


antique

Снежана
Петрова

Unknown



bg



Снежана
Петрова

calibre 2.8.0
16.5.2017
46e58624-3ff7-4bb3-8a58-101b6e216efd
1.0










Copyright © 2014 by Columbus Rose, Ltd.
© David Baldacci

Дейвид Балдачи
ДОВЪРШИТЕЛКАТА
Американска Първо издание
© Деян Кючуков, превод от английски
© Отговорни редактори Светлана Минева, Мирослав Александров Коректор Мила Белчева
©
© Дамян Дамянов, художествено оформление на корицата
София 2014 © Сиела Норма АД
ISBN 978-954-28-1630-0


Съдържание


АНОТАЦИЯ
UNUS

МЯСТО, НАРЕЧЕНО ГОРЧИЛИЩЕ

DUO
КОМИНИТЕ
TRES
ХЕКТОР И ХЕЛЪН
QUATTUOR
ТАНСИЙ
QUINQUE
ПЪТЯТ НАВЪН
SEX
ДИЛЕМАТА
SEPTEM
КАРТАТА ВЪРХУ МЕН
OCTO
СЕМЕЙСТВО ДЕЛФИЯ
NOVEM
КНИГАТА
DECEM
НАГРАДАТА
UNDECIM
ДВАТА ДЖАБИТА
DUODECIM
ВЕРИГАТА ДЕСТИН
TREDECIM
НЕВЪЗМОЖНАТА ВЪЗМОЖНОСТ
QUATTUORDECIM
ПОКАНАТА НА МОРИГОН
QUINDECIM
ВЕЧЕР НА ВЪПРОСИ
SEDECIM
НАЧАЛОТО НА КРАЯ
SEPTENDECIM
ОТВЕЖДАНЕТО НА ДЖОН
DUODEVIGINTI
ХАРИ ДВЕ
UNDEVIGINTI
ОТНОВО У ДОМА
VIGINTI
НАИСТИНА САМА
VIGINTI UNO
НЕОЧАКВАН СЪЮЗНИК
VIGINTI DUO
ЕОН И ЯМАТА
VIGINTI TRES
МИНАЛОТО НИКОГА НЕ СИ ОТИВА
VIGINTI QUATTUOR
КОЙ ТРЯБВА ДА ОЦЕЛЕЕ
VIGINTI QUINQUE
ПОСЕЩЕНИЕТО
VIGINTI SEX
СТЕНАТА ОТ ЗАЕКВАНЕ
VIGINTI SEPTEM
ТРЕНИРОВКИТЕ
VIGINTI OCTO
ПОСЛЕДНИЯТ ДУЕЛУМ
VIGINTI SEPTUM
ВАЛХАЛ
TRIGINTA
СЪВЕТЪТ
VIRGINTA UNUS
ИЗБОРЪТ
TRIGINTA DUO
С ПРАКТИКА СЕ ПОСТИГА НЕСЪВЪРШЕНСТВО
TRIGINTA TRES
ПОСЛЕДНАТА ГРИЖА
TRIGINTA QUATTUOR
ОБЕДИНЕНИТЕ ВРАГОВЕ
TRIGINTA QUINQUE
МАГИЧНОТО МИ АЗ
TRIGINTA SEX
НАЧАЛОТО НА БИТКАТА
TRIGINTA SEPTUM
НАДПРЕВАРАТА КЪМ ВЪРХА
TRIGINTA OCTO
РАЗПРАВИЯ С КОБЪЛИ
TRIGINTA NOVEM
ЗАЛОГ ЗА ПОБЕДА
QUADRAGINTA
РУХВАНЕТО
QUADRAGINTA UNUS
ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ НА СТЕНАТА
QUADRAGINTA DUO
ПРОПУСНАТИ МИНУТИ
QUADRAGINTA TRES
МАЛКО ХИТРОСТ
QUADRAGINTA QUATTOUR
ВЪПРОС НА ПЕРГАМЕНТ
QUADRAGINTA QUINQUE
НОВИЯТ ОБЛИК
QUADRAGINTA SEX
ЕДНА СПЕЦИАЛНА ВЕЧЕР
QUADRAGINTA SEPTUM
УДАР ОТ НИЩОТО
QUADRAGINTA OCTO
ПРАХ ПРИ ПРАХТА
QUADRAGINTA NOVEM
НАБЪРЗО СКАЛЪПЕН ПЛАН
QUINQUAGINTA
НА ЖИВОТ И СМЪРТ
QUINQUAGINTA UNUS
ШАМПИОНКАТА НА ДУЕЛУМА
QUINQUAGINTA DUO
НЯКОИ ОТГОВОРИ
QUIN QUAGINTA TRES
КРАЯТ НА НАЧАЛОТО
Sqnka TtRG





 



 


АНОТАЦИЯ


Вега Джейн никога не е напускала родното си село Горчилище, но това не е нещо необичайно – никой никога не напуска Горчилище.
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.


До утрото можеш да стигнеш само през сенките.


Дж. P. Р. Толкин



Та аз понякога съм вярвал на цели шест невъзможни неща още преди закуска.


Луис Карол



Лицата, искащи да намерят тук ученост, ще бъдат съдени; лицата, напиращи да открият смисъл, ще бъдат заточени; лицата, надяващи се да изровят някоя алегория, ще бъдат пратени в манастир.


Авторът




UNUS
1





МЯСТО, НАРЕЧЕНО ГОРЧИЛИЩЕ
2




Най-кошмарно ужасното място от всички е онова, за което Уъгмортите
3
дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно.

Това ми каза моят дядо, преди да преживее своята Случка и да изчезне завинаги. Мисля, че съм единствената, на която го е споменавал. Аз самата не съм го споменавала на никого. Така ми се стори по-разумно.
По природа не съм от най-доверчивите Уъгморти. Малцина от нас са такива.
Бях още Младок, когато дядо изрече тези думи, а малко по-късно го сполетя Случката. Трябва да призная, че тогава не бях сигурна какво има предвид. Не съм съвсем сигурна и сега. Съгласна съм, че едно място може да е кошмарно ужасно, но кое е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно?
Дядо ми разправяше още и за падащите звезди. Казваше, че всеки път, щом видиш една от тях да прорязва стремглаво небосклона, в живота на някой Уъгморт настъпва промяна.
Интересна идея за място, където никога нищо не се променя – като Горчилище.
После задрямвах, за да се пробудя още на разсъмване, недоспала след поредния усилен ден.
И тогава, естествено, настъпваха виденията.

Отначало в главата ми цареше непрогледен мрак. От неговите дълбини, преди да видя каквото и да било, неизменно извираше писъкът. Толкова силен и ужасяващ, сякаш се разнасяше досами ухото ми. Той пронизваше черепа ми като куршум от морта и правеше мозъка ми на пихтия. Имах чувството, че откъсва нещо от мен – нещо, което някога съм притежавала, но съм изгубила безвъзвратно. Само че нямах представа какво е то.
Как тогава изобщо си го спомнях
?

След звука идваше образът – синева, наситена синева. Тя се стелеше по земята като мъгла, обгръщаше съзнанието ми, изтиквайки оттам всички мисли, всички спомени. Когато накрая се разсейваше, заедно с нея си отиваше и объркването ми. И все пак неизменно оставах с усещането, че нещо липсва, нещо от изключителна важност.
Сега рязко се изправих върху площадката сред клоните на моето Дърво. Видението вече се бе изпарило, заедно с последните останки от съня. Изгревът често ме заварваше тук – сред гъстата, бухнала корона на моята сигурна, права като стрела топола. Двайсет къси летви, заковани за ствола и, оформяха пътя ми нагоре. Осем широки, напукани дъски бяха моят под. А къс непромокаемо зебло, което сама бях намазала с катран и завързала здраво с парчета крадено въже, образуваше покрива ми. Но сега не мислех за тези неща, защото писъкът още звънтеше в ушите ми – и това не бе обичайният писък от синята мъгла.
Надвесих се през ръба на площадката и се взрях надолу към земята. Реалните писъци все така се разнасяха оттам, вече придружени и от лая на кучета стръвници. Звуците разкъсваха покоя на дрезгавото утро.
Уъгмортите по принцип нямат обичая да пищят по разсъмване, нито по което и да било друго време на деня и нощта.
Спуснах се бързо по летвите, заковани за дънера на моето Дърво. Щом подметките ми удариха в земята, се озърнах наляво и надясно. Трудно беше да се прецени откъде идват писъците и лаят. Тук, сред гората, всеки звук отекваше, носейки се сякаш от всички страни.
В мига, в който видях какво ме приближава, се обърнах и си плюх на петите. Кучето стръвник връхлетя откъм гъстака с оголени зъби и запенени хълбоци, свидетелстващи за усърдието, което влагаше.
Като за Женска Уъгмортка ме биваше в краката, но няма Уъг, бил той Мъжки или Женски, който да може да надбяга куче стръвник. Вече подготвях кожата и костите си за щракването на неговите челюсти, когато то ненадейно се стрелна покрай мен и удвои усилията си, изгубвайки се скоро от погледа ми. Очевидно не бях неговата нарочена жертва за деня.
Обърнах глава наляво и видях нещо тъмно да се мярка между две дървета. Черна туника.
Съветът се беше размърдал. Тези кучета стръвници явно бяха насъскани от него.

Но по каква причина?
Съветът, само с едно изключение, се състоеше от Мъжки Уъгове, повечето на преклонна възраст. Те рядко се показваха навън – творяха своите закони, наредби и други укази, които всички Уъгове трябваше да спазват, но инак всички си живеехме мирно и свободно, макар и не в особен разкош.


А ето че сега бяха навън, в гората и преследваха нещо със своите кучета.
Или може би някого
? Първото, което ми хрумна, бе, че е беглец от Валхал, нашия затвор. Но досега никой Уъг не беше бягал оттам. А дори да избягаше, надали членовете на Съвета щяха да тръгнат да го гонят. Те си имаха други начини да прибират лошите.

Продължих да тичам, следвайки лая и забързаните стъпки на преследвачите, и скоро осъзнах, че те ме отвеждат опасно близо до Мочурището – непроницаемата преграда, обградила като примка нашето Горчилище. Това бе всичко под слънцето – селото и Мочурището, което никой не бе прекосявал, защото то гъмжеше от свирепи зверове, способни да те разкъсат за секунди. А тъй като отвъд него нямаше нищо, в селото никога не бе стъпвал посетител. Едно просто съществуване, което носеше покой на повечето Уъгове. Но аз не спадах към тяхното число.
Приближих края на ужасното място, което всеки от нас, още от Младок, бе учен да избягва. Забавих крачка и спрях на няколко метра от него. Сърцето блъскаше в гърдите ми и дишах учестено – не само заради тичането, но и заради факта, че се намирах толкова близо до пределите, носещи единствено смърт на онези, проявили достатъчно глупост да навлязат в тях.
Лаят и стъпките на преследвачите бяха утихнали. Скоро забелязах силуетите на кучетата и членовете на Съвета, взиращи се в дебрите на Мочурището. Не можех да видя лицата им, но си представях, че са също така изпълнени с трепет, както и моето. Дори страховитите хрътки бяха подвили опашки и прискимтяваха.
Поех си дълбоко дъх и в този миг дочух пропукване на съчка вдясно от себе си. Погледнах тъкмо навреме, за да мярна нечия фигура, изчезваща сред преплетените храсталаци и усукани дървета, издигащи се като стена по границите на Мочурището. И в един потресаващ миг осъзнах, че това е Уъг, когото добре познавам.
Обърнах се да видя дали членовете на Съвета и кучетата също са го забелязали, но явно не бяха. Секунда по-късно силуетът изчезна и аз се зачудих дали просто не съм си въобразила. Никой Уъг не би влязъл доброволно в това ужасно място.
Тъкмо тогава нещо ме докосна по рамото и аз едва не изпищях. Всъщност дори щях да се срина на земята, но нещото, което се оказа ръка, ме удържа.
– Вега Джейн? Така се казваше, нали?
Над мен се бе надвесило красивото лице на Джурик Кроун – висок и силен, на възраст към четирийсет и пет Сесии, той бе един от големците в селото.
– Да, така се казвам – успях да промълвя.
– Какво правиш тук? – Във въпроса му нямаше строгост, само любопитство.
– Бях горе на Дървото си и се готвех да тръгвам към Комините. Чух писъци и кучешки лай. Видях Уъгове в черни туники да тичат, затова... и аз също се затичах.
– Ясно – кимна Кроун. – Видя ли и нещо друго? Освен черните туники?
Взрях се към мястото, където се бе изгубил познатият ми Уъг.
– Видях Мочурището.
Пръстите му стиснаха по-здраво рамото ми.
– Само него ли? И нищо повече?
Опитах да запазя спокойствие. Всъщност изразът върху лицето на бягащия Уъг преди да изчезне в гъсталака, ме бе поразил като блясък от светкавица.
– Не, нищо повече.
Той ме пусна и отстъпи крачка назад, тъй че вече можех да го огледам в цял ръст. Черната туника прилягаше добре на широките рамене и яките му гърди.
– Какво преследвахте? – попитах.
– Това е работа на Съвета, Вега – отвърна той. – А сега си върви. Не е безопасно да се намираш толкова близо до Мочурището. Връщай се в Горчилище. Хайде, не се бави. За твое добро е.
И той се отдалечи, оставяйки ме сама, плаха и разтреперана. Хвърлих последен поглед към Мочурището и се втурнах обратно по посока на своето Дърво.
Изкатерих се по двайсетте летви, заковани за стъблото му, и се настаних отново върху площадката, останала без дъх, с глава, пълна с препускащи мисли, коя от коя по-страшни.
– Та-та-там ли си, Ве-Ве-Вега Джейн?
Гласът, идващ отдолу, принадлежеше на мой приятел. Името му беше Даниъл Делфия, но за мен бе просто Делф. Той от своя страна винаги ме наричаше Вега Джейн, сякаш двете заедно бяха кръщелното ми име. Всички останали ми казваха просто Вега, ако изобщо си правеха труда да се обръщат към мен.
– Делф? – подвикнах на свой ред. – Качвай се горе.
Чух го да пъхти по двайсетте стъпала. Намирах се на близо трийсет метра височина. Също така, бях на четиринайсет Сесии, макар да изглеждах много по-голяма. И освен това бях Женска.
В Горчилище, селото, където и двамата живеехме, по непонятни за мен причини не се гледаше с добро око на това да си Женска, и то на четиринайсет. Но на мен ми харесваше да съм млада. Харесваше ми и да съм Женска.
В това отношение явно бях малцинство.
Горчилище бе село, пълно с Уъгморти – или накратко Уъгове. Думата „село“ предполага известен дух на общност, който обаче тук липсваше. Аз самата обичах да помагам, но трябваше да го правя внимателно. Доверието и съчувствието бяха чужди на някои Уъгове, затова бе най-добре да ги избягвам. Което невинаги бе лесно, защото те имаха склонността да ми досаждат.
Главата на Делф се подаде над ръба на площадката. Той бе много по-висок от мен, макар и аз, със своите метър и осемдесет, да не бях никак дребна за Женска. И още продължавах да раста. Ние, от рода Джейн, разцъфваме късно. За дядо ми Върджил се разправяше, че пораснал с близо половин метър, когато бил на двайсет. А четирийсет Сесии по-късно го сполетяла Случката и от ръста му нямало особена полза, защото от него просто не останало нищо.
Делф надхвърляше два метра, а плещите му се разпростираха като клоните на млад дъб. Беше на шестнайсет Сесии, с широко, ниско чело, пълни устни и дълга грива от черна коса, която изглеждаше жълтеникавобяла заради прахта, която нямаше навика да почиства от нея. Понеже работеше на Мелницата, прехвърляйки по цял ден тежки чували с брашно, тя много бързо би си възвърнала този цвят. Очите му бяха със същия тъмен оттенък, какъвто би имала и косата му без прахта. Те изглеждаха като чифт тайнствени дупки в лицето и трябваше да призная, че ги намирах за красиви. Понякога, щом ме погледнеше, ме побиваха тръпки и се чудех какво ли се случва зад тях.
Бяха го счели за негоден да работи в Комините – там се изискваха известни творчески способности, а той рядко твореше друго освен каши в собствената си глава. И все пак понякога изричаше неща, които ме караха да мисля, че зад това ниско чело се таи нещо повече, отколкото повечето Уъгове подозират.
Вярно, под шапката му цареше известна бъркотия, но с външността му всичко си беше наред. Дори можеше да мине за красавец. Той самият не обръщаше внимание, но аз често забелязвах погледите, които му хвърляха някои Женски. Не ще и дума, че охотно биха се позабавлявали с него, но Делф никога не се спираше на едно място. Широките рамене и масивните, мускулести крайници му даваха сила, с която малцина Уъгове можеха да се похвалят. А тук силата бе на почит, и то не само за да се блъскаш като работно добиче. Два пъти на Сесия се организираха състезания, наречени Дуелуми, на които едни силни Мъжки се изправяха срещу други силни Мъжки. Те се провеждаха на широка ливада, на самия край на селото, и нерядко бяха брутални. Досега не бях чувала някой да е загинал, но мнозина се отърваваха на косъм. И макар да бе едва на шестнайсет, Делф вече на три пъти ги бе печелил. Победителят получаваше желязна статуетка на боец, вдигнал своя противник над главата си – заедно с шепа монети, тя съставляваше цялата награда за цицините и натъртените ребра.
Сега той се настани до мен, поклащайки дългите си крака през ръба на площадката. Мястото едва стигаше за двама ни, но Делф обичаше да се качва на моето Дърво. Не че имаше много други места, на които да отиде.
Разсъдъкът му бе непостоянен – идваше и си отиваше като порив на вятъра. Беше си такъв още от шестата му Сесия. Никой не знаеше какво му има или ако знаеха, не искаха да споделят с мен. Но аз вярвах, че нещо е увредило мозъка му и че той го помни. Явно не можеше да е Случка, защото тогава от него нямаше да е останало нищо, но сигурно е било нещо близко до нея.
Отметнах назад дългата си, сплъстена коса и се загледах в мръсното петно върху ръката си. Не го изтрих – какъв бе смисълът, след като имах още много като него, подобно на прахта от Мелницата, покриваща Делф. Животът ни бе просто пълен с мръсотия.
– Чу ли врявата преди малко? – попитах.
– К-каква в-врява?
– Кучетата стръвници и виковете?
Той ме погледна така, сякаш съм се смахнала.
– Д-добре ли си, Ве-Вега Джейн?
– Целият Съвет беше излязъл – сопнах се аз. – Гонеха нещо с кучетата. – Исках да кажа „гонеха някого“, но се въздържах. – Бяха долу при Мочурището.
Както и очаквах, той потрепери при споменаването на думата.
– При Мо-Мо-Мо... – Накрая се отказа и просто махна с ръка. – Лошо.
– Ял ли си? – смених темата аз. Гладът бе като болезнена, гнойна рана. Налегнеше ли те, не можеше да мислиш за нищо друго.
Делф поклати отрицателно глава.
Извадих малката тенекиена кутия, която представляваше преносимият ми килер за провизии. Вътре имаше резен козе сирене и две варени яйца, пържена филия, както и малко сол и пипер, в изработени от мен самата калаени съдинки. В Горчилище ползвахме много пипер, особено за яхниите. Той премахваше вкуса на развалено месо и вкиснати зеленчуци. Имах и малко туршия, но вече я бях изяла.
Подадох му кутията. Това трябваше да е закуската ми, но аз не бях толкова едра като него. Той се нуждаеше от „много дърва за огъня“, както казваха тук. Все щях да намеря нещо за хапване по-късно. Аз можех да регулирам темпото си, за разлика от него. Делф не регулираше нищо, той просто правеше всичко начаса и за мен това бе едно от най-привлекателните му качества.
Сега поръси сиренето, яйцата и хляба със сол и пипер и просто ги всмука на една-единствена продължителна глътка. Чух как коремът му изкъркорва, сякаш храната бе попаднала в празна пещера.
– Е, по-добре ли е?
– По-д-добре – измърмори доволно той. – Благодаря, Ве-Вега Джейн.
Потърках очи, прогонвайки останките от съня. Бяха ми казвали, че очите ми имат цвета на небето – понякога сини, а понякога, щом се появят облаци, сиво-сребристи, сякаш попиват оттенъците отгоре. Това бе единствената промяна, която имаше вероятност да ми се случи тук.
– Ще х-ходиш ли да видиш м-майка си и татко си д-днес? – попита ме Делф.
– Да – погледнах го бегло.
– М-може ли д-да д-дойда и аз?
– Разбира се, Делф. Ако искаш, чакай ме на излизане от Комините.
Той кимна, избърбори думата „Мелницата“ и заслиза надолу по стъпалата.
Не след дълго го последвах, насочвайки се към Комините, където работех, правейки красиви неща. В Горчилище бе добра идея да не се заседяваш на едно място.
И аз не се заседявах.
Но този ден го правех по различен начин – с мисълта за някой, който търси убежище в Мочурището, което бе невъзможно, защото значеше сигурна смърт. Затова се помъчих да се убедя, че просто съм се заблудила.
Но нямаше да мине много време преди да разбера, че очите не са ме излъгали. И животът ми в Горчилище, доколкото въобще имах такъв, щеше да се промени безвъзвратно.


DUO



КОМИНИТЕ


Докато наближавах целта си, мирисът с всяко вдишване ме удряше все по-силно в носа. Той бе вездесъщ, пропил всяка моя пора и не си отиваше, независимо колко дълго се търках под чешмата или на кофите с дъждовна вода. Взех последния завой на пътеката и сградата се извиси пред мен. Наричахме я Комините, защото ги имаше толкова много – почернели от саждите и времето. Безкрайни редове тухли, губещи се в небесата. Нямах представа какво е било първоначалното й предназначение и дали някога е била ползвана за друго освен за изработване на красиви неща. Беше невъобразимо грамадна и също толкова грозна, което влизаше в ироничен контраст със сегашната й употреба.
Един сбръчкан Уъг стоеше пред огромните порти със своя малък мастилен печат. Името му беше Дис Фидус. Често се питах колко ли е стар – на вид наближаваше стоте.
Приближих се и му протегнах ръката си. Вътрешната й страна бе цялата покрита с избелялото мастило от две Сесии работа тук. Можех само да си представя как ще изглежда след още десет или двайсет – кожата ми вероятно ще бъде цялата синя.
Фидус ме сграбчи с кокалестите си пръсти и постави печата си. Не виждах никаква причина защо това продължава да се прави. То нямаше никакъв смисъл. А нещата, които нямаха смисъл, не спираха да ме глождят. Защото силно подозирах, че те имат смисъл за някого.
Взрях се в чертите на стареца, опитвайки се да отгатна дали е чул за гонитбата в гората. Но видът му по природа бе толкова стреснат, че нямаше как да разбера. Влязох в Комините.
– Не обичам подчинените ми да се появяват само три минути преди началото на смяната, Вега – произнесе провлачен глас.
Юлиус Домитар бе едър и подпухнал, като тлъста жаба. Дори кожата му притежаваше любопитен, пепеляво-зеленикав оттенък. Беше най-надутият и превзет Уъг, когото познавах в Горчилище, а конкуренцията за титлата не бе никак малка. И когато казваше „подчинени“, всъщност имаше предвид мен – аз си оставах единствената Женска в Комините.
Обърнах се да го погледна през отворената врата на офиса му. Той седеше зад малкото си бюро, отрупано с шишенца мастило „Куик и Стивънсън“ – единствената марка на територията на Горчилище. Между пръстите му стърчеше дълга перодръжка, а отстрани на плота висяха свитъци. Домитар обичаше свитъците, или по-точно онова, което се съдържаше в тях – записките. Малките късчета от нашите животи.
– Три минути преди началото си е пак навреме – подхвърлих, без да спирам.
– Мнозина са далеч по-зле от теб, Вега – продължи той зад гърба ми. – Не го забравяй. Добре си се уредила тук, но това може да се промени. О, може, и още как.
Забързах към основния цех на Комините. Пещите отдавна бяха запалени. В единия ъгъл бяха най-големите, които не се гасяха никога. Те придаваха на цялото помещение топло, влажно усещане дори и в най-мразовитите дни. Мускулестите Ковачи удряха с чуковете си по листовете искряща стомана, които звънтяха като камбаните на Камбанарията. От челата и изваяните им гърбове се стичаше пот, оросявайки пода край нозете им. Те никога не вдигаха поглед от своята работа. Резачите оформяха с инструментите си късове дърво и метал. Смесителите обикаляха огромните вани и бъркаха различни съставки.
Всички тук бяха като мен – обикновени Уъгове, напрягащи мишци, за да свържат двата края. И всички щяхме да правим все същото до края на Сесиите си.
Отидох до своето шкафче в една от страничните стаи, където надянах работни панталони, тежка кожена престилка, предпазни очила и ръкавици. После се упътих към работния си тезгях, намиращ се в дъното на цеха. Той представляваше голяма, силно зацапана дървена маса, с набор от големи и малки инструменти, пасващи точно на ръцете ми, няколко прибора за тестване, съставляващи нашия качествен контрол, бутилки с бои, оцветители, киселини и други вещества, които ползвах от време на време. Имаше и стара, раздрънкана количка с метални колелца, с чиято помощ превозвах материалите и готовите изделия.
Част от работата ми беше опасна, затова гледах да не се излагам на излишен риск. Мнозина от колегите ми имаха липсващи пръсти, очи, зъби и дори цели крайници. Аз предпочитах да не попадам в тяхното число. Харесвах частите на тялото си такива, каквито са. Поне бяха пълен набор и ми служеха що-годе прилично.
Минах покрай широкото каменно стълбище с мраморни перила, водещо за горния етаж. То бе доста елегантен детайл на фона на всичко останало и за сетен път ме наведе на мисълта, че сградата невинаги е служела за фабрика. Кимнах и се усмихнах на Уъгморта, стоящ на пост в подножието му.
Името му бе Лейдън-Тош и никога не го бях чувала да говори. Той носеше дългоцевна морта, преметната през рамо, а на широкия му колан бяха окачени сабя и кинжал в кожена ножница. Единствената му задача бе да пази никой от нас да не се качва на втория етаж на Комините. Със своята дълга, гарвановочерна коса, орлов нос, който явно бе чупен на няколко пъти, и мъртвешки, неподвижни очи, Лейдън-Тош всяваше достатъчно респект дори и без оръжията си. Окичен с тях, бе направо ужасяващ.
Веднъж, дълго преди да постъпя на работа в Комините, бях чувала да разправят за някакъв нещастник, който опитал да се промъкне покрай него. Говореше се, че Лейдън-Тош го пробол с кинжала си, застрелял го с мортата, после му отсякъл главата със сабята и хвърлил останките му в една от неугасващите пещи на фабриката. Бях сигурна, че всичко това е измислица, но не и напълно сигурна.
По тази причина неизменно се държах учтиво с него. Дори никога да не ме погледнеше и да не ми продумаше, исках да сме в добри отношения.
Когато постъпвах във фабриката, имахме един семеен приятел, Уъгморт на име Куентин Хърмс, който ме обучи да довършвам изделия. Това бях тук – Довършителка. Още щом се появих на работа, Домитар ме посрещна с кисело ръмжене:
– Закъсняваш с две минути. Да не се повтаря повече.
През онзи първи ден дълго се взирах в мастиления печат върху ръката си и се чудех какво ли ще правя тук. Открих своя тезгях по табелката – тъмно метално правоъгълниче със сребрист надпис „Вега Джейн“ отгоре, завинтено за дървения плот. Гледката не ми се понрави.
През цялото време си мислех: Не само името ми е приковано за това място, а и аз самата.
Още в началото, щом влязох в цеха, Куентин побърза да дойде и да ме поздрави.
– Мислех, че ще се появиш чак утре, Вега. Иначе щях да се подготвя по-добре.
– Не знам какво да правя – отвърнах с нотка на отчаяние.
Тогава той отиде до своята маса и се върна с малка метална статуетка. Тя изобразяваше мъжки Младок, държащ куче.
– Ето – каза. – Ще довършваш ей такива неща. Това е метал, но ще работиш също и с дърво, керамика, порцелан и други материали. Гледай ме сега как ще боядисам този Уъг и неговото куче в приятни цветове.
– Откъде знаеш какви цветове да използваш?
– С всяко изделие вървят инструкции, но ще имаш и известна свобода да ползваш въображението си. Понякога ще боядисваш, резбоваш или щамповаш предмета, а друг път ще го обработваш така, че да изглежда по-стар.
– Но аз нямам понятие как се правят тези неща.
– Явно си показала творчески заложби по време на Обучението, иначе нямаше да те назначат за Довършителка.
Тогава направих връзката. Часовете по изкуство наистина ми бяха любимите. Обичах да рисувам, инстинктивно знаех кои багри да съчетая. Справях се добре с грънчарското колело и дори се занимавах малко със скулптура.
Погледнах Куентин.
– Мислех, че поне в началото някой ще ми показва.
– Така е. Аз ще ти показвам.
– Ами твоята работа? – попитах, поглеждайки недовършените предмети на тезгяха му.
– Това ще е част от чиракуването ти – да ми помогнеш да ги довърша. Отдавна чакам този момент, Вега. Винаги съм се надявал, че ще те назначат в Комините.
И той не ме излъга. Всеки ден идвах във фабриката с усмивка само защото Куентин беше тук. Усвоявах занаята бързо, докато накрая уменията ми не се изравниха с неговите.
Сега си спомнях всичко това не от носталгия, а по съвсем различна причина.
Защото Куентин Хърмс бе същият онзи Уъг, когото бях видяла да се носи стремглаво към Мочурището по разсъмване, с целия Съвет и кучетата по петите си. Знаех, че днес той няма да се появи на работа, затова се чудех кога ли останалите ще усетят отсъствието му.
С глава изпълнена повече със страх, отколкото с недоумение се обърнах към единственото нещо, което умеех да правя добре – довършването на красиви неща, предназначени за Уъгове, които могат да си ги позволят. Аз самата не спадах към тяхното число.
Вдигнах първия си предмет за деня – порцеланова купичка, която трябваше да се нашари с бои и после да се изпече в пещта. Докато я оглеждах, капакът и се плъзна и едва не падна на пода. Оставих го върху тезгяха и улових купичката по-здраво.
Едва тогава забелязах малкия къс пергамент, сгънат в нея. Озърнах се да видя дали някой не ме наблюдава, после внимателно промуших пръсти вътре и го извадих. Пъхнах го под един парцал, после разгънах парцала уж че се каня да излъсквам нещо и го прочетох. Думите бяха изписани с дребен, прилежен шрифт.

Вече няма да се върна в Комините, Вега. Качи се на Дървото си тази вечер. Онова, което ще намериш там, може да те освободи от Горчилище, ако ти го желаеш. К.Х.

Смачках бележката на топче и го лапнах. Докато се мъчех да го преглътна, видях четирима мъжки Уъгове да влизат в офиса на Домитар. По черните им туники личеше, че са членове на Съвета. За щастие, Джурик Кроун не беше сред тях. Той ме бе видял край Мочурището тази сутрин, което в съчетание с факта, че работех рамо до рамо с Куентин, можеше само да ми навлече неприятности.
След около половин час вратата на офиса се отвори отново и аз вдигнах очи, за да видя, че членовете на Съвета вече са петима. Джурик Кроун се бе присъединил към тях и всички до един се взираха към мен. Вцепених се като пронизана от някой от горещите ръжени, с които работеха Ковачите.
Кроун пристъпи напред, последван от останалите. В ръката си държеше предмет, който разпознах веднага, макар да не го бях виждала от много Сесии. Зачудих се как ли е попаднал у него.
– Ето че пак се срещаме, Вега – рече той, обграждайки работната ми маса заедно с колегите си.
– Да, така е. – Мъчех се да звуча спокойно, макар в гърлото ми да бе заседнала буца.
Той протегна предмета към мен.
– Познаваш ли това?
– Беше на дядо ми – кимнах. Това бе пръстен с особен мотив, гравиран отгоре – същия като татуировката, която дядо имаше върху опакото на ръката си. Три куки, свързани помежду си. Нямах представа какво означава, а и той никога не го обсъждаше, поне не с мен. Бях още Младок, когато го сполетя Случката, но помнех всичко, свързано с него. Рядко се срещаха такива Уъгове.
– Имаш ли някакво обяснение как пръстенът на Върджил Алфадир Джейн е попаднал в дома на Куентин Хърмс? – попита търпеливо Кроун.
Поклатих глава. Усещах свиване под лъжичката и ми се щеше дишането ми да не е така учестено.
– Мислех, че се е изгубил още навремето, заедно с него. Знаете, че след Случка от един Уъг не остава нищо.
– Познаваш ли Хърмс? – продължи Кроун все така кротко. – Близки ли сте с него?
– Да, приятел е на семейството ми. И единственият Довършител тук освен мен.
– А защо днес не е на работа?
– Не знам – отвърнах искрено, същевременно преливайки от облекчение, задето съм погълнала бележката на Куентин. – Може да се е наранил или да е болен.
– Нито едното, нито другото. – Той пристъпи по-близо до мен. – Нека говорим без заобикалки, Вега. Ти беше край Мочурището сутринта. Видя, че го преследваме.
– Не знаех, че той е беглецът, а и вие не ми казахте, като ви попитах. – Вдигнах очи към лицето му. – А защо го преследвахте?
– Има закони, Вега, закони, които Куентин Хърмс е престъпил. И затова ще си понесе наказанието. – Кроун ми отправи дълъг, изпитателен поглед. – Ако опита да се свърже с теб, трябва да информираш Съвета незабавно. Не го ли сториш, последствията ще бъдат сурови. Въпросът е сериозен, Вега. Наистина сериозен. – Той направи пауза. – Говоря за Валхал.
Всички присъстващи, в това число и аз, затаиха дъх. Никой Уъг не иска да бъде заключен във Валхал – тази открита клетка пред очите на всички, охранявана от бруталния Нида и неговия свиреп черен Шук. Само споменът за страховитото животно накара сърцето да подскочи в гърдите ми.
– Разчитаме на твоята помощ, Вега – постави ръка върху рамото ми Кроун. – Случаят е такъв, че цяло Горчилище трябва да сплоти усилията си.
После ръката му се плъзна към брадичката ми и взе нещо от там. Той го повъртя между пръстите си. Беше парченце от бележката на Куентин, залепнало за кожата ми. С ужас забелязах, че по него има следи от мастило.
– Явно си се изцапала по време на работа. – Очите му отново се впиха в мен като свредла. – Не забравяй какво ти казах, Вега. Разчитаме на теб. – После се обърна и закрачи към изхода. Останалите го последваха.
Хвърлих поглед към Домитар, чиято сивкава кожа лепнеше от пот.
– Ще слушаш какво ти се говори, или отиваш право във Валхал – рече той и се шмугна в офиса си толкова бързо, че едва не се прекатури на прага.
Върнах се към работата си, очаквайки падането на нощта.


TRES



ХЕКТОР И ХЕЛЪН


Когато прозвуча сирената, оповестяваща края на работния ден в Комините, се преоблякох в овехтелите си дрехи и излязох от фабриката. Изпълваше ме такова нетърпение, че ми идеше да тичам. Щеше ми се да е вече нощ, за да мога да се покатеря на Дървото си, но не можех да сторя нищо, за да ускоря времето.
Пътят до селото не ми отне дълго. Горчилище не се разпростираше нашироко. Бе скупчено като малък, свит юмрук, очакващ да удари нещо. От двете страни на Главната улица, застлана с неравен паваж, се редяха магазини. В тях се продаваха нещата, от които се нуждаеха Уъгмортите – облекло, обувки, основни храни, чаши, чинии. Една аптека предлагаше лековити билки, мехлеми и превързочни материали. Имаше дори място, където можеше да си купиш усещане за щастие, което тук явно беше в недостиг. Бях чувала, че се харчело като топъл хляб. Всички знаехме, че Горчилище е най-доброто място за живеене, на явно ни трябваше малко помощ, за да се убедим.
Докато крачех, си мислех за Съвета и за Куентин, потърсил спасение в Мочурището от своите преследвачи. Това бях видяла със собствените си очи. Колкото до пръстена на дядо ми, който уж бил намерен в дома му – за него разполагах само с думите на Кроун и честно казано, не им вярвах. Все пак той бе прав за едно – Куентин Хърмс бе мой приятел, добър при това. Бях мярнала изражението на лицето му, преди да се скрие в гъстака. Освен ужаса върху него бе изписана нотка на облекчение. Облекчение, че влиза в Мочурището. Съзнанието ми почти отказваше да го възприеме.
Пътят ми минаваше покрай Общежитието, което бе мой дом от две Сесии насам, откакто мама и татко бяха изпратени в Приюта. То представляваше двуетажна дъсчена постройка, с мръсни прозорци и напукани керемиди на покрива. На втория етаж имаше пет тесни спални, с по шест нара във всяка. Това правеше общо трийсет обитатели със съмнителна хигиена, натъпкани заедно като сардели.
Ето защо предпочитах своето Дърво.
Тъкмо стигнах до входа му и насреща ми се показа един Уъгморт, когото познавах добре. Името му беше Роман Пикус и бе издокаран в обичайните си одежди: мазна, хлътнала мека шапка, протрит джинсов гащеризон, бяла риза, черно елече, ослепително оранжеви ботуши от кожа на Гарм и стигащо до петите сиво палто. Имаше дълги мустаци, завити като ченгели от двете страни на загорелите му от слънцето бузи. Тежък бронзов часовник бе окачен на верижка, опасваща предницата на елечето му.
– Здравей, Вега – рече навъсено той.
– Здравей, Роман – кимнах в отговор.
– От Комините ли идваш?
– Да. Ще взема Джон от Обучение и после ще ходим с Делф до Приюта.
– Не знам защо си губиш времето с този празноглавец – изпръхтя той. – Но от друга страна, и ти не си кой знае каква стока, тъй че може би сте си лика-прилика.
– Щом имаш толкова ниско мнение за Делф, защо не го предизвикаш на следващия Дуелум?
Лицето му почервеня.
– Твърде стар съм вече за това. Но когато бях в разцвета на силите си...
– И колко точно Дуелума спечели тогава?
– Май никога няма да се научиш, Вега – скръцна със зъби той. – Уважавай, за да те уважават.
– Ще се помъча да го запомня, Роман. Накъде си тръгнал впрочем?
Веждите му подскочиха до челото.
– Коя си ти, че да ми задаваш подобни въпроси?
– Просто така приятно си бъбрехме, че не исках да преставаме.
– Да не искаш да те привикат пак пред Съвета?
– Абсолютно. Още един-два пъти и сигурно ще ми дадат някакво отличие.
– Не знам защо си губя времето да ти слушам брътвежите. – Той млъкна и ме огледа за секунда. – Ами Куентин Хърмс?
– Какво за него?
– Чух, че бил изчезнал.
– Може би – отвърнах предпазливо.
– Е, какво пък – сви рамене Роман, наслаждавайки се на ботушите си. – Най-много някой Гарм да го е докопал.
– Събра ли вече наемите за тримесечието? – смених невинно темата аз. Не ми се щеше да обсъждам Куентин Хърмс.
– А, добре че ми напомни – ухили се противно той, протягайки едрата си, нечиста длан. – Хайде, плащай твоя още сега.
Извадих от джоба си късче пергамент с подпис и печат и му го показах.
– Минах да го платя вчера. Касиерът ти дори ми направи малка отстъпка, задето съм го донесла сама и съм му спестила разкарването.
Усмивката му начаса се стопи.
– Отстъпка, а? Ще видим тази работа.
– Хайде, не се прави на толкова примерен, Роман.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това?
– Касиерът ти ми показа официалния правилник за всичко, което трябва да ни предоставяш в тази твоя воняща дупка. Обичам да попрочитам едно-друго, преди да давам спечелените си с труд пари.
За подобни приказки Роман можеше да ни изхвърли с брат ми от Общежитието. Част от мен може би желаеше това. Щяхме да отидем да живеем на моето Дърво. Но той просто се обърна и си тръгна, докато аз продължих по пътя си.
Училището, разположено в другия край на Главната, бе достатъчно голямо, за да побере няколкостотин Младока, но броят им бе едва наполовина. Обучението не се нареждаше сред основните приоритети на Горчилище. Докато стоях и чаках, ми се стори, че дори самият вид на сградата е тъжен – с увисналите си стрехи и посърнали прозорци, сякаш й идеше да заплаче.
Вратите се отвориха и Младоците започнаха да се изнизват навън.
Последен, както винаги, се появи брат ми.
Джон Джейн беше нисък, кльощав и изглеждаше много по-малък от възрастта си. Имаше тъмна коса, дълга почти колкото моята и не даваше на никого, в това число и на мен, да я подстригва. Не беше силен, но налиташе на бой, ако някой я докосне. Сега очите му бяха сведени надолу, сякаш бе запленен от краката си, чиято дължина предвещаваше висок ръст някой ден. Външността на Джон не се отличаваше с нищо особено, за разлика от онова, което се случваше в главата му.
Имаше удивителна памет и неведнъж го бях чувала да изказва съждения, които за нищо на света не биха ми хрумнали. Само в редките ни моменти на близост успявах да се докосна до тайната стаичка в неговия мозък. А тя бе далеч по-пълна от моята.
Щом ме видя, ускори крачка и по лицето му пробягна свенлива усмивка. Извадих тенекиената си кутия. По пътя насам бях набрала малко ягоди. Имаше също и пилешко крилце, което бях запекла на пещите в Комините. Джон обичаше да похапва месо, а менюто в Общежитието бе предимно постно. При вида на крилцето той ме погледна и се усмихна отново. През повечето време не го разбирах добре, но обичах тази усмивка. В училището не се предлагаше храна, макар Младоците да прекарваха тук почти по цял ден. Твърдеше се, че яденето ги разсейва. А според мен далеч по-разсейващ бе гладът. Като малка постоянно протестирах за това и бе цяло чудо, че ме оставиха до самия край на Обучението, което настъпваше с навършване на дванайсет Сесии. За мен това бе твърде рано, но не аз определях правилата, нали?
Джон ме улови за ръка и докато вървяхме, аз се оглеждах наоколо. Тук-таме се бяха скупчили групички Уъгморти, разговарящи помежду си с приглушени гласове. Мяркаха се и членове на Съвета, сновящи като плъхове из бунище със своите черни туники и еднакво подкастрени бради.

Всичко сочеше, че Куентин не е навлязъл в Мочурището просто, за да се отърве от тях и кучетата им. Бе оставил предварително бележката до мен, гласяща, че няма намерение да се връща. Значи е планирал бягството си, независимо дали ще го преследват, или не. Но още веднъж –
защо?
Мочурището предлагаше единствено сигурна смърт, а отвъд неговите предели нямаше нищо. И все пак той ми бе писал, че мога да ползвам онова, което ми е оставил, за да напусна Горчилище. Но за целта трябваше да мина през Мочурището, както той самият бе сторил тази заран. Мислите ми започваха да се въртят в кръг.

Никой Уъг със здрав разсъдък не би избягал от село само, за да стане храна на чудовищата. Единственият извод, който се налагаше, бе, че според Куентин отвъд Мочурището има нещо друго.
Половината от мен не можеше да повярва, че действително мисля в тази насока. А другата половина недоумяваше защо не съм се сетила да го сторя по-рано.
После вниманието ми се върна отново към Джон.
Двамата с него си имахме ритуал. Три пъти в седмицата, след Обучение, ходехме да навестим родителите си в Приюта. Там се настаняваха Уъгове, които не са добре и за които Знахарите в Болницата не могат да сторят нищо повече. Мястото се охраняваше от огромен Уъг на име Нон.
Той познаваше добре Джон и мен, защото постоянно идвахме тук, но всеки път се държеше така, сякаш никога по-рано не ни е виждал. Това явно много го забавляваше, а аз направо се вбесявах.
Джон вече бе започнал да гризе крилцето и мазният сок се стичаше по малката му брадичка. Когато наближихме Приюта, забелязах Делф да пристъпва нервно от крак на крак в сянката на един орех. Косата му бе още по-брашняна от обикновено, а лицето му лъщеше от пот. Той кимна неловко при появата ни.
– Здрасти, Делф. Виж какво ми донесе Вега – подвикна му Джон, показвайки крилцето. – Искаш ли една хапка?
Делф явно бе изкушен, но стоически поклати глава и само ме погледна.
Щом стигнахме входа, аз стиснах челюсти и обясних на Нон, че сме тук, за да видим майка си и баща си, за което имаме съответното разрешително от Съвета. Пазачът огледа документа, без да бърза, макар че досега трябваше да е запаметил всяка буква от него. После ми го върна и изгледа свъсено Делф.
– Неговото име не го пише.
Делф отстъпи една крачка, което накара Нон да се ухили ехидно:
– Ама и ти си такъв голям Уъг, пък се държиш като истинска Женска. Плашиш се и от собствената си сянка, а? – Той се престори, че се нахвърля върху него, и Делф отскочи назад. Нон се заля от смях и ми подхвърли ключа от стаята на родителите ни. – Хайде, хайде, влизайте. Каква ли беля ще направят будали като вас?
– Ако не ме лъже паметта, Делф те би на последния Дуелум, Нон – обадих се аз. – Колко време лежа в безсъзнание тогава?
Пазачът изсумтя ядно и докато влизахме, така блъсна Делф в гърба, че едва не го събори. Аз премълчах и не погледнах към приятеля си, защото знаех колко притеснен се чувства сега, но мислено хиляда пъти изкормих Нон с тъп нож.
От портала навлязохме в дълъг, сумрачен коридор. Дори в най-големите летни жеги тук винаги бе прохладно. Не знаех как се постига това. На всяко друго място в Горчилище и особено в Комините единственият начин да се разхладиш бе като отвориш прозореца и се надяваш да повее ветрец или пък си излееш кофа студена вода на главата.
Пътьом се разминахме с една забързана Санитарка, облечена в сива престилка, с бяло боне на главата. Тя кимна едва и ни удостои със суха усмивка.
От двете страни на коридора имаше редици врати, които винаги бяха заключени. Знаех това, защото се бях опитвала да ги отворя. По тях бяха прикрепени месингови табелки с имена като Джудит Фриг, Волфганг Сприган, Айрин Грин. Не познавах тези Уъгове, но бях виждала роднините, които ги посещаваха. Лицата им бяха също толкова празни и безнадеждни, колкото вероятно бе и моето.
Табелката се махаше едва тогава, когато Уъгът, чието име бе изписано върху нея, „се отърваваше“, както казваха в Горчилище. Чудех се кога ли и моите родители ще се отърват. Най-сетне стигнахме до врата с две табелки върху нея. За кой ли път ги прочетох на глас:
– Хектор Джейн. Хелън Джейн.
Не знам защо го правех. Погледнах към Джон. Той произнасяше имената безмълвно, само помръдвайки устни, а в очите му имаше болка.
Извадих ключа, даден ми от Нон, и го пъхнах в старата брава, която се превъртя с неохотно изщракване. Прекрачих прага неуверено, сякаш тепърва се учех да ходя. Джон и Делф ме последваха. Вратата изскърца и се захлопна зад гърба ни.
В стаята имаше две легла с малка, дървена маса помежду им. Никъде не се виждаха лампи или фенери, единствената светлина сякаш идваше от тавана. Чудех се как става това. Още една мистерия. Прозорци липсваха. Явно, озовеш ли се в Приюта, вече не ти бе нужно слънце. Нямаше и столове, на които да седнем. Може би не искаха да насърчават продължителните визити.
Докато Делф се повърташе неловко, аз отидох до едното легло.
Баща ми лежеше, дребен и съсухрен, под единично тъмно одеяло. Помнех го висок и силен, с красиво лице. Вече не бе останало нищо предишния му вид. Не разбирах много от болести и цярове, но ми се струваше, че онова, което липсва от него, е той самият. Не знаех как можеш да откраднеш вътрешността на някого и да оставиш обвивката, но ми се струваше, че именно това са сторили с него. Надали имаше лек за подобно състояние.
Джон се промъкна до мен и поглади ръката на баща ни, смръщвайки лице като от зъбобол. Бях го питала защо прави така, но той само сви рамене и отвърна, че болката му не била външна.
Отворих вързопа, който носех със себе си, извадих отвътре напоен с вода компрес и го сложих върху челото на болния. Той постоянно изглеждаше трескав, макар че в стаята бе винаги хладно. Внимавах да не го докосвам с пръсти. Обичах баща си и навремето обожавах да ме прегръща. Но в това помещение имаше нещо, което правеше допира помежду ни непоносим. Бях се борила срещу него, но не успявах да надделея. То бе като стена, която ни разделяше.
Джон извади от чантата си книга и започна тихо да му чете.
Погледнах към Делф, който стоеше в ъгъла като истукан.
– Делф, не искаш ли да дойдеш да го видиш?
– З-заспал ли е? – пристъпи плахо той.
– Да, нещо подобно.
Заобиколих масата и отидох до другото легло. Майка ми също бе дребна и свита, макар че я помнех висока почти колкото мен. Косата й навремето бе дълга, светла и сякаш танцуваше, когато вятърът я подемеше. Сега бе остригана ниско, почти до кожа. Тъмното одеяло покриваше тялото и чак до брадичката.
И тя изглеждаше ограбена отвътре. И за нея нямаше лек. Всички Знахари бяха единодушни по въпроса. Затова никога не бях искала да стана Знахар. Какъв е смисълът, след като не можеш да излекуваш наистина болните?
Приведох се над нея. Може би защото бях Женска, винаги се бях чувствала по-близка с майка си. Ние споделяхме помежду си, имахме свои тайни. Тя бе моя приятелка, учеше ме на неща, необходими за оцеляването ми тук. Но усещах също и че има част от нея, която неизменно остава скрита за мен.
Бръкнах отново във вързопа си и извадих шишенце с вода. Напръсках лицето й и останах да гледам капките близо минута, докато не попиха в кожата. Не знам защо го направих – може би за да се убедя, че действително продължава да живее, че там вътре още има някой.
Отместих очи към Джон. Той също обичаше мама, но между него и татко имаше специална връзка, като между баща и син. Затова се учудих, че сега вниманието му изглежда привлечено по-скоро към нея, сякаш я жалеше повече от баща ни. Това ме учуди – явно днес бе ден за изненади в Горчилище, където инак рядко се случваше нещо особено и можеше да се обзаложиш, че всеки ден ще е същият като предишния.
Делф приближи и се взря в чертите на майка ми.
– Т-тя б-беше много д-добра към мен.
– Знам, Делф. Тя беше добра към всички.
Той протегна ръка, но не я докосна, а сякаш само поглади въздуха над нея.

Двайсет минути по-късно крачехме обратно през тъмния, хладен коридор, наближавайки портала, където пазеше Нон. Вече се подготвях за тъпоумните му коментари.
Защо изобщо си правите труда да идвате? По-добре ли са мама и татко днес?
Бих се учудил, ако е така.

Но когато се взрях към дъното на коридора, не го видях. Съзнанието ми сякаш даде засечка за секунда, защото пазачът винаги стоеше на своя пост. Винаги. Но не и сега.
И все пак там имаше някой. Фигурата бе висока, масивна, застрашителна. Тя сякаш изпълваше пространството с обема, със значимостта си. Бе загърната с мантия в убит пурпурен цвят, обозначаваща позицията на своя собственик. Това бе председателят на Съвета, най-високата длъжност. Нямаше никой над него.
Името му бе Тансий и в много отношения той беше Съветът. В сравнение с него Джурик Кроун можеше да се оприличи на муха върху задницата на Слеп. Досега го бях виждала само от разстояние. Същото важеше за повечето Уъгморти. Той не ходеше по улиците, не работеше в Комините, в Мелницата, нито пък бе Фермер. Ако Горчилище имаше лидер, това бе той.
Забавих крачка. Същото стори и Джон, който бе видял Тансий не по-зле от мен. От гърлото му се изтръгна неволно възклицание, а бедният Делф имаше такъв вид, сякаш всеки миг ще припадне.
Изминаването на оставащите метри ни отне два пъти по-дълго, отколкото на идване и все пак времето ми се стори твърде кратко. Когато достигнахме Тансий, той не помръдна. Просто стоеше и чакаше. На ръст бе по-висок дори от Делф, а раменете му сякаш допираха двете срещуположни стени на коридора. Говореше се, че на младини никой Уъг не можел да му излезе насреща на Дуелумите. Той мачкал всички наред. Сега, вече по-възрастен и оглавяващ Съвета, не се състезаваше. Но по всичко личеше, че още може да го прави. И да побеждава. Отблизо пурпурното му наметало изглеждаше много по-ярко, като водопад от замръзнала кръв. Ние погледнахме нагоре към него. Тансий погледна надолу към нас.
Когато заговори, тихият му глас, макар дълбок и достолепен, все пак изглеждаше незначителен в сравнение с огромното му тяло. Но всяка сричка се забиваше като клин в съзнанието ми.
– Здравей, Вега Джейн – каза той. – Искам да поговорим.


QUATTUOR



ТАНСИЙ


Джон, Делф и аз безмълвно последвахме Тансий извън Приюта. Отпред чакаше красива синя карета, теглена от четири великолепни Слепа. Сивата им козина се спускаше чак до копитата на източените като вретена крака. Говореше се, че Слеповете някога умеели да летят. Аз не го вярвах, макар че край плешките им още се забелязваха леки вдлъбнатини, където навремето сякаш е било прикрепено нещо, примерно криле.
Каретата се управляваше от Уъг на име Томас Богъл, който седеше на капрата прав, сякаш глътнал бастун.
– Ти си свободен – обърна се Тансий към Делф. – Разговорът засяга лични въпроси.
Делф побърза да се оттегли, като дългите му нозе за броени секунди го скриха от погледите ни.
После Тансий ни даде знак с ръка да влезем и ние се подчинихме. Не защото искахме, а защото нямахме друг избор. Когато той самият постави крак върху стъпалото, ресорите простенаха и цялата масивна карета се наклони встрани. Не знам колко килограма трябваше да тежи, за да предизвика подобен ефект. Не че разбирах много от карети, всъщност за пръв път се качвах в такава. Обикновено ходех пеш там, където исках да стигна.
След като се настани на седалката срещу нас и приглади гънките на мантията си, Тансий изгледа въпросително Джон.
– Това е брат ми Джон – почувствах се длъжна да поясня.
– Знам кой е. Просто размишлявам дали е нужно да присъства, или не.
– Ние само посещавахме родителите си – казах и стиснах ръката на брат си, усещайки надигащия се у него страх.
– Още един факт, с който съм в течение.
В непосредствена близост Тансий изглеждаше по-стар, отколкото отдалеч. Макар да седеше в сянка, можех да видя добре лицето му. То беше посърнало, с дълбоки бръчки, а под малките му очи имаше торбички. Цветът на дългата му коса бе странна смесица от кремаво и сребристо. Изглеждаше чиста и лъхаше на полски цветя. Обичайно този аромат би ми се понравил, но сега предизвикваше у мен леко гадене.
– Май все пак ще е най-добре да изчака отвън – рече накрая Тансий.
– Аз предпочитам да остане – отвърнах и в следващия миг прехапах устни. Да говориш с този човек бе възможност, удаваща се веднъж в живота. Да му възразяваш бе немислимо.
Тансий наклони глава встрани. За мой късмет не изглеждаше ядосан, а само леко изумен.
– И защо така?
– В случай че онова, което искате да ме питате, касае него. Така няма да има нужда да му го предавам, защото съм сигурна, че никога не ще постигна вашето красноречие.
Това бе напълно искрено. Тансий бе много учен Уъг, с пословични ораторски способности. Всички ние обичахме да го слушаме, макар и невинаги да разбирахме какво казва.
По каменното му лице пробягна подобие на усмивка, която начаса изчезна.
– Куентин Хърмс – каза той. – Не можем да го открием. Много сме притеснени. Моят заместник Джурик Кроун вече го е споменал пред теб.
Кимнах с разтуптяно сърце.
Тансий бръкна в джоба си и извади някакъв предмет. Още преди да ми го покаже, знаех какъв ще е. Дядовият пръстен.
Видът му предизвика у мен цял порой от спомени. Той винаги го носеше, а изображението върху него бях виждала само на още едно място – татуирано върху опакото на ръката му.
– Интересен мотив – каза Тансий, държейки го така, че двамата с Джон да можем да го огледаме добре.
– Знаете ли какво означава? – попитах аз.
– Не – и се съмнявам да има друг Уъг освен дядо ти, който да знае. Върджил бе доста потаен по някои въпроси. – Той прибра пръстена обратно и се наведе напред така, че коляното му почти допря моето. – Но знам, че го открихме в къщата на Хърмс.
– Те бяха приятели. Дядо вероятно му го е дал.
– Вместо да го остави на собственото си семейство? – повдигна скептично вежда Тансий.
– Както сам казахте, той бе потаен Уъг. Може да е имал своите причини.
– Да се върнем на Куентин Хърмс. Той те е обучавал за Довършителка...
– Вярно е. От него усвоих занаята.
– Харесваше ли го?
– Да – рекох след кратък размисъл. Това бе странен въпрос, но реших да му отговоря искрено. И все пак вътрешностите ми се гърчеха като червеи, извадени на слънце.
Тансий поглади брадичка с едрата си ръка. Огледах я, докато го правеше. Тя още изглеждаше силна, но някак изнежена, сякаш навремето е вършила тежък труд, но не и от много Сесии насам.
– Нямаш ли някаква вест от него? Някаква представа къде може да е отишъл...?
– Каква вест да имам? – попитах, подбирайки внимателно думите си.
– Например да ти е оставил нещо?
Можех да видя заплахата, излъчвана от Тансий – пръстите му, почти свити в юмрук, мускулите, издуващи се под пурпурната роба. Смръщих чело и насилих мозъка си да измисли възможно най-добрия отговор, който да не съдържа нищо важно. Прозрачността е чудесно качество, но само ако си прозорец.
– Не знам какво би могъл да ми остави. – И това бе съвършено вярно. Аз наистина не знаех какво ми е оставил.
Той ме изгледа така внимателно, сякаш бях ребус, който трябва да разреши. Имах чувството, че кожата ми ще се стопи под този взор, позволявайки му да надзърне в самата ми душа. После се облегна назад, сведе очи към пода на каретата и стоя така почти минута.
– Ти и брат ти сте свободни да си вървите – рече накрая.
Трябваше да си тръгнем още тогава, но аз имах да кажа още нещо. Половината от мен се ужасяваше само при мисълта за него, но другата половина все пак надделя.
– Мога ли да си получа пръстена обратно?
– Моля? – изненада се той.
– Все пак принадлежал е на дядо ми. И понеже него вече го няма, а родителите ни... не са добре, ние сме единствените останали наследници.
Усетих как Джон затаи дъх до мен. Същото сторих и аз, очаквайки отговора на Тансий.
– Някой ден може би, Вега. Но не сега.
И той отвори вратата на каретата, давайки ни знак да излезем.
Измъкнахме се възможно най-бързо, макар Джон едва да движеше краката си.
В последния миг улових погледа на Тансий, прикован в мен. Той съдържаше някаква странна смесица от жал и разкаяние, но не успях да разтълкувам нито едно от двете. После вратичката се хлопна, Богъл изплющя с юздите и Слеповете се понесоха.
Задърпах Джон по посока на Общежитието.
Имах твърде малко време и твърде много неща за вършене. Бях като замаяна от всичко, което ми предстоеше. Изпитвах повече вълнение, отколкото страх, при все че обратното щеше да е далеч по-разумно.
– Какъв беше онзи пръстен, Вега? – попита Джон.
– Дядо ни го носеше навремето. – Той беше твърде малък, за да помни. Едва бе навършил две Сесии, когато Случката сполетя дядо.
– А как е попаднал у Куентин Хърмс?
– Нямам представа – отвърнах искрено. Докато стигнем Общежитието, Джон вече бе спрял да трепери от срещата с Тансий. Аз още изпитвах вътрешно безпокойство, но умът ми бе концентриран върху предстоящите задачи.
Вратата ни отвори Какус Луун. С ниското си чело и щръкнали вежди той приличаше на хлебарка, а косата му не беше мита поне от една Сесия, може би дори две. Панталоните и ризата му бяха също толкова мазни, колкото нея и освен това имаше навика постоянно да суче краищата на огромните си мустаци, които сякаш извираха от широките му ноздри.
Той се отмести, пускайки ни да влезем, и аз му кимнах мълчаливо. Бях сигурна, че вече е разбрал за Куентин Хърмс и копнее да узнае пресни клюки, но нямаше да ги чуе от мен. Влязохме в голямото помещение на приземния етаж. То съдържаше една дълга маса за хранене и почти нищо друго. Стените бяха от грубо одялани греди, с пролуки, затъкнати с каквото дойде, а неравните дъски по пода хлопаха и скърцаха, всяка на свой глас.
В съседство имаше кухня, където Хестия, жената на Луун, прекарваше дните си в изпълнение на заръките на благоверния си съпруг. Това включваше готвене, пране и угаждане на всевъзможните му прищевки.
– Чувам разни неща за Комините – подхвърли той, палейки голямата си лула, от която се издигнаха гъсти кълба дим.
Без да го поглеждам, продължих към стълбите за втория етаж. Там се намираше нашата стая, която деляхме с още няколко хъркащи и намирисващи Уъгморти.
– Куентин Хърмс бил духнал – продължи Луун, пухтейки свирепо с лулата си, докато димът не го обгърна напълно, сякаш се бе запалил. Де тоз късмет...
Обърнах се, примирена с факта, че няма да миряса, докато любопитството му не бъде удовлетворено.
– Къде би могъл да отиде? – попитах невинно, предприемайки същата тактика както с Тансий, но без особена охота. Луун далеч не представляваше същото интелектуално предизвикателство. Той бе просто една отрепка.
– Ти ми кажи, нали работиш в Комините.
– Там работят поне още сто Уъга. Иди питай тях.
Задърпах брат си нагоре по стълбите. За щастие, Луун не тръгна подире ни.
В тясната стая нямаше никой, а одеялата и сплесканите възглавници бяха разхвърляни по празните нарове. Накарах Джон да седне върху един от тях и го погледнах право в очите.
– Виж – рекох с тих и равен глас, надявайки се да вселя в него спокойствие, което никога не бе лека задача. – Аз скоро ще трябва да изляза.
– Къде ще ходиш? – притесни се на секундата той.
– Просто имам малко работа. Ще се върна преди разсъмване.
– Може ли да дойда и аз?
– По-добре ще е да отида сама – отвърнах. Не знаех дали и на мен ще ми стигне куражът да свърша онова, което трябваше, а Джон не беше от най-смелите.
– Добре тогава – измърмори той, изглеждайки едновременно наранен и объркан. Това заби нови кинжали в сърцето ми, но нямаше какво да сторя. Решението ми бе взето.
Когато слязохме за вечеря, над Горчилище се спускаше здрач. Двайсет и осем Уъгморти ни бяха изпреварили и вече седяха край масата. Ние се сместихме на последните две останали места, докато Хестия, чевръста като невестулка, обикаляше с подноси, отрупани с чинии, върху които дори се забелязваше малко храна. През открехнатата врата към кухнята се виждаха двете й дъщери, дребни и слаби като нея, които се трудеха над печката с изпоцапани от сажди лица.
Те бяха още Младоци, но не ходеха на Обучение – едно, защото бяха Женски, и друго, защото Луун не вярваше в училището. Често го бях чувала да се хвали колко далеч е стигнал той самият, без дори да е стъпвал там. Според мен само това трябваше да накара всеки разумен Уъг веднага да изпрати децата си да учат.
Клетъс Луун седеше до баща си, на когото заприличваше все повече с всеки изминал ден – чак до набождащите мустачки по горната устна. Той бе само две Сесии по-голям от мен, но с подпухналото си лице изглеждаше по-стар. Все гледаше да ми направи мръсно и до едно време се притеснявах, че ще се досети да обърне усилията си срещу Джон. Фактът, още че се въздържаше, ми говореше, че се бои от мен. Страхът е голяма сила, ако боравиш с него правилно.
След вечеря здрачът окончателно отстъпи място на нощта. Джон и аз се пъхнахме под завивките, които отдавна бяха спрели да се преструват, че дават топлина. Изчаках, докато от всички страни не се разнесоха хърканията на съквартирантите ни.
Станах от леглото и се загърнах с наметката си. Взех също единствения си пуловер и едно одеяло. Минута по-късно вече се измъквах през задната врата, озъртайки се внимателно да не ме следят.
Както се оказа, е трябвало да бъда много, много по-предпазлива.


QUINQUE



ПЪТЯТ НАВЪН


Харесвах нощта. Причината предполагам бе, че можех да се преструвам, че не съм в Горчилище. Не знаех къде другаде бих могла да бъда, но на моменти беше вдъхновяващо просто да си представям, че съм далеч оттук.
Времето бе хладно, но не чак дотам, че дъхът ми да изпуска пара. Носех пуловера и одеялото навити на руло, като възглавница. Ако някой ме спреше, щях да кажа, че просто отивам да спя на Дървото си.
Отначало виждах добре пътя под светлината на млечната топка в небето, която наричахме Нок, но после тя се забули в облаци и ме обгърна мрак. Отворих вратичката на ветроупорния фенер, отмъкнат от Общежитието, и го запалих с една от трите клечки кибрит, които бях взела. Нахлупих качулката си и продължих напред, следвайки колебливия му лъч.
И тогава го чух. В Горчилище не можеше да подминаваш звуците току-така, особено нощем. Напуснеш ли веднъж павираните улици, трябваше да си нащрек. Тази нощ някой или нещо бродеше навън. Обърнах фенера по посока на звука.
Докато чаках, плъзнах другата си ръка в джоба и улових работния нож, който бях задигнала от Комините преди много време. Той прилягаше идеално в дланта ми и умеех добре да боравя с него. Продължих да се ослушвам с надеждата, че това е просто Делф, тръгнал на някоя от обичайните си нощни разходки.
После долових мириса и той разсея всяко съмнение. Не беше Делф.
Не можех да повярвам. Толкова далеч от Мочурището? Това не се беше случвало никога. Но явно се случваше сега. Стиснах здраво ножа, макар да знаех, че няма да ми помогне – не и срещу онова, което се задаваше. А то извика в паметта ми спомени, толкова ярки и болезнени, че въпреки паниката очите ми се замъглиха от сълзи.
Угасих фенера, понеже знаех, че светлината само ще издаде местонахождението ми. Метнах през рамо връвта, с която беше привързан, и прибрах ножа, за да освободя ръцете си. После побягнах колкото ми държат краката.
Нещото беше бързо, много по-бързо от мен, но аз имах известна преднина. Следвах пътеката по памет, като само веднъж неволно се отклоних и се блъснах в едно дърво. Грешката ми струваше безценни секунди и преследвачът едва не ме докопа. Удвоих усилията си. Нямаше да умра по този начин, не и днес. Дишането ми излизаше с хриптене, а сърцето ми блъскаше с такава сила, че ми се струваше, че ще изскочи от гърдите.
Препънах се в някакво коренище и се проснах на земята. Обърнах глава и видях звяра само на два метра разстояние. Беше огромен и противен, а зъбите далеч не бяха най-страшното у него. Той отвори челюсти. Оставаше ми само миг живот, защото знаех какво ще излезе измежду тях. Хвърлих се зад един дебел дънер точно преди огнената струя да уцели мястото, където стоях. Земята се изпепели и усетих жегата навсякъде около себе си. Бях още цяла, защитена от дънера. Но нямаше да е задълго.
Чувах как съществото поема дълбоко дъх, подготвяйки се за ново изригване, което положително щеше да ме погълне. И тогава отведнъж ме обзе спокойствие, появило се незнайно откъде. Хвърлих бегъл поглед към небето и видях да го прорязва светла черта. Дядо ми беше разправял за падащите звезди и за това как всяка от тях носи промяна за някой Уъгморт. Интересна идея за място като Горчилище, където никога нищо не се променяше. Но когато отместих очи от небосклона, вече знаех какво да правя. И че разполагам само със секунда, за да го сторя.
Изскочих иззад дървото точно когато чудовището довършваше своето презареждащо вдишване, и метнах ножа, уверено и силно. Той го улучи право в окото. За жалост, оставаха му още три.
После се обърнах и побягнах, докато то виеше от ярост, обливайки се в кръв. Бях си спечелила броени мигове и трябваше да ги използвам по най-добрия начин. Носех се както никога досега, по-бързо дори от тази сутрин, когато ме гонеше кучето стръвник.
Достигнах Дървото си, улових се за първото стъпало и се закатерих с всички сили нагоре.
Раненият Гарм, подушил плът и кръв, се движеше с такава скорост, сякаш не докосваше земята. Някои казваха, че Гармовете ловели душите на мъртвите. Други твърдяха, че пазели дверите на Пъклото, където Уъгмортите, живели лош живот, отиваха до края на вечността.
Тъкмо сега не давах пет пари коя теория е вярна. Не исках да ставам мъртва душа тази вечер, независимо дали ще ходя в Пъклото или другаде.
Мразех Гарма от все сърце, но не можех да се бия с него и да храня някаква надежда за победа. Затова съсредоточих цялата си ярост върху движенията на краката и ръцете си. Дори и така не бе сигурно, че ще успея. Познавах стъблото на своето Дърво като петте си пръста, затова се изненадах, когато на половината път напипах непознат предмет, но продължих нататък.
Чувах пъхтенето на звяра зад себе си. Беше едър екземпляр, поне четири метра дълъг и почти половин тон на тежина. Смяташе се, че огнедишащите му способности идват от обитаването на Пъклото, където всичко било жега, пламъци и древна, плесенясала смърт. Не исках да ги изпитам отново върху себе си. Това се бе случило при последната ми среща с негов събрат и ми стигаше, докато съм жива. Което впрочем можеше да не е още дълго.
Той приближаваше бързо, но аз, пришпорвана от страха, се катерех още по-бързо. Накрая стигнах площадката. Под себе си чувах дращене на нокти, усещах полъха на адска жега. Не исках да поглеждам надолу, но го сторих.
Сред пламъците видях коравата, бронирана муцуна на Гарма. Гръдта му бе омазана с кръв. Тя не принадлежеше на някоя от жертвите му. Тези животни кървяха сами, сякаш вечно са ранени. Може би затова постоянно бяха в кисело, убийствено настроение. Тънкият му, покрит с шипове език се стрелкаше, а трите му оставащи очи се взираха в мен – гладни, опасни, фатални. Четвъртото бе изтекло, а от кухината му още стърчеше моят нож.
Аз крещях, пръсках слюнки насреща му. Исках да го убия. Да имам още един нож, който да метна по него така, че острието да намери сърцето му, да го запрати обратно в Пъклото, откъдето бе изпълзял.
Но това бяха напразни мисли. Единственото ми спасение се криеше в това, че Гармовете, въпреки цялата си сила, свирепост и коварство, не умееха да се катерят.
Само от набраната инерция той се отлепи на няколко метра от земята, но после се срина обратно с глухо тупване. Пламъците му отново се извисиха с рев нагоре, овъглявайки краищата на няколко от дъсчените стъпала. Знаех, че не могат да ме достигнат, но въпреки това неволно отскочих назад. После проклетникът започна да се блъска в Дървото ми, мъчейки се да го пречупи. То се заклати така, че зеблото, което ми служеше за покрив, се откъсна и полетя. И тогава се случи бедата. Една от дъските на площадката се откова, краят и отхвръкна нагоре и ме улучи право в лицето. Загубих равновесие и преди да успея да се уловя за нещо, се прекатурих през ръба. Клоните ме зашибаха и с последни сили успях да се уловя за едно от стъпалата. Тежестта ми насмалко не го откъсна от мястото му и то остана да се държи само на един гвоздей. Докато търсех опора, хвърлих поглед надолу. Гармът се беше изправил на задни крака и муцуната му бе само на няколко метра от мен. Той отвори паст, за да изригне ново огнено кълбо, което щеше да ме опърли като пиле. Държейки се с една ръка за стъпалото, свалих пуловера, завързан на кръста ми, направих го на топка и го метнах право в зейналата паст. Звярът се задави, закашля се и огън не излезе. Поне засега.
Без да губя време, се закатерих обратно нагоре. Гармът изрева, вече прочистил гърло, и избълва поредна порция пламъци. Усещах ги как се носят подире ми, ближейки ствола на дървото, но все пак достигнах площадката и се проснах върху нея без да виждам нищо, защото бях стиснала здраво очи.
Чудовището направи още един опит да ме достигне и пак се строполи на земята. Упоритата му свирепост бе парализираща.
Щом се убеди, че е безполезно, най-сетне се обърна и пое да търси по-лесна плячка. Надявах се да не я открие, освен ако не беше Юлиус Домитар, Роман Пикус или дори мазно говорещият Джурик Кроун, на когото бях решила да не вярвам, откакто каза, че Куентин Хърмс бил сторил лоши неща. Какво ли не бих дала да ги видя как се изправят срещу гладен Гарм. Но те притежаваха оръжия, способни да се справят с чудовището – особено дългата метална тръба, която гърмеше и можеше да поразява всичко на пътя си. Наричахме я „морта“. Знаех, че Роман Пикус веднъж е убил Гарм с нейна помощ – оттам и лъскавите му ботуши. А за Джурик Кроун се носеше мълва, че бил най-добрият стрелец в цяло Горчилище. Това, поне за мен, не бе утешителна мисъл.
Нямаше много неща, за които да използваш мъртъв Гарм. Месото му бе отровно, а кръвта – разяждаща като киселина. Смяташе се, че ноктите му остават смъртоносни дори и след като умре, а пламъците в него никога не угасват напълно. Оставаше само кожата. Не знаех какво правят с останалото, а и не ме беше грижа.
Седях високо сред клоните на своето Дърво и дишах тежко, докато ужасът ми постепенно се уталожваше до обикновена параноя. Гармът надали щеше да се върне, виждах заревото на пламъците му да се отдалечава по посока на Мочурището. Чудех се какво ли го е привлякло тази нощ. При това там имаше създания, в сравнение, с които той изглеждаше невинно пале. Което отново ме наведе на мисълта за Куентин. Всеки Уъг знаеше, че влизането в Мочурището е незаконно, но неговите преследвачи го бяха подгонили още преди това. Нищо чудно дори нарочно да го бяха натикали вътре. А също и пръстенът, който Кроун ми показа и който сега беше у Тансий. Дали щяха да набедят Куентин, че го е откраднал? Или че е сторил нещо на дядо преди толкова Сесии, за да му го отнеме? Това щяха да бъдат пълни глупости. Дядо и той бяха приятели. Какво тогава целеше Съветът? Не ми идваше наум никакъв отговор. Впрочем Куентин бе споменал, че ми оставя нещо, способно да ме освободи оттук. И аз имах твърдото намерение да узная какво е то.
Най-логичното място да го остави бе непромокаемата торба, която държах окачена на един клон. Проверих вътре, но не открих нищо. Къде другаде можеше да е?
Някакъв спомен шавна в дъното на съзнанието ми и аз мислено се върнах към трескавото си изкачване по ствола на дървото. Да, тогава ръката ми бе се натъкнала на нещо необичайно.
Отворих вратичката на фенера и се надвесих от площадката, взирайки се надолу. И скоро го открих. Знаех, че съм заковала точно двайсет стъпала, но сега броят им бе с едно повече.
Ето кое ми бе направило впечатление при бягството от Гарма. Стъпалото, което не трябваше да е там.
Ако бях права, то Куентин наистина си го биваше. Щом дори аз не бях забелязала веднага излишната дъска, значи никой друг нямаше да я забележи.
Треперейки от вълнение, слязох надолу и я огледах на светлината на фенера. За щастие, тя не бе пострадала от пламъците на чудовището. Изглеждаше точно както всички останали, което ме учуди, докато не си спомних, че Куентин бе изкусен Довършител.
Потърсих някакъв надпис върху нея, но такъв нямаше. От друга страна, той щеше да е твърде очебиен. Подръпнах дъската, но тя изглеждаше здраво закована за дънера. Дали пък не бях надценила съобразителността на доскорошния си колега? Как очакваше да я откача оттам, без да падна и да се пребия?
Но когато се взрях по-внимателно, забелязах, че главичките на пироните не са истински, а само нарисувани. Какво тогава придържаше дъската на мястото й? Опипах я внимателно от всички страни. От горната и долната й страна имаше тънки ивици метал, боядисани така, че да се сливат идеално с дървото. Побутнах я леко и тя се плъзна встрани по тях, като по жлебове. Едва след като я извадих, видях здравите винтове, с които Куентин бе прикрепил металните планки за дървото.
С дъската под мишница, забързах обратно нагоре. Приклекнах, за да я разгледам на спокойствие, и видях вградената в обратната й страна плоска метална кутийка. Отворих я. Вътре имаше нагънат къс пергамент, удивително голям, за да се смести в такова тясно скривалище.
Осветих го с фенера си и дъхът ми секна. Това бе карта. Карта на нещо, което никога не бях допускала, че може да се изследва.
Тя изобразяваше Мочурището.
Нещо повече, показваше пътя през Мочурището.
Което означаваше, че Куентин Хърмс ми бе оставил нагледно указание как да се махна оттук.


SEX



ДИЛЕМАТА


Седях и се взирах в пергамента така, сякаш бе едновременно кесия с жълтици и торба с пепелянки. Докато плъзгах очи по подробните рисунки и акуратните надписи, изведнъж осъзнах величината на онова, което държах в ръце, и цялата ми кожа настръхна.
Посланието на Куентин Хърмс представляваше нещо далеч по-сериозно от лаконичната бележка, която бях сдъвкала в Комините. То безспорно можеше да се изтълкува като опит да се свърже с мен, а Джурик Кроун бе пределно ясен по въпроса. Не докладвах ли случката на Съвета, щяха да ме затворят във Валхал. Той не уточни за колко време, но дори и едно денонощие там бе достатъчно. А щом влизането в Мочурището беше незаконно, същото без съмнение важеше и за притежанието на карта като тази. То положително щеше да ме прати във Валхал по-бързо, отколкото Делф можеше да изрече „В-вега Джейн“.
Но въпреки всичко любопитството ми бе по-силно от страха. Наклоних фенера и се заех да разглеждам картата в подробности. Мочурището се оказваше невероятно обширно място. Куентин не бе обозначил разстоянията, но затова пък бе изобразил самото село в средата. Горчилище беше напълно обградено от него, което аз вече знаех. Онова, което ме порази, бе колко много пъти може да се нанесе селото в него. Показателен бе и фактът, че картата свършваше с краищата на Мочурището.
Ако отвъд тях имаше нещо, Куентин или не знаеше какво е то, или по някаква причина не го бе изобразил на картата.
Докато я въртях в ръце, дилемата започна да се оформя в ума ми. Единият вариант бе просто да я унищожа. Вероятно така и трябваше да сторя. Не се виждах да тръгна да прекосявам Мочурището. Всеки Уъг знаеше, че това означава сигурна смърт. А дори и да оцелеех, къде щях да се озова?
Явно дори Куентин не бе наясно какво се крие отвъд пределите му. Част от мен вярваше, че ужасът, изписан върху лицето му тази сутрин, не се дължеше само на гонитбата, а и на онова, което го чакаше вътре. Но защо му е да влиза в клопка без изход? Винаги ни бяха учили, че от другата страна няма нищо; нещо повече, че то дори няма друга страна. Кой знае, ако някой Уъг стигнеше дотам, може би щеше просто да полети от ръба му в безкрайността. Имаше и друго съображение – моите родители и брат ми. Куентин ми бе написал, че мога да се махна оттук, ако желая. Е, относно желанието не бях толкова сигурна, но за нищо на света не бих изоставила семейството си. Тъй че след като нямаше да използвам картата, най-лесното решение бе да я изгоря. Всъщност трябваше да го сторя още сега.
Отворих вратичката на фенера и приближих ъгъла й до огненото езиче. Но ръката ми отказваше да помръдне по-нататък. Взирах се в пергамента, после в пламъка и отново в пергамента.
Хайде, Вега, просто го направи. Какво значение има, след като никога няма да тръгнеш през Мочурището? Хванат ли те с нея, те чака Валхал! Не можеш да поемеш този риск.
И все пак ръката ми не помръдваше. Сякаш невидима сила я удържаше на място. Бавно я отдръпнах и седнах да размисля. Трябваше да унищожа картата. Но нямаше ли начин хем да го направя, хем да я съхраня?
Погледът ми се плъзна към непромокаемата торба. Отворих я и извадих перодръжката си. Пазех я тук, защото понякога рисувах върху дъските изображения на нещата, които виждах от високата си наблюдателница – птиците, облаците, короните на околните дървета. Но не те ме интересуваха сега. Нямах друг пергамент, върху който да прекопирам картата, а и това не би премахнало моята дилема.
Разполагах с друго решение.
То изискваше известно време, малко кълчене и доста мастило, но щом приключих, със спокойно сърце поднесох картата към пламъка. Тя се разгоря начаса и аз продължих да я държа, докато не опари пръстите ми. Едва тогава я пуснах върху дървената площадка и продължих да гледам как и последният сантиметър от нея се сгърчва и почернява. За по-малко от минута тя се превърна в пепел, а после ветрецът, който винаги духаше тук, я поде и разнесе над гората.
Спуснах се надолу по стъпалата, като пътьом поставих новата дъска обратно в жлебовете й. Щом стъпих на земята, се озърнах, обзета от внезапен страх, че Гармът може да се върне. Но той нито се виждаше, нито се подушваше наоколо. Вероятно се бе върнал в своето огнено Пъкло. Силно се надявах да си остане там.
Запътих се обратно към Общежитието, като този път минах покрай Светия парцел. Той беше пълен с останките на Уъгморти, умрели в тесните предели на нашето Горчилище. Местата, където почиваха онези с по-скромни средства, бяха хлътнали и обозначени с дървени табели. Тук беше моята баба Калиопа. Заможните Уъгове, от ранга на Роман Пикус и Домитар, лежаха встрани от тях, под по-изискани паметници. Аз дори бях помагала за изработката на някои от тях в Комините. Имаше и още по-достолепен район, на върха на един хълм, където останките на истинския елит се помещаваха в гробници от гранит и мрамор, зад заключени врати. Там щеше да отиде Тансий, когато умреше един ден. Дядо ми Върджил не почиваше в Светия парцел, защото от него не бе останало нищо за погребване.
Щом се прибрах, трябваше доста да се потрудя над бравата, докато успея да вляза, защото, естествено, Какус Луун ме бе заключил отвън. Общежитието тънеше в дълбок сън. Или поне така си мислех аз.
Сянката ме връхлетя изневиделица. Или почти. Аз притежавах изключително обоняние. Може би от дългото време, прекарвано навън, а също от Комините, където сетивата ти казваха неща, които не би могъл да научиш иначе.
Клетъс се преви надве, когато коравият ми, кален ботуш потъна в мекия му корем.
Цепеницата, с която се канеше да ме удари, се търколи встрани. Той запъшка, задави се и накрая повърна на пода.
– Най-добре го изчисти преди съмване, плужек такъв – рекох презрително.
Той избърса уста, изправи се и ме изгледа на мъждивата светлина на Нок, струяща през прозореца.
– Къде беше?
– А ти къде беше? А, извинявай, забравих, че си ме причаквал както обикновено.
– Взех те за Хайдук, дошъл да краде – изръмжа той.
Хайдуците бяха банди от Уъгморти, леко излезли изпод контрол. Те бродеха из селото и задигаха разни неща. Никога не нараняваха когото и да било. Съветът постоянно се мъчеше да ги залови и накаже. Аз лично ги смятах за добри Уъгове, правещи го от недоимък. Понякога ми се искаше да се присъединя към тях.
– Кога пък някой е крал оттук? – попитах. – А и вратата беше залостена.
– Всяко нещо си има първи път, а разбойникът не се спира от ключалки, както сама доказа току-що. – Той посочи локвата от повръщано. – Ти ще изчистиш това. Ако не, ще събудя мама да го направи.
След като се гледахме напрегнато няколко секунди, реших да отстъпя, но само защото не исках Хестия да става и да чисти бълвоча на този идиот. Взех парцал и кофа, напълних я с вода от чешмата отвън и се залових за бърша. Клетъс стоеше отстрани и се хилеше.
– Чувам, че днес си ходила в Приюта заедно с Делф. За какво си говорите с него? Че едно и едно прави д-д-ве? Вероятно не, защото и това би било твърде сложно за клетия му мозък.
Вдигнах парцала, като се престорих, че ще му го навра в лицето, и той избяга. След като привърших, се качих в стаята и легнах на нара до брат си. Знаех, че не е заспал. Можех да го усетя.
И действително, след малко ръката му се пъхна в моята. Той трепереше, но когато стиснах дланта му и му прошепнах, че всичко е наред, скоро се успокои. След като задиша равномерно, аз се унесох в размисъл. Имах чувството, че съм отсъствала не броени часове, а много по-дълго. Понякога сърцето, където чувствата и спомените се срещат, ни играе такива жестоки шеги.
Имах карта, водеща извън това място, която никога не можех да използвам. Но се бях сблъскала и с друго. С една тайна, обгръщаща пръстена, принадлежал на моя дядо. Тук не ставаше дума за просто любопитство, макар и да бях надарена с него повече от останалите Уъгове. Нещата опираха до моето семейство, до историята на рода ми. А следователно, в крайна сметка, и до мен самата.


SEPTEM



КАРТАТА ВЪРХУ МЕН


На следващата вечер седях на Дървото и оглеждах рисунките, които бях направила. Те започваха от единия ми крак, минаваха по корема, надолу по другия крак, покриваха също и ръцете ми отпред и отзад. Имах късмет, че умеех да ползвам перодръжката еднакво добре с лявата и с дясната си ръка.
С помощта на мастилото бях прехвърлила картата върху себе си. Сега я проследих цялата, от очертанията на селото чак до края на Мочурището. Бях изписала думите върху корема си наопаки, за да мога да ги чета по-лесно.
Куентин бе използвал различни обозначения и аз ги бях прекопирала съвестно, до най-малката подробност. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че всичко, което е направил, има основателна причина. А една карта, предназначена да те отведе някъде, трябва да бъде толкова пълна и точна, колкото е възможно.
Докато обхождах с поглед линиите върху кожата си, се стараех да ги запечатам в паметта си. Макар да не виждах кога ще се възползвам от техните напътствия, фактът, че ги притежавам, ми даваше сила и увереност, а тези чувства често бяха в недостиг в Горчилище. Освен това в съзнанието ми картата и дядовият пръстен бяха свързани помежду си. Ако Съветът бе открил пръстена в дома на Куентин, това означаваше, че той го е оставил нарочно. Защо ще го прави? Имах известни предположения, но не и твърд отговор.
Картата бе сложна и използваше термини, които не бях срещала преди. В нея се говореше за проблемни зони, обходни маршрути, за това от какво да се пазиш, какво да не доближаваш. В кои случаи да бягаш. Къде да се криеш.
Обух си панталоните и сложих наметката, чиито поли стигаха чак до глезените ми. Знаех, че поемам риск. Ако откриеха картата върху мен, неминуемо щях да попадна във Валхал.
Затворът се намираше в самия център на селото, пред очите на всички минувачи. Пазачът му, Нида, произхождаше от раса, наречена Пекове. Пековете се отличаваха с огромна физическа сила, несъразмерна с ръста им. В Горчилище нямаше много от тях, но не можеше да ги сбъркаш, ако ги видиш. Той притежаваше куче на име Шук, черно като нощта, свирепо като Гарм и едро почти като някой от Слеповете на Тансий.
Разговорите с Уъговете, затворени във Валхал, бяха забранени. Аз самата никога не говорех с тях и се стараех да не ги поглеждам. Съчувствах им и не исках допълнително да утежнявам страданието и срама им. Хайдуците също понякога се озоваваха там.
Но имаше и Уъгове като Роман Пикус или Какус Луун, които, набрали кураж от дебелината на решетките и присъствието на Шук, обичаха да обикалят наоколо и да подвикват обидни думи на затворниците. Бях виждала дори да ги заплюват.
Нида не биваше да позволява това, но си правеше оглушки. Той знаеше от коя страна вее вятърът, както казвахме тук. А и безспорно част от идеята да те затворят във Валхал бе другите Уъгове да виждат, че си там.
Аз нямах никакво намерение да попадам вътре.
Слязох долу и се упътих към селото, озъртайки се през рамо за Гармове и други злонравни чудовища.
На сутринта, както обикновено, Джон и аз отидохме до чешмата пред Общежитието, за да измием лицата, ръцете и подмишниците си. Аз самата внимавах с водата, за да не залича рисунките по себе си, но се постарах поне брат ми да стане толкова чист, колкото бе възможно предвид обстоятелствата. После отидохме да похапнем, или поне Джон да похапне. Не можех да си позволя да плащам закуска и за двама ни. Налагаше се да изкарвам деня с онова, което имах в тенекиената си кутия. Познавах повечето бакали в Горчилище и вземах по нещо за ядене от тях. В замяна им давах красиви дрънкулки, които изработвах от бракувани останки в Комините.
След минута още двама Уъгморти се присъединиха към нас на масата.
Селина Джоунс бе на трийсет Сесии, но изглеждаше по-млада. Имаше дълга руса коса и широко, гладко лице, което сутрин обикновено бе леко отнесено. В очите й грееше мир и доволство от живота. Тя имаше магазинче на Главната, където продаваше неща, свързани с гледане на Нок и предсказване на бъдещето.
Вторият Уъг, Тед Ракспорт, беше на двайсет и четири. Буден и предприемчив още от малък, той бе единственият търговец на морти и други оръжия в Горчилище. Малко по-висок от мен на ръст, як и набит, с обветрени страни, редки мустачки над горната устна и дълга, мазна коса, вързана на опашка с кожена връв. Единият пръст на дясната му ръка липсваше. Говореше се, че му го отхапал някакъв малък Гарм по време на лов.
Ракспорт беше работлив, но като цяло неприятен Уъг и аз се радвах, задето спим в различни помещения. Постоянно миришеше на пот, на метал и на черния барут, който придаваше на мортата убийствената й сила. Веднъж бях виждала как стрелят с нея. Тогава тя проби с лекота дебела дъска и ме уплаши до смърт.
От начина, по който Ракспорт те гледаше, си личеше, че съзнава силата, която му носят оръжията, и е доволен, че ти не я притежаваш. Той си плащаше допълнително за храна и сега аз неволно се захласнах по шунките, сирената, маслините и хляба, които изчезваха с лекота в устата му, запивани с козето мляко, което Хестия бе успяла да намери отнякъде.
Той забеляза моя поглед и ми смигна, прокарвайки език по сухите си устни. Побързах да отвърна очи. Ракспорт нямаше съпруга, нито приятелка, но се говореше, че имал голяма слабост към Женските.
Изпитах облекчение, когато Джон приключи с яденето и двамата излязохме.
– Ще дойда да те взема след работа – казах, когато го оставях пред вратата на училището. Казвах му това всяка сутрин, за да е спокоен през деня. А той винаги отговаряше: „Знам, че ще дойдеш“. Но сега, за разлика от обикновено, думите му бяха:
– Сигурна ли си, че ще дойдеш?
– Защо ме питаш това? – зяпнах в учудване.
– Къде беше снощи?
– На Дървото.
– Защо?
– Просто да помисля. А и бях забравила там нещо, което ми трябваше.
– Какво?
– Просто върви на Обучение, Джон. Ще те взема. Обещавам.
На входа той се спря и ме изгледа. Усетих остро убождане на вина, задето не му бях казала истината. Но нямах друг избор. Нямаше как да му разкрия с какво се занимавам. Ако свършех във Валхал, брат ми също щеше да бъде застрашен. Той не умееше да лъже. Нужен бе само един поглед на Джурик Кроун, за да го накара да си признае всичко. Заради собствената му безопасност трябваше да го държа в неведение.
Обърнах се и закрачих бързо. Трябваше да свърша още нещо преди Комините.
Трябваше да видя Делф.
Той навярно още си беше вкъщи. Мелницата започваше работа по-късно от моята фабрика.
Имах нужда да поговоря с някого за картата, пръстена и въпросите, които се въртяха в главата ми. Сега, когато Куентин Хърмс го нямаше, Делф бе единственият ми истински приятел. Имах му повече доверие, отколкото на всеки друг. Макар и малко бавен, той бе добър слушател и понякога ме учудваше с находчивите си съвети. Докато вървях по пътеката към дома му, усещах картата върху себе си като втора кожа. Думите на Джон още звъняха в ушите ми.

Сигурна ли си, че ще дойдеш?


Разбира се, че щях да отида.

Поне така се надявах.


