[Kodirane UTF-8]

	Дейвид Балдачи
	Ден нула


	Джон е най-добрият специален агент в Отдела за криминални разследвания към американската армия. За бойните подвизи на баща му генерал Пулър се разказват легенди. Брат му, известен ядрен физик, излежава доживотна присъда за държавна измяна. По време на посещение при него във военния затвор Джон получава спешна задача да поеме секретното разследване на шокиращо престъпление.
	В затънтеното миньорско градче Дрейк в Западна Вирджиния са намерени четири трупа. Убити са полковник Матю Рейнолдс, съпругата и децата му. Поради важния пост на Рейнолдс в Агенцията за военно разузнаване случаят се наблюдава от министъра на отбраната. Нареждането е Джон Пулър да действа сам от името на военните и да си сътрудничи с местната полиция.
	В Дрейк той открива партньорка, на която може да разчита. Саманта Коул не се е сблъсквала с убийства в кратката си кариера, но е твърдо решена да възвърне спокойствието в своето градче. Скоро жертвите стават осем и докато разкрива измама след измама, Джон осъзнава, че смъртта им е свързана с някаква голяма конспирация. Но той дори не подозира, че тя засяга бъдещето на милиони хора.
	Джон Пулър е свикнал да рискува.
	Защото доскоро не е имал какво да губи, освен живота си.
	Сега може да загуби и Саманта.
	Но залогът е твърде голям…



	На моя приятел Чарлс Бетак — Чък, и в памет на майка ми



	1

	Въглищният прах проникна дълбоко в дробовете на Хауард Рийд. Едва се сдържа да не отбие встрани, за да повърне върху обгорялата трева край банкета. Но успя да превъзмогне гаденето и само се изхрачи през прозореца. После натисна газта с единственото желание час по-скоро да се отдалечи от пътя, по който бавно се движеха самосвали с въглища. От каросериите им се сипеха черни зрънца, наподобяващи конфети. Носеше се воня на серен двуокис, която идваше от близката купчина въглищни отпадъци. И тя като още много други беше успяла да се самозапали. Кислородът във въздуха превръщаше задушливия дим в серен триокис, който се смесваше с водните молекули и падаше на земята под формата на токсичен киселинен дъжд. В пълен разрез с рецептите за екологична хармония.
	Стиснал здраво специалния механизъм, Рийд караше по напукания асфалт осемнайсетгодишния си форд експлорър с пробит ауспух и стържещи скорости. Беше го превърнал в пощенска кола, приспособена така, че той да седи на мястото на пътника и да пуска пощата в кутиите, без да се налага да слиза. Това ставаше благодарение на изобретение, част от което наподобяваше вентилаторен ремък, с което управляваше кормилото, педалите на газта и спирачката от дясната седалка.
	След като стана пощальон и свикна с шофирането от „погрешната“ страна, му се прииска да отиде в Англия и да изпробва новопридобитите си умения по тамошните пътища с ляво движение. Някъде беше чел, че то се въвело през Средновековието. Повечето рицари били десняци и естественото им желание било, докато яздят, да държат меча или копието си колкото се може по-близо до противника. Жена му обаче го нарече идиот, който най-вероятно щял да се пребие в онази чужда страна.
	Той подмина възвишението, или по-скоро онова, което бе останало от него, след като компанията „Трент Майнинг енд Експлорейшън“ го взриви, за да достигне до богатите въглищни залежи. В момента околността, гола и надупчена от дълбоки кратери, наподобяваше лунен пейзаж. Методът се наричаше открит въгледобив, но според Рийд по-подходящото наименование щеше да е открито съсипване на природата.
	Но това бе Западна Вирджиния, където въгледобивът беше основен поминък, а заплатите на миньорите — добри. По тази причина Хауард Рийд не протестираше срещу саждите, които покриваха къщата му, не се учудваше на черната вода с миризма на развалени яйца в кладенеца си, не се оплакваше от твърдите частици във въздуха, които нямаха нищо общо със здравословния начин на живот. Не споменаваше пред никого, че е останал само с един бъбрек, а дробовете му са безвъзвратно увредени от различните токсини. Това би означавало да го обявят за враг на мините, а следователно и за противник на добре платената работа. Не искаше това допълнително бреме върху плещите си.
	Той свърна по пътя, който щеше да го отведе до последния му адрес за деня. Трябваше да достави там някакъв малък пакет с обратна разписка. Изруга, когато го видя сред днешната поща. Това означаваше да контактува с хора, а в момента всичките му мисли бяха насочени към бар „Долар“, където в понеделник халбата бира се предлагаше само за двайсет и пет цента. Вече си се представяше на обичайното място в края на махагоновия плот и гледаше да не мисли за момента, в който жена му щеше да го подуши като хрътка и три-четири часа да му опява за вредата от алкохола.
	Спря на алеята за коли. Някога по тези места беше хубаво. Но отдавна, може би преди петдесет и повече години. Днес наоколо не се виждаше жива душа. Дворовете бяха пусти. Сякаш беше два през нощта, а не два следобед. В топъл и слънчев ден като този децата трябваше да са навън, да тичат под пръскачките или да играят на криеница. Но те предпочитаха да седят в стаите си с климатици и да играят на видеоигри — някои от тях толкова жестоки и брутални, че самият той беше забранил на внуците си да идват с тях в къщата му.
	Днес дворовете бяха задръстени от боклуци и мръсни пластмасови играчки. Стари фордове и доджове ръждясваха върху бетонни блокчета, боята на къщите се лющеше, а покривите бяха хлътнали. Тъжната гледка го накара отново да си представи халбата с бира, може би защото и неговият квартал по нищо не се различаваше от този. Имаше привилегировани хора, които печелеха луди пари от въгледобива, но нито един от тях не живееше тук, разбира се.
	Рийд извади пакета от сандъчето за пощенски пратки и тръгна към къщата — невзрачна двуетажна постройка с винилова облицовка на стените. Вратата беше бяла, от изподраскан шперплат. Пред нея имаше още една, изцяло остъклена. Отстрани на стъпалата се виждаше дъсчена рампа за инвалидна количка. Храстите пред къщата не бяха подстригвани отдавна и клоните им се забиваха в мекото покритие на стените. Пред черния му форд бяха паркирани крайслер миниван и последен модел лексус.
	Японската кола предизвика възхищението на Рийд. Такъв автомобил със сигурност струваше повече от годишната му заплата. Протегна ръка и с благоговение докосна синята боя металик. На огледалото за обратно виждане бяха закачени чифт слънчеви очила. На задната седалка имаше куфарче, до което беше захвърлено зелено сако. И двете коли бяха с номера от Вирджиния.
	Рийд заобиколи рампата, изкачи трите бетонни стъпала и натисна звънеца. Някъде отвътре долетяха мелодични трели.
	Изчака десет секунди, после още десет. Раздразнението му нарастваше. Отново позвъни. Нищо.
	— Ало? — подвикна той. — Препоръчана поща!
	Гласът му прозвуча странно, сякаш принадлежеше на друг човек. После си даде сметка, че от сутринта за пръв път отваря уста. Погледна пакета в ръцете си. Към него беше прикрепена разписката, която се нуждаеше от подпис.
	„Хайде по-бързо, да ви вземат мътните! Навън е дяволски горещо, а в бара вече се питат къде се бавя!“
	Погледна надписа върху пакета и подвикна:
	— Мистър Халвърсън?
	Името му беше познато от предишни пратки, въпреки че не беше виждал човека. Повечето провинциални пощальони се сприятеляваха с хората от района си, но Рийд не беше от тях. Не се нуждаеше от разговори, а от халба студена бира.
	Позвъни още веднъж, почука по стъклото и избърса потта от зачервения си врат — професионално неудобство за всеки, който по цял ден седи до сваленото стъкло на служебната кола и няма как да избяга от палещите слънчеви лъчи. Подмишниците му бяха потъмнели от пот. Никога не включваше климатика при свалено стъкло, тъй като и бездруго горивото беше достатъчно скъпо.
	— Ало, поща! — повиши глас той. — Трябва ми подпис. Ако върна пратката, най-вероятно няма да я видите повече!
	Виеше му се свят от жегата. Май вече беше твърде стар за тази работа.
	Погледна двете коли. В къщата трябваше да има хора. Отстъпи крачка назад и вдигна глава. Никой не надничаше от прозорците на спалнята. Единият беше отворен и приличаше на втренчено в него око. Отново почука.
	Този път долови нещо. Едновременно с това забеляза, че дървената врата е леко открехната. Звуците се приближиха и утихнаха. Ако не беше зле със слуха, Рийд със сигурност щеше да обърне внимание на странните стъпки.
	— Поща, трябва ми подпис! — отново подвикна той.
	Облиза пресъхналите си устни. Буквално виждаше халбата в ръката си. И почти усещаше вкуса й.
	„Отвори проклетата врата!“
	— Искате ли си пратката?
	„Изобщо не ми пука за нея. Мога да я захвърля в първата канавка, която се появи пред очите ми. Вече съм го правил.“
	Бялата врата най-сетне помръдна. Рийд отвори остъклената предна врата.
	— Имате ли химикалка?
	Бялата врата се открехна още малко и той с недоумение премигна. На прага нямаше никой. Бавно сведе поглед и срещна очите на малко коли с издължена муцуна, което го приветстваше с размахана опашка. Явно то беше побутнало вратата.
	Рийд не беше типичният пощальон, защото обичаше кучетата. В дома си отглеждаше две.
	— Здравей, приятелче — рече той, приклекна и почеса кучето зад ушите. — Има ли някой у дома? Искаш ли да се разпишеш за тази пратка?
	Ръката му напипа нещо мокро. Първата му мисъл беше, че това е кучешка пикня, и рязко се дръпна. Но дланта му беше червена.
	Кръв.
	— Ранен ли си, момчето ми?
	Огледа внимателно колито. Откри още кръв, но рана нямаше.
	— Какво става, по дяволите? — промърмори той.
	Изправи се, хвана топката на бравата и отново извика:
	— Има ли някооой?
	Озърна се. Не знаеше какво да прави. Сведе глава към кучето, което го гледаше с меланхоличен поглед. Изобщо не беше излаяло, което му се стори странно. При появата на непознат човек неговите със сигурност щяха да вдигнат врява до небето.
	— По дяволите! — прошепна той и повиши глас: — Ехооо? Какво става?
	Най-накрая се реши и отвори по-широко вратата. Вътре беше задушно. Лъхна го неприятна миризма.
	— Ей, по кучето ви има кръв! Наред ли е всичко?
	Прекоси антрето и надникна в малката дневна, разположена в дъното.
	Секунда по-късно бялата врата отлетя встрани и топката на бравата проби дупка в гипсокартона на стената. Предната врата се блъсна в железния парапет на верандата и наоколо се посипаха стъкла. Рийд скочи от най-горното стъпало направо на земята и се стовари на колене. Повърна всичко, което бе останало в стомаха му.
	После се надигна и се запрепъва към пощенската кола, като кашляше, давеше се и крещеше от ужас, сякаш изведнъж беше превъртял.
	Което си беше така.
	Днес Хауард Рийд нямаше да стигне до бар „Долар“.


	2

	Джон Пулър гледаше към безбрежната шир на щата Канзас. В един момент залепи нос на прозорчето. Прелитаха над река Мисури, отвъд която се намираха пистите на летището на Канзас Сити. Преди да стигне до тях, пилотът щеше да направи серия от снижавания и завои. В момента реактивният самолет прелиташе над държавна собственост — сградите на федералните затвори, където излежаваха присъдите си хиляди души, както цивилни, така и военни, някои изгубили свободата си завинаги.
	Пулър заслони очите си с длан. Различи федералния военен затвор, известен като Замъка. В продължение на повече от сто години в него бяха държани най-опасните престъпници от армията на Съединените щати. Старата сграда действително наподобяваше средновековна крепост с дебелите си каменни зидове, докато новата можеше да мине за общински колеж. Разбира се, ако я нямаше двойната четириметрова ограда около нея.
	„Левънуърт“, федералният затвор за цивилни, се намираше шест километра по-нататък в южна посока.
	Във ФВЗ лежаха само мъже. Жените бяха на друго място — във военноморската база в Сан Диего. Тукашните обитатели бяха осъдени от военен съд, но предимно за престъпления от общ характер. Във ФВЗ лежаха само онези от тях, с присъди над пет години, плюс неколцина за престъпления срещу националната сигурност.
	Националната сигурност.
	Именно тя беше причината за пътуването на Джон Пулър.
	Колесникът се спусна и самолетът се приземи плавно. Трийсет минути по-късно Пулър пътуваше към западните предградия на Канзас Сити с кола под наем. Въздухът беше топъл и неподвижен, но той не включи климатика, защото предпочиташе истинския въздух, дори да е горещ. От двете страни на пътя се точеха зелени заоблени хълмове. Пулър беше висок точно 192,5 сантиметра. Беше запомнил цифрата благодарение на своя работодател — Армията на САЩ, която проявяваше изключителна прецизност по отношение на мерките на военнослужещите. Пак благодарение на нея помнеше и точното си тегло — 104 килограма. Според възприетите в армията стандарти за ръст, тегло и възраст, на трийсет и пет той тежеше с около пет килограма над нормата, но едва ли някой би допуснал подобно нещо. По тялото му нямаше и грам излишна тлъстина.
	Винаги беше стърчал над рейнджърите, с които беше служил през годините. Това имаше както предимства, така и недостатъци. Мускулите му бяха издължени и гъвкави, а крайниците му бяха необикновено издръжливи. За недостатък можеше да се посочи прекалено едрата му фигура, която беше по-лесна мишена за противника.
	В колежа играеше футбол като краен защитник и се справяше достатъчно добре, за да го викат редовно за съботните мачове. Но още от дете му липсваха пъргавината и скоростта, които евентуално биха му отворили вратите на НФЛ. Той обаче не страдаше от това, защото амбициите му бяха в друга посока — да облече армейска униформа.
	Днес обаче той не беше с нея. Никога не я носеше, когато идваше на посещение във ФВЗ. След няколко километра зърна табелата на Националния исторически маршрут „Луис и Кларк“. Прекоси синия мост и вече беше в щата Канзас. Или по-точно във Форт Левънуърт.
	На главния портал на затворите провериха документите му и записаха номера на колата му.
	— Благодаря, сър — стегнато козирува униформеният служител. — Моля, продължавайте.
	Пулър подкара по Грант Авеню. По радиото звучеше някакво приятно парче на Еминем. Погледна към руините на стария Замък и останките от металната мрежа, опъната над някогашния затвор. Целта й беше да предотврати евентуално бягство с хеликоптер. Армията се опитваше да мисли за всичко.
	Той измина още три километра и спря пред входа на ФВЗ. Някъде наблизо прозвуча локомотивна свирка. От близкото военно летище „Шърман“ излиташе малка чесна, чиито криле се тресяха от насрещния вятър. Пулър паркира и остави в колата както портфейла си, така и всичките си лични вещи, включително служебния ЗИГ П228. По време на полета го беше предал на багаж в специално дървено куфарче заедно с патроните. При никакви обстоятелства не можеше да се разделя с личното си оръжие — така беше по устав. Но той беше убеден, че не е добра идея да се появява във военния затвор с пистолет, независимо дали е разрешено или не.
	Металдетекторът на входа се обслужваше от отегчен младеж в униформа на военната полиция. Приличаше на новобранец, когото са измъкнали от плаца за строева подготовка. Пулър беше наясно, че това впечатление е измамно, и мълчаливо извади шофьорската си книжка и служебната карта.
	Недодяланият червендалест младеж се взря в значката и служебната карта, която идентифицираше посетителя като Джон Пулър, специален агент от ОКР — Отдела за криминални разследвания. Централно място на емайлираната значка заемаше орел с извърната надясно глава. Големите му нокти бяха впити в солиден щит, окото гледаше лошо, а клюнът му изглеждаше готов за смъртоносен удар. Военният полицай отдаде чест и вдигна глава към високия широкоплещест мъж.
	— Официално ли е посещението ви, сър?
	— Не.
	— Джон Пулър-младши? Имате ли някаква роднинска връзка с…
	— Баща ми.
	— Ясно, сър — погледна го със страхопочитание младият полицай. — Предайте му моите почитания, сър.
	Армията на Съединените щати имаше своите легендарни герои и Джон Пулър-старши беше един от тях.
	Както винаги металдетекторът изписука в мига, в който Пулър застана под рамката. Сигналът прозвуча откъм дясната му ръка.
	— Титаниев пирон — поясни той и нави ръкава си, за да покаже белега.
	Устройството подаде сигнал и над левия му глезен.
	Военният полицай любопитно го погледна.
	— Метална пластина. Мога да си вдигна крачола.
	— Ако обичате, сър. — След като крачолът се спусна обратно, младежът промърмори извинително: — Просто си върша работата, сър.
	— Щях да ви смъмря жестоко, ако не го бяхте направили.
	— Тези белези от бойни рани ли са, сър? — попита с широко отворени очи младежът.
	— Не съм се прострелял сам.
	Пулър прибра ключовете на колата си, пъхна шофьорската книжка и служебната карта в горното джобче на ризата си и се разписа в дневника за посетители.
	Електрическата ключалка изщрака и тежката врата го пропусна в стаята за свиждане. Там имаше трима затворници, които се радваха на вниманието на своите близки. На пода си играеха малки деца, а родителите им си приказваха. Правилникът не позволяваше на децата да сядат в скута на баща си. Контактите се изчерпваха с прегръдка, целувка или ръкостискане — веднъж в началото на свиждането и втори път в края. Ръцете не биваше да слизат по-надолу от кръста, но докосването на пръсти и длани беше разрешено. Разговорите трябваше да се водят с нормален глас. Посетителите можеха да разговорят само със затворника, с когото имаха свиждане. Позволяваше им се да носят химикалка или молив, но не и боички или пастели. Пулър знаеше, че това правило бе въведено след някаква невъобразима бъркотия, предизвикана от дете. Но въпреки това го считаше за глупаво, тъй като химикалката или моливът можеха да се превърнат в оръжие далеч по-лесно, отколкото един мек пастел.
	Изправен до вратата, той погледна възрастната жена, вероятно майка на затворника срещу нея, която му четеше Библията. Посетителите имаха право да носят книги, но не и да ги оставят на затворниците. Същото важеше и за вестниците и списанията. Внасянето на храна бе забранено, но посетителите можеха да купят на затворниците нещо от автоматите край стената. Лишените от свобода нямаха право сами да ползват автоматите, защото иначе биха се почувствали твърде близо до нормалния живот — нещо, което не се предвиждаше в устава на подобни заведения. Вратата в дъното се отвори и в стаята влезе мъж с оранжев гащеризон. Джон Пулър го огледа.
	Мъжът беше висок, само с два-три сантиметра по-нисък от Джон, и значително по-слаб. Двамата си приличаха, но косата на затворника беше по-тъмна и по-дълга. И на места побеляла. Челюстите им бяха еднакво квадратни, носовете им издължени и леко извити надясно, а зъбите им — едри и равни. И двамата имаха трапчинка на дясната буза. На изкуствена светлина очите им изглеждаха зелени, а на естествена — сини.
	Освен това Джон имаше дълбок белег отляво на врата, който се спускаше към гърба. Другите му отличителни белези бяха на левия крак, дясната ръка и от двете страни на торса. Всички те бяха причинени от насилствено проникване на чужди тела. Мъжът насреща му нямаше белези, кожата му беше бяла и гладка. В затвора не предлагаха възможност за слънчеви бани.
	Кожата на Джон беше загрубяла от адска жега, ураганни ветрове и свиреп студ. Това личеше отдалеч. Случайният наблюдател не би го определил като красив. В най-добрия случай можеше да бъде наречен симпатичен и може би интересен. Но той беше войник, а не манекен.
	Не се прегърнаха, само се здрависаха за кратко.
	— Радвам се да те видя, братко — каза с усмивка затворникът.
	Двамата братя седнаха един срещу друг.


	3

	— Отслабнал ли си? — попита Джон.
	Брат му Робърт се облегна назад и кръстоса дългите си крака.
	— Е, тук храната не е като във ВВС — отвърна той.
	— Във флота е още по-хубава, а в пехотата хич я няма. Пилотите и моряците са привилегировани.
	— Чух, че са те повишили. Вече не си младши сержант.
	— Същата работа, с малка добавка към заплатата.
	— Отдавна мечтаеше за това, нали?
	— Да, отдавна.
	Замълчаха. Джон погледна наляво, където млада жена държеше ръката на затворник и му показваше някакви снимки. Двама рошльовци си играеха в краката й. Той пак се взря в лицето на брат си.
	— Адвокатите какво казват?
	Робърт, който също наблюдаваше младата двойка, се извърна към него. Беше на трийсет и седем, ерген, без деца.
	— Вече няма какво да направят. Татко как е?
	— Без промяна.
	— Ходи ли да го видиш?
	— Миналата седмица.
	— Докторите?
	— Като твоите адвокати. Не могат да направят нищо.
	— Поздрави го от мен.
	— Той знае.
	— Знам, че знае — каза високо и раздразнено брат му.
	Това привлече погледа на якия военен полицай до стената.
	— Но въпреки това го поздрави — понижи глас Робърт.
	— Имаш ли нужда от нещо?
	— Нищо, което можеш да ми донесеш. И престани да се влачиш на свиждания.
	— Това си е мой избор.
	— Чувството за вина на по-малкия брат.
	— Е, може и така да се каже.
	Робърт плъзна длан по масата.
	— Тук не е чак толкова лошо — промърмори той. — Не е като в „Левънуърт“ отсреща.
	— Сигурно. Но все пак си е затвор. — Джон се приведе напред и тихо попита: — Ти ли го направи?
	— Чудех се защо никога не си ми задавал този въпрос — вдигна глава Робърт.
	— Сега ти го задавам.
	— Нямам какво да ти кажа.
	— Мислиш, че се опитвам да изтръгна признание от теб? — изгледа го Джон. — Ти вече си осъден.
	— Все пак си военен следовател. Добре познавам чувството ти за справедливост и не искам да ти причинявам душевни терзания.
	— Умея да правя разлика между личното и служебното — каза Джон и се облегна назад.
	— Защото си син на Джон Пулър, нали? Известно ми е всичко по тази тема.
	— Но винаги си я възприемал като бреме.
	— А не е ли?
	— Тя е онова, което искаш да бъде. Ти си по-умен от мен и отдавна би трябвало да си наясно.
	— Защо да съм по-умен?
	— След като си ядрен физик, специалист по радиоактивните гъби. Аз съм просто един служител със значка.
	— Май извадих късмет с тази доживотна присъда — каза Робърт.
	— Тук не са изпълнявали смъртна присъда от шейсет и първа.
	— Проверил си?
	— Да, проверих.
	— Национална сигурност, държавна измяна… Май наистина извадих късмет с доживотната.
	— Чувстваш се късметлия, така ли?
	— Може би.
	— Това дава отговор на въпроса ми — рече Джон. — Имаш ли нужда от нещо?
	Робърт направи безуспешен опит да се усмихне.
	— Усещам резервираност в гласа ти — подхвърли той.
	— Само питам.
	— Не, от нищо нямам нужда.
	Каза го равнодушно, сякаш енергията изведнъж го беше напуснала.
	Джон гледаше брат си. Само с две години разлика, те бяха неразделни като момчета, а после и като млади мъже в униформа, избрали военната кариера. Но в момента между тях се издигаше стена, която беше далеч по-висока от оградата на затвора. Беше безсилен да направи каквото и да било. Насреща седеше родният му брат, но сякаш го нямаше. Заменен от някакъв вял човек в оранжев гащеризон, който щеше да прекара остатъка от живота си в тази сграда.
	— Преди известно време тук пречукаха един — подхвърли Робърт.
	— С бейзболна бухалка на игрището — кимна Джон. — Портил е затворниците пред управата.
	— И това си проверил, а?
	— Да. Познаваше ли го?
	Робърт поклати глава.
	— Аз съм на режим двайсет и три на един. Нямам много време за социални контакти.
	Това означаваше двайсет и три часа в килията и един на открито за малко упражнения на изолирано място.
	Пулър не го знаеше.
	— Откога? — попита той.
	— Искаш да кажеш, че не си проверил? — усмихна се Робърт.
	— Откога?
	— Откакто фраснах един надзирател.
	— Как така?
	— Каза нещо, което не ми хареса.
	— По-точно?
	— Не ти трябва да знаеш.
	— Защо?
	— Довери ми се. Сам каза, че аз съм по-умният. А и няма как да ми увеличат присъдата.
	— Да нямаше нещо общо с татко?
	— По-добре си тръгвай. Не искам да си изпуснеш полета.
	— Имам време. За татко ли ставаше дума?
	— Това не ти е разпит, братле. Не можеш да ме притискаш за информация, защото делото ми отдавна приключи.
	Пулър сведе поглед към веригите около глезените на брат си.
	— През дупката ли те хранят?
	Във ФВЗ нямаше решетки. Вратите бяха солидни. Затворниците в единични килии получаваха храната си три пъти дневно през специален процеп. Друг, ниско долу, позволяваше да им слагат вериги на краката, преди да бъдат изведени.
	Робърт кимна.
	— Извадих късмет, че не ме пратиха в карцера. Иначе сега нямаше да съм тук, при теб.
	Замълчаха.
	— По-добре тръгвай, че имам работа — обади се най-сетне Робърт. — Тук винаги ни намират работа.
	— Пак ще дойда.
	— По-добре недей. Няма смисъл.
	— Ще предам поздравите ти на татко.
	Станаха и си стиснаха ръцете. Робърт го потупа по рамото.
	— Липсва ли ти Близкият изток?
	— Не. Едва ли липсва на някого, който е служил там.
	— Радвам се, че се прибра жив и здрав.
	— Мнозина нямаха този късмет.
	— Интересни случаи ли разследваш?
	— Не съвсем.
	— Пази се.
	— Ти също.
	Джон усети безсмислието на тези думи още докато ги изричаше.
	Обърна се към изхода. В същия миг военният полицай се приближи към Робърт.
	— Хей, братле…
	Джон се обърна. Лапата на военното ченге лежеше върху бицепса на брат му. Изведнъж му се прииска да размаже копелето в стената. После му мина.
	— Какво?
	— Нищо… радвам се, че те видях.
	Джон Пулър мина покрай младежа до металдетектора, който скочи на крака и застана мирно. Пое по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Телефонът му иззвъня, когато беше на две крачки от наетата кола. Погледна дисплея. Търсеха го от 701-ви отряд на военната полиция в Куонтико, Вирджиния, където беше назначен за специален агент в Отдела за криминални разследвания.
	Включи телефона, но не каза нищо. В армията те учеха да говориш малко и да слушаш повече.
	— Тръгвам — кратко отвърна той и погледна часовника си, светкавично изчислявайки времето за шофиране и полет. — Ще съм там след три часа и петдесет минути, сър.
	Бяха му съобщили за касапница в пущинаците на Западна Вирджиния. Една от жертвите бил полковник, поради което се налагало намесата на ОКР, въпреки че Пулър нямаше никаква представа как и защо разследването е било възложено точно на 701-ви отряд. Но той беше войник и трябваше изпълни заповедта.
	Предстоеше му обратен полет до Куонтико, където щеше да получи официални инструкции, а след това да подкара като луд към пущинаците. Но в момента не мислеше за убития полковник, а за изражението на брат си при сбогуването им. Спомените за брат му от едно друго време завладяха съзнанието му.
	Майор Робърт Пулър беше направил кариера във Военновъздушните сили на САЩ като част от екипа специалисти, отговарящи за сигурността на ядрения арсенал на страната. Малко преди да получи още една, а дори и две звезди на пагоните си, внезапно беше обвинен в държавна измяна и осъден да прекара живота си между стените на ФВЗ.
	Но той си оставаше негов брат.
	Секунди по-късно моторът изрева и Пулър включи на скорост. При всяко от посещенията тук оставяше частица от себе си. Някой ден вероятно щеше да се окаже, че няма какво да отнесе обратно.
	Той не беше от хората, които показват емоции. Не беше плакал, когато хората около него умираха на бойното поле, застигнати от ужасна смърт. Но в замяна на това беше отмъщавал за тях по не по-малко ужасен начин. Никога не беше влизал в бой, обзет от неконтролируема ярост, защото яростта омаломощаваше хората. Не проля нито една сълза дори когато осъдиха брат му. Мъжете от фамилия Пулър не плачеха.
	Това беше Правило номер едно.
	Мъжете от фамилия Пулър запазваха самообладание, защото това увеличаваше шансовете им за победа.
	Правило номер две.
	Следваха още много, но по-второстепенни правила.
	Джон Пулър не беше машина, но имаше усещането, че понякога е на ръба да се превърне в такава. Сега караше много по-бързо, отколкото на идване. Бясното шофиране на изток щеше да го сблъска с поредния случай за разследване. Който беше добре дошъл, дори само защото щеше да му помогне да прогони от съзнанието си единственото нещо, което не можеше да проумее. Нито да контролира.
	Своето семейство.


	4

	— Сам ще трябва да се оправяш, Пулър.
	Джон Пулър седеше пред бюрото на висшия си началник — специален агент Дон Уайт, шеф на Отдела за криминални разследвания със седалище Куонтико, Вирджиния. Преди щаба на военните следователи се намираше на север от тук, във Форт Белвоа. Но после, поради някаква реорганизация преместиха щаба и доста отряди в Куонтико, където бяха съседи на Академията на ФБР и Морската пехота.
	Пулър се отби набързо в апартамента си, който се намираше в непосредствена близост до базата. Трябваше да си вземе някои вещи и да се погрижи за котарака си, тлъсто същество с кафяво-оранжева козина, което беше кръстил Дезо поради дезертьорската му природа — често бягаше от къщи и го нямаше с дни. Дезо измяука, показа му зъбите си, а след това се отърка в краката му, за да погали настръхналата му козина.
	— Нов случай, Дезо — промърмори Пулър. — Не знам кога ще се прибера. Храната, водата и тоалетната ти са на място, използвай ги.
	Котаракът измяука за втори път в знак на съгласие, после се оттегли. Беше се появил в живота на Пулър преди близо две години — ей така, изневиделица. Вероятно така и щеше да си отиде.
	На стационарния телефон го чакаха няколко съобщения. Държеше го за всеки случай — ако спре токът или падне батерията на джиесема му. Изслуша докрай само едно от съобщенията. После седна на пода и го пусна още два пъти.
	Беше от баща му.
	Генерал-лейтенант Джон Пулър — Боеца — беше един от прочутите военни герои на Америка, бивш командир на „Крещящите орли“ — легендарната 101-а въздушнопреносима дивизия. Днес вече не беше в армията и не командваше никого, което обаче не означаваше, че се е примирил с реалността. Ни най-малко. Той си живееше в свой измислен свят.
	Боеца продължаваше да командва малкия си син с енергията на действащ военачалник, изискващ безпрекословно подчинение. Но едва ли щеше да си спомни за какво го е търсил, ако изобщо си спомнеше, че му е звънял. Имаше и друга възможност — при следващото си обаждане да го скастри за неизпълнение на заповед. Старецът беше точно толкова непредвидим в цивилния си живот, колкото навремето като военен. И това го превръщаше в изключително труден противник. Ако опитният боец изпитва страх от нещо, то това е непредвидимият противник. Врагът, който е готов на всичко, за да победи. Джон Пулър-старши беше такъв боец. Което означаваше, че победите му бяха много повече от загубите; тактиката му се изучаваше във военните училища.
	Пулър изтри съобщението. Баща му щеше да почака.
	Следващата му спирка беше щабът на Отдела за криминални разследвания.
	За негов основател се смяташе генерал Джон Пършинг, командир на американския корпус в Европа по време на Първата световна война. От 1971 г. ОКР бе важно подразделение на сухопътните войски, командвано от генерал-майор. В момента личният му състав по света надхвърляше три хиляди души, деветстотин от които бяха специални агенти като Джон Пулър. На върха на строго йерархичната му структура бе министърът на отбраната, а специалните агенти бяха нейният фундамент. Разделяха ги три пласта бюрократични формирования. ОКР му приличаше на лазаня с твърде много кори. Погледна шефа си и каза:
	— При убийство на цивилно място обикновено използваме по-голям екип, сър.
	— Опитвам се да ти осигуря помощ от хората ни в Западна Вирджиния, но моментът явно не е подходящ — отвърна Уайт.
	Пулър изрече на глас онова, което го измъчваше още от момента, в който научи за новата задача.
	— Но Отряд хиляда във Форт Кембъл, Кентъки, отговаря и за Западна Вирджиния, където могат да разследват убийството на полковник не по-зле от нас.
	— Там е работата, че полковникът е работил в Агенцията за военно разузнаване, което автоматично изисква разследването да бъде проведено от „тихите професионалисти“ — каза Уайт и се усмихна на прозвището на отлично подготвените агенти от 701-ви отряд на ОКР.
	Пулър не отвърна на усмивката.
	— Във Форт Кембъл е разположена и Сто и първа дивизия, командвана някога от баща ти — добави Уайт. — „Крещящите орли“.
	— Това беше много отдавна, сър.
	— Как е старецът?
	— Добре е, сър — сковано отвърна Пулър. Не обичаше да говори за баща си с никого, освен с брат си Робърт. А дори и пред него се ограничаваше с няколко кратки фрази.
	— Ясно. Но вие от седемстотин и първи отряд сте най-добрите, Пулър. Не сте назначени тук като останалите военни полицаи, били сте _номинирани_.
	— Разбрано — промърмори Пулър, питайки се кога най-сетне този човек ще му каже нещо, което не знае.
	Уайт извади тънка папка и я плъзна по бюрото.
	— Тук ще намериш предварителната информация, записана от дежурния офицер. Преди да тръгнеш, се обади на прекия си началник. Разработен е план на разследването, но ти можеш да го променяш според обстоятелствата.
	Пулър придърпа папката, без да откъсва поглед от Уайт.
	— Бихте ли обобщили ситуацията, сър?
	— Убитият е полковник Матю Рейнолдс. Както вече споменах, работил е в АВР и кабинетът му е бил в Пентагона. Живял е във Феърфакс Сити, Вирджиния.
	— Някакви контакти със Западна Вирджиния?
	— Засега нямаме информация. Но знаем със сигурност, че е той. Бил е идентифициран.
	— На каква длъжност е бил в АВР? Възможно ли е тя да е причина за инцидента?
	— Знаеш как е при тях — пълно затъмнение относно служителите им и тяхната дейност. Но ние успяхме да научим, че Рейнолдс е бил пред пенсия и е възнамерявал да мине в частния сектор. Ако се наложи да те запознаем с подробности за целите на разследването, ще го направим.
	_Ако?!_
	— Каква е била официалната му длъжност?
	Уайт се размърда в стола си.
	— Бил е пряко подчинен на заместника на Джей две.
	— Джей две май беше генерал-лейтенантът, който изготвя ежедневния бюлетин за председателя на обединените началник-щабове.
	— Именно.
	— Но защо АВР не поеме разследването, след като е убит техен високопоставен служител? Защо предпочитат да използват външни следователи?
	— Единственото, което мога да ти кажа, е, че задачата е възложена на нас — отсече Уайт. — По-точно на теб.
	— А ще се намесят ли АВР, или по-скоро ФБР, в случай че заловим извършителя? За пред медиите например?
	— Това не зависи от мен.
	— Значи АВР предпочита да възложи разследването на външни хора?
	— Пак ще повторя, казвам ти каквото зная.
	— Ясно. А известно ли ви е къде е възнамерявал да постъпи на работа след пенсионирането си?
	— Все още не — поклати глава Уайт. — За подробности можеш да се обърнеш директно към началника на Рейнолдс. Генерал Джули Карсън.
	— Има ли други жертви?
	— Съпругата и двете му деца.
	— Ясно — въздъхна Пулър. — Четирима убити, със сигурност сложно местопрестъпление в Западна Вирджиния и жертва, свързана с АВР. При нормални обстоятелства бихме изпратили екип от четири-пет човека, плюс пълна техническа подкрепа. Най-вероятно бихме поискали помощ и от АКЛ. — Имаше предвид Армейската криминологична лаборатория във Форт Гилъм, Джорджия. — Това е минималният брой следователи за качествена обработка на уликите.
	— Точно казано — промърмори Уайт.
	— Кое?
	— „При нормални обстоятелства.“
	— При _нормални_ обстоятелства в голяма служба като нашата, би трябвало да получа задачата от ръководителя на екипа ми, а не от най-високото място, сър — решително тръсна глава Пулър.
	— Точно така — кимна Уайт, но очевидно нямаше желание да навлиза в подробности.
	Пулър сведе очи към папката. Явно очакваха от него сам да потърси отговори на неудобните въпроси.
	— В телефонното обаждане споменахте за касапница — подхвърли той.
	— Така ми предадоха. Не знам колко често стават убийства в Западна Вирджиния, но този случай изглежда потресаващ. Ти обаче едва ли ще се стреснеш, нагледал си се на подобни сцени в Близкия изток.
	Пулър замълча. Не обичаше да говори за мисиите си в пустинята, така както не обичаше да обсъжда състоянието на баща си.
	— Официално разследването се води от местната полиция, тъй като престъплението е извършено извън военен обект — продължи Уайт. — Доколкото ми е известно, те не разполагат с хора, разследващи убийства, и затова искат помощ от нас. Трябва да се пипа деликатно, тъй като нямаме юридически основания за намеса — освен ако не се окаже, че убиецът е военен. Искам да се сработиш с местните, тоест да внимаваш с тях.
	— В района има ли охранявана сграда за съхранение на уликите? — попита Пулър.
	— На петдесетина километра има обект на Министерството на вътрешната сигурност. Там разполагаме с втори човек, който ще действа като свидетел при отварянето и затварянето на сейфа.
	— Предполагам, че все пак ще мога да използвам услугите на криминологичната лаборатория, нали?
	— Да, ще можеш. Успяхме да проведем един бърз разговор със Западна Вирджиния. Те нямат нищо против участието ни. По-късно юристите на армията ще оправят документите.
	— Те са добри в това — кимна Пулър.
	Уайт го изгледа продължително.
	— Както казах, пипай деликатно, но ако се наложи, действай и по-твърдо — рече той. — Все пак ние сме армията. Доколкото съм запознат, ти умееш да използваш и двете тактики.
	Пулър замълча. Цял живот се беше разправял с офицери от кариерата. Някои бяха добри, други — пълни идиоти. За този срещу себе си все още нямаше мнение.
	— Тук съм само от месец, откакто ни преместиха от Форт Белвоа — каза Уайт, сякаш прочел мислите му. — Все още се ориентирам. Ти обаче си навъртял пет години тук.
	— Скоро ще станат шест.
	— Всички твърдят, че си най-добрият, макар и малко особняк. Излишно е да споменавам, че от случая се интересуват по най-високите места, Пулър. Не говоря само за Пентагона.
	— Разбрано. Но аз съм разследвал случаи, свързани пряко с военното разузнаване, при това, без да излизам от обичайните параметри. Ако толкова високопоставени личности проявяват интерес към това убийство, значи полковник Рейнолдс е бил на много ключова позиция. — Замълча за момент, после добави: — Или се е ровил в големи мръсотии…
	— Май наистина си толкова добър, колкото те представят — усмихна се Уайт.
	„И точно по тази причина съм подходящ за изкупителна жертва, ако нещата се прецакат.“
	— Значи се занимаваш с това вече шест години… — проточи Уайт.
	Пулър не отговори. Усещаше накъде вървят нещата, защото не му беше за пръв път. Следващите думи на Уайт потвърдиха подозренията му.
	— Ти си завършил колеж, владееш френски и немски, оправяш се и с италианския. Баща ти и брат ти са висши офицери.
	— _Бяха_ — поправи го Пулър. — А единствената причина да владея тези езици е, че баща ми служеше в Европа, докато бях дете.
	Уайт сякаш не го чу.
	— Знам, че си бил отличник в школата във Форт Ленард. Разбрах, че като военен полицай си набивал канчето на пияни военнослужещи по всички точки на света. Решавал си заплетени случаи къде ли не, имаш достъп до секретна информация. — Замълча за миг, после добави: — Въпреки онова, което е извършил брат ти…
	— Аз не съм брат ми. И всичките ми правомощия са надлежно подновени.
	— Знам — кимна Уайт и замислено забарабани по страничната облегалка на стола.
	Пулър замълча. Вече беше сигурен какво ще последва.
	— Но защо не си постъпил в Уест Пойнт? И защо избра ОКР? Службата ти в армията е впечатляваща. Шест бойни операции в Ирак и Афганистан. Две сребърни звезди. Три ордена за храброст, три медала „Пурпурно сърце“. На всичкото отгоре си заловил един от най-издирваните терористи в Ирак, нали?
	— Има нещо такова.
	— Натрупал си предостатъчно отличия и белези от рани. Армията обича тази комбинация. Ако беше останал при рейнджърите, със сигурност щеше да се издигнеш страхотно. Ако беше постъпил в Уест Пойнт, досега да си майор, а може би и подполковник. Щеше да се уволниш от армията с минимум две звезди на пагона. А дори с три, по дяволите, стига да можеше да разиграеш политическите си карти както трябва — като баща ти. В ОКР обаче ще стигнеш максимум до командир на отряд. А моят предшественик ме информира, че си подал документи за офицер, единствено защото сержантите в един момент ги заковават на някое бюро, докато офицерският състав има всички шансове за оперативна работа.
	— Не си падам по бюрата, сър.
	— И все пак си тук, в ОКР. В долната част на стълбицата. А аз не съм първият, който се учудва на това.
	Пулър огледа орденските ленти на началника си. Уайт носеше новата светлосиня армейска униформа, която беше заменила предишната зелена. Лентите и ордените представляваха ДНК-то на военната кариера на своя притежател. От чисто военна гледна точка в кариерата на специалния агент нямаше нищо за отбелязване — нито „Пурпурно сърце“, нито друго отличие за бойни заслуги. За Пулър той си беше обикновен чиновник, който стреля, само когато трябва да си поднови разрешителното.
	— Харесвам позицията, която заемам, сър — каза на глас той. — Харесвам начина, по който съм стигнал до нея. Останалото няма значение.
	— Предполагам, че си прав — кимна Уайт. — Но някои хора биха казали, че ти липсва амбиция.
	— Може би е недостатък на характера ми, но никога не съм се интересувал какво ще кажат хората.
	— И това ми е известно.
	Пулър го гледаше безизразно.
	— Сър, струва ми се, че следите ще изстинат, докато стигна — каза накрая той.
	— В такъв случай си стягай багажа и тръгвай — каза Уайт и се загледа в екрана на монитора си.
	Няколко секунди по-късно отново вдигна глава, но Пулър вече го нямаше.
	Не беше чул никакви стъпки. Уайт се облегна назад, столът му проскърца. Може би затова Пулър имаше всички тези медали. Не можеш да убиеш онзи, когото не виждаш да се приближава.


	5

	Подпрян на черното шеви малибу с армейска регистрация, Пулър отпиваше от голямата картонена чаша с кафе и прелистваше папката, възползвайки се от светлината на уличната лампа пред щаба на ОКР. Наоколо бяха струпани всички разследващи подразделения на военното министерство, включително ВСКР — Военноморската служба за криминални разследвания, чиято дейност беше залегнала в сценария на един изключително популярен телевизионен сериал. Пулър откровено завиждаше на колегите си от екрана, които веднъж седмично разкриваха сложни престъпления за някакви си шейсет минути. В действителност нещата не се случваха толкова бързо, а понякога и изобщо не се случваха.
	Районът се тресеше от приглушена, но интензивна стрелба. Отрядът за спасяване на заложници към ФБР и отделни подразделения на морската пехота тренираха денонощно на стрелбището, и то с бойни патрони. Пулър отдавна беше свикнал със стрелбата и почти не й обръщаше внимание. Би реагирал само ако престанеше. По ирония на съдбата липсата на стрелба в Куонтико означаваше, че нещо не е наред.
	Той отгърна на следващата страница. Армията демонстрираше обичайната си прецизност при регистрирането на фактите: размер на папката според одобрената номенклатура, точно определен брой на листовете в нея, строг стандарт за форматиране. Всяка точка, тире или скоба бяха смислово важни. Съществуваха томове оперативни наръчници, които обръщаха внимание на всеки детайл. А Правилникът за попълване и съхранение на регистъра на ВП се беше превърнал в легенда на прецизността. Разбира се, най-важното за Пулър си оставаше съдържанието на данните, а не тяхното разположение върху изписания лист.
	Матю Рейнолдс, съпругата му Стейси и двете им деца тийнейджъри — момче и момиче — бяха убити в някаква къща в дълбоката провинция на Западна Вирджиния. Труповете им бяха открити от пощальона, който повикал полицията. Съпругът беше полковник от Агенцията за военно разузнаване, който след двайсет и шест годишна служба възнамерявал да излезе в пенсия и да се прехвърли на работа в частния сектор. Месторабота в Пентагона, постоянен адрес във Феърфакс Сити. Какво, по дяволите, е търсил в тази къща в Западна Вирджиния, и то с цялото си семейство? Това беше един от многобройните въпроси, на които Пулър трябваше да намери отговори. Може би местните вече разполагат с такива. Неговата задача ще бъде да ги изслуша и да ги подложи на независима проверка.
	Прибра папката в куфарчето си и се наведе за последен оглед на екипировката в багажника. Тя беше в огромна войнишка раница, разполагаща с над сто джоба и прегради, в които беше събрал почти всичко необходимо за оперативна работа: светлосини латексови ръкавици, електрически фенерчета, книжни торбички, найлонови чували с различен размер, фотоапарат, зелени костюми за биохимическа защита в комплект с качулки и противогази, прозрачни пликове за съхраняване на веществени доказателства, рулетка, линийка, комплект за снемане на отпечатъци, газоанализатор, портативна бариера, цифрово записващо устройство, бележник за опис на уликите, аптечка, найлонови терлици, термометър, светлоотразителна жилетка, джобно ножче и още около петдесет-шейсет други предмети. Разполагаше с два пистолета М11, пълнители за тринайсет и двайсет патрона, плюс автомат МП5. В друг сак държеше бойна униформа, която едва ли щеше да използва в това топло време. Дори в момента, дълго след залез-слънце, температурата на въздуха се беше заковала на 29 градуса. Дънките, бялата тениска и маратонките „Найки“ щяха да са му напълно достатъчни.
	За пръв път в кариерата си щеше да работи сам. Обикновено му помагаше поне един колега от ОКР, а понякога и повече, плюс технически помощници. А този случай направо плачеше за по-голям ресурс. Но заповедта си е заповед — получиш ли я, си длъжен да я изпълниш. Иначе отиваш на военен съд.
	Вкара адреса в джипиеса на колата, затръшна капака на багажника и се настани зад волана. Моторът изръмжа и Куонтико бързо се стопи в мрака.
	Спря само веднъж за кафе и тоалетна. В три сутринта влезе в градчето Дрейк, Западна Вирджиния, с население 6547 души според табелата вдясно от пътя. До изгрев-слънце оставаха малко повече от три часа. Вече беше успял да се изгуби, тъй като джипиес-устройството го насочи към тесен двупосочен път, свършващ в покрайнините на Дрейк.
	Фаровете осветиха цял квартал изоставени къщи. Може би сто, може би много повече. Бяха еднотипни, сглобени на място върху бетонна основа. От едната страна на улицата имаше дълга редица електрически и телефонни стълбове. Докато колата бавно следваше малкото предизвикано от електрониката отклонение, Пулър започна да осъзнава, че къщите изобщо не са изоставени. В прозорците на много от тях мъждукаше светлина, а отпред бяха паркирани стари коли. Но светлината не беше електрическа, а по-скоро от газени лампи или акумулатори. Малко по-нататък фаровете му осветиха нещо още по-странно — огромен бетонен купол, стърчащ между дърветата.
	„Какво е това, по дяволите?“
	Потисна любопитството си и продължи напред. Джипиесът се пренастрои и не след дълго колата пое по правилния път. Скоро пристигна до крайната цел на пътуването си. Не беше уморен, напротив — дългото шофиране го беше освежило и тялото му кипеше от енергия. Реши веднага да се залови за работа.
	Беше си запазил стая в единствения мотел в района. Той се оказа доста по-мизерен от веригата „Мотел 6“, но това не му направи впечатление. Години от живота му бяха преминали в ламаринени бараки сред блатата или в пустинята, където ролята на душ изпълняваше кофа с вода, а тоалетната беше просто дупка в земята. Затова бунгалата с напукани стени му се сториха доста прилични.
	Дълго звъни, преди вратата на рецепцията да се отвори. Сънливата старица с ролки на главата и размъкнат пеньоар го регистрира и го попита за целта на визитата му.
	— Ваканция — обяви Пулър, докато прибираше ключа.
	Старицата се ухили.
	— Ама че си шегаджия — обяви със странно съскане тя, причинено от голямата дупка между предните й зъби. От нея се излъчваше миризма на никотин, чесън и салца. Една доста впечатляваща комбинация. — На всичкото отгоре си голям — добави тя, гледайки го от долу нагоре при своите сто и петдесет сантиметра.
	— Къде наоколо може да се хапне? — попита Пулър.
	Армейско правило номер едно: намери място за хранене.
	— Зависи — отвърна старицата.
	— От какво?
	— От това дали искаш въглищен прах в омлета си.
	— Не може да е по-зле от обеднен уран в сутрешното кафе — поклати глава Пулър. — А както виждате, все още съм на крака.
	Тя се изкиска.
	— В такъв случай можеш да се храниш навсякъде в този град, скъпи. Всички заведения са еднакви.
	Той понечи да тръгне към изхода, но въпросът й го спря.
	— Женен ли си?
	— Да не си търсите мъж? — обърна се той и зърна тъмната дупка в центъра на широката й усмивка.
	— Дай боже всекиму, скъпи. А сега иди да се наспиш.
	Той напусна рецепцията. Сънят не влизаше в плановете му.


	6

	По време на пътуването Пулър бе направил няколко опита да се свърже с водещия разследването от местната полиция, остави му и няколко съобщения, но не получи отговор. Може би нямаше да бъдат толкова склонни към сътрудничество, колкото се надяваше шефът му. Или пък просто се бяха шашнали от четирите трупа и сложния криминален пъзел, който им се беше стоварил на главите. Което си беше разбираемо.
	Мотелът представляваше правоъгълник от залепени едно до друго бунгала с вътрешен двор. На път за стаята си Пулър се натъкна на младеж, който лежеше в несвяст на тревата до автомат за пепси, близо до вратата на рецепцията. Наведе се да провери пулса му и го удари миризмата на алкохол. Остави го да лежи където си беше и пренесе багажа си в малката стая. Банята беше толкова тясна, че с разперени ръце докосваше противоположните стени.
	Свари кафе от собствените си запаси в миниатюрната кафеварка, с която не се разделяше никога. Навик, придобит по време на операциите в чужбина. После седна на пода, разтвори папката и набра един предварително вкаран в джиесема номер.
	— Ало? — обади се сънлив женски глас.
	— Сам Коул, моля.
	— На телефона.
	— Сам Коул? — повтори той малко по-високо.
	Гласът видимо укрепна.
	— Съкратено от Саманта. Кой се обажда, по дяволите? Имате ли представа колко е часът?
	Ядосана е, помисли си Пулър, вслушвайки се в мекото местно наречие.
	— Три и двайсет — отвърна той. — На военен жаргон три две нула.
	Настъпи продължителна пауза.
	— Аха, вие сте от армията, нали?
	Сега гласът прозвуча приглушено и далеч по-приятно.
	— Джон Пулър от ОКР, Седемстотин и първи отряд в Куонтико, Вирджиния.
	Изрецитира представянето на един дъх, както го беше правил хиляди пъти.
	Представи си я седнала в леглото и се запита дали е сама. Не чу никакво мъжко мърморене, но в замяна на това долови съвсем ясно прещракването на запалка „Зипо“, последвано от дълбоко смукване и бавно изпускане на дима.
	— Май не четете предупрежденията върху кутията, мис Коул — подхвърли той.
	— Пред очите ми са, но пет пари не давам — отговори тя. — Защо ми звъните посред нощ, по дяволите?
	— Според документите, с които разполагам, разследването на убийствата е възложено на вас. Току-що пристигам в града и имам желание да се заловя за работа. За протокола ще добавя, че през последните шест часа ви звънях четири пъти и ви оставях съобщения. Но не получих отговор.
	— Бях заета. Изобщо не съм си проверявала телефона.
	— Сигурен съм, че сте били заета — промърмори той, а мислено добави: „Още по-сигурен съм, че си го проверила, но не си си направила труда да се обадиш“. После си спомни за предупреждението на шефа си да се държи любезно. — Съжалявам, че ви вдигам от леглото, мис Коул. Помислих си, че може би все още сте на местопрестъплението.
	— Бях там цял ден и през по-голямата част от нощта. Едва преди час си легнах.
	— Това означава, че имам доста за наваксване — рече Пулър. — Но мога да ви се обадя и по-късно.
	Чу я да става от леглото. Нещо изтрополи, последвано от сподавена ругатня.
	— Казах, че мога да се обадя и по-късно — повтори той. — Легнете и се наспете.
	— Няма ли да млъкнеш, поне за малко?
	— Какво?! — остро попита Пулър.
	— Трябва да се изпикая!
	Телефонът изтрака на пода. Чуха се няколко стъпки, последвани от затръшване на врата. Настъпи тишина. Изтече цяла минута. Той не си губеше времето и очите му отново зашариха по доклада.
	После слушалката оживя.
	— Ще се видим там точно в седем — прозвуча гласът й. — О, извинявай — в седем нула нула сутринта!
	— Окей, сержант Коул. С нетърпение очаквам съвместната ни работа по случая.
	— Чао! — каза тя.
	Той си я представи как хвърля телефона и рухва на леглото. Допи кафето си и продължи да разлиства доклада. Трийсет минути по-късно скочи на крака и започна подготовката си за работа. Единият пистолет влезе в кобура на хълбока му, а другия затъкна отзад, на колана. След няколко опасни мисии в Близкия изток непрекъснато изпитваше чувството, че не е достатъчно въоръжен. Навлече непромокаемото яке, излезе навън и старателно заключи вратата.
	Младежът край автомата за пепси беше заел седнало положение и учудено се оглеждаше.
	— Май трябва да зарежеш пиячката, приятел — спря се пред него Пулър. — Или поне да припадаш някъде под покрив.
	— Кой си ти, по дяволите?
	— Джон Пулър. А ти?
	Младежът облиза устни. Изглеждаше готов за още едно питие.
	— Нямаш ли си име? — попита Пулър.
	Младежът се изправи, избърса длани в дънките си и промърмори:
	— Ранди Коул.
	Пулър трепна от познатата фамилия, но предпочете да запази мълчание.
	Ранди Коул беше хубав мъж, висок към метър и седемдесет и пет, слаб и жилав, около трийсетгодишен. Под ризата си беше пъхнал поне шест кутийки бира. Къдрава кестенява коса, правилни черти. Не носеше халка.
	— В мотела ли си отседнал? — попита Пулър.
	— Местен съм — отвърна Ранди. — Но ти не си.
	— Знам, че не съм.
	— Какво търсиш в Дрейк?
	— По работа съм.
	— Работа! — изсумтя Ранди. — Не ми приличаш на миньор.
	— Не съм миньор.
	— Тогава защо си тук?
	— По работа съм — повтори Пулър с тон, който трябваше да покаже, че няма намерение да се впуска в подробности. — С кола ли си? Ще можеш ли да караш?
	— Добре съм — промърмори Ранди.
	— Сигурен ли си? — изгледа го Пулър. — Мога да те закарам донякъде.
	— Казах, че съм добре.
	След тези думи обаче залитна и се хвана за главата.
	Пулър протегна ръка да му помогне.
	— Не съм сигурен, че си съвсем добре — промърмори той. — Махмурлукът е гадна работа.
	— Не е само махмурлук. Често имам главоболие.
	— Трябва да се прегледаш.
	— Ама как не. Ще се свържа с най-добрите доктори на света и ще им платя в брой.
	— Пожелавам ти следващия път да имаш легло наблизо — рече Пулър.
	— Понякога храстите са по-готини от леглото. Зависи с кого го споделяш, нали така?
	— Да — кимна Пулър и му обърна гръб.
	Потегли на запад, придържайки се към указанията на джипиеса. Но на практика се доверяваше много повече на вътрешния си компас. За миг се запита дали Ранди Коул има някаква роднинска връзка със Саманта. Ченге и пияница. И това се случва понякога.
	Четирийсет минути по-късно най-после откри улицата, която му трябваше. Стигна до нея след продължително лашкане по тесни и разбити пътища, след завои в обратна посока и едно загубване. За тези четирийсет минути той успя да измине едва десетина километра. Полупланинският терен не предлагаше пряк път, а неговото малибу рядко вдигаше повече от седемдесет километра в час.
	Забави ход и огледа околността. Сети се за една от максимите на ОКР.
	_Гледай. Слушай. Души._
	Пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Започваше се.
	Отново.


	7

	Пулър отби на банкета и погледна през прозореца. Това беше единственият шанс сетивата му да придобият впечатления, които нямаше да бъдат повлияни от предварителни наблюдения.
	Слезе от колата и се облегна на калника. Напълни дробовете си с въздух и веднага усети миризмата на откритата мина, която беше останала на три километра зад гърба му. Чуваше далечния грохот на самосвали. Лъч на прожектор опипваше небето на запад, неизвестно защо.
	Огледа се. Приборът за нощно виждане работеше безупречно, а лунната светлина и просветляващото небе осигуряваха отлична видимост, включително и за най-дребните детайли. Малки безлични порутени къщички. Детски играчки из дворовете, ръждясали пикапи на трупчета. Шарена котка се прокрадна покрай него. Уморено място. Умиращо, а може би вече мъртво. Като семейство Рейнолдс. Изтрито от лицето на земята.
	Но всичко това се виждаше, а Пулър се тревожеше от нещо, което не можеше да види.
	Полицейска лента на входната врата предупреждаваше всичко живо да стои настрани. Алеята за коли беше препречена от две преобърнати кофи, също свързани с жълта лента.
	Но полицията отсъстваше. От откриването на труповете бяха изминали едва четиринайсет часа, а наоколо нямаше никаква охрана. Това не беше на добро. Всъщност беше немислимо. Така можеха да изчезнат завинаги важни за разследването веществени доказателства.
	Наистина нямаше желание да направи това, което се канеше да направи, но обратното би било сериозен пропуск, който щеше да провали не само неговата кариера. Измъкна джиесема си и набра цифрите, които вече беше запомнил наизуст.
	Тя вдигна на второто позвъняване.
	— Бог ми е свидетел, че ще те гръмна между очите, който и да си!
	— Пак съм Пулър, сержант Коул.
	— На теб май наистина не ти е мил животът! — кресна тя.
	— Тук няма охрана.
	— Къде?
	— На местопрестъплението.
	— Откъде знаеш, по дяволите?
	— Паркирал съм точно пред къщата.
	— Нещо бъркаш. Там дежури един от нашите хора с патрулна кола. Лично аз го изпратих.
	Пулър бавно се огледа.
	— Ами сигурно се е скрил в гората или е станал невидим — каза той. — Но аз мисля, че основната задача на охраната е да бъде _видима_.
	— Мамка му! Наистина ли си там?
	— Наистина.
	— И няма никаква патрулка, така ли?
	— Няма.
	— След трийсет и пет минути съм при теб!
	— Не можеш ли малко по-бързо?
	— Ако карам по-бързо по тези тъмни пътища, ще се размажа в някое дърво или ще се изтъркалям в пропаст. — Тя замълча за момент и Пулър успя да долови шляпането на боси крака и скърцането на чекмеджета.
	— Направи ми една услуга, Пулър. Ще можеш ли да охраняваш къщата, докато дойда? А аз ще звънна на оня мухльо, който трябваше да е там, и буквално ще му прегриза гърлото!
	— Няма проблем. Труповете още ли са вътре?
	— Защо питаш?
	— Ако са там, бих искал да ги огледам.
	— Там са.
	Прекалено дълго са ги оставили на местопрестъплението, каза си Пулър, но реши да не прекалява с въпросите. В известна степен дори беше доволен, защото получаваше шанс да огледа обстановката такава, каквато я беше оставил убиецът.
	— Не искам да прецакам нещата — рече на глас той. — Поръсихте ли за отпечатъци, събрахте ли улики?
	— До голяма степен. Имахме намерение да продължим тази сутрин.
	— Добре, ясно. Насилствено проникване ли е било?
	— Не изглеждаше така.
	— Значи мога да вляза през входната врата?
	— Заключена е. Или поне би трябвало да бъде.
	— Нищо, ще вляза.
	— Пулър…
	— Трийсети пет минути.
	— Добре — отговори с известно закъснение тя. — Тогава ще се видим. О, и още нещо… Благодаря ти за помощта.
	Пулър затвори и се огледа. Осем къщи, разположени от двете страни на задънената уличка. Всичките тъмни — нещо нормално за този час. На алеите пред тях бяха паркирани коли. Задните дворове опираха в гората.
	Той извади няколко неща от багажника и ги прехвърли в една малка раница, с която не се разделяше. Прикрепи миниатюрния микрофон към ухото си, свърза го със записващото устройство на колана и нахлузи чифт светлосини латексови ръкавици. Насочи се към фасадата на къщата. Лъчът на фенерчето му освети някакви тъмни следи по чакъла. Отпечатъци от гуми, които би могла да остави колата на всеки от полицаите. Прехвърли наум хронологията на събитията.
	В 14:00 пощальонът открива труповете и се обажда на полицията. Първите полицаи се появяват в 14:30. Армията е информирана десет минути по-късно. Завидна бързина. Очевидно някой от тукашните си знаеше работата. Дали беше Коул? Самият той получава съобщението в Канзас и хваща първия обратен полет. За късмет със силен попътен вятър, благодарение на който каца четирийсет минути по-рано. Кратко отбиване до квартирата му, в 18:40 вече е в ОКР. Потегля на път в 19:50. Шофира бясно и пристига в Дрейк малко след три сутринта. В момента наближаваше пет.
	Пулър огледа инвалидната рампа. Матю Рейнолдс нямаше петдесет и явно бе в достатъчно добра физическа форма, след като още служеше в армията. Съпругата му беше с пет години по-млада от него, без здравословни проблеми според електронното й здравно досие. Децата — на шестнайсет и седемнайсет — също имаха чисто здравно досие. Никой от тях не бе имал нужда да използва рампата. Следователно тази къща не беше тяхна. Появили се бяха тук по други причини. Които може би им бяха стрували живота.
	Отново огледа следите от гуми на банкета, после забеляза малко петно, което тъмнееше на метър-два навътре в алеята. Мястото на мотора — разбира се, ако предницата на колата е била насочена на изток. Като внимаваше да не наруши отпечатъците от гуми, Пулър приклекна и го докосна с пръст. Моторно масло, все още топло. Някой бе идвал тук съвсем наскоро. Охраняващият полицай? Може би. Но къде беше отишъл?
	Пулър се изкачи с бърза крачка на верандата и веднага видя счупеното стъкло. Наведе се и внимателно обу чифт найлонови терлици. Входната врата беше заключена, но не с резе. Отварянето й му отне точно три секунди.
	Пристъпи напред. В едната си ръка държеше включеното фенерче, а в другата — готовия за стрелба МП. Когато влизаш в къща, в която са убити четирима души, а охраняващият ги полицай е изчезнал, всичко може да ти мине през ума. След няколко предпазливи крачки стигна дневната и лъчът на фенерчето ги освети.
	Бяха на канапето в седнало положение.
	Подредени един до друг.
	Четири трупа.
	Пулър прибра пистолета, оттегли се максимално назад и включи микрофона. Сбитото му описание не пропускаше нищо от онова, което виждаше.
	Бащата най-вдясно, дъщерята — най-вляво. Майката и сина по средата. Майката се е облегнала на бащата. Пулър насочи фенерчето си към пода, застлан с овехтял килим. По него нямаше кървави петна. Лъчът премина по главите на жертвите.
	Бащата беше получил едрокалибрен куршум в лицето. Почти от упор.
	Лицето на майката беше недокоснато, но в замяна на това тялото й бе надупчено като решето. Ръцете бяха раздробени. Вдигнала ги е да се предпази, помисли си Пулър. Миг преди да я застрелят. Разбира се, без никакъв шанс. Просто инстинктивно движение, за да прикрие онази част на тялото, към която е било насочено оръжието.
	Смъртоносните рани на децата не се виждаха. Вероятно бяха застреляни в гръб. Родителите не бяха убити тук, защото липсваха кървави следи. Убили ги бяха някъде другаде в къщата, а след това ги бяха наредили в дневната. Като семейство, седнало да гледа телевизия.
	Откачена работа. Но за да очистиш цяло семейство по този начин, наистина трябваше да си откачен, болен изверг.
	Той се приближи към канапето, като внимаваше да не стъпва върху нищо, обозначено с номер. Бащата беше облечен в старата зелена униформа, която нямаше да излезе от употреба още няколко години. Дясната част от лицето му липсваше. Вратните прешлени се виждаха през огромната дупка в шията. Изтеклото око тъмнееше. Рани по тялото нямаше.
	Подобни поражения можеха да бъдат нанесени единствено с пушка.
	Майката гледаше Пулър право в очите. Един по-мелодраматичен наблюдател би сметнал, че в погледа й се чете молба.
	_Открий убиеца!_
	Пулър насочи фенерчето към гърдите й. Десетки произволно разположени дупки. Отново стрелба с пушка, но по-отдалече.
	Извади линийката от горното си джобче и старателно измери разстоянието между дупките върху някога бялата блуза на мисис Рейнолдс, която в момента беше тъмночервена. Пресметна нещо наум и прибра линийката. После опипа ръцете им — първо на мъжа, а след това и на жената. Все още вкочанени, но вече се усещаше отпускането на мускулите. Температурата на телата беше като тази в стаята, а може би малко по-ниска. Кръвта се беше оттекла към краката. Пикочните мехури и червата отдавна бяха опразнени. Кожата им беше зеленикавосиня, вонята на разложението се усещаше съвсем ясно. В смъртта всички са грозни.
	Той насочи вниманието си към децата, но изведнъж се завъртя рязко. Шум. Някъде от къщата.
	Май не беше единственото живо същество между тези стени.


	8

	Туп-туп-туп. Туп-туп-туп.
	Откъм стълбите за мазето.
	_Разбира се!_
	Пулър безшумно се приближи към вратата.
	Вдигна глава и подуши въздуха. Търсеше да долови и друга миризма, освен вонята на разлагащи се тела: пот, одеколон, цигари. Изобщо всичко, което би му донесло предимство.
	Не, не подуши нищо.
	Бутна вратата с крак и излезе в тъмния коридор.
	Туп-туп-туп.
	Механичен шум, който изобщо не му помагаше да се отпусне.
	Ако се налагаше да насочи някого към смъртта, без съмнение щеше да прибегне до отвличащи вниманието шумове. Беше го правил много пъти в Ирак и Афганистан, също като противниците си.
	Извади от раницата прибора за нощно виждане, надяна го и го включи. Тъмният тунел изведнъж грейна в светлина, зелена и леко мътна. Приведе се и посегна към втория пистолет на колана си. И двете оръжия бяха заредени, готови за стрелба. Обикновено не използваше два пистолета, просто защото това щеше да се отрази на точността, особено ако се налагаше да стреля по две мишени едновременно. Но в ограниченото пространство на коридора точността минаваше на втори план. В случая огневата мощ бе по-важна.
	Две бяха основните разлики между военните полицаи и специалните агенти на ОКР: първите нямаха право да държат патрон в цевта на личното си оръжие, докато вторите бяха задължени да го правят. В края на дежурството си военните полицаи предаваха оръжието си на съхранение, но агентите на ОКР не можеха да си представят, че дори за миг ще се разделят с него.
	Пулър не си падаше по безразборната стрелба, ала в случай на нужда беше в състояние да изпразни и двата пълнителя за десетина секунди. Нямаше как да не улучи мишената. Но не виждаше мишена.
	Приведен надолу, Пулър заслиза по покритите с мокет стълби. Присвитото му око гледаше през мерника на пистолета в дясната ръка. Затвореното пространство не му харесваше никак. Войниците го наричаха „фаталната фуния“. Той разполагаше със сериозна огнева мощ, но нямаше представа с какво разполага противникът.
	Туп-туп-туп.
	Определено беше механичен шум. Но някой трябва да бе включил уреда, който го произвеждаше.
	В доклада се споменаваше за куче. Вероятно Коул и хората й го бяха прибрали. Нямаше как да проявят глупостта да го оставят без надзор на местопрестъплението, още повече с четири окървавени трупа. Колкото и да бяха опитомени, кучетата все пак си оставаха месоядни животни.
	Туп-туп-туп.
	Стигна до най-долното стъпало и видя недовършено помещение с бетонен под и голи стени, към които бяха закрепени кабели. Лъхна го миризма на плесен. Стори му се много по-приятна от онази горе.
	После видя петната на една от стените. А също и на пода пред себе си. Кръв. Убийствата бяха извършени тук. Поне на родителите.
	Туп-туп-туп.
	Отново се огледа, този път с удвоено внимание. В дъното имаше ниша. От мястото си не можеше да види какво има там заради издадената носеща стена.
	Туп-туп-туп.
	„Разбира се, че звукът идва точно от там.“
	Насочил двата пистолета към нишата, Пулър предпазливо запристъпя към нея, залепил гръб за стената.
	Не след дълго стигна до ъгъла и се отдръпна назад. Ъглите бяха проблематични — или „динамични“, както казваха войниците. И с пълно право, защото всеки ъгъл предполагаше рязка промяна в ситуацията.
	— Федерален агент! — подвикна той.
	Нищо.
	— Федерален агент!
	Огледа носещата стена. Бетонна. Ако беше дървена или шперплатова, без никакво колебание щеше да я надупчи с няколко изстрела, за да стресне всеки, който го дебнеше зад нея. Но пред бетона беше безсилен. Куршумите със сигурност щяха да рикошират в него.
	— Хвърли оръжието на пода и излез с ръце на главата! Ще броя до пет и ще ти подпаля задника със зашеметяваща граната!
	Той започна да брои, изпитвайки съжаление, че не носи това толкова полезно оръжие.
	Туп-туп-туп.
	Пулър затъкна единия от пистолетите в колана си, свали раницата от гърба си и я подхвърли към нишата, готов да натисне спусъка.
	Туп-туп-туп.
	Отзад или нямаше никой, или противникът му беше адски хладнокръвен. Пулър приклекна, напрегна мускули и светкавично протегна врат. Онова, което зърна за стотна от секундата, не беше добро. Никак не беше добро.
	Изправи се и заобиколи ъгъла. Звукът идваше от преобърнат на пода вентилатор, чиято перка ритмично почукваше по бетона.
	Едва сега разбра какво го беше включило.
	Вдигна поглед към униформения мъж, който висеше от тавана. Коженият колан около шията му се беше разхлабил и тялото се беше смъкнало надолу, но продължаваше да виси. Краката му бяха преобърнали вентилатора, който се беше включил.
	Вече му стана ясно какво се е случило с полицая, изпратен да охранява къщата.
	Присви очи и внимателно огледа лицето му. Очевидно беше мъртъв. Очите му бяха изцъклени. Тялото му висеше като чувал. Ръцете и краката му бяха завързани. Пулър се приближи и докосна кожата му. Беше все още топла, но бързо изстиваше. Човекът бе умрял съвсем наскоро. За всеки случай потърси пулс, но нямаше. Сърцето беше престанало да бие. Вероятно броени минути го деляха от спасението, но вече беше късно.
	Убийците бяха избягали с полицейската кола. Още топло моторно масло навън, още топло тяло тук.
	Мъртвецът изглеждаше млад. Явно беше новобранец, щом му бяха възложили неприятната задача да охранява трупове цяла нощ. Пулър огледа униформата му. На ръкава му пишеше „Окръг Дрейк“. Кобурът му беше празен. Не беше кой знае каква изненада. Човек с пистолет нямаше да се остави да го обесят. Пулър не можеше да определи дали са го пребили, преди да го окачат на колана, защото лицето беше подуто от задушаването.
	Протегна ръка и изключи вентилатора.
	Настъпи тишина.
	Той се приближи на крачка от трупа, за да прочете името на ламинираната табелка. _Уелман._
	В това имаше нещо гнило. Да се върнеш на местопрестъплението, за да убиеш полицай. Какво бяха пропуснали? Или недогледали?
	В следващия миг Пулър вече тичаше нагоре по стълбите.
	Някой идваше.
	Погледна часовника си, без да забавя крачка.
	Може би сержант Саманта Коул.
	А може би някой друг.


	9

	Жената слезе от колата си, която не беше полицейска патрулка, а някакъв древен пикап с четири ръчни скорости и три радиоантени на покрива. Отзад беше монтиран кемпер със странични прозорци и отваряща се вертикално врата, на която пишеше „Шеви“. Кемперът беше бял, а бледосинята боя на пикапа явно не беше оригиналната.
	Саманта Коул не носеше униформа. Беше облечена с протрити дънки, бяла тениска и непромокаемо яке. Носеше ниски ожулени ботуши. От кобура под лявата й мишница стърчеше назъбената ръкохватка на револвер „Кинг Кобра“ 45-и калибър. Значи беше деснячка. Без ботушите едва ли имаше метър и шейсет. Немитата й руса коса стигаше до раменете. Имаше големи сини очи, а изпъкналите скули говореха, че във вените й тече и индианска кръв. Лицето й беше осеяно с лунички.
	Беше привлекателна жена, но със суровото и леко цинично изражение на човек, чийто живот не е бил лек.
	Тя огледа черното малибу на Пулър, а после къщата. Тръгна по алеята, сложила длан върху ръкохватката на револвера. Нещата се случиха в мига, в който подмина лексуса.
	Тялото й внезапно се озова в здрава хватка, повлечено към паркирания автомобил.
	— Мамка му! — изпъшка тя и направи безуспешен опит да се откопчи от дългите железни пръсти. Понечи да извади пистолета с другата си ръка, но тя дори не помръдна, притисната странично към тялото й. Беше абсолютно безпомощна.
	— Остани долу, Коул — прошепна глас в ухото й. — Наоколо май има снайперист.
	— Пулър? — изсъска тя и рязко се извъртя.
	Той разхлаби хватката си и клекна до дясната броня на лексуса.
	— Приятно ми е да се запознаем — рече той.
	— Щях да получа инфаркт! Изобщо не те усетих!
	— Това беше целта.
	— Без малко да ми счупиш ръката! Да не си робот?
	— Не, обикновен боец — отвърна той. — Твоят човек Уелман ли се казва?
	— Какво?
	— Питам за ченгето, което си изпратила тук.
	— Да — кимна тя. — Лари Уелман. Откъде знаеш?
	— Някой го е обесил в мазето на къщата и е избягал с колата му.
	— Лари е мъртъв? — прошепна тя и чертите й се разкривиха.
	— Боя се, че да.
	— Спомена нещо за снайперист…
	— През прозореца зърнах отблясък, най-вероятно от нещо като това — поясни той и докосна лазерния мерник на оръжието си. — Само секунди преди да се появиш.
	— Къде?
	— В гората зад къщата.
	— Предполагаш, че са…
	— Повалих те на земята, защото нямах време за предположения. Вече са убили едно ченге, нищо не им пречи да гръмнат и друго.
	— Оценявам това. Не мога да повярвам, че Лари е мъртъв. Сега разбирам защо не ми вдигаше телефона. — Замълча за момент, после тихо добави: — Току-що му се роди дете…
	— Съжалявам.
	— Сигурен ли си, че е мъртъв?
	— Ако не бях, отдавна да съм го смъкнал от примката и да съм се опитал да го свестя. Беше късно, повярвай ми. Но беше още топъл.
	— Мамка му! — изруга със задавен глас Коул.
	Пулър усети дъха й. Мента, примесена с едва доловима миризма на цигари. Парфюм липсваше. Дори не беше имала време да си измие косата. Той погледна часовника си. Беше се появила две минути преди крайния срок, който сама си постави.
	Една сълза потече по бузата й.
	— Няма ли да докладваш? — тихо попита Пулър.
	— Какво? — каза тя и тръсна глава. — Да, разбира се.
	Коул избърса очите си с длан, извади джиесема си и започна да набира. Когато проговори, гласът й беше ясен. Заповяда да обявят патрулната кола за издирване. За броени секунди емоционалната парализа беше отстъпила място на професионализма. Наистина си я бива, рече си Пулър.
	Коул щракна капачето на джиесема си.
	— С колко хора разполагаш? — попита я той.
	— Ние сме голям окръг, Пулър. Обширна територия с все по-малък бюджет, което ни съсипва. Бяхме принудени да съкратим една трета от щатните бройки. На всичко отгоре трима в момента са мобилизирани в Афганистан. Ако теглим чертата, ще се окаже, че разполагам с двайсет и един полицаи, които трябва да покриват територия от хиляда квадратни километра. От тях трябва да извадим двама, които катастрофираха миналата седмица.
	— Значи деветнайсет. А себе си броиш ли?
	— Да, деветнайсет с мен.
	— Колко ще дойдат сега?
	— Трима. Това е максималното. Освен това ще дойдат малко по-късно, защото се намират доста далече.
	Пулър извърна глава към гъсто залесените възвишения.
	— Остани тук да ги изчакаш — каза той. — А през това време аз ще отида да проверя какви бяха онези отблясъци в гората.
	— Защо да оставам? — вдигна вежди тя. — Въоръжена съм. Двама е по-добре от един.
	— Както искаш — отстъпи той, зает с логистични преценки. До такава степен беше свикнал да го прави, че изобщо не му личеше.
	— Служила ли си в армията?
	Тя поклати глава.
	— Преди да се върна тук, бях четири години в щатската полиция. Между другото, стрелям страхотно. Имам куп награди и грамоти.
	— Ясно, добре. Но при условие аз да съм водещ на патрула.
	Тя премести поглед от тъмната гора към едрата му стегната фигура и кимна.
	— Това ме устройва.


	10

	Няколко минути по-късно Пулър спря да изчака Сам Коул, която с мъка си проправяше път сред шубраците. После ръката му се стрелна нагоре и Коул замръзна на място. Той внимателно огледа околността с прибора за нощно виждане. Дървета, храсталаци, сянката на елен, която бързо се стопи. Нищо, което да заплашва живота им.
	Въпреки това той продължаваше да стои неподвижно, припомняйки си онова, което беше видял през прозореца. Някакъв неясен силует, но категорично не беше животно. Беше мъж. Вероятно свързан с касапницата, макар и не непременно.
	— Пулър?
	Без да се обръща, той й помаха да се приближи. Няколко секунди по-късно тя приклекна до него.
	— Успя ли да видиш нещо със сложната си техника?
	— Само един елен и много дървета.
	— Не чувам абсолютно нищо.
	Той вдигна поглед към просветляващото небе.
	— Малко след пристигането си забелязах светлина от прожектор. На около три километра в източна посока.
	— Трябва да е бил някой от мините. Използват прожектори, когато чакат хеликоптер. Сигнализират му къде да кацне.
	— Нима има хеликоптери, които кацат посред нощ в открити въглищни мини?
	— Законът не го забранява. Вероятно не става въпрос за мина, а за взривяване. Наричат го разкриване на хоризонти. Вместо да копаят тунели, просто вдигат във въздуха билото на някой хълм.
	Пулър продължаваше да сканира околността.
	— Ти ли се свърза с армията, за да съобщиш за Рейнолдс?
	— Да. Беше с военна униформа, затова. А и претърсихме колата му и намерихме личните му документи. — Коул замълча за момент, после добави: — Вече си бил вътре и знаеш, че от лицето му не е останало почти нищо…
	— Имаше ли куфарче или лаптоп?
	— И двете.
	— Искам да ги видя.
	— Добре.
	— Може би съдържат секретни материали.
	— Може би.
	— На сигурно място ли са?
	— В участъка са. Заключени са в склада за веществени доказателства.
	— Искам да направиш така, че никой да няма достъп до тях — каза след кратък размисъл Пулър. — Рейнолдс е работил в Агенцията за военно разузнаване. Ще стане огромен скандал, ако вещите му попаднат в ръцете на неоторизирани лица. Не ти трябва подобно главоболие.
	— Разбирам. Мога да телефонирам веднага.
	— Благодаря. В доклада пише, че сте снели пръстови отпечатъци.
	— Точно така. Изпратих ги по факса в Пентагона, откъдето потвърдиха самоличността му.
	— С колко криминолози разполагаш?
	— С един, но качествен.
	— Съдебен лекар?
	— Шефът на патологията в Чарлстън.
	Докато разговаряха, Пулър продължаваше да оглежда околността. Когото и да беше видял някъде там, вече отдавна го нямаше.
	— Защо труповете са още в къщата?
	— По ред причини, но най-вече защото нямаше къде да ги пренесем.
	— Нямате ли болница?
	— Най-близката е на повече от час път с кола.
	— А местен патолог?
	— Не и сега.
	— Какво означава това?
	— Означава, че имахме един, който напусна града. И не беше лекар, а фелдшер. Но достатъчно компетентен, покриваше щатските критерии.
	— Тогава кой ще извърши аутопсията?
	— Опитвам се да уредя въпроса. Може би един познат местен доктор, който има известни познания по криминология. А ти колко специалисти по огледи водиш със себе си?
	— Само един, който стои пред теб.
	— Следовател и криминолог? Това ми се струва доста необичайно.
	— Но в замяна на това е практично.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Ами че така нищо не може да застане между мен и уликите. Освен това съм се договорил с Армейската криминологична лаборатория в Джорджия, която ще обработи веществените доказателства. Хайде да се връщаме в къщата…
	Няколко минути по-късно те се изправиха пред четирите трупа. Навън вече беше светло, но въпреки това Коул запали лампата.
	— Няма съмнение, че местопрестъплението не е непокътнато — отбеляза Пулър. — Убийците са се завърнали и със сигурност са унищожили някои улики.
	— Спокойно са могли да го направят и преди това — възрази Коул.
	— Дори да изправим някой заподозрян пред съда, обвинението ще бъде разбито на пух и прах от адвокатите му, които ще използват именно този факт.
	Коул не отговори, но от мрачното й изражение личеше, че е наясно с това.
	— И какво в крайна сметка ще направим? — попита след продължителна пауза тя.
	— Засега нищо. Ще продължаваме с огледа.
	— Не трябва ли да го съгласуваш?
	Пулър пренебрегна въпроса й.
	— Семейство Рейнолдс не са живеели в тази къща — обяви с равен глас той. — Въпросът е какво са правили тук.
	— Къщата е собственост на Ричард и Мини Халвърсън, родителите на мисис Рейнолдс. В момента са в старчески дом. Всъщност само той. Доскоро мисис Халвърсън живееше тук, но получи удар и я преместиха в една специализирана болница край Пайквил. Разстоянието до там не е голямо, но по нашите пътища ще отнеме най-малко час и половина.
	— Вече имах възможност да се уверя в това.
	— По всяка вероятност мисис Рейнолдс е била временно тук, за да посещава баща си, да подготви къщата за продажба и да премести майка си в същия старчески дом, тъй като тя вече не е в състояние да живее сама. Сега е лятна ваканция и затова е взела децата със себе си. Предполагам, че мистър Рейнолдс е отскачал до тук само през уикендите.
	— Откъде намери тази информация?
	— От местни източници. Старческият дом и болницата, плюс разговори със съседите.
	— Добра работа — похвали я Пулър.
	— Не съм тук, за да работя зле.
	— А аз съм тук, единствено защото една от жертвите носи униформа. Според шефа ми вие тук нямате нищо против съвместната ни работа.
	— Нашият шериф не възразява.
	— А ти?
	— Да речем, че не съм решила още.
	— Струва ми се справедливо — кимна Пулър.
	— Значи Рейнолдс е работил в АВР?
	— Не ти ли го казаха, когато им изпрати отпечатъците му?
	— Не. Само потвърдиха самоличността му. Военното разузнаване, а? Може би е бил нещо като шпионин и затова са му видели сметката?
	— Не знам. Готвел се е да излезе в пенсия. Може би е бил чиновник с висш чин, решил да поспечели от частния сектор. В Пентагона работят много такива хора.
	Пулър реши да не споделя с какво всъщност се е занимавал Рейнолдс в Агенцията за военно разузнаване. Жената насреща му нямаше право на достъп до подобен род информация, а той съвсем не беше готов за служебно наказание и евентуално понижение.
	— На практика това не ни помага кой знае колко — каза Коул.
	— Е, може би не е бил чиновник — подхвърли той.
	— Но нали току-що каза, че…
	— Казах _може би_. Но не е сигурно. И аз току-що навлизам в разследването, също като теб. Много неща не знам.
	— Добре.
	— Открила си ги така, както ги виждаме, нали? — попита Пулър, приближавайки се към жертвите. — Подредени един до друг…
	— Да.
	— Причината за смъртта на възрастните е напълно очевидна, но какво ще кажеш за децата?
	Коул не отговори и той се обърна да я погледне.
	Дулото на револвера й беше насочено в главата му.


