[Kodirane UTF-8]

	Даниъл Силва
	Принцът на огъня



	На Нийл Найрън — здрава ръка на кормилото, Патрик Матиесен — който ми даде творби на Ишърууд, и както винаги — на съпругата ми Джейми и на децата ми — Лили и Николас.




	Ако живееш, за да търсиш отмъщение, изкопай гроб за двама.
	Стара еврейска поговорка



	Първа част
	Досието

	1. Рим, 4 март

	Имаше предупредителни знаци — бомбеният взрив в Центъра на еврейската общност в Буенос Айрес по време на Шабат*, причинил смъртта на осемдесет и седем души; взривът в истанбулската синагога, точно година по-късно, който уби още двадесет и осем души… Но въпреки това в Рим щеше да бъде балът, въвеждащ го в обществото, и пак Рим щеше да бъде мястото, където той остави визитната си картичка.
	[* Съботен ден, който е празник за евреите. — Б.пр.]
	Впоследствие по коридорите и в кабинетите на началниците на прехвалената израелска разузнавателна служба имаше доста ожесточени спорове за това кога и къде е поставено началото на конспирацията. Предпазливият директор на службата — Лев Ахрони — щеше да твърди, че заговорът е замислен веднага след като Израелската армия нападна щабквартирата на Арафат в Рамала и открадна секретните му архиви. Но на легендарния израелски супершпионин Ари Шамрон това щеше да му се стори смешно, макар че той често не бе съгласен с Лев просто заради самия спорт. Единствено Шамрон, който се бе сражавал с отрядите Палмах по време на Войната за независимост и бе склонен да гледа на конфликта като на постоянно явление, интуитивно разбираше, че атентатът в Рим е бил вдъхновен от действия, станали преди повече от половин век. Накрая фактите щяха да докажат, че и Шамрон, и Лев са били прави. Междувременно, за да се осигурят спокойни условия за работа, те постигнаха съгласие за нов начален момент: деня, в който някой си господин Жан Люк бе пристигнал на хълмовете в областта Лацио и бе отседнал в една доста красива вила от XVIII век на брега на езерото Брачано.
	За точната дата на пристигането му нямаше никакво съмнение. Собственикът на вилата — съмнителен белгийски аристократ, наречен мосю Лавал — заяви, че наемателят се е появил в два и половина следобед в последния петък на март. Учтивият и усърден млад израелец, който посети мосю Лавал в дома му в Брюксел, запита как е възможно да си спомня толкова точно датата. Белгиецът извади прекрасния си, подвързан с кожа бележник и посочи страницата, на която беше записано:_Среща с господин Жан Люк във вила Брачано, 2:30 ч., след което следваше точната дата_.
	— Защо сте написали _вила Брачано_ вместо само _вилата_ — попита младият мъж, като държеше химикала си над отвореното си тефтерче.
	— За да я различавам от вилата ни в Сен Тропе, португалската ни вила и хижата, която притежаваме в Швейцарските Алпи.
	— Разбирам — кимна делово израелецът.
	А мосю Лавал отчете, че в тона на посетителя му липсва смирението, което обхващаше повечето държавни служители, когато се изправеха пред много богати хора.
	Какво друго си спомнял мосю Лавал за мъжа, наел неговата вила? Бил акуратен, интелигентен и извънредно възпитан. И поразително красив. А парфюмът му бил осезаем, но ненатрапчив. Дрехите му били скъпи, но семпли. Карал мерцедес и носел два големи куфара със златни закопчалки с марката на известна фирма. Предплатил в брой целия месечен наем, което обаче не било нещо необичайно в тази част на Италия. Бил добър слушател, на когото не било необходимо да се казва нещо по два пъти. Говорел френски с парижкия акцент на човек от богатите квартали. Изглеждал като мъжага, който може да се справи успешно при схватка с натрапници и който се отнася добре към жените.
	— Личеше си, че е от знатно потекло — заключи Лавал с убедеността на човек, който знае какво говори. — Имаше аристократичен произход. Запишете това в тефтерчето си.
	Постепенно щяха да излязат наяве допълнителни подробности за мъжа, наречен Жан Люк, макар че нито една от тях не беше в противоречие с ласкавия му образ, описан от мосю Лавал. Господинът не наел чистачка, но поискал градинарят да идва точно в девет часа и да си тръгва в десет. Пазарувал от близките магазини и ходел на църква в средновековното градче Ангуилара, разположено на брега на езерото. Прекарвал повечето време в обиколки из римските страни в Лацио и изглеждал особено заинтригуван от древния акропол в Черветери.
	Ала някъде по средата на март изведнъж изчезнал. Дори мосю Лавал не беше сигурен за точната дата на заминаването му, защото бил информиран много по-късно в Париж от една жена, която се представила за личната секретарка на джентълмена. Макар и да оставали две седмици до изтичането на договора, красавецът не направил и намек за връщане на пари. По-късно същата пролет, когато белгиецът посетил вилата, изненадващо открил в една кристална купа на бюфета в трапезарията кратко благодарствено писъмце. Било написано на машина, а до него имало сто евро като компенсация за счупени винени чаши. Въпреки че след това в сервиза за вино не били открити никакви липси. Когато мосю Лавал опитал да се обади на секретарката на Жан Люк в Париж, за да върне парите, открил, че телефонът е изключен.

	* * *

	Около градините на Вила Боргезе има чисти булеварди и тихи, потънали в зеленина странични улички, които по нищо не приличат на тези в градския център — занемарени и претъпкани с туристи. Това са, уличките на дипломатите и финансистите, където автомобилите се движат спокойно и е изключено да чуеш нервно натискане на клаксон. Една от тези улички е задънена. Тя се спуска под лек наклон и завива надясно. Почти през целия ден тъне в сянка, хвърляна от огромните пинии и евкалиптови дървета, които се извисяват над вилите. Тесният тротоар е напукан от корените на дърветата и е застлан с борови иглички и сухи листа. В края на улицата има дипломатически комплекс, укрепен по-здраво от повечето подобни места в Рим.
	Оцелелите и свидетелите щяха да си спомнят за великолепието на тази сутрин в края на зимата: светла и ясна, толкова студена на сянка, че чак да затрепериш, и така топла на слънце, че да разкопчаеш палтото си и да помечтаеш за обяд на открито. Петъчният ден допринасяше допълнително за по-спокойната атмосфера. В дипломатическия квартал на Рим това беше сутрин, в която да се насладиш по-продължително на чаша капучино, да направиш преценка на живота си и да поразмишляваш за собствената си тленност. Размотаването из кафенетата беше толкова приятно, че много светски срещи се отменяха, а голяма част от работата се отлагаше за понеделник.
	На малката уличка близо до градините на Вила Боргезе нямаше никакви видими признаци за предстоящата катастрофа. Италианските полицаи и агенти по сигурността, които охраняваха укрепения комплекс, си бъбреха лениво на огрените от слънцето участъци. Като повечето дипломатически мисии в Рим, и тази официално включваше две посолства — едното работеше с италианското правителство, а второто — с Ватикана. И двете отвориха в установеното работно време, и двамата посланици бяха в кабинетите си.
	В десет и петнадесет един трътлест йезуит се заклатушка надолу по хълма, стиснал кожена чанта в ръка. Тя съдържаше дипломатическа нота от Ватиканския държавен секретариат, осъждаща неотдавнашното нахлуване на Израелската армия във Витлеем. Куриерът представи документа на един чиновник от посолството и пъхтейки, се заизкачва обратно по хълма. Впоследствие текстът щеше да стане обществено достояние и неговият остър език щеше да постави временно в неудобно положение хората от Ватикана. Избраният от куриера момент обаче се оказа щастлив за него. Ако беше пристигнал пет минути по-късно, щеше да се изпари заедно с чантата си.
	Но журналистите от италианския телевизионен екип, дошли да интервюират посланика за положението в Близкия изток, не се оказаха такива късметлии. Нито делегацията от местни евреи, дошли да подкрепят публичното заклеймяване от посланика на неонацистката конференция, насрочена за следващата седмица във Верона. Нито семейната двойка, разтревожена от новото надигане на антисемитизма в Европа, която смяташе да проучи какви са възможностите за емигриране в Израел. Четиринадесетте посетители стояха пред входа на посолството и чакаха да бъдат обискирани за оръжие от късо подстриганите здравеняци от охраната. В този момент белият камион направи десен завой, навлизайки в улицата без изход, и започна смъртоносния си курс към комплекса.
	Повечето от насъбралите се, преди да го видят, чуха разтърсващия рев на дизеловия му двигател, който наруши утринното спокойствие. Италианските охранители млъкнаха и погледнаха недоумяващо към камиона. Всички от групичката, събрана пред входа на посолството, също извърнаха глави. Трътлестият йезуит, който чакаше на автобусната спирка на отсрещния край на улицата, вдигна очи от сутрешния брой на „Осерваторе Романо“ и се огледа за източника на шума.
	Лекият наклон на улицата помогна на камиона да набере скорост за учудващо кратко време. На завоя тежкият му товар наклони силно каросерията на една страна. За момент изглеждаше, че ще се преобърне. Но после някак си се закрепи и с пълна газ се устреми към комплекса.
	За миг всички видяха шофьора през предното стъкло. Беше млад и гладко избръснат. Очите му бяха ужасени, а устата му — полуотворена. Изглеждаше, като че ли си крещи нещо сам, настъпвайки до дупка педала. Незнайно защо чистачките работеха.
	Охраната реагира незабавно. Някои се прикриха зад укрепените бетонни прегради, други се втурнаха да потърсят защита в караулките от стомана и стъкло. Двама полицаи откриха автоматичен огън по връхлитащия камион. По решетката му припламнаха искри от куршумите и предното стъкло се раздроби на парчета, но камионът продължи безпрепятствено да напредва чак до мястото на сблъсъка. След атентата израелското правителство щеше да похвали героизма, проявен от хората на италианските служби за сигурност през онази сутрин. Нито един от тях не бе напуснал поста си, макар че и да го бяха направили, съдбата им щеше да бъде абсолютно същата.
	Експлозията се чу от площад „Свети Петър“ до Пиаца ди Спаня и до хълма Яникулум. Хората от горните етажи на сградите станаха свидетели на разтърсваща гледка: червено-оранжево огнено кълбо се издигна над северния край на Вила Боргезе, последвано от катраненочерен дим с формата на гъба. Ударната вълна изпотроши прозорците на миля от мястото на експлозията и витражите на една близка църква. Чинарите останаха без листа, птиците загинаха насред полет. Геолозите в станцията за сеизмичен контрол отначало се уплашиха, че Рим е разтърсен от земетресение.
	Никой от агентите на италианските служби за сигурност не оцеля след взрива. Същата участ сполетя и четиринадесетте посетители, и служителите на посолството, чиито кабинети се оказаха най-близо до мястото, където експлодира камионът.
	Малко по-късно ватиканският куриер, който бе запратен на земята от силата на взрива, видя една кола да завива с бясна скорост към задънената улица. Беше ланча, в нея имаше четирима мъже и той предположи, че е полицейски автомобил, пристигащ заради атентата. Свещеникът се изправи на крака и тръгна през гъстия черен дим към развалините с надеждата да помогне на някой ранен. Вместо това, пред очите му се разигра кошмарна сцена. Вратите на ланчата се отвориха едновременно и четиримата мъже, които бе помислил за полицаи, започнаха да обстрелват комплекса. Оцелелите служители, излизащи, залитайки, от горящите руини на посолството, бяха безмилостно покосени.
	Стрелците спряха огъня точно по едно и също време и се напъхаха обратно в ланчата. Докато се отдалечаваха с мръсна газ от горящия комплекс, един от терористите насочи автомата си към йезуита. Свещеникът се прекръсти и се приготви да умре. Терористът обаче само се усмихна и изчезна зад димната завеса.


	2. Тивериадско море, Израел

	Петнадесет минути след последния изстрел в Рим иззвъня специалният телефон в просторната вила, която гледаше към Тивериадско море. Ари Шамрон, бивш генерален директор на Израелските тайни служби, а сега специален съветник на премиера по въпросите на сигурността и разузнаването, вдигна слушалката. Слуша мълчаливо известно време с присвити от яд очи, после каза: „Тръгвам“ — и затвори телефона.
	Като се обърна, Ари видя Геула, която стоеше на вратата на кабинета му. Държеше коженото му яке и очите й бяха пълни със сълзи.
	— Току-що го дадоха по телевизията. Много ли е лошо положението?
	— Много. Премиерът иска да му помогна да изготви изявление пред нацията.
	— Тогава не го карай да чака.
	Геула помогна на Шамрон да си облече якето и го целуна по бузата. Това се бе превърнало в ритуал между тях. Не помнеше вече колко пъти се бе разделял с жена си, след като чуеше, че евреи са били убити при бомбен атентат. Беше се примирил, макар и късно, че това никога няма да свърши.
	— Нали няма да пушиш много?
	— Разбира се, че няма.
	— Опитай се да ми се обадиш.
	— Веднага щом мога.
	Навън го посрещна студен и влажен вятър. През нощта се беше извила буря откъм Голанските възвишения и вилня из цяла Горна Галилея. Шамрон се събуди от първата гръмотевица, вземайки я за пистолетен изстрел, а сетне лежа буден до сутринта. Сънят рядко го навестяваше и веднъж прекъснат, никога не идваше повторно същата нощ. Докато будуваше, той бродеше из тайните кътчета на паметта си, преживявайки отново минали случаи, и крачейки по стари бойни полета, се изправяше пред отдавна победени врагове. Но снощи беше различно — обзе го предчувствие за надвиснала катастрофа. Картината бе толкова ясна, че дори позвъни на нощната охрана в старата си служба, за да види дали нещо не се е случило.
	— Връщайте се в леглото, шефе, всичко е наред — отговори му младият дежурен офицер.
	Сега черното му бронирано пежо го чакаше в края на алеята. Рами, тъмнокосият началник на охранителния му отряд, стоеше до отворената задна врата. Шамрон си бе спечелил много врагове през годините, а мнозина от тях живееха смущаващо близо до Тивериада. Рами беше тих като вълк единак, но много по-смъртоносен от хищника. Рядко се отделяше от шефа си.
	Ари спря за момент да запали цигара от долнокачествения турски тютюн, който пушеше още от времето на Мандата*, после слезе от верандата. Беше нисък на ръст, но макар и вече на възраст, все още със здраво телосложение. Обсипаните му с червеникавокафяви петна ръце бяха жилави и изглеждаха като взети назаем от два пъти по-едър човек. Сбръчканото му лице приличаше на въздушна снимка на пустинята Негев. Стоманеносивата коса, която обрамчваше плешивото му теме, беше подстригана толкова късо, че почти не се забелязваше. Намирайки си ужасно трудно подходящи очила, той се бе примирил с грозните си рамки от нечуплива пластмаса. Дебелите лещи уголемяваха сините му очи, които вече бяха загубили своята бистрота. Ари вървеше така, сякаш всеки миг очакваше да го нападнат — с приведена глава и отбранително издадени лакти. По коридорите на „Цар Саул“ — щабквартирата на старата му служба — походката му беше известна като „стъпката на Шамрон“. Той знаеше за това и го одобряваше.
	[* Британският мандат върху Палестина, получен със съгласието на Парижката мирна конференция от 1919 г., подкрепя целите на ционизма за изграждане на еврейска държава. — Б.пр.]
	Ари се настани на задната седалка на пежото. Тежката бронирана кола потегли по стръмната алея към брега на езерото. Зави надясно и се понесе към Тивериада, а после на запад през Галилея — към крайбрежната равнина. През по-голямата част от пътуването погледът на Шамрон бе прикован върху надраскания циферблат на часовника му. Сега времето бе негов враг. С всяка изминала минута виновниците се измъкваха все по-далеч от местопрестъплението. Ако бяха предприели подобен атентат в Йерусалим или Тел Авив, щяха да бъдат заклещени в мрежата от контролни пунктове и пътни барикади. Но всичко се бе случило в Италия, не в Израел, и Шамрон зависеше от благоволението на полицията им. Италианците отдавна не се бяха сблъсквали с толкова мащабен терористичен акт. Освен това посолството — израелската връзка с тяхното правителство — беше в руини. Шамрон подозираше, че положението е същото и с една много важна база на Израелските тайни служби. Рим беше регионалната централа за Южна Европа. Тя се ръководеше от _катса_* на име Шимон Пацнер, когото Шамрон лично бе вербувал и обучил. Напълно възможно бе Службата да е загубила един от най-компетентните си и опитни офицери.
	[* Изпитан офицер от Мосад. — Б.пр.]
	Пътуването като че ли нямаше край. Слушаха новините по Израелското радио и с всяка нова информация положението в Рим изглеждаше по-лошо. Шамрон три пъти грабваше тревожно своя кодиран мобилен телефон, ала и трите пъти го връщаше в калъфчето му, без да набере номера. „Ще го оставя на тях — помисли си той. — Те знаят какво правят. Благодарение на мен са добре обучени“. Освен това сега не му беше времето специалният съветник на премиера по въпросите за сигурността и тероризма да се намесва с полезни предложения.
	„Специален съветник“… Ненавиждаше тази титла, понеже му намирисваше на неопределеност. Някога беше _мемунех_ — главният шеф. Беше водил всички от любимата си служба и страната си към триумф, но и към несполуки. Лев и неговите млади технократи го смятаха за бреме и го бяха изпратили в пенсия в Юдейската пустиня. Щеше да си остане там, ако не беше спасителният изход, предложен му от министър-председателя. Старата лисица Шамрон веднага разбра, че от премиерския кабинет може да упражнява почти толкова власт, колкото и от директорския на булевард „Цар Саул“. Опитът го бе научил да бъде търпелив.
	Започнаха да се изкачват към Йерусалим. Шамрон не можеше да мине по този път, без да си спомни за миналите битки. Отново го обхвана предчувствието от предишната нощ. Рим ли бе видял тогава или нещо друго, по-страшно? Сигурен бе, че това е дело на някой стар враг. Мъртвец, изникнал от миналото.

	* * *

	Кабинетът на премиера се намираше на улица „Каплан“ № 3 в квартала „Кириат бен Гурион“, Западен Йерусалим. Шамрон влезе в сградата през подземния гараж и се качи в кабинета си. Той беше малък, но стратегически разположен на коридора, който водеше към кабинета на министър-председателя. Това му позволяваше да вижда кога Лев или някой друг от шефовете на разузнаването и сигурността отиваха на среща в „светая светих“. Нямаше лична секретарка, но заедно с трима от служителите по сигурността ползваше услугите на едно момиче на име Тамара. Сега тя му донесе кафе и включи панела с трите монитора.
	— ВАРАШ има насрочена среща с премиера за пет часа.
	ВАРАШ беше съкратено наименование на комитета на началниците на специалните служби. В него влизаха генералният директор на Шабак — службата за вътрешна сигурност, командващият на Аман — военното разузнаване, и, разбира се, шефът на Израелските тайни служби, които наричаха просто Службата. Шамрон, по право и по заслуги, имаше запазено място на заседателната маса.
	— Междувременно — добави Тамара — той иска да организира брифинг след двадесет минути.
	— Кажи му, че е по-добре да е след половин час.
	— Не мога, кажи му го _сам_.
	Шамрон седна на бюрото си и с дистанционното в ръка, прекара следващите пет минути в преглед на световните телевизионни програми, за да узнае колкото може повече нови подробности за атентата. После вдигна слушалката на телефона и проведе три разговора: първия — със стария си познат от Италианското посолство Томазо Налди, втория — с израелското Министерство на външните работи, което се намираше наблизо, на булевард „Ицхак Рабин“, и третия — с централата на Службата на булевард „Цар Саул“.
	— Не може да говори с теб сега — каза секретарката на Лев.
	Шамрон бе очаквал този отговор. Беше по-лесно да преминеш през военен пропускателен пункт, отколкото през тази секретарка.
	— Свържи ме с него — настоя той — или следващото обаждане ще бъде от премиера.
	Лев го накара да чака пет минути.
	— Какво знаеш? — попита Шамрон.
	— Истината ли? _Нищо._
	— Централата ни в Рим съществува ли още?
	— Не бих казал — отвърна уклончиво Лев, — но разполагаме с римския си _катса_. Пацнер е бил по работа в Неапол. Току-що е минал проверката на летището. В момента е на път за Рим.
	„Слава богу!“ — помисли си Ари и попита:
	— А другите?
	— Трудно е да се каже. Както можеш да си представиш, положението е доста хаотично. — Лев имаше неприятния навик да премълчава някои неща. — Двама служители, както и офицерът за свръзка, са изчезнали.
	— Има ли неудобна или компрометираща информация в архива?
	— Най-добре е да се надяваме, че е изгорял.
	— Той се пази в сейфове, конструирани да издържат дори ракетен удар. За предпочитане е да се доберем до него преди италианците.
	Тамара надникна през вратата:
	— Той те вика _сега_.
	— Ще се видим в пет часа — каза Шамрон на Лев и затвори.
	Ари взе бележките си и последва Тамара по коридора към кабинета на премиера. Двамата охранители от Шабак — едри момчета с късо подстригани коси и пуснати над панталоните ризи — го наблюдаваха внимателно. Единият отстъпи встрани и отвори вратата. Ари мина край него и влезе.
	Щорите бяха спуснати, стаята беше хладна и тънеше в полумрак. Премиерът седеше зад голямото си бюро и изглеждаше смален от високия портрет на ционисткия лидер Теодор Херцл, който висеше на стената зад него. Шамрон бе влизал в този кабинет многократно, но всеки път пулсът му се ускоряваше. За него тази стая олицетворяваше края на един забележителен път — възвръщането на еврейския суверенитет в израелската земя. Раждания и смърт, войни и холокост… Шамрон, както и министър-председателят, бе играл водеща роля в цялата тази епопея. Дълбоко в себе си двамата гледаха на Израел като на своя държава, на свое творение, и я бранеха ревниво от всички — араби, евреи или християни, — които искаха да я отслабят или унищожат.
	Премиерът мълчаливо кимна на Шамрон да седне. С малка глава и широк торс, той по-скоро изглеждаше като издялан от вулканична скала. Късите му мускулести ръце лежаха на бюрото, а масивната му челюст се очертаваше над яката на ризата.
	— Колко зле е положението, Ари?
	— Към края на деня ще имаме по-ясна картина — отвърна Шамрон. — Но едно мога да кажа със сигурност: това ще се запомни като един от най-жестоките, ако не и най-жестокия терористичен акт, извършен срещу държавата ни.
	— Колко са жертвите?
	— Още не е ясно.
	— Посланиците оцелели ли са?
	— Официално са в списъка на безследно изчезналите.
	— А неофициално?
	— Смята се, че са мъртви.
	— И _двамата_ ли?
	Шамрон кимна утвърдително и добави:
	— Както и заместниците им.
	— Колко са загиналите със сигурност?
	— Италианците съобщават за дванадесет полицаи и охранители. В момента външното министерство потвърждава смъртта на двадесет и двама души от персонала и тринадесет членове на семействата им от жилищния комплекс. Осемнадесет души са безследно изчезнали.
	— Петдесет и двама мъртви?
	— Най-малко. Несъмнено пред входа е имало няколко посетители, чакащи да бъдат допуснати в сградата.
	— А какво става с централата на Службата?
	Шамрон повтори току-що наученото от Лев: Пацнер беше жив, трима служители се смятаха за мъртви.
	— Кой го е извършил?
	— Лев не се е добрал до никаква следа…
	— Не питам Лев.
	— За съжаление списъкът на потенциалните заподозрени е дълъг. Каквото и да кажа сега, ще бъде неточно, а на този етап спекулациите няма да ни помогнат.
	— Но защо точно в Рим?
	— Трудно е да се каже — отвърна Шамрон. — Може би посолството ни там просто е било удобна мишена. Вероятно са открили някаква слабост, пролука в бронята ни и са решили да се възползват.
	— Но ти не вярваш в това, нали?
	— Не, господин премиер.
	— Може ли да има нещо общо с онази история във Ватикана отпреди две години? Онази работа с Алон…
	— Съмнявам се. Всички факти засега говорят за самоубийствен атентат, извършен от арабски терористи.
	— Ще направя изявление след срещата на ВАРАШ.
	— Смятам, че е мъдро решение.
	— Искам ти да ми го напишеш.
	— Както кажете.
	— Ти познаваш загубата, Ари. И двамата я познаваме. Напиши го прочувствено. Черпи от мъката, натрупана в Полша, която носиш в душата си. Страната ни има нужда да поплаче тази вечер. Нека плачат. Ала увери ги, че зверовете, които са извършили това, ще бъдат наказани.
	— Ще бъдат, господин премиер.
	Шамрон се изправи.
	— Кой го извърши, Ари?
	— Скоро ще узнаем.
	— Искам главата му — рече мрачно министър-председателят. — Искам я, набучена на кол.
	— Ще я имате.

	* * *

	Щяха да минат две денонощия, преди да направят първия пробив. Ала той нямаше да стане в Рим, а в северния индустриален град Милано. Подразделения на полицията и карабинерите, действащи по сведения на тунизийски имигрант информатор, нахлули в пансион в работническия квартал, който се намирал северно от центъра на града. Смятало се, че там се укриват двама от четиримата оцелели атентатори. Мъжете вече ги нямало, но съдейки по обстановката в стаята, били избягали по тревога. Полицията открила два куфара, пълни с дрехи и половин дузина мобилни телефони, заедно с фалшиви паспорти и крадени кредитни карти. Най-интересната вещ обаче се оказал компактдиск, зашит в подплатата на един от куфарите. Италианските следователи от националната съдебно-криминална лаборатория в Рим установили, че дискът съдържа данни, но не успели да пробият сложната му защита. Накрая, след доста вътрешни дебати, било решено да се обърнат за помощ към израелците.
	Ето как Шимон Пацнер бе поканен да отиде в управлението на Италианската служба за разузнаване и национална сигурност. Той пристигна няколко минути след десет вечерта и веднага бе въведен в кабинета на заместник-началника Мартино Белано. Двамата бяха пълна противоположност: Белано — висок и слаб, облечен така, сякаш току-що е слязъл от страниците на модно списание; Пацнер — нисък и мускулест, със сива вълниста коса и намачкано спортно сако. „Облечен е като уличник“, помисли си Белано след срещата. А по-късно, в хода на разследването, когато стана ясно, че Пацнер не е бил напълно откровен, Белано го споменаваше като „онзи еврейски лихвар със сако под наем“.
	Все пак в онази първа вечер Белано бе повече от внимателен към своя посетител. Пацнер не бе от хората, които предизвикват съчувствие у непознати, но когато го въведоха в кабинета на заместник-началника, очите му бяха помръкнали от изтощение и вина, че е оцелял. Белано изрази своята „дълбока скръб“ заради жертвите на бомбения атентат, преди да стигне до причината, заради която повика Пацнер — компактдиска. Той го постави тържествено на бюрото и го плъзна леко към госта си. Пацнер го взе привидно спокоен, макар че после щеше да признае на Шамрон, че сърцето му биело до пръсване.
	— Не успяхме да пробием защитата — призна Белано. — Може би вие ще имате повече късмет.
	— Ще направим всичко възможно — отговори скромно Пацнер.
	— Естествено ще споделите с нас информацията, до която успеете да се доберете.
	— Това се разбира от само себе си — заяви Пацнер, мушкайки диска в джоба на сакото си.
	Изминаха още десет минути, преди Белано да намери за уместно да сложи край на срещата. Пацнер седеше стоически на стола си, стиснал страничните облегалки, като човек, който едва се сдържа да не хукне навън. Въпреки това хората, които го видяха да минава през огромното централно фоайе, се впечатлиха от твърде бавната му походка. Едва след като се озова навън и заслиза по парадното стълбище, той рязко ускори крачките си.
	Часове след атентата израелски екип от опитни сапьори пристигна в Рим, за да се заеме с щателното претърсване на руините за доказателства за произхода и състава на бомбата. За щастие военният чартърен самолет, който ги бе докарал от Тел Авив, все още бе на летище „Фиумичино“. С одобрението на Шамрон, Пацнер нареди на екипажа да го откара в Тел Авив. Той пристигна малко след изгрев-слънце и бе посрещнат от отряд на Службата. Те незабавно се отправиха към булевард „Цар Саул“, карайки с голяма скорост, но не и безразсъдно, тъй като товарът им беше прекалено ценен, за да го изложат на риск. До осем сутринта компактдискът бе подложен на обработка от най-добрите мозъци от техническия отдел и към девет защитните му системи бяха преодолени. По-късно Ари Шамрон щеше да се хвали, че компютърните гении на Службата са разбили кода за толкова време, колкото трае почивката за кафе на италианците. Разшифроването на информацията отне още един час и в десет разпечатаното съдържание на диска лежеше върху изрядно подреденото бюро на Лев. Лев незабавно прибра разпечатките в едно дипломатическо куфарче и се отправи към улица „Каплан“, за да информира министър-председателя. Шамрон, разбира се, бе до шефа си.
	— Някой трябва да го доведе тук! — заяви Лев. Говореше ентусиазирано, като човек, предвкусващ скорошна победа.
	„Може би се чувства точно така — помисли си Ари, — защото гледа на въпросния човек като на съперник, а любимият му метод да се справя със съперниците си е заточението“.
	— Пацнер се връща в Италия тази вечер. Нека да вземе със себе си екип от отдел „Извеждане“.
	Шамрон поклати глава:
	— Той е мой, аз ще го доведа. Освен това сега Пацнер има по-важна работа.
	— Каква по-точно?
	— Да съобщи на италианците, че не сме могли да преодолеем защитата на диска.
	Лев имаше навика никога да не напуска пръв стаята, затова с голяма неохота стана от стола си и се насочи към изхода. Шамрон вдигна поглед и срещна очите на министър-председателя.
	— Той трябва да остане тук, докато случаят приключи — каза премиерът.
	— Да, така е — съгласи се Ари.
	— Може би трябва да му намерим някаква работа, за да му минава по-бързо времето.
	Шамрон кимна и срещата приключи.


	3. Лондон

	Издирването на Габриел беше почти толкова интензивно, колкото и на терористите. Той беше от хората, които никога не афишираха действията си. А и вече не беше под управлението на Службата, така че никой не бе изненадан, още по-малко Шамрон, че бе напуснал Венеция, без да си направи труда да уведоми някого къде отива. Както се оказа, беше заминал за Англия да види жена си Леа, която живееше в частна психиатрична клиника, намираща се в едно усамотено кътче на графство Съри. Все пак първата му спирка беше на Ню Бонд Стрийт, където по покана на лондонския търговец на картини Джулиан Ишърууд бе приел да посети търга на платна от стари майстори в аукционната къща „Бонамс“.
	Ишърууд пристигна пръв, с очукано дипломатическо куфарче в едната ръка и светъл габардинен шлифер — в другата. Във фоайето се бяха събрали още няколко търговци. Джулиан измърмори някакъв неискрен поздрав и с големи крачки се отправи към гардероба. Минута по-късно, вече без своя мокър шлифер, той застана на пост до прозореца. Висок и неуверен, Ишърууд носеше обичайното си за търгове облекло — сив костюм на тънки бели райета и късметлийската си тъмночервена вратовръзка. Той оправи разрошените си от вятъра прошарени коси, така че да прикрие плешивото си теме, и хвърли бърз поглед на отражението си в прозореца. В очите на непознат можеше да изглежда леко пийнал. Обаче Джулиан беше трезвен като краставичка и енергичен като навита пружина. Притесняваше се, че Габриел закъснява, а това не беше в стила му. Той бе точен като швейцарски часовник. Никога не оставяше клиент да го чака, винаги спазваше сроковете в работата си, освен, разбира се, при независещи от него обстоятелства.
	Ишърууд оправи вратовръзката си и отпусна тесните си рамене. Така фигурата му, отразяваща се в прозореца, придоби непринудената елегантност и самоувереност, които изглеждаха вродени за англичаните от висшата класа. Той се движеше в техните среди, пласираше колекциите им и купуваше нови от тяхно име, но въпреки това никога нямаше да бъде един от тях. И как би могъл?
	Подчертано английското му фамилно име и непохватните му английски обноски донякъде прикриваха факта, че той изобщо не бе англичанин. Водеше се такъв по националност и паспорт, но беше немец по рождение, французин по възпитание и евреин по религия. Само шепа доверени приятели знаеха, че като дете Ишърууд бе пристигнал в Лондон през 1942 година като бежанец, след като бил пренесен през заснежените Пиренеи от двама баски овчари. Или че баща му — прочутият берлински търговец на картини Самуел Исаковиц — бе завършил живота си в покрайнините на една полска гора, в място, наречено Собибор.
	Всъщност имаше и още нещо, което Джулиан Ишърууд държеше в тайна от своите конкуренти в лондонския художествен свят, а и от почти всички останали. През годините от време на време той бе правил услуги на един господин от Тел Авив, наречен Шамрон. На еврейския жаргон на Шамроновата група сътрудници Ишърууд беше _сайан_ — неплатен доброволен помощник. Макар че повечето от срещите му с въпросния Шамрон бяха по-скоро под натиск, отколкото доброволни.
	Точно тогава сред развяващите се шлифери по Ню Бонд Стрийт Ишърууд зърна човек, облечен в кожено сако и дънки. Той се скри за момент, после внезапно отново се показа, сякаш бе излязъл иззад завесата на осветена сцена. Както винаги, Джулиан се изуми от неособено внушителната му фигура — висок около един и седемдесет, шейсет и осем килограма с дрехите. Ръцете му бяха мушнати в джобовете на черното кожено сако, раменете му бяха леко приведени. Движеше се плавно и видимо без усилие, а краката му бяха леко извити навън, което Ишърууд винаги бе свързвал с мъже, които тичат бързо или са добри футболисти. Беше обут с елегантни обувки и въпреки дъжда, не носеше чадър. Лицето му бе издължено, имаше високо чело и тясна брадичка. Носът му изглеждаше като изваян, скулите бяха широки, а зелените му очи изглеждаха някак неспокойни. Черната му коса бе късо подстригана и силно прошарена по слепоочията. Беше от онзи тип хора, за които не можеше да се определи към коя точно националност принадлежат. А и Габриел притежаваше дарба бързо да учи езици, която му помагаше още повече да използва това предимство. Ишърууд никога не бе сигурен кого да очаква, когато Габриел минеше през вратата. Той беше никой, не живееше никъде. Беше вечният скитник евреин.
	Ненадейно Габриел се озова до Ишърууд. Не поздрави, ръцете му си останаха напъхани в джобовете на коженото сако. Работейки за Шамрон в тайните служби, явно не бе научил как да се държи в обществото. Той се оживяваше само когато играеше някаква роля. В много редки мигове можеше да зърнеш истинския Габриел — мълчалив, мрачен и болезнено срамежлив мъж. „Като сега“, помисли си Ишърууд. Габриел караше хората да се чувстват крайно неудобно. Това бе една от многобройните му дарби.
	Двамата се насочиха през фоайето към регистратурата.
	— Кои сме днес? — попита полугласно Джулиан, но спътникът му само се наведе и надраска нещо нечетливо в регистъра.
	Ишърууд бе забравил, че той е левичар. Подписваше се с лявата ръка, рисуваше с дясната, с ножа и вилицата си служеше еднакво добре и с двете. А с коя ли държеше беретата си? За щастие Джулиан не знаеше отговора на този въпрос.
	Изкачиха се по стълбите — Габриел вървеше до Ишърууд, мълчалив като бодигард. Коженото му сако не шумолеше, а обувките му с гумени подметки сякаш не стъпваха по килима. Джулиан трябваше да докосне рамото му, за да се увери, че той още е тук.
	В края на стълбището човек от охраната помоли Габриел да отвори кожената чанта, която носеше през рамо. Той я откопча и му показа съдържанието й: бинокулярни лупи, ултравиолетова лампа, инфраскоп и мощно халогенно фенерче. Охранителят им махна да минават.
	Влязоха в залата за продажби. Стотици картини бяха закачени по стените или поставени на покрити със сукно подставки, като всяка бе осветена от насочена лампа. Между творбите се разхождаха групи търговци. „Приличат на чакали“, помисли си Ишърууд. Някои се взираха от близо в картините, други предпочитаха да ги гледат от разстояние. Обменяха мнения, изчисляваха с калкулатори потенциалните печалби. Парите бяха на масата. Това беше неприличната страна в света на изкуството, но Джулиан я обичаше. Габриел изглеждаше незаинтересован. Той се разхождаше с вид на човек, свикнал с този пазар. Нямаше нужда Ишърууд да му напомня да остане незабележим. Това беше напълно естествено за него.
	Облечен в спортен костюм от туид, директорът на отдел „Стари майстори“ в „Бонамс“ Джеръми Краб бе застанал до пейзаж от френската школа с незапалена лула между пожълтелите си зъби. Той се ръкува безрадостно с Джулиан и погледна към младия мъж до него, облечен в кожено сако.
	— Марио Делвекио — каза Габриел и както винаги, Ишърууд бе изненадан от перфектния му венециански акцент.
	— Тайнственият синьор Делвекио! — възкликна тихо Краб. — Познавам ви по име, но всъщност никога не сме се срещали. — Директорът хвърли съзаклятнически поглед на Ишърууд. — Имаш нещо предвид, а, Джулиан? Нещо, което криеш от мен?
	— Той работи за мен, Джеръми. Струва си да погледне, преди да рискувам.
	— Оттук, моля — изрече скептично Краб и ги въведе в малка стая без прозорци, точно до изхода от главната зала за продажби.
	Правилата на играта изискваха Ишърууд да прояви поне малко интерес към останалите творби, иначе Краб можеше да се изкуши да прошепне на някого от другите търговци, че той е хвърлил око на конкретна картина. Повечето платна бяха посредствени — потъмняла „Мадона с младенеца“ от Андреа дел Сарто, натюрморт от Карло Магини, „Ковачницата на Вулкан“ от Паоло Пагани… Но в далечния ъгъл, подпряна на стената, имаше голяма картина без рамка. Джулиан забеляза, че опитното око на Габриел веднага бе грабнато от нея. Но като истински професионалист, той моментално погледна настрани.
	Започна с другите картини, задържайки се точно по две минути пред всяка от тях. Лицето му бе като маска и не издаваше нито ентусиазъм, нито неодобрение. Краб се отказа от опитите си да разгадае намеренията му и прекарваше времето си, дъвчейки дръжката на лулата си.
	Най-накрая Габриел прояви интерес към артикул № 43 от каталога — „Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ от Еразъм Квелин, маслени бои, платно 2,24 на 3,30 м, надраскано и изключително замърсено. Всъщност толкова мръсно, че лъвовете в края на картината изглеждаха изцяло скрити в сянка. Той се приведе и наклони глава, за да разгледа платното под косо падащата светлина. След това леко наплюнчи пръста си и потърка образа на Даниил, което накара Краб да ококори кръвясалите си очи. Без да му обръща внимание, Габриел доближи лицето си на няколко сантиметра от картината и заразглежда начина, по който Даниил бе стиснал ръце, и как единият му крак бе преметнат над другия.
	— Откъде е това платно?
	Краб извади лулата от устата си и бързо отвърна:
	— От епохата на Джордж I е, от замъка в Котсуолд.
	— Кога е почиствано за последен път?
	— Не сме съвсем сигурни, но като се съди по вида му, когато Дизраели е бил премиер.
	Габриел погледна към Ишърууд, който извърна очи към Краб.
	— Остави ни за момент, Джеръми.
	Краб се изниза от стаята. Габриел отвори чантата си и извади ултравиолетовата лампа. Джулиан загаси осветлението и помещението потъна в непрогледен мрак.
	— Какво откри? — попита Ишърууд.
	— Последната реставрация е била толкова отдавна, че не личи на ултравиолетовата светлина.
	Габриел измъкна от чантата си инфраскопа, който обезпокоително приличаше на пистолет. Когато Габриел го хвана за дръжката и включи луминесцентната зелена светлина, Ишърууд потръпна. На платното се появи архипелаг от тъмни петна — ретушът при последната реставрация. Макар и изключително мръсна, картината бе претърпяла умерени поражения.
	Той изключи инфраскопа, после си сложи бикулярните увеличителни очила и заразглежда фигурата на Даниил под приглушената бяла светлина на халогенното фенерче.
	— Какво мислиш? — попита Ишърууд, като присви очи.
	— Великолепна е — отговори сдържано Габриел, — но не е рисувана от Еразъм Квелин.
	— Сигурен ли си?
	— Мога да се хвана на бас за двеста хиляди паунда.
	— Колко успокояващо!
	Габриел протегна ръка и прокара палец по изобразената мускулеста грациозна фигура.
	— Той е бил тук, Джулиан — каза. — Чувствам го.

	* * *

	Отидоха в Сейнт Джеймс за празничен обяд в „Грийнс“ на Дюк Стрийт — мястото, където се събираха търговци и колекционери. То бе на няколко пресечки, от галерията на Ишърууд. В ъгловото сепаре ги очакваше бутилка леденостудено бяло бургундско. Ишърууд напълни две чаши и плъзна едната по покривката на масата към Габриел.
	— _Мазел тов_*, Джулиан.
	[* Късмет! Честито! (ивр.). — Б.пр.]
	— Сигурен ли си за това?
	— Не мога да се произнеса със сигурност за автентичността й, докато не погледна под горния слой чрез инфрачервена рефлектография. Но композицията определено е Рубенсова, а за стила съм убеден, че е негов.
	— Сигурен съм, че ще си прекараш приятно, докато я реставрираш.
	— Кой твърди, че ще я реставрирам?
	— Ти.
	— Казах само, че ще установя автентичността й, но нищо не съм споменал за реставрирането й. Тази картина ще отнеме най-малко шест месеца, а имам друг ангажимент.
	— Съществува само един човек, на когото мога да я поверя — въздъхна Ишърууд. — И това си ти.
	Габриел прие професионалния комплимент, леко надигайки глава, после продължи равнодушно да разглежда менюто. Джулиан наистина мислеше така. Ако се бе родил под друга звезда, Габриел Алон можеше да бъде един от най-добрите художници сред своето поколение. Ишърууд си спомни за първата им среща — великолепния септемврийски следобед на 1978 година, пейката, гледаща към езерото Серпънтайн в Хайд Парк. Тогава Габриел беше още младеж, макар че слепоочията му вече бяха взели да се прошарват. Ишърууд добре си го спомняше.
	— Това е момче, което върши мъжка работа — беше казал за него Шамрон. — Завършил е Художествената академия „Бетсал’ел“ през 1972 година. През седемдесет и пета замина за Венеция да учи реставрация при великия Умберто Конти.
	— Умберто е най-добрият.
	— И аз така разбрах. Изглежда, нашето момче е направило силно впечатление на синьор Конти. Той твърди, че Габриел има най-талантливите ръце, които някога е виждал.
	Тогава Джулиан допусна грешката да попита с какво точно се е занимавал младежът между 1972 и 1975 година. Габриел се извърна да погледне двойка влюбени, които се разхождаха, хванати за ръка, край езерото, а Шамрон разсеяно зачопли една трескичка от пейката.
	— Гледай на него като на открадната картина, която тихомълком е била върната на законния й собственик. Собственикът не пита къде е била тя. Той просто е щастлив отново да я има, закачена на стената си.
	След това Шамрон поиска първата си „услуга“.
	— Има един палестински джентълмен, който живее в Осло. Опасявам се, че намеренията му не са почтени. Бих искал Габриел да го държи под око и за целта ти трябва да му намериш прилична работа. Може би някоя проста реставрация — нещо, което може да отнеме около две седмици. Можеш ли да направиш това за мен, Джулиан?
	Ишърууд бе върнат към настоящето от пристигането на сервитьора. Поръча си гъста месна супа и варен омар, а Габриел — зелена салата и писия на скара с ориз. Той бе живял в Европа през по-голямата част от последните тридесет години, но бе запазил простичкия си вкус на селско момче от района на Сабра в Долината на Израил. Специалитетите и виното, елегантните дрехи и бързите коли бяха непознати за него неща.
	— Изненадан съм, че успя да дойдеш днес — каза Джулиан.
	— Защо?
	— Заради събитията в Рим.
	Габриел не отдели очи от менюто.
	— Не е моя работа, Джулиан. Освен това аз съм в оставка. Знаеш го.
	— _Моля те_ — прошепна доверително Ишърууд. — Та какво _работиш_ сега?
	— Завършвам олтарната картина в „Сан Джовани Кризостомо“.
	— Още един Белини? Ще се прославиш и ти.
	— Вече съм го направил.
	Последната реставрация на Габриел — на олтарната картина на Белини в църквата „Сан Дзакария“ — бе предизвикала сензация в света на изкуството и се превърна в образец, с който щяха да се сравняват всички бъдещи реставрации на творби на Белини.
	— Фирмата на Тиеполо се занимава с проекта „Кризостомо“, нали?
	Габриел кимна утвърдително.
	— Сега работя горе-долу само за Франческо.
	— Той не е в състояние да ти плаща адекватно.
	— Обичам да работя във Венеция, Джулиан. Той ми плаща достатъчно, за да свързвам двата края. Не се притеснявай, вече не живея, както по времето, когато чиракувах при Умберто.
	— От това, което чух, напоследък си бил доста зает. Според слуховете, едва не са ти отнели олтарната картина в „Сан Дзакария“, защото си напуснал Венеция по _лични_ дела.
	— Не бива да вярваш на слухове, Джулиан.
	— О, така ли? Освен това дочух, че живееш с прекрасна млада жена на име Киара в един дворец в квартал „Канареджо“.
	Сърдитият му поглед увери Ишърууд, че слуховете за романтичната любовна афера на Габриел са верни.
	— Детето има ли си фамилно име?
	— Фамилното й име е Дзоли и не е дете.
	— Вярно ли е, че баща й е главният равин на Венеция?
	— Той е _единственият_ равин във Венеция. Общността не е процъфтяваща. Войната сложи край на това.
	— Тя знае ли за другата ти работа?
	— Киара е от Службата, Джулиан.
	— Просто ми обещай, че няма да разбиеш сърцето на това момиче, както на всички останали — каза Ишърууд. — Боже мой, какви жени остави да ти се изплъзнат! Все още пазя чудесни спомени от Жаклин Делакроа.
	Габриел се наведе над масата, като лицето му внезапно стана много сериозно.
	— Ще се оженя за нея, Джулиан.
	— А Леа? — внимателно попита Ишърууд. — Какво смяташ да правиш с нея?
	— Ще трябва да й кажа. Утре сутринта ще отида да я видя.
	— Тя ще разбере ли?
	— Честно казано, не съм сигурен, но й дължа обяснение.
	— Да ми прости господ, че казвам това, но ти го дължиш на себе си. Време е да продължиш живота си. Няма нужда да ти напомням, че вече не си двадесет и пет годишно момче.
	— Обаче не си ти този, който трябва да я погледне в очите и да й каже, че се е влюбил в друга жена.
	— Извини ме за нахалството, което се дължи на бургундското вино… и на Рубенс. Искаш ли да те придружа? Ще те закарам дотам.
	— Не, благодаря — отвърна Габриел. — Трябва да отида сам.
	Първото блюдо пристигна. Ишърууд се нахвърли на супата си. Габриел си бодна парче маруля.
	— Какъв хонорар смяташе да дадеш за почистването на картината на Рубенс?
	— Някъде около сто хиляди паунда.
	— Много лошо — рече Габриел. — За двеста хиляди може да си помисля дали да я взема.
	— Добре, двеста хиляди, гадняр такъв.
	— Ще ти се обадя следващата седмица.
	— Какво ти пречи да се ангажираш още сега? Белини ли?
	„Не“ — помисли си Габриел. Не беше Белини. Беше Рим.

	* * *

	Стратфордската клиника бе една от най-престижните частни психиатрични болници в Европа. Намираше се на един час път с кола от центъра на Лондон, в старо викторианско имение сред хълмовете на графство Съри. Сред пациентите й беше един далечен роднина на британското кралско семейство, както и вторият братовчед на настоящия премиер, така че персоналът беше свикнал с необичайните прищевки на посетителите. Габриел мина през главния вход, представяйки се като господин Браун.
	Той паркира взетия под наем опел на паркинга за посетители в предния двор на старата господарска къща от червени тухли. Лекарят на Леа — Ленард Ейвъри, с разрошена коса, с шуба и гумени ботуши — го посрещна в главното фоайе.
	— Веднъж седмично водя избрана група пациенти на разходка сред природата в околността — каза той, сякаш се извиняваше за външния си вид. — Изключително терапевтично е. — Ръкува се с Габриел, без да сваля ръкавицата си, и го попита как е минало пътуването му от Лондон, но с такъв тон, като че ли не искаше да знае отговора. — Тя ви очаква в солариума. Той все още е любимото й място.
	Поеха по коридора, постлан със светъл линолеум, като Ейвъри вървеше тежко и шумно, сякаш още крачеше по някоя пътека в Съри. В болницата единствено той знаеше истината за пациентката Лий Мартинсън. Или поне част от нея. Знаеше, че истинското й фамилно име беше Алон и че ужасните й изгаряния и кататоничният й ступор* не бяха в резултат на автомобилна катастрофа — обяснението, което фигурираше в болничния й картон, — а на бомбен атентат, случил се във Виена. Беше му известно също, че експлозията е отнела живота на мъничкия й син. Той вярваше, че Габриел е израелски дипломат и не го харесваше.
	[* Форма на психическо разстройство, при която се наблюдава почти напълно изгубена способност за движение и за говорене; вцепененост. — Б.пр.]
	Докато вървяха, лекарят го запозна накратко с най-новата информация за състоянието на Леа. Нямаше промяна в говоренето, но Ейвъри не изглеждаше загрижен от това. Той не беше поддръжник на фалшивия оптимизъм и винаги изразяваше слаби надежди за нейното възстановяване. Беше се оказал прав. През тринадесетте години след бомбения атентат тя не бе промълвила нито дума на Габриел.
	В дъното на коридора имаше двойна врата с кръгли, прилични на амбразури замъглени прозорчета. Лекарят въведе госта в солариума. Посрещнат от угнетяващата влага, Габриел веднага свали сакото си. Градинарят поливаше портокаловите дръвчета, растящи в саксии, и си бъбреше с една сестра — привлекателна тъмнокоса жена, която Габриел не беше виждал преди това.
	— Можеш да си вървиш, Амира — каза доктор Ейвъри.
	Сестрата излезе, последвана от градинаря.
	— Коя беше тази? — попита Габриел.
	— Завършила е училище за медицински сестри към Кингс Колидж и е специалист по гледане на пациенти с тежки душевни заболявания. Безупречна е в работата си. Съпругата ви е доста привързана към нея.
	Ейвъри потупа доброжелателно Габриел по рамото и също излезе.
	Леа седеше на стол от ковано желязо с права облегалка. Беше вдигнала очи към покритите с капчици вода прозорци на солариума. Носеше бял болничен панталон и пуловер с висока яка, който скриваше крехкото й тяло. Покритите й с белези ръце стискаха цъфнала клонка. Косата й, някога дълга и черна като гарваново крило, беше късо подстригана и почти напълно прошарена. Габриел се наведе и я целуна по бузата. Кожата й беше студена и твърда от белезите. Тя сякаш не усети докосването му.
	Той седна и взе между дланите си това, което бе останало от лявата й ръка. Не почувства живот в нея. Леа бавно извърна глава, докато очите им се срещнаха. Габриел потърси в зениците й някакъв признак, че го е познала, но не откри нищо. Беше загубила паметта си. В съзнанието й бе останал само бомбеният атентат. Той непрестанно се въртеше пред очите й като безкрайна видеолента. Всичко друго бе изтрито или забутано в някое недостъпно кътче на мозъка й. За Леа Габриел не беше нищо повече от медицинската сестра, която я бе довела тук, или от градинаря, който се грижеше за растенията. Тя бе наказана за неговите грехове. Леа беше цената, която един свестен мъж бе платил, задето се бе озовал сред убийци и терористи.
	За човек като него, надарен със способността да реставрира красиви неща, положението на Леа беше двойно по-мъчително. Той жадуваше да може да премахне белезите и да й върне предишната красота. Но Леа не можеше да бъде възстановена. Твърде малко бе останало от някогашната жена.
	Габриел й разказа, че сега живее във Венеция и работи за фирма, която се занимава с реставрирането на църкви. Премълча, че все още от време на време изпълнява специални поръчки на Ари Шамрон, както и че преди два месеца беше организирал залавянето на австрийския военнопрестъпник Ерих Радек и го бе завел в Израел, за да бъде изправен пред съда. Но когато най-накрая събра смелост да й съобщи, че е влюбен в друга жена и иска да се разведат, за да се ожени за нея, не можа да го направи. Да говориш с Леа беше като да общуваш с надгробна плоча. Изглеждаше безсмислено.
	След половин час Габриел се отдели от Леа и надникна в коридора. Медицинската сестра чакаше там, облегната на стената, със скръстени ръце.
	— Приключихте ли? — попита тя.
	Габриел кимна. Жената мина бързо край него и влезе безмълвно в солариума.

	* * *

	Беше късен следобед, когато самолетът от „Хийтроу“ се приземи във Венеция. Габриел, който пътуваше към града с водно такси, стоеше в кабината на водача с гръб към вратата и гледаше знаците, обозначаващи фарватера* в лагуната. Те се подаваха от мъглата като колона от разгромени войници, връщащи се у дома от фронта. Скоро се появи брегът на „Канареджо“ и мъжът мигновено почувства, че го обзема спокойствие. Рушащата се, потъваща, просмукала от влага Венеция винаги му въздействаше така. „Това е цял град, който се нуждае от реставрация — беше му казал Умберто Конти. — Възползвай се от него. Излекувай го и той ще излекува теб“.
	[* Воден път по река или морско крайбрежие с дълбочина, достатъчна за безопасно плаване на кораби с определено газене. — Б.пр.]
	Таксито го остави пред Палацо Лече. Габриел пое на запад през „Канареджо“ покрай брега на широкия канал Рио дела Мизерикордия. Стигна до метален мост — единствения в цяла Венеция. През Средновековието в средата на моста имало врата и през нощта християнски караул стоял на пост, така че затворените от другата страна да не могат да избягат. Габриел прекоси моста, премина през подлеза и пред него се ширна голям площад: Кампо ди Гето Нуово — центърът на старото гето във Венеция. По време на своя разцвет то е било тесният дом на повече от пет хиляди евреи. Сега едва двадесет от четиристотинте евреи в града обитаваха старото гето и повечето от тях бяха старци, които живееха в Каза Израелитика ди Рипозо*.
	[* Израелски старчески дом (ит.). — Б.пр.]
	Габриел се насочи към модерната остъклена сграда на отсрещната страна на площада и влезе в нея. Вдясно се намираше входът на малка книжарница, специализирана за книги за еврейската история и миналото на евреите във Венеция. Тя беше топла и ярко осветена, с витрина, стигаща от пода до тавана, и с изглед към канала, който обграждаше гетото. На дървена табуретка зад щанда седеше девойка с къса руса коса, окъпана от светлината на халогенните лампи. Момичето му се усмихна, като влезе, и го поздрави, обръщайки се към него с кодовото му име.
	— Марио, тя си тръгна преди час.
	— Наистина ли? Къде отиде?
	Девойката сви красноречиво рамене.
	— Не ми каза.
	Габриел погледна часовника си — беше четири и петнадесет. Реши да поработи върху Белини през малкото часове, които оставаха до вечеря.
	— Ако я видиш, кажи й, че съм в църквата.
	— Нямаш проблем, чао!
	Габриел отиде пеша до моста Риалто. Една пряка след канала зави наляво и се насочи към малка тухлена църква, но изведнъж спря. Пред входа на църквата под люнета* стоеше мъж, в когото разпозна един агент по сигурността от Службата, наричаха го Рами. Присъствието му във Венеция можеше да означава само едно нещо. Той срещна очите на Габриел и погледна към вратата. Габриел мина край него и влезе.
	[* Част от стена между арка и нейните опори, обикновено украсена с картина или скулптурни фигури (арх.). — Б.пр.]
	Реставрацията на църквата беше в последния си етап. Пейките бяха махнати от нефа* и подредени временно край източната стена. Почистването на главната олтарна картина на Себастиано дел Пиомбо беше приключило. В здрача на късния следобед тя едва се виждаше. Творбата на Белини се намираше в параклиса на свети Йероним, който бе вдясно от нефа. Трябваше да бъде скрита зад обвито с брезент скеле, но то бе отместено встрани и картината блестеше под ярката светлина на флуоресцентните лампи. Киара се извърна да види приближаващия се Габриел. Присвил очи, Шамрон продължи да гледа картината.
	[* Продълговата част на християнски храм, приличаща на кораб, обикновено отделена с колони. — Б.пр.]
	— Знаеш ли, Габриел, дори и аз трябва да призная, че е красива.
	В тона на Стареца прозвуча недоволство. Шамрон — старомоден израелец — презираше изкуството и всички развлечения. За него красотата бе единствено в отлично проведената операция или в разгрома на врага. Обаче Габриел забеляза още нещо — Ари го бе заговорил на иврит и бе допуснал непростимия грях да го назове с истинското му име в необезопасено място.
	— Красива е — повтори Стареца, после се обърна към Габриел и тъжно се усмихна. — Жалко, че никога няма да я завършиш.