OCTO



СЕМЕЙСТВО ДЕЛФИЯ


Домът на семейство Делфия се намираше в южния край на Горчилище. Правият и равен път стигаше до две високи дървета с вечно червени листа. Оттук се завиваше наляво и се тръгваше по пътека, свършваща насред гората. Огледах внимателно облеклото си, за да се уверя, че покрива добре всеки сантиметър от ръцете, краката и корема ми. После се затичах, за да стигна по-скоро.
Едва когато наближих къщата, забавих крачка и се постарах да овладея запъхтяното си дишане. Делф имаше само един жив роднина – баща му Дъф, който за разлика от него бе съвсем дребен, едва метър и нещо на ръст. Предвид размерите на сина му, винаги бях предполагала, че съпругата му трябва да е била много едра Уъгмортка. Но тя бе починала при раждането на Делф и никой от нас не я беше виждал.
Техният дом бе необичаен – построен не от дърво, камък или подобен материал, а от неща, изхвърлени от другите Уъгове. Имаше формата на голяма топка, с квадратна ламаринена врата, закрепена върху големи месингови панти. Скелетът на постройката бе изработен от стволове на дървета, дебели клони и метални пръти, умело преплетени и частично заровени в земята, върху които се крепеше всичко останало. До къщата имаше нещо като пещера, изкопана в основите на прилежащия хълм. Тук Дъф държеше работните си пособия.
Дъф беше Зверообучител, при това най-добрият в цяло Горчилище. Всъщност той беше единственият, но въпреки това бе много добър. Уъговете му водеха своите животни и той ги учеше на каквото е нужно. Имаше голям открит обор, преграден на няколко по-малки клетки. Тук питомците, с които работеше, се държаха отделно един от друг.
Щом излязох на откритата поляна, където се намираха къщата и оборът, поспрях, за да огледам какви животни има в момента. Видях един млад Слеп, което ме наведе на мисълта, че Танасий вероятно скоро ще подмени някой от онези, теглещи каретата му. Недалеч от него, за здраво забит в земята клин, бе вързан Адар. Той бе по-висок от мен, а размахът на крилете му навярно достигаше четири метра. Адарите разбираха какво им говориш, но трябваше да бъдат обучени, за да започнат да се подчиняват. Самите те също умееха да говорят, което можеше да бъде едновременно и полезно, и дразнещо. Уъговете, които ги притежаваха, ги ползваха за пренасяне на товари и изпълняване на различни задачи по въздуха.
Имаше и едно малко на Уист, не повече от кило на тежина, със сива козина и уплашена муцунка. Пухкавото кученце един ден щеше да стане по-едро от мен на ръст, но това щеше да отнеме поне половин Сесия. Уистовете по природа обичаха да бродят и можеха да надбягат всяко друго животно, включително Гармовете и своите още по-свирепи братовчеди, Амароците.
После се обърнах към най-едрия обитател. Макар и едва наполовина пораснал, Кретът вече тежеше към половин тон. Имаше остри рога, копита с големината на чинии и кръвясали очи, способни да вселят трепет в душата и на най-смелия Уъг. Заграждението му, направено от значително по-дебели дървета, бе достатъчно тясно, за да не може да се засили и да го разбие. Той щеше да бъде обучен да тегли ралото на някой Фермер или да мъкне чували с брашно на Мелницата. Навярно предчувстваше ориста си, защото не изглеждаше никак щастлив, докато риеше пръстта с копито и пръхтеше с влажните си ноздри.
– А, здравей, Ве-Вега Джейн.
Обърнах се и видях Делф, който тъкмо излизаше от дупката в хълма. Трябваше да се наведе, за да не удари главата си. В същия момент от къщата се показа и баща му.
По ботушите на Дъф бе полепнал дебел слой кал, а и дрехите му не бяха по-чисти. Шапката му бе привързана под брадичката с връв, вероятно заради вятъра и буйните му питомци. Ръцете и лицето му бяха покрити с безброй белези от общуването с тях. Кожата му бе обветрена, а брадата – гъста и прошарена със сиво. Личеше си, че животът му не е от най-леките.
– Добре дошла, Вега – рече той с любопитство в погледа, като извади лула от джоба на ризата си, натъпка я и драсна клечка кибрит от подметката си. – Какво те води насам толкова рано?
– Добре заварила. Исках да поговоря с Делф. Слепът за Тансий ли е?
– Да – кимна Дъф. – А също и Адарът.
– За какво му е притрябвал Адар?
– Не ми каза, пък и аз не го питах. – Той посочи с лулата към Крета. – Но ей онзи негодник там ще ми скъси живота. Упорито добиче излезе. От друга страна, всички Кретове са си инати. Виж, Адарите са друго нещо. Вярно, научат ли се веднъж да говорят, мелят като група Женски на пазар, но винаги са ми били по сърце. Добри животни са. Бъбриви, но верни.
– И-и аз щях да с-съм инат, ако знаех, че цял жи-живот са-само ще ме товарят – обади се Делф.
Дъф кимна с усмивка. Синът му понякога подхвърляше пиперливи забележки.
– Е, аз ще ви оставя да си говорите. – Той взе една кожена юзда и се упъти към обора, където я нахлузи на главата на Слепа и взе да го развежда наоколо.
Наблюдавах го минута-две, преди да се обърна към Делф.
– Искам да споделя нещо важно с теб – казах. – Но никой друг не бива да узнава. Обещаваш ли?
Той явно не ме слушаше. Бе вирнал лице към Нок, която още се виждаше в изсветляващото небе.
– Колко далеч мислиш, че е?
– Какво значение има – срязах го. – Нали никога няма да отидем там.
– Но все пак е доказателство.
– Доказателство за какво?
Следващите му думи ме поразиха.
– Ами за това, че не сме само ние.
– Така ли? – изрекох със сподавен шепот, защото в мен се надигаха чувства, каквито не бях изпитвала преди. Делф обаче не забелязваше вътрешната ми борба.
– Ня-няма начин да сме само ние, тук в Г-Горчилище. От к-къде-накъде? – Той сви рамене и се усмихна. – П-поне аз не ви-виждам никакъв смисъл.
Ето защо винаги бях смятала, че в него има нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед. За всички други Уъгове той носеше незрелия ум на Младок, затворен в силното му тяло. Но аз знаех, че не е така. И той за пореден път доказа, че съм права. Виждайки, че е философски настроен, реших че моментът е назрял. Рано или късно трябваше да рискувам.
– Какво се е случило с теб, Делф? – попитах. – Когато беше на шест Сесии?
Раменете му се прегърбиха, лицето му се сгърчи и той погледна встрани.
– Съжалявам – казах. – Действително не е моя работа. – Но все пак тайно се надявах, че ще получа отговор.
– Харесвах Върджил – отрони се неочаквано от устните му.
– И той те харесваше – отвърнах, изненадана, че споменава името на дядо ми.
– Неговата... Случка.
Главата му изведнъж ми се стори твърде малка, за да удържи всичко, което се случва там.
– Какво за нея? – попитах заинтригувано.
– Аз я... ви-ви-видях.
Едва сега осъзнах, че неговият недъг и изчезването на дядо датираха приблизително от едно и също време.
– Как така си я видял? – гласът ми бе дрезгав от напрежение и уплаха.
– Б-бях там – кимна той.
– Не може да бъде! – извиках по-силно, отколкото трябваше и погледнах крадешком към Дъф. Неговото внимание обаче бе изцяло заето със Слепа. – Никой досега не е виждал Случка, Делф. – Отчаяно се мъчех да потисна паниката си. Последното, от което имах нужда тъкмо сега, бе да го подплаша.
– Е, аз я видях – рече с безизразен поглед той.
– И какво стана? – произнесох колкото можех по-спокойно, макар че сърцето щеше да изхвръкне от гърлото ми.
– Н-не, помня, Вега Джейн.
– Как така не помниш? – настоях аз.
– Не е хубаво да присъстваш на Случка, Вега Джейн – произнесе, без да заеква, той. В тона му имаше дълбока мъка, която ме накара да се почувствам още по-зле. Думите му бяха прости, но имах чувството, че никога не съм го чувала да говори по-красноречиво. – Това не ти носи нищо добро тук – той докосна главата си. – Нито пък тук – ръката му се отмести към сърцето.
Изпитах жал към него, но следващите ми думи бяха продиктувани от разума, а не от чувствата.
– Откъде можеш да знаеш, след като казваш, че не помниш какво си видял?
Пак бях повишила глас и Дъф ни погледна през рамо, с угриженост, изписана върху дребното му лице. Приближих се към Делф и го попитах, вече по-тихо:
– Не разбираш ли колко ми е нужно да знам? Единственото, което ми казаха, беше, че е преживял Случка и от него не е останало нищо.
Делф взе една лопата и я заби в земята. Огромните му ръце стиснаха дървената дръжка толкова силно, че кокалчетата им побеляха.
– Н-нищо н-не мога да ти кажа – рече накрая, обръщайки близо половин кубик пръст.
– Защо не?
Тъкмо тогава се разнесе тропот на копита и иззад завоя се показа каретата на Тансий. На капрата седеше все същият противен Уъгморт. Томас Богъл бе кочияш на председателя на Съвета откакто се помнех. Носеше черно наметало, а лицето и ръцете му бяха бледи и безкръвни като на мъртвец. Той не ни погледна. Не знаех дали изобщо гледа нещо друго освен лъскавите гърбове на Слеповете си.
Каретата спря край заграждението и вратата се отвори. Тогава видях нея и челюстта ми увисна.
Моригон бе единствената Женска, членуваща в Съвета, най-високопоставената в Горчилище. По-висока от мен, слаба, но не и крехка, със сила в ръцете и раменете. Косата й бе с цвета на кръв, по-червена и от наметалото на Тансий. Тя слезе и пристъпи към мястото, където стояхме Делф и аз.
Беше облечена цялата в бяло, подобно на Езекил Проповедника. Лицето, кожата и облеклото и бяха безупречни. Никога не бях виждала по-чист Уъг от нея. На фона на белите дрехи червенината на косата и бе ослепителна.
Тансий бе обект на уважение сред Уъгмортите.
Моригон бе обект на преклонение и любов.
Не можех да повярвам, че тя е тук. Делф стоеше до мен като ударен от гръм. Погледнах към Дъф. Той продължаваше да държи юздата, но сякаш бе забравил за младия Слеп, вързан за другия и край. Слепът от своя страна като че ли посърна при вида на по-възрастните си събратя и на службата, която го очакваше.
Не ми оставаше друго, освен да се обърна към Моригон и да я зачакам да заговори. В същото време се питах защо ли е дошла – за да види Делф? Дъф? Или пък мен?
Взрях се в лицето й. Ако в Горчилище имаше съвършенство, това бе то. Усетих как моето собствено лице се изчервява под покрилата го мръсотия. Изпитах срам, задето не съм по-красива. И по-чиста.
Повечето Уъгове толкова си приличаме, че е трудно да ни различиш един от друг. Но не и Моригон. Тя бе единствена и неповторима. Усетих погледа й върху себе си и сведох смутено глава.
В следващия миг тя се усмихна на Дъф, който бе захвърлил юздата и се приближаваше с колебливи стъпки към нея. Делф не помръдваше. Краката му със същия успех можеха да са в дупката, която сам бе изкопал. Въпреки ръста си изглеждаше дребен и незначителен. А аз? Аз просто исках да избягам.
– Здравейте, господин Делфия – каза Моригон с мелодичен глас. – Този Слеп изглежда великолепен екземпляр. Не се и съмнявам, че благодарение на несравнимата ви дарба ще представлява достойно попълнение за впряга на Тансий.
Речта й беше също толкова перфектна, колкото и тя самата. Какво ли не бих дала, за да умея да говоря така. Но това не бе писано да стане. Не знаех колко възрастна е Моригон, но се съмнявах Обучението й да е прекъснало, когато е била на дванайсет Сесии. После отиде до Делф и постави ръка върху рамото му.
– Даниъл, чувам само добри неща за твоята работа в Мелницата. Знай, че високо ценим изумителната ти сила. Струва ми се дори, че си пораснал още малко от предния път, когато те видях. Сигурна съм, че конкурентите ти на следващия Дуелум ще бъдат крайно обезпокоени да го узнаят.
Тя извади три монети и му ги подаде пред изненадания ми поглед.
– За работата, която свърши неотдавна в дома ми, Делф. Мисля, че забравих да ти платя.
Той кимна едва, дебелите му пръсти се сключиха около монетите и те изчезнаха в джоба му. После просто продължи да стои като препариран.
И тогава Моригон се обърна и пристъпи към мен. По изражението й разбрах, че всъщност аз съм причината да е тук. Което означаваше, че са ме проследили. Вихър от възможни пропуски и грешки се надигна в ума ми. Тя явно го прочете в лицето ми въпреки плахия ми опит да се усмихна. Имаше толкова малко причини един Уъг да се усмихва, че явно бях изгубила опит. Устата ми просто се изкриви на една страна.
– Вега, каква приятна изненада да те открия тук още по разсъмване. – Забележката, наглед невинна, бе казана с такъв тон, че явно изискваше отговор.
– Исках да поговоря с Делф за нещо – отвърнах.
– Нима? И какво беше то?
Знаех, че ако се поколебая с отговора си, тя ще разбере, че увъртам. Моригон принадлежеше към елита на Горчилище и аз дълбоко я уважавах, но в същото време не познавах много Уъгове, които да лъжат така добре като мен. Истинското умение беше да вплетеш в лъжата нещо истинско, така че да звучи по-убедително.
– Вчера дадох закуската си на Делф – казах небрежно. – Той обеща днес да ми даде своята.
Моригон вдигна очи към него. Той сграбчи лопатата така, сякаш бе последната му опора на света. Уплаших се да не изтърси нещо глупаво, с което да съсипе превъзходната ми лъжа.
– Съ-съ-жалявам, Вега Джейн, ня-нямам храна за теб днес – изломоти.
– Не се притеснявай – махнах с ръка. – Ще си намеря нещо за хапване в Комините.
Задоволена от обяснението, Моригон реши да смени тактиката.
– Носи ти се славата, че правиш чудесни изделия във фабриката. Не по-лоши от тези на Куентин Хърмс.
Очаквах по-изтънчен подход. Тук намекът бе прекалено очевиден. Видях, че в ъгъла на устата и се появява лека бръчица. Не на усмивка, по-скоро обратното. По някаква причина, това ми подейства успокояващо.
– Куентин Хърмс е изчезнал – казах. – Никой в селото не знае къде е. Поне така разправят.
– Снощи си била на своето Дърво – рече тя, потвърждавайки подозренията ми, че съм била следена.
– Да, често ходя там. Обичам да седя и да си мисля.
Моригон дойде малко по-близо до мен.
– А мислиш ли си за Куентин Хърмс? Съжаляваш ли, задето ни напусна?
– Харесваше ми да работя с него. Той бе добър Уъгморт. Научи ме да бъда Довършителка. Тъй че да, съжалявам. Но в същото време не разбирам къде може да е отишъл.
– Може би имаш някакви предположения?
– Че къде ще се дене в Горчилище – престорих се на наивна, както по-рано с Тансий. Но следващите думи на Моригон ме свариха неподготвена.
– Например в Мочурището – каза тя.
Дъф се плясна с длан по бедрото и възкликна:
– Да не му е изпила чавка ума? Чий ще го дири Куентин Хърмс в Мочурището? – После се усети и погледна Моригон като бито куче. Смъкна старото си, омазнено бомбе, разкривайки купчина рошава, посивяла коса, и продължи, заеквайки от смущение: – Ъ-ъ... такова, ще ме прощавате за израза.
Вниманието на Моригон обаче бе изцяло съсредоточено върху мен. Тя явно чакаше моя отговор на коментара си.
– Мочурището означава смърт. – Докато го изговарях, се сетих за израза върху лицето на Куентин, докато прекосяваше границите му. Той не бе избягал, а бе влязъл там по своя воля, макар и с кучета стръвници по петите си.
Тя кимна, но не изглеждаше напълно убедена, което леко ме озадачи.
– Значи никога не си го доближавала? – попита.
За секунда не промълвих нищо. Нямах проблем с лъженето, просто не обичах да си служа с него без необходимост. Това нямаше нищо общо с морала, а само с вероятността да бъда хваната.
– Не и дотолкова, че да бъда нападната от зверовете, които се крият там.
– Но моят колега Джурик Кроун ме информира, че си била на самия му край вчера на разсъмване.
Дъф и Делф си размениха сепнати погледи при това разкритие, но аз бях подготвена.
– Чух писъци и видях кучета стръвници и членове на Съвета. Последвах ги от любопитство и за да видя дали не мога да помогна с нещо. Докато се усетя, бяхме наближили Мочурището.
– Казала си на Кроун, че не си видяла нищо и никого? – повдигна вежди Моригон.
– Така си беше – излъгах. – Едва после узнах, че са гонели Куентин, макар и досега да не разбирам защо.
– Пръстенът на дядо ти е бил у него.
– Това не е престъпление. Освен ако няма доказателство, че го е откраднал. А ако е така, съмнявам се, че щеше да го зареже.
– Може да е имал причина.
– Каква например?
– Не знам. Но знам, че Върджил и той са били добри приятели.
– Вие сте по-наясно от мен. Аз съм била още съвсем Младок, когато дядо е преживял Случката си. Вярно, Куентин беше близък на семейството ни. Грижеше се за брат ми и за мен, когато прибраха родителите ми в Приюта. Даваше ни дрехи, храна, дори по някоя и друга монета, когато можеше да я задели.
– Което ме кара да се чудя защо изведнъж е решил да изчезне.
– Кроун спомена, че е нарушил законите. Кои закони?
– Онези, които забраняват да се влиза в Мочурището.
– Ами ако са го подгонили натам? Ако не е имало къде другаде да отиде? – Знаех, че ходя по тънък лед, но исках Моригон да продължи да говори. Току-виж научех нещо важно.
– Добри въпроси, Вега. За съжаление, не мога да им отговоря.
– Не можете или не искате? – изтърсих, преди да се усетя.
Дъф и Делф се спогледаха отново и ми се стори, че последният дори ми изшътка. Моригон не отвърна нищо. Вместо това махна с ръка. Чу се скърцане на колела и Слеповете, направлявани от Богъл, докараха каретата до нея.
Тя сложи крак върху стъпалото, но преди да се качи, погледът и се плъзна към мен.
– Благодаря ти, Вега Джейн – каза, използвайки пълното ми име, както обикновено правеше Делф.
– Съжалявам, че не можах да помогна.
– Мисля, че помогна повече, отколкото предполагаш.
Коментарът бе придружен от горчиво-сладка усмивка, която по някаква причина накара стомаха ми да се свие.
После вратичката се захлопна и скоро каретата се изгуби зад завоя.
– Да опустее дано – изпухтя Дъф.
И аз напълно го подкрепях.


NOVEM



КНИГАТА


Когато дойдох на себе си, се обърнах да видя Делф, но той беше изчезнал. До мен стоеше единствено баща му.
– Къде се дяна Делф? – попитах изненадано.
Дъф се озърна наоколо и поклати глава.
– Към Мелницата трябва да е тръгнал.
– Интересно, каква работа върши за Моригон, та тя му плаща така добре?
Дъф заби поглед в земята и подритна едно камъче с тежкия си ботуш.
– Сигурно мести разни неща. Много го бива за това. Силен е като Крет.
– Аха – отвърнах не особено убедено.
– За какво искаше да говориш с него, Вега? И не ми пробутвай тия глупости за храната. Знам, че много пъти си хранила сина ми и не си искала нищо в замяна. Мен не можеш ме излъга.
Поколебах се. Не ми се щеше да споделям наученото от Делф с никого, дори и със собствения му баща. Затова реших да обърна разговора.
– Какво се е случило с него, когато е бил на шест Сесии?
Дъф отмести поглед, сякаш внезапно заинтригуван от младия Слеп, пасящ наблизо.
– Кого го е грижа вече за това? То отдавна е забравено.
– Не е забравено, защото никога не се е знаело. Явно никой не е разбрал какво е станало – дори самият Делф, макар че ми е трудно да го повярвам.
Сега той ме погледна в очите и аз отстъпих крачка назад, защото лицето му бе почервеняло от гняв.
Или поне аз го взех за гняв, докато не видях сълзите, стичащи се по дълбоките му бръчки и попиващи в гъстата брада. Когато проговори, гласът му бе глух и гърлен, сякаш в гърлото му бе заседнала буца.
– Най-добре тръгвай за Комините, Вега. Закъснееш ли сега, когато Куентин го няма, Домитар съвсем ще побеснее, проклетникът му неден.
– Но ти не ми отговори на въпроса...
– Хайде, Вега, дим да те няма. Нищо не се е случило и толкоз.
И без да чака повече, Дъф се обърна и закрачи към Крета, който риеше с копито и въртеше глава така, сякаш искаше да набучи на рогата си всеки Уъгморт, до когото успее да се докопа.
Постоях още малко, чудейки се какво да правя. Бях дошла за отговори и не ми се щеше да си тръгна без тях. Подритнах няколко буци от изровената от Делф пръст обратно в дупката. Неговият работен ден може и да беше започнал, но до началото на моя имаше още време. Решението бързо назря в мен.
Щях да отида до къщата на Куентин Хърмс.
Бях ходила там няколко пъти с баща си и лесно си спомних пътя. Погледнах към небето, което се забулваше от тъмни облаци. Наближаваше дъждовното време на Сесията. Започнеха ли веднъж, дъждовете не спираха скоро. Представих си какво ли ще му е на Куентин под ледения порой в тъмните гъсталаци на Мочурището. Но от друга страна, ако онова, което се разправяше за там, бе вярно, той трябваше отдавна да е мъртъв.
Ускорих крачка. Не ми се щеше да слушам вечните опявания на Домитар. В същото време бях нащрек за страховитата карета с Томас Богъл на капрата. Чудех се какво ли съм изпуснала, та Моригон да смята, че съм и помогнала. Аз не бях казала почти нищо. Но тя бе толкова умна, че нищо чудно да си правеше изводи и по премълчаните неща.
Скоро наближих къщата. Реших да не подхождам нито отпред, нито отзад, а от дясната й страна, където имаше гъсти храсти и няколко дървета, големи почти колкото моята топола. Малкият, тревясал парцел на Куентин бе ограден с ниска каменна ограда. Прескочих я предпазливо. Единствените звуци наоколо бяха от птички и дребни животинки, разтревожени от присъствието ми.
Не се чуваха колела на карета, но от това подозрителността и страхът ми не намаляваха. Потиснах ги и продължих напред, стараейки се да не шумя. Хванеха ли ме тук, несъмнено щяха да решат, че съм заговорничила с Куентин. Че каквито и закони да е нарушил, аз съм му помогнала. Също така щяха да ме арестуват, задето съм проникнала в чужд имот. Да ме пратят във Валхал. И там всички Уъгморти щяха да ме ругаят и заплюват под погледите на Нида и неговия Шук.
Прокраднах се до стената на къщата. Тя бе едноетажна, направена от камък и дърво, със зацапани прозорци. Опитах да надникна през един от тях. Вътре цареше сумрак, но все пак можех да виждам, ако си притиснех лицето към стъклото. Това бе всекидневната. Придвижих се до съседния прозорец, от който прецених, че ще видя единственото друго помещение. Спалнята на Куентин бе обзаведена само с едно легло, с одеяло и възглавница върху него. Не се забелязваха никакви дрехи. Вехтият чифт ботуши, с които винаги ходеше на работа в Комините, също липсваха. Вероятно затова Съветът бе заключил, че е избягал по собствена воля. Уъговете, изядени от Гарм или сполетени от Случка, обикновено не вземат всичките си вещи.
Поех си дълбоко дъх и заобиколих до задната врата, намираща се на няколко метра встрани. Тя бе заключена, което не ме изненада. Преодолях ключалката с малките си инструменти. Започвах да се превръщам в изпечен престъпник. Открехнах, влязох и затворих след себе си колкото можех по-тихо, но все пак ми се стори, че ръждивите панти издават пронизително квичене. Треперех от глава до пети и се срамувах от своята уплаха.
Застанах насред всекидневната. Тя служеше още и за библиотека, защото имаше лавица с няколко книги. Също и за кухня, защото в ъгъла над огнището висеше почерняло котле. И за трапезария, съдейки по малката кръгла маса с един стол край нея. Върху масата бе поставена калайдисана чиния, а край нея – нож, вилица и дървена лъжица. Всичко бе спретнато и подредено, точно какъвто беше моят приятел.
Когато очите ми привикнаха със слабата светлина, огледах първо книгите. Те не бяха много, но от друга страна, повечето Уъгморти не притежаваха нито една.
Извадих първата. Тя бе озаглавена „Инженерството през Сесиите“. Разгърнах я, но рисунките и думите вътре бяха твърде сложни за моя ум. Посегнах към следващата. Тя ме озадачи, защото бе посветена на керамиката. Аз знаех със сигурност, че Куентин мрази да работи керамика – затова и цялото Довършване на подобни изделия в Комините се падаше на мен. Защо тогава се бе сдобил с нея?
Първите няколко страници действително описваха изработката на глинени изделия и аз се загледах в скиците на чинии и чаши в различни стилове и цветове. Но по-нататък открих нещо различно. Малка книга, вложена в другата.
И от нейното заглавие по кожата ми полазиха тръпки: „Мочурището: Истинската история“.
Тази вътрешна книга не беше печатана, а писана с мастило на ръка, върху акуратно изрязани листове пергамент. Имаше както текст, така и детайлни рисунки и те бяха наистина плашещи. Някои бяха на същества, които никога не бях виждала. Всички те имаха вид, сякаш охотно биха те изяли и в сравнение с тях Гармът изглеждаше като ласкаво котенце.
Потърсих името на автора, но не го открих. И все пак положително я беше писал Куентин. Откъдето следваше поредното шокиращо заключение.
Той бе ходил в Мочурището и преди. И се бе връщал жив.
Измъкнах тайната книга от скривалището й и я пъхнах в джоба на наметката си. Онова, което се съдържаше върху нейните страници, щеше да задоволи любопитството ми, но нищо повече. Куентин Хърмс нямаше никого, за когото да се грижи, затова бе свободен да опитва късмета си в Мочурището. Аз бях лишена от тази възможност, дори да съберях нужния кураж, в което се съмнявах. Бях Вега Джейн от Горчилище и винаги щях да си остана такава. Един ден щяха да ме заровят в сиромашката част на Светия парцел и животът щеше да си продължи, както обичайно.
В този миг чух превъртане на ключ в ключалката на предната врата.
Шмугнах се зад най-близкия шкаф и притаих дъх. Някой влезе в стаята и вратата се захлопна. Разнесоха се стъпки и тихи гласове, по които отсъдих, че новодошлите са повече от един.
После един от тях се усили достатъчно, за да го разпозная, и сърцето ми се спусна в петите.
Това беше Джурик Кроун.


DECEM



НАГРАДАТА


Ако имаше Уъг, когото не исках да срещам тъкмо сега, това бе именно той. Вече ме бе видял при Мочурището. Натъкнеше ли се на мен още веднъж, подозренията му щяха да се усилят до такава степен, че да ме прати във Валхал, дори и по някакво скалъпено обвинение.
Опитах да се смаля съвсем, почти да изчезна, докато стъпките кънтяха по дъсчения под.
– Как е възможно досега да не открием нищо полезно. Абсолютно нищо! Нима този Уъг е бил чак толкова хитър? – рече раздразнено Кроун. Другият му отговори нещо, което не успях да различа, но гласът ми се стори смътно познат. – Но най-много ме озадачава пръстенът – продължи той. – Толкова Сесии минаха, и сега изведнъж се озовава тук. Знам, че двамата са били приятели, близки приятели, но защо Върджил не го е оставил на сина си, Хектор? Този старец винаги е бил страшно потаен...
Отговорът на събеседника му пак долетя като неясно мърморене. Направо полудявах, че не мога да разбера кой е говорещият и какво казва.
– Знаем със сигурност, че е отишъл в Мочурището – каза Кроун. – И че го е планирал предварително. Подозирам също, че Вега Джейн знае нещо по въпроса. Те бяха близки. Работеха заедно. Тя неслучайно беше там онази сутрин.
Другият Уъг отвърна нещо, с още по-приглушен тон. Почти останах с впечатлението, че знае, че някой подслушва. И тогава Кроун подхвърли нещо, от което кръвта се смръзна в жилите ми.
– Можем да кажем, че е било Случка. Както при останалите. Както при Върджил.
Едва се удържах да не скоча и да се разкрещя.
Репликата на другия пак беше неразбираема.
Знаех, че е твърде рисковано, но трябваше да опитам. Отпуснах се полека на колене. На отсрещната страна имаше парче огледало. Ако можех да подам глава иззад шкафа достатъчно, за да зърна отражението на втория Уъг...
Но преди да помръдна и на сантиметър, вратата се отвори и се затръшна отново.
Захвърлила всяка предпазливост, изскочих от скривалището си и се озовах насред празната стая. Втурнах се към прозореца и погледнах навън, но видях единствено синята карета, която бавно потегли и сви зад живия плет.
Как не бях чула тропота от копитата на Слеповете? Или скърцането на колелетата? Но дали вътре е била Моригон? Или пък Тансий? Моригон се качи в същата карета едва преди половин час, пред къщата на Делф. Дали не е минала да вземе Кроун, за да дойдат тук? Нейната червена коса ли бях мярнала в последния момент? Може би... Накрая трябваше да се примиря, че няма начин да узная. Поне бях разбрала със сигурност, че Съветът няма и понятие какво търси пръстенът на дядо ми у Куентин.
Но това откритие бледнееше пред другото, което бях научила току-що. Думите бяха като жигосани в мозъка ми. Можем да кажем, че е било Случка. Както при останалите. Както при Върджил.
Нямаше съмнение какво означават те. Цялата идея за Случките бе просто една лъжа, предназначена да прикрие нещо друго. Но какво? И ако дядо ми не е изчезнал при Случка, какво, по дяволите, се беше случило с него? Явно Кроун знаеше. Както и Моригон, и останалите от Съвета. Това рушеше представата за всичко, в което вярвах, всичко, на което ме бяха учили. Караше ме да се чудя какво всъщност представлява Горчилище и какво правим всички ние в него. Главата ми се маеше и ми се струваше, че ще припадна. Опитах да забавя дишането си, за да се успокоя. Сега нямах време за припадъци. Трябваше да се махам оттук.
Вече наполовина се бях измъкнала през прозореца, когато вратата се отвори отново. Не погледнах назад, но тежките стъпки ми подсказаха, че това е Кроун. Той не викна по мен, което означаваше, че не ме е видял. Засега.
Плъзнах се навън и паднах по корем на земята. Неволно изпъшках от болка.
– Кой е там? – ревна Кроун.
Побягнах така, както не бях бягала никога през живота си. Той вероятно още не бе стигнал до прозореца, когато аз прескочих ниската ограда и се изгубих в храсталака. Продължих да се нося като вихър, докато пред очите ми не се показа входът на Комините. Едва тогава се строполих във високата трева край пътеката, останала без дъх. Погледнах към небето, за да проверя колко е часът.
До началото на работното ми време оставаха броени минути. Извадих книжката от джоба на наметката си и я разгърнах. Още на първите няколко страници очите ми щяха да изскочат от орбитите си. Това бе същински каталог на чудовищата, обитаващи Мочурището.
Разгледах внимателно една от илюстрациите.
Съществото, изобразено на нея, всъщност се състоеше от три ужасни създания, слети в едно. По-уродливо от Гарм и по-зло от Амарок, то бе на големина колкото четири Мъжки Уъга. Според написаното от Куентин то постоянно било обзето от маниакален стремеж към унищожение. Можело да борави умело с меч и боздуган и имало на гърба си чифт мънички криле, които обаче като по чудо можели да издигат грамадното му туловище във въздуха. Наричало се Кобъл и читателят биваше предупреден да не се заблуждава, че поразяването само на една от частите му ще доведе до неговата окончателна гибел. Точните думи гласяха: „Макар да е едно създание, то лесно може да се превръща в повече от едно. Тежко на Уъга, който си позволи да го забрави“.
Затворих умислено книгата. Що за кошмарно място трябваше да е това Мочурище. Не можех да си представя как някой би оцелял там. И все пак Куентин явно бе успял. И отново бе потърсил убежище в него от Съвета и неговите кучета. Кроун и останалите явно са знаели, че го е планирал предварително. Но откъде са разбрали? Дали са изградили цялата си теория само въз основа на пръстена? И ако дядо наистина му го е дал, какво следваше оттук?
Свободните ми минути вече бяха изтекли. Изправих се от тревата и забързах към входа на Комините.
Потърках ръка, след като Дис Фидус постави печата си върху нея. Той изглеждаше остарял с цяла Сесия от изчезването на Куентин насам. Посърналите му бузи потреперваха, карайки наболата сива брада да изглежда така, сякаш плава върху жълтеникавата кожа.
– Не бива да закъсняваш, Вега. Оставих ти малко вода на тезгяха. Днес жегата от пещите е направо непоносима.
Поблагодарих му и влязох вътре, усещайки тежестта на книгата в джоба си. Беше глупаво да я внасям тук, но нямах време да я оставя другаде. А и къде можех да я скрия така, че никой да не я намери? Същевременно след описанието на Кобъла изгарях от нетърпение да я разгледам от кора до кора.
Прибрах я в шкафчето си заедно с наметката и се уверих, че е добре заключено. После надянах работните панталони, ботушите и кожената престилка и влязох в цеха, окачила предпазните очила на врата си. Край работното ми място се издигаше цял куп от недовършени изделия. Смяната нямаше да е от леките. Отпих от студената вода, оставена ми от Фидус, и се залових за работа – бързо, методично, като четях свитък след свитък с инструкции и импровизирах там, където указанията го позволяваха. Стараех се да не се разсейвам въпреки рояка от мисли, кръжащи в главата ми.
Часовете се нижеха неусетно и ето, че се разнесе сирената, оповестяваща края на работния ден. Вече крачех към съблекалнята, когато всички бяхме повикани на спешно събрание. Трябваше да се върна обратно в цеха.
Строихме се в редица и Домитар започна да крачи пред нас – толкова близо, че можех да усетя мириса на Огнената вода в дъха му. Дис Фидус се спотайваше в един ъгъл, с ням страх, изписан върху старото му, сбръчкано лице. Можех само да си представя натиска, на който членовете на Съвета са подложили Домитар. А познавайки добре характера му, не изпитвах и капка съмнение, че ще си го изкара върху нас. Затова се учудих на встъпителните му думи.
– Съветът реши да обяви награда – каза той.
Това привлече вниманието на всички ни, дори на най-закоравелите и обезверените. Следваше да включа и себе си в това число.
– Пет литра Огнена вода. Половин кило Пушливо биле. – Той направи пауза, за да подсили ефекта. – И две хиляди монети.
Сред нас се разнесе ахване.
Това бе баснословно съкровище. Аз самата не употребявах Огнена вода, нито Пушливо биле, макар че винаги можех да ги разменя за достатъчно количество хляб, яйца, туршия и кутии с чай. Но виж, две хиляди монети представляваха несметно богатство – повече, отколкото щях да изкарам за всичките си Сесии в Комините. Те биха променили из основи моя живот. И на Джон също.
Следващите думи на Домитар обаче сринаха всичките ми надежди някога да се сдобия с тях.
– Наградата – продължи той – ще бъде изплатена на онзи Уъгморт, който предостави на Съвета информация, достатъчна за задържането на беглеца Куентин Хърмс. Или лично успее да го залови и върне обратно.
Беглеца Куентин Хърмс?
Погледнах Домитар и видях, че е спрял взора си върху мен.
– Две хиляди монети – повтори натъртено той. – Това, естествено, означава, че вече няма да има нужда да работите тук. Ще живеете единствено за удоволствие.
Огледах Мъжките наоколо. Те всички имаха семейства, които да издържат. Лицата им бяха изпити, ръцете загрубели, а гърбовете – превити от тежкия труд. Живот единствено за удоволствие? Кой се е надявал на нещо подобно. Хлътналите им, гладни очи не вещаеха нищо добро за Куентин.
– Предпочитаме да бъде заловен жив – добави Домитар. – В случай че се окаже невъзможно – действайте според обстоятелствата. Но ни трябва доказателство. Един труп, в сравнително запазено състояние, ще е напълно достатъчен.
Сърцето ми се сви и усетих, че устните ми потреперват. Това на практика бе смъртна присъда за бедния Куентин. След като бе рискувал всичко, за да избяга, трудно можех да си представя, че няма да се съпротивлява със зъби и нокти срещу евентуалния плен. Много по-лесно бе просто да го наръгаш, отколкото да го хванеш жив. В очите ми избиха сълзи и аз ги избърсах с мръсната си ръка.
Хвърлих отново поглед към Мъжките работници. Те вече разговаряха приглушено. Представях си как ще се приберат у дома и след оскъдната вечеря ще се въоръжат кой с каквото може и ще се отправят на лов за Куентин – и за монетите, които ще им осигурят безгрижен живот. Вероятно щяха да тръгнат на групи, за да повишат шансовете си за успех.
– Е, това е всичко – каза Домитар. – Свободни сте да си вървите.
Упътихме се вкупом към изхода, но когато минавах край него, той ме спря с ръка.
– Една минутка, Вега. – Изчака, докато всички излязоха. Наоколо остана само треперещият като куче Дис Фидус, но Домитар нареди и на него да напусне.
– Какво според теб ще правят всички тези Уъгове довечера? – попита ме, щом останахме сами.
– За две хиляди монети предполагам, че ще тръгнат да търсят Куентин Хърмс.
– Ти също би могла да се възползваш от тези пари. Както и брат ти. Да не забравяме и родителите ти в Приюта. Там не е съвсем евтино.
– Успявам да се справя.
– Харесва ли ти тук, в Комините?
– Все е някаква работа.
– Не това те питах.
– Ако не работех във фабриката, нямаше да имам удоволствието да те виждам всеки ден, Домитар.
Той присви очи, от което те станаха още по-малки – като миниатюрни пещери, в чието дъно се спотайваше нещо невероятно слузесто и противно.
– Знаеш ли, Вега, ти имаш мозък в главата, но понякога сякаш нарочно се противиш да го използваш.
– Противоречив комплимент – рекох.
– Но съвсем точен. Помисли само – две хиляди монети. И както споменах, това включва всяка информация, водеща до залавянето му. Няма нужда да си цапаш ръцете сама.
– Или пък до убийството му. Сам каза, че един труп ще е напълно достатъчен, нали?
– Точно така. – Очите му се разтвориха широко, много по-тъмни на цвят, отколкото някога бях предполагала. – Казах го, защото така каза Съветът.
Домитар отстъпи встрани, с което явно искаше да покаже, че мога да си вървя.
Тръгнах към вратата, но той ме улови за рамото и ме извъртя към себе си.
– Имаш много за губене, Вега Джейн – прошепна в ухото ни. – Повече, отколкото си представяш. Помогни ни да намерим Куентин Хърмс.
После ме пусна и аз побягнах навън. Отдавна не се бях чувствала по-уплашена, включително и при нападението на Гарма.
От огнедишащата гад поне знаех какво да очаквам, докато при Домитар не бях сигурна. Знаех единствено, че ме е страх.
Не спрях да тичам, докато не се озовах на няколко километра от Комините.
Междувременно ми хрумна, че наградата е безпредметна за останалите Уъгове. Ако Куентин бе отишъл в Мочурището, а аз знаех, че е така, то никой от тях не можеше да го открие. Предложението на Съвета бе отправено директно към мен. Те се нуждаеха от информация и смятаха, че аз единствена мога да им я предоставя.
Докато стоях запъхтяно, а умът ми прескачаше от една ужасяваща мисъл на друга, забелязах, че дори не съм сменила работните си дрехи. Това означаваше, че съм забравила наметката си в съблекалнята, а в нейния джоб бе книгата за Мочурището.
Доповръща ми се от тревога.
Що за безразсъдство бе изобщо да я нося там. Ами ако Домитар претърсеше шкафчето ми и я откриеше? И аз ли щях да стана беглец тогава? Колко ли щеше да бъде наградата за залавянето ми – две хиляди монети? Десет хиляди?
Трябваше някак да взема книгата. Но върнех ли се сега, щяха да ме заподозрат.
Тогава внезапно ми хрумна план, който преобърна всичко с главата надолу.


UNDECIM



ДВАТА ДЖАБИТА


Беше късна нощ и аз отново бях навън. Небето над Горчилище тъмнееше, Нок се бе скрила зад облаците. Капки дъжд ме шибаха, докато вървях забързано, с приведена глава и изпълнено от ужас сърце. Час по час проблясваха светкавици, следвани от глух тътен. Всеки Уъг се плашеше от тях, но онова, което ми предстоеше, бе далеч по-плашещо.
Никога не бях влизала в Комините след здрач, но сега нямах друг избор. Вярно, можех да изчакам до разсъмване, но тревогата, че някой ще отвори шкафчето ми и ще открие книгата, не ми даваше мира.
Щом наближих сградата, спрях и вдигнах поглед нагоре. Комините се извисяваха в мрака като гигантски демон, изчакващ плячката му да се доближи достатъчно, за да я сграбчи.
Е, нямаше да го оставя да чака още дълго.
Не знаех дали във фабриката има стражи през нощта. Нищо чудно да имаше. Не знаех какво ще правя, ако се натъкна на тях. Най-вероятно щях да си плюя на петите. Във всички случаи, не планирах да влизам през парадния вход.
В една от стените, зад купчина старо, ръждиво оборудване, се криеше малка странична врата. Докато си проправях път през вехториите, стоящи тук вероятно от времето на дядо ми, всеки къс метал ми приличаше на стаен Гарм, Шук или дори Амарок. Небето отново се проряза от мълния и сякаш хиляди очи просветнаха насреща ми – устремени в мен, дебнещи.
Вратата бе изработена от масивно дърво, с голяма, старинна ключалка. Пъхнах фините си инструменти в отвора и, направих своята малка магия – и ето че тя щракна и се отвори. Бях научила много полезни умения в Комините и това бе едно от тях. Усвоих го, когато веднъж вратата към общата стая по някаква причина се оказа залостена. Ковачите се помъчиха да я разбият с яките си рамене, но не успяха. Тогава аз, бидейки по-ловка в пръстите от повечето Уъгове, приспособих някои подръчни средства и я отворих. Никога не бях предполагала, че един ден ще ми се наложи да ги използвам, за да проникна във фабриката с взлом.
Влязох и затворих вратата зад себе си колкото се може по-тихо. Тръснах глава, за да прочистя мислите си, поех дълбоко дъх и продължих напред.
Трябваше да използвам фенера, защото инак рискувах да съборя някой предмет и да вдигна шум. Движех се бавно покрай стените, като се взирах, ослушвах се и душех въздуха. Знаех добре как миришат Комините. Надушех ли нещо различно, щях да побягна.
След няколко минути достигнах съблекалнята и се промъкнах вътре.
Преброих опипом шкафчетата, докато стигнах до седмото в редицата, което беше моето. Отворих вратичката и извадих книгата от джоба на наметката си. Прехвърлих страниците и под мъждивия пламък на фенера. Всичко беше на мястото си. Въздъхнах от облекчение. Не можех да повярвам на добрия си късмет.
В следващия миг обаче не мислех така, защото дочух звук, от който краката ми се подкосиха. Притаих дъх и се заслушах. Знаех само няколко същества, достатъчно големи и бързи, за да го издават. И никое от тях нямаше място в Комините.
Затичах се към вътрешния коридор – добра идея, както се оказа, защото секунди по-късно вратата, през която бях влязла, се събори с трясък. Сега звукът стана по-ясен. Той не беше от тропот на копита, нито от драскане на нокти по пода, следователно не ставаше дума за Фрек, Гарм или Амарок.
Това бе хлъзгане на люспи. Поклатих невярващо глава. Надявах се да греша, но в следващия миг се разнесе съскане, което разсея и последното ми съмнение.
Бяха ни преподавали за тези влечуги по време на Обучението и аз нямах никакво желание да ги срещам на живо.
Те се движеха невероятно бързо, по-бързо, отколкото аз можех да тичам. Никога не влизаха в селото и не се интересуваха да ловят Уъгморти, защото обикновено разполагаха с по-лесна плячка. Доколкото знаех, само три Уъга досега бяха ставали техни жертви, защото се бяха приближавали твърде много до Мочурището. Аз не исках да вляза в историята като четвъртата жертва.
Впуснах се по коридора с такава скорост, сякаш бях изстреляна от морта, но съскането зад гърба ми неумолимо приближаваше. Стигнах до разклонение, от което можех да поема в две посоки. Лявата щеше да ме отведе до входа в стената, през който бях проникнала в Комините.
Единственият проблем беше, че в тази посока се виждаха очи. Големи, неподвижни очи, вторачени в мен. Нямах време да ги броя, но вероятно бяха към петстотин. Най-лошите ми опасения току-що се бяха потвърдили. И което бе още по-тревожно, други очи ме приближаваха изотзад.
Не ми оставаше друго, освен да тръгна надясно. Но този път щеше да ме отведе нагоре по стълбите, а това бе забранена територия. Всеки Уъг, дръзнал да стъпи там, рискуваше главата му да бъде отсечена от Лейдън-Тош и хвърлена в пещите заедно с останалите части от тялото му. Но нощно време Лейдън-Тош не беше във фабриката. А дори да беше, предпочитах да се сблъскам с него, отколкото с онова, което ме следваше по петите.
Втурнах се към втория етаж, а краката ме носеха с бързина, на която не бях подозирала, че са способни. Стигнах площадката и свърнах по първия коридор. Само веднъж погледнах през рамо и веднага съжалих, защото видях хиляда очи на не повече от десет метра зад мен.

Кой по дяволите бе пуснал тези изчадия тук?

Тогава ми хрумна неочаквана мисъл. Те бяха нощните пазачи на Комините. Това бе единственото обяснение. Затова и не нападаха никого през деня.
Но все пак едва ли ставаха за домашни любимци, което означаваше, че някой в Горчилище умее да прави немислимото – да ги контролира. А винаги ни бяха учили, че те не се поддават на дресировка. Дори Дъф Делфия не би дръзнал да се занимава с тях.

Стигнах единствената врата в дъното на коридора. Тя бе заключена. Разбира се, че ще е заключена.
Какво друго очаквах?
Не се обръщах назад. Не смеех. Измъкнах инструментите от джоба си. Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва не ги изпуснах. Шумоленето на люспите вече приближаваше с яростта на буен водопад. Писъците от безбройните усти бяха толкова пронизителни, че мозъкът ми щеше да се пръсне. Говореше се, че писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.

Докато работех трескаво върху ключалката, единственото, за което можех да мисля, бе Джон. Какво щеше да прави той без мен?
Чудовището вече беше точно зад гърба ми.

Писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.


Писъкът е последното, което чуваш, преди да нападнат.

Не знаех дали стоях с гръб към опасността от смелост, или защото бях най-голямата страхливка в Горчилище. Когато инструментите ми най-сетне се превъртяха и бравата се отвори, реших, че е било от смелост.
Затръшнах вратата зад себе си и я заключих. Прокарах длан по дебелото дърво, надявайки се, че е достатъчно здраво. В следващия миг отскочих назад от силата на удара. Един от зъбите на Джабита дори успя да пробие масивната дъска и едва не се впи в рамото ми. Полетях по гръб на пода, събаряйки нещо по пътя си. Разнесе се оглушително дрънчене на метал.
Междувременно вратата се разтърси от нов тласък и през нея се подадоха още зъби. След броени секунди ги последва и една от главите. Очите и се вторачиха в мен от няколко крачки разстояние. Дупката все още бе твърде малка, за да премине и тялото, но това нямаше да трае дълго.
Заопипвах трескаво стените. Едва тогава забелязах малката вратичка, разкрила се при падането на металния предмет. Тя бе висока не повече от метър и имаше любопитна кръгла дръжка. Огледах я по-внимателно. Това бе лице. Но не просто обикновено лице, а лице на крещящ Уъг, отлято от лъскав месинг.
Поредно бясно думкане по вратата. Едва имах време да се извърна назад, когато тя изхвръкна от пантите си и зверовете нахлуха в помещението. Сега вече успях да ги видя напълно. Щеше ми се да не бях ги виждала.
Джабитите са нещо като огромни змии, с една съществена разлика. По цялата дължина на тялото им растат глави, около двеста и петдесет на брой. Всичките имат отровни зъби, като една капка от отровата им е достатъчна, за да убие възрастен Крет. Сега те надаваха ужасяващи писъци и се носеха устремно към мен.
Сякаш хиляда кошмара бяха събрани в една масивна, гръмотевична стена от демонична злоба. И техният дъх вонеше на развалени яйца и сяра. Нямах време за колебание. Давейки се от противната смрад, сграбчих месинговата дръжка, завъртях я и се шмугнах в отвора, като я затворих с ритник след себе си.
Но далеч не се почувствах в безопасност. Тази вратичка, малка и тънка, нямаше никакъв шанс да спре неумолими хищници като Джабитите. Всъщност говореше се, че нищо не може да ги спре, уловят ли веднъж дирята на жертвата си. Изправих се, удряйки глава в ниския таван, и отстъпих назад, докато гърбът ми не опря в стената. Извадих ножа си и се обърнах с лице към вратата.
Дишах запъхтяно, сърцето блъскаше в гърдите ми. Зарекох се, че няма да крещя. И ще нанеса поне един удар, преди да ме убият. За Джабитите се смяташе, че не бързат да изяждат жертвата си. Някои слухове гласяха дори, че отровата им не я убивала, а само я парализирала и тя оставала жива, докато не бъде наполовина погълната. Никой не знаеше със сигурност. Нямаше оцелели, за да разкажат.
Молех се на всичко свято това да не е истина. Дано отровата ме погубеше бързо. Не исках да гледам как изчезвам в противните им гърла.
– Сбогом, Джон – прошепнах през стиснати зъби. – Моля те, не ме забравяй.
Всеки Уъгморт рано или късно срещаше смъртта. Явно моят миг бе настъпил.
Стоях, стиснала жалкото си оръжие, вперила поглед в малката врата с крещящо лице вместо дръжка, и чаках тя всеки миг да се строши на трески, пропускайки моите убийци.
Но това не се случи. От другата страна цареше тишина. Продължих да стоя неподвижно. Джабитите бяха коварни, може би изчакваха да отслабя защитата си, преди да нападнат. Но разумът ми бързо отхвърли това предположение. Аз не можех да им окажа каквато и да е съпротива. Те просто трябваше да влязат и да ме изядат.
Минута след минута минаваха, без нещо да се случи. Дишането ми постепенно се успокои. Много бавно свалих ножа, но не откъсвах очи от вратата. Напрягах слух да чуя нещо, каквото и да е – блъскане на зъбати глави в дъските, шумолене на отдалечаващи се люспи, писъци, изпържващи мозъка ти. Но отвън не долиташе нито звук. Сякаш стаята бе абсолютно изолирана.
Бавно се озърнах наоколо. Бях изпуснала фенера по време на бягството си и нямах намерение да се връщам да го търся. И все пак стаята не беше напълно тъмна. Очаквах, че помещение с толкова малка врата също ще е малко, но се лъжех. Това бе огромна пещера, по-голяма от цялата фабрика. Каменният й таван бе толкова далеко, че се губеше във висините. И тогава нещо привлече погледа ми.
Върху близката стена имаше изображение. Нямаше как да го сбъркам. Три куки, свързани помежду си. Същият мотив като татуировката върху ръката на дядо и върху пръстена, открит в дома на Куентин Хърмс
В следващия миг напълно забравих за него, понеже всичко наоколо се обля в звуци и светлини. Отскочих назад, защото видях по скалната повърхност да се носи нещо, което приличаше на летящ Слеп, възседнат от ездач с копие в ръка. После ездачът метна копието и отекна експлозия, толкова силна и реална, че приклекнах и запуших ушите си с длани. Милион образи се плъзгаха по камъка пред очите ми, докато гледах невярващо, неспособна да ги проследя. Сякаш бях свидетел на епична битка, разиграваща се под самия свод на пещерата. Крясъци и стонове се преплитаха с взривове от светлина, спускащи се мечове и падащи тела. После образите избледняха и на тяхно място дойде нещо друго, което бе още по-ужасяващо.
Това бе кръв. Прясна кръв, която изглеждаше току-що пролята. Всъщност, докато гледах, тя започна да се стича надолу по камъка.
Ако имах достатъчно останал дъх в дробовете, навярно щях да изпищя, но сега успях да надам единствено жалко, тихо скимтене.
И тогава се разнесе нов звук, който тласна мислите ми в съвсем друга насока. Това бе тътнещ, оглушителен рев.
Обърнах се надясно. Там, където допреди малко бе имало масивна стена, сега зееше отворът на дълъг тунел. Звукът идваше от него. Нещо се носеше право към мен, но засега можех единствено да го чуя. Стоях като вкопана в земята, чудейки се дали да си опитам късмета с Джабитите отвън, или да остана тук. Секунда по-късно вече нямах място за избор.
Потопът от кръв изригна от тунела и ме погълна.
Успях да се обърна, така че поне да виждам накъде ме носи течението. Някъде напред тунелът свършваше. Там навярно имаше стена, в която щях да се ударя и да стана на пихтия. Ревът се усили дотолкова, че не можех дори да мисля. Скоро видях причината. Тунелът свършваше внезапно, с отвесен водопад. Нямаше как да разбера колко е висок, но съдейки по оглушителния грохот, кръвта падаше от шеметно разстояние. И аз бях на път да я последвам през ръба.
Опитах да плувам наобратно, но това бе напълно безполезно. Течението беше много по-силно от мен. Вече оставаха не повече от петдесет метра до пропастта, над която се носеше мъгла от червени пръски, когато видях нещо да виси напряко на тунела. Не знаех какво е, но се вторачих в него като удавница, каквато всъщност и бях.
Ако го пропуснех, щях със сигурност да умра. Точно под него, малко преди края на тунела, имаше скална издатина.
Прецених разстоянието внимателно. Нямаше да имам втори шанс. Щом я стигнах, се отблъснах от нея и скочих, протягайки ръце колкото можех по-нависоко, докато имах чувството, че ще изскочат от раменните ми стави. Пръстите ми се обвиха около предмета, който се оказа верига. Брънките и бяха малки и лъскави и отначало си помислих, че няма да ме удържат. И все пак те успяха.
Но само за броени секунди.
И после, крещейки с цяло гърло, полетях в зейналата бездна. Когато вече мислех, че нищо по-лошо не може да се случи, усетих нещо ужасно.
Веригата се увиваше около мен, стягайки крайниците ми, докато се оказах напълно обездвижена. Вече нямаше как да плувам дори ако оцелеех при падането, което впрочем бе малко вероятно. Затворих примирено очи и зачаках края.


DUODECIM



ВЕРИГАТА ДЕСТИН


Падането продължи безкрайно. Продължих да стискам клепачи през цялото време, но в съзнанието си виждах образи, които прелитаха покрай мен сред талазите на тази кървава река. От тъмните и дълбини излизаха лица и се взираха за кратко в мен.
Дядо ми, Върджил Джейн. Той се появи и впери в мен тъжен, пуст взор. Устните му помръдваха и държеше ръката си вдигната. На нея нямаше пръстен, но той ми показваше татуировката върху кожата си и мълвеше нещо, което не успявах да различа, колкото и да напрягах слух. После изчезна.
Още фигури се носеха наблизо, докато продължавах шеметното си спускане. Тансий. Моригон. Джурик Кроун, който се смееше и ме сочеше с пръст, викайки: „Твоето наказание, Вега. Твоята гибел“. Мярна се Роман Пикус с тумбестия си джобен часовник и Домитар, смучещ своята Огнена вода. Подир тях се появи Джон, с плах и изгубен вид. Баща ми, протягащ към мен ръце. И накрая майка ми, гледаща скръбно как единствената и дъщеря се носи към гибелта си. Най-сетне всички изчезнаха и остана единствено грохотът на водопада, притискащ ме като гигантски смазващи ръце.
Отворих очи. Исках да видя какво ми предстои, да посрещна смъртта с малкото ми останал кураж. Ударът в дъното беше лек и някак успокоителен, като майчина прегръдка. Вече не изпитвах страх.
Продължих да лежа, защото и да исках, не можех да помръдна. Веригата все още бе увита стегнато около мен. Задържах дъха си доколкото можах, но накрая все пак трябваше да отворя уста. Очаквах кръвта да нахлуе в дробовете ми, да ги изпълни до пръсване и да ме задуши.
Но след няколко дълбоки вдишвания все още не усещах противния й вкус. Мина ми през ум, че ако това е смъртта, то тя не е чак толкова ужасна, колкото я смятат.
Тогава се осмелих да повдигна клепачи. Над мен висеше Нок и ме обливаше с бледата си светлина.
Тръснах невярващо глава. Обърнах се наляво и видях дърво. Надясно – бухнал храст. Подуших и усетих аромата на трева. Какво, по дяволите, ставаше? Трябваше да съм вътре, а не вън, нали? В следващия миг едва не изпищях.
Веригата започна бавно да се размотава от мен. Пред очите ми тя се плъзна встрани, после се нави акуратно на кълбо като змия и притихна. След като се отърсих от изненадата, седнах и опипах ръцете и краката си за наранявания. Нищо ми нямаше, макар и мускулите да ме боляха от напрежение. Дори не бях мокра. По мен липсваше и следа от кръв. После вдигнах глава и челюстта ми увисна.
Комините се извисяваха право пред мен, на не повече от двайсет метра.
Как от пропастта, в която пропадах, цялата овързана и готова за удавяне, изведнъж се бях озовала тук? Дали просто не бях сънувала? Но Уъговете сънуват в леглата си, а не на голата земя.
Ами ако въобще не бях влизала в Комините?
Но и това нямаше как да е вярно, веригата служеше за доказателство.
Попипах джоба на наметката си. Там лежеше книгата, която със сигурност бях забравила в шкафчето.
Значи наистина съм била вътре. И Джабитите са ме преследвали. И съм открила малката врата, зад която бе изобразен символът с куките, и пещерата, върху чиито стени се разиграваше епичната битка. И съм била пометена от кървавия потоп, запратена в бездната към сигурна смърт. И съм видяла образите на Уъгове – живи, мъртви и полумъртви.
А сега бях отвън и дори дрехите ми не бяха мокри.
Не бях сигурна дали и впечатляващият ум на брат ми би побрал в пределите си всичко това. Но трябваше да престана да разсъждавам за минута, защото се изправих върху треперещите си крака, превих се надве и повърнах.
После загледах лъскавата верига. Изпитвах страх от нея, но все пак протегнах ръка и предпазливо я докоснах. Очаквах да усетя хладина, но металът се оказа изненадващо топъл на допир. Хванах единия и край с два пръста и го повдигнах нагоре. Веригата започна да се развива. Беше дълга и на светлината на Нок изглеждаше, че леко пулсира, сякаш има сърце, което естествено бе невъзможно. Взрях се по-внимателно и видях, че върху някои от звената и са отпечатани букви. Взети заедно, те изписваха:
Д-Е-С-Т-И-Н.
Дестин? Нямах представа какво означава това. Бях попаднала на веригата напълно случайно и я бях сграбчила от страх за живота си. И ето че тя по някакъв начин го беше спасила. Но как, оставаше загадка за мен.
Пуснах я и тя моментално се нави отново. Очаквах да чуя дрънчене, но тя го стори напълно беззвучно.
Направих крачка встрани и тогава се случи невероятното.
Веригата ме последва. Разгъна се и се плъзна по земята, докато не се озова отново на сантиметър от крака ми. Не знаех как да реагирам. Случващото се бе толкова невъобразимо, че съзнанието ми отказваше да го възприеме. Пъхнах ръка в джоба си и извадих книгата. Тя поне беше истинска, реална. Нещо, което можех да разбера. Разгърнах страниците и, но без фенера, останал при Джабитите във фабриката, не виждах почти нищо от съдържанието им.
Зачудих се какво да правя. Трябваше да я скрия, но не се сещах къде. Закрачих по пътя. Надявах се ходенето да ми помогне да мисля, а и исках да оставя Комините и всички ужасии, спотайващи се вътре, колкото се може по-далеч зад гърба си.
Изминах така близо километър, с Нок увиснала над главата ми и с веригата, плъзгаща се край мен, когато в изтерзания ми ум изникна идея.
Домът на семейство Делфия.
Впуснах се в бяг и отначало дори не забелязах, че веригата се е вдигнала във въздуха. Тя буквално летеше до рамото ми, изпъната като дълга пръчка. Бях толкова сащисана, че се заковах на място. Тя също спря, повися известно време, после се спусна в краката ми и отново се нави на кълбо.
Около минута я гледах запъхтяно, преди да реша да повторя упражнението. Направих крачка и тя веднага надигна единия си край, заставайки в готовност. При втората крачка се отлепи от земята, а щом побягнах, се изпъна и полетя успоредно с мен.
Спрях и тя също спря. Сякаш имах дресирана птица.
Обърнах поглед към пътя напред, после пак към нея и тя потрепна, сякаш доловила нерешителността ми. Дали пък освен сгряващо сърце нямаше и мозък?
Без да си давам ясна сметка защо го правя, посегнах и я сграбчих. Увих я около кръста си и я завързах здраво отпред. После пак се затичах. Тогава се случи немислимото. Преди да се усетя, вече се носех във въздуха, на около шест метра височина. Дори не си дадох сметка, че пищя, докато не се задавих от един бръмбар, влязъл в гърлото ми. Ръцете и краката ми се мятаха край мен и аз се реших да погледна надолу. Последното явно бе грешка, защото полетът ми рязко смени посоката си и аз се забих косо в земята, претъркулвайки се няколко пъти, преди да спра окончателно.
Полежах известно време, преди да се надигна с пъшкане. Изглежда, нямах нищо счупено, само леки натъртвания.
Веригата междувременно се бе смъкнала от мен и кротуваше встрани. Изглеждаше забележително спокойна предвид на това, че едва не ме бе пребила. Тръгнах отново, но вече без да я намотавам на кръста си. Боях се дори да я докосна. Пробвах да се държа по-надалеч от нея, но нямаше как да го сторя – тя следваше всяко мое движение. Накрая я оставих да прави каквото ще и просто продължих напред.
След около два километра свърнах зад последния завой и видях къщата на Делф. Оборът бе притихнал. Масивният силует на Крета се открояваше в ъгъла на тясното му заграждение. Младият Слеп дремеше прав, опрял хълбок на вехтите дъски. Адарът също спеше, пъхнал глава под крилото си, все така привързан към забития в земята клин. Малкият Уист не се виждаше никъде. Надявах се да са го прибрали вътре, за да не се разджафка, ако ме усети.
Извадих книгата от джоба си и се озърнах наоколо. Трябваше ми нещо, в което да я сложа. Погледнах към издълбания в хълма склад и ме осени идея. Спуснах се натам. Край дървената врата имаше стар ветроупорен фенер. Запалих го и влязох вътре.
Пред очите ми се разкри удивителна колекция. Имаше цели купчини от мъртви птици и дребни животни, изчистени и осолени, които, предполагам, щяха да послужат за храна на питомците на Дъф. От куки на тавана висяха всевъзможни стари, ръждиви инструменти. На едната стена бе опъната огромна кожа на Гарм. Заобиколих я отдалеч – макар вече да не можеше да ми навреди, предпочитах да не рискувам.
Върху голям сандък бяха наредени черепи на животни – на Кретове и ако не грешах, на Амароци, кучешките зъби на които бяха дълги повече от педя. Потръпнах и продължих да разглеждам, докато не стигнах до рафт с метални кутии. Прехвърлих няколко и най-сетне открих подходящата. Пъхнах книгата вътре и затворих здраво капака. После взех опряната в ъгъла лопата и отново излязох навън.
Изкопах дупка в корените на една висока ела и сложих кутията на дъното й. Покрих я с пръст и разхвърлях отгоре борови иглички. Когато върнах лопатата на мястото й, небето вече се развиделяваше.
Кретът се размърдваше и сумтеше в обора, а Адарът бе измъкнал глава изпод крилото си и ме гледаше вторачено. Това бе леко обезпокоително. Последното, което ми трябваше, бе да започне да ми бърбори.
Забързах обратно по пътеката сред дърветата. Сега, когато най-сетне се бях освободила от книгата, изпитвах смесени чувства. От една страна, бях облекчена, че никой не може да ми я вземе, но от друга – изгарях от любопитство какво пише вътре. Исках да науча информацията, събрана от Куентин Хърмс, до последната подробност. Казах си, че веднага щом ми се удаде случай, ще се върна, ще я изровя и ще я прочета от кора до кора.
Стигнах до Дървото си и се покатерих на него. Разположих се върху дървената платформа и потънах в размисли. Запретнах нагоре ризата си, смъкнах работните панталони и заразглеждах отново картата. Мастилото бе още прясно и линиите личаха отчетливо. Несъмнено пътят през Мочурището нямаше да е кратък, нито лек. Това бе необятен и тежък терен. Събирах наум километрите, нужни за прекосяването му, докато накрая получих цифра, която бе наистина обезсърчаваща. Оправих дрехите си и в този момент почувствах леко подръпване около кръста. Погледнах надолу и видях, че веригата леко помръдва. Стреснах се, разбира се, защото не знаех какво й е хрумнало. От толкова време си стоеше кротко, защо сега изведнъж беше решила да мърда?
Изправих се бързо и опитах да я сваля. Тя не поддаваше. Опънах по-силно, впивайки болезнено пръсти в кожата си, но тя само се стягаше още повече. Дъф ми бе разправял за змии удушвачи, които правят това, докато изцедят и последната капка живот от жертвата си.
Обзе ме паника, но само за кратко, защото в следващия миг тя спря да ме стиска и се отпусна. Не можех да повярвам, но ми се стори, че тя просто... ме прегръща. Приятелска, успокояваща прегръдка.
Размотах я от себе си и я подържах в ръце. Тя бе топла и допирът й беше приятен. Отидох до ръба на площадката и погледнах надолу. Разстоянието не беше малко, около трийсет метра. Погладих веригата, после се озърнах наоколо, за да се уверя, че никой не гледа. Не изпитвах и капка колебание, напротив – бях уверена, че тя няма да ме подведе. Това просто бе факт, макар че нямаше откъде да го знам.
Скочих.
Отначало полетях надолу, земята се приближаваше твърде бързо. Но някъде към половината път Дестин се стегна около мен и подметките ми докоснаха леко влажната пръст, почти без да оставят отпечатък. Докоснах веригата и усетих как брънките и леко се поместват в отговор.
Повдигнах ризата си и я скрих под нея. Поех си дълбоко дъх. По всичко изглеждаше, че няма скоро да се разделяме. В главата ми назряваше невероятна мисъл. Знаех, че не бива да го правя, но от друга страна, какво щеше да ме спре? Вече бях близо на петнайсет Сесии. Бях Женска. Независима, упорита, твърдоглава и може би още безброй други неща, за които не си давах сметка или не знаех правилните думи, за да ги опиша. Никога не бях притежавала нещо особено. Но ето че сега притежавах веригата. И трябваше да я използвам по предназначение.
Засилих се и затичах колкото ме държат краката. Дори с тежките работни ботуши се чувствах пъргава и лека. След двайсетина метра подскочих във въздуха и усетих как веригата ме обгръща здраво. Полетях нагоре – право нагоре, докато не приведох леко глава и рамене и тогава тялото ми зае хоризонтално положение. Продължих да се нося, прибрала крака и долепила длани край тялото си, като куршум, изстрелян от морта.
Издигнах се над гори и поля. Дишането ми беше учестено, косата ми се ветрееше назад. Подминах една птичка и бедното създание така се стресна, че изпърха с крилца и се преметна няколко пъти във въздуха. Никога в живота си не се бях чувствала по-свободна. Досега целият ми свят се свеждаше до Горчилище. Сякаш бях пуснала корени там, неспособна да се откъсна.
Вече не.
Погледнах надолу и видях селото такова, каквото никога не го бях виждала. То бе малко, незначително, докато преди винаги ми се бе струвало огромно и важно. А около него, като огромна стена, се простираше Мочурището. Наклоних се наляво и полетях над края му. В сравнение с него Горчилище бе като островче в морето. Дори от тази височина отвъдната му страна не се виждаше.
Кръжих още известно време, преди да кацна край Дървото си. Слънцето вече се подаваше над хоризонта, наближаваше утро. Трябваше да заведа Джон на Обучение и да се приготвя за работа в Комините. Затичах се и полетях към селото. Приземих се на четвърт километър от Общежитието и продължих пеша. Когато наближих центъра обаче, заварих неочаквана гледка.
Павираните улици, обичайно празни в този час, бяха изпълнени с Уъгове, които се тълпяха и говореха помежду си.
Спрях един от тях, Хърман Хелвит, който имаше чудесен сладкарски магазин и продаваше в него неща, които никога не можех да си позволя. Той бе едър и кокалест, със силен, гръмлив глас.
– Накъде са тръгнали всички? – попитах.
– Свикано е спешно събрание – отвърна припряно той. – След четвърт час при Камбанарията. Измъкнаха Уъговете от леглата още по тъмно. Казвам ти, едва не получих разрив на сърцето, като задумкаха по вратата ми.
– Кой го е свикал?
– Съветът, кой друг. Тансий, Моригон, всички.
– И по какъв повод?
– Нали точно това сме тръгнали да узнаем, Вега? Хайде сега, мърдай по-живо, да не окъснеем.
И Хърман се присъедини към потока от Уъгове, стичащи се към площада.
Едва тогава в главата ми просветна тревожна мисъл.

Джон!

Втурнах се към Общежитието и открих бедния си брат да стои отпред като безпризорен. Щом ме видя, притича и сграбчи силно ръката ми.
– Къде беше? – попита с толкова наранен глас, че сърцето ми се сви.
– Аз... просто излязох да се поразходя. Значи спешно събрание, а? – побързах да сменя темата, с надеждата да залича обидата от лицето му.
– Да, при Камбанарията – отвърна плахо той.
– Ами тогава по-добре да вървим.
И ние се сляхме с тълпите, отиващи натам.
По пътя ми хрумнаха куп причини, поради които Съветът би могъл да свиква жителите на селото.
Както се оказа, нито една от тях не беше вярна.


TREDECIM



НЕВЪЗМОЖНАТА ВЪЗМОЖНОСТ


Докато крачехме ръка за ръка, гърдите ми се свиваха от тревожно предчувствие. И все пак около кръста ми, там, където бе скрита Дестин, се разливаше приятна, успокояваща топлина.
Джон и аз вече рядко се отбивахме до Камбанарията. По-рано, преди дядо да преживее своята Случка, а мама и татко да бъдат пратени в Приюта, семейството ни ходеше там всеки Седми ден, за да слуша Езекил Проповедника, винаги блестящ в ослепително бялата си туника. Присъствието на проповедите не беше задължително, но повечето Уъгморти ги посещаваха. Може би просто за да видят красотата на Камбанарията и да послушат мелодичния глас на Езекил. Той звучеше като вятър, носещ се сред листата на дървета, а от време на време кънтеше и като гръмотевица сред пороен дъжд. Това беше при особено важните моменти, които той искаше да забие в умовете на слушателите си като гвоздеи в дърво.
Когато стигнахме площада, зърнахме каретата на Тансий. Минахме покрай нея и влязохме в Камбанарията. Никога не бях виждала вътрешността й толкова претъпкана с Уъгове. Седнахме на една скамейка в дъното и аз се огледах наоколо. Таваните бяха високи и сводести, поддържани от потъмнели, извити греди. Редиците от грамадни, десетметрови прозорци от двете страни просветваха в безброй цветове – повече от тези, с които аз работех в Комините. Върху тях имаше рисунки на фигури. Едър Мъжки, гледащ отвисоко. Женска, вирнала глава нагоре. Малки Уъгове, скупчени заедно, с благочестиви личица. Те ми се струваха особено трогателни, макар да нямах понятие какво представляват.
Сред образите присъстваха и зверове – предполагам, за да покажат злото, което ни заобикаляше отвсякъде. Потръпнах при вида на Джабита, заел почти цялата дължина на един от прозорците. В същото време не можех да не призная, че на живо той изглеждаше много по-страшен, отколкото пресъздаден в цветни стъкълца и поставен върху стената.
В предната част на Камбанарията се издигаше висок олтар, с резбован дървен аналой в средата. На стената зад аналоя имаше лице, изсечено от камък. Това беше Алвис Алкумус, за когото се казваше, че е основал Горчилище. И все пак, ако го беше основал тук, това означаваше, че е дошъл от друго място. Споменах това веднъж по време на Обучение и Наставникът ми така се разгневи, че се уплаших да не ме прати в Приюта.
Все ни повтаряха, че Алкумус бил мъдър и добър. Мислех си, че ако беше жив днес, щеше да е справедливо разочарован от резултата на митичните си усилия. Основаването на нещо трябва да има поне някакъв смисъл.
Забелязах Тансий и Моригон, седнали до аналоя. По всичко личеше, че цяло Горчилище е тук, включително Делф и Дъф, които пристъпваха от крак на крак в ъгъла. Присъстваха дори затворниците от Валхал, с ръце, вързани с дебели кожени ремъци и под зоркия поглед на Нида. Добре че поне страховитият Шук не стоеше край стопанина си. Да вкарат и него в Камбанарията щеше да дойде малко в повече.
Уъговете шептяха приглушено помежду си, но всички разговори стихнаха, щом Проповедникът се подаде иззад бродираната завеса, в чиято изработка аз също бях дала своя принос в Комините.
Езекил не беше висок на ръст. Всъщност дори беше малко по-нисък от мен. Нямаше широките рамене на Тансий, нито яките ръце на Ковачите – а не му и трябваха. Той работеше с ума и духа си. Бях сигурна, че притежава особено мускулест мозък и жилав дух.
Сега прекоси олтара, поспря, за да се поклони ниско на Тансий и Моригон и после продължи, заемайки своето място зад аналоя, както бе правил безброй пъти преди. Расото му, по-бяло дори от туниката на Моригон, заслепяваше очите като озарен от слънцето облак.
Той вдигна ръце към тавана и ние насядахме по скамейките. Джон се сгуши до мен и аз го прегърнах през раменете. Тялото му бе напрегнато и можех да доловя страха, загнездил се в малките му гърди. Усещах бързото тупкане на сърцето му.
Проповедникът прочисти достолепно гърло. Носеше сивата си коса въздълга отзад и по-къса отпред. Чудех се кой ли го подстригва. Повечето Уъгове просто подрязваха косите си сами, колкото да не им пречат да виждат. Но не и Езекил. По бледото му лице нямаше нито една бръчица, макар вероятно да наближаваше шейсетте. Вятърът и слънцето рядко имаха възможност да оставят своите белези върху него.
– Благодаря ви, братя Уъгморти, че дойдохте в това ранно утро – започна той. – А сега нека произнесем слово.
Което, разбира се, означаваше, че словото ще произнесе той, а ние ще седим смирено и ще слушаме обиграното му красноречие. Да слушаш проповедник, влюбен собствения си глас, е горе-долу толкова забавно, колкото и Амарок да гризе пръстите на краката ти. Всички склониха глави, с изключение на мен. Аз не обичах да гледам надолу. Това даваше възможност на някой да ти изиграе номер, а Клетъс Луун седеше в опасна близост до мен и вече на два пъти ми хвърляше погледи, съпроводени с противна усмивка.
Езекил вирна лице към тавана, но предполагам, че взорът му стигаше далеч отвъд него, към неща, които единствено той можеше да види.
Сетне затвори очи и зареди дълги потоци от думи, които звучаха вдъхновено и мъдро. Представих си го как стои и се упражнява пред огледалото и неволно се усмихнах. Това го поставяше в жалко измерение, което навярно никак нямаше да му се понрави. Когато най-сетне приключи, присъстващите вдигнаха глави и отвориха очи. Дали се заблуждавах, или Тансий също изглеждаше леко подразнен от дългата проповед?
Езекил ни обгърна с широк жест и каза:
– Днес сме се събрали по повод важно съобщение на Съвета.
Проточих шия и видях и останалите членове на Съвета насядали в полукръг пред олтара, обърнати към нас, величествени в своите черни туники. Едрата фигура на Джурик Кроун изпъкваше сред тях. За миг погледите ни се срещнаха и аз побързах да отвърна очи. Наистина мразех този Уъг.
– Както знаете – продължи Проповедникът, – нашият събрат Куентин Хърмс неотдавна изчезна, което породи много излишни приказки и празни предположения.
Тансий прочисти гърло достатъчно силно, за да се чуе чак до последните редове на Камбанарията.
– Затова сега Тансий, председателят на Съвета, ще направи изявление – заключи припряно ораторът.
Тансий пристъпи към аналоя, докато Езекил зае мястото си до Моригон. Двамата се разминаха, без да се погледнат, и инстинктът ми подсказа, че не хранят топли чувства един към друг.
– Разполагаме със сведения, с които искаме да ви запознаем тази сутрин – започна Тансий. – Тонът му бе делови и приковаващ вниманието, макар и не толкова шлифован и помпозен като на Проповедника. Притиснах по-здраво Джон до себе си и се заслушах. – Имаме основания да смятаме, че Куентин Хърмс е бил отвлечен.
Веднага се разнесоха коментари и възклицания, срещу които Тансий явно нямаше нищо против. Докато те продължаваха, Хърман Хелвит се изправи и попита високо:
– Моля за извинение, уважаеми Тансий, но да не би да го е сполетяла Случка?
– Не, господин Хелвит. Както ни е добре известно, след Случка от Уъга не остава нищо. – Погледът му ме откри в тълпата и ми се стори, че говори директно на мен. – Докато от Хърмс са останали някои неща. Намерихме дрехите, с които е бил облечен, кичур от косата му и ето това. – Той вдигна между пръстите си някакъв предмет, който не виждах ясно от мястото си, но от първите редове се надигна ропот, а майките започнаха да закриват лицата на своите Младоци.
Станах, за да го разгледам по-добре. Това беше очна ябълка.
В първия миг усетих, че ми прилошава, но у мен начаса възникна и друго чувство, което бързо надделя. Подозрение. Двете очи на Куентин бяха на мястото си, когато бягаше към Мочурището. А силно се съмнявах някой Уъг да е влязъл там подире му, за да събере тези останки. Какво се случваше тук?
– Също така не става дума за нападение на звяр – каза Тансий и предугадил въпроса, надигащ се у присъстващите, побърза да поясни: – Той не е бил погубен от животно, а от нещо друго, спотайващо се в Мочурището.
– Майчице! И какво може да е това? – възкликна един Уъг от първия ред. Той имаше голямо семейство, Женска и поне пет Младока.
Тансий го изгледа с нещо като свирепо снизхождение.
– Веднага ще ви кажа, че то ходи на два крака, също като нас.
Тълпата ахна.
– И откъде знаем това? – подвикна друг Уъг, изваждайки дългата лула, която беше стиснал между зъбите си. Пушливото биле бе забранено в Камбанарията, тъй че тя не беше запалена. Лицето му бе почервеняло и свъсено от тревога. Изглеждаше така, сякаш иска да удари някого.
– От доказателствата – отвърна спокойно Тансий. – Доказателствата, които открихме в хода на разследването.
Друг Уъг се изправи, с шапка в ръце.
– Ще прощавате, ама защо тогава предложихте награда за залавянето му? Ние си мислехме, че е нарушил законите и тъй нататък, а сега излиза, че нещо го отвлякло. Каква беше тая работа с наградата? Нали така? – обърна се той за подкрепа към околните и те закимаха. Разнесоха се и недоволни подвиквания.
Това вече ставаше интересно. Настаних се по-удобно върху скамейката и погладих Дестин под наметката си. Тя сякаш бе направена от лед.
Тансий вдигна ръце за тишина.
– Отговорът се крие в новите факти – рече, взирайки се право в Уъга. Тежестта на погледа му бе такава, че коленете на питащия се подвиха и той седна, но все пак изглеждаше доволен от проявата си.
Тансий направи пауза, сякаш искаше да ни подготви за онова, което предстоеше да чуем, сетне продължи:
– Смятаме, че в Мочурището са се завъдили Кръвници. Именно те са отвлекли Куентин Хърмс.
Кръвници? Кръвници? Какво означаваше Кръвници? Озърнах се и срещнах безутешния поглед на Джон, прикован в мен. Устните му оформяха същия ням въпрос:
– Кръвници?
Тръснах глава и съсредоточих вниманието си върху Тансий. Кръвници? Що за глупости са това?
Той пое дълбоко дъх и заговори отново.
– Тези същества ходят на два крака и се предполага, че могат да се преструват на обикновени Уъгморти.
Всеки Уъг в Камбанарията се извърна и изгледа съседа си.
– Смятаме, че крайното намерение на Кръвниците е да превземат Горчилище – продължи Тансий.
Ако целта му бе да породи паника, то тя се увенча с пълен успех.
Уъговете наскачаха на крака. Младоците взеха да реват и пищят, а Женските притискаха най-малките до гърдите си. Помещението се изпълни с викове, ръкомахания и тропот на нозе. Никога не бях виждала в Камбанарията да цари такъв хаос. Мярнах край олтара бедния Езекил, чиято брадичка се тресеше от възмущение пред подобно светотатство в неговата света обител.
– Достатъчно! – прокънтя гласът на Тансий толкова силно, че многоцветните прозорци потрепериха от усилието да го удържат.
Всички Уъгове, включително Младоците, притихнаха.
Той огледа присъстващите, преди да продължи. Взорът му сега бе неумолимо суров. Никога не го бях виждала такъв. Куентин Хърмс напълно се изпари от главата ми. Единствената ми грижа бе да не бъда нападната от Кръвниците, които и да бяха тези пъклени изчадия.
– Както знаете – бяха следващите му думи, – преди много, много Сесии тук се е водила Битката на зверовете. – Всички закимаха усърдно. – Тогава нашите предци, с цената на огромни загуби, победили чудовищата, които се оттеглили в Мочурището. Много Уъгморти загубили живота си, отбранявайки храбро своите домове. Оттогава зверовете останали, до голяма степен, в пределите на Мочурището.
До голяма степен, помислих си, освен когато излизат да ядат беззащитни кучета или да ме гонят нагоре по моето Дърво.
– Равновесието, макар и крехко, до момента съществуваше – каза Тансий. – Но боя се, че с появата на Кръвниците то бе нарушено. Ето защо трябва да предприемем стъпки, за да се предпазим от тях.
– Но откъде са се взели тези проклети Кръвници, Тансий? – извика един Уъг.
– Имаме всички основания да считаме, че са били породени от похотлива близост между долни зверове и други отвратителни създания в Мочурището, по неописуеми начини, довели до появата на небивало ужасни и свирепи екземпляри.
Ако смяташе, че това ще ни успокои, Тансий сериозно бе надценил здравината на нервите ни. Моментално се надигнаха нови викове. Крака затропаха по пода, вреснаха Младоци. Майките им ги притискаха така сякаш искаха да ги смачкат и пищяха заедно с тях. Моето сърце тупкаше толкова силно, че го виждах как подскача под ризата ми.
– Достатъчно! – ревна отново Тансий, но този път бе нужна близо цяла минута, за да настъпи тишина. – Имаме план как да се защитим. И той включва участието на всеки един от вас. – Пръстът му посочи напосоки към тълпата, подчертавайки думите. – Ще построим стена между себе си и Мочурището, покриваща всяка стъпка от периметъра. Това и само това ще ни осигури безопасност. Стената вече се проектира. Всички работници без изключение, от Фермите, Мелниците и особено от Комините – тук той ме погледна отново, – ще бъдат наети за изграждането й. Не знаем с колко време разполагаме. Ще започнем с онази част на Мочурището, откъдето вярваме, че ще дойде първоначалната заплаха. Докато Стената се строи, ще вземем предпазни мерки, които ще включват и въоръжени патрули. – Той направи пауза и след това хвърли най-голямата си бомба. – Но съществува вероятност Хърмс да не е единственият Уъгморт, принуден да мине на страната на Кръвниците.
За пореден път всеки се вторачи в съседа си. Подозрението в очите им говореше достатъчно красноречиво. Дали вече не бяхме обкръжени от ненавистните Кръвници?
– А откъде да знаем, че те вече не са сред нас? – промълви един стар Уъг на име Тигрис Телус. После тихо простена, вероятно при мисълта, че дори в момента до него може да седи предрешен Кръвник. И все пак той само изразяваше всеобщата тревога.
– Не са сред нас – рече твърдо Тансий. – Поне засега.
– Но откъде да знаем? – излая пребледнелият Телус, като се държеше за гърдите, които свиреха при всяко поемане на дъх. После изведнъж си даде сметка на кого е повишил тон и добави хрипливо: – С извинение, разбира се.
Но въпроси, подобни на неговия, долитаха от всички страни. Тълпата от Уъгове заплашваше да стане неуправляема. Трябваше само една искра – обидна дума или размахан юмрук, за да пламне бунт.
– Моля ви, братя Уъгморти – вдигна ръце Тансий. – Оставете ме да обясня. Успокойте се. Моля ви. – Но никой не се успокояваше, докато нечий глас, твърд и повелителен, не прозвуча над останалите:
– Аз знам.
Всички глави се обърнаха натам.
Моригон се бе изправила, взирайки се не към Тансий, а към нас.
– Аз знам – повтори тя. – Всеизвестно е, че съм надарена със способността да виждам неща, скрити за останалите. Това е дарба, която ползвам за благото на всички вас. Именно тя ми позволи да разкрия участта на Куентин Хърмс, както и потенциалните опасности, на които сме изложени от злодейската група, наречена Кръвниците. Отново благодарение на нея получих видение какво трябва да сторим, за да се защитим от тях. Никога не бива да им позволим да ни отнемат Горчилище. То е всичко, което имаме.
Затаих дъх, както и всеки друг Уъг наоколо.
После, като по команда, всички гърла изригнаха в аплодисменти.
Моригон вдигна ръка към прекрасния свод на Камбанарията.
– Да живее Горчилище!
– Да живее! – скандирахме ние.
И аз въпреки всичките си съмнения бях сред най-гръмогласните.


QUATTUORDECIM



ПОКАНАТА НА МОРИГОН


Щом излязохме, видях Клетъс Луун и две от приятелчетата му да тормозят Делф, като правят физиономии и имитират заекващия му говор.
– Де-Де-Делф вони – каза единият от остроумниците.
– А лицето му е като фъшкия на Крет – добави Клетъс.
– Махайте се оттук, безбожници – ревна Дъф, който вървеше подир мен. – Точно пред Камбанарията, как не ви е срам. Алвис Алкумус щеше да се обърне в гроба, ако ви чуе!
После сграбчи сина си за ръката и го задърпа към къщи.
На минаване край Клетъс кракът ми случайно се протегна и го спъна. Той се просна по лице върху паважа. Когато се преобърна и опита да стане, поставих калния си ботуш върху гърдите му и казах:
– Ако пак направиш това, Клетъс Луун, ще си завра ботуша на друго място, където слънце не огрява. Хубаво го запомни!
После се обърнах и си тръгнах. Той и приятелите му претичаха покрай мен, като ми подвикваха думи, толкова мръсни, че се наложи да запуша ушите на Джон.
В Камбанарията бе задушно, но навън повяваше хладен ветрец, който те караше да потреперваш. Заведох Джон на Обучение и после отидох във фабриката. Това бе особен работен ден. Всички изпълняваха задълженията си, но умът им бе другаде. През обедната почивка, в общата стая, целият разговор се въртеше около Кръвниците. Аз не говорех нищо, но слушах внимателно. Всички, до последния Уъг, подкрепяха Моригон и плана за построяване на Стената.
Аз, въпреки че бях скандирала заедно с тях в Катедралата, имах по-различно мнение, защото знаех неща, които те не знаеха. Знаех, че Куентин Хърмс е избягал в Мочурището по собствена воля. Знаех, че е написал за това място книга, показваща, че е бил там и преди. Знаех също и че цялата история за Кръвниците е измислица, скалъпена от Кроун и Моригон. И макар да не исках да го вярвам, по всичко личеше, че Тансий и целият останал Съвет също са съпричастни към този фарс.
Бях сигурна, че го правят, за да прикрият истината зад изчезването на Куентин. Със собствените си уши бях чула как Кроун предлага да кажат, „че е било Случка, както при останалите, както при Върджил“. Докато дъвчех сандвича си и отпивах от чая, усетих как в гърдите ми се надига гняв.
Какво всъщност се бе случило с дядо ми? И с всеки друг Уъг, чието изчезване се приписваше на Случка? Какво бе това място, което наричах свой дом?
Вечерта, когато с Джон се прибрахме в Общежитието, край масата в столовата се провеждаше нещо, наподобяващо на военен съвет. До ръката на Какус лежеше нож, който Клетъс гледаше алчно. Щом ме видя да влизам, лицето му се изкриви от злоба. Не ще и дума, че инцидентът пред Камбанарията се бе запечатал в жалкия му мозък.
На минаване край него нарочно извадих своя нож от джоба си, уж да опитам с палец острието му. После го развъртях ловко, подхвърлих го няколко пъти и накрая го забих в стената от около пет метра разстояние. Докато го измъквах от чамовите дъски, погледнах през рамо. Клетъс ме зяпаше с отворена уста.
Прибирайки ножа, усетих, че атмосферата е по-различна от обикновено. От вратата на малката кухничка не излизаше топлина и не се носеше мирис на готвено.
– Какво става с вечерята днес? – попитах.
Луун ме изгледа така, сякаш съм се побъркала.
– Що за въпрос след всичко, което чухме на сутрешното събрание? Че Кръвниците идват да ни избият, да изядат Младоците ни? Кой може да мисли за ядене в такъв момент?
– Аз мога – сопнах се, усещайки куркането на червата си. – Чудни бойци ще бъдем на празен стомах, няма що. – Погледнах Клетъс и видях, че брадичката му лъщи от мазнина и по нея са полепнали трохи. – Ти май си похапнал, а? – рекох сърдито.
Хестия понечи да се надигне от стола си, явно за да отиде в кухнята, но Луун я удържа властно за лакътя.
– Ти си Женска. Сядай на мястото си.
Тя безропотно се подчини.
Нямаше какво да сторя, затова улових Джон за ръка и го изведох отново навън, като затръшнах вратата подире ни. На улицата още имаше групички от разговарящи Уъгове. Двамата намерихме уединено кътче и приседнахме. С падането на нощта ставаше хладно, а аз чувствах цялото си тяло изтръпнало от напрежение и умора.
– За Кръвниците ли мислиш? – попита Джон, опрял брадичка върху кокалестите си колене.
Аз кимнах.
– Защо искат да ни нападат?
– Нали чу Тансий. Просто са зли. Като диви зверове, само че по-умни.
– Но той каза, че ходели на два крака, също като нас. Ами ако вече са тук?
– Моригон щеше да знае. Тя умее да вижда неща. – Наистина бях убедена в това, макар и да не вярвах, че Кръвниците се канят да ни нападат. Говореше се, че тя притежава тази дарба още от раждането си, както и майка и преди нея.
Джон обаче не изглеждаше успокоен.
– Значи трябва да построим стена, така ли?
– Явно няма друг начин – отвърнах неуверено, защото не ми беше ясно как всъщност ще стане това.
– Около цяло Мочурище? Доста време ще отнеме.
– Уъговете умеят да работят здраво – казах. – Няма да е толкова дълго, колкото си мислиш.
– А какво ще правя аз? Нищо не разбирам от строителство.
– Затова пък си умен. Все ще има с какво да помогнеш.
– Страх ме е, Вега.
– Мен също – прегърнах го през раменете. – Но страхът е едно, а бездействието – друго. Ако сме сплотени, всичко ще бъде наред. Кръвниците няма да ни докопат.
– Обещаваш ли? – попита плахо той.
Поколебах се. В Горчилище обещанията бяха сериозно нещо и не се даваха току-така. Но тъй като не вярвах в самото съществуване на Кръвниците, реших, че спокойно мога да дам гаранция, че няма да се появят и да ни разкъсат.
– Обещавам – казах.
Извадих тенекиената кутия от джоба си и му я подадох. Вътре имаше малко храна, която пазех за утрешната си закуска, но явно щях да се простя с нея.
– Ето, вземи да похапнеш.
– Ами ти?
– Вече ядох в Комините, не съм гладна.
Това беше лъжа, но по-важното бе той да е сит.
Замръзнах, когато видях приближаващата иззад ъгъла карета, с Богъл на капрата. Тя спря точно пред нас. Въпреки хладното време хълбоците на Слеповете лъщяха от пот – явно доста ги бяха пришпорвали. Вратичката се отвори и аз очаквах да видя Тансий, но вместо него отвътре се появи Моригон.
Двамата с Джон побързахме да станем на крака. Изглеждаше непочтително да седим в нейно присъствие. Тя носеше червена наметка върху бялата си туника, която напълно подхождаше на кървавия цвят на косата и. Щом видя оскъдните залъци в ръцете на Джон, по бузите и плъзна руменина.
– Искате ли да дойдете с мен у дома и да ми направите компания за вечеря?
Ние само стояхме стъписано.
– Хайде, заповядайте, за мен ще бъде чест и удоволствие. – Тя ни даде знак да се качим в каретата и ние го сторихме, пред удивените погледи на многобройните Уъгове наоколо. Сред тях мярнах и Клетъс Луун, който ме зяпаше злобно.
Вече веднъж бяхме влизали в каретата заедно с Тансий, но почудата ни пред богатата тапицерия и украса явно още личеше.
– Красиво е изработена, нали? – попита Моригон с усмивка.
Богъл замахна с камшика и Слеповете потеглиха. Беше невероятно колко бързо и плавно се движехме. Погледнах навън през осветения с фенер прозорец и видях Горчилище да се плъзга покрай нас, докато копитата чаткаха в идеален синхрон.
Моригон рядко се появяваше сред Уъговете и те не знаеха много за нея, но мястото на дома й, в северния край на селото, бе добре известно. Той се намираше зад висока стена и преди много Сесии, по време на една разходка, аз дори бях успяла да зърна къщата през отворените порти.
Ето че сега отново се озовахме пред тях и те по някакъв начин се отвориха от само себе си, за да ни пропуснат. Под колелата заскърца чакъл и мярнах извитата буква М върху крилата от ковано желязо.
Обърнах се към Моригон, която ме наблюдаваше внимателно.
– Домът ви е много красив – казах, запъвайки се. – Веднъж го видях на минаване оттук.
– Скоро ли беше това?
– Не, още бях Младок. Разхождахме се с баща ми.
– Благодаря ти – кимна тя, сякаш облекчена от отговора ми. – Наистина е чудесно място за живеене. – Тя погледна към Джон, който така се бе свил в ъгъла на седалката, че почти се сливаше с възглавниците. – Става вече късно. Ще вечеряме и след това ще обсъдим въпросите на спокойствие.

Последното ме удиви.
Какви въпроси можеше да обсъжда тя с прости Уъгове като нас?

Каретата спря и ние слязохме – първо тя, после аз, а колкото до Джон, наложи се почти насила да го изтръгна от седалката.
Къщата бе голяма и разкошна. В сравнение с останалото, което можеше да се види в Горчилище, приличаше на кристална ваза, поставена насред сметище. Беше построена от камък, тухли и дърво, но не струпани както дойде, а съчетани по възможно най-съвършения начин. Масивната входна врата бе дебела колкото ширината на дланта ми. Когато я наближихме, тя се отвори сама. Сепнах се, макар и кованите порти на двора да бяха сторили същото.
Отвътре се появи Уъг, когото бях срещала веднъж в село, но не знаех името му. Той се поклони на Моригон и след това ни поведе по дълъг коридор, озарен от бронзови светилници по стените. По тях имаше също истински картини и огледало в метална рамка, украсена с извити фигури на разни същества.
Самите стени бяха от камък, но иззидани така, че не се виждаха никакви фуги. Краката потъваха в дебели килими, сияещи в прекрасни багри. Подминахме няколко стаи. Вратата на една от тях бе открехната и през нея се виждаха високи до тавана шкафове, пълни с книги, и огромна камина с пламтящ в нея огън. Тя бе изработена от материал, за който бях чувала, че се нарича мрамор. Моригон явно наистина не си знаеше парите.
По-нататък в ъгъла стояха потъмнели доспехи, по-високи от мен.
– Ще започнем ли да правим такива, за да се браним от Кръвниците? – попитах, впечатлена от изработката им.
Моригон ме погледна много по-изпитателно, отколкото смятах, че заслужава невинният ми въпрос.
– Мисля, че засега Стената ще ни бъде достатъчна, Вега.
Щом стигнахме края на коридора, тя хвърли едно око на недотам чистата ни външност и каза:
– Уилям ще ви покаже къде хм... да се поосвежите, преди да седнем на масата.
Уилям очевидно бе името на Уъга, който ни съпровождаше – нисък и охранен, с кожа също толкова гладка и безупречна, колкото и дрехите му. Той ни даде знак да го последваме, докато Моригон се отдалечи към трапезарията.
Стигнахме до една врата, но аз само стоях в недоумение, без да знам какво да правя. Тогава той я отвори и каза:
– Левият кран е за топлата вода, десният – за студената. Мястото за лични нужди е там, където изглежда, че е – добави, като посочи нещо като седалка край една от стените. Яденето изстива, тъй че побързайте. – И като ни побутна енергично по гърбовете, затвори вратата след нас.
Стаята беше малка и добре осветена. От едната страна имаше бяла порцеланова мивка с чифт кранове, а в другия й край бе мястото, където можеше да седиш или стоиш прав, вършейки личните си нужди, както се бе изразил Уилям. Почуках по стената. Беше покрита с фаянс – още едно нещо, познато ми от Комините.
В Общежитието нуждите обичайно се облекчаваха в дървения клозет в задния двор. Непосредствено до него бяха тръбите за миене, от които в повечето случаи едва църцореха тънки, ледени струйки.
Тук до мивката бяха подредени пухкави кърпи и уханни калъпи сапун. Веднъж бях видяла такъв в Болницата. Повечето Уъгове ползваха сапун на прах, който можеше да се купи евтино от бакалницата на Главната.
Джон изглеждаше твърде стъписан, затова реших да започна първа. Пристъпих към мивката и завъртях левия кран. Водата рукна веднага на обилна струя. Пъхнах ръце под нея. Тя бе топла! Взех сапун и натърках ръце си. Образува се гъста пяна. Щом привърших с тях, измих и изплакнах и лицето си. След кратко колебание грабнах една от кърпите и се подсуших.
После дадох знак и на брат си да стори същото.
Оставяйки кърпата, забелязах, че по нея са останали сивкави петна. Цялата пламнах от срам, задето съм изцапала нещо толкова прекрасно, при това принадлежащо на Моригон.
Докато Джон се плискаше на мивката, аз се обърнах към окаченото над нея огледало. Собственото ми отражение се взираше обратно в мен. Не го бях виждала от доста време и не останах възхитена от гледката. Лицето ми бе малко по-чисто заради водата и сапуна, но косата ми стърчеше на всички страни, безформена като свраче гнездо. Трябваше скоро да се подкастря.
Спуснах очи надолу към дрехите си, мръсни и парцаливи. Наистина не заслужавах да ме пускат в този прекрасен дом. Не бях достойна да се возя в елегантната карета. Бях твърде мърлява, за да се кача дори на един от прекрасните Слепове, които я теглеха.
Смутено потърках едно петно на бузата си, останало въпреки миенето. Хрумна ми, че носът ми изглежда смешно. Очите ми също не бяха еднакви, едното малко по-голямо и по-високо поставено от другото. На тази светлина ирисите им изглеждаха по-скоро пъстри, отколкото сини.
Отворих уста и прокарах пръст по зъбите си. Мама правеше така, когато бях Младок. Прескачаше дупките, останали след падането на млечните ми зъби, и продължаваше нататък. Беше го превърнала в игра, съпроводена с песничка. Още помнех някои от думите.