	11

	— Нещо лошо ли казах? — спокойно попита Пулър.
	Гледаше я в очите, сякаш не забелязваше насоченото оръжие. Когато някой те вземе на мушка, винаги трябва да го гледаш в очите. Няма друг начин да разбереш намеренията му. А намеренията на жената насреща му явно бяха да го гръмне в мига, в който той направи погрешно движение.
	— Изобщо нямам представа дали си този, за когото се представяш. Твърдиш, че си от ОКР, но това са само голи думи. Не трябваше да те допускам на местопрестъплението. Може би ти си убил Лари Уелман, а после ме успиваш с истории за някакъв проблясък в гората. Може би си шпионин, дошъл да отмъкне куфарчето и лаптопа на жертвата.
	— Колата ми отвън има армейски номер.
	— Може да не е твоя, а просто да си я откраднал.
	— Имам документи.
	— Това исках да чуя — каза тя и дулото на револвера помръдна леко. — Покажи ги, но бавно, много бавно!
	Коул отстъпи крачка назад. Беше заела класическата поза за стрелба тип „Уивър“, наречена така на един калифорнийски полицай, който благодарение на нея беше обрал всички награди на състезанията по точна стрелба в края на петдесетте години на миналия век. Правилата бяха прости и ясни: разкрачени крака на ширината на раменете, леко сгънати колене, кракът откъм страната на оръжието малко по-назад от другия. Така най-добре се контролираше откатът в момента на изстрела. Пулър забеляза, че Коул е подпряла ръката, стискаща оръжието, с пръстите на другата, но не при китката, а доста по-високо — при лакътя. Това неминуемо щеше да доведе до потрепване в момента на изстрела. От друга страна, тя държеше оръжието уверено, което означаваше, че ще го повали с първия изстрел, независимо от леките несъвършенства на стойката й.
	Той бръкна с три пръста в горното джобче на ризата си, където държеше документите си.
	— Първо значката, а после и служебната карта — заповяда Коул.
	Той се подчини. Тя внимателно огледа снимката, кимна и наведе оръжието.
	— Извинявай.
	— На твое място щях да постъпя по същия начин — увери я той.
	— Но изобщо не поиска аз да се легитимирам — отбеляза тя, докато прибираше кобрата в кобура си.
	— Нали те потърсих, преди да тръгна насам? В досието по случая фигурират името и служебният ти номер. В това отношение армията не допуска грешки. Пък и видях значката на колана ти в момента, в който слизаше от колата. А когато те сграбчих и ти извика, моментално разпознах гласа от телефона.
	— Но ето че те изненадах.
	— Не съвсем — поклати глава Пулър и й показа черния нож „Ка-бар“ от вътрешната страна на китката си. — Вероятно щеше да стреляш, подчинявайки се на рефлекса си, но в такъв случай може би и двамата щяхме да сме мъртви. — Той пъхна ножа в калъфа на колана си и добави: — За щастие това не се случи…
	— Изобщо не видях кога си го измъкнал.
	— Още преди да насочиш оръжието си в мен.
	— Защо?
	— Видях как поглеждаш към мен, после към револвера, после към труповете. Не беше трудно да отгатна какво ти минава през ума.
	— Но защо не извади пистолета си?
	— Когато го извадя, обикновено го използвам. Не ми се щеше да утежнявам ситуацията. Знаех, че рано или късно ще поискаш да се легитимирам. Държах ножа за всеки случай, ако ти хрумне нещо. — Той отново погледна труповете. — Попитах те за децата.
	Коул пристъпи към канапето, измъкна чифт латексови ръкавици от джоба на якето си и ловко ги надяна. После хвана момчето за раменете и го наведе под ъгъл от десетина градуса. Показа една точка в основата на тила му.
	Пулър насочи фенерчето си и веднага видя голямото червено петно.
	— Прекършили са му врата.
	— Така изглежда — кимна Коул и облегна трупа назад.
	— И на момичето ли?
	— Да.
	— От състоянието на телата можем да заключим, че смъртта е настъпила преди повече от двайсет и четири, но по-малко от трийсет и шест часа. Вашите изчисления трябва да са по-точни.
	— Преди около двайсет и девет.
	— Значи са били убити в неделя вечер, някъде около полунощ? — погледна часовника си Пулър.
	— Именно.
	— А пощальонът ги открива в понеделник следобед. По това време вече трябва да са били вкочанени.
	— Да.
	— Пощальонът забелязал ли е нещо подозрително?
	— Имаш предвид, докато си е изповръщал червата? Не. Убийците отдавна ги е нямало.
	— Но тази нощ се връщат обратно и убиват полицай. Други рани или белези по децата има ли?
	— Сам виждаш, че не сме ги събличали. Но нещата са ясни. Когато прекършиш врата на някого, смъртта е неизбежна, нали?
	— Тук си права — кимна Пулър. — Но трябва да знаеш какво правиш. За да бъде смъртоносен, ударът трябва да бъде нанесен изключително точно.
	— Искаш да кажеш, че това е работа на професионалист.
	_Или на военен. Дали пък не става въпрос за разчистване на сметки между колеги?_
	— Може би — рече на глас той. — Полковникът и съпругата му обаче не са били убити тук.
	Коул се отдалечи от канапето и сведе очи към килима.
	— Прав си. Тук липсва кръв, за разлика от мазето.
	— Забелязах я.
	— Което ми напомня, че е време да видя Лари.
	Гласът й потрепна издайнически.
	— Преди това ще те помоля за една услуга — каза той.
	— Каква?
	— Обади се в участъка и им нареди да запечатат куфарчето и лаптопа на полковника.
	Тя се подчини. Пулър я изчака да приключи разговора и каза:
	— Последвай ме.
	Поеха надолу по стълбите и влязоха в мазето. Тялото се беше смъкнало още по-надолу и подметките почти докосваха бетонния под.
	Пулър внимателно наблюдаваше реакцията на Коул, която не откъсваше очи от трупа. Този път не се разплака, а само поклати глава. Очевидно се бореше с емоциите си, а може би се срамуваше от него. Самият той беше виждал как умират приятели. Много приятели. Но всеки следващ път приемаше смъртта по-трудно. Илюзия беше, че свикваш с нея и закоравяваш.
	— Ще пипна мръсника, който го е направил! — прошепна Коул и отстъпи крачка назад.
	— Знам.
	— Не можем ли да го свалим? Не искам да го оставяме да виси като заклано животно!
	— Можем да прережем примката, но срещу възела — каза той. — Дай ми една секунда.
	Той излезе навън и забърза към огромната раница в багажника на колата си.
	Върна се със сгъваема стълбичка и голям найлонов лист.
	— Ще увия тялото с найлона, за да запазим евентуалните улики. Ти ще се качиш на стълбичката и ще прережеш примката с ножа ми. Не забравяй, че трябва да бъде срещу възела…
	Справиха се успешно и увитият в найлон труп се свлече в силните ръце на Пулър. Той го положи по гръб на пода, а Коул пъргаво слезе от стълбичката.
	— Запали лампата, ако обичаш — каза той.
	Помещението се изпълни с ярка светлина.
	— Силно притискане на каротидната артерия и югуларната вена, вероятно счупване на подезичната кост — констатира той, приведен над шията на Уелман. — След аутопсията ще знаем със сигурност дали е така. — Той посочи петната по кожата. — Спукването на кръвоносните съдове сочи, че са го обесили жив.
	Обърна тялото на една страна, за да се виждат завързаните ръце.
	— Потърси рани от евентуална съпротива и погледни под ноктите му. Ако имаме късмет, може би ще открием нечие ДНК.
	Коул се зае да изпълни заповедта, използвайки фенерчето му.
	— Няма нищо — обяви след няколко секунди тя. — Което е странно. Лари със сигурност би се съпротивявал. Може би убиецът се е погрижил да отстрани евентуалните следи.
	— Мисля, че обяснението е тук — каза Пулър, докосвайки сплъстената от кръв коса на полицая. — Първо го е фраснал по главата, а след това го е обесил.
	Извади термометъра от раницата си и го опря в челото на Уелман.
	— Около два градуса под нормалното. — Пресметна наум и добави: — Мъртъв е от около три часа. Което означава някъде към два и половина през нощта.
	Отвън изскърцаха спирачки.
	— Кавалерията пристигна — каза Пулър и срещна погледа на Коул, която го наблюдаваше.
	— Очевидно знаеш какво правиш — тихо рече тя.
	— Тук съм, за да ти помагам, стига да искаш.
	— Искам — кимна тя и се насочи към стълбите.
	— Ще огледам местопрестъплението още веднъж — подвикна след нея Пулър. — Това не означава, че се съмнявам в уменията на колегите ти, но и от мен се очаква да докладвам. Началството иска безупречно разследване.
	— Прави каквото щеш, стига да пипнем копелето! — отсече Коул и пое нагоре.
	Пулър огледа още веднъж мъртвия полицай и се взря в отсрещната стена, оплискана с кръв. Явно там бяха екзекутирани семейство Рейнолдс.
	_Екзекутирани_ беше точната дума. Нямаше друг начин да се опише това отвратително престъпление.
	Изстрел в главата за него, изстрел в тялото за нея. Защо такава разлика в отношението, запита се той. А децата не бяха разстреляни. При масовите убийства рядко се наблюдаваше различен начин на действие. Смяната на похватите означаваше губене на ценно време. Също като преместването на труповете след убийството. Може би убиецът бе разполагал с всичкото време на света.
	Той отново сведе поглед към трупа на Уелман.
	Всички убийства си приличат по едно: някой умира по насилствен начин. Всичко останало е различно.
	Пулър се изправи и тръгна към стълбите.


	12

	Тримата полицаи от окръг Дрейк стояха един до друг, втренчени в мъртвия си колега. Пулър се възползва от това, за да ги огледа. Всички бяха около метър и осемдесет, двама слаби и един по-пълен. Млади, под трийсет. На ръката на единия беше татуирана котва.
	— Служил си във флота? — попита Пулър.
	Мъжът вдигна поглед от тялото на Уелман и кимна.
	Татуировката му със сигурност бе направена след уволнението, помисли си Пулър. В армията не разрешаваха татуировки, които униформата не скрива.
	— А ти си в пехотата, така ли? — попита мъжът с котвата.
	— В Седемстотин и първи отряд на ОКР в Куонтико.
	— В Куонтико обучават и морски пехотинци, нали? — обади се пълничкият.
	— Да.
	— Братовчед ми служи в морската пехота — добави той. — Твърди, че на тях никой не може да им се опре.
	— Да, много пъти са ми спасявали живота в Близкия изток — кимна Пулър.
	Коул се спусна по стълбите.
	— Открили са колата на Лари — съобщи тя. — Някакъв миньор я забелязал в крайпътно дере, докато отивал на работа. Изпратих нашия криминолог да я изследва.
	— Ще може ли след това да се отбие тук? — попита Пулър. — Бих искал да поговоря с него.
	— Ще му предам — кимна Коул и се обърна към подчинените си. — Предвид случилото се с Лари тук трябва да има охрана от минимум двама души.
	— Няма да има кой да патрулира, сержант — обади се мъжът с котвата.
	— Може би и Лари си е мислил, че ще се справи сам — каза Коул и махна към трупа. — И виж какво стана…
	— Слушам, сержант.
	— И още нещо, Дуейн. Налага се да останеш на пост край патрулката на Лари.
	— Слушам, сержант.
	Пулър наблюдаваше сцената с интерес. Съдейки по реакцията на мъжете в униформа, на дамите в Планинския щат не им беше много лесно.
	— Специален агент Пулър ще ни помага в разследването — добави Коул.
	Тримата приеха новината с изопнати физиономии. На тяхно място и аз бих реагирал по същия начин, помисли си Пулър. Реши, че няма смисъл да им предлага клишета от сорта „всички сме от един отбор“, и затова не каза нищо. Щеше да се държи любезно и професионално, но не можеше да разпорежда на тези хора. Единствено Коул можеше да изисква подчинение от тях.
	— Къде е дневникът на разследването? — обърна се към нея той.
	— В пикапа — отвърна тя.
	Пулър я изчака да го донесе и прилежно вписа името и длъжността си, поставяйки под тях датата и точния час. После хвърли едно око на предишните вписвания. Полицаи плюс един криминолог. И някакъв лекар, констатирал смъртта на четирите жертви.
	Дуейн изслуша обясненията на Коул относно местоположението на зарязаната патрулка, кимна и тръгна.
	— Медиите научиха ли вече? — попита Пулър, докато вървеше след Коул към предната веранда. Светлината на ранното утро беше достатъчна, за да забележи тъмните кръгове под очите й. Между пръстите си стискаше цигара. Той понижи глас, за да не го чуят ченгетата, които все още бяха в къщата. — Предлагам да определим място за почивка. Ще ни трябва доста време за щателен оглед. Там ще си пушиш на воля, там ще ядем и ще събираме отпадъците. Налага се да се снабдим и с химическа тоалетна.
	— В къщата има две — отбеляза тя.
	— Не бива да използваме абсолютно нищо вътре. Нито термостата, нито тоалетните. Никакво пушене, ядене, пиене или дъвчене на тютюн в къщата.
	Коул прибра цигарата и скръсти ръце на гърдите си.
	— Добре — начумерено промърмори тя.
	— Медиите? — повтори той.
	— Тук излиза само един седмичник. Най-близките телевизионни и радиостанции са на много километри. Отговорът е: не, медиите не ни притесняват. Изобщо не възнамерявам да давам пресконференции, ако това те интересува. До нас се стига трудно. Трябват доста усилия, за да се добереш до Дрейк.
	— Ясно.
	В очите му се четеше любопитство.
	— Какво? — попита след известно време тя.
	— Имаш ли някаква роднинска връзка с Ранди Коул?
	— Той ми е брат. Защо питаш?
	— Защото го срещнах случайно.
	— Къде?
	— Пред мотела, в който отседнах.
	Тя го гледаше с преднамерено безразличие, но това изобщо не го заблуди.
	— И как беше?
	— В смисъл?
	— Пиян или много пиян?
	— Беше трезвен.
	— Странно.
	— Но го болеше главата.
	— Предполагам. — В гласа й се долови нотка на загриженост. — Вече цяла година се оплаква от главоболие.
	— Казах му да отиде на лекар.
	— Аз също съм му го казвала, но едва ли ще ме послуша.
	— Отивам да си донеса нещата.
	— Имаш ли нужда от помощ?
	— Тук ти си началникът, не се занимавай с хамалска работа.
	— Всеки върши каквото е необходимо. А след убийството на Лари нещата ще станат още по-трудни. Поне за мен. За пръв път губя подчинен. Наистина ще е нужна промяна.
	— Разбирам — кимна той. — Ще ти кажа, ако имам нужда от помощ.
	— Много хора ли си изгубил в Близкия изток?
	— Един да изгубиш, пак е много.


	13

	Пулър се зае да чертае скици на етажа и мазето. На всяка страница от бележника му беше изписано име и чин, дата, метеорологични условия и сила на светлината, плюс рисунка на компас с насочена на север стрелка. Под тях нанесе точното разстояние между предметите в различните помещения.
	— В армията ли те научиха на това? — попита Коул, която го наблюдаваше с нескрит интерес.
	— В армията ме научиха на много неща.
	— Защо според теб са се върнали?
	— Да вземат нещо. Или да оставят нещо. Не мога да кажа със сигурност.
	— Никога не съм допускала, че ще ми се случи подобно нещо — притеснено въздъхна Коул. — Връщат се на местопрестъплението и ликвидират полицая, който го охранява!
	Пулър остави бележника и разтвори раницата си. Извади фотоапарата, статив и външна светкавица. В колана си пъхна друго устройство, което много приличаше на светкавица.
	— Моят човек вече направи снимки — каза Коул.
	— Аз ще направя свои. Това е част от процедурата, която уточнихме.
	— Добре. Но той е много добър. Спокойно можеш да използваш всичко, с което разполагаме.
	— Благодаря ти. Между другото, къде е той? Мина доста време, откакто го изпрати да снима патрулката.
	Коул стана и пристъпи към прозореца.
	— Ето го, идва — каза тя.
	— Ландри Мънроли?
	— Откъде знаеш името му?
	— Видях го в дневника.
	— Наричаме го Лан.
	— Разкажи ми за него.
	— Двайсет и четири годишен, завършил наказателно право в Университета на Западна Вирджиния, притежава сертификат за криминологична дейност. От две години работи при нас.
	— Откъде е получил този сертификат?
	— Завършил е специална програма, финансирана от щата.
	— Ясно.
	— Програмата е изключително добра, Пулър.
	— Не съм казал обратното.
	— Но по лицето ти личи какво си мислиш.
	— Каква е основната ти цел?
	— В смисъл?
	— Целта на всичко това, което вършиш.
	— Да заловя извършителите, разбира се — мрачно отвърна Коул.
	— Моята също. Ако работим заедно и проявяваме уважение един към друг, шансовете ни да ги хванем значително ще нараснат.
	Размениха си продължителни погледи, в които се долавяше известно напрежение. После Коул отиде до вратата и повика Мънро, който беше наврял глава в багажника на колата си.
	— Лан, събери си нещата и ела тук. Един човек изгаря от желание да работи с теб.
	После тя се завъртя към Пулър и заби пръст в гърдите му.
	— Да се разберем. Той е още хлапе. Можеш да го наставляваш и да го научиш на нещо, но без да го унижаваш. След приключване на разследването ти ще си заминеш, но аз оставам тук. Ще продължавам да работя с него, защото други няма. Разбрахме ли се?
	— Да — кимна Пулър.
	Лан Мънро се появи трийсетина секунди по-късно, помъкнал сакове и чанти. Беше чернокож младеж, облечен в зелен гащеризон. Спря на прага, остави багажа и обу стерилни терлици. Разписа се в дневника, който му поднесе един от полицаите, надяна латексови ръкавици и влезе. Не беше много по-висок от Коул, тесен в раменете, но вече с коремче. С бръсната глава и къси дебели крака. Носеше очила с телени рамки.
	— Лан, запознай се със специален агент Джон Пулър от ОКР.
	Мънро се усмихна и подаде ръка на Пулър, който се извисяваше поне с трийсет сантиметра над него.
	— Приятно ми е, специален агент Пулър.
	— Наричай ме просто Пулър. — Той огледа багажа му. — Оборудването ти?
	— Да.
	— Приключи ли с колата на Лари? — обади се Коул.
	— Да — кимна Мънро. — Първоначалният оглед не разкри нищо особено. Никъде няма кръв. Разпоредих се да я изтеглят до участъка, където ще се заема с детайлите.
	— Сержант Коул спомена, че си заснел местопрестъплението — каза Пулър. — Ще ми покажеш ли снимките?
	Мънро извади фотоапарата си, включи го и пусна снимките в автоматична последователност.
	— Огледално-рефлексен с трийсет и пет милиметров обектив? — попита Пулър.
	— Да. На такъв се обучавахме в школата. Направил съм по три снимки на всеки от обектите: една ориентираща заедно със съседните обекти, втора с линийка и трета в близък план.
	— Много добре. С каква бленда?
	Коул го изгледа изпод вежди, но той се направи на разсеян.
	— Осем за всичко, отдалечено на повече от метър, две и осем за близките кадри — спокойно отвърна Мънро, без изобщо да забележи мимиките на шефката си.
	Пулър кимна одобрително.
	— Под какъв ъгъл? — зададе следващия си въпрос той.
	— Заснех всичко от нивото на очите.
	— А направи ли панорама от няколко кадъра?
	Мънро видимо изгуби част от самоувереността си и поклати глава.
	— Не, това не.
	Пулър стрелна с поглед Коул, която беше сложила ръце на хълбоците си и го гледаше враждебно със стиснати устни. За миг му мина през ума, че тя отново ще насочи револвера в челото му.
	— Нищо — рече той. — Това е едно от прекомерните изисквания на армията. Виж какво, Лан. Ще ми трябва експертна помощ, а доколкото разбирам, ти знаеш всичко за фотографията…
	— Няма проблем — отвърна младежът, светкавично възвърнал самочувствието си. — С удоволствие ще ви помогна. — Той посочи статива и останалата част от оборудването, което Пулър беше извадил от раницата си. — Външна светкавица?
	— Точно така — кимна Пулър. — Ще я използваме при заснемането на пръстовите отпечатъци, следите от гуми и прочие. — Той се обърна към труповете и добави: — Тези хора не са местени и затова ще ги заснемем от всички страни, включително и отзад. Пет снимки на лицето, всички рани и белези. С и без линийка. Заснемаме мъртвешки петна, следи от барут, включително набити в кожата под формата на ситни точици. Имаш ли видеокамера?
	Мънро кимна.
	— Ще заснемем абсолютно всичко и на видео, но не бива да разчитаме на него за фините детайли. Иначе защитата на обвиняемите ще ни разкъса на парчета.
	— Случвало ли ти се е? — пожела да узнае Коул.
	— Случва се на всеки — кимна с въздишка Пулър.
	Понечи да разтвори статива и да започне работа, но погледна към килима и замръзна на място. После коленичи и се взря в тъканта.
	— Какво виждаш тук? — обърна си към Мънро той.
	Младежът също коленичи до него и напрегна поглед.
	— Не съм много сигурен — промърмори той. — Отпечатък от нещо тежко.
	— По-скоро _отпечатъци_ — поправи го Пулър. — Три на брой, кръгли и подредени в триъгълник. — Изправи се на крака, грабна статива и го премести встрани. — Какво виждате тук?
	Мънро се наведе над мястото, последван от Коул. Двамата трепнаха и погледнаха към току-що откритите вдлъбнатини в килима. Отпечатъците бяха почти идентични.
	— Тук вече е имало статив — промълви Коул. — Защо?
	Пулър извърна глава към убитите и присви очи.
	— Труповете са наредени един до друг на канапето. А на статива срещу тях е била монтирана камера.
	— Заснемали са семейство Рейнолдс? — подскочи Коул.
	Пулър направи няколко снимки на отпечатъците върху килима и поклати глава.
	— Не, по-скоро са ги _разпитвали_.


	14

	Няколко часа по-късно приключиха със снимките и обработката на някои части от местопрестъплението. Пулър и Мънро преместиха четирите трупа на пода, полагайки ги един до друг върху големи бели найлони. До тях в затворен чувал лежеше Лари Уелман. По телата липсваха рани, причинени от евентуална съпротива. По всяка вероятност ги бяха хванали неподготвени.
	Пулър записваше наблюденията си на малък диктофон, а апарата на колана си използваше за организация на огледа. В един момент Мънро не успя да сдържи любопитството си и го попита какво представлява тази машинка.
	— В армията го наричаме уред за обработка на местопрестъплението. Представлява фотоапарат с баркодер, цифров дисплей, механизъм за етикетиране и принтер. С вход за флашка, с която да прехвърлям снимките на лаптопа си. Има и цифров диктофон с електронен преобразувател, който автоматично набира това, което казвам. По принцип никак не ме бива с клавиатурите.
	— Това е повече от страхотно! — възкликна Мънро.
	— По-кротко, Лан — обади се Коул. — В бюджета ни едва ли някога ще има пари за закупуване на такова устройство.
	— Я ми разкажи нещо повече за кучето — обърна се към нея Пулър.
	— Коли. Един колега го прибра и ще се погрижи за него. Много кротко животно.
	— Някой от съседите да го е чул да лае?
	— То не лае — поклати глава тя. — Вероятно това е причината да са го оставили живо.
	— Куче да не лае? — вдигна вежди Пулър.
	— Посрещна ни, без да издаде нито звук. Може би са му оперирали гласните струни. Поне така твърди мой приятел ветеринар. — Коул сведе очи към телата на пода и добави: — Ти спомена, че са били разпитвани, но не уточни какво точно имаш предвид. Това очевидно е станало, преди да ги убият. Но защо и след това са ги подредили на канапето?
	— Според мен някой е трябвало да види, че са били разпитвани. А после и да се увери, че са мъртви, благодарение на видеото.
	— Искаш да кажеш, че са направили видеозапис, за да го изпратят някъде?
	— Така мисля.
	— Значи, ако се доберем до него, вероятно ще се сдобием с важни улики. Например да видим някой от убийците, който за миг се е мярнал в кадър. Или поне отражението му.
	— Да. Ако открием записа, най-вероятно ще заловим убийците. Така че едва ли са го оставили тук. Сега най-важното е да прехвърлим телата в хладилна камера, а веднага след това да им се направи аутопсия — каза Пулър. — В противен случай можем да изгубим годните за съда доказателства, защото процесите на разлагане протичат изключително бързо. Кога според теб ще приключи твоят приятел докторът?
	— Още днес, надявам се.
	Пулър коленичи до тялото на Матю Рейнолдс.
	— Изстрел в лицето — промърмори той. — Разстоянието е по-малко от метър, което личи от минималното разпръсване на сачмите. Лан, надявам се, че си взел проби, за да установиш калибъра.
	— О, да — кимна младежът. — Още не съм ги обработил, но се надявам, че ще получим бърз отговор.
	Пулър насочи вниманието си към тялото на съпругата.
	— Измерих разстоянието между сачмите — промърмори той. — То заедно с отсъствието на централна рана сочи, че жената е била разстреляна от поне три метра разстояние.
	— Станало е долу в мазето — кимна Коул и приклекна до него.
	— Вероятно да, но това трябва да бъде потвърдено от серологичните анализи.
	— А защо в мазето? — попита Коул.
	— Заради шума, но това едва ли е решило проблемите им.
	— В смисъл?
	— Изстрелите посред нощ могат да привлекат вниманието, дори и когато са произведени в мазе. Освен това е трябвало да контролират и другите пленници. Чуели ли са изстрели, те са щели да изпаднат в паника, да започнат да крещят и да се опитат да избягат, знаейки, че идва техният ред.
	Мънро щракна с пръсти и се наведе над металното куфарче за веществени доказателства, което беше донесъл със себе си. Извади няколко прозрачни найлонови пликчета, надписани и запечатани.
	— Това, което казваш, вероятно ще обясни местата, на които открих тези неща — рече той.
	— Разкажи ми — кимна Пулър, поемайки пликчетата едно по едно.
	— Извадих този сивкав мъх от лявото ухо на момичето — започна младежът. — А белият конец открих в устата на момчето. Намерих още един такъв, закачен за левия кътник на майката.
	Коул се наведе над рамото на агента и се втренчи в пликчетата.
	— Бял конец в устата? — подхвърли Пулър. — Вероятно от парцала, с който са я запушили.
	— А онова нещо в ухото? — попита Коул.
	— Според мен е мъх от тапа, като онези в слушалките на айпод или емпетройка — обади се Мънро.
	— Пускали са им музика, за да не чуват изстрелите — кимна Пулър.
	— Доста гадно — рече Мънро.
	— Но не обяснява употребата на пушка. Трясъкът от подобно оръжие лесно може да стигне до ушите на съседите.
	Коул стана, пристъпи към прозореца и надникна навън. После рязко се обърна.
	— Трясък, казваш…
	— Да. И какво?
	— „Трент Експлорейшън“ — обяви тя. — Може би са взривявали в неделя вечер, а кариерата е само на три километра оттук.


	15

	Пулър я гледаше втренчено.
	— Добре, ясно — промърмори той. — Но дали тези взривове са били достатъчно силни, за да заглушат пушечните изстрели в съседната къща?
	— Да, при положение че са били произведени в мазето. Ако живееш достатъчно близо до кариерата, взривовете буквално те карат да подскачаш в леглото.
	— Каза, че _може би_ са взривявали. Но не си сигурна, така ли?
	— Не съм. Самата аз живея доста далеч от тук. Но „Трент“ е единствената компания, която действа в района.
	— Чакай, чакай — обади се Мънро. — През онази нощ бях навън до късно заедно с приятелката си. На около три километра от тук, но в обратна посока. Въпреки това чух взривовете.
	— Спомняш ли си по кое време? — бързо попита Пулър.
	— Между полунощ и един часа — отвърна след кратък размисъл младежът.
	— Това отговаря на предполагаемия час на смъртта. Но остава въпросът защо са застреляли само родителите, а не и децата — каза Пулър. — И защо не са убили всички с груба сила, вместо да се тревожат дали някой няма да чуе изстрелите.
	Нито Коул, нито Мънро имаха отговор на тези въпроси.
	— Разполагаш ли с отпечатъци на родителите на съпругата? — попита след известно време Пулър, обръщайки се към младия криминолог.
	— Да. Свърших тази работа рано сутринта, още преди огледа на колата.
	— Не си им казал какво е станало, нали? — тревожно го погледна Коул.
	— Ами не. Старицата е прекарала удар и беше в безсъзнание. Просто й снех отпечатъците. Съпругът й ту включва, ту изключва. Наложи се да прибегна до игрички, докато снема и неговите.
	— Деменция? — попита Пулър и Коул кимна. — Но има моменти на просветление?
	— Понякога — обади се Коул. — Мислиш, че може да ни бъде полезен?
	— Вероятно знае нещо, ако убиецът е местен — каза Пулър. — Според мен възможностите са следните: Първо, тези хора са били убити заради службата на полковник Рейнолдс в АВР. Второ, заради нещо, свързано със съпругата му. Трето, заради нещо около децата. Четвърто, заради нещо, свързано с родителите на съпругата, и, пето, заради нещо, за което все още нямаме представа.
	— Може би става въпрос за случаен грабеж — подхвърли Мънро.
	— Няма как — поклати глава Пулър. — Оставили са недокоснати последен модел лексус, мощен лаптоп и дори брачната халка на съпругата. Не липсват никакви ценни вещи. А и случайни грабители едва ли ще си направят труда да разпитват жертвите си.
	— Родителите на съпругата със сигурност нямат врагове, а тя и децата са идвали тук само през лятото и едва ли са имали време да си създадат такива — каза Коул. — Следователно остава само полковник Рейнолдс.
	— Може би си права, но ние сме длъжни да проверим всичко — отбеляза Пулър. — Открихте ли други отпечатъци?
	— Да. На пощальона и на една жена от старческия дом върху вратата на хладилника. Идвала е да помага, докато мисис Халвърсън е била сама тук. Плюс отпечатъци от двамата парамедици, които са пристигнали с линейката, след като тя е получила удар.
	— Това ли е всичко?
	— Не. Открихме още два отпечатъка — единия на стената в дневната, другия на кухненския плот. Пуснали сме ги за проверка в нашата база данни.
	— Ако ми дадете копия, ще уредя да ги проверят и при нас.
	— Благодаря.
	— Но как убийците са разбрали, че ще има взривове? Нима това е обществено достояние?
	— Да — кимна Коул. — Съществуват строги правила за работата в откритите мини. Необходими са разрешения и утвърден график за взривяванията, които се публикуват предварително в местната преса. А живеещите наблизо се уведомяват лично. Компанията трябва да използва точно определен вид експлозиви и да измерва децибелите, тъй като има ограничения за шума. Освен това е длъжна да измерва и земните вибрации — факт, който я принуждава да взривява зарядите през осем милисекунди.
	— Защо? — обади се Мънро, който следеше разговора с видим интерес. Забелязал втренчения поглед на Пулър, той побърза да добави: — Завършил съм местния университет, но не съм от тук.
	— Паузата от осем милисекунди е достатъчна, за да се контролират шумът от взрива и земните вибрации — поясни Коул.
	— Откъде знаеш всичко това? — любопитно я изгледа Пулър.
	— Аз съм коренячка — сви рамене тя. — Целият щат е една огромна мина. Или поне аз го възприемам така.
	— Защото баща ти работи за „Трент Експлорейшън“? — попита Мънро.
	Коул стрелна с поглед Пулър, който я наблюдаваше още по-внимателно.
	— Вече не работи там — тихо отвърна тя.
	— Защо? — попита Пулър.
	— Защото почина.
	— Съжалявам — смънка той, замълча малко и смени темата: — Какъв тип експлозиви използват за взривяванията?
	— Обикновено амониев нитрат, който на практика е тор, смесен с нафта. Отстраняват най-горния слой почва, после пробиват дупки в скалата и пускат зарядите в тях. Целта е да пропукат скалните пластове. След това използват тежки багери, за да разкрият въглищната жила.
	— А защо взривяват, вместо да използват тунели?
	— Преди няколко десетилетия са го правили, но днес залежите са почти изчерпани и не позволяват използването на традиционните забои. Скалата била мека, твърдят от компанията. Но в случая има нещо странно.
	— Какво е то?
	— По принцип разрешенията за взривяване се издават само за времето от изгрев до залез-слънце, от понеделник до събота. „Трент“ би трябвало да са имали специално разрешение, за да го правят нощем, и то в неделя.
	— Фактът, че графикът за взривяванията е обществено достояние, не ни помага да стесним кръга на заподозрените — отбеляза Пулър. — Но все пак искам да чуя повече за „Трент Експлорейшън“.
	— Най-големият работодател в окръга.
	— И затова харесван?
	— Никой не харесва въгледобивните компании, Пулър — каза Коул. — Тези от „Трент“ напълниха цели долини с отпадъци, предизвикват наводнения и още куп екологични проблеми. Да не говорим за грозната гледка на оголените хълмове. Но този начин на работа е далеч по-евтин и компанията реализира огромни печалби.
	— Обаче предлага работни места — обади се Мънро. — Братовчед ми работи в „Трент“ като инженер-геолог и изкарва много добри пари.
	— Компанията е еднолична собственост на Роджър Трент — продължи Коул. — Името му е свързано с редица закононарушения, включително инциденти, при които са загивали хора.
	— А защо местните хора го търпят?
	— Трент разполага с цяла глутница адвокати, на които плаща тлъсти хонорари. Освен това е купил половината щатски съдии въпреки усилията на местното правителство да прочисти съдебната система. Търпят го, защото действително осигурява работа на много хора, плаща добре и се занимава с благотворителност. Но още няколко трудови злополуки и ракови диагнози вследствие на замърсяването със сигурност ще го прогонят оттук.
	Пулър отново огледа проснатите на пода трупове.
	— Откога са тук семейство Рейнолдс?
	— Според хората, с които разговаряхме, най-малко от пет седмици.
	— Но полковникът е прескачал от Вашингтон само за уикендите — добави Пулър и погледна през прозореца. — Разпитахте ли съседите?
	— Околните къщи са точно седем — каза Коул. — Разговаряхме с всички, но без резултат.
	— Трудно ми е да повярвам — поклати глава Пулър. — У съседите е извършено жестоко убийство, но никой нищо не е чул. После убиват полицай, отмъкват колата му и пак нищо?
	— Казвам ти това, което чух със собствените си уши — намръщено отвърна Коул.
	— В такъв случай не е зле да ги разпитаме още веднъж.


	16

	Пулър слезе от верандата и се насочи към средата на двора, покрит с прогоряла трева. Коул го последва, а Лан Мънро остана в къщата, за да довърши опаковането на веществените доказателства.
	Денят вече преваляше. Слънцето отдавна беше слязло ниско на хоризонта, но жегата беше все така непоносима.
	— Искаш ли да си разделим къщите? — подвикна зад гърба му Коул.
	Той не отговори.
	Всичко, което виждаше, трябваше да бъде дешифрирано и поставено в подходяща перспектива. На улицата имаше осем къщи, по четири от всяка страна. Включително тази, в която бяха извършени убийствата. Пред шест от тях седяха хора — мъже, жени и малки деца, които привидно се занимаваха с всекидневни неща: миеха колите си, подстригваха тревата, прибираха пощата, играеха на топка или просто седяха и си бъбреха. На практика обаче бяха заети само с едно — да зяпат скришом към къщата, в която се беше случило нещо ужасно.
	Първата му задача бе да направи разлика между нормалното и фалшивото поведение. Той насочи вниманието си към къщата, която беше точно отсреща. На алеята бяха паркирани две коли и мотоциклет „Харли Дейвидсън“. Но хора не се виждаха. Никакви зяпачи.
	— Разговаряхте ли с онези съседи? — попита Пулър и посочи къщата.
	Коул се провикна към единия от полицаите:
	— Лу, нали ти говори с онези хора отсреща?
	Оказа се, че Лу е най-широкоплещестият от тримата полицаи, които Пулър вече познаваше. Той тръгна към тях и коланът му заскърца.
	Типична грешка на новаците, помисли си Пулър. Коланът трябваше да бъде смазан добре, защото издайническото скърцане можеше да ти струва живота.
	— Разговарях с човек, който се представи като Ерик Тредуел — докладва Лу, разгърнал бележника си. — Живее с жена на име Моли Битнър. Тя тръгнала на работа рано сутринта, без да споменава, че е чула или видяла нещо подозрително. Самият Тредуел също не е забелязал нищо.
	— Може би е чул нещо през нощта, когато са убили Лари — рече Коул. — Искам всички тези хора да бъдат разпитани отново. Може би някой е видял потеглянето на патрулката.
	— Добре, сержант.
	— Този Тредуел показа ли някакви документи? — попита Пулър.
	Лу, който бе тръгнал да изпълнява заповедта, спря и се обърна.
	— Документи ли?
	— Да. С които да докаже, че действително живее тук.
	— Не.
	— А ти поиска ли му?
	— Не.
	В гласа на ченгето се появи защитна нотка.
	— Как точно се развиха нещата? Ти ли го извика?
	— Стоеше пред вратата. Може би затова не му поисках документите. Беше си у дома.
	Това са пълни глупости, рече си Пулър. Човекът насреща му просто търсеше извинение за непрофесионалното си отношение, а дори и за отсъствието на здрав разум.
	— Но ти не беше го виждал преди, не го познаваше?
	— Отговори на въпроса! — намръщено заповяда Коул, надничайки зад рамото на Пулър.
	— Не — призна Лу.
	— А някой от колегите ти да е споменал, че го познава?
	— Не съм чул подобно нещо.
	— В колко часа стана това?
	Лу отново погледна в бележника си.
	— Малко след три следобед. Тъкмо бяхме пристигнали в отговор на сигнала.
	— Имаше ли наоколо и други съседи?
	— Не. По това време всички са на работа, включително и жените.
	— Но не и Ерик Тредуел.
	— За какво намекваш, Пулър? — попита Коул. — Нима мислиш, че този човек е убиецът? Би било твърде глупаво от негова страна да виси на улицата и да си бъбри с ченгетата.
	— В момента минава пет — отвърна Пулър и посочи къщата отсреща. — На алеята има два автомобила, които си бяха тук и в четири сутринта, когато се появих. Цял ден не са помръдвали. Може би местните хора действително работят нонстоп, но това не се отнася за тези отсреща. Пред всичките останали къщи има хора, които ни наблюдават. Това само по себе си е нормално. Не е нормално обаче, че точно най-близките съседи не са навън и не проявяват никакво любопитство към това, което се случва. — Отново се обърна към Лу и попита: — Бяха ли тук двете коли и мотоциклетът вчера, когато си разговарял с онзи човек?
	Лу бутна шапката си на тила и се замисли.
	— Май бяха — кимна той. — Защо?
	— Той ти е казал, че жена му е на работа. С колко коли разполагат тези хора?
	— По дяволите! — извика Коул, хвърли заканителен поглед към подчинения си и тръгна напред. — Я ела с мен!
	Прекоси улицата, следвана от Пулър и Лу. Почука на вратата, изчака за момент, после почука отново, този път по-силно.
	Нищо.
	— Работата е там, че нямаме заповед за обиск — каза тя. — И никаква друга причина за насилствено проникване. Може би ще опитам да… — Замълча за миг, после рязко попита: — Хей, какво правиш?
	Пулър се беше надвесил над парапета и надничаше през прозореца.
	— Търся причина — отвърна той.
	— Какво?!
	Пулър измъкна пистолета си М11.
	— Какво правиш, по дяволите? — извика Коул.
	Подметката му четирийсет и шести номер се стовари върху дървената врата, която поддаде. Останалото свърши рамото му. Прекрачи прага, приклекна и светкавично се огледа. Дулото на пистолета следваше движението на очите му. После Пулър изчезна навътре в антрето.
	— Влизайте! — долетя гласът му. — Но внимавайте къде стъпвате и какво докосвате!
	Коул и Лу извадиха пистолетите си и влязоха в къщата. Пулър стоеше неподвижен зад ъгъла на коридора и гледаше право пред себе си.
	— Божичко! — възкликна Коул.


	17

	Мъж и жена. Доста пълни, вероятно прехвърлили четирийсет. Състоянието им не позволяваше по-точно определение. Мъжът имаше гъста брада, а горната част на ръцете му беше покрита с някаква странна татуировка, наподобяваща дантела. На голите му гърди беше татуиран орел. Жената беше с изрусена коса, облечена с долнище на медицински костюм. Горнище липсваше.
	Седяха на канапето в дневната.
	Беше очевидно, че са мъртви, но без видими причини за смъртта.
	Коул се изправи до Пулър, който мълчаливо преценяваше обстановката.
	Той бавно огледа пода. Следи от статив липсваха, вероятно защото на дървения под нямаше килим. Но предчувствието му беше толкова силно, че едва ли го лъжеше.
	_И тези са били подложени на разпит._
	Телата им бяха започнали да позеленяват. Беше късно за спешна помощ, трябваше им гроб.
	На дясната ръка на мъжа се виждаше пръстен с монограм на Вирджинския политехнически институт, а на лявата китка на жената — гривна и часовник „Таймекс“.
	— Мъртви са горе-долу от толкова време, колкото и семейство Рейнолдс — рече Пулър. — Ще ни трябва някой, който да го установи официално.
	— Но от какво са умрели?
	Пулър отново погледна към пода, но кръв не се виждаше никъде. Измъкна чифт ръкавици от чантичката на кръста си, нахлузи ги и наведе главата на мъжа. Не откри огнестрелни рани, нито входни, нито изходни. Липсваха кръвоизливи вследствие счупване на шийните прешлени, нямаше нито прорезни рани, нито охлузвания по врата или свидетелства за удари в корема.
	— Задушаване? — обади се Лу, който стоеше на две-три крачки от канапето и се мръщеше от гадната миризма.
	Пулър внимателно повдигна левия клепач на мъжа и поклати глава.
	— Няма следи от кръвоизливи в очната ябълка.
	Погледът му се плъзна по торса на мъртвеца и се прехвърли на жената.
	— Какво? — попита Коул, забелязала, че ги оглежда с напрегнато внимание.
	— Били са преместени, свалили са им и горните дрехи.
	— Как разбра?
	Той насочи показалец към няколко бели петна по ръцете и шиите на мъртвите.
	— Това се получава, когато капилярите са били притиснати от впити в тялото дрехи, което означава, че и двамата са били облечени известно време след настъпването на смъртта.
	— Но защо им е трябвало да ги събличат, _след_ като са ги убили?
	— Все още не знаем дали са били убити — обади се Лу. — Може би сами са посегнали на живота си. Взели са отрова, а после са съблекли горните си дрехи, преди да хвърлят топа.
	— Това може да бъде установено само с токсикологична експертиза — каза Пулър. — Но при повечето отравяния се образуват хипостатични зони с добре видимо оцветяване — яркочервено, винено, кафяво или тъмнокафяво. При тях те липсват.
	— Липсват и наранявания от съпротива — установи Коул след кратък оглед на ръцете на жертвите. — Ноктите са сравнително чисти. Но защо да свалят дрехите си? Особено жената. Ако съм решила да се самоубивам, със сигурност няма да се съблека, за да ме открият гола!
	— Убийците са ги съблекли — рече Пулър. — Явно с желанието да ни затруднят при определяне причините за смъртта.
	— В смисъл?
	— Дрехите им са били изцапани с кръв.
	— Откъде знаеш?
	Той посочи мястото, където дясната гърда на жената опираше в гръдния кош.
	— Кръвта е попила през блузата и част от нея е достигнала тук. Убийците явно са я пропуснали, но са свършили добра работа при почистването на всичко останало, тъй като би трябвало да има изобилие от кръв и тъкан.
	— Откъде и от какво? — нетърпеливо попита Коул.
	Пулър се наведе и повдигна десния клепач на мъжа.
	— Трябваше да го видя по-рано, но сбърках клепачите — промърмори той.
	Коул се наведе над трупа.
	— По дяволите!
	Окото го нямаше. На негово място тъмнееше влажна дупка.
	— Контактна рана — констатира Пулър. — Във вътрешността й със сигурност ще открием барутен прах. Използвали са малокалибрено оръжие. Проверете жената.
	Коул нахлузи латексови ръкавици. Лявото око на жената също го нямаше. По стените на дупката беше полепнала сива слуз, вероятно мозък.
	— Такова нещо съм виждал само веднъж, в Германия — промърмори Пулър. — Дело на бойци от специалните части, които знаеха как да причиняват смърт.
	Коул се изправи и сложи ръце на кръста си.
	— Но защо да си правят този труд? — попита тя. — Дори ние да не разберем за какво става въпрос, при аутопсията всичко ще стане ясно.
	— _Може би_, а може би не. Вероятно са разчитали, че ще я възложите на някой парамедик, който със сигурност няма да разбере нищо. Както и че ще прескочите рентгена и куршумите в мозъка ще останат незабелязани. За съжаление такива недоглеждания се случват постоянно и те са решили, че си струва да опитат. Добрата новина е, че и при двамата липсват изходни рани. Това означава, че куршумите все още са в тях. — Той погледна Лу. — Този със сигурност не е мъжът, с когото си разговарял вчера, нали?
	— Не, онзи беше доста по-слаб и гладко избръснат — отвърна притеснено полицаят.
	— Искам подробно описание.
	Лу закима енергично.
	— Ще трябва да търсим документи за самоличност — добави Пулър.
	— Когато онзи те е будалкал, този тук вече е бил мъртъв, Лу — каза Коул. — Налага се да повториш описанието си пред диспечера, за да пуснем заповед за издирване. Направи го веднага, въпреки че онова копеле отдавна е далече. — Тя изчака Лу да излезе и се обърна към Пулър. — Оказа се, че имаме две местопрестъпления, които чакат обработка. Това бързо ще изчерпи ресурсите ми. Как мислиш, дали армията може да ни отдели още няколко души?
	— Не знам — отвърна Пулър. „Изпратиха само мен“, помисли си той. „Не съм сигурен, че това тук ще промени нещо.“
	— При всички случаи трябва да се свържем с тях, в това поне сме сигурни — продължи Коул. — Няма как да станат две убийства на една и съща улица по едно и също време, а престъпниците да се окажат различни.
	Той замълча.
	— Трябва да има връзка, нали? — каза Коул.
	— Не знам, всичко подлежи на доказване.
	— Но ти със сигурност имаш някакви теории, макар и първоначални.
	Пулър извърна глава към прозореца и промърмори:
	— От тук има отлична гледка към къщата на Рейнолдс.
	Коул надникна навън.
	— Допускаш, че тези хора са видели нещо и затова са били ликвидирани?
	— Би могло да е и обратното, защото и тази къща се вижда много добре от прозорците на Рейнолдс.
	Коул кимна, започнала да проумява накъде водят разсъжденията му.
	— Кокошката или яйцето, а? — подхвърли тя. — Кой пръв е забелязал нещо?
	— Може би.
	— Трябва да е или едното, или другото.
	— Не, не трябва — поклати глава Пулър.


	18

	Труповете не предложиха кой знае колко улики.
	Мазето се оказа много по-интересно. Докато го претърсваха, Пулър и Коул се натъкнаха на една заключена врата. Пулър я отвори с помощта на щанга за гуми, която измъкна от опрян до стената сандък с непотребни вещи. Помещението беше три на четири метра.
	Върху дълга сгъваема маса бяха струпани газови бутилки, шишета с разредител, кутия сухо гориво за къмпинг, морска сол, фунии и щипки, филтри за кафе, калъфки за възглавници, хладилни чанти и термоси.
	— Имате ли екип за биохимическа защита? — попита Пулър, притиснал с длан носа и устата си, за да се предпази от острата миризма на разтворители и химикали.
	— Това е лаборатория за метамфетамин — каза Коул.
	— Метамфетамин, значи. А имате ли екип за биохимическа защита? Тези неща могат да се взривят всеки момент!
	— Нямаме такъв екип, Пулър.
	— В такъв случай аз ще се погрижа.
	Двайсет минути по-късно, пред любопитните очи на съседите и полицаите, той отново влезе в къщата със зелено защитно облекло, качулка и противогаз, боти и ръкавици. Всичко това измъкна от голямата раница в багажника на колата си. После се залови за работа. Поръси масата с прах за снемане на отпечатъци, раздели потенциално летливите химикали, засне ги и им сложи етикети. Два часа по-късно излезе навън и забеляза, че слънцето всеки момент ще се скрие. Свали качулката. Беше плувнал в пот.
	Коул побърза да му подаде бутилка студена вода.
	— Добре ли си? — загрижено попита тя. — Изглеждаш като пребит!
	Той опразни на един дъх половината бутилка и кимна.
	— Добре съм. Вътре има страшно много боклуци. В армията на два-три пъти съм снемал отпечатъци от лаборатории за дрога. Тази долу е примитивна, но ефективна. Със сигурност са били в състояние да произвеждат нелоша стока, макар и в ограничени количества.
	— Вече намерих място, където да съхраняваме труповете — съобщи тя.
	— Къде?
	— В местната погребална агенция, която разполага с хладилни камери.
	— Трябва да поставим охрана и там.
	— Двама ще дежурят тук, а един — в агенцията. Ще се въртят на двайсет и четири часа, седем дни в седмицата.
	Пулър се протегна и прешлените му пропукаха.
	— Гладен ли си? — попита тя.
	— Да.
	— В града има един приличен ресторант, който работи до късно.
	— Това означава ли, че ще имам време за душ и преобличане?
	— О, да. И аз ще направя същото, за да прогоня вонята.
	— Кажи ми как да стигна до там.
	— Къде си отседнал?
	— В мотела „При Ани“.
	— Ресторантът е на три минути от там, през две пресечки на изток. Завиваш надясно по Сайръс стрийт и няма как да го пропуснеш. В градчето ни всичко е на три минути разстояние, такива са ни мащабите.
	— Четирийсет минути до мотела, десет за душ и преобличане, пет до ресторанта. Значи ще се видим там точно след шейсет минути.
	— Не са ли петдесет и пет?
	— Трябват ми пет минути да се свържа с началството. Отдавна трябваше да се обадя, но нещата се оказаха малко сложни.
	— _Малко?_ Май стандартите ти са доста високи. Включвам хронометъра си. Не ме разочаровай.


	Пулър подкара към мотела и мина покрай ресторанта, в който щяха да вечерят. Взе душ, облече тениска и дънки и измъкна лаптопа от сака си. Изпрати шифрован имейл до Куонтико, след което проведе кратък разговор с командира на ОКР. За две минути описа сложната картина, а Дон Уайт поиска подробен доклад още на следващия ден.
	— Много очи те наблюдават, Пулър — каза той.
	— Разбирам, сър. Вече ме предупредихте, че ще бъде така.
	— Някакви версии?
	— Още не. Ще ги научите в момента, в който си изясня нещата. Направих необходимото за сигурността на лаптопа и куфарчето на полковника. Ще опитам да снема юрисдикцията на местната полиция и да ги прехвърля в офиса на МВС.
	— Подготви ли нещо за криминологичната лаборатория в Джорджия?
	— Работя по въпроса, сър. Най-късно утре ще експедирам първата пратка. При две местопрестъпления има много неща за изследване. — Той направи кратка пауза, очаквайки Уайт да предложи допълнителна помощ в жива сила, но нищо такова не се случи.
	— Поддържай отворени всички линии за контакт, Пулър — каза Уайт.
	— Слушам, сър.
	Той прекъсна връзката и пъхна лаптопа в чантата му. Нямаше никакво намерение да го оставя в обикновена мотелска стая, където всеки можеше да проникне лесно.
	Излезе навън и внимателно провери дали колата му е заключена. Беше сигурен, че пеша ще стигне до ресторанта по-бързо, отколкото с кола.
	Пое с умерена крачка. Разходката щеше да му помогне да се запознае по-добре с околността. А може би щеше да срещне и онзи, който беше ликвидирал обитателите на двете къщи. Не можеше да се отърве от усещането, че това е работа на местен човек. Не изцяло, разбира се.


	19

	Ресторантът не се отличаваше по нищо от хилядите провинциални заведения, в които се беше хранил. Прозорците гледаха към улицата, а върху стъклото на най-големия от тях беше изписано името му — „Яслата“. Ръкописен надпис, по-стар от Пулър. Друг, по-дребен, обещаваше закуска по всяко време. Пред дългия бар бяха подредени високи столчета с тапицерия от напукан червен винил. На плота имаше няколко пълни канички с кафе, въпреки късния час и жегата. Заедно с тях из салона се разнасяха и големи халби наливна бира.
	През квадратното прозорче на кухнята се виждаха древните телени кошници за пържени картофи, които чакаха реда си да бъдат потопени в горещата мазнина. На големите газови горелки къкреха почернели от употреба тенджери, край които шетаха двама готвачи с бели шапчици, изцапани тениски и уморени лица. Цялото заведение вонеше на прегоряла мазнина.
	Отстрани на бара имаше сепарета за четирима, тапицирани със същия напукан винил. Масите бяха застлани с карирани покривки. Заведението беше почти пълно. Шейсет процента мъже срещу четирийсет процента жени. Повечето от мъжете бяха слаби, почти мършави, с дънки, работни куртки и боти с метални налчета. Вероятно миньори, току-що приключили смяна. Коул беше споменала, че те не работят в подземни галерии, а раздробяват планината с взривове, копаят въглищата на открито и ги товарят на самосвали. Една не по-малко трудна и опасна работа, отколкото в забоите, както подсказваше болнавият вид на тези хора.
	Жените се деляха на две групи — по-възрастни, облечени с поли до коленете и скромни блузи, и по-млади, по шорти или с впити джинси. Сред тях се открояваха няколко тийнейджърки с тесни къси полички, които привличаха като магнит погледите на младежите. Имаше и двама-трима мъже с костюми — вероятно някакви началници в мината, които не превиваха гърбове и не си цапаха ръцете. Но беше очевидно, че всички си изкарват хляба от едно и също място.
	Коул вече беше тук и му помаха от сепарето в дъното на салона. Носеше дънкова пола-панталон и бял потник, така че се виждаха загорелите й ръце. Пръстите на краката й не бяха лакирани. В чантата си вероятно беше пъхнала револвера и служебната значка. Косата й беше влажна от душа и излъчваше аромат на кокос.
	Всички очи бяха вперени в Пулър — нещо напълно нормално при създалите се обстоятелства. В Дрейк едва ли се появяваха много външни хора, такива като полковник Рейнолдс например, който вече не беше между живите.
	Той седна и пое ламинираното меню от ръцете й.
	— Петдесет и осем минути — обяви тя. — Не ме разочарова.
	— Изкъпах се съвсем набързо — каза той. — Как е кафето?
	— Не по-лошо от онова в армията.
	Той се подсмихна иронично, погледна за секунда менюто и го остави на масата.
	— Нима вече си избра? — изненадано го погледна Коул.
	— Да.
	— Явно хората като теб са свикнали бързо да вземат решения.
	— Важното е да са правилни. Защо „Яслата“?
	— Миньорски жаргон за закусвалня.
	— Доста е оживено.
	— Това е почти единственото заведение в Дрейк, което работи до късно.
	— Златна кокошка за собственика, а?
	— Да, за Роджър Трент.
	— И то ли е негово?
	— Почти целият Дрейк е негов. Изкупи го евтино, защото хората не се пазарят. Единственото им желание е да избягат от мръсотията. Останалите са приходящи — работят тук, но живеят другаде. Имам предвид продавачите в бакалиите, автомонтьорите, водопроводчиците, електротехниците, персонала на ресторанта, на бензиностанцията, фурната, един-два магазина за дрехи. Списъкът е дълъг. Според мен градът трябва да се преименува на Трентсвил.
	— Значи печели от екологичната катастрофа?
	— Такъв е животът.
	— А мотелът „При Ани“? И той ли е негов?
	— Не. Собственикът отказва да го продаде, въпреки че трудно свързва двата края. А и Роджър едва ли се натиска да го купи.
	Тя огледа помещението.
	— Хората тук са любопитни.
	— Мислиш ли?
	— Интересуват се от теб. И от онова, което се случи.
	— Разбираемо е. В Дрейк слуховете се разпространяват бързо, нали?
	— По старомодния начин — от уста на уста.
	— А медиите, колкото и да са малко?
	— Най-после проявиха интерес. Получих вече няколко есемеса с въпроси. От местния вестник и някакво радио, плюс имейл от една телевизия в Паркърсбърг. Очаквам всеки момент да ме потърсят и от Чарлстън. Надушили са нещо лошо и искат да му отделят петнайсетина минути.
	— Засега не им казвай нищо.
	— Ще ги държа настрана, доколкото мога, но последната дума не е моя.
	— На шефа ли е?
	— Да. На шериф Пат Линдеман. Свестен човек е, но и той не е свикнал на медийно внимание.
	— Бих могъл да ти помогна.
	— Често ли контактуваш с пресата?
	— Не. Армията обаче разполага с хора, на които това им е работата. И са много добри.
	— Ще кажа на шерифа.
	— Предполагам, че вече се е разчуло за втората къща?
	— Правилно предполагаш.
	Бяха открили документи за самоличност в къщата. Убитият се оказа четирийсет и три годишният Ерик Тредуел, а жената беше Моли Битнър, на трийсет и девет.
	— Онзи се е представил като Тредуел, което е било голям риск, особено ако Лу му беше поискал документите и беше настоял да влезе в къщата — каза Коул. — А какво щеше да стане, ако някой от хората ми е познавал Тредуел? Дрейк все пак е малко градче.
	— Права си — кимна Пулър. — Рискът действително е бил голям, но пресметнат. И в крайна сметка им е помогнал. Но хора, които поемат подобни рискове, обикновено се оказват много трудни противници. — Онова, което всъщност си мислеше, беше съвсем просто и ясно: мъжът пред къщата на Тредуел несъмнено е имал специална подготовка. Може би военна. Което обещаваше бърз и неочакван развой на нещата. Запита се дали армията има нещо общо с това и дали именно по тази причина го бяха изпратили сам да се оправя тук.
	Пред масата им се изправи келнерката — ниска дебелана с посивяла коса, тъмни кръгове под очите и дрезгав глас.
	Пулър вече беше решил да си поръча яйца с бекон, препечени филийки и кафе. Коул избра зелена салата с пиле и авокадо, плюс чаша студен чай. Пулър се протегна да върне менюто на келнерката и якето му се разтвори. Под него проблесна пистолетът Ml1. Жената опули очи и пръстите й механично стиснаха менюто.
	— Поръчваш си закуска? — погледна го с вдигнати вежди Коул.
	— Днес я пропуснах и реших, че няма нищо лошо да наваксам сега.
	— А свърза ли се с шефа си?
	— Да.
	— Доволен ли е от свършеното досега?
	— Не разбрах. Откровено казано, не сме свършили нищо особено. Просто възникнаха много въпроси, на които трябва да намерим отговори.
	Чаят и кафето пристигнаха.
	— Наистина ли мислиш, че всички тези хора са били разпитвани, преди да ги убият? — попита Коул.
	— Това е нещо средно между предположение и заключение.
	— А лабораторията за метамфетамин в мазето?
	— Засега предпочитам това да остане в тайна.
	— Правим всичко възможно. Забранила съм на хората си да говорят за разследването.
	Гласът й колебливо потрепна.
	— Но в малко градче като Дрейк нищо не може да се запази в тайна, нали? — подхвърли Пулър, разгадал мислите й.
	Тя кимна.
	— За какво биха могли да ги разпитват?
	— Нека си представим, че убийците на Тредуел и Битнър са били партньори с тях при производството на дрога. Един или повече членове на фамилия Рейнолдс са забелязали нещо подозрително, а онези са решили да проверят какво точно знаят и дали са го споделили с някого.
	— Като го заснемат на видео? Защо, ако това е работа на местни хора?
	— Може би не е работа на местни хора или поне не изцяло. Мексиканските наркокартели действат навсякъде в страната, дори из провинцията. А тези хора не се шегуват. Искат да знаят всичко. Разполагат с модерна техника, включително и в комуникациите. Възможно е да е било предаване на живо.
	— Но ти каза, че лабораторията е примитивна и не може да произвежда големи количества.
	— Може би е била нещо като странична дейност за Тредуел и Битнър, докато основната им е била участие в дистрибуторска верига. Тук имате ли проблем с дрогата?
	— Че кой град няма?
	— Повече от средното ниво?
	— Предполагам — каза Коул. — Но става въпрос предимно за опиати, които се продават с рецепта. Продължавай с хипотезата си. Защо им е трябвало да убиват Тредуел и Битнър?
	— Ако са направили връзка с убийството отсреща, да речем, се е наложило да ги ликвидират.
	— Не знам. Би могло.
	— Сигурни сме единствено в онова, което знаем до момента. Но то може да се промени. И двамата не носеха брачни халки.
	— Доколкото успях да разбера, те просто са живеели заедно.
	— От колко време?
	— От около три години.
	— На семейни начала.
	— Не. Чух, че са го правили с единствената цел да си делят разходите.
	— Моля? — любопитно вдигна глава той.
	— Заплатата изтънява значително, когато плащаш сам ипотеката или наема. Тук това е често срещана практика. Хората се борят да оцелеят.
	— Ясно. Какво друго знаете за тях?
	— Докато ти се правеше на специалист по биохимическа защита, аз се поразрових малко, действайки против правилата. Не ги познавам лично, въпреки че градчето е малко. Той е учил в Политехниката на Вирджиния, след това започнал бизнес, но фалирал. Бързо сменил няколко професии. Две-три години бил машинист, но преди известно време го съкратили. Около година работил в някакъв склад за химикали в западните покрайнини на града.
	— Химикали? — вдигна вежди Пулър. — Ето откъде се е снабдявал с материали за лабораторията. Доста полезна служба, ако е бил част от наркобизнеса. Някакви слухове, че се е занимавал с дрога?
	— Не открих такива. По принцип това означава, че не са му повдигали обвинения за престъпления, свързани с наркотици. Няма досие при нас.
	— Значи е внимавал да не го хванат. Или е бил нов в бизнеса. Сама каза, че хората се борят да оцелеят. А Битнър?
	— Работила е в администрацията на една от мините на „Трент Майнинг енд Експлорейшън“.
	— Май пак опираме до нашия въглищен магнат — втренчено я погледна Пулър.
	— Така излиза — отвърна Коул, избягвайки погледа му.
	— Това проблем ли е?
	— Може би, съдейки по начина, по който го казваш.
	— Тоя Трент май ще се окаже интересна птица.
	— Не, Пулър. Можеш да ми се довериш.
	— Добре. С какво се е занимавала в тази администрация?
	— Обикновена чиновничка. Но ще проверим по-подробно.
	— Значи и двамата работят, вадят допълнителни пари от метамфетаминовата лаборатория, но въпреки това живеят в онази скапана къща? Не знаех, че животът в този район е толкова скъп.
	— Не е евтин. А и заплатите им не са били големи.
	Донесоха храната и двамата се нахвърлиха върху нея.
	Пулър изпи още две чаши кафе.
	— Как ще спиш довечера? — попита тя, като го видя, че си поръчва трета.
	— Физиологията ми е малко объркана. Колкото повече кафе пия, толкова по-добре спя.
	— Шегуваш се.
	— Армията ме е научила да спя само тогава, когато имам нужда от сън. Довечера ще спя непробудно.
	— Аз също, особено след като снощи съм спала два часа. Благодарение на теб.
	— Обещавам, че няма да се случи отново.
	— Ще ми се да ти вярвам.
	— Откараха ли телата?
	— Да.
	— Спомена, че Уелман е бил семеен.
	Тя кимна.
	— Шериф Линдеман е ходил при съпругата му. Аз мисля да намина утре. Не познавам Анджи добре, но сега тя има нужда от подкрепа. Предполагам, че е съсипана.
	— Тя има ли роднини тук?
	— Лари има. Анджи е от Югозападна Вирджиния и отскоро живее в Дрейк.
	— Защо?
	— Знам какво си мислиш — сбърчи вежди Коул. — Че хората не се заселват по такива места, а бягат от тях.
	— Ти каза, че бягат от тук. Просто се опитвам да направя оценка на обстановката.
	— Лари е учил в един от местните общински колежи, който се намира сравнително близо до Дрейк. Там се запознали. После той се върна тук, а тя дойде с него.
	— А ти?
	— Какво аз?
	— Вече знам, че имаш брат тук, а баща ти е починал. Нямаш ли други близки?
	Той погледна ръцете й. Нямаше брачна халка.
	— Не съм омъжена — улови погледа му тя. — И двамата ми родители са починали. Имам и сестра, която също живее тук. А ти?
	— Аз нямам близки в този район.
	— Много добре знаеш, че имах друго предвид, умнико.
	— Имам баща и брат.
	— И те ли са военни?
	— Бяха.
	— А сега са цивилни, така ли?
	— Би могло да се каже. — Той остави няколко банкноти на масата и смени темата: — В колко ще се видим утре?
	— Предлагам в седем нула нула.
	— Аз ще бъда там в шест нула нула. Има ли възможност да получа лаптопа и куфарчето на Рейнолдс още тази вечер?
	— Технически погледнато, те са веществени доказателства.
	— Технически погледнато, е така. Но трябва да ти кажа, че доста хора във Вашингтон държат да ги получат незабавно, при това не само военни.
	— Това заплаха ли беше?
	— Не. Но вече ти намекнах, че не искам да се забъркваш в неща, които по-късно ще ти създадат проблеми. Мога да те уверя, че ще ти прехвърлят всичко, за което не са необходими специални правомощия.
	— Кой решава това?
	— Заинтересованите страни.
	— Предпочитам да го реша сама.
	— Много добре — кимна Пулър. — Имаш ли правомощия да боравиш със свръхсекретна информация? На всичкото отгоре Министерството на отбраната изисква и разрешение за използване на Програмата за специален достъп. Рейнолдс е притежавал всички тези правомощия — разбира се, в своята област. Следователно ще бъдеш обвинена в предателство в момента, в който се опиташ да влезеш в компютъра му или да прегледаш куфарчето му. Не искам да ти се случи това, а знам, че и ти не искаш.
	Достойните граждани на Дрейк наоколо продължаваха да ги гледат с нескрито любопитство. Особено усърдни в това отношение бяха двама костюмари и четирима едри космати мъже в съседното сепаре. Единият от тях носеше шапка с логото на „Хаволайн“, друг беше нахлупил прашна каубойска шапка със смачкана отдясно периферия. Третият си пиеше бирата, гледайки право пред себе си, а четвъртият — по-нисък от останалите, но над сто кила, наблюдаваше Пулър и Коул в огледалото на стената.
	Тя бавно сведе поглед към парите на масата.
	— Полицейският участък е само на…
	— На три минути от тук, като всичко останало — довърши вместо нея Пулър.
	— Не, на осем.
	— Мога ли да прибера онези неща?
	— А аз мога ли да ти се доверя?
	— Сама ще решиш.
	— Май ще мога — въздъхна тя и прибави няколко банкноти към неговите.
	— Моите пари са достатъчни за цялата сметка, плюс бакшиша — отбеляза Пулър.
	— Не обичам да дължа на никого — отвърна тя и се изправи. — Да вървим.
	Пулър не докосна парите и я последва навън. Градчето Дрейк продължаваше да зяпа след тях.


	20

	Поеха надолу по улицата. Редките минувачи оглеждаха Пулър и най-вече синьото му яке, на което със златни букви пишеше ОКР. Това не му правеше впечатление, тъй като отдавна беше свикнал с ролята на аутсайдер. Освен това се появяваше в градчета като Дрейк само когато се случеше нещо лошо. Нещо, което би опънало нервите на хората, например насилствена смърт. В такава обстановка аутсайдерът, който души наоколо, само подхранва напрежението и засилва подозренията. Пулър нямаше проблеми да се справи и с това, но никога не забравяше, че наоколо се спотайва поне един убиец, а понякога и повече. В този конкретен случай нещо му подсказваше, че тези хора все още са някъде наблизо. Може би на три минути пеша, като всичко останало. С изключение на полицейския участък.
	Коул кимаше на част от минувачите и почтително поздрави една възрастна жена, която се придвижваше с помощта на проходилка.
	— От доста време не си се мяркала в църквата, млада госпожице — смъмри я жената.
	— Да, мисис Бафъл. Обещавам да дойда съвсем скоро.
	— Ще се моля за теб, Сам.
	— Благодаря.
	— Малък град, а? — подхвърли Пулър, след като жената се отдалечи.
	— С всичките му тръни и рози — кимна тя.
	Продължиха напред.
	— В едно можем да бъдем сигурни — обади се след известно време Коул. — Убийците не са проявили никакъв интерес към военните ангажименти на Рейнолдс. В противен случай нямаше да оставят нито лаптопа, нито куфарчето. По всяка вероятност това трябва да изключи шпионската писта.
	— Съдържанието на хард диска може да бъде прехвърлено на флашка за секунди и това прави излишно прибирането на лаптопа — каза Пулър. — Случайно да си надникнала в куфарчето?
	— За бога, Пулър! — възкликна с престорено удивление тя. — Нали веднага ще ме обвинят.
	— Добре де, заслужих си го — рече той. — Но все пак не е зле да отговориш на въпроса…
	— Заключено е с шифър — отвърна тя.
	Без да поглежда встрани, Пулър тихо подхвърли:
	— Следят ни от разстояние двайсетина метра.
	— Възможно е просто да сме в една посока — отвърна Коул, без да се обръща. — Опиши ми ги.
	— Възрастен мъж с костюм и млад здравеняк с татуировка на дясната ръка.
	— Заедно ли са?
	— Вероятно. Бяха в ресторанта и през цялото време ни зяпаха, макар и от различни маси.
	— Последвай ме.
	Каул свърна вляво и тръгна да прекосява улицата. Пропусна една кола и се огледа в двете посоки, сякаш се опасяваше от още трафик. Пулър изравни крачка с нея. Стигнаха до отсрещния тротоар и продължиха в същата посока.
	— Познаваш ли ги? — попита Пулър.
	— Мъжът с костюма е Бил Строс.
	— С какво се занимава този Бил Строс?
	— Заема ръководен пост в „Трент Експлорейшън“. Нещо като номер две след Роджър.
	— А младежът с татуировката?
	— Синът му Дики.
	— И той ли работи в „Трент Експлорейшън“?
	— Мисля, че не. Известно време беше в армията.
	— Къде е служил?
	— Не знам.
	— Е, вероятно ще разберем какво искат. Вече ни настигат.
	Пулър стъпваше на цяло стъпало, което му позволяваше да замахва във всички посоки, без да губи равновесие. Възрастният мъж не представляваше заплаха, тъй като беше доста над петдесет, а и се чуваше, че се задъхва от ускорената крачка.
	Пулър не се притесняваше и от татуирания Дики, въпреки внушителната му физика. Беше на двайсет и една-две, над метър и осемдесет и поне сто и двайсет кила. Беше запазил войнишката си подстрижка и малко от мускулите си.
	— Сержант Коул? — подвикна Строс.
	Спряха и се обърнаха, изчаквайки бащата и сина.
	— Здравейте, мистър Строс. Какво мога да направя за вас?
	Мъжът също беше доста пълен. Беше облечен в раиран костюм на „Канали“, с бяла риза и разхлабена вратовръзка. Прошарената му коса беше по-дълга от тази на сина му. Гласът му беше хриптящ и дрезгав. Пулър забеляза пожълтелите пръсти и червено-бялата кутия „Марлборо“, която се подаваше от джобчето на сакото му.
	— Чух за труповете, които сте открили — каза Строс. — Моли Битнър работеше при мен.
	— Така разбрахме и ние — отвърна Коул.
	— Не мога да повярвам, че е убита. Беше толкова симпатична жена.
	— Сигурно. Добре ли я познавахте?
	— Само от службата. Беше една от най-добрите, никога не е създавала проблеми.
	— Нима сте очаквали проблеми с нея? — обади се Пулър.
	Строс го погледна и каза:
	— Разбрах, че сте военен следовател.
	Пулър кимна.
	Строс отново насочи вниманието си към Коул.
	— Защо вие не разследвате случая, ако разрешите да попитам?
	— Аз го разследвам, мистър Строс. Но в сътрудничество с армията. Агент Пулър е тук, защото една от жертвите е военен. Стандартна процедура.
	— Ясно, разбирам.
	— Как се държеше Битнър в последно време? — попита Пулър. — Изглеждаше ли притеснена от нещо?
	— Нямах пряк контакт с нея — каза Строс. — Имам лична секретарка, а Моли работеше в общия офис.
	— С какво се занимаваше?
	— Предполагам, че с всичко, което се върши в един офис. Имаме си офис мениджър, мисис Джонсън. Сигурно тя може да ви каже повече, тъй като всекидневно контактуваше с Моли.
	Пулър го слушаше, но вече не го гледаше. Очите му бяха насочени към синчето. Пъхнал огромните си ръце в джобовете на протритите кадифени панталони, Дики гледаше в земята.
	— Чух, че си служил в армията — подхвърли Пулър.
	Дики кимна, без да вдига глава.
	— В коя дивизия?
	— Първа пехотна.
	— Аха, моторизираната. Във Форт Райли или в Германия?
	— В Райли. Никога не съм ходил в Германия.
	— Колко време служи?
	— Задължителният срок.
	— Не ти ли хареса в армията?
	— По-скоро армията не ме хареса.
	— УЛП или УР?
	— Мисля, че ви отнехме достатъчно време — намеси се Строс. — Обадете се, сержант Коул. С удоволствие ще ви помогна, стига да мога.
	— Благодаря, със сигурност ще се отбием в офиса ви.
	— Когато пожелаете. Хайде, синко.
	Пулър ги изчака да се отдалечат и попита:
	— Познаваш ли го добре?
	— Видна личност е. Един от най-богатите хора в Дрейк.
	— Аха. Номер две. В един отбор ли са с Трент?
	— Не. Трент е висша лига, а Строс е само негов слуга, но много добре платен. Къщата му е доста по-малка от тази на Трент, но пак е огромна в сравнение с другите.
	— От тук ли е?
	— Не. Дошъл е преди двайсетина години. Доколкото ми е известно, дотогава е живял някъде по Източното крайбрежие.
	— Не ме разбирай погрешно, но какво го е привлякло във вашия край?
	— Работата. Имал е бизнес в областта на енергетиката. Дрейк не е нищо особено, но има добре развита енергетика благодарение на въглищата и природния газ. Строс постъпил на работа при Трент и бизнесът му потръгнал. Какво означава УР?
	— УЛП означава „Уволнен за лошо поведение“, а УР е още по-зле — „Уволнен и разжалван“. Дики се разхожда на воля, което означава, че не е разжалван. Изритали са го от армията за провинение, което не подлежи на военен съд. Това имаше предвид, като каза, че армията не го е харесала.
	— Не знаех — каза Коул и погледна към отдалечаващите се мъже.
	— Вероятно за употреба на наркотици. Обикновено армията бърза да се освободи от такива, преди да са настъпили усложнения. По-евтино е да ги изритат, вместо да ги съдят.
	— Дали това няма връзка с лабораторията за метамфетамин?
	— Мина ти през ума, а? — каза Пулър.
	— Да. Татуировката на Дики е същата като на Ерик Тредуел.


	21

	Пулър прибра лаптопа и куфарчето от склада за веществени доказателства — разбира се, след като попълни и разписа съответните протоколи.
	Излязоха навън. Коул се прозя и изпъна гръб.
	— Иди да се наспиш — каза Пулър. — Обещавам да не ти звъня по нощите.
	— Много ти благодаря — усмихна се тя.
	— Какво ще кажеш за тези татуировки по целите ръце? — попита той. — Може би са знакови за някоя банда? Или това е мода тук?
	— Не знам. Тази на Дики съм я виждала и преди, но не съм й обръщала внимание. Май трябва да поразпитам.
	— Направи го. Ще се видим утре.
	— Наистина ли ще бъдеш там в шест нула нула?
	— Хайде да е шест три нула.
	— О, забравих да ти кажа — открих доктор за аутопсиите.
	— Кой?
	— Уолтър Келерман. Първокласен специалист, дори е написал учебник по съдебна патология.
	— Кога започва?
	— Утре следобед, някъде около два. Искаш ли да присъстваш?
	— Да — кимна Пулър, обърна се и тръгна към мотела.
	— Хей — подвикна след него тя. — Защо имам чувството, че няма да си легнеш веднага?
	— Звънни, ако ти потрябвам — подхвърли през рамо той. — Имаш ми телефона.
	— Значи мога да те събудя?
	— По всяко време.
	Пулър се обърна и забърза към мотела. Наистина нямаше намерение да си ляга. Първата му работа беше да провери малките капани, които винаги залагаше в мотелските стаи, за да разбере дали някой не е влизал в негово отсъствие. Мотелът „При Ани“ не предлагаше нито румсървис, нито камериерки. Лично той нямаше нищо против да поддържа сам реда в стаята си. Проверката завърши успешно. Нищо не беше пипано.
	Пет минути по-късно потегли на път. Целта му беше местният офис на Министерството на вътрешната сигурност, където трябваше да предаде веществените доказателства. Така щеше да убие с един куршум два заека. По телефона си уреди среща с агента, който работеше там. Пътуването по тесните пътища му отне петдесет минути. Това беше нормална процедура, когато служител на ОКР действаше в район без охраняван склад за веществени доказателства. Те трябваше да бъдат предадени на МВС със съответния протокол, подписан и от двете страни.
	Двамата с дежурния агент опаковаха лаптопа и куфарчето в специалните кашони, с които щяха да отпътуват за Армейската криминологична лаборатория във Форт Гилъм, Джорджия. Пулър не притежаваше достатъчно опит, за да разбие паролите и да проникне в твърдия диск. Освен това със сигурност нямаше право на достъп до информацията в този лаптоп. А поради вероятността тя да се окаже свързана с националната сигурност, личните вещи на полковник Рейнолдс не можеха да бъдат изпратени чрез куриерска фирма, а само чрез специален военен куриер, който щеше да тръгне с първия сутрешен полет от Чарлстън. Разбира се, Пулър можеше да ги занесе в Атланта лично, както бе правил много пъти. Но прецени, че оставането му на местопрестъплението е по-необходимо.
	Едно от най-важните неща в армията бе да не вършиш нищо на своя глава. Затова Пулър поиска одобрението на прекия си началник, който от своя страна също се беше застраховал, изисквайки разрешения нагоре по веригата, чак до дамата с генералски звезди на пагона. Как самата тя се застраховаше, не беше негова работа.
	По обратния път към Дрейк той позвъни на една своя позната в АКЛ, за която беше сигурен, че винаги работи до късно. Тя се казваше Кристен Крейг и беше заместник-директор на лабораторията. Двамата бяха работили заедно по много разследвания, но рядко се бяха срещали очи в очи. Пулър я информира накратко за онова, което можеше да очаква.
	— Наясно съм, че ти и хората ти имате право на достъп до почти всичко, Кристен. Но при този случай може би ще се наложи да поискаш правомощия от АВР. Моля те да прибереш пратката в личния си сейф.
	— Разбрано, Пулър. Благодаря за предварителната информация.
	Армейската криминологична лаборатория имаше многобройни отдели, които изследваха латентни отпечатъци, петна, огнестрелни оръжия, химически състав на наркотиците, ДНК, серология, автомобили, компютри и какво ли не още.
	— Става въпрос за доста сложно местопрестъпление, Кристен — добави той. — Ще получиш веществени доказателства от най-различен характер. Ще бъда максимално конкретен в придружителните документи, но някои неща ще изясняваме допълнително по телефона или чрез имейли. Освен това имам чувството, че армията проявява доста голям интерес към разследването…
	— Учудена съм, че не поискаха техническа помощ от нас — каза Кристен. — С колко агенти разполагаш?
	— Сам съм.
	— Шегуваш ли се?
	— Сам съм, Кристен.
	В мембраната се долови нещо като въздишка.
	— Хей, Пулър?
	— Да?
	— Твоите думи май ще се окажат най-вярното обяснение на това, което се случи при нас днес.
	— Какво се е случило?
	— Обадиха ни се директно от кабинета на министъра на отбраната.
	Пулър притисна телефона към ухото си.
	— От кабинета на министъра?
	— Аха. Не ни се случва всеки ден.
	— Знам. Какво искаха?
	— Пълна секретност. А после ни позвъниха и от друго място.
	— Май сте станали доста популярни — промърмори Пулър. — Откъде?
	— От ФБР. Пак от кабинета на най-големия шеф. Пак поискаха същото. Не е зле да го знаеш.
	Пулър се замисли. Уайт беше споменал, че много хора се интересуват от разследването. Явно не беше преувеличил. По всяка вероятност отговорът беше свързан с полковник Рейнолдс и работата му в Агенцията за военно разузнаване. Но от къде на къде се намесваше и ФБР?
	— Благодаря, Кристен.
	— Хей, как е баща ти?
	— Държи се.
	Никой не го питаше за брат му.
	Изключи телефона и хвана волана с две ръце.
	Прибра се в мотела и грабна раницата си. Багажникът на малибуто му имаше специална аларма и няколко други екстри, които със сигурност не бяха инсталирани фабрично. Но той си даваше сметка, че е най-добре важните неща да се съхраняват _лично_, и затова те винаги бяха с него.
	Единият от пистолетите Ml1 зае място под възглавницата му, а другият остана в дясната му ръка. Липсата на патрони в цевите беше единствената предохранителна мярка. Това означаваше, че в случай на необходимост ще трябва първо да се събуди, а после да дръпне затвора, да открие мишената и да стреля. Беше в състояние да го направи в рамките на три секунди и се надяваше, че те ще му бъдат достатъчни.
	Сега му трябваше сън. Заспа точно за десет секунди, както го бяха научили в армията.