	4. Венеция

	Шамрон седна уморено на една църковна пейка и с обсипаната си с червеникавокафяви петънца ръка му направи знак да насочи под ъгъл флуоресцентната лампа. От метално куфарче извади кафяв хартиен плик и измъкна от него три снимки. Постави мълчаливо първата в протегнатата ръка на Габриел. Той я погледна и се видя как крачи до Киара в Кампо ди Гето Нуово. Разгледа спокойно снимката, сякаш беше картина, която се нуждае от реставрация, и се опита да определи кога е била направена! Облеклото им, ярката следобедна светлина и сухите листа по паважа на площада подсказваха, че е било през есента. Шамрон обърна към него втората снимка — отново Габриел и Киара, този път в ресторанта, недалеч от дома им в „Канареджо“. Третата, на която Габриел излизаше от църквата „Сан Джовани Кризостомо“, накара гърба му да се вледени. „Колко пъти? — запита се той. — Колко пъти на площада ме е дебнал убиец, когато съм си тръгвал вечер от работа?“
	— Това не може да продължава вечно — каза Ари. — Накрая ще те открият и тук. През годините си спечелил твърде много врагове. Както и аз.
	Габриел върна снимките на Стареца. Киара седна до него. В тази обстановка и при това осветление тя му напомняше за Рафаеловата „Мадона Алба“. Тъмната й къдрава коса, сред която проблясваха кестеняви кичурчета, бе прихваната леко с шнола на тила и се разстилаше буйно по раменете й. Кожата й — мургава и с маслинен оттенък — сякаш сияеше. Тъмнокафявите й очи, изпъстрени със златисти точици, блестяха на светлината на лампата. Те обаче променяха цвета си според настроението й. По потъмнелия й поглед Габриел отгатна, че има още лоши новини.
	Шамрон бръкна отново в куфарчето си.
	— Това е досие, в което е изложена накратко кариерата ти, и то плашещо точно. — Млъкна за момент, след това обясни: — Да видиш цял един живот, сведен до низ от убийства, е доста мъчително. Сигурен ли си, че искаш да го прочетеш?
	Габриел кимна и протегна ръка. Ари не си бе направил труда да нареди досието да бъде преведено от арабски на иврит. В Долината на Израил имаше много арабски градове и села. Макар и да не говореше свободно, Габриел знаеше езика достатъчно, за да прочете описанието на собствените си подвизи.
	Шамрон беше прав — по някакъв начин враговете му бяха успели да съберат впечатляващо пълна информация за неговата кариера. В досието се използваше истинското му име. Датата, както и причината за вербуването му, бяха точни, макар че му се приписваше убийството на осем членове на „Черният септември“*, а в действителност бе очистил само шестима. Няколко страници бяха посветени на ликвидирането на Халил ал Вазир, втория човек в ООП**, по-известен с бойното си име Абу Джихад. Габриел го беше застрелял в крайбрежната му вила в Тунис през 1988 година. Описанието на операцията беше предоставено от Ум Джихад — съпругата на Абу Джихад, която бе там онази вечер. Материалът за Виена беше кратък и достоен за внимание заради грубата си фактологическа грешка: „Съпруга и син, убити от бомба, поставена в колата, Виена, януари 1991 година. Заповедта за отмъщението е дадена от Абу Амар“. Абу Амар беше самият Ясер Арафат. Габриел винаги бе подозирал, че той лично е бил замесен. Досега обаче не бе виждал доказателство, което да го потвърди.
	[* Палестинска терористична групировка, отговорна за смъртта на единадесет израелски спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г. — Б.пр.]
	[** Организация за освобождение на Палестина. — Б.пр.]
	Той размаха страниците на досието.
	— Откъде ги взе?
	— От Милано — отвърна Шамрон. После му разказа за нахлуването и обиска в пансиона и за компютърния диск, открит в един от куфарите на заподозрените. — Като не можаха да пробият защитата, италианците се обърнаха към нас. Предполагам, трябва да се считаме за късметлии. Ако бяха успели да отворят този диск, щяха да разкрият за броени минути убийството в Рим отпреди тридесет години.
	В досието фигурираше и информацията, че през 1972 година той бе застрелял резидента на „Черният септември“ Ваел Абу Цвайтер в жилището му в Рим. Това убийство — първото за Габриел — бе станало причина слепоочията му да побелеят буквално за една нощ. Той подаде досието на Шамрон.
	— Какво знаем за мъжете, които са се криели в този пансион?
	— На базата на пръстовите отпечатъци, открити по диска и в стаята, както и въз основа на снимките във фалшивите паспорти, успяхме да идентифицираме единия от тях. Дауд Хадави, палестинец, роден в бежанския лагер в Йенин. Беше лидер по време на първата интифада, лежа в затвора и излезе. На седемнадесетгодишна възраст се е присъединил към Фатах и когато Арафат дойде в ивицата Газа след Осло, Хадави отиде да работи за Ал-Амн Ал-Ра’изах, Президентската служба за сигурност. Може би познаваш тази организация с предишното й име, което използваше преди Осло: Форс 17, преторианската гвардия на Арафат. Любимите му главорези.
	— Какво знаем още за Хадави?
	Шамрон бръкна в джоба на палтото си за цигари, но Габриел го спря и му обясни, че димът е вреден за стенописите. Стареца въздъхна и продължи разказа си:
	— Бяхме убедени, че е замесен в терористични операции по време на втората интифада. Включихме го в списъка на издирваните заподозрени, но палестинските власти отказаха да ни го предадат. Предположихме, че се крие в „Муката“ с Арафат и останалите ръководители на ООП. — „Муката“ бе името на укрепената военна резиденция на Ясер Арафат в Рамала. — Но когато нахлухме в нея при операцията „Защитен щит“, не открихме Хадави сред мъжете, които се укриваха там.
	— Къде е бил?
	— От Шабак* и Аман** предполагат, че е избягал в Йордания или Либия. Преровиха всички документи по случая в Службата. За съжаление установяването на местоположението на Хадави не беше сред приоритетите на Лев. Това се оказа много скъпа грешка.
	[* Израелската служба за вътрешна сигурност. — Б.пр.]
	[** Израелското военно разузнаване. — Б.пр.]
	— Хадави продължава ли да членува във Форс 17?
	— Не е ясно.
	— Сега поддържа ли връзка с Арафат?
	— Все още не знаем.
	— Смятат ли от Шабак, че Хадави е способен да организира подобно нещо?
	— Едва ли… Считат го за изпълнител, но не и за ръководител. Атентатът в Рим е планиран и извършен от някой много умен човек, с огромен опит в мащабните терористични актове, които трябва да стреснат света.
	— Като кого например?
	— Точно това искаме да откриеш.
	— Аз ли?
	— Трябва да намериш зверовете, които са извършили това клане, и да ги унищожиш. Ще бъде точно като през седемдесет и втора, само че този път ти ще командваш вместо мен.
	Габриел замислено поклати глава:
	— Знаеш, че не съм разузнавач. Бях екзекутор. Нещо повече — това вече не е моя война, а на Шабак. Това е война на „Сайарет“*.
	[* Израелско елитно антитерористично поделение. — Б.пр.]
	— Те се върнаха в Европа, а тя е територия на Службата. Това е _твоя_ война — каза Шамрон.
	— Защо ти не ръководиш екипа?
	— Аз съм само съветник без никаква изпълнителна власт. — Гласът на Шамрон бе натежал от ирония. Той обичаше да играе ролята на унижен цивилен служител, който е бил пенсиониран преждевременно, макар че в действителност нещата бяха съвсем различни. — Освен това Лев няма да се съгласи.
	— И той разреши на _мен_ да ръководя екипа?
	— Няма избор. Премиерът вече се изказа по въпроса. Разбира се, аз му подсказвах… — Шамрон се усмихна едва доловимо. — Но все пак Лев постави условие и за съжаление не бях в състояние да го оспоря.
	— Какво е то?
	— Настоява да се върнеш на щат и на пълен работен ден.
	Габриел беше напуснал Службата след бомбения атентат във Виена. Следващите му мисии бяха по същество самостоятелни операции, ръководени от Шамрон.
	— Иска да съм на щат в Службата, за да ме държи под контрол — досети се той.
	— Мотивите му са твърде прозрачни. За човек от тайните служби Лев полага неимоверни усилия да прикрива собствените си следи. Не го приемай лично, той презира _мен_. Но ти, опасявам се, си виновен по презумпция.
	Внезапно откъм улицата се разнесе врява — някакви деца тичаха и крещяха. Шамрон запази мълчание, докато шумът стихне. Когато заговори отново, в гласа му се долови тревога:
	— Освен твоето досие, дискът съдържа още информация. Открихме също снимки от наблюдения и подробни анализи за няколко потенциални бъдещи цели в Европа.
	— Какво представляват те?
	— Посолства, консулства, офиси на „Ел Ал“, големи синагоги, центрове на еврейски общности, училища. — Последните думи на Шамрон отекнаха под купола на църквата, преди да заглъхнат. — Те отново ще ни ударят, Габриел. Можеш да ни помогнеш да ги спрем. Познаваш ги, колкото и всички други на булевард „Цар Саул“. — Той обърна поглед към олтарната картина. — Познаваш ги като мазките от четката на Белини.
	Стареца погледна към Алон.
	— Дните ти във Венеция свършиха. От другата страна на лагуната те очаква самолет. Ще се качиш на него — независимо дали ти харесва или не. Какво ще правиш след това — си е твоя работа. Можеш да отседнеш в някоя безопасна квартира и да размишляваш върху живота си или да ни помогнеш да открием тези убийци, преди да нанесат следващия си удар.
	Габриел не можеше да подмине предизвикателството. Шамрон беше прав: нямаше избор, трябваше да замине. Обаче имаше нещо в самодоволния тон на Ари, което го дразнеше. Години наред той го бе увещавал да напусне Европа и да се върне в Израел, за да поеме управлението на Службата или поне да ръководи операциите. Габриел все пак усети, че Шамрон изпитва известно задоволство от създалата се ситуация. „Това си е чист макиавелизъм*“, помисли си на шега той.
	[* Политика, при която се поставя изгодата над политическия морал чрез насилие, хитрост, вероломство. — Б.пр.]
	Изправи се и отиде до олтарната картина. Не можеше да става и дума да се опита да я завърши набързо. Фигурата на свети Кристофър с Младенеца, възседнал раменете му, все още се нуждаеше от сериозен ретуш. След това цялата картина трябваше да бъде покрита с лак. Това щеше да отнеме минимум четири, а може би дори шест седмици. Предположи, че Тиеполо ще бъде принуден да възложи реставрацията на някого другиго и от тази мисъл стомахът му се присви. Имаше и още нещо: Израел не беше наводнен с картини на стари италиански майстори. Най-вероятно никога повече нямаше да се докосне до творба на Белини.
	— Моята работа е тук — заяви след дълго мълчание Габриел. Гласът му бе натежал от примирение.
	— Не, твоята работа _беше_ тук. Връщаш се у дома… — Шамрон се запъна. — … на булевард „Цар Саул“. В Ерец Израел!
	— Но тогава Леа също ще дойде — отвърна Габриел. — Ще отнеме известно време за уреждане на формалностите. Дотогава искам да има човек в болницата. Не ме интересува, че в досието ми пише, че е мъртва.
	— Вече изпратих агент по сигурността от лондонската ни централа.
	Габриел погледна към Киара.
	— И нея ще вземем — каза Шамрон, сякаш прочел мислите му. — Ще оставим, колкото е необходимо, един екип от службата по сигурността във Венеция да охранява семейството й и общността.
	— Трябва да съобщя на Тиеполо, че напускам.
	— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
	— Дължа му поне това — твърдо заяви Габриел.
	— Направи каквото трябва. Само че по-бързо.
	— А какво ще стане с нещата ми в къщата?
	— Хората от отдел „Изтегляне“ ще се погрижат за вещите ти. Когато приключат, от теб няма да има и следа тук. — Въпреки забележката на Габриел, Стареца си запали цигара. Той задържа за миг клечката пред лицето си, после я духна церемониално. — Ще бъде така, сякаш никога не си съществувал.

	* * *

	Шамрон му отпусна един час. С беретата на Киара в джоба на сакото си, Габриел се измъкна през задната врата на църквата и се запъти към Кастело. Беше живял там по време на чиракуването си и познаваше добре заплетените улички в _сестиерата_*, където туристите никога не стъпваха и много от къщите бяха необитаеми. Съзнателно избра обиколен маршрут, по който бе невъзможно някой преследвач да остане незабелязан. Веднъж дори нарочно се отби в един вътрешен двор, където можеше да се влезе и излезе само от едно място. След двадесет минути беше сигурен, че никой не го следи.
	[* Квартал в средновековна Венеция. — Б.пр.]
	Офисът на Франческо Тиеполо се намираше в Сан Марко, на улица „Марзо“ 22. Габриел го завари, седнал зад голямата дъбова маса, която използваше като бюро. Беше привел огромното си туловище над купчина книжа. Ако не бяха лаптопът и електрическите лампи, можеше да мине за фигура от ренесансова картина. Той вдигна поглед към Габриел и му се усмихна. Заради рошавата му черна брада по улиците на Венеция туристите често го бъркаха с Лучано Павароти. Напоследък беше взел да позира за снимки, пеейки много фалшиво няколко стиха от _Non ti scordar di me_*.
	[* Не ме забравяй (ит.). — Б.пр.]
	Някога велик реставратор, сега Франческо беше бизнесмен. И наистина, реставраторската фирма на Тиеполо беше най-преуспяващата в цяло Венето*. Той прекарваше по-голямата част от деня си да подготвя оферти за различни проекти или да води политически битки с венецианските чиновници, отговарящи за съхранението на художествените и архитектурните богатства на града. Веднъж на ден Франческо пристигаше в църквата „Сан Кризостомо“, за да подтиква своя даровит главен реставратор — непокорния и саможив Марио Делвекио — да работи по-бързо. Тиеполо беше единственият човек в света на изкуството, освен Джулиан Ишърууд, който знаеше истината за талантливия синьор.
	[* Регион в североизточната част на Италия. — Б.пр]
	Франческо предложи да отидат зад ъгъла да изпият по чаша _Просено_. Но след като долови явното нежелание на Габриел да напусне офиса, отвори бутилка _Рипасо_*, която взе от съседната стая. Габриел разгледа снимките в рамки, окачени на стената зад венецианското бюро. Имаше нова снимка на Тиеполо с неговия добър приятел — Негово Светейшество папа Павел VII. Пиетро Лукези беше архиепископ на Венеция, преди неохотно да се премести във Ватикана, за да стане водач на един милиард римокатолици по света. Снимката показваше Франческо и папата, седнали в трапезарията на великолепния реставриран дворец на Тиеполо с изглед към Канале Гранде. Това, което не се виждаше обаче, бе, че в онзи момент Габриел също седеше до папата от лявата му страна. Преди две години с мъничко помощ от страна на Тиеполо той бе спасил живота на Негово Светейшество и бе премахнал сериозна заплаха срещу неговото папство. Надяваше се, че Киара и екипът от „Извеждане“ бяха намерили картичката, изпратена му от Светия отец през декември по повод на празника Ханука.
	[* Марки италиански вина. — Б.пр.]
	Тиеполо сипа от кървавочервеното вино в две чаши, подаде едната на Габриел и бързо отпи от своята, като почти я пресуши. Той беше педантично точен само в работата си. Във всичко останало — храна, напитки и многобройните му жени — Франческо беше склонен към екстравагантност и невъздържаност. Габриел се приведе напред и тихо му съобщи новината: враговете го бяха открили във Венеция и той нямаше друг избор, освен незабавно да напусне града. И то _преди_ да завърши творбата на Белини. Франческо се усмихна мрачно и притвори очи:
	— Няма ли друг начин?
	Габриел поклати глава съжалително:
	— Не, те знаят къде живея, къде работя.
	— А Киара?
	Габриел му отговори честно. Тиеполо на италиански беше _uomo difiducia_, тоест сигурен човек.
	— Съжалявам за Белини, трябваше да завърша картината преди месеци! — въздъхна Габриел. И щеше да го направи, ако не беше аферата с Радек.
	— Майната му на Белини! За теб се безпокоя. — Франческо се втренчи във виното си. — Марио Делвекио ще ми липсва, но Габриел Алон — още повече.
	Габриел вдигна чашата си към него и отрони:
	— Знам, че не съм в положение да моля за услуга… — Гласът му заглъхна.
	Франческо погледна към снимката на Светия отец и каза:
	— Ти спаси живота на моя приятел. Какво искаш?
	— Завърши картината на Белини заради мен.
	— _Аз_ ли?
	— Имахме един и същи учител. Умберто Конти добре те обучи.
	— Така е, но знаеш ли откога не съм хващал четката?
	— Ще се справиш чудесно. Повярвай ми.
	— Учудващо е такова доверие в аванс, дадено от Марио Делвекио.
	— Марио е мъртъв, Франческо. Него никога не го е имало.

	* * *

	Габриел вървеше към „Канареджо“ в сгъстяващия се мрак. Отклони се леко от маршрута си, за да може за последен път да мине през старото гето. На площада се загледа бащински към две момчета, облечени целите в черно, с рехави, неподрязани бради, които бързаха по паважа към _йешива_*. Погледна часовника си. Беше минал един час, откакто бе оставил Шамрон и Киара в църквата. Обърна се и закрачи към къщата, където скоро нямаше да има и следа от него, след като самолетът отново го отведеше у дома. Докато вървеше, в съзнанието му се въртяха безспирно два въпроса: Кой го беше открил във Венеция? И защо го бяха оставили жив?
	[* Религиозно училище. — Б.пр.]


	5. Тел Авив, 10 март

	Габриел пристигна на булевард „Цар Саул“ в осем часа на следващата сутрин. Очакваха го двама души от личен състав. Бяха облечени в еднакви памучни ризи и бяха лепнали на лицата си еднакви усмивки — изопнати и пресилени, като на мъже, които имат властта да задават неудобни въпроси. В очите на хората от личния състав връщането на Габриел на редовна служба бе много закъсняло. Той беше като хубаво вино, което трябва да се отпива бавно и на сладка приказка. Габриел се остави в ръцете им с мрачното изражение на беглец, който се предава след дълго преследване, и пое след тях по стълбите.
	Наложи му се да подписва декларации, да полага клетви и да отговаря на безпардонни въпроси за състоянието на банковата си сметка. Снимаха го и му издадоха служебна карта, която трябваше да провеси на врата си. Бяха му взети отново пръстови отпечатъци, защото никой, изглежда, не можа да открие взетите през 1972 година. Направиха му медицински преглед и лекарят, като видя белезите по цялото му тяло, се изненада, че изобщо напипва пулса му и че във вените му все още тече кръв. Той дори изтърпя психиатричния преглед с психолога на Службата, който надраска няколко бележки в досието му и забързано напусна стаята. От гаража му зачислиха една шкода седан, от интендантството му дадоха едно помещение без прозорци в сутерена и квартира, докато си намери собствено жилище. Габриел, който искаше да остане настрана от „Цар Саул“, си избра неизползван безопасен апартамент на улица „Наркис“ в Йерусалим, недалеч от старото студентско градче на Художествената академия „Бетсал’ел“.
	По залез-слънце бе извикан в административния сектор за последния ритуал по завръщането му. Лампата над вратата на Лев светеше в зелено. Секретарката му — привлекателна девойка със загорели от слънцето крака и светлокестенява коса — натисна някакъв невидим бутон и вратата безшумно се отвори, като входа на банков трезор.
	Габриел влезе, но изведнъж спря, преди да продължи напред. Почувства се странно объркан, като човек, който се връща след години в детската си стая само за да открие, че тя е превърната в кабинет на баща му. Този кабинет някога бе принадлежал на Шамрон. Но вече ги нямаше надрасканото дървено бюро и стоманените кантонерки. Липсваше и германското късовълново радио, от което бе слушал войнствените гласове на своите неприятели. Сега властваше модерната монохромна сива мебел. Старият линолеум беше заменен с дебел директорски килим. Имаше и няколко скъпи на вид ориенталски килимчета, разположени стратегически из стаята. Една плафониера хвърляше бяла светлина над къта за сядане, обзаведен със съвременна кожена гарнитура, която напомни на Габриел за чакалня на летище. Най-близката до къта за сядане стена беше заета от огромен плазмен видеоекран, на който тихо проблясваха безупречно ясни картини от предавания на световните телевизии. Дистанционното, което лежеше на стъклената масичка, беше с размерите на молитвеник и изглеждаше така, сякаш бе необходимо висше инженерно образование, за да боравиш с него.
	Докато бюрото на Шамрон някога беше поставено подобно на бариера срещу вратата, сега Лев бе избрал то да бъде до прозореца. Бледосивите щори почти бяха спуснати, през тях можеха да се видят назъбеният хоризонт на търговската част на Тел Авив и яркият слънчев диск, който бавно потъваше в Средиземно море. Върху огромна повърхност от опушено стъкло на бюрото имаше само компютър и два телефона. Лев седеше пред монитора със събрани като за молитва ръце под брадичката си. Плешивата му глава проблясваше меко на приглушената светлина, но Габриел забеляза, че очилата му не хвърлят отблясъци. Шефът носеше специални лещи, така че неприятелите му в Службата да не могат да видят изражението на очите му.
	— Габриел! — възкликна той, сякаш бе изненадан от присъствието му.
	Излезе иззад бюрото и внимателно се ръкува с госта си, после допря с костеливите си пръсти рамото му и посочи къта за сядане. Докато Габриел се канеше да се отпусне на фотьойла, една от картините на видеостената привлече вниманието на Лев, но той не можеше да каже точно коя. Въздъхна тежко, бавно извърна глава и заразглежда Габриел с хищнически поглед.
	Сянката от последната им среща падна между тях. Тя не беше се състояла в тази стая, а в Йерусалим, в кабинета на министър-председателя. Тогава имаше само една точка в дневния ред: дали Службата да залови Ерих Радек и да го доведе в Израел, за да го изправи пред съда. Лев се бе противопоставил твърдо на идеята, независимо от факта, че Радек едва не бе застрелял майката на Габриел по време на Похода на смъртта, тръгнал от Аушвиц през януари 1945 година. Но тогава премиерът пренебрегна мнението му и разпореди Габриел да поеме ръководството на операцията по залавянето на Радек и тайното му извеждане от Австрия. Сега Радек лежеше в полицейския затвор в Яфа и Лев бе прекарал голяма част от времето си през последните два месеца в опити да поправи вредите, причинени от първоначалната му позиция за залавянето на нациста. Реномето му сред хората на булевард „Цар Саул“ беше спаднало критично. В Йерусалим дори някои се питаха дали не бе дошло време Лев да напусне.
	— Позволих си да съставя твоя екип — започна Лев. После бързо натисна бутона за вътрешна връзка на телефона си и извика секретарката. Тя влезе с папка под мишница. Тези срещи винаги бяха добре режисирани. Лев обожаваше да стои пред някоя сложна диаграма с показалка в ръка и да разяснява тайните й на озадачената аудитория.
	Когато секретарката се насочи обратно към вратата, Лев погледна към Габриел, за да установи дали той я наблюдава как се отдалечава. После безмълвно му подаде папката и отново се взря във видеостената. Габриел отвори корицата и откри няколко листа, всеки от които съдържаше кратка информация за определен член на екипа: име, отдел, специалност. Слънцето се бе скрило зад хоризонта и в кабинета бе притъмняло. За да прочете документите, Габриел трябваше да се приведе леко наляво и да държи листовете точно под плафониерата. След известно време той вдигна очи към Лев.
	— Забравил си да добавиш й представители от болницата „Хадаса“ и от младежката спортна лига „Макабе“.
	Но иронията му отскочи от каменната физиономия на Лев като куршум от броня.
	— Какво мислиш, Габриел? — попита хладно той.
	— Екипът е твърде голям, ще се настъпваме един друг. — Хрумна му, че може би Лев иска точно това. — Мога да проведа разследването с половината от тези хора.
	С апатичен жест на дългата си ръка Лев го подкани сам да намали състава на екипа. Габриел започна да изважда листове от папката и да ги поставя на масичката. Лев се намръщи. Уж случайно, но Алон изключи и неговия информатор.
	— Тези са достатъчни — каза Габриел, подавайки досиетата на Лев. — Ще имаме нужда от място за сбирките ни. Кабинетът ми е твърде малък.
	— От интендантството са отделили стая 456В. Габриел я познаваше добре. Разположена на третия етаж, тя беше помещение, където се изхвърляха стари мебели и излезли от употреба компютри. Често се използваше и от нощната смяна за любовни срещи.
	— Чудесно — отвърна той.
	Лев кръстоса крака, махна някакво незабележимо мъхче от панталона си и попита:
	— Никога преди не си работил в управлението, нали?
	— Знаеш точно къде съм работил.
	— Ето защо смятам, че трябва да ти дам един полезен съвет. Развитието на твоето разследване, ако приемем, че изобщо има такова, не трябва да се съобщава на никого извън Службата. Ще докладваш на мен и само на мен. Ясно ли е?
	— Разбирам, че имаш предвид Стареца.
	— Знаеш точно кого имам предвид.
	— С Шамрон сме приятели. Няма да прекъсна връзката си с него заради твоето спокойствие.
	— Обаче ще се въздържаш двамата да обсъждате случая. Ясен ли съм?
	Лев не беше преследвал престъпници, нито бе цапал ръцете си с кръв, но беше майстор в изкуството да нанася и да парира удари в заседателната зала.
	— Да — отвърна Габриел. — Разбрах те напълно.
	Лев се изправи, давайки знак, че срещата е свършила, но Габриел не помръдна от фотьойла.
	— Има още нещо, което искам да обсъдя с теб.
	— Времето ми е ограничено — отвърна Лев, поглеждайки го отвисоко.
	— Ще отнеме само минутка. Става дума за Киара.
	За да не преживее унижението да седне отново на мястото си, Лев отиде до прозореца и погледна към осеяния със светлини Тел Авив.
	— Какво по-точно за нея?
	— Не искам да й се възлагат задачи, докато не установим кой още е видял съдържанието на компютърния диск.
	Лев стоеше неподвижно, като статуя на пиедестал. На фона на светлините изглеждаше като тъмна маса пред хоризонталните пластини на щорите.
	— Радвам се, че се чувстваш достатъчно удобно да влезеш в този кабинет и да поставиш условията си — каза той язвително. — Ала бъдещето на Киара ще бъде решено от отдел „Операции“ и в крайна сметка — от мен.
	— Тя е само _бат левейха_*. Да не искаш да кажеш, че не можеш да намериш други момичета, които да съпровождат агентите?
	[* Помощник-агент, задължително жена (ивр.). — Б.пр.]
	— Киара притежава италиански паспорт и е дяволски добра в работата си. Знаеш го по-добре от всички.
	— Тя също е разконспирирана, Лев. Ако я включиш пак в операция с някой агент, ще изложиш и него на риск. Аз не бих работил с нея.
	— За щастие повечето от нашите оперативни агенти не мислят като теб.
	Възцари се тишина. Лев отиде до бюрото си и натисна един бутон на телефона си. Вратата автоматично се отвори и от приемната нахлу сноп ярка светлина.
	— От опит знам, че оперативните агенти не харесват дисциплината в управлението. На бойното поле те сами са си законът, но тук аз съм законът.
	— Ще се опитам да го запомня, шерифе.
	— Не прецаквай нещата! — каза Лев, когато Габриел тръгна към отворената врата. — Ако го направиш, дори и Шамрон няма да може да те защити.

	* * *

	Събраха се в девет часа на следващата сутрин. От интендантството бяха направили вял опит да приведат стаята в ред. В средата беше сложена очукана заседателна маса, заобиколена от няколко разнородни стола. Излишните вехтории бяха струпани до отсрещната стена. Те напомниха на Габриел за пейките, струпани в църквата „Сан Джовани Кризостомо“. Цялата обстановка внушаваше чувството за нещо временно, в това число и заблуждаващият лист, залепен с тиксо на вратата, на който пишеше:

	„Временен комитет за проучване на терористичните заплахи в Западна Европа.“

	Габриел ядосано огледа безпорядъка, ала както казваше Шамрон, „нещастието сплотява“.
	Екипът му наброяваше общо четирима души: двама младежи и две девойки — всичките енергични, благоговеещи пред него и непоносимо млади. Йоси — педантичен, но блестящ аналитик — идваше от отдел „Проучване“. Специалистката по история беше черноока девойка на име Дина, която можеше да изрецитира по памет времето, мястото и броя на жертвите на всички терористични актове, извършени срещу израелската държава. Тя леко накуцваше и останалите се отнасяха към нея с неизчерпаема нежност. Габриел бе открил причината в личното й досие. През един октомврийски ден на 1994 година Дина стояла на телавивската улица „Дизенгоф“, когато атентатор самоубиец от „Хамас“ превърнал автобус номер 5 в ковчег за двадесет и един пътника. Дина била тежко ранена, а майка й и двете й сестри загинали.
	Двамата други членове на екипа идваха от институции извън Службата. Отделът по арабските въпроси на Шабак бе заел на Габриел сипаничавия здравеняк Яков, който бе прекарал по-голямата част от последното десетилетие в опити да проникне в палестинския държавен терористичен апарат. Военното разузнаване му беше дало капитан Римона, която беше племенница на Шамрон. Последния път, когато я видя, тя безстрашно се спускаше с тротинетката си по стръмната алея за коли на Ари. Тези дни Римона обикновено можеше да бъде открита в секретния хангар, намиращ се северно от Тел Авив. Там четеше задълбочено документите, взети от резиденцията на Ясер Арафат в Рамала.
	Габриел подходи към случая като към картина. Направи го инстинктивно, тъй като всичко му напомняше за реставрацията, която бе извършил скоро след чиракуването си. Трудеше се над разпятието на Христос, нарисувано от венецианския художник от началото на Ренесанса Чима да Конеляно. След като бе свалил пожълтялото лаково покритие, Габриел буквално не бе открил нищо, останало от оригинала. Тогава прекара три месеца да сглобява късче по късче неясния живот и творчеството на художника. Когато най-накрая се зае с ретуша, се почувства така, сякаш Чима стоеше до него и направляваше ръката му.
	В този случай художникът беше онзи член на терористичния екип, чиято самоличност беше разкрита: Дауд Хадави. Той беше тяхната амбразура за операцията и постепенно през следващите няколко дни неговият кратък живот взе да придобива очертания по стените на бърлогата на Габриел. Той започваше от порутен бежански лагер в Йенин, минаваше през хвърлянето на камъни и горящи гуми по време на първата интифада и стигаше до редиците на Форс 17. Не остана неизследвано нито едно кътче от живота на Хадави: учението и религиозните му пристрастия, семейството и рода му, приятелите и влиянието му.
	Определиха местоположението и направиха анализ на известните членове на Форс 17. Онези, за които се смяташе, че притежават уменията и образованието, необходими за изработването на бомбата, изравнила със земята посолството в Рим, бяха отделени, за да им се обърне специално внимание. Всички арабски информатори от Рамала до град Газа и от Рим до Лондон бяха извикани и разпитани. Прихванатите през последните две години съобщения бяха филтрирани през компютрите и проучени основно за някаква забележка за подготовка на широкомащабна операция в Европа. Бяха прегледани стари доклади за наблюдения и следене, както и списъци на самолетни пътници. Римона отиваше всяка сутрин в своя хангар, за да търси следи от Рим в иззетите документи на разузнаването на Арафат.
	Постепенно стая 456В започна да прилича на команден бункер на обсадена армия. По стените имаше толкова много снимки на араби, та се създаваше усещането, че разследването им се наблюдава от цяла тълпа. Момичетата от отдела за база данни взеха да оставят справките си в коридора. Габриел реквизира съседната стая, домъкна походни легла и завивки. Поиска също триножник и черна дъска. Йоси презрително отбеляза, че от двадесет години никой не е виждал черна дъска в управлението и заради безочието му бе заповядано да намери една. Тя пристигна на следващата сутрин.
	— Трябваше да поискам да ми върнат куп услуги — каза Йоси. — Каменните плочи и длетата за гравиране пристигат следващата седмица.
	Всеки ден Габриел поставяше една и съща серия от въпроси: Кой е изработил бомбата? Кой е замислил и планирал нападението? Кой е организирал екипите? Кой е осигурил тайните квартири и транспортните средства? Кой е боравил с парите? Кой е бил мозъкът на операцията? Имало ли е държавно спонсориране от Дамаск, Техаран или Триполи?
	За цяла седмица разследване не бе отговорено на нито един въпрос. Започна да ги обхваща чувство за безсилие. Алон ги инструктира да променят подхода си.
	— Понякога тези пъзели се подреждат от един намерен елемент, а друг път, като се открие единственият липсващ елемент. — Той се изправи пред черната дъска и я изтри напълно. — Да започнем да търсим лисващия елемент.

	* * *

	Всяка вечер се хранеха заедно — като семейство. Габриел ги подтикваше да оставят настрана задачите и да говорят за нещо друго. Съвсем естествено той стана център на любопитството им, защото в академията бяха учили за неговите подвизи и дори бяха чели за някои от тях в учебниците си по история в училище. Отначало Габриел се държеше резервирано, но те го измъкнаха от черупката му и той влезе в ролята, която Шамрон в безброй други случаи бе играл пред него. Разказа им за „Черният септември“ и за Абу Джихад, за проникването му в сърцето на Ватикана и за залавянето на Ерих Радек. Римона го накара да им разкрие ролята, която реставрацията бе играла за неговото прикритие. Йоси взе да разпитва за бомбената експлозия във Виена, но Дина, специалист по тероризма и антитероризма, го възпря, като сложи ръка на рамото му и майсторски промени темата на разговора. Понякога, докато говореше, Габриел виждаше как Дина го гледа, сякаш беше оживял паметник на герой. Тогава си даде сметка, че той, както и Шамрон, бе преминал границата, отделяща простосмъртния от мита.
	Радек ги заинтригува най-много. Габриел твърде добре разбираше причината за това. Те живееха в страна, където не бе безопасно да се храниш в ресторант или да пътуваш с автобус, но въпреки това холокостът заемаше специално място в кошмарите им. „Вярно ли е, че си го накарал да мине през Треблинка? Докосна ли го? Как можа да издържиш да чуваш гласа му на това място? Изкушавал ли си се някога да вземеш нещата в свои ръце?“ Яков искаше да разбере само едно нещо: „Той съжаляваше ли, че е избил нашите баби?“ А Габриел, макар че му се щеше да излъже, каза истината:
	— Не, не съжаляваше. В действителност имах ясното усещане, че по-скоро все още се гордее с това.
	Яков кимна със сурово изражение, сякаш този факт потвърждаваше неговото доста песимистично мнение за човешкия род.
	На Шабат Дина запали две свещи и каза молитвата. Тази вечер, вместо да бродят из тъмното минало на Габриел, говориха за своите мечти. Яков искаше само да може да седне в някое телавивско кафене, без да се страхува от _шахиди_*. Йоси мечтаеше да пропътува арабския свят от Мароко до Багдад и да опише впечатленията си. Римона копнееше, като пусне сутрин радиото, да чуе, че никой не е бил убит през изминалата нощ. А Дина? Габриел подозираше, че нейните мечти, както и неговите, приличаха на скрита от чуждите очи стая, пълна със спомени за кръв и пожари.
	[* Терористи самоубийци. — Б.пр.]
	След вечеря Габриел се измъкна от стаята и заскита по коридора. Стигна до някакви стълби, изкачи се по тях, после се обърка и един нощен пазач го упъти накъде да върви. Входът се охраняваше. Габриел опита да покаже служебната си карта, но постовият само се засмя и му отвори вратата.
	Стаята беше слабо осветена и заради компютрите — непоносимо студена. Дежурните офицери бяха облечени в пухкави пуловери и се движеха с тихата експедитивност на хората от нощната смяна в интензивно отделение. Габриел се качи на платформата за наблюдение и се облегна на алуминиевия парапет. Пред него се простираше огромна компютърно създадена карта на света, висока три и широка девет метра. Разпръснати по цялото земно кълбо, просветваха малки светлинки, всяка от които отговаряше на мястото, където бе последното известно местонахождение на терорист от списъка на израелските наблюдатели. Имаше цяло съзвездие в Дамаск и Багдад, и дори в приятелски по всеобщото мнение места, като Аман и Кайро. Река от светлина се виеше от Бейрут до долината Бекаа*, до бежанските лагери по протежение на северната граница на Израел. Западният бряг и ивицата Газа целите пламтяха. Наниз от светлинки се простираше през Европа като диамантена огърлица. Градовете в Северна Америка също блестяха примамливо.
	[* Долина, намираща се в Източен Ливан. — Б.пр.]
	Габриел внезапно се почувства угнетен. Беше отдал живота си за защита на своята страна и на еврейския народ и въпреки това тук, в тази леденостудена стая, бе изправен пред голата действителност: мъж на средна възраст, гледащ към съзвездие от врагове, очакващ да се появи следващият от тях.

	* * *

	Дина го чакаше в коридора по чорапи.
	— Струва ми се познат, Габриел.
	— Кой?
	— Начинът, по който успяват да го направят, по който се придвижват. Планирането и абсолютната дързост ми напомнят за Мюнхен и „Сабена“*. — Тя замълча за момент и прибра зад ухото си един немирен кичур от тъмната си коса. — Напомня ми за „Черният септември“.
	[* На 8 май 1972 г. палестински терористи от организацията „Черният септември“ отвличат самолет на белгийската компания „Сабена“, пътуващ от Брюксел за Тел Авив. На летище „Бен Гурион“ отряд от израелските специални части обезврежда терористите за 3 минути и 27 секунди. — Б.пр.]
	— „Черният септември“ вече не съществува, Дина.
	— Ти поиска да търсим липсващия елемент. Това включва ли Халед?
	— Халед е само слух, приказка за духове.
	— Аз вярвам, че го има — отвърна тя. — Халед ме държи будна през нощта.
	— Имаш някакво подозрение ли?
	— Имам _теория_ — отвърна Дина. — И едно интересно доказателство в нейна подкрепа. Искаш ли да го чуеш?


	6. Тел Авив, 20 март

	Тази вечер те се събраха отново в десет часа. Настроението, както щеше да си спомни по-късно Габриел, беше като в студентска изследователска група — бяха твърде изтощени за сериозно начинание, но и твърде разтревожени, за да се разделят. За да подкрепи своята хипотеза, Дина застана зад малката катедра. Йоси седна с кръстосани крака на пода, заобиколен от скъпоценните си папки от изследователския отдел. Римона — единствената, облечена в униформа — подпря обутите си в сандали крака на облегалката на празния стол на Йоси. Яков седна до Габриел, застинал като гранитна статуя.
	Дина загаси лампите и сложи една снимка на проектора. На нея се виждаше малко момче с _кефия_*, която падаше на гънки върху раменете му. Момчето седеше в скута на развълнуван старец: Ясер Арафат.
	[* Памучна кърпа, бяла или карирана, която се връзва на главата чрез лента, наречена агал. Традиционно се носи от арабските бедуини, а в някои части — от селяни. В Персийския залив тя е обикновено бяла, а в Палестина — червено-бяла или черно-бяла. — Б.пр.]
	— Това е последната потвърдена снимка на Халед ал Халифа — поясни Дина. — Мястото е Бейрут, годината — 1979. Поводът е погребението на баща му — Сабри ал Халифа. Дни след погребението Халед изчезва. Никой повече не го е виждал.
	Яков се размърда в тъмнината.
	— Мислех, че ще се занимаваме със сегашната действителност — измърмори той.
	— Остави я да се доизкаже! — озъби му се Римона.
	Яков се обърна за подкрепа към Габриел, но той бе приковал поглед в обвиняващите очи на детето.
	Дина сложи друга снимка. Черно-бяла и леко размазана, тя показваше конник с патрондаши през гърдите. Тъмните му предизвикателни очи, едва виждащи се през малкия отвор на кефията, гледаха право в обектива на фотоапарата.
	— За да разберем Халед — обясни Дина, — първо трябва да знаем прочутото му потекло. Мъжът на снимката е Асад ал Халифа — дядото на Халед, и историята започва с него.


	__ПАЛЕСТИНА ПОД ТУРСКО УПРАВЛЕНИЕ, ОКТОМВРИ 1910 г.__
	Той се родил в селцето Бейт Сайед, в семейството на отчайващо беден _фелах_*, който бил прокълнат да има седем дъщери. Баща му нарекъл единствения си син Асад — или Лъв. Обичан безумно от своята майка и сестрите си, ценен високо от слабоволевия си застаряващ баща, Асад ал Халифа бил мързеливо дете. То никога не се научило да чете и пише и не се подчинило на искането на баща си да наизусти Корана. От време на време, когато се нуждаел от малко джобни пари, Асад поемал по набраздения от коловози път, който водел до еврейското селище Петах Тиква, и работел по цял ден за няколко пиастри. Еврейският старейшина се казвал Зев. „На иврит това означава _вълк_“ — обяснил той на Асад. Зев говорел арабски с особен акцент и винаги разпитвал младежа за живота в Бейт Сайед. Асад мразел евреите, както и всички в родното му село, но работата не била трудна и се радвал да вземе парите на старейшината.
	[* Земеделец в Египет и други арабски страни. — Б.пр.]
	Петах Тиква направило впечатление на младия Асад. Как така ционистите, дошли наскоро в тази земя, са успели да постигнат такъв прогрес, докато повечето араби все още живеели в нищета? След като видял каменните къщи и чистите улици на еврейското селище, той се почувствал засрамен, когато се върнал в Бейт Сайед. Искал да живее добре, но знаел, че никога няма да стане богат и могъщ човек, като работи за евреин на име Вълк. Престанал да ходи в Петах Тиква и се отдал на размисли за бъдещето си.
	Една вечер, докато играел на зарове в селското кафене, чул някакъв по-възрастен мъж да подхвърля неприлична забележка за една от сестрите му. Той отишъл до масата му и спокойно го попитал дали правилно е чул думите му. „Точно си чул — отвърнал мъжът. — А отгоре на всичко клетото момиче прилича в лицето на магаре“. При тази реплика цялото кафене избухнало в смях. Без да продума, Асад се върнал на масата си и възобновил играта. На следващата сутрин намерили мъжа, който обидил сестра му, в близката овощна градина с прерязано гърло и натикана в устата му обувка, което е най-голямата обида за арабите. Седмица по-късно, след като братът на убития публично се заклел да отмъсти за смъртта му, и той бил намерен в овощната градина в същото състояние. След този случай никой повече не посмял да оскърби младия Асад.
	Разпрата в кафенето помогнала на Асад да открие своето призвание. Той използвал новата си известност, за да събере дружина от бандити. Избирал само мъже от своето племе и род, знаейки, че те никога няма да го предадат. Искал да може да напада далече от Бейт Сайед, затова откраднал конете от един обор на новите управници на Палестина — британската армия. За да всява страх у противниците си, задигнал пушки пак от британците. Когато започнал своите набези, Палестина не била виждала нещо подобно поколения наред.
	Асад и бандата му нападали градове и села от Крайбрежната равнина до Галилея и до хълмовете на Самария, а след това изчезвали безследно. Жертвите му били най-вече араби, но от време на време извършвал набези над слабо защитени еврейски селища. А понякога, ако му се прищяло да пролее еврейска кръв, отвличал някой ционист и го съсичал с дългия си ятаган.
	Скоро Асад ал Халифа станал богат човек. За разлика от други преуспели арабски разбойници, той не привличал вниманието върху себе си, като парадира с натрупаното си имане. Носел _галабия_* и кефия като обикновен фелах и прекарвал повечето нощи в семейната кирпичена колиба. За да си осигури защита, Асад раздавал пари и част от плячката на хората от рода си. За света извън Бейт Сайед той изглеждал един обикновен селянин, но в селото вече го наричали шейх Асад.
	[* Дълга връхна дреха, носена от арабите. — Б.пр.]
	Той не останал дълго обикновен бандит и разбойник. Палестина се променяла и от гледна точка на арабите — но не към добро. В средата на тридесетте година на XX век _Ишув_ — еврейското население на Палестина — били станали почти половин милион, а арабите били около един. Годишно пристигали средно по шестдесет хиляди емигранти, но шейх Асад бил чул, че в действителност техният брой е още по-голям. Дори и бедно момче без образование можело да разбере, че арабите щели да се превърнат в малцинство в собствената си страна. Палестина приличала на суха гора, дори една искра можела да запали пожара.
	Искрата прехвръкнала на 15 април 1936 година, когато банда араби застреляли трима евреи на пътя източно от Тулкарм. Членове на еврейската военна организация „Иргун Бет“ отговорили с убийството на двама араби недалеч от Бейт Сайед. Конфликтът ескалирал и кулминацията му били изстъпленията на арабите по улиците на Яфа, които коствали живота на деветима евреи. Започнало Арабското въстание.
	В Палестина е имало много периоди на вълнения, когато арабското безсилие избухвало в размирици и убийства. Но никога не е съществувало координирано насилие като това, което заляло земята ни през пролетта и лятото на 1936 година. Евреите на територията на цяла Палестина станали обект на арабската ярост. Били ограбвани магазини, овощни градини били изкоренявани, изгаряни били хора и цели селища. Евреите били избивани в кафенетата, в собствените им домове. В Йерусалим се събрали арабските водачи и поискали да се сложи край на прииждащите от цял свят евреи, както и незабавно да се сформира правителство с арабско мнозинство.
	Шейх Асад, макар и крадец, се считал преди всичко за _шабаб_* и съзрял в Арабското въстание възможност веднъж завинаги евреите да бъдат унищожени. Той веднага прекратил криминалните си набези и преобразувал бандата си в _джихадия_ — таен боен отряд за водене на свещена война. След това предприел поредица от смъртоносни набези срещу еврейски и британски цели в окръг Лида, в Централна Палестина, като използвал същите прийоми от времето, когато бил крадец — да действа тайно и с изненада. Нападнал еврейското селище Петах Тиква, където бил работил като момче, и застрелял своя предишен работодател Зев с един куршум в главата. Освен това си набелязал за мишени хората, които смятал за най-гадните предатели на арабската кауза — ефендитата, дето продавали обширни участъци земя на ционистите. Трима от тях съсякъл лично с ятагана си.
	[* Млад националист. — Б.пр.]
	Въпреки забулените в тайна нападения, името Асад ал Халифа скоро станало известно на хората от Висшия арабски съвет в Йерусалим. Хаджи Амин ал Хусейни, главният мюфтия и председател на съвета, поискал да се срещне с този хитър арабски воин, който бил пролял толкова много еврейска кръв в окръг Лида. Шейх Асад отишъл до Йерусалим, дегизиран като жена, и се срещнал с червенобрадия мюфтия в един апартамент в Стария град, недалеч от джамията „Ал Акса“.
	— Ти си велик воин, шейх Асад. Аллах те е дарил с голяма смелост — смелостта на лъв.
	— Боря се, за да служа на Аллах — отвърнал шейх Асад и бързо добавил: — И на вас, разбира се, хаджи Амин.
	Хаджи Амин се усмихнал и погладил добре оформената си червена брада.
	— Евреите са единни. В това е силата им. Ние, арабите, никога не сме били единни. Семейство, род, племе — това е пътят на арабина. Много от нашите военачалници са бивши разбойници — като теб, шейх Асад, и се опасявам, че доста от тях използват въстанието, за да забогатеят. Те нападат арабски села и вземат насила данъци от старейшините.
	Шейх Асад кимнал утвърдително, бил чувал за такива неща. Но за да покаже своята лоялност към арабите в окръг Лида, бил забранил на хората си да грабят. Дори стигнал дотам, че отрязал ръката на един от собствените си бойци заради това, че е взел пиле.
	— Страхувам се, че в хода на въстанието — продължил хаджи Амин — предишните ни дрязги ще започнат да ни разделят. Ако действат самостоятелно, нашите военачалници ще са като слаби стрели срещу каменната стена на британската армия и еврейската Хагана*. Но заедно… — той събрал дланите си — … ще можем да съборим крепостта им и да освободим тази свещена земя от неверниците.
	[* Еврейска нелегална организация за отбрана, съществувала от 1920 до 1948 г. — Б.пр.]
	— Какво искате да направя, хаджи Амин?
	Главният мюфтия дал на шейх Асад списък с целите, които да удари в окръг Лида.
	И хората му започнали да ги нападат безмилостно: еврейски селища, мостове и далекопроводи, полицейски предни постове. Скоро шейх Асад станал любимец на хаджи Амин и точно както бил предсказал главният мюфтия, другите военачалници взели да завиждат за похвалите, с които бил отрупван мъжът от Бейт Сайед. Един от тях бил Абу Фарид, разбойник от Наблус. Той решил да му постави капан. Изпратил емисар да се срещне с някакъв евреин от Хагана. Пратеникът казал на евреина, че шейх Асад и хората му ще нападнат ционисткото селище Хадера в три часа през нощта. Когато онази нощ шейхът и разбойниците му приближили Хадера, те били посрещнати от чакащите ги в засада бойци на Хагана и от британски войски. И били унищожени от смъртоносния им кръстосан огън.
	Тежко ранен, шейх Асад успял да се метне на коня си и да пресече границата със Сирия. Докато се възстановявал в едно село на Голанските възвишения, дълго размишлявал за разгрома в Хадера. Стигнал до заключението, че е бил предаден от арабин. Някой, който е знаел къде и кога ще нападне. Имал два изхода: да остане в Сирия или да се върне на бойното поле. Вече нямал хора и оръжие, а и явно, че някой от обкръжението на хаджи Амин искал смъртта му. Да се сражава отново в Палестина било смела, но не и мъдра постъпка. Шейх Асад останал още една седмица на Голанските възвишения и после отишъл в Дамаск.
	Арабското въстание скоро претърпяло крах, разкъсвано от родови раздори, както бил предсказал хаджи Амин. През 1938 година от ръцете на бунтовниците умирали повече араби, отколкото евреи, а през 1939-а движението се разединило и се превърнало в племенна война за власт и престиж между военачалниците. През май същата година — три лета, след като било започнало — голямото Арабско въстание приключило.
	Издирван от британците и от Хагана, шейх Асад решил да остане в Дамаск. Купил си голям апартамент в центъра на града и се оженил за дъщерята на друг палестински изгнаник. Тя му родила син, когото нарекъл Сабри. След това обаче станала безплодна и не го дарила с повече деца. Шейхът обмислял дали да се разведе, или да си вземе друга жена, но през 1947 година мислите му били заети от по-важни неща от жените и децата.
	Той отново бил призован от стария си приятел хаджи Амин, който също живеел в изгнание. По време на Втората световна война мюфтията бил свързал съдбата си с Адолф Хитлер. От своя пищен дворец в Берлин ислямският религиозен водач служел като ценен инструмент на нацистката пропаганда, призовавайки арабските маси да подкрепят нацистка Германия и да избиват евреите. Познат на Адолф Айхман — идеолога на холокоста, — мюфтията дори планирал да построи газови камери и крематориуми в Палестина, за да бъдат унищожени тамошните евреи. Когато паднал Берлин, той отлетял за Швейцария със самолет на Луфтвафе*. Но тъй като отказали да го пуснат в страната, заминал за Франция. Французите съобразили, че хаджи Амин може да им бъде ценен съюзник в Близкия изток и му дали убежище, но през 1946 година под нарастващия обществен натиск да бъде изправен пред съда за военни престъпления му разрешили „да избяга“ в Кайро. През лятото на 1947 година мюфтията заживял в Алая — планински курорт в Ливан — и там се срещнал с доверения си военачалник шейх Асад.
	[* Немските военновъздушни сили. — Б.пр.]
	— Чу ли новината от Америка?
	Шейх Асад кимнал утвърдително. Новата световна организация, наречена Обединени нации, се била събрала на специална сесия да вземе решение за бъдещето на Палестина.
	— Ясно е — казал мюфтията, — че ще ни накарат да страдаме заради престъпленията на Хитлер. Нашата стратегия към Обединените нации ще бъде пълен бойкот на работата им. Но ако решат да дадат дори и педя палестинска земя на евреите, трябва да сме готови да се бием. Ето защо се нуждая от теб, шейх Асад.
	Шейхът задал на хаджи Амин същия въпрос, с който се обърнал към него преди единадесет години в Йерусалим:
	— Какво искате да направя?
	— Върни се в Палестина и се приготви за войната, която със сигурност наближава. Събери бойци, изготви военни планове. Моят братовчед Абдел Кадер ще отговаря за района на Рамала и хълмовете източно от Йерусалим. Ти ще командваш централния район: Крайбрежната равнина, Тел Авив и Яфа, както и коридора за Йерусалим.
	— Ще го направя — отговорил шейх Асад, ала бързо добавил: — Но при едно условие.
	Главният мюфтия се изумил. Знаел, че шейх Асад е свиреп и горд мъж, но до този момент нито един арабин, особено бивш фелах, не се бил осмелявал да му говори така. Въпреки това той се усмихнал и поискал от военачалника да си каже цената.
	— Разкрийте ми името на човека, който ме предаде в Хадера.
	Хаджи Амин се поколебал за миг, но отговорил честно. Шейх Асад бил по-ценен за каузата му от Абу Фарид.
	— Къде е той сега?
	Същата нощ шейх Асад отпътувал за Бейрут и прерязал гърлото на Абу Фарид. След това се върнал в Дамаск, за да се сбогува с жена си и сина си и да ги осигури с пари. Седмица по-късно отново бил в своята кирпичена колиба в Бейт Сайед. Следващите месеци на 1947 година прекарал в набиране на бойци и планиране на стратегия за наближаващата война. Стигнал до заключението, че фронталните атаки на добре охранявани центрове с еврейско население ще бъдат безплодни. Вместо това, щял да напада евреите на местата, където били по-уязвими. Имало еврейски селища, разпръснати на територията на цяла Палестина, чието снабдяване с продоволствия зависело от пътищата. В много случаи, като при жизненоважния Йерусалимски коридор, тези пътища били под контрола на араби. Шейх Асад веднага съзрял възможността, която му давал този факт. Можел да напада изненадващо тези слабо укрепени селища, а после, когато задачата бъдела изпълнена, войските му щели да разрушат еврейските храмове. Така евреите постепенно щели да изнесат селищата си от Палестина.
	На 29 ноември Обединените нации обявили, че британското управление над Палестина скоро ще приключи. На нейната територия щели да бъдат създадени две държави: арабска и еврейска. За евреите това била празнична нощ. Двухилядолетната им мечта за собствена държава в древните бащини земи станала реалност. А за арабите била нощ на горчиви сълзи. Половината от страната им трябвало да бъде дадена на евреите. Шейх Асад ал Халифа прекарал нощта в планиране на първия си удар. На следващата сутрин хората му нападнали автобус, който пътувал от Нетания за Йерусалим, и убили пет души. Битката за Палестина започнала.
	През зимата на 1948 година той и другите арабски военачалници превърнали пътищата в Централна Палестина в еврейско гробище. Нападали автобуси, таксита и камиони с провизии, а шофьорите и пътниците им били безмилостно избивани. Когато дошла пролетта, загубите на Хагана в човешки и материални ресурси достигнали застрашителни размери. През последните две седмици на март арабите убили стотици от най-добрите еврейски бойци и унищожили голяма част от бронираните им машини. В края на месеца достъпът до селищата в района на Неджев бил отрязан. Но по-важното било, че в такава позиция се намирали и стоте хиляди евреи от Западен Йерусалим. Положението на евреите ставало отчайващо. Арабите били поели инициативата и шейх Асад почти сам печелел войната за Палестина.
	През нощта на 31 март 1948 година Давид Бен Гурион, лидер на Ишув, се срещнал в Тел Авив със старши офицерите на Хагана и елита на ударните сили на Палмах и им наредил да предприемат офанзива. „Дните на опити да се защитят уязвимите конвои срещу надвишаващ ги по численост противник свършиха“ — казал Бен Гурион. Цялата ционистка инициатива щяла да се провали, ако битката за пътищата не бъдела спечелена и вътрешността на страната — защитена. Но за да се постигне тази цел, конфликтът трябвало да се решава с ново насилие. Арабските селища, които шейх Асад и другите военачалници използвали като бази за своите операции, трябвало да бъдат завзети и разрушени. И ако нямало друга възможност, жителите им да бъдат прогонени. Хагана вече била начертала план точно за такива операции. Наричал се „Тохнит Далет: План Д“. Бен Гурион дал нареждане началото му да бъде поставено след два дни с операцията „Нахшон“ — нападение на селата покрай обсадения Йерусалимски коридор.
	— И още нещо — казал той на командирите, когато съвещанието било закрито. — Намерете колкото може по-бързо шейх Асад и го убийте.
	Мъжът, избран да търси шейха — млад разузнавач от Палмах на име Ари Шамрон, — знаел, че това няма да е лесно. Военачалникът не поддържал постоянна щабквартира и се говорело, че всяка нощ спи в различна къща. Макар да бил имигрирал в Палестина от Полша през 1935 година, Шамрон познавал добре арабското мислене. Знаел, че за арабите някои неща са по-важни от една независима Палестина. По пътя на своята бляскава кариера шейх Асад сигурно си е бил създал поне един враг и някъде в Палестина с положителност имало арабин, жаден за мъст.
	На Шамрон му отнело десет дни, за да го намери. Това бил мъж от Бейт Сайед, който преди много години загубил двама от братята си, покосени от ръката на шейх Асад заради обида в местното кафене. Шамрон предложил на арабина сто палестински фунта, ако му съобщи къде се намира военачалникът. Седмица по-късно двамата се срещнали отново на склона на хълма близо до Бейт Сайед. Арабинът издал на Шамрон мястото, където ще бъде общият им враг.
	— Чух, че възнамерява да прекара нощта в колиба извън Лида. Тя се намира сред портокалова горичка. Този гад е обграден от телохранители, крият се в овощните градини. Ако се опитате да нападнете колибата с големи сили, охраната ще вдигне тревога и Асад ще избяга като страхливец, какъвто си е в действителност.
	— И какво ми препоръчваш? — попитал Шамрон, гъделичкайки арабската суетност.
	— Един хладнокръвен мъж, който може да се промъкне през охраната и да убие Асад, преди той да може да се измъкне. За още сто фунта аз ще бъда неговият палач.
	Шамрон не искал да обиди своя информатор, затова замълчал известно време, преструвайки се, че обмисля предложението, макар че за себе си вече бил взел решение. Убийството на шейх Асад било твърде важно, за да бъде поверено на човек, който предава собствения си народ за пари. Той се върнал бързо в главната квартира на Палмах в Тел Авив и съобщил новината на заместник-командира — красив мъж с рижа коса и сини очи. Казвал се Ицхак Рабин.
	— Трябва някой да отиде сам тази нощ в Лида и да го убие — обявил Шамрон.
	— Проблемът е, че когото и да изберем, няма да се върне жив от тази къща.
	— Знам — отговорил Шамрон, — затова трябва да бъда аз.
	— Ти си много важен, за да се излагаш на риск в подобна мисия.
	— Ако нещата се проточат още, ще загубим Йерусалим, а после — и войната. Има ли нещо по-важно от това?
	Рабин разбрал, че е излишно да го разубеждава.
	— С какво мога да ти помогна?
	— Осигури кола с шофьор, която да ме чака в края на тази портокалова горичка, след като го убия.
	В полунощ Шамрон се метнал на един мотоциклет и заминал от Тел Авив в Лида. Оставил мотора си на една миля от града и извървял пеша останалата част от пътя до портокаловата горичка. Знаел от опит, че такива нападения е по-добре да се предприемат преди разсъмване, когато часовите са уморени и невнимателни. Влязъл в горичката няколко минути преди изгрев-слънце, въоръжен с автомат и стоманен боен нож. В полуздрача можел да различи бледите сенки на охранителите, подпрени на стволовете на портокаловите дръвчета. Единият спял непробудно, когато Шамрон пропълзял край него. Самотен пазач бдял на пост в прашния двор на колибата. Шамрон го убил безшумно с един замах на ножа и влязъл вътре.
	В колибата имало само една стая. Шейх Асад спял на пода. Двама от лейтенантите му седели с кръстосани крака до него и пиели кафе. Сварени неподготвени от безшумните стъпки на Шамрон, те не реагирали при отварянето на вратата. Посегнали към оръжията си едва когато вдигнали очи и видели въоръжения евреин. Шамрон убил и двамата с един откос на автомата.
	Шейх Асад се събудил начаса и посегнал към пушката си. Шамрон стрелял. Умирайки, Асад погледнал в очите своя убиец.
	— Друг ще застане на мястото ми — промълвил той.
	— Знам — отвърнал Шамрон и отново стрелял. Измъкнал се от колибата, докато часовите тичали към нея. Проправил си път между дърветата в полумрака на зазоряването и стигнал до края на горичката. Колата го чакала: зад волана бил Ицхак Рабин.
	— Мъртъв ли е? — попитал той, докато потеглял с пълна газ.
	Шамрон кимнал утвърдително:
	— Работата е свършена.
	— Добре — казал Рабин. — Нека кучетата да излочат кръвта му.