Зъбче, две, три, дупката прескочи.


Редовно ако ги миеш, няма нужда да ги криеш.

Джон ме потегли за ръкава. Погледнах надолу към чистото му лице и споменът избледня в съзнанието ми.
– Готов съм, Вега – каза той. Страхът му явно бе изчезнал, заместен от нещо още по-могъщо. – Можем ли вече да ядем?


QUINDECIM



ВЕЧЕР НА ВЪПРОСИ


Уилям ни чакаше отвън пред вратата. Все още засрамена от вида си, бях свела очи, докато вървяхме след него по друг дълъг коридор, но все пак не устоях на изкушението да хвърля някой и друг поглед. Чудех се колко ли е голям домът на Моригон.
Най-сетне стигнахме до трапезарията и той ни въведе вътре с думите:
– Гостите за вечеря са тук, мадам.
Помещението беше около шест метра дълго и осем широко, далеч по-просторно от нашата стая в Общежитието, където половин дузина Уъгове спяха заедно върху тесните си, корави нарове, от които винаги се събуждах с болки в гърба и схваната шия. Представих си, че домакинята ни вероятно спи върху нещо много по-комфортно и се събужда наистина отпочинала.
По средата имаше дълга маса, а над нея – искрящ полилей, направен сякаш от стотици късчета кристал. Край едната стена, в каменна камина, пламтеше буен огън. Още щом доближих до него, усетих как студът и умората напускат костите ми.
Моригон вече бе седнала и свалила наметката си, оставайки по снежнобяла туника.
– Заповядайте, настанявайте се – покани ни тя с приятен глас.
Така и сторихме, макар аз още да не смеех да я погледна от смущение. Никога няма да забравя какво се случи след това.
Отнякъде се появи Женска, облечена в акуратна черна рокля и бяла престилка, и постави пред мен чиния, от която се вдигаше пара.
– Малко гореща супа помага в хладна нощ като тази – каза домакинята ни. Същата Женска постави чинии пред нея и Джон. Моригон взе лъжицата си и започна да се храни.
В Общежитието прибори по принцип нямаше, но родителите ни ги ползваха, тъй че брат ми и аз знаехме как да си служим с тях. Е, малко бяхме позабравили, което си пролича веднага, щом разлях част от супата върху масата.
Вдигнах ужасено глава, но Женската, която ни прислужваше, просто пристъпи напред и я попи с кърпа.
След супата дойдоха сирена, хлябове и салати. След тях – месо от Крет, което се топеше в устата, заедно с топли задушени зеленчуци, прекрасни на вид и още повече – на вкус. Подобни неща рядко стигаха до Общежитието. Понякога получавахме един-два картофа или шепа грах, но това беше всичко. Бях виждала царевица, натоварена в каруците на Фермерите, но не и в чиния пред себе си. Наблюдавах внимателно Моригон, за да разбера как се яде.
Лицето на Джон бе приведено толкова ниско над масата, че почти не се виждаше как храната изчезва в устата му. В един момент Моригон трябваше внимателно да му покаже, че не е правилно да изгризва целите царевични кочани, а само зърната им. Той обаче не се притесни особено, а просто продължи да тъпче бузи.
Мъжките си оставаха Мъжки.
Впрочем аз също се наядох до пръсване, а после хапнах и още малко, в случай че сънувам и чувството за ситост изчезне веднага щом се събудя. След основното дойдоха блюда със зрели плодове и сладкиши, каквито бях виждала в магазина на Хърман Хелвит, но не бях и мечтала, че някога ще опитам. Видях как Джон тайно мушна няколко в джоба си. Мисля, че Моригон също го забеляза, но не каза нищо.
Когато не можехме да поберем нито хапка повече, се облегнахме назад на столовете и аз се потупах по издутия корем. През всичките си Сесии не се бях наяждала така. По цялото ми тяло се разливаше топло, сънливо доволство.
– Желаете ли да ви почерпя още нещо? – попита Моригон.
Погледнах я, едновременно учудено и засрамено.
– Не, мисля, че това беше достатъчно. Благодарим за великолепната вечеря – побързах да добавя.
– Тогава да отидем в библиотеката.
Последвахме я по коридора. Възхищавах се на начина, по който вървеше – толкова висока, стройна и елегантна. Усетих, че неволно се мъча да имитирам походката и. На пода в един от ъглите стоеше масивен часовник, който удари кръгъл час точно когато минавахме покрай него. Джон и аз подскочихме. Повечето Уъгове изобщо нямаха часовници, да не говорим за такива с махало.
Влязохме в библиотеката, където огънят още гореше. Аз се настаних срещу Моригон. Усещах как клепачите ми натежават от топлината и обилната храна.
Брат ми не седна, а се залови да обикаля наоколо, зяпайки нагоре към книгите.
Тя го наблюдаваше с любопитство.
– Той много обича да чете – почувствах се длъжна да поясня, – но в училището нямат достатъчно книги.
– О, тогава вземи си оттук колкото искаш, Джон – каза Моригон. Той я изгледа невярващо. – Наистина, вземи си които книги пожелаеш. И без това съм ги чела всичките.
– Прочели сте всички тези книги? – възкликнах.
Тя кимна.
– Родителите ми насърчаваха четенето от ранна възраст. – Тя обгърна с жест помещението. – Все пак съм отрасла тук. Нима не знаеше?
– Никой в Горчилище не знае много за вас – отвърнах искрено. – Известна сте като единствената Женска – член на Съвета, разбира се, и Уъговете ви виждат от време на време из село, но това е всичко.
– И дори родителите ви у дома не са разговаряли за моите родители?
– Не си спомням за такъв случай, не – поклатих неловко глава, защото ми се струваше, че я засягам със своята неинформираност.
– Дядо ми беше председател на Съвета преди Тансий. Разбира се, оттогава са минали много Сесии. Всъщност те служеха заедно с твоя дядо, Вега.
Изправих се в стола и цялата ми сънливост се изпари.
– Моят дядо е бил член на Съвета?
– Да, навремето. Но го напусна преди... в общи линии, преди своята...
– Случка – довърших вместо нея. И за пореден път си спомних думите, изречени от Кроун в къщата на Куентин. Дали Съветът просто не ползваше този термин, за да замаже очите на Уъговете всеки път, когато някой изчезне? И ако е така, къде всъщност бе дядо ми?
– Именно – отвърна тя. – Нима не си знаела това за Върджил?
Смръщих чело. Поначало бях невежа относно своето родно място и историята на семейството си. А не исках да не е така. Погледнах към Джон. Той бе смъкнал към дузина книги от рафтовете и сякаш се опитваше да ги чете всичките наведнъж.
– Никога не са ми разправяли много за Горчилище – рекох, оправдавайки се. – Но съм любопитна да науча.
– Обучението днес не е такова, каквото беше – отвърна примирено тя. – Когато бях на вашата възраст, се преподаваха повече неща. И това ме натъжава.
– Мен също. Какви например?
– Например за Алвис Алкумус, който основал Горчилище много отдавна, преди петстотин или повече Сесии.
– Да, знаем за него. Но откъде е дошъл? И щом е основал селото, значи то не е съществувало по-рано и той трябва да се е появил от другаде, нали? – Вече бях задавала този въпрос по време на Обучение, но не бях получила отговор. Не само на него, но и на още много други въпроси. Положително са се радвали да се отърват от мен, когато съм навършила дванайсет Сесии и Обучението ми официално е приключило. Моригон ме погледна неуверено.
– Това не е съвсем ясно. Някои казват, че един ден просто се материализирал от нищото.
– Значи нещо като Случка, но наобратно? – обади се Джон.
И двете се обърнахме към него. Той седеше на пода, разтворил книга, озаглавена „Ловните навици на Джабитите“. Понеже наскоро ги бях изпитала върху собствения си гръб, леко ми призля.
– Какво знаеш за Случките, Джон? – попита го тя.
– Онова, което говорят Уъговете – вдигна глава той. – Че след тях нищо не остава от теб. – После се задълбочи в ново четиво, „Бележитите престъпници на Горчилище“.
Моригон стана, отиде до камината и протегна изящните си ръце към огъня.
– Моят баща стана жертва на Случка, когато бях само на шест Сесии – каза след кратко мълчание.
– Къде? – изтърсих аз, преди да се усетя.

– За последно го видели край Мочурището – отвърна тя, без да се засегне. – Отишъл да събира една рядка гъба,
Amanita fulva
, която расте само там. Така и не разбрахме къде точно е станала Случката. Както обикновено, не бе останало нищо, което да ни подскаже.

Станах и отидох до нея, събирайки кураж за следващия си въпрос.
– Моригон – рекох, изпитвайки вълнение да произнасям името и, сякаш сме отколешни приятелки. – Ако след Случките от Уъговете не остава нищо, откъде знаем, че изобщо са се състояли? След като баща ти е бил край Мочурището, не ти ли е минавало през ум, че е възможно някой звяр да го е нападнал и завлякъл вътре?
Замлъкнах отведнъж, защото сама не можех да повярвам какво съм изрекла. Как смеех да говоря с такъв неуважителен тон за нейния баща? Но следващите й думи разсеяха безпокойството ми.
– Въпросът ти е напълно естествен, Вега. Аз също си го задавах, когато бях Младок.
– И стигна ли до задоволителен отговор? – обади се Джон.
Тя се отвърна от огъня и го загледа.
– Понякога си мисля, че да. А друг път действително се чудя защо се получава така, че някои Уъгове ни напускат? Но от това болката не намалява, нали?
– Предполагам – рекох колебливо.
– Но сега искам да поговорим за друго – рече тя и сърцето ми заби по-бързо, защото се боях, че ще иска да обсъждаме бягството на Куентин Хърмс. Но за сетен път останах изненадана. – Какво мислите за Стената?
Джон и аз се спогледахме. Той остави на пода книгата, която държеше.
– Какво бихме могли да мислим за нея? – попитах.
– Смятате ли, че идеята си струва?
– Ако спре Кръвниците да ни изядат, значи си струва – каза Джон.
– Ти каза, че си имала видение за кончината на Хърмс – допълних аз. – И за това, че Кръвниците искат да ни отнемат Горчилище.
– Вярно е.
– Е, какво се е случило с Хърмс?
– Днес Тансий показа пред всички останките, които открихме. – Тя хвърли поглед към Джон. – Колкото до останалото, не искам да го обсъждам пред малкия. Във всеки случай, той не е вече между живите.
– Как са го докопали? – попитах.
– Бил е нападнат свирепо, на края на Мочурището.
– Външния му край?
– Не, вътрешния. Хърмс е влязъл вътре в него.
Бях потресена от последния коментар. Действително бях видяла Куентин да влиза в Мочурището, но не и някакво същество да го напада. И все пак...
Докато размишлявах, видях, че Моригон се взира внимателно в мен.
– Ти си била там онази сутрин, Вега – каза тя. – Знам какво си заявила пред Кроун – че не си видяла нищо. И все пак абсолютно сигурна ли си, че е така? Да не пропускаш някоя подробност?
С безпокойство осъзнах, че благодарение на своята дарба Моригон може да е прозряла истината, да знае, че съм излъгала Кроун. Претеглих внимателно думите си, преди да отговоря.
– Всичко стана много бързо – започнах. – Кучетата стръвници вдигаха страшен шум и членовете на Съвета сновяха нагоре-надолу. Някои бяха много близо до Мочурището. Дали са влезли вътре, или не, не мога да съм сигурна. Може би мярнах някакъв силует да се стрелва натам, но дори да е така, никой Уъг не би останал дълго вътре, нали?
Планът ми бе да върна топката обратно у нея, което и стана.
– Така е – кимна тя. – Никой Уъг със здрав разсъдък не би останал в Мочурището. Това означава смърт, бъдете напълно сигурни. – Тя погледна последователно брат ми и мен. – И двамата.
По пребледнялото лице на Джон личеше, че не се нуждае от подобно предупреждение.
– Добре знаем това, Моригон – уверих я аз. – Всеки Уъг го знае.
– Е – рече тя, явно удовлетворена от думите ми, – в такъв случай вярвам, че ще положите всички усилия, за да помогнете в изграждането на Стената.
Джон закима усърдно. Аз последвах примера му, макар и не чак с такъв ентусиазъм.
– А как ще изглежда тази Стена? – попита той.
– Ще бъде висока, направена от дърво, със стражеви кули на определени разстояния.
– И това ще е всичко? – тонът му бе видимо разочарован.
– Защо? – заинтригува се тя. – Ти какво би предложил?
– Двустепенна защита – рече убедено той. – Височината може да бъде преодоляна по най-различни начини. Но това ще е далеч по-трудно, ако съчетаем Стената с друго препятствие, което да намали ефективността на евентуална атака срещу нас.
Бях впечатлена от неговата увереност и виждах, че същото важи за Моригон.
– И какво може да е това препятствие? – попита тя.
– Вода – бе незабавният отговор. – Достатъчно дълбока, за да забави Кръвниците. Щом произхождат от зверове, предполагам, че ще са едри и тежки, дори да ходят на два крака. Затова бих изкопал пред Стената дълбок ров. Той ще ни даде огромно тактическо преимущество, тъй като ще можем да контролираме противника, да го виждаме и обезвреждаме навреме.
– Блестяща идея, Джон – възкликнах, чудейки се кога е успял да стигне до нея. Едва днес бяхме научили за заплахата от Кръвниците и решението за Стената, а ето че той вече усъвършенстваше защитния план.
– Наистина блестяща – кимна с усмивка и Моригон. – Как изобщо ти хрумна?
– Просто докато си миех лицето в онази малка стаичка, видях как водата се събира в мивката и си представих отбранителния ров.
Респектът ми към неговия интелект, бездруго висок, сега се увеличи стократно. Можех само да го гледам с няма възхита.
Домакинята ни се изправи, взе един том от лавиците и му го подаде с думите:
– Това е книга за числата. Разбирам от Наставника ти, че обичаш да работиш с числа.
Джон я разгърна и моментално се вглъби в съдържанието й.
Аз обаче се чудех какво ли още е споделил Наставникът на Джон за неговото Обучение.
– Всички ние трябва да използваме способностите си в тези трудни времена – обърна се тя към мен и аз прехапах устни. Дали току-що не бе прочела мислите ми?
По-късно, когато се разделяхме, Моригон каза:
– Ще съм ви признателна, ако не споделяте с подробности за моя дом и посещението си тук. Давам си сметка, че повечето Уъгморти не разполагат с подобни удобства. И за мен самата е все по-трудно да живея сред тях, давайки си сметка за тяхното тежко ежедневие.
– Аз няма да кажа и думичка – побърза да я увери Джон, който явно се надяваше на повторна покана и ново богато угощение. Той бе умник, но също така бе и един Младок с вечно празен стомах. Понякога нещата се свеждаха до това.
Каретата, с неизменния Богъл на капрата, ни откара обратно. Слеповете се движеха бързо и скоро се озовахме сред стените на старото Общежитие, но домът на Моригон и великолепната храна все още бяха пред очите ни.
Докато се качвахме към стаята, Джон, който леко се олюляваше под тежестта на товара си от книги, каза:
– Никога няма да забравя тази вечер.
Бях убедена, че това важи и за двама ни, но вероятно по различни причини.


SEDECIM



НАЧАЛОТО НА КРАЯ


Следващото разсъмване заведох Джон на Обучение. Чантата му бе натъпкана до пръсване с книгите, подарени от Моригон. Знаех, че ще прекара целия си ден в четене. Аз също обичах книги на неговата възраст. И още ги обичах, но Моригон не предложи да подари и на мен.
Оттам се насочих към Дървото си. Възнамерявах да изям там закуската си, която вече щеше да ми изглежда още по-мизерна след кулинарния разкош в дома на Моригон. Нищо чудно, че искаше да запази в тайна начина си на живот. Завистта не бе непознато чувство в Горчилище.
На половината път се натъкнах на странна групичка.
Най-отпред вървеше Роман Пикус, с мазната си шапка и мърляво палто. На рамо бе преметнал дългоцевна морта, а друга, по-къса, бе затъкната в кобур от гармова кожа на колана му. Следваха го още двамина, също въоръжени с морти и саби. И двамата не спадаха към най-лицеприятните типове в селото.
Единият бе Ран Дигби, който работеше в оръжейния магазин на Тед Ракспорт. Той бе най-нечистоплътният Уъг, когото познавах. Можех да се обзаложа, че за всичките си Сесии нито веднъж не се е къпал. Ракспорт нарочно го държеше в задната стаичка, за да не усещат клиентите миризмата му. Лицето му бе обрамчено от гъста рунтава брада, пълна с останки от отдавнашни ястия. Когато се усмихваше, което не се случваше често, в устата му се виждаха само три зъба.
Другият Уъг ме изгледа в мълчалив триумф. Това бе Клетъс Луун, помъкнал морта, по-висока от него, и пременен във вехти дрехи, останали от баща му. Не знам дали го беше сторил, за да изглежда като пораснал Мъжки, но за мен ефектът бе по-скоро комичен. Навярно е проличало по изражението ми, защото тържествуващото му изражение се смени със злостна гримаса.
– И накъде си се запътила така, Вега? – попита ме Роман.
– Към Комините – изгледах го невъзмутимо. – А ти накъде си се запътил, Роман?
Той погледна важно тумбестия си часовник и също така важно вирна очи към слънцето.
– Раничко ми се вижда за Комините.
– Първо ще закуся на Дървото си. Имам такъв обичай.
– Ник’ви обичаи повече – изломоти Ран Дигби, следвайки почти неразбираемите си думи с кафява от Пушливо биле плюнка, която се приземи на три сантиметра от подметката ми.
– Зарад Кръвниците, знаеш – добави тежко Клетъс Луун.
– Тъъй – проточих аз. – Но все пак трябва да ям, нали? А и докато Домитар не каже друго, трябва да ходя в Комините.
– Вече нищо не опира до Домитар – почеса се по обраслата буза Роман.
– А до кого тогава? – изгледах ги подред. Клетъс се сконфузи от погледа ми, а Дигби, който не вникваше докрай в дискусията, просто се изплю отново, но този път неловко и кафявата лига се проточи от брадата му. Отначало ме досмеша, но после се отвратих, като видях, че няма никакво намерение да я избърше.
– До Съвета, ето до кого – каза Роман.
– И какво точно е постановил Съветът? Да не би Комините да са затворени?
Сега Роман изглеждаше като Уъг, който знае, че е пресолил манджата. Когато не отговори нищо, реших да мина в настъпление, а също и да събера малко информация.
– Е, какво правите навън с тия морти?
– Патрулираме. Както бе оповестено вчера заран в Камбанарията – отвърна той.
– Нима подобна задача е достойна за Уъг с твоето положение, Роман?
– Ако искаш да знаеш, глупава Женска, аз съм началник на новосъздадената Жандармерия на Горчилище. Това е висок и важен пост, тъкмо за Уъг като мен. Самият Тансий ме назначи на него снощи. А тези тук – посочи спътниците си той – са моите подчинени Жандарми.
– Е, Тансий вероятно те е избрал, защото имаш повече морти от всеки друг в селото. А ти – обърнах се към Клетъс – знаеш ли изобщо как да си служиш с нея?
Но преди той да успее да отвори уста, Роман се намеси:
– Щом си тръгнала за Комините, този път ще те пуснем, от нас да мине. Но от утре всеки Уъг ще е длъжен да представя на патрулите заверен пропуск.
– Какъв пропуск?
– Такъв, дето му позволява да отиде там, закъдето е тръгнал – рече злорадо Клетъс.
– И защо?
– Защото Кръвниците може да са вече сред нас – поясни Роман.
– Но нали Моригон каза, че не са.
– Моригон не знае всичко.
– Мисля, че знае повече от теб и мен.
– Няма какво повече да обсъждаме, Вега. Заповед на Съвета.
Дигби се изплю в потвърждение.
– И откъде се взема този заверен пропуск?
– Има си умни глави да решават това – рече Дигби, цвъркайки още една кафява от Пушливо биле струйка.
Поех си въздух, удържайки се с мъка да не кажа нещо, което би накарало някоя от мортите да гръмне по посока на главата ми.
– Но ако Кръвниците са вече сред нас, как пропускът ще ни помогне? – попитах невинно.
– Задаваш твърде много въпроси – сопна се Клетъс.
– Това е, защото получавам твърде малко отговори – рекох, без да отмествам поглед от Роман.
После продължих бавно по пътя си, но с всички тези морти зад мен ми се щеше по-скоро да затичам и да полетя с помощта на Дестин, преди те да успеят да стрелят, а после да заявят, че е станал злополучен инцидент и да ме заровят в евтиния край на Светия парцел.
Можех да си представя обясненията на Роман: „Тя направи рязко движение, не знам какво и стана. Нищо чудно да е искала да грабне мортата, колко и е умът на една Женска. Жалко, разбира се, но сама си беше виновна“.
А вонящият Дигби вероятно щеше да добави: „Айде, че окъсняхме за вечеря“, и да се изплюе подобаващо.
Седнах високо сред клоните на тополата и мрачно изядох закуската си. Гледах околната гора и се чудех какво ли ще остане от нея, след като завършат Стената. Надали щяха да пощадят дори моето Дърво.
Ето, от утре щяха да искат и пропуски, а типове като Роман, Ран Дигби и мухльото Клетъс да се разкарват наоколо с морти на рамо и важно да задават безсмислени въпроси.
Когато се спуснах по дъсчените стъпала, за да тръгна към фабриката, заварих долу Делф. Той изглеждаше така, сякаш не е ял и спал от седмица насам. Предната сутрин край Камбанарията се опитах да го заговоря, но двамата с Дъф се скриха твърде бързо сред тълпата.
Сега той стоеше до дънера на Дървото, прегърбил широките си плещи и забил поглед във върховете на обувките си.
– Делф? – рекох предпазливо.
– А, здравей, Ве-Вега Джейн.
– Добре ли си? – попитах, донякъде облекчена от обичайния му поздрав.
Той отначало кимна, но после поклати глава.
Пристъпих към него. В много отношения той също бе малкото ми братче, макар и по-голям от мен. Невинността и простодушието имат свойството да обръщат естествения ред на нещата. Изглеждаше уплашен и изгубен и аз изпитах стремеж да го утеша.
– Какво се е случило?
– Камбанарията...
– Имаш предвид вчерашното събрание?
Ново кимване.
– Има план, Делф. Нали чу Тансий.
– Чух Та-Та-Та-Танс... О, забрави – махна с ръка той, отказвайки се да произнесе името.
Докоснах го по якото рамо.
– Ти ще бъдеш от голяма полза за строежа на Стената, Делф. Като нищо можеш да я построиш и сам.
Следващите му думи обаче попариха безгрижния ми тон.
– Случката на Върджил.
– Какво за нея? – попитах, цялата внимание.
– На-нали ти казах, че я видях, Вега Джейн.
– Какво точно видя? – настоях аз.
– Трудно е да се каже, всичко ми е об-об-объркано – успя да изрече накрая той, като едва не се задави от усилието.
– Сигурна съм, че е трудно, Делф. Но не можеш ли да си спомниш поне нещичко, което дядо е казал или направил? Каквото и да е, ще е повече, отколкото знам сега.
Той се почеса по врата и наду бузи.
– Че-червена све-светлина.
– Каква светлина? Откъде идваше? Какво означаваше? Въпросите излитаха от устата ми един след друг, като куршуми от морта.
Делф не реагираше добре на подобен обстрел и аз осъзнах грешката си, но твърде късно. Той вече се бе обърнал и бързо се отдалечаваше.
– Делф – извиках. – Моля те, почакай!
И тогава, без да имам каквото и да било намерение, го направих. Подскочих във въздуха, прелетях двайсетина метра и се приземих точно пред него, с ръце на кръста и пламнал поглед. Той замръзна като втрещен за секунда, а после хукна колкото го държат краката.
Не тръгнах да го гоня. Знаех, че има пълно основание да е уплашен. Уъгмортите по правило не летят накъдето им попадне. Останах запъхтяна в сенките на дърветата, разсъждавайки трескаво. Дали щеше да каже на някого какво е видял? И ако го стореше, дали щяха да му повярват? Разбира се, че не – Делф бе селският идиот и никой не го вземаше насериозно. После начаса съжалих, задето съм си го помислила. Аз го вземах на сериозно и той не заслужаваше да му се присмиват само защото е казал истината.
Премерих с очи разстоянието до Дървото си и скочих. Секунди по-късно се приземих меко върху дъсчената платформа. Но високите скокове и дори летенето нямаше да решат проблема. Делф бе дошъл тук, за да ми разкаже за Случката. Можех само да си представя какво му е струвало това. А аз го подплаших с неспирните си въпроси и циркаджийски номера.
– Каква глупачка си, Вега – произнесох на глас. – Сама провали всичко.
Два дни по-късно Джон и аз седяхме на масата за вечеря заедно с останалите Уъгове, които наричаха Общежитието свой дом. Огледах се наоколо, преценявайки настроението на присъстващите. То можеше да се определи като нещо средно между тих ужас и безропотно подчинение на съдбата.
Една от по-ведрите физиономии бе тази на Селина Джоунс. Чуваше се, че ясновидските пособия в магазина и се радвали на небивало търсене. Очевидно Уъговете от всички възрасти искаха да узнаят бъдещето си, като предпочитаната прогноза бе, че няма да бъдат изядени от Кръвниците.
Тед Ракспорт също изглеждаше доволен, по обясними причини. Продажбите на морти биеха всички рекорди и неговите работници се трудеха ден и нощ, за да задоволят лавината от поръчки. Предполагам, че доста от продукцията отиваше и за въоръжаване на патрулите.
Оттук мислите ми се прехвърлиха върху Клетъс Луун, който седеше срещу мен и ме гледаше със зле прикрито презрение. Той се бе поспретнал и носеше подобие на груба униформа, включваща дори синьо кепе. Знаех, че напъва ум да измъдри нещо, с което да блесне пред компанията, и бях почти сигурна, че няма да му се удаде.
– Ама бая те изплашихме оня ден, а Вега – подметна накрая. – Вече мислех, че ще се разревеш като пеленаче от страх. – Той се изкиска и погледна крадешком баща си, за да види реакцията му. Какус Луун обаче бе твърде зает да тъпче цял пъдпъдък в устата си и не оцени неговата духовитост.
Ракспорт остави чашата си, която силно подозирах, че съдържа Огнена вода, избърса устни и попита:
– Използва ли вече мортата си, Клет?
– Само за да гръмна тия пъдпъдъци за вечеря.
Това ме удиви и донякъде притесни. Очевидно Клетъс бе по-добър стрелец, отколкото предполагах.
– Не си хаби куршумите за пилци – изсумтя Ракспорт. – Тях можеш и с плюнка да ги свалиш. Мортата е за по-едри неща. – Той повдигна своя пъдпъдък. – Ето виж, на този тук направо му е изхвръкнало сърцето.
Погледнах малкото късче месо в чинията си и си представих още по-малкото сърчице, което доскоро е туптяло и се е носело безгрижно в небесата. Апетитът ми отведнъж се изгуби, макар да не бях яла нищо от сутринта. Забелязах, че и реакцията на Джон не е по-различна от моята.
Ракспорт схвана затруднението ни и започна да се смее толкова неудържимо, че се задави и взе да кашля. Аз не побързах да го потупам по гърба. Накрая му се наложи да излезе навън, за да дойде на себе си. Междувременно ние с брат ми напуснахме трапезата.
Когато се качихме горе, той седна върху нара си и отвори една от книгите на Моригон.
– Интересна ли е, Джон? – попитах.
Той кимна разсеяно и се приведе още по-ниско над страницата.
Това ме подсети за книгата за Мочурището, която бях скрила край дома на Делф. Трябваше да я взема оттам и също да се позанимая с четене.
– Много находчиво беше да предложиш ров с вода пред Стената – казах, но си спечелих от негова страна само неопределено сумтене – толкова бе погълнат от книгата.
– Надявам се да останат поне някакви дървета, след като я построят. Впрочем как смяташ да докараш водата дотам? – Този път той дори не ме чу, но аз и не упорствах повече, защото в главата ми изникна неочаквана идея, породена от вятъра, който блъскаше по тънките стъкла на прозореца. Идеята включваше една дъска, моя нож и малко съобразителност. Щях да изпълня първо нея, а чак след това да се занимая с вземането на книгата.
Станах и отидох до прозореца. Очертаваше се бурна нощ. Бях научила от Селина Джоунс, че Нок по някакъв начин влияе на вятъра и дъжда, а също на гръмотевиците и светкавиците, които се появяваха в небето. Не проумявах напълно това, но то ме караше да си мисля, че на света не може да съществува единствено Горчилище. Инак защо бе нужно цялото небе, Нок и всичките дървета и зверове? Уъговете в село не заслужаваха толкова.
Дъждът заплющя с такава сила, че неволно се отдръпнах назад. Отидох до нара си, легнах на една страна и се загледах в Джон, който буквално поглъщаше книгата. Очите му летяха по редовете и той отгръщаше страница след страница, алчно търсейки знание в напечатаните букви. Това бе последният образ, който остана в съзнанието ми, преди да се унеса в дълбок сън. Събудих се едва когато Джон докосна рамото ми на разсъмване.
Започващият ден щеше да ни донесе обрат, какъвто не бях и сънувала.


SEPTENDECIM



ОТВЕЖДАНЕТО НА ДЖОН


Не след дълго Джон прочете книгите, дадени от Моригон, и ги струпа под нара си. Тогава се случи нещо неочаквано. Появиха се нови книги и той трябваше да ги нареди покрай стената, тъй че купчината скоро се издигна по-високо от моя ръст. Когато веднъж след вечеря го попитах откъде са, той отговори просто:
– От Моригон.
– От Моригон? – повторих като папагал аз.
– Прати ми ги по Богъл, с каретата.
– Но откъде е знаела кои книги предпочиташ?
– Казах й, че няма значение. Че просто искам да чета.
– Казал си и? Кога?
Джон махна с ръка.
– Тя дойде в училище преди два дни, да говори на Младоците за Кръвниците и за Стената.
– И защо ми съобщаваш чак сега? – повдигнах вежди.
– Моригон не искаше да клюкарстваме. Просто ни разправи за опасностите, които ни заобикалят, и за нещата, които трябва да се свършат в защита на Горчилище.
– И как реагираха Младоците на това?
– Бяха изплашени, но разбираха ролята, която им е възложена.
– И каква по-точно е тя? – попитах, чувствайки се все по-изолирана.
– Да изпълняват нарежданията на Съвета.
– Добре, а какво очаква Моригон от теб? Да излезеш с още блестящи идеи за Стената?
– Засега иска само да чета.
Огледах новите заглавия. Повечето бяха свързани с числа и ъгли, с тегла на различни материали и водни корита.
– Защо точно тези книги?
– Не знам.
– И просто ще ги четеш?
– А също така ще отида у тях – промълви той.
– Ще ходиш у Моригон? – възкликнах. – Кога?
– Утре.
– Вместо на Обучение? И кога смяташе да ми кажеш?
– Скоро и без това ще навърша дванайсет Сесии и ще трябва да напусна Обучение. Моригон каза, че ще го обсъди с теб.
– Е, още не го е обсъдила.
Точно тогава дочух проскърцване на колелета. Втурнах се към прозореца и погледнах навън. Моригон вече слизаше от синята карета, докато красивите Слепове риеха с копита и тръскаха благородните си гриви. На долния етаж затропаха нозе, настъпи суматоха. Знаех какво ще последва и реших поне да взема инициативата в свои ръце.
Докато слизах по стълбите, Клетъс Луун вече се носеше насреща ми.
– Знаеш ли, че Моригон е...
– Да, знам – бутнах го встрани аз.
Заварих я да стои насред трапезарията, в компанията на Тед Ракспорт и Селина Джоунс. Селина бе склонила глава, сякаш се намираше в присъствието на принцеса. Тед също имаше почтителен вид, но видях и обезпокоителен блясък в очите му, които усърдно обхождаха величествената фигура на гостенката.
– Господин Ракспорт – обърна се тя към него, – разбирам, че работниците ви се трудят усърдно, за да изпълнят поръчките за морти, дадени от Съвета.
Той се ухили, пристъпи по-близо до нея и сне мазното бомбе, което не махаше дори по време на ядене.
– Вярно е, че правим всичко по силите си, мадам. Е, ако Съветът склонеше да плати мъничко повече, щях да помоля хората си да вложат допълнителни усилия. Честна дума, просто въпрос на някоя и друга монета. Дори няма да ги усетите – вижте само как бяхте готови да платите цели две хилядарки за залавянето на Хърмс, нали така?
Приятното изражение на Моригон отведнъж се втвърди и тя сякаш стана с два пръста по-висока.
– Струва ми се, господин Ракспорт, че Съветът по-скоро ще намали количеството монети, които ви плаща, като същевременно ще очаква от вас да увеличите продукцията. Ако впоследствие бъде взето решение за някакви бонуси, ще препоръчам на колегите си те да бъдат изплатени директно на вашите работници.
– М-моля за извинение – изломоти смутеният Ракспорт, – да не би да пропуснах нещо?
– Вие може би да, но уверявам ви, че аз не съм пропуснала нищо. Стремежът да извличате печалба от опасностите, на които всички сме изложени, е отблъскващ. Сигурна съм, че Тансий ще бъде на същото мнение, когато го информирам за вашето безочливо и дори предателско предложение.
Деветте пръста на Раскпорт, дебели като кебапчета, замачкаха бомбето му и той захленчи угоднически:
– Повярвайте, мадам Моригон, съвсем не съм имал това предвид. Разбира се, че ще поема повече работа срещу по-малко монети. Като знам колко е зает Тансий, надали ще е нужно да го тревожим с този въпрос.
– Сама ще преценя с какво да тревожа Тансий и с какво не. А сега ви благодаря, господин Ракспорт, но имам по-належащи задачи.
След което се обърна към мен с делови вид и аз сепнато осъзнах, че представлявам предметът на тези „по-належащи задачи“.
– Вега – рече без някакво предисловие, – искам да поговорим за Джон.
После излезе навън и аз я последвах.
Богъл седеше в готовност на своята капра, но тя подмина каретата и двете продължихме да крачим редом по пустата Главна улица.
– Предполагам, че вече имаш своя заверен пропуск за придвижване из Горчилище?
Аз кимнах и извадих парчето пергамент изпод наметката си.
– Домитар ги раздаде на всички от Комините още вчера. И толкоз по-добре, иначе никой Уъг не можеше да мине и две преки, без Роман Пикус и неговите Жандарми да го спрат и да му задават глупави въпроси.
– Те просто си вършат работата, Вега.
– Може и така да е. Но мортите в ръцете на Уъгове като Ран Дигби и Клетъс Луун са предпоставка за големи бели.
Тя ме изгледа любопитно.
– Не е изключено да си права. Ще поговоря със Съвета за правилата за подбор и обучение на въоръжените патрули. – Тя спря и добави: – А сега трябва да поговорим за Джон.
– Добре.
– В трудни времена като тези сме длъжни да се възползваме от дарбите на всеки един от нас.
– И каква точно е дарбата на Джон?
– Неговият интелект, Вега. Мислех, че отдавна си разбрала. Нима не чу идеите, с които излезе относно Стената?
– И какво следва оттук?
– Тансий и аз искаме той да дойде да живее при мен.
Замръзнах на мястото си.
– Да дойде да живее при вас? – изрекох бавно. Извърнах поглед към Общежитието и сърцето ми запърха като птица. Да заменим тази дупка за дома на Моригон бе нещо, за което не бях и мечтала. Там имаше вкусна и изобилна храна, камари от книги за четене, уютни камини и топла вода, която можеше да ползваш на воля без дори да излизаш навън. И самата Моригон щеше да е там, за да ни учи как да бъдем по-чисти, възпитани, умни и изобщо... по-добри, отколкото сега.
– Брат ти е много талантлив Младок, Вега, и неговите таланти трябва да се развиват и култивират за благото на цяло Горчилище. Затова му пращах книгите, затова поканих и двама ви на вечеря. Исках да се убедя с очите си.
– И кога ще стане преместването? – попитах, още не вярвайки на добрия ни късмет.
– Джон може да дойде още утре по разсъмване. Ще изпратя Богъл да го вземе.
Бях толкова развълнувана от разкрилите се пред нас възможности, че не схванах веднага смисъла на ударението, поставено върху името на Джон. После ентусиазмът ми бавно помръкна.
– Значи само той ще живее при вас, така ли? – попитах.
– Ще полагам особени грижи за него. Ще го науча на много неща. Уверявам те, че той наистина ще разцъфти под моята опека, Вега. Ще достигне големи висоти.
„Ами аз? – идеше ми да извикам. – Защо не вземете и мен, нима аз не мога също да разцъфтя и да достигна големи висоти?“ Но виждах отговора в очите й и изведнъж изпитах нежелание тя да разбере, че съм изтълкувала погрешно поканата й.
– Брат ми никога не се е отделял от мен – казах. – Възможно е да му се отрази зле.
– Напротив, ще му се отрази чудесно. Преди всичко, ще спре да живее в тази съборетина, която Роман Пикус нарича Общежитие. А и съквартирантите тук не са точно най-добрият пример за подражание, не мислиш ли?
– Аз съм добър пример за подражание на брат си.
– Разбира се, че си, Вега. И ще можеш да го посещаваш когато пожелаеш.
– Какво е мнението на Тансий?
– И той подкрепя идеята. Силно при това.
Значи въпросът беше решен.
– Казахте ли на Джон, че няма да го придружа? – попитах унило. Надявах се да каже „не“, защото той не изглеждаше твърде притеснен от преместването. Може би е предполагал, че ще останем заедно.
– Все още не. Исках първо да го обсъдя с теб.
Това всъщност бе мило от нейна страна, макар и на практика да ме поставяше пред свършен факт. Но поне имах своя отговор. Джон не е знаел. Тя се усмихна меко и добави:
– Сега ще отида да поговоря с него. Мога ли да го уведомя, че имаме благословията ти?
Кимнах, макар в гърлото ми да бе заседнала буца, а гърдите ми да се стягаха като в железен обръч. Мина ми през ум, че сигурно така се чувства един Уъг, когато го връхлита Случка.
– Благодаря ти, Вега. И цяло Горчилище ти благодари.
Тя се обърна и влезе обратно в Общежитието, което явно бе твърде ужасно, за да приютява Джон, но напълно подходящо, за да служи за мой дом до края на Сесиите ми.
Проследих с очи високата и фигура, докато се скри зад вратата. По кожата ми полази мраз, толкова силен, сякаш ме бяха пуснали в ледена вода, защото осъзнах, че току-що съм загубила брат си.


DUODEVIGINTI



ХАРИ ДВЕ


Работата по Стената вървеше с пълна пара. Изсичаха се цели гори с помощта на дълги триони, брадви, Кретове, Слепове и практически всички Уъгове в селото. Най-здравите Мъжки бяха ангажирани в сечта, докато по-слабите физически, както и някои Женски, копаеха дълбоките основи и рововете отстрани. Съветът бе приел безусловно идеята на брат ми за двустепенна защита.
Аз не само работех по сглобките и фините детайли във фабриката, но и помагах след работа на Уъговете, които влачеха отсечените трупи към строежа.
Делф се трудеше повече от всички. Огромните му мускули се издуваха като буци, а могъщите му дробове се напрягаха до пръсване, докато местеше и повдигаше тежките греди. Често се виждахме и разминавахме, но не си говорехме. Нямахме време, нито сили за това.
Баща му Дъф се грижеше за впряговете от животни. Обучените от него Слепове и Кретове теглеха огромни товари, а също се използваха за системите от въжета и макари, които повдигаха наведнъж цели секции от Стената. Наблюдавайки сложното им устройство, предположих, че Джон навярно има пръст в тяхното създаване. Същото впечатление остави у мен и машината за копаене, която скоро видях да сглобяват.
Младоците носеха на работниците храна и вода и изпълняваха някои от задачите, изискващи повече сръчни пръсти, отколкото груба сила. Женските се суетяха безспир край кухненските печки, за да пълнят стомасите на гладните Уъгове. Всички до един бяхме пришпорвани от мисълта, че Кръвниците, тези невъобразимо зли същества, могат всеки миг да връхлетят и да погълнат цялото село. А настъпеше ли Седмият ден, цяло Горчилище се стичаше в Катедралата, защото проповедите бяха станали вече задължителни. Там Езекил с яростен и гръмовен глас, преливащ от огън и жупел, ни предупреждаваше, че ако не построим Стената в най-кратки срокове, това ще доведе до нашата неминуема гибел, а костите на Младоците ни ще свършат в търбусите на безжалостните Кръвници.
Сигурна съм, че това носеше тъй необходимото спокойствие и духовна утеха на изтерзаните нерви на Уъгмортите. Никога не бях воювала, но можех да доловя в какво се превръща Горчилище – в селище под обсада, чакащо вражеска атака. Това ми помагаше да се поставя на мястото на своите предци, преживели Битката на зверовете.
Продължавах да работя в Комините, но вече не довършвах красиви неща. Сега производството се свеждаше до метални болтове и шини, ползвани за свързване на стълбовете и гредите, от които бе съставена Стената. Трудех се усърдно – не знам дали за да покажа на Моригон, че Джон не е единственият кадърен член в семейството ни, или за да убедя самата себе си, че имам някаква стойност за Горчилище.
Обикновено ставах преди разсъмване и отивах до своето Дърво. Вече нямаше нужда да залъгвам глада си с останки от тенекиената кутия. Общежитието, вероятно по нареждане на Съвета и в знак на благодарност за способностите на брат ми, бе включило в дневната ми дажба и закуска. Клетъс Луун бе така добър да ми го съобщи една вечер, докато се качвах да си лягам:
– Да се хранят такива като теб си е жива разсипия – рече. – Ние Мъжките се бъхтим да сечем дървета по цял ден, докато вие във фабриката ловите мухите. Не е честно, хубаво да знаеш. Уъговете са направо бесни.
– В Комините не ловим мухи. Да не мислиш, че Домитар би го разрешил? Впрочем – добавих с престорена усмивка – мислех, че твоята работа се състои в това да обикаляш с морта на рамо и да гърмиш по малки пъдпъдъчета, преди да са успели да се спуснат и да те грабнат в ноктите си.
– Ако искаш да знаеш, патрулирам само нощем, а денем очакват от мен да работя на сечището – излая той.
– Е, значи поне не скучаеш – подхвърлих през рамо и продължих нагоре по стълбите.
Не ме беше грижа дали увеличаването на дажбата ми е честно, или не. Гладувах откакто се помнех и нямаше да изпитам угризение заради някоя хапка в повече, особено пред плужек като Клетъс Луун, който се тъпчеше до пръсване още от раждането си.
Дървото бе моето място за уединение и спокойствие. След него настъпваше дългият работен ден, първо във фабриката, а после на сечището. Това и редките посещения при родителите ми съставляваха моето еднообразно съществуване.
Изминаха двайсет дни откакто Джон бе отишъл да живее при Моригон. Раздялата бе тъжен момент и за двама ни. Той очевидно изпитваше смесени чувства. Кой не би искал да има обилна храна, чисто легло и всички останали удобства? Да не забравяме и книгите, които можеше да чете до насита.
И все пак личеше си, че му е тежко да си тръгне от мен. За това говореха и насълзените очи, и цялото изражение на лицето му, докато Моригон го отвеждаше към каретата. Моят брат ме обичаше и аз също го обичах – другото нямаше значение. И все пак трябваше да ме напусне. Нямаше друг избор.
Уговорката бе, че ще мога да го посещавам веднъж седмично. Досега го бях сторила два пъти.
При първата ми визита той не се бе променил особено. Вярно, изглеждаше чистичък, с нови дрехи и понапълнял. Все още леко замаян от мястото, където се намираше, изпълнен едновременно с тъга от раздялата ни и с вълнение от възможностите, разкрили се пред него. Моригон ме нагости и ни остави насаме.
Джон сподели, че работел по някои аспекти от проектирането на Стената. Когато дойде време да си тръгвам, ме прегърна така, че щеше да ми строши ребрата. Накрая се наложи нежно да се освободя от обятията му.
Втория път, седем дни по-късно, забелязах у него определена промяна. Тъгата почти я нямаше, отстъпила място на радостна възбуда от новия му живот и важната роля в съдбините на Горчилище. Носеше хубавите си дрехи с лекота и не изглеждаше ни най-малко впечатлен от луксозната обстановка. Моригон отново ме нагости, но този път не ни остави сами. На прощаване Джон ме притисна за кратко към себе си и хукна нагоре по стълбите с думите, че имал да довършва някакъв важен чертеж.
– Тук му понася добре – каза Моригон, докато ми отваряше външната врата. – Надявам се, че и сама го виждаш.
– Не ще и дума.
– Трябва да се радваш за него, Вега.
– Радвам се – отвърнах искрено.
Тя ме огледа и ми подаде шепа монети.
– Моля те, вземи ги.
– Защо? Не съм свършила нищо, за да ги спечеля.
– В знак на благодарност за това, че позволи на Джон да дойде да живее при мен.
Погледнах малката купчинка в шепата и. Част от мен искаше да я грабне оттам.
– Не – рекох накрая и поех обратно към Общежитието.
Сега, седмица по-късно, седях на Дървото си и слушах далечните звуци от сеченето на други дървета. Стволовете им един подир друг се сгромолясваха на земята. По мои груби сметки, до приключването на строежа край Горчилище почти нямаше да остане гора. Повечето от нея щеше да стане част от Стената.
Напоследък често имах кошмари, в които полухора, полузверове нахлуваха откъм Мочурището, разкъсвайки всички по пътя си. Аз се мъчех да им избягам с помощта на Дестин, но те ме улавяха в ноктите си и всичко приключваше. Лицата им бяха на Уъгове, но жестокостта им не знаеше граници. Събуждах се обляна в пот и разяждана от вътрешни терзания.
Както седях на площадката, се пресегнах и погладих Дестин, притихнала под дрехите ми. От дребни метални части в Комините бях изработила нещо като катарама и сега тя бе пристегната около кръста ми по подобие на колан. Ако някой Уъг я видеше, винаги можех да излъжа, че я използвам, за да си придържам панталоните.
Патрулите през нощта и непрестанната сеч през деня ме затрудняваха да упражнявам летателните си умения. И все пак вече не заривах нос в пръстта при всяко приземяване. Минаваше ми мисълта да се разходя над Мочурището, дори да го прелетя цялото и да кацна от другата му страна. Но се боях, че то може да продължи безгранично, докато накрая Дестин се умори и аз падна долу. Или че Кръвниците ще се издигнат подире ми и ще ме грабнат от небето.
С Делф продължавахме да не си говорим, а рано или късно трябваше да открия какво знае за Случката с дядо ми. Той явно не бе споделил с никого как ме е видял да хвъркам из гората, иначе досега несъмнено щях да разбера. Представях си как вечер се прибира капнал от умора след цял ден сечене и мъкнене на трупи и се просва върху одеялото на пода за няколко безценни часа сън, преди да се надигне и да започне всичко отначало. Напрежение се долавяше в лицата на всички Уъговете сякаш знаеха, че са обречени и не бяха сигурни единствено в точния час, когато бедствието ще ги сполети.
Озърнах се от високата си наблюдателница. Мракът вече отстъпваше на дрезгавата светлина. По пътя насам не бях срещнала никакви патрули и силно подозирах, че на мнозина Уъгове им се струва непосилно да изпълняват едновременно задълженията на дървосекачи през деня и Жандарми през нощта.
По-подходящ момент надали щеше да настъпи. Застанах на самия ръб на площадката, засилих се с две-три бързи крачки и се отблъснах от другия и край. Въздухът ме обгърна и усетих меко повдигане. Летях известно време в права линия, после се преобърнах, и то неведнъж, а цели три пъти. Главата ми леко се замая, но чувството на свобода бе прекрасно – за разлика от долу, на земята, където практически всяка минута трябваше да се подчинявам на чужди заповеди.
Бях се усъвършенствала дотолкова, че вече можех спокойно да гледам надолу, без да губя височина. Сякаш Дестин и аз бяхме постигнали безмълвно разбирателство. А може би тя умееше да чете мисли – или поне моите.
Приземих се меко и известно време останах неподвижно, вдишвайки свежия нощен въздух. Липсваше ми Джон. Обичах да го събуждам, да го водя на Обучение, да му нося храна, когато го вземам след работа. Също и посещенията при родителите ни в Приюта, макар и не особено приятни, представляваха значима част от нашето ежедневие. Но този етап от живота ми бе отминал и си давах сметка, че никога вече няма да се върне.
Чух звука, преди да видя каквото и да било. Нещо се движеше бързо на четири крака. Не се уплаших, не и този път. Притежавах Дестин, която за секунда можеше да ме изстреля нагоре. Впрочем сякаш нямаше повод за притеснение. Това не бяха стъпки на Гарм, Фрек или Амарок. Нямаше шум от плъзгане, нито от копита на Крет. Тези нозе припкаха леко, едва докосвайки земята. Притаих се и зачаках.
Съществото се показа иззад едно дърво, спря и размаха опашка. После се приведе и заби нос в земята, душейки шумно. Пристъпих напред, неспособна да повярвам на очите си. То седна и наклони глава настрани.
– Хари? – възкликнах.
Но разбира се, това не беше Хари. Преди много Сесии имах куче, в което моментално се влюбих. Рошаво и космато, не много голямо и не много малко, с ласкави очи и козина на ръждиви и бели петна. Намерих го един ден на слизане от Дървото и го нарекох с това име. То ме обичаше и ми вярваше с цялото си сърце, сигурно затова ми липсваше толкова.
Но имаше и друго. Аз станах причината Хари да умре. Веднъж се разхождах твърде близо до края на Мочурището и един Гарм ни нападна. Хари застана помежду ни, за да ме защити, да ми даде възможност да избягам и чудовището го уби на място. Още помнех гледката на мъртвото му тяло, захапано между челюстите на противната твар, която го отнасяше, за да го изяде на спокойствие. Тогава едва не изплаках очите си по него. Мой дълг бе да го пазя, а аз го подведох и това му струваше живота. Никога не можах да си го простя. Бих сторила всичко, за да го върна обратно, но знаех, че е невъзможно. Смъртта бе необратима.
И все пак бях готова да се закълна, че ако това куче не е Хари, то е негов близнак. То стана и ме доближи, като дишаше учестено, изплезило език.
– Хари? – викнах неволно отново.
Животното се впусна към мен, спирайки на сантиметри от крака ми. Наоколо вече се виждаше по-ясно – слънцето започваше своя поход през небето, докато Нок се оттегляше там, където бе дневното и леговище.
Докоснах главата на кучето. Козината му бе мека и се плъзгаше между пръстите ми като онези невероятно меки кърпи, които бях използвала в банята на Моригон. Очите му бяха различни на цвят – дясното синьо, а лявото зелено. Хари имаше същите, но огледално противоположни. Винаги ми бе харесвало преливането на тези два цвята в погледа му.
Коленичих и улових една от предните му лапи. То ми позволи да го сторя с израз на леко любопитство. Лапата бе едра и обещаваше, че това игриво пале един ден ще стане голям пес – фактът, че бе мъжки, се потвърждаваше от някои части, които можех да зърна. Хари също тежеше над трийсет килограма, но все пак бе много по-дребен от противния Гарм, който го разкъса.
Забелязах, че козината му е прашна, а ребрата прозират през нея. На единия му крак имаше рана, която трябваше да се почисти. Почесах го зад ушите, чудейки се какво да правя. Знаех, че Луун не обича да пуска животни в Общежитието. В най-добрия случай щеше да ми поиска още пари, а аз не разполагах с тях. Хари бе убит още преди да отведат родителите ми в Приюта, тъй че никога не ми се бе налагало да правя подобен избор.
Явно се налагаше да го оставя да се справя без мен. Станах и тръгнах по пътеката, но кучето ме последва. Ускорих крачка и то стори същото. Поддавайки се на внезапен порив, се засилих и полетях. Това вече трябваше да сложи точка на спора. Но когато погледнах надолу, отново го видях да тича с всички сили, като по някакъв начин смогваше да не изостава. Сниших се и кацнах. То се блъсна в краката ми, като едва не се преобърна и ме загледа запъхтяно с шарените си очи, сякаш се чудеше защо му правя подобни номера.
Бръкнах в торбата си и му подадох комат хляб. Знаейки колко е гладно, очаквах да го грабне лакомо. Но то повдигна муцуна и го измъкна полека измежду пръстите ми, преди да приседне и да го изяде. После се претърколи по гръб и вирна крака, предлагайки ми да го почеша по корема, което и сторих.
Хари правеше същото, но от друга страна, вероятно всички кучета го правеха. Нямаше как да знам, досега бях имала само едно. Срещнах го почти на същото място, увлечено да гони заек. Така и не хвана заека, затова пък успя да плени сърцето ми.
Стоях в нерешителност.
– Бих могла да те нарека Хари Две – рекох. То вирна нос към мен и наостри уши. Адарите разбираха, когато им говориш, но не и кучетата. И все пак новият ми познайник сякаш разбра, че току-що е бил кръстен.
Погледнах към небето. Утрото вече настъпваше, скоро щеше да дойде време да тръгвам към Комините. Погалих кучето по главата, като оставях пръстите си да се плъзгат покрай всяко ухо. Хари обичаше това, затова предположих, че на него също ще му хареса. За благодарност получих близване по ръката.
В ума ми назря план. По пътя към фабриката му хвърлях пръчки и то всеки път ги носеше обратно. Щом стигнахме пред входа, спрях, посочих към сградата и му заръчах да чака.
То незабавно подви опашка и седна. Поставих на земята тенекиената чашка, която носех в торбата, и му налях малко вода от манерката си. Отгоре имаше дърво, което да му пази сянка. Реших, че ако още е тук, когато си тръгна от работа, ще преценя какво да правя с него.
Домитар ме изгледа на влизане в Комините. Той вече пиеше Огнена вода по цял ден. Дори се чудех как успява да стои на краката си. Стори ми се, че иска да ми каже нещо, но явно езикът му изневери, защото само изломоти и се заклатушка към офиса си.
Надянах работните си дрехи и се упътих към цеха. Докато минавах покрай стълбите за втория етаж, погледнах нагоре. Лейдън-Тош вече не стоеше тук на пост, бяха го пратили да поваля дървета заедно с другите яки Уъгове. Всички Ковачи с изключение на трима също се намираха на сечището, където използваха мускулите си за рязане и дялане на греди. Малцината, които бяхме останали във фабриката, посвещавахме цялото си време на изработката на безкрайно количество метални елементи за грандиозния проект. Пещите топяха стоманата, чуковете на Ковачите я оформяха на дълги ленти, Резачите ги режеха на части с необходимата форма и размер, а аз накрая ги довършвах.
През обедната почивка се загледах в дясната си ръка. Между старите белези и драскотини продължаваха да пъстреят мастилените печати на Дис Фидус. Редът за влизане в Комините не бе променен въпреки извънредното положение в селото. Това бе леко озадачаващо, но сега имах по-важни неща, за които да се безпокоя.
Към края на почивката излязох за минутка-две навън и с умиление видях, че Хари Две продължава да ме чака под дървото, където го бях оставила.
– В Комините не се допускат животни – излая нечий глас.
Обърнах се и видях Домитар да стои зад мен. Лицето му беше подпухнало, а речта – завалена. Стори ми се леко иронично, че възразява срещу едно куче, след като на Джабитите се разрешаваше да вилнеят из фабриката на воля.
– Не съм го вкарала вътре, нали? – възразих.
Домитар пристъпи по-близо.
– Твое ли е?
– Може би. Още не съм решила.
Той продължаваше да стои и аз се дръпнах крачка встрани, защото вонята на Огнена вода ме удряше в носа.
– И аз имах куче навремето. – Останах втрещена, когато началникът ми приклекна и го погали.
– Наистина? – възкликнах. По-скоро бих допуснала, че ще гледа Джабит.
– Когато бях Младок, разбира се – поясни смутено той.
– И как се казваше?
Домитар се поколеба, вероятно се боеше да не го счета за твърде мекушав, задето е имал домашен любимец.
– Юлиус – отвърна накрая.
– Също като теб?
– Защо, странно ли ти се вижда?
– Не, можеш да кръстиш кучето си както пожелаеш.
– А твоето как се казва?
– Хари Две.
– Хари две?
– По-рано, когато живеех с родителите си, имах куче на име Хари.
– Какво стана с него?
– Един Гарм го уби.
– Съжалявам – сведе очи Домитар. И изглеждаше, че наистина съжалява.
– А с Юлиус?
– Умря още когато бях малък.
– Как?
– Все едно, няма значение. То пък и какво ли вече има значение.
С учудване видях, че очите му се реят унило над пущинака около фабриката. При това причината явно не беше в Огнената вода – просто бе крайно потиснат, докато от един Уъг в неговото положение се очакваше да гледа със светла увереност в бъдещето.
– Времената се менят и ние трябва да се променяме с тях, Вега. – Това звучеше по-скоро като философско заключение, отколкото като конкретен съвет. – Но докато аз съм началник тук, в Комините, няма да има никакво разхайтване, хубаво да знаеш. Ще даваме само най-първокачествена продукция. – Той хлъцна и прикри смутено устата си с длан.
Обърнах се през рамо към входа на фабриката и любопитството, което никога не ме напускаше, изби на повърхността.
– Домитар, какво е било това място преди?
– Как какво, винаги си е било същото – отвърна той уж равнодушно, но тялото му видимо се напрегна.
– Така ли? – рекох скептично.
– Поне откакто се помня.
– Но то е построено дълго преди да се родиш. Бас държа, че е най-малко на сто Сесии.
– Тогава как очакваш да ти отговоря? – Фразата прозвуча рязко, но всъщност тонът му бе по-скоро на примирение.
– Смяташ ли, че Стената ще удържи Кръвниците? – смених темата аз.
– Естествено, че ще ги удържи. – Начинът, по който го каза, ме притесни силно. И не защото смятах, че лъже, напротив, защото виждах, че безусловно си вярва.
– Е, почивката свърши – рече той, влизайки отново в началническата си роля. Хари Две помаха с опашка и го изгледа любопитно.
Тръгнах към Комините, но на вратата се обърнах и видях Домитар да клечи до кучето ми и да го гали. После извади от джоба си парче хляб и сирене и му ги подаде. Стори ми се дори, че мярнах на лицето му усмивка.
Времената в Горчилище наистина се променяха.


UNDEVIGINTI



ОТНОВО У ДОМА


Когато пристигнах в Общежитието с Хари Две, Какус Луун ме пресрещна на вратата. Хвърли презрителен поглед към мъника и изръмжа с дрезгавия си от Пушливо биле глас точно толкова грубо, колкото бях очаквала:
– Тоя помияр няма място в почтено заведение като моето.
Погледнах към спътника си, който определено изглеждаше най-добре от трима ни – лицето му бе по-симпатично от това на Луун, а козината му в по-добро състояние от моите дрехи.
– На Уъговете е разрешено да гледат домашни любимци – отвърнах. – Аз ще се грижа за него, ще го храня, поя и ще поддържам чистота.
– Не го пускам в къщата си и толкова.
– Това не е твоя къща. Принадлежи на Роман Пикус. – Знаех, че репликата няма да ми помогне, но Луун ме дразнеше дори само с дишането си.
– Значи мислиш, че господин Пикус ще остане във възторг от присъствието на презряната твар, така ли? Е, значи не го познаваш толкова добре, колкото мен.
– Ще се оплача на Моригон – опитах да сменя тактиката.
– Можеш да се оплачеш на който Уъг поискаш, проклетият ми отговор ще бъде пак същият.
И той затръшна вратата в лицето ми. Обърнах се към Хари Две, който ме зяпаше с пълно обожание, без да се влияе от злостната тирада на Луун. Помислих около минута и после си рекох, че може пък всяко зло да е за добро.
Влязох вътре, качих се устремно в спалнята на втория етаж, събрах оскъдния си багаж и изтрополих обратно по стълбите. Долу в трапезарията Луун ме изгледа втрещено. Жена му Хестия надничаше плахо иззад гърба му, триейки загрубели ръце в мръсната си престилка.
– Накъде си тръгнала така? – попита Луун, сочейки скромния вързоп, съдържащ всичките ми вещи.
– Щом като кучето ми не е добре дошло тук, ще си потърся друго място за живеене.
– Няма къде да намериш – озъби се той. – Всички пансиони са пълни, всеки Уъг го знае.
– Имам нещо наум.
– Заети са, казвам ти, до последното легло.
– Винаги мога да спя на Долната улица – парирах го аз.
– И откога стана толкова самостоятелна? – изгледа ме изпод вежди Луун.
– Вега, не можеш да се върнеш там – обади се кротко Хестия. – Още си малка, за да живееш сама. По закон трябва да имаш петнайсет навършени Сесии.
– Е, след като искам да задържа кучето си, май нямам особен избор, а и съвсем скоро ще стана на петнайсет – отвърнах с топла усмивка, предназначена единствено за нея. Тя се подчиняваше безропотно на своя Мъжки, но инак винаги се бе държала добре към Джон и мен. – Във всички случаи, благодаря ти за гостоприемството.
Тя се обърна и влезе обратно в кухнята, а Луун се изплю на пода с думите:
– Ще видим какво ще каже Съветът за това.
– Да, ще видим – отвърнах дръзко аз.
Тръгнах по павираната улица и Хари Две послушно ме последва. Предполагам съм била необичайна гледка с вързопа през рамо и кучето по петите си, защото Уъговете, които срещахме тук и там, се обръщаха подире ми.
Стигнахме Долната улица и свърнахме по нея. Тя се наричаше така, защото бе в ниското и винаги се наводняваше при пороен дъжд, а освен това бе стара и разнебитена. Няколкото и магазинчета не бяха често посещавани, а и стоките в тях отстъпваха по качество на тези на Главната.
Простата къща с дъсчена фасада бе малка, невзрачна и очукана от времето, но за мен винаги щеше да си остане красива, топла и приветлива. Познавах я добре. Някога живеех тук заедно с мама, татко и Джон. После, когато отведоха родителите ни в Приюта, брат ми и аз също трябваше да я напуснем и да отидем в Общежитието.
Спрях и погледнах прозореца над верандата. Той бе пукнат още от времето, когато Джон, като бебе, хвърли по него чашата си с мляко. Стъклото трудно се намираше в Горчилище, затова така и не го поправихме. Приближих се и надзърнах през него. Успях да видя масата, където се хранехме със семейството ми. Тя бе прашна и покрита с паяжини. В далечния и край бе столът, на който седях. В ъгъла на стаята бе струпана купчина от вещи, които така и не взехме със себе си, защото нямаше къде да ги държим.
Опитах бравата. Беше заключена. Бързо се справих с нея с помощта на малките си инструменти. Отворих вратата и влязох, последвана от Хари Две. Незабавно ме обгърна хлад – температурата вътре бе много по-ниска, отколкото навън. Учудих се, но само за миг.
Говореше се, че духовете на миналото винаги държат студено, защото са сами, без нищо, което да ги сгрява. А ние бяхме оставили в този дом толкова много. Тук бяхме семейство. Заедно имахме нещо, което никой от нас не притежаваше поотделно. Но то бе безвъзвратно отлетяло.
Потреперих и се загърнах по-плътно в наметката, прекосявайки стаята. Коленичих край купчината и започнах да разглеждам вещите, докато Хари Две душеше из новия си дом. Попаднах на различни дрехи, които вече нямаше да са по мярка на повехналите тела на мама и татко. Нямаше да станат и на мен, защото през последните две Сесии се бях издължила доста. Оставих ги и разлистих няколко рисунки, които бях правила като Младок.
Сред тях имаше една на брат ми, а също и мой автопортрет. Осветих го с фенера, за да го видя по-добре през парата, която изпускаше дъхът ми. Тук бях може би на осем, което означаваше, че дядо ми вече е липсвал през половината ми живот. Не изглеждах щастлива. Всъщност дори се мръщех.
Разопаковах вързопа си, намерих зад къщата малко дърва и запалих приличен огън с една от малкото си останали кибритени клечки. Вечерях от тенекиената кутия, като разделих храната с Хари Две, който лакомо погълна своя дял. Сега прехраната бе моя отговорност и трябваше още по-усърдно да припечелвам, да трупам, събирам и разменям запаси, имайки предвид, че Хари Две и Джон... Спрях мисълта си. Сега бяхме само кучето и аз. Джон вече не влизаше в сметките.
Излязох отвън и завъртях крана на старата чешма. Водата отначало потече ръждива, но бързо се избистри. Това беше добре, защото нямаше откъде другаде да утоляваме жаждата си. Налях една купичка за Хари Две и той я излока шумно, след което отиде да се облекчи в тревата.
Придърпах един стол и седнах край огъня. Кучето се настани на пода до мен, положило муцуна върху лапите си. Тази къщурка бе принадлежала на Върджил Джейн и след неговата смърт бе наследена от сина му, моя баща. Когато пратиха родителите ми в Приюта, ние я изоставихме, но предполагах, че все пак имам повече права над нея от всеки друг Уъг.
Мислите ми бяха прекъснати от чукане по вратата. Обърнах се сепнато. Дали нямаше да се окаже, че старият ни дом е конфискуван от Съвета? Или че ще трябва да го освободя, защото съм твърде малка да живея сама?
Отворих и заварих Роман Пикус да стои на прага.
– Да? – рекох колкото се може по-небрежно.
– Каква муха ти е влязла в главата, Вега? – попита той, местейки цигарата си с Пушливо биле от единия ъгъл на устата в другия.
– В смисъл? – попитах невинно.
– В смисъл да се местиш от Общежитието тук, разбира се.
– Луун не ме пускаше вътре с кучето, затова нямах друг избор.
Роман погледна към Хари Две, който се бе наежил и оголил малките си зъбки. Личеше, че отсега има отличен вкус по отношение на Уъговете.
– И зарад това зверче си сменила всички удобства с някакъв коптор?
– Поне си е мой коптор.
– Още си малка да живееш сама.
– Справям се сама още откакто отведоха родителите ми в Приюта. Да не мислиш, че Какус Луун се е грижил за мен? Още повече, сега без Джон ще ми е по-леко. А ако Съветът не е съгласен, може да ми го каже директно.
– Като стана въпрос – изгледа ме хитро Роман, – научи ли вече за брат си?
– Той сега живее при Моригон.
– Остарели са ти новините – рече тържествуващо той. – Говоря за повишението му.
– Повишение?
– Значи не знаеш, а?
Естествено, изгарях от любопитство, но не ми се щеше да му доставям удоволствие, като го покажа. Той хвърли фаса пред прага ми и го смачка с тока на ботуша си. После важно извади от джоба на мазното си палто лула, натъпка я с още Пушливо биле от онова, което сам продаваше на Уъговете три пъти по-скъпо, отколкото струваше, и се зае самодоволно да я разпалва. Накрая в нощния въздух се заизвиваха гъсти кълба дим.
– Та относно повишението на Джон – започна и отново млъкна, дръпвайки още два пъти от лулата, за да ме накара да чакам. Идеше ми да грабна нещо тежко и да го халосам по главата. – Направиха го специален сътрудник на Съвета.
В първия миг останах като замаяна, но бързо се окопитих.
– Но той е още Младок. Не може да заема такава длъжност.
– Нали тъкмо това ти обяснявам, Вега – рече снизходително Роман, – затова са го нарекли специален. Не бери грижа, всичко е официално, както си му е редът, с подписи и печати. Тансий го предложил, с благословията на Моригон. Останалите, щат не щат, го одобрили, с пълно единодушие. Къде ще ходят? Дори Кроун гласувал „за“, а този Уъг не се съгласява лесно.
– И какво точно прави един „специален сътрудник“ на Съвета? – попитах свъсено. Нарочно се преструвах на недоволна, защото знаех, че докато смята, че ме разстройва, ще продължи да говори и да ме зарежда с подробности.
– Ами нали знаеш, че досега Джон участваше в проектирането на Стената?
– Откъде ще знам, нали по цял ден съм на Комините...
Роман се наведе по-близо, но леко се отдръпна, когато Хари Две започна да ръмжи.
– Да, вярно. Е, вече са го назначили да надзирава целия строеж.
– Мислех, че Тансий се занимава с това – погледнах го из-косо.
– Уъговете говорят най-различни неща. На мен главата не ми увира съвсем, ама чувам, че било много сложно, имало различни препятствия и тъй нататък.
– И как ще помогне Джон?
– Тъкмо там е въпросът, нали? – ръчна ме той с мундщука на лулата. – Разбирам, че затуй са го избрали, щот’ пипето му сечало като бръснач. Добре че от цялата фамилия Джейн се извъди поне един, който да има нещо тук горе. – И той се почука по челото.
– Да не намекваш, че Върджил Джейн не е бил достатъчно умен?
– Това е минало, Вега. Сега сте само двамата с Джон. Вярно, ти се трудиш честно в Комините, успяваш да си изкараш прехраната, но само толкоз. Дотам са ти възможностите. Докато Джон е друга работа. Момчето има възможности, бъдеще.
А след този пост на специален сътрудник като нищо го виждам как с още малко зор ще стане и член на Съвета.
– Че защо му е притрябвало?
Роман изглеждаше потресен.
– Защо му е да става член на Съвета? И това питаш ти, последната Женска от рода Джейн? Толкова си се чалнала, че направо ми дожалява, като те слушам.
– Не съм последна, майка ми и баща ми са още живи.
Той изтърси пепелта от лулата си и я доугаси с подметката на ботуша си от гармова кожа. После затъкна палец в колана си и рече:
– И какво им е живото според теб? Два същински трупа, само дето още дишат.
И без да докосвам Дестин, усещах, че се е нажежила като огън. Моите бузи също пламтяха от ярост. Личеше си, че Роман иска да ме предизвика да го ударя. Затова и бе отгърнал палтото си, да ми покаже късата морта, затъкната в кожен кобур на колана му.
Реших, че няма да клъвна на примамката. Или поне не открито.
– Знаеш ли – казах, – може би е добра идея Джон да влезе в Съвета.
– Е, това е вече друга приказка. Току-виж ти е останал някой грам мозък, макар че силно се съмнявам. – И той се разсмя толкова буйно, че едва не се задави.
– Тъкмо ще успее да прокара идеите си – продължих. – Една от тях е, че Съветът трябва да поеме контрола над всички пансиони, защото собствениците им злоупотребяват с цените. Сигурна съм, че ще я сподели с Моригон, а тя – с Тансий.
Челюстта на Роман увисна едва ли не до дръжката на мортата му.
– Също така според него не е редно Пушливото биле и Огнената вода да се продават на тройни цени, защото твърде много Мъжки си харчат парите за тях и не успяват да изхранват семействата си. Затова трябвало да се въведат строги регулации.
Джон никога не бе изказвал подобни идеи. Те си бяха лично мои, но понеже бях Женска, никой нямаше да ги вземе на сериозно.
Челюстта на събеседника ми вече достигаше почти до върховете на гармовите му ботуши.
– Е, освен да ти пожелая лека нощ, Роман – рекох и захлопнах вратата пред носа му. За първи път от дълго време се усмихнах, но усмивката ми не трая дълго.
Върнах се на стола си край огъня и се замислих върху чутото току-що. Джон да стане специален сътрудник? Не се съмнявах в умствените способности на брат си, но никога не се бях надявала, че ще се издигне до такъв пост още преди да е навършил дванайсет Сесии. И все пак не той бе изпросил назначението си. Роман спомена, че Тансий го е предложил, с благословията на Моригон.
Неволно изпуснатата реплика бе поредно доказателство, че структурата на властта в Горчилище не е това, което повечето Уъгове предполагат. Думата на Моригон явно тежеше повече от тази на Тансий. Кой би го допуснал?
Станах и хвърлих още една цепеница в огъня, сетне огледах своя стар нов дом. Взорът ми се спря върху купчината вехтории в ъгъла и аз отидох до тях. Пламъците не осветяваха добре стаята, затова взех фенера, който бях донесла заедно с багажа си, и го запалих.
Хари Две се настани до мен и взе да ме наблюдава, докато ровех из останките на семейната си история. Имаше цветен портрет на дядо ми Върджил и неговата съпруга Калиопа. Чертите на дядо бяха ярки и характерни. Личеше си будният му, неспокоен ум. Баба бе мила и жизнерадостна, изпитваща удоволствие просто да вижда околните щастливи. Определено беше моята любимка, но не ни бе писано да прекараме дълго заедно – тя се разболя и умря още преди Случката на мъжа си.
Накрая зарязах вехториите и се загледах в помръкващата жар на скромния си огън. Представих си как Джон, вече важна част от Съвета и йерархията на Горчилище, сега седи след обилна вечеря пред камината в красивата библиотека на Моригон и доволно чете някоя книга.
– Не се самосъжалявай, Вега – изрекох на глас, което накара Хари Две да наостри уши. – Пищните угощения и още по-пищните титли всъщност нямат никакво значение.
Аз знаех, че Кръвниците не съществуват. Знаех и че Куентин Хърмс не е кроил никакви заговори с чудовища за превземане на Горчилище. Знаех, че Съветът върши нещо, за което ние, обикновените Уъгове, сме в неведение. Имах книга и карта, способни да ме преведат през Мочурището. Бях видяла в Комините невероятни неща, говорещи за минало, държано в тайна от нас. И освен това притежавах верига, с чиято помощ можех да летя.
Едва сега, за първи път в живота си, сериозно се замислих дали да не напусна това място. Да избягам от него. Бях го смятала за свой дом, но вече дори не знаех какво е.
Станах и се загърнах с наметката. Хари Две веднага се изправи и застана до мен.
Имах да свърша още нещо в Горчилище, нещо от изключителна важност за мен.
Трябваше да видя родителите си.


VIGINTI



НАИСТИНА САМА


Скоро мрачните двери на Приюта се извисиха пред мен. Часът за посещения отдавна бе отминал, но изобщо не ме беше грижа за това. Не исках да съм сама. Копнеех да бъда отново със своето семейство.
Озърнах се за Нон, но той не се виждаше никъде. Проклетникът навярно патрулираше заедно с другите Жандарми. И толкова по-добре, защото точно сега не ми се гледаше противната му мутра. Извадих инструментите от джоба си, пъхнах ги в ключалката и след минута се озовах в коридора.
Когато стигнах пред стаята на родителите си, за разлика от обикновено не прочетох на глас имената им върху табелките. Стори ми се глупаво. Отключих с помощта на същите инструменти и влязох. Осветлението през нощта явно отслабваше, но източникът му си оставаше все така неразгадаем. Двамата, естествено, лежаха върху леглата си. Без да помръдват, без да продумват. Не че имах нещо против. Тази вечер възнамерявах аз да говоря.
Застанах помежду им, тъй като исках да ме чуват еднакво добре. Не знам откъде се взеха думите ми, но не след дълго те вече се лееха като пълноводен поток, в който се преплитаха черна несправедливост, набеденият Куентин, свирепи Джабити, кървави стени, изгубени братя, непоносими членове на Съвета като Джурик Кроун, лъжи за Кръвници и цялото опротивяло ми Горчилище. Казах им колко силно желая те да се върнат при мен. Бях съвсем сама, нуждаех се от майка си и баща си. После красноречието ми се изчерпа и аз продължих просто да стоя, с облени в сълзи бузи, взирайки се в двамата Уъгове, които ме бяха довели на бял свят, а сега вече от две Сесии лежаха неподвижни и безмълвни. Изведнъж потрих очи, защото не можех да повярвам на случващото се. Леглото на баща ми започна да вибрира. Не, самият той вибрираше. Всъщност тресеше се толкова силно, че се уплаших да не се разпадне на парчета. Погледнах към майка си – същото се случваше и с нея. Втурнах се да ги сграбча, да спра онова, което ставаше.
Но в следващия миг трябваше да отскоча назад, за да не загина.
Защото и от двете легла едновременно изригнаха стълбове от огън. Те се извисиха до тавана и после започнаха да кръжат като фунии, сякаш огромни, свирепи вихрушки се мъчеха да се изтръгнат от тесните предели на стаята.
Притиснах се плътно до стената, докато пламъците бушуваха и се разрастваха, заплашвайки да погълнат всичко. Пищях с разширени от ужас очи и се озъртах за нещо, с което да обуздая огъня. На малка масичка в ъгъла имаше кана с вода. Грабнах я и я лиснах право в сърцето на пожара, но течността се върна обратно в лицето ми, сякаш отблъсната от неведома сила.
– Мамо! Татко! – изтръгна се вик от гърлото ми.
Знаех, че те трябва вече да са станали на пепел, толкова непоносима бе жегата. Но все пак отчаяно търсех начин да се преборя с вихрещата се стихия. Видях купчина сгънати чаршафи и бързо увих ръцете си с тях, като ги напоих с вода от образувалата се локва на пода. После се хвърлих напред, твърдо решена да спася родителите си или поне онова, което бе останало от тях.
Но не успях да се доближа на повече от половин метър, когато се оказах запокитена назад срещу стената. Едва имах време да предпазя главата си. Рамото ми пое основната сила на удара. Целият въздух излезе от дробовете ми и се свлякох безсилно на земята.
И тогава се случи невероятното.
Можех единствено да стоя и да гледам безпомощно.
От пламъците бавно се заиздигаха моите родители, все по-високо, чак до тавана. Не бяха обгорени, нито пострадали по какъвто и да било видим начин. Особено ме потресоха лицата им. Те бяха будни, с отворени очи, докато адският въртоп ги поглъщаше.
Крещях имената им отново и отново, за да ги накарам да ме забележат, но те дори не ме поглеждаха, сякаш изобщо не съществувах.
Тогава ме блъсна порив на вятър и се разнесе писък, толкова силен, че ушите ми зазвъняха. В един миг двете тела изчезнаха и всичко утихна.
Гледах вторачено празните легла, напълно незасегнати от пожара. Всичко в стаята си беше точно както при влизането ми, с единствената разлика, че родителите ми вече ги нямаше.
Изправих се полека, подпирайки се с длан на стената. Коленете отказваха да ме държат, а рамото ме болеше непоносимо от удара. Щях да помисля, че съм сънувала, ако от лицето ми още не капеше вода, а мокрите чаршафи не се въргаляха по пода. Всичко се бе случило наистина.
Вдигнах очи към тавана, очаквайки да видя дупката, през която бяха излетели майка ми и баща ми. Но той си беше най-обикновен таван, измазан и гладък.
Превих се надве, гълтайки конвулсивно въздух. Наоколо нямаше дори мирис на дим. Скоро вече дишах нормално и залитайки, се упътих към вратата. Отворих я и се втурнах по коридора.
Беше ми хрумнала мисълта, че ако видя родителите си да се носят над Приюта, мога да ги настигна с помощта на Дестин и да ги придружа натам, където отиват.
Стигнах до портала, взех на два скока стълбите и вирнах глава към небето в отчаяна надежда да ги зърна там. И тогава нещо ме сграбчи и събори на земята.
Нямах представа колко време съм прекарала вътре, но забелязах, че утринната светлина вече плахо си пробива път през облаците и дъжда. Смътните и отблясъци караха гъстите капки да изглеждат мръсни и безформени.
И сред тях се извисяваше тромавата фигура на малоумника Нон. Той ме бе спрял, той ме бе блъснал в калта, лишавайки ме от всякакъв шанс да последвам родителите си. При вида на противната му усмивка усетих как в мен се надига гореща вълна от гняв.
На гърдите му лъщеше метален нагръдник, а през рамото му бе преметната дълга морта. На колана му се мъдреха къса морта и кинжал. Явно се връщаше от патрул.
– Пипнах ли те сега, проклета Женска. Ще влизаш с взлом в Приюта, а? Валхал те чака за това!
Опитах да стана, но той ме тикна обратно, като улови мортата си за цевта.
– Ще станеш, когато аз кажа и нито секунда по-рано. Тук аз представям властта на Съвета. Добре че реших да намина, да проверя дали всичко е наред. Какво правеше вътре, крадеше неща от болните Уъгове ли?
– Идиот такъв – изкрещях. – Махни се от пътя ми.
Скочих на крака и той понечи да ме блъсне отново.
Това беше огромна грешка от негова страна.
Когато го ударих, усетих как нагръдникът му се огъва и изпуква под напора на юмрука ми. В следващия миг той се просна в калта. Погледнах ръката си. Тя бе подута и разкървавена. Силата, която бях вложила, разтърси цялото ми тяло и рамото ми се взриви от болка, но поне ми помогна да излея яростта си – иначе щях да се пръсна от нея.
Същевременно в краката ми лежеше неподвижният Нон. Беше ранен, може би дори мъртъв. Обърнах се и побягнах. След няколко крачки краката ми сами се отлепиха от земята и аз полетях. Не го сторих нарочно, то просто се случи. Ветровете ме блъскаха от всички страни, но аз успявах да държа прав курс единствено със силата на волята си.
Оглеждах небесата за родителите си, но те не бяха там. Нямах представа къде са отишли, напускайки болничната си стая сред стълбове от огън. Знаех само, че съм ги загубила, вероятно завинаги. Надали някой Уъг се измъкваше жив от онова, което бях видяла. Дори летейки, не успявах да сдържа риданията си.
Минути по-късно се приземих в покрайнините на Горчилище. Не исках да усложнявам допълнително положението си. Съветът вероятно щеше да ме тикне във Валхал за достатъчно дълго дори само за нападението срещу Нон.
Докато крачех под проливния дъжд, се чудех какво, по дяволите, се бе случило в Приюта. Как можеха двама Уъгове да бъдат погълнати от огън без да изгорят? Как този огън ги бе пренесъл някъде другаде? И то през здрав каменен таван, без дори да го повреди? Не ми идваше наум никакъв отговор на тези въпроси. Родителите ми просто си бяха отишли и аз не можех да сторя нищо, за да ги върна.
Скоро достигнах павираните улици. Вървях, без да гледам пред себе си, мъчейки се да подредя обърканите си мисли. Дали пък все още не сънувах някакъв кошмар? Сякаш за да подсили предположението ми, от мрака и мъглата долетя гърлено ръмжене. Замръзнах на място. После то се повтори, съпроводено от дрезгав глас:
– Кой е там? Отговори веднага или понеси последствията от мълчанието си!
Пристъпих още крачка напред и ги видях – Нида и неговият черен Шук, от чиято паст се носеше ръмженето.
Нида ходеше облечен в панталони от рипсено кадифе, кожен шлифер, широкопола шапка, която да го пази от слънцето и дъжда, и ботуши от кожа на Амарок. Говореше се, че още преди да го наемат да охранява Валхал, той и верният му Шук убили звяра в покрайнините на Мочурището. Ако това бе вярно, аз не исках да си имам работа с никого от тях, защото Амароците бяха сред най-свирепите същества, способни да затрият един Уъг по стотици начини. Според някои дори очите им пръскали отрова.
– Аз съм Вега Джейн – викнах в отговор. Очевидно, бродейки без посока, бях доближила затвора в центъра на селото, където Нида и Шук стояха на пост. Нида ме огледа от глава до пети, стиснал дебелата си тояга, а звярът приседна до него. Дори и така достигаше до главата му.
– Една Женска няма работа тук по това време. Махай се. – После се обърна и си тръгна, а Шук покорно го последва.
Минавайки покрай Валхал, видях, че вътре в момента има само четирима затворници – трима Хайдуци и един Уъг, когото не познавах. Съоръжението имаше дървен покрив и пръстен под, но не и стени, а само дебели решетки. Така обитателите му, изложени на всички стихии, се чувстваха още по-потиснати, а това, че всеки минувач можеше да ги види, довършваше унижението им.
Щом приближих до решетките, непознатият Уъг пропълзя напред по корем и ме заговори:
– Моля те, дай ми малко вода. Устата ми е така пресъхнала, сякаш е пълна с пясък. Само една чашка, моля те. Може и от някоя локва. Моля те, миличка.
Нещо профуча край главата ми и се разнесе трясък, от който отскочих назад. Тоягата на Нида се бе стоварила върху решетките с такава сила, че наоколо се разхвърчаха трески.
– Никакво говорене с мирните Уъгове, Маккрийди – изкрещя той. – Затваряй си устата, или следващият удар ще бъде по главата ти.
Маккрийди се оттегли в далечния ъгъл на клетката като ранено животно. Хайдуците ме гледаха с безизразни очи.
– А ти си обирай крушите оттук – махна ми с ръка Нида. – Няма да повтарям.
Шук излая и щракна с челюсти. Аз си плюх на петите.
Но нещо побягна след мен. Озърнах се през рамо, готова да тичам по-бързо или дори да полетя. Но това не беше Шук, а само Хари Две.
Спрях запъхтяно, опряла ръце върху коленете си, а кучето взе да подскача наоколо, опитвайки се да ме близне. Напълно бях забравила за него след посещението си в Приюта. Приклекнах, прегърнах го и той се успокои също толкова бързо, колкото и аз.
– Навярно си гладен – казах.
Отидохме пешком обратно до къщата и аз му дадох последните останки от храна, с които разполагах. Докато той ядеше, седнах на пода с мокрите си дрехи и се вторачих в отдавна угасналото огнище. Огледах сумрачната стая. Това бе всичко, което притежавах. Джон ме бе напуснал, а ето че сега си бяха отишли и родителите ми.
Със стържещ от глад стомах, напълних манерката с вода и се упътих към Дървото си. Хари Две припкаше подире ми. Когато стигнах, го вдигнах от земята, притиснах го здраво към гърдите си и скочих. Издигнах се на много метри във въздуха, чак до дъсчената площадка. Приземих се леко и за свое учудване заварих там кошница, пълна с още топли наденички, зеленчуци, хрупкав хляб, ябълки и круши, пушена шунка от Крет, солени бисквити и тенекиена кутия със сирене. Не можех да повярвам на очите си. Откъде се бяха взели всички тези лакомства?
Настаних се пред кошницата и запретнах ръкави. Всичко ми се струваше особено вкусно, може би заради тайнствения начин, по който се бе появило – като дар от неизвестен приятел. Дадох една наденичка и късче от шунката на Хари Две, който моментално ги омете.
Казват, че на подарен Слеп зъбите не се гледат, но не можех да не забележа, че кутията със сирене носи етикет от скъп магазин в центъра, където пазаруваха само най-богатите Уъгове. Спрях да дъвча. Дали кошницата не идваше от Моригон? Или от Тансий? Но защо?
Част от мен понечи да отблъсне вкуснотиите и да не погълне нито хапка повече. Но гладът ми бе твърде силен.
Храната в кошницата бе намаляла с около четвърт, когато най-сетне спрях да се тъпча. Всичко бе великолепно, но трябваше да оставя малко и за Джон. В следващия миг се сепнах.
Вече нямаше нужда да пазя храна за него. Той навярно ядеше по-вкусни деликатеси от тези всеки ден.
Прониза ме болка на ревност, но бързо я прогоних. Не биваше да завиждам на брат си. Аз му желаех само най-доброто. Що се отнасяше до подслон, храна и образование, той наистина се намираше на най-доброто място. Но животът не се свеждаше само до ядене, спане и учене. А за другото не бях убедена, че мястото е толкова добро.
С пълен корем, полегнах по гръб върху дъските и се загледах в короната на своето Дърво, която почти ме опазваше от дъжда. Листата бяха зелени и се поклащаха от вятъра. Затворих очи и се опитах да си представя, че родителите ми са още живи, но не се получи. Изпод стиснатите ми клепачи се процеждаха сълзи.
Помнех как когато се спомина моята баба, Калиопа Джейн, я погребаха в прост дървен ковчег в Светия парцел, далеч от луксозните паметници на важните Уъгове. Мястото, където почиваше, бе означено само с бронзова плочка с нейното име. Като малка често ходех там и се чудех какво ли прави там долу, в пръстта. Като поотраснах, разбрах, че в гробовете се намират не самите Уъгове, а само онова, което е останало от тях, след като тялото откаже да им служи. Тогава престанах да ходя.
След Случката на дядо беше по-различно. Нямаше ковчег, защото липсваше тяло, което да сложат в него. Но имаше служба в Камбанарията. Не помнех много от нея, понеже непрекъснато плачех. Дядо си беше отишъл и никой не можеше да ми обясни защо.
Обърнах се настрана. Мозъкът ми щеше да се пръсне от безбройните въпроси, на които не намирах отговор.
После ми хрумна мисъл, при която седнах толкова бързо, че главата ми се замая.
Джон! Какво щях да кажа на Джон за нашите родители?
Обгърнах коленете си с ръце и склоних чело върху тях.
Чувствах се раздвоена. От една страна, бях длъжна да му кажа всичко, но от друга – знаех със сигурност, че това ще го съсипе.
Изправих се полека на крака. Сякаш най-добре бе да си мълча. Но истината рано или късно щеше да излезе наяве. Уъговете, които работеха в Приюта, щяха да отворят стаята на родителите ми и като я заварят празна, да докладват на Съвета. Нямаше как да не се узнае, че съм ходила там – Нон, проклетникът, когото бях ударила, щеше да ме издаде. Тогава всички щяха да решат, че имам нещо общо с изчезването им.
Не знаех какво да правя, чувствах се като в капан. Изглеждаше, че в която и посока да поема, не ме чака нищо добро.
Прегърнах Хари Две и скочих. Щом стъпих на земята, го пуснах и тръгнах. Не бях сигурна накъде отивам – не и към Комините, макар вече да наближаваше време за работа. Може би просто трябваше да се свия някъде и да умра.
– Вега Джейн! – извика нечий глас от гората.
Обърнах се при звука на името си. Вече знаех чий е гласът.
На десетина крачки от мен стоеше Джурик Кроун.