	22

	Той помнеше огъня. _Само_ него. Пламъците, обхванали гума, метал и човешка плът, излъчват миризма, която не се среща другаде. Миризма, която прониква чак в ДНК-то ти и се превръща в част от теб. Както беше в неговия случай.
	Стреля с лявата ръка, притиснал плътно приклада под мишницата си. Дясната е счупена. Натискането на спусъка с левия показалец по принцип е проблематично за всеки десняк, но той е тренирал дълго. В резултат сее превърнал в универсална машина.
	Бойната му униформа е пропита от миризмата на дизелово гориво. Каската му я няма, отнесена от ударната вълна. Каишката й е прогорила брадичката му, докато той и другите изскачаха от хъмвито. Солен вкус в устата. Вкусът на кръвта.
	Негова и на другите.
	По лицето му са полепнали частици човешка плът.
	Негови и на другите.
	Слънцето е толкова силно, че може да подпали горивото без чужда помощ. Още няколко градуса и ще стана жива факла, мисли си той.
	Оценка на ситуацията: от горе надолу, отвътре навън. Всички посоки на компаса. Нещата не изглеждат добре. На практика те никога не изглеждат добре. Две тромави хъмвита, полегнали на една страна вследствие на мощните експлозии. Като ранени носорози. Въпреки бронята четирима от хората му са тежко ранени или мъртви. Той е единственият, който е в състояние да се движи. Няма видима причина за сполетялото ги нещастие. Просто лош късмет. Никой от мъртвите или умиращите не беше допуснал някаква грешка.
	Самоделното взривно устройство беше причинило сериозни щети. Терористите ставаха все по-добри. Правеха много по-мощни бомби, които разкъсваха американските брони.
	Той продължава да натиска спусъка. Двата пълнителя на щурмовата карабина бързо свършват. Същата е съдбата и на удължения пълнител на пистолета му. На практика не стреля на месо, а просто за да привлече вниманието на врага. Да му покаже, че все още е тук и няма никакво намерение да се предава. Трудна задача. И неособено разумна.
	Измъква следващото оръжие от разбитото хъмви. То му е любимото. Снайперска пушка с болтов затвор. Този път няма да стреля безразборно. За опора използва металния скелет на хъмвито. Иска онези отсреща да разберат, че намеренията му са сериозни. Произвежда един изстрел за загряване на цевта. Когато куршумът излита от незагрята цев, точността му е незадоволителна — включително и ако оръжието е в ръцете на отличен стрелец. Обикновено снайперистите ползват съгледвачи, но в момента той е лишен от подобен лукс. Затова се принуждава да брои деленията, да променя ъглите за разстояние, да изчислява траекторията, температурата на въздуха и скоростта на вятъра, а после да нанесе нужните корекции върху скалата на оптическия мерник. Прави го автоматично, почти без да мисли. Колкото по-голямо е разстоянието до целта, толкова по-силно е влиянието на дребните грешки. При далекобойния изстрел един сантиметър отклонение на мерника означава метри встрани от целта. Мишените му са неясни фигури, които прекосяват уличното платно. Слаби и жилави мъже, способни да тичат цял ден без прекъсване. Брутално сурови и жестоки, непознаващи думата „милост“, която по принцип отсъства от речника им.
	Но и той е такъв — брутален, суров и безмилостен — още от първия ден, в който облече униформата. Правилата за водене на бой са ясни и са били такива още от дълбока древност, когато хората за пръв път са вдигнали оръжие срещу ближния си.
	Той успокоява дишането си, изпуска въздуха от гърдите си и бързо постига задължителната за всеки снайперист физиологическа стабилност. Пулсът му се забавя достатъчно, за да елиминира всякакво потрепване на цевта, показалецът му бавно натиска спусъка с центъра на възглавничката, за да предотврати страничните тласъци. Мишената е улучена. Талибанът прекъсва бягането си, завърта се на място като балерина и рухва на афганистанска земя, точно в средата на улицата. Куршумът на ефрейтор Джон Пулър-младши е пронизал мозъка му.
	Той издърпва затвора и вкарва още един патрон, 7,62 мм.
	На улицата изскача друг талибан, по-висок и още по-мършав.
	Убийственият алгоритъм се повторя със светкавична бързина. Нервните окончания реагират дори по-бързо от куршума. Новото натискане на спусъка става причина втори афганистанец да се строполи на земята с липсващи части от мозъка. Мишената се завърта с фатална грациозност, сякаш си дава сметка, че това е последното изпълнение на пясъчната сцена. И този талибан, подобно на първия, изобщо не разбира, че е мъртъв. Мозъкът е твърде бавен за предварителна оценка на подобни ситуации. Във въздуха проехтяват отчаяните писъци на другарите му, последвани от остро прещракване на заредени оръжия.
	Объркани са.
	Предварителната му мисия приключва. Когато са объркани, хората се сражават зле.
	Но вече трябва да бъде предпазлив, защото противникът осъзнава, че насреща си има сила, с която трябва да се съобразява. Пулър се обръща, за да погледне хората си. Всички са окървавени. Кръв шурти и от многобройните рани по собственото му тяло. Трима от момчетата му са мъртви и обгорени почти до неузнаваемост от мунициите, които са избухнали в ръцете им. Четвъртият е отхвръкнал встрани от огъня, но също умира. Десния му крак го няма, а на гърдите му зее грозна рана. Миг по-късно от дупката изригва тъмна струя артериална кръв, която го залива като някакъв сюрреалистичен фонтан. От смъртта го делят секунди. Но има четирима ранени, които Пулър може да спаси. Или да умре, докато го прави.
	Проехтяват изстрели. Талибаните вече не тичат. Заели са позиции и се прицелват в него с всевъзможните си оръжия — някои дори американски, а други съветски, останали от последната инвазия. С очевидното намерение да го ликвидират.
	Непоколебими са. Също като него.
	Бият се за другарите си. Също като него.
	За съжаление са твърде много и той се принуждава да повика подкрепление. Но то вероятно ще се забави. По-дълго от минутите живот, които му остават. Единственият начин да се измъкне, е да ги избие до крак.
	Джон Пулър е готов да го направи. Всъщност той няма друг изход.
	Прогонва всякакви мисли от главата си. Съсредоточава се. Предстои му да използва всичко, на което са го обучавали. Ще се бие докрай.
	Пълна концентрация. Това е начинът. След години мъчителни тренировки, когато някой ти крещи, че не можеш да направиш нещо, а всъщност очаква да го направиш по-добре от всички. Боят ще приключи през следващите три минути. Вероятно защото това време ще е достатъчно за обявяването на победителя измежду отчаяни хора.
	Той изчаква стрелбата на противника да секне. Куршумите звънтят по американската броня. Други прелитат над главата му с гневно бръмчене. Един парва лявата му ръка. Обикновена драскотина. Нищо особено в сравнение с другите му рани. По-късно ще открие, че едрокалибрен куршум е оставил бразда по кевларената му жилетка, рикоширал е в преобърнатото хъмви и се е забил във врата му, но вече изгубил голяма част от пробивната си сила. Докторите щяха да го оприличат на сплескана главичка на пирон, проникнала само под кожата му. Но в момента той дори не го забелязва.
	Джон Пулър-младши бавно вдига оръжието си и се прицелва…


	23

	Както обикновено, той се събуди отведнъж, без да се сепва. Просто се надигна и стана от тънкия мотелски матрак. Беше абсолютно спокоен, с овладени движения. Още щом отвори очи, разбра, че не се сражава с фанатизирани талибани край Кандахар, а се намира в един от въгледобивните райони на Америка, за да издирва убийци с американска кръв.
	Излишно беше да поглежда часовника си. Вътрешният му будилник безпогрешно показваше, че часът е 4:30. Влезе под душа и пусна горещата вода, за да отмие поне част от вонята на старите спомени. Но не се получи. Никога не се получаваше. Преживяваше всичко отново и отново. Бързо навлече дрехите, които вече се бяха превърнали в нещо като униформа на това място: дънки, риза с надпис ОКР и бежови армейски боти.
	Навън вече беше доста топло. По тези места не се разхлаждаше дори през нощта. Разбира се, тукашният климат не можеше да се сравнява с горещото лято в Ирак и Афганистан. Онази жега не можеше да се забрави. Особено когато се придружаваше от задушливата воня на запалена нафта, сред която пищяха и се мятаха живи хора, а после пред очите ти се превръщаха в почернели скелети.
	Джиесемът му иззвъня. Службата? Или Коул? А може би се бе случило нещо друго.
	Погледна дисплея и напрежението му премина в друго чувство.
	— Джон Пулър.
	— Така и не ми се обади, началник.
	— На мисия съм. — Замълча за секунда и побърза да добави: — Как сте, генерале?
	Гласът на Джон Пулър-старши наподобяваше пресипнал лай на едър пес. Някога в армията се носеха легенди за него: например, че всявал такъв страх у подчинените си, че сърцата им спирали.
	— Така и не ми се обади, началник — повтори старецът, сякаш изобщо не беше чул отговора на Пулър.
	— Какво става, сър? Имате ли проблеми?
	— Щабът ми отива по дяволите.
	Пулър-старши беше станал баща на доста късни години и това все повече му личеше. Беше на седемдесет и пет и здравето му беше сериозно разклатено.
	— Ще ги стегнете, както винаги. Те са способни офицери и ще откликнат. Рейнджърите винаги са първи, генерале.
	Пулър отдавна беше престанал да спори с баща си и да му обяснява, че вече не е командир на когото и да било, а просто един болен старец, който се приближава към смъртта с много по-бързи крачки, отколкото подозира. Но старият воин беше от хората, които изобщо не допускат, че могат да умрат.
	— Трябваш ми тук! — отсече генералът. — Само ти можеш да ги стегнеш!
	Пулър беше постъпил в армията, когато бляскавата кариера на баща му приключваше. Никога не бяха служили заедно, но старецът ревниво следеше кариерата на по-малкия си син. Роднинската връзка с генерал-лейтенанта изобщо не улесняваше службата му, а напротив — правеше я много по-трудна.
	— Благодаря, сър. Но вече споменах, че изпълнявам друга мисия… — Замълча за момент и погледна часовника си. Вече закъсняваше. Не обичаше да използва този коз, но понякога се налагаше. — Вчера се видях с Боби. Праща ти поздрави.
	Линията моментално прекъсна.
	Пулър прибра джиесема в калъфа на колана си. Остана още известно време на място, свел очи към обувките си. Даваше си сметка, че вече е крайно време да тръгва, но въпреки това разтвори портфейла си и измъкна снимката.
	Бащата и двамата синове стояха един до друг. Високи и здрави мъже. Най-висок беше Джон, с няколко сантиметра над баща си. Лицето на генерала сякаш беше изсечено от гранит. Очите му приличаха на патрони с кух връх и максимален заряд. Напомняше едновременно на Джордж Патън и на Дъглас Макартър, само че беше по-едър, по-зъл и по-твърд от тях. Беше пълен гадняр, но подчинените му го обичаха и бяха готови да умрат за него.
	„Аз също го обичам и съм готов да умра за него.“
	По време на следването си в Уест Пойнт баща му бил несменяем капитан на баскетболния отбор на академията. През тези четири години не спечелили първенството нито веднъж, но всички гостуващи отбори си тръгвали с многобройни синини и рани. По онова време изразът „да бъдеш пулиран“ се радвал на голяма популярност.
	Очите му се задържаха за миг на мястото вляво от баща му. Там нямаше никой, но би трябвало да има.
	„Би трябвало да има.“
	Прибра снимката, пъхна пистолетите в кобурите и облече якето си. После излезе и заключи вратата.
	„Това е миналото.“
	„Просто го няма.“


	24

	Пулър се насочи към колата си, но видя светлината в прозореца на мотелския офис и реши да надникне — ей така, от любопитство. Побутна вратата. Възрастната жена седеше на стола зад рецепцията, притиснала дясната си ръка към гърдите. Дишаше тежко, лицето й беше сивкаво, в очите й се четеше страх.
	Той затвори след себе си и пристъпи към нея. Устните и кожата около носа й имаха нормален цвят. Нямаше следи от цианоза.
	Все още.
	Пулър измъкна телефона от джоба си и набра 911, без да гледа клавиатурата.
	— Откога сте така?
	— От десетина минути — с усилие отвърна жената.
	— Случвало ли ви се е и друг път? — попита Пулър и приклекна пред нея.
	— Не толкова продължително. Особено след като ми направиха четворен байпас.
	— Прескача ви сърцето?
	— Доста силно. Изненадана съм, че продължава толкова дълго. — Жената простена и притисна длан към гърдите си.
	— Чувствате ли тежест?
	Тя кимна.
	— Остра болка в ръцете?
	Жената поклати глава и очите й се насълзиха.
	Тежестта в гърдите беше един от основните симптоми за инфаркт на миокарда. Той нямаше намерение да чака.
	Гласът на диспечера прозвуча в мембраната. Пулър обясни ситуацията с няколко къси и ясни фрази, после прекъсна връзката.
	— Скоро ще бъдат тук.
	— Страх ме е — прошепна жената.
	— Знам, но ще се оправите.
	Той провери пулса й. Беше слаб, както можеше да се очаква. Болното сърце означаваше намалено изпомпване на кръвта, а оттам и слаб пулс. При нейната възраст можеше да е получила и удар. Тя изпитваше чувство на студ, дланите й бяха лепкави, вените на шията — видимо издути. Още един лош знак, който говореше за евентуален тромб.
	— Кимнете с глава или се опитайте да я разклатите. Вие ли ви се свят?
	Тя кимна.
	— Трудно ли си поемате дъх?
	Ново кимване.
	— Вземате ли лекарства за сърце?
	Над веждите й се появиха ситни капчици пот, наподобяващи малка, почти невидима огърлица.
	— Да. Имам нитроглицерин, но не мога да стигна до него.
	— А аспирин?
	— И аспиринът е там.
	— Кажете ми къде.
	— На нощното шкафче в спалнята — отвърна тя и треперещият й показалец посочи наляво.
	Няколко секунди по-късно Пулър се върна с флаконче в ръце. Накара жената да изпие един аспирин, подавайки й чаша вода.
	— Имате ли апарат за кръвно налягане?
	Жената кимна към лавицата зад плота.
	Апаратът се оказа от електронните, които работеха на батерии. Пулър го грабна и го пристегна над лакътя й. Положението се оказа сериозно. Кръвното й налягане беше опасно ниско. Нитроглицеринът положително щеше да я убие.
	Пулър отстъпи крачка назад и внимателно я огледа. Признаци за задържане на течности липсваха. Глезените й не бяха подути, не се виждаха следи от разширени вени.
	— Вземате ли диуретици?
	Тя поклати глава.
	— Веднага се връщам.
	Той изскочи навън, отвори багажника на малибуто и грабна медицинската чанта с комплекта за първа помощ. После хукна обратно, преодолявайки с няколко скока разстоянието до офиса.
	Жената видимо се влошаваше. Пулър отвори чантата и подреди нещата, които щяха да са необходими. През цялото време й говореше, за да я успокоява. Но едновременно с това напрягаше слух за линейката.
	Беше оказвал първа помощ насред пустинята, и то на обезобразени хора, които приличаха на одрани животни. Част от тях беше спасил, други — не. Но решимостта му да спаси тази жена беше по-силна от всякога.
	Натри ръката й със спирт, потърси подходяща вена и вкара иглата, закрепвайки я в свивката на ръката с помощта на късче лейкопласт. После извади от комплекта торбичка с физиологичен разтвор, която свърза с горния край на иглата. Течностите имат свойството да повишават кръвното налягане. Именно този метод беше спасил живота на Рейгън, след като го бяха простреляли. Еднолитровата торбичка с животоспасяваща течност беше оборудвана с шейсетсантиметров маркуч и действаше на принципа на гравитацията. Пулър я вдигна над главата на жената и отвори кранчето. След двайсетина минути течността щеше да се влее в тялото й. Количеството на кръвта й беше около пет литра, което означаваше, че физиологичният разтвор ще го увеличи с двайсет процента.
	Изчака течността да намалее наполовина и отново премери кръвното й налягане. Показанията бяха далеч по-добри, почти в рамките на нормалното. Не знаеше дали това ще бъде достатъчно, но нямаше друг избор. Жената продължаваше да притиска гърдите си с длан, а стенанията й станаха по-дълбоки и по-чести.
	— Отвори си устата! — каза той и сложи таблетка нитроглицерин на езика й.
	Лекарството подейства бързо. След минута жената започна да се успокоява, гърдите й вече не се повдигаха и отпускаха с болезнено усилие.
	— Дишай дълбоко и бавно. Парамедиците са на път. Състоянието ти със сигурност ще се стабилизира след поемането на аспирин, нитроглицерин и физиологичен разтвор. Ще се оправиш. Още не ти е дошло времето.
	Измери кръвното още веднъж. И двата показателя видимо се бяха повишили. Цветът на лицето й се промени. Насред лунната повърхност на огромния каменовъглен район се случваше едно малко чудо.
	— Болницата е много далече — прошепна тя. — Съжалявам, че не отидох да живея по-близо до нея.
	— Всички съжаляваме за нещо — усмихна се Пулър.
	Жената се протегна и хвана ръката му. Той й позволи да я стиска колкото има сили. Но тънките й пръсти бяха толкова немощни, че натискът им почти не се усещаше. Затова пък лицето й видимо се разведри. Слабата й усмивка разкри криви и пожълтели зъби, между които зееха дупки. Той се зарадва. Това беше една от най-хубавите усмивки, които беше виждал през живота си.
	— Ти си добро момче — промълви тя.
	— Какво друго мога да направя за теб? — огледа се той. — Да се обадя ли на някого?
	— Няма на кого, само аз останах — поклати глава тя.
	Отблизо Пулър забеляза, че има пердета и на двете очи. Беше цяло чудо, че изобщо го вижда.
	— Добре — кимна той. — Продължавай да дишаш дълбоко. Вече чувам сирената. Те знаят, че става въпрос за сърдечна криза, и ще бъдат подготвени.
	— Благодаря ти, млади човече.
	— Как се казваш? Ани, както пише на табелата?
	Тя го погали по бузата и го дари с измъчена усмивка. Устните й се разкривяваха при всеки удар на болното сърце.
	— Не, Луиза. Не мога да ти кажа коя е Ани. Купих мотела с това име, но така и не събрах пари да сменя табелата.
	— Обичаш ли цветята, Луиза? Ще ти изпратя един букет в болницата.
	Той задържа погледа й, опитвайки се да й внуши спокойствие и нормално дишане, да не мисли за болното си сърце, което всеки момент можеше да спре.
	— Всяка жена обича цветя — отвърна с пресекващ глас тя.
	Навън заглъхна автомобилен мотор. Чакълът захрущя под тичащи крака и вратата се отвори. Парамедиците бяха отлично подготвени, бързи и делови. Пулър прилежно докладва за аспирина, нитроглицерина, кръвното налягане и физиологичния разтвор. Мъжете го изслушаха спокойно, зададоха уместни въпроси, после покриха лицето на Луиза с кислородна маска и й сложиха нова система с физиологичен разтвор.
	— Предполагам, че сте лекар — подхвърли единият от тях. — Направили сте абсолютно всичко, което е било необходимо.
	— Не съм лекар, а само войник, овладял няколко трика — поклати глава Пулър. — Тя се казва Луиза и ми е приятелка. Погрижете се добре за нея.
	Човекът вдигна глава и огледа едрата фигура на някогашния рейнджър.
	— Твоята приятелка е и моя — рече той.
	Жената му махна от носилката и отмести кислородната маска. Той я последва.
	— Имам… котка — изрече на пресекулки тя. — Ще можеш ли да…
	— Няма проблем — кимна Пулър. — Аз също имам котка.
	— Как ти беше името, скъпи?
	— Пулър.
	— Добро момче си ти, Пулър.
	Вратата се затвори зад нея. Линейката потегли. Воят на сирената прогони тишината на ранното утро.
	„Добро момче.“
	Трябваше да потърси някоя цветарница наблизо.
	Откри котката в жилището на възрастната жена, разположено непосредствено до офиса. Беше дълбоко заспала под леглото. Домът на Луиза се състоеше от две стаи и миниатюрна баня с ниско монтиран душ, под който Пулър никога не би успял да се пъхне. Навсякъде бяха разхвърляни типичните за възрастните хора непотребни вещи, които сякаш имаха за цел да спрат времето и да напомнят за миналото.
	„Да спрат пътуването ни към смъртта“, помисли си той. „Сякаш подобно нещо ни е по силите.“
	Четирима от хората му загинаха при онази засада. Той успя да спаси останалите четирима. За награда получи куп ордени и медали, само защото беше направил онова, което всеки един от тях би направил за него. След което се прибра у дома. Половината взвод го последва. Но в лъскави ковчези, покрити с националното знаме.
	Едно последно и напълно безплатно пътуване до Военновъздушната база в Доувър, щата Делауер, а после до военното гробище в Арлингтън. Бял надгробен камък с името ти, за да те открият сред хилядите бели камъни наоколо.
	„Страхотна сделка“, помисли си той. „За армията.“
	Котката беше стара и дебела, напълно равнодушна към здравословните проблеми на господарката си. Пулър провери паничките й за храна и вода, след което надникна и в тоалетната кутия. Всичко беше наред. Намери ключа за офиса, превъртя го в ключалката и тръгна да закуси.
	Гладът го връхлетя внезапно. Храната щеше да бъде добре дошла, особено след неочакваните преживявания на разсъмване.


	25

	Пулър паркира малибуто точно пред входа на „Яслата“. Заведението беше отворено и вече наполовина пълно. Тук хората закусват рано, помисли си той, докато сядаше на една маса в дъното, с гръб към стената. Не обичаше високите столове пред баровете и рядко си позволяваше да седне на тях — само ако стената насреща бе покрита с огледала. Но в „Яслата“ нямаше огледала зад бара и това решаваше проблема. Освен това от мястото си до стената имаше добра видимост към колата отвън.
	Поръча си абсолютното същото меню като предишната вечер, но този път го прие като истинска закуска. Очите му небрежно се плъзнаха по клиентите наоколо. Повечето от тях бяха мъже, облечени в работни дрехи. Вероятно отиваха на работа или пък се прибираха след нощна смяна. В този ранен час костюми не се виждаха. Часовникът на стената показваше 5:30.
	Отпи глътка кафе и направи изчисления. Двайсет минути да получи закуската си и да я изяде. Четирийсет минути път до местопрестъплението. Значи 6:30 ч., точно както беше казал на Коул.
	Навън вече беше двайсет и пет градуса. Отсега беше задушно. Той усети първите капчици пот по тялото си още докато тичаше към колата си за медицинската чанта. Когато беше топло, човек трябваше да пие горещи течности. Но Пулър обичаше кафето по всяко време. То беше неразделна част от военната служба, няколко мига на нормалност в един ненормален свят, в който хората упорито правеха опити да се избиват помежду си.
	— Вие ли сте Джон Пулър?
	Мъжът, застанал вляво от масата му, наближаваше шейсет, беше среден на ръст, леко закръглен и с почерняло от слънцето лице. Носеше полицейска униформа. Пулър погледна табелката с името му.
	_Линдеман._ Доблестният шериф на това градче.
	— Да, шериф Линдеман — отвърна той. — Моля, седнете.
	Мъжът се настани срещу него, свали широкополата си шапка и приглади с длан оредялата си коса. От него се разнасяше миризма на „Олд Спайс“, кафе и тютюн. Май всички жители на Дрейк са пушачи, констатира Пулър.
	— Вероятно сте зает и затова няма да ви отнемам много време — каза възрастният шериф.
	— Предполагам, че и вие имате достатъчно работа, сър.
	— Наричай ме Пат — заряза официалностите Линдеман. — Как да се обръщам към теб?
	— Просто Пулър.
	— Коул твърди, че те бива, а аз й вярвам. Някои хора са на мнение, че жените не трябва да носят униформа и оръжие, но аз я предпочитам пред всички други ченгета тук.
	— Аз също, въпреки че я познавам отскоро — каза Пулър. — Малко кафе?
	— Изкушавам се, но ще ти откажа. Вече съм изпил три големи чаши и бъбреците ми ще започнат да протестират. Да не говорим за простатата, която според докторите е голяма колкото грейпфрут. Но нали знаеш, че човек няма как да пикае редовно, когато се намира в патрулна кола…
	— Разбирам.
	— Шибана работа е нашата, да я вземат мътните.
	— Така е.
	— Не съм имал случай на убийство повече от десет години.
	— Какво се случи тогава?
	— Един спипа жена си в леглото на брат си.
	— И я уби?
	— Ами! Тя го гръмна. А после и брат му, който искал да отмъсти за брат си. Шантава история. — Шерифът замълча, огледа околните маси и се приведе напред. — Обикновено не търсим помощ отвън, когато става въпрос за полицейска работа…
	— Разбирам те.
	— Но работата е там, че сега се нуждаем от помощта ти.
	— С удоволствие ще направя каквото мога.
	— Ще продължаваш да работиш със Сам.
	— Добре.
	— Но ще ме държиш в течение заради шибаните медии — добави с нескрито отвращение шерифът.
	— Най-добре е армията да се оправя с тях — подхвърли Пулър. — Ще ти дам номерата на подходящите хора.
	— Ще ти бъда благодарен.
	Пулър извади една от визитките си и надраска няколко цифри и имена на обратната й страна. Шерифът я прибра в джоба на ризата си, без дори да я погледне.
	— По-добре да тръгвам — рече той. — Довърши закуската си на спокойствие.
	— О, няма да я оставя.
	Линдеман сложи шапката си и напусна „Яслата“.
	Пулър го изпрати с очи, после вниманието му бе привлечено от мъжа през две маси от неговата. Причината беше фуражката на Американската пощенска служба, нахлупена на челото му.


	26

	Мъжът дъвчеше бавно и съсредоточено. Вдигна чашата с кафето, отпи и я остави на абсолютно същото място. След десет секунди отново. Пристигна и закуската на Пулър. Той я изгълта по-бързо, отколкото възнамеряваше. Моментално почувства прилив на енергия от протеините и въглехидратите. Остави пари и стана. Дори не поиска сметката, защото помнеше сумата от предишната вечер.
	Взе чашата с кафето и тръгна между масите, без да обръща внимание на втренчените погледи на посетителите.
	Слабият мъж с хлътнали бузи също вдигна глава.
	— Вие ли сте Хауард Рийд? — попита Пулър.
	Мъжът кимна.
	— Ще ми отделите ли няколко минути?
	Никакъв отговор.
	Пулър му показа значката и служебната си карта и седна, без да чака покана.
	— Аз съм военен следовател и работя по убийствата, на които сте се натъкнали в понеделник — започна той.
	Рийд потръпна и смъкна още по-ниско козирката на шапката си.
	Пулър го огледа. Беше със загоряла кожа, болезнено мършав и състарен. Раменете му бяха отпуснати, а езикът на тялото му подсказваше, че се чувства победен от живота и примирен.
	— Ще разрешите ли няколко въпроса, мистър Рийд?
	Пощальонът отпи поредната глътка кафе и внимателно остави чашата — точно на мястото, на което беше преди малко. Дали пък не страда от обсесивно-компулсивно разстройство, запита се Пулър.
	— Добре — каза накрая Рийд.
	Това беше първата дума, която произнесе. Гласът му беше тих и дрезгав. Личеше си, че не е от разговорливите.
	— Можете ли да ми опишете стъпка по стъпка всичко, като започнете от момента, в който отбихте по алеята пред къщата? Какво видяхте, какво чухте? Или обратното — липсваше ли нещо, което обикновено чувате и виждате? Разбирате ли какво имам предвид?
	Рийд вдигна книжната салфетка от масата и избърса устните си. После заговори. Бавно, методично, точно. Пулър беше впечатлен от паметта и наблюдателността му. Вероятно подобни качества се придобиваха след разнасянето на милиони писма и колети по едни и същи места. Човек веднага забелязва нещо, което не се вписва в рутината.
	— Бяхте ли виждали Рейнолдс преди това?
	— Кого?
	— Така се казва убитото семейство — Рейнолдс.
	— Ааа…
	Рийд обмисли чутото по обичайния начин — бавно и педантично, отпивайки малка глътка кафе.
	Пулър забеляза брачната халка на безименния му пръст. Семеен мъж, който закусва навън в пет и половина сутринта? Може би на това се дължеше безнадеждността, която се излъчваше от него.
	— Бях виждал момичето. Веднъж, когато оставях пощата, беше на двора. Но мъжа не. Един път, струва ми се, мярнах жената в колата й, разминахме се на улицата.
	— А познавате ли Халвърсън?
	— Собствениците на къщата?
	— Да.
	Рийд поклати глава.
	— Никога не съм ги виждал. Нямаше да вляза в къщата, ако не ми трябваше подпис на обратната разписка. И тях ли са убили?
	— Не. За щастие не са си били у дома. — Пулър помълча известно време, после попита: — А какво стана с пратката?
	Чашата спря на сантиметър от устните на Рийд.
	— Пратката ли?
	— Да. Онази с обратната разписка.
	Рийд върна чашата на масата и докосна с пръст изпръхналите си устни.
	— Ами занесох я в къщата. — Раменете му потръпнаха, ръцете му се вкопчиха в масата. — И там видях…
	— Знам какво сте видели — прекъсна го Пулър. — Но сега ще ви помоля да се концентрирате. Държите пакета в ръце, виждате какво има в дневната, обръщате се и побягвате. Блъсвате вратата толкова силно, че стъклото се чупи в металния парапет.
	Тези подробности беше научил от Коул.
	— Ще трябва ли да плащам вратата? — разтревожено го погледна Рийд. — Не съм искал да я счупя, но никога през живота си не бях виждал подобна гледка. И се моля на Бога това да не се повтори.
	— Не се тревожете за вратата, съсредоточете се върху пакета. До Халвърсън ли беше адресиран?
	— Да — кимна Рийд. — Така пишеше.
	Пулър умишлено замълча. Искаше мъжът насреща му да си представи пратката. Човешкият ум е странна машинка. Дай му достатъчно време, и той непременно ще ти поднесе нещо неочаквано.
	Очите на Рийд леко се разшириха.
	— На пратката имаше щемпел R — каза той.
	— Препоръчана?
	— Да, поща, която се доставя само срещу подпис. — Ръцете му се плъзнаха по покривката и опряха в празната чиния. Вече не изглеждаше безнадежден, а по-скоро мобилизиран. Вероятно за пръв път от години, каза си Пулър.
	— Може ли да не е била предназначена за Халвърсън, а само адресирана до тях? — подхвърли той. — Нямаше ли и друго име в скоби, например Рейнолдс? Единствено те са обитавали тази къща.
	Рийд вдигна очи към тавана и се замисли. Пулър зачака търпеливо. Сега не биваше да нарушава концентрацията му. Отпи глътка от чашата си и се намръщи. Кафето му отдавна беше изстинало. Той бавно огледа масите. Повече от половината глави бяха обърнати към тях.
	Дори не помръдна, когато видя момчето с татуировката. Дики Строс седеше в противоположния край на салона. Беше в компанията на изключително едър мъж, който носеше риза с дълги ръкави, покриващи евентуалните татуировки. И двамата го наблюдаваха, макар и прикрито. Тоя Дики май отдавна е забравил всичко научено в армията, рече си Пулър и отново се обърна към Рийд, който го гледаше втренчено.
	— Не мога да си спомня — извинително промълви той. — Съжалявам. Но онова R си го спомням съвсем ясно.
	— Добре, няма значение. Кажете ми нещо за пакета. Голям, малък?
	— Беше с размерите на стандартен лист хартия.
	— Ясно. А спомняте ли си името на подателя или мястото, откъдето е бил изпратен?
	— В момента не, но може би ще успея да разбера.
	Пулър извади визитката си и я плъзна по масата.
	— Можете да се свържете с мен на всеки от тези телефони или имейли — поясни той, замълча за миг, после попита: — А помните ли какво се случи с пратката, когато побягнахте?
	Рийд извърна глава от чинията пред себе си. Изражението му беше такова, сякаш всеки момент щеше да повърне.
	— Ами… Трябва да съм я изпуснал някъде…
	— В къщата? Навън? Сигурен ли сте, че не е в пощенската кола?
	— Не е в нея — поклати глава Рийд, замисли се за момент и добави: — Трябва да е останала в къщата. Спомням си, че когато побягнах, тя вече не беше в ръцете ми. Да, спомням си го съвсем ясно.
	— Добре. Все ще изскочи отнякъде. Нещо друго да кажете?
	— Не знам. В смисъл, че никога досега не ми се е случвало такова нещо. Не мога да преценя кое е важно и кое не.
	— А да сте забелязали нещо необичайно в насрещната къща?
	— Къщата на Тредуел?
	— Да. Живял е там с Моли Битнър. Познавате ли ги? — В доклада на Коул беше отбелязано изявлението на пощальона, че не познава лично никого в квартала, но Пулър искаше да го чуе със собствените си уши.
	— Не — поклати глава Рийд. — Знам го само по име, защото все пак съм пощальон. Получава куп списания за мотоциклети. Има харли, което паркира отпред.
	Пулър се размърда в стола си. Не можеше да определи дали човекът насреща му вече е научил за смъртта на Тредуел и Битнър.
	— Нещо друго? — попита той.
	— Нищо необичайно. Искам да кажа, че аз просто доставям пощата. Проверявам адреса, пускам я в кутията и си тръгвам.
	— Разбирам, мистър Рийд. Благодаря, че ми отделихте от времето си. — Той потупа с показалец визитката на масата. — Моля да ми се обадите, когато научите името на изпращача.
	Пулър се изправи, а Рийд вдигна глава.
	— Светът е пълен с лоши хора — промърмори той.
	— Май сте прав, сър.
	— Знам го отличен опит.
	Пулър спря поглед върху лицето му и зачака.
	— Да, знам го от личен опит — повтори Рийд, разкриви устни и с усилие добави: — У дома имам една такава!
	Минута по-късно Пулър беше навън. Дики Строс и едрият му приятел го последваха, както и очакваше.


	27

	Пулър раздрънка връзката ключове в джоба си, облегна се на колата и зачака.
	Дики и приятелят му спряха на няколко крачки.
	— С какво мога да ви услужа? — попита Пулър.
	— Не беше УР, не съм разжалван — подхвърли Дики.
	— Хубаво, че ми казваш. Знаеш, че няколко почуквания по клавиатурата са достатъчни, за да направя справка в централния армейски архив. Какво беше всъщност?
	— Раздяла по взаимно съгласие.
	— Защо?
	Дики погледна приятеля си, който не откъсваше очи от лицето на Пулър.
	— Лично е. И нямаше нищо лошо.
	— Освен това не е твоя работа, по дяволите! — добави горилата.
	— И така, с какво мога да ви помогна? — повтори Пулър.
	— Чух, че Ерик Тредуел е убит.
	— Познаваш ли го?
	— Да.
	Пулър се загледа в татуировката му.
	— Къде ти направиха това?
	— Тук, в града.
	— И Тредуел има същата.
	— Не е съвсем същата. Но аз я използвах като модел за моята.
	— Защо?
	— А защо не?
	— Това не е отговор.
	Горилата направи крачка напред. Беше по-висок от Пулър поне с два-три сантиметра и тежеше най-малко десет килограма повече. Приличаше на бивш защитник от отбор по американски футбол. Недостатъчно добър за професионалист, но такъв, който спокойно би могъл да изкара колежа на пълна стипендия.
	— _Това_ е отговорът му! — отсече той.
	— А ти кой си? — спокойно го огледа Пулър.
	— Франк.
	— Не говоря с теб, Франк. Говоря с Дики.
	— Може би ще размислиш.
	— Не виждам причини да го правя.
	Франк извади ръце от джобовете си и ги сви в юмруци. Пулър моментално зърна какво държи, въпреки опитите му да го скрие.
	— Виждаш ли тия юмруци? — изръмжа Франк и ги вдигна пред тялото си.
	— Нищо особено, Франк — отвърна Пулър, отлепи се от колата и му показа празните си ръце. — Нищо особено.
	— Знам, че имаш пищов — каза Франк. — Видях го в „Яслата“.
	— Няма да ми потрябва.
	— Тежа с петнайсет кила повече от теб.
	— По-скоро с двайсет и пет.
	— Хубаво. Значи разбираш за какво става въпрос.
	— Я по-спокойно, момчета — обади се нервно Дики и хвана ръцете на приятеля си. — Недей, Франк. Не си струва.
	— Послушай го, Франк — спокойно добави Пулър. — Не искам да те нараня. Но без колебание ще го направя, ако предприемеш каквото си намислил. Въпросът е само доколко сериозно ще пострадаш.
	Франк презрително изсумтя.
	— Мислиш, че можеш да сриташ когото пожелаеш само защото си военен? — предизвикателно рече той.
	— Не, но със сигурност мога да сритам _твоя_ задник.
	Франк замахна с дясната си ръка, но Пулър се стрелна напред и темето му се заби в лицето на дебелака. Както можеше да се очаква, черепът му се оказа доста по-твърд от носа на Франк. Сто и трийсет килограмовата горила политна назад с окървавено лице. Със същото движение Пулър сграбчи лявата му ръка и силно я изви зад гърба му. Препъна го с крак и тежкото тяло политна назад. Пулър приклекна заедно с него и подложи длан под главата му, за да омекоти удара в бордюра.
	Пръстите му изтръгнаха фишека монети от четвърт долар, който Франк стискаше в шепата си. Хвърли го на тротоара и бавно се изправи. Притиснал с длани окървавения си нос, Франк направи опит да стане на крака, но подметката на Пулър го натисна обратно.
	— Не мърдай! — извика той и се обърна към Дики. — Иди в „Яслата“ и донеси торбичка с лед! — Младежът не помръдна. — Веднага! Или искаш да те хвърля през витрината за по-добра начална скорост?
	Дики се обърна и хукна към заведението.
	— Не биваше да правиш това, копеле мръсно! — простена между окървавените си пръсти Франк.
	— И ти не биваше да замахваш с тоя фишек.
	— Мисля, че носът ми е счупен.
	— _Наистина_ е счупен. Но това не ти е за пръв път. Извит е наляво, с издут хрущял. Подобни травми се получават от защитна маска по време на мач. За съжаление не са ти го наместили както трябва и ти е зараснал накриво. Сега обаче имаш възможност да ти го направят по-добре.
	Дики се върна с кубчета лед, увити в кърпа. Пулър извърна глава към ресторанта. Повечето клиенти се бяха струпали пред витрините и ги зяпаха.
	Дики му подаде леда.
	— Дай го на приятеля си, не на мен — отстъпи крачка назад Пулър.
	Франк пое кърпата и я притисна към носа си.
	— Какво става тук, по дяволите?
	Сам Коул беше свалила страничното стъкло на полицейската кола, спряла безшумно до тротоара. Беше в униформа. Когато слезе, коланът й не издаде никакъв звук.
	Очите й се спряха върху Франк, после се изместиха към фишека с монети на тротоара.
	— Ще ми обясни ли някой какво става тук? — попита тя, местейки поглед от Пулър към Дики и обратно. — Кой кого нападна?
	Пулър изчака някой от двамата да отговори, но те мълчаха.
	— Момчето се подхлъзна и си удари носа — отвърна той. — А Дики отиде да му донесе лед.
	Коул се завъртя към Дики с въпросително вдигнати вежди.
	— Така беше — смотолеви той.
	— Ти какво ще кажеш? — надвеси се тя над Франк.
	— Същото, госпожо — изфъфли Франк и бавно се надигна на лакът.
	— А този фишек с монети просто е изпаднал от джоба ти?
	— От джоба на ризата, след като падна — уточни Пулър. — Чух го да споменава, че отива в обществената пералня. Това обяснява монетите.
	Коул протегна ръка на Франк и му помогна да се изправи.
	— По-добре иди да те прегледат — посъветва го тя.
	— Да, госпожо.
	Двамата младежи им обърнаха гръб и започнаха да се отдалечават.
	— Готова ли си да тръгваме? — попита Пулър.
	— Готова съм да те изслушам! — отсече тя.
	— Искаш да кажеш, че съм излъгал?
	— Тоя тип не се е подхлъзнал. Изглежда така, сякаш го е блъснал камион. А фишекът с монети е бил в ръката, с която е замахнал към теб.
	— Догадки и предположения — поклати глава Пулър.
	— Тук обаче виждам и едно безспорно доказателство — леко докосна челото му тя. — Кръв, която вероятно е негова, защото рана няма. Това означава, че той е замахнал, а ти си му набил една глава. Искам да знам защо.
	— Беше недоразумение — каза Пулър и изтри кръвта с ръкава си.
	— За какво?
	— За личното пространство.
	— Започвам сериозно да се ядосвам!
	— Това са дреболии, Коул. Малко градче, естествена неприязън към външни хора. Ти ще си първата, която ще предупредя, ако нещата се окажат по-сериозни.
	Тя не изглеждаше убедена, но замълча.
	— Нали трябваше да се срещнем на местопрестъплението? — подхвърли Пулър.
	— Станах рано и си помислих, че може би ще си тук.
	— Побъбрих си с шефа ти.
	— С шериф Линдеман?
	— Беше в „Яслата“. Поиска помощ за справяне с медиите и я получи.
	— Благодаря.
	— Има много добро мнение за теб.
	— И аз за него. Той ми даде шанс в професията.
	— Беше споменала, че преди да дойдеш тук, си служила в щатската полиция…
	— Идеята беше негова. Каза, че с такъв стаж нищо не може да ми попречи да получа постоянно място в Дрейк.
	— Но не той взема решенията за назначаване, нали?
	— Взема ги окръжната комисия, а тя се състои само от мъже. Повечето от тях все още живеят в деветнайсети век и представата им за ролята на жената се изчерпва с бременността и готвенето.
	— Поговорих и с пощальона.
	— С Хауард Рийд? — вдигна вежди тя.
	— Същият — кимна Пулър. — Още е вътре и довършва закуската си. Каза, че е зарязал пратката някъде в къщата. Просто я е захвърлил. Била адресирана до Халвърсън, но по всяка вероятност истинският получател е бил член на фамилията Рейнолдс. Предполагам, че сте я прибрали…
	— Не, нищо такова не сме открили — озадачено каза Коул.
	Очите й срещнаха втренчения му поглед.
	— Не се ли запитахте каква е била причината за появата на пощальона?
	— Каза, че му трябвал подпис за нещо, а аз си помислих, че… — Гласът й заглъхна, бузите й поруменяха. — Господи, каква глупост! Прецакала съм нещата!
	— Ти твърдиш, че не сте открили пакет в къщата, но пощальонът казва, че го е захвърлил именно там.
	— Може би точно за него са се върнали онази вечер.
	— Но твоите хора са разполагали с целия ден преди това. Защо не са го открили?
	— Да вървим да потърсим отговора, Пулър — отсече Коул. — Още сега!


	28

	Двете патрулни коли бяха спрели една до друга пред къщите. Ченгетата си приказваха през свалените стъкла. Коул рязко натисна спирачката и застана редом с тях. Черното малибу на Пулър се появи след секунди.
	— Охранявате ли, или си бъбрите цяла нощ? — рязко попита Коул.
	Пулър слезе от колата си. За пръв път виждаше тези полицаи. Това беше нормално, тъй като до този момент те бяха дежурили само нощем.
	Двамата слязоха от колите си и застанаха мирно, но стойката им изразяваше по-скоро презрение, отколкото респект към шефката. В армията подобно отношение беше абсолютно недопустимо и наказуемо.
	— Нещо за докладване? — попита Коул.
	Двамата едновременно поклатиха глави.
	— Не съм забелязал нищо особено — обади се единият. — Извършвахме редовни обиколки, но по различно време — в случай че някой наблюдава.
	— Добре — кимна Коул и посочи Пулър. — Това е Джон Пулър от армейското ОКР, който ще ни помага в разследването.
	Двамата приеха новината точно толкова хладно, колкото и колегите им предишния ден. Но Пулър не беше тук, за да се сприятелява с ченгетата. Той кимна за поздрав и погледна към Коул.
	— В понеделник сте били на местопрестъплението — делово започна тя. — Да сте забелязали пакет, доставен от пощальона в онази къща? — попита и махна към дома на Халвърсън.
	И двамата поклатиха глави.
	— Всички веществени доказателства са надлежно описани — каза единият. — Не сме виждали никакви пакети.
	— След като не е описан, значи не сме го намерили — добави вторият. — Но там имаше и други хора. Лан би трябвало да знае какво е намерено.
	— Аз също! — сряза го Коул.
	— Значи няма никакъв пакет, сержант — отвърна с равен глас първият.
	Пулър ги наблюдаваше с изострено внимание, но не успя да определи дали враждебността им се дължеше на факта, че са командвани от жена, или на нещо друго — например лъжа.
	— Или ще изскочи отнякъде, или няма да изскочи — преднамерено равнодушно подхвърли той.
	Двете ченгета го погледнаха едновременно.
	— Значи никакво оживление от снощи насам, така ли? — Не им даде време да реагират. — Никакви коли, никакви хора? Никакви деца, които да играят на криеница?
	— Коли имаше — отвърна единият. — Всички спряха пред домовете на собствениците и в момента са там.
	— Имаше и деца — обади се другият. — Но никое от тях не се доближи до тези къщи. А през нощта нямаше движение. Беше горещо и задушно, пълно с комари.
	Пулър извърна глава към къщата, в която бяха намерили смъртта си Тредуел и Битнър.
	— Роднини или близки, които трябва да уведомим? — попита той.
	— Все още проверяваме — отвърна Коул. — Семейство Рейнолдс имат и други роднини, освен родителите на съпругата. В момента се опитваме да установим връзка с тях.
	— Поискайте помощ от армията. Те положително разполагат с информация за роднините на полковника.
	Коул кимна и се обърна към подчинените си.
	— Смяната ви свършва в осем. Връщайте се на работа.
	Униформените мълчаливо се подчиниха.
	— Винаги ли се държат така? — попита Пулър.
	— Всъщност не. Но аз на практика ги обвиних в немарливост или прикриване на улики и това можеше да се очаква. На тяхно място бих реагирала по същия начин. В момента обаче не ми е до тях, защото все още се проклинам за пропуснатия пакет. — Тя вдигна глава да срещне погледа му и добави: — Имаш ли нещо против да изпуша една цигара?
	— Аз не, но дробовете ти със сигурност.
	— Мислиш ли, че не съм опитвала да ги откажа?
	— Баща ми ги отказа след четирийсет години пушене.
	— Как?
	— Чрез хипноза.
	— Шегуваш се!
	— И аз бях изненадан. Не бях допускал, че големите инати могат да бъдат хипнотизирани, но се оказа, че именно те са най-податливи.
	— Може би ще опитам.
	— Значи следващата стъпка е да проверим списъка с веществените доказателства — каза той. — А после какво?
	Тя погледна часовника си.
	— Лан ще бъде тук след час, час и нещо.
	— Ами ако не открием пакета?
	— Не знам, Пулър. Наистина не знам.
	— Рийд обеща да провери откъде е изпратен веднага щом се върне в службата си. Но ти може би имаш начин за официално ускоряване на процеса.
	— Имам, разбира се. Няма да е зле да разбера какво е съдържал пакетът, станал причина за смъртта на един от хората ми.
	— Ти ли дойде първа тук? — попита той и се обърна към къщата.
	— Не. Дженкинс, когото видя преди малко, и Лу — онзи, който е разговарял с мъжа пред къщата на Тредуел.
	— А ти кога се появи?
	— Около час и половина, след като ми се обадиха. Бях чак на другия край на окръга.
	— А кучето все още беше в къщата, така ли?
	— Да. Но какво общо има то? Едно обикновено куче, което дори не лаеше.
	— Така е, но кучетата имат навика да дъвчат разни неща, включително и забранени…
	Коул рязко се завъртя и огледа къщата.
	— Да вървим, Пулър! — викна тя и хукна, без да чака отговор.


	29

	Четирийсет минути по-късно Коул повдигна драперията на калъфа, с който беше покрито канапето. Пулър й подаде фенерчето си.
	— Тук има нещо — обяви тя и измъкна пластмасов кокал и две кучешки играчки.
	— Изглежда, това е скривалището на песа — рече Пулър. — Виждаш ли нещо друго?
	Тя провря ръка по-навътре под канапето.
	— Чакай, чакай — спря я той и го повдигна от единия край.
	— Браво, ето какво значи да използваш не само мускулите, но и главата си — похвали го тя.
	— Това не е ли картон от кутия? — приведе се той.
	— Ами това? — каза тя и се изправи с къс зелена хартия в ръце. — Прилича ми на част от пощенска разписка.
	— Такава е — кимна Пулър и върна канапето на мястото му.
	— Но къде е останалата част? Нима трябва да прегледаме стомаха му на рентген?
	— Може би са я прибрали убийците на Уелман. Съобразили са, че кучето е скрило пакета, и са го намерили под канапето.
	— Но откъде са знаели, че изобщо има пакет? — озадачено го погледна Коул.
	— Разпитвали са жертвите си. Може би полковникът им е казал, че очаква пощенска пратка.
	— Защо просто не са я получили? Вероятно са били в къщата, когато се е появил Рийд. Някой се разписва за пратката, представяйки се за Рейнолдс — както е постъпил онзи отсреща, поел ролята на Ерик Тредуел. Рийд твърди, че не познава никого от квартала. Искал е някой просто да му се разпише.
	— Ами ако са разбрали за пратката, след като вече е била доставена?
	— Нещо не ми се връзва, Пулър.
	Той седна на ръба на канапето.
	— Рийд е стигнал до вратата, защото му е трябвал подпис. Това означава, че е носил препоръчана пратка. Но не помни какво се е случило с пакета. Кой би изпратил препоръчана пратка на семейство Халвърсън? Те са двама възрастни пенсионери. Вероятно е била за Рейнолдс. Може би убийците са стигнали до нашето заключение: пощальонът е на вратата със специална пратка и те трябва да разберат за какво става въпрос.
	Погледна през прозореца. Колата на Лан Мънро тъкмо спираше на алеята.
	— Защо не попитаме Лан за съдържанието на списъка с веществени доказателства?
	— Няма проблем — кимна Коул. — Но отсега ти казвам, че в него няма никаква пощенска пратка.
	— Значи ще получим потвърждение.
	Пет минути по-късно вече имаха потвърждението: никакъв пакет.
	Лан тревожно огледа дневната и поклати глава.
	— Изобщо не съм виждал подобно нещо.
	— Може би е кучето — въздъхна Коул, усетила настойчивия поглед на Пулър. — Ще накарам ветеринаря да го прегледа и евентуално да му направи рентген на стомаха.
	— Става въпрос за хартия — напомни й Пулър. — Вероятно вече е смляна и изхвърлена с изпражненията.
	Телефонът на Коул иззвъня. Тя го извади, погледна дисплея и на лицето й се изписа изненада.
	— Кой е? — любопитно подхвърли Пулър.
	— Роджър Трент.
	— Въглищният магнат?
	Телефонът продължаваше да звъни.
	— Няма ли да вдигнеш?
	— Предполагам, че трябва — сви рамене тя и прие обаждането. — Ало?
	Послуша известно време, направи опит да каже нещо, после продължи да слуша.
	— Няма проблем, ще дойда — каза тя и затвори.
	— Е? — очаквателно я погледна Пулър.
	— Роджър Трент иска да говори с мен. В дома си.
	— Защо?
	— Получил е заплахи за живота си.
	— Ами тогава тръгвай.
	— Няма ли да дойдеш с мен?
	— Защо? Нужно ти е подкрепление?
	— Няма да е излишно. Освен това виждам, че си любопитен. Давам ти възможност да получиш преки впечатления от него.
	— Да вървим.


	30

	Потеглиха със служебната кола на Коул.
	— Ще мина напряко — обяви тя. — Пътят е лош, но ще ни спести време. — Тя нави волана надясно и отби по някакви коловози, между които зееха дълбоки дупки.
	Не след дълго Пулър установи, че местността му е позната. И бързо разбра откъде.
	— Какво е онова нещо, по дяволите? — попита той, сочейки към бетонния купол, почти скрит сред дървета, храсти и диви лози. Беше го зърнал при пристигането си онази вечер.
	— Местните го наричат Бункера.
	— Какво по-точно представлява?
	— Някакъв държавен обект, закрит още преди да се родя.
	— Но по-възрастните би трябвало да помнят. Някои от тях може би са работили в него.
	— Не — поклати глава Коул. — Не съм чувала някой от Дрейк да е работил там.
	— Наясно съм, че държавата представлява една финансова черна дупка, но дори Вашингтон няма да построи подобен обект, без изобщо да го използва.
	— О, използвали са го и още как.
	Колата намали и Пулър получи възможност да огледа къщите, които беше зърнал в нощта на пристигането си. На дневна светлина не бяха много по-различни. Къщи на поне петдесет години. Повечето от тях изглеждаха изоставени, но не всички. Бяха подредени в редици от двете страни на пресичащи се под прав ъгъл улици. Абсолютно еднакви, напомнящи военно селище.
	— Искаш да кажеш, че в Бункера са работили хора, докарани отвън? — подхвърли той.
	— Точно така — кимна Коул. — Тези къщи са били построени за тях.
	— Виждам, че някои все още се обитават.
	— Това е отскоро. Криза е, много хора изгубиха не само работата, но и домовете си. Тези къщи са стари и неподдържани, но когато те изхвърлят на улицата, нямаш кой знае какъв избор, нали?
	— Някакви проблеми с тях? Понякога отчаяните хора са способни на отчаяни действия, особено когато живеят близо едни до други.
	— Редовно патрулираме в района. Престъпленията, доколкото ги има, са дребни. Хората почти не контактуват помежду си. Доволни са, че имат покрив над главите си. Общината се опитва да им помага — одеяла, храна, вода, батерии, учебници за децата. Постоянно им напомняме да не използват за отопление керосинови печки и други опасни уреди. Вече имахме един случай на отравяне с въглероден двуокис, цяло семейство едва не загина.
	— А държавата няма нищо против къщите да бъдат използвани, така ли?
	— Според мен държавата отдавна е забравила за тях. Нещо като финала на „Индиана Джоунс и похитителите на изгубения кивот“. Просто още един сандък в склада.
	— Кога са го затворили? — попита Пулър, оглеждайки за пореден път Бункера.
	— Не знам точно кога. Според майка ми някъде през шейсетте години на миналия век.
	— А работниците?
	— Събрали си багажа и си тръгнали.
	— А бетонът?
	— Татко казваше, че гледката при изливането му била страхотна. Стените са дебели цял метър.
	— Цял метър!
	— Така твърдеше той.
	— И никой от жителите на Дрейк не е говорил с онези хора, не ги е разпитвал с какво се занимават?
	— Доколкото ми е известно, държавата е доставяла на работниците почти всичко, от което са се нуждаели. Били са само мъже над трийсет, ергени. Разбира се, някои от тях се появявали и в града. Но не обелвали дума за работата си.
	— Ако тогава са били над трийсет, значи днес всички или почти всички трябва да са покойници — каза Пулър.
	— Предполагам.
	Той огледа ръждясалата ограда с кълба бодлива тел в горната част. Малка горичка разделяше бетонната структура от жилищния квартал. В един от дворовете играеха деца — момченце и момиченце. Момченцето бягаше в кръг, а момиченцето се опитваше да го хване. В един момент се препънаха и се затъркаляха по земята.
	— Имаш ли деца?
	Пулър се обърна и срещна погледа й. Беше намалила скоростта и също гледаше към децата.
	— Не. Никога не съм се женил.
	— Единствената ми мечта като малка беше да стана майка — тихо промълви тя.
	— И какво се случи?
	— Нищо — въздъхна Коул и натисна газта. — Случи се животът.


	31

	Застроената площ на сградата беше близо декар и половина, с централна част и две крила. Приличаше на парижка катедрала, спусната насред пущинаците на Западна Вирджиния. Резиденцията на Трент се издигаше на върха на хълм, под който явно нямаше залежи от въглища, тъй като земята наоколо изглеждаше непокътната. Пътят до нея беше павиран и свършваше пред широк портал, от двете страни на който се простираше триметрова ограда от ковано желязо. Охранителят пред портала беше въоръжен и приличаше на пенсионирано ченге. Дебел и муден. Но вероятно все още можеше да стреля.
	— Портал, охрана — отбеляза Пулър, докато колата намаляваше. — Явно този човек има от какво да се пази.
	— Вече ти споменах, че каменовъглените компании не са популярни, най-вече по местата, където добиват въглища. Убедена съм, че популярността им е съвсем друга там, където няма мини и взривени хълмове.
	Пазачът очевидно беше предупреден за появата им, защото отвори портата и им махна да преминат.
	— Добре, че не сме дошли с цел убийство — промърмори Пулър. — Това ченге под наем изобщо не ни затрудни.
	— Той си е служител на Трент, като повечето хора в района.
	Отблизо къщата изглеждаше още по-огромна. Вратата им отвори прислужница в униформа. Беше млада азиатка с дребни черти и тъмна коса на плитка. Пулър почти се учуди, че не ги посрещна с реверанс. Поеха по дълъг коридор. Облицованите с тъмно дърво стени бяха украсени с професионално изработени портрети, като в музей. Подът беше покрит с цветен мрамор. Полицейските ботуши на Коул затракаха по него, докато армейските боти на Пулър не издаваха звук.
	— Очаквах нещо по-впечатляващо — подхвърли той. — Нали каза, че е богат?
	Коул очевидно не оцени шегата му и продължи по коридора, гледайки право пред себе си. Минаха покрай широко стълбище. Пулър вдигна глава точно навреме, за да срещне погледа на тийнейджърка с румени бузи и разрошена тъмноруса коса. В следващата секунда момичето изчезна от погледа му.
	— Имат ли деца? — подхвърли той.
	— Две — кимна Коул. — Момиче в тийнейджърска възраст и единайсетгодишно момче.
	— Предполагам, че мама и татко все още не са в пенсионна възраст.
	— Трент е на четирийсет и седем, а жена му на трийсет и осем.
	— Значи са достатъчно млади, за да се наслаждават на богатството си.
	— Точно това и правят — каза тя.
	Прислужницата отвори една врата, покани ги да влязат и затвори след тях. Леките й стъпки заглъхнаха по мраморния коридор.
	Стените на просторната стая бяха покрити с тъмнозелени текстилни тапети. Върху излъскания черешов паркет имаше два големи персийски килима. Кожени канапета и кресла, тежки завеси на прозорците. Бронзов полилей, който вероятно тежеше цял тон. Огромна кристална ваза с цветя върху дългата маса, маслени картини по стените.
	Всичко издаваше добър вкус. Тук нещата се контролират от опитни очи, които не пропускат нищо, помисли си Пулър.
	— Идвала ли си в тази къща и преди?
	— О, да, няколко пъти. Семейство Трент обичат да канят гости.
	— А дали канят и представители на работническата класа?
	Коул не успя да отговори, тъй като вратата се отвори и на прага се появи Роджър Трент.
	Беше висок малко над метър и осемдесет и доста пълен. Дебел врат, двойна брадичка и шкембе, което не можеше да се скрие от скъпия костюм. Макар в къщата да имаше климатици, по челото му блестяха капчици пот.
	Може би от разходката по безкрайните коридори, помисли си Пулър.
	— Здравей, Роджър — протегна ръка Коул, без да обръща внимание на недоумяващия поглед на Пулър.
	_Роджър?_
	— Започва да ми писва от всичко това! — раздразнено каза Трент.
	— Смъртните заплахи не са шега работа — поклати глава тя.
	Въглищният магнат погледна Пулър.
	— Кой, по дяволите, сте вие?
	— Това е специален агент Джон Пулър от военното ОКР със седалище във Вирджиния — забързано го представи Коул.
	— Приятно ми е да се запознаем, _Роджър_ — протегна ръка Пулър и забеляза гримасата на партньорката си.
	Здрависаха се. Пулър остана с неприятното чувство, че току-що е държал в ръката си хлъзгава риба.
	— По какъв начин получавате смъртни заплахи? — попита той.
	— По телефона.
	— Случайно да си ги записал? — намеси се Коул.
	— Записващото устройство се включва само ако _не вдигаш_ телефона — снизходително отвърна Трент и седна в едно от креслата, пропускайки да ги покани.
	— Евентуално бихме могли да ги проследим — добави Коул.
	— Моите хора вече го направиха.
	— И?
	— Нищо. Ползвали са телефони за еднократна употреба.
	— Ясно. Колко бяха обажданията, по кое време и на кой номер ги получаваше?
	— Три обаждания, към десет часа вечерта, всичките на мобилния ми телефон.
	— Предполагам, че той има функция за идентифициране на входящите обаждания — обади се Пулър.
	— Разбира се.
	— И вие вдигате на непознати номера?
	— Имам бизнес интереси извън този район, включително и в чужбина. Свикнал съм да получавам обаждания по всяко време.
	— Колко души разполагат с личния ти номер? — попита Коул.
	— Не мога да кажа — сви рамене Трент. — Не го раздавам наляво и надясно, но и не го държа в тайна.
	— Какви бяха заплахите?
	— Че времето ми изтича, а те ще се погрижат справедливостта да възтържествува.
	— Всеки път с точно тези думи?
	— Е, не съм сигурен дали използваха точно тези думи — нетърпеливо отвърна Трент. — Но това беше смисълът.
	— _Те_ ще се погрижат да възтържествува справедливостта? Това означава повече от един човек, нали така?
	— Говореше се в множествено число.
	— Мъжки или женски глас?
	— Мъжки.
	— Получавали ли сте заплахи и преди? — попита Пулър.
	— Няколко пъти — каза Трент и хвърли кос поглед към Коул.
	— Като сегашните? Същият глас ли беше?
	— Онези заплахи не бяха отправени по телефона.
	— Ние ги разследвахме и проблемът беше решен — побърза да каже Коул.
	Пулър я изгледа продължително, след което отново насочи вниманието си към Трент.
	— Добре, ясно — кимна той. — А как мислите, защо ви заплашват?
	— Защо си ми довела този човек? — попита Трент и скочи на крака. — Поканих само теб!
	— Работим заедно по едно разследване.
	— Знам. Вече говорих с Бил Строс. Но какво общо има то с моето положение?
	— Сред убитите е и една от твоите служителки, Моли Битнър.
	— Не виждам връзката. А и след като е мъртва, тя едва ли е в състояние да ме заплашва.
	— Срещали ли сте се с нея някога? — попита Пулър.
	— Не си спомням. Дори не съм сигурен в кой офис е работила. Не се занимавам с чиновниците.
	Пулър потисна желанието си да забие този фукльо в близката стена.
	— Колко офиса имате тук?
	— Няколко.
	— В неделя през нощта твоите хора са взривявали в близост до местопрестъплението, Роджър — побърза да се намеси Коул. — Защо в неделя и защо през нощта? За подобни дейности би трябвало да имате специално разрешение.
	— Откъде да знам, по дяволите? — раздразнено я погледна Трент. — Аз не планирам взривяванията. За това плащам на други.
	— Добре, ясно. Кои са тези други?
	— Строс трябва да знае.
	— Тогава ще поговорим със Строс — отбеляза с равен глас Пулър.
	Трент не му обърна внимание.
	— Искам да решиш моя случай и това е всичко — обърна се към Коул той.
	— Ще го направя, Роджър — каза тя. — Но ако случайно не си забелязал, на главата ми висят и няколко неразкрити убийства.
	— Писна ми от хора, които завиждат на успехите ми и ме превръщат в мишена — добави Трент, сякаш не я беше чул. — Това си е чиста завист, но никой не се досеща, че ако не бях аз, Дрейк отдавна нямаше да съществува. Единствено аз предлагам работа в района и тези загубеняци трябва да ми целуват задника!
	— Със сигурност животът ви е труден, мистър Трент — отбеляза Пулър.
	— А ти очевидно не разбираш какви качества са нужни, за да натрупаш състояние — каза Трент с мрачна физиономия. — Хората като теб се задоволяват с малко, но въпреки това си мислят, че други трябва да им дадат всичко онова, което им липсва. И то без да работят.
	— Прав сте, сър — кимна Пулър. — Дори в този момент цяла армия мързеливци в Близкия изток си живеят живота благодарение на вашите данъци.
	— Нямах предвид това — каза Трент и лицето му пламна. — Аз съм твърд поддръжник на нашата армия в чужбина.
	— Разбирам, сър.
	— А сега моля да ме извините, защото ме чака полет.
	— От Чарлстън ли? До там има доста път.
	— Не. Имам си собствен самолет.
	— Ясно.
	Трент излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си.
	— Винаги ли е толкова любезен? — подхвърли Пулър.
	— Просто си е такъв — сви рамене Коул.
	— Наистина ли си проверила предишните заплахи срещу живота му? Разбра ли от кого са?
	— Разследването приключи. А той е прав, че ти не бива да се месиш в неговите проблеми.
	— Ти ме помоли да дойда.
	— Очевидно не е трябвало да го правя.
	— Толкова ли се страхуваш от него?
	— Не искам да говоря по този въпрос, Пулър! — сопна се тя.
	Вратата се отвори.
	Не беше прислужницата, не беше Роджър Трент, не беше дори момичето, което Пулър зърна на стълбите. Жената беше дребна, тъмнокоса, с красиви фини черти, които изглеждаха твърде съвършени, за да са естествени. Дрехите й бяха скромни, но от скъпи материи. Имаше самоуверено поведение, а очите й със сигурност не пропускаха нищо.
	Пулър вече беше виждал тези очи.
	Погледна към Коул, после отново насочи вниманието си към жената.
	— Как си, Джийн? — попита Коул.
	— Добре съм — отвърна Джийн Трент. — А ти как си, сестричке?


	32

	Пулър продължаваше да мести поглед от Джийн Трент към Сам Коул и обратно. Не бяха близначки, дори не си приличаха много. Но при по-внимателно вглеждане беше очевидно, че имат роднинска връзка.
	— Значи Сам е по-малката ви сестра? — подхвърли той.
	— Да — кимна Джийн Трент. — С две години и два дни.
	— Но хората си мислят, че тя е по-малката — подхвърли Коул.
	— Защото се поддържам с масажи, имам личен треньор и специален готвач, Сам — уточни Джийн. — Докато ти по цял ден организираш засади, преследваш лошите и се храниш с боклуци. Всичко това ти се отразява.
	— Сигурно — кимна Коул. — Значи имаме нови заплахи, а?
	— Така твърди той.
	— Не изглеждате разтревожена — отбеляза Пулър.
	— Роджър не се разделя с бодигарда си, а тук ние сме достатъчно защитени. Освен това той има разрешително за оръжие и го използва. Хората тук не го обичат, но все още никой не го е нападал.
	— След като казвате — сви рамене Пулър и се извърна към партньорката си. — Готова ли си да тръгваме?
	— Да.
	— Защо не дойдеш на вечеря? — подвикна сестра й след нея, обърна се към Пулър и добави: — Вие също заповядайте.
	— Защо? — обърна се Коул.
	— Роджър ще бъде извън града, а племенницата ти отдавна пита за теб.
	Пулър беше сигурен, че по лицето на партньорката му пробяга виновна гримаса. Тя явно не убягна и на сестра й, която побърза да уточни:
	— В осем и половина? Обикновено вечеряме късно.
	— Добре — каза Коул.
	— Страхувам се, че няма да бъда в тон, ако държите на официално облекло — обади се Пулър.
	— Нищо подобно — усмихна се Джийн. — Тук всички предпочитаме лежерните дрехи. — Тя се обърна към сестра си и попита: — Накъде сте тръгнали?
	— Ще гледаме как режат мъртъвци.
	— Приятно прекарване.
	Излязоха навън и се насочиха към патрулката на Коул.
	— Как така пропусна да ме предупредиш за роднинските си връзки с това семейство? — попита Пулър.
	— Толкова ли е важно?
	— Кой знае, може пък да се окаже важно.
	— Е, вече знаеш.
	— Той е поне с десет години по-възрастен от нея. Втори брак?
	— Не. Просто той се е оженил късно, а тя — рано.
	— На стълбите зърнах една тийнейджърка.
	— Племенницата ми Меган — каза Коул. — На четиринайсет е. Доста деликатна възраст.
	— Каза ми, че имат и единайсетгодишен син, нали?
	— Роджър-младши. Но той не е тук.
	— Къде е?
	— Учи във военно училище.
	— Трент не ми направи впечатление на човек, който има нещо общо с военните.
	— Няма. Но синът му имаше проблем с дисциплината, с който сестра ми не можеше или не искаше да се справи. Затова го изпратиха в Пенсилвания, където да го стегнат и да го научат да казва „слушам, сър“.
	— Не е чак толкова лошо. Дисциплината е полезно нещо.
	— Може би. Но според мен и двамата твърде рано вдигнаха ръце от него. А Роджър е още дете. Дисциплината започва с домашното възпитание. Когато отделиш от дома му дете на такава възраст, то започва да си мисли, че пет пари не даваш за него.
	— А те дават ли?
	— Честно казано, не знам.
	— Не си ли близка с богатите си роднини?
	— Кой може да ти е близък в този живот?
	„Тук май е права“, помисли си Пулър.
	— Та какво стана с първите заплахи? — попита той.
	Коул рязко се завъртя и сложи ръце на кръста си.
	— Вече ти казах, че случаят е приключен!
	— Знам какво ми каза.
	— Тогава защо продължаваш да ровиш?
	— Защото искам да науча нещо повече. В такива случаи обикновено задавам въпроси.
	— Нямам желание да обсъждам тази тема!
	— Къде живее брат ти?
	— В Дрейк.
	— С какво се занимава?
	— Най-често с нищо. Това разпит ли е?
	— Опитвам се да разбера тукашните правила, нищо повече. Извинявай, ако съм те обидил.
	Откровеността на тези думи й помогна да потисне раздразнението си.
	— Ранди е най-малкият. Наскоро навърши трийсет, но му се обърка животът. Надяваме се скоро да се оправи.
	— Никой не го е изпратил във военно училище, а?
	— Може би е трябвало.
	Качиха се в колата и Пулър си сложи колана.
	— Някакви новини за онзи, когото обявихте за издирване?
	— Никакви. Имам чувството, че отдавна е напуснал Дрейк.
	Коул закопча колана си и запали двигателя.
	— Какво направи с лаптопа и куфарчето? — попита тя.
	— Изпратих ги в АКЛ по военен куриер.
	— На сигурно място, така ли?
	— Най-сигурното. Разпознаваш го в момента, в който влезеш през вратата. Пише го на пода.
	— Какво?
	— Имам предвид логото на лабораторията във Форт Гилъм. Купили са го за един долар, още през петдесетте на миналия век.
	— Какво представлява?
	— Детектив Мики Маус. Човекът, от когото са го купили, се казва Уолт Дисни.
	— Логото на криминологична лаборатория е анимационен герой? — учудено го погледна тя.
	— Когато си добър, на никого не му пука какво ти е логото.
	— След като казваш…
	Резиденцията на Трент се изгуби в далечината. Колата ги понесе обратно към реалния живот.


	33

	Пулър прецени, че доктор Уолтър Келерман е бил доста по-пълен и впоследствие е отслабнал. Личеше си по увисналите му бузи и допълнителните дупки на колана.
	Телата вече бяха транспортирани от погребалната агенция до кабинета му, който се помещаваше в двустайна тухлена пристройка зад една къща на около километър и половина от центъра на града.
	— Този човек болен ли е, или просто е решил да се храни здравословно? — прошепна Пулър, докато двамата навличаха халатите и ръкавиците.
	— И от двете по малко — отвърна Коул. — Ходи пеша, спрял е червеното месо и е намалил храната. Преди около година му извадиха жлъчката и единия бъбрек и той се стресна. Вероятно е осъзнал, че трябва да се стегне, ако иска да доживее поне до седемдесет.
	— Присъствала ли си на други аутопсии?
	— О, да. На повече, отколкото би ми се искало.
	— Линдеман каза, че последното убийство тук се е случило преди десет години.
	— Аутопсии се правят и по други причини, най-вече злополуки. А такива не липсват в район с толкова мини. Автомобилните катастрофи също са често явление.
	— Ясно.
	— Ако случайно се питаш дали ще започна да драйфам, отговорът е не.
	Келерман беше човек с приятни маниери, добре оформена бяла брадичка, сини очи и оредяла коса.
	— Навремето служих във ВВС — обяви той, след като стисна ръката на Пулър. — Изкарах две години във Виетнам, а със спечелените пари успях да завърша медицинското си образование.
	— Значи Чичо Сам е свършил една добра работа — отбеляза Пулър.
	— Никога не съм съжалявал — кимна докторът. — Войниклъкът те прави по-силен.
	— Ако оцелееш — обади се Коул.
	— Кой е пръв? — попита Пулър и погледна покритото с чаршаф тяло върху металната маса.
	— Полковник Рейнолдс — отвърна Келерман и хвърли кос поглед към подредените в редица трупове. — Имам двама опитни асистенти, но въпреки това ни чака доста работа.
	— А ние ще гледаме и ще задаваме въпроси — добави Коул.
	— Нямам нищо против — кимна докторът. — Сутринта успях да им хвърля едно око. Интересна комбинация от рани. Пушка, малокалибрен пистолет, удушаване и травми, причинени от груба сила.
	— Някаква представа с какво са били убити тийнейджърите? — попита Пулър.
	— Най-вероятно с голи ръце.
	— Сигурен ли си? — погледна го Коул.
	— Не съм. Той попита дали имам представа.
	— Но защо с голи ръце?
	— Бухалка, железен прът или друг твърд предмет биха оставили специфични следи по кожата. Веднъж ми се случи да открия логото на бухалка „Луисвил Слъгър“ върху гърдите на жертвата. Но и ръката оставя добре различими следи. Забелязах една на врата на момчето.
	— Каква по-точно? — попита Пулър.
	— Прилича ми на следа от обработена кожа.
	— Което означава, че са използвали ръкавици?
	— Най-вероятно да.
	— Не е лесно да улучиш смъртоносно продълговатия мозък — отбеляза Пулър. — Дължината му е няколко сантиметра.
	— Бих казал, че това е работа на човек със специална подготовка. Вероятно тренирал бойни изкуства.
	— Или с обща военна подготовка — подхвърли Коул.
	— Напълно възможно — кимна Келерман, нахлузи маската си и дръпна чаршафа от тялото на полковника. — Да започваме.


	Аутопсията на седемте трупа продължи дълго, въпреки помощта на двамата асистенти. Пулър събра голямо количество веществени доказателства, старателно маркирани и подредени в специалните контейнери, с които щяха да ги откарат в АКЛ. Към тях той щеше да прибави и точни инструкции за обработката им във Форт Гилъм, дублирайки ги с имейл и един-два телефонни разговора.
	Келерман остави на асистентите си зашиването на Т-образните разрези, преоблече се и си тръгна. Коул и Пулър излязоха навън и подредиха контейнерите в колата. По време на аутопсиите той напълни докрай паметта на диктофона си, а тя си води подробни записки. Но и двамата останаха с чувството, че не са открили нищо особено. Белите власинки по лицето на Рейнолдс най-вероятно бяха от превръзка на очите му.
	— Може би затова не е направил опит да се защити, например като вдигне ръце пред лицето си — каза Пулър.
	— Изобщо не е разбрал какво го чака — кимна Коул.
	Тялото на Стейси Рейнолдс беше надупчено от сачми. Двете деца бяха загинали от удари в основата на тила, точно според предварителните очаквания. Ерик Тредуел и Моли Битнър бяха простреляни в главата с куршуми 22-ри калибър. Те бяха извадени в сравнително добро състояние и сега липсваше единствено оръжието, с което бяха изстреляни.
	Уелман бе изпадал в безсъзнание след силен удар по главата с твърд предмет. Но смъртта му не бе настъпила вследствие на счупен врат. За подобно нещо се изискваше да бъде провесен от по-висок таван. Беше умрял от бавно задушаване.
	Облегнаха се на колата. Коул извади цигара и щракна запалката.
	— Не ме гледай така, Пулър — каза тя. — Току-що наблюдавах как режат цели седем трупа. Ще се съгласиш, че това е доста стресиращо.
	— За съжаление то не ни разкри нищо особено.
	— Някакви идеи?
	— Нито една достатъчно убедителна, поне за момента.
	Тя погледна часовника си и обяви:
	— Наближава времето за вечеря у сестра ми.
	— Защо покани и мен? — погледна я той.
	— Не знам. Може би защото си по-млад, по-висок и по-стегнат от съпруга й.
	— Искаш да кажеш, че му изневерява?
	— Не казвам такова нещо просто защото не знам нищо. Но Роджър непрекъснато отсъства.
	— Тя не ми изглеждаше особено обезпокоена от заплахите.
	— Роджър е толкова ненавиждан тук, че на всеки може да му писне.
	— На нея — да, но не и на него. Той е едновременно ядосан и уплашен.
	— Е, все пак той е мишената, а не тя.
	— Права си.
	— Мога да те оставя при колата ти, а после да те взема от мотела. Така ще имаме достатъчно време за душ и преобличане. Лично аз се нуждая от яко търкане, за да прогоня миризмата на смъртта, с която е пропито тялото ми.
	— Пак няма да я прогониш — поклати глава Пулър.
	— Но поне мога да опитам.


	34

	Пулър подкара към пощата, която беше близо до мотела. Пристигна няколко минути преди края на работното време, но те се оказаха достатъчни, за да облепи кашоните с етикети за специална пратка и да ги изпрати до Форт Гилъм. Дори му остана малко време за младата жена зад гишето, която го гледаше с открито любопитство.
	— Работя в Отдела за криминални разследвания към армията — представи се той и показа служебната си карта.
	— Знам — отвърна момичето.
	— Откъде знаете?
	— Живеем в малък град, а вие сте прекалено едър, за да останете незабелязан.
	— Трябват ми сведения за една пратка.
	— Каква по-точно?
	Той обясни за препоръчаната пратка до семейство Халвърсън, доставена в понеделник от Хауард Рийд.
	— Помня я — кимна момичето. — Хауард спомена за нея сутринта, когато дойде за дневната поща.
	— За нас е много важно да разберем откъде е пристигнала пратката.
	— За това ще ми трябва разрешението на началника — озърна се служителката.
	— Добре.
	— Ама той май си тръгна…
	Пулър подпря едрите си ръце на гишето.
	— Как се казвате?
	— Санди. Санди Драйдъл.
	— Слушай ме внимателно, Санди. Въпросната пратка може да се окаже важна улика, която ще ни насочи към убийците. Колкото повече се бавим, толкова по-далеч ще стигнат те. Трябват ми само името и адресът на изпращача.
	— Разбирам. Но тук си имаме правила.
	— И аз разбирам — широко се усмихна Пулър. — Бъди сигурна, че срещу всяко правило в пощата армията има поне десет.
	— Предполагам, че е така — усмихна се в отговор Санди.
	— Има ли начин да стигнем до тази информация?
	— Ами да, трябва да е в архивите.
	— Няколко кликвания на онзи компютър и сме готови — насърчи я Пулър.
	— Все още не сме качили всичко на компютър — притеснено отвърна Санди. — Но отзад имаме тетрадки за входяща и изходяща поща.
	Пулър извади бележника и писалката си.
	— Отдели ми две минути, моля те. Запиши ми името и адреса на изпращача в този бележник. Може би наистина ще помогнеш за разкриването на убийците.
	Санди се поколеба, погледна зад рамото му към безлюдната улица и посегна за бележника.
	Върна се след пет минути. Той погледна записаното и вдигна глава.
	— Сърдечно ти благодаря, Санди. Много ми помогна.
	— Но не казвайте на никого! — тревожно го предупреди тя.
	— Гроб съм — обеща Пулър.


	Той се прибра в мотела и измъкна бележника с името и адреса.
	Компанията му беше непозната, а адресът беше в Охайо. След кратка справка в Гугъл откри и съответния фирмен сайт. Дали няма да се окаже, че развръзката е близо, запита се той, след като разбра каква е дейността на компанията. На пръв поглед не изглеждаше така. Набра номера, изписан в сайта, но насреща се включи телефонен секретар, който му предложи да се обади на следващия ден след девет сутринта.
	Оказал се временно с вързани ръце, той реши да позвъни в болницата, където бяха откарали Луиза. Не успя да открие човек, който да му даде сведения за състоянието й, но в замяна на това поръча букет цветя за стаята й, който плати онлайн с кредитната си карта. После продиктува няколко думи, които да напишат на картичката: „Котката е окей, надявам се, че и ти също. Твоето добро момче Пулър“.
	Прекъсна линията, съблече се и влезе под душа. Армията го беше научила да се къпе бързо. Пет минути по-късно вече се обличаше.
	Видя листчето в момента, в който закопчаваше кобура си на колана. Някой го беше пъхнал под вратата.
	Пристъпи към прозореца и надникна навън. Малкият двор пред мотела беше пуст. На улицата нямаше нито хора, нито автомобили. Смъкна калъфката на една от възглавниците, коленичи и вдигна листчето.
	Текстът гласеше: „Знам неща, които и ти би искал да знаеш“.
	Следваше адрес, под който имаше още две думи.
	„Ела веднага!“
	Използва приложението за карти на телефона си, за да локализира мястото. Оказа се, че е на петнайсетина минути с кола от мотела. Тоест някъде из пущинаците.
	Перфектен избор за засада.
	За изстрел с далекобойна карабина или пък за изстрел от близко разстояние.
	А може би за банда от десетина горили. Дики и приятелчето му вероятно бяха решили да си отмъстят със солидни подкрепления.
	Може би трябваше да звънне на Коул и да я предупреди. Всъщност беше длъжен да го направи. Набра номера й и телефонът даде сигнал „свободно“, но след миг се включи на гласова поща. Вероятно тя още беше под душа, опитвайки се да изтърка вонята на смъртта.
	Остави й съобщение, продиктува адреса и затвори.
	После проведе още един разговор, този път с приятелката си Кристен Крейг от АКЛ. Изброи изпратените веществени доказателства и й каза какво очаква от изследването им.
	— Как вървят нещата с лаптопа и куфарчето? — попита накрая той. — Получи ли нужните разрешения от АВР?
	— О, да — отвърна Кристен. — Но трябва да ти кажа, че засега съм доста разочарована.
	— Защо?
	— Вътре имаше изсъхнал сандвич, няколко визитки на хора от частния сектор и едно-две списания. Плюс един доклад, който дори не беше класифициран.
	— А лаптопът?
	— Малко порно и почти нищо друго. В смисъл, че имаше няколко работни материала, но нищо, което да предизвика сгромолясването на западната цивилизация, ако попадне в ръцете на лошите.
	— В течение ли са хората от АВР?
	— Разбира се. Нали затова са военно разузнаване? Очакваме техен човек да се появи всеки момент.
	— Порно, значи — промърмори Пулър.
	— Прекрасно знаеш, че това е част от съдържанието на почти всички служебни лаптопи в армията. Освен това в случая става въпрос за софт порно. От онези, които гледаш в хотелската си стая просто от скука, а на другата сутрин си ги забравил. Аматьорска работа, която дори не може да те възбуди. Всъщност откъде да знам. Все пак съм жена…
	— Женските стандарти са далеч по-високи — успокои я Пулър. — Но защо тогава беше целият този вой от щаба на армията?
	— Хей, аз съм само криминолог, а следователят си ти — игриво отвърна тя.
	Той прекъсна разговора и се замисли. После погледна бележката и мислите му поеха в друга посока.
	Очакваше обаждането на Коул, но тя мълчеше.
	След известно време Пулър стана и излезе, като не забрави да заключи след себе си.
	Запали мотора на малибуто, качи адреса на джипиеса и потегли.


	35

	Една изкривена и ръждясала пощенска кутия.
	Това беше всичко на прашния път, който пресичаше гората.
	Пулър беше изненадан, че подобно място може да бъде открито с помощта на джипиеса. Биг Брадър май наистина знаеше всичко.
	Той спря на петстотин метра по-нататък, слезе от колата и тръгна из гората. Описа широк кръг, връщайки се обратно на запад, намери си място зад няколко дървета и огледа малката къща. Някъде в далечината се чуваше тревожното потракване на гърмяща змия, предупреждаващо някого за присъствието му.
	Пулър остана неподвижен, приклекнал в храсталаците.
	Отпред беше паркиран стар пикап. Встрани от къщата бяха струпани ръждясалите останки на друга кола близо до гараж със затворена врата. Следи от обитатели липсваха. Все още не беше достатъчно тъмно за включването на някакво осветление, въпреки че гората вече тънеше в полумрак.
	Никакви звуци. Никакви хора.
	Пулър не помръдваше.
	Даваше си сметка, че човекът, който живееше в това затънтено място, едва ли може да знае нещо съществено за убийствата, случили се далеч оттук. Но все пак знаеше нещо, щом му беше изпратил бележка.
	Анализът приключи. Възможните резултати бяха два: или щеше да получи някаква информация, или му бяха заложили капан. Второто биха могли да направят Дики и приятелят му, търсейки отмъщение, или някой, който имаше интерес да провали разследването.
	Телефонът му завибрира. Той погледна дисплея и отговори с тих глас.
	— Къде си, Пулър? — попита Коул.
	— На адреса. В гората източно от къщата. А ти къде си?
	— И аз съм в гората, но на запад.
	— Страхотно. Виждаш ли нещо? От тук аз не виждам абсолютно нищо.
	— Аз също.
	— Знаеш ли кой живее тук?
	— Не.
	— На пощенската кутия няма име.
	— Какво мислиш да правиш?
	— Да разбера защо сме тук.
	— Как?
	— Нека го направим по най-простия начин. Аз се приближавам от изток, а ти — от запад. Спираме в края на гората и проверяваме ситуацията.
	След тези думи той изключи телефона и тръгна напред с изваден пистолет. По всяка вероятност и кобрата на Коул беше в ръката й.
	Телефонът му завибрира минута по-късно.
	— На мястото съм — докладва Коул. — А сега какво?
	Пулър не отговори веднага, зает да оглежда обстановката, разделяйки я на сектори. Талибаните и членовете на „Ал Кайда“ проявяваха голяма изобретателност в поставянето на капани за американските войници, като намираха начин да ги замаскират с присъствието на деца, жени, домашни любимци.
	— Пулър?
	— Чакай малко.
	Той направи няколко крачки, вдигна глава и извика:
	— Ехо? Има ли някой в къщата?
	Не получи отговор. А и не го очакваше. Направи още две крачки, излезе на открито и тръгна напред, използвайки прикритието на стария пикап.
	— Виждаш ли ме? — попита в мембраната той.
	— Да, но не много добре.
	— Нещо необичайно от твоята страна?
	— Не. Според мен тук не живее никой. Къщата е на път да се срути.
	— Идвала ли си някога тук?
	— Само съм минавала. Едва днес забелязах отклонението на пътя. Какво става според теб?
	— Остани на място, докато проверя нещо.
	Той прибра телефона и продължи напред. Спря едва когато пред очите му се появи цялата предна веранда. Огледа я от всички страни, после измъкна оптическия мерник от джоба на якето си. Беше го взел от раницата си за всеки случай.
	Нагласи оптиката и насочи мерника към верандата. Огледа я отново, този път сантиметър по сантиметър. Долната й част отново привлече вниманието му.
	Няколко секунди по-късно извади телефона и тихо нареди:
	— Залегни и не мърдай!
	— Какво видя? Какво си намислил?
	— Ако е онова, което си мисля, ще го чуеш ясно в следващите пет секунди — прошепна той.
	— Пулър…
	Но той вече беше изключил телефона и прикрепяше мерника към цевта на своя МП.
	Приключи, огледа се и отново извика:
	— Хей, аз съм Джон Пулър! Дойдох да поговорим!
	Той изчака още малко, търпеливо отброявайки секундите. „Нима са мислели, че ще тръгна направо към входната врата?“
	Вдигна пистолета и внимателно се прицели. Дулото сочеше към дъските на пода на верандата, непосредствено пред вратата. Изстреля три патрона в бърза последователност. Разлетяха се трески. Той ясно долови звънтенето на метал в метал.
	Това означаваше само едно: подозренията му се оказваха основателни. Сгуши глава между раменете си и светкавично залегна.
	Входната врата се взриви. Всеки, който би застанал пред нея, щеше да бъде отнесен.
	„Не всеки, а аз“, помисли си той.
	— Боже господи!
	Обърна глава наляво. Коул беше приклекнала на няколко метра и местеше очи от взривената врата към него и обратно.
	— Как разбра, че е минирана? — подвикна тя.
	— По новите дъски на верандата. Монтирали са под тях датчик, свързан чрез кабел със спусъка на пушката, закрепена някъде в антрето. Моите куршуми задействаха датчика. — Надигна се и започна да се отдалечава от пикапа. — Все още не разбирам защо са решили, че ще застана на прага, за да ми откъснат главата…
	— Аз пък се радвам, че са те подценили — отвърна Коул и тръгна към него.
	В същия миг Пулър полетя напред. Рамото му я улучи в корема, ръцете му я вдигнаха във въздуха. Претърколиха се зад близкото дърво точно две секунди преди пикапът да се взриви. Едно от предните колела се стовари на педя от тях, наоколо се посипаха отломки. Пулър легна върху нея, прикривайки я с тялото си. Парче нагорещена гума го удари в прасците. Опари го, но едва ли щеше да причини някакви по-сериозни наранявания. Най-много да се сдобиеше с един-два мехура.
	Пикапът избухна в пламъци, а той разбра, че ще имат още един проблем. Сграбчи Коул, метна я на рамото си и хукна навътре в гората. Резервоарът се взриви след секунди, засипвайки околността с пламтящи отломки.
	Той остави Коул зад един дебел дънер и коленичи на земята до нея. Изчака отломките да се приземят и предпазливо надникна.
	— Как разбра? — попита Коул и бавно се надигна.
	— Мярнах жицата, опъната между храстите.
	— Някой наистина е имал силно желание да ти види сметката — каза тя. — Миниран пикап, минирана входна врата. Ако едното те изпусне, ще те убие другото. — Огледа се и неволно потръпна. Едва ли беше само от хладния вечерен въздух. — Ушите ми пищят.
	Пулър не се обърна да я погледне. Продължаваше да се взира във взривения пикап.
	— Добре ли си? — побутна го тя. — Да не си ранен?
	Той поклати глава.
	— Тогава какво ти е?
	— Трябваше да видя тази жица много по-рано.
	— Но все пак я видя навреме.
	— Това не е достатъчно.
	— Ще повикам разследващ екип и пожарната — раздвижи се тя. — Ще настъпи истински кошмар, ако гората се подпали!
	— Встрани от къщата видях навит маркуч. Лесно ще потуша пламъците — разбира се, ако в кладенеца е останала вода…
	— Ами ако има и други мини?
	— Сам ще си бъда виновен, ако пак ги пропусна.
	— Нищо не си пропуснал, Пулър.
	Той се направи, че не е чул, и попита:
	— Разполагаш ли със сапьори или експерти по взривовете?
	— Лан Мънро има известни познания в тази област. Но сега се сещам и за един пенсиониран агент от БАТОО, който живее извън града. Бих могла да му се обадя.
	— Да, обади му се. Тук несъмнено ще ни трябват опитни хора.
	Коул започна да набира телефоните, а Пулър разви маркуча и започна да полива пламтящите останки на пикапа.
	Десет минути по-късно се появиха двама полицаи и две противопожарни коли. Лан Мънро докладва, че вече е на път, а Коул успя да се свърже с пенсионирания агент от Бюрото по алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия, който веднага се съгласи да помогне.
	Пожарникарите се заеха да потушават последните пламъци и да поливат земята около взривения пикап, а Пулър извика помощниците и посочи къщата.
	— Не ви съветвам да се приближавате дори до вратата — рече той. — На ваше място бих поискал моторизиран робот, който да провери за мини и други взривни устройства.
	— Такъв робот имат в щатската полиция — каза Коул. — Веднага ще им се обадя.
	Пулър я изчака да приключи и тихо подхвърли:
	— Нали бяхме канени на вечеря?
	— Все още ли държиш да отидем? — учудено го изгледа тя.
	— Да.
	— Имаш ли чисти дрехи в колата?
	— Разбира се.
	— В такъв случай можем да се отбием вкъщи за по един душ. Така ще мога и аз да се преоблека. Домът ми е доста по-близо до сестра ми, отколкото твоят мотел.
	Тръгнаха към колите си. Помощниците бяха приели съветите на Пулър и стояха на разстояние от къщата и взривения пикап.
	На пътя завариха шериф Пат Линдеман, облегнат на вратата на служебния си форд. Той бършеше лицето си с кърпичка и плюеше в прахта пред краката си.
	— Какви вълнуващи неща се случват в Дрейк — отбеляза той.
	— Прекалено вълнуващи — мрачно кимна Коул.
	— Ти ми спести усилията да си търся нов сержант, Пулър — подхвърли с лека усмивка Линдеман. — Задължен съм ти.
	— За малко да се проваля.
	— Важен е крайният резултат — отвърна шерифът и огледа тесния път. — Очевидно си притеснил някого. Разбрах, че са ти оставили бележка в мотела.
	— Пъхнали са я под вратата, докато бях под душа.
	— Значи те наблюдават.
	— Така изглежда.
	— А случайно някой от вас да има представа какво изобщо се случва, по дяволите?
	— Още не — поклати глава Коул. — Но току-що нещата станаха лични, шерифе. А това означава, че от тук нататък няма да се успокоя, докато не хвана тия мръсници!
	Шерифът кимна и отново се изплю.
	— Алергия — извинително промърмори той. — Досега не ми се беше случвало. — Вгледа се в Пулър и попита: — Искаш ли да ти поставя охрана?
	— Не е необходимо.
	— Както решиш. Е, аз трябва да тръгвам. Жена ми вече е сложила вечерята.
	— Пази се, шерифе — рече Коул.
	Пулър изчака колата да потегли.
	— Мислила ли си да заемеш мястото му? Като го гледам, вече е готов за пенсия.
	— Той е добро ченге — каза Коул. — Има над трийсет години стаж и сигурно не му е приятно такива неща да се случват в края на кариерата му.
	Тя отвори вратата на колата си и се обърна.
	— Разбрах, че си помогнал на Луиза в мотела. Браво на теб.
	— Помогнах й, защото се нуждаеше от помощ — сви рамене Пулър. — Как е тя?
	— Не знам. Не успях да се обадя в болницата. Но без теб със сигурност щеше да е мъртва.
	— Познаваш ли я?
	— Всички познават Луиза. Тя е страшно добра и мила.
	— Приятно е да помогнеш на такъв човек — каза Пулър.
	Коул сложи ръка на рамото му.
	— Престани да се терзаеш за онази жица, Пулър.
	— Ако това беше станало в чужбина, целият ми взвод щеше да бъде разкъсан.
	— Но ние сме живи.
	— Така е — мрачно кимна той и седна зад волана. — Живи сме.