	7. Тел Авив

	Дина приключи разказа си и млъкна. Омаяни, Йоси и Римона я наблюдаваха напрегнато, като малки деца. Дори Яков изглеждаше омагьосан — не защото беше приел доводите на Дина, а защото искаше да разбере откъде е докопала тази история. Ако бе пожелал, Габриел можеше да му обясни.
	Дина постави нова снимка на проектора — удивително красив мъж със слънчеви очила, седнал в кафене на открито. Габриел видя не черно-бялата фигура, а една сцена, изникнала в паметта му: платно с маслени бои, избеляло и пожълтяло от годините. Дина заговори отново, но той вече не я слушаше. Сваляше помътнелия лак на паметта си, гледайки една своя по-млада версия, която тичаше с берета в ръка през опръскания с кръв двор на един парижки жилищен блок.
	— Това е Сабри ал Халифа — обясняваше в този момент Дина. — Мястото е булевард „Сен Жермен“ в Париж, годината — 1979. Заснет е от екип за наблюдение на Службата. Това е последната снимка, която му е правена.


	__АМАН, ЙОРДАНИЯ, ЮНИ 1967 г.__
	Беше единадесет часът предобед, когато красивият млад мъж с бледо лице и черна коса влезе в офиса за набиране на доброволци на Фатах, разположен в търговската част на Аман. Офицерът, седнал зад бюрото във фоайето, беше в лошо настроение. Целият арабски свят — също. Втората война за Палестина току-що бе приключила. Вместо да освободи земята им от евреите, тя бе хвърлила страната в нова катастрофа. Само за шест дни Израелската армия беше разгромила съюзническите войски на Египет, Сирия и Йордания. Синай, Голанските възвишения и Западният бряг сега бяха в ръцете на евреите и хиляди палестинци бяха превърнати в бежанци.
	— Име? — излая офицерът.
	— Сабри ал Халифа.
	Поразен, мъжът от Фатах вдигна очи:
	— Да, разбира се, че си ти — каза той. — Аз се сражавах с баща ти. Ела с мен.
	Сабри незабавно бе качен в кола и откаран с бясна скорост в една тайна квартира в йорданската столица. Там бе представен на дребен, неособено внушителен мъж.
	— Очаквах те — каза Ясер Арафат. — Познавах твоя баща. Той беше велик човек.
	Сабри се усмихна. Беше свикнал да чува хвалебствия за баща си. Откак се помнеше, му разказваха за героичните дела на великия воин от Бейт Сайед. Знаеше, че евреите, за да накажат селяните, които бяха поддържали баща му, изравнили селото със земята и изпратили жителите му в изгнание. Сабри ал Халифа нямаше много общо с повечето от своите събратя по изгнание. Отгледан в приятен бейрутски квартал, той получи образование в най-добрите училища и университети в Европа. Освен родния си арабски език, говореше свободно френски, немски и английски. Космополитното му възпитание го бе направило ценен капитал за палестинската кауза. Ясер Арафат не възнамеряваше да го пропилее.
	— Фатах е пълен с предатели и колаборационисти — каза той. — Всеки път, когато изпратим някой боен отряд отвъд границата, евреите го чакат в засада. Ако искаме да станем ефективна военна сила, трябва да прочистим организацията от изменниците. Ще измисля работа, която ще ти допадне, като се има предвид случилото се с баща ти. Той беше погубен от колаборационист, нали така?
	Сабри кимна мрачно. И това му беше разказвано.
	— Ще работиш ли за мен? — попита Арафат. — Ще се биеш ли за своя народ като баща си?
	Сабри незабавно започна работа за Джихаз ал Разд — разузнавателния отдел на Фатах. Месец след като бе назначен, той разкри двадесет палестинци предатели. Държеше да присъства на техните екзекуции и лично довършваше с изстрел всяка жертва — като предупреждение за онези, които се канеха да изменят на революцията.
	След шестмесечна работа в Джихаз ал Разд той бе поканен на втора среща с Ясер Арафат. Но този път — в друга тайна квартира. Страхувайки се от израелски убийци, лидерът на Фатах спеше всяка вечер на различно място. Макар че Сабри тогава не го знаеше, скоро и той щеше да заживее по същия начин.
	— Имаме планове за теб — каза Арафат. — Много големи планове. Ще станеш велик човек. Твоите подвизи ще съперничат дори на извършените от баща ти. Скоро целият свят ще узнае името Сабри ал Халифа.
	— Какви планове?
	— Като му дойде времето, ще узнаеш. Първо трябва да те подготвим.
	Изпратиха го в Кайро на шестмесечно интензивно терористично обучение под ръководството на египетските тайни служби „Мухабарат“. Докато беше там, го запознаха с младата палестинка Рима, дъщеря на висш офицер от Фатах. Изглеждаха родени един за друг и ги ожениха набързо на закрита церемония, на която присъстваха само членове на Фатах и агенти от египетското разузнаване. Месец по-късно Сабри бе повикан в Йордания, за да започне следващия етап на обучението си. Той остави Рима в Кайро при баща й, без да разбере, че тя вече носи в утробата си неговия син. Датата на раждането му се оказа злокобна за палестинците: септември 1970 година.
	От известно време кралят на Йордания — Хюсеин — се тревожеше от нарастващата сила на палестинците, живеещи в страната му. Западните й територии бяха станали буквално държава в държавата с многото бежански лагери, управлявани от тежковъоръжени бойци, които открито пренебрегваха властта на Хашемитската монархия. Хюсеин, който вече бе загубил половината си кралство, се страхуваше, че ще загуби и останалата част, ако не прогони палестинците от Йордания. През септември 1970 година той заповяда на своите свирепи воини бедуини да направят именно това.
	Бойците на Арафат не можеха да се мерят с бедуините. Хиляди бяха убити и палестинците още веднъж бяха разпилени — този път по лагери в Ливан и Сирия. Арафат искаше да отмъсти на йорданския монарх и на всички онези, които бяха предали палестинския народ. Реши да го направи чрез кървави и зрелищни терористични актове из целия свят. Те щяха да разкрият пред човечеството положението на палестинците, а и да уталожат палестинската жажда за мъст. Нападенията щяха да се извършват от таен отряд, за да може ООП да поддържа версията, че е порядъчна революционна армия, бореща се за свободата на потиснатия си народ. Абу Ияд, вторият човек след Арафат, бе назначен за главнокомандващ, но ръководител на операциите щеше да бъде синът на прославения палестински военачалник от Бейт Сайед — Сабри ал Халифа. Терористичната група щеше да бъде наречена „Черният септември“ — в памет на загиналите в Йордания палестинци.
	Сабри събра малък елитен отряд от най-добрите подразделения на Фатах. По примера на баща си, той избра мъже като него — палестинци от видни семейства, които бяха живели повече по световните градове, отколкото в бежански лагери. После отиде в Европа, където организира агентурна мрежа от образовани палестински изгнаници. Установи връзки с леви европейски терористични групи и някои разузнавателни служби зад Желязната завеса. През ноември 1971 година „Черният септември“ беше готов да излезе от сянката. Начело на списъка на Сабри беше Йордания на крал Хюсеин.
	Кръв се проля първо в града, където Сабри беше преминал началния етап на терористичното си обучение. По време на посещението си в Кайро йорданският министър-председател бе застрелян във фоайето на хотел „Шератон“. Последваха още нападения. Колата на йорданския посланик бе взривена в Лондон. Йордански самолет бе отвлечен, а бюрата на техните авиолинии бяха взривени със запалителни бомби. Петима йордански разузнавачи бяха заклани в избата на една къща в Бон.
	След като си уреди сметките с Йордания, Сабри насочи вниманието си към истинските врагове на палестинския народ — ционистите от Израел. През май 1972 година „Черният септември“ отвлече самолет на авиокомпания „Сабена“ и го принуди да кацне на израелското летище „Лод“. Няколко дни по-късно терористи от японската „Червена армия“, действащи от името на „Черният септември“, нападнаха с картечен огън и ръчни гранати пасажерите в залата за пристигащи на същото летище и убиха двадесет и седем души. Писма — бомби бяха изпратени на израелски дипломати и именити евреи из цяла Европа.
	Но най-големият терористичен успех на Сабри все още предстоеше. Рано сутринта на 5 септември 1972 година, две години след прогонването от Йордания, шестима палестински терористи се прехвърлиха през оградата на Олимпийското градче край Мюнхен, Германия, и проникнаха в жилищния блок на „Конолищрасе“ 31, където бе настанен израелският олимпийски отбор. При първоначалната атака бяха убити двама евреи. Останалите девет бяха взети за заложници. През следващите двадесет часа германското правителство преговаряше с терористите за освобождаването на заложниците пред очите на 900 милиона телевизионни зрители от цял свят. Поставяха се ултиматуми за крайни срокове и се отменяха, докато най-накрая в 22:10 часа терористите и заложниците се качиха на два хеликоптера и отлетяха за летище „Фюрстенфелдбрюк“. Веднага след пристигането им там западногерманските сили предприеха зле замислена и лошо организирана спасителна операция. Деветимата заложници бяха убити от терористите.
	Арабският свят ликуваше. Сабри ал Халифа, който бе ръководил операцията от тайна квартира в Източен Берлин, бе поздравен като герой при завръщането си в Бейрут.
	— Ти си мой син! — заяви Арафат, докато прегръщаше младия мъж.
	В Тел Авив министър-председателката Голда Мейр нареди на своите шефове от разузнаването да отмъстят за единадесетте мюнхенски жертви, като намерят и убият членовете на „Черният септември“. Под кодовото име „Божи гняв“ операцията щеше да бъде ръководена от Ари Шамрон, същия мъж, на когото бе възложена задачата да сложи край на кървавия терор на шейх Асад през 1948 година. За втори път за двадесет години на Шамрон бе наредено да убие мъж с фамилия Ал Халифа.

	* * *

	Дина остави стаята тъмна и разказа останалата част от историята, сякаш Габриел не седеше близо до нея от другата страна на масата.
	— Един по един членовете на „Черният септември“ били методично открити и убити от екипите на Шамрон. Общо дванадесет души били застреляни от екзекутори на Службата, но не могли да заловят Сабри ал Халифа — този, когото Шамрон искал най-много. Сабри отвърнал на удара. Той убил един агент на Службата в Мадрид. Извършил нападение над Израелското посолство в Банкок и убил американския посланик в Судан. Нападенията му станали по-ексцентрични, както и поведението му, Арафат вече не можел да поддържа измислицата, че няма връзка с „Черният септември“ и върху него се посипали упреци дори и от среди, които симпатизирали на каузата му. Сабри опозорил движението, но Арафат все още го обичал като син.
	Дина замълча и погледна към Габриел. Лицето му, осветено от отблясъка на снимката на Сабри ал Халифа, изглеждаше безстрастно. Беше свел очи, пръстите на ръцете му бяха преплетени върху масата.
	— Имаш ли нещо против да довършиш историята? — попита тя.
	Габриел остана за момент взрян в ръцете си, преди да отвърне на поканата й.
	— Шамрон научи от информатор — започна той, — че Сабри има връзка с едно момиче в Париж — журналистка с леви разбирания на име Дениз. Тя вярваше, че той е палестински поет и борец за свобода. Естествено Ал Халифа не бе счел за необходимо да й каже, че е женен мъж с дете. Шамрон за кратко обмисли идеята да използва този факт, но се отказа. Клетата девойка, изглежда, наистина обичаше Сабри. Ето защо изпрати екип в Париж и я постави под наблюдение. След месец палестинецът дойде в града да я види.
	Габриел замълча за момент и погледна към екрана.
	— Пристигна в апартамента й посреднощ. Беше тъмно, за да се определи със сигурност неговата самоличност, така че Шамрон реши да не рискуваме и да изчакаме, докато успеем да го разгледаме по-добре. Двамата останаха да се любят в апартамента до късно следобед, после отидоха да обядват в кафене на булевард „Сен Жермен“. Тогава направихме снимката. След обяда те тръгнаха обратно към жилището. Все още беше светло, но Шамрон издаде заповед Сабри да бъде убит.
	Габриел потъна в мълчание. За миг притвори очи и продължи:
	— Следвах ги пеша. Той беше прегърнал девойката през кръста с лявата си ръка и бе мушнал пръстите си в задния джоб на дънките й. Дясната му ръка беше в джоба на якето му. Там винаги държеше пистолета си. Обърна се веднъж и ме погледна, но продължи да върви. По време на обяда двамата с момичето бяха изпили две бутилки вино, така че, предполагам, сетивата му не бяха много изострени в този момент.
	Последва ново мълчание. След това Габриел погледна към снимката на Сабри, а после пак прикова поглед върху сплетените си ръце. Когато заговори, гласът му прозвуча леко отчуждено, сякаш описваше подвизите на друг човек:
	— Спряха се на входа. Дениз беше пияна и се смееше. Тя взе да рови в чантата си за ключа. Сабри й каза да побърза. Искаше отново да съблече дрехите й. Можех да го застрелям още там, но имаше твърде много хора на улицата, така че забавих крачка и я изчаках да намери проклетия ключ. Подминах ги, когато тя го пъхаше в ключалката. Сабри пак ме погледна и аз отвърнах на погледа му. Двамата влязоха в пасажа. Обърнах се бързо и успях да хвана вратата, преди да се затвори. Сабри и девойката вече бяха стигнали до средата на вътрешния двор. Той чу стъпките ми и се обърна. Измъкна ръка от джоба на якето си и аз видях дръжката на пистолета. Носеше стечкин. Беше му подарък от един приятел от КГБ. Аз още не бях извадил пистолета си. Наричахме го „правилото на Шамрон“. „Ние не се разхождаме по улицата като гангстери с извадени пистолети — казваше винаги той. — Една секунда, Габриел. С това разполагаш. Една секунда. Само човек с наистина ловки ръце може да измъкне пистолета си от колана и да го насочи за стрелба за една секунда“.
	Габриел огледа стаята и задържа за кратко погледа си върху всеки член от екипа, преди да приключи:
	— Беретата разполага с магазин, побиращ осем патрона, но аз открих, че ако ги наредя плътно, мога да напъхам десет. Сабри изобщо не можа да насочи пистолета си. Той тъкмо се обръщаше към мен, когато стрелях. Профилът му представляваше тясна мишена — мисля, че първите ми два куршума го улучиха в лявата ръка. Пристъпих напред и го повалих на земята. Момичето пищеше и ме удряше по гърба с дамската си чанта. Изстрелях десет куршума в него, след това освободих магазина и напъхах резервния пълнител. В него имаше само един патрон — единадесетия. По един патрон за всеки евреин, който Сабри бе убил в Мюнхен. Мушнах дулото в ухото му и стрелях. Девойката рухна върху трупа му и закрещя, че съм убиец. Насочих се обратно към пасажа и излязох на улицата. Един мотоциклет спря и аз се качих на задната му седалка.

	* * *

	Само Яков, който бе участвал в наказателни операции в Окупираните територии, се осмели да наруши настъпилата в стаята тишина.
	— Какво общо имат Асад ал Халифа и неговият син Сабри с Рим?
	Габриел погледна към Дина и с очи й зададе същия въпрос. Тя извади снимката на Сабри и на нейно място сложи друга, показваща Халед на погребението на баща му.
	— Когато съпругата на Сабри, Рима, чула, че той е бил убит в Париж, влязла в банята на апартамента си в Бейрут и си прерязала вените. Халед открил майка си да лежи в локва кръв. Сега бил сирак, родителите му били мъртви, а родът му — разпръснат по четирите краища на света. Арафат осиновил момчето и след погребението Халед изчезнал.
	— Къде е отишъл? — попита Йоси.
	— Арафат видял в момчето потенциален символ на революцията и решил да го запази на всяка цена. Смятаме, че го е отвел под фалшиво име с кораб в Европа, за да бъде отгледан от някое богато палестинско семейство, живеещо в изгнание. Със сигурност знаем едно: за двадесет и пет години Халед ал Халифа никога не се е появявал отново. Преди две години помолих Лев да ми разреши да започна тайно да го издирвам. Не можах да го открия. Сякаш след погребението се беше изпарил във въздуха.
	— И каква е твоята теория?
	— Уверена съм, че Арафат го е подготвил да тръгне по стъпките на прославените си баща и дядо. Сигурна съм, че той е влязъл в действие.
	— Защо?
	— Защото Арафат отново се опитва да вдигне акциите си и го прави по единствения му познат начин: с насилие и тероризъм. Той използва Халед като свое оръжие.
	— Нямаш доказателства — обади се Яков. — В Европа има терористична група, която се подготвя да ни удари отново. Не можем да си позволим да пилеем време в търсенето на фантом.
	Дина постави нова снимка на проектора. Тя изобразяваше останки от сграда.
	— Буенос Айрес, 1994 година. Камион — бомба изравнява със земята Еврейския общински център по време на съботния празничен обяд. Двадесет и седем жертви. Никой не е поел отговорност.
	Нов диапозитив, нови развалини.
	— Истанбул, 2003 година. Две коли — бомби избухват едновременно пред главната синагога в града. Двадесет и осем жертви. Никой не е поел отговорност.
	Дина се обърна към Йоси и го помоли да светне лампите.
	— Каза ми, че разполагаш с доказателство, свързващо Халед с Рим — обади се Габриел, примигвайки от внезапната светлина. — Но досега ми предложи единствено догадки.
	— Ала аз имам доказателство, Габриел.
	— Е, каква е връзката?
	— Бейт Сайед.

	* * *

	Няколко минути преди зазоряване те излязоха от управлението на булевард „Цар Саул“ с микробус на Службата. Прозорците на буса бяха затъмнени и бронирани, затова вътре остана тъмно дълго след като небето започна да изсветлява. Докато стигнат до Петах Тиква, слънцето вече се показваше над хребета на Йерусалимските хълмове. Сега това беше модерно предградие на Тел Авив с големи къщи и зелени морави, но докато надничаше през затъмнените стъкла, Габриел си представи старите каменни къщички. И сякаш отново видя руските заселници, скупчили се след поредния погром, този път извършен от шейх Асад и неговите правоверни воини.
	Отвъд Петах Тиква се простираше обширна равнина с обработваеми земи. Дина насочи шофьора към двулентово шосе, което бе успоредно на новата магистрала. Движиха се по него в продължение на няколко мили, после завиха към черен път, който минаваше край новозасадена овощна градина.
	— Тук — каза тя внезапно. — Спри тук!
	Бусът бавно спря. Дина слезе и забързано тръгна между дърветата. Габриел пое след нея заедно с Йоси и Римона, а Яков се влачеше на няколко крачки зад тях. Стигнаха до края на градината. Петнадесет ярда по-нататък се простираше засята нива. Между нея и овощната градина имаше пустош, обрасла със зелена трева. Дина спря и се обърна с лице към останалите.
	— Добре дошли в Бейт Сайед! — заяви с престорена тържественост тя.
	Сетне им направи знак да продължат. Скоро стана ясно, че вървят сред останките на село. Следите отчетливо се забелязваха в сивкавата земя: къщите и каменните стени, малкото площадче и кръглият кладенец. Габриел беше виждал подобни села в Долината на Израил и Галилея. Независимо колко упорито новите собственици на земята се опитваха да изтрият спомена за арабските села, следите оставаха.
	Дина спря до кладенеца и другите се събраха около нея.
	— На 18 април 1948 година към седем часа вечерта бригада на Палмах обкръжила Бейт Сайед. След кратка престрелка арабските милиционери избягали, оставяйки селото без защита. Настъпила всеобща паника. И как не, след като само три дни по-рано над сто жители на Деир Ясин били избити от членове на групировката Иргун* и бандата Щерн**. Излишно е да казвам, че арабите от Бейт Сайед били силно уплашени да не ги сполети подобна съдба. Вероятно не е било необходимо да бъдат увещавани дълго да си опаковат багажа и да бягат. Когато селото било опразнено, бойците на Палмах взривили къщите.
	[* Дясното крило на Хагана, известно с терористичните си операции. — Б.пр.]
	[** Фракция, отцепила се от Иргун. — Б.пр.]
	— Каква е връзката с Рим? — нетърпеливо попита Яков.
	— Дауд Хадави.
	— По времето, когато се е родил Хадави, това място вече е било изтрито от лицето на земята.
	— Истина е — отвърна Дина. — Хадави е роден в янински бежански лагер, но неговият род е дошъл оттук. Баба му, баща му, разните му лели, чичовци и братовчеди са избягали от Бейт Сайед през нощта на 18 април 1948 година.
	— А дядо му? — попита Габриел.
	— Бил е убит няколко дни по-рано близо до Лида. Виждате ли, дядото на Дауд Хадави е бил един от най-доверените хора на шейх Асад. Той е пазел шейха в нощта, когато Шамрон го е убил. Бил е единственият пазач в двора, когото Шамрон промушва с нож, преди да влезе в колибата.
	— И това ли е всичко? — попита недоволно Яков.
	Дина поклати глава.
	— Бомбените атентати в Буенос Айрес и Истанбул са били извършени на 18 април в седем часа вечерта.
	— Мили боже! — прошепна Римона.
	— Има и още нещо — додаде Дина, като се обърна към Габриел. — На коя дата уби Сабри в Париж? Спомняш ли си?
	— Беше в началото на март — отговори той, — но не си спомням датата.
	— Било е четвърти март — каза девойката.
	— Също като в Рим — обади се Римона.
	— Точно така. — Дина огледа останките от бившото село. — Започнало е точно тук, в Бейт Сайед, преди повече от петдесет години. Халед е организирал атентата в Рим и отново ще удари след двадесет и осем дни.


	Втора част
	Колаборационистът

	8. Близо до Екс ан Прованс, Франция

	— Мисля, че открихме още една, професоре.
	Пол Мартино пропълзя на четири крака в дълбокия мрак на изкопаната яма, завъртя бавно глава и потърси откъде иде гласът, който беше нарушил работата му. Натъкна се на познатата фигура на Ивет Дьобре — млада дипломантка, която беше дошла като доброволка по разкопките. Осветена отзад от ярките лъчи на сутрешното провансалско слънце, тя беше просто един силует, който с нищо не издаваше прелестите й. Мартино винаги я бе считал за нещо като добре прикрито произведение на изкуството. Тъмната къса коса и острите й черти създаваха впечатление за юноша. Едва когато очите обходеха тялото й и се плъзнеха по пищния бюст, тънката талия и закръгления ханш, откриваха удивителната й хубост. Той беше изследвал тялото й с умелите си ръце, бе проникнал в неговите потайни кътчета и бе открил скрити наслади и болката от стари рани. Никой на разкопките не подозираше, че техните отношения са нещо повече от тези на учител и ученичка. Пол Мартино беше много добър в пазенето на тайни.
	— Къде се намира? — попита я той.
	— Зад светилището.
	— Истинска или каменна?
	— Каменна е.
	— Положение?
	— С лицето нагоре.
	Мартино се изправи. Подпря се с ръце от двете страни на тесния изкоп и с едно силно набиране се изтласка на повърхността. Изтърси червеникавата провансалска пръст от дрехите си и се усмихна на Ивет. Както обикновено, той носеше избелели дънки и високи ботуши, чийто модел бе малко по-стилен от тези, които предпочитаха обикновените археолози. Беше облечен в графитеносив вълнен пуловер, а на врата си небрежно бе вързал тъмночервено шалче. Косата му бе черна и къдрава, големите му очи — тъмнокафяви. Веднъж негов колега бе отбелязал, че по лицето на Пол Мартино могат да се открият следи от всички народи, владели Прованс — келтите и галите, гърците и римляните, вестготите и тевтонците, франките и арабите. Той безспорно беше красив. Ивет Дьобре не бе първата възторжена дипломантка, съблазнена от него.
	Официално Мартино беше професор по археология в престижния университет „Екс-Марсилия III“, макар че прекарваше повечето време по обекти и служеше като консултант на над дузина местни археологически музеи, разпръснати из цяла Южна Франция. Той беше експерт по предримската история на Прованс и макар да бе едва тридесет и пет годишен, смятаха го за един от най-добрите френски археолози. Последната му студия — разработка за отмирането на лигурийската хегемония в Прованс — бе обявена за образцов академичен труд. Сега той преговаряше с един френски издател за написването на научнопопулярна книга за древната история на региона.
	Успехите му, жените и слуховете за богатството му го бяха направили обект на значителна професионална завист и злостни клюки. Макар че не обичаше да говори за личния си живот, Мартино никога не бе крил своя произход. Починалият му баща — Анри Мартино — се бе занимавал едновременно с бизнес и с дипломация, но се бе провалил драматично и в двете направления. След смъртта на майка си Мартино продаде голямата семейна къща в Авиньон, както и втори имот в селскостопанския Воклюз*. Оттогава живееше удобно с получените пари. Притежаваше голям апартамент близо до университета в Екс, уютна вила в селцето Лакост — в планината Люберон, и малка квартира в Монмартър Париж. Твърдеше, че е избрал археологията, понеже бил запленен от въпроса защо цивилизациите се раждат и умират и какво води до тяхното изчезване. Някои долавяха у него неясно безпокойство и мълчалива ярост. Тя изглеждаше временно овладяна, поне докато ровеше буквално в историята.
	[* Департамент в Южна Франция. — Б.пр.]
	Мартино последва девойката през лабиринта от ровове. Разположен на върха на възвишение, което се издигаше над обширната равнина в подножието на масива Шен дьо л’Етоал, обектът беше _опидий_*, построен от могъщото келтско-лигурийско племе, познато под името салийци. При първоначалните разкопки бе заключено, че укрепеното селище е имало две разграничени части: едната е била за келтската аристокрация, а другата — за предполагаемата лигурийска нисша класа. Обаче Мартино бе лансирал нова теория. Бързото пристрояване на по-бедната част от укреплението се е дължало на мълвата за битка между лигурийците и гърците, станала близо до Марсилия. При сегашните разкопки той бе доказал убедително, че втората част на укреплението е била нещо като бежански лагер от желязната епоха.
	[* Укрепено келтско селище. — Б.пр.]
	Сега търсеше отговор на три въпроса: Защо планинското укрепено селище е било изоставено само след сто години? Какво означаваше големият брой черепи — някои истински, а други издялани от камък, — които бе открил близо до централното светилище? Дали бяха само бойни трофеи на варварския народ от желязната епоха, или имаха религиозен характер и бяха свързани по някакъв начин с тайнствения келтски култ „отрязана глава“? Мартино предполагаше, че култът може да има пръст в бързото унищожаване на укрепеното селище. Ето защо бе наредил на другите членове на екипа да го предупреждават веднага щом открият някакъв череп и ръководеше лично разкопките. От опит знаеше, че нито една следа, колкото и незначителна да е тя, не бива да бъде пренебрегвана. Какво е разположението на находката? Какви артефакти или фрагменти са намерени в близост? Има ли признаци за друг доказателствен материал в земята наоколо? Подобни неща не можеха да се оставят в ръцете на дипломант, дори и толкова талантлив като Ивет Дьобре.
	Двамата стигнаха до един изкоп, дълъг около два метра и широк две-три педи. Мартино се спусна в него, като внимаваше да не изрони околната пръст. От твърдата почва на дъното се подаваше лесно различимата форма на човешки нос. Професорът извади от задния си джоб малък копач и четка и се залови за работа.
	През следващите шест часа не излезе от изкопа. Ивет седеше с кръстосани крака до ръба. От време на време му предлагаше минерална вода или кафе, но той отказваше. През няколко минути някой от членовете на екипа идваше да попита напредва ли работата. Въпросите им се посрещаха с мълчание. От изкопа се чуваше само шумът, издаван от копача на Мартино, бръсването с четката и странният звук, когато професорът издухваше с уста праха от находката.
	Лицето бавно се показваше пред него от дълбините на древната почва: уста, разкривена от предсмъртната болка, склопени очи. Прониквайки все по-дълбоко в пръстта, откри, както бе очаквал, че главата се държи от ръка. Струпалите се до ръба на изкопа не осъзнаваха, че за Пол Мартино лицето представляваше нещо повече от артефакт от ценна историческа находка. Сред тъмната пръст професорът видя лицето на своя враг. „В някой близък ден — помисли си той — аз също ще държа в ръката си една отрязана глава“.

	* * *

	Бурята връхлетя откъм долината на Рона по обед. Носен от свирепия вятър, студеният дъжд зашиба разкопките като стрели на нападащи варвари. Мартино изпълзя от рова и забърза нагоре по хълма, където намери хората от екипа си да се гушат на завет до древния зид.
	— Опаковайте багажа! — нареди им той. — Ще опитаме отново утре сутрин.
	Професорът си взе довиждане и се насочи към паркинга. Ивет се отдели от другите и го последва.
	— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
	— Бих искал, но не мога.
	— Защо не можеш?
	— Заради поредния скучен прием във факултета — отговори Мартино. — Деканът поиска да присъствам.
	— А утре вечер?
	— Може би. — Той докосна ръката й. — Ще се видим сутринта.
	На срещуположния край на стената имаше затревен паркинг. Новият мерцедес на Мартино се открояваше сред очуканите коли и мотоциклети на доброволците и останалите археолози, работещи на разкопките. Той седна зад волана и пое по шосе Д14 към Екс. Петнадесет минути по-късно спря на паркинга пред жилищната си кооперация, която се намираше точно до булевард „Кур Мирабо“, в самия център на града.
	Беше изящна постройка от XVIII век с балконче с железен парапет на всеки прозорец и врата от лявата страна на фасадата, гледаща към улицата. Мартино взе пощата си от кутията и се качи до четвъртия етаж с тесничкия асансьор, от който се излизаше в малък вестибюл с мраморен под. Двете римски ситули*, които стояха отстрани на вратата му, бяха автентични, макар че на всеки, който се интересуваше за произхода им, се казваше, че са умело изработени копия.
	[* Ситула (лат. situla) — метален, обикновено бронзов съд с формата на кофа или ведро с богата украса. Характерен е за галската и латинската култура. — Б.пр.]
	Жилището, в което влезе, изглеждаше по-подходящо за ексски аристократ, отколкото за археолог и професор на непълен работен ден. Първоначално това бяха два отделни апартамента, но след крайно неочакваната смърт на своя съсед вдовец Мартино бе получил правото да ги събере в едно жилище. Всекидневната беше просторна, с висок таван и големи прозорци, гледащи към улицата. Мебелите бяха в провансалски стил, но не толкова груби като тези във вилата му в Лакоста. На едната стена висеше пейзаж на Сезан, на другата — два акварела на Дега. Две удивително запазени римски колони се издигаха около вратата за големия кабинет, където имаше неколкостотин монографии по археология и невероятна колекция от оригинални топографски бележки и ръкописи на едни от най-великите умове в тази област. Домът на Мартино бе неговото светилище. Той никога не канеше в него свои колеги, а само жени — напоследък единствено Ивет.
	Професорът взе набързо душ и се преоблече в чисти дрехи. Две минути по-късно отново седеше зад волана на мерцедеса си, носейки се с голяма скорост по „Кур Мирабо“. Обаче не пътуваше към университета. Тъкмо обратното, той пресече града и зави по магистрала Q51 към Марсилия. Беше излъгал Ивет, и то не за пръв път.

	* * *

	Повечето жители на Екс имаха склонност да пренебрегват Марсилия. Пол Мартино пък винаги се чувстваше привлечен от нея. Пристанищният град, който гърците бяха нарекли Масалия, днес беше вторият по големина във Франция и си оставаше входният пункт за болшинството имигранти, повечето от които сега прииждаха от Алжир, Мароко и Тунис. Разделена почти наполовина от шумния булевард „Канбиер“, Марсилия имаше две различни лица. На юг от булеварда, в края на старото пристанище, се простираше приятен френски град с широки пешеходни зони, модерни търговски улици и широки тротоари, осеяни с кафенета на открито. На север бяха живописните квартали „Льо Пание“ и „Картие Белсюнс“. Тук човек можеше да поскита по павираните улички, слушайки само арабска реч. Чужденците и кореняците французи рядко се разхождаха след мръкване, защото ставаха лесна плячка за уличните престъпници.
	Ала Пол Мартино нямаше такива опасения за сигурността си. Той остави мерцедеса си на булевард „Антен“, близо до стълбището, което водеше към гара „Сен Шарл“, и пое надолу по хълма към улица „Канбиер“. Преди да стигне оживената артерия, зави в тясна уличка, наречена „Рю де Конвалесан“. Широка колкото да мине една кола, тя се спускаше към пристанището в сърцето на „Картие Белсюнс“.
	Нощният въздух над тъмната уличка бе изпълнен с мирис на дим от горящи въглища, куркума* и едва доловимо на мед. Двама старци, седнали на тесни столове пред входа на евтин жилищен дом, които се редуваха да подръпват от едно наргиле, изгледаха с безразличие минаващия Мартино. Минута по-късно една спаднала футболна топка, сива като паважа, долетя от мрака и тупна пред него. Професорът с шут я запрати умело обратно в посоката, откъдето бе дошла. Улови я обуто в сандали момче, което, щом видя високия непознат мъж, облечен в западняшки дрехи, се обърна и изчезна зад ъгъла. Мартино сякаш видя самия себе си преди тридесет години. _Мирис на въглищен дим, куркума и мед…_ За миг изпита усещането, че върви по улиците на Южен Бейрут.
	[* Азиатска подправка за оризови и зеленчукови ястия, наречена още жълто коренче. — Б.пр.]
	Стигна до кръстовище. На единия ъгъл имаше щанд за дюнери, на другия — малко кафене, което предлагаше тунизийски ястия. Три момчета изгледаха предизвикателно Мартино от вратата на кафенето. Той им пожела на френски приятна вечер, после сведе поглед и зави надясно.
	Уличката беше по-тясна от „Рю де Конвалесан“. По-голямата част от тротоара бе заета от сергии, отрупани с евтини килими и алуминиеви тенджери. На отсрещния й край имаше арабско кафене. Мартино влезе в него. В задната му част, близо до тоалетната, започваше тясно, неосветено стълбище. Той се заизкачва бавно в мрака. В края на стълбището имаше врата. Когато стигна до нея, тя рязко се отвори. Гладко обръснат мъж, облечен в галабия, излезе на площадката.
	— _Маа-салаамах!_ — рече той. Което означаваше: „Мир вам!“
	— _Ас-салаам алейкум!_* — отговори Мартино, като мина край мъжа и влезе в апартамента.
	[* Мир и на вас! (араб.). — Б.пр.]


	9. Йерусалим

	Йерусалим буквално е град върху хълмове. Разположен на върха на Юдейските планини, от крайбрежната равнина до него се достига по стръмен път, който лъкатуши през планинския проход Шаар Хагай. Като повечето израелци, Габриел все още го наричаше с арабското му име — Баб ал Вад. Той смъкна прозореца на служебната шкода и облегна ръка на него. Вечерният вятър — хладен, мек и ухаещ на кипариси и борове — задърпа ръкава на ризата му. Габриел мина край ръждивия скелет на бронетранспортьор — реликва от битката през 1948 година — и се замисли за шейх Асад, който искал да овладее единствения снабдителен път за Йерусалим.
	Пусна радиото, надявайки се да намери малко музика, но вместо това, чу новината, че току-що терорист-самоубиец е взривил автобус в многолюдния йерусалимски квартал „Рехавия“. Той изслуша метеорологичната прогноза и когато тъжната музика започна, изключи радиото. Тази музика означаваше фатален край. Колкото по-дълго звучеше, толкова повече бяха жертвите.
	Шосе номер 1 внезапно се преобразува от магистрала с четири платна в широк градски булевард — прочутия „Яфа“, който преминаваше от северозападния край на Йерусалим до стените на Стария град. Габриел пое по него наляво, после се спусна по дългото полегато нанадолнище и мина край оживената нова централна автогара. Въпреки бомбения атентат, към входа й се стичаше поток от пътници. Повечето от тях нямаха друг избор, освен да се качат на автобусите и да се надяват, че тази нощ ще избегнат куршума от Руската рулетка.
	Той мина край входа на обширния пазар „Махане Йехуда“. Етиопска девойка в полицейска униформа стоеше на пост пред металната бариера и проверяваше чантата на всеки, който искаше да влезе. Когато спря на светофара, група облечени в черно членове на сектата _Хареди_ се защураха между колите като носени от вятъра есенни листа.
	След поредица от завои стигна до улица „Наркис“. Тук нямаше паркинги, така че спря зад ъгъла и бавно тръгна назад към жилището си под сянката на евкалиптовите дървета. В паметта му изникна сладко-горчивият спомен за Венеция, за потрепващото отражение на дома му върху копринената водна повърхност на канала… Спомни си как завързваше лодката си на кея от задната страна на къщата.
	Йерусалимската жилищна кооперация от варовик беше разположена на няколко метра навътре от улицата и до нея се стигаше по циментова алея, минаваща през малка, гъсто обрасла градина. Входът беше осветен от зеленикава светлина и миришеше тежко на прясна блажна боя. Не си направи труда да провери пощенската си кутия — никой не знаеше, че живее тук, а сметките му отиваха директно в една подставена компания за недвижими имоти, ръководена от интендантството на Службата.
	Кооперацията нямаше асансьор. Габриел се изкачи уморено по циментовото стълбище до четвъртия етаж и отвори вратата. Апартаментът беше голям според израелските стандарти — две спални, кухненски бокс, малък кабинет до комбинираната всекидневна и трапезария. Но бе много далеч от _пиано нобиле_* на крайбрежната му къща във Венеция. От интендантството бяха предложили да му го продадат. Йерусалимските апартаменти, изглежда, се обезценяваха с всеки следващ бомбен атентат и в момента той можеше да го купи на добра цена. Киара бе решила да не чака нотариалния акт, за да го превърне в свой дом. Тъй като нямаше кой знае какво да върши, тя прекарваше повечето време в пазаруване и упорито префасонираше функционалното, но мрачно жилище в нещо като домашно огнище. Докато Габриел го нямаше, вкъщи се бяха появили нов килим и месингова масичка с крака от лакирано дърво. Надяваше се, че я е купила от реномиран магазин, а не от някой амбулантен търговец, който продава в шишета дори въздух от Светите земи.
	[* Обикновено втори етаж, където се приемат гости (ит.). — Б.пр.]
	Габриел повика Киара, но не получи отговор. Тръгна по коридора към спалнята им. Тя беше обзаведена повече като за оперативни агенти, отколкото за любовници. Той бе събрал двете легла, но неизменно се събуждаше посреднощ, приклещен в зейналото пространство между тях. В долния край на леглото бе оставен малък кашон, след като Киара бе разопаковала повечето им вещи. Габриел предположи, че психоаналитикът на булевард „Цар Саул“ би открил в непокътнатия кашон дълбок психологически смисъл. Истината беше далеч по-прозаична — беше прекалено зает с работата си. Все пак беше потискащо да си мисли, че целият му живот би могъл да се побере в тази кутия, така както е трудно човек да си представи, че малка метална урна може да побере праха на човешко същество. Повечето неща дори не бяха негови. Те принадлежаха на Марио Делвекио — роля, която бе играл известно време с умерен успех.
	Габриел седна, сряза опаковъчното тиксо и с облекчение откри малка дървена кутия. Това бе реставраторският комплект за пътуване, който съдържаше пигменти и четки, подарени му от Умберто Конти в края на чиракуването му. Останалото бяха боклуци, неща, с които трябваше отдавна да се е разделил: кочани от стари чекови книжки, бележки за реставрации, остра рецензия за неговата работа по картината на Тинторето „Христос край Генисаретското езеро“, излязла в едно италианско списание за изкуство. Зачуди се защо си бе направил труда не само да я прочете, но и да я запази.
	На дъното на кашона намери кафяв книжен плик, голям колкото чекова книжка. Когато го отвори, от него изпаднаха очила. Те принадлежаха на Бенджамин Щерн — бивш агент от Службата, който беше убит. По мръсните им стъкла още личаха мазните отпечатъци от пръстите на Бенджамин.
	Габриел понечи да върне очилата в пликчето, но забеляза нещо на дъното му. Обърна го с отвора надолу и на пода падна кожена връзка, на която висеше медальон от червен корал с формата на ръка. Точно тогава чу на площадката стъпките на Киара. Грабна талисмана и го мушна в джоба си.
	Киара нахълта вътре с няколко торби с покупки. Погледна към Габриел и се усмихна, сякаш изненадана, че го намира там. Тъмната й коса бе сплетена на дебела плитка и от ранното средиземноморско слънце бузите й бяха порозовели. Заприлича му на коренячка еврейка. Едва когато забъбри на иврит със своя безобразен италиански акцент, си пролича произходът й. Габриел вече не й говореше на италиански, защото това беше езикът на Марио, а той беше мъртъв. Само в леглото си говореха на италиански и това бе отстъпка пред Киара, която смяташе, че ивритът не е подходящият език за любов.
	Той затвори вратата и й помогна да занесе найлоновите торби с покупките в кухнята. Те бяха бели и сини, но Габриел забеляза розовата торбичка с името на известна кашер* месарница. Разбра, че Киара отново бе пренебрегнала съвета му да стои далеч от пазара „Махане Йехуда“.
	[* Храна, която отговаря на еврейските религиозни изисквания; магазин, където се продава такава храна; ресторант, където се сервира такава храна. — Б.пр.]
	— Всичко е по-хубаво там, особено хранителните продукти! — побърза да се оправдае тя, виждайки неодобрението, изписано на лицето му. — Освен това ми харесва атмосферата. Толкова е напрегната.
	— Да — съгласи се Габриел. — Особено когато избухне бомба.
	— Искаш да ми кажеш, че великият Габриел Алон се страхува от камикадзета?
	— Да, страхувам се. Човек не може да спре да живее, но поне може да е разумен. Как се прибра у дома?
	Киара го изгледа виновно.
	— По дяволите! — избухна той.
	— Не можах да намеря такси.
	— Знаеш ли, че току-що бе взривен автобус в „Рехавия“?
	— Разбира се, чухме експлозията на пазара. Точно затова реших да се прибера с автобус. Помислих си, че обстоятелствата ще са в моя полза.
	Габриел знаеше, че подобни страховити сметки са всекидневие в съвременния израелски живот.
	— Отсега нататък вземай автобус номер единадесет.
	— Кой е той? — заинтересува се тя.
	Мъжът насочи двата си пръста към пода и ги раздвижи, имитирайки човешки крачки.
	— Това пример за твоето фаталистично чувство за хумор ли е?
	— В тази страна се налага човек да има чувство за хумор. Това е единственият начин да не полудееш.
	— Повече те харесвах, когато беше италианец. — Тя нежно го избута от кухнята. — Иди да вземеш душ. Ще имаме гости за вечеря.

	* * *

	Ари Шамрон бе отблъснал всички, които най-много го обичаха. Той бе вярвал — безразсъдно, както се оказа, — че доживотното му обвързване с отбраната на родината му дава имунитет дори спрямо децата и приятелите му. Синът му — Йонатан — беше командир на танк в израелската отбранителна армия и изглеждаше обзет от самоубийствената идея да умре в битка. Дъщеря му се бе преместила в Нова Зеландия и живееше в птицевъдна ферма с един езичник. Тя не отговаряше на обажданията му и отказваше на постоянните му молби да се върне в родината си.
	Само многострадалната му жена Геула му бе останала предана. Колкото Ари бе темпераментен, толкова тя бе спокойна и надарена с невероятната способност да вижда само доброто в него. Беше единственият човек, който се осмеляваше да го хока, макар че за да му спести излишното неудобство, обикновено го правеше на полски.
	Както стори и сега, когато Шамрон се опита да запали цигара на масата, след като изяде порцията си пилаф с печено пиле. Геула знаеше само най-общи неща за работата на съпруга си и подозираше, че ръцете му не са чисти. Шамрон й бе спестил най-лошото, защото се страхуваше, че ако узнае твърде много, ще го изостави, както децата му. Тя смяташе, че Габриел му действа успокояващо и се отнасяше мило с него. Освен това чувстваше, че той обича Ари по онзи поривист начин, по който син обича баща си, и го уважаваше за това. Не знаеше, че Габриел е убивал хора по заповед на съпруга й. Вярваше, че е някакъв служител, който прекарва доста време в Европа и е вещ в областта на изкуствата.
	Геула помогна на Киара да измият съдовете, докато Габриел и Шамрон се оттеглиха в кабинета да поговорят. Скрит от погледа на жена си, Ари запали цигара. Габриел отвори прозореца. Нощният дъжд тихо потрепваше по улицата и острият мирис на евкалипт изпълни стаята.
	— Чух, че преследваш Халед — каза Шамрон.
	Габриел кимна утвърдително. Тази сутрин бе информирал накратко Лев за откритията на Дина и той веднага бе заминал за Йерусалим да се срещне с министър-председателя и Шамрон.
	— Да ти кажа честно, никога не съм вярвал много в мита за Халед — въздъхна Ари. — Предполагам, че момчето е сменило името си и е избрало да си живее живота, освободено от сянката на дядо си и баща си. Освободено и от сянката на тази земя.
	— Така мислех и аз — отвърна Габриел, — преди да се запозная с новите факти.
	— Да, така е. Защо никой досега не е направил връзка между датите в Буенос Айрес и Истанбул?
	— Беше прието като съвпадение — отговори Габриел. — Освен това нямаше достатъчно доказателства, за да се затвори кръгът. Досега никой не се бе сетил да погледне към Бейрут.
	— Много е добра тази Дина.
	— Опасявам се, че се е вманиачила в работата.
	— Имаш предвид факта, че е била на площад „Дизенгоф“ в деня, когато взривиха автобус номер 5?
	— Откъде знаеш това?
	— Позволих си да прегледам личните досиета на хората от твоя екип. Добър избор си направил.
	— Тя е научила много за теб, в това число и някои неща, които никога не си ми казвал.
	— Като например?
	— Не знаех, че Рабин е карал колата, с която си се измъкнал, след като си убил шейх Асад.
	— След този случай бяхме много близки с Рабин, но се разделихме след Осло. Той вярваше, че Арафат е съкрушен и е време да се сключи сделка. Аз му казах, че Ясер сключва сделка, понеже възнамерява да използва Осло като начин за водене на война с нас с други средства. Бях прав, разбира се. За Арафат Осло беше просто още една стъпка в неговата „поетапна стратегия“ за нашето унищожение. Той го призна, макар и със собствени думи, когато говори на арабски на народа си. — Шамрон притвори очи: — Е, не изпитвам задоволство, че се оказах прав. Смъртта на Рабин беше ужасен удар за мен. Противниците му го нарекоха предател и нацист и после го убиха. _Убихме_ един от нашите. Прихванахме арабската болест. — Поклати бавно глава. — Въпреки това, предполагам, било е необходимо да се направи този грешен опит за сключване на мир с нашите заклети врагове. Това ни даде сила за сетнешните стъпки, които трябва да направим, ако искаме да оцелеем на тази земя.
	Към следващата тема — разрушаването на Бейт Сайед — Габриел подходи много предпазливо:
	— Това е била операция на Палмах, нали?
	— Какво точно искаш да узнаеш?
	— Ти беше ли там?
	Шамрон въздъхна тежко, после отново кимна:
	— Нямахме избор. Бейт Сайед беше база за операциите на милицията на шейх Асад. Не можехме да оставим такова вражеско село на наша територия. След смъртта на шейха трябваше да нанесем съкрушителен удар на останките от армията му.
	Погледът на Ари внезапно стана хладен. Габриел прочете в него нежеланието да обсъждат повече този въпрос. Шамрон дръпна силно от цигарата си, после му разказа за предчувствието си за беда, което бе имал в нощта преди бомбения атентат.
	— Знаех, че ще е нещо такова. Почувствах го в момента, когато се случи. — След това се поправи: — Почувствах го, _преди_ да се случи.
	— Но ако Халед се опитва да ни накаже, защо не ме уби във Венеция, когато имаше възможност?
	— Може да е възнамерявал да го направи. Дауд Хадави е бил само на няколко мили оттам, в Милано, когато италианците са го намерили. Може би Хадави е бил този, който е трябвало да те застреля.
	— А Рим? Защо Халед е избрал Рим?
	— Вероятно защото той е служил като щабквартира на „Черният септември“. — Ари погледна към Габриел.
	— Или може би понеже се е опитвал да говори директно с теб.
	„Ваел Абу Цвайтер — помисли си Габриел. — Площад Анабалиано.“
	— Запомни и още нещо — настоя Шамрон. — Седмица след бомбения атентат в центъра на Рим имаше голяма демонстрация, и то не срещу _палестинския_ тероризъм, а срещу _нас_. Европейците са най-добрите приятели на палестинците. Цивилизованият свят ни изостави на нашата съдба. Никога нямаше да се върнем на тази земя, ако не бяхме принудени от омразата на европейските християни. А сега, когато сме тук, те няма да ни оставят да се борим, за да не предизвикаме враждебно настроение сред арабите в техните страни.
	В кабинета настъпи тишина. От кухнята долетя потракването на порцелановите съдове и тихият смях на жените. Ари се отпусна на стола си. Ромонът на дъжда и силният аромат на евкалипт сякаш му подействаха успокоително.
	— Донесох ти някои книжа за подпис — каза той.
	— Какви книжа?
	— Такива, които ще разтрогнат без шум брака ти с Леа. — Шамрон постави длан върху ръката на Габриел.
	— Минаха четиринадесет години. Тя е изгубена за теб. Никога няма да се върне. Време е да продължиш живота си.
	— Не е толкова лесно, Ари.
	— Не бих искал да съм на твое място — отрони тихо Шамрон. — Кога възнамеряваш да я доведеш у дома?
	— Лекарят й се противопостави на тази идея. Смята, че връщането й в Израел само ще влоши състоянието й. Най-накрая успях да го убедя, че това не подлежи на обсъждане, но той настоява да й дам достатъчно време да се подготви за промяната. Така че след месец, а може би и по-малко, тя ще пристигне.
	— Кажи на лекаря й, че тук ще се грижат добре за нея. За съжаление имаме доста опит в лекуването на жертви на терористични бомбени атентати. — Изведнъж Шамрон рязко смени темата: — Удобно ли се чувстваш в този апартамент? Достатъчно е голям за едно или две деца.
	— Да не се увличаме, Ари. Вече минах петдесетте — горчиво се усмихна Габриел.
	— Киара ще иска деца, ако се ожените, разбира се. Освен това трябва да изпълниш патриотичния си дълг. Не си ли чувал за демографския срив? Скоро ще бъдем малцинство между река Йордан и морето. Премиерът ни окуражава да дадем своя принос, като имаме повече деца. Да благодарим на бога за харедимите*. Те са единствената причина да сме още в играта.
	[* Най-религиозните евреи, практически главните носители на еврейския фундаментализъм. — Б.пр.]
	— Ще се опитам да дам своя принос по друг начин.
	Шамрон не отвърна. После неочаквано попита:
	— Знаеш ли, че е твой?
	— За какво става въпрос?
	— За апартамента.
	— За какво говориш?
	— Вече го притежаваш. Беше купен на твое име от един приятел на Службата.
	Габриел поклати скептично глава. Винаги се бе удивлявал на гангстерския достъп на Шамрон до парите.
	— Не мога да го приема.
	— Твърде късно е. Нотариалният акт е издаден тази сутрин.
	— Не искам да съм ничий длъжник.
	— Ние сме ти длъжници. Приеми го с благодарността, с която ти е даден. — Ари го потупа по рамото. — И го напълни с деца.
	Геула надникна през полуотворената врата.
	— Десертът е сервиран — съобщи тя, после погледна мъжа си и на полски му нареди да загаси цигарата си.
	— Осемнайсети април — прошепна той, когато жена му се скри. — Няма много време.
	— Вече броя дните.
	— Струва ми се, че има един човек, който може да знае къде е Халед.
	— Арафат ли?
	— Той е бащата на Халед. Освен това ти дължи услуга. Веднъж спаси живота му.
	— Ясер Арафат е последният човек, когото искам да виждам. Освен това е лъжец.
	— Да, но понякога лъжите му могат да те отведат до истината.
	— Той е „забранена зона“. Лев никога няма да ми даде разрешение.
	— Тогава не му казвай.
	— Не мисля, че ще е много разумно просто да се появя и да почукам на вратата на Арафат. А единствения начин, по който мога да стигна до Рамала, е с бронетранспортьор.
	— Арафат няма врата в истинския смисъл на думата. Израелските въоръжени сили се грижат за това. — Шамрон си позволи да се усмихне на лошия късмет на своя стар противник. — Колкото до бронетранспортьора, остави това на мен.

	* * *

	Габриел се отпусна в леглото и внимателно се примъкна навътре. Протегна ръка в тъмнината и леко докосна корема на Киара. Тя не помръдна.
	— За какво си говорихте с Ари в кабинета?
	— За атентата в Рим — отговори той разсеяно.
	— И това е всичко?
	Габриел й каза, че апартаментът вече е техен.
	— Как е станало това?
	— Чрез Шамрон и неговите богати приятели. Ще кажа в интендантството да махнат старите мебели. Утре ще купим нормално легло.
	Киара бавно вдигна ръка. В тъмнината Габриел видя талисманът да се полюшва на върха на пръстите й.
	— Какво е това?
	— Корсикански амулет за късмет. Казват, че те пази от очите на дявола.
	— Откъде го имаш?
	— Дълга история.
	— Разкажи ми я.
	— Секретна е.
	Той посегна към талисмана. С ловко движение на ръката, както арабите често си играят с броениците си, Киара завъртя амулета, така че той се нави на пръста й.
	— Подарък от някоя стара любовница, а? — полюбопитства тя.
	— Всъщност от стар враг. От мъж, когото бяха наели да убие мен и жената, която охранявах.
	— Анна Ролф ли?
	— Да — отвърна Габриел, — Анна Ролф.
	— Защо си го запазил? За да ти напомня за нея?
	— Киара, не ставай смешна.
	Тя запрати талисмана по него. Червената коралова ръка падна на гърдите му.
	— Какво ти става, по дяволите!
	— Какви бяха документите, които Шамрон ти даде, преди да си тръгне тази вечер? И те ли са секретни?
	Габриел й каза истината.
	— Подписа ли ги?
	— Смятах първо да ги прочета.
	— Знаеш какво съдържат.
	— Ще ги подпиша — отвърна Габриел.
	— Кога?
	— Когато съм готов да го направя.
	Точно в този миг жилищната кооперация бе разтърсена от гръмка експлозия. Киара скочи от леглото и изтича до прозореца. Габриел остана да лежи неподвижно.
	— Наблизо беше! — уплашено продума тя.
	— В търговския център „Яхуда“ или в някое кафене.
	— Пусни радиото!
	— Просто преброй сирените, Киара. Можеш да разбереш колко е зле по броя на линейките, които се отзовават.
	Измина известно време в мъртвешка тишина. Габриел затвори очи и си представи ясно кошмара, който се е разразил на няколко пресечки от новия му дом, сякаш гледаше сцената на филм. Прозвуча първата сирена, после втората, третата, четвъртата. След шестнадесетата загуби броя им, защото нощта се изпълни със зловещата им симфония. Киара се върна в леглото и се притисна до гърдите му.
	— Подпиши документите, когато си готов — каза тя. — Аз ще бъда с теб. Винаги.