VIGINTI UNO



НЕОЧАКВАН СЪЮЗНИК


Той ме доближи и видях, че е въоръжен с дългоцевна морта и сабя.
– Да?
– Тази нощ си била в Приюта.
– В Приюта? – рекох неопределено. Усещах как Дестин ме пристяга през кръста.
– Да – отвърна твърдо той.
– И какво значение има къде съм била тази нощ?
– Нон те обвинява, че си го нападнала.
– Защо ще го нападам? Той е три пъти по-едър от мен. Кроун спря на половин метър от мен и ме изгледа от глава до пети.
– Защо, наистина. Но това не е всичко, Вега.
Знаех какво предстои и зачаках да го изрече.
– Родителите ти се изчезнали от Приюта. – Той сведе лице досами моето. – Какво видя, Вега? Трябва да ми кажеш. Какво видя в стаята им?
Стиснах юмруци толкова силно, че ноктите се впиха в дланите ми.
– Не съм длъжна ти да казвам нищо.
– Отговорът ти не ми харесва – поклати глава той.
– Върви в Пъклото!
– Да не би да ти се ходи във Валхал? – изрече Кроун с влудяващо спокойствие, поставяйки ръка върху дръжката на сабята си. Дестин се вледени върху кожата ми.
– Кроун – разнесе се глас зад нас.
И двамата се обърнахме едновременно.
Беше Моригон.
Потърсих с очи каретата, но не я видях. Тя сякаш се бе материализирала от нищото.
– Мадам Моригон – каза смутено Кроун, видимо объркан от появата и. – Тъкмо се канех да арестувам тази Женска за престъпни деяния срещу други Уъгморти.
– Какви престъпни деяния? – попита Моригон, без да сваля взор от него.
– Нападнала е Нон пред Приюта. Той даде показания. А междувременно Хектор и Хелън Джейн са изчезнали оттам. Това са все сериозни въпроси, които следва да се поставят пред Съвета. А докато трае разглеждането им, тя трябва да бъде затворена във Валхал.
– Обсъди ли го с Тансий?
– Аз самият току-що научих, че...
– Какво точно твърди Нон? – прекъсна го тя.
– Заварил я да излиза от Приюта. Опитал да я залови, но тя го атакувала без всякаква причина.
– И по какъв начин?
– Казва, че му нанесла ужасяващ удар, от който изпаднал в безсъзнание.
– Уъг с размерите на Нон да бъде повален от Женска на четиринайсет Сесии? – Моригон поклати скептично глава. – Струва ми се твърде, твърде слабо вероятно. И ти просто взе думите му на доверие?
– Значи според вас лъже?
– А според теб Вега е престъпница само въз основа на неговите твърдения. Виж, ще поговоря с Нон. Ако иска да повдигне официално обвинение, ще се заемем със случая.
– Знаете ли, че тя се е заселила в стария си дом? Никой Уъг няма право да живее самостоятелно, докато не навърши петнайсет, но нея не я е грижа за законите – нали така, Вега?
Не отговорих, защото не знаех какво да кажа. Обърнах се към Моригон, която продължаваше да фиксира Кроун с поглед.
– Да, известно ми е – каза тя. – Както и на Тансий. Очевидно не е имала друг избор. Луун не пуска кучета в Общежитието.
– Значи трябва да се отърве от кучето – тросна се Кроун.
– Вече споменах, че Тансий е информиран за обстоятелствата – изрече тя с равен глас, който обаче съдържаше повече заплаха от неговите ядни реплики. – А сега, ако няма друго, си свободен да си вървиш.
Двамата се гледаха няколко секунди, след което той сухо се поклони.
– Както кажете, мадам Моригон. – И гърбът му се отдалечи сред дърветата.
Моригон изчака да се скрие напълно, преди да се обърне към мен.
Понечих да кажа нещо, но тя ме спря с жест.
– Не, Вега, няма нужда от обяснения. Ще говоря с Нон. Той няма да повдигне обвинения.
– Откъде си сигурна?
– Няма да ги повдигне – рече по-твърдо тя. Очите и се отместиха към ръката ми, разранена и подута от удара, който бях нанесла на пазача. Побързах да я пъхна в джоба си. – Сигурна съм, че си имала основателна причина. Нон е просто един мазен тулуп.
Почти се усмихнах, чувайки подобен епитет да излиза от изисканата и уста.
– Ами родителите ми? – попитах.
– Ами родителите ти? – повтори Моригон, гледайки ме изпитателно.
– Изчезнали са някъде – излъгах машинално. – Нямаше ги, когато влязох в стаята им.
Сега взорът и стана пронизващ. Двете мълчахме близо минута.
– Знам, че в живота ти са настъпили много промени – каза накрая тя – и тези промени не са били леки.
– Имаш ли представа какво се е случило с тях? – промълвих глухо.
– Не бих могла да имам, Вега, защото за разлика от теб не съм била там. – Думите и ни разделиха като кървава стена. – Но ще те помоля да не споделяш за случилото се с брат си.
– Защо? – учудих се. – Той трябва да знае.
– Това с нищо няма да помогне, а само ще го отвлече от неговите задължения около Стената.
– Задължения около Стената? – извиках. – Значи те са по-важни от изчезването на родителите ни?
– Знанието за това само ще го нарани. Той ще плаче, ще бъде съкрушен от мъка за дълго време. Какво ще стане тогава с останалите от нас? Нима си готова да пожертваш и последния Уъг в селото?
– Нима Джон е толкова незаменим за строежа?
– Уверявам те, че да. Наредила съм на Кроун и останалите членове на Съвета да пазят случката в тайна. Подобни инструкции са дадени и на всички служители в Приюта. Разчитам и ти да не разпространяваш информация за нея. Моля те.
– Но щом си сторила всичко това, значи си знаела за изчезването им още преди Кроун да ти съобщи.
Тя не изглеждаше доволна от заключението ми, което означаваше, че съм права.
– Работата ми е да знам подобни неща, Вега. Е, обещаваш ли, че няма да му кажеш?
Помълчах няколко секунди, зареяла поглед над рамото и към бавно изсветляващата гора.
– Обещавам – кимнах накрая.
Следващите и думи ме поразиха.
– Възхищавам ти се, Вега Джейн. Наистина. Може да се каже дори, че ти завиждам.
– Да завиждаш? На мен? Та ти имаш толкова много, а аз нямам нищо.
– Аз притежавам само вещи – рече тъжно тя. – А ти имаш воля, твърдост и кураж да поемаш рискове както никой друг Уъг, когото познавам. Всичко това идва отвътре, от теб самата, което е най-важното.
Думите й изглеждаха отправени към някакво далечно място, което тя единствена можеше да види. После обаче тонът и се промени.
– Сигурна ли си, че родителите ти вече бяха изчезнали, когато стигна в Приюта?
Само кимнах неуверено. Не бях сигурна, че езикът ми ще смогне да изрече лъжата по убедителен начин.
– Разбирам – въздъхна тя и аз бях уверена, че действително е така.
– Моригон – вдигнах очи към нея, – мога ли да попитам за пръстена на дядо ми?
– Какво за него?
– Какво означава символът, изобразен отгоре – онези три свързани куки? Вече питах Тансий, но той отвърна, че най-вероятно дядо единствен е знаел.
– Щом Тансий е казал така, аз не бих твърдяла друго. – Сведох поглед, разочарована от отговора и, който всъщност не беше никакъв отговор. – Но защо това е толкова важно за теб?
Този път нямаше нужда да скалъпвам лъжа.
– Защото нищо друго не ми е останало.
– Надявам се, че след всичкия този мрак щастието най-сетне ще заблести над теб, Вега – каза тя с нотка на тъга в гласа. – Наистина се надявам.
После се обърна и си тръгна.
Гледах след нея, докато не се изгуби от очите ми. После обърнах взор към небето. Сама не знаех защо. Може би защото се надявах там да открия отговорите, които оставаха скрити за мен тук, на земята.


VIGINTI DUO



ЕОН И ЯМАТА


Продължих към Комините пешком, без да летя. Не ме беше грижа дали ще закъснея с една или дори с десет минути. Щом Моригон го бе заявила, явно нямаше да вляза във Валхал. Но и за това също не ме беше грижа. Родителите ми ги нямаше – бяха изчезнали пред очите ми, сред стълбове от огън. Никога не бях подозирала, че нещо подобно е възможно. Вече се питах кои са били те, коя съм аз самата. И какво беше това място, което наричах свой дом. Изведнъж изпитах усещането, че всичко около мен е лъжа. И това усещане бе толкова силно, че завладя цялото ми съзнание.
Бях обещала да запазя в тайна видяното в Приюта – така се лишавах дори от възможността да излея мъката си пред някого.
Домитар не се забелязваше никъде. Вратата на офиса му бе затворена, вътре не светеше. Във фабриката вече работеха едва десетина Уъгове. Всички останали бяха мобилизирани да секат дървета, да копаят ровове и да издигат Стената.
Преоблякох се и влязох в цеха. Край тезгяха ми лежаха дълги по няколко метра метални ленти. Краищата им бяха груби и назъбени. Моята задача бе да ги изгладя и да им пробия дупки. Там щяха да се прикачат вериги, с чиято помощ да се повдигат цели снопове от греди. Работата бе трудна и досадна, още повече че постоянно трябваше да се пазя от острите ръбове, които режеха дебелите ми ръкавици и нараняваха кожата ми.
Отново се сетих за язвителните думи на Роман Пикус – че съм достигнала границата на възможностите си, че от мен никога няма да се получи нещо повече от обикновен фабричен труженик. Че възможностите на Джон са далеч по-големи от моите. Изглеждаше дребнаво, дори абсурдно да си хабя нервите с това на фона на случилото се с родителите ми през нощта, но мислите ми постоянно се връщаха натам. Емоциите се оказваха трудни за обуздаване, като стадо Кретове, стремящи се упорито към свобода.
Защо ли Моригон ми се бе притекла на помощ тази сутрин? Желанието на Кроун явно беше да ме хвърли във Валхал и той като нищо щеше да го изпълни, ако тя не бе застанала на моя страна. По изражението и личеше, че не вярва на нито дума от моите лъжи. И все пак най-неочаквано заяви, че се възхищава на волята, твърдостта и куража ми.
Мразех я за това, че беше изтръгнала от мен обещание да мълча относно случката в Приюта, но същевременно изпитвах благодарност. Изобщо, в главата ми цареше пълен хаос и не знаех какво да мисля.
През обедната почивка излязох навън, за да отнеса на Хари Две купичка с вода. Дадох му и малко храна, която той лакомо погълна. Седнах до него на земята и се загледах в Комините. Те представляваха колосално здание и през двете си Сесии тук бях видяла едва малка част от него. И все пак можех да се обзаложа, че съм видяла повече от всеки друг Уъг, работещ във фабриката. Докато измервах с поглед височината му, изведнъж ми хрумна, че в него би трябвало да има много повече от два етажа. Това бе озадачаващо, защото в нощта, когато се надпреварвах с Джабитите, стълбите свършваха на втория етаж и нагоре нямаше други. Или не, по-точно бе да се каже, че не бях видяла други. Напълно възможно бе да има още стълбища в други части на сградата.
Докато минавах обратно през портала, Домитар ми прегради пътя. Направи ми впечатление, че днес не мирише на Огнена вода. Дрехите му не бяха измачкани, а очите му гледаха ясно, без следа от обичайното зачервяване, причинено от пиенето.
– Просто се отбих да нахраня кучето – рекох. – Не се притеснявай, ще си свърша работата за деня. В някои отношения металните ленти са дори по-лесни от красивите дрънкулки.
– Това е добре. Защото ти предстои да правиш още много от тях.
– Тогава може би не е зле да наемеш още един Довършител, на мястото на Хърмс.
– Няма да има други Довършители – изръмжа той.
– Е, значи ми се полага поне малко повишение на заплатата.
– Това е труд в името на Горчилище. Би трябвало да си готова да го вършиш и безплатно.
– А ти защо не се откажеш от надницата си, Домитар?
– Някой ден ще си научиш мястото, Вега, помни ми думата.
– С удоволствие – промърморих под носа си. – Стига да не е това място.
– Разбирам, че тази сутрин почти си закъсняла – отбеляза остро той.
– Имах основателна причина.
– Чудя се коя причина е достатъчно основателна, за да клинчиш от работа, особено във времена като тези.
Поколебах се. Обикновено не обсъждах лични проблеми с Домитар.
– Състоянието на родителите ми в Приюта изглежда се е влошило – рекох накрая.
Той склони глава, което ме учуди. Но още повече ме учудиха следващите му думи:
– Често мисля за тях, Вега. Моля се в Камбанарията за оздравяването им. Те бяха добри Уъгове. Дано съдбата бъде благосклонна към тях.
Когато ме погледна отново, ми се стори, че в очите му блестят сълзи. Сълзи в очите на Домитар? Това вече бе върхът на всичко.
После той се обърна и си тръгна, а аз усетих зад гърба си още нечие присъствие. За миг се побоях да не би да е Кроун, дошъл да ме отведе във Валхал въпреки уверенията на Моригон, но се оказа, че е просто старият Дис Фидус.
– Време е да се връщаш на работа, Вега – рече тихо той.
Кимнах и поех към цеха. На минаване край офиса на Домитар надзърнах и мярнах силуета му. Освен ако слухът не ме лъжеше, отвътре долитаха сподавени ридания.
Останалата част от деня ми премина като в мъгла. Трябва да съм работила здраво, защото, когато сирената най-сетне прозвуча, върху количката край тезгяха ми се издигаше цяла купчина метални ленти, всичките шлифовани и гладки като кожа на Младок, със задължителните дупки, пробити точно по начина, описан в инструкцията. Минах през съблекалнята, взех наметката си и излязох.
Дис Фидус затвори портите след мен и чух щракването на ключалката. В този момент взех решението си. Щях да се върна обратно в Комините. Помнех видението на жестоката битка, както и потока от кръв, който ме бе отнесъл, и лицето на крещящия Уъг, изобразено върху месинговата дръжка. Разбира се, помнех и Джабитите.
Но по-ясно от всичко помнех образите на родителите си, които бях зърнала, докато падах в червената пропаст. Те добиваха особен смисъл сега, когато тях вече ги нямаше. Явно не можех да узная истината от Приюта, нито от Съвета. През последните дни осъзнавах на собствен гръб, че Горчилище не е това, което изглежда. То криеше тайни – тайни, които бях решена да узная.
Минута по-късно Дис Фидус мина покрай мен на път за вкъщи. Не след дълго го последва и Домитар. Притаих се във високата трева. Сякаш разбрал намеренията ми, Хари Две стори същото. Когато всичко наоколо опустя, потупах кучето по главата и прошепнах:
– Стой тук и кротувай. Скоро ще се върна.
Станах и тръгнах към фабриката, но то ме последва.
– Не! – посочих го с пръст. – Ти оставаш вън.
Това се повтори още два-три пъти, но то само махаше усмихнато с опашка и после неизменно тръгваше отново.
Накрая се отказах. По всичко изглеждаше, че ще си правим компания.
Проникнах в Комините през същата странична врата както и предния път и без да губя време, се насочих към стълбите. Не ми се щеше да оставам тук по тъмно. Изкачих се до втория етаж, следвана неотлъчно от Хари Две. Намерих вратата, разбита от Джабитите. Тя бе напълно ремонтирана. Отворих я и влязох в стаята.
Сега можех да видя, че металните предмети, който се бяха сринали с дрънчене отгоре ми, разкривайки малката вратичка, всъщност са лъскави рицарски доспехи. Те също бяха изправени и поставени на мястото си. С известни усилия успях да ги отместя встрани. Кучето започна да ръмжи при вида на пищящия Уъг, но аз му изшътках и то притихна начаса. Промуших се през тесния отвор и вдигнах глава, очаквайки да видя стената от кръв, носеща се насреща ми. Бях готова да прибягна до помощта на Дестин, ако се наложи. Държах да видя отново образите на родителите си в онази бездна, но нямах намерение да давя себе си, нито кучето за целта.
Но кръв нямаше.
Докато стоях, каменната стена просто изчезна, разкривайки огромна бездна точно пред мен.
Усетих, че ми се завива свят от тази трансформация. Как можеше нещо, което допреди малко е съществувало, изведнъж да изчезне? Или да се превърне в друго нещо? Очевидно преди много Сесии Комините бяха изпълнявали различно предназначение. Тук имаше някакво присъствие, някаква сила, абсолютно чужда на мен и на всеки друг Уъг. Е, може би с изключение на Моригон.
Погледнах Хари Две. Той вече не се усмихваше и не въртеше опашка. Докоснах главата му. Тя беше хладна. Прокарах пръсти по ръката си – сякаш цялата кръв се беше изцедила от мен.
Стиснах зъби и пристъпих напред, докато стигнах ръба на пропастта. Погледнах надолу и не повярвах на очите си – гледката бе толкова потресаваща, че неволно се олюлях. Кучето забеляза това, захапа ме за ръба на наметката и ме задърпа назад, за да не падна.
Тръснах глава, за да дойда на себе си, и надзърнах още веднъж. Онова, което се разкриваше пред мен, ме изпълни едновременно с гняв и безнадеждност. Защото там долу бяха всички неща, изработени в Комините с усиления труд на поколения Уъгове. Най-отгоре разпознах предметите, които лично бях направила съвсем наскоро – един сребърен свещник и чифт бронзови чаши. Седнах отпаднало на земята. Стомахът ми се бунтуваше, имах чувството, че полудявам.
Как тези изделия се бяха озовали там? Винаги бях предполагала, че се изработват за богати клиенти, които са ги поръчали. Аз самата никога не бих могла да си ги позволя, но имаше Уъгове, които можеха. Та те бяха красиви, уникални. Те... Тук наивните ми мисли се прекъснаха. Те се правеха просто за да се хвърлят в проклетата яма пред мен. Никога не бяха напускали Комините. Цялата ми работа, цялото ми разумно съществуване бе в тази дупка.
В яда си ударих по земята с ранената си ръка и изпищях от болка. Притиснах я до себе си, за да я притъпя, но от това тя само ме прониза още по-силно. Каква глупачка бях.
До мен се търкаляше някакъв бял камък. Пресегнах се и го хванах, за да видя дали още мога да използвам пръстите си. Удаваше ми се, макар и трудно.
Хари Две стоеше до мен с жалостив вид, сякаш споделяше всичките ми терзания. Той ме близна по бузата и аз го погалих разсеяно.
Бях влязла, за да търся отговори за изчезването на родителите си, а вместо това откривах, че целият ми живот е една лъжа. Напливът на емоциите бе съкрушителен, но трябваше да му устоя.
Изправих се на крака. След като бях дошла чак дотук, бях открила тази яма, трябваше да стигна докрай.
– Хайде да вървим, Хари Две.
Заобиколихме пропастта и от другата и страна се натъкнахме на отверстието на тунела. През него се стигаше до просторна пещера.
Огледах се, но не видях друг изход от нея – само високи, грапави каменни стени. Обхваната от безсилна ярост, изведнъж изкрещях:
– Искам отговори, чувате ли! Още сега!
Начаса долових в далечния край на пещерата някакво движение. Извърнах се и извиках:
– Кой е там?
Примигнах, мъчейки се да видя по-добре малкото кълбо светлина, потрепващо в мрака. То бавно се приближаваше и нарастваше, докато не се преобрази в силует. Накрая силуетът се превърна в дребна фигурка, носеща фенер. Тя спря пред мен, вирна глава и очите ни се срещнаха.
– Кой си ти? – попитах с треперещ глас.
– Еон – дойде отговорът.
Съществото имаше синя наметка и носеше в ръка дървена тояга с месингова дръжка. На светлината на фенера успях да различа дребно, сбръчкано лице, което определено бе мъжко. Очите изпъкваха и заемаха много по-голяма част от него, отколкото бих очаквала. Ушите бяха малки, със заострени нагоре върхове, а ръцете – въздебели и набити, с къси, извити пръсти. Съществото бе босо – можех да видя дребните му стъпала, подаващи се изпод наметката.
– Какво си ти? – прошепнах занемяло, защото то явно не приличаше на никой Уъг, когото познавах. Имах чувството, че е прозрачно – светлината сякаш минаваше право през него.
– Аз – отвърна то – съм Еон. Има само един.
– Какво правиш тук, Еон?
– Тук се намирам.
Поклатих объркано глава.
– И какво според теб е това място?
– Където се намирам – дойде отговорът. Световъртежът ми взе да се обажда отново. Така нямаше да стигнем далеч.
– Казвам се Вега Джейн – рекох бързо и му протегнах ръка, смръщвайки се от болка.
Еон огледа разбитите ми и окървавени кокалчета и посочи камъка, който държах в другата си длан.
– Прокарай го над раните си и мисли за хубави неща.
– Какво? – Все повече се убеждавах, че този малък приятел не е с всичкия си.
– Прокарай го над раните си и мисли за хубави неща – повтори той.
– Това е обикновен камък, който взех от земята, преди да вляза тук.
– Не е обикновен, а Целебен. Можеш да познаеш по дупката в него.
И действително, едва сега забелязах, че камъкът е пронизан от малко отверстие. Освен това цветът му беше чисто искрящобяло.
– И какво прави? – попитах предпазливо.
– Просто мисли за хубави неща.
Въздъхнах и изпълних заръката на Еон. Ръката ми моментално заздравя. Болката изчезна, не остана и следа от кръв. Вторачих се невярващо в нея, като замалко не изпуснах камъка.
– Как стана това? – възкликнах.
– В Целебния камък е затворена душата на могъща магьосница.
– Магьосница? – примигах насреща му.
– Жена, надарена с магически сили – фиксира ме той с изпъкналите си очи. – Сред които и способността да лекува, както сама се убеди.
Погледнах за сетен път ръката си и трябваше да призная, че е прав. По гърба ми полазиха тръпки от факта, че държа в дланта си нещо, което може да лекува рани само с мисъл. Но от друга страна, защо ли се учудвах. Та нали имах верига, която ми позволяваше да летя. И се бях давила в река от кръв в същата тази сграда само за да изчезна от нея и да се озова мистериозно от външната и страна. Все повече се убеждавах, че Комините са място, претъпкано с всевъзможни сили, загадки и тайни.
– И нещо толкова ценно просто се търкаля по земята?
– О, той се появява където си ще – отвърна напевно Еон. – Или пък там, където имат нужда от него.
– Всичко ли може да прави? Да изпълнява всякакви желания?
– Не, не. Но улавя добрите мисли на онзи, който го държи. Ако си тъжен, ще те облекчи. Ако смяташ, че малко късмет няма да ти навреди, ще ти го донесе. Но си има своите ограничения.
– Като например? – попитах любопитно.
– С негова помощ не можеш да навредиш другиму. Не само че няма да изпълни желанието ти, но и ще си навлечеш ужасни последици, ако опиташ. – Той млъкна и ме огледа. – Много ли си изстрадала?
– Малко повече, отколкото бих ми се искало – отвърнах сухо. – И с какво се занимаваш тук?
– Моята раса е пазител на времето.
– И защо му е притрябвало на времето да го пазят?
– Бих очаквал такъв въпрос от някой, който не е виждал миналото или бъдещето си от различна перспектива.
– Ти можеш да виждаш миналото и бъдещето?
– Последвай ме, Вега Джейн.
Преди да успея да отвърна каквото и да било, той се обърна и бавно пое по тунела. Погледнах към Хари Две, който бе наострил заинтригувано уши.
Миналото и бъдещето ми? Вече се бях убедила, че миналото ми е една лъжа. Дали щеше да е от полза, ако го видех от различна перспектива? Не бях убедена, но нямах нищо против да опитам.
Когато стигнахме края на тунела, Еон спря, обърна се към мен и ми посочи близката стена. Вдигнах очи към нея, като очаквах да видя единствено скала. Вместо това видях огромни порти от ковано желязо. Ковачите в Комините понякога изработваха такива, удряйки искрящия метал с чуковете си. Единствената разлика бе, че тези порти сякаш още не бяха изстинали. Всъщност изглеждаха нажежени до бяло.
– Горещи ли са – попитах, без да ги доближавам прекалено.
– Не, всъщност дори са хладни на допир. – Еон ги потърка с ръка и ме подкани да последвам примера му.
Сторих го предпазливо. Наистина беше така.
Той извади два ключа от джоба на наметката си и ми ги подаде.
– Златни ли са? – попитах.
Еон кимна.
– Всички ключове, предназначени да отварят магични неща, са от злато.
– Това някакво правило ли е? – усмихнах се на странната забележка.
– Повече от правило, защото правилата могат да се променят. Това е истина.
– Мисля, че разбирам. – Но в казаното имаше толкова дълбок смисъл, че не знаех дали мога да вникна в него докрай.
– Безброй забележителни събития, които са могли да се случат, не са се случили, защото някой не е имал куража да отвори дадена порта.
– Е, предполагам, че понякога е по-разумно да не я отваряш – възразих упорито. После добавих: – Как да различа ключовете? Кой е за миналото и кой за бъдещето?
– Всъщност не можеш да ги различиш – рече Еон. – Ще трябва да избираш наслуки. И имаш право само на един избор – минало или бъдеще.
– Какво ще стане, ако ми се падне миналото?
– Тогава ще видиш него. Твоето минало.
– А ако се падне бъдещето?
– Ще видиш какво ти предстои, разбира се.
– Не съм сигурна, че искам да знам какво ме чака занапред.
– Тъй или иначе, трябва да избереш – каза Еон.
Загледах ключовете в ръката си. Бяха напълно еднакви. Но явно ефектът щеше да е противоположен, в зависимост кой от двата решах да използвам.
– Наистина ли няма начин да се различат?
Той наклони малката си глава.
– Да не би да имаш предпочитание?
– Миналото – отвърнах без колебание. – Макар вече да съм го изживяла, напоследък откривам, че със същия успех можех и да не съм – толкова мътно е всичко в него. Трябва да го проумея напълно, ако искам да имам бъдеще. Поне така ми се струва.
– Тогава, Вега Джейн – рече след кратък размисъл Еон, – ще споделя с теб, че повечето избиращи се озовават в бъдещето. Знам го, защото, когато се върнат, ми разправят преживелиците си.
– Но ако действително няма начин да отгатна, значи шансовете ми са равни.
– Мога само да те посъветвам да огледаш ключовете и да се опиташ да познаеш кой ти е нужен, вземайки предвид всичко, което ти казах – отвърна Еон.
Отстъпих крачка назад и сложих двата ключа редом върху дланта си. Формата им съвпадаше до последното зъбче. Но после ми хрумна нещо от думите на странния ми събеседник. То съдържаше намек, според мен нарочен.
Разлика, макар и едва доловима, все пак се забелязваше. Единият ключ имаше повече драскотини от другия. Погледнах масивните железни порти. Бях отваряла достатъчно брави, за да забележа, че ключалката е сложна и извита, тъй че трудно можеше да вкараш ключ в нея, без да го надраскаш. А Еон бе казал, че пътуванията до бъдещето са по-чести. Ето че вече разполагах с отговор. Усмихвайки се широко, подадох издраскания ключ обратно на Еон.
– Имаш набито око, Вега Джейн – каза той, после махна по посока на портите. – А сега вече е време да тръгваш.
Поех си дълбоко дъх и ги доближих. Но преди да направя решителната крачка, погледнах отново към Еон.
– Какво точно ще стане?
– Никой няма да те вижда и чува и каквото и да се случи, няма да пострадаш. Но също така по никакъв начин няма да можеш да се намесваш в събитията, на които ще станеш свидетел. Такъв е неотвратимият закон на времето.
– Един последен въпрос. Как ще се върна?
– През същата порта. Не се бави излишно, Вега Джейн. И не мисли, че си луда, каквато и лудост да видиш край себе си.
Не ми оставаше друго, освен да проверя сама. Протегнах ръка и пъхнах ключа в ключалката. Усмихнах се насърчително на Хари Две и го превъртях.


VIGINTI TRES



МИНАЛОТО НИКОГА НЕ СИ ОТИВА


Портите се разтвориха широко и кучето и аз просто преминахме през тях. Всичко наоколо тънеше в мъгла, сякаш облаците се бяха спуснали на земята, за да си отпочинат. Това бе странно и донякъде разочароващо. Ако щях да виждам миналото си, предпочитах да не е сред сивкави валма.
После ме сепна вик. Еон не бе споменал изрично, че ще чувам звуци, вероятно е счел, че се подразбира от само себе си. Но в този звук имаше нещо смътно познато. Забързах нататък, намирайки опипом пътя си, докато не стигнах място, където мъглата се разреждаше. Спрях и ахнах от почуда.
Намирах се обратно в стария си дом и пред мен се разкриваше удивителна гледка. Вече я бях виждала преди, но не я помнех, защото тогава съм била Младок. Вероятно тъкмо това искаше да ми покаже Еон – че фактът, че си преживял нещо, още не означава, че си го разбрал, нито дори че е останало в паметта ти.
Коленичих до татко, който се бе привел над тясното легло. Върху него лежеше майка ми. Тя изглеждаше бледа и изтощена, косата и бе залепнала на кичури върху челото. Още една Женска стоеше до баща ми, облечена в бяло, с боне на главата. Досетих се, че това е акушерката, помагаща на новите Уъгове да идват на бял свят.
Майка ми държеше в прегръдките си малък вързоп, от който се подаваше кръглата чернокоса главица на брат ми Джон.
Той бе надал онзи вик. По това време аз трябваше да съм точно на три Сесии. Вдигнах поглед и със сепване видях самата себе си, надничаща през открехнатата врата.
Бях далеч по-ниска и с по-къса коса. Нищо по кльощавото ми телце още не загатваше за жилавите мускули, с които щях да се сдобия по-късно. По-малкото ми „аз“ се взираше с усмивка в новородения си брат и в този поглед имаше толкова невинност и надежда, че неволно се просълзих. Сега двама от семейството ми вече ги нямаше. Дори трима, ако броим и Джон, който бе отишъл да живее при Моригон. На практика бях останала единствено аз.
Забелязал дъщеря си на прага, баща ми се изправи и плесна с ръце. Тя като по команда се засили и скочи в обятията му.
В ума ми проблесна смътен спомен, че наистина правех така като Младок. Баща ми ме притисна към себе си и после ме приближи до Джон, за да мога да го видя по-добре. Докоснах малката му ръчичка. Той неочаквано се уригна и аз отскочих назад, пищейки от смях.
С болка осъзнах колко отдавна не съм се смяла така. Но с отминаването на Сесиите имах все по-малко и по-малко поводи за веселие. Погледнах за последно майка си. Хелън Джейн бе красива въпреки мъките покрай раждането на онзи, който щеше да стане най-умният Уъг в Горчилище. Знаех от Еон, че тя не може да ме види, но въпреки това се приведох и я докоснах. Е, не точно, защото ръката ми просто премина през нейния образ. После сторих същото с баща си и с Джон. Те не бяха в действителност с мен, нито аз с тях. Но въпреки това бяха достатъчно истински.
Сърцето ми биеше учестено и усетих, че устните ми потреперват. Толкова отдавна нямах истинско семейство, че бях забравила радостта, която идваше с него. Всички онези малки и големи моменти, много от които приемаш за даденост, защото вярваш, че ще продължат вечно.
И все пак тези безценни паметни мигове не бяха обещани на никого. Те идваха и си отиваха и нищо не гарантираше, че пак ще ги преживееш. Потръпнах при мисълта за това колко много съм загубила.
После мъглата се сгъсти отново и когато се вдигна, пред мен имаше нов образ.
Двата Младока тичаха с всички сили, Женската малко по-напред от Мъжкия. Аз също трябваше да се затичам подире им, за да не изостана. Над главите ни се извисяваха дървета, макар и не толкова високи, колкото ги познавах в настоящето. Най-сетне ги настигнах и успях да ги разгледам по-ясно. Женската беше на около четири Сесии, което означаваше, че мъжкият трябва да е на шест. Знаех това, защото двамата Младоци бяха Делф и аз.
Той вече беше едър за възрастта си, макар косата му още да не бе толкова дълга. Те прескочиха едно малко поточе и взеха да се гонят от другата му страна, като се блъскаха и кикотеха. Лицето на Делф бе оживено, с очи, блестящи в радостно очакване на онова, което щеше да му донесе бъдещето. Напълно бях забравила, че някога е изглеждал така.
Тогава си дадох сметка, че тъкмо през тази Сесия му предстои да види Случката на дядо, която ще го промени завинаги. А също и мен. Може бе затова бях прогонила от паметта си този спомен – защото бе твърде близък по време с други, ужасни събития. Искаше ми се да викна по Младоците, да ги предупредя за онова, което им предстои, но не го сторих. Те бездруго нямаше да ме чуят.
В следващия миг картината се смени отново. Аз гледах в зейналия гроб, в който спускаха ковчега на баба ми Калиопа. Наоколо в тържествено мълчание стояха други Уъгове. Тук хронологията леко се нарушаваше, защото тя бе починала след раждането на Джон, но преди Делф и аз да започнем да тичаме сами из горите.
Тогава ми хрумна, че щом погребват нея, значи дядо трябва още да е жив. Скоро го открих сред тълпата, смълчана под ръмящия дъжд в мразовитото облачно утро.
Той беше висок и още не толкова стар, но изглеждаше прегърбен и сбръчкан от скръб. Върджил и Калиопа бяха прекарали заедно твърде много Сесии, за да може лесно да преодолее загубата и. Баща ми стоеше до него, поставил ръка върху рамото му, а аз самата го държах за другата ръка. Майка ми бе застанала отстрани, с малкия Джон на ръце.
Отидох до дядо и го погледнах в лицето. Беше болезнено да виждам мъката, белязала така дълбоко чертите му. Отново, както и при раждането на брат ми, ме заля непоносимо чувство на загуба. Аз е можело, трябвало е да прекарам толкова повече време с него. Но тази възможност ми е била отнета. В крайна сметка, когато теглиш чертата, оказваше се, че семейството е единственото наистина важно нещо на този свят. И все пак колцина от нас го осъзнаваха, преди да е станало твърде късно? Всички ние постоянно губехме свои роднини, погребвахме ги, скърбяхме и ги поменавахме. А нямаше ли да е по-добре просто да се радваме пълноценно на присъствието им, докато са още с нас?
Избърсах сълзите си с пръсти. Обзе ме внезапен пристъп на слабост и с благодарност усетих присъствието на Хари Две, който стоеше непосредствено до мен, сякаш искаше да ме подкрепи.
Щом възвърнах самообладанието си, се взрях по-внимателно в пръстена на ръката на дядо. Същият, който бяха открили в къщата на Куентин Хърмс. Символът с трите преплетени куки ясно личеше и на татуировката върху опакото на дланта му. Нямах представа какво означава, но както се оказваше, това бе само една от цяла поредица мистерии. Трябваше да ги разреша, ако исках да стигна до истината. За семейството си. За Горчилище. За мен самата.
Пресегнах се да докосна пръстена. Естествено, не успях, но затова пък го разгледах подробно. Извадих перодръжката от джоба си и прерисувах мотива с куките.
Тълпата от Уъгове беше голяма и нищо чудно – баба бе известна и обичана от всички в село. В предните редици видях Езекил, а до него – Тансий, който изглеждаше почти като в настоящето, все така масивен и едър. Със сепване зърнах и лицето на Моригон. Въпреки че оттогава бяха изтекли толкова Сесии, тя сякаш не остаряваше. Това бе удивително. Никога нямаше да го забележа, ако не бях получила възможността да се върна в миналото и да направя сравнение.
Тъкмо се канех да я доближа, когато мъглата се спусна пак. Останах разочарована, но нямах друг избор, освен да продължа нататък. Докато крачех, потръпнах при мисълта, че следващото видение може да се окаже Случката на дядо. Но нямаше как да бъде, защото аз всъщност не бях присъствала на нея. Изпитах едновременно безпокойство и облекчение – противоположни чувства, от които главата ми се размъти съвсем.
Тогава чух писъка. Картината за сетен път се изясни и видях Делф, на същата възраст, както и при предния ми спомен, да тича по чакълеста алея, която ми се стори странно позната. Вдигнах очи и видях портите с извитата буква М върху тях. Той бягаше от дома на Моригон. Скоро премина с обезумял от страх поглед покрай мен и се изгуби. Тогава разбрах какво се случва, защото видях нея. Или по-скоро себе си.
Аз стоях насред алеята и гледах подир Делф. Стисках в ръце малката кукла, още съвсем нова, която мама ми бе подарила за четвъртия рожден ден. После се обърнах и започнах да крача към къщата, чиято врата се открехна с приближаването ми.
Последвах по-малкото си „аз“, докато Хари Две подскачаше и ръмжеше около краката ми. Стигнах пред прага и застанах до себе си. Отвътре долитаха неразбираеми звуци.
Изведнъж вратата се отвори широко и се появи Моригон. Лъскавата и червена коса бе разчорлена, а дрехите – раздърпани. Но това, което наистина ме порази, бяха очите и. Те бяха очи на Женска, поразена от пълно безумие.
В следващия миг тя видя моето по-малко „аз“ да стои стъписано с куклата в ръце и направи крачка напред. Разрази се ослепителна синя светкавица, съпроводена от нов писък. Нещо тупна на земята. Стиснах клепачи, а когато ги отворих, мъглата ме бе погълнала отново.
Седнах и обгърнах главата си с ръце, докато Хари Две подрипваше и джафкаше наоколо. Синята светлина сякаш бе прогорила мозъка ми, не можех да се отърся от нея. Моригон, полудяла. А също писъкът и звукът от тупването. Дали не беше от падането на по-малкото ми „аз“?
Изправих се на разтрепераните си крака. Никога не се бях чувствала по-объркана и замаяна от сега. Очевидно стресът напоследък ми идваше в повече. Чух шума, преди да съм видяла каквото и да било. Това беше скърцане. После мъглата се разсея.
Този спомен ми бе познат. Всъщност надали някога щях да го забравя. Делф буташе носилка на колелца. Беше на четиринайсет Сесии. Знаех го, защото знаех кой е в носилката.
Баща ми. Отвеждаха го в Приюта.
Майка ми вече беше там. По-младото ми „аз“, вече почти на дванайсет и не много по-различно от сегашния ми вид, крачеше отстрани, държейки баща ми за ръката. В онова ужасно утро се събудих, за да открия родителите си още в леглото. Поне телата им бяха там, но това бе, общо взето, всичко. Празни обвивки. Когато видях, че не реагират, изтичах за помощ.
Помощта дойде под формата на няколко Знахари, но те не успяха да сторят нищо. След много прегледи и дискусии Съветът реши, че Хектор и Хелън Джейн следва незабавно да бъдат настанени в Приюта.
Делф спря носилката, вдигна съсухрения ми баща и го внесе през високите двойни порти в зданието, което родителите ми никога вече нямаше да напуснат. Или всъщност не, поправих се, бяха го напуснали сред стълбове от огън.
Облачните валма ме обгърнаха отново и аз се зачудих кое ли е следващото място, на което ще се озова заедно с кучето си. Започвах леко да се изморявам от това бродене из миналото, но трябваше да призная, че си бях припомнила много неща, дряма-ли досега в паметта ми.
Докато размишлявах върху тях, ме връхлетя неочакван удар, от който се прекатурих с краката нагоре.


VIGINTI QUATTUOR



КОЙ ТРЯБВА ДА ОЦЕЛЕЕ


Паднах тежко на земята. Когато пред очите ми спряха да играят искри, опитах да се надигна, но нещо ме удържаше долу. Погледнах и видях, че е Хари Две, който бе поставил лапи върху раменете ми. Беше удивително силен.
Най-сетне успях да го отблъсна встрани и да седна. Намирах се сред поле, далеч по-широко от Дуелума, на който се провеждаха борбите в Горчилище, но никъде не виждах онова, което ме беше съборило. По небето се носеха плавно петна от светлина, изпускащи искри и сребристи лъчи. Отначало движението им изглеждаше прекрасно и успокояващо, дори някак мелодично, макар че не издаваха звук. Но когато един от лъчите докосна друго светло петно, се разнесе чудовищна експлозия. Секунда по-късно от небесата падна тяло и се зари в пръстта на половин метър от мястото, където седях.
Изпищях и скочих на крака. Хари Две, застанал до мен, се захласваше от лай. Взрях се в тялото. То бе почерняло и части от него липсваха, но личеше, че е на Мъжки – с широко брадато лице, метален шлем и нагръдник, целият облян в някаква течност. Приличаше на кръв, но не червена, а с искрящ зеленикав оттенък. Нададох нов писък и това сякаш сепна ранения. Той ме погледна с единственото си останало око, после потръпна, окото му се затвори и той просто умря, точно пред мен.
Отстъпих назад ужасена. Чух Хари Две да вие и се обърнах тъкмо навреме, за да видя носещия се насреща ми жребец. Ръстът му можеше да накара Слеповете на Тансий да потънат в земята от срам. Яздеше го висока, стройна фигура, облечена в ризница, каквато бях виждала единствено в книжките. На главата и имаше метален шлем и когато повдигна в движение забралото му, видях, че е Женска.
Тя замахна с ръка. В металната си ръкавица стискаше дълго яркожълто копие. Без да намалява скоростта, се прицели и го метна право срещу мен. Но то не ме улучи, а прелетя на два метра над главата ми. Нямаше нужда дори да се привеждам. Погледнах през рамо и видях гигантски Мъжки да напада от другата ми страна, възседнал друг могъщ жребец. Разнесе се грохот и светлина като от мълния и великанът просто изчезна сред вихрушка от черен прах и червени искри.
Жълтото копие излезе от другата страна на огненото кълбо, преметна се във въздуха и се върна обратно в десницата на Женската. Сега тя се намираше точно пред мен и нямах никакъв шанс да отскоча от пътя й. Закрих главата си с ръце и зачаках да ме прегази. Но когато погледнах, единственото, което видях, бе коремът на жребеца й. Той се издигаше нагоре, носен от широки, разперени криле. Докато го наблюдавах омагьосана, ездачката му отново влезе в небесна схватка с друга фигура, качена върху крилато същество, което изглеждаше като Адар, но шест пъти по-голямо.
Накъдето и да се обърнех, виждах единствено подобни двубои. От всички посоки се изстрелваха с неописуема скорост лъчи от светлина. Успееха ли да улучат целите си, те просто се взривяваха. Ако ли пропуснеха и удареха земята, тя се разтърсваше с такава сила, че едва се удържах на крака.
Скоро в битката настъпи леко затишие. Възползвах се от възможността и побягнах с всички сили, следвана от Хари Две. Еон ми бе казал, че докато съм тук, никой няма да може да ме види, чуе или докосне, но ето че бях съборена на земята и почти прегазена. Инстинктът ми диктуваше, че не се ли махна час по-скоро, ще умра. Поредният сребрист лъч рикошира с оглушителен трясък в един камък само на метри от мен. Изхвърчах във въздуха и се приземих тежко върху някакъв предмет. Когато се претърколих встрани, видях, че това е облечено в ризница тяло.
Женската, която бях видяла да се издига върху крилатия си жребец, очевидно бе паднала от небето, поразена от друг противник. Понечих да стана, но ръката и се пресегна и улови моята. При допира и цялото ми тяло се разтърси от странно, почти ужасяващо усещане. Съзнанието ми се замъгли, по кожата ми преминаха горещи и студени вълни. Миг по-късно пристъпът отшумя, но ме остави с чувството за някаква тежест, сякаш бях понесла допълнително бреме.
– Чакай – промълвиха устните й. – Не си тръгвай още.
Изпълнена със страх, но също и с любопитство, се подчиних. Тя докосна отпаднало шлема си. Мина секунда, преди да се досетя какво иска и да го сваля от главата й. Дългата и червеникава коса се разпиля по обкованите с желязо рамене. Едва сега видях колко са красиви нейните черти. Докато се взирах в тях, изпитах странната увереност, че съм я виждала някъде и преди. После взорът ми се премести надолу, към страховитата дупка в средата на гърдите и. От нея течеше кръв, алена като моята. Тя явно умираше.
Обзета от внезапно хрумване, измъкнах Целебния камък от джоба си и го прокарах над раната, пожелавайки и да оздравее. Но нищо не се случи. Тогава се досетих. Намирах се в миналото. Тази Женска отдавна бе мъртва. Нямаше начин да променя това.
Бавно прибрах Камъка и огледах тялото й. Тя бе висока – по-висока от мен и още по-слаба, ако това изобщо бе възможно. Но в хватката й, когато улови ръката ми, се усещаше страховита сила. А и ловкостта, с която яздеше и боравеше с оръжието си, бе поразителна.
Копието! То се въргаляше на земята встрани. Пресегнах се към него, но тя заговори отново.
– Не, недей! – думите бяха тихи, но настойчиви. Дясната й ръка се протегна с усилие. Върху нея имаше ръкавица, направена от блестяща сребриста материя.
– Вземи... първо... това – произнесе тя, давейки се от кръв.
Поколебах се, но само за миг, защото край нас битката отново набираше сила. Свалих ръкавицата и я надянах върху своята ръка. Тя изглеждаше метална, но бе мека като кожа.
– Сега може – долетя шепотът й.
Взех копието и се учудих колко е леко.
– Мълнията – отрони се от устните й едва.
– Какво?
– Мълнията. Вземи я. – Тя изпусна дълбока, гъргореща въздишка, която явно предизвестяваше края на земния и път. – Когато нямаш... други приятели... тя ще е... до теб.
Не можех да си представя как едно копие може да ти бъде приятел.
– Коя си ти? – попитах. – Какво става тук? Защо се биете?
Тя понечи да отговори, но я прекъсна звук, от който цялата земя се разтресе. Вдигнах глава и с ужас видях, че през бойното поле напредват три гигантски фигури, поне двайсетметрови на ръст, с мускулести туловища и малки, кръгли глави. Без да забавят ход, те сграбчваха от въздуха крилати Слепове и ездачи, мачкаха ги и ги захвърляха встрани.
Подръпване за наметката ме изтръгна от вцепенението.
– Бягай – рече умиращата Женска.
– Но...
– Веднага. – И следващите й думи ме поразиха повече от всичко, което бях чувала в живота си. Тя пое хрипливо дъх и ме притегли до себе си – толкова близо, че се взрях в искрящата синева на очите и, която караше самото небе да бледнее.
– Длъжна си да оцелееш, Вега Джейн – пронизаха ме тези очи. После цялото й тяло се разтърси от спазъм и светлината в тях угасна. Беше си отишла.
Останах да я гледам още няколко секунди. Тя ме бе нарекла Вега Джейн. Знаеше името ми. Но откъде? И коя бе тя самата? Очевидно вече нямаше да получа отговори, не и от нея.
Отместих поглед към ръката й и сърцето ми замря. На нея имаше пръстен. А върху пръстена бяха изобразени същите три куки, както върху този на дядо. Пресегнах се и го докоснах. Опитах да го сваля, но не успях. Трябваше да отрежа целия пръст, ако исках да си тръгна с него. Но не можех да сторя това, не и с това храбро, достойно създание.
Затова просто склопих очите й, грабнах Мълнията в ръка, а Хари Две под мишница и побягнах колкото ми държат нозете от приближаващите се гиганти, които покриваха по десетина метра с всяка своя чудовищна крачка.
Те вече бяха в средата на бойното поле, където сражението кипеше с пълна сила, както в небето, така и на земята. В един момент видях как от облаците се спуска ездач, размахал меч дълъг почти колкото мен. Той се гмурна под протегнатите ръце на един от гигантите и му нанесе удар с невероятна сила, от който главата на чудовището се отдели от раменете. После нападателят отлетя невредим.
Но тялото на гиганта, набрало скорост, продължи да се носи напред и скоро стана очевидно, че ще се стовари право отгоре ми. То вероятно тежеше над три тона и щеше да направи Хари Две и мен буквално на пихтия. Сянката му вече надвисваше над нас, затъмнявайки слънцето. Нямаше да успея да се измъкна, не и ако продължавах да нося кучето и Мълнията, а не ми се щеше да жертвам нито едното, нито другото.
И тогава едва не се плеснах по челото. Как не ми беше дошло наум досега? Подскочих и се понесох във въздуха, съвсем ниско над земята. Трябваше ми разстояние, не височина. Стиснах клепачи, защото пак не бях сигурна дали ще се измъкна. Отворих ги едва когато отзад се разнесе грохот и се вдигнаха облаци прах. Мъртвото туловище се бе проснало едва на метър зад мен.
Издигнах се устремно нагоре, но това само ме направи по-лесна мишена. Снопове светлина полетяха към мен от всички страни. Хари Две лаеше по тях и чаткаше със зъби, сякаш можеше да спре смъртоносната им сила. Реших да използвам единствения инструмент, който имах подръка, Мълнията. Не я хвърлих, защото не знаех дали ще се върне обратно, но пробвах да я използвам като щит.
Бързо разбрах, че решението ми е правилно. Лъчите отскачаха от нея. Един от тях дори рикошира в изпратилия го ездач и го повали от седлото. Видях под себе си как друг от гигантите, улучен право в гърдите от пурпурен сноп светлина, се препъва и забива лице в земята, изравяйки триметрова канавка при падането си.
Исках единствено час по-скоро да се махна оттук, но за целта трябваше първо да намеря портите, а нямах никаква представа къде да ги търся.
Докато летях и се оглеждах, видях насреща си да се носи самата смърт. Шестима ездачи в редица, всичките огромни Мъжки, облечени в ризници и яхнали разпенени крилати жребци. Сабите им бяха извадени, но те не изчакаха да се приближат достатъчно, за да ме съсекат с тях. Вместо това ги сведоха надолу с едновременно, косо движение и от техните върхове изригнаха снопове златна светлина. Не знаех какво означава златният им цвят, но не очаквах да ме сполети нищо добро, ако ме улучат. Улових Мълнията така, както бях видяла да я държи мъртвата Женска. В главата си имах ясна идея какво искам от оръжието, но не и как да го накарам да го стори.
Запокитих го с всичка сила и видях, че то полита не напред, а встрани, с въртеливо движение, което го накара да направи завой и да се понесе напряко на златните лъчи. Скоро удари първия от тях, след него втория, третия, а после и останалите три. От това те отскачаха като топки, срещнали стена, и с удвоена сила се устремяваха назад към изпращачите си.
Щом достигнаха редицата от конници, се разрази най-силната експлозия, която бях чула до момента на бойното поле, по-силна дори от тази при падането на първия гигант. Поредица от ударни вълни се стовари върху мен и Хари Две и ни завъртя като перушинки. Когато димът и огънят се разнесоха, ездачите и техните крилати Слепове бяха изчезнали. Не се впуснах в разсъждения над тази невероятна победа от своя страна. Възвърнах си равновесието тъкмо навреме, за да уловя в облечената си с ръкавица ръка Мълнията, която се носеше обратно към мен.
Огледах внимателно хоризонта. В далечината, на километри от мен, имаше долина, почти скрита под одеялото от мъгла. Но в нейния край се забелязваше нещо, което не можех да сбъркам – пламтящите в червено порти. Сниших се рязко надолу. Налагаше се да го сторя, защото от небесата се задаваше нова опасност. Точно зад мен със свистене се носеше същество, което можех да опиша единствено като Джабит с крила. Ако това изобщо бе възможно, гадината бе още по-ужасяваща от пълзящия си по земята събрат. И колкото и бързо да летях, тя неумолимо ме застигаше.
Погледнах Мълнията. Знаех, че не притежавам уменията на предишната й господарка. Но тя ми бе казала, че когато не ми останат други приятели, мога да разчитам на нея. Е, време беше да го проверя. Сега или никога.
Извъртях се във въздуха с лице към връхлитащия Джабит и замахнах. С мисления си взор виждах как Мълнията лети право към целта – и ето че тя стори именно това.
Чудовището експлодира, а копието описа грациозна дъга и се върна обратно в дланта ми. Приземих се, пуснах Хари Две и се втурнах презглава към портата. Беше време да се връщам в настоящето. Миналото започваше да ми идва в повече.
Изгарянето. То беше върху лявата ми ръка, с размера на две монети, залепени една до друга. Не знаех дали ме е засегнал някой от лъчите светлина, дали крилатият Джабит е изстрелял нещо по мен, или го е причинило докосването на умиращата Женска. То обаче ме болеше непоносимо и веднага щом преминах през портата, започна да се подува.
В секундата, в която портите от ковано желязо се затвориха зад мен, паднах на колене и си поех дълбоко дъх веднъж, два пъти. После започнах да ридая неудържимо. Бях изживяла твърде много от миналото за твърде кратко време. Сърцето ми замираше, виеше ми се свят, а главата ми щеше да се пръсне. Хари Две приседна унило до мен, без да джафка или да подскача както обикновено.
Когато най-сетне ми попремина, се изправих и видях пред себе си Еон. Изпъкналите му очи гледаха вторачено – не в мен, а в Мълнията, която продължавах да стискам с облечената си в ръкавица ръка.
– А, ето те и теб – възкликнах и като пристъпих с олюляване напред, му подадох златния ключ. – Заповядай, вземи си проклетия ключ към миналото. Съмнявам се да го поискам отново за в бъдеще.
– Откъде взе това? – посочи той към копието.
– Това ли? – отвърнах ядно. – Дадоха ми го на едно бойно поле. За да се опазя от нещата, които не можели да ме видят, нито да ме наранят.
– Да не искаш да кажеш, че си била видяна?
– Видяна, а също и докосвана – протегнах му изгорената си ръка. – Очарователно, не намираш ли? – Едва тогава се сетих. Извадих Целебния камък от джоба на наметката си, прокарах го над подутата и зачервена кожа и си помислих, че ще изглежда много по-добре, ако се върне в нормалното си състояние. Но нищо не се случи. Двете кръгли петна не изчезнаха. Дори ми се стори, че се подлютиха още повече.
– Това е прокълната рана – рече Еон. – Камъкът не може да я изцели.
– Колко мило! – извиках. – А що се отнася до копието, даде ми го една облечена в ризница Женска, която загина в битката. Тя знаеше името ми и каза, че съм била длъжна да оцелея. А ти ме увери, че ще бъда невидима и по никакъв начин няма да мога да се намесвам в събитията. Такъв бил проклетият неотвратим закон на времето. Е, за твое сведение видях много повече от собственото си минало. Убивах други и аз самата едва не загинах. Дори получих и прокълната рана. Като изключим това, ти позна за абсолютно всичко. – Плеснах с ръце. – Поздравления.
Дребното, сбръчкано лице на Еон се спаружи още повече при резките ми думи. В изражението му имаше толкова разкаяние, че незабавно съжалих за своята невъздържаност. Вече с по-умерен тон, добавих:
– Но все пак оцелях. И действително научих много. Макар че миналото си е мое, явно съм пропуснала доста неща.
– Като например? – повдигна любопитно вежди Еон.
Приседнах на един камък и потърках изгореното място със сребристата ръкавица. Това ми донесе странно облекчение.
– Озовах се на бойно поле. Навсякъде имаше конници в доспехи и Слепове, които можеха да летят. А също и някакви гиганти, които ги мачкаха с голи ръце.
– Известни са като Колоси. Древна раса, трудно поддаваща се на контрол. – Той млъкна и ме огледа. – Това може би иде да ти каже нещо важно.
– Какво? – погледнах го обнадеждено.
– Че имаш много по-обширно минало, отколкото си предполагала.
– Но това няма как да бъде моето минало. Не бих забравила подобни неща, нали? Уверявам те, че бяха доста незабравими. А и изобщо не смятам, че...
Тук прехапах език, защото ми хрумна мисъл, при която едва не подскочих.
Дали това наистина не беше моето минало? Или може би моето бъдеще?
Дори само тези противоречащи си възможности бяха достатъчни, за да ме побъркат.
– Как изглеждаше Женската, която ти даде Мълнията? – попита Еон.
– Млада, вероятно на двайсетина Сесии. С червеникава коса. Висока на ръст. Мина ми през ум, че... – Млъкнах, давайки си изведнъж сметка защо ми се бе сторила толкова позната. Сравних я с образа от другия спомен – онзи, в който малкият Делф бягаше по чакълестата алея. Там Моригон излизаше от къщата с разчорлена червена коса, раздърпани дрехи и най-вече с онова обезумяло изражение в зелените си очи.
– Какво има? – обади се меко Еон.
– Не, нищо... просто съм капнала. – Но всъщност умственият шок бе по-силен от физическия. Той идваше от факта, че Женската от бойното поле трябваше да има някаква връзка с Моригон. Същите очи, същият нос, същият овал на лицето... При различни обстоятелства, тоест ако не ме грозеше смъртна опасност от летящи лъчи и копита, вероятно щях да направя връзката по-скоро.
Той сведе очи към кръста ми и зърна Дестин.
– Откъде се сдоби с това?
– Веригата ли? Намерих я. Или по-точно, тя ме намери. Благодарение на нея съм още жива.
– Нарича се Дестин.
– Значи знаеш името й? А известно ли ти е, че може да лети?
– Изкована е от джуджета-чародейци, от звука на котешки стъпки, женска брада, корен на планина, мечи жили, дъх на риба и птича слюнка.
– Звучи отвратително.
– Абсолютно неразрушима е, а качествата и са безценни –изгледа ме Еон. – Имаш голям късмет да я притежаваш.
Докоснах мястото върху кожата си, където бях прерисувала символа с трите куки. Ако той знаеше за Дестин, нищо чудно да можеше да разтълкува и неговото значение. Протегнах ръката си така, че да го види.
– Женската, от която взех Мълнията, носеше пръстен с това изображение. Имаш ли представа какво означава?
– Да, трите куки – вдигна три пръста той. – Като света троица.
– Това го разбрах и сама – отвърнах иронично, подтиквайки го да каже нещо повече.
– Вярност, справедливост и истина, Вега Джейн. Три части от едно цяло. Взети заедно, съставляват най-великата сила от всички.
– И къде се съдържа тя?
– У онези, които ги изповядват.
– Мислех, че всеки се придържа към тях.
– Това положително не е така.
– Дядо ми имаше подобен пръстен.
– Нима?
– Колко Уъгове са минавали оттук?
– Не много.
– И ти просто чакаш тук, за да дадеш ключовете на всеки, който се появи?
– Не.
– А на кого тогава?
– Само на онези, които търсят отговори.
– Значи когато казах, че...
– Да.
Реших да стрелям в тъмното.
– Дядо ми идвал ли е тук?
– Преди много време – кимна Еон.
– Казвали са ми, че го сполетяла Случка и след нея изчезнал.
– Ти вярваш ли?
– И аз не знам. – Направих пауза и добавих с уморен глас: – Всъщност не, не вярвам.
– Как е раната ти, Вега? – попита той.
Вдигнах ръката си. Белезите още стояха, но някак избледнели, а болката не се усещаше толкова силно. Погледнах сребристата ръкавица, с която ги бях потъркала. Дали не бе напоена с някакъв лековит мехлем?
– Колко време съм отсъствала? – рекох, подпирайки се върху Мълнията.
– Всъщност николко. Времето е интересно понятие. Ето, за мен не е изтекъл нито миг, докато за теб са се случили доста неща.
– Нямаш си и представа.
– Наистина нямам.
Канех се да кажа още нещо, но съзнанието ми изведнъж се изпразни. После бавно дойдох на себе си.
Знаех къде се намирам. Усещах тревата, върху която лежах, чувах проскимтяванията на Хари Две и тупкането на лапите му около себе си. Част от мен искаше просто да остане така, без да мърда, до края на Сесиите си. Но все пак се вдигнах на лакът и отворих очи. В далечината се виждаха Комините. Погледнах към небето. Не беше изтекло почти никакво време – още се спускаше здрач. Единствените неща, доказващи, че не съм сънувала, бяха ръкавицата върху ръката ми и Мълнията в същата тази ръка.
Както и издутината в джоба ми, където лежеше Целебният камък.
Станах и стиснах по-здраво копието. Какво щях да правя с него? То бе високо колкото мен. Не можех просто да го разнасям из Горчилище, а нямаше къде да го скрия.
Докато разсъждавах така, то, сякаш прочело мислите ми, се сви до размера на перодръжка. Изгледах го смаяно. Явно трябваше да започна да свиквам с необяснимите неща, които ми се случваха постоянно.
На първо място сред тях сега се нареждаше фактът, че дядо ми също се бе срещал с Еон.
– Глупачка такава – плеснах се по челото. Бях забравила да питам дребосъка дали той е пътувал към миналото или към бъдещето.
Поех към дома, мъчейки се да подредя бъркотията в главата си. Какво да правя сега? С кое да се захвана по-напред?
Ама че каша, Вега. Ама че проклета каша.


VIGINTI QUINQUE



ПОСЕЩЕНИЕТО


Докато влачех крака към къщата, ме подмина карета. Едва тогава се досетих, че същата вечер е свиждането ми с Джон у Моригон. Странно как ми бе изхвръкнало от ума – обичайно се радвах на възможността да го посетя и – ако трябваше да съм напълно честна – да похапна добре.
Затичах се напред и подвикнах на Богъл, вече спрял пред дома ми:
– Дай ми само минутка.
Бързо нахраних Хари Две и се почистих доколкото можах пред огледалото. Щом щях да посещавам луксозния дом на Моригон, исках да изглеждам прилично – или поне толкова прилично, колкото може да изглежда Уъг, притежаващ само един кат дрехи, които постоянно се нуждаят от пране.
Изтощеното куче задряма пред едва тлеещото огнище, а аз се втурнах обратно навън. Богъл шибна Слеповете и двайсет минути по-късно вече бяхме пред желязната порта, която бавно се отвори, за да ни пропусне. Чудех се какво ли ще заваря този път. При всяка наша среща Джон ставаше все по-неузнаваем.
Уилям ме посрещна, като погледът му бързо се плъзна по мен – вероятно да провери дали нямам нужда от посещение в банята. Явно бързият ми тоалет на тръгване бе дал резултат или пък му се видях безнадежден случай, защото ме съпроводи директно към трапезарията. Със задоволство видях върху масата обичайното пищно угощение.
На прага икономът ме остави, като заръча да се настанявам, добавяйки, че „мадам Моригон и господин Джон“ ще дойдат всеки момент.
„Господин Джон?“, помислих си. Досега не го бях чувала да нарича брат ми така. Усетих свиване под лъжичката и то не беше от най-приятните.
Скоро те влязоха заедно в стаята и аз се изправих насреща им.
Моригон, както обикновено, беше безупречна и блестяща, в рокля с цвят на слонова кост и коса, прибрана високо на тила. Токчетата и трябва да бяха доста високи, защото се издигаше с няколко пръста над мен. Но вниманието ми бе привлечено най-вече от Джон. Трябваше да го погледна повторно, за да се уверя, че наистина е брат ми. Както обикновено бе спретнат и излъскан, а кожата му сияеше от здраве и грижи. Но косата му бе подстригана късо, почти до кожа, разкривайки красивата форма на главата му. Именно това го правеше почти неузнаваем. Така изглеждаше много, много по-възрастен.
Носеше сини сатенени панталони, златиста жилетка, бяла колосана риза и сако в ослепително зелено, с вертикални бели ивици. Чорапите и обувките му бяха черни, като последните бяха излъскани до блясък.
След като успях да прибера увисналата си от изненада челюст, отидох и го прегърнах. Усетих напрежение в тялото му, докато го правех. Неговите обятия не съдържаха топлина, а по-скоро досада. Отдръпнах се назад и казах:
– Джон, косата ти... – Гласът ми излезе прегракнал и усетих парене в очите и носа. – Изглеждаш толкова... пораснал.
– Благодаря ти, Вега – отвърна суховато той. – Време беше да я отрежа. Постоянно ми падаше на челото и ми пречеше да работя. Как вървят нещата при теб?
Погледнах смутено старите си дрехи и прокарах пръсти през сплъстените си кичури.
– Имам много работа покрай строежа на Стената – отвърнах. – Почти не ми остава време за друго.
– Разбирам, че си се върнала в къщата на родителите ни. И че си взела куче.
Думите бяха изречени без емоция, което накара устните ми да потреперят, а лицето ми да пламне.
– Да. Луун не приема животни в Общежитието.
– Е, не забравяй какво се случи с предишното ти куче – подхвърли той, все така безразлично.
– Ще сядаме ли на масата? – намеси се Моригон, която ни наблюдаваше внимателно.
Улових се, че я оглеждам скритом, сравнявайки я с Женската от бойното поле. Трябваше да имат някаква връзка. Макар и разделени от толкова много Сесии, приликата помежду им бе удивителна.
Храната бе великолепна и както всеки път, когато идвах тук, се натъпках до пръсване. Джон, от своя страна, се хранеше премерено, с уверени движения. Учудих се колко изискано се е научил да си служи с ножа и вилицата. И все пак, когато остави приборите, в чинията му не бе останала нито троха.
След вечеря преминахме в библиотеката и аз забелязах значителни празноти по рафтовете.
– Джон е отнесъл много от книгите в стаята си – поясни Моригон, забелязала любопитния ми поглед. – Четенето е любимото му занимание. Нали така, Джон?
Той кимна енергично.
– Искаш ли да видиш стаята ми, преди да си тръгнеш, Вега? – попита и аз долових нотка от тона на онзи Младок, когото познавах толкова добре.
– Разбира се – отвърнах.
– Джон до голяма степен е поел в свои ръце проектирането на строежа – вметна Моригон.
Брат ми очевидно бе високо ценен, макар никога да не бе забил сам дори един пирон.
– Сигурна съм, че разполага с пълна подкрепа от страна на теб, Тансий и Съвета – казах.
– Разбира се. Това е всеобщо дело, в което всеки Уъгморт трябва да участва с каквото може. – Тя се отпусна в креслото и се загледа в пламтящия огън.
Забелязах, че над камината е закачено огледало, много подобно на онова в коридора – рамката му бе образувана от многобройни причудливи влечуги, преплетени едно в друго. Зачудих се дали семейството на Моригон няма слабост към тези същества – и все пак трудно можех да си представя някой да харесва примерно Джабити.
– Изработи ли много детайли за Стената днес, Вега? – попита тя, прекъсвайки наблюденията ми.
– О, да.
– Ще трябва още да усилим темповете – каза Джон.
И двете извърнахме глави към него. Той се бе настанил зад масивното бюро в ъгъла. По вида му личеше, че често го прави и се чувства като у дома си сред това царство от книги.
– Защо смяташ така? – попитах.
– Имаме твърде малко време и твърде много неща за вършене – отвърна той, като отбелязваше нещо с перодръжката си.
– Малко време? – погледнах към Моригон. – Да не би да има някакви новини относно Кръвниците?
– Според мен мисълта на Джон по-скоро е, че нямаме представа кога могат да ни нападнат. Това придава на сроковете за завършване първостепенно значение. Не бива да почиваме нито миг, докато задачата не бъде приключена.
– Разбирам – кимнах. И наистина разбирах, може би повече, отколкото тя предполагаше. – Е, Джон, ще отидем ли да разгледаме стаята ти?
– Само не се бавете – каза Моригон, която наблюдаваше всяка моя стъпка. – С него имаме още занимания тази вечер.
Последвах брат си нагоре по стълбите. Прашните ме ботуши потъваха в мекия килим.
Той отвори една врата и двамата влязохме.
Отне ми цяла минута, за да огледам просторното помещение. Леглото изглеждаше няколко пъти по-голямо от старите ни нарове в Общежитието. До прозореца имаше дървено писалище, покрито със свитъци и пергаменти, цяла редица лъскави перодръжки и шишенца с мастило „Куик и Стивънсън“. По стените бяха окачени картини. Но най-голямо впечатление правеха книгите – струпани на купчини по рафтове, столове или просто на пода. Отворих чифт двойни врати, зад които се оказа гардеробът на Джон. Имаше безброй закачалки с дрехи, както и излъскани обувки, наредени акуратно под тях. Чекмеджетата съдържаха ризи, чорапи, бельо и други елементи от тоалета, които дори не познавах.
Джон седна зад бюрото и веднага се залови с някакви записки. Приближих и надзърнах през рамото му. Пергаментът бе изпъстрен с драскулки, най-вече цифри и формули, твърде сложни за моята неука глава.
– Какво правиш?
– Изчислявам коефициентите на натоварване на стената и необходимото укрепване. – Той вдигна друг къс пергамент, върху който имаше чертежи. – Това тук са стражевите кули, разположени през равни разстояния. Трябва да се управлява също и дебитът на водата за рововете. Да се вземе предвид наклонът, естествените препятствия...
– Разкажи ми за тези ровове.
Лицето му се озари от вълнение.
– Открих подземен извор само на два километра от линията, по която минава Стената. Разположен е по-нависоко и ще можем да използваме силата на гравитацията. Различен е от този, който водоснабдява селото, тъй че няма да има опасност за запасите ни от питейна вода.
– Да, спомням си твоята идея за две линии на защита.
– Сега я усъвършенствах още повече.
– Как?
– Ще изкопаем ровове както от външната, така и от вътрешната страна на Стената. От стражевите кули ще обстрелваме Кръвниците, които се опитват да проникнат. Ако някои все пак успеят, ще се натъкнат на нова водна преграда и тогава вече със сигурност ще ги победим, докато се мъчат да я преодолеят. Ще бъдат като Адари с подрязани крила, безпомощни и готови за клане.
Опитах се да си представя мислено идеята осъществена. Изглеждаше доста находчива и изпитах чувство на гордост от изобретателността на брат ми, макар нехайното споменаване на „клането“ леко да ме смути.
– Проектирал съм копачни машини, които ще повишат ефективността на работата – продължаваше той. – Ще се задвижват от впрегатни животни като онези, които Фермерите ползват в полето, но в много по-голям мащаб и с повишена мощност, благодарение на системите от макари, скрипци и валове със зъбни колела.
Сякаш някой разгръщаше пред мен необятната карта на неговия ум. Само като си помислех, че допреди няколко седмици си е губил времето, ходейки на Обучение с другите Младоци. Никога не го бях чувала да говори по този начин – ентусиазирано, уверено. Дадох си сметка, че целият му предишен живот в Горчилище е бил прахосан напразно. Трябвало е да настъпи криза, за да се отключат талантите, лежащи недокоснати под повърхността.
– Какво ще правиш, когато Стената бъде готова?
– Моригон иска лично да се заеме с обучението ми.
Виждах как само при звука на името и в очите му се появява блясък.
– Надявам се, че си щастлив от новия си живот, Джон.
– Разбира се, Вега – отвърна без колебание той.
За да съм честна пред себе си, трябваше да призная, че основната цел на тазвечершното ми посещение бе да склоня Джон да избяга заедно с мен през Мочурището. Не съществуваха никакви Кръвници и целият строеж на Стената беше една голяма лъжа. Но след подобен разговор у мен не остана и капка съмнение, че всяка възможност да си върна брат ми е отминала. Ако щях да се махам оттук, трябваше да го сторя сама.
– Е, остана ли доволна от гостуването, Вега? – попита ме малко хладно Моригон, докато ме изпращаше до вратата.
– Да. И вечерята беше превъзходна.
– Помня, че отказа да приемеш пари предния път, но сега помолих Уилям да приготви една кошница с храна като израз на личната ми благодарност, задето позволи на Джон да заживее при мен.
– Благодаря – казах. Имах своята гордост, но знаех също, че ще имам и празен стомах на сутринта.
– Моригон? – погледнах я на раздяла.
– Да?
– Онези красиви неща, които правехме в Комините...
– О, сигурна съм, че пак ще се върнеш към тях, когато Стената бъде готова.
– Чудех се, къде отиват, след като напуснат фабриката?
Наблюдавах я внимателно, за да видя каква ще бъде реакцията й.
Лицето й остана сковано – твърде сковано за такъв наглед невинен въпрос.
– При онези, които са ги поръчали, разбира се. Заможни Уъгове, които обичат да се обграждат с подобни предмети. – Тя посочи над главата ми. – Ето, тук има някои от тях. Ако не се лъжа, ти си ги изработила, нали?
Обърнах се и видях чифт сребърни свещници, окачени на стената до входа. Наистина ги бях довършила аз, преди повече от Сесия. Не очаквах да има такъв удобен пример подръка. Това ме накара още повече да се замисля.
– Благодаря за обяснението – казах.
– Е, Богъл ще те откара до вкъщи.
– Мога да повървя и пеша.
– Наистина предпочитам да вземеш каретата. Вече е доста тъмно, а знаеш, че нощите не са безопасни напоследък.
И тя влезе в къщата. В същия момент отвътре се появи Уилям, понесъл обемиста кошница, както и едно топло одеяло.
– Съгласно инструкциите на мадам Моригон – рече сухо, като ми ги подаде. – Каретата ще дойде всеки момент, трябва само да впрегнат Слеповете.
– Надявам се, че Делф се справя добре със задачите си тук – подхвърлих небрежно.
– Моля? – повдигна вежди Уилям.
– Имах предвид Даниъл Делфия, синът на Дъф.
– Знам кой е. Въпреки това не разбирам въпроса ти.
– Бях останала с впечатлението, че го ползвате за работа из къщата.
– Нищо подобно. Разполагаме с достатъчно персонал, за да удовлетворим всички изисквания на мадам.
– Е, значи съм сбъркала.
– Очевидно е така – вирна нос икономът.
Какво тогава вършеше Делф за Моригон, та да му плаща така добре?
Щом Уилям ме остави сама, чух зад себе си шум и обръщайки се, я видях отново.
Тя ме гледаше така, сякаш се мъчеше да разчете мислите ми.
– Имаш ли да ми кажеш още нещо, Вега? Което да си научила напоследък?
– Не, нямам – отвърнах след кратко колебание.
– Така и предполагах – усмихна се примирено Моригон. – Исках само да знаеш, че много скоро ще излезе специално съобщение.
– Специално съобщение? За какво?
– Нека остане изненада. Но не се тревожи. Няма да мине много време и ще научиш. – Ударението, поставено върху думата „време“, ме накара да затая дъх. – Е, лека нощ.
После се обърна и си тръгна, оставяйки ме още по-объркана от преди.


VIGINTI SEX



СТЕНАТА ОТ ЗАЕКВАНЕ


Прекарах следващите нощи, упражнявайки се в летене и хвърляне на Мълнията. Денем криех нея и Целебния камък под една дъска на пода в къщата. Дестин никога не слизаше от кръста ми. Вече и през ум не ми минаваше да я сваля, защото не знаех кога ще ми се наложи с нейна помощ да спасявам кожата си. Постепенно овладях копието почти толкова добре, колкото онази Женска, загинала на бойното поле.
Но предупреждението на Моригон за предстоящото специално съобщение не излизаше от ума ми. И начинът, по който произнесе думата „време“. Дали по някакъв начин не бе разбрала за моето пътуване в миналото? За срещата с Джабитите в Комините? За намирането на Дестин? Но откъде можеше да знае? Колкото и да си блъсках главата, не стигах до задоволителни отговори и това ме побъркваше.
Една сутрин преди работа отивах към Дървото си по горската пътека, когато пред мен неочаквано се появи Нон, със своя огънат нагръдник. Зад него се виждаше Нида, който вече не пазеше Валхал, защото затворничеството бе заменено с каторжен труд на Стената. Шук все така бе край своя стопанин и при вида ми взе да ръмжи и да чатка с огромните си челюсти.
Хари Две не му остана длъжен и заръмжа в отговор. Вече доста пораснал, той се бе превърнал в едро куче, с дебел врат и мощни лапи. Поставих длан пред очите му и той начаса млъкна и приседна на земята. Часовете, които бях прекарала в обучението му, явно даваха резултат.
Комбинацията от Нон и Нида сама по себе си бе достатъчно неприятна, но като за капак подир тях се влачеше и Клетъс Луун, противно ухилен и с морта на рамо.
– Заверен пропуск? – протегна ръка Нон.
Извадих парчето пергамент и му го подадох. Той го прегледа и ми го тикна обратно.
– Накъде си тръгнала, Женска?
– Отивам до Дървото си да закуся – вдигнах тенекиената си кутия. – Ето, ако искате, проверете сами.
Не биваше да го предлагам, защото Клетъс грабна кутията и я отвори.
– Ммм, хубави неща – рече, като извади отвътре едно варено яйце и го лапна цялото. В следващия миг вече се превиваше и се държеше за корема, където го бях ритнала.
– Ей, я по-кротко – сграбчи ме за ръката Нон.
– Той ми открадна храната – извиках.
Клетъс, едва успял да си поеме дъх, взе да сваля мортата си, но Нида го цапна по главата и го повали на земята. Той не беше от разговорливите, но удареше ли те веднъж, ти държеше влага за дълго време.
– Това пък защо беше – простена Клетъс, държейки се за челото.
– Млъквай, Луун – посъветва го Нида. – Инак ще насъскам Шук по теб и тогава боят ще ти се види песен.
Клетъс се изправи смутен и с пламнали бузи. Не изпитвах дори грам жалост към него. Исках си яйцето обратно.
– Ще дойда да си взема това яйце от дажбата ти в Общежитието, хубаво да знаеш – отсякох.
– Ще дойдеш друг път – озъби се той. – Аз само проверявах дали не си скрила в него нещо забранено.
– А искаш ли сега аз да проверя в твоя корем? – процедих, изваждайки ножа си.
Клетъс отскочи назад, преплете крака и заби нос в земята. Нон се изсмя гръмогласно. Шук, раздразнен от шума, взе да се дърпа и да ръмжи, но Нида го удържа за веригата. Аз се наведох и взех кутията си, изпаднала от ръцете на Клетъс.
Нон ме сграбчи за рамото и се приведе над самото ми ухо.
– Късметът ти няма да трае вечно, Вега. Кроун ми разясни как стоят нещата. За теб и Моригон. Но помни, че тя няма да е все наоколо, за да те пази.
Отскубнах се от хватката му. Около кръста ми Дестин гореше като огън.
– Не ми трябваше нейната помощ, за да ти причиня това, нали? – рекох, посочвайки вдлъбнатината в нагръдника му, оставена от моя юмрук.
Преди да успее да ми отвърне, се обърнах и продължих по пътя си. Мразех да ме спират Уъгове с морти. Не ми се нравеше разни тъпоумни Мъжки да ме заплашват и да ми ядат храната. Но явно така щеше да бъде отсега нататък в Горчилище. Всеки дебнеше и подозираше другия.
Стигнах до Дървото си, огледах се, за да се уверя, че наоколо няма никой, после вдигнах Хари Две на ръце, подскочих и се приземих меко върху площадката.
Двамата си разделихме скромната закуска. Бях разпределила провизиите от Моригон така, че да ми стигнат за няколко дни, допълвайки ги със зеленчук от моята градина – малко маруля, босилек, магданоз и вещерско ухо, което придаваше лютив вкус на всяко ястие. Не беше кой знае какво, но поне можех да разчитам сама на себе си и това ми стигаше.
Още ме притесняваха думите на Моригон, както и фактът, че Кроун толкова държеше да ме вкара в затвора. Трябваше да внимавам, за да не ме разкрият. Планът ми бе да се подготвя, като се упражнявам с Дестин и Мълнията. Разглеждах картата на Мочурището всяка нощ и вече я знаех почти наизуст. Колкото до магическите ми предмети, техният вид не предизвикваше подозрение – просто бял камък и верига. Дори и копието в смален вид можеше да мине за обикновена перодръжка. Освен ако не ме видеха да летя наоколо, нямаха никакво основание да ме арестуват.
И изведнъж се сепнах.
Книгата. Книгата за Мочурището, която трябваше да изуча така добре, както и картата. Тя щеше да ми даде ценна информация за съществата, обитаващи там, без която надали щях да оцелея. Не можех да повярвам, че от толкова време не съм се сещала за нея. Трябваше час по-скоро да поправя грешката си.
Същата вечер след работа оставих Хари Две да дреме край огнището у дома и тихо се измъкнах навън. Затичах се по пътеката и скоро познатото дръпване на веригата ме отлепи от земята. Оставих се на въздушните потоци да ме издигнат високо. Имах чувството, че се пречиствам, докато прохладният вятър рошеше косата и галеше тялото ми.
За броени минути достигнах къщата на Делфия и се спуснах край обора. Инатливият Крет, върху който се трудеше Дъф, бе изчезнал, явно за да впрегне мускули в строежа на Стената. Пухкавият Уист също не се виждаше никъде. Слепът, обучаван за впряга на Тансий, още бе тук, както и Адарът, който дремеше, отпуснал криле и вързан с верига за своето колче. Но гласните струни и говорните му способности несъмнено бяха значително укрепнали от последната ми визита насам.
Озъртайки се в гъстия мрак, разсейван единствено от тънкия сърп на Нок, бързо осъзнах, че имам проблем. Не помнех точно под кое дърво съм заровила книгата. Обходих няколко по-високи ели, оглеждайки земята край корените им, но след толкова време всички те ми се струваха еднакви. Тъкмо се проклинах за глупостта си, когато зад гърба ми пропука съчка.
– А, здравей, Ве-Вега Джейн.
Обърнах се бавно по посока на гласа.
– Здравей, Делф.
Той пристъпи по-близо. Изглеждаше уморен и косата му, макар и все така дълга и сплъстена, вече не бе побеляла от брашно, а черна от пръстта и прахоляка на строежа.
В протегнатата си ръка държеше книгата ми.
Застинах на място, колебаейки се дали изобщо да признавам, че е моя.
– Мо-мо-мога и аз д-д-а дойда, Ве-Вега Джейн?
Изгледах го втрещено.
– Искам да кажа, в Мо-Мочурището – добави той на висок глас.
– Знам какво искаш да кажеш, мътните да те вземат – изсъсках аз, най-сетне възвърнала си дар слово. – Няма нужда да викаш така, че да те чуе цяло Горчилище. Къде я намери?
– В ку-кутията, дето я беше заровила – рече той, вече по-тихо.
– И как разбра?
– Ами г-гледах те, ето как.
– Добре, Делф, само се успокой – прошепнах. – Прочете ли я?
– Н-не цялата. Ама в нея не се к-казва как да се прекоси Мо-мочурището. – Погледът му се плъзна към веригата на пояса ми. – Т-това нещо ли ти п-помага да летиш?
– Разсъждаваш твърде логично, Делф. Да не би да си се преструвал преди? Защото, ако е така, си най-големият задник, когото познавам.
Лицето му доби засегнато изражение.
– Аз не съм г-глупав, Ве-Вега Джейн, само по-понякога нещата тук леко се объркват. – Той се почука с пръст по слепоочието и приседна на един пън, все още въртейки книгата в ръце. – Къ-къде я н-намери?
– В къщата на Куентин Хърмс. Той я е написал.
– Значи и преди е хо-ходил в Мо-Мочурището?
– Предполагам.
– Но тогава Кръ-Кръ-Кръвниците...
Двамата се спогледахме за секунда, но не казахме нищо.
– Ето, взе-вземи я – протегна ми той книгата. Така и направих. – Все едно, без к-карта ни-нищо не става.
– Аз имам карта.
– Къде?
– На скришно място. – Отпуснах се на земята до него. Това бе добра възможност да разбера какво знае и аз не смятах да я пропусна. – Имах видение, Делф. Искаш ли да ти го разкажа?
– Ви-видение? Като на М-Моригон?
– Дори по-ясно от нейните. Върнах се назад във времето. Можеш ли да си представиш?
– Назад във времето – повтори той, явно мъчейки се да осъзнае чутото. – Ка-какво, ко-когато си била мъничка?
– Дори и преди това. Но когато бях малка, видях някого, Делф. Видях теб.
– Не думай – отрони се от скованите му от страх устни.
– Видях те в двора на Моригон.
– Аз ни-ни-никога н-н-не съм бил там – заклати усърдно глава той.
– Ти тичаше по алеята. Беше страшно уплашен от нещо.
Делф запуши ушите си с ръце.
– Не е вярно, не е.
– Видях и Моригон. Тя също беше в ужас.
– Не е вярно!
– И мисля, че знам какво ви е уплашило.
– Н-не... не... не – запелтечи той.
Сложих ръка върху треперещия му гръб.
– Помниш ли, като ми каза за червената светлина? Възможно ли е това да е била нейната коса? Тя също е червена, нали?
Делф се клатеше напред-назад върху пъна. Боях се да не скочи и побегне, но се зарекох, че стори ли го, ще полетя подире му. Трябваше да разбера истината на всяка цена.
– Случката на дядо ми... Моригон също е била там. Станало е в нейния дом, признай си. – Разтърсих го за рамото. – Така ли е, Делф? Така ли е?
– Да, там беше, Вега Джейн – извика той.
– Знаех си! А ти какво си търсил при тях? А? Трябва да ми кажеш. – Разтърсих го отново. – Кажи ми!
Лицето му се сгърчи в агония. Той се преви надве, но аз го изправих обратно. Не бях на себе си. Трябваше да разбера. Не ме беше грижа дали го наранявам, или не. Целият ми живот се оказваше една лъжа. Имах право да науча поне част от истината. Още сега.
– Кажи ми! – изкрещях, зашлевявайки му плесница.
– Бя-бях отишъл д-да видя новия Уист, к-който татко беше обучил за нея. Ха-Харпи се казваше. Чу-чудесно ку-кученце, много г-го обичах.
– И после какво?
– Стори ме се, че чу-чувам Ха-харпи отвътре. За-затова надникнах.
– И влезе?
Той кимна, стиснал клепачи като от непоносима болка. Сграбчих го здраво за ръката. Не исках да спира тъкмо сега.
– Н-никъде не се ви-виждаше жив Уъг. Ни-нито пък Харпи.
– Продължавай, Делф. Продължавай.
– Чу-чух някакъв шум на г-горния етаж и се уплаших.
– Нормално е, Делф. Бил си само на шест Сесии. – Сега говорех тихо, стараейки се да му вдъхна спокойствие.
– К-качих се п-по стълбите и ги чух да се ка-каа-карат – изплю най-сетне думата той.
– Дядо ми и Моригон? – Мълчание. Разтърсих го отново. – Те ли бяха?
– Н-не мога повече, Ве...
– Те ли бяха? – креснах в лицето му. – Погледни ме, Делф. Погледни ме! – Очите му се отвориха. Моригон и дядо ми ли бяха?
– Да – промълви едва и по бузите му се търкулнаха сълзи.
– Имаше ли друг Уъг с тях? – Поклащане на глава. – Чудесно. Продължавай, Делф.
– Страх ме беше, д-дето се к-карат така, но си п-помислих, че може да им п-помогна, к-както татко правеше съ-със зверовете. Да ги раз-разтърва, един вид.
– И аз бих сторила същото, Делф. Добре е, че си опитал да им помогнеш.
Той отпусна глава върху дланите си и започна да хлипа на пресекулки. Усетих остро убождане на вина, задето го карах да преживява всичко отново, но нямаше друг начин. Трябваше да узная истината докрай. Изправих го така, че да ме погледне в очите.
– Не спирай, Делф. Трябва да изкараш това от себе си. Длъжен си.
– Горе имаше д-две врати. Зад п-първата н-нямаше никой.
– А зад втората? – изрекох с болезнен трепет.
– Вътре бяха... – Гласът му замря и той взе да хленчи отново. Уплаших се да не млъкне окончателно, но този път не го ударих, нито му викнах.
– Видял си нещо, което те е ужасило до дън душа, нали?
Той кимна злощастно.
– Д-двамата сто-стояха един срещу друг.
– Тя му е била ядосана? Крещяла му е? А той се е мъчел да я успокои?
Отговорът му ме порази.
– Б-беше обратното, Ве-Вега Джейн. М-Моригон из-из-изглеждаше п-по уплашена и се м-м-мъчеше да успокои него.
Зяпнах го недоверчиво.
– И какво му казваше?
Делф си пое няколко пъти дълбоко дъх, като всеки път тялото му потреперваше в спазъм. Ако бях суеверна, щях да си помисля, че изхвърля от себе си някакъв зъл дух. Накрая спря, избърса лице от сълзите си и ме погледна. Изражението му беше ясно и в него нямаше повече болка.
– Да не отива. Молеше го да не отива.
– А той какво й отвръщаше?
– Че не може иначе. Че трябва да отиде, че е длъжен да опита. Повтаряше го отново и отново. С такъв един свиреп глас... още го чувам в сънищата си.
– Да отиде къде? – попитах по-рязко, отколкото възнамерявах.
Лицето на Делф се извърна към мен, бледо като восък.
– Не каза. И после се случи...
– Червената светлина?
– Беше огън, Вега. Такъв, какъвто никога не съм виждал. Огън, който беше... жив. Той... той се обви около Върджил като змия, заплашвайки да го погълне целия. И после... после той се издигна във въздуха и изведнъж... изчезна. Без да издаде звук. Нито звук. – Последните думи излязоха от устата му като шепот.
Замръзнах на мястото си. Делф току-що бе описал същото, на което бях станала свидетел в Приюта. Родителите ми бяха преживели Случка пред собствените ми очи. Аз я бях видяла!
Трябва да съм изглеждала доста отнесена, защото усетих, че Делф ме разтърсва за раменете.
– Вега Джейн, добре ли си?
Все още не можех да продумам. Съзнанието ми се връщаше към картината на огъня, поглъщащ моите родители. Случка. Бях видяла Случка.
– Вега Джейн? – ръцете му ме раздрусаха така, че зъбите ми изчаткаха.
Най-сетне успях да го фокусирам.
– Съжалявам, Делф. Какво стана после? – попитах с дрезгав глас, все още под влияние на спомена.
Той облиза пресъхналите си устни.
– После побягнах и Моригон ме видя.
– Ядосана ли изглеждаше?
– Мислех, че ще ме убие, ако ме хване. Тичах колкото ме държат краката, но тя по някаква причина се оказа по-бърза. Когато стигнах до портата, вече беше там. И тогава избухна онази светлина.
– Коя светлина?
– Червената.
– Мислех, че тя е била по-рано, в къщата. Пламъците около дядо ми, за които разказа.
– Не, онова беше огън. Светлината... се случи с мен, Вега Джейн.
Върнах се мислено към разходката си в миналото. Сцената пред къщата на Моригон. След като Делф претича покрай мен, тя ме видя, махна с ръка и се разрази синя мълния.
Погледнах приятеля си.
– Делф, сигурен ли си, че светлината не е била синя?
– Червена беше, Вега Джейн – поклати глава той. – Червена, като кръв.
– И какво се случи след това?
– Изпитах странно чувство в главата си, сякаш всичко се замота. Но продължих да тичам. Просто тичах и... това беше всичко. – Лицето му се извърна към мен, изцедено от бремето на спомените. – Защо питаш дали не е била синя?
– Защото такъв цвят видях, когато Моригон замахна по мен.
Той остана като вкаменен от думите ми.
– Значи наистина си била там?
– Но не помнех нищо, Делф. Всичко беше като изтрито, докато не го преживях отново.
– Но тогава защо аз имах само откъслечни спомени? Имам предвид досега?
– Заради разликата в светлините, предполагам – отвърнах изтощено. И двамата имахме такъв вид, сякаш сме тичали до пълна отмала.
Ето значи защо Моригон изглеждаше толкова напрегната и подозрителна, когато по време на първото ни гостуване с Джон и казах, че вече съм се отбивала край къщата и. Помислила е, че намеквам за онзи случай, отпреди толкова Сесии, когато е изскочила отвътре с обезумял вид и ме е поразила със синя светкавица, за да изтрие видяното от паметта ми.
После ми хрумна друга мисъл и се вторачих в Делф толкова продължително, че накрая той не издържа и попита:
– Какво има, Вега Джейн?
– Знаеш ли, че вече не заекваш?
В първия миг наблюдението ми явно го порази, но после по лицето му бавно се разля усмивка.
– Права си. – Усмивката стана по-широка.
– Но защо?
– Тук горе думите вече не са замотани, Вега Джейн – докосна главата си той.
– Очевидно си смъкнал от себе си голямо бреме, Делф. Не мисля, че някога ще заекваш отново. Съжалявам, че те подложих на такова изпитание. Наистина съжалявам, защото си мой приятел. Единственият.
Той погледна към мен, а после към небето. На светлината на Нок изглеждаше отново както преди, когато двамата бяхме Младоци и се гонехме безгрижно из гората. Вече не можех дори да си представя какво е било усещането тогава. Макар и на малко Сесии, бяхме станали стари. При мисълта очите ми почти се насълзиха.
– Няма защо да съжаляваш, Вега Джейн. Именно това, че ме накара да си спомня, ми помогна. Прочисти главата ми... – Той се пресегна и сложи ръка върху моята. – Ти също си моя приятелка. По-ценна от всички останали Уъгове, взети заедно.
– Радвам се, че е така, Делф. – Направих пауза и после реших просто да изплюя камъчето. – Родителите ми имаха Случки. Вече не са в Приюта. Видях с очите си как изчезнаха.
– Какво? – зяпна ужасено той.
– Огънят ги погълна – промълвих задавено. – Точно както ти описа. Тогава нямах представа какво им се случва, но вече имам.
– Много съжалявам, Вега Джейн.
– И аз съжалявам за онова, което ти си преживял.
Погледнах към книгата, която още държах в ръце.
– Ами Кръвниците? – попитах. – Вътре пише ли нещо за тях?
– Кръвници? – подсмихна се Делф. – Това са бабини деветини.
Повдигнах вежди. Бях съгласна с него, но за разлика от мен той не бе виждал как Куентин бяга към Мочурището, дирейки спасение.
– Защо мислиш така?
– Ако Кръвниците съществуваха, защо ще чакат да издигнем проклетата Стена, та чак тогава да ни нападнат? Толкова ли са глупави?
– Но нали ти също участваш в строежа.
– А какво друго мога да сторя? – разпери безпомощно ръце той. – Навярно ще ме хвърлят във Валхал, ако откажа.
– Ето значи защо са предложили награда за главата на Куентин – осени ме неочаквано хрумване.
– Защо? – попита Делф. – Какво имаш предвид?
– Не са можели просто да кажат, че е имал Случка или че го е изял Гарм. Така е нямало да имат претекст да оповестят съществуването на Кръвниците.
– И да ни накарат да строим Стената – схвана начаса мисълта ми той. – Едното води към другото.
– Именно – казах, впечатлена от логиката му. Мънкащото и ломотещо момче с голямо сърце беше изчезнало. Сега умът бе също толкова силен, колкото и тялото му. А за да оцелеем, щяхме да имаме нужда и от двете.
Следващите ми думи може би му прозвучаха като спонтанна идея, но според мен част от съзнанието ми я бе таила още откакто Джон ме напусна.
– Делф – изрекох бавно.
– Какво?
– Нали ме попита дали можеш да дойдеш с мен в Мочурището?
– Така е. – Увереният му поглед срещна моя.
– Но защо ще искаш да напускаш Горчилище? Та то е всичко, което познаваш.
– Стига, Вега Джейн – изсумтя той. – Смяташ ли, че след четирийсет години нещо тук ще е по-различно от сега? А и откъде знаем, че някъде отвъд не съществуват други земи? Кажи ми, как да сме сигурни, след като никой Уъг не е ходил, за да разкаже? А ето че сега започнаха да издигат и проклетата Стена. Пфу!
Толкова се гордеех с него, че ми идеше да го прегърна.
– Не мисля, че нейната цел е да попречи Кръвниците да влязат в селото, Делф. Според мен тя се строи, за да...
– Попречи на нас да излезем – довърши той вместо мен.
– Значи и ти си го мислил?
– След като не вярвам в баснята за Кръвниците, какво друго обяснение може да има?
– Никакво – отвърнах тихо. – Което означава, че Съветът ни е лъгал. Кроун, Моригон, дори Тансий.
Той кимна разсеяно.
– Ще дойда с теб в Мочурището, Вега Джейн. Кълна се в гроба на мама, че ще дойда.
– Добре. Но ако наистина ще го правим, ще ни е нужна малко подготовка.
– Каква подготовка?
Докоснах веригата около кръста си.
– Като за начало ти също ще трябва да се научиш да летиш.
– Да летя? – изгледа ме ужасено той. – Искаш да кажеш, там горе?
– Да, Делф, смисълът на летенето обикновено е да се издигаш нагоре.
– И дума да не става, Вега Джейн. Не мога. Прекалено съм тежък.
Направих му знак да се изправи и застанах с гръб към него.
– Обгърни ме с ръце – казах.
– Моля? – изчерви се той.
– Сложи си ръцете около мен, Делф. И се дръж здраво.
– Да ме вземат мътните – възкликна той, но се подчини. Макар че го познавах откакто се помнех, останах удивена колко огромен е всъщност.
– Още по-здраво, Делф, ако не искаш да паднеш.
Той ме стисна така, че дъхът ми секна.
– Ей, не чак толкова силно! – изпищях и хватката му леко се отслаби. – Сега ще преброя до три и скачаме заедно. Едно... две... три.
Подскочихме едновременно право нагоре и на височина около двайсет метра полетяхме хоризонтално. Усетих как Делф целият се напряга и се изместих напред, така че да се озове точно върху гърба ми. Вятърът плющеше около нас.
– Да ме вземат мътните – откъсна се отново от устата му.
Извърнах се и видях, че очите му са затворени.
– Делф, отвори си очите. Гледката оттук е невероятна.
Той ме послуша и не след дълго мускулите му, твърди като скала, леко се отпуснаха.
– Колко е красиво! – промълви с благоговение.
– Нали ти казах. Само не поглеждай надолу засега. Това изисква малко опит и...
Веднага разбрах, че съм допуснала грешка. Едва го бях изрекла и Делф, разбира се, погледна надолу. Пръстите му ме сграбчиха като куки, той взе да пищи и да се върти, което ни прати в стръмно пикиране. Отначало се учудих защо се спускаме толкова бързо, но после се сетих, че никога досега не съм летяла със стокилограмов Уъг на гърба.
Изгубих всякакъв контрол и се присъединих към неговото пищене. Вече бяхме на пет метра над земята, когато се пресегнах и го пернах през лицето. Той веднага спря да се мята, давайки ми възможност да овладея ситуацията и да извърша някакво подобие на кацане – не от най-меките, но все пак кацане. Проснахме се запъхтени един до друг и след секунда аз се повдигнах на лакът.
– Замалко да ни убиеш! – викнах разгорещено. Но после си спомних за собствения си първи полет и ядът ми утихна. Освен това аз носех отговорността. Той само се возеше. Изправих се и отупах прахта от дрехите си. – Грешката беше моя, Делф. Следващия път ще е по-добре.
– Следващ път? – изгледа ме той така, сякаш исках от него да погълне цял Крет. – Няма да има следващ път, Вега Джейн.
– Искаш ли да прекосим Мочурището, или не? – Отговор не последва, само неясно сумтене. – Защото, ако можем да прелитаме над части от него, няма да е нужно да се притесняваме какво има отдолу. – Застанах в очакване, потропвайки с крак. Той примигна, почеса се веднъж-дваж по главата и каза:
– Ами тогава да вземем да пробваме пак, а, Вега Джейн?


