двете секунди, които им бяха необходими за това. Но той се сдържа, давайки им шанс да доживеят залеза.
	— Какво, по дяволите, е М11? — попита мъжът.
	— Армейската версия на „Зиг Р228“ — каза жената, изпреварвайки отговора на Пулър.
	Той я огледа с нов интерес. Беше висока около метър и седемдесет, с прибрана на тила руса коса. Стройна стегната фигура, сигурни движения на танцьорка, здрави ръце.
	— Ако ми разрешите бавно да бръкна в джоба си, ще ви покажа значката и личните си документи — добави той.
	Този път жената не погледна партньора си.
	— Коя част? — попита тя.
	— Седемстотин и първи отряд, Куонтико, Вирджиния — бързо отвърна той.
	— ОКР или ВП?
	— ОКР. На длъжност СС.
	Тя изпревари въпроса на партньора си и преведе:
	— Старши следовател.
	— Била си в армията? — погледна я с любопитство Пулър.
	— Не аз, брат ми.
	— Мога ли да извадя документите си? — попита той.
	— Много бавно — предупреди мъжът и пръстите му се стегнаха около ръкохватката.
	Погрешен ход, помисли си Пулър. Стискането на оръжието увеличава с над трийсет процента шансовете за грешка. Но в момента не му беше до изчисления, защото имаше реална опасност този тип да го гръмне, без да иска.
	— Само с два пръста! — добави жената. — Другата си ръка дръж на главата. — Гласът й беше твърд и спокоен. Това му хареса. За разлика от своя партньор тя отлично владееше нервите си.
	Пулър извади с два пръста документите си. Най-напред служебната карта, а след това значката. Едноокият орел на ОКР върху значката не можеше да се сбърка.
	Двете ченгета се приближиха достатъчно, за да поемат документите. Това стори жената, докато мъжът продължаваше да го държи на мушка. Лично той би предпочел да бъде обратното, защото мъжът беше достатъчно скован и объркан, за да натисне спусъка погрешка.
	Тя вдигна очи, сравнявайки снимката с оригинала.
	— Добре — рече. — А сега ще прибера оръжието ти, докато изясним нещата.
	— Кобурът е отзад на колана ми.
	Тя го заобиколи, а партньорът й продължаваше да се цели в него.
	Ръцете й ловко опипаха крачолите му. После Пулър усети как повдигат ризата му и измъкват пистолета. Секунда по-късно тя отново се изправи пред него, хванала оръжието му с два пръста за дулото.
	— Получихме сигнал за незаконно проникване — поясни тя. — Какво търсиш тук?
	— Това е домът на леля ми Бетси Саймън — отговори той. — Дойдох да я видя. Никой не ми отвори и реших да мина отзад.
	— Доста път си бил, чак от Вирджиния — промърмори партньорът й и продължи да държи пистолета си насочен в главата на Пулър.
	— Накарай го да прибере пищова — подхвърли Пулър, обръщайки се към жената. — Иначе като нищо ще стане някоя беля.
	— Свободно, Бари — изкомандва тя. — Документите му са автентични и вече няма оръжие… Джон Пулър значи — промърмори тя. — А Бетси Саймън е твоя леля?
	Той кимна и присви очи в опит да разчете служебния бадж на униформата й, но слънцето му попречи.
	— А вие сте?
	— Полицай Ландри — отвърна тя и му върна документите. — Черил Ландри. А партньорът ми е полицай Бари Хупър.
	— Случайно да имате представа къде може да е леля ми?
	Ландри хвърли нервен поглед към колегата си, който не убягна от вниманието на Пулър.
	— Отзад се натъкнах на някои интересни неща — бързо добави той. — Да не й се е случило нещо?
	— Защо мислиш така? — подозрително го изгледа тя.
	— Доста странни следи около фонтана и по тревата наоколо. Сякаш някой е използвал носилка. Предполагам, че с нея е пренесен човек. Може би леля ми?
	— Бяхме първите, които се отзоваха — тихо отвърна Ландри.
	— На какво?
	— Жената, която живее тук, се е удавила в малкия басейн отзад — побърза да обясни Хупър.
	Партньорката му сбърчи вежди, погледна го укорително и промърмори:
	— Съжалявам, агент Пулър. По всичко личи, че е било нещастен случай.
	Пулър мълчеше, опитвайки се да смели неочакваната новина. От една страна, не беше изненадан, но от друга, му се искаше да не е разбрал правилно и жертвата да се окаже друга жена, а не собствената му леля.
	— Ще ми обясните ли какво се е случило? — попита той.
	— В момента реагираме на подаден сигнал за незаконно проникване, а нарушителят си ти! — сопнато отвърна Хупър. — Нямаме никакво намерение да си бъбрим с теб. Отдавна трябваше да ти щракнем белезниците и да ти прочетем правата!
	— Той е прав — добави Ландри, гледайки го право в очите. — Изобщо не знаем дали Бетси Саймън, в чиято къща те заварихме, наистина е била твоя леля.
	— В джобчето на ризата ми има снимка — отвърна Пулър. — Взех я от дневната й.
	Ландри измъкна снимката и я разгледа.
	— Направена е преди доста години — поясни Пулър. — Но ако някога сте виждали леля ми, със сигурност ще признаете, че не се е променила много. Самият аз съм си горе-долу същият — разбира се, с няколко бръчки повече. А на гърба са изписани имената ни.
	Ландри погледна гърба на снимката и я подаде на Хупър.
	— Това е той, Бари — промърмори тя.
	— Все още не съм сигурен в нищо — мрачно отвърна партньорът й.
	Пулър прибра снимката и сви рамене.
	— Ами тогава да вървим в участъка и да изясним нещата. И без това възнамерявах да се отбия там, след като приключа с огледа.
	— Вече ти казах, че старата дама е паднала във фонтана и се е удавила — изръмжа дебелото ченге. — Сто процента нещастен случай.
	— Потвърден от съдебния лекар? — подхвърли Пулър.
	— Още не знаем — поклати глава Ландри. — Но резултатите от аутопсията съвсем скоро ще бъдат готови.
	— Било е нещастен случай — държеше на своето Хупър. — Жената е паднала във фонтана и се е удавила. Направихме много подробен оглед.
	— Непрекъснато повтаряш едно и също — изгледа го Пулър. — Може би за да убедиш сам себе си, че е истина, а?
	— Наистина прилича на нещастен случай, агент Пулър — обади се Ландри в очевиден опит да защити колегата си. — Разбирам, че е трудно да се приеме подобна трагедия, но се случват и такива неща. Особено с възрастни хора.
	— Флорида е пълна с такива — добави Хупър. — Всеки ден мрат като мухи.
	Пулър се обърна да го погледне, а след това направи крачка към него, сякаш за да подчертае разликата във височината помежду им.
	— Не е така — рече.
	— Какво не е така? — объркано го изгледа Хупър.
	— Имам предвид сравнението с мухите. За твоя информация ще добавя, че в двайсет и пет процента от случаите аутопсиите показват различни причини за смъртта от тези, които се струват очевидни на всички.
	— По-добре да тръгваме към участъка — примирително се обади Ландри. — Там ще изясним всичко.
	— С вас ли ще пътувам, или да ви следвам с моята кола? — попита Пулър.
	— Нямаш друг избор, освен да използваш патрулката — отсече Хупър, изпреварвайки партньорката си. — Окован с белезници и с прочетени права.
	— Наистина ли ще ме арестувате?
	— А ти не проникна ли с взлом в тази къща? — раздразнено реагира дебелото ченге.
	— Влязох да проверя какво става с леля ми.
	— А защо не се обади в полицията, след като си бил толкова загрижен? — засече го Ландри. — Щеше да бъдеш надлежно информиран.
	— Може би имаш право, но аз просто не работя по този начин.
	— Това означава ли, че армията си позволява лукса да оставя хората си да правят каквото си искат? — изръмжа Хупър. — Нищо чудно, че ни съсипват от данъци!
	— Дори армията признава правото на отпуск на своите служители, полицай Хупър — не му остана длъжен Пулър.
	— Колата ти остава тук — отсече Ландри. — Ще пътуваш в нашата, но без белезници и без четене на правата.
	— Благодаря — кимна Пулър, но не пропусна да отбележи мрачния поглед на жената към колегата й.
	— Това обаче ще се промени на мига, ако се окаже, че историята ти не се връзва — хладно го предупреди тя.
	— Напълно справедливо — кимна той. — Но след като се уверите в моята легитимност, ще искам да видя тялото на леля ми. — След тези думи тръгна към патрулката и подхвърли през рамо: — Хайде, да вървим.
	Двойката полицаи бавно го последваха.


	11

	Полицейският участък на Парадайз се намираше на две преки от брега на океана. Сградата беше двуетажна, наполовина облицована с камък, с покрив от оранжеви плочки и две палми отпред. Беше почти залепена за един хотел от веригата „Риц-Карлтън“ и приличаше по-скоро на кънтри клуб, отколкото на място, където ченгетата получават нарядите си и тръгват да преследват престъпниците със своите патрулни коли.
	Пулър слезе от колата и бавно се огледа.
	— Нарочно ли сте избрали това място? — подхвърли към Хупър той. — Може би за да сте близо до криминалните елементи, които обитават района?
	Дебелото ченге се направи, че не го чува, хвана го за лакътя и го побутна към вратата на участъка. Вероятно все още беше с впечатлението, че води арестант, на когото липсват единствено белезниците и ехото от прочетените права в главата.
	Отвътре сградата изглеждаше почти като отвън. Чиста, подредена, с качествено обзавеждане. Фактически Пулър за пръв път в живота си виждаше толкова подреден полицейски участък. Служителите, обитаващи прецизно разположените офиси, почти не им обърнаха внимание. Дрехите им бяха старателно изгладени и чисти, без нито едно петънце и изглеждаха скроени от някой стар, отдавна оттеглил се в пенсия майстор-шивач. Не звъняха телефони, никой не крещеше за адвоката си, твърдейки, че е невинен. Липсваха и отказващи да сътрудничат арестанти, които драйфат на пода. В коридора нямаше вмирисани на пот тлъсти ченгета, търсещи начин да получат миокарден инфаркт с помощта на стандартния автомат за шоколад и газирани напитки.
	Гледката беше толкова необичайна, че Пулър се огледа за скрита камера и сериозно се замисли дали не е станал жертва на някаква нелепа шега.
	Секунди по-късно се овладя, погледна крачещата до него Ландри и промърмори:
	— Никога досега не съм виждал подобен участък.
	— Какво му е различното? — учудено попита тя.
	— Случвало ли се е да попадаш и в други?
	— Да, в няколко.
	— Този е различен, повярвай ми. Почти се огледах за портиер на входа, който да ме настани на бара за едно питие, преди да изиграя партия голф на девет дупки. При положение че изобщо не играя голф.
	Пръстите на Хупър се впиха в лакътя му.
	— Просто разполагаме с работеща данъчна система — изръмжа той. — Това проблем ли е за теб?
	— Не съм казал, че е проблем. Само се учудвам, защото тук е различно.
	— Може би останалите трябва да следват нашия пример — натъртено рече Хупър. — Според мен постъпваме правилно, защото парите трябва да осигуряват по-добър живот на всички.
	— Да, бе. При следващото ми посещение в Кабул непременно ще запозная тамошните колеги с твоите възгледи.
	— Имам предвид Съединените американски щати, а не някоя задръстена държава, където говорят шантави езици и си въобразяват, че пикливите им божества са по-добри от нашия Господ Бог.
	— Това ще го запазя за себе си — отвърна Пулър.
	— Хич не ми пука какво ще правиш.
	Пулър направи опит да освободи лакътя си от хватката на Хупър, но той го държеше здраво. Сякаш пръстите му бяха магнит, а ръката на пленника беше от желязо. Разбира се, правеше всичко това с единствената цел да го ядоса. Само чакаше някаква реакция, за да го вкара в килията и по този начин да нанесе сериозни поражения на предстоящото разследване около смъртта на леля му.
	Хупър го насочи към стола пред една врата с матово стъкло, върху което беше изписано _Хенри Бълок, началник на полицията_. Ландри почука два пъти.
	— Влез — долетя дрезгав глас отвътре.
	Жената полицай изчезна в кабинета, а Хупър остана при него.
	Пулър въздъхна и се огледа. Вниманието му беше привлечено от прехвърлили четирийсет мъж и жена, може би защото единствено те изглеждаха разтревожени сред това море на ред и спокойствие. Седяха пред бюрото на мъж с черен панталон и бяла риза с навити до лактите ръкави. С вратовръзка в убити тонове. От кльощавия му врат висеше служебен бадж, скрит в ламинирана карта.
	Успя да долови само откъслеци от разговора, който се водеше там. „Разходка късно вечерта…“, „Нанси и Фред Стороу…“
	Жената час по час докосваше носа си с книжна салфетка, а мъжът гледаше дланите си. Служителят зад бюрото тракаше по клавиатурата си и издаваше съчувствени звуци.
	Вратата насреща се отвори и Пулър беше принуден да прекъсне наблюдението си. В коридора се появиха Ландри и още един човек, който вероятно беше началникът на полицията.
	Хенри Бълок беше висок малко под метър и осемдесет, с широки рамене и яки ръце, които изпъваха до пръсване униформата му. Добре оформеното коремче оказваше върху нея доста по-силен натиск от мускулите. Тялото му беше по-съразмерно от това на Хупър, тъй като краката му също бяха яки, макар и скрити в обувки с изненадващо малък номер. Човекът наближаваше шейсет, с изтъняла сива коса, дебели вежди, сплескан нос и обветрена кожа. Бръчките по челото му бяха толкова дълбоки, че му придаваха постоянно намръщен вид.
	Ако носеше друга униформа, Пулър вероятно щеше да се закълне, че пред него стои някогашният му сержант-инструктор.
	— Пулър? — строго попита намръщеният началник.
	— Аз съм.
	— Влизайте. Ти също Ландри. А ти, Хуп, ще изчакаш в коридора.
	— Но, шефе… — възрази дебелото ченге. — Аз също участвах в ареста.
	Бълок спря и се обърна.
	— Няма арест, Хуп — изръмжа той. — Все още не. Ако се стигне дотам, ще те уведомя.
	От тези лаконични фрази Пулър разбра, че Бълок е схватлив мъж, който отдавна е преценил полицай Хупър. После си даде сметка, че човекът стои и го чака и може би на това се дължеше намръщеното му изражение. Скочи на крака и изтича покрай него, най-после успял да се освободи от желязната хватка на дебелото ченге.
	— Стой тук и чакай, _Хуп_ — подхвърли през рамо той. — После ще се разправяме с теб.


	12

	Влязоха в кабинета и Ландри затвори вратата.
	Помещението беше с правоъгълна форма, някъде около четири на два и половина метра. Обзавеждането беше спартанско, в хармония с характера на обитателя си.
	Бълок се настани зад дървеното бюро и махна на Пулър да седне на единствения стол срещу него. Ландри остана права, вляво от него.
	Пулър седна и погледна очаквателно началника на полицията.
	— В момента ви проверяваме кой сте и защо сте тук — поясни Бълок.
	— А ще може ли да огледам местопрестъплението, след като ме проверите?
	— Няма такова! — гневно го стрелна Бълок.
	— Технически погледнато, може би, но нещата могат да се променят.
	— На колко години беше леля ви?
	— На осемдесет и шест.
	— Според рапорта е използвала проходилка. Пада, удря си главата и се удавя. Много съжалявам за случилото се. Преди време моята баба също се удави. Получи припадък във ваната. И тя беше стара. Случват се такива неща. Никой нищо не можа да направи. Сега случаят е същият. Не бива да се чувствате виновен.
	— Потвърдена ли е смъртта от удавяне? — попита Пулър, пропускайки последното изречение покрай ушите си.
	Не получи отговор и добави:
	— Ако Флорида е щат като всички други, в графата „причина за смъртта“ на смъртния акт трябва да пише нещо. В противен случай хората стават нервни.
	— Има вода в белите дробове, което означава, че се е удавила — отвърна Бълок. — Съдебният лекар направи аутопсията още снощи. Доколкото си спомням, медицинският термин беше…
	— Асфиксия — довърши вместо него Пулър. — Може ли да видя заключението?
	— Не може. Тези документи се предават само на близките, и то след съответната съдебна заповед.
	— Аз съм й племенник.
	— Така твърдите вие. Но дори наистина да сте й племенник, аз тълкувам дефиницията „близки“ само като членове на семейството.
	— Тя няма такива. Съпругът й е починал, а най-близкият й роднина лежи в болницата за ветерани на щата Вирджиния. За съжаление, не разполага с достатъчно умствен капацитет, за да се справи с това. А леля ми нямаше деца.
	— Съжалявам, но нищо не мога да направя — отвърна Бълок. — Никога не съм се отнасял нехайно към правото на покойниците да почиват в мир.
	— Но се отнасяте нехайно към вероятността да е била убита, така ли?
	— Изобщо не ме интересуват инсинуациите ви! — сопна се Бълок.
	— А няма ли да потърсите контакт с кръвните й роднини? — невинно попита Пулър.
	— Вече работим по въпроса. Претърсихме къщата й, но не открихме полезна информация. А вие трябва да разберете, че това е Флорида. С много възрастни хора, които умират. В момента издирваме роднините на още четирима покойници, но аз не разполагам с много хора.
	— Заключението на съдебния лекар сочи причината за смъртта, но не и какво е довело до нея. В него не пише нищо за начина, по който леля ми се е озовала във водата.
	— Паднала е.
	— Това не е факт, а предположение.
	Ландри се размърда, понечи да каже нещо, но предпочете да запази мълчание.
	Пулър забеляза това, но не реагира. Надяваше се, че по-късно ще има възможност да поговори с нея без присъствието на началника й.
	— Така е — кимна Бълок. — Но тук става въпрос за добре обмислено професионално предположение, базиращо се на фактите.
	— Дори професионалното и добре обмислено предположение си остава догадка — поклати глава той. — А аз съм тук заради едно писмо, което получихме неотдавна.
	Той извади плика от джоба си и го подаде на Бълок. Ландри пристъпи към бюрото и започна да чете над рамото на шефа си.
	Бълок приключи пръв, сгъна листа и му го върна.
	— Това писмо не доказва нищо — обяви той. — Ако получавах по долар за всяко твърдение, че около поредната старица се случва нещо странно, щях да се пенсионирам като милионер.
	— Наистина ли? — изгледа го Пулър. — В такъв случай ще ви трябват поне един милион изтрещели старици, нали така? Но населението на Парадайз възлиза едва на единайсет хиляди четиристотин петдесет и седем души. Видях табелата. Тоест, ако искате да се пенсионирате, ще се наложи да наемете доста луди старици.
	Бълок понечи да отвърне, но в този момент се включи факсът на шкафчето зад гърба му. Той издърпа листа и започна да чете, като не спираше да поглежда към Пулър.
	— Е, вие наистина сте този, за когото се представяте — обяви след секунди той.
	— Радвам се, че получихте потвърждение.
	— Ландри казва, че работите в армейското ОКР.
	— Вярно е. Вече шест години съм следовател. Преди това бях обикновен рейнджър с пушка на рамо.
	— Аз пък съм началник на полицията в това градче повече от петнайсет години. А още петнайсет преди тях обикалях улиците като патрул. Нагледал съм се на убийства и нещастни случаи. Особено на вторите.
	— Пропускам ли нещо? — вдигна глава Пулър. — Има ли някаква причина да не разследвате този инцидент? Ако не ви стигат хора, аз съм на вашите услуги. Имайте предвид, че подобно на вас, съм се натъквал на много убийства и нещастни случаи. За съжаление, в армията те са всекидневно явление. Разследвал съм много случаи, които на пръв поглед изглеждат инциденти, но после се оказват нещо съвсем различно.
	— Не вярвам да сте по-добър от нас — каза Бълок.
	— Може би не съм. Но защо не се уверите с очите си? Случаят изисква справедливо разрешение.
	Бълок разтърка лицето си, после решително тръсна глава.
	— Е, мисля, че това беше всичко. Съжалявам за загубата ви, ако наистина ви е била леля. Но ви предупреждавам да не приближавате собствеността й без надлежното разрешение. Следващия път със сигурност ще бъдете арестуван.
	— Как по-точно да извадя такова разрешение?
	— Говорете с адвоката й. Може би ще ви помогне. И вероятно ще ви вземе няколко хиляди долара.
	— Не познавам адвоката й. Ще ми позволите ли да вляза в дома й и да потърся сведения за него?
	— Не и без надлежното разрешение — отсече Бълок.
	— Значи опираме до проблема с кокошката и яйцето, така ли?
	— Тя е _ваша_ роднина, по дяволите! Или поне така твърдите.
	— Имам това — рече Пулър и извади снимката.
	— Знам, Ландри ми каза — махна с ръка Бълок. — Но снимката не доказва нищо.
	— Значи сме дотук, така ли? Това ли е всичко, което ще направите?
	— Върша си работата. Служа и закрилям.
	— Но ако Бетси Саймън е била убита, не сте я свършили както трябва! — мрачно рече Пулър.
	Бълок се изправи и закова очи в лицето му. За миг Пулър реши, че ще измъкне пистолета си, но той се овладя и отсече:
	— Желая ви приятен ден, господин Пулър.
	После стрелна с поглед Ландри, която с равен глас го подкани:
	— Ще ви изпратя, агент Пулър.
	Хупър изникна в момента, в който вратата се затвори след тях, и веднага го стисна за лакътя. Приличаше на добре обучено овчарско куче, но Пулър съвсем не беше овца.
	— Благодаря — рече той и с рязко движение отмести ръката му. — За разлика от леля ми аз все още мога да ходя без чужда помощ.
	След това, още преди Хупър да успее да реагира, тръгна по обратния път към изхода, следван от Ландри.
	— Върни ми пистолета — рече той.
	— В колата е. Можем да те закараме до твоята.
	— Благодаря, но предпочитам да походя пеша.
	— До там е доста далече.
	— Трябва да обмисля някои неща — обърна се да я погледне той. — Освен това никога не съм идвал в Парадайз и искам да го опозная. При създалата се ситуация едва ли ще ми се удаде друга възможност.
	Ландри се усмихна леко.
	Стигнаха до патрулката и тя му подаде пистолета. Хупър беше останал пред входа на участъка, очевидно разстроен от факта, че Пулър не е зад решетките.
	— Вземи, може би ще имаш нужда от помощ — подаде му визитка тя и за миг го погледна в очите. — Номерът на джиесема ми е изписан на гърба.
	Пулър пъхна пистолета си в кобура и пусна картичката в джоба на ризата си.
	— Благодаря. Може би наистина ще ти се обадя, полицай Ландри. — После се извърна към Хупър и добави: — Винаги ли е толкова учтив?
	— Той е добро ченге — тихо отвърна тя.
	— Не съм казал обратно. Но не е зле да го посъветваш да внимава с това хващане за лакътя, защото като нищо може да остарее в рамките на трийсет секунди.
	— Опитай в погребалната агенция „Бейлис“ — пристъпи към него тя. — Намира се оттатък Атлантик Авеню. Там работи лекарката, извършила аутопсията. Тя е на редовна практика, но ни помага, когато се наложи. В Парадайз нямаме патоанатом.
	— Благодаря — кимна Пулър, обърна се и започна да се отдалечава.
	— Другия път няма да се измъкнеш толкова лесно — подвикна след него Хупър.
	Пулър продължи да крачи, без да се обръща.


	13

	По обратния път към колата си Пулър набра номера на погребалната агенция „Бейлис“. Жената, която вдигна, отказа да потвърди, че тялото на Бетси Саймън се намира при тях.
	— Аз съм нейният племенник — поясни той. — Ако тялото е при вас и искате да ви се плати за погребението, ще трябва да ми кажете. В противен случай разходите остават за ваша сметка.
	Този подход очевидно се отрази благоприятно на паметта й.
	— Без да ви давам подробности, бих казала, че при нас наистина докараха възрастна жена с мокри дрехи, която живее на Орион Стрийт — рече тя.
	— По-късно през деня ще се отбия да уредим нещата — каза той. — Известно ми е, че вече й е направена аутопсия и съдебният лекар е освободил тялото. Ще ви помоля да не предприемате никакви други манипулации по него, преди да се появя. Разбрахме ли се?
	— Мога да ви уверя, че няма да предприемем нищо, преди да подпишем договор и да получим аванс — отвърна с официален тон жената.
	Пулър прекъсна връзката. Нещата в Парадайз се развиват все по-добре и по-добре, помисли си той.
	Подкара колата към плажната ивица и спря пред някакво кафене на открито. Избра го заради отличната гледка към по-голямата част от града. Поръча си сандвич с пуешко, пържени картофи и студен чай. Беше прекалено горещо за обичайната доза силно кафе. И бездруго мислеше да се откаже от него, опасявайки се, че кофеинът ще започне да влияе на точния му прицел.
	Докато се хранеше, се опита да запечата в главата си всичко, което ставаше наоколо. Ново лъскаво порше кабрио се движеше редом с очукан пикап форд — тотално изгнил и без никакъв релеф на гумите. Секунди по-късно на светофара спря голям камион с логото на някаква ландшафтна компания.
	В каросерията му се бяха натоварили петима мъже с мръсни работни панталони и просмукани от пот масленозелени тениски, върху които беше изписано същото лого. Всички бяха ниски и набити латиноамериканци с изключение на един едър мъж, който изглеждаше като родител сред дечица от детска градина. Беше поне с пет сантиметра по-висок от Пулър и с около двайсет-трийсет кила по-тежък, но без грам тлъстини по тялото. Обикновено хората с подобна физика изглеждаха твърде едри и бавни, но този беше много стегнат. Дългите му жилести ръце бяха достатъчно силни, за да удушат слон.
	За миг очите им се срещнаха, после камионът потегли и изчезна.
	Появи се патрулна кола. Пулър почти очакваше да види Ландри и Хупър в нея, но двойката ченгета се оказаха други и изобщо не му обърнаха внимание.
	Той плати сметката, допи чая си и набра телефона на болницата за ветерани във Вирджиния. Помоли да го свържат с лекуващия лекар на баща му, но след няколко прехвърляния от другия край се чу женски глас.
	— В момента доктор Мърфи е зает — съобщи му жената. — Мога ли аз да ви помогна?
	Пулър се представи и обясни какво иска.
	— Ще ви свържа директно с баща ви, господин Пулър. Може би ще намерите начин да го успокоите.
	Съмнявам се, помисли Пулър, но на глас каза:
	— Мога да опитам.
	В следващия миг мембраната започна да вибрира от мощния глас на баща му.
	— Офицер! Ти ли си, офицер?
	— Аз съм, сър.
	— Докладвай! — заповяда с напрегнат глас старецът.
	— Намирам се на позиция във Флорида. Разузнах обстановката и осъществих контакт с някои от местните. По-късно ми предстои оценка на загубите, след което веднага ще ви докладвам.
	— Някой ми е отмъкнал свръхсекретната комуникация, офицер. От сейфа!
	— Вие лично ми я предадохте, сър. С препоръката да я използвам в случай на нужда. Вероятно куп неща са ви на главата. За командването на Сто и първа дивизия трябва много мислене.
	— И още как!
	— Комуникацията е у мен, сър. Не се безпокойте за нея. Ще докладвам отново в двайсет нула-нула.
	— Прието. Късмет, офицер.
	Пулър изключи, чувствайки се леко засрамен. Винаги се чувстваше така след поредната измама, която сервираше на баща си, но каква беше алтернативата?
	Със сигурност не му се мислеше за нея.
	Въздъхна и набра номератора на военния затвор в Канзас, за да уреди разговор с брат си. Получил уверения, че това ще се случи още същата вечер, той прибра телефона. Дойде време за срещата с леля му.
	Въпреки раздялата им, след като той влезе в армията, част от него продължаваше да вярва, че един ден отново ще се срещне с Бетси Саймън.
	Но не и по този начин.


	14

	Погребалната агенция „Бейлис“ се помещаваше в триетажна тухлена сграда на три преки от крайбрежния булевард, разположена върху два декара асфалтирана площ, заобиколена от тясна ивица прегоряла трева. Пулър паркира в близост до входа, слезе от колата и се насочи натам. Климатичната инсталация го блъсна с хладна вълна в момента, в който затвори след себе си. Вътрешната температура беше с поне десет градуса по-ниска от външната и той неволно изпита облекчение при мисълта, че някой друг плаща сметката за тока. После си спомни, че във всички погребални агенции е адски студено, включително и в Ню Ингланд посред зима. Сякаш в сградите им нямаше отопление, а само охлаждане. Може би това беше същността на този бизнес — всички посетители да бъдат охладени до температурата на клиентите им в ковчезите.
	На няколко крачки от вратата имаше малка рецепция. Зад гишето се надигна да го посрещне млада жена в черно, може би друга общоприета тактика в бизнеса, целяща да демонстрира постоянен траур.
	— Аз съм Джон Пулър. Обадих се преди малко. Леля ми Бетси Саймън е при вас, нали?
	— Да, господин Пулър. С какво можем да ви помогнем?
	— Искам да я видя.
	Усмивката на младата жена бързо се стопи.
	— Да видите трупа?
	— Точно така.
	Тя беше висока едва метър и шейсет на високите си токчета и в сравнение с нея Пулър изглеждаше като истинска кула. Виждаше без проблем черните коренчета на изрусената й коса.
	— Ще ни трябва доказателство за роднинската ви връзка с нея — обяви миньончето.
	— Запазила е моминската си фамилия едновременно с тази на съпруга си. Разполагате ли с тази информация?
	Момичето седна обратно на мястото си и започна да трака по клавиатурата.
	— Регистрирана е само като Бетси Саймън.
	— Кой е идентифицирал тялото?
	— Не съм сигурна.
	— В документите ви трябва да фигурира някакво име. Това е едно от изискванията и на съдебния лекар. Никой не може да бъде погребан без точна идентификация. Ако го направите, със сигурност ще ви отнемат лиценза.
	— Мога да ви уверя, че в работата си спазваме стриктно изискванията на закона — обидено отговори младата жена.
	— Убеден съм, че е така — кимна Пулър, после й показа служебната си карта и значката.
	— Вие сте военен?
	— Така пише тук. Ще ме прехвърлите ли на някой с по-големи правомощия? Вероятно не бихте искали да вземете подобно решение на своя глава.
	Жената прие предложението с видимо облекчение, вдигна слушалката и изрече няколко думи. Минути по-късно в приемната се появи облечен в черно мъж. Бялата му риза беше колосана толкова силно, че бе оставила червени следи по врата му. Той затвори вратата след себе си и тръгна към Пулър с протегната ръка.
	— Господин Пулър? Аз съм Карл Браун. С какво мога да ви помогна?
	Пулър му показа документите си и обясни за какво става въпрос. Браун го прие много приветливо. Вероятно това също беше част от обучението в школата за погребални агенти.
	Влязоха в едно от страничните помещения, запълнено с дълги маси, върху които лежаха празни ковчези.
	— Нашият бизнес се подчинява на многобройни правила и регулации — започна Браун. — Най-вече по отношение на запазване на достойнството и личната неприкосновеност на хората, които са ни поверили своите скъпи покойници.
	— Е, близките на Бетси Саймън не са сред тях — отвърна Пулър. — Допреди броени часове аз дори не знаех, че е починала, а още по-малко пък съм взел решение да поверя тленните й останки на вашите грижи. Въпросът е кой го е направил.
	— Местната полиция ни помоли да приберем тялото. В района има много пенсионери, които живеят сами. Роднините и близките им са разпръснати из цялата страна, а дори и в чужбина. Контактът с тях изисква време. Но да се оставят телата им без грижи в тропически климат, до който се приближава климатът на Флорида, не е израз на почтително отношение към покойниците…
	— Доколкото разбрах, останките й са били обект на аутопсия — подхвърли Пулър.
	— Точно така.
	— След която съдебният лекар е освободил тялото?
	— Да, тази сутрин — кимна Браун. — Предполагам, че не са били открити следи от престъпление или нещо подобно.
	— Прочетохте ли доклада от аутопсията?
	— О, не — забързано отвърна Браун. — Това не влиза в нашите задължения.
	— Но разполагате с информация за контактите й?
	— Да, мога да я изискам.
	— Кой е идентифицирал трупа?
	— Според документите това са били местни хора, които са я познавали. Най-вероятно съседи, ако е нямала близки в града. Но ние винаги предпочитаме потвърждението на някой член на семейството.
	— Е, затова съм тук.
	— Пак ще повторя, че това няма как да стане без…
	Пулър извади снимката от джоба си и му я показа.
	— Аз съм крайният вдясно, а Бетси е през двама души от мен. Снимката е направена преди доста години, но не вярвам, че тя се е променила чак толкова много. Погледнете и гърба, върху който са изписани имената ни. Това достатъчно ли е? Не виждам друга причина да измина целия този път само за да видя един труп, с който нямам нищо общо. Армията ми плаща да върша други, по-полезни неща.
	Браун очевидно се засрами от забележката.
	— Сигурно сте прав — промърмори той, после се огледа да се увери, че са сами, и добави: — Последвайте ме, моля.


	15

	Тази стая беше още по-студена от другите, но за това си имаше основателна причина — ниската температура е задължително условие за съхраняването на труповете. В противен случай човешките останки бързо започват да се разлагат и контактът с тях става изключително неприятен.
	Пулър закова поглед в дългата фигура, просната върху мраморната маса. Виждаше се само главата, а всичко останало беше покрито с бял чаршаф. Браун тактично остана да чака в коридора, осигурявайки му необходимото уединение. Лицето на леля му беше по-бяло от чаршафа, но напълно разпознаваемо. И преди този момент той не се беше съмнявал в смъртта й, но друго беше да я види с очите си.
	Протегна ръка и докосна посребрената й коса, повдигната нагоре и прилепнала към черепа. Беше остра и твърда. През живота си беше виждал много трупове в различна фаза на разложение, повечето от тях в по-лошо състояние от трупа на леля му.
	Но тя беше член на семейството му. Беше седял на коленете й, слушайки в захлас приказките й, беше хапвал от сладкишите, които му беше приготвяла. Тя го научи на азбуката и го накара да заобича книгите, тя му позволяваше да играе на воля в къщата й, да вдига шум колкото си иска. И едновременно с това, някак неусетно, му беше внушавала да бъде дисциплиниран, решителен и лоялен.
	С помощта на тези качества неговият баща беше заслужил трите си звезди на пагона, но при друго стечение на обстоятелствата те със сигурност биха прилягали и на по-голямата му сестра, помисли си Пулър.
	Прецени ръста й. Сега беше някъде около метър и седемдесет и пет, но в онези далечни години му се струваше истински великан. Възрастта със сигурност си беше казала думата и тялото й изглеждаше смалено също като това на баща му. И все пак си оставаше висока. Не беше я виждал много време и сега съжаляваше за това. Други неща бяха ангажирали времето му — водене на войни и залавяне на убийци.
	Сега съжаляваше за прекъснатата връзка с жената, която в годините на съзряването му беше означавала всичко за него. Но вече беше късно да направи каквото и да било.
	Дали щеше да лежи на тази маса, ако беше поддържал контакт с нея? Нямаше ли да се свърже по-бързо с него, за да сподели директно своите притеснения?
	Излишно е да се измъчвам от чувство за вина, каза си той. Нямаше да мога да я спася, колкото и силно да исках.
	_Но може би ще мога да отмъстя за нея, ако е била убита. Не може би, а със СИГУРНОСТ ще го направя!_
	Поклати глава и се зае да изследва тленните й останки по друг, далеч по-професионален начин, който задължително включваше подробен оглед на главата. Не му беше нужно много време да открие това, което търсеше — драскотина, или по-скоро оток, малко над дясното ухо. Достатъчно беше да отмести няколко кичура суха бяла коса.
	По време на аутопсията бяха отворили черепа и смъкнали кожата. Това беше начинът да се стигне до мозъка й. Доказателството беше пред очите му — няколко груби шева на тила. След това бяха използвали флекс за прерязване на вратните прешлени, за да извадят, изследват и претеглят мозъка. Гръдният й кош бе отворен с помощта на Y-образен разрез. Намиращите се в него важни органи вероятно бяха изследвани по същия начин.
	Отново насочи вниманието си към драскотината. Силен удар, нанесен от друго лице, или причинена от падане травма при сблъсъка с каменния парапет на фонтана. Рана, от която едва ли бяха изтекли повече от няколко капки кръв. Беше встрани от местата с малки, но безбройни кръвоносни съдове. Там дори лекото порязване причиняваше обилно кръвотечение. Спомни си за малкото петно на парапета, което най-вероятно беше от кръв. Сигурно бе имало и други капчици, които бързо са се разтворили във водата.
	По всяка вероятност съдебният лекар бе стигнал до заключението, че отокът с малката драскотина е причинен от удар в парапета. По принцип травмата, нанесена с груба сила, особено ако е в главата, се приема като улика за убийство, но явно в случая се бе стигнало до различно заключение.
	Защо ли? — запита се той.
	Бълок бе посочил, че официално установената причина за смъртта е асфиксия. Която можеше да произтича от много причини, например емфизем или пневмония, или злополука като удавяне. От криминологична гледна точка обаче причините за асфиксията можеха да бъдат само три: удушаване, насилствено удавяне или задушаване чрез запушване на устата и носа.
	Пулър се наведе да разгледа шията, търсейки евентуални синини. Но кожата беше чиста, без нито едно петънце. Хиперемирани вени липсваха, тоест набъбнали около мястото на механичния натиск. Когато здраво стиснеш нещо, то най-често се подува.
	Останалите признаци на удушаването бяха невидими с просто око. Най-вече разширено сърце, особено дясната камера. Той се задоволи да провери устните й за цианоза — типично при удушаването синкаво оцветяване. Но такова нямаше.
	Пулър отметна чаршафа и се зае с ръцете. По връхчетата на пръстите й също нямаше следи от цианоза. Липсваха и наранявания в резултат на самоотбрана. Ако бе нападната, тя със сигурност не се бе защитавала. Може би не е била в състояние да се съпротивлява, защото бързо са я обездвижили.
	Зае се да прегледа очите и зоната около тях, търсейки петехиални кръвоизливи, червеникави точици, причинени от спукани кръвоносни съдове. Не откри нищо подобно.
	След всичко това беше склонен да изключи удушаването и задушаването. Оставаше удавянето, което патологът беше определил като причина за смъртта. Тук обаче възникваше друг въпрос: дали е било нещастен случай, или някой й е помогнал?
	Удавянето преминава през различни фази, всяка от които оставя достатъчно криминологични следи. Когато човек падне във водата, той обикновено се паникьосва. Започва да блъска с ръце и крака, но това води до пилеене на ценна енергия, невъзможност да изплува и потъване. Това е моментът, в който паниката нараства, защото жертвата поглъща вода. Тя прави инстинктивен опит да задържи дъх, но в един момент не издържа, от устата й излиза розова пяна и тя поема още вода. Следва спиране на дишането, а след него настъпва и последната битка — няколко бързи и изцяло инстинктивни глътки в търсене на въздух.
	_Това ли се случи с теб, лельо Бетси?_
	В случай, че бе изгубила съзнание още при падането, тя не беше изпитала никаква паника. Но ако бе останала в съзнание, без да успее да вдигне глава над водата — от слабост, липса на ориентация или защото някой я бе натискал надолу, — смъртта й трябваше да е била ужасна.
	Погледна към вратата, зад която чакаше Браун. Много му се искаше да извърши пълен оглед на трупа, но ако Браун решеше да влезе и го завареше да опипва голото женско тяло, щеше да се окаже в крайно неудобна ситуация. Като нищо можеха да го вкарат в ареста по обвинение в перверзно поведение.
	Оставаше му само да вярва, че осемдесет и няколко годишната жена не е била обект на сексуално насилие. Все пак се реши да повдигне малко чаршафа, за да огледа ръцете и краката й. Откри още един оток на десния прасец, вероятно получен при падането. Това подкрепяше теорията за нещастен случай. Върна чаршафа на мястото му, после извади телефона си и направи няколко снимки на покойницата от различни ъгли. Това не вършеше кой знае каква работа при едно криминологично разследване, но той беше принуден да се задоволи с него.
	Нямаше какво друго да направи, но внезапно усети, че не може да отдели очи от мъртвото лице на леля си, а още по-малко да си тръгне.
	Мъжете от фамилията Пулър отдавна се придържаха към правилото да не плачат при никакви обстоятелства. Той го спазваше стриктно, особено в Близкия изток, където беше изгубил десетки бойни другари. Наруши го само веднъж, в Западна Вирджиния, когато смъртта отнесе душа, която му беше станала близка. Може би това беше признак на слабост, а може би знак, че вече е по-малко машина и повече човек.
	В момента не можеше да реши кое от двете е вярно.
	Продължаваше да гледа надолу към леля си, усещайки как очите му се навлажняват. Но не се разплака. По-късно щеше да има достатъчно време да скърби. В момента задачата му беше да открие какво се беше случило с Бетси. Засега оставаше твърдо убеден, че смъртта й не е нещастен случай. Единствено твърди и неопровержими доказателства за противното можеха да променят това мнение.
	Леля му беше убита.
	Обърна гръб на мъртвата и се върна в света на живите.
	Но нямаше да я забрави. Нямаше да я предаде в смъртта, както може би го беше сторил в живота.


	16

	Преди да напусне погребалната агенция „Бейлис“, Пулър помоли Карл Браун за името на съдебния лекар. Жената се казваше Луиз Тиминс. В момента, в който се озова навън, жегата и влагата го блъснаха със силата на снаряд с обеднен уран, изстрелян от танк „Ейбрамс“. След смразяващия студ в погребалната агенция това беше истински шок. Той си пое дълбоко въздух да го преодолее и тръгна към колата си.
	Предстоеше му да провери редица улики. На първо място трябваше да се срещне със съдебния лекар и да помоли за копие от окончателното патологично заключение. На второ място трябваше да разбере дали леля му е ползвала услугите на адвокат и дали е оставила завещание. След което искаше да поговори със съседите й — най-вече с онзи, който я беше идентифицирал. Освен това някой от съседите може би знаеше името на адвоката на Бетси, ако изобщо имаше такъв. Но съдейки по подредения живот, който беше водила тя, това беше повече от вероятно.
	Вкара адреса на съдебната лекарка в джипиеса и веднага му направи впечатление, че за да стигне до там, ще трябва да мине покрай имота на леля си. Включи на скорост и потегли. Харесваше му как върви спортният корвет въпреки затрудненията при влизане и излизане от ниското купе.
	_Може би просто остарявам_.
	Двайсет минути по-късно спря до тротоара пред къщата на Бетси. Огледа улицата в двете посоки, почти очаквайки да се сблъска с Хупър и Ландри. Но те не се виждаха никъде. Разгъна дългите си крака и бавно се измъкна от колата. По насрещния тротоар крачеше нисък мъж с голямо шкембе, който водеше миниатюрно кученце на дълга каишка. Толкова миниатюрно, че приличаше на обрасло с фина козинка кюфте, което подтичва на клечки.
	Мъжът се насочи към къщата в съседство с тази на Бетси и Пулър забърза към него. Настигна го точно когато вкарваше ключа си в ключалката.
	Човекът се обърна стреснато. Реакцията му беше напълно разбираема, но чертите му издаваха и нещо друго.
	Панически страх.
	И това беше разбираемо, защото Пулър беше едър и напълно непознат мъж, внезапно нахлул в личното му пространство. Същевременно обаче беше сигурен, че знае защо човекът се разтрепери в трийсетградусовата жега.
	_Точно този е извикал ченгетата_.
	Измъкна служебните си документи и му показа значката си.
	— Аз съм служител на Отдела за криминални разследвания към американската армия — представи се той и мъжът моментално спря да трепери. — Бетси Саймън беше моя леля. Пристигнах тук веднага след като научих за смъртта й.
	По лицето на човека се изписа огромно облекчение.
	— Господи, боже мой! — възкликна той. — Значи вие сте Джон Пулър-младши. Бетси непрекъснато говореше за вас. Наричаше ви малкия Джони — едно доста иронично наименование предвид огромния ви ръст.
	Невинната забележка усили чувството за вина, от което Пулър все още не можеше да се отърси.
	— Да, аз съм — кимна той. — Смъртта й беше голям шок за мен.
	— И за мен — бързо вметна човекът. — Аз бях този, който откри тялото. Беше ужасно! — Очите му се сведоха към кученцето, което кротко клечеше в краката му. — А това е моята Сейди. Кажи здрасти на господин Пулър, Сейди.
	Кученцето изджавка и вдигна дясната си лапа.
	Пулър се усмихна и се наведе да я стисне.
	— Аз съм Станли Фицсимънс — представи се човекът. — Но приятелите ми ме наричат Сладкиша.
	— Защо?
	— Едно време бях сладкар. Страхотни десерти правех. — Потупа шкембето си и добави: — Опитвах всичко, което приготвях, и това си личи, нали? Моля, влезте, господин Пулър. Ние със Сейди не понасяме жегата, особено в този час на деня. Изведох я само защото трябваше да се облекчи, а и малко да се разтъпча.
	— Защо сте се заселили във Флорида, след като не понасяте жегата? Предполагам, че не сте кореняк…
	— Не съм — кимна Фицсимънс. — Родом съм от Мичиган, от северната част. Но след петдесет години живот сред триметрови преспи и шест месеца мрачна и студена зима най-после проумях, че всъщност си падам по жегата много повече, отколкото по студа. Да не говорим, че тукашните пролет, есен и зима са изключително приятни. Три от четири не е лошо, нали? Заповядайте, моля. Готов съм да отговоря на всички въпроси, които бихте ми задали.
	— Благодаря, много сте любезен.


	17

	Сладкиша освободи Сейди от каишката, тя изтича до купичката си с вода и дълго лочи. През това време домакинът извади кана с домашно приготвена лимонада и я сложи на масата заедно с чиния сладки, курабийки и други вкусни неща.
	Пулър огледа вътрешността на къщата, обзаведена със солидни и скъпи мебели в карибски стил. На прозорците имаше тежки пердета, достатъчно плътни, за да предпазват от следобедната жега. Подът беше покрит с дебел килим.
	Сладкиша трябва да е бил дяволски добър майстор-сладкар, помисли си той.
	Витрината в ъгъла съдържаше колекция стари часовници и Пулър пристъпи към нея да ги разгледа.
	— Започнах да ги събирам преди много години — подхвърли зад гърба му Сладкиша. — Някои от тях са много ценни.
	— Бихте ли ги продали някога?
	— Не и докато съм жив, защото много ги обичам. А след смъртта ми децата да правят с тях каквото намерят за добре.
	Някъде наблизо бучеше климатик, включен на пълна мощност. Колко ли е месечната му сметка за ток, запита се Пулър.
	Сякаш отгатнал мислите му, Сладкиша отговори:
	— Преди две години сложих соларни панели на покрива. Правят истински чудеса. Токът не само ми излиза безплатно, но и продавам излишъка на община Парадайз. Не че ми трябват пари, но хората ми предложиха и аз приех. На всичкото отгоре енергията, която произвеждам, е сто процента екологична.
	Седнаха на масата и посегнаха към пълните с лимонада чаши. Напитката беше тръпчива и леденостудена, с много приятен аромат. Сладкиша напълни чинийката си с шоколадови пурички и подкани Пулър да си вземе от сладките с кокосов пълнеж.
	Той опита една и остана смаян.
	— Това е невероятно вкусно!
	Човекът се изчерви от гордост.
	— След толкова години би трябвало да ми е дошло до гуша от сладкарството, но истината е, че още си го обичам. Вече не ми е занаят, но с удоволствие приготвям по нещо за себе си и приятелите ми.
	— Включително и за Бетси?
	— О, да. И за Лойд, докато беше жив.
	— Значи сте тук от доста време, така ли?
	— Преселих се три години след Бетси и Лойд. Наистина съм тук от доста време. — Човекът остави чашата си на масата и добави: — Не мога да ви опиша колко мъчно ми стана, когато почина. Беше прекрасен човек, истински приятел. Грижеше се за мен, беше първа при всички общински инициативи. И Лойд беше същият.
	— Такава си беше тя — кимна Пулър. — Винаги готова да помогне.
	— Много ми е разказвала за брат си, вашия баща. Генерал-лейтенант, армейска легенда.
	— Да — кратко отвърна Пулър. Не обичаше да говори за баща си. — А знаете ли дали е имала адвокат?
	— О, да. Същият, до чиито услуги прибягвам и аз. Казва се Грифин Мейсън, но всички му викат Гриф. Много добър адвокат.
	— Занимава ли се със завещания?
	— Всеки адвокат във Флорида се занимава с попечителство и недвижими имоти — кимна Сладкиша. — Най-вече със собствеността на възрастни хора. От това най-много печелят.
	— Имате ли адреса му?
	Сладкиша издърпа чекмеджето на вградената масичка до хладилника и му подаде една визитка.
	Пулър я погледна бегло и я прибра в джоба си.
	— Значи вие открихте тялото й, така ли? — подхвърли той. — Ще ми разкажете ли какво се случи?
	Сладкиша се облегна назад. Червендалестото му лице стана тъжно, а в ъгълчетата на очите му проблесна влага.
	— Обикновено не ставам рано, защото открай време съм си нощна птица — започна домакинът. — Аз съм на седемдесет и девет, четири-пет часа сън са ми напълно достатъчни. Ще дойде ден, когато само ще спя. Както и да е… Сутрин изпълнявам един малък ритуал — пускам Сейди в задния двор, сядам на верандата за първото си кафе и преглеждам вестника. Все още съм абониран за част от местната преса, както повечето възрастни хора наоколо. Но ползвам и интернет, разбира се. Смея да твърдя, че съм доста добър за годините си, но все пак предпочитам да държа новините в ръцете си.
	— В колко часа я открихте? — попита Пулър.
	— Някъде към единайсет. Не мога да бъда съвсем точен, защото оттогава все пак изминаха няколко дни. Седях си на верандата и изведнъж забелязах, че вратата на Бетси е отворена. От верандата всичко се вижда много добре. Помислих си, че това е странно, защото Бетси никога не излизаше преди обяд. Тя имаше тежка остеопороза, която измъчваше гръбнака й. Дори с проходилката се придвижваше много трудно, да не говорим за мъките й при ставане от леглото.
	— Разбирам — кимна Пулър. — Помагаше ли й някой?
	— Да. Едно много добро момиче, Джейн Райън. Идваше три пъти в седмицата, накъде към девет сутринта. Първо оправяше къщата, а след това помагаше на Бетси да стане и да се облече.
	— Защо само три пъти седмично?
	— Предполагам, че по този начин Бетси искаше да запази част от своята независимост. А и помощница на пълен работен ден струва доста скъпо. На практика здравната осигуровка не покрива изцяло тази услуга дори и за хора, които са в много по-тежко състояние от Бетси. Тя не се оплакваше от безпаричие, но хората от нашето поколение са скромни в своите харчове. Джейн помага и на мен. Идва два пъти седмично.
	— Вие ми изглеждате съвсем добре — отбеляза Пулър.
	— О, тя изпълнява разни поръчки и разхожда Сейди, когато ме няма. Освен това е страхотна масажистка и много ми помага за ръцете, които са се изкривили от годините месене на тесто.
	— Разполагате ли с координатите й?
	Сладкиша отвори чекмеджето и му връчи поредната визитка.
	— Имам стотици такива — поясни той. — Тук, във Флорида, хората ги раздават като бонбони. Възрастните са най-добрите клиенти на фирмите за услуги. Всеки от нас вече се нуждае от помощ за едно или друго, което трябва да се свърши.
	— Ясно. Да се върнем на събитията от онази сутрин.
	— Ами отидох до оградата и от там я повиках. Не получих отговор, затова заобиколих и почуках на предната врата. Не очаквах да стане и да хукне да ми отваря, но се надявах, че ще ме чуе. Спалнята й е на първия етаж.
	— Знам — кимна Пулър. — Продължавайте.
	— Ами почаках още малко, но всичко беше тихо. Затова реших да се прехвърля в задния двор и от там да вляза в къщата. Силно се надявах, че нещата са наред, но в района често се случва възрастни хора да умрат внезапно и да ги открият със значително закъснение. На тези години е нещо нормално машинката да спре без никакво предупреждение.
	— Предполагам, че сте прав — отвърна Пулър. Продължаваше да гледа настоятелно човека насреща си, надявайки се, че той ще увеличи темпото и ще стигне до наистина важните детайли.
	— Успях да вдигна резето на портата и се озовах в задния двор. От там тръгнах да заобикалям къщата. Вниманието ми беше насочено главно към входната врата и почти не обръщах внимание на фонтанчето с малкия басейн. Но за късмет, погледнах и натам. От верандата ми фонтанчето не се вижда, знаете…
	— Ще ви помоля оттук нататък да карате стъпка по стъпка — обади се Пулър. — Искам да знам всичко, което сте чули, видели или подушили.
	Сладкиша погледна бележника в ръцете му с видимо притеснение.
	— Полицията обяви инцидента за нещастен случай — промърмори той.
	— И вероятна са прави — кимна Пулър. — Но може и да грешат.
	— Значи вие възнамерявате да проведете ново разследване, така ли?
	— Аз дойдох да видя леля си. Отдадох й почит веднага след като научих, че се е споминала, но след това превключих на професионална вълна с желанието да проверя дали не е напуснала този свят против волята си.
	Сладкиша неволно потръпна, но после се овладя и продължи:
	— Видях я да лежи в басейна на фонтана, който е дълбок едва шейсетина сантиметра. Човек не би допуснал, че някой може да се удави в него. Но тя лежеше с лицето надолу. Почти цялата й глава беше под водата.
	— Накъде беше обърната?
	— Главата й беше извита към къщата.
	— Разперени ли бяха ръцете й или прибрани до тялото?
	Сладкиша се замисли. Очевидно се опитваше да си спомни онова, което беше видял.
	— Дясната й ръка беше вкопчена в стената на басейна, а лявата беше прибрана към тялото — обяви най-сетне той.
	— Краката?
	— Разтворени.
	— Проходилката?
	— Беше на земята, вдясно от фонтана.
	— Какво направихте после?
	— Хукнах натам. В този момент не знаех дали е жива или мъртва. Изритах си сандалите и нагазих във водата. Хванах я за раменете и издърпах главата й на повърхността.
	Пулър се замисли. Човекът насреща му беше повлиял на местопрестъплението. Напълно нормално, тъй като не е знаел дали Бетси е още жива. Това се случваше често, особено когато първите очевидци се опитваха да спасят живота на жертвата. Но цената бе висока, защото в хода на този процес се унищожаваха важни улики. За съжаление, в този случай опитите бяха завършили с неуспех.
	— Но тя не беше жива, така ли?
	— Случвало ми се е да виждам мъртви хора — поклати глава Сладкиша. — Не само на погребения. Преди петдесет години малката ми сестра се задуши от отровен дим, а един от най-добрите ми приятели се удави в някакво езеро. Лицето на Бетси беше бяло като платно. Очите й бяха отворени, а ченето й висеше надолу. Нямаше пулс, нито пък издаваше някакви други признаци на живот.
	— Пяна около устата?
	— Да — кимна човекът.
	— Сковани или меки бяха крайниците й?
	— Изглеждаха ми леко сковани.
	— Което означава вкочанени, но не напълно?
	— Да.
	— Включително раменете?
	— Да. Но ръцете й изглеждаха съвсем нормално. Само дето бяха студени.
	— Какво направихте после?
	— Оставих я в положението, в което я заварих. Редовно гледам сериали от сорта на „От местопрестъплението“ и „Военна прокуратура“. От тях знам, че нищо не бива да се пипа. След това се върнах у дома и извиках полицията. Те се появиха бързо, в рамките на пет-шест минути. Бяха мъж и жена.
	— Ландри и Хупър?
	— Точно така. Откъде знаете?
	— Дълга история. Вие присъствахте ли на огледа?
	— Не. Записаха показанията ми и ме изпратиха у дома. Казаха да чакам там за евентуални допълнителни въпроси. После се появиха още полицейски автомобили. От един от тях слезе жена с докторско куфарче и се насочи към задния двор.
	— Съдебният лекар — кимна Пулър.
	— Вероятно. Час-два по-късно се появи и черна катафалка, която натовари тялото на Бетси, качено на носилка и покрито с бял чаршаф.
	Сладкиша млъкна и се облегна назад, очевидно разстроен и натъжен от това, което беше разказал.
	— Тя много ще ми липсва — прошушна след известно време той.
	— Видях, че в гаража й има кола — отбеляза Пулър. — Тя шофираше ли?
	— Не бих казал — поклати глава домакинът. — Отдавна не съм я виждал да изкарва колата.
	— Но е била в състояние да шофира, така ли?
	— По-скоро не. Краката й бяха слаби, не беше наред и с рефлексите. Да не говорим, че беше прегърбена и изпитваше силни болки. — Човекът замълча, после вдигна глава. — Но сега си спомням, че все пак излезе. Случи се един ден преди да я открия във фонтана. Но зад волана беше Джери.
	— Кой е Джери?
	— Джери Еванс, собственик на малка таксиметрова компания. Аз също съм ползвал услугите му. Дойде да вземе Бетси някъде около шест следобед и я върна половин час по-късно.
	— Кратко пътуване — отбеляза Пулър. — Случайно да знаете докъде?
	— Знам — кимна Сладкиша. — Попитах Джери и той ми каза, че я закарал до една пощенска кутия в центъра. Искала да пусне писмото си лично.
	Нямаше съмнение за кое писмо става въпрос.
	— Но защо не го е пуснала в кутията, която е точно отсреща? — попита той.
	— Защото от нея прибират пощата много рано. Джери каза, че онази кутия се опразва последна и пощата потегля още същата вечер.
	Изпраща писмо и малко след това е мъртва, помисли си Пулър.
	Без да чака подкана, Сладкиша извади поредната визитка от чекмеджето и му я подаде.
	— Благодаря — прибра я Пулър. — Леля ми имаше ли навик вечер да излиза сама в задния си двор?
	— Обичаше да седи на пейката край фонтана, но обикновено денем, заради слънцето. За през нощта не знам. Нямах представа какво прави след залез-слънце. Но по принцип си лягаше много по-рано от мен. Аз обичам да се мотая из къщата, а и често излизам. Може би няма да повярвате, но тук хората под осемдесет се възприемат като „младежи“, които редовно излизат и се забавляват.
	— Забелязахте ли нещо подозрително вечерта, преди да я откриете във фонтана? Хора, шум, някаква суматоха?
	— За съжаление точно тогава бях на гости при приятели, които живеят в другия край на града. Прибрах се късно, всичко изглеждаше нормално.
	— Как беше облечена, когато я открихте? С пижама или с нормални дрехи?
	— С нормални дрехи.
	— Това навежда на мисълта, че може би е умряла предишната вечер. Още преди да си легне.
	— Възможно е — колебливо кимна Сладкиша.
	— А да е споделяла с вас нещо, което я тревожи? Имам предвид последните няколко дни преди смъртта й.
	— Какво например? — любопитно вдигна глава Сладкиша.
	— Всичко, което ви се е сторило необичайно. Име, събитие… Или нещо, което е видяла, може би през нощта?
	— Не — решително поклати глава Сладкиша. — _Наистина_ ли е имала поводи за безпокойство?
	— Мисля, че да — бавно отвърна Пулър. — При това съвсем основателни.


	18

	Седнал в наетата кола, Пулър се обади на съдебния лекар Луиз Тиминс, а след това и на адвоката Гриф Мейсън. Активно практикуващ медик, Тиминс се оказа заета с пациенти до шест следобед, а Мейсън не беше в кантората си. С докторката се разбраха за среща в седем в едно от близките кафенета, а на адвоката остави съобщение да му се обади.
	След това се свърза с таксиджията Джери, който потвърди думите на Сладкиша и добави:
	— Стори ми се уморена и разтревожена.
	Пулър прекъсна връзката и се замисли върху казаното от Сладкиша. Раменете сковани, ръцете в нормално състояние. Вкочаняването започваше от горе надолу и след това се разпростираше към крайниците, а после изчезваше по обратния път. Но при Бетси смъртта не беше настъпила толкова отдавна, че процесът да приключи.
	Зае се да изчислява предполагаемия час на смъртта. Писмото бе пуснато в шест следобед, а мъртвото й тяло бе открито в единайсет на следващата сутрин. Не допускаше, че е умряла веднага след като се е прибрала от краткото пътуване до пощенската кутия. Най-вероятно смъртта бе настъпила по-късно вечерта. Скованите рамене свидетелстваха, че вкочаняването е започнало съвсем скоро. Това означаваше, че Сладкиша е открил тялото й някъде между дванайсет и четиринайсет часа след настъпването на смъртта. Поради жегата и влагата във Флорида, които несъмнено бяха ускорили разлагането, той спокойно можеше да допусне, че този срок е бил още по-кратък, но в момента важното беше, че разполага с часова рамка, върху която да базира разследването си.
	Ако Сладкиша бе открил тялото малко след единайсет сутринта, смъртта най-вероятно беше настъпила някъде около десет предишната вечер. Или четири часа след пускането на писмото.
	Погледна часовника си. Минаваше три следобед, а той все още не беше потърсил място, на което да отседне. Беше крайно време да си намери легло.
	Забеляза колата в момента, в който включи на скорост. Беше паркирана до отсрещния тротоар, през четири-пет коли от него. Бежов крайслер седан с регистрационен номер от Флорида, който започваше с буквите ZAT, но цифрите бяха зацапани с мръсотия, вероятно умишлено. Причината да му направи впечатление беше фактът, че малко по-рано същата кола беше паркирана пред погребалната агенция.
	Докосна газта и корветът бавно се отлепи от тротоара. Погледна в огледалото точно навреме, за да види, че крайслерът също потегля.
	Е, и това е напредък, помисли си той. Някой се интересуваше от него. Извади телефона си и щракна отражението на крайслера в огледалото. В него имаше двама души, но слънцето му пречеше да види повече детайли.
	Един двоен тур по крайбрежния булевард беше достатъчен да установи, че никой от разположените там хотели не е по джоба му. Това го принуди да обърне гръб на океана и да потегли към вътрешността на градчето, оглеждайки го квартал по квартал. Но пред вратите на значително по-скромните хотелчета и кафенета бяха изписани толкова високи цени, че той неволно се запита кой изобщо можеше да си позволи да отсяда близо до брега.
	В крайна сметка се принуди да измъкне телефона от джоба си, да влезе в интернет и да скролира местните квартири според цената. На пет пресечки от океана откри това, което му трябваше — пансион на име „Сиера“, който предлагаше както еднодневен, така и седмичен престой. Осемдесет долара на нощ плюс закуска или четирийсет и пет за предварително платен 7-дневен престой. На практика това съвсем не беше изгодна цена за човек, който получава заплата от Чичо Сам, но нямаше друг избор.
	Триетажната сграда представляваше безличен блок с напукана фасада и плосък покрив от теракотени плочки, които едва ли бяха в по-добра форма от мазилката. Беше притиснат между бензиностанция и друг блок, който беше в процес на ремонт. На тясната уличка имаше една-единствена палма, но в замяна на това пространството около нея беше задръстено от стари коли и пикапи. Половината от тях бяха на трупчета, а другата половина изглеждаха така, сякаш всеки момент ще ги последват. Един поглед беше достатъчен да го увери, че никое от тези превозни средства не е произведено след 80-те години на миналия век.
	Извърна очи към огледалото за обратно виждане, но крайслерът беше изчезнал.
	Боси и голи до кръста хлапета ритаха топка направо на улицата. Някои от тях бяха доста добри. Но когато корветът спря пред „Сиера“, те зарязаха играта и го наобиколиха. Пулър слезе, грабна сака си от съседната седалка и заключи с дистанционното.
	Едно от хлапетата пристъпи към него и го попита на испански негова ли е колата.
	Пулър отговори утвърдително, също на испански. След което добави, че корветът е взет под наем от един негов приятел на име Чичо Сам.
	Момчето попита дали този Чичо Сам е богат човек.
	— Не толкова, колкото беше едно време — отвърна Пулър и тръгна към малката рецепция на „Сиера“.
	Плати за две нощувки, след което получи ключ за стаята и информация за времето и мястото, на което се сервира закуската. Жената зад гишето му обясни и къде може да паркира колата си, а след това му подаде магнитна карта за гаража.
	— Не мога да я оставя на улицата, така ли? — попита той.
	— Можете, но не се знае дали на сутринта ще бъде там — сви рамене дребничката латиноамериканка с права тъмна коса.
	— Ясно — кимна Пулър. — Ще я вкарам в гаража.
	Излезе навън. Бандата хлапета бяха наобиколили корвета, докосваха го с пръсти и шепнеха с уважение.
	— Харесвате колите, а? — подхвърли той.
	Всички кимнаха едновременно.
	— Сега ще запаля двигателя, за да го чуете.
	Седна зад кормилото, запали двигателя и го изфорсира. Хлапетата стреснато отскочиха назад, после се спогледаха и започнаха да се смеят.
	Пулър закара колата в гаража, който се намираше на съседната уличка. Големият железен портал покорно се подчини на сигнала, подаден от електронната карта. Корветът бавно навлезе в обширното пространство отвъд и порталът автоматично се затвори. Той изгаси двигателя, заключи и излезе през страничната врата. На ъгъла пред „Сиера“ го чакаше едно от хлапетата, което преди малко се беше възхищавало на спортната кола. Имаше къдрава кестенява коса и беше на не повече от десет-единайсет години. Изглеждаше мършаво и недохранено, но Пулър не пропусна да отбележи добре очертаните му мускули и решителното изражение на лицето. Очите му гледаха враждебно, но това беше нормално за този квартал.
	— Тук някъде ли живееш? — попита го на английски Пулър.
	— _Sí_ — кимна момчето и махна към една къща вляво: — _Mi casa_.
	— Как се казваш?
	— Диего.
	— Здрасти, Диего. Аз съм Пулър.
	Стиснаха си ръцете.
	— Предполагам, че познаваш Парадайз много добре…
	— О, да, познавам го — отвърна момчето. — Винаги съм живял тук.
	— С майка си и баща си, предполагам?
	— _No. Con mi abuela_.
	Отглежда го баба му, помисли си Пулър.
	— Искаш ли да изкараш малко пари?
	Диего закима толкова енергично, че кестенявите му къдрици започнаха да подскачат.
	— _Sí. Me gusta el dinero_.
	Пулър му подаде банкнота от пет долара, измъкна джиесема си и му показа снимката на крайслера.
	— Искам да внимаваш за тази кола — рече той. — Не се приближавай до нея, не говори с хората вътре, не я зяпай открито. Ако можеш, запиши ми останалата част от регистрационния номер и запомни хората, които са в нея. Разбираш ли? _Entiendes?_
	— _Sí_.
	Пулър протегна ръка и хлапето я разтърси. На един от пръстите му имаше масивен сребърен пръстен с гравирана лъвска глава.
	— Хубав пръстен — отбеляза Пулър.
	— Подарък ми е от _mi padre_.
	— Скоро пак ще се видим, Диего.
	— Но как ще те намеря? — погледна го с недоумение момчето.
	— Нямаш грижа. Аз ще те намеря.


	19

	Имотът беше един от най-внушителните на Емералд Коуст, обхващащ четирийсет декара първокласна брегова ивица с невероятна гледка към залива. Цената му беше далеч по-висока от обединения годишен доход на хиляда представители на така наречената „средна класа“.
	Той неуморно буташе моторните косачки, а след това събираше окосената трева и другите отпадъци в големи чували, които товареше на чакащите зад къщата камионетки. Превозните средства на ландшафтната фирма нямаха право да влизат в имението през главния портал и безупречно павираната алея, която свършваше пред къщата. Мястото им беше на асфалтирания заден двор.
	Тук имаше два басейна — единият с олимпийски размери, а другият с красива овална форма. Великолепието на терена можеше да се сравнява единствено с красотата на вътрешното оформление на голямата резиденция с площ от над 3000 квадратни метра, плюс още 2000, разпределени между няколко спомагателни сгради, включително постройка между басейните, къща за гости, спортна зала, киносалон и помещения за охраната.
	Той видя как една от камериерките излиза навън, за да получи някакъв пакет от куриера на ФедЕкс, когото също бяха пропуснали през задния вход. Беше латиноамериканка, облечена в старомодна униформа с бяла престилчица и черно боне на главата. Имаше слаба, но добре оформена фигура, красиво лице и разкошна тъмна коса.
	В края на дългия пристан, навлизащ дълбоко във водите на залива, беше закотвена осемдесетметрова яхта с хеликоптерна площадка.
	Той работеше здраво. Гърбът му беше подгизнал от пот, очите му смъдяха. Не спираше за почивка като останалите работници, които час по час отскачаха до сянката на близкия навес да пият вода. Но за това имаше основателна причина — неуморната работа му позволяваше достъп до почти всички части на терена. Отделните сгради бяха запечатани в главата му като на шахматна дъска, по която можеше да размества пионките според различните сценарии.
	Разположението на охраната привличаше голяма част от вниманието му. През деня тя се състоеше от шестима души — очевидно отлични професионалисти, умеещи да работят в екип. Всички бяха добре въоръжени, наблюдателни и лоялни към своя работодател. Казано иначе, слабостите в работата им бяха много малко.
	Предполагаше, че нощното дежурство се поема от още половин дузина професионалисти, а може би и повече — по простата логика, че тъмнината увеличаваше риска от нападение.
	Постепенно се приближаваше до главния портал и не след дълго успя да засече клавиатурата на сложна алармена система, комбинирана с охранителна камера. Крилата на портала бяха солидни, изработени от ковано желязо. До известна степен приличаха на тези пред Белия дом. Солидният двуметров зид недвусмислено сочеше, че собственикът на резиденцията държи на личното си пространство.
	Отпуснат на коляно, той започна да скубе тревата около масив от добре подрязани храсти. Това му позволи да огледа едно мазерати кабрио, което току-що спря пред портала. В него имаше двама пътници — мъж и жена. Някъде около трийсетгодишни, в отлична форма и с доволния вид на хора, за които животът е песен.
	Порталът се отвори пред тях, подчинявайки се на кода, набран от дистанционното.
	Колата се плъзна покрай него, но двойката в нея не му обърна никакво внимание. Той обаче запечата в съзнанието си всички детайли на външния им вид.
	Освен това вече разполагаше с шестцифрения код на главния портал, успял да зърне начина, по който го набра мъжът. Оставаше само проблемът с охранителната камера.
	Прехвърли се на следващия храст, който беше още по-близо до портала. Погледна нагоре към пилона, на който беше монтирана камерата. Електрическият кабел беше вкаран вътре в металния пилон, както изискваше стандартната практика. Въпросът беше къде водят вкопаните в земята жици.
	Използва бавното затваряне на портала, за да излезе навън и да се заеме с прочистването на полянката между камерата и тухления зид. Отпусна се на колене и започна да подрязва избуялите тревички и да събира листата, дръзнали да нарушат гладкостта на безупречно зеления килим. Същевременно огледа отблизо една малка издутина в тревата, под която очевидно се намираше електрически прекъсвач, захранващ както моторите на портала, така и камерата, клавиатурата на алармата и вградения в стената репродуктор.
	Очите му проследиха едва видимата следа от канавката, която свършваше пред оградата. Ако някой не я потърси специално, едва ли ще успее да я види, помисли си той.
	Предполагаше, че кабелът е скрит в метална тръба, но можеше и да не е така.
	Изправи се и тръгна покрай границата на парцела. Нямаше как да се върне през портала, без да се издаде, че вече знае кода. Машинално се запита на колко време го променят. В момента беше средата на седмицата, която от своя страна маркираше средата на месеца. Това означаваше, че разполага с достатъчно време — разбира се, ако променяха кода веднъж в седмицата или веднъж на трийсет дни, както най-често се правеше.
	Стигна до задната част на парцела и пред очите му се разкри безбрежната шир на залива. Във водата се гмуркаха чайки, моторници пореха вълните или просто се полюшваха върху тях. Хората се развличаха с риболов, ветроходство и каране на скутери. През деня.
	Нощем обаче се занимаваха с други неща. Като онова, от което беше имал късмета да се измъкне. За разлика от мнозина други.
	Той хвърли чувала с боклук в каросерията на близкия камион и спря да изпие чаша вода, източена от близкия охладител, боядисан в яркооранжево. Погледът му се спря на двамата мъже, които обработваха терена около някакво дърво, издигащо се от вътрешната страна на оградата. И двамата бяха латиноамериканци. Към групата наемници спадаха и други хора — един бял, двама чернокожи и самият той. Не можеше да се определи от коя част на света е, но той също беше бял.
	От бялата раса.
	Никога не се беше категоризирал по расов принцип. Съдейки по чертите му, принадлежеше към определено силна етническа група. Малко хора посещаваха родината му, още по-малко оставаха там за постоянно. Тя беше далечна страна, където животът беше труден. Чужденците се посрещаха по-скоро с подозрение. Народът му беше горд и много чувствителен по отношение на обидите, меко казано. С една дума, тези хора никога не подлагаха и другата си буза.
	Той смачка картонената чаша и я хвърли в контейнера за смет, прикрепен към каросерията. После влезе през задния вход и се насочи към овалния басейн.
	Мазератито беше паркирано на няколко крачки от него. Мъжа го нямаше, а жената се беше изтегнала на една от лежанките. Беше свалила лятната рокля и обувките с високи токчета, които лежаха на цимента до нея. Банският й костюм беше съвсем изрязан — парченце плат горе, миниатюрен триъгълник долу. Тя се обърна по корем и това му позволи да разгледа бедрата й. Стегнати и същевременно достатъчно меки където трябва, подчертаващи женствеността й. Тя развърза горнището на банския и го пусна до себе си. Имаше дълги крака с гладка, приятно загоряла кожа. Светлорусата й коса, която беше прибрана на конска опашка в колата, сега се разстилаше свободно по обсипаните й със ситни лунички рамене.
	Беше много красива жена. Това обясняваше самодоволната усмивка на мъжа зад кормилото на спортното мазерати. Сякаш искаше да подчертае, че тази красота е негово притежание.
	Тръсна глава да прогони тези мисли, осъзнавайки, че е допуснал грешка.
	Беше зяпал жената няколко секунди по-дълго от необходимото. Зад гърба му се разнесоха стъпки и някой го хвана за ръката.
	— Хайде, мърдай! — заповяда строг мъжки глас.
	Обърна се. Зад него стоеше един от пазачите със слушалка в ухото. Спираловиден кабел водеше към устройство, скрито на колана под якето му. Въпреки жегата всички охранители бяха облечени с якета. Под които криеха пистолетите си.
	— Веднага! — изръмжа мъжът, вдигнал глава към лицето му. — Не си тук да се наслаждаваш на гледката, а да бачкаш!
	Той побърза да се подчини. Можеше да види сметката на този фукльо с един-единствен саблен удар в гърлото, но нямаше смисъл. Подобен акт би провалил плановете му, при това окончателно. Но той беше сигурен, че скоро ще дойде неговото време.
	Погледна жената за последен път. Беше се обърнала леко на една страна. Недостатъчно, за да се видят голите й гърди, но почти.
	Тя също го гледаше. Всъщност не беше много сигурен, защото очите й бяха скрити зад слънчеви очила. Неволно се запита защо жена като нея би обърнала внимание на мъж като него.
	Отговорът на този въпрос със сигурност би му докарал неприятности.


	20

	Пулър седна на леглото и се огледа. Стаята не беше нищо особено. Под, врата, прозорец, тоалетна. Двойна вътрешна врата, водеща към съседната стая. Беше отсядал и на по-добри места, но по-лошите бяха значително повече.
	През тънките стени се чуваха най-различни звуци. Включително разговори на висок тон, макар и с неразбираеми думи. На стълбите се беше разминал с неколцина от обитателите на пансиона, които го изгледаха подозрително. Може би беше единственият бял тук.
	От тези погледи и съпровождащия ги шепот Пулър стигна до заключението, че вероятно ще има проблеми с част от тези хора — в случай че изразят недоволство от присъствието му в сградата. Нямаше желание да се стига до крайности, но със сигурност щеше да е готов да ги посрещне.
	Разопакова малкото дрехи, които носеше, и погледна часовника си. Разполагаше с още време до срещата с Луиз Тиминс. Адвокат Мейсън все още не се обаждаше. Реши да пообиколи района, тъй като не обичаше да се задържа в хотелските стаи, независимо дали бяха като тази тук или някоя в „Риц“.
	Не че някога щеше да отседне в „Риц“. Не и на разноските на Чичо Сам.
	Излезе и заключи вратата след себе си, въпреки че не носеше нищо, за чието изчезване би съжалявал. Асансьорът беше в дъното на коридора, но той го подмина и пое надолу по стълбите.
	Сградата съвсем не беше в добро състояние, а това означаваше, че и асансьорът е калпав. Засядането за неопределено време в тясната кабинка изобщо не влизаше в плановете му.
	Чу гласовете, преди да види хората. Мъжки и женски. Плюс още един, по-тъничък, вероятно на дете.
	Отвори вратата, зад която се разнасяха гласове, и влезе. Оказа се, че вътре има трима мъже, момиче на около шестнайсет и момченце на около пет. Единият от мъжете беше латиноамериканец, другият чернокож, а третият — бял. Много добре, каза си Пулър. Винаги беше предпочитал разнообразието, когато се налагаше да озаптява дребни бандити.
	Латиноамериканецът притискаше момичето към стената, очевидно против волята му. Чернокожият държеше момчето, което се мяташе в ръцете му и се опитваше да го удари, а белият се беше изправил пред момичето с разхлабен колан и разкопчаваше панталона си. Намеренията му бяха повече от ясни.
	Очевидно ставаше въпрос за нещо старо колкото света. Насилието на мъжа срещу жената.
	Когато вратата се отвори, белият дори не се обърна.
	— Махай се, по дяволите! — изръмжа той. — Веднага!
	Пулър остави вратата да се захлопне зад гърба му и огледа издутия заден джоб на насилника. Най-глупавото място за пистолет, но този с полусвалените гащи явно си беше тъпак.
	— Нямам такива намерения — спокойно отвърна той. — А ти си затегни колана, защото нещата няма да се развият, както си ги намислил.
	Тримата се обърнаха едновременно. Момичето се освободи от хватката на латиното и прегърна момченцето.
	— Вярно ли, малоумнико?
	— Фамилията ми е Пулър, а малкото име Джон. Ти кой си?
	Белият огледа приятелите си и се ухили. Но Пулър веднага забеляза, че е притеснен. Чернокожият беше най-висок от тримата, но Пулър го превъзхождаше с десет сантиметра и двайсет кила. Белият беше под метър и осемдесет и тежеше около сто килограма. Предимно тлъстини, меки и отпуснати. Латиното беше метър и седемдесет, с нормална фигура.
	Пулър се извисяваше над тях. Широките му рамене почти запълваха вратата. Той пристъпи напред, забил поглед в лицето на белия. Но периферните му радари не изпускаха и приятелчетата му.
	Белият вдигна панталона си и си затегна колана.
	— Май наистина си просиш куршума! — заплашително изръмжа чернокожият.
	— Нищо подобно. А като гледам, и това момиче не изгаря от желание да бъде изнасилено от трима гадняри.
	Белият леко извърна глава и плъзна ръка към задния си джоб — едно очебийно и по всяка вероятност безполезно движение.
	От устата на Пулър излетя лека въздишка. Вече нямаше как да избегне конфронтацията. Атакува още преди пистолетът на мръсника да се покаже наполовина от задния му джоб. Заби лакът в шията му, почти едновременно с коляното, което влезе в съприкосновение с левия му бъбрек. Белият изкрещя от болка и политна, довършен от един светкавичен десен прав. Тялото му рухна на пода, а от устата му потече кръв. Няколко от зъбите му бяха избити.
	С част от съзнанието си Пулър пожела да предложи оттегляне на другите двама, но от изражението на лицата им разбра, че те се надъхват взаимно, забравили всякакво благоразумие. Все пак бяха двама срещу един.
	Толкова по-зле за тях.
	Сграбчи латиното през врата, вдигна го във въздуха и използвайки го като оръжие, блъсна чернокожия. Той политна и след секунди рухна в безсъзнание, напълно лишен от боен дух.
	Пулър използва инерцията на въртеливото движение и заби латиното в стената с главата напред. Разнесе се смразяващо хрущене и миг по-късно мургавият мъж се свлече до чернокожия, който бе потънал в нежелан сън.
	Пулър изпъна рамене и се огледа. Дори не се беше задъхал. Изглеждаше леко ядосан от това, което беше принуден да направи.
	— Добре ли си? — обърна се към момичето той.
	Тя кимна. Беше хубава, с добре очертани форми и голямо закръглено дупе. Изглеждаше по-възрастна, отколкото вероятно беше. Може би не й е за пръв път, помисли си Пулър.
	— Това брат ти ли е? — махна към момченцето той.
	Тя отново кимна.
	— Как се казвате?
	— Аз съм Исабел, а той е Матео — отвърна момичето с изтънял от уплаха глас.
	— Искаш ли да повикаш полиция?
	Предварително знаеше отговора на този въпрос, но все пак се почувства длъжен да го зададе. Тя поклати глава още преди да беше довършил.
	— А искаш ли _аз_ да извикам ченгетата?
	— Не. Моля те, недей.
	Огледа падналите мъже. Телата им бяха покрити с татуировки и стари белези. Не, това не може да бъде, помисли си той. Но все пак…
	— Тези хора военни ли са? — попита той момичето.
	— Не.
	_Жалко. Значи са извън моята юрисдикция_. Оставаше му ролята на съзнателен гражданин.
	— Те няма да престанат — глухо я предупреди той. — На практика аз само ги ядосах. Като нищо ще си го изкарат на теб.
	Момичето хвана братчето си за ръката и го дръпна към вратата. Миг по-късно стъпките им затрополиха надолу по стълбите и бързо заглъхнаха.
	Пулър се зае да провери състоянието на противниците си. И тримата дишаха и бяха със стабилен пулс. Счупените крайници и пукнатите черепи не бяха негова грижа. Това бе цената, която трябваше да плати всяко животно, посегнало на беззащитни деца. Особено когато трима зрели мъже се нахвърляха върху непълнолетно момиче и петгодишното му братче.
	Белият простена и се размърда. Пулър отново го приспа с отмерен ритник в главата.
	— Мръсен задник!
	За момент се поколеба дали да извика полиция, после се отказа. Без момичето показанията му нямаше да имат никаква тежест. Ако тя не ги подкрепеше — нещо, което очевидно не възнамеряваше да направи, — като нищо можеха да му лепнат обвинение за непредизвикано нападение, подкрепено от лъжливите показания на тройката нещастници, които се търкаляха в краката му.
	В крайна сметка реши просто да си върви по пътя. По-късно щеше да мисли за разчистване на боклуците. Върна се в стаята да си вземе сака, а после тръгна към гаража.
	Трябваше да довърши разследването, което току-що беше започнал. Беше длъжен да разбере какво се е случило с леля му. Нищо не можеше да го отклони от тази цел.
	Но се оказа, че дълбоко греши.