	10. Йерусалим, 22 март

	Армейският полковник, който чакаше до стената на Стария град, не приличаше много на Ари Шамрон, но в случая това изобщо не се стори странно на Габриел. Имаше нещо в Израел — слънчевата светлина, силното чувство за единство, пращящото напрежение в атмосферата, — което притежаваше силата драматично да променя външността на неговите жители. Дори и в рамките на едно поколение. Йонатан Шамрон беше с петнадесетина сантиметра по-висок от прославения си баща. Беше удивително красив и не притежаваше вродената напрегнатост на Стареца, което се дължеше, както Габриел добре знаеше, на факта, че бе израснал тук, а не в Полша. Едва когато полковникът скочи от бронирания джип и тръгна към него с протегната ръка, Габриел долови мимолетна прилика с Шамрон старши. Походката му не беше обикновен вървеж, а по-скоро устремена като за щурм. Щом разтърси силно ръката му и го потупа по рамото, Габриел имаше чувството, че го е блъснал отломък от хълма Херодион*.
	[* Хълм с формата на пресечен конус (758 м над морското равнище), намиращ се на 12 км южно от Йерусалим, на който е бил издигнат укрепеният дворец на юдейския цар Ирод Антипа. — Б.пр.]
	Те поеха по шосе номер 1 — старата граница между Източен и Западен Йерусалим. Рамала — седалището на палестинската власт — беше само на десет километра северно от него. Пред тях изникна контролно-пропускателен пункт. От другата страна се простираше бежанският лагер „Каландия“ — десет хиляди палестинци, натъпкани на неколкостотин квадратни ярда в бетонни жилища. Вдясно, разпръснати върху малък хълм, се виждаха спретнатите червени покриви на еврейското селище Псагот. Над всичко това се издигаше огромен портрет на Ясер Арафат. Надписът на арабски гласеше:

	„Винаги с вас.“

	Йонатан посочи към задната седалка и каза:
	— Сложи си тези неща.
	Габриел се извърна и видя бронирана жилетка с висока яка и метална бойна каска. Не беше носил каска от времето на кратката си служба в Израелската отбранителна армия. Тази, която бе взел Йонатан, беше твърде голяма и засенчи очите му.
	— Сега изглеждаш като _истински_ войник — каза Шамрон младши. После добави с усмивка: — Е, почти…
	Един пехотинец им махна да минават през пропускателния пункт. После, като видя кой е зад волана, се усмихна и подвикна:
	— Здравей, Йонатан!
	Дисциплината в редовете на Израелската отбранителна армия, както и в Службата, беше пословично слаба. Използването на малките имена беше нещо нормално, а отдаването на чест бе почти нечувано.
	През затъмненото си бронирано стъкло Габриел наблюдаваше сцената, която се разиграваше от другата страна на бариерата. Двама войници с насочено оръжие нареждаха на някакви мъже да разтворят палтата си и да вдигнат ризите си, за да се уверят, че не носят бомба, привързана под дрехите. Жените бяха подлагани на същото претърсване зад преграда, която ги защитаваше от мъжките очи. Отвъд контролно-пропускателния пункт се виеше огромна опашка. Около три-четири часа ще чакат, изчисли Габриел. Атентаторите самоубийци бяха причинили несгоди и от двете страни на Зелената линия, но най-висока цена плащаха почтените палестинци — работниците, опитващи се да отидат в Израел, и фермерите, които искаха само да продадат продукцията си.
	Габриел се загледа над пункта към Защитната стена.
	— Какво мислиш за нея? — попита го Йонатан.
	— Със сигурност не е нещо, с което можем да се гордеем.
	— Аз мисля, че е един грозен белег върху красивата ни страна. Тя е нашата нова Стена на плача, много по-дълга и различна от първата, защото сега хората плачат и от двете й страни. Обаче се страхувам, че нямаме друг избор. Благодарение на доброто разузнаване успяхме да предотвратим повечето самоубийствени атентати, но никога няма да можем да ги спрем напълно. _Нуждаем се от тази ограда._
	— Но това не е единствената причина, поради която я строим.
	— Така е — отвърна полковникът. — Когато бъде завършена, тя ще ни позволи да обърнем гръб на арабите. Ето защо те толкова се страхуват от нея. В техен интерес е да останат в конфликт с нас. Стената ще ни позволи да се откъснем от тях, а това е последното нещо, което те искат.
	Шосе номер 1 премина в магистрала 60 — лента от гладък черен асфалт, която се простираше на север през песъчливия сив пейзаж на Западния бряг. Бяха минали повече от тридесет години, откакто Габриел за последен път бе ходил в Рамала. Тогава, както и сега, бе отишъл с бронирана кола, нахлузил каска на главата. Онези ранни години на окупацията бяха относително спокойни. В действителност най-голямото седмично предизвикателство за Габриел беше да намери превозно средство, с което да се придвижи от поста си до къщата на майка си в Долината на Израил. За повечето араби от Западния бряг краят на йорданската окупация бе довел до значително подобрение на стандарта им на живот. Израелците им бяха осигурили достъп до съвременната икономика. Имаха жилища с течаща вода и електричество, достъп до образование. Процентът на детската смъртност — един от най-високите в света — се понижи. Броят на грамотните, който преди бе един от най-ниските в света, рязко се повиши. Но накрая радикалният ислям и влиянието на ООП превърнаха Западния бряг във врящ котел и хвърлиха войниците от Израелската армия в ежедневни сблъсъци с мятащи камъни деца. Ала за Габриел военната служба беше главно скука.
	— Значи ще се срещаш с Нахалника? — попита Йонатан, изтръгвайки Габриел от мислите му.
	— Баща ти уреди срещата ми.
	— Човекът е седемдесет и пет годишен и още дърпа конците. — Йонатан се усмихна и невярващо поклати глава. — Чудя се защо просто не се пенсионира и не си живее живота!
	— Не може, защото ще се побърка — отвърна Габриел. — А същото ще сполети и клетата ти майка. Впрочем той ме помоли да те поздравя от негово име. Би искал да отидеш в Тивериада за Шабат.
	— Тогава съм в наряд — отговори припряно Йонатан.
	Нарядът, изглежда, бе готовото извинение на полковника, за да избегне възможността да прекара известно време с баща си. На Габриел не му се щеше да се забърква в заплетените семейни отношения на Шамрон, обаче знаеше колко дълбоко бе наранен Стареца от отчуждението на децата си. Освен това имаше и личен мотив да се намеси. Ако Йонатан по-често присъстваше в живота на Ари, Стареца можеше да намали натиска си върху него самия. Сега, когато Габриел живееше в Йерусалим вместо във Венеция, Шамрон се чувстваше свободен да му се обажда по всяко време, за да му каже някои клюки от Службата или да направи разбор на последните политически събития. А Габриел си искаше своето пространство. Ако се направляваше умело, Йонатан можеше да изиграе ролята на нещо като защитна стена.
	— На баща ти му се ще да се виждате повече, Йонатан.
	— Мога да го понасям на малки дози. — Полковникът откъсна за миг поглед от пътя и се взря в спътника си. — Освен това винаги повече е харесвал теб.
	— Знаеш, че не е вярно.
	— Добре де, малко преувеличих. Обаче не съм далеч от истината. Той определено гледа на теб като на свой син.
	— Баща ти е велик човек.
	— Да — съгласи се Йонатан, — а великите мъже са сурови към децата си.
	Габриел зърна два големи светлокафяви бронетранспортьора, спрени отпред край пътя.
	— По-добре е да не се влиза в града без малко подкрепления — обясни полковникът.
	Потеглиха, след като образуваха малък конвой, с джипа на Йонатан в средата.
	Първото доказателство, че приближават града, беше потокът от араби, вървящи покрай магистралата. _Хиджабите_* на жените се развяваха като знамена от обедния бриз. След това Рамала се открои на фона на пустинния пейзаж. Беше ниска и мръсна. Улица „Йерусалим“ ги отведе в сърцето на града. Лицата на „мъчениците“ гледаха Габриел от всяка улична лампа. Имаше улици, площади и пазари, носещи имената на загиналите. На една вестникарска будка раздаваха ключодържатели с лицата на мъртвите. Някакъв арабин ходеше сред уличния трафик, за да продава календари с лика на мъчениците. На най-новите плакати се виждаше привлекателното лице на красиво момиче — арабската тийнейджърка, която се бе взривила в търговския център „Бен Йехуда“ преди два дни.
	[* Хиджаб — традиционно покривало, носено от мюсюлманките, което скрива телата им от чужди погледи. — Б.пр.]
	Йонатан зави надясно по улица „Бродкаст“ и кара по нея в продължение на миля, докато не стигнаха до улично заграждение, охранявано от половин дузина палестински полицаи. Рамала формално беше отново под контрола на палестинците. Габриел пристигаше по покана на техния лидер, което бе равносилно на това да влезеш в сицилианско село с благословията на местния дон. Пролича си известно напрежение, когато Йонатан се обърна на перфектен арабски към командира на палестинския пост.
	Минаха няколко минути, докато той се консултираше по радиостанцията с началниците си. После палестинецът тупна с длан по покрива на джипа и им махна да минават.
	— Карайте бавно, полковник Шамрон — посъветва го той. — Някои от тези момчета бяха тук в нощта, когато батальонът „Егоз“ взриви вратата и започна да обстрелва мястото. Не бихме искали да възникнат някакви недоразумения.
	Йонатан си проправи път през лабиринта от бетонни заграждения, после леко натисна педала на газта. Вдясно се появи висока циментова стена, която носеше следи от обстрел с тежка картечница. Местата, където беше пробита, напомняха на зейнали усти със счупени зъби. Палестински подразделения по сигурността — някои с пикапи, други с джипове — патрулираха в района. Те гледаха предизвикателно Габриел и полковника, но държаха оръжията си свалени. Йонатан спря пред входа. Габриел свали каската си и бронираната жилетка.
	— Колко ще се бавиш? — попита го полковникът.
	— Предполагам, че ще зависи от него.
	— Приготви се да изслушаш една тирада. Тези дни той обикновено е в кофти настроение.
	— И кой е виновен за това?
	— Сам си е виновен, не го забравяй.
	Габриел отвори вратата, слезе от джипа и попита загрижено:
	— Ще се чувстваш ли добре тук сам?
	— Няма проблем — отвърна Йонатан. После му махна и добави: — Предай му поздрави от мен.

	* * *

	Палестинският офицер по сигурността поздрави Габриел през решетките на вратата. Носеше маслиненосива униформа, барета и черна превръзка на лявото око. Той отвори портата достатъчно широко, за да мине посетителят, и му махна да върви напред. На ръката му липсваха трите крайни пръста. Габриел веднага бе обграден от други двама униформени, които го подложиха на щателен и досаден обиск, докато едноокият наблюдаваше, ухилен, сякаш всичко това бе организирано за личното му развлечение.
	Едноокият му се представи като полковник Кемел и го въведе в комплекса. Габриел не за пръв път влизаше в Муката. По време на Мандата тя беше крепост на Британската армия. След Шестдневната война Израелската отбранителна армия я завзе от йорданците и през окупационния период я използваше като команден пункт на Западния бряг. Когато бе войник, Габриел често бе давал наряд на същото място, което сега Ясер Арафат използваше за своя щабквартира.
	Кабинетът на Арафат се намираше в квадратна двуетажна постройка, прилепена до северната стена на Муката. Силно пострадала, тя бе една от малкото оцелели сгради в комплекса. В преддверието Габриел бе подложен на повторно претърсване, този път от мустакат гигант в цивилно облекло с автомат пред гърдите.
	Като приключи с обиска, охранителят кимна на полковник Кемел, който даде знак на посетителя да се качва по тясното стълбище. На площадката имаше втори охранител, който седеше на паянтов стол, наклонен толкова силно назад, че едва-едва се крепеше. Той погледна апатично Габриел, после протегна ръка и почука по дървената врата. От другата страна се чу раздразнен глас: „Влез!“ Полковник Кемел натисна дръжката и въведе посетителя.

	* * *

	Кабинетът, в който се озова Габриел, беше малко по-голям от неговия на булевард „Цар Саул“. Вътре имаше скромно дървено бюро и тясно походно легло, а върху колосаната бяла калъфка на възглавницата лежеше красиво подвързан с кожа екземпляр на Корана. Дебели кадифени завеси закриваха прозореца, а настолната лампа, насочена към купчина книжа, бе единственият източник на светлина. На едната стена, почти скрита от плътната сянка, бяха закачени няколко реда снимки в рамка, показващи палестинския лидер с редица знаменити личности. Сред тях се открояваше една с американския президент, който фактически бе признал миниатюрната му държава. И на когото Арафат се отплати, като го предаде в Кемп Дейвид и напусна преговорите за мирния договор.
	Зад бюрото, смален и с болнав вид, седеше самият Арафат. Носеше изгладена униформа и кафие на черно-бели квадрати. Както обикновено, то падаше на дипли над дясното му рамо и бе прихванато към униформата му, така че да прилича на картата на Палестина. „Арафатовата версия на Палестина“ — отбеляза наум Габриел, защото много приличаше на очертанията на Израел. Ръката му, с която покани госта си да седне, трепереше силно, както и издадената му долна устна, когато го попита дали иска чай. Габриел познаваше достатъчно добре арабските обичаи, за да знае, че отказът му би насочил нещата в неприятна посока. Затова прие с готовност, наблюдавайки с известно задоволство как Арафат изпрати полковник Кемел да донесе чая.
	Известно време те се гледаха мълчаливо над малкото бюро. За пръв път бяха насаме. Сянката на последната им среща надвисна над тях. Беше се състояла в кабинета на един апартамент в Манхатън, където Тарик ал Хурани — мъжът, който бе поставил бомба под колата на Габриел във Виена — се бе опитал да убие Арафат заради предполагаемото му „предателство“ към палестинския народ. Преди да избяга от жилищната сграда, Тарик бе пронизал с куршум гърдите на Габриел — рана, от която едва не загина.
	Сега, докато седеше пред Арафат, Габриел за пръв път от много години усети болка в гърдите. Никой друг, освен може би Шамрон, не бе оказал по-силно влияние върху живота на Габриел от Ясер Арафат. В продължение на тридесет години двамата плуваха заедно в една и съща река от кръв. Габриел беше убил най-доверените лейтенанти на Арафат, той пък бе заповядал „разплатата“ срещу него във Виена. Но дали Леа и Дани бяха набелязаните жертви, или бомбата в действителност бе предназначена за Габриел? Този въпрос го терзаеше цели тринадесет години. Арафат със сигурност знаеше отговора. Това бе една от причините, заради които Габриел така охотно бе приел предложението на Ари да посети Рамала.
	— Шамрон каза, че си искал да обсъдиш някакъв важен въпрос с мен — проговори Арафат. — Съгласих се да се срещна с теб само от учтивост към него. С Шамрон сме връстници. Историята ни събра на тази земя и за съжаление водихме много битки. Понякога побеждавах аз, понякога — той. Сега и двамата остаряхме. Надявах се, че може да видим малко мирни дни, преди да умрем, но надеждите ми вече повехнаха.
	„Ако е така — помисли си Габриел, — защо напусна преговорите, които щяха да ти дадат държава в ивицата Газа и върху 97% от Западния бряг? А Източен Йерусалим щеше да бъде нейна столица?“
	Габриел, разбира се, знаеше отговора. Той се съдържаше в оформената чрез кафието карта на „Палестина“, която Арафат носеше на рамото си. Ясер я искаше цялата.
	Габриел не успя да отговори, защото Кемел се върна, носейки малък сребърен поднос с две чаши чай. След това полковникът се настани на един стол и впери здравото си око в госта. Арафат обясни, че помощникът му говори свободно иврит и ще превежда. Габриел се бе надявал да разговарят на четири очи, но преводачът можеше да се окаже от полза. Макар и сносен, арабският му език нямаше да може да изрази нюансите в речта, необходими при разговор с човек като палестинския лидер.
	След като отпи, Арафат сложи с трепереща ръка чаената чашка обратно върху чинийката й и попита госта какво го е довело в Рамала. Отговорът на Габриел се състоеше само от една дума. За момент тя извади от равновесие старата лисица, точно каквато бе и целта му.
	— Халед? — повтори Арафат, възвръщайки самообладанието си. — Познавам много мъже с името Халед. Опасявам се, че то е доста срещано сред палестинците. Трябва да бъдеш по-точен.
	Габриел много добре знаеше, че една от любимите тактики на Арафат за водене на преговори е престореното незнание. Ето защо той мина директно към случая:
	— Халед, когото търся, председателю Арафат, е Халед ал Халифа.
	— _Президент_ Арафат — поправи го палестинецът.
	Габриел кимна безучастно.
	— Къде е Халед ал Халифа?
	Изпъстреното с петна лице на Арафат внезапно почервеня и долната му устна се разтрепера. Габриел сведе очи и се загледа в чая си. С ъгълчето на окото си забеляза как полковник Кемел се размърда нервно на стола си. Когато отново заговори, Арафат успя да потисне пословичната си избухливост.
	— Предполагам, че имаш предвид сина на Сабри ал Халифа.
	— Всъщност той сега е _твой_ син.
	— Осинових го, защото ти уби баща му. — Арафат го прониза с поглед.
	— Баща му загина на бойното поле.
	— Беше убит хладнокръвно на улицата в Париж.
	— Сабри бе този, който превърна Париж в бойно поле, президент Арафат, и то с твоята благословия.
	Настъпи мълчание. Палестинският лидер, изглежда, подбираше внимателно думите си.
	— Винаги съм знаел, че един ден ще измислиш някаква провокация, за да набележиш Халед. Ето защо след погребението на Сабри изпратих момчето далеч оттук. Дадох му нов живот и той го прие. Не съм го виждал и чувал след младежките му години.
	— Имаме основания да предполагаме, че Халед ал Халифа е замесен в бомбения атентат срещу нашето посолство в Рим.
	— Абсурд! — отвърна пренебрежително Арафат.
	— Щом като Халед няма нищо общо с Рим, сигурен съм, че няма да имаш нищо против да ни кажеш къде можем да го намерим.
	— Както вече казах, не знам къде е.
	— Как се казва той?
	Арафат сдържано се усмихна.
	— Положих изключителни усилия да защитя момчето от теб и отмъстителната ти служба. Какво те кара да мислиш, че сега ще ти кажа името му? Наистина ли вярваш, че ще изиграя ролята на Юда Искариотски и ще предам моя син на съд и екзекуция? — Арафат бавно поклати глава. — Има много предатели сред нас, много, които работят и тук, в Муката, но аз не съм един от тях. Ако искаш да намериш Халед, ще го направиш без моя помощ.
	— Непосредствено след бомбения атентат бе проведена полицейска акция в един пансион в Милано. Един от мъжете, укривали се там, се казва Дауд Хадави — палестинец, който е бил член на президентската ти служба за сигурност.
	— Така твърдиш ти.
	— Ще ти бъда благодарен, ако получа копие от личното досие на Хадави.
	— Неколкостотин души работят в президентската служба за сигурност. Ако този мъж… — Арафат се запъна. — Как се казваше?
	— Дауд Хадави.
	— А, да, Хадави. _Ако_ е работил за службата и _ако_ още се пази личното му досие, ще се радвам да ти го дам. Но мисля, че шансовете да се намери са много малки.
	— Наистина ли?
	— Нека да ти изясня нещо. Ние, палестинците, нямаме нищо общо с нападението над вашето посолство. Може да са били хора от Хизбула или „Ал Кайда“. Може да са били неонацисти. Един Аллах знае, вие имате много неприятели.
	Габриел се накани да стане, но Арафат вдигна ръка.
	— Моля те, Джибрил — каза той, използвайки арабския вариант на името му. — Не си тръгвай. Остани още малко.
	Габриел отстъпи за момент. Арафат повъртя между пръстите си гънките на кафието си, после погледна към полковник Кемел и тихо на арабски му нареди да ги остави сами.
	— Не си докоснал чая си, Джибрил. Може ли да ти предложа нещо друго? Сладкиши?
	Габриел поклати глава. Палестинският лидер скръсти тънките си ръце и се загледа мълчаливо в него с лека усмивка. Израелецът бе убеден, че той се забавлява.
	— Знам какво направи за мен в Ню Йорк преди няколко години. Ако не беше ти, Тарик със сигурност щеше да ме убие в онзи апартамент. В друго време щеше да се надяваш той да успее. — Усмихна се тъжно. — Кой знае? В друго време можеше _ти_, Джибрил, да стоиш там с пистолет в ръка.
	Габриел не отговори. Да убие Арафат? През седмиците след бомбения атентат във Виена, когато пред очите му постоянно се изпречваше картината на обгореното тяло на жена му и осакатения труп на сина му, многократно бе мислил за това. Наистина в моменти на пълно отчаяние с радост би заложил своя живот срещу този на Арафат.
	— Странно е, Джибрил, но за краткото време, в което бяхме съюзници, и двамата искахме мир. И двамата се нуждаехме от него.
	— Желал ли си изобщо някога мир или беше просто част от твоята стратегия да разрушиш Израел и да получиш всичко?
	Този път Арафат остави въпроса да увисне във въздуха и продължи:
	— Дължа ти живота си, Джибрил, и затова ще ти помогна в тази работа. Няма никакъв Халед. Той е плод на въображението ти. Ако продължиш да го търсиш, истинските убийци ще избягат.
	Габриел рязко се изправи, слагайки край на срещата. Арафат излезе иззад бюрото и постави ръце върху раменете му. Те сякаш прогориха кожата му, но той не направи нищо, за да прекъсне прегръдката на палестинеца.
	— Радвам се, че най-сетне се срещнахме официално — каза Арафат. — Щом ние с теб можем да седнем заедно, значи има надежда за всички нас.
	— Може би — отвърна Габриел, макар че от тона му лъхаше песимизъм.
	Арафат го пусна и се насочи към вратата, после внезапно спря.
	— Ти ме изненада, Джибрил.
	— Защо?
	— Очаквах, че ще използваш възможността, за да обясним недоразумението за Виена.
	— Ти уби жена ми и сина ми — каза Габриел, заблуждавайки съзнателно палестинеца за съдбата на Леа. — Не съм сигурен, че някога ще можем да си обясним „недоразумението“, както се изрази.
	Арафат поклати глава.
	— Не, Джибрил, аз не съм ги убил. Заповядах на Тарик да убие теб като отмъщение за Абу Джихад, но изрично му казах да не закача семейството ти.
	— Защо направи това?
	— Защото го заслужаваше. Беше проявил известно благородство онази нощ в Тунис. Да, застреля Абу Джихад, но се погрижи да не бъдат наранени жена му и децата му. Всъщност на излизане от вилата си се спрял да успокоиш дъщерята на Джихад и си я посъветвал да се погрижи за майка си. Спомняш ли си?
	Габриел затвори очи и кимна утвърдително. Сцената в Тунис, както и избухналата бомба във Виена, бяха като галерия в паметта му, където той всяка нощ се разхождаше в сънищата си.
	— Смятах, че заслужаваш същото като Абу Джихад — да умреш като войник пред очите на жена си и сина си. Тарик не се съгласи с мен. Той смяташе, че заслужаваш по-сурово наказание — да видиш как умират жена ти и детето ти. Затова постави бомбата под тяхната кола и се увери, че си наблизо, за да станеш свидетел на взрива. Виена беше дело на Тарик, не мое.
	Телефонът на бюрото на Арафат иззвъня, раздирайки спомена на Габриел за Виена, както нож — маслено платно. Палестинецът рязко се обърна и остави госта сам да намери пътя за навън. Полковник Кемел чакаше на площадката. Той съпроводи безмълвно израелеца през руините на Муката. След мрака в кабинета на Арафат ярката светлина беше почти непоносима. Зад разбитата врата Йонатан Шамрон играеше футбол с неколцина от палестинските охранители. Двамата се качиха в бронирания джип и поеха по улиците на смъртта. Щом излязоха от Рамала, Йонатан попита Габриел дали е научил нещо полезно.
	— Халед ал Халифа е извършил бомбения атентат над нашето посолство в Рим — заяви Габриел уверено.
	— Нещо друго?
	„Да — помисли си Габриел. — Ясер Арафат лично е наредил на Тарик ал Хурани да убие жена ми и сина ми“.


	11. Йерусалим, 23 март

	Телефонът на нощното шкафче на Габриел иззвъня в два часа през нощта. Беше Яков.
	— Изглежда, твоето посещение в Рамала е разбунило гнездото на осите.
	— За какво говориш?
	— Аз съм отвън, на улицата.
	Връзката прекъсна. Габриел седна в леглото и се облече в тъмното.
	— Кой беше? — попита Киара с натежал от съня глас.
	Габриел й обясни.
	— За какво е всичко това?
	— Не знам.
	— Къде отиваш?
	— Не знам.
	Наведе се да я целуне по челото. Киара измъкна ръка изпод одеялото, прегърна го през врата и го притегли към устните си.
	— Бъди внимателен! — прошепна тя, долепила устни до бузата му.
	Минута по-късно Габриел седеше на пасажерската седалка в необозначения фолксваген голф на Яков, пътувайки на запад през Йерусалим. Яков караше абсурдно бързо, като истински _сабра_*, държейки волана с едната ръка, а с другата — чаша кафе и цигара. Предните фарове на насрещните коли осветяваха сипаничавото му лице. По него бе изписана непреклонност.
	[* Наименование, давано на евреите, дошли в Израел от диаспората. — Б.пр.]
	— Името му е Махмуд Арвиш — каза той. — Един от най-важните ни информатори в палестинската върхушка. Работи в Муката. Приближен е на Арафат.
	— Кой направи контакта?
	— Арвиш ни изпрати сигнал преди два часа и настоя да поговорим.
	— За какво?
	— За Халед, разбира се.
	— Какво знае той?
	— Не каза.
	— За какво съм ти аз? Защо Арвиш не говори със своя наблюдаващ офицер?
	— Аз съм този офицер — отвърна Яков, — но човекът, с когото иска да говори, си ти.
	Стигнаха западния край на Новия град. От дясната страна на Габриел, окъпани от сребристата светлина на изгрялата луна, се простираха равнинните земи на Западния бряг. Ветераните го наричаха „страната на Шабак“. Беше земя, където обичайните правила не се прилагаха и където малкото спогодби, които съществуваха, можеха да бъдат променени или нарушени, когато се счетеше за необходимо да се води борба с арабския тероризъм. Мъжете — като Яков — бяха железният юмрук на израелската сигурност — пехотинци, които се занимаваха с мръсната работа на контратероризма. Хората от Шабак имаха властта да арестуват без причина и да претърсват без предупреждение, да закриват фирми и да взривяват къщи. Те живееха напрегнато, пушеха, пиеха твърде много кафе и спяха твърде малко. Съпругите им ги напускаха, арабските им информатори се страхуваха от тях и ги мразеха. Макар че бе налагал върховното държавно наказание, Габриел винаги се бе смятал за щастливец, че бе поканен да се присъедини към Службата, а не към Шабак.
	Действията на Шабак понякога бяха в разрез с принципите на демократичността и — както и при Службата — публичните скандали бяха накърнили репутацията му у дома и в чужбина. Най-лошият случай бе прословутата афера „Автобус 300“. През април 1984 година автобус номер 300, пътуващ от Тел Авив за южния град Ашкелон, бе нападнат от четирима палестинци. Двама от тях бяха убити по време на военната спасителна операция, а двамата оцелели терористи бяха отведени в близката житна нива и никой повече не ги видя. По-късно се разкри, че нападателите са били пребити до смърт от офицери на Шабак по заповед на генералния им директор. Последва серия от скандали, като при всеки се разкриваха някои от най-жестоките методи на Шабак: насилие, принудително изтръгване на признания, изнудване и измами. Поддръжниците на Шабак обичаха да изтъкват, че разпитите на заподозрените терористи не могат да се водят на чашка кафе. Но целите му, независимо от скандалите, си оставаха непроменени. Шабак не се интересуваше от залавянето на терористите, _след като_ кръвта е била пролята. Той искаше да ги спре, _преди_ да могат да нападнат, и ако е възможно, да уплаши младите араби, за да не поемат по пътя на насилието.
	Яков внезапно натисна спирачка, за да избегне сблъсъка с бавно движещ се транзитен камион. Едновременно с това присветна с фаровете и натисна клаксона. Камионът реагира, като смени платното. Когато го задминаваха, Габриел зърна двама хередини, които водеха оживен разговор, сякаш нищо не се бе случило.
	Яков хвърли една _кипа_* в скута на Габриел. Беше по-широка от обичайните и рехаво изплетена, с оранжеви и кехлибарени шарки на черен фон. По модела им Габриел се досети за предназначението на шапката.
	[* Еврейска шапчица, носена върху темето от мъжете евреи. — Б.пр.]
	— Ще пресечем границата като заселници, в случай че някой от Палестинската държавна сигурност или „Хамас“ наблюдава контролно-пропускателните пунктове.
	— Откъде сме?
	— От Кириат Девора — отговори Яков. — Намира се в Йорданската долина. Кракът ни никога няма да стъпи там.
	Габриел вдигна кипата.
	— Предполагам, не сме много популярни сред местното население.
	— Да кажем, че жителите на Кириат Девора приемат на сериозно ангажимента си към израелската земя.
	Габриел намести шапката на главата си. Докато караше, Яков го запозна накратко с процедурата по преминаването в Западния бряг. Обясни му пътя, по който щяха да минат, за да стигнат до арабското село, където чакаше Арвиш. А накрая описа начина на измъкване. Когато свърши, се пресегна към задната седалка и взе оттам един автомат „Узи“.
	— Предпочитам това — каза Габриел, показвайки своята берета.
	— Става дума за Западния, а не за Източния бряг — засмя се Яков. — Не бъди глупав, Габриел, вземи узито.
	Той неохотно взе автомата и мушна пълнителя в затвора. Яков сложи на главата си същия вид кипа като тази, която бе дал на спътника си. Няколко мили преди летище „Бен Гурион“ той напусна магистралата и пое по двулентов път на изток към Западния бряг. Разделителната стена, която изникна пред тях, хвърляше черна сянка на пътя.
	На контролно-пропускателния пункт сред войниците от Израелската отбранителна армия стоеше и човек на Шабак. Когато Яков приближи, мъжът прошепна няколко думи на войниците и на фолксвагена бе разрешено да мине без проверка. Като излезе от контролно-пропускателния пункт, Яков подкара с висока скорост по окъпания в лунна светлина път. Габриел погледна през рамо и видя чифт фарове. Те ги следваха известно време, след това се отдалечиха в нощта. Яков сякаш не ги забеляза. Втората кола, както подозираше Габриел, принадлежеше на контраразузнавателния екип на Шабак.
	Пътна табела сигнализираше, че остават четири километра до Рамала. Яков напусна шосето, завивайки по черен път, който минаваше през коритото на някогашен поток. Той угаси фаровете и премина коритото само на кехлибарената светлина на габаритите. След малко спря.
	— Отвори жабката.
	Габриел го направи. В нея имаше две кефии.
	— Сигурно се шегуваш.
	— Покрий си лицето — каза Яков. — Цялото, както те го правят.
	С обиграно движение Яков уви главата си с кефията и я завърза на шията си, така че лицето му се скри, оставяйки само тънки процепи за очите. Габриел направи същото. Яков отново подкара колата покрай тъмното речно корито, стиснал с две ръце кормилото, оставяйки у Габриел неприятното чувство, че седи до арабски войник, тръгнал в самоубийствена атака. След миля стигнаха до тесен павиран път. Яков зави по него и пое на север.
	Селото беше малко дори и по стандартите на Западния бряг и имаше вид на внезапно напуснато — сивкавокафяви оборотни къщи, скупчени около тясно минаре, в които само тук-там се виждаше светлинка. В центъра на селото имаше малък пазарен площад. Нямаше никакви коли или пешеходци, само стадо кози, които се суетяха сред отпадъците.
	Къщата, пред която Яков спря, беше на северния край. Прозорецът, гледащ към улицата, беше със затворени капаци. Единият от тях висеше накриво заради счупена панта. На няколко крачки от входната врата се виждаше детско велосипедче с три колела. То беше обърнато с кормилото към вратата, което означаваше, че срещата остава в сила. Ако беше в обратната посока, щяха да бъдат принудени да се оттеглят и да се насочат към резервната явка.
	Яков грабна узито и излезе от колата. Габриел направи същото, после отвори задната врата на автомобила, точно както го бе инструктирал спътникът му. Обърна гръб на къщата и се огледа за някакво движение. „Ако някой приближи колата, докато съм вътре, стреляй в неговата посока — бе казал Яков. — Ако не разбере предупреждението, застреляй го“.
	Яков прекрачи велосипедчето и ритна вратата. Габриел чу как дъските изпукаха, но не откъсна очи от улицата. От вътрешността долетя глас, който викаше на арабски. Габриел позна, че беше на Яков. Другият глас му бе непознат.
	В близката къща светна лампа, после и в друга. Габриел освободи предпазителя на узито си и плъзна пръст на спусъка. Чу стъпки зад себе си и се обърна навреме, за да види как Яков извежда през счупената врата някакъв арабин с вдигнати ръце, с покрито с черна качулка лице и дулото на автомат, допряно до тила му.
	Габриел отново погледна към улицата. Мъж, облечен в бледосива галабия, бе излязъл пред къщата си и му крещеше нещо на арабски. На същия език Габриел му нареди да не мърда, но палестинецът се приближи още.
	— Застреляй го! — извика Яков, но той се въздържа.
	Яков напъха Арвиш с главата напред на задната седалка. Габриел се качи след него и притисна информатора към пода. Заобикаляйки тичешком колата отпред, Яков стигна до шофьорската врата, като се поспря колкото да пусне един откос пред краката на палестинския селянин, който уплашено избяга обратно в къщата си.
	Яков скочи зад волана и се изтегли на заден ход по тясната уличка. Като стигна пазарния площад, направи завой и се понесе с пълна скорост през селото. Стрелбата и бръмченето на колата бяха разтревожили жителите му. Те занадничаха през прозорците и вратите си, но никой не посмя да им се противопостави.
	Габриел продължи да гледа през задния прозорец, докато селото изчезна в тъмнината. Малко по-късно Яков отново караше край пресъхналото корито на потока, този път в обратната посока. Информаторът все така лежеше на пода, набутан в тясното пространство между предната и задната седалка.
	— Остави ме да се изправя, магаре такова!
	Габриел натисна с една ръка арабина за врата, а с другата го претърси щателно за оръжие или експлозиви. Като не намери нищо, издърпа информатора на седалката и махна черната му качулка. В тъмнината едно око го изгледа злобно — окото на преводача на Ясер Арафат — полковник Кемел.

	* * *

	В миналото Хадера бе земеделско ционистко селище, което по-късно беше превърнато в сив и еднообразен индустриален град. Той бе разположен на половината път между Хайфа и Тел Авив. В работническия квартал, намиращ се в съседство с голяма фабрика за гуми, се издигаха редици от бели жилищни кооперации. В една от тях, онази, която е най-близо до фабриката, постоянно вонеше на изгоряла гума. На най-горния етаж на тази сграда имаше тайна квартира на Шабак. За повечето офицери тя бе място за срещи, което използваха в краен случай. Но Яков я предпочиташе. Острата миризма според него придаваше атмосфера на неотложност на срещите, така че малкото хора, които идваха тук, не искаха да се мотаят дълго. Той бе воден и от други мотиви. Неговите прадядо и прабаба — руски евреи от Ковно — бяха сред основателите на Хадера. Те бяха превърнали маларичните блата в плодородна земеделска земя. За Яков Хадера беше истината. Хадера беше Израел.
	Апартаментът бе лишен от комфорт. Всекидневната беше обзаведена със сгъваеми метални столове, застланият с линолеум под беше изкорубен и гол. На кухненския плот бе поставен евтин пластмасов електрически чайник, а в покритата с ръждиви петна мивка имаше четири мръсни чаши.
	Махмуд Арвиш, наричан още полковник Кемел, отказа по-скоро неискрената покана за чай на Яков. Поиска също да не се светва лампата. Безупречно изгладената униформа, която носеше тази сутрин в Муката, бе заменена от габардинен панталон и бяла памучна риза, която проблясваше меко под лунната светлина, струяща през прозореца. Между двата оцелели пръста на дясната си ръка той държеше една от американските цигари на Яков. С другата разтриваше врата си. Единственото му око бе втренчено в Габриел, който бе изоставил сгъваемия си стол и седеше на пода с подпрян на стената гръб и кръстосани крака. Яков приличаше на безформена сянка на фона на прозореца.
	— Виждам, че си научил едно-две неща от вашия Шабак, приятелю — каза Арвиш. — Носи им се славата, че са добри с юмруците.
	— Казал си, че искаш да ме видиш — прекъсна го хладно Габриел. — Не ми харесва, когато някой иска да ме види.
	— Какво си помисли, че смятам да направя? Да те убия ли?
	— Няма да е за пръв път — отвърна спокойно израелецът.
	Знаеше, че агентите на Шабак са най-уязвими, когато се срещат с информатори от другата страна. През последните години неколцина от тях бяха убити по време на такива срещи. Единият бе посечен с брадва в една йерусалимска тайна квартира.
	— Ако искахме да те убием, щяхме да го направим тази сутрин в Рамала. Нашите хора щяха да отпразнуват твоята смърт. Ръцете ти са изцапани с кръвта на палестински герои.
	— Отпразнуването на смъртта е нещо, в което сте добри тези дни — мрачно отвърна Габриел. — Понякога изглежда, че това е единственото нещо, в което наистина сте добри. Предложете нещо друго на народа си вместо самоубийства. Ръководете ги, вместо да следвате най-големите ви екстремисти. Изградете нещо.
	— Опитахме се да изградим — отговори Арвиш, — ала вие го сринахте с танкове и булдозери.
	Габриел погледна сянката на Яков, която се размърда пред прозореца. Явно мъжът от Шабак искаше да се премине към не толкова спорни въпроси. Съдейки по заплашителното движение, с което си запали втора цигара, Махмуд Арвиш не беше готов да отстъпи. Габриел отмести поглед от единственото око на арабина и разсеяно прокара върха на пръста си по прашния линолеум на пода. „Остави го да говори с гръмки фрази — би го посъветвал Шамрон. — Остави го да те третира като потисник и злодей. Това помага да се уталожи чувството за вина от предателството“.
	— Да, ние честваме смъртта — заяви Арвиш, затваряйки шумно капачето на старомодната запалка на Яков. — И някои от нас сътрудничат на врага ни. Но на война винаги е така, нали? За съжаление ние, палестинците, лесно се продаваме. Шабак наричат това „трите к-та“: _кесеф, кавод, кусит_, което ще рече: _пари, уважение, жени_. Представи си да предадеш народа си заради любовта на една еврейска проститутка.
	Габриел продължи да чертае мълчаливо завъртулки по прашния под. Даде си сметка, че рисува контурите на картината на Караваджо — Авраам, с нож в ръка, готов да принесе собствения си син в жертва на Бога.
	Арвиш нервно продължи:
	— Знаеш ли защо аз сътруднича, Джибрил? Правя го, защото жена ми се разболя. Лекарят в клиниката в Рамала й постави диагноза рак и каза, че тя ще умре, ако не се лекува в Йерусалим. Поисках разрешение от израелските власти да вляза в града, а те ме свързаха с Шабак и с моя скъп приятел. — Той кимна към Яков, който седеше със скръстени ръце на перваза на прозореца. — Пред мен той се нарича Соломон. Знам, че истинското му име е Яков, но винаги го назовавам Соломон. Това е една от многото игри, които играем.
	Арабинът се загледа в края на цигарата си.
	— Излишно е да казвам, че жена ми получи разрешение да замине на лечение в Йерусалим, но за това трябваше да платя висока цена — съгласих се да ви сътруднича. От време на време Соломон хвърля в затвора синовете ми — просто за да се сдобива с информация. Той дори затвори мой роднина, който живее от израелската страна на Зелената линия. Но когато наистина иска да ме притисне, заплашва, че ще каже на жена ми за моето предателство. Соломон знае, че тя никога няма да ми прости.
	Габриел вдигна поглед от своя Караваджо.
	— Свърши ли?
	— Да, така мисля.
	— Тогава защо не ми кажеш за Халед?
	— _Халед_ — повтори Арвиш, поклащайки глава. — Халед е най-малкият ти проблем. — Замълча и погледна към тъмния таван. — Израел е объркан. „Той се превърна за останалите народи в нежелан кораб, в самотно диво магаре“. — Очите му отново се спряха на Габриел. — Знаеш ли кой е написал тези думи?
	— Осая — отвърна с безразличие Габриел.
	— Правилно — каза Арвиш. — Ти вярващ ли си?
	— Не — отговори честно Габриел.
	— Нито пък аз — призна си арабинът, — но може би трябва да се вслушаш в съвета на Осая. Какво е израелското решение на проблемите с Палестина? Да изгради стена. Да действа, по думите на Осая, като премества синорите на полята. Вие, евреите, се жалвате за вековете, които сте прекарали в гетото, а какво правите с Разделителната стена? Строите първото палестинско гето. Даже по-лошо — строите гето за себе си.
	Арвиш тъкмо вдигаше цигарата към устата си, когато Яков се отдалечи от прозореца и я изби от сакатата му ръка. Палестинецът се усмихна с превъзходството на жертва, после изви ръка и помоли Яков за чаша чай. Яков се върна до прозореца и остана неподвижен.
	— Днес няма чай — заяви арабинът. — Само пари. За да получа парите си, трябва да се подпиша във ведомостта на Соломон и да сложа пръстовия си отпечатък. По този начин, ако го предам, той може да ме накаже. Има само една участ за сътрудника в нашата част на тази земя. Смърт. И не смърт с достойнство, а библейска смърт. Ще бъда убит с камъни или нарязан на парчета от фанатичните убийци на Арафат. Ето как Яков се подсигурява, че му казвам само истината, и то навреме.
	Яков се наведе напред и зашепна в ухото на палестинеца — като адвокат, инструктиращ свидетеля си, подложен на разпит.
	— Соломон е ядосан от моите думи. Той иска да се заловим за работа. — Арвиш се взря за момент в Габриел. — Но не и ти, Джибрил. Ти си търпелив.
	Габриел вдигна очи.
	— Къде е Халед?
	— Не знам. Знам само, че Арафат те излъга тази сутрин. Прав си. Халед съществува и той е поел по пътя на баща си и дядо си.
	— Той ли извърши атентата в Рим?
	След моментно колебание Арвиш погледна към тъмната фигура на Яков, после бавно кимна.
	— По заповед на Арафат ли действа?
	— Не мога да кажа със сигурност.
	— Какво _можеш_ да кажеш със сигурност?
	— Той поддържа връзка с Муката.
	— Как?
	— По няколко различни начина. Понякога чрез факсове. Те се пускат последователно от различни апарати и докато стигнат до Териториите, почти не могат да се прочетат.
	— Какво друго?
	— Друг път използва кодирани имейли, които се препращат през куп различни адреси и сървъри. Понякога изпраща съобщения на Арафат чрез куриерска пратка или чрез посещаващи ни делегации. Въпреки че през повечето време просто използва телефона.
	— Можеш ли да идентифицираш гласа му?
	— Не съм сигурен дали някога съм го чувал да говори.
	— А виждал ли си го?
	— Мисля, че го видях веднъж, преди много години, в Тунис. Някакъв млад мъж дойде на посещение и остана няколко дни в резиденцията на Арафат. Имаше френско име и паспорт, но говореше арабски като палестинец.
	— Какво те кара да мислиш, че е бил Халед?
	— Поведението на Арафат. Той направо грейна в присъствието на този млад мъж. Определено се беше вдетинил.
	— Това ли е всичко?
	— Не. Имаше нещо в неговата външност. Винаги казват, че Халед приличал на дядо си. А този мъж поразително приличаше на шейх Асад.
	Арвиш замълча. Яков вдигна ръка и насочи узито си към главата на арабина. Палестинецът се усмихна и измъкна ризата от панталоните си. На гърба му беше залепен плик. Габриел го бе пропуснал при бързото претърсване за оръжие, докато информаторът беше отзад в колата. Арвиш отлепи плика и го подхвърли на Габриел, който надзърна в него и изтърси в скута си снимката, която бе вътре. На нея се виждаше млад мъж с поразителна красота, седнал до Арафат край една маса. Той, изглежда, не знаеше, че го снимат.
	— Арафат има навика тайно да снима всеки, с когото се среща — поясни арабинът. — Вие притежавате снимка на Халед като дете. Вероятно компютрите ви ще могат да потвърдят дали този мъж наистина е той.
	— Не е много сигурно — усмихна се Габриел. — Какво друго имаш?
	— Когато се обажда в Муката, гласът по телефона не е неговият.
	— Как го прави?
	— Има някой друг, който говори вместо него. Жена — _европейка_.
	— Как се казва?
	— Използва различни имена и различни телефони.
	— Какъв е родният й език?
	— Трудно е да се каже, но арабският й е отличен.
	— Някакъв акцент долавя ли се?
	— Класически арабски. Така говори хайлайфът в Йордания. Може би и в Бейрут или Кайро. Когато споменава Халед, нарича го Тони.
	— Тони кой? — спокойно попита Габриел. — Тони откъде?
	— Не знам — отговори Арвиш, — но ако намериш жената, може би ще убиеш Халед.


	12. Тел Авив

	— Тя се нарича Мадлен, но само когато се представя за французойка. Когато иска да мине за англичанка, се нарича Александра. Когато е италианка, е Лунета — Малката луна.
	Натан погледна Габриел и примигна. Косата му бе вързана на опашка, очилата му стояха леко накриво в края на носа му. Имаше дупки по фланелената му блуза с щампа на сърфистки клуб от Малибу. Яков бе предупредил Габриел за външния вид на Натан. „Той е гений. След като завърши Калифорнийския технически университет, всички фирми, занимаващи се с високи технологии в Америка и Израел, го искаха. Той е малко като теб“ — заключи Яков с лека завист в гласа, като човек, който прави добре само едно нещо.
	Габриел погледна през остъкления кабинет на Натан към просторната, ярко осветена зала, заемаща целия етаж, където имаше няколко редици бюра, оборудвани с компютри. Пред всяко седеше оператор. Повечето бяха изненадващо млади, и то _мизрахими_*, дошли от арабските страни. Това бяха невъзпетите воини в израелската война срещу тероризма. Те никога не виждаха неприятеля, никога не го принуждаваха да предава народа си, нито заставаха лице в лице с него край масата за разпит. За тях той беше пращене на електричество по някоя медна жица или лек шум в атмосферата. Натан Хофи бе натоварен с привидно непосилната задача да наблюдава цялата електронна комуникация между външния свят и Териториите. Компютрите вършеха основната работа, като пресяваха прихванатата информация за някои думи, фрази или за гласовете на известни терористи, макар че Натан все още смяташе слуха си за най-надеждното оръжие в своя арсенал.
	[* Източни евреи. — Б.пр.]
	— Не знаем истинското й име — каза той. — За момента тя е просто гласова спектрограма 572/Б. Досега сме прихванали пет телефонни разговора между нея и Арафат. Искаш ли да ги прослушаш?
	Габриел кимна. Натан кликна върху една иконка на компютърния си екран и записите се включиха. По време на всеки разговор жената се преструваше на чуждестранна активистка за мир, която се обажда, за да изрази подкрепата си за обсадения палестински лидер или за да изкаже съчувствие по повод на последното ционистко безчинство. Във всеки разговор за кратко тя споменаваше приятел на име Тони, точно както бе казал Махмуд Арвиш.
	След като изслуша четири разговора, Габриел попита:
	— Какво можеш да ми кажеш за нея, изхождайки от гласа й?
	— Арабският й е отличен, но не е арабка. Предполагам, че е французойка. От Южна Франция, може би от района на Марсилия. Много образована. Сексуално разюздана. Освен това има малка пеперудка, татуирана на задника.
	Яков рязко вдигна очи.
	— Шегувам се — засмя се Натан. — Но прослушай петото прихванато обаждане. В него се представя за французойка на име Мадлен, ръководителка на някакъв Център за справедлив и траен мир в Палестина. Темата на разговора е предстоящо рали в Париж.
	— Париж ли? — заинтересува се Габриел. — Сигурен ли си, че е Париж?
	Натан кимна утвърдително.
	— Тя казва на Арафат, че Тони — един от организаторите — предвижда, че ще събере публика от сто хиляди души. После се поколебава и се поправя. Предвижданията на Тони не са за сто хиляди, пояснява жената, а за _двеста_.
	Натан пусна прихванатия разговор. Когато той свърши, Яков заяви:
	— Какво толкова интересно има в това?
	— Ето чуй!
	Натан отвори друг аудиофайл и пусна неколкосекунден почти недоловим глас.
	— По това време с нея е имало още някой в стаята. Той е слушал разговора от друг апарат. Когато Мадлен съобщава, че Тони очаква сто хиляди души, този тип покрива микрофона на слушалката и на френски й казва: „Не, не, не сто хиляди. Ще бъдат двеста хиляди“. Той си мисли, че никой не може да го чуе, но е долепил микрофона до шията си. Това е истинска грешка на новобранец. Ние имаме запис на вибрациите на гласовите му струни. С малко филтриране и зачистване на шумовете направих от неясния звук ето това.
	Натан пусна файла отново. Този път гласът се чуваше ясно — беше на мъж, говорещ отличен френски: „Не, не, не сто хиляди. Ще бъдат двеста хиляди“. Натан щракна с мишката си и насочи курсора към горния десен ъгъл на монитора — изображение на мрежа, пресечена от серия вълнообразни линии.
	— Това е звуков спектрограф. Гласова спектрограма. Математическо уравнение, базирано на физическата конфигурация на устата и гърлото на говорещия. Сравнихме тази спектрограма с всички записани гласове, които имаме.
	— И какво се получи?
	— Не съвпада с нито един. Нарекохме го гласова спектрограма 698/Г.
	— Кога е записано това?
	— Преди шест седмици.
	— Знаеш ли откъде е направено обаждането?
	Натан се усмихна.

	* * *

	Имаше разправия, но пък и нито една операция на Службата не минаваше без това. На Лев му се искаше за наказание да държи Габриел затворен в сутерена „на хляб и вода“ и за кратко имаше надмощие. Алон бил разкрит и вече не ставал за работа на терен, твърдеше той. Освен това прихванатите телефонни разговори показвали, че Халед се крие в Арабския свят, някъде, където европейският възпитаник Габриел никога не бил действал, като се изключи кратката му операция в Тунис. Като не можа да се наложи по друг начин, Лев се вкопчи в разни бюрократични глупости, мъчейки се да докаже, че групата на Алон няма статут на оперативно звено за работа в чужбина. Спорът стигна до Шамрон, както ставаше в крайна сметка с повечето неща. Лев отстъпи, но твърде късно, за да парира фаталния удар, защото мнението на Шамрон имаше силата на Божите заповеди, издялани върху скрижалите.
	След като победи в бюрократичната война, Габриел бързо се справи с проблема за своята самоличност и външност. Реши да пътува като германец, защото немският беше първият му език и си оставаше езикът на сънищата му. За свое занятие избра търговски вътрешен дизайн, а за местоживеене — Мюнхен. От отдел „Операции“ го снабдиха с паспорт на името на Йоханес Клемп и с портфейл, пълен с кредитни карти и лични документи. Дадоха му визитни картички, на които фигурираше мюнхенски телефонен номер. Ако се набереше, той щеше да звънне в тайна квартира на Службата, после автоматично щеше да бъде прехвърлен на телефонния номератор в централата на булевард „Цар Саул“, където записаният глас на Габриел щеше да съобщи, че в момента е в отпуска, но ще се обади, като се върне.
	От „Операции“ му предложиха да си пусне брада. Габриел неохотно се съгласи, защото смяташе за подозрителен и потаен всеки мъж с окосмено лице. За негово огромно съжаление, брадата му се оказа силно прошарена. Това се хареса на специалистите от „Операции“ и те боядисаха косата му в тон с нея. Добавиха и очила с четвъртити стъкла, както и куфар, пълен с модни едноцветни дрехи, купени от Берлин и Милано. Магьосниците от техническия отдел го снабдиха с няколко на вид обикновени електронни устройства, които в действителност не бяха толкова безобидни.
	Една топла вечер, малко преди заминаването си, той облече един от превъзходните костюми на хер Клемп и обиколи дискотеките и нощните клубове на улица „Шейнкин“ в Тел Авив. Хер Клемп бе всичко онова, което той, а и другото му превъплъщение — Марио Делвекио — не беше: словоохотлив досадник, женкар, падащ си по скъпите напитки и техномузиката. Габриел ненавиждаше хер Клемп, но в същото време го приемаше радушно, защото никога не се чувстваше в безопасност, ако не е влязъл напълно в кожата на новата си самоличност.
	Той си спомни за бързата си подготовка за операция „Божи гняв“: как обикаляше с Шамрон улиците на Тел Авив, като крадеше портфейли и проникваше с взлом в хотелски стаи край Променадата*. Хванаха го само веднъж. Беше еврейка с румънски произход, която сграбчи китката му в здрава хватка и се развика за полиция. „Тръгна като овца на заколение! — ядоса се тогава Ари. — Какво щеше да стане, ако беше полицай? Или карабинер? Мислиш ли, че бих могъл да вляза и да поискам да те освободи? Ако искат да те хванат, съпротивлявай се. Ако се наложи да пролееш невинна кръв, направи го без колебание. Но никога не допускай да бъдеш арестуван. _Никога!_“
	[* Алея за разходки покрай плажа в центъра на Тел Авив. — Б.пр.]
	Традицията в Службата изискваше Габриел да прекара последната си нощ в Йерусалим в „стартовата база“. Това беше вътрешноведомствено название на тайна квартира за заминаващи. Но това бяха занемарени, вонящи на цигари апартаменти, затова той предпочете да бъде с Киара на улица „Наркис“. Любиха се някак пресилено и сковано. След това тя му призна, че го е чувствала като непознат.
	Габриел никога не можеше да спи преди акция. Последната нощ в Йерусалим не бе изключение. Ето защо се зарадва, когато малко преди полунощ чу на улицата характерното бръмчене на бронираното пежо на Шамрон. Зърна от прозореца плешивата му глава да се носи по градинската алея, последвана от Рами. Прекараха остатъка от нощта в кабинета на Габриел на отворени прозорци, през които нахлуваше хладният нощен въздух. Шамрон му разказа за Войната за независимост, за издирването на шейх Асад и за сутринта, когато го беше убил в колибата, намираща се в покрайнините на Лида. На зазоряване Габриел бе обзет от нежелание да се раздели с Ари. Изпита чувството, че е трябвало да послуша съвета на Лев и да остави някой друг да замине вместо него.
	Едва когато навън просветля, Шамрон заговори за предстоящата операция.
	— Не ходи близо до посолството! — посъветва той. — В Мухабарат смятат, и то с известно основание, че всеки, който работи там, е шпионин. — После подаде една визитна картичка на Габриел. — Този е наш. Купили сме го и му плащаме. Познава всички в града. Казах му да те очаква. Бъди внимателен. Обича да пие.
	След час Габриел се качи в служебната кола, маскирана като такси, и се отправи по „Баб ал Вад“ към летище „Бен Гурион“. Мина митническата проверка като хер Клемп, изтърпя досадното претърсване за безопасност и отиде в залата за заминаващи. След обявяването на полета му премина по бялата като платно бетонна писта до чакащия пътнически реактивен самолет и зае мястото си в салона на втора класа. Когато самолетът излетя, той се загледа през прозореца към отдалечаващата се земя. Обхвана го внезапният страх, че никога повече няма да види Киара. Замисли се за предстоящото пътуване, за едноседмичната одисея из Средиземноморието, която щеше да го отведе от Атина до Истанбул, а оттам — до древния град в западния край на Плодородния полумесец*. Там се надяваше да открие мистериозната жена с имена: Мадлен, Александра, Лунета… И нейния приятел Тони.
	[* Територията, обхващаща земите между реките Тигър и Ефрат и югоизточното и източното крайбрежие на Средиземно море. — Б.пр.]