VIGINTI SEPTEM



ТРЕНИРОВКИТЕ


Следващите две нощи се упражнявахме в летене. Всъщност упражнявах се аз, докато Делф се стараеше да не падне. Накрая смъкнах Дестин от кръста си и му я подадох. Той отскочи назад, сякаш бе видял Амарок.
– Трябва да опиташ, Делф.
– Че защо? Ти знаеш как да се оправяш с това нещо. От мен се иска само да се държа.
– Не се знае какво може да се случи. Важно е да умееш да се справяш и сам. – Той обаче се опъваше, докато накрая не отсякох: – Ще го направиш, ако изобщо искаш да дойдеш с мен.
Той неохотно я пое от ръката ми. Беше по-широк в талията, но все пак с моя помощ успя да я омотае около себе си и да щракне закопчалката.
– Ами сега какво? – попита навъсено.
– Как какво? – скастрих го. – Колко пъти си ме виждал да го правя? Хайде, сети се сам.
– Ти или се затичваш, или скачаш – отвърна като примерен ученик той.
– Не мислиш ли тогава, че и ти трябва да направиш същото?
– Да се затичам или да скоча? – последва колебливият въпрос.
Какво да очакваш от един Мъжки. Първо го отвеждаш до водата, а после трябва да му покажеш и как се пие.
– Все ми е едно. Което си избереш.
– А когато се озова там горе?
– Нали съм ти показвала, Делф. Знаеш как да завиваш. Знаеш как да се приземяваш. Просто прави като мен.
Той се обърна, засили се и подскочи. Полетът му беше прав, бърз и завърши директно в един храст. Притичах да му помогна. Той плюеше пръст и чистеше сухи съчки от лицето си.
– Не ме бива за това, Вега Джейн. Мястото ми е на земята, да ходя като нормален Уъг.
– Бива те, и още как – рекох твърдо. – Следващия път като се откъснеш от земята, вирни брадичка нагоре. Така няма да се забиеш в храстите, а ще набереш височина. Ако искаш да завиеш, просто изнеси едното си рамо напред. Дойде ли време да кацаш, насочи главата и раменете си плавно надолу. В последния момент свали краката, за да стъпиш на тях.
– Само ще си строша кокалите.
– Възможно е. Но дори и да се случи, не бери грижа. Аз ще ги направя отново цели.
– Как така ще поправиш счупени кокали? – примига насреща ми той.
Извадих Целебния камък и го прокарах над охлузената му ръка, мислейки за хубави неща. Драскотините моментално изчезнаха. Делф отстъпи уплашено назад.
– Какво е това?
– Камък, който лекува, Делф.
– Наистина ли може да оправи всичко?
– Да – отвърнах, макар и още да нямах опит с потрошени крайници.
На четвъртия си опит той се издигна високо във въздуха, прелетя около половин километър, направи широк, макар и малко неуверен вираж, върна се при мен и се приземи. Върху краката си. Развълнуван от успеха, ме грабна от земята и така ме развъртя, че щеше да ми прилошее.
– Направих го, Вега Джейн! Мога да летя като птица.
– Доста големичка птица. А сега ме пусни долу, преди да съм повърнала върху теб.
Реших да му покажа и Мълнията. Сложих сребристата ръкавица и я извадих от джоба си. Отначало той не остана впечатлен, което не бе за учудване предвид малките и размери. Но щом фокусирах мислите си и пожелах да се върне в нормалния си вид, тя веднага се издължи почти до два метра и доби ослепителния си жълт цвят.
– Как, по дяволите, стана това, Вега Джейн! – възкликна Делф.
– Не е важно как прави нещата. Важното е, че ги прави добре, и то когато аз поискам.
Той посегна да вземе копието, но аз го спрях.
– Само с ръкавицата, Делф.
– А какво ще стане, ако го пипна без нея?
– Мисля, че не ни трябва да узнаваме.
Той нахлузи ръкавицата и повдигна Мълнията. На двайсетина крачки от нас имаше дърво. Посочих му го и казах:
– Помисли си, че искаш от нея да удари това дърво. После я хвърли, както се хвърля копие.
Делф се поколеба, но после смръщи решително лице – което изглеждаше малко смешно, но аз скрих усмивката си, – прицели се и метна.
Мълнията прелетя няколко метра и се заби в пръстта.
– Само толкова ли може? – ухили се той. – Страховито, няма що.
Взех ръкавицата от него, отидох да вдигна Мълнията, намислих си какво точно желая от нея и я хвърлих. Блесна ослепителна светлина и дървото се разпадна на трески. Копието направи плавен завой и се върна в ръката ми, точно както бях виждала да правят ловните соколи, обучавани от Дъф.
Озърнах се за Делф и го видях проснат на тревата до мен. Щом вдигна глава, го погледнах и изрекох с колкото се може по-покровителствен тон:
– Е, толкова може. Сам прецени дали е страховито.
Скоро той вече улучваше с Мълнията почти всичко, което пожелае. Не знаех дали щеше да се наложи да я използваме при прехода през Мочурището, но във всички случаи нямаше да ни е излишна.
По-късно същата вечер Делф и аз седяхме пред тлеещото огнище в моята къща, а Хари Две дремеше в краката ни. Решила, че моментът е подходящ, се изправих и казах:
– Искам да ти покажа още нещо.
– Какво?
Смъкнах панталоните си.
– Вега Джейн! – извика прегракнало Делф, изчервявайки се като цвекло.
Без да му обръщам внимание, повдигнах овехтялата си риза и запретнах ръкави, показвайки корема и ръцете си.
– Погледни, Делф. Погледни.
– Майчице мила, Вега Джейн, да не си се побъркала?
– Не, не е каквото си мислиш. Имам бельо отдолу. Обърни се!
Той бавно завъртя глава. Погледът му проследи рисунките по тялото и крайниците ми и челюстта му увисна.
– Да ме прегази Крет дано! Какви са тези неща?
– Карта на Мочурището. Куентин Хърмс ми я остави. Беше на пергамент, но се боях да не я намерят у мен, затова я прерисувах върху кожата си.
Той доближи нос.
– Пътят за преминаване?
– Да, Делф. Запомнила съм го наизуст. И ти също ще трябва да го направиш.
– Н-няма да ти зяпам... голотиите – запъна се той, махайки с длани пред лицето си.
– Ще се наложи, Делф – намръщих се аз. – Ако искаш да дойдеш. И двамата трябва да знаем маршрута, за всеки случай. – Вдигнах книгата за Мочурището. – Знаеш добре какво ни очаква там, нали?
През следващия половин час той наблюдаваше внимателно, докато аз го превеждах с показалец през картата. Щях да правя това колкото нощи е необходимо, докато указанията не се запечатат здраво в паметта му. Докато минутите течаха, клепачите му взеха видимо да натежават. Скоро той вече похъркваше в стола си. Смъкнах ризата и вдигнах панталоните си, седнах върху единствения друг стол и взех да прелиствам книгата.
Хари Две проскимтяваше тихо в краката ми. Погледнах го и си помислих дали не сънува лош сън. Не знаех дали кучетата сънуват, но не виждах причина да не е така. А и Хари Две беше доста специално куче.
Бавно отгръщах страница след страница, попивайки колкото се може повече информация. Куентин Хърмс бе също толкова педантичен в документирането на Мочурището, колкото и в изработката на красиви неща в Комините. Но онова, което описваше и пресъздаваше върху тези страници, не можеше да се вземе с лека ръка. На почти всеки лист пергамент имаше нещо, което може да те убие. Но се срещаха и полезни същества, включително и едно, наречено Хоб, които бе склонно да ти помага, стига всеки ден да му правиш малък подарък. Ама че нахална гадинка, рекох си, да търгува с доброта срещу подкуп.
Накрая затворих книгата и се загледах в догарящия огън. Едно тлеещо дърво привлече вниманието ми. Кората му бе почервеняла, почти прозрачна от разяждащата я жар. Също като моя дядо и родителите ми – погълнати цели сред стълбове от пламък.
Коленичих до огнището и доближих ръка, но не прекалено, защото не исках да се изгоря. И все пак усещах паренето. Спомних си кръглите белези, останали от пътуването ми в миналото – те боляха толкова силно. А какво ли бе усещането да гори цялото ти тяло? Тръснах глава при мисълта. Но дядо сам бе предизвикал пламъците със своето желание да тръгне нанякъде. Моригон го бе умолявала да остане, но той не я бе послушал. И ето че огънят го беше отнесъл. Също като родителите ми. Нищо чудно и те да го бяха сторили доброволно.
Което означаваше, че са избрали да ни зарежат. Не, да зарежат мен.
Е, аз не се канех да избухвам в пламъци, за да напусна Горчилище, но можех да го направя, като прекося Мочурището. До момента тази идея ме обсебваше изцяло – да се махна оттук, да намеря своите роднини, защото те не бяха мъртви. Просто вече не се намираха тук. Но сега у мен се надигана и друго чувство, което ме накара да седна на студения каменен под и да направя нещо, което не правех почти никога. Да избухна в сълзи. Поклащах се напред-назад, изпитвайки болка в цялото си тяло. Все едно аз бях погълната от огъня и моята кожа бе овъглена и почерняла. Не можех да си поема дъх от риданията, които ме задавяха. Сякаш бях трупала тази емоция с дни и месеци, за да я излея сега наведнъж.
Сепнах се, когато усетих нечии големи ръце да ме обгръщат. Отворих очи и видях Делф, който седеше до мен и също плачеше.
Хари Две се събуди, примъкна се до нас и взе да ме бута с муцуната си. Вероятно искаше да ме накара да го погледна, да се почувствам по-добре. Но е трудно да се чувстваш добре, когато цялото ти семейство те е напуснало.
И то по свой собствен избор.
– Всичко е наред, Вега Джейн – промълви Делф в ухото ми, гъделичкайки ме с топлия си дъх. – Всичко е наред.
Докоснах го по лакътя, за да покажа, че съм чула. Но нищо не беше наред.
И никога вече нямаше да бъде.
Каквото и да станеше, аз щях да се махна от това място.
Защото бях научила, че в Горчилище може да има много неща, но истината не е сред тях.
А аз се нуждаех от истината. Само тя ми бе останала.


VIGINTI OCTO



ПОСЛЕДНИЯТ ДУЕЛУМ


На следващата сутрин, на път за Комините, видях на Главната улица голям транспарант, окачен между две здания. На него пишеше: „До всички Уъгморти. Следващият Дуелум ще се състои след две седмици на Арената. Първа награда – петстотин монети. Участието на всички Мъжки между шестнайсет и двайсет и четири Сесии е задължително“.
Отдолу имаше по-дребен текст, гласящ, че същата вечер на централния площад ще се състои събрание, на което ще се предоставят допълнителни подробности. Изискваше се присъствието на цялото население.
Паричната награда бе впечатляваща. Откакто се помнех, победителите в Дуелума получаваха само метална статуетка като онези, които притежаваше Делф, и малка сума пари.
Зачудих се дали Делф ще спечели отново. Петстотин монети положително щяха да му дойдат добре.
После се запитах дали това не е специалното съобщение, за което ми бе споменала Моригон преди няколко дни. Тя бе казала, че скоро ще го науча. Вдигнах отново очи към транспаранта. Надали, защото Дуелумите се състояха по два пъти на Сесия и тъкмо сега бе времето за поредния. Можех да допусна, че ще го отложат заради строежа на Стената – Мъжките в селото напъваха мишци достатъчно дори и без да се млатят един друг. Както и да е, това слабо ме засягаше.
Продължих към фабриката, където пристигнах с минута закъснение, но никой не ми направи забележка. Преоблякох се и влязох в цеха. По атмосферата можех да позная, че малцината останали работници вече са научили новината – носеше се тихо мърморене, Ковачите надуваха внушително мускули и всеки преценяваше крадешком конкуренцията. Тъй като аз бях единствената Женска наоколо, дори не ме удостоиха с поглед.
След работа, когато те си тръгнаха, застанах сама пред своето шкафче и повдигнах ризата си. Части от картата върху мършавия ми корем бяха избледнели дотолкова, че вече на няколко пъти се бе налагало да ги повтарям с мастило. И понеже Делф трябваше също да я запамети, бях решила да я прекопирам обратно върху пергамент – чувствах се леко неловко да се разсъбличам пред него, а и усещах, че понякога вниманието му е привлечено повече от голата ми кожа, отколкото от рисунките по нея.
Проблемът бе, че ми трябваше още пергамент, а нямах пари, за да го купя. Мина ми през ума да задигна няколко листа от офиса на Домитар, но той напоследък изобщо не го напускаше през деня – а нощем нямах повече желание да влизам в Комините, дори и за всичкия пергамент в Горчилище.
Сега, докато минавах покрай остъклената врата, тя се отвори и Домитар излезе насреща ми. Това бе удачно съвпадение, защото в главата ми тъкмо се въртеше въпрос, на който той вероятно можеше да отговори.
– Знаеш ли – започнах, – Моригон ми спомена, че баща й служил в Съвета заедно с моя дядо. А аз дори нямах представа, че дядо е членувал в него.
– Членува, но само за кратко. Беше неспокойно време в нашата история.
– И е напуснал по своя воля?
– Не съм казвал това – рече той и веднага вдигна ръка към устата си, очевидно съжалявайки за изтърваните думи.
– Неспокойно време? Да нямаш предвид Битката на зверовете, за която са ни преподавали на Обучението? Но нали тя се е състояла по-отдавна, когато дядо още не е бил роден?
– Няма защо да будим спящите кучета, Вега. Това е най-добрата политика.
– По дяволите спящите кучета, Домитар! Трябва ми истината.
Той се обърна и се шмугна в офиса си като заек в хралупа. Или като плъх в отходен канал.
Излязох от Комините и тръгнах по улицата през сгъстяващите се сенки. Подсвирнах и Хари Две изскочи от треволяка. Заедно прекосихме селото и отидохме до зеленчуковата ми градина недалеч от Дървото, за да откъснем нещо за вечеря. Само че когато стигнахме там, градина вече нямаше. Всичко бе изпотъпкано и унищожено, до последния стрък. Това не бе дело на звяр, а на Уъг и дори не бе нужно да отгатвам кой. Клетъс Луун бе надраскал с пръчка името си в пръстта.
Изтрих го с подметката си и се заклех да отмъстя.
По-късно същата вечер се спуснах към централния площад и се присъединих към събиращата се тълпа. В единия му край бе издигнат дървен подиум с няколко стъпала, направени от грубо одялани дъски. Не се изненадах, че синята карета е вече там, както и че Тансий и Моригон седят на подиума. Онова, което ме учуди, бе, че Джон се е настанил редом с тях. При това облечен с черната туника на Съвета!
– Гледай, това е Джон – прошепна някой в ухото ми.
Обърнах се. До мен стоеше Делф.
Наистина, помислих си. Това е Джон. И в същото време не е Джон.
Наоколо се мяркаха всичките ми познати Уъгове. Роман Пикус и неговите Жандарми също бяха тук. Клетъс, Нон и Ран Диг-би стояха изпънати на пост – комични фигури със своите морти през рамо и запасани саби. Бях благодарна, че се намирам от наветрената страна на Дигби – иначе вонята, носеща се от него, щеше да ме отрови. Като Женска вероятно можех да си позволя и да пропусна събранието, но любопитството ми бе твърде силно.
Редицата от членове на Съвета бе насядала пред подиума. Питах се как ли приемат факта, че брат ми горе е на официалните места, докато те, толкова по-старши от него, са долу, сред простолюдието. Единственият липсващ от тях бе Джурик Кроун. Учудих се, защото не бе в негов стил да се лишава от възможността да се поперчи пред публика. Според мен той дори тайно се надяваше да измести Тансий от лидерското място. Домитар също бе тук, с плахия Дис Фидус, суетящ се край него. Езекил стоеше достолепно, леко встрани от останалите, издокаран в своята бяла туника. Останалите Уъгове се тълпяха като пилци където им попадне.
С уплаха видях, че Лейдън-Тош, въоръжен до зъби, охранява подстъпите към подиума. Стараех се да не срещам погледа му. По някаква налудничава причина си мислех, че може да изчезна, ако го сторя.
Накрая забелязах и Дъф Делфия, по-мръсен и раздърпан от когато и да било. Делф ми бе казал, че напоследък баща му се труди практически без почивка. Уменията му за работа с животни бяха от жизнено значение за завършването на Стената.
Всички Мъжки изглеждаха мърляви и запуснати. Женските, макар и малко по-чисти, имаха още по-изнурен вид. Те също трябваше да помагат на строежа, но освен това имаха задълженията да се грижат за своите семейства, да готвят, перат и да бъдат майки. Но въпреки това сред тълпата цареше оживление и причината за него не бе трудна за отгатване. Петстотин монети. Алчността можеше да се долови във въздуха. Никой не бе взел наградата за Куентин Хърмс. Но все някой трябваше да грабне победата на Дуелума, а заедно с нея и парите.
Тансий се изправи, прочисти гърло и вдигна ръце над главата си.
– Здравейте, братя Уъгморти. Поканихме ви тук тази вечер, за да оповестим поредния Дуелум. Той ще започне точно след две седмици, в десет часа сутринта. Наградата за победителя, както несъмнено вече знаете, ще бъде петстотин монети.
Из тълпата се разнесе развълнуван шепот. Моят взор обаче беше прикован в брат ми. Двамата с Моригон седяха редом, увлечени в разговор. Джон изглеждаше щастлив, доволен.
Колкото до нея, тя имаше вид на горд Наставник, радващ се на любимия си ученик. После Тансий каза нещо, с което привлече вниманието ми обратно към себе си.
– Този Дуелум ще бъде различен от всички досегашни. – Той направи пауза, за да подсили ефекта. – В него ще се включат и всички Женски от селото, на възраст между двайсет и двайсет и четири Сесии. – И като за капак добави: – Тяхното участие също е задължително.
Сега брожението се усили десетократно. Повечето Мъжки сумтяха презрително или се подсмихваха. Женските се споглеждаха, объркани и уплашени – в това число и аз, макар да не бях достатъчно голяма, за да трябва да участвам. Погледнах към Делф – идеята явно не му се струваше никак забавна. Клетъс Луун, за разлика от него, се бе ухилил до уши, ръчкайки се дебелашки със своите приятелчета.
Дали това не означаваше, че ще има двама шампиони? Естествено, нямаше как да се очаква, че Женски и Мъжки ще се бият помежду си.
Тансий призова към тишина и Уъговете се укротиха. Следващите му думи разсеяха всички съмнения.
– Шампионът ще бъде само един. – Изгледах го потресена. – Крайно време е ние, Уъгмортите, да приемем факта, че между половете трябва да има повече равенство.
Чудесно, помислих си, щом искат равенство, защо тогава не назначат в Комините повече от една Женска? Защо не накарат Мъжките да готвят, чистят и да повиват Младоци? Това, че им предоставяха възможност да пребият с юмруци своите нежни половинки на Арената, някак не ми звучеше като най-яркото доказателство за напредничаво мислене в обществото.
– А сега – продължи Тансий – ще дам думата на Моригон, която ще ви обясни по-пълно мотивите, стоящи зад това решение.
Всъщност причината вероятно бе, че според тях една Женска по-лесно щеше да обясни на своите посестрими защо е необходимо да се млатят като хамали. Всички погледи се устремиха в нея, когато стана от мястото си и се плъзна грациозно към предния край на подиума. Беше хладна и спокойна, съзнаваща въздействието си над тълпата. Аз също щях да съм спокойна на нейно място – тя отдавна бе прехвърлила двайсет и четири, тъй че нямаше да й се наложи да се изправя срещу Мъжките бойци. Макар че тъкмо тя можеше и да успее да ги победи.
– Несъмнено – започна тя – това решение ще се стори необичайно на мнозина от присъстващите. Преди всичко нека поясня, че всички Женски от споменатата възрастова група, които са съпруги, бременни или майки на Младоци под една Сесия, са освободени от задължението да се състезават.
Разнесе се всеобща въздишка на облекчение, тъй като много от Женските влизаха в тези изключения.
– Същото важи – продължи Моригон – за Уъговете и от двата пола, които страдат от физически увреждания, заболявания или други недъзи.
Озърнах се и видях край себе си поне две дузини Мъжки и Женски, попадащи в категорията. Те също значително се разведриха от чутото.
– Но всички останали ще трябва да се бият помежду си. Някой ще каже, че това е несправедливо, защото силите са неравни. Но времената в Горчилище се промениха. Знаете, че сме заобиколени от Кръвници, а те са готови да нападнат всекиго, без оглед на пол и възраст. Ето защо младите и силни Женски трябва да умеят да се защитават. Да са обучени за ръкопашен бой. Разполагате с цели две седмици за подготовка. Ще предоставим на разположение на всички, които искат да се усъвършенстват, опитни професионални Наставници. Силно препоръчвам на Женските, които ще участват в Дуелума, да се възползват от тази възможност.
Не можех да повярвам, че говори сериозно. Две седмици за подготовка? Когато Женските и без това изнемогваха покрай строежа на Стената? Нима за толкова време можеха да натрупат четирийсет килограма мускули или да се превърнат в Мъжки? Не че някоя от тях го желаеше.
Тансий кимна към един от членовете на Съвета, наредени край подиума. Той се изправи и вдигна високо тежка платнена торба.
– Наградата от петстотин монети – викна високо Тансий. После добави сред възклицанията, надигнали се при вида на това богатство: – За да направим съревнованието още по-привлекателно, ако Дуелумът бъде спечелен от Женска, наградата ще бъде увеличена на хиляда монети.
От страна на Женските не последваха никакви приветствени възгласи. Те очевидно добре разбираха, че няма начин да се докопат до тези пари, затова и не се вълнуваха особено.
После Тансий добави, че датите за отделните кръгове ще бъдат оповестени скоро, както и разпределението на противниците за първия кръг. Имайки предвид броя на участниците, щяха да са необходими пет кръга, за да се излъчи крайният шампион. Накрая пожела успех на всички и обяви край на събранието.
Уъговете започнаха бавно да се разотиват, а аз се устремих право към подиума. Исках да видя Джон, докато не си е тръгнал. Преди да стигна дотам обаче, някой препречи пътя ми.
– Имаш късмет, че си твърде малка да се биеш – рече Клетъс Луун, като ме измери с поглед. – Инак току-виж ми се беше паднала за противник на първия кръг.
– Късмет имаш ти, плужек такъв – отвърнах. – А сега ми се махай от очите.
Опитах да мина покрай него, но той сложи ръка върху рамото ми. Преди да успея да реагирам или ръмжащият Хари Две да го захапе, Клетъс изведнъж полетя във въздуха и се приземи по гръб, като мортата и сабята му изчаткаха по паважа.
Понечи да стане, но Делф стъпи върху гърдите му с огромния си ботуш и го притисна обратно.
– Махни си гнусния крак от мен – запищя той. Един от приятелите му приближи и взе да припява:
– Пе-пе-пелтека Де-де-де-Делф.
Делф го сграбчи за яката, вдигна го от земята и го приближи до лицето си.
– Името ми е Даниъл Делфия, задник такъв. И следващия път няма да съм толкова любезен да ти го напомня. А сега дим да те няма.
После пусна Уъга и той чевръсто отпраши зад ъгъла. Клетъс най-сетне успя да се повдигне на лакът и го зяпна изумено.
– Ама ти н-не з-заекваш – промълви с разтреперан глас.
– За разлика от теб – коленичи до него Делф, така че носовете им почти се допряха. – Виж, Луун, моли се само да не ми се паднеш за противник на Дуелума. А ако още веднъж пипнеш Вега Джейн, така ще те подредя, че ще предпочиташ да те е дъвкал Гарм. – После го ритна за последно и го заряза в прахта.
– Благодаря, Делф – изрекох с лице, пламнало от дълбоката признателност, която изпитвах.
– Ти можеше да се справиш с този копелдак и сама, Вега Джейн.
– Вероятно. Но е хубаво да знам, че си до мен. – После се сетих накъде бях тръгнала. Джон вече беше почти при каретата. – Късмет на Дуелума, Делф. Надявам се ти да спечелиш петстотинте монети.
Затичах се и стигнах до брат си тъкмо преди да постави крак върху стъпалото.
– Джон?
Той се обърна и се усмихна, но усмивката му беше някак... насилена. Веднага долових това. Бяха изминали вече четиринайсет дни, откак за последно го бях видяла, бях вечеряла с него и бях посетила стаята му, изпълнена с книги и раздути амбиции. Редовните ни срещи вече не бяха чак толкова редовни.
– Здравей, Вега. – Въпреки сухия поздрав ми се стори, че в него трепна нещо от предишния ми брат, но може би само си въобразявах.
Моригон се наведе през вратата и щом ме видя, каза:
– Джон, трябва да вървим. Вечерята ни чака, а след това имаме още занимания.
– Няма да ви отнема повече от минутка – рекох забързано.
Тя кимна неохотно и се отпусна назад в седалката, но подозирах, че ни слуша внимателно.
– Какво има, Вега? – попита Джон. Сведе очи към Хари Две, но не посегна да го погали. Косата му беше още по-къса, остригана почти до кожата. Едва можах да го позная.
– Как си? – рекох. – Сякаш цяла Сесия мина от последната ни среща насам.
– Много съм зает покрай Стената и уроците.
– Да, нали Стената трябва да опази всички Уъгове... – Надявах се да долови двусмислицата в думите ми.
– Но въпреки всичко изоставаме – продължи той. – Няма да успеем да се вместим в срока от четирийсет дни и нощи. Трябва да работим още по-усилено. Кръвниците могат да нападнат във всеки един момент.
Резкият му тон ме свари неподготвена.
– Ъм... изглеждаш добре – пробвах да сменя темата.
Той сякаш се поуспокои, но същевременно целият ентусиазъм се изпари от лицето му.
– Да, добре съм. А ти?
– Чудесно. – Сякаш си говореха двама непознати.
– Ходила ли си скоро в Приюта?
Трепнах и погледнах предпазливо към отворената вратичка.
– Не, в последно време не съм.
– Аз исках да посетя родителите ни, но Моригон смята, че не бива да се разсейвам.
Поколебах се. Идеше ми да скоча в каретата и да проведа един личен Дуелум с нея.
– Сигурна съм, че е права – рекох достатъчно силно, за да ме чуе.
Тя отново подаде глава навън.
– Закъсняваме, Джон.
– Ей сегичка – казах, като я гледах право в очите. – И не се притеснявай, Моригон, не съм забравила кое може да се говори и кое не.
Тя ме стрелна с поглед и за пореден път се дръпна назад.
– Има ли още нещо, Вега?
– Всъщност, да. Трябва ми малко пергамент. Да ти се намира излишен?
Той явно остана учуден от странната молба, но бръкна във вътрешния джоб на красивата си черна туника и извади оттам няколко навити на руло листа.
– Този ще ти стигне ли?
– Да, благодаря – поех ги от ръката му. После пристъпих напред и го прегърнах, усещайки как се напряга в обятията ми. – Довиждане, Джон.
Преди да тръгна, надникнах в каретата, срещайки отвътре хладния поглед на Моригон.
– Онова специално съобщение, за което ми каза... относно Дуелума ли беше?
Не последва никакъв отговор, нито дори бегло кимване с глава.
– Значи ми даваш още време да се почудя?
За един мимолетен миг ми се стори, че зърнах в очите и дълбока тъга, но той отмина твърде бързо, за да съм сигурна.
После погледът и се отмести и тя каза:
– Хайде, Джон. Имаме още ангажименти за тази вечер.
Брат ми се качи в каретата.
Богъл шибна Слеповете и те поеха с тропот по паважа.
Обърнах се решително и тръгнах към къщи, прибирайки пергамента в джоба си. Трябваше да си проправям път през групичките от Уъгове, които още стояха по площада, погълнати в дискусии на предстоящия Дуелум. Тъкмо ги отминах и ускорих крачка, когато усетих остра болка в хълбока. В последния момент успях да зърна Клетъс Луун да изчезва зад ъгъла. Стори ми се, че в ръката му имаше камък. Трябваше да викна обратно Хари Две, който напираше да се втурне подире му. Той не остана доволен, но се подчини с глухо ръмжене. Стиснах зъби, опитвайки се да не мисля за удареното място, което бързо започна да се подува.
Щом стигнах вкъщи, извадих Целебния камък и го прокарах над моравата подутина, мислейки за хубави неща. Тя моментално се стопи и кожата ми възвърна нормалния си вид.
Но радостта ми, че съм се отървала от болката, нямаше да трае дълго.


VIGINTI SEPTUM



ВАЛХАЛ


Късно същата нощ се събудих от лая на Хари Две. Секунда по-късно се разнесе втори звук, който беше от строшаването на външната ми врата.
Скочих от леглото с разтуптяно сърце.
Видях как кучето отхвърча назад от нечий ритник и се удря с квичене в стената.
После в стаята нахълтаха цяла група Уъгове. Начело беше Джурик Кроун, а след него – Нон, Ран Дигби, Клетъс Луун и Дюк Доджсън, един от най-младите членове на Съвета, само на двайсет и четири Сесии. Всички държаха в ръце дългоцевни или късоцевни морти, чийто дула сочеха към мен.
– Какво, по дяволите, става? – извиках, притичвайки до Хари Две, за да проверя дали е добре. Той лежеше настрана и дишаше тежко с изплезен език, но не изглеждаше да има нещо счупено и дори близна ръката ми.
– Дошли сме да те отведем във Валхал, Вега Джейн – обяви Кроун.
Бе започнало да ми омръзва от неговите заплахи, което, предполагам, си е проличало и по изражението ми.
– Никъде няма да ме водите, нещастници такива. До гуша ми дойде от...
Прехапах език, когато Кроун размаха пред лицето ми книгата за Мочурището, написана от Куентин Хърмс.
Усмивката му беше жестока и тържествуваща.
Аз от своя страна направих грешката да погледна към дъската на пода, под която я бях скрила.
– Този предмет бе открит в твоя дом по-рано тази вечер, докато се провеждаше събранието на централния площад – рече Кроун. Примигнах, сепната от неприкритото ликуване в гласа му. Ето защо не го бях видяла на събитието. Бил е тук да претърсва къщата ми.
– По всичко личи – продължи той, – че е писание, посветено на Мочурището. По-незаконно от това здраве му кажи. Кой ти го даде, Вега, Кръвниците ли? Съдържат ли се в него маршрутите, по които смятат да ни нападнат? Колко ти плащат враговете ни за твоето предателство?
Изгледах ги подред. Главата ми се маеше и трябваше да се опра на стената, за да не падна.
– Не знам за какво говорите. Не съм предателка. И не работя за проклетите Кръвници.
– Как тогава ще обясниш тази книга? – Кроун я вдигна високо, без да отмества дулото на мортата си от главата ми. – Откъде се сдоби с нея?
– Намерих я.
– А, намерила си я! И защо тогава не уведоми Съвета?
– Аз... аз щях да го направя.
– Лъжеш! – отсече той и красивите му черти се изкривиха в уродлива гримаса на ярост.
После се обърна към Дигби и Нон.
– Водете я.
Те пристъпиха напред и ме уловиха под мишниците. Кучето понечи да ги нападне, но аз му наредих да стои мирно. Боях се да не го застрелят, а и Доджсън вече се бе прицелил в гърдите му.
– Недейте! – изкрещях. – Той няма да ви ухапе. Ще дойда с вас доброволно. Хари Две, ти оставаш тук. Марш в ъгъла!
После ме изкараха грубо навън и ме поведоха към селото. Когато стигнахме Главната, вестта за ареста ми явно се бе разпространила, защото много прозорци светеха, озарени от свещи и фенери, а през тях надничаха любопитни Уъгове по нощници и пижами.
Скоро се озовахме пред Валхал. Нида, явно върнат към старите си задължения, ни очакваше и отвори вратата на клетката. До него Шук ме фиксираше с кръвожадните си очи. Ноздрите му потрепваха, сякаш искаше да запомни мириса ми, в случай че по-късно му се наложи да ме открие и разкъса.
Хвърлиха ме вътре и тежката решетка се захлопна зад мен. Нида заключи старателно катинара.
Кроун се улови за прътите и ме загледа през тях.
– Утре ще ти бъде повдигнато официално обвинение – изрече бавно. – Не се и съмнявай, че ще успеем да го докажем. А предателството, както знаеш, се наказва със смърт чрез обезглавяване.

Не можех да повярвам на ушите си
. Обезглавяване?

Вярно, че имах глупостта да държа у себе си книгата, но тя не съдържаше никакви планове за нападение над Горчилище, а само информация за съществата, населяващи Мочурището.
Но как можех да обясня притежанието и, помислих си със свито сърце, без да разкрия, че съм я взела от дома на Куентин Хърмс? А и откъде той самият можеше да има такава книга? Погледнах към ръцете си и благодарих на Алвис Алкумус задето, капнала от умора, бях заспала с дрехите тази вечер. Ако бяха видели рисунките, покриващи цялото ми тяло, вероятно щяха да ме одерат жива. Придърпах ръкавите си по-ниско и се уверих, че ризата ми е добре запасана, а крачолите – затъкнати в ботушите.
– Разполагаш с цялата нощ, за да помислиш на воля върху греховете си – продължи Кроун. – И за наказанието, което ти се полага зарад тях. – Той се приближи до металните пръти така, че устните му почти ги докоснаха. – И този път дори мадам Моригон няма да успее да те отърве, Вега.
После се изсмя злостно, обърна се и си тръгна.
Изкрещях подире му и се пресегнах през решетката в напразен опит да го ударя. Начаса обаче дръпнах ръката си обратно, защото зъбите на Шук изчаткаха на сантиметри от нея. Малко остана да изгубя пръстите си.
Тоягата на Нида се стовари с трясък до главата ми.
– Никога не се пресягай навън, проклета Женска. Няма да ти го повтарям.
Пропълзях до средата на клетката и седнах на земята, все още замаяна от случилото се. Надявах се всичко да е просто един кошмар, от който всеки момент ще се събудя. Но със сгъстяването на мрака започнах да тракам със зъби от нощния студ и трябваше да приема горчивата истина.
Известно време Нида и Шук продължиха да патрулират нагоре-надолу по паважа. После Нида се прибра в своята будка и Шук остана единственият страж наоколо. Ако помръднех дори с пръст, той моментално наостряше уши и издаваше такова заплашително ръмжене, че всеки косъм на главата ми настръхваше.
Поплаках малко, обзета от чувство на безпомощност. После ме обзе яд и взех да си представям по колко много различни начини бих искала да унищожа Кроун. Но накрая наистина се потиснах при мисълта как ще се защитавам срещу повдигнатите обвинения. Не ми идваше наум нито едно правдоподобно обяснение, нито дори що-годе сносна лъжа.
Инструментите ми не бяха у мен, тъй че нямах шанс да отключа катинара, а дори и да го сторех, Шук просто щеше да ме разкъса на парчета. Прокарах длан по утъпканата пръст край себе си. Тя бе осеяна със знаци, оставени от предишни затворници под формата на плитки, овални дупки. Можех да разбера това. Попаднеш ли тук, ти идеше да потънеш в земята, само и само да се скриеш от срама и погледите на останалите Уъгове.
На няколко пъти задрямвах, но всеки път се пробуждах, сепната или от Нида, който периодично наобикаляше и удряше с тоягата си по решетките, или от Шук, който виеше по нещо. Чудех се дали не го правят нарочно – може би инструкциите им бяха никога да не оставят арестантите да се наспят добре.
Постепенно нощта избледня до сиво, после небето на изток се оцвети в розово, а накрая в златисто, възвестявайки изгрева на слънцето. Настъпването на деня ме изпълваше с ужас, по напълно обясними причини. За щастие отново се унесох в сън, който даде малко отдих на изтощените ми тяло и дух. Когато се събудих, Горчилище вече бе обляно от светлина. Часът вероятно наближаваше осем. Стомахът ми къркореше и се зачудих дали тук случайно не сервират закуска. Тази сутрин нямаше да ходя в Комините. Надявах се някой да е казал на Домитар какво се е случило. Вероятно за капак на всичко щяха и да ме уволнят.
Но тогава се сетих за думите на Кроун.
Наказанието, което ме чакаше, бе смърт. Нямаше защо да се притеснявам за скромната си надница.
Тогава видях да се приближава една едра фигура.
Беше Делф, придружен от Хари Две. Шук незабавно взе да ръмжи. Нида излезе и му препречи пътя.
– Хайде върви си, нямаш работа наоколо. И кучето също.
– Искам да говоря с Вега Джейн – рече твърдо Делф.
– Разговорите със затворниците са забранени. А сега да ви няма. – Нида взе да потупва с тоягата по дланта си.
– Веднъж ти спасих живота, Нида – не отстъпваше Делф. – А сега ми отказваш дребна услуга?
Ниският, набит Нида се взря него. Личеше си как в главата му се борят противоречиви мисли.
– Пет минути, не повече – рече накрая. – И можеш да считаш, че сме квит.
После отстъпи встрани и подсвирна на Шук, който спря да ръмжи и приседна до него. Делф и Хари Две доближиха вратата на клетката. Аз начаса се хвърлих към решетките.
– Делф, трябва да ми помогнеш.
– По какви скалъпени обвинения им е хрумнало да те затворят тук, Вега Джейн?
– Намерили са книгата за Мочурището – промълвих тихо, свеждайки очи.
Той прехапа устна и хвърли неспокоен поглед към Нида.
– Кроун твърди, че съм предателка – продължих. – Че книгата била предназначена да послужи на Кръвниците да ни нападнат.
– Глупости.
– Знам, Делф. Но според него присъдата, която ме очаква, е смърт.
Лицето му пребледня от уплаха, но положително нямаше как да е по-уплашен от мен. Надали бях изпитвала такъв страх дори и когато ме гонеха Джабитите. Знаех, че Кроун с удоволствие би вдигнал и сам брадвата над главата ми. В Горчилище рядко ставаха екзекуции и никак не ми се щеше следващата да бъде моята.
– Как разбра, че съм тук? – попитах.
– О, мълвата се носи бързо.
– Казваш, че си спасил живота на Нида?
– Да, преди няколко нощи. Малоумникът Клетъс Луун беше на патрул заедно с другите Жандарми и го взе за някакво чудовище. Аз случайно минавах оттам и го видях, че се прицелва с мортата. Сграбчих Нида и го съборих на земята точно преди изстрела. Куршумът проби дупка в едно дърво вместо в неговата глава.
– Ясно – рекох, но мислите ми вече бяха ангажирани със собствените ми премеждия.
– Ти не си виновна в нищо, Вега Джейн. Ще излезеш оттук, преди да си усетила.
– Наистина ме е страх – казах.
Той се пресегна и докосна ръката ми.
Миг по-късно и двамата отскочихме назад, защото тоягата на Нида се стовари върху решетките, почти строшавайки пръстите ни.
– Позволих да говорите, не да се пипате – кресна той. – И минутите ти почти изтекоха, Делфия.
Погледнах към Хари Две, който стоеше отстрани, омърлушен и самотен.
– Делф, нали ще се грижиш за него? – Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми. – Само... докато съм тук.
– Разбира се. Какво е едно животно в повече за семейство като нашето? – Той се опита да се усмихне на малката си шега, но не успя.
– Ти тръгваш с Делф, разбра ли? – подвикнах на кучето.
То сякаш направи инатлива физиономия, но аз повторих
думите, сочейки го строго с пръст, докато не сведе глава и не подви опашка.
– Трябва да тръгвам – каза Делф. – Вече закъснявам за строежа на Стената.
Кимнах мълчаливо.
Той погледна към Нида и като видя, че Пекът е зает да оправя осеяния с шипове нашийник на Шук, бръкна в джоба си и ми подаде изсъхнала кифла, парче месо и една ябълка.
– Ще намина пак веднага щом мога.
И като ми махна за сбогом, се изгуби надолу по улицата, следван от Хари Две.
Оттеглих се в далечния ъгъл на клетката, приклекнах с гръб към Нида и похапнах набързо. Изпитвах глад, но съзнанието ми отказваше да се фокусира върху храната.
Днес Съветът щеше да се събере на заседание, за да реши съдбата ми. Не можех да повярвам, че ще ме убият само заради притежанието на една книга. Но колкото повече разсъждавах, толкова по-мрачни ставаха мислите ми. Това не бе просто обикновена книга – в нея се описваха създанията, населяващи Мочурището. Положително щяха да искат да узнаят как се е озовала у мен. Дали нямаше да ме обвинят, че сама съм ходила там, за да я съставя? А ако им кажех, че съм я взела от жилището на Хърмс, щяха да питат какво съм търсила вътре. И какво щях да изтъкна в своя защита? Че според мен Кръвниците са пълна измислица и че стената се строи не за защита от тях, а за да не бягат Уъговете от селото? Това щеше много да им допадне, няма що.
Канех се да отхапя от ябълката, но вместо това я пъхнах в джоба си. Нямах апетит – повдигаше ми се и по кожата ми преминаваха студени вълни. Днес нямаше да изляза от Валхал. Всъщност надали изобщо щях да го напусна, докато не ме изведяха, за да снемат главата от раменете ми.
Отмина пладне и слънцето започна да жари немилостиво металния покрив на заграждението, от което вътрешността му се нажежи като пещ. Спомних си за онзи Уъг, Маккрийди, който ме молеше за чаша вода, докато минавах оттук. Сега можех добре да разбера мъките му – собственото ми гърло лепнеше от жажда. За късмет, никой още не се бе отбивал да ме зяпа, да ме заплюва или да ме нарича предателка. Но колко ли дълго щеше да трае това?
Погледнах към Нида. Той ме наблюдаваше внимателно, вероятно за да провери как ми понася затворът.
Минаха ми през ум няколко хапливи реплики, които да му подхвърля, но нямах силите, нито куража да го сторя.
Когато денят взе да преваля, чух тракане на колелета. Помислих, че идва каретата, но онова, което се показа иззад ъгъла, бе обикновена каруца, теглена от дръглив Слеп, провесил глава от жегата. Върху предната дъска седяха два Уъга, които знаех, че работят за Съвета, а отзад стърчеше тясна клетка.
Каруцата спря пред Валхал и единият от Уъговете скочи от нея. Туниката му не беше черна, а зелена. Той подаде на Нида парче пергамент с думите:
– Затворничката е призована да се яви пред Съвета.
Последният кимна, откачи голям ключ от колана си и свали катинара.
– Хайде, излизай – изръмжа.
Пристъпих, олюлявайки се, и Уъгът постави окови на китките и глезените ми. Наложи се да ме вдигне на ръце върху каруцата, където ме натъпка в клетката и заключи вратата след мен.
После се качи при другаря си, който шибна Слепа с камшик.
И аз потеглих към Съвета.
Може би за да не се върна никога вече.


TRIGINTA



СЪВЕТЪТ


Зданието на Съвета се намираше в самия край на Главна-та улица и караше всички останали сгради в Горчилище, с изключение на Комините и Камбанарията, да изглеждат като жалки съборетини. Нямах представа кой и кога го е строил, но видът му бе грандиозен и аз винаги му се бях възхищавала, макар и само отвън.
Фасадата беше от бял мрамор, с широко стълбище, водещо към редица величествени колони. Масивните железни врати бяха украсени с плетеница от мотиви, по които аз, като Довършителка, можех само да се прехласвам. Говореше се, че светлините вътре никога не угасвали, а температурата винаги оставала постоянна, независимо от сезона.
Като глава на Съвета, Тансий държеше резиденция тук, на втория етаж. Аз самата дори не бях прекрачвала прага. Не бях имала повод да го сторя – досега. И от цялата си душа желаех да не ми се беше налагало.
Влязохме през малък страничен вход. Явно на затворниците не им се полагаше привилегията да използват централния. Докато вървях по коридора, тътрейки окованите си нозе, подминах няколко Уъга, които работеха тук. Повечето не ми обърнаха внимание, а в очите на онези, които ме погледнаха, гореше адска враждебност. Надявах се те да не участват в решаването на участта ми – инак не ме чакаше нищо добро.
Въведоха ме в помещение, голямо почти колкото главния цех на Комините, но много по-изискано. Подовете бяха мраморни, стените – от камък, а сводестите тавани се подпираха от огромни греди, пресичащи просторното пространство.
Върху издигнат подиум, зад висока около метър преграда, покрита с изящна дърворезба, бе нареден Съветът в пълния си състав. В средата седеше Тансий, облечен в кървавочервена мантия, която не ми се стори добър знак. Вляво от него беше Кроун, с обичайната си черна туника, а вдясно – Моригон, също в червено.
Тези два цвята никога вече нямаше да бъдат сред любимите ми.
Отведоха ме до малка маса с един стол. До нея имаше катедра, подобна на тези, от които Наставниците говореха на Младоците по време на Обучение. Върху масата бяха поставени чаша и гарафа с вода.
– Свалете и оковите – нареди Тансий.
Това незабавно бе изпълнено от същите двама Уъга, които ме докараха с каруцата. После те се оттеглиха и вратата се затвори след тях.
Останахме само аз и Съветът. Вдигнах поглед към членовете му, а те ме огледаха в отговор. Чувствах се като трепереща мишка, притисната в ъгъла от Гарм.
– Моля задържаната да седне, докато се четат обвиненията срещу нея – каза Кроун.
Седнах, като тайно подръпвах надолу ръкавите на ризата и се мъчех да спра сърцето си да не изскокне през гърлото ми. С крайчеца на окото си видях Лейдън-Тош, застанал в ъгъла на залата. Той не гледаше към нищо и никого. Зачудих се защо изобщо е тук, докато не сведох очи към колана му.
Там, в специално изработен калъф, висеше широка секира.
Обърнах се обратно към Съвета, докато страхът бавно ме обхващаше с ледените си пипала.
Джурик Кроун се изправи и разгъна руло пергамент. Обходи останалите членове с тържествуващ взор, който, поне според мен, се задържа най-дълго върху Моригон.
– Тази Женска, Вега Джейн, вече отдавна погазва законите на Горчилище – започна. – Разполагам със сведения от Какус Луун и неговия син, Клетъс, както и от Нон и Роман Пикус, доказващи, че досега го е правила, без да понесе съответните последствия.
– Днес сме се събрали по друга тема, Джурик – прекъсна го Тансий. – Нека се съсредоточим върху нея.
Кроун кимна и хвърли поглед към пергамента.
– У обвиняемата Вега Джейн бе открита една книга. – Той се пресегна и я вдигна високо, та всички да я видят добре. – Тази книга дава детайлни описания на съществата, обитаващи Мочурището, както и в някои случаи на начините за справяне с тях. Посочват се също конкретни твари, които биха могли да са от полза на онези, целящи да пресекат въпросната територия. Като например... – Той направи пауза, но аз знаех точно какво ще последва и промълвих тихо думата още преди да я е произнесъл.
– Кръвниците – довърши Кроун.
Сред присъстващите се разнесоха сподавени възгласи. Забелязах, че единствено Тансий и Моригон не се присъединяват към тях.
Тансий се взираше в една точка някъде над главата ми и само от време на време свеждаше очи към мен.
Моригон сякаш изобщо не ме забелязваше. Това също не ми се стори добър знак.
– Няма друга мислима причина тази Женска да укрива подобна книга – продължи Кроун, – освен за да съдейства на враговете на Горчилище. А единственото подобаващо наказание за такъв предателски акт... – тук той се обърна многозначително по посока на Лейдън-Тош – е екзекуцията.
Преди да седне на мястото си, огледа всички членове на Съвета подред, като запази най-унищожителния поглед за мен.
Тансий се изправи и каза:
– Благодаря ти, Джурик, за твоя обичаен, хм... енергичен разбор на фактите. – После взе книгата и се обърна към мен.
– Откъде се сдоби с нея, Вега?
Озърнах се, неуверена какво трябва да правя. Накрая станах на крака.
– Намерих я в къщата на Куентин Хърмс.
– Та ти никога не си влизала там – провикна се Кроун.
– Напротив. Дори видях и теб вътре.
– Глупости. Лъжи и още лъжи.
– „Как е възможно досега да не открием нищо полезно. Нима този Уъг е бил чак толкова хитър?“ Това бяха точните ти думи, Кроун. Чух ги, защото се криех зад един шкаф. При това не беше сам. – Поколебах се, но инстинктът ми подсказа да рискувам. – Искаш ли да кажа кой още беше с теб? – Всъщност не бях съвсем сигурна относно самоличността на придружителя му, но той нямаше откъде да го знае.
– Достатъчно – ядоса се той. – Добре, била си в къщата, и какво? Това само доказва, че си била в течение за съществуването на книгата и си я задигнала.
– Аз не...
– Ти ли помогна на предателя Хърмс да я напише?
– Опитвам се да...
– И очакваш да повярваме на жалките ти лъжи?
– Джурик! – прогърмя гласът на Тансий и всички присъстващи сякаш се снишиха. – Тя се опитва да изложи своята страна на фактите. Това, че я прекъсваш далеч не допринася за най-доброто оползотворяване на времето на Съвета.
Разнесе се одобрителен шепот, а Кроун млъкна и вирна нос така, сякаш изобщо не възнамеряваше да слуша какво имам да кажа. Забелязах, че и верният му Дюк Доджсън, който седеше до него, стори същото.
– Продължавай, Вега – каза ми Тансий.
– Не съм знаела за книгата. Направих го заради обявената награда. – Една лъжа плюс една истина бе по-добре от две чисти лъжи, поне по моя преценка. – Домитар ни съобщи за нея в Комините. Всички работници взеха да кроят планове как да я спечелят, та си рекох защо не и аз. Две хиляди монети са голямо богатство, поне за бедна Женска като мен. Затова и влязох в къщата, да проверя дали нещо няма да ми подскаже къде е отишъл Хърмс.
– Никъде не е ходил – парира ме Кроун. – Кръвниците са го отвлекли.
– Но по онова време още не го знаехме, нали? Това бе обяснено на всички Уъгове едва по-късно, на събранието в Камбанарията.
– Тогава защо задържа книгата? – попита той с триумфираща нотка в гласа. – Защо не я предаде на Съвета?
– Бях уплашена – отвърнах.
– И от какво? – изръмжа Кроун.
– Че ще се случи именно това, което се случва сега. Знаех, че дори ако я предам ти, Кроун, ще намериш някакъв начин да ме изкараш виновна. Снощи, когато дойде да ме арестуваш, направо ми заяви, че ще бъда екзекутирана. Значи си го решил предварително. Къде е тук справедливостта?
Репликата ми постигна желания ефект. Сред присъстващите се надигна ропот, видях как неколцина от тях хвърлят на Кроун остри погледи.
Моригон и Тансий мълчаха, но личеше, че слушат внимателно.
– Нищо такова не съм правил – изфуча Кроун.
Сърцето ми биеше ускорено и ужас сковаваше крайниците ми, но гневът ми бе по-силен от страха.
– Тогава защо ме изведе от къщи в окови?
– Извел те е в окови?
Всички се обърнахме към Моригон, която бе вперила в Кроун изпепеляващ взор.
– Да – кимнах.
– Каза, че са те арестували снощи, Вега – намеси се Тансий. – Къде те отведоха?
– Във Валхал – отвърнах, гледайки към Кроун. – Прекарах там почти цяло денонощие, без храна и вода. – Е, Делф ми беше донесъл нещичко за хапване, но не намерих за нужно да го споменавам.
– Тогава трябва да си много жадна. – Моригон плясна с ръце и един от прислужниците бързо напусна залата. След минута се върна с поднос със студена закуска и гарафа с вода, които постави пред мен.
– От името на Съвета приеми моите извинения, Вега Джейн – продължи тя. – Никой Уъг не ходи във Валхал, ако няма предварително издадена присъда. Както моят колега Кроун отлично знае – добави с леден тон.
Кроун не отвръщаше нищо, а само седеше забил поглед надолу, несъмнено проклинайки неочаквания обрат на делото. Аз междувременно се нахвърлих на храната и водата с мисълта, че може би след броени минути ще ме пуснат да си вървя. Тогава забелязах, че на гарафата има малка пукнатина. През нея се процеждаше вода и мокреше ръкава ми, образувайки върху масата тъмна локвичка.
Съзерцавах я учудено известно време, преди да се досетя за източника й. Не бях чак толкова мръсна.
Дори не разбрах, че Кроун е до мен, преди да вдигна очи. Той погледна локвичката, а после мен. Преди да успея да реагирам, дръпна ръкава ми нагоре, разкривайки мастилените линии на картата, която бях нарисувала върху себе си.
– И какво, в името на Алвис Алкумус, е това? – изрева, като изви ръката ми така, че очите ми се насълзиха от болка.
– Кроун, пусни я веднага! – изправи се Тансий.
Моригон също стана от мястото си и бързо доближи към нас. Погледът и се плъзна по рисунките и видях, че се опитва да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото и.
Кроун ме бе пуснал, подчинявайки се на заповедта на Тансий, но ръкавът ми все още стоеше запретнат.
– Освен ако не съм в дълбоко заблуждение, уважаеми колеги – рече той, – онова, което виждам върху кожата на тази Женска, не е нищо друго освен карта на Мочурището.
Исках да отвърна подобаващо, да го питам откъде знае, че това е Мочурището, но каменните изражения на присъстващите ме лишиха от дар слово. Дори само близостта на Тансий ме караше да занемея. Той приближи и огледа ръката ми. После полека вдигна нагоре и другия ми ръкав.
– Имаш ли по себе си и още рисунки, Вега? – Гласът му бе изпълнен с разочарование, сякаш считаше, че съм го предала.
Погледът ми се замъгли и осъзнах, че няма смисъл да лъжа.
– Да, върху краката и корема.
– И откъде са се взели? – попита Моригон, която не откъсваше очи от мастилените линии. Изразът и на искрена изненада бе съкрушителен за мен.
– Прекопирах ги от един пергамент, който Куентин Хърмс ми остави. Преди да изчезне.
– И ти каза, че той сочи пътя през Мочурището?
– В известен смисъл, да.
– Къде е пергаментът сега?
– Изгорих го.
– Но едва след като е прерисувала картата върху собствената си кожа – намеси се Кроун. – Защо ще го прави, ако не с някакъв замисъл, несъмнено насочен срещу интересите на Горчилище?
– Не е вярно – извиках. – Изобщо не съм имала намерение да я използвам.
– Защо тогава си я запазила?
Въпросът идеше от Моригон. Погледите ни се срещнаха и аз реших да кажа истината.
– Защото показва път към място, различно от тукашното.
– Самопризнание! – викна Кроун. – Тази Женска на практика си призна, че работи с Кръвниците.
Моригон отмести от мен погледа си, изпълнен с дълбока тъга, и се обърна към Тансий:
– Мисля, че вече чухме всичко, което ни е необходимо. Ще проведем обсъждания и после ще обявим присъдата си.
Исках да й изкрещя да не го прави. Че съм невинна. Че не са изслушали всички подробности. Но премълчах. Знаех без всякакво съмнение, че каквото и да им кажа оттук нататък, то няма да промени нещата.
– Междувременно тя няма да бъде заключвана във Валхал – продължи Моригон. – Ще бъде отведена в дома си и държана там под стража.
– Но тя е предател! – извика позеленял Кроун. – Положително ще опита да избяга и да избегне правосъдието за пъклените си дела. Нали има върху себе си карта. Ще я използва, за да...
– За, да какво, Кроун? – прекъсна го тя. – Да прекоси Мочурището? Една Женска на четиринайсет Сесии? Та тя няма да оцелее там и две минути. Всички знаем какво има вътре, включително и Вега. Освен това съществуват и други основателни причини да не напуска Горчилище. – Последното бе съпроводено от многозначителен поглед към мен.
Кроун понечи да каже още нещо, но Тансий предотврати нов словесен изблик.
– Аз подкрепям мадам Моригон. Вега ще изчака присъдата в своята къща, като пред вратата и ще бъде поставена охрана. Но преди това някоя от служителките на Съвета ще се погрижи да... да измие от нея тези... рисунки.
Моригон кимна на една Женска, която стоеше край входа на залата. Тя приближи и ми даде знак да я последвам.
– Настоявам на всяка една крачка да я съпровожда охрана – обади се Кроун.
Тансий изгледа колегата си така, сякаш му идеше да го удуши.
– Силно се съмнявам Вега да успее да избяга от сградата на Съвета. Но ако проявяваш желание, можеш сам да стоиш пред банята, докато вътре се провежда, хм... миенето.
Другият направи възмутена физиономия, но не направи опит да ме последва.
Тансий постави длан върху инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на огромен меч, който едва сега забелязах да лежи на масата пред него.
– Съветът ще се заеме със случая на Вега Джейн незабавно.
На излизане извърнах глава да видя него и Моригон. Никой от двамата не ме поглеждаше.
Отведоха ме в банята, където служителката затърка мастилените линии по мен така енергично, че цялата ми кожа се зачерви. Стисках зъби, докато рисунките, които бях крила толкова дълго, изчезваха безвъзвратно в канала. Вече по тъмно ме докараха в къщата ми, пред чиято врата стърчеше на пост доволният Нон.
Изпънах се уморено върху леглото и се зачудих каква съдба ме чака занапред.
Щяха ли да ме екзекутират?
Или да ме затворят за дълги Сесии във Валхал?
Дали бе възможно да ме оправдаят?
Но мисълта ми се връщаше най-вече към екзекуцията.
Досега бях присъствала само на едно обезглавяване – на Мъжки, убил своята Женска без всякаква друга причина, освен проклетия си характер. По мнение на Съвета деянието бе преднамерено. Също така той се нахвърлил и на Младоците си, които се отървали като по чудо, и то благодарение на намесата на съседите. Цяло Горчилище бе задължено да присъства на събитието, което се състоя на централния площад.
Осъденият, със закрита с качулка глава, бе довлечен на ешафода, представляващ ниска дъсчена платформа, и накаран да коленичи. Нагласиха шията му върху масивен дръвник и палачът, също с качулка, но по фигура силно напомнящ на Лейдън-Тош, издигна високо брадвата. После острието се стовари със свистене и отдели от раменете главата на Уъга. Тя се търкулна в поставената пред дръвника кошница, по дъските рукна кръв и аз си помислих, че бедният Джон ще припадне. На мен също ми призля и стиснах здраво ръката на майка си. Но от тълпата изригнаха приветствени викове, защото справедливостта бе възтържествувала и злодея вече го нямаше.
Така ли щеше да свърши и моят живот? Заклана като пиле сред радостните възгласи на цялото село?
Затворих очи, но сънят не идваше. Докато не узнаех съдбата си, за мен нямаше да има покой.


VIRGINTA UNUS



ИЗБОРЪТ


Призори ме събуди хлопане по вратата. Въпреки всичките си терзания накрая все пак се бях унесла в дрямка. Хари Две, който се бе появил още предната вечер, взе да ръмжи и да души пред прага.
Станах, олюлявайки се, и отидох да отворя. Страхът стягаше вътрешностите ми като в менгеме.
Дали екзекуциите се изпълняваха веднага след присъдата на Съвета? Дали отвън не ме чакаше Лейдън-Тош, за да ме завлече до прясно скования ешафод насред площада? И дали цяло село вече се бе събрало в очакване на зрелището?
Натиснах бравата.
Отвън стоеше не Лейдън-Тош, а Моригон. Имаше вид, сякаш не е мигнала цялата нощ. Лицето и бе смъртнобледо и изтощено почти колкото моето. Дори по мантията и имаше следи от прах. Надникнах през рамото и, но не забелязах каретата. Явно идваше пеш чак от сградата на Съвета, за да ми донесе вестта.
– Мога ли да вляза, Вега?
Кимнах и отстъпих встрани, за да я пусна.
Тя се отпусна тежко върху един от столовете, потисна прозявката си и потърка очи.
– Не си ли спала? – попитах.
Моригон поклати разсеяно глава. После забеляза Хари Две и го помами с ръка. Той доближи предпазливо и й позволи да го почеше зад ушите.
– Хубаво куче.
– Да, обича да ме разведрява – отвърнах, сядайки на леглото срещу нея. – Ще има ли възможност да го прави и за в бъдеще?
– Няма да те екзекутират, ако това имаш предвид – отсече без заобикалки тя. – Кроун се бори като дявол цялата нощ, но Тансий и аз успяхме да вразумим Съвета.
– Защо този Уъг ме мрази толкова много? Какво съм му сторила?
– Не става дума за теб – обясни търпеливо тя. – Той имаше зъб на дядо ти.
– Какво? – възкликнах изумено.
– Естествено, тогава аз още не членувах в Съвета, но баща ми бе негов председател – преди да го сполети неговата... – Тук гласът и заглъхна и тя помълча секунда-две, преди да продължи. – Дядо ти имаше радикални идеи, Вега – нямам нищо против да ти го кажа. Колкото до Кроун, той бе обикновен служител, но с амбицията да се издигне. А сега съм сигурна, че вече се е прицелил и в председателското място на Тансий.
– Алвис Алкумус да ни е на помощ, ако това стане – процедих ядно.
– И аз не мисля, че ще се справи много добре, макар да има своите силни страни и да е до болка предан на каузата за опазване на Горчилище.
– Но това още не обяснява защо е мразил дядо ми.
– Когато Върджил напускаше Съвета, мълвата бе, че Кроун ще застъпи вместо него. Но дядо ти нямаше високо мнение за способностите му и двамата се спречкаха жестоко пред очите на целия Съвет. Унижението за Кроун бе пълно, защото твоят старец не си поплюваше, а както мозъкът, така и езикът му режеха като бръснач. С други думи, направи опонента си на пух и прах и до голяма степен това стана причина мястото да бъде заето от друг. Минаха няколко Сесии, преди Кроун най-сетне да успее да влезе в Съвета, но докато е жив, ще вини дядо ти за това забавяне в кариерата си.
– И сега омразата му е прехвърлена върху брат ми и мен?
– Не, само върху теб. Дори и към родителите ти не е проявявал враждебност.
– Но защо ме е нарочил така? – попитах слисано.
– Наистина ли искаш да знаеш? – наклони глава тя с особена искрица в очите.
– Да, защо?
– Защото приличаш на дядо си, Вега – разля се усмивка по лицето и. – Много при това.
– Ти харесваше ли го? – Върнах се мислено към описанието на Делф за караницата в дома на Моригон преди изчезването на дядо ми.
– Уважавах го, което е повече от това. Върджил беше велик Уъгморт. Всички преживяхме голяма загуба с неговата... неговата...
– Случка – довърших фразата, която явно я затрудняваше.
– Да.
– И на мен също ми липсва. Ще ми се да можеше сега да е тук, с мен.
– Виждам, че си нарисувала символа, който той носеше, върху ръката си – посочи тя. Действително, аз не бях позволила на Женската в Съвета да измие и него, заявявайки, че не е част от картата.
– Три куки – вдигнах бавно три пръста аз, както бе сторил Еон. – Не една, не четири, а три.
Моригон се взираше в мен с широко отворени очи.
– Да, три – промълви тъжно. – Това може да е много силно число. Нещо като света троица.
– Знаеш ли какво означава знакът?
– Не, за съжаление.
– Е, да се върнем към моята присъда. Щом не е екзекуция, значи трябва да е Валхал.
– Не е и Валхал.
– А какво тогава? – изгледах я учудено. – Не вярвам да сте решили, че съм невинна и мога просто да си вървя?
– Няма да те залъгвам, Вега. Откриването на онези рисунки по теб имаше тежки последици. Трябваше да впрегна всичките си ресурси, за да разубедя членовете на Съвета да те обезглавят или да те затворят до края на дните ти. Всъщност дискусиите траяха през цялата нощ.
– И на какво наказание се спряхте в крайна сметка? – попитах, настръхвайки при мисълта колко близо съм била до смъртта.
Тя въздъхна тежко. Никога не я бях виждала толкова изтощена.
– Ще трябва да се биеш на Дуелума, Вега. И то с нокти и зъби. Не можеш да се предадеш или да паднеш без бой, защото сториш ли го, ще те хвърлят във Валхал до живот. Такава е волята на Съвета.
– Но аз съм само на четиринайсет Сесии – възкликнах. – Как ще се бия срещу възрастни Мъжки?
Тя се изправи и отново потърка очи.
– Фактът, Вега, е, че тях просто не ги е грижа. Ако се биеш храбро, всичко ще бъде простено, ти ще се върнеш към нормалния си живот и Съветът няма да има повече претенции към теб. Откажеш ли, веднага ще бъдеш хвърлена във Валхал. И честно казано, не мога да гарантирам, че Кроун няма да поднови исканията си за екзекуция.
– Тогава ще се бия – рекох. – Давам ти дума, че ще сторя всичко по силите си. – Замълчах, преди да задам следващия си въпрос. – А какво ще се случи с мен до началото на Дуелума? Пак ли ще ме затворят?
– Ти си единственият Довършител в Комините. Уменията ти са необходими. Можеш да се върнеш на работа още утре сутрин.
– За две седмици, докато ме направят на пихтия по време на състезанията.
– Съжалявам, Вега. Това е най-доброто, което успях да сторя. Така поне имаш някакъв шанс.
– Да – съгласих се без ентусиазъм. Колко ли струваше този шанс?
Моригон вдигна предупредително показалец.
– Кроун и съюзниците му са убедени, че ще опиташ да избягаш от Горчилище, ползвайки указанията на картата.
– Но нали я изтриха от кожата ми?
– Да, но може да си я запаметила. Във всеки случай, не си го и помисляй.
– Защо?
– Побегнеш ли, Съветът ще си го изкара на приятеля ти, Делф. И няма просто да го пратят във Валхал. Ще го предадат в ръцете на палача. – Тя направи пауза и ме изгледа напрегнато. – И аз няма да сторя нищо, за да ги възпра.
– Но защо, Моригон? Какво го е грижа Съвета, ако даден Уъг отиде в Мочурището? В крайна сметка животът си е негов.
– Не е толкова просто, Вега. Задължение на Съвета е да защитава всички Уъгморти и сигурността на Горчилище. Не можем току-тъй да позволим на някого да избере смъртта. Своеволните влизания в Мочурището само биха насърчили зверовете да подновят атаките си срещу нас. Не се знае дали ще издържим на нова война.
– Не бива да забравяме и Кръвниците – вметнах. Стори ми се показателно, че забрави да ги спомене, особено след като строяхме проклетата гаргантюанска стена специално за да се пазим от тях.
Очаквах остра реплика, но останах разочарована. Моригон ме погледна с горчиво-сладко изражение, което по някаква причина ми напомни на майка ми.
– Знаеш ли, Вега, бях напълно сериозна, когато казах, че ти се възхищавам. Не бих желала такъв обещаващ млад живот да угасне. Но дори и моите чувства към теб си имат граници. Моля те, не го забравяй. Натоварена съм с отговорности, които съм твърдо решена да спазя. За доброто на всички Уъгморти и за оцеляването на Горчилище не мога и няма да си позволя да имам фаворити.
И с това злокобно предупреждение, тя ме напусна.


TRIGINTA DUO



С ПРАКТИКА СЕ ПОСТИГА НЕСЪВЪРШЕНСТВО


Веднага след приключване на работния ден на Стената Делф дойде у дома.
– Вътре ли си, Вега Джейн? – викна от прага.
Аз седях пред огнището, държейки пергамента, даден от Джон, а Хари Две дремеше в краката ми. Планът ми да нарисувам наново картата на Куентин сега изглеждаше като далечна мечта. Моригон бе права – наистина я бях запомнила наизуст, но каква полза от това сега?
Наведох се и хвърлих листата в огъня, наблюдавайки как пламъците жадно ги поглъщат. Точно като моите родители по време на Случката.
Отидох да отворя вратата и се изправих пред Делф, докато кучето въртеше опашка край нас.
– Е, какво има?
– Чух някои неща – отвърна той.
– Какви по-точно?
– Че си щяла да се биеш на Дуелума.
– А, да. – Запретнах ръкав и му показах чистата си кожа. – Съветът откри картата.
– Значи трябва да се упражняваш.
– Да се упражнявам за какво? – изгледах го стъписано.
– За да спечелиш, разбира се.
– Делф, аз няма как да спечеля Дуелума.
– Че защо не?
– Защото съм Женска. И съм само на четиринайсет.
– Почти на петнайсет – поправи ме той. – Значи няма дори да опиташ? Какво стана с онази Вега Джейн, която умееше да лети и да хвърля копия като същински дявол?
– Това е различно.
– Така ли? – повдигна вежди той.
Отстъпих крачка назад и обмислих думите му.
– И как точно ще се упражнявам?
– Ти ме научи да летя, нали? Е, аз пък ще те науча да се биеш. Моригон каза, че Женските трябвало да тренират. Щом те принуждават да участваш, значи и ти имаш право на наставник като всички останали. Струва ми се, че няма да се справя съвсем зле с тази задача.
– Знам, че ще се справиш. Но къде ще тренираме?
– На нашата ферма. Там има място и е достатъчно уединено.
– И кога започваме?
– Още сега.
Вече се мръкваше, когато наближихме дома на семейство Делфия. Този път не се чуваха обичайните звуци от стопанството на зверообучителя. Дъф нямаше време за нови питомци, защото всичките му усилия бяха посветени на Стената. Но явно все пак бе останал един.
– Здрасти – прозвуча гласът на Адара, доловил приближаването ни.
– Здрасти – отвърнах аз.
– И кой идва например? – попита пернатото.
– Например идва Вега Джейн.
Адарът се изправи и наду широките си гърди.
– Ааа, Ве-Вега Джейн. П-п-прекрасната Ве-Ве-Вега Джейн. Н-н-най красивата Ве-Ве-Вега Джейн. – Звучеше точно като Делф от времето, когато заекваше.
– Млъкни, смахнато пиле, докато не съм ти извил врата и не съм те пъхнал в котела за вечеря – скастри го Делф. Въпросът бе там, че Адарите повтаряха само онова, което са чули. Значи някой трябваше да му е казвал тези думи.
– П-п-прекрасната Ве-Ве-Вега Джейн – повтори за последно той, хвърли навъсен поглед на стопанина си и пъхна глава под крилото си, за да спи.
Още стоях удивена от случилото се, когато усетих някакво движение зад гърба си. Едва имах време да се обърна и да видя Делф, който се носеше към мен като хала. Изпищях и вдигнах ръце пред лицето си. В следващия миг той ме блъсна, отлепи ме от земята и ме вдигна над главата си. Тъкмо се канеше да ме смаже в дънера на едно дърво, когато внезапно спря и вирна глава към мен.
– Какво те прихвана, Делф? – изпъшках аз отвисоко.
Той бавно ме постави върху нозете ми.
– На Дуелума нямаше да те оставят така. Никой не го е грижа кое е честно и кое не. Трябва винаги да си готов, защото удари ли гонгът, противникът не чака. Хвърля се отгоре ти, грабва те като наръч сено и те запокитва срещу най-твърдото нещо, което му попадне. Тогава няма вече ставане. Повярвай ми, аз самият го направих предния път с онзи дебелак Нон. После му държа влага седмици наред.
Погледнах грапавия ствол на дървото, после отново Делф и потреперих.
– Добре, схващам идеята. И сега какво?
– Сега ще се бием. – Той отстъпи няколко крачки назад и се приведе. – Представи си, че съм Лейдън-Тош.
– Лейдън-Тош? Та той е по-стар от двайсет и четири Сесии. Няма право да участва в Дуелума.
– Да, но е заявил, че е само на двайсет и три – сви рамене Делф.
– Глупости на търкалета.
– Ще участва и толкова, Вега. Приеми го.
– Няма ли съдии на този турнир?
– Има, разбира се, но толкова се боят от него, че никой не смее да спори за възрастта му.
– Ама че нагласена работа – не преставах да фуча аз. – Добре, кой още ще се състезава?
– Нон. Ран Дигби. Клетъс Луун. Който се сетиш.
– Но никой не е едър колкото теб.
– Повечето не са. Но нещата не опират само до ръста, Вега Джейн. Има дребосъци, които са бързи, коварни и удрят като чук. Ето, мен например едва не ме надви един, който ми стигаше едва до кръста.
– Как?
– Хвърли ми пясък в очите, а после ме халоса с парче дъска, което беше скрил на арената.
Очите ми щяха да изскочат.
– Нима това е позволено?
– Вега Джейн – погледна ме съчувствено Делф, – ти не си ли присъствала на Дуелуми?
– Само на финалите. Понякога. – Истината беше, че не можех да гледам как Уъговете се млатят един друг. А стигнеше ли се и до кръв, направо ми призляваше.
– Вярно е, че там не си погаждат чак толкова мръсни номера, защото целият Съвет гледа. Но в по-предните кръгове можеш да очакваш абсолютно всичко.
Той се приведе отново и вдигна юмруци.
– Пази си тялото, Вега. Един удар в корема ще ти изкара въздуха като нищо. Прикривай също и главата. Трудно е да се биеш с пукнат череп.
Усетих как ми прилошава.
– Пукнат череп?
– Да, аз се сдобих с такъв преди два Дуелума. После половин Сесия не спря да ми се вие свят.
Езикът ми залепна за небцето.
– Но как мога да пазя едновременно тялото и главата си? – изграчих.
– Просто не спирай да се движиш. – Той затанцува около мен на пъргавите си крака, показвайки повече ловкост, отколкото можех да очаквам предвид размерите му. – Не забравяй, имаш право да удряш с всичко – юмруци, глава, лакти, колене.
– И дъски – добавих.
– Когато теб самата те ударят...
– Значи се предполага, че ще ме удрят? – прекъснах го.
– Всеки отнася по някой и друг удар – отвърна небрежно той. – Всъщност можеш да очакваш около дузина на двубой. Имам предвид от по-тежките. Ако броим и останалите, които само леко те пораздрусват, ще дойдат към петдесетина.
Идеше ми да се обърна и да побягна с писъци.
– Та казвам, ако те ударят, независимо дали леко или силно, бих ти препоръчал да паднеш.
Отначало приех с възторг идеята, но после се сетих за предупреждението на Моригон. Не се ли биех с пълни сили, щяха да ме хвърлят във Валхал. Но както се оказа, идеята на Делф беше по-различна.
– Падането не е загуба, Вега Джейн. Вярно, другият ще продължи да те рита и да скача върху теб. Може доста да те заболи – добави ненужно. – Но чак когато вдигнеш две ръце във въздуха, означава, че си се предал и той няма как да те бие повече, без да бъде дисквалифициран.
– Аз не мога да се предам, Делф – рекох с известно съжаление.
– Не е и нужно, защото ще паднеш по специален начин. Ето така. – Той легна по гръб, с присвити към гърдите колене. – Щом те види на земята, почти всеки ще се подлъже и ще се нахвърли да те довърши. Ти обаче ще го изчакаш да доближи съвсем и после – хоп!
Делф разгъна нозе с такава сила, че неволно отстъпих назад, макар да нямаше никаква опасност да ме удари. В следващия миг, вече отново изправен, подскочи във въздуха и се стовари с подметките си върху гърдите на въображаемия опонент. После се хвърли на земята, нанасяйки удар със сгънатия си лакът, който спря на сантиметър над пръстта.
– Това тук е гърлото на противника – каза. – Улучиш ли го там, му спираш дишането. Той припада, а ти печелиш и отиваш на следващия рунд. Чиста работа.
Усетих как собственото ми гърло се свива.
– Но ако не може да диша, няма ли да умре? – попитах прегракнало.
– Е, повечето Уъгове се свестяват сами след минута-две – отвърна той, като стана и отупа дрехите си от прахта. – А наоколо има и Знахари, в случай че на някой му потрябва малко помощ. Обикновено няколко удара по гърдите вършат работа. Ако не – правят му малък разрез на гърлото, за да влезе въздух. После белегът почти не личи, а и не тече кой знае колко кръв.
Обърнах се и изпразних в храстите скромното съдържание на стомаха си.
Миг по-късно усетих едрите ръце на Делф около раменете си. Той ме придържаше, докато не спрях да повръщам. Избърсах уста и се обърнах към него почервеняла от смущение.
– Нямах представа, че Дуелумите са толкова жестоки. Направо съм удивена, че печелиш толкова много от тях.
– Не е нищо особено – рече скромно той, видимо доволен от похвалата.
– Сигурна съм, че трикът, който ми показа, ще е от полза. – Естествено, не го вярвах. Дори ако се качах на най-високото дърво и скочех оттам върху гърлото на Нон, сигурно щях само да го погъделичкам.
– Това е само началото, Вега Джейн. Има още много неща, които да научиш. А също така трябва да заякнеш.
– Аз съм доста силна.
– Не е достатъчно.
– Откъде ще намеря време да заяквам? По цял ден работя в Комините, а после ходя да помагам на Стената. Все някога трябва и да спя.
– Ще измислим начин.
– Кога ще разберем кои са противниците ни?
– Двойките за първия кръг ще се оповестят седмица преди началото на Дуелума.
Поработихме още малко върху различни хватки и движения, докато не капнах от умора. На тръгване отново минахме край Адара.
– Виж го само – казах на Делф.
– О, направо си взехме белята с него – изръмжа той, без да ме поглежда.
– Защо?
– Ами приказва неща, които никой не знае откъде е чул. Татко казва, че някои Адари умеели дори да фантазират.
– Но откъде ще се сети да заеква така...
– Става вече късно, Вега Джейн.
И той побърза да се скрие в къщата, като захлопна вратата след себе си.


TRIGINTA TRES



ПОСЛЕДНАТА ГРИЖА


На следващата сутрин излязох рано, защото исках да мина през селото още преди другите Уъгове да са се събудили.
Докато крачех по улицата, съпровождана от Хари Две, подминах стар Уъг, когото познавах само по лице. Той ме изгледа злостно и запрати едра храчка току пред краката ми. Отскочих встрани и продължих пътя си с наведена глава. Очевидно новината за моя арест и за присъдата да участвам в Дуелума вече се бе разпространила. Трудно ми бе да повярвам обаче, че толкова бързо съм си спечелила всеобща ненавист.
Не след дълго насреща ми се зададе Роман Пикус. Подготвих се за нов поток от обиди и клевети, но той стори нещо, което ме нарани още по-дълбоко. Нахлупи шапката над очите си и се шмугна в една странична пресечка, явно за да не ме заговори или пък да не го видят с мен.
Чудесно начало на деня, няма що. Усетих как цялата енергия ме напуска, а тепърва ми предстояха дълги часове работа в Комините.
Докато минавах край Общежитието, Хестия Луун излезе навън, за да изтърси престилката си и да изхвърли някакви отпадъци в кофата. Нарочно не я поздравих, но тя сама викна подире ми:
– Вега?
Спрях, опасявайки се от най-лошото. Тя винаги се бе отнасяла добре с мен, но мъжът и я командваше както си пожелае.
– Да? – отвърнах, гледайки да стоя по-далеч от дългата метла в ръката и, в случай че реши да замахне с нея.
Тя приближи и потупа Хари Две по главата.
– Хубаво куче имаш.
– Благодаря.
– Да ти кажа, онези неща, дето ги говорят за теб, са пълни глупости. Знам го така добре, както познавам собствената си кухня.
Усетих топлина в лицето и очите ми се навлажниха. Побързах да ги избърша, чудейки се какво да отговоря.
Хестия се озърна през рамо и пъхна ръка под престилката си. Когато я извади, в нея имаше тънка верижка с малък кръгъл медальон.
– Мама ми даде това, когато бях още дребосъче. Казват, че носело късмет. Сещаш се, за Дуелума – добави, виждайки объркания ми поглед. – Чух, че те накарали да се биеш. На онези в Съвета чавка им е изпила ума, мен ако питаш. – Тя сграбчи ръката ми и пъхна вътре амулета. – Вземи го, Вега Джейн. Вземи го и дай на онези Мъжки да се разберат. Знам, че можеш да го сториш. Проклети Кръвници! Сякаш внучката на Върджил Алфадир Джейн ще тръгне да им помага. На тях да им изпият кръвта дано!
Тя огледа мършавата ми фигура и пълните и бузи леко потрепериха.
– Дай ми минутка – рече.
После се шмугна обратно в Общежитието и след малко излезе, носейки платнен вързоп.
– Между нас да си остане – рече, като ми го подаде.
Когато се прибра, погледнах вътре и видях самун прясно изпечен хляб, две ябълки, буркан туршия, резен сирене и две наденички. Стомахът ми изкъркори в лакомо очакване.
Колкото до амулета, той представляваше малък пиринчен диск с изобразена върху него седмолъчна звезда. Нанизах го на врата си и хвърлих последен взор към Общежитието. Хестия бе отдръпнала пердето на един прозорец и надничаше отвътре, но щом ме видя, бързо се скри.
Продължих нататък, значително ободрена от тази проява на внимание.
Но щом наближих Дървото си, спрях като закована. Изпуснах вързопа и се разкрещях:
– Не, не! Това е моето Дърво.
Около него имаше четирима Уъга, всичките два пъти по-едри от мен. Сред тях забелязах и Нон. Той държеше брадва и тъкмо замахваше да нанесе страховит удар. Други двама стояха готови с дълъг трион, а четвъртият бе въоръжен с морта, която насочи към мен.
Те се канеха да отсекат Дървото ми.
Нон се обърна, без да пуска брадвата, и процеди злобно:
– На предателите не им се полага да притежават дървета.
Сетне замахна отново.
– Не! – изпищях. – Не можете. Нямате право.
Ударът бе съкрушителен, но онова, което последва, бе напълно неочаквано. Острието иззвънтя, но не остави върху кората нито следа, а дръжката се строши с трясък на две.
Нон вторачи невярващи очи в мястото, където бе ударил дървото, а после ги сведе надолу към счупената си брадва.
– Да ме вземат мътните дано! – ревна и махна с ръка на двамата с триона да се залавят за работа, докато онзи с мортата запъна петлето и продължи да ме държи на мушка.
Не ми оставаше друго, освен да стоя безучастно и да се моля бедното ми Дърво да устои на жестокото изпитание. Дори да бях предателка – каквато не бях, – то не заслужаваше да страда заради мен.
Работниците опряха триона в грапавия ствол и започнаха да режат. Или поне се опитаха. Металните зъби се разпадаха, без дори да увредят кората.
Уъговете се изправиха и загледаха озадачено съсипания инструмент.
– Що за дърво е това? – обърна се към мен Нон с пяна на устата.
– Това е моето Дърво – приближих, отмествайки настрани цевта на мортата. – А сега се омитайте оттук.
– Значи е омагьосано – възкликна той. – Нали затова си се сдушила с Кръвниците. Проклета Женска. Те са го омагьосали.
– Говориш пълни глупости.
Всички се обърнахме едновременно, за да видим Тансий, който стоеше само на няколко метра от нас. Беше облечен в дълга сива мантия, а в яката си ръка държеше дебела тояга, сякаш бе тръгнал на ранна утринна разходка.
– Омагьосано дърво? – Той се приближи и огледа красивата ми топола. – Откъде ти дойде на ума?
Нон пристъпи нервно от крак на крак. Останалите Уъгове стояха, забили носове в земята. Бях сигурна, че никой от тях досега не е имал случай да разговаря с председателя на Съвета.
– Ами как да ви кажа – запелтечи Нон – видите ли, нищо не го лови... Ето, първо брадвата се строши... а после и трионът.
– Обяснението е елементарно – рече Тансий, като почука по стъблото с кокалчетата на пръстите си. – При някои дървета, които са наистина стари, се получава вкаменяване. Това означава, че кората им се втвърдява дотолкова, че става като желязо. Нищо чудно, че инструментите ви не са успели да се справят с подобна броня.
Той вдигна брадвата и триона и ги подаде обратно на Нон и другарите му.
– Няма да се учудя, ако това дърво продължи да стои тук дълго след като ние с вас сме се превърнали в прах. Хайде сега, вървете си по живо, по здраво. Сигурен съм, че ви чакат достатъчно задължения на Стената.
Групичката, без да чака втора покана, се отдалечи по пътеката и скоро се изгуби от поглед.
Докоснах кората на Дървото си, а после и една от дъските, които бях заковала по него вместо стъпала. Как бях успяла да забия пироните, щом е вкаменено? Обърнах се към Тансий, канейки се да му задам този въпрос, но той ме изпревари:
– Това е много красиво дърво, Вега. Щеше да е наистина срамно да се погуби.
Нещо в изражението му ми подсказа, че думите имат и по-дълбок смисъл.
Исках да му отговоря, да го уверя, че не съм предател и никога не бих използвала картата, за да помагам на същества, които могат да навредят на Горчилище. Но той вече ми бе обърнал гръб и крачеше към селото. Дълго гледах след него, а после отидох до Дървото си и го прегърнах.
Прекарах целия ден в работа в Комините, а след края на смяната помагах готовите железни ленти да се превозят със Слеп и каруца до строежа. Докато ги товарех, ми мина през ума, че това е чудесно упражнение за заякване – стига междувременно да не загинех от изтощение.
Дори аз трябваше да призная, че Стената бе същински инженерен и строителен подвиг. Преброих на око не по-малко от двеста Уъгове, които изграждаха поредната и секция. Работата се извършваше непрекъснато, на смени, като през тъмната част на денонощието обектът се осветяваше от факли и фенери. Вече бяха налице и първите пострадали – някои леко, други и по-тежко. Един Уъг дори бе загинал, стоварвайки се от скелето върху главата си. Погребаха го в специален участък на Светия парцел, посветен на падналите при строежа на Стената. Всички обаче се молеха да няма повече жертви и неговият гроб да си остане единственият там.
След като свърших с разтоварването на каруцата, се изправих да погледам. Стената се издигаше на десет метра височина. Изградена бе от дебели трупи, почистени от кората, рендосани и съединени помежду си с железни ленти като тези, които току-що бяхме докарали.
Наблюдателниците на този участък още не бяха довършени, но вече се виждаше къде ще се разположат въоръжените с морти стражи, дебнещи зорко за приближаването на Кръвници. Но спокойно можех да си представя и как същите тези стражи стрелят по Уъгове, опитващи се да избягат навън. Рововете от двете страни бяха изкопани, но засега празни – вероятно за да не затъват работниците в тиня и кал. Предполагах, че напълването им ще е последната задача.
Дейността бе трескава, но добре координирана – съсредоточени работници крачеха нагоре-надолу, понесли различни инструменти и материали. Продължих да се озъртам и видях Джон, застанал върху издигната платформа, с множество запалени факли наоколо, да надзирава обекта. До него имаше трима членове на Съвета и още двама Уъгове, за които знаех, че разбират от строителство.
Мина ми през ума да отида и да го заговоря, но се разколебах. Какво можех да му кажа, което вече да не е казано? Удивително колко бързо Сесиите ни, прекарани заедно, се заличаваха от престоя му под крилото на Моригон. Чувствата ми спрямо нея бяха ужасно противоречиви. Вярно, беше ми спасила живота, но в същото време бе отнела брат ми. В крайна сметка не знаех дали е мой съюзник, или не.
Отидох до един от големите отвори, през които щяха да се пълнят каналите, и надзърнах в него.
– Кога ще пуснат водата? – попитах случаен Уъг, който минаваше наблизо, натоварен с инструменти.
– Трябваше да е идната седмица, но не виждам как ще стане – отвърна той. – Изоставаме от графика.
Това ми напомни за коментарите на Джон.
– Защо? Струва ми се, че всички работят на предела на силите си.
– Кажи го на тях – махна Уъгът към платформата с факлите. – Между другото, онзи там не е ли брат ти?
– Да.
– В такъв случай мога само да ти съчувствам.
И той понечи да си тръгне, но аз го сграбчих за лакътя.
– Какво означава това?
– Нищо, освен че ни изцежда все повече с всеки изминал ден. Няма значение дали си болен, уморен или семейството се нуждае от теб. Хич не го е грижа – важното е строежът да върви, нали?
– Мислех, че се занимава само с проектиране...
Уъгът поклати глава.
– Плете си кошницата той, нищо че е Младок. Но е зъл по душа. Знам, че сте семейство и тъй нататък, но няма защо да си кривя душата.
Той нарами инструментите си и продължи навъсено, оставяйки ме с моите мисли, нито една от които не беше приятна. Джон междувременно взе да ръкомаха от платформата и да вика по група работници, които носеха тежка греда. Накрая слезе долу при тях и продължи да ги хока и наставлява. Те го гледаха безизразно, респектирани от присъствието на едрите, въоръжени с морти Уъгове зад гърба му, а гредата се поклащаше застрашително върху морните им рамене.
Приближих се и попитах:
– Джон, защо не ги оставиш поне да пуснат товара си, докато им обясняваш какво искаш от тях?
Той се обърна с израз на безмерно раздразнение. Отначало ми се стори дори, че не ме позна.
– Нямаме време за това! – отсече. – Не сме приключили със задачите за деня, а нощната смяна застъпва след броени минути.
– Но не виждаш ли, че тези Уъгове са изтощени. Ще изостанеш още повече от графика си, ако започнат да се разболяват или контузват от преумора.
– Не си ти тази, която ще прецени – рече той, гледайки ме хладно.
– Може и да не съм. Но съм единствената роднина, която ти е останала.
Исках ясно да му напомня коя съм. За момент допуснах, че може да не е на себе си от напрежение, но бързо разбрах, че греша.
– Да не би да си забравила Приюта? – бяха снизходителните му думи.
Знаех, че не бива да го правя, но в този миг вече не ме беше грижа за неговите чувства. Дори не бях сигурна, че са му останали такива. Още повече, на мен самата ми предстоеше да бъда смазана на Дуелума или да изгния във Валхал.
– Не съм го забравила, Джон. Както казах, аз съм единствената ти роднина, защото там вече нямаш никого. Мислех, че Моригон те е информирала. И двамата ни родители преживяха Случки, което означава, че от тях не е останал и помен.
После се обърнах и си тръгнах.
Наистина не ме беше грижа за нищо.
Но както се оказа, е трябвало.
По много причини.


TRIGINTA QUATTUOR



ОБЕДИНЕНИТЕ ВРАГОВЕ


Следващите шест дни и нощи протекоха еднообразно. Прекарвах деня си в работа в Комините, а после на Стената. Щом мръкнеше, започваха тренировките с Делф. Той ми беше приготвил дълъг прът с две торби камъни, окачени в краищата. Караше ме да го вдигам над главата си, а също и да клякам с него. След първия път крайниците така ме боляха, че на сутринта едва се вдигнах от леглото. Но продължавах да го правя. Нищо не те мотивира така, както желанието да живееш.
Провеждахме учебните си двубои навсякъде – в неговата ферма, в гората, а понякога и у нас, което плашеше клетия Хари Две до смърт.
Вечерта на седмия ден тъкмо се прибирах от работа, когато насреща ми се зададе Клетъс Луун в компанията на още няколко отрепки. Щом ме видя, ми препречи пътя, а другите се наредиха около нас. Хари Две настръхна и взе да ръмжи, но аз го потупах по главата и му казах, че всичко е наред.
– Чувам, че за твоето предателство са те осъдили да се биеш на Дуелума или да изгниеш във Валхал – рече заядливо Клетъс.
Не отвърнах нищо. Просто стоях и го гледах с възможно най-отегченото си изражение, докато накрая първосигналният му ум не схвана, че ще трябва да измисли още нещо, или да си върви.
– Знаеш ли какво ми се иска, Вега? Иска ми се да ми се паднеш за противник още на първия кръг.
Приятелчетата му започнаха да се кикотят, а аз отвърнах хладно:
– Внимавай какво си пожелаваш, Луун, защото може и да се сбъдне.
Клетъс доближи лице на сантиметри от моето.
– Нямам търпение да видя как ти сритват задника и се надявам аз да съм този, който ще го стори.
– Предполагам си усвоил нови удари и сега те сърбят ръцете да ги изпиташ?
– И още как – ухили се злобно той, като направи финт с дясната ръка, после замахна с лявата на сантиметър от скулата ми и накрая се престори, че забива коляно в стомаха ми.
Изчаках търпеливо да довърши представлението си, без дори да мигна. Накрая усмивката все пак изчезна от физиономията му. Той отстъпи встрани и ме пусна да мина с думите:
– Пази си гърба, Вега.
– Непременно, охлюв такъв – промърморих под носа си и отминах, охранявана по фланга от Хари Две.
По-нататък, там, където започваше Главната улица, се чуваха високи гласове и се стичаше народ. Ускорих крачка, за да узная причината. Щом излязох на паважа, видях, че Уъговете се тълпят пред голямото дървено табло, което се ползваше за официални съобщения.
Едва тогава се сетих, че тази вечер трябва да се обявят съперниците за първите двубои. Затичах се и си запроправях път през навалицата, докато не се озовах лице в лице с дългия списък. Прокарах показалец по имената. Открих своето едва към края и поглеждайки вдясно от него, прехапах устна.
Желанието на Клетъс Луун наистина щеше да се сбъдне. Жребият ни бе определил за противници в първия кръг. Победях ли го, трябваше да спечеля още три мача, за да стигна до финала. Не че очаквах това да се случи, въпреки всички старания на Делф.
Но бях сигурна в едно. Щях добре да подредя Клетъс Луун. Това ми стигаше. Колкото до останалите Женски, участващи в състезанието, можех само да се моля да излязат от него що-годе невредими.
После потърсих името на Делф. Първият му двубой щеше да бъде с Ран Дигби, Уъг от патрула, който обичаше да дъвче Пушливо биле и да точи лиги в огромната си мръсна брада. Той беше едър, но бавен в тялото и още повече – в главата. Не вярвах Делф да срещне особени затруднения с него.
Някой ме сграбчи за ръката изотзад. Обърнах се и видях Джурик Кроун. Отскубнах се от хватката му и го изгледах. Уъговете наоколо се поотдръпнаха, но в същото време зяпнаха в очакване.
– Моригон несъмнено те е уведомила за щастливото ти разминаване със закона.
– Щастливо, да – отвърнах язвително. – Какво по-щастливо от това да се биеш с Мъжки, три пъти по-едри от теб.
– Далеч бих предпочел да те видя във Валхал, предателке – обяви на всеослушание той.
Е, това вече беше много. Нямаше как да му остана длъжна.
– А аз бих предпочела в Съвета да стои моят дядо вместо подла отрепка като теб.
Присъстващите ахнаха и се спогледаха, но аз нямах намерение да спирам дотук. Бях прекарала тежък ден и имах чувството, че не изпусна ли парата сега, просто ще се пръсна.
Пристъпих напред и забодох пръст в гърдите му.
– На дядо ми му е било ясно що за стока си, затова не те е искал в Съвета. Ти си коварна малка невестулка, пред която дори един Гарм ще изглежда достоен. Мислиш само за себе си и своята кариера, а останалите Уъгове могат да вървят в Пъклото. Виждала съм всякакви гадняри през живота си, Кроун, но ти, миризлива купчина тор такава, ги биеш до един. А, и да не забравя – тук гласът ми вече се извиси до писък. – Единственото, за което съжалявам, е, че не участваш в Дуелума, за да мога да ритам жалкия ти задник от тук чак до проклетото Мочурище.
После се обърнах и си тръгнах, молейки се да не ме нападне в гръб, защото бях толкова бясна, че щях да го завлека не до Мочурището, а направо вътре в него.
Спрях едва когато видях Делф да ме гледа втрещено от отсрещния тротоар. От изражението му ставаше ясно, че е чул и видял всичко.
– Какво те прихваща, Вега Джейн? – попита той, когато приближих. – Да се държиш така със самия Джурик Кроун?
– Не ми се говори сега за него, Делф. Да се продъни в Пъклото дано. – Междувременно Кроун, заедно с още няколко свои съмишленици, сред които и Дюк Доджсън, си проправи път през тълпата и като ми хвърли изпълнен с ненавист поглед, се упъти към сградата на Съвета. – Впрочем знаеш ли, че Ран Дигби е първият ти съперник?
– Лесно ще се справя с него – усмихна се Делф. – Най-добре да се моли да му останат достатъчно зъби, за да си плюе тютюна през тях.
– Той и сега има само три, доколкото виждам. На мен пък ми се падна Клетъс Луун.
– Ще го биеш, Вега Джейн, нямай грижа.
Всъщност основната ми грижа в момента далеч не беше Клетъс Луун. Изведнъж се замислих за последната си среща с Джон. Бях му казала, че родителите ни вече ги няма, и дори не бях изчакала да видя реакцията му. Това бе толкова жестоко от моя страна, че пред него всички тревоги около Дуелума бледнееха. Та той бе едва на дванайсет Сесии. Може и да познаваше книгите, но не познаваше живота.
Делф ме докосна по рамото, изтръгвайки ме от нерадостните размишления.
– Добре ли си, Вега Джейн?
– Разбира се, нищо ми няма.
– Да отидем да потренираме?
Искаше ми се, но поклатих отрицателно глава.
– Не, Делф, не тази вечер. Имам нужда от малко почивка.
Той въздъхна разочаровано, обърна се и си тръгна.
Гледах известно време подир него, после също поех по улицата. Но не към къщи, за да хапна и да се наспя. Отправих се към Приюта, съпровождана от Хари Две, който припкаше до мен.
Когато пристигнах, ми хрумна, че не съм идвала тук от нощта, в която родителите ми се издигнаха сред пламъци и се превърнаха в нищо.
От небето закапаха тежки капки дъжд, а аз стоях разтреперана отвън на студа и се взирах в затворения портал. Кучето час по час вирваше нос към мен, вероятно чудейки се какво правим тук. Накрая се отърсих от вцепенението си и протегнах ръка към бравата. Предполагах, че ще се окаже заключена, но за моя изненада не беше. Отворих и се вмъкнах в сумрачния коридор.
Тръгнах бързо покрай редицата врати с месингови табелки. Повечето от тях носеха познати имена, но имаше и няколко по-лъскави, на новопостъпили Уъгове, заели мястото на други, отправили се на последното си пътуване към Светия парцел. Хари Две се движеше плътно до краката ми, без да ръмжи или да издава звук. Явно мястото му действаше също така потискащо, както и на мен.
Стигнах до стаята на родителите си и потърсих с поглед табелката, но видях само избледняло петно там, където някога бе стояло металното правоъгълниче с надпис: „Хектор Джейн и Хелън Джейн“.
Произнесох имената на глас, както всеки път, когато ги посещавах през последните две Сесии. Накрая дори ми бе омръзнало да го правя, но сега, когато тях вече ги нямаше, беше раз-лично. Знаех, че този път наистина ще бъде последният.
Бутнах вратата и влязох в стаята, която бе почти тъмна – сякаш напускайки я, родителите ми бяха отнесли тайнственото осветление със себе си. Веднага усетих нечие присъствие и скоро забелязах дребна фигура, сгушена в ъгъла.
Беше Джон.