	21

	На изхода почти се сблъска с някакъв мъж, който влизаше в пансиона. И направи нещо, което рядко си позволяваше при среща с непознати.
	Вдигна глава и го погледна.
	Оказа се, че това е същият човек, когото беше зърнал в каросерията на камиона, докато хапваше на крайбрежната ивица.
	Отблизо изглеждаше още по-огромен и застрашителен. А едновременно с това притежаваше рядко срещано съразмерно тяло. Спокойно би могъл да е рекламна фигура на някой от популярните от екрана супергерои. Разминаха се бавно, оглеждайки се взаимно със спокойни, но наблюдателни погледи, които не пропускаха нищо.
	Пулър остана впечатлен не само от безупречната физика на мъжа, но и от прецизния начин, по който го огледа с живите си проницателни очи. Веднага му стана ясно, че го е запомнил при кратката им сутрешна среща, въпреки че погледите им се срещнаха едва за част от секундата. Човек трябва доста да се упражнява, за да придобие подобна наблюдателност.
	Очите му отново се плъзнаха по фигурата на непознатия. Беше облечен в униформата на някаква ландшафтна компания — тъмнозелена, пропита от пот тениска и тъмносин панталон. Имаше нови обувки, които бяха най-малко четирийсет и седми номер.
	Това означаваше две неща: или си беше купил обувките съвсем наскоро (което беше малко вероятно), или скоро беше постъпил на работа. Широките му гърди опъваха тениската. Под тънката материя ясно се виждаше всяко отделно мускулче. Приличаше на плакат от лекарски кабинет, по който се изучава човешката мускулатура.
	Вероятно не са му намерили тениска подходящ номер, помисли си Пулър. Панталонът му също беше възкъс. Повечето фирми не държаха на склад униформи за хора над метър и деветдесет. Веднага след като се разминаха, Пулър се обърна и без особена изненада установи, че непознатият е направил същото. В погледа му нямаше заплаха, а само премерено любопитство.
	Пулър стигна до гаража, изкара колата и потегли към центъра.
	Вниманието му беше изострено. Опитваше се да запомни максимален брой детайли от разположението на града. В крайна сметка отби на някакъв паркинг, изключи двигателя и се облегна назад. Отново се замисли за съдържанието на писмото, което беше изпратила леля му.
	Хората не са такива, каквито изглеждат.
	Странни неща, които се случват нощем.
	Нещо не е наред.
	По време на шофирането се зае да разглежда нещата в логичната им последователност. На това го беше научила дългата военна служба. Постепенно свикна да подхожда по този начин към всичко в живота, включително и към неща, които нямаха нищо общо с логиката.
	Като семейството.
	Чувствата.
	Отношенията с хората.
	Използването на логиката в тези случаи беше сигурна рецепта за постоянно главоболие.
	Същото, което малко или много съпътстваше собствения му живот.
	Помисли си за първото нещо, което беше запомнил от писмото на леля си:
	_Хората не са такива, каквито изглеждат_.
	Нямаше представа за приятелите на леля си освен за Сладкиша, който беше безобиден и със сигурност точно такъв, за какъвто го вземаха. Но такова беше впечатлението му от една-единствена среща, а лично за него това означаваше, че съдебните заседатели ще продължават да дебатират по въпроса.
	Може би Бетси бе имала предвид други съседи. Трябваше да провери това. Включително и Джейн Райън, която й беше помагала в домакинството. Нея със сигурност щеше да провери. Също и адвоката Мейсън, а може би и други хора.
	Премина към следващото наблюдение в писмото:
	_Странни неща, които се случват нощем_.
	Неща, в множествено число. Нощем. Дали имаше предвид, че в квартала се случваха странни неща? И ако бе така, дали те бяха дело на съседите й? Лично той смяташе района за най-обикновено предградие, където загадъчните случки са сведени до минимум. Но леля му беше мъртва, а това представяше нещата в съвсем различна светлина.
	Накрая се спря и върху третото наблюдение:
	_Нещо не е наред_.
	Съждение, отворено за всякакви интерпретации. Тук Пулър можеше да се опре на спомените за леля си, които все още бяха живи. Тя беше най-праволинейният човек на света. Ако е казала или написала нещо, значи е била напълно убедена. Никога не правеше прибързани заключения. Разбира се, възрастта би могла да промени тези качества, но той не вярваше да е така. Защото те бяха вградени много дълбоко във фамилните гени.
	Трябваше да се придържа към убеждението, че всичко в писмото на леля му е истина. Ако се бе натъкнала на нещо, а замесените хора са научили, те имаха всички основания да ликвидират Бетси Саймън. От което следваше, че Пулър щеше да има удоволствието да им плати за стореното. Или чрез дълъг престой в затвора, или като им осигури преждевременна раздяла със света на живите.
	Разгледал всички варианти, оформили се след началото на разследването, той слезе от колата и пое към брега по дъсчената пътека. Наближаваше шест и половина, но мястото на срещата му с Тиминс беше съвсем наблизо. Реши да стигне до там по пясъка и да помисли още малко под акомпанимента на разбиващите се в брега океански вълни.
	На плажа все още имаше доста хора. Някои от тях практикуваха спортно ходене със смешни движения на ръцете и краката, други просто се разхождаха, хванати за ръце. Трети бяха извели кучетата си и им хвърляха фризби и топки за тенис, за да ги разиграят.
	Пулър закрачи напред. Очите му се местеха от океана към дъсчената пътека и обратно. Някои части на Парадайз действително отговаряха на името му и бяха райски. Но за краткия си престой той вече беше успял да открие, че по-голямата част от градчето е безкрайно далече от рая.
	Интересно място, рече си той.
	После забеляза какво става в далечината и ускори крачка. Не знаеше дали то има нещо общо със смъртта на леля му, но в момента го интересуваше всичко необичайно, което се случваше в Парадайз.


	22

	Най-напред Пулър забеляза полицай Ландри, а след това Бълок. Хупър не се виждаше никъде.
	После забави ход, зърнал метални заграждения, върху които беше опънато синьо платнище. Веднага разбра какво означава това. В присъствието на полицията подобни покрити заграждения най-често криеха човешки трупове.
	Спря на трийсетина метра и внимателно огледа обстановката. Ландри стоеше на крачка от двойка, която вече познаваше. Бяха същите хора, които зърна в участъка. Мрачни и разтревожени. В главата му бавно изплуваха имената, които те бяха споменали.
	Нанси и Фред Стороу.
	Излезли и изчезнали. Нещо, което май често се случваше в Парадайз. Сега въпросът беше дали и двамата се намират под платнището или само единият от тях.
	Пулър извърна поглед към водата. Приливът беше в пълен ход. Дали той беше изхвърлил тялото или телата?
	Не можеше да си представи, че някой ще остави нарочно два трупа тук. Нямаше как да стане. Никой не изхвърляше трупове на плажа посред бял ден. В момента наближаваше седем вечерта. Отново насочи вниманието си към водата.
	Приливът. Нямаше какво друго да бъде. Съмняваше се, че труповете ще са в добро състояние. Продължителният престой във водата ги променяше по ужасен начин.
	Отново погледна към двойката. Жената ридаеше, облегната на рамото на мъжа. Ландри стоеше неловко на крачка от тях с бележник в ръка.
	Бълок беше заел позиция в близост до загражденията, поклащаше глава и ритмично почукваше с пръсти по кобура на колана си. Сякаш изпращаше сигнал за помощ.
	Не бяха очертали периметър, но хората предпочитаха да стоят на разстояние.
	Пулър се насочи към Бълок, спря на крачка от него и го изчака да вдигне глава.
	Шефът на полицията направи жест да го спре, но после го позна и пристъпи към него. Черните му обувки се подхлъзваха по ситния пясък.
	— Какво търсиш тук?
	— Просто реших да се поразходя — отвърна Пулър. — Какво става?
	— Става официално разследване, което не мога да обсъждам с цивилни лица! — отсече шефът на полицията.
	— Аз не съм цивилно лице.
	— За мен си точно това.
	— Един или два трупа?
	— Моля!? — Бълок се приведе напред и в очите му се появи подозрение.
	— Там, зад загражденията — спокойно поясни Пулър.
	— Приливът ли ги изхвърли?
	— Какво знаеш, по дяволите?
	— Нищо. Но вие издигате заграждения на плажа, а наблизо плаче жената, която видях по-рано днес в участъка. Вероятно беше дошла да съобщи за изчезнал човек или хора. Нещата просто съвпадат. За нещастен случай ли става въпрос?
	— Виж какво, Пулър! — изръмжа началникът на полицията. — Най-искрено те съветвам да хванеш първия самолет и да се пръждосваш по дяволите!
	— Благодаря за съвета, но Парадайз все повече ме пленява. Започвам да разбирам защо и вие обичате това място.
	Бълок се завъртя кръгом и се отдалечи. Изпод черните му обувки излиташе пясък.
	Един униформен полицай се приближи към двойката отвъд загражденията и това даде възможност на Ландри да се освободи и да тръгне към него.
	— Какво ти каза шефът? — попита тя.
	— Помоли ме да се включа в разследването и да помогна с опита си за разкриване на това престъпление. А за капак на всичко ме покани довечера на чаша бира.
	— Бълок не пие бира — усмихна се Ландри. — А и без това не ти вярвам.
	— Повикахте ли съдебния лекар? — попита Пулър и кимна към синьото платнище.
	— Всеки момент ще бъде тук.
	По всичко личеше, че уговорената му среща с доктор Тиминс ще бъде отложена.
	— Няма да те разпитвам за подробности, защото не искам да ти създавам проблеми с Бълок — промърмори той.
	— Благодаря.
	— Къде е партньорът ти?
	— Ами… — проточи с неудобство Ландри. — Натъкна се на малък проблем…
	— Да не би да е повърнал при вида на трупа?
	Тя отмести поглед, но от изражението й пролича, че е познал.
	— Имам доста голям опит с трупове, изхвърлени от океана — добави той.
	— Как така? Мислех, че служиш в армията, а не във флота.
	— Няма да повярваш на какво се натъква човек, който служи в пехотата. Освен това повечето армейски бази са разположени в близост до вода.
	— Съмнявам се, че началник Бълок ще се съгласи.
	— Наясно съм, че не би ме допуснал, но въпреки това ще опитам. А ако ти самата имаш нужда от помощ, не се колебай да ми се обадиш. Неофициално, разбира се…
	— Благодаря за офертата. Ние нямаме отдел за криминални разследвания, в който да работят цивилни агенти. Цялата работа се върши от нас. Ако е прекалено много, можем да се обърнем за помощ към окръжната или щатската полиция.
	— Това ми звучи като план — кимна Пулър.
	— Докъде стигна с разследването на смъртта на леля си?
	— Все още доникъде.
	— Нали ще ме информираш, ако откриеш, че не става въпрос за нещастен случай?
	— Дадено.
	— И няма да се правиш на Шерлок Холмс?
	— Никога не съм си търсил белята.
	— Но понякога тя те намира, нали?
	— И това се случва. Между другото, отседнал съм в „Сиера“.
	— Не бих казала, че районът е сред най-добрите.
	— И аз мисля така, но просто не мога да си позволя най-добрите райони. Впрочем трудно мога да си представя, че осемдесет долара на вечер е евтино. Дори когато ти подхвърлят и някаква закуска.
	— Какво да ти кажа… Това е Парадайз.
	— Ще ми разкажеш ли повече за това райско кътче?
	— Например?
	— Сигурен съм, че се сблъсквате с обичайните проблеми. Имате ли банди?
	— Официално не, но в действителност да.
	— Тогава какво означава „официално не“?
	— Парадайз е туристическа дестинация. Тази част на Флорида се посещава от милиони туристи годишно, а много от тях избират именно Парадайз. Това е причината официално да твърдим, че нямаме банди и тем подобни.
	— Ясно. А какъв е неофициалният ви проблем с тях?
	— Става въпрос за един малко необичаен хибрид. Тук отсъства типичното етническо и расово разделение. Нямаме обособени чернокожи банди срещу латино банди или скинари.
	— Искаш да кажеш, че тукашните банди са смесени, така ли? Браво на вас!
	— Защо питаш? — развеселено го погледна тя. — Случило ли се е нещо?
	— Нищо, което да заслужава внимание. Предполагам, че престъпността е ограничена в по-бедните райони, нали?
	— Да — кимна Ландри. — Главно битовата престъпност и междугангстерските войни. Докато по очевидни причини обирите се срещат главно в по-богатите квартали.
	— Там има повече за крадене — кимна Пулър.
	— Именно. Но истински богатите хора разполагат с надеждна охрана. Някои използват цивилни ченгета, а други наемат охранителни фирми, които работят много професионално.
	— Пред очите ми се разкрива един съвсем различен Парадайз — отбеляза Пулър.
	— Такова е положението навсякъде, където големите пари се сблъскват с бедността.
	— Имаш предвид Америка, нали?
	— Не знам как е на други места.
	— На кого е поверено това разследване? — смени темата Пулър.
	— Ще го поеме лично началник Бълок. Той познава семейството.
	— Бива ли го като следовател?
	— Той е началникът, за бога!
	— Не отговори на въпроса.
	— Е, надявам се, че скоро ще разберем — отвърна с въздишка тя.
	— Дано — каза Пулър.


	23

	Седнал на един шезлонг, Пулър наблюдаваше как Ландри и още един полицай разпъват жълтата полицейска лента около местопрестъплението, използвайки забити в пясъка метални колове.
	Двайсетина минути по-късно се случи това, което очакваше — появи се лек автомобил волво, от който слезе около петдесетгодишна жена с къса посивяла коса. Беше с бяла блуза без ръкави, синя пола до коленете и сандали. На шията й висяха очила, окачени на тънка верижка. Жената носеше черна лекарска чанта.
	Доктор Луиз Тиминс, съдебният лекар. Изглеждаше забързана и разстроена. Насочи се право към полицейската лента, която Ландри мълчаливо повдигна. Шмугна се под нея и тръгна към синьото платнище, до което я чакаше Бълок. Размениха няколко думи, после Тиминс повдигна платнището и изчезна зад него. Пулър прекрасно знаеше, че гледката и вонята под нагорещената материя едва ли ще бъдат от най-приятните.
	В такива случаи най-добрата реакция е дълбокото дишане, което постепенно притъпява обонянието.
	По неговия часовник изтече точно половин час, преди Тиминс отново да излезе на слънце. Изглеждаше леко замаяна и доста по-разстроена от преди. Може би е познавала покойника, помисли си Пулър. Разбира се, ако тялото беше само едно.
	Жената каза няколко думи на Бълок, който усърдно си ги записа в бележника.
	Пулър я изчака да напусне оградения периметър и я пресрещна.
	— Доктор Тиминс?
	Тя вдигна глава. Наложи се доста да извие врат, защото беше нисичка, под метър и шейсет.
	— Да?
	— Аз съм Джон Пулър. Чухме се по телефона.
	— Аха, случаят с леля ви. — Не изглеждаше доволна от срещата им на това място. — Мислех да ви се обадя, че ще закъснея, но после ми предадоха новината за това тук и просто забравих.
	— Няма проблем — отвърна Пулър. — Ако искате, ще отложим този разговор. Едва ли сте очаквали това, което се случи на плажа.
	След тези думи Пулър се възползва от паузата, през която жената ровеше в дамската си чанта за ключовете на волвото, и внимателно я огледа. Отблизо изглеждаше бледа, вглъбена в себе си и малко нервна.
	— Наистина не го очаквах — мрачно кимна тя. — Буквално съм съсипана.
	— Някой, когото сте познавали?
	— Какво ви кара да мислите така? — остро попита тя.
	— Изглеждате доста по-разстроена от нормалното състояние на медик, който се е натъкнал на труп. Дори и ако той е престоял във водата повече от нормалното.
	— Срещите със смъртта никога не са лесни.
	— Но вие сте и съдебен лекар. Виждали сте трупове във всички възможни състояния. Освен това живеете и работите в град на морския бряг и това едва ли е първият удавник, на който се натъквате.
	— Не желая да обсъждаме тази тема.
	— Разбира се. И аз нямам желание да ви губя времето. Кога ви е удобно да се срещнем, за да поговорим за леля ми?
	Тя погледна часовника си.
	— С удоволствие бих ви поканил на вечеря — бързо подхвърли Пулър. — Разбира се, ако имате апетит.
	Тя извърна поглед към синьото платнище.
	— Не, благодаря. Сега не мога да сложа и залък в уста. — Помълча малко и добави: — Но малко джинджифилова бира със сигурност ще се отрази добре на стомаха ми.
	— Няма проблем. Кафенето, в което щяхме да се срещнем, е на няколко пресечки оттук. Пеша ли ще отидем или с колите?
	— По-добре с колите. В момента краката ми не са много стабилни.
	Разделиха се и всеки се насочи към своето превозно средство. С крайчеца на окото си Пулър забеляза, че Бълок и Ландри ги зяпат. Началникът на полицията изглеждаше ядосан, а Ландри — просто любопитна.
	Срещнаха се на паркинга пред кафенето, оставиха колите и влязоха. Заведението се оказа претъпкано, но все пак успяха да намерят една свободна маса близо до вратата.
	Тиминс наистина си поръча джинджифилова бира, а Пулър — кока-кола. Минаваше седем вечерта, но температурата на въздуха си оставаше около трийсет, а морският бриз беше затихнал.
	— Май се намираме по-скоро в ада, отколкото в рая — подхвърли Тиминс, след като им донесоха поръчката. Тя отпи голяма глътка и се облегна назад. Чертите й леко се отпуснаха.
	— Май и вие не сте тукашна — подхвърли Пулър.
	— Защо мислите така?
	— Кожата ви е прекалено светла, освен това не сте свикнали да носите сандали, с които местните жени не се разделят.
	Тя наведе глава и огледа червените следи от каишките по краката си.
	— Колкото по-дълго носите сандали, толкова по-бързо ще загрубее кожата ви — добави той.
	— Много сте наблюдателен.
	— Затова ми плащат в армията.
	— От Минесота съм. Преселих се тук преди шест месеца и това ми е първото лято. В Минесота също става топло, но не като тук.
	— Тогава защо се преместихте?
	— Съпругът ми почина. Дотогава не бях напускала родния си щат, но започнах да се уморявам от дългите зими. Един познат лекар продаваше практиката си, а аз винаги съм проявявала интерес към криминологичната патология. Сключих сделката веднага след като разбрах че практиката съвместява и длъжността съдебен лекар.
	— Без да обръщате внимание на факта, че това място се нарича Парадайз, така ли?
	— Туристическите брошури изглеждаха много привлекателни — уморено се усмихна тя.
	— Мислите ли да се връщате на север?
	— Съмнявам се. Тук започва да ми харесва. Между юни и август е претъпкано с туристи, жегата и влагата са ужасни, но през останалата част от годината е наистина хубаво. В Сейнт Пол никога не съм се разхождала по шорти през февруари.
	Пулър леко се приведе напред, сигнализирайки, че слага край на общите приказки.
	— Какво ще кажете за леля ми?
	— Разбрах, че вече сте видели трупа.
	— Откъде разбрахте?
	— Обади ми се Карл Браун от „Бейлис“. С него сме приятели. Във Флорида лекарите и погребалните агенции поддържат постоянни контакти. Много от пациентите ми умират. Старостта не прощава на никого.
	— Наистина видях трупа — кимна Пулър.
	— И?
	— Какво „и“?
	— Направих си труда да ви проверя, агент Пулър. Имам известни връзки в Пентагона. Брат ми служи във ВВС. Информираха ме, че сте страхотен в работата си и започнете ли разследване, сте в стихията си.
	Пулър се облегна назад, оценявайки събеседницата си в съвсем различна светлина.
	— На дясното й слепоочие има малка драскотина.
	— Видях я. Също и няколко капчици кръв върху каменния парапет на фонтана.
	— Причина и следствие значи. Но какво е предизвикало падането? Препънала ли се е? Инфаркт ли е получила или мозъчен удар? Може би спукана аневризма?
	— Нищо от това, което изброихте. Състоянието й беше забележително добро, поне на вътрешните органи. Сърцето, белите дробове и останалите органи се оказаха абсолютно здрави. Имала е тежка форма на остеопороза, която е деформирала гръбначния й стълб. Но нищо друго. Причината за смъртта е вода в белите дробове. Иначе казано, асфиксия.
	— Но каква е причината за падането?
	— Тя е използвала проходилка. Може би почвата около басейна е била леко разкаляна и хлъзгава от пръските на фонтана. Подхлъзва се, пада и си удря главата в парапета. Изпада в безсъзнание и се удавя в шейсет сантиметра вода. Случва се…
	— Колко често се случва?
	— За съжаление, и веднъж стига.
	— Други подозрителни белези по тялото?
	— Няма нито рани, нито охлузвания в резултат на съпротива. Нищо, което да сочи, че е била нападната.
	Пулър кимна. Наблюденията на лекарката съвпадаха с неговите.
	— Токсикологичните тестове?
	— Още не са готови. Но не открих никакви признаци на отравяне, ако за това намеквате. Нито пък следи от злоупотреба с алкохол или наркотици.
	— Доколкото си спомням, леля ми от време на време си позволяваше по чаша вино, нищо повече — кимна Пулър.
	— Аутопсията го доказва по категоричен начин. Извън проблемите с гръбначния стълб жената е била в забележителна форма за възрастта си. Могла е да живее още доста години.
	— Написала ми е писмо. В него споменава за необичайни работи, случващи се в Парадайз. Имате ли представа за какво става въпрос?
	— Можете ли да бъдете по-конкретен?
	— Казва, че хората не са такива, каквито изглеждат. А нощем се случвали странни неща.
	— Вече ви казах, че съм тук едва от шест месеца. Не познавам достатъчно местни хора, за да преценя дали са такива, каквито изглеждат, или не. Странни неща? Ако за нея странните неща означават пияни мъже и жени, които дефилират полуголи по плажната ивица в два през нощта, и аз съм на това мнение.
	— Какво друго можете да ми кажете?
	— Страхувам се, че това е всичко. Разбирам, че ви звучи безсмислено, но нещастните случаи съществуват.
	— Така е.
	Но ако е било нещастен случай, защо ме следят някакви типове с крайслер, запита се той.
	Причина за тази мисъл беше появата на въпросния крайслер, който мина покрай кафенето и спря на паркинга редом с неговия корвет. Страничното стъкло се плъзна надолу. Блесна светкавица. Бяха му направили снимка. След миг колата потегли и изчезна, преди Пулър да успее да се втурне към паркинга.
	— Добре ли сте, агент Пулър? — разтревожено попита лекарката.
	— Всичко е наред — отвърна той и отново фокусира поглед върху лицето й.
	— Надявам се, че успях да разсея подозренията ви относно смъртта на леля ви — добави тя.
	— Мисля, че сега подозренията ми са повече от уместни.


	24

	Телефонът му звънна в момента, в който напускаше кафенето.
	— Пулър — натисна бутона той.
	— Обажда се Грифин Мейсън, господин Пулър. Пожелали сте да поговорим за леля ви.
	— Точно така. Възможно ли е да се срещнем тази вечер, или ви е късно?
	— Елате в кантората. Аз все още съм тук. Знаете ли адреса?
	— След двайсет минути съм при вас.
	Корветът взе разстоянието за осемнайсет. Кантората на Мейсън се оказа в някогашен жилищен квартал, който постепенно се беше превърнал в нещо като средище на малкия бизнес. Мястото се намираше само на две преки от крайбрежния булевард, което означаваше, че земята със сигурност струва повече от сградите върху нея. Но това правило важеше за почти всички жилищни сгради, построени върху тясната ивица земя между залива Чоктахачи от север и Мексиканския залив от юг. На циментираната алея беше паркиран последен модел инфинити купе.
	Входната врата беше отворена и Пулър влезе в малка приемна, която обаче се оказа празна. Сътрудникът или сътрудниците на адвоката отдавна си бяха отишли.
	— Господин Мейсън? — подвикна той.
	Нисък отпуснат мъж се появи от една врата в дъното на приемната. Беше облечен с раиран панталон с тиранти и бяла колосана риза с навити ръкави. Имаше къса сивееща брада, а стъклата на очилата му бяха с толкова висок диоптър, че приличаха на дъната на бутилки от кока-кола.
	— Господин Пулър?
	— Аз съм.
	— Заповядайте.
	Настаниха се в кабинета на Мейсън, който беше с кожени кресла и скъпа ламперия в тъмен цвят. Етажерката до стената се огъваше под тежестта на огромно количество юридическа литература, а папките с дела бяха разпръснати навсякъде, включително и върху бюрото, на което имаше и компютър.
	— Изглежда, се радвате на добър бизнес — подхвърли Пулър.
	— Откровено казано, адвокатите, занимаващи се със завещания и наследства във Флорида, нямат нищо общо с бизнеса. Достатъчно е да имат пулс и някакво понятие от законите. Средната възраст на клиентите ми е седемдесет и шест години и непрекъснато прииждат нови. Налага се да отказвам на повечето от тях, въпреки че още преди две години си наех помощник. Ако нещата продължават по този начин, вероятно ще се наложи да наема още един адвокат.
	— Всеки би искал да има такива проблеми — усмихна се Пулър. — Какво ще ми кажете за моята леля?
	— Преди това искам да приключим с една дребна формалност. Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?
	Пулър извади картата си за самоличност и му я показа.
	— Леля ви говореше много хубави неща за вас — усмихна се адвокатът.
	— Не бяхме се виждали доста време — отвърна Пулър и усети как отново го обзема чувство за вина.
	— Явно това не е променило дори на йота възхищението й от това, което правите.
	— Аз съм обикновен войник.
	— Не бъдете толкова скромен, агент Пулър. Аз никога не съм служил, но баща ми е участвал във Втората световна война. От леля ви научих за многобройните ордени и медали, с които сте били награждаван. Много впечатляващо.
	Откъде ли е разбрала леля му, запита се Пулър. Със сигурност не от баща му. Старецът нямаше никаква представа за живота на синовете си.
	— Опитах се да й звънна по телефона веднага след като баща ми получи писмото й. Никой не вдигна. Тогава не ми направи впечатление. А след това разбрах какво се е случило. Леля ми е имала и помощница — някакво момиче на име Джейн Райън.
	— Познавам я — кимна Мейсън. — Много способно момиче. Има клиенти из целия град.
	— Надявам се да се срещна с нея — каза Пулър, замълча за момент и добави: — Новината за смъртта на леля ми беше шокираща за мен…
	— За мен също — въздъхна адвокатът. — Тя имаше физически проблеми, но изключителен дух. Бях убеден, че ще доживее сто години. — Той размести документите, пръснати върху бюрото. — Казвате, че е писала на баща ви? Затова ли пристигнахте?
	— Да. Реших, че е крайно време да й дойда на гости. — Пулър спря дотук, защото нямаше намерение да споделя съдържанието на писмото. Изчака известно време, после попита: — Оставила ли е завещание?
	— Да. Мога да ви запозная със съдържанието му, защото го прегледах веднага след като се обадихте.
	— Слушам ви.
	— С изключение на няколко дребни дарения тя е оставила всичко на вас.
	Пулър се втренчи в него. Изобщо не беше очаквал подобно нещо.
	— На мен ли? — объркано прошепна той. — А не на баща ми?
	— Не, освен ако баща ви не се казва старши следовател Джон Пулър-младши.
	— Той е генерал-лейтенант от резерва — поклати глава Пулър. — А аз съм старши следовател.
	— В такъв случай получавате всичко — отсече адвокатът и вдигна глава. — Изглеждате ми доста изненадан…
	— Да, наистина — каза Пулър. — Вече ви споменах, че не сме поддържали контакт от много години. Дори не знаех, че е наясно със сегашната ми длъжност, която заемам съвсем отскоро.
	— Не е имала деца, а съпругът й си отиде. Чувал съм я да казва, че би искала да има син като племенника си Джон. Гордееше се с вас и много ви обичаше.
	След тези думи Пулър се сви, сякаш беше получил удар в бъбреците.
	— Ясно — промърмори той, вероятно защото не знаеше какво друго да каже.
	— Освен дома си тя имаше и някои инвестиции. Преди да влезете във владение на собствеността й, ще трябва да се премине през няколко юридически процедури и да се изготви нотариален акт. Страхувам се, че това може да отнеме цяла година.
	— Не е проблем. Не ми трябват пари.
	— Имам списък с личните й вещи. Правя го с всичките си клиенти. Така ще знаете с какво точно разполагате. Ако искате, мога да ви дам копие.
	Пулър повдигна рамене, после кимна. Адвокатът извади от бюрото си няколко листа, пришити с телбод.
	— Списъкът е съвсем актуален, правихме го преди около месец.
	— Тя каза ли ви защо?
	— Не. Обикновено се срещахме веднъж в годината, за да бъдем сигурни, че всичко е актуално и тя не е решила да предприеме някакви промени.
	— Разбирам — кимна Пулър и сведе поглед към списъка. В него фигурираха най-различни неща — книги, картини, бижута, малка колекция от порцеланови фигурки и други подобни неща, които нито му трябваха, нито го интересуваха.
	— Ще ми дадете координатите си, за да ви държа в течение относно хода на процедурите — добави Мейсън. — Когато прехвърлим къщата на ваше име, ще можете да правите каквото пожелаете — да живеете в нея, да я давате под наем, да я продавате…
	— Ясно.
	— Освен това Бетси притежава доста солиден портфейл от акции и ценни книжа. През годините е направила няколко много сполучливи инвестиции. За всичко това също имам подробен списък.
	— Добре.
	— Не ми правите впечатление на човек, който се интересува от тези неща — подхвърли адвокатът.
	— Никога не съм имал собствен дом. И не съм сигурен, че знам как изглежда една акция…
	— Започва да ми става забавно — засмя се Мейсън и го изгледа с интерес. — Повечето наследници ги искат сега и веднага.
	— Кога за последен път разговаряхте с леля ми?
	Адвокатът се облегна назад и сключи ръце на тила си. Под мишниците му имаше петна от пот, въпреки че в кабинета беше хладно.
	— Нека си помисля — каза той. — Май беше миналия четвъртък. Тя ми се обади.
	— Как ви звучеше?
	— Ами как, нормално.
	— За какво ви се обади?
	— За рутинни неща. Имаше нужда от информация за стойността на капиталовложенията си.
	— Не беше разтревожена от нещо, така ли?
	— Не усетих нищо такова — отвърна Мейсън и свали ръцете си.
	През годините Пулър беше разпитвал хиляди хора. Някои от тях казваха истината, но повечето лъжеха. И ги издаваха дребни неща. Леко ускорено дишане. Загуба на визуален контакт. Прибрани край тялото и напрегнати ръце. Един малък пашкул от жестове и мимики, предназначен да прикрие лъжата. Но в деветдесет процента от случаите добрият следовател я разкриваше.
	Опирайки се на всичко това, Пулър беше сигурен, че адвокатът току-що го излъга. Но не знаеше до каква степен.
	Не каза нищо. Остави на Мейсън да формулира въпроса, който би трябвало вече да е задал — разбира се, ако казваше истината.
	— Мислите ли, че леля ви е била разтревожена от нещо?
	Пулър не отговори веднага. Спомни си едно от заключенията на Бетси:
	_Хората не са такива, каквито изглеждат_.
	Запита се дали в тази категория попада и Грифин Мейсън.
	Сега съжаляваше, че съдържанието на писмото стана достояние на полицията, но вече беше късно.
	— Не знам — отговори на въпроса той. — Вече ви казах, че дълго време не поддържах никакъв контакт с нея.
	Мейсън внимателно го погледна, после сви рамене.
	— Наясно съм, че се случват инциденти, но това не ми помага да приема смъртта. Вие обаче имате утехата, че Бетси ви е чувствала достатъчно близък, за да ви остави всичко, което притежава.
	— Случайно да имате ключове от дома й? — попита Пулър. — А също така и едно копие от завещанието за мен?
	— Имам ключове — кимна Мейсън. — Преди известно време Бетси трябваше да се подложи на операция и ми остави един комплект за всеки случай. След операцията се опитах да й го върна, но тя настоя да остане при мен.
	Адвокатът отвори чекмеджето на бюрото си и извади малка сребриста касета. Порови из съдържанието й и измъкна халка с два ключа.
	— Ето ги. За предната и за задната врата. Дайте ми минута, за да направя копие на завещанието.
	Ксероксът до стената забуча и няколко минути по-късно Пулър пое още топлите листове.
	Той стана, извади една визитка от джоба си и я остави на бюрото.
	— Това са координатите ми, от които със сигурност ще имате нужда в бъдеще.
	Мейсън взе картичката.
	— Сега ли ще отскочите до къщата? — попита той.
	— Не. Утре сутринта.
	— Колко време ще останете в Парадайз?
	— Не знам — сви рамене Пулър. — Чувал съм, че дойдеш ли веднъж, много трудно си тръгваш от тук. Вярно е, нали?
	После се обърна и напусна кантората.


	25

	Пулър паркира корвета на една пресечка от къщата, а останалата част от разстоянието извървя пеша. Беше взел решение да се отбие в дома на леля си още сега, въпреки че каза обратното на Мейсън. По пътя си отваряше очите за полицейски коли. Знаеше, че Хупър би се възползвал от всяка възможност да го вкара в ареста, въпреки че беше въоръжен с ключове и копие от завещанието на Бетси.
	Пое по алеята и погледна към къщата на Сладкиша. Вече беше тъмно и той неволно си представи как „младежът“ купонясва в малките часове на нощта. Долови джафкането на Сейди отвътре, но продължи напред. Изведнъж му стана мъчно за собствената му животинка — котарака Дезо.
	Отключи входната врата, влезе и затвори след себе си. В къщата цареше пълен мрак. Реши, че няма смисъл да привлича излишно внимание, и включи миниатюрното си фенерче-писалка. От предишната си визита беше запомнил разположението на стаите.
	Прекоси кухнята и влезе в спалнята на леля си. Леглото беше оправено. Очевидно старата дама изобщо не си беше лягала във фаталната нощ. Вместо това се беше озовала в задния двор — доброволно или не, където животът й беше приключил.
	Нощното шкафче до леглото беше отрупано с книги. От малък помнеше, че Бетси е страстна читателка. Явно беше останала такава и до последния си дъх. Плъзна лъча по заглавията. Книгите бяха главно кримки и трилъри. Леля му никога не си беше падала по любовните романи. Ако някога изобщо бе плакала, с положителност го бе правила по истински, а не измислени поводи.
	Лъчът обходи горната част на шкафчето. Пулър рискува да включи настолната лампа, тъй като му трябваше по-силна светлина. Наведе се и веднага установи, че първото му впечатление се е оказало вярно. Върху плота се очертаваше едва видим правоъгълник, заобиколен от тънък слой прах. Взе от рафтчето някакъв роман с меки корици на Робърт Крейс и го наложи върху правоъгълника.
	Оказа се прекалено малък.
	Повтори операцията с книга на Сю Графтън с твърди корици.
	Тя пък се оказа много голяма.
	Издърпа чекмеджето и веднага забеляза малкия черен бележник. Разтвори го, но той се оказа празен. После го положи върху правоъгълника, очертан от праха. Размерите съвпаднаха.
	Вероятно бе имало и друг бележник, който обаче беше изчезнал. Нещо му подсказваше, че неговите страници не са били празни.
	Бяха убили леля му заради нещо, което е съдържал липсващият бележник.
	Нещо, което е било свързано с притесненията, за които се споменаваше в писмото.
	Хора, които не са такива, каквито изглеждат.
	Странни събития посред нощ.
	Неща, които не бяха наред.
	Върна празния бележник на мястото му, загаси лампата и излезе от стаята.
	Отдели няколко минути на спалните горе, но не откри нищо, което би помогнало на разследването. Гардероб, задръстен със стари дрехи. Сред тях имаше няколко мъжки панталона и ризи, които вероятно бяха останали от чичо Лойд. В другите гардероби имаше празни закачалки, стари кашони с овлажнели чаршафи и възглавници и още купища ненужни вещи, които хората имат навик да трупат през дългия си живот.
	В дъното на един от рафтовете откри няколко кутии. Едната от тях беше пълна с бижута, които изглеждаха скъпи дори за неопитното око на Пулър. Това го накара да прегледа съдържанието по-подробно. На дъното лежеше класьор със стари монети, които също изглеждаха ценни. Откога ли ги има? — запита се той.
	Спусна се обратно по стълбите, прекоси кухнята и влезе в гаража. Старата тойота камри беше чиста и излъскана, готова да потегли всеки момент. Нямаше как да й бъде обяснено, че собственичката й никога повече няма да седне зад кормилото. Пулър включи фенерчето и се зае да я изследва отвън, но не откри никакви драскотини или други следи от посегателство.
	Колата изглеждаше в отлично състояние. Пулър прецени, че трябва да е на около пет-шест години. Леля му най-вероятно я беше купила още преди да се появят проблемите с гръбнака й.
	Той се облегна на стената и направи кратко обобщение на събраните факти, опитвайки се да запълни празнотите в последните действия на леля Бетси.
	Отначало реши, че старицата е станала свидетел на нещо, което е довело до смъртта й. Тук, в квартала, или някъде другаде. Но ако е било другаде, тя се е нуждаела от транспорт до там. Сладкиша бе казал, че отдавна не е виждал Бетси да шофира, но по собствените му признания той беше нощна птица и не би могъл да я види, ако е изкарала колата вечерта.
	Отвори шофьорската врата и седна зад кормилото. Веднага му направи впечатление, че макар и тясна за него, седалката е дръпната достатъчно назад, за да побере висока жена.
	После обърна внимание на специалното оборудване, монтирано в колата. Към кормилото, на лесно и удобно място, бяха прикрепени лостчета, обслужващи газта и спирачката.
	Заключението беше очевидно — въпреки недъга си леля му е била в състояние да шофира колата си без проблеми.
	После забеляза стикера, залепен в горния ляв край на челното стъкло. Беше от някакъв сервиз за смяна на масла и върху него бяха обозначени датата и километрите, които би трябвало да измине колата до следващото обслужване. Датата беше отпреди месец. Той насочи фенерчето към километража, засече моментните показания и започна да пресмята, отчитайки и деня на смъртта.
	Оказа се, че леля му е изминавала средно по петнайсет километра дневно в продължение на двайсет и пет-шест дни. После си зададе въпроса възможно ли е тази жена със сериозни здравословни проблеми да е покрила стотици километри наведнъж. Едва ли. По-скоро ги беше навъртала на кратки, но чести пътувания.
	Но при кого бе ходила толкова често? Петнайсет километра на ден не бяха много. Би могла да ги изминава въпреки проблемите с гърба.
	Което означаваше седем и половина в едната посока и още толкова обратно. Това поне му даваше възможност да извърши някои конкретни проверки, при това на етап, в който ясните неща бяха много малко. Би могъл да измине тези километри в четирите посоки на компаса, а след това да види какво ще се получи.
	В следващия миг бързо слезе от колата, притвори вратата, изгаси фенерчето и измъкна пистолета си.
	Някой току-що беше проникнал в къщата през главния вход.
	Върна се по обратния път и безшумно прекоси кухнята. Неизвестният гост вдигаше доста по-голям шум. Това би могло да му бъде от полза, но и да му създаде допълнителни проблеми.
	Внимателно се приближи към вратата, от която се влизаше в дневната. Над главата му се разнесе скърцане. Човекът беше на втория етаж. За миг се запита дали не е полицай, но се усъмни. Ченгетата биха обявили присъствието си. Но ако въпреки всичко се окажеше, че това е Хупър, положението ставаше доста сериозно. Като нищо можеше да се стигне до престрелка. Което на свой ред означаваше, че може да бъде арестуван по обвинение в убийство на полицейски служител. Разбира се, ако не се случеше обратното.
	Пръстът му свали предпазителя. Много бавно и много внимателно. Докосването му до спусъка означаваше, че е готов за стрелба.
	Нещо, в което не се съмняваше.
	После зърна женска фигура на стълбите.
	— На пода! — изрева Пулър с гласа на военно ченге, готово на всичко. — Лягай на пода или ще стрелям!
	Жената не легна на пода, а нададе пронизителен писък и хукна да бяга.


	26

	Пулър я настигна още преди да се приближи до входната врата. Изви ръцете й на гърба и рязко я завъртя.
	— Не ме наранявайте, моля ви! — извика жената. — Не ме наранявайте!
	Пулър я пусна и отстъпи крачка назад. Дулото на пистолета му се наведе под ъгъл от четирийсет и пет градуса, но остана готово за стрелба. После той протегна ръка и включи настолната лампа.
	— Коя си ти, по дяволите?
	Жената беше около двайсет и пет годишна, с прибрана на конска опашка руса коса. Беше облечена с къси панталони от избеляла дънкова материя, прилепнала тениска в тъмнозелен цвят и джапанки с надпис „Корона“.
	— Аз съм Джейн Райън, а ти кой си?
	Думите й прозвучаха доста предизвикателно, но очите й не се отделяха от дулото на пистолета.
	— Джон Пулър — отвърна той и й показа значката си. — Старши армейски следовател.
	— Боже мили! — възкликна тя. — Ти си племенникът на Бетси!
	— А ти си нейната асистентка. Или по-скоро си била.
	— Откъде знаеш това?
	— Въпросите ги задавам аз! — отсече той. — Какво търсиш тук?
	Тя разтвори чантата, която носеше през рамо.
	— Дойдох да си прибера някои неща, които бях оставила горе в спалнята. Яке и панталон. Мислех да ги взема при следващата си визита, но се оказа, че няма да има такава.
	— Съжалявам, че те изплаших — промърмори Пулър и пъхна пистолета си в кобура.
	— Няма нищо. Поне се убедих, че имам здраво сърце. Иначе да съм получила инфаркт.
	Беше висока около метър и шейсет и пет и изглеждаше в добра форма. По мускулите на стройните бедра и изключително стегнатата фигура Пулър заключи, че редовно тича.
	— Много ми е мъчно за леля ти — прошепна тя. — Беше добър човек. Установиха ли причината за смъртта й?
	— А ти как разбра?
	— Бях тук, когато откриха тялото й. Всъщност отивах при друг клиент, който живее на същата улица. Патрулките бяха отпред, а малко по-късно се появи и катафалката. Едно от ченгетата ми каза, че са я открили мъртва в задния двор. Това е всичко, което знам. Помислих си, че е получила инфаркт или нещо такова…
	— Официалната причина за смъртта е удавяне — рече Пулър.
	— Как така удавяне? — учуди се тя. — Нали са я намерили в задния двор?
	— Паднала е във фонтана.
	— Но той е съвсем плитък!
	— Вероятно при падането си е ударила главата и е изгубила съзнание.
	— Какъв ужас!
	— Ако е изпаднала в безсъзнание, не е имало нито болка, нито паника. Но въпреки това смъртта й не е била от най-приятните…
	— Кой е намерил тялото?
	— Съседът.
	— Сладкиша ли?
	— Да.
	— Сигурно е съсипан. Те бяха много добри приятели. Един до друг представляваха доста интересна гледка — Той нисък и дебел, тя висока и слаба. Винаги съм я оприличавала на възрастната дама от сериала „Златните момичета“. Като малка го гледах по телевизията.
	— Знам го — кимна Пулър.
	— Беше адски упорита и независима — добави Джейн. — Понякога ми създаваше проблеми, но винаги съм се възхищавала на силния й дух.
	— Да, този дух е типична черта на нашето семейство — рече Пулър. — Сладкиша спомена, че си помагала и на него…
	— О, да. Аз имам много клиенти в Парадайз. Непрекъснато съм в движение.
	— Местна ли си?
	— Не. Дори не живея в Парадайз, а във Форт Уолтън Бийч, който е съвсем наблизо. Преселих се тук от Ню Джързи, вече ще станат пет години. Главно заради меката зима.
	— То е ясно — кимна Пулър. — Какво беше физическото състояние на леля ми, преди да почине?
	— Ами нормално за възрастта й. Имаше известни болки и си пиеше хапчетата. Освен това използваше проходилка. Беше много по-висока от мен, но напоследък доста се прегърби. Имаше хубави и лоши дни като всички нас…
	— Но _лошите_ май са били повече, особено последният…
	— Е, да.
	— А какво беше психическото й състояние? Беше ли депресирана, гневна, разтревожена?
	— Не повече от обикновено. Вече доста време се грижа за възрастни хора и съм наясно, че емоциите им се движат в широк диапазон. Сутрин са в добро настроение, но с наближаването на нощта постепенно униват. Поне такива са моите впечатления.
	— Тя шофираше ли? Или ти я возеше?
	— Аз най-често изпълнявах поръчките й. Ходех до магазина, до аптеката… Ей такива неща.
	— С нейната кола?
	— Не, използвам моята. Компанията, за която работя, не ни позволява да караме колите на клиентите си. По застрахователни причини.
	— Значи тя е шофирала сама, така ли?
	— Не и когато съм била тук.
	— А колко често беше това?
	— Два-три пъти седмично.
	— Всяка седмица?
	— Обикновено да.
	— Винаги с преспиване?
	— Не, по-скоро обратното. Никога не го е изисквала от мен.
	— Кога си тръгваше?
	— Някъде към девет.
	— Тоест няма как да знаеш, ако е излизала с колата след този час?
	— Да, но защо ще изкарва колата толкова късно? Къде би могла да отиде?
	— Не питаш когото трябва. Аз току-що пристигнах и все още не познавам града. Я ми кажи, къде би могла да отиде, да речем, в радиус от седем-осем километра?
	Райън се замисли.
	— Ако поеме на юг, ще стигне до брега на океана — започна да изброява тя. — На север най-вероятно ще опре до залива Чоктахачи. Тази част на Емералд Коуст е дълга, но тясна, оградена и от двете страни с вода.
	— А на изток и запад?
	— На запад ще стигне до дигите, но само по черни пътища. Ако обаче хване магистрала 98, ще се насочи на северозапад към Дестин.
	— А на изток?
	— Натам са Санта Роза Бийч, Сийсайд и Панама Сити, но разстоянието е доста по-дълго от седем-осем километра.
	— Нещо интересно в тази посока?
	— Плажове. Много плажове. Дължината на Емералд Коуст е повече от сто и шейсет километра. На запад е военновъздушната база „Еглин“, а източно от Панама Сити има още една — базата „Тиндал“.
	— Май в този район има много военни бази — отбеляза Пулър.
	— Като военен ти би трябвало да си наясно.
	— Ами да. Например „Пенсакола“, където пилотите на ВМС се учат да летят. Плюс „Хърлбърт Фийлд“, въпреки че тя е част от „Еглин“. Между другото, точно там е базиран и щабът за специални операции на ВВС…
	— Очевидно знаеш много повече от мен — отбеляза момичето.
	— Едва ли е повече. Аз служа в пехотата, докато ВВС оперират на доста по-голяма височина.
	— Ясно. Пак ще повторя, че много съжалявам за леля ти.
	— Извинявай, че те изплаших. Високо ценя всичко, което си вършила за Бетси.
	Той я изпрати до вратата и включи външното осветление. Райън се насочи към колата си, паркирана на алеята. Син форд фиеста с яко огъната дясна врата.
	Когато момичето потегли, Пулър зърна патрулната кола, която изскочи от далечния край на улицата, и веднага си даде сметка, че благодарение на външното осветление със сигурност прилича на крайпътен билборд.
	Патрулката направи остър ляв завой в алеята и шофьорът включи прожекторите на покрива.
	Пулър остана на място. Началникът Бълок слезе от колата и тръгна към него с ръка на кобура.


	27

	Бълок спря на метър и половина от верандата.
	— Ще благоволиш ли да обясниш какво търсиш тук, по дяволите? — изръмжа той към Пулър, който съобразително беше пристъпил крачка напред. — А после се опитай да ми дадеш основателна причина да не те арестувам на място!
	Пулър вдигна връзката ключове и ги размаха над главата си.
	— Получих ги от адвоката на леля ми — отвърна той, а после вдигна пред очите на началника и копието на завещанието. — А тук пише, че къщата е завещана на мен. Ако не вярваш, можеш да позвъниш на адвоката.
	Бълок направи крачка напред, грабна документа от ръцете му и го поднесе под светлината на лампата. После го нави на руло и го тикна обратно в ръцете на Пулър.
	— Не съм адвокат, но по всичко личи, че си се сдобил с къща — изръмжа той. — Но откъдето и да го гледам, това си е основателен мотив за убийство.
	— С една малка подробност — в деня на смъртта й съм бил на хиляди километри от Флорида.
	— Можеш ли да го докажеш?
	— Да, ако се наложи. Но я ми кажи, защо ми е да я убивам, ако съм знаел, че наследявам къщата? И защо изобщо да се появявам тук, след като ти дори не си подозирал, че съществувам?
	— Може би си глупак.
	— Това ще трябва да го провериш в армията.
	— Докато си в Парадайз, ще проверявам когото и каквото си искам.
	— Дай да сключим примирие — подхвърли Пулър. — Извинявай, ако съм те раздразнил с нещо. Не съм имал подобни намерения.
	Бълок се залюля на пети, изпусна въздуха от гърдите си и промърмори:
	— Забрави. Грешката е колкото моя, толкова и на всеки друг. Просто космите ми настръхват прекалено бързо.
	— Няма проблем. Това мога да го разбера.
	— Още ли си на мнение, че смъртта на леля ти не е била нещастен случай?
	— Не знам. Говорих със съдебната лекарка и видях тялото, но не открих нищо подозрително.
	— И въпреки това не си сигурен, така ли?
	— Човек никога не е сигурен. Може би търся нещо, което просто го няма.
	— И това се случва.
	— Виж какво, знам, че си зает човек — протегна му ръка Пулър. — Днешният инцидент на плажа ми се струва доста сериозен. Аз се връщам в пансиона, в който отседнах. Благодаря ти, че не ме арестува.
	Бълок стисна ръката му, помълча малко и мрачно кимна.
	— Да, това нещо на плажа наистина е сериозно.
	Пулър прие репликата като покана за обсъждане.
	— Удавяне? — внимателно подхвърли той.
	— Не. И двамата са застреляни в главата.
	— И двамата?
	— Семейна двойка. Нанси и Фред Стороу. Същите, за които ставаше въпрос в участъка. Добре известни местни хора, заселили се далеч преди мен. Всяка вечер се разхождаха по брега. Онази вечер също, но с тази разлика, че са изчезнали.
	— Очевидци, улики?
	— Труповете са много разложени. Досега никой не е съобщил, че е видял каквото и да било.
	— Мотиви? Може би грабеж?
	— Не съм чувал такова нещо. И двамата бяха пенсионери. Израснали са заедно във Форт Уолтън Бийч. Станали гаджета още в гимназията. Преместили са се в Парадайз преди много години. Той беше собственик на няколко бизнеса, все дребни. Бензиностанция, закусвалня „Събуей“, магазин за джиесеми. Неотдавна продаде всичко, за да се отдаде на заслужена почивка. Златната им възраст наистина беше златна.
	— А коя е двойката, която докладва за изчезването им, а по-късно се появи и на плажа?
	— Синът на Стороу, Чък, и съпругата му Лин.
	— Някакъв мотив, свързан с тях? Задавам въпроса съвсем рутинно.
	— Синът му е местният банкер и печели много — поклати глава Бълок. — Едва ли е опрял до парите на родителите си. Освен това бяха много близки. Играеха голф всеки уикенд, редовно си ходеха на гости. Безспорно ставаше въпрос за истинска привързаност.
	— Може би е станало случайно. Озовали са се на погрешното място в погрешното време.
	— И аз мисля така.
	— Успяхте ли да определите мястото на влизането им във водата спрямо това, на което са били намерени?
	— Дал съм задача на хора, които познават тукашните течения като пръстите на ръката си. Със сигурност ще стеснят района на разследването. Вече разполагаме с часовата рамка, в която са излезли на разходка.
	— Давам си сметка, че нямам юрисдикция на това място, но съм готов да помогна — предложи Пулър. — Допълнителен чифт очи никога не са излишни.
	— Много добре — кимна Бълок. — Ще те имам предвид, ако се наложи. А сега ти желая приятна вечер. Радвам се, че изяснихме нещата помежду си.
	— Аз също.
	Бълок се обърна и тръгна към колата си, а Пулър заключи входната врата и се насочи към своята. Подкара към брега и спря в близост до мястото, на което бяха открили телата на семейство Стороу.
	Може би наистина са се озовали на неподходящото място в неподходящо време. Което означава, че са видели или са се натъкнали на нещо, което е струвало живота им.
	Странни неща, които се случват нощем.
	Засече разстоянието, което беше изминал от къщата на леля си до тук.
	Вече е моята къща, напомни си той. Какво ли ще правя с нея?
	Разстоянието се оказа точно три километра и петстотин метра. Леля му със сигурност не беше идвала тук. Дали убийството на семейство Стороу имаше връзка с това, което беше сполетяло Бетси, поне засега оставаше неясно. Трябваха му още факти, за да отговори на този въпрос.
	_Все още не знам достатъчно. И може би никога няма да знам_.
	Тук той беше извън средата си. Без правомощия за разследване. Служебният сак с оборудването, което обикновено използваше за разкриване на престъпления, беше останал там, в далечната Вирджиния. После му хрумна нещо, извади телефона си и набра Армейската криминологична лаборатория, или съкратено АКЛ, със седалище Форт Гилъм, Джорджия. Там се трудеше старата му приятелка Кристен Крейг, с която бяха разследвали стотици случаи. Даваше си сметка, че е късно, а на всичко отгоре Джорджия беше с един час напред в сравнение с Парадайз. Но добре знаеше, че Кристен често остава на работното си място до малките часове на нощта.
	Оказа се, че и тази нощ е така. Кристен вдигна на второто позвъняване и той набързо й обясни за какво става въпрос.
	— Утре сутринта имам пратка за „Еглин“ — отвърна тя. — Ще сложа сака ти в самолета. Ако се разходиш до там утре по обед, със сигурност ще го получиш.
	— Ти си светица, Кристен!
	— Не забравяй да кажеш това и на шефа ми.
	После накратко му обясни какво трябва да направи, за да си прибере сака, а след това любопитно подхвърли:
	— Наистина ли си на място, което се нарича Парадайз?
	— Наистина.
	— Но молбата ти за спешно изпращане на оборудването означава, че това място не отговаря на името си, така ли?
	— Дедуктивните ти способности могат да се сравняват единствено с начина, по който вършиш чудеса.
	— Ако продължаваш да ми правиш такива комплименти, като нищо ще взема да им повярвам — засмя се Кристен и прекъсна връзката.
	Пулър прибра телефона в джоба си и включи на скорост.
	Работата му за тази нощ все още не беше приключила.


	28

	Пулър предварително беше проучил, че местният офис на „Херц“ за коли под наем е отворен до единайсет вечерта. Спря отпред и само за няколко минути успя да смени корвета с един джип тахо. Човекът зад гишето остана леко изненадан от решението му, което беше доста необичайно за курортен град на брега на океана, но усмихнато му подаде ключовете.
	— Желая ви много приятно прекарване, сър.
	— Благодаря.
	След това Пулър се отби в един магазин за плажно облекло и си купи бейзболна шапка с надпис „Парадайз завинаги“, слънчеви очила и маратонки. Разбира се, за подвизаването на плажа джапанки или сандали щяха да му свършат по-добра работа, но с тях не можеше да се тича. Или можеше, но бавно и за кратко време.
	Освен това си взе няколко тениски и туристически къси панталони с дълбоки джобове, които побираха големи неща, включително оръжие. Използва пробната на магазина да се преоблече, нахлупи бейзболната шапка и пъхна пистолета си в един от удобните джобове.
	Физиката му беше достатъчно внушителна, за да го откроява сред тълпата, но повечето хора просто бяха лишени от наблюдателност. Облечен в новата си премяна, той спокойно можеше да мине покрай Белия, Чернокожия и Латиното, които със сигурност нямаше да му обърнат внимание. Поне се надяваше да е така.
	Пулър паркира на две пресечки от „Сиера“, но на същата улица. Тя беше видимо оживена въпреки късния час. По-оживена дори от крайбрежния булевард. По платното фучаха коли, викаха и тичаха хора. Нямаше как да се разбере дали бягат от някакви неприятности, или са тръгнали да ги създават.
	Диего беше обяснил, че къщата, в която живее със своята _abuela_, се намира малко по-надолу от „Сиера“.
	Пулър погледна часовника си и известно време наблюдава улицата. Предполагаше, че в този час на нощта неговите познати от пансиона — Белия, Чернокожия и Латиното — вече са се свестили, събрали са си акъла, доколкото го имат, и вече са поели по пътеката на отмъщението. При всички случаи бяха разузнали наоколо и вече знаеха, че е отседнал в „Сиера“ и се придвижва с лъскав корвет. Това обясняваше защо го беше заменил с тромавия и грозноват джип. Освен това тахото разполагаше с много по-голямо вътрешно пространство, което може би щеше да му потрябва. Най-вече за обемистия сак със специалното оборудване, който едва ли щеше да се побере в багажника на корвета. За така желаното отмъщение тримата му нови приятели положително се бяха подсигурили със сериозно подкрепление, убедени, че само техните усилия няма да бъдат достатъчни. Още повече че вече бяха уплашени до смърт и ближеха раните си.
	Този път май щеше да се стигне до размяна на куршуми, а не на юмруци.
	Но преди да се изправи срещу тази заплаха, Пулър искаше да провери и нещо друго.
	Пое надолу по улицата, подмина „Сиера“ и почти се сблъска с някакво хлапе, изскочило срещу него. Бързо протегна ръка и успя да предотврати падането му.
	— Добре ли си?
	Дребничкото лице на момчето беше разкривено от гняв. От устата му изригна пълноводен поток обидни епитети.
	— Ще ми кажеш ли къде живее Диего?
	Хлапакът продължаваше да бълва ругатни на някакъв миш-маш между английски и испански.
	Пулър извади банкнота от пет долара и я размаха под носа му.
	— Това може да е твое — хладно подхвърли той. — Другият вариант е да потърсиш сапун, за да измиеш мръсната си уста.
	— Оная, синята — осъзна се хлапакът и махна надолу по улицата. — На втория етаж.
	После дръпна банкнотата от пръстите на Пулър и побърза да изчезне.
	„Оная, синята“ се оказа паянтова сграда със синя тента отпред. Нещо като пансион на два етажа с по четири стаи, ограден с дървена веранда.
	Пулър изкачи стълбите и почука на най-близката врата. Не се случи нищо. В момента, в който понечи да се прехвърли на следващата, вратата се отвори и на прага се появи Диего.
	От начина, по който вдигна глава да го погледне, стана ясно, че нещо не е наред.
	— Какво има, Диего?
	В следващия миг забеляза някакво движение зад гърба на момчето и бързо получи отговор на въпроса си.
	Исабел и Матео стояха един до друг в стаята с подути физиономии. Някой ги беше използвал за боксови круши. Матео едва чуто подсмърчаше, а Исабел мълчеше. Гледаха го враждебно.
	— Да не са ти брат и сестра?
	— Братовчеди са ми — отговори Диего.
	— Всички живеем при баба — поясни Исабел и направи крачка напред.
	— А тя къде е?
	— На работа — рече Диего. — Бачка в кухнята на един крайбрежен ресторант. Казва се „Клипър“.
	— Готвачка ли е?
	— Не, чистачка.
	— Кой ви причини това? — попита Пулър и махна към обезобразените лица на братовчедите.
	— Познай — горчиво отвърна Исабел.
	— Извинявай, но трябваше да се намеся — въздъхна Пулър. — Не можех да им позволя да направят това, което бяха намислили.
	— Защо? И друг път ми се е случвало.
	— Ти не си _puta_! — гневно я изгледа Диего.
	— А може би съм — отвърна тя.
	— Не, не си — намеси се Пулър. — Със сигурност не искаш да поемеш по този път!
	— Да бе, как ли пък не. Може би ще постъпя в колеж и ще уча за доктор!
	— Защо не? — изгледа я Пулър.
	— Абе ти на коя планета живееш? — язвително отвърна момичето.
	— Ти не си _puta_ — повтори Диего.
	Момичето отмести поглед и успокоително поглади главата на подсмърчащия Матео.
	Пулър насочи вниманието си към Диего.
	— Откри ли колата?
	Момчето извърна поглед към Исабел, която внимателно ги наблюдаваше, после излезе на верандата и затвори вратата след себе си.
	— Какво се е случило с родителите на Исабел, а и с твоите? — попита Пулър.
	— Ами просто изчезнаха — сви рамене момчето. — Един ден бяха тук, а на следващия вече ги нямаше. Не знам. Сигурно са се върнали в Ел Салвадор.
	— А баба ти не знае ли?
	— И да знае, не казва.
	— Не е възможно да са ви зарязали тук просто ей така.
	— Може би са решили, че е по-добре да ни зарежат тук, вместо да ни върнат обратно. Искаха най-доброто за нас. Сега аз съм мъжът в къщата. Ще се погрижа за всичко.
	— Харесвам смелостта ти, но все още си малко момче.
	— Може и да съм, но открих колата ти. — Диего замълча за момент, после подхвърли: — А ти обеща да ми дадеш още пари…
	— Тъй ли? — усмихна се Пулър, но вече вадеше двайсетачка от джоба си. — Докладвай!
	Момчето продиктува номера на колата.
	— Как успя да го вземеш? Беше зацапан с кал.
	— Онези трябва и да се хранят, нали? Изчаках ги да слязат и избърсах табелата с парцал. После пак я замазах.
	— Опиши ми ги.
	Диего се подчини.
	— Сигурен ли си?
	— Да.
	Пулър му подаде двайсетте долара.
	— А кой подреди така Исабел и Матео? — попита той.
	— Не бях тук — поклати глава Диего. — Иначе и мен щяха да ме подредят по същия начин, защото щях да се опитам да ги защитя.
	— Разкажи ми за ония типове, които пребих. Дали не са част от някаква банда?
	— Иска им се, но са толкова тъпи, че никой не ги ще. Опитват се да пласират дрога, ама на дребно. Иначе рекетират хората за пари. Пълни боклуци.
	— А имат ли приятели?
	— Всеки може да има приятели, стига да си плати — промърмори Диего, докато сгъваше двайсетачката и я прибираше в джоба си.
	— Според теб дали ме дебнат да се прибера в пансиона?
	— Мисля, че трябва много да внимаваш — каза със сериозен тон момчето.
	— Благодаря ти за помощта.
	— Направих го заради парите.
	— Поне си откровен.
	— Не се доверявай на никого в Парадайз, мистър. Включително и на мен.
	— Човек рано или късно се доверява на някого, Диего. Ако имаш нужда от нещо, обади се.
	— Ако все още си жив, мистър. Ще видим.
	— Можеш да ми викаш просто Пулър.
	— Добре, Пулър. _Buena suerte_.
	— И на теб пожелавам късмет, Диего.
	Докато крачеше по обратния път, Пулър си мислеше за тримата смешници, с които по всяка вероятност пак щеше да се разправя. А може би и с още куп наемници, на които бяха платили. Но част от съзнанието му остана приковано върху описанието на двамата мъже с крайслера, което беше получил от Диего.
	Слаби, но очевидно жилави и яки, подстригани късо. Описание на хора, които получават заплатите си от неговия работодател.
	Армията на Съединените американски щати.


	29

	Стигна до джипа, отключи и се разположи на задната седалка. Нуждаеше се от малко време за размисъл.
	Ситуацията придобиваше съвсем друг вид, в случай че двамата мъже в крайслера са окажеха бивши военни. Смяната на превозните средства изобщо нямаше да му помогне. Със сигурност бяха в състояние да го гръмнат още преди да посегне към оръжието си.
	Въпросът беше защо го следят — в случай че бяха на действителна служба.
	А ако не бяха, въпросът пак си оставаше.
	След събитията в Западна Вирджиния беше напълно възможно армията да го е поставила под наблюдение. Реши да провери дали е така и отново набра номера на Кристен Крейг.
	Тя очевидно беше запомнила номера му, защото вместо „ало“ директно попита:
	— Май вече започвам да ти липсвам, а?
	— Винаги ми липсваш.
	— Ти изобщо спиш ли? Сериозно те питам.
	— Я виж ти кой ми говори за сън.
	— Научих какво е станало в Западна Вирджиния. Не от официалната версия, защото такава няма. Просто отчетох някои неща, прозиращи между редовете. Мисля, че имаш право да отсъстваш малко, а дори и да се вземеш отпуск.
	— В момента _съм_ в отпуск — отвърна Пулър, замълча за момент и добави: — Е, не съвсем…
	— Готова съм да впиша поредната ви мисия, шефе. Айпадът е пред мен.
	Пулър неволно се усмихна. Наистина си падаше по тази жена. Ако не беше омъжена, положително би я поканил на среща.
	— Искам да ми провериш един регистрационен номер.
	— Добре. Обикновено не се занимавам с такива неща, но има хора, които ще свършат работата.
	— А имаш ли хора, които могат да го направят веднага?
	— Знаеш процедурата. Някъде по веригата винаги има работари от Министерството на отбраната, които будуват и чакат нареждания.
	— Двама от тях си разговарят в момента — подхвърли Пулър.
	— Ще се погрижа да стане по най-бързия начин — обеща Кристен. — А сега ми кажи в какво си се забъркал.
	— Защо?
	— За в случай, че ти видят сметката и някой прояви интерес как използвам работното си време. Подозирам, че това няма нищо общо с военните.
	— Допреди пет минути и аз мислех така, но вече не съм толкова сигурен. Всичко започна с едно писмо от леля ми, в което тя твърди, че нещата в Парадайз, Флорида, не изглеждат наред. Веднага след това научих, че тя е починала при съмнителни обстоятелства.
	— Господи, Пулър. Много съжалявам.
	— Аз също. Веднага пристигнах тук, но само за да открия, че нещата стават още по-объркани.
	— Това има ли нещо общо с регистрационния номер?
	— Засега не знам. Просто двама мъже са решили да ми се бъркат в работата и ме следят. Описанието, което получих, ме навява на мисълта, че някога са носили униформа, а може би все още е така.
	— Това не ми харесва.
	Гласът й се промени. Игривостта бързо изчезна, заменена от загриженост.
	— И на мен.
	— Имаш ли подкрепления?
	— Вече ти казах, че съм във ваканция.
	— В такъв случай трябва да прекратиш ваканцията си и да се залавяш за работа! Говоря сериозно, Пулър. Веднага намери някой, който да ти пази гърба!
	— Добър съвет. Мисля да се възползвам от него. А междувременно ти виж какво можеш да направиш. Утре по обед отивам да прибера сака, както се договорихме.
	— Ще направя всичко, което мога.
	Той изключи телефона, нагласи будилника в главата си и затвори очи. Пръстите му останаха на ръкохватката на пистолета M11. Само така можеше да бъде сигурен, че в рамките на три секунди ще успее да се събуди, да се прицели и да стреля срещу всеки, който направи опит да му причини зло. Не успееше ли, щеше да е мъртъв. Така стояха нещата.
	Събуди се на задната седалка на тахото малко преди да изтекат обичайните два часа. Няколко секунди по-късно беше готов за действие. Минаваше един след полунощ — много подходящо време да се случи нещо. Както военните, така и ченгетата обичаха да нанасят ударите си нощем. Защото беше доказано, че тогава мишените са уморени и са в леглото — често без пряк достъп до личното си оръжие.
	Но, както се оказа, дори и тъпите престъпници бяха оценили предимствата на нощното нападение.
	Само десет минути по-късно Пулър получи възможност да се увери в това.
	По тротоара маршируваха Белия, Черния и Латиното, придружени от трима приятели. Явно бяха избрали оптималния вариант: шестима срещу един. За Пулър тази математика беше малко сбъркана, но това вероятно се дължеше на по-високите му критерии. Всъщност не вероятно, а _със сигурност_.
	Лицата на шестимата мъже бяха мрачни. Най-мрачен изглеждаше Белия, може би защото на устата му имаше шевове.
	Май съм го треснал малко по-силно, отколкото беше нужно, помисли си Пулър.
	Групата подмина тахото, без дори да го погледне. На бойното поле подобна небрежност се наказваше с бърза смърт. Но тук беше Флорида, а не Афганистан и по тази причина Пулър им спести няколко куршума в гърба.
	Ризите на всички бяха издути. Някои отпред, други отзад. Двама носеха бейзболни бухалки, а трети си беше избрал метална тръба. Бяха се въоръжили като за лов на мечки. Или като за война.
	Въпреки че едва ли някой от тях имаше представа какво означава истинско сражение.
	За разлика от Пулър.
	Едва ли имаше бойци, които са преживели истинско сражение и горят от желание да попаднат в друго. Това не беше ситуация за нормални хора. Но Пулър, макар и напълно нормален, беше участвал в безброй сражения. Такава му беше работата. И това го беше променило. Тотално и безвъзвратно, превръщайки го в машина за убиване. Умееше да причинява смърт по стотици начини, за които обикновените хора дори нямаха понятие.
	Поколеба се дали да отложи сблъсъка за някоя друга нощ, но после реши, че ще е най-добре да приключи още сега. Противното означаваше непрекъснато да се оглежда, а той нямаше време за подобни предпазни действия.
	Проведе един телефонен разговор, подавайки определена информация на човека от другата страна. После изключи телефона и го прибра в джоба си. Точно десет минути по-късно отвори вратата на тахото и стъпи на тротоара.
	Беше време за работа.


	30

	Той се появи на изолираната плажна ивица, яхнал малък скутер. Огромната му фигура изглеждаше гротескно сгъната над ръкохватките, но това изобщо не го вълнуваше. Важното беше да се придвижи бързо до тук, а шлемът скриваше лицето му.
	Изправи се под самотна, скрита зад дюните палма и започна да оглежда пясъчната ивица с помощта на прибор за нощно виждане, който беше част от екипировката, получена още при появата му в Парадайз. Огромният океан беше тъмен и почти неразличим от също така тъмното небе. Хоризонтът и водата се сливаха в обща безлична маса.
	Имаше основателни причини да насочи вниманието си към морето. Именно от там щеше да се появи онова, което очакваше тази нощ.
	Погледна часовника си. Беше изчислил приблизително времето, но само приблизително. Той обаче притежаваше безгранично търпение. Много години от живота му бяха преминали в очакване да се случат определени събития, някои от тях съвсем дребни и незначителни. Такива уроци не се забравяха, защото оставяха дълбоки белези в паметта и душата.
	Пое си дълбоко дъх и сбърчи нос. Както винаги усети вонята. Едва ли някога щеше да се отърве от нея. Насочи оптиката си към пясъка.
	Тази част от брега изобщо не отговаряше на наименованието Емералд Коуст и нямаше нищо общо с поетичната представа за прекрасен плаж и изумрудени води. Пясъкът беше осеян с остри черни камъни, които му придаваха вид на разкъсана кожа, под която се виждат грозно оголени кости.
	Дори през деня тук не идваха любители на слънчевите бани.
	А през нощта това беше напълно изключено. Най-вече заради вонята, от която нямаше спасение дори ако човек си носеше противогаз.
	Четирийсет минути по-късно търпението му беше възнаградено. Под формата на мигаща бяла светлинка, нищо повече. Нямаше нито зелено, нито червено. Плавателният съд беше изключил сигналните си светлини — нещо, което беше не само незаконно, но и изключително опасно при нощна навигация.
	Но той добре разбираше нежеланието им да демонстрират присъствието си. Беше наясно, че това не е същото корабче, което го беше превозило до петролната платформа. Беше чул стрелбата, беше видял как надупчените от куршуми тела изчезват във водата.
	Тук ставаше въпрос за друг плавателен съд, вероятно доста по-голям от онзи. Част от флотилията, която превозваше скъпоценния си товар от едно място на друго. А този пуст плаж беше просто поредната спирка по маршрута. Оттук нататък пътуването щеше да се извършва по суша, с превозни средства, които не предлагат никакъв комфорт за пътниците. Всъщност никоя част от пътуването не предлагаше комфорт. По принцип обаче то беше далеч по-хуманно от това, което очакваше хората след неговото приключване.
	Той беше сигурен, че корабчето няма да стигне до брега. Последната част от пътуването щеше да се извърши с помощта на някаква плаваща платформа, най-вероятно надуваема лодка.
	Приклекна сред хилавата растителност на пясъчните дюни и насочи вниманието си към пътя, по който беше дошъл. Не след дълго чу скърцането на спирачки и затръшването на автомобилни врати.
	Приклекна още по-ниско, премести се няколко крачки наляво и легна по корем. Очите му се заковаха върху голям камион и два джипа, които бяха спрели на асфалтираната отбивка. Трима мъже стояха край отворената задна врата на камиона, а други двама крачеха по пътеката, водеща към плажа.
	Вероятно са въоръжени и готови да използват оръжието си, прецени той. Проследи ги с поглед, докато стигнаха до водата.
	Единият извади фенерче и започна да сигнализира. От морето му отговориха. Няколко минути по-късно се долови бръмченето на извънбордов двигател, което бързо се усилваше. Не след дълго от мрака се появи десетметрова надуваема лодка с твърди бордове — от онези, които специалните части на морската пехота използват за своите операции. Беше черна и почти невидима в тъмния океан.
	На няколко метра от брега кормчията изключи двигателя и носът на лодката леко заора в пясъка.
	Двамата посрещачи нагазиха във водата и започнаха да смъкват хората. Бяха общо двайсет души, завързани с въже един за друг, с лепенки на устата. Много от тях бяха деца.
	Някои бяха облечени с червени тениски, а останалите — със сини или зелени. Това не беше случайно. Цветовете определяха крайната дестинация на пленниците. Преобладаваше зеленият цвят. Той не се изненада, защото добре знаеше какво означава цветовата маркировка. Изборът на зелено съвсем не беше случаен.
	По принцип червеното и синьото също струваха нещо, но истинските пари идваха от зеленото.
	Двойката посрещачи отдалечи групата от водата и я насочи към дъсчената пътека. Няколко минути по-късно хората бяха натоварени в камиона.
	Кормчията включи на заден ход. Лодката се отдалечи от брега, направи плавен завой и потегли обратно. В същото време от мрака изплува още една, която повтори процедурата — изключи двигателя, опря нос в пясъка и разтовари каргото си. Това се повтори още два пъти. След оттеглянето на последната лодка хората бяха наблъскани в покрития камион. Вратата се затръшна и заключи, двамата посрещачи скочиха в кабината и камионът потегли, следван на близко разстояние от двата джипа.
	Той остана на пясъка. Очите му проследиха автомобилите, които бързо се отдалечаваха на запад. После се обърна към морето. Ръмженето на последния извънбордов двигател бързо заглъхваше и скоро изчезна.
	Зае се да пресмята. Четири лодки с общо осемдесет пленници, прехвърлени на брега за по-малко от десет минути. Това беше времето, за което осемдесет човешки същества се прехвърлят от точка А до точка Б. Четирийсет от тях зелени, останалите сини и червени, приблизително поравно.
	Току-що пред очите му се беше осъществила нелегална сделка за милиони долари.
	Нямаше представа къде ще ги откара камионът. Знаеше, че гумените лодки ще бъдат прибрани на по-големия кораб, който дебнеше някъде там като огромна бяла акула. А след това щеше да се прибере в базата си, за да повтори операцията на следващата нощ. В края на краищата това си беше голям бизнес. И както при всеки бизнес, основната цел беше печалбата. За да се получи тази печалба, стоката трябваше да се продаде по най-бързия начин, на добра цена, но отчитайки и интересите на купувача.
	Разбира се, пленниците биваха експлоатирани по най-брутален начин, принуждавани да вършат опасна и незаконна дейност. За съжаление, това ставаше възможно поради равнодушието на голяма част от международната общност.
	Но той не беше част от така наречената „международна общност“. Беше просто отделен индивид, който отказва да е равнодушен.
	Целта на тази нощна операция беше да засече търговците на хора и да събере ценни данни за тяхната дейност. Много скоро тези ценни данни щяха да се превърнат в конкретни действия. Искаше му се това да стане още тази нощ, но крайният резултат нямаше да бъде задоволителен. Вероятно щеше да избие контрабандистите на жива плът и да освободи техните жертви, но това щеше да означава край на надеждите му да постигне истинската си цел. Другият вариант беше да го застрелят и да хвърлят трупа му в океана.
	Той се надигна и тръгна по крайбрежната ивица. След километър и половина стигна до скутера си, възседна го и се прибра в „Сиера“. Не му беше останало много време за сън, а и едва ли щеше да спи спокойно. Гледката на завързаните с въжета хора щеше да остане запечатана в съзнанието му вероятно много дълго. Тези хора заслужаваха някой да се погрижи за тях, но той искаше нещо повече.
	Да сложи край на тази дейност.
	Да я спре окончателно.
	Но още по-силно искаше да открие един човек.