	13. Кайро, 31 март

	Джентълменът от Мюнхен беше гост, когото персоналът в хотел „Интерконтинентал“ скоро нямаше да забрави. Главният портиер — господин Катуби — бе виждал много капризни мъже, но този дребен, силно обидчив мъж, който се държи предизвикателно, за да избива комплексите си, го побърка. Накрая господин Катуби започна да го мрази толкова неистово, че видимо потрепваше още щом го зърнеше. На третия ден той го поздравяваше с напрегната усмивка и с въпроса: „Какво има сега, хер Клемп?“
	Оплакванията бяха започнали минути след неговото пристигане. Немецът бе резервирал стая за непушачи, но веднага заяви: „Очевидно някой е пушил тук наскоро“. Господин Катуби, който се гордееше с острото си обоняние, не долови и следа от аромат на тютюн. Следващата стая беше „твърде близо до плувния басейн“, третата — „много близо до нощния бар“. Най-накрая господин Катуби му даде, и то без никакво доплащане, апартамент на втория етаж, чиято тераса гледаше към реката. А хер Клемп го обяви за „отчайващо задоволителен“.
	Но след това се оказа, че водата в басейна е „много топла“, а банята — „много студена“. Немецът пренебрегваше сутрешната шведска маса и редовно връщаше вечерята си. Камериерите „съсипаха“ реверите на един от костюмите му, а от масажа в спа центъра го „заболя врата“. Гостът поиска камериерките да чистят апартамента му точно в осем сутринта и стоеше в стаята си, за да надзирава работата им. Били му откраднали парите в хотел „Истанбул Хилтън“, твърдеше той, и нямало да позволи това да се случи отново в Кайро. Щом те си тръгнеха, табелката „Не ме безпокойте“ се появяваше на дръжката на вратата му, където оставаше като боен флаг през остатъка от деня. На господин Катуби му се искаше да може да закачи същата табелка и на своята кабинка във фоайето.
	Всяка сутрин в десет часа хер Клемп напускаше хотела, въоръжен с туристически карти и пътеводители. Хотелските шофьори теглеха жребий, за да определят кой ще има нещастието да му служи като екскурзовод за деня, защото всяка разходка с него изглеждаше по-пагубна от предходната. Египетският музей, обяви хер Клемп, се нуждаел от основно почистване. Цитаделата определи като „мръсен стар форт“. До пирамидите в Гиза бе ухапан от своенравна камила. При завръщането на немеца от посещението му в Коптско Кайро господин Катуби го попита дали му е харесала църквата „Света Варвара“.
	— Интересна е — отговори хер Клемп, — но не е толкова хубава, колкото нашите църкви в Германия.
	На четвъртия ден от престоя му главният портиер стоеше на входа на хотела, когато той излезе през въртящата се врата и бе посрещнат от носещия песъчинки пустинен вятър.
	— Добро утро, хер Клемп.
	— Това предстои да се докаже, господин Катуби.
	— Хер Клемп ще иска ли кола тази сутрин?
	— Не, няма.
	При тези думи немецът пое по крайбрежния път, а уж „съсипаното“ му сако се развяваше от вятъра. „Кайро е удивително издръжлив град — помисли си господин Катуби. — Но дори и той не може да се мери с мъж като хер Клемп“.

	* * *

	Габриел откри нещо европейско в мръсните, рушащи се сгради по улица „Талаат Харб“. После си спомни, че бе прочел в пътеводителите на хер Клемп, че владетелят на Египет през XIX век — Хедив Исмаил — бил решил да превърне Кайро в „Париж на Нил“ и наел някои от най-добрите европейски архитекти да реализират мечтата му. Тяхното дело все още личеше в неоготическите фасади, в балюстрадите от ковано желязо и високите правоъгълни прозорци с жалузи, макар че вече бе съсипано от замърсяването и човешкото нехайство.
	Стигна до шумно и натоварено кръгово движение. Обуто в сандали момче го дръпна за ръкава и го покани да посети парфюмерийното магазинче на родителите му. _Nein, nein_* — отговори Габриел с немския на хер Клемп, но мина край детето с незаинтересованото изражение на израелец, свикнал да се измъква от амбулантните търговци по тесните улички на Стария град в Йерусалим.
	[* Не, не (нем.). — Б.пр.]
	Той тръгна по кръговата улица в посока, обратна на часовниковата стрелка, и зави по булевард „Касър ел Нил“ — каирския „Шан-з-Елизе“. Повървя известно време, често спирайки да позяпа ярките витрини на магазините и да види дали не го следят. После кривна в една тясна пресечка. Беше невъзможно да се върви по тротоарите, защото бяха задръстени с паркирани коли, така че крачеше по уличното платно като истински жител на Кайро.
	Стигна до адреса, отбелязан на визитната картичка, дадена му от Шамрон в нощта преди заминаването. Сградата напомняше италианските постройки, а цветът на фасадата й — нилската кал. От един прозорец на третия етаж се дочуваха новините на Би Би Си. На няколко метра от входа продавач с алуминиева количка предлагаше в картонени чинии спагети „Болонезе“. В съседство с него забулена жена продаваше лимони и арабски хляб. На отсрещната страна на шумната уличка имаше вестникарска будка. Под сянката, хвърляна от малкия й покрив, стоеше мъж със слънчеви очила и винтяга. Неумело прикритият агент от Мухабарат наблюдаваше Габриел, докато влизаше в сградата.
	Във входа беше студено и тъмно. Мършава египетска котка с жълти очи и огромни уши изфуча към него от мрака, после изчезна през една дупка в стената. Портиерът нубиец с лимоненожълта галабия и бял тюрбан седеше неподвижно на дървен стол. Той вдигна грамадната си абаносовочерна ръка, за да вземе визитната картичка на мъжа, когото Габриел искаше да види.
	— На третия етаж — упъти го нубиецът на английски.
	На площадката имаше две врати. На стената до едната от тях се виждаше месингова табелка с надпис:

	„Дейвид Куинел — Международна преса.“

	Габриел натисна звънеца и незабавно бе поканен в малка чакалня от суданец, към когото се обърна на английски с премерен немски акцент.
	— За кого да доложа? — попита суданецът.
	— За хер Йоханес Клемп.
	— Господин Куинел очаква ли ви?
	— Приятел съм на Рудолф Хелер. Той ще разбере.
	— Изчакайте за минутка. Ще видя дали господин Куинел може да ви приеме сега.
	Суданецът изчезна зад висока двойна врата. Минутките от една станаха две, после три. Габриел отиде бавно до прозореца и погледна към улицата. Сервитьор от кафенето на ъгъла тъкмо поднасяше на агента от Мухабарат чаша чай върху малка сребърна табла. Накрая суданецът се появи.
	— Господин Куинел ще ви приеме.
	Стаята, в която бе въведен, имаше вид на занемарена римска приемна. Грапавият дървен под явно отдавна не беше лъскан, а корнизът на тавана беше почти невидим от плътния слой прах и песъчинки. Две от стените бяха скрити от библиотечни рафтове, на които бе наредена впечатляваща колекция от книги, разглеждащи историята на Близкия изток и исляма. Голямото дървено бюро беше отрупано с купчини пожълтели вестници и неотваряна кореспонденция.
	Стаята тънеше в полумрак, нарушаван единствено от трапецовиден сноп ярка светлина, който падаше косо през полуотворените френски прозорци и осветяваше протрита груба обувка, принадлежаща на Дейвид Куинел. Той смъкна наполовина сутрешния ежедневник „Ал Ахрам“, издаван от египетското правителство, и хвърли мрачен поглед към посетителя си. Носеше смачкана бяла риза от бял поплин и светлокафяво сако с пагони. Кичур прошарена коса падаше по челото му над малки кървясали очи. Мъжът почеса небрежно обръснатата си брада и намали звука на радиото. Макар и на няколко крачки от него, Габриел усети дъха му, пропит от снощното уиски.
	— Всеки приятел на Рудолф Хелер е и мой приятел. — Киселата физиономия на Куинел не отговаряше на приветливия му тон. Габриел изпита чувството, че той говори за аудитория от подслушвачи на Мухабарат. — Хер Хелер ми каза, че ще наминете. С какво да ви помогна?
	Габриел сложи на претрупаното му бюро снимката, която му бе дал Махмуд Арвиш в Хадера.
	— Тук съм на почивка — извиси глас той. — Хер Хелер предложи да мина да видя как сте. Обясни ми, че може да ми покажете нещо от истинския Кайро и че познавате този град повече от всеки друг.
	— Колко мило от негова страна. Как е той?
	— Както винаги — отвърна Габриел.
	Куинел погледна към снимката, без да помръдва нищо друго, освен очите си.
	— В момента съм малко зает, но мисля, че мога да ви помогна. — Той взе снимката и я мушна сред страниците на вестника си. — Какво ще кажете да се поразходим? Най-добре да излезем, преди да е станало прекалено горещо.

	* * *

	— Офисът ти се наблюдава.
	Вървяха по тясна сенчеста уличка, от двете страни на която имаше редица магазини и сергии. Куинел спря да разгледа топ кървавочервен памучен плат.
	— Понякога — отвърна той равнодушно. — Всички продажни вестникари са под наблюдение. Когато разполагаш с апарат по сигурността, голям колкото този на египтяните, той трябва да се използва за нещо.
	— Да, но ти не си обикновен вестникар.
	— Така е, но те не го знаят. За тях съм просто един непримирим стар английски боклук, който се опитва да се препитава от печатното слово. Успяхме да постигнем нещо като съгласие. Аз поисках да разтребят апартамента ми, след като приключат с претърсването му, и те наистина свършиха доста добра работа.
	Куинел продължи бавно по уличката. Преди да го последва, Габриел за миг погледна назад и зърна един агент на Мухабарат да разглежда апатично медно арабско джезве.
	Когато се изравни с Дейвид, неговото лице вече се бе зачервило от следобедната горещина. Някога той бе звезда, пътуващ кореспондент на голям лондонски ежедневник. Знаеха го като репортера, който каца в горещите точки на света и ги напуска, преди нещата да станат отегчителни и читателската публика да загуби интерес. Изхабен от твърде много пиене и жени, Куинел бе пристигнал в командировка в Израел по време на първата интифада, когато попадна в полезрението на Шамрон. На една частна вечеря в Тивериада Ари пробва почвата и откри слабото му място — огромно количество дългове, еврейско потекло, прикрито зад фасадата на саркастичен и подпийнал англичанин. Докато стане време да се сервира кафето на терасата, Шамрон вече си бе свършил работата. Ще бъде партньорство, обеща му Ари, защото той считаше за свой „партньор“ всеки, когото можеше да съблазни или изнуди да изпълнява нарежданията му. И обясни на Куинел как да използва своя внушителен контингент от арабски източници, за да му осигурява информация. От време на време ще публикува по някоя статия от черната пропаганда на Шамрон. В замяна внушителните дългове на Куинел тихомълком ще бъдат изплатени. Освен това той ще получи няколко ексклузивни новини, за да се придаде малко блясък на позалязващата му кариера, и ще му бъде осигурен издател за публикуването на книгата, която винаги си е мечтал да издаде. Шамрон никога не разкри как бе разбрал, че Дейвид държи ръкопис в чекмеджето си. Съдружието бе сключено и Куинел, както и Махмуд Арвиш, бе поел по пътя на предателството, за което наказанието беше краят на кариерата му. Като публично разкаяние за личните си грехове Куинел бе преминал изцяло на страната на арабите. На улица „Флийт“ го наричаха Гласът на Палестина — апологетът на шахидите* и ислямофашистите. „Империалистите, западните петролни компании и тяхното копеле Израел пожънаха това, което сами си посяха — често високопарно пишеше Куинел. — На «Пикадили» няма да има спокойствие, докато в Палестина няма справедливост“. Той бе любимият западен коментатор на „Ал Джазира“ и често бе канен на купоните в Кайро. Дори самият Ясер Арафат бе казал за него: „Храбър мъж, който има смелостта да пише истината. Единственият човек от Запада, който наистина разбира проблемите на арабския народ“.
	[* Ислямски терорист самоубиец. — Б.пр.]
	— Има едно място в Замалек, където трябва да отидеш. Нарича се „При Мими“. Добра кухня, хубава музика. — Куинел замълча и после добави предизвикателно: — Интересна тълпа.
	— Коя е Мими?
	— Мими Ферере. Тя е нещо като неделима част от обществото в Замалек. Дойде тук преди двадесет години и повече не си замина. Всички познават Мими и тя познава всички.
	— Какво я е довело в Кайро?
	— Хармоничната конвергенция.
	Куинел срещна недоумяващия поглед на Габриел и побърза да обясни:
	— Един тип на име Хосе Аргелес преди време написа книга, озаглавена „Факторът маи“. Той твърди, че в Библията и в календарите на маите и на ацтеките намерил доказателство, че месец август 1987 година е критичен момент в историята на човечеството. Тогава светът можел да поеме по един или друг път. Можел да навлезе в нова епоха или да бъде унищожен. За да се избегне гибелта, трябвало сто четиридесет и четири хиляди души да се съберат в така наречените енергийни центрове по целия свят и да излъчат позитивна енергия. Мими дойде при пирамидите заедно с няколко хиляди други ентусиазирани души. Тогава тя беше голяма хубавица. И още е, ако питаш мен. Омъжи се за богат египтянин и се установи в Замалек. Бракът продължи около седмица и половина. Когато се разпадна, на Мими й трябваха пари, затова отвори кафе-бара.
	— Откъде е?
	— Мими е отвсякъде. Тя е жителка на света.
	— Какво представляват посетителите?
	— Главно експатрирани хора. Неколцина находчиви туристи. Араби паралии, които все още харесват Запада. Има и един приятел, когото виждам от време на време. Казва се Тони.
	— Тони? Сигурен ли си?
	— Така се представя той самият. Красив дявол. — Куинел подаде вестника на Габриел. — Не отивай твърде рано. Заведението се оживява едва в полунощ. И внимавай със сладката Мими. Тя може да е Ню Ейдж*, но е и много хитра.
	[* Нова епоха — религия на модерното и постмодерното време, която черпи идеи от източната духовност и включва елементи на древните езически религии. Основната цел на движението „Ню Ейдж“ е да разгърне вътрешния, божествен потенциал на човека и да разшири съзнанието му до по-високи нива. — Б.пр.]

	* * *

	Господин Катуби запази маса за хер Йоханес Клемп в джаз бара на Мими за десет часа същата вечер. В девет Габриел излезе от хотела и като се качи на едно такси, се отправи през моста Тахрир към остров Гезира. Щом стигна на острова, зави надясно и пое на север по пътя от другата страна на реката покрай оградата на стария спортен клуб, където британските колониалисти бяха играли крикет и бяха посръбвали джин, докато империята около тях се разпадала.
	От лявата му страна се появи редица от луксозни многоетажни жилищни блокове — първото доказателство, че е навлязъл в най-търсения квартал на Кайро. Тук живееха чужденци, но и богати египтяни, които се съобразяваха не с исляма, а с модните законодатели от Ню Йорк и Лондон. В Замалек беше относително чисто, а неприятният шум на Кайро се чуваше само като приглушено мъркане, идващо от другия бряг на реката. Човек можеше да пие капучино в кафе-баровете и да поговори на френски в модерните бутици. Беше като оазис, където богатите можеха да се преструват, че не са заобиколени от море от невъобразима бедност.
	Заведението „При Мими“ заемаше приземния етаж на старинна къща, разположена точно до улица „26 юли“. Неоновият надпис в стил арт деко* беше на английски, както и цялото вегетарианско меню, което бе поставено под стъкло в рамка от ръчно изрисувано дърво. До менюто висеше голям афиш със снимка на тазвечерната атракция в развлекателната програма — петима млади мъже с копринени вратовръзки и с много бижута. Беше място, където при нормални обстоятелства Габриел би влязъл само под дулото на пистолет. Хер Клемп обаче изпъна рамене и влезе.
	[* Художествено течение в изкуството и архитектурата, популярно през 20-те и 30-те години на XX в. — Б.пр.]
	Посрещна го мургава жена, облечена в оранжеви сатенени шалвари и с тюрбан в същия цвят. Тя го заговори на английски и той й отговори на същия език. Като чу името Йоханес Клемп, жената се усмихна предпазливо, сякаш бе предупредена от господин Катуби да очаква най-лошото. Сетне го отведе до една маса близо до подиума за оркестъра — беше ниска, в мавритански стил, заобиколена от кресла с ярка тапицерия. Габриел изпита острото подозрение, че няма да прекара вечерта сам. Опасенията му се оправдаха двадесет минути по-късно, когато към него се присъединиха трима араби. Те си поръчаха шампанско, без да обръщат внимание на навъсената физиономия на немеца, с когото деляха масата.
	Помещението беше приятно — с издължена овална форма, с варосани стени и копринени завеси, спускащи се от високия таван. Във въздуха се носеше аромат на източни подправки, сандалово дърво и смътно — на хашиш. По протежение на стените, едва забележими на приглушената светлина, се открояваха няколко сводести сепарета, където постоянните клиенти можеха да ядат и да пият в относително уединение. Габриел си избра плато с арабски мезета и се огледа без особен успех за някой, който да прилича на мъжа от снимката.
	Както бе казал Куинел, музикалната програма започна едва в единадесет часа. Първият изпълнител бе перуанец, облечен в пончо, който изсвири на китара няколко Ню Ейдж парчета с инкски мотиви. Между изпълненията разказа на почти неразбираем английски няколко вица от Андите. В полунощ дойде ред на атракцията на вечерта — групата мароканци, които изпълниха арабски джаз в ритмика, непонятна за ухото на европейците. Тримата араби не обръщаха внимание на музиката и прекараха вечерта в разговори, полети с алкохол. Хер Клемп усмихнато аплодира прекрасните солови изпълнения, макар че Габриел не беше чул нито едно от тях, защото цялото му внимание бе съсредоточено върху жената, която водеше оживен разговор в края на бара.
	„Тогава тя беше голяма хубавица — бе казал Куинел. — И ако питаш мен, все още е“.
	Беше облечена в бели три четвърти панталони и бледосиня сатенена блуза, завързана на тънката й талия. Гледана отзад, можеше да бъде сбъркана с двадесетгодишно момиче. Едва когато се обърна, разкривайки бръчките около очите си и сребристите нишки в тъмната си коса, си пролича, че е на средна възраст. Жената носеше гривни на ръцете и голям сребърен медальон на дългата си шия. Кожата й имаше маслинен оттенък, а очите й бяха почти черни. Поздравяваше всички по един и същи начин — с целувка по двете бузи и прошепната любезност. Габриел бе виждал много жени като нея. Този тип дами се местеха от вила на вила, от парти на парти, запазваха тена и тънката си фигура и не искаха да се нагърбват със съпруг и деца. Запита се обаче какво ли прави Мими в Кайро.
	Мароканският квинтет направи пауза за почивка, като заплаши, че ще се върне след десет минути. Осветлението леко се усили, посетителите забъбриха по-високо. Жената се отдели от бара и тръгна да обикаля помещението, придвижвайки се с лекота от маса на маса, от сепаре на сепаре, както пеперудата — от цвят на цвят. Старите си познати поздравяваше с целувки и шепот на ухото. Новите приятели получаваха дълго ръкостискане. Говореше им на арабски и английски, италиански и френски, на испански и сносен немски. Приемаше комплиментите като жена, свикнала да ги получава, без да поражда приказки след себе си. За мъжете тя бе обект на скрито желание, а за жените — на възхищение.
	Мими стигна до масата на хер Клемп, когато музикантите се върнаха на подиума за втория тур. Той се изправи, леко се поклони и пое подадената му ръка. Ръкостискането й беше крепко, дланта й — хладна и суха. Тя отметна падналия кичур коса от лицето си и го изгледа закачливо с кафявите си очи. Ако не беше забелязал, че отправя същия поглед към всеки от мъжете в залата, можеше да си помисли, че флиртува с него.
	— Много се радвам, че можахте да се присъедините към нас тази вечер. — Говореше му на английски и с поверителния тон на домакиня, която дава малко вечерно парти. — Надявам се, че музиката ви харесва. Нали мароканците са прекрасни? Впрочем аз съм Мими.
	Като изрече всичко това на един дъх, тя си тръгна. Габриел обърна поглед към подиума, но мислено се върна в подземната бърлога на Натан Хофи. И отново чуваше записите на тайнствената жена с приятел, наречен Тони.
	„Впрочем аз съм Мими“.
	„Не, не си — помисли си той. — Ти си Мадлен. И Александра, и Лунета. Ти си Малката луна“.

	* * *

	На следващата сутрин господин Катуби стоеше на поста си във фоайето, когато телефонът иззвъня. Той погледна на дисплея откъде се обаждат и тежко въздъхна. После бавно и внимателно вдигна слушалката — като сапьор, обезвреждащ бомба — и я доближи до ухото си.
	— Добро утро, хер Клемп.
	— Вие ли сте наистина, господин Катуби?
	— Искате ли помощ за багажа?
	— Не. Има промяна в плановете. Реших да удължа престоя си. Очарован съм от това място.
	— Какво щастие за нас! — възкликна съкрушено портиерът. — Още за колко нощи ще искате стаята си?
	— Това предстои да бъде решено, Катуби. Очаквайте допълнителни уточнения.
	— Оставам в очакване, хер Клемп.


	14. Кайро

	— Никога не съм давал съгласието си за такова нещо — каза мрачно Куинел.
	Минаваше полунощ и те седяха в малкия му стар фиат. На отсрещната страна на Нил центърът на Кайро бе изпълнен с непрестанно движение, но по това време в Замалек беше тихо и спокойно. Беше им отнело два часа, докато стигнат дотук. Габриел бе сигурен, че никой не ги е проследил.
	— Сигурен ли си за номера на апартамента?
	— Бил съм в него — отговори журналистът. — Не в качеството си на такъв, какъвто се надявах, а като гост на едно от партитата на Мими. Тя живее в апартамент 6А. Всички знаят адреса й.
	— Сигурен ли си, че няма куче?
	— Само една ангорска котка с наднормено тегло. Вярвам, че за човек, който твърди, че е _приятел_ на великия хер Хелер, няма да има никакъв проблем да се справи с едно котенце. Аз, от друга страна, трябва да се задоволя с огромния портиер нубиец. Как стана така?
	— Ти си един от най-добрите журналисти в света, Куинел. Със сигурност ще успееш да измамиш някакъв портиер.
	— Така е, но това не е точно журналистика.
	— Мисли за задачата си като за училищна шега. Кажи му, че двигателят на колата ти е угаснал, че се нуждаеш от помощ. Дай му пари. Само за пет минути, нито секунда повече. Разбра ли?
	Куинел кимна утвърдително.
	— А ако твоят приятел от Мухабарат се появи? — попита Габриел. — Какъв ще е сигналът?
	— Две кратки изсвирвания с клаксона, последвани от едно дълго.
	Габриел слезе от колата, пресече улицата и се спусна по каменното стълбище, водещо до крайбрежния булевард. Спря за миг да погледа изящното триъгълно платно на една лодка, която се носеше бавно срещу течението. После се обърна и се отправи на юг, овесил на дясното си рамо елегантната кожена чанта на хер Клемп. След няколко крачки над хълма се показаха горните етажи на жилищния блок на Мими — стара замалекска сграда с големи тераси, гледащи към реката.
	Недалеч от нея имаше още едно стълбище, което водеше към улицата. Преди да се изкачи по него, Габриел погледна към реката, за да види дали не го следят, но крайбрежният булевард бе пуст. Той изкачи стълбите, пресече улицата и се насочи към тъмната алея, която минаваше от задната страна на жилищните блокове. Ако идваше за пръв път, нямаше да може да намери мястото, но той бе минал по тази алея през деня и знаеше със сигурност, че след сто и тридесет нормални крачки ще стигне до задния вход на блока на Мими Ферере.
	Надписът на арабски върху очуканата метална врата гласеше: _Влизането забранено_. Габриел погледна часовника си. Както бе очаквал, пътят от колата дотук му бе отнел четири минути и половина. Натисна дръжката и откри, че е заключено, както беше и по-рано през деня. Извади чифт тънки метални лостчета от страничния джоб на чантата и се наведе, така че очите му се озоваха на нивото на ключалката. За петнадесет секунди тя бе отключена.
	Отвори вратата и погледна вътре. Пред него се простираше къс коридор с циментов под. В другия му край имаше полуотворена врата, която водеше към фоайето. Той се придвижи тихо и се прикри зад втората врата. От другата й страна се чуваше гласът на Дейвид Куинел, който предлагаше двадесет лири на портиера нубиец, за да помогне да побутнат спрялата му кола. Когато разговорът заглъхна, Габриел надникна иззад прикритието си — точно навреме, за да види отдалечаващата се в мрака роба на нубиеца.
	Влезе във фоайето и спря пред пощенските кутии. Върху тази на апартамент 6А имаше табелка с надпис: _Мими Ферере_. Изкачи се по стълбите до шестия етаж. От двете страни на вратата имаше саксии с палми. Долепи ухо до нея и не чу никакъв шум от другата страна. Извади от джоба си уред, който приличаше на електрическа самобръсначка, и го прокара по края на вратата. Присветна зелена лампичка, което означаваше, че уредът не бе установил наличието на алармена система.
	Върна уреда в джоба си и мушна своя старомоден шперц в ключалката. Тъкмо го завърташе, когато чу женски гласове, идващи отдолу по стълбището. Продължи да действа бавно, усещайки с върховете на пръстите си едва доловимите промени в съпротивата на пружината, докато в ума си прехвърляше различни възможности. Сградата бе на единадесет етажа. Шансовете жените да са се насочили към шестия или по-нагоре бяха почти равни. Имаше два варианта: да зареже за момент работата си и да тръгне надолу по стълбите или да потърси убежище на някой по-горен етаж. И двата плана криеха потенциален риск. Присъствието на непознат в сградата можеше да се стори подозрително на жените и ако случайно живееха на последния етаж, Габриел можеше да се окаже в капан без път за бягство.
	Реши да продължи. Спомни си за упражненията в Академията. Шамрон го убеждаваше да действа така, сякаш от това зависи не само неговият живот, а и животът на екипа му. Вече чуваше потропването на токчетата им. Когато едната жена избухна в смях, сърцето му едва не подскочи.
	Най-сетне и последната пластинка поддаде. Той сложи ръка на дръжката и със задоволство усети, че тя се задвижи. Открехна вратата, промъкна се вътре и затвори точно когато жените стигнаха площадката. Въоръжен единствено с шперца си, сдържа дъха си, докато те отминаха със смях. За миг изпита омраза към тях заради безгрижието им.
	Заключи вратата. Извади от чантата фенерче с размерите на цигара и насочи тънкия му лъч около себе си. Намираше се в малко антре, от което се влизаше във всекидневната — прохладна, боядисана в бяло, с ниски и удобни мебели и изобилие от разноцветни възглавнички и покривчици. Тя смътно му напомни за нощния бар на Мими. Пристъпи бавно, но внезапно спря, когато светлината на фенерчето му падна върху нечии неоновожълти очи. Дебелата котка на Мими лежеше, свита върху една табуретка. Тя го изгледа безизразно, после сложи муцунка върху предните си лапи и затвори очи.
	Габриел си имаше списък с набелязани цели, подредени по важност. На първо място бяха телефоните на Мими. Откри първия върху малка масичка във всекидневната. Вторият бе поставен върху нощното шкафче в спалнята, а третият — в стаята, която тя използваше като кабинет. Към всеки от тях прикачи миниатюрно устройство, наричано в Службата „отражател“. Това беше предавател, който покриваше както телефона, така и помещението, в което се намираше апаратът. Предавателите имаха широк обхват и щяха да позволят на Габриел да използва апартамента си в „Интерконтинентал“ като подслушвателен пост.
	В кабинета намери и втората цел от своя списък — компютъра на Мими. Седна, включи го и вкара компактдиска в CD-драйвера. Софтуерът се задейства автоматично и започна да записва данните от хард диска: пощенски кутии, документи, снимки, дори и аудио- и видеофайлове.
	През това време огледа останалата част от кабинета. Прелисти връзка писма, надникна в чекмеджетата на бюрото, прегледа папките. Липсата на време му позволяваше да направи само повърхностен оглед на нещата, но не откри нищо, което да привлече вниманието му.
	Провери как напредва свалянето на информацията, изправи се и разходи лъча на фенерчето по стените. На едната бяха закачени няколко снимки в рамки. Повечето показваха Мими с други хора. На една фотография видя младата Мими, наметната с кефия. На заден план се извисяваха пирамидите в Гиза. Те, както и лицето й, бяха обагрени в светлината от залязващото слънце. Мими, Ню Ейдж идеалистката, опитваща се да спаси света от разрушение чрез силата на позитивното мислене…
	Втора снимка привлече погледа му: Мими, положила глава върху лавандуловосиня възглавница, гледаше право в обектива. Бузата й бе притисната до лицето на мъж, който се преструваше на заспал. Над очите му бе нахлупена шапка, така че се виждаха само носът и брадичката. Но и това бе достатъчна част за експертите по лицево идентифициране, за да определят със сигурност самоличността. Габриел извади малък цифров фотоапарат от чантата на хер Клемп и засне фотографията.
	Върна се при бюрото и видя, че свалянето на информацията е приключило. Извади диска от драйвера и изключи компютъра. После погледна часовника си. Беше в апартамента от седем минути — две в повече от планираното. Прибра диска в чантата, отиде до входната врата, но преди да излезе, спря за момент. Искаше да се увери, че площадката е празна.
	На стълбището нямаше жива душа. Във фоайето беше само портиерът нубиец. Той пожела приятна вечер, когато Габриел мина край него и излезе на улицата. Куинел седеше върху капака на колата си и пушеше. Беше олицетворение на самото безразличие. Като добър професионалист, той не вдигна поглед, когато Габриел зави наляво и пое към моста Тахрир.

	* * *

	На следващата сутрин хер Клемп се почувства зле. След като получи подробното описание на симптомите, господин Катуби определи, че неразположението е на бактериална основа и предсказа, че пристъпът ще е бурен, но кратък.
	— Кайро ме предаде — оплака се немецът. — Бях съблазнен от него, а той се отплаща на моята привързаност с отмъщение.
	Прогнозата на портиера за бързо оздравяване се оказа погрешна. Бурята в червата на хер Клемп вилня много дни и нощи. Бяха повикани лекари, предписани бяха медикаменти, но като че ли нищо не се оказа ефикасно. Господин Катуби, загърби лошите чувства към госта и лично пое отговорността да се грижи за него. Той му предписа доказано от времето лекарство — варени картофи, овкусени с лимонов сок и сол. И му доставяше лично този цяр по три пъти на ден.
	Болестта смекчи заядливия характер на хер Клемп. Той стана любезен с портиера и дори се извиняваше на камериерките, когато трябваше да почистват ужасната му тоалетна. Понякога, влизайки в стаята, господин Катуби намираше госта, седнал във фотьойла до прозореца, да гледа уморено към реката. Обаче той прекарваше повечето време, излегнат апатично в леглото. За да се разсейва от досадата на своето затворничество, хер Клемп слушаше музика и новини на немски от транзистор с миниатюрни слушалки, защото не искаше да притеснява останалите гости на хотела. Главният портиер откри, че му липсва предишният хер Йоханес Клемп. Понякога поглеждаше от своята кабинка във фоайето и жадуваше да види свадливия немец да крачи тежко и шумно по мраморния под, със стиснати челюсти, готов за конфронтация.
	Една сутрин, седмица след деня, в който хер Клемп се разболя, господин Катуби почука на вратата му и бе изненадан от силния глас, който му извика да влезе. Той мушна картата си, след което видя изненадано, че гостът опакова багажа си.
	— Бурята свърши, Катуби.
	— Сигурен ли сте?
	— Толкова сигурен, колкото може да е човек при това положение.
	— Съжалявам, че Кайро се отнесе толкова зле към вас, хер Клемп. Предполагам, решението ви да удължите престоя си се оказа погрешно.
	— Може би, Катуби, но тогава никога нямаше да мога да размишлявам за миналото, нито пък вие.
	— Това е арабската болест, хер Клемп.
	— Аз не страдам от такава болест, Катуби. — Той сложи транзистора си в куфара и затвори ципа. — Е, нов ден — нов късмет!

	* * *

	Тази вечер във Франкфурт валеше дъжд. Пилотът от „Луфтханза“ го обясни достатъчно многословно — спомена дъжда още на летището в Кайро и два пъти по време на полета им предостави нови безинтересни данни. Габриел се бе съсредоточил върху дразнещия глас на пилота, защото така поне можеше да мисли за пороя, вместо постоянно да гледа часовника си и да пресмята часовете до следващото масово убийство на невинни, замислено от Халед. Когато наближиха Франкфурт, той наведе глава към илюминатора, надявайки се да зърне първите светлинки в южногерманската равнина, но видя само непрогледен мрак. Самолетът се гмурна в един облак и прозорчето се нашари с хоризонтални дъждовни струйки, а Габриел видя в подскачащите по стъклото капчици групата на Халед как се придвижва към позицията на следващия си удар. После внезапно се показа пистата — бавно се издигаше да ги посрещне, лъскава и гладка като черен мрамор. И ето че кацнаха.
	Той влезе в терминала, отиде до една телефонна кабинка и набра номера на транспортна фирма в Брюксел. Представи се като Стивънс — едно от многобройните му телефонни кодови имена — и поиска да го свържат с господин Парсънс. Чу серия от прищраквания и неясни шумове, след това проехтя далечен женски глас. Габриел знаеше, че в този момент девойката седи пред контролния пулт на отдел „Операции“ в сградата на булевард „Цар Саул“.
	— Какво ще искате? — попита тя.
	— Гласова идентификация.
	— Имате ли запис?
	— Да.
	— Качество?
	Използвайки термини на иврит, които нито един подслушвач не би могъл да разбере, той лаконично описа техническите средства, с които бе прихванал и записал гласа на субекта.
	— Пуснете записа, моля.
	Габриел натисна бутона „Старт“ и доближи касетофона до микрофона на слушалката. Прозвуча мъжки глас на отличен френски: _Аз съм. Звънни ми, когато имаш възможност. Нищо специално. Чао!_
	Махна касетофона и долепи слушалката до ухото си.
	— Няма файл със сходен глас — каза девойката.
	— Сравнете го с неидентифицираната гласова спектрограма 698/Д.
	— Изчакайте. — Минута по-късно тя отново се обади: — Съвпада.
	— Нужна ми е идентификация на телефонния номер.
	Габриел превъртя касетата да намери втория прихванат разговор и отново приближи касетофона до слушалката. Чу се сигналът от телефона в кабинета на Мими Ферере, която набираше номер за международен разговор. Когато бе набрано последното число, той натисна бутона „Пауза“.
	Девойката в другия край на линията изрецитира телефонния номер: 00 33 91 54 67 98. Габриел знаеше, че 33 е кодът на Франция, а 91 — на Марсилия.
	— Проверете го.
	— Изчакайте. — След две минути девойката каза: — Телефонът е регистриран на името на господин Пол Веран, булевард „Сен Реми“ № 56, Марсилия.
	— Искам още една гласова идентификация.
	— Качество?
	— Същото като на предишния запис.
	— Пуснете записа.
	Габриел натисна „Старт“, но този път гласът бе удавен от звука на съобщение на немски, което прогърмя от високоговорителя над главата му: _Achtung! Achtung!_* Когато съобщението свърши, той отново натисна бутона „Старт“. Сега записаният женски глас се чу ясно.
	[* Внимание! Внимание! (нем.). — Б.пр.]
	_Аз съм. Къде си? Звънни ми, когато можеш. С много обич._
	Бутон „Стоп“.
	— Няма съответствие.
	— Сравнете го с неидентифицираната гласова спектрограма 572/Б.
	— Изчакайте. — След малко отново се чу: — Съвпада.
	— Моля ви, запишете, че субектът се казва Мими Ферере. Адресът й е: улица „Бразилия“ № 24, апартамент 6А, Кайро.
	— Добавих го към файла. Продължителността на това обаждане е четири минути и двадесет и две секунди. Нещо друго?
	— Трябва да предадете съобщение на Езекил.
	Езекил беше телефонното кодово име на дирекцията на отдел „Операции“.
	— Съобщението?
	— Нашият приятел си прекарва времето в Марсилия на адреса, който ми дадохте преди малко.
	— Булевард „Сен Реми“ № 56?
	— Точно така. Имам нужда от инструкции от Езекил къде да отида.
	— Обаждате се от летището във Франкфурт ли?
	— Да.
	— Прекъсвам този разговор. Отидете на друго място и звъннете отново след пет минути. Тогава ще имам инструкциите за вас.
	Габриел затвори телефона. Отиде до един щанд за вестници, купи си немско списание, после измина краткото разстояние в терминала до друга телефонна кабина. Същият номер, същият кодиран език, същата девойка в Тел Авив.
	— Езекил иска да отидете в Рим.
	— В Рим ли? Защо?
	— Знаете, че не мога да ви отговоря.
	Нямаше значение. Той знаеше отговора.
	— Къде да отседна?
	— В апартамента близо до Пиаца ди Спаня. Знаеше го.
	Беше приятна тайна квартира в горния край на Испанските стълби, недалеч от църквата „Санта Тринита дей Монти“.
	— След два часа има полет от Франкфурт за Рим. Ще ви запазим билет за него.
	— Искате ли номера ми на редовен пътник?
	— Моля?
	— Нищо.
	— Желая ви безопасен път! — каза девойката и затвори.


	Трета част
	Лионската гара

	15. Марсилия

	За втори път в рамките на десет дни Пол Мартино пропътува разстоянието от Екс ан Прованс до Марсилия. Той отново влезе в кафенето на малката пресечка на „Рю де Конвалесан“ и изкачи тясното стълбище до апартамента на първия етаж. И пак бе посрещнат на площадката от мъжа в роба, който му заговори тихо на арабски. Седнаха на пода в малката всекидневна, подпрени на копринени възглавници. Домакинът бавно натъпка с хашиш наргилето и доближи до него запалена кибритена клечка. В Марсилия той бе познат като Хаким ел Бакри, скорошен имигрант от Алжир. Мартино го познаваше с друго име — Абу Садик. Обаче не го назоваваше с него, както и Абу Садик не го наричаше с името, дадено му от истинския му баща.
	Абу Садик дръпна здраво от мундщука на наргилето, после го подаде на Мартино. Той, на свой ред, смукна дълбоко и изкара дима през ноздрите си. След това изпи последната глътка от кафето си. Забулена жена отнесе празната чашка и му предложи друга. Когато Пол поклати глава, тя тихо излезе от стаята.
	Мартино притвори очи, когато вълната на насладата премина през цялото му тяло. „Арабски обичай! — помисли си той. — Малко пушене, чаша сладко кафе, раболепието на жена, която си знае мястото в живота“. Макар да бе отгледан и възпитан като французин, във вените му течеше арабска кръв и най-добре му прилягаше арабският език — поетичен език, пропит от завоевания и страдания. Имаше време, когато раздялата с народа му беше непоносимо тежка. В Прованс бе заобиколен от хора като него и въпреки това не можеше да общува с тях. Сякаш беше осъден да се скита сред себеподобните си като прокълнат дух сред живите. Само тук, в малкия апартамент на Абу Садик, можеше да се държи естествено. Садик разбираше това и вероятно поради тази причина не бързаше да заговори по работа. Той добави хашиш в наргилето и запали нова клечка.
	Пол си дръпна отново, този път по-дълбоко, и задържа дима, докато изпита чувството, че дробовете му ще се пръснат. Умът му започна да блуждае. Видя Палестина не със собствените си очи, а както му бе описана от онези, които действително я бяха виждали. Като баща си, Мартино никога не бе стъпвал там. Лимонови дръвчета и маслинови горички — ето какво си представяше. Бистри извори и кози, катерещи се по жълтеникавокафявите хълмове на Галилея. „Нещо като Прованс — помисли си той — преди пристигането на гърците“.
	Картината се разсея и Пол се видя да се разхожда сред келтски и римски руини. Пристигна в някакво село от Крайбрежната равнина в Палестина. Бяха го наричали Бейт Сайед. Сега там нямаше нищо, освен отпечатък от нечия стъпка на прашната земя. В халюцинацията си Мартино падна на колене и заби лопатата си в земята. Но не откри нищо — нямаше сечива или гърнета, монети или човешки останки. Сякаш хората просто се бяха изпарили.
	Насили се да отвори очи. Видението постепенно изчезна. Мисията му скоро щеше да приключи. Убийците на баща му и дядо му щяха да бъдат наказани и законното му право — върнато. Пол беше убеден, че няма да прекара последните дни от живота си като французин в Прованс, а като арабин в Палестина. Народът му, изгубен и разпилян, щеше да се завърне в своята родина и Бейт Сайед щеше да възкръсне. Дните на евреите бяха преброени. Щеше да ги постигне участта на всички, които бяха дошли в Палестина преди тях: гърци, римляни, персийци, асирийци, турци и британци. Скоро щеше да прави своите разкопки сред руините на еврейските селища. Мартино беше сигурен в това.
	Абу Садик го дърпаше за ръкава на ризата и го викаше с истинското му име. Пол бавно обърна глава и го изгледа с полуотворени очи.
	— Наричай ме Мартино — каза той на френски. — Аз съм Пол Мартино. _Доктор_ Пол Мартино.
	— За момент беше много далеч.
	— Бях в Палестина — прошепна Пол. Говореше забавено под въздействието на наркотика. — В Бейт Сайед.
	— Скоро всички ще бъдем там — каза Абу Садик.
	Мартино се усмихна — спокойно и уверено. Буенос Айрес, Истанбул, Рим — три атентата, всичките безупречно планирани и изпълнени. Групите бяха доставили експлозивите при целите и бяха изчезнали безследно. Пол бе маскирал всяка от операциите като археологическа дейност и бе действал чрез посредник. Абу Садик се занимаваше с акцията в Париж. Мартино я бе замислил и организирал, а Садик от своето кафене в квартал „Белсюнс“ местеше пешките по негова команда. Когато всичко свършеше, Абу щеше да бъде сполетян от същата съдба като всички други, които Мартино бе използвал преди това. Той се бе поучил от грешките на предците си. Никога нямаше да позволи да бъде погубен от арабски предател.
	Домакинът подаде наргилето на госта си, но той отказа, вдигайки ръка. После с бавно кимване го подкани да докладва накратко за последния етап от подготовката. През следващия половин час Мартино остана мълчалив, докато Абу Садик го запознаваше с местоположението на екипите, с адресите в Париж, където бяха оставени куфарите със състоянието на тримата шахиди. Домакинът млъкна, докато забулената жена наливаше още кафе. Когато тя излезе, той спомена, че последният член на екипа ще пристигне в Марсилия след два дни.
	— Тя иска да те види — добави той. — _Преди_ операцията.
	Мартино поклати глава. Познаваше девойката — някога бяха любовници. Знаеше защо иска да го види, но по-добре беше сега да не бъдат заедно. Иначе Пол можеше да размисли за съдбата, която бе планирал за нея.
	— Придържаме се към първоначалния план — каза той. — Къде ще се срещна с момичето?
	— В интернет клуба, който гледа към пристанището. Знаеш ли го?
	Мартино кимна утвърдително.
	— Тя ще бъде там в дванадесет и тридесет.
	Точно тогава от минарето на джамията, която се намираше нагоре по улицата, мюезинът призова правоверните за молитва. Мартино затвори очи, докато познатите думи се лееха над него.
	_Аллах е най-велик. Свидетелствам, че няма друг бог, освен Аллах и свидетелствам, че Мохамед е негов роб и пратеник. Елате за молитва. Преуспявайте. Аллах е най-велик. Няма друг бог, освен Аллах._
	Когато призивът за молитва свърши, той се изправи и се приготви да тръгва.
	— Къде е Хадави? — попита Мартино.
	— В Цюрих.
	— Той ни е нещо като бреме, не мислиш ли?
	Абу Садик кимна.
	— Искаш ли да го преместя?
	— Не — отвърна Пол. — Просто го убий.

	* * *

	Главата на Мартино се проясни, докато стигна до „Плас дьо ла Префектюр“. „Колко са различни нещата в този край на Марсилия!“ — помисли си той. Улиците бяха по-чисти, магазините — по-многобройни. Археологът в него можеше да размишлява за природата на двата свята, които съжителстваха в този старинен град. Единият се бе съсредоточил върху набожността, другият — върху консумацията. Единият имаше много деца, другият ги смяташе за финансово бреме. Мартино бе убеден, че не след дълго французите щяха да бъдат малцинство в собствената си страна, заселници в собствената си земя. Скоро — след век или малко повече — Франция щеше да бъде мюсюлманска държава.
	Той зави по булевард „Сен Реми“. С три платна и разделена по средата от платен паркинг, улицата се изкачваше към малък зелен парк с изглед към пристанището. Сградите от двете й страни бяха еднакво високи и построени от великолепен вулканичен камък. Железни решетки покриваха прозорците на партера. В много от тях се помещаваха фирмени офиси — адвокатски кантори, лекарски кабинети, агенции за недвижимо имущество, а нагоре по улицата имаше няколко банки и голям магазин за вътрешно обзавеждане. В най-долния й край пък, там, където бе началото на „Плас дьо ла Префектюр“, имаше два павилиона, разположени един срещу друг. Единият продаваше вестници, а другият — сандвичи. През деня на улицата ставаше малък пазар, но сега се бе здрачило и продавачите бяха прибрали сирената и зеленчуците си и се бяха разотишли по домовете си.
	Сградата с номер 56 беше само жилищна. Фоайето бе чисто, стълбището — широко, с дървен парапет и нова пътека на стълбите. Апартаментът беше празен, с изключение на една бяла кушетка и телефон на пода.
	Мартино се наведе, вдигна слушалката и набра някакъв номер. Отговори му телефонен секретар — точно както бе очаквал.
	— _В Марсилия съм. Обади ми се, когато можеш._
	Затвори телефона и седна на кушетката. Усети натиска на пистолета отзад на кръста си. Протегна се и го измъкна от колана на дънките си. Деветмилиметров „Стечкин“ — пистолетът на баща му. В продължение на много години след смъртта му в Париж той бе събирал прах в полицейския архив като улика за съдебен процес, който никога не се състоя. През 1985 година един агент от френското разузнаване бе отнесъл тайно пистолета в Тунис и го бе подарил на Арафат. Той пък го даде на Мартино.
	Телефонът иззвъня. Мартино вдигна слушалката.
	— Мосю Веран?
	— Мими, любов моя! — възкликна Пол. — Толкова се радвам да чуя гласа ти.


	16. Рим

	Телефонът го събуди. Като всички телефони в тайните квартири, той нямаше звънец, а само мигаща лампичка, ярка като маркировка в тунел. Той протегна ръка и долепи слушалката до ухото си.
	— Събуди се — каза Шимон Пацнер.
	— Колко е часът?
	— Осем и половина.
	Габриел бе спал дванадесет часа.
	— Облечи се. Има нещо, което трябва да видиш, щом си в града.
	— Анализирах снимките. Изчетох всички доклади. Няма нужда да го виждам.
	— Напротив.
	— Защо?
	— Ще те ядоса.
	— И каква полза от това?
	— Понякога е необходимо човек да се разгневи — отговори Пацнер. — Ще се видим след час на стълбите на галерия „Боргезе“. Не ме оставяй да стърча там като идиот.
	Габриел стана от леглото и стоя дълго под душа, чудейки се дали да си обръсне брадата. Накрая реши само да я подстриже. Облече един от тъмните костюми на хер Клемп и отиде до Виа Венето да пие кафе. Един час след разговора с Пацнер вече крачеше по сенчестата чакълена алея към стълбите на галерията. Римският _катса_ седеше на мраморна пейка в предния двор и пушеше.
	— Хубава брада — отбеляза Пацнер. Но оглеждайки лицето му, изстена: — Боже, изглеждаш ужасно!
	— Имах нужда от алиби, за да стоя в хотелската си стая в Кайро.
	— Как го направи?
	Габриел обясни: обикновено лекарство, което, като се погълне, вместо да се използва по предписание, има пагубен, но краткотраен ефект върху стомаха.
	— Колко дози взе?
	— Три.
	— Горкият!
	Отправиха се на север през парка. Пацнер крачеше отмерено — като под ударите на барабан, който само той чуваше. Габриел вървеше до него, изтощен от твърде многото пътуване и грижи. На края на парка, близо до Ботаническата градина, започваше улицата без изход. Дни наред след бомбения атентат журналисти от световните медии бяха лагерували на нея. Земята още бе осеяна с техните фасове и смачкани пластмасови чашки от кафе. На Габриел мястото му заприлича на фермерска земя след ежегодния фестивал за прибиране на реколтата.
	Двамата поеха по уличката и се спуснаха по склона на хълма, докато стигнаха до временната стоманена преграда, охранявана от италиански полицаи и хора от Израелската служба за сигурност. Пацнер веднага бе допуснат вътре заедно с брадатия си немски спътник.
	След като минаха бариерата, видяха първите следи от взрива: обгорените пинии, по които не бе останала нито една игличка, избитите прозорци на съседните вили, разпилени наоколо отломки. След това пред погледа им изникна огромният кратер от бомбата, обграден с почернели павета. Малко бе оцеляло от сградите в близост до центъра на взрива. По-навътре в комплекса постройките още стояха, но стените им, изложени на експлозията, бяха отнесени. Приличаха на детски куклени къщи. Габриел зърна един оцелял кабинет, където на бюрото още стояха снимки, поставени в рамка, както и баня, на чиято закачалка още висеше хавлиена кърпа. Въздухът бе натежал от острата миризма на пепел и — както се опасяваше той — на изгоряла плът. От дъното на комплекса долиташе стърженето и бумтенето на булдозери. От местопрестъплението, както при трупа на убита жертва, бяха взети последните улики. Сега бе време за погребението.
	Габриел остана по-дълго, отколкото бе очаквал, че ще издържи. Нищо на този свят не можеше да оправдае апокалипсис от такъв мащаб. Пацнер беше прав — самата гледка го накара да изпита силна ярост. Но имаше и нещо повече — тя го накара да почувства ненавист. Той се обърна и пое обратно нагоре по хълма, Шимон го последва.
	— Кой ти поръча да ме доведеш тук?
	— Беше моя идея.
	— Кой?!
	— Стареца — призна тихо Пацнер.
	— Защо?
	— Не знам.
	Габриел спря и настойчиво повтори:
	— _Защо_, Шимон?
	— Снощи, след пристигането ти във Франкфурт, се е събирал ВАРАШ. Върни се в тайната квартира и чакай там по-нататъшните инструкции. Някой скоро ще се свърже с теб.
	След тези думи Пацнер пресече улицата и изчезна в парка на Вила Боргезе.

	* * *

	Но Габриел не се върна в тайната квартира. Вместо това, той се отправи в обратна посока — към жилищните квартали в северната част на Рим. Намери Виа Триесте и вървя по нея на запад, докато не стигна десет минути по-късно до мръсно площадче, наречено Пиаца Анабалиано.
	Мястото почти не се бе променило през тридесетте години, откакто Габриел го бе видял за пръв път. В средата на площадчето стърчаха същите печални дървета, същите мрачни магазинчета се пълнеха с клиенти от работническата класа. А в северния му край, вклинена между две улици, се издигаше същата сграда с формата на парче от торта, чийто остър край гледаше към площадчето, а на партера му беше бар „Триесте“. Цвайтер обичаше да се отбива в бара и да използва телефона, преди да се качи в стаята си.
	Габриел пресече площадчето, проправяйки си път между колите и мотопедите, паркирани безразборно по средата му, и влезе във вход В на жилищната сграда. Фоайето беше студено и тъмно. Спомни си, че автоматът на стълбищното осветление е с прекъсвач, за да се пести електричество. При наблюдението на сградата бе забелязано, че обитателите й, в това число и Цвайтер, рядко си правеха труда да го включват. Но този факт щеше да се окаже оперативно преимущество за Габриел, защото всъщност му позволи да работи на тъмно.
	Сега той спря пред асансьора, до който имаше огледало. Но тогава наблюдаващите бяха пропуснали да го споменат. Виждайки отражението си в него онази вечер, Габриел едва не извади беретата си, за да стреля. Ала бързо се овладя, бръкна в джоба си за монета и посегна да я пусне в автомата на асансьора. В този миг обаче се появи Цвайтер. Беше облечен с карирано сако, стиснал в ръка книжна кесия с бутилка смокиново вино. Беше влязъл за последен път през вратата на вход В.
	— Извинете, вие ли сте Ваел Цвайтер*?
	[* Палестински терорист, представител на „Черният септември“ в Рим. Точно той осъществил доставянето на оръжието за атентата по време на Олимпийските игри в Мюнхен. — Б.пр.]
	— Не! Моля ви, не!
	Но Габриел вече бе пуснал монетата и преди тя да се удари в пода, измъкна беретата си и изстреля първите два куршума. Единият от тях проби книжната кесия, преди да улучи Цвайтер в гърдите. Кръв и вино се плиснаха в краката на Габриел, докато изстрелваше серия куршуми в свличащото се тяло на палестинеца.
	Сега той погледна в огледалото и се видя такъв, какъвто беше онази нощ — невинен младеж в кожено сако, художник, който не разбираше как действието, което щеше да извърши, ще промени живота му. Беше станал някой друг. Завинаги. Шамрон бе пропуснал да му каже какво ще се случи. Беше го научил как да изважда пистолета и да стреля за секунда, но не направи нищо да го подготви за това, което щеше да последва. Приемайки да заработиш при неговите условия, на неговото бойно поле, трябваше да платиш ужасна цена. Това променяше хората, които го правеха, както и обществото, което ги изпращаше. Това беше и основното оръжие на терористите. При Габриел промените също бяха видими. До момента, в който пристигна в Париж за следващата си задача, слепоочията му бяха побелели.
	Той се погледна отново в огледалото и видя срещу себе си брадатата фигура на хер Клемп. Картини от последния случай пробягаха в съзнанието му: сринатото до основи посолство, собственото му досие, Халед… Беше ли прав Шамрон? Наистина ли Халед му изпращаше съобщение? Дали бе избрал Рим заради това, което Габриел извърши преди тридесет години на същото това място?
	Чу приглушен шум от стъпки зад гърба си — една старица, облечена в черно вдовишко облекло, носеше найлонова торбичка с покупки. Тя се взря в него. За миг той се уплаши, че старата жена някак си го помни. Пожела й приятен ден и излезе на слънчевия площад.
	Изведнъж се почувства неспокоен. Повървя известно време по Виа Триесте, после махна на едно такси и каза на шофьора да го откара до Пиаца ди Спаня. Още щом влезе в тайната квартира, съзря един екземпляр от сутрешния вестник „Ла Република“ да лежи на пода в коридора. На шеста страница имаше голяма реклама на италиански спортни коли. Разгледа я внимателно и забеляза, че е била изрязана от друг брой на вестника и залепена на съответната страница. Изряза краищата и намери скрит между двете страници лист хартия, съдържащ закодирания текст на съобщението. След като го прочете, го изгори в кухненската мивка и отново излезе.
	На Виа Кондоти прекара следващия един час в купуване на нов куфар и дрехи, подходящи за следващия му маршрут. Върна се в тайната квартира, колкото да опакова новия си багаж, после отиде да обядва в ресторант „Нино“ на Виа Боргоньона. В два часа взе такси до летище „Фиумичино“ и в пет и половина се качи на самолета за Сардиния.

	* * *

	Докато самолетът на Габриел се насочваше към пистата, Амира Асаф пристигна с мотоциклета си пред портала на Стратфордската клиника. Показа служебната си карта на охранителя, той я разгледа внимателно и я пусна да влезе в двора. Тя даде газ и се понесе с пълна скорост по дългата чакълена алея към главната сграда. Доктор Ейвъри тъкмо си тръгваше от работа с големия си сребрист ягуар. Амира натисна клаксона и му махна с ръка, но той не й обърна внимание и профуча край нея сред облак прах.
	Паркингът за персонала беше в задния двор. Тя подпря мотоциклета на стъпенката му, взе раницата си от багажника и остави каската си на мястото й. Две момичета тъкмо излизаха от дежурство. Амира им пожела лека нощ, след това пъхна служебната си карта в ключалката на вратата. На стената във фоайето бе поставено таблото за отбелязване на работното време. Тя откри картата си на третия ред отдолу нагоре и я пъхна в перфориращото устройство: 17:56 часът.
	Съблекалнята беше на няколко крачки по-нататък по коридора. Амира влезе и се преоблече в униформата си: бели панталони и обувки и прасковенорозова туника, която според доктор Ейвъри действаше успокояващо на пациентите. Пет минути по-късно докладваше, че се явява на смяна пред прозорчето на стаята на старшата сестра. Джинджър Хол — изрусена блондинка с тъмночервено червило на устните — вдигна поглед и се усмихна.
	— С нова прическа ли си, Амира? Очарователна е. Боже, какво не бих направила за такава гъста и гарвановочерна коса като твоята!
	— Можеш да я имаш заедно с матовата кожа, черните очи и всички други гадости, които вървят с нея.
	— Това са пълни глупости, дете. Тук всички сме медицински сестри. Просто си вършим работата и се опитваме да водим сносен живот.
	— Може би, но отвън е различно. Какво имаш за мен?
	— Лий Мартинсън. В солариума е. Качи я в стаята й и я настани удобно за през нощта.
	— Онзи огромен индивид още ли се върти около нея?
	— Бодигардът ли? Още е тук. Доктор Ейвъри смята, че той ще поостане известно време.
	— Защо жена като госпожица Мартинсън се нуждае от бодигард?
	— Поверително е, скъпа. Много поверително.
	Амира тръгна по коридора. След минута стигна до вратата на солариума. Когато влезе, влагата я блъсна като мокро одеяло. Госпожица Мартинсън седеше в инвалидната си количка и гледаше към тъмните прозорци. Като чу стъпките на приближаващата се сестра, бодигардът се изправи. Беше едър, набит, около двадесетгодишен младеж с къса коса и сини очи. Говореше с британски акцент, но Амира се съмняваше, че е истински англичанин. Тя погледна към госпожица Мартинсън.
	— Става късно, скъпа. Време е да се качваме и да се приготвим за сън.
	Избута количката извън солариума, после пое по коридора към асансьорите. Бодигардът натисна бутона за повикване. Минута по-късно бяха в кабината и мълчаливо се заизкачваха към стаята й на четвъртия етаж. Преди да влязат, Амира спря и погледна към младия мъж.
	— Ще я къпя. Защо не изчакате тук, докато свърша?
	— Където е тя, там съм и аз.
	— Правим това всяка вечер. Горката жена заслужава малко уединение.
	— Където е тя, там съм и аз — повтори бодигардът.
	Сестрата поклати глава и вкара количката с госпожица Мартинсън в стаята й, а младежът мълчаливо я последва.