	36

	Двайсет и пет минути по-късно Коул навлезе в квартал със стари, но добре поддържани къщи с широки веранди и хубави морави. Не след дълго отби по алеята пред двуетажна постройка със сива дървена облицовка и бяла ограда, типична по-скоро за Нова Англия, отколкото за Западна Вирджиния.
	Пулър спря зад нея, извади чисти дрехи от багажника и я настигна пред входната врата.
	— Хубава къща — отбеляза той. — Откога живееш в нея?
	— Откакто съм се родила.
	— Била е на родителите ти?
	— Купих дяловете на брат ми и сестра ми, след като мама и татко починаха.
	— Едновременно ли починаха?
	— Да.
	От начина, по който го каза, пролича, че няма желание за повече обяснения.
	— Прилича ми на къщите по каменистото крайбрежие на Мейн — отбеляза той.
	— Точно затова ми харесва.
	Пулър огледа съседните къщи.
	— Твоята се отличава от всички останали. Защо?
	— Защото баща ми я е строил. Служил е във флота и е обиколил света като млад. Много обичаше морето и затова къщата прилича на крайбрежна вила.
	— Хубава е. — Той докосна една от солидните колони на верандата. — Но защо се е върнал тук, след като е бил моряк?
	— Роден е в Западна Вирджиния. Просто се е прибрал у дома. Извинявай, но трябва да проведа няколко разговора. Използвай банята на горния етаж, в която трябва да има кърпи и всичко останало.
	— Благодаря.
	Пулър намери банята и пусна душа. Пет минути по-късно беше напълно облечен и готов да тръгват. В коридора почти се сблъска с Коул, която беше по хавлиен халат.
	— Много си бърз — учуди се тя.
	Беше боса и това я правеше по-ниска от него с над трийсет сантиметра.
	— Не се мотаеш в банята, когато след теб чакат хиляда души — поясни той. — Станало ми е навик.
	— Аз не мога толкова светкавично, но няма да се бавя — обеща тя.
	— Ползвай тази баня.
	— Не, нещата ми са долу.
	— Спалнята ти не е ли тук, горе?
	— Не ти трябва да знаеш къде е спалнята ми, Пулър! — сряза го тя.
	Той отстъпи крачка назад и погледна над рамото й.
	— Добре. Може ли малко вода? Човек ожаднява, когато едва не са го взривили.
	— В хладилника има минерална вода.
	— Нямам нищо против да пия и от чешмата.
	— Не и от тази чешма.
	Слязоха долу. Тя влезе в банята, а той отиде в кухнята. Зад гърба му се разнесе шум от течаща вода и той си я представи как влиза под душа. После престана да мисли за нея. Работата, особено неговата, трудно можеше да се смесва с нещо друго.
	Кухнята наподобяваше корабен камбуз. Просторна, функционална, с отлично разпределено пространство и подредена като аптека. Явно бащата моряк бе успял да превърне къщата си в подобие на кораб.
	Двамата родители бяха починали едновременно. Вероятно при катастрофа. Но Коул не искаше да говори за това. Добре. И бездруго не му влизаше в работата.
	Той отвори хладилника и извади бутилка минерална вода. Отпи няколко глътки и погледна към задния двор. Добре подстригана трева, старателно поливани цветя. Малко фонтанче, барбекю с островръх покрив до самия край на оградата, почти скрито под червените гроздове на голяма лоза.
	Успокояваща, почти идилична обстановка, която изобщо не се връзваше с представата му за мястото, обитавано от Сам Коул. Не знаеше защо. Може би защото почти не я познаваше.
	Той излезе на задната веранда и отпи още няколко глътки от бутилката.
	Затвори очи и отново си помисли за онази жица. Успя да я види в последния момент, когато прасецът й я докосна. По всички правила би трябвало да са мъртви и двамата. Спаси ги кратката пауза между задействането на спусъка и детонацията. Обясненията за това бяха две.
	Или веригата бе свързана зле, или закъснението беше програмирано. Спъваш се в жицата и падаш. Две секунди объркване, после се изправяш на крака. Точно навреме, за да ти хвръкне главата.
	Ако замисълът е бил този, значи Пулър беше спасил живота и на двамата. Но нещо не се връзваше. Никак не се връзваше.
	„Не съм това, което бях.“
	„Когато не си на бойното поле, сетивата ти се притъпяват и ставаш по-бавен.“
	Той знаеше, че рано или късно този момент ще настъпи. Но нямаше представа, че ще се почувства толкова уязвим. Единственото решение беше да се върне в Близкия изток и да провери дали ще може да оцелее.
	Няколко минути по-късно Коул се присъедини към него. Панталоните и блузата с къс ръкав бяха заменени от светлосиня лятна рокля с дълбоко деколте и бели сандали с ниски токчета. С рокля изглеждаше много по-добре.
	Тя седна до него, кръстоса крака и придърпа полата си. Влажната й коса излъчваше аромат на жасмин и люляк.
	— Няма ли да тръгваме? — попита Пулър.
	— Обадих се на Джийн и я предупредих, че ще закъснеем — отвърна тя и разтърка слепоочията си.
	— Каза ли й защо?
	— Не виждам причина.
	— Отбих се в пощата и разбрах откъде е пристигнала препоръчаната пратка.
	— Как разбра?
	— Ами зададох няколко въпроса.
	— Защо не ме изчака?
	— Понякога бързината решава всичко. А и пощата е на три минути път от мотела.
	Той се усмихна, а тя му отвърна с шеговита гримаса.
	— И какво откри?
	— Подателят е фирма, която се занимава с изследване на почвени проби.
	— Защо някой от семейство Рейнолдс би се интересувал от почвени проби?
	— И аз си задавам същия въпрос.
	— Ако кучето не е изяло пакета, значи го е прибрал някой, най-вероятно убиецът или убийците на Лари Уелман. Но отново възниква въпросът как изобщо са разбрали, че има такава пратка.
	Пулър допи водата си и завинти капачката.
	— Вероятно са разсъждавали като нас. Труповете са открити от пощальона. Но защо? Защото е искал някой да се разпише на обратна разписка. Няма друга причина да влиза в къщата. Оттук възниква и вторият въпрос: какво е донесъл? Решават да се върнат и да проверят. Просто за всеки случай.
	— Но откъде са били сигурни, че ние вече не сме прибрали пакета?
	— Може би от вътрешен информатор.
	— Не вярвам някой от моите служители да помага на другата страна!
	— Не твърдя, че е така. Но трябва да имаме едно наум.
	— А взривяването?
	— Мисля, че това е добър знак.
	— В смисъл, че изнервяш някого, както спомена шерифът?
	— Да.
	— Но _само_ ако това има някаква връзка с убийствата. А ти просто си посмачкал фасона на Дики и приятелчето му.
	— Мислиш ли, че е тяхна работа? Да ми отмъстят, като ме вдигнат във въздуха?
	— Всъщност не.
	Коул разтри слепоочията си и се намръщи.
	— Не те попитах как си — каза той. — Блъснах те доста силно. Да не си контузена?
	— Добре съм — отвърна Коул. — Изкара ми въздуха, но това е нищо в сравнение с алтернативата. — Тя отвори очи. Пръстите й докоснаха лявата му ръка и останаха там. — А пък аз забравих да ти благодаря…
	— Светлината беше слаба. Обикновено тези неща се виждат навреме, защото блестят на слънцето. Затова талибаните и „Ал Кайда“ предпочитат задействащи устройства, които се заравят в земята.
	— Не видях абсолютно нищо — каза тя, наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря ти, че ми спаси живота, Пулър.
	Той се обърна да я погледне. Стори му се, че вижда издайническа влага в дясното й око, но тя бързо извърна глава.
	— Моля, моля.
	Коул отдръпна ръката си и се изправи.
	— По-добре да тръгваме. Ако искаш, остави колата си тук. Ще те закарам с пикапа. В момента изобщо не ми се качва в полицейска кола…
	Той я изчака да направи няколко крачки. Тя спря и се обърна. Фигурата й под тънката рокля се очертаваше съвсем ясно на фона на залязващото слънце. Хубава гледка, помисли си Пулър.
	— Идваш ли?
	— Да — кимна той и се изправи.


	37

	Джийн Трент беше с бежов панталон, червена блуза без ръкави и червени сандали. Седеше на покритата западна веранда, която вероятно беше едно от най-слънчевите места в къщата, но слънцето отдавна бе залязло.
	— Какво ще пиете? — попита тя с коктейлна чаша в ръка.
	Пулър поиска бира, а Коул — лимонада.
	— Вие двамата наистина изглеждате страхотно — отбеляза Джийн.
	— Извинявай, че закъсняхме, но имахме работа — каза Коул.
	— Няма проблем. Дадохте ми достатъчно време за още едно мартини. — Тя стрелна с поглед Пулър и подхвърли: — Би трябвало да го опитате и вие.
	— Чухте ли се със съпруга си? — пренебрегна предложението той. — Стигнал ли е там, за където беше тръгнал?
	— Рядко се обажда, когато е на път. Дори не знам кога ще се върне.
	— А къде е Меган? — попита Коул.
	— Плува в басейна.
	— По това време?
	— Работи върху тялото си. Непрекъснато й повтарям, че закръгленото коремче е част от растежа и ще се стопи с времето. Но другите момичета й се присмиват и тя се дразни.
	— На нейно място и аз бих се дразнила — каза Коул.
	— Роджър има едър кокал и е склонен към напълняване — добави Джийн. — Докато в нашия род никога не сме имали подобни проблеми. — Тя плъзна поглед по фигурата на Пулър, който бе седнал на ръба на малко канапе с тъмнозелена дамаска. — Във вашето семейство май сте високи…
	— Вярно е — кимна той.
	— Наследство по бащина или по майчина линия?
	— По бащина.
	— А майка ви?
	Пулър не отговори. Погледът му обиколи стаята.
	— И на вечеря ли ходите въоръжен? — попита Джийн, забелязала издутината на кръста му.
	— Такъв е правилникът. Длъжен съм да го нося навсякъде.
	— Меган ще вечеря ли с нас? — намеси се Коул.
	— Съмнявам се. В момента е на фазата пълен глад.
	— Това не е хубаво, Джийн. Ще си развали стомаха.
	— Говоря й непрекъснато, водя я по лекари. Те й предписват разни хапчета, но аз не й позволявам да ги пие. Надяваме се, че всичко ще отмине с възрастта.
	Коул я погледна притеснено, но замълча.
	— Значи ще вечеряме само тримата, така ли? — попита накрая тя.
	— Вероятно — каза Джийн.
	— Да или не?
	— В момента не мога да ти дам отговор.
	— Страхотно! — намръщи се Коул. — Споменах ли ти, че в службата имам предостатъчно въпроси без отговор? Отивам да видя племенницата си!
	— Не видях басейн на двора — обади се Пулър.
	— Закрит е — поясни Джийн. — Не сме почитатели на слънцето.
	— Освен това не обичате водата ви да почернява от въглищен прах — добави Коул.
	— Това са пълни глупости и ти го знаеш! — сопна се сестра й.
	— Така ли?
	Появи се прислужницата с напитките. Коул взе лимонадата и подаде бирата на Пулър.
	— Е, аз отивам — обяви тя. — А вие двамата спокойно можете да клюкарствате зад гърба ми.
	Джийн я изчака да излезе, обърна се към Пулър и чукна чашата си в бутилката му.
	— Малко е напрегната — каза тя.
	— Дължи се на работата й — отвърна той. — А фактът, че е жена, я прави още по-напрегната, защото иска да я вземат насериозно.
	— След като казвате…
	— Вие двете сте много различни. Приличате си само по външност.
	— Прав сте — кимна Джийн, замълча за момент и попита: — Всъщност защо закъсняхте? Все още не спите с нея, нали?
	— Все още? — изненадано я погледна Пулър. — Тя съвсем не прилича на някоя, която спи с когото й падне.
	— Нямах предвид това. И наистина не е такава. Но е привлекателна и свободна, а аз не виждам да носите брачна халка.
	— Това не обяснява вашето „все още“.
	— Може би не се изразих правилно. Истината е, че сестра ми е доста самотна и отчаяна.
	Пулър се облегна назад и отпи глътка бира.
	— Не, не спим заедно — отговори на въпроса той. — Но пък ни взривяват заедно.
	— Моля? — подскочи на стола си Джийн.
	— Някой беше минирал пикап в двора на една къща, която посетихме. Разминахме се на косъм с невъзможността да вечеряме с вас днес или когато и да било.
	Тя остави чашата и се втренчи в него.
	— Шегувате се!
	— Никога не се шегувам с подобни неща.
	— Но защо Сам не ми каза нищо?
	— Не знам. Тя ви е сестра и би трябвало да я познавате много по-добре от мен.
	Джийн отново вдигна чашата си, но не отпи. Гледаше втренчено маслинките в коктейла.
	— Ще ми се никога да не беше постъпвала в полицията…
	— Защо?
	— Защото е опасно.
	— Много професии са опасни.
	— Знаете какво имам предвид! — остро отвърна тя.
	— Служи на обществото и рискува живота си за сигурността на гражданите на Дрейк. Възхищавам й се.
	— А вие сте военен, нали? Също служите на обществото.
	— Може да се каже.
	— Ирак или Афганистан?
	— И двете.
	— В гимназията бях влюбена в едно момче, казваше се Рики Даниълс. Постъпи в армията веднага щом завършихме и го убиха по време на Първата война в Залива. Беше едва на деветнайсет.
	— Щяхте ли да се омъжите за Роджър Трент, ако Рики се беше върнал жив и здрав? — внезапно попита Пулър.
	Тя допи мартинито си на един дъх и се намръщи.
	— Не виждам причини да отговарям на подобни въпроси!
	— Абсолютно сте права — кимна той. — Опитвам се да поддържам разговора, докато сестра ви се върне.
	— Не си правете този труд. И в собствената си компания се чувствам отлично.
	— А защо ме поканихте тази вечер?
	— Всъщност не знам. Помислих си, че идеята е добра, нищо повече. Аз съм импулсивна.
	— Наистина ли? Не ми приличате на такава.
	— Е, такава съм.
	— Защо не ми разкажете за заплахите, които преди време са били отправени към съпруга ви?
	— За да поддържаме разговора ли? Вече ви казах, че не е необходимо.
	— Не. Питам ви като следовател.
	— Бяха глупости. Не си струва да ви занимаваме тях.
	— Смъртните заплахи рядко са глупости.
	— Е, тези бяха точно такива.
	— Мислите ли, че новите заплахи са отправени от същите хора? Съпругът ви очевидно е притеснен от тях.
	Джийн изгуби част от самоувереността си. Чашата в ръката й трепереше.
	— Не съм сигурна, че съм най-подходящият човек за отговор на подобен въпрос — обяви тя.
	— Но днес следобед изобщо не изглеждахте загрижена.
	— Съпругът ми не е всеобщ любимец. Много хора го мразят.
	— Познавате ли лично някои от тях?
	— Да.
	— Но въпреки това се омъжихте за него?
	— Точно така, омъжих се — мрачно го изгледа тя. — И какво от това? По онова време той изобщо не беше богат. Бореше се със зъби и нокти да изгради бизнеса си. Казвам го, за да сте наясно, че не съм се омъжила за парите му.
	— Нямах предвид подобно нещо.
	— Но си го мислехте.
	— Убеден съм, че той притежава и други привлекателни качества.
	— Наистина е така.
	— Хубаво е да го знам.
	— Не харесвам отношението ви.
	— Нямам отношение. Просто се опитвам да плувам по течението.
	— Не се опитвате достатъчно добре.


	38

	Коул се върна в стаята.
	— Желанието на Меган да отслабне, е толкова силно, че не иска да разговаря дори с леля си — обяви тя.
	В следващия момент забеляза намръщената физиономия на сестра си и стрелна с поглед Пулър.
	— Наред ли е всичко?
	— Абсолютно — кимна той.
	Вратата отново се отвори.
	— Ранди! — възкликна тя.
	Ранди Коул имаше доста по-приличен вид в сравнение с първата вечер, когато Пулър се натъкна на него. Чисти дънки, черна тениска и мокасини. Беше избръснат, с добре сресана коса.
	Сам Коул изглеждаше приятно изненадана.
	Джийн посрещна появата на брат им по-сдържано, но очевидно и тя беше доволна.
	— Как си, страннико? — прегърна го Коул с явното намерение да разпръсне напрежението още в началото.
	— Добре съм — отвърна Ранди, погледна към Пулър и добави: — С теб вече се видяхме пред мотела.
	— Да.
	— Ти ли си човекът от армията, за когото говори целият град?
	— Май да.
	— Едно време и аз исках да постъпя в армията.
	— А защо не постъпи?
	— В крайна сметка не ме допуснаха. Очите ми не били наред, а и нещо в гърдите — може би защото цял живот дишам чист въздух.
	— Хайде да вечеряме — обади се Джийн.
	Трапезарията беше просторна, облицована със зеброво дърво. Изящни корнизи и аплици й придаваха вид на бална зала. Настаниха се в единия край на огромна маса, която беше толкова дълга, че се нуждаеше от три чифта солидни крака.
	— Явно от въглищата се печели добре — обади се Ранди и поглади с длан лъскавото дърво.
	— За пръв път ли идваш тук? — попита Пулър, забелязал възхищението, с което младежът оглеждаше луксозната обстановка.
	— Колко пъти съм те канила! — побърза да се обади Джийн. — Направо не мога да повярвам, че дойде!
	Седнал до Ранди, Пулър ги гледаше с интерес. Нима бе възможно младежът да не е стъпвал в дома на сестра си през всичките тези години?
	— От колко време живеете в тази къща? — обърна се към Джийн той.
	— Вече пет години — отвърна тя, без да сваля очи от брат си. — Строителството й отне доста време, но в замяна на това осигури работа на много народ.
	— Ако навиеш мъжа си да построи още две-три като нея, край на безработицата в района — подхвърли Ранди.
	— Мисля, че тази ни е напълно достатъчна — отвърна с нервна усмивка Джийн.
	— Колко жалко — каза Ранди и направи разочарована гримаса.
	— Но за теб работа винаги ще се намери, стига да поискаш — добави сестра му.
	— Каква по-точно? Вицепрезидент? Главен финансов директор или може би главен целувач на задници?
	— Преди време Ранди и баща ни са работили заедно за „Трент Експлорейшън“ — каза Коул.
	— Какво по-точно? — попита Пулър.
	— Откривахме нови находища и бяхме страхотно добри — отвърна Ранди.
	— Наистина е така — каза Джийн. — Откриваха големи залежи на най-невероятни места.
	— Татко не беше учил в колеж — добави Ранди. — Всъщност едва е завършил гимназия, след което веднага постъпил на служба във флота. Но беше адски добър в разчитането на геоложките доклади, а освен това познаваше областта като петте си пръста. От него научих всичко, което знам. — Очите му се заковаха в лицето на Джийн. — И до ден-днешен няма човек, който да знае повече от мен за находищата в района. Включително и Роджър с цялото си модерно оборудване.
	— Което е още една причина да постъпиш на работа при него.
	— Тоест да му помогна да забогатее още повече?
	— Не бива да говориш така — намеси се Коул.
	Ранди не й обърна внимание.
	— Няма ли кой да ми предложи нещо за пиене в тази къща? — огледа се той.
	— Как дойде до тук? — попита Коул. — Пеша или с кола?
	— Няма да карам пиян — успокои я младежът. — Може би ще остана да преспя. Хей, Джийн, ще се намери ли една стая за мен?
	— Разбира се, Ранди — бързо отвърна тя. — Много ще се радвам.
	— Но по-вероятно няма да остана — поклати глава младежът. — Сигурно ще имам работа рано сутринта, а може би още тази вечер.
	Пулър го стрелна с поглед, опитвайки се да види зениците му. После бавно си пое въздух, но не усети миризмата на алкохол. С крайчеца на окото си забеляза, че и Коул прави същото.
	— Виждаш ли се за постоянно в Дрейк? — подхвърли той.
	Ранди се ухили и поклати глава.
	— Никъде не се виждам за постоянно, човече.
	— Не говори глупости, Ранди! — скастри го Коул.
	— Те са убедени, че всичко трябва да има смисъл — каза младежът и побутна с лакът Пулър. — Но за мен това са празни приказки. Ти какво ще кажеш?
	Пулър замълча, усетил, че Ранди не очаква отговор. Погледна двете сестри, после брат им. Веднага му стана ясно какво им липсва.
	Мама и татко.
	Починали при обстоятелства, които Коул не пожела да сподели.
	Тази къща беше на пет години, но Ранди за пръв път стъпваше тук. Дали родителите им не бяха починали, преди тя да е била готова?
	Пулър се обърна към Коул. Понечи да кажа нещо, но тя сякаш отгатна мислите му и го погледна умолително. Той затвори уста и се втренчи в ръцете си.
	Сервираха вечерята. Четири блюда, всичките много добри. Явно семейство Трент ползваше услугите на истински майстор-готвач. Пулър се почувства леко смутен от безупречното обслужване на прислугата, която се грижеше за смяната на блюдата и допълването на чашите. В един момент се усмихна, представяйки си какво ще им причини, ако стане и започне да се самообслужва, както беше свикнал.
	След час и нещо станаха от масата. Ранди избърса устни със салфетката си и отпи за последен път от чашата пред себе си, в която очевидно имаше скъпо и качествено червено вино. Преди много години, още като момчета, Пулър и брат му бяха ходили в Прованс и Тоскана — разбира се, благодарение на баща им, който служеше в Европа. Тогава бяха твърде малки да пият вино, дори по европейските стандарти, но това не попречи на баща им да ги научи на много неща, свързани с божествената напитка. Генералът беше познавач и колекционер на вина — нещо, за което несъмнено му помагаше и отличното владеене на френски и италиански.
	— Мерси за кльопачката — обяви Ранди, обърна се към по-голямата си сестра и попита: — Хей, Джийн, още ли плуваш в онова бетонно корито, за да запазиш момичешката си фигура за стария Роджър?
	Коул хвърли притеснен поглед към Пулър.
	— Престани да се правиш на отрепка пред агент Пулър, Ранди! — скастри го тя.
	— Това не е поза, агент Пулър — проточи Ранди. — Аз съм просто един бял боклук с богати роднини, но за разлика от някои хора не забравям откъде съм тръгнал.
	— Да ти приготвя ли стаята, Ранди? — обади се Джийн.
	— Промених си намеренията. Трябва да посетя едно-две места и да се видя с някои хора.
	— Сред тях ще има ли и хора като Роджър? — попита Коул.
	Ранди се втренчи в нея. Широка и леко пресилена, усмивката му беше толкова заразителна, че Пулър усети как самият той неволно се усмихва.
	— Чух, че е напуснал града…
	— Имаш собствени източници на информация? — погледна го Пулър.
	— Не, но видях самолета му в небето над Дрейк.
	— Сред тях ще има ли хора като Роджър? — повтори въпроса си Коул.
	Пулър се обърна да я погледне и установи, че е доста напрегната. Сякаш отново беше попаднала в стресова ситуация.
	— Спокойно, ченге — отвърна Ранди. — Роджър си върви по неговия път, аз по моя, а вие по вашия… — Разпери ръце, сякаш да обхване цялата си фамилия. — Но вашият май съвпада с този на Роджър…
	— Не говори за неща, които не разбираш — погледна го мрачно Джийн. — Това е лош навик, който може да ти навлече неприятности.
	Ранди хвърли салфетката на масата и се изправи.
	— Беше ми адски приятно да ви видя. Надявам се след десетина години пак да се съберем.
	— Почакай, Ранди — вдигна ръка Джийн. — Не исках да те обидя.
	Но младежът вече крачеше към вратата, без дори да я погледне. Миг по-късно тя тихо се захлопна след него.


	39

	Пулър и Коул си тръгнаха половин час по-късно. Той се настани на пътническата седалка и извърна глава към страничния прозорец. Вече беше решил да не задава въпроси въпреки любопитството, което го глождеше. В края на краищата семейните проблеми на партньорката му не бяха негова работа.
	— Е, надявам се, че ти беше приятно — обади се след дълго мълчание Коул.
	— Да, разбира се.
	— Сигурна съм, че имаш въпроси.
	— Не обичам хората да си пъхат носа в моите работи и затова ще ти отвърна със същата любезност.
	Отново настана мълчание.
	Пет минути по-късно Коул не издържа и започна:
	— Родителите ни загинаха при взривяването на един открит рудник, собственост на Роджър. Голям къс скала падна върху колата им.
	Пулър се обърна да я погледне.
	— Преди около пет години?
	— Да, някъде там.
	— И Ранди го преживя тежко?
	— Всички го преживяхме тежко — мрачно отвърна тя, после чертите й изведнъж омекнаха. — Но Ранди беше най-зле. Родителите ни бяха много привързани към него, особено татко.
	Изминаха още няколко километра в мълчание. Пулър огледа купето. Направи му впечатление новата тапицерия и оригиналното табло, оборудвано с всичко необходимо. Дори подът изглеждаше нов, без следи от ръжда.
	— Баща ти ли е възстановил този пикап?
	— Да. Защо?
	— Напомня ми за къщата. Заедно с нея ли го купи?
	— Да.
	— С тези пари ли живее Ранди? Джийн очевидно не е имала нужда от тях.
	— Да, така решихме. Той най-много имаше нужда.
	— Разбирам.
	— Колкото и да изглежда странно сега, навремето никой не очакваше, че Роджър Трент ще забогатее.
	— И как стана това?
	— Трябва да призная, че работеше много. Освен това имаше идеи, а и късмет. Абсолютно сам си проби път в този бизнес. Той е изключително арогантен и безкомпромисен и има усет за правенето на пари. А татко и брат ми наистина откриха най-богатите залежи, макар и с цената на унищожената природа.
	— Предполагам, че това е довело до разкриването на много работни места.
	— Не чак толкова много.
	— Защо? Нима залежите са на изчерпване?
	— Въглищата винаги са на изчерпване, особено под земята. Затова в Дрейк и по-голямата част на Западна Вирджиния преминаха към открития способ за въгледобив.
	— Тоест, като взривяват планината, за да стигнат до жилата?
	— Въгледобивните компании ще ти отговорят, че изборът на открития способ се обосновава с геоложките изследвания, топографията и икономическата изгода. Към това ще прибавят местоположението на терените, дълбочината и състава на жилата, разходите и още много показатели. Но истината е друга: при открития способ са нужни далеч по-малко работници. Което означава по-големи печалби за компанията. Трент би възразил, че по-голямата част от тази дейност се извършва над вече изтощени подземни галерии и че той просто обира това, до което другите не са успели да достигнат. И благодарение на него се създават допълнителни работни места. Не знам, може и да е прав, но това едва ли е убедителен аргумент за хората, които гладуват и нямат покрив над главата си.
	Тя се обърна да го погледне и добави:
	— Не знам дали това може да има нещо общо с разследването, но може би има смисъл да научиш някои неща за този въгледобивен район.
	В първия момент Пулър понечи да откаже. Не проявяваше интерес към детайлите, свързани с копаенето на въглища, и се опасяваше, че всички тези неща ще разсеят фокуса на разследването. Но Коул очевидно имаше желание да говори на тази тема, а и армията го беше научила да разузнава предварително терена, на който предстои да се води битка. Доста по-късно откри, че това важи с пълна сила и за работата му като следовател.
	— Добре — кимна той.


	40

	Двайсет минути по-късно Коул спря пикапа и посочи стометрова могила, която изглеждаше сюрреалистично на лунната светлина.
	— Какво е това според теб? — попита тя.
	— Ти ми кажи.
	— Нарича се хвостохранилище. То съдържа всичко, което се изравя от земята, за да се стигне до жилата — дървета, пръст, камъни и скали. Те трябва да бъдат складирани някъде. Но в Западна Вирджиния действа закон за рекултивация, който задължава компаниите да възстановят терена максимално близо до първоначалния му вид. И те го правят по най-лесния начин — запълват с отпадъците най-близката долина, засипват ги с обилно наторена пръст и слама, а накрая ги поливат с вода. Проблемът е там, че преобръщат геоложките пластове. Плодоносната почва отива на дъното на долината, а скалите остават отгоре. Типичните за района растения и дървета не виреят върху тях и компаниите са принудени да засаждат нови видове, с което объркват екосистемата. Но формално законът е спазен и всичко изглежда наред. Това запълване на долини и котловини обаче променя и топографията. Реките започват да текат по нови корита и причиняват наводнения. Образуват се свлачища, които застрашават домовете на хората.
	— Не забелязах много къщи наоколо — каза Пулър.
	— Това се дължи на факта, че Трент изкупи почти цялата земя.
	— Защо? Собствениците ли са му я предложили?
	— Не. По-скоро са се отказали да живеят в съседство с открита мина, където се извършват непрекъснати взривявания. Водата не става за пиене, а прането почернява само след няколко минути на открито. Здравословните проблеми са многобройни, като най-често поразяват белите дробове, но не прощават и на останалите органи. Ранди не се шегуваше, когато спомена за дихателните си проблеми. Поставиха му диагноза хронична астма още като тийнейджър, въпреки че за разлика от мен никога не е пушил. Тренираше обаче футбол и лека атлетика на един стадион съвсем близо до мината. Той съвсем не е единственият спортист с дихателни проблеми. Качеството на живота се срина тотално. На мястото на някогашните градчета и селца днес могат да се видят по една-две каравани или малки къщички. Това е всичко, което остана. Преди години населението на окръг Дрейк е надхвърляло двайсет хиляди души, но днес хората са три пъти по-малко. След десет години вероятно ще изчезнем заедно с въглищата.
	Следващата им спирка беше пред телена ограда с предупредителни табели. Зад нея се издигаше метална конструкция на няколко етажа, от които се спускаха улеи.
	— Това е един вид мелница. Тук натрошават въглищата и ги товарят на камиони и вагони. Затова е прекарана и железопътна линия.
	— Работят до късно — отбеляза Пулър, имайки предвид светлините на рампата и бръмчащите около мелницата камиони.
	— Тук се работи двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Преди време прекратяваха работа привечер, но вече не е така. Времето е пари, а единствената им стока са въглищата. Условията са тежки, но местните хора са свикнали. Казват, че благодарение на въглищата получават ток за осветление и за работа на лаптопите. Поне така пише в рекламните брошури на компанията.
	— Май мразиш всичко, свързано с мините — подхвърли Пулър.
	— Не всичко — поклати глава Коул. — Те разкриват работни места, а освен това осигуряват електричество за целия щат. Но много хора са на мнение, че има и по-добри начини да се копаят въглища, и то без да се нанасят щети на природата. В определен момент щетите започват да надвишават ползите и същите хора ще ти кажат, че този момент отдавна е дошъл. Но какво ти пука, ако не си от тук и не ти се налага да ползваш черната вода в мивката си? Не ти падат скали върху покрива, децата ти не се разболяват от рак поради рекордни нива на замърсяване. Наричат ни Съединени американски щати, но май в нищо не сме единни. Апалачи доставя въглища на останалата част от страната, а след изчерпването на залежите ще изглежда далечна и непозната като Плутон. Но останалата част от страната не се интересува от това. Животът продължава. Такава е действителността.
	— Какво беше отношението на баща ти? Очевидно е бил свестен човек.
	— През по-голямата част от живота си търсеше залежи. Според мен в един момент е престанал да мисли за екологичните щети. Ако изобщо е мислил, разбира се…
	— А Ранди?
	— Какво за него?
	— Той също е търсил залежи. И вероятно е бил добър в работата си. Но днес е извън релсите… — Пулър замълча за момент, после попита: — Той ли е авторът на първите заплахи срещу Роджър?
	— Искам да ти покажа още нещо — каза Коул и включи на скорост.


	41

	Изминаха седем-осем километра, преди Коул да отбие на банкета. Тя слезе от пикапа, измъкна две работни каски иззад облегалката и подаде едната на Пулър.
	— За какво ми е това?
	— Отиваме при родителите ми.
	Той нахлупи каската и я последва. Тя включи мощното фенерче, което беше взела от каросерията на пикапа. Тръгнаха по тясна покрита с чакъл алея в гората, която не след дълго се превърна в пътека от суха отъпкана пръст.
	— Нормално трябва да поискаме разрешение и да ни дадат придружител — подхвърли през рамо тя. — Но да вървят по дяволите. В крайна сметка става въпрос за майка ми и баща ми.
	Напуснаха пътеката, прекосиха някаква гола поляна и се озоваха пред телена ограда. Пулър се приготви да се покатери по нея, но тя го побутна към почти незабележим процеп.
	— Ти ли го направи?
	— Да, аз.
	Преминаха през оградата и продължиха напред. Не след дълго Коул забави крачка. Бяха се озовали в края на гробищата.
	— Отиваме на гробовете им, нали? — каза Пулър.
	Тя кимна.
	— Но защо тогава бяха тези усложнения?
	— Трент купи района заедно с гробищата. Технически погледнато, то е частна собственост, следователно всеки, който иска да посети скъпите си покойници, трябва да поиска разрешение. Честно да ти призная, не мога да се примиря с това, въпреки че съм служител на закона.
	— Разбирам. И аз бих постъпил като теб.
	Поеха между надгробните плочи. След двайсетина крачки тя спря и насочи фенерчето си към две от тях.
	— Мери и Самюъл?
	Коул кимна.
	— Ти си кръстена на него?
	— Очаквали са момче. Но когато разбрали, че имат момиче, ме кръстили Саманта и решили да ме наричат Сам. Очевидно не са очаквали да имат и друго дете. Ранди, който е роден доста години след мен и Джийн, е бил нещо като изненада.
	Пулър напрегна взор към датите, издълбани в мрамора.
	— Да ти се стовари скала на главата — промърмори той. — Каква нелепа смърт!
	Коул замълча. Когато проговори, гласът й прозвуча дрезгаво и приглушено.
	— Искам да остана насаме с тях за малко.
	— Разбира се.
	Той се отдалечи на двайсетина метра и се зае да разглежда околните гробове. Гробището беше запуснато. Избуялата трева почти скриваше килнатите паметници, покрити с дебел слой прах. Но това не се отнасяше за гробовете на Мери и Самюъл Коул. Техните плочи бяха изправени, тревата наоколо беше оскубана, имаше свежи цветя.
	— Хей!
	Пулър рязко се завъртя и изтича при нея.
	— Там има някой! — прошепна тя и посочи наляво.
	Пулър напрегна поглед в мрака, сред който обикаляше лъчът на фенерчето й.
	— Ето го! — извика тя и освети фигурата на мъж, който бягаше в източна посока. В следващия миг ченето й увисна от изненада.
	— Ранди?
	Фигурата бързо изчезна в мрака.
	— Брат ти ли беше това? — попита Пулър.
	— Да. Чудя се какво търси тук.
	— Вероятно същото, което и ти. По време на вечерята каза, че трябва да посети разни места и да се срещне с някои хора. Може би е имал предвид, че ще дойде тук. — Замълча за момент и добави: — Да го настигна ли?
	— Не. По-добре да си тръгваме.
	Не след дълго спряха пред къщата й. Малибуто му беше на алеята.
	— Искаш ли чаша кафе? — попита Коул. — Спомена ми, че ти помага да спиш по-добре. Джийн не ни предложи кафе, може би защото самата тя предпочита ликьор или редки видове чай, на които дори не мога да им произнеса имената. В момента обаче ми се пие едно силно черно кафе от любимата ми марка „Максуел Хаус“.
	Пулър предпочиташе да се прибере в мотела, за да свърши някоя работа, и без малко да й го каже, но се овладя навреме и отвърна:
	— Благодаря, това ми звучи добре.
	Коул направи кафето и го наля в две големи чаши. Излязоха на задната веранда. Тя изрита обувките с високи токчета и разтри глезените си.
	— Изненадан съм, че няма комари — обади се Пулър.
	— Пръскам редовно — каза тя. — А по всичко личи, че и комарите не обичат въглищния прах. Освен това повечето водоизточници в района отдавна са запълнени с отпадъци и те няма къде да се развъждат.
	Отпиха от чашите си.
	— Благодаря, че ме остави да говоря за семейството си.
	— Няма проблем. Понякога човек трябва да си излее душата.
	— Но работата не чака. Извършителите на седем убийства и един бомбен атентат трябва да бъдат разкрити. Не мога да повярвам, че само допреди седмица се занимавах с пиянски скандали и воайори, а най-тежкото престъпление в района беше кражба с взлом, при която бяха отмъкнали микровълнова печка.
	— Част от съзнанието ми непрекъснато е ангажирана с това — каза Пулър. — Включително и по време на вечерята.
	— И какво казва съзнанието ти?
	— Че имаме напредък.
	— Защо?
	— Защото някой се опита да ни убие.
	— Какво следва от това?
	— Ще продължаваме в същия дух. Но утре трябва да отскоча до Вашингтон.
	— Какво? — каза с помръкнало лице тя. — Защо?
	— Рейнолдс е бил служител на АВР. Трябва да проведа един-два разпита.
	— Няма ли си хора за тази работа? Предполагам, че в армията е пълно със следователи.
	— Има. Но са решили да не ги включват в това разследване.
	— Не разбирам.
	— Това е положението, Коул. Но ще се върна скоро.
	Телефонът й иззвъня и тя го включи. Послуша известно време, зададе няколко въпроса и прекъсна линията.
	— Шериф Линдеман.
	— Какво каза?
	— Не е доволен, че мирното му градче изведнъж се е превърнало в сцена на убийства и взривове.
	— Това мога да го разбера.
	— Изгасили са пожара. Онази къща не е обитавана от години. Липсват отпечатъци по бележката, която са пъхнали под вратата ти. За бомбите е използван динамит, а по мнението на сапьора детонаторите са били поставени професионално.
	— Това е добре. Мразя да се разправям с аматьори, защото са непредвидими.
	— Радвам се, че намираш нещо добро в подобни новини.
	— Значи няма улики?
	— За момента не.
	— Трудно ми е да повярвам, че някой може да намери материали за две бомби и да ги заложи в онази изоставена къща, без никой да забележи.
	— Тук експлозиви има навсякъде, Пулър. И много хора умеят да боравят с тях.
	Той допи кафето си, остави празната чаша на страничната облегалка и се изправи.
	— По-добре да тръгвам.
	— Ами тръгвай.
	— Благодаря за лекцията по въгледобив.
	— Няма защо. Още ли се измъчваш заради онази жица?
	Той не отговори.
	— Странен човек си ти, Пулър.
	— Наричали са ме и с по-лоши имена.
	— Казах го като комплимент. В колко часа ще се срещнем утре? Закуската е от мен.
	— Нека се наспим. Осем нула нула в „Яслата“.


	42

	Пулър изключи фаровете и измъкна пистолета си от кобура.
	Прозорецът на офиса светеше. Отпред беше паркиран някакъв пикап. Беше решил да нагледа котарака на Луиза, но някой очевидно го бе изпреварил.
	Тръгна безшумно напред. Очите му не пропускаха нищо. Вероятно щеше да се окаже, че тревогата е фалшива, но след опита да го взривят трябваше да внимава. Беше ясно, че бомбаджията знае къде е отседнал. Като нищо можеше да пробва още веднъж.
	Спря пред пикапа, който се оказа празен. Отвори дясната врата и извади талона от жабката.
	_Клетъс Казънс._
	Регистрацията не му говореше абсолютно нищо.
	Обърна гръб на пикапа, бутна вратичката на ниската ограда и предпазливо надникна през прозореца на офиса. Вътре стоеше нисък младеж на двайсетина години с голям кашон в ръце.
	Пулър завъртя топката на бравата. Не беше заключено. С рязко движение отвори вратата и насочи пистолета в главата на непознатия.
	Младежът изпусна кашона.
	— Не стреляйте, моля ви! — извика той.
	Главата му беше бръсната. Имаше отпуснат корем и старателно подстригана козя брадичка. Изглеждаше готов да напълни гащите.
	— Кой си ти, по дяволите? — попита Пулър.
	Младежът трепереше толкова силно, че той наведе пистолета и измъкна значката си.
	— Военен следовател! — обяви той. — Дай ми поне една основателна причина да не те гръмна! Какво търсиш тук?
	— Баба ме помоли да дойда.
	— Коя е баба ти? Със сигурност не е Луиза. Тя ми каза, че няма роднини тук.
	— Наистина няма. Но е най-добрата приятелка на моята баба.
	— Как се казваш?
	— Уоли Казънс. Баба ми е Нели Казънс. Всички в Дрейк ни познават.
	— В талона на пикапа пише Клетъс Казънс.
	— Това е татко. Взех неговия пикап, защото моят е на ремонт.
	— Добре, Уоли. Ще те попитам още веднъж: защо си тук и какво носиш?
	Младежът посочи кашона, чието съдържание се беше изсипало на пода. Дрехи, Библия, няколко книги и снимки в рамки, куки за плетене и кълбета цветна прежда.
	— Дойдох да взема тези неща — уплашено промълви той.
	— Защо? Ще ги носиш на Луиза в болницата?
	— Не, сър — объркано промърмори младежът.
	— Какво тогава?
	— Ще ги нося на баба ми.
	— Значи събираш личните вещи на Луиза, за да ги занесеш на баба си? Това не е ли кражба?
	Очите на младежа се разшириха.
	— На нея вече няма да й трябват — изломоти той. — Мъртва е.
	— Мъртва? — изненадано примигна Пулър. — Луиза е починала? Кога?
	— Преди около три часа, сър. Казала на баба ми, че може да вземе тези неща след смъртта й. Вече ви споменах, че те бяха много добри приятелки. Горе-долу на една възраст са.
	Пулър огледа още веднъж кашона и вдигна очи към момчето.
	— Не си губиш времето, а? — процеди той. — Жената още не е изстинала!
	— Не знаете ли, мистър?
	— Какво да знам?
	— Много хора тук не притежават нищо. Научат ли, че някой е умрял и няма роднини, вещите му изчезват за минути. Не сте ли виждали колко много изтърбушени къщи има в тоя град? Когато баба научи за смъртта на мис Луиза, тя ми каза незабавно да тръгвам насам и да прибера нещата й, преди да са изчезнали.
	Пулър свали пистолета си.
	— Как баба ти е разбрала, че Луиза е мъртва?
	— Обадила се е в болницата.
	— Познавам един човек, който се обади да пита за нея, и не му дадоха никакви сведения по телефона. Не ти вярвам.
	— Леля ми е медицинска сестра там. Тя е съобщила новината на баба.
	— Аз пък бях сигурен, че състоянието й се подобрява.
	— И леля казваше същото. Но в един момент апаратите започнали да угасват, защото тя престанала да диша. Леля ми твърди, че това често се случва с възрастни хора. В някакъв момент просто се предават и искат да умрат. Сигурно са уморени от живота…
	Пулър разгледа съдържанието на кашона и бързо установи, че няма нищо ценно. Една от снимките привлече погледа му. На нея бяха две млади жени, облечени с тесни блузи, клош поли и розови обувки с токчета. Косите им бяха тупирани и наподобяваха гнезда на диви пчели. На обратната страна беше изписана датата.
	_Ноември 1955._
	— Едната баба ти ли е? — подхвърли той.
	— Да, сър. Тази с тъмната коса. — Пръстът на младежа докосна блондинката вляво, която се усмихваше дяволито. Изглеждаше готова да превземе света. — А това е мис Луиза.
	— Ще вземеш ли и котката? — попита Пулър.
	— Няма начин. Баба гледа три кучета, които ще й видят сметката. — Очите му се спряха на пистолета. — Може ли вече да си тръгвам?
	— Да, върви.
	Уоли вдигна кашона.
	— Предай на баба ти моите съболезнования за смъртта на приятелката й.
	— Благодаря. Как се казвате?
	— Пулър.
	— Ще й предам, мистър Пулър.
	Няколко секунди по-късно моторът забръмча и пикапът бавно напусна паркинга. Пулър огледа помещението. От съседната стая дочу мяукане. Влезе в нея. Котката лежеше по гръб на неоправеното легло. Той провери паничките с храна и вода и кутията, изпълняваща ролята на тоалетна. Животното не беше хапнало почти нищо. Може би не искаше да яде преди завръщането на господарката си. Което означаваше, че скоро и то ще се пресели в отвъдното. Изглеждаше доста старо. Вероятно котешките му години се равняваха на възрастта на Луиза.
	Пулър седна на леглото и огледа мизерната обстановка, която нямаше нищо общо с оптимизма на усмихнатото момиче от снимката, направена през 1955-а. Тъжна история. Нима бе възможно да те оберат до шушка още преди да са те положили в гроба?
	Той почеса котката по корема, стана и излезе.
	Извади ролка жълта лента от багажника и я опъна пред входа на офиса, като преди това го заключи.
	Лентата се виждаше отдалече и посланието й беше ясно: НЕ ВЛИЗАЙ!
	Тръгна към своята стая, гледайки в краката си. Търсеше жици и подменени плочи, но не откри нищо. Взе един камък от цветната леха, която обикаляше паркинга. Претегли го в длан, а след това го хвърли към вратата и приклекна зад колата си. Камъкът удари вратата и падна пред нея. Не се случи нищо. Избра си още един и се прицели в топката на бравата.
	Отново нищо.
	Той извади от раницата си дълга телескопична палка, която приличаше на въдица. Подвижните щипки в горния й край можеха да задържат най-различни дребни предмети. Затъкна ключа на стаята в една от тях, разгъна палката и се огледа. Наоколо беше пусто.
	Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и бутна вратата с върха на палката.
	Отново нищо. Нито експлозия, нито огнено кълбо.
	Той прибра палката, заключи колата и влезе в стаята си. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, докато очите му свикнат с мрака.
	Всичко изглеждаше наред. Въпреки това провери с фенерчето малките капани, които беше заложил. Бяха непокътнати.
	Затвори вратата, светна лампата и седна на леглото. В главата му отново изплуваха претърпените провали. Не забеляза навреме жицата, задействала детонатора. Не успя да спаси Луиза.
	Погледна часовника си и се запита дали да се обади на Коул. Тя вероятно вече спеше. А и какво точно щеше да й каже?
	Легна по гръб, без да изпуска пистолета. Той щеше да остане в ръката му през цялата нощ.
	Джиесемът му зажужа. Погледна дисплея и простена.
	— Здравейте, сър.
	— Лоша работа, стрелецо — рече баща му.
	— Какво се е случило, сър?
	— От Върховното командване не идват никакви заповеди, а това означава свободна съботна нощ. Какво ще кажеш да се съберем и да си спомним за старите времена? Можем да хванем някой транспортен самолет, който излита за Хонконг. Знам някои местенца там със страхотни мацки.
	Пулър развърза връзките на маратонките си и ги изрита от краката си.
	— Давам наряд, сър — отвърна той.
	— Можеш да се смениш, войниче. Това зависи единствено от теб.
	— Специална заповед, сър. Директно от щаба.
	— Защо аз не знам нищо за нея? — изтъня гласът на генерала.
	— Прескочили са местното командване, сър. Не попитах защо. Служа в армията и съм длъжен да изпълнявам заповедите на висшестоящите.
	— Ще звънна, където трябва. Това трябва да се прекрати. Ако още веднъж ме прескочат, ще ги разкатая!
	— Да, сър. Разбрано, сър.
	— Тежко им!
	— Да, сър. Желая ви приятно прекарване в Хонконг.
	— А ти се дръж, стрелецо. Пак ще ти се обадя.
	— Разбрано, сър.
	Баща му прекъсна връзката, а Пулър се запита дали отново не са му спрели хапчета за сън. Обикновено по това време той спеше непробудно, но вече два пъти му беше звънял през нощта. Трябваше да провери какво се е случило.
	Съблече ризата и панталоните си и се отпусна на леглото.
	При всяко подобно обаждане изпитваше чувството, че някой му отнема част от действителността. Опасяваше се, че ще настъпи момент, в който ще повярва на всичко казано от баща му — че отново е на служба и командва корпус и че той, неговият син, е един от стотиците негови войници.
	Някой ден, но не и днес.
	Той изгаси лампата и затвори очи. Нуждаеше се от сън и сънят дойде. Но този път спеше леко. Щяха да са му нужни три секунди, за да се събуди, прицели и стреля.
	Сънува престрелки, бомби, разкъсани тела.
	Сякаш изобщо не беше напускал Афганистан.


	43

	Пулър беше готов още в шест — изкъпан, обръснат и облечен.
	Седна на верандата пред офиса на Луиза с чаша кафе, което си беше направил сам. Никой не беше преминавал отвъд жълтата лента.
	Осем нула нула в „Яслата“ означаваше яйца, шунка, овесени ядки и още кафе. Коул отново беше в униформа и женствеността й беше скрита под полиестер, полицейска екипировка и черни обувки с нисък ток.
	— Снощи е починала Луиза — информира я Пулър.
	— Не знаех! — каза Коул и вилицата й замръзна във въздуха.
	Той й разказа за посещението на Уоли Казънс в мотела, а тя потвърди, че Луиза и баба му са стари приятелки.
	— Сутринта звъннах в болницата и се представих за внука й — добави той. — Казаха ми, че е починала в съня си.
	— Предполагам, че това не е чак толкова лошо — рече Коул.
	„Със сигурност е по-добро, отколкото да те размаже скала в собствената ти кола“, помисли си той.
	— Кой ще я погребе, след като няма роднини тук? И какво ще се случи с мотела?
	— Спокойно, ние ще се погрижим за всичко. Дрейк отдавна не е някогашното приветливо градче, но тук все още се намират и благородни хора.
	— Добре — кимна той и отпи глътка кафе. — А наистина ли има и други — такива, които светкавично ограбват имуществото на мъртвите?
	— Не бих казала, че Казънс е сгрешил — сви рамене тя. — Когато хората нямат нищо, те вършат странни неща.
	— Като онези, които живеят около бетонния купол?
	— Признавам, че част от тях действително плячкосват из района. И понякога задигат вещи на живи и здрави хора. На наш език това се нарича обир, взлом или тежка кражба и извършителите си плащат цената.
	— Със затвор?
	— Понякога и със затвор.
	Пулър набоде късче омлет на вилицата си. Вече беше успял да докладва за последния развой на събитията на командира си в Куонтико.
	— Очевидно си ядосал някого — каза Дон Уайт, когато научи за бомбения атентат.
	— Така е, сър — беше отвърнал Пулър, без да споменава нищо за подкрепление. Началството щеше да реши дали да му изпрати хора. Той нямаше никакво намерение да се моли.
	Освен това успя да си купи билет за един полет от Чарлстън до Вашингтон по-късно през деня. В Пентагона го чакаше сериозно проучване на дейността на полковник Матю Рейнолдс, а по-късно възнамеряваше да отскочи и до дома му във Феърфакс. Всъщност той беше намекнал за изпращането на друг специален агент на местопрестъплението, който несъмнено би могъл да контролира разследването не по-зле от него. Но Уайт веднага му даде да разбере, че засега шоуто е изцяло негово — поне що се отнасяше до американската армия.
	— Колко дълго ще останеш във Вашингтон? — попита Коул.
	— Не съм сигурен. Зависи какво ще открия. Но не повече от два дни.
	— Нещо ново от любимата ти лаборатория във Форт Гилъм?
	— Нищо, ако питаш за лаптопа и куфарчето. Останалите неща вероятно са получили току-що и ще им трябва малко време. Днес отново ще им се обадя и ще те уведомя, ако са открили нещо.
	— А какво става с онази компания за изследване на почвата от Охайо?
	— Работното им време започва в девет нула нула. Възнамерявам да се свържа с тях в девет нула пет.
	— Може би ще откажат да ти съобщят каквото и да било без съдебна заповед.
	— Може би — кимна той. — В такъв случай ще я поискаме.
	Коул замълча, отпи от чашата си и започна да оглежда посетителите.
	— Не ми отговори на въпроса за Ранди и заплахите срещу Трент — подхвърли след известно време Пулър.
	— Не е нужно да си детектив от световна класа, за да разбереш.
	— Според Ранди убиецът на родителите ви е Трент. Бесен е и го засипва със заплахи. Разследването ти е стигнало до него. Приключила си го и искаш да забравиш.
	— Горе-долу е така.
	— Добре. А той ли е автор на сегашните заплахи?
	— Едва ли.
	— Но не си абсолютно сигурна, нали?
	— Служа в полицията достатъчно време, за да знам, че всеки може да прибегне до насилие при наличието на сериозни мотиви.
	— Искаш ли аз да поговоря с него?
	— Това не е твое разследване, Пулър — поклати глава тя. — Тук си по съвсем други причини.
	— Ами ако се окаже, че то има някаква връзка с убийството на семейство Рейнолдс? Тогава разследването ще стане и мое.
	— Каква връзка може да има?
	— Не знам. Нали затова разследваме. Ще ми позволиш ли да говоря с него?
	— Ще си помисля. Дори нямам представа къде се намира в момента.
	— Как се издържа? Извън парите, които си му платила за къщата.
	— Не знам. Върши разни неща.
	— А Роджър знае ли, че зад предишните заплахи стои Ранди? Това ли беше причината да се свърже директно с теб?
	— Вероятно — призна тя.
	— Кога ще се прибере у дома?
	— Не знам. Не разполагам с програмата му.
	— Мисля днес да отскочим до офиса, в който е работила Моли Битнър. Току-виж научим нещо.
	— Наистина ли смяташ, че може да има връзка между тях и Рейнолдс? Извън вероятността да са станали свидетели на нещо…
	— Това трябва да се проучи. Между другото, аз не съм от хората, които вярват в случайните съвпадения.
	Обърнаха се едновременно към витрината. Точно навреме, за да видят сребристия мерцедес SL600, който плавно спираше пред входа на „Яслата“. Подвижният покрив беше свален и хората в него се виждаха съвсем ясно.
	— Говорим за вълка, а той в кошарата — каза Пулър. — Сестра ти е зад волана, а брат ти е до нея.


	44

	Всички глави се извърнаха към новодошлите. Джийн Трент носеше къса тъмносиня пола, бяла блуза без ръкави и елегантни обувки с високи токчета. Гримът й беше безупречен, както и прическата, въпреки че беше пътувала в кола със свален покрив. Във въздуха се разнесе възбуден шепот. Повечето клиенти на „Яслата“ бяха работници или чиновници в администрацията на мините и изглеждаха леко смаяни. Сякаш в градчето Дрейк, Западна Вирджиния, изведнъж се беше появила кинозвезда, решила да закуси именно в тяхното скромно заведение. Джийн се усмихваше приветливо и помахваше на познати физиономии.
	В поведението на Ранди нямаше дори следа от предизвикателността, демонстрирана предишната вечер. Влачеше се едва-едва и гледаше в краката си. Беше облечен с мръсни дънки и бяла тениска с логото на „Аеросмит“, а на лицето му беше изписано отвращение.
	— Джийн? — изправи се Пулър и махна с ръка. — Насам, тук има свободни места.
	— За бога, Пулър! — изсъска Коул.
	— Нима нямаш желание да прекараш още малко време със семейството си? — попита с престорено учудване той.
	Джийн и Ранди се насочиха към тях. Пулър й направи място да се настани в сепарето и седна до нея. За Ранди остана мястото до по-малката му сестра.
	— Снощи беше на гробищата, нали? — моментално го захапа Коул. — Убедена съм, че те видях там!
	— Защо, да не би да е противозаконно? — с досада промърмори брат й.
	— Настигнах го на влизане в града и успях да го убедя, че закуската със сестра му не е толкова страшна. — Тя плъзна поглед по фигурата на Ранди. — Ужасно си кльощав, а и снощи почти не докосна вечерята си.
	— Какво търсеше на гробищата? — попита Коул.
	— А ти? — предизвикателно отвърна той.
	— Отидох за малко при родителите ни.
	— Аз също. Какъв е проблемът?
	— Добре, кротко. Няма нужда да викаш.
	— Гладен съм — каза Ранди и разтърка слепоочията си с длани. — Няма ли да поръчаме нещо за ядене?
	— Пак ли те мъчи главоболие? — попита Пулър.
	— Теб какво те интересува? — озъби му се младежът.
	— Просто питам. Може би храната ще ти се отрази добре.
	Той вдигна ръка да привлече вниманието на келнерката, изчака Джийн да поръча и добродушно добави:
	— Трябват ти и няколко часа здрав сън.
	— Благодаря за загрижеността — мрачно го изгледа Ранди.
	— Не е загриженост, а обикновено наблюдение. Ти си голямо момче и умееш да се грижиш за себе си.
	— Кажи го на сестрите ми!
	— Сестрите обикновено се тревожат за братята си.
	— Аз дори не знам къде живееш — горчиво каза Коул. — Имаш ли постоянен дом, или спиш при приятели?
	— Нямам чак толкова приятели в Дрейк — мрачно се усмихна Ранди.
	— Едно време имаше — обади се Джийн.
	— Всички се изпожениха и имат деца — каза той.
	— И ти можеше да направиш същото.
	— Права си, Джийн — кимна Ранди. — Можех да се оженя за някоя богата дебелана, да си живея в голяма къща и да се возя с лъскава лимузина.
	Джийн дори не трепна. Явно се беше наслушала на подобни реплики от най-различни хора.
	— Не мисля, че в Дрейк има много богати дебелани, Ранди — спокойно отвърна тя. — А ако случайно намекваш друго… да, единственият богат и дебел мъж в града вече е ангажиран.
	— Това е добре известно на всички! — подсмихна се Ранди.
	— Понякога се питам защо ли продължавам да се тревожа за теб — каза Джийн.
	— Никой не те е молил!
	— О, я стига, Ранди. Непрекъснато се опитваш да ни внушаваш чувство за вина. В същото време не ни казваш къде си, скиташ се като клошар. Дойдеш, изкрънкаш малко пари и изчезнеш. Снощи се появи само защото знаеше, че Роджър го няма. Но не пропусна да си отвориш устата и да ни засипеш с простотии. Вероятно това замества живота, който нямаш!
	Пулър не очакваше такава конфронтация. Вероятно и Коул, която побърза да се обади:
	— Джийн!
	Пулър погледна Ранди, който не сваляше поглед от лицето на Джийн.
	— Продължавай, сестричке — процеди той. — Това наистина ми харесва.
	— Влачеше се по пътя като пребито куче! — ледено процеди Джийн, обръщайки се към останалите. — Качих го в колата и го доведох тук да го нахраня! Поне сто пъти съм му предлагала да му намеря работа, опитвам се да му помогна по всякакъв начин! А какво получавам в замяна? Гнусотии, право в очите! Но вече ми писна!
	Шумната й тирада привлече вниманието на останалите посетители, които започнаха да си шушукат.
	— Тя не го мисли — обади се Коул и докосна ръката на Ранди.
	— Напротив! — възкликна Джийн. — А когато благоволи да си извади главата от пясъка, ще разбере, че съм права!
	Поведението на Ранди рязко се промени. На лицето му отново се появи предизвикателна усмивка.
	— Хей, Джийн, питам се дали Роджър ти плаща за всяко чукане — подхвърли той. — Правиш ли му намаление? Или си му вдигнала тарифата, след като уби мама и татко? Ей така, да го накажеш за нещо, за което всъщност не ти пука!
	Джийн скочи на крака и го зашлеви с такава сила, че лицето й се разкриви от болка. Ранди не реагира, въпреки че бузата му пламна.
	— Само толкова ли можеш? — ехидно подхвърли той. — Явно си омекнала от толкова много пари! — След тези думи той стана и добави: — Аз тръгвам. Благодаря за возенето, Джийн. Или май трябва да благодаря на Роджър, в крайна сметка колата е негова. Също като къщата, фирмата и самата ти. — Той погледна към мерцедеса зад прозореца. — Моделът ми се струва поостарял, сестричке. Може би Родж трябва да го смени, а заедно с него и някои други неща. Отсъства толкова често, че човек започва да се чуди. Никога не съм допускал, че въглищарите непрекъснато обикалят света с частните си самолети. Ти тренираш много и се подлагаш на диети, но двете раждания и непрестанното пиене няма как да не ти се отразят. Не ме разбирай погрешно — все още изглеждаш много добре. За разлика от теб Роджър е дебел и грозен, но правилата за мъжете са различни. Несправедливи, но отдавна наложени от такива като него, които държат парите. Желая ти приятен ден, сестричке.
	Ранди се обърна, поздрави някакви мъже в едно сепаре и затръшна вратата след себе си.
	Пулър погледна Джийн, която беше смаяна и объркана.
	— И двамата казахте неща, които не мислите — мрачно поклати глава Коул.
	— Напротив, аз казах точно каквото мисля — отвърна Джийн, погледна към колата зад прозореца и тихо добави: — Ранди също…
	Пулър ясно си представи какво й минаваше през главата: къде е в момента Роджър, дали действително е решил да я предаде?
	— Ранди надрънка ужасни глупости, Джийн — хвана ръката й Коул.
	— Мислиш ли? — рязко попита сестра й.
	Коул сведе очи.
	— А какво е твоето мнение? — попита Джийн, обръщайки се към Пулър. — Нали си голям детектив?
	— Не мога да чета чужди мисли — отвърна той. — Но ако съпругът ти наистина ти изневерява, вероятно можеш да се разведеш и да измъкнеш от него толкова злато, колкото поискат адвокатите ти. Предполагам, че не сте подписали предбрачен договор, тъй като той не е бил богат, когато сте се оженили.
	— Не сме.
	— В такъв случай няма за какво да се тревожиш. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.
	Появи се келнерката с поръчаната храна.
	— Ранди ще се върне ли? — с недоумение се огледа тя.
	— Съмнявам се — любезно се усмихна Джийн. — Но ако опаковате закуската му, аз ще го намеря и ще му я предам.
	— Разбира се — кимна жената и се отдалечи.
	Джийн наряза яйцата си и понечи да каже нещо, но в същия момент Пулър се изправи.
	— Къде отиваш? — вдигна глава тя.
	— Веднага се връщам — каза Пулър и се насочи към масата в ъгъла, заета от Бил Строс.
	— Предполагам, че вече спите заедно, нали? — подхвърли Джийн към сестра си.
	— Яж си яйцата и мълчи! — сряза я Коул, измъкна се от сепарето и забърза след Пулър, който вече беше седнал на масата на Строс.
	— Здравейте, мистър Строс. Помните ли ме? Аз съм Джон Пулър от ОКР.
	Строс кимна. Беше облечен с друг скъп костюм, под който се виждаше риза с монограм.
	— Разбира се, агент Пулър. Как сте?
	— Много добре.
	— Върви ли разследването?
	— И още как — намеси се Коул, изправила се до партньора си.
	— Кога очаквате да се прибере шефът ви? — попита Пулър.
	— Не съм много сигурен.
	— Нима няма навик да държи в течение първия си заместник?
	— Защо се интересувате кога ще се върне?
	— Това са лични отношения между нас — отклони отговора Пулър и го потупа по рамото. — Предайте му моите поздрави.
	Върнаха се при Джийн, която довършваше закуската си.
	— Трябва отново да поговоря със съпруга ти — каза Пулър. — Предай му, че искаме да го видим.
	— Защо? — попита тя и остави вилицата си.
	— Просто му предай, става ли? Благодаря ти.
	Той се обърна и тръгна към вратата.
	Коул хвърли няколко банкноти на масата, сбогува се набързо с Джийн и изтича след него. Настигна го на тротоара, където той оглеждаше сребристия мерцедес.
	— Какво беше това със Строс? — попита тя.
	— Потърсих малко информация. Нали той е изпълнителен директор?
	— Да, главен изпълнителен директор.
	— Откога заема тази длъжност?
	— Горе-долу от времето, когато се появи Роджър.
	— Но е по-възрастен.
	— В замяна на това Роджър е по-амбициозен.
	— И по-склонен да поема рискове?
	Тръгнаха към паркинга.
	— Не си се отказал да пътуваш до Вашингтон, така ли? — попита тя.
	— Няма начин да се откажа.
	— Мислиш ли, че нещата тук ще се раздвижат?
	— Седем души вече са убити — въздъхна Пулър. — Според мен е дошло време на затишие.


	45

	Отидоха до работното място на Моли Битнър с патрулката на Коул. По пътя Пулър набра номератора на фирмата за изследване на почвата от Охайо. Отначало го свързаха с двама служители, които не можеха или не искаха да му помогнат, и той направи знак на Коул да отбие встрани от пътя.
	— Искам да говоря с някой от ръководството — каза на телефонистката Пулър.
	Наложи се да изчака две минути, след което набързо обясни на човека отсреща за какво става въпрос.
	— Можете ли да ми дадете някакви сведения по телефона? — попита той. Слуша известно време, после кимна и записа нещо в бележника си. — Добре. Ще изпратим съдебната заповед. Моля ви за бърз отговор.
	Изключи телефона и погледна към Коул.
	— Поискаха съдебна заповед? — попита тя. — Не съм допускала, че изследването на почвата може да бъде секретно. Казаха ли нещо конкретно?
	— Само това, че поръчката е била направена лично от Матю Рейнолдс, който платил с кредитна карта. Поискал е изследване на някакви органични вещества, но отказаха да ми кажат какви са резултатите. Това тук са данните им. Ще можеш ли да придвижиш въпроса?
	— Още днес ще се срещна с окръжния прокурор — кимна тя, после включи на заден и излезе на платното.
	— Вероятно става въпрос за почвени проби от околността.
	— Логично е, но трябва да бъдем сигурни.
	— А защо са ги пратили за анализ?
	— Заради замърсяването, какво друго — сви рамене Пулър.
	— Може би това е ключът към загадката? Замърсяването?
	— Ако са се върнали за доклада и са убили Уелман заради него, вероятно си права. Но ми се струва, че става въпрос за нещо много по-сериозно.
	— Тук е Западна Вирджиния, Пулър. Почвата в щата отдавна е силно замърсена. Вече никой не пие вода от чешмата, по дяволите. Достатъчно е да се огледаш, за да разбереш колко замърсен е и въздухът. Затова не виждам защо някой ще убие седем души за нещо, което е всеизвестно.
	— Но нека разгледаме въпроса от друг ъгъл. Трент имал ли е проблеми с Агенцията за опазване на околната среда?
	— Въгледобивните компании в Западна Вирджиния постоянно имат проблеми с Агенцията и щатските регулативни органи. Вярно е, че местната икономика се крепи на въгледобива, но всичко си има граници.
	— Това означава ли сериозни санкции, в случай че някой наруши правилата?
	— Да — кимна тя. — Но да убиеш седем души, между които и полицейски служител? Ако Роджър е сгафил някъде, ще си плати глобата. Вече го е правил многократно. Разполага с достатъчно пари и не му пука. Не смятам, че се занимава с убийства.
	— Ами ако става въпрос за нещо по-сериозно от нарушаване на правилата?
	— В смисъл?
	— Сама каза, че ако хората продължават да измират от рак, Трент ще бъде прогонен с камъни от града. Замърсена вода, болести, висока детска смъртност — все неща, които може би ще потопят цялата му компания. И ще изгуби всичко, което притежава, включително голямата къща и частния си самолет. А може би ще влезе и в затвора, ако се докаже, че не е предприел необходимите мерки. Не мога да изключа подобен развой на събитията.
	Коул обаче не изглеждаше убедена.
	— Но какво общо има това с Рейнолдс и семейството му? — попита тя. — Що се отнася до Битнър, би могло да има някаква връзка — работила е в един от офисите на Трент, чула е нещо или е открила в компютъра си данни, които не би трябвало да са там. Но ако е така, защо не е изпратила почвените проби сама? Защо е прибягнала до услугите на Рейнолдс?
	— Страхувала се е от нещо и е решила да използва посредничеството на Рейнолдс. Съседи са, вероятно са се сближили. Мат Рейнолдс е бил на висок пост в Пентагона. Битнър е решила, че той има достатъчно връзки, за да свърши работа. Рейнолдс е приел, но някой е разбрал за това и е изпратил убийци да ликвидират и двете семейства.
	— Този някой едва ли е Трент. Пресилено ми се вижда. Мисля, че обяснението на това престъпление се крие по-скоро в дрогата, отколкото в експлоатацията на мините. Защото наркотиците, оръжието и насилието винаги вървят ръка за ръка.
	— Това обаче не обяснява нито почвените проби, нито участието на семейство Рейнолдс. Още по-малко пък обесването на Уелман.
	— Главата ми пламна. Добре, нека се фокусираме върху предстоящите неща. Каква тактика ще използваме в офиса на Битнър?
	— Ще задаваме общи въпроси и ще разчитаме на изчерпателни отговори. Същевременно обаче ще си държим очите и ушите отворени. Всичко, което забележим, ще ни бъде от полза.
	— Ясно. Но ако си прав в предположението, че компанията е избила тези хора в името на някаква тайна, колегите на Битнър в офиса едва ли ще имат желание да говорят. По-вероятно е да треперят от страх.
	— Не съм казал, че ще бъде лесно.


	46

	Офисът, в който бе работила Моли Битнър, представляваше едноетажна бетонна постройка, до която се стигаше по извита чакълена алея. На паркинга имаше десетина коли и пикапи. Мястото до вратата беше заето от мерцедес S550.
	— Това е колата на Бил Строс, нали? — попита Пулър, докато вървяха към входа.
	— Как позна?
	— Беше паркирана пред „Яслата“. В града има само още един човек, който може да си позволи такава кола — Роджър Трент. Но той не е в Дрейк. По някакъв начин Строс ни е изпреварил, явно е минал по друг път. — Той огледа занемарената сграда и каза: — Очаквах нещо по-помпозно за офис на изпълнителния директор…
	— Философията на компанията е да си носи парите у дома, а не да ги пилее за луксозни офиси. Дори централата, в която се намира кабинетът на Роджър, е скромна постройка.
	— Предполагам, че и производството не е много далеч.
	— Да — кимна Коул. — На пет минути от тук има кариера и мелница като онази, която ти показах снощи. Открита мина.
	— Значи и тук взривяват?
	— Взривяват навсякъде. Това е причината хората да се изселват. Кой би искал да живее в бойна зона? — Тя го стрелна с поглед и побърза да добави: — С изключение на войниците, разбира се.
	— Войниците също не обичат да живеят близо до фронта, повярвай ми — поклати глава Пулър.
	— С кого ще разговаряме тук?
	— Предлагам да започнем от началството.
	От рецепцията ги насочиха към кабинета на Строс, който се намираше в дъното на дълъг коридор. Шперплатова ламперия по стените, най-обикновено бюро и евтини столове. Имаше и няколко метални шкафа, канапе с протрита дамаска и ниска издраскана масичка. Имаше и втора врата, вероятно към личната тоалетна на Строс. На писалището блестеше нов компютър с 23-инчов монитор — може би единственият представител на модерните технологии в тази част от империята на Трент. Пулър си представи имението, в което беше гостувал предишната вечер.
	„Действително си носят парите у дома“, помисли си той.
	Строс стана да ги посрещне. Беше свалил сакото си. Бялата колосана риза с монограм беше изопната от корема му. Пръстите му бяха пожълтели от никотин. Току-що бе загасил поредната цигара в препълнения с фасове пепелник. Пулър машинално размаха ръка пред лицето си да прогони дима, а Коул направи няколко дълбоки вдишвания — един вид безплатно пасивно пушене.
	— Благодаря, че ни приехте — каза тя.
	— Няма проблем, сержант Коул — отвърна Строс и ги покани с жест да седнат. — Ако знаех, че искате среща с мен, можехме да поговорим още в „Яслата“.
	— Ще се опитаме да не ви отнемаме много време.
	— Добре. Чух, че снощи сте били на вечеря у Джийн.
	— Да. Беше ни поканила, защото Роджър е извън града.
	— Къде е той, между другото? — обади се Пулър.
	— В Ню Йорк, по бизнес дела — отвърна Строс.
	— Бизнес в Ню Йорк? — вдигна вежди Пулър. — Защо си мислех, че компанията е частна?
	— Защото наистина е така — каза Строс. — „Трент Експлорейшън“ е частна компания, която се развива изключително успешно в енергийния сектор и по тази причина е привлекателна за всякакви инвеститори.
	— Означава ли това, че Трент възнамерява да я листва на борсата?
	— Не мога да коментирам — отвърна с хладна усмивка Строс. — А и не виждам какво общо има това с вашето разследване. — Той се облегна назад и погледна към Коул. — И така, какво мога да направя за вас?
	— Вече ви споменах, че искаме да поговорим с колегите на Моли Битнър. Но преди това ще ви помоля да ни обясните с какво точно се е занимавала и откога работи в „Трент“.
	Строс погледна пакета „Марлборо“, въздъхна и сключи пръсти зад тила си. Явно беше решил да се въздържа от цигарите пред тях. Пулър го наблюдаваше мълчаливо, очаквайки отговор.
	— Работи тук от четири години — започна Строс. — Преди това е била в друг наш офис в северната част на града.
	— Защо сте я преместили?
	— Правим го постоянно заради нуждите на компанията и желанията на работниците. Северният офис обслужваше главно откритата мина, която се намира непосредствено до него. Тук работата е по-централизирана. Ние сме нещо като разпределителен пункт за няколко работни обекта. Не мога да ви кажа защо Моли е била преместена тук, не знам. Може би някой от колегите й ще ви отговори на този въпрос.
	— Със сигурност ще ги попитаме — кимна Пулър. — А с какво се е занимавала тук? — обади се Коул.
	— С архивиране, вдигане на телефона, регистриране на поръчките от работните площадки. Обичайните неща. Длъжността й не позволяваше да поръчва нищо без съгласуване с висшестоящите. Беше нещо като секретарка или деловодителка.
	— Добре ли работеше? Създаваше ли проблеми?
	— Доколкото ми е известно, не.
	— Да сте забелязали нещо необичайно в поведението й през последните няколко седмици?
	— Не. Но вече ви казах, че макар и да я познавам, рядко съм контактувал с нея.
	— Да е имала някакви финансови проблеми?
	— Нищо не е удържано от заплатата й, ако това имате предвид.
	Зададоха му още няколко въпроса, а после той ги заведе до работното място на Моли Битнър и тръгна да си върви.
	— Как е синът ви? — подхвърли Пулър.
	— Добре е — обърна се Строс. — Защо?
	— Просто питам.
	— Нямахте право да го разпитвате за военната му служба — процеди Строс. — И, честно казано, въпросите ви бяха обидни за него.
	— Съжалявам за това. А вие служили ли сте в армията?
	— Не.
	— Ако бяхте служили, със сигурност нямаше да приемете въпросите ми като обидни.
	Строс се намръщи, хвърли кос поглед към Коул и побърза да се отдалечи.


	47

	Офис мениджърът се казваше Джуди Джонсън — слаба като вейка жена с делово поведение. Прошарената й коса беше прибрана на две къси опашчици, а на прорязаното от бръчки лице блестяха невероятно живи очи с цвят на прегорял карамел. Носеше сукман с бяла блуза и поожулени черни мокасини.
	По нейно мнение Моли била добра служителка. Преместила се в този офис по собствено желание веднага след като се освободило място, главно защото живеела наблизо. Нямала достъп до всички документи.
	— До кои по-точно не е имала достъп? — поинтересува се Пулър.
	— Главно до онези, които мистър Строс държеше в кабинета си — отвърна Джонсън. — Там има един килер, в който е монтирана метална каса за съхранение на документи.
	— Аз пък реших, че това е тоалетната му — каза Пулър.
	— Не. Тук всички ползваме обща тоалетна.
	— А кой държи ключа от касата? — попита Коул.
	— Ключовете са два — един за вратата на килера и един за касата. Винаги са у мистър Строс.
	— Какво налага подобни предохранителни мерки?
	— Ами в този офис се съхраняват геоложките проучвания, свързани с въглищните находища в района, и други подобни документи. Те са изключително ценни за всеки, който иска да знае точното разположение на жилите.
	— Това означава ли, че Трент не е собственик на цялата земя?
	— Не е, разбира се. Компанията разполага със специални проучвателни екипи, които непрекъснато изследват околността за нови залежи. Ако някой научи къде има такива и купи земята преди мистър Трент, това би било сериозна загуба за него.
	— А вземате ли почвени проби? — попита Коул.
	— Почвени проби ли? — учудено я погледна Джонсън. — В какъв смисъл?
	— За оценка на замърсяването.
	— Ние спазваме абсолютно всички екологични изисквания — отвърна бързо жената. Веднага си пролича, че е била инструктирана как да отговаря в подобни случаи.
	— Сигурна съм, че е така, но не отговорихте на въпроса ми — нетърпеливо рече Коул.
	— Постоянно вземаме почвени проби за анализ.
	— Защо тогава се учудихте, като ви попитах?
	— Защото си мислех, че сте тук заради Моли. А тя нямаше нищо общо с това.
	— Тук ли държите резултатите от пробите? — попита Пулър.
	— Ако са тук, значи са в касата на мистър Строс. Но според мен голяма част от тази работа се възлага на външни изпълнители, които изпращат резултатите директно в Чарлстън.
	— Разбрах, че Моли и Ерик Тредуел са живеели заедно единствено за да си делят разходите.
	— Така е.
	— Сержант Коул твърди, че тук това е често срещана практика.
	— Да.
	— А случайно да знаете как са се запознали?
	— Мисля, че е станало на някакъв служебен пикник. Ерик се появил с някакви приятели, запознал се с Моли и се харесали. И двамата имаха по един брак зад гърба си и според мен не са имали никакво желание да го правят отново. Допаднали са си и толкова. Сержант Коул е права, тук хората често го правят.
	Жената замълча и подръпна едната от опашчиците си.
	— Имате ли други въпроси?
	— Вие бяхте ли близка с Моли? — попита Пулър.
	— О, да, бяхме приятелки.
	— Някаква идея кой би могъл да пожелае смъртта й? Както и на Тредуел?
	— Абсолютно никаква.
	— Ходили ли сте им на гости?
	Джонсън се загледа встрани и помълча, преди да отговори:
	— Да, един-два пъти. По-често се срещахме в града — да хапнем или да идем на кино.
	— Допускали ли сте, че Моли или Ерик могат да имат проблеми с наркотиците?
	— Моли и наркотици? Изключено!
	— Значи знаете как да различите един наркоман?
	— Ами… — поколеба се Джонсън. — Синът ми… Той имаше известни проблеми в това отношение… Мисля, че мога да позная човек, който употребява наркотици.
	— За Моли сте сигурна, така ли? А за Ерик?
	— Не съм забелязвала нищо необичайно и у Ерик. Но него не го виждах толкова често.
	— Да се досещате за нещо друго, което ви е направило впечатление?
	— Ами, как да ви кажа… — поколеба се Джонсън. — Убедена съм, че не е важно, но беше малко странно…
	— Кажете ни, а ние ще преценим — настоя Коул.
	— Веднъж Ерик се появи тук много пиян и шумен.
	— Докладвахте ли на някого?
	— Не. Дори на мистър Строс не казахме. Беше, след като Университетът на Западна Вирджиния спечели плейофите в Източната лига и много фенове се бяха напили от радост. Доколкото си спомням, Моли бързо го успокои. Той попя още малко, размахвайки фланелката на университета, после заспа на канапето на мистър Строс. Ние просто затворихме вратата и го оставихме вътре. Моли няколко пъти влиза да го наглежда.
	— А Строс не беше ли тук?
	— Не, беше извън града.
	— Кога точно се случи това?
	— Миналият декември — отвърна Джонсън. — Тогава бяха плейофите на Източната лига.
	— Това ли беше единственият инцидент, свързан с Моли?
	— Не се сещам за друг.
	Зададоха още няколко въпроса, а после оставиха Джуди Джонсън да опипва опашчиците си в остъклената кабинка.
	Поговориха и с други служители в офиса, но не научиха нищо полезно. Всички бяха единодушни, че Моли е била добра служителка, и нямаха представа кой би посегнал на живота й.
	— Нищо особено — въздъхна Коул, докато крачеха към колата.
	— Ние с теб бяхме в къщата на Тредуел.
	— И какво от това?
	— Обърна ли внимание на пръстена му?
	— Да, видях го.
	— Беше с монограм на Политехниката на Вирджиния, където е учил. В спалнята му беше окачен плакат на техния отбор. Очевидно е бил фен на Политехниката на Вирджиния, нищо че живее в Западна Вирджиния. Възниква въпросът защо е бил толкова радостен от победата на местния университет? Доста странно поведение за един запален фен, не мислиш ли? Появява се в този офис пиян от радост, въпреки че неговият отбор е загубил.
	Коул се обърна да огледа сградата.
	— Искаш да кажеш, че целта му е била да проникне в кабинета на Строс? И може би да се добере до касата?
	— Така ми изглежда. Въпросът е дали наистина го е направил.