	31

	Решил на всяка цена да избегне нормалния начин за влизане в „Сиера“, Пулър се възползва от противопожарната стълба до покрива, а от там се спусна през шахтата за обслужване на климатичната инсталация. Знаеше за шахтата от предварителното проучване на сградата, което за него беше задължително. Не след дълго се озова в коридора на третия етаж, който се оказа тъмен и пуст. Осветлението се изчерпваше с една мигаща и пропукваща луминесцентна тръба. Стаята му беше предпоследна в дъното, веднага след завоя. Приклекна в мрака, но не пропусна да се възползва от прибора за нощно виждане, закупен в центъра на Парадайз от магазинче, предлагащо полицейска екипировка. Естествено, това не беше най-качественият прибор на света, но все пак вършеше работа. Намести го пред очите си и мракът се превърна в зеленикава светлина, а неясните сенки придобиха отчетлив контраст.
	Предполагаше, че противникът вече е готов за атака. Шестима срещу един беше сериозно предимство. Поне за хора като тях. Но Пулър беше превъзходен боец, обучаван за ръкопашен бой.
	Разбира се, той не беше супермен.
	Това не беше филм, в който използва чудотворна матрица, за да стигне до победата. Предстоеше му тежка юмручна схватка с доказани страхливци. Те несъмнено щяха да допуснат много грешки, но въпреки това шансовете им за победа бяха сериозни.
	Той тежеше около сто килограма, а общото тегло на мъжете, срещу които му предстоеше да се изправи, със сигурност надвишаваше петстотин. Те разполагаха с дванайсет юмрука и още толкова крака, срещу които той имаше само своите два чифта.
	Шестима срещу един в ръкопашен бой означаваше само едно: неизбежно поражение. Независимо колко си добър и какви леваци са шестимата. Пулър беше в състояние бързо да отстрани трима, дори четирима. Но все някой от останалите двама или трима щеше да има късмета да му нанесе нокаутиращ удар. Което означаваше край на мача. След тежките бухалки и тръби най-вероятно щяха да го довършат с изстрел от упор.
	Ако човек има избор — а понякога се случва и това, — истинският майстор на ръкопашния бой ще приеме предизвикателството само ако условията са благоприятни за него.
	Пулър не разполагаше с много време, тъй като противниците му съвсем скоро щяха да разберат, че не е в стаята си. Тогава щяха да бъдат изправени пред избор: или си тръгват, за да се върнат по-късно, или остават да го чакат в засада. Но за засадата бе нужно пространство и той разчиташе именно на това. Защото пространството означаваше, че шестимата нападатели трябва да се разделят.
	По този начин шестимата ставаха четирима, трима, двама, а дори и един.
	Разделяй и владей.
	Това беше неговото условие да се включи в мача. Щеше да бъде чудесно, ако другият отбор го приемеше. А нещо му нашепваше, че ще стане точно така.
	Един добре обмислен периметър не предлага почти никакви възможности за пробив. Но броени секунди по-късно той разбра, че този съвсем не е добре обмислен. Което означаваше сравнително лесен пробив.
	Двамата мъже стояха в средата на коридора съвсем открито, без никакви опити да скрият присъствието си. Единият държеше бухалка, а другият — пистолет. Разговаряха помежду си тихо, но съвсем спокойно. Изглеждаха доста самонадеяни. Този с бухалката я въртеше като палка, а другият държеше пистолета си небрежно, с цевта надолу. Четири пръста около ръкохватката, а показалецът му беше далече от спусъка.
	Казано иначе, оръжията им бяха безполезни.
	Никой от двамата не реагира, преди единият от тях да изпусне бухалката. Последва удар в корема с дебелия й край, който го запрати на пода. Другият вдигна пистолета, но не стреля, тъй като изведнъж се оказа, че оръжието вече не е у него.
	Хванал го за цевта, Пулър заби ръкохватката в слепоочието му. Мъжът се просна редом с партньора си върху протритата пътека, изпъстрена с петна от повръщано. А самият партньор получи една превантивна бухалка в главата, тъй като правеше някакви опити да се надигне.
	Атаката продължи не повече от пет секунди. Бухалката влезе в действие почти едновременно с движението, с което измъкна пистолета от ръцете на другия. Единственият шум беше от падането на телата им.
	Пулър остана леко приклекнал с бухалка в ръка. Свободната му длан лежеше върху ръкохватката на собственият му М11. Другия пистолет изрита встрани веднага след като измъкна пълнителя и изхвърли патрона от цевта. Не обичаше да стреля с чужди оръжия, защото зле поддържаният пистолет можеше да причини по-големи проблеми на стрелеца, отколкото на мишената.
	Той машинално отброяваше секундите. Двама неутрализирани, оставаха още четирима. Стаята му беше непосредствено след завоя на коридора. Нещастниците в краката му бяха фронтовата линия. Допускаше, че зад тях дебне още един човек, поел ролята на допълнително препятствие. А на кота нула го очакваха последните трима, за да довършат акцията.
	Промъкна се напред, протегна шия да надникне зад завоя и веднага се дръпна. Тук мракът беше почти непрогледен, тъй като някой беше развъртял крушката.
	Добра тактика, помисли си той. Но приборът за нощно виждане беше достатъчно основание да предпочете тъмнината.
	Третият мъж беше избрал позиция някъде по средата на пътя до стаята му, най-вероятно в плитка, но достатъчно тъмна ниша. Въоръжен с пистолет, бухалка или желязна тръба. Пулър имаше право на избор. Първият вариант беше да се стрелне напред и да го докопа, преди да успее да реагира. Вторият беше да се промъкне и да го ликвидира без никакъв шум.
	Той без колебание избра втория.
	Просна се по корем и запълзя напред, както го беше правил в блатата на Флорида и пясъците на Ирак, облечен в униформата на рейнджър. Даваше си сметка, че когато е в засада, противникът най-често е заел полуприведена стойка и гледа към някаква точка на нивото на очите си или малко по-високо. Такава е човешката природа. Единствено отлично тренираният боец ще очертае въображаемата вертикална права между тавана и пода, отчитайки съвсем ясно, че един опитен нападател е в състояние да го атакува от произволно избран ъгъл. Същевременно обаче най-очевидният ъгъл никога не е и най-предпочитаният.
	Спря на трийсетина сантиметра от мъжа, който въртеше очи във всички посоки. Изчака погледът му да се измести встрани и стовари бухалката върху темето му. Рукна обилна кръв. Кожата там винаги кърви много. А този нещастник щеше да помни до края на дните си главоболието, което щеше да усети веднага след като се свести.
	Нито един от тримата му противници до момента не получи смъртоносен удар. Пулър прекрасно знаеше колко сила е нужна за счупването на човешки череп. И без колебание прибягваше до нея — например срещу изверги, решили да изнасилят момиче пред очите на малкото му братче. Но тези тук бяха само част от бригада за възмездие. Което, естествено, не им пречеше да бъдат по-гадни от тези, които вече беше елиминирал. Ала той все пак щеше да им даде шанс просто за да разпространят мълвата, че за местните бандити ще е най-разумно да го оставят на мира.
	Този пред него беше избрал метална тръба. Пулър я вдигна и продължи пътя си.
	Трима неутрализирани. Оставаха още толкова. Шансовете му рязко нараснаха и на практика се изравниха с онези, които беше имал в коридора. Освен това тройката неутрализирани бяха част от бригадата за възмездие, което означаваше, че другите трима са изнасилвачите. Същите, които не бяха пропуснали да смажат от бой Исабел и малкия Матео.
	Беше време да помисли за увеличаване на ударната мощ.
	С няколко скока преодоля останалата част от разстоянието до вратата, която се оказа леко открехната. Поклати глава на тактиката, избрана от противника. Открехнатата врата беше като червен флаг, който предупреждаваше: „Хей, внимавай, ние сме тук и те чакаме!“.
	Нормалната реакция беше да я подмине и да се шмугне в съседната стая, за да атакува през междинния портал. Което означаваше, че изненадата ще е изцяло негова, когато бъде посрещнат с дъжд от куршуми.
	Представи си, че групичката е заела позиция пред въпросния портал, но едва ли е достатъчно фокусирана. Те просто не допускаха, че Пулър ще преодолее засадата в коридора по толкова безшумен начин. Бяха предпочели да останат в ариергарда с надеждата, че той изобщо няма да стигне до тях. Никак не им се щеше отново да се озоват очи в очи с него. Нормално след толкова бой.
	Най-вероятно играеха карти или се наливаха с бира за кураж. А може би пушеха и зяпаха през прозореца. Изобщо поведение, което няма нищо общо с професионализма.
	Блъсна вратата на стаята си с такава сила, че тя се откачи от пантите. Пред очите му се появиха две неясни фигури. Бяха се събрали пред свързващия портал, както очакваше. Желязната тръба ги помете с един удар. Белия рухна на леглото. Този път можеше и да е мъртъв. Чернокожия отлетя към прозореца, разби стъклото и увисна над перваза.
	Остана само Латиното.
	Беше се сврял в далечния ъгъл на стаята и по всичко личеше, че е готов да напълни гащите. Намираше се на около два метра от Пулър с пистолет в ръка. Но в полумрака и под влиянието на адреналина това разстояние му изглеждаше като два километра.
	Натисна спусъка и пропусна мишената с най-малко метър и половина.
	Не получи шанс да стреля втори път.
	Първият удар изби пистолета от ръката му.
	Вторият го вдигна във въздуха.
	Третият беше просто потвърждение, че двубоят е приключил.
	Пулър започна да се надига, усещайки как дишането му се нормализира. И тогава го усети.
	Светлина.
	Телесна топлина.
	Очи, заковани в него.
	От междинния портал.
	Обърна се.
	Мъжете бяха двама. Дребни латиноамериканци. В ръцете си държаха компактни 9-милиметрови пистолети, които сочеха право в главата му. От това разстояние два пистолета нямаше как да пропуснат.
	Това беше истинският ариергард, за който не беше помислил.
	Наказателният отряд се състоеше от осем души.
	А не от шест.
	Беше се прецакал по непростим начин.
	А наказанието за това беше кристално ясно.
	Смърт.


	32

	За пръв път в живота си виждаше хора да летят свободно във въздуха.
	Или поне така изглеждаше.
	Краката им се отлепиха от пода с такава лекота, сякаш бяха завързани със струни за пиано, а някой отзад беше включил лебедката.
	В следващия миг главите им се сблъскаха, издавайки звук като ударили се един в друг големи пъпеши. Пулър получи възможност да наблюдава как последиците от жестокия удар се отразяват в очите и разкривените им усти. Очите се подбелиха, от устите излетяха писъци. После споменатите органи се затвориха. Но само за миг тъй като устите отново зинаха, въпреки че телата им рухнаха на пода като прекалено тежък баласт. Пистолетите глухо изтропаха и се плъзнаха встрани. От отворените усти рукна кръв, причинена от прехапаните езици.
	Зад двамата дребни мъже се очерта гигантската фигура на мъжа, когото Пулър вече беше виждал два пъти. По всичко личеше, че ариергардът беше допуснал непростимата грешка да използва без разрешение стаята на гиганта. Нямаше друго обяснение за действията, които беше предприел.
	Изправи се и заби поглед в непознатия мъж. Пистолетът М11 леко потрепваше в ръката му. Гигантът не беше въоръжен, но въпреки това изглеждаше смущаващо опасен и абсолютно спокоен. Очите му открито посрещнаха втренчения поглед на Пулър.
	— Благодаря — промълви той.
	Гигантът не отговори. Погледна за миг оръжието в ръката му — сякаш се питаше дали то е заплахата, с която остава да се справи. После опря огромния си ботуш върху единия от рухналите латиноамериканци и силно го тласна напред. Тялото се плъзна навътре в стаята. Миг по-късно към него се присъедини и другото.
	Гигантът гледаше Пулър.
	Пулър гледаше гиганта.
	— Следващия път ще гледам да не вдигам толкова шум — промърмори Пулър.
	Стори му се, че устните на огромния мъж се разтеглиха в нещо като усмивка, после вратата се затръшна. Секунди по-късно отвъд нея се разнесе скърцането на пружини. Явно човекът беше решил да си легне, приключил с един незначителен инцидент.
	Пулър прибра пистолета в кобура, но миг по-късно светкавично го измъкна, откри мишената и се приготви да стреля.
	— Аз съм, аз съм!
	Срещу него стоеше Черил Ландри с вдигнати ръце, едната от които държеше пистолет.
	Пулър бавно свали оръжието и отмести прибора за нощно виждане.
	— Извинявай — промърмори той.
	Тя бавно огледа пръснатите из стаята човешки тела.
	— Какви ги вършиш, да те вземат мътните? В коридора има още трима!
	— Карах наред — отвърна Пулър и прибра пистолета.
	— Добре че се сети да ми се обадиш. Съжалявам, че закъснях.
	— Можех да те изчакам, но прецених, че ще е най-добре да се оправям сам. И без това не можеше да ми помогнеш.
	— Все пак можеше да изчакаш! — намръщено рече тя.
	— Това си е моя битка. Нямаше смисъл да те забърквам. Но сега вече можеш да се включиш в разчистването.
	— Да разбирам ли, че се съмняваш в способностите ми?
	— Ти си ченге, Ландри. Ако се беше включила в малкия ми спор с тези смешници, със сигурност щеше да пишеш обяснения до края на дните си. А с кариерата ти щеше да е свършено. За останалото обаче наистина можеш да ми помогнеш. Ще добавя, че много рядко правя подобни признания…
	Тя прие думите му със смесени чувства. После леко въздъхна и прибра пистолета си в кобура. Не беше с униформа. Носеше дънки, маратонки с черни подметки, черна тениска и сив суичър.
	Пулър я остави да приключи с преброяването.
	Петима тук, трима в коридора.
	— Справил си се сам с осем души?! — недоверчиво подхвърли тя, а след това огледа пистолетите, бухалките и желязната тръба. — На всичкото отгоре въоръжени?
	За миг очите на Пулър се спряха на междинната врата, отвъд която долиташе мощно хъркане. Явно гигантът се радваше на здрав сън. Но нещо му нашепваше, че е в състояние да се събуди и да ликвидира евентуален нападател в рамките на две секунди. В крайна сметка реши, че ще бъде прекалено сложно, ако го включи в разговора с Ландри.
	— Бяха осем _глупаци_ — промърмори той. — Когато не можеш да го използваш, оръжието става абсолютно излишно.
	— Доколкото си спомням, каза, че нападателите на момичето са били трима.
	Пулър кимна и махна към телата на Белия, Чернокожия и Латиното.
	— Бяха ей тези идиоти. Момичето е твърде уплашено и няма да повдигне обвинения. Но аз с удоволствие ще го направя. Едва ли са се озовали тук, за да ме поздравят с „добре дошъл“. Мисля да ги обвиня най-малко в опит за убийство… — замълча за момент, после добави: — Съмнявам се, че имат разрешителни за тези пищови. Познаваш ли някой от тях?
	Ландри измъкна малко фенерче от джобчето на суичъра си. Силният лъч се плъзна по лицата на мъжете.
	— Тези двамата — кимна тя, махайки с ръка към Белия и Чернокожия. — Не знам дали са част от някоя местна банда, но имат полицейски досиета.
	— Едни хора ми казаха, че са прекалено тъпи и ненадеждни, за да ги вземат в някоя банда — рече Пулър.
	— Кои хора?
	— Мои секретни източници.
	— Тук си малко повече от дванайсет часа — подозрително го изгледа тя. — Кога успя да се сдобиеш със секретни източници?
	— Познай.
	— Ще повикам транспорт да вдигне тези нещастници.
	— Добре.
	— После ме чака яко писане.
	— Бас държа, че е така.
	— Но то може да почака до сутринта.
	— Оценявам жеста.
	— Имаш ли друго място за спане?
	Пулър се замисли. Къщата на леля му беше един вариант, но той продължаваше да я смята за необработено местопрестъпление. Дори една нощ в нея можеше да повреди важни улики. Нещо, на което не беше готов, въпреки че предлагаше определени удобства.
	— Ще спя в колата — рече той.
	— В корвета? — учуди се тя.
	— Не. Вече имам друг превоз. Прецених, че една спортна кола се набива на очи повече от необходимото.
	— Имаш право.
	— По тази причина ще нощувам в новата си кола.
	— Направо на улицата?
	— Какво лошо? Нали вие имате грижата за сигурността?
	— Току-що си пребил осем жители на Парадайз, Пулър. Сигурна съм, че те всички имат достатъчно роднини и приятели, които изгарят от нетърпение да ти устроят малък реванш. Ще тръгнат да те търсят, независимо дали ще спиш в колата си или в някой евтин мотел.
	— Мога да взема назаем едно одеяло и да спя на плажа — подхвърли той.
	— Защо се правиш, че не разбираш какво ти говоря? — нервно отвърна тя. — Ако те спипат, ще те убият!
	— Да имаш някакви други оферти? Честно казано, моите идеи се поизчерпаха…
	В очите на Ландри се появи първо несигурност, а след това и неудобство. Промяната в поведението й пробуди любопитството на Пулър. Какво ли ще изтърси? — запита се той.
	— Можеш да дойдеш у дома — промълви тя, после побърза да добави: — Само за тази вечер.
	— В Парадайз ли живееш?
	— Всъщност не. Но съм съвсем близо, в Дестин.
	— А защо не в Парадайз?
	— Честно казано, гледката в Дестин ми харесва повече, а разстоянието до там е едва петнайсет минути. Но те са много важни минути, особено за теб. Съмнявам се, че роднините и приятелите на тези хора ще те потърсят там.
	— Не е нужно да се ангажираш с мен.
	— Знам. Предлагам ти, защото искам да ти помогна.
	— Изобщо не ме познаваш.
	— Вече ти споменах, че брат ми служи в армията. Помолих го да те провери. Каза, че никога не е виждал толкова безупречно досие. Единствената ти черна точка е, че не си постъпил в Уест Пойнт. Накрая брат ми добави, че баща ти е нещо като Патън и Шварцкопф, взети заедно.
	— Няма как да го отрека, макар че повече прилича на генерал Патън — и той като него раздава шамари в болницата.
	— Значи ще дойдеш?
	— Добре. Но само за една нощ.
	— Само за една нощ — повтори тя, после измъкна джиесема си и повика полиция, плюс линейки за осем сериозно пребити мъже.
	Приключи с разговора, прибра телефона и подхвърли:
	— Бълок със сигурност ще поиска да си поговорите за това, което заварих.
	— Дума да няма. Всъщност ние с него вече се видяхме тази вечер.
	— И не ти откъсна главата?
	— Напротив. Мисля, че стигнахме до споразумение.
	— Ясно. Но не разчитай много на него, особено след като види това тук…
	— Сигурно е така — сви рамене Пулър.
	— Доколкото мога да преценя, това е нов рекорд в историята на Парадайз.
	— Разбирам.
	— Колко дълго ще останеш тук?
	— Още не мога да ти отговоря.
	— Зависи от разследването на смъртта на леля ти?
	— Аха.
	— Никога не се отказваш, а?
	— Не виждам смисъла — сви рамене Пулър.


	33

	Потегли след нея. Тя караше тъмносиня тойота с бял покрив — модел FJ крузър с постоянно задвижване на четирите колела. Един солиден и много здрав автомобил, способен да се движи както по асфалт, така и по пясък. Вероятно го беше купила именно заради това. Вече си беше съставил мнение за нея като за сериозна и разумна жена. Това си личеше дори по начина, по който спазваше ограниченията на скоростта по пътя на запад към Дестин.
	Шофирайки с една ръка, той набра номератора на ФВЗ. Разговорът с брат му беше предварително планиран и по тази причина го свързаха незабавно.
	Робърт Пулър вдигна още на първото позвъняване. Очевидно беше очаквал обаждането на по-малкия си брат.
	— Извинявай, че звъня толкова късно, но ме забавиха.
	— Няма нищо. Тази вечер мислех да се поразходя на чист въздух, но реших да остана и да изчакам обаждането ти.
	— Приятно ми е да чуя, че си съхранил чувството си за хумор.
	— Това може би е най-важното, което ми е останало. И със сигурност единственото.
	— Разбирам.
	— Когато казваш, че някой те е забавил, обикновено го намират окървавен в канавката — отбеляза Робърт.
	— Този път не са в канавка, а в ареста.
	— Разкажи ми.
	Пулър описа накратко събитията в Парадайз през последните дванайсет часа. И дори се учуди на количеството информация, което беше успял да натрупа за толкова кратко време.
	— Бил си доста зает — отбеляза Робърт.
	— Изборът не беше мой.
	— Значи някой е взел дневника от къщата на Бетси, а?
	— Така изглежда.
	— А нощните й пътешествия, през които е изминавала петнайсет километра?
	— Това все още е предположение, което се нуждае от доказателства.
	— Мъжете, които те следят?
	— Прехвърлих ги на една позната в АКЛ. Надявам се, че скоро ще имам резултат.
	— Съжалявам, че си видял леля Бетси по този начин.
	— Спомняш ли си колко летни ваканции сме прекарали при нея и чичо Лойд?
	— Може би всяка втора. Тя беше незабравима. Доста приличаше на баща ни, но за разлика от него имаше сърце и душа.
	Пулър кимна. И той би се изразил по същия начин.
	— Това май бяха най-хубавите ни години — отбеляза той.
	— Понякога си мисля, че станахме такива, каквито сме, повече благодарение на нея, отколкото на стареца — промърмори Робърт.
	— Не съм мислил за това — отвърна Пулър. — Но имам чувството, че с времето все повече започвам да приличам на него…
	— Избий си го от главата, преди да си се побъркал!
	— Май вече е късно — въздъхна Пулър.
	— Ти си най-разумният човек, когото познавам, Джони. А това означава много.
	— Може би, Боби. Но може би не…
	— Кажи сега какво мислиш за леля Бетси. Убита ли е?
	— Фактът с липсващия дневник, ако бележникът изобщо е бил такъв, навежда на подобна мисъл. Към него бих прибавил хората, които ме следят, неприятното чувство, че адвокатът крие нещо, и съдържанието на писмото й до стареца…
	— Но полицията е на друго мнение, така ли?
	— Поне засега. Но това може да се промени.
	— Спомена за някакви хора, заключени в килии. Кои са те?
	— Едни типове, с които имах леко спречкване. Нямат връзка с това, за което съм тук.
	— Не можеш да бъдеш сигурен.
	— Прав си, не мога. Но вътрешното ми чувство е такова.
	— Какви ще бъдат следващите ти стъпки?
	— Най-напред мисля да поспя. В момента акумулаторите ми са почти на нулата.
	— Друго?
	Пулър се поколеба само за миг.
	— Тук има един гигант — промърмори той. — По-едър и по-силен от мен. Като нищо може да ми срита задника.
	— Това е голямо признание. Каква е връзката му с теб?
	— Не знам дали има такава. Може би става въпрос за погрешното място в погрешното време.
	— Тогава просто го гръмни.
	— Тази вечер ми спаси живота. Но не защото е самарянин, а защото беше ядосан, че му пречат да спи.
	— Както и да е, не съм сигурен, че те разбирам.
	— Как са нещата при теб?
	— Ако питаш за гледката, без промяна.
	— Аха — усмихна се Пулър, после лицето му отново стана мрачно.
	— А какво ще правиш, след като се наспиш? — смени темата Робърт.
	— Ще проуча въпроса с петнайсетте километра, които е изминавала Бетси. После ще обърна внимание на адвоката и ще чакам резултат от проверката на АКЛ. Утре ще отскоча до базата „Еглин“, за да прибера служебния си сак. Едва след това ще мога да работя като истински следовател.
	— Това ми звучи като план — съгласи се Робърт. — Но си пази гърба, Джон. Не забравяй, че практически си сам и не знаеш на кого да вярваш. А аз оставам с чувството, че имаш основателни причини да не се доверяваш на повечето хора около теб.
	— Добър съвет, Боби.
	— А как е къщата?
	— Какво?
	— Къщата на леля Бетси. Как изглежда?
	— Хубава е. Съвсем близо до морето.
	— Няма ли да се преместиш в нея, след като вече е твоя?
	— Съмнявам се.
	— Стига де! Куп хора мечтаят да се заселят във Флорида.
	— Честно казано, Парадайз се оказва прекалено опасен за вкуса ми.
	След тези думи Пулър прекъсна връзката и се съсредоточи в шофирането.


	34

	Апартаментът на Ландри се намираше на десетия етаж на 20-етажна сграда, разположена на няколко крачки от плажа. Всъщност предната част на парцела _беше_ плажът. Пулър я последва в подземния гараж и паркира редом с нея. После преметна през рамо сака с личните си вещи и двамата тръгнаха към асансьорите.
	— Хубаво място — каза той.
	— Аз го харесвам. Тук живеят всякакви хора — и стари, и млади.
	— А плажът е на две крачки — добави той. — Това не е случайно, нали?
	— Падам си по водните спортове — призна Ландри.
	— По какво друго си падаш?
	Асансьорът издаде мелодичен звън и вратите се отвориха.
	— По спортната стрелба. И залавянето на престъпници.
	Влязоха в кабината.
	— Тези неща не се изключват взаимно, нали?
	Вратите се затвориха.
	— Надявам се, че не.
	Слязоха на десетия етаж и той я последва по вътрешен коридор, покрит с мраморни плочки в зашеметяващо ярки цветове. Тя спря пред номер 1017 и извади връзка ключове.
	Влязоха и Пулър затвори вратата след себе си.
	— Разполагам със стая за гости с отделна баня — каза Ландри и махна наляво. — Там е кухнята. Хладилникът е зареден. Аз не си падам много по готвенето, но ти си свободен да използваш въображението си. Насреща е терасата. Гледката към залива е страхотна. Има и перално помещение, което също е на твое разположение.
	— Това е добре — кимна Пулър, хвърли сака си на леглото в стаята за гости и се върна обратно.
	Обзавеждането изглеждаше сравнително ново и издаваше добър вкус. Нямаше нищо общо със спартанския му апартамент в Куонтико, но иначе приличаше на безлична стая в студентско общежитие.
	Плъзна встрани вратата на малката покрита тераса и излезе навън. На тази височина вятърът беше доста силен, напоен със солената миризма на океана.
	На терасата имаше шезлонг, малко барбекю и кръгла градинска масичка, отрупана с книги. На една от стените беше опрян сърф, а до него имаше издължено парче пластмаса, оборудвано с гребло.
	На малкия простор съхнеха няколко чифта бански, прикрепени с щипки. Пулър ги огледа за момент, после насочи поглед към океана. Ландри се появи зад него, събра банските и ги внесе вътре.
	— Значи наистина се занимаваш с водни спортове — подхвърли той и се облегна на перилата.
	— Когато живееш на такова място, би било глупаво да не се възползваш.
	— От Дестин ли си?
	— Не, от Маями. Преместих се тук преди пет години.
	— Защо? Доколкото съм осведомен, Маями е чудесно място за млади хора.
	— Възможно е, но не за всички млади хора. На мен не ми допадаше. Израснала съм там, познавам го до болка. Нищо ново. На всичкото отгоре става все по-пренаселено. Реших, че Емералд Коуст е по-подходящ за мен. Въпреки че някои хора го наричат „Селската Ривиера“…
	— И стана ченге — отбеляза той.
	— Винаги съм го искала. Баща ми беше следовател в Маями. Израснала съм сред ченгета и харесвах това, което виждах. Постъпих в тамошната полиция. Баща ми се надяваше и брат ми да направи същото, но неговата голяма мечта беше армията.
	— Баща ти съжалява ли, че си се преместила тук?
	— Ако беше жив, сигурно щеше да съжалява. Но някакъв друсан психар се погрижи това да не се случи.
	— Моите съболезнования. Но следователите рядко си отиват по този начин. По принцип се появяват след престъплението.
	— Тогава не е разследвал нищо. Пиел си питието в някакъв бар като обикновен гражданин. Психото се развилнял, а татко се опитал да го озапти. За съжаление, не се получило.
	— А майка ти?
	Тя го погледна и поклати глава.
	— Мисля, че ти разказах достатъчно за себе си.
	— Не те разпитвам. Просто поддържам разговора.
	— Няма нужда. Чувствам се прекрасно и когато мълча.
	— Всъщност и с мен е така.
	— Умирам за сън и мисля да си лягам. Сутринта ще закусваш без мен. Ставам рано и отивам на плажа, а после съм във фитнеса. Ако искаш, можеш да се включиш. След това тръгвам за работа.
	— Добре, отивай да спиш — кимна Пулър.
	Тя се обърна и влезе вътре. След малко вратата на спалнята й щракна и настъпи тишина.
	Пулър продължаваше да гледа океана, изпитвайки чувството, че от тази височина се вижда целият свят. Но в момента единственото му желание беше да прозре истината за убийството на леля си.
	До слуха му достигна шум от течаща вода. Представи си как Ландри стои под душа, преди да се пъхне между чаршафите. Очевидно беше дискретна жена, която не обичаше да споделя мислите, които я вълнуват. Интересна личност. После той отново си напомни, че е тук едва от дванайсет часа, но въпреки това се беше запознал с цял куп „интересни личности“.
	Шумът от течащата вода спря. Вратата на душкабината леко изсъска. Започна да брои секундите наум, отчитайки времето за обличане и приготовленията преди лягане. После долови лекото проскърцване на пружината.
	Погледна часовника си. Наистина беше много късно. А за него още по-късно, защото вътрешният му часовник показваше, че е изгубил един допълнителен час.
	Влезе вътре. Климатикът работеше, но въпреки това в апартамента беше доста по-топло, отколкото навън.
	Насочи се към стаята за гости. Внимателно затвори вратата, свали дрехите си и остана само по зелените армейски боксерки. После се мушна под хладните завивки и пъхна пистолета под възглавницата си. Ритуал, който явно щеше да спазва, докато е жив. Така ставаше с всеки, който е изпълнявал мисии в Близкия изток.
	Там никога не знаеш кой е приятел и кой враг. Всеки ден са различни. Вчерашният приятел се превръща във враг и обратното. Объркване, което не е добро, когато става въпрос за живот и смърт.
	Мислите му се насочиха към гиганта. Тази вечер той се прояви като негов приятел. Но дали и утре щеше да е такъв? На пръв поглед нямаше нищо общо с причините за появата му тук, но това можеше да се промени. По време на неотдавнашната си мисия в Западна Вирджиния беше открил, че много хора се оказаха не такива, каквито изглеждат. И поддържаха помежду си абсурдни наглед връзки, които впоследствие се оказаха напълно обясними.
	Разкърши врат и чу пропукването на прешлените си. Протегна дългите си крака, затвори очи и заспа. Надяваше се, че ако сънува нещо, то няма да има връзка с пребиваването му в Парадайз.
	Подобно на Ландри, той също предпочиташе тукашната гледка.


	35

	Черил Ландри стана точно в шест нула-нула.
	В шест и десет вече беше облечена с плътно прилепнали сърфистки шорти, горнище на бански костюм и тениска с къс ръкав. Нахлузи джапанките, грабна хавлията и отвори вратата на спалнята. Пулър седеше зад малката кръгла маса в кухнята с вестник в ръце. Пред него имаше голяма чаша с кафе. Беше с работно облекло, което в неговия случай означаваше черни къси панталони, зелена армейска фланелка и маратонки.
	Обърна се и очите им се срещнаха.
	— Искаш ли малко кофеин, преди да скочиш във водата? — попита той и вдигна чашата си.
	— Не, благодаря. Опитвам се да намаля кафетата. — Тя прекоси дневната, излезе на терасата и нарами дъската за гребане.
	— Аз също — отвърна Пулър. — Отдавна се каня да мина на билков чай.
	— Наистина ли?
	— Доказано е, че кофеинът влияе върху точния прицел. Достатъчна причина за пълната му забрана в армията. Разбира се, това никога няма да стане. Кафето отдавна се е превърнало в част от армейското ежедневие. — Той вдигна вестника и добави: — Надявам се, че нямаш нищо против. Беше пред входната врата.
	— Никакъв проблем. Получавам го, защото е безплатен, но не го чета. Свикнала съм с новините онлайн.
	Пулър сведе поглед към заглавията на първа страница, където имаше снимки на господин и госпожа Стороу.
	— Отделили са много място на двойното убийство — отбеляза той.
	— Надявам се, че това не означава организирана кампания срещу Парадайз с цел отмъкване на туристите — отвърна тя.
	— Толкова ли е голяма конкуренцията?
	— О, да. Когато нещата опрат до доларите на туристите, всичко е позволено.
	Пулър стана, изплакна чашата си и я сложи в съдомиялнята.
	— Идваш ли на плажа? — попита тя.
	— Мисля да потичам, докато ти се занимаваш с това нещо — отвърна той и махна към червеното парче пластмаса в ръцете й.
	— Това е дъска за гребане — отвърна тя, очевидно изненадана от невежеството му. — Даже можеш да легнеш върху нея и да гребеш с две ръце.
	— Бях сигурен, че е нещо такова — промърмори той.
	— Много хора ги използват. Явно не ходиш често на плаж.
	— Явно.
	— Не е толкова лесно, колкото изглежда.
	— Тук си права. Дори не съм сигурен, че ще издържи тежестта ми.
	Напуснаха апартамента и тръгнаха по коридора.
	— Колко време ще тичаш? — попита тя.
	— А ти колко време ще гребеш?
	— Около четирийсет и пет минути.
	— Значи и аз ще тичам толкова.
	— После ще потренирам във фитнеса — предупреди го тя.
	— Добре.
	— И ти ли?
	— И аз. Отдавна не съм го правил. Крайно време е да се стегна малко.
	— Изглеждаш ми в добра форма.
	Той задържа вратата на асансьора, за да я пропусне в кабината заедно с дългата дъска, после промърмори:
	— Външният вид често лъже.
	Пулър откри една по-твърда ивица пясък, подходяща за бягане. Това стана, след като изчака Ландри да свали тениската си и да нагази във вълните, бутайки дъската пред себе си. Броени секунди по-късно вече лежеше по корем върху нея и гребеше навътре, към по-спокойната вода. Там се надигна на коляно и продължи към дълбокото с удвоена енергия.
	След известно време направи плавен завой и започна да се движи успоредно на брега, в същата посока, в която тичаше Пулър. В ранния час плажът беше почти пуст. Няколко мъже на средна възраст бяха пъхнали въдиците си в поставените специално за целта ПВЦ тръби и отпиваха кафе от термосите си. Успоредно с Пулър тичаше жена, която енергично размахваше ръце. Сякаш прави някакви терапевтични упражнения, помисли си той. Може би имаше проблем със ставите.
	В противоположната посока бягаха мъж и жена, водени от строен ирландски сетер. Над прозрачнозелената вода кръжаха гларуси, търсещи закуска.
	Той погледна часовника си, направи завой и пое обратно. Извърна очи към водата тъкмо навреме, за да види как Ландри последва примера му.
	След двайсет и пет минути джогинг усещаше приятно затопляне. Белите му дробове работеха на сто процента, чувстваше всяко мускулче по краката си, а ръцете му енергично загребваха въздуха. По време на подготовката за армейски рейнджър беше пробягал хиляди километри. По-късно, вече в Специалните части, наблягаха повече на физическата издръжливост и боравенето с оръжие, като едновременно с това тренираха интензивно и вдигане на тежести. Това не беше проблем, защото бяха здрави като мечки. От силата и издръжливостта зависеше дали ще останат живи.
	Точно четирийсет и пет минути по-късно Пулър спря на мястото, откъдето беше тръгнал. Започна да размахва ръце и крака, за да поддържа пулса си ускорен, докато тялото му постепенно се отпусне.
	Ландри пресече пенестите крайбрежни вълни, изправи се и тръгна към брега. Там се наведе да вдигне тениската и хавлията от пясъка, нарами дъската и се насочи към Пулър.
	— Имам нужда от едно бързо преобличане — задъхано рече тя. — Как беше бягането?
	— Ами бягане като бягане — отвърна той. — Всички си приличат.
	— Не изглеждаш много задъхан, въпреки че измина значително разстояние — отбеляза тя.
	— Не беше кой знае какво. Доволна ли си от гребането?
	— Много. Донесе ми просветление.
	— Наистина ли? — скептично я изгледа той.
	— Даде ми така желаното време за размисъл. Само аз, греблото и водата…
	Насочиха се към високия блок.
	— Ти размишляваше ли, докато тичаше? — попита след известно време тя.
	— След твоето изявление мисля, че да.
	— И?
	— Ще ми трябва още време за размисъл.
	На входа на блока тя се загърна с хавлията и го поведе към асансьорите.
	Горе й трябваха пет минути за отмиване на солената вода и преобличане. Излезе от спалнята си с три четвърт черен клин и тясна тениска със спортен сутиен под нея. Носеше гуменки и къси чорапи. Влажната й коса беше стегната на тила с голяма зелена шнола.
	Фитнесът в блока се оказа просторен и с добро разпределение. Оборудването беше отлично: комбинирани уреди на „Юнивърсъл“, щанги, тежести за краката, дъмбели, кардиозала с бягащи пътеки, крос-тренажори, степери и достатъчно празни пространства за групови упражнения.
	Ландри избра един сложен апарат на „Юнивърсъл“, докато Пулър наблегна на лицевите опори и коремните преси, калистениката и серия от упражнения за крака, които натоварваха главно долната част на тялото му.
	— Повечето мъже се фокусират върху бицепсите, но ти предпочиташ работата с краката — отбеляза тя, след като приключиха и тръгнаха към асансьора с малки бутилки минерална вода в ръце.
	— Може би защото така и не се научих да тичам на ръце — отвърна той.
	Тя се засмя.
	— Всяка сутрин ли вършиш това? — полюбопитства той.
	— Да, стига да не съм заета.
	— Значи ще живееш вечно.
	Усмивката й се стопи.
	— Освен ако не бъда убита при изпълнение на служебния си дълг.
	— Е, този риск винаги го има.
	— Мисля, че важи и за теб — каза тя и спря очи върху белезите от огнестрелни рани на ръката и бедрото му.
	— Ирак или Афганистан? — посочи ги тя.
	Той отпи глътка вода и отвърна:
	— И от двете места.
	— Брат ми все още е там.
	— Дано се върне жив и здрав.
	— Дано.
	— Ще се прибере ли скоро у дома?
	— Съмнявам се. Решил е да изкара цялата служба.
	— Няма да съжалява. Армията е добър работодател.
	— Не си ли малко предубеден?
	— Не малко, а много.
	— Какви са плановете ти за днес?
	— Ще отскоча до къщата на леля ми. Искам да проверя някои неща.
	— Не го прави, Пулър — докосна лакътя му тя. — Знаеш какво е отношението на Бълок.
	— С него се разбрахме. Нали ти казах, че снощи разговаряхме. В дома на Бетси. Оказа се, че го е завещала на мен, със съответните документи. Адвокатът й ми предаде ключовете.
	— О — каза тя и отдръпна ръката си. — Това е чудесно. — Направи кратка пауза и добави: — Значи продължаваш да мислиш, че смъртта й все пак не се дължи на нещастен случай?
	— Ако получа неоспорими доказателства за това, ти ще си сред първите, с които ще го споделя.
	Прибраха се в апартамента, взеха по един душ и се преоблякоха.
	Пулър направи кафе и й подаде една чаша. Излязоха да го изпият на терасата, наблюдавайки възхода на слънцето. Тя вече беше в униформа. Плажът долу бързо се оживяваше. Най-вече от семейства, които избираха места за слънчеви бани.
	— Виждаш ли се тук за години напред? — попита той.
	— Не съм мислила по въпроса. А ти? Имам чувството, че и ти ще останеш верен на Чичо Сам чак до края.
	— Предполагам — сви рамене той.
	— А след това? Все още ще бъдеш млад.
	— Не знам.
	— Би могъл да станеш ченге.
	— Бих.
	— Винаги ли си толкова словоохотлив? — усмихна се тя.
	— В сравнение с обичайното ми поведение сега съм направо бъбрив.
	Телефонът му зазвъня и го накара да погледне дисплея.
	Беше Кристен Крейг от АКЛ. Дано да е открила нещо за онези, които ме следят, помисли си той.
	— Пак работа, а? — подхвърли с леко разочарование Ландри.
	— Аха.


	36

	Пулър напусна терасата и включи телефона.
	— Здрасти, Кристи.
	Но не беше Кристен, а непознат мъжки глас.
	— Агент Джон Пулър?
	— Кой се интересува?
	— Интересува се полковник Питър Уолмси!
	— Слушам, сър — отвърна Пулър и инстинктивно застана мирно, въпреки че разговаряше по телефона. — Какво мога да направя за вас, сър?
	— Искам да знам защо се обръщаш към АКЛ за услуги, които нямат връзка с работата ти в ОКР, по дяволите! Да не би да смяташ най-добрата армейска лаборатория за свое лично владение?!
	Пулър облиза устни, чудейки се какво да отговори.
	— Имате предвид един мой телефонен разговор с госпожица Крейг? — попита с несигурен глас той.
	— Точно _него_ имам предвид! И най-вече молбата ти за проследяване на конкретен регистрационен номер! Чакам отговор и на един друг въпрос: защо сак с разузнавателно оборудване, собственост на армията, в момента пътува към военновъздушна база „Еглин“, където въпросното оборудване очевидно ще бъде използвано за несвързана с ОКР дейност?
	_По дяволите_.
	— Извинявам се за недоразумението, сър.
	— На това му викаш недоразумение, така ли? Опитай друго обяснение, Пулър. В противен случай ще бъда принуден да повдигна официални обвинения срещу теб!
	— В момента се намирам във Флорида, полковник Уолмси. Вчера забелязах, че съм следен от двама мъже с вид на военни, и помолих госпожица Крейг да използва средствата, с които разполага, за да провери дали въпросните мъже принадлежат към нашите служби. Помислих си, че най-лесният начин е посредством регистрационния номер на автомобила, който използват. Успях да се сдобия с него и го продиктувах на госпожица Крейг.
	— Защо биха те следили военнослужещи, Пулър?
	— Ако имах отговор на този въпрос, нямаше да замесвам госпожица Крейг.
	— А сакът със специализирано оборудване?
	— Той също има връзка с вашия въпрос, сър. Намирам се тук по семейни причини и затова не нося специализирано оборудване. Помолих да ми бъде изпратено такова, защото искам да бъда готов, в случай че започна разследване.
	— А кога възнамеряваше да информираш прекия си началник за всичко това?
	— Веднага след като бъда сигурен, че действително са замесени военнослужещи. Тук е мястото да подчертая, че поемам цялата отговорност, защото госпожица Крейг остана с впечатление, че съм ангажиран с официална мисия. Това не бива да се отразява в служебното й досие, сър.
	— Добре, Пулър. Хубаво е, че защитаваш приятелите си. Но за твоя информация госпожица Крейг е временно отстранена от служба и я очаква разследване.
	Мамка му, скръцна със зъби Пулър.
	— Съжалявам да го чуя, сър.
	— Тя съжалява повече. Но сега става въпрос за теб.
	— Слушам ви, сър.
	— От ОКР ме информираха, че в момента си в платен отпуск, Пулър.
	— Точно така, сър.
	— Това се случва веднага след твоя успешна мисия в Западна Вирджиния, благодарение на която страната е избегнала огромна опасност.
	Пулър не каза нищо.
	— Останах с впечатлението, че твоите хора са склонни да си затворят очите за нарушението ти, но това никак не ми харесва. Всички военнослужещи трябва да се подчиняват на еднакви стандарти, прав ли съм?
	— Прав сте, сър.
	— А какви са тези стандарти?
	Пулър изпита чувството, че отново са го върнали в тренировъчния лагер.
	— Най-високите възможни, сър — машинално отвърна той.
	— Но в твоя случай не се забелязва подобно нещо, Пулър. А по-скоро обратното.
	— Да, сър.
	— В такъв случай бъди мъж и пристигай тук, за да поемеш лично вината си.
	Пулър неволно се възхити на начина, по който полковникът успя да го притисне в ъгъла.
	— С удоволствие бих го сторил, сър, но само след като приключа задачата си тук.
	— За каква задача говориш, по дяволите? — недоволно изръмжа полковникът.
	— Свързана е с леля ми.
	— С леля ти? Какво, по дяволите, се случва с леля ти?
	— Това се опитвам да открия, сър.
	— А защо не я попиташ?
	— Защото е убита, сър.
	— Леля ти е убита? — скептично повиши глас Уолмси. — Затова ли поиска сака си? Тя служи ли в армията?
	— Не, сър.
	— В такъв случай не те разбирам, Пулър. Нима си намислил да проведеш разследване, за което нямаш заповед?
	В този момент търпението на Пулър се изчерпи. Не му беше в природата да влиза в конфликт с висшестоящ офицер, но явно паузата в службата беше притъпила професионалните му инстинкти. А може би предпочиташе да мисли така.
	— Разрешете да поясня, сър. Леля ми написа едно писмо до баща ми, който от известно време лежи в болницата за ветерани. В него тя твърди, че се страхува от подозрителните неща, случващи се около нея. Баща ми ме помоли да проуча за какво става въпрос и това е причината за появата ми тук. Но заварих леля си мъртва и подозренията ми се засилиха.
	— Баща ти е в болницата за ветерани? — попита с променен глас Уолмси.
	— Да, сър. Не се чувства особено добре там, но се държи. От време на време си въобразява, че все още командва Сто и първа.
	В слушалката настъпи тишина.
	— Генералът легенда Джон Пулър е твой баща? — обади се най-сетне Уолмси.
	— Да, сър. Аз съм Джон Пулър-младши.
	— Това не ми беше докладвано, но Бог ми е свидетел, че не знам защо.
	Пулър беше сигурен, че някой от помощниците на Уолмси здравата ще си изпати.
	— Името на баща ми не би трябвало да се замесва в този случай — твърдо рече той.
	— Прав си, не би трябвало — отвърна с нестабилен глас полковникът.
	— Работата е там, че леля ми беше единствената му сестра, малко по-голяма от него. Вие имате ли братя и сестри, сър?
	— Две по-големи сестри. Отлично знам колко специално е отношението към малките братя.
	— Аз само съм чувал, сър.
	Настъпи още една продължителна пауза.
	— Виж какво можеш да направиш във Флорида, агент Пулър — обади се най-сетне полковникът. — По-късно отново ще се върнем на проблема.
	— Благодаря ви, сър. А госпожица Крейг?
	— Не се безпокой за нея. Приемам твърденията ти, че не е била запозната и не е извършила нищо нередно. Още днес ще я върна на работа.
	— Оценявам решението ви, сър.
	— Предай на баща си, че го поздравявам и му желая бързо възстановяване.
	— Непременно, полковник. Благодаря. — замълча за момент, после добави: — Все пак няма ли шанс да проверим онзи регистрационен номер?
	Но линията вече беше прекъснала.
	По всичко личи, че едва ли мога да разчитам на помощ от армията, помисли си Пулър, докато крачеше към тахото.
	Предстоеше му кратко пътуване до военновъздушната база, за да прибере служебния си сак.


	37

	По врата му се стичаше пот.
	В осем сутринта температурата надхвърляше двайсет и осем, а той работеше вече цял час, без да спира. Но според прогнозите по-късно през деня живакът щеше да надхвърли трийсет и осем.
	Пак беше в онази къща. Беше подочул, че прилежащият към нея терен е толкова обширен, че се нуждае от всекидневна поддръжка, и направи така, че да го включат в групата. Това му струваше обещания и дребни подкупи на хора, които изобщо не се интересуваха защо иска да работи точно там. За тях беше достатъчно да получат някаква изгода, а когато ставаше въпрос за бедняци, бартерът бързо се превръща в начин на живот. Повечето подозираха, че той иска това място просто защото е решил да обере къщата, но в техните очи това беше съвсем нормално. От богатите трябваше да се краде, защото те имаха всичко. Достатъчно беше да напечатат още малко пари.
	Той беше просто човек, който работи за другите. Плащаха му толкова, колкото да не умре от глад. Първата контузия или трудова злополука като нищо щеше да го превърне в бездомник.
	Оглеждайки хората от работната група, той всъщност оценяваше не своето положение, а тяхното. За него парите не означаваха нищо. Беше тук, защото си имаше причини. Щеше да си тръгне веднага след като изпълнеше това, което беше намислил.
	Освен ако не го убиеха. В такъв случай щеше да остане завинаги в Парадайз.
	Той избърса потта от очите си и започна да подрязва живия плет, защото собствениците не търпяха стърчащи клончета. Но мислите му бяха насочени към онова, което се бе случило на плажа през миналата нощ.
	Тези хора бяха изгубени завинаги. Всичко беше приключило за тях още в момента, в който ги бяха прибрали. Пътуването с кораби и камиони беше едно от последните им развлечения, преди да бъдат подети от дългата верига на робовладелците.
	Крепостничество.
	Нямаше никакво значение дали се случва през шестнайсети или двайсет и първи век.
	Той щракаше с ножицата и обмисляше следващите си стъпки.
	Вдигна очи от горната част на храста и огледа къщата. На кръглата павирана алея беше паркирано същото мазерати. Очевидно младата двойка беше останала да пренощува. А и защо да напускат това прекрасно място, след като не им се налагаше? Задавайки умели въпроси на едно момиче от вътрешната прислуга, излязло навън да прибере пощата, той научи, че обслужващият персонал в къщата се състои от десет души. Камериерки, майстор-готвач, иконом и още двама-трима обща прислуга, които получавали смешно ниски заплати, но в замяна на това живеели безплатно в определената за тях пристройка към внушителната сграда на брега на Емералд Коуст.
	Фамилията на собствениците се състояла от четирима:
	Банкомата, тоест мъжа.
	Разглезената втора съпруга.
	Още по-разглезеното синче от първата.
	Тъщата.
	Банкомата наближаваше четирийсет, сравнително млад, за да натрупа толкова голямо богатство. Прислужничката не каза как го е спечелил, а и той не попита.
	Защото вече знаеше.
	Втората съпруга, доскорошна манекенка, била на двайсет и няколко години, много запалена по шопинга.
	Синът на Банкомата и доведен син на втората съпруга бил на седемнайсет и учел в частен пансион в Кънетикът. Вече успял да се включи в първата десетка на отличниците, но това се дължало по-скоро на щедрите дарения на баща му, отколкото на умствените му способности. Бил си у дома за лятната ваканция и убивал времето си с игра на поло, шофиране на собственото си порше и забивки с неизбежния контингент мацки, чиято единствена цел в живота била един ден да живеят в подобно имение и да имат лична прислуга.
	Всичко това той беше научил още преди да дойде насам.
	Майката на втората съпруга живеела в разкошната къща за гости и по всеобщо мнение била страшна кучка.
	Френските прозорци в задната част на резиденцията се плъзнаха встрани и на поляната се появи жената, която беше зърнал край басейна предишния ден. Носеше къса бяла пола, под която се виждаха стройни загорели бедра. Беше със светлосиня блуза и сандали с високи токчета. Косата й се спускаше по раменете. Изглеждаше доста елегантна за този ранен час. Може би имаше среща.
	Жената прекоси ливадата и изчезна в къщата за гости.
	Френските прозорци се отвориха още веднъж, пропускайки един мъж.
	Около метър и осемдесет, строен и здрав, със загорели мускулести крака под късите бели панталони. Кожените му мокасини изглеждаха скъпи и несъмнено бяха такива. Също като светлосинята риза с дълъг ръкав, марка „Бугачи“, която падаше свободно — сякаш за да покаже, че въпреки огромното си богатство той е един съвсем обикновен човек, който обича да се носи небрежно. Кестенявата му коса беше леко посребрена на слепоочията.
	Мъжът също прекоси ливадата и влезе в къщата за гости.
	Той добре знаеше кой е този мъж. Банкомата. Собственикът на огромното имение и всичко в него.
	Името му беше Питър Джей Лампърт.
	Той беше натрупал и изгубил няколко милиарда като управител на голям хедж фонд — създаден, естествено, със средствата на хората, които му бяха поверили парите си. След това беше натрупал друго огромно състояние, за да си купи тази резиденция и още куп скъпи играчки, но беше забравил да компенсира загубите на клиентите си.
	За това са измислени фалитите, беше отвърнал той на журналистически въпрос не изпитва ли угризения, че е разбил живота на хиляди хора.
	Лампърт притежаваше и частен самолет „Дасо Фолкън 900LX“, който чакаше на частно летище, отстоящо на трийсет минути от резиденцията. Височината на кабината му беше около два метра, което означаваше, че собственикът може да се изправи в нея в цял ръст. За разлика от гиганта, който обаче нямаше шанс да се озове някога във въпросната кабина. Частните самолети не бяха предназначени за наемни работници.
	В края на главния пристан на имението — някъде на трийсетина метра навътре в морето — беше закотвена огромната яхта на Лампърт „Лейди Лъки“. Тя беше кръстена на втората съпруга, чието име беше Лусил, но всички я наричаха Лъки — може би защото наистина бе извадила късмет да стане втора съпруга на Питър Джей Лампърт.
	Същата прислужница го информира, че в момента Лъки отсъства. Беше отлетяла за поредния си шопинг тур в Лондон и Париж. Богатите все пак трябва да харчат парите си, нали?
	След кратък размисъл той стигна до заключението, че майката най-вероятно придружава дъщеря си. Но ако наистина беше така, значи къщата за гости беше празна и няма смисъл да се ходи там.
	Може би с едно изключение.
	Той започна да се измества към лявата част на постройката. Там също имаше храсти, които се нуждаеха от подрязване. Ловко движеше инструмента в ръцете си, но с тази разлика, че ножицата не издаваше никакъв звук. Бавно се приближаваше към прозореца. Завесите бяха дръпнати наполовина. Отвъд тях се чуваха приглушени стенания.
	Огледа се за охраната, но не видя никого.
	Приближи се още малко и предпазливо надникна през стъклото, леко приклекнал, за да скрие огромния си ръст.
	Жената беше само по блуза. Полата и сандалите с високи токчета бяха захвърлени на леглото, а прашките й бяха увити около глезените. Ръцете й стискаха един от пилоните на леглото, а тялото й беше наведено напред под ъгъл от четирийсет и пет градуса.
	Лампърт беше заел позиция зад нея, без да си прави труда да се съблича. Най-вероятно само беше дръпнал ципа на панталоните си. Извила шия назад, тя издаваше приятни стимулиращи звуци.
	Лампърт грубо се притисна в нея, изпъшка за последен път и се прегъна върху гърба й, стигнал до сюблимния момент. После се отдръпна. Беше леко задъхан. Ръката му потърси ципа на късите панталони. Тя се обърна и го целуна. Той я погали, а след това шляпна с длан голото й дупе.
	Лампърт подхвърли нещо и жената се засмя. Броени секунди по-късно изчезна. Вероятно имаше и други ангажименти.
	Жената се изтегна на леглото, извади флаконче от джобчето на блузата си и глътна някаква капсула. После се съблече и влезе гола в банята. Минута по-късно се появи обратно със зачервено от студената вода лице.
	Той продължаваше да гледа през прозореца. Жената бързо се облече, приглаждайки с длани блузата и полата си, обу сандалите с високи токове и се насочи към вратата.
	Той бързо се измести встрани и се наведе към близкия храст.
	Тя излезе от къщата за гости, извърна глава и го видя. На лицето й се появи усмивка. Тялото й излъчваше задоволството на току-що обладана жена. Той се съмняваше, че тя си дава сметка колко много й личи. Какво ли би казал младият мъж, който беше пристигнал вчера с нея в мазератито?
	— Здрасти — подвикна тя.
	Той кимна, но остана полуприведен над храста.
	— И вчера беше тук — добави жената. — Как се казваш?
	— Мечо.
	— Мечо? За пръв път чувам подобно име.
	— В моя страна това означава „мечка“. Нали виждате че голям съм като мечка? Бил много едро бебе и баща ми решил да кръсти мен така. — След тези думи замълча и пусна една свенлива усмивка.
	Всъщност английският му беше далеч по-добър, а по природа съвсем не беше срамежлив. Но тя нямаше нужда да знае това. Мечо не беше истинското му име, а само прякор, който наистина беше получил поради огромния си ръст.
	— Коя е твоята страна? — попита тя.
	— О, тя намира се много далече от тук. Това място ми харесва, защото в моя страна понякога много студено.
	Тя се усмихна и прогони с ръка някаква мушица, която се въртеше край главата й. Усмивката беше заразителна и много отиваше на поруменелите й бузи.
	Тази жена е родена за секс, помисли си той.
	— В Парадайз винаги е топло — подхвърли тя.
	— Хей!
	Обърнаха се едновременно. Към тях подтичваше едър пазач. Мечо побърза да направи крачка встрани и отново се наведе над храстите.
	— Хей! — повтори пазачът, спрял на крачка от него. Беше същият от вчера. — Не те съветвам да изпробваш търпението ми, приятел!
	— Аз го заговорих — обади се жената. — Той просто си работеше. Зададох му един въпрос.
	Пазачът я изгледа така, сякаш е дрогирана.
	— _Вие_ му зададохте въпрос?! — троснато попита той. — Защо?
	— За да получа отговор — сбърчи вежди тя. — Остави го на мира!
	— Много добре, госпожице Мърдок. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Това ми е работата.
	— Всичко е _съвсем_ наред — натъртено го увери тя.
	Изчака пазачът да се отдалечи, обърна се и подхвърли:
	— Името ми е Кристина, Мечо. Приятелите ме наричат Криси. Беше ми приятно, че си поговорихме.
	Той остана загледан след нея. В един момент тя се обърна, усмихна му се и леко помаха.
	В усмивката й имаше нещо многозначително. Сякаш знаеше, че я е видял в онази деликатна поза в компанията на Лампърт. Но изобщо не й пукаше. Дори обратното — сякаш това й беше донесло допълнително удоволствие.
	Каква привлекателна жена, рече си той. Много красива.
	Дълбоко в съзнанието му се появи надеждата, че няма да се наложи да я убие.


	38

	Пътуването до военноморската база „Еглин“ продължи около трийсет минути. Сакът беше там, където трябваше да бъде. Пулър разписа необходимите документи, натовари го в колата и потегли обратно за Парадайз. По пътя мина през Дестин, непосредствено покрай високия блок, в който живееше Ландри.
	Това го подсети, че все още не си е намерил хотел или квартира.
	Пристигна в Парадайз малко преди пладне.
	Градчето не му беше липсвало дори за минута.
	Отби се в погребалната агенция „Бейлис“ да погледне още веднъж тялото на леля си.
	От там подкара направо към дома й. Слънцето беше високо в небето, времето беше горещо, а влагата във въздуха толкова висока, че и най-малкото движение водеше до обилно изпотяване. Но Пулър не обръщаше внимание на всичко това просто защото беше прекарал по-голямата част от живота си в подобна, а дори и по-силна жега.
	Влезе в къщата, използвайки ключовете, които беше получил от адвокат Мейсън. Вече можеше да проведе истинско разследване, тъй като най-после разполагаше със специализирано оборудване.
	Извади необходимите пособия и се залови за работа. Внимателният оглед стая по стая му отне малко повече от пет часа.
	Не откри абсолютно нищо.
	Единствените пръстови отпечатъци в къщата бяха на леля му. Те бяха причината да се отбие в погребалната агенция — трябваха му референтни проби от пръстите на Бетси Саймън.
	Липсваха следи от насилствено проникване, нямаше признаци за борба.
	В килера до малкото перално помещение откри кашон със стари албуми. Прегледа няколко, а след това пъхна кашона в сака си. Щеше да се занимае с тях по-късно.
	Прехвърли се в задния двор и проследи вероятния път на Бетси от къщата до фонтана. Отпусна се на колене и внимателно огледа парапета, разместените камъни под водата и дупките в тревата, оставени от проходилката. Ако тялото на леля му беше все още тук, вероятно веднага щеше да разбере, че нещо не е наред, но сега нямаше тази възможност.
	Усети нечий поглед и се обърна. Сладкиша надничаше над оградата.
	— Пораснал ли си? — попита Пулър.
	— Не, стъпил съм на един сандък — отвърна съседът. — Какво правиш?
	— Задоволявам любопитството си.
	— Мислиш, че е убита, нали?
	— А ти какво мислиш?
	Старецът прие въпроса с видима тревога.
	— Нямам мнение — бързо отвърна той. — Отначало мислех, че е нещастен случай, но явно не съм знаел какво да търся.
	— Аз пък знам какво да търся, ама не го намирам.
	— Говори ли с Мейсън?
	Пулър се изправи и тръгна към оградата. Стъпилият на сандъка възрастен мъж се оказа на едно ниво с него.
	— Говорих — отвърна той. — Беше много любезен. Какво знаеш за него?
	— Добър адвокат е. Както вече ти казах, той се грижи и за моите имуществени дела. По принцип има много клиенти в града.
	— А познаваш ли го в личен план?
	— До известна степен. Но не сме близки.
	— Чу ли за труповете, изхвърлени от океана?
	— Да, семейство Стороу — тъжно отвърна Сладкиша. — Добри хора, познавах ги и двамата. Питам се какво, по дяволите, се е случило.
	— Полицията разследва.
	— Във вестника нямаше много подробности. Да знаеш нещо повече?
	— Дори да знаех, нямаше да ти кажа.
	— Нима работиш с полицията? — вдигна вежди Сладкиша.
	— Не. Предпочитам да работя сам. Но по принцип не съм много словоохотлив, когато става въпрос за такива неща.
	Старецът протегна шия към фонтана зад гърба му.
	— Още ме побиват тръпки, като си помисля как е умряла. Горката жена — промърмори той.
	— Май трябва да се заема с уреждането на погребението — въздъхна Пулър, макар че нямаше никаква представа какво се прави в подобни случаи.
	— Бетси ми каза, че иска да бъде кремирана. Трябва да го пише в завещанието й.
	— Мейсън не спомена такова нещо.
	— Той даде ли ти копие?
	— Да.
	— Ами прочети го. В това отношение Бетси беше много прецизна. Сигурен съм, че всичко е отбелязано.
	— Благодаря ти. Отдавна трябваше да го направя.
	— Ти си млад, а младите не мислят за завещания и погребения.
	— Но съм и войник, а ние мислим за тези неща много по-често от останалите хора.
	Пулър остави Сладкиша и влезе в къщата да опакова оборудването си. Огледа се за последен път, а после помъкна огромния сак към тахото. Седна зад волана и извади завещанието на леля си. Прегледа по-голямата част от клаузите в него и действително откри раздел, в който се изреждаше всичко, което имаше връзка с последната й воля.
	Оказа се, че Бетси Саймън наистина е пожелала да бъде кремирана и дори е предплатила въпросната услуга в погребалната агенция „Бейлис“. Онези там сигурно имат богат опит с кремациите, помисли си той.
	После побърза да се върне в настоящето. Умираше от глад и нямаше покрив над главата си. Реши, че най-напред трябва да се погрижи за храната, а след това ще мисли къде да отседне. Освен това трябваше да се отбие и в участъка. Ландри със сигурност щеше да се нуждае от официалните му показания във връзка със снощното нападение на онези осем идиоти.
	Провери телефона си и остана изненадан, че тя все още не го беше подсетила с есемес.
	Нямаше съобщение и от Бълок.
	Запита се дали онзи кретен Хупър е престанал да драйфа, а след това го забрави.
	Завъртя стартерния ключ, измъкна пистолета си и насочи тахото директно срещу колата.
	В някои случаи директният подход е най-добър.


	39

	Муцуната на тежкия джип закова на сантиметри от дясната врата на другия автомобил. Човекът на пасажерската седалка го гледаше изненадано, а шофьорът се мъчеше да включи на заден. Бронята на тахото докосна вратата на другата кола. Това означаваше, че ако тя продължи назад, джипът му със сигурност ще й причини сериозни щети.
	Пулър беше нащрек за резки движения. Повдигна пистолета си така, че пътникът да го види, а след това му направи знак да свали страничното стъкло.
	Мъжът се подчини.
	— Какво правиш, по дяволите? — гневно изръмжа той.
	— Погрешен въпрос — отвърна Пулър, слезе от колата и насочи пистолета си под ъгъл, който му осигуряваше точна стрелба. — Искам да знам защо ме следите — добави той. — А след това и кои, по дяволите, сте вие.
	После тримата едновременно извърнаха глави. Разнесе се скърцане на гуми, последвано от кратко включване на сирена. Иззад завоя изскочи патрулна кола, която бързо се насочи към тях.
	Първото нещо, което Пулър видя, беше физиономията на Хупър зад кормилото. Сърцето му се сви.
	Ландри седеше до дебелото ченге.
	Хупър изглеждаше радостно възбуден.
	По лицето на Ландри се беше изписала несигурност.
	Пулър прибра пистолета си. Ченгетата спряха на няколко крачки и слязоха. Хупър беше извадил оръжието си.
	Че как иначе, мрачно си помисли Пулър.
	Дланта на Ландри лежеше върху кобура.
	Хупър тръгна напред, размахвайки пистолета. Сякаш се колебаеше към кого да го насочи. В крайна сметка дулото се закова върху Пулър.
	— Знаех си аз, че си търсиш белята, боецо — злорадо подхвърли той.
	— Нямам идея за какво говориш — сухо отсече Пулър.
	Хупър огледа предницата на тахото и положението на другата кола.
	— Винаги ли паркираш по този начин?
	— Да, особено когато искам да говоря поверително с някого.
	Този отговор предизвика леко сумтене от страна на Ландри, а Хупър се намръщи.
	— Ако продължаваш да дрънкаш глупости, задникът ти ще се озове в килията точно толкова бързо, колкото ще прокърви шибаният ти нос! — заплашително изръмжа ченгето.
	Пулър не отговори. Нямаше какво да каже на подобна заплаха.
	Дори двамата в колата бяха готови да избухнат в смях. Не го сториха само защото пистолетът на Хупър се извъртя към тях.
	— Накарай партньора си да прибере оръжието — подхвърли Пулър, обръщайки се към Ландри. — Пръстът му е на спусъка, а за мен това означава, че е готов да стреля.
	— Направи го, Хуп — настойчиво подхвърли Ландри. — Не искам повече инциденти.
	_Повече инциденти?_
	— И двамата знаем, че тоя е въоръжен — изръмжа дебелото ченге, кимайки към Пулър.
	— Въоръжен съм, разбира се — отвърна Пулър. — По изричните указания на правителството на Съединените щати. Можеш да отнесеш въпроса към Пентагона, но според мен федералните закони са над щатските. Поне в този случай…
	Той направи кратка пауза, после махна към двамата мъже в колата.
	— Може би те също са въоръжени, макар че не мога да бъда сигурен.
	Ландри извърна очи към непознатите и направи крачка напред с ръка върху ръкохватката на оръжието си.
	— Господа, бихте ли слезли от колата, държейки ръцете си така, че да ги виждаме? — любезно, но твърдо рече тя.
	— Не мога да отворя вратата — отвърна мъжът до шофьора. — Блокирана е.
	— Тогава ще слезете от другата страна! — отсече Ландри.
	Двамата се подчиниха под дулото на Хупър, който очевидно беше забравил за Пулър. Стъпиха на асфалта и неохотно вдигнаха ръце.
	— Въоръжени ли сте? — остро попита Ландри.
	Мъжете се спогледаха.
	— Не сме — отвърна шофьорът.
	— Разтворете саката си.
	Те се подчиниха. Под саката им нямаше нищо освен ризи и колани.
	— Защо ме следите? — подхвърли Пулър.
	Шофьорът се обърна да го погледне. Беше висок над метър и осемдесет, с широки рамене и тясна, но гъвкава талия. Партньорът му имаше горе-долу същата физика. Дори прическите им бяха еднакви. Отблизо още повече приличаха на военни.
	— Кой казва, че те следим?
	— Аз. Виждам ви за четвърти път, два пъти само на тази улица.
	— Градът е малък — промърмори шофьорът.
	— Документите, моля — рече Ландри.
	Непознатите извадиха портфейлите си и й подадоха шофьорските си книжки. Ландри преписа данните им в бележника си, но по начин, който попречи на Пулър да ги види.
	— Предполагам, че сме свободни — подхвърли единият от мъжете, поемайки документите обратно. — Освен ако нямате официална причина да ни задържите…
	Ландри стрелна с поглед Пулър, после попита:
	— Ще ми кажете ли какво търсите в Парадайз?
	— На почивка сме.
	— Наистина ли следите този господин?
	— Не. Аз обмислям покупка на имот, който се намира на тази улица. Дори се свързах с една агенция за недвижими имоти. — Той й показа визитка. — Това са координатите на дамата, която ме обслужва. Когато този човек връхлетя върху нас, ние просто обсъждахме вариантите. Мисля, че е по-добре да го арестувате, вместо да ни разпитвате. В един момент бях сигурен, че ще ни размаже.
	Ландри погледна визитката, намръщи се и хвърли кос поглед към Пулър. В очите й имаше съмнение. После върна на мъжа визитката.
	— Благодаря за сътрудничеството. Моля да ни извините за причиненото неудобство.
	— Искате ли да повдигнете обвинения срещу него? — с надежда подхвърли Хупър, посочвайки Пулър.
	Мъжът огледа лицето му. Бавно и внимателно, сякаш искаше да го запомни завинаги.
	— Не си струва труда — поклати глава той с подигравателна усмивка. Другият се изкикоти. Мъжът пристъпи крачка напред и усмивката му изчезна. — Но ако още веднъж опиташ подобен номер, няма да бъда толкова благосклонен.
	Ландри побърза да застане между тях. Може би защото забеляза опасния блясък в очите на Пулър — сигурна индикация, че е готов да размаже нахалника.
	— Достатъчно — строго процеди тя и ги раздели с две ръце. — Отмести колата си, Пулър. А на вас желая приятна вечер, господа.
	Пулър седна зад кормилото и включи на заден, оставяйки на другата кола тясна пролука да се измъкне. Водачът се възползва от нея, направи маневра и бързо изчезна надолу по улицата.
	— Е, как се казват? — подхвърли Пулър, докато излизаше от кабината.
	— Това не ти влиза в работата, по дяволите! — отсече Хупър.
	Пулър не му обърна внимание, заковал очи в лицето на Ландри.
	— Наистина не ти влиза в работата — каза тя. — Бъди доволен, че не ти повдигнаха обвинения. Но съветът ми е отсега нататък да стоиш далече от тях.
	— Няма проблем да стоя далече от тях — кимна Пулър. — Но работата е там, че наистина ме следят.
	— Ти го казваш! — излая Хупър. — Което не означава, че е истина!
	— Версията им звучи логично, Пулър — добави Ландри. — Може би наистина си търсят имот на тази улица. — Плъзна поглед нагоре-надолу по пустия тротоар. — Видях поне три табели за продажба…
	Пулър беше наясно, че това са пълни глупости. Тези типове просто си бяха изработили алиби. Но Диего ги беше видял близо до „Сиера“, а там едва ли имаше недвижими имоти, които биха представлявали интерес за тях. Реши да не споделя тази информацията с ченгетата.
	— Добре де, може би си права — промърмори той.
	Пред Ландри това очевидно не мина, а Хупър все още се надяваше да го арестува.
	Пулър се обърна с намерението да се качи в тахото.
	— Как разбра, че сме приключили с теб? — обади се заядливо Хупър.
	Пулър спря и се обърна.
	— Добре, приключихте ли с мен? — спокойно попита той.
	Изненадано от въпроса, дебелото ченге безпомощно се обърна към Ландри.
	— Довърши огледа на района, Хуп — каза тя. — А аз ще разменя две думи с господин Пулър.
	Хупър се качи в патрулката, включи аварийните светлини и сирената. Ландри изненадано трепна от зловещия вой.
	— По дяволите, Хуп! — изкрещя тя. — Тръгвай най-сетне!
	Той потегли с мръсна газ.
	— Как можеш да работиш с такъв идиот? — попита Пулър.
	— Какво става с теб? — пренебрегна въпроса тя.
	— Моля?
	— Да не те друса параноята?
	— Нищо подобно. Тези наистина ме следяха.
	— Разполагаш ли с доказателства?
	— Скоро ще ги получа.
	— Това, което трябва да получиш в момента, е малко спокойствие, Пулър. Остави ги на мира, защото не са от хората, които ще позволят да бъдат притеснявани.
	— Според теб ги притеснявам, така ли?
	Тя скръсти ръце на гърдите си и отправи поглед над рамото му.
	— Трябва да дойда в участъка и да повдигна обвинения срещу снощната групичка — подхвърли той.
	— Може би няма да го сториш — отвърна тя.
	— Защо?
	— Те искат да повдигнат обвинения срещу теб.
	— Моля?!
	— Твърдят, че си ги нападнал.
	— Точно така. За да не ме ликвидират.
	— Не те съветвам да се придържаш към подобни признания.
	— Но те бяха в стаята ми! Чакаха да се прибера, за да ме нападнат. За какви признания говориш?
	— След като дадоха писмени показания, тези хора бяха освободени.
	— Нима толкова бързо действате тук, в Парадайз?
	— Не знам какво да ти кажа.
	— Увериха ме, че никой от тях не поддържа връзки с гангстери. Но някой явно дърпа конците.
	— Аз съм обикновено ченге, Пулър. Не стигам чак толкова надълбоко.
	— Значи пак са на улицата и планират ново нападение срещу мен?
	— Мисля, че това не бива да те тревожи.
	— Защо?
	— Защото ги предупредих, че си абсолютен маниак от специалните части, който може да ги ликвидира по сто различни начина. Казах им, че следващия път ще ги избиеш до крак, а след това приятелите ти от армията ще се появят тук да ликвидират и семействата им.
	— Наистина ли им го каза? — не можа да сдържи усмивката си Пулър.
	— Не точно с тези думи. Главно заради латиноамериканците, на които трябваше да го обясня на испански, за да ме разберат. Накрая добавих, че ако те оставят на мира, аз гарантирам сигурността им. И че в противен случай не отговарям за нищо. Когато си тръгнаха, бяха много уплашени. Според мен си им взел страха и едва ли ще посмеят да повдигнат някакви обвинения срещу теб.
	— Е, благодаря за помощта — рече той.
	— Няма защо. А сега най-добре се фокусирай върху онова, което се е случило с леля ти.
	— Много бих искал подобно желание за сътрудничество и у останалите ченгета, с които ми се налага да работя — усмихна се Пулър.
	— Ти ме уважаваш и аз ти отговарям със същото — сви рамене Ландри. — Престанеш ли, и аз ще престана.
	— Нямам такива намерения — отвърна той и колебливо млъкна. Даваше си сметка, че би било добре да й задава повече въпроси, но внезапно откри, че се чувства добре в нейната компания, и му стана неловко. Истината беше, че ако смъртта на леля му не бе нещастен случай, помощта й щеше да бъде безценна.
	— Свободна ли си довечера? Искам да те поканя на вечеря.
	Тя се изненада, но очевидно й беше приятно.
	— Все пак преспах у вас безплатно — шеговито добави той. — Нека се реванширам.
	Ландри не отговори веднага и това го накара да си помисли, че ще откаже.
	— Дежурството ми свършва след два часа — обяви тя. — Къде искаш да отидем?
	— Ти живееш тук. Ще приема съвета ти.
	— На главната улица има едно заведение, казва се „При Дарби“.
	— Знам го — кимна Пулър.
	— В осем добре ли е?
	— Абсолютно.
	Той се качи в джипа и потегли. Почти веднага престана да мисли за вечерята с Ландри.
	В ума му отново изплуваха образите на онези смешници в седана. Трябваше да установи тяхната самоличност и да разбере дали имат някаква връзка със службата му. А може би и с нещастието, което беше сполетяло леля му.
	Стори му се, че има начин да го направи.
	Бръкна в джоба си и измъкна телефона.