	17. Боса, Сардиния

	Габриел ги чака два дни да влязат във връзка с него. Хотелът — малък и боядисан в охра — се намираше до старото пристанище, близо до мястото, където река Темо се вливаше в морето. Стаята му бе на най-горния етаж и имаше малка тераса с железен парапет. Той спеше до късно, закусваше в трапезарията и четеше по цяла сутрин. На обяд хапваше паста* и риба в един пристанищен ресторант, след това се изкачваше по пътя до северния плаж на града, разстилаше кърпата си на пясъка и подремваше още малко. След два дни външният му вид осезателно се промени. Позаглади се и възвърна сили, а кожата под очите му изгуби жълтокафеникавия си цвят. Дори бе започнал да се харесва с брадата.
	[* Общо наименование за макаронени изделия (ит.). — Б.пр.]
	На третата сутрин телефонът иззвъня. Габриел изслуша мълчаливо инструкциите, после затвори. Взе душ, облече се, приготви багажа си и слезе да закуси. След това плати сметката си в хотела, сложи чантата си в багажника на наетата в Каляри кола и измина тридесетте мили на север до пристанищния град Алгеро. Остави автомобила на улицата, където му бе указано, после тръгна пеша по сенчестата алея, стигаща до морския бряг.
	Дина седеше в едно кафене на кея. Носеше слънчеви очила, сандали и рокля без ръкави, а дългата до раменете й тъмна коса блестеше на ослепителната светлина, отразявана от морето. Габриел слезе по каменните стъпала до кея и се качи на една моторна лодка с надпис „Фиделити“ на корпуса. Пусна мотора — деветдесет конски сили „Ямаха“ — и отвърза въжетата. Дина се присъедини към него минута по-късно и на сносен френски му каза да излезе в открито море и да стигне до бялата яхта, хвърлила котва на около половин миля от брега насред тюркоазното море.
	Габриел бавно излезе с моторната лодка от пристанището, но щом се озова в открити води, увеличи скоростта и се понесе към яхтата над малките вълнички. Като я наближи, видя как Рами, облечен в къси панталони цвят каки и бяла риза, излезе на задната палуба. Той се спусна по стълбичката за плуване и остана там с протегната ръка, докато Габриел приближи.
	Влязоха в главния салон, който изглеждаше като копие на главната квартира на екипа в сутерена на булевард „Цар Саул“. По стените бяха накачени едромащабни карти и въздушни снимки, а бордовите електронни уреди бяха допълнени с оборудването за комуникация, което Габриел не бе виждал от убийството на Абу Джихад насам. Яков вдигна поглед от компютърния терминал и протегна ръка. Шамрон, облечен също в панталон цвят каки и бяла риза с къс ръкав, седеше на масата. Той вдигна очилата си за четене на челото и огледа Габриел, сякаш беше някакъв нов документ.
	— Добре дошъл на „Фиделити“ — поздрави го той, — която е комбинация от команден пункт и тайна квартира.
	— Откъде я взе?
	— От един приятел на Службата. Беше в Кан. Извадихме я от морето и й сложихме допълнителното оборудване, което е необходимо за пътуването. Сменихме и името й.
	— Кой го избра?
	— Аз — отговори Ари. — Означава лоялност и честност…
	— … И отдаденост на дълга, на поетите задължения или на дадените обети — добави Габриел. — Знам какво означава. Знам и защо си го избрал — по същата причина, поради която си казал на Шимон Пацнер да ме заведе при руините на посолството.
	— Мислех, че е важно да ги видиш. Понякога, когато човек е насред акция като тази, неприятелят може да се превърне в нещо абстрактно. Лесно е да се забрави истинската му природа. Помислих си, че може да се нуждаеш от малко припомняне.
	— Правя това от дълго време, Ари. Познавам природата на моя враг и знам какво означава да си лоялен. — Габриел седна на масата срещу Шамрон. — Чух, че ВАРАШ се е събрал, след като напуснах Кайро. Предполагам, решението му е напълно очевидно.
	— Халед бе съден — каза Шамрон. — ВАРАШ произнесе присъдата си.
	Габриел бе изпълнявал присъдите на такива процеси, но никога не бе присъствал на тях. Те бяха нещо като съдебни процедури, но клоняха повече в полза на обвинението и се провеждаха толкова тайно, че обвиняемият даже не знаеше, че са се състояли. В тази съдебна зала не му се определяха защитници и съдбата му не се решаваше от съдебни заседатели, а от смъртните му врагове. Доказателството за виновност не се оспорваше. Никога не се представяха оправдателни доказателства. Нямаше преписи и начини за обжалване. Възможна бе само една присъда и тя беше окончателна.
	— След като ръководя разследването, имаш ли нещо против да изкажа мнението си по това дело?
	— Ако се налага.
	— Доказателствата срещу Халед са изцяло косвени, а в най-добрия случай — много слаби.
	— Уликите са ясни — прекъсна го Шамрон. — Започнахме това разследване, базирайки се на информацията, дадена ни от _палестински_ източник.
	— Точно това ме притеснява.
	Яков се присъедини към тях на масата.
	— Махмуд Арвиш е един от главните ни шпиони в палестинската върхушка от няколко години. Всичко, което ни е съобщил, се оказа вярно.
	— Но дори Арвиш не е сигурен, че мъжът на снимката е Халед. Доказателствата са като къщичка от карти. Ако една се окаже фалшива, цялата постройка ще се срути и ние ще свършим с един убит човек на френска улица.
	— Единственото нещо, което знаем за външността на Халед, е, че поразително прилича на дядо си — каза Шамрон. — Аз съм единственият човек в тази стая, който се е виждал лице в лице с шейха. А го видях при обстоятелства, които не могат да се забравят. — Ари протегна снимката, за да я видят и другите. — Мъжът на тази фотография би могъл да е брат близнак на шейх Асад.
	— Това все още не _доказва_, че той е Халед. Говорим за убийство на човек.
	Шамрон обърна снимката право към Габриел.
	— Ще приемеш ли, че ако този мъж влезе в апартамента на булевард „Сен Реми“ №. 56, той по всяка вероятност е Халед ал Халифа?
	— Ще го приема.
	— Тогава ще поставим сградата под наблюдение и ще чакаме. И да се надяваме, че той ще дойде преди следващото клане. Ще го снимаме, като влиза в сградата. Ако нашите експерти бъдат сигурни, че е същият човек, ще го изкараме от играта. — Шамрон скръсти ръце пред гърдите си. — Разбира се, има и друг метод за идентифициране — този, който използвахме при операция „Божи гняв“.
	В паметта на Габриел отново проблесна картината: „Извинете, вие ли сте Ваел Цвайтер?“ „Не. Моля ви, не!“
	В това време Шамрон обясняваше:
	— Трябва да си много хладнокръвен човек, за да не реагираш на истинското си име в такава ситуация. И още по-хладнокръвен, за да не посегнеш към пистолета си, когато се озовеш лице в лице с някой, който се готви да те убие. И в двата случая, ако наистина е Халед, той ще разкрие самоличността си и съвестта ти ще е спокойна, когато натиснеш спусъка.
	Ари вдигна очилата си на челото.
	— Искам „Фиделити“ да бъде в Марсилия на мръкване. Ти ще бъдеш ли на нея?

	* * *

	— Ще използваме схемата на „Божи гняв“ — започна Шамрон. — _Алеф, Бет, Айн, Коф._ Тя има две предимства. Ще ви бъде позната и освен това е ефективна.
	Габриел кимна.
	— По необходимост направихме някои малки промени и комбинирахме някои от ролите, но щом операцията стартира, тя ще ти се стори същата. Ти, разбира се, си _алеф_ — стрелецът. Екипите _айни_ — наблюдателите — вече заемат позиции. Ако Халед дойде в апартамента, двама от наблюдателите ще превключат на роля _бет_ и ще прикриват пътя ти за бягство.
	— А Яков?
	— Двамата, изглежда, сте изградили нещо като връзка помежду си. Яков ще бъде твоят заместник-водач на екипа. В нощта на удара, ако имаме този късмет, той ще е твоят шофьор.
	— Ами Дина?
	— _Коф_ — отвърна Шамрон. — Комуникации. Тя ще се допита до булевард „Цар Саул“ относно идентифицирането на обекта. Освен това ще служи за _бат левейха_ на Яков. Ти ще останеш скрит на яхтата до удара. Когато Халед бъде убит, всички ще напуснете града и страната по различни пътища. Ти и Яков ще отидете в Женева и оттам ще хванете самолет за Израел. Дина ще се качи на яхтата извън пристанището. Щом бъде в открито море, ще качим екипаж на борда и ще я докараме у дома.
	Шамрон разпъна на масата карта на централната част на Марсилия.
	— Ти ще влезеш в града оттук — посочи той, — от източната страна на старото пристанище, на „Ке дьо Рив Ньов“. Булевард „Сен Реми“ е тук, през шест улици на изток. Той започва от „Плас дьо ла Префектюр“ и стига на юг до парк „Пиер Пюже“.
	Ари сложи върху картата сателитна снимка на улицата.
	— Това, да си кажем честно, е отлична улица за нашата операция. Номер 56 се намира тук, на източната й страна. Има само един вход, което означава, че няма да пропуснем Халед, ако дойде. Както можете да видите на снимката, улицата е натоварена — голям трафик, хора по тротоарите, магазини и офиси. Входът на номер 56 се вижда от широката еспланада* пред Съдебната палата. Паркът е убежище на колония от бездомници. Сега имаме там двама наблюдатели.
	[* Площад пред голяма сграда. — Б.пр.]
	Шамрон нагласи снимката под друг ъгъл.
	— А това е най-хубавата особеност — платеният паркинг по средата. Това място тук сега е заето от кола, наета от един от наблюдателите ни. Имаме още пет други автомобила. Всичките са снабдени с миниатюрни камери с висока разделителна способност. Те предават заснетите картини чрез кодиран безжичен сигнал. Ти разполагаш с единствения декодер.
	Стареца кимна към Яков, който натисна един бутон. Широкоекранен плазмен телевизор бавно се издигна над барчето.
	— Ще наблюдаваме входа оттук — продължи Шамрон. — Наблюдателите ще сменят колите на неравномерни интервали, в случай че Халед или някой от неговите хора наблюдава паркинга. Те са разработили графика така, че когато едната кола напуска, следващата може да влезе на същото място.
	— Гениално! — прошепна Габриел.
	— В действителност предложението бе на Яков. Той е правил такова нещо на места, където е много по-трудно да се скрият наблюдателни екипи. — Шамрон запали цигара. — Покажи му компютърната програма.
	Яков седна пред лаптопа и написа командата. На екрана се появи анимирано изображение на булевард „Сен Реми“ и околните улици.
	— Тъй като познават лицето ти, не можеш да напуснеш яхтата до нощта на удара. Това означава, че не можеш да се запознаеш лично с околната обстановка. Но поне можеш да го направиш оттук. От техническия отдел създадоха това, за да се разходиш по булевард „Сен Реми“ от салона на „Фиделити“.
	— Не е същото.
	— Така е — обади се Шамрон, — но ще трябва да се задоволиш с това. — Той потъна в мълчаливо съзерцание. — И какво става, когато видиш тридесет и няколко годишен арабин да влиза в жилищна кооперация номер 56? — Ари остави за момент въпроса да увисне във въздуха, после сам отговори: — Ти и Дина ще определите дали е той. Ако го разпознаете, ще изпратите кратко съобщение до булевард „Цар Саул“, по сигурната линия за връзка. После ще изпратиш видеозаписа. Ако сме удовлетворени, ще ти дадем заповед да тръгваш. Двамата с Яков ще слезете от „Фиделити“ и ще се отправите с мотор към „Плас дьо ла Префектюр“. Яков ще кара, ти ще си отзад. Ще си намерите място да изчакате. Може просто да паркирате на площада или да пиете по една бира в някое бистро. Ако той се задържи някъде известно време, ти трябва да продължиш да се движиш. Това е оживена част на града, такава е до среднощ. И двамата сте опитни агенти. Знаете какво да правите. Когато Дина види Халед да излиза през вратата, ще ви даде сигнал по радиостанцията. Трябва да се върнете на булевард „Сен Реми“ за не повече от тридесет секунди.
	Ари бавно изгаси цигарата си.
	— Не ме интересува дали е посред бял ден — добави той спокойно. — Не ме интересува дали е с приятели. Не ме интересува дали действията ви ще бъдат видени от тълпа свидетели. Когато Халед ал Халифа прекрачи вратата на тази сграда, искам да го убиете.
	— Пътят за бягство?
	— Нагоре по булевард „Нотр Дам“, отвъд авеню „Прадо“. Насочете се с пълна скорост на изток. _Айните_ ще оставят кола за вас на паркинга на Колодрума. После стигнете до Женева колкото може по-бързо. Там ще ви настаним в апартамент и ще ви изтеглим, когато е безопасно.
	— Кога напускаме Сардиния?
	— Сега — отговори Шамрон. — Посока север, към Корсика. На югозападния край на острова се намира пристанището Проприано. Оттам тръгва фериботът за Марсилия. Може да проследите маршрута му през Средиземно море. На девет часа път е от Проприано. Промъкнете се в пристанището, след като се стъмни, и си купете билети от началника на пристанището. После се свържете с _айните_ и установете връзка с наблюдаващата камера.
	— А ти?
	— Последното, от което се нуждаете в Марсилия, е някакъв старец да ви надзърта над рамото. С Рами ще ви оставим тук, а ние ще се върнем в Тел Авив утре вечер.
	Габриел взе сателитната снимка на булевард „Сен Реми“ и внимателно я разгледа.
	— _Алеф, Бет, Айн, Коф_ — каза Шамрон. — Ще бъде, както някога.
	— Да — отвърна Габриел. — Какво би могло да се обърка?

	* * *

	Яков и Дина останаха на борда на „Фиделити“, а Габриел закара Шамрон и Рами на брега. Рами скочи на кея и задържа моторницата неподвижна, докато Шамрон бавно слезе от нея.
	— Това е краят — каза Габриел. — След това приключвам.
	— Опасявам се, че важи и за двама ни — отвърна Ари. — Ще се върнеш у дома и ще остаряваме заедно.
	— Ние вече сме остарели.
	Шамрон сви рамене.
	— Но не прекалено остарели за една последна нощ.
	— Ще видим.
	— Ако трябва да стреляш, не се колебай. Изпълни дълга си.
	— Към кого?
	— Към мен, разбира се.
	Габриел направи завой с моторницата и се отправи към изхода на пристанището. Погледна назад и зърна Шамрон да стои неподвижно на кея с вдигната за сбогом ръка. Когато се обърна повторно, Стареца си бе отишъл. „Фиделити“ вече бе на път. Габриел даде газ и я последва.


	18. Марсилия

	Двадесет и четири часа след пристигането на „Фиделити“ в Марсилия Габриел бе започнал да ненавижда входа на жилищна кооперация номер 56 на булевард „Сен Реми“. Опротивя му и самата врата. И ключалката, и касата. Мразеше сивия камък на сградата и железните решетки на партерните прозорци. Роптаеше срещу всички, които минаваха край нея по тротоара, особено срещу изглеждащите като араби мъже между двадесет- и четиридесетгодишна възраст. Обаче най-много презираше другите обитатели: изискания господин със сако на „Пиер Карден“, който бе адвокат и кантората му се намираше нагоре по улицата; грандамата с посребрена коса, чийто териер всяка сутрин се изхождаше на тротоара; жената на име Софи, която пазаруваше хранителни продукти и доста приличаше на Леа.
	Гледаха екрана на смени — един час пред монитора, два часа почивка. Всеки си имаше своя поза на гледане. Яков пушеше и се взираше намръщено в екрана, сякаш само със силата на волята си можеше да застави Халед да се появи на него. Замислена, Дина седеше на дивана в салона с кръстосани крака, с ръце върху коленете, напълно неподвижна. Само от време на време потупваше с показалеца на дясната си ръка. Габриел, който бе свикнал да стои с часове пред обекта на своята работа, крачеше бавно пред екрана, наклонил глава, подпрял замислено брадичката си с ръка. Ако Франческо Тиеполо внезапно се появеше отнякъде на борда на „Фиделити“, щеше да разпознае позата му, защото бе същата, която заемаше, когато преценяваше дали картината е завършена.
	Смяната на колите за наблюдение беше единственото развлечение в монотонността на наблюдението. _Айните_ бяха постигнали пълен синхрон, така че тя се осъществяваше с прецизността на балет. Подменящата кола се приближаваше до платения паркинг от юг. Предишният автомобил даваше на заден и излизаше, после новата кола заемаше празното място. Веднъж двама _айни_ нарочно си удариха броните и започнаха убедителна разправия заради евентуални наблюдатели от противниковата страна. Винаги настъпваха няколко напрегнати секунди, докато изображението изчезваше от едната камера и се появяваше на новата. Габриел беше наредил да се извършат всички необходими настройки на ъгъла за наблюдение и фокусиране.
	Въпреки че той стоеше затворен на „Фиделити“, нареди на Дина и Яков да се държат като обикновени туристи. Габриел поемаше двойни и тройни смени пред екрана, за да могат те да обядват в някой ресторант край кея или да обиколят с мотоциклета околностите на града. Яков си постави за цел да изминава пътя за бягство по различно време на деня, за да свикне с трафика. Дина си купуваше дрехи от някой от бутиците, разположени на пешеходните улици, или си слагаше бански и правеше слънчеви бани на задната палуба. По тялото й личаха следите от кошмара на площад „Дизенгоф“ — дебела червена резка през дясната страна на корема й и дълъг неравен белег на дясното й бедро. По улиците на Марсилия те бяха скрити от облеклото й, но на борда на „Фиделити“ тя не си правеше труда да ги прикрива от Габриел и Яков.
	Габриел се разпореди през нощта смените да бъдат по три часа, за да може тези, които не бяха дежурни, да поспят повечко. Скоро започна да съжалява за това си решение, защото три часа изглеждаха цяла вечност.
	На улицата се възцаряваше гробна тишина. Всяка фигура, която се показваше на екрана, изглеждаше потенциалният заподозрян. За да разнообрази скуката, той прошепваше поздрави на _айните_, които бяха на пост на еспланадата пред Съдебната палата. Или пък се свързваше с дежурния офицер на командния пулт на булевард „Цар Саул“ под претекст, че пробва сателитната връзка, само за да чуе глас от дома.
	Дина сменяше Габриел. Щом тя седнеше в своята йогистка поза пред екрана, той можеше да се оттегли в каютата си и да опита да поспи, но в ума си продължаваше да вижда Сабри, вървящ по булевард „Сен Жермен“ с ръка, мушната в задния джоб на любовницата си; или арабите от Бейт Сайед, отиващи в изгнание; или Шамрон на брега на Сардиния, напомнящ му да изпълни своя дълг. Понякога се чудеше дали все още притежава необходимото хладнокръвие да доближи човек на улицата и да напълни тялото му с куршуми. В моментите, когато тези съмнения го обсебваха, откриваше, че се надява Халед никога повече да не стъпи на булевард „Сен Реми“. Тогава пред очите му изникваха руините на посолството в Рим, спомняше си миризмата на изгоряла плът, която още се носеше във въздуха — като душите на умрелите, и виждаше смъртта на Халед — прекрасна и грациозна, изобразена с изразителната неподвижност, характерна за творбите на Белини. Щеше да убие Халед. Той не му беше оставил друга алтернатива и затова Габриел го мразеше.
	Четвъртата нощ изобщо не спа. В 7 часа и 45 минути сутринта стана от леглото си, за да се приготви за дежурството си в осем. Изпи едно кафе в камбуза* и се загледа в календара, закачен на вратата на хладилника. На следващия ден бе годишнината от унищожението на Бейт Сайед. Днес беше последният ден.
	[* Кухня на кораб. — Б.пр.]
	Отиде в салона. Яков, обвит в цигарен дим, гледаше екрана. Габриел го потупа по рамото и му каза да поспи два часа. Остана на мястото си още няколко минути, докато доизпие кафето си, после зае обичайната си поза — дясната ръка на брадичката, лявата, подпряла лакътя — и закрачи по килима.
	Адвокатът излезе през вратата в 8,15 часа. Грандамата се появи десет минути по-късно. Териерът й се изходи пред камерата. Софи, двойничката на Леа, се показа последна. Тя спря за момент пред вратата, за да извади чифт слънчеви очила от чантата си, преди да изчезне от погледа му.
	— Изглеждаш ужасно — каза Дина. — Вземи си почивка през остатъка от нощта. Ние с Яков ще поемем смените ти.
	Беше ранна вечер, пристанището беше тихо, с изключение на пулсиращия ритъм на френска техномузика, долитащ от една друга яхта. Прозявайки се, Габриел призна на девойката, че почти не е спал, откакто са пристигнали в Марсилия. Тя му предложи да изпие хапче за сън.
	— А ако Халед дойде, докато лежа безпаметно в стаята си?
	— Може би си прав. — Дина седна с кръстосани крака на дивана и втренчи поглед в екрана. Вечерта тротоарите на булевард „Сен Реми“ бяха пълни с пешеходци. — А защо не можеш да спиш?
	— Наистина ли искаш да ти обясня?
	Девойката не откъсваше очи от екрана.
	— Защото се притесняваш, че няма да дойде ли? Загрижен си, че може да не успееш да го застреляш? Или пък се страхуваш, че може да бъдем заловени и арестувани?
	— Не харесвам тази работа, Дина. Никога не ми е допадала.
	— Както и на никого от нас. Ако я харесвахме, щяха да ни освободят от работа. Вършим я, защото нямаме избор, те ни принуждават да го правим. Кажи ми, Габриел, какво ще се случи, ако утре те решат да спрат с бомбените атентати, нападенията и стрелбите? Ще има мир, нали? Но те не искат мир. Искат да ни унищожат. Единствената разлика между „Хамас“ и Хитлер е, че „Хамас“ няма силата и средствата да изтреби евреите. Но работят по въпроса.
	— Все пак палестинците и нацистите се различават. Има известна справедливост в делото на Халед. Само средствата му са ужасяващи и неморални.
	— Справедливост ли? Халед и другите като него можеха хиляди пъти да имат мир, но те не го искат. Неговата кауза е нашето унищожение. Ако вярваш, че той иска мир, жестоко се заблуждаваш. — Момичето посочи екрана. — Ако дойде на тази улица, ти имаш правото, всъщност моралния дълг, да направиш така, че той никога повече да не я напусне, за да убива и осакатява отново. Направи го, Габриел, или — бог да ми е на помощ — аз ще го сторя вместо теб.
	— Ще го направиш ли? Наистина ли вярваш, че си способна да го убиеш хладнокръвно точно там, на улицата? И че ще е толкова лесно за теб да натиснеш спусъка?
	Девойката помълча известно време с поглед, вперен в примигващия телевизионен екран.
	— Баща ми е от Украйна — каза тя. — От Киев. Той единствен от семейството си е оцелял през войната. Близките му са били отведени в Баби Яр и са били застреляни с още тридесет хиляди евреи. След войната е дошъл в Палестина. Взел е еврейското име Сарид, което означава „останка“, Оженил се е за майка ми и си родили шест деца — по едно за всеки милион евреи, убити в Шоа*. Аз съм най-малкото от тях. Кръстили са ме Дина: „отмъстена“.
	[* Холокост (ивр.). — Б.пр.]
	Силата на съседната музика внезапно се увеличи, после замлъкна. Когато утихна, остана да се чува единствено плисъкът на вълните в корпуса на яхтата. Изведнъж очите на Дина се разшириха, сякаш преживяваше отново физическа болка. Погледът й остана прикован върху картината от булевард „Сен Реми“, но Габриел разбра, че улица „Дизенгоф“ занимаваше мислите й.
	— Сутринта на 19 октомври 1994 година стоях с майка ми и две от сестрите ми на ъгъла на „Дизенгоф“ и улица „Царица Естер“. Като пристигна автобус номер 5, целунах мама и сестрите ми и останах да ги гледам, докато се качваха в него. Когато вратите бяха отворени, аз го видях. — Момичето замълча и извърна глава към Габриел. — Седеше точно зад шофьора с чанта в краката си. Всъщност той погледна към мен. Имаше много мило лице. „Не, не е възможно — помислих си. — Не и автобус номер 5 на улица «Дизенгоф»!“ Така че не казах нищо. Вратите се затвориха и автобусът потегли.
	Очите й се премрежиха от сълзи. Тя стисна ръце, после докосна белега на бедрото си.
	— И какво имаше в чантата на това момче, което видях? Капсула от египетска противотанкова мина — ето това е носел в чантата си. Тя съдържаше двадесет килограма тротил и болтове, натопени в миша отрова. Първо блесна светлината, а после се чу трясъкът на експлозията. Автобусът се издигна над земята и отново се стовари на улицата. Аз бях повалена. Виждах всички хора около мен да крещят, но не чувах нищо — ударната вълна беше спукала тъпанчетата ми. Забелязах човешки крак да лежи на улицата до мен. Помислих, че е моят, но тогава видях, че двата ми крака още са на мястото си.
	Докато я слушаше, Габриел внезапно си помисли как стоеше до Шимон Пацнер и гледаше останките от посолството в Рим. „Дали присъствието на Дина на борда е случайно?“, зачуди се той. Или бе поставена тук преднамерено от Шамрон — като живо свидетелство за важността да изпълни своя дълг?
	— На първите полицаи, които пристигнаха, им прилоша от гледката на кръвта и от миризмата на горяща плът. Те паднаха на колене на улицата и повърнаха. Докато лежах там и чаках някой да ми помогне, по мен започна да капе кръв. Погледнах нагоре и видях парчета месо, закачени на клоните на китайските дървета. Онази сутрин на улица „Дизенгоф“ валеше кръв. После пристигнаха равините от _Хевра Кадиша_*. Те събраха на ръка най-едрите парчета от телата, в това число и тези от дърветата. А после за най-малките използваха пинцети. Гледах ги как събират останките на майка ми и сестрите ми и ги поставят в найлонова торба. Това и погребахме. _Останки._
	[* Означава _свещено общество_. Това е организацията, в която се подготвят за съхранение телата на умрелите. Организацията се нарича така, защото евреите смятат, че съхранението на мъртвите е свещен дълг. — Б.пр.]
	Дина обви с ръце коленете си и ги придърпа под брадичката си. Габриел седна на дивана до нея и се загледа към екрана, за да е сигурен, че няма да пропусне нещо. Протегна ръка към нейната. Тя я хвана, докато една сълза се търкулна по бузата й.
	— Обвинявам себе си. Ако знаех, че онова момче с миловидно лице е наистина Абдел Рахим ал Суви, член на хамаските „Бригади на Изедин ал Касам“, щях да ги предупредя. Ако знаех, че братът на Абдел е бил убит при престрелка с Израелската отбранителна армия през 1989 г., щях да разбера защо се вози на автобус номер 5 в Северен Тел Авив с чанта в краката си. Реших, че ще се боря с терористите не с оръжие, а с ума си. Заклех се, че следващия път, когато видя някой от тях, ще мога да предупредя хората, преди да стане твърде късно. Затова се записах в Службата. Затова можах да установя връзката между Рим и Бейт Сайед. Познавам ги по-добре, отколкото самите те се познават. Защо той уби майка ми и сестрите ми, Габриел? Защото сме откраднали земята му? Защото сме окупатори? Не, защото ние искахме да установим _мир_. Ако ги мразя, ще ми простиш. Ако те помоля да бъдеш безпощаден към Халед, бъди снизходителен към моите грехове. Аз съм Дина Сарид, отмъстената, останка. Аз съм шестият милион. И ако Халед дойде тук тази нощ, да не си посмял да го оставиш да се качи в онзи автобус.

	* * *

	Лев му бе предложил да използва йерусалимска тайна квартира, но Шамрон учтиво му бе отказал. Вместо това, той инструктира Тамара да намери в склада походно легло и да помоли Геула да му изпрати куфар с чисти дрехи и прибори за бръснене. Също като Габриел, той бе спал малко през изминалата седмица. През някои нощи крачеше с часове по коридорите или седеше навън и пушеше с бодигардовете от Шабак. Но най-вече лежеше на походното легло, гледаше светещите червени цифри на електронния часовник на бюрото си и пресмяташе минутите, които оставаха до годишнината от разрушаването на Бейт Сайед. Запълваше празните часове, като си спомняше за минали акции. Очакване, винаги очакване. Някои агенти полудяваха от това. За Шамрон то беше наркотик, подобен на първите любовни трепети. Горещите вълни, внезапния студ, присвиването на стомаха — беше ги преживял безброй пъти през годините в задните улички на Дамаск и Кайро, по калдъръмените улички на Европа и в запустялото предградие на Буенос Айрес. Там чакаше Адолф Айхман — главния организатор на холокоста — да слезе от градския автобус. „Подходящият начин да приключиш с това — помисли си Шамрон. — Една последна нощ на бдение. Едно финално очакване телефонът да иззвъни“. Когато това най-сетне се случи, острият електронен звук му прозвуча като музика. Той затвори очи и го изчака да звънне втори път. После се протегна в тъмнината и приближи слушалката до ухото си.

	* * *

	Дигиталният часовник на телевизионния екран показваше 12:27 часа през нощта. Според плана трябваше да дежури Яков, но сега беше последната вечер преди крайния срок и никой не желаеше да спи. Те седяха на дивана в салона, Яков — в обичайната си предизвикателна поза, Дина — по йогистки, а Габриел — сякаш очакваше известие от мъртвец. Тази нощ булевард „Сен Реми“ беше спокоен. Двойката, която мина бавно край вратата в 12,57 часа, беше първото нещо, което се появяваше в полезрението на камерата от петнадесет минути насам. Габриел погледна Дина, чиито очи бяха вперени в екрана.
	— Видя ли това?
	— Видях го.
	Габриел се изправи и отиде до конзолата. Извади касетата от записващия видеоапарат и сложи на нейно място нова. После постави касетата във възпроизвеждащия апарат и я пренави. Дина надзърташе зад рамото му. Натисна бутона „Старт“. Двойката влезе в кадър и мина край вратата, без да я погледне.
	Габриел натисна „Стоп“.
	— Виж как премести момичето от дясната си страна, която е към улицата. Използва я като щит. А виж дясната му ръка. Тя е в джоба на момичето, точно както в случая със Сабри.
	Пренавиване. Старт. Стоп.
	— Боже мой! — възкликна Габриел. — Той има походката на баща си!
	— Сигурен ли си?
	Габриел отиде до радиостанцията и повика наблюдателя пред Съдебната палата.
	— Видя ли двойката, която току-що мина край сградата?
	— Да.
	— Къде са сега?
	— Почакай. — Тишина, докато _айнът_ смени позицията си. — Продължават по улицата към парка.
	— Можеш ли да ги проследиш?
	— Тук цари мъртвешка тишина. Не бих препоръчал това.
	— По дяволите!
	— Почакай минутка.
	— Какво?
	— Задръж така.
	— Какво става?
	— Връщат се.
	— Сигурен ли си?
	— Определено. Връщат се по същия път.
	Габриел вдигна поглед към монитора точно когато отново влязоха в кадър, но от противоположната посока. Девойката пак беше откъм улицата, а мъжът отново бе пъхнал ръка в задния джоб на дънките й. Те спряха пред вратата на номер 56. Мъжът извади ключ от джоба си.


	19. Съри, Англия

	Беше малко след десет вечерта, когато Амира Асаф излезе от асансьора на Стратфордската клиника и тръгна по коридора на четвъртия етаж. Завивайки зад първия ъгъл, тя зърна бодигарда да седи на стол пред стаята на госпожица Мартинсън. Когато сестрата приближи, той вдигна очи и затвори книгата, която четеше.
	— Искам да се убедя, че тя спи удобно — обясни му Амира.
	Бодигардът кимна и се изправи. Не беше изненадан от старанието й. През изминалия месец тя се отбиваше в стаята всяка нощ по това време.
	Амира отвори вратата и влезе. Бодигардът я последва, като затвори след себе си. Една лампа, чийто реостат бе поставен на най-ниската степен, разпръскваше мека светлина. Медицинската сестра приближи до леглото. Госпожица Мартинсън спеше дълбоко. Това изобщо не я изненада — беше й дала двойна доза приспивателно, тя щеше да спи така още няколко часа.
	Амира оправи одеялата, след това отвори чекмеджето на нощното шкафче. Пистолетът — деветмилиметров валтер със заглушител — беше точно там, където го бе оставила по-рано следобед, докато госпожица Мартинсън все още бе в солариума. Сграбчи оръжието, извъртя се и го насочи към гърдите на бодигарда. Той бръкна под сакото си, бърз като светкавица. Преди обаче ръката му да се покаже, тя стреля два пъти — двойният изстрел на трениран убиец. И двата куршума попаднаха в горната част на гърдите. Бодигардът се свлече по гръб на пода. Амира застана над него и стреля още два пъти.
	Направи заучена серия от дълбоки вдишвания, за да потисне силното чувство на гадене, което я обхвана. После отиде до телефона и набра един от вътрешните болнични номера.
	— Може ли да помолите Хамид да се качи в стаята на госпожица Мартинсън? Има малко бельо, което трябва да вземе, преди камионът да тръгне.
	Затвори телефона, хвана мъртвия бодигард за ръцете и го завлече в банята. Килимът беше изцапан с кръв. Това обаче не я засягаше. Намерението й не беше да прикрие убийството, а само да отложи разкриването му с няколко часа.
	На вратата се почука.
	— Да?
	— Хамид е.
	Амира отключи вратата и Хамид вкара количката за прането.
	— Добре ли си?
	Тя кимна. Той закара количката до леглото, а Амира дръпна одеялата и чаршафите. Госпожица Мартинсън, крехка и покрита с белези, лежеше неподвижно. Хамид я хвана под мишниците, сестрата я стисна за глезените и двамата внимателно я положиха в количката за пране. Амира я прикри отгоре с няколко чаршафа.
	Тя излезе в коридора да се увери, че пътят е чист, после погледна към Хамид и му даде знак да я последва. Той избута количката извън стаята и се насочи към асансьора. Амира затвори вратата, после мушна в ключалката електронната си карта и я счупи.
	Настигна Хамид пред асансьора и натисна бутона за повикване. Стори й се, че чака цяла вечност. Когато най-после вратите се отвориха, вкараха количката в празната кабина. Тя натисна копчето за сутерена и бавно се заспускаха надолу.
	Фоайето в сутерена беше пусто. Хамид излезе пръв и зави надясно към изхода, който водеше към задния двор. Амира го последва. Навън чакаше микробус с отворени задни врати. Отстрани на каросерията бе изписано името на местна обществена пералня. Истинският шофьор лежеше в букова горичка три километра от болницата с куршум в тила.
	Хамид извади чувала с прането от количката и внимателно го остави в задната част на буса, после затвори вратите и се качи на предната седалка. Амира го наблюдава, докато микробусът се отдалечи, след това влезе обратно в сградата и се насочи към кабинета на старшата сестра. Джинджър бе на смяна.
	— Тази вечер не се чувствам много добре, Джинджър. Смяташ ли, че можеш да минеш без мен?
	— Няма проблем, скъпа. Искаш ли някой да те откара?
	Амира поклати глава.
	— Мога да се справя с моя мотор. Ще се видим утре вечер.
	Тя отиде в съблекалнята. Преди да свали униформата си, скри пистолета в раницата си. После нахлузи чифт дънки, дебел вълнен пуловер и кожено яке. Минута по-късно пресече двора с раница на гръб.
	Качи се на мотора си и с пълна газ излезе от вътрешния двор. Докато заобикаляше задната част на централната сграда, погледна нагоре към прозореца на госпожица Мартинсън: виждаше се меката светлина на лампата и никакъв признак на движение. Тя мина по алеята за коли и спря при къщичката на пазача. Дежурният й пожела лека нощ и отвори портата. Амира зави по пътя. След десет минути вече се носеше по магистрала А24 в посока към морето.


	20. Марсилия

	Габриел се вмъкна в каютата си и затвори вратата. Отиде до стенния гардероб и вдигна малкото килимче на пода, разкривайки капака на скривалището. Дръпна резето и го отвори. Вътре имаше три пистолета: берета 92FS, джерико 94IPS и барак SP-21. Той внимателно извади едно по едно оръжията и ги сложи на леглото. Беретата и джерикото бяха деветмилиметрови пистолети. Пълнителят на беретата побираше петнадесет патрона, а на джерикото — шестнадесет. Баракът — къс, черен и грозноват — стреляше с по-големи и по-разрушителни четиридесет и петкалиброви патрони, макар че капацитетът на пълнителя му беше осем патрона.
	Той разглоби пистолетите на части, като започна с беретата и завърши с барака. Всичките оръжия се оказаха в отлично състояние. Сглоби ги отново и ги зареди, после пробва теглото и баланса на всеки от тях, обмисляйки кой да използва. Ударът вероятно нямаше да се осъществи тайно и тихо. Навярно щеше да стане на оживената улица, може би посред бял ден. Най-важното бе да се увери, че Халед е мъртъв. За тази цел се нуждаеше от огнева мощ и надеждност. Избра барака като първо оръжие, а беретата 92FS — като резервно. Реши също да действа без заглушител, който правеше скриването на оръжието твърде трудно и бавеше неговото изваждане и стрелбата. Освен това какъв смисъл имаше да използва заглушител, ако убийството се извършеше пред куп хора на улицата?
	Отиде в банята и застана за миг пред огледалото да разгледа лицето си. После отвори аптечката, извади ножица, самобръсначка и тубичка крем за бръснене. Оряза брадата си и се обръсна гладко. Косата му все още бе прошарена от боядисването, ала нищо не можеше да направи за нея.
	Съблече дрехите си и взе набързо душ, след това се върна в каютата да се преоблече. Нахлузи бельото и чорапите, чифт тъмносини дънки и обувки с гумена подметка. Закачи радиостанцията от лявата страна на колана на дънките си, прокара единия кабел до ухото си, а другия — до лявата си китка. След като ги залепи с черно тиксо, облече черна риза с дълги ръкави. Беретата мушна под колана на дънките отзад на гърба си. Баракът бе достатъчно компактен, за да се побере в джоба на коженото му яке. Своето Джи Пи Ес проследяващо устройство — малък диск с размерите на монета от едно евро — мушна в предния джоб на дънките си.
	Седна в края на леглото и зачака. Пет минути по-късно на вратата се почука. Часовникът показваше два часа и дванадесет минути след полунощ.

	* * *

	— Колко сигурни са експертите ти?
	Министър-председателят погледна към панела с мониторите и зачака отговор. На единия монитор се виждаше лицето на Лев. Генералният директор на Шабак — Моше Ярив — заемаше втория, а генерал Амос Шарет, шефът на Аман — третия.
	— Няма никакво съмнение — отговори Лев. — Мъжът на снимката, дадена ни от Махмуд Арвиш, е същият, който току-що е влязъл в жилищната кооперация в Марсилия. Единственото, от което се нуждаем сега, е вашето одобрение за започване на крайната фаза на операцията.
	— Имаш го. Дай заповед на „Фиделити“.
	— Слушам, господин премиер.
	— Предполагам, че ще можеш да слушаш радиовръзката?
	— От „Фиделити“ ще ни я препращат по сигурния канал. Ще упражняваме контрол над операцията до последната секунда.
	— Препрати я и тук — каза министър-председателят. — Не искам да бъда последният, който ще научи.
	След това той натисна някакъв бутон на бюрото си и трите екрана потъмняха.

	* * *

	Мотоциклетът беше Пиаджо Y9, графитеносив, с обявена максимална скорост сто и шейсет километра в час, макар че при тренировъчното бягство предния ден Яков бе вдигнал сто и деветдесет. Седалката беше силно наклонена напред, така че пътникът да седи малко по-високо от шофьора, което го правеше отличен мотор за един професионален убиец, въпреки че дизайнерите му не бяха имали това наум, когато го бяха конструирали. Както обикновено, двигателят запали веднага. Яков се насочи към мястото край кея, където го чакаше Габриел, с каска на главата. Той се метна на задната седалка и се настани удобно.
	— Закарай ме на булевард „Сен Реми“.
	— Сигурен ли си?
	— Само едно минаване — отговори Габриел. — Искам да го видя.
	Яков зави рязко наляво и се понесе с пълна скорост нагоре по хълма.

	* * *

	Беше хубава сграда на крайбрежния булевард, с мраморен под във фоайето и асансьор, който работеше през повечето време. Апартаментите откъм булеварда имаха чудесен изглед към Нил, но задните гледаха към оградения със стена двор на американското посолство. Беше сграда за чужденци и богати египтяни — друг свят, различен от сивите жилищни блокове в Хелиополис, където живееше Зубаир. Защото на полицай в Египет, пък бил той и таен агент към Мухабарат, не плащаха много.
	Тръгна по стълбището. То беше широко и извито, с избеляла пътека, захваната към стъпалата с потъмнели месингови пръчки. Апартаментът беше на най-горния етаж, десетия. Зубаир изпсува наум, докато се влачеше нагоре. Двата пакета цигари „Клеопатра“ на ден бяха увредили дробовете му. Трябваше да спира на три пъти на площадките, за да си поеме въздух. Отне му цели пет минути да стигне до апартамента.
	Притисна ухо до вратата и не чу никакъв звук отвътре. Изобщо не бе изненадващо. Зубаир бе проследил англичанина миналата нощ по време на пиянската му обиколка по хотелските барове и нощните клубове край реката. Беше сигурен, че той още спи.
	Извади ключа от джоба си. В Мухабарат имаха чудесна колекция за наблюдение: дипломати, дисиденти, ислямисти и особено чуждестранни журналисти. Той отключи, после внимателно отвори вратата и влезе.
	Апартаментът беше хладен и тъмен — пердетата бяха плътно спуснати и не пропускаха сутрешните слънчеви лъчи. Зубаир бе посещавал многократно жилището и уверено се отправи към спалнята, без да му се налага да светва лампите. Куинел спеше дълбоко сред мокрите от пот чаршафи. В застоялия въздух се носеше силната миризма на уиски. Агентът извади пистолета си и бавно тръгна през стаята към леглото. След няколко крачки обаче настъпа нещо малко и твърдо и преди да успее да отскочи, предметът изхрущя под подметката му. В дълбоката тишина звукът прозвуча пронизително. Зубаир погледна към пода и видя, че бе настъпал ръчния часовник на Куинел. Въпреки пиянството си, англичанинът се надигна в леглото. „По дяволите!“ — прокле се агентът на Мухабарат. Не беше професионален убиец и се бе надявал да убие Куинел в съня му.
	— Мамка му, какво правиш тук!
	— Нося ти съобщение от нашия приятел — отговори спокойно Зубаир, запазвайки самообладание.
	— Не искам да имам нищо общо с него.
	— Чувствата ви са взаимни.
	— Тогава какво правиш, за бога, в моя апартамент?
	Зубаир вдигна пистолета. Малко по-късно той излезе от жилището и заслиза по стълбите. На половината път вече дишаше тежко като маратонец, беше плувнал в пот. Спря и се облегна на парапета. Проклетите цигари „Клеопатра“! Ако не ги оставеше скоро, щеше да умре.

	* * *

	Марсилия, 5:22 часът сутринта. Вратата на жилищната кооперация се отвори. Някаква фигура излезе на улицата. Устното предупреждение на Дина бе чуто в командния център на булевард „Цар Саул“ в Йерусалим от Шамрон и министър-председателя. Беше чуто и до велодрума „Белсюнс“, където Габриел и Яков седяха на бордюра на шадраван със застояла вода, заобиколени от наркомани и имигранти, които нямаха къде другаде да спят.
	— Кой е? — попита Габриел.
	— Момичето! — отговори Дина и бързо добави: — Момичето на Халед.
	— Накъде тръгна?
	— На север, към „Плас дьо ла Префектюр“.
	Последваха няколко секунди мълчание. В Йерусалим Шамрон крачеше по килима пред бюрото на премиера и неспокойно очакваше заповедта на Габриел.
	— Не се опитвай! — прошепна той. — Ако тя забележи, че я следят, ще предупреди Халед и ще го изпуснем. Остави я да си върви.
	Изминаха десет секунди, преди да прозвучи гласът на Габриел.
	— Твърде рисковано е — прошепна той. — Остави я да си върви.

	* * *

	В Рамала митингът започна в зори. Ясер Арафат беше в много добро настроение. На присъстващите им се стори, че е възвърнал старата си форма. Приличаше на онзи Арафат, който можеше по цяла нощ да спори за идеология и стратегия с най-близките си другари, а после да потегли за митинг в отлично състояние на духа. Докато лейтенантите му излизаха от стаята, той даде знак на Махмуд Арвиш да остане.
	— Започна се — каза Арафат. — Сега можем само да се надяваме. Аллах благослови святото начинание на Халед.
	— То е и твое начинание, Абу Амар.
	— Истина е — отвърна Арафат. — Но нямаше да е възможно без теб, Махмуд.
	Арвиш кимна предпазливо. Арафат не го изпускаше от поглед.
	— Добре изигра ролята си — каза той. — Хитрият начин, по който измами израелците, почти оправдава предателството ти към мен и палестинския народ. Изкушен съм да ти простя престъплението, но не мога.
	Махмуд почувства пристягане в гърдите. Арафат се усмихна.
	— Наистина ли си помисли, че предателството ти ще бъде опростено?
	— Жена ми — заекна Арвиш. — Евреите ме накараха…
	Арафат неприязнено махна с ръка.
	— Звучиш като дете, Махмуд. Недей да увеличаваш унижението си, като молиш за живота си.
	Точно тогава вратата се отвори и двама униформени от охраната влязоха в стаята с готови за стрелба автомати. Арвиш се опита да измъкне пистолета си от кобура, но нечий приклад го удари в кръста и взрив от непоносима болка го запрати на пода.
	— Днес ще умреш като предател — каза Арафат. — Смърт, достойна за куче.
	Охранителите вдигнаха Арвиш за краката и ръцете, изнесоха го от стаята и го понесоха надолу по стълбите. Арафат отиде до прозореца и погледна към вътрешния двор, когато Арвиш и хората от охраната се показаха. Втори удар с приклад запрати отново Махмуд на земята. После заеча стрелбата. Бавно и ритмично, те започнаха от краката към главата. Муката се огласи от гърмежите на калашниците и писъците на умиращия предател. За Арафат това бяха най-удовлетворяващите звуци — звуците на революцията, на отмъщението.
	Когато писъците секнаха, последва още един финален изстрел в главата. Арафат пусна щората. Беше ликвидирал един враг. Скоро друг щеше да има същата съдба. Той угаси лампата и седна в полумрака да чака следващата новина.


	21. Марсилия

	По-късно, когато всичко свърши, Дина напразно щеше да търси някаква символика във времето, избрано от Халед да се появи. Изобщо не помнеше с какви думи съобщи тази новина на екипите, макар че те бяха записани завинаги на аудиокасета. „Това е той! Той е на улицата. Насочва се на юг към парка“. Всички, които чуха съобщението й, бяха изненадани от липсата на емоция. Толкова спокойно го каза, че за момент Шамрон не разбра какво точно се е случило. Едва когато чу бръмченето на мотора на Яков, последвано от бързото дишане на Габриел, осъзна, че Халед бе на път да си получи заслуженото.
	Пет секунди след като прозвуча гласът на Дина, Яков и Габриел бяха нахлупили каските си и се носеха с пълна газ на изток покрай велодрума „Белсюнс“. На площад „Плас дьо ла Префектюр“ Яков рязко зави надясно и полетя към началото на булевард „Сен Реми“. Габриел го държеше през кръста с лявата си ръка. Дясната беше мушната в джоба на якето му и стискаше масивната дръжка на барака. Тъкмо започваше да се развиделява, но улицата все още бе в сянка. Габриел видя за пръв път Халед, който вървеше по тротоара като човек, закъсняващ за важна среща.
	Моторът внезапно намали. Яков трябваше да вземе решение: да пресече в противоположното платно на улицата и да приближи Халед отзад или да остане в същото платно и да направи рязък завой. Габриел го пришпори да поеме надясно, натискайки го с дулото на пистолета. Яков даде газ и моторът полетя. Габриел впи очи в Халед. Палестинецът бе ускорил крачка.
	Точно тогава тъмносив мерцедес се показа от една пресечка и блокира пътя им. Яков наби спирачки, за да избегне сблъсъка, после натисна клаксона и махна към мерцедеса да се маха от платното. В отговор шофьорът на колата — млад мъж, приличащ на арабин — го изгледа студено и го наказа за дързостта му, изтегляйки се възможно най-мудно. Докато Яков отново потегли, Халед бе завил зад ъгъла и бе изчезнал от погледа на Габриел.
	Яков стигна с бясна скорост до края на улицата и зави наляво по булевард „Андре Он“, който рязко се отклоняваше от старото пристанище и се насочваше към църквата „Нотр Дам дьо ла Гард“. Халед вече бе прекосил улицата и в този момент се шмугна в един покрит пасаж. Габриел бе използвал компютърната програма, за да запомни всяка улица в квартала. Той знаеше, че следва стръмно каменно стълбище, наречено „Да Монте де л’Оратоар“. Халед бе направил мотора безполезен.
	— Спри тук! — нареди Габриел. — И не мърдай!
	Той скочи от мотора и все още с каска на главата, тръгна по пътя на Халед. В пасажа нямаше осветление и след няколко крачки Габриел се озова в непрогледна тъмнина. Когато излезе отново на дрезгавата, розовееща светлина, се озова пред стълбището — широко и много старо, с боядисан метален парапет по средата. Отляво на Габриел се издигаше сиво-кафявата фасада на жилищна сграда, отдясно — висока стена от варовик с надвиснали над нея клони на маслинови дървета и отрупани с цвят пълзящи растения.
	Стълбището завиваше наляво. Зад ъгъла Габриел отново видя Халед. Той бързо се качваше, прескачайки стъпала. Габриел понечи да извади барака, но се спря. В горния край на стълбището имаше друга жилищна сграда. Ако пропуснеше Халед, куршумът със сигурност щеше да се забие в нея. Чуваше гласове в слушалката си. Дина попита Яков какво става, той й обясни за мерцедеса, блокирал пътя им, и за стълбището, което ги принуди да се разделят.
	„Виждаш ли го?
	— Не.
	— Колко време е извън полезрението ти?
	— Няколко секунди.
	— Къде отива Халед? Защо се е отдалечил толкова много? Къде е прикритието му? Това не ми харесва. Ще кажа на Габриел да се връща.
	— Остави това на него“.
	Халед стигна до края на стълбите и изчезна от погледа му. Габриел се заизкачва, прескачайки през две стъпала, и пристигна горе за по-малко от десет секунди. Срещу себе си видя две улици, които се пресичаха. Едната водеше нагоре по хълма право към църквата. По нея нямаше коли и пешеходци. Габриел забърза наляво и огледа втората улица. Тук също нямаше следа от Халед. Видя само габаритите на кола, която бързо се отдалечи.

	* * *

	— Извинете, мосю, да не сте се загубили?
	Габриел се обърна и свали каската си. Жената стоеше в края на стълбите — млада, на не повече от тридесет години, с големи кафяви очи и къса тъмна коса. Беше го заговорила на френски.
	— Не, не съм се загубил — отвърна й Габриел също на френски.
	— А може би търсите някого?
	„Защо привлекателна жена като теб заговаря спокойно непознат?“, помисли си той и направи крачка към нея. Тя не помръдна, но Габриел долови лек страх в тъмните й очи.
	— Не, не търся никого.
	— Сигурен ли сте? Бих се заклела, че търсите някого. — Жената наклони леко глава на една страна. — Може би издирвате съпругата си?
	Габриел изпита усещането, че лицето му пламва. Вгледа се по-внимателно в непознатата и осъзна, че я беше виждал и преди това. Тя беше жената, дошла в апартамента с Халед. Дясната му ръка стисна по-здраво дръжката на барака.
	— Името й е Леа, нали? Живее в психиатрична клиника в Южна Англия, или поне живееше. Стратфордската клиника, нали? Беше регистрирана под името Лий Мартинсън.
	Габриел се хвърли напред и я стисна за гърлото.
	— Какво сте й сторили? Къде е тя?
	— В ръцете ни е — изхъхри жената. — Но не знам къде е.
	Габриел я блъсна назад към ръба на стълбището.
	— Къде е? — повтори той въпроса на арабски. — Отговаряй! Не ми говори на френски. Говори ми на родния си език.
	— Казвам ти истината.
	— Значи знаеш арабски. Къде е тя? Отговори ми или ще полетиш надолу.
	Той я избута по-близо до ръба. Ръката й се протегна назад за парапета, но само опипа въздуха. Габриел я разтърси силно.
	— Ако ме убиеш, с теб е свършено… С жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда.
	— И какво ще стане, ако постъпя, както кажеш?
	— Ще спасиш живота й.
	— А моя?
	Тя остави въпроса му без отговор.
	— Кажи на останалите от екипа ти да се оттеглят. Заповядай им незабавно да напуснат Марсилия. Иначе ще издадем на френските власти, че сте тук и това само ще влоши положението ви.
	Той зърна Яков бавно да се качва по стълбите към него. С лявата си ръка му даде знак да спре. Точно тогава гласът на Дина прозвуча в ухото му: „Пусни я да си върви, Габриел! Ние ще открием Леа. Не играй по свирката на Халед“.
	Габриел погледна девойката в очите.
	— А ако им кажа да се оттеглят?
	— Аз ще те заведа при нея.
	Той отново я разтърси.
	— Значи _знаеш_ къде е тя?
	— Не, ще ни упътят къде да отидем. Поетапно. Ако пропуснем някой срок, жена ти ще умре. Ако вашите агенти се опитат да ни проследят, жена ти ще умре. Ако ме убиеш, тя ще умре. Ако направиш точно каквото ти казваме, жена ти няма да умре.
	— А какво ще се случи с мен?
	— Не е ли страдала достатъчно? Спаси жена си, Алон. Ела с мен и прави точно каквото ти казвам. Това е единственият ти шанс.
	Габриел погледна към стълбите и видя Яков да поклаща глава. Дина шепнеше в ухото му: „Моля те, Габриел, кажи й _не_.“
	Той погледна жената в очите. Шамрон го бе обучил да разпознава емоциите на хората, да различава искреността от лъжата, но в зениците на момичето видя само праволинейната вяра на фанатичка, вярата, че минаването през страданието оправдава всеки акт, независимо колко е жесток. Забеляза също и непоклатимо спокойствие. Това момиче беше тренирано. Обучението й щеше да я превърне в достоен противник, но фанатизмът й щеше да я направи уязвима.
	Наистина ли държаха Леа? Нямаше основание да се съмнява. Халед бе разрушил посолство в центъра на Рим. Със сигурност можеше да организира отвличането на една жена инвалид от английска психиатрична болница. Да изостави Леа сега, след всичко, което бе изстрадала, беше немислимо. Може би тя щеше да умре. Може би и двамата щяха да умрат. Може би, ако имаха късмет, Халед щеше да им позволи да умрат заедно.
	Халед добре го бе изиграл. Той никога не бе имал намерение да убие Габриел във Венеция. Миланското досие беше само отворен гамбит в сложния му замисъл да го примами тук, в този район на Марсилия, и да му предложи път, по който той можеше да не тръгне. Верността го тласкаше напред. Габриел дръпна жената настрана от стълбите и свали ръце от нея.
	— Оттеглете се! — каза направо в микрофона на китката си. — Напуснете Марсилия!
	Когато Яков поклати отрицателно глава, извика:
	— Направи каквото ти казвам!
	Откъм църквата се зададе кола. Беше мерцедесът, който преди няколко минути бе блокирал пътя им на булевард „Сен Реми“. Той спря пред тях. Момичето отвори задната врата и се качи. Габриел погледна за последен път към Яков и влезе след нея в автомобила.

	* * *

	— Той не е в ефир! — изпъшка Лев. — Проследяващото му устройство е неподвижно от пет минути.
	„Проследяващото му устройство — помисли си Шамрон — лежи в някоя улична канавка в Марсилия“. Габриел бе изчезнал от екраните им. При цялото планиране, при цялата им подготовка Халед ги бе изиграл с най-стария арабски трик — вземането на заложник.
	— Истина ли е за Леа? — попита Шамрон.
	— От лондонската ни централа са се обаждали няколко пъти на охраняващия агент. Досега не са успели да се свържат с него.
	— Това означава, че са я отвлекли. И подозирам, че имаме мъртъв агент в Стратфордската клиника.
	— Ако всичко това е вярно, в следващите няколко минути в Англия ще се разрази сериозна буря. — В гласа на Лев имаше твърде много спокойствие, което не се понрави на Ари, но пък Лев винаги бе демонстрирал и поощрявал самообладанието. — Трябва да се свържем с нашите приятели от МИ5 и Министерството на вътрешните работи и да ги помолим да запазят нещата в тайна колкото може по-дълго. Освен това трябва да информираме за ситуацията външното министерство. Посланикът ни ще трябва да свърши сериозна работа.
	— Съгласен съм — отвърна Шамрон, — но се опасявам, че има нещо, което трябва да направим преди това.
	Погледна часовника си. Беше седем и двадесет и осем минути сутринта местно време или шест часът и двадесет и осем минути във Франция. Оставаха дванадесет часа до годишнината от евакуирането на Бейт Сайед.