TRIGINTA QUINQUE



МАГИЧНОТО МИ АЗ


Той не вдигна глава при появата ми. Чувах само сподавения му плач. Приближих го покрай празните, опънати легла. Видът му сега изобщо не бе на наперения специален сътрудник на Съвета, тъпчещ безмилостно нещастните работници на Стената. Дори с остриганата глава и скъпите си дрехи, той приличаше просто на малък, изгубен Младок.
Приклекнах до него и го прегърнах. Хари Две също седна край нас, спазвайки почтителна тишина. Започнах да му шепна нещата, които му бях внушавала всеки ден, докато растеше. Че всичко ще бъде наред. Че винаги ще съм до него. Че утрешният ден ще е по-добър от днешния.
Когато четвърт час по-късно вратата изскърца, знаех кой идва дори без да се обръщам. Моригон влезе в стаята и отиде право при брат ми.
– Време е да тръгваме, Джон – каза, без да поглежда към мен.
Той сподави плача си и кимна, бършейки очи с ръкава на лъскавата си черна туника. Моригон го улови за ръка и го притегли към себе си.
– Остави го да се наплаче – рекох, без да пускам другата му ръка. – Те са си отишли. Нека се наплаче.
Тя ми хвърли изпепеляващ поглед и се наведе към мен с думите:
– На теб дължим това, Вега.
Станах предизвикателно, отдалечих се в отсрещния ъгъл и я зачаках да дойде. Беше крайно време да изясним отношенията помежду ни. Тази вечер вече го бях сторила с Кроун, сега беше неин ред. Моригон приближи с едри крачки. Отново забелязах, че без токовете си нямаше да е по-висока от мен. Дори и в износените си работни ботуши бяхме почти еднакви на ръст. Изправих гръб, мъчейки се да изглеждам величествено като нея.
– Много съм ти признателна, задето ме защити пред Съвета – започнах.
– Тогава имаш странен начин да изразяваш благодарността си.
Посочих към Джон.
– Но беше погрешно да крием тази истина от него.
– Не си ти тази, която ще прецени.
– А, значи ти си, така ли? – изрекох колкото се може по-иронично.
– Струва ми се, че забравяш мястото си тук, Вега.
– Не знаех, че имам и място. Благодаря, задето си ми го резервирала.
– Подобни приказки не ти правят чест. Не и докато брат ти стои там и си изплаква очите от мъка.
– Той трябва да плаче. Аз също плаках.
– Разочароваш ме. Мислех, че си замесена от по-друго тесто.
– Като дядо ми ли?
– Върджил имаше желязна воля.
– Вероятно му е трябвала, за да издържи, докато пламъците са го поглъщали при последната ви среща.
При тази реплика Моригон сякаш се вкамени. За момент дори не бях сигурна, че продължава да диша.
Когато заговори, думите й излязоха като куршуми от морта.
– Какво точно имаш предвид?
Предупредителните сигнали звъняха с всичка сила в главата ми, нареждаха ми веднага да млъкна. Но аз не можех и не исках да го направя. Не ме интересуваше дали ме е отървала от брадвата на палача или от затвора. Интересуваше ме, че ме бе накарала да укрия от брат си една истина, която той имаше пълното право да знае. И че бе превърнала един мил, обичлив и доверчив Младок в нещо, което не можех дори да позная. Затова отговорът сам дойде на езика ми.
– Кажи ми, Моригон, как се почувства, когато видя дядо ми да изчезва в огнения стълб? Въпреки че си се опитвала да го възпреш?
Лицето и пребледня като на смъртник и тя промълви с глас, режещ като стъкло:
– Съветвам те да бъдеш внимателна, Вега Джейн. Много, много внимателна.
Трябва да призная, че от тона и по гърба ми пробягна ледена тръпка. Случайно отместих очи към брат си и видях, че е спрял да плаче и ни наблюдава напрегнато.
– Моригон? – започна той.
Тя само вдигна ръка, без дори да го поглежда, и думите моментално заседнаха в гърлото му. Този прост жест ме вбеси окончателно. Вече нямах никакво намерение да отстъпвам.
– Ти ме залъгваше с думата време – продължих. – Но дали наистина имаш представа за нещата, които знам? Които съм видяла в течение на времето?
Знаех, че минавам границата, но исках да я уязвя, да я накарам да изпита болката, която изпитвах аз.
– Ами ако ти разкрия, че срещнах една Женска, която удивително прилича на теб, да лежи смъртноранена на бойното поле? Ще познаеш ли какво ми каза тя? Какво ми даде?
– Лъжеш! – изсъска Моригон.
– Да, твоята прародителка умря пред очите ми. Но преди това ми проговори. Позна ме!
– Това не може да е истина – промълви тя, изгубила и последните останки от невъзмутимата си външност.
– Впрочем, гонили ли са те някога летящи Джабити или пък Колоси, Моригон? Много е вълнуващо. Стига да оцелееш, разбира се. Е, аз оцелях. Това не ме ли прави поне толкова специална, колкото Джон? Не ме ли поставя в твоите очи наравно с дядо ми?
– Страдаш от халюцинации.
– Тя носеше пръстен. Същия като неговия.
– И какво ти каза? – отсече втрещено Моригон.
– Как е било името й? – парирах я аз.
– Какво ти каза? – кресна тя.
– Че трябва да оцелея – отвърнах след кратко колебание. – Аз, Вега Джейн. Трябва да оцелея.
– Джон не заслужава подобно държание от страна на сестра си, Вега. Наистина не заслужава. Считай, че днес си извадила голям късмет.
И като ми обърна гръб, излезе от стаята.
Джон се изправи да я последва, но на вратата се спря и промълви:
– Ще ми липсват. Страшно ще ми липсват.
Постоях още малко, вперила очи в пода. Накрая също си тръгнах, следвана от Хари Две. Каретата отдавна беше потеглила, отвеждайки брат ми към новия му живот. Но аз се радвах, задето бе дошъл тук. Не съжалявах, че съм му казала истината. Имаше неща, по-важни от Стената.
Когато се прибрах, исках само да се просна върху леглото. Но щом прекрачих прага, едва не изпищях. Моригон стоеше права край огнището, толкова по-невзрачно от пищните камини в нейния дом. Озърнах се за Джон, но не го видях.
Бяхме само двете.
– Къде е Богъл с каретата? – попитах, но тя игнорира въпроса ми.
– Онези неща, които каза в Приюта...
– Какво за тях?
Тя пристъпи към мен и Хари Две започна тихо да ръмжи. Погалих го, за да го успокоя, без да снемам очи от нея.
– Не бива да ги знаеш.
– Но аз вече ги знам.
– Едното не пречи на другото.
Моментално се досетих какво има предвид. След като не биваше да притежавам подобни спомени, решението бе само едно. Същото, което бе приложила към Делф и мен преди толкова Сесии. Дланта и се издигна нагоре. Моята се плъзна към джоба ми. Тя замахна. Аз също. В ръката ми, облечена в сребристата ръкавица, бе стисната Мълнията, в пълния си размер. Червената светлина рикошира от нея и се удари в прозореца, раздробявайки стъклото на хиляди късчета.
Останахме да се гледаме една друга, затаили дъх. Лицето на Моригон бе добило кошмарно изражение. Тя вече не беше красива. Никога не бях виждала по-грозна Женска от нея в този момент.
Взорът и се стрелна към яркожълтото копие.
– Откъде взе това? – отрони се със съскане от устата й.
– От твоята прародителка. Тя ми го даде. Преди да умре. – Вдигнах го заплашително и пристъпих към нея. Моригон се отдръпна назад. – Е, как беше името й?
– Нямаш представа какво си сторила, Вега – рече яростно тя. – Наистина нямаш!
– Напротив, имам чудесна представа – креснах в отговор. – Защо не използва синята светлина този път? Защо червената, както при бедния Делф? Затова ли са монетите, които му даваш? За да изкупиш вината си за стореното? Затова ли?
– Няма да допусна да унищожиш всички ни, Вега.
– Ти си се побъркала.
– Понякога са нужни жертви. Заради общото благо. Съдбата ти вече е решена.
– Какво се случва с Уъговете, които преживяват Случки? Мисля, че знаеш. Все трябва да отиват на някакво място. И то положително не е Горчилище.
– Не, не – клатеше глава тя и отстъпваше назад.
Вдигнах Мълнията и я насочих недвусмислено към нея.
– Отговори ми. Нямам желание да те наранявам. – Всъщност изгарях от желание да я изпепеля, но не виждах с какво ще помогне, ако и го кажа.
– Не, Вега, никога – повтори Моригон.
И преди да направя още една крачка, изчезна. Примигнах и се озърнах в недоумение. Тя сякаш се беше стопила във въздуха. Хари Две подви опашка между краката си и започна тихо да скимти. И тогава го видях – шлейф от бледа синкава светлина, едва забележим в сумрака, който се проточи през прозореца и се извиси към небето. После изчезна, също като среднощната ми гостенка.
Махнах ядно с ръка подире му. И тогава се случи нещо невероятно. Раздробените стъкла и рамки се вдигнаха от пода, съединиха се и прозорецът ми отново стана цял.
В същото време аз бях запратена срещу стената от невидима сила и там се свлякох на колене, чувствайки се изцедена до капка. Погледнах ръцете си, а после и възстановения прозорец. Нима аз бях направила това? Извадих Целебния камък от джоба си и го прокарах над тялото си, мислейки за хубави неща. Болките изчезнаха и енергията ми веднага се възвърна.
Еон бе казал, че в този камък е затворена душата на могъща магьосница, която му придава сила. Дали бе възможно, носейки го у себе си, да съм усвоила частица от тази сила?
Едно бе сигурно – че дори да съм попила някакви магически способности, нямам понятие как да ги контролирам.
Останах будна още дълго, потънала в мисли, които бяха едновременно ужасяващи и вълнуващи.


TRIGINTA SEX



НАЧАЛОТО НА БИТКАТА


Всички Уъгове бяха задължени да присъстват на откриването на този Дуелум. Това ми се видя малко странно предвид твърденията, че сме обкръжени от свирепи Кръвници, които само чакат да се нагостят с плътта ни. Аз се упътих натам още по изгрев-слънце. Бях опитала да поспя, но не ми се удаде, затова реших, че ще е по-добре да отида и да огледам обстановката.
Арената бе почти напълно заобиколена от високи дървета, избягнали, поне засега, сечта заради строежа на Стената. Наричаше се Четириъгълникът на Пекуотър – на името на Роналд Пекуотър, някогашен атлет и многократен шампион на Горчилище. Настилката и бе неравна, осеяна с вдлъбнатини, причинени от стоварването на безброй едри тела при предишните Дуелуми. В средата се издигаше дървена трибуна, където сядаха големците на селото. Зад трибуната на голямо табло бяха изписани имената на състезателите. Върху него пред очите на всички Уъгове се отразяваше и статистиката на надпреварата. За по-хазартните натури имаше и будка за залагания. Организаторът им, Роман Пикус, бе лишил мнозина Уъгове от припечелените им с труд и пот пари през Сесиите.
Оставих Дестин у дома, скрита под една дъска на пода. Вече от доста време я носех около кръста си и всички бяха свикнали да ме виждат с нея, но се притеснявах да не излетя неволно по средата на двубоя и така да издам тайната си.
Утрото бе ясно и топло, с чисто, синьо небе. С приближаването на началния час пеперудките в стомаха ми пърхаха все повече. Прехвърлях отново и отново в ума си нещата, научени от Делф. От тренировките чувствах тялото си жилаво и заякнало. Бях била Клетъс преди, но не и на Дуелум. Освен това през последната Сесия той бе израсъл и сега бе далеч по-едър от мен. Но въпреки всичко си оставаше отрепка, а аз не биваше да губя от една отрепка.
Към девет часа тълпите започнаха да се стичат. Някои Уъгове ми се усмихваха и подхвърляха насърчителни думи. Други обаче се правеха, че не ме забелязват. Ако се проведеше допитване, вероятно щеше да се окаже, че Горчилище е разделено наполовина по въпроса за моята вина или невинност. Мнозина Уъгове не ме смятаха за злодей, но просто приемаха на вяра всичко, което им казваше Съветът. Но естествено, имаше и такива които ме мразеха още отпреди да се озова във Валхал.
Пред будката на Роман Пикус се образува опашка – вероятно залагаха на това, че Клетъс Луун ще ме смаже от бой.
Видях Делф да пристига заедно с баща си, а не след дълго се появи и каретата на Богъл, от която слязоха Моригон, Тансий и Джон. Те отидоха да заемат местата си на трибуната заедно с останалите членове на Съвета. Зад тях се разположи групата от не толкова високопоставени Уъгове, сред които мярнах и Юлиус Домитар.
Делф се приближи и ме потупа по рамото.
– Как е настроението, Вега Джейн?
– Страхотно – излъгах. – Изгарям от нетърпение. – Последното не беше чиста лъжа. Исках да започнем час по-скоро, докато не ми е прилошало от напрежение. Повтарях си, че много ще се изложа, ако оповръщам Клетъс Луун още преди гонгът да е ударил. Макар че щеше да е забавно да се избълвам върху ризата му.
Първият кръг включваше двайсет и четири схватки, което означаваше четирийсет и осем състезатели. За да не се протакат нещата, арената бе разделена на четири квадрата, в които боевете щяха да се водят едновременно. Ограничение за продължителността им нямаше – съперниците щяха да се млатят, докато единият падне и не може да стане повече. Всеки с капка здрав разум би подложил на съмнение това жестоко правило, но здравият разум не бе най-разпространената стока в Горчилище напоследък.
Огледах останалите Женски, участващи в състезанието. Те изглеждаха още по-стреснати и прежълтели от мен. Седнах на едно малко хълмче встрани от арената и зачаках появата Делф, чийто двубой с Дигби се падаше още в първата серия. Погледнах стената на залаганията и видях, че Делф е сочен за фаворит.
Двамата излязоха и Дигби се залови да сваля огромната си кирлива риза. Винаги си го бях представяла мазен, отпуснат и невъобразимо мръсен, затова с учудване установих, че всъщност е доста як. За мръсотията обаче бях права. Той направи серия упражнения за разтягане, а после започна да подскача на място и да се боксира с въображаем противник. При това мускулите му се издуваха, а движенията му бяха бързи и точни.
Погледнах с притеснение Делф. Той не се бе съблякъл, нито имаше намерение да загрява. Само стоеше и гледаше в упор своя противник. В израза на лицето му видях един съвсем различен Делф, с когото никой не би искал да се заяжда. Огромните му юмруци висяха отпуснати край тялото, а в присвитите му очи имаше свирепа концентрация, която ми напомни за Джабитите в Комините. Исках да подвикна и да му пожелая късмет, но се боях да не го изтръгна от транса, в който бе потънал.
Тансий се изправи и се обърна към множеството.
– Приветствам ви на поредния Дуелум – започна с гръмлив глас. – Какъв чудесен ден за надпревара! Искам да пожелая успех на всички участници. Очакваме зрелищни и честни двубои и сме уверени, че реферите ще гарантират това наистина да е така...
Слушах го само с половин ухо. Очите ми срещнаха погледа на Джон на трибуната и ми се стори, че през лицето му пробягна насърчителна усмивка, преди Моригон да му отвлече вниманието.
Нейното собствено изражение бе непроницаемо, но аз не можех да забравя как се бе превърнала в синкаво сияние и изчезнала през прозореца ми. Тя умееше да трие спомени и както в случая на Делф да уврежда съзнания. Беше изключителна Женска, трябваше да и го призная. Но също така и опасна. Всеки с подобни умения бе опасен. В следващия миг си дадох сметка, че трябва да включа и себе си в това число.
Четирите двубоя бяха на път да започнат, но аз се интересувах само от един. Делф и Ран Дигби застанаха един срещу друг. Делф се бе съблякъл до кръста, разкривайки изключителната си физика. Тялото му бе като изваяно с длето, без грам тлъстина по него. Той гледаше единствено своя опонент, който от своя страна разкършваше ръце и плещи, издувайки на буци дебелия си врат.
Точно в десет часа гонгът удари. Примигнах с очи, защото не вярвах, че е възможно двама толкова едри Мъжки да се задвижат с такава скорост. Те се срещнаха точно по средата на квадрата и звукът от сблъсъка на кости и мускули бе такъв, че едва не ми прилоша. Сякаш два Крета се бяха счепкали с рога в смъртоносна битка.
Дигби успя да направи ключ на противника си и за миг изглеждаше, че ще откъсне главата от раменете му. Делф се напрегна да се освободи и така изложи тялото си. Дигби се възползва и му нанесе страховити удари с коляно в стомаха и хълбоците.
При всеки от тях смръщвах болезнено лице. Бях удивена, че Делф още стои на крака. Но после той с мощно усилие успя да се отскубне от хватката и двамата пак се озоваха един срещу друг. Дигби дишаше запъхтяно, докато Делф изглеждаше спокоен и под пълен контрол. Дивях се на самообладанието му, след като вратът му едва не бе прекършен, а ръбатите колене на Дигби се бяха забивали така безжалостно в него.
После всичко се случи със зашеметяваща бързина. След като всеки стовари на другия по няколко юмручни удара, които отскачаха от коравите им торсове, Дигби опита страничен ритник, но не улучи и залитна. Делф го сграбчи през кръста, вдигна го във въздуха, завъртя се и го запокити с лицето надолу върху утъпканата земя. Чу се глухо тупване, съпроводено от хрущене, и Дигби замря.
Делф го пусна и се изправи. Реферът провери състоянието на Дигби и махна на Знахарите, които притичаха с обемистите си чанти. Докато го реанимираха, реферът улови ръката на Делф и я вдигна високо във въздуха, обявявайки го за победител в двубоя. Избухнаха овации, а аз виках по-силно от всички. Когато ме доближи, Делф си беше пак същият – стоманен, фанатичният поглед бе изчезнал, заменен от лека усмивка.
Прегърнах го, а когато отдръпнах ръка, видях, че е изцапана с кръв. Изгледах го ужасена.
– На Дигби е, Вега Джейн, не моя.
Обърнах се да видя Дигби, който бавно се надигаше от прахта. Цялото му лице бе обляно в кръв, а носът му стоеше обърнат на една страна. Усетих, че закуската ми напира да излезе навън, и трябваше да притисна устата си с длан.
Десет минути по-късно първият кръг вече беше приключил. Единствената Женска, участвала в него, бе порядъчно пребита от своя противник, макар той „галантно“ да се бе въздържал да й строши черепа. И все пак тя трябваше да напусне арената на носилка, съпровождана отстрани от хлипащата си майка.
Гонгът отекна отново, възвестявайки началото на втория кръг. Последваха нови ожесточени двубои и още четирима участници отпаднаха от надпреварата, в това число поредната Женска. Тя се срина като сноп още при първата атака на противника си, млад Ковач, работещ в Комините. Доколкото успях да видя, той дори не я докосна с пръст – тя просто припадна.
Част от мен копнееше за такъв изход. Но след разправията с Моригон бях убедена, че опитам ли нещо подобно, главата ми лесно може да се отдели от плещите.
Най-сетне дойде ред на последния кръг, в който трябваше да се бия и аз. Поех си дълбоко дъх, а Делф ме улови насърчително за рамото.
– Не бой се, Луун е мекушав Уъг. Дори няма да разбере откъде му е дошло.
– Значи довечера ще празнуваме – кимнах и се помъчих да се усмихна.
Но вътрешно бях уплашена, макар да имах изработен план. Застанахме един срещу друг и Клетъс свали ризата си. Аз, естествено, останах облечена. Забелязах, че доста е позаякнал. На шестнайсет Сесии, той всъщност вече беше напълно развит Мъжки. Вярно че преди се бе случвало да го напердаша, но това бе в миналото, преди да порасне толкова – като изключим скорошния случай, когато ми открадна яйцето и аз го ритнах в корема. Не се съмнявах, че е тренирал усилено за турнира и е научил някой и друг мръсен трик от Уъгове като Ран Дигби и Нон. Трябваше да приема истината, че ме превъзхожда по сила.
И въпреки това нямаше да му се дам.
Луун се ухили мръсно и взе да надува мускулите на гърдите и ръцете си, докато аз стоях и го гледах неподвижно. Реферът приближи и ни разясни правилата, които бяха смущаващо малко. Едно от тях ме учуди – че ако бъдеш изтласкан извън очертанията на квадрата, противникът ти получава свободен удар в която част на тялото ти пожелае. Нямах представа защо Делф е пропуснал да ми го спомене. Това обясняваше защо всички Уъгове така се нахвърлят един срещу друг още при първия звук на гонга.
Когато реферът отстъпи назад, Клетъс тихо прошепна:
– Ако се престориш, че припадаш, ще те пощадя. Така поне ще можеш да виждаш и да дъвчеш храната си довечера.
– Странно, и аз тъкмо се канех да ти направя същото предложение.
Усмивката му изчезна и се замени от решимост, каквато рядко бях виждала върху физиономията му. Почти съжалих за своето перчене.
Над рамото му виждах част от публиката. Делф се взираше напрегнато в мен, което не ме учуди – по-учудена останах, че с не по-малко напрежение ме гледа и брат ми от трибуната. Вляво от мен седяха родителите на Клетъс. Какус Луун се бе надул като пуяк, докато жена му Хестия примигваше на парцали.
Не потърсих с очи Моригон. Стигаха ми и другите грижи. Сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изскочи през гърлото. Устата ми бе пресъхнала и не можех да преглътна. Преди да разбера какво става, гонгът удари и Клетъс връхлетя отгоре ми. Успях да блокирам първия му удар, но с цената на остра болка в ръката, която моментално се поду. Залитнах назад, отстъпвайки му ценно пространство, от което той не закъсня да се възползва.
Насочи ритник на нивото на корема ми и аз го избягнах с усилие, като почти престъпих очертанията на квадрата. Ако му присъдеха свободен удар, сериозно се съмнявах, че ще го издържа. Затова, когато замахна за следващото си кроше, се гмурнах под него и излязох от другата му страна. Той се извъртя и настъпи отново с думите:
– Какво има, Вега, страх те е да се биеш ли?
Щях да му отвърна подобаващо, но езикът ми бе така залепнал, че успях да изломотя само:
– Прр-клет задник.
Продължихме да танцуваме един около друг, изпробвайки защитата си. Аз отправих няколко несръчни удара, които той лесно избягна. Личеше как увереността му расте с всяка изминала минута. Пробвах страничен ритник, но той го отби с презрителен смях.
Но аз имах в главата си план и само изчаквах удобния момент. Той финтира с лявата ръка. Едва прикрих доволната си усмивка, преструвайки се, че го блокирам. Докато успее да изнесе дясната, вече беше късно. Аз забих чело в лицето му –трик, който по думите на Делф се наричаше „горчива целувка“. Той немощно вдигна коляно, целейки се в корема ми, но ударът го бе зашеметил достатъчно, за да успея да се наведа и да направя здрав захват на крака му. Дръпнах нагоре с всичка сила. Той се преметна заднишком и се стовари върху главата си.
Повече не ми беше и нужно. Връхлетях отгоре му като Шук върху избягал затворник. Обвих дългите си крака около него, приковавайки ръцете му към тялото, и го замлатих с юмруци, докато скимтящ и облян в сълзи като пеленаче не даде знак, че се предава.
Реферът бързо се намеси и ни разтърва. Но когато той вдигна ръката ми, за да ме обяви за победител, проклетникът Клетъс Луун ме издебна и така ме халоса в лицето, че паднах и повлякох рефера със себе си.
От всички страни се разнесоха викове: „Нарушение!“ и „Пратете го във Валхал!“.
Какус Луун сграбчи обезумелия си син за лакътя и го повлече по-далеч от арената, докато Делф на два скока стигна до мен и ме вдигна от земята.
– Добре ли си, Вега Джейн? – попита тревожно. После погледна подир Клетъс и кресна: – Ще ти откъсна главата, плужек такъв!
Избърсах кръвта от устата и носа си и проверих с език дали всичките ми зъби са по местата си. Там бяха, но усещах как едната ми страна вече се подува. Въпреки това по лицето ми се разля широка усмивка.
– Аз победих, Делф!
– И още как, Вега – усмихна се в отговор той.
С негова помощ закуцуках към публиката. Първият кръг беше приключил. Оставаха още четири. При тази мисъл радостта ми помръкна, но само за кратко. Все пак бях първата Женска, печелила някога Дуелум.
Обърнах се към официалната трибуна и видях, че Джон е станал прав и ме аплодира. Моригон също плясна с ръце, но само веднъж и спря. На минаване покрай будката за залагания забелязах Роман Пикус да се препира ожесточено с Какус Луун. Явно моята победа му бе струвала скъпо. Клетъс стоеше отстрани и гледаше на кръв, макар и с омазано в сълзи лице.
Останах учудена, когато Делф приближи до Роман и му подаде малко късче пергамент. Той се навъси още повече, но отброи десет монети и му ги подаде с думите:
– Този път Женската извади късмет.
– Напротив – отвърна Делф. – Спечели честно и почтено.
– Заложил си на мен? – попитах, когато се отдалечихме.
– Разбира се.
– Не знаех, че имаш хазартна жилка.
– И аз проявявам по някоя слабост като всеки друг Уъг, Вега.
– Ами ако бях загубила? Можеше ли да си го позволиш?
– Заложих на кредит. И освен това бях сигурен, че ще победиш – отсече той.
– И все пак, ако бях загубила?
– Тогава щях да имам мъничък проблем с Роман Пикус, нали?
– Делф, ти си си изгубил ума.
– Да, но днес съм шампион, Вега Джейн. Също както и ти.
Това беше вярно. Не се бях чувствала така добре от дълго време.
Въпреки насиненото си око.
По-късно с Делф отидохме да се почерпим с една от десетте му монети в гостилница на Главната улица, наречена „Гладниците“. Никога по-рано не бях вечеряла в заведение – това не бе нещо, което би минало през ума на работещ Уъг като мен. Да платиш цяла-целеничка монета, за да седиш и да безделничиш, докато друг ти носи храна, изглеждаше налудничаво.
Но останах в пълен възторг!
Преди да излезем, двамата с Делф се бяхме почистили, а аз облякох единствения друг кат дрехи, който притежавах – вълнена пола до глезените и риза с дълги ръкави от кожа на Амарок, принадлежала на майка ми. В купчината вехтории в ъгъла открих дори стара нейна шапка. Тя бе избеляла, широкопола и положително изглеждаше адски демоде. И все пак исках да я нося повече от всичко, което някога бях обличала.
Дълго плакнах окото си със студена вода от крана, но то си оставаше толкова подуто, че едва виждах през него. Реших да не използвам Целебния камък, за да го излекувам мигновено – подобно бързо възстановяване можеше да предизвика подозрение у другите Уъгове.
Настаниха ни на маса в дъното на заведението – допуснах, че вероятната причина за това е, че сме по-зле облечени от останалите, сред които се забелязваха и двама членове на Съвета. Посетителите час по час ни поглеждаха и след това разговаряха приглушено помежду си. Помъчих се да не им обръщам внимание, но не беше никак лесно.
Делф, който явно също го беше забелязал, се приведе напред и каза:
– Вече си известна, Вега Джейн.
– Откъде-накъде?
– Ти си първата Женска, победила в Дуелум. Това дълго ще се помни.
Помислих за секунда върху думите му. Озърнах се наоколо и срещнах няколко доброжелателни кимвания и усмивки. Може би той наистина имаше право.
Когато порциите ни пристигнаха, останах поразена от техния размер. В първия момент дори не посегнах към вилицата.
– Делф – прошепнах. – Да не би да трябва да си отсипя малко и после да предам чинията нататък?
– Не, Вега, всичко е за теб.
– Сигурен ли си?
– Аха.
– Откъде знаеш? Идвал ли си тук преди?
– Да, веднъж.
– Кога? – учудих се.
– След като спечелих първия си двубой. Роман Пикус ме доведе.
– Че защо скръндза като него ще те води където и да било?
– Тогава бях аутсайдер и никой не залагаше на мен. Помогнах му да спечели цял куп пари. Затова и реши да ме почерпи един обяд. Единственото което му се откъсна от сърцето.
Сведох очи към този рог на изобилието от меса, зеленчуци, хлябове и сирена и се облизах като гладно куче. Което ми напомни, че трябва да запазя малко и за Хари Две, който търпеливо чакаше отвън.
Половин час по-късно отместих чинията си и отпих последна дълга глътка боровинков сок. Потупах пълния си корем и въздъхнах доволно.
– Наздраве – усмихна се Делф.
– Благодаря, но не биваше да го правиш. Видях менюто отвън. Струвало ти е цяла монета.
– Че нали нямаше да я спечеля без теб.
Това си беше вярно. За доказателство можеха да послужат синините и драскотините по мен. Поисках от сервитьора хартиен плик и сложих в него остатъците от храната за Хари Две. Докато отивахме към изхода, една добре облечена Женска стана от масата си и се ръкува с мен:
– Много се гордея с теб, скъпа Вега Джейн.
Бях я виждала и преди. Съпругът и служеше в Съвета. Той седеше в достолепната си черна туника и ме гледаше неодобрително. Вероятно бе един от съюзниците на Кроун. Дори не помисли да стане и да се ръкува с мен. Защо да го прави? Току-виж част от мръсотията ми полепнала по него. Сега дръпна жена си обратно на стола и я стрелна укорително с очи.
– Благодаря – измърморих едва и побързах да продължа по пътя си, чувайки как двамата започват да се препират зад гърба ми.
Отвън изсипах съдържанието на плика направо върху тротоара и Хари Две започна да го поглъща с апетит.
– Беше чудесна вечер – казах на Делф.
– Беше чудесен ден – усмихна се той.
– Наистина. Кога е следващият кръг?
– След два дни.
Простенах разочаровано. Бях се надявала на по-дълъг промеждутък.
– А кога ще узнаем с кого ще се бием?
– Още утре.
Делф ме изпрати до дома и двамата седнахме пред угасналото огнище.
Вече бе мръкнало и клепките ми натежаваха.
Той забеляза това, стана и си взе довиждане. Гледах го как се отдалечава по улицата, докато съвсем се изгуби в мрака. Едва тогава влязох вътре и си легнах, с Хари Две до мен. После направих единственото нещо, на което още бях способна. Затворих очи и заспах.


TRIGINTA SEPTUM



НАДПРЕВАРАТА КЪМ ВЪРХА


Първият, който ме заговори на следващата сутрин в Комините, бе Нютън Тилт – висок, мускулест Резач на осемнайсет Сесии. Той дойде специално за да ме поздрави с победата. Беше мил и симпатичен Уъг и аз понякога дори тайно го бях заглеждала, докато работеше на тезгяха си.
– Радвам се, че надви оня негодник Луун – рече, заслепявайки ме с широката си усмивка. После по-тихо добави: – Да знаеш, че имаш един приятел в семейство Тилт, Вега. Винаги можеш да разчиташ на мен. Направо мед ми капна на сърцето, като видях как го размаза.
Благодарих му и започнах деня си с повишено настроение.
Противниците от следващия кръг щяха да бъдат оповестени същата вечер. Очаквах жребия си едновременно с нетърпение и тревога. Какво щях да правя, ако ми се паднеше Делф? Мина ми през ума да избягаме заедно през Мочурището още сега. Така Съветът нямаше да има възможност да го накаже вместо мен. Но нещо ме възпираше и аз отлично знаех какво е то. Бях дала дума, че ще се бия на Дуелума с всички сили. Такава бе сделката ни с Моригон. Тя далеч не ми беше любимка, но обещанието си оставаше обещание. Нямах нищо против да послъгвам понякога, особено ако от това зависеше оцеляването ми. Но да престъпя думата си – това бе нещо, което дядо ми никога не би сторил. Нямаше да го сторя и аз. Нямаше да хвърля петно върху фамилията Джейн.
Не знаех защо това бе толкова важно за мен. Обикновено нехаех за мнението на другите Уъгове. Но този път беше раз-лично. Добре помнех начина, по който ме погледна Тансий на Съвета, когато откриха рисунките по мен. Исках да му покажа, че имам своето достойнство, макар и да не се мия всеки ден от глава до пети.
Над тезгяха ми се мярна сянка и аз бързо вирнах глава.
Зад мен стоеше Домитар. Загледах го в очакване.
– Добре се представи вчера, Вега. Много добре, наистина.
– Благодаря, Домитар.
– Всъщност победата ти ми донесе двайсет монети – рече доволно той, потривайки пухкавите си ръце. Останах доста учудена и вероятно ми е проличало по изражението, защото той добави, вдигайки рамене: – Клетъс Луун е по-голям идиот дори от баща си. Сигурен бях, че ще го напердашиш. – След което се отдалечи, подсмихвайки се тихичко.
През обедната почивка излязох навън, за да дам нещо за хапване на Хари Две. Докато седях във високата трева, се загледах към Комините. Вече се бях качвала на втория етаж, и то два пъти. Единия път открих Дестин, а втория – своето минало.
Но какво ли имаше по-нагоре?
Продължих да се взирам в грамадното здание. Етажите положително бяха повече от два, което означаваше, че вероятно има още много за откриване. Знаех, че това е безумно опасна мисъл, особено в моето положение, когато само едно подхлъзване на Дуелума можеше да ме прати във Валхал до края на дните ми. Но именно опасността, дебнеща ме отвсякъде, избистряше съзнанието ми както никога досега.
Отново и отново се сещах за символа върху пръстена и татуировката на дядо. Никой, с когото разговарях, изглежда не знаеше значението му. Вече се бях уморила да задавам въпроси и да не получавам отговори. Щом нямаше начин да прекося Мочурището и да потърся къде са се дянали той и родителите ми, не можех ли поне да разузная отново в Комините? Те явно съдържаха повече тайни от което и да било друго място в Горчилище. И при всяко свое влизане вътре се бях връщала с по нещо ценно. Защо да не опитам късмета си още веднъж?
Когато прозвуча сирената за края на дневната смяна, се преоблякох и изчаках отвън, докато всички си тръгнат. За свое учудване видях Делф, който дотича, плувнал в пот от работата на Стената.
– Какво правиш тук? – попитах.
– Дойдох да те взема. Нали ще тренираме за Дуелума?
– Тренировката ще трябва да изчака.
– Защо?
– Защото, когато фабриката се опразни, смятам да се промъкна вътре. Вече бях на втория етаж, сега искам да отида и по-нагоре.
– Съвсем си се побъркала, Вега Джейн – изпъшка Делф.
– Може и така да е.
– Забрави ли, че Кроун чака и най-малкия повод, за да те хвърли във Валхал? Нищо чудно дори сега да е пратил някого, за да ни шпионира.
– Мина ми през ума. Затова ще се върна пак, когато се стъмни хубаво, и ще вляза през една странична врата. Трудно ще ме забележи някой.
– Но защо ти е притрябвало изобщо да ходиш?
– Вече на два пъти го правих и всеки път излизах невредима. Научих важни неща. Така се сдобих с Дестин – посочих веригата около кръста си. – А също и с Мълнията.
– Значи казваш, че сега искаш да проучиш и по-нагоре?
– Точно така.
– И няма начин да те разубедя?
– Не.
Той огледа високите стени.
– Е, откъде точно ще влезем?
– Ние няма да влизаме никъде. Аз ще вляза сама. Междувременно вие с Хари Две можете да отидете у вас и да ме чакате. Ще намина веднага щом приключа тук.
– Или ще ме вземеш с теб, или още сега отивам при Домитар да му кажа какво кроиш. Бас държа, че веднага ще отпраши да те натопи на Кроун.
– Няма да го направиш.
– О, само опитай.
Гледахме се един друг близо минута, после той каза:
– Няма да те пусна да ходиш вътре сама и толкоз.
– Делф, ти не знаеш какво преживях там. Много е опасно и...
– Виж, Домитар тъкмо си тръгва. Дали да не отида да побъбря с него?
Обърнах се и видях началника си край портала, в компанията на Дис Фидус.
– Добре – отвърнах ядно, отмятайки бретона от челото си. – Но ако те убият, недей да идваш да ми плачеш на рамото.
– Няма, не бой се – тросна се той в отговор.
Но после мислите ми взеха нова насока. Бях обещала на Моригон, че ще дам всичко от себе си на Дуелума в замяна на гаранцията и, че после всичко ще стане както преди и Съветът няма да има повече претенции към мен. Но всъщност не възнамерявах да оставам в Горчилище след турнира. Родителите ми вече ги нямаше, с брат ми се бяхме отчуждили. Моригон ме бе заплашила, че опитам ли да избягам, ще накажат Делф вместо мен. Единственият начин да елиминираме тази опасност бе като тръгнем заедно. Но за да се изправи пред съществата от Мочурището, способни да вселят ужас в сърцето на всеки Уъг, Делф се нуждаеше от поне малко подготовка. Може би тази нощ щеше да ми предостави добра възможност да го посветя в техния коварен и смъртоносен свят.
– Делф? – погледнах го в очите.
– Какво? – изръмжа той, очевидно готов за нов спор.
– След като Дуелумът свърши и ти станеш шампион, аз ще напусна Горчилище. Взела съм твърдо решение.
– Добре. – Чертите му се поотпуснаха, но в тях се появи нещо ново и обезпокоително.
– Все още ли искаш да дойдеш с мен?
– Що за въпрос? Разбира се, че искам.
Преди да се усетя, се повдигнах на пръсти и го целунах.
– Ама, Вега Джейн – изломоти той, почервенявайки като домат от смущение.
– Само за да подпечатаме договора, Делф, нищо повече – усмихнах се свенливо. Всъщност, постъпката ми бе неочаквана и за мен самата.
– Добро подпечатване, няма що – докосна ме по бузата той и двамата си разменихме погледи, които обещаваха много за в бъдеще. Разбира се, ако изобщо имахме бъдеще.
По-късно същата вечер, след като бяхме оставили Хари Две у дома, се промъкнахме покрай стената на Комините. Взехме криволичещ маршрут и пътьом дори потренирахме малко за Дуелума, което бе напълно легално, в случай че някой ни наблюдаваше. Щом се озовахме пред страничния вход, отново отворих ключалката с помощта на инструментите си под възхитения поглед на Делф.
– Бива си те, Вега Джейн – прошепна тихо той.
Вече знаех посоката от предните си посещения, което бе добре, защото вътре цареше почти пълен мрак.
Улових Делф за ръка и го поведох напред. Струваше ми се, че почти мога да чуя тупкането на сърцето му. Без проблем стигнахме до втория етаж. Ослушвах се за скърцането на люспите на Джабитите, но единственият звук наоколо идваше от учестеното ни дишане.
Скоро наближихме стаята, в дъното на която се намираше вратичката с крещящия месингов Уъг вместо брава. Не исках да ходя отново там, затова свърнахме в друга посока.
– Над нас има поне още един етаж – казах на Делф. – Все отнякъде трябва да се излиза към него.
Но колкото и да обикаляхме, наоколо имаше само плътна зидария, без следа от стълбище. Надвесих се през един прозорец и извих врат. Както и очаквах, ясно видях горния етаж. Но къде беше входът му?
Затворих прозореца и се обърнах към Делф, който стоеше пред една гола стена и опипваше всяка пролука със силните си пръсти.
– Знаеш ли... – започнах. – И изведнъж престанах да го виждам. Съзнанието ми се изпълни с мъгла, като че ли през него премина гъст облак. Когато зрението ми се проясни, там, където допреди секунда бе стоял Делф, се простираше широко стълбище. Тръснах глава и Делф се появи отново. Колкото и да се взирах и да търках очи след това, образът на стълбището не се върна.
– Дръпни се встрани – викнах му.
– Защо, Вега Джейн? Тук няма нищо.
– Дръпни се встрани – повторих.
Той отстъпи и аз надянах сребристата ръкавица. Извадих Мълнията от джоба си, наредих и мислено да приеме пълния си размер, замахнах и я хвърлих с всичка сила.
– Вега Дже... – понечи да викне Делф, но така и не довърши.
Стената се разпадна сред кълба от дим, разкривайки широк отвор, а копието се върна обратно в ръката ми като обучен сокол.
През отвора се забелязваше редица от черни мраморни стъпала, същите като в образа, който бях видяла. Нямах понятие откъде се е взел в главата ми, но можех само да съм му благодарна.
Пристъпих напред и Делф ме последва. Заизкачвахме се предпазливо. Стълбището свършваше пред просторно помещение, над чийто праг в камъка бяха изсечени думите:
Зала на истината
Спогледахме се безмълвно и пристъпихме вътре, потресени както от размерите, така и от красотата и.
Тя имаше каменни стени, мраморни подове, дървен таван и нито един прозорец. Дивях се на майсторството, вложено в създаването на това място. Никога не бях виждала толкова изящно изваян камък, а мраморните мотиви бяха същинско произведение на изкуството, по което ти ставаше съвестно да стъпваш. Гредите над главите ни, потъмнели от времето, бяха плътно покрити с резбовани символи, които по някаква причина вселиха моментна уплаха и трепет в сърцето ми. А покрай всички стени се редяха огромни дървени шкафове, пълни с прашни дебели томове.
С Делф неволно се уловихме за ръце и пристъпихме към средата на помещението, озъртайки се с отворени усти като новородени Уъгове, току-що открили света извън коремите на майките си.
– Има бая книги – отбеляза ненужно той.
Дори не бях подозирала, че съществуват толкова много книги. Първата ми мисъл беше, че Джон би се влюбил в тази стая, но веднага след това почувствах убождане от мъка. Нали тъкмо заради тях го бях загубила.
– И какво ще правим сега? – попита Делф.
Въпросът беше уместен. Мина ми през ума само едно. Протегнах ръка и изтеглих първата книга, която ми попадна. Но щом я отворих, сякаш дверите на Пъклото се разтвориха.
Стаята мигновено се преобрази в нещо напълно различно. Книгите, стените, таванът и подът изчезнаха в небитието. На тяхно място нахлу ураган от образи, гласове, писъци, проблясъци от светлина, вихри от движение. Уъгове, крилати Слепове, армии от Джабити и пълчища от други противни твари. Гармове, Амароци и Фрекове се носеха над камари от мъртви тела. Имаше и всевъзможни уъгоподобни същества – Колоси, воини в бляскави ризници, дребосъци с островърхи уши и яростни червени лица, тъмни забулени фигури, които се спотайваха в сенките и стреляха с мълнии оттам. После се разнесоха експлозии, калейдоскопи от пламък и кули от лед се сриваха в пропасти, тъй дълбоки, че дъното им не се виждаше.
Сърцето ми подскочи в гърлото. Усетих как пръстите на Делф се изплъзват от моите. Насред целия този адски водовъртеж се обърнах и го видях да побягва. Исках също да си плюя на петите, но краката ми сякаш се бяха сраснали със земята.
Погледнах надолу и видях в ръцете си още разтворената книга. Всичко, което виждахме, се лееше от нейните страници.
Може и да не бях толкова умна, колкото брат си, но простите задачи понякога имат прости решения. Захлопнах кориците на книгата. Щом двете и половини се затвориха, стаята отново се превърна просто в стая. Имах чувството, че съм тичала с километри, макар да не бях помръдвала от мястото си.
На няколко метра от мен Делф се бе привел запъхтяно, блед като тебешир.
– Да ме вземат мътните дано – извика той.
Само тръснах глава в знак на съгласие. Искаше ми се също да извикам, но нямах обема на неговите дробове.
– Залата на истината, Делф – успях да изрека с труд след малко. – Всички тези книги... Откъде са се взели? Няма начин да са за Горчилище. То просто не е толкова...
– Важно – довърши той вместо мен. – Не знам, Вега Джейн. Но във всички случаи, мисля, че е по-добре да се махаме. – И се упъти към стълбището.
Именно тогава чухме приближаващия звук. Делф се върна и застана до мен. Доколкото можех да преценя, не бяхме застрашени от атака на Джабити.
Това бе добре. Или поне така си мислех, докато не видях какво влиза през вратата.
После вече не бях способна на нищо друго, освен да пищя.
Което и сторих.


TRIGINTA OCTO



РАЗПРАВИЯ С КОБЪЛИ


Когато създанието пристъпи в залата, огромното пространство изглеждаше твърде малко, за да го побере. Аз знаех точно какво е. Бях срещала описанието му в книгата на Хърмс за Мочурището. Но на живо то бе далеч по-ужасяващо от илюстрацията си.

Това беше
Кобъл
.

Не чак толкова голям, колкото Колосите, с които се бях сблъскала в чуждото минало, и все пак с чудовищни размери. Но не размерите бяха най-стряскащи. Той имаше три тела, всичките Мъжки, скачени едно с друго за раменете, с три глави и три чифта малки криле, израснали от мускулестите им плещи. Бе въоръжен с три саби и три брадви, а когато вдигнах очи към главите, видях едно и също изражение: омраза, подсилена от неистова ярост.
– Вие сте нарушители – изрече една от устите. Гласът и беше нещо средно между писък и удар на гръмотевица.
Исках да отвърна нещо, но гърлото ми се бе сковало от ужас.
– А наказанието за това е смърт – додаде Кобълът.
После направи крачка напред. Имах чувството, че мраморният под ще се натроши под неимоверната му тежест. Едва успях да дръпна Делф надолу, преди трите наточени брадви да профучат оттам, където допреди миг се намираха главите ни.
Те прелетяха през цялото помещение и се забиха в рафтовете на отсрещната стена. Оттам се посипаха книги и от отворените им страници стаята отново се изпълни с отприщено безумие.

Опитах се да игнорирам изчадията, носещи се покрай нас, но това не бе никак лесно. Една банши
4
пищеше в самото ми ухо – и нейното описание също се намираше в книгата на Хърмс.

Потърсихме укритие зад най-близкия шкаф, но сабята на Кобъла разсече без усилие масивното дърво, преминавайки на милиметри от мен. Делф започна да мята книги по чудовището, което ги тъпчеше под краката си. За да се спася, се хвърлих встрани, плъзнах се по пода и съборих друг шкаф. Върху главата ми се посипа същински дъжд от томове, от които наизскачаха нови същества, малки и големи, духове на отдавна умрели Уъгове, както и форми толкова странни и ужасни, че не можех дори да ги разпозная. Стаята се пръскаше по шевовете, безсилна да удържи това кошмарно нашествие.
Надянах ръкавицата и извадих отново Мълнията. Прицелих се и я запратих право срещу Кобъла. Разнесе се гръм и се вдигна стена от дим. Когато той се разнесе, средното от трите тела вече го нямаше. Позволих си плаха въздишка на облекчение, но ето че останалите две тела, освободени от оковите на другаря си, се понесоха с рев насреща ми.
Озърнах се трескаво за Мълнията и видях как тя описва широка дъга, насочвайки се обратно към мен. Тогава единият от нападателите хвърли сабята си, която я улучи и я отклони встрани. Копието с пълна скорост се заби в редица шкафове, а те се прекатуриха и за мой ужас го затиснаха под себе си. Третият Кобъл вече почти ме беше достигнал, когато с периферното си зрение мярнах размазан силует.
– Делф, не! – изкрещях.
Той обаче или не чуваше, или не искаше да чуе. Стовари се с всичка сила върху дясното бедро на Кобъла. Съществото обаче бе толкова масивно, че въпреки целия му ръст и сила ефектът бе не по-значим от този на птичка, ударила се в гърба на Крет. Делф се стовари безчувствен на пода и преди да разбера какво става, Кобълът го сграбчи и го запокити като перце към отсрещния край на стаята. Наблюдавах го ужасена как прелита през цялата и дължина, размахал ръце и крака.
Затичах се към него, но бях заслепена от поредния кошмарен образ, изникнал от някоя книга пред самото ми лице. Препънах се и паднах, разминавайки се на косъм със свистящото острие на сабята.
Кобълът сега бе непосредствено над мен. Замахна за нов удар и тъкмо щеше да ме разполови като наденичка, когато аз се издигнах право нагоре и прелетях покрай него. Пъргавината бе единственото ми предимство срещу този чудовищен противник.
Докоснах Дестин под наметката си. Тя бе топла на допир. Понесох се успоредно на стената, насочвайки се към Делф. Но си бях направила сметката без другия Кобъл, който се извиси насреща ми. Бях забравила за проклетите крилца върху яките му плещи. Изглеждаше невероятно, че са способни да повдигнат такова колосално тегло. Но именно размерите му го правеха тромав и в случая се явяваха недостатък.
Прелетях под мишницата му и го заобиколих изотзад. Той се завъртя, за да не ме изгуби от поглед. Продължих да летя в кръг, все по-бързо и по-бързо, а той ме следваше, докато не започна да прилича на един от пумпалите, с които си играех като Младок.
Докато Кобълът продължаваше да се върти, се стрелнах надолу, грабнах Мълнията изпод шкафа и я запратих с всичка сила по него.
Той спря на място точно когато острието и намери целта си.
Туловището му експлодира с оглушителен гръм.
– Внимавай, Вега Джейн! – викна Делф. Опитах да се наведа, но все още не бях възвърнала равновесието си и се прекатурих презглава. Блъснах се в стената и видях как последният останал Кобъл вдига грамадния си пестник – удар, който със сигурност щеше да прати размазаните ми останки в Светия парцел. Бях забравила за предупреждението от книгата на Куентин:
Тежко на онзи, който се заблуди, че поразяването само на една от частите му ще доведе до неговата окончателна гибел.
Бях твърде зашеметена, за да излетя. Мълнията още не се беше върнала в ръката ми. Не ми оставаше нищо друго, освен да замахна и да забия юмрук в корема на чудовището.
Масивните нозе на Кобъла се отлепиха от земята, той полетя заднишком и се удари в отсрещната стена с такава сила, че се пръсна на парчета. Стоях секунда или две като занемяла, гледайки ту неговите останки, ту собствения си юмрук. Нямах понятие какво се е случило. Мълнията се върна при мен и аз разсеяно сключих пръсти около дръжката и.
Съзнанието ми се върна към онази вечер пред Приюта, когато бях ударила Нон. Тогава трябваше да минат дни, за да заздравее ръката ми. Положително сблъсъкът с твърдото като скала тяло на Кобъла трябваше да направи бедните ми кости на трески. Единственото обяснение беше в Дестин. Повдигнах наметката си и я погледнах. Тя сияеше в леденосин цвят. Докоснах я, но бързо отдръпнах пръст. Температурата и бе на разтопен метал, макар че около кръста си усещах само лека топлина.
– Как си, Вега Джейн? – обади се немощен глас.
– Делф! – Напълно бях забравила за него.
Притичах и използвах новопридобитата си сила, за да разхвърлям отломките от шкафове, които го покриваха. Той бе целият в охлузвания и синини.
– Можеш ли да стоиш? – попитах.
– Мисля, че да – кимна бавно той.
Помогнах му да се изправи. Забелязах, че се старае да не стъпва на левия си крак, а дясната му ръка е странно извита.
– Дръж се за мен, Делф.
Наредих мислено на Мълнията да се свие, прибрах я в джоба си, след което го повдигнах и метнах на гръб. Той ахна от почуда, но аз нямах време за обяснения. Подскочих във въздуха, излетях през изхода и надолу по стълбите, без нито веднъж да докосвам земята, докато не стигнах до вратата, през която бяхме влезли в Комините. Не исках да давам на Джабитите шанс да ни докопат. Щом се озовахме на улицата, се издигнах право нагоре в нощното небе и се понесох към къщата на Делф.
– Как успя да ме вдигнеш така, Вега Джейн? – попита той, когато най-сетне го поставих на земята.
– Не съм съвсем сигурна. Зле ли си ранен? – попитах тревожно.
– Хубаво ме подреди проклетият Кобъл – призна той.
– Значи наистина си чел книгата.
– Да, но не смятах, че ще го срещна извън Мочурището.
– Можеш ли да ходиш?
– Мога да куцам.
Пляснах се по челото.
– Нали имам Целебния камък. Ще те оправя за нула време.
Бръкнах първо в единия си джоб, после в другия. Затършувах из всяка гънка на дрехите си. Накрая отпуснах безпомощно ръце. Камъкът беше изчезнал.
– Трябва да съм го изгубила в Комините – погледнах виновно Делф. – Мога да се върна и да...
– Никъде няма да ходиш – сграбчи ме за ръката той.
– Но твоите рани...
– Ще заздравеят, Вега Джейн. Просто им трябва малко повече време.
Тогава през главата ми се стрелна друга мисъл.
– Ами Дуелумът?
– Знам – кимна тъжно той. – Не мога да се бия с един крак и една ръка, нали?
– Делф, толкова съжалявам. Всичко стана по моя вина.
– Напротив, аз сам избрах да дойда, въпреки че ти се мъчеше да ме разубедиш. А накрая дори ми спаси живота.
Помогнах му да влезе в къщата. Дъф го нямаше, вероятно още не се бе прибрал от Стената. Почистих раните му със студена вода и го настаних върху леглото. Приспособих превръзка за ръката му и намерих дебела тояга, с помощта на която да се придвижва.
– Съжалявам – промълвих отново със сълзи в очите.
– Е, около теб един Уъг никога не може да скучае – усмихна се отпаднало той.


TRIGINTA NOVEM



ЗАЛОГ ЗА ПОБЕДА


Когато се пробудих в леглото си на следващата сутрин, отначало не знаех къде се намирам. Чувствах се като пребита, а в главата ми още се вихреха събитията от изминалата нощ. Нещо ме близна по ръката и аз станах, почесвайки разсеяно Хари Две между ушите. После погледнах през прозореца и видях групички от Уъгове, вървящи забързано в една и съща посока.
Трябваше ми секунда, за да се досетя какво се случва. Дуелумът! Щях да закъснея. Скочих и започнах трескаво да обличам дрехите, които бях захвърлила на пода предната вечер. Сред тях проблясваше веригата Дестин. Поколебах се. С нейна помощ можех да победя всеки Уъг на турнира. Изкушението бе голямо. Хиляда монети представляваха огромно богатство. А и славата също не беше за изхвърляне – всички щяха да ме почитат, ако станех шампион – не само онази Женската в „Гладниците“, а цялото село.
Но все пак не посегнах да я взема, а я натиках с крак под леглото. Не бях длъжна да печеля проклетия Дуелум – трябваше само да се бия с нокти и зъби. А и част от мен се боеше, че ако използвах силата на Дестин, можех неволно да убия някой Уъг. Не исках това да ми тежи на съвестта. Макар да бях лъжкиня, понякога крадла и какво ли не още, все пак ми оставаха някои морални ценности. Докато подминавах тълпите, стичащи се към арената, ми мина през ум, че покрай всички вчерашни премеждия дори не ми бе останало време да проверя на таблото кой ще е противникът ми. Е, тъй или иначе скоро щях да узная. Тъкмо преминах портите, когато гонгът удари. Озърнах се бързо наоколо. Ами ако участвах още в първата серия?
– Ей, кога ще се бия? – викнах запъхтяно на един Уъг, който събираше монети и раздаваше в замяна късчета пергамент. Името му беше Личис Макгий и се ползваше с отвратителна репутация във всяко друго отношение с изключение на залаганията, където проявяваше безупречна честност. Аз обаче нарочно общувах с него, за да дразня Роман Пикус, с когото бяха върли конкуренти.
– Във втората серия, Вега – подсмихна се подигравателно той. – Остава ти още малко живот. – Погледнах към таблото и видях не по-малко от петдесет залога, направени за втората серия. Нито един от тях не беше в моя полза. Погледът ми се плъзна към отсрещната колонка, за да видя срещу кого ще се изправя. Тогава разбрах защо шансовете ми за победа са толкова мизерни или по-точно казано – несъществуващи.
Нон. Щях да се бия срещу огромния, празноглав тулуп Нон.
– С Клетъс Луун извади късмет, но не и този път – продължи Макгий. – Можеш да се сбогуваш с онези хиляда монети, или аз се казвам Алвис Алкумус.
Потреперих от яд при тези думи. Пъхнах ръка в джоба си, извадих единствената монета, която имах, и му я подадох.
– Разумен избор – кимна одобрително той. – Залагаш на Нон, разбира се. Поне малка компенсация за потрошените ти кокали.
– Залагам на себе си – отвърнах с далеч повече самочувствие, отколкото изпитвах в действителност. Защо, по дяволите, бях оставила Дестин у дома? И откъде-накъде ми бе хрумнало, че е толкова хубаво да бъдеш почтен и да се биеш честно?
– Шегуваш се, разбира се – рече Макгий с недоверчив тон.
– Дай ми билетче с моето име като победител – процедих измежду стиснатите си зъби.
Той въздъхна, поклати покровителствено глава, но все пак го написа и ми го даде.
– Монетата си е твоя. Но се чувствам така, сякаш обирам Младок.
– Същото се канех да кажа и аз – отвърнах и побързах да се отдалеча, преди да ми е призляло. Тази монета ми беше последната. Загубех ли я, оставах без пукната пара.
Първите серии протекоха по-бавно от предния път. Най-слабите вече бяха отпаднали и състезанието се бе ожесточило. Това ми даде възможност да се напрегна до краен предел, докато накрая вече не можех да продумам от нерви.
Не ми помагаше особено и отсъствието на Делф. Мълвата, че той се е оттеглил поради неуточнени травми, се разпространи бързо и това допълнително наля масло в огъня. Сега Нон, който бе загубил на косъм титлата на предния Дуелум, ставаше един от фаворитите и щеше да има допълнителен стимул да ме размаже – не че особено се нуждаеше от него. Завъртях юмрука си и го огледах. Без Дестин, той бе един най-обикновен юмрук на Женска и нищо повече.
Взех да обикалям арената, като размахвах ръце и се мъчех да се отпусна. Не обръщах внимание какво се случва наоколо, докато не се блъснах в нещо твърдо, което ме събори на земята. Когато вдигнах очи, за да видя в какво съм се ударила, над мен се бе надвесил Нон. Зад гърба му се тълпяха Клетъс Луун с омотано в бинтове лице, неколцина приятели на Клетъс и Тед Ракспорт, който вече бе спечелил днешния си мач, поваляйки в безсъзнание един мускулест Ковач от комините. Аз наблюдавах мача и останах впечатлена. Ракспорт показа неподозирана сила и ловкост, съумявайки да обърне грубата сила на Ковача срещу него самия. Сега той ми се усмихваше през кривите си зъби, но моето внимание бе насочено другаде.
Гледах Нон, който ми се стори огромен – почти толкова голям, колкото Кобълите от предната нощ. Носеше металния си нагръдник, което според мен бе против правилата на Дуелума.
Вдлъбнатината, оставена от мен, още личеше. Той я поглади с ръка и се приведе още по-ниско, за да го чуя добре.
– Е, този път ми падна в ръчичките, Вега. Ако бях на теб, отсега щях да си запазя място в Приюта. – Той размаха юмрук пред лицето ми и добави: – Не забравяй да си преброиш зъбите, преди да излезеш в квадрата. Така ще знаеш колко да събираш в прахта, когато приключа с теб.
Ракспорт, Клетъс и останалите намериха последната забележка за безумно духовита и се запревиваха от смях, докато аз се изправях на омекналите си крака. Чудех се дали имам време да притичам до вкъщи и да взема Дестин, преди да е прозвучал следващият гонг.
Устата ми бе пресъхнала, сякаш пълна с пясък. Досега не бях поглеждала към официалната трибуна. Когато се обърнах натам, видях Тансий и още неколцина големци, но от Моригон и Джон нямаше и следа. Е, поне тя нямаше да има удоволствието да наблюдава как Нон ме прави на пестил.
Хари Две подскачаше около мен и аз се опитах да му обясня, че не бива да напада противника ми, докато се бием, но накрая прошепнах в ухото му:
– И все пак, когато мачът приключи и аз съм тръшната на земята, се чувствай свободен да си гризнеш от него колкото щеш.
Той вече тежеше към четирийсет килограма, без нито грам тлъстина, а предните му зъби бяха дълги колкото показалеца ми. Сега ме погледна, като наклони разбиращо глава. Стори ми се, че дори се усмихна. Обичах това куче с цялото си сърце.
Когато пристъпих в очертанията на квадрата, се озърнах и видях Делф да накуцва отстрани, подпирайки се на тоягата, с привързана на гърдите ръка. Опита да ми кимне насърчително, но щом погледна към Нон, който се зададе откъм противоположния ъгъл, лицето му придоби израз на мрачно примирение.
Реферът започна да ни дава инструкциите. Аз преглътнах мъчително и го попитах дали Нон не трябва все пак да махне металния си нагръдник.
– Освен ако не го свали и не започне да те бие с него, всичко си е напълно по правилата – увери ме той.
– Ами ако ме удари с него така, че да ме убие? – сопнах се ядно.
– Тогава ще бъде санкциониран подобаващо.
– Но ти пак ще си мъртва – изсмя се Нон.
– Без пререкания – предупреди го реферът, дребен, съсухрен Уъг на име Сайлъс. Подозирах, че не вижда твърде добре, защото, докато ни говореше, погледът му бе фокусиран някъде встрани. – Хайде, искам от вас хубав, чист бой – добави, взирайки се на педя вляво от мен.
Нон изпука кокалчетата на пръстите си. Аз също опитах да изпукам моите, но успях само да си навехна кутрето и изписках от болка. Нон се ухили.
Гонгът удари и той връхлетя насреща ми като хала. Инстинктивно отстъпих назад и встрани, но в последния момент му подложих един от дългите си крака. Той се препъна в пищяла ми, от което усетих разтърсване в цялото тяло, и се стовари като огромно дърво. Надигна се и се извърна побеснял, с кръвясали очи. Нападна ме отново и аз пак му се изплъзнах. Но знаех колко дълго ще мога да продължа така. Все някога щях да остана без сили и тогава само един негов удар щеше да е достатъчен, за да ме довърши. Отново съжалих, задето не бях взела Дестин със себе си.
– Престани да се размотаваш, глупава Женска – изръмжа той. – Тук си за да се биеш, а не да подскачаш като пощръкляла кобилка. – Но от запъхтения начин, по който го каза, ме осени неочаквана идея. Тежкият нагръдник явно спъваше движенията му и необходимостта да ме гони го изморяваше по-бързо, отколкото бе очаквал.
При поредната му атака го оставих да ме приближи на милиметри, преди да се хвърля встрани. Тренировките с торбите камъни под ръководството на Делф действително се отплащаха. Чувствах се лека и пъргава. И силна, дори без Дестин.
Нон се отпусна на коляно да си поеме дъх и аз използвах възможността, за да забия върха на ботуша си в задника му, запращайки го по лице в прахта.
– Браво, Вега Джейн! – изкрещя Делф.
Когато Нон успя да се изправи, видях, че е изпаднал почти в амок, а на устата му е избила пяна. Ако очите му можеха да ме наранят, вероятно щях да съм разкъсана на хиляди парченца. Но както и при Клетъс Луун, вече имах план. Явно притежавах способността да запазвам присъствие на духа и да променям тактиката си според хода на битката.
Нон продължаваше да ме преследва, а аз да му убягвам на косъм. Веднъж проявих прекалена самоувереност и той успя да ме цапардоса с опакото на ръката си. Отхвръкнах на метър във въздуха и ми се стори, че усещам как мозъкът се блъска в стените на черепа. Кожата над лявото ми око се цепна, а устата ми се изпълни с вкус на кръв. Когато се приземих, успях да се претърколя встрани миг преди той да забие сгънатия си лакът отгоре ми, точно както в демонстрацията на Делф. Вместо да срещне шията ми, кокалестата му ръка удари твърдата, утъпкана земя и той се просна по корем, виейки от болка. Този път вече не му позволих да стане.
Пъхнах длани в отвора на нагръдника около врата му и дръпнах нагоре с всичка сила. Той се измъкна наполовина и се получи тъкмо онова, което целях. Ръцете му се оказаха блокирани, вдигнати безпомощно във въздуха, а главата му се заклещи вътре, така че не можеше да вижда. Подскочих с двата крака и се стоварих върху гърба на бронята. Макар да бях много по-дребна от него, ударът се получи силен. Сега лицето на Нон се блъсна вече не в пръстта, а в далеч по-твърдия метал. Направих това още четири пъти, докато вътре нещо изпука и той изпищя.
Тогава се дръпнах, сграбчих нагръдника и като го изхлузих напълно, го праснах с него по главата. Чу се звук като от пъпеш, падащ отвисоко, и Нон замря неподвижно.
Сайлъс се притече да провери състоянието му и махна на Знахарите да дойдат. Аз стоях отстрани и дишах на пресекулки, с подуто и разкървавено от неговия юмрук лице и с крака, почти изтръпнали от блъскането по метала. Докато Знахарите си вършеха работата, реферът погледна нагръдника, после мен и накрая се почеса по брадичката с думите:
– Ще трябва да проверя в правилника. Както ви предупредих, не можете да използвате това тук като оръжие.
– Той не може да го използва – изтърсих, без да мисля. – Сам си е решил да го носи. Какво съм виновна, че е толкова глупав да ме остави да му го взема и да го обърна срещу него?
– Хммм – рече колебливо старчето.
– Женската има право – обади се нечий глас.
И двамата се обърнахме и видяхме, че Тансий се е приближил.
– Вега е права, Сайлъс – повтори той. – Разбира се, свободен си да провериш. Раздел дванайсет, буква Н от Правилника за бойното поведение при Дуелумите. „Всичко, което участникът носи със себе си на арената, може законно да бъде използвано срещу него от противника.“ С други думи, подобно решение е изцяло на негов риск. – Той погледна проснатия на земята Нон. – Бих казал, че настоящият случай е уместна илюстрация.
– Напълно вярно, Тансий – съгласи се Сайлъс. – Не се налага никаква проверка. Твоето познаване на правилата е много по-задълбочено от моето – добави, гледайки на половин метър встрани от достолепния Уъг. Мина ми през ум, че биха могли да подбират и по-млади рефери или поне такива, които виждат добре.
После ме улови за китката и я вдигна високо в знак на победа.
Гледах като вцепенена, докато шестима Уъгове натовариха стенещия Нон върху носилка и го отнесоха. Надявах се да го настанят в Приюта, където никой повече да не го посети. Когато Сайлъс пусна ръката ми, останах неподвижна, докато Тансий не постави длан върху рамото ми, изваждайки ме от унеса.
– Добре се справи, Вега. Наистина забележително.
– Благодаря, Тансий.
– А сега по-добре да освободим арената. Следващите схватки са на път да започнат.
И ние тръгнахме редом към трибуните.
– Бойните ти похвати са доста находчиви – отбеляза пътьом той. – Ти прецени далеч по-едрия си и мощен противник и използва собствената му сила и средства срещу него.
– Ако се бяхме изправили лице в лице, нямах никакъв шанс. А аз не обичам да губя.
– И аз оставам със същото впечатление. – От начина, по който го каза, не разбрах дали го счита за добро или лошо качество. – А сега най-добре отиди при Знахарите да те позакърпят.
Кимнах и избърсах кръвта от лицето си. След подлия удар на Клетъс и тези нови рани цяло чудо бе, че изобщо можех да виждам.
– Е, успех на третия кръг – пожела ми любезно той на раздяла.
Загледах го, учудена, че изобщо си прави труда да се занимава с мен.
– Нима очаквате да продължа да побеждавам?
– Не знам, Вега.
– А защо ви е грижа?
– Грижа ме е за всички Уъгморти – отвърна той, примигвайки от прямотата на въпроса.
– Дори и за тези, обвинени в измяна?
– Откровеността ти понякога е впечатляваща, Вега.
– Аз не съм предателка. Вярно, държах книгата и картата, но нямаше да ги използвам срещу интересите на селото. Никога.
Той се взря внимателно в чертите ми.
– Ти си чудесен боец, Вега. Ако всички Уъгове умееха да се сражават като теб, нямаше защо да се притесняваме от вражеско нашествие.
– Или просто Моригон можеше да използва свръхестествените си способности, за да превърне тъй наречените Кръвници в синкава мъгла и да я разпръсне с едно махване на грациозната си ръка.
Нямах представа защо казвам това, нито знаех каква ще бъде реакцията му. И все пак отговорът му ме изненада.
– В Горчилище има много неща, от които да се боим, Вега. Но това не е едно от тях.
Зяпнах го, мъчейки се да разтълкувам точния смисъл на думите.
– Е, не забравяй да се лекуваш – каза той. – Искаме те в най-добра форма за следващото състезание. – После ускори крачка и се изгуби сред навалицата.
Аз поспрях, бръкнах в джоба си и по лицето ми бавно се разля усмивка. Пред будката за залагания се виеше дълга опашка, но тъкмо сега търпението ми бе неизчерпаемо.
Щом дойде моят ред, протегнах билетчето си на Личис Макгий. Очаквах да направи кисела физиономия, но останах излъгана. Вместо това той доволно отброи цяла шепа монети от една претъпкана торба и ми ги подаде с думите:
– Днес направих малко състояние Вега. Всеки Уъг в селото залагаше срещу теб.
– Не всеки – произнесе някой зад гърба ми. Обърнах се и видях Делф, който също държеше късче пергамент с моето име.
– Е, Личис – подхвърлих, докато прибирах печалбата си, – ще ме поканиш ли за кръстница?
– Че откъде-накъде? – повдигна учудено вежди той.
– Нали каза, че ако победя, вече ще се казваш Алвис Алкумус.
После двамата с Делф си тръгнахме, кикотейки се, а Хари Две въртеше опашка край нас.
– Напред към следващия кръг – потупа ме по гърба Делф, макар да изглеждаше малко тъжен, задето се е разминал с възможността да поотупа Нон. – Остават ти само още три и ще си шампион.
– Не съм сигурна, че ще издържа толкова много – отвърнах, поглеждайки го изпод полузатворения си клепач. И действително имах чувството, че триковете и стратегиите ми са на привършване.
Куцукахме редом по улицата върху изстрадалите си крака, когато насреща ни се зададе тичешком един Уъг на име Тадеус Кичън. Той работеше на Мелницата заедно с Делф и имаше трима Младоци. Лицето му бе пребледняло и едва си поемаше дъх.
– Делф, трябва да дойдеш веднага – избъбри запъхтяно.
– Защо, какво се е случило? – попита разтревожено Делф.
– Баща ти... Стана ужасна злополука на Стената. – После се обърна и се втурна обратно.
Делф начаса захвърли тоягата, на която се подпираше, и забравил за раните си, се понесе с пълна скорост, следван от кучето и мен.


QUADRAGINTA



РУХВАНЕТО


Ужасна злополука.
Това бяха думите на Тадеус Кичън.
И все пак те не ни подготвиха за гледката, която ни очакваше.
Дъф Делфия лежеше върху няколко дъски пред огромната и уродлива Стена, която вече ми изглеждаше не по-малко зла и противна от всяко чудовище, което бях срещала. Делф се втурна и коленичи до пострадалия. От пръв поглед се виждаше, че краката му са сплескани като пихтия. Той целият се гърчеше, обезумял от болка, докато двама Знахари се трудеха трескаво над него с инструментите, превръзките и мехлемите си.
– Тук съм – улови го Делф за ръката. – Тук съм, татко.
– Какво се е случило? – попитах.
– Цял ред талпи се срина ей оттам – посочи Кичън, който стоеше зад мен. – Затисна му краката, навсякъде се разхвърчаха кръв и кости. Никога не съм виждал такова нещо, направо страх да те хване. И най-отвратителното беше, че...
– Добре, добре, схващам идеята – вдигнах ръка, обръщайки се притеснено към Делф.
Погледнах към зейналата дупка високо в горния край на Стената.
– Как, по дяволите, стана това?
– Една от металните ленти се скъса, ето как.
Извърнах глава толкова рязко, че щях да си счупя врата.
Метална лента да се скъса? От онези, които изработвах аз?
– Колко пъти повтарям, ама няма кой да слуша – продължаваше с назидателен тон Кичън. – Щураме се тук като обезумели, затова сме я втасали като кучето на нивата. Ранени Уъгове. Смачкани Уъгове. Загинали Уъгове. И за какво? За няколко побити кола, дето ще удържат Кръвниците толкова, колкото и моята Женска с точилката си. Чавка му е изпила акъла на оня, дето е измислил цялата работа, мен ако питате, ама нейсе.
– Всъщност, никой не те е питал, Тадеус Кичън – не издържах аз.
Междувременно Делф се бе вторачил право в мен и лицето му изразяваше смесица от емоции, но за мен основната, която се открояваше сред тях, бе разочарование. Разочарование от немарливата ми работа. То се стовари отгоре ми със сила, по-голяма дори от тази, с която трупите бяха премазали баща му. Съзнанието ми бе така обсебено, че дори не чух как един от Знахарите нарежда пострадалият да бъде откаран в Болницата.
Дойде каруца, теглена от як Слеп, и Дъф, вече в безсъзнание, бе натоварен на нея. Аз помагах на останалите да го качат, докато Делф само стоеше и гледаше безпомощно отстрани. Накрая го сграбчих за ръката и му казах:
– Ти върви с баща си. Аз ей сега ще дойда.
Щом каруцата се отдалечи, отидох до мястото на срутването. Няколко Уъга оглеждаха купчината паднали греди, но аз съсредоточих вниманието си върху металната лента. Можех ясно да видя върху нея инициалите си – отпечатвах ги на всяка една, която излизаше от ръцете ми. Но тази тук беше разкъсана на две неравни парчета. Не можех да си представя как е възможно това. В спецификациите всичко бе подробно пресметнато, а аз ги следвах по-съвестно отвсякога по простата причина, че добре знаех какъв огромен товар ще трябва да носят.
Но когато коленичих, за да видя по-добре, ченето ми увисна. Върху лентата бяха добавени две нови отверстия, при това значително по-широки от онези, които пробивахме във фабриката – с около десет сантиметра, по моя груба преценка. Разкъсването минаваше точно през средата на едно от тях. За мен бе кристално ясно, че именно това е причината за отслабването на целия елемент.
– Ето, тук се вижда къде се е скъсало – викна Кичън, сочейки през рамото ми.
– Кой е добавил тези дупки и ги е направил по-големи от останалите? – изгледах го раздразнено.
Той се надвеси и се почеса озадачено по тила.
– Да пукна дано, наистина са по-големи.
– И не са правени в Комините. Откъде са се взели тогава? – настоях аз.
Към нас се присъедини друг Уъг, малко по-висок от мен, с четинеста брада и едри, възлести ръце. Бях го виждала из Горчилище, но не знаех името му.
– Конструктивна промяна – рече важно той.
– И защо? – попитах.
– Защото така се разтягат, ето защо. И всяка една може да захване повече трупи. Просто, нали? Сами им правим новите отвори, тук на място.
– Но от това якостта им намалява. А и те поначало не са предназначени да носят толкова много греди – посочих бъркотията от натрошен дървен материал върху земята. Изправих се и го изгледах сурово. – Спецификациите не бива да се променят.
Той изду гърди и като подпъхна палци под връвта, която крепеше панталоните му, изфуча:
– Какво ти разбира пък една Женска?
– Аз изработвам лентите в Комините – отсякох. – Аз съм Довършителката. – Погледнах нагоре към Стената. – Колко още такива ленти сте използвали? – Той не отговори. – Сграбчих го за яката и го разтърсих яростно. – Колко още?
– Ей – облещи се Уъгът, – ти да не си оная Женска от Дуелума?
– Същата, дето днес наби Нон – вметна Кичън, поглеждайки ме плахо.
– Колко още?! – изкрещях.
– Още много – обади се спокоен глас.
Обърнах се и я видях пред себе си, облечена в сияйното си наметало, като бяла перла сред море от тор.
– Остави бедния Хенри на мира, Вега – рече Моригон. – Не мисля, че заслужава да бъде удушен само задето си върши работата.
Пуснах „бедния“ Хенри и я доближих.
– Знаеш ли какво се е случило с Дъф? – попитах. Имах чувството, че главата ми ще се разцепи на две от напрежение.
– Бях надлежно информирана за злощастния инцидент. Ще отида да го посетя в Болницата.
– Ако е още жив – процедих.
Друг Уъг отиде до нея и й подаде руло пергамент и перодръжка. Тя го прегледа, отбеляза нещо върху него и накрая постави витиеватия си подпис, който зае почти половин педя. Даде ми знак да я последвам и двете се отдалечихме встрани.
– Говорихме за саможертвите, Вега. Виждам, че все още не си усвоила този урок така добре, както би ми се искало.
– Онзи, който е подменил конструкцията на лентите, е отговорен за случилото се с Дъф – размахах пръст под изящната и брадичка. – Негодникът заслужава да бъде пратен във Валхал.
– Странно, че тъкмо ти настояваш за това – отвърна тя, поглеждайки вляво от себе си.
Проследих погледа й и видях не друг, а собствения си брат, седнал върху импровизирана платформа зад наклонено бюро, отрупано с планове и чертежи. За втори път през последните няколко минути челюстта ми увисна.
– Джон е подменил конструкцията? – успях да промълвя задавено. Гласът ми сякаш се бе изгубил, заедно със самоувереността.
– Той направи изчисленията и се произнесе, че е безопасно – отвърна Моригон така спокойно, сякаш диктуваше рецепта за курабийки.
От самодоволното и отношение гневът ми кипна с нова сила.
– Е, ето доказателството колко е безопасно – рекох, сочейки към натрошените отломки. – Джон може да е гениален, но никога през живота си не е построил дори кучешка колиба. – Гласът ми се извиси. – Не може да очаквате, че ще го хвърлите направо в дълбокото и няма да допуска грешки. Не е честно да искате това от него.
– Никой не го е искал, напротив. При начинание от подобен мащаб грешките са неизбежни. Трябва да се учим от тях и да вървим напред.
– Ами Дъф?
– Ще бъде сторено всичко необходимо за облекчаване на положението на господин Делфия.
– Но той е зверообучител! Как ще упражнява професията си без крака?
– Сигурна съм, че Съветът ще му отпусне пенсия по инвалидност.
– Ами самочувствието му? Любовта към работата? Нима те могат да бъдат изкупени с няколко жалки монети?
В очите ми избиха сълзи, защото единственото, за което можех да мисля, бе злощастното изражение на Делф, разочарованието в погледа му. Сякаш аз го бях подвела, аз бях отнела краката на неговия баща, а нищо чудно и живота му.
– В момента си под влияние на емоциите, Вега. Не може да се очаква да мислиш трезво при тези обстоятелства.
При вида на царствената и, снизходителна физиономия и тези очи, които сякаш дефинираха самото понятие за надменност, емоциите ми отведнъж се охладиха и аз започнах да мисля напълно ясно въпреки хаоса, бушуващ в съзнанието ми.
– Аз също съм те виждала под влияние на емоциите, Моригон – изрекох с тон, не по-малко овладян от нейния. – Прекрасната ти червена коса стърчеше на всички страни, скъпата ти наметка беше изпоцапана, а в очите ти имаше не просто сълзи, а страх. Истински страх. Видях това и още много други неща.
Забелязах, че дясната и буза едва забележимо потрепна, но продължих, най-вече защото думите сами се лееха от устата ми.
– И в случай че ти е убягнало от вниманието, прозорецът на къщата ми вече не е счупен. След като ти излетя сред своя шлейф от синя светлина, аз го поправих само с едно махване на ръката. Помислих си го и то се случи. И твоите умения ли са такива? Защото Тансий не пожела да се разпростира по темата, когато попитах.
Очаквах, че ще замахне и ще ме зашлеви през лицето. Но вместо това тя просто се обърна и си тръгна. Мълнията не беше у мен, инак имах чувството, че с удоволствие бих я запратила подире й.
Погледнах към Джон, който вглъбено разглеждаше чертежите и нанасяше бележки и корекции със своята перодръжка, проектирайки най-прекрасната Стена на света. Ентусиазмът му бе колкото възхитителен, толкова и ужасен за гледане. Върнах се при Кичън и Хенри.
– Ако той ви нареди да правите още дупки в лентите, не му се подчинявайте. Ясно ли е?
– И коя си ти, че да раздаваш заповеди, Женска? – попита с негодувание Хенри, обхождайки с очи прашните ми дрехи и все още окървавеното ми и подуто лице.
Кичън отстъпи благоразумно назад, несъмнено забелязал свирепото ми изражение. Яростта ми бе такава, че усетих невероятен прилив на енергия, извиращ сякаш от самата ми душа. Можех единствено да се надявам, че ще успея да я удържа. Свих ръката си в юмрук и го поднесох на милиметри от брадичката на Хенри. Когато заговорих, гласът ми бе тих и равен, но излъчваше повече мощ от хиляда проповеди на Езекил.
– Нон ще прекара тази нощ в Болницата и се съмнявам, че ще доживее да види утрото. Всъщност изненадана съм, че още е жив, имайки предвид, че му пукнах черепа като яйце. – Хенри преглътна мъчително, сякаш очакваше, че погледът ми всеки миг ще стори същото и с неговия череп. – Ако разбера, че още една секция от Стената е поддала заради това, че някой е правил дупки в моите ленти – забих силно юмрука си в кокалестата му, брадясала скула, – ще дойда у вас и ще ти причиня десетократно повече от онова, което сторих на Нон. Достатъчно ясна ли съм, Мъжки?
Хенри понечи да отвърне нещо, но накрая успя само да кимне с глава, докато Кичън подсвирна тихо и изглеждаше напълно готов да си плюе на петите. Отдръпнах юмрука си, обърнах се и поех към Болницата толкова бързо, колкото можеха да ме носят треперещите ми нозе.
Болницата се намираше на половин километър от Приюта, за по-голямо удобство на злочестите Уъгове, които трябваше да сменят едното място с другото. Беше сурова сива сграда, мрачна и неприветлива, разположена в края на черен път. Дори ако някой имаше надежди за оцеляване, едва ли щеше да ги запази, след като зърне това ужасно място.
Ето защо повечето семейства предпочитаха сами да се грижат за болните си. Рани и ожулвания, счупени кости и други неразположения се церяха у дома, край огнището. Така само пострадалите с най-сериозни травми стигаха до Болницата и нерядко следващата им спирка бе Светият парцел.
Докато преминавах през широките двери, украсени със змия и перо, символизиращи дявол знае какво, насреща ми се появи Сестра в сива престилка и бяло боне на главата. Обясних и коя съм и защо съм дошла и тя кимна съчувствено, което според мен не вещаеше нищо добро за съдбата на Дъф.
Докато я следвах през тесните, тъмни коридори, от всички страни се носеха стенания, примесени с по някой и друг писък. През една открехната врата видях лежащия Нон, уловил се за бинтованата глава. Край леглото му се бяха събрали Роман Пикус, Какус и Клетъс Луун, както и един Знахар в бяла престилка, който тъкмо казваше:
– Нямаш трайни увреждания, Нон. Седмица-две почивка и пак ще станеш като нов.
Скръцнах със зъби и продължих напред, устоявайки на изкушението да вляза вътре и да довърша проклетника.
Стаята на Дъф се намираше в самия край на коридора. Отвътре се носеха тихи ридания. Сърцето ми слезе в петите и леко ми прилоша. Поблагодарих на Сестрата и тя ме остави. Застанах пред вратата, мъчейки се да се подготвя за онова, което ме чакаше вътре. Зарекох се, че каквото и да е, Делф и аз ще го преодолеем рамо до рамо.
Натиснах леко бравата и влязох. Делф се беше привел над леглото с обляно в сълзи лице. Баща му лежеше със затворени очи, а гърдите му се повдигаха с тревожна неравномерност. Пристъпих тихо напред, докато не се озовах при тях.
– Как е той? – попитах шепнешком.
– Зна-знахарят току-що беше тук. Каза, че тря-трябвало да се отрежат.
– Кое? Краката му?
Делф кимна, подсмърчайки.
– Ка-каза още, че това бил единственият му шанс да се ра-размине със Светия парцел. Нищо не разбирам, Ве-Ве-Вега Джейн, но т-той така каза.
При стреса, който изживяваше, не бе чудно, че отново заеква. Сложих длан върху неговата и я стиснах.
– Кога ще го направят?
– Ско-скоро.
Сграбчих ръката му още по-здраво.
– Делф, аз ще отида да взема Камъка. – Той ме изгледа озадачено. – Целебния камък – поясних полугласно. – С него ще го излекувам, преди да се усети.
– Не, Ве-Вега Джейн. Твърде опасно е.
– Държа да поправя нещата.
– То-тогава и аз ще дойда.
– Не, ти трябва да стоиш тук, при него. – Сведох очи към бедния Дъф, съобразявайки бързо. – Ако Знахарите дойдат, преди да съм се върнала, опитай на всяка цена да ги забавиш.
– Н-но те казаха, ч-че можело да умре.
– Знам, Делф – отсякох. – Знам – добавих вече по-спокойно. – Просто ми дай малко време. Ще сторя всичко по силите си.
И се втурнах навън с усещането, че съм недостойна да оставам повече в тяхната компания.


QUADRAGINTA UNUS



ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ НА СТЕНАТА


 

Знаех, че не бива да губя нито минута. Знахарите можеха всеки миг да се появят, да отведат Дъф и да ампутират краката му, а се съмнявах, че Делф разполага с нужните средства да им се противопостави. Стигнах тичешком до къщата си на Долната улица, взех Дестин и Мълнията и се втурнах отново навън, оставяйки Хари Две у дома. Нямах намерение да рискувам живота на повече Уъгове или животни чрез своите действия. Без да се замислям, се засилих и полетях в небето. Знаех, че поемам риск, правейки го по светло, но мисията ми беше по-важна.
Комините бяха затворени този ден заради Дуелума. Кацнах на двайсетина метра от страничната врата и я отключих с инструментите си. Не знаех какво ме очаква вътре – предния път също не се бе мръкнало съвсем, но Кобълът въпреки това ни нападна.
Върнах се обратно, както преди, през първия етаж, но не открих нищо. Надникнах дори в офиса на Домитар, в случай че той е открил Камъка. После се качих по стълбите, стигнах до края на коридора и без особено учудване видях, че стената, която бях пробила с Мълнията, е напълно поправена.
Сложих ръкавицата и извадих копието от джоба си. Уголемих го с помощта на мисълта си, прицелих се и го метнах. Както и предния път, се разнесе взрив и пред погледа ми се разкриха черните мраморни стъпала. Огледах ги набързо – белият камък щеше да се откроява ясно на абаносовия им фон, ако го бях изтървала на влизане или излизане, но пак не открих нищо.
На горната площадка поспрях, взирайки се в надписа над входа: Зала на истината. Тъкмо сега не се нуждаех от истината. Трябваше ми само Целебният камък.
Пристъпих прага и не можах да повярвам на очите си. В цялото грамадно помещение нямаше нито една книга, нито пък рафт, върху който да се постави. Вместо това се бяха появили огледала, високи от пода до тавана. Всички те бяха еднакви и ми се сториха познати със своите рамки, богато украсени с причудливи преплетени влечуги.
Тръснах глава, за да се фокусирам. Почти бях забравила целта на идването си тук. Прерових всяко кътче на стаята, но накрая се изправих, обезсърчена и разочарована. Едва тогава нещо превлече вниманието ми в най-близкото огледало. Нищо не можеше да ме подготви за образа, който видях.
– Куентин! – изкрещях.
Куентин Хърмс бе там вътре и тичаше, за да спаси живота си. По заобикалящия го пейзаж разбрах, че трябва да се намира дълбоко в дебрите на Мочурището. Никъде около селото нямаше подобни местности, дървета или растения. Когато погледнах, за да видя какво го гони, кръвта ми се смръзна.
Това бе не един, а цяла глутница Фрекове – огромни, подобни на вълци създания с източени муцуни и зъби като кинжали. Те бяха свирепи зверове. Веднъж в Горчилище бяха докарали един, убит с морта, след като бе ухапал случаен дървар. Освен че бяха остри, зъбите явно съдържаха отрова, от която се полудяваше. Четири дни след инцидента, пострадалият Уъг се хвърли от прозореца на Болницата и загина на място.
Викнах на Куентин да не спира, макар да знаех добре, че никой не може да надбяга Фрек. В следващия миг той се обърна и ме погледна.
И двете му очи бяха на местата си!
Какво тогава ни беше показал Тансий в Камбанарията? Очевидно поредната инсценировка. Дори той самият отчасти го призна, когато по-рано ми каза на арената, че в Горчилище има много неща, от които да се боим, но Кръвниците не са сред тях. И все пак дали картината, разкриваща се сега пред мен, бе истина?
Не след дълго тя се замъгли и огледалото пред мен отново се превърна в обикновено стъкло, в което виждах отражението си. В първия момент се озърнах уплашено, боейки се, че съм попаднала вътре и Фрековете са около мен. Но бях сама, сред тишината на стаята.
Бедният Куентин. Нямаше как да оцелее от тази гонитба. Сърцето ми се сви, но после ми хрумна друга, по-ободряваща мисъл. Аз, за разлика от него, можех да летя! Можех да прелетя над цялото Мочурище. Върху лицето ми трепна плаха усмивка, която се отрази в следващото огледало, към което пристъпих. И в следващата секунда се вцепених.
Той беше там, в огледалото, само на сантиметри от ръката ми. Целебният камък! Отначало заподозрях, че е от клопките, с каквито Комините щедро ме обсипваха напоследък. Но после се сетих за Делф, надвесен над своя баща в ужасяващо очакване, и за своето обещание да му отнеса същия този предмет, което сега беше пред мен. Каквото и да ми струваше, трябваше да опитам. Не можех да се върна с празни ръце – не и преди да съм сторила всичко по силите си, за да успея.
Протегнах предпазливо ръка, докоснах хладното стъкло и веднага отдръпнах пръсти, макар да не се бе случило нищо стряскащо. Проклинайки малодушието си, го докоснах отново. То бе твърдо, както се полагаше на едно огледало, и напълно непроницаемо, освен ако не решах да го строша. Зачудих се дали да не използвам Мълнията за целта, но бързо се отказах. Нейната енергия можеше да разруши и самия Камък.
После си спомних как бях поправила онзи прозорец в къщата си. Взрях се в огледалото и си представих, че то е просто преграда от вода. Че само изглежда плътно, но всъщност не е. Фокусирах цялото си съзнание върху тази идея.
Посегнах отново и дланта ми премина през стъклото. Изпълни ме чувство на възторг. Бях го направила отново! Може би действително ставах като онази магьосница, спомената от Еон.
Пръстите ми се сключиха около Камъка, усещайки неговата твърдост и хладина. Но тържеството ми бе краткотрайно. Нещо ме сграбчи за китката и ме откъсна от пода, вкарвайки ме с главата напред в огледалото. Приземих се върху гладка повърхност и моментално скочих, готова да се отбранявам. Отвсякъде ме обгръщаше мрак – рязка промяна в сравнение с добре осветената стая, в която се намирах допреди малко.
Пъхнах Камъка в джоба си и се ослушах. Нещо бавно приближаваше към мен. Измъкнах Мълнията и пожелах да се уголеми. За първи път обаче това не се случи. Тя продължаваше да лежи върху сребристата ми ръкавица като безполезно късче дърво. Прибрах я обратно и подскочих, опитвайки се да излетя, но напразно – Дестин явно също беше лишена от своите сили. Преглътнах буцата в гърлото си. Каквото и да се задаваше, трябваше да го посрещна с голи ръце.
Скоро различих смътен силует, една идея по-светъл от тъмнината наоколо. Стиснах зъби и го зачаках да се приближи. И за сетен път останах дълбоко изненадана.
Това бе Младок – но неприличащ на нищо, което бях виждала преди. Беше облечен само с платнена пеленка, имаше рядка косица, а кожата му преливаше в перленобяло. Вече можех добре да видя чертите му, които бяха като на ангел. Въпреки това останах нащрек, защото знаех, че сладостта лесно може да добие чудовищен облик – Моригон бе нагледен пример за това.
Съществото дойде на около метър от мен, спря и ме погледна. Усетих, че сърцето ми омеква, защото ъгълчетата на малката му устица увиснаха, а очите му се присвиха и от тях бликнаха сълзи. После то проплака на глас и тогава се случи нещо наистина удивително.
Чертите му започнаха да се променят и то взе да прилича на обикновен мъничък Уъг. Когато трансформацията приключи, ахнах от почуда. Това бе брат ми Джон, на възраст около три Сесии. Той заплака отново, но щом протегнах ръка да го утеша, се отдръпна назад.
– Всичко е наред, Джон – промълвих ласкаво. – Ще те измъкна оттук. – Нищо от това, естествено, нямаше смисъл. Изключено бе Джон да се намира в огледалото, още повече като пеленаче. Но тук вътре мозъкът ми сякаш не работеше много добре. Посегнах отново и той пак се сви плахо. Тази недоверчивост от негова страна разсея и последните ми подозрения. Хвърлих се към него и го улових здраво за ръката.
Очите му се вдигнаха към мен и сълзите в тях секнаха.
– Вега?
– Аз съм – кимнах. – Не бой се, ще се измъкнем. Всичко е наред.
Единственото ми предположение беше, че Моригон по някакъв начин го е затворила тук, за да си отмъсти на мен. Трябваше да потърся изход, затова пуснах ръката му. Или поне се опитах. Когато погледнах надолу, ме побиха тръпки. Неговите пръсти се бяха слели с моите и вече представляваха част от тях. Дръпнах се ужасена, но единственото, което постигнах, бе да повдигна Джон от пода. Другата му ръка се стрелна и ме сграбчи за рамото.
Мигновено почувствах нещо като пробождане и видях как тя преминава през наметката и се сраства с плътта ми. Лицето му бе непосредствено до моето, но това вече не беше Джон, а най-противното, отвратително същество, което бях виждала. Приличаше на гниещ скелет, с парцали разкапваща се кожа, висящи тук и там. Очните му кухини, в които нямаше очи, излъчваха вълни от тъмен пламък. С всяка нова вълна усещах болка да преминава по цялото ми тяло. Зъбите му бяха черни и то се хилеше като свиреп демон, току-що постигнал триумф.
Изпищях, обърнах се и побягнах. Това обаче само позволи на съществото да обвие малките си крака около кръста ми. Изпитах отново пробождане, но не спирах да тичам. Не знам къде очаквах да стигна. Исках просто да се върна обратно през огледалото, но нямах представа как да го сторя. Съществото продължаваше да се слива с гърба ми и тогава се случи нещо необичайно. Изведнъж ми се стори, че тежа цял тон. Не можех да остана права, коленете ми се подгъваха. Подпрях се на длани, а после забих лице в земята. Носът ми се счупи с пращене, раненото ми око се затвори съвсем. Един избит зъб падна от устата ми.
Нещото вече беше върху главата ми и пръстите му, подобно на пипала, обхващаха черепа ми. Но дълбоко се лъжех, че това е най-лошото, което може да ми се случи. Скоро в съзнанието ми започна да се надига мрак, толкова пълен и всепроникващ, че се почувствах парализирана. Помислих, че ослепявам, и от гърдите ми се изтръгна болезнен стон. После пред погледа ми избухна видение – и то такова, че ме накара да се моля мракът да се върне обратно.
Всеки кошмар, който някога бях имала, ме връхлетя, усилен хилядократно. От най-ранните ми спомени до последните минути от живота ми, всяко късче мъчителен спомен експлодира и се стовари върху мен с тежестта на хиляди Колоси.
После дори и тези ужасяващи видения бяха разпръснати от образи, които не бях виждала преди, но които сега наводняваха мозъка ми.
Всички, които бях обичала – родителите ми, Върджил, Калиопа, Джон – бягаха от мен. Аз се мъчех да ги настигна, но една змия изскочи от черна дупка в земята, обви се около глезена ми и започна да ме завлича в дупката. Завиках за помощ, но семейството ми само побягна още по-бързо. Сетне картината се смени и се появи Кроун. Той вдигна високо огромна брадва и когато я стовари, върху ешафода се търкулнаха две глави – моята и на Делф. Те застанаха една срещу друга, гледайки се с безжизнените си очи.
След това се озовах край леглата на родителите си в Приюта. Посегнах към тях, но ръката ми беше като огнен език. Щом ги докоснах, те избухнаха в пламъци и запищяха, мъчейки се да се отскубнат, но не можеха. Плътта им се овъгли и започна да капе, докато останаха само голите им кости, които накрая също се разпаднаха. Но писъците им не замлъкнаха, а продължиха да кънтят, забивайки се като кинжали между ребрата ми.
Последният образ беше най-мъчителен. Яздех летящ жребец, облечена от глава до пети в ризница като Женската, която бях видяла. Кипеше битка и аз държах меч в едната ръка и Мълнията в другата. Отляво и отдясно падаха тела, докато си проправях път през пълчище от врагове. И после нещо ме удари право в гърдите. Светлина, която ме прониза и излезе откъм гърба ми. Болката беше неописуема.
Погледнах надолу и видях раната. Смъртоносната рана. В следващия миг започнах да падам от небето – надолу... надолу... надолу...
Опитах да изпищя, но от гърлото ми не излезе глас. Усетих как съществото върху гърба ми затяга хватката си. Замахнах назад да го ударя, но удряйки го, удрях единствено себе си. А си бях мислила, че Дуелумът е труден. Хиляди пъти бих предпочела Нон да скача върху мен пред това тук. То бе толкова ужасно, че исках единствено да умра.
Съществото ме стискаше толкова силно, че едва дишах. Гърдите ми се повдигаха във все по-стесняващо се пространство. Знаех, че скоро няма да мога да ги повдигна въобще, но не ме беше грижа. Вече не изпитвах желание да живея. Образите постепенно се смаляваха и ставаха по-тъмни, но силата им растеше с всеки изминал миг. Сякаш се разпадах отвътре навън.
Не съм сигурна откъде ми дойде следващата идея. Осъществих я почти несъзнателно. Ръката ми се пресегна надолу. Дишането ми вече бе толкова затруднено, че всеки дъх можеше да ми бъде последният. Въпреки смазващата тежест, която изпитвах, успях да откача Дестин от кръста си.
Спомних си думите на Еон. Той ми бе казал как е направена веригата. Но бе споменал и още нещо.
Че тя е абсолютно неразрушима. Е, сега предстоеше да проверя.
Сграбчих я с двете си ръце, които сега, естествено, бяха част от ръцете на съществото. Вдигнах я нагоре и я преметнах около врата му, след което опънах с всички сили. Тя, на свой ред, повтори движението ми – омота се още веднъж и се стегна още по-здраво. Ако това не помогнеше, бях изгубена. Дърпах краищата и с всяка капка сила, която ми бе останала.
Чух гъргорещ звук – първият, който съществото издаваше, откакто бе спряло да плаче.
Следващото, което видях, отначало ме изпълни с ужас, а после с облекчение. Веригата се отпусна, защото вече нямаше какво да държи. Главата на изчадието тупна на пода пред мен, после подскочи и застина. Бавно, сантиметър по сантиметър, тялото му започна да се отделя от моето. Бяха нужни три мъчително дълги минути, за да се отлепи напълно. Съзнанието ми се проясни и аз се изправих върху разтрепераните си крака.
Не исках да поглеждам съществото, което едва не ме бе убило, защото се боях да не се е превърнало отново в Джон, но накрая се насилих да видя трупа му. Страхът ми бе напразен – черните останки се съсухряха и разпадаха пред очите ми.
Не можех да издържа повече на гледката. Обърнах се и побягнах с всички сили. Вече виждах накъде отивам, защото мракът наоколо бе започнал да се вдига. Зловещият ми нападател сякаш поглъщаше цялата чернота в себе си, позволявайки на светлината да засияе отново.
Точно пред себе си виждах своето отражение. Засилих се и скочих с протегнати напред ръце. Прелетях през огледалото и се претърколих върху твърдия мраморен под. Веднага се изправих и се огледах наоколо. Огледалата започваха да бледнеят и изчезват. След минута наоколо останаха само голи стени. Но този път успях да разгледам добре рамките им. И да се досетя къде съм виждала такива.
С Целебния камък, скътан сигурно в джоба ми, се затичах надолу по стъпалата. Достигнах страничната врата на Комините и изскочих навън. Дестин, възвърнала напълно своите способности извън огледалното пространство, ме издигна вихрено във въздуха. Знаех, че трябва да се завърна в Болницата час по-скоро.