	48

	Коул откара Пулър до колата му.
	— Наистина ли мислиш, че Ерик Тредуел е отворил касата? — подхвърли тя, след като го изчака да слезе.
	— Да. А Моли му е помогнала.
	— Как?
	— Строс има навик да окачва сакото си на вратата. По всяка вероятност ключовете са в някой от джобовете му. Според мен Моли го е издебнала някой път, когато е отишъл в тоалетната, промъкнала се е в кабинета и е свалила отпечатъци от тях. После правят дубликати, Тредуел идва в офиса, уж пиян, за да стигне до канапето. Оставят го сам за известно време, а Моли затваря вратата. На практика тя го е охранявала. Той скача, отключва килера и касата и изважда това, което му трябва. Моли влиза да го провери. Може би носи някакви папки, в които да пъхне документите от касата. После отива в другия край на коридора, където забелязах голям ксерокс. Копира документите и се връща в кабинета — уж да провери състоянието на Тредуел. А той ги връща обратно в касата и заключва. Всичко е окей. Положително са знаели, че през този ден Строс няма да бъде на работното си място. Като служителка в офиса, Моли със сигурност е била наясно с програмата му.
	— А според теб какво са представлявали тези документи?
	— Геоложки карти, както спомена Джонсън.
	— За които си струва да бъдат избити толкова хора?
	— Да речем.
	— Не ми се вярва.
	— Честно казано, и на мен.
	Пулър я изчака да потегли и тръгна към мотелската стая, за да се подготви за полета до Вашингтон. Но преди да направи и пет крачки, иззад ъгъла изскочи Ранди Коул.
	— Извинявай за сутринта — каза с широка усмивка той. — Изчезнах, без да се сбогуваме.
	— Няма проблем. Но ми се стори, че Джийн се разстрои.
	— Не се заблуждавай, това беше само театър — подхвърли младежът. — Тя е твърда като стомана, много по-твърда от мен и Сам. Бас държа, че вече е забравила всичко. — Вдигна ръка и потърка пострадалата си буза. — Да, човече. Наистина е като стомана.
	— Предполагам, че трябва да е такава със съпруг като Трент.
	— Тук си прав.
	— Виждам, че го мразиш.
	— Той уби родителите ми.
	— Чух, че било инцидент.
	— Всички така казват.
	— Но ти си на друго мнение.
	— И още как!
	— Можеш ли да го докажеш?
	— Той владее това място заедно с кучетата и хората. Нищо не мога да направя, дори да разполагам с всичките доказателства на света.
	— Стига, Ранди. Сестра ти е полицай, а и не ми се струва голяма почитателка на Трент. Ако си разполагал с доказателства, тя щеше да работи денонощно, за да го обвини. Прав ли съм, или греша?
	Ранди извърна глава и разтърка слепоочията си.
	— Май наистина трябва да отидеш на лекар.
	— Да бе.
	— Е, както искаш. Ако нещо с главата ти не е наред, забавянето само ще усложни нещата.
	— Ще рискувам по този въпрос.
	— Твоя работа. Забелязах, че гробовете на родителите ти са най-поддържаните в цялото гробище. Ти ли се грижиш за тях или Сам?
	— И двамата.
	— Тя ми каза, че върху колата им е паднала скала при поредното взривяване.
	Ранди кимна, извърна глава и избърса с юмруци внезапно овлажнелите си очи.
	— Отиваха у Джийн, а хората на Трент взривяваха в района. Тази скала прелетяла чак до пътя.
	— И ги е убила.
	— Да, на място. Докторът каза, че не са страдали, защото всичко се е случило за секунда. Открихме ги доста по-късно.
	— Кой ги откри?
	— Аз.
	— Каза, че са пътували към Джийн. Имаш предвид към старата им къща?
	Ранди кимна.
	— Защо са отивали там?
	— Имах рожден ден — промълви младежът. Толкова тихо, че Пулър едва го чу. — Джийн ми беше организирала парти.
	— Значи са загинали на рождения ти ден?
	— Да. — Главата на младежа клюмна. — Мога да ти кажа, че това беше един адски гаден подарък. От тогава насам не си празнувам рождения ден.
	— Как ги откри?
	— Когато се забавиха, започнахме да им звъним на джиесема, но никой не отговаряше. Разделихме се и тръгнахме да ги търсим. Имаха възможност да дойдат по три пътя. Тук обаче пътищата непрекъснато се затварят за ремонт и човек никога не знае откъде може да мине. Затова трябваше да проверим и трите. Сам пое по единия, Джийн по другия, а за мен остана третият… истинският… — Ранди отново изтри сълзите си с юмрук.
	— Къде беше Роджър, докато се случваше всичко това?
	— Остана си у дома, за да се напие. — Той бавно поклати глава. — И знаеш ли какво ми каза, след като разбрахме за смъртта им?
	— Какво?
	— „Случват се и такива неща“. Това ми каза копелето! „Случват се и такива неща“!
	— Съжалявам, Ранди — каза тихо Пулър. — Трудно се преживява толкова ужасно нещо. Успокой се сега.
	— Добре съм.
	— Вярваш ли си?
	— Да, вярвам си. Човек не може да си избира роднините, по дяволите! Просто трябва да се оправя с тези, които има.
	„На мен ли го казваш“, помисли си Пулър.
	— А как го прие Джийн? — попита на глас той.
	— По свой начин. Занимава се с нещо, все гледа да е заета. Беше съсипана не по-малко от нас, но тя има семейство и деца, за които да се грижи, има за какво да живее…
	— А ти? Животът е пред теб.
	— Мислиш ли?
	Тонът, с който го каза, накара Пулър да се вгледа в очите му.
	— Може би си решил да го прекратиш преждевременно. Веднага ще ти кажа, че това е голяма глупост.
	— Ами. Едва ли заслужавам някой да скърби за мен.
	— Ти ли си автор на последните заплахи срещу Роджър?
	— Дори не знаех, че го заплашват. Как върви твоето разследване?
	— Май целият град говори за него.
	— Горе-долу.
	— Върви бавно.
	— Е, не е лесно да разбереш защо са избили всички тези хора.
	— Ти познаваше ли Ерик Тредуел или Моли Битнър?
	— Почти не.
	— Или си ги познавал, или не си. Кое от двете, Ранди?
	— Поздравявахме се, това е всичко.
	— А случайно да си ги познавал достатъчно, за да подозираш, че правят дрога? И дори, че я продават?
	— Няма такова нещо. Освен това не си падам по дрогата, за да се интересувам. Предпочитам да се дрогирам с бира. — Той погледна през рамо към офиса на мотела. — Хубаво е, че си помогнал на Луиза.
	— Всеки друг на мое място би направил същото.
	— Може и да си прав. А Сам е добро ченге и със сигурност ще ти помогне в разследването.
	— Тя вече ми помага.
	— Джийн ми каза за бомбата. Спасил си й живота.
	— Без малко да не успея. Беше на косъм.
	— Поне в моите представи си оставаш герой. Със сестра ми не си говорим много-много, но аз наистина се гордея с нея.
	— Ами кажи й го. Животът е кратък.
	— Може би ще й го кажа.
	— Не искаш ли да се сдобриш с роднините си, Ранди?
	Младежът се изправи.
	— Не съм сигурен, Пулър. Просто не съм сигурен.
	— Рано или късно трябва да направиш своя избор.
	— Знам.
	След тези думи Ранди се обърна и се отдалечи в посоката, от която беше дошъл.
	Пулър остана да гледа след него.
	Дрейк, Западна Вирджиния, се оказа много по-сложно място, отколкото беше очаквал.


	49

	Същия следобед Пулър хвана един от редовните полети от Чарлстън до летище „Дълес“. Час по-късно кацна, взе кола под наем и потегли към щаба на ОКР в Куонтико за задължителния доклад пред Дон Уайт. После се отби в апартамента си и пусна Дезо да се поразходи навън. Докато котаракът се наслаждаваше на чистия въздух, той напълни паничките му с прясна храна и вода, след което почисти и тоалетното сандъче.
	По телефона си уреди среща с прекия началник на Матю Рейнолдс за следващия следобед. Събуди се след шест часа здрав сън, закуси, пробяга осем километра, потренира известно време във фитнес центъра на Куонтико, изкъпа се, проведе няколко телефонни разговора и довърши някои доста просрочени доклади.
	После облече униформата си, качи се в наетата кола и потегли на север към Пентагона. На входа откъм метрото го чакаше един специален агент от Отдела за контраразузнаване към АВР, който го въведе в сградата. Двамата показаха документите си на пропуска, обявиха, че са въоръжени, и получиха достъп без придружител.
	Агентът се казваше Райън Болинг, възнисък и набит бивш морски пехотинец, работещ в АВР повече от десет години. И той, подобно на колегите си в Отдела за контраразузнаване, се водеше цивилен служител.
	— Надявах се, че ще проявите по-голям интерес към случая — подхвърли Пулър, докато крачеха по един от безкрайните коридори. — Човек се чувства самотен, когато работи без подкрепата на колегите си.
	— Това не влиза в правомощията ми, Пулър. Изпълнявам задачите, които са ми поставени.
	Прекосиха радиален коридор 10 и навлязоха в пръстен А — част от сложната комуникационна система в огромната сграда на Пентагона. Не след дълго се озоваха в просторната рецепция на Джей 2, обитавана от секретарския екип. Самият кабинет на генерал-лейтенанта се намираше в дъното. Преди години Пулър беше посещавал този кабинет и знаеше, че стената в дъното е покрита с националното знаме и офицерския флаг — две бели звезди на червен фон — върху които под надписа „Аз обичам Стената си“ бяха окачени многобройни снимки на генерал-лейтенанта в компанията на прочути личности.
	В момента той беше извън страната. Кабинетът на първия му заместник се намираше зад вратата вляво. Тук червеният флаг беше само с една звезда. Вдясно имаше малка заседателна зала, в която генерал-лейтенантът или заместникът му провеждаха съвещанията със своите подчинени. Всяка сутрин в 5:00 ч. един от тях се отбиваше там за преглед на ежедневния доклад, който по-късно отиваше на бюрото на председателя на обединените началник-щабове.
	Пулър имаше разрешение да разговаря с първия заместник — бригаден генерал Джули Карсън, която се явяваше и пряк началник на Матю Рейнолдс.
	— Кажи ми нещо за Карсън — подхвърли той, докато чакаха пред кабинета.
	— Никога не съм я виждал — отвърна Болинг. — Ще трябва да се оправяш сам.
	Няколко минути по-късно Пулър вече седеше срещу бюрото на генерал Карсън, а Болинг — на един от страничните столове. Джули Карсън беше висока, стегната и сдържана. С късо подстригана руса коса и тъмносиня униформа.
	— Бихме могли да свършим работа и по телефона — започна тя. — Всъщност нямам кой знае какво да ви кажа.
	— Предпочитам разговор очи в очи — отвърна Пулър.
	— Май хората от АВР разполагат с повече свободно време от нас — сви рамене тя и погледна към Болинг. — Вие със сигурност сте очарован, че трябва да развеждате този човек.
	— Изпълнявам каквото ми наредят, госпожо генерал — отвърна той.
	— Става въпрос за убийство на действащ офицер, който е отговарял за Двайсет и трети отдел — рече Пулър. — Инцидентът е отбелязан в бюлетина, който отива при председателя на обединените началник-щабове след проверка от Джей две или вас. Веднага след като убитият е идентифициран като агент на АВР, към вас, Джей две и директора на АВР потича река от меморандуми. Интерес проявява дори министърът на отбраната.
	— По-конкретно, ако обичате — наведе се напред Карсън.
	— Извинете за откровеността, но аз съм учуден от незаинтересоваността ви — наведе се и Пулър.
	— Не става дума за незаинтересованост — спокойно отвърна Карсън. — Просто не разполагам с информация, която може да бъде полезна за разследването.
	— В такъв случай разрешете един опит да променя мнението ви. Какво можете да ми кажете за полковник Рейнолдс?
	— Кариерите ни се развиваха успоредно. Допреди няколко години бяхме равни по чин, после аз някак неочаквано се озовах на бързата писта и стигнах до генералските пагони. Това беше някаква ирония на съдбата, защото Рейнолдс ги заслужаваше повече от мен. Но вместо кариера той избра да сложи край на службата си, докато аз исках тези пагони. Беше добър човек и отличен офицер.
	— Кога го видяхте за последен път?
	— В петъка, преди да го открият мъртъв. Беше дошъл рано, защото го чакаше пътуването до Западна Вирджиния. Имахме среща да обсъдим едно-две неща, върху които работеше. След това замина. Всъщност видяхме се в заседателната зала отсреща.
	— Стори ли ви се неспокоен или загрижен за нещо?
	— Не. Изглеждаше перфектно.
	— Казахте, че сте служили заедно и по други места?
	— Да. Например във Форт Бенинг.
	— Познавам го много добре — кимна Пулър.
	— Знам, защото хвърлих едно око на досието ви. Как е баща ви?
	— Добре.
	— Аз пък чух друго.
	Пулър замълча и погледна към Болинг. Агентът очевидно нямаше представа за какво говорят.
	Усетила, че Пулър няма желание да коментира баща си, Карсън побърза да смени темата.
	— Как стана така, че човек с вашите бойни умения и лидерски качества е преминал на служба в ОКР? — попита тя.
	— А защо не?
	— Най-добрите и най-умните са предопределени за по-стойностни неща, Пулър. От тях стават отлични командири.
	— А дали най-добрите и най-умните понякога не вършат и престъпления?
	— Може би — озадачено отвърна тя.
	— Тогава как ще ги хванем, ако в ОКР не работят също толкова добри и умни хора?
	— Говоря сериозно, Пулър. Ако бяхте избрали Уест Пойнт, някой ден щяхте да седите в кабинет като този с голяма звезда на пагона и още няколко в бъдеще.
	— Понякога звездите тежат твърде много, госпожо. А аз обичам да ми е леко.
	— Може би не притежавате лидерски качества — присви устни тя. — Твърде много се шегувате.
	— Възможно е — кимна Пулър. — Поисках тази среща не за да обсъждаме грешките в кариерата ми. А и не желая да отнемам от скъпоценното ви време. Сама казахте, че сте много заета. Какво друго можете да ми кажете за Рейнолдс?
	— Беше много добър в работата си. Под негово командване Двайсет и трети отдел работеше като добре смазана машина. Брифингите му бяха изключително качествени, подплатени с прецизни и точни анализи. Готвеше се да излезе в пенсия и да премине в частния сектор — решение, което не беше от полза за страната ни. Но работата му в АВР не беше свързана с нищо, което би могло да предизвика убийството му в Западна Вирджиния. Това достатъчно ли е за вас?
	— Участието му в подготовката на брифингите без съмнение означава достъп до строго секретна и потенциално ценна информация.
	— При нас работят много хора с подобен достъп, но никога досега не сме имали проблеми.
	— Финансови затруднения? Лични драми? Изобщо някакъв мотив, за да се продаде на врага?
	— Това не е толкова лесно, Пулър. Хората ми са под постоянно наблюдение. Рейнолдс нямаше финансови затруднения, освен това беше патриот като всички нас. Имаше щастлив брак и две прекрасни деца. Беше църковен настоятел в продължение на години. Очакваше да се пенсионира от армията и да изгради нова кариера в частния сектор. В живота му нямаше тъмни петна.
	Пулър се извърна към Болинг.
	— Имал ли си повод да проверяваш полковник Рейнолдс?
	— Направих справка днес, преди да те посрещна — отвърна агентът и поклати глава. — Абсолютно никакви причини да бъде шантажиран или преследван.
	Пулър отново насочи вниманието си към Карсън.
	— Значи вие знаехте, че заминава за Западна Вирджиния, така ли?
	— Да, каза ми. Родителите на жена му бяха болни и той ходеше почти всеки уикенд. Нямах нищо против, защото това изобщо не се отразяваше на работата му.
	— Споменавал ли е някога, че там се случва нещо необичайно?
	— Никога не ми е говорил за Западна Вирджиния. Това си беше техен семеен проблем. Не съм го питала, защото не ми влизаше в работата.
	— Но някой е убил него и семейството му именно там.
	— Да, така е. А вашата работа е да го разкриете.
	— Точно това се опитвам да направя.
	— Добре, ясно. Но според мен трябва да търсите отговора в Западна Вирджиния, а не в Пентагона.
	— Познавахте ли съпругата му?
	Карсън погледна часовника си, а после и телефона.
	— След малко трябва да влизам в заседание. Освен това трябва да се подготвя за утрешния брифинг, тъй като Джей две отсъства от страната.
	— Ще се опитам да бъда максимално кратък — отвърна Пулър, продължавайки да я гледа очаквателно.
	— Познавах Стейси Рейнолдс само чрез Мат. Срещали сме се няколко пъти. Не бяхме близки приятелки.
	— А полковник Рейнолдс не ви е споменавал за нещо необичайно в Западна Вирджиния?
	— Мисля, че вече отговорих на този въпрос.
	Пулър седеше на мястото си, без да помръдва, и търпеливо я наблюдаваше.
	— Не, не ми е споменавал нищо подобно — намръщено добави Карсън, а той старателно записа отговора й в бележника си.
	— Когато ми възложиха този случай, изрично ме предупредиха, че е доста _необичаен_. Тогава си помислих, че е необичаен, защото е свързан с убийството на оперативен офицер от АВР с достъп до свръхсекретна информация.
	— Слава богу, че такива убийства се случват изключително рядко. Това е причината случаят да бъде наречен _необичаен_.
	— А според мен е друга — възрази Пулър. — Беше наречен така, заради умишлената липса на внимание към разследването. Ако Рейнолдс действително не се е занимавал с важни неща в АВР и ако вие действително сте убедена, че убийството му няма нищо общо със службата му в АВР, защо тогава ме предупредиха, че случаят е необичаен? По-скоро биха го окачествили като обикновено убийство.
	— Питайте този, който ви е предупредил — отсече Карсън и отново погледна часовника си.
	— Сещате ли се за нещо, което би помогнало на разследването ми?
	— Не.
	— Искам да разпитам и колегите на Рейнолдс.
	— Наистина ли ще продължавате да се ровите, Пулър? Казах ви всичко, а моите хора се грижат за сигурността на тази страна. Не е желателно да бъдат разсейвани с неща, които нямат връзка с работата им.
	Пулър изправи гръб и затвори бележника си.
	— Убит е ваш колега и приятел, генерал Карсън — хладно обяви той. — Разкриването на престъплението е възложено на мен и аз съм твърдо решен да изпълня задачата. Затова трябва да поговоря с колегите му. Ще го направя професионално и максимално бързо. Длъжен сам да го направя, и то още сега.
	Размениха си продължителни погледи. Карсън първа отмести очи и вдигна телефона.
	— Май сбърках в оценката си — подхвърли тя, след като остави слушалката и огледа високата фигура на Пулър, който вече беше станал от стола.
	— В какъв смисъл?
	— Може би все пак притежавате лидерски качества.
	— Може би — отвърна Пулър.


	50

	Напуснаха кабинета на Джей 2, поеха наляво по коридор 9 и слязоха с ескалатора до сутерена. Най-ниското ниво на Пентагона представляваше главозамайващ подземен лабиринт от стерилно бели коридори, до които не достигаше нито лъч слънчева светлина. Един от анекдотите сред персонала на огромната сграда гласеше, че в подземието все още има хора, назначени през 50-те години на двайсети век, които се лутат и не могат да излязат навън.
	Отдел 23 се състоеше от двайсетина анализатори и графични дизайнери, които подготвяха седмичния брифинг, използвайки разузнавателни сведения не само от АВР, но и от ЦРУ и АНС. Презентацията на Пауър Пойнт трябваше да е максимално стегната, кратка и ясна. В армията краткостта се ценеше повече от всичко.
	В отдела работеха както военни, така и цивилни. На това се дължеше разнообразието от облекла, което направи впечатление на Пулър: маскировъчни гащеризони, стари зелени и нови сини униформи, памучни панталони и тук-там по някой костюм и вратовръзка. Работеше се нонстоп, а нощната смяна ползваше привилегията да носи дънки и тениски. Рейнолдс бе оглавявал този отдел.
	Пулър и Болинг трябваше да оставят мобилните си телефони в металните шкафчета до входната врата. В помещенията на Отдел 23 беше забранено да се внасят комуникационни устройства и да се правят снимки.
	Електронната врата изщрака и ги пропусна в приемната — едно стандартно за Пентагона помещение, подобно на коридор. Влизането и излизането ставаха само през него, освен ако нямаше и авариен изход някъде в дъното. Зад приемната се виждаше зала, разделена на остъклени кабинки, в които работеха експертите. Крайният продукт от тяхната дейност щеше да бъде представен на генерал Карсън в 5:00 ч. на следващата сутрин. Осветлението в кабинките беше по-силно от това в приемната, но Пулър беше убеден, че най-много след година работа повечето хора тук слагат очила, тъй като настолната им борба с тероризма се водеше само на изкуствено осветление.
	След като показаха личните си документи, Пулър и Болинг получиха достъп до колегите на Рейнолдс, най-старшият от които имаше чин подполковник. Разговорите с тях бяха проведени по класическия начин — разпитваха ги поотделно в малка заседателна зала. Когато свидетелите се разпитват заедно, те обикновено се придържат към една обща хипотеза — дори и да разполагат с различна първоначална информация. Болинг официално потвърди, че Пулър има всички „правомощия за достъп до поверителна информация“ — фраза, която отваряше много заключени врати и усти.
	Подчинените на Матю Рейнолдс бяха доста по-шокирани и опечалени от прекия му началник. Но и те нямаха отговор на въпроса защо е бил убит. Всички бяха категорични, че макар и засекретена, неговата работа не би могла да е причина за смъртта му. Безрезултатно се оказа и претърсването на кабинета на Рейнолдс — заключен и запечатан веднага след новината за убийството му. Надеждата на Пулър, че там ще има сейф, се оказа напразна. Той не откри абсолютно нищо, което би могло да помогне на разследването. Беше чисто, със спартанско обзавеждане, а прегледът на компютърните файлове (в присъствието на Болинг) се оказа безрезултатен.
	Пулър напусна Отдел 23, прибра телефона си от шкафчето и тръгна към изхода в компанията на агента. Сбогуваха се на паркинга, но вместо да потегли веднага, Пулър се облегна на капака на зеления армейски форд и се загледа в петоъгълната сграда с най-голямата офис площ в света.
	Направи му впечатление, че няма никакви следи от болезнения удар, понесен на 11 септември 2001 г.
	Мащабната реновация на Пентагона беше започнала още в края на миналия век. По ирония на съдбата самолетът на „Америкън Еърлайнс“ се беше забил в първото напълно обновено крило. Днес, повече от десет години след нападението, ремонтът на цялата сграда бе почти завършен и тя изглеждаше по-солидна от всякога.
	Пулър се загледа в децата, които играеха на площадката. Тя беше част от специалния Детски център, създаден за удобство на хилядите служители в Пентагона — много от тях млади семейни хора. Стана му някак по-леко от гледката на момченцата и момиченцата, които се спускаха по пързалките или яздеха кончета на пружини. Но притеснението му оставаше. Все още нищо не го беше приближило до залавянето на убиеца или убийците.
	Джиесемът завибрира в джоба на панталона му и той го извади. Съобщението беше кратко, но интригуващо: „19:00 ДОВЕЧЕРА ВЪВ ВОЕННОМОРСКИЯ КЛУБ. АЗ ЩЕ ВИ НАМЕРЯ“.
	Нямаше представа кой е авторът, но явно знаеше как да се свърже с него. Прибра телефона и погледна часовника си. Имаше достатъчно време. И бездруго беше решил да отскочи до клуба, преди да потегли обратно на изток. Стъпи на газта и не след дълго Пентагонът изчезна от огледалото за обратно виждане.


	51

	— Какво правиш тук, командире?
	Пулър тракна с токове и застана мирно.
	— Явявам се по ваша заповед, сър.
	Баща му седеше на стола до леглото. Беше облечен с долнище на пижама, бяла тениска и пристегнат в кръста бледосин памучен халат. Дългите му кльощави крака бяха обути в чорапи и чехли. Преди време беше висок метър и деветдесет, но годините му бяха отнели поне пет сантиметра от тях. Вече не стърчеше над всички, но и бездруго му се случваше все по-рядко да стои изправен сред хора. На практика баща му почти не напускаше болничната си стая. Остатъците от косата му бяха снежнобели и образуваха полукръг около голото теме.
	— Свободно — заповяда Пулър-старши.
	Пулър се отпусна, но остана прав.
	— Как мина пътуването до Хонконг, сър? — попита той.
	Мразеше тази игра, но докторите твърдяха, че така е по-добре. По принцип нямаше вяра на психиатрите, а и търпението му започваше да се изчерпва.
	— Самолетът спука гума, докато рулираше. За малко да се забием в блатото.
	— Съжалявам, сър.
	— Аз още повече, командире. Имах нужда от малко разнообразие.
	— Да, сър.
	Най-силно впечатление му направиха очите на стареца. Преди години в армията се говореше, че Пулър-старши може да те убие с поглед, в случай че не си изпълнил заповедите му. Сега обаче очите му бяха различни. Не безжизнени, но различни. Все така сини, но някак равнодушни и блуждаещи. Пулър огледа малката стаичка, която по нищо не се различаваше от стотици други като нея. Заключението му беше, че в много отношения баща му вече е мъртъв.
	— Някакви заповеди, сър? — попита той.
	По принцип Пулър рядко получаваше отговор на този въпрос, но въпреки това го задаваше при всяко посещение. Този път обаче отговорът прозвуча изненадващо.
	— Всичко свърши, командире.
	— Сър?
	— Свърши. Точка. Край.
	— Не ви разбирам, сър. — Пулър направи крачка напред.
	Баща му седеше с клюмнала глава. Обърна се да го погледне и очите му проблеснаха като бучки синкав лед, изложени на слънчева светлина.
	— Мълвата — прошепна той.
	— Мълвата?
	— Човек трябва да внимава с нея. Тя е пълна глупост, но в крайна сметка те настига.
	Май към списъка със заболяванията му трябваше да се прибави и параноята. А кой знае, може би тя открай време го мъчеше.
	— Кой ще ви настигне, сър?
	Баща му махна нехайно, сякаш враговете вече бяха тук.
	— Важните хора. Мръсниците, които командват армията.
	— Не мисля, че някой ви преследва, сър — поклати глава Пулър.
	— Напротив, командире.
	— Но защо, сър? Вие имате три звезди на пагона!
	Осъзна се, но вече беше късно. Баща му се беше пенсионирал като генерал-лейтенант — едно отлично постижение за всеки офицер. Но Пулър-старши беше един от малцината, които трябваше да стигнат до самия връх благодарение на своите забележителни постижения.
	В цялата армия бяха наясно, че този човек е трябвало да получи и четвърта звезда, но най-вече онова, за което мечтае всеки истински воин — медала на честта. Никой не се съмняваше, че го беше заслужил по бойните полета на Виетнам. За съжаление в армията държаха сметка не само за победите в боя, но и в политиката. Пулър-старши обаче беше имал конфликти с всички хора, от които зависеше кариерата му. По тази причина четвъртата звезда и медалът на честта бяха останали само мечта.
	— Той е виновен! — отсече Пулър-старши.
	— Кой?
	— Той!
	— Не знам за кого говорите.
	— Говоря за майор Робърт Пулър от ВВС. Онзи, който беше осъден за държавна измяна и е във военен затвор. Обвиняват мен за всичките му прегрешения! — Баща му млъкна да си поеме дъх и мрачно добави: — Ей тази мълва имам предвид. Нея разпространяват мръсниците!
	Върху лицето на Пулър се изписа разочарование. Брат му беше осъден доста време след пенсионирането на баща им, но това явно не му пречеше да го обвинява за несбъднатата си мечта. На бойното поле Пулър-старши никога не беше бягал от отговорност, но извън него се преобразяваше — ставаше дребнав и отмъстителен, несправедлив и жесток дори към синовете си.
	При нормални обстоятелства Пулър не пропускаше да му каже няколко успокоителни думи на тръгване. Най-вече свързани с измислената игра, препоръчана от психиатрите.
	— Къде отиваш, командире? — подвикна след него баща му.
	Той не отговори.
	— Командире! — изрева гневно Пулър-старши. — Никой не те е освободил!
	Пулър продължи да крачи към вратата. Излезе в коридора и се насочи към изхода. Зад затворените врати лежаха възрастни, болни и умиращи бойци, които бяха дали всичко от себе си за просперитета и сигурността на страната си. Измина стотина метра, но крясъците на баща му още се чуваха. Очевидно нямаше никакви проблеми с белите си дробове.
	Напусна болницата, без да се обръща назад.
	Край на времето за семейството.
	Предстоеше му посещение във Военноморския клуб.


	52

	Стар.
	С впечатляваща архитектура.
	Ефикасно управляван.
	Това си мислеше Пулър, докато крачеше към Военноморския клуб на Седемнайсета улица, в сърцето на Вашингтон. Кимна на портиера и влезе. Изкачи стъпалата, които водеха към салона, спря и се огледа. Все още носеше зелената униформа, макар че армията вече я подменяше с новата в синьо. Това беше един вид завръщане към корените. По време на Войната за независимост Континенталната армия беше използвала сини униформи, за да се различава от червеното облекло на бойците от британската войска. По-късно, по време на Гражданската война, синьото бе станало официалният цвят на армията на Съюза.
	Две мащабни войни. Две велики победи. Военните обичаха да се възползват от отдавна отминали успехи.
	Обикновено Пулър обличаше бойната си униформа само по време на военни празници. А парадната — още по-рядко и никога по време на разпити. Добре помнеше презрението в очите на удостоените с подофицерски чин, които разпитваше в качеството си на старши сержант на редовна служба. Откакто беше станал следовател обаче, това никога не се случваше. Освен това младшият армейски състав имаше право на адвокати, които само чакаха да зърнат униформата му, за да внесат официално оплакване за умишлено въздействие върху клиентите им чрез звание и чин. Всичко това го беше научило да използва предимно цивилни дрехи. Но тази вечер беше специална и заслужаваше друго облекло.
	Основният ресторант се намираше вдясно от стълбите, а вляво беше рецепцията. Пулър продължи нагоре по стълбите.
	Нарочно беше дошъл по-рано. Винаги беше предпочитал той да намира хората, а не те него.
	На втория етаж спря и се огледа. Тук имаше помещения за срещи и места за хранене. На третия етаж се помещаваше библиотеката с прочутата надупчена от куршуми маса, използвана като щит от американските войници по време на някаква престрелка в Куба преди повече от сто години.
	Но на втория етаж имаше и още нещо, което привлече вниманието на Пулър.
	Бар.
	Зад остъклената врата седяха четирима мъже. Един с армейска униформа, друг от военноморския флот, плюс двама цивилни с костюми и разхлабени вратовръзки. Всички се бяха надвесили над някакви документи. Вероятно делова среща, която завършваше в бара.
	Беше очевидно, че никой от тях не е авторът на тайнствения есемес.
	Пулър се огледа за наблюдателен пункт и го откри почти веднага. Тоалетната в дъното на коридора имаше нещо като малко антре с отворена врата и голямо огледало на насрещната стена. Пулър се изправи пред него и установи, че входът на бара се вижда отлично.
	Тактиката беше ясна: ако някой тръгнеше към тоалетната, той щеше да се направи, че излиза. При обратния случай щеше да оправя униформата си пред огледалото или просто щеше да мърмори нещо в мембраната на телефона си.
	Погледна часовника си.
	Точно седем.
	После я видя.
	Беше в униформа, както очакваше. Допусна подобен вариант още докато изучаваше краткия текст на дисплея. Военните винаги бяха лаконични и точни. Това бе важна част от обучението им.
	Жената беше средна на ръст, на трийсет и няколко години, слаба и стройна, с къса тъмна коса и миловидно лице. Носеше очила с телени рамки и беше облечена в тъмносиня униформа. В дясната си ръка стискаше армейско кепе. Пулър не пропусна да забележи сребристите нашивки на младши лейтенант. Офицерите в американската пехота бяха два вида: произведени и назначени. Тази жена беше произведена, а това означаваше, че е по-старша от него. Заповедта й беше подписана лично от президента на САЩ, докато тази на Пулър — от министъра на отбраната. Ако някога бъдеше издигнат до старши офицер по назначение, неговата заповед също щеше да бъде подписана от президента. Но поради особената йерархична структура в армията, той пак щеше да остане по-младши по ранг от истински произведените офицери. За разлика от него те бяха завършили Уест Пойнт или някоя друга престижна школа. Той беше обикновен експерт и винаги щеше да си остане такъв, докато произведените офицери имаха възможност да стигнат до върха в кариерата си. Точно като онези, които командваха армията от доста време насам.
	Жената надникна през остъклената врата.
	Четири големи крачки бяха достатъчни на Пулър да застане до нея.
	— Желаете ли да поговорим на спокойствие, лейтенант?
	Тя рязко се завъртя. Единствено доброто военно обучение й помогна да потисне вика на изненада, заменяйки го с рязко поемане на дъх.
	Тя вдигна глава да го огледа. Уставът не позволяваше на жените в униформа да носят токчета, по-високи от седем сантиметра. Тя се беше възползвала именно от тази височина, но въпреки това изглеждаше като дете до него.
	Пулър не дочака отговор и очите му се плъзнаха към табелката с името, окачена на десния ревер.
	— Лейтенант Стрикланд? Вие ли искахте да говорите с мен?
	Очите му се плъзнаха вляво и огледаха орденските ленти. Нищо особено, както можеше да се очаква. Забраната за участие на жени в бойни операции силно ограничаваше възможностите им за военни отличия. Нямаше ли кръв, нямаше и слава.
	Той забеляза как очите й се разширяват при вида на неговите ленти. Очевидно беше в състояние да оцени богатия му боен опит.
	— Лейтенант Стрикланд? — повтори по-меко той. — Вие ли искахте да поговорим?
	Тя срещна погледа му и поруменя.
	— Съжалявам, не очаквах, че… Искам да кажа…
	— Не обичам да ме намират, лейтенант — поясни Пулър. — Предпочитам аз да намирам.
	— Да, разбира се. Вече се убедих в това.
	— Откъде взехте телефонния ми номер?
	— От познат на мой приятел.
	— Предлагам да се качим горе, където ще можем да поговорим на спокойствие — каза той и посочи стълбите.


	53

	Намериха уединено място и се настаниха на протърканите кожени фотьойли. Пулър изчака малко, но жената мълчеше.
	— Явно съм получил съобщението ви, лейтенант — подхвърли той.
	— Наричайте ме Барбара.
	— А към мен всички се обръщат на фамилно име. И така, получих съобщението ви…
	— Разбрах, че разследвате убийството на Мат Рейнолдс.
	— Може би вие сте негова колежка? Ако е така, някой е пропуснал да ме информира.
	— Не съм му колежка, но го познавах добре.
	— Били сте приятели?
	— Повече от приятели. Той е служил с баща ми. Беше ми нещо като ментор и главна причина да постъпя в армията. Бях близка с жена му, познавах и децата му. Неведнъж съм ги гледала, когато бяха малки.
	— В такъв случай приемете моите съболезнования.
	— Много зле ли беше? Чух, че…
	— Какво сте чули?
	— Че са избили цялото семейство.
	— Кой ви каза?
	— Такива са слуховете. Не помня кой ми каза.
	— Зле беше — кимна Пулър. — Доста зле.
	— Ясно — промълви тя, измъкна кърпичка и избърса очите си. Ръката й трепереше.
	— Както вече отбелязахте, разкриването на убиеца беше възложено на мен.
	— Надявам се да успеете — каза с поукрепнал глас тя.
	— За целта се нуждая от помощ, каквато и да е тя.
	— Аз… Аз може би ще ви бъда полезна.
	Пулър разтвори бележника си.
	— Кажете ми всичко, което знаете.
	— То не е чак толкова много. Знаех, че Мат и Стейси постоянно пътуват до Западна Вирджиния заради болните й родители. Водеха и децата, на които това никак не им харесваше. Бяха далеч от приятелите си и прекарваха лятото в някакво скучно градче. Но семейството си е семейство, а Стейси беше много близка с майка си и баща си.
	— Сигурен съм, че е било така — кимна Пулър.
	— Мат заминаваше в петък и се връщаше в неделя вечер, защото в понеделник беше на работа. Почти не пропускаше уикенд.
	— Чух това. Вече говорих с прекия му началник генерал Карсън.
	Стрикланд леко се изчерви.
	— Преди две седмици Мат се обади и каза, че в Западна Вирджиния случайно се е натъкнал на нещо странно — бързо добави тя.
	— В какъв смисъл странно?
	— Не навлезе в подробности, но нещата били сериозни.
	— Например разпространение на дрога?
	По принцип Пулър не обичаше да задава въпроси при разпит на свидетели, но в случая усещаше, че трябва да го направи.
	— Не — отвърна тя и го погледна малко странно. — Не мисля, че имаше нещо общо с наркотиците.
	— Тогава какво?
	— Нещо по-голямо, в което са замесени други хора. Усетих, че е малко уплашен и не знае какво да прави.
	— Споменахте, че случайно се е натъкнал на него. Как?
	— Според мен го беше чул от друг човек.
	— А този човек е открил това нещо, така ли?
	— Не съм сигурна. Може би дори го е разследвал.
	— Имате предвид полицай? — попита Пулър и отмести писалката.
	— Не, Мат не каза, че е полицай.
	— Кой е бил тогава?
	— Според мен някой, който е работил под прикритие.
	— Току-що отрекохте да е бил от полицията.
	— Понякога полицията използва цивилни, които работят под прикритие, нали? Особено такива, които имат преки връзки с обекта на разследване.
	— Така е — кимна Пулър. — Но това най-често се случва при разпространение на наркотици или трафик на оръжие.
	— Не мисля, че става въпрос за подобно нещо — поклати глава Стрикланд. — Мат едва ли щеше да е толкова уплашен.
	— Там е било и семейството му. Сигурно се е притеснявал за тях.
	— Може би — промълви тя.
	— Той даде ли ви някакво описание на този „агент под прикритие“, спомена ли име?
	— Не.
	— Срещал ли се е с него?
	— Да, но по-скоро случайно.
	— А какво е накарало този човек да му се довери?
	— Може би униформата.
	— Но ако е работил под прикритие, би трябвало да поддържа връзки с полицията. Защо да се обръща към непознат военен?
	— Нямам представа — призна Стрикланд. — Но знам, че Мат е бил замесен по някакъв начин и това го тревожеше.
	— Къде работите? — попита Пулър.
	— Аз съм анализатор в Министерството на отбраната.
	— Какво анализирате?
	— Близкия изток и граничните територии между Пакистан и Афганистан.
	— Били ли сте там?
	— Не — поклати глава тя. — Но знам, че вие сте били там, при това многократно.
	— Всичко е наред, Барбара — успокоително подхвърли Пулър. — Някои хора ги бива за анализатори, други — не.
	— А други хора умеят да се бият. Като вас.
	— Ще ми анализирате ли една ситуация?
	Тя го погледна учудено, но кимна.
	— Още в началото ме предупредиха, че това разследване ще бъде необичайно. Четири трупа в друг щат, единият от които на полковник от АВР. При подобни обстоятелства е нормално да се включи тежката артилерия — голям екип от ОКР, криминолози и експерти от Армейската лаборатория. Но те изпратиха само мен. Имате ли представа защо?
	— Някаква намеса на АВР?
	— Генерал Карсън беше категорична, че убийството на Рейнолдс няма никаква връзка с работата му и в това отношение те били абсолютно спокойни. Но от кабинета на министъра на отбраната веднага се свързаха с лабораторията във Форт Гилъм. Очевидно са били на мнение, че инцидентът е далеч по-сериозен, отколкото твърдят в АВР. Защо според вас?
	— Защото някой високопоставен служител в АВР е споделил с тях, че нещата са сериозни и не бива да се разгласяват — каза Стрикланд.
	— И аз си помислих така. Преди малко, когато споменах името на генерал Карсън, вие се изчервихте…
	Сега Стрикланд видимо пребледня.
	— Не го приемайте лично — успокоително рече Пулър. — Просто съм свикнал да забелязвам тези неща. Разкажете ми нещо повече за тази дама.
	— Не я познавам толкова добре.
	— Но я познавате далеч по-добре от мен. Как мислите, дали Рейнолдс е споделил с нея онова, което е споделил с вас?
	— Мат беше дисциплиниран офицер.
	— Което означава, че е спазвал йерархията и вероятно й е разказал всичко. Тя пък може би е решила, че това е шанс за поредния й успех. Неочакван, но в замяна на това напълно достатъчен, за да й донесе още една звезда, ако се окаже, че става въпрос за националната сигурност. Вероятно ли е това, или лая под погрешното дърво?
	Стрикланд настръхна.
	— Джули Карсън е способна да мине и през трупа на майка си заради още една звезда на пагона! — отсече тя.
	— Страхотно амбициозна значи! — подхвърли Пулър. — Според вас тя препоръчва на Рейнолдс да прояви интерес към неизвестната фигура, която изпълнява задача под прикритие, просто защото надушва втората звезда. Но това води до ликвидиране не само на Рейнолдс, но и на цялото му семейство. В момента й пари под краката, защото, ако истината излезе наяве, вероятно ще се раздели и с единствената си звезда.
	— Длъжна е да прикрива всичко — кимна Стрикланд. — Затова ви е уверила, че работата на Мат няма нищо общо с убийството му — тоест, че не се е занимавал с нищо особено секретно.
	— Какво друго да ми каже? — сви рамене Пулър. — Но фактът, че е бил началник на Двайсет и трети отдел, е напълно достатъчен, да го превърне в мишена. Под негов надзор са се изработвали всекидневните доклади до председателя на обединените началник-щабове. Ако някой попита Карсън защо е постъпила по този начин, тя лесно ще се оправдае с правилата за секретност. На практика използва длъжността на Рейнолдс в АВР, за да мълчи пред мен, въпреки вероятността именно тя да е станала причина за смъртта му. Може би се надява, че всичко ще бъде погребано заедно с него и тя ще се измъкне невредима. Обратният вариант е доста неприятен — със сигурност ще й се наложи да дава много обяснения, защото е прикрила нещо важно за сметка на евентуален скок в професионалната си кариера.
	— Ако всичко това е истина, значи я чакат сериозни неприятности — отвърна почти злорадо Стрикланд.
	— Моята задача е да разкрия убиеца, а не да провалям кариерата й — отбеляза Пулър. — Ако е прецакала нещо, вероятно ще си плати. Но моята цел е друга, разбирате ли?
	Злорадството на Стрикланд се стопи.
	— Какво мислите да правите?
	— Да проведа втори разговор с една дама с генералски пагони. Благодаря ви за помощта, Барбара.
	— Нали няма да й кажете, че аз… — пребледня още повече младата жена.
	— Не, бъдете спокойна.


	54

	— Какво търсите тук, по дяволите?
	Джули Карсън беше облечена с дънки и зелена армейска тениска без ръкави. Беше боса, със загорели ръце и добре оформени мускули. Пулър си помисли, че вероятно посещава фитнеса всеки ден, а в обедната почивка прави кратки кросове.
	Тя го гледаше от долу нагоре. Внушителната му фигура в униформа изпълваше рамката на вратата. С дебелите подметки беше над метър и деветдесет и пет.
	— Имам няколко допълнителни въпроса.
	— Как разбрахте къде живея?
	— Все пак съм военен следовател, а вие служите в армията. Все едно, че надничам в телефонния указател.
	— Това не ми харесва.
	— Приемам забележката. Няма ли да ме поканите?
	— Вече разговарях с вас.
	— Така е, но споменах, че имам допълнителни въпроси.
	— Заета съм.
	— А аз разследвам убийство. И то на ваш служител.
	Една врата в дъното на коридора се отвори и на площадката излязоха двама младежи, които им хвърлиха любопитни погледи.
	— Вътре ще е по-добре, госпожо генерал — отбеляза Пулър.
	Тя погледна към младата двойка, отстъпи крачка назад и затвори след него. Тръгнаха по дълъг коридор към вътрешността на апартамента, който се намираше само на една спирка с метрото от Пентагона. Жилището беше отлично, с маслени картини по стените и елегантно обзавеждане.
	— От тук ви е доста близо до службата — подхвърли Пулър.
	— Да — лаконично отвърна тя.
	Настаниха се в дневната. Карсън му посочи един фотьойл, а тя седна на двойно канапе срещу него.
	На една стена бяха окачени нейни снимки в компанията на висши офицери и известни политици. Вероятно всеки от тях имаше принос за блестящата й кариера. Пулър не беше забравил, че подобни снимки красяха и служебния й кабинет.
	— Хубаво място.
	— На мен ми харесва.
	— А пък аз все още живея като в колежа.
	— Съжалявам, но май е крайно време да пораснете! — каза тя.
	— Може би сте права.
	— Нямам представа какви допълнителни въпроси са ви хрумнали.
	— Базират се на нова информация.
	— Каква нова информация? — сбърчи вежди Карсън.
	— За полковник Рейнолдс — отвърна той, заковал поглед в лицето й.
	— Слушам ви. Или може би трябва да налучквам?
	Без да сваля очи от нея, Пулър разтвори бележника. Видя как очите й пробягаха по орденските му ленти. Изглеждаше впечатлена. Самият той не отдаваше голямо значение на разноцветните ленти и лъскавите парчета метал. Предпочиташе да помни акциите, заради които ги беше спечелил, но си даваше сметка, че когато отличията му впечатляват тези, които разпитва, те имат цената на злато.
	— Постигнали сте доста, Пулър — неохотно призна Карсън.
	— В момента искам да открия един убиец и нищо повече.
	— Страхувам се, че с мен само си губите времето.
	— Не мисля така.
	— В такъв случай започвайте, по дяволите! Имам си достатъчно друга работа. Вече ви споменах, че утре сутрин ме очаква брифинг.
	— Да ви призная, малко съм изненадан, че не сте на работното си място, за да го подготвите както трябва.
	— Това не ви влиза в работата! Търпението ми се изчерпва! Имайте предвид, че разполагам с отлични връзки в ОКР.
	— Сигурно — кимна той и погледна към една от снимките на стената, от която го гледаше неговият най-висш началник. — Убеден съм, че са по-добри от моите.
	— Тогава започвайте!
	— Разкажете ми всичко, което е споделил с вас полковник Рейнолдс, преди да замине за Западна Вирджиния. Най-вече за притесненията му.
	— Вече ви казах, че Рейнолдс не ми е споменавал нищо за Западна Вирджиния! — раздразнено отвърна тя.
	— Не съм забравил. Записал съм го в бележника си. Просто ви давам възможност да коригирате някои неща, преди да е станало късно.
	Размениха си свъсени погледи.
	— Подмятанията ви никак не ми харесват.
	— Аз пък не обичам да ме лъжат.
	— Това вече е прекалено!
	— Прекалено е да ми се подхвърля невярна информация, която затруднява усилията ми да открия убиеца на Рейнолдс.
	— Кой ви е казал, че изобщо разполагам с някаква информация?
	— Аз съм следовател. Работата ми е да разкривам разни неща.
	— Ако някой разпространява невярна информация за мен, аз имам пълното право да знам кой е той.
	— Ако е невярна — да, но не и ако е вярна.
	Карсън скръсти ръце и се облегна назад.
	Това не убягна от вниманието му. Допреди миг позата й беше агресивна — ръце на коленете, приведено напред тяло. Сякаш искаше час по-скоро да изяснят нещата и да се приключи с всичко. Но сега промяната беше видима.
	Очевидно отгатнала мислите му, Карсън подхвърли:
	— Аз съм участвала в преработването на Наръчника за техники на разпита, Пулър. Излишно е да си губите времето в опити да ме разгадаете.
	— Може би имате предвид разширяване и обогатяване на тези техники, госпожо?
	— Знаете не по-зле от мен, че армията се придържа към Женевската конвенция.
	— Така е, госпожо.
	Позата й видимо се промени и вече не го гледаше директно.
	Пулър реши, че е време да усили натиска.
	— Добър офицер ли беше Рейнолдс?
	— Да. Вече ви го казах.
	— А добрите офицери спазват служебната йерархия, нали така?
	— Да.
	— Добре. Но ако ви кажа, че Рейнолдс е споделил притесненията си с друг човек извън преките си началници, няма ли да си помислите, че преди това вече ги е споделил пред тях? Имам предвид вас. Той е безупречният подчинен, а вие сте прекият му началник с голямата звезда на пагона — както вече го изтъкнахте.
	Тя кръстоса крака и брадичката й увисна леко.
	— Не знам какво да ви кажа.
	— Знаете, разбира се. Истината ще бъде достатъчна.
	— За подобно изявление мога да ви издействам сериозно наказание.
	— Но няма да го направите.
	— Защо? Заради баща ви? Той отдавна няма нищо общо с армията, Пулър. Затова хич не се опитвайте да ме притискате с легендите, които все още се носят за него.
	— Нямам такива намерения.
	— Напротив, имате. Трябва да поработите още, за да постигнете онова, на което му казват „лице на покерджия“.
	— Всъщност аз си мислех за звездата на пагона ви — небрежно отвърна той, сякаш не беше чул последните й думи.
	Чертите й се изопнаха. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще го нападне. Но опитен следовател като Пулър нямаше как да не забележи първите признаци на страх.
	— Защо? — подхвърли тя. — Може би, за да я свалите от там? Не си правете труда. Заслужила съм си я.
	— Мисля си, че раменете ви са достатъчно широки да я носите, госпожо. И дори да прибавите още една към нея.
	Тази тактика явно я изненада. Тя смени позата и се приведе напред, насочила поглед към бележника в ръцете му.
	— Всичко казано тук ще влезе в доклада ми като част от официалната ни среща в Пентагона — подхвърли той, безпогрешно отгатнал мислите й.
	— Да си призная, не очаквах, че обръщате такова внимание на нюансите, Пулър.
	— Повечето хора не очакват — кимна той.
	Тя сведе очи и пръстите й нервно се раздвижиха. Остана така известно време, после вдигна глава.
	— Да изпием по едно кафе, става ли? Имам нужда от малко чист въздух.
	— Аз черпя — надигна се той.
	— Не — поклати глава тя. — Мисля, че това трябва да бъде моя грижа.


	55

	В тази част на Арлингтън имаше стотици заведения. Пулър и Карсън подминаха няколко от тях, пълни с шумни тийнейджъри, въоръжени с лаптопи и смартфони. Избраха едно кафене, което беше малко встрани и вероятно затова беше празно. Оказа се, че те са единствените клиенти. Утринната влага се беше вдигнала и въздухът беше чист и свеж. Избраха си маса до един от отворените прозорци.
	Пулър отпи глътка горещо кафе, остави чашата и я погледна.
	Преди да напуснат апартамента, Карсън облече бяла блуза с дълъг ръкав и обу маратонки „Найки“. Около очите й имаше бръчки, може би малко по-дълбоки от бръчките на цивилните й връстнички. Това често се случваше с жените на ръководни постове, особено ако носеха оръжие. Русата й коса контрастираше добре на слънчевия й загар. Беше много привлекателна жена в отлична физическа форма и от поведението й личеше, че добре го съзнава. Пулър знаеше, че е на четирийсет и две и наистина се беше борила упорито за своята генералска звезда. Не изпитваше никакво желание да съсипе кариерата й. Всеки имаше право на една професионална грешка, помисли си той. Може би това щеше да бъде нейната.
	— Зелената униформа ви отива — отбеляза тя. — Някакъв специален повод?
	— Наложи се да отскоча до Военноморския клуб.
	Карсън кимна и отпи глътка кафе.
	— Мат ми позвъни преди около четири седмици — внезапно заяви тя, сякаш изведнъж беше решила да приключат по възможно най-бързия начин. Очите й бяха заковани в плота на масата.
	— И какво ви каза?
	— Бил се натъкнал на нещо. Точно тази дума използва: _натъкнал_. Не беше планирано. Не съм му възлагала никакви специални задачи. Знаех само, че пътува до там всеки уикенд, за да бъде със съпругата и децата си. Обаждането му беше неочаквано за мен.
	— Разбирам — кимна Пулър, отпи глътка от чашата си и я остави на масата.
	— Срещнал човек, който се бил забъркал в нещо. Поправка: човек, който _открил_ нещо.
	— Кой е човекът, какво е открил?
	— Не знам кой е.
	— Как Рейнолдс се е срещнал с него?
	— Мисля, че е станало случайно. Във всички случаи не е било планирано.
	— А знаете ли какво е открил?
	— Очевидно нещо голямо. Според Мат нещата били толкова сериозни, че изисквали намеса от наша страна.
	— А вие защо не я осигурихте?
	— Защото не разполагах с достатъчно информация — бързо отвърна тя. — Нямах желание да натискам спусъка на нещо, което можеше да гръмне в ръцете ми. Щеше да е странична мисия, извън моята юрисдикция. А и не мисля, че имаше нещо общо с армията. Не се чувствах в свои води, Пулър. Трябва да ме разберете. Нямах контрол върху информационния поток, нито възможност за проверка. Мат също. Той се беше доверил на хора, които не познаваше.
	— Въпреки това бихте могли да се обърнете към полицията. Или да го посъветвате той да го направи.
	— И какво щях да им кажа? От онова, което сподели Мат, разбрах, че не разполага с достатъчно сведения, а по-скоро се опира на инстинкта си.
	— Той подозираше ли, че въпросният човек работи под прикритие?
	— Под прикритие ли? — искрено се изненада тя. — Искате да кажете, че може да е бил полицай?
	— Понякога и цивилните решават да работят под прикритие.
	— Колко често? — скептично го изгледа тя.
	— Веднъж е достатъчно.
	— Добре, ясно. Но Мат не спомена за такова нещо.
	— А вие какво му наредихте да направи? Да изчака, за да види какво ще излезе? Хрумна ли ви, че този случай може по някакъв начин да помогне на кариерата ви? Извън основната ви работа, разбира се.
	— Въпросът ви е прекалено директен, но сте прав. После научих, че е мъртъв. Заедно с цялото си семейство, жена му, децата му… Всички. — Устните й се разкривиха, а ръката й затрепери толкова силно, че разля кафето.
	Пулър взе чашата й и я остави на масата, избърса пръстите й със салфетката и хвана свободната й ръка.
	— Не го изиграхте по най-добрия начин, госпожо — подхвърли той. — Понякога просто не се получава. Аз обаче съм абсолютно сигурен, че дори за миг не сте очаквали онова, което се случи с Рейнолдс.
	Тя го стрелна с поглед, после бързо извърна глава и използва още една салфетка, за да избърше очите си. Пулър търпеливо изчака да се успокои и отново да се обърне към него.
	— Моля за извинение, Пулър. Генералите нямат право да плачат.
	— Виждал съм мнозина от тях да го правят над телата на войниците си.
	— Имах предвид генералите от женски пол — вяло се усмихна тя.
	— Ясно. Как реагирахте, когато научихте за убийствата?
	— Честно казано, бях потресена. А когато се успокоих, се замислих върху евентуалните последици за мен. Не звучи много ласкаво, но това е истината.
	— Преценихте, че само по себе си убийството на началника на Двайсет и трети отдел ще предизвика достатъчно интерес, така ли? Били сте наясно, че ще започнат скрити маневри от страна на хора, които са много по-високо от вас в йерархията. И може би сте стигнали до решението да подхвърлите това-онова, докато следствието се води от един-единствен агент на ОКР — като всяко нормално разследване на убийство? Преценили сте къде ще бъдат насочени залозите.
	— Не съм сигурна, че планът ми е бил чак толкова детайлен. Но настина прецених, че ако не подам някаква навременна информация, на даден етап нещата могат да се обърнат срещу мен. И това постоянно ме измъчваше.
	— Разбирам. Но може би сте били много по-близо до истината, отколкото сте допускали. Казахте, че той се е натъкнал на онези неща случайно?
	— Да. Освен това Мат спомена, че може би става дума за националната сигурност. Наистина го каза, и то убедено. А аз нямаше как да проверя дали е така.
	— Ходили ли сте някога в Дрейк, Западна Вирджиния?
	Карсън поклати глава.
	— Не бих казал, че е гнездо на тероризма, ако изобщо говорим за подобно нещо.
	— Мога да ви кажа само онова, което научих от Мат.
	— Което е било достатъчно, за да го ликвидират.
	Докато Карсън мълчеше с нещастен вид, Пулър обмисли следващите си ходове.
	— Не се самобичувайте, госпожо — подхвърли той. — Положително сте искали да направите нещо за сигурността на страната.
	— Ще бъда откровена, Пулър — вдигна глава тя. — Поведението ми беше абсолютно егоистично и в резултат бяха убити четирима души.
	„Седем“, помисли си Пулър. „Убитите са седем.“
	— Добре. Нещо друго, което би могло да ми бъде от помощ?
	— Мат каза, че ако се случи нещо, то ще е много скоро.
	— Много скоро, защото са се страхували да не бъдат разкрити, или много скоро, защото е дошло време за изпълнението на плана?
	— Вероятно и двете, щом са стигнали до решението да ликвидират Мат и семейството му.
	— Учуден съм, че не ви е предоставил повече подробности.
	— Сигурен ли сте, че не е оставил някакви скрити улики? — вдигна глава тя.
	— Не открихме такива. Но имаме подозрения, че може би става въпрос за някакви почвени проби.
	— Почвени проби? — изгледа го недоумяващо тя.
	— Да. Съществува вероятност убийците да са се върнали именно за тях, защото са били важни. Това говори ли ви нещо?
	— Ами… не знам. Той спомена, че последиците от това нещо могат да стигнат далеч.
	— Но без да уточнява колко далеч?
	— Не. Сега съжалявам, че не го притиснах за повече подробности. Разбира се, изобщо не съм подозирала, че ще се стигне до подобна трагедия. Но все пак трябваше да го направя. Армията ни учи да се възползваме от всеки шанс.
	— Хора сме, грешим — каза Пулър.
	— Но армията изисква от нас да бъдем безупречни — остро отвърна тя.
	— Не, тя изисква от нас просто да бъдем по-добри от противника.
	Карсън отново погледна бележника в ръцете му.
	— Е, какво ще пише в доклада ви?
	— Ще пише, че сте били отзивчива и сте ми предоставили изключителна ценна информация.
	— Задължена съм ви, Пулър. Съжалявам, че не ви прецених правилно.
	— Напротив, преценихте ме абсолютно точно, но не се прицелихте добре.
	— Обадете се, когато всичко това приключи, за да изпием по едно питие.
	— Може би — кимна той и затвори бележника си.
	На път за колата погледна часовника си. Трябваше да свърши още една работа, след което можеше да хване полет за Западна Вирджиния.
	После вдигна глава и установи, че това едва ли ще се случи.
	Беше обкръжен от четирима мъже.


	56

	— Джон Пулър?
	Мъжете се бяха появили в подземния гараж, на няколко метра от колата му. Той не пропусна да забележи двата черни джипа, които бяха спрели наблизо с работещи двигатели.
	— Какво иска от мен Министерството за вътрешна сигурност?
	Водач на групата беше дребен, но жилав мъж с тъмна къдрава коса и прорязано от бръчки чело.
	— Откъде знаете, че сме от МВС? — попита той.
	— Колегата ви носи ЗИГ девет — отвърна Пулър и посочи единия от мъжете. — Този до него е въоръжен със ЗИГ четирийсети калибър. МВС е от малкото институции, които позволяват служителите им да носят различен вид оръжия. Друго доказателство е стикерът за паркинга на Министерството, който е залепен на една от колите ви.
	Човекът се озърна с усмивка.
	— Добро око. Нужно ли е да ви показваме документите си?
	— Да. И аз ще ви покажа своите. Работя като следовател в ОКР.
	— Знам това.
	— Знам, че знаете.
	— Налага се да дойдете с нас.
	— Къде и защо?
	— Други хора ще ви обяснят защо. А къде — съвсем наблизо.
	— Имам ли избор?
	— Боя се, че не.
	— Ами тогава да вървим — сви рамене Пулър.


	Пътуването продължи десет минути. Влязоха в друг покрит паркинг, спуснаха се две нива под земята, слязоха от джиповете и взеха асансьора за петия етаж. Поведоха го по коридор със затворени врати. Нищо не сочеше, че се намират в държавно учреждение, но това беше нормално. На пръв поглед офисите на МВС в цялата страна бяха съвсем обикновени, но това не можеше да заблуди човек, който знае къде да гледа. Пътеките по коридорите и стените бяха боядисани в бежово, а вратите бяха метални. Пулър знаеше, че държавата харчи купища пари за своите специализирани учреждения, но нищожна част от тях отиваха за доброто им обзавеждане.
	Въведоха го в стая с малка маса, затвориха вратата и я заключиха отвън. Вътрешният му часовник отброи пет минути, но нищо не се случи. Вратата се отвори в момента, в който започна да се пита дали не са го забравили.
	Мъжът беше надхвърлил петдесет. Поведението му издаваше дълъг опит в работа, която едва ли беше свързана с подреждане на бумаги и броене на кламери. Той седна на масата и разтвори папката, която държеше в ръце. Изминаха няколко дълги минути, преди да вдигне глава, за да регистрира присъствието на Пулър.
	— Искате ли нещо за пиене? — попита. — Предлагаме кафе и вода. Кафето е гадно, а водата е от чешмата. Миналата година решиха, че „Диър Парк“ е прекалено скъпа за нас. Направо са полудели на тема бюджетни съкращения. Очаквам всеки момент да ни вземат и оръжието.
	— Не, благодаря — отвърна Пулър и погледна папката. — Всичко това за мен ли е?
	— Всъщност не — отвърна мъжът, почука с пръст по корицата и протегна ръка. — Казвам се Джо Мейсън.
	— Джон Пулър.
	— Това вече го знам — кимна Мейсън. — Как вървят нещата в Западна Вирджиния?
	— Предполагах, че на това дължа честта — отвърна с лека въздишка Пулър. — Нещата не вървят особено добре, но предполагам, че вие вече сте информиран.
	— Ако искате, можете да се обадите на своя началник. Дон Уайт е свестен човек.
	— Да, искам.
	— Ами тогава направете го — кимна Мейсън, измъкна телефона си и му го подаде. — По-добре да приключим с формалностите още сега, за да имаме време за истински важните неща.
	Пулър набра номера. Дон Уайт му даде кратки сведения за Джо Мейсън и го посъветва да му сътрудничи.
	Разговорът приключи. Пулър върна телефона и отново погледна папката.
	— Предполагам, че сега е мой ред да получа информация — каза той.
	— И аз мисля така, Пулър.
	— Взехте ли решение?
	— От събраните сведения за вас личи, че сте отличен служител. Истински патриот, упорит като булдог, който никога не изпуска това, което е захапал.
	Пулър го гледаше и мълчеше. Сега най-важното беше да мълчи и да слуша.
	— Там се създаде ситуация, Пулър — продължи Мейсън. — Звучи изтъркано, нали? Но лошото е, че нямаме представа за каква ситуация става въпрос. — Той вдигна очи от папката и го погледна. — Питам се дали ще можете да ни помогнете?
	— Това ли е причината за интереса на министъра? Защо тогава изпратиха само мен?
	— Министърът проявява интерес, защото ние проявяваме интерес. Засега вие сте единственият следовател на място, но по случая работят и други хора, и то не само от МВС.
	— АВР, доколкото ми е известно.
	— Не бих се съгласил с това мнение.
	— ФБР?
	— ФБР се занимава с всичко, независимо дали това ни харесва или не.
	— Добре, ясно — кимна Пулър. — Имате ситуация, но не знаете каква. Честно казано, винаги съм си мислил, че МВС се занимава с далеч по-важни неща.
	— Съгласен съм, но има и изключения.
	— Например?
	— Един разговор, прихванат от АНС преди два дни. Ще познаете ли откъде е проведен?
	— От Дрейк, Западна Вирджиния.
	— Точно така.
	— Мислех, че Агенцията за национална сигурност има право да подслушва само международни разговори, но не се занимава с разговорите, имейлите и есемесите на американските граждани.
	— В общи линии това е вярно.
	— За какво става въпрос в този разговор?
	— Преди всичко е бил проведен на език, който не се използва по места като Западна Вирджиния.
	Пулър изчака по-нататъшни обяснения, не ги получи и малко раздразнено попита:
	— Диалект от Ню Джърси… от Бронкс?
	— Опитайте още веднъж, по на изток…
	— Арабски?
	— Дари. Вероятно ви е известно, че това е един от основните езици, използвани в Афганистан.
	— Известно ми е — кимна Пулър. — Значи Афганистан. Превод?
	— Част от текста гласи: „Решителният час е близо“. Всички трябвало да бъдат готови да раздадат правосъдие.
	— А вие го тълкувате като предстоящо нападение срещу Съединените щати?
	— Затова ми плащат, Пулър. И за да предотвратявам подобни нападения.
	— С какво привлече вниманието ви този разговор? Хората постоянно дрънкат глупости, които не означават нищо. Включително и онези, които говорят на дари.
	— Разговорът е бил кодиран, и то не с някой от онези компютърни алгоритми, които се срещат навсякъде в интернет, а с професионален шифър. Моите хора твърдят, че той е бил създаден от КГБ по време на Студената война. Вече знаем, че талибаните го използват за контакти със своите спящи клетки в чужбина. Предполагам, че са се добрали до него отдавна, още по време на съветската окупация.
	— Талибани, които използват шифър на КГБ за разговор, проведен от Западна Вирджиния — обобщи Пулър. — Очевидно това е новост за вас. Но сте успели да го разбиете, така ли?
	— Очевидно. Иначе нямаше да седя тук, за да си бъбрим. По ирония на съдбата старите шифри отново излизат на мода, вероятно защото станахме много добри в разкодирането на компютърните програми. Заключението е, че трябва да сме нащрек и за тях.
	— Не съм видял нито един тюрбан в Дрейк — поклати глава Пулър. — Там има само горди американци със загорели вратове. Откъде сте сигурни, че планът ще бъде реализиран именно в Дрейк? Може би терористите само се крият там, а ударът ще бъде нанесен някъде другаде.
	— Детайлите от въпросния разговор сочат, че обектът за нападение е в Дрейк или околностите му.
	Пулър се облегна назад и се замисли.
	— Сещам се за една сграда с бетонен купол — промълви след известно време той. — Изоставен секретен обект, построен някъде през шейсетте. На практика той е единственото необикновено нещо в околността — разбира се, ако не броим няколко наскоро изстинали трупа.
	— Де да беше толкова лесно — промърмори Мейсън, извади снопче листа от папката и ги плъзна към него. — Направихме си труда да проверим какъв е бил този обект. Едва ли има нещо общо с нашия случай.
	Пулър набързо прегледа документите — секретни, но в степен, до която той имаше право на достъп. Бяха отпреди близо четирийсет години.
	— Значи там са се произвеждали компоненти за бомби? — вдигна вежди той.
	— Ключови компоненти, които не са били свързани с бойните глави — кимна Мейсън. — Бетонният купол е построен, защото част от използваните материали са били радиоактивни. По онова време Министерството на отбраната е разполагало с неограничени средства, а Агенцията за опазване на околната среда изобщо не е съществувала. Затова военните не са си направили труда да обезопасят обекта, а просто са го запечатали.
	— Вреден ли е?
	— От екологична гледна точка ли? Дявол знае. Може би. Но това не е наша грижа. Според доклада всички материали и оборудването са били изнесени. Едва ли някой ще тръгне да дупчи бетон с дебелина един метър, за да провери дали гайгеровият му брояч ще полудее.
	— Ами ако някой взриви бетонния похлупак с идеята да освободи радиацията, която може би се крие отдолу?
	— Едва ли, Пулър. За тази цел е нужна планина от експлозиви и участието на много хора, освен това никой не знае дали долу има нещо, което си струва усилията. Но да допуснем, че в Дрейк се появи радиоактивно замърсяване. Какво от това? На кого му пука? — Мейсън се облегна назад и поклати глава. — Не, отговорът се крие някъде другаде…
	— Ясно — кимна Пулър и плъзна листовете обратно. — Друго?
	— Разбрахме, че сте разговаряли с генерал Карсън.
	— Да. Тя прояви изключителна отзивчивост.
	— Рейнолдс е научил някаква тайна и затова са го убили. Знаел е, че там предстои да се случи нещо необичайно.
	— Това го разбрах съвсем наскоро. Но ако вие сте го научили по-отдавна, може би е трябвало да го споделите с мен.
	— Лично аз научих за съществуването на Дрейк едва след като разкодирахме разговора, а това се случи преди два дни. Вие със сигурност знаете повече.
	— Защото съм на място, за разлика от вас — кимна Пулър. — Оставили сте нещата в моите ръце и в ръцете на няколко местни ченгета. Разкодирали сте разговора преди два дни, тоест — съвсем скоро след убийствата. Следователно има някаква връзка между тях. Защо тогава не изпратихте екип на място?
	— На такива въпроси не се отговаря прямо.
	— Свикнал съм на това.
	— И аз така си помислих — усмихна се Мейсън. — Военната служба е доста по-сложна, отколкото изглежда.
	— В сравнение с многото други глупости военната служба изглежда съвсем проста. Да се научиш да стреляш, е въпрос на тренинг. Но никакъв тренинг не е в състояние да те подготви за задкулисните игри. — Пулър замълча за момент, после подхвърли: — Приличате на човек, който е служил в армията…
	— В морската пехота — кимна Мейсън. — Но в един момент напуснах, записах се в колеж и в крайна сметка отново служа на Чичо Сам. Разликата е, че нося костюм вместо униформа.
	— Имал съм много случаи, при които морски пехотинци са ми прикривали гърба.
	— Сигурен съм, че и вие сте правили същото за тях. Но да се върнем на въпроса: тук бяхме единодушни, че трябва да изчакаме развоя на събитията. Ако вкараме в действие тежката артилерия, положително ще ги подплашим.
	— Може би идеята не е чак толкова лоша — каза Пулър. — Особено ако тези хора планират втори Единайсети септември. Аз обаче не мога да разбера защо ще изберат място като Дрейк, след като вече са нанесли удар в сърцето на Голямата ябълка. Потенциалните щети ще бъдат несравнимо по-малко.
	— Точно това ни тревожи. Преценихме, че ако вкараме тежката артилерия в действие, противникът ще се разпръсне, а после ще се прегрупира и ще нанесе удар на друго, също така малко вероятно място. Но вече ще внимават какво говорят по телефона. Именно изборът на мястото ни безпокои, Пулър. Това не е традиционна мишена и няма никаква стойност като пример за подражание. Съвсем други са последиците, когато удариш летище, търговски център или железопътна гара, защото това неизбежно води до затваряне на съответните вериги в национален мащаб.
	— Но нищо подобно не се случва, когато бъде нападнато някое затънтено място.
	— Което означава, че те знаят нещо, което остава загадка за нас — каза Мейсън. — Това място е извън нашите тактически и стратегически разчети и по тази причина нямаме съответните разработки за него. В случая ние сме уплашените.
	— Една ваша стратегия обаче може да означава заплаха за живота на всички, които обитават Дрейк.
	— Да, това е напълно възможно.
	— Но понеже повечето от тях са обикновени хора, живеещи в нищета, това няма особено значение, така ли?
	— Не бих казал. Бедни или не, те си остават американски граждани.
	— Ами ако ставаше въпрос за Голямата ябълка или пък за Хюстън, Атланта, Вашингтон?
	— Всяка ситуация е различна, Пулър.
	— Колкото по-различни са, толкова повече си приличат — поклати глава Пулър.
	— Охо, боец-философ! Впечатлен съм. Но ако говорим сериозно, аз не искам да умират цивилни граждани. Разбира се, че щяхме да изкараме тежката артилерия, ако ставаше въпрос за Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис и най-вече Вашингтон.
	— Значи Дрейк ще бъде нещо като експеримент за промяна на тактиката в движение?
	— Дрейк е една нелоша възможност.
	— Добре. Рейнолдс е бил военен и това вероятно е било достатъчно, за да се превърне в мишена. Но какво ще кажете за Моли Битнър и Ерик Тредуел?
	— Просто са били съседи.
	— А възможно ли е някой от тях да се окаже човекът, на когото се е _натъкнал_ Рейнолдс? Цитирам генерал Карсън.
	— Какво ви кара да мислите така? — внимателно го погледна Мейсън.
	— Доколкото ми е известно, те не са ходили никъде, с изключение на старческия дом и болницата, която дори не е в Дрейк. Логично е да допуснем, че съседите са били единствените хора, с които са имали някакви контакти. Естествено, аз насочих вниманието си към онези от тях, които също са били убити.
	— Разбирам някъде биете и това ми харесва. На практика нямаме нищо конкретно срещу тях, но въпреки това идеята ви не е лишена от смисъл.
	— И така, какво искате от мен?
	— Да правите онова, което сте правили досега. Да ровите. Единствената промяна е, че вече няма да докладвате на прекия си началник, а на мен. Вие ще бъдете нашите очи и уши на терена, Пулър. — След тези думи Мейсън стана на крака и подхвърли: — Знам, че вече искате да си тръгвате…
	— Преди това възнамерявах да отскоча до дома на Рейнолдс във Феърфакс — каза Пулър.
	— Ние вече го проверихме, но не открихме нищо. Вашият началник може да го потвърди. Но ако въпреки това сте решили да видите всичко с очите си, моля, чувствайте се свободен да го направите.
	— Ще отида да огледам — без колебание отвърна Пулър.
	— Бях сигурен какво ще кажете. Ще имате пълен достъп. Можете да тръгнете веднага.
	— Благодаря.
	— А сега, след като приключихме с предварителните уточнения, бих искал да чуя подробностите около разследването — рече Мейсън.
	Пулър му предложи съкратената версия. Агентът трепна в мига, в който му спомена за вероятния видеозапис от ликвидирането на семейство Рейнолдс.
	— Това ми звучи злокобно — каза той.
	— Така е.
	Мейсън го прекъсна още веднъж, когато стигна до почвените проби.
	— Бих искал да видя заключенията — каза той.
	— Разбира се, сър.
	— Защо са им трябвали почвени проби?
	— Явно са били важни за тях.
	— Но не знаем откъде са взети, така ли?
	— Не.
	— Трябва да се върнете в Дрейк веднага след като приключите с дома на Рейнолдс. Бих ви осигурил специален самолет на МВС, но не зная кой ще ни наблюдава. В момента вярвам на доста ограничен кръг хора.
	— Няма проблем. Ще се върна, както дойдох.
	Тръгнаха по коридора.
	— Саманта Коул — подхвърли в един момент Мейсън. — Актив или пасив?
	— Актив.
	— Добре е да го знам.
	— Какво ви е предчувствието за всичко това?
	— Ужасно — отвърна Мейсън, гледайки право пред себе си. — Боя се, че ще е по-страшно от Единайсети септември.
	В следващия миг той свърна в някакво разклонение на коридора и изчезна.
	Пулър продължи да крачи напред.
	В момента това беше единствената възможна посока.


	57

	Пулър потегли направо към жилището на Рейнолдс във Феърфакс Сити, разположено в стар квартал със скромни къщи. По всяка вероятност полковникът беше прехвърлян във Вашингтон и обратно в провинцията поне няколко пъти по време на дългата си кариера. Много държавни служители изпитваха сериозни финансови затруднения поради факта, че нерядко им се бе налагало да продават домовете си на безценица, а после да купуват други на значително по-високи цени. Пулър нямаше представа за финансовото състояние на Рейнолдс, но стигна до заключението, че неслучайно е пожелал да се прехвърли в частния сектор като компенсация за ниската си заплата през всичките години в армията.
	Два часа по-късно Пулър вече седеше в дневната на празната къща и държеше в ръце голяма снимка на семейството. Както винаги той предпочиташе да се придържа към правилата на криминологичния оглед и да работи с ръкавици, въпреки че домът на Рейнолдс вече бе обработен от експертите на МВС.
	Хората на снимката изглеждаха щастливи, нормални… живи.
	Но вече не бяха такива. В стаята на момчето имаше комплект стикове за голф, а стаята на момичето беше облепена с плакати на плувци и тенисисти. Навсякъде се виждаха снимки на Матю и Стейси, направени в различни военни гарнизони или по време на ваканция, когато бяха отдадени на любимите им занимания — ветроходство, гмуркане и плуване в компанията на делфини. Децата бяха снимани на тенискортове и баскетболни игрища. Дъщерята в абитуриентска рокля, синът — като малък, гушнат от таткото във военна униформа. Израженията им бяха лесни за разгадаване.
	Таткото беше получил поредното назначение. Синът не беше доволен и се притискаше в него с отчаяна сила, сякаш за да го задържи колкото се може по-дълго.
	Пулър върна снимката на мястото й, излезе от къщата и заключи входната врата. Седна в колата и отправи поглед към дома, в който вече нямаше кой да живее. Разбира се, след известно време щяха да го обявят за продажба, вещите щяха да бъдат разпилени и семейство Рейнолдс щеше да остане да живее единствено в спомените на роднини и приятели.


	Той потегли към апартамента си, където напълни една голяма раница с чисти дрехи. Стигна там доста късно и прекара няколко минути в компанията на Дезо, обмисляйки за пореден път събитията от дългата вечер. Не пропусна да си запази място за първия сутрешен полет до Чарлстън, тъй като не успя да хване късния тази вечер.
	По всичко личеше, че Карсън е на път да се окаже по-права, отколкото беше допускала. Но едновременно с това и грешеше. Наистина се случваше нещо голямо, но тя и Рейнолдс съвсем не бяха единствените хора, които го знаеха. Беше убедена, че е допуснала фатална грешка, обръщайки се към властите, но на практика те бяха в течение на причините, довели до смъртта на Рейнолдс. А фактът, че беше избито цялото семейство, сочеше, че МВС едва ли ще е в състояние да му окаже помощ, в случай че се наложеше някой да му покрие гърба. Освен това те все още бяха в неведение по отношение на онзи подслушан разговор.
	Ръката му машинално галеше ушите на Дезо, докато той се питаше каква част от всичко това може да сподели със Сам Коул. Или беше по-добре да мълчи? Официално отговорът на този въпрос изглеждаше прост: малка част или най-добре никаква. Неофициално нещата изглеждаха далеч по-сложни. Той мразеше да държи хората в неведение за опасностите, които ги очакват. Но за това щеше да помисли по-късно, по време на краткия полет до Чарлстън и дългото шофиране до Дрейк.
	Погледна часовника си. Предстоеше му нещо, за което предварително се беше погрижил. Иначе нямаше как да стане.
	Набра номера. Свърза се последователно с няколко души, на които даде съответните обяснения. После в слушалката прозвуча познатият глас.
	— Бях изненадан, когато разбрах, че си организирал това обаждане — каза Робърт Пулър.
	— Исках непременно да поговорим.
	— На Източното крайбрежие трябва да е доста късно.
	— Да, късно е.
	— Разговорът със сигурност се подслушва — подхвърли брат му, после с дълбок баритон добави: — Ало, чува ли ме добре дежурният по слухтенето? Питам, защото, ако има смущения от технически характер, ние с брат ми възнамеряваме да обсъдим някои детайли, свързани с унищожението на света!
	— Престани, Боби! — бързо каза Пулър. — Могат да ни прекъснат!
	— Могат, но няма да го направят. Какъв друг избор имат?
	— Ходих да го видя.
	Това не беше никакъв код между тях. Просто бяха отвикнали да го наричат по име.
	— Е, как е той? — стана сериозен Робърт.
	— Не много добре. Нещата вървят към влошаване.
	— Продължава да халюцинира за звездите?
	— Да.
	— Иначе?
	— Здрав като бик. Като нищо ще изкара до сто.
	— Друго?
	— Има проблем.
	— С какво?
	— С обвиненията. Пак заради звездите.
	Изобщо не му пукаше, че някой ще разбере за кого говорят. Технически погледнато, разговорът им се смяташе за поверителен — разбира се, ако не засягаше конкретно теми, свързани с престъпления.
	— Предполагам за една от тях — рече Робърт.
	— Точно така.
	— Все още ли вярва в това? Оттогава са изминали години.
	— Не и за него.
	Ясно долови тежката въздишка на брат си.
	— Мислех да не ти казвам — добави Пулър.
	— Защото няма значение?
	— Нещо такова. Май наистина не трябваше да ти казвам.
	— Напротив, радвам се, че ми каза. — Робърт замълча за момент и смени темата: — Интересен ли е случаят, по който работиш?
	— И да, и не. Ще ми се да ти разкажа за него, но няма как.
	— Е, добре. Желая ти късмет. Бих се обзаложил, че ще спечелиш.
	Размениха си още няколко незначителни реплики и разговорът приключи. Заковал поглед в телефона, Пулър си представи как отвеждат брат му обратно в килията. Нямаше какво да прави, освен да чака едночасовата разходка на следващия ден. И следващото обаждане на брат си. Или следващата визита. Никаква възможност за контрол. Абсолютно нищо в сегашния му живот не зависеше от него.


	58

	Рано сутринта на другия ден самолетът излетя от „Дълес“ и започна да набира височина. Пулър изпи бутилка минерална вода и извърна глава към прозорчето. Остана в тази поза през по-голямата част на краткия полет. Погледна часовника си. 6:00 ч. През нощта беше направил опит да поспи, но този път дори армейският тренинг не му помогна да се избави от мислите си.
	След по-малко от час кацнаха в Чарлстън и той продължи с чакащото го на паркинга малибу. Пристигна в Дрейк навреме за закуска, звънна на Коул и се насочи към „Яслата“. Там изпи две големи чаши кафе и си поръча най-богатата закуска в менюто.
	— Гладен ли те държаха в столицата? — подхвърли Коул, след като им сервираха.
	Той наряза палачинката в чинията си и я покри с част от омлета.
	— За последен път май ядох вчера сутринта…
	Тя отпи глътка кафе и захапа препечена филийка.
	— Успешно ли беше пътуването?
	— Да. Имам да ти разказвам много неща, но не тук.
	— Важни ли са?
	— Иначе не бих ти губил времето. Нещо ново тук?
	— Изпратих съдебната заповед по факса — кимна тя и сложи на масата няколко листа хартия. — А това са резултатите от почвените проби.
	— И? — Пулър остави вилицата си.
	— Не съм научен работник — сви рамене тя.
	— Дай да погледна.
	Коул плъзна листовете по масата и каза:
	— Първите две страници съдържат юридически увъртания, които имат за цел да им покрият задниците, ако докладът им се окаже погрешен и резултатите от него попаднат в съда.
	— Много успокоително — промърмори Пулър, прелисти на трета страница и се зачете.
	— Аз също не разбирам нищо от наименования като апатит, марказит, галенит, сфалерит и още куп непонятни термини — подхвърли след известно време той. — Но със сигурност имам представа какво е уран.
	— Не бързай да се правиш на всезнайко — веднага го попари Коул. — В петдесет и три от всичките петдесет и пет окръга на Западна Вирджиния има залежи от въглища, а там, където има въглища, има и уран. Нивата на радиоактивност обаче са незначителни. Хората вдишват уранови частици с години, но въпреки това се чувстват добре. Референтните данни в доклада сочат, че радиоактивният фон около находищата има естествен произход и е в границите на нормалното.
	— Сигурна ли си? Нали току-що заяви, че не си научен работник?
	— Сигурна съм дотолкова, доколкото знам, че въглищата имат органичен произход, а това означава, че не могат да бъдат причислени към групата на минералите, въпреки тяхното присъствие в химическия им състав.
	— Май всеки жител на Западна Вирджиния е запознат с тези неща — отбеляза Пулър.
	— Не всеки, но повечето. Какво друго очакваш от щат, в който основният минерал е буцата битум?
	Той прелисти страниците.
	— Знаем ли откъде са взети тези проби?
	— Там е работата, че не. Докладът мълчи по въпроса, а те могат да бъдат отвсякъде. Явно са преценили, че Рейнолдс не може да определи откъде е взел почвата, която е изпратил за анализ.
	— Трябва да приемем, че е някъде в околностите на Дрейк, тъй като не е имал навик да си прави екскурзии из района.
	Коул смачка пакетче захар и по масата се посипаха ситни кристалчета. Тя побърза да ги събере с длан и да ги изсипе в чинийката си.
	— Допускаш ли, че Рейнолдс е работил върху нещо, което не е свързано с Дрейк? — попита тя. — Може би става въпрос за проби, взети от окръг Колумбия.
	— Едва ли — поклати глава Пулър. — Особено след онова, което научих във Вашингтон.
	— Ами тогава приключвай със закуската и да се махаме от тук, за да можем да поговорим.
	— Добре, но ще се отбием и в участъка. Трябва ми факс, за да изпратя този доклад на едно-две места.
	Платиха сметката и се качиха в патрулката на Коул. Отбиха се в участъка и Пулър изпрати доклада за почвените проби до Джо Мейсън във Вашингтон и до Кристен Крейг в Армейската криминологична лаборатория.
	Когато отново седнаха в патрулката, Коул извърна глава към него. Беше с униформа и кобурът затрудняваше движенията й.
	— Хайде, Пулър, време е да изплюеш камъчето — обяви тя. — И гледай да не пропуснеш нещо.
	— Разполагаш ли с право на достъп до секретни материали? — попита той.
	— Вече знаеш, че не — сопнато отвърна тя. — Имах ограничено право на такъв достъп, докато бях в щатската полиция, но то едва ли ще задоволи твоите приятели на федерално ниво.
	— Ще го имам предвид — кимна Пулър. — По принцип всичко, с което разполагам, попада в графата поверителна информация, а това означава, че ако го споделя с теб, със сигурност ще ми изпържат задника.
	— Ще го имам предвид — имитира го Коул. — Но трябва да знаеш, че няма да кажа на никого.
	— Дики Строс и дебелото му приятелче бяха в „Яслата“ и не сваляха очи от нас — каза Пулър, извръщайки глава към заведението.
	— Заедно с половината население на Дрейк — добави Коул.
	— Все още не сме проверили евентуалните му връзки с Тредуел.
	— Така е. Но в момента най-важното е да поговорим.
	— В такъв случай потегляй. Предпочитам да съм в движение по време на онова, което възнамерявам да ти кажа. Карай на изток.
	— Защо?
	— Защото, след като чуеш всичко, най-вероятно ще пожелаеш да караш неспирно чак до океана.