	40

	— Виж ти, виж ти! Бях започнала да се съмнявам, че някога изобщо ще се обадиш.
	— Напоследък бях доста зает, генерал Карсън — рече Пулър.
	— „Генерал Карсън“? Не бяхме ли минали на „Джули“?
	— Все още сме в работно време, госпожо. Не бях сигурен на каква вълна да превключа.
	Джули Карсън беше бригаден генерал и завеждащ канцеларията на Джей 2 в Министерството на отбраната. Самият Джей 2 беше генерал-лейтенант, който отговаряше за ежедневния доклад на бюрото на председателя на обединените началник-щабове. Карсън беше негов заместник с правото да предоставя доклада, когато шефът й отсъстваше. Тя беше оказала съществена помощ на Пулър по време на операцията в Западна Вирджиния.
	Беше на четирийсет и една, изключително привлекателна, с тяло на състезателка по триатлон, твърда и не по-малко издръжлива от Пулър. В началото на контактите си имаха доста търкания, но после намериха общ език и нещата се оправиха.
	— Ще превключиш на вълната да ме наричаш Джули — отсече тя.
	— Добре, Джули. Имам нужда от услуга.
	— Дори без покана за вечеря преди това?
	— Нещата винаги опират до времето, или по-скоро до липсата му.
	Въздишката й се чу съвсем ясно.
	— Окей. Какво ти трябва?
	Пулър описа проблема си със стегнати и лаконични фрази, достатъчни да я въведат в същността и нищо повече — навик, който беше толкова дълбоко вкоренен в него, че той дори не го забелязваше.
	— По дяволите, Пулър! Разбрах, че си излязъл в напълно заслужен отпуск, но сега изведнъж се оказва, че си във Флорида и се занимаваш със собствено разследване. Нима си решил да обиколиш всичките петдесет щата, за да раздаваш правосъдие?!
	— Не е само личен избор, повярвай ми. Но ако не ставаше въпрос за леля ми, със сигурност нямаше да съм тук.
	— Съжалявам за загубата ти — бързо отвърна тя. — Подозираш нечиста игра ли?
	— По всичко личи, че е така, но все още не разполагам с доказателства.
	— Наистина ли мислиш, че онези двамата в колата са военни?
	— Или са били. Трябва да разбера кое от двете.
	— Ще проверя регистрационния номер още днес. Но вероятно ще се окаже, че колата е под наем.
	— Това е почти сигурно — кимна Пулър. — Но за да я наемат, би трябвало да покажат поне шофьорска книжка, нали?
	— Веднага ще проверя — отвърна Карсън.
	— Благодаря ти, Джули.
	— Е, това вече ми звучи по-добре.
	— Как е работата при Джей Две?
	— Рутина и скука.
	— Може би мислиш за прехвърляне?
	— Остатъкът от кариерата ми несъмнено ще се състои от прехвърляния, за съжаление, диктувани от други хора. Така става, когато човек иска още звезди на пагона.
	— Знам — въздъхна Пулър. — Нали съм свидетел на това, което се случи с баща ми? Вероятно по тази причина не избрах Уест Пойнт. Иначе рискувах да затъна в мисли за звезди и нашивки.
	— Умно си постъпил, Пулър. — Насреща се възцари тишина, последвана от промяна в тона, означаваща, че дамата превключва на по-човешки теми: — Какви са дългосрочните ти планове?
	— Да приключа тук и да си замъкна задника обратно в Куонтико. Сигурен съм, че ОКР ще се погрижи да не скучая.
	— О, това не подлежи на съмнение. За престъпността сред военнослужещите няма почивен ден, Пулър. Все пак става въпрос за стотици хиляди хора, повечето от тях млади, които изгарят от желание да се правят на мъже. А като прибавим към това милиардите долари от парите на данъкоплатците, нещата стават наистина сложни. Доста ръце бъркат в кацата с меда, нали?
	— И още как. А и не биха се поколебали да извият нечий врат.
	— Значи се виждаш като военно ченге чак до края, така ли?
	— Честно казано, никога не съм мислил толкова напред.
	— Но е време да започнеш. Няма да ставаш по-млад.
	На Пулър почти му се стори, че чува множествено число. Няма да _ставаме_ по-млади.
	— Добър съвет — рече той.
	— Само ако го приемеш. Ще ти се обадя веднага след като науча нещо за онзи регистрационен номер. Междувременно гледай да не ти видят сметката във Флорида. Ще бъде жалко, защото тъкмо започвам да те харесвам.
	— Ще дам всичко от себе си.
	— Спомена, че наследяваш къщата на леля си…
	— Така твърди адвокатът.
	— Къща в Парадайз?
	— Ами да.
	— Може би трябва да дойда на място.
	— Това пък защо? — учуди се той.
	— Нима не разбираш, по дяволите? Никога не съм била в Парадайз. Защо да не проверя дали предлаганите услуги отговарят на цената, която искат за тях?
	— Досега твърдо не — отсече той, прекъсна връзката и се замисли за следващите си действия.
	Погледна часовника си. Отпадането на посещението в участъка означаваше, че разполага с известно време преди вечерята с Ландри.
	Прехвърли наум списъка с неотложните задачи и се спря на едно име.
	Май беше време да се заеме с адвокат Грифин Мейсън.
	Или да измине още веднъж петнайсетте километра от тайнствения маршрут на леля си.
	Но мисълта за Диего и братовчедите му го накара да промени решението си. Първо трябваше да провери какво става с тях.


	41

	— Няма го.
	Изправен на прага на малкия апартамент, Пулър гледаше надолу към Исабел и Матео, който смучеше палеца си.
	— Необичайно ли е да го няма? — попита той. — Според мен той прекарва голяма част от времето си на улицата.
	— Идва си за обяд, но този път не го направи — отвърна Исабел. — Прибира се към шест, но още го няма.
	— Имаш ли телефон?
	Момичето поклати глава.
	— Кога излезе?
	— Сутринта. Аз работих до късно в ресторанта, помагах на баба. Диего си беше тук да гледа Матео. Излязъл е още преди да стана. Баба също не го е чула. Много съм разтревожена.
	— Снощи каза ли, че ще излиза рано?
	Тя отново поклати глава.
	— Обикновено ходи на плажа и продава разни неща на туристите. Понякога работи и за хотелите.
	— Не е ли много малък за това?
	Исабела го изгледа така, сякаш не е с всичкия си.
	— Добре — отстъпи Пулър. — Ще се помъча да го открия.
	После той огледа синините, които им бяха причинили бандитите.
	— Да се е мяркал някой от онези типове, Исабел?
	— Никой. Чух, че пак си ги набил. Заедно с приятелите им.
	— Кой ти каза?
	— Просто чух.
	Пулър кимна.
	— Ще ти взема телефон за еднократна употреба и ще вкарам в него личния си номер. По този начин ще поддържаме връзка, става ли?
	Тя кимна.
	Търсенето на телефон му отне половин час, но все пак завърши успешно. После се качи в тахото и потегли.
	Диего ще трябва да почака, помисли си с въздишка той. Надяваше се да е добре, но имаше лошо предчувствие.


	Двайсет минути по-късно Пулър спря пред кантората на Грифин Мейсън. На алеята беше паркирано същото инфинити.
	Но вместо да паркира до него, той спря пред малка къща по-надолу по улицата. Отвори му красива руса жена на около четирийсет. Беше дребна, но с добре очертани форми. Носеше къса черна пола, черен чорапогащник и черно сако. Деколтето на бялата й блуза беше достатъчно изрязано, за да разкрие част от пищния бюст. Температурата продължаваше да се държи над трийсет, което означаваше, че облечената в черно дама положително се потеше под рамката на вратата. Да не говорим, че носеше и чорапогащник.
	— Какво обичате? — попита тя.
	— Казвам се Джон Пулър. Вчера имах среща със съседа ви, адвокат Мейсън, с когото обсъдихме един имотен проблем. Той не е мой адвокат, а на леля ми, която наскоро почина. Предложи ми да събера известни сведения за него, преди да реша дали да използвам услугите му.
	— Гриф ме е посочил за референт? — пребледня жената.
	— Точно така, мис Дауди. Изглеждате ми изненадана.
	Пулър беше запомнил името й от рекламната табела до вратата, на която имаше нейна снимка и допълнението, че говори испански.
	— Наистина съм изненадана — отвърна жената. — Освен това нямам време за приказки.
	Тя понечи да затвори вратата, но Пулър вдигна пред очите й служебните си документи.
	— Вчера пристигнах от Вашингтон — добави той. — Леля ми почина внезапно, а аз не познавам никого в този град. Просто се опитвам да изпълня дълга си към нея, но за тази цел ми трябват и някои сведения. Свикнал съм на това от службата си в армията. Ще ви бъда много благодарен за помощта.
	— Моят син е във флота — каза жената.
	— Моряците най-редовно ме вземат на автостоп — усмихна се Пулър и я погледна очаквателно.
	Тя отмести очи към кантората на Мейсън.
	— След двайсет минути имам среща за вечеря, но дотогава мога да отговоря на въпросите ви. Моля, влезте.
	Минута по-късно седяха в офиса й, който се оказа много по-подреден от този на Мейсън.
	— И тъй, както вече ви споменах, госпожо Дауди…
	— Наричайте ме Шийла — предложи тя и извади дълга цигара. — Не се безпокойте, електронна е… Неочаквано се оказа, че проклетото нещо действа. Пуша от двайсет години, като през последната от тях използвам тази цигара с надеждата да прочистя дробовете си.
	Пулър погледа парата, която се издигна от фалшивата цигара, а после каза:
	— Както вече споменах, Шийла, търся известни референции за адвокат Мейсън. Предполагам, че го познавате.
	— О, много добре познавам Гриф.
	— Ще ми го препоръчате ли?
	— Аз също съм адвокат и отлично знам, че ако кажа нещо лошо за някого, той винаги може да ме осъди. Особено пък Гриф.
	— Това ми прилича на отрицателен отговор — подхвърли Пулър.
	— Но напълно неопределен — веднага отговори тя.
	— Значи не бихте го препоръчали?
	Жената се облегна назад и започна да го оглежда.
	— Коя е леля ви?
	— Бетси Саймън.
	— Не я познавам, но ако Гриф е имал грижа за имотите й, това със сигурност й е излизало доста скъпо. Все пак мога да ви дам един съвет: наблюдавайте разходите му като ястреб.
	— Тоест това понякога е проблем при Мейсън?
	— Не бих използвала думата „понякога“.
	— Тогава защо хората ползват услугите му?
	— Може би защото умее да прикрива следите си.
	— Вие обаче не се оставяте да ви заблудят. Как така?
	— Ще се изразя по друг начин. Практикувам право в този град горе-долу толкова време, колкото и той. Клиентите ни много си приличат. Водим едни и същи дела. Адвокатите по завещания и имотни въпроси нямат нищо общо с големите финансови акули на Уолстрийт. Ние не можем да забогатеем от това, което вършим. Поне аз съм така, въпреки че, извинете за израза, буквално си скъсвам задника от работа.
	— А Мейсън _е забогатял,_ така ли?
	— Не бива да се заблуждавате от разхвърляното му кабинетче в онази стара къща. Аз например живея в Източен Парадайз, на две преки от морето. Карам осемгодишна тойота камри и това е всичко, което мога да си позволя. Но нещата при Мейсън са съвсем различни — той притежава къща с терен от четири декара на брега на океана, чиято цена със сигурност е седемцифрена, а освен онова инфинити на алеята кара още порше и астън мартин. В допълнение на всичко това постоянно обикаля света — Африка, Азия, Близкия изток, Южна Америка. Същевременно клиентите му са наясно, че съвсем не е гений в професията, но никога не го признават открито.
	— Значи краде от парите им, така ли? — вдигна вежди Пулър. — Но как става така, че те не се осъзнават? Вие едва ли сте единствената в този град, която подозира, че парите за къщата и колите не се печелят току-така.
	— Всичко трябва да се докаже. А за това е нужно желание, което никой не проявява. Клиентите му са старци, които измират. Обикновено наследниците им не са местни хора. Знам го, защото живея тук и упражнявам същата професия.
	— Нещо друго?
	Тя почука с цигарата по бюрото.
	— Не сте го чули от мен, но освен да трупа пари, този човек се занимава и с други неща, от които ме побиват тръпки.
	— Например?
	— По всичко личи, че си пада по деца. Харесва ги твърде много, ако разбирате какво имам предвид.
	— Защо мислите така?
	— Преди време присъствахме заедно на среща на юристи, а когато приключихме, той се напи като прасе в бара на хотела. Станах да си ходя, но той ме дръпна обратно на масата. Помислих си, че ще ми предложи да наеме стая в хотела за едно бързо чукане — нещо, което нямаше как да стане.
	— Искате да кажете, че се е пробвал и преди?
	— И така може да се каже. Постоянно надничаше в деколтето ми и при всяка възможност гледаше да се отърка в мен. Но онази вечер измъкна от портфейла си тесте снимки и ми ги показа… — Жената направи гримаса на отвращение и облиза пресъхналите си устни. — Всички бяха на малки момченца и момиченца.
	— Даде ли ви някакви обяснения?
	— Били негови деца — презрително се усмихна жената. — Вероятно беше пиян до козирката и може би изобщо не помни, че ми ги е показвал.
	— А сигурна ли сте, че децата не са били негови?
	Тя се усмихна и засмука електронната си цигара.
	— Няма как да не съм сигурна. Просто защото той е русокос ирландец, а децата на снимките бяха чернокожи и азиатчета.


	42

	След поредния изтощителен ден в жегата изпотените работници копнееха за студената бира, която предлагаха климатизираните барове.
	Мечо ги остави да се охлаждат и се прибра в стаята си. Не контактуваше с тях по време на работа и не виждаше причини да го прави в малкото свободни часове.
	Не беше наясно какво предизвика суматохата в съседната стая миналата нощ, но това всъщност не го интересуваше. В същото време не пропусна да отбележи бойните умения на непознатия. Беше много добър. Всъщност отличен. Но беше допуснал да бъде обкръжен. Без помощта му със сигурност щеше да умре.
	_Може би трябваше да го оставя да умре_.
	Мъжът не беше местен. А когато хората не принадлежат към дадено място, значи имат основателни причини да се озоват там.
	Освен това имаше пистолет.
	Зиг зауер Р228 с редица подобрения, които успя да забележи въпреки разстоянието и слабата светлина.
	Физическото състояние на непознатия мъж, бръснатата глава, безспорните умения в близкия бой и личното му оръжие казваха всичко.
	Този човек беше военнослужещ. Най-вероятно в армията на САЩ, съдейки по думите, с които се беше обърнал към него.
	В района имаше много военни бази и това повдигаше въпроса защо един военнослужещ си наема стая в дупка като „Сиера“. И с какво беше разгневил цяла банда улични побойници.
	Може би с нищо.
	Мечо също не беше направил нищо на онези, които тръгнаха подире му в онази нощ. Те бяха просто хиени, обикалящи улиците в търсене на плячка, и от време на време попадаха на някой, който умееше да се защитава. Тогава просто се обръщаха и бягаха. Типично за хиените.
	Той седна на леглото, забрави за Пулър и се замисли върху допълнителната информация, която успя да събере в имението на Лампърт.
	След краткия разговор с Криси Мърдок продължи да работи по терена. Под близките дървета една от камериерките разговаряше с човека по поддръжката на басейна. Промъкна се към тях и наостри слух. Разговорът скоро приключи и Мечо скъси разстоянието до младата жена.
	Тя го забеляза и видимо се стресна, но той й се усмихна и я заговори на испански. Момичето постепенно се успокои, отговорите й станаха по-дълги и по-изчерпателни.
	Казваше се Беатрис и беше много красива. Имаше гладка шоколадова кожа и гъста черна коса, която излъчваше аромат на кокос. Отдалече личеше, че полага грижи за нея. От състоянието на кожата и меките длани веднага ставаше ясно, че рядко работи на открито. Оказа се, че е от Ел Салвадор и е камериерка в имението от две години. Изглеждаше здрава и добре хранена, с безупречно чиста униформа. Едва ли е пристигнала с някой от онези кораби, помисли си той. Но нямаше как да бъде сигурен.
	Попита я на испански как се е озовала тук.
	И веднага получи отговор: момичето измести поглед и побърза да се отдалечи.
	А той се запита дали изобщо знае какво означава името й на испански.
	Пътешественичка.
	От географска гледна точка не беше дошла от много далече. Но той отлично знаеше, че пътуването й е продължило по-дълго от полет до Луната и обратно.
	В крайна сметка се беше уредила — живееше в голямата къща, носеше безупречно чиста униформа и имаше какво да яде. Все неща, които едва ли са били достъпни в родината й.
	Следователно би трябвало да е щастлива.
	Но не беше. В това той беше абсолютно сигурен.
	Човек не може да бъде щастлив, когато е роб, независимо колко добре се отнасят с него.
	Робът си е роб.
	Той се отпусна на колене и започна да събира съчки и сухи листа. Бяха му обяснили, че семейство Лампърт държи ливадата да е перфектна, без нито едно петънце. И си плащаше за това. Разходите за седмичната поддръжка на терена положително надвишаваха парите, които местните хора печелят за година.
	Може би Лампърт искаше ливадата му да е безупречна, за да компенсира грозните рани, които нанася на други хора. А може би не е чак толкова изтънчен и изобщо не му пука.
	Мечо се изправи и събра боклуците в чувала, който беше завързал за кръста си.
	Даваше си сметка, че охраната неотстъпно го наблюдава, но очевидно правеше разлика между контактите му с момиче от прислугата и богатите обитателки на имението.
	Усети нечие присъствие зад себе си и се обърна. Криси Мърдок излизаше от къщата в компанията на мъжа от мазератито. Той беше облечен с лек раиран костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Носеше мокасини на бос крак. Сякаш беше излязъл от страниците на модните списания, в които всички изглеждат богати и щастливи.
	_Щастлив ли е животът ви, сър? Желаете ли малко несъвършенство в него? Например да ви разбия с юмрук самодоволната муцуна?_
	Криси беше облечена в дълга рокля от фин бял памук с горнище на волани. На ярката светлина платът беше полупрозрачен и позволяваше на Мечо да види очертанията на стройните й бедра. Тя носеше шапка с широка периферия, която я пазеше от слънцето. Изящните й глезени бяха стегнати от каишките на отворени сандали. Беше с лакирани нокти на краката.
	Криси го забеляза и му помаха. Мечо се огледа, но наоколо нямаше други хора, към които да е отправен жестът. Мъжът изобщо не й обърна внимание. Вероятно беше затънал в малкия си свят до такава степен, че дори не подозираше за изневярата на жена си с Питър Джей Лампърт.
	Но подозренията на Мечо се усилваха. Не беше нормално жена като нея да му обръща внимание. За това трябваше да има някаква причина. Отново се залови за работа, без да отвръща на поздрава.
	Мазератито потегли, а Мечо се запита дали младата дама беше взела душ, за да отстрани миризмата от секса с Питър Джей Лампърт. Може би не, защото не й пука. Или на мъжа й не му пука.
	Животът все пак е чудесен, нали?
	След това Мечо излезе през главния вход и потъна в храсталаците отстрани. От тази позиция направи няколко снимки с джиесема си — на портала и охранителните камери. Беше сигурен, че и на тъмно ще открие точното местоположение на захранващия кабел. Това беше задължително.
	След известно време дългият работен ден най-сетне приключи и той се озова в стаята си.
	Седна на леглото и отново се замисли за Криси Мърдок. Нещо определено не беше наред, но той все още не можеше да разбере какво е то. Налагаше се да анализира ситуацията в детайли. Много неща можеха да се объркат, част от тях — със сигурност. Но имаше и такива, които беше в състояние да овладее. Криси Мърдок беше едно от тях.
	Изтегна се на леглото и усети цялата тежест на жегата. Но това не го тревожеше. Беше свикнал да пренебрегва физическия дискомфорт. А когато духът не обръща внимание на подобни неща, тялото рано или късно го следва. Духът контролира болката. Духът е в състояние дори да я прогони. Благодарение на тази проста философия той беше преодолявал няколко състояния на пълна агония.
	Тази нощ го чакаше работа. Трябваше да изпълни две задачи.
	Първата от тях със сигурност беше проблематична.
	А втората имаше всички шансове да се превърна в катастрофа.
	Той обаче беше тук, готов да поема рискове, а не да ги избягва.


	43

	Черил Ландри не беше с униформа. Вместо нея беше облякла светлосин панталон, жълта блуза без ръкави и бели сандали. Освободена от полицейското кепе, косата й падаше свободно по раменете.
	Пулър се надигна да я посрещне.
	Беше успял да вземе душ срещу заплащане в местното представителство на Християнската младежка организация, където се преоблече в чисти дрехи — панталон в защитен цвят, риза с къси ръкави и леки мокасини.
	Направи му впечатление, че младата жена се чувства леко скована, сякаш предпочиташе униформата и тежките боти пред цивилните дрехи.
	Една келнерка донесе менютата. Пулър разтвори своето, но зарея поглед над него, към хората на околните маси.
	— Оглеждаш обстановката, а? — забеляза го тя.
	— Винаги е добре да знаеш къде се намира резервният изход — кимна той. — Просто за всеки случай.
	— Един зад бара, друг вляво от кухнята — бързо докладва тя.
	— Значи и ти правиш оглед, а?
	— Без да искам.
	— Какво е най-доброто тук? — подхвърли той, свеждайки очи към менюто.
	— Стриди, риба меч, миди. Филе „Ню Йорк“, ако си падаш по говеждото.
	Поръчаха си вечеря и питиета. Пулър все пак пренебрегна филето и си избра риба меч.
	Ландри най-после фокусира вниманието си върху него.
	— Искаш да ми кажеш нещо? — подхвърли той.
	— Не знам. Така ли изглеждам?
	— Другият вариант е да го заобикаляме още една седмица.
	— Все пак ти ме покани на вечеря, а не аз теб.
	— Правилно.
	— Поведението ти изнервя хората, Пулър.
	— Това съм го чувал и преди.
	— Сигурно. Пребиваш осем души, почти смачкваш чужда кола, провеждаш собствено разследване. Освен това току-що научихме, че си снел отпечатъци от леля си. Началникът е бесен.
	— Няма закон, който да ми забранява посещението в моргата, където лежи моя близка роднина.
	— Но има закон срещу възпрепятстване на полицейско разследване.
	— Имам впечатлението, че вие изобщо не провеждате такова. Тогава какво възпрепятствам?
	— Много добре знаеш, че нещата не са толкова прости.
	— Знам ли?
	В този момент на масата се появиха питиета, придружени от чинийки с предястия. И двамата посегнаха към тях, може би за да прекратят този разговор. Поне временно. Върнаха се към него едва когато изядоха предястията.
	Ландри отпи глътка ризлинг и го погледна.
	— Готова ли си да възобновим Войната на Розите? — подхвърли той.
	— О, още не съм започнала да се сражавам — отвърна тя.
	— Мисля, че все пак трябва да сме на една и съща страна.
	— Аз нося една униформа, а ти друга.
	— Разликата не е кой знае каква.
	— Виж, не казвам, че леля ти не е била убита…
	— Аз също не го твърдя със стопроцентова сигурност. Това е причината, поради която хората провеждат разследване. Не виждам какъв е проблемът.
	— Добре де, появяваш се тук, провеждаш си разследването. А какво ще стане, ако установиш, че тя все пак е била убита?
	— Много ясно — отвърна той.
	— Какво?
	— Ще открия убиеца.
	— Точно тук ти е грешката. Това е работа на полицията, тоест моя.
	— Значи искаш да свърша черната работа, а след това да ти посоча кого да арестуваш?
	— Далече съм от мисълта да трупам точки за твоя сметка! — гневно отсече тя.
	— Не съм казал подобно нещо. Какво правим в този случай?
	— Не знам.
	— Можеш да работиш с мен.
	Тя го погледна въпросително.
	— Обикновено работя сам — добави той. — Това прави офертата ми още по-ценна и означава, че ти имам голямо доверие.
	— А как точно предлагаш да го направя? Може би като жертвам малкото свободно време, с което разполагам?
	— Аха.
	— А после? Разрешаваме случая и аз го размахвам под носа на началника си? Това едва ли е начинът да направя кариера в полицията.
	— Не казвам, че е. Но ако това е единствената ти цел в живота, отговорът ти на моето предложение трябва да е „не“.
	— А каква друга цел мога да имам?
	— Ами например да накажеш някакъв тип, убил една безпомощна възрастна жена. — Той се приведе над масата и лицето му стана мрачно като чувствата, които вълнуваха душата му. — Надявах се, че това е била главната причина да си окачиш значката.
	— Недей да ми четеш морал! — сопнато отвърна тя. — Мисля, че не го заслужавам.
	— Само преди двайсет секунди щях да се съглася с теб.
	— Наистина ли си решил да поемеш по този път? Мога да ти стъжня живота!
	— Мисля, че местното полицейско управление ми го стъжнява достатъчно.
	— Имай предвид, че аз съм доста по-коварна от Хупър!
	— Не си търся врагове, Черил. Целта ми е да разкрия истината и нищо повече. Ако това се случи с някой твой близък, сигурно и ти ще постъпиш като мен.
	— Разбирам как се чувстваш — промълви тя. — Наистина разбирам.
	— Добре, ясно. Мисля, че сега е моментът да решим какво ще правим оттук нататък. Но искам да си наясно че няма да се откажа от това, което съм решил. Просто така съм устроен.
	Пулър замълча и я погледна с очакване, но тя не реагира.
	— Ако открия нещо съществено, непременно ще го споделя с теб — добави той. — После заедно ще решим какво да правим. Това устройва ли те?
	— Не съм сигурна, че знам какво наричаш съществено. Ако е заподозрян или труп, вече ще бъде късно.
	— Ще направя всичко възможно през цялото време да си в течение. Какво ще кажеш?
	— А не е ли по-добре да работя с теб в свободното си време?
	— Това ли искаш? — внимателно я погледна той.
	— Мисля, че да. Нали сам го предложи преди малко?
	— Да, но не очаквах да захапеш — отвърна с въздишка той. — Защо всъщност го правиш?
	— Не ми харесва да умират хора, когато това не е крайно необходимо.
	— Значи имаме сделка — кимна той.
	На излизане от ресторанта телефонът му издаде мелодичен звън. Есемес от Карсън, която беше проверила регистрационния номер на онази кола.
	Пулър изчете информацията и очите му се разшириха.
	Случаят току-що се беше прехвърлил на ново, коренно различно ниво.


	44

	— Искаш ли да довършим този разговор у дома? — попита Ландри, след като излязоха на тротоара пред ресторанта.
	Пулър не й обърна внимание, вторачен в дисплея на телефона си.
	— Извинявай, че ти досаждам — каза тя и надникна към апаратчето в ръката му.
	Той го прибра в джоба си.
	— Ти извинявай, но току-що получих важна информация. Какво ме попита?
	— Предложих ти да отидем у дома и да поприказваме. Можем да го направим и като се разходим по плажа. Няма да се обидя, ако откажеш. Просто се опитвам да се държа дружелюбно… — Поколеба се за момент, а после добави: — А и да те прибера от улицата, където може да ти се случи нещо неприятно…
	Пулър обмисли офертата. Все още не си беше намерил място за спане, но идеята отново да притеснява Ландри беше неприемлива. Също както и възможността да се премести в къщата на леля си, въпреки че вече беше приключил с огледа. Спокойно би могъл да отиде там, разбира се. Нали я беше наследил? Работата беше там, че не се чувстваше _достоен_ да се възползва от подаръка на леля си, преди да разбере какво всъщност се беше случило с нея. Не и след всичките години, без да й се обади, оставяйки я да изчезне от живота му като ненужна вещ.
	— Знаеш ли някое място в Парадайз, където бих могъл да преспя?
	— Защо не отидеш у леля си?
	— Не искам да улеснявам онези типове с крайслера, ако наистина ме следят — отвърна той.
	— Май наистина си убеден в това — отбеляза тя.
	— Съвсем не. Но нямам намерение да рискувам.
	— Хотел „Гъл Коуст“. Намира се на Гълфстрийм Авеню, на две преки южно от „Сиера“. Ще ти струва малко по-скъпо, защото е по-близо до плажа, но поне няма да се страхуваш, че ще те гръмнат, докато си миеш зъбите.
	— Това ми звучи добре. Благодаря.
	— Можем да се видим и по-късно, стига да искаш — предложи тя. — Вечерно време имам навик да се разхождам около блока.
	— Добре, ще се видим там след един час. Тъкмо ще имам време да се нанеса в „Гъл Коуст“.
	— Окей, след час.
	Тръгнаха към колите си.
	Той набра цифрите в момента, в който седна зад кормилото.
	— Тъкмо се питах защо се бавиш — рече Карсън. — Очаквах да се обадиш секунда след като прочетеш есемеса.
	— Забавиха ме. Но я ми кажи, наистина ли от Пентагона те посъветваха да не проверяваш един съмнителен регистрационен номер?
	— Все пак го проследихме — отвърна Карсън. — И знаеш ли докъде стигнахме? До някакъв голям облак над Индийския океан. Шеста глуха. Бях не по-малко изненадана от теб, защото очаквах да стигна до някоя частна компания. Чак след това дойде обаждането да не си пъхаме носа.
	— Обаждане от кого?
	— Официалният източник очевидно не пожела да се разкрие пред някакъв бригаден генерал. Но нареждането несъмнено дойде от най-високо място.
	— Значи си в беда?
	— Не мисля, но може и да греша.
	— Бях помолил една приятелка в АКЛ да ми свърши тая работа, но вместо нея ми се обади някой си полковник Уолмси. Започна да ме кастри, че си губя времето, и ми предложи да се върна за изпълнението на истински задачи. Но след като разбра кой е баща ми, моментално омекна. Чудя се дали не са предупредили и него…
	— Не знам нищо по въпроса. Но бъди сигурен, че Джей Две не обича да го пляскат през ръцете…
	— Кой тогава има властта да го направи?
	— Списъкът е кратък. Но когато висшестоящите решат да запазят нещо в тайна, те просто го правят. Без да ги интересува дали са прави или не.
	— Като войник ги разбирам напълно. Но като данъкоплатец съм малко ядосан.
	— Ами бъди си ядосан. Това е положението.
	— Онези двамата?
	— Може да са всякакви. Как изглеждаха?
	— Като мен, но малко по-дребни.
	— Вероятно си прав, че става въпрос за бивши военни.
	— Не съм сигурен, генерале.
	— „Генерале“?
	— Вече говорим по служба.
	— Е, хубаво — развеселено отвърна тя.
	— Може би още са на наша страна — добави Пулър. — На практика контактът им с теб го доказва.
	— Може би. Но от всичко това възниква логичният въпрос в какво, по дяволите, си се забъркал?
	— Може би е отмъщение за Западна Вирджиния.
	— И аз си го помислих. Там успя да докоснеш доста оголени жици. Уж всичко се получи добре и те обявиха за герой, но знаеш как се процедира във Вашингтон. Нещата бързо се променят. Може би им трябва жертвено агне по неизвестни за нас причини. Няма да бъде нито за пръв, нито за последен път.
	— Мен ли поставяш в ролята на жертвено агне? — пожела да узнае той.
	— Ако не си забравил, аз също бях замесена.
	— Но защо ще идват да ме следят чак тук?
	Той внезапно стисна телефона с такава сила, че пластмасата пропука.
	— Пулър?
	— Ще ти се обадя по-късно.
	— Какво има?
	— Ще ти се обадя по-късно.
	Пулър изключи телефона и направи остър десен завой.
	Отчитайки факта, че онези типове с крайслера неизменно се появяваха около него, той стигна до заключението, че те отново са по следите му.
	Което беше погрешно.
	Вярно, че те го следяха — доказателство за това беше появата им в района на „Сиера“, но все пак би трябвало първо да са го засекли някъде.
	Нужна му беше част от секундата, за да разбере къде е това място.
	_Къщата на леля ми_.
	А може би изобщо не го следяха. Може би не ставаше въпрос за отмъщение за онова, което беше направил в Западна Вирджиния. Може би се интересуваха от дома на Бетси Саймън.
	Едва ли са им били нужни големи усилия, за да я ликвидират. Той изобщо не се интересуваше дали от Пентагона или от друго място се опитват да си приберат кучетата. Знаеше само едно — ако тези типове са убили леля му, непременно ще си платят.
	Пулър стъпи на газта и тахото с рев се понесе в нощта.


	45

	Паркира на две пресечки от дома на леля си и продължи пеша.
	По доста заобиколен маршрут.
	След като в тази работа бяха въвлечени хора, които можеха да се разпореждат в Пентагона, значи беше длъжен да повиши нивото на собствената си игра.
	Спря до някаква телена ограда и огледа терена пред себе си. В десет вечерта беше тъмно дори и на Емералд Коуст, който се славеше като мястото, което винаги е огряно от слънце. На Орион Стрийт беше тихо. Откъм морето подухваше лек ветрец. Някъде изръмжа автомобилен стартер, който прогони тишината.
	Пулър приклекна зад близките храсти, за да не бъде осветен от фаровете. Автомобилът мина покрай него. Не беше седанът с двамата мъже, но въпреки това колата му беше позната.
	Синият форд фиеста на Джейн Райън с огъната страничната врата — нещо, което се видя много добре на светлината на уличната лампа.
	Какво търси тук, по дяволите? Нали вече беше изнесла нещата си от къщата на леля му?
	Нямаше как да я проследи. Колата зави в пряката и изчезна. Докато се върнеше при своето тахо и тръгнеше подире й, от нея отдавна нямаше да има следа.
	Той се измъкна от храстите и продължи по тротоара. Очите му се стрелкаха във всички посоки. Не след дълго стигна до къщата на леля си и проникна в нея през задната врата. В съседната къща светеше. Очевидно пенсионираният сладкар беше решил тази вечер да си остане у дома. А може би още не беше излязъл.
	Докато прекосяваше задния двор, до слуха му достигна тихо джавкане. Пристъпи към оградата и надникна.
	Сейди го поздрави с ново джавкане.
	Пулър погледна кученцето, после измести очи към къщата на Сладкиша. И отново насочи вниманието си към животинката.
	Какво беше казал Сладкиша? Че познава семейство Стороу — двойката, която бяха открили мъртва на брега. Били приятели. Той бил зашеметен от смъртта им. По същия начин, по който бил зашеметен от смъртта на Бетси. В това няма нищо чудно, помисли си той. С изключение на един въпрос, който внезапно изплува в съзнанието му.
	Дали Бетси Саймън се е познавала със семейство Стороу?
	Пулър сведе очи към лаещото кученце. Сейди изглеждаше тъжна. И самотна. Дори изражението на муцунката й беше объркано — ако подобно нещо изобщо бе възможно.
	Сладкиша беше казал, че сутрин я пуска на двора, за да си свърши работата. А при първото си посещение самият той беше забелязал различните каишки, окачени на куката до вратата. Освен това го беше виждал да разхожда Сейди.
	Но във Флорида гъмжеше от змии, алигатори и други видове нощни хищници. Кой ще остави малкото си кученце навън след залез-слънце, пък дори и в заграден двор?
	Прескочи оградата и се приземи до Сейди, която изненадано отскочи назад и отново се разджавка. Той я взе под мишница, а с другата си ръка измъкна пистолета. Усетила, че нещо не е наред, Сейди млъкна и лекичко близна ръката му.
	Пулър не отделяше поглед от къщата. Промъкна се до стъпалата и безшумно пое нагоре. Вратата не беше заключена. Той влезе, оглеждайки се във всички посоки.
	Започна да проверява стаите една по една, придържайки се в близост до стените.
	Претърсването приключи в банята на горния етаж. Пусна Сейди и тя взе да лочи от локвичката вода на пода.
	После погледна ваната и прибра пистолета.
	Старецът лежеше гол във водата.
	По-точно, под водата.
	Не предприе опити за съживяване, тъй като беше късно за тях.
	Очите му гледаха втренчено.
	Очи на мъртвец.
	Пулър знаеше какво ще бъде записано в смъртния акт като причина за смъртта. Удавяне.
	Също като в този на леля му, неговата съседка.
	Потъналите хора обикновено умират от водата, проникнала в белите им дробове.
	Оттук възникваше и следващият въпрос: как е попаднала в тях?
	Възможните отговори бяха три.
	Сладкиша беше получил криза от медицински характер — инфаркт, мозъчен удар или алергична реакция към някакви лекарства. Нещо, вследствие на което бе изгубил съзнание, потънал бе и се бе удавил.
	Или си беше ударил главата, при което бе изгубил съзнание и бе потънал.
	Или някой го беше натискал силно и достатъчно дълго, за да стигне водата до дробовете му.
	Самоубийството беше четвърти възможен отговор, но Пулър го изключи като малко вероятен. Организмът притежава много силни реакции срещу удавянето. Той се бори за кислород. В океана човек може да се самоубие чрез удавяне по единствената причина, че е изгубил надежда да се добере до брега.
	Но не и във ваната.
	Мивката в съседство беше отрупана с шишенца и флакони. Той се наведе да ги разгледа, но без да ги докосва.
	Хапчета за кръвно. Други против задържане на течности. За лечение на артрит, за кръвообращението. Бета-блокери, хапчета срещу комбинираното въздействие на други хапчета. И още бог знае за какво.
	Добре дошли в Америка — рай за възрастните хора със здравословни проблеми.
	Пулър се огледа за пореден път, търсейки важни детайли, които би могъл да пропусне. Не откри такива и реши, че е престоял достатъчно дълго в един до вчера спокоен дом, който вече се е превърнал в местопрестъпление.
	Извади телефона си и набра 911.
	Очертаваше се дълга нощ.


	46

	Дългата нощ не започна добре.
	Патрулката закова до тротоара с пронизително скърцане на гуми. Включените сигнални светлини и сирената нарушиха обичайното спокойствие в квартала.
	Полицай Хупър изскочи навън, зърна Пулър пред къщата на стареца и светкавично измъкна пистолета си. Колегата му в патрулката беше същият като него, човек спокойно би ги взел за братя. Той също беше извадил оръжието си.
	— Не мога да повярвам на очите си! — възкликна Хупър.
	— Ландри отдавна си е у дома — подхвърли Пулър. — Ти още ли си на работа?
	— Това не те засяга! — отсече Хупър, обърна се към партньора си и подхвърли: — Бойд, това е нещастникът, за когото ти споменах.
	— Трупът е в банята на горния етаж — рече Пулър.
	— Ще имаш огромни неприятности, ако си пипал нещо! — заплашително изръмжа Хупър, продължавайки да го държи на мушка.
	— Това не е ли нашият човек, Хуп? — проточи Бойд.
	— Аз ви повиках, аз ви чакам да се появите — поклати глава Пулър. — Защо да го правя, ако съм „вашият човек“?
	— За да не те заподозрем, разбира се — снизходително отвърна Хупър. — Господи, нима всички военни са толкова тъпи?
	— А мотивът? — не се отказа Пулър.
	— Мотивът е твой проблем, а не наш.
	— Но правораздавателната ни система все пак почива върху презумпцията „невинен до доказване на противното по неподлежащ на съмнение начин“ — отбеляза Пулър. — А това вече е _ваш_ проблем.
	Появи се още една патрулка, следвана от линейка. От първата кола слезе полицейският началник Бълок. Очевидно го бяха измъкнали от дома му, тъй като беше с цивилни дрехи.
	Той подмина като пътни знаци Хупър и Бойд и се закова пред Пулър.
	— Какво имаме тук?
	— Труп във ваната. Без следи от борба. Възможно е да е изгубил съзнание по медицински причини, но това ще стане ясно след аутопсията. Видях една кола да потегля минути преди да го открия. Син форд фиеста със смачкана дясна врата.
	— Знаеш ли чия е?
	— На Джейн Райън. Била е домашна помощница на леля ми и добра позната на покойния. Не мога да кажа дали е излязла точно от тази къща. Със сигурност й предстоят дълги обяснения, ако наистина се окаже така.
	Замръзнали по местата си, Хупър и Бойд следяха диалога с отворени усти.
	Бълок най-сетне ги забеляза и небрежно подхвърли през рамо:
	— Какво чакаш още, Хуп? Защо не изолираш зоната, мамка му? По всичко личи, че става въпрос за местопрестъпление. — замълча за момент, после добави: — Това важи и за теб, Бойд!
	Двете ченгета прибраха пищовите и се задействаха.
	— Понякога направо ми идва до гуша! — оплака се Бълок. — Не мога да разбера защо все на мен се падат такива смотаняци!
	— Все пак имаш Ландри — напомни му Пулър.
	— Ако всички бяха като нея, нямаше да чуеш дори една лоша дума за тях! — Шефът на полицията замълча и се обърна да огледа къщата. — Ако и това се окаже убийство, то ще е четвъртото само за няколко дни… Лоша работа. Далеч над рекорда за тежки престъпления на глава от населението. Туристите ще започнат да бягат, а това със сигурност няма да се хареса на градската управа.
	— Нещо ново за убийството на семейство Стороу?
	— Не. Никой нищо не е видял, никой нищо не е чул. Но те несъмнено са убити.
	— Познавали са се със Сладкиша — промърмори Пулър и побърза да уточни: — Човекът във ваната…
	— Откъде знаеш, по дяволите?
	— Той ми каза.
	— Това е сериозна улика.
	— Така е.
	— Криминалистите ще пристигнат всеки момент — рече Бълок. — Най-добре да ида да надзърна…
	— Прав си.
	Бълок понечи да тръгне към къщата, после спря и се обърна.
	— Няма ли да дойдеш?
	— След минутка. Искам да проверя нещо.
	Бълок влезе в къщата, а Пулър забърза към автомобила си, подминавайки Хупър и Бойд, които опъваха жълтата полицейска лента. И двамата го изгледаха кръвнишки, но той не им обърна внимание.
	Вдигна капака на багажника и дръпна ципа на служебния си сак. Измъкна от него снимките, които беше направил в дома на леля си, и бързо ги прегледа.
	Две минути по-късно откри тази, която му трябваше, и я поднесе към лампичката в багажника.
	На нея беше леля му, изправена между мистър и мисис Стороу. Разпозна ги благодарение на снимките им, публикувани в сутрешния вестник.
	Явно бяха приятели с Бетси, също както със Сладкиша.
	А сега всички бяха мъртви.
	Погледна къщата на стареца, а след това и къщата на леля си.
	Ако нещата продължават със същото темпо, скоро на Орион Стрийт няма да останат живи хора, мрачно си помисли той.


	47

	Пулър набра Ландри и й разказа какво се е случило.
	— Няма да успея да дойда по-рано от един час — добави той. — Съжалявам.
	— Бълок има ли нужда от мен? — попита тя.
	— Мисля, че разполага с достатъчно хора. В момента правят оглед на местопрестъплението. Твоят приятел Хупър бачка извънредно.
	— Според мен шефът го наказва заради глупостта му.
	— Твоят шеф ми харесва все повече и повече. Ще дойда когато мога, дори да е късно. Става ли?
	— Ще се откажа от разходката, но само ако ме запознаеш с детайлите веднага щом се появиш.
	— Дадено.
	Той изключи телефона и влезе в къщата. Бълок беше на горния етаж в компанията на криминалиста.
	Сладкиша все още лежеше на дъното на ваната.
	— Във водата няма отпечатъци — промърмори Бълок, докато оглеждаше банята.
	— Но около нея има достатъчно повърхности, по които трябва да има — отбеляза Пулър. — Ще бъде чудесно, ако открием такива, но и обратното ще е достатъчно красноречиво. Ако мястото е било почистено, значи става въпрос за убийство. — Махна с ръка към вратата и добави: — Суха, но с доста пръски. Така се получава, ако някой го е натискал под водата.
	Бълок се обърна към криминалиста.
	— Провери! — кратко заповяда той.
	После и двамата сведоха погледи към дребничката фигура във ваната.
	— Гаден начин да умреш — промърмори Бълок.
	— Смъртта винаги е гадна, когато е насилствена — каза Пулър.
	— Значи мислиш, че става въпрос за убийство?
	— Нека изчакаме резултатите от аутопсията. Но няма да бъда изненадан, ако някой му е видял сметката.
	— Ситуацията е почти същата като с леля ти.
	— Прав си.
	— Изпратих една кола да провери тази Райън.
	— Добре си направил.
	— Възможно ли е това да е нейно дело?
	— Сладкиша беше възрастен и слаб човек. А тя е млада, здрава и силна. Да, спокойно би могла да го направи.
	— Мотиви?
	— Рано е да се каже. — Пулър се поколеба за миг, после добави: — И леля ми е била близка със семейство Стороу…
	— Според теб това е важно, така ли?
	— Винаги е важно, когато откриеш връзка между жертвите на убийство. Поне така мисля аз.
	— Може би си прав.
	— Ще си наема стая в „Гъл Коуст“ — информира го Пулър.
	— Онези типове, които снощи завари в стаята си… — проточи Бълок.
	— Какво за тях?
	— Нямаше причина да ги задържим за по-дълго време.
	— Ландри ми каза — кимна Пулър.
	— Аз съм на твоя страна, каквото и да означава това. Осем срещу един едва ли се нуждае от повече обяснения.
	— Така е.
	— Пази си гърба.
	— Винаги го правя.
	Преди да тръгне към джипа, Пулър се наведе да вдигне Сейди. Взе и малко от храната й и една тънка каишка. Миниатюрното кученце го загледа с печални очи.
	— Знам, Сейди, знам — прошепна той. — Но всичко ще бъде наред.


	48

	Сега най-важно беше да ги накарат да се страхуват.
	Което на практика означаваше да се страхуват от _него_.
	Когато хората са обзети от страх, те често правят опити да го прогонят.
	Тоест в опитите си да прогонят страха често допускат грешки.
	А грешките са хубаво нещо, особено когато ги прави противникът.
	Мечо напрегна поглед към огромното имение, което на лунна светлина изглеждаше съвсем различно. Но той вече знаеше за него всичко, което му беше нужно.
	Нападението нямаше да се състои тази нощ. Тази нощ предстоеше само въведението към пиесата.
	Не се приближи към портала. Събраната информация за него щеше да му бъде нужна по-късно.
	Имението се охраняваше от шестима пазачи, които непрекъснато обикаляха периметъра. Не използваха кучета и това беше добре за него. Иначе отдавна щяха да са го подушили. В някои отношения кучетата са далеч по-добри пазачи от хората. Но хората си оставаха по-опасни.
	Кучетата разполагаха само със зъби и нокти.
	А хората носеха оръжие. И убиваха със злоба за разлика от животните.
	Добра се до тук откъм океана, като преодоля една висока пясъчна дюна и гъстата растителност между нея и оградата. Самата ограда не разполагаше с електронните монитори и охранителните камери на главния вход. В замяна на това обаче по нея имаше сензори за движение, свързани директно с мощни прожектори. Препънеш ли се в някой от тях, неминуемо разкриваш позицията си. Но по време на продължителното си пребиваване в имението Мечо ги беше открил всичките. Нямаше опасност да докосне някой от тях, но въпреки това трябваше да внимава.
	Тук ставаше въпрос за една колкото проста, толкова и ефективна философия на защита. Вземаш разумни мерки за външна охрана на периметъра — най-често под формата на огради и портали. Но ако някой успее да се справи с тях, той неминуемо се сблъсква с истинската, вече вътрешна охрана, която го огражда отвсякъде. А в повечето случаи тази охрана е достатъчно силна, за да го спре.
	Поне на теория беше така.
	Той се прехвърли през оградата и безшумно се приземи от другата страна. Погледна на изток, а след това на запад. Пазачите се клатушкаха по своите маршрути. Точно според предварителната му информация, получена главно с помощта на добре обмислени въпроси към част от прислугата. В хода на разговорите успя да установи, че никой от тези хора не храни добри чувства към работодателя си.
	Може би си мислеха, че самият той е обикновен крадец, чиято единствена цел е да отмъкне нещо от богатите.
	Защо трябваше да им пука, че човек, който разполага с всичко на този свят, ще изгуби някаква малка частица от него?
	По-добре да помогнем на крадеца, сигурно си мислеха те.
	Но според него имаше и друга, доста обезпокоителна причина за дружелюбното им поведение. При мисълта за нея в гърдите му започваше да клокочи гняв и го обземаше желание да разбие нечия мутра.
	Но тези чувства трябваше да почакат. Тази нощ нямаше да разбива мутри. Освен при крайна необходимост.
	Тръгна на зигзаг през ливадата, на известно разстояние от дърветата, които бяха накичени със сензори за движение. Миг по-късно се шмугна зад близките храсти, за да избегне един от пазачите, довършващ рутинната си обиколка. А после го атакува в гръб.
	Пазачът рухна на земята. Обилна кръв рукна от раната на главата му. Но Мечо знаеше, че не се е случило нищо фатално. Беше нанесъл удара с цел да го нарани, но без да го убива. Той беше от хората, които владееха това умение.
	Така се сдоби с оръжието на пазача. Полуавтоматичен пистолет „Смит & Уесън“ 44-ти калибър плюс един МР5. По негово мнение това беше твърде тежко въоръжение за патрул, който охранява жилищна сграда. Независимо от богатството на собственика й. Още повече че въпросното въоръжение трябваше да се умножи по шест според общия брой на охранителите. А това вече представляваше внушителна огнева мощ. Но законите за притежание на оръжие във Флорида открай време си бяха либерални.
	Погледна към мъжа в краката си и неволно се усмихна. Това беше същият пазач, който сутринта му се беше развикал заради няколкото разменени думи с Кристи Мърдок. Може би даваше двойни дежурства.
	Е, след този малък инцидент положително ще има възможност да си поспи на воля, каза си Мечо и продължи напред към къщата.
	На алеята беше паркирано отлично поддържано бентли кабрио с антикварна стойност.
	Вниманието му беше привлечено от някакъв шум в една от спомагателните постройки.
	Оказа се, че идва от къщата за гости.
	Погледна часовника си.
	Нима бе възможно?
	Промъкна се още малко напред. Слаба крушка хвърляше жълтеникава светлина върху предната част на сградата.
	Пред вратата на къщата за гости дежуреше още един пазач. Пистолетът му беше в кобура, а МР5 висеше на ремък, преметнат през гърдите. Човекът видимо скучаеше. Между пръстите му проблясваше огънчето на цигара.
	Значи не е истински професионалист, констатира Мечо. Хората, които знаят какво правят, никога не пушат на пост. Понякога да подушиш врага, преди да го видиш, е тънката линия, която разделя живота и смъртта. Също както онази частица от секундата, по време на която хвърляш цигарата и посягаш към оръжието си.
	Достатъчно дълга, за да умреш.
	Убит от някой, който е по-добър професионалист от теб.
	Три секунди по-късно пазачът лежеше по гръб на тухлената настилка пред къщата. Мечо извади пълнителите от двете му оръжия и ги прехвърли в джоба си. После го замъкна зад близките храсталаци и предпазливо се промъкна към вратата.
	Долитащите отвътре звуци бяха идентични с онези, които беше доловил сутринта.
	Отвори вратата и се плъзна зад нея. Това не влизаше в първоначалните му планове, но той имаше навика да се възползва от всеки благоприятен шанс, който му се предоставя.
	В къщата беше тъмно. Пое предпазливо напред, опипвайки стените. Спалнята беше в дъното на коридора, вдясно. След пет секунди беше там. Вратата беше открехната. Очевидно хората вътре бяха спокойни, защото знаеха, че пазачът е отвън.
	Протегна врат и надникна. В стаята беше достатъчно светло благодарение на лунната светлина, която нахлуваше през прозореца.
	Този път Питър Джей Лампърт беше отдолу.
	Но жената върху него не беше Криси Мърдок.
	Беше Беатрис, младата прислужница, с която сутринта размени няколко думи.
	Безупречната униформа я нямаше.
	Беше чисто гола.
	Ако Мечо беше имал някакви съмнения дали тялото й е толкова хубаво, колкото лицето и косата, те би трябвало да се разсеят напълно. Защото то беше направо изящно.
	Беатрис беше възседнала работодателя си. Стиснал талията й с две ръце, той я блъскаше нагоре-надолу с много повече сила, отколкото беше нужна. Очевидно Питър Джей Лампърт обичаше да се отнася грубо с жените.
	Стенанията й бяха различни от тези на Криси Мърдок. Издаваха по-скоро болка, отколкото удоволствие. Малките й гърди подскачаха, приятно закръглените й задни части буквално се смачкваха при съприкосновението с бедрата на Лампърт.
	Мечо инстинктивно се стегна, готов за атака.
	Но вместо да връхлети в стаята, той се дръпна назад, прекоси коридора и влезе в дневната. Мястото му се стори подходящо.
	Направи това, за което беше дошъл, и побърза да излезе.
	Пристъпи зад храстите, където лежеше пазачът, и му заби един ритник в главата. Все едно беше Питър Джей Лампърт.
	Това го накара да се почувства добре.
	Оставаше да довърши онова, за което беше дошъл. Пакетът кацна на двайсетина метра от къщата за гости, непосредствено до откритото бентли, чийто регистрационен номер не съдържаше цифри, а само букви. МЪЖЪТ.
	Прехвърли се през оградата. Броячът в главата му отчиташе секундите.
	Не след дълго стигна до плажа, продължавайки да брои.
	Бомбата експлодира точно петдесет секунди по-късно, когато той вече беше стъпил на твърда земя. Разкошното старо бентли се вдигна на метър и половина във въздуха, а когато падна обратно, от антикварната му стойност не беше останало нищо.
	Над Парадайз се появи ярко сияние.
	Мечо запали двигателя на скутера, без да му обръща внимание.
	Но на лицето му се появи усмивка.
	_Лека нощ, Питър Джей Лампърт_.
	_МЪЖЪТ_… С главни букви.


	49

	Пулър влезе във фоайето на „Гъл Коуст“ и си нае стая. Рецепционистът беше млад и сънлив, а може би просто отегчен.
	Пренесе багажа си в стаята и седна да помисли какво още му предстои. Обади се на Ландри да я предупреди, че тръгва, после скочи в тахото. Двайсет минути по-късно тежката машина спря на покрития паркинг в Дестин.
	Лек ветрец раздвижваше влажния нощен въздух.
	Ландри го посрещна на вратата на асансьора. Беше по шорти, блуза без ръкави и сандали. Държеше две бутилки бира.
	— Имаш куче? — възкликна тя, оглеждайки с интерес миниатюрната Сейди.
	— Получих го в наследство — отвърна той и обясни, че кученцето е на Сладкиша.
	— Не мога да го взема, ако си решил да ми го подариш — поклати глава тя. — В блока е забранено да се отглеждат домашни любимци.
	— Няма проблем. Беше ми мъчно да я оставя сама.
	— Да вървим по брега — предложи Ландри. — Край водата е по-хладно. Тъкмо ще ми разкажеш какво стана. — Тя сведе поглед към Сейди. — И ще разходиш новото си кученце.
	Прекосиха пясъчната ивица и стигнаха до водата. Вълните бяха доста високи, с пенести гребени.
	— Винаги ли е толкова бурно през нощта?
	— Не гледа ли новините? — попита тя.
	— Не. От доста време насам не съм гледал телевизия.
	— В Атлантическия океан бушува тропическа буря, наречена „Даниъл“, която бавно навлиза в Мексиканския залив. Според мен не е особено силна, но рано или късно ще удари крайбрежието. Никой не знае кога точно ще се случи това.
	Плажът беше пуст, ако не се брояха няколко младежи, които се препъваха по пясъка с бири в ръце.
	В рамките на няколко минути Пулър й разказа за смъртта на Сладкиша. Сейди покорно ситнеше до него и на няколко пъти вдигна глава да го погледне. Горкото животинче трябва да е доста объркано, помисли си Пулър. Ако не за друго, то поне защото му се налагаше да извива шия много повече, отколкото беше свикнало при стария си собственик.
	— Какво, по дяволите, става, Пулър? — попита Ландри, след като го изслуша.
	Той сви рамене.
	— Прилича ми на затваряне на устите, при това доста ефикасно. Умират всички, които знаят нещо…
	— _Какво_ по-точно?
	— Ако знаех, щях да знам всичко — отново сви рамене той.
	Отпиха от бирите си и се спогледаха.
	Сейди опъваше каишката, но беше толкова мъничка, че Пулър изобщо не усещаше усилията й. Все едно че разхождаше скакалец.
	От студената бира му стана по-топло. Равномерният грохот на прибоя го накара да се отпусне повече от нормалното, особено след събитията в къщата на Сладкиша.
	Отново усети погледа на Ландри, която крачеше до него.
	— Искаш ли да се върнем у дома? — попита тя.
	— Защо?
	— Ами аз… — започна тя, после наведе глава. — Ние…
	Пулър моментално усети причините за смущението й.
	— Много бих искал, но не мога — поклати глава той.
	— Разбирам те — кимна тя. — Не съм зашеметяваща мацка като повечето момичета тук. Освен това нося пистолет. Но въпреки всичко съм жена, която харесва мъжете.
	— Сигурен съм, че и мъжете те харесват.
	— О, да. Струва ми се, че съм обект на ухажване от страна на всички местни мъже под шейсет. Да не говорим за приходящите младежи, които имат самочувствието на страхотни свалячи, но всъщност са идиоти.
	— Куп мъже са идиоти. И мен са ме наричали така.
	Тя вдигна глава да го погледне и докосна ръката му.
	— Но не и жените, нали?
	— Твърдо не и жените — отвърна той.
	— Това те прави различен — кимна тя. — И привлекателен.
	Вече определено му стана горещо. По челото му избиха ситни капчици пот. Това може би се дължеше отчасти на топлината, която излъчваше тялото на Ландри. Сякаш и двамата бяха попаднали в пещ.
	— Разследваме заедно — промърмори той.
	— Но ти не си от полицията. Ако беше колега, никога не бих спала с теб.
	— Не мисля, че си падаш по мъже като Хупър.
	— Да, ама той не се усеща и едва ли някога ще се откаже.
	— Права си.
	— Но сега не говорим за Хупър, нали? — подхвърли тя.
	— Не знаем докъде ще ни отведе това, Черил — въздъхна Пулър. — Не е хубаво да смесваме работата с удоволствието. Ти си много привлекателна жена. При други обстоятелства отговорът ми със сигурност щеше да е различен. Надявам се да ме разбереш. Просто така стоят нещата…
	— Разбирам те — унило кимна тя. — Извинявай, че изобщо засегнах тази тема. Не беше професионално от моя страна.
	— Не можем постоянно да бъдем професионалисти.
	Тя го погледна с примирена усмивка и двамата продължиха напред.
	Пулър понечи да каже нещо, но телефонният звън му попречи.
	Звънеше телефонът на Ландри, а не неговият.
	И вече нищо не изглеждаше както преди.


	50

	Пулър караше след нея. Тойотата на Ландри фучеше с такава скорост, че той се принуди да натисне педала до дъно, за да не изостава. Тази вечер полицайката със сигурност беше забравила за ограниченията. Сейди лежеше на седалката до него. Той правеше всичко възможно да не изпуска от очи стоповете на Ландри, но тя почти не използваше спирачките.
	По-рано на брега Ландри притисна телефона към ухото си, послуша известно време, без да каже почти нищо, и прекъсна връзката.
	— Беше шефът Бълок — каза тя. — В имението на Лампърт е станала мощна експлозия.
	Пулър погледна часовника си. Един и шестнайсет. Напълно подходящ нощен час за взривяване, помисли си той.
	— Имението на Лампърт? — вдигна вежди той. — За какво говориш, по дяволите?
	— За имението на Питър Лампърт, който е най-богатият човек в Парадайз, а може би и в цяла Флорида. Не знам точно какво е състоянието му, но със сигурност е огромно.
	Пулър се качи с нея в апартамента и я изчака да облече униформата си. После грабна Сейди и хукна към колата си. След няколко минути вече летяха по шосето за Парадайз.
	Още в началото усети, че Ландри изпитва чувство на вина — вероятно защото не се беше върнала на работа след убийството на Сладкиша. Напразно, разбира се тъй като на местопрестъплението вече действаше технически екип. Може би това чувство се беше появило след като научи за взрива в богаташкото имение. Отново без да има вина, но тя очевидно беше от хората, които приемат нещата лично.
	Пристигнаха в Парадайз за рекордно кратко време. Следвана от Пулър, Ландри прекоси центъра на града и продължи към източните покрайнини. После отби по някакъв частен път и не след дълго спря пред внушителен метален портал, който изглеждаше така, сякаш може да удържи атаката на танк „Ейбрамс“.
	Ландри изскочи навън и се обърна към Пулър, който бързаше към нея. Преди да напусне кабината на тахото, той се погрижи да спусне стъклата наполовина и да напълни купичката на Сейди с вода.
	— Искаш ли да дойда с теб?
	Тя се поколеба. Действително го беше помолила да я придружи до тук, но в момента положението беше доста по-деликатно.
	Вероятно всеки би си задал въпроса защо са заедно в два часа през нощта.
	— Мога да кажа на Бълок, че съм чул експлозията, видял съм колата ти да препуска през града и съм решил да те последвам — опита се да й помогне той.
	— Благодаря — кимна с облекчение тя. — Наистина ми помагаш.
	Пред портала дежуреше Бойд. Това вероятно означаваше, че Хупър е останал да охранява местопрестъплението в дома на Сладкиша. А Бълок я беше повикал поради очевидния недостиг на хора. Пулър отдавна подозираше, че полицейското управление на Парадайз не разполага с кой знае какъв щат.
	Бойд изгледа Ландри като мъж, когото тя е отхвърлила. И вероятно наистина беше така. Ландри беше споменала, че почти всички ченгета, включително Хупър, са се опитвали да я вкарат в леглото си. А по физиономията на Бойд личеше, че част от тях са приели отказа й доста навътре. Когато зърна Пулър, лицето на ченгето се издължи още повече.
	— Тоя какво търси тук с теб? — изграчи той.
	Пулър се приготви за рецитал на историята си, но Ландри го изпревари.
	— Ще ни помага при огледа — отсече тя. — Ако това е проблем за теб, обърни се към началника.
	Докато Бойд се окопитваше, тя го побутна, за да се отмести от пътя й, и отвори металната порта.
	Първото, което видяха, бяха останките от бентлито. Хромираната радиаторна решетка — почерняла и огъната — беше единствената сравнително запазена част, по която можеше да се познае марката на колата.
	Бълок стоеше на крачка от нея, а дежурният криминалист бавно обикаляше зоната на взрива, вероятно зает с някакви изчисления.
	Шефът на полицията ги зърна и им махна да се приближат. За разлика от Бойд той изобщо не ги попита защо са заедно в късния нощен час и Пулър си спести фалшивите обяснения.
	— Дойдох по най-бързия начин, шефе — бързо изрече Ландри.
	— Изглежда, бомбата е била поставена под колата — промърмори Бълок. — Пострадали са и доста прозорци на сградата.
	— Има ли врагове тоя Лампърт? — попита Пулър.
	— По всичко личи, че има поне един — направи гримаса Бълок.
	— Какво знаеш за него?
	— Преди около пет години дойде от Саут Бийч и построи тази резиденция. Всъщност строежът започна още преди да се появи, и продължи почти три години.
	— Как печели парите си?
	— Чрез финансови операции или нещо от рода. Кой знае как подобни хора печелят парите си, дявол да ги вземе? Вероятно вземат нови дългове, за да платят старите.
	— Предполагам, че в колата не е имало хора…
	— Не.
	— Друго?
	— Не ти ли стига взривената кола? — изгледа го Ландри.
	— Нападнати са и двама от пазачите — добави Бълок. — Единият при оградата, а другият отсреща — пред къщата за гости. Открихме ги в безсъзнание, въпреки че и двамата са доста яки. Онзи, който ги е неутрализирал, със сигурност притежава изключителна сила. В крайна сметка се свестиха и успяхме да ги разпитаме. И двамата твърдят, че не са видели нападателя.
	— А в момента някой отседнал ли е там? — попита Пулър, кимайки към по-малката сграда.
	— Не.
	— Ще ми позволиш ли да огледам мястото?
	— Какво се надяваш да откриеш? — отвърна с въпрос Бълок.
	— Обикновено отговарям на подобен въпрос чак след като открия нещо.
	Пулър обърна гръб на двете ченгета и започна да обхожда периметъра. Тук-там се натъкваше на мъже с черни ризи и пистолети на кръста, които се препъваха в мрака. Охраната. Някой здравата им беше сритал задниците. А сега им предстоеше и повторение — вероятно от самия Лампърт.
	Но защо бяха взривили колата? Послание ли беше това? И ако бе така, щеше ли да последва нещо друго?
	Той погледна към голямата резиденция, потопена в ярка светлина.
	После отново се извърна към тъмната къща за гости. Защо му бе на човек да има отделна къща за гости, когато живееше в резиденция, по-голяма от Белия дом? Вероятно за хората с такива доходи не ставаше въпрос за необходимост, а за задоволяване на желания.
	Постепенно в главата му се очертаха и други възможности. Защо бе охранявана празната къща за гости?
	Той се приближи към един от прозорците, включи фенерчето си и го насочи към цветната леха под него.
	Нищо.
	Тръгна да обикаля къщата, заковал поглед в краката си.
	Нищо.
	Успехът го споходи чак на третия опит.
	Пред очите му изплуваха отпечатъци от стъпки. Огромни. Наложи обувката си върху една от тях. Оказа се по-малка, при това доста. Отпечатъкът принадлежеше на мъж, който носеше най-малко четирийсет и седми номер. Тоест огромен. Извади джиесема си и го засне.
	Може би беше на някой от работниците, които поддържаха цветните лехи.
	Обърна се към прозореца. Гледката към вътрешността на стаята, най-вероятно спалня, беше отлична.
	Е, може би не ставаше дума за градинар. Още повече че отпечатъкът беше в близкия до прозореца край на лехата. Защо един градинар би се приближил толкова близо до сградата?
	Следите не изглеждаха особено пресни. Беше му трудно да бъде точен. Тук най-вероятно имаше и напоителна система, а това означаваше, че отпечатъците не могат да се запазят повече от двайсет и четири часа, защото водата щеше да ги изтрие.
	Сега му оставаше да разбере какво е наблюдавал непознатият с големите стъпала.


	51

	Вратата не беше заключена, но зад нея цареше непрогледен мрак. Пулър включи фенерчето, за да вижда къде стъпва.
	Технически погледнато, той нямаше работа тук. Затова нямаше и особено желание да привлича вниманието на когото и да било. Напрегна въображението си и успя да получи приблизителна представа коя е стаята с въпросния прозорец.
	Секунди по-късно вече беше в нея.
	Наистина беше спалня. Ако се намираше в някой хотел, той със сигурност не би могъл да си я позволи.
	Насочи вниманието си към леглото. Беше оправено, но като дългогодишен войник Пулър беше свикнал да вижда безупречно подгънати завивки, изопнати така, че хвърлената върху тях монета от четвърт долар да отскочи поне десетина сантиметра. Тези тук не бяха такива. Несъвършенствата веднага се набиваха на очи.
	Например леката издутина в долния край. На светло едва ли щеше да се вижда, а на тъмно беше абсолютно незабележима. Но не и за него.
	Наведе се, внимателно отметна кувертюрата и насочи фенерчето си.
	Чифт дамски бикини, които веднага снима с джиесема си. Някой беше оправил леглото толкова набързо, че ги беше забравил.
	Върна кувертюрата на мястото й и погледна през прозореца. Перфектна видимост отвън навътре.
	На нощното шкафче имаше две едва забележими кръгчета, най-вероятно оставени от чаши. Наведе се да ги помирише. Очевидно част от течността в тях се беше разляла.
	Пулър не беше кой знае какъв пияч, но все пак можеше да различава напитките по тяхната миризма.
	Това тук беше скоч.
	Любимото питие на баща му. Някога.
	После забеляза драскотините върху рамката на леглото. От _нокти?_ Влезе в банята и се зае да преглежда кошчето за боклук, тоалетните принадлежности на мивката, душкабината и моноблока.
	Вече беше наясно какво се беше случило тук.
	Върна се обратно, видя надписа на стената и насочи фенерчето си към него.
	_Времето ти изтича, Пит_. Думите бяха изписани с дебел неизтриваем маркер.
	Погледна към стаята и отново се втренчи в надписа. След това го засне с вградената камера на джиесема си.
	Ето го посланието. По-директно от взривяването на супер скъпата кола.
	Не се съмняваше, че е било прочетено. Не се съмняваше и че съвсем скоро ще бъде изтрито. Бълок не беше споменал за него, а това означаваше, че Лампърт (ако именно той е бил тук) не е проявил желание да сподели с полицията за него. А тя от своя страна не е имала причини да претърси къщата за гости.
	И не го беше направила.
	За разлика от Пулър.
	Измъкна се навън и тръгна обратно към останките от бентлито. Ландри и Бълок стояха до тях и разговаряха.
	Пулър се приближи до криминалиста, който продължаваше да се рови в купчината изгоряло желязо.
	— Успя ли да откриеш източниците на експлозията?
	— Само части от тях — отвърна човекът и вдигна прозрачна торбичка с късчета прогорен метал. — Мисля, че това е детонаторът. Или по-скоро каквото е останало от него.
	Пулър пое торбичката и разгледа съдържанието й. И друг път беше виждал подобни отломки. Най-вече в Близкия изток, където самоделните бомби бяха ежедневие. Беше изследвал толкова много от тях, че му стигаха за цял живот. На практика компонентите им бяха едни и същи: експлозив, детонатор, таймер и захранване. Но начинът на сглобяване беше различен, или както казваха сапьорите, всяка от тях си имаше различен „почерк“. Самият той беше придобил достатъчно опит, за да определи само с един поглед кой е местният майстор на „изделието“.
	Но останките от детонатора в тази торбичка показваха, че бомбата не е била изработена от близкоизточен експерт. В противен случай би ги разпознал. От това следваше, че човекът, който беше направил бомбата, няма нищо общо с тази част на света. Арабски терорист в Парадайз, Флорида? Не, за бога. Иронията би била прекалено голяма.
	Бълок и Ландри се присъединиха към него.
	— Нещо да ти говорят тези отломки? — попита шефът на полицията, сочейки торбичката.
	— Не съм професионален сапьор, но съм виждал достатъчно бомби, направени в Близкия изток — отвърна Пулър. — Тази не е от тях. Ако трябва да гадая, бих казал, че повече ми прилича на руска изработка.
	— Руска ли?! — стреснато го изгледа Бълок. — Нима искаш да кажеш, че имаме работа с руснаци, които взривяват коли насред Флорида?
	— Не е задължително. Руската направа не означава, че непременно е била заложена от руснак. Руснаците продават на всеки, който разполага с пари.
	Пулър върна торбичката на криминалиста и вдигна глава към резиденцията. Това беше най-големият дом, който някога беше виждал. Къщата за гости имаше разгъната застроена площ от около триста и шейсет квадрата, но тази резиденция беше чудовищно голяма. Може би я измерваха не в квадратни метри, а в декари.
	Очевидно Питър Ламбърт полагаше отлични грижи за себе си.
	Но съдейки по посланието на стената, неговото време изтичаше. Пулър вече беше решил да не споделя откритието си с Бълок и Ландри просто защото трябваше да обяснява защо е проникнал в сградата.
	Махна към резиденцията и попита:
	— Разпитахте ли ги вече?
	— Тъкмо се готвехме да започнем — отвърна Бълок. — Искаш ли да присъстваш?
	Пулър го изгледа, внезапно обезпокоен от любезността му.
	Дори Ландри вдигна вежди, явно озадачена от офертата.
	— Само като слушател — каза той.
	— Както искаш. Но ако ти хрумне нещо, говори свободно. В тази бъркотия имам нужда от всеки, който може да помогне. В противен случай опасността да се превърна в _бивш_ началник на полицията става съвсем реална.
	След тези думи се насочиха към къщата, за да разпитат Питър Джей Лампърт и компания.


	52

	Първото, което му направи впечатление, беше, че Лампърт е напълно облечен.
	Бял панталон, тъмна риза, сандали. Влажната му коса издаваше скорошен душ.
	Къпал се е в този час на нощта?
	Може би след като е правил секс?
	Интересно беше кой още си е взел душ.
	Лампърт отпиваше от чашата си пред бара, който заемаше цялата вътрешна стена на помещение с размерите на самолетен хангар, но обзаведено така, че да прилича на Бъкингамския дворец.
	Зърнал новодошлите, той тръгна към тях с протегната ръка.
	— Радвам се, че се появихте лично, господин началник — любезно обяви той.
	Бълок кимна и стисна ръката му.
	— Това е мой дълг, мистър Лампърт.
	Лампърт огледа Ландри, а после и Пулър, докато леко поклащаше кристалната чаша, в която звънтяха кубчета лед.
	— А кой ви прави компания? — подхвърли той.
	— Джон Пулър — представи се с равен глас Пулър. — Военен следовател.
	— Той е само наблюдател, мистър Лампърт — побърза да добави Бълок.
	Лампърт задържа очи върху лицето на Пулър още секунда-две, после се усмихна и изпразни чашата си.
	— Изглеждате доста спокоен за човек, на когото току-що са взривили автомобила — подхвърли Пулър, внезапно решил да изостави ролята на пасивен слушател.
	— Заслугата е на трийсетгодишния „Макалън“ — вдигна празната си чаша Лампърт. — За нула време ти отпуска нервите.
	_Скоч_, помисли си Пулър. Също като в онази спалня. Следователно оставаше само един въпрос: на кого принадлежи забравеното под завивките бельо?
	В просторния хол се появиха още двама души. Мъж и жена, които приличаха на манекени на „Ралф Лорън“ в американски вариант. Мъжът беше с къси панталони и тениска, а жената носеше светлосин копринен халат, който едва покриваше бедрата й. Личеше, че по време на инцидента са били в леглото. Мъжът бе облякъл първите попаднали пред очите му дрехи, а дамата просто се бе увила в халата.
	Нейната коса не беше влажна.
	— Джеймс Уинтроп и Кристин Мърдок — небрежно ги представи Лампърт. — Джеймс работи с мен, а Криси е… хм… красивата му половинка… — Дари младата жена с бегла усмивка, след което отново насочи вниманието си към Пулър.
	Пулър огледа внимателно новодошлите. Уинтроп изглеждаше уплашен, а Мърдок просто любопитна. Доста голяма разлика според скалата на емоционалния барометър, помисли си той, а след това се запита защо реакциите на този мъж и „красивата му половинка“ са толкова противоположни. В крайна сметка бомбата си е бомба, нали?
	— Чухме експлозията, разбира се — обади се Мърдок.
	— Колко беше часът? — попита Бълок.
	— Погледнах часовника си в момента, в който скочих от леглото — отвърна тя. — Беше някъде около един и петнайсет.
	Ландри направи отметка в бележника си.
	— Нещо да ви е направило впечатление? — попита Бълок.
	И двамата поклатиха глави.
	Бълок погледна Лампърт.
	— Къде бяхте вие по това време?
	— В спалнята си. Съпругата ми е извън града. В момента на експлозията четях книга. Не забелязах нищо необичайно преди нея.
	Пулър се запита дали Ландри и Бълок са обърнали внимание на влажната му коса. А също така и на факта, че за разлика от гостите си е напълно облечен.
	— Охраната ви?
	— Нищо не са видели — въздъхна Лампърт. — Мислех, че са най-добрите в бизнеса, но май ще ги уволня всичките и ще потърся друга фирма. — замълча за момент, после се обърна към Пулър и подхвърли: — Военен следовател, така ли?
	Пулър кимна.
	— А преди това?
	— Рейнджър.
	— Значи сте наясно с проблемите на сигурността. Готов съм да ви предложа двойно по-голямо възнаграждение от това, което ви дава Чичо Сам.
	Пулър нямаше представа дали този човек говори сериозно, но побърза да отвърне:
	— Съжалявам, но няма как да стане.
	— Има как, особено ако човек го иска.
	— Може би — рече Пулър. — Имате ли представа кой може да е извършителят?
	— Кариерата ми винаги е била на приливи и отливи. Със сигурност съм си създал врагове.
	— Когато прецакаш нечий бизнес, обикновено се стига до съдебни дела, а не до взривяване — отбеляза Пулър.
	— Кой казва, че съм прецакал някого? — хладно реагира Лампърт, зарязал дружелюбното си поведение.
	— Според мен той говори как е по принцип, Питър — обади се Мърдок.
	— Така ли? — отвърна Лампърт, без да отделя очи от Пулър.
	— Да приемем, че говоря как е по принцип. Имате ли представа кой може да е взривил колата ви?
	— Може би.
	— Трябват ни имена — каза Бълок.
	— Добре.
	Пулър остана с впечатлението, че този човек се забавлява. Друг на негово място със сигурност би се стресирал, ако в двора му избухне бомба. Или Лампърт беше глупак, или зад поведението му се криеше нещо друго. Но той съвсем не изглеждаше глупав.
	— Нещо друго? — подхвърли домакинът. — Ако няма, бих искал да поспя.
	— Ние ще довършим огледа на имението ви — обади се Бълок. — А утре ще продължим.
	— Това ми звучи добре — кимна Лампърт.
	Бълок и Ландри се обърнаха към вратата.
	Мърдок и Уинтроп също се приготвиха да се оттеглят. Единствено Пулър не мръдна от мястото си.
	Синият копринен халат беше пристегнат с колан и очертаваше ясно бельото на Мърдок. Освен това бикините в онази спалня изглеждаха твърде малки, за да й станат. Пулър не беше сигурен, че е точно така, но мисълта му се стори интересна.
	После извърна глава и срещна погледа на Лампърт, който сякаш беше прочел мислите му.
	— Имате ли и други гости в имението, господин Лампърт? — попита той.
	— Не — поклати глава Лампърт и по лицето му пробяга едва забележима усмивка. — Само прислугата.
	При тези реплики Бълок и Ландри се обърнаха. В очите им се четеше недоумение.
	— Значи само прислугата — промърмори Пулър. — Благодаря, господин Лампърт. Това е всичко, което исках да знам.
	— Сигурен съм, че е така, мистър ОКР — усмихна се Лампърт и вдигна чашата си. — Сигурен съм, че е така.
	Пулър се обърна и излезе.