QUADRAGINTA DUO



ПРОПУСНАТИ МИНУТИ


Приземих се толкова близо, колкото ми позволяваше благоразумието и преодолях останалото разстояние тичешком. Блъснах широките двойни врати и се завтекох по коридора. Влязох запъхтяно в стаята на Дъф и отметнах провесената от тавана завеса, която осигуряваше на пострадалия известно уединение.
После се заковах на място. Леглото бе празно. Стаята бе празна. Делф и баща му ги нямаше. Хукнах обратно, а в главата ми прехвърчаха мисли, една от друга по-ужасяващи. Наоколо не се забелязваха Сестри, нито Знахари, затова започнах да отварям всички врати подред.
Отвътре ме гледаха сепнато Уъгове с различни болежки и наранявания. Бинтовани глави, гипсирани крака, висящи на превръзки ръце – но никой от тях не беше Дъф. Повечето вероятно бяха пострадали на строежа на Стената, но не така тежко като него.
Накрая стигнах последната стая, натиснах рязко бравата и се втурнах вътре. Едва си поемах дъх, а счупеният ми, кървящ нос свиреше при всяко вдишване. В следващия момент спрях и отпуснах ръце от ужаса, разкрил се пред мен.
Дъф лежеше върху операционна маса, покрит с чаршаф. Когато погледнах към долната част на тялото му, стомахът ми се сви. Там нямаше нищо. Краката му липсваха до коленете.
Лицето му лъщеше от пот, а очите бяха затворени. Намираше се в безсъзнание, за което изпитах дълбока благодарност.
Делф стоеше със стиснати юмруци, вторачен в онова, което бе останало от баща му, а по бузите му се стичаха сълзи. Една сестра в сива престилка се мъчеше напразно да го утеши.
Пристъпих по-близо. Едва намерих сили да изрека следващите думи.
– Какво се случи? – попитах Делф.
– Т-т-те ги отрязаха – заекна той. – П-п-просто г-ги отрязаха.
Обърнах се към Знахаря, който почистваше инструментите си.
– Кога го направихте?
– Само преди минута – отвърна той, оглеждайки с интерес смачканото ми лице. – Синът му беше против, но се наложи. Иначе сега щяхме да имаме един мъртъв Уъг.
– Преди минута?
Сестрата ме дръпна встрани и ми прошепна, сочейки раздраната престилка на Знахаря:
– Делф се опита да спре операцията. Бяха нужни петима Санитари, за да го удържат. Все повтаряше, че ще донесеш нещо, което щяло помогне на баща му. Знаехме, че няма как да е вярно, но изчакахме малко, за да му угодим. Ти обаче не се появяваше, а времето изтичаше. Сама разбираш, медицински въпрос. Няма защо да се тормозиш излишно.
Не намирах сили да промълвя. Съзнанието ми бе толкова претоварено, че дори не можех да съставя смислен отговор.
Минута. Една проклета минута. Защо се бях забавила толкова? Защо изобщо бях допуснала да изгубя Целебния камък?
Краката на Дъф бяха отрязани. Не смятах, че дори Камъкът вече ще помогне.
И все пак го извадих, представих си мислено Дъф отново здрав и читав и го прокарах над бинтованите му чукани, преструвайки се, че оправям чаршафа.
Затаих дъх, надявайки се краката да израснат отново. Чаках и чаках, но нищо не се случваше. Накрая, отчаяна, се отказах и пуснах Камъка обратно в джоба си.
Сестрата ме доближи и огледа лицето ми.
– Какво се е случило с носа ти?
– От Дуелума е – отвърнах разсеяно. Не знаех дали ще разбере, че я лъжа, а и не ме интересуваше.
– Искаш ли да се погрижим за теб? Можем да го наместим.
– Не – поклатих глава. – Това е дреболия. – И наистина си беше така.
Отидох обратно при Делф.
– Съжалявам – промълвих. – Толкова съжалявам.
Той подсмръкна и избърса очи.
– Ти се опита, Вега Джейн. Знам, че се опита. Просто не ни стигна времето, нали така? Просто не ни стигна... – Гласът му заглъхна.
– Но поне баща ти ще оживее.
– Ако наричаш това живот! – тросна се той във внезапен пристъп на гняв. Но после бързо се овладя и ме погледна нежно. – Радвам се, че се върна невредима. Но виж си само лицето. Трябва да...
Улових го за ръката.
– Не се притеснявай, Делф. Това е нищо. Ще се оправя.
Съзнанието ми обаче говореше друго.
Аз съм нищо, Делф. Подведох те, когато имаше нужда от мен. Аз съм нищо.
– Знам, че стори всичко по силите си – кимна той. – Винаги ще съм ти благодарен. А това тук? – Посочи носа ми. – Да не би пак да си се натъкнала на... сещаш се.
– Не, не. Просто се препънах и паднах.
– Ясно. А сега ще бъдеш ли така добра да ме оставиш замалко насаме с татко?
– Разбира се – отвърнах и побързах да изляза от стаята.
Изчаках да се отдалеча достатъчно по тъмния, влажен коридор, после се свлякох на циментовия под и се разтърсих в неудържими ридания.
Пет минути по-късно се изправих. Сълзите ми бяха изчезнали, а мъката – заменена от изгаряща ярост. Излязох бързешком от Болницата и се понесох във въздуха. Не спрях, докато не се приземих върху чакълестата пътека. Кожата ми още пареше там, където противната твар се бе прилепила към мен. Главата ми се маеше от пълчищата кошмари, които бяха изпълнили мозъка ми.
Вече знаех какво е това създание, защото и то, подобно на Кобълите, присъстваше в книгата на Куентин. Не го бях познала, преди да ме нападне, защото това просто не бе възможно – то можеше да приема всяка форма, която пожелае. Но нещата, които ми бе сторило, не оставяха място за съмнение.
Това бе Маниак – зъл дух, който се впиваше в тялото и ума ти и отнемаше безвъзвратно разсъдъка ти, служейки си за целта всички твои страхове. Но ето, че аз стоях тук с ясно съзнание, а и тялото вече не ме болеше толкова, като изключим раздробения ми нос. Дори не се бях опитала да се излекувам с помощта на Камъка – може би защото част от мен се боеше, че няма да подейства на рани, причинени от прокълнато същество. Явно все пак бях успяла да го победя, преди да ми причини непоправими увреждания.
Закрачих по пътеката, докато не стигнах до масивната входна врата. Дори не си направих труда да почукам – просто я блъснах и влязох вътре. Веднага се натъкнах на Уилям – пухкавия иконом, с неговата искрящочиста униформа.
– Какво правиш тук? – изгледа ме изненадано той.
Видът ми вероятно си го биваше – цялата насинена от двубоя с Нон, с едно затворено око, с разкървавен, кривнат настрани нос и един липсващ зъб. Не знаех дали Маниакът не е оставил по мен и още белези, но не ме беше и грижа.
– Уилям – казах, – махни се от пътя ми, ако обичаш. Искам само да проверя нещо.
– Мадам Моригон не си е у дома – рече той, без да се отмества.
– Не търся нея.
– Нито пък господин Джон.
– И той не ми трябва – отсякох.
– Тя не ме е известила за посетители. Съответно никакви посетители няма да бъдат...
Тук замлъкна, защото аз го повдигнах от пода и го окачих за яката върху една празна поставка за факла, прикрепена към стената. Присъствието на Дестин на кръста ми правеше тантурестия Уъг лек като перце.
– Стой кротко – казах. – На излизане ще те сваля оттам.
И без да обръщам внимание на възмутените му викове, продължих към библиотеката. Когато влязох вътре, през високите прозорци се лееше обилна слънчева светлина, а рафтовете с книги все така се издигаха до тавана. Но целта ми не бяха те, а огледалото над камината.
Бях го видяла при първото ни посещение тук с Джон, когато още мислех Моригон за обикновена, порядъчна Женска. Преди да открадне брат ми от мен и да го промени до неузнаваемост. Прокарах пръсти по богато резбованата дървена рамка. Мотивът на украсата и бе абсолютно същият като този на огледалата в Комините. Когато се взрях отблизо, ясно забелязах, че преплетените едно с друго причудливи същества образуват едно цяло отвратително влечуго.
Отстъпих назад и го огледах добре. Нямаше и капка съмнение, че то е напълно идентично с огледалата от залата в Комините. Не знаех какви сили притежава Моригон, но вече бях сигурна, че именно тя ми е причинила преживяното.
Е, аз също можех да играя нейната игра.
Извадих Мълнията, уголемих я до пълния й размер, прицелих се и я хвърлих право в средата на огледалото. То се раздроби на безброй парченца, които се пръснаха из цялата красива и допреди секунда безупречно подредена стая. Представих си реакцията й, когато завари бъркотията, и по лицето ми се разля мрачна усмивка.
Обърнах се и излязох от библиотеката. В коридора откачих запенения Уилям от стената и внимателно го поставих на пода. Той ме изгледа негодуващо и взе да оправя измачканите си дрехи.
– Не се съмнявай, че ще информирам мадам Моригон за това най-непростимо нахлуване веднага щом се прибере у дома.
– Тъкмо това искам да направиш – потупах го по рамото. Като последен щрих, грабнах двата сребърни свещника, които сама бях изработила в Комините, и ги взех със себе си. Щом се озовах отново във въздуха, носена от свежия вятър, ги запокитих колкото можех по-надалеч. Искаше ми се да мога да запокитя и себе си, така че никога повече да не видя това място.


QUADRAGINTA TRES



МАЛКО ХИТРОСТ


На възраст двайсет и четири Сесии, Дюк Доджсън бе най-младият член на Съвета и протеже на Джурик Кроун. Също така беше моят следващ опонент на турнира. Дюк бе висок и силен момък, но никога досега не бе печелил двубои, защото, поне по мое мнение, твърде високото самочувствие му пречеше да забележи собствените си слабости и да работи върху тях. Имаше жестока уста и арогантни очи, които загрозяваха инак красивата му външност. Амбицията му явно бе властта, а не шампионската титла на Дуелума, дори да бе подплатена с петстотин монети. Бях го видяла при посещението си в Съвета. Той седеше до Кроун и го имитираше във всяко едно отношение. Колкото до мен, питаеше единствено презрение. Аз на свой ред му отвръщах със същото.
Бях доволна, че жребият ни е определил за противници. Отмъщението не е просто забавно – понякога то е единственото, което ти остава.
Делф, който бе побеждавал Доджсън на предния Дуелум, ми каза, че той предпочита да изчаква и да не напада веднага, както и че има вредния навик да държи ръцете си ниско, което оставя открити главата и шията му. Това ми навя някои идеи. Вечерта преди боя се вмъкнах в Болницата и задигнах оттам една книга. До късно през нощта рових текстовете и илюстрациите, за да науча онова, което ми трябваше, за да приложа плана си.
На следващата сутрин станах рано и се облякох. Оставих Хари Две у дома. Боях се, че ако започна да губя, той ще нападне Доджсън и Джурик Кроун ще използва това като оправдание и ще го убие.
Щом стигнах арената и отидох при будката за залагания, видях, че прогнозите за победа за мен и Доджсън са приблизително равни. Явно реномето ми се покачваше. Този ден щеше да има две серии от по три схватки, като аз се падах във втората серия. Направих своя залог и като си тръгнах едва не се блъснах в Кроун.
Той носеше черната си туника така, сякаш бе мантията на Алвис Алкумус, а когато ме заговори, от тона му лъхаше подигравателно снизхождение.
– Да не би да обичаш да си губиш парите, Вега? Не вярвам да имаш толкова много.
– Моля? – попитах с безразличен глас.
– Видях, че заложи на себе си. Дори Делф едва победи Доджсън на предния турнир. Ти нямаш никакъв шанс. Защо просто не се предадеш, за да те отведем във Валхал, където ти е мястото? – И той демонстративно подаде на Личис Макгий двайсет и пет монети в полза на това, че Доджсън ще ме направи на пихтия от бой.
Приближих се и изрекох в лицето му:
– По-добре да ми беше дал парите си още сега. Поне щеше да спестиш на Макгий труда да ми ги наброява, когато приключа с безценното ти протеже. – И преди да успее да ми отговори, се врътнах и се отдалечих към арената.
Там Тед Ракспорт сръчно се справи за по-малко от пет минути с един треперещ Уъг, който работеше на Мелницата. Когато реферът вдигна ръката му, той ме погледна и ме посочи с пръст, сякаш искаше да ми каже: „Ти си следващата“.

С най-голямо удоволствие
, помислих си.

Вторият гонг прозвуча и аз се упътих към квадрата. Доджсън се изправи срещу мен гол до кръста, изпъчил застрашително гърди. По време на инструктажа ме огледа, спирайки очи върху счупения ми нос, който междувременно се беше подул и ме болеше непоносимо.
– Какво ти е станало с нослето? – попита. – Не помня да са те подредили чак така на предния кръг.
Когато не отговорих нищо, сви рамене и каза:
– Е, ще гледам да те удрям по-леко. – После се усмихна криво с жестоките си устни и добави с тих глас, така че само аз да чуя: – Това беше лъжа. Ще те смеля от бой. Ти трябва да си във Валхал, а не да се разхождаш по улиците. Такава е волята на Кроун, а аз му служа добре.
Пак премълчах, но се обърнах към Кроун, който стоеше на самия ръб на квадрата, готов да подкрепя своя фаворит. Показах му петте си пръста, а после затворих и отворих пет пъти длан, в знак на двайсет и петте монети, които щеше да загуби.
Доджсън видя това и лицето му се разкриви от гняв.
– Няма да има милост за теб, Вега – рече, надувайки мускули. – Никаква!
– Не помня да съм те молила за нея – отвърнах с мъртвешко спокойствие.
Лицето ми, с всичките си рани, вероятно изглеждаше ужасно. Дори плашещо. Но тъкмо сега нямах нищо против това. Защото, продължавайки да се взирам в упор в Доджсън, зърнах нещо, което досега не бях виждала в никой от противниците си.
Зърнах страх.
Гонгът удари и аз веднага се нахвърлих отгоре му. Делф беше прав – той обичаше да изчаква и наистина държеше юмруците си твърде ниско. Скочих и обвих крака около тялото му, точно както бях сторила с Клетъс в първия двубой. От тежестта ми той загуби равновесие дотолкова, че когато се извих рязко на една страна, падна на колене. Стиснах здраво бедра, притискайки ръцете му към тялото. Той започна да се мята, мъчейки се да разкъса хватката ми, но аз бях по-силна, отколкото изглеждах и това не му се удаде.
Все пак успя няколко пъти да ме удари с тила си по лицето, докато започнах да се опасявам, че ще припадна. Стори ми се, че чух как скулата ми пропуква, а здравото ми око също се поду и затвори. Въпреки това нямах никакво намерение да пускам този Уъг.
Целта ми бе да притисна кръвоносните съдове на шията му, осигуряващи притока на кръв към главата. Скоро съпротивата му отслабна, а клепките на арогантните му очи потрепнаха веднъж, два пъти и се затвориха. Пуснах го и се изправих. Доджсън остана на място, неподвижен и безчувствен.
Бях успяла да приложа в пълна мярка малката тактика, научена от книгата, която бях задигнала от Болницата. Противникът ми щеше да се свести скоро, без никакви други увреждания освен наранената си гордост заради това, че е загубил от една презряна Женска. Реферът приближи, провери състоянието му и после вдигна ръката ми в знак на победа.
Докато стоях така, подута и разкървавена, с ръка високо над главата си, видях, че Ракспорт отново ме гледа. По разстроеното му изражение можех да отгатна, че също е загубил залога си. Е, грешката си беше негова. Всеки здравомислещ Уъг би следвало да се досети, че щом мога да се справя с грамадния Нон, надути фукльовци като Доджсън трудно ще ми се опрат. Но полът ми замъгляваше разума на мнозина. Нима бе възможно една Женска да бие Мъжки, при това неведнъж, не дваж, а цели три пъти? Можех да прочета тези мисли в неговите малки, тревожни очи. Не казах нищо, само го гледах вторачено, както бях сторила с Дюк в началото на мача. Избърсах с показалец малко кръв от лицето си и го насочих към него, при което той нададе кух, нервен смях и си тръгна.
Тогава се обърнах към Кроун. Не се усмихнах. Не промълвих и дума. Само го гледах. После отново му показах пет пъти петте си разтворените пръста и посочих към себе си.
Лицето му се изпълни с омраза и той се отдалечи, разбутвайки тълпата, като остави безценния си Доджсън да се въргаля в прахта.
Толкова за протежетата.
След този кръг щяха да останат едва четирима претенденти за титлата. А след другия – само двама. Аз възнамерявах да бъда един от тях. А накрая да остана и сама на върха. Никога не бях печелила нещо в живота си. Сега бях решена да стана шампион – да спечеля Дуелума.
Погледнах към официалната трибуна, но видях само неколцина членове на Съвета да седят на нея. Тансий го нямаше, нито Джон и Моригон, които вече бяха неразделни.
Край будките за залагания се тълпяха Уъгове. Щастливите и унили физиономии сред залагащите бяха разделени приблизително наполовина, което предвещаваше, че днес печалбите на Личис Макгий и Роман Пикус ще са доста скромни.
Поех безцелно по Главната улица – разполагах с време в излишък и се чудех какво да го правя. Работата в Комините бе спряна заради турнира, а беше едва ранен следобед.
Докато минавах край един бар, отвътре със заваляща се походка излезе Тадеус Кичън, примлясквайки така, сякаш не би отказал още чашка-две Огнена вода.
– Да не са те пуснали в отпуск от Стената? – попитах.
Той ме погледна накриво и веднага разбрах, че нещо не е наред.
– Уволниха ни – отвърна с хлъцване. – Хенри и мен, благодарение на теб.
– Благодарение на мен? – повдигнах учудено вежди.
– Зарад трупите, дето паднаха и пребиха... хлъц... оня Уъг, как му беше името...
– Дъф. И не съм виновна аз за злополуката. Металната лента се е скъсала заради вашите недомислици. Кой ви уволни впрочем?
Лицето му почервеня от гняв, сякаш едва сега виждаше ясно коя съм.
– Брат ти, ето кой. – И се уригна.
– Джон? Но нали тъкмо той е променил конструкцията?
– Естествено, че той. На какво значение има това за важен господинчо... хлъц... като него? А мен кучета ме яли, нищо че трябва да храня семейство.
– Съжалявам – казах, което не беше напълно вярно. – Но ти винаги можеш да си намериш друга работа, докато Дъф изгуби краката си.
Кичън се позаклати леко и се опря с ръка на стената.
– Мога, така ли? Интересно как ще стане с лошата препоръка, която малкият подлец ми даде.
– Брат ми ви е уволнил, защото сте изработили нещо некачествено – рекох ядосано. – Сигурна съм, че след като е открил какво е станало, е бил бесен на себе си и си го е изкарал на вас с Хенри. Не казвам, че е справедливо, но това още не го прави подлец.
Кичън се доближи плътно до мен, така че усетих с пълна сила дъха на Огнена вода.
– Той ни уволни, Женска, защото послушахме твоите думи и спряхме да пробиваме повече дупки в прехвалените ти ленти. Щом откри това, ни каза да си вдигаме чукалата. Не че дава и пет пари за оня Дъ...Дъ... какъв беше там. Ето защо пак твърдя, че е подлец.
Не казах нищо, защото не знаех какво да кажа. Кичън явно прие мълчанието ми за съгласие, защото се уригна отново и продължи:
– Истинско леке за фамилията Джейн, това е той. – После се заклати леко и фокусира поглед върху мен, при което върху лицето му се разля глупава усмивка. – Виж, ти си друго. Дори ще заложа монета-две на теб на следващия кръг, тъй че... хлъц... не ме разочаровай, миличка. Хайде сега, остани си със здраве.
И той заплете нозе по улицата, оставяйки ме да размишлявам върху думите му. Размишленията ми обаче скоро бяха прекъснати от нечии стъпки. Обърнах се и видях цяла групичка Уъгове. Напред вървеше Роман Пикус, с кисела физиономия. Следваха го Клетъс Луун, Ран Дигби с превързания си нос и накрая Нон, с омотаната си в бинтове глава. Те ме обградиха в полукръг, въоръжени до зъби с морти и ножове.
– А, здравей, Роман – рекох. – Ако си дошъл за съвет, то престани да залагаш парите си срещу мен.
Дигби, както можеше да се очаква, цвръкна струйка Пушливо биле към ботуша ми, но не улучи. Клетъс изсъска. Нон изръмжа. Единствено Роман продължи да ме гледа втренчено.
– Имам въпрос към теб, Вега – каза накрая.
– Е, не ме дръж в напрежение – усмихнах се в отговор.
– Ето как стоят нещата. Това е едва първият ти Дуелум, а ти победи трима Мъжки, при това след като едва не загуби от Клетъс, който е чудесен Уъг, но е далеч под класата на Нон, или дори на онзи момък, срещу който се би днес. – Той потри мазната си брадичка с длан. – Кажи ми, как става това?
– Явно се уча бързо и съм станала по-добра.
– И по-силна. И по-бърза. И какво ли не още. Нон ми сподели, че неотдавна в Приюта си го пратила в безсъзнание с един удар. И си оставила вдлъбнатина в металната му броня.
Погледнах към гиганта, който буквално ме разкъсваше с очи изпод бинтовете си.
– Значи просто не му върви в двубоите срещу мен.
Клетъс изсумтя презрително, което ме накара да се обърна към него.
– Ако искаш да се пробваш още веднъж, Клетъс, нямам проблем с това. – Направих леко движение, сякаш се канех да го ударя, а той политна и падна по задник на паважа.
Дигби се изсмя високо, преди да се усети и да се изплюе още веднъж по посока на обувката ми, пак неуспешно. Клетъс побърза да се изправи на крака, почервенял като варен рак. Роман продължаваше да ме гледа в упор.
– Все по-любопитни и по-любопитни неща – рече, търкайки брадичка толкова силно, че се притесних да не смъкне кожата си. – Май ще трябва да се обърна към Съвета. Недопустимо е едни участници в Дуелума да имат нечестно преимущество пред други.
– Напълно съм съгласна. Затова нека следващият Уъг, който е два пъти по-тежък от мен и има бицепси колкото бедрата ми, да се бие само с една ръка.
– Не схващаш идеята, Вега.
– Тогава защо не я обясниш по начин, подходящ за слабия ми ум?
– Мисля, че си служиш с измама – отсече той. – И не само аз съм на това мнение. Как иначе, обясни ми, една Женска ще бие Уъг като Нон?
Фактът, че бях победила всичките си опоненти без помощта на специалните си средства, накара лицето ми да пламне от негодувание.
– Много просто – отвърнах. – Забравихте ли, че използвах собствения метален нагръдник на този Кретски задник тук – посочих към Нон, – за да му пукна главата? Защо ми е да си служа с трикове, след като самият той е толкова глупав, че да тича нагоре-надолу с него, докато остане без дъх, и накрая ми позволи да правя с него каквото си ща?
Всички замлъкнаха след тази разгорещена тирада. Кръвта бавно се отцеди от лицето на Нон. Клетъс отстъпи крачка назад, също и Ран Дигби. Роман изруга тихо, хвърли гневен поглед наоколо и последва примера им.
– Не искам да те засегна, Нон, а само да ти дам съвет. Моля да ме извиниш, ако съм те обидила. Просто не ми е приятно да ме наричат измамница. Сигурна съм, че и ти няма да се зарадваш, ако някой ти хвърли подобно обвинение.
Гневът ми бе искрен, защото действително бях спечелила честно и почтено и Нон явно го разбра. Кимна кратко, обърна се и се отдалечи. При вида на това значително отслабване в редиците си, Клетъс и Дигби също се почувстваха излишни и скоро гърбовете им се изгубиха зад ъгъла.
– И все пак продължавам да твърдя, че мамиш – рече Роман.
– Тогава обърни се към Съвета. Между другото, на следващия кръг ще дойда да заложа при теб. Защо само Личис Макгий да ми изплаща печалбите?
– Доста си сигурна, че ще победиш.
– Ако аз самата не вярвам в себе си, кой друг?


QUADRAGINTA QUATTOUR



ВЪПРОС НА ПЕРГАМЕНТ


След като си тръгнах, минах първо през къщи, за да взема Хари Две, и после заедно извървяхме трите километра до Приюта. Нон вече не охраняваше мястото, затова влязох направо и с учудване установих, че са настанили Дъф в старата стая на родителите ми. Трябваше на два пъти да прочета табелката, за да се уверя.
Отворих полека вратата и надникнах. Както и очаквах, Делф също се оказа вътре. Беше приседнал на ръба на леглото и бършеше челото на баща си с влажна кърпа. Щом ме видя, вдигна очи.
– Как мина Дуелумът?
– Спечелих.
– Срещу кого се би?
– Няма значение. Как е Дъф?
Приближих се и се приведох над болния. Изглеждаше, че спи спокойно, но там, където трябваше да бъдат краката му, завивките лежаха изпънати, защото нямаше какво да ги повдига.
– Горе-долу добре – отвърна Делф. – Утре ще пристигнат протезите.
Кимнах с глава. Баща му щеше да може що-годе да се придвижва, но не и да върши работата си. Понякога, независимо колко са добри, зверообучителите трябва да се спасяват с бягство от питомците си, а това няма как да стане с протези.
– Толкова съжалявам – промълвих.
– Не е твоя вината, Вега Джейн. Стават злополуки.
Седнах до него и улових ръката му.
– Делф, онази секция от Стената падна, защото една от металните ленти се е скъсала. Лента, която аз съм довършила в Комините.
– Знам, Вега Джейн. Чух те, като говореше с онези Уъгове на строежа.
Следващите думи преседнаха в гърлото ми. Как можех да му кажа, че брат ми е променил конструкцията и това е предизвикало аварията? Дали нямаше да тръгне да се разправя с него и да си навлече неприятности, дори да попадне във Валхал?
Накрая само го погледнах и не добавих нищо към коментара си.
Очите му срещнаха моите за момент, после той се отвърна и започна отново да бърше челото на баща си.
– Всичко е наред, Вега Джейн. Знам, че си сторила всичко по силите си.
– Делф? – продумах след кратко мълчание.
– Да?
– Остава ли уговорката ни за Мочурището? След като Дуелумът приключи?
Видях как през лицето му премина рояк от емоции. Взорът му се обърна към баща му, после към мен и отново към баща му, където се задържа окончателно. Той сведе глава.
– Съжалявам, Ве-Вега Джейн.
Усетих как в очите ми напират сълзи. Потупах го по гърба и казах:
– Разбирам, Делф. Той е твоето... семейство. – Щеше ми се и от моето да е останал някой.
Станах и се упътих към вратата.
– Късмет на Дуелума, Вега Джейн.
Обърнах се и видях, че ме гледа тъжно.
– Дано го спечелиш докрай – добави той.
– Благодаря – отвърнах. После го оставих в компанията на баща му и излязох. Отвън грееше топло слънце, но аз никога не бях изпитвала такъв студ в душата си.
Следващата ми спирка бе зданието на Съвета. Изкачих се по стъпалата, разминавайки се с няколко служители, които ми хвърлиха учудени погледи. Без да им обръщам внимание, отворих едно от масивните крила на портала. То бе гравирано с орли, лъвове и нещо, което приличаше на убит Гарм. Мина ми през ума, че Уъгът, който го е изработил, вероятно никога не е виждал Гарм отблизо – изображението бе твърде далеч от ужасяващия облик на оригинала.
За първи път използвах парадния вход. При предното си посещение бях окована във вериги и ме вкараха през задната врата.
Озовах се в просторно преддверие с високи тавани, добре осветено и с приятна температура. Из него сновяха напред-назад членове на Съвета в достолепните си мантии, съпровождани от своите по-скромно облечени сътрудници – повечето Мъжки и само тук-таме по някоя Женска. Винаги се бях чудила защо малко място като Горчилище има нужда от Съвет, че и от толкова грамадна и помпозна сграда за него. Но както повечето ми въпроси, и този засега оставаше без отговор.
Отидох до облицовано с мрамор гише, зад което седеше ниска Женска със строг вид, облечена в сива туника, бялата и коса бе толкова силно опъната назад, че очите и изглеждаха полегати като на котка. Тя вирна нос към мен и произнесе с превзет тон:
– Мога ли да ви помогна с нещо?
– Надявам се, че да – отвърнах. – Тансий тук ли е в момента?
Носът и се вирна още повече, тъй че ако исках, можех да надзърна и в двете и ноздри.
– Тансий? Търсите Тансий? – каза го така, сякаш бях поискала среща с Господ.
– Точно така.
– А вие как се казвате? – попита хладно.
– Вега Джейн.
Нещо трепна в лицето и, издавайки, че е разпознала името ми.
– А, разбира се – рече по-дружелюбно. – Дуелумът. – Погледът и се плъзна по изстрадалата ми физиономия и тя цъкна съжалително с език. – Божичко, виж си лицето само. А сега се сещам, че съм те виждала из Горчилище. Дори беше хубавичка. Тъжна работа.
– Благодаря – измърморих на този двусмислен комплимент. – Е, тук ли е Тансий?
Тя моментално си възвърна формалния вид.
– И по какъв повод го търсиш?
– Личен въпрос. Както знаете, брат ми е специален сътрудник...
– Знам всичко, което е необходимо, за младия Джон Джейн, благодаря – присви устни тя, обмисляйки как да постъпи. – Един момент – рече накрая и като се измъкна иззад гишето, заситни надолу по коридора, като на няколко пъти се обърна да ме погледне.
Зачаках търпеливо връщането и, зяпайки наоколо. Точно над вратата имаше изображение на Алвис Алкумус. Той изглеждаше мъдър и благ, но също и някак замечтан, което ми се стори интересно. Брадата му бе толкова дълга, че стигаше до гърдите. Откъде ли бе дошъл, за да основе селото? Дали бе минал през Мочурището? Или тогава то още не е съществувало? А може би просто е изникнал от земята като гъба? Всъщност все повече клонях към убеждението, че историята за него е просто измислица, пръкнала се от развинтеното въображение на някой Уъг.
Закрачих покрай стените, оглеждайки окачените по тях грамадни картини. Повечето представляваха батални сцени, включващи различни фантастични същества и Уъгове, облечени в брони. Битката на зверовете, за която ни бяха преподавали по време на Обучението. Легендата за нашите предци, победили злите създания и изтласкали ги обратно в Мочурището.
Едно от платната привлече вниманието ми, защото съдържанието му ми бе твърде познато. То изобразяваше воин в ризница, въоръжен с копие и яздещ Слеп, който прескачаше нещо. Върху дясната му ръка бе надяната тъмна ръкавица. Колкото до копието, то бе същото като Мълнията, която сега се спотайваше – макар и в умален вид – в собствения ми джоб. Само цветът му беше не жълт, а черен. Воинът без съмнение бе Женската, загинала на бойното поле по време на пътуването ми в миналото.
Освен цвета на копието в картината имаше и други неточности. Предметът, който ездачката прескачаше, бе малка скала. Подобно препятствие изобщо не налагаше скок от страна на Слепа. Също така тя преследваше Фрек, а на онова бойно поле нямаше никакви Фрекове. Там Женската бе запратила копието си по Колос, бе прескочила мен и после се бе издигнала във въздуха, за да се сражава с друга фигура, възседнала гигантски Адар.
Естествено, не бе изключено на картината да е нарисувана друга битка, но не мислех така – всичко останало твърде точно съответстваше на спомена ми. Просто Колосът и аз бяхме заличени, а на наше място бяха добавени малката скала и Фрекът. Друго – тук щитът закриваше лицето на воина, а аз ясно помнех, че Женската го бе свалила, позволявайки ми да я видя. Вероятно Моригон не искаше зрителите да направят връзка с нейната прародителка. А Колосът бе премахнат, защото Уъговете, с изключение на мен, нямаха дори представа за съществуването на тези чудовища.
Тъкмо се извърнах от картината, чух да приближават бързи стъпки. Дребната, превзета рецепционистка се връщаше, при това, както ми се стори, силно развълнувана.
– Тансий ще те приеме – рече запъхтяно, като очите и щяха да изхвръкнат от орбитите пред тази перспектива.
– Това нещо необичайно ли е? – попитах.
– А, не, напротив. Толкова обичайно, колкото и да храниш Амарок от ръката си.
После ме поведе по дълъг коридор, докато стигнахме до масивна врата в дъното му. Плахо почука и отвътре се чу басово „Влез“. Тя натисна дръжката, бутна ме вътре, затвори след мен и токчетата и отново зачаткаха, отдалечавайки се по мраморния под.
Огледах с известно страхопочитание стаята, изпълнена с безброй предмети. После погледът ми се спря върху едрия Уъг, който седеше зад бюро, сякаш твърде малко както за неговите, така и за размерите на помещението. Тансий се надигна от мястото си и се усмихна.
– Вега. Моля заповядай, седни.
Събрах цялата си останала самоувереност, която не бе никак много, пристъпих напред и се настаних върху крехкия на вид стол срещу бюрото. Чух го как изскърцва под тежестта ми и за миг се уплаших, че ще се разпадне, но той все пак издържа.
Тансий ме загледа в очакване. Плотът пред него бе отрупан с писма, рула пергамент, доклади и планове на Стената, както и с празни официални бланки на Съвета. Преди да успея да отворя уста, той каза:
– Не помня да си чупила носа си на Дуелума.
– О, нищо особено – махнах небрежно с ръка. – Малка злополука в Комините. За няколко дни ще заздравее. – Потърках неловко едното си насинено око. Другото също бе подпухнало, но през него виждах малко по-добре.
– Разбирам – отвърна Тансий по начин, ясно показващ, че прозира лъжата ми.
Прочистих гърло и продължих:
– Днес спечелих и третия си двубой.
– Да, знам – вдигна той гъсто изписан лист. – Докладът пристигна току-що. Бързо си се справила с господин Доджсън. Забележително постижение, предвид добрата му форма. Но е възможно да е допуснал и известни пропуски в подготовката си...
– Просто е твърде самонадеян, за да признае, че има слабости, върху които трябва да поработи.
– Именно – кимна замислено Тансий.
– Предполагам, че за почти съвършени Уъгове като него е трудно да съзрат недостатъците си. Докато аз имам толкова много, че постоянно се старая да ги премахвам.
– Това като че ли е добър подход за всички ни, независимо колко сме съвършени – усмихна се той.
– Днес заложих на себе си – подрънках парите в джоба си. – Докато Кроун смяташе, че ще загубя и това му костваше двайсет и пет монети.
– Правилникът на Съвета ми забранява подобни развлечения, иначе и аз бих заложил на теб, Вега.
– Защо? – попитах, внезапно заинтригувана от коментара му. – Доджсън е силен и опитен противник.
Очите му се присвиха, но усмивката остана върху лицето му.
– Има сила ето тук – отвърна, като присви лакът така, че мускулът изпъна до пръсване ръкава му – и тук – продължи, докосвайки гърдите си. – Ти имаш в изобилие от втората, а тя всъщност е решаваща.
– Значи получавате редовни доклади за хода на Дуелума? – посочих листа в ръката му.
– О, да. Още една победа и ще се биеш за правото да получиш шампионската титла.
– И хиляда монети – добавих.
– Какво общо имат монетите? – махна пренебрежително той. – Ето, аз съм участвал в десетки двубои и те никога не са ме вълнували. Славата е тази, която...
Тук той замлъкна и аз се досетих защо. Погледът му се плъзна по кльощавата ми фигура. По окъсаната наметка. По вехтите обувки. По немитата ми кожа.
– Това, което искам да кажа, е – продължи, – че парите всъщност не са лошо нещо. Могат да бъдат от полза за нуждаещите се Уъгове... и за техните семейства.
– Именно. Но сега съм дошла по друг въпрос.
– О, нима? – възкликна в очакване той, явно доволен от смяната на темата.
– Дъф Делфия...
– Запознат съм със случая, да. Видях го в Болницата снощи, преди да го преместят в Приюта. Трагично наистина.
Учудих се, защото Делф не бе споменавал за подобна визита. Но от друга страна, той си имаше достатъчно грижи на главата.
– Моригон ме увери, че Съветът ще се погрижи за него.
– Напълно вярно. Той е претърпял злополука по време на работа на Стената. Ще му отпуснем пенсия, а също ще покрием разходите по протезите му.
– Това е много щедро. А професията му?
– Искаш да кажеш, като зверообучител? Той безспорно беше най-добрият, но сега, без крака? Сама разбираш затруднението.
– А какво ще стане, ако към него бъде прикрепен друг Уъг, който се интересува от обучение на зверове? Горчилище се нуждае от такъв, а Дъф може да му предаде своите познания. Той ще служи един вид като негови крака, докато не усвои занаята.
– И господин Делфия ще получи не само пари за прехрана, но и цел, която да осмисля живота му – допълни Тансий.
– Именно.
В очите на събеседника ми проблясна искрица, а по лицето му се разля усмивка.
– Намирам идеята за добра. Ще направя необходимите стъпки. Имаш ли предвид конкретна кандидатура?
Споменах му името на един Уъг, който според мен бе подходящ за целта. Той взе перодръжка, за да го запише, и се обърна да потърси очилата си. Докато го правеше, аз бързо грабнах от бюрото една празна бланка с неговото име и официалния печат на Съвета и я пъхнах в джоба си.
Наблюдавах го, докато записваше името. Почеркът му беше ясен и твърд, лишен от витиеватите линии на Моригон или завъртулките, по които си падаше Домитар.
Поблагодарих му и си тръгнах. Пътьом отново минах покрай превзетата секретарка.
– О, слава на небесата, че си цяла и невредима, миличка –  рече с видимо облекчение тя.
Погледнах я изненадано.
– Да не очакваше, че Тансий ще ме изяде, или нещо подобно?
– Разбира се, че не, как изобщо ти мина през ума. Просто предположих, че може да ти прилошее от вълнение от височайшето му присъствие.
– Е, издържах някак си – рекох троснато и излязох през вратата.
Щом се озовах на улицата, се потупах по джоба, в който лежеше официалната бланка. Беше ми се представила рядка възможност и аз не бях пропуснала да се възползвам. Усмихнах се, защото знаех точно какво ще направя с нея.
Щях да напиша писмо.
Този ден бе много специален за мен. Чакаха ме още куп задачи.


QUADRAGINTA QUINQUE



НОВИЯТ ОБЛИК


Отидох право вкъщи, където Хари Две ме очакваше нетърпеливо. Междувременно планът окончателно се избистри в главата ми. Придърпах един стол, напълних перодръжката с мастило и разгънах бланката на масата пред себе си. Трябваше да наклоня глава, защото едното ми око бе затворено, но знаех добре какво искам да напиша.
Бях видяла бележките, които Моригон нахвърля върху доклада на Уъга, работещ на Стената, тъй че имах известна представа за почерка и. Във всеки случай, достатъчно добра, за да разбера, че всички инструкции за направата на красиви неща в Комините, са излезли изпод нейната ръка. Яростта ми по адрес на тази Женска нямаше край. Заради нея се бях блъскала ден след ден срещу мизерна надница само за да могат всичките ми изделия да се озоват после в някаква яма. Сетих се за останалите Уъгове – Ковачите, Фермерите или онези, трудещи се до припадък на Мелницата. Каква друга причина можеше да има да ни държат постоянно гладни и изморени, освен за да не се замисляме какво всъщност е Горчилище?
И все пак почеркът, който се канех да имитирам днес, не беше на Моригон, а на Тансий. Бях го огледала добре върху многобройните книжа, пръснати по бюрото му. Съставях писмото си бавно, използвайки думи, които често го бях чувала да използва, за да не остане у получателя и капка съмнение, че посланието действително идва от председателя на Съвета.
След като приключих, оставих пергамента настрана. Стомахът ми къркореше и надзърнах в долапа, но със съжаление открих, че вътре няма нищо. Докато съзерцавах празните лавици, пъхнах ръка в джоба си и напипах монетите, спечелени от Личис Макгий. Осени ме внезапна идея и се упътих към вратата, но спрях насред път и се огледах. Приличах на същинско плашило – изпомачкана, мръсна и окървавена.
Взех шепа сапун на прах, съблякох всичките си дрехи и отидох на чешмата. В продължение на десет минути усърдно изтърквах мръсотията от кожата си. Влязох отново вътре и се подсуших. Косата ми бе мокра, но чиста и за първи път от много време можех да понасям собствената си миризма.
Огледах отново монетите в шепата си.
На пръв поглед идеята ми се стори налудничава, но после си рекох: Защо пък не?
Намерих в още неразровената докрай купчина в ъгъла чифт възкъси панталони и отесняла блуза, изплетена от мама. После напъхах порасналите си крака в обувки, останали отпреди три години. В тези неща вероятно изглеждах смешна, но те поне бяха що-годе чисти, за разлика от обичайните ми дрехи.
На главната улица имаше магазин, наречен „Хубавите рокли“, който продаваше облекло за Женски. Често го бях подминавала, но никога не ми бе минавало и през ум да вляза вътре. Когато отворих вратата, дрънна звънче и една пухкава, спретната продавачка на около четирийсет Сесии излезе насреща ми. При вида ми явно реши, че съм сбъркала адреса, но все пак попита хладно:
– С какво мога да помогна?
Аз поначало се чувствах неловко в подобни ситуации, а сега направо си глътнах езика и последните останки от самообладанието ми изтекоха през пролуките на пода.
– Мислех да си взема някои нови неща – измърморих едва.
– Моля? – постави ръка на ухото си тя.
– Някои нови неща – повторих сломено. Почти бях решила да се обърна и да си вървя. Женските като мен нямаха място в
„Хубавите рокли“. Ако изобщо получаваха някакви дрехи, те бяха просто вехтории, доизносвани от чужд гръб.
– Че защо не каза веднага, миличка? Предполагам, носиш и пари? – добави, гледайки ме изпитателно. Протегнах и пълната си с монети шепа и лицето и просия. – Повече от достатъчно са. Я дай да те поогледам... – Тя надяна чифт очила с дебели лещи и веждите и се качиха на челото. – Чакай, чакай, ти не си ли онова девойче от Дуелума? Вега Джейн?
– Същата.
Тя се завъртя около мен.
– Висока и слаба си, с хубави, широки рамене и дълги крака. Ще бъдеш доста елегантна, ако се поиздокараш.
– Така ли? – учудих се.
– Нека извадя това-онова и ще видим какво ще се получи.
След доста време и безброй проби, някои от които удачни, а други – не, тя постави върху щанда пакет с част от покупките ми, докато други, онези, които бях харесала най-много, бяха върху мен самата. Старите ми дрехи отидоха право в кофата за боклук.
Сега бях пременена в синя рокля, дълги бели чорапи и обувки на токчета, които ме правеха да изглеждам още по-висока. Отдолу носех и някои по-интимни артикули, само обличането на които ме накара да се изчервя.
Продавачката ме огледа, възхитена от творението си.
– Знаех си аз, че се крие нещо хубаво под всички тези парцали. Трябваше само да го изкопаем, нали?
– Предполагам – прошепнах плахо.
– А какво ще правим с косата ти, миличка? – рече сърдечната, макар и малко напориста Женска, която междувременно се беше представила като Дарла Гън. На стената висеше огледало и аз се огледах в него.
– Какво за нея? – попитах.
Дарла ми хвърли професионален, преценяващ поглед.
– Няма да е зле леко да се пипне. Да се клъцне оттук-оттам, да се повчеше, нали разбираш.
Отметнах бретона си с пръсти и той начаса се върна отново на мястото си, също толкова непокорен, колкото и преди.
– И как по-точно?
– О, има много начини. И понеже днес остави тук доста парички, сигурна съм, че ще можем да го организираме като бонус от заведението.
– Ще боли ли?
– Божичко! – засмя се Дарла. – Да чуя това тъкмо от теб, безстрашната Женска от Дуелума.
Усмихнах се и докоснах подпухналото си лице.
– Видях те как победи Нон, Вега – продължи тя. – Повярвай ми, виках за теб като обезумяла. Знаеш, че сега си истинска знаменитост, нали?
Отново се изчервих при думите и.
– Но горкото ти лице. Очите, носът... Ще видя как да ги напудря, та да изглеждаш що-годе нормално, докато заздравеят съвсем.
И тя удържа на думата си. Манипулациите, които извърши над лицето и косата ми, ми бяха напълно непознати. Но когато приключи и завърза подредените ми кичури с бяла панделка, аз се погледнах в огледалото и не можах да се позная. Сякаш аз самата бях изчезнала, а на мое място стоеше съвсем друга Женска.
После Дарла извади шишенце със странна гумена топка, прикрепена в горния му край. Когато стисна топката, от малък отвор изскочи облак пръски и навлажни шията ми. Трепнах, но тя само се засмя.
– Защо не подушиш?
Направих го и ноздрите ми се изпълниха с прелестен аромат.
– Лавандула – казах.
– С нотка на орлов нокът. Сама съм го приготвила.
Дарла отстъпи крачка назад и лицето и се разля в усмивка.
– Е, май сме готови. Само лицето ти да се пооправи още малко и ще станеш истинска красавица, Вега.
Красавица? Това навярно бе сън, от който всеки миг щях да се събудя, отново мръсна, разчорлена и облечена в старите си дрипи. Взех покупките си и излязох, изпълнена с чувства, каквито не бях изпитвала преди.
Отвън през магазина тъкмо минаваха двама Мъжки. Единият беше Фермер на име Руфъс, а другият – Нютън Тилт, Резачът от Комините, когото винаги бях намирала за твърде мазен и лигав. Руфъс се обърна да ме зяпа и така прасна чело в един стълб, че падна по задник на тротоара. Нютън пък се закова на място и взе да ме оглежда от глава до пети с глуповата усмивка.
– Вега – провлачи, – това отдолу ти ли си?
Пламнах и побързах да се отдалеча. Какво идеше да рече „това отдолу“?
Имах да се отбия само в още един магазин и да направя още една покупка. Платих, помолих да я опаковат красиво и продължих към къщи. Досега не бях пазарувала толкова в един ден. Всъщност това не значеше кой знае какво, защото трудно можеше да се каже, че досега изобщо бях пазарувала.
У дома заварих Хари Две напълно неподготвен. Отпървом изглеждаше, че изобщо не ме познава, защото се наежи, оголи зъби и взе да ръмжи. Но след като ме подуши обстойно от всички страни, се увери, че все пак съм истинската му стопанка.
Изрових едно огледалце, принадлежало навремето на майка ми, и го нагласих така, че да виждам лицето и косата си. Отново поклатих невярващо глава. Но очите ми си оставаха подути, лицето насинено, а носът – счупен и изкривен. Това разваляше целия ефект.
Въздъхнах, борейки се с натрапчивото желание.
Накрая въпреки обещанието си да не го правя бръкнах в джоба на новата си рокля и извадих Целебния камък. Преди да съм променила решението си, побързах да го прокарам пред лицето си, мислейки за хубави неща. Нараняванията моментално изчезнаха. Очите ми възвърнаха нормалния си вид, отоците спаднаха, а носът ми се изправи и заздравя. Бавно прокарах ръка по гладката си, чиста кожа.
Начаса ме изпълни чувство на вина и дори ми се дощя да върна всичко обратно. Но да използвам Камъка с лоши мисли не бе добра идея – Еон ме беше предупредил за това. Потиснах гузната си съвест и като подсвирнах на Хари Две, излязох навън. Не за нашата вечеря на Главната улица – за нея беше още рано. Погледнах към снишаващото се слънце и реших, че моментът е настъпил. Закрачих бързо, тъй като с физическото преобразяване се бе върнала и енергията ми.
Разходката до дома на Моригон мина неусетно. Успях да се промъкна до входната врата и незабелязано да пъхна пергамента в процепа за пощата. Знаех, че тя и Джон все още не са се прибрали, но знаех също и че верният Уилям непременно ще се погрижи мадам да получи съобщението.
Приключила и с тази задача, забързах към следващата си цел. Приютът.


QUADRAGINTA SEX



ЕДНА СПЕЦИАЛНА ВЕЧЕР


Пристигнах в Приюта и след като оставих Хари Две да чака отвън, поговорих с една Сестра, която срещнах в коридора. Мушнах в ръката и монета и й обясних какво искам от нея. Както и предполагах, Делф седеше край леглото на баща си. Щом отворих вратата, той вдигна очи.
– Вега Джейн? Какво правиш отново тук?
– Уредих Сестра, която да се грижи за татко ти.
– Че защо му е притрябвала?
– Слушай, Делф, кога за последен път си се хранил като хората?
Пристъпих напред под мистериозната светлина, обляла стаята, и видях как очите му се разширяват от удивление. Чак леко настръхнах и усетих, че се хиля като глупав Младок.
– Вега Джейн, какво си направила със себе си?
– Ами... просто малко се поизлъсках.
Той се изправи и ме доближи.
– Така ли го наричаш?
– А ти как би го нарекъл, Делф? – попитах и веднага съжалих. Той не очакваше подобен въпрос и взе да се почесва смутено.
– Не знам как, но наистина изглеждаш доста... лъскава – изтърси накрая, като почервеня до ушите.
Усмихнах се.
– Тук съм, за да те изведа на вечеря.
– Какво?
– Обзалагам се, че цял ден не си сложил и хапка в уста. Права ли съм?
Той понечи да отвърне нещо, но после поклати глава, хвърляйки поглед към Дъф.
– Не знам, Вега Джейн, просто не знам. А какво ще правим с татко?
– Нали тъкмо затова идва Сестрата.
– Но ти си толкова... издокарана, докато аз... виж ме само. – Той обходи с поглед прашните си работни дрехи.
– Мисля, че видът ти си е напълно наред – улових го под ръка аз. – Решила съм тази вечер да похапна на свястно място и държа да ме придружиш.
– И какъв е поводът? – усмихна се внезапно той.
Реших да му кажа направо.
– Днес е рожденият ми ден. Ставам на петнайсет Сесии, Делф.
– Наистина? Но аз... не съм ти приготвил нищо. Искам да кажа, не знаех...
– Не е и нужно. Единственото, което искам от теб, е да приемеш поканата ми да отпразнуваме годишнината от моята поява в Горчилище.
След още малко суетене около баща си, но видимо успокоен от появата на Сестрата, на която бях платила, той най-сетне склони и ние поехме към центъра, следвани на крачка разстояние от Хари Две.
Уъговете се обръщаха подире ни, докато вървяхме по Главната улица. Бяхме лика-прилика – високият, едър Делф и аз, потропваща на токчетата си до него. Дрехите му не бяха нови като моите, но на излизане от Приюта бе поспрял да измие лицето и ръцете си, а и сега час по час плюнчеше пръсти и приглаждаше щръкналия си перчем.
– Отдавна се каня да се подстрижа – обясни ми смутено, – но все не намирам време.
Този път масата ни беше не в дъното, а до самата витрина на ресторанта. Всеки път, щом се озърнех, забелязвах околните Уъгове да ме зяпат. Женските им изглеждаха раздразнени от това и постоянно ги ловяха под брадичките, привличайки вниманието им към себе си.
– Струва ми се, че всички те наблюдават, Вега – отбеляза Делф. – Особено Мъжките.
– Скоро ще им мине. Просто не са ме виждали в рокля. Нали знаеш, като на свинче звънче.
Той примига с очи.
– Какво ти свинче, Вега? Чуваш ли се какво говориш? Та ти си... ти си... – Той си пое пресекливо дъх. – Ти си прекрасна!
И в следващия миг така се изчерви, че се уплаших да не се е задавил.
– Благодаря ти, Делф – сведох трогнато очи. Единствените Уъгове в живота ми, които ме бяха наричали красива, бяха дядо, баба и родителите ми, а и аз винаги бях мислила, че го правят по задължение.
Поръчахме си великолепна вечеря, а след нея, когато вече ми се струваше, че не мога да поема и хапка, последва парче торта, съпроводено с пожеланията на Делф по случай рождения ми ден.
– Толкова съм щастлива – казах. – Толкова съм щастлива да бъда тук с теб.
Накрая въпреки бурните му протести успях да платя сметката.
– Но това е твой празник, Вега – възрази той. – Аз трябва да ти подаря нещо, а не ти на мен.
– Ти вече ми подари.
– Не, не съм.
Пресегнах се и улових ръката му.
– Подари ми удоволствието от своята компания в този специален ден.
Той се усмихна свенливо и също стисна моята.
– Аз също не бих искал да съм никъде другаде, Вега Джейн. – После замлъкна и брадичката му потрепери. – Освен може би при татко.
– Знам – казах тихо.
– Е – подхвърли той, решил да смени темата, – готова ли си вече за следващия кръг на Дуелума?
– Не сега, Делф – сложих пръст върху устните му. – Нека тази вечер просто да...
– Добре, Вега Джейн. Разбира се.
Изпратих го до Приюта и го оставих там, в стаята на баща му. Преди това бях нагостила Хари Две с остатъците от вечерята, които той излапа лакомо още пред вратата на „Гладниците“.
Погледнах към небето, преценявайки на око часа. Беше време да тръгвам. Прибрах се у дома и смених роклята и обувките на токчета с новите си панталони, блуза и ботуши. Извадих Дестин от скривалището й и я увих около кръста си под новата наметка. Сложих в джоба си Мълнията и пъхнах под мишница красиво увития пакет. Оставих Хари Две да дреме край огнището и излязох.
Преминах бързешком през селото и стигнах целта си тъкмо навреме. Едва бях успяла да се притая в храстите, когато каретата изтрополя, излизайки от къщата на Моригон. Знаех, че тя е вътре и че отива да се срещне с Тансий на южния край на Стената, близо до Комините. Бях избрала това място, защото знаех, че е максимално отдалечено от дома и – така щях да имам повече време да осъществя замисъла си.
Щом каретата се отдалечи, се промъкнах до постройката – но не до парадния и вход, а до задния. Извадих инструментите си и ключалката скоро поддаде. Влязох на пръсти и се ослушах за някакъв признак от присъствието на Уилям или на прислужницата, която знаех, че също работи тук.
Единственият Уъг, когото исках да видя, беше брат ми. Той вече ми бе показвал спалнята си на втория етаж, тъй че без труд я открих. Почуках тихо и отвътре се дочуха стъпки. По походката познах, че е той.
Вратата се отвори и Джон се изправи пред мен. Стори ми се още пораснал и наедрял. Дрехите му бяха красиви, но този път и моите не им отстъпваха. И можех да се обзаложа, че съм също толкова чиста и добре ухаеща като него.
Очите му ме огледаха любопитно и изведнъж си дадох сметка, че не може да ме познае.
– Джон, аз съм, Вега. – Устните му леко се разтвориха. – Толкова много ли съм се променила?
– Какво се е случило с теб?
– Просто си поднових гардероба.
– Какво правиш тук?
Усетих свиване под лъжичката. Във въпроса му нямаше и грам топлина. Само подозрение, примесено с досада.
– Дойдох да те видя.
– Моригон ми каза какво се е случило помежду ви. Тя се е застъпила за теб пред Съвета. Спасила е живота ти, Вега! А ти се отплащаш за добротата и с предателство.
– Не мислеше така, когато се видяхме в Приюта. Когато си изплака очите заради изчезването на родителите ни. Тогава беше доволен, че съм ти казала. Сам го призна.
– Оттогава имах време да размисля – махна с ръка Джон. – Да, трябваше да знам за тях, но това не променя нещата. Ти предаде Моригон. – Той млъкна и ме загледа навъсено. – Е, какво търсиш тук? Имам още много работа тази вечер.
Събрах цялото си самообладание и рекох, вече по-меко:
– Исках просто да те видя. Отдавна се каня, но все не намирам време. Знам, че и ти си много зает на Стената.
Прехапах устни и се изругах наум. Не биваше да споменавам Стената. Видях как чертите му помрачняха още повече.
– Защо си казала на работниците ми да пренебрегват моите заповеди?
Че откога станаха твои работници, помислих си.
– Те пробиваха допълнителни отвори в металните ленти и така ги отслабваха. Заради това Дъф Делфия изгуби краката си.
– Знам, знам, Моригон ми докладва.
Моригон е докладвала на теб? Виж, това е нещо ново.
– Ще се погрижим за него, не бери грижа – продължи той. – Патерици. Протези. Инвалидна пенсия. Няма да има от какво да се оплаква.
– Няма да има от какво да се оплаква? – възкликнах невярващо. – Та той е останал без крака, Джон. Как би се чувствал ти, ако беше на негово място и трябваше да ходиш на протези?
– Той е работник, Вега. Такива като него е нормално да претърпяват злополуки. Но ние се грижим за тях. И за семействата им. Благодарни сме за тяхната служба в името на общото благо.
Благодарни сме за тяхната служба? Откога брат ми бе започнал да говори така за обикновените Уъгове?
– Аз също съм работничка – отсякох. – Какво ще стане, ако изгубя ръка или крак в Комините, докато се бъхтя за вас и за проклетото ви общо благо?
Той се вторачи в мен, но изражението му не се промени от резките ми думи.
Надзърнах през рамото му, оглеждайки стаята. Тя бе добила съвсем друг облик от последното ми посещение насам. Всеки сантиметър от стените бе покрит с чертежи и диаграми, изпъстрени с непознати за мен символи и знаци. Мяркаха се и рисунки на противни, ужасяващи създания. Главата на едно от тях представляваше маса от слузести пипала, а друго имаше крака на паяк и щипци наместо уста.
Хвърлих му озадачен поглед, тръпнеща от надигналата се в мен тревога. Той бързо затвори вратата зад себе си.
– Какви са тези твари, Джон? – попитах, смръщвайки лице от отвращение.
– Много от съществата, срещу които ще се изправим, са страшни, но това не означава, че не бива да учим за тях. Всъщност колкото повече знаем, толкова по-подготвени ще бъдем.
– Просто не искам да затъваш в неща, които могат да те... погълнат.
– Бъди спокойна, Вега, напълно съм способен да се справя.
Преглътнах и най-сетне изрекох онова, заради което бях дошла:
– Джон, не си ли мислил да се върнеш да живееш при мен? В стария ни дом? Бихме могли да...
Но той вече поклащаше глава.
– Невъзможно. Горчилище се нуждае от мен в настоящата ми роля. Моригон ме уверява, че съм абсолютно незаменим.
Всички надежди, които таях у себе си, се разсеяха яко дим. Преди да успея да кажа нещо, Джон забързано продължи:
– Но ти не бива да оставаш тук. Моригон няма да се зарадва, ако те завари. Тя трябваше да излезе да се срещне с Тансий, но скоро ще се върне.
– Не се и съмнявам. Какво друго ти е разправяла за мен? Освен че съм я предала?
– Всъщност нищо особено.
Сега пред мен отново бе Джон Младокът, но с една значителна разлика. Той лъжеше. При това неумело, защото нямаше опит. За разлика от мен.
– Случайно да ти е споменала, че се бихме? – Той взе да примигва на парцали. – Че разби прозореца ми и после изчезна? – Мигането му се ускори. Посочих с пръст затворената врата зад него. – Какви бяха онези същества по стените ти?
– Просто неща, за които уча.
– Изглеждаха противни и зли. Това ли иска да учиш Моригон?
– Заниманията ми не ти влизат в работата – рече предизвикателно той.
– Смяташ ли, че родителите ни биха ги одобрили?
– Тях вече ги няма. А аз трябва да продължавам напред. Колкото повече знам, толкова по-добре.
– Питал ли си се защо Моригон ти тъпче главата с подобни познания? Смяташ ли, че наистина е заради общото благо?
Оставих тишината да натегне. Исках той наистина да осмисли думите ми.
– Ти... още не си отпаднала от Дуелума.
– Да, така е. Учудена съм, че изобщо те интересува.
– Надявам се... да го спечелиш.
– Благодаря ти.
– А сега трябва да си вървиш.
Бръкнах в джоба си, извадих красиво увития пакет и му го подадох.
– Честит тринайсети рожден ден, Джон.
Лицето му показа известна изненада. С брат ми бяхме родени в един и същи ден, с две Сесии разлика. Той ме погледна виновно.
– Но това означава, че... напълно съм забравил...
– Няма нищо. Сам каза, че си много зает. – Бях благодарна да видя, че под тази черупка, която се втвърдяваше с всеки изминал ден, все още е останало нещо от предишния Джон. Но докога ли? – Хайде, отвори го.
Пръстите му разкъсаха луксозната опаковка. Вътре имаше празен дневник.
– Чел си толкова много книги, че ми се стори безсмислено да ти подарявам поредната. Но реших, че тъй като си много умен, няма да е зле сам да напишеш една.
В очите му напираха сълзи. Ние едновременно протегнахме ръце един към друг и се прегърнахме. Притиснах го с всички сили към себе си и той стори същото.
– Обичам те, Джон.
– А сега най-добре да вървиш – рече притеснено той.
– Да, май си прав – кимнах. И си тръгнах.
На излизане от красивата къща на Моригон се запитах дали някога ще видя брат си отново. Честно казано, бях дошла, за да проверя дали ще склони да напусне Горчилище заедно с мен. Но явно не било писано. А след като и Делф вече не можеше да тръгне, оставах само аз.
Щях да избягам през Мочурището сама.

QUADRAGINTA SEPTUM



УДАР ОТ НИЩОТО


Следващият кръг на Дуелума изправяше един срещу друг последните четирима участници. Жребият бе определил за мой противник Тед Ракспорт. Пристигнах на арената рано, облечена в другия си кат стари дрехи. Залозите този път показваха, че леко изпреварвам Тед като фаворит. Наминах край будката на Роман Пикус и заложих две монети на себе си. Той само изръмжа и тикна билетчето в ръката ми.
– Как върви патрулирането, Роман? – подхвърлих. – Не съм срещала много Жандарми напоследък.
– Не че ти е работа, Женска, но патрулираме редовно. – Той подуши въздуха. – Каква е тая миризма? – попита озадачено.
– Лавандула и орлов нокът. Ако ти харесва ароматът, можеш да си го купиш от „Хубавите рокли“, на Главната улица.
– Ти да не си се чалнала? „Хубавите рокли“? Как си представяш, че ще си подам дори носа там?
– Не се заричай, Роман. Ако искаш да си намериш Женска и да се задомиш, не е зле да миришеш на нещо друго освен на Огнена вода и Пушливо биле.
Той ме зяпна, а аз му се усмихнах мило и се упътих към квадрата. Мачовете за днес бяха само два и ние с Ракспорт щяхме да се бием първи. Втората схватка щеше да се състои непосредствено след нашата. Тълпата нарастваше с всяка изминала минута. Официалната трибуна този път беше много по-пълна. Стори ми се, че мярнах и Тансий сред членовете на Съвета.
Сайлъс, сбръчканият стар рефер, се появи и аз се приготвих. Не можех да си позволя никакви рискове с Ракспорт. Бях видяла с очите си колко ловък и коварен е в боя. Нямаше как да използвам срещу него същия трик като при Дюк Доджсън, защото щеше да е подготвен. Имах за него друг таен коз.
Но така и не се наложи да го използвам.
Сайлъс дойде до мен и вдигна ръката ми, обявявайки ме за победител. По трибуните премина разочарован стон – Уъговете бяха настървени да видят кръв.
– Какво става? – попитах в недоумение.
– Служебна победа – отвърна важно той.
– Защо? Къде е Ракспорт?
– Гръмнал се в крака с една от глупавите си морти – излая Роман Пикус, който беше приближил до линията. Току-що научих. То бива късмет, ама твоето на нищо не прилича, Вега. Тед е дяволски добър боец.
– Така ли? – казах. – Тъкмо си мислех, че Ракспорт е късметлията. Един прострелян крак е нищо в сравнение с това, което щях да му причиня.
– И да знаете, че всички залози отпадат – обърна се Роман към рефера. – Няма да изплащам печалби, без да е имало бой.
– Естествено – отвърна Сайлъс. – После прочисти гърло и занарежда с тъничък гласец:
– Раздел четирийсет и две, буква Д от Правилника за бойното поведение при Дуелумите ясно гласи, че...
– О, я се разкарай – изръмжа Роман и ядно се отдалечи.
Развеселена, се присъединих към публиката, за да наблюдавам другия мач, който трябваше да започне незабавно. Но усмивката скоро се изтри от лицето ми.
В квадрата пристъпи Нютън Тилт, Резачът от Комините, който ми бе казал такива мили думи след победата над Клетъс Луун. Бях гледала два от предните му двубои и знаех, че е добър, силен боец, с хватка като стоманени клещи. И все пак се боях за него. Защото от противоположния ъгъл се зададе не друг, а Лейдън-Тош. Улисана в другите си проблеми, бях изгубила дирята на това кои са оставащите участници, а и на таблото за залагания следях най-вече собствените си двубои. Но простият факт беше, че аз трябваше да се изправя срещу победителя от настоящата битка. А един поглед към Лейдън-Тош бе достатъчен, за да се уверя, че това вероятно ще е той.
Затаих дъх, както и всички присъстващи.
Реферът приключи с инструктажа и Тилт протегна ръка на Лейдън-Тош. Но той не я пое. Тилт само се усмихна на тази неспортсменска проява и се дръпна около метър назад, с вдигнати юмруци, изпънати рамене и стисната челюст.
Лейдън-Тош не отстъпи. Всъщност, изобщо не се помръдна. Само стоеше и гледаше вторачено, както на своя пост в Комините. Гонгът удари. Тилт се втурна напред, единият му юмрук бе изнесен за удар, а другият – вдигнат, за да предпазва лицето.
Стигна на половин метър от Лейдън-Тош, който продължаваше да стои неподвижно. И тогава се случи неочакваното. Не знам дали изобщо видях удара. Всъщност не, сигурна съм, че удар нямаше. Видях единствено как Тилт се издигна във въздуха и полетя назад много по-бързо, отколкото бе атакувал. Приземи се на безформена купчина от крака и ръце поне на шест метра извън границите на квадрата и повече не помръдна.
Реферът притича до проснатото тяло и при вида на Тилт чертите му се изкривиха в болезнена гримаса. Започна трескаво да маха към екипа от Знахари. Те се притекоха и наобиколиха падналия Уъг. Присъстващите замръзнаха в очакване – всички освен Лейдън-Тош, който спокойно обърна гръб и се упъти към изхода на арената. Загледах потресена подире му. Когато се обърнах отново, с ужас видях, че Знахарите покриват изцяло Тилт с бял чаршаф – включително и лицето. Побутнах възрастния Уъг, седящ до мен.
– Той нали не е... Не може да бъде... – изрекох прегракнало, треперейки от глава до пети.
– Боя се, че да, Вега – отвърна тъжно той. – Лейдън-Тош уби бедния момък с един удар. Аз също не мога да повярвам.
Вдигнаха Тилт на носилка и го понесоха. От публиката изскочи една ридаеща Женска, която знаех, че е майка му. Тя сграбчи ръката на мъртвия си син, поклащаща се отстрани, и закрачи заедно с него, сломена от мъка.
Озърнах се към другите Уъгове и видях, че и те са също толкова съкрушени като мен. Дори Роман Пикус стоеше пред будката си и гледаше безизразно в далечината. Върнатите билетчета от предния мач се посипаха от шепата му, подети от лекия ветрец.
Усетих нечие докосване и се обърнах. С учудване видях до себе си Хестия Луун. В следващия миг тя ме сграбчи здраво за лакътя и зашепна припряно в ухото ми:
– Да знаеш, че кракът ти няма да стъпи в квадрата срещу такъв като Лейдън-Тош. Помни ми думата, Вега. Бедната ти майчица. Тя никога не би го позволила. И понеже тя не е тук, за да те защити, аз ще го направя. Ще говоря със самия Тансий ако трябва, но ти няма да се биеш с това... това чудовище.
И тя си тръгна, размахала вихрено поли. С разотиването на публиката все повече Уъгове се отбиваха край мен. Те знаеха, че аз съм следващата наред и подобно на Хестия Луун, нито един от тях не искаше да се изправя срещу Лейдън-Тош.
Няколко минути по-късно, когато вече се канех да си вървя, Роман Пикус доближи и ми подаде двете заложени монети. Огледа ме притеснено и промълви:
– Слушай, Вега, видя ли какво стана? Искам да кажа, наистина ли видя?
– Да, видях – отвърнах тихо.
– Двамата с теб сме имали известни разногласия, естествено – продължи той, търкайки брадичката си с трепереща ръка.
– Така е – успях да се усмихна горчиво. – Дори веднъж ме обвини в измама.
– Знам, знам – очите му се отместиха встрани, поглеждайки над арената. – Но трябва да знаеш, че харесвах майка ти и баща ти. И Върджил също, не ще и дума. Колкото до баба ти
Калиопа, нямаше по-свястна Женска от нея. Ето и Джон, макар и Младок, дава толкова много на селото...
– Накъде всъщност биеш, Роман?
– Разбираш ли... работата е там, че... – Той изведнъж ме придърпа към себе си. – Не си струва да се погубиш млада и зелена, дори за всичките пари в Горчилище.
– Значи мислиш, че Лейдън-Тош ще успее да ме победи?
Той ме изгледа така, сякаш от главата ми бяха изникнали рога.
– Да те победи, Вега? Да те победи? Та той ще те прати чак отвъд Мочурището. Няма да остане достатъчно от теб дори за погребване в Светия парцел, накъдето сега се е запътил клетият Нютън Тилт. Не можеш да се биеш срещу него. И дума да не става.
– Но аз съм финалист. Трябва да изляза на арената, освен ако не съм ранена, като Ракспорт.
– Тогава ще го уредим. Още тази вечер лично ще те гръмна в крака и нека Лейдън-Тош си печели проклетия Дуелум.
– Не мога да го направя, Роман.
– Защо, в името на небесата? Защо си толкова инатлива Женска? Не ще да е заради парите, откакто те помня, се справяш и без тях.
– Не, не е за пари.
Ако откажех да се бия, веднага щяха да ме върнат във Валхал. А сега, без подкрепата на Моригон, нищо чудно да свършех и на ешафода. Опитах ли да избягам през Мочурището, щяха да си го изкарат на Делф. Бях в капан и отлично го знаех. Дуелумът бе единственият ми изход. После щях да мисля за бягството. А и честно казано, исках да се бия. Исках да спечеля. Дори ако за целта трябваше да се изправя срещу Лейдън-Тош. Никога не се бях възприемала като боец, но сега се чувствах именно такава. Подобно на онази Женска на бойното поле. Прародителката на Моригон. Тя бе жертвала живота си, сражавайки се срещу нещо отвъд моите понятия, но явно зло и несправедливо – нещо ужасно. Дали и аз имах куража да умра за подобна кауза?
Роман ме разтърси за раменете, откъсвайки ме от размишленията
– Вега, в името на паметта на майка ти и баща ти, моля те не го прави.
– Трогната съм от загрижеността ти, Роман, наистина – рекох сериозно. – Но трябва да се бия. Трябва да довърша това. – Направих кратка пауза. – Нали все пак съм Довършителка.
Той бавно ме пусна, но взорът му се задържа върху мен, докато накрая рязко не извърна лице и не си тръгна, с клюмнала глава и превити рамене. Известно време гледах подир него. Усетих, че в очите ми напират сълзи. Вдигнах ръка и ги избърсах.
На излизане от арената видях, че съдържанието на информационното табло е обновено. Борбата за титлата сега се свеждаше само до един, последен двубой. Той щеше да се състои след три дни и да определи кой е шампионът. Победителят щеше да бъде обсипан с почести и възнаграден, а падналият – вероятно положен в Светия парцел, с цяла вечност пред себе си за размисъл и покаяние.
Вега Джейн – само на петнайсет, срещу Лейдън-Тош, възраст неизвестна, но със сигурност повече от двайсет и четири Сесии. При това току-що убил двойно по-едър от мен противник, с един-единствен удар, нанесен с такава бързина, че изобщо не го бях видяла.
Докато крачех към къщи, гърлото ми започна леко да пресъхва. По цялото протежение на Главната улица подминавах групички Уъгове, заети да дискутират две основни теми. Скорошната смърт на Нютън Тилт. И моята предстояща.
Когато наближих „Хубавите рокли“, заварих Дарла Гън да стои пред вратата на магазина. Пълното и пребледняло лице ясно говореше, че знае какво се е случило. И че е изпълнена със страх за мен – следващата жертва на Лейдън-Тош, убиеца.
Щом се прибрах у дома, свалих наметката си и се изпънах върху леглото. Хари Две скочи до мен и положи глава върху гърдите ми, сякаш усещаше, че нещо не е съвсем наред. Погладих козината му и се замислих за предстоящото изпитание. Предстояха ми цели три дни очакване, което само по себе си бе истинско мъчение. Бих предпочела да изляза на арената още сега и да приключа с всичко.
Не помнех Лейдън-Тош да е участвал в турнирите преди. В главата ми нахлуха като рояк всички истории за избитото му семейство, за нещастника, опитал да се качи на втория етаж в Комините. Въпреки наперените си приказки пред Роман сега далеч не се чувствах преизпълнена с храброст. Бях видяла израза в очите на Лейдън-Тош. Още с нанасянето на удара той знаеше, че е убил бедния Тилт. И най-страшното беше, че това сякаш изобщо не го вълнуваше. Откъде изобщо се бе взел този Уъг?
Станах и си повторих въпроса отново. Но това не беше просто въпрос. В него може би се съдържаше и отговорът. И аз знаех точно на кого да го задам.
Разполагах с три дни, за да открия пътя към победата. И не възнамерявах да ги пилея напразно.
На следващата сутрин подраних за работа в Комините с цели двайсет минути – нещо необичайно за мен. Но времената също бяха необичайни. И аз имах основателна причина за своята пунктуалност.
– Добро утро, Домитар – поздравих сериозно началника си от вратата на офиса.
Той така се стресна, че подскочи на стола и прекатури шишенцето с мастило „Куик и Стивънсън“ върху бюрото си.
– Да те вземат мътните, Вега, инфаркт ли искаш да ми докараш?
– Ни най-малко. Само да ти задам един въпрос.
– И какъв по-точно? – изгледа ме подозрително той.
– Откъде се е взел Лейдън-Тош?
Питането ми явно го изненада. Той стана и заобиколи бюрото.
– Подобен интерес навярно е породен от предстоящия ти двубой?
– Донякъде. А и защото го видях да убива Нютън Тилт с един удар.
– Знам – промълви Домитар, свеждайки глава. – Ужасна загуба. Семейство Тилт са чудесни Уъгове. Кой би могъл да очаква...
Позволих си да вляза по-навътре в офиса и да приседна върху един шкаф.
– Изглеждаш различна, Вега – отбеляза той.
– Да, разхубавила съм се. И тъй, какво за Лейдън-Тош?
Домитар пристъпи по-близо до мен и видях, че очите му не са зачервени. Бяха бистри и чисти и от него не се носеше мирис на Огнена вода.
– Малко е сложно.
– Защо? – попитах изненадано. – Не е ли ясно откъде произхождат всички Уъгове?
– В повечето случаи, да. Но не и в неговия.
– Как така?
– Работата е там, че аз го наследих.
– Искаш да кажеш, че си го заварил още при постъпването си в Комините?
– Именно.
– Тогава откъде-накъде ще се състезава в Дуелума, след като възрастовата граница е двайсет и четири Сесии?
– Основателен въпрос, но се боя, че ще трябва да го отнесеш към Съвета.
– До кого – до Тансий? Моригон? Или Кроун?
– Положително до един от тях – отвърна той, избягвайки да срещне погледа ми.
– Кой от тримата?
– Е, тук вече ме хвана натясно.
– Мнозина Уъгове дойдоха да ме посъветват да не се бия срещу Лейдън-Тош.
Домитар седна на стола си и потропа по бюрото с пръсти.
– Чувам, че Ракспорт се прострелял в крака. Любопитно.
– Защо? – повдигнах вежди. – Той търгува с морти. Случват се инциденти.
– И все пак в бизнеса е вече от пет Сесии, а досега не се беше прострелвал.
– Искаш да кажеш, че го е направил, за да може аз да се изправя срещу Лейдън-Тош в последния кръг?
– Значи все пак си мислила по въпроса.
– Напоследък само това правя.
– Истината е, че ти си създаде доста врагове. И сега дойде време за разплата. – Той се поколеба, но после ме погледна, сякаш взел решение. – Макар да не съм в Съвета, дочух едно-друго за положението, в което се намираш.
– Значи си наясно, че трябва да се бия?
– Да. Както и че си загубила доскорошния си съюзник.
– Моригон – кимнах. – И тя като Лейдън-Тош има своите тайнствени страни.
– Не бих го отрекъл.
– Помежду ни се случиха някои неприятни неща.
– Пази се, Вега. Тя е опасен враг.
– Как да победя Лейдън-Тош, Домитар? Затова съм тук. Трябва да ми кажеш, иначе се боя, че ще загина на онази арена.
Домитар отвърна лице за секунда. Когато ме погледна отново, то бе обзето от странно изражение.
– Смятам, че вече знаеш как да го победиш, Вега.
– Нима? И защо смяташ така?
– Защото си го правила и преди.


QUADRAGINTA OCTO



ПРАХ ПРИ ПРАХТА


Този ден работата ми в Комините вървеше мудно. Изпълнявах съвестно задълженията си по довършването на металните ленти. Пробивах отвори на съответните места – без да правя допълнителни, заглаждах ръбовете, щамповах инициалите си. После поемах следващата лента, и следващата, и следващата. Но умът ми беше другаде.
Домитар каза, че съм го правила и преди. Дали имаше предвид, че съм побеждавала Лейдън-Тош? Но как бе възможно това?
През обедната почивка не отидох в общата стая заедно с останалите. Атмосферата бе тягостна, защото всички оплаквахме загубата на Нютън Тилт, но аз нямах желание да седя с тях и да обсъждам смъртта му. Бездруго скоро щях да се изправя срещу неговия убиец.
Вместо това отидох и седнах на мраморните стъпала, водещи към втория етаж – точно там, където преди стоеше на пост Лейдън-Тош. Може би се надявах, че мястото по някакъв начин ще навее на бедния ми мозък мисли, които ще ме отведат по-близо до отговора.
След работа взех Хари Две, който ме чакаше отвън, и се прибрах у дома. Похапнах, преоблякох се в синята си рокля и обувките на токчета и излязох отново. Но тази вечер не за развлечение. Цяло Горчилище се стичаше към Светия парцел, за да си вземе последно сбогом с Нютън Тилт.
Не бях идвала тук от погребението на баба си Калиопа. Вярно, мястото бе спокойно и уединено, но не и приятно. А в Горчилище имаше достатъчно несрета, за да я увеличаваш още повече, като бродиш сред кости и мъртъвци. Минах през ръждивите железни порти с изобразена върху тях Женска с Младок на ръце. Уъговете вече бяха започнали да се събират край прясно изкопания гроб.
Когато приближих, видях дългия, прост дървен ковчег, съдържащ останките на Тилт. Той имаше трима братя и една сестра, които, редом с родителите му, ридаеха отстрани. Всички присъстващи Уъгове постоянно бършеха очи, защото Нютън бе весел и добър момък, незаслужаващ подобна участ.
В предните редици забелязах Моригон, седнала на стол, а до нея прав, стоеше Тансий. За разлика от обикновено, тя бе облечена в черна рокля. Мина ми през ум, че този цвят и отива повече от бялото. Порази ме дълбоката скръб, изписана върху лицето й. То бе прорязано от нови бръчки, които я състаряваха до неузнаваемост, и по него постоянно се стичаха сълзи, които тя безуспешно се опитваше да скрие. Тялото и час по час се разтърсваше от ридания. Тансий бе положил едра ръка върху рамото й и тихо и нашепваше успокоителни думи, които не можех да чуя. Все по-любопитни и по-любопитни неща, както се бе изразил веднъж Роман Пикус. Какво ли още криеха тези двама Уъгове, облечени с толкова власт? А аз дори не бих предположила, че тя знае кой е Нютън Тилт.
Обърнах се тъкмо навреме, за да зърна бледото лице, надничащо от прозореца на спрялата недалеч карета.
Джон. Щом видя, че го гледам, той веднага се скри зад плюшените пердета.
Защо ли не беше излязъл? Продължих да се оглеждам и ми направи впечатление очебийното отсъствие на още един Уъг. Лейдън-Тош не се забелязваше никъде. Запитах се дали срещу него не са повдигнати обвинения. Защото той чисто и просто бе извършил престъпление. Можеше лесно да победи бедния Тилт и без да го убива. Това беше преднамерено злодеяние, но
може би правилата на Дуелума освобождаваха противниците от всякаква отговорност. Ако беше така, положително трябваше да бъдат променени.
Злината си е злина, независимо при какви обстоятелства е извършена.
Но надали някой тук задълбаваше дотолкова в моралната страна на нещата.
С изненада видях, че по пътеката се задава Делф. Той все още накуцваше и държеше странно ръката си, но състоянието му се подобряваше с всеки изминал ден. По-учудващото бе, че до него вървеше Дъф, с новите си протези и патерица под дясната мишница. Той явно бързо привикваше с тях и гледайки контузения син и безкракия баща, бе трудно да се каже кой кого подкрепя, защото двамата се бяха уловили един друг през кръста.
Отидох да ги пресрещна и прегърнах първо Дъф, като го целунах по бузата, а после и Делф, който ми се стори необичайно чист и спретнат. Допуснах, че е използвал част от печалбата си на залаганията, за да си купи нови дрехи от магазина за мъжко облекло до сладкарницата на Хърман Хелвит.
– Чух за служебната победа, Вега Джейн – каза сериозно Делф. – Но се налага да поговорим за следващия ти двубой.
Дадох му знак да мълчи, защото тъкмо в този момент Езекил излезе пред множеството, като бяла лястовица сред тъмно море. Той произнесе на висок глас молитва, а после и още една. Всички пяхме заедно, след което тялото на Нютън Тилт, славния млад Уъг, покосен в разцвета на силите си, бе предадено на пръстта.
Тансий също изнесе съболезнователна реч, като басовият му глас потрепваше от вълнение. Цяло Горчилище скърбеше, но не се чу и дума за това, че Дуелумът трябва да бъде прекратен, преди да са паднали още жертви. Всеобщото съчувствие очевидно имаше своите граници.
След като той приключи, всички глави се обърнаха към Моригон в очакване, че тя ще завърши тъжната церемония с някой подобаващ Женски коментар, но останаха излъгани. Тя така и не се надигна от стола си, нито погледна към присъстващите. Изглеждаше като замръзнала в буца лед – сякаш мъката и бе по-силна дори от тази на скърбящото семейство Тилт.
По-късно, когато няколко яки Уъгове се заловиха да заравят гроба, а тълпата взе да се разотива, с удивление видях, че Моригон става от мястото си и доближава родителите на Нютън. Тя сложи ръце върху раменете им и започна да им говори нещо на тих глас. Те кимаха, усмихваха се и изглеждаха утешени от думите и. Тя очевидно пръскаше край себе си доброта, съчувствие и подкрепа. Никога не бях срещала по-загадъчен Уъг от нея, защото бях сигурна, че е използвала свръхестествените си сили в опит да ме убие в онова огледало. Никой, който праща Маниаци да изсмукват душите на другите, не се вписваше в моите представи за благочестивост.
Обърнах се към Дъф, когото за пръв път виждах в съзнание от раняването му насам.
– Чудесно се справяш с новите протези – казах. – Придвижваш се също толкова пъргаво, както преди.
Комплиментът явно му достави удоволствие, но в очите му прозираше болка, а юмруците му постоянно се свиваха и отпускаха.
– Е, иска се малко практика, но се справям – рече с безрадостен смях. – А и вече няма да се оплаквам, че ревматизмът ме щрака в коленете, нали?
– Вярно, така е – отвърнах, възхищавайки се на вътрешната му сила.
– Знахарите ми заръчаха още няколко дни да пазя леглото – добави той, като изпъшка и се опря на рамото на Делф. – Но не можех да не дойда, все пак познавам семейство Тилт откакто се помня. Нямаше да е редно. Още не мога да повярвам, че Нютън си отиде. Държал съм го на ръце като Младок. Добро дете беше, никога не е създавал неприятности. Добър момък. – По бузата му се търкулна сълза и в същия миг той нададе остър стон и се улови за крака.
– Не разбирах какво става – мислех, че след ампутацията няма да изпитва повече болка. Погледнах въпросително Делф.
– Трябваше да обгорят краищата на отрязаните места, Вега Джейн – поясни той. – Да ги подготвят за протезите.
– Не занимавай младата дама с подобни глупости, Даниъл Делфия – размаха предупредително пръст баща му, като прикри с усмивка новия спазъм, който премина през лицето му. – И това ако не е най-красивата рокля, която съм виждал през живота си. Нали така, Делф? – сръга той грамадния си син в ребрата.
– Така е, татко, така е – кимна свенливо Делф.
Посегнах към джоба си, където лежеше Целебният камък.
След случилото се с Тилт бях решила, че е най-разумно да го държа подръка. Извадих го предпазливо, така че никой от двамата да не забележи. Дори да не бе способен да възстановява крайници, той положително можеше да кара болката да изчезне. Изчаках Дъф да се обърне към групичка Уъгове, които приближиха да се осведомят за здравето му, и скритом го прокарах покрай останките от нозете му, мислейки за хубави неща. Промяната настъпи почти моментално. Едва бях успяла да прибера Камъка обратно, когато той ме погледна с ведро изражение на лицето.
– Добре ли си, Дъф? – попитах.
– Дали съм добре? Та аз се чувствам направо като нов Уъг, Вега. – И се шляпна засмяно по бедрото.
– За бога, тате, не прави така! – възкликна Делф.
Той обаче се плясна и по другото бедро и застана съвсем прав, без ничия помощ.
– Я ме виж само. Няма повече болка. И това ако не е проклето чудо!
Делф огледа внимателно баща си и се обърна подозрително към мен. Разбрах, че ме е разкрил, но нямаше как да му обясня. Издебнах момента и прокарах Камъка и покрай него. Кракът му заздравя начаса. Ръката му престана да виси странно. Затова пък челюстта му увисна от изумление. Той също беше изцелен. А аз бях щастлива и част от вината ми сякаш се стопи.
Разделихме се на Главната. Засега те трябваше да се върнат в Приюта, но по всичко личеше, че Дъф няма да остане още дълго там.
Семейство Тилт се упътиха към дома си, качени на малката си каручка, теглена от стар, дръглив Слеп с посивяла муцуна. Сърцето ми се късаше като ги гледах, но колкото и да ми се искаше, нямаше как да върна сина им обратно. След като не можеше да възстановява крайници, Целебният камък положително не бе способен да възкресява и мъртъвци.
Чух трополенето на каретата дълго преди да ме приближи. Вече се намирах на Долната улица, където тя нямаше какво да търси. Накрая се обърнах и видях Богъл да дърпа юздите, спирайки я точно пред мен. Вратичката се отвори и аз се надявах отвътре да излезе Джон, но вместо него се показа Моригон.
Все още изглеждаше ужасно, което ме накара да се почувствам несравнимо по-добре, въпреки мъката, която бе показала на Светия парцел, въпреки утешителните и думи към семейство Тилт. Стоях и я гледах изчаквателно, докато тя ме измерваше с очи. Чудех се дали ще започне да ме обвинява за фалшифицираното писмо от Тансий, с което я бях подмамила навън, за да се срещна с брат си. С удоволствие отбелязах факта, че на токчета съм по висока от нея. Сега вече аз я гледах отгоре.
– Радвам се, че видях Дъф тази вечер – започна тя. – Изглежда, че бързо привиква с протезите.
– Да, с тях поне няма да е прикован за леглото – отвърнах сухо, очаквайки да чуя какво ще последва.
– Неотдавна говорих и с Делф... Стори ми се далеч по-уверен в речта си отпреди.
– Така е. Просто трябваше да си спомни някои неща, които други са искали да забрави.
– Разбирам.
– Тъй че можеш да спреш да му подхвърляш монети, Моригон. Той вече не се нуждае от съжалението, нито от парите ти.
– Значи според теб съм го правила от съжаление?
– А от какво друго?
– Имаш още много да учиш, Вега. Но сега съм дошла да говорим не за Делф, а за Дуелума.
– Слушам те.
– Знаеш, че другият финалист е Лейдън-Тош.
– Така поне пише на таблото – свих рамене.
– Той не искаше да убие бедния Нютън Тилт.
– Аз бях там. Видях какво се случи. Не беше нужно да го удря толкова силно.
Моригон сведе очи за миг и ми се стори, че устните и потрепериха, но когато ги вдигна отново, погледът и бе твърд.
– Мисля, че и той самият вече е наясно с това.
– Чудесно, защото аз съм следващата. Къде е той впрочем?
– Помолих го да не идва на погребението. Счетох, че ще бъде... неуместно.
– А защо изобщо участва в Дуелума?
– А защо не? – попита предпазливо тя.
– Защото очевидно е по-възрастен от двайсет и четири Сесии.
– Не и според документите му.
– Бих искала да видя тези документи. Просто за да проверя откъде, по дяволите, се е взел.
Тя се престори на изненадана – твърде жалък опит предвид обстоятелствата.
– Той е от Горчилище. Откъде другаде би могъл да се вземе?
Поклатих глава, ясно показвайки неудовлетворението си от отговора.
– Ако изобщо е Уъг, то трябва да е доста необикновен. Да вземем например това, че никой не го е чувал да произнася и дума. А също историята за оня клетник, когото убил в Комините. Трябва да признаеш, че всичко изглежда доста мътно.
– Наистина е мътно – бе неочакваният и отговор. – Зелените и очи се вторачиха в моите, тлеейки отвътре като живи въглени. – Ти няма нужда да се биеш срещу него, Вега.
– Но нали тогава ще ме хвърлят във Валхал?
– Мога да поговоря с Кроун. Ще намерим решение. Дори да те осъдят, ще е за кратко. Но ще има и друго условие.
– Какво? – Скръстих ръце на гърдите си.
– Ти знаеш много повече, отколкото е полезно за един обикновен Уъг.
– Искаш да кажеш, че знам истината – отсякох.
– Условието е, че няма да ти се позволява повече да помниш такива неща.
– А, значи червената светлина – отбелязах хладно. – Впрочем, мисля, че разплетох загадката. Червената явно е по-силна от синята. Делф е бил по-възрастен и по-едър от мен, затова си я използвала срещу него. Решила си, че за изтриването на моите мисли ще е достатъчна и синята, но ето че аз още помня, Моригон. Писъка и всичко останало.
– Какво? – възкликна потресено тя.
– Отначало мислех, че е кошмар. Но постепенно си спомних, също както стори и Делф, с малко помощ от моя страна. Явно със Сесиите ефектът на средството ти отслабва. Пищеше не друг, а той, тичайки покрай мен по твоята пътека. А светлината идваше от теб – за да ни отнеме паметта.
Известно време се гледахме мълчаливо, после аз първа наруших тишината:
– Тъй че благодаря за предложението, но ще си пробвам късмета на арената. Никога повече няма да ти позволя да бъркаш в мозъка ми.
– Знам, че си се справила с досегашните си противници със сравнителна лекота.
– Ако не броим Ракспорт. Той сам неволно се простреля в крака. Или поне така говорят.
– Какво означава „или поне така говорят“?
– Означава, че някой по-мнителен Уъг, като мен да речем, би си помислил, че Раскпорт нарочно е отстранен от надпреварата, за да мога аз да се изправя срещу Лейдън-Тош на финала.
– Това би било твърде подъл ход, ако е вярно.
– Напълно съм съгласна – отвърнах, без да свалям поглед от нея. – А знам, че последните ни няколко срещи завършиха много, много зле.
– Така е. Аз пък знам, че на два пъти си посещавала дома ми в мое отсъствие. Мога ли да се поинтересувам защо?
– Първия път исках да проверя нещо.
– Какво?
– Вкуса ти при избора на огледала.
– И какво установи? – попита тя след кратък размисъл.
– Че от тях получавам кошмари. За Маниаци най-вече.
Отново настъпи мълчание. Личеше си, че Моригон ме оценява в напълно нова светлина и не е сигурна как точно да постъпи.
– А втория път?
– Да пожелая честит рожден ден на Джон. И да му дам подарък.
Тя се усмихна едва.
– Много мило от твоя страна. Особено като се вземат предвид обстоятелствата.
– Той е мой брат, Моригон. Ще си остане такъв, независима какво се случва. И аз го обичам. Безусловно.
Произнесох последното на висок глас, защото подозирах, че Джон е в каретата и подслушва всяка наша дума.
– Не се и съмнявам.
– Колкото до Дуелума, откога се заинтересува толкова от моето благополучие? Сама каза, че трябва да се бия. Е, ще се бия и ще умра, ако се наложи. Но поне ще го направя с чисто сърце и за правилна кауза. А не като овцете, в които са се превърнали повечето Уъгове. Незнаещи кои са, откъде са дошли и какво всъщност представлява Горчилище.
– И какво според теб представлява то, Вега? – прониза ме със смъртоносен поглед тя.
– Поне за мен – нищо повече от един затвор.
– Съжалявам, че смяташ така.
Вирнах глава, оглеждайки я без всякакво притеснение. Сега повече от всякога се чувствах различна. Чувствах се равна на нея. Или дори по-добра.
– Видях те в Светия парцел – казах. – Вярвам, че сълзите ти бяха истински.
– Не си се излъгала. Бях смазана от случилото се. Никой не очакваше такава трагедия.
– Но съм изненадана, че си успяла да побъбриш с Лейдън-Тош и той дори ти е казал, че е наясно с грешката си.
– Така е.
– Значи все пак говори?
Въпросът ми явно я завари неподготвена.
– Да, искам да кажа... общува.
– Но само с теб?
– Няма откъде да знам. Не го виждам толкова често.
– Е, като го видиш следващия път, подхвърли му някоя добра дума за мен, става ли? – рекох небрежно.
Тя ме улови здраво за ръката.
– Не се шегувай с тези неща, Вега. Моля те, недей. Ако не за друго, помисли за брат си. Не би искала той да те загуби, нали?
Хвърлих поглед към каретата, спомняйки си за последната среща с Джон и за нещата, които бях видяла по стените на стаята му.
– Боя се, че вече съм го загубила – отвърнах бавно. – Тъй че, както виждаш, нищо не ми е останало тук. Абсолютно нищо, за което да ме е грижа.
– Разбирам – пусна ръката ми тя и отстъпи назад. – Разбирам много повече, отколкото предполагаш, Вега.
Изпънах рамене и я изгледах отвисоко.
– Беше ми казано, че ако се бия, ще бъда свободна. Е, възнамерявам да се бия докрай. И ако оцелея, възнамерявам да бъда свободна. Наистина свободна – добавих. – После се обърнах и си тръгнах, вярна на старата мъдрост, че из Горчилище е добре никога да не спираш да се движиш.
Оставаха ми още два дни до битката. Може би два дни живот.