	59

	Трябваше му почти час, за да информира Коул за повечето от нещата, които се бяха случили във Вашингтон. Съобщи й за интереса на МВС, но не й каза за вероятността Дрейк да е мишена на евентуална терористична клетка, която действа в района. Не го направи, защото постът й я задължаваше да обяви тревога в окръга, а това щеше да ликвидира шансовете на Мейсън да закове онези типове, които общуваха помежду си на кодиран дари.
	Но в интерес на истината беше доста изкушен да й каже.
	— Нямаше да е зле, ако бях информирана за тези неща по-рано — въздъхна Коул. — Онези във Вашингтон винаги ли прибягват до подобни игри?
	— За тях не са игри, а по-скоро раздвоение. И на всичкото отгоре не знаят на кого да вярват.
	— Няма да издържа и пет секунди в подобна ситуация — поклати глава тя. — Никак не ме бива в колективните игри.
	— Може би ще откриеш, че не е така.
	— Изключено. По-скоро ще гръмна някого. А сега накъде?
	— Към местопрестъплението. Искам да проверя нещо, което ми хрумна по време на обратния полет.


	Пристигнаха точно в момента, в който Лан Мънро излизаше от къщата на Халвърсън. На колана му се поклащаше комплект за събиране на веществени доказателства.
	— Добре дошъл, Пулър — широко се усмихна той и тръгна към него с протегната ръка. — Радвам се да видя, че във Вашингтон все пак не са те изяли жив.
	Пулър се обърна към Коул.
	— Винаги ли сте толкова дискретни с информацията? — тихо попита той.
	— Приключи ли тук? — подхвърли Коул на Мънро. Явно се чувстваше неловко от въпроса.
	— Да — кимна младежът и натовари оборудването си в колата. — Можем да отменим карантината.
	Пулър насочи вниманието си към патрулката пред къщата. Зад волана седеше един от полицаите на име Дуейн, който нервно изхвърли фаса си през отворения прозорец.
	— Нямат право да пушат по време на дежурство, но Дуейн се опитва да ги откаже — започна да обяснява Коул. — Аз най-добре знам какво му е в момента…
	Пулър изведнъж тръгна напред и тя остави изречението си недовършено.
	— Хей! Къде тръгна?
	Пулър отмина дома на Халвърсън и се качи на задната веранда на съседната къща. Беше скована от дебели греди, отдавна изгубили цвят от слънцето и вятъра. На няколко метра по-нататък започваше гората.
	— Какво правиш? — попита Коул, изправяйки се до него.
	— Получих просветление.
	— Това ли е идеята, която ти хрумна в самолета?
	— Не, тази ми хрумна едва преди пет секунди.
	Той огледа солидния стъклен пепелник на верандата, който почти преливаше от фасове. Недоумяваше защо не го беше забелязал по-рано.
	— Кой живее тук?
	— Една възрастна двойка, мисля, че се казват Джордж и Ронда Дъгет. Разговарях с тях, преди да отцепим района.
	— Кой от тях е пушач?
	— Той. Пепелникът е навън, защото жена му не дава да пуши в къщата. Какво е толкова странно? Нима искаш да се превърнеш в отмъстителя, който трябва да накаже всички гадни пушачи като мен?
	— Не. Направи ми впечатление, че пепелникът е на верандата, която гледа към гората.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Коул.
	— Колко годишен е мистър Дъгет?
	— О, наближава осемдесет. С доста разклатено здраве. Наднормено тегло, нездрав цвят на лицето. По време на разговора спомена за някакви проблеми с бъбреците. Говореше само за болести — като повечето възрастни хора, които нямат с какво друго да си запълват живота.
	— Става посред нощ да се изпикае, но нищо не се получава — промълви някак отнесено Пулър. — Това го ядосва. Не може да спи и решава да изпуши една цигара на верандата, докато все още е хладно.
	— Вероятно. На мен ми каза, че през деня често влиза в колата си, пали мотора и пуска климатика, за да пуши при поносима температура. Но какво от това?
	— Дали са си вкъщи в момента?
	— Колата им е на алеята, а те нямат друга.
	— Ела да проверим дали идеята ми ще издържи.


	60

	Пулър пъргаво изкачи стъпалата на предната веранда и почука на вратата. Коул беше на крачка зад него. Четири секунди по-късно на прага се появи нисичкият Джордж Дъгет. Блед и подпухнал, с треперещи колене и превит гръб, старецът, изглежда, наистина имаше многобройни здравословни проблеми и болежки.
	— О, сержант Коул! — възкликна Дъгет. — Може би имате още въпроси?
	В гласа му се долови радостното оживление на човек, който отдавна е в плен на монотонния живот и предпочита да участва дори в разследване на убийство, вместо да си пуши в колата и да чака края на дните си.
	— Мистър Дъгет, казвам се Джон Пулър и съм от Отдела за криминални разследвания към армията — представи се Пулър. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?
	Показването на служебната карта усили оживлението на стареца.
	— Нямам, разбира се. — Гласът му прозвуча като скърцане на подметки върху ситен чакъл. Миг след това се задави от дълбока кашлица. — Проклетата алергия, извинете — промърмори той, издуха носа си в топката книжни салфетки, които стискаше в ръка, а после им махна да влизат.
	Последваха го в малък коридор, от който се влизаше в мизерна стаичка. Шперплатовата облицовка на стените беше покрита с тъмни петна, а обзавеждането изглеждаше най-малко на четирийсет години. Килимът на пода беше съвсем протрит, а лакът на мебелите се беше олющил напълно. Настаниха се на столовете.
	— Аз също съм служил в армията, но това беше преди много време — каза Дъгет. — Бях в Корея, една прекрасна, но много студена страна. Бях много щастлив, когато се върнах.
	— Вярвам ви — кимна Пулър.
	— Грижите ли се за здравето си, мистър Дъгет? — попита Коул.
	— Аз съм вече стар, дебел и пуша много — примирено се усмихна домакинът. — Иначе съм добре. Благодаря, че попитахте. — Очите му се спряха на Пулър. — А ти си истински мъж, синко. Ако те срещна на бойното поле, веднага ще вдигна ръце.
	— Сигурно е така, сър — кимна Пулър, който все още не беше решил как да проведе разпита. — Направи ми впечатление, че пушите на задната веранда.
	— Ами жената не обича да опушвам къщата.
	— А къде е тя? — попита Коул.
	— Още е в леглото. Артритът я измъчва най-много сутрин. Става чак по пладне, когато дойде време за обяд. Ако искате съвет от мен, изобщо не остарявайте.
	— Но алтернативата не е особено привлекателна, нали? — подхвърли Пулър, направи бързи изчисления наум и добави: — Забелязахте ли нещо необичайно в неделя вечерта? Чухте ли нещо, например изстрел?
	— Слухът ми хич го няма, синко. А в неделя вечерта бях гушнал порцелана, защото стомахът ми се разбунтува срещу вечерята, която приготви жената… Напоследък това ми се случва все по-често. Така и не стигнах до верандата. Вече го казах на тази млада дама, която ме разпитва в понеделник. А жената си спеше. Изобщо не се вълнуваше от мъките ми.
	— Ясно. А бяхте ли на верандата в понеделник през нощта?
	— Да. Напоследък ставам все по-рано, въпреки че си лягам късно. Няма смисъл да си губя времето в сън, тъй като рано или късно ще легна завинаги в сандъка. Най-приятно ми е призори. Има хладен ветрец, по тревата и дърветата виждам мънички капчици роса. Много е хубаво.
	— Да сте видели нещо необичайно в понеделник през нощта?
	Старецът натика салфетките в джоба си и енергично разтърка брадичката си. Сякаш искаше да я полира.
	— Видях теб — ухили се той и посочи Пулър, а след това се извърна към Коул. — А после и нея. Бяхте тръгнали на обиколка из гората. Технически погледнато, това се случи във вторник рано сутринта.
	— Издирвахме един човек. Стори ни се, че зърнахме някакъв мъж, който побягна бързо. Вие видяхте ли го?
	— О, да — кимна Дъгет. — Тичаше бързо. Явно добре познаваше пътеката, която минава отзад.
	— Но защо не ми го казахте, мистър Дъгет? — почти простена Коул.
	— Ама това се случи, след като ме разпитахте. Щях да дойда да ви кажа, ако знаех, че има някаква връзка с убийствата. — Старецът замълча за момент, после тихо попита: — А има ли?
	— Можете ли да опишете този човек? — пренебрегна въпроса му Пулър.
	— Със сигурност беше мъж. Висок, но не колкото теб, синко. С широки рамене и гола глава. Млад, ако се съди по начина, по който се движеше. На лунната светлина успях да забележа някакви белези по ръката му. Черни, като от изгорено.
	— Значи е бил по къс ръкав?
	— По-скоро с потник.
	— Имате добро зрение — похвали го Коул. — Особено предвид тъмнината и разстоянието.
	— Благодарение на лазера — отвърна Дъгет и вдигна показалец към очите си. — След операцията виждам добре на повече от двайсет метра. А онзи беше по-близо.
	— Местен ли беше според вас? — попита Коул.
	— Не мога да кажа. Вече споменах, че знаеше пътя. Струва ми се, че ще мога да го разпозная.
	— Кажи им и останалото, Джордж.
	В стаичката връхлетя инвалидна количка, на която седеше възрастна жена с розов пеньоар и подути крака, напъхани в прекалено тесни чехли. Пулър забеляза, че на главата й има къса сива перука. Жената тежеше поне сто килограма и изглеждаше точно толкова болнава, колкото и съпругът й. Артритът обаче не й пречеше да управлява количката, която след две-три умели маневри спря на сантиметри от стола на Пулър.
	— Аз съм Ронда, по-добрата му половинка — представи се тя.
	— Джон Пулър, следовател — отвърна той и любопитно добави: — Споменахте „останалото“. Какво имате предвид?
	Джордж Дъгет прочисти гърлото си и хвърли недоволен поглед към жена си.
	— Други неща, които видях — промърмори той.
	— _Видяхме_ — поправи го тя и дари Пулър с тържествуваща усмивка. — Аз бях на прозореца.
	— Защо? — попита Коул.
	— Защото съпругът ми има навик да заспива, докато дими с раковите си клечки! Аз обаче не го изпускам от очи, защото като нищо може да се подпали.
	— Никога не съм се подпалвал — с достойнство възрази Дъгет.
	— Само защото вече петдесет и шест години се радваш на грижите на любяща съпруга! — отсече Ронда.
	— А какво видяхте? — попита Пулър.
	— Нищо особено — нервно отвърна Джордж.
	— Напротив — изсумтя Ронда и се обърна към Коул. — Видяхме онзи полицай, дето го убиха.
	— Лари Уелман? — разшириха се очите на Коул. — Какво правеше?
	— Обикаляше около къщата и я оглеждаше.
	— Това му е работата. Беше дежурен.
	— Видяхте ли го да влиза вътре? — попита Пулър.
	— Не.
	— Сам ли беше?
	Ронда кимна.
	— Колко беше часът? — обади се Коул.
	— Някъде между дванайсет и половина и един. Джордж беше изпушил четири от своите ракови клечки, а когато пуши, той никога не бърза.
	— Престани да ги наричаш ракови клечки! — сопна й се Дъгет.
	— О, моля за извинение, докачливко. Е, добре, нека кажем, че Джордж беше изпушил четири пирона от ковчега си. Това означава, че часът е бил някъде около един след полунощ.
	— Търпял съм я цели петдесет и шест години, представяте ли си? — изръмжа Дъгет. — Цяло чудо е, че не съм я убил!
	— Продължавайте, госпожо — рече Пулър.
	— Джордж ще продължи, защото след това ми се наложи да отида до тоалетната.
	— Чакайте малко — обади се Коул. — Уелман не ви ли забеляза, докато пушехте на верандата?
	— Бях се излегнал на пейката — поклати глава Джордж. — А задната веранда гледа към къщата на Халвърсън.
	— Как тогава изобщо сте видели каквото и да било? — бързо попита Пулър.
	— Надничах през страничната облегалка, но без да ставам. Никой не можеше да ме види. Освен това вече бях изгасил цигарата.
	— Добре, Уелман е правил своите обиколки. Какво стана после?
	— После трябва да съм заспал — сви рамене старецът.
	— Ето, виждаш ли? — злорадо се обади Ронда. — Спокойно си могъл да се подпалиш, докато съм била в тоалетната! Чиста проба безплатна кремация!
	— Току-що казах, че бях изпушил цигарата си! — извика Джордж. — Но на теб много ти се иска да се подпаля, нали? Така ще можеш да проиграеш парите за погребението ми в любимото си казино!
	— Моля да се съсредоточите върху онова, което сте видели, мистър Дъгет! — нетърпеливо каза Коул.
	— Какво? А, да. Когато се събудих, видях оня с голата глава да излиза от къщата и да хуква към гората. После чух отвън да спира кола. Трябва да беше някъде около четири и половина. Помня, защото си погледнах часовника.
	— Това съм бил аз — рече Пулър. — Пристигнах горе-долу по това време, обадих се на сержант Коул и влязох в къщата. Вътре открих мъртвия Уелман, а малко след това се появи и тя. — Той се извърна към Коул и добави: — Тогава видях мъж, който тичаше към гората и излязох навън, ти пристигна и двамата тръгнахме да го преследваме.
	— Значи гологлавият се е мотаел наоколо, докато си бил в къщата — отбеляза Коул.
	— Така е станало — обади се Джордж. — Аз го видях как хуква към гората, а малко след това чух как задната врата се отвори и ти излезе навън. Не видях накъде тръгна след това.
	— Скрих се зад колата, паркирана на алеята — поясни Пулър.
	— Но колата на Лари беше изчезнала — поклати глава Коул. — Как е станало това? Кой го е направил? — Обърна се към възрастната двойка и попита: — Някой от вас да е забелязал нещо?
	И двамата поклатиха глави.
	— Трябва да е станало, докато съм спял — рече Джордж.
	— А аз се забавих доста време в тоалетната — добави Ронда. — Когато човек остарее, някои неща стават по-бавно.
	— Нека уточним времето — изгуби търпение Пулър. — Между дванайсет и половина и един след полунощ за последен път сте видели Уелман да обикаля района. После забелязвате гологлавия, който напуска къщата малко преди да дойда. Аз откривам тялото на Уелман някъде около пет сутринта, но той е бил убит около три часа по-рано към два след полунощ. Това трябва да е станало час след като сте го видели навън. Всичко това означава, че гологлавият вече е бил в къщата или е влязъл там, докато сте спели.
	— Тоест този човек е могъл да убие Лари и да избяга — добави Коул.
	— Но какво е станало с колата? — поклати глава Пулър. — Очевидно гологлавият не е избягал с нея. А ако той е убиецът, защо изобщо му е трябвало да се крие в гората? Защо просто не си е отишъл? Аз го забелязах само защото е продължавал да се мотае наоколо.
	— Голяма загадка — промърмори Джордж.
	— А когато се събудихте, забелязахте ли, че патрулката е изчезнала? — попита Пулър. — Чухте ли някой да пали мотора?
	— Нищо не съм чул — поклати глава старецът. — Явно съм спал дълбоко.
	— Искате ли кафе с маслени бисквити? — обади се Ронда.
	— За бога, Ронда! — направи гримаса Джордж. — Кой яде маслени бисквити рано сутринта?
	— Аз — простичко отвърна съпругата му.
	— Благодаря, вече закусихме — отвърна Пулър.
	— Дано сме ви били полезни — обади се Джордж.
	— Мислите ли, че сме в опасност? — попита с потрепващ глас Ронда, но веднага си пролича, че изпитва радостна възбуда от подобна перспектива.
	— Аз имам пищов! — гордо обяви Джордж.
	— Ама нямаш патрони — рече жена му. — А и да имаше, не си стрелял от години. Има голяма вероятност да гръмнеш себе си вместо някой друг.
	Коул и Пулър оставиха възрастното семейство да обсъди този въпрос и се върнаха при патрулката.
	— И сега какво? — попита Коул.
	— Трябва да открием гологлавия.
	— Имаш ли някакви идеи?
	— Имам.


	61

	Коул изведнъж намали скоростта и патрулката почти спря. Пулър проследи погледа й.
	— Охо, Роджър Трент отново е сред нас — каза той.
	Малко по-напред беше спрял черен кадилак ескалейд със златни лайстни. Двигателят работеше, а зад кормилото седеше мъж, когото Пулър виждаше за пръв път. Огледа го внимателно и бързо си направи заключения.
	Облечен в доста измачкан костюм, Роджър Трент беше отворил задната врата на колата и се готвеше да се качи.
	— Май току-що е слязъл от самолета — рече Пулър. — Да идем да поговорим с него.
	Коул спря редом с кадилака, а той свали страничното стъкло и подвикна:
	— Хей, Роджър, имаш ли време за чаша кафе?
	Трент го изгледа намръщено.
	— Току-що пих — отвърна той.
	— Трябва да обсъдим нещо. Няма да отнеме много време.
	— За заплахите срещу мен ли?
	— Да.
	— Давам ви десет минути — каза Трент и тръгна обратно към „Яслата“.
	Заведението беше три-четвърти пълно. Почти всички посетители хвърляха нервни погледи към масата им.
	— Често ли идваш тук? — попита Пулър. — Чух, че това място е твоя собственост.
	— И какво от това? Почти всичко в Дрейк е моя собственост.
	Пулър огледа измачкания му костюм.
	— Май току-що се връщаш, а?
	— Да. Но пак ще ти задам същия въпрос: какво от това? — Трент спря гневен поглед върху лицето на Коул. — Нали щяхме да говорим за заплахите срещу мен?
	— Работим по въпроса, Роджър.
	— Аха, работите значи. Може би трябва да се завъртиш по-близичко до дома ми, като последния път.
	— Не мисля, че заплахите идват от там, Роджър. Искам да знаеш това.
	— Според мен не си достатъчно обективна, за да прецениш това.
	— Убийството на Моли Битнър е свързано с работата й при теб, Роджър — обади се Пулър.
	Коул му хвърли остър поглед, но Трент не го забеляза, защото се беше втренчил в лицето му.
	— Какво те кара да мислиш така?
	— Докладите за почвените проби.
	— Не знам за какво говориш. Какви доклади?
	— Обикновени. От онези, които се изискват за екологична оценка.
	— Все още нищо не разбирам.
	— Известно ли ти е, че Дики Строс и Ерик Тредуел са били близки приятели?
	— Не.
	— Имат едни и същи татуировки на ръцете. Дики призна, че е копирал своята от тази на Ерик.
	— Какво общо има с мен всичко това?
	— Не съм сигурен, Роджър — въздъхна Пулър и отпи глътка кафе. — Как беше в Ню Йорк?
	— Откъде знаеш, че съм бил в Ню Йорк? — стреснато го погледна Трент.
	— От Бил Строс. Не каза защо конкретно, но спомена, че компанията ти е много печеливша и постоянно търси възможности за нови инвестиции.
	Трент извърна глава, а Пулър забеляза как лявата му ръка едва забележимо потрепва.
	— Всички се нуждаят от енергия — подхвърли той.
	— Точно така — кимна Трент. — Приключихме ли? Явно нямате полезна информация за мен.
	— Вероятно е така — каза Пулър, без да обръща внимание на косия поглед на Коул. — Изглеждаш доста уморен, може би наистина имаш нужда от един здрав сън.
	— Благодаря за загрижеността! — остро отвърна Трент.
	Пулър се изправи заедно с него и му каза тихо:
	— На твое място бих приел много по-сериозно заплахите, Роджър. Но не поради причината, за която си мислиш.
	Лицето на Трент стана една идея по-бледо. Без да каже нито дума, той се обърна и напусна заведението. Няколко минути по-късно кадилакът изрева и потегли.
	Коул и Пулър излязоха на тротоара.
	— За какво беше всичко това? — попита тя.
	— Този човек е уплашен. Причините са както лични, така и служебни. Защо според теб? Той притежава целия град. Голяма риба в плитки води.
	— Не те разбирам — промърмори Коул.
	— Голяма риба в плитки води — повтори Пулър.
	— Искаш да кажеш, че в града има и по-голяма риба? — сепнато попита Коул.
	— Възможно е.
	— Кой?
	— Трябва да открием гологлавия.
	— Как? Спомена, че имаш идея.
	— Ще ти го кажа по друг начин: трябва да открием Дики Строс.
	— Мислиш, че той е онзи, когото Дъгет е видял да бяга от къщата?
	— Описанието съвпада. Следи от изгорено по ръката? Според мен старецът е видял татуировката му. Ако не е бил Дики, значи е бил някой от бандата му, който има същата татуировка.
	— В Дрейк няма организирани банди, Пулър.
	— По-скоро на теб не ти е известно да има такива — поправи я той.
	— Но какво е търсил в къщата Дики Строс? Ако действително е бил там, значи той е убил Лари Уелман. Но защо би го направил?
	— Това не е задължително.
	— Какво искаш да кажеш? Двамата са били заедно в къщата, в която Лари намира смъртта си. Не се е самообесил, следователно някой го е убил.
	— Съгласен съм.
	— Та какво искаш да кажеш?
	— Вместо да спорим, по-добре да открием Дики. Имаш ли представа къде може да е?
	— Да — кимна тя и включи на скорост.
	— Къде?
	— Ще разбереш, когато стигнем. Мога да крия картите си не по-зле от теб.


	62

	Пулър огледа бетонния купол, покрай който минаваха.
	— Може би трябва да го превърнете в една от туристическите атракции на Дрейк — подметна той.
	— Да бе, как не. Плащаш долар, за да зяпаш бетон.
	Коул завъртя волана и навлезе в една от уличките на изоставения квартал, приютявал някога работниците от близкия обект. Повечето от къщите бяха паянтови и готови да рухнат всеки момент, но имаше и такива, които хората бяха ремонтирали, за да ги направят обитаеми. Тя посочи една сграда в дъното на улицата, която беше доста по-голяма от околните.
	— Ето къде те водя.
	Пулър огледа масивната двойна порта с червена поолющена боя. После изведнъж се досети.
	— Това е пожарната, нали?
	— Било е пожарна. От по-възрастните съм чувала, че са я затворили малко след построяването на бетонния купол.
	— А за какво се използва днес?
	Отговорът дойде от колективното боботене на мощни мотори.
	— Клуб на почитателите на „Харли Дейвидсън“ — отвърна Коул. — В него членува и Дики Строс. Нарича се „Ксанаду“. Според мен клубът е нещо полезно, защото все пак помага на младежите да не вършат глупости.
	— И Тредуел ли е членувал в него? Той също имаше харли. От тук ли тръгва модата на татуировките по целите ръце?
	— Не знам за татуировките. Освен това не всички членове имат такива.
	— Би било добре да знаем дали Дики и Тредуел са членували в един и същ клуб.
	— Все пак току-що разбрахме, че Дики може да е гологлавият, избягал от къщата на Халвърсън. Допреди това нямах никакви причини да го подозирам.
	— Може би бандата рокери има нещо общо със смъртта на Тредуел — отбеляза Пулър.
	— Това е мотоклуб, а не банда. Повечето членове са възрастни хора, които имат семейства и редовно си плащат сметките.
	Колата спря пред входа и двамата слязоха. През отворената врата се виждаше стара пожарна кола с изгнили гуми, а на няколко метра зад нея проблясваше пожарникарската тръба за излизане под тревога. По стените бяха монтирани дървени шкафчета, а пред тях се виждаха купчини стари пожарникарски униформи.
	По-навътре бяха паркирани половин дузина редки модели харли. Пулър преброи общо пет човека, двама от които форсираха моторите си, а останалите поправяха нещо по своите.
	— Защо тези хора не работят? — попита той.
	— Вероятно защото не могат да си намерят работа.
	— И затова просто си седят тук и човъркат скъпите си играчки?
	— Много от тези мотори са над двайсетгодишни, Пулър. Никой не ги смята за луксозни играчки. Познавам повечето от тези хора. Всички са прилежни и работливи, но какво да правят, като няма работа? Официалната безработица в общината е почти двайсет процента. Някои хора продължават да търсят, а други просто са се отказали.
	— Тук ли държат моторите си?
	— Понякога. Защо питаш?
	— Ти каза, че наоколо живеят скитници.
	— Така е, но никой не пипа моторите.
	— Защо?
	— Защото членовете на клуба им помагат.
	— По какъв начин?
	— Носят им храна и одеяла, а понякога им намират и работа. Повечето от клуба имат професии — механици, водопроводчици, електротехници, дърводелци. Редовно обикалят къщите и безплатно поправят това-онова.
	— Самаряни, а?
	— В Дрейк се намират и такива.
	Излязоха на двора и поеха по напукания бетон. Неколцина от мъжете извърнаха глави към тях. Дики Строс се появи от някаква ниска сграда, видя ги и се закова на място. Държеше омазнен парцал.
	— Хей, Дики — подвикна Коул. — Ела насам да си поговорим.
	Дики се обърна и хукна към сградата.
	— Спри! — извика след него Коул. — Искаме само да поговорим.
	Пулър вече се беше насочил към вътрешността на гаража.
	Двама мъже, които работеха по моторите си, му препречиха пътя. И двамата бяха по-възрастни от него и много яки. Бяха завързали цветни кърпи на главите си и гледаха самоуверено. Имаха огромни ръце и набъбнали мускули — като хора, които си вадят хляба с тежък физически труд.
	— Отдръпнете се от пътя ми! — заповяда Пулър и им показа значката си. — Веднага!
	— Това е частна собственост — небрежно отвърна единият. — Покажи ми съдебна заповед.
	— Пуснете го да мине — обади се Коул.
	— Искам да говоря с него, нищо повече — каза Пулър.
	— А пък аз искам да ти видя заповедта — отсече онзи.
	— Този сграда е изоставена.
	— На такава ли ти прилича бе, лъскач? — изръмжа другият.
	Коул посегна към пистолета си, но в същия момент първият сложи ръка на рамото на Пулър и миг по-късно се просна по очи на циментовия под. От смаяното му изражение личеше, че няма представа как се е озовал там. Приятелят му нададе дрезгав рев и се втурна напред. Със светкавично движение Пулър хвана ръката му и я изви назад и надолу. Мъжът се строполи редом до първия.
	— Помръднете ли, ще свършите в болницата! — изръмжа Пулър. — Не се бъркайте в нещо, което не ви влиза в работата!
	Двамата покорно останаха на цимента.
	Пулър изправи гръб, но в същия момент отгоре му връхлетя Франк — огромният приятел на Дики, който изскочи от тъмната вътрешност на гаража. Носът му беше бинтован, а под очите му все още тъмнееха отоците от скорошното съприкосновение с главата на Пулър. Държеше с две ръце дебела дъска.
	— Сега ще си платиш за всичко! — излая той и вдигна дъската над главата си.
	В същия миг екна изстрел. Куршумът свирна покрай ушите му и отнесе част от дървото.
	Всички се обърнаха. Кобрата на Коул беше насочена в слабините на Франк.
	— Искаш ли да имаш деца или не? — заплашително процеди тя.
	Франк прикри слабините си с две ръце и бързо отстъпи назад.
	Без да губи нито секунда, Пулър се обърна и хукна към задния изход.
	Моторът на Дики изскочи иззад ъгъла и се понесе към него. Той беше успял да си сложи каска и това наложи светкавична промяна на тактиката.
	Пулър измъкна пистолета си, прицели се и проби задната гума. Моторът поднесе, изхвърли Дики от седалката и се преобърна на седем-осем метра от него.
	Две секунди по-късно Пулър сграбчи яката му и го изправи на крака.
	— Щеше да ме убиеш! — изскимтя Дики.
	— Ако бях гръмнал предната ти гума, да — отвърна Пулър. — Но така само си натърти задника.
	Коул се изправи до тях и прибра кобрата в кобура си.
	— Абе ти нормален ли си? — кресна тя. — Какви са тези изпълнения?
	— Уплаших се — изскимтя Дики.
	— Наистина ли си служил в пехотата? — изгледа го Пулър. — Доколкото ми е известно, стандартите в Първа дивизия са твърде високи, за да търпят скапаняк като теб.
	— Върви по дяволите!
	— Той по дяволите, а ти — в затвора! — отсече Коул.
	— За какво?
	— Опит за убийство на военен по време на служба. Това е достатъчно, за да останеш на топло доста дълго време — рече Пулър.
	— Не съм правил опит да те убия — възрази Дики.
	— Така ли? А как ще наречеш намерението си да ме прегазиш с шибания мотор?
	— Ти искаше да ме убиеш! — извика Дики и обърна изцъклените си очи към Коул. — Спука ми гумата! Можеше да се пребия!
	— Дал си му повод — спокойно отвърна тя. — А сега ми кажи защо хукна да бягаш, след като те предупредихме, че искаме само да поговорим.
	— Тоя вече преби Франк. Не искам да имам нищо общо с него, защото е психар!
	— Не дрънкай глупости, ако обичаш! — намръщи се Коул. — Защо побягна, Дики?
	Младежът не отговори. Дишаше тежко и гледаше в земята. От ожуления му лакът капеше кръв.
	— Е, както искаш — промърмори Коул, а после му щракна белезниците и му прочете правата.
	— Баща ми ще побеснее! — предупреди я Дики.
	— Сигурно, но проблемът си е твой — сви рамене тя. — Ако обаче отговориш на въпросите ни, нещата ще станат много по-лесни.
	— Нищо няма да кажа! Искам адвокат! А баща ми със сигурност ще ви даде под съд!
	— Ти ли уби полицай Уелман? — рязко попита Пулър. — Ако е така, със сигурност ще получиш еднопосочен билет за затвора, където ще останеш до края на дните си! Жалко, че в Западна Вирджиния няма смъртно наказание.
	Лицето на Дики изведнъж стана тебеширенобяло. Кръвта се оттегли от него толкова бързо, сякаш беше спукал артерия.
	— Имай предвид, че разполагаме с показанията на свидетел, който те е видял да излизаш от къщата на Халвърсън по времето, когато е бил убит Уелман. А малко по-късно самият аз те видях да бягаш към гората.
	— Това не е… — задавено промълви Дики. — Тоя трябва да е превъртял…
	— Ти решаваш — сви рамене Пулър. — Но ние разполагаме с показанията на очевидец. Готов съм да се обзаложа, че все си пипнал нещо в къщата. Ще ти направим ДНК-проба и всичко останало. На местопрестъплението открихме доста неидентифицирани отпечатъци и нещо ми подсказва, че част от тях ще се окажат твои. След това е ясно: сбогом, свобода.
	— Номерът, който се опита да ни свиеш преди малко, ни дава достатъчно основания да вземем проби от теб — добави Коул.
	— Дори и това няма да се наложи — каза Пулър. — Той е служил в армията и там разполагат с неговите пръстови отпечатъци и ДНК-проби.
	— Никой не може да ги използва за криминално разследване! — озъби се Дики. — Предоставят ги само в случай че загинеш и трябва да те разпознаят.
	— Значи си проверил, а? — усмихна се Пулър. — Това е интересно.
	— Никого не съм убивал! — отсече Дики.
	— Но си бил в онази къща, нали?
	Младежът се огледа. Рокерите се бяха струпали в дъното на гаража и гледаха към тях. Франк и двамата с кърпи на главите изглеждаха доста кръвожадни, но не направиха опит да се приближат.
	— Не можем ли да поговорим някъде другаде? — смънка Дики.
	— Това е първата умна приказка, която чувам от теб — отвърна Пулър.


	63

	Коул подкара патрулката веднага след като Дики и Пулър седнаха отзад. Младежът гледаше мрачно, сякаш го водеха към ешафода. Пулър скрито го наблюдаваше, опитвайки се да отгатне какви мисли му минават през главата. Можеше да започне веднага с въпросите, но умишлено не го направи. Сега беше по-важно Дики да осъзнае положението, в което се намираше. Разполагаше с достатъчно време за това. Ако беше виновен, щеше да използва това време да измисли куп лъжи. Невинният би го използвал да прецени думите си, за да не се изопачат. Но когато ставаше въпрос за човек, който е невинен за едно и виновен за друго, мисловният процес се усложняваше. Според Пулър Дики Строс попадаше в третата категория.
	— Ако те закараме в участъка, само пет секунди по-късно ще научи целият град — обади се от предната седалка Коул.
	— Тогава да идем някъде другаде, става ли?
	— Предлагам моята стая в мотела — подхвърли Пулър. — Отлично знаеш къде е, защото си ме следил, нали?
	— Все ми е едно — мрачно отвърна Дики.
	Стигнаха до мотела и Пулър бързо огледа капаните, които беше поставил. Младежът не забеляза нищо, за разлика от Коул, която присви устни, но замълча.
	Дики седна на леглото, а Коул зае стола срещу него. Пулър се облегна на стената — предпочиташе да остане прав.
	— Чух, че си помогнал на мис Луиза — промърмори Дики. — Добре си направил.
	— Въпреки това тя умря — поклати глава Пулър. — Но да оставим самарянството и да се фокусираме върху теб.
	— Каква част от това ще излезе на бял свят?
	— Зависи — отвърна Коул. — Ако си убил Лари, всичко.
	— Вече казах, че не съм убил никого! — извика Дики и стисна юмруци. Приличаше на обидено хлапе и Пулър очакваше всеки момент да се тръшне на пода и да зареве.
	— Разбираш, че няма как да приемем думите ти на доверие — каза Коул. — Трябват ни доказателства.
	— Надничал ли си в досието ми? — попита Дики и погледна Пулър, който поклати глава.
	— Вече споменах, че нещата с армията не се получиха. Но това нямаше нищо общо с моите качества. На практика бях добър боец, без никакви наказания. Ако имах възможност, със сигурност щях да изкарам службата си докрай. Животът в казармата ми харесваше, имах много приятели и искрено се надявах да служа на родината си. Но изборът не беше мой. Там просто не харесваха такива като мен.
	Изучавайки лицето му, Пулър бързо стигна до отговора.
	— Мълчал си, а те не са те питали, а? — подхвърли той.
	Дики погледна в краката си и кимна.
	— Специалното отношение на армията към хомосексуалните? — изненадано рече Коул, обръщайки се към Пулър.
	— Според закона, известен като „Те не питат, а ти не казваш“, всичко е наред, докато си траеш, но разкрият ли те — край на кариерата. Какво се случи? — попита той Дики.
	— Някой ме изпя. Бяха ми направили и снимки с разни приятели. Нищо особено, днес в YouTube е пълно с много по-компрометиращи снимки, но тогава времената бяха други.
	— И те изритаха?
	— За секунда. Предупредиха ме, че ако откажа уволнение по взаимно съгласие, играта ще загрубее.
	— Това го вярвам.
	— Баща ти знае ли, че си гей? — попита Коул.
	— Защо мислиш, че постъпих в армията направо от гимназията? — горчиво се усмихна Дики. — Той беше решил, че това ще ме „излекува“.
	— Добре де, гей си — рече с въздишка Пулър. — Но това си е твоя работа и не е престъпление.
	— За някои хора е, особено в този край.
	— Е, ние не сме „някои хора“ — успокои го Коул.
	— Да се върнем на полицай Уелман — каза Пулър. — Как се озова в къщата?
	— Ние с Лари бяхме приятели.
	— Да не искаш да кажеш, че… — Коул опули очи от изненада. — Лари е женен и има дете. При мъртъвците ли намерихте да го правите, по дяволите…
	— Нищо подобно — прекъсна я Дики. — Бяхме в една компания като ученици, но Лари си беше истински мъж. Не бяхме вътре, за да правим секс.
	— А за какво?
	Дики нервно разтри дланите си. Пулър забеляза, че се поти и това не се дължеше единствено на скапания климатик, който само духаше, без да охлажда.
	— Исках да ги видя с очите си.
	— Защо?
	— Цял куп избити хора. Просто от любопитство.
	— И Уелман те пусна? — вдигна вежди Коул. — Това не мога да го повярвам!
	— Не ме пусна.
	— Нищо не разбирам — сбърчи вежди Коул. — Я се съвземи и започни отначало.
	— Обадих му се и казах, че много искам да надникна. Веднага усетих, че идеята не му хареса.
	— Разбира се, че няма да му хареса! — повиши тон Коул. — Това би могло да му струва службата! Появата ти там би нарушила неприкосновеността на местопрестъплението!
	— Той какво ти отговори все пак? — попита Пулър.
	— Каза да се отбия. Щял да ми покаже снимки.
	— Не мога да повярвам! — възкликна Коул.
	Пулър вдигна ръка, без да откъсва очи от лицето на младежа.
	— Продължавай, Дики.
	— Ами отидох.
	— И го уби? — процеди Коул.
	— Вече ти казах, че _никого_ не съм убивал!
	— Какво се случи? — попита Пулър.
	— Нямаше го там. В смисъл, че колата му не беше отпред. Помислих, че му е станало лошо или го е хванало шубето. После ми хрумна, че един полицай няма да зареже местопрестъплението просто ей така. Редовно гледам „Закон и ред“ и имам някаква представа за тия неща.
	— Да, прав си — кимна Пулър. — Наистина нямаше да го зареже ей така. И какво стана после?
	— Потърсих го на мобилния, но той не вдигна.
	— В колко часа беше това?
	— Не помня точно. Някъде към четири, четири и нещо.
	— Продължавай.
	— Минах отзад. Вратата на кухнята беше открехната. Побутнах я и извиках Лари по име. Никой не ми отговори и аз се уплаших.
	— Но въпреки това влезе — отбеляза Пулър. — Защо?
	— Помислих си, че нещо е станало с Лари. Каза ми да се отбия, но не беше там. Притесних се за него.
	— Глупости. Искал си да видиш труповете.
	Дики вдигна глава да възрази, после чертите му изведнъж се отпуснаха.
	— Прав си, така беше. Помислих си, че са извикали Лари за нещо друго, затова и колата му я няма. После влязох… — Младежът млъкна и лицето му отново започна да губи цвета си.
	— И ги видя — добави Пулър.
	Дики бавно кимна.
	— Ще ги виждам в кошмарите си, докато съм жив — едва чуто промълви той.
	— Много поетично! — иронично подхвърли Коул.
	— Какво направи после? — попита Пулър.
	— Исках да си тръгна на мига, но дочух нещо. Стори ми се, че идва от мазето.
	— На какво ти заприлича този звук? — напрегнато попита Пулър. Даваше си ясна сметка, че от отговора зависят много неща.
	— Прозвуча ми като скърцане. Сякаш някой разпъваше нещо.
	— Ясно — отпусна се Пулър. — Какво стана после?
	— Извадих ножа, който носех у себе си, приближих се до горния край на стълбите и извиках Лари по име. Опасявах се да не ме гръмне, но никой не отговори.
	— Искаш да кажеш, че посред нощ си се спуснал в мазето на къща, която е пълна с трупове? — недоверчиво го изгледа Коул. — И то само защото си чул някакво скърцане? Според мен трябва да гледаш не само кримки, но и филми на ужасите. Тогава никога нямаше да слезеш в проклетото мазе, Дики!
	— Но въпреки това го е направил — намеси се Пулър и отново се обърна към младежа. — Какво се случи там?
	— Ами видях го — смотолеви Дики. — Висеше на едно въже…
	— Увери ли се, че е мъртъв? — бързо попита Коул. — Или просто се обърна и побягна?
	— Мъртъв беше — отвърна Дики. — Виждал съм умрели в армията. Но все пак му проверих пулса и очите… — Замълча за момент, после с усилие повтори: — Мъртъв беше…
	— После?
	— После избягах през задната врата.
	— И тичаше, без да спираш, така ли? — отново се напрегна Пулър.
	— Не, не… — отвърна на пресекулки Дики. — По едно време спрях, защото ми стана лошо. Клечах сред шубраците и драйфах поне десет минути, преди да се освестя. После чух да спира някаква кола. Помислих, че са ченгетата. Или…
	— Или че се връща онзи, който е убил Лари? — помогна му Пулър.
	— Да — кимна Дики. — Исках да видя лицето на мръсника и да го издам на полицията.
	— Или на мръсницата — поправи го Коул. — Може би е била жена.
	— Но беше ти — отвърна Дики и посочи Пулър. — Видях те да влизаш. Нямах представа какво, по дяволите, търсиш там, но после видях надписа ОКР на якето ти. Знам какво означава, а и Лари ми каза, че единият убит е бил офицер. Това обясняваше появата ти.
	— После?
	— Малко по-късно чух и друга кола. — Показалецът му се измести към Коул. — Това беше ти. Веднага след това си плюх на петите.
	— А аз те зърнах през прозореца — добави Пулър и погледна към Коул. — Дотук нещата се връзват…
	Тя кимна и заби мрачен поглед в лицето на Дики.
	— Ако знаех това по-рано, щях да те арестувам за възпрепятстване на разследването!
	— И за глупостта, която си проявил — добави Пулър. — Я ми кажи, бяхте ли приятели с Ерик?
	— Само познати. Той членуваше в „Ксанаду“. От него прекопирах тази татуировка — показа ръката си Дики.
	— А знаеше ли, че Ерик и Моли са убити, когато влезе в къщата на Халвърсън?
	— Разбира се, че не.
	Пулър мълчеше и го гледаше.
	— Но се тревожех за него — добави Дики.
	— Защо?
	— За разни неща.
	— Тези неща нямат ли си име?
	— Не съм чувал — сви рамене младежът.
	— Известно ли ти е защо Моли и Ерик са поискали почвени проби?
	— Почвени проби? — вдигна вежди Дики. — За пръв път го чувам.
	— А да си чувал за метамфетаминовата му лаборатория? Тя влиза ли в определението „разни неща“?
	— Ерик не употребяваше дрога.
	— Въпросът е дали не я е продавал?
	Дики помълча известно време, после бавно поклати глава.
	— Мисля, че е време да поискам адвокат…
	— Мислиш или знаеш? — изръмжа Пулър и се изправи в цял ръст над него, без да обръща внимание на предупредителния поглед на Коул. — Нека го направим интелигентно, Дики. Нека видим доколко всичко това те засяга пряко. Ще ми отделиш ли две минути?
	— Той каза, че иска… — обади се Коул.
	Пулър я погледна така, че тя предпочете да замълчи. После отново се обърна към младежа и сложи ръка на рамото му.
	— Просто ме изслушай, Дики. Нищо няма да загубиш. Армията те е изритала, лишавайки те от възможността да служиш на родината си. Аз обаче ти предлагам втори шанс да го направиш…
	— Ще те изслушам — прошепна Дики.


	64

	Пулър грабна един стол с дясната си ръка, постави го пред младежа и седна — толкова близо, че коленете им почти се докосваха.
	— Ще споделя с теб част от свръхсекретна информация, но в замяна ще искам помощта ти — обяви с поверителен глас той. — Нали си патриот и искаш да помогнеш на родината си?
	— Колкото всеки друг — сви рамене Дики. — Ти правилно отбеляза, че ако не бяха ме очернили, и до днес щях да служа в армията.
	— Знам това. Служил съм с всякакви хора, включително такива като теб. Никога не съм се притеснявал от този факт, особено ако умееха да стрелят добре и да ми пазят гърба в случай на нужда.
	Дики видимо се отпусна.
	— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос? — попита той.
	— Над Дрейк е надвиснала сериозна опасност. Вече видя колко много хора бяха убити, дори един от приятелите ти.
	— Така е, човече.
	— Но нещата са далеч по-сложни. Според федералните тук се готви нещо голямо. Много голямо.
	— Имаш предвид в Дрейк? — зяпна Коул, очевидно смаяна от думите му.
	— Колко голямо? — попита Дики.
	— Ако знаех, щеше да бъде по-лесно. Но там е работата, че не знам. Всички ще бъдем прецакани, ако нещата не се променят. Разбираш ли?
	— Да — кимна Дики.
	— Знаех си, че си умен. Няма начин да е другояче, след като разбираш от техника. С тези ваши мотори със сигурност помните адски много детайли, докато аз трябва да се грижа само за оръжието и личните си вещи. Доколкото помня, пехотинците като теб се придвижваха с трийсеттонни бронетранспортьори.
	— Точно така! — видимо се оживи Дики. — Аз съм карал не само „Брадли“, но и танк „Ейбрамс“. И бях много добър.
	— Бас държа, че е било така — промълви Пулър и с нескрито огорчение добави: — Каква загуба за армията! Само заради онзи глупав закон.
	— Аха — въздъхна Дики.
	— И така, предстои нещо много голямо, но ние все още не сме наясно защо са били убити всичките тези хора. Освен това федералните власти са засекли разговори от Дрейк на странен език. Сега от теб се иска да проявиш изобретателност. Познаваш обстановката, познаваш хората — включително и онези, които са били близки с Моли и Ерик. Освен това баща ти работи за Трент.
	— Нима мислиш, че Роджър Трент има пръст във всичко това? — учудено го изгледа Дики.
	— Не знам кой има пръст. Затова ми е нужна помощта ти. Съгласен ли си?
	— Какво трябва да направя?
	— Да слухтиш. Да ходиш навсякъде, да разговаряш с хората, с цел да научиш нещо повече. Разбира се, прикрито, но без да се правиш на детектив. От теб се иска да се държиш както преди, но с някои малки разлики. Да обръщаш внимание на всичко. Запомняш онова, което ти се струва странно, а след това ми докладваш. Ясно?
	— Ясно — кимна Дики.
	— Ето ти телефона ми — подаде му визитка Пулър и се изправи. — Предполагам, че знаеш как да се свържеш със сержант Коул.
	— Това ли е всичко? — учуди се Дики. — Мога ли да си вървя?
	— В тази стая положително няма да свършиш работа. Искам те навън. Давам ти още един шанс да служиш на родината, въпреки че тя те е прецакала.
	Дики се изправи и му протегна ръка.
	— Не са много хората, които биха постъпили като теб — развълнувано промълви той.
	— Аз не съм като другите.
	— Май сбърках в преценката си за теб.
	— И ние за теб — вметна Коул.
	— Да те закараме някъде? — попита Пулър.
	— Не, няма нужда.
	Коул го изчака да напусне стаята и се обърна към Пулър.
	— Защо не ми каза за опасността, надвиснала над Дрейк?
	— Защото ми забраниха. Но след известен размисъл реших да не изпълня заповедта.
	— За какво става въпрос?
	— Някакъв разговор на дари, прихванат от АНС. Възмездието било близо. Каквото има да се случи, ще се случи скоро.
	— Дари ли? Какво е това, по дяволите? — възкликна Коул.
	— Един от езиците, на които се говори в Афганистан.
	— Афганистански? Тук, в Дрейк?
	— Вероятно. Или някъде в околността. Не са успели да засекат точното място. Разговорът е бил кодиран със стар шифър на КГБ и е проведен непосредствено след убийствата. В МВС буквално са полудели.
	— Какво друго знаеш?
	— За съжаление това, което знам, е крайно недостатъчно. А и Дики пропусна да обясни нещо…
	— Какво?
	— Как е стигнал до дома на Халвърсън през онази нощ. Очевидно не е бил с кола, защото не забелязахме кола пред къщата. Освен това избяга през гората въпреки голямото разстояние.
	— Прав си.
	— Той никак не е глупав. Със сигурност е преценил нещата.
	— Подозираш, че ни каза по-малко, отколкото знае?
	— Подозирам, че е притиснат от две страни. Забъркал се е в нещо, което не иска да разберем, но според мен то няма нищо общо с онзи кодиран разговор.
	— Аз пък все още не разбирам защо го караш да ни помага — мрачно го изгледа Коул. — Особено ако мислиш, че е замесен в някакво престъпление.
	— През по-голямата част от живота си работя с хора, на които трябва да разгадавам мислите и намеренията — въздъхна Пулър. — Най-вече с бивши и настоящи военни. Инстинктът ми нашепва, че Дики искрено иска да ни помогне. Според мен е отишъл в дома на Халвърсън, защото е подозирал нещо. Или някого. Воден от единствения стремеж да докаже на армията, че уволнението му е било грешка. Това е причината, поради която реших да му дам още един шанс.
	— Но ако го убият, този шанс ще му излезе твърде солен — отбеляза Коул.
	— Така е с повечето втори шансове, но въпреки това хората рядко отказват да се възползват от тях.
	— Мислиш ли, че, отивайки в къщата на Халвърсън, той вече е знаел за смъртта на Битнър и Тредуел?
	— Напълно е възможно — кимна Пулър. — Може би им е извикал, но не е получил отговор. А може би се е опитал да влезе и там, но е било заключено. Вътре е било тъмно и няма как да е видял труповете им през прозореца. Нямало е и следи от насилствено проникване.
	— Каква всъщност е връзката му с Тредуел? Очевидно не е само членството в мотоклуба. Изглежда ужасно уплашен.
	— Нормално е да е уплашен, като всички останали. Все пак са убити не един или двама, а цели седем души!


	65

	Разбраха се да се срещнат по-късно и Коул се върна в участъка, за да отхвърли малко писмена работа. Пулър запали колата, отдалечи се на няколко минути път от мотела и набра един номер.
	— Джо Мейсън.
	— Агент Мейсън, обажда се Джон Пулър.
	В мембраната прозвуча тихото проскърцване на стол.
	— Добре че се обади. Засякохме втори разговор и още информация, от които можем да съдим, че нещата ескалират.
	— Аз пък си мислех, че те вече са достатъчно ескалирали — каза Пулър. — За какво става въпрос?
	— Ново кодирано съобщение на дари. Този път за величието на Аллах и други подобни глупости. Но мен повече ме безпокоят числата.
	— Какви числа?
	— Приличат на дата, Пулър. Тук сме на мнение, че споменават деня на решителния удар.
	— Кога?
	— Няма да ти хареса, както не хареса и на мен. След три дни, считано от днес.
	— Каза „още информация“. Тя дава ли ни представа за онова, което планират?
	— Абсолютно. Вече нямаме никакви съмнения. Работата е сериозна. През Дрейк минава газопровод, който достига до северозападната част на страната.
	— Разбирам.
	— Отначало не обърнахме внимание, тъй като газопроводите по принцип са потенциални мишени, но не са особено популярни сред враговете ни поради сравнително малкия брой жертви. Въпросната тръба доставя природен газ за три щата: Западна Вирджиния, Кентъки и Охайо. Собственост е на канадска компания, но се управлява от „Трент Експлорейшън“. От предишния ни разговор разбрах, че ти си имал някакви контакти с Роджър Трент, нали така?
	— Точно така — бързо отвърна Пулър. — Мислите ли, че той има нещо общо с това?
	— На тази фаза не изключвам нищо.
	— Но до каква степен е уязвим този газопровод? За какви загуби говорим при евентуалното му взривяване? Сам казахте, че те ще бъдат ограничени.
	— Структурните разрушения вероятно ще са тежки, но поправими. Те неминуемо водят до прекъсване на доставките, но не са особено привлекателни за терористите, които предпочитат части от разкъсани тела по дърветата, а не оплаквания от потребители с угаснали печки. Освен това в района има достатъчно ресурс за бърза реакция и отстраняване на щетите.
	— Добре, ясно. Значи мишената е газопроводът, така ли?
	— Според нас нещата не са толкова прости… — Мейсън направи кратка пауза, а Пулър си представи как думите се подреждат в главата му. — Коя е любимата тактика на талибаните в Афганистан? Ти би трябвало да я познаваш най-добре от всички.
	Това без съмнение беше вярно.
	— Финт и после истински удар. Една бомба за привличане на вниманието и втора за ликвидиране на хората, които се притичат на помощ.
	— Точно така. Но според нас в случая ще има лека промяна в тактиката. Експертите са на мнение, че става въпрос за лъжлив удар.
	Пулър усети как космите по тила му настръхват.
	— Коя е истинската мишена? — попита той.
	— Ако газопроводът бъде взривен, към мястото на инцидента ще се насочат аварийните екипи в радиус от сто и шейсет километра. Това не са предположения, а клауза в договора за сътрудничество между щатите потребители. Въпросните екипи са създадени именно за извънредни ситуации от подобен характер и са длъжни да реагират незабавно.
	— Ясно.
	— Но районът е силно залесен — продължи Мейсън. — Има реална опасност от огромен пожар на територията на три щата, при това подхранван от големи количества газ. Ще пострадат стотици хиляди къщи, които са газифицирани. Едва ли някой може да каже кога захранването ще бъде възстановено — особено при наличието на огромни горски пожари.
	— Това звучи зле, но вие сам казахте, че не е особено привлекателно за терористите — отвърна Пулър. — Продължава да стои въпросът коя е истинската мишена. По принцип тя трябва да е по-важна от подвеждащата.
	— На шейсет километра от газопровода има атомна електроцентрала, работеща с лека вода.
	— Според вас тя ли е истинската мишена? — попита Пулър и бавно изпусна въздуха от гърдите си.
	— Централата е единственият обект в района, който би могъл да привлече вниманието на терористите.
	— Как могат да я атакуват?
	— В момента охраната изглежда добра, но ние не можем да си позволим лукса по-късно да открием, че не е била такава. Проникването в централата и взривяването на реакторите ще има опустошителни последици. За броени дни огромна част от страната ще бъде засегната от радиоактивния облак, а не бива да забравяме и за мащабните горски пожари, захранвани от изтичащия газ. Взети заедно, тези инциденти несъмнено ще бъдат катастрофални.
	— Логичната реакция е рязко засилване на охраната на атомната централа — отбеляза Пулър.
	— Според нас те разчитат на помощ отвътре. Това е допълнителната информация, за която ти споменах.
	— Ще можете ли да откриете тези хора?
	— Положително, но това няма да стане за три дни, особено ако предприемем мащабни мерки за усилване на охраната…
	— Разбирам — кимна Пулър. — Вътрешният човек веднага ще предупреди терористите и те вероятно ще се опитат да взривят централата по-рано. Същото важи и за газопровода.
	— На даден етап ние сме длъжни да вземем решение за засилена охрана и на двата обекта, Пулър. Идеалният вариант е да пипнем мръсниците, преди това да стане наложително.
	— Наложително? — възкликна Пулър. — Та ние разполагаме само с три дни!
	— Вече ти казах, че ситуацията е много сериозна.
	— Откакто съм в Дрейк, не съм срещнал нито един човек от Близкия изток!
	— Предполагам, че се крият някъде.
	— Какво мога да направя аз, при това сам?
	— Това, което си правил и досега, Пулър. Открий тези гадове!
	— А ако не успея навреме?
	— Тогава ще бъда принуден да действам.
	— Те също.
	— Нямаме друг избор. Ще поддържаме връзка и ще се информираме взаимно. — Мейсън направи малка пауза и добави: — Много бих искал да ти изпратя помощ, но шефовете са на мнение, че това ще разкрие намеренията ни.
	— Знам — въздъхна Пулър. — Все пак успях да си осигуря един помощник на място.
	— Полицайката Коул, нали?
	— Не, един младеж на име Дики Строс. — Той разказа накратко за какво става въпрос, после добави: — Ако не друго, това ще ми осигури още един чифт очи на терена. Той е служил в армията.
	— Не съм възхитен от идеята ти, Пулър! — отсече Мейсън. — Не знаем абсолютно нищо за него!
	— Нямах кой знае какъв избор — отвърна Пулър.
	В мембраната ясно се долови въздишката на Мейсън.
	— Кога ще се срещнеш с него? Времето ни е малко.
	— Още довечера.
	— Разполагаш ли с подходящо място?
	— Да — отвърна след кратък размисъл Пулър. — Наричат го „Ксанаду“.


	66

	Пулър спря пред библиотеката на окръг Дрейк — едноетажна сграда от оранжеви тухли, грозна и запусната. Обясни на библиотекарката какво му трябва и не след дълго вече прелистваше стари броеве на местния вестник, въпреки че имаше компютри с електронното издание. Не откри нищо през периода, който го интересуваше, но сам по себе си този факт бе достатъчно красноречив.
	На излизане иззвъня джиесемът му. Беше Кристен Крейг от Армейската криминологична лаборатория.
	— Разполагам с няколко предварителни заключения за теб, Пулър — докладва тя.
	Той седна в колата, пусна климатика и започна да записва.
	— Направихме спешни ДНК-тестове на пробите, които ни изпрати, сравнихме ги с твоя списък и открихме една неидентифицирана проба. Качихме я в системата за ДНК-данни на ФБР и мисля, че имаме попадение.
	— Друго?
	— Куршумът, с който е убит Рейнолдс, е бил дванайсети калибър.
	— Производител?
	— Не, съжалявам.
	— Ясно, продължавай.
	— Аутопсиите на място са били направени от добър лекар. Нашите експерти потвърдиха почти всичките му заключения. Човекът си разбира от работата.
	— Добре.
	Потвържденията бяха добра новина, но Пулър се нуждаеше от конкретна информация за решаването на случая.
	— Открихме нещо странно върху куршума, който ни изпрати — добави Кристен.
	— Какво?
	— Ами нещо странно за куршум, изстрелян от упор в мозъка. Наложи се да поискам мнението на трима експерти.
	— Не ме дръж в напрежение, Кристен!
	— Микроскопични златни частици. Нали в Западна Вирджиния добиват въглища, а не злато?
	Пулър си помисли за резиденцията на семейство Трент и поклати глава.
	— За някои хора тук това май е едно и също. Но златни частици върху куршум?
	— Такива са фактите. Микроскопични, но ги има. Нямам представа какво може да означава това.
	— А имаш ли смислено обяснение за доклада с почвените проби, който ти изпратих по-късно?
	— В него няма нищо особено. Нормални примеси на уран за подобно място. Не разбирам защо някой би извършил убийство за подобен документ.
	— И аз — промърмори Пулър. — А онези неща от метамфетаминовата лаборатория?
	— Тук става интересно. Сигурен ли си, че е било лаборатория?
	— На такава приличаше.
	— Може би, но открихме едно вещество, което няма работа там.
	— Какво вещество?
	— Волфрамов карбид.
	— Върху какво го откри?
	— Върху част от епруветките и маркучите. В достатъчно количество, за да изключим, че е попаднал случайно.
	— Значи волфрамов карбид. Използва се в промишлеността, нали? И като абразив при обработката на бижута?
	— Точно така. Далеч по-твърд е от стоманата и титана.
	— Спомням си, че Тредуел носеше пръстен. Може би е бил изработен от волфрам, който по някакъв начин е проникнал в кожата му.
	— Проверих го. Не е.
	— Работил е в склад за химикали и е притежавал харли.
	— Това също не обяснява наличието на волфрам.
	— Нещо друго?
	— Това не ти ли стига?
	— Не получих никакви отговори.
	— Предлагам ти фактите, приятелю. А твоята работа е да откриеш отговорите.
	Линията прекъсна и Пулър бавно прибра джиесема си.
	Като военен беше наясно, че волфрамовият карбид има и друго предназначение — използваше се като съставна част на бронебойните муниции, най-вече като заместител на обеднения уран.
	Но в къщата липсваха каквито и да било други доказателства, че Тредуел се е занимавал с производството на боеприпаси. За тази цел бяха нужни голямо пространство, специални машини и най-вече пари. Как би се сдобил с тях един смотан човечец от дълбоката провинция на Западна Вирджиния? Но защо да го убиват, в случай че все пак е намерил начин? Може би възложителят на поръчката бе решил, че Тредуел се е уплашил и е започнал да работи за правителството с посредничеството на Рейнолдс?
	Пулър можеше да получи отговор на тези въпроси само на работното място на Тредуел. Може би в склада бяха открили липси на волфрамов карбид — разбира се, ако изобщо разполагаха с него. При положителен отговор разследването вероятно щеше да поеме в съвсем различна посока. Пулър се мъчеше да открие връзка между тези разкрития и новините, които му съобщи Мейсън. Ако мишените действително бяха газопроводът и атомната централа, именно подобни муниции можеха да пробият тръбите, а може би и корпуса на реакторите. Това обаче означаваше, че Тредуел е работел за терористите — нещо, в което той силно се съмняваше. Мислите му се прехвърлиха на газопровода. Собственост на канадска компания, но управляван от Трент. Дали пък Трент не работеше за терористите срещу много пари? Но защо би постъпил така един въглищен магнат? Та нали взривяването на ядрен реактор означаваше радиоактивност в района, където са мините му?
	Освен ако не му бяха предложили много повече пари от това, което му носеше бизнесът. С това можеха да се обяснят както заплахите за живота му, така и нервността, която излъчваше. Може би бе стигнал до разрив в отношенията с неизвестните си „бизнес партньори“.
	Пулър подаде газ и малибуто безшумно се отлепи от тротоара. Разполагаше с по-малко от три дни да стигне до истината. Даваше си сметка, че шансовете му са малки, но нали затова беше избрал униформата? Да служи на своята страна. При всички обстоятелства, дори с цената на живота си.


	67

	Пулър се прибра в мотела някъде около два следобед. Пред бунгалото му беше паркиран сребристият мерцедес на Джийн Трент. Тя седеше зад волана, а моторът работеше, за да захранва климатика. Пулър паркира до нея и слезе. Джийн Трент също. Беше облечена в бледожълта рокля без ръкави, върху която беше наметнала тънък бял пуловер. Носеше бели сандали с високи токчета, а на шията й проблясваше перлена огърлица. Целият този лукс изглеждаше крайно неподходящ на фона на мизерния мотел.
	— Свободна стая ли търсиш? — приближи се към нея Пулър.
	Тя се усмихна.
	— Когато бях на петнайсет, идвах да чистя срещу четири долара на час и се чувствах богата. Саманта също работеше тук, но за три долара.
	— Защо са я ощетявали?
	— Защото беше по-малка и не можеше да работи като мен. Местните работодатели са крайно пестеливи.
	— Вярвам ти.
	— Имаш ли време за един обяд, или вече си обядвал?
	— Не съм. В „Яслата“ ли?
	— На друго, по-хубаво място — каза тя. — Извън границите на окръга. Аз ще карам.
	Пулър се замисли. Разполагаше с доста ограничено време, за да предотврати огромна катастрофа. Дали можеше да отдели част от него за един приятен обяд? После се сети за информацията от Мейсън, че Трент управляваше газопровода.
	— По какъв повод? — попита той.
	— По никакъв. Просто съм гладна.
	— Отдавна ли ме чакаш?
	— Доста. Предполагам, че си бил зает.
	— Май да.
	— Как върви разследването?
	— Върви.
	— Не си много словоохотлив.
	— Навик от армията.
	— Предполагам, че и в полицията имат същите навици, защото сестра ми мълчи като риба.
	— Разбрах, че мъжът ти се е прибрал. И той ли ще обядва с нас?
	Ослепителната й усмивка помръкна леко.
	— Не. Готов ли си?
	Той погледна елегантната й рокля.
	— Не съм подходящо облечен за изискани заведения.
	— Нищо ти няма.
	Джийн се оказа превъзходен шофьор. С лекота въртеше волана по тесните черни пътища, влизаше майсторски в завоите, а на правите участъци подаваше газ точно навреме, за да вкара в обороти мощния мотор на мерцедеса.
	— Като те гледам, май си готова за НАСКАР — отбеляза Пулър.
	Тя се усмихна и натисна газта, възползвайки се от една по-дълга права отсечка. Стрелката на скоростомера бързо прехвърли сто и двайсет.
	— Готова съм за много неща…
	— Всъщност защо реши да обядваш с мен?
	— Защото се надявам да имаш отговор на някои въпроси.
	— Съмнявам се. Забрави ли, че не съм особено словоохотлив?
	— В такъв случай просто ще ти поискам мнението. Нещо против?
	— Ще видим.
	След петнайсетина километра напуснаха границите на окръга и излязоха на асфалтирано шосе с три платна. Няколко завоя по-късно гората свърши и пред очите им се появи двуетажна сграда с каменни основи и стени в пастелни тонове, сякаш изскочила направо от Тоскана. Пред нея бълбукаха два старинни фонтана, захранвани от водите на близкото поточе. На покрития с каменни плочи двор имаше маси, над които бе надвиснала асма.
	Пулър спря поглед на табелата, окачена над вратата.
	— „Вера Феличита“? — учудено промълви той. — Истинско щастие?
	— Знаеш италиански? — попита тя.
	— Малко. А ти?
	— И аз малко. Обичам Италия. Някой ден ще се преместя да живея там.
	Пулър огледа скъпите автомобили, заели по-голямата част от паркинга, павиран с едри заоблени камъни. Повечето от масите бяха заети от елегантно облечени хора, също като Джийн Трент. Пред тях имаше чаши вино и изискани ястия.
	— Популярно заведение — отбеляза той.
	— Да.
	— Как го откри?
	— Всъщност то е мое.


	68

	Джийн Трент слезе от колата и тръгна към входа на заведението, следвана от Пулър.
	— Предлагаме и четири стаи за нощуване — подхвърли през рамо тя. — Намислила съм да изградим и спа. Готвачът ни е завършил Кулинарния институт, а бизнесът се управлява от професионален екип. Тази година очакваме да получим първата си звезда от „Мишлен“. След осемнайсет месеца в бизнеса вече сме на печалба и успяхме да си изградим солидна репутация. Имаме клиенти от четири други щата — Тенеси, Охайо, Кентъки и Северна Каролина.
	— А наоколо няма каменовъглени мини, така ли?
	— Това е един от малкото окръзи в Западна Вирджиния, в които няма въглища — кимна тя и обхвана с жест околността. — Земята е чиста, околните планини и реки също. Дълго време търсих перфектното място и мисля, че го намерих. Изготвих бизнес план, направих демографски и маркетингови проучвания. Целта ми беше да запълня една ниша, защото това е най-добрият начин да изградиш нещо трайно.
	— Не знаех, че си бизнес дама — каза Пулър.
	— Много неща не знаеш за мен — отвърна Джийн. — Искаш ли да научиш някои от тях?
	— Защо не?
	Въведоха ги в помещение с рафтове за книги по стените. В средата имаше подредена маса за двама. Пулър не беше специалист по вътрешно обзавеждане, но това не му попречи да оцени безупречния аранжимент. Всичко наоколо беше с отлично качество, ненатрапчиво, но удобно. Беше ходил многократно в Италия и можеше да прецени, че обстановката в тази библиотека, а вероятно и в цялата сграда е максимално близка до тосканския оригинал.
	Обслужваше ги мъж с бяло сако и черна папийонка, който изпълняваше задълженията си професионално. Разтвориха изящно оформените менюта, но в крайна сметка Пулър реши, че ще е най-добре Джийн да поръча обяда. Донесоха им бутилка бяло вино.
	— Искам да опиташ това италианско шардоне, което лично аз много харесвам.
	Пулър кимна, отпи една глътка и я задържа в устата си.
	— Изненадващо плътен вкус за италианско бяло вино — обяви той.
	Тя допря чашата си до неговата.
	— „Мечтата на Джерман“, реколта две хиляди и седма. Учудена съм, че военен като теб разбира от вино. Къде усвои това умение?
	— Още от малки двамата с брат ми придружавахме баща ни по време на многобройните му назначения в чужбина. За пръв път опитах вино в Париж, когато бях едва деветгодишен.
	— В Париж, още на девет — промълви с лека завист Джийн. — А аз бях почти на двайсет, когато за пръв път отидох в чужбина.
	— Някои хора изобщо не го правят — сви рамене той.
	— Вярно е. Аз обаче пътувам всяка година, най-малко за месец. Харесва ми. Понякога ми се ще изобщо да не се прибирам.
	— Защо тогава го правиш?
	Джийн отпи глътка вино и допря салфетката до устните си.
	— Защото тук е моят дом.
	— Твоят дом може да е навсякъде.
	— Наистина е така. Но семейството ми е тук.
	Пулър вдигна глава и огледа обстановката.
	— Предполагам, че и Роджър има участие…
	— Няма. Бизнесът си е изцяло мой.
	— Доста скъпо начинание — отбеляза той.
	— Не ме е финансирал Роджър, ако това имаш предвид. Теглила съм кредити, които изплащам с цената на доста усилия.
	— Но все пак не е лошо да си съпруга на човек като него, нали?
	— Е, така е — призна тя. — Значи се е върнал?
	— Пихме кафе в „Яслата“.
	— Защо?
	— Исках да поговорим за заплахите срещу живота му. Между другото, имам всички основания да мисля, че този път Ранди няма нищо общо с тях.
	— Саманта ли ти каза?
	— Да — кимна Пулър, замълча за момент и подхвърли: — Предполагам, че бизнесът на Роджър се развива отлично.
	— На практика нямам никакво участие в него — сви рамене тя.
	— Той много разчита на Бил Строс, нали?
	— Строс е заместникът му. Това му е работата.
	Пулър се поколеба дали да й каже за газопровода, но в крайна сметка реши, че е твърде рисковано. Забелязал подозрителния й поглед, той побърза да каже:
	— Извинявай, но неволно задавам повече въпроси, отколкото трябва. Професионално изкривяване.
	— По-късно ще установим дали наистина е така — загадъчно отвърна тя.
	Сервираха им храната и Пулър й отдели вниманието, което безспорно заслужаваше. Проговори едва когато преглътна и последното парченце риба.
	— Според мен няма как да не получиш звезда от „Мишлен“ — обяви той.
	— Благодаря за оценката — каза Джийн и лицето й грейна.
	— Не е лесно да изградиш такова нещо на голо поле.
	Тя допи виното в чашата си и я остави на масата.
	— Умишлено ли ме засипваш с комплименти?
	— Не, просто съм откровен. Спомена, че имаш въпроси. Защо не преминем към тях?
	— Може би защото предлагаш мнения, а не отговори.
	— Не обещавам нищо, което не мога да изпълня.
	— Искаш ли кафе? Внасяме го директно от Боливия — една от страните, които напоследък предлагат най-качественото кафе в света. Смесват го по наша специална рецепта.
	— Никога не отказвам кафе — рече Пулър.
	— Ходил ли си в Боливия?
	— Не.
	— А изобщо в Южна Америка?
	— Да.
	— По работа или за удоволствие?
	— Аз не пътувам за удоволствие. Пътувам с пистолет на кръста.
	Дадоха поръчката си и кафето скоро пристигна. Сервираха го в изящни чашки, изрисувани с цветя и миниатюрни гроздове. Без съмнение подбрани лично от Джийн. Тя наистина изглеждаше като човек, който държи да контролира нещата, включително и най-дребните.
	— Кафето е отлично — каза той.
	Тя кимна, замълча за момент и започна:
	— А сега да преминем към моите въпроси. Всъщност имам само един: мислиш ли, че заплахите срещу Роджър са реални — разбира се, от гледна точка на онова, което си открил досега.
	— Не съм в състояние да преценя — поклати глава Пулър. — Пристигнах тук да разследвам убийството на един полковник и неговото семейство. Но все пак предупредих Роджър да приеме заплахите за сериозни.
	— Защо?
	— Такива бяха предчувствията ми.
	— Наясно съм какво смяташ за моето отношение към личната безопасност на съпруга ми, но мога да те уверя, че непрекъснато мисля за нея.
	— Но самата ти спомена, че той взема необходимите мерки. Има ли причини да вярваш, че съпругът ти наистина е в опасност? И че заплахите са свързани с убийствата?
	— Една от жертвите е работила в компанията му все пак — въздъхна Джийн. — Но аз се съмнявам, че той изобщо е познавал тази жена. Не вярвам да е имал нещо общо с убитите хора. Какви биха били мотивите му?
	— Не знам. Между другото, в момента водят ли се някакви дела срещу Роджър?
	— Срещу него винаги се водят дела. Най-често от Агенцията за опазване на околната среда или от някоя екологична организация, но има и дела за трудови злополуки, заведени от роднините на жертвите.
	— Какви по-точно са претенциите на еколозите?
	— Не знам подробности, но общата идея е, че откритите мини нанасят големи щети на околната среда. Не бих искала да ме цитираш, но това е истината. На хората им писва и подават жалби в съда. Ако държавата прецени, че Роджър не изпълнява изискванията на закона или е нарушил някакви правила, тя предприема съответните действия. Това е причината за големия екип адвокати, които са на заплата в компанията. Всъщност защо питаш?
	Пулър имаше предвид доклада за почвените проби, но нямаше намерение да го споменава пред нея.
	— Добре де, излъгах — внезапно рече Джийн. — Имам и още един въпрос.
	— Казвай.
	— Защо всъщност си тук?
	— Мисля, че го обясних съвсем ясно.
	— Убили някакъв полковник, който дори не е бил на служба? Доколкото ми е известно, ти си от Седемстотин и първи отряд за специални поръчения. По-лесно би било да изпратят тук следовател от Форт Кембъл, но изпращат теб. Защо?
	— Очевидно си добре запозната с военните структури — отбеляза Пулър.
	— Баща ми е служил във флота, а доста от местните жители са били в армията. Направих си труда да проверя някои неща.
	— С кого си разговаряла?
	— Достатъчно е да кажа, че имам връзки. Така разбрах, че изпращането на човек като теб съдържа ясно послание: тук не става въпрос за обикновено убийство.
	— Няма обикновени убийства — поклати глава Пулър.
	— Значи не искаш да ми отговориш.
	— Просто си върша работата, Джийн. Нямам какво друго да ти кажа.


	Тя го остави пред мотела. Той я изчака да потегли, хвърли поглед към стаята си, а после насочи вниманието си към колата си, паркирана на четири-пет метра встрани от входа. Заобиколи в посока, обратна на часовниковата стрелка, и почти веднага забеляза нещо необичайно — няколкосантиметров кабел с оголен край, който блестеше на светлината на слънцето като късче злато.
	Отпусна се на колене, надникна под колата, а след това се изправи и набра номера на Коул.
	— Под колата ми има бомба — обяви той. — Имаш ли хора, които могат да я обезвредят?
	Коул обеща незабавно да уведоми сапьорите и да дойде с тях.
	Пулър седна на стълбите пред офиса и се замисли.
	Явно в района живееха хора, които изпитваха силна привързаност към експлозивите. Сега вече имаше обяснение и за внезапната покана за обяд, която беше получил от красивата съпруга на Роджър Трент.


	69

	Бомбата се оказа доста по-елементарна от онези в изоставената къща. Поне такова беше мнението на пенсионирания сапьор, който пристигна две минути след Коул.
	Изправен до нея, Пулър гледаше как специалистите демонтират бомбата и я прибират.
	— Не са имали време — промърмори той.
	— Какво? — погледна го неразбиращо тя.
	— Бомбата е проста, защото не са разполагали с достатъчно време да направят нещо по-сложно.
	— За какво говориш?
	— Сестра ти ме чакаше тук, за да ме покани на обяд. Настоя да оставя колата си и да отидем с нейната. Не разбрах защо беше избрала „Вера Феличита“, но отидохме именно там.
	— Завела те е в своето заведение?
	— Да — кимна Пулър. — На връщане караше доста бързо. За свой късмет забелязах жицата и отпечатък от стъпка до колата си. Ако ги бях пропуснал, сега щеше да идентифицираш останките ми, ако изобщо откриеше такива.
	Коул не отговори. Беше навела глава и замислено ровеше прахта с върха на обувката си.
	— Обвиняваш я в съучастие? — попита най-сетне тя.
	— Никого не обвинявам в каквото и да било. Просто излагам фактите.
	— Защо Джийн би пожелала смъртта ти?
	— Ако се окаже, че мъжът й има пръст в серията от убийства и влезе в затвора, компанията му вероятно ще фалира, а заедно с него ще си отидат и голямата къща, и хубавото й заведение.
	— Джийн отвори ресторанта изцяло със свои пари и кредити.
	— Така твърди тя. Но реализацията на подобен проект със сигурност е струвал много пари. Коя банка ще й отпусне кредит без гаранциите на Роджър?
	— Нима допускаш, че той стои зад тези убийства? Нали получава заплахи за живота си?
	— За заплахите знаем единствено от него, но нямаме доказателства.
	— Така е — призна тя.
	— Днес отскочих до библиотеката и проверих стари броеве на местния вестник. Никъде не открих предупреждения за взривявания в неделя вечерта. Те са били осъществени без задължителното информиране на обществеността.
	— Добра работа, Пулър — похвали го тя.
	— В резултат имаме стрелба и взривове по приблизително едно и също време. Почти напълно се припокриват. Кой има право да взривява без предупреждение?
	— Юридически никой — отвърна тя. — Човекът, издал подобна заповед, със сигурност ще си има сериозни неприятности.
	— Трябва да разберем кой е той. А също и дали някой не е забелязал подозрителни лица около колата ми днес следобед.
	— Ще имам грижата — кимна Коул. — Но не вярвам, че сестра ми има нещо общо с това.
	— И на мен не ми се иска да вярвам, но обстоятелствата са доста подозрителни.
	— Прав си — каза тя и отново започна да рови прахта с крак. — Не съм сигурна, че точно аз трябва да направя подобна проверка.
	— Аз ще я направя, ако нямаш нищо против.
	— Нямам, разбира се. И още нещо…
	— Какво?
	— Тя ми е сестра, но въпреки това искам да стигнеш докрай в събирането на уликите.
	— Ясно.
	— Кога ще се заемеш?
	— Още сега.


	70

	Едно, две, три, четири, въздух. Едно, две, три, четири, въздух.
	Още четири замаха, поредното поемане на въздух. После Джийн Трент докосна стената на басейна за шейсети пореден път.
	— Изгаряш калориите от обяда?
	Тя се завъртя във водата и погледна към противоположния край на трийсетметровия басейн.
	Пулър беше седнал странично на шезлонг от тиково дърво с ръце на коленете.
	— Как влезе тук? — попита тя.
	— През онази врата — отвърна той и посочи френския прозорец. — Би трябвало да я заключваш.
	— Питам как влезе в имението?
	Той се изправи, закрачи по плочките и застана над нея.
	— Питаш ме как съм се справил с дебелия пенсионер, който виси на входа?
	Джийн доплува до стълбичката, излезе от басейна и свали гумената шапка. Косата й се разпиля по раменете. Беше с цял черен бански и имаше страхотно тяло.
	„Като нищо би ме взривила в колата ми“, помисли си той.
	— Ти плуваш ли? — подхвърли тя.
	— Само ако човекът, когото преследвам, скочи във водата. Искам да поговоря с теб.
	Тя се насочи към шезлонга от тиково дърво до стената, облече хавлията си и седна.
	— За какво? Може би имаш оплаквания от обяда? Виждаш ми се доста мрачен.
	Той седна на съседния шезлонг и поклати глава.
	— Всъщност се питам дали да не те арестувам.
	— Какво? — стресна се Джийн. — Защо?
	— За опит за убийство на държавен служител.
	— Как стигна до това заключение? — приведе се напред тя.
	— Под колата ми беше заложена бомба. Някой е свършил работата, докато обядвах с теб. Започна да ми писва от опитите да бъда превърнат в печено месо.
	— Не знам нищо. Очевидно не съм аз, защото обядвах с теб.
	— Би могла да платиш на някого.
	— Но защо да го правя?
	— Това искам да разбера.
	— Трябва да се обличам, довечера съм на гости. Нека отложим този разговор.
	— Няма да стане.
	— Напусни къщата ми! — изправи се тя. — Веднага!
	— Дойдох да получа отговори с благословията на местното полицейско управление.
	Джийн присви устни, но не каза нищо.
	— С други думи сестра ти знае, че съм тук — добави той.
	— Не съм сложила бомба в колата ти.
	— _Под_ колата ми! — натърти той.
	— И там не съм слагала бомба. Защо ми е да те убивам?
	— Отговорът е лесен. Тук съм, за да разследвам серия от убийства. Ако ти или някой твой близък имате отношение към тези престъпления, съвсем естествено ще пожелаете да ме отстраните. Ти ме каниш на обяд и настояваш да ме закараш с твоята кола. После ме връщаш обратно и аз за малко не литвам във въздуха. Разбираш защо съм подозрителен, нали?
	Тя се облегна назад. Самоувереността видимо я напусна.
	— Нямам… обяснение. Не знам какво става… — В очите й се появиха сълзи. — Казвам ти истината, Пулър!
	Той я наблюдаваше, питайки се доколко сълзите й са истински.
	— За мен това не значи нищо. Следователно си официално заподозряна, докато не открия факти, които те оневиняват. Ясно ли е?
	Джийн объркано кимна.
	— Сега е времето да споделиш с мен всякаква информация, която може да помогне на разследването ми — добави той.
	— Каква по-точно?
	— Ами например, защо съпругът ти е толкова изнервен. Не ми казвай, че е заради заплахите. Отдавна съм стигнал до заключението, че това са пълни глупости. Той просто използва като прикритие факта, че някога е получавал заплахи от брат ти.
	— Прикритие на какво?
	— Усилил е охраната си, Джийн. Шофьорът на черния ескалейд със сигурност е бивш морски пехотинец.
	— Откъде знаеш?
	— Армията надушва морската пехота от сто километра. Този човек е професионалист и носи оръжие. Освен това е нов, нали?
	— Да.
	— Добър избор. На светлинни години е от пенсионера на входа.
	— Но охраната на имението не е подсилена. Все още разчитаме само на това бивше ченге.
	— Да, защото Роджър го няма. Предполагам, че не го е грижа за твоята безопасност и за безопасността на дъщеря ви. Новият е негов личен бодигард.
	— От какво може да се страхува?
	— Сама каза, че той има много врагове. Но те са онези, които всички познавате. Ами ако се е появил друг враг? Само с това може да се обясни засилената охрана.
	— Не мога да се сетя за друг враг. Знаеш, че не се бъркам в бизнеса на Роджър.
	— Ако продължаваш да ме лъжеш, просто ще ти щракна белезниците и ще те закарам в участъка! — мрачно я предупреди Пулър.
	— Моля те! — извика с насълзени очи тя.
	— Тогава ми кажи истината. Подбирала си лично и най-дребните детайли в своето италианско заведение, включително сервизите за кафе. Разбираш от бизнес мениджмънт. Бас държа, че си надзиравала и строителството на тази къща, защото, съдейки по сградите на „Трент Експлорейшън“, съпругът ти е доста далеч от тези неща. Нима искаш да ми кажеш, че изобщо не се интересуваш от неговия бизнес? Ако е така, просто няма да ти повярвам.
	Останаха мълчаливи в продължение на няколко минути. Влагата беше трудно поносима в тази жега. Той не сваляше поглед от Джийн, но нямаше намерение да наруши мълчанието. Нито пък да си тръгне. Налагаше се да изчака, докато тя капитулира.
	— „Трент Експлорейшън“ има сериозни проблеми.
	— Какви проблеми?
	— Липсват пари. Пренасочват се средства. Намесват се някакви офшорни банки-фантоми.
	— А Роджър е в течение, така ли?
	— Напълно.
	— И как реагира?
	— Прави всичко по силите си, но няма кой знае какъв избор. Миналата година се впусна в бизнес начинания, които изискваха големи капиталовложения. За съжаление не получи дори част от печалбата, която очакваше. Потънал е в дългове. Разчиташе, че има пари да ги покрие, но изтичането на средства продължава и той е с вързани ръце. Това беше причината да замине за Ню Йорк. Трябва му спешна финансова помощ, но повечето банки му отказват кредити.
	— А сега и тези смъртни заплахи — подхвърли Пулър. — Може би са дело на хората, които го крадат?
	— Не знам — въздъхна Джийн. — Наистина не знам.
	— Ясно. „Трент“ е голяма компания, но все пак не може да се сравнява с „Дженеръл Електрик“. Освен това оперира в малко населено място. Не мога да повярвам, че никой няма представа кой източва бизнеса на мъжа ти. Какво ще кажеш за Ранди?
	— Ранди ли? От къде на къде?
	— Да не забравяме, че той обвинява Роджър за смъртта на родителите ви.
	— И какво от това? Брат ми няма как да краде Роджър. Не работи с компютър, няма представа от финансови трансакции. Не, това е дело на хора, които имат опит в тези неща.
	— Може би хора, с които Ранди има някакви отношения.
	— Тук, в Дрейк? Абсурд. Но положението става катастрофално. Роджър и Бил нямат към кого да се обърнат.
	— Ами ти? Няма ли да изгубиш всичко, включително къщата, ако компанията фалира?
	— Вероятно. Но нали имам ресторанта. Разбира се, когато реших да го направя, не съм допускала, че Роджър ще затъне във финансови проблеми. Просто винаги съм се стремяла към някаква независимост.
	Макар и неволно, Пулър изпита съжаление към тази жена.
	— Твърдиш, че Роджър няма представа откъде идват финансовите му проблеми? Не, според мен той е твърде умен, за да не си дава сметка кой и как го прави.
	— И двамата с Бил са полудели. Целият им живот е свързан с тази компания. Рухне ли тя, рухват и те.
	Пулър не каза нищо, но настроението му ставаше все по-мрачно.
	Джийн огледа белезите по шията му.
	— Близкият изток?
	Той кимна.
	— Помниш ли какво ти казах за младежа, в когото бях влюбена?
	— Онзи, който не се е завърнал от Първата война в Залива?
	— Приличаше на теб.
	— Още ли ти е мъчно за него?
	— Още — кимна тя.
	— Но ако се беше върнал, ти нямаше да имаш всичко това — каза Пулър.
	— Може би и сега го нямам.
	Той бавно стана.
	— Ще ме арестуваш ли?
	— Не. Научих доста неща от този разговор и ти благодаря.
	— Навремето бях пряма и открита. После се омъжих за Роджър и нещата се промениха.
	Пулър се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл.
	— Какво мислиш да правиш? — извика след него тя.
	— Да открия един убиец.