	53

	През тази нощ доставиха още осемдесет души.
	Като по часовник.
	С четири лодки.
	Изглеждаха точно като онези от предишната доставка.
	Съсипани.
	Мечо си беше избрал друг наблюдателен пост. Избягваше схематичното поведение и повторенията, защото отлично знаеше, че това може да го убие. Включително и в случаи като този, при които едва ли някой подозираше за присъствието му. Защото и обратното беше възможно. Тези хора със сигурност живееха в състояние на постоянна подозрителност.
	Като него.
	Няма как да не действат с повишено внимание след бомбата в имението на Лампърт. Вероятно са помислили да отложат планираната доставка, но са се изкушили от голямата купчина долари. Освен това корабчето със сигурност вече е било на път, когато бентлито хвръкна във въздуха.
	И шоуто е продължило.
	Тази пратка също беше с дрехи в различни цветове за обозначение. След кратък анализ Мечо стигна до заключението, че в нея преобладават проститутките и мулетата за пренасяне на наркотици — по традиция най-скъпо струващите единици. Най-ниска печалба носеха общите работници, които косяха тревата в скъпите южни предградия или безропотно разтоварваха палети в складовете на Средния запад.
	Разбира се, тази печалба също не беше малка, но все пак не можеше да се сравнява с парите, които идваха от проституцията и разпространението на дрога.
	Четвъртата гумена лодка потегли обратно към кораба майка.
	Мечо насочи вниманието си към камиона, в който бяха натоварени пленниците. Вратата на покритата каросерия беше затворена и заключена. Разбира се, самата каросерия беше звукоизолирана срещу евентуалните писъци и стенания, макар че хората в нея със сигурност бяха парализирани от ужас и едва ли вдигаха някакъв шум.
	Той се промъкна до мястото, където беше оставил скутера, яхна го и пое след кортежа, поддържайки дистанция от седем-осемстотин метра. Не се страхуваше, че ще го изгуби, защото още при първата доставка на жива стока беше успял да лепне проследяващо устройство под каросерията на камиона. Охраната беше допуснала грешката да го остави без надзор, за да присъства на пристигането на лодките. Очевидно тези хора не допускаха, че това нехайство ще им създаде проблем.
	Но проблемът беше факт, при това сериозен. Грешката на едни хора означава шанс за други.
	Изминаха около шест километра на изток, постепенно отдалечавайки се от брега.
	Крайната цел на пътуването изобщо не го изненада: някакъв склад в центъра на изоставена индустриална зона. Далече от туристическите атракции, още по-далече от плажовете със ситен бял пясък и кристално чистите изумрудени води.
	Всичко тук беше грозно и вонеше на гнило. Това беше реалният свят. Свят, в който хората вършеха мръсна работа срещу мизерно заплащане и непрекъснато се питаха кога най-сетне ще се появи техният кораб.
	Мечо отлично ги разбираше. Самият той си беше задавал същия въпрос. Не тук, а на друго място. Отдалечено като друга вселена.
	_Къде е проклетият ми кораб?_
	_Или може би става въпрос за гумена лодка, натоварена с хора, третирани като добитък_.
	Камионът влезе в склада и автоматичната врата се спусна. С него влезе и единият от автомобилите с повишена проходимост, а другият остана отвън. Мечо имаше съвсем конкретна представа за това, което се случва вътре.
	Част от процедурите копираха работата на митническата администрация, други бяха на светлинни години от нея. Свалените от камиона хора биваха облечени в дрехи в различен цвят, снабдяваха ги с някакви документи, а след това им даваха малко храна и вода. В хода на този процес течеше и нещо като инструктаж, чиято цел бе да прогони и последните им надежди.
	„Ще изпълнявате безпрекословно нашите заповеди. В противен случай ще умрете не само вие, но и всичките ви роднини, останали там, в селото или градчето, откъдето сте тръгнали. Без никакви изключения.“
	След инструктажа ще получат възможност да поспят, а после ще бъдат разделени според бъдещите си функции. Бъдещите проститутки ще получат по-добри условия за живот и по-качествена храна, защото цената зависи най-вече от външния им вид. След продажбата това вече няма да е така. Ще започнат да отпадат една по една, станали жертва на наркотиците и прекомерното натоварване. И накрая ще се скрият някъде, за да умрат.
	Мулетата също ще получат нещо в началото. Нещо, което ще позволи на вътрешностите им да поемат много повече пакетчета с дрога, отколкото биха могли да си представят. Десет процента от тях ще пострадат от разкъсване на въпросните пакетчета още докато са в телата им. И ще умрат, защото никое човешко същество не може да издържи на такова огромно количество хероин или кокаин, проникнало в кръвообращението му.
	Това носи полза на човечеството като цяло, но не и на въпросните десет процента.
	В бизнеса възприемат загубата им като разумни и приемливи разходи. Разбира се, подобно на банките и кредитните компании, които вдигат лихвения процент за покриване на загубите от хакери и преждевременно починали клиенти, робовладелците също завишават разходите си за поддръжка на живата стока.
	Всеки бизнес включва разходите си в цената, независимо дали продава оръжие или хора.
	Мечо отново беше безсилен да направи каквото и да било, за да помогне на хората в склада. Не за това беше тук.
	Яхнал скутера, който беше спрял близо до портала, той търпеливо чакаше.
	Извади снимката от джоба си. Наоколо цареше непрогледен мрак, защото беше изключил фара си далеч преди да влезе в индустриалната зона. Нямаше как да види лицето на младата жена, но си го представяше съвсем ясно.
	Тя много приличаше на него и за това имаше основателни причини.
	Кръвта си е кръв.
	Името й беше Рада. На неговия език това означаваше „радост“.
	Която тя действително притежаваше в изобилие.
	Някога, но не и днес. Нямаше начин да бъде сигурен, но беше убеден, че е така.
	Понякога му се искаше Рада да е мъртва.
	Защото, ако бе жива и вършеше онова, което я принуждаваха да върши, в много отношения съществуването й беше по-лошо от смъртта.
	Той нямаше представа за местонахождението й.
	Намираше се тук с надеждата да получи някаква представа.
	Но това не беше всичко.
	В джоба на якето му имаше и други снимки. Всичките на млади жени.
	Нямаше кръвна връзка с тях, но това беше без значение. Защото имаше друга, много по-силна връзка. И тя му беше напълно достатъчна.
	И за тях нямаше представа къде се намират.
	Светът бе голям.
	Затова се нуждаеше от помощ.
	Тази нощ щеше да се опита да я получи.
	Час по-късно вратата на склада започна да се вдига с пронизително скърцане. Черният джип изскочи навън и вратата започна да се спуска. Джипът се насочи към външния портал, който автоматически се отвори. Другият джип остана на мястото си.
	Мечо завъртя ключа и двигателят на скутера оживя. За него нямаше значение кой от четиримата в колата ще му предостави помощта, от която се нуждаеше.
	Щеше да ги обработи един по един, докато попаднеше на подходящия. За него те отдавна не бяха хора. Заради отношението си към онези нещастници в камиона.
	Те бяха тук, за да бъдат използвани за постигането на целта му. Начинът на принуда беше без значение.
	До известна степен и той беше бизнесмен.
	С тази разлика, че стимулите и печалбата му не се измерваха спари.
	Измерваха се със справедливост.
	И се калкулираха с отмъщение.
	В неговия случай това беше едно и също.


	54

	Хотелът беше далеч по-добър от „Сиера“. На самия бряг.
	Черният джип потъна в подземния гараж. Четиримата пътници взеха асансьора. Всеки от тях разполагаше със самостоятелна стая — една от луксозните придобивки, свързани с работата им. Явно парите не бяха проблем за тях.
	Онзи, който седеше на предната седалка с пушка в ръце, слезе на петнайсетия етаж и си отвори с магнитната карта. Съблече якето си. На колана му беше прикрепен кобур с 9-милиметров глок. Приближи се към минибара, наля си джин с тоник и пристъпи към прозореца, от който се разкриваше изумителна гледка към Мексиканския залив. За известно време той остана неподвижен, после запали цигара.
	Стаята беше за непушачи, но това очевидно не го вълнуваше.
	Трийсет минути по-късно някой почука на вратата. Не на тази, която водеше към коридора, а на междинната, свързана със стаята, която беше заета от колегата му.
	Пристъпи към нея и попита:
	— Дони?
	— Аз съм.
	— Какво има?
	— Обаждане от шефа. Трябва да тръгваме.
	— По дяволите!
	— Имам нещо за теб — добави Дони.
	Той отвори вратата.
	Ударът беше нанесен с чудовищна сила. Той литна във въздуха и се стовари върху леглото. Със счупен нос, в безсъзнание.
	Дони стоеше на прага с притиснат в слепоочието му пистолет. Мечо беше зад него.
	— Не ме убивай, моля те! — изскимтя Дони.
	Мечо го блъсна в стаята и затвори вратата след себе си. След това приспа Дони с жесток удар в темето, нанесен с дръжката на пистолета.
	Нещастникът се свести няколко минути по-късно, но само за да установи, че лежи, здраво овързан на леглото, редом с другия мъж, който също се беше върнал в съзнание.
	Мечо се беше надвесил над леглото и ги наблюдаваше. Когато установи, че и двамата са будни, той залепи устите им с тиксо, а след това им смъкна панталоните и насочи ножа си към гениталиите им.
	Дони подскочи от порязването и изкрещя, но тиксото свърши своята работа.
	В следващия миг ножът потъна в гърдите му. Толкова силно, че острието се показа от гърба му и се заби в матрака.
	Дони зина с такава сила, че тиксото се отлепи. После умря.
	Другият гледаше развоя на събитията, парализиран от ужас.
	Мечо се пресегна и дръпна тиксото от устата му.
	Човекът се сви в очакване на фаталния удар, но Мечо само стоеше и го гледаше.
	— Защо го уби? — изфъфли мъжът и извърна глава към мъртвия. — Щеше да ти каже всичко, което знае.
	— Убих го, защото мога — отвърна лаконично гигантът.
	— Какво искаш да знаеш? — попита на пресекулки мъжът, все още обзет от паника.
	Мечо седна на леглото до него.
	— Как се казваш? — тихо попита той.
	— Джо.
	— Откъде си, Джо?
	— От Ню Джързи.
	— Имаш ли семейство?
	Човекът се поколеба, но Мечо насочи ножа към гърдите му.
	— Съпруга и две момиченца — забързано отвърна Джо.
	— В Ню Джързи ли са?
	Джо кимна, а очите му се разшириха от страх.
	— Искаш ли пак да ги видиш?
	— Да! Повече от всичко!
	— А хората от лодките?
	Джо изпъна гръб и се разрида.
	— Това е само работа!
	— Те също имат семейства.
	— Заклевам се в Исус, за парите го правя! Нищо друго не ме интересува! Нямам нищо против тях.
	— Те също имат близки, които ги обичат.
	— Проклетата работа, това е всичко! — простена Джо.
	Мечо извади снимката на Рада и я вдигна пред очите му.
	— Познаваш ли това момиче? Казва се Рада.
	— Аз… Аз не знам… — Очите на Джо бяха толкова насълзени, че едва ли виждаше нещо. Мечо го сграбчи за врата, повдигна го до седнало положение и пак вдигна снимката.
	— Познаваш ли я?
	— Ами… Не съм сигурен… Може би…
	— Името й е Рада.
	— Не им знаем имената!
	— Тя е хубава жена. Преди около месец е била прекарана оттук. Ти беше ли на работа преди месец?
	Джо понечи да кимне, осъзнал, че може би ще оцелее само ако предложи ценна информация.
	— Чакай, чакай… — прошепна той. — Мисля, че наистина я познавам… Да, беше преди месец. Точно така, Рада.
	— Рада, преди месец — повтори Мечо.
	— Искаш да я откриеш, така ли? Вероятно ще мога да ти помогна.
	— Преди месец, Рада — отново промърмори Мечо. — Истинска красавица.
	— Точно така, страхотна жена! Мога да ти помогна! Ако ме развържеш…
	Мечо заби ножа в гърдите му чак до дръжката. Джо потръпна и също като Дони замря.
	— Рада изчезна преди цяла година! — изръмжа Мечо, опипа снимката и добави: — А това изобщо не е тя.
	Извърна поглед към мъртвия Дони.
	— А приятелят ти ми каза всичко, което искам да знам, още в стаята си — добави той.
	Издърпа острието и от гърдите на мъртвия бликна струйка артериална кръв. При спряло сърце и нулево кръвно налягане нямаше как да изтече още много.
	— Сам разбираш, че повече нямам нужда от помощта ти — добави на глас той. — Извинявай, Джо, защото май забравих да го спомена по-рано. Сигурен съм, че семейството ти в Ню Джързи ще скърби за теб…
	Изправи се, избърса ножа в чаршафите и отново сведе очи към двамата мъже.
	_За пари. Единствено за пари_.
	_Изобщо не са знаели имената им. И не са ги питали за тях_.
	_Но аз знам техните_.
	_На всичките до един_.


	55

	Пулър се беше втренчил в стената на хотелската стая, а Сейди приличаше на малка топчица в края на леглото. Беше пила толкова много вода, че се напишка в колата. Той почисти след нея и я разходи, преди да се приберат в „Гъл Коуст“.
	Не беше мигнал, въпреки че наближаваше четири сутринта.
	В главата му се въртяха твърде много неспокойни мисли.
	В четири и половина затвори очи и се насили да поспи поне три часа.
	Събуди се в седем и половина с чувството, че е спал най-малко осем.
	Взе душ, облече се и изведе кученцето, а след това го нахрани със запасите, които беше взел от дома на Сладкиша. После отново го разходи, давайки му възможност да си свърши работата. Едва тогава помисли за собствената си закуска и излезе навън. Сейди остана в стаята, която, слава богу, беше отлично климатизирана. Скоро трябваше да си намери нещо по-постоянно, но засега имаше други приоритети.
	Извървя пеша двете пресечки до морето и откри малка закусвалня, обзаведена в ретро стил от началото на петдесетте, където си поръча най-голямата закуска в менюто. Навън температурата вече наближаваше трийсет градуса и това го принуди да добави към кафето си и голяма чаша вода с лед.
	Приключи със закуската и излезе на улицата.
	— Добре ли си хапна? — попита някакъв глас зад гърба му.
	Обърна се и видя Джули Карсън, застанала до някаква пощенска кутия.
	Вместо униформа беше облечена с дънки, сандали и зелена блуза без ръкави.
	Изобщо не приличаше на бригаден генерал, а по-скоро на обикновена туристка. С много стегната и привлекателна фигура.
	— Признавам, че наистина съм изненадан, генерале — промърмори той.
	— Ще приема това за комплимент, тъй като знам, че много трудно се изненадваш, агент Пулър. Днес не носим униформи, така че можеш да преминеш на „Джули“.
	— А ти на „Джон“ — отвърна той. — Кога пристигна?
	— Успях да си уредя място в някакъв транспортен самолет, който излиташе за „Еглин“. Като част от екстрите, които се полагат на генералите. Кацнахме тук малко преди полунощ.
	— А как ме откри?
	— Много ли са хората в Парадайз, които приличат на теб?
	Той замълча в очакване на истинския отговор.
	— Добре де, проследих движението на парите по кредитната ти карта. Знам кога се регистрира в „Гъл Коуст“.
	— А защо си тук?
	— Оказа се, че имам една седмица отпуск, която бях забравила. После проверих дали Джей Две може да изкара няколко дни без мен. Останалото беше лесно, защото описанието ти на Парадайз ми прозвуча много примамливо.
	— Може да останеш разочарована.
	— Нека сама да преценя това, Джон.
	— Предполагам, че ще искаш подробности по разследването ми, въпреки че си дошла на почивка — добави той.
	— Копнея за информация — кимна тя. — Защо не се върнем в закусвалнята? Аз ще хапна, ти ще изпиеш два-три литра вода, за да избегнеш опасността от дехидратация. А междувременно ще си поговорим.
	Речено — сторено.
	Пулър откри, че жената генерал се радва на добър апетит. Унищожи чиния бекон с пържени яйца и купичка овесени ядки и изпи три чаши вода, последвани от двойно кафе.
	През това време Пулър я запозна с хода на събитията, включително с експлозията в имението на Лампърт предната вечер.
	— Бил си доста зает — промърмори Карсън, довършвайки водата в чашата си.
	— По-скоро реагирах постфактум. А това не е най-добрата позиция.
	— Осмина побойници — подхвърли тя. — Впечатлена съм.
	— По-точно шест — поправи я Пулър. — Ако не беше онзи великан, сега едва ли щяхме да разговаряме.
	— От всичко това разбирам, че разследваш подозрителната смърт на леля си, нали така? — внимателно го погледна тя. — А също така убийството на съседа й и изчезването на момченцето Диего. Освен това те следят двама мъже, които са толкова здраво свързани с Пентагона, че около тях е издигната висока стена. За капак скъпото бентли на някакъв богат задник литва във въздуха. О, щях да забравя и двата трупа на плажа…
	— Онези двамата може би не са изпратени да ме следят. Привлякъл съм вниманието им с появата ми в къщата на леля Бетси.
	— Искаш да кажеш, че са се интересували от нея, а не от теб. Което подкрепя теорията, че е била убита.
	— Така виждам нещата — кимна Пулър.
	— Което обаче повдига въпроса с какво, по дяволите, се е занимавала, за да се радва на подобно внимание. Сигурен ли си, че не е била пенсионирана шпионка с тъмно минало?
	— Ако е така, значи е била майстор на прикритието. Но според мен се е сблъскала с нещо, което е довело до смъртта й. За съжаление, в писмото й липсват подробности.
	— Спомена, че си засякъл километража й…
	— Точно така. Пътувала е по седем-осем километра до някъде, после още толкова обратно. Такива са приблизителните ми изчисления. Джейн Райън потвърди, че става въпрос за подобно разстояние. Но след това, което се случи със Сладкиша, вече не й вярвам.
	— Полицията откри ли я?
	— Не знам. Би трябвало.
	— Ако е замесена, би могла да изясни някои неща.
	— Възможно е.
	— Какъв ще бъде следващият ни ход?
	— Сигурна ли си, че искаш да се забъркваш, Джули?
	— По-голямата част от кариерата ми премина в пазене на униформени задници. По тази причина съм любимка на куп народ с пагони. Освен това ми писна от скучни ваканции, а позицията ми в екипа на Джей Две е адски безинтересна, макар и полезна за кариерата ми. Имам нужда от вълнение.
	— Е, в такъв случай си попаднала на подходящото място — погледна я развеселено Пулър. — Но имай предвид, че до този момент тук са загинали най-малко четирима души.
	— Мога да се грижа за себе си — тръсна глава тя.
	— Аз също мислех така и почти си повярвах. Онези типове, с които се разправих, не бяха нищо особено. Допуснах грешка, но извадих късмет. Само че не мога винаги да разчитам на късмета.
	Лицето й стана сериозно.
	— Значи приемаме всичко това като битка?
	— Абсолютно — кимна той.
	— Следващият ни ход?
	— Най-очевидният. Питаме полицията дали е открила Джейн Райън.
	— А ако не е?
	— Ще я открием ние. Преди да са я открили други хора.
	— Наистина ли мислиш, че тя е убила стареца с прякор Сладкиша?
	— Нямам представа. Но ако го е направила, има голяма вероятност да е убила и леля ми.
	— А каква е връзката с всичко останало, което се случва тук?
	Пулър се замисли. Изтекоха няколко дълги минути, наситени със звуците на все по-оживения трафик. Парадайз се пробуждаше.
	— Не вярвам в случайните съвпадения — промърмори най-сетне той.
	— В смисъл?
	— В смисъл, че не вярвам в тях, и толкоз.


	56

	В момента, в който стъпиха на тротоара, пред тях закова патрулка, от която надникна Черил Ландри.
	— Няма да повярваш какво ще… — започна тя, после изведнъж млъкна и се вторачи в Карсън.
	Забелязал объркването й, Пулър побърза да ги представи една на друга.
	— Генерал Джули Карсън, полицай Черил Ландри.
	Очите му се местеха от едната към другата, а в душата му потрепна чувство на вина. Беше излизал с Карсън само два пъти, като първият от тях едва ли би могъл да се нарече среща. Но въпреки това беше усетил, че интересът на тази жена към него не е само приятелски. А Ландри открито беше поискала връзка. Което означаваше, че двете накуп могат да му донесат единствено притеснения.
	— Приятно ми е — кимна Карсън.
	— За пръв път в живота си виждам генерал — отвърна Ландри.
	— Е, да се надяваме, че ви се струвам нормален човек като всички останали.
	— Какво няма да повярвам? — намеси се Пулър.
	— Нови две убийства. В хотел „Плаза“, ей там, през улицата. Двама мъже, наръгани с нож в леглата си.
	— Двама ли? — наостри уши Пулър.
	— Знам какво си мислиш — кимна Ландри. — Но все още не е ясно дали са онези, които подозираше, че те следят.
	— Искаш ли да дойдем?
	Ландри погледна Карсън, после спря поглед върху Пулър.
	Усетил колебанието й, Пулър побърза да добави:
	— Предай офертата на Бълок. Ако е съгласен, нека ми се обади.
	— Окей.
	— Прибрахте ли Джейн Райън?
	Но Ландри вече беше натиснала газта и патрулката бързо се отдалечи.
	— Още двама убити — замислено произнесе Пулър.
	— Кой би предположил, че Парадайз ще се окаже толкова кърваво място? — въздъхна Карсън, после вдигна вежди и добави: — Разбира се, че не може да става въпрос за случайни съвпадения.
	— И аз мисля така.
	— Значи ще чакаме да получим разрешение от човек на име Бълок? А какво е станало с Райън?
	— Можем да проверим и сами. Но първо искам да се отбием на едно място, съвсем наблизо е.
	Тя го последва по улицата, която водеше в обратна на плажа посока. Слънцето изкачваше небосвода със забележителна бързина. Карсън избърса потта от челото си и ускори крачка, за да се изравни с Пулър.
	— Къде отиваме?
	— У Диего.
	Подминаха „Сиера“ и не след дълго спряха пред къщата със синята тента. Той изкачи стълбите към втория етаж и почука на вратата. Никой не му отвори.
	Почука още веднъж.
	И още веднъж.
	Чуха се тихи стъпки и когато Карсън го погледна очаквателно, той отпусна стегнатите си мускули.
	Вратата се отвори. Очакваше да види Диего или Исабел. Може би в компанията на малкия Матео.
	Но на прага се появи жена над шейсет, ниска и дебела, със силно прошарена кестенява коса. Набръчканото й лице беше белязано от огромна бенка на бузата, близо до носа. Носеше спортни шорти, евтини гуменки и тъмна фланелка. Очите й любопитно се местеха от Пулър към Карсън и обратно.
	— _Sí?_
	Това трябва да е бабата, помисли си Пулър. _Abuela_.
	— _Habla inglés, señora?_ — попита той.
	— Да. _Poquito_.
	— Казвам се Джон Пулър, познавам се с Диего, Исабел и Матео. Може би знаете, че онзи ден им помогнах.
	— Да, казаха ми… — Лицето на възрастната жена изведнъж помръкна, раменете й се разтресоха. Пулър я хвана под мишниците, за да не се строполи на пода.
	— Какво има? — рязко попита той.
	— _Los niños,_ няма ги тук…
	— Къде са?
	— _Donde están los niños?_ — намеси се Карсън.
	— _Non sé. Desaparecido_.
	— Изчезнали са? — попита Пулър и хвърли озадачен поглед към Карсън.
	— Това каза — кимна тя.
	— Обадихте ли се в полицията? — попита Пулър. — _Не llamado a la policía?_
	— _No policía_ — поклати глава бабата. — _Nunca la policía_.
	— Тази жена май не обича полицията — отбеляза Карсън.
	— Може би няма редовни документи. Децата също.
	— Може би.
	Пулър огледа плачещата жена и се обърна към Карсън.
	— Допускам, че са онези типове, които пребих — промърмори той, после сви рамене. — Но някак не ми се вярва. А Диего ми помогна да се сдобия с номера на двамата, които ме следяха…
	— Мислиш, че те имат пръст в изчезването на децата?
	— Това е най-логичният отговор. Диего ги е проследил. Може би са го засекли, а Исабел и Матео са били с него.
	Сърцето му се сви. Не биваше да замесва момчето във всичко това.
	— Но може би именно те са убитите в „Плаза“ — напомни му Карсън.
	— Едното не изключва другото — въздъхна Пулър. — Може би Диего и братовчедите му са успели да им избягат.
	— След като са ги убили? — скептично го изгледа тя.
	Пулър отново се обърна към възрастната жена.
	— _Lo siento. Podemos ayudar de alguna manera?_
	Жената поклати глава. Само Бог можел да й помогне.
	После затвори вратата под носа му.
	— Ще докладваме ли? — попита зад гърба му Карсън.
	— По-добре да изчакаме, за да не им навредим. Ако децата са нередовни, като нищо ще ги депортират.
	— По-добре да ги депортират, отколкото да ги убият, Джон.
	— Знам това.
	— Да поразпитаме из квартала. Някой може да ги е видял.
	— Добра идея. Диего има много приятели тук.
	Двайсет минути по-късно успяха да засекат двама приятели на момчето. Първият не беше го виждал от два дни, но вторият каза, че го видял вчера.
	— Беше ли с някого? — попита Пулър.
	Момчето протегна ръка и Пулър сложи в дланта му банкнота от пет долара.
	— Да.
	— С кого?
	Хлапакът отново протегна ръка.
	Карсън му подаде един долар, но той мълчеше.
	— Ще има и повече, но само ако ни кажеш нещо полезно — отсече Пулър. — В противен случай банкоматът затваря.
	Преди да отговори, момчето се огледа във всички посоки.
	— Той е при _dueños de la calle_.
	— Кралете на улицата? — вдигна вежди Пулър.
	— Да.
	— Какво търси при тях?
	Хлапакът отново протегна ръка и Карсън постави в нея още един долар.
	— Мисля, че иска да се включи. Ако е така, значи е глупак. Те са адски гадна банда.
	— А Исабел и Матео? — попита Пулър.
	Момчето напъха парите в джоба на панталона си и сви рамене.
	— За тях не знам нищо.
	— Къде да намерим тези крале?
	— Никой не иска да ги намира, _señor_ — поклати глава момчето.
	— С изключение на мен. Къде?
	В ръката на Пулър се появи банкнота от двайсет долара.
	— _Ahora!_
	Хлапакът им даде някакъв адрес и побърза да изчезне.
	Пулър се извърна към Карсън.
	— Не е нужно да идваш с мен.
	— Нима! Тъкмо започна да става интересно!
	— Имаш ли оръжие?
	— Питаш един бригаден генерал дали има оръжие?! — театрално повдигна вежди тя. — Другите жени може да си падат по тоалети и лакове за нокти, но аз съм израснала в една ферма в Оклахома сред уинчестъри и колтове. Бъди спокоен, нося си каквото трябва.
	— Това е добре — кимна той. — Може би ще се наложи да го използваме…
	— Не „може би“, а сигурно, Джон!


	57

	Малката паянтова постройка беше залепена на гърба на изоставена сграда, намираща се на десет преки от морския бряг. В един от така наречените „преходни“ райони — израз, който означаваше да не ги приближаваш нощем, а и през деня да се държиш на разстояние от тях. Всичко наоколо изглеждаше унищожено и мъртво и нямаше нищо общо с прекрасните плажове на Парадайз, които съвсем не бяха далече от тук.
	Пред сградата стояха трима младежи, които хвърляха ножове по консервени кутии, наредени върху контейнер за смет. Бяха сравнително добри, което означаваше, че всеки от тях улучваше почти винаги от разстояние три метра.
	— Добър прицел.
	Младежите рязко се обърнаха и посегнаха към пистолетите на коланите си.
	После забравиха за тях.
	Пулър беше насочил към тях картечния пистолет МР5, чийто предпазител беше сложен на полуавтоматична стрелба. Което означаваше къси залпове с по два патрона наведнъж. Оказа се, че Карсън съвсем не се шегува по отношение на оръжията, а полетът с военен самолет й беше позволил да вземе със себе си каквото пожелае.
	— Мъдро решение — поздрави ги Пулър и тръгна към тях, вдигнал очи към прозорците на паянтовата постройка. Бяха заковани с дъски, зад които не се виждаха хора с насочено оръжие.
	— Имам един въпрос.
	Младежите го гледаха напрегнато и тревожно. Не беше трудно да усети, че търсят начин да го лишат от тактическото му предимство. Но Пулър не беше особено обезпокоен от усилията им, тъй като още никой не беше успял да се справи с МР5, особено от близко разстояние.
	— Казва се Диего — спокойно продължи той. — Има двама братовчеди, Исабел и Матео. Въпросът ми е къде се намират в момента.
	Младежите не отговориха.
	Пулър направи още една крачка към тях. От това разстояние един откос беше достатъчен, за да ги изпрати в небитието.
	Предпазителят рязко изщрака и оръжието премина на изцяло автоматична стрелба.
	— Ще задам въпроса още веднъж, после спирам да питам — изръмжа той.
	— Не знаем къде са — обади се един от тримата, заковал очи в дулото на автомата.
	— Но сте знаели, нали?
	Младежите се спогледаха. Онзи, който се обади пръв, сви рамене.
	— Трудно е да се каже.
	— Не е трудно. Просто го кажи.
	След тези думи Пулър направи още една крачка напред.
	Онези се ухилиха.
	Пулър подозираше, че знае защо.
	— На ваше място не бих го направил — посъветва ги той. — Водя си подкрепление.
	Усмивките се стопиха.
	Пулър го забеляза с крайчеца на окото си. Четвърти мъж, появил се иззад източния край на сградата. Компактният му пистолет беше насочен в главата на Пулър.
	— Погледни си гърдите! — подвикна той.
	Онзи трепна от изненада, но не изпълни нареждането, подозирайки някакъв трик.
	Другите трима се обърнаха. Единият от тях изпусна полугласна ругатня. Беше забелязал червената точка, подскачаща около сърдечната област на четвъртия мъж.
	Подвикна нещо на испански и онзи погледна надолу. Той също измърмори някаква ругатня и свали пистолета.
	Пулър извъртя оръжието си към него.
	— Защо не хвърлиш желязото и не дойдеш да се включиш в дискусията.
	Това обаче не беше въпрос.
	Човекът пусна оръжието си и тръгна към останалите, следван от червената точка.
	— Диего и братовчедите му — натърти Пулър. — Били са тук, а сега ги няма. Къде са?
	Четиримата нервно се спогледаха.
	— Много се дразня от мълчанието ви и начина, по който се споглеждате! — обяви Пулър. — А когато съм раздразнен, върша глупости!
	Премести предпазителя на полуавтоматична стрелба и натисна спусъка. Над главите на групичката засвириха куршуми и те инстинктивно се проснаха на земята.
	— Къде са? — повтори Пулър, отместил пръст от спусъка.
	Онези бавно се изправиха на треперещите си крака.
	— Взеха ги — обади се един от тях.
	Този до него го изгледа кръвнишки, готов да забие юмрук в лицето му.
	— Снощи ги взеха — побърза да добави първият. — Един човек плати хиляда долара за двамата и ги взе.
	— Двамата? Кои двама?
	— _Los niños. Diego y Mateo_.
	— Кой плати хиляда долара за тях?
	— Нали ти казах, един човек.
	Младежите от двете му страни предупредително изшъткаха, но той ги изгледа предизвикателно.
	— Как се казва, как изглежда? — бързо попита Пулър.
	Силен грохот попречи на човека да отговори. Пулър погледна вляво от себе си и видя приближаващите се пикапи. Мъжете в каросериите бяха въоръжени до зъби и гледаха страшно.
	Миниатюрната слушалка пропука в ухото на Пулър.
	— Сега е моментът да се оттеглим — прозвуча напрегнатият глас на Карсън.
	Пулър сграбчи мъжа, който беше проговорил, и двамата хукнаха към близкия ъгъл на изоставената сграда.
	Пикапите завиха и потеглиха след тях, но екнаха няколко изстрела, които ги принудиха да спрат със спукани гуми. Двама от нападателите паднаха на земята.
	Пулър зави зад ъгъла, зърна паркираното там тахо и хукна към него. Миг по-късно от сградата изскочи Карсън с пушка в ръка. Оптическият й мерник хвърляше бледи отблясъци. Секунда по-късно тя скочи на дясната седалка, а той блъсна мъжа да седне отзад и зае място зад кормилото. Зад тях се разнесоха тропот на крака и викове на испански.
	Пулър стъпи на газта и тахото се понесе напред, изчезвайки в лабиринта от тесни улички.
	Карсън насочи пушката си към мъжа на задната седалка.
	— Кой отведе момчетата? — попита със спокоен глас тя.
	Пулър изненадано я погледна.
	— Чух въпроса ти през слушалката — обясни тя, после отново насочи вниманието си към пленника. — Трябват ни подробности.
	Той обаче поклати глава и не отговори.
	— Хайде, говори! — настоя тя. — Така или иначе, направи първата стъпка.
	Мъжът погледна към Пулър и промърмори:
	— Ти приличаш на него. Едър и силен.
	— На кого? — погледна го в огледалото Пулър.
	— На гиганта. По-голям е от теб и умее да се бие.
	— Който е отседнал в „Сиера“?
	Човекът кимна.
	— Грабна един от нашите и го вдигна във въздуха, сякаш е прашинка. После хвърли ножа си от седем-осем метра и го заби в стената. _El Diablo_…
	— Той ме спаси онази вечер — поясни Пулър, обръщайки се към Карсън.
	— Дявола има ли си име? — попита Карсън.
	— _No sé_ — сви рамене човекът.
	— Той ли взе _los niños?_
	— Не.
	— А кой?
	— _No sé_.
	Показалецът на Карсън се премести по-близо до спусъка.
	— Няма да ме гръмнеш — ухили се мъжът.
	— Защо?
	— Защото си военнослужеща. Цял генерал.
	Тя сведе очи към пръстена с голяма звезда на безименния си пръст.
	— Едно време бях в армията — добави мъжът. — Не във вашата. Служил съм в моята страна.
	— Съжалявам, че си паднал толкова ниско! — остро контрира Карсън.
	— Целта ни е да помогнем на Диего и Матео, нищо повече — вметна Пулър. — Трябва да ни помогнеш, защото са само деца.
	— Вече никой не може да им помогне.
	— Няма как да знаеш дали е така.
	— Знам. И не ми пука. Те не са мой проблем.
	Карсън стрелна Пулър и сви рамене.
	— Отвори си вратата! — заповяда тя.
	— Какво?!
	— Отвори си вратата и скачай!
	— Моля?!
	— Скачай!
	Дулото на пушката се насочи в слабините му.
	— Ако не скочиш, със сигурност ще се разделиш с някои важни части от тялото си! — отсече тя. — Независимо дали съм генерал или не!
	Човекът блъсна вратата и се хвърли навън. Тялото му се претърколи няколко пъти, после спря. Двамата видяха как се надигна и закуца по обратния път.
	— Харесвам този стил — промърмори с уважение Пулър.
	Карсън му отвърна с напрегнат поглед.
	— Какво има? — попита той.
	— При следващата си отпуска избери някое по-безопасно място от Парадайз, моля те!
	Телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша известно време, после каза едно „окей“ и прекъсна връзката.
	— Кой беше? — попита Карсън.
	— Току-що получих официална покана да се включа в разследването на серията от убийства в този град.


	58

	Мечо огледа униформените полицаи, които събираха отломките от скъпия автомобил. Самият той вършеше подобна работа, но на разстояние от тях — събираше в найлонов чувал бурени, тревички и клончета.
	Дали са открили регистрационния номер с надпис МЪЖЪТ? — запита се той. Надяваше се да е отхвръкнал чак в океана и някоя акула да го е глътнала.
	Докато трупаше накуп откъснатите от живия плет клончета, той зърна камериерката Беатрис, която крачеше през ливадата с поднос напитки и закуски, предназначени за Лампърт, Джеймс Уинтроп и Криси Мърдок, които се излежаваха край басейна. Очите й бяха подпухнали и сведени надолу. Мечо забеляза как Лампърт огледа задника й, докато се отдалечаваше обратно към къщата.
	Изчака я да свие зад ъгъла, метна чувала през рамо и с широка крачка се насочи към мястото, на което можеше да я пресрещне. Тя го видя и стреснато се отмести от пътя му. Причините за това бяха очевидни — той се извисяваше с над трийсет сантиметра над нея, а теглото му беше поне двойно.
	Попита я на испански дали всичко е наред.
	Тя промърмори нещо утвърдително и продължи пътя си. Той се изравни с нея.
	Зададе й няколко общи въпроса, а после спомена името на работодателя й и веднага забеляза как чертите й окаменяха.
	— Чух, че шефът ти скоро заминава — подхвърли той.
	— Откъде знаеш? — рязко попита тя и вдигна глава.
	— Един от неговите хора ми каза. Някъде в Азия, нали?
	— И Африка. Поне така чух аз.
	— Кога заминава?
	— А ти защо питаш? — подозрително го изгледа тя.
	— Мислех да те поканя да излезем. Предполагам, че ще ти е по-лесно, когато го няма.
	От изражението на лицето й беше невъзможно да определи дали схваща важността на тези думи.
	— Ще ме поканиш на среща? — бавно изрече тя.
	— Невинаги съм бил обикновен бачкатор — отвърна той. — Знам как да се отнасям с жените — любезно и с уважение.
	— Това е невъзможно.
	— Разбирам.
	— Не разбираш — каза тя и докосна ръката му. — Забранено ми е да напускам къщата.
	— Не можеш да излизаш, така ли? — учудено я погледна той.
	— Забранено е — поклати глава тя. — А в момента дори не трябва да разговарям с теб.
	— Аз съм никой. Те не се интересуват от такива като мен.
	Беатрис вдигна глава и внимателно го огледа.
	— Мисля, че съвсем не си никой — подхвърли с надежда тя.
	— От охраната ли ти забраняват да излизаш?
	— Не само те — отвърна жената и извърна глава към басейна.
	— Можеш да се обадиш в полицията.
	— Не! — тръсна глава тя.
	— Защо?
	— Защото не съм само аз.
	— Не те разбирам.
	— Има и други.
	— Близките ти?
	Тя кимна. Очите й се навлажниха. После ускори крачка, прекоси ливадата и изчезна във вътрешността на къщата.
	Мечо забави крачка и кривна към камиона, в който събираха боклуците. Докато опразваше чувала си в каросерията, мерна Лампърт, който отключи задната врата, водеща към пристана. Оградата беше от ковано желязо, висока над два метра. Лампърт явно не се тревожеше от любопитство, което идваше откъм водата. Растителността беше достатъчна, за да скрие резиденцията и къщата за гости от очите на туристите, използващи лодки.
	Мечо продължаваше да следи с поглед Лампърт, който стигна до яхтата си, качи се и изчезна под палубата.
	_Бих могъл да го убия. И може би точно това трябва да направя_.
	Но остана на мястото си. Това беше по-практичното решение. В близост до оградата и задната врата преброи петима пазачи.
	Нямаше как да мине оттам. Особено пък без оръжие. Всяка сутрин работниците по поддръжката минаваха през метал-детектор и ръчен обиск от страна на охраната. Лампърт беше предпазлив човек. Това означаваше, че ще го застрелят, преди изобщо да приближи до яхтата. Кому беше необходимо това?
	Не, първоначалният му план беше по-добър и той възнамеряваше да се придържа към него.
	Продължи да работи под палещите лъчи на слънцето, обмисляйки това, което бе успял да изтръгне от Дони предишната нощ в хотела.
	Доставките се осъществяваха почти всяка нощ. Последната плаваща платформа за прехвърляне на стоката се намираше на трийсет километра от брега, западно от тук. Мечо беше почти сигурен, че именно от нея беше осъществил бягството си.
	Според информацията на Дони от другия месец се предвиждаше разширение на доставките, като щели да бъдат добавени хора от Азия и Африка. Това се връзваше с новината за предстоящото пътуване на Лампърт до споменатите континенти.
	Но нямаше как да се разбере кога ще замине. Възможно беше да тръгне веднага, още преди Мечо да се задейства.
	_Няма да допусна това. Дори ако се наложи да сваля самолета му от небето. Няма да му позволя отново да се измъкне_.
	_Никога повече!_
	Усети нечий поглед върху себе си и се обърна. Застанала в близост до басейна, Криси Мърдок го гледаше втренчено. Беше по бански, а раменете й бяха покрити с хавлиена кърпа.
	Той възобнови работата си, наблюдавайки под око приближаването й.
	Коленичи край една леха и започна да събира падналите цветчета и клонки. Вдигна глава едва когато краката й с безупречен маникюр спряха на сантиметри от него.
	— Мечо?
	— Да?
	— Много работиш.
	Той сви рамене и напъха клончетата в празния чувал, който беше свалил от камиона.
	— Това е единственият начин, по който мога да работя.
	На лицето й се появи дяволита усмивка. Сякаш си беше представила нещо друго.
	— Чу ли какво е станало снощи?
	Мечо изобщо не я погледна. Доста странно беше, че тази жена изобщо му обръща внимание, а още повече че го разпитва за взривената през нощта бомба.
	— Видях колата — тихо отвърна той.
	— Но видя и мен, нали?
	Той извърна глава да я погледне и вдигна длан, за да предпази очите си от ярките слънчеви лъчи.
	— Не разбирам.
	— Вчера сутринта, през прозореца в къщата за гости. Видях отражението ти в огледалото на стената.
	_Мамка му!_
	— Спокойно. Изобщо не съм притеснена. Хареса ли това, което видя?
	Май си играе с мен, помисли си Мечо. Но в същото време усети, че по свои причини тя иска да чуе отговора му.
	— А на вас хареса ли това, което правили? — сопнато попита той.
	— Отговорът е малко сложен — отвърна след кратък размисъл тя.
	— Обикновено сложните неща най-прости.
	— О, така ли мислиш?
	— А вие?
	— Може би. Според теб хареса ли ми?
	— Не, но това не влиза ми в работата.
	— Той притежава най-хубавото от всичко — каза тя, надничайки над рамото му към яхтата. — Най-хубавата къща, най-хубавата яхта, самолет.
	— А вие сте също от най-хубави негови неща?
	— Не ми приличаш на типичен градинар…
	— Дойдох тук да търся по-добър живот, но не съм още го намерил. В моята страна имах добра работа, използвах в нея мозъка си. Тук използвам само гърба си.
	— Тогава защо си дошъл?
	— Налагаше се.
	— В страната ти е било зле?
	— Да — отвърна лаконично той.
	— Разбирам.
	— Наистина ли разбирате?
	— Защо имам чувството, че не говориш за себе си, а за мен? — развеселено го изгледа тя.
	— Другият знае ли?
	— Джеймс? Той е дупе и гащи с Питър.
	— Този израз не разбрах го.
	— Питър го притежава. По тази причина отговорът на въпроса ти е, че не му пука.
	— Значи Джеймс не е никакъв мъж.
	— Факт, който ми е добре известен — кимна тя.
	— А защо изобщо разговаряте с мен? Защото видях какво правите?
	— Харесвам хората инстинктивно, а ти издържа изпита.
	— Това няма значение. Такива като вас не разговарят с такива като мен.
	— Това правило ли е?
	— Да.
	— Аз обичам да нарушавам правилата, Мечо. И винаги съм го правила.
	Той сви рамене и отново се наведе над лехата.
	— Дълго ли ще останеш тук? — попита тя.
	— А вие?
	— Не знам. Това зависи от Питър.
	Същото важи и за мен, помисли си Мечо.


	59

	Хотел „Плаза“ нямаше нищо общо с далеч по-известния си съименник в Сентръл Парк, Ню Йорк. Фасадата му беше покрита с най-обикновена мазилка, на покрива имаше обичайната теракота, колони във формата на палми красяха балконите с изглед към морето.
	Докато двамата с Карсън влизаха в просторното фоайе, Пулър изобщо не обърна внимание на архитектурата. Всичките му мисли бяха насочени към Диего. Надяваше се да открият него и Матео в нещо по-различно от чували за трупове. Все още нямаше никаква представа къде може да е Исабел.
	— Ще споделим ли с полицията за инцидента преди малко? — попита Карсън, докато прекосяваха огромното орнаментирано помещение, в средата на което бълбукаше фонтан със статуята на бог Нептун, заобиколена от делфини и морски сирени. Ако не беше толкова натруфено, би могло да бъде забавно.
	— Да — кимна той. — Децата трябва да бъдат обявени за издирване час по-скоро.
	Ландри ги чакаше пред асансьорите. Влязоха в една от кабините и се изкачиха до етажа, на който бяха извършени убийствата. По пътя нагоре Пулър й разказа за Диего и Матео, а също така и за сблъсъка с уличните крале.
	— Имате късмет, че все още сте живи — отбеляза униформената полицайка. — Тези хора са истински животни.
	— В Афганистан не биха издържали дори минута — поклати глава Пулър.
	— Амин — добави Карсън.
	Ландри измъкна телефона си и предаде получената информация.
	— Ще ви уведомя в момента, в който имаме резултати — обеща тя, след като прекъсна връзката.
	На излизане от асансьора Пулър забеляза, че двете жени се изучават взаимно по онзи типичен начин, който остава извън вниманието на повечето мъже. Това отново го накара да се почувства неудобно.
	Бълок беше при двата трупа в хотелската стая. По всичко личеше, че нищо не е пипано.
	Полицейският началник сякаш отгатна мислите му.
	— Поисках подкрепление от щатската полиция — обяви той, като се приближи към тях. — Освен това търся начин да ангажирам и ФБР. Тук нещата явно излизат от контрол. Все още нямам потвърждение. Флорида е със силно орязан бюджет, както всички останали щати. Изобщо не съм сигурен дали ще получим помощ.
	— Кой докладва за убийствата? — попита Пулър.
	— Хотелът. Снощи единият от гостите си поръчал закуска за сутринта. Никой не отговорил на почукването. Момичето от румсървиса отворило вратата и, меко казано, изсипало на прага цялото съдържание на стомаха си. За късмет, някой беше почистил още преди да се появим.
	— Раните изглеждат дълбоки — отбеляза Карсън.
	— Така е — кимна Ландри. — Острието е излязло чак през гърбовете им.
	— Дълъг нож и як убиец — промърмори Пулър, докато оглеждаше лицата на жертвите. Една секунда му беше достатъчна да установи, че това не са хората, които го бяха следили.
	— Не — отвърна на въпроса на Карсън той. — За пръв път ги виждам. — Обърна се към Ландри и добави: — Час на смъртта?
	— Съдебната лекарка се появи за кратък предварителен оглед. Според нея е настъпила между два и четири през нощта.
	— Завързани — рече Пулър, наведе се по-близо и добави: — Имаха ли лепенки на устата? Струва ми се, че виждам някакви следи.
	— Вероятно. Но убиецът си е прибрал тиксото. Ето какво още открихме…
	Ландри посочи панталона и бельото на по-близкия труп.
	— Пробол го е в гениталиите? — повдигна вежди Карсън.
	— Да — кимна Ландри. — Забелязахме кръвта по панталона му и накарахме съдебната лекарка да провери.
	— Изтезания? — подхвърли Пулър. — Търсил е отговор на въпросите си?
	— И ги е получил — сухо кимна Ландри. — Предполагам, че никой мъж не може да издържи на този метод…
	— Кои са тези хора?
	— Отдясно е Джо Уотсън, това е неговата стая. Другият е Доналд Тагърт от съседната.
	— Какво друго знаем за тях?
	— Много малко. И двамата са от Ню Джързи. Пристигнали са преди около две седмици. В момента ги проверяваме. За уведомяване на роднините и останалите процедури.
	— Две седмици в този хотел със сигурност са им стрували доста пари — отбеляза Пулър.
	— Може да се каже — кимна Ландри.
	— Хубави костюми — добави той, разгръщайки сакото на Уотсън, за да види етикета. — Добре поддържани ръце, скъпи обувки. Тук със сигурност става въпрос за много пари.
	— Експлозия в имението на Лампърт, убийства на плажа, бандитски нападения — промърмори Бълок, докато се присъединяваше към тях. — Не знам какво, по дяволите, става. Едва миналата седмица това място изглеждаше мирно и спокойно като някое затънтено градче в Канзас.
	— Затънтените градчета също си имат проблеми — рече Пулър, спомнил си за премеждията в Западна Вирджиния.
	— В момента съм готов да работя във всяко от тях — въздъхна Бълок, а после хвърли любопитен поглед към Карсън. Пулър побърза да му я представи. — Генерал? — вдигна вежди полицейският началник. — Впечатлен съм.
	— Няма защо — каза Карсън. — В армията гъмжи от бригадни генерали.
	— Бас държа, че много малко от тях са жени — отбеляза Бълок.
	— Така е — призна тя. — В това отношение има какво още да се направи.
	— Някакви следи от убиеца? — смени темата Пулър.
	— Засега не. Никой нищо не е видял. За съжаление, в коридорите няма охранителни камери.
	— А защо? — попита Карсън.
	— Каквото се случва в Парадайз, си остава в Парадайз.
	— Във Вегас е пълно с охранителни камери — отбеляза тя.
	— Главно в казината — кимна Бълок. — Предполагам, че ние тук сме по-благосклонни.
	— Не и към тези двамата — махна към труповете Пулър.
	— Докъде стигна в разследването около смъртта на леля ти? — попита Ландри.
	— Движи се. Открихте ли Джейн Райън?
	— Нямаше я у дома й. Оставихме й съобщение на телефона да се обади.
	— А заповед за издирване?
	— Нямаме достатъчно основания за такава. Едва вчера си я видял да кара колата си по улицата. Може просто да е минавала през квартала или пък да се е връщала от посещение при поредния си клиент. Научихме, че има няколко клиенти на същата улица. Освен това още нямаме заключението от аутопсията и не знаем дали изобщо става въпрос за убийство.
	— Значи ще чакате да се обади, а? — мрачно я изгледа Пулър. — Ами ако не го направи? Ако вече е напуснала страната?
	— Пуснете искане за маркери в системата — каза Карсън. — За паспорта й, кредитните карти и засичане на разговорите по мобилния й телефон. По този начин ще я откриете много лесно.
	— За това ще ми трябва съдебна заповед — поклати глава Бълок. — Засега мисля да изчакаме. Не искам да се озова в положението на обвиняем, ако случайно се окаже, че тази жена си е взела отпуск или нещо друго… На всичкото отгоре и това тук ми дойде на главата. Двойно убийство!
	Пулър обърна гръб на леглото с труповете.
	— Какво очаквате от мен? — попита той.
	— Ти си опитен следовател. Огледай обстановката и ми кажи, ако нещо ти прави впечатление.
	— Сакът със специализираното оборудване е в колата ми. След като ще правя оглед, искам да действам професионално.
	— Ами направи го, по дяволите! — възкликна Бълок. — Не ми е особено приятно, но съм длъжен да призная, че моите средства са почти изчерпани.
	Пулър излезе и се насочи към асансьорите да си вземе оборудването.


	60

	Четири часа по-късно Пулър се надигна от пода, прибра още едно физическо доказателство и подаде събраните торбички на Ландри. След това се зае да смъква гумените ръкавици и стерилните терлици.
	Обработката на местопрестъплението стана в присъствието на Карсън, Ландри и Бълок, които внимателно наблюдаваха работата му — заснемането, измерването, снемането на отпечатъци и всичко останало, целящо да разкрие самоличността на убиеца. Процедурата обхвана и двете хотелски стаи.
	— Получил си отлична подготовка в армията, Джон — отбеляза Карсън, впечатлена от уменията му.
	— Тя е права, _Джон_ — натъртено добави Ландри.
	Докато прибираше оборудването си, Пулър направи опит да не мисли за ситуацията с двете жени, която бързо се усложняваше.
	Бълок беше опрял гръб на скрина. По време на манипулациите Ландри отскочи за сандвичи и вода, които по настояване на Пулър бяха изконсумирани в коридора.
	— Някакви заключения? — попита началникът на полицията.
	— Частичен отпечатък от обувка до леглото в съседната стая. Засъхналата кал по подметката по всяка вероятност е внесена отвън. Липса на натрапчиви миризми. Вероятно убиецът не е ползвал силен одеколон или афтършейв. Снех референтни отпечатъци от убитите и това е горе-долу всичко, което открих. Разбира се, има и други отпечатъци, вероятно оставени от хотелския персонал. За да ги елиминираме, ще трябва да вземем отпечатъци от всички, които са имали достъп тук.
	— Това няма да помогне, ако убийството е дело на някой, който работи тук — поклати глава Карсън.
	— Точно така. Затова ще се наложи да снемем отпечатъци от всички.
	Той бавно огледа стаята.
	— Нещо друго? — попита Карсън.
	— Не и от криминологично естество. Вероятно ще научим повече, след като получим досиетата на убитите. — Извърна глава към Бълок и добави: — Те не са улични бандити, а вие имате проблеми с дрогата, нали?
	— Че кой град няма проблеми с дрогата? — сковано отвърна полицейският началник.
	— А други проблеми, за които трябва да знаем?
	Карсън погледна Пулър, а след това извърна очи към Бълок.
	— Например какви?
	— Не знам, затова питам. Ти познаваш града далеч по-добре от мен.
	— В Парадайз няма нищо специално по отношение на престъпността. Фактически преди тази вълна от престъпления ние живеехме съвсем спокойно.
	Пулър и Карсън се спогледаха.
	— Може би знаете нещо, което не ми е известно? — попита Бълок.
	— Тук изчезват ли хора? — попита Пулър.
	— Да изчезват ли? Какво искаш да кажеш, по дяволите? Просто да се изпаряват?
	— Не, разбира се. Питам за хора, които до вчера са живели тук, а днес вече ги няма.
	— Не. Нямаме такива проблеми.
	— А колко от жителите на града са нелегални имигранти без документи? — попита Карсън.
	— Ние сме град на брега на залива. Неохраняеми граници, туристическа дестинация. Евтината работна ръка е важна.
	— Тоест имате много хора без документи?
	— Не бих казал, че са чак толкова много.
	— Но ако някой от тях изчезне, вие може би изобщо няма да разберете, нали? Искам да кажа, че няма кой да докладва…
	— Вероятно да. За какво всъщност намекваш?
	— Като науча, ще ти кажа — въздъхна Пулър.
	— Аз ще те информирам, шефе — обади се Ландри. — Става въпрос за няколко изчезнали деца, които сме обявили за издирване.
	Без да чака реакцията на Бълок, Пулър преметна тежкия сак през рамо и погледна Карсън.
	— Готова ли си?
	— Да вървим.
	— Просто си тръгвате, така ли? — попита Бълок.
	— Дойдох тук да разбера истината за смъртта на леля ми. И възнамерявам да успея.
	— А останалите неща, които се случват?
	— Ако са свързани със задачата ми, ще се заема и с тях. — Той махна с ръка към леглото. — Най-добре е да ги разкараш от тук, защото в тази жега ще започнат да миришат.
	Карсън го последва в коридора, а Бълок остана насред хотелската стая, вторачен в труповете.
	Пулър натовари сака на задната седалка и седна зад волана. Карсън се настани до него.
	— Заминавате ли? — подвикна Ландри, изскочила на паркинга.
	— Засега. Ти уреди ли снемането на отпечатъците?
	— В момента го правя.
	— Докладвай, ако откриеш нещо за двамата мъртъвци. Със сигурност не са дошли на почивка.
	— Добре.
	Ландри стрелна с поглед Карсън, после отново се обърна към Пулър.
	— Ще се видим ли по-късно?
	Той облиза устни, усетил как лицето му почервенява.
	— Възможно е. Ще ти се обадя.
	Ландри на свой ред почервеня от хладния отговор, но не се отказа. Стрелна с поглед Карсън и попита:
	— В „Гъл Коуст“ ли отседна?
	Отначало Пулър реши, че въпросът е отправен към него, но бързо усети грешката си.
	— Да — кимна Карсън. — Току-що се регистрирах.
	— Предполагам, че си дошла на почивка.
	— Точно така.
	— В такъв случай пробвай място, което е много по-близо до плажа. От „Гъл“ трябва доста да се походи пеша, а ти не би искала да пропуснеш слънчевите бани, нали?
	— Благодаря за съвета.
	— Моля — сковано отвърна Ландри, после рязко се завъртя и започна да се отдалечава.
	— Прекъсвам ли нещо? — подхвърли Карсън.
	Пулър включи на заден и изкара тахото от паркинга.
	— Не — отвърна той.
	— Добре. Къде отиваме?
	— Искаш ли на плажа?
	— Това ли е най-важното? — изненада се тя.
	— За мен не, защото работя. Но за теб е напълно нормално.
	— Не си падам много по слънцето — каза тя. — Освен това съм тук заради теб, затова е по-добре да се залавяме за работа.
	— Окей.
	— И тъй, къде?
	— Там, където започна всичко. В къщата на леля ми.


	61

	— Какво търсиш?
	Карсън гледаше с интерес как Пулър рови в гардероба на леля си.
	— Нещо, което не е тук.
	След тези думи той отново излезе навън и започна да рови в сака си за няколкото листа хартия, прихванати с телбод. Измъкна ги и се зае да чете съдържанието им.
	— Пробив? — подхвърли Карсън.
	— И така може да се каже.
	Пъхна листовете в джоба си и се обърна към къщата на Сладкиша. Пред нея все още жълтееха полицейските ленти, но патрулни коли липсваха. Вероятно се бяха струпали пред „Плаза“, повикани за охрана на следващото местопрестъпление.
	— Какво става, Джон?
	— Опитвам се да навържа някои неща.
	— Във връзка с убийствата?
	— Може би да, може би не…
	Той тръгна към междинната портичка, която свързваше двата имота, а Карсън го последва.
	Къщата на Сладкиша беше тъмна.
	Вратата беше заключена.
	Десет секунди по-късно вече не беше заключена.
	— В армията ли се научи на това? — прошепна зад рамото му Карсън.
	— Армията ме е научила на много неща — отвърна Пулър. — Повечето от тях полезни.
	Тя го последва във вътрешността на къщата.
	— Така и така съм тук, поне да се запася с някои неща за кучето — промърмори той.
	В кухнята отвори няколко шкафа, откри кучешката храна и отсипа малко в една от торбичките, навити на руло до вратата на килера.
	— Значи дойдохме само за храната на кучето, а? — подхвърли зад него Карсън.
	Пулър не отговори. Вместо това се насочи към витрината с колекцията ръчни часовници на Сладкиша и отново започна да брои.
	— Ставаш досаден, Пулър — хапливо отбеляза Карсън.
	— Просто се опитвам да сглобя пъзела, преди да премина към действие — поясни той.
	— А тези неща са част от него, така ли? — Тя се наведе над витрината.
	— Със сигурност играят някаква роля, но първо трябва да проверим още нещо. — Погледна часовника си и добави: — Но още е твърде рано и се налага да почакаме. Я ела да се поразходим.
	— Къде?
	— Правилният въпрос е „колко“ — опита се да обясни той. — Някъде около осем километра с кола.
	Излязоха от къщата на Сладкиша и се качиха в тахото. Пулър погледна в огледалото за обратно виждане.
	— За онези двамата ли се озърташ?
	— Не очаквам да се появят — поклати глава той и се втренчи в километража. — И така, засичаме осем километра от тук, после още осем обратно. Ще караме на изток, защото в общи линии това беше посоката, за която спомена Джейн Райън…
	Потеглиха по Орион Стрийт и се насочиха към района, наречен с поетичното име „Залез край морето“. Четири километра по-нататък следите от цивилизация започнаха да се топят, а след шест вече бяха само двамата, пясъкът и океанът.
	Пулър спря джипа точно на осмия километър и се огледа.
	Намираха се на главната улица. В далечината на север от тях се виждаха някакви сгради, около които цареше оживление. На юг имаше само палми.
	— Океанът трябва да е отвъд тези дървета — промърмори той.
	— Според мен те го скриват от пътя — добави Карсън.
	Отбиха по един черен път и бързо разбраха, че зад палмите се разкрива зона от гъсти храсталаци, прорязана от многобройни тесни пътища като този, по който се движеха.
	Едва отвъд храсталаците синееше безбрежната океанска шир, пред която имаше широка ивица бял пясък.
	Пулър отби на малка асфалтирана площадка встрани от пътя, слезе от колата и се огледа. Във всички посоки с изключение на тази към океана.
	— Доста изолирано — отбеляза той. — Няма никакви хора.
	— Питам се защо — замислено изрече Карсън. — Плажът изглежда прекрасен.
	Тръгнаха натам и не след дълго разбраха причините за пустотата, която ги заобикаляше. Пясъкът се оказа едър и груб, а брегът беше обсипан с остри камъни.
	Но най-лоша беше миризмата.
	— Сяра — сбърчи нос Карсън.
	— Трябва да е някаква геоложка аномалия, поради която това място е изгубило своята привлекателност. А я виж какво пише там… — каза Пулър и посочи голяма табела, забита на върха на близката дюна.
	_Внимание! Силно мъртво вълнение! Плуването забранено!_
	— Излиза, че не целият Парадайз е рай — промърмори Карсън.
	— Според мен се намираме на около осемстотин метра извън очертанията на града. Не знам как се нарича това място. Може би никак.
	— Цяло чудо е, че вонята на сяра не достига до другите плажове — добави Карсън.
	— Може би вятърът я отнася в обратна посока, а може би има други, чисто климатични особености. Лично аз я усетих чак когато стигнахме до брега.
	— Като се замисля, и аз също… Но защо леля ти би дошла на подобно място?
	— Не знам. Тя беше възрастна и болна, придвижваше се с проходилка.
	— Което ще рече, че разходката по тези камъни би била проблем за нея. Самата аз на два пъти за малко не паднах…
	Спряха и се огледаха.
	Пулър насочи поглед към хоризонта.
	— Дали наблизо минава някой от големите морски пътища? — промърмори той.
	— Не знам — поклати глава Карсън. — Но това все пак е Мексиканският залив, който е характерен с оживено мореплаване. Да не говорим за стотиците нефтени платформи.
	— Точно така. Като онази, която се повреди и дълго време замърсяваше водите на залива с петрол.
	— Помня кога стана този разлив — кимна Карсън. — Платформата беше собственост на „Бритиш Петролиъм“. Джей Две получи задачата да наблюдава разлива, който в един момент беше заплаха за националната сигурност. Направихме задълбочено проучване на района и установихме, че тук действат не стотици, а хиляди нефтени платформи — повечето от тях струпани в близост до бреговете на Луизиана, Мисисипи и Тексас. Част от тях обаче достигат и до Флорида.
	— Цар Петрол — направи гримаса Пулър.
	— Поне засега — кимна Карсън, вдигна един камък и го запрати във водата. — Хайде да се махаме, преди да съм повърнала от тази воня. Ще ми трябва продължителен душ, за да я изтрия от себе си.
	— В армията сме се натъквали и на много по-гадни миризми — хладно отбеляза Пулър.
	— Вярно е. Но това не означава, че трябва да ги търпим и по време на отпуск.
	Обърнаха се и тръгнаха към тахото. Пулър понечи да се качи, после изведнъж приклекна.
	— Какво има? — попита Карсън.
	— Царят.
	— Моля?
	Тя заобиколи колата и се приближи.
	Той плъзна пръст по асфалта и й го показа. Беше почернял. Приближи го до носа си я погледна.
	— Цар Петрол. Но не от платформа, а под формата на двигателно масло. На това място е била паркирана кола.


	62

	Мечо избута косачката нагоре по рампата и я нагласи до останалата техника в каросерията на камиона. После се обърна и огледа имението на Лампърт. Нямаше представа какви пари харчи за поддръжката на тази огромна площ, но положително бяха много. Те идваха тук всеки ден и работеха от зори до мрак. Докато свършеха с една част от имота, идваше време да се залавят с друга. И този цикъл нямаше край.
	Веднъж беше попитал шефа на групата за това. Той само поклати глава и промърмори:
	— Тоя харчи за трева повече, отколкото аз мога да спечеля за цял живот. Честно ли е това?
	— Животът никога не е честен — беше отвърнал Мечо.
	— Прав си — кимна човекът. — Животът е гаден. Освен ако не си богат…
	— Парите не са всичко — каза Мечо. — Има и други неща, които могат да те направят щастлив.
	— Повтаряй го по-често, може пък и да си повярваш — подсмихна се шефът на групата.
	— Аз вярвам и сега — промърмори Мечо, след като човекът се отдалечи.
	Слезе от камиона и се изми със студена вода от кофата, която си носеха. Отново погледна към яхтата. Лампърт изобщо не се показваше. Вече цял ден беше там. Но когато си собственик на подобно чудо, защо ти е да слизаш на брега?
	Съмняваше се, че е сам на борда. Със сигурност не беше.
	Но не и в компанията на Криси Мърдок, която беше видял да влиза в къщата.
	Камериерката Беатрис изобщо не се беше показвала.
	Но тук имаше и други жени. Да не говорим за възможността компанията на Лампърт да пристигне по вода, без никой да я види. Яхтата беше достатъчно голяма, за да скрие достъпа на някоя малка и бърза моторница.
	Погледът му обходи фасадата на къщата за гости и спря върху останките от бентлито. Полицията вече си беше тръгнала, най-после приключила с огледа.
	Едва ли бяха открили някакви улики. Той се беше погрижил да няма такива. Почеркът на бомбата щеше да остане загадка за тях. Защото предлагаше хиляди варианти, които обаче нямаше как да бъдат използвани като база за конкретно обвинение.
	Вдигна глава точно навреме, за да зърне отражението на слънцето в нещо на горните етажи на резиденцията. Обърна се и тръгна в обратна посока. Спря зад едно дърво и се наведе да оскубе тревата около дънера. Частичното прикритие на короната му позволи да погледне отново към къщата, засенчвайки очи с огромната си длан. Преброи прозорците и определи източника на проблясъка. Вторият отляво на третия етаж в югозападния край на сградата.
	Присви очи, опитвайки се да види лицето на онзи, който държеше бинокъла. Не успя.
	Прокара мислена линия от прозореца до обекта на наблюдение.
	Проста процедура, още по-прост отговор.
	Яхтата.
	От тази височина и с добър бинокъл можеше да се види всичко, което се случваше на борда. Това означаваше, че човекът горе имаше огромно предимство пред него относно възможността за наблюдение.
	После видя Беатрис да излиза от къщата и светкавично смени позицията си, за да може да я пресрещне. Измина няколко крачки заедно с нея — напълно достатъчни, за да й зададе въпроса, който го интересуваше.
	Тя не прояви желание да му отговори, вероятно подозирайки, че планира обир. В крайна сметка все пак отстъпи.
	Мечо й благодари, добавяйки, че ще се опита да й помогне.
	— Как? — бързо попита тя.
	— Като те измъкна от тук.
	— Не можеш да го направиш — поклати глава момичето и лицето й пребледня. Толкова, доколкото позволяваше мургавата й кожа. — Имам семейство.
	— Знам, че е сложно — отвърна с въздишка той.
	— Никак не е сложно — прошепна тя. — Просто се откажи. Никой не може да ми помогне.
	След това се обърна и започна да се отдалечава.
	Мечо се огледа. Искаше да провери дали краткият разговор беше привлякъл нечие внимание. На охраната или на други хора.
	Никой не бе проявил интерес.
	Бяха просто двама слуги, които си бъбрят. Съвсем нормално.
	Разговор между себеподобни.
	Но когато се бъркаш на хората от по-високо ниво, нещата стават различни. Все едно пътници от трета класа да нарушат спокойствието на първа, като се появят на откритите палуби посред бял ден.
	Но тя все пак му беше казала всичко, което искаше да знае.
	Стаята с бинокъла беше на Кристин Мърдок.
	Тя беше тази, която наблюдаваше яхтата на Лампърт.
	Въпросът беше защо.


	63

	Питър Лампърт се изтегна на коженото кресло в личния си кабинет на борда на „Лейди Лъки“. Тук беше заобиколен от най-доброто. Най-хубавата яхта, най-съвременното оборудване, най-опитният екипаж, най-марковото вино, най-прекрасната гледка. Изобщо всичко най на света, което можеше да се купи с пари.
	Много дълго се беше борил, за да го постигне. Саут Бийч беше трудно място дори за оцеляване, да не говорим за развитието на успешен бизнес. В продължение на години Лампърт се беше опитвал да се придържа към изискванията на закона, но в крайна сметка се оказа, че многобройните му клаузи и алинеи са направени да пречат, а не да помагат за развитието на бизнеса. Освен това ненавиждаше начина, по който регулаторните органи си пъхат носа в личния живот на хората.
	Не познаваше бизнесмен, на когото това да му харесва.
	След фалита на хедж фонда той реши да се залови с нещо съвсем различно и започна да въвежда доказани в практиката бизнес системи в области, които по принцип се опираха на грубо насилие и двойно счетоводство.
	Днес вече управляваше една невероятно печеливша империя, в която хонорарите се определяха от размера на печалбата — на принципа на процентите за автора на нашумял бестселър. Изискваше стандартната предплата за откриване и транспортиране на стоката до крайния потребител. В случай че стоката отговаряше на определените в бранша стандарти, към компанията му потичаха потоци от допълнителни средства.
	Според един от тези стандарти той получаваше отчисления за всяка проститутка, чиито приходи надхвърлеха 100 000 долара. Същото произтичаше и когато някое муле изпълнеше повече от десет успешни мисии за пренасяне на дрога. Най-евтината стока бяха обикновените работници, за които получаваше доста по-скромни постъпления поради ниската им начална цена. Но те пък бяха много и работеха непрекъснато, затова общата печалба от тях никак не беше малка. Количество си е количество.
	Робският труд в цивилизованите страни беше един от най-бързо развиващите се сегменти на престъпния бизнес. Но самият той не виждаше нищо престъпно в него. Дори напротив — на практика той правеше услуга на бедните и онеправдани хора. Като роби те получаваха храна и покрив над главата си. И водеха сравнително добър живот въпреки липсата на свобода.
	Той лично беше набирал подобни хора от места, където храната никога не достигаше. Там те живееха под открито небе, а надницата беше нещо, за което само можеха да мечтаят.
	Според него свободата беше едно силно преувеличено понятие и нищо повече.
	Неговите счетоводители контролираха всички стратегически сфери от бизнеса и имаха пълен достъп до документацията на партньорите му. По принцип това бяха твърдоглави и трудни за контролиране хора, които обаче изпълняваха изискванията му по простата причина, че бизнесът с него беше много по-изгоден и стабилен от всичко, което им беше познато преди това. А той гарантираше редовни доставки на стока по всички направления. Това беше ключовият фактор в бизнеса му, който изискваше търсене и набиране на стока в някои от най-затънтените части на света. Без право на грешка. Такива бяха правилата.
	Закъснението на натоварен със стока кораб означаваше, че той скоро ще поеме към дъното заедно с капитана и екипажа.
	Лампърт извърна глава към предното стъкло на кабината и погледна часовника си. После сведе очи към монитора на компютъра, по който течаха сведения за бизнеса, подсигурени от сложни защитни системи.
	Забавляваше се добре, но и работеше много. Не беше лесно да се изгради това, което притежаваше, но още по-трудно беше да го поддържа в оптимална форма. Малцина биха издържали на темпото, което си налагаше. Той беше роден със сребърна лъжичка в устата край бреговете на езерото Мичиган. Баща му беше президент на компания от първите 500 в класацията на списание „Форчън“, а майка му беше красива дама от висшето общество, която обичаше да дава разкошни и многолюдни приеми в различните имения на семейството. Живот, за който милиони американци можеха само да мечтаят.
	Той беше учил в най-елитните университети, а след това отвори кантора на Уолстрийт с няколко състуденти. Днес мнозина от тях бяха титани в различни клонове на индустрията, които предпочитаха да държат парите и влиянието си в един силно ограничен кръг от себеподобни. Пред обикновените хора те обичаха да говорят за възможностите да се издигнеш от нищото, но на практика не ги приемаха сериозно — особено онези, които бяха на неговото ниво.
	Защо да споделяш печалбата с онези, които са далече от твоите ценности?
	От твоята визия за бъдещето.
	От твоите братски чувства.
	Малцина разбираха, че Америка е велика благодарение на хората, които поемат рискове. Говореше се, че през последното десетилетие богатите са заграбили почти всички блага, а също така и приходите, генерирани от тях. Точно така трябва да бъде, мислеше Лампърт. Защото е правилно. Защото е справедливо. Единственият недостатък на неравенството в доходите е, че неравенството не е достатъчно голямо.
	99,9 процента бяха овце, натикани точно там, където заслужаваха. Те бяха безименните играчи — милиардите, които си приличаха като две капки вода. Докато останалите 0,1 процента заслужаваха всичко, защото те бяха елитът. Защото бяха специални. Защото тласкаха света към нови висини.
	Лампърт изобщо не се колебаеше да действа извън закона. Важното бе, че имаше търсене на проститутки, дрога и роби.
	И той просто задоволяваше това търсене. Нито повече, нито по-малко. Точно както производителите на цигари, създателите на порносайтове, собствениците на заведения за бързо хранене и игрални домове удовлетворяваха страстите и пороците на обществото. Това беше простият модел, който движеше бизнеса, откакто свят светува.
	Откриваш някаква нужда и я задоволяваш по най-добрия начин.
	След десет минути Лампърт отново погледна часовника си и отправи поглед към океана. Започваше да се смрачава и това беше добре.
	Час по-късно долови боботенето на двигател, примесено с типично свистене.
	Изправи се и надникна през прозореца. Светлините на хеликоптера приближаваха. Той беше излетял от един доста по-голям плавателен съд, закотвен в средата на залива.
	Не след дълго колесникът на птицата опря в площадката за кацане на яхтата. Двигателят намали оборотите си. Лампърт си представи как вратите се отварят и захлопват, но не можеше да ги чуе.
	Облегна се назад, сключи пръсти на тила си и започна да отброява секундите. После вратата се отвори и на прага се появи мъж, придружаван от личния му бодигард.
	Лампърт кимна леко. Телохранителят се оттегли и затвори вратата.
	Мъжът беше висок малко над метър и седемдесет, с мускулесто телосложение и несъразмерно голяма глава.
	Лампърт знаеше колко много неща се крият в нея.
	Мъжът беше облечен изцяло в черно, а обувките му бяха с необичайно високи токове, предназначени да го направят по-едър.
	Интересно, че човек с толкова много власт иска да изглежда още по-внушителен, помисли си Лампърт.
	Мъжът в черно го поздрави с леко кимване и се настани срещу него.
	— Добре ли мина пътуването? — попита Лампърт.
	Мъжът извади цигара от горното джобче на ризата си и я запали, без да иска разрешение.
	Може би защото знаеше, че Лампърт няма да възрази срещу желанието му да пуши на борда на неговия плаващ дворец.
	Питър Лампърт се страхуваше от малко хора на този свят.
	Мъжът насреща му беше един от тях.
	— Всяко безопасно пътуване е добро — отвърна той с акцент, който издаваше, че английският не е матерният му език.
	— Нещата вървят отлично — каза Лампърт.
	— Но могат да вървят още повече — отбеляза мъжът и проследи с очи кръгчетата дим, издигащи се към резбования таван.
	— Винаги е така — кимна Лампърт и леко се приведе напред.
	Мъжът почука с цигарата си по страничната облегалка на креслото и пепелта падна на килима.
	Лампърт не реагира.
	— Нещата могат да вървят още повече — повтори гостът. — Без провали като в Парадайз, където са станали поредица от убийства, разследвани от полицията. Тя разследва и взривяването на колата ти… — Той се взря в лицето на Лампърт.
	— Трябва да се вземат съответните мерки — отвърна с безизразно лице той. — Провалът си е провал, но разследването няма да стигне доникъде. — Наистина се страхуваше от този човек, но това не означаваше, че не може да скрива това, което изпитва. А Лампърт беше в състояние да спори и с най-добрите.
	— _Ти_ твърдиш, че разследването няма да стигне доникъде — отбеляза гостът, заковал изучаващ поглед в лицето на Лампърт.
	— Това е _обосновано_ мнение, базиращо се на конкретни факти.
	— А ако грешиш?
	— Не вярвам.
	— И все пак, ако грешиш?
	— Ще има последствия.
	— Разбира се, че ще има. Но за _теб_.
	— В такъв случай имам всички основания да докажа, че съм прав.
	Гостът се понаведе наляво и кожата на креслото проскърца под тежестта на тялото му.
	— Да вървим напред — промърмори той. — Става все по-трудно да се сдобием със стока, а това означава, че трябва да повишим цената. Ти ще имаш грижата това да стане достояние надолу по веригата.
	— С колко?
	— Засега с десет процента. За трета категория. Плюс още пет за втора и десет за първа категория.
	— Което означава двайсет процента за най-високата — отбеляза Лампърт.
	— Точно така.
	— Много е.
	— Може да бъде и повече, но аз съм разумен човек.
	— Очевидно ще се наложи аз да се лиша от част от приходите.
	Гостът огледа луксозната обстановка на яхтата и кимна.
	— Мисля, че няма да ти се отрази чак толкова.
	— Сигурен съм.
	— Само ако _обоснованото_ ти мнение се окаже вярно. Парите не са всичко.
	— Не съм съгласен — усмихна се Лампърт. — Парите _са_ всичко, защото ни осигуряват достъп до всичко останало, което има някаква стойност.
	— Искаш ли да ми дойдеш на гости на новия кораб? Купих си подводница, която побира над трийсет души. Морският свят е фантастичен.
	— Много бих искал, но няма да мога. Имам твърде много работа.
	Изобщо не искам да ставам част от морския свят, добави мислено Лампърт.
	Мъжът се надигна.
	— Човекът, който взривява бентлита и изчезва като дим, не може да бъде случаен. Това е послание.
	— Наистина е така. Може би по-директно, отколкото предполагаш.
	— А ти имаш отговор, така ли?
	— В момента работя по това.
	— Искаш ли един съвет?
	— С удоволствие — погледна го с очакване Лампърт.
	— Обикновено димът предизвестява пожар, който може да излезе от контрол. — Мъжът замълча и изгаси цигарата си върху писалището на Лампърт, направено по поръчка срещу четирийсет хиляди долара. — Затова те съветвам да действаш по-бързо.
	В следващата секунда вече го нямаше.
	Като облаче дим, разпръснало се над океана.


	64

	Мечо вдигна глава над водата и погледна хеликоптера, който напусна яхтата и се насочи на юг.
	После се обърна по гръб и заплува с леки движения на ръцете.
	На борда имаше дежурен пазач, а други двама с автомати в ръце охраняваха кея. Във водата нямаше никого, а това беше сериозен пробив в сигурността. Явно разчитаха на акулите.
	Лампърт плащаше добре, но не _чак_ толкова.
	Мечо доплува до яхтата, близо до носа. Светлините на хеликоптера все още мигаха в далечината.
	По-рано от брега беше успял да огледа с бинокъла си мъжа, който слезе от него, а не след дълго се качи обратно. И веднага го позна.
	_Стивен Рохас_.
	Името, което изправяше на нокти всички ченгета по света.
	Все още никой съд не беше успял да стигне до ефективна присъда срещу Рохас въпреки многобройните опити. Но когато по време на процеса започват да измират свидетели, прокурори, а дори и съдии, до присъди се стига изключително рядко. Този човек беше придал съвсем ново значение на термина „безпощадност“. В сравнение с него и най-големите терористи на света изглеждаха като невинни агънца.
	Израснал по улиците на Кали, Рохас беше успял да се издигне до шеф на картел с невиждани дотогава мащаби. При появата му два пъти по-високи от него мъже падаха на колене и молеха за пощада. Защото той убиваше с повод и без повод без никакво предупреждение. Беше не просто социопат, превърнал се в глобален престъпник.
	Беше _най-известният_ социопат, превърнал се в глобален престъпник.
	Но сега се беше случило нещо, което дори той не беше очаквал.
	Успял да разшири дейността на своя наркокартел от Колумбия до Мексико, а след това и още на север, Рохас беше възприел нова тактика — да осигурява и мулетата, пренасящи дрогата на територията на Съединените щати. Като едновременно с това набираше и транспортираше и друга ценна стока — главно проститутки и роби. В последно време пазарът на роби бележеше стремително разширение. Вече никой не се интересуваше от нелегалните имигранти, които очакваха да са свободни и все пак да получават някакво заплащане. Докато робите не очакваха нищо. Единствената им надежда беше да останат живи. Всичко останало, независимо какво, беше положително за тях.
	Рохас и Лампърт действаха като партньори при управлението на най-голямата мрежа за набиране на роби в света. И двамата бяха твърдо решени да я направят още по-голяма.
	Ако някой не ги спреше.
	Все още потопен във водата, Мечо предпазливо се плъзна покрай яхтата. Имаше илюминатори, през които можеше да надникне. Пред един от тях спря, хвана се за ръба и се изтегли нагоре.
	Каютата беше тъмна и празна. Спусна се обратно във водата и се прехвърли на следващия илюминатор.
	Едва на четвъртия път пред очите му се появи нещо различно.
	Облечена в своята униформа на камериерка, Беатрис стоеше в ъгъла на помещението и наблюдаваше Лампърт, който се хранеше на масата. Дъвчеше бавно и методично. В един момент спря поглед на бутилката, която се намираше на сантиметри от ръката му, и Беатрис веднага се приближи, за да допълни чашата му.
	Лампърт се възползва от лекото й навеждане, за да я сграбчи за задника. Тя не промени позата си и не изпусна бутилката. Очевидно беше свикнала на това отношение. След като напълни чашата, отново се оттегли в ъгъла. Със сведени надолу очи.
	Минута по-късно Лампърт погледна към кошничката с хлебчета.
	Беатрис отново се стрелна напред, грабна едно от тях и го разчупи. После взе от масата плосък нож и се зае да го маже с масло.
	Лампърт побърза да се възползва. Обхвана с длан близката й гърда, а другата му ръка изчезна под полата й. Мечо наблюдаваше лицето й, което изразяваше страдание и омраза — чувства, които никога досега не беше виждал изписани толкова силно върху човешко лице. Ръката й с ножа потрепна и той веднага разбра какво иска да направи. Да го забие до дръжката в гърдите на мъжа, който я докосваше.
	Запита се защо не предприема нищо.
	_Хайде, Беатрис, направи го!_
	После той погледна надясно и веднага разбра защо момичето се въздържа.
	До вратата стоеше друг мъж, който беше насочил пистолет в главата й.
	Тя приключи с мазането, постави хлебчето в чинията пред Лампърт, после върна ножа на мястото му и се отдръпна назад.
	Пазачът до вратата се отпусна и пъхна оръжието си в кобура.
	Мечо отново потъна във водата.
	Очевидно Питър Джей Лампърт не беше от хората, които обичат да рискуват.
	Оттласна се от яхтата и се остави на течението. Изчака да се отдалечи на достатъчно разстояние и едва тогава заплува към брега с мощни загребвания на огромните си лапи.
	А с всяко загребване си представяше как забива нож в гърдите на Лампърт.