QUADRAGINTA NOVEM



НАБЪРЗО СКАЛЪПЕН ПЛАН


Тъкмо се прибрах у дома и вече се канех да се пъхна под завивките, когато се разнесе почукване по вратата. Хари Две излая и взе да драска с нокти по дъските.
– Кой е? – извиках.
– Аз съм, Вега Джейн – разнесе се гласът на Делф.
Посегнах да натисна бравата, но се спрях. Наистина ли имах желание да се разправям с това тъкмо сега?
– Какво искаш? – попитах, усещайки болката, която му причинявам с този въпрос, зададен през два пръста дърво.
– Просто да поговорим.
Въздъхнах, отворих широко и застанах в лице с него.
– Може ли да вляза?
Отстъпих и го пуснах да мине. Той се наведе да погали кучето, което подскачаше и се мъчеше да го близне по брадичката. Затворих вратата и му направих знак да седне на стола край угасналото огнище. Аз самата се настаних на леглото, скръстих ръце в скута си и зачаках.
– Е, говори.
– Как си? – попита неловко той.
– Ами... чакай да видя. Току-що ходих да гледам как заравят един млад Уъг в Светия парцел. Брат ми окончателно се отчужди от мен. След два дни най-вероятно ще загина на Дуелума от ръцете на един убиец. Тъй че да, определено не съм добре.
Той провеси глава и аз веднага се почувствах гузна заради думите си.
– Съжалявам, Делф. Нищо от това не е твоя грижа.
– Напротив, моя грижа е. Как ще допусна току-така да умреш? Мислех, че ме познаваш по-добре, Вега Джейн.
– Аз ще се бия с Лейдън-Тош – отвърнах. – И каквото и да кажеш или направиш, няма да променя решението си.
Той кимна утвърдително, което ме учуди.
– Значи всичко опира до въпроса как да останеш жива.
– Повярвай ми, напълно съм наясно с това.
– И имаш ли вече някаква идея?
Загледах го безмълвно, давайки си сметка, че въпреки всичките си терзания около предстоящия двубой не бях отделила и минута размисъл на това как да го спечеля. Или поне да оцелея.
– Мислех си... – започнах бавно, давайки си време действително да се сетя за нещо.
– Аз също си мислех – рече натъртено Делф. – А и някои познати ми разказаха какво се е случило с бедния Тилт.
Приведох се напред, внезапно заинтригувана.
– Работата е там, Делф, че аз изобщо не забелязах Лейдън-Тош да замахва – толкова бърз беше ударът. Тилт тежеше поне сто килограма, а той го изхвърли извън квадрата като малко коте. Сигурна съм, че беше мъртъв още преди да докосне пръстта. Като поразен от гръм. Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си. – Думите се изляха от мен като бурен поток, отприщвайки страха, насъбран през последните дни.
– Спомни си какво направи ти с Кобъла в Комините – отбеляза Делф. – Не просто го уби, а направо го взриви, въпреки че несъмнено бе много по-едър от Тилт.
– Но тогава носех Дестин.
– Значи ще я носиш и на двубоя с Лейдън-Тош.
– Това ще значи да си послужа с измама.
– Глупости! Да не искаш да кажеш, че Лейдън-Тош е обикновен Уъг? Тук има нещо гнило, Вега Джейн. И ако си сложиш веригата, когато се изправиш срещу него, това няма да е никаква измама, а само ще направи мача по-честен.
Размислих върху думите му и трябваше да призная, че има право. Бях победила всичките си досегашни противници чрез съчетание от късмет, планиране и инстинкт. Но дълбоко в себе си знаех, че нито едно от тях няма да ми помогне срещу Лейдън-Тош. Той бе убил Уъг с един удар – нещо невъзможно, което все пак се бе случило.
– Добре, май съм съгласна с теб – рекох накрая.
Той въздъхна, видимо облекчен от смекчаването на позицията ми.
– Значи сега остава единствено да го атакуваш, преди той да атакува теб.
– Но нали вече ти казах, че изобщо не го видях да замахва с юмрук. Може и да съм убила онзи Кобъл, но далеч не съм толкова бърза, колкото Лейдън-Тош.
– Тогава трябва да измислим начин да го изпревариш. Или да избегнеш първия му удар, за да го довършиш, преди да е успял да опита отново.
– И как точно ще стане това? – попитах скептично.
– Нали затова съм тук, Вега. Все пак съм се бил на доста Дуелуми. Запознат съм с триковете на арената.
– Какво предлагаш?
– Наблюдавах Лейдън-Тош през втория кръг. Тогава не уби никого, но някои неща ми направиха впечатление.
– Като например?
– Той не помръдва при удара на гонга – нито напред, нито назад.
– Вярно е, и при Тилт също не помръдна.
– Оставя те да го приближиш и тогава удря.
– При това изневиделица – изпъшках.
– Къде е веригата?
– Защо?
– Искам да проверя нещо.
Извадих Дестин изпод дъската на пода и я сложих на кръста си. Делф се изправи срещу мен и вдигна юмруци.
– Приготви се – каза и аз го послушах. – Сега ще се опитам да те ударя, без да знаеш кога...
След секунда замахна и аз с лекота го парирах, поклащайки унило глава.
– Това изобщо не може да се сравнява с бързината на Лейдън-Тош.
– Иди сега до стената – усмихна се той.
– Моля?
– Искам да пробвам нещо друго.
Неохотно изпълних желанието му. Той извади от джоба си дълга връв с прикрепено към нея квадратно парче кожа. Постави в кожата объл камък и започна да върти приспособлението, което се оказа прашка, все по-бързо и по-бързо.
– Виждаш ли камъка? – попита.
– Трудно.
– А сега?
– Почти не.
Въжето засвистя, сливайки се в размазан кръг.
– Ами сега?
– Изобщо не го...
Преди да довърша изречението, той вече бе изстрелял камъка право към мен. Миг по-късно погледнах надолу и го видях стиснат в шепата си.
– Как по дяволите стана това? – възкликнах в почуда.
Делф се ухили и посочи Дестин.
– Мисля, че отговорът се крие тук.
– Знаех, че ми позволява да летя и ми дава сили, но...
Сега бе негов ред да ме удиви.
– Според мен, Вега Джейн, тя просто ти дава онова, което ти е нужно, тогава, когато ти е нужно.
Зяпнах го с отворена уста. Това бе поразително. Не толкова че Дестин ме бе спасила от камъка, колкото че Делф я бе разгадал преди мен.
– Наистина ли смяташ така? – попитах обнадеждено.
– Да летиш когато ти потрябва? Да размажеш побеснял Кобъл? Да спреш камък, запратен в лицето ти?
Докоснах Дестин. Бе топла на допир, сякаш току-що леко разгряла. И си спомних думите на Еон, когато ми описваше начина на създаването и. След като му споделих, че с нея мога да летя, той каза, че тя притежава много безценни качества.
– Но това още не е всичко, Вега Джейн.
– Как така? – сбърчих озадачено вежди.
– Добре е, че умееш да избягваш ударите. Но още не е достатъчно, за да победиш Лейдън-Тош. Той е едър, бърз, силен. Трябват ти и други козове.
– Какви?
– Движение. Необходимо е да го изтощиш, да го оставиш да се развихри, да преодолееш защитата му. – Делф направи пауза. – И ако за целта се наложи да полетиш, не се колебай.
Изгледах го втрещено.
– Ти да не си се чалнал? Караш ме да пърхам из въздуха пред очите на всички? На целия проклет Съвет?
– А да не предпочиташ вместо това да се отправиш към Светия парцел? За вечни времена?
Най-много ме дразнеше, че от самото начало на разговора Делф звучеше като по-разумния от двама ни.
– Ако трябва да съм честна, вътрешният ми глас казва по-скоро не.
– Тогава послушай вътрешния си глас.
– Някакви други съвети?
– Щом гонгът удари, ти също не помръдвай. Това ще обърка проклетника. Накарай го той да те нападне. Като го направи, само се пази. Удари го, ако можеш, но лекичко. Остави самочувствието му да се покачи, докато го проучваш.
– Мисля, че то и бездруго е достатъчно високо.
– Помниш ли какво направи с втория Кобъл в Комините?
– Не знаех, че си следил толкова внимателно.
– Следих, и още как. Накара го да се върти като пумпал, докато се обърка съвсем. – Той ме посочи с пръст. – Съветвам те да приложиш същата тактика и с Лейдън-Тош. Ще имаш само един шанс да го довършиш и трябва да вложиш в него всичко, с което разполагаш.
Погледнах надолу към Дестин и за сетен път се почувствах гузна.
– И през ум да не ти минава да се колебаеш – скастри ме Делф. – Пак ти казвам, в цялата работа има нещо гнило. Не виждаш ли, че Лейдън-Тош дори не говори, да оставим настрана, че отдавна е прехвърлил двайсет и четири Сесии. Всъщност съмнявам се дали изобщо е Уъг. Пфу!
– Навярно си прав – отвърнах бавно.
– Разбира се, че съм прав. А до началото на двубоя двамата с теб ще използваме всяка свободна минута за тренировки.
– Наистина ли мислиш, че мога да го победя, Делф?
– Сигурен съм, че ще го победиш, Вега Джейн.
– Благодаря ти – промълвих.
– Ще ми благодариш, след като спечелиш Дуелума.
Където и да се появях през следващите два дни, от всички краища на Горчилище се стичаха Уъгове, за да ми пожелаят късмет, а в някои случаи и да се сбогуват с мен. Под вратата ми се пъхаха късчета пергамент, повечето с мили и насърчителни послания. Впрочем имаше и едно особено злостно, но аз начаса разпознах в него неграмотния почерк на Клетъс Луун и не му обърнах внимание.
В самото навечерие на двубоя ме посети Тансий. Явно не бе дошъл с каретата, защото щях да чуя трополенето и. Просто почука по здрач на скромната ми врата. Разбира се, поканих го да влезе. Хари Две му позволи да го почеше по главата, преди да се свие отново на кравай край огнището. Настаних го на по-удобния от двата си стола и седнах срещу него. Отначало той запази мрачно мълчание, поглаждайки бавно брада с дългите си пръсти. Най-сетне, сякаш взел някакво решение, се приведе към мен, но аз го изпреварих и заговорих първа.
– Ще се бия с Лейдън-Тош. Затова моля ви, не се опитвайте да ме разубеждавате.
– Не съм имал и намерение. Аз също смятам, че трябва да се биеш.
Зяпнах го поразена.
– Учудена си от изказването ми? – попита без нужда той, защото устата ми още висеше отворена.
– Да.
– Много от жителите на Горчилище така и не успяват да отправят взор отвъд утрешния ден, отвъд границите на селото или на собствените си разбирания. А тези граници са наистина тесни, Вега.
– Казахте го много по-красноречиво, отколкото аз бих могла.
– Не подценявай собственото си красноречие.
– Макар да имам пълното намерение да се изправя срещу Лейдън-Тош – казах след кратка пауза, – не успявам да намеря някой, който да е в течение с неговото минало.
– Това е защото повечето Уъгове нямат и представа откъде се е взел.
– Вие също ли?
Тансий се изправи и закрачи из стаята. Беше облечен в обичайната си наметка и изглеждаше достатъчно величествен, но раменете му бяха прегърбени, сякаш носеха бремето на всеки един Уъг в Горчилище.
– Някои казват, че е роден на границата на Мочурището и майка му била ухапана от Фрек точно преди раждането.
– Фрек? Но тяхното ухапване не води ли до лудост?
– Да. И според разказите родилката действително изгубила разсъдъка си и умряла.
– Не се ли знае със сигурност?
– Някои фамилии Уъгове живеят, как да кажа, извън руслото на обичайното ни ежедневие, Вега. Никога не се появяват из селото и ние не ги виждаме. Водят изолирано съществуване. Смята се, че Лейдън-Тош е отгледан от такова семейство. А после е постъпил на работа в Комините.
– Да охранява забранения втори етаж.
– Именно. – Той направи пауза, после ме стрелна с поглед и добави: – Знаеш ли, малко ме учудваш.
– Защо?
– Не питаш защо вторият етаж е забранен.
Мислено се изругах за тази грешка. Не бях попитала, защото чудесно знаех причината. Там имаше безброй неща, способни да те убият.
– Задавала съм много въпроси из селото, но никога не съм получавала задоволителни отговори. Предполагам, че просто съм се уморила да питам.
Той кимна и продължи да се разхожда напред-назад.
– Разбирам, че с Моригон неведнъж сте водили разговори. Доста остри при това.
– Ако тя твърди така, няма да го отрека.
Той седна и постави длани върху едрите си колене.
– Смяташ ли, че е зла?
– Не. Сигурна съм, че е зла. А вие как смятате?
– Историята й е интересна. Безупречно семейство. Добро възпитание. Блестящ успех в Обучението.
– Също така има купища книги. За разлика от повечето Уъгове.
– Напълно вярно.
– И къщата и вероятно е най-красивата в цяло Горчилище.
– Без никакво съмнение.
– А нещата, които умее да прави? Откъде ги е научила?
Той помълча и ми отправи поглед, толкова остър, че ми се стори, че ще ме пореже.
– Искаш да кажеш, нещата, които ти също умееш да правиш?
– Откъде бихте могли да...
Той махна небрежно с ръка.
– Всеки Уъг си има своята работа, Вега. Моята работа е да съм в течение с всичко, което се случва в селото. Затова гледам да не изоставам от събитията. И знам, че силите, с което е надарена Моригон, напоследък се проявяват и в теб. Но с една основна разлика.
– Каква?
– Много по-големи са.
Отвърнах се от проницателните му очи.
– Тя поне има представа какво върши. А аз не.
– Напротив, имаш. Помниш ли, когато искаха да отсекат Дървото ти?
– Да, и какво?
– Живите дървета, естествено, не се вкаменяват – отвърна спокойно той. – Но аз бях сигурен, че подобно обяснение ще е достатъчно за Нон и другарите му.
– Значи вие сте го втвърдили, за да го защитите? – попитах удивено.
– Не, не съм, защото не разполагам със способностите да го сторя. Ти, Вега, ти защити своето Дърво.
– Но как?
– Просто като пожела то да оцелее. Видях го изписано върху лицето ти и лесно можех да отгатна какво се случва в душата ти. Така твоето любимо Дърво стана твърдо като скала. И наистина оцеля.
Бавно осмислях казаното.
– А дядо ми? – попитах след минута.
– Мисля, че и сама знаеш. Това се предава от поколение на поколение, но с течение на времето сякаш постепенно отслабва и вече само малцина го притежават.
– Но какво е то, Тансий?
– Сила, Вега. А силата е интересно нещо. Може да изглежда съвсем различно, ако се използва от двама различни Уъгове, за различни цели.
– Мисля, че разбирам. – Неволно си представих Лейдън-Тош като смъртоносна марионетка, използвана от Моригон с цел да ме убие.
– Дядо ти я притежаваше в излишък. Това е и причината вече да не е сред нас.
Погледнах го заинтригувано.
– Значи знаете къде е отишъл? Нали казахте, че сте в течение с всичко, което се случва в селото?
– Просто си тръгна оттук, Вега. На място, което със сигурност се намира отвъд Мочурището.
– И защо го е направил?
– Такава е била съдбата му – бе простичкият отговор. – И не ме питай повече от това, защото няма да мога да ти дам отговор.
Сведох разочаровано очи.
– Но какво тогава представлява Горчилище? И моля ви, не ми поднасяйте поредната притча или загадка.
Той не отговори веднага. Когато отвори уста, речта му бе бавна и премерена.
– За повечето Уъгове Горчилище е техният дом – единственият, който някога ще имат. За други, подобно на Върджил, то е дом, но не и съдба. – Погледът му се зарея за момент и после отново се спря върху мен. – Прекалено загадъчно ли ти отвърнах?
– Винаги са ни учили, че освен него няма нищо друго.
Обучението е едно. Но не е същото като вярата, а още по-малко като истината, нали?
Поклатих глава.
– Не, не е.
Той кимна, очевидно доволен, че съм уловила разликата.
– Тогава защо вие самият стоите тук? Съдбата на могъщ и образован Уъг като вас положително не е ограничена само до Горчилище.
– Всъщност мисля, че е. Още повече, тук са моите братя, моите отговорности. Тези понятия не бива да се приемат с лека ръка.
– Дядо ми каза нещо, когато бях Младок.
– Какво? – погледна ме с видим интерес Тансий.
– Че най-кошмарно ужасното място от всички е онова, за което Уъгмортите дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно
– И какво според теб означава това? – попита той, след като претегли внимателно чутото.
– Допреди минута нямах и най-малка представа.
– А сега?
– Сега, мисля, че е имал предвид Горчилище. Всичко онова, което ни заобикаля.
Тансий кимна отново и едрото му лице сякаш бе обхванато от внезапна тъга.
– Мъдър Уъг беше Върджил.
– Значи е вярно?
– Безсилен съм да кажа дали е вярно, или не.
– Ами Кръвниците? Стената?
За първи път откакто се помнех видях Тансий, всесилния Тансий, да изглежда смутен, дори засрамен.
– Има случаи, Вега, когато чувството за дълг заставя дори най-честните сред нас да вършат неща, лишени от същата тази честност.
– И всичко е просто една лъжа?
– Лъжите понякога са подплатени с най-добри намерения.
– Смятате ли, че този случай е такъв?
– На повърхността, безспорно да. А ако разровим по-надълбоко? – Той поклати печално глава. – Тогава ще видим просто един акт на измама. За което аз пръв ще призная пред теб своята вина.
– Като говорим за измами – смених темата аз, – на стената на Съвета има една картина...
– Коя по-точно?
– Битката на зверовете. Тази с ездачката, която прескача една скала.
– Да, тя е сред любимите ми. – Но нещо в изражението му ясно ми подсказа, че се досеща накъде бия.
– Работата е там, Тансий, че според мен в нея има значителни неточности.
– В смисъл?
– В смисъл че определени елементи са пропуснати.
– Сега ти започна да говориш с притчи и загадки – усмихна се примирено той. – Но предполагам, че никак не е изключено да си права.
– Ще ми кажете ли каква е причината? И имайте предвид, че вече съм чувала фразата, че няма защо да будим спящите кучета.
– За да се направи нещо, трябва да има добро основание. В случая то вероятно е отсъствало. Картината е такава, каквато е.
– Имате предвид, че е нямало да излезе нищо добро, ако битката е била изобразена правилно?
– Умът ти е също толкова чевръст, колкото и тялото, Вега. Вярвам, че ще ги използваш подобаващо срещу Лейдън-Тош. – Той се изправи. – А сега трябва да вървя. Дългът ме зове.
Но на вратата се обърна и ме изгледа продължително.
– Желая ти късмет утре. Както и след това. Знаех, че този ден рано или късно ще настъпи.
И Тансий се изгуби в мрака.


QUINQUAGINTA



НА ЖИВОТ И СМЪРТ


През нощта дълго се въртях в безуспешни опити да заспя. Накрая, преди зазоряване, се отказах и станах от леглото. Взех наметката си и с помощта на здрав канап приших Дестин от вътрешната й страна, през гърба и ръкавите. Това щеше да я скрие от погледите, а също така да затрудни откъсването й от мен. Сложих Камъка и Мълнията в джоба си и излязох, съпроводена от Хари Две.
Бях изработила нещо като сбруя от кожени ремъци и метални болтове от Комините. Когато напуснахме очертанията на селото, я преметнах през гърдите си, поставих кучето вътре и я пристегнах здраво. Вече го бях правила и преди и той приемаше упражнението без особени протести.
Засилих се и полетях във въздуха. Това можеше да е последната ми възможност да се отлепя от земята и да усетя вятъра в лицето си, да го оставя да роши косите ми. Утре вече можеше да не съм жива. Мисълта не беше от най-леките.
Дълго се носих под звездите, а Хари Две се поклащаше щастливо под мен. Не бях сигурна кой от двамата ни се усмихва по-широко. Но моята усмивка бе пропита от меланхолия, по очевидни причини. И когато от време на време поглеждах надолу, ми се струваше, че я долавям и у него. Сякаш онова, което изпълваше моето сърце, по някакъв магичен начин се преливаше в неговото. Кучетата наистина бяха странни, любопитни същества.
Приземихме се на една поляна и аз освободих Хари Две от ремъците. Изрових от джоба си парче сухар и го разделих помежду ни. Той изгълта пая си наведнъж, докато аз гризях своя полека, троха по троха. Вероятно исках да забавя всяка минута. Щеше ми се да не се чувствам така потисната, но не можех да сторя нищо по въпроса.
В главата ми кръжеше рояк от мрачни мисли. Чудех се дали боли, когато умираш. Сетих се как изглеждаше Тилт след фаталния удар на Лейдън-Тош, пратил го директно в Светия парцел. Всичко бе станало толкова бързо, че честно казано, не вярвах той изобщо да е усетил нещо. Но това бе твърде слаба утеха. Дори без болка, смъртта си оставаше смърт. В този миг случайно вдигнах очи към небето и по гърба ми полази тръпка.
Падаща звезда. Тя се носеше през небосклона, докато всички останали просто примигваха кротко по местата си. Скоро останаха далеч зад нея, но тя все не спираше. И тогава ми хрумна внезапна мисъл.
Тази звезда изглеждаше изгубена. И сама. В обширно място като небето това навярно лесно можеше да се случи. Сетих се какво ми казваше дядо ми – че всеки път, когато се появи падаща звезда, в живота на някой Уъгморт настъпва промяна. Искаше ми се да повярвам, че и моят час най-сетне е настъпил. Че този път промяната е за мен. Но дали означаваше смърт или бягство оттук, само идващият ден щеше да покаже.
Не можех да откъсна поглед от светлата точка, следвана от малка огнена опашка, движеща се навярно с невъобразима скорост. Тогава всъщност не повярвах на дядо си, както Младоците често не вярват на възрастните, когато те се опитват да ги научат на нещо. Но сега, седейки тук, си дадох сметка, че Върджил го е казал съвсем буквално. Промяната наистина щеше да дойде. Той може би е знаел, още преди толкова Сесии, че един ден това ще се случи с мен. Продължавах да съзерцавам малката светла искра. Никога по-рано не бях виждала такава и не знаех колко дълго ще се задържи. По някаква причина отчаяно исках да не угасва – сякаш ако изчезнеше, същото щеше да последва и мен.
И тя остана, докато не се появи нещо, което я заличи завинаги, поне от моя поглед. Пукването на първата зора.
Изтръгната от съзерцанието, станах, протегнах се и потърках очи. Вдигнах Хари Две, пристегнах го отново към гърдите си и се извисих стремително нагоре. Направих няколко стръмни пикирания, следвани от плавно набиране на височина. Кучето явно хареса маневрата, защото всеки път джафкаше доволно.
Приземих се край къщата на семейство Делфия. Гледах да не шумя, макар че те и без това скоро щяха да се събудят. Уъговете поначало рядко се успиват. Бях взела със себе си парче пергамент, върху което надрасках няколко думи с перодръжката си и го пъхнах под вратата.
Наведох се и прегърнах Хари Две. Прощаванията с Уъгове поначало бяха трудни, но не изглеждаше по-лесно да кажеш сбогом и на едно куче. После му заръчах да стои тук. Бележката щеше да обясни всичко.
В нея молех Делф и баща му да се грижат за Хари Две, ако бъда убита на Дуелума. Знаех, че ще го направят, а и моят любимец щеше да се впише добре в домакинството им. Той ме бе дарил с много щастие за краткото време, през което го притежавах; надявах се, да стори същото и за тях. Като изключим него, нямах с какво друго да се разпореждам. Не притежавах вещи, от които някой да се интересува. Джон бе добре обезпечен. Родителите ми си бяха отишли. Къщата ми щеше отново да опустее. Друг Довършител щеше да заеме мястото ми в Комините. Животът в Горчилище щеше просто да продължи както обикновено.
През обратния път до дома не летях, а вървях пеша. Докато стигна, почти бе дошло време да тръгвам за Арената. С учудване заварих пред вратата си китки цветя, оставени от различни Уъгове, с прикрепени към тях бележки с благопожелания. Внесох ги вътре и ги подредих на масата, където представляваха наистина очарователна гледка.
Седнах сама пред угасналото огнище и започнах да броя минутите наум. С напредването на утрото, отвън започнаха да се чуват стъпки. Уъговете се стичаха към арената. Изчаках още малко, после станах и се уверих, че Дестин е здраво зашита под наметката ми. Докоснах я – беше топла. Не знам защо, но приех това като добър знак. После пъхнах ръка в джоба си и погладих първо Камъка, а след това и Мълнията. За късмет? Може би.
Обиколих стаята, докосвайки всичко подред. Купчините дрехи и вещи. Рисунките, които бях правила като Младок. Огледах за сетен път всеки сантиметър от мястото, където се бях родила и което още беше мой дом. После отворих вратата, прекрачих прага и се запътих към арената.
В този ден тук сякаш присъстваше всеки Уъгморт в Горчилище. Никога не бях виждала трибуните по-претъпкани. Когато погледнах към таблата за залагания, с удивление установих, че не е направен нито един залог. Личис Макгий и Роман Пикус сякаш не бяха твърде обезпокоени от това. Всъщност те седяха редом и си бъбреха, без пръстите им да премятат обичайните пари и билетчета.
Щом присъстващите ме видяха да се появявам, се случи нещо необичайно. Те се изправиха на крака и започнаха да ръкопляскат. Първо само неколцина, а след това все повече и повече, докато накрая цялата арена заехтя от аплодисменти. Продължих да вървя напред, а морето от Уъгове почтително се разделяше, за да ми стори път. Усетих как страните ми пламват, а очите ми се наливат с влага.
Селина Джоунс, притежателката на ясновидския магазин на Главната улица, ме доближи и рече развълнувано:
– Снощи ти направих хороскоп, Вега. И познай какво видях?
Погледнах я в очакване.
– Какво? – попитах накрая.
– Ами нека кажем просто, че в бъдещето ти лежат цели камари от монети.
Усмихнах се, макар думите и да не ме утешиха особено. Доколкото знаех, за всичките си Сесии Селина Джоунс нито веднъж не бе познала в своите пророчества.
Дарла Гън изникна сякаш от нищото и ме задърпа за ръката.
– Ти си толкова смела, Вега. Толкова смела. И все пак тези побоища не са за теб. Имам предвид, че тъкмо ти направихме такава хубава прическа...
Засмях се и настроението ми се поразведри.
– Ти я направи, Дарла. Аз не съм си мръднала и пръста.
Тя сведе очи и пълната и брадичка потрепери. Аз самата нямаше да си позволя да плача. Лейдън-Тош вероятно само това и чакаше.
Тъй като в този ден щеше да има само един двубой, вместо квадратите в самия център на арената бе устроен специален ринг. Той изглеждаше съвсем малък. Бях готова да се обзаложа, че Лейдън-Тош може просто да застане в единия му край и да ме смачка в отсрещния, без дори да си помръдне краката.
Рефер отново бе старият Сайлъс, чието зрение явно не се бе подобрило, защото стоеше край ринга и чакаше появата на противниците, взирайки се в погрешната посока. Остана в това положение, докато накрая Тансий не слезе от официалната трибуна и внимателно не го обърна накъдето трябва.
Скоро изтрополя и каретата на Богъл, от която слязоха Моригон и Джон. Тя само ме погледна мимоходом, докато очите на Джон се задържаха по-дълго върху мен. Надявах се да зърна нещо в тях, нещо, което да ми каже, че... не бях сигурна точно какво. Но после той чинно последва покровителката си и се настани редом с нея върху издигнатата платформа, докато членовете на Съвета насядаха в редица по-долу.
В края на редицата забелязах Кроун, с вечния Дюк Доджсън до него. И двамата имаха доволен вид, сякаш съдбата ми вече беше решена.
Високомерните им усмивки накараха всеки мускул в тялото ми да се стегне. Лейдън-Тош можеше и да ме убие накрая, но поне щях да се погрижа победата да му излезе през носа.
Минута по-късно се появиха Делф и Дъф, съпровождани от Хари Две. Делф вдигна кучето високо, сякаш искаше да каже: „Ще ти го пазя, докато се върнеш да си го вземеш“.
Усмихнах се и трябваше да обърна глава, за да не се разкисна. Бях тук, за да се бия, а не да се отдавам на чувства. Шумът и ръкоплясканията, които до този момент не спираха, изведнъж замряха. В следващия миг разбрах защо.
Лейдън-Тош се задаваше по пътеката към ринга. Носеше проста бяла риза и чифт стари тъмни панталони. Беше бос. Очите му не поглеждаха нито наляво, нито надясно. Уъговете се притискаха един в друг, мъчейки се да се отстранят от пътя му. С приближаването му усетих как Дестин започва да хладнее върху кожата ми. Изпитах паника. Дали веригата не ме изоставяше в този критичен момент?
Първият гонг удари и Сайлъс привика и двама ни в средата на ринга за инструктаж. Пристъпих напред, макар краката ми да не желаеха да се подчинят на командата, идваща от мозъка. Колкото до Лейдън-Тош, той изглеждаше невъзмутим, сякаш бе тръгнал на разходка. Нито веднъж не се обърна към мен, а аз само му хвърлях бегли погледи. Сърцето ми блъскаше така силно в гърдите, че едва чувах вече познатите думи на Сайлъс.
– Искам чист бой. Спазвайте правилата. Ако някой напусне очертанията на ринга, противникът получава свободен удар. – Тук сбръчканият стар Уъг спря, вероятно спомнил си участта на Нютън Тилт. Погледна ме и сякаш за първи път действително ме видя. Уплахата, която прочетох в погледа му, не бе твърде насърчителна. И тогава, с ъгъла на окото си, мярнах Езекил, крачещ сред тълпата в своята бяла роба. Предположих, че е дошъл, за да прецени какъв размер ковчег ще ми е нужен и коя молитва ще е подходяща, щом всичко приключи.
Сайлъс отстъпи назад, но преди да прозвучи вторият гонг, даващ началото на мача, на официалната трибуна се изправи Тансий.
– Това е битката, която ще определи шампиона на Дуелума – прозвуча плътният му глас. – Както всички знаем, предният мач бе помрачен от трагедия. Надяваме се, че това няма да се повтори отново.
Произнасяйки тези думи, той направи пауза и се обърна към Лейдън-Тош, но проклетникът дори не го погледна. Взорът му бе устремен в една точка, на около два метра над мен. Дори вдигнах глава, за да проверя какво има там, но видях единствено въздух.
– Ако Вега Джейн победи, тя ще бъде първата Женска шампион и напълно ще заслужи наградата от хиляда монети. – Тансий очевидно се канеше да добави нещо и по адрес на Лейдън-Тош, но тъй като не му обръщаше и капка внимание, в крайна сметка се отказа. – Нека двубоят започне! – завърши и седна на мястото си.
Сайлъс ни даде знак да се оттеглим в противоположните ъгли на ринга. Подчиних се с готовност, доволна да увелича максимално разстоянието между себе си и Лейдън-Тош.
В последния момент хвърлих поглед встрани и видях Домитар. Той се бе вторачил право в мен и можех да се закълна, че устните му мълвят нещо.
– И преди... Правила си го и преди – бе всичко, което успях да различа.
После цялото ми внимание се върна към ринга. Гонгът удари. Нито Лейдън-Тош, нито аз помръднахме от местата си. Въпреки напиращото чувство за безнадеждност имах своята стратегия – всъщност стратегията на Делф – и възнамерявах да я приложа докрай.
Една дълга минута двамата просто стояхме и се гледахме един друг. Сърцето ми продължаваше да бие като обезумяло, докато секундите отминаваха. Тълпата също бе затаила дъх и никой сред нея не помръдваше.
И тогава се случи неочакваното. Не разбрах как и защо, то просто се случи.
Видях юмрука му да се носи срещу мен с такава шеметна скорост, че изглеждаше невъзможно да избегна съкрушителния удар. Но малко преди кокалчетата да раздробят черепа ми, отскочих високо встрани и се приземих на двата си крака. От трибуните се надигна дружен вик, когато Лейдън-Тош внезапно се озова от моята страна на ринга.
– Майчице мила – изпищя Дарла Гън, улавяйки се за гърдите.
Заобиколих противника си, който се изправи и огледа юмрука си така, сякаш не можеше напълно да проумее защо още не съм мъртва.
После се обърна отново към мен. Аз приклекнах в готовност, но нямаше как да съм подготвена за онова, което последва, защото то бе наистина удивително. Всичко, абсолютно всичко изведнъж се забави. Моето дишане, движенията на тълпата, птиците в небето, вятърът и дори звуците. Всички те сякаш вървяха с една стотна от обичайната си скорост. Видях как един Уъг кихна и това му отне близо минута. Друг развълнуван зрител подскочи нагоре и увисна във въздуха с вдигнати ръце, преди да започне плавното си спускане.
Но най-важен от всичко бе ефектът върху Лейдън-Тош.
Той замахна за следващия си удар полека, лениво, като насекомо, паднало в купичка с мед. Без всякакъв труд се отместих встрани и го наблюдавах как преминава през мястото, където се бях намирала допреди малко. Той се извъртя и ме погледна. Да, Лейдън-Тош ме погледна. Радвах се, че този мерзавец най-сетне е решил да удостои с поглед онази, която се мъчеше да убие. Но щом зърнах очите му, се смразих. Те бяха ужасни, не ще и дума. Но повече ме шокира друго.
Те бяха познати. Вече ги бях виждала и преди, само че не можех да се сетя къде.
Чух някакво свистене. Бях изгубила концентрацията си и сега едва успях да отскоча, преди юмрукът му да профучи край мен с такава сила, че самият въздух сякаш пищеше под напора му. Но този път ударих и аз. Забих лакът в гърба на противника си с цялата си сила и злост, така че очаквах едва ли не да пробия дупка в него.
Пронизваща болка се стрелна по цялата ми ръка, от китката до рамото. Никога в живота си не бях удряла нещо по-твърдо. Дори Кобълът не можеше да се сравнява с него, а аз го бях взривила. Лейдън-Тош не се взриви, но направи друго, почти толкова неочаквано. Просна се по лице.
Трибуните изригнаха в овации, но аз нямах особен повод за веселие, защото дясната ми ръка висеше като откачена, а Лейдън-Тош вече се изправяше на крака без някакви видими поражения. Бях забравила инструкциите на Делф. Удари го, ако можеш, но лекичко. Остави самочувствието му да се покачи, докато го проучваш. Не го бях послушала и това бе огромна грешка.
Мярнах за миг трибуните и потреперих, виждайки как Моригон се взира право в Лейдън-Тош, сякаш му заповядва да се изправи. И разбрах, че няма начин да спечеля. Той имаше съюзник, с когото не можех да се меря.
Следващата атака не закъсня. Макар и с една обездвижена ръка, реакциите ми не бяха засегнати, тъй че лесно я избягнах. Но вместо да го ударя с другата ръка, рискувайки да увредя и нея, подскочих и го блъснах с двата си крака в задника, докато профучаваше край мен. Това го запрати извън ринга, право в обкръжаващата ни тълпа. Уъговете се разбягаха във всички посоки, за да не попаднат на пътя му. Той беше като побеснял Крет, само че сто пъти по-силен и хиляда пъти по-смъртоносен.
Старият Сайлъс изкуцука напред и изблея:
– Боец извън ринга. Наказание срещу Лейдън-Тош. Свободен удар за Вега Джейн. Браво, момиче.
За щастие Делф го дръпна встрани преди да бъде премазан от Лейдън-Тош, който се носеше отново насреща ми.
Сега ударите му се посипаха с главозамайваща бързина. Аз всеки път успявах да се отклоня и започнах да прилагам другата си тактика. Да тичам в кръг около него. Той се въртеше след мен и размахваше ръце като мелница, но без да ме улучи нито веднъж. Повтарях си, че това все някога трябва да го изтощи.
Погледнах към Моригон. Тя все така фиксираше с очи Лейдън-Тош, но сега в тях постепенно се надигаше паника.
Явно бе притеснена, че още не съм мъртва. Боеше се, че може и да спечеля. Е, щях да се постарая да я разочаровам докрай.
Описах още един кръг около него, после подскочих и му нанесох ритник в главата с левия си крак. Отново ме прониза адска болка, но затова пък той падна тежко на земята. Със задоволство отбелязах, че този път изправянето му отнема по-дълго време.
Изведнъж осъзнах, че съм допуснала нечувана грешка. Можех да тичам с една парализирана ръка. Но не и с един парализиран крак. Изкрещях от яд, бясна на себе си.
В следващия миг се пляснах по челото.
Камъкът. Проклетият Целебен камък. Извадих го от джоба си и криейки го в длан, бързо го прокарах над увредените си крайници.
И ето че те вече не бяха увредени. Но отново бях изгубила концентрация и това ми струваше скъпо. Чух как тълпата изпищява в един глас и ударът ме улучи в раменете. Изхвърчах на петнайсет метра във въздуха и се строполих извън ринга.
Лейдън-Тош не ме изчака да се върна. Скочи след мен и се приземи с всичка сила с лакът, насочен право в гърдите ми. Но преди да достигне целта си, аз вече не бях там. Той удари пръстта толкова силно, че изкопа еднометров кратер, а около двайсет Уъга изпопадаха на земята, повалени от сътресението.
Втурнах се обратно към ринга и го зачаках, останала без дъх. Знаех, че дължа живота си единствено на присъствието на Дестин. Нейните звена бяха станали студени като лед, поели почти цялата сила на удара, подобен на който само три дни по-рано бе убил на място силен Мъжки Уъг.
Но щом дори не можех да ударя противника си без да се осакатя, как изобщо щях да спечеля? Ако това продължеше в същия дух, все някоя от атаките на Лейдън-Тош щеше да успее и всичко да приключи. Въпреки цялото ми старание той не се уморяваше.
За разлика от мен. Дробовете ми щяха да се пръснат, а сърцето ми вече работеше на предела на възможностите си.
Раменете ми тежаха, а главата ми се цепеше от болка. Нямаше да издържа още дълго.
Противникът ми стоеше неподвижно като истукан, но въздухът наоколо трептеше от огромната енергия, натрупваща се в него. Той се канеше да вложи всичко от себе си в един удар, след който от мен нямаше да остане и помен. Гърлото ми се сви и усетих непоносимо гадене в стомаха.
Обърнах се към Моригон. Тя продължаваше да не откъсва взор от Лейдън-Тош. Никога не бях виждала лицето й толкова напрегнато, толкова... неумолимо. Явно бе взела своето решение. Аз трябваше да умра. А Лейдън-Тош бе инструментът, с който щеше да ме убие. С Нютън Тилт несъмнено бе допуснала грешка, за която горчиво съжаляваше. Но за моята гибел надали щеше да пролее и сълза.
Погледнах отново противника си и разбрах, че моментът е настъпил.
И все пак, когато се впусна срещу мен, ми хрумна точно какво трябва да направя. Нямаше повече място за колебание. Той се мъчеше да ме убие. Е, този медал си имаше две страни.
Без да съм убиец по природа, бях принудена да стана такъв.
Свалих наметката си, оставайки само по риза и панталони и улових две ръце пришитата към нея Дестин.
Лейдън-Тош връхлетя с неуловима за окото скорост, но аз бях подготвена и направих салто над главата му. Когато се намираше точно под мен, се преобърнах във въздуха и омотах скритата под наметката верига около врата му. Щом стъпих здраво на крака, опънах краищата и с цялата си оставаща сила.
Гигантът се отлепи от земята и полетя заднишком, но аз не отслабвах своята хватка, точно както бях сторила с Маниака в огледалото.
Резултатът обаче не беше същият. Всъщност резултатът надмина всички мои очаквания.
Преди да видя каквото и да било, чух писъка.
Само той бе достатъчен, за да се парализирам от ужас. Но онова, което видях, накара дори него да бледнее.
Лейдън-Тош се надигаше бавно. По-точно казано, Лейдън-Тош се разпадаше по шевовете. Тялото му вече бе изправено, но главата я нямаше. Пронизителни викове се разнесоха от трибуните, където Мъжки и Женски припадаха от гледката.
Но това още не бе най-лошата част. Знаех, че тя тепърва предстои.
Лейдън-Тош се разцепи през гърдите, половината от него отиде наляво, а другата – надясно.
– Не! – разнесе се нечий вопъл. Погледнах и видях Моригон да го надава отново и отново. – Не! Не!
Потърсих сред тълпата Кроун. Той се носеше към изхода с разкривено от ужас лице, следван по петите от Доджсън. Дори успя да събори един Младок, изпречил се случайно на пътя му. Проклетият страхливец.
Тълпата, вече готова за бягство, се поспря, за да види по какво крещи Моригон. Аз вече знаех, защото пронизителният писък бе последван от познато скърцане на люспи.
Двата Джабита, от които се бях отървала на косъм в Комините, се разгънаха устремно от своята обвивка, представлявала някога Лейдън-Тош. Стовариха се върху земята с такава тежест, че целият ринг потрепери. Петстотин глави и хиляда чифта очи огледаха околните Уъгове от толкова опасна близост, че те се разпръснаха като пилци, зърнали в тях хищния, неутолим глад. Родители грабваха Младоците си и от всички страни се носеха обезумели викове, но те не можеха да се сравнят с оглушителния писък на чудовищата, възвестяващ предстоящото кръвопролитие.
Погледнах отново Моригон. Трябваше да призная самообладанието й – за разлика от останалите тя не бе побягнала, дори за мое учудване правеше движения с ръце, сякаш искаше да върне Лейдън Тош в предишната му форма. Но бе очевидно, че не й се удава да контролира Джабитите, както не бе успяла да предотврати и гибелта на Тилт. Очите й щяха да изскочат от орбитите от паника и отчаяние.
Отнякъде се разнесе вик „Кръвници, Кръвниците идват“, който начаса бе подет от десетки гърла.
Озърнах се за Тансий и го открих да си пробива път през морето от Уъгове по посока на Джабитите. Той извади нещо изпод наметката си. Беше меч. Този Уъг може да нямаше свръхестествени сили, но затова пък притежаваше смелост в излишък. И все пак не мислех, че ще има шанс да използва своето острие.
Защото Джабитите вече бяха надигнали глави и оголили безбройните си зъби, готвейки се да се хвърлят срещу най-близките Уъгове. Това щеше да е кървава баня, невиждана в историята на Горчилище.
Моригон бе спряла да ръкомаха и гледаше право към мен. Устата и се движеше, произнасяйки нещо. Най-сетне успях да различа думите.
– Помогни ми, Вега! – казваше тя.
Не помня кога съм успяла да бръкна в джоба си и да надяна ръкавицата. Наистина не помня. Но когато подскочих във въздуха, Мълнията вече беше в ръката ми, уголемена до пълния си размер. Извих тялото си и я запратих с всичка сила от дясно наляво, придавайки й въртеливо движение.
Тя полетя тъкмо в момента, когато Джабитите атакуваха. Движеха се успоредно един с друг, което ги правеше идеална мишена. Копието улучи първото чудовище в главата, премина през нея и се устреми към второто.
Последва колосална експлозия. Ударната вълна ме застигна, когато още бях на пет метра над земята и ме завъртя като риба, понесена от бурна вълна. Стори ми се, че летях дълго, дълго време, преди да се ударя в нещо здраво и твърдо.
След това всичко изчезна.


QUINQUAGINTA UNUS



ШАМПИОНКАТА НА ДУЕЛУМА


Отворих очи отведнъж. Нямах намерение да го правя, то просто се случи от само себе си. Опитах да седна, но нечия ръка ме бутна обратно. Погледнах настрани и с немалка изненада зърнах до себе си Делф.
– Добре ли си, Вега Джейн? – попита той с уморен, но обнадежден глас.
– Къде съм? – избъбрих несвързано. – В Болницата? Приюта? Светия парцел?
Той докосна челото ми, сякаш да провери дали имам температура.
– Наред ли ти е главата?
– Къде съм, Делф? – не мирясвах аз.
– У вас, не виждаш ли?
Озърнах се и се уверих, че наистина е така.
– Как съм попаднала тук?
– Аз те донесох.
– Помня, че се ударих в нещо твърдо.
– Да, удари се в мен.
Изправих се полека и видях на челото му цицина с големината на кокоше яйце.
– Как е станало? Нали уж полетях встрани от публиката...
– Ами аз просто притичах да те хвана след онази експлозия.
– А Джабитите? – промълвих, пребледнявайки при спомена за тях.
– Нищо не остана от тях. Благодарение на теб.
– Има ли пострадали Уъгове?
– Само неколцина леко посмачкани в суматохата. Нищо сериозно, ще се оправят.
– Лейдън-Тош имаше Джабити в себе си – произнесох бавно, мъчейки се да осмисля случилото се.
– А според мен пък Джабитите имаха Лейдън-Тош около себе си.
Обърнах се на една страна, подпрях се на лакът и го загледах.
– Вярно, може и така да се каже. – После внезапно ми хрумна тревожна мисъл. – Наметката ми? Мълнията?
– Не бой се, тук са – посочи той към стената. Там, на закачалката, висеше наметката ми. Под плата ясно личаха очертанията на Дестин. Жълтото копие, все още в пълния си размер, стоеше подпряно в ъгъла.
– Замалко да забравя да си сложа ръкавицата, преди да го взема – усмихна се Делф.
С натежало сърце произнесох.
– Делф, цялото село ме видя какво направих.
– Онова, което селото видя, бе как от един Уъг изскочиха два Джабита. След това вече никой не разбираше какво се случва. Освен, разбира се, че ти ги уби. А не смятам, че някой ще те упрекне заради тази постъпка.
– А какво се говори сред Уъговете?
– Че са били Кръвници. Всички разправят само едно и също: „Кръвниците са докопали Лейдън-Тош. Влезли са вътре в него“.
– Но това е пълна лудост!
– Разбира се, но те и вярват.
Въздъхнах и се облегнах на възглавницата.
– Е, посъвзе ли се вече, Вега Джейн?
– Защо?
– Защото те чакат, ето защо.
– Кой ме чака? – попитах подозрително.
Делф ми подаде ръка. Аз бавно я поех и станах от леглото. Позволих му да ме отведе до прозореца. Погледнах навън и челюстта ми увисна.
– Ето кой – рече усмихнато той.
Щом пристъпих прага на къщата и излязох отвън, ми се стори, че цяло Горчилище се е събрало отпред. Във въздуха полетяха шапки и екнаха овации.
– Ве-га Джейн! Ве-га Джейн – скандираха всички безспир.
Чух лай на куче и поглеждайки надолу, видях до краката си
Хари Две. Той очевидно бе пазил моето спокойствие. Погладих го по главата и се обърнах към Делф.
– Какво става тук? – попитах учудено.
– Шегуваш ли се? Време е за награждаване. Ти си шампионката, забрави ли?
Действително, покрай всички перипетии това съвсем ми бе изхвръкнало от ума.
– Тишина! Моля за тишина!
Гласът принадлежеше на Тансий. Тълпата се укроти и се раздели, за да му направи път. Той държеше в ръце два предмета. Единият бе метална статуетка. Другият – платнена торба, здраво пристегната с връв.
– Вега, излез напред.
Пуснах ръката на Делф и доближих председателя на Съвета с колебливи стъпки. Още се чувствах леко замаяна, но гледах да не го показвам.
Тансий се обърна към тълпата и извика:
– Официално обявявам Вега Джейн за победител на Дуелума!
Овациите гръмнаха отново. Сред навалицата от Уъгове се мяркаха множество усмихнати и просълзени лица и само тук-таме по някоя кисела физиономия – като на Ран Дигби, Тед Ракспорт, все още на патерици заради простреляния си крак, и Клетъс Луун, който както обикновено ме гледаше на кръв. В по-задните редици забелязах Кроун и Доджсън да шептят нещо помежду си. И на двамата проклетници им се полагаше Валхал, но за съжаление нямах доказателства срещу тях.
– А сега – рече Тансий, щом отново се възцари тишина – от името на Горчилище те възнаграждавам с твоя трофей.
Той ми подаде статуетката. Навярно я бяха направили специално за случая, защото изобразяваше Женска, вдигнала Мъжки над главата си.
– Младият Ковач Джаспър Форк я изработи – прошепна Тансий в ухото ми. – Твоят колега от Комините.
Поех я с широка усмивка. Огледах се, открих Форк сред тълпата и му благодарих с очи. Той кимна свенливо и заби поглед в краката си.
– А това – разтърси торбата Тансий – са обещаните хиляда монети. С поздравления за първата Женска в историята, спечелила Дуелума. И благодарности за добре свършената работа. – Той ме погледна вторачено. – Заслугата ти е изключителна, Вега Джейн. Ти не само победи в турнира, но и спаси живота на много Уъгове. Цялото село ти е задължено.
Стиснах ръката му и този път тълпата наистина пощуря. Делф стоеше отстрани и се усмихваше сякаш с цялото си тяло. По бузата му се търкулна сълза.
Тансий се обърна радушно към множеството.
– Заповядайте всички на централния площад. Питиетата са от мен, а също и храна на корем. Колкото до Младоците, за тях ще има в изобилие джинджифилова бира. Да вървим!
Думите му бяха последвани от гръмки възгласи на одобрение. Тълпата се клатушна и се устреми към центъра, докато Младоците подскачаха отстрани и вдигаха невъобразим шум.
Щом останахме сами, докоснах Делф по ръката.
– Може ли да отидем да видим баща ти?
– Не искаш ли да празнуваш заедно с останалите?
– Нека първо се отбием при него.
Дъф Делфия трябвало да остане у дома си, защото една от протезите му се пукнала – това ми разказа Делф, докато вървяхме натам. Заварихме баща му седнал на верандата, с лула, захапана между зъбите. Той я почука о стъпалата, за да изкара изгорялата пепел, след което я натъпка отново с Пушливо биле. Забелязах, че този път в заграждението му няма никакви животни.
– Победила си, нали? – рече, докато се ръкувахме, ухилен до ушите. – Знаех си, че ще ги биеш. Размазала си ги, а?
– Ти пък откъде знаеш, след като през цялото време си бил тук? – попитах, но не успях да сдържа усмивката си.
– Ами нали виждам, че си жива, как откъде.
– Татко! – възкликна възмутеният Делф.
– Всичко е наред, Делф – успокоих го. – Той е прав – щом не съм мъртва, значи съм шампион.
– И какво правите тук? – попита баща му. – Не трябва ли да поливате победата?
– Приближих се и седнах до него. Хари Две тикна муцуна в коленете му и му позволи да го почеше между ушите.
– Браво, добро кученце – рече Дъф. – Вчера не го ли мярнах из нашия двор, Делф?
– Да, но сега всичко свърши и той отново си е при Вега Джейн.
– Как са протезите? – попитах. – Чух, че едната се пукнала.
– А, няма нищо, ще я оправят. Вече взех да свиквам с тях.
Извадих изпод наметката си торбата с монетите и я вдигнах.
– Ето я и печалбата.
– Виж ти – посочи я Дъф с мундщука на лулата си. – Ей на това му се вика печалба. Хиляда монети, а?
– И всичките са ваши.
– Как така наши? – намеси се Делф.
– Нали ти ме научи да се бия. Никога нямаше да спечеля без твоя помощ. И тъй като аз самата нищо не разбирам от пари, искам ти и баща ти да ги вземете.
– Вега Джейн, да не си се побъркала?
– Всъщност дори ще ми направите услуга. – Станах и се озърнах наоколо. – Къде са всички животни? – попитах. – Адарът, младият Слеп?
Дъф изпуфка с лулата си и за първи път в израза му се появи безнадеждност.
– Отидоха си. Няма ги вече.
– Къде са отишли?
– При Уъг, който може да ги обучава добре. И този Уъг не съм аз.
– А кой тогава?
– Кранк Дезмънд.
– Кранк Дезмънд! Та той не може да различи задника на Слеп от муцуната му.
– Дори така да е, има два крака, а аз не.
– Тогава ето какво ще направим – побутнах торбата с монетите. – Ще доведем тук един млад и способен Уъг, ще му плащаме добра надница и ще го обучим. – Огледах празния обор. – Дори може да развъртим собствен бизнес.
– Бизнес? Какво имаш предвид? – попита Делф.
– Вече говорих за това с Тансий. Дадох му името на някой, който знам, че обича животните. Той каза, че изцяло подкрепя идеята. – Направих пауза, докато двамата ми събеседници ме зяпаха в почуда. – В селото открай време се търсят Кретове, Слепове, Уистове, Адари и какво ли не още. Богатите Уъгове ги гледат за удоволствие. Във фермите и на Мелницата ги ползват за работа. Уистовете са добри пазачи, а Адарите служат за компания и разнасяне на съобщения.
– Но досега аз само съм обучавал чужда стока – приведе се заинтригувано напред Дъф.
– Е, вече ще припечелваш повече, защото освен обучението ще можеш и да продаваш.
– Но ние не разбираме нищо от търговия – изпротестира Делф.
– Затова пък разбирате от животни. Това е най-важното.
– Знаеш ли, сине, тя май има право – примигна през дима Дъф.
Делф обаче още не беше убеден.
– Тогава и ти ще трябва да участваш в печалбата, Вега Джейн.
– О, ще участвам и още как – излъгах.
Трябва да съм го казала твърде припряно, защото той ме изгледа недоверчиво. Подадох торбата с парите на Дъф и се сбогувах. Докато отивах към портата, Делф ме застигна.
– Що за измишльотини бяха това? – попита.
– Сигурна съм, че бизнесът ви ще потръгне – рекох. – Само ви трябваха малко пари, за да започнете.
– Добре, но ще трябва да го обсъдим допълнително.
– Разбира се. Още утре. А сега искам малко да си почина. Но този разговор с Делф нямаше никога да се състои. Защото вече бях решена да напусна селото и да навляза в
Мочурището.
И щях да го направя още същата нощ.


QUINQUAGINTA DUO



НЯКОИ ОТГОВОРИ


Комините се извисяваха пред мен като призрачен замък без стена и ров, без крал и кралица. Докато цяло село празнуваше, аз реших за сетен път да посетя работното си място. Но причините за това съвсем не бяха носталгични.
Отворих предната врата и влязох вътре. Вече нямаше от какво да се боя – двата Джабита бяха мъртви, а и още не беше мръкнало съвсем. Сега знаех, че Лейдън-Тош е охранявал това място и денем, и нощем, само че под различна форма.
Домитар седеше зад бюрото в малкия си офис. Пред него нямаше книжа, нито шишенца с мастило, затова пък имаше друга бутилка – с Огнена вода.
– Надявах се, че ще наминеш – рече той за моя изненада, като ми махна с ръка да вляза. Наля си поредна чашка и отпи. – Е, добре подреди пазача ни, няма що.
– Видя ли Джабитите?
– Трудно можех да ги пропусна.
По изражението му личеше, че предугажда следващия ми въпрос.
– Значи си знаел всичко?
Той направи изненадана физиономия.
– Когато каза, че съм го правила и преди. Че съм побеждавала Лейдън-Тош. Всъщност си имал предвид Джабитите.
– Нима?
– Това може да означава само две неща – продължих, без да обръщам внимание на преструвките му.
– Продължавай – рече любезно той, оставяйки чашката си.
– Едното е, че си разбрал за нощното ми посещение в Комините. И за това как Джабитите ме преследваха до малката стаичка на втория етаж.
– Майчице, какъв ужас!
– Макар че аз всъщност не ги победих. Просто успях да се изплъзна от зъбите им.
– Мен ако питаш, и това се брои за победа. Но извинявай, не исках да те прекъсвам.
– Другото е, че си ме видял да унищожавам летящ Джабит на едно бойно поле преди много Сесии.
Очаквах Домитар да се сепне от предположенията ми, но той остана невъзмутим.
– Ще допусна първата възможност, но не и втората – провлачи бавно, като поклащаше чашката, без да ме поглежда. – Впрочем хубава бъркотия остави след себе си. Разчистване, ремонтиране... Не че ми влизаше в задълженията, но все някой трябваше да го свърши.
Усетих как започват да ме хващат нервите.
– Значи си знаел за Джабитите във фабриката?
Той допи Огнената си вода и примлясна.
– Не знам защо пия тоя боклук – рече. – По навик вероятно. Вярно казват, че ти ставал втора природа.
– Джабитите! – изкрещях.
– Да, да, добре. Но пък никой няма право да влиза тук през нощта, нали?
– И това е отговорът ти?
– Не ти ли стига?
– Как очакваш да ми стига? Та тези гадини едва не ме изядоха.
– Е, нека ти бъде за урок.
– Домитар, това бяха Джабити.
– Разбирам, няма нужда да викаш. Отвратителни създания. – Той потрепери.
– А какво ще кажеш за стаята с кръвта? За връщането в миналото? За книгите, които избухват в живи картини? И за огледалата с демони в тях?
Той примигна озадачено.
– Дуелумът май ти е дошъл в повече. Не искаш ли да си полегнеш за малко?
– Значи твърдиш, че не знаеш за всички тези неща? Но нали сам каза, че Комините винаги ги е имало?
– Казах, че са тук, откакто се помня – коригира ме Домитар.
Вторачих се в него със скръстени на гърдите ръце.
– На какво ти приличат комините, Вега? – попита той.
– На нещо странно, магично, дяволско – на всичко друго, но не и на нормално място.
– Искам да кажа, на какво ти приличат отвън?
Замислих се, преди да отговоря.
– На замък, като онзи, който видях в една книга по време на Обучението. Но онова беше фантазия, а не реалност.
– И кой го казва? – повдигна педантично вежди той.
– Ами... не знам. – Поех си дълбоко дъх. – Значи е бил истински?
– Браво, умно момиче.
– И кой е живял в него?
– Трудно ще ти отговоря на това, защото нямам представа.
– Но щом знаеш, че е замък, как може да не знаеш чий е бил?
– Случва се да притежаваш бегла представа за нещо, без дълбочината на същинското познание.
Стиснах зъби, сдържайки яда си.
– Добре тогава, Мочурището винаги ли си е било Мочурище?
Той напълни отново чашката, разливайки малко Огнена вода по бюрото си. Отпи със замах, покапвайки се и по брадичката.
– Мочурището? Мочурището, казваш? Не знам нищо за Мочурището поради простия факт, че никога не съм ходил там, и слава богу!
– Значи си се примирил, че съдбата ти е да живееш и умреш в Горчилище?
– Както и на всеки друг Уъг.
– Не и на Куентин Хърмс.
– Правилно, него го изядоха Кръвниците.
– Наистина ли вярваш на тия глупости?
– А имаш ли доказателство за противното? – попита остро той, оставяйки чашката си.
– Възнамерявам да го намеря.
– Вега, ако планираш онова, което си мисля, то...
– Мисля, че именно това планира, Домитар. Дори съм сигурен.
Обърнах се рязко при звука на този глас. Дребничкият Дис Фидус стоеше на прага, с парцал и малка бутилка течност в ръка.
– А, здравей – рекох, не знаейки как да тълкувам думите му. Откъде можеше старият сбръчкан портиер да знае нещо за моите планове?
– Поздравления за днешната ти победа, Вега Джейн – изфъфли той.
– Благодаря, но какво имаше предвид като...
Но той не гледаше към мен, а към моя началник.
– Мисля, че е време, Домитар. И без пророчествата на Селина Джоунс знаехме, че този ден рано или късно ще настъпи.
Последният бавно кимна.
– Да, май си прав. Денят наистина настъпи.
Дис Фидус отпуши шишенцето и напои парцала с течността.
– Протегни ръка, Вега.
– Защо? Какво ще правиш?
– Просто протегни ръка. Тази с мастилените печати.
Погледнах към Домитар и той бавно кимна.
Протегнах неуверено ръката си, цялата покрита в синьо от две години ежедневно подпечатване при влизането ми във фабриката.
– Имай предвид, че усещането не е от най-приятните – отбеляза Дис Фидус. – Съжалявам, но няма друг начин.
Отдръпнах ръка и пак се обърнах към Домитар.
– Но защо трябва да търпя болка? – попитах. – Какъв е смисълът?
– Тя е нищо в сравнение с онова, което те чака в Мочурището, ако отидеш там с мастилото по себе си.
– Не разбирам.
– Не е и нужно – отвърна той. – Но ако планът ти наистина е такъв, от жизнено значение е печатите да ги няма. – После стисна плътно устни и зарея поглед към отсрещната стена.
Пристъпих към Дис Фидус и му подадох ръката си, като присвих очи и се подготвих да не изпищя. Той ме докосна с навлажнения парцал и сякаш хиляди жила едновременно се забиха кожата ми. Понечих да се отдръпна, но не можах. Старецът ме бе сграбчил за китката с неподозирана за размерите си сила. Простенах и стиснах зъби, усещайки, че ми се завива свят и едва се държа на краката си. Точно когато вече ми се струваше, че ще припадна, чух Дис Фидус да казва:
– Готово.
После ме пусна и аз отворих очи. Цялата ми ръка бе подута и възпалена, но по нея нямаше и следа от синьо. Потърках я внимателно и го попитах:
– Защо бе необходимо това?
– Сигурно си се чудила защо стоя пред входа всяка сутрин и подпечатвам ръцете на работниците? – Аз кимнах. – Е, ето ти отговора. Най-просто казано, да влезеш в Мочурището с мастило по себе си е равносилно на смъртна присъда.
– Ами Куентин Хърмс? – възкликнах тревожно, местейки поглед между двамата. Те поклатиха глави и Дис Фидус отговори пръв.
– Ако е тръгнал, без първо да го почисти, то не ще да е свършил добре.
– Значи и вие не вярвате, че Кръвниците са го отвлекли? – заключих с известно тържество в гласа, но изражението на Дис Фидус бързо го охлади.
– Положително отдавна си надживяла тази теория – произнесе той с глас, какъвто не бях чувала от него досега. Плахата, угодническа нотка бе изчезнала. Видът му пак бе стар и съсухрен, но в очите му гореше пламък.
– Така е – отвърнах.
– Тогава нека не си губим повече времето с нея – каза той, слагайки точка на дискусията. После запуши бутилката и ми я подаде заедно с чисто парцалче. – Вземи това.
– Но нали ръката ми вече е почистена?
– Вземи го, въпреки това – настоя той.
– Какво представлява това мастило? – попитах, прибирайки я в джоба си. – По какъв начин щеше да ми навреди?
– В Мочурището то е като мед за осите – отвърна Домитар. – Или като миризмата на разгонена кобила за мъжки Слеп.
– Значи привлича чудовищата право към Уъговете – рекох яростно. – Наистина смъртна присъда. И ти през цялото време си знаел за това!
– Ходенето в Мочурището е забранено – отвърна той в своя защита. – Ако не си пъхат носа там, мастилото е безвредно.
– Ами ако просто ходят по края му? Ето, мен например един Гарм ме подгони нагоре по Дървото ми и едва не ме изяде. Чак сега разбирам причината.
– Никоя система не е перфектна – отвърна Домитар, поглеждайки виновно към портиера.
– И чия система е това? – попитах.
Отговорът, за мое учудване, дойде от Дис Фидус.
– Откакто се помня, тя винаги си е съществувала. А в цяло село няма Уъг, по-възрастен от мен.
– Ами Моригон? Или Тансий?
– Тансий надали знае повече от нас – обади се Домитар. – Колкото до Моригон, тя е особен случай.
– О, да, особен, и още как! – възкликнах разгорещено.
– Ако мислиш, че е зла Женска, избий си го от главата още сега – рече с изненадваща жар Дис Фидус.
– Ще мисля за нея каквото си искам, благодаря – сопнах се аз.
– И ще сгрешиш – рече морно Домитар, отпивайки от чашата си. – Не е толкова лесно да поставиш в рамка нито нея, нито Горчилище като цяло.
– Но какво тогава сме всички ние, за бога?
– От една страна погледнато, сме чисто и просто Уъгове. А какво сме били преди, само предците ни могат да кажат, нали?
– Но те са мъртви! – отсякох.
– Е, точно за това ми е думата – заключи невъзмутимо Домитар.
– Въртим се в кръг – извиках. – Ето, вие казвате, че Моригон не била зла, и очаквате да ви повярвам. Тя контролираше Лейдън-Тош и бе напълно наясно, че Джабитите са вътре в него. Но не можеше да контролира тях. Наложи се да моли мен за помощ.
За мое удивление, репликата ми не ги впечатли особено. Дис Фидус просто кимна, сякаш бях изрекла на глас общоизвестна истина.
– Да, трудничко щеше да и бъде.
– На нея? А какво да кажа аз, по дяволите?
– Някои Уъгове унаследяват определени задължения – поясни Домитар. – Моригон е една от тях. Преди нея майка и се грижеше за благополучието на селото. Уверявам те, тя прави именно това.
– Като се опитва да ме убие?
– Ти представляваш опасност за нея и за цяло Горчилище, Вега, нима още не си го разбрала? – махна отчаяно с ръка Домитар.
– Откъде-накъде? Тя се преструваше на моя приятелка. Втълпи ми, че Кроун е истинският ми враг, но всъщност тя самата през цялото време е целяла смъртта ми. Защо?
– Това е нещо, което сама ще трябва да откриеш.
– Домитар!
– Не, Вега. Нямам какво повече да кажа по въпроса.
Изгледах ги подред.
– И какво следва сега?
– Че ние оставаме в Горчилище – изпъшка Домитар, като се изправи и запуши бутилката с Огнена вода. – А ти не.
– Изобщо не вярваш, че ще прекося Мочурището, нали?
– Всъщност вярвам – промълви той шепнешком, като сведе глава. – И тогава Алвис Алкумус да е на помощ на всички Уъгове.
Погледнах към Дис Фидус, но и неговата глава също бе склонена.
Обърнах се и излязох от Комините. За да не се върна никога повече.


QUIN QUAGINTA TRES



КРАЯТ НА НАЧАЛОТО


Прибрах се у дома, събрах оскъдните си вещи и ги сложих в торбата. В джоба на наметката ми лежаха Целебният камък и умалената Мълния. След като се приготвих, реших да похарча една от останалите си монети за последна вечеря в родното ми място.
Упътих се към „Гладниците“, където Делф и аз се бяхме угощавали преди. Докато вървях по Главната улица заедно с Хари Две, още отдалеч чух виковете на празнуващата тълпа. Уъговете се бяха изсипали отвън на паважа, размахвайки халби с бира и тъпчейки се с месо, хляб и картофи.
Доста от тях дори бяха успели да прекалят с напитките, като Роман Пикус, Ран Дигби и Личис Макгий, които се поклащаха заедно, стъпвайки като в паници. Какус Луун също се бе зачервил от Огнената вода като някой от медните тигани в кухнята на жена си.
Шмугнах се в „Гладниците“, преди някой от тях да ме забележи. Не търсех компания, исках само да се нахраня. В ресторанта беше само персоналът – всички останали се възползваха от безплатното угощение на площада. Показах монетата си, за да разсея всякакви съмнения, че ще платя, но едрият Уъг, който ме настани на масата, само поклати глава.
– Тук твоите пари не вървят.
– Моля?
– Заведението черпи. За нас е чест, Вега Джейн.
– Това сигурно ли е? – попитах учудено.
– Толкова сигурно, колкото и че направи Лейдън-Тош на кайма тази сутрин.
Когато ми донесе менюто, му казах, че искам по едно от всичко. Отначало той ме погледна учудено, но после се усмихна широко с думите:
– Каквото кажеш, миличка.
Ядох така, както не бях яла през всичките си Сесии – сякаш никога по-рано не бях виждала храна. Колкото повече се тъпчех, толкова повече се усилваше апетитът ми, докато накрая не можех да погълна нито късче. Знаех, че скоро не се очертава да имам подобно пиршество. Когато отместих и последната чиния, се потупах доволно по корема и се замислих върху онова, което предстоеше. Погледнах през прозореца. Навън вече се стъмняваше.
Щях да изчакам до полунощ. Така ми се струваше най-удачно – да навляза в мрака в най-мрачния час. Щом ме чакаха опасности, исках да се срещна с тях лице в лице, а не вечно да се мъча да ги избягвам. Тъй или иначе трябваше да узная дали имам куража да се справя с тях – защо тогава да протакам?
Сериозно се съмнявах, че Мочурището може да се премине по светло. Инстинктът ми диктуваше, че онзи, който иска да достигне златото на деня, трябва първо да премине през най-тъмните сенки. Тази горчива мисъл съдържаше цялата поезия, на която бях способна.
Изнесох останките от вечерята и ги дадох на Хари Две. Това бе другата ми грижа – храната. Все с нещо трябваше да преживяваме по пътя през Мочурището. Погледнах няколкото оставащи монети в шепата си. Влязох в една бакалница и ги похарчих за някои основни провизии за кучето и мен. Покупките не бяха никак много и това отчасти ме удовлетворяваше. Не исках да съм обременена с килограми багаж, докато бягам от някой Гарм например.
Нямах представа колко дълго ще продължи пътуването, но запасите положително нямаше да ми стигнат до края му. Трябваше да взема и вода, а тя тежеше и нямаше как да нося достатъчно дори и за седмица. Донякъде ме обнадеждаваше фактът, че обитателите на Мочурището, колкото и да бяха противни, също трябваше да ядат и да пият. Значи и ние можехме да преживеем с онова, което се намираше в неговите предели – стига да внимавахме сами да не се превърнем в плячка.
Тъкмо стигнах до къщата си, когато дочух плясък на криле. Обърнах се и видях Адара. Адарите поначало са тромави създания, когато ходят по земята, затова пък във въздуха нямат равни на себе си. Този се приземи с грация, за която можех само да мечтая.
Когато се вгледах по-внимателно, си дадох сметка, че е същият бъбривец, когото Дъф обучаваше за Тансий. После видях малката торбичка, захапана в човката му. Едрото пернато се заклатушка към мен и я пусна в краката ми.
Загледах го изчаквателно.
– Подарък от Тансий – каза то с глас, досущ като на председателя на Съвета.
Коленичих и вдигнах торбичката. Вътре се напипваше нещо много малко. Отворих я и надникнах.
Това бе пръстенът на дядо.
– Той заръча да ти предам да го носиш с чест и с вярата, че куражът на едного може да промени всичко.
Трябваше да примигна, защото за миг ми се стори, че пред мен стои самият Тансий.
Нахлузих го на пръста си и вече мислех, че съм приключила с Адара, или той с мен, но се оказа, че греша. Следващите му думи първоначално ме смразиха, а после ме накараха да хукна колкото ми държат краката. Влязох вкъщи, грабнах трескаво торбата си и изскочих пак на улицата, следвана от джафкащия Хари Две.
Адарът, приключил с мисията си, вече се издигаше със силните си криле.
Последните му думи отново прозвучаха в ушите ми. Всъщност надали някога щях да ги забравя.
– Те идват за теб, Вега. Идват още сега.
Кучето и аз не спряхме да тичаме, докато не се озовахме извън границите на селото. Погледнах към небето и останах поразена. Там нямаше никакви звезди освен една. И тя се движеше. Втората падаща звезда, която виждах от денонощие насам, при това двете изглеждаха напълно еднакви. Но това бе невъзможно, а и бяха толкова далеч, че нямаше как да съм сигурна. Но тя сякаш ме водеше към точката, където щях да пресека Стената.
Както и предния път, мина ми през ума, че тази звезда е самотна. Самотна и сякаш изгубена. Пресичаше един небосклон, в който нямаше нищо освен чернота, и отиваше някъде, неизвестно къде. Но ако не знаеш накъде отиваш, хубавото е, че поне можеш да хванеш всяка пътека. И знаеш, че има и друго място освен това, където се намираш в момента.
След около половин километър спрях и измъкнах нещо от торбата. Заръчах на Хари Две да стои мирно и му надянах кожената сбруя, която бях изработила в Комините. Тя бе лека, но достатъчно здрава, съединена с метални болтове. Кучето прие операцията стоически, вирнало муцуна като роден летец. Почесах го зад ушите от благодарност за доброто поведение и го поведох край себе си. Щях да надяна ремъците на собствените си рамене чак когато стигнехме Стената.
Изведнъж се сниших към земята и се ослушах.
Срещу мен се задаваше нещо, което изобщо не си правеше труда да се промъква безшумно. Така се държаха силните, опасни създания. Хищниците. Жертвите обикновено пристъпваха тихо и се криеха в сенките.
Надянах ръкавицата и уголемих Мълнията до пълния и размер. После се шмугнах зад един гъст храст и зачаках да видя какво е.
– Делф! – Той се носеше безогледно покрай моето скривалище. Щом ме чу, спря и се заозърта с отворена уста, докато не се изправих, за да ме види. – Какво правиш тук?
– Адарът на Тансий дойде да ми съобщи, че от селото идвали за теб. Каза, че вече те е предупредил. Затова и тръгнах.
– Тръгнал си закъде?
Лицето му се смръщи в гримаса.
– Точно ти ли ме питаш, гарга такава?
Не можех да повярвам на ушите си. Даниъл Делфия никога не ми бе казвал обидна дума откакто го познавах, а аз го познавах откакто се помнех.
– Гарга? – рекох потресено. – Наричаш ме гарга?
– Да, коя свястна Женска би постъпила така? Гарга си, и рошава при това – добави намусено.
Пристъпих напред и вече се канех да го зашлевя, когато забелязах торбата на раменете му.
– Какво си помъкнал там?
– Същото, което и ти – посочи багажа ми той. После погледна надолу към овързания в ремъци Хари Две. – Виж ти, добре си го измислила.
– И къде отиваш? – попитах.
– Идвам с теб.
– Не, не идваш.
– Идвам, и още как.
– Няма да го допусна, Делф.
– Тогава и ти няма да вървиш никъде.
– Смяташ, че ще можеш да ме спреш?
– Поне мога да опитам.
– Но защо постъпваш така?
– Ние планирахме всичко заедно, нали?
– Но баща ти... предполагах, че...
– С него обсъдихме всичко. Обясних му как стоят нещата. И той се съгласи, че трябва да те придружа. Заръча ми още да ти благодаря, задето си го отървала от болката и всичко останало... И си ми помогнала да си избистря главата. Искаше да ти го каже и сам, но нали го знаеш какъв е. По-лесно ще укроти Крет, отколкото да върже две нормални приказки.
– В такъв случай... много съм трогната.
– Освен това сега си има пари, както и Уъг, който да му чиракува. Бизнес, както ти се изрази.
– Но аз смятах, че ще работите заедно.
– Не мога да те оставя да влезеш в Мочурището сама, Вега Джейн – поклати упорито глава той. – Просто не мога.
Известно време стояхме и се взирахме безмълвно един в друг. Отворих уста да кажа нещо, когато нещо привлече погледа ми нагоре.
Две звезди се носеха редом в небето. Приех го като знак, че съм сбъркала, съсредоточавайки се единствено върху себе си. Делф също заслужаваше своя шанс, а сигурно имаше и още много Уъгове, чиито съдби лежаха извън Горчилище.
Протегнах ръка и улових неговата.
– Радвам се, че си тук, Делф.
– Така ли? Наистина? – просия той.
Повдигнах се на пръсти и го целунах с думите:
– Трябваше да съм най-голямата глупачка, за да тръгна без теб.
– Не, Вега Джейн – отвърна той, обливайки се в гъста червенина. – Ти си всичко друго, но не и глупачка.
После ме отлепи от земята и ме целуна толкова силно, че останах без дъх и ми се стори, че ще припадна. Когато ме постави обратно, дълго време останахме прегърнати, с разтуптени сърца. Накрая той каза:
– И сега какво?
Тези думи ни върнаха към реалността. Каквото и да изпитвахме един към друг, то трябваше да почака. Сега имаше по-належащи въпроси. Като например как да останем живи.
– Трябва да преодолеем Стената – казах. – Впрочем откъде знаеше, че ще съм точно тук?
– Не знаех. Просто тичах навсякъде и се мъчех да те открия.
– Още преди време избрах този участък, защото не е напълно завършен.
– Но на кулите вече са разположени стражи – отбеляза с тревога той.
– Да, знам. Ще минем между тях, там, където разстоянието е най-голямо.
Очите му се спуснаха към кръста ми.
– У теб ли е веригата?
– Да – кимнах. – Готов ли си?
Когато наближихме Стената, се скрихме в сянката на едно дърво и се огледахме. Знаех, че на двеста метра вляво и вдясно има наблюдателници, а в тях – въоръжени с морти стражи.
Повдигнах Хари Две и го окачих отпред на гърдите си. Благодарение на силите на Дестин тежеше колкото новородено пале.
– А сега обвий ръце около раменете ми, Делф, както направихме преди.
Но той така и нямаше шанса да го стори.
– Ето ги! – изкрещя нечий глас.
Сърцето ми слезе в петите. Обърнах се и видях група Уъгове да се носят към нас, размахали оръжия. От едната страна бяха Тед Ракспорт, накуцващ върху простреляния си крак, злобно озъбеният Клетъс Луун и Ран Дигби, с огромната си, мърлява брада.
От другата се задаваха Джурик Кроун и Дюк Доджсън.
Водеше ги самата Моригон, размахала ръце като фурия.
– Не, Вега – крещеше тя. – Няма да напуснеш Горчилище. Никога!
Преследвачите вдигнаха мортите си и започнаха да се прицелват в нас.
Сграбчих Делф за ръката и побягнах, докато Хари Две се блъскаше в гърдите ми на всяка крачка. Щом стигнах на петдесетина метра от Стената, подскочих във въздуха, теглейки Делф след себе си. Тази допълнителна тежест нарушаваше равновесието ми и трябваше да положа неимоверно усилие, за да излетя направо.
Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Моригон замахва с десница. Миг по-късно Мълнията беше в ръката ми. Червената светлина се удари в нея, рикошира и се блъсна в Стената, пробивайки в нея широк отвор. Продължихме да се издигаме нагоре.
– Огън – изкомандва Кроун.
Мортите изтрещяха. Усетих как нещо изсвирва покрай главата ми. Отзад Делф простена болезнено.
– Ранен ли си? – викнах.
– Добре съм – отвърна с труд той. – Продължавай, не спирай.
Но аз знаех, че не е добре. Извих рязко на една страна, после на друга, преди да последва нов залп. Хари Две нададе остър вой, който премина в скимтене. После притихна и усетих нещо топло да мокри ризата ми.
Бяха улучили и него. Свих Мълнията, прибрах я в джоба си и го прегърнах със свободната си ръка, докато с другата продължавах да държа Делф.
– Не стреляйте! – изкрещях.
Не очаквах да ме послушат, разбира се, просто исках да спечеля малко време. Устремих се надясно, притиснах кучето под мишница и прелитайки покрай едно дърво, откъснах голям клон. Когато излязох от завоя, се озовах лице в лице с Уъговете.
Запратих клона по тях, разпръсвайки ги като пилци. После се обърнах и отново се понесох към горния край на Стената.
Мортите замлъкнаха за момент, но знаех, че няма да е задълго. Делф продължаваше да стене, но по-тревожното бе, че Хари Две висеше отпуснат, без да издава нито звук. Напрягах всички сили, за да набера височина с непосилния си товар.
Погледнах през рамо и кръвта се смръзна в жилите ми.
Джурик Кроун, най-точният стрелец в цяло Горчилище, се прицелваше право в главата ми. Не можех да извадя Мълнията, защото ръцете ми бяха заети от Делф и неподвижното тяло на Хари Две.
Видях го леко да се усмихва, докато натискаше спусъка, който щеше да запрати смъртоносния куршум в мозъка ми. Тогава и тримата щяхме да се строполим като круши на земята.
И тогава нещо удари Кроун толкова силно, че той излетя на десет метра встрани, претърколи се и мортата изхвръкна от ръцете му.
Потърсих с очи кое е спасило живота ми и забелязах как Моригон тъкмо отпуска ръце, насочени натам, където допреди миг бе стоял Кроун. После се обърна към мен и аз за миг си я представих с лъскав шлем на главата и високо вдигнат щит – толкова много приличаше на своята прародителка от онова далечно бойно поле. Тя отново вдигна ръце и аз усетих как невидима сила, подобно на стоманено въже, се обвива около глезените ми. Движенията и наподобяваха на рибар, теглещ своята мрежа. Инерцията ми спря с внезапен тласък и започнах да се движа назад.
Това бе решаващият момент, от който зависеше всичко. Не успеех ли да се справя сега, цялото ми начинание отиваше по дяволите.
С безкраен писък, изтръгнал се от самото дъно на дробовете ми, призовах на помощ и последната си капка сила. У мен се надигна мощен прилив на енергия и ми се стори, че невидимото въже започва да отслабва хватката си. Приведох рамене напред, сякаш теглех огромен товар, и мускулите ми се напрегнаха до краен предел. Още миг – и коварната примка се скъса, а аз полетях като изстреляна от катапулт право над последните греди на Стената, толкова ниско, че ботушите на Делф дори ги закачиха.
Бяхме преминали отвъд. Обърнах се и видях Моригон да се свлича на земята – сломена, прекършена, победена. Погледите ни се срещнаха и тя вдигна за сетен път ръка – знаех, че вече не за да ме спре, а просто да ми каже сбогом.
В следващата минута вече летяхме над Мочурището. Под нас се заредиха първите храсти и дървета, които бързо станаха толкова гъсти, че трябваше да кацна на земята.
И добре че го направих. Делф се строполи безсилно, държейки се за окървавеното рамо. Измъкнах Целебния камък от джоба си и го прокарах над раната. Тя начаса зарасна, а болката се изтри от лицето му. Той се изправи и промълви удивено:
– Благодаря, Вега Джейн.
Но аз не го слушах. Бързо освободих Хари Две от ремъците. Хълбоците му едва потрепваха, а очите му бяха затворени.
– Не – проплаках. – Само това не.
Намерих мястото между ребрата, където бе влязъл куршумът, и потърках Камъка в него. Нищо не се случи. Направих го отново и отново, заравяйки пръсти в сплъстената от кръв козина, докато по лицето ми се стичаха сълзи.
– Вега Джейн – коленичи до мен Делф, поставяйки ръка на гърба ми. – Хайде, остави го вече. Той си е отишъл.
– Махни се! – изкрещях и го блъснах толкова силно, че той полетя назад и падна върху купчина сухи листа.
Обърнах се пак към Хари Две и призовах на помощ всяка хубава мисъл, за която можех да се сетя.
– Моля те, моля те – повтарях. – Моля те не ме напускай отново. – Отчаянието сливаше образите на двете ми кучета в едно. Но той все така не помръдваше. Не можех да повярвам, че отново съм изгубила своя любимец.
Обърнах се да видя Делф, който се изправяше, отупвайки се от шумата, и тъкмо тогава нещо побутна ръката ми. Дръпнах я сепнато, мислейки, че някоя твар от Мочурището опитва плътта ми на вкус.
Но това бе Хари Две, тикащ в мен мокрия си нос. Очите му отново бяха отворени и той дишаше нормално. Скоро се изправи на лапите си и се отръска така, сякаш искаше да свали от себе си самата смърт, с която се бе разминал на косъм. Стори ми се, че дори се смее. Бях толкова щастлива, че извиках от радост и го притиснах здраво в прегръдките си. В отговор той ме близна по лицето и излая гръмко.
– Е, слава богу – присъедини се към нас и Делф, като посегна да го погали.
Усмихнах се, но в следващия миг усмивката ми се стопи. Вторачих се в ръката на Делф. Тя още бе цялата в печати от годините, прекарани в Мелницата.
Тогава чух ръмжене и от двете ни страни.
Бавно се озърнах.
Вляво от нас имаше Гарм, а вдясно – огромен Фрек.
Синьото мастило – медът за осите.
Не чаках нито миг. Извадих Мълнията, уголемих я и я метнах точно когато Фрекът се нахвърли върху Делф. Тя улучи звяра в средата на гърдите и той се пръсна на парчета.
Но Гармът вече нападаше от другата страна. Тялото му се обливаше в собствената му кръв, а противният мирис изгаряше ноздрите ми. Зъбатите челюсти издаваха типичното щракане, предшестващо огненото кълбо, което щеше да ни изпепели.
Грабнах манерката от торбата си и я запратих срещу него. Водата се разплиска и заля муцуната му.
Това ми даде само секунда преднина, но тя ми беше достатъчна. Веднага щом Мълнията се озова обратно в ръката ми, я използвах отново. Тя влезе през устата на Гарма и се взриви откъм тила му. Той начаса стана яркооранжев, сякаш огънят, скрит във вътрешността му, напираше да излезе навън. После експлодира сред облак от черен дим. Когато димът се разсея, от чудовището нямаше и следа.
– Гръм и мълнии! – възкликна Делф.
Наистина, помислих си. Гръм и мълнии.
Но нямахме време да празнуваме победата си. Бързо запретнах ръкава на Делф и извадих бутилката, дадена ми от Дис Фидус.
– Това пък какво е? – попита той.
– Просто си мълчи и стискай зъби, защото адски ще те заболи.
Отлях малко от течността върху парцала и го притиснах към кожата му.
Той целият позеленя, но за негова чест не издаде нито звук, макар и да трепереше като настинал Слеп.
Когато препаратът си свърши работата, ръката му бе цялата подпухнала и почервеняла като моята, но мастилото вече го нямаше.
– Беше ли необходимо да го правиш? – попита пресипнало той.
– Да, иначе всяка гадина тук щеше те надуши от километър разстояние.
– Е, значи е било необходимо.
– Радвам се, че го разбираш. А сега трябва да вървим, Делф.
Вдигнахме торбите си от земята и поехме нататък. Аз
вървях отпред, с готовата Мълния в ръка, след мен Делф, а Хари Две завършваше колоната.
Щом отминахме гъсталака, пред нас се разкри най-удивителната гледка. Мочурището преминаваше в безкрайна шир от тревисти поля, осеяни от малки групи дървета, която ни позволяваше да виждаме на много километри напред. Далеч на запад се виеше тъмна река, обгърната в мъгла. На изток имаше скалист склон, водещ неизвестно накъде. А на север се извисяваше гориста планина, която в сумрака изглеждаше не зелена, а синя.
Съществуваше само един проблем. Преди да стигнем откритата равнина, където никоя опасност нямаше да ни изненада неподготвени, трябваше да преодолеем следващото препятствие. Намирахме се на самия ръб на отвесна урва, висока почти километър. Погледнах Делф, а той мен. И двамата знаехме какво означава това. От тази точка все още можехме да се върнем назад и да напуснем Мочурището. Но направехме ли още крачка, щяхме да полетим надолу и вероятно никога вече нямаше да видим родните си места.
– Готов ли си? – попитах.
Той кимна и улови ръката ми.
Преметнах отново Хари Две през гърдите си и го потупах по главата. След като замалко не бях загубила и двамата, част от мен копнееше да се върне обратно. Но друга, по-голяма част знаеше, че не бива го правя. Не и сега. Може би някой ден.
Чухме зад себе си звуци, които бързо приближаваха. Този път бяха цяло множество – предположих, че са поне три или четири Гарма и цяла глутница Фрекове. Несъмнено бяха надушили присъствието ни покрай предишната схватка.
Ето че зверовете се изсипаха от гъстата гора зад гърба ни. Обърнах се и разбрах, че съм сбъркала. Не бяха четири Гарма, а десет. И глутницата се състоеше не от Фрекове, а от далеч по-страшните им братовчеди, Амароците.
Взрях се напред, в далечината. Нещо ми казваше, че онази синя планина е мястото, накъдето трябва да се насочим. Точно в онази посока, отвъд нея, бе отишла звездата. Дали тя, изгубената подобно на мен, бе намерила пътя си? Дали аз щях да го намеря? Може би не. Може би и двете щяхме просто да изгорим и угаснем. Но поне щяхме да знаем, че сме опитали.
Погледнах отново към Делф и опитах безуспешно да се усмихна. После скочихме. За един дълъг миг останахме увиснали във въздуха, докато свирепите зверове препускаха към нас.
После плавно се понесохме надолу, обгърнати безвъзвратно от Мочурището.


Sqnka TtRG



Notes

[
←1
]


Номерацията на главите в книгата е на латински език. – Б. пр.

[
←2
]


В оригинала селото се нарича Wormwood, или в превод „пелин“, „горчилка“. Wormwood е името и на падащата звезда в Откровението на Йоан, стих 8:11. На български: „А името на звездата е Пелин, и третата част от водите стана пелин, и много човеци измряха от водите, защото се вгорчиха.“ – Б. пр.

[
←3
]


На английски: Wugmorts. Wugmort e обърнато от mugwort, което означава „див пелин“. – Б. пр.

[
←4
]


Жена-призрак в ирландската и шотландската митология, чийто вледеняващ писък предвещава смърт. – Б. пр.