	71

	— Здравейте, мистър Строс, как сте?
	Бил Строс спря и се обърна. Пулър се беше облегнал на колата си. Чакаше пред офиса на „Трент“ вече близо час.
	— Пулър? Какво правите тук?
	— Върша си работата — отвърна Пулър, отлепи гръб от колата и тръгна към него. — Имате ли време за няколко въпроса?
	Строс погледна часовника си.
	— Закъснявам за едно заседание.
	— Няма да ви бавя много.
	— Не може ли въпросите да почакат?
	— Не, всъщност не.
	— Добре тогава, слушам ви.
	— Кой заповяда взривяването в неделя вечер? В пресата нямаше официално предупреждение.
	— За какво говорите? — изненадано го погледна Строс.
	— За взривовете в неделя вечер на един от обектите ви. Не сте ги обявили официално. Обикновено никой не върши подобни неща в неделя, може би защото се изисква специално разрешение. Но предупреждение към населението липсва. Имахте ли такова разрешение?
	— Ще трябва да проверя.
	— Роджър каза, че не знае нищо по въпроса. Кой в компанията отговаря за тези неща?
	— Аз, като изпълнителен директор. Но имам и много други задължения, затова съм принуден да делегирам някои дейности. Имаме специални хора, които се занимават с разрешителните за взривове и разгласата сред местното население.
	— С тях ли трябва да разговарям?
	— Предполагам. За съжаление работните им места не са тук, а в Чарлстън.
	— Как мога да се свържа с тях?
	— Толкова ли е важно? Онези хора не са били убити от взривовете.
	— Въпреки това е важно. Ще ми дадете ли телефоните им?
	— Да — каза след кратко мълчание Строс.
	— Чудесно. Очаквам утре да ги получа.
	— Не съм сигурен, че…
	— Напоследък виждали ли сте сина си? — прекъсна го Пулър.
	— Не, защо?
	— Просто питам. Членувате ли в клуб „Ксанаду“?
	— Моля? Не, разбира се.
	— Добре. Няма да ви задържам повече, защото ще закъснеете за заседанието.
	Пулър се качи в колата си и потегли. Набра номера на Дики в движение и си уреди среща с него късно вечерта.
	Пред мотела беше спряло лъскаво тъмносиньо бентли, а зад волана седеше Роджър Трент.


	72

	— Предполагам, че търсиш мен, защото само аз живея в мотела — подхвърли Пулър.
	Трент беше облечен с тъмен панталон и бяла риза с разкопчана яка. Държеше запалена пура. Лицето му беше зачервено, а спуканите капиляри по носа му имаха тъмнолилав цвят. Лъхаше на алкохол.
	— Не бива да шофираш в това състояние — добави Пулър.
	— Нищо ми няма. Малка почерпка.
	— Виждам — кимна Пулър и погледна шкембето му. — Някога да си мислил за диети?
	— Лазиш ми по нервите, откакто се запознахме — изръмжа Трент.
	— Теб човек трудно може да те обикне, Роджър.
	За негова изненада Трент избухна в смях.
	— Е, поне си откровен — каза той. — Чух, че днес си обядвал в компанията на красивата ми съпруга на едно място, наречено „Истинско щастие“…
	— Поканата беше нейна.
	— Не съм казал обратното. Но ти си приел.
	— Да, приех.
	— Добре ли прекарахте?
	— Тя е много приятна компания. А каза ли ти какво се случи след това?
	— Да, спомена, че някой бил сложил бомба под колата ти. Отбих се да ти кажа, че жена ми няма нищо общо с това.
	— Благодаря, това е огромно облекчение за мен.
	— Току-що си помислих, че между нас има много общи неща.
	— Така ли? Например?
	— Някой желае смъртта и на двама ни.
	— На теб само ти звънят по телефона, а на мен ми залагат бомби — отбеляза Пулър.
	— Задавал ли си си въпроса защо продължавам да живея тук? — попита Трент, облягайки се на вратата на бентлито. — Вероятно се досещаш, че бих могъл да живея където си пожелая.
	— Вече знам, че жена ти предпочита Италия — кимна Пулър.
	— Остави я жена ми. Говоря за себе си.
	— Добре де, наистина съм си задавал такъв въпрос. А в момента виждам, че направо те сърби да ми кажеш. Синдромът на голямата риба в малкото езеро, а?
	— Не е толкова просто. Ще ти споделя нещо, Пулър: не изпитвам никаква нужда да бъда обичан. Изобщо. Не съм се захванал с въгледобива, за да бъда обичан. Предпочитам да ме мразят, защото това ме зарежда с адреналин. Много ми харесва, да знаеш. Сам срещу всички. В Дрейк съм аутсайдер, въпреки че наоколо няма по-богат човек от мен. Богат, но аутсайдер.
	— Не си ли мислил за психиатрична помощ? — изгледа го Пулър.
	Трент отново се разсмя.
	— Харесвам те, не знам защо! А може би се досещам. Ти също ме мразиш, но на друго ниво. Казваш ми го право в очите, а не зад гърба ми като всички останали.
	— Включително и семейството ти?
	Трент изпусна кръгче дим и го проследи с поглед, докато се разсея във въздуха. Цикадите в близката горичка подновиха песента си.
	— Вероятно — кимна той — Саманта не може да ме понася, да не говорим за онзи откачалник Ранди. А Джийн обича само парите ми.
	— Голямо и щастливо семейство, а?
	— Не мога да обвинявам хората — въздъхна Трент. — Веднъж ти споменах за завистта, помниш ли? И аз завиждам. На теб например. Бас държа, че си бил страхотен боец. Вероятно си се сражавал в Близкия изток и други места, откъдето си се върнал в куп медали.
	— Сега ли ти хрумна това?
	— Не, приятелю. Направих си труда да те проверя. Сигурно ти е било трудно там, но аз ще ти кажа едно — истинските сражения се водят на полето на бизнеса. За да спечелиш, трябва да си мръсник. Пътят към върха не е застлан с рози. Или убиваш, или ще бъдеш убит. А ако не си на върха, значи си на дъното. Там, където повечето хора завършват жизнения си път. — Той изтръска пепелта от пурата и отново я захапа.
	— Благодаря за лекцията, Роджър — кимна Пулър. — А сега да си поговорим за финансовите ти проблеми.
	Пурата потъна в устата на Трент и веселите пламъчета в очите му угаснаха.
	— Какви финансови проблеми?
	— Аз също си направих труда да те проверя.
	— Информацията ти е погрешна.
	— Имаш нов бодигард, който изглежда доста страховит. Бивш морски пехотинец, нали? Къде е сега? На твое място не бих се разхождал без охрана при всичките заплахи, които получаваш…
	— Трогнат съм от загрижеността ти.
	— Доколкото съм осведомен, нюйоркските банкери не са проявили съчувствие към финансовите ти проблеми.
	Трент хвърли пурата и я стъпка с крак.
	— Какви ти ги е надрънкала Джийн, да я вземат мътните? — избухна той. — Тъпа кучка!
	По-малко от три денонощия. Това беше всичко, с което разполагаше Пулър. Реши, че е време да премине към конкретните неща.
	— Бизнесът ти не е свързан единствено с въгледобива, Роджър — започна той. — Чух, че управляваш и газопроводи…
	— Това пък какво общо има?
	— Ти ми кажи.
	— Няма нищо за казване.
	— Сигурен ли си?
	— Абсолютно.
	— Да си задлъжнял е лошо. Но истината е още по-лоша.
	— Да не си дрогиран? — изгледа го Трент.
	— Не съм. Просто се опитвам да ти дам съвет.
	— Защо трябва да приемам съвети от теб?
	— Защото са добронамерени.
	— Голям образ си! — разсмя се Трент.
	— Не съм. Ако нещата се развият както предполагам, със сигурност ще ти трябват повече морски пехотинци за охрана.
	— Заплашваш ли ме?
	— Ти си достатъчно интелигентен да прецениш, че заплахите не идват от мен, Роджър.
	Трент се качи в бентлито, запали мотора и потегли.
	Пулър остана да гледа след него с неприятното чувство, че патроните му са отишли нахалост. Дано Дики имаше нещо по-интересно.


	73

	Пулър пристигна малко преди десет. Наоколо беше тихо. Хората се бяха прибрали по домовете си. Съвсем правилно, помисли си той. Беше горещо и влажно, а комарите се вихреха с пълна сила. В такава нощ бе най-добре човек да си стои у дома.
	Той навлезе в лабиринта от улички, следвайки маршрута, който вече беше изминал с Коул. След множество завои стигна до пожарната. Беше тъмна, както очакваше. Тук нямаше ток, така че хората си тръгваха привечер. Ролетната врата беше спусната, а може би и заключена. Слезе от колата, огледа се и подуши въздуха. Край ухото му бръмна комар и той светкавично го размаза. Но беше наясно, че това е сигнал за многобройните му побратими. Цял живот беше газил из блатата и знаеше, че появата им е неизбежна.
	Заключи малибуто с дистанционното. Беше паркирал точно пред сградата. От сега нататък нямаше да оставя колата си без надзор. Пристъпи към ролетната врата, наведе се и дръпна дръжката. Вратата меко се плъзна по добре смазаните железни рамки. Отново се огледа, но наоколо беше все така пусто. Въпреки това дясната му ръка остана върху дръжката на пистолета. С лявата включи фенерчето, което беше взел от багажника. Лъчът му прониза мрака.
	Реши, че докато чака Дики, ще има време да провери една своя хипотеза.
	Вдясно от него бяха паркирани два мотора харли. Предните им колела бяха заключени с обща верига. Вляво се виждаше сандъче за инструменти на колелца, снабдено с тежък катинар. По всичко личеше, че членовете на мотоклуба нямаха доверие на съседите си. Двата мотора бяха оборудвани с големи странични чанти, които имаха секретни ключалки. Нищо особено, отбеляза Пулър. Доста елементарни, съвсем според очакванията му.
	Отключи четирите чанти за секунди и насочи фенерчето. В третата откри това, което търсеше — найлонов плик, парче тиксо и няколко люспици, които проблеснаха на светлината. В последната чанта намери някакви кафяви трохи. Лъскавите люспи бяха метамфетамин на кристали, а кафявите трохи — непречистен метамфетамин, който наркоманите наричаха „фъстъчено масло“. Незаконната дрога беше доста разпространена в армията въпреки усилията на командването да прикрива проблема. С течение на времето Пулър беше успял да се запознае с почти всичките й разновидности.
	Ето я дистрибуторската мрежа за скромното производство на Ерик Тредуел, каза си той. Членовете на мотоклуб „Ксанаду“ бяха товарили метамфетаминовите дози в чантите си, за да ги доставят на потребителите. А обитателите на бедните квартали бяха лесна плячка, тъй като повечето от тях мечтаеха да забравят за мрачната действителност.
	Тредуел и Битнър явно бяха дребни производители на дрога, но Пулър беше сигурен, че не това е станало причина за убийството им. Щеше да информира Коул, разбира се, но това изобщо не го приближаваше до разкриването на терористите.
	Прегледа шкафчетата на стената вляво, но не откри нищо. В повечето от тях имаше лични вещи на рокерите. Опита се да провери и тези вдясно. Те обаче бяха заключени. Отвори едно от тях с помощта на специалните си приспособления, но то се оказа празно. Също като други две, които провери за всеки случай. Реши, че няма смисъл да си губи времето с останалите.
	Погледна часовника си. Умишлено беше дошъл по-рано, за да не би Дики да му скрои номер и да му устрои поредната засада. Реши да използва времето за оглед на просторния гараж. Съвсем не беше изключено разпространителите на метамфетамин да се занимават и с нещо по-сериозно, дори то да застрашаваше сигурността на страната. Може би част от тях бяха на мнение, че тя си го заслужава, след като отдавна им е обърнала гръб.
	Той надникна в някаква стаичка без прозорци вляво от входа, в която цареше непрогледен мрак. Беше празна.
	Пое по стълбите за горния етаж. Там имаше нещо като кухня, използвана от членовете на клуба. Отвори няколко шкафа, в които намери пликчета със суха супа и бисквити. Бутна вратата на съседното помещение. Лъчът на фенерчето се плъзна по старо бюро с два ръждиви метални стола пред него и шкафове до стената. Прегледа ги, но и те се оказаха празни — също като рафтовете над тях. Седна зад бюрото и започна да издърпва чекмеджетата. Вътре също нямаше нищо, ако не се броеше някакъв пожълтял от времето документ, който напипа в дъното на едно от тях.
	Беше с дата от 1964 г. Съдържанието беше рутинно — правила за аварийна безопасност на обекта. Нищо в него не сочеше каква е основната дейност на обекта. Може би имаше някаква връзка с подозренията на Мейсън относно производството на взривни материали.
	В полето забеляза някакви цифри с избеляло от времето мастило: 92 и 94.
	Пулър прибра листа в джоба си и се изправи.
	Чу шум в момента, в който напусна канцеларията.
	Грохот на мотоциклетен двигател, работещ на високи обороти. Пристъпи към прозорците на втория етаж, от които се разкриваше добра гледка към предния двор на пожарната.
	Това би трябвало да е Дики, помисли си, като погледна часовника си.
	В далечината се появи сиянието на самотен фар, а малко по-късно моторът спря на напукания цимент пред сградата. Водачът имаше широки рамене и едра фигура. Приличаше на Дики.
	Трясъкът от изстрела го накара да подскочи и да потърси някакво укритие. Въпреки това видя всичко с безпощадна яснота. Куршумът проби шлема на моториста и излезе от другата страна сред пръски кръв и мозък. Харлито кривна надясно, а водачът изпусна дръжките, залитна наляво и се строполи на земята. Тялото му потръпна и застина. Моторът се блъсна в близката стена. Двигателят му продължаваше да работи.
	Без да губи нито секунда, Пулър се стрелна към аварийния лост и се спусна на долния етаж.
	Изстрелът на далекобойната пушка беше дошъл отляво. Там нямаше възвишения, а само къщи, което означаваше, че снайперистът бе заел позиция на приземно ниво — най-вероятно в някоя от тях. Къщите бяха много, всичките празни. Е, може би не съвсем.
	Пулър се измъкна навън, пристъпи към боботещия мотоциклет и изключи двигателя. Пистолетът му описваше бързи полукръгове в мрака. Измъкна джиесема и натисна бутона за бързо набиране.
	Коул вдигна на второто позвъняване.
	Три лаконични изречения му бяха достатъчни, за да й обясни възникналата ситуация.
	Налагаше се Коул отново да събере кавалерията. За втори път през това денонощие.
	Той преброи до три и хукна на зигзаг към колата, стараейки се каросерията й да остане между него и мястото, откъдето беше долетял изстрелът. Добра се успешно до нея, отвори багажника и измъкна екипировката, която му трябваше.
	Прибор за нощно виждане и бронежилетка от олекотен вид. Беше в състояние да спре 9-милиметров куршум, което едва ли щеше да бъде достатъчно. Той си позволи да изгуби няколко секунди, за да попълни допълнителните джобове на бронежилетката с кевларени плочки, повишаващи надеждността й. После включи оптиката и светът се оцвети в яркозелено. Насочи прибора към проснатото на цимента тяло. Шлемът беше останал на главата, лицето не се виждаше. Отново се наведе над багажника и извади най-важната част от екипировката си.
	МП5, „Хеклер и Кох“ — предпочитаното от специалните части оръжие за близък бой. Далекобойността му не надвишаваше двеста метра, а това означаваше, че може да го използва успешно само ако се добере близо до мишената.
	Разбира се, предимството беше на страната на снайпера. Освен това Пулър беше сигурен, че противникът му също използва прибор за нощно виждане и едва ли нещо щеше да му попречи да произведе още един прецизен изстрел. Би предпочел да разполага със същото оръжие, но в момента хеклерът беше единственият му избор.
	Нагласи го на автоматичен режим и затръшна багажника на колата си. Оставаше му да изпълни още една, последна операция. Седна зад волана, запали двигателя и се приближи на заден ход към трупа. Направи го така, че купето се превърна в щит срещу евентуален изстрел.
	Той огледа двете дупки на каската — входната и изходната. После вдигна визьора и срещна изцъкления поглед на Дики Строс.
	Извърна глава и видя куршума на цимента вляво от себе си. Наведе се, но без да го докосва.
	Беше „Лапуа магнум“, калибър .338, от който бронежилетката му нямаше как да го спаси. Достигаше до 1500 метра, което означаваше, че при идеални условия и с малко късмет един добър снайперист би могъл да улучи целта си дори от такова разстояние.
	Нарушавайки всички правила за обработка на местопрестъплението, той обискира набързо Дики Строс и прибра онова, което му трябваше — мобилния телефон и портфейла.
	После подкара към гаража. Спря близо до стената, излезе от дясната врата и преметна през рамо ремъка на автомата си.
	Ловът започваше.


	74

	Фаровете на патрулката пронизваха нощния мрак, сирената виеше пронизително. Саманта Коул познаваше черните пътища в околността по-добре от всеки друг, но въпреки това за малко не се преобърна на два от по-острите завои.
	Не след дълго излезе на последната права и натисна газта до дупка. Броени секунди по-късно беше пред старата пожарна. Спирачките изскърцаха, мощните фарове на покрива на колата осветиха мъртвото тяло на цимента. Тя измъкна пистолета си и предпазливо отвори страничната врата. Натисна копчето за бързо набиране на номера на Пулър, но той не вдигна.
	Слезе от колата, използвайки прикритието на отворената врата. За миг огледа падналия до стената мотоциклет, а после спря поглед на колата на Пулър.
	В далечината се чу вой на сирени. Минута по-късно до нея заковаха две патрулни коли.
	— Има снайперист! — извика тя.
	Полицаите заеха позиция зад отворените врати на автомобилите си.
	— Прикривайте ме!
	Надяваше се, че стандартната бронежилетка ще свърши работа. Притича до трупа и вдигна визьора.
	Дики Строс не приличаше на заспал, а по-скоро на ударен от снаряд.
	— Смъртен случай — подвикна към помощниците си тя, огледа дупките на каската и добави: — Пряко попадение на едрокалибрен куршум.
	— По-добре се скрий някъде, сержант — отвърна един от полицаите.
	Коул се върна при колата си и зае позиция зад отворената врата.
	— Повикайте подкрепления! — заповяда тя. — Искам блокада на всички пътища в околността! Извършителят не бива да се измъкне!
	— А къде е твоят униформен приятел? — подхвърли полицаят.
	Коул мълчаливо извърна глава към мрака.
	„Не умирай, Пулър! Моля те, не умирай!“


	Пулър организира наблюдателния си пункт до една изоставена къща на петстотин метра от пожарната. Беше стигнал до нея, следвайки мислено траекторията на куршума, долетял от тази посока. Всеки средно надарен снайперист би улучил мишената си от разстояние шестстотин до хиляда метра, стига да разполагаше с добро снаряжение. А куршумът „Лапуа“ несъмнено доказваше, че убиецът на Дики разполага с такова.
	Фактът, че Пулър бе чул изстрела, подсказваше, че убиецът е стрелял от максимум километър. Пушките на военните снайперисти бяха по-дълги от тези на полицаите и позволяваха пълното изгаряне на заряда в патрона. Това не само редуцираше отблясъка на изстрела, но и увеличаваше скоростта на куршума. Ето защо позицията на снайпериста се откриваше по-трудно, а шансовете за смъртоносно попадение нарастваха значително.
	Пулър не изключваше възможността за присъствието на съгледвач, който да засича мишената. В такъв случай трябваше да издирва двама души. В далечината се чу вой на сирени. Коул пристигаше с подкрепленията. Това беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото в такъв момент подкрепленията бяха нещо изключително важно, и лошо, защото стрелецът вече имаше всички основания да си плюе на петите.
	Той огледа околността през окуляра на прибора, търсейки червената точка на лазерен мерник. Това устройство бе изключително добро за засичане на мишената, но имаше един много голям недостатък — позволяваше на противника да открие позицията на стрелеца. Самият той винаги беше разчитал на обикновен оптически мерник и указанията на съгледвач.
	При втори изстрел Пулър със сигурност щеше да локализира снайпериста. Но не и ако този втори изстрел бе насочен срещу него и го улучеше.
	Прецени това, което виждаше — изоставени къщи, безлюдни улици. Но не всички къщи бяха пустеещи. Пред някои имаше коли, а в прозорците им мъждукаше светлина. Дали хората там имаха представа, че близо до тях дебне снайперист? Не бяха ли чули изстрела?
	Той се обърна към пожарната и фокусира поглед в мястото, където лежеше Дики Строс. Куршумът беше попаднал в целта, но мотоциклетът продължи напред. Дики беше паднал от него три секунди по-късно. Това означаваше внимателно преизчисление на траекторията. Пулър погледна в обратната посока и за пореден път направи опит да си представи позицията на стрелеца. Правата линия опираше до една къща в края на задънена улица. Тъмна, без коли отпред. Зад нея се виждаха и други къщи, но всички гледаха в противоположната посока.
	Той напрегна слух, опитвайки се да игнорира приближаващите сирени. Нищо. Никакъв звук от бягащи крака.
	Решението беше взето. В следващия миг вече крачеше напред. За едър мъж се движеше почти безшумно. Това беше лесно, но същевременно и трудно. Дългите крака позволяваха широки крачки, но едрите мъже рядко стъпваха леко. Повечето хора приемаха, че човек с неговите габарити се движи като слон. За мнозина това беше последната мисъл преди смъртта им.
	Надяваше се, че тази нощ ще се прибави към тях още един.


	75

	Снайперската пушка тежи шест килограма и със своите сто и пет сантиметра прилича на малък гимнастически лост. С нея обикновено се стреля от легнало положение. Той я носеше в дясната си ръка, а сгъваемата стойка беше в прибрано положение. Придвижваше се бързо, но предпазливо. Вече беше улучил една мишена и нямаше желание за друга. Тази беше напълно достатъчна.
	Погледна назад през рамо. Нищо. Пълен мрак. Намираше се на седем-осем метра от дърветата. След това го чакаше петминутна разходка през гората, за да стигне до чакащата кола. Нататък беше лесно. Просто трябваше да натисне газта и да се измъкне, преди полицията да блокира района. Винаги беше харесвал тази местност. Огромни ненаселени площи, недостатъчна численост на силите на реда, за да патрулират из тях.
	Спря и отново погледна зад гърба си.
	Сирените продължаваха да вият, но слухът му долови и нещо друго. Нещо, което не беше очаквал.
	Лявата му ръка се плъзна към колана.
	— Не мърдай или ще получиш шанс да изследваш червата си!
	Мъжът замръзна на място.
	Пулър не напусна укритието си зад близкото дърво. Нямаше представа дали мъжът срещу него е сам, и продължаваше да го държи на прицел.
	— Първо, хвани пушката за цевта и я хвърли пред себе си! Второ, легни по корем с ръце на тила, затворени очи и широко разкрачени крака!
	Мъжът опря приклада в земята, хвана пушката за дулото и я запрати в мрака. Тя тупна глухо на около два метра, вдигайки облаче прах, примесено със стръкове трева.
	— Добре — обади се Пулър. — А сега и втората заповед!
	— Как успя да ме изпревариш? — попита мъжът.
	Пулър не хареса въпроса. Но още по-малко му хареса тона, с който беше зададен. Спокоен, откровено любопитен и напълно безгрижен по отношение на последиците от залавянето. Дали някъде наблизо не се спотайваше съгледвачът, може би в компанията на екипа за извеждане от района?
	— Обикновени изчисления, плюс логика — отвърна на глас той.
	— Изобщо не те чух.
	— Защо ликвидира Дики?
	— Не знам за какво говориш.
	— Бас държа, че в района едва ли ще се намерят много патрони „Лапуа“.
	— Все още имаш възможност да се оттеглиш, Пулър. Може би трябва да се възползваш от нея.
	Промяната в тактиката му хареса още по-малко. Сякаш не той, а онзи насреща го държеше на мушката си и благородно му предлагаше да се оттегли.
	— Слушам те.
	— Сигурен съм, че вече си преценил нещата. От мен няма да научиш нищо. Не съм длъжен да върша твоята работа.
	— Убитите станаха осем. Сигурно имаш основателни причини. — Пръстът на Пулър докосна предпазителя.
	— Сигурно — кимна мъжът.
	— Ако ми кажеш, може би ще има сделка.
	— Няма как да стане.
	— Толкова ли си лоялен?
	— Можеш да го наречеш както искаш. Позволих ти да ме хванеш. Грешката е моя, отговорността — също.
	— Лягай по очи! Предупреждавам те за последен път!
	Пулър се прицели. От това разстояние нямаше как да пропусне. Притисна приклада в хълбока си. Пистолетът М11 в лявата му ръка описа лек полукръг.
	Мъжът се отпусна на колене, после легна по корем. Дланите му се насочиха към тила, после дясната му китка изведнъж се стрелна към колана.
	Пулър натисна спусъка на пистолета, вкара два куршума в ръцете му, а след това светкавично се премести зад следващото дърво, защото пламъчетата вероятно бяха издали позицията му. Въздържа се от смъртоносен изстрел просто защото мъжът нямаше как да се прицели в него. А сега, с обездвижени ръце, дори не би могъл да измъкне пистолета. Причините да посегне към него бяха две.
	Първо, очакваше да бъде застрелян, но Пулър не му предложи това улеснение. Трябваше му жив, за да може да го разпита.
	Второ, искаше Пулър да стреля, за да издаде позицията си. Затова той се прехвърли зад съседното дърво. Всеки момент очакваше стрелба от някой, скрит в гората наоколо.
	Но стрелба нямаше.
	Обърна се към ранения, който лежеше по очи с окървавени ръце. Пулър се беше постарал да не улучи някоя артерия.
	След част от секундата забеляза, че едната ръка е скрита под тялото, но вече беше късно. Тресна изстрел.
	— Мамка му! — промърмори Пулър.
	Тялото подскочи и замря.
	Куршумът беше излязъл през гърба. Точно в средата. Като изстрел от упор, но в обратна посока.
	Потенциалният свидетел беше мъртъв. Пулър не знаеше кои са тези хора, но решителност явно не им липсваше. Не е лесно да избереш смъртта пред живота, но този мъж го беше направил. Вероятно още в мига, в който беше допуснал грешката да бъде заловен.
	Пулър се отпусна само за миг, но това за малко не му струва живота.
	Успя да блокира ножа с дулото на автомата, но нападателят все пак го изби от ръката му и той изтрака на земята. Понечи да насочи своя Ml1, но и той последва съдбата на хеклера, улучен от светкавичен страничен ритник. Противникът му се хвърли напред, размахвайки ножа. Беше висок почти метър и деветдесет, тежеше поне сто килограма. Имаше гъста тъмна коса, мургаво лице и хладния поглед на човек, свикнал да убива.
	Но и Пулър беше от същата порода.
	Успя да притисне ръката с ножа към тялото му, наведе се и му нанесе силен удар с глава в гърлото. Онзи изпусна ножа. Пулър се завъртя рязко, хвана главата му с дясната си ръка и заби левия си лакът в шията му.
	Мъжът изпъшка, от носа и устата му бликна кръв.
	— Прекрати съпротивата, за да живееш! — изсъска в ухото му Пулър.
	Мъжът продължи да се бори. Коляното му потъна в слабините на Пулър, а пръстите се стрелнаха към очите му. Атаката беше неприятна, ала не и фатална. Пулър го искаше жив. Но промени мнението си в мига, в който мъжът направи опит да измъкне втория му пистолет от колана на гърба. Все пак беше по-добре да остане без пленник за разпитване, вместо да се превърне в труп.
	Едно светкавично движение беше достатъчно, за да мине зад него. Преметна едната си ръка около наранената шия, а с другата хвана тялото. После рязко дръпна в различни посоки. Мъжът изкрещя от болка. Пулър повдигна тялото му във въздуха и го заби в близкото дърво. Чу пропукването на шийните прешлени и разтвори ръце. Тялото рухна на земята. Отстъпи крачка назад, дишайки тежко. Очите му се спряха на безформената купчина, която доскоро беше жив човек. Наведе се и вдигна ножа. Изтъркана от употреба дръжка, назъбено острие, което можеше да бъде покрито с неговата кръв. Не изпитваше никакво съжаление.
	— Пулър!
	Познат глас. Отдясно.
	— Насам, но внимавай! — извика в отговор той. — Двама мъртви, единият е снайперист. Може да има и други.
	— Може ли да се приближим? — прозвуча гласът на Коул десет минути по-късно.
	Пулър се огледа за последен път.
	— Добре.
	След още няколко минути зърна Коул и двама полицаи.
	— Пулър?
	— Твое дясно — отвърна той и напусна укритието си.
	Тримата се приближиха и наобиколиха труповете. Пулър се наведе и преобърна тялото на снайпериста.
	— Осветете го — заповяда той.
	— Това е онзи, който се представяше за Тредуел! — извика Лу, единият от помощниците.
	— Предполагах — кимна Пулър и се изправи.
	— Как така?
	— Отговаря на описанието, което ти му направи. Сега вече знаем, че умее да убива и от разстояние.
	Лу погледна към другото неподвижно тяло.
	— Какво си му направил?
	— Убих го — простичко отвърна Пулър. — Преди той да ме убие.
	— Онзи в двора на пожарната е Дики Строс — обади се Коул.
	— Знам.
	— Какво е търсил тук?
	— Имахме среща.
	Тя се наведе над обезобразените ръце на снайпериста.
	— Ти ли го подреди така?
	— Посегна към оръжието си — кимна Пулър. — Помислих, че нарочно, за да ме принуди да го застрелям. Не го направих и той се самоуби. Трябваше да предвидя и този вариант. Но е трудно да попречиш на някой, който е решил да сложи край на живота си и държи пистолет.
	— Така е — кимна тя.
	— А сега да отцепим местопрестъпленията — огледа се Пулър. — Повикай Лан Мънро и всички останали, които са ни нужни. После ние с теб ще си поговорим.
	— За какво?
	— За много неща.


	76

	Пулър се отби за малко в мотела и пое към дома на Коул. Тя го посрещна на вратата и го поведе към кухнята.
	— Имам бира, искаш ли?
	— Не, не ми се пие.
	Седнаха срещу прозореца, който гледаше към задния двор. Беше горещо и влажно, а климатикът на стената не вършеше повече работа от онзи в мотела.
	— Отскочих до работното място на Тредуел — започна Коул. — Колегите му твърдят, че от склада не липсва нищо. Нямат представа откъде са се появили следите от волфрамов карбид в къщата му, тъй като изобщо не работят с подобни вещества.
	— Значи нищо, така ли?
	— Нищо.
	— Аз открих причините за съществуването на лабораторията за метамфетамин.
	— Какви са?
	Той разказа какво е намерил в сградата на пожарната.
	— По дяволите! — възкликна тя. — Значи клубът „Ксанаду“ се занимава с разпространение на дрога?
	— Така изглежда — кимна Пулър. — Но това не ни помага с нищо, а времето тече.
	— Какво искаш да кажеш?
	Той й предаде част от разговора си с Джо Мейсън. За газопровода под управлението на Трент, за атомната електроцентрала, която по всяка вероятност бе истинската мишена на терористите. Накрая спомена и за финансовите проблеми на Роджър Трент.
	Тя го изслуша, остави бирата си на масата и се облегна назад.
	— Не знам какво да кажа. Джийн никога не е споменавала, че имат парични проблеми. Какво по-точно сподели с теб?
	— Според мен беше момент на слабост. Аз не съм член на семейството. Може би не е искала да те безпокои, а може би просто се срамува да признае, че отново я заплашва бедност.
	— Искаш ли да хапнем нещо? Изведнъж огладнях!
	— Не е време за ядене, Коул. Разполагаме с по-малко от два…
	— Трябва да правя нещо, Пулър — прекъсна го с треперещ глас тя. — Нещо нормално, например да приготвя сандвичи. Иначе ще полудея! Никога не съм допускала подобен развой на събитията. Такива гадории не могат да се случват в градчета като Дрейк!
	— Добре, добре. Нека ти помогна.
	Направиха сандвичи с пуешко и кисели краставички. Захапаха ги на крак, направо пред печката.
	— За какво си мислиш? — тихо попита тя.
	— Стрелецът е знаел какво прави — замислено отвърна той. — Първокласна пушка, отлично подбрани муниции. Избира добра позиция, ликвидира мишената и почти успява да изчезне. Аз го изпреварих донякъде по случайност и благодарение на малко късмет, въпреки че се смятам за експерт в издирването и проследяването. Партньорът му също беше добър. Не колкото мен, но все пак добър.
	— Скромен си.
	— По-скоро съм реалист — отвърна Пулър. — Подценяването и надценяването на собствените качества могат да бъдат фатални. В тази област със сигурност има и по-добри от мен, но този не беше от тях.
	— Добре, ясно.
	— Да приемем, че Дики, Тредуел и Битнър са се занимавали с разпространение на метамфетамин. Вече споменах, че Дики ми направи впечатление на човек, който е притиснат до стената. Очевидно се стремеше да запази в тайна дейността си на наркодилър, но междувременно се беше сблъскал с нещо много по-сериозно.
	— Ти каза, че тази вечер сте имали среща. Предполагаше ли какво щеше да ти докладва?
	Коул стана, извади от хладилника две бутилки „Диър Парк“ и му подаде едната.
	— Не. Може би нищо важно. Аз бях инициатор на срещата.
	— Газопровод и атомна електроцентрала — промълви тя. — А ние разполагаме само с два дни. Това е лудост, Пулър. Пълна лудост.
	— Едва ли има значение как ще го наречем.
	— Трябва да повикаш на помощ тежката артилерия.
	— Опитах, Коул. Но важните клечки отказаха.
	— Значи просто са решили да ни пожертват?
	— Не знам какво да ти кажа — промълви той. — Наистина не знам.
	— Аз все пак трябва да направя нещо — тръсна глава тя.
	— Какво?
	— Да съобщя на Бил Строс за смъртта на сина му.
	— Ще дойда с теб.
	— Не е нужно.
	— Напротив, нужно е.
	Надигнаха се едновременно и тръгнаха към вратата.


	77

	Потеглиха с малибуто на Пулър. Фаровете осветяваха облаци от комари. На двайсетина метра пред тях изскочи една сърна и той натисна спирачката. Секунди по-късно след нея се появи рис, който прелетя асфалта на два скока и изчезна от другата страна на пътя.
	Нощта на хищниците.
	— В Близкия изток беше по-горещо, но я нямаше тази влага — каза Пулър. — Това тук ми напомня на Флорида.
	Той стискаше волана и не откъсваше очи от черния път, осеян със завои.
	— Никога не съм била във Флорида — каза Коул. — Не съм напускала Западна Вирджиния, може би защото тук е моят дом.
	Той увеличи климатика на максимални обороти и избърса потта от челото си.
	— Да поговорим по същество.
	— Намирам се в изключително сложно положение.
	— Знам — кимна той. — Ти си представител на закона.
	— Да, но как да постъпя? Може би да обявя евакуация?
	— Би могла да опиташ. Но не знам дали ще има някакъв ефект без нов развой на събитията.
	— А ако ти ме подкрепиш? И онези хора от Вашингтон?
	— Това няма да се случи — категорично отсече той.
	— Защо, по дяволите?
	— Защото те гледат на вас като на възможност да напишат нова страница в наръчника за борба с тероризма и нищо повече — реши да изплюе камъчето той.
	— Искаш да кажеш, че за тях ние сме опитни зайчета?
	— Точно така. Федералните са на мнение, че ако вдигнат тревога, лошите просто ще се преместят другаде заедно с пъклените си планове.
	— Но това е родният ми град! Израснала съм тук, познавам хората. Не мога просто да чакам някой да ги изтрие от лицето на земята!
	Той замълча и насочи очи към пътя.
	— Пулър! Даваш ли си сметка коя съм и откъде съм?
	— Да. Може би не трябваше да ти казвам.
	— Напротив!
	— Нещата са ясни, Коул. Федералните няма да си мръднат пръста, за да предотвратят катастрофата. Стремежът им е да проследят докрай развоя на събитията и да видят какво ще стане. Ще изпратят помощ в последната минута с оглед минимизиране на щетите.
	— В _последната_ минута?! _Минимизиране_ на щетите?!
	— Това не означава, че ние ще седим и ще чакаме с подвита опашка — побърза да добави той. — Напротив, трябва да направим всичко възможно да разрешим случая, преди да дръпнат спусъка!
	— А ако не успеем?
	— Нямам по-добър план.
	Известно време пътуваха в мълчание. Тя се обади едва когато трябваше да отбият за къщата на Строс.
	— Ами ако аз вдигна тревога?
	— Ти решаваш — сви рамене той.
	— Няма да ме застреляш, така ли?
	— Ти решаваш — повтори Пулър, замълча за момент и добави: — Не, няма да те застрелям. Дори ще те подкрепя.
	— Така ли? А защо?
	Не беше нужно да се обръща, защото усещаше погледа й.
	— Просто ще те подкрепя — тръсна глава той. — Шефовете често пренебрегват детайлите, но те са важни.
	Отбиха в алеята пред къщата на Строс. Вътре светеше.
	— Ще се справим само ако сме заедно — тихо добави той.
	Коул опря длани в арматурното табло, сякаш да забави мислите, които препускаха в съзнанието й.
	— Не си сама — докосна рамото й той. — Аз съм тук до теб, Сам.
	— За пръв път ме наричаш Сам.
	— Служа в армията, а там са ни учили да се придържаме към формалностите — въздъхна той.
	Тя се усмихна и потупа ръката му.
	— Добре съм… Джон. Понякога може ли да те наричам Джон? Знам, че е глупаво на фона на всичко, което става около нас, но все пак…
	— Разбира се.


	78

	Къщата на Строс беше два пъти по-малка от тази на Трент, но въпреки това огромна. И то не само за мащабите на Дрейк. Издигаше се в центъра на ограден терен от двайсет декара, който също имаше портал, но без охрана.
	Коул се беше обадила предварително и семейството ги чакаше. Мисис Строс беше пълна жена с едър кокал, която дори беше успяла да си пооправи косата, макар че я бяха събудили посред нощ. Беше облечена с панталон и блуза, а на лицето й бе изписано отчаяние.
	Бил Строс беше с дънки и трикотажна риза. Държеше незапалена цигара. Вероятно мисис Строс не му позволяваше да пуши в къщата, също като Ронда Дъгет.
	Изслушаха обясненията на Коул, седнали един до друг на канапето. Когато чу за изстрела, Строс вдигна глава.
	— Значи някой го е убил? — попита той. — Убил е Дики съзнателно?
	— Така беше — кимна Пулър. — Аз бях там.
	— В пожарната ли? — изгледа го Строс. — Какво сте търсили там?
	— Това няма значение, мистър Строс — отвърна Коул.
	— Имате ли някакви подозрения за убиеца?
	— Дори нещо повече — кимна Пулър. — Имаме самия убиец.
	Двамата зяпнаха насреща му.
	— Заловили сте го? — възкликна Строс. — Кой е той? Защо е убил сина ни?
	— Не знаем кой е. И нямаше как да го попитаме, тъй като няколко минути по-късно той се самоуби.
	Мисис Строс се разрида. Съпругът й я прегърна през раменете и я изведе от стаята.
	Коул и Пулър останаха сами. Той стана и закрачи напред-назад.
	Строс се появи няколко минути по-късно.
	— Моля за извинение, но вие разбирате колко сме разстроени — промълви той.
	— Разбираме — отвърна Коул. — Ако желаете, можем да дойдем друг път. Знаем, че ви е много тежко.
	— Не, дайте да приключим сега — отвърна Строс и се отпусна на канапето. Най-после запали цигарата си и издуха облаче дим.
	— Правим опити да идентифицираме самоубиеца.
	— Сигурни ли сте, че не е местен човек? — попита Строс.
	— Да, но трябва да се провери.
	— Имате ли представа защо някой би пожелал да навреди на Дики? — попита Коул.
	— Никаква. Дики нямаше врагове, а само приятели. Повечето от тях са членове на мотоклуба.
	— Работеше ли някъде? — попита Пулър.
	— Ами… Не, в момента не.
	— А преди това?
	— В Дрейк не се намира лесно работа.
	— Е, все пак „Трент Експлорейшън“ развива дейността си тук, а вие сте изпълнителен директор на компанията.
	— Да, но Дики не желаеше да работи в нея.
	— Защо?
	— Нашата дейност просто не го интересуваше.
	— Значи вие сте го издържали, така ли? — попита Пулър.
	— Моля? — разсеяно го погледна Строс. — Е, да, може да се каже. От време на време му давах пари, освен това живееше при нас. Беше единственото ни дете, вероятно сме го поразглезили. — Замълча, дръпна за пореден път от цигарата си и добави: — Но не заслужаваше да бъде убит.
	— Естествено — кимна Коул.
	— Вероятно на даден етап ще се наложи да претърсим стаята му — рече Пулър.
	— Не тази вечер, разбира се — добави Коул.
	— Той спомена пред мен, че са го изхвърлили от армията…
	Строс го изгледа гневно, но каза:
	— Така е, за съжаление.
	— Кое по-точно? Изхвърлянето или обратните му наклонности?
	— И двете — откровено отвърна Строс. — За такива като Дики животът в малко градче никак не е лесен.
	— Той беше добро момче — каза Пулър. — Имаше желание да направи каквото трябва.
	— Какво имате предвид?
	— Помагаше ни в разследването — поясни Коул.
	— Как?
	— Просто ни помагаше.
	— Затова ли са го убили?
	— Не знам.
	— Колко хора умряха напоследък, господи! Мислите ли, че има връзка между тези убийства?
	— Да — кимна Коул.
	— Защо?
	— Не мога да навлизам в подробности.
	След кратко колебание Пулър реши да смени темата просто защото времето им изтичаше.
	— Открихте ли нещо за онези разрешителни? — попита той.
	— Свързах се с офиса, който отговаря за тях — отговори с малко забавяне Строс. — Отговориха ми, че началникът на смяната е поискал и получил разрешение за взривяване. Но е имало някаква засечка при предупреждението. То се е забавило и човекът издал заповед да започват. Това не се случва често, но все пак се случва.
	— Кой е знаел за началния час?
	— Аз, началникът на смяната. И още много хора в „Трент“.
	— А Роджър?
	— Нямам представа — поклати глава Строс. — Но ако е имал интерес, със сигурност не е било проблем да научи.
	Коул стана и му подаде визитката си.
	— Обадете ми се, ако се сетите за още нещо. Много съжалявам за сполетялата ви загуба.
	— Благодаря, сержант Коул — отвърна Строс и също се надигна. Изглеждаше леко объркан от внезапния край на разговора.
	Пулър се изправи последен.
	— Много хора умряха — промърмори той. — Не искаме повече трупове.
	— Разбира се — кимна Строс и лицето му почервеня. — Нима намеквате, че…
	— Не, нищо не намеквам.


	— Според теб лъже, а? — подхвърли Коул, докато крачеха обратно към колата.
	— По-скоро знае повече, отколкото казва.
	— Това означава ли, че е допринесъл за убийството на собствения си син? Изглеждаше наистина съсипан.
	— Може би не е очаквал, че ще се забърка и синът му.
	Качиха се в колата и Пулър включи на скорост.
	— Не мога да си представя да изгубя детето си — промълви Коул и се обърна да погледне къщата.
	— Никой не иска да го изпита.
	— Някога мислил ли си да се ожениш?
	„Аз вече съм женен“, помисли си Пулър. „Съпругата ми е армията на Съединените щати, която понякога е голяма мръсница.“
	— Предполагам, че всеки си мисли подобни неща — отвърна той. — Понякога…
	— Трудно е да имаш семейство, когато си ченге.
	— Напротив. Това се случва постоянно.
	— Имах предвид да си жена ченге.
	— И те го правят.
	— Вероятно. Май прибързах, като казах на Строс, че можем и по-късно да претърсим стаята на Дики, а? Особено ако мислиш, че крие някаква информация от нас.
	— Ще стигнем и до това, но се съмнявам, че ще открием нещо важно.
	— Според теб къде би крил наистина важните неща?
	— Може би на мястото, на което Ерик Тредуел е държал волфрамовия карбид.
	— Наистина ли мислиш, че това е важно?
	— Важно е, защото е необяснимо. — Погледна часовника си и попита: — Спи ли ти се?
	— Не. Имам чувството, че съм докоснала оголена жица. Мисля, че тази вечер трябва да останеш у дома.
	— Защо? Имам си стая.
	— Не забравяй, че се опитаха да те взривят. Неведнъж, а два пъти.
	— Може би си права.
	Отидоха да приберат колата на Коул и той я последва със своята. Тя му показа стаята и се увери, че няма да му липсва нищо.
	Той седна на леглото и започна да събува тежките армейски обувки. Усети погледа й от прага и вдигна глава.
	— Какво?
	— Защо Дрейк, по дяволите? — промълви тя. — Само защото наблизо минава газопровод и има атомна електроцентрала?
	— Предполагам, че за някои хора това е повече от достатъчно.
	Той събу и втората си обувка и посегна към единия М11 на кръста си.
	— Цял живот ли ще носиш оръжие? — попита тя.
	— А ти?
	— Не знам. За момента идеята ми се струва добра.
	— И на мен.
	— Ако се измъкнем живи от всичко това… — започна тя. — Бихме могли да…
	Погледите им се срещнаха.
	— И аз си помислих същото — промълви той.


	79

	В един след полунощ Пулър отново се озова в Афганистан, в разгара на престрелката, в която винаги излизаше победител — дори и когато не можеше да върне у дома живи всичките си бойни другари. Събуди се от кошмара бавно и някак спокойно. На практика обаче се беше събудил от нещо друго.
	От една идея.
	Имаше нещо, което не беше проследил. Осъзна го преди малко — докато още убиваше афганистанци в пустинята. Не разполагаше с много време да поправи тази грешка. Стана, облече се и напусна къщата с онази безшумна стъпка, с която патрулираше в Близкия изток. Спря само за миг, за да провери Коул. Тя спеше дълбоко, покрита с чаршаф въпреки жегата навън. Остави й бележка на хладилника, провери ключалките на вратата и избута колата си от алеята. Запали мотора чак на пресечката.
	Трийсет минути по-късно спря пред едноетажната бетонна сграда, където бе офисът на Строс. От предишното си посещение знаеше, че алармена инсталация липсва.
	Огледа се за последен път и тръгна напред. Ключалката на входната врата му отне трийсет секунди.
	Пое по коридора. Все още не включваше фенерчето си просто защото при предишната си визита си беше направил труда да запомни вътрешното разположение. Петнайсет крачки напред по коридора, първата врата вляво. За момент включи фенерчето. С негова помощ възнамеряваше да се справи с бравата. Озова се в кабинета на Строс и провери вратата на килера. За негова изненада тя беше отключена.
	Касата беше стар модел, но изключително солидна. Инструментите влязоха в действие. Пет минути по-късно ключалката изщрака и вратата се отвори. След още десет минути претърсване на документи откри онова, за което беше дошъл.
	Разгърна чертежите върху бюрото, закрепи фенерчето над тях и започна да ги снима. Тази работа му отне още пет минути. После върна документите обратно в касата. Не след дълго вече пътуваше обратно. Спря пред къщата на Коул, промъкна се в стаята си и разгледа направените снимки кадър по кадър. Когато свърши, се облегна назад и се зае да обобщи ситуацията. Строс беше държал въпросните чертежи под ключ, а Ерик Тредуел и Моли Битнър бяха измислили как да се доберат до тях и да ги преснимат. Сега вече разбираше защо са го направили.
	Разполагаше с техните пръстови отпечатъци, снети от полицията. Очевидно се бяха потили обилно по време на акцията в кабинета на Строс, защото влагата по пръстите им личеше съвсем ясно върху специалната хартия, с която той бе снел отпечатъци от касата. Сравни ги с полицейските — нямаше съмнение, че са на Ерик и Моли.
	Ето за какво бяха рискували живота си. Единственото нещо, което не беше проследил.
	Досега.
	Чудеше се дали да каже на Коул.
	Отговорът дойде по-ясно и по-категорично, отколкото беше очаквал.
	Часовникът му показваше 4:00 ч. Отново се налагаше да я събуди рано.


	80

	Сам Коул се претърколи в леглото, отвори очи и без малко да изпищи.
	Пулър седеше на стол пред леглото й.
	— Какво правиш тук? — надигна се тя.
	— Чакам да се събудиш.
	— А защо не ме събуди ти?
	— Стана ми жал. Спеше дълбоко.
	— Мислех, че такива подробности не те вълнуват. Събуждал си ме и преди.
	— Беше ми приятно да те гледам.
	Тя понечи да каже нещо, но замълча и отмести очи от лицето му.
	Пулър наведе глава.
	— Значи реши да изчакаш, за да ме изплашиш до смърт? — нервно попита тя.
	— Не исках, просто така се получи — отвърна той и вдигна фотоапарата, който държеше в ръце.
	— Ще ме снимаш ли? — объркано го погледна Коул.
	— Не, искам да погледнеш едни снимки.
	— Какви снимки?
	— Почакай ме тук. Ще направя кафе и ще ги разгледаме заедно.
	След трийсет минути и две големи чаши кафе Коул попита:
	— Какво означава всичко това?
	— Означава, че още трябва да ровим, но времето ни е малко.
	— Сигурен ли си, че е важно?
	— За тези неща са отворили касата на Строс. Ето защо са били убити заедно със семейство Рейнолдс. Отговорът е: да, важно е.
	— Но аз мислех, че са ги убили заради доклада за почвените проби.
	— И аз мислех така. Но в доклада няма нищо обезпокоително. Убили са ги, защото по някакъв начин са разбрали, че са снимали тези планове. Освен това са научили, че Битнър и Тредуел са разказали за тях на Рейнолдс, и са решили да ликвидират всички.
	— А какво е станало с доклада за пробите?
	— Помниш ли парчетата от квитанция за препоръчана поща, които открихме под канапето?
	— Да.
	— Според мен убийците нарочно са ги оставили там. За примамка. Искали са да ни забавят. Но ако се бяхме замислили, без съмнение щяхме да разберем, че зелените парчета от квитанцията са били подхвърлени, за да ги открием.
	— А Лари Уелман?
	— Сблъскал се е с тях по време на обиколките си. Били са длъжни да му затворят устата.
	— По дяволите, Пулър! — възкликна тя. — Всичко това звучи логично! А Дики?
	— С него малко са прекалили. Според мен той не знаеше нищо за убийствата. Но е било въпрос на време да научи. А приемайки предложението ми за сътрудничество, си е подписал смъртната присъда.
	— Кога стигна до тези заключения? — втренчено го погледна тя.
	— Докато бях в Афганистан.
	— Какво?!
	— Само във въображението си — тихо поясни той. — Когато съм там, мозъкът ми работи по-бързо.
	— Мисля, че те разбирам — промълви тя, извърна очи към фотоапарата и добави: — Какво ще правим с тези снимки?
	— Ще ги прехвърля в компютъра си и ще ги принтирам. Но главната ни задача е да отидем там.
	— Да отидем там? Просто за да погледнем още веднъж?
	— Не, ще направим нещо повече. Докато все още е тъмно. Включваш ли се?
	— Иска ли питане? Времето ни е малко, така че изчезвай от спалнята ми, за да се облека.


	81

	Спряха в началото на гората, приклекнаха и внимателно огледаха терена. Пулър прехвърли раницата на дясното си рамо. Този път нямаше право на грешка. Скоро щеше да се развидели.
	Коул го последва. Очите й шареха наоколо.
	Засега не светеше в никоя къща. Нямаше преминаващи коли.
	Пулър погледна наляво и надясно, а след това направо към целта. После се обърна и кимна на Коул. Беше облечен в камуфлажната си униформа, а лицето му беше почернено. Двата Ml1 тежаха отпред и отзад на колана му, а автоматът МП5 висеше на гърдите му.
	Коул носеше черен панталон и тъмна блуза. И нейното лице беше черно. Стискаше в ръка кобрата, а на колана й имаше граната.
	Пулър усети как бельото му започва да лепне. Тази нощ влагата беше ужасна, а комбинацията с жегата едва се издържаше. За миг си представи какво изпитват хората в онези порутени къщи без електричество. Но те може би бяха доволни, че все пак имат покрив над главите си.
	Той се взря в бетонния купол, който стърчеше в мрака като черен тумор, изникнал между здрави органи. Няколко прещраквания с клещите бяха достатъчни, за да пробият дупка в оградата и да се приближат до тумора.
	Коул извади няколко листа от раницата си и двамата се заеха да ги изследват под светлината на фенерчето му.
	— Трябва да установим приблизителните размери на това нещо — прошепна той, а тя само кимна.
	Остави я на място, отмери сто широки крачки в западна посока и спря. Не му беше лесно сред шубраците, но се опита крачките му да бъдат не по-малки от метър и двайсет. Следователно изминатото разстояние беше около сто и двайсет метра. Повече от дължината на едно футболно игрище.
	После дойде ред на широчината, която започна да измерва от основите на купола. Резултатът беше двеста четирийсет и четири метра, или близо четвърт километър. Изчисли наум квадратурата на терена и остана доста впечатлен. Федералните власти по принцип не се занимаваха с малки обекти. Особено в онези години, когато бяха харчили на воля.
	И така, обектът се оказа голям. Но за какво беше използван навремето?
	Чертежите от касата на Строс не даваха отговор на този въпрос.
	Към тях беше приложена единствено официалната забрана за използване на експлозиви в радиус от три километра около купола. В допълнение имаше и многобройни точки, маркирани със знака за опасност. Плановете нямаха нито дата, нито обяснителни бележки. Пулър и Коул ги изследваха сантиметър по сантиметър, но въпреки това не получиха и най-бегла представа за предназначението на обекта.
	Тайната си бе тайна. А тази я бяха пазили добре. Свръхсекретност, точка по въпроса. Може би затова бяха избрали Дрейк. Но днес тук не беше останало нищо, освен една грозна цицина сред горската пустош.
	Пулър се върна при Коул.
	— Е? — погледна го въпросително тя.
	— Обектът се оказа доста по-голям от очакванията ми.
	Той се обърна към близкото селище и напрегна взор. Всички постройки бяха от петдесетте години на миналия век. Период на бурни събития по света.
	— Какво знаеш от родителите си за това място? — обърна се към нея той.
	— Почти нищо. От време на време се чуваше вой на сирени, но татко казваше, че никой не знае за какво става въпрос. Не съм чувала да са се обръщали към полицията. По онова време шериф е бил предшественикът на Линдеман. Разговарях с него доста време, след като се беше пенсионирал. Научих, че обектът е бил извън нашата юрисдикция.
	Пулър извади от джоба си листа с инструкциите за безопасност, в полето на който бяха надраскани цифрите 92 и 94.
	— Разгада ли значението на тези цифри? — попита Коул.
	— Може би.
	— Е?
	Ако бяха това, което той предполагаше, случаят щеше да поеме в изцяло нова и вероятно катастрофална посока.
	— Ще ти кажа, когато съм сигурен.
	— А защо не сега? И друг път си правил предположения в мое присъствие.
	— Не и този път. Искам да бъда сигурен. Няма смисъл да предизвиквам паника, а после да се окаже, че съм сбъркал.
	— Аз вече съм паникьосана, Пулър — облиза устни тя. — Газопровод, атомна централа. Нима може да има нещо по-лошо?
	— Може, и още как.
	— В такъв случай смятай, че паниката ми достига максимално ниво.
	Пулър приклекна сред храстите и се вслуша в звуците на природата. Скоро щеше да се съмне. Някъде наблизо прошумоля змия. Той знаеше, че в района е пълно с медноглави змии. Блатата на Флорида пък гъмжаха от агресивни „водни мокасини“. Доста хора бяха ухапани от змии по време на последните и най-тежки учения в рейнджърската му програма. Някои от колегите му изпитваха ужас от тези влечуги, но нямаха право и не искаха да го показват. Един от тях едва не умря от ухапването на коралова змия, но успяха да го спасят. Само за да загине от самоделно взривно устройство в Афганистан четири години по-късно.
	Той продължаваше да се ослушва, обмисляйки следващите си действия. Стана и пристъпи към задната част на бетонната стена, покрита с диви лози и бурени. Докосна я с длан и се обърна назад.
	— Сигурна ли си, че дебелината й е цял метър, както е казал баща ти?
	— Да. Лично е присъствал, когато са отливали бетона.
	Това означаваше море от бетон, защото съоръжението беше огромно. Само федералното правителство можеше да си позволи подобно разточителство. Сякаш бяха градили някаква огромна язовирна стена насред пущинаците без капка вода наоколо. Но защо?
	— Трябва да проникнем вътре — каза Пулър.
	— Добре. Как?
	Той отново докосна гладката повърхност и погледна нагоре. Куполът беше висок колкото десететажна сграда. Много малко от околните дървета бяха по-високи от него. Можеше да се добере до върха, катерейки се по клоните, но после какво?
	Един метър. Не би могъл да пробие дупка в толкова дебела стена, без да вдигне шум. За целта щеше да му трябва не само професионално канго, но най-вероятно и динамит. Погледна надолу към мястото, където бетонът потъваше в пръстта. Можеше да опита.
	Той извади сгъваема лопата от раницата си и започна да копае. Половин метър по-надолу лопатата звънна в нещо метално. Пулър разчисти дупката с две ръце и включи фенерчето си.
	— Прилича на стомана — отбеляза Коул.
	— Така е. Ръждясала, но здрава.
	Запита се докъде се простира металът на ширина. Вероятно на доста метри. Хората, които бяха строили подобни гигантски куполи, едва ли бяха икономисвали от детайлите.
	В съоръжението не можеше да се проникне нито отдолу, нито отгоре.
	Но все пак трябваше да има някакъв начин. Никой не издигаше такива сгради, без да помисли за резервен вход, ако не за друго, то поне за аварийно проникване.
	— Я ми подай плановете — каза той.
	Коул мълчаливо се подчини. Той прелисти няколко страници и се наведе над онова, което търсеше. Секунди по-късно вдигна глава. Написаното беше конкретно и ясно, но той просто не му беше обърнал внимание.
	— Ще имаме нужда от брат ти — каза той.
	— От Ранди? — учудено го погледна тя. — Какво общо има той? Не ми казвай, че е забъркан във всичко това. Първо реши, че сестра ми ти е заложила бомба, а сега…
	— Не мисля, че брат ти е замесен — хвана ръката й той. — Но съм убеден, че само той може да ни помогне.


	82

	Върнаха се в дома на Коул и започнаха издирването. Оказа се, че е трудно да открият Ранди дори в малък град като Дрейк. В рамките на час Коул изчерпа всички евентуални възможности. Позвъни на сестра си, но Джийн нямаше представа къде може да е Ранди. Отбиха се и в „Яслата“, а после обиколиха и малкия център.
	Нищо.
	— Чакай малко — внезапно вдигна глава Пулър и с твърда крачка се насочи към мотела, следван по петите от Коул. Започна проверката с тежки ритници по вратите. Коул се реши да надникне едва в петата поредна стая.
	— Ранди? — извика тя.
	Брат й лежеше напълно облечен на леглото. Влязоха в стаята и Пулър побърза да затвори вратата. Запали осветлението и се надвеси над спящия младеж.
	— Ранди, събуди се!
	Той не помръдна.
	— Добре ли е? — тревожно попита Коул. — Ранди?
	— Добре е. Гърдите му се повдигат. — Пулър се огледа и добави: — Чакай малко.
	Грабна старата кана от издрасканото бюро, влезе в банята и пусна водата. Секунди по-късно се появи и плисна каната в лицето на Ранди.
	Младежът подскочи и се претърколи на пода.
	— Какво става, по дяволите? — изкрещя той.
	Пулър го сграбчи за ризата, вдигна го от пода и го запрати обратно на леглото. Очите на Ранди най-сетне се фокусираха и се спряха върху лицето на сестра му.
	— Сам? Какво става?
	— Леглото май е по-добро от храсталаците, а? — подхвърли Пулър, сядайки до него.
	— Това вода ли беше? — изгледа го Ранди.
	— Много ли си пиян?
	— Не, вече не съм.
	— Трябва ни помощта ти.
	— За какво?
	— За бункера — лаконично отвърна Пулър.
	— Защо? — разтърка очи младежът.
	— Влизал си вътре, нали?
	— Какво?
	— Не ме карай да обяснявам, Ранди — хвана ръката му Пулър. — Не разполагаме с време за това. Попаднахме на чертежите на бункера. В тях пише, че използването на експлозиви в радиус от три километра от него е строго забранено. Единствената причина за подобна забрана е съществуването на подземни галерии, които биха били изложени на опасност при евентуални взривявания. Баща ти е бил най-големият експерт по откриването на въглищни залежи, а ти си работил с него. Сигурен съм, че познаваш района по-добре от всеки друг. Въпросът ми е има ли подземна галерия, през която се стига до бункера?
	— Има, разбира се — отвърна с прозявка Ранди. — Открихме я случайно, защото търсехме съвсем други неща. Всъщност галериите са две. Едната е продължение на другата. Навлязохме в нея. В един момент татко спря и каза, че се намираме точно под бункера. И беше прав, разбира се. Според него въпросната галерия е била прокопана още през четирийсетте.
	— А влязохте ли? — нетърпеливо попита Пулър.
	— Не, тогава спряхме до там. Но татко определено беше любопитен. Беше ни разказвал всякакви истории за този бункер. Решихме да влезем вътре по-късно, но той загина.
	Ранди си пое въздух и лицето му се сгърчи. Приличаше на човек, който всеки момент ще повърне.
	— Дръж се, важно е! — стисна ръката му Пулър.
	— След смъртта на татко отидох още веднъж там. Покопах малко и открих една вертикална шахта. Това беше. Зарязах я за много дълго време. Започнах да пия и да изпращам заплахи на онзи задник Роджър. Върнах се на мястото преди около година и половина. Не знам защо. Може би исках да довърша онова, което беше започнал баща ми. И тогава открих пътя към вътрешността на бункера. Нужни ми бяха доста усилия да стигна до там, но след два месеца успях. Оказа се, че куполът е изграден върху дебела бетонна плоча, която беше напукана. Може би от разместването на земните пластове, а може би от експлозиите в близките кариери.
	— Значи си влязъл вътре — каза Пулър. — И какво откри?
	— Огромно затворено пространство, като пещера. Тъмно като в рог, разбира се. Обиколих го цялото. В него имаше работни маси, боклуци и варели.
	— Какви варели?
	— Не знам. Изобщо не съм ги докосвал.
	— Изложил си се на голяма опасност, Ранди — възкликна Коул. — В тези варели вероятно е имало отрова, а може би и радиоактивни материали. Сигурно те са причината да се чувстваш зле. Главоболие и всичко останало…
	— Възможно е.
	— Какво друго откри? — попита Пулър.
	— Нищо, защото бързо си тръгнах. Тръпки ме побиваха в тази дупка.
	— Добре, ясно. Сега ще ти задам друг много важен въпрос: споделял ли си за откритието си на някого?
	— Не. Защо?
	— С никого? — настоя Пулър. — С абсолютно никого?
	Ранди се замисли.
	— Май казах на един човек — промърмори той.
	— На Дики Строс ли?
	— Откъде знаеш, по дяволите? — втренчи се в него младежът. — С Дики сме стари приятели. Заедно играехме футбол. Преди да заложа мотора си, аз също членувах в „Ксанаду“. Да, казах на Дики. Но какво от това?
	— Дики е мъртъв, Ранди — промълви Коул. — Застреляха го. Според нас това има връзка с бункера.
	— Какво?! — скочи Ранди. — Кой ще тръгне да убива Дики?!
	— Казал е на някого за бункера — поясни Пулър. — А този човек се е спуснал в него. Онова, което е открил вътре, е станало причина за убийствата в Дрейк.
	— Че какво толкова може да има вътре? — попита с недоумение Ранди.
	— Тепърва ще разберем.
	— Значи имаш представа за какво става въпрос? — погледна го Коул.
	— Имам — кимна Пулър.
	— Кажи ми!
	Пулър мълчаливо я гледаше и усещаше как пулсът му се ускорява.


	83

	Гласът на Робърт Пулър не прозвуча сънливо, въпреки че в Канзас все още беше ранно утро. Вероятно не може да спи в затвора, помисли си по-малкият брат. Как се спи, когато си заключен между три голи стени и една метална врата, която се отваря само веднъж на двайсет и четири часа?
	— Как си, братле? — попита Робърт.
	— Бил съм и по-добре, и по-зле.
	— Добре е да имаш баланс в живота.
	— Я ми кажи какво означават за теб цифрите деветдесет и две и деветдесет и четири?
	— И двете са четни.
	— Друго?
	— Дай ми някакви насоки.
	В гласа на брат му прозвуча искрен интерес.
	— От чисто научна гледна точка. Нещо, в което си силен.
	Отговорът дойде точно след две деления на секундарника върху часовника на Пулър.
	— Деветдесет и две е номерът на урана в Менделеевата таблица, а деветдесет и четири — на плутония.
	— Дотолкова помня и аз.
	— Защо питаш?
	— Хипотетично.
	— Окей.
	— А какъв тип уран и плутоний са необходими за атомна бомба?
	— Моля?!
	— Просто ми отговори на въпроса.
	— В какво, по дяволите, си се забъркал, Джон?
	Брат му рядко го наричаше Джон. Казваше му „братко“ или „младши“, но отдавна беше престанал да използва второто обръщение, защото го свързваше с баща им.
	— Просто ми дай най-точния отговор.
	— Много неща са нужни затова, което питаш. Едни могат да се намерят, други да се изработят. Стига да имаш достатъчно опит и търпение. Но ядреното гориво се намира изключително трудно. От него съществуват само два вида.
	— Уран и плутоний.
	— Точно така. Но за направата на атомна бомба трябва високообогатен уран — уран двеста трийсет и пет. За целта са нужни производствени съоръжения, много пари, голям екип учени и доста години.
	— А плутоният?
	— Какъв е този разговор? Нали знаеш, че ни подслушват?
	— Никой не ни подслушва, Боби — отвърна Пулър. — Направих съответните постъпки пред съответните хора.
	Брат му дълго мълча.
	— В такъв случай бих казал, че онова, в което си се забъркал, едва ли е хипотетично.
	— Питам те за плутония.
	— Плутоний двеста трийсет и девет се получава при облъчване на уран в специален ядрен реактор.
	— И той се намира трудно, нали?
	— Кой има ядрен реактор в задния си двор?
	— Но все пак може ли да се намери?
	— Предполагам, че може да се открадне или да се купи на черно.
	— А как е в Щатите? Къде го произвеждат?
	— Единственият завод за газова дифузия се намира в Падука, Кентъки. Но там обогатяват уран за гориво в ядрените реактори, което е коренно различен процес.
	— Все пак не е ли възможно там да се добие _високообогатен_ уран за ядрено оръжие?
	— В Падука обогатяват уран само за електроцентрали, а не за военни цели.
	— Но възможно ли е завод като този в Падука да произвежда високообогатен уран? — държеше на своето Пулър.
	— Теоретично да — отвърна Боби, помълча малко, после попита: — Къде точно се намира мястото, за което говориш?
	— Какво количество уран двеста трийсет и пет е необходимо за една бомба?
	— Зависи от бомбата и от методите, които се използват.
	— За най-простата.
	— За бомба с мощност като тази над Нагасаки са нужни между петнайсет и петдесет килограма високообогатен уран или шест до девет килограма плутоний. Но при използването на модерни съоръжения и перфектен дизайн на бомбата същият ефект може да се получи с около девет килограма ВОУ или с два килограма плутоний.
	— Каква е мощността на бомбата, хвърлена над Нагасаки?
	— Еквивалент на двайсет хиляди тона тротил, плюс пораженията на радиацията. Абсолютно оръжие за масово унищожение.
	— А при добавянето на повече ВОУ или плутоний?
	— Ще има многократно по-голяма поразяваща сила. Всичко зависи от конструкцията на бомбата. Най-прост е артилерийският тип, който никак не е добър, въпреки че именно той е бил използван при първата атомна бомба над Япония. На практика става въпрос за дълга тръба, в двата края на която се слага ядрено гориво. Средата е запълнена с конвенционален експлозив, при взривяването на който двете части на ядреното гориво се съединяват и се получава верижна реакция. Груб и неефективен метод, който дава силно ограничен резултат. За поддържане на верижната реакция е нужна безкрайно дълга тръба, в която може да се използва само уран, но не и плутоний. Затова и учените се насочват към имплозивния метод.
	— Дай ми някаква елементарна информация за имплозивния метод — рече Пулър.
	— При него може да се използва както уран, така и плутоний. Конвенционалните заряди, наречени експлозионни лещи, създават огромно налягане в камерата с ядрения заряд и се получава свръхкритична маса. Ударната вълна, която компресира урана или плутония, трябва да бъде във формата на сфера. Ако не е такава, зарядът ще изтече покрай стените на камерата. Ефектът е прекъсване на реакцията, така нареченото гасене. В допълнение са нужни още неутронен инициатор, отражател и изтласкващ заряд, а най-добре неутронен отражател, който удържа неутроните в камерата. Важно е да се задържи целостта на камерата максимално дълго преди достигането на оптималната критична маса. Колкото по-дълго протича верижната реакция, толкова повече атоми се делят. В резултат се получава много по-мощен взрив. При идеален дизайн на устройството мощта на експлозията се утроява без увеличаване на ядреното гориво дори с един грам.
	— Още какви материали са нужни?
	— В смисъл?
	— Кажи нещо за златното фолио и волфрамовия карбид.
	Мълчанието насреща продължи три-четири секунди.
	— Защо точно за тях? Присъстват ли като материали в разследването ти?
	— Да.
	— Боже господи!
	— Говори, Боби! Времето ми изтича!
	— Златното фолио може да се използва в инициатора, където разделя малка сфера със слоеве от берилий и полоний. Разположен в центъра на камерата, въпросният инициатор е един от ключовите компоненти в устройството.
	— А волфрамовият карбид?
	— Той е три пъти по-твърд от стоманата и много плътен. Всичко това го прави идеален за неутронен отражател, чиято роля е да удържа неутроните в камерата за оптимизиране на свръхкритичната фаза. Нима искаш да кажеш, че… Всъщност къде се намираш, по дяволите?
	— В САЩ.
	— Как са се добрали до ядреното гориво?
	— Ще ти кажа онова, което знам. Намирам се близо до секретен обект на американското правителство, функционирал някъде през шейсетте и отдавна запечатан под бетонен купол с дебелина един метър. Всички работници на обекта са били докарани отвън. Настанили са ги в селище, построено непосредствено до обекта. Имали са строга забрана да споделят каквото и да било с местните жители, а след закриването на съоръжението са ги извозили обратно. Това да ти говори нещо? Питам, защото знам, че беше много навътре в тези неща, докато служеше във ВВС.
	— Бетон с дебелина един метър?
	— Да, под формата на купол.
	— На затънтено място?
	— Абсолютно. Населението на окръга ще се побере на една улица в Бруклин. Обектът е разполагал със собствена пожарна. Именно там открих лист хартия, на който бяха изписани цифрите деветдесет и две и деветдесет и четири. Плюс строга писмена забрана за използването на експлозиви в диаметър от няколко километра около купола.
	— Наблизо са използвали експлозиви?! — възкликна Боби. — Сериозно ли говориш?
	— Да.
	— Това е немислимо! Взривовете могат да доведат до сериозни размествания на земните пластове, дори да се осъществяват на десетки километри от подобно място! Те са предпоставка за катастрофа!
	— Знаеш ли нещо за този обект?
	— Не. Тогава дори не съм бил роден.
	— Но би могъл да направиш някакво предположение поради дългогодишния си опит.
	В слушалката се чу дълбока въздишка.
	— Ако още бях под пагон, никога не бих споделил с теб онова, което ще ти кажа… — Пауза. — Защото щяха да ме осъдят за държавна измяна… Но сега вече съм осъден, по дяволите! Преди много време бях чувал нещо за заводи за обогатяване на уран, построени предимно в отдалечени селски райони. Но това е било непосредствено след Втората световна война, когато основната цел на Америка е била да разкатае Съветския съюз. Всички заводи от онова време са били предназначени за военни цели, тоест имали са капацитет за обогатяване както на уран, така и на плутоний. Но днес вече са затворени. Или по-голямата част от тях.
	— Защо?
	— Остаряла и твърде скъпа техника. Тогава ядрената наука е била още в зародиш. Учените са работили на принципа проба-грешка. Като грешките са били значително повече.
	— Ясно. Затварят ги, а после си прибират нещата и изчезват, нали така? — Брат му не отговори. — Боби?
	— Ако ти си прибереш „нещата“ и си тръгнеш, защо ти е да покриваш всичко с купол от бетон, дебел цял метър?
	— И никой не се оплаква от това? Нито местните, нито федералните власти?
	— Трябва да имаш предвид и времето, Джон. Шейсетте години, лошите руснаци. Нямало е новини двайсет и четири часа в денонощието. Хората са вярвали на правителството, въпреки че това скоро е щяло да се промени благодарение на Виетнам и „Уотъргейт“. Но междувременно всичко е спокойно и местните хора решават, че нещата са наред. — Боби направи кратка пауза. — И това нещо продължава да си стърчи там, на открито?
	— Нищо не стърчи на открито. Гората почти го е погълнала.
	— Какво се е случило според теб?
	— Най-вероятно онова, което си мислиш.
	— Трябва да алармираш нагоре по веригата. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
	— Бих го направил, но…
	— Какво?
	— Не съм сигурен, че мога да вярвам на своите хора.
	— А има ли някой, на когото можеш да се довериш?
	— Да. Но имам нужда от още една услуга.
	— От мен? Аз лежа в затвора, Джон.
	— Няма значение. И от там можеш да ми помогнеш. ОКР е зад мен в това разследване. Те ще ти помогнат да проявиш известна гъвкавост, дори от затвора. Имам нужда от теб, Боби. Огромна нужда.
	— Само кажи какво ти трябва — бързо отвърна брат му.


	84

	Пулър се върна в дома на Коул и зачака. Позвъниха му два часа по-късно, а после дойде и обаждането, което чакаше. Когато военните искат нещо, те могат да действат наистина бързо. Особено когато имат подкрепата на министъра на отбраната.
	Коул седеше насреща му в дневната и го наблюдаваше напрегнато.
	Той включи телефона си.
	Обаждаше се Дейвид Ларимор, полковник в оставка, който наближаваше деветдесет и живееше в Сарасота, Флорида. Той беше последната му надежда, защото в качеството си на военен инженер бе работил като надзорник на обекта в Дрейк през 60-те години на миналия век. Според сведенията на Министерството на отбраната Ларимор беше последният жив човек, работил на въпросния обект.
	Гласът насреща беше тих, но стабилен. Още след първите разменени реплики Пулър се увери, че мъжът има бистър ум, неповлиян от възрастта. Дано да е такова и състоянието на паметта му, каза си той.
	— Според мен военният си остава военен дори и когато свали униформата — каза Ларимор.
	— И аз мисля така.
	— Случайно да имате някаква връзка с Джон Боеца?
	— Той ми е баща.
	— Не съм имал удоволствието да служа под неговото командване, но благодарение на хора като него страната ни може да се гордее със своята армия, агент Пулър.
	— Благодаря. Ще му предам думите ви.
	— Обади ми се човек с две звезди на пагона. Стреснах се, макар че съм свалил униформата преди повече от трийсет години. Помоли да ви кажа всичко, което знам, но не обясни защо.
	— Сложно е, сър. Но ние наистина се нуждаем от помощта ви.
	— Става въпрос за Дрейк, нали? Какво искате да знаете?
	— Всичко, което можете да си спомните.
	— Дрейк все още е кървяща рана за мен, макар и в спомените ми.
	— Ще ми кажете ли защо?
	Пулър погледна към Коул, която го гледаше с огромно напрежение и сякаш всеки миг щеше да рухне. Той натисна копчето на спийкъра и остави телефона на масата.
	Гласът на Ларимор изпълни стаята.
	— Получих назначение в Дрейк, защото обектът там беше последното съоръжение от програмата за ядрено въоръжаване на страната. Аз съм атомен физик, по онова време работех в Лос Аламос и участвах в разработката на бомбите, хвърлени над Хирошима и Нагасаки. В случая обаче говорим за шейсетте години, когато вече бяхме доста по-напреднали. Но все още не знаехме много за термоядрените оръжия. Бомбата над Хирошима беше от артилерийски тип, детска играчка в сравнение с това, което имаме днес. Малко по-късно руснаците взривиха своята водородна „Цар Бомба“. Нейната мощност беше петдесет мегатона, най-голямата до момента и достатъчна да унищожи цяла държава.
	Коул се облегна назад и притисна с ръце гърдите си.
	— В един секретен доклад пише, че обектът е произвеждал компоненти за ядрено оръжие — каза Пулър. — Споменава се за възможност от остатъчна радиация, но нищо повече.
	— Това не отговаря на истината — отвърна Ларимор. — Но не съм изненадан от съществуването на подобни доклади. Военните винаги държат да заличават следите си. А в онези години правилата на играта бяха много по-либерални.
	— И така, вие сте произвеждали ядрено гориво за бойни глави на принципа на имплозията, така ли? — попита Пулър.
	— Работехме с един подизпълнител на Министерството на отбраната. Името му няма да ви говори нищо, защото фирмата отдавна беше погълната, а компанията, която го купи, беше препродавана няколко пъти.
	Усетил, че Ларимор поема по пътеката на спомените, Пулър побърза да го прекъсне:
	— Споменахте, че Дрейк е кървяща рана за вас. Защо?
	— Заради начина, по който се появихме там да изградим онова чудовище, без да казваме на никого. Докарахме работници отвън и им забранихме всякакви контакти с местните. Следяхме ги, когато отскачаха до градчето. Времената бяха такива. Тотална параноя.
	— И днес не е по-различно — отвърна Пулър. — Това ли беше единствената причина за притесненията ви?
	— Не. Разстроих се и от начина, по който оставихме нещата.
	— Имате предвид бетонния купол, дебел цял метър?
	— Какво говорите, за бога!
	— Не знаехте ли?
	— Не. Обектът трябваше да бъде демонтиран и изнесен от там до последната молекула. Това се налагаше поради материалите, които използвахме.
	— Но те все още са там. Поне аз мисля така. Покрити от огромен бетонен купол. Не мога да определя точната площ, но е много голяма.
	— Какво са си въобразявали, да ги вземат мътните?
	— А как е станало така, че вие не знаете нищо за това?
	— Аз си свърших работата, която беше част от закриването на съоръжението. После ме прехвърлиха на друг обект, далеч на юг. Действително бях надзорник от страна на военните, но всичко се ръководеше от частната фирма. Генералите просто подписваха техните искания.
	— Очевидно едно от тези искания е било запечатване на обекта, вместо демонтирането му. Защо?
	Човекът насреща мълчеше.
	— Мистър Ларимор?
	— Тук съм.
	— Искам отговор на този въпрос.
	— Напуснал съм службата преди много време, агент Пулър. Бях шокиран от обаждането, което получих днес. Имам добра пенсия и още няколко години да се наслаждавам на тукашното слънце. Не искам да изгубя това.
	— Няма да изгубите нищо. Но ако не ми помогнете, много американци могат да изгубят живота си.
	Когато проговори отново, гласът на възрастния мъж беше значително по-укрепнал.
	— Вероятно има някаква връзка с причините, поради които закрихме обекта — обяви той. — Това имах предвид, като казах, че не ми хареса начинът, по който си тръгнахме.
	— В смисъл?
	— В смисъл, че се провалихме.
	— По какъв начин? Нещо се е объркало в дифузионния процес?
	— Ние не използвахме метода на газовата дифузия.
	— Мислех, че за него говорим. Също като в Падука.
	— Ходил ли си някога в Падука, синко?
	— Не.
	— Това е огромно съоръжение. Няма как да е друго, когато става въпрос за газова дифузия. Обектът в Дрейк беше много по-малък.
	Пулър се обърна към Коул. В очите му имаше объркване.
	— Тогава какво сте правили в Дрейк?
	— Експериментирахме.
	— С какво?
	— Най-общо казано, опитвахме да направим суперядрено гориво за бойни глави от нов тип. Предполагам, с надеждата да унищожим Съветския съюз, преди той да унищожи нас.


	85

	Суперядрено гориво?
	Пулър се втренчи в Коул, която този път не отвърна на погледа му, свела глава към пода.
	— Мистър Ларимор, открих един лист в пожарната, която се намира съвсем близо до обекта — каза той.
	— Знам я — отвърна старецът. — Един-два пъти се наложи да ползваме услугите на хората, които работеха там.
	— На този лист бяха изписани числата деветдесет и две и деветдесет и четири.
	— Това са атомните числа на урана и плутония.
	— Да, но методът на газовата дифузия се използва само при обогатяването на уран.
	— В Дрейк използвахме както уран, така и плутоний.
	— Защо?
	— За да получим суперядрено гориво, както вече казах. Но нямахме представа дали ще успеем. Целта беше да използваме едновременно уран и плутоний за бомба от нов тип. Пробвахме различни комбинации и концентрации, за да установим от коя конфигурация ще получим максимално силна експлозия. Казано на обикновен език, опитвахме се да създадем нещо като хибрид между артилерийски и имплозивен тип бомба, ако разбирате какво имам предвид.
	— Чувал съм, че артилерийският тип е неефективен и изключва използването на плутоний — каза Пулър.
	— Това бяха препятствията, които се опитвахме да преодолеем. Искахме да победим комунистите в собствената им игра.
	— Споменахте, че сте се провалили.
	— Да речем, че имаше грешки както в научно отношение, така и в дизайна. Крайният резултат беше затварянето на обекта.
	— Това не означава ли и изнасяне на всички ядрени материали?
	— Фактът, че са го запечатали с цял метър бетон, ми говори по-скоро за обратното.
	— Но защо, по дяволите, са зарязали там нещо толкова опасно?
	Ларимор забави отговора си с няколко секунди, после промълви:
	— Мога само да изразя предположение.
	— Какво е то?
	— Вероятно са се опасявали от експлозия, която ще зарази огромни територии. Не останах много изненадан, като казахте, че са предпочели да запечатат обекта с бетон. В онези години го правеха постоянно. Преобладаваше мнението, че това е по-безопасно от транспортирането. Вие сигурно сте твърде млад, за да помните, но през шейсетте се случиха няколко инцидента, които буквално парализираха страната от страх. Един бомбардировач с водородна бомба на борда катастрофира в Тексас. Разбира се, тя не се взриви, защото атомните оръжия не се задействат по такъв начин. После дойдоха проблемите в плутониевия влак.
	— Плутониев влак?
	— Да. Военните решиха да преместят запасите си от плутоний от единия край на страната чак в другия. Влакът премина през редица гъстонаселени райони. Не се случи нищо, но журналистите научиха и за самолета, и за влака. Това докара огромни проблеми за армията. След изслушвания в Конгреса няколко генерали изгубиха звездите си. Представяте ли си какво щеше да стане, ако това се беше случило днес, при двайсет и четири часовите новинарски емисии? Но както и да е. Тогава всички се стреснаха, най-вече висшите военни. Това ме кара да предположа, че те просто са си казали: „Майната му, нека тези материали си останат там, където са“.
	— Сигурно са отчели и факта, че районът е сравнително слабо населен.
	— Не знам. Ако аз трябваше да взема решението, то със сигурност щеше да бъде различно.
	— Мислите ли, че някой се е сетил да го ревизира?
	— Едва ли. Появата на експерти на обекта неминуемо би станала достояние на медиите и правителството ще е трябвало да дава обяснения. А може би просто са се страхували от онова, което ще открият под бетонния похлупак.
	— От тогава са изминали петдесет години — отбеляза Пулър. — Мислите ли, че материалите там все още са опасни?
	— Периодът на полуразпад на плутоний двеста трийсет и девет е двайсет и четири хиляди години. Така че още не сме загърбили опасността.
	Пулър си пое дъх, погледна към Коул и попита:
	— Какво количество има там?
	— Не съм сигурен. Затова ще ви отговоря по друг начин: ако са поддържали обичайното количество и то по някакъв начин се появи на открито, онова, което причинихме на японците през четирийсет и пета, ще ни се стори като детска игра. Убеден съм в едно: хората, които са взели решението материалите да останат в обекта, трябва да бъдат в затвора. Но те вероятно вече не са между живите.
	— За техен късмет — добави Пулър.
	— Е, какво решавате? — попита Ларимор.
	— Налага се да влезем в обекта. Да имате други идеи?
	— Това е цял метър бетон, синко — отвърна Ларимор. — Имате ли пневматичен чук?
	— Не бива да ни чуват.
	— Мислите, че някой… — Гласът на стареца пресекна.
	— Не можем да пренебрегнем тази възможност, нали? Сещате ли се за нещо, което може да ни помогне?
	— Имате ли възможност да копаете около периметъра?
	— Всичко е покрито с метални плочи, с които ще ми бъде трудно да се справя.
	Пулър погледна към Коул, която не откъсваше очи от лицето му. В стаята не беше горещо, но по челото й бяха избили капчици пот. Една от тях се плъзна надолу по бузата й. И неговото лице лепнеше от пот.
	— Вентилационните шахти — промълви Ларимор.
	— Да? — изправи гръб Пулър.
	— В обекта не биваше да попада прах, освен това се нуждаехме от постоянно пречистване на въздуха. За целта разполагахме с най-добрата вентилационна система за онова време. Шахтите бяха прокопани в източната и западната част. Филтриращата инсталация беше впечатляваща, но по редица причини беше монтирана извън обекта. Съоръжението нямаше прозорци и други отвори и вътре ставаше доста горещо, особено по това време на годината.
	— Искам да знам къде точно се намират шахтите и къде е била монтирана системата за филтриране — каза с напрегнат глас Пулър.
	— За шахтите не мога да бъда категоричен. Все пак съм бил там преди повече от четирийсет години, синко. Паметта ми изневерява. Но със сигурност си спомням къде се намира системата за филтриране, която черпи въздух директно от шахтите. Последните са доста големи и позволяват на висок човек да се изправи в цял ръст в тях.
	— Къде е инсталацията за филтриране? — бързо попита Пулър.
	— Точно под сградата на пожарната.
	Пулър и Коул се спогледаха.
	— Преценихме, че това е най-подходящото място — продължи Ларимор. — При тези инсталации винаги съществува опасност от пожар и е добре огнеборците да са наблизо. Те дежуреха двайсет и четири часа в денонощието, а самата инсталация беше оборудвана със система за ранно предупреждение.
	— Как се стига до нея през сградата на пожарната?
	— Вече сте били в нея, нали?
	— Да.
	— Обърнахте ли внимание на дървените шкафчета? Имам предвид онези отдясно, в самия гараж.
	— Да.
	— В последното от тях вляво има една ръчка. Не можете да я видите, ако не знаете, че е там. Скрита е зад метален капак горе вляво. При натиск се завърта на пантите си. Зад него е ръчката, която измества надясно целия ред шкафчета. Надолу води тясна, но сигурна стълба, истински шедьовър на инженерната мисъл. По нея се стига до филтриращия блок, който е свързан с шахтите.
	— Много ви благодаря, мистър Ларимор.
	— Трябва да имате предвид няколко неща, агент Пулър. Преди всичко ще ви е нужно облекло за радиационна защита с възможно най-добрите филтри. Ще ви трябват и фенери, защото долу е тъмно. Плутониевите и урановите пити са запечатани във варели с оловно покритие. Плутониевите са маркирани с череп и кръстосани кости в червено, а урановите — в синьо.
	— Значи говорим за пити?
	— Точно така. Наименованието „гориво“ е малко подвеждащо. Уранът и плутоният са във формата на кръгли пити. Силно радиоактивни, особено плутоният. Работниците в обекта използваха механични ръце, а самите те бяха скрити зад защитни екрани. Съмнявам се, че ще останете незасегнати от радиацията, дори и с най-доброто предпазно облекло. И още нещо, агент Пулър…
	— Да?
	— Желая ти късмет, синко. Със сигурност ще се нуждаеш от него.