	65

	Пулър шофираше бързо, а Карсън го наблюдаваше от съседната седалка.
	— Къде отиваме сега? — попита тя.
	— При адвоката ми — отговори лаконично Пулър.
	Не след дълго стигнаха улицата, на която се намираше кантората на Грифин Мейсън, и Пулър паркира тахото на стотина метра след нея. После извади от торбата си комплект очила за нощно виждане, надяна ги и се извърна към офиса.
	Карсън проследи погледа му.
	— Имаш адвокат? — подхвърли тя.
	— Всъщност бил е адвокат на леля ми. Занимавал се е с имуществото й.
	— Добре ли се е грижил за него?
	— Не особено.
	Пулър огледа съседните сгради, които се оказаха тъмни. В алеята на Мейсън нямаше кола, прозорците не светеха.
	— Какво ще кажеш за едно кратко проникване с взлом? — подхвърли той.
	— Ще кажа, че това е престъпление.
	— В такъв случай чакай тук. Няма да се бавя.
	— Помисли малко, Пулър — хвана го тя за ръката. — Нали не искаш да прецакаш кариерата си в армията?
	— Искам да направя това, което дължа на леля си. А то включва як шут в задника на мръсника, който се е опитвал да я прецака. А също така да накажа и някои други хора.
	— Ще дойда — въздъхна след кратък размисъл Карсън. — Поне ще те предупредя, ако се появи някой.
	— Не мога да искам това от теб — поклати глава Пулър. — Ти ще изложиш на риск много по-важна кариера от моята.
	— Значи не бива да те хванат. Ако случайно се получи така, ще кажа, че нищо не знам.
	— А пък аз ще го потвърдя.
	— Не се и съмнявам.
	Няколко секунди по-късно вече крачеха по улицата. Когато стигнаха пред къщата на Мейсън, Пулър се огледа и хлътна в задния двор. Даде знак на Карсън да остане на пост пред оградата.
	— Не мисля да се бавя кой знае колко — добави той.
	— Не се увличай — предупреди го тя.
	Мейсън разполагаше с алармена система, но един поглед беше достатъчен за Пулър да установи, че не е включена. На панела светеше зелена лампичка.
	Защо някои хора си монтират аларми, които не включват? — учуди се той.
	Ключалката беше съвсем обикновена и Пулър отвори вратата за секунди, използвайки специалните инструменти от сака си.
	Влезе и включи фенерчето си. Тръгна към вътрешността на къщата, където се намираше кабинетът на адвоката.
	Трийсет минути по-късно държеше в ръце това, за което бе дошъл.
	Оказа се, че Мейсън поддържа изключително подреден архив. Дори прекалено подреден.
	Пулър прегледа листовете, които носеше у себе си. Те съдържаха пълен списък на притежаваните от леля му вещи. Реши да го сравни с това, което беше отбелязано в документацията на Мейсън.
	Съвпадението беше пълно, до последната вещ.
	После потърси и откри идентичен списък с описание на вещите, притежавани от Сладкиша.
	Един поглед му беше достатъчен да открие това, което очакваше.
	Сгъна двата списъка и ги прибра в джоба си. После затвори чекмеджето с документите и се огледа.
	В съзнанието му изплуваха думите на Шийла Дауди, адвокатката в съседство.
	Другата кола на Мейсън била астън мартин. Притежавал голяма къща, ходел на скъпи почивки.
	Нещата бяха ясни. Всичко идваше на мястото си, при това с неочаквана лекота.
	В следващата секунда телефонът му започна да вибрира.
	_Кола на шест часа,_ пишеше в есемеса.
	Някой току-що беше вкарал колата си зад неговата в алеята на Мейсън.
	Сега вече му стана ясно защо не е включена алармата.
	Най-вероятно защото този някой не беше Мейсън, който се връща на работа. Той положително би включил алармата на излизане, за да я изключи, като се върне обратно. Това означаваше, че не е искал да съобщи кода на сегашния посетител, на когото е дал ключ.
	А може би изобщо не ставаше въпрос за очакван посетител.
	Набра един бърз есемес до Карсън:
	_Описание?_
	_Синя, малка. Млада стройна жена с руса коса_.
	Прочел текста, Пулър веднага разбра, че няма смисъл да издирват Джейн Райън.
	Тя сама беше дошла при тях.


	66

	— Забрави ли нещо?
	Джейн Райън изпищя и уплашено отскочи назад при светването на лампата.
	Опулените й очи се заковаха в лицето на Пулър.
	В следващия миг се обърна да побегне, но се сблъска с Карсън, която беше застанала на вратата.
	Пулър направи светкавична крачка напред и й изви ръката. Осъзнала, че няма измъкване, младата жена дори не направи опит да се освободи.
	— Какво търсиш тук? — попита Пулър.
	— И аз мога да те попитам същото! — светкавично се окопити Райън и размаха ключа, който държеше в свободната си ръка. — Това ми го даде лично мистър Мейсън!
	— Защо Мейсън ще ти дава ключ от кантората си? — обади се Карсън.
	— А на теб какво ти влиза в работата? — озъби се момичето, оглеждайки я от горе до долу.
	— Снощи те видях да излизаш от къщата на Сладкиша, Джейн — рече Пулър. — А след това видях и него, на дъното на ваната му. — Не откъсваше поглед от лицето й. Много държеше да види нейната реакция на тази новина.
	— Сладкиша е мъртъв?
	— Не ставаш за покерджия, Джейн — тъжно поклати глава той. — Много добре знаеш, че е мъртъв. Полицията вече те издирва. Къде се беше скрила?
	— Не съм се крила. Защо да го правя? Защо мислиш, че съм причинила зло на Сладкиша? Аз го харесвах.
	Пулър измъкна със свободната си ръка купчината листове от джоба си.
	— Това е опис на личните вещи на леля ми, който получих лично от Мейсън — поясни той. — Проблемът е там, че в него не са описани всичките й бижута. Липсват два пръстена, три чифта обици и огърлица — всичките доста ценни. В допълнение липсват и дузина антични златни монети от класьора, в който ги е съхранявала.
	— Не знам нищо за това — тръсна глава Джейн.
	— Напротив, знаеш всичко. Защото именно тези неща бяха в чантата ти, когато се сблъскахме в дома на леля ми. Бях казал на Мейсън, че ще отида там на другия ден сутринта, но промених решението си и отидох още същата вечер. Той те е изпратил да прибереш златото и монетите, преди да съм прегледал вещите й. А след това да ги извадиш от предварителния опис, който си направила. Но първата ти задача е била да ги прибереш, за да не ги видя. Поне така си е мислил той. Аз обаче вече бях видял бижутата и монетите в къщата, но не му казах. А когато се върнах за втори път, тях вече ги нямаше. Защото ти ги беше прибрала. По същия начин си действала и у Сладкиша. Прибрала си част от часовниците в колекцията му. В една от папките на Мейсън открих същия опис като този на леля ми. В него не бяха включени липсващите часовници. Но аз ги видях с очите си, защото старецът ми показа колекцията си. Двамата с Мейсън действате в комбина. Ти посещаваш домовете на възрастните хора, за чието имущество се грижи адвокатът. Знаеш много добре какви ценности притежават и ги прибираш веднага след смъртта им. После Мейсън изготвя съответните описи и ги предава на опечалените роднини, които, естествено, нищо не подозират. По този начин Мейсън може да си позволява астън мартин и скъпи пътувания по света, а аз съм готов да се обзаложа, че и ти си компенсирана отлично за участието си в измамата.
	Лицето на Райън пребледняваше с всяка негова дума.
	— А може би и помагаш на набелязаните жертви да се прехвърлят по-бързо в отвъдното — подхвърли Карсън. Убила си стареца, за да докопаш ценностите му.
	— Не съм го убила!
	— Но си била в къщата му.
	— Я си отвори чантата! — намръщено изръмжа Пулър.
	— Какво?!
	— Казах да си отвориш чантата.
	— Ти нямаш право да…
	Пулър грабна ръчната й чанта и рязко я отвори. Вътре, увити в копринено шалче, проблеснаха четири от часовниците на Сладкиша.
	— Кажи сбогом на живота си, Джейн! — избоботи Пулър.
	— Не съм го убила! — избухна в плач Райън. — Кълна се в Бог, че не съм го убила!
	— Това го кажи на полицията. Влязла си в дома му и си откраднала тези вещи — нещо, което би дръзнала да направиш само ако знаеш, че той е мъртъв. И по една случайност той наистина е бил мъртъв горе, в банята си. Ако продължаваш да твърдиш, че не си го убила, съдебните заседатели доста ще се посмеят, преди да те пратят в затвора до края на дните ти.
	— Мейсън ми каза да отида и да прибера часовниците — хълцайки, поясни Райън. — И аз го направих.
	— Мейсън ли ти каза?
	— Да! — извика тя.
	— А ти не се ли запита как ще стане, ако собственикът им все още е жив?
	— Добре, ще ти обясня — отвърна на пресекулки тя. — Той… Той ми каза, че Сладкиша… Че Сладкиша е мъртъв…
	— А как е разбрал това?
	— Не знам.
	Карсън се раздвижи, за да привлече вниманието на Пулър.
	— По някаква причина Мейсън го е убил, а след това й е заповядал да прибере часовниците — подхвърли тя.
	— А защо Гриф не ги е прибрал, след като вече е бил там? — попита Райън.
	— Как така изведнъж стана Гриф, а не мистър Мейсън? — погледна я с интерес Пулър, после въздъхна и поклати глава. — Отговорът на въпроса ти е прост: защото е искал ти да прибереш вещите, а не той. Откриваш стареца във ваната и ставаш подозрителна, но ще си държиш езика зад зъбите, защото също си била в дома му. Подхлъзнал те е, при това здравата.
	— Гадният му кучи син! — изръмжа Райън, престанала да плаче.
	— Но защо го е убил? — обади се Карсън.
	Пулър премести ръката си върху рамото на Райън и леко го стисна.
	— Някакви идеи? — попита той.
	— Не. Никога не ми е споменавал подобно нещо. Не е имал причини да убива Сладкиша.
	— Кога ти се обади да отидеш там?
	— Снощи. Бях наблизо и много бързо стигнах до къщата.
	— А защо Мейсън е бил там?
	— Не знам. Може да се е отбил за едно питие. — На лицето й се появи крива усмивка. — Или да хапне някоя курабийка…
	— Един възрастен човек е убит! — разтърси я Пулър. — Имаш ли нещо общо със смъртта на леля ми?
	— Не, кълна се!
	— Защо ли не ти вярвам? — изръмжа той.
	— Казвам ти истината! — възкликна Райън.
	— Е, това ще решат съдебните заседатели. А сега ми кажи къде е онзи дребен мръсник?
	— Не знам.
	— Не те чух — отново я разтърси той. — Опитай пак!
	— Може би си е у дома? — попита Карсън.
	— Не мисля — поклати глава младата жена.
	— Защо? — втренчи се в нея Пулър.
	— Има си друго място. Доста по-изолирано.
	— Защо му трябва изолирано място?
	— Просто му трябва. Понякога.
	— Това има ли нещо общо с детските снимки в портфейла му?
	— За какво говориш? — смаяно го погледна Райън.
	— Педофил ли е този тип? — остро попита Карсън.
	— Къде е това място? — почти я надвика Пулър.
	— Северно от тук, близо до залива. Без съседи наблизо.
	— Знаеш ли адреса?
	— Да.
	— Защо? Да не би и ти да си падаш по деца? — изгледа я той.
	— Не, разбира се! — извика тя и очите й отново се насълзиха.
	Пулър стисна рамото й за последен път, после повдигна брадичката й и впери поглед в очите й.
	— Ще ти дадем шанс да поправиш нещата, Джейн — тихо, но отчетливо рече той. — Пръв и последен. Провалиш ли се, всичко свършва. Разбираш ли какво ти казвам?
	Лицето й се разкриви от страх.
	— Разбирам — прошепна тя.


	67

	Мечо изключи телефона.
	Никога не беше разговарял толкова дълго. Може би защото мъжът насреща имаше важна роля за успешното изпълнение на задачата. Което бе известно и на двамата.
	Системата беше проста — за да вземеш, трябва да дадеш. Мечо беше готов да му даде всичко, за да успее. Никога в живота си не бе искал нещо толкова силно.
	— Трябва да го докажеш, Мечо — беше казал мъжът. — Думите са на разположение на всеки, който има уста и малко мозък.
	— Ще го докажа — обеща той.
	А сега трябваше да измисли как.
	Напусна стаята си в „Сиера“ и се насочи към близката закусвалня. Хапна съвсем скромно за човек с неговите габарити. Никога не беше ял много. Просто защото никога не беше имал достатъчно за ядене. А когато човек прави това в продължение на години, стомахът му се свива и апетитът му намалява.
	На практика обаче именно гладът го тласкаше напред, чак до ръба. Самодоволството и удобството бяха понятия, които нито приемаше, нито разбираше.
	В замяна на това пиеше много вода. Все още не се беше възстановил от нечовешкото изтощение след онова отчайващо дълго плуване във водите на залива. И оттогава насам постоянно имаше чувството за недостиг на течности в организма си.
	Плати храната с част от доларите, които беше спечелил от поддръжката на разкошното имение на Питър Лампърт.
	Долари, които възприемаше като кървави пари. Вътре в себе си беше убеден, че този човек може да печели само кървави пари.
	Огледа малкото помещение и остана доста изненадан да види двама униформени служители на полицията, които хапваха на една маса близо до вратата. Мъж и жена.
	Мъжът беше нисък и широкоплещест, с бръсната глава. Жената беше висока и руса, с атлетична фигура. Двамата разговаряха оживено. Мъжът изглеждаше разстроен, а жената очевидно го успокояваше.
	Голяма част от живота на жените преминава в подобни действия по отношение на мъжете, помисли си Мечо.
	Стана да си върви и срещна погледите на ченгетата, които извърнаха глави в негова посока.
	Той им кимна с нещо като усмивка и излезе.
	По принцип не му пукаше за полицията. Възприемаше я като всеки друг враг, но обвързан да служи на закона.
	Но никъде по света нямаше закон, който наказва хора като Питър Лампърт или Стивен Рохас. Те бяха прекалено умни и опасни, за да се тревожат от импотентните закони. Затова трябваше да бъдат наказвани по друг, по-недвусмислен начин.
	Тръгна по улицата, усещайки как потта се стича по раменете и широкия му гръб. Реши да се поразходи по плажа, за да се разхлади на свежия океански бриз, преди да се прибере в стаята, превърнала се в истинска пещ.
	Тръгна да прекосява пясъка. Не обръщаше внимание на хората, които се разхождаха по плажа, но вътрешните му антени си оставаха разпънати.
	Или поне така си мислеше.
	— Мечо?
	Още преди да се обърне, позна кой произнася името му.
	Криси Мърдок стоеше на няколко крачки от него със сандали в ръка. Беше облечена с лека бяла рокля, която вятърът увиваше около дългите й бедра.
	— Какво правите тук? — попита той, без да помръдва от мястото си.
	Тя се приближи и вдигна глава, за да срещне погледа му.
	— Просто се разхождах, а после изведнъж те видях.
	— Плажът на мистър Лампърт е по-хубав от този тук.
	— Предполагам, че е така — каза тя. — Но съм изненадана, че го знаеш.
	— Приятна разходка — рече той, обърна се и тръгна по обратния път към „Сиера“. Предупредителните камбани в главата му ехтяха с такава сила, че буквално го оглушаваха.
	— Мечо?
	Той спря, но не се обърна.
	Усети пръстите й върху ръката си, но не я погледна.
	— Разбрах, че си проявил интерес към местоположението на спалнята ми.
	Това го хвана неподготвен. Беше очаквал друг въпрос.
	Тя застана срещу него.
	— Каква е причината за любопитството ти? Имам предвид друга освен очевидната.
	— А каква е очевидната?
	— Секс, разбира се — обезоръжаващо се усмихна Криси.
	Той не отвърна на усмивката й. Нямаше причини да се усмихва. Тя беше подхванала странна игра. Която изобщо не беше игра. Нямаше място за игри, когато умираха хора.
	— Съмнявам се, че охраната ще ме допусне до главната сграда.
	— Е, сега не сме там, нали? Къде си отседнал?
	Той се обърна и продължи напред по пясъка.
	Тя го последва с пружинираща походка.
	После той спря. Тя почти се блъсна в него.
	— Е, каква е неочевидната причина?
	Криси с нищо не показа, че е изненадана от въпроса.
	— Не съм сигурна — отвърна тя. — Може би тъкмо защото е неочевидната.
	— Към всичко ли се отнасяш така небрежно? — премина на „ти“ той.
	— В града английският ти е значително по-добър — отбеляза тя.
	— Уча бързо.
	— Като за спалнята ми?
	— Кой ти каза, че се интересувам от нея?
	— Винаги съм предпочитала последните етажи. Те предлагат интересни перспективи.
	— Към какво?
	— Към много неща.
	— Защо си отседнала у Лампърт?
	— Защото придружавам мистър Уинтроп.
	— Мъжът, на когото не му пука, че се чукаш с други?
	— Има много такива мъже, Мечо.
	— Аз не съм от тях.
	— Не бих могла да си те представя такъв. — Тя се наведе и нахлузи сандалите си. — Дори по това време пясъкът все още е горещ. И тъй, къде си отседнал?
	— Защо искаш да знаеш?
	— Обичам да знам много неща.
	Той се обърна и започна да се отдалечава.
	— Мога да те открия — подвикна след него тя. — Сама, без чужда помощ.
	Той спря и я изчака да приближи.
	— Какво искаш?
	— Може би това, което искаш и ти.
	— Откъде знаеш какво искам аз?
	— Може би не си толкова прикрит, колкото си мислиш.
	Мечо заби поглед в лицето й.
	— Проблемът е, че ми се струва малко вероятно и двамата да получим това, което искаме — добави тя. — Може да е по силите само на един от нас.
	— Само на един от нас, значи — замислено повтори той. После се обърна и продължи да крачи. Този път тя не го последва и той не се обърна повече.
	_В крайна сметка май ще се наложи да я убия_.
	Това беше единствената мисъл, която се мярна в главата на Мечо.


	68

	— Джейн! — възкликна Грифин Мейсън. — Какво търсиш тук, по дяволите?
	Изправен на прага на вилата си край залива Чоктахачи, адвокатът я гледаше втренчено. Беше по халат, с разрошена коса.
	— Ние всъщност сме трима — подхвърли Пулър и застана вдясно от Райън, докато Карсън зае място от другата й страна.
	Мейсън видимо пребледня.
	— Да влезем вътре — рече Пулър. — Налага се да обсъдим някои неща.
	— В момента не е удобно — промърмори адвокатът и нервно се озърна.
	Още преди да се обърне с лице към неканените гости, тялото му отлетя назад, а халатът се разтвори и се видя, че под него е чисто гол.
	— Не съм казал, че те моля да влезем — изръмжа Пулър и се надвеси над Мейсън, който се беше озовал на пода. — Къде са?
	— Кой? — изскимтя Мейсън.
	Пулър го сграбчи за раменете и го изправи на крака.
	— Децата! — излая той. — Къде са?
	— Какви деца?
	— Диего и Матео.
	Пулър усети острия поглед на Карсън и се обърна.
	— Хрумна ми по пътя насам — поясни той. — Тоя мръсник може да си позволи хилядарка, за да си купи дете.
	От съседната стая долетя някакъв шум. Пулър се стрелна натам и блъсна вратата.
	— Не можеш да нахлуваш така, по дяволите! — изкрещя след него Мейсън.
	— Мога, и още как! — задъхано изръмжа Пулър, после млъкна и се закова на прага.
	Останалите се приближиха и надникнаха в стаята.
	Беше спалня.
	На леглото имаше някой.
	Не беше нито Диего, нито Матео.
	Беше Исабел. Гола.
	Тя посегна да дръпне чаршафа.
	— Исабел? — объркано смотолеви Пулър.
	Момичето го стрелна с гневен поглед, после се обърна към Мейсън.
	— Какво, по дяволите, става, Гриф?
	Мейсън хвана Пулър за ръката и се опита да го изведе навън, но в крайна сметка изгуби равновесие и падна. В следващата секунда отново беше на крака.
	— Ще ти скъсам задника в съда!
	— Тя какво търси тук? — изгледа го Пулър.
	— Това не ти влиза в работата, по дяволите! — изкрещя разгневен адвокатът, а лицето му се наля с кръв.
	— Влиза ми, и още как — отвърна Пулър и се обърна към Исабел. — Доброволно ли дойде тук?
	— Разбира се.
	— Хайде, махай се! — изкрещя Мейсън. — И си потърси добър адвокат, защото ще ти взема цялата военна пенсия и всичко останало, което притежаваш! Включително къщата на леля ти!
	— А какво ще кажеш за снимките в портфейла си? — изгледа го Пулър. — Чернокожо дете и азиатче?
	— Откъде знаеш за тях?
	— Кои са те?
	— Това са мои деца! — изригна Мейсън.
	— Какво?!
	— Осиновихме ги преди години с бившата ми жена! И двамата вече са големи. Но аз продължавам да нося снимките им като деца. Впрочем и това не ти влиза в работата!
	— На колко години си, Исабел? — обади се Карсън.
	— На шестнайсет — машинално отвърна момичето.
	— Кажи ми истината, Исабел. Това не е нещо, което можеш да скриеш. По-добре си признай доброволно.
	Исабел се поколеба за миг, после се предаде.
	— Добре де, почти на шестнайсет. Ще ги навърша след година и половина.
	— Вкарал си в леглото си четиринайсетгодишно дете? — изръмжа с отвращение Пулър.
	— Тя каза, че е на шестнайсет. Но може да мине и за осемнайсетгодишна, ако забелязваш как изглежда…
	— Колко ти плаща? — не му обърна внимание Пулър, заковал очи в лицето на Исабел.
	— Нищо не й плащам! — изкрещя адвокатът. — Тук не става въпрос за проституция!
	— Да, бе. Дошла е тук, за да изчука един тлъст старец, защото това й харесва много повече, отколкото да го прави с млади жребци.
	— Той ми подарява разни неща — обади се Исабел.
	— Например? — пожела да узнае Карсън.
	— Не отговаряй, Исабел! — извика Мейсън. — Опитват се да те подмамят. Аз ще се свържа с адвоката си.
	— Сексът с малолетни си е секс с малолетни — отбеляза Пулър. — Няма как да се защитиш.
	Мейсън отстъпи крачка назад.
	— Виж какво… Мисля, че можем да се споразумеем… Станало е недоразумение.
	— Няма значение — поклати глава Пулър. — Потъваш дори и без обвинение в сексуални контакти с малолетна.
	— Какво? — объркано го погледна Мейсън.
	— Разкрихме ти схемата.
	— Каква схема?
	Пулър погледна Райън, а тя погледна Мейсън.
	— Хванах я с крадени вещи и тя те изпя — поясни той. — Най-после разбрахме как един провинциален адвокат може да си позволи астън мартин. След всичко това вероятно _ти_ ще имаш нужда от добра юридическа защита.
	Мейсън го погледа известно време, после изведнъж се хвърли към Райън и впи пръсти в шията й.
	— Тъпа кучка! — изрева той.
	Пулър го сграбчи, откъсна го от момичето и го блъсна в стената.
	Райън се свлече на пода. Дишаше на пресекулки, а в очите й имаше ужас.
	Пулър изви зад гърба ръцете на Мейсън и ги стегна в пластмасови белезници.
	— Току-що се сдоби с още едно обвинение — прошепна в ухото му той. — Нападение и опит за убийство. Благодаря ти.
	— Тъпа кучка! — изрева отново Мейсън и заби кръвясал поглед в лицето на ридаещата Райън.
	— Добре де, чухме те още първия път — обади се Карсън.
	Пулър стисна с два пръста врата на Мейсън.
	— Да те питам и нещо друго, Гриф… Случайно да си помагал на мишените си да прескочат в отвъдното малко по-бързо, отколкото е решил Господ? Просто за да се нагушиш, без да чакаш прекалено дълго?
	— Какво? — объркано попита Мейсън.
	— Сладкиша, Гриф. Бил си там, когато е потънал във ваната. А после си наредил на Райън да отиде и да прибере най-ценните часовници. Ще се съгласиш, че това може да стане само ако човекът е бил мъртъв.
	— Не съм го убил.
	— Е, хубаво, не си. А какво ще кажеш за леля ми? Ти ли й помогна да скочи във фонтана с главата надолу? Ти ли си я натискал под водата, докато спре да се съпротивлява?
	— Не съм, кълна се в Бога!
	— Знаем, че си бил в дома на Сладкиша! — прогърмя Пулър.
	— Добре, бях. Имахме среща. И го открих мъртъв.
	— Дрън-дрън!
	— Наистина беше мъртъв. Затова казах на Джейн да тръгва веднага. Исках да приберем часовниците, преди някой да се появи. Знаеш ли колко струват?
	— Това можеш да си го спестиш за процеса.
	Пулър се обърна към Исабел.
	— Обличай се! — нареди той. — Ще те закарам у вас. Между другото, баба ти е много притеснена за вас.
	— Имам си свой живот.
	— Къде са Диего и Матео?
	— Не знам.
	— А изобщо знаеш ли, че са изчезнали?
	Тя му хвърли предизвикателен поглед, после сви рамене.
	— Сигурно ще се върнат.
	— Обличай се — тихо повтори той и затвори вратата.
	Телефонът му изписука малко след като изведоха Мейсън и Райън от къщата. Прочете есемеса на дисплея и ченето му увисна.
	— Кучият му син!
	— Какво има? — попита Карсън, докато настаняваха арестантите на задната седалка на тахото.
	Пулър затръшна вратата и я погледна.
	— Току-що получих резултатите от аутопсията на Сладкиша. Не е бил убит. Причината за смъртта е спукана аневризма.
	— Значи Мейсън не е убиец, така ли?
	— Не е и педофил.
	— Обикновен мръсник, който обира възрастни хора и си ляга с малолетни?
	Пулър въздъхна и се приведе над покрива на тахото.
	— Принудени сме да започнем от нулата — унило промърмори той.
	— Включително и по въпроса за Диего и Матео — добави Карсън.
	— Пълен комплект — кимна Пулър и погледна часовника си. Един и четвърт. После нещо в главата му прещрака. Предполагаше, че отдавна е било там и е изчаквало да му обърне внимание.
	— Какво има, Пулър? — тревожно го попита Карсън.
	Той не я чу. Все още не можеше да повярва. Или поне част от него. Налагаше се спешна проверка. Да се разрови отново, като истински следовател.
	Беше крайно време, помисли си той. По дяволите, не търпеше отлагане.


	69

	Предадоха Мейсън и Райън в полицейското управление на Парадайз. След това Пулър разказа всички подробности на началника Бълок, който беше поел нощното дежурство в участъка. Това му отне няколко часа. Още няколко отидоха за писането на доклада и попълването на различни формуляри — поредното доказателство за безнадеждното затъване в бумащина на правоохранителната система.
	Бълок не изглеждаше доволен от поредния случай, който му стовариха на главата, но въпреки това разпореди на хората си да изпълнят всички процедури и да затворят Мейсън и Райън в отделни килии. Адвокатът вдигаше шум до бога, заканвайки се да съди цялата управа на град Парадайз, но Райън направи писмени самопризнания. Малко по-късно беше потвърдено, че Исабел действително е на четиринайсет, и към провиненията на Мейсън автоматично беше добавен и секс с малолетна.
	След като накараха Исабел да опише на хартия всичко, което се е случило, тя беше предадена на баба й.
	Пулър попълни и формуляр за изчезналите Диего и Матео, разказвайки на Бълок за предполагаемата им продажба на неизвестен купувач срещу сумата от хиляда долара.
	Началникът го изслуша с потъмняло от гняв лице.
	— Имате ли и други проблеми в тази насока? — попита Карсън, която от доста време седеше тихо в ъгъла.
	— Какво искате да кажете? — рязко се обърна Бълок.
	— Покупко-продажба на хора — спокойно отвърна тя.
	— Вижте, тук има доста хора без документи, които дори започнаха да намаляват заради икономическата криза. Трудно е да се разбере кой от тях е изчезнал, защото повечето са нелегални. А и потокът в двете посоки никога не спира.
	— Става въпрос за две невръстни деца, които живеят при баба си — контрира Пулър.
	— Разбирам, но ние нямаме достатъчно хора, за да разследваме всеки случай на изчезване. Това вече не се прави и в участъците на големите градове. Такова е състоянието на нещата.
	— Значи нещата миришат — въздъхна Пулър.
	— Добре де, миришат. Какво искаш да направя?
	— Ти отдели доста хора за случая „Лампърт“.
	— Там избухна бомба.
	— Но никой не пострада.
	— Това е различно.
	— Защото този човек е собственик на най-голямото имение в Парадайз?
	Бълок разрови бумагите пред себе си, но не отговори.
	— Някакъв напредък по случая? — попита Карсън.
	— Не — отвърна Бълок, без да вдига глава.
	— А около смъртта на Сладкиша? — попита Пулър.
	— Няма убийство. Това вече ти е известно. Спукана аневризма. От което следва, че ако си подозирал за наличието на маниак убиец, който вилнее по Орион Стрийт, трябва да престанеш да мислиш така.
	— Фактът, че той е починал от естествена смърт, изобщо не означава, че леля ми не е била убита.
	— Виж какво, Пулър — въздъхна Бълок. — Високо ценя това, което си направил с Мейсън и Райън. Наистина високо. Ако обвиненията срещу тях издържат в съда, те наистина са боклуци, които заслужават да влязат в затвора. Но не си въобразявай, че ще допусна да ми се правиш на детектив и да нарушаваш спокойствието на хората.
	— Още в началото ти предложих услугите си и ти каза, че може би ще приемеш.
	— Точно така, може би. Но сега реших да не се възползвам от тях. Ти не си служител на полицията, а военен. Което означава, че нямаш юрисдикция тук, а и аз нямам юрисдикция над теб. Ако продължавам да използвам услугите ти, със сигурност ще стигнем до конфликт.
	— Ясно. Мисля, че те разбирам.
	— Благодаря ти. А сега ще ви помоля да ме извините, но трябва да обработя документите по ареста на Мейсън и Райън.
	Пулър и Карсън напуснаха участъка. Новият ден вече беше настъпил. Прежурящото слънце беше доста високо в небето, а жегата и влагата предлагаха неприятното усещане, че някой ги е полял с халба топла бира.
	— Официално признавам, че съм уморена — обяви Карсън, докато се протягаше и въртеше глава да раздвижи вратните си прешлени.
	— Ами така става, когато човек забрави да си легне — промърмори Пулър и погледна часовника си. — Вече е десет сутринта.
	— Трябва да подремнем, Джон. В противен случай няма да сме годни за нищо.
	Пулър се прибра в стаята си, където го чакаше Сейди, изтегнала се на голяма плажна хавлия. Взе душ, нахлузи чисти боксерки и се просна в леглото. Сънят обаче бягаше от очите му. По тази причина той се надигна, хвана телефона и започна да харчи запасите си от предплатени минути. Откри доста интересна информация, голяма част от която съвпадаше със собствените му мисли. Ако предишната вечер не беше погледнал часовника си, изобщо нямаше да се сети за нея. Два часа по-късно заряза телефона, просна се в леглото и моментално заспа, въпреки че трябваше да продължи да рови и да събира сведения. Понякога умът работи по наистина загадъчен начин.
	Няколко часа по-късно беше изненадан от почукване на вратата. Надигна се и бръкна под възглавницата за пистолета.
	— Влез — подвикна той и зае позиция вляво от вратата.
	— Свободно — прозвуча гласът на Карсън. — Аз съм съседката ти бригаден генерал. Облечен ли си?
	Пулър отвори вратата. Карсън носеше светлосиня рокля с остро деколте и без ръкави, както и обувки с петсантиметрови токчета.
	— Колко е часът? — попита той. Видът й моментално го разсъни.
	— Седемнайсет нула-нула.
	— Спал съм като заклан, мамка му — оплака се той. — Имам чувството, че съм си легнал само преди час.
	— Може ли да вляза?
	Той отстъпи крачка назад. Тя миришеше на джинджифил и люляк. Кожата й блестеше, а събраната на тила коса отразяваше слънчевите лъчи. Синята рокля стигаше до средата на бедрата й.
	Тя седна на леглото и кръстоса дългите си крака. Той машинално затвори вратата.
	— Предлагам да поговорим за разследването, а след това да помислим и за хапване. Освен ако не си се ангажирал с полицай Ландри…
	Не го гледаше в лицето, а някъде малко по-надолу.
	Пулър проследи погледа й и едва тогава си даде сметка, че е само по боксерки.
	— Имаш доста странна дефиниция за понятието „облечен“ — отбеляза тя.
	— Не искам да се ангажирам с полицай Ландри — обяви Пулър.
	— Друго не ми трябва да знам.
	Тя се изправи, изрита високите токчета, дръпна някакъв цип на гърба си и остави роклята да падне в краката й.
	Отдолу нямаше нищо.
	— Може би съм малко директна…
	— Напротив — промърмори той.
	— Армията ме е научила да не се колебая, когато трябва да заема позиция — каза тя и го погали по бузата. — Колебанието е за лузърите.
	След тези думи Карсън отметна завивките и се отпусна назад.
	— Знам, че току-що се събуждаш, но все пак ти предлагам да се върнеш в леглото. Гарантирам ти, че този път няма да спиш.
	Целунаха се. После още веднъж, по-страстно. Пръстите им се заплъзгаха по гърбовете им. Когато се отлепиха един от друг, Карсън изглеждаше нестабилна, безпомощна и останала без дъх. Разрошената коса покриваше раменете й, а устните й бяха леко разтворени. От железния бригаден генерал нямаше следа. Беше гола и безпомощна жена, която беше в ръцете му в буквалния смисъл на израза. Пръстът му бавно се плъзна по устните й.
	Думите бяха излишни.
	После Пулър я повдигна нагоре. Дългите й бедра моментално се увиха около кръста му. Той се наведе и внимателно я сложи по гръб.
	Притисна я в прегръдката си. Пръстите му докоснаха тъничка струйка пот между лопатките й. Тялото му я покри, ръцете му се впиха в меката плът на хълбоците й. Нейните ръце повториха движенията му и го притеглиха надолу. Там, където искаше да бъде.
	Движенията им постепенно набираха сила и ставаха все по-трескави. Стоновете й се учестиха. Заговори му в ухото — казваше му какво точно иска.
	След известно време той стигна до последния див тласък и се отпусна върху нея. Тя дишаше на пресекулки, от устата й излитаха стонове на наслада и разпокъсани думи. После започнаха да намаляват темпото в прекрасен синхрон и в крайна сметка се оказаха един до друг върху влажните чаршафи.
	— Господи, Джон — прошепна в ухото му тя. — Беше невероятно!
	Наистина беше, помисли си той, а след това го каза и на глас.
	Тя го целуна. Първо по бузата, после по устните. Дългият й пръст се плъзна надолу по скулата му.
	В началото Пулър изпита леко притеснение, защото това отдавна не му се беше случвало. Не беше сигурен дали ще изпита възбуда и страст. Но очевидно всичко бе наред. Почувства задоволство и облекчение. Лежеше до нея и дишаше тежко, сякаш току-що беше покрил за рекордно време трикилометровия армейски норматив.
	— За всеки случай искам да си наясно, че не го правя с всеки — каза тя.
	— Не си тоя тип.
	— Наистина не съм. — Тя се надигна на лакът, за да вижда лицето му.
	— Аз също.
	— Много добре знам това.
	— Проверила си ме, така ли?
	— Един поглед в досието ти е достатъчен. Никога не си имал много време за личен живот.
	— Ти също.
	— При мен нещата са ясни, правя кариера и гоня поредната звезда на пагона. — Пръстите й погалиха гърдите му. — И тъй, сега накъде? Какво правим?
	Пулър рязко се надигна и я погледна втренчено.
	Тя се разсмя.
	— Спокойно, Пулър. Не чакам нито годежен пръстен, нито дата за сватбата. Имах предвид къде ще ядем, защото умирам от глад.
	— Ами тогава да вървим да ядем — отвърна с усмивка той.
	Тя го целуна, а пръстите й го докоснаха така, че го накараха да потръпне.
	— Това заповед ли е, боецо? — прошепна в ухото му тя.
	— При цялото ми уважение, госпожо, това наистина е заповед.


	70

	След като заситиха глада си, Пулър и Карсън се облегнаха назад и се загледаха един в друг над празните чинии.
	— Гледаш ме така, сякаш в отношенията ни е настъпила промяна — отбеляза тя.
	— А не е ли? — изпитателно попита той и леко наклони глава.
	Бяха заели маса в дъното на ресторанта. Посетители почти нямаше, тъй като все още беше рано за вечеря. Цялото заведение беше на тяхно разположение.
	— Защо? — отвърна на погледа му тя. — Защото спахме заедно?
	— Не мога да се сетя за друга причина.
	— Толкова ли е важно това за теб?
	— Предполагам, че за теб не е.
	— Не се обиждай, Джон, но все пак живеем в двайсет и първи век. При мъжете открай време е така, но и на жените вече им се случва да се поддадат на желанието без никакви други причини.
	— Ясно — бавно кимна той.
	— Чувстваш се употребен, а? — внезапно се засмя тя.
	Той втренчено я погледна, после също се усмихна.
	— Хвърляш камъни по мъжката психика.
	— Беше крайно време, не мислиш ли?
	— Аз не съм типичен представител на „силния“ пол.
	— Точно затова те харесвам. Да вземем например Ландри…
	— Какво за нея?
	— Тя е млада и съблазнителна. Няма никакво съмнение, че иска да те вкара в леглото си. В същото време обаче е набелязан обект за всички останали ченгета в участъка.
	— Сигурно — сви рамене той.
	— Да не мислиш, че в Министерството на отбраната е различно?
	— Я повтори?
	— Отнесла съм си порцията пощипвания по задника от страна на цялата гама генерали, включително и онези с четири звезди на пагона — усмихна се тя. — В Уест Пойнт беше същото, само че там това вършеха инструкторите и дървеняците с ниски чинове, които бяха командири на отделенията. Да не говорим за бойните учения и посещенията ми в Близкия изток, където имах чувството, че водя война срещу двете страни едновременно.
	Тя вдигна чашата чай и го погледна.
	— Изненадан ли си?
	— Ако трябва да отговоря по устав — да, изненадан съм.
	— А личният ти отговор?
	— Знаеш го. Той няма нищо общо с устава.
	— Обект на мръсни оферти, на натиск, заплахи и дори на физически посегателства. Добре дошла в „мъжкия свят“, така ли?
	Той се облегна на масата. Пръстите му се свиха във внушителни юмруци.
	— За тези гадости си има съответните процедури и наказания, Джули. Не си длъжна да ги търпиш. Все пак живеем в двайсет и първи век, както посочи преди малко.
	— Така е. Но в известен смисъл този век по нищо не се различава от предишните. Независимо колко са просветени, мъжете си остават мъже. Може да бъдат заплашвани с обвинения и военен съд, с провалени кариери и бесни съпруги, но въпреки това ще продължават да го правят с убеждението, че ще им се размине. Това мислене никога няма да се промени.
	— И затова ти го приемаше, така ли?
	— Не съм казала такова нещо — тръсна глава тя и вдигна юмрук. — Понякога се примирявах, понякога удрях с коляно в топките. В други случаи стигаше само един предупредителен поглед. Е, имаше и писмени оплаквания, и разбити кариери. Но понякога премълчавах и не предприемах нищо. Просто се държах на дистанция.
	— Не ми приличаш на човек, който ще избере безопасната дистанция — поклати глава той.
	— Аз имах дългосрочни планове, Пулър. За мен армията не беше шега. Исках да постигна нещо голямо. Да правя нещо голямо. По тази причина избрах кариерата на кадрови офицер. Имам една звезда, искам още две.
	— Значи карай да върви, така ли? Това не е моята представа за лидерство.
	— Лидерството е странно нещо. Параметрите му непрекъснато се променят. Но ако направиш компромис дори с един от тях, на следващия ден няма да можеш да се погледнеш в огледалото. А досега аз винаги съм могла. Независимо какво се случва. Това не беше мой проблем, а техен. _Те_ би трябвало да се отвращават, като се погледнат в огледалото. Защото те са тези, които не могат да контролират оная си работа.
	— И къде сме ние в тази картинка? — попита Пулър.
	— Не дойдох тук, за да те вкарам в леглото. Е, може би част от мен го искаше. А сега, след като вече го направихме, ще мога спокойно да се съсредоточа върху истинската цел на пътуването ми.
	— Един хубав малък отпуск?
	— Не. Целта ми беше да ти помогна да разрешиш случая. Какво правим оттук нататък?
	— Не съм свикнал генералите да искат указания от мен.
	— Истинските лидери поощряват хората си да правят това, което умеят най-добре. Ти си следовател от ОКР, докато аз нямам никаква представа от криминални разследвания. Затова ще повторя въпроса: какво правим оттук нататък?
	— Предлагам да се разровим около семейство Стороу.
	— Кой?
	— Двойката, убита на плажа. Те са познавали леля ми.
	— Мислиш, че това е причината да бъдат убити?
	— Мисля, че често са обикаляли околността. Понякога пеша, понякога с кола.
	— С колата, която е изминавала осем километра, а после се е връщала обратно?
	— Може би.
	— И са споделили с леля ти нещо, което са видели?
	— Или са си въобразили, че са видели. А може би само подозренията си. След което тя пише писмо до баща ми, но всъщност иска аз да дойда и да проуча нещата. Ако беше имала малко повече късмет, положително щеше да ми разкаже интересни неща.
	След тези думи той извади писмото от джоба си и й го подаде.
	— „Странни неща, които се случват нощем — започна да чете тя. — Хората не изглеждат такива, каквито са. Нещо не е наред…“ Доста тайнствено звучи.
	— Леля ми не беше от хората, които преувеличават. От нейните уста тези думи могат да бъдат и категорични обвинения в убийство.
	— Напълно възможно, особено ако излезеш прав в подозренията си, че е била убита. Но как ще процедираме, след като семейство Стороу вече не са между живите?
	— Имат син и снаха. Те са съобщили за изчезването им. Надявам се да попълнят някои празнини. — Той се изправи. — Готова ли си?
	— След онова, което се случи в леглото, съм готова на всичко — доволно измърка тя.


	71

	Мечо отпи глътка вода от бидона в каросерията на камиона и се обърна към голямата къща. Всичко по нея беше проектирано и изпълнено перфектно. Фасадата беше прекрасна за разлика от това, което се криеше зад нея.
	Но така бе устроен светът.
	Той избърса уста, върна бидона на мястото му и понесе греблото си към затревената площ под близките дървета. На съседната поляна имаше голям фонтан, водата от който се стичаше в овален басейн от бетон. Тази „тайна градина“ беше оградена с буйна растителност, прорязана от павирани алеи и дискретно разположени дървени пейки покрай тях.
	Мечо вече беше работил в тази част на имението. Харесваше я, защото беше спокойна и предразполагаше към размисъл. Подозираше, че градината е била създадена по проект на госпожа Лампърт, просто защото изключваше вероятността Питър Лампърт да е способен на размишления в толкова идилична обстановка.
	Зави зад ъгъла и с изненада видя, че една от пейките беше заета.
	Криси Мърдок държеше в ръцете си разтворена книга, но не четеше, а гледаше към океанските вълни, които с грохот атакуваха близкия бряг. Беше с бледозелени шорти, бяла блуза и обувки за тенис с къси чорапи. Косата й беше прибрана на тила, а по лицето й играеха слънчеви зайчета.
	Мечо се закова на място, запленен от красотата и странната меланхолия, която излъчваха чертите й.
	После тя стреснато се извърна към него и той побърза да се наведе над лехата с цветя.
	— Прекрасен ден, нали? — подхвърли Криси.
	— Всеки ден в Парадайз изглежда прекрасен — отвърна той.
	— Но ние знаем, че невинаги е така.
	Той вдигна глава, стиснал греблото в яките си ръце. Не каза нищо, очаквайки продължението.
	— Помниш ли какво си говорихме снощи на плажа?
	— А ти?
	— Само за това си мисля.
	— Аз съм на мнение, че ме бъркаш с някого.
	Тя стана, затвори книгата и бавно тръгна към него.
	— Искаш да кажеш, че си обикновен работник, който си вади хляба с поддръжка на богаташки имения?
	— В ръцете си държа гребло, ризата ми е подгизнала от пот. Пътувам с открит камион, живея в дупка. Сама можеш да си направиш заключенията.
	— Но си образован.
	— Това няма значение, защото трябва да се яде. Намирам се в чужда страна и съм принуден да започна от нулата. Такава е съдбата на всички имигранти.
	— Но някои започват направо от върха.
	— Само тези, които имат връзки или разполагат със семейно богатство. Аз нямам нито едното, нито другото. А ти?
	— Аз имам външния си вид и някакви обноски. В смисъл, че знам коя вилица кога се използва и умея да поддържам светски разговор. Правя разлика между френското и италианското вино, а също така и между Моне и Мане. Останалото е въпрос на импровизация.
	— Значи си подредила живота си?
	— Не съм.
	Той се облегна на греблото и каза:
	— Това, което вършим, е доста опасно. Не бива да разговаряме, защото навсякъде има очи и уши.
	— Не и тук, в Тайната градина. Госпожа Лампърт се е погрижила за това.
	— Предполагам, че е завършена дама…
	— По-скоро не. Но за разлика от мен е много близо до подобно определение.
	— Значи си менте?
	— Повечето от нас са такива — сви рамене Криси.
	— Снощи на плажа ми отправи ултиматум.
	— Да, така е.
	— Но аз не го разбрах.
	— Мисля, че се изразих пределно ясно.
	— В смисъл, че не вярваш да съм този, за когото се представям? Къде са ти доказателствата?
	— Пред очите ми.
	— Защо се интересуваш от Лампърт?
	— В много отношения той е интересен човек.
	— На когото предлагаш тялото си.
	— Отвращава ли те това?
	— А теб?
	— Може би.
	— Тогава защо го позволяваш?
	— Такъв е животът. Даваш, за да получиш.
	— Ти какво искаш да получиш?
	— То е очевидно. Онова, което става на брега.
	— Защо се интересуваш от него?
	— А ти? — контрира тя.
	Мечо замълча. Пръстите му машинално се плъзгаха нагоре-надолу по дръжката на греблото.
	— Времето е подбрано със забележителна точност — добави тя. — Имам предвид теб и мен.
	— Не бих използвал това определение.
	— Искаш да кажеш, че е подбрано зле?
	— Нали самата ти каза, че само един от нас може да се справи?
	— Значи признаваш за намеренията си?
	Лицето на Мечо потъмня. Тази жена му беше поставила капан, а той попадна в него по най-глупав начин.
	Огледа се. Очакваше да види охраната на Лампърт, която свива кръга около него. После спря поглед на стройната й фигура, опитвайки се да открие присъствието на скрит микрофон. Най-вероятно в блузата или шортите.
	— Не е това, което си мислиш, Мечо — отгатна мислите му тя.
	— Щом казваш — промърмори той и й обърна гръб.
	— Ще се оттеглиш ли?
	Той не отговори, но остана на мястото си.
	— Ще се оттеглиш ли? — повтори Криси Мърдок.
	— А ти?
	— За мен нещата са ясни.
	— Предполагам, че е така — кимна той.
	— Много дълго сме страдали, Мечо. Много дълго. А болката беше ужасна.
	— Не си страдала само ти.
	— Така е. Но имам задължения, които трябва да изпълня. Мисля, че крайният резултат ще ти хареса.
	— И аз имам задължения — промърмори той, обърна се и се отдалечи с вдървена походка. Тайната градина беше разкрила своите тайни.
	Сега нещата задължително трябваше да се ускорят. Внимателно подготвеният график отиде по дяволите.
	Но имаше и нещо друго.
	Ултиматумите се поставяха, за да бъдат изпълнявани. Цената трябваше да бъде платена.
	Току-що бе допуснал да оголи тила си. Което означаваше, че ще трябва да се сражава на два фронта, а не на един, както беше по план.
	Обърна се да погледне жената.
	Криси Мърдок стоеше на място с книга в ръка и гледаше към него.
	Лицето й изразяваше много неща.
	Тъга.
	Примирение.
	И в същото време някаква решителност.
	Той изпусна лека въздишка и продължи пътя си.
	Не изпитваше нито тъга, нито примирение. В замяна на това решителността му беше желязна.
	Истинската война беше започнала.


	72

	Питър Лампърт свали бинокъла, но продължи да наблюдава едрия мъж, който прекоси поляната и хвърли греблото си в каросерията на камиона.
	Опита се да определи ръста му.
	Метър и деветдесет и пет, а може би и повече.
	С тегло от поне сто и трийсет килограма, но без да е дебел. Всъщност беше необичайно строен, с широки рамене и огромни мускули на краката, опънали прекалено тесните панталони.
	Интересен тип.
	Вече няколко пъти го беше засичал да разговаря с камериерката Беатрис. Не беше пропуснал и вниманието на Кристин Мърдок към него. Вероятно защото той съвсем не изглеждаше зле.
	Жените обичаха недодяланите мъжаги.
	Особено когато бяха огромни.
	Той добре знаеше колко популярно е сред тях старото поверие за големите стъпала като индикатор и за други големи неща…
	Големи стъпала.
	Номер четирийсет и седем, а може би и по-голям.
	Като онези, чиито отпечатъци бяха останали в лехата под прозореца на къщата за гости. Какъв ли е почеркът му? — запита се той. Дали отговаря на изписаното върху стената послание?
	От своите хора беше чул за някакъв изключително едър мъж, който избягал от нефтената платформа, скачайки в океана. Наричали го Гиганта. Бяха убедени, че е загинал. Какво друго може да се случи на човек, който скача в тъмния океан на десетки километри от сушата? Никой не би могъл да плува толкова дълго.
	Но това не беше невъзможно. Може би имаше хора с качествата да го постигнат. А може би този Гигант бе получил помощ.
	Лампърт беше човек на риска. Открай време. Нищо не му пречеше да ликвидира този мъж, независимо дали представлява заплаха или не. Изобщо не го беше грижа за косвените жертви.
	Все още не знаеше какво да прави с Криси Мърдок, която си позволяваше да разговаря с тоя тип. Добре знаеше, че Уинтроп не може да задоволява сексуалните й апетити, а и изобщо не се опитваше. Този факт обуславяше и собствените му периодични посещения в къщата за гости.
	Може би тя беше от жените, които обичат всичко у партньорите й да е голямо. Просто и ясно.
	Отново ставаше въпрос за риск.
	Стивен Рохас му висеше на гърба. Не, по-скоро му дишаше във врата.
	Този човек не толерираше грешките и Лампърт правеше всичко възможно да не стане една от тях.
	Продължаваше да наблюдава едрия мъж, който работеше усърдно под палещите лъчи на слънцето.
	Днес му предстоеше едно пътуване. Рисковано, разбира се. Но неотложно. По пътя щеше да реши какво да прави с мъжа, носещ четирийсет и седми номер обувки.


	Лампърт нямаше представа, че докато наблюдаваше непознатия мъж, друг наблюдаваше него.
	Залепена за дънера на едно дърво, Криси Мърдок беше вдигнала малкия бинокъл, който носеше в дамската си чанта. С него беше засякла, че Лампърт наблюдава Мечо.
	Умът й напрегнато анализираше ситуацията. По всичко личеше, че нещата се развиват в нейна полза, предлагайки възможност на Лампърт да отстрани конкуренцията й. Защото вече възприемаше Мечо именно така — като съперник.
	Беше положила много усилия, за да стигне дотук. Беше се излагала на всякакви рискове, беше жертвала всичко. Но все пак никой от близките й не беше станал жертва на модерното робство през XXI век. Докато с Мечо нещата очевидно не стояха така.
	Част от съзнанието й се колебаеше дали постъпва правилно, позволявайки Мечо да умре. Нямаше никакви съмнения, че Лампърт планира именно това. Вероятно и той го беше зърнал да наднича през онзи прозорец, както го беше видяла тя.
	Ами нощта, в която беше взривено бентлито?
	Имаше голяма вероятност това също да е дело на Мечо, прибягнал до някаква своя тактика за сплашване или предупреждение. Ако бе така, въпросната тактика беше претърпяла жалък провал. Тя не беше постигнала нищо друго, освен да изостри вниманието на Лампърт. А това вече беше много, защото предпазливостта на този човек винаги беше на висота.
	Може би провалът решаваше всичко. Мечо вече бе обречен. В най-скоро време пътят й щеше да бъде разчистен.
	Но решението не беше лесно. Нещо в очите на този мъж беше останало в нея още след първата размяна на погледи помежду им.
	Той беше получил тежка рана. Почти смъртоносна, но невидима, защото болката беше скрита дълбоко в душата му.
	Тя си даваше ясна сметка, че това е напълно възможно, когато ставаше въпрос за сблъсък с човек като Питър Лампърт.
	Защото Лампърт беше перфектен в нещата, които вършеше. Напълно лишен от съвест егоист, който мислеше само за себе си. Човек, който бе готов да жертва всекиго и всичко, за да постигне целите си. Включително съпругата си и единственото им дете. Просто така беше устроен.
	Но и той беше уязвим, стига да удариш там, където най-много го боли. Имаше такива места, въпреки че бяха дълбоко скрити.
	Криси Мърдок възнамеряваше да го удари именно там.
	Тя се отлепи от дървото и тръгна обратно към Тайната градина. Седна на пейката и разтвори книгата си.
	Решението все още не беше взето, колебанията й продължаваха.
	_Живот или смърт, Мечо?_
	_Живот или смърт?_
	Но в очите му имаше нещо. Нещо толкова тъжно, че само като си помислеше за него, собствените й очи се насълзяваха.


	73

	Предупредени по телефона от Пулър, Лин и Чък Стороу ги очакваха в дома си, който бе на една пряка от морската ивица. Къщата беше едноетажна, но строена нашироко, заемаща по-голямата част от парцела. Посрещна ги Чък Стороу. Съпругата му се беше сгушила на дивана с увит около раменете шал въпреки бруталната жега навън.
	По лицето й личеше колко много страда от загубата на своите близки.
	Пулър и Карсън поднесоха съболезнованията си.
	— Седнете, моля — покани ги Чък. — Разбрах, че сте военнослужещи?
	Пулър и Карсън едва се събраха на малкото канапе срещу дивана.
	— Да, и двамата — кимна Пулър. — Но аз съм тук във връзка със смъртта на леля ми.
	— Боже господи! — възкликна Чък. — Значи вие сте племенникът й, Джон Пулър!
	Лин избърса очите си с кърпичка и го погледна с нескрит интерес.
	— Да, това съм аз. Научих, че леля ми и семейство Стороу са били близки.
	— О, много близки — кимна Лин. — Бяха добри приятели. Ние също познавахме Бетси. Прекрасна жена.
	— Не ви ли се струва подозрително, че и тримата умряха почти едновременно и при много съмнителни обстоятелства? — попита Пулър.
	— Мислех, че смъртта на Бетси е нещастен случай — объркано го погледна Чък.
	— Такава е версията на полицията, но аз съм на друго мнение.
	— Защо? — изгледа го Лин.
	Пулър извади писмото и го плъзна по масата.
	Двамата го прочетоха едновременно.
	— Странни неща? — вдигна глава Чък.
	— При това нощем? — добави Лин.
	— Точно така, нощем — погледна я Пулър. — Бетси е починала през нощта. Също като родителите ти, Чък.
	Очите на Лин отново се навлажниха. Съпругът й я прегърна през раменете.
	— Не виждам връзката — каза той.
	— Били са приятели. Вероятно са си споделяли. Може би са знаели нещо повече за това, което пише в писмото на леля ми.
	— Ако е имало такова нещо, би трябвало да го споделят и с нас — каза Чък.
	— Но не са, така ли? — обади се Карсън.
	— Не! В противен случай бихме реагирали по някакъв начин.
	— Тук ли си бяхте през цялото време? — попита Пулър. — Имам предвид напоследък.
	Съпрузите се спогледаха.
	— Всъщност… — започна Чък, но Лин го изпревари.
	— Нямаше ни близо три седмици — каза тя. — Бяхме на сафари в Африка. Звъннахме им веднага щом се прибрахме, но никой не отговори. Реших, че са на обичайната си разходка покрай брега. Започнах да се тревожа чак на другия ден, когато отново никой не ми вдигна. Тогава се обърнахме към полицията.
	— А родителите ви не се ли свързаха с вас, докато бяхте в чужбина? — попита Пулър, обръщайки се към Чък.
	— О, те мразят телефоните. За нищо на света не биха провели международен разговор, макар че се постарах да им обясня, че тарифите са почти същите като разговор с местен телефон. Според мен изобщо не ме разбраха. Те бяха от старото поколение, много спестовни. Нямаха никакво понятие от електронна поща или есемеси.
	— _Ние_ трябваше да ги потърсим — изхлипа Лин.
	— Забравяш за слабото покритие там, където бяхме — поклати глава Чък. — В началото реших, че са претърпели някакъв инцидент. Дори през ум не ми мина, че някой ще…
	— Разбирам — кимна Пулър. — Те все още ли шофираха?
	— О, да — отвърна съпругата. — Физически бяха доста активни.
	— Имаха ли навик да вземат и леля ми в колата си?
	— Да, понякога. Но тя също шофираше. Беше оборудвала колата си с уреди за ръчно управление.
	— Видях ги — кимна Пулър.
	— Защо задавате всички тези въпроси? — внимателно ги огледа Чък. — Защо ни показахте това писмо? Нима имате представа какво им се е случило?
	— Още не съм сигурен. Просто търсим улика, за която да се заловим. Някой от тях да си е водил дневник?
	— Дневник ли? — вдигна вежди Лин. — Мисля, че не. Защо питате?
	— Просто така. От дома на леля ми е изчезнал бележник, в който по всяка вероятност си е водила записки.
	— Може би това нямаше да се случи, ако си бяхме останали у дома — бавно промълви Лин.
	— Не можем да разсъждаваме по този начин, скъпа — възрази Чък. — Това сафари го планирахме от години.
	— Наистина няма за какво да се обвинявате — добави Карсън. — Просто не си струва. А и те едва ли биха одобрили терзанията ви.
	Лин шумно издуха носа си.
	— Случайно адвокат на родителите ви да е бил човек на име Грифин Мейсън? — попита Пулър.
	— Не — поклати глава Чък. — Използваха услугите на моя адвокат.
	— Това е добре, защото отсега нататък Мейсън със сигурност ще бъде много зает — промърмори Пулър.
	С това посещението приключи.
	— Моля ви… — докосна лакътя му домакинята. — Ако откриете и най-малкото нещо, което…
	— Разбира се — кимна Пулър. — Вие ще сте първите, на които ще се обадя.
	— Желая ви късмет — рече Чък и стисна десницата му.
	— И Бог да ви благослови — каза Лин.
	— Мисля, че ще имаме нужда и от късмет, и от благословия — отвърна едва чуто Пулър.


	Настаниха се в тахото, но той не запали двигателя.
	— Ще седим тук, докато се разтопим, или ще запалиш, дявол да го вземе? — изгледа го от съседната седалка Карсън.
	Той завъртя ключа и двигателят забоботи. Включи на скорост и потегли.
	— Какво всъщност получихме от това посещение? — попита тя и включи климатика на максимум.
	— Информация. Дори ако семейство Стороу са се натъкнали на нещо, те може би са го споделили само с леля ми.
	— Нали каза, че тя е изминавала онези осем километра и обратно?
	Пулър се обърна да я погледне, после излезе на главната улица и увеличи скоростта.
	— Да — кимна той.
	— Освен това мислиш, че си е водила дневник?
	— Да.
	— В такъв случай може би тя е открила нещо и го е споделила с тях, а не обратното. Някой ги е видял или чул и е решил съдбата им. Първо убиват леля ти, а след това и съпрузите. Или в обратния ред. А може би едновременно.
	— В това има логика.
	— Понякога и генералите казват умни неща.
	— А капките двигателно масло на отбивката в района на серните изпарения?
	— Те са от кола или камион. Въпросът е защо точно там?
	— Мястото е подходящо за нещо незаконно — промърмори той.
	— Ами да, вони отвратително и плажът не става за нищо.
	— Но въпреки това там се е случило нещо, и то през нощта.
	— Вече започва да ми става ясно какво ще правим довечера — кимна Карсън.
	— Браво на теб.
	— Има нещо, което не е било взето под внимание.
	— Много неща не са били взети под внимание.
	— Аз имам предвид само едно от тях.
	— Двамата мъже в онзи седан, заради които Пентагонът подви опашка и избяга?
	— Именно — кимна Карсън. — Това най-много ме тревожи.
	— Мен пък всичко ме тревожи — въздъхна Пулър.


	74

	До слуха му достигна грохот от отварянето на тежки врати. Той не знаеше какво означават тези звуци, но се плашеше от тях. Всъщност плашеше се от всичко.
	Усети потупване по рамото и се сви. После се обърна, вдигна глава и срещна погледа на Диего.
	Матео и Диего се намираха в тясно затворено пространство. Стоманени решетки ги отделяха от външния свят. По-точно казано, _лежаха_ на пода на клетката, в която ги бяха заключили преди два дни.
	— Страх ме е, Диего — прошепна Матео.
	Диего кимна и стисна ръката на момченцето.
	Беше ходил при _dueños_ да моли за защита срещу тримата мъже, които бяха пребили Исабела и Матео. Взе със себе си и момчето, тъй като в дома на _abuela_ нямаше кой да го гледа. Освен това се беше надявал, че няма да му сторят зло в присъствието на Матео.
	Но на практика се оказа, че дълбоко се е заблуждавал.
	Последвалите събития бяха хаотични и плашещи.
	Появиха се някакви мъже, които им дадоха да пият нещо.
	Дойдоха на себе си тук, в тази килия. Диего нямаше представа какво е това място и как се бяха озовали тук.
	Опря устни до ухото на Матео и прошепна:
	— Всичко ще се оправи.
	Това беше лъжа. От изражението на Матео личеше, че изобщо не му вярва.
	Осветлението беше слабо. Толкова слабо, че Диего се чувстваше замаян. Матео вече повърна веднъж, вероятно от веществото, което бяха изсипали в напитките им.
	Не бяха сами. Тук имаше десет клетки, всичките претъпкани. В тяхната бяха затворени още десет души — възрастни мъже или поне по-големи от него младежи. Жените бяха в отделни килии.
	Диего с мъка различаваше фигурите им на слабата светлина. Повечето бяха в клекнало положение, навели глави между коленете си.
	Победени, пребити, изгубили всякаква надежда.
	Така се чувстваше и Диего.
	Все още не разбираше защо са ги отвлекли.
	Но някъде дълбоко в паметта му мержелееха историите, които беше чувал на улицата.
	_Secuestradores de personas_.
	Похитители.
	Никога не беше допускал, че ще отвлекат и него.
	Погледна към Матео. Той беше само на пет години. Още почти бебе. Защо бяха отвлекли и него? Това му се струваше безсмислено.
	Появи се един пазач, който носеше голяма кана с вода и купа, в която имаше хляб и плодове. Подаде им ги през решетките.
	Разбира се, храната и водата бяха заграбени от най-едрите мъже, които погълнаха колкото можаха, след което прехвърлиха останките навътре в килията. Когато съдовете стигнаха до Диего и Матео, в каната имаше едва няколко глътки, а в купата се търкаляха само трохи и парченце ябълка. Той даде всичко на Матео, опитвайки се да пребори сухотата в гърлото си и къркоренето на празния си стомах.
	После седна до решетките и насочи поглед към останалите клетки. Една от тях беше изцяло заета от жени. Всичките под трийсет, половината от тях дори тийнейджърки.
	Знаеше защо са ги прибрали. Знаеше какви ще станат.
	_Putas_. Щяха да струват много пари.
	Погледна към високия таван, прорязан от вентилационни шахти и електрически кабели.
	Отдавна беше разбрал, че са затворени в някогашен склад, но нямаше представа за местоположението му. Не знаеше дори дали все още са в Парадайз, или са ги прехвърлили на друго място. Може би извън Флорида.
	Спомни си за _abuela_ и очите му се насълзиха. Представи си Исабел, която сигурно се чудеше къде са изчезнали, и му стана още по-мъчно.
	После си помисли за човека, който го беше помолил да открие двамата мъже с онази кола. Той като че ли се интересуваше от него. Беше помогнал на Исабел и Матео. Освен това умееше да се бие. Беше едър и як, караше лъскава кола. Сигурно беше богат. Дано дойдеше да ги спаси.
	Изостави тази мисъл след по-малко от секунда, давайки си ясна сметка, че едрият мъж няма да дойде. Никой нямаше да дойде.
	Погледът му отново се плъзна по клетките.
	Очевидно ставаше въпрос за голям бизнес. Похитителите им бяха отлично организирани и разполагаха с много пари. Явно печелеха добре от продажбата на хората, които отвличаха.
	Погледна Матео.
	Дали ще ги продадат заедно? Или Матео ще бъде пласиран отделно?
	_Без мен?!_
	Знаеше, че Матео ще си изплаче очите. Което беше опасно, защото тези _secuestradores de personas_ можеше да се ядосат и да го убият.
	Никога няма да те изоставя, Матео, безмълвно обеща той.
	Осветлението намаля още повече. Диего се огледа и сърцето му потръпна от страх.
	И другите пленници изпитваха същото. Уплашено се озъртаха и свиваха глави в раменете си, сякаш с надеждата да останат незабелязани.
	Всички усещаха, че това, което става, няма да им донесе нищо добро.
	Един мъж бавно изкачи железните стъпала и спря пред редицата клетки. Диего не го познаваше и нямаше как да знае, че това е Питър Лампърт. Виждаше го за пръв път в живота си.
	Зад Лампърт се появиха и други мъже. Един от тях беше Джеймс Уинтроп. Всички бяха облечени елегантно — с блейзъри, бели ризи и ушити по поръчка панталони. Обувките им струваха най-малко хиляда долара. Спокойно можеха да минат за инвестиционни банкери, които отиват на делова среща.
	Уинтроп държеше в ръце таблет, в който правеше някакви отметки — очевидно свързани с решението на Лампърт за всеки отделен продукт. Самият Лампърт крачеше напред-назад, избираше някои от хората в клетките и даваше кратки нареждания. Уинтроп прилежно ги записваше на таблета. Сякаш инспектираха добитък в кланицата или слизащи от поточната линия автомобили. Атмосферата беше спокойна и делова, въпреки че ставаше въпрос за жива стока.
	Стока, която гледаше уплашено и дишаше учестено.
	След тях вървяха още двама мъже, натоварени с пакети. Лампърт се обърна, щракна с пръсти и те забързаха към него.
	Той огледа пакетите, разпечата един от тях и измъкна четири сини тениски, които бяха раздадени на четирима от избраниците му, настанени в три различни килии. Пазачите влязоха в ролята си, принуждавайки посочените хора да ги облекат.
	После дойде ред на червените тениски, които бяха раздадени на всички по-едри мъже с добра мускулатура.
	Накрая бяха раздадени и зелени, които отидоха при по-младите и по-привлекателни жени. Част от зелените тениски бяха заделени за младежи с ангелски физиономии и миловидни непълнолетни момчета.
	Остана само един пакет. Лампърт го отвори, измъкна две жълти тениски и се надвеси над таблета на Уинтроп да види списъка.
	Очите му пробягаха по клетките и се спряха на тази, в която беше затворен Диего.
	Огледа двете момчета и на лицето му изплува доволна усмивка. После подхвърли нещо на Уинтроп, което момчето не разбра изцяло. Нещо от сорта „новата гама продукти“. Последваха няколко неразбираеми фрази, а след тях: „ще изглеждат като семейство… притъпява бдителността… добра пазарна цена…“.
	Жълтите тениски преминаха в ръцете на един от хората му, който влезе в клетката и накара момчетата да ги облекат.
	Няколко минути по-късно в склада се появи още една група мъже, които изглеждаха далеч по-заплашително. Те тръгнаха покрай клетките, обяснявайки на затворниците какво ще им се случи, ако след края на пътуването проронят дори една дума за родните си места.
	— Ще избием всичките ви близки, всичките хора, които обичате! Част от тях също са в клетки като тези тук, но ние знаем къде живеят останалите. Една дума на някой непознат, и ще ви донесем главите им! Така ще осъзнаете какво сте направили.
	После се наведоха над Диего и Матео и попитаха дали искат да прегърнат отрязаната глава на своята _abuela_.
	Матео се разрева, но един от мъжете го накара да млъкне със силен плесник през устата.
	Диего изскочи пред детето.
	— Ти ли искаш главата на _abuela_? — ухили се мъжът.
	Диего мълчаливо поклати глава и той се отдалечи.
	Подобни диалози се проведоха и с всички останали.
	Мъжете показаха, че разполагат с вътрешна информация за всеки един от тях. Бяха толкова убедителни, че дори и най-коравите пленници им повярваха. Никой нямаше да проговори. Никой нямаше дори да си помисли да каже истината.
	Лампърт изчака приключването на сеанса и отново се приближи към клетката на Диего. Бръкна в джоба си и извади нещо като талисман на верижка, който му подаде през решетките.
	— Вземи го! — заповяда той.
	Диего не помръдна.
	— Веднага!
	Момчето успя да зърне с крайчеца на окото си как един от мъжете направи крачка напред, мушна ръката си с пистолета между решетките и опря дулото в главата на Матео.
	Диего протегна ръка, пое верижката и погледна медальона, закачен за нея.
	— Това е свети Кристофър — поясни Лампърт. — Знаеш кой е той, нали?
	Диего го погледна и бавно поклати глава.
	— Свети Кристофър закриля децата от беда — усмихна се Лампърт. — Сложи го на шията си.
	Диего се подчини. Медальонът легна на гърдите му.
	— Сега вече няма да ти се случи нищо лошо — продължаваше да се усмихва Лампърт.
	Зад него Уинтроп изсумтя подигравателно.
	Лампърт се обърна и започна да се отдалечава, следван по петите от ухиления Уинтроп.
	Диего остана да гледа след стройните им фигури в елегантни дрехи. Когато се отдалечиха достатъчно, той свали верижката и я запрати на пода. Очите му се заковаха в сребърния пръстен с лъвска глава, който беше получил от баща си.
	Гледаше лъва и усещаше как душата му се изпълва с кураж.
	Накрая вдигна глава, сви показалеца си върху въображаем спусък и стреля. Два пъти, за да ликвидира и двамата гадняри, които крачеха към изхода.


	75

	Мечо проведе още един телефонен разговор.
	Отново със своя „приятел“.
	Направиха кратък преглед на детайлите и Мечо изрази убеждение, че след последния му разговор с Криси Мърдок нещата трябва да се ускорят.
	„Приятелят“ се отнесе благосклонно към това мнение и обеща да бъде готов. Но не пропусна да му напомни за сделката, която бяха сключили.
	Всичко ще бъде както трябва, нетърпеливо отвърна Мечо.
	Изключи телефона и наведе глава. В следващия момент се вцепени от изненада, зърнал белия лист, който се плъзна под вратата на стаята му. Изчака няколко секунди просто за да провери дали някой няма да се появи след него. После се наведе и измъкна пистолета изпод леглото, където го беше скрил. Стана и предпазливо се приближи към вратата. Протегна крак и успя да придърпа хартията. Разтвори я едва когато се отдалечи от вратата.
	Две думи. Две думи с огромно значение.
	„Те идват.“
	Сгъна листа и го прибра в джоба си. Би могъл да настигне онзи, който го беше предупредил.
	Но предпочете да не го прави.
	_Те идват_.
	Двайсет минути по-късно в ситуацията нямаше промяна. Слухът и зрението му работеха на максимални обороти, но не долавяха нищо.
	Тогава той включи в действие други сетива. И подуши нещо. Понякога миризмата на приближаваща се смърт е изключително силна.
	Наведе се да вземе още едно-две неща изпод леглото, отвори вратата и отскочи вляво с учудваща за огромното му тяло пъргавина.
	В коридора беше далеч по-светло, отколкото му се искаше. Добра се до стълбището и започна да се спуска. Бавно и предпазливо, спирайки на всяка площадка.
	Изчакваше.
	Усещаше.
	Използваше способности, които повечето хора не подозираха, че притежават.
	Но при живот като неговия те сами изплуваха на повърхността.
	Поне за онези, които оцеляваха.
	Добра се до партера, излезе на улицата и тръгна на запад.
	Преследвачите му бяха добри.
	Не защото го бяха открили в „Сиера“. За това не се изискваха никакви умения.
	Бяха добри, защото го проследиха от стаята му до тук. Дори в момента усещаше приближаването им. Един екип отляво, втори — отдясно.
	Затъкна в колана си ножа със закривен връх и завинти заглушителя на пистолета си.
	Продължаваше да крачи на зигзаг, постепенно приближавайки се до брега.
	Задните улички бяха пусти. Нямаше ги дори онези _dueños_. Запита се защо, но бързо се отказа да търси отговор. Вероятно ги бяха предупредили да не се мотаят наоколо тази нощ.
	_Dueños_ смятаха себе си за супербандити, но само докато се сблъскаха с някой истински професионалист. Тогава те бързо се пръскаха и търсеха укритие в изоставени къщи и пусти терени, изчезвайки като мишки по дупките си.
	Но Мечо не беше мишка и никога нямаше да бъде.
	Продължи да крачи напред, правейки малки отклонения от маршрута си. Посоката обаче си оставаше същата — към водите на залива.
	Водите, които го доведоха до тук, освобождавайки го от робството. Въпреки че последната част от маршрута беше изминал като свободен човек, който плува, за да спаси живота си.
	Тази нощ щеше да направи същото.
	Водата или щеше да се превърне в лобното му място, или щеше да остане едно от многобройните препятствия в живота му. Понякога се случва така, че човек дава всичко от себе си, но и то не стига. Е, нека се случи това, което ми е писано, помисли си той. Никога не беше съжалявал за нищо. Особено когато ставаше въпрос за оцеляване.
	Размина се с някакви гуляйджии, които бяха прекалено пияни, за да забележат пистолета в ръката му. Свърна в поредната пряка и океанът изведнъж се появи пред очите му в цялото си великолепие.
	Плажът беше пуст.
	И абсолютно тъмен.
	Не се виждаха хора, които могат да се превърнат в свидетели на предстоящите събития. Или да пострадат от тях.
	А приливът неумолимо настъпваше.
	Има моменти, в които приливът е много полезно нещо.
	Ускори крачка.
	Няколко секунди по-късно стигна до скутера, който беше скрил зад контейнер за смет. Възседна го и се понесе по пясъка.
	Това изненада преследвачите му.
	Но така и трябваше да бъде. Намеренията му бяха да ги увлече след себе си към пустия плаж. Далече от града, далече от любопитни очи, независимо дали са на пияни хора или не.
	Така измина около три километра. Вече наистина беше далече от любопитните очи. С изключение на онези, които го следяха. Не беше карал достатъчно бързо, за да се освободи от тях. Планът му беше прост: да ги подмами и да приключи с това още сега или да го остави за по-късно.
	Май ще е по-добре да не отлагам, помисли си той.
	Изчисленията му сочеха, че го преследват шестима.
	Със сигурност добре тренирани, въоръжени и предпазливи, но едновременно с това и достатъчно опитни в ръкопашния бой, до който всеки опира на даден етап от битката.
	Мечо заряза скутера и продължи пеша към дюните, които тъмнееха в далечината. След известно време стигна до две от тях, разделени от тесен процеп.
	Това беше фронтът, който търсеше. Преследвачите можеха да минат между дюните само ако се движеха един зад друг. Толкова беше мястото, с което разполагаха. Мечо беше избрал класическата защитна позиция. Същата, до която бяха прибегнали защитниците на Спарта, за да спасят своите сънародници от далеч по-многобройната персийска армия. Същата, която и до ден-днешен се изучаваше във всички военни училища по света.
	Когато противникът има голямо числено превъзходство, трябва да направиш всичко възможно, за да му попречиш да го използва.
	Давайки си сметка за вероятността от подобна конфронтация, Мечо беше проучил тази част от морския бряг веднага след пристигането си в Парадайз. А след това беше направил и някои дребни подобрения, за да си осигури тактическо предимство.
	Дюните бяха достатъчно масивни, за да спрат муниции от всякакъв калибър. Разбира се, не и ако противникът използваше преносими ракетни установки, чиито снаряди се изстрелват от рамо. Но силно се съмняваше, че случаят ще бъде такъв.
	В момента имаше само две грижи.
	Тилът.
	И възможността в падината между дюните да се появи нещо друго освен хора.
	Но следващите му действия щяха да отстранят и двете грижи едновременно.