	* * *

	— Но ние не можем просто да го изоставим тук! — възпротиви се Дина.
	— Той вече не е _тук_ — отговори Яков. — Отиде си. Сам направи избора да замине с нея. Даде ни заповед да се евакуираме, а същото направи и Тел Авив. Нямаме избор. Напускаме.
	— Трябва да има начин да му помогнем.
	— Не можеш да му помогнеш, ако стоиш във френски затвор.
	Яков вдигна китката си с микрофона до устните си и нареди на екипа на _айните_ да се оттегли. Дина отиде неохотно на дока и развърза въжетата. Сетне се качи на „Фиделити“ и остана с Яков на подвижния мост, докато той направляваше яхтата в канала. Като подминаха форта „Сен Никола“, девойката слезе в салона. Седна пред пулта за комуникация, набра на клавиатурата командата за достъп до паметта, после настрои времевия код на шест часа и дванадесет минути сутринта. След няколко секунди чу собствения си глас.
	„Това е той! Той е на улицата. Насочва се на юг към парка“.
	Изслуша целия запис отново: Яков и Габриел безмълвно се качват на мотора, потеглят, свистенето на гумите, буксуването по асфалта на булевард „Сен Реми“, гласът на Габриел, спокоен и безстрастен: „Спри тук. И не мърдай!“
	Двадесет секунди по-късно женски глас:
	„Извинете, мосю, да не сте се загубили?“
	СТОП.
	Колко ли време бе отнело на Халед да го планира? „Години!“, помисли си Дина. Беше подхвърлил улики, които тя да намери, и тя ги бе последвала — от Бейт Сайед до Буенос Айрес, от Истанбул до Рим, а сега Габриел беше в ръцете им. Щяха да го убият по нейна вина.
	Дина натисна бутона „Старт“ и отново изслуша разправията между палестинката и Габриел, после вдигна сателитния телефон и установи връзка с булевард „Цар Саул“ по сигурната линия.
	— Искам гласова идентификация.
	— Имате ли запис?
	— Да.
	— Качество?
	Тя обясни обстоятелствата при прихващането.
	— Пуснете записа, моля.
	Дина натисна „Старт“.
	„Ако пропуснем някой срок, жена ти ще умре. Ако вашите агенти се опитат да ни проследят, жена ти ще умре. Ако ме убиеш, тя ще умре. Ако направиш точно каквото ти казваме, жена ти няма да умре“.
	__стоп.__
	— Изчакайте, моля.
	Две минути по-късно:
	— Няма съвпадащ файл.

	* * *

	Мартино срещна за последен път Абу Садик на булевард „Антен“ в долния край на широкото стълбище, което водеше към гара „Сен Шарл“. Садик бе облечен с европейски дрехи: спретнати панталони от габардин и бяла памучна риза. Той каза на Пол, че една яхта току-що е напуснала пристанището, и то с голяма скорост.
	— Как се наричаше?
	— „Фиделити“ — отговори Садик.
	Мартино повтори името и додаде:
	— Интересен избор.
	Той се обърна и със Садик започнаха да се изкачват тежко по стълбите.
	— На шахидите бяха дадени последните нареждания — обади се арабинът. — Ще се насочат към целта, както е планирано. Сега нищо не може да ги спре.
	— А ти?
	— Заминавам с обедния ферибот за Алжир.
	Стигнаха до края на стълбището. Гарата беше кафява и грозна, в окаяно състояние.
	— Трябва да отбележа — вметна Абу Садик, — че това място няма да ми липсва.
	— Иди в Алжир и се покрий дълбоко. Ще те върнем на Западния бряг, когато е безопасно.
	— След днес… — Садик сви рамене. — Никога няма да е безопасно.
	Мартино стисна ръката му:
	— _Маа-салаамах._
	— _Ас-салаам алейкум_, братко Халед.

	* * *

	Абу Садик се обърна и заслиза по стълбите. Мартино влезе в гарата и спря пред таблото за заминаващите влакове. Те Же Ве*-то в осем часа и петнайсет минути за Париж тръгваше от коловоз Е. Той пресече терминала и отиде на перона. Повървя край влаковата композиция, докато открие вагона си, и се качи.
	[* Високоскоростен влак (фр.). — Б.пр.]
	Преди да се настани на мястото си, отиде до тоалетната. Дълго време стоя пред огледалото, разглеждайки отражението си — сако на Ив Сен Лоран, елегантна тъмносиня риза и маркови очила. Това беше Пол Мартино — изисканият французин, видният археолог. Но не и днес. Сега Мартино беше Халед, синът на Сабри, внукът на шейх Асад. Халед — отмъстителят за минали грехове, мечът на Палестина.
	„На шахидите бяха дадени последните нареждания. Вече нищо не може да ги спре“.
	Беше дадена и друга заповед. Мъжът, който щеше да срещне Абу Садик в Алжир тази вечер, щеше да го убие. Мартино се бе поучил от грешките на своите предци. Никога нямаше да допусне да бъде унищожен от арабски предател.
	Минута по-късно седеше на мястото си в първа класа. Влакът излезе от гарата и се насочи на север през мюсюлманските бедняшки квартали на Марсилия. Париж бе на 539 мили оттук, но високоскоростният влак щеше да измине разстоянието за малко повече от три часа. „Чудо на западната технология и френската изобретателност“ — помисли си Халед, затвори очи и скоро заспа.


	22. Мартиг, Франция

	Къщата се намираше в арабския работнически квартал, в южния край на града. Имаше червен керемиден покрив и напукана отвън гипсова мазилка. Из буренясалия преден двор бяха разпилени счупени пластмасови играчки. Когато го блъснаха през разнебитената входна врата, Габриел очакваше да види обитаван дом. Вместо това, откри изоставена къща с празни стаи и голи стени. Очакваха го двама араби, едри и охранени. Единият държеше найлонова торба с рекламен надпис на евтин универсален магазин. Другият полюшваше в ръка — като сопа — ръждясал стик за голф. До тях застана шофьорът на мерцедеса, с който го бяха докарали до тази изоставена сграда.
	— Съблечи си дрехите!
	Момичето му го каза на арабски. Габриел остана неподвижен, с изпънати край тялото ръце, като войник на пост. Девойката повтори заповедта си, този път с по-твърд тон. Когато той отново не реагира, шофьорът на мерцедеса го зашлеви силно по бузата.
	Габриел свали сакото и черния си пуловер. Радиостанцията и пистолетите вече ги нямаше — младата жена ги бе взела още в Марсилия. Тя разгледа белезите по гърдите и гърба му, после му нареди да съблече останалите си дрехи.
	— А къде отиде вашето мюсюлманско благоприличие?
	Заради дързостта си получи втори удар в лицето, този път с опакото на ръката. Със замаяна глава, Габриел събу обувките, а после и чорапите си. След това разкопча дънките си и ги изхлузи през босите си крака. Минута по-късно стоеше по слипове пред четиримата араби. Девойката се пресегна и дръпна ластика им.
	— Това също — каза тя. — Свали ги!
	Голотата му им се стори забавна. Мъжете изкоментираха пениса му, а жената бавно го обиколи няколко пъти, оценявайки тялото му, сякаш бе статуя на пиедестал. Мина му през ума, че той е легенда за тях, звяр, който посреднощ е убивал млади воини. „Погледнете го — сякаш казваха очите им. — Той е толкова дребен, толкова обикновен. Как е могъл да затрие толкова много наши братя?“
	Девойката измърмори нещо на арабски, което Габриел не можа да разбере. Тримата мъже седнаха до свлечените му дрехи и с ножчета и ножици ги нарязаха на парчета. Нито един шев, подгъв или яка не оцеля под яростната им атака. Един господ знаеше какво търсят. Второ проследяващо устройство или скрит радиопредавател? Дяволски еврейски механизъм, който щеше да ги умъртви всичките и да му позволи да избяга, когато си науми? Младата жена наблюдаваше тази лудост много сериозно, после вдигна очи към Габриел. Още два пъти обиколи голото му тяло, притиснала замислено устни с малката си ръка. Всеки път, когато минаваше пред него, Габриел я гледаше право в очите. В погледа й се четеше безпристрастност, оглеждаше го някак професионално. Той почти очакваше всеки момент тя да извади миниатюрен касетофон и да започне да диктува диагностичните си бележки. „Нащърбен белег в горния ляв сектор на гърдите в резултат на куршум, изстрелян в него от Тарик ал Хурани, Аллах да благослови славното му име. Грапав като шкурка белег през по-голямата част на гърба. Източник на белега — неизвестен…“
	Претърсването на дрехите му не даде никакъв резултат, освен купчината памучни и дочени парцали. Един от арабите ги събра и ги струпа върху решетката на огнището, след това ги поля с керосин и ги запали. Докато дрехите се превръщаха в пепел, те отново се събраха около Габриел: девойката срещу него, двамата араби — от двете му страни, а третият, който бе шофирал — зад гърба му. Арабинът отдясно лениво поклащаше стика за голф.
	Имаше си ритуал за подобни ситуации. Боят — той го знаеше — бе част от него. Палестинката постави началото с церемониалната плесница през лицето. После тя се отдалечи и остави мъжете да свършат тежката работа. Добре прицелен удар със стика за голф накара краката му да се подгънат и го запрати на пода. След това започнаха истинските удари — порой от ритници и юмруци, които сякаш се целеха във всяка частица от тялото му. Той се сдържаше да не крещи. Не искаше да им достави удоволствие, нито да проваля плана им, като разтревожи съседите. Макар че едва ли някой в тази част на града щеше да го е грижа за трима мъже, пребиващи от бой някакъв евреин.
	Всичко свърши внезапно, както и започна. Като си помислеше, не беше толкова зле — в академията беше изтърпявал и по-лошо от ръцете на Шамрон и неговите биячи. Бяха щадили лицето му, което му подсказа, че е необходимо да запази приличен вид.
	След края на боя бе останал да лежи на дясната си страна, с ръце, сложени защитно пред слабините, и свити към гърдите колена. Усети вкуса на кръв по устните си, а лявото му рамо се бе вцепенило от ритниците, които му нанесе най-едрият от тримата араби. Девойката хвърли една найлонова торба пред лицето му и му нареди да се облече. Габриел направи опит веднага, но не можа да се извърти, нито да седне и да вдигне ръцете си. Най-накрая един от мъжете го хвана за лявата ръка и го изправи в седнало положение. Нараненото му рамо го накара за пръв път да изстене от болка. Това, както и голотата му, предизвикаха смях.
	Помогнаха му да се облече. Очевидно бяха очаквали по-едър мъж. Електриковожълтата фланелка с къс ръкав, с надпис „Марсилия“ на гърдите, беше с няколко номера по-голяма. Белите панталони му бяха твърде широки в кръста, а крачолите им — твърде дълги. Евтините кожени мокасини едва се задържаха на краката му.
	— Можеш ли да се изправиш? — попита момичето.
	— Не.
	— Ако не тръгнем сега, ще закъснееш за следващия си пропускателен пункт. А ако закъснееш, знаеш какво ще се случи с жена ти.
	Габриел се завъртя, заставайки на четири крака, и след два безуспешни опита успя да се изправи на крака. Девойката го блъсна между плешките и той, препъвайки се, тръгна към вратата. Помисли за Леа и се запита къде ли е тя. Напъхана в някой чувал за трупове? Заключена в някой багажник? Закована в някой кафез? Дали осъзнаваше какво се случва или — за свой късмет — смяташе, че това е просто друг епизод от безкрайния й кошмар? Заради нея остана прав и пак заради нея поставяше единия си крак пред другия.
	Тримата мъже останаха в къщата. Младата жена вървеше половин крачка зад него с кожена чанта през рамо. Тя го побутна отново, този път към мерцедеса. Той се запрепъва през прашния преден двор, осеян с играчки. Преобърнати колички „Мачбокс“, ръждясала пожарна, кукла без ръце, войниче без глава — на Габриел му напомниха за трупове след една от умело изработените бомби на Халед. Той инстинктивно се насочи към задната врата на колата.
	— Не! — каза девойката. — Ти ще караш.
	— Не съм в състояние.
	— Но трябва! — отвърна тя. — Иначе ще пропуснеш крайния срок и жена ти ще умре.
	Габриел неохотно седна зад волана. Жената се настани до него. След като затвори вратата, тя бръкна в чантата си, извади пистолет, марка „Танфолио ТА-90“, и го насочи към корема му.
	— Знам, че можеш да ми го вземеш, когато пожелаеш — каза девойката. — Ако избереш такъв начин на действие, няма да ти е от полза. Уверявам те, че не знам къде е жена ти, нито къде е крайната ни спирка. Предприемаме това пътуване заедно, ти и аз. Ние сме партньори в това начинание.
	— Направо е благородно от твоя страна.
	Тя го удари с пистолета по бузата.
	— Внимавай, може да припадна.
	— Познаваш много добре Франция, нали? Работил си в нея. Убил си доста палестинци тук.
	Тъй като не получи отговор, отново го удари.
	— Отговори ми! Работил си тук, нали?
	— Да.
	— Убил си много палестинци тук, нали?
	Той кимна утвърдително.
	— Срамуваш ли се? Кажи го високо.
	— Да — отговори Габриел. — Убил съм много палестинци. Тук застрелях Сабри.
	— Значи познаваш добре пътищата на Франция. Няма да губиш време, за да гледаш в картата. И без това всяка секунда ни е ценна. — Подаде му ключа. — Тръгвай за Ним! Имаш един час.
	— Дотам са най-малко сто километра.
	— Тогава ти предлагам да спреш да говориш и да потегляш.

	* * *

	Пое по пътя за Арл. Рона, сребристосиня и вихрена, течеше под тях. От другата страна на реката, Габриел, натиснал педала на газта до дупка, навлизаше в последната отсечка от пътя до Ним. Сякаш напук, времето беше прекрасно: небето бе безоблачно и наситеносиньо, полята пламтяха в цветовете на лавандулата и слънчогледите, хълмовете бяха окъпани в ярка светлина.
	Девойката седеше спокойно, с кръстосани крака и пистолет, положен в скута й, Габриел се запита дали Халед я беше избрал да го придружи в смъртта. Защото младостта и хубостта й бяха в пълен контраст с осакатеното тяло на Леа? Или това беше някаква арабска обида? Дали не искаше да го унижи още повече, като го караше да се подчинява на заповедите на красиво момиче? Каквито и да бяха мотивите на Халед, тя въпреки всичко беше добре обучена. Габриел го бе доловил още при първата им среща в Марсилия, а после и в къщата в Мартиг — виждаше го и сега в начина, по който държеше пистолета. Но най-много го заинтригуваха ръцете й. Ноктите им бяха къси и мръсни като на селянка, която току-що се връща от полето.
	Тя го удари пак без предупреждение. Колата кривна и той трябваше да положи големи усилия, за да я овладее.
	— Защо го направи?
	— Към пистолета ли гледаше?
	— Не.
	— Лъжец! Еврейски лъжец!
	Жената отново замахна с пистолета да го удари, но този път Габриел вдигна отбранително ръка и успя да отбие удара.
	— По-добре да побързаш — процеди тя, — иначе няма да стигнем навреме в Ним.
	— Карам с почти двеста километра в час. Ако дам още газ, ще загинем. Следващия път, като се обади Халед, кажи му, че трябва да удължи крайните срокове.
	— Кой?
	— Халед — повтори Габриел. — Мъжът, за когото работиш. Мъжът, който ръководи операцията.
	— Никога не съм чувала за мъж на име Халед.
	— Грешката е моя.
	Тя го изгледа изучаващо.
	— Говориш много добре арабски. Израснал си в Долината на Израил, нали? Недалеч от Афула. Казаха ми, че там има много араби. Хора, които отказват да напуснат или да бъдат прогонени.
	Габриел не се хвана на провокацията й.
	— Никога ли не си я виждала?
	— Палестина ли? — По лицето й пробяга мимолетна усмивка. — Виждала съм я от разстояние.
	„Наблюдавала я е от Ливан“, помисли си той.
	— Щом ще пътуваме заедно, трябва да знам как да се обръщам към теб.
	— Аз нямам име. Аз съм просто палестинка. Нямам име, лице, земя, дом. Моят народ е моята родина.
	— Чудесно! — каза Габриел. — Ще те наричам Палестина.
	Тя погледна към пътя и кимна:
	— Добре, можеш да ме наричаш така.

	* * *

	Малко преди Ним жената го насочи към паркинг, покрит с чакъл, пред крайпътен магазин, където продаваха керамични саксии и градински статуи. Пет непоносими минути чакаха мълчаливо да звънне мобилният телефон. Когато това най-накрая се случи, звукът се стори на Габриел като пожарна сирена. Девойката слушаше, без да отрони дума. От непроницаемото й изражение той не можа да разбере дали й наредиха да продължат напред, или да го убие. Тя прекъсна връзката и кимна към пътя.
	— Излез на магистралата!
	— В каква посока?
	— На север.
	— Къде отиваме?
	След кратко колебание тя каза:
	— В Лион.
	Габриел постъпи, както му нареди. Като наближиха пункта за плащане на пътната такса на магистралата, девойката мушна пистолета в чантата си и му подаде дребни пари. Щом подминаха, тя пак сложи пистолета в скута си. Показалецът й с къс и мръсен нокът лежеше небрежно на спусъка.
	— Какво представлява Халед? — попита Габриел.
	— Вече ти казах, че не познавам такъв човек.
	— Ти прекара нощта с него в Марсилия.
	— В действителност прекарах нощта с мъж, който се нарича господин Веран. И се постарай да караш по-бързо!
	— Той ще ни убие, знаеш ли? Ще убие и двама ни.
	Тя не отговори.
	— Предупреди ли те, че това е самоубийствена мисия? Приготви ли се да умреш? Каза ли си молитвите, записа ли видеокасетата за спомен на семейството ти?
	— Карай и не говори повече!
	— Ние двамата сме _шахиди_. Ще умрем заедно. За различни каузи, разбира се, но заедно.
	— Моля те, млъкни.
	„Ето го! — помисли си Габриел. — Пропукването. Халед я е излъгал“.
	— Ще умрем _тази вечер_ — продължи той. — В седем часа. Не ти ли е споменал за това?
	Отново мълчание. Пръстът й върху спусъка се раздвижи.
	— Предполагам, че е забравил да ти каже — заключи Габриел. — Но винаги е било така. Клетите деца от лагерите и бедните квартали умират за Палестина. Елитът само дава заповедите от своите вили в Бейрут, Тунис и Рамала.
	Жената отново замахна с пистолета към лицето му. Този път той го сграбчи и го изтръгна от ръката й.
	— Когато ме удряш с това, ми е трудно да карам.
	После й подаде оръжието. Тя го взе и го сложи пак в скута си.
	— Ние сме _шахиди_, Палестина. Пътуваме към нашата гибел и Халед ни дава инструкциите. В седем часа, Палестина! В седем часа.

	* * *

	По пътя между Валанс и Лион Габриел прогони Леа от съзнанието си и се съсредоточи единствено върху конкретната ситуация. Инстинктивно подходи към нея като към картина. Свали лаковото покритие и боята, докато не остана нищо друго, освен частичните очертания с въглен на първичната рисунка. После започна да я рисува отново, пласт след пласт, нюанс и фактура. За момент не можа да определи със сигурност автора. Беше ли Халед художникът или бе само чирак в работилницата на стария майстор Ясер Арафат? Палестинският лидер ли беше наредил да бъде отмъстено за разрушаването на неговата власт и авторитет или Халед се бе заел с това лично, за да отмъсти за смъртта на баща си и дядо си? Беше ли това още една битка във войната между двата народа или само изблик на тлеещата отдавна вражда между две семейства — на Ал Халифа и Шамрон — Алон? Подозираше, че е комбинация между двете, пресичане на общи интереси и цели. Двама велики художници са си сътрудничили за една творба — Тициан и Белини — помисли си той. — „Пирът на боговете“.
	Въпреки че датата, на която бе възложена поръчката за картината, си оставаше неизвестна за него. Обаче в едно бе сигурен: работата по нея бе продължила седем години и бе пролята много кръв. Той бе измамен, и то майсторски. Всички бяха измамени. Досието, намерено в Милано, бе оставено там от Халед, за да подмами Габриел да започне разследване. Халед бе оставил диря от улики и бе навил часовника, така че Габриел да няма друг избор, освен отчаяно да тръгне по тях. Махмуд Арвиш, Дейвид Куинел, Мими Ферере — всички те бяха част от плана. Габриел ги виждаше сега, мълчаливи и неподвижни, като второстепенни фигури по края на картината на Белини, алегорични по природа, но подкрепящи централната фигура. Обаче каква бе целта? Той знаеше, че картината не е завършена. Халед разполагаше в запас с още един удар — зрелищен, кървав и огнен. По някакъв начин Габриел трябваше да оцелее. Сигурен бе, че ключът за неговото оцеляване лежи някъде по пътя, който вече бе изминал — всяка минута, всяко събитие, всяка среща бяха важни, за да реставрира маслените бои върху платното. „Ще оцелея“, помисли си Габриел. И някой ден щеше да се разплати с Халед, но при неговите си условия. А девойката — Палестина — щеше да бъде входната му врата.

	* * *

	— Отбий встрани!
	Габриел изпълни нареждането й. Намираха се на няколко мили от центъра на Лион. Този път чакаха само две минути, преди телефонът да иззвъни.
	— Върни се на пътя! — заповяда тя. — Отиваме в Шалон. Той е…
	— Знам къде е Шалон. Разположен е южно от Дижон.
	Изчака пролука в трафика и се върна на магистралата.
	— Не мога да реша дали си много смел, или си луд — неочаквано каза девойката. — Можеше да си тръгнеш още в Марсилия и да се спасиш.
	— Тя е моя съпруга — отговори Габриел. — И винаги ще си остане такава.
	— И ще умреш за нея?
	— И ти ще умреш за нея.
	— В седем часа ли?
	— Да.
	— Защо си измислил този час? Защо точно в седем?
	— Ти нищо не знаеш за човека, за когото работиш, нали? Жал ми е за теб, Палестина. Ти си много безразсъдно момиче. Вашият лидер те е измамил и ти ще платиш цената.
	Тя вдигна пистолета, за да го удари отново, но размисли. Габриел не откъсна очи от пътя. Вратата към момичето бе открехната.

	* * *

	Спряха да заредят колата южно от Шалон. Габриел напълни резервоара и плати с парите, които му даде девойката. Когато отново седна зад волана, тя му нареди да паркира близо до тоалетната.
	— Ще се върна веднага.
	Нямаше я само минута. Габриел включи на скорост, но младата жена извади мобилния телефон от чантата си и му нареди да чака. Беше два часът и петдесет и пет минути следобед.
	— Отиваме в Париж.
	— Нима?
	— Ще ни изпрати по един от двата пътя. Магистралата се разделя при Бон. Ако тръгнем по прекия път, може да влезем направо в южните предградия. Или може да продължим на изток — от Дижон до Троа, от Троа до Реймс — и да влезем от североизток.
	— Ти, изглежда, знаеш всичко. Кажи ми по кой път ще ни изпрати.
	Габриел си даде вид, че поглежда часовника си.
	— Ще ни накара да продължим да се движим, защото не иска да пристигнем до целта твърде рано. Залагам на източния път. Ще ни изпрати в Троа и ще ни каже да чакаме там за инструкции. Той ще има избор, ако ни изпрати в Троа.
	Точно тогава телефонът иззвъня. Тя мълчаливо изслуша инструкциите, после прекъсна връзката.
	— Върни се на магистралата.
	— Къде отиваме?
	— Просто карай! — нареди тя.

	* * *

	Габриел поиска разрешение да пусне радиото.
	— Разбира се — каза любезно девойката.
	Той натисна копчето за включване, но нищо не се получи. Лека усмивка плъзна по устните й.
	— Добре изиграно — похвали я Габриел.
	— Благодаря.
	— Сериозно те питам защо го правиш?
	— Нали съм Палестина — нямам избор.
	— Грешиш. Имаш, и то голям.
	— Знам какво правиш! — възропта девойката. — Опитваш се да ме пречупиш с твоите намеци за смърт и самоубийство. Мислиш, че мога да променя решението си, че ще ме накараш да си изпусна нервите.
	— Не съм си и помислял подобно нещо. Воюваме един срещу друг от доста дълго време. Знам, че си много смела и че рядко губиш самообладание. Просто искам да знам: Защо си тук? Защо не се омъжиш и не отгледаш деца? Защо не живееш живота си?
	По лицето й премина още една усмивка, този път подигравателна.
	— Евреи! — каза тя. — Мислите си, че имате патент за болката. Смятате, че притежавате запазена марка за човешкото страдание. Моят холокост е истински като вашия и все пак вие отричате моите страдания и сами се оневинявате. Твърдите, че сама съм си причинила раните.
	— Тогава разкажи ми твоята история.
	— Моята история е тази за изгубения рай. Тя е история на един обикновен народ, принуден от цивилизования свят да се откаже от земята си, за да може християните да изкупят вината си за холокоста.
	— Не, не! — възрази Габриел. — Не искам пропагандна лекция, а да чуя твоята лична история. Откъде си?
	— От един лагер — отговори тя и добави: — Лагер в Ливан.
	Габриел поклати глава.
	— Не питам къде си родена или къде си израснала. Питам откъде си?
	— От Палестина.
	— Разбира се, че си оттам. От коя част?
	— От северната.
	— От кой край на северната част?
	— Галилея.
	— Западна или Горна?
	— Западна Галилея.
	— От кое село?
	— Вече не съществува.
	— Как се е наричало?
	— Не ми е разрешено да го споменавам.
	— То имаше ли си име?
	— Разбира се, че си имаше.
	— Баса ли?
	— Не.
	— Зиб ли се нарича?
	— Не.
	— Може би Самария?
	Тя не отговори.
	— Значи е било Самария.
	— Да — отвърна момичето. — Моето семейство произхожда от Самария.
	— Доста далеч от Париж, Палестина. Разкажи ми своята история.


	23. Йерусалим

	Членовете на ВАРАШ се събраха отново, но този път лично в кабинета на министър-председателя. Сводката с най-новата информация на Лев трая само минута, защото нищо не се бе променило след последната им видеосреща. Само времето бе напреднало. Сега в Тел Авив беше пет часът следобед, а в Париж — четири. Лев искаше да вдигне тревога.
	— Трябва да приемем, че след три часа ще има голяма терористична атака във Франция, вероятно в Париж. И един от нашите агенти ще бъде там по време на погрома. Предвид ситуацията, опасявам се, че нямаме друг изход, освен да уведомим французите.
	— А какво ще стане с Габриел и съпругата му? — попита Моше Ярив от Шабак. — Ако французите обявят повсеместна тревога, Халед може да види в това причина да убие и двамата.
	— Той не се нуждае от поводи — намеси се Шамрон. — Всъщност точно това възнамерява да направи. Лев е прав. Трябва да кажем на французите. Нито морално, нито политически имаме друг избор.
	Премиерът размърда притеснено огромното си тяло на стола.
	— Но аз не мога да им кажа, че сме изпратили екип от агенти в Марсилия да убият палестински терорист.
	— Не е и необходимо — поясни Шамрон. — Ала както и да постъпим, последиците ще бъдат лоши. Подписали сме договор с французите да не действаме на територията им, без първо да сме се допитали до тях. Това е споразумение, което непрекъснато нарушаваме с мълчаливото съгласие на нашите събратя от Френските тайни служби. Но мълчаливото съгласие е едно, а съвсем друго — да те спипат на местопрестъплението.
	— Тогава какво да им кажа?
	— Препоръчвам да се придържаме колкото може по-близо до истината. Ще им обясним, че един от нашите агенти е бил отвлечен от палестинска терористична група, действаща в Марсилия. Той е бил там във връзка с разследване на бомбения атентат на нашето посолство в Рим. Ще им кажем, че имаме достоверно доказателство, че Париж ще бъде мишена на атака тази вечер в седем часа. Кой знае — ако французите вдигнат достатъчно силна тревога, това може да принуди Халед да отложи или да прекрати нападението.
	Министър-председателят погледна към Лев:
	— Какво е положението с останалата част от екипа?
	— „Фиделити“ е извън френските териториални води, а всички останали са прекосили границите. Единствено Габриел все още е на френска земя.
	Премиерът натисна един бутон на телефонния пулт.
	— Свържи ме с френския президент. Осигури и преводач. Не искам да има и най-малка грешка.

	* * *

	Президентът на Франция в този момент имаше среща с германския канцлер в Салона с портретите в Елисейския дворец. Един адютант се промъкна тихо в стаята и прошепна няколко думи на ухото му. Държавният глава не можа да прикрие раздразнението си, че е обезпокоен от човек, когото мрази.
	— Належащо ли е да се чуем веднага?
	— Той каза, че е въпрос от първостепенна важност за сигурността ни.
	Президентът се изправи и погледна към госта си:
	— Бихте ли ме извинили, господин канцлер?
	Висок и елегантен в своя тъмен костюм, французинът последва своя адютант в една усамотена стая. Минута по-късно разговорът бе прехвърлен там.
	— Добър ден, господин премиер. Да приема ли, че обаждането ви не е от светско естество?
	— Не, господин президент, не е. Опасявам се, че съм осведомен за сериозна заплаха срещу вашата страна.
	— Предполагам, заплахата е терористична, нали?
	— Така е наистина.
	— И колко скорошна е? След седмици? Дни?
	— След часове, господин президент.
	— _Часове_ ли? Защо ми съобщавате едва сега?
	— Самите ние току-що бяхме осведомени.
	— Знаете ли някои подробности за терористичната акция?
	— Само часа. Смятаме, че палестинска група възнамерява да нанесе удар тази вечер в седем часа. Париж е най-вероятната мишена, но не сме съвсем сигурни.
	— Моля ви, господин премиер! Кажете ми всичко, което знаете.
	Министър-председателят говори около две минути. Когато свърши, президентът попита:
	— Защо имам чувството, че ми се казва само част от истината?
	— За съжаление само това ни е известно.
	— Защо не ни уведомихте, че сте преследвали заподозрян на френска територия?
	— Нямаше време за формалните консултации, господин президент. Беше от категорията _спешни преследвания_.
	— А италианците? Информирахте ли ги, че имате заподозрян за бомбения атентат, който бе извършен на _тяхна_ територия?
	— Не, господин президент, не сме.
	— Каква изненада! — каза французинът. — Имате ли снимки, които могат да ни помогнат да идентифицираме потенциалните атентатори?
	— Страхувам се, че не.
	— Предполагам, няма да си направите труда да изпратите снимка и на липсващия ви агент.
	— При тези обстоятелства…
	— Очаквах, че отговорът ви ще е такъв — каза президентът. — Ще изпратя моя посланик в кабинета ви. Уверен съм, че той ще получи пълна и достоверна информация.
	— Ще я получи, сир.
	— Нещо ми подсказва, че ще има неприятни последици от този случай, но ще започнем от най-важното. Ще държим връзка.
	— Успех, господин президент!
	Френският лидер тресна телефонната слушалка и погледна към адютанта си.
	— Събери незабавно група „Наполеон“! — нареди той. — Аз ще се оправя с канцлера.

	* * *

	Двадесет минути след като затвори, президентът на Франция седна в обичайното си място пред заседателната маса в салон „Мюра“. Около нея се бяха събрали членовете на група „Наполеон“ — специалният екип, в който влизаха висши офицери от разузнавателната служба и службата по сигурността, както и някои министри. Тази група бе сформирана за борба с непосредствени заплахи срещу сигурността на Франция. Министър-председателят се бе разположил на срещуположния край на масата. Между двамата мъже стоеше богато украсен двустранен месингов часовник. Той показваше шестнадесет часа и тридесет и пет минути.
	Президентът откри събранието с кратък преразказ на това, което току-що бе научил. Последваха няколко минути в разгорещена дискусия за източника на информацията, защото израелският премиер беше особено непопулярен в Париж. Все пак накрая всички членове на екипа стигнаха до заключението, че заплахата е доста правдоподобна, за да бъде пренебрегната.
	— Очевидно, господа, трябва да повишим степента на готовност и да вземем предпазни мерки — заяви президентът. — Каква степен на готовност ще обявим?
	След атаките на „Ал Кайда“ срещу Световния търговски център и Пентагона правителството на Франция бе разработило четиристепенна система с цветни кодове, подобна на тази в Съединените щати. Този следобед степента беше _оранжева_, тоест втора, като имаше само една по-ниска — _жълтата_. При третата степен — _червената_ — автоматично се затваряха големи участъци от въздушното пространство и се задействаха допълнителни предпазни мерки за някои значими за Франция обекти, като Лувъра и Айфеловата кула. Най-високата степен — _алената_ — практически затваряше границите на страната и спираше водоснабдяването и енергоснабдяването. Нито един от членовете на група „Наполеон“ не беше готов да направи това въз основа на предупреждение от израелците.
	— Цел на атаката вероятно ще бъдат евреи — заяви министърът на вътрешните работи. — Дори и да е от мащаба на атентата в Рим, това не оправдава повишаване на готовността на четвърта степен.
	— Съгласен съм — каза президентът. — Ще я повишим на _червена_.
	Пет минути по-късно, когато срещата на група „Наполеон“ бе закрита, френският министър на вътрешните работи излезе от салон „Мюра“, за да се изправи пред камерите и микрофоните на журналистите.
	— Дами и господа — започна той, — правителството на Франция получи достоверна информация за надвиснала терористична атака срещу Париж тази вечер…

	* * *

	Жилищната кооперация се намираше на „Рю дьо Сол“, в тихия северен край на Монмартър, няколко пресечки встрани от туристическото стълпотворение край църквата „Сакре Кьор“. Апартаментът беше малък, но удобен. Отлична квартира за случаите, когато работни или любовни занимания довеждаха Пол Мартино от Прованс в столицата. След като пристигна в Париж, той бе отишъл да обядва със свой колега от Сорбоната в квартала на Люксембургската градина. После прескочи до „Сен Жермен“* за среща с бъдещия издател на книгата му за историята на Прованс от предримската епоха. В шестнадесет часа и четиридесет и пет минути пресече тихия двор и влезе във фоайето. Когато прекрачи прага, портиерката, мадам Тузе, подаде глава през вратата:
	[* Квартал в Париж. — Б.пр.]
	— _Bonjour_, професор Мартино.
	Той я целуна по напудрените бузи и й поднесе букет от лилии, които бе купил от сергия на ул. „Коленкур“. Мартино никога не идваше в парижкия си апартамент, без да донесе малък подарък на мадам Тузе.
	— За мен ли са? — попита тя превзето. — Но нямаше нужда, професоре.
	— Не можах да се сдържа.
	— За колко време сте в Париж?
	— Само за една нощ.
	— О, колко кратко! Ще ви донеса пощата.
	Портиерката се върна след минута с купчинка картички и писма, както винаги — прилежно завързани с парфюмирана розова панделка. Мартино се качи по стълбите до апартамента си. Включи телевизора, превключи на Канал 2 и отиде в кухнята да си направи кафе. През шума на течащата вода чу познатия глас на министъра на вътрешните работи на Франция. Затвори кранчето и спокойно влезе във всекидневната. Но остана там, замръзнал пред телевизионния екран, в продължение на десет минути.
	Израелците бяха избрали да предупредят французите. Мартино бе очаквал, че може да прибегнат до това. Знаеше, че повишаването на степента на готовност означава промяна в охранителните мерки в критичните зони около Париж. Това развитие на събитията изискваше минимална промяна в неговите планове. Вдигна телефонната слушалка и набра един номер.
	— Бих искал да променя резервацията си.
	— Вашето име?
	— Доктор Пол Мартино.
	— Номер на билета?
	Мартино го продиктува.
	— В момента сте включен в списъка на пътуващите от Париж до Екс ан Прованс за утре сутринта.
	— Точно така, но се случи нещо непредвидено и трябва да се върна по-скоро от очакваното. Може ли да хвана някой по-ранен вечерен влак днес?
	— Има свободни места за влака в деветнадесет часа и петнадесет минути.
	— В първа класа ли?
	— Да.
	— Ще взема билет за него.
	— Известно ли ви е предупреждението на правителството за евентуална терористична заплаха?
	— Никога не се отнасям с доверие към подобни неща — отговори Мартино. — Освен това, ако спрем да живеем, терористите ще спечелят, нали?
	— Колко е вярно наистина!
	Пол чу почукването по компютърна клавиатура.
	— Добре, господин Мартино. Резервацията ви е сменена. Влакът ви заминава в деветнадесет часа и петнадесет минути от Лионската гара.
	Професорът затвори телефона.


	24. Троа, Франция

	— Искаш да знаеш всичко за Самария ли? Тя беше раят на земята, Едем. Овощни градини и маслинови горички. Пъпеши и банани, краставици и пшеница. Самария беше обикновено село. Нашият живот течеше с ритъма на засяването и прибирането на реколтата. С дъжда и сушата. Бяхме осемстотин жители. Имахме джамия, училище. Бяхме бедни, но Аллах ни бе благословил с всичко, от което се нуждаехме.
	„Чуй я само! — помисли си Габриел, докато шофираше. — Ние… Нашият…“ Родена бе двадесет и пет години след като Самария бе изтрита от лицето на земята, но говореше за селището, сякаш е преживяла там целия си живот.
	— Моят дядо беше важна личност. Не беше _мухтар_*, но бе човек с влияние сред старейшините на селото. Притежаваше четиридесет дунама** земя и голямо стадо кози. Считаха го за богат. — Тя иронично се усмихна. — Да бъдеш богат в Самария означаваше, че си по-малко беден.
	[* Кмет на община (ар.). — Б.пр.]
	[** Мярка за земна повърхност, равна на 1 декар. — Б.пр.]
	Очите й потъмняха. Тя погледна към пистолета в скута си, после към френските ниви, които пробягваха край прозореца.
	— Хиляда деветстотин четиридесет и седма година постави началото на края за моето село. През ноември Обединените нации гласуваха да се раздели моята страна и половината от нея да се даде на евреите. Самария, както и останалата част от Западна Галилея, бе определена да влезе в територията на Палестина. Но естествено не стана така. Войната започна на другия ден след гласуването на това решение. Евреите сметнаха, че вече могат да вземат цяла Палестина.
	„Арабите започнаха войната — искаше да каже Габриел. — Шейх Асад ал Халифа, военачалникът от Бейт Сайед, бе този, който проля първите потоци кръв с терористичната си атака над автобуса, пътуващ от Нетания до Йерусалим“. Но сега не беше време да се заяжда за исторически факти. Разказът за Самария й бе подействал като магическо заклинание и той не искаше да направи нещо, с което можеше да го прекъсне.
	Младата жена обърна очи към него и го изгледа подозрително:
	— Ти замисляш нещо.
	— Просто слушам историята ти.
	— Да, но с една част от мозъка си, с другата планираш нещо. Например да се измъкнеш?
	— Няма _измъкване_, Палестина, и за двама ни. Разкажи ми твоята история.
	Девойката погледна през прозореца и най-неочаквано продължи:
	— През нощта на 13 май 1948 година колона бронетранспортьори на Хагана се зададоха по крайбрежния път от Акра. Акцията им носеше кодовото название. Това бе част от „Тохнит Далет“. — Тя го изгледа косо. — Знаеш ли термина „Тохнит Далет“? План Д?
	Габриел кимна и си помисли за Дина, застанала насред руините на Бейт Сайед. Кога беше това? Само преди месец, но му се струваше, че е било преди цяла вечност.
	— Официалният мотив на операция „Бен Ами“ беше да се подсили охраната на няколко изолирани еврейски селища в Западна Галилея. Обаче реалната й цел беше завладяването и анексирането на територията. В действителност специалната заповед беше да се разрушат три арабски села: Баса, Зиб и Самария.
	Младата жена замълча. Погледна го да види дали разказът й е предизвикал някаква реакция и продължи. Самария била първото от трите села, които трябвало да загинат. Бронетранспортьорите на Хагана го обградили преди зазоряване и го осветили с фаровете си. Някои от бойците носели червени карирани кефии. Страж от селото видял кефиите и помислил, че идат арабски подкрепления. В тяхна чест той стрелял във въздуха и веднага бил покосен от изстрелите на Хагана. Новината, че евреите са се дегизирали като араби, предизвикала паника в селото. Защитниците на Самария се сражавали смело, но не можели да се мерят с по-добре въоръжените еврейски бойци. След няколко минути започнала трагедията.
	— Евреите искаха да напуснем — каза тя. — Те нарочно оставиха неохранявана източната страна на селото, за да ни осигурят път за бягство. Нямахме време да опаковаме дрехи или да вземем някаква храна. Просто хукнахме. Но евреите пак не бяха доволни. Те стреляха по нас и ние тичахме през полята, които обработвахме от векове. Петима жители на селото загинаха в тези поля. Сапьорите на Хагана веднага бяха влезли в него. Докато бягахме, чувахме експлозиите. Евреите превърнаха нашия рай в купчина необитаеми развалини.
	Селяните от Самария се добрали до пътя и се насочили на север към Ливан. Скоро към тях се присъединили жителите на Баса, Зиб и няколко по-малки източни села.
	— Евреите ни накараха да отидем в Ливан — продължи разказа си младата жена. — Казаха ни да изчакаме там няколко седмици, докато се прекратят боевете, а после щели да ни позволят да се върнем. Но къде можехме да се върнем, след като домовете ни бяха разрушени! Така че продължихме да вървим. Преминахме границата и станахме изгнаници. Бяхме осъдени на забвение. Вратите на Палестина бяха залостени за нас завинаги.

	* * *

	_Реймс_, 17 часът.
	— Спри до бордюра! — нареди тя.
	Габриел насочи мерцедеса към банкета на магистралата. Седяха мълчаливо, а колата потреперваше от профучаващите автомобили. После телефонът иззвъня. Тя слуша по-дълго от обикновено. Габриел предположи, че й дават финалните инструкции. Без да каже дума, жената прекъсна връзката и пусна телефона обратно в чантата си.
	— Къде отиваме?
	— В Париж — отвърна тя. — Точно както предположи.
	— По кой път иска да карам?
	— Шосе А4. Знаеш ли го?
	— Знам го.
	— То ще те отведе в…
	— В югоизточния край на Париж. Знам къде ще ме заведе, Палестина.
	Той върна колата на магистралата. Часовникът на контролното табло показваше 17:05 часа. Край тях проблесна табела: _Париж — 145 км_.
	— Довърши си историята, Палестина.
	— Докъде бях стигнала?
	— До Ливан — отвърна Габриел. — До забвението.

	* * *

	— Установихме се на лагер на Голанските възвишения. Тършувахме за храна. Оцеляхме благодарение на милостта на нашите арабски братя, докато чакахме вратите на Палестина да се отворят за нас. Чакахме евреите да удържат на обещанията, които ни дадоха сутринта, когато бягахме от Самария. Но през юни Бен Гурион заяви, че бежанците не могат да се приберат у дома си. Според думите му ние бяхме петата колона, на която не бе разрешено да се върне. Щели сме да бъдем трън в петата на новата еврейска държава. Тогава разбрахме, че никога вече няма да видим Самария. Раят бе изгубен.
	Габриел погледна часовника: 17:10 часът. Оставаха 129 километра до Париж.

	* * *

	— Поехме на север към Сидон. Прекарахме дългото горещо лято в палатки. После времето застудя, заваляха дъждове, а ние все още живеехме в палатките. Нарекохме новия си дом Аин ал Хилве — Благоуханна пролет. Най-тежко беше за дядо ми. В Самария той беше важна личност. Грижеше се за нивите и стадото си. Сега семейството му преживяваше от подаяния. Той притежаваше нотариален акт за собственост, но нямаше земя. Имаше ключ за дома си, но нямаше дом. Разболя се през първата зима и почина. Не искаше да живее в Ливан. Дядо ми умря, когато Самария умря.
	17:25 часът. _Париж — 100 км_.

	* * *

	— Баща ми бил още момче, ала трябвало да поеме отговорността за майка си и двете си сестри. Но не можел да работи, нито да ходи на училище, защото ливанците не разрешавали. В Ливан нямало обществено осигуряване, нито здравеопазване. Нямало начин и да го напуснем, защото паспортите ни били невалидни. Ние сме били без гражданство. Били сме без самоличност. Били сме нищо.
	17:38 часът. _Париж — 56 км_.

	* * *

	— Когато баща ми се оженил за момиче от Самария, оцелелите жители на селото се събрали за сватбата в Аин ал Хилве. Било също като у дома, само че наоколо било различно. Вместо някогашния рай — открита канализация и лагерни бараки. Майка ми дарила баща ми с двама сина. Всяка вечер той им разказвал за Самария, така че никога да не забравят истинския си дом. Разказал им за _Ал Накба_ — Катастрофата, и им внушил надеждата за _Ал Авда_ — Завръщането. Братята ми били възпитани да станат бойци за Палестина. Нямали друг избор. Щом пораснали достатъчно големи да могат да държат оръжие, Фатах започнал да ги обучава.
	— А ти?
	— Аз съм последното дете. Родена съм през 1975 година, точно когато в Ливан започнала Гражданската война.
	17:47 часът. _Париж — 40 км_.

	* * *

	— Не мислехме, че те могат да дойдат отново за нас. Да, бяхме загубили всичко: домовете си, селото си, земята си, но поне бяхме в безопасност в Аин ал Хилве. Мислехме си, че евреите никога няма да стъпят в Ливан. Но колко сме се лъгали!
	17:52 часът. _Париж — 30 км_.

	* * *

	— Операция „Мир за Галилея“ — така я наричаха. Боже мой, дори Оруел не би могъл да измисли по-хубаво име. На 4 юни 1982 година израелците нахлуха в Ливан, за да унищожат ООП веднъж завинаги. На нас всичко това ни изглеждаше така познато. Израелска колона от бронетранспортьори, движеща се на север по крайбрежния път, само че сега този път беше в Ливан, вместо в Палестина, и войниците бяха от Израелската отбранителна армия, вместо от Хагана. Знаехме, че нещата ще се влошат. Аин ал Хилве беше известен като територия на Фатах, столица на палестинската диаспора. На 8 юни битката за лагера започна. Израелците изпратиха в него парашутните си войски. Нашите мъже се отбраняваха смело като лъвове — за всяка улица, за всяка къща, за джамиите и болниците. Всеки боец, който се опиташе да се предаде, бе застрелван. Разнесе се слух: битката за Аин ал Хилве трябва да бъде битка до последния човек.
	Тогава израелците смениха тактиката си. Използваха авиацията и артилерията си, за да сринат лагера до основи, квартал след квартал, сектор след сектор. После техните парашутисти щяха да се спуснат долу и да избият нашите бащи. На всеки няколко часа израелците спираха огъня и ни предлагаха да се предадем. Всеки път отговорът беше един и същи: никога. Така измина цяла седмица. Загубих единия си брат още в първия ден на боевете, а другия — на четвъртия ден. После майка ми бе взета за партизанка. Когато изпълзя изпод отломъците, бе застреляна от един израелец.
	Щом най-сетне всичко свърши, Аин ал Хилве представляваше една пустош. За втори път евреите бяха превърнали дома ми в руини. Загубих братята си, майка си. Питаш ме защо съм тук. Тук съм заради Самария и Аин ал Хилве. Ето това означава ционизмът за мен. Нямам друг избор, освен да се бия.
	— Какво се случи след Аин ал Хилве? Къде отиде?
	— Вече ти казах достатъчно. — Девойката поклати глава. — Дори твърде много.
	— Искам да чуя останалото.
	— Карай! — рязко заяви младата жена. — Наближава време да видиш жена си.
	Габриел погледна към часовника: 18:00 часът. Оставаха двадесет километра до Париж.


	25. Сен Дени, Северен Париж

	Амира Асаф затвори вратата на апартамента. Коридорът — дълъг сив циментов тунел — тънеше в полумрак, осветяван единствено от случайно оцеляла примигваща неонова лампа. Тя буташе инвалидната количка към площадката с асансьорите. Някаква жена — мароканка, ако се съдеше по акцента й — крещеше на двете си малки деца. По-нататък три африкански момчета слушаха американски хип-хоп от портативна стереоуредба. „Това остана от френската империя — помисли си Амира. — Няколко острова в Карибско море и складове за хора в Сен Дени“.
	Амира стигна до асансьорите и натисна бутона. Видя на светлинното табло, че едната кабина потегли нагоре. „Слава богу!“ — помисли си тя. Това бе част от пътуването, която бе изцяло под неин контрол — разнебитените стари асансьори на жилищния блок. По време на подготовката й на два пъти й се бе наложило да слезе пеша двадесет и три етажа, защото асансьорите не работеха.
	Вратите се отвориха със скърцане. Тя вкара инвалидната количка в кабината и в лицето я блъсна непоносима смрад на урина. Когато потегли надолу, Амира се запита защо бедните пикаят в асансьорите си. Като се отвориха вратите, изкара количката във фоайето и си пое дълбоко дъх. Не беше кой знае колко по-добре. Чак когато излезе навън, на свежия студен въздух в четириъгълния вътрешен двор, успя да се отърве от миризмата.
	В широкия двор, който се намираше в средата на четирите големи жилищни блока, имаше нещо, което напомняше за селските площади от Третия свят: групи мъже, разделени според националната си принадлежност, си говореха в студения здрач; жени носеха чанти с покупки; деца играеха футбол. Никой не обърна внимание на привлекателната млада палестинка, която буташе в инвалидна количка някаква превита фигура с неопределен пол и възраст.
	Отне й точно седем минути, за да стигне до гарата на Сен Дени. Беше голяма гара — комбинация между РЕМ* и обикновено метро. Поради пиковия час от изходите й се изсипваха огромни тълпи на улицата. Тя влезе в залата за билети и веднага забеляза двама полицаи — първото доказателство за обявената тревога. Беше гледала последните новини и знаеше, че охраната в метрото и по гарите в цялата страна бе засилена. Но дали знаеха нещо за Сен Дени? Дали търсеха жена инвалид, отвлечена предната нощ от психиатрична клиника в Англия? Продължи да върви.
	[* Регионална експресна мрежа — линия на метрото, която свързва Париж с предградията. — Б.пр.]
	— Извинете, госпожице.
	Обърна се. Беше гаров служител, млад и услужлив, с безупречно изгладена униформа.
	— Къде отивате?
	Билетите бяха в ръката й, така че трябваше да отговори честно.
	— Към РЕМ-а — отвърна, а после добави: — До Лионската гара.
	Служителят се усмихна:
	— Ей там има асансьор.
	— Да, знам пътя.
	— Мога ли да ви помогна с нещо?
	— Благодаря, справям се.
	— Но моля ви — настоя той, — позволете ми.
	„Ама че късмет! — помисли си Амира. — Един любезен гаров служител в цялата мрежа на метрото и той да е дежурен тази вечер в Сен Дени!“ Ако откажеше, щеше да изглежда подозрително. Кимна и му подаде билетите. Той я преведе през турникета*, после пресече претъпканата зала и стигна до асансьора. Спуснаха се мълчаливо до нивото на РЕМ-а. Служителят я отведе на нейния перон. За момент Амира се уплаши, че той възнамерява да остане, докато влакът пристигне. Най-накрая младият мъж й пожела приятна вечер и се отправи обратно нагоре.
	[* Въртяща се преграда на вход. — Б.пр.]
	Тя погледна към таблото с пристигащи влакове. Оставаха дванадесет минути. Погледна часовника си и пресметна — нямаше проблем. Седна на пейката и зачака. След дванадесет минути влакът влетя в гарата и спря. Вратите се отвориха със съскане. Амира се изправи и вкара инвалидната количка във вагона.


	26. Париж

	_… Къде съм? В някакъв влак? И коя е тази жена? Онази, която работеше в болницата? Казах на доктор Ейвъри, че не ми харесва, но той не ме послуша. Тя се навърташе прекалено много около мен. Наблюдаваше ме твърде много. „Внушаваш си — каза ми доктор Ейвъри. — Реакцията ти към нея е част от заболяването ти. Казва се Амира. Много е мила и е висококвалифицирана“. „Не — възразих му аз, — тя ме наблюдава. Ще се случи нещо. Тя е палестинско момиче. Виждам го в очите й.“ Защо не ме послуша доктор Ейвъри? А някога опитвала ли съм се действително да му го кажа? Не съм сигурна. Не съм сигурна в нищо. Виж телевизора, Габриел. Над Тел Авив отново падат ракети. Мислиш ли, че този път Саддам ги е напълнил с химикали? Не мога да стоя във Виена, докато обстрелват Тел Авив с ракети. Изяж си макароните, Дани. Погледни го сега, Габриел. Толкова много прилича на теб. Този влак сякаш е в Париж, но съм заобиколена от араби. Къде ме води тази жена? Защо не ядеш, Габриел? Добре ли си? Не ми изглеждаш добре. Боже, кожата ти гори. Болен ли си? Виж, друг снаряд. Моля те, господи, нека падне върху някоя празна сграда. Не му позволявай да се стовари върху къщата на майка ми. Искам да изляза от този ресторант. Искам да си отида вкъщи и да се обадя на майка си. Чудя се какво стана с онова момче, което дойде да ме охранява в болницата. Как се озовах тук? Кой ме доведе? И накъде отива този влак? Сняг. Боже, колко мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, а в Тел Авив падат снаряди. На работа ли си тази вечер? Много ли ще закъснееш? Извинявай, не знам защо изобщо те попитах. По дяволите! Цялата кола е покрита със сняг. Помогни ми да почистим прозорците, преди да тръгнеш. Провери дали коланът на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави. Да, ще карам внимателно. Хайде, Габриел, побързай. Искам да говоря с майка си, да чуя гласа й. Дай ми целувка, една последна целувка, после тръгвай. Обичам да те гледам как ходиш, Габриел. Вървиш като ангел. Мразя работата, която вършиш за Шамрон, но винаги ще те обичам. По дяволите, колата не иска да запали. Ще опитам пак. Защо се обръщаш, Габриел? Къде ме води тази жена? Защо крещиш и тичаш към колата? Завърти отново ключа. Тишина. Пушек и огън. Първо извади Дани! Побързай, Габриел! Моля те, извади го! Горя! Жива ще изгоря! Къде ме води тази жена? Помогни ми, Габриел. Моля те, помогни ми…_


	27. Париж

	Лионската гара се намира в Дванадесети район на Париж, през няколко улици източно от река Сена. Пред гарата има голям кръгъл площад, а отвъд него се пресичат два големи булеварда — „Рю дьо Лион“ и „Дидро“. Пол Мартино чакаше там, седнал в едно оживено бистро, посещавано най-вече от пътниците. Той допи чашата си с червено вино „Кот дю Рон“ и даде знак на келнера да му донесе сметката. Донесоха му я след пет минути. Мартино остави необходимата сума плюс малък бакшиш и се запъти към входа на гарата.
	На площада имаше няколко полицейски коли, а на входа пазеха по двама жандармеристи. Той се смеси с малка група хора и стигна почти до залата за заминаващи, когато усети потупване по рамото. Обърна се. Беше един от полицаите, които наблюдаваха главния вход.
	— Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност?
	Мартино извади от портфейла си френската си лична карта и я подаде. Униформеният дълго изучава лицето му, преди да сведе поглед към картата.
	— Къде отивате?
	— В Екс.
	— Мога ли да видя билета ви?
	Мартино му го подаде.
	— Тук пише, че се връщате утре.
	— Промених резервацията си днес следобед.
	— Защо?
	— Наложи ми се да си тръгна по-рано. — Пол реши да демонстрира леко раздразнение. — Вижте, за какво е всичко това? Наистина ли е необходимо да ми задавате всичките тези въпроси?
	— Страхувам се, че да, господин Мартино. Какво ви доведе в Париж?
	Пол отговори, че е дошъл заради обяд с колега от Парижкия университет и за среща с издател.
	— Вие сте писател?
	— Всъщност археолог съм, но работя върху една книга.
	Полицаят му върна личната карта.
	— Приятна вечер.
	— Благодаря.
	Мартино се обърна и тръгна към чакалнята. Спря за миг пред таблото за заминаващи влакове, после се изкачи по стълбите до „Льо Трен Бльо“ — прочутия ресторант, разположен над чакалнята. Салонният управител го посрещна на вратата.
	— Имате ли резервация?
	— Всъщност имам среща с една жена на бара. Вярвам, че тя вече ме очаква.
	Управителят отстъпи встрани. Пол се приближи до бара, а после отиде до една маса край прозореца с изглед към пероните. На нея седеше привлекателна жена с леко прошарена дълга тъмна коса. Беше над четиридесетте. Тя вдигна глава при приближаването на Мартино. Той се наведе и я целуна по шията.
	— Здравей, Мими!
	— Пол — прошепна тя. — Радвам се да те видя отново.