	86

	Пулър стоеше пред напуканото огледало в банята на мотелската стая. Все още беше с камуфлажното си облекло, а лицето му беше нашарено с черни и зелени ивици боя. Двата пистолета М11 бяха в кобурите отпред и отзад на колана, всеки с патрон в цевта. През гърдите му беше преметнат автоматът МП5. В страничните джобове на панталона си имаше четири резервни пълнителя. Стоеше пред огледалото леко приведен, за да се вижда цялата му глава.
	В Близкия изток огледалата бяха рядкост, особено на бойното поле. Той си беше приспособил парче обикновено стъкло, намазано от едната страна с почистващ гел. Така стъклото улавяше светлината и му позволяваше да се оглежда. Част от хората му се чудеха защо му е нужно това преди бой, но той не си губеше времето в обяснения. Причината беше проста. Искаше да види в огледалото един истински воин, готов да умре за каузата си. В Ирак и Афганистан беше по-лесно. Там черпеше мотивация по най-обикновения начин — от човека до себе си, когото трябваше да защитава дори с цената на живота си.
	След краткия ритуал той изгаси осветлението и заключи вратата. Отвори багажника на колата си и провери съдържанието му. Всичко необходимо за операцията беше там, включително няколко допълнителни неща, осигурени от Коул. Запали мотора и включи на скорост. Имаше чувството, че са изминали месеци, а не няколко дни, откакто бе дошъл в Дрейк. И тогава жегата беше непоносима, както сега.
	Погледна към бунгалото на Луиза. Кой знае колко години от живота си беше прекарала там. От времето на плисираните поли, тупираните коси и мечтите за широкия свят. Беше я виждал само два пъти. Дори не знаеше фамилното й име. Но беше сигурен, че никога няма да я забрави. Не беше успял да я спаси. Надяваше се да има повече късмет в опита си да спаси останалите жители на Дрейк.
	Беше провел няколко продължителни разговора с хора на различни нива в йерархията. Исканията му бяха доста необичайни, а военните винаги се противопоставяха на необичайните неща. Но той настоя и те отстъпиха.
	После дойде ред на категоричността. Вече не настояваше, а изискваше. С абсолютно разумния довод, че ако загинат хора поради бездействието на военните, ще пострада не само неговата кариера, но и тази на много висши офицери. Това привлече вниманието на съответните хора и планът му получи зелена светлина.
	Шофираше на ръба на позволената скорост, без да откъсва очи от пътя. В крайна сметка стигна навреме до мястото на срещата. Фаровете на Коул все още не се виждаха в мрака. Часовникът му показваше единайсет и двайсет, когато за пръв път го обзеха съмнения. Но само миг по-късно светлосиният й пикап спря до него. Тя слезе, измъкна от каросерията голяма пластмасова макара с навит телефонен кабел и почука по багажника му. Той натисна бутона. Коул сложи кабела вътре, заобиколи колата и седна до него.
	Беше облякла коженото си яке. Носеше черна тениска, тъмни дънки и боти с гумени подметки. Ръкохватката на кобрата стърчеше от кобура. Погледът му се плъзна надолу и спря на резервното оръжие, издуло крачола й малко над глезена.
	— Калибър?
	— Трийсет и осми, тъп връх — отвърна тя и разтвори якето си. Под него проблесна нож с назъбено острие, прибран в тънък калъф.
	Той кимна одобрително.
	— Наистина ли мислиш, че ще се натъкнем на някого?
	— Няма място за предположения. Трябва да сме готови за всичко.
	— Още не мога да повярвам, че брат ми е казал за шахтата на Дики Строс и това е отприщило ада.
	— Точно затова трябва да проникнем в бункера по друг начин.
	— За да не попаднем на засада?
	— Именно.
	Стигнаха до мястото, което се намираше на около четиристотин метра от източния край на бункера. Пулър преметна през рамо претъпканата си раница, вдигна макарата с телефонния кабел и й подаде бронежилетката.
	— Облечи я. Но преди това стегни коланите. Вероятно пак ще ти е широка, но все пак е по-добре с нея.
	— Тежка ли е?
	— При всички случаи по-лека в сравнение с мъртвото ти тяло, което ще трябва да влача обратно.
	— Благодаря за намека. Ами ти?
	— Вече съм блиндиран.
	Пулър й помогна да облече жилетката, огледа я от всички страни и кимна. Навлязоха в гората. Коул вървеше на две крачки след него и се удивляваше на ловкостта, с която той се придвижваше между дърветата и намираше невидими пролуки сред шубраците.
	— Родена съм тук, но за десет секунди бих се изгубила в тази гора — прошепна тя.
	Пулър заобиколи грамадата на бункера и пое на север. Промени посоката отново на запад едва след като бетонът под краката им беше заменен от суха пръст. Той погледна светещите стрелки на часовника си. Разполагаше с две минути. Подраняването на бойното поле понякога бе точно толкова лошо, колкото и закъснението. Леко забави ход.
	Когато най-сетне излязоха от гората, той спря и приклекна. Коул също приклекна вдясно от него. Пред тях се издигаше тъмната пожарна.
	— Телефонните кабели минават ей там — посочи дясната част на сградата той. — В офиса на втория етаж има розетка.
	— Сетих се нещо — обади се Коул. — Проходът между пожарната и бункера не е отбелязан на чертежите.
	— Точно така — кимна той.
	— Но защо?
	— По очевидни причини. Не са имали никакво желание да кажат на някого за съществуването на резервен изход. Готова ли си? — изправи се той. — Време е да приключваме с това.
	— Да вървим — каза тя и раздвижи изтръпналите си крака.


	87

	Първата част от операцията протече гладко. Влязоха в пожарната от задната врата след неговата кратка и абсолютно безшумна интервенция върху ключалката.
	— В армията ли усвои тези умения? — тихо попита Коул.
	— Това са част от уменията за водене на бой в населени места — отвърна той.
	Поеха по стълбите към втория етаж веднага след като се увериха, че долу няма нищо, което диша. Пулър изгуби десетина минути, за да свърже кабела към розетката. После извади от раницата си апарат с размерите на голяма тухла, наподобяващ стар модел сателитен телефон.
	— Къде откри тази антика? — учуди се Коул.
	— В армията. Те не изхвърлят нищо.
	Той свърза другия край на кабела с апарата, натисна едно копче и го приближи до ухото си.
	— Имаме сигнал.
	Спуснаха се обратно и спряха пред редицата шкафчета, за които беше споменал Дейвид Ларимор. Всички бяха заключени и изглеждаха така, сякаш никой не ги е докосвал след закриването на обекта.
	— Време е за карнавалното облекло — каза той и извади от раницата си два гащеризона за радиационна защита.
	— Човекът каза, че периодът на полуразпад на плутония е двайсет и четири хиляди години — отбеляза Коул.
	— Вярно е — кимна той и й подаде единия гащеризон.
	— Каза още, че тези неща едва ли ще ни предпазят от облъчване…
	— Тези „неща“ са много по-добри от всичко, с което са разполагали през шейсетте — отвърна Пулър. — Но ако искаш, може да останеш тук и да ми пазиш гърба. Това май е по-добре, отколкото да се спускаш с мен.
	— Не говори глупости! — каза тя и започна да навлича гащеризона. — Приличаме на астронавти преди лунна разходка.
	— Това може би не е далеч от истината.
	Пулър насили вратичката на последното шкафче и натисна капака, замаскиран в горната му част, който се отмести, и той бързо напипа ръчката зад него. Надяваше се, че механизмът все още работи.
	Нещо изщрака, лъхна го застоял въздух и шкафчетата се отлепиха от стената с пронизително скърцане. Той въздъхна от облекчение. Скърцането доказваше, че механизмът най-вероятно е бил използван отдавна, може би през шейсетте. Явно противникът беше проникнал в обекта през шахтата.
	Коул насочи фенерчето си в дупката. Тесни стълби се спускаха надолу в мрака.
	— Изглеждаш разочарована — подхвърли през маската си Пулър.
	Тя стреснато вдигна глава.
	— Май се надяваше да няма как да влезем, а?
	— Може би — призна тя.
	— По-добре е да се изправиш срещу страха си, вместо да бягаш от него.
	— А ако не можеш да го победиш?
	— Тогава е по-добре да си мъртъв.
	Пулър измъкна от раницата си два прибора за нощно виждане и й подаде единия.
	— Долу със сигурност ще е непрогледен мрак — поясни той. — Без това няма да виждаш нищо. Ще ти покажа как се използва и бързо ще свикнеш. Ще използваме фенерчетата едва след като се уверим, че сме сами. Ако нещо се случи с мен, с този прибор ще се върнеш обратно по най-бързия начин.
	— Ако с теб се случи нещо, то най-вероятно ще се случи и с мен — каза тя.
	— Не е задължително — поклати глава Пулър. — Трябва да използваме шансовете си така, че един от нас задължително да оцелее.
	Обясни й как действа приборът, нахлузи го на главата й и нагласи окулярите върху прозрачната маска. После го включи.
	— Приеми, че си издържала изпита и вече имаш сертификат за ползване — обяви той, после включи собствения си прибор, нахлузи го на главата си и й подаде макарата. — Развивай я след себе си, ако обичаш.
	— Избрах най-дългия кабел, който намерих — каза тя. — Дано да ни стигне.
	— Трябва да се справим с екипировката, с която разполагаме. Ако кабелът се окаже къс, ще измислим нещо друго.
	Тя кимна и го последва по стълбите.
	Той намали яркостта на прибора си, защото зеленото сияние го караше да се чувства като в мръсен аквариум. Стълбите свършиха. Озоваха се в дълъг бетонен коридор, боядисан в жълто. Малко след като прекосиха половината от него, Пулър видя силуета на някакво тежко съоръжение. Спря на място, потупа Коул по рамото и й го показа.
	— Онова там трябва да е системата за филтриране на въздуха.
	Тя го докосна, за да покаже, че е разбрала.
	Инсталацията беше огромна, сложна и вероятно много модерна за своето време. Пулър беше очаквал нещо подобно, въпреки че тя не фигурираше на архитектурните планове. Огромен вентилатор, два пъти по-висок от него, който несъмнено щеше да ги затрудни. Слава богу, че нямаше начин да се задейства. Той се извърна странично, за да се промъкне покрай него, и подаде ръка на Коул. Внимаваха телефонният кабел да не се закачи за някое от витлата. Прекъсването на връзката с външния свят можеше да се окаже фатално, защото джиесемите нямаха обхват под еднометровия бетонен похлупак. Пулър пусна кабела ниско по земята, така че да докосва само заоблената метална основа на вентилатора.
	Изминаха още трийсетина метра. Според изчисленията на Пулър трябваше да са съвсем близо до целта. Той намести раницата си и измъкна предния МП от кобура на колана си. А автомата на гърдите си можеше да използва, без да прибягва до излишни движения. Обърна се назад и видя кобрата в ръцете на Коул.
	Вътрешността на обекта беше достатъчно просторна, за да не се стига до евентуални сблъсъци от упор, а МП5 притежаваше унищожителна мощ в престрелките от близко разстояние. Но ако някъде наоколо дебнеше снайперист с прибор за нощно виждане като техните, те бяха обречени.
	Преодоляха още две препятствия и се озоваха в огромно пространство, в което цареше пълен мрак. Оставаха им около стотина метра кабел и той се надяваше, че ще им стигнат. Пристъпи надясно и зае позиция зад дълга метална маса. Коул се промъкна зад него. Въздухът бе пропит от миризма на плесен. Бетонният купол явно не беше в състояние да спре влагата.
	Пулър огледа стените. Високи, без прозорци, изградени от тухли. Таванът беше на десетина метра над тях, солиден и осеян с луминесцентни осветителни тела. Според архитектурните планове над него имаше още етажи. Там вероятно се бяха помещавали канцеларии и други административни помещения. Но по всичко личеше, че това е основната работна зала.
	— Ще започнем претърсването сектор по сектор — обяви през маската си той.
	— Какво конкретно ще търсим?
	— Всичко, което диша, плюс двесталитрови варели с оловно покритие и предмети, на които мястото им не е тук.
	— Какви по-точно? — нетърпеливо попита Коул.
	— Всичко, което изглежда _ново_. Ти тръгваш наляво, а аз — надясно. Ще се срещнем в центъра. — Той бръкна в раницата и й подаде портативна радиостанция. — Ще работи, защото не й трябва сателитна връзка. Но имай предвид, че всеки може да те чуе, защото няма никакви вградени защити.


	Пулър ги откри трийсет минути по-късно.
	Пет на брой. Не можеше да определи дали са с оловно покритие, но се надяваше да е така. От по-близко разстояние се виждаше, че варелите са почти изцяло обрасли с мъхове и лишеи. Можеше само да се надява, че не са пробити. Иначе вероятно вече щеше да е мъртъв. Наведе се над най-близкия и изтърка плесента от метала. Отдолу се показа син череп с кръстосани кости.
	Уран.
	Следващият варел имаше същата маркировка. Побутна го, но той не помръдна. Вероятно беше пълен, но тежестта можеше да се дължи и на оловното покритие. Капакът беше запечатан и с плътен слой плесен отгоре. Очевидно не беше отварян в продължение на десетилетия. Двата следващи варела бяха маркирани с червени черепи.
	Плутониеви пити. Капаците на варелите не помръдваха. Дотук добре.
	Последният варел също беше маркиран в червено. Но капакът беше отворен. Направи една-две крачки към него и спря. После се престраши и надникна вътре.
	Варелът беше празен. Плутоният липсваше.
	Това вече беше катастрофа.
	Миг по-късно забеляза и нещо друго. Върху циментовия под, в непосредствена близост до варелите, личаха шест еднакви кръга. Не беше трудно да отгатне, че на това място бе имало още шест варела, пълни с уран или плутоний. Но вече ги нямаше.
	Включи радиостанцията си.
	— Открих материалите. Един от варелите с плутоний е празен, а други шест липсват.
	Апаратът в ръцете му пропука.
	— И аз открих нещо — докладва Коул. Гласът й издайнически потрепваше.
	— Хей, добре ли си?
	— Аз… Ела тук! Намирам се в източната част, на около сто метра от мястото, където се разделихме.
	— Какво откри, Коул?
	— Роджър. Открих Роджър Трент.


	88

	Наведоха се над проснатия на земята Роджър. Според Пулър той беше жив, защото беше вързан. Никой не си прави труда да завързва мъртъвци. За всеки случай се наведе, смъкна ръкавицата и потърси пулса му.
	— Бавен, но стабилен — обяви той и вдигна глава към Коул. — Упоили са го.
	— Открих и това.
	Пулър се обърна в посоката, в която сочеше тя. Очите му се разшириха от учудване.
	Кашони за документи. Направи няколко крачки и отвори най-близкия. Папки, които приличаха на финансови отчети. Плюс торбичка, пълна с надписани флашки.
	— Какво има вътре?
	— Банкови документи. Сестра ти спомена, че Роджър има проблеми. Може би в тези папки се крие нещо, което някой не е искал да види бял свят.
	— Кой би могъл да го направи?
	— Имам подозрения.
	— Какви… — Коул изведнъж млъкна, забелязала, че Пулър гледа някъде зад рамото й.
	— Провери ли всичко в тази част на помещението? — попита той.
	— Не. Открих Роджър и останах тук. Защо питаш?
	— Заради онова нещо ей там — махна с ръка той.
	Коул се обърна и веднага видя какво е привлякло вниманието му.
	В далечния край на помещението се беше появила мека зелена светлина. Със сигурност току-що, иначе той би я забелязал веднага в непрогледния мрак.
	Тръгна натам. Коул измъкна кобрата си и пое след него.
	После се заковаха на място.
	Квадратен сандък от неръждаема стомана, изработен толкова прецизно, че не се виждаха никакви заварки. Сякаш беше излят в калъп. Пулър коленичи пред него и опря ръкавица в гладката му повърхност.
	— Топъл е — обяви той и надигна глава към Коул.
	— Но какво го захранва? — озадачено попита тя, оглеждайки се наоколо. — Не виждам електрически кабели.
	— Тук има достатъчно източници на енергия, Коул — отвърна Пулър. — Само съдържанието на варелите отсреща би могло да захранва град като Ню Йорк в продължение на хиляда години — разбира се, ако бъдеше използвано като гориво в ядрен реактор.
	— Тогава… — Тя млъкна и очите й се разшириха. — Нима това е бомбата? Изобщо не ми прилича на такава!
	— Кога си виждала атомна бомба отблизо? — рязко попита той.
	— Виждала съм под крилата на големи самолети. По „Хистъри“ даваха филм за бомбите, които сме хвърлили над Япония, но те не бяха във формата на сандък.
	— Външният вид често лъже.
	— Сега ли се е задействала? Преди минути нямаше никаква светлина.
	— Аз също не видях светлина. Което означава, че мръсницата току-що се е пробудила.
	— Има ли таймер? — рязко попита тя. — Тиктака ли нещо вътре в тоя сандък?
	— Гледаш твърде много филми — каза Пулър, зает да оглежда сандъка. Търсеше заварки или издутини в метала, които да го насочат към пантите на евентуален капак. Опипваше гладката повърхност, тъй като не се доверяваше само на очите си, подпомогнати от техниката.
	— Значи няма таймер, така ли?
	— Просто не знам, Коул! — повиши тон Пулър. — За пръв път ми се случва да се изправя пред ядрено оръжие.
	— Ако го отвориш, ще ни убие, нали?
	— Възможно е. Но ако не го отворя, то пак ще ни убие. Заедно с още хиляди хора.
	Той измъкна телефона, набра някакъв номер и каза:
	— Време е за тежката артилерия.
	— А ако няма връзка?
	— Ако няма връзка, сме прецакани.
	Тя понечи да заговори, но той вдигна ръка.
	— Телефонът работи. — Изчака няколко секунди и каза: — Здрасти, Боби. Имаш ли малко време, за да обясниш на брат си как се обезврежда атомна бомба?


	89

	По заповед на министъра на отбраната Робърт Пулър от два часа дежуреше до телефона във военния затвор. В армията имаше много специалисти по ядрено оръжие, но Джон Пулър бе предпочел да се довери на своя по-голям брат. Изпълнението на желанието му беше доста проблематично поради факта, че Робърт Пулър излежаваше доживотна присъда за държавна измяна. Брат му обаче държеше на своето и аргументирано защитаваше позицията си дори пред хора с четири звезди на пагона. Така се стигна до намесата на министъра, който издаде съответното разрешение. В това имаше голяма доза логика, защото дори най-големите военни експерти признаваха, че в света има много малко хора с познанията на Робърт Пулър в областта на ядрените оръжия.
	Робърт беше изключително изнервен — нещо напълно обяснимо, тъй като в момента собственият му брат се намираше в непосредствена близост до такова оръжие. По време на един от предварителните разговори помежду им Пулър беше споделил с него всичко чуто от Дейвид Ларимор.
	— Опиши ми сандъка — кратко заповяда той.
	— Куб със страни метър и двайсет, изработен от неръждаема стомана и завинтен за пода.
	— Не те чувам добре. Говори по-високо.
	— Извинявай, но говоря през предпазна маска — поясни Пулър и повтори описанието.
	— Ясно. Става въпрос за имплозивен, а не за артилерийски тип.
	— Точно така.
	— Разкажи ми за варелите. Празният е съдържал плутоний, така ли?
	— Да. Поне това показва знакът.
	— Твоят Ларимор знаеше ли какво количество плутоний е имало във всеки варел?
	— И да е знаел, не го сподели с мен. Според мен не вярваше, че някой може да изостави ядрено гориво на такова място. Признавам, че и аз бях на същото мнение.
	— Склонен съм да приема, че устройството не е особено сложно, а това означава, че говорим за минимум шест килограма, а може би и повече.
	— Варелът побира много повече.
	— Разбирам, но размерите на сандъка пред теб категорично сочат, че няма как да побере еквивалента на двеста литра. Това би го превърнало в невиждана по сила бомба.
	— А не допускаш ли, че имаме работа с откачалки?
	— Може би, но в момента мисля единствено за техническата страна на въпроса.
	— Мога ли да сваля капака, без да получа смъртоносно облъчване?
	— Колко е тежък?
	Пулър подръпна стоманения лист и почука по него.
	— Не мисля, че е много тежък.
	— Значи не е покрит с олово или други предпазни материали. Плутоният трябва да е обграден с взривни вещества от всички страни, плюс устройство за изтласкване, върху което трябва да има още един-два пласта изолация. Не бива да забравяме и неутронния отражател от волфрамов карбид, който е изключително плътен. Би трябвало да си окей.
	— Би трябвало?
	— Това е най-оптимистичното, което мога да кажа, братко.
	Пулър си пое дълбоко дъх и направи знак на Коул да отстъпи назад. После дръпна. Капакът отскочи. Без очакваната ослепителна светкавица.
	— Джон?
	— Добре съм. Все още не светя. Предполагам, че това е добър сигнал.
	— Виждаш ли таймер?
	Пулър стрелна с очи Коул, която повдигна рамене и направи опит да се усмихне зад маската.
	— Наистина ли използвате таймери в подобни устройства? — попита той.
	— Да, но без да търсим мелодрамата, която познаваме от филмите. Таймерът има точно определена цел. Ако конвенционалните експлозиви не се възпламенят едновременно, в ударната вълна ще се появи пролука и ядреният материал ще се измъкне през нея. Тогава се получава ефект на гасене, за който вече говорихме.
	Пулър се засуети около капака, повдигна снопче кабели и го видя.
	— Открих го — обяви той. — Вероятно той е светнал преди малко.
	— Какво отчита?
	— Шейсет и две минути, но отброяването вече е започнало.
	— Добре. Проводници?
	Коул включи мощното си фенерче и го насочи в дупката. Приборът за нощно виждане на Пулър беше от последно поколение и позволяваше наблюдение дори при силна светлина.
	— Цял сноп — констатира той. — Покрили са таймера от всички страни. Да опитам ли да прережа някои от тях? Може би ще успея да го спра.
	— Не. Има голяма вероятност да е миниран. Трябва да си наясно, че от двайсетината жици, свързани с него, само три имат значение. Това е основно правило при свързването на капсул-детонаторите на всички бомби, към което със сигурност са се придържали и твоите хора. В случай, че прережеш някоя от другите жици, има вероятност таймерът да се нулира. Тогава няма да имаш време да целунеш за сбогом дори собствения си задник.
	— Добре, няма да режа нищо — отвърна Пулър.
	Жегата вече ставаше непоносима, а защитното облекло я правеше още по-страшна. Маската му се запотяваше отвътре и той беше принуден постоянно да я трие в челото си — нещо неособено ефективно, тъй като именно челото му излъчваше най-много пот. В един момент просто я смъкна, избърса очите си с длани и отново надяна прибора за нощно виждане.
	— Инициаторът трябва да се намира точно в центъра на сферата — добави Робърт. — По време на детонацията той произвежда неутрони. Златното фолио, което си открил на местопрестъплението, най-вероятно е било използвано като разделител между берилия и полония, както вече ти обясних. Около него е разположен плутоний във формата на топка. А над тази топка е тласкачът, чиято роля е да увеличи ударната вълна в камерата. Отражателят пък пречи на камерата да се взриви преждевременно и така усилва максимално ефекта на реакцията.
	— Ясно, Боби. Няма нужда да ми изнасяш лекции и за най-дребните подробности.
	— Добре, продължаваме нататък. Експлозионните лещи оформят външния слой. Би трябвало да ги виждаш. Приличат на парчетата кожа на футболната топка, но на практика представляват старателно оформени заряди. Почти съвършени от геометрична гледна точка. Виждаш ли ги?
	— Да.
	— Колко са?
	— Много.
	— Как са подредени?
	— Доста плътно една до друга.
	— Без разстояние между тях?
	— Не виждам такова.
	В слушалката се долови въздишката на брат му.
	— Тези хора са знаели какво правят.
	— Но какво означава това за мен, по дяволите?
	— Вече ти обясних, че ако успеят да удължат верижната реакция достатъчно, мощността на устройството ще нарасне многократно. А от описанието ти разбирам, че са конструирали една наистина много добра бомба.
	Пулър погледна таймера, който показваше петдесет и девет минути и двайсет и седем секунди.
	— Как да изключа това нещо, Боби? — попита той.
	— Не можеш да го изключиш, Джон — отвърна брат му.
	— Тогава какво търся тук, по дяволите? — изкрещя Пулър. Толкова силно, че Коул подскочи и едва не изпусна фенерчето.
	— Има само един начин да го направим — спокойно отвърна Робърт. — В момента лещите са плътно една до друга, но ако успеем да променим времето на детонацията, ще предизвикаме „гасене“.
	— Как да го направя?
	— Можем да нарушим последователността на детонацията, като прибавим един такт повече.
	Пулър вдигна глава и хвърли недоумяващ поглед към Коул.
	— Искаш да кажеш, че за да победим това нещо, трябва да го взривим?! Това ли ми казваш, по дяволите?!
	— В общи линии, да — отвърна Робърт.
	— Мамка му! — изруга Пулър. — И това е единственият начин, така ли?
	— Щях да ти кажа, ако имаше друг.
	— А какво ще стане, ако разбия проклетото устройство на съставните му части?
	— Ще имаш всички шансове да се превърнеш в част от отровната гъба, която ще покрие цяла Западна Вирджиния.
	— Май трябваше да повикам кавалерията, да вдигнем това нещо с хеликоптер и да го изхвърлим някъде в океана!
	— Нямаше да се справят за един час. Освен това е късно да гадаем дали щяха да успеят или не.
	— Може би трябваше да ги повикам далеч преди да се включи таймерът. Можеха да го спрат по някакъв начин или да го хвърлят в някоя дълбока дупка.
	— Пак закъснели догадки.
	— Ако това нещо се взриви, вината ще бъде моя, Боби.
	— По този въпрос имам две възражения. Първо, ако това нещо се взриви, на теб изобщо няма да ти пука, защото няма да те има. И второ, вината няма да е твоя, а на хората, които са го създали. Я ми кажи колко време остава…
	— Петдесет и седем минути и половина до Ден нула.
	Пулър се извърна към Коул и кимна в посоката, от която бяха дошли. „Изчезвай от тук! Веднага!“
	Тя поклати глава и му обърна гръб, за да не гледа намръщената му физиономия.
	— Джон, там ли си? — обади се Робърт. — Какво става?
	— Нищо. Малък тактически проблем. Обясни по-подробно за това „гасене“.
	— Може би взрив със сила половин килотон, но това все пак е само предположение. Би трябвало да бъде удържан от бетонния купол.
	— Половин килотон? — вдигна вежди Пулър. — Та това се равнява на петстотин тона тротил! За какво „гасене“ говориш?!
	— Бомбата над Хирошима е била с мощност тринайсет килотона. В нея са били вложени само шейсет килограма уран, от които в реакцията са участвали едва шестстотин милиграма — тоест теглото на една монета. Нямам представа какво количество плутоний е заложено в гадорията, пред която си изправен, но трябва да предвидим най-лошия сценарий. Няма начин да е толкова слаба, колкото онази над Хирошима. Говорим за сравнение между артилерийски и имплозивен метод и трябва да допуснем, че става дума за милиони тонове тротилов еквивалент. Това количество без съмнение ще унищожи бетонното покритие и ще доведе до радиационно замърсяване най-малко на шест щата. А от Западна Вирджиния няма да остане нищо.
	— Добре, ясно — отвърна Пулър и усети как лицето му отново се облива в пот. — Половин килотон вече ми се струва като бонбонче. Кажи ми как да постигна проклетото гасене.
	— Трябва да предизвикаме преждевременна детонация.
	— _Това_ вече го разбрах. Но как?
	— Носиш ли онова, което ти поръчах?
	Коул се обърна, бръкна в раницата си и му подаде пръчка динамит, кабел, капсул-детонатор и часовников механизъм — нещата, които й беше поискал преди началото на операцията. Пулър притисна слушалката към рамото си и ги пое с две ръце.
	— Мислех, че с тези неща ще пробивам някаква дупка — каза той. — Ако беше казал, че ще ги използвам за детонация на атомна бомба, вероятно изобщо нямаше да съм тук.
	— Щеше и още как — отвърна Робърт. — Позволи ми да познавам собствения си брат. — Тези думи бяха изречени с шеговит тон, но Пулър беше сигурен, че брат му не се усмихва.
	— Къде да поставя динамита?
	— Ако си с лице към бомбата, постави пръчката на пет градуса вляво.
	— Защо точно на пет градуса?
	— Винаги съм харесвал числото пет, Джон.
	Пулър постави динамита на посоченото място и докладва, че е готов.
	— Добре. Сега трябва да нагласиш твоя таймер така, че да се задейства преди този на бомбата. При ядрените оръжия е достатъчна дори милисекунда разлика. Динамитът ще пробие лещите и ще предизвиква серия ограничени експлозии, които ще унищожават и елиминират компресионната фаза. Камерата нарушава целостта си и налягането пада, преди да достигне критичната си фаза. Без нея плутоният не може да се компресира и цялата система рухва.
	— И това е добре, така ли? — попита Пулър.
	— Нека ти опиша трите сценария, които са възможни според мен. Ако имаме късмет, ще постигнем минималната фаза. Това означава, че ще имаш пред себе си една мръсна бомба, която няма как да стигне до ядрена верижна реакция. Най-много да се получи малък взрив с изпускане на слаба радиация, която би трябвало да бъде ограничена от бетонния купол. При втория сценарий ще има взрив със сила половин килотон, придружен от гасене. Хубавото в този случай е, че се намираш в средата на нищото, при това покрит с еднометрова бетонна плоча. Вторичните поражения би трябвало да са ограничени.
	Пулър срещна втренчения поглед на Коул и поклати глава.
	— На практика тук живеят доста хора, ако това тяхното може да се нарече живот. Атомната гъба е последното нещо на света, което биха желали да им се случи.
	— Съжалявам, Джон. Не знаех това.
	— Сега не е време за съжаления. А третият сценарий?
	— При него планът ми не сработва добре и се стига до ядрена реакция.
	— Което означава?
	Робърт помълча известно време.
	— Никога не съм те лъгал, Джон — въздъхна в слушалката той. — И нямам намерение да започвам точно тази нощ. При третия сценарий голяма част от мястото, на което се намираш, просто ще се изпари. Все едно че върху него са връхлетели сто урагана едновременно. В радиус от много километри земята ще се превърне в пустиня. Такива са последиците от детонацията на ядрено устройство.
	— Добре — каза Пулър. — Дай ми няколко минути.
	— Какво? — стреснато попита брат му.
	— Това нещо ще избухне при всички случаи, нали така?
	— Да.
	— Тогава ми дай няколко минути.
	Пулър остави телефона, скочи на крака и хукна. Коул без колебание го последва.
	— Какво правиш, Пулър? — изкрещя тя.
	Той стигна до варелите, огледа пространството около себе си и кимна към дъното на просторната зала.
	— Шахтата! Ще претърколя варелите в нея. Ако имаме късмет, взривът ще ги натика дълбоко в скалата и ще ги запечата с милиони тонове пръст и камъни. На този етап това е единственото, което можем да направим.
	— Пак е по-добро от замърсяването на въздуха над цяла Западна Вирджиния — кимна Коул.
	Пулър напрегна мускули, преобърна най-близкия варел и го затъркаля към шахтата. Подът беше леко наклонен. Варелът пое надолу без чужда помощ и бързо изчезна в мрака. Той се завъртя и хукна обратно. Завари Коул да се бори със следващия варел, но силите й очевидно не достигаха.
	— Само дръж фенерчето! — извика той. — Другото е моя работа!
	Няколко минути по-късно всички варели изчезнаха в шахтата, двамата хукнаха обратно и той грабна слушалката.
	— Тук съм!
	— Къде изчезна, по дяволите? — попита Робърт.
	— Преместих проклетите варели на безопасно място.
	— Ясно. Добра идея. Готов ли си?
	Пулър облиза устни и стрелна с поглед Коул. Тя стоеше закована на място. Като мраморна статуя.
	Той нагласи таймера на динамита на трийсет минути. Това щеше да им даде достатъчно време да избягат от мястото на взрива.
	Зад тях се разнесе стон.
	— Роджър идва в съзнание — прошепна Коул.
	Действително се беше размърдал.
	— Иди да го развържеш и му дай да разбере, че трябва да изчезваме в момента, в който…
	— Пулър! — внезапно изпищя тя. — Виж това!
	— Хей, какво става? — обади се Робърт, очевидно доловил писъка.
	Пулър не отговори. Цялото му внимание беше насочено към таймера на бомбата, който току-що беше променил показанията си от четирийсет и седем минути и осем секунди на пет минути.
	Явно със свалянето на капака бяха задействали някаква допълнителна защита.
	Пулър пренастрои детонатора по единствения възможен начин — на по-малко от пет минути.
	После спусна капака, кимна на Коул и двамата се втурнаха към мястото, където лежеше Роджър Трент. Там той използва ножа с назъбено острие, за да пререже въжетата, изправи го на крака и тримата хукнаха с всички сили към вентилационния блок.
	— Джон! — долетя викът на Робърт от телефонната слушалка.
	Но брат му не отговори, тъй като вече беше захвърлил телефона до ядреното устройство.
	Сега всичко зависеше от бързината, с която щяха да напуснат бункера, ако това изобщо беше възможно.
	Тичаха колкото им държаха краката, влачейки със себе си все още замаяния Трент. В съзнанието на Пулър се появи една-единствена мисъл.
	„Мъртви сме!“


	90

	— Какво става, кои сте вие? — замаяно се обади Трент.
	— Затваряй си устата и тичай, Роджър! — остро отвърна Коул.
	Минаха покрай филтриращата инсталация много по-бързо, отколкото на влизане, въпреки че бяха принудени да влачат и Трент. Изкачиха се по стълбата, прекосиха гаража и изскочиха на напуканата циментова настилка на двора. Пулър и Коул нямаха време да свалят защитните гащеризони и продължиха напред. Мокрите коси бяха залепнали за главите им. Спасяваше ги единствено фактът, че потенето намаля поради силното обезводняване.
	Трент тичаше със зачервено лице и едва дишаше.
	— Мисля, че ще получа инфаркт — рече на пресекулки той.
	— Продължавай! — изрева Пулър, смъкна ръкавицата и погледна часовника си.
	Бяха изминали четири минути. Разполагаха с по-малко от една. Петстотин тона тротил, и то в най-добрия случай. Радиусът на взрива щеше да е далеч по-голям от разстоянието, което бяха в състояние да пробягат за една минута, дори да бяха олимпийски шампиони. А ако станеше термоядрен, и тримата щяха да се превърнат в пара.
	Коул видя, че Пулър поглежда часовника си, и забеляза отчаянието на лицето му. Очите им се срещнаха.
	— Беше ми приятно да работя с теб, агент Пулър — задъхано рече тя и дори се усмихна.
	— За мен беше чест, сержант Коул — отвърна той.
	Оставаха им трийсет секунди живот.
	Време, за което успяха да преодолеят още около триста метра. Куполът зад тях се виждаше съвсем ясно. Пулър не погледна повече часовника си. Продължи да тича, ускорявайки темпото. Коул също. Дори Трент беше престанал да се оплаква и се стараеше да не изостава. Чистият въздух беше прояснил съзнанието му и той очевидно си даваше сметка, че тичат, за да спасят живота си.
	Каква ли ще е ударната вълна, за миг се запита Пулър. Съвсем скоро щеше да разбере.
	Пръчката динамит във вътрешността на бункера се взриви.
	Методът на Робърт Пулър все пак бе проработил. Макар и само с няколко милисекунди предварително, ограничената експлозия успя да пропука сферата и да деформира камерата.
	Термоядрен взрив нямаше да има.
	Сега на ход беше една обикновена бомба.
	Обикновена, но изключително мощна. Въпреки всекидневните взривове в района жителите на окръг Дрейк никога не бяха ставали свидетели на подобна детонация.
	Земята се разтресе, но те усетиха това само за секунда, докато краката им бяха върху нея. В следващия миг и тримата литнаха във въздуха, строполиха се обратно от височина шест-седем метра, след което ударната вълна от бункера ги затъркаля през глава като парцалени кукли. Спряха на най-малко трийсет метра от мястото, където ги настигна вълната, на доста голямо разстояние един от друг. Пулър се размина на милиметри с дънера на вековен бор.
	От небето заваля дъжд от отломки.
	Зашеметен и окървавен, той бавно се претърколи по гръб. По някакво чудо автоматът беше останал на гърдите му, но при удара в земята дулото се беше забило в бузата му. От раната бликна кръв. Всяка частица на тялото му крещеше от болка, причинена както от силата на ударната вълна, така и от височината, от която се беше стоварил върху каменистата земя. Избегна на косъм солидно парче бетон, което заплашваше да му откъсне главата, след което се обърна към бункера.
	Но голяма част от него липсваше. Отломките все още свистяха във въздуха, а от дупката излитаха гъсти облаци дим. Страничната стена също липсваше. Именно от там ги беше връхлетяла зашеметяващата ударна вълна, която ги беше премятала като детски играчки. Пулър имаше чувството, че е преживял изригването на мощен вулкан.
	От съседния квартал не се чуваха писъци, въпреки че отломките засипваха къщите. В селището на някогашните строители сега живееха общо петдесет и седем души. По-рано вечерта Коул беше изпратила хората си да ги арестуват по обвинение за незаконно настаняване. Под претекста, че има протест от местните жители. В момента тези хора бяха настанени на сигурно място, далеч от каменния дъжд, който рушеше доскорошните им жилища. Отлично решение на полицията, помисли си той.
	Нямаше представа дали има радиация в облаците, които продължаваха да излитат от бункера. Но в момента това не го интересуваше. Единствената му грижа беше да открие Коул.
	Но преди нея откри Роджър Трент. За съжаление той се беше забил с главата напред в един масивен дънер. Половината от черепа му липсваше. Пулър се изправи на крака и трескаво се огледа. В същия момент земята се разтърси от нова експлозия.
	После я видя. Беше на петдесетина метра от него и правеше отчаяни опити да се изправи.
	— Остани на земята, идвам! — изкрещя той и се втурна напред сред свистящи бетонни късове, които бяха не по-малко смъртоносни от 50-калиброви куршуми.
	Нещастието се случи, когато беше на петнайсетина метра от нея. Буца бетон с размерите на сухопътна мина я улучи право в главата.
	— Не! — изкрещя той.
	Втурна се напред колкото го държаха краката, без да обръща внимание на смъртоносния дъжд от отломки. Имаше чувството, че отново се е върнал в Кабул или Багдад.
	Няколко секунди по-късно той падна на колене до нея.
	Задната част на главата й беше окървавена, виждаха се парченца от черепа.
	Внимателно я обърна по гръб.
	Очите й бяха широко отворени, но нефокусирани. Мозъкът й всеки момент щеше да изключи.
	Ръцете му безпомощно се протегнаха към нея.
	Очите й изведнъж престанаха да се движат и се заковаха на лицето му. Устните й се разтвориха, сякаш искаше да каже нещо.
	После тялото й потръпна и застина.
	Саманта Коул беше мъртва.
	Никога досега Джон Пулър не беше плакал за другар, загинал в боя. Нито веднъж, въпреки че беше имал много поводи. Мъжете от семейство Пулър не плачеха. Това беше Първото правило.
	Но в мига, в който Сам Коул го напусна завинаги, по лицето му потекоха сълзи.


	91

	Федералните власти нахлуха в Дрейк, Западна Вирджиния, с безкомпромисната сила на настъпваща армия.
	Градът беше блокиран, а в околностите на бункера се появиха многобройни екипи от експерти, оборудвани с най-съвременно защитно облекло. Извършени бяха спешни тестове на въздуха и почвата. Роботи влизаха и излизаха от подземния обект двайсет и четири часа в денонощието. Обявено беше пълно медийно затъмнение — нещо, в което правителствата бяха натрупали достатъчно опит с годините. Официалната версия споменаваше за необичайна комбинация между метан и неизвестното съдържание на някакви складирани от времето на Втората световна война контейнери, в резултат на която тази част на Западна Вирджиния бе получила неочаквани фойерверки.
	Оказа се, че замърсяването на въздуха и почвата е далеч по-слабо от очакваното. Изобщо не се стигна до масова евакуация. Свръхмодерната рентгенова апаратура доказа по категоричен начин, че варелите в минната галерия са надеждно запечатани под милиони тонове скали. Правителството не беше сигурно дали ще се пристъпи към тяхното изваждане, или ще останат завинаги там. В крайна сметка се оказа, че методът на Пулър им беше спестил огромни разходи по тяхното съхраняване.
	Останките от плутония и бомбата бяха събрани, класифицирани и изнесени. Процесът на прочистване щеше да продължи доста време. Правителството излъга медиите и местните жители за всичко, което се беше случило. Преднамерено и абсолютно хладнокръвно.
	Цял куп генерали и цивилни на високи постове заповядаха на Джон Пулър да си държи езика зад зъбите. И той се подчини, защото войникът беше длъжен да изпълнява заповеди.
	Някой ден това може да се промени, рече си той. Някой ден, но не сега.
	За участието си в предотвратяването на ядрена катастрофа Робърт Пулър стана първият гражданин в историята на Съединените щати, който получи награда, докато излежаваше присъда за държавна измяна. Никой обаче не повдигна въпроса за отменянето на наказанието му, а самата награда му беше връчена тайно, без никакви церемонии.
	Пулър не отиде на погребението на Роджър Трент, което по негово мнение щеше да бъде организирано максимално пищно от опечалената съпруга Джийн. Питаше се дали някой от гражданите на Дрейк ще присъства на него. Оказа се, че Трент нямаше нищо общо със зловещия заговор, но това не промени репутацията му на собственик на бизнес, който съсипва природата и живота на хиляди хора.
	Но Пулър присъства на друго погребение. Специално за него за пръв път облече новата синя униформа, в която изглеждаше наистина внушително — най-вече докато помагаше да пренесат ковчега на Сам Коул от катафалката до гроба.
	Цялото семейство Коул беше там, а Ранди беше облечен в нов костюм, очевидно купен от Джийн специално за погребението. Но въпреки това той приличаше по-скоро на объркано момче, отколкото на скърбящ мъж.
	Самата Джийн беше цялата в черно и изглеждаше напълно съсипана. Наблюдавайки я отстрани, Пулър стигна до заключението, че страда много повече за сестра си, отколкото за съпруга си.
	Саманта Коул беше погребана във всекидневната си униформа съгласно завещанието, открито сред личните й вещи. В ковчега намери място и любимото й оръжие — пистолетът марка „Кобра“, с който никога не се разделяше. Това беше част от последната й воля, отбелязана в документа с присъщата й педантичност. Къщата беше завещала на брат си.
	Преди погребението Пулър намери време да отскочи до там и да прикрепи към входната врата голяма табела, която предупреждаваше евентуалните мародери, че ще бъдат преследвани и строго наказани от представители на американската армия.
	Пристъпи към ковчега и усети как гърдите му се стягат. Слънцето прежуряше, но въпреки това той ясно долавяше хладината на смъртта. Докосна полирания махагон и промърмори няколко несвързани думи.
	В крайна сметка успя да се стегне и да свърже цяло изречение.
	— Ти беше отличен полицай, Коул. Това място не те заслужава. — Замълча, за да овладее емоциите си и сподавено добави: — За мен беше чест да служим заедно.
	Скоро всичко свърши и опечалените се насочиха към колите си. Джийн Трент се изравни с него.
	— Какво се случи всъщност? — попита тя. — Никой не ми казва нищо!
	— Наистина ли искаш да знаеш?
	— Нима не трябва да се интересувам защо бяха убити сестра ми и съпругът ми? — гневно отвърна тя. — На мое място ти нямаше ли да искаш да знаеш?
	— Истината няма да ги върне.
	— Благодаря, страшно много ми помогна.
	— Давам ти най-добрия съвет, на който съм способен — сви рамене той.
	Тя се закова на място, принуждавайки го да направи същото.
	— Нямаше те на погребението на Роджър.
	— Нямаше ме.
	— Но на погребението на Сам се появи с парадна униформа, окичен с всичките си медали. Защо?
	— Защото го дължах на сестра ти. Става въпрос за почит и уважение.
	— Ти я обичаше, нали?
	Пулър не отговори.
	— Ще заловиш ли убийците й? — втренчено го погледна тя.
	— Да, ще ги заловя — кимна той.
	Тя стисна устни и извърна глава.
	— Аз обаче не знам какво да правя.
	— Ти си богата и свободна. Можеш да правиш каквото пожелаеш.
	— За богатството не съм много сигурна. Голяма част от капиталите на Роджър вече ги няма.
	— Но ти притежаваш онова заведение, а умна жена като теб сигурно е заделила и малко пари в брой.
	— Да допуснем, че е така. Ти какво би направил на мое място?
	— Наистина ли искаш съвета ми?
	— Сам имаше високо мнение за теб, а тя не беше от жените, които се впечатляват лесно. След като те е харесвала, значи и аз те харесвам. Затова искам съвета ти.
	— Премести се в Италия, отвори ресторант и се радвай на живота.
	— Наистина ли мислиш така?
	— Тук нищо не те задържа.
	— Брат ми е тук.
	— Вземи го със себе си.
	— Ранди? В Италия?
	Пулър стрелна с очи младежа, който седеше на някаква скамейка и сякаш нямаше представа къде се намира.
	— Май най-после е отишъл на лекар, а?
	Джийн кимна.
	— Има тумор в мозъка. Не е от най-тежките и лекарите са на мнение, че могат да го излекуват или поне да забавят развитието му. Но никой не знае още колко му остава.
	— В такъв случай съм на мнение, че и двамата трябва да започнете на чисто. Желая ви късмет.
	Пулър се обърна с намерението да си върви, но Джийн го спря.
	— Довечера ще събера най-близките си хора — каза тя. — В памет на Роджър и Сам. Ще дойдеш ли?
	Той продължи пътя си. Не му беше до гости.
	Трябваше да довърши разследването. Заради себе си. Но най-вече заради Сам Коул.


	92

	Мъжът запали цигарата си, размаха клечката и я хвърли на паважа. Беше с бял ленен панталон, тъмносиньо сако и ниско нахлупена шапка. Ризата му беше без монограм, изцапана с кафе и прогорена с цигара на ръкава.
	Беше валяло почти през целия ден, въздухът беше влажен и доста хладен.
	Мъжът погледна наляво, после надясно.
	Неоновата реклама на бара примигваше. Входната врата беше очукана и с няколко видими вдлъбнатини, вероятно причинени от куршуми. Но това не му правеше впечатление, защото често беше идвал тук.
	Той разблъска навалицата и стигна до бара. Владееше езика достатъчно, за да си поръча. Част от посетителите го познаваха по физиономия, но едва ли знаеха името му. Паспортът му изглеждаше достатъчно истински, за да стигне до тук. Нямаше представа колко време ще остане, но тайно се надяваше да не е много.
	Пое питието си, остави няколко монети на плота и се обърна да огледа заведението. Повечето клиенти бяха местни, но имаше и туристи. Неколцина приличаха на бизнесмени. Той не спря поглед на никого, но отдавна беше усвоил изкуството да засича всеки, който го наблюдава. Тази вечер такива нямаше. Седна с лице към бара, но се ослушваше за отварянето на вратата. Обръщаше се да огледа новодошлите. Това се случи два пъти. Влязоха местни клиенти и някакъв турист.
	Жената се приближи към него. Беше млада и красива, с дълга тъмна коса и силен, но мелодичен акцент. Беше я виждал тук и преди. Очевидно обичаше да се смесва с посетителите, но досега не му беше обръщала внимание, тъй като предпочиташе по-млади.
	Дали иска да потанцуват, попита го тя.
	Не, отвърна той.
	А ще я почерпи ли една бира?
	Той отново отказа.
	Тогава да го почерпи тя?
	Той се обърна да я погледне, забивайки брадичка в гърдите си, за да не го познае.
	— Защо?
	— Защото се чувствам самотна — отвърна тя.
	Очите му обиколиха претъпканото заведение.
	— Мисля, че това е невъзможно — поклати глава той. — Виждал съм те тук и преди. Мъжете са приятелски настроени към теб.
	Тя извади цигара и поиска огънче. Той драсна клечка кибрит, поднесе я към цигарата й, а после я размаха, за да я изгаси.
	Жената дръпна веднъж и изпусна облак дим към покрития с петна таван, в средата на който лениво се въртеше вентилатор с бамбукови перки. Въпреки това в бара беше задушно и той усети как подмишниците му се навлажняват.
	— Ти не си местен — каза на английски тя.
	— Знам, че не съм. Но ти си, нали?
	— Да. Защо си дошъл тук?
	— Защо хората се местят от едно място на друго?
	— Не съм ходила никъде, но много ми се иска да избягам оттук.
	— Да избягаш…
	— Моля?
	Изведнъж му се прииска да поговори с нея. Не знаеше защо. Може би също се чувстваше самотен.
	— Аз затова съм тук — отвърна той. — За да избягам.
	— От какво?
	— От живота.
	— Толкова ли е лош животът ти?
	— Достатъчно лош. Но едновременно с това и добър.
	— Не те разбирам.
	Той изправи гръб, седнал на високото столче.
	— Ще ме разбереш, ако го поставиш в съответния контекст.
	Тя го гледаше с видимо объркване.
	— В какъв контекст?
	Той довърши питието си и вдигна ръка да сигнализира на бармана за още едно. Секунди по-късно чашата кацна пред него. Опразни я на един дъх и избърса уста с ръкава на сакото си.
	— Контекстът е всичко. Цялата истина. Единственото, което е важно на този свят.
	— Ти си странен, но ми харесваш — промълви тя и леко разроши косата му.
	Докосването му хареса, а ароматът на тялото й пробуди в душата му нещо забравено. Вече знаеше защо тази млада жена беше избрала именно него.
	Плати и нейното питие.
	Ръката й остана на рамото му. След известно време се плъзна надолу, към колана. Той опипа портфейла си, макар да беше сигурен, че в момента тя не мисли за него. Е, всъщност мислеше.
	Мислеше за пари.
	Срещу конкретни услуги.
	А той изпитваше желание да бъде обслужен.
	Трийсет минути по-късно напуснаха бара и тръгнаха към хотела му, който се намираше само на пет минути пеша. Най-добрият в града, но въпреки това дупка. Но той нямаше намерение да се задържа тук.
	Качиха се по стълбите до стаята му на последния етаж. Той свали сакото и шапката си и ги захвърли на пода. Тя разкопча ризата му и се наведе да събуе обувките му. После смъкна и панталона му.
	— Трябват ми две минути за освежаване.
	Той протегна ръка и стисна добре оформения й задник. Тя го целуна по шията. Ръката му се плъзна под полата й и погали гладката плът. Тя отново го целуна, после езикът й се плъзна по бузата му и докосна ухото.
	Другата му ръка посегна към гърдите й, но тя вече беше изчезнала. В банята, разбира се. Да се освежи. Той се отпусна по гръб на леглото. Вентилаторът на тавана се въртеше. Започна да брои завъртанията, очаквайки всеки момент да я види на вратата на банята. Може би гола, може би не съвсем. Животът му се беше променил коренно, и то толкова бързо.
	Това го плашеше, но същевременно го възбуждаше.
	После над главата му прозвуча мъжки глас:
	— Здрасти, Бил. Крайно време е да си поговорим.


	93

	Бил Строс стреснато се надигна. Тялото му затрепери. Неволна, но абсолютно парализираща реакция.
	Очите му се спряха на приближаващия се силует. Вратата на банята се отвори, жената изскочи навън. Секунда по-късно входната врата се захлопна зад гърба й.
	Постановка. Но вече беше късно да направи каквото и да било.
	Силуетът се превърна в човек от плът и кръв.
	Човекът спря пред леглото и погледна надолу.
	— Това място е доста далеч от Дрейк, Западна Вирджиния, Бил — подхвърли той.
	Строс мълчеше и го гледаше.
	Пулър дръпна близкия стол, завъртя го на обратно и седна с лице към него. В ръката му проблясваше пистолетът МП.
	— Как разбра? Може би защото избягах?
	— Всъщност разбрах всичко още преди бягството ти. Не те бива в лъжите. Нещата ми се изясниха още онази вечер в дома ти, когато дойдохме да ти съобщим за смъртта на Дики. Свиреше втора цигулка в „Трент Експлорейшън“, но през цялото време си мечтал да бъдеш номер едно. Ти си бил мозъкът, а Роджър е бил само фасадата. Защо той да прибира лъвския пай? Освен това си имал всички възможности да го ограбиш. Никой не би те заподозрял, защото изпълнителният директор винаги потъва заедно с кораба, нали? Но това е нямало как да се случи, ако предварително си прибрал парите. Освен това плановете на бункера бяха в твоята каса, Бил. А не в тази на Роджър. Това те издаде. Ти си знаел всичко за онзи обект, но в един момент си разбрал, че плановете са станали достояние на Тредуел и Битнър.
	Главата на Строс клюмна.
	— Концентрирай се, Бил! — изкрещя Пулър и стовари ръка на рамото му.
	Строс го погледна стреснато.
	— Ти знаеш кой уби сина ти, Бил.
	— Знам — прошепна той. — А ти знаеше, че знам.
	— Какво мислиш да направиш по въпроса?
	— Какво мога да направя?
	— Бягството ти приключи. Ще прекараш останалата част от живота си в затвора. Но все още имаш шанс да промениш всичко това. Дори да отървеш затвора при определени условия.
	— Не, Пулър. Не мога да го направя.
	Пулър се наведе напред и пистолетът в ръката му леко помръдна.
	— Ще ме убиеш ли? — прошепна Строс, забелязал движението му. — Затова ли си дошъл?
	— Пътувах дълго, за да се срещна с теб. Не, няма да те убия. — Замълча за момент, после добави: — Разбира се, ако не ми дадеш повод…
	— Съжалявам за Сам.
	— Не съм тук заради Сам, а за да разговарям с теб.
	— Как успя да ме откриеш?
	— Това изобщо не се е налагало.
	— Не те разбирам — учудено го изгледа Строс.
	— Не се наложи да те издирвам, защото не съм те изпускал от погледа си. По всяко време знаехме къде си. И вървяхме по дирите ти чак до тук.
	— Не разбирам — повтори Строс. — Как е възможно да…
	— Те убиха Дики, Бил — изправи се Пулър. — Застреляха го в главата. Но ти не си допускал, че това ще се случи, нали?
	— Нещата не трябваше да се развият така — поклати глава Строс.
	— Право в главата, Бил. Както си караше мотоциклета и изведнъж — бум!
	Тресна изстрел и Строс за малко не падна от леглото. Куршумът се заби в стената зад него.
	— Ей така го гръмнаха — спокойно добави Пулър. — Пръснаха му мозъка. Бях там и видях всичко. Куршум, летящ със свръхзвукова скорост. Нарича се „Лапуа“, Бил. Използва се само когато жертвата трябва да умре на място. Дики нямаше никакъв шанс. Ти не би познал детето си, Бил. Лицето му го нямаше.
	Строс се придърпа нагоре.
	— Това не беше част от плана! — гневно отвърна той. — Аз не знаех… Никой не ми каза, че Дики… — Гласът му постепенно заглъхна, последван от глухи ридания.
	— Предполагам, че скърбиш за смъртта му — каза Пулър.
	— Разбира се, че скърбя! Когато се появихте у дома да ни съобщите ужасната новина, аз останах като вцепенен, но майка му рухна.
	— Виждам, че въпреки това не си имал проблеми да я зарежеш — отбеляза Пулър.
	— Нямаше как да я взема със себе си. Нямаше как да й обясня… — Строс млъкна, скри очите си с длани и отново се разрида.
	— Значи жена ти не е била в течение, така ли?
	— Открих й специална сметка. Никога нищо няма да й липсва.
	— Освен съпруга и детето й. А понеже ти я заряза, няма как да знаеш дали не е загинала при експлозията.
	— Казаха ми, че… Всъщност нашата къща е достатъчно далече…
	— Не се ли ядоса, че убиха сина ти? — прекъсна го Пулър.
	Строс не отговори.
	Пулър бръкна във вътрешния джоб на сакото си.
	— Имам снимка, направена по време на аутопсията. Искаш ли да видиш детето си? Да се увериш с очите си какво са направили с него?
	Сълзите на Строс рукнаха, но той не направи опит да ги избърше.
	— Това не биваше да се случва!
	— Но се случи, Бил. Искаш ли да погледнеш детето си? — Ръката му със снимката се протегна напред.
	— Не, не! — сви се Строс. — Не искам да го виждам… такъв.
	— Ако някой постъпи така с моето дете, аз бих искал да отмъстя. Бих искал реванш, правосъдие!
	— Аз… Вече е късно за всичко това.
	— Прав си, Бил — рязко отвърна Пулър и прибра снимката в джоба си. — Но все пак нещата могат да се променят. Ти можеш да ги промениш. В памет на сина си.
	— Не мога. Те ще отмъстят на жена ми…
	— Тя вече е на сигурно място. Предстои да влезе в Програмата за защита на свидетели. Всичко е уредено. От теб се иска само едно — да постъпиш правилно.
	Пулър се облегна назад и прибра пистолета си.
	— Ами аз? — погледнато с насълзени очи Строс. — Какво ще стане с мен?
	— Влизаш в затвора, Бил — отсече Пулър. — Никакви сделки.
	— Значи ще проговоря, но въпреки това ще вляза в затвора? — горчиво промълви Строс.
	— Но ще живееш. Това е далеч по-добра алтернатива в сравнение със смъртта.
	— Ще ме убиеш, ако не проговоря, така ли?
	— Няма да се наложи.
	— Защо?
	— Защото правителството ще те екзекутира за държавна измяна.
	В стаята се възцари тишина.
	— Искам отговор, Бил — обади се най-сетне Пулър. — Самолетът ме чака. Теб също. От отговора ти зависи къде ще те откара.
	— Тогава да вървим! — тръсна глава Бил Строс и се изправи.
	Пулър също стана и го хвана за лакътя.
	— Добър избор.
	— Правя го заради Дики.
	— Браво на теб.


	94

	Както винаги Пулър избра най-отдалечените и затънтени пътеки. Обичаше да тича тук, за да се поти и да мисли, отдавна открил, че първото подпомага второто. А по време на тези свързани дейности не обичаше наоколо да се мотаят други хора.
	Той пъхна миниатюрната слушалка в ухото си, включи айпода и започна кроса. Осем километра по-късно се обърна и пое с бавен тръс към колата си.
	После изведнъж спря.
	Около малибуто стояха шестима мъже. Единият от тях се беше облегнал на капака, а четирима осигуряваха периметъра. Шестият стоеше изправен до задната врата. Колата беше заклещена между два черни джипа.
	Пулър престана да тича. Измъкна слушалката от ухото си и стисна айпода в дясната си ръка.
	— Здрасти, Джо, как си?
	Джо Мейсън отлепи задника си от капака.
	— Отдавна не си се обаждал, Пулър — намръщено рече той. — Мислех, че не си забравил заповедта ми да докладваш директно на мен!
	— Понякога заповедите противоречат на оперативните факти и се налага да бъдат променени.
	— Така ли?
	— До голяма степен — да.
	— Това за пръв път го чувам. Все пак е добре да го науча направо от извора. Затова съм тук.
	Пулър се насочи към него и забеляза, че четиримата от охраната незабавно стесниха периметъра. Бяха въоръжени. Направи му впечатление, че са същите, които го бяха заобиколили в онзи подземен паркинг на Арлингтън веднага след срещата му с генерал Карсън.
	— Значи си тук, защото искаш доклад? — подхвърли на Мейсън той.
	— Точно така.
	— Добре. Това е лесно. Основните пунктове са три. Нещо не беше наред след убийството на Дики и аз реших да се поразровя. Открих, че ти се познаваш с Бил Строс. Израснали сте заедно в Ню Джърси. Поразрових още малко. Оказа се, че заедно сте постъпили и в морската пехота. Строс се опита да ме заблуди, твърдейки, че никога не е служил в армията, но знаеше много добре какво означава УЛП и УР. Накарал сина си да постъпи в армията с надеждата, че тя ще го „излекува“ от сексуалните му предпочитания. Човек не постъпва така, ако сам не е служил.
	— Добре де, познаваме се. Служил съм с него. Бивши морски пехотинци има навсякъде.
	— И той като сина си не е изкарал дълго. Дики са го изритали, защото е бил гей, а баща му се е разделил със службата заради дребни кражби и търговия с наркотици. В един момент на началниците му им е писнало и са го изхвърлили. Интересното е, че и ти си се уволнил горе-долу по същото време. Разбира се, твоето досие е било чисто, иначе никога нямаше да стигнеш до ФБР, а след това и до МВС. Но според мен вие двамата със Строс сте продължили да поддържате връзка. Бил се е свързал с теб веднага след като е научил от Дики какво му е разказал Ранди Коул за онзи бункер. Преценил е, че от това може да изскочи нещо, ако използваш връзките си. Под нещо имам предвид големи пари, независимо от хаоса и страданията, които бихте причинили.
	— Така ли?
	— Да, Джо, точно така. Ти си се появил с тайна мисия в Дрейк, проникнал си в обекта и си видял какво е имал предвид Ранди Коул. Но за разлика от него веднага си разбрал какво съдържат онези варели. Купища пити обогатен уран и плутоний, забравени от Бога. Колко могат да струват? Милиарди, разбира се.
	— Откъде бих могъл да знам?
	— Документацията за бункера, която получих от теб, беше напълно легитимна. Разбира се, от гледна точка на армията, която се е опитала да покрие всичко. Тази гледна точка е била отлична и за теб. Последното нещо, което би желал, е някой да започне да души наоколо. Затова си прибрал обратно доклада още при първите ми въпроси и ние престанахме да мислим за бункера като за възможна мишена.
	— Продължавай.
	— Второ, някой е трябвало да направи бомбата. Строс ангажирал Тредуел за изработката на отделни детайли, но без да му казва за какво служат те. Просто му е предал спецификациите, които получил от теб. Но Тредуел и Битнър били любопитни и допуснали фаталната грешка да споделят със съседа си Мат Рейнолдс, който работел в АВР. Твърде близо до теб. Той поръчал изследване на проби от почвата, вероятно взети от околностите на бункера. Според мен Рейнолдс не е подозирал за наличието на плутоний, а по-скоро за някакви токсични материали, които тровели хората. Ако той бе решил да се зарови по-дълбоко, твоите планове може би щяха да отидат по дяволите. Така се е стигнало до убийството на шест души, включително две деца. Кой от твоите хора свърши тази работа, Джо? — попита Пулър и се озърна към горилите. — Този? Или може би негодникът до него? Съмнявам се, че си дошъл специално затова. Шефът не си цапа ръцете с подобни неща. Задоволил си се с видеозаписите, които са направили. На застреляните родители и на пребитите с тояги деца. Сърце ли не ви даде да застреляте и тях?
	Мейсън мълчеше.
	— После дошъл ред на Лари Уелман, който получил заповед да дежури в понеделник през нощта. Човекът бил новобранец. Хората ти го притиснали някъде зад къщата и му показали документи за самоличност. Федералните били дошли на място и Лари изгарял от желание да им помогне. Не оказал съпротива, не задавал въпроси. Завел ги в къщата, където го окачили на куката като свински бут, оставили късчета от препоръчано писмо и си тръгнали с колата му.
	— Как според теб сме се добрали до това писмо?
	— Не е било истинското. Знаел си за него, защото Уелман е казал на Дики или пък Рейнолдс си е признал по време на разпита. Но то не е било в къщата и ние не го намерихме. Научил си за това и си решил, че трябва да ни тласнеш в тази посока, защото тя няма да ни отведе доникъде, а само ще ни губи времето. Единствено с тази цел си убил човек и си подхвърлил фалшиви улики в къщата.
	— Интересно — отбеляза Мейсън.
	— После ти хрумнала идеята за онези телефонни брътвежи на дари, за да хвърлиш вината върху мъже с тюрбани, които никога не са съществували. Никой не би обърнал внимание на затънтено място като Дрейк, но блъфът не минал поради убийствата. Вече си бил сигурен, че ОКР ще се намеси. Пробута ми лъжата за разговорите заедно с достоверната на пръв поглед заплаха за тръбопровода и атомната централа. Предупреди ме, че разполагам с три дни, но си знаел, че бомбата ще се взриви след два. В същото време Строс засипал Роджър Трент със смъртни заплахи, за да може да подготви почвата и да се отърве от него, прикривайки по този начин кражбите си от фирмата. Затова Трент и кашоните се озовали в бункера с идеята да се превърнат в радиоактивен прах. Общественото мнение ще приеме, че или Трент е хукнал да спасява живота и финансовото си състояние от манипулациите на Строс, или пък че онзи, който му е отправял заплахите, най-после е успял да ги осъществи. Признавам, че този план е добре изпипан от вас двамата.
	— Дотук не чух нищо, което да ме свързва с каквото и да било — отбеляза Мейсън.
	Пулър прегъна трети пръст и спокойно продължи:
	— Сега ще разбереш защо престанах да ти докладвам и се зарових още по-надълбоко. Ти беше единственият човек, с когото споделих, че Дики Строс е приел да работи за мен. И още по-важно — само ти знаеше за уговорената ни среща при пожарната в онази нощ. Убийството му съвсем не беше случайно. Твоят снайперист си е направил труда да бъде на мястото часове по-рано, за да организира покушението по възможно най-добрия начин. Само ти си бил в състояние да се справиш с подобно нещо. Ти и никой друг.
	— Досега не чух нищо конкретно — отвърна Мейсън. — Тоя казал, оня казал…
	— Ти уби Дики, защото се опасяваше, че ще се промени. Той е човекът, който бе влязъл в онази къща и бе открил тялото на Лари Уелман. Той бе видял и труповете на семейство Рейнолдс, освен това вече знаеше, че Тредуел и Битнър също са убити. Съмнявам се, че си споделил истинските си планове с него, но той е свидетел на убийства навсякъде около себе си и вече знае, че нещо не е наред. По всяка вероятност това е моментът, в който стига до решението да работи с властите, за да може да се измъкне. Но ти не си могъл да позволиш подобно нещо и си заповядал на снайпериста да му пръсне главата.
	— Ти го казваш. Но няма доказателства.
	Пулър огледа хората, които ги бяха заобиколили.
	— Всъщност на теб ти се размина, Джо — рече с въздишка той. — Взриви бункера, прибра ядреното гориво, Роджър Трент е мъртъв, а финансовите документи се превърнаха в пепел. В главата ми възниква един логичен въпрос: защо си тук? Планът ти успя.
	Мейсън не отговори. Очите му не се откъсваха от лицето на Пулър, който направи крачка напред и добави:
	— Може би „ислямското бърборене“ не е било далеч от истината, въпреки че ти лично го подхвърли. Може би враговете са успели да те убедят да взривиш онази гадория и да покриеш с радиация по-голямата част от Западна Вирджиния. Според мен варелите, които си оставил в бункера, са били част от бомбата. Партньорите ти няма да са доволни от крайния резултат. И това е причината да си тук — да ми отмъстиш за провала, поне частично. А може би и да си спасиш задника от онези с тюрбаните. Колко ти платиха, за да нападнеш собствената си страна, Джо? Поне приблизително?
	— Не си прав, Пулър — каза Мейсън и прочисти гърлото си. — Аз съм патриот. Никога не бих причинил подобно нещо на страната си. Знаех с какво разполагам там. Никой не ми е плащал за взривяването му.
	— Глупости! — ядосано отвърна Пулър. — Не се различаваш по нищо от онези безумци, които предизвикаха Единайсети септември!
	— Ти дрънкаш глупости, Пулър! — избухна Мейсън. — Изобщо нямаш представа за какво говориш!
	— Тогава защо не ми обясниш, Джо? Разкажи ми как един морски пехотинец се превръща в предател!
	— След всичките тези години в МВС научих много неща за ядрените оръжия — забързано започна Мейсън. — Познавах и хората, които могат да направят бомба. Не е особено трудно, стига да разполагаш с горивото. Държавата никога няма да си признае, че е зарязала голямо количество от него. Можех да го продам и никой да не разбере. Голямата ми грешка беше, че позволих на Строс да възложи на онзи глупак Тредуел изработката на отражателя и още няколко компонента. Това ми изяде главата.
	— Това, което казваш, няма никакво значение, защото не те прави по-малко предател — поклати глава Пулър. — Зарязал си толкова много уранови и плутониеви пити в бункера, че с тях биха могли да се заразят пет-шест американски щата.
	— Нищо не съм зарязал, защото варелите бяха празни! А съдържанието им наистина струваше милиарди.
	— Лъжеш — отвърна Пулър. — Видях ги със собствените си очи. Капаците не бяха докосвани от десетилетия.
	— Защото им срязахме _дъната_, Пулър! — тържествуващо се ухили Мейсън. — После ги напълнихме с пръст и ги заварихме обратно. Просто за всеки случай. По същия начин постъпих и когато ти се добра до бомбата. Бях се погрижил да се включи специално монтираният акселератор на брояча.
	— Но тя си остана ядрено устройство, с което възнамеряваше да вдигнеш страната си във въздуха, мръснико!
	— Знаех какво правя! — сопна се Мейсън. — Използвахме минимално количество плутоний. Ограничен взрив, малко радиоактивност сред пущинаците и толкова. Много важно, че Дрейк, Западна Вирджиния, ще бъде заразен. Той и без това е мъртъв град!
	— Там живеят над шест хиляди души, Джо.
	— Много повече хора загиват от пътнотранспортни произшествия всяка година. Сто хиляди годишно умират в болниците от лекарски грешки. В сравнение с това загубите щяха да са минимални, по дяволите!
	— Но ти възнамеряваш да продадеш ядреното гориво на нашите врагове. Те няма да го използват в слабо населени райони, Джо. А ще го взривят в Ню Йорк или Вашингтон.
	— Възнамерявам и още нещо — да се изселя от тази страна. Тук отдавна ми писна. Но ти ме прецака, Пулър. Още мога да продам горивото, но ще бъде много по-трудно. Затова съм тук. Да ти връча един малък чек.
	— Наистина ли толкова много се нуждаеш от пари, че си готов да търгуваш с терористи? — презрително го изгледа Пулър. — Ти си пълен боклук!
	— Повече от трийсет години си скъсах задника да работя _за родината_! Но какво получавам в замяна? При следващите бюджетни съкращения ще ми посочат вратата! Нищо не им дължа!
	Пулър прегъна и четвъртия си пръст.
	— Каза, че пунктовете са три — подозрително го изгледа Мейсън.
	— Излъгах те. Успяхме да заловим Бил Строс в Южна Америка. Изнесъл се е преди взривяването на бункера, разбира се. Не е имал желание да остане под отровната гъба, а на всичкото отгоре е зарязал и жена си. Този човек е истинският победител. О, за малко да забравя — Бил изпя както теб, така и момчетата ти.
	— Невъзможно! — изломоти Мейсън. — Аз говорих с Бил…
	— Да, така е. Веднъж вчера, втори път днес. Аз бях там, когато се обади. А ФБР направи съответните записи.
	— Блъфираш!
	— Откъде мога да зная детайлите, които споделих с теб преди малко? Аз съм добър следовател, но Строс беше този, благодарение на когото научихме за истинското състояние на нещата. За повечето от тях имах само догадки.
	Мейсън продължаваше да го гледа втренчено.
	— Това е положението, приятелю — въздъхна Пулър. — В момента седиш върху купчина ядрен материал, който никога не можеш да продадеш. Но в затвора и без това няма да ти трябват много пари. А ако бъдеш осъден за държавна измяна, вероятно ще те боднат с инжекцията. И в двата случая аз нямам нищо против.
	Отдръпна се крачка назад и огледа въоръжените мъже, които показваха явни признаци на нервност. Това беше и добро, и лошо. Добро, защото изнервените хора не са надеждни бойци, и лошо, защото въоръжените изнервени хора са склонни да вършат непредвидими глупости.
	Тези насреща му очевидно се чувстваха в капан, въпреки че бяха шестима срещу един.
	— Готов ли си да се предадеш, Джо? — обърна се към Мейсън той.
	— Ще ти кажа на какво съм готов, Пулър. Веднага ще ти кажа!


	95

	Мейсън се извъртя към един от хората си, който стоеше малко встрани от останалите, на крачка от малибуто. Беше около петдесет, облечен с яке въпреки топлото време. В дясната си ръка държеше деветмилиметров ЗИГ. Беше с пет-шест сантиметра по-нисък от Пулър, но поне с десет кила по-тежък, як като скала, с безизразния поглед на професионален убиец.
	— Това е Сергей, Пулър. Служил е в Съветската армия, специалността му е да причинява болка у другите. Сега вие двамата ще се поразходите, а ти ще получиш възможност да се запознаеш с част от уменията му. Уверявам те, че ще останеш впечатлен, защото е най-добрият.
	Руснакът го гледаше хладно и в очите му се четеше високомерие.
	— Съветската армия? — вдигна вежди Пулър. — За нищо не ставате, момчета. Бедните селяни в Афганистан ви разказаха играта!
	Високомерието в очите на Сергей бързо се смени с мрачна заплаха.
	— Не съм сигурен, че това беше добър ход от твоя страна, Пулър — подхвърли Мейсън.
	— Нараних ли чувствата ти, Сергей? — не му обърна внимание Пулър. — Или и ти си бил част от страхливците в тила, които, вместо да носят пушка, са изтезавали беззащитни хора?
	Руснакът изръмжа като див звяр, готов да се нахвърли срещу него. Това беше целта. Гневните хора допускат грешки. Пулър скъси разстоянието помежду им.
	— Ще те запозная с плана, Пулър — отново се обади Мейсън. — Сега ще те отведем на едно място, където Сергей ще ти демонстрира уменията си, а аз ще гледам. После ще те избавим от болките завинаги. Преди бомбата направих два опита да те отстраня от пътя си, но не успях. Но третия път няма да има грешка, нали знаеш?
	Пулър широко разпери ръце за отвличане на вниманието и направи още две крачки напред.
	— Такъв ли е планът? — подхвърли той. — Дано хубавичко да си го обмислил, Джо, защото имам чувството, че не струва.
	— За мен си е добър. А после ще преминем на план Б. Тук е мястото да посоча, че винаги имам резервен план. Мисля да изчезна, независимо дали Строс е в ръцете на федералните или не. Хич и не помисляй да се съпротивяваш, защото това ще означава да те ликвидираме на място.
	— Чакай да си помисля — промърмори Пулър. — Днес имам да свърша някои неща.
	После, без никаква пауза, айподът в дясната му ръка се стрелна напред. Долната му част, наточена като бръснач, потъна в гърлото на руснака. Онзи се люшна назад и рухна върху капака на колата. От широката рана рукна кръв. Пулър го сграбчи за яката и светкавично го хвърли срещу Мейсън, избивайки оръжието от ръката му. После пусна тялото му на земята, сграбчи с две ръце Мейсън и заби главата му в предното стъкло. То се пръсна на хиляди късчета. Мейсън остана да лежи неподвижен. Главата му се беше превърнала в кървава пихтия. Пулър не знаеше дали е мъртъв, но това не го интересуваше.
	— Това беше за сержант Саманта Коул! — мрачно изръмжа той.
	Завъртя се с лице към останалите мъже от екипа на Мейсън. Бяха насочили оръжията си в него, но изглеждаха вцепенени от яростната сила на внезапната атака.
	Но вцепенението им нямаше да трае дълго.
	Изневиделица се появиха двайсетина армейски рейнджъри в бойна униформа и насочиха автоматите си към четиримата мъже. При съотношение петима срещу един шансовете на горилите клоняха към нулата. Те несъмнено направиха своите изчисления, тъй като моментално хвърлиха оръжията си.
	Защракаха белезници, тялото на Сергей потъна в пригоден за целта найлонов чувал, а това на Мейсън беше измъкнато от дупката в стъклото. От горичката се появи генерал Джули Карсън, която за миг се наведе над Мейсън, а след това се насочи към Пулър и му подаде бутилка минерална вода.
	— Предполагам, че си достатъчно загрял след кроса.
	— О, да — кимна той. — Благодарение на вашата малка операция. Благодаря, че ми осигурихте малко време „насаме“ с Джо Мейсън.
	— Аз ти благодаря. Гледката ми достави огромно удоволствие.
	— Мъртъв ли е?
	— Не. Има пулс, макар и неособено силен.
	— Кажете на линейката да не бърза.
	— Слушам — леко се усмихна тя.
	— Предполагам, че записахте всичко, макар че това вече няма кой знае какво значение.
	— Знаеш, че армията на Съединените щати много държи на наблюдението — отвърна Карсън и размаха една флашка, която държеше в ръка. — Но въпреки това аз съм на мнение, че можем да „изгубим“ част от видеозаписа, по-точно онези кадри, които запечатаха разправата ти с руснака и Мейсън. Кой, по дяволите, би проявил интерес към тях?
	— Признавам, че не очаквах от вас такава чувствителност към нюансите, генерал Карсън — леко се усмихна Пулър.
	— Винаги си пазя една-две изненади в резерв — отвърна на усмивката му тя. — Вече сме в извънработно време, затова предлагам да ме наричаш Джули.
	— Добре, Джули.
	Карсън проследи с поглед групичката мъже с белезници, които се качваха в колите под охраната на рейнджърите.
	— Предполагам, че всичко това е било за пари — промърмори тя.
	— И аз мисля така. А какво става с ядреното гориво?
	— Още не е на пазара. Надявам се да го открием навреме, защото то е единствената разменна монета на тези типове, ако искат да отърват смъртната присъда.
	Пулър огледа потрошената си кола и поклати глава.
	— Това нещо май не става за каране.
	— Нямаш грижи. Аз ще те закарам.
	— Благодаря.
	— А може би ще изпием онези питиета, за които се разбрахме преди време.
	— Няма проблем.


	96

	— Ти си герой, Боби. Благодарение на теб беше спасен цял град, а може би и голяма част от щата.
	Робърт Пулър не успя да скрие дълбокото задоволство, което предизвикаха думите на брат му. За пръв път, откакто беше във военния затвор, на лицето му се беше изписала гордост.
	— Връчиха ли ти наградата? — попита Джон.
	— Най-високата, която се полага на затворници — кимна Робърт. — Явно не знаеха какво друго да направят.
	— Сигурно.
	— Съжалявам за приятелката ти Сам Коул.
	— А аз съжалявам, че никой не се сети да ти отмени присъдата.
	— Нима си очаквал подобно нещо? Военните никога не се разколебават. Това би означавало да признаят, че са допуснали грешка, а те не обичат да го правят.
	Пулър се пресегна и стисна ръката на брат си, без да обръща внимание на намръщения поглед на надзирателя.
	— Ти ме спаси.
	— Нали за това са братята?


	През по-голямата част от обратния полет към дома Пулър гледаше навън, към белите облаци. Пилотът включи озвучителната система в момента, в който навлязоха във въздушното пространство на Западна Вирджиния. Обяви точното им местоположение, а след това добави, че е родом от Блуфийлд — според него най-красивият град в цялата страна. Пулър разгърна някакво списание, за да не го слуша.
	Ремонтираното малибу го чакаше на летището. В дома му го посрещна Дезо, очевидно зажаднял за внимание и ласки. Докато галеше котарака, погледна към малкия вътрешен двор, а в съзнанието му изплува фонтанчето в перфектно подредената градина на Сам Коул. Докосна с длан бузата, по която го беше целунала.
	Той оцеля, а тя умря. Онова парче бетон можеше да пробие неговата глава, а не нейната. Или просто да се блъсне в дърво, или да повали някоя сърна. Но то беше избрало да улучи Сам Коул и да сложи край на живота й.
	Повечето хора биха обяснили този факт съвсем просто, най-вероятно с предположението, че още не им е дошло времето. Пулър го беше правил много пъти, особено след поредното сражение, в което бяха умрели други хора, но не и той. Но винаги оставаше с чувството, че това не е достатъчно. Особено сега, при този конкретен случай. Не знаеше защо той е по-различен, но го усещаше съвсем ясно.
	Остави Дезо и пое към Куонтико за срещата със своя началник. Вече беше написал доклада си и беше разговарял с всички хора, имащи отношение по случая. Старши агентът го посрещна с новината, че му предстои скорошно повишение, което ще му позволи да прескочи не едно, а цели две стъпала във военната йерархия.
	Но той решително отказа и остана непреклонен въпреки увещанията на Дон Уайт.
	— Други хора биха убили за такова нещо — изтъкна началникът му.
	— Тогава го предложете на тях — отсече Пулър.
	— Не те разбирам, Пулър. Наистина не те разбирам.
	— Зная това, сър. Понякога и аз не се разбирам.
	После разчисти бюрото си, отговори на няколко имейла, изпратени от хора с по-висок ранг, които настояваха „да бъдат в течение“, след което реши, че е крайно време да обърне гръб на армията. За малко, разбира се — имаше няколко дни неизползван отпуск. Никой от началниците над него не би отказал да разпише молбата му. На практика хората, помогнали за избягването на ядрена катастрофа, можеха да правят почти всичко, което пожелаят.
	Разбира се, в рамките на разумното.
	Особено когато служеха в армията на Съединените щати.
	Прибра се у дома, събра малко багаж, грабна котарака и скочи в колата. Нямаше карта, нямаше план и посока. Беше просто един специален агент от ОКР, който щеше да тръгне накъдето му видят очите в компанията на Дезо. Котаракът се настани на задната седалка, сякаш беше началник. А Пулър беше доволен да играе ролята на негов шофьор.
	Потеглиха в полунощ, защото обичаше да натиска педала сред мрака. Излезе на един път, който водеше на запад. На разсъмване беше изминал цели петстотин километра, без да спира. Установи, че се намира дълбоко в Западна Вирджиния, едва когато най-сетне отби да зареди на някаква бензиностанция, да се разкърши, да пусне котарака на малка разходка и да си купи чаша кафе. В обратната посока на Дрейк. Нямаше желание да се върне отново в този град. Там вече нямаше нищо за него. За момент се запита дали изобщо беше имало.
	Нямаше желание да види бункера, или по-скоро това, което беше останало от него.
	Не искаше да се среща с фамилиите Трент и Коул, или това, което беше останало от тях.
	Предпочиташе споменът за Сам Коул да остане в съзнанието му, докато избледнее. Беше сигурен, че това рано или късно ще се случи. В нейната компания беше станал по-добро ченге. И по-добър човек. Тя щеше да му липсва, докато е жив. В това също беше сигурен.
	Скоро щеше да се върне на работа, за да прави това, което умееше най-добре — да залавя хората, извършили престъпления. Кой знае защо, беше убеден, че ще се справя още по-успешно. Чувството беше приятно. По всяка вероятност и него дължеше на Сам Коул.
	Отвори задната врата и котаракът побърза да скочи на седалката. Самият той се настани зад волана и включи на скорост.
	— Готов ли си за път, Дезо? — подхвърли през рамо той.
	Котаракът измяука в знак на съгласие.
	Излезе на пътя и стъпи на газта. Колата безшумно се понесе в мрака.
	Сякаш никога не съм бил тук, помисли си той.
	Което в крайна сметка беше _самата_ истина.
	Не можеш да убиеш нещо, което не виждаш да се приближава.


	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6777
	__Издание:__
	Дейвид Балдачи. Ден нула
	Американска. Първо издание
	ИК „Обсидиан“, София, 2012
	Редактор: Матуша Бенатова
	Коректор: Симона Христова
	ISBN: 978-954-769-298-5