	Преследвачите се разпръснаха в класическа атакуваща формация — със самочувствието на шестима достатъчно опитни бойци, за да се справят със самотен противник.
	Процепът между дюните беше точно срещу тях.
	Наподобяваше фуния, или по-скоро това, което алпинистите наричан „комин“.
	Всички те го бяха виждали и преди.
	Един вход и един изход.
	Никой от тях нямаше желание да навлезе в него, защото добре знаеха, че в дъното му ще ги чака Мечо.
	Същевременно бяха подготвени за такъв сценарий.
	Първият се насочи към процепа, залепил гръб за пясъчната стена. В един момент спря, извади от джоба си метална топка с размерите на юмрук, издърпа щифта и я хвърли пред себе си с широк замах.
	Това не беше граната, но действието й беше не по-малко ефективно.
	Мъжът се обърна с гръб и притисна две ръце към ушите си въпреки предпазните тапи, които беше пъхнал там.
	Ослепителен блясък, оглушителен гръм.
	Плюс мощна взривна вълна.
	Ако между дюните срещу тях имаше човек, той със сигурност щеше да бъде шокиран, превръщайки се в лесна плячка.
	Шестимата се втурнаха напред сред истинска пясъчна буря, предизвикана от самите тях. Оръжията им бяха готови да направят на решето безпомощния мъж, който най-вероятно лежеше парализиран от трясъка и ослепителната светкавица.
	Така и нямаше да разбере как ще умре.
	Пространството между дюните беше по-малко от три на три, образувано от ерозията, вятъра и различната плътност на пясъчните пластове. Мъжете се промъкнаха в него, но дъното на фунията се оказа празно.
	Лидерът на групата пръв забеляза обсипаното с възли въже, което изчезваше нагоре. Вдигна глава и установи, че далечният му край е завързан за дебелия клон на самотно дърво, издигащо се на близо десет метра над дюните.
	На влизане никой от командосите не беше погледнал нагоре. Очите им бяха насочени към пясъчното дъно на процепа в очакване да видят безпомощното тяло на противника си.
	Но в същия този миг онова, което се криеше горе, полетя обратно в процепа.
	Мечо омекоти падането, като се стовари върху двама от мъжете с цялата тежест на тялото си. И двамата рухнаха със счупени вратове.
	Трети получи светкавичен удар със закривения нож. От корема му бликна кръв, която бързо покри неподвижните фигури на първите двама.
	Номер четири получи два куршума в лицето.
	Номер пет направи опит да побегне, но огромната лапа на Мечо го докопа. Разнесе се остро припукване и човекът се просна по гръб със счупени прешлени.
	Номер шест обаче извади късмет. Защото номер пет, обзет от предсмъртни конвулсии, започна да рита с крака и препъна Мечо.
	Номер шест насочи картечния пистолет МР5 в главата му. Предпазителят беше сложен на автоматична стрелба, а това означаваше трийсет куршума за по-малко от две секунди.
	Никакъв шанс за оцеляване.
	Пистолетът и ножът на Мечо бяха безсилни срещу подобна огнева мощ. Той закова поглед в номер шест.
	Онзи му отвърна, без да мигне. После на лицето му изплува победоносна усмивка и пръстът му започна да обира луфта на спусъка.
	Мечо имаше една милисекунда живот. Нищо не можеше да направи.
	Екна изстрел.
	Но не от дулото на автоматичния пистолет.
	В челото на номер шест зейна грозна дупка. Неговият МР5 изгуби всички шансове да произведе фаталните изстрели.
	Номер шест рухна по очи на пясъка. Част от мозъка му оплиска стените на фунията зад него, тъй като куршумът беше изстрелян някъде иззад гърба на Мечо.
	Той вдигна пистолета и ножа и се обърна рязко.
	Зад него стоеше Криси Мърдок. Тази вечер не беше като модел на „Шанел“ или „Ермес“. Не беше и по бански.
	Цялата беше облечена в черно. Високите й скули бяха намазани с черна боя, а в очите й нямаше дори следа от задоволството, което излъчваха край басейна на Питър Лампърт.
	Бяха твърди, тъмни и студени.
	Точно като моите, помисли си Мечо.
	Пистолетът в ръката й сочеше право в гърдите му.
	Гледаха се напрегнато.
	Така измина една дълга секунда. После тя пъхна оръжието си в кобура и промърмори:
	— Трябва да разчистим труповете. Аз съм с лодка. Хайде, раздвижи се.
	Мечо я гледаше, без да помръдне.
	Тя повдигна едно от телата и изпъшка.
	Мечо продължаваше да стои неподвижен.
	— Казах да действаш! — процеди тя, извивайки глава да го погледне.
	— Ти ли ме предупреди? — с мъка преглътна той.
	— Че кой друг? — отвърна тя.
	Той прибра пистолета и ножа и се залови да й помага.


	76

	Пулър надникна иззад дървото и огледа околността с прибора за нощно виждане. Беше избрал наблюдателния си пункт със същото внимание, с което подбираше позициите си по време на бой. Това означаваше максимална площ за наблюдение при минимално излагане на опасност.
	Карсън отпи глътка минерална вода от бутилката, която държеше в ръце. Беше топла и блудкава, пропита с отвратителната миризма на сяра.
	Минаваше два след полунощ. Бяха тук вече три часа.
	Той седна до нея.
	— Забеляза ли нещо? — тихо попита тя.
	Той поклати глава, но продължи да оглежда околността.
	— Колко още ще чакаме?
	— Колкото е нужно, генерале — обърна се да я погледне той. — Тези неща не стават по програма.
	— Значи цяла нощ?
	— Съмне ли се, тръгваме. Те няма да предприемат нищо през деня, дори и на това изолирано място.
	— Какво правят според теб?
	Пулър сви рамене и се облегна на дървото, но тялото му остана напрегнато, готово за действие.
	— Пренасят дрога. Оръжие. Мексиканските наркокартели измъкнаха бизнеса от ръцете на колумбийците. Но заливът продължава да гъмжи от трафиканти.
	— В такъв случай може да стане напечено, а ние не разполагаме с достатъчно огнева мощ.
	— В момента провеждаме разузнаване и нищо повече. Без участие в конфликти. Каквото открием, ще го предадем на съответните власти.
	— Няма как да избегнем конфликта, ако бъдем засечени.
	— Такива са рисковете на бойното поле.
	— Най-вече на американска територия. За съжаление, лекторите във Военната академия не споменават нито дума за това.
	— А може би трябва.
	— Прав си. Ще повдигна въпроса където трябва. Разбира се, ако оцелея след твоите авантюри.
	Замълчаха.
	— За какво си мислиш? — попита след известно време Карсън.
	Пулър не я погледна. Наистина мислеше за нещо, което му бе хрумнало, когато погледна часовника си там, пред скривалището на Гриф Мейсън. Колкото повече неща откриваше, толкова по-силни ставаха подозренията му. Това не го натъжи, а по-скоро го ядоса. Но Пулър знаеше, че ще успее да овладее този гняв. Още при първата възможност.
	— За куп неща — отговори на въпроса й той.
	Карсън понечи да каже нещо, но той сложи ръка на устата й и изсъска:
	— Лягай долу!
	Няколко секунди по-късно тя долови това, което изострените сетива на Пулър вече бяха регистрирали.
	Камионът пълзеше по черния път зад дърветата. Така измина стотина метра по посока на брега, после отби и спря на малката площадка, която вече познаваха. Двигателят замлъкна. Неколцина мъже скочиха от каросерията. Пулър вдигна показалец да й покаже, че отсега нататък трябва да комуникират единствено с жестове и мимики. Тя кимна.
	Проснал се по корем на пясъка, Пулър даде максимално увеличение на прибора за нощно виждане и го насочи към камиона, който се намираше на стотина метра от наблюдателния им пост.
	Отначало си помисли, че камионът ще бъде посрещнат от друго превозно средство, но бързо разбра, че в това няма никакъв смисъл. Тайната среща между два камиона на това изолирано място би била напълно лишена от логика. Трансферът със сигурност можеше да стане много по-лесно и по-спокойно в някой от крайпътните складове.
	Единствената причина за появата на превозното средство тук, в близост до брега, беше евентуална доставка по море.
	Само минута по-късно получи доказателство за правотата на това разсъждение.
	Пърпоренето не беше силно, но водата е отличен проводник на звука. Трийсет секунди по-късно Пулър беше в състояние да долови очертанията на плавателния съд и веднага разбра, че става въпрос за гумена лодка с извънбордов двигател. Тип амфибия, използвана някога и от рейнджърите.
	Лодката се насочи към брега и той забеляза, че е пълна с хора. Прекалено много за толкова малък плавателен съд.
	Карсън докосна ръката му и махна в обратна посока, към сушата. Мъжете от камиона енергично прекосяваха пясъчната ивица по посока на прибоя.
	В момента би дал мило и драго за една инфрачервена камера, с която да заснеме предстоящите събития.
	Започнаха да свалят хората от лодката. Когато стъпиха на суша, Пулър видя, че всички са с вързани ръце и лепенки на устата.
	Освен това бяха облечени в различни по цвят тениски.
	Вдигна прибора на челото си и установи, че са сини, зелени и червени.
	Усети леко стискане на лакътя и се обърна да проследи погледа на Карсън, която гледаше през рамото му. Очите й се спряха върху лицето му, но той поклати глава и отново насочи вниманието си към събитията на брега.
	Подкараха пленниците към камиона, където чакаха двама въоръжени мъже.
	Междувременно лодката изчезна, но веднага се появи друга. Сценарият се повтори и с втората група пленници.
	А също с третата и четвъртата.
	После всичко утихна. Хората бяха набутани в покритата каросерия на камиона, а тримата посрещачи се качиха в кабината.
	— Какво ще правим сега? — прошепна Карсън.
	В главата му се въртеше абсолютно същият въпрос.
	_Какво ще правим сега?_
	— Трябва да се обадим в полицията — добави Карсън. — Веднага.
	— Не — поклати глава Пулър.
	— Ти луд ли си? — учудено го изгледа тя. — Тези хора бяха пленници, Пулър!
	— Видях.
	— Значи трябва да повикаме ченгетата!
	— Още не.
	— А кога според теб ще е подходящо?
	Пулър погледна след отдалечаващия се камион и се надигна.
	— Да вървим — рече той.


	77

	Опитваше да се държи на максимално разстояние, но без да го губи от погледа си.
	Нещо доста трудно, защото фарове по това време на нощта и на това уединено място положително щяха да направят опасно подозрителни онези типове в камиона.
	Карсън или зяпаше в стоповете пред тях, или се извръщаше към Пулър и начумерено изучаваше лицето му.
	— Все още не разбирам тактиката ти — каза тя. — Ако за такова нещо не викаш полиция, за какво изобщо би могъл да се обърнеш към тях?
	Пулър не отговори. Очите му останаха приковани в камиона, който бавно преодоляваше завоите на черния път, ограден с дървета. Все едно че бяха в гора. Близкият океан напомняше за себе си единствено с лекия полъх на соления вятър.
	— Добре планирана операция — обади се най-сетне той. — Отдалечено място, посред нощ. Докарват ги по вода и ги прехвърлят в камиона.
	— Е, и?
	— Според теб от колко време го вършат?
	— Нямам идея.
	— Да речем, три-четири пъти седмично? А може би седем дни в седмицата?
	— Едва ли. Ние просто извадихме късмет.
	— Никой не вади чак толкова голям късмет.
	— Накъде биеш?
	— Може би леля ми или семейство Стороу са станали свидетели на операцията.
	— Може би.
	— Леля ми беше съвестна гражданка, Стороу — също. Истинска опора на обществото.
	— Допускам, че са били такива — кимна Карсън.
	— Мислиш ли, че тези солидни възрастни граждани не са се обърнали към полицията, ако са видели това, което видяхме ние?
	Карсън понечи да отговори, после спря.
	— Искаш да кажеш, че са съобщили в полицията, но не е последвало нищо?
	— По-скоро е последвало. Избили са ги.
	— Допускаш, че полицията също е в играта?
	— Не виждам как може да се провежда подобна операция, дори и само веднъж седмично, без подкрепата на ченгетата. Достатъчно е патрулът да зърне светлинка в морето, да се натъкне на камиона или просто да се разходи по брега.
	— А те са се подсигурили, така ли?
	— Току-що видяхме четири гумени лодки, които не могат да пътуват надалече. Това означава, че са ги спуснали от по-голям съд, закотвен някъде наблизо. Преброих осемдесет души, които слязоха от тях и в момента са затворени в онзи камион. Тук става въпрос за сериозно оборудване, финанси и жива сила. Следователно и печалбата е голяма.
	— Голяма, колкото от търговията с дрога и оръжие, както спомена преди малко?
	— Тук говорим за живи хора, генерале. Никаква дрога, никакво оръжие.
	— А може би ги използват за мулета?
	— Вероятно — кимна Пулър. — Но присъствието на млади жени говори за проституция, а на здрави и зрели мъже — за робски труд.
	— Робски труд? В Америка?
	— А защо не?
	— Нали сме водили тежка и продължителна Гражданска война, за да се отървем от това зло?
	— Ако злото носи достатъчно големи печалби, то се възражда. Като тумор, захранен от свежи потоци кръв.
	— По дяволите, Пулър! Наистина ли мислиш, че става въпрос за подобно нещо?
	— Каналът си е канал. Може да бъде използван за най-различни цели.
	— А полицията?
	— Тя също е част от уравнението. Парадайз е богата туристическа дестинация и никой не иска да клати лодката. Вероятно ченгетата вземат пари, за да гледат в обратна посока. А може би целият град се храни от този канал!
	— Не мога да повярвам — поклати глава тя.
	— То не е за вярване. Но ако аз съм на мястото на тези типове, не бих допуснал някое заблудено ченге да провали цялата мащабна операция.
	— Значи става въпрос за хора на високо място. Бълок?
	— Може би. Изненадах се колко бързо ми стана приятел.
	— Но кой ръководи конкретната операция?
	— Бих заложил на богаташа с взривеното бентли.
	— Лампърт? Откъде накъде?
	— Направих си труда да го проверя. Натрупал е състояние, което впоследствие губи. След това трупа друго, което няма как да проверя. Освен това чука камериерките си. Които може би изобщо не са камериерки, а робини в „плантацията“ му.
	— Добре, да речем, че е той. Но защо ще му взривяват колата?
	— Може би е ядосал един тип, който носи обувки четирийсет и седми номер.
	— Какви обувки, какъв четирийсет и седми номер?
	Пулър й разказа за отпечатъците в градинката пред къщата за гости.
	— Това е същият човек, който ми спаси задника оная вечер — добави той. — Не мисля, че го направи от любезност, и може би вече съжалява. Но не се съмнявам, че именно той е захапал Лампърт. Работи във фирма за ландшафтна поддръжка. Готов съм да се обзаложа, че обслужва именно имението на Лампърт.
	— А защо иска да му навреди?
	— Нямам представа. Може би съм се вторачил в погрешна посока. Но мъже с неговите умения се срещат много рядко. Не мога да повярвам, че е дошъл тук да стриже трева.
	— Какво правим с цялата тази информация? Да се свържем с Пентагона, с АБН или с Граничния патрул?
	— Все още не знаем достатъчно — поклати глава Пулър. — Ако разлаем кучетата, а те си имат достатъчно очи и уши в този град, никога няма да получим доказателствата, които биха ги ликвидирали. Просто ще изчезнат и няма да се върнат повече.
	— Когато разберем къде отива този камион, може би ще получим доказателствата, за които говориш — отбеляза Карсън.
	Пулър внезапно натисна газта и тахото полетя напред.
	— Какво правиш? — извика тя. — Ще ни видят!
	— Вече са ни видели.
	— Какво?!
	— Два автомобила зад нас, които приближават като танкове „Ейбрамс“.
	Тя рязко се обърна и действително видя двата чифта фарове, които бързо ги настигаха.
	— По дяволите! — изруга тя и измъкна пистолета си.
	— Ниска ефективност от това разстояние и тактическа разстановка — поклати глава Пулър. — По-добре вземи пушката ми и се прехвърли отзад. Аз ще сваля стъклото. — Очите му се заковаха в огледалото за обратно виждане. — Петдесет метра. Цели се в предното стъкло и радиатора.
	— Разбрано — кимна тя, докато се прехвърляше на задната седалка.
	Пулър натисна бутона за сваляне на задното стъкло. Тя извади пушката навън и я опря на багажника, после изведнъж вдигна глава.
	— Ами ако тези отзад са от полицията или ФБР?
	В същия момент стъклото се пръсна на ситни късчета.
	— Не мисля — отвърна Пулър. — Какво чакаш още? Стреляй!
	Карсън вкара пет куршума в предното стъкло и радиатора на първия автомобил. Той се люшна встрани, а от предницата му започна да излита пара.
	Тя стреля още два пъти. Надупченото предно стъкло отлетя встрани. Водачът се беше привел напред, борейки се да задържи колата на пътя. Напразно. Машината кривна и заора в канавката.
	— Едната кола е аут! — докладва задъхано тя.
	— Не бързай да се радваш! — изръмжа Пулър.
	От облаците пара изскочи вторият автомобил — голям и тежък джип, който бързо ги настигаше.
	Тези хора не се шегуваха.
	Двамата стрелци, надвесени от прозорците, ги засипаха с куршуми.
	Лявата задна гума на тахото гръмна.
	— Пулър! — изпищя Карсън.
	— Знам — отвърна той, докато се бореше с кормилото, за да задържи колата на асфалта.
	Карсън стреля още веднъж, после спря.
	— Продължавай! — изкрещя Пулър.
	— Пушката засече!
	— Мамка му! — изръмжа Пулър и погледна в огледалото. Джипът бързо се приближаваше. Освен спуканата гума бяха получили пробойна в резервоара. Доказателство за това беше стрелката за горивото, която стремително падаше към нулата.
	— Губим гориво — изкрещя Карсън. — Цялата кола вони на бензин!
	— Улучили са резервоара — поясни Пулър.
	Тя се обърна и ужасено потръпна. Джипът беше на метър-два зад тях. Предницата му всеки момент щеше да се забие в тахото. После изведнъж изостана. Тя зърна причината за това и моментното облекчение отстъпи място на ужаса.
	— Пулър!
	— Какво?
	— Имат РПГ!
	Човекът до шофьора се беше показал през прозореца с ръчния противотанков гранатомет на рамо. Онзи зад него му помагаше да стабилизира оръжието.
	Това беше причината да изостанат. Да избягнат експлозията на кота нула, когато тахото се превърне в огнено кълбо.
	Карсън се смъкна на седалката в мига, в който мъжът натисна спусъка. Слава богу, че се държеше здраво, тъй като в същия момент Пулър рязко нави волана наляво.
	Тахото се разтресе, но се подчини. Ракетата профуча вдясно от него и се взриви сред близките дървета.
	Замаяната Карсън падна между седалките. Тежката машина излезе от пътя и се заби в плиткия склон. Задната врата рязко се отвори. Една силна ръка я прихвана през кръста и я измъкна навън.
	В следващия миг Карсън и Пулър бягаха с всички сили, за да спасят живота си.


	78

	Общият им арсенал възлизаше на два пистолета и една блокирала пушка.
	Пулър поведе Карсън към една от близките дюни, която предлагаше несъвършено, но все пак достатъчно прикритие. Тропотът на приближаващи се крака ги накара да се спогледат.
	— Положението е напечено — обяви Карсън.
	— Били сме и в по-напечено — отвърна Пулър, докато проверяваше пистолетите. — Ще им трябва известно време да ни открият.
	— Но ще ни открият, нали?
	— Да.
	— И ще имат преимущество в огнева мощ и жива сила.
	— Със сигурност сме в по-неизгодна позиция.
	— Това няма значение. Налага се да помисля как да стигнем върха на хранителната верига.
	— Да ти имам самочувствието.
	Карсън погледна телефона си.
	— За съжаление, няма обхват и не мога да повикам кавалерията.
	— Знам — кимна Пулър — И моят няма обхват. — Приведе се към земята и започна да се оглежда. — Ще ни трябва по-висока позиция.
	— Боецът винаги търси по-висока позиция.
	Той се обърна да я погледне, преценявайки дали да й зададе следващия си въпрос.
	— Имаш ли нещо против да изпълняваш заповедите на един доброволец в армията?
	— Мисля, че при създалата се ситуация трябва дори да настоявам за това — отвърна с вяла усмивка тя. — Твърде дълго съм седяла на блуза. Твоите бойни ботуши са по-свежи от моите.
	Той избърса потта от челото си и подхвърли:
	— Ще можеш ли сама да задържиш тази позиция?
	Вместо отговор тя се покатери на върха на дюната, огледа брега и се спусна обратно.
	— Ако разполагат с още едно РПГ, не. Бих могла, ако нещата опрат до обикновена престрелка. Поне за десет минути — разбира се, при пестеливо използване на мунициите.
	— Ще ми трябват по-малко от десет минути — кимна Пулър. — Освен това ще ти оставя и двата пистолета.
	— Какво си намислил?
	— Да заема високата позиция.
	— Като снайперист? Но пушката засече.
	Пулър прещрака затвора, огледа механизмите за стрелба и ги обяви за годни.
	— Мислиш ли, че някой е чул? — попита тя. — Все пак имаше стрелба и силна експлозия, а не сме чак толкова далече от града.
	— Напротив, далече сме. Трябва да отчитаме и шума на прибоя.
	— Ясно.
	— Ще се справим, генерале.
	— Нямам съмнения в това, като всеки боец. Желая ти късмет.
	— Ще ни трябва и нещо повече от късмет.
	— Разчитам, че ще се върнеш, Джон — докосна ръката му тя.
	— Само едно нещо може да ме спре.
	Карсън отлично знаеше какво е това нещо.
	Смъртта.
	Пое си дълбоко въздух и кимна.
	— Ясно.
	Пулър преметна пушката през рамо и изчезна.
	Карсън премигна от изненада. В един момент беше тук, после просто го нямаше. Забележително постижение за мъж с неговите габарити.
	Все пак е рейнджър, помисли си тя. На това са го обучавали.
	Пъхна пистолета на Пулър отзад на гърба си, стисна личния си глок и издърпа затвора. После пропълзя в импровизираното си укритие малко под върха на дюната. Сега най-важното беше да остане невидима. Не могат да те убият, ако не те хванат на мушка, нали?
	Беше убедена, че ще задържи достатъчно дълго пясъчната си позиция — разбира се, при престрелка с пистолети. Но това би означавало само да отложи неизбежното.
	После щеше да умре.
	А ако изстреляха още една ракета, от нея щяха да останат само микроскопични късчета органична материя.
	Тя се прекръсти, зае позиция и вдигна пистолета.


	79

	Пулър огледа бойното поле и си избра висока позиция. Сега му оставаше само да се добере до там. „По най-бързия начин“, според отдавна възприетата военна терминология.
	От опит знаеше, че това лежи в основата на всяка победна стратегия.
	Когато противникът има предимство в огнева мощ и жива сила, най-важното е да го удариш бързо и на много места. С надеждата да го объркаш и да му отнемеш тактическото предимство, ако има такова. А след това да се оттеглиш и да се подготвиш за следващия удар.
	Пулър нямаше нищо против объркването на врага, но предпочиташе да го ликвидира изцяло.
	Намери стратегическата позиция и ловко се покатери на близкото дърво. Краката му потърсиха опора в чатала между дънера и някакъв дебел клон. Погледна през оптическия мерник на пушката и направи необходимите корекции, отчитайки посоката на вятъра, разстоянието до мишената и още няколко второстепенни фактора.
	Мъжете бяха шестима, разделени на групички по трима. Придвижваха се във V-образна формация — водачът най-отпред, останалите двама отзад и леко встрани. От позицията му на дървото приличаха на стрели, които напредват през пясъка. Очевидно имат някакво понятие от военна тактика, помисли си той. Но недостатъчно за това, което предстоеше. Огледа пространството зад щурмоваците, опитвайки се да открие евентуални подкрепления. Нямаше никакво намерение да повтаря грешката, която беше допуснал в „Сиера“.
	Подкрепления нямаше. Готвеха се да атакуват с цялата си налична мощ един малоброен противник.
	Тактиката на Пулър вече беше обмислена. Нямаше намерение да съсредоточи усилията си само върху първия изстрел. Вместо това набеляза четири хода напред, както е в шахмата. По двама от всяка щурмова група. При успех силите щяха да бъдат изравнени, двама срещу двама. Огледа позицията на Карсън под върха на дюната. Тя положително беше засякла приближаващия се враг, но изчакваше неговия първи удар. А след това знаеше какво да прави просто защото беше войник като него. На бойното поле звездите и нашивките нямаха никакво значение. Бяха просто двама бойци, обучавани да побеждават врага.
	Погледна към океана и веднага видя светлините, които се приближаваха към брега. Червени и зелени, като на всеки плавателен съд, който се движи през нощта.
	Може би това е подкреплението, изпратено от закотвения някъде в залива кораб. Което означаваше, че сухоземната схватка трябва да приключи максимално бързо.
	Изпусна въздуха от гърдите си, нагласи психологическия си барометър на нула, за да предотврати евентуалното потрепване на мускулите, а след това хвана първата мишена в кръстчето на лазерния мерник.
	_Бум_.
	Номер едно падна.
	_Бум_.
	Номер две се свлече на пясъка.
	Предварително беше изчислил поведението на останалите четирима след ликвидирането на водачите.
	Разпръснаха се. Но по предвидим начин.
	_Бум_.
	Номер три рухна по очи с голяма дупка в гърдите, причинена от куршум 7,62 натовски стандарт.
	_Бум_.
	Този път изстрелът дойде от армейски глок.
	Номер четири падна на пясъка и не помръдна повече.
	Карсън продължаваше да натиска спусъка, изпразвайки пълнителя си вляво и вдясно от нападателите — единствените посоки, които имаха значение, защото пречеха на движението им.
	После захвърли глока и измъкна пистолета М11 на Пулър, но не натисна спусъка.
	Двамата оцелели успяха да намерят прикритие някъде по средата между нея и Пулър.
	Самият Пулър беше доволен, защото получи горе-долу това, което беше пожелал.
	Сега бяха двама на двама.
	Единствената неизвестна величина беше лодката в морето.
	За да стане известна, той просто трябваше да прибегне до играта на изчакване. Докато онези двамата си изпуснат нервите и хукнат да бягат.
	Но бягството им щеше да приключи бързо.
	Той щеше да повали единия, а Карсън — другия.
	Проклетата лодка обаче се приближаваше твърде бързо, за да си играят на чакане.
	Погледна надолу в момента, в който Карсън погледна нагоре. Не беше сигурен, че го вижда без прибора за нощно виждане на собствената му глава, но явно беше чула пърпоренето на извънбордовия двигател.
	Плъзна се по ствола и безшумно се приземи в пясъка.
	След минута беше при Карсън.
	— Останаха двама — обяви той.
	— Да — кимна тя. — Но подкреплението им идва по вода.
	— Видях го.
	— Какво правим сега? Онези двамата са между нас и пътя.
	— Значи трябва да отстраним препятствието.
	— Нямаме време за стандартната маневра „клещи“.
	— Какво предлагаш, генерале?
	— Това означава ли, че отново поемам командването?
	— По принцип старшият по чин винаги командва. Преди малко ти ми отстъпи това право, но сега то отново се връща при теб.
	— Фалшива маневра, следвана от директен удар — огледа се тя. — Бърз и решителен.
	— Добре — кимна той. — Аз ще се погрижа за фалшивата маневра.
	— Аз съм на обратното мнение, защото ти си по-добър с пушката.
	— Изобщо няма да я използваме, защото отблизо не върши работа — поклати глава той. — Ще се задоволим с пистолетите. Доколкото ми е известно, ти редовно поддържаш форма на стрелбището.
	— Откъде знаеш?
	— Преследваш втора звезда. Едва ли ще си позволиш да бъдеш спряна от такава дреболия.
	— Признавам, че съм много добра на разстояние под двайсет и пет метра — каза тя.
	— Значи сме в комфортната ти зона.
	— Но онзи, който прави фалшивата маневра, ще привлече огъня върху себе си.
	— Нали това е целта?
	Тя втренчено го погледна.
	— Наистина ли си бил доброволец при всички онези кошмарни акции в Ирак и Афганистан?
	— Там всички акции са опасни.
	Пулър се обърна към морето. Лодката беше почти до брега.
	— Времето ни изтича — предупреди той.
	— Тогава да действаме.


	И нещата се получиха.
	Почти перфектно.
	Така и трябваше да бъде, защото в противен случай щяха да имат сериозни проблеми.
	Пулър зае позиция на петнайсет метра вляво от мишените, които бяха прибегнали до познатия трик със завръщане на първоначалната си позиция. Това увеличаваше шансовете им за точна стрелба, но същевременно ги превръщаше в открити мишени за стратегията, избрана от Карсън.
	Тя зае позиция за атака на пет метра вляво от Пулър, залегна в пясъка и опря тежкия M11 на някаква отдавна мъртва раковина. Виждаше обстановката абсолютно ясно благодарение на прибора за нощно виждане, който й отстъпи Пулър.
	Сега оставаше Пулър да осъществи както трябва маневрата за отвличане на вниманието.
	И той успя. Почти.
	Едрото му тяло полетя напред в някакво на пръв поглед безсмислено усилие, маневрирайки на зигзаг, сякаш преодоляваше минно поле.
	Двамата мъже почти веднага откриха огън.
	Но Пулър беше избрал подходящия ъгъл много добре и противниците бяха принудени да напуснат укритието си за по-добър прицел.
	Карсън стреля четири пъти. Нито един от компактните куршуми за близък бой не пропусна целта си.
	Два от тях потънаха в торса на първия мъж, другите два улучиха партньора му на абсолютно същото място.
	Мъжете се проснаха на пясъка.
	Но същото сполетя и Пулър.


	80

	— Джон! — изпищя Карсън и хукна по пясъка към него. Достигна го за секунди, но той вече се беше надигнал на коляно.
	— Къде? — машинално попита тя.
	— Левият хълбок. Има и изходна рана. Първият, който стреля. Явно разбира от преграден огън.
	— Дай да проверя изходната рана!
	Тя вдигна ризата му и започна да го опипва. Откри и входната и изходната рана.
	— Доста кървиш.
	— Ще се оправя.
	— Трябва ти болница.
	— Не споря. Но в големия сак в тахото има и аптечка. Ще се превържа.
	— Аз ще те превържа, Пулър.
	Той погледна над рамото й.
	— Добре, но в момента трябва да залегнеш, да заредиш и да се обърнеш.
	Тя трепна, но само за миг.
	— Лодката?
	— Лодката — кимна той.
	— Мамка му!
	Тя се обърна и видя това, което беше видял той. Лодката беше опряла брега. Празна.
	— По всичко личи, че противникът вече се е разгърнал — промърмори Пулър.
	— Не е спасителна. Вероятно става въпрос за по-малко хора.
	— Всяко число над две е проблем. Освен това и ние не сме в добра форма.
	— Ще се справиш ли? — попита тя.
	— Не ме прострелват за пръв път.
	— Знам.
	Пулър смъкна ризата и я уви около кръста си, за да ограничи кръвотечението. После грабна пушката и се изправи.
	— Колко патрона имаш? — попита той.
	— Десет. А ти?
	— Пет и съм извън играта.
	— Как ще го направим?
	— Издирване и унищожение. Аз отляво, ти отдясно. Чуеш ли, че откривам огън, стреляш по същата цел. Аз ще направя същото.
	— Трябва да пестим мунициите.
	— Напротив, генерале. Трябва да убиваме всичко, което се мерне пред очите ни. А след това, ако се наложи, ще влезем и в ръкопашен бой.
	— Един удар в раната и си аут — отбеляза тя.
	Пулър се обърна да я погледне.
	— Ще понеса повече от един удар — тихо отвърна той.
	Тя понечи да възрази, но видя окървавената му риза и устата й се затвори.
	Разделиха се. Карсън тръгна към водата, а Пулър — в обратна посока. Когато дистанцията помежду им стана петнайсет метра, двамата се обърнаха и започнаха да се прокрадват напред, оглеждайки се във всички посоки.
	Пулър усети миризмата и спря.
	Сяра.
	Идваше от негово дясно, което за Карсън означаваше ляво. Враговете бяха директно пред него. Лекият ветрец донесе до ноздрите миризмата на дрехите им.
	После изведнъж осъзна какво означава това. И те излъчваха абсолютно същата миризма. Която щеше да стигне до противника при първата смяна в посоката на вятъра.
	— Долу! — изкрещя той почти едновременно с трясъка на първите изстрели.
	Просна се по корем на пясъка, но не отвърна на огъня. Разполагаше само с пет патрона и не възнамеряваше да ги използва, преди да фиксира ясна мишена.
	Оставаше му само да се надява, че Карсън е чула предупреждението му навреме.
	Замръзна на място и зачака. Сърцето му блъскаше неистово.
	Искаше му се да повика Карсън, но това нямаше да им донесе нищо друго освен нови неприятности. Вече беше дал да се разбере, че са повече от един.
	Напрегна поглед, разделяйки местността пред себе си на отделни квадранти. Карсън със сигурност щеше да види повече от него благодарение на прибора.
	Реши да копира действията й, каквито и да са те.
	В следващия миг я зърна да пълзи по корем. На броени метри от прибоя, който заглушаваше всичко.
	Той стори същото. Тя обаче увеличи скоростта, принуждавайки го да прави върховни усилия, за да не изостане. Почти веднага разбра какви са намеренията й: да стигне първа и да поеме върху себе си атаката или контраатаката на врага още преди самият той да излезе на позиция.
	— Зарежи това! — изръмжа полугласно той и удвои усилията си.
	Няколко секунди по-късно всичко свърши. Карсън скочи на крака и се прицели.
	Появил се частица от секундата по-късно, Пулър стори същото. Дулото на пушката описа светкавичен полукръг и се закова върху мишената.
	Един пистолет беше насочен в гърдите на Карсън.
	Друг в гърдите на Пулър.
	Насреща му беше Мечо.
	Криси Мърдок стоеше срещу Карсън.
	Двамата мъже се разпознаха в една и съща секунда.
	Карсън и Мърдок нямаха това предимство.
	— Кои, по дяволите, сте вие? — изръмжа Пулър.
	Мечо го гледаше мълчаливо с пръст на спусъка.
	Мърдок не отделяше поглед от Карсън. Дулата на пистолетите им бяха на два метра едно от друго.
	— А кои, по дяволите, сте вие? — попита Мърдок.
	— Бригаден генерал Джули Карсън от армията на САЩ — представи се Карсън.
	— Специален агент Джон Пулър, Отдел за криминални разследвания към армията на САЩ — последва примера й Пулър.
	Мечо не го изпускаше от очи.
	Пулър също.
	— А сега кажете кои сте вие! — заплашително викна той.
	Мечо продължаваше да мълчи и той се извърна към Мърдок.
	— При последната ни среща ти беше по хавлия в имението на Лампърт и доколкото разбрах, се казваш Кристин Мърдок.
	— Работен псевдоним — отвърна тя. — Истинското ми име е лейтенант Клаудия Диас от Националната полиция на Колумбия. Присъствието ми тук е свързано с провеждането на съвместна операция между нашите две страни.
	— С каква цел?
	— Борба с нелегалния трафик на хора. Операцията е одобрена от вашия Държавен департамент.
	— А той? — попита Пулър и махна с ръка към Мечо.
	— Той ми помага.
	— Не ми прилича на колумбиец.
	— Защото не съм — остро отвърна Мечо.
	— Преди две вечери ми спаси живота — уточни Пулър. — Защо?
	— Не ми хареса разстановката. Твърде много хора срещу един.
	— Знаеше ли кой съм?
	Мечо поклати глава.
	— А защо й помагаш? — кимна към жената Пулър.
	— Това си е моя работа.
	— Не е ли време да се идентифицираме? — обади се Карсън.
	Тя, Диас и Пулър извадиха служебните си значки.
	Мечо не извади нищо.
	— Откъде си? — попита го Пулър.
	— Не съм от тук.
	— Ненужно усложняваш нещата.
	— Това не е мой проблем.
	— Бяхме нападнати от половин дузина крадци на роби — поясни Диас.
	— Какво съвпадение — рече Карсън. — Ние също.
	— Но сте оцелели.
	— Както и вие.
	— Изхвърлихме труповете в океана. Препоръчвам ви да сторите същото.
	— Защо?
	— За да прикрием следите си и да не изпуснем едрата риба.
	— Страхувам се, че вече сте я изпуснали — поклати глава Пулър. — Камионът с пленниците замина.
	— Мамка му! — изсъска Диас и първа прибра оръжието в кобура си.
	Карсън стори същото.
	Но мъжете не помръднаха. Пистолетите им останаха насочени един в друг.
	— Свободно, Мечо — подвикна Диас. — Ясно е, че нямат нищо общо с трафикантите на хора.
	— Свали оръжието, Пулър — обади се и Карсън.
	— Той да го свали пръв!
	— Няма да стане! — изръмжа с блеснали очи Мечо. Жените си размениха многозначителни погледи.
	— Мъже! — въздъхна Диас. — Винаги имат излишък от…
	— Тестостерон — довърши вместо нея Карсън и я погледна очаквателно. — Ще го направим ли?
	Диас кимна.
	После с два скока се озоваха между Мечо и Пулър.
	— Долу оръжията — изкомандваха в един глас те.
	Лишени от избор, Пулър и Мечо бавно свалиха пистолетите си.
	— Ти си ранен! — извика Диас, която едва сега видя окървавената риза на Пулър.
	— Май да — отвърна той. — А вие двамата ще трябва да запълните някои празноти…
	— Нямаме време — поклати глава Диас. — Камионът се е измъкнал и те вече знаят какво се е случило. Това означава, че незабавно ще прекратят операцията, а ние ще изпуснем и малкото улики, до които сме се добрали.
	— Май наистина нямаме време, а? — подхвърли Пулър, заковал поглед върху лицето на Мечо. — Надявам се, че си достатъчно як, за да смениш една спукана гума…


	81

	Докато Карсън и Диас превързваха раните на Пулър, Мечо не само смени гумата на тахото, но успя да запуши и дупката от куршум в резервоара.
	— Направихме каквото можем, но ще ти трябва истински лекар — предупреди Карсън.
	— Права е — добави Диас.
	Пулър навлече ризата си и ги изгледа поред.
	— Добре — кимна той. — Първо хващаме лошите, а след това отивам да ме зашият. Става ли? — Извърна се към Мечо. — Ти свърши ли?
	Едрият мъж затегна последната гайка и се изправи с щангата в ръка.
	— Аз ще карам — обяви той.
	— Не, аз ще карам — поклати глава Пулър. — А ти ще ми показваш пътя.
	Жените седнаха отзад и се заеха да почистват и зареждат оръжията си.
	Мечо се настани до Пулър и му обясни как да стигне до склада.
	— Ще можеш ли да се сражаваш с тази рана? — попита той, без да го поглежда.
	Във въпроса му нямаше съчувствие, а и Пулър не очакваше такова. Човекът просто искаше да знае какво е физическото му състояние. За да бъде сигурен дали може да разчита на него при сражение, или ще се наложи да компенсира.
	На негово място Пулър би сторил абсолютно същото.
	— Взех си болкоуспокоително от запасите в сака — отвърна той. — Мога да стрелям и да се бия, мога да понасям изпитания. Не се безпокой за мен, ще се справя.
	— А жената с теб? Тя ще се справи ли?
	— А твоята? — контрира Пулър.
	— Винаги ли си толкова любезен?
	— Дори не знам кой си — поклати глава Пулър. — Толкова по въпроса с любезността.
	— Диас ще се справи.
	— Карсън също.
	В продължение на цяла минута пътуваха в мълчание. Единственият шум в купето беше потракването на оръжията, идващо от задната седалка.
	— Казвам се Гаврил — промълви най-сетне Мечо. — Това е истинското ми име. Фамилията ми няма да ти говори нищо. А иначе всички ме наричат Мечо.
	— Ти си българин — рече Пулър.
	— Откъде знаеш?
	— Преди години се сражавах в Ирак редом с българи. Страхотни бойци, а и много издържат на пиене. Няма им нищо, когато войниците от другите националности вече са под масата. Включително и руснаците.
	— Руснаците ценят водката повече от златото — усмихна се Мечо. — Но на практика тя е парфюмирана вода и нищо повече. Няма как от нея да ти поникнат косми на гърдите.
	— Служил ли си в армията?
	— Да, преди време — помръкна усмивката на Мечо. — Но после нещата се промениха.
	— Кои неща?
	И двамата не забелязаха, че Карсън и Диас бяха приключили с работата си и напрегнато слушаха.
	— Ами България вече не беше част от съветската империя. Но някои неща си останаха същите. Аз обичам страната си. Тя е красива, хората са добри. Работливи са и свободолюбиви. Което съвсем не може да се каже за някои от лидерите й. Те изобщо не заслужават уважението на народа. Иначе казано, можеше да ти се случи нещо, ако не си затваряш устата.
	— Бил си в затвора?
	— Защо ми задаваш такъв въпрос? — косо го стрелна Мечо.
	— Защото Съветският съюз много си падаше по затворите и лагерите. А България дълго време беше негов сателит.
	— Да — неохотно призна Мечо. — Може би по-дълго, отколкото искам да си спомням.
	— А как се озова тук, за да преследваш търговците на роби?
	— Аз съм от едно селце в югозападната част на страната. В планината Рила е. Далече е от големите градове. Трудолюбиви сме, работим здраво, а външни хора почти не идват. Семейството ми и до днес живее там.
	— Но все пак са се появили външни хора, нали?
	Мечо кимна и извърна глава към страничното стъкло, за да скрие сълзите в очите си.
	— Да, появили се. По това време аз не бях там. Дошли с обещания за по-добър живот на младите. Образование, работа, все хубави неща. Събрали около трийсетина… — замълча за момент, после добави: — Сред тях била и най-малката ми сестра. Ние сме голямо семейство, а тя е много по-малка от мен. Когато е заминала, беше едва на шестнайсет. — Нова пауза. — Всъщност, не когато е заминала, а когато са я _отвлекли_…
	— Били са събирачи на роби — вметна Пулър.
	— Да — кимна Мечо. — Твърдо убедени, че едно планинско селце в България няма как да отмъсти за злото, което са му причинили. Нямаше ме, иначе нямаше да позволя това да се случи. Но аз съм обиколил половината свят и съм виждал какво ли не. За разлика от съселяните ми, които са добродушни и доверчиви. Прекалено доверчиви. Когато се върнах и научих какво е станало, реших да издиря сестра ми и останалите.
	— Как се казва тя?
	Въпросът беше зададен от Карсън, която се приведе напред и сграбчи широкото рамо на Мечо.
	— Рада. Ето я…
	Мечо извади снимката и я подаде назад.
	— Какво хубаво момиче! — възкликна Карсън, а Диас кимна в знак на съгласие.
	— Не прилича на останалите от фамилията — обяви с равен глас Мечо. — Всички те са като мен — едри и грозни.
	— Ти не си грозен, Мечо! — пламенно възрази Диас. — Ти си човек, който се опитва да постъпи правилно. Няма нищо по-красиво от това!
	— И я проследи чак до Лампърт, така ли? — попита Пулър.
	Мечо не отговори, заковал поглед в снимката на момичето, която Карсън му върна.
	— От това, което ми разказа, разбрах, че по-скоро е подходил от обратната страна — обади се вместо него Диас. — Чрез Стивен Рохас.
	— Рохас ли? — възкликна Карсън. — Този човек е в списъка ни за най-издирваните престъпници! В един момент дори беше обявен като заплаха за националната сигурност! И той ли е забъркан в това?
	— Той събира стоката, тоест хората, а след това ги прехвърля в Щатите — поясни Диас. — После ги поема Лампърт, който има купувачи навсякъде. Именно Лампърт разделя робите на три основни категории. Най-ценни са проститутките. След тях са мулетата за пренасяне на дрога, а накрая идват работниците.
	— Всяка категория носи дрехи в различен цвят — добави Мечо. — Видях го с очите си.
	Диас кимна.
	— Тази нощ ги видяхме и ние — рече Пулър.
	— А ти твърдиш, че този човек има купувачи на роби тук, в Щатите? — смаяно попита Карсън.
	— Днес търговията с роби е доходоносна както никога досега — поясни Диас. — Тя става особено привлекателна след решителните мерки на отделните страни срещу трафика на оръжия и наркотици. Търсят се мулета за дрога, търсят се проститутки, търсят се хора за работа на полето и във фабриките. Ако не им плащаш или им даваш колкото да не умрат от глад, сметката ти бързо набъбва.
	— Но нима можеш да държиш всички тези хора под ключ? — попита Пулър. — Защо просто не избягат? Америка е голяма страна, а на всеки ъгъл има полицай.
	— Защото ги заплашват, че ще избият семействата им — отвърна Мечо.
	— А ти откъде знаеш? — недоумяваше Диас.
	— Разговарях с двама от хората на Лампърт. Те ми казаха. А от малкото, което успях да изтръгна от камериерката му, разбрах, че и тя е робиня. Страхува се за близките си. А той я използва и за секс.
	Той погледна назад към Диас, която се изчерви и бързо извърна глава.
	— Да не би въпросните хора на Лампърт да бяха отседнали в „Плаза“? — подхвърли Пулър.
	Мечо не отговори. Но мълчанието му беше достатъчно.
	— Защо ги уби?
	— Защото не бяха хора, а бесни кучета.
	— Но убийството си е убийство.
	— Ти не си ли отнемал живот?
	— То не е като да извършиш _предумишлено_ убийство.
	— Тези неща можем да обсъдим и по-късно — обади се Диас.
	— Случайно да знаеш нещо за смъртта на една възрастна жена и на едно също възрастно семейство, Мечо? — подхвърли Пулър.
	— Още с пристигането си тук видях как убиват двама възрастни хора на брега.
	— На брега ли? — остро попита Пулър. — Видя ли кой ги уби?
	— Не — поклати глава Мечо. — Но ги уби един човек. С изстрели в главата. След това ги завлече в морето, но прибоят ги е изхвърлил обратно.
	— А ти защо не се намеси?
	— Нямаше как. Всичко стана много бързо.
	— Добре, ясно — намеси се Карсън. — Убива ги един човек, вероятно мъж. После ги хвърля във водата. Но как изглеждаше този мъж? Едър или дребен, бял или тъмнокож?
	— Среден на ръст. Не успях да определя цвета на кожата му, но мисля, че беше бял. Слаб и жилав, но очевидно силен.
	— И ти реши да взривиш бентлито на Лампърт, а? — попита Пулър.
	— Как разбра? — изненадано го погледна Мечо.
	— Имаш големи крака.
	— Разясненията могат да почакат — отново се намеси Диас. — Сега трябва да сме подготвени за онова, което ни предстои през следващите няколко минути.
	— Складът — бавно кимна Мечо. — Там държат пленниците. До там ги превозват камионите.
	— В такъв случай трябва да повикаме полицията — обади се Карсън.
	— Не — поклати глава Диас. — Лампърт и Рохас имат свои хора навсякъде, включително и в полицията.
	— Тогава да се обърнем към армията. Базата „Еглин“ е съвсем наблизо.
	— Нямаме време. Докато се размърдат, ще бъде късно.
	— Ти каза, че това е съвместна операция с правителството на САЩ, нали така? — обърна се да я погледне Пулър. — Случайно да си имала контакт с двама мъже, които се придвижват с крайслер под наем?
	— Да — отвърна Диас. — Докладваха ми за някакъв инцидент, вероятно с теб.
	— Предполагам, че е така. Мен ли следяха или Бетси Саймън?
	— Една нощ засекли колата на Бетси Саймън в близост до мястото на трансфера. Установили собствеността й, а след това Саймън била убита. Започнали да наблюдават къщата й.
	— Къде са те сега?
	— След сблъсъка с теб са ги отзовали. Все още никой не ги е заместил.
	— Страхотно! — промърмори Пулър.
	— Дайте да говорим за склада — обади се Карсън. — Ако все още са там, трябва да ги ударим. Бързо и решително!
	— Точно така ще ги ударим — _бързо и решително_! — кимна Мечо. — И ще ликвидираме всеки, който трябва да бъде ликвидиран. — Обърна се да погледне Пулър и добави: — Освен ако имаш някакъв проблем с убийството на търговци на роби.
	— Нямам такъв проблем — отговори Пулър. — Особено пък ако се опитат да ме убият.
	— Можеш да бъдеш сигурен — мрачно каза Мечо.


	82

	Складът имаше четири стени — по една за всеки. Бяха принудени да се разделят, но решителността им да не допуснат дори един от престъпниците да се измъкне остана непоклатима.
	Пулър пое задната стена.
	Мечо предната.
	На Карсън се падна лявата.
	А на Диас — дясната.
	Бяха готови за бой.
	Но нямаше с кого.
	Складът се оказа празен.
	В импровизираните килии нямаше никой.
	Претърсиха огромното помещение и десет минути по-късно се събраха в центъра.
	— Трябва да им се признае, че действат бързо — процеди през зъби Пулър.
	— Но къде са отишли? — попита Карсън. — Можем да ги пуснем за издирване. Все пак използват камиони.
	— По магистралата се движат хиляди камиони — поклати глава Пулър. — Не можем да ги проверим всичките.
	После нещо привлече вниманието му и тялото му за миг застина. В следващия момент той прелетя покрай Карсън, стигна до насрещната стена и се наведе да вдигне някакъв предмет от пода.
	Останалите се присъединиха към него.
	— Какво е това, Пулър? — попита Карсън.
	Той й показа.
	Беше пръстен. Малък сребърен пръстен с лъвска глава.
	— На Диего е — рече той.
	— Кой е този Диего? — попита Мечо.
	— Хлапе на около дванайсет. Братовчед на Матео, който е петгодишен. Вероятно и двамата са били тук. Диего нарочно е хвърлил пръстена, за да остави следа. Много умно хлапе.
	— Петгодишно дете — поклати глава Диас. — Защо са им деца на толкова крехка възраст?
	— За проституция? — погледна я Пулър. — Светът е пълен с болни гадняри.
	— Не. Рохас е зъл и безскрупулен престъпник, но никога досега не е отвличал толкова малки деца.
	— Диего не е докаран по редовните канали. Той живее в Парадайз. Отмъкнали са го от дома му заедно с Матео.
	Лицето на Диас потъмня от тревога.
	— Какво? — изгледа я Карсън.
	— Това е работа на Лампърт, а не на Рохас.
	— Какво по-точно искаш да кажеш? — изправи се Пулър и пъхна пръстена в джоба си.
	— Може би Лампърт разширява асортимента на стоката на своя глава, без одобрението на Рохас.
	— В каква посока я разширява?
	— В посока на терористите.
	— Какво?! — възкликна Карсън.
	— За отвличане на вниманието се създават фалшиви семейства. Майка, баща, малки деца. Това автоматично намалява бдителността, особено при пътуване. Не е в природата на човека да излага децата си на риск.
	— Това не се отнася за Близкия изток — поклати глава Пулър.
	— Да, така е — кимна Диас. — Там често ги използват като щит, а понякога и като бомби. Но тук не е Близкият изток. А хората, използващи децата като щитове или бомби, не са техните родители.
	— Значи казваш, че пътуването с малки деца е отлично прикритие — погледна я Пулър. — За избягване на подозренията или поне на по-обстойни прегледи.
	— При прекосяване на граници — добави Карсън.
	— Така мисля — кимна Диас.
	— Май трябваше да гръмна тоя Лампърт още при първата ни среща — промърмори Пулър, обръщайки се към Карсън.
	— Трябва час по-скоро да ги открием! — настоя Диас.
	— Със сигурност са ги извозили с камиони — промълви Пулър и се обърна към Мечо. — Имаш ли представа колко хора са били затворени тук?
	Мечо огледа празните клетки.
	— Наблюдавах доставките две нощи поред — отвърна той. — Всяка съдържаше по осемдесет души.
	— Доста хора за преместване — отбеляза Пулър.
	— Докато ние си приказваме тук, те най-вероятно вече пътуват към междущатската магистрала — нетърпеливо вметна Диас.
	Пулър се замисли, а Карсън го гледаше с очакване.
	— Не съм много сигурен — обяви най-сетне той.
	— Къде другаде биха могли да отидат? — учудено попита Диас. — Имат стока за превоз, имат и купувачи.
	— Ако съм на мястото на Лампърт и знам, че системата ми е компрометирана, едва ли ще доставя стоката си на купувачите. Той няма как да е сигурен дали не го следят и не чакат именно този ход, за да ликвидират цялата му мрежа. Което освен всичко друго ще му донесе смъртна присъда от Рохас.
	— Тогава? — погледна го Карсън. — Какво ще направи с пленниците според теб?
	Пулър извърна очи към тъмната шир на залива.
	— Според мен ще ги върне на изпращача — тихо промълви той.
	— Обратно в Колумбия? — учудено възкликна Диас.
	— Обратно там, откъдето са дошли — отвърна Пулър и стрелна с поглед Мечо. — Ти как пристигна тук?
	— Главно с плуване — отвърна едрият мъж и Пулър се досети, че няма да чуе подробности за преживелиците му, а само същината. — И аз бях пленен, което доста ме отклони, но все пак избягах. Придружителите ми нямаха този късмет. Те закъсняха от графика и това им струваше живота.
	— Откъде избяга? — попита Диас.
	— От една нефтена платформа навътре в залива. Изоставена, разбира се. Те използват няколко такива по пътя си от Мексико до Флорида. Така пренасят стоката.
	— Не съм предполагала, че използват изоставени платформи в близост до брега на Флорида — замислено изрече Диас.
	— Малко вероятно е, но не е изключено — обади се Карсън. — Почти всички изоставени платформи са по крайбрежието на Луизиана и Тексас, а има няколко дори във водите на Алабама. Но срещу бреговете на Флорида изобщо няма нефтени платформи. По принцип почти всички сондажи в тези води се оказват безрезултатни.
	— Ясно — кимна Пулър. — Но Мечо твърди, че е бил на една от тях. Как ще обясниш това?
	— През осемдесетте и деветдесетте години на миналия век някои енергийни компании откриват залежи от природен газ в залива на Флорида — започна Карсън. — На трийсет и пет — четирийсет километра от брега. Но щатските власти не дават разрешение за добив на газ. В началото на новия век федералното правителство окончателно прекратява проекта. Но в района вече има няколко готови платформи, които чакат разрешение за добив на газ. Отговорността за техния демонтаж е на енергийните компании, но за това е нужно време. Според мен са останали заради заведени дела. Когато на сцената излязат адвокатите, нищо не става бързо.
	— Откъде знаеш всичко това? — втренчено я погледна Пулър.
	— Министерството на отбраната ми възложи да напиша доклад по въпроса. Нали ти казах, че обръщаме внимание на всички теми, които имат връзка с националната сигурност. Съществуваха опасения, че изоставените платформи могат да бъдат използвани от терористи за проникване в страната. И тъй, аз изготвих карта на всички платформи в залива. Хиляди от тях са изоставени и са в процес на демонтиране или на превръщане в изкуствени рифове за подпомагане на морската флора и фауна. Това е единствената полза от тях.
	— А министерството взе ли някакви мерки след доклада ти? — попита Пулър.
	— Не. Той потъна в черната дупка при всички останали. Но дори за миг не съм допускала, че тези платформи могат да бъдат използвани от търговци на роби.
	— Всичко това ми напомня за Тайната железница по време на Гражданската война, само че с обратен знак — въздъхна Пулър. — Превозват хората не към свободата, а обратно към робството.
	— Ние също не сме допускали, че тези престъпници ще използват нефтените платформи — призна Диас.
	— Нормално — обади се Мечо. — Но хора като Рохас и Лампърт използват всяка минута от живота си, за да бъдат на крачка пред останалите. Заради парите, разбира се. Те не могат да мислят за нищо друго освен за пари.
	— Да се върнем на последната платформа, от която си избягал, за да стигнеш до тук — предложи Пулър. — Ще можеш ли да я откриеш?
	— Надявам се — кимна Мечо. — Направих всичко възможно да фиксирам позицията й в главата си.
	— Можем да се обърнем към Бреговата охрана — предложи Карсън. — Те ще осигурят катер, с помощта на който ще ликвидираме цялата група. Независимо колко могъщи и опасни са Рохас и Лампърт, нищо не може да устои на огневата мощ на подобен катер.
	— Катерът е голям — поклати глава Мечо. — Ще го засекат от километри, ще избият пленниците и ще изчезнат още преди да ги доближи. Същото важи и за самолетите.
	— Но все пак трябва да се направи нещо, нали? Не можем просто да стоим и да гледаме.
	— Малка група, бързо и незабелязано проникване под прикритието на мрака — каза Пулър. — Това е единствената възможност.
	— Ние сме само четирима — напомни му Диас.
	— За малката група е прав — обади се Мечо. — Но с висока ефективност в боя.
	— Нима изобщо не можем да поискаме помощ от местните? — възкликна Карсън.
	— Аз не се доверявам на никого — тръсна глава Диас.
	— Всъщност и аз — добави Пулър. — При всички случаи ще се наложи сами да свършим тази работа, но преди това искам да проведа един телефонен разговор.
	— С кого? — пожела да узнае Карсън.
	— Трябва ми отговор, а това е единственият начин да го получа.


	83

	Спряха на паркинга пред полицейското управление на Парадайз. Минаваше четири сутринта, градът беше тъмен и тих.
	Това можеше да се очаква.
	Но в сградата на полицията също беше тъмно.
	А това не можеше да се очаква от институция, която по закон би трябвало да функционира денонощно седем дни в седмицата.
	— С колко хора разполагат? — попита Карсън.
	— Едва ли са много — отвърна Пулър. — Но и аз не съм идвал тук нощем.
	Огледа още веднъж тъмните прозорци на участъка, а след това се извърна към пресечката, откъдето изскочиха чифт фарове.
	— Това е патрулна кола — обяви Карсън.
	— Имаш право.
	Колата спря на паркинга и от нея слезе Черил Ландри. Облечена в пълна униформа, както се полагаше на нощен патрул. Изглеждаше уморена и разстроена.
	Пулър отвори вратата на тахото.
	— Пулър? — извика Ландри и напрегна поглед в мрака.
	— Аз съм. Къде са всички?
	— В какъв смисъл?
	— Нима не поддържате нощно дежурство тук? — махна към сградата той.
	— Вече не. Заради орязан бюджет. Дори тук, в Парадайз.
	— А кой приема обажданията на 911?
	— Пренасочени са. Разбира се, поддържаме нощни патрули. Ето, както виждаш, сега аз съм дежурна. Кажи какво става.
	— Защо си сама? Къде е Хупър?
	— Добър въпрос. Изобщо не се появи. Застъпих на смяна снощи в осем, което означава, че ми остават още четири часа. По телефона ти не каза защо настояваш за тази среща.
	— В колата са едни мои приятели — махна към тахото Пулър. — Нуждаем се от помощ.
	— Какви приятели? — попита Ландри и се обърна да огледа джипа. — Каква помощ?
	— Къде е Бълок?
	— Защо питаш?
	— Просто питам.
	— Предполагам, че си е в леглото.
	— Колко души работят в управлението?
	— Шестнайсет заедно с Бълок.
	— Слаба работа.
	— Е, все пак става въпрос за малък град. Освен това разполагаме с четирима административни служители и един криминалист, когото вече познаваш. А сега отговори на въпросите ми. Какви са тези приятели? От каква помощ се нуждаете?
	— Парадайз е изправен пред сериозен проблем.
	— По-точно? — скептично го изгледа тя.
	— Изчезват хора.
	— Стига, Пулър.
	— Освен това през града минава нелегален канал за вкарване на роби в Съединените щати.
	— Какви ги говориш?! — възкликна Ландри.
	— Само на няколко километра от тук. На една част от брега, която вони на сяра.
	— Знам къде е. Никой не ходи там.
	— Грешиш. Ходят доста хора.
	— Не и жители на Парадайз.
	— Което означава, че полицията не патрулира в района, така ли?
	— Това място е извън очертанията на града. Ничия земя между Парадайз и съседната община.
	— Което го прави подходящо за нелегален канал.
	— И ти имаш доказателства? В такъв случай да се обадим във ФБР, още сега!
	— Нямам доказателства. В момента те се отдалечават от града.
	— Тогава какво търсите тук?
	— Нуждаем се от подкрепление.
	Тя огледа тежкия автомобил.
	— Кой е вътре, по дяволите?
	— Карсън. Едрият мъж, който ми спаси живота в „Сиера“. И още една личност, за която гарантирам. Ще се включиш ли?
	— На нощно дежурство съм. Не мога да тръгна на някакво преследване просто ей така.
	— Не е „някакво“, Ландри. Обади се да дойдат да те сменят.
	— Не мога, Пулър.
	— Не можеш или не искаш? Ще ти кажа нещо, Ландри: ако успеем да заковем тези престъпници, кариерата ти в правоохранителните органи е гарантирана.
	— И така ми е добре — сви рамене тя.
	— В такъв случай просто ни помогни да заловим едни наистина опасни хора. Нали затова носиш значка?
	— Това има ли нещо общо с леля ти? — попита Ландри. — Или със семейство Стороу?
	— Мисля, че да.
	— Трафикантите на хора са ги убили?
	— Да. Вероятно защото са ги разкрили.
	Тя напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.
	— Хайде, Ландри. Трябва да свършим тая работа. Ти си единствената, на която мога да разчитам. Нямаме време за губене.
	— Трябва да завъртя няколко телефона — колебливо отвърна тя. — Все пак някой трябва да ме замести, нали?
	— Защо не опиташ с Хупър и Бълок?
	— Защо точно те?
	— Защото се обзалагам, че няма да ти вдигнат.
	— Стига де!
	— Хайде, позвъни им.
	Тя се подчини. И двата телефона даваха свободно.
	— Гласова поща — каза след известно време тя и прибра джиесема си. — Вероятно спят.
	— Съмнявам се.
	— Защо?
	— Просто така си мисля.
	— Нима намекваш, че имат нещо общо с това?
	— Нямаме време за обяснения. Идваш ли или не?
	Тя явно се колебаеше как да постъпи.
	— Мисля, че градът ще мине и без теб през следващите няколко часа — добави Пулър.
	— А ако си изгубя работата?
	— Ще ми сриташ задника и аз ще ти намеря друга.
	— Или може би твоята приятелка генерал? — тъжно се усмихна Ландри.
	— Тя също ще помогне.
	— Как ли пък не.
	— Може пък да се изненадаш. Да вървим.
	— Къде по-точно?
	— Там — отвърна Пулър и махна по посока на залива.


	84

	Лодката беше малка, а морето доста бурно. Водата непрекъснато преливаше през ниските бордове.
	Наложи се да затворят оръжията във водонепроницаемото отделение. Мечо неохотно се раздели с пистолета си.
	Пулър го разбираше много добре, защото и той се чувстваше зле без оръжие.
	Използваха същата лодка, с която Диас и Мечо бяха изхвърлили труповете в морето. На дъното й личаха следи от кръв. Беше дълга седем-осем метра, с извънбордов двигател.
	Ландри забеляза кръвта и се стресна, но срещна погледа на Пулър и предпочете да замълчи. Но безпокойството в очите й остана и след като заподскачаха по вълните.
	Указанията на Мечо бяха най-общи и определяха главно посоката на придвижване. Пулър вкара координатите в джипиеса си, към които прибави и показанията на миниатюрен компас.
	— Сигурен ли си, че това е посоката? — попита той.
	Мечо кимна, но не изглеждаше много уверен.
	Карсън се приближи със смартфон в ръка.
	— Преди да напуснем брега, успях да се свържа със службата си и поисках координатите на всички платформи в рамките на осемдесет километра от брега на Флорида — обяви тя. — Една от тях е много по-близо от останалите. — Протегна апарата и добави: — Това са координатите.
	Пулър свери цифрите на дисплея с това, което беше вкарал в джипиеса, после погледна Мечо.
	— Имаш много добра памет — с уважение рече той. — Платформата е почти там, където посочи.
	В следващия миг ги удари висока вълна и той се принуди да направи остър завой.
	Погледна към Ландри, която се взираше уплашено в бурното море.
	— Според теб на какво дължим това силно вълнение? — подхвърли той.
	— Помниш ли, че ти казах за тропическата буря „Даниъл“? Придвижва се насам и има всички шансове да премине в категорията на ураганите. Ние хващаме част от периферията й.
	— Страхотно — промърмори Пулър. — Много си падам по подобни съвпадения.
	— Искаш ли аз да управлявам?
	— Не, добре съм.
	— Това е жената от имението на Лампърт, нали? — попита тя, поглеждайки Диас. — Ако не се лъжа, името й е Мърдок…
	— Да.
	— Какво търси тук?
	— Не се казва Мърдок.
	— А как?
	— Диас. Тя е ченге.
	— От ФБР?
	— И така може да се каже. Била е внедрена при Лампърт.
	— И Лампърт ли е замесен?
	— По всичко личи, че е натрупал състоянието си от търговия с хора.
	— Божичко! Затова ли му взривиха колата?
	— Сигурно. Едно доста недвусмислено предупреждение, че са по петите му.
	— Тя ли я е взривила? — попита Ландри.
	— Не. Едрият мъж до нея.
	— И той ли е ченге?
	— Не. При него нещата са доста по-лични.
	Мечо седеше на носа и втренчено гледаше право пред себе си. Силното вълнение изобщо не му влияеше.
	За разлика от него Карсън и Диас често се навеждаха през страничния борд с позеленели лица.
	— Очевидно им липсва морска закалка — отбеляза Ландри.
	— Карсън служи в армията и е свикнала да има твърда почва под краката си — каза Пулър. — А за Диас не знам нищо.
	В следващия миг лодката беше подхваната от огромна странична вълна, която за малко не я преобърна. Всички се измокриха до кости.
	Пулър овладя управлението и насочи вниманието си към набиращата сила буря.
	— Ландри, седни и се хвани някъде, ама здраво! — заповяда той. После повиши глас: — Всички веднага да облекат спасителните жилетки! Ситуацията няма да се оправи, преди да се влоши!
	Всички побързаха да се подчинят. Най-зле беше Мечо, който нямаше как да облече тясната жилетка и по тази причина просто я притисна към гърдите си.
	Пулър насочи поглед към хоризонта. Непрогледно черен, въпреки че утрото не би трябвало да е далече. Самият той го предпочиташе такъв, макар че светлината би му помогнала да се подготвя по-добре за прииждащите вълни. Атаката на ярка светлина никога не е добра идея, дори и когато имаш предимство в жива сила.
	А те нямаха подобно предимство.
	На практика със сигурност щеше да бъде обратното: крадците на роби не само бяха по-многобройни от тях, но и разполагаха с достатъчно пленници, които можеха да превърнат в заложници. Успехът на тази операция зависеше изцяло от прецизността на провеждането й. Но на бойното поле рядко може да се стигне до прецизност.
	Късовълновата радиостанция в малката рубка издаде рязко писукане. Вероятно Диас я беше нагласила така, че да се включва при всяка метеорологична сводка. Пулър свали слушалката, чу предварително записаното съобщение и мрачно я върна на мястото й.
	Карсън запълзя към него, съобразявайки се с вълните, които подмятаха лодката.
	— Какво беше? — попита тя.
	— Предупреждение до всички малки плавателни съдове. С препоръка за незабавно връщане на брега.
	— А ние пътуваме в обратна посока.
	— Добре ли се чувстваш на вода?
	— Ако се чувствах добре, щях да постъпя във флота.
	— Бих те върнал на брега, но за съжаление, това няма как да стане.
	— А аз не бих ти позволила. Армия, флот, морска пехота, ВВС — всички отиваме там, където е битката. И правим всичко възможно да я спечелим.
	— С това отношение положително ще стигнеш и до три звезди, генерале.
	— „Генерале“?
	— Обратно към устава.
	— Имаш ли идея още колко ни остава? — попита тя, отправила поглед към клокочещата наоколо вода. — Струва ми се, че въпреки бурята небето започва да просветлява.
	— Права си. Но при тези метеорологични условия е абсолютно невъзможно да преценя още колко време ще пътуваме.
	В следващия миг блесна ослепителна светкавица, която превърна нощта в ден. Последвалият оглушителен тътен разтърси здраво лодката от солидно фибростъкло.
	— Това нещо май не е построено да издържа на такива атаки — отбеляза Карсън.
	— Хората също.
	— Ако потънем, шансовете ни за оцеляване в това време са нулеви.
	— Какъв отпуск ти се падна, а? — усмихна се той.
	— При други условия изобщо нямаше да го взема — докосна го по рамото тя.
	— Е, хубаво. Можеш да разчиташ на гласа ми дори и за четири звезди.
	— А какъв е планът, когато пристигнем?
	— Да победим лошите и да освободим пленниците.
	— Това е ясно. Въпросът е как ще го направим.
	— В случая няма как да изработим предварителен план на боя, генерале. Всичко ще се решава на място. Става въпрос за нефтена платформа. Тоест стигаме до основата и си пробиваме път нагоре. С аванса във времето, който имат, те сигурно вече са там. При тази буря задължително ще им трябва закрито пространство. Няма да очакват нападение още тази нощ и едва ли ще поставят външна охрана. След като бурята отмине, ще тръгнат по пътя, по който са дошли, като премахнат всички улики.
	— А след това?
	— След това ще организират нов канал, на друго място. Тези хора са като вирусите — постоянно мутират в стремежа си да бъдат с една крачка пред антибиотиците.
	— Значи ние сме пеницилинът, така ли?
	— Надявам се да бъдем нещо много по-силно.
	— А ако затвореното пространство е някъде по-нависоко?
	— Това ще ни даде някакви шансове. Но за да се възползваме от тях, ще ни трябват гъвкавост, умения и късмет. Тази комбинация е била ключ към победата в безброй сражения.
	— Да се надяваме, че ще прибавим още една.
	— Лично аз ще направя всичко възможно.
	— Знам това, боецо. Но ако грешиш в прогнозите си и те не са се върнали там, където предполагаш?
	Пулър не отговори, заковал поглед в далечината.
	— Иди да седнеш някъде, генерале — промърмори той.
	— Какво става? — попита тя и вдигна глава, опитвайки се да види това, което виждаше той.
	— Просто седни, Джули. Веднага! Предай и на другите да се държат здраво.
	Карсън побърза да се подчини, доловила в гласа му нещо, което не беше чувала досега.
	Страх.


	85

	Не беше поредната гигантска вълна.
	Тя би била по-добрият вариант.
	Беше лодка. Всъщност, не, лодките са малки.
	А това нещо не беше малко. Беше кораб. Огромен презокеански лайнер.
	Екна вой на сирена. Могъщ и пронизващ.
	Пулър дори не си направи труда да използва тяхната сирена. Никой нямаше да я чуе при тази буря и мощния грохот на двигателите.
	Проблемът му беше колкото сериозен, толкова и неотложен. Трябваше да продължи да насочва лодката под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо връхлитащите вълни. Дори начинаещите моряци знаят, че само по този начин може да се обуздае ударната им сила и да се задържи управлението.
	Но ако този ъгъл стане деветдесет градуса, неминуемо ще поемеш всеки джаул от огромната кинетична енергия на връхлитащия воден чук. А ако случайно успееш да се изкатериш до билото на вълната, неминуемо ще откриеш, че от другата му страна е зейнала отвесна пропаст, от която няма измъкване. Вирне ли се носът право нагоре, свършено е с теб. Преобръщането е неизбежно. Пасажерите на борда или ще бъдат смазани от тежестта на лодката, или ще бъдат изхвърлени във водата, за да се удавят.
	А в момента проблемът му беше повече от сериозен, защото трябваше да се отмести от пътя на приближаващия се кораб. Единственият начин да го стори беше да застане с борд към вълните. Освен това към тях летеше огромен океански лайнер с дълбоко газене и V-образен стоманен кил, който беше достатъчно тежък, за да цепи вълните. На практика, движейки се напред с дванайсет възела в час, този кил образуваше собствени вълни от милиони литри разпенена океанска вода, които отмяташе встрани както ринеща сняг лопата.
	Оглушен от басовия вой на сирената, Пулър изчака до последния момент, а след това рязко зави наляво. Целеше не само да избегне самия кораб, а и вълната пред носа му, която лесно можеше да преобърне лодката.
	За да успее, трябваше да опише широк полукръг и с максимална бързина да се отдалечи.
	А за това му беше нужна скорост.
	Нещо, което не можеше да постигне лесно в бурното море. Всъщност беше почти невъзможно, тъй като витлото непрекъснато изскачаше над водата и виеше на празни обороти, търсейки какво да захапе.
	По тази причина маневрата успя само частично.
	— Дръжте се здраво! — изкрещя той.
	Не се блъснаха в кораба, но се блъснаха в нещо друго.
	Връхлетя ги високата вълна, вдигната от носа на кораба. Левият борд на лодката потъна, а десният се вирна нагоре. Рязко, вероятно далеч над допустимите норми.
	Карсън и Ландри се плъзнаха по седалката към левия фалшборд.
	Ако не беше Мечо, който сграбчи крака й в последния момент, Карсън със сигурност щеше да падне в морето.
	Ландри успя да се задържи сама, но краката й ритаха във въздуха в продължение на няколко безкрайни мига, преди тялото й да възстанови равновесието си и да се закрепи в лодката.
	Диас прекрати плъзгането си едва когато се блъсна в краката на Пулър. Той стисна руля с една ръка, а с другата я хвана и я вдигна на крака.
	За нещастие, водната стена от кила на лайнера се стовари върху тях точно когато лодката започна да се стабилизира.
	Пулър изплю солената вода в устата си и дрезгаво изкрещя:
	— Изгребвайте!
	Всички грабнаха кофите, които Мечо измъкна изпод една от седалките. Помогнаха и отточните отвори в корпуса, но количеството морска вода беше прекалено голямо. Пулър гледаше как бордовете постепенно се снишават.
	Стиснал по една кофа във всяка ръка, Мечо работеше като машина. Пулър отстъпи руля на Диас и се присъедини към него.
	Постепенно жените се изтощиха, престанаха да изгребват и безсилно се отпуснаха във водата, която продължаваше да пълни лодката. Останаха само двамата мъже, които работеха един до друг като роботи, изхвърляйки зад борда малко повече вода, отколкото влизаше в нея. Действието на болкоуспокоителните бързо отслабваше и Пулър усети как раната му започва да пулсира. Но той продължи да изгребва водата, без да намалява темпото.
	— Издигаме се! — извика Диас. — Продължавайте да изгребвате!
	Това възвърна силите на Карсън и Ландри, които започнаха да изплискват водата извън борда направо с голи ръце. И нещата наистина се обърнаха.
	Четирийсет минути по-късно нивото спадна достатъчно, за да се включи дънната помпа, която бързо изтласка останалата вода през отточните отвори.
	Едва тогава Карсън и Ландри се надвесиха над страничния борд и повърнаха солената вода, която бяха погълнали.
	Пулър последва техния пример, пое руля от ръцете на Диас и продължи неравната битка с могъщия фронт на „Даниъл“.
	Мечо захвърли кофата и отпусна ръце. Дишаше тежко, вперил поглед в бурните води, които продължаваха да атакуват лодката.
	Гледаше далече напред, сякаш очакваше да види нещо важно.
	Пулър провери показанията на индикатора за горивото. Преди да потеглят, беше заредил резервоара догоре от тубите, които Диас съобразително беше качила на борда. Но битката с разгневения океан беше изсмукала много повече гориво от обичайния разход на лодката.
	Направи бързи изчисления и стигна до един колкото точен, толкова и обезпокоителен отговор.
	_Горивото няма да стигне, за да се върнем на брега_.
	Погледна към Мечо, който продължаваше да седи на носа с приведени рамене. Сякаш усетил погледа му, едрият мъж се обърна, надникна над рамото му към арматурното табло, а след това махна напред.
	Пулър се опита да хване посоката и изведнъж я видя.
	От сърцето на бурята внезапно изплува огромната конструкция на нефтената платформа.
	Тронът на Нептун беше точно срещу тях.
	Най-после се бяха добрали до бойното поле. За съжаление, уморени до смърт.
	А решителната битка тепърва предстоеше.


	86

	Близо двеста души бяха натъпкани в килии, предназначени за стотина.
	Диего и Матео клечаха в ъгъла на една от тях. И двамата страдаха от морската болест, която ги беше хванала по пътя към платформата. Мнозина около тях бяха в същото състояние и непрекъснато повръщаха на пода. Вонята беше ужасна и дори на хората, които бяха устояли на морската болест, им се повдигаше.
	Диего стискаше ръката на Матео и се оглеждаше.
	Пазачите бяха навсякъде, но самочувствието им се беше стопило. Може би защото затворниците бяха много повече от нормалното.
	А може би защото всички усещаха яростта на океана, който блъскаше стоманения скелет на платформата. Килията буквално се тресеше от връхлитащите вълни.
	Матео беше вдигнал очи към тавана и пръстите му се забиваха в дланта на Диего при всеки по-силен удар.
	— Всичко ще бъде наред, Матео — прошепна в ухото на момчето той. — Всичко ще бъде наред.
	Матео не отговори. В очите му се четеше ужас.
	Диего погледна безименния си пръст. Беше оставил пръстена си в предишния затвор с надеждата, че някой ще го намери. Някой, който се различаваше от тези хора.
	Държеше се заради Матео. Но шансовете им да се измъкнат стремително намаляваха. Нямаше представа какво ще се случи с тях и къде ще се озоват — разбира се, ако бурята не ги убиеше.
	При тази мисъл сърцето му се сви, а пръстите му неволно се стегнаха около китката на момчето.
	Усетил какво изпитва, Матео приближи устни до ухото му и прошепна:
	— Всичко ще бъде наред, Диего. Всичко ще бъде наред.


	Пулър върна газта и си сложи прибора за нощно виждане.
	Металната конструкция сякаш изникваше от кипящата вода и стигаше чак до небето. Вълните яростно връхлитаха върху долната част на платформата. Стоманените й крака потръпваха от милионите тонове вода, които се стоварваха върху тях, тласкани от ураганния вятър, с който „Даниъл“ настъпваше към брега.
	Първата му задача беше да провери има ли охрана.
	Втората — да открие местата за достъп.
	Третата — да засече евентуалните слаби места.
	Мечо се присъедини към него.
	— Скачването ще бъде проблем — промърмори Пулър, докато наблюдаваше люлеещата се нефтена платформа.
	— Според мен изобщо не можем да се скачим, защото това нещо ще ни смаже — поклати глава Мечо.
	— Няма как да стигнем до там и с плуване, защото вятърът духа от платформата към нас и ще ни отнесе за секунди — добави Пулър и повторно огледа съоръжението.
	— Мисля, че едва ли очакват някой да ги нападне в разгара на тропическа буря. Сигурно са се скрили някъде и се опитват да се подсушат.
	— Сигурно — кимна Мечо.
	— Искам да кажа, че някой трябва да е окончателно превъртял, за да организира атака…
	— Точно така.
	— Освен това няма как да знаят, че сме успели да ги проследим до платформата… — После му мина мисъл, която го накара да се смрази. — Сигурен ли си, че това е нашата платформа? — напрегнато попита той. — Тук има толкова много!
	Вече не вярваше дори на координатите, изпратени от хората на Карсън.
	— На тази бях — отвърна Мечо. — Скочих ей от онази палуба…
	Пулър вдигна глава. Палубата, която сочеше Мечо, се издигаше на близо петнайсет метра над бурното море.
	— А след това си доплувал до брега?
	— Да. Помогнаха ми и някакви рибари, които ме взеха на лодката си.
	— Липсва охрана на периметъра. Вятърът духа от юг, а понтонът е ей там.
	— Какъв ти е планът?
	— Прецизна координация и нищо повече.
	После Пулър сподели и с останалите какво е намислил.
	Карсън огледа бурните води и поклати глава.
	— Никакъв шанс за грешка, Пулър.
	— И малък шанс за успех — добави той.
	— Няма ли друг начин? — обади се Ландри.
	— Нищо друго не ми идва наум — сви рамене той. — А ако продължаваме да се бавим, и този шанс ще ни се изплъзне.
	— Длъжни сме да опитаме — промърмори Мечо.
	— Тогава да вадим оръжията — каза Диас. — Няма как да минем без тях.
	— Аз ще се погрижа — рече Пулър.
	— А какво ще правим, след като стъпим на платформата? — попита Диас.
	Мечо насочи вниманието им към някакъв огромен куб без прозорци.
	— Те трябва да са там. Има няколко входа и изхода. Пленниците са затворени в килии. Охраната не е особено опитна, но разполага с голяма огнева мощ. Въоръжени са далеч по-добре от нас.
	— Значи трябва да ги ударим светкавично, за да нямат време да реагират — каза Карсън и побърза да се хване за близкия борд, като видя огромната вълна, която се носеше към лодката. Останалите направиха същото. — Само по този начин можем да компенсираме предимството им в оръжие и жива сила. — Тя погледна Пулър и попита: — А как мислиш да ни прехвърлиш на тази платформа?
	— По двама наведнъж — отвърна той.
	— Какво означава това? — учудено го изгледа Ландри.
	— Означава, че ще се наложи да скачате. По двойки.


	87

	Пулър насочи лодката директно към рампата на нефтената платформа. Тоест срещу вятъра и връхлитащите вълни. Завъртя руля в последния момент и носът се размина с люлеещата се платформа на някакви си двайсетина сантиметра.
	— Сега! — изкрещя той.
	Мечо и Диас се оттласнаха от десния борд и се проснаха по очи на рампата на платформата.
	Пулър отдалечи лодката на безопасно разстояние, предаде управлението на Ландри и отвори вратичката на водонепроницаемото отделение в кабината, където беше прибрал оръжията. Докато Ландри държеше лодката в близост до платформата, той бързо разпредели арсенала и го напъха в голяма непромокаема торба, която връчи на Карсън.
	След това отново пое управлението и насочи лодката към платформата.
	Погледна Карсън, която чакаше край борда с тежкия сак в ръце.
	— Ще трябва да го хвърлите заедно — обърна се към Ландри той.
	— Няма проблем — кимна полицайката и хвана сака от едната страна.
	Пулър повтори маневрата и носът на лодката отново се насочи към платформата, избягвайки я в последния момент.
	Двете жени се засилиха и с общи усилия хвърлиха сака. Той прелетя над водата и Мечо успя да го сграбчи.
	После всичко започна отначало.
	Лодката с рев се понесе напред, подскачайки по вълните.
	Сега лицето на Ландри пребледня, а и Карсън не изглеждаше по-различно.
	— Готови ли сте, или да заходя още веднъж? — извика Пулър.
	— Стига толкова! — размаха ръце Карсън. — Искам час по-скоро да се махна от шибаната лодка!
	Ландри кимна в знак на съгласие.
	В следващия миг двете жени се оттласнаха от борда и полетяха над водата.
	Ландри се приземи на платформата, направи кълбо напред и зае седнало положение.
	Но Карсън нямаше този късмет. В момента на скока кракът й се подхлъзна по фалшборда и това почти я провали. Горната част на тялото й достигна рампата, но долната цопна във водата. Ръцете й нямаше за какво да се захванат и се хлъзнаха към ръба. Мечо успя да я хване за китката и да я изтегли миг преди тялото й да изчезне във въртопа.
	Карсън го изгледа с широко отворени очи, явно смаяна от огромната му физическа сила.
	— Благодаря на Бог, че е създал такива големи и яки мъже в България! — прошепна тя.
	Мечо раздаде оръжията. Това накара Ландри и Диас най-после да се усмихнат. Карсън стисна пушката си и стори същото.
	— Оръжието е най-добрият приятел на жените! — обяви тя.
	От куба без прозорци не последва никаква реакция на появата им. Явно хората вътре изобщо не бяха разбрали, че имат гости. Бурята бе заглушила боботенето на двигателя, а шумът от скачането им на платформата беше погълнат от яростните атаки на океана срещу металната конструкция.
	Обърнаха се към лодката, където Пулър се подготвяше за последния щурм.
	— Не виждам как ще го направи — притеснено се обади Ландри. — Не може едновременно да държи руля и да скочи при нас.
	— Сега ще разберем — въздъхна Карсън.
	Пулър приключи с приготовленията и им махна да се отдръпнат. Всички се оттеглиха към противоположния край на рампата.
	Той гледаше водата, опитвайки се да прецени силата на вълнението и посоката на вятъра. Над главата му блесна ярка светкавица. Беше толкова близо, че космите на тила му заеха почти вертикално положение.
	Сега или никога.
	Бутна ръчката на газта в предно крайно положение и насочи лодката към понтона.
	Двеста метра.
	Сто метра.
	Петдесет метра.
	Беше толкова концентриран, че въпреки бушуващата буря очите му улавяха и най-дребните детайли.
	Фокусът беше всичко.
	Прицелване в мишената през оптическия мерник на снайпера.
	Избор на начин за елиминиране на шестима нападатели едновременно, при това без да получи смъртоносен удар. Отговор на въпроса как да скочи от тази лодка и да се приземи на рампата при скорост от шейсет километра в час.
	Всичко опираше до концентрацията. До специалните умения.
	И до късмета.
	Пулър отправи безмълвна молитва към небето и усили газта до максимум.
	Десет метра.
	Пет.
	Извъртя руля плътно надясно, върна газта в неутрално положение и скочи.
	Инерцията на лодката свърши останалото. Въпреки че беше завила и гумените подложки на страничния борд се блъснаха в ръба на платформата.
	Той летеше във въздуха. Под него се пенеше океанът.
	Погледна нагоре към заплашително тъмното небе, обещаващо сериозни неприятности, включително катастрофа.
	Погледна надолу и видя стоманена обшивка.
	После се приземи. Изправи се точно навреме, за да зърне как Мечо придърпва лодката и я завързва за понтона.
	Гумираното му покритие беше смекчило допълнително удара. По всичко личеше, че лодката не беше претърпяла сериозни щети. Но това съвсем не означаваше, че ще могат да разчитат на нея за завръщането си, особено ако бурята продължаваше да бушува.
	Карсън му подаде своя M11 и картечния пистолет МР5.
	Нямаше време да се чуди как беше успял. Нямаше време да благодари на Господ за помощта.
	Надигна се и тръгна към металните стълби, следван от останалите.
	Часът беше настъпил. Час нула.


	88

	Затворено пространство.
	Високо горе.
	Вътрешността му със сигурност се охраняваше.
	Пулър беше много любопитен да види с очите си как го правят.
	Разузнаването по принцип е сложна работа, особено при подобни условия.
	Но той все пак откри начин.
	Благодарение на един недобре затворен метален капак, под който най-вероятно имаше вентилационен отвор. Процепът беше доста голям. Махна натам, за да привлече вниманието на Мечо.
	Диас, Карсън и Ландри заеха позиции около куба без прозорци.
	Дъждът и вятърът бяха толкова силни, че те едва се задържаха на крака.
	Пулър надникна надясно, а Мечо наляво през пролуката под капака.
	Първото, което им направи впечатление, беше наистина огромното покрито пространство.
	Това създаваше множество проблеми.
	Второто, което забелязаха, бяха редиците метални клетки в средата, претъпкани с хора.
	Това също представляваше проблем, макар и очакван.
	Същевременно имаше и положителни неща.
	Пазачите бяха разпределени равномерно на няколко групички. Държаха се спокойно, с преметнати през рамо автомати. Някои пушеха, отпиваха вода от бидони или надигаха кутийки с бира. Други просто седяха и дремеха с оръжие между краката.
	За съжаление, местата за прикритие бяха малко, но някои от тях все пак предлагаха удобна позиция за стрелба. А стрелбата отвисоко към струпаните на едно място пазачи неминуемо щеше да им нанесе значителни загуби за кратко време и при минимални възможности за ответен огън.
	От изражението на Мечо личеше, че и той е направил подобен анализ и е стигнал до същите заключения.
	— Мислиш ли, че Лампърт и Рохас са тук? — попита Пулър.
	— Едрите риби не плуват с дребосъка — поклати глава гигантът.
	— И аз мисля така. Според теб какво ще се случи, ако успеем да проникнем вътре?
	— По всяка вероятност пазачите са инструктирани да избият затворниците.
	— Нещо като изгаряне на веществени доказателства?
	— Мисля, че точно такива са плановете им. Избиват хората, хвърлят труповете в океана и оставят на акулите да свършат останалото.
	— Бурята ли им е попречила да го свършат досега?
	Мечо кимна.
	Очите на Пулър пробягаха по лицата на жените. Карсън изглеждаше фокусирана и изпълнена с решителност. Ландри също. Но Диас явно се колебаеше.
	— Партньорката ти не изглежда убедена — подхвърли той.
	— Ще се справи.
	— Добре ли я познаваш?
	— Изобщо не я познавам.
	— Тогава защо си толкова сигурен?
	— Когато някой ти спаси живота, няма как да не бъдеш сигурен в него.
	— Имаш право — кимна Пулър, надникна надолу през пролуката и отново се извърна към Мечо. — Можем да стреляме и оттук. Преброих двайсет души охрана, а ние разполагаме с осем оръжия, включително един МР5.
	— Няма как да не пропуснем някой.
	— Идеята е по-скоро да редуцираме бройката им.
	При поредното надничане надолу забеляза нещо, което беше пропуснал при предишните огледи. В ъгъла на една от препълнените клетки клечаха Диего и Матео. Един от пазачите се беше изправил точно срещу тях.
	Този ще е първият, който ще глътне куршума, рече си той.
	— И така, от тук ли ще стреляме, или ще се опитаме да влезем?
	— Ако разполагахме поне с още една такава пролука, бих казал от тук — въздъхна Мечо. — С идеята да ги подложим на кръстосан огън. За съжаление, не виждам друг вентилационен отвор.
	— А какво ще кажеш за комбинирана атака? Стрелба от тук и нахлуване долу?
	— Това ми харесва повече — кимна Мечо.
	— Предлагам ти, аз и Ландри да се спуснем долу, а Диас и Карсън да ни покриват от тук. Ще влезем през онази врата… — Пулър посочи вляво от себе си и продължи: — Промъкваме се максимално предпазливо и провеждаме тристранна атака. Аз в центъра, ти отляво, а Ландри отдясно. Всеки прочиства зоната си и продължаваме напред. Приоритетна мишена ще бъде всеки пазач, който се опита да стреля по затворниците.
	— Мисля, че ще стане — кимна Мечо. — А какво правим, след като избием всички пазачи?
	— Няма да избием всички. Ще оставим двама, за да дадат показания.
	— Те едва ли ще знаят нещо за Рохас или Лампърт.
	— Въпреки това. Да се надяваме, че ще знаят.
	— А пленниците?
	— Както се разбрахме.
	Мечо провери оръжието си. Пулър му подаде своя M11.
	— Стреля много точно — увери го той.
	— Значи мога да разчитам на него.
	— Абсолютно.
	Пулър постави предпазителя на картечния пистолет на полуавтоматична стрелба. Беше длъжен да пести мунициите. Освен това едва ли щеше да има време за превключване в хаоса, който щеше да настъпи долу. После потупа три пъти кожената кания на армейския си нож — обичайният ритуал преди бой. За кураж и късмет.
	Забеляза, че и Мечо има нож, затъкнат в колана. Беше сигурен, че едрият мъж умее да борави с него. После извика трите жени и им обясни задачите.
	— Предпочитам екипа за проникване заедно с теб — възрази Карсън.
	— Ти ще действаш със снайпера, генерале — поклати глава Пулър. — Разчитам на точната ти стрелба. — После се обърна към Диас, която все още изглеждаше притеснена. — Ще се оправиш ли?
	— Още ме мъчи морската болест — отвърна тя.
	Мечо сложи ръка на рамото й и я погледна в очите.
	— Сега не е време за болести, а за бой — тихо рече той.
	Диас кимна.
	— Късмет на всички — рече Карсън.
	Пулър се обърна да я погледне. Може би я виждаше за последен път.
	— Знам, знам — побърза да добави тя. — Тук късметът няма нищо общо.
	— Напротив. Според мен късметът ще реши всичко.
	Той се извърна към Ландри.
	— Готова ли си?
	— Както винаги.
	Погледна към Мечо.
	— А ти?
	Едрият мъж кимна отривисто.
	Тримата се обърнаха и тръгнаха към металната стълба, която щеше да ги отведе на бойното поле.


	89

	Началото на атаката беше изпълнено съгласно плана.
	Вратата се оказа отключена.
	Карсън и Диас бяха инструктирани да открият огън в момента, в който вратата се отвори.
	Изстрелите екнаха няколко милисекунди по-късно.
	Пазачите се оказаха напълно неподготвени. Някои от тях скочиха на крака, други захвърлиха цигарите и бирите, трети посегнаха към оръжията си.
	Но твърде късно.
	Още с първия залп Карсън и Диас елиминираха петима от тях.
	После върху останалите връхлетяха Пулър и Мечо, придвижвайки се с безмилостната увереност на танковете „Ейбрамс“ по време на атака.
	И двамата използваха абсолютно всички оръжия, с които разполагаха — пистолети, ножове, юмруци и крака.
	Въоръжените пазачи падаха един след друг, пометени от вихрената атака.
	Бяха двама, но действаха като цяла армия.
	Пулър убиваше и се прехвърляше на следващата жертва. Действията му представляваха една безкрайна поредица от фрагментирана дива ярост.
	До него Мечо вършеше същото, може би с малко повече дива ярост.
	И двамата бяха подпомогнати от точната и методична стрелба на Карсън, идваща отгоре. Тя се прицелваше и стреляше с ледено спокойствие, поваляйки пазач след пазач.
	Долу, на бойното поле, Пулър и Мечо буквално разбиваха врага, използвайки всички възможни средства: стрелба от упор, фатални рани с нож, убиване дори с голи ръце. В резултат превъзхождащата ги в жива сила армия на противника бързо се превръщаше в обезумяла от ужас оредяваща група.
	Точно тогава нещата започнаха да се объркват.
	Напосоки изстрелян вражески куршум улучи двесталитров варел с втечнен газ. Варелът избухна в огромно огнено кълбо. Захранвано от кислорода, то бързо достигна височина от десетина метра.
	Изгубилите надежда да отблъснат атаката надзиратели започнаха да стрелят по клетките с хора.
	Пулър и Мечо направиха всичко възможно да ги елиминират, но гъстият дим им пречеше да се прицелват добре. А Пулър дори не искаше да си представи, че ще убие погрешка някой от безпомощните пленници.
	Високата позиция на Диас и Карсън бързо изгуби предимството си заради гъстия дим. Вече не бяха в състояние да стрелят, защото не виждаха мишените.
	Ниско приклекнали, Мечо и Пулър продължаваха напред сред все по-сгъстяващия се пушек.
	Убиваха всичко, което мърдаше.
	Пулър се добра до първата клетка, гръмна катинара и направи знак на пленниците да излизат.
	Мечо стори същото със съседната килия.
	Пулър спря пред клетката, в която бяха затворени двете момчета.
	Диего го зърна и изкрещя:
	— Зад теб!
	Пулър се завъртя и замахна с ножа си.
	Пазачът се просна по очи с прерязано гърло.
	Матео се разпищя от ужас, а Диего го сграбчи и го повлече през вратата.
	— Добра работа с онзи пръстен — похвали го Пулър, докато протягаше ръка да ги поеме.
	— Само това ми хрумна — каза момчето.
	— Добре ли сте?
	— Да.
	— Излезте през вратата, от която дойдохме. Изкачете стълбите и ще стигнете при хора, които ще ви помогнат.
	Диего кимна и двете момчета се затичаха към вратата.
	А Пулър се развика на всички езици, които знаеше, призовавайки пленниците да последват децата.
	Онези, които бяха оцелели, започнаха да се блъскат към стълбите.
	Междувременно Мечо продължаваше да си върши работата. Ножът му потъна в корема на един от пазачите, а пистолетът в другата му ръка гръмна и повали друг.
	С известно закъснение Пулър видя, че едната му ръка е одраскана от куршум, но това очевидно не му пречеше.
	После самият той получи нож в бедрото — миг преди да пръсне главата на мъжа, който го държеше.
	Изправени в средата на затвореното помещение, двамата бавно се огледаха, но не видяха повече противници. Мечо започна да гаси пожара с някакви одеяла от килиите, а Пулър грабна пожарогасителя, който зърна на близката стена. Пламъците бързо изчезнаха, заменени от гъст бял дим.
	Той захвърли празния пожарогасител, обърна се и замръзна.
	От пушека изплува фигурата на Ландри като последната оцеляла от страшен апокалипсис. Пистолетът й сочеше право в гърдите му.
	— Тъкмо се чудех къде изчезна — рече той.
	— Съжалявам.
	— Да, бе!
	Тя бързо натисна спусъка. Веднъж, после втори път. Пистолетът гръмна, както би трябвало. Но Пулър продължаваше да стои срещу нея.
	Нови два изстрела. Отново нищо. Пулър не помръдваше.
	— Нямам бронежилетка — подхвърли той. — Но може би трябва да се прицелиш в главата ми.
	Тя се възползва от съвета и се прицели между очите му.
	Нищо.
	После се обърна, усетила нечие присъствие зад гърба си.
	Мечо светкавично я обезоръжи и изви ръката й с такава сила, че тя изкрещя. Лакътят й отиде високо горе, към гърба, под невъзможен ъгъл.
	Пулър пое пистолета от Мечо и щракна пълнителя.
	— В сака си винаги имам запас от халосни, защото понякога се налага да произвеждам предупредителни изстрели — промърмори той. — Когато подготвях оръжията за нападението, реших да заредя пистолета ти с такива. А Диас, която все още е на позиция горе, получи заповед да те ликвидира в момента, в който се докопаш до друго оръжие. Може би затова беше толкова нервна. Не е лесно да застреляш полицай дори когато знаеш, че е преминал на другата страна.
	Едновременно вдигнаха глави. Диас действително беше насочила оръжието си в главата на Ландри, а чертите на лицето й бяха окаменели.
	— Защо пожела да дойда с вас, след като си знаел? — попита на пресекулки Ландри.
	— Много просто. Човек винаги трябва да държи враговете си наблизо. Много по-близо от приятелите.
	— Все още не ми е ясно как си разбрал.
	— Всичко е въпрос на времева координация, Черил. Повярвай ми, наистина е така.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Бих ти обяснил, но ни чака още работа. А ти ще ни помогнеш да я свършим.
	— Нямам такива намерения.
	— О, напротив.
	— Върви по дяволите!
	Нещата се развиха за броени секунди. Ландри рязко се завъртя и заби коляно в слабините на Мечо. Големият мъж изпъшка и се преви. С едно светкавично движение тя измъкна ножа от колана му и го вдигна за решителен удар в незащитения му врат. После ножът изведнъж излетя от ръката й.
	Обърна се в мига, в който юмрукът на Пулър се стрелна към лицето й.
	Това беше последното, което видя.
	Ударът попадна в брадичката й. Обезсиленото й тяло рухна в безсъзнание.
	— Казах, че ще ни помогнеш! — изръмжа той, надвесен над нея.


	90

	Заредиха лодката с гориво и потеглиха обратно към брега.
	Освободените пленници останаха на платформата, но един катер на Бреговата охрана вече се носеше с пълна скорост към тях въпреки тропическата буря. На борда му имаше достатъчно място за всички.
	Диего и Матео пожелаха да се върнат с тях, но Пулър отказа.
	— С катера ще пътувате далеч по-безопасно — поясни той. — А аз дори не съм сигурен, че това корито ще стигне до бреговете на Флорида.
	Оказа се обаче, че тропическата буря бе достигнала сушата и силата й бързо започна да намалява. Обратното пътуване беше трудно, но все пак не толкова, колкото плаването им към нефтената платформа.
	В един момент телефонът на Пулър влезе в обхват и той успя да проведе разговора, който беше планирал. Всъщност по-голямата част от него проведе Карсън, а той само слушаше, възхитен от начина, по който бригадният генерал внушаваше на човека отсреща какво _трябва_ да направи.
	— Става въпрос за националната сигурност, лейтенант. В такива случаи армията действа бързо и решително — нареждаше строго тя. — Вече получихте своите заповеди и аз очаквам от вас да ги изпълните професионално и експедитивно, както изисква униформата ви. Разбрахме ли се?
	— Да, госпожо — бързо отвърна лейтенантът, който очевидно правеше върховни усилия да запази самообладание.
	Карсън изключи и върна телефона на Пулър.
	Той се усмихна.
	— Какво е толкова смешно? — подозрително го изгледа тя.
	— Нищо. Просто ми е приятно да те гледам в ролята на генерал.
	Някъде по средата на пътя Ландри се върна в съзнание. Карсън пое управлението на лодката, а Пулър и Мечо се заеха с новата си пленница. Лицето й беше подуто от тежкия удар, но беше гневна и не показа никакво разкаяние.
	— Как разбра? — остро попита тя.
	— Координация, както вече ти казах.
	— Това нищо не ми говори.
	— Взривиха колата на Лампърт.
	— И какво от това? Не аз съм я взривила.
	— Според Диас това се е случило в един и четвърт. Минута по-късно, в един и шестнайсет, на теб ти се обаждат по телефона. В този момент аз съм до теб, на плажа. Ти обясни, че е Бълок, но това не беше възможно. Лампърт е трябвало да осъзнае какво се е случило, а чак след това да се обади в полицията и да потърси Бълок. Самият шеф също се нуждае от време, за да започна да звъни на подчинените си. Но ти не си на смяна и той едва ли би те потърсил първа. Всичко това отнема далеч повече от една минута. За всеки случай снощи звъннах на Бълок, за да проверя. Той каза, че си се обадила, докато е пътувал към имението на Лампърт. А не обратното. Казала си му, че си чула за експлозията по новините. Но на практика в един и шестнайсет онази нощ на теб ти се е обадил Лампърт.
	— Това не е достатъчно, Пулър — поклати глава Ландри. — Няма начин да вземеш решение на базата на толкова несигурно предположение.
	— Не съм си го и помислял. Просто започнах да навързвам нещата. Лампърт е от Маями. Както и ти. Появявате се тук по едно и също време. Когато започнах да разсъждавам за момента на онова обаждане, аз превключих на детективска вълна и се заех да преценя кой може да ти звъни. Например баща ти. Но ти каза, че бил застрелян от някакъв наркоман.
	— Това е истината.
	— Знам. Но аз си поговорих с бившия ти сержант. Той твърди, че от този момент нататък си се променила. Престанала си да вършиш това, което трябва. Сякаш желанието да отмъстиш на мръсниците за смъртта на баща ти изведнъж се е изпарило и вече не ти пукало от нищо. След това влизаш в комбина с Лампърт и нещата стават необратими. — Той помълча малко и добави: — Проверих и апартамента ти. Четиристотин хиляди. Ипотеката ти е под петдесет хиляди. Ченгетата не изкарват такива пари. Не и честните ченгета. Може би това е причината да живееш в Дестин. Вярвам, че наистина не си излизала на по питие с колеги. Но изведнъж каниш мен. Това беше глупаво, Ландри. Накара ме да се замисля.
	Обърна се към Мечо и продължи:
	— Семейство Стороу са убити на брега. Мечо е бил там и е видял всичко. По-точно е видял _теб_. Застреляла си ги с по един куршум в тила, а след това си ги замъкнала в морето. Притежаваш достатъчно физически сили за това, Черил. С очите си видях колко си добра в гребането. Пък и колко могат да тежат двама старци?
	Ландри не каза нищо, но в погледа й, отправен към Мечо, се четеше омраза.
	— Това е причината никой да не ти вдигне, когато позвъни на Бълок и Хупър — продължи Пулър. — Аз ги инструктирах, защото не исках да разбереш, че те подозирам. Споделих това само с тях. Бълок не искаше да повярва, че си корумпирана, но когато му разказах какво съм открил, той просто вдигна ръце.
	— Ти го казваш.
	— А и онази част от брега, която вони на сяра — спокойно добави той, без да сваля очи от лицето й. — Оказа се, че тя _влиза_ в границите на Парадайз. Бълок ми обясни, че полицията не я контролира просто защото там не се случва нищо. А след това сподели, че въпреки всичко един от служителите му изявява желание да отскача от време на време до там. Искаш ли да чуеш името на доброволеца?
	Ландри не отговори.
	Пулър се премести по-близо до нея.
	— Една нощ, по време на този „патрул“, когато всъщност охраняваш прехвърлянето на пленниците, ти изведнъж се натъкваш на леля ми, която седи в своето камри и си записва нещо в бележника. По това време тя вече почти не може да ходи, но държи да запази своята независимост. Прави го с помощта на специалното оборудване в колата си и най-често нощем, когато не е толкова горещо и влажно. Забелязва нещо необикновено именно в една такава нощ и го споделя със своите приятели Стороу. По всяка вероятност те са поискали да се уверят с очите си и в резултат са видели това, което е видяла и леля ми. После идват при теб, полицай Ландри. Защото патрулираш в техния квартал и те уважават. Разказват ти всичко, а ти се правиш, че записваш показанията им. Но не докладваш за тях, а ги унищожаваш.
	Пулър се премести още по-близо до Ландри и извади бойния си нож.
	— Ти добре знаеш, че семейство Стороу имат навика вечерно време да се разхождат по брега. Издебваш ги, гръмваш ги и завличаш труповете им в океана, разчитайки на прибоя да ги отнесе навътре.
	Острието на ножа спря на два сантиметра от гърлото на Ландри. Диас наблюдаваше развоя на събитията с нарастваща тревога, а Карсън час по час се обръщаше — разбира се, без да изпуска руля.
	Мечо седеше мълчаливо и притискаше ранената си ръка. Не откъсваше поглед от лицето на Ландри.
	— Според мен леля ми те е подозирала — продължи Пулър. — „Хората не са такива, каквито изглеждат“, помниш ли? Тя беше много прозорлива жена и глупостите не й минаваха. Ти вероятно си усетила, че те подозира. Затова отиваш в дома й, открадваш дневника й, а след това я изкарваш навън и натискаш главата й в шадравана.
	— Нямаш доказателства! — остро отвърна Ландри.
	Пулър опря ножа в гърлото й и я сграбчи за косата.
	Главата й отскочи назад, разкривайки пулсиращите вени на шията. Назъбеното острие докосна една от тях.
	— Пътуваме в нестабилна лодка в бурно море — изсъска той. — Лесно мога да изгубя контрол върху това, което държа в ръката си. А то е толкова остро, че без проблем ще пререже кръвоносните съдове, които захранват мозъка ти.
	— Това не е точно методът за събиране на доказателства за съда — отвърна Ландри, но очите й изпитателно пробягаха по лицето му. Явно не беше сигурна какво е намислил.
	Той отвърна на погледа й с хладно спокойствие. В момента се намираше в друго измерение, което нямаше нищо общо дори с кървавите събития, разиграли се преди малко на нефтената платформа. Беше по-скоро в особеното състояние на снайперист, на когото предстои да застреля талибан от разстояние хиляда метра и няма право на грешка въпреки жегата и тежките атмосферни условия. Населението на света се беше свило до двама души — той и Черил Ландри.
	— Кой говори за доказателства? — тихо попита той.
	Ландри направи опит да се усмихне така, сякаш чува нещо смешно и на практика контролира ситуацията.
	— Едва ли ще ме убиеш пред толкова свидетели — подхвърли тя.
	— Излязохме в морето четирима и се връщаме пак толкова — процеди през зъби Мечо.
	Диас примирено сви рамене.
	— Океанът е много голям, Ландри — обади се Карсън. — В него непрекъснато изчезват разни неща, за които никой не чува повече. Предполагам, че боклуците отиват на дъното.
	— Доколкото съм осведомен, ти все още дежуриш в района си — добави Пулър. — Не си се свързала с никого да докладваш нещо различно. Още по-малко пък аз.
	В очите на Ландри се появиха сълзи.
	— Не можем ли да се разберем? — проплака тя.
	— Можеш само да си затвориш устата и да чуеш какво имам да ти казвам!
	— Какво ме грее това?
	— Или изпълняваш, или задникът ти потъва в океана!
	Ландри потръпна и погледна бушуващите води само на педя от нея.
	— Ти си военен. Не можеш да ме убиеш просто ей така.
	— О, бъди спокойна. Постоянно убивам хора като теб!
	— Аз съм ченге.
	— Не, ти си враг. Това, което вършиш, е престъпление срещу тази страна и всичко, за което се боря. За мен ти си терорист, а терористите нямат права. Нямаш право да мълчиш, нямаш право на адвокат. А аз със сигурност не искам да си почиваш в затвора благодарение на моите данъци. Ще те изхвърля в морето, а последното, което ще видиш, преди да дойдат акулите, ще бъде моето лице!
	Ландри се разхълца, свивайки се на седалката. Очевидно искаше да изглежда максимално безпомощна и жалка.
	Пулър изобщо не реагира.
	Тя вече не беше млада, красива и привлекателна жена.
	Стори му се отвратителна.
	Беше изгубила гражданските си права в момента, в който се бе включила в отнемането на тези права на други хора.
	Хладнокръвно беше убила трима възрастни, които просто бяха искали да постъпят правилно.
	И през цялото това време беше носила униформа.
	— Ако беше в армията, ние просто щяхме да те разстреляме — хладно се обади Карсън.
	Убедила се, че Пулър не блъфира, Ландри вдигна глава.
	— Какво искаш да направя? — попита на пресекулки тя.


	91

	Лампърт беше на борда на яхтата си и разсъждаваше върху рухването на своята бизнес империя. Операцията на брега беше компрометирана окончателно. Виновниците за това бяха поне четирима. Пулър, жената с него, гигантът.
	И, разбира се Мърдок, която се оказа далеч не онази, за която се представяше.
	Твърде късно разбра, че е допуснал да бъде шпиониран отвътре.
	Съдружникът му Уинтроп вече беше платил цената за това, независимо дали е бил наясно или не. Докато Лампърт почиваше на борда на луксозната си яхта, неговото разчленено тяло потъваше във водите на залива.
	Нямаше представа къде са Пулър и приятелите му. Беше се надявал, че гигантът ще умре, но някой го беше предупредил.
	Мърдок, разбира се.
	Не знаеше дали тази жена е член на вражеска групировка, или работи за полицията. Но и в двата случая това беше катастрофално.
	По ирония на съдбата Лампърт не се притесняваше за полицията на Парадайз. Там имаше важни козове на своя страна. Притесняваше се за ултиматума на Стивен Рохас, който получи още преди този огромен провал.
	Беше разчистил склада, изпращайки стоката обратно в морето. Дори бурята не успя да му попречи.
	Възнамеряваше да остави пленниците на платформата, докато открие ново място за дебаркиране. В случай на успех бизнесът му отново се изправяше на крака.
	Вероятно нямаше да бъде във Флорида. В момента хората му проучваха възможностите за прехвърляне в Алабама.
	Тези нефтени платформи бяха истински дар Божи. По закон петролните компании разполагаха с достатъчно време, за да решат по какъв друг начин да ги използват. Вече много от тях бяха частично демонтирани и изтеглени към брега за направата на изкуствени рифове. В повечето случаи това беше най-евтината алтернатива. Други компании предпочетоха да ги демонтират напълно. А трети, останали без финансови средства или тотално фалирали, просто ги бяха оставили на произвола на съдбата.
	Числата никога не лъжат. А броят на изоставените нефтени платформи в Мексиканския залив възлизаше на няколко хиляди. Разпръснати навсякъде. Нито Бреговата охрана, нито който и да било друг беше в състояние непрекъснато да ги проверява.
	Разбира се, той не можеше да държи вечно стоката на онази платформа. Искаше час по-скоро да открие подходящо място за дебаркиране и да възобнови доставките.
	Следващият му проблем беше повече от очевиден: Мърдок и останалите. Какво знаеха те? Как щяха да използват информацията, с която се бяха сдобили?
	_Дали не е време да напусна страната?_
	_Трябва ли да чакам да ме арестуват или да ми връчат призовка?_
	С какво разполагаха срещу него?
	Вероятно с нищо.
	Дори някой от хората му да бе проговорил, думите му не можеха да бъдат подкрепени с доказателства. А той беше убеден, че никой от тях не си е отворил устата. Защото бяха наясно, че Лампърт има връзки навсякъде, включително в съдебната система и затворите. Всеки от тях беше информиран за този факт още при постъпването си на работа. А ако някой случайно не беше достатъчно уплашен от него, той със сигурност трепереше от ужас при мисълта за Стивен Рохас.
	_Този мръсник може да те открие навсякъде. Дори когато влезеш в Програмата за защита на свидетели_.
	Което, разбира се, означава, че може да открие и мен, помисли си Лампърт.
	Вдигна телефона и се свърза с шефа на охраната си.
	— Никой да не влиза, никой да не излиза! — заповяда той. — Незабавно ми се обаждаш в случай, че някой се приближи към имението!
	Следващият му разговор беше с капитана на яхтата.
	— Готовност за отплаване в рамките на един час! — разпореди се той.
	— Морето все още е бурно — каза капитанът.
	Бяха хвърлили котва извън пристанището. Тропическата буря все пак нямаше нищо общо с ураганите от четвърта степен и нагоре, които лесно можеха да изхвърлят яхтата на брега.
	Вълнението обаче беше толкова силно, че на Лампърт му прилоша. Не веднъж, а цели два пъти. Но повръщането все пак беше за предпочитане пред куршум в главата. Ако се стигнеше до бягство, щеше да се наложи да зареже жена си и детето. Но това не го плашеше. Винаги можеше да си намери друга жена. А синът му растеше като истински досадник, за когото щеше да се грижи попечителски фонд.
	— Това е причината да ти плащам голяма заплата — отвърна в слушалката той. — Един час!
	— Слушам, сър.
	Лампърт прекъсна разговора и огледа каютата си. За нейното изграждане бяха използвани най-качествените материали в света и бяха наети изключително талантливи дизайнери.
	Той притежаваше само най-доброто. Съвсем заслужено, защото работеше здраво. Обикновените хора под него нямаха никаква представа за количеството и качеството на упорития труд, който води до натрупване на състояние като неговото. А още по-трудно беше да запази това ниво.
	Все още се държеше въпреки убийствените данъци и лавината от законови ограничения пред бизнеса. Освен това разкриваше нови работни места, при това в област, която никога не беше предлагала такива. Същото беше правил и на Уолстрийт. И беше възнаграден за усилията си.
	Лампърт поклати глава.
	Всъщност бизнесът тъкмо бе започнал да се разраства. Той беше вложил огромни средства в инфраструктура, обучение, екипировка и жива сила. Поемаше безумни рискове, които тепърва щяха да се отплащат. Неговата поточна линия беше обект на всеобща завист. Чрез нея осигуряваше пет пъти повече стока от всички други в бранша, при това чрез налагане на прецизност и бизнес манталитет в една доскоро нечистоплътна дейност, дело на нечистоплътни хора.
	Освен това за разлика от петрола, природния газ и други природни ресурси запасите от неговата стока бяха неизчерпаеми. Изборът му можеше да бъде ограничен само ако светът ликвидираше бедността. Нещо, което по негово мнение беше абсолютно невъзможно. На върха нямаше място за всички. А лично той не възнамеряваше да споделя с други това, което си беше извоювал.
	Защото от малък беше убеден, че е удостоен свише да притежава най-голямото и най-доброто.
	Но той трябваше и да оцелее. И точно тук рискът беше най-голям. Това беше причината да трупа толкова пари. Защото можеше да загуби всичко.
	Включително и живота си.
	Тръсна глава и се концентрира върху настоящето.
	Рохас не знаеше за последния развой на събитията. Бурята беше принудила яхтата му да навлезе далече навътре в морето. Малко вероятно бе да рискува да използва хеликоптер в тези условия, когато вятърът непрестанно сменяше посоката си. Всички тези обстоятелства бяха от жизнено значение за Лампърт.
	Защото му осигуряваха време.
	Време да измисли нещо. Време да планира следващите си ходове.
	И да оцелее.
	Неизвестната величина бяха Пулър и неговата групичка.
	Те бяха проследили камиона със стоката и очевидно бяха наясно с това, което се случваше. На брега беше станала престрелка. Хората му не се обадиха и това означаваше, че са изгубили.
	И тъй, какво ли бе намислил Пулър?
	Беше опитал да се свърже с платформата, но връзката се разпадаше.
	Заради гадната буря. Но нещата нещо не се връзваха.
	После, сякаш в отговор на молитвите му, телефонът звънна. Той погледна дисплея и се усмихна.
	— Надявах се да те чуя — рече той, след като натисна зеления бутон.
	— Имам да ти разказвам много неща — каза Черил Ландри. — Трябва да се видим, по възможност веднага.


	92

	„Даниъл“ бързо губеше своята сила, но поройният дъжд продължаваше да се лее. Вече се развиделяваше, ала небето на хоризонта беше все така черно.
	На вратата се почука и Лампърт стана да отвори. Беше стигнал до брега с моторницата на яхтата. По време на пътуването повърна два пъти заради бурното море. Сега обаче очакваше добри новини.
	Очите му се заковаха върху Ландри, която стоеше на прага. Беше вир-вода, с подуто лице.
	— Какво се е случило с теб, по дяволите?
	— Може ли първо да вляза? И да получа едно питие?
	Той се отмести да й направи път. Поведе я към кабинета си и затвори вратата след нея.
	— Искаш ли да се преоблечеш?
	— Предпочитам питието. В момента това ми трябва.
	Лампърт й сипа един скоч от барчето до стената.
	— Бях на борда на „Лейди Лъки“ и обмислях дали да изчезвам или не — поясни той.
	— И аз обмислях същото, повярвай ми.
	— Но по телефона каза, че имаш добри новини.
	Тя пое чашата от ръката му, отпи една глътка и седна на стола срещу писалището. Той също седна, преплете пръсти и очаквателно я погледна.
	— Е?
	Тя отпи още една глътка и притисна чашата до отеклото си лице.
	— Операцията се провали.
	— Знам това.
	— Мърдок е шпионка.
	— И това ми е известно.
	— Истинското й име е лейтенант Клаудия Диас, работи в Националната полиция на Колумбия.
	Лампърт втренчено я погледна, помълча известно време, после гневно възкликна:
	— По дяволите!
	— Предполагам, че _това_ не го знаеше — вяло се усмихна Ландри и вдигна чашата. — Може би и ти се нуждаеш от една глътка, а?
	— Разкажи ми какво се случи.
	Ландри отпи още веднъж, облегна се назад и въздъхна.
	— Случи се това, че ти спасих задника — обяви тя.
	— Как?
	— Нито за момент не се доверих на Уинтроп и Мърдок.
	— Умно.
	— Затова се заех с наблюдението им. Уинтроп се оказа чист, но не и Мърдок. Беше ясно, че му позволява да й бърка в гащите, за да се добере до теб.
	— Вече и това ми става ясно.
	Тя се усмихна и наклони глава. Навън дъждът продължаваше да плющи, а черните облаци скриваха изгрева.
	— Ти също получи възможност да й бръкнеш в гащите, нали?
	— Отговорът е „да“, но той няма нищо общо с разговора.
	— Значи и теб са те подхлъзнали.
	— Жените са ми слабост — въздъхна Лампърт, стана и се насочи към бара. — Май наистина ще изпия едно питие… Но ти продължавай. Много ми е любопитно как си спасила задника ми.
	— Наказателната ти акция срещу онзи гигант се провали, защото Диас го беше предупредила.
	Лампърт се върна на мястото си с чаша в ръка.
	— А защо го е направила? Той за нея ли работи?
	— Вече няма значение, защото и двамата са мъртви.
	Лампърт се задави с част от уискито, което влезе в кривото му гърло.
	— Мъртви? — възкликна той. — Как се случи това?
	— Вече споменах, че ти спасих задника. Пулър също е мъртъв.
	— А какво стана с другата жена? Генерал… Името й беше Карсън, нали?
	— И тя е мъртва. Всички са мъртви. Нямаше как да ги оставим живи.
	— Запалила си огромен пожар, Черил! — гневно процеди Лампърт. — Пентагонът ще ни разбие!
	— Нима би избрал алтернативата? — изгледа го тя. — Да тръгнат по следата и да стигнат до теб?
	— Това няма как да се случи! — сопнато отвърна той.
	— _Вече_ се случи, Питър!
	Той замълча. Гледаше я така, сякаш виждаше последното нещо на този свят.
	— Научиха и за склада — добави Ландри.
	— Аз го прочистих. Няма какво да намерят в него.
	— Но намериха платформата — въздъхна тя и махна с ръка към океана.
	Лампърт остави чашата на бюрото и се приведе напред. Кръвта се оттече от лицето му.
	— Това е невъзможно!
	— Едрият мъж, Питър — отново въздъхна тя. — Между другото, името му е Мечо. Бил е на тази платформа. Твоите хора са го заловили в Мексико, но той избягал и успял да се добере до брега. За да се върне обратно тази нощ…
	— Подозирах, че крои нещо — въздъхна Лампърт. — Но не знаех какво. Мислех си, че иска да краде.
	— Следял те е, Питър. Искал е да ти открадне живота и всичко, което притежаваш. И почти успя.
	— Мръсно копеле! — изръмжа Лампърт и запрати чашата си в стената.
	Ландри гледаше как уискито се стича по доскоро безупречния тапет.
	— Овладей се, Питър — подхвърли тя. — Всички са мъртви.
	— Как стана това?
	— Виждаш, че съм вир-вода, а лицето ми е размазано. Какво ти говори това?
	— Бой в дъжда.
	— Точно така. Бой на живот и смърт. Там, на платформата. Няма да те лъжа, ние също претърпяхме загуби. Избиха почти всичките ти хора, но в крайна сметка успяхме да овладеем нещата. Благодарение на по-голямата си численост и немалка доза късмет…
	— А как стана така, че ти се озова там? — подозрително я изгледа той.
	— Вече ти казах, че следях Диас. Те се натовариха на една лодка и потеглиха за платформата, аз също…
	— В тази буря? — вдигна вежди Лампърт. — Това не е възможно!
	— Израснала съм във Флорида, Питър — каза спокойно тя. — Свикнала съм с ураганите, а лодка управлявам от десетгодишна. Може би нямаше да се справя, ако ставаше въпрос за ураган от първа или втора степен, но всеки може да успее при една обикновена тропическа буря. Ти извади късмет, че се добрах до там. Но нали ме нае точно защото познавам местните условия? И заради куража ми…
	— Какво се случи?
	— Обадих се предварително. Отначало нямаше обхват, но по-късно успях да се свържа. Предупредих хората ни за появата на врага. Те бяха подготвени, но въпреки това стана ожесточена битка. На онези четиримата им признавам, че бяха страхотни бойци. Не се предадоха лесно.
	— А стоката?
	— Почти непокътната. Все пак и там претърпяхме известни загуби.
	— Телата?
	— В океана. С прободени бели дробове, като гаранция, че няма да изплуват, а ще си останат на дъното.
	— Добро хрумване — кимна Лампърт. — Както и отстраняването на двамата Стороу и онази старица. Оценявам усилията ти, Черил. Без теб нещата положително щяха да се развият в опасна посока. В тази връзка ми хрумва, че може би съм ти дал малък бонус за това, което свърши.
	Усетил, че това не е достатъчно, той побърза да добави:
	— Току-що спечели нов бонус, Черил. Този път наистина голям, плюс промоция. Ще се наложи да свалиш униформата и да облечеш костюм, защото ще заемеш мястото на Уинтроп.
	— Той няма ли да възрази?
	— Със сигурност, ако беше жив. Но аз наредих да го премахнат, защото допусна проникването на Диас. Освен това местим бизнеса на друго място. В момента хората ми пресмятат и обмислят възможностите. Моите лични предпочитания клонят към Алабама.
	— Но остава един проблем.
	— Какъв проблем?
	— Стивен Рохас.
	— Какво за него?
	— Той ти е партньор в търговията с роби.
	— Е, и?
	— Беше споменал, че ти е отправил ултиматум.
	— Така е.
	— Според теб как ще реагира след всичко, което се случи? Резултатът едва ли може да се нарече чисто измъкване.
	— Мисля, че сеньор Рохас ще трябва да се съобразява с мен. Мрежата е по-важна от стоката. Аз мога да си доставям стока самостоятелно и вече го правя. В Азия и Африка живеят много бедни и глупави хора. А Рохас не може да изгради мрежа като моята, защото не разполага с необходимите връзки.
	— Но си остава опасен, нали?
	— Не го подценявам. Но когато човек има предимство, той трябва да се възползва от него.
	— И аз мисля така.
	Този коментар не беше на Ландри, а на Пулър, който изрита вратата и нахлу в кабинета, следван от Диас, Карсън и Мечо.
	Всички насочиха оръжията си в гърдите на Лампърт, който бавно измести поглед към Ландри и смаяно промълви:
	— Направила си ми постановка, а?
	— Страхувам се, че да.
	— Ти си пълна идиотка! Даваш ли си сметка какво правиш?
	— Не съм сигурна, че ти си даваш сметка за това — отвърна Ландри, разкопча горните копчета на униформената си риза и измъкна портативен магнетофон, който подаде на Пулър. — Възползвах се от предимството си и това е всичко — добави с равен глас тя. — Но не изпитвам кой знае какво въодушевление. Просто избрах затвора пред отровната игла. Все пак е нещо.
	— Ти не можеш да разчиташ на подобна сделка — хладно го изгледа Пулър.
	— Как се справихте с охраната? — попита мрачно Лампърт.
	— Би трябвало да ги инструктираш да проверяват по-внимателно колите, които влизат в имението. С Ландри на кормилото, те просто й махнаха да влиза.
	— Каква идиотка, господи! — изръмжа Лампърт и отново изгледа полицайката със смразяващ поглед.
	— Съжалявам, Питър — смотолеви тя. — Просто нямах друг избор.
	— Ще заповядам да те ликвидират в затвора!
	— Опитай, но според мен имаш да мислиш за доста по-важни неща — обади се Пулър.
	— Ще наема най-добрите адвокати.
	— Направи го, защото наистина ще ти трябват — процеди Диас. — Моето правителство ще настоява делото срещу теб да се гледа в Колумбия. Американците са прекалено меки, а в родината ми правосъдието се раздава много по-бързо.
	Пулър пристъпи напред и щракна белезници върху китките на Лампърт, а след това окова и Ландри.
	— Да вървим! — махна с пистолета си той.
	Лампърт се надигна, погледна към Ландри и изръмжа:
	— Ти си мъртва. _Всички_ сте мъртви.
	Излязоха на двора пред резиденцията и Пулър рязко спря.
	— Какво има? — попита Карсън.
	Мечо се оглеждаше. На лицето му се беше изписало дълбоко безпокойство.
	— Всички долу! — изкрещя Пулър.
	В следващия миг затрещяха изстрели.


	93

	Пулър засече позицията на стрелеца миг преди да се просне на земята.
	Измъкна пистолета M11 и отвърна на огъня, изпразвайки цял пълнител по посока на врага. Това беше предпазна мярка, имаща единствената цел да му даде секундите за избор на нова позиция и евентуална контраатака. Прикри се зад някаква кола, стисна картечния пистолет МР5 и отправи поглед към широката поляна отпред.
	— Пулър!
	Погледна назад и видя Карсън, заела позиция зад една от колоните пред входа на къщата.
	Ръката й сочеше наляво.
	Погледна натам и сърцето му се сви. Диас лежеше по очи в локва кръв. Дори от разстояние личеше, че е мъртва.
	Потърси с поглед Ландри и Лампърт.
	Полицайката се беше скрила зад дънера на някакво дърво.
	— Лампърт избяга! — изкрещя тя.
	Пулър отново насочи вниманието си в посоката, от която бяха долетели изстрелите.
	Не беше взел под внимание позицията на един-единствен човек.
	Мечо.
	Беше сигурен, че не е избягал, защото единственото му желание беше да влезе в бой. Също като него.
	Изчака поредния залп, обърна се към Карсън и със знаци й обясни какво възнамерява да направи. Тя кимна и стисна оръжието си.
	Той отново огледа местността. Видя го в последния момент.
	Мечо беше излязъл във фланг на стрелците и оръжието му беше насочено към тях.
	Безупречна работа, помисли си Пулър.
	Нападателите бяха шестима.
	Никъде не се виждаше превозното средство, с което бяха пристигнали.
	Което го наведе на мисълта, че тези хора са всъщност част от охраната на имението.
	Миг по-късно забеляза купчината тела, които се търкаляха на земята.
	_Това_ беше охраната.
	А насреща му имаше нова сила, с която трябваше да се съобразява.
	Която не беше пристигнала с автомобил.
	Замисли се за тактическата ситуация.
	Те бяха трима, а насреща си имаха шестима.
	По личното му мнение противникът ги беше подценил. Би трябвало да изпрати далеч повече хора.
	Преброи до три, претърколи се и откри огън. Отново без да се цели в нищо. Идеята беше да привлече вниманието върху себе си. Миг по-късно наоколо засвистяха куршуми. Доказателство, че разполагаше с цялото внимание на врага.
	Пистолетът на Карсън изтрещя два пъти. Един от стрелците рухна на земята, а друг изпусна оръжието си и се хвана за ръката. Тоест беше извън играта.
	Двама елиминирани, оставаха четирима.
	Но този брой беше валиден само до момента, в който Мечо атакува по фланга.
	Двамата, които бяха най-близо до него, рухнаха след секунда. Единият с куршум в гръбначния стълб, а другият с нож в сърцето.
	Дори с наранена ръка гигантът разполагаше с достатъчно сила, за да борави с бойния нож.
	Четирима елиминирани, оставаха двама.
	И двамата насочиха вниманието си към Мечо.
	Това означаваше, че е дошъл редът на Пулър.
	Той се изправи и хукна на зигзаг наляво от къщата, после рязко смени посоката.
	Изскочи на една линия с нападателите и натисна спусъка на своя M11. Куршумите попаднаха в главите им.
	Предизвиквайки моментална смърт.
	Шестима ликвидирани, нула в редиците на врага.
	После в съзнанието му се появи ситуацията от хотелската стая в „Сиера“.
	Мозъкът му обработи фактите в рамките на една милисекунда.
	Шестима стрелци срещу четирима. Но някой трябваше да ликвидира охраната на Лампърт, а и да предвиди евентуалните загуби въпреки организираната засада. Всички трупове в купчината бяха с униформите на охраната. Значи тук нямаше загуба на външни сили. Бройката им беше останала непокътната.
	Би трябвало да допуснат, че Пулър и хората му вече са тук. Това означаваше сериозно числено превъзходство за противника, особено ако се обединеше с охраната на Лампърт.
	Беше длъжен да приеме, че стрелците са изпратени от Рохас — един несъмнено умен мъж. Но умните мъже не изпращат жива сила, която лесно може да бъде неутрализирана.
	Милисекундата изтече и Пулър реагира.
	— Пристига втора вълна! — обяви на висок глас той.
	Карсън и Мечо моментално потърсиха прикритие и нови позиции.
	Пулър отстъпи няколко крачки назад към Ландри.
	— Свали тези белезници и ми дай оръжие, Пулър! — примоли си тя. — Мога да ви помогна!
	Той презареди и наведе глава да я погледне.
	— Няма да стане, Ландри. Веднъж вече се опита да ме убиеш, а аз не си падам по повторния риск.
	— Тук съм беззащитна!
	— Не си, защото съм при теб. А аз имам всички основания да запазя живота ти.
	— Как така? — рязко попита Ландри.
	Пулър се наведе над нея и щракна нов пълнител в затвора на МР5.
	— Искам да съм сигурен, че ще прекараш остатъка от живота си в затвора — прошепна в ухото й той и прещрака предпазителя на автоматична стрелба.
	— Моля те, Пулър! — разрида се тя, но той не й обърна внимание.
	Втората вълна всеки момент щеше да се стовари на брега.
	И щеше да удари много по-силно от тропическата буря „Даниъл“.
	Но той държеше един скрит коз в ръкава си. Или поне се надяваше да е така.
	В противен случай всички щяха да умрат.


	94

	Втората вълна се оказа далеч по-мощна от първата.
	Което наведе Пулър на мисълта, че първата е била само финт. Който обаче отне живота на Диас и намали числеността им с двайсет и пет процента. Загубата на шестима бойци е мъдър ход само ако разполагаш с много повече хора, които да хвърлиш в битката.
	Разсъждението му се оказа напълно вярно.
	Бяха най-малко двайсет на брой, бързо прецени Пулър. Екипирани с бронежилетки, те се придвижваха на групи по четирима, а огневата им мощ далеч превъзхождаше самотния картечен пистолет в ръцете му. Мъжете бързо се разгърнаха в класическия строй тип „клещи“.
	Пулър и Карсън се спогледаха.
	И двамата бяха наясно с тази тактика и си даваха сметка докъде ще доведе тя.
	Пулър вдигна картечния пистолет. Той добре помнеше на какво го е учил баща му.
	_Няма нищо срамно да умреш в бой_.
	Натисна спусъка и изпразни пълнителя по посока на двете групи пред себе си. Двама рухнаха на земята и очевидно нямаше да вземат участие в предстоящата схватка.
	Но той беше използвал трийсет патрона, за да повали две мишени. Оставаха още осемнайсет. Беше ясно, че няма да му стигнат мунициите, за да ги избие всичките.
	Срещу тях действаше умен и добре трениран екип, който без колебание обедини силите си срещу една мишена и я засипа с цялата си огнева мощ.
	Колата, зад която беше заел позиция Пулър, бързо се превърна в решето. Част от куршумите пробиваха тънката ламарина и заплашваха да улучат крайниците му. Нямаше друг избор, освен да отстъпи.
	Карсън откри огън, за да го прикрие, и автоматично се превърна в следващата мишена.
	Позицията й беше унищожена с целенасочен огън, а оттеглянето й не беше толкова безметежно като това на Пулър, защото получи рани в ръката и крака.
	Пулър не се втурна към нея, тъй като това би означавало да задържи огъня върху позицията й. Вместо това започна да стреля от новото си място, привличайки вниманието на противника.
	После хукна в противоположна посока. Тичаше на зигзаг, играейки си на криеница с куршумите. Беше правил това години наред, най-вече в Близкия изток, и мускулите му бяха запомнили движенията. Буквално усещаше накъде се цели врагът.
	Мъжете насреща трябваше вече да са изградили така наречената решетка на стрелбата, а това означаваше, че покриват всички посоки, които би избрал Пулър. Тоест би трябвало да е мъртъв.
	Но не беше.
	Успя да се добере до поредното укритие и отвърна на огъня.
	Бяха останали само двамата с Мечо. Двама срещу осемнайсет.
	Но това щеше да се промени.
	Джиесемът му завибрира. Той го измъкна, погледна дисплея и набра кратък отговор.
	_Сега_.
	Заповедите на генерал Джули Карсън започваха да се изпълняват.
	Като по команда главите на всички се извърнаха на север, откъдето се разнесе бучене.
	Хеликоптерът MH-60L, предназначен за светкавични наказателни операции, представляваше модифицирана версия на „Блек Хоук“ с допълнителна огнева мощ, включваща противотанкови ракети „Хелфайър“, обикновени ракети земя-въздух и миникартечници калибър 7,62. Тази машина беше на въоръжение в 160-и военновъздушен полк за специални операции, по-известен с прякора „Нощните ловци“. На практика представляваше многоцелева бойна единица, способна да извършва широка гама от операции. За щастие на Пулър, един такъв хеликоптер беше дислоциран в базата „Еглин“ специално за предстоящите съвместни учения с пехотата. Тежката машина прелетя над оградата на имението и трийсетмилиметровото й бордово оръдие взе на прицел групичките мъже, насочили оръжията си към една малка и почти безпомощна мишена.
	Част от тях вдигнаха автоматите си към хеликоптера, а двама дори натиснаха спусъка. _Погрешен ход,_ помисли си Пулър, после се просна по очи и притисна длани към ушите си.
	Трийсетмилиметровото оръдие влезе в действие. То беше в състояние да изстрелва плътни залпове със скорост шестстотин миниснаряда в минута, създавайки това, което в армията наричаха „събитие без шанс за оцеляване“. След по-малко от десет секунди поляната се покри с двайсетина обезобразени трупа.
	Хеликоптерът кацна и Пулър хукна към него с ниско свалено оръжие. Последното нещо на света, което искаше в момента, беше да види дулото на 30-милиметровото оръдие насочено към него.
	Вратата се плъзна встрани.
	— Трябва ни лекар! — изкрещя Пулър, опитвайки се да надвие свистенето на витлата. — Имаме бригаден генерал с огнестрелни рани!
	От машината скочиха лекар и санитар с големи чанти, които последваха Пулър към мястото, където лежеше Карсън.
	Тя беше в съзнание, въпреки че лицето й беше бяло като платно.
	Пулър коленичи до нея, а медицинските лица извадиха оборудването си. Минута по-късно я включиха на системи за кръвопреливане и банки с физиологичен разтвор.
	Карсън отвори очи.
	— Кървиш — прошепна тя и докосна ръката му.
	— Като всички останали — отвърна той.
	— Ще прескоча ли трапа?
	И двата куршума бяха в тялото й. Беше изгубила много кръв. Пулър извърна глава към доктора, който изглеждаше мрачен.
	Стисна ръката й и я погледна в очите.
	— Ще се оправиш! — твърдо рече той.
	Няма по-силно лекарство от човешкия дух. Понякога става така, че едно малко окуражаване върши чудеса. Пулър го беше виждал стотици пъти, а веднъж дори беше станал обект на вълшебните позитивни думи. Това се случи в Ирак, когато една самоделна бомба без малко да отнеме живота му.
	_Ще се оправиш_. Толкоз. Понякога и това беше достатъчно.
	Тя стисна пръстите му и затвори очи. Инжектираното от доктора болкоуспокоително започна да действа.
	Пулър се изправи и затича към мястото, на което беше оставил Ландри с белезници на ръцете.
	— Не забравяй сделката ни, Пулър — извика тя. — Аз ти доставих Лампърт.
	— Така е — отвърна той. — Можеш да се утешаваш с този факт и на осемдесет, когато все още ще си в затвора. Не съм сигурен, че там предлагат дъски за гребане.
	Направи знак на един боец, който слезе от хеликоптера.
	— Сержант, аз съм старши военен следовател Джон Пулър — представи се той и показа значката си. — Тази жена ще остане под контрола на армията, докато бъде предадена на местните власти.
	— Слушам, сър.
	Сержантът насочи оръжието си към Ландри.
	Разнесе се някакъв шум.
	Пулър рязко се обърна. Помисли си, че това е Лампърт, който се опитва да използва суматохата, за да изчезне.
	Но не беше Лампърт, а Мечо. Той тичаше с всички сили към рампата, която водеше към кея.
	Пулър моментално се досети кого преследва. Питър Лампърт.
	И хукна след него.


	95

	Лампърт тичаше колкото го държат краката. Едно нелеко упражнение, защото ръцете му бяха на гърба, оковани с белезници. Беше в добра форма, но не и за бой. Никога през живота си не беше докосвал огнестрелно оръжие. За това си имаше други хора. И никога не беше бягал, за да спасява живота си.
	И сега си плащаше.
	Стрелбата беше стихнала. Чуваше се само грохотът на прибоя.
	Яхтата беше закотвена на около петстотин метра навътре в морето.
	Той със сигурност щеше да оцелее за нов живот.
	Но не и в тази страна.
	И бездруго тук беше започнало да му омръзва.
	Притисна лявата си ръка към мястото на гърба, където го прониза болка, и продължи да тича към кея.
	Шестметровата лодка беше там и го чакаше.
	Вече можеше да види и закотвената яхта.
	Беше убеден, че ще успее да стигне до нея с лодката. След като Ландри се беше добрала чак до нефтената платформа по време на буря, значи и той щеше да се справи тук, при значително по-спокойно море.
	На борда имаше нож, с който можеше да пререже пластмасовите белезници. Останалото беше лесно. Лодката беше солидна, а вълните намаляваха със стихването на вятъра. Да, щеше да се справи…
	Видя я, когато стигна на няколко крачки от пристана.
	Отначало не разбра какво е това пред очите му.
	Но после му светна.
	Насреща му се издигаше конусовидната кула на подводница.
	Подводницата на Рохас. Онази, за която беше споменал по време на срещата им на яхтата. И която можеше да побере много хора.
	Едва сега разбра как се бяха появили стрелците в имението му. Под вода.
	Използването на лодката ставаше проблематично. Ами ако тръгнеха да го преследват? Морето все още беше бурно. Подводницата лесно можеше да преобърне лодката. И той щеше да се удави.
	Спря на място, продължавайки да притиска ръка в ребрата си. Трябваше да бе тренирал повече. Но проблемът беше там, че основната му тренировка беше сексът. Огледа се. Отчаяно се нуждаеше от друг път за бягство.
	Но какъв, след като нямаше да е с лодката?
	Пътят от и към имението отпадаше. От там вече долиташе приглушен вой на сирени.
	Закрачи успоредно на брега, мислейки напрегнато.
	Трябваше да има и друг начин.
	Може би все пак щеше да се наложи да рискува с лодката. Тя би трябвало да е по-маневрена от подводницата, нали?
	Не знаеше дали е така, но просто не можеше да се сети за алтернатива.
	После, буквално пред очите му, подводницата започна да се потапя. Смаляващата се кула бързо се насочи към открито море.
	Може би и те бяха чули сирените. Или бяха разбрали, че нещата се развиват зле, и просто се оттегляха.
	Но причините нямаха значение. Важен беше шансът.
	Изработен от солидна стомана, корпусът на „Лейди Лъки“ нямаше проблеми с бурното море. Лампърт вече беше прекосявал Атлантическия океан с яхтата си. В международни води щеше да се чувства много по-спокоен. Ландри и останалите със сигурност щяха да дадат показания в полицията, но за това се изискваше време. Както и за издаването на съдебни заповеди за обиск и прочие. Когато полицията се сдобиеше с всичко това, той щеше да бъде далече.
	После чу стъпки и се обърна. Видя кой се приближава към пристана и хукна с всички сили към скъпоценната лодка, която щеше да го изведе в открито море.
	Лицето му беше разкривено от ужас, сякаш беше видял Сатаната.
	В известен смисъл беше така.
	Пулър изравни крачка с Мечо, който дори не го погледна, концентрирал цялото си внимание върху Лампърт пред тях.
	Двамата тичаха с тренираната лекота на професионални бойци. Тоест не като за рекорд, а с плавни движения, осигуряващи максимален резултат при минимални усилия. Често им се беше налагало да тичат по време на бой. Движещите се мишени имаха по-големи шансове за оцеляване в сравнение с неподвижните.
	Продължаваха напред рамо до рамо. Разстоянието до целта се скъсяваше. В последния момент Пулър се откъсна напред и скочи върху беглеца.
	Внезапно останал без дъх, Лампърт се строполи под тежестта на тялото му. Мечо се наведе, сграбчи го с две ръце и го вдигна от пясъка.
	Пулър бавно се изправи.
	Мечо и Лампърт се втренчиха един в друг. Чертите на българина бяха като изсечени от камък, а Лампърт го гледаше с някаква смесица от страх и любопитство.
	— Защо ме преследваш с такава ярост, по дяволите? — изкрещя накрая той.
	Мечо го хвърли обратно на пясъка, извади снимката от джоба си и я пъхна под носа му.
	— Помниш ли я? — попита с продран от напрежение глас той.
	Пулър стоеше и чакаше. Не знаеше как би постъпил, в случай че Мечо решеше да ликвидира търговеца на роби. Лампърт беше негов пленник и потенциален свидетел срещу един от най-големите престъпници на света. Но самият Мечо беше ранен, той също. Не се знаеше кой ще надделее при евентуална схватка помежду им. Пулър си даваше сметка докъде се простират възможностите му и изобщо не беше убеден, че ще успее да победи този гигант.
	Но кой знае, може пък да изненадаше сам себе си.
	Проблемът беше там, че не му се искаше да стигат до двубой.
	Мечо не беше негов враг.
	Лампърт тъпо гледаше снимката.
	— Трябва ли да познавам тази жена? — объркано смотолеви той.
	— Името й е Рада. Отвлякъл си я от едно село в планината Рила в България. Заедно с много други. Това е _моето_ родно село.
	— Тоя сериозно ли говори?! — попита Лампърт, обръщайки се към Пулър. — Нима си въобразява, че мога да помня подобни неща?
	— Погрешен отговор, Пит — отвърна с каменно лице Пулър.
	Мечо отново го сграбчи, вдигна го с една ръка във въздуха, а с другата му нанесе силен удар. Лампърт отлетя на метър и половина и се стовари по гръб. Съприкосновението със земята беше толкова силно, че и двете му раменни стави се изкълчиха. Лампърт изкрещя от болка, изплю няколко избити зъба и направи опит да пропълзи по-далече от мъчителя си.
	— Боже мой, боже мой!
	— Млъквай! — изръмжа Мечо и му нанесе тежък ритник в корема. — Значи не я помниш, а? Забравил си вече коя е!
	Лампърт изплю още кръв и се претърколи на пясъка.
	Пулър коленичи до него, сряза белезниците и с две резки движения върна раменните ябълки в ямките им.
	Лампърт нададе неистов рев, после утихна, дишайки на пресекулки.
	Надвесен над него, Мечо свиваше и разпускаше огромните си юмруци. Могъщите му гърди сякаш всеки момент щяха да разкъсат фланелката.
	Пулър се изправи.
	— Как мислиш да процедираме оттук нататък? — попита той.
	— Той идва с мен! — отсече едрият мъж.
	— Не може, защото трябва да отговаря за престъпленията, които е извършил тук.
	— Идва с _мен!_ — натъртено повтори Мечо.
	— Можеш да бъдеш спокоен — въздъхна Пулър. — Ние ще направим така, че никога повече да не види дневна светлина.
	— Той ни отне всичко, което имаме — поклати глава Мечо. — Аз обещах да го накажа.
	Пулър измъкна пистолета си и го насочи в гърдите му. Пълнителят беше празен, но Мечо нямаше как да знае това.
	— Не искам да те наранявам, но имам задача, която възнамерявам да изпълня — обяви той. — Този човек е отговорен за смъртта на леля ми и трябва да си плати.
	Мечо равнодушно погледна пистолета, после отново вдигна снимката и се наведе над Лампърт.
	— Кажи ми къде е тя. Веднага!
	— Не знам къде е — изфъфли през разбитата си уста Лампърт. — Кълна се в Бога, че не знам!
	— Знаеш! — изръмжа Мечо и отново го сграбчи за яката. — И ще ми кажеш!
	— Не знам, по дяволите!
	Мечо го пусна. Лампърт се извърна на една страна и от очите му потекоха сълзи.
	Пулър забеляза, че докато гледаше снимката, очите на българина също се насълзиха.
	После се обърна към морето. Яхтата на Лампърт се поклащаше в далечината. Всичко беше заради проклетите пари, натрупани от нещастието на другите. Заради алчността на този човек, направил състояние, разбивайки живота на хиляди хора.
	Стрелна с поглед Мечо и прибра пистолета в кобура си. Това, което се готвеше да направи, противоречеше на всички правила, които бе спазвал през целия си съзнателен живот.
	— Как мислеше да го измъкнеш от тук? — попита той.
	— Защо ти е да знаеш? — обърна се да го погледне едрият мъж.
	— От любопитство.
	— Имам един приятел, който е капитан на търговски кораб. Той ще ни прибере у дома, без да задава въпроси.
	— Къде и кога?
	— Тази нощ. От пристанището на Панама Сити.
	Лампърт престана да скимти и напрегна слух.
	— Не можеш… — изфъфли през разбитата си уста той и закова поглед в лицето на Пулър. — Не можеш да го оставиш да ме отведе в… България.
	— Защо да не мога? — изгледа го Пулър. — Вече си бил там и си прекарал добре, нали? Получил си всичко, което искаш. Поправка: когото искаш…
	— Не можеш!
	— Сигурен ли си за този наш приятел, Мечо? — извърна се към едрия мъж Пулър.
	— Абсолютно.
	— Какво ще му се случи в България?
	— И ние имаме правосъдие, което действа като вашето тук.
	— А имате ли смъртно наказание?
	— Имаме по-лошо.
	— По-лошо ли? Какво?
	— Ще му се наложи да живее на едно място в България, където никой не иска дори да припари. Ще прекара остатъка от живота си там. Ще работи всеки ден и всяка минута, година след година, докато падне мъртъв. Ние, българите, сме безпощадни към хората, които са ни наранили.
	Лампърт направи опит да се надигне до седнало положение.
	— За бога, Пулър! — извика той и изплю кървава храчка. — Не можеш да допуснеш това! Ти си ченге, имаш своите задължения! Не можеш да ме предадеш в ръцете на един чужденец! Това означава отвличане на американски гражданин! Аз съм добросъвестен данъкоплатец. Аз плащам шибаната ти заплата, Пулър! Ти работиш за мен!
	Пулър не обърна внимание на тази тирада и отново се извърна към Мечо.
	— Искаш да кажеш, че твоят приятел ще го направи безплатно, така ли? Защо?
	— Не съвсем безплатно. Обещах му нещо, но все още нямам представа откъде ще го взема. Дори не съм сигурен за какво става въпрос.
	След тези думи Мечо накратко описа молбата на приятеля си.
	— Всичко е наред — усмихна се Пулър и стрелна с поглед Лампърт. — Знам за какво говориш.
	Мечо беше изненадан, но в очите му проблесна надежда.
	— Можеш да ми го намериш?
	— Мога — кимна Пулър.


	96

	Панама Сити, Флорида, е любимото място за пролетната ваканция на поколения студенти.
	А пристанището на Панама Сити е с лесен достъп до Мексиканския залив посредством петнайсеткилометров канал.
	Тук презокеанските лайнери разтоварват своите туристи.
	Тук акостират и търговските кораби, които докарват чуждестранни стоки в Америка и изнасят американската продукция по света.
	Едно оживено място, включително и нощем.
	Изправен на кея с кашон в ръце, Пулър наблюдаваше пристанищните кранове, които пъргаво товареха контейнери на металната палуба на голям търговски кораб с някакво непонятно, изписано на кирилица име.
	В един момент на борда се появиха трима души, които носеха голям дървен сандък. Двама отпред, един отзад.
	Този отзад беше Мечо. Чист и спретнат след битката в имението на Лампърт, с превързани рани, които почти не си личаха под дрехите.
	В сандъка лежеше Питър Джей Лампърт. Овързан здраво, с лепенка на устата, упоен.
	Щеше да се събуди след около шест часа, когато корабът щеше да е навлязъл дълбоко в залива и заобикаляйки най-южните части на Флорида, щеше да поеме дългото си пътуване през Атлантика със средна скорост от около десет възела в час. Около месец по-късно, преодолял приблизително седем хиляди и шестстотин морски мили, той щеше да пристигне в България.
	Озовал се веднъж на българска земя, Лампърт нямаше да я напусне никога повече.
	Сандъкът беше надеждно закрепен на борда и Мечо тръгна обратно по трапа, следван от някакъв невероятно як мъж. Дебелият му врат с изпъкнали вени беше с размерите на нормално мъжко бедро, а под навитите ръкави на ризата му се виждаха огромни лапи. Носеше капитанска шапка, а от устата му стърчеше голяма пура.
	Двамата спряха на крачка от Пулър.
	Мечо представи непознатия като свой приятел и капитан на кораба.
	Очите на едрия мъж одобрително пробягаха по фигурата на Пулър.
	— Мечо твърди, че имаш нещо за мен — изрече той.
	— Десет бутилки — кимна Пулър и му подаде кашона.
	Капитанът вдигна капака и надникна.
	На лицето му изгря широка усмивка. Той прегърна кашона като бебе и внимателно го понесе обратно по трапа.
	— Какво представлява този трийсетгодишен „Макалан“? — попита Мечо.
	— Шотландско уиски — отвърна Пулър. — Изключително качество.
	— Наистина ли е трийсетгодишно?
	— Така казват.
	— Как успя да го намериш?
	— Наречи го малък подарък от многоуважаемия мистър Питър Лампърт.
	— Взел си го от имението му? — зяпна от изненада Мечо. — Ченгетата не бяха ли там?
	— Бяха, но гледаха на другата страна.
	Мечо протегна ръка и Пулър я стисна здраво.
	— Благодаря ти за всичко, което направи за мен.
	— Надявам се да откриеш сестра си.
	— Ще я търся, докато съм жив — бавно изрече Мечо.
	— Е, поне няма вече да търсиш Лампърт.
	— Прав си — мрачно се усмихна едрият мъж. — Винаги ще знам къде е.
	След тези думи се обърна и тръгна нагоре по трапа. По средата на пътя се обърна и помаха.
	Пулър му отвърна.
	Секунди по-късно Мечо изчезна.
	След час потегли и корабът. Последното плаване на Лампърт започна.
	— Приятен път — промърмори Пулър и тръгна обратно към колата си.


	97

	Джули Карсън отвори очи. Първото, което видя, беше ярката светлина. А второто — Пулър, който седеше до болничното легло.
	Той се приведе и хвана ръката й.
	— Прескочих трапа — рече с дрезгав глас тя.
	— Нито за миг не съм се съмнявал. Докторите казват, че за нула време ще бъдеш като нова.
	— Докато нося униформа, не се е случвало да стрелят по мен. В замяна на това ме гърмят в момента, в който се окажа близо до теб.
	— Нещо като риск на професията — кимна Пулър.
	— Не се обиждай, но вече няма да прекарвам отпуските си с теб.
	— Разбирам те много добре.
	— Какво стана с Ландри?
	— В ареста е. И пее като чучулига. Бълок беше решил да си подаде оставката, но след този удар може да се кандидатира и за губернатор.
	— Значи той обра лаврите, а?
	— Изобщо не ми пука, генерале.
	— Джули — стисна ръката му тя. — Сега не сме на служба.
	— Джули — кимна той.
	— А Диас?
	— Колумбийците прибраха тялото й. Ще я погребат с почестите, които заслужава.
	— А Мечо?
	— Отърва се с няколко драскотини, също като мен.
	— Господи, Джон! — възкликна тя, оглеждайки бинтованите му крайници. — Съвсем бях забравила, че и ти си ранен!
	— Дребна работа. Няколко нови белега в колекцията.
	— Кажи ми, че хванаха Лампърт, моля те! Последното, което помня, е, че го видях да бяга с белезници на ръцете.
	Пулър се поколеба.
	— Ще ти кажа истината само ако се закълнеш, че няма да я споделяш с никого — рече той. — Не искам да сринеш кариерата си.
	— За какво говориш?
	Пулър огледа снопчето маркучи, които бяха прикрепени към тялото й близо до ключицата.
	— Включили са те на морфин — отбеляза той. — Срещу болките.
	— Мисля, че си прав — кимна тя.
	— Но морфинът се отразява на паметта ти.
	— Възможно е. Говорехме за Лампърт, нали?
	— Така ли?
	— Джон!
	— Лампърт реши да замине за чужбина.
	— Успял е да избяга?! С яхтата си?
	— Замина за България. Доколкото разбрах, ще остане да живее там за постоянно.
	— Как е възможно това? Защо полицията не го е арестувала?
	— Полицията закъсня малко. Използвахме помощната лодка на яхтата му, за да го откараме малко по-надолу по брега, а оттам го прехвърлихме на камион. Полицията е убедена, че е избягал. Поне аз така им казах…
	Карсън го гледаше втренчено и мълчеше.
	След известно време се размърда и от устата й се изтръгна тежка въздишка.
	— Мисля, че морфинът наистина се отразява на краткосрочната ми памет — промърмори тя.
	— Напълно те разбирам.
	— Кога ще се махна от тук?
	— След няколко дни.
	— Ще дойдеш ли да ме видиш?
	— Всъщност аз живея тук — отвърна той и махна към креслото до леглото, на което имаше одеяло и възглавница.
	Тя му се усмихна мило.
	— Какво стана с Диего и Матео?
	— Прибраха се при своята _abuela_. В момента съм ги настанил в къщата на леля ми. Полицията разпитва останалите пленници, след което ще ги изпрати обратно по родните им места. Това се отнася и до личната прислуга на Лампърт.
	— А Рохас?
	— Този път се измъкна, но скоро ще дойде и неговият ред.
	Карсън изглеждаше доста развълнувана от новините и той успокоително погали ръката й. Броени минути по-късно морфинът подейства и тя затвори очи.
	Пулър излезе в коридора и позвъни на брат си във военния затвор. Разказа му цялата история, пропускайки единствено участта на Лампърт в България.
	— По дяволите, Джон — въздъхна Робърт Пулър. — Ще ти трябва поне още един месец отпуск, за да се възстановиш от последните няколко дни отпуск.
	— Всъщност мисля да се връщам на работа — осведоми го Пулър.
	— Какво ще докладваш на стареца?
	— Още не съм решил.
	— Няма ли да му кажеш, че сестра му е мъртва?
	— Няма — отвърна след кратък размисъл Пулър.
	— Мисля, че си прав.
	Пулър реши да подари кученцето Сейди на момчетата и това решение се оказа удачно. Диего и Матео го обожаваха, а и то им отвръщаше с дълбока привързаност. Очертаваше се едно наистина дълго приятелство между тях. А той се надяваше, че смяната на квартала и животът далече от уличните банди ще им се отразят благоприятно. Бълок също обеща да ги наглежда.
	После нещата опряха до неизбежната писмена дейност и многобройните разговори, или по-скоро разпити, с Бълок, щатската и федералната полиция. Всички бяха единодушни, че трябва да вземат решителни мерки за залавянето на Стивен Рохас, който продължаваше да им се изплъзва.
	— Продължавайте в същия дух — насърчи ги Пулър, когато приключи и последният разпит.
	Два дни по-късно Карсън напусна болницата. Обинтована, насинена и уморена.
	Но жива. Много жива.
	На следващата сутрин двамата излетяха със специалния самолет, изпратен от армията.
	— Гълф петица — отбеляза Пулър. — Никога досега не бях летял с такъв.
	— Дръж се за генерал от кариерата и ще видиш още много неща — обяви Карсън, докато стюардът им поднасяше чаши с шампанско.


	Пулър обеща на Карсън да вечерят заедно, скочи в колата и подкара към дома си. Прибра Дезо от приятеля, който беше обещал да се грижи за него, възнагради го с продължителна разходка, а след това си поигра с него.
	На следващия ден потегли към Пенсилвания с малък пакет в колата. Спря край една зелена поляна, отвори капака на урната и разпръсна праха на леля си над родната й земя. Както беше пожелала. Затвори празната урна и вдигна очи към небето.
	— Сбогом, лельо Бетси — прошепна той. — Преди много години ти беше всичко в живота на едно малко момче. Днес момчето е възрастен мъж, който никога няма да те забрави.
	Знаеше какво още трябва да направи. Всъщност крайно време беше.
	Прибра се обратно във Вирджиния, изкъпа се и облече парадната си униформа. След това се насочи към болницата за ветерани.
	Закрачи по стерилните коридори. Висок, стегнат, строен.
	Чу баща си далеч преди да стигне до стаята му.
	В коридора се сблъска със същата сестра, която му се беше оплаквала и преди.
	— През последните няколко дни направо е бесен — каза тя. — Слава богу, че дойдохте, защото непрекъснато пита за вас.
	— Радвам се, че съм тук — отвърна Пулър, подмина озадачената от думите му сестра и отвори вратата на стаята.
	Пулър-старши беше облечен с обичайната бяла тениска и синьо долнище на пижама. Изглеждаше изнервен и объркан.
	Пулър застана мирно и стегнато отдаде чест.
	— Явявам се по ваша заповед, генерале — докладва той.
	Възбудата бързо напусна баща му, лицето му се намръщи. Което беше добре за Пулър.
	— Къде, по дяволите, изчезна, офицер?
	— На фронта, сър. Както заповядахте.
	Отговор по всички правила на устава. Ясен и отчетлив, на висок глас.
	— Докладвай.
	— Мисията е изпълнена, генерале. При попътен вятър и спокойно море. Без особени проблеми.
	— Дяволски добра работа, офицер. Дяволски добра! Свободно.
	— Слушам, сър.
	Джон Пулър свали ръката си и седна до баща си.
	За миг престана да бъде войник.
	За да се превърне в син.


	$id = 7656
	$source = Моята библиотека
	__Издание:__
	Дейвид Балдачи. Забравените
	Американска Първо издание
	ИК „Обсидиан“, София, 2013
	Худ. оформление: Николай Пекарев
	Редактор: Здравка Славянова
	Техн. Редактор: Людмил Томов
	Коректор: Симона Христова
	ISBN: 978-954-769-331-9