	28. Париж

	Две пресечки северно от Лионската гара: улица „Паро“, 18:53 часът.
	— Завий тук! — каза момичето. — Паркирай колата.
	— Няма къде да я оставя. Всички места са заети.
	— Довери ми се. Ще намерим място.
	В същия миг една кола се отдалечи от тротоара близо до хотел „Лион Бастий“. Габриел побърза да заеме мястото й. Девойката пъхна пистолета в дамската си чанта и я преметна през рамо.
	— Отвори багажника!
	— Защо?
	— Просто направи каквото ти казвам. Виж си часовника, нямаме много време.
	Алон дръпна ръчката и капакът на багажника се отвори с приглушено изтракване. Момичето измъкна ключа от стартера и го пусна в чантата си, при пистолета и мобилния телефон. После слезе от колата, отиде при багажника и даде знак на Габриел да се приближи към нея. В багажника имаше голям черен правоъгълен куфар с колелца и сгъваема дръжка.
	— Вземи го!
	Габриел не помръдна.
	— Ако не го вземеш, жена ти ще умре.
	— Няма да вкарам бомба в Лионската гара.
	— Най-добре ще е да изглеждаш като истински пътник. Вземи куфара.
	Той протегна ръка и провери ципа на куфара. Беше заключен.
	— Просто го вземи.
	В отделението за инструменти имаше една хромирана щанга за сваляне на гуми.
	— Какво правиш? Искаш ли жена ти да умре?
	След два бързи удара катинарът се отвори. Габриел дръпна ципа на главното отделение: вътре бяха натъпкани топки от смачкана хартия. Провери другите отделения, но те бяха празни.
	— Сега доволен ли си? Виж си часовника.
	Той извади куфара и го остави на тротоара. Младата жена вече се отдалечаваше. Габриел издърпа дръжката на куфара, затвори багажника и тръгна след нея. На ъгъла на улица „Лион“ завиха наляво. Разположена на малко възвишение, гарата се извиси пред тях.
	— Нямам билет.
	— Аз съм ти взела.
	— Къде отиваме? В Берлин? Женева? Амстердам?
	— Продължавай да вървиш.
	Когато наближиха ъгъла на булевард „Дидро“, той видя полицаите, патрулиращи около гарата, и сините светлини на патрулките, които мигаха на площада отпред.
	— Предупредили са ги — каза той. — Вървим право към вдигнатите по тревога полицейски части.
	— Ще се оправим.
	— Нямам паспорт.
	— За какво ти е?
	— Ами ако ни спрат?
	— Помислила съм и за това. Щом някой полицай поиска да се легитимираш, просто погледни към мен и аз ще се погрижа за всичко.
	— Ще ни спрат заради теб.
	Те изчакаха да се смени светлината на светофара и пресякоха булевард „Дидро“ заедно с група пешеходци. Куфарът изглеждаше прекалено лек. Личеше си по звуците, които издаваха колелцата му, докато се търкаляха по паважа. Трябваше да сложат поне някакви дрехи в него. Ами ако го спреха, ако претърсеха куфара и откриеха, че е пълен с хартиени топки? Ако погледнеха в чантата на палестинката и намереха пистолета?
	Габриел си заповяда да забрави за празния куфар и за пистолета. Вместо това, се съсредоточи върху мисълта, осенила го по-рано през деня — че ключът към оцеляването му се намира някъде по пътя, който вече беше изминал.
	На входа на гарата стояха няколко полицаи и двама войници в камуфлажни униформи с преметнати през рамо автомати. Те спираха напосоки минаващите покрай тях пътници, проверяваха личните им карти, преглеждаха чантите им. Девойката хвана под ръка Габриел и го принуди да върви по-бързо. Той усети погледите на ченгетата върху себе си, но никой не ги спря, докато минаваха през входа.
	Озоваха се под високия сводест покрив на гарата. Спряха за момент пред един ескалатор, който се спускаше към нивото на метрото. Габриел се възползва от момента, за да се ориентира в обстановката. Вляво от него имаше телефонни кабини, отзад беше стълбището, което водеше нагоре към ресторант „Льо Трен Бльо“. В двата противоположни края на перона се виждаха щандове за вестници. Вдясно имаше снекбар, над който бе закачено черното табло за заминаващите влакове. Точно тогава на него се извърши промяна на информацията. Тракането на електронните букви прозвуча на Габриел като аплодисменти за отлично изиграния гамбит* на Халед. Часовникът показваше 18:57 часа.
	[* Начален ход в шахматната игра, при който се жертва неважна фигура, за да се получи възможност за атакуване. — Б.пр.]
	— Виждаш ли девойката, която говори в телефонната кабина отсреща? Тази с дънките и сивия пуловер? Вероятно е французойка, а може и да е арабка — като мен.
	— Виждам я.
	— Когато часовникът на таблото за заминаващите влакове покаже шест часа и петдесет и осем минути, тя ще затвори. Ние с теб ще отидем и ще заемем нейната кабина. Тя ще спре за момент, за да ни даде възможност да стигнем дотам.
	— Какво ще стане, ако някой друг отиде преди нас?
	— Ние с момичето ще се погрижим за това. Ти ще набереш номера. Готов ли си?
	— Да.
	— Не забравяй номера. Ако го забравиш, няма да ти го кажа повторно и жена ти ще умре. Сигурен ли си, че си готов?
	— Кажи ми шибания номер.
	Палестина го изрецитира, после му даде няколко монети точно когато часовникът показа шест часа и петдесет и осем минути. Момичето освободи кабината. Габриел отиде дотам, вдигна слушалката, пусна монетите и набра номера, без да се замисли, защото се страхуваше, че ако го обърка първия път, няма да може да си спомни отново правилните цифри. Нечий телефон започна да звъни. Веднъж, два, три пъти…
	— Никой не отговаря.
	— Бъди търпелив. Някой ще вдигне.
	— Иззвъня вече шест пъти.
	— Сигурен ли си, че си набрал правилния номер? Може да си сбъркал. Може би жена ти сега умира, защото ти…
	— Затваряй си устата! — сопна й се Габриел.
	Телефонът бе спрял да звъни.


	29. Париж

	— Добър вечер, Габриел.
	Беше женски глас, шокиращо познат.
	— Или може би трябва да те наричам хер Клемп? Това бе името, което използва, когато посети моя бар, нали? Както и когато претършува апартамента ми.
	Мими Ферере. Малката луна.
	— Къде е тя? Къде е Леа?
	— Наблизо.
	— Къде? Не я виждам.
	— Ще разбереш след минута.
	Той вдигна очи към таблото за заминаващите влакове. Часовникът показваше 18:59 часа. Двама войника минаха бавно покрай него, единият го погледна. Габриел се обърна и понижи глас:
	— Казахте ми, че ако дойда, ще я оставите жива. А сега къде е тя?
	— Всичко ще ти се изясни след секунди.
	Гласът! Габриел се съсредоточи върху него. Той го отведе обратно в Кайро, във вечерта, която бе прекарал в бара в Замалек. Беше примамен там, за да прикачи подслушвателно устройство за телефона на Мими, така че да може да чуе разговора й с мъжа, наречен Тони, и да се добере до телефонния номер на апартамента в Марсилия. Ала не беше ли примамен там поради някаква друга причина?
	Тя отново заговори, но гласът й бе заглушен от съобщението по гаровия високоговорител: _Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д_. Габриел покри с ръка микрофона на слушалката. _Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д._ Беше го чул по телефона, сигурен бе в това. Мими бе някъде на гарата. Той се извърна и зърна стройните й като на момиче бедра бавно да се отдалечават към изхода. От лявата й страна, с ръка, мушната в задния джоб на панталоните й, вървеше широкоплещест мъж с тъмна къдрава коса. Габриел бе видял същата походка в Марсилия по-рано тази сутрин. Халед бе дошъл до Лионската гара, за да стане свидетел на неговата смърт.
	Той ги наблюдаваше как се измъкнаха през изхода.
	_Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д._
	Погледна към Палестина. Тя бе вперила очи в часовника. Съдейки по изражението на лицето й, сега тя знаеше, че Габриел й е казал истината. След няколко секунди щеше да стане _шахид_ в отмъстителния джихад на Халед.
	— Чуваш ли ме, Габриел?
	Шум от улично движение: Мими и Халед бързо се отдалечаваха от гарата.
	— Чувам те — отвърна той. — „И се питам защо ме настани на една маса с трима араби в твоя нощен клуб“.
	_Влак номер 765 за Марсилия в момента се установява на коловоз Д._
	„Коловоз Д… Коловоз Д… Тохнит Далет…“
	— Къде е тя, Мими? Кажи ми какво…
	И тогава го видя — стоеше до щанда за вестници в източния край на перона. Куфарът му — правоъгълен, черен, с колелца, — същият като този на Габриел, беше изправен до него. Онази нощ в Кайро го наричаха Башир. Той пиеше уиски „Джони Уокър — черен етикет“ с лед и пушеше цигари „Силк Кът“. На дясната си китка носеше златен часовник „ТАГ Хойер“ и си падаше по една от сервитьорките на Мими. Башир беше също и _шахид_. След няколко секунди куфарът му щеше да експлодира и същото щеше да сполети няколко десетки хора около него.
	Габриел погледна вляво към срещуположния край на перона: другият щанд за вестници, втори _шахид_ с куфар, идентичен с неговия. Онази нощ го наричаха Наджи, „оцелелия“. Но не и тази вечер, Наджи.
	На няколко метра от Габриел Тайиб си купуваше сандвич, който никога нямаше да изяде. Същият куфар, същият безжизнен поглед. Беше достатъчно близо, та Габриел можеше да види конфигурацията на бомбата. Черен кабел бе прекаран през едното рамо на сгъваемата дръжка. Предположи, че освобождаващият бутон на дръжката представлява и пусковото устройство. Натискаш бутона и той удря контактната пластина. Това означаваше, че тримата _шахиди_ трябва да натиснат бутоните си едновременно. Но как щеше да им бъде даден сигналът? Часът, разбира се. Габриел погледна към очите на Тайиб и видя, че те бяха приковани върху дигиталния часовник на таблото за заминаващи. 18:59:28 часът.
	— Къде е тя, Мими?
	Разхождащите се войници минаха отново, бъбрейки си нехайно. Трима араби бяха влезли в гарата с куфари, пълни с експлозиви, но, изглежда, охранителните органи не ги бяха забелязали. Колко ли време щеше да отнеме на войниците да свалят от рамо автоматите си и да заемат позиция за стрелба? Ако бяха израелци — най-много две секунди. Но тези френски момчета? Времето им за реакция щеше да е по-дълго.
	Погледна към Палестина. Тревогата й нарастваше. Очите й бяха влажни и нервно подръпваше дръжката на преметнатата си през рамо чанта. Обходи с поглед гарата, изчислявайки различните ъгли и линии на стрелбата.
	Мими прекъсна мислите му:
	— Чуваш ли ме?
	— Чувам те.
	— Както сигурно вече си се досетил, гарата ще бъде вдигната във въздуха. По мои изчисления ще разполагаш с петнадесет секунди. Алтернативата ти е следната: можеш да предупредиш хората около теб и да се опиташ да спасиш колкото може повече от тях, или егоистично да опазиш само живота на жена си. Но вероятно няма да можеш да направиш и двете, защото ако предупредиш хората, ще настъпи хаос и ти никога няма да успееш да изведеш съпругата си от гарата, преди бомбите да експлодират. Единственият начин да я спасиш е, като оставиш стотици други хора да умрат. Стотици, за да спасиш една човешка развалина. Изцяло морална дилема, нали?
	— Къде е тя?
	— Ти ми кажи.
	— Коловоз Д — трескаво прошепна Габриел. — Коловоз Д.
	— Много добре.
	— Няма я там. Не я виждам.
	— Огледай се по-добре. Петнадесет секунди, Габриел. Петнадесет секунди.
	И връзката прекъсна.

	* * *

	Времето сякаш спря. Всичко му се виждаше като пейзаж, нарисуван в искрящата палитра на Реноар: _шахидите_ — с очи, приковани в часовника на таблото за заминаващи влакове; войниците — с преметнати през рамо автомати; Палестина — стиснала здраво дамската си чанта, в която имаше деветмилиметров пистолет. И в центъра на всичко това видя красивата арабска девойка, която се отдалечаваше от една жена в инвалидна количка. На коловоза стоеше влакът, готов да тръгне за Марсилия, а на метър и половина от мястото, където жената чакаше да умре, бе отворената врата на последния вагон. Над главата му часовникът показваше 18:59:50. Мими го беше измамила, но Габриел знаеше по-добре от повечето хора, че десет секунди са цяла вечност. В рамките на десет секунди той бе последвал бащата на Халед в парижкия вътрешен двор и бе напълнил тялото му с единадесет куршума. В една снежна нощ във Виена за по-малко от десет секунди синът му бе убит и той загуби жена си завинаги.
	Първото му движение бе толкова премерено и бързо, че сякаш никой не го забеляза. Ударът в главата на Палестина бе толкова силен, че когато дръпна чантата от рамото й, не бе сигурен дали тя още е жива. Докато момичето се свличаше в краката му, Габриел бръкна в чантата и сграбчи пистолета. Застанал пред снекбара, Тайиб — най-близкият до него _шахид_ — не видя нищо, защото очите му бяха вперени в часовника. Габриел насочи оръжието си към атентатора и натисна спусъка два пъти. И двата изстрела уцелиха _шахида_ в горната част на гърдите, като го запратиха назад, далече от куфара с експлозива.
	Звукът от стрелбата, който отекна в просторната зала на гарата, възпроизведе ефекта, който Габриел очакваше. Хората на перона се наведоха или се проснаха на земята. На шест метра встрани двамата войника свалиха от рамо автоматите си. В двата края на перона _шахидите_ Башир и Наджи все още стояха с приковани в часовника очи. Нямаше време и за двамата.
	Той изкрещя на френски:
	— Терорист! Залегнете! Залегнете!
	Пред него се отвори полоса за обстрел, когато се прицели в Наджи. Френските войници, объркани от разиграващата се пред очите им сцена, се поколебаха. Габриел натисна спусъка, видя розовата искра, а после и Наджи, който описа една невидима спирала и се приземи, безжизнен, на перона.
	Втурна се към коловоз Д, към мястото, където Леа седеше, изложена на идващата ударна вълна. Стисна здраво чантата на Палестина, защото там беше ключът за неговото бягство. Погледна за миг назад. Башир, последният от _шахидите_, се насочи към средата на гарата. Сигурно бе видял смъртта на двамата си другари; сега се опитваше да увеличи убийствената мощ на своята единствена бомба, като я постави в центъра на перона, където тълпата бе най-гъста.
	Да спре сега означаваше сигурна смърт за него и за Леа, затова Габриел продължи да тича. Стигна до входа за коловоз Д и зави надясно. Перонът беше празен — стрелбата и неговото предупреждение бяха накарали хората да се качат във влаковете или да се спуснат към изхода на гарата. Беше останала само Леа, безпомощна и неподвижна.
	Часовникът показа 19:00 часа.
	Той сграбчи Леа за раменете и вдигна от количката тялото й, после направи един последен скок към вратата на чакащия влак, точно когато куфарът експлодира. Последва ярка светлина, силен гръм, изгаряща взривна вълна, която сякаш изцеди живота от тялото му. Полетяха отровни болтове и пирони, счупени стъкла и кръв.

	* * *

	Черен дим и непоносима тишина. Габриел се взря в очите на Леа. Те гледаха право в него, а погледът й бе странно ведър. Той прибра пистолета в дамската чанта, взе жена си на ръце и се изправи. Тя му се стори лека като перце.
	Извън потрошения вагон се чуха първите писъци. Габриел се огледа. Прозорците и от двете страни бяха избити. Пътниците, които бяха останали по местата си, бяха нарязани от летящите стъкла. Видя най-малко шест души, които изглеждаха смъртно ранени.
	Слезе по стъпалата и се отправи към перона. За секунди той беше станал неузнаваем. Вдигна очи и видя, че голяма част от покрива липсва. Ако бяха избухнали и трите бомби, вероятно цялата гара щеше да е в развалини.
	Подхлъзна се и се строполи тежко на плочките. Перонът бе подгизнал от кръв. Навсякъде около него бяха разпръснати крайници и късове от човешка плът. Габриел се изправи на крака, вдигна Леа и се запрепъва напред. Не смееше да погледне върху какво стъпва. Подхлъзна се отново близо до телефонните кабини и съзря безжизнените очи на Палестина. Дали неговият удар я беше убил или шрапнел от бомбата на Тайиб?
	Пак се изправи. Изходите на гарата бяха задръстени: ужасени пътници се опитваха да излязат, полицаи си проправяха път навътре. Ако се опиташе да мине оттам, имаше вероятност някой да познае в него мъжа, който стреля с пистолет, преди да избухне бомбата. Трябваше да намери друг изход. Спомни си как вървяха от колата към гарата, как изчакаха да се смени светлината на светофара на кръстовището на улица „Лион“ и булевард „Дидро“. Там имаше вход за метрото.
	Понесе Леа към ескалатора, но той вече не работеше. Прекрачи два трупа и заслиза. В станцията на метрото цареше суматоха, крещяха пътници, слисани служители напразно се опитваха да овладеят положението. Следвайки табелите, Габриел тръгна през сводестите коридори към улица „Лион“. На два пъти го питаха дали се нуждае от помощ, но той само поклащаше глава и продължаваше напред. Лампите примигнаха и угаснаха, после по някакво чудо отново светнаха.
	След две минути стигна до някакво стълбище. Заизкачва се упорито нагоре, докато най-накрая се озова навън, където ръмеше ситен студен дъжд. Беше излязъл на улица „Лион“. Погледна назад към гарата. Площадът пламтеше от светлините на линейките, а от покрива излизаше гъст дим. Той се обърна и тръгна.
	— Добре ли сте, господине? Тази жена нуждае ли се от лекар? — попита го непознат мъж.
	„Не, благодаря ви — помисли си Габриел. — Моля ви, само се махнете от пътя ми и дано онзи мерцедес да е още там“.
	Зави на ъгъла, излезе на улица „Перо“ и забеляза автомобила. Това бе единствената грешка на Халед. Пренесе Леа през улицата. За момент тя уплашено се вкопчи в раменете му. Дали го позна, или го мислеше за някой санитар от болницата в Англия? Минута по-късно тя седеше на предната седалка и гледаше спокойно през прозореца, докато Габриел подкара колата към ъгъла на улица „Лион“. Той погледна наляво към горящата гара, после зави надясно и се понесе с пълна скорост по широкото авеню по посока на „Бастилията“. Отново бръкна в чантата на палестинката и извади мобилния й телефон. Докато заобиколи площад „Бастилията“, от булевард „Цар Саул“ се обадиха.


	Четвърта част
	Самария

	30. Париж

	Ситният дъждец, който беше посрещнал Габриел при излизането му от Лионската гара, се бе превърнал в пролетен порой. Вече се бе стъмнило и той беше благодарен на тъмнината. Паркира колата в една тиха, потънала в зеленина улица близо до „Плас дьо Коломби“ и угаси двигателя. Заради тъмнината и проливния дъжд беше сигурен, че никой не може да го забележи. Избърса с ръка малък участък от замъгленото предно стъкло и погледна навън. Сградата, в която се намираше безопасният апартамент, се издигаше от другата страна на улицата. Познаваше добре жилището. Номерът на апартамента бе 4Б, а на табелката на звънеца с избледнели сини букви пишеше „Гузман“. Знаеше, че няма достатъчно безопасно място, на което да скрият ключа за жилището, което означаваше, че вратата трябва да бъде отключена предварително от човек от парижката централа. Обикновено подобни задачи се възлагаха на някой _бодел_ — с този термин в Службата наричаха местните наемници, които вършеха черната работа по поддържането на една чужда база. Но десет минути по-късно Габриел с облекчение видя познатата фигура на Узи Навот, с червеникаворуса коса, прилепнала към голямата му обла глава. Парижкият _катса_ мина с тежки крачки покрай прозореца на колата му, а в ръката си стискаше ключа за апартамента.
	Навот влезе в сградата и малко по-късно прозорецът на четвъртия етаж светна. Леа се размърда. Габриел се обърна към нея и за миг погледите им се срещнаха. Той се пресегна и хвана това, което бе останало от ръката й. Както обикновено, допирът до твърдата тъкан на белега го накара да усети ужасен студ. По време на пътуването Леа беше развълнувана. Сега изглеждаше спокойна, както при посещенията му в солариума. Габриел погледна отново към прозореца на четвъртия етаж.
	— Ти ли си?
	Стреснат от гласа й, той извърна глава към нея. Сигурно го направи твърде рязко, защото очите й внезапно се изпълниха с паника.
	— Аз съм, Леа — отвърна тихо. — Аз съм, Габриел.
	— Къде сме? — Гласът й беше слаб и сух, звучеше като шумолене на листа. Никога не я бе чувал да говори така. — Прилича ми на Париж. В Париж ли сме?
	— Да, в Париж сме.
	— Онази жена ме доведе тук, нали? Моята медицинска сестра. Опитах се да кажа на доктор Ейвъри… — Тя не довърши мисълта си. — Искам да се прибера вкъщи.
	— Точно натам сме тръгнали.
	— Към болницата?
	— Към Израел.
	На устата й трепна усмивка и тя стисна леко ръката му.
	— Кожата ти пари. Добре ли си?
	— Нищо ми няма, Леа.
	Тя се умълча и се загледа през прозореца.
	— Виж снега — рече след малко. — Боже, как мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена.
	Габриел се помъчи да си спомни кога за пръв път беше чул тези думи. По пътя от ресторанта до колата. Носеше Дани на раменете си. _Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато в Тел Авив падат снаряди._
	— Красив е — съгласи се той, опитвайки се гласът му да прозвучи бодро. — Само че ние не сме във Виена. В Париж сме. Спомняш ли си? Момичето те доведе в Париж.
	Леа вече не го слушаше:
	— Побързай, Габриел. Искам да говоря с майка си. Искам да чуя гласа й.
	„Моля те, Леа! — помисли си той. — Съвземи се. Не си причинявай това“.
	— Ей сега ще й се обадим — успокоително продума той.
	— Провери дали коланът на Дани е стегнат достатъчно. Улиците са хлъзгави.
	„Достатъчно е стегнат, Леа — беше й отговорил той онази нощ. — Карай внимателно към къщи“.
	— Ще бъда внимателна — рече тя. — Дай ми целувка.
	Той се наведе и притисна устни към обезобразената буза на Леа.
	— Една последна целувка — прошепна тя.
	После отвори широко очи. Габриел продължи да стиска покритата й с белези ръка, но извърна поглед.

	* * *

	Мадам Тузе подаде глава от апартамента си, когато Мартино влезе във фоайето.
	— Професоре, слава богу, че сте вие. Умрях от притеснение. Бяхте ли там? Ужасно ли беше?
	Мартино й обясни, че по време на експлозията се е намирал на неколкостотин метра от гарата. Да, беше ужасно, макар и не чак толкова, колкото се бе надявал. Гарата трябваше да бъде напълно унищожена от разрушителната сила на три куфара с бомби. Очевидно нещо се беше объркало.
	— Току-що направих малко шоколад. Ще дойдете ли при мен да гледаме репортажите по телевизията? Мразя да следя подобни ужасии сама.
	— Съжалявам, но имах ужасно дълъг ден, мадам Тузе. Смятам да си легна рано.
	— Една от парижките забележителности е в руини. Коя е следващата, професоре? Кой би могъл да извърши подобно нещо?
	— Мюсюлманите, предполагам, въпреки че човек никога не може да е сигурен за мотивите на някой, способен да извърши подобен варварски акт. Подозирам, че може никога да не научим истината.
	— Мислите ли, че това е някаква конспирация?
	— Пийте си шоколада, мадам Тузе. Ако се нуждаете от нещо, ще бъда на горния етаж.
	— Лека нощ, професор Мартино.

	* * *

	_Боделът_ — мароканският евреин Моше със светлокафяви очи — дойде в безопасния апартамент един час по-късно, защото живееше в „Маре“*. Носеше две торби. В едната имаше дрехи, с които Габриел да се преоблече, а в другата — бакалски стоки за кухненския килер. Алон влезе в спалнята и свали облеклото, което му бе дало момичето в къщата в Мартиг, после остана дълго време под душа, гледайки как кръвта на жертвите на Халед изтича в канала. Сетне се преоблече в новите дрехи и прибра старите в торбата. Когато излезе от банята, във всекидневната цареше полумрак. Леа спеше на дивана. Габриел оправи юргана, с който бе завита, и отиде в кухнята. Навот стоеше пред готварската печка с решетеста лъжица в ръка и кърпа за подсушаване на съдове, затъкната в колана на панталона му. _Боделът_ седеше на масата, загледан в чаша червено вино. Алон му подаде торбата с мръсните дрехи.
	[* Стар парижки квартал, населен предимно с евреи. — Б.пр.]
	— Отърви се от тези неща — каза му той. — Хвърли ги някъде, където никой няма да ги намери.
	_Боделът_ кимна, после напусна безопасния апартамент. Габриел зае мястото му на масата и погледна към Узи. Парижкият _катса_ беше дребен и набит мъж, не по-висок от него, но с широки рамене и едри ръце, които му придаваха вид на борец. На Габриел винаги му правеше впечатление приликата между Шамрон и Навот и подозираше, че Шамрон също я бе забелязал. В миналото Алон беше влизал в конфликти с Навот, но постепенно бе започнал да се отнася към по-младия агент като към човек, който си разбира напълно от работата. За последен път бяха работили заедно по аферата „Радек“.
	— Атентатът ще предизвика истинска паника. — Узи подаде на Габриел чаша вино.
	— Колко време имаха на разположение да реагират на предупреждението ни?
	— Французите ли? Два часа. Премиерът се обадил лично на Грей Пупон*. Той направил кратко съвещание и повишил степента на готовност срещу терористична заплаха на _червена_. Нищо ли не си чул?
	[* Игра на думи: „Грей Пупон“ е реномирана марка американска горчица, направена по стара дижонска рецепта. Думата _poupon_ на френски език означава _бебе_. В случая се визира президентът на Франция. — Б.пр.]
	Габриел каза на Навот за разваленото радио в колата.
	— За пръв път усетих, че степента на готовност е повишена, когато влизах в гарата. — Той гаврътна част от виното. — Какво по-точно им е съобщил премиерът?
	Узи предаде на Алон всички подробности от разговора, които му бяха известни.
	— Как са обяснили присъствието ми в Марсилия?
	— Казали са, че си по следите на човека, отговорен за бомбения атентат в Рим.
	— Халед ли?
	— Не мисля, че са били чак толкова подробни.
	— Но защо са чакали толкова дълго, за да предупредят французите?
	— Очевидно са се надявали, че ще се появиш. Освен това искали са да се уверят, че всички членове на марсилския екип са напуснали френската територия.
	— А те спасили ли са се?
	Навот кимна.
	— Предполагам, че трябва да сме щастливи от факта, че премиерът се е обадил в Елисейския дворец — рече Габриел и разказа на Навот за тримата _шахиди_. — В Кайро седяхме на една маса. Убеден съм, че някой е направил хубава снимка на това събитие. Нагласена да изглежда така, сякаш съм замесен по някакъв начин в конспирацията.
	Навот кимна към всекидневната:
	— Тя ще яде ли нещо?
	— Остави я да спи.
	Узи сипа омлет в една чиния и я постави пред Габриел.
	— Специалитет на заведението: гъби, грюйер*, пресни подправки.
	[* Вид бледожълто твърдо сирене, приготвяно от краве мляко. — Б.пр.]
	— Не съм ял от трийсет и шест часа. Когато приключа с яйцата, мисля да изям и чинията.
	Навот започна да чупи още яйца в купата, в която беше разбил предишните. Работата му бе прекъсната от примигващата червена лампичка на телефона. Той вдигна слушалката, остана заслушан за момент, после промърмори няколко думи на иврит и затвори. Габриел го изгледа с тревога.
	— Обадиха се от булевард „Цар Саул“. Планът за бягство ще е готов след час.

	* * *

	В крайна сметка наложи се да чакат само четиридесет минути. Получиха плана в безопасния апартамент като кодиран факс — три листа текст на иврит, шифрован с _Нака_ — оперативния код, който използваше Службата. Навот седна на кухненската маса до Габриел и се зае с разшифроването.
	— В момента във Варшава каца самолет на Ел Ал — каза той.
	— Полски евреи на посещение в старата си родина?
	— Всъщност на посещение на местопрестъплението. Това е организирана обиколка на лагерите на смъртта. — Узи поклати глава. Той беше присъствал онази нощ в Треблинка заедно с Габриел и Радек и беше вървял сред пепелта до убиеца. — Не мога да проумея защо някой би пожелал да посети подобно място.
	— Кога е обратният полет?
	— Утре вечер. Една от пасажерките ще бъде помолена да изпълни доброволно доста специална задача — да се завърне у дома с фалшив израелски паспорт, но от друго място.
	— И Леа ще се качи в самолета вместо нея?
	— Точно така.
	— А на булевард „Цар Саул“ разполагат ли с такава доброволка?
	— Кандидатките всъщност са три. В момента правят окончателния избор.
	— Как ще обяснят състоянието на Леа?
	— Със заболяване.
	— Как ще я отведем до Варшава?
	— _Ние_ ли? — Навот поклати глава. — Ти се прибираш у дома по друг маршрут: по суша до Италия, оттам ще те вземат през нощта от плажа във Фиумичино. Мястото, изглежда, ти е познато.
	Габриел кимна. Познаваше добре крайбрежието.
	— И така, как ще стигне Леа до Варшава?
	— Аз ще я заведа. — Узи съзря несъгласието в очите на Габриел и побърза да го успокои: — Не се притеснявай, няма да позволя да се случи нещо на жена ти. Ще я придружа в пътуването й със самолета до вкъщи. С нас ще летят трима лекари. Тя ще бъде в добри ръце.
	— А когато пристигне в Израел?
	— Там ще я поеме екип на психиатрична клиника „Маунт Херцел“.
	Алон се замисли за момент. Нямаше как да възрази срещу този план.
	— Как ще се прехвърля през границата?
	— Помниш ли фолксвагена — буса, който използвахме в аферата „Радек“?
	Габриел се досети, че зад сгъваемото легло в задната му част имаше тайник. Там бяха скрили упоения Радек, за да може Киара да го прекара през австро-чешката граница.
	— След приключването на операцията го върнах в Париж — обясни Навот. — Скрит е в един гараж в Седемнадесети район.
	— Обезпаразити ли го?
	Узи се засмя.
	— Чист е — отговори му той. — И което е по-важно — ще ти помогне да минеш през границата и да отидеш във Фиумичино.
	— Кой ще ме закара до Италия?
	— Моше може да свърши това.
	— Та той е още дете.
	— Моше знае как да се грижи за себе си — успокои го Навот. — Освен това нима има по-подходящ човек от Мойсей*, който да те отведе у дома, в Обетованата земя?
	[* На иврит Мойсей е Моше. — Б.пр.]


	31. Фиумичино, Италия

	— Ето го сигнала. Две кратки присветвания, последвани от едно дълго.
	Моше включи чистачките и се наведе над волана на фолксвагена. Габриел седеше спокойно на седалката до него. Изкушаваше се да каже на хлапето да се отпусне, но вместо това, реши да го остави да се наслади на мига. Предишните задачи на Моше бяха свързани със закупуването на провизии за безопасния апартамент и почистването на мястото, след като агентите напуснеха града. Една среднощна среща на шибания от дъжда италиански бряг щеше да е апогеят в работата му за Службата.
	— Ето го пак — каза _боделът_. — Две кратки присветвания…
	— … Последвани от едно дълго. Чух те още първия път. — Габриел потупа хлапето по гърба. — Съжалявам, последните два дни бяха дълги за мен. Благодаря за возенето. Бъди внимателен по обратния път и използвай…
	— Друго място да пресечеш границата — прекъсна го Моше. — Каза ми го поне четири пъти.
	Габриел излезе от буса и прекоси издигащия се над плажа паркинг, после се прехвърли през една ниска каменна ограда и тръгна през пясъка към морето. Застана на брега и докато вълните се плискаха в обувките му, се загледа в приближаващата се моторна лодка. Миг по-късно вече седеше на носа й, с гръб към Яков и с очи, вперени в яхтата „Фиделити“.
	— Не трябваше да отиваш! — Яков се опитваше да надвика бръмченето на двигателя.
	— Ако бях останал в Марсилия, никога нямаше да си върна Леа.
	— Не можеш да си сигурен в това. Може би Халед щеше да изиграе картите си различно.
	— Прав си — извика Габриел. — _Щеше_ да ги изиграе различно. Първо щеше да убие Леа и да захвърли тялото й на някое шосе в Южна Англия. После щеше да изпрати тримата си _шахиди_ на Лионската гара и да я превърне в купчина отломки.
	Яков намали скоростта.
	— Това беше най-тъпия ход, който някога съм виждал — рече той, сетне добави примирително: — И засега — най-смелия. По-добре да те наградят с медал, когато се върнем на булевард „Цар Саул“.
	— Паднах в капана на Халед. Не награждават подмамени агенти. Оставят ги в пустинята на милостта на лешоядите и скорпионите.
	Яков приближи лодката до кърмата на „Фиделити“. Габриел стъпи на платформата за гмуркане и се изкачи по подвижната стълба на задната палуба. Там го очакваше Дина. Беше облечена в дебел пуловер, а тъмната й коса се вееше на вятъра. Тя се втурна към него и обви ръце около врата му.
	— Гласа й! — рече Габриел. — Искам да чуя гласа й.

	* * *

	Дина зареди касетата и натисна „Старт“.
	— _Какво сте й сторили? Къде е тя?_
	— _В ръцете ни е, но не знам къде е._
	— _Къде е? Отговаряй! Не ми говори на френски. Говори ми на родния си език, на арабски._
	— _Казвам ти истината._
	— _Значи знаеш арабски. Къде е тя? Отговори ми или ще полетиш надолу._
	— _Ако ме убиеш, с теб е свършено… с жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда._
	Габриел натисна „Стоп“, „Пренавиване“ и отново „Старт“.
	— _Ако ме убиеш, с теб е свършено… с жена ти — също. Аз съм единствената ти надежда._
	„Стоп“. „Пренавиване“. „Старт“.
	— _Аз съм единствената ти надежда._
	„Стоп“.
	Той погледна към Дина.
	— Провери ли гласа й в базата данни?
	— Няма съответствие — отвърна тя.
	— Разполагам с нещо по-добро от гласа й — рече Габриел.
	— И какво е то?
	— Нейната история.
	Той каза на Дина как момичето на практика бе разказало на един дъх драматичната си история, докато пропътуваха последните мили до Париж. Как семейството й се преместило от Самария в Западна Галилея, как били прогонени по време на операцията „Бен Ами“ и били изпратени в изгнание в Ливан.
	— Самария? Това беше някакво малко селище, нали? С хиляда души население?
	— Осемстотин — според момичето.
	— Не всички в Самария са се подчинили на заповедта да я напуснат. Някои от тях са останали.
	— А други са успели да се промъкнат обратно през границата, преди да я затворят. Ако дядо й наистина е бил старейшина, все някой ще си спомня за него.
	— Но дори и да научим името на девойката, каква полза ще имаме от това? Тя е мъртва. Как ще ни помогне да намерим Халед?
	— Тя го обичаше.
	— Сама ли ти призна това?
	— Просто го знам.
	— Колко си схватлив! Какво друго знаеш за това момиче?
	— Помня как изглеждаше — отвърна той. — Помня _много добре_ как изглеждаше.

	* * *

	Въоръжен с бележника с бели листове, който тя откри на капитанския мостик, и с двата молива, изровени от кухненското чекмедже за непотребни вещи, Габриел се настани на дивана и започна да рисува на светлината на халогенната настолна лампа. Дина се опита да надникне над рамото му, но той я изгледа строго и я изпрати да чака на ветровитата палуба, докато завърши рисунката си. Тя се подпря на перилата и се загледа към хоризонта, където светлините от италианското крайбрежие чезнеха една след друга. Когато след десет минути се върна в салона, откри, че Габриел е задрямал на дивана. Портретът на мъртвото момиче лежеше до него. Дина угаси лампата и го остави да спи.

	* * *

	Израелската фрегата спря до десния борд на „Фиделити“ следобед на третия ден. Два часа по-късно Габриел, Яков и Дина се приземиха на площадката за хеликоптери в една обезопасена въздушна база северно от Тел Авив. Посрещнаха ги хора от Службата. Те стояха, наредени в кръг, и по лицата им се четеше смущение — като на непознати, присъстващи на погребение. Лев не беше между тях, но пък той никога не си правеше труда да присъства на нещо толкова обикновено като посрещането на агенти, завърнали се от опасна мисия. Когато слезе от хеликоптера, Габриел видя с облекчение бронираното пежо, което мина през портала и се насочи с висока скорост по пистата към тях. Без да отрони и дума, той се отдели от останалите и тръгна към автомобила.
	— Къде отиваш, Алон? — извика след него един от хората на Лев.
	— Вкъщи.
	— Шефът иска да те види незабавно.
	— Тогава може би трябваше да отмени една-две срещи и да дойде да ни посрещне лично. Предай на Лев, че ще се опитам да му отделя малко време утре сутринта. Имам да свърша някои неща. Кажи му го.
	Задната врата на пежото се отвори и Габриел се качи. Шамрон го изгледа мълчаливо. Беше видимо остарял от последната им среща. Той запали поредната си цигара, а ръката му трепереше по-силно от обичайното. Когато колата потегли, Ари постави в скута на Габриел един брой на вестник „Монд“. Той погледна към първата страница и видя две свои снимки — една от Лионската гара, минути преди експлозията, и друга от нощния клуб на Мими Ферере в Кайро, на която седеше на една маса в компанията на тримата _шахиди_.
	— Цялата статия е много спекулативна — мрачно обясни Шамрон. — И в резултат на това е още по-вредна за нас. Намеква, че си замесен по някакъв начин във взривяването на гарата.
	— И какъв мотив бих могъл да имам?
	— Да дискредитираш палестинците, разбира се. Халед ни изигра. Успя да взриви Лионската гара и да прехвърли вината върху нас.
	Габриел се зачете в началото на статията.
	— Той очевидно разполага с високопоставени приятели както в египетското, така и във френското разузнаване. Мухабарат ме следеше още от пристигането ми в Кайро. Снимали са ме в нощния клуб, а след атентата са изпратили снимката на френското контраразузнаване. Халед е организирал цялата работа.
	— За съжаление това не е всичко. Вчера сутринта Дейвид Куинел е бил намерен убит в апартамента му в Кайро. Можем да сме сигурни, че вината ще падне отново върху нас.
	Алон подаде вестника на Шамрон, който го прибра в куфарчето си.
	— Последиците от всичко това вече са налице. Министърът на външните работи трябваше да посети Париж следващата седмица, но поканата е била отменена. Говори се за временно прекратяване на отношенията и експулсиране на дипломатите. Ще трябва да докажем, че сме невинни, в противен случай рискуваме да развалим напълно отношенията си с Франция и с останалите държави от Европейския съюз. Предполагам, че в края на краищата ще поправим нанесените ни щети, но само отчасти. Все пак повечето французи още смятат, че ние сме разбили онези самолети в Световния търговски център. Тогава как да ги убедим, че нямаме нищо общо с бомбения атентат на Лионската гара?
	— Но ти ги предупреди _преди_ атентата.
	— Вярно е, но конспираторите ще видят в това още по-голямо доказателство за нашата вина. Откъде ще знаем, че бомбата ще избухне в седем часа, ако не участваме в планирането? Рано или късно ще трябва да ги убедим в противното и ти ще ни помогнеш.
	— Аз ли?
	— Французите ще искат да говорят с теб.
	— Кажи им, че ще бъда в Пале дьо Жюстис* в понеделник сутринта. Помоли ги да ми запазят стая в хотел „Крилон“. Никога не съм успявал да получа добра стая там.
	[* Съдебната палата (фр.). — Б.пр.]
	Ари се засмя.
	— Аз ще те държа настрани от французите, но Лев…
	— Значи ще бъда разпитван от комисия, така ли?
	Шамрон кимна.
	— Разследването започва от утре. Ти си първият свидетел. Можеш да си сигурен, че вземането на показанията ти ще продължи няколко дни и че ще бъде много неприятно.
	— Имам по-добри неща за вършене от това да седя пред комисията на Лев.
	— Като какви например?
	— Да открия Халед.
	— И как възнамеряваш да го направиш?
	Габриел разказа на Шамрон за момичето от Самария.
	— Кой друг знае за това?
	— Само Дина.
	— Намери го, но без много шум — съгласи се Ари. — И, за бога, не оставяй следи.
	— Арафат е замесен по някакъв начин. Той ни подхвърли Махмуд Арвиш и после го уби, за да прикрие следите си. И сега ще спечели симпатиите на обществеността заради нашето _набедено_ участие в бомбения атентат на Лионската гара.
	— Той вече ги е спечелил. Журналистите от световните медии са се строили пред Муката и чакат реда си да вземат интервю от него. Не можем и с пръст да го докоснем.
	— Значи ще бездействаме и ще затаяваме дъх всеки осемнайсети април в очакване да бъде взривено следващото посолство или синагога? — Габриел поклати глава. — Не, Ари, аз отивам да го търся.
	— Опитай се да не мислиш за тези неща точно сега. — Шамрон го потупа бащински по рамото. — Почини си. Иди да видиш Леа. После прекарай малко време с Киара.
	— Да — рече Алон, — една вечер без никакви усложнения ще ми се отрази добре.


	32. Йерусалим

	Шамрон го откара до „Маунт Херцел“. Когато Габриел тръгна по трилентовата алея за пешеходци към входа на клиниката, вече се смрачаваше. Новият лекар на Леа го очакваше във фоайето. Имаше закръглена фигура, носеше очила, а дългата му брада бе като на равин. Любезното изражение не слизаше от лицето му. Той се представи като Мордекай Бар Зви, после хвана Габриел под ръка и го поведе по един хладен коридор, облицован с йерусалимски варовик. Жестовете и интонацията му показваха, че е добре запознат с доста необичайния случай на пациентката.
	— Трябва да отбележа, че е понесла случилото се учудващо добре.
	— Говори ли?
	— Малко.
	— Знае ли къде се намира?
	— Понякога. Но едно е сигурно — няма търпение да ви види. — Лекарят изгледа Алон над зацапаните стъкла на очилата си. — Изглеждате ми изненадан.
	— Отказваше да говори с мен в продължение на тринайсет години.
	Бар Зви сви рамене:
	— Съмнявам се, че това някога ще се повтори.
	Стигнаха до една врата. Лекарят почука веднъж и въведе Габриел в стаята. Леа седеше в едно кресло до прозореца. Когато мъжът й влезе, тя се обърна и се усмихна леко. Той я целуна по бузата и седна на ръба на леглото. Леа го изгледа мълчаливо за момент, после се обърна и продължи да зяпа през прозореца. Сякаш Габриел беше изчезнал от стаята.
	Лекарят се извини и ги остави насаме, като затвори вратата след себе си. Габриел остана да седи при жена си, доволен, че не му се налага да говори, докато наблюдаваше как очертанията на боровете отвън бавно чезнат в сгъстяващия се мрак. След един час в стаята влезе медицинска сестра и съобщи, че е крайно време пациентката да си ляга. Когато Габриел се изправи, Леа обърна глава към него:
	— Къде отиваш?
	— Казаха, че имаш нужда от почивка.
	— Че аз само това правя — почивам си.
	Той я целуна по устните.
	— Една последна… — Тя млъкна. — Утре ще дойдеш ли пак да ме видиш?
	— Дори и вдругиден.
	Леа се обърна и се загледа през прозореца.

	* * *

	Пред „Маунт Херцел“ нямаше никакви таксита, така че Габриел се качи в един автобус, препълнен с връщащи се от работа хора. Всички седалки бяха заети, затова застана в празното пространство в средата и усети как в него се впиват очите на всички пътници. Слезе на улица „Яфа“ и остана да чака под един навес автобус, който да отива в източна посока. После обаче размисли — вече беше преживял едно пътуване, второ такова му изглеждаше като покана за катастрофа. И тръгна пеша, съпроводен от нощния вятър. Спря за момент пред входа на пазара „Махане Йехуда“, сетне продължи към улица „Наркис“. Киара сигурно беше чула шума от стъпките му по стълбището, защото го чакаше на площадката пред апартамента им. След осеяното с белези лице на Леа красотата й му се стори още по-поразителна. Той се наведе да я целуне, но тя му предложи само бузата си. Наскоро измитата й коса ухаеше приятно.
	Киара се обърна и влезе в апартамента. Габриел я последва, после спря внезапно. Жилището изглеждаше коренно различно: имаше нови мебели, нови килими, стените бяха пребоядисани. На подредената за вечеря маса горяха свещи. Височината им подсказваше, че горят от доста време. Докато минаваше покрай масата, Киара подряза фитилите им.
	— Красиво е! — възкликна Габриел.
	— Положих доста усилия да приготвя всичко, преди да пристигнеш. Исках да изглежда като истински дом. Къде беше? — попита тя, като се постара без особен успех да прикрие острите нотки в гласа си.
	— Не говориш сериозно.
	— Хеликоптерът ти кацна преди три часа. И знам, че не си бил на булевард „Цар Саул“, защото от офиса на Лев се обаждаха да те търсят. — Киара направи пауза. — Отишъл си да я видиш, нали? Отишъл си да видиш Леа.
	— Естествено.
	— Не ти ли хрумна да видиш първо мен?
	— Тя е в болница. Не знае къде се намира. Объркана е. Уплашена е.
	— Мисля, че в това отношение с Леа доста си приличаме.
	— Престани, Киара.
	— За какво да престана?
	Той тръгна по коридора към спалнята. Тя също изглеждаше различно. На нощното му шкафче лежаха документите, които щяха да анулират брака му с Леа, когато ги подпишеше. Киара беше оставила до тях химикалка. Габриел вдигна поглед и видя, че тя стои на вратата. Взираше се в него и търсеше в очите му доказателство за чувствата му. „Като детектив — помисли си той, — изучаващ заподозрян на местопрестъплението“.
	— Какво се е случило с лицето ти?
	Алон й разказа за боя, който му бяха хвърлили.
	— Боли ли те? — Не изглеждаше особено загрижена.
	— Малко. — Той седна на ръба на леглото и си събу обувките. — Каква част от историята знаеш?
	— Шамрон ме уведоми веднага за проваления удар. Държеше ме в течение на събитията през целия ден. Моментът, в който разбрах, че си невредим, беше най-щастливият в живота ми. — Тя млъкна за момент, после неочаквано попита: — Как е тя?
	— Леа ли?
	Киара затвори очи и кимна. Той й предаде диагнозата на доктор Бар Зви: Леа беше понесла случилото се учудващо добре.
	Съблече ризата си. Киара зърна белезите по тялото му и сложи ръка на устата си. След трите дни пътуване по море синините му бяха станали тъмнолилави и черни.
	— Изглеждат по-зле, отколкото са в действителност — успокои я той.
	— Ходи ли да те види лекар?
	— Още не.
	— Съблечи се. Ще ти приготвя гореща вана. Като се накиснеш хубаво, ще се почувстваш по-добре.
	Тя излезе от стаята. Няколко секунди по-късно Габриел чу плискането на водата в банята. Той се съблече. Киара огледа отново синините му, после прокара ръка през косата му.
	— Достатъчно дълга е за подстригване. Не искам тази нощ да се любя с мъж, който има прошарена коса.
	— Ами подстрижи ме тогава.
	Габриел седна на ръба на ваната. Както обикновено, докато го подстригваше, Киара си тананикаше една от онези глупави популярни италиански песни, които толкова много харесваше. Навел глава, той наблюдаваше как последните сребристи остатъци от личността на хер Клемп падат на пода. Замисли се за Кайро и за това как го бяха изиграли и у него отново се надигна гняв. Киара изключи машинката.
	— Ето, отново приличаш на себе си. Черна коса, прошарена на слепоочията. Какво обичаше да казва Шамрон за слепоочията ти?
	— Наричаше ги петна от пепел — отговори Алон. — „Петната от пепел по принца на огъня“.
	Киара провери температурата на водата във ваната. Габриел махна кърпата от кръста си и се плъзна вътре. Беше прекалено гореща — Киара винаги я правеше такава, — но не след дълго болката започна да се отцежда от тялото му. Тя поседя известно време при него. Говореше му за апартамента и за една вечер, която прекарала в компанията на Геула Шамрон — за всичко друго, само не и за Франция. После Киара отиде в спалнята и започна да се съблича. Пееше си тихичко някаква песен. Когато се събличаше, винаги си пееше.

	* * *

	Целувките й по устните му, обикновено толкова нежни, сега му причиняваха болка. Тя се любеше с него трескаво, сякаш се опитваше да изсмуче следите на Леа. Пръстите й оставяха нови синини по раменете му.
	— Мислех, че си мъртъв — каза му. — Мислех, че никога повече няма да те видя.
	— Наистина бях мъртъв — отговори й Габриел. — Бях мъртъв дълго-дълго време.

	* * *

	В отсъствието на Габриел Киара беше закачила в спалнята картините, които красяха дома им във Венеция. Някои от платната бяха рисувани от дядото на Габриел, бележития немски експресионист Виктор Франкел. През 1936 година нацистите бяха обявили творчеството му за „упадъчно“. Разорен, лишен от възможността да рисува и дори да преподава, той бил депортиран в Аушвиц през 1942 година и задушен заедно с жена си в газова камера още при пристигането им. Майката на Габриел — Ирене — била депортирана заедно с тях, но Менгеле я определил за годна за работа и тя успяла да оцелее в женския лагер в Биркенау до евакуирането на обитателите му пред настъпващите руски войски. Някои от платната й сега се намираха тук, в личната галерия на Габриел. Бяха плод на ужасите, които Ирене бе преживяла в Биркенау. Картините й притежаваха способността да въздействат по-силно дори от тези на прочутия й баща. В Израел тя беше приела името Алон, което на иврит означаваше _дъб_, но платната си винаги подписваше като _Франкел_ — в чест на баща си. Едва сега Габриел успя да види картините като нещо отделно от съсипаната жена, която ги беше създала.
	Имаше едно неподписано платно — портрет на млад мъж, нарисуван в стил Егон Шиле*. Авторът й беше Леа, а моделът — самият Габриел. Портретът беше нарисуван малко след като се бе завърнал в Израел с кръвта на шестима палестински терористи по ръцете си и това бе единственият случай, в който се бе съгласил да й позира. Никога не бе харесвал тази картина, защото тя го показваше такъв, какъвто го бе видяла Леа — преследван от призраци млад мъж, преждевременно състарен от сянката на смъртта. Киара мислеше, че платното е автопортрет.
	[* Австрийски художник експресионист (1890 — 1918). — Б.пр.]
	Тя включи нощната лампа и прегледа документите на шкафчето до леглото. Огледът й беше чиста проява на показност; знаеше, че Габриел не ги е подписал.
	— Ще ги подпиша на сутринта — каза й той.
	Киара му предложи химикалката.
	— Направи го сега.
	Габриел угаси лампата.
	— Всъщност в момента има нещо друго, което искам да направя.
	Тя го прие в себе си и плака мълчаливо през цялото време, докато се любиха.
	— Никога няма да ги подпишеш, нали?
	Той се опита да я утеши с целувка.
	— Ти ме лъжеш — каза Киара. — Използваш тялото си като средство за заблуда.


	33. Йерусалим

	Дните му скоро започнаха да си приличат. Сутрин ставаше рано и сядаше в обновената кухня на Киара да пие кафе и да чете вестник. Статиите за аферата с Халед го потискаха. Вестник „Ха’арец“ кръсти аферата „Бънгългейт“. Службата изгуби битката си да задържи името на Габриел настрана от пресата. В Париж френските вестници обсипваха с въпроси правителството и израелския посланик в търсене на обяснение за мистериозните снимки, които се бяха появили в „Монд“. Външният министър на Франция — бивш поет, с винаги издухана от фризьор коса — наля масло в огъня, като изрази увереността си, че „действително може да е имало израелска намеса в холокоста на Лионската гара“. На следващия ден Габриел прочете с натежало сърце, че една еврейска пицария на улица „Рю де Розие“ е била опустошена от вандали. После банда френски младежи нападна малко момиче, което се прибирало от училище, и изряза свастика на бузата му. Киара обикновено ставаше един час след Габриел. Тя четеше за събитията във Франция по-скоро с тревога, отколкото с тъга. Веднъж дневно се обаждаше на майка си във Венеция, за да се увери, че семейството й е в безопасност.
	В осем часа сутринта Габриел напускаше Йерусалим по улица „Баб ал Вад“, за да пропътува с колата си разстоянието, което го делеше от булевард „Цар Саул“. Разследванията на комисията се провеждаха в конферентната зала на най-горния етаж, така че на Лев да не му се налага да върви много, ако реши да присъства на някое от тях. Габриел, разбира се, беше главният свидетел. Поведението му от момента, в който се бе върнал в Службата, до мига, в който бе избягал от Лионската гара, беше разгледано в най-малки подробности. Въпреки опасенията на Шамрон, нямаше остри нападки. Резултатите от подобни разследвания обикновено бяха предопределени и Габриел разбра от самото начало, че няма да бъде превърнат в изкупителна жертва. От въпросите, които му задаваха членовете на комисията, ставаше ясно, че това е колективна грешка, простимо прегрешение, извършено от разузнавателната служба в отчаяния й опит да бъде избегната нова трагедия с много жертви. Въпреки това от време на време въпросите към него ставаха обвинителни. Не е ли имал Габриел подозрения за подбудите на Махмуд Арвиш? Или за лоялността на Дейвид Куинел? Нямало ли нещата да се развият различно, ако бе послушал хората от екипа си и се бе върнал, вместо да продължи с момичето? Ако не друго, тогава поне планът на Халед да унищожи доверието към Службата щял да се провали.
	— Така е — отговори Габриел, — но съпругата ми щеше да е мъртва, а заедно с нея — и много повече невинни хора.
	Един по един, останалите също бяха изправени пред комисията — първо Йоси и Римона, после Яков и накрая Дина, чиито открития бяха предизвикали първоначалното разследване за Халед. Габриел страдаше от факта, че ги вижда на подсъдимата скамейка. С неговата кариера беше приключено, но аферата „Халед“, както всички бяха започнали да я наричат, щеше да остави в досиетата им черно петно, което никога нямаше да бъде заличено.
	Късно следобед, когато комисията се разпускаше, Габриел отскачаше с колата си до „Маунт Херцел“, за да прекара известно време с Леа. Понякога седяха в стаята й, а понякога, ако още не се беше стъмнило, той я настаняваше в инвалидната количка и я разхождаше бавно из двора на клиниката. Тя никога не пропускаше да му благодари за посещението и обикновено успяваше да размени няколко думи с него. Въображаемите й пътувания във Виена ставаха все по-редки, въпреки че Габриел никога не беше напълно сигурен какво става в главата й.
	— Къде е погребан Дани? — запита го тя веднъж, докато седяха под зеления балдахин на един бор.
	— На Маслиновия хълм*.
	[* Хълм в източната част на Йерусалим. — Б.пр.]
	— Ще ме заведеш ли там някой път?
	— Стига твоят лекар да ми позволи.
	Веднъж Киара отиде с него до клиниката. Щом влязоха, тя седна във фоайето и му каза, че ще го изчака там.
	— Не искаш ли да те запозная с нея? — Киара никога не се бе срещала с Леа.
	— Не — беше отговорът й. — Мисля, че ще е по-добре да почакам тук. Не за мен, а за нея.
	— Тя няма да разбере.
	— Ще разбере, Габриел. Една жена винаги разбира, когато някой мъж е влюбен в друга.
	Никога повече не се караха открито заради Леа. От този момент насетне битката им се превърна в тайно сражение, водено чрез продължително мълчание и двусмислени забележки. Всеки път, преди да си легне, Киара проверяваше дали документите са подписани. А начинът, по който се любеше с него, беше не по-малко красноречив от мълчанието й. „Моето тяло е непокътнато — сякаш му казваше тя. — Аз съм истинска, а Леа е само спомен“.
	Апартаментът започна да им внушава чувство за клаустрофобия, затова взеха да се хранят навън. Някои вечери ходеха на улица „Бен Йехуда“, в „Мона“ — модерен ресторант, който на практика се намираше в избата на старата сграда на Художествената академия „Бетсал’ел“. Една вечер поеха с колата по шосе номер 1 и отидоха в Абу Гош, едно от малкото крайпътни арабски села, устояли на експулсирането съгласно „План Далет“. Вечеряха хуммус* и печено на скара агнешко в един открит ресторант на селския площад. И за момент успяха да си представят колко различни можеха да бъдат нещата, ако дядото на Халед не беше превърнал пътя в смъртоносна зона. Киара отбеляза случая, като купи на Габриел скъпа гривна от един селски майстор на сребърни изделия. А на следващата вечер му купи от улица „Крал Джордж“ сребърен часовник, който да е в тон с гривната. Сувенири, нарече ги тя. Малки подаръци за спомен от мен.
	[* Пюре от нахут и сусамов тахан, подправено със зехтин, лимонов сок, чесън, сол и червен пипер. — Б.пр.]
	Когато се прибраха вкъщи същата нощ, на телефонния им секретар имаше съобщение. Габриел го пусна и чу гласа на Дина Сарид, която му съобщаваше, че е намерила човек, който е бил в Самария в нощта на превземането й.

	* * *

	Следобед на следващия ден, като разпуснаха комисията, Габриел отиде с колата си до улица „Шейнкин“ и взе Дина и Яков, които го чакаха в едно открито кафене. Тримата се отправиха на север по крайбрежната магистрала в пепеляворозовата светлина на залеза, подминавайки градовете Херзлия и Нетания. Няколко мили след Кесария пред тях изникнаха склоновете на планината Кармел. Те заобиколиха залива Хайфа и продължиха към Акко. Докато пътуваха на север към град Нахария, Габриел се замисли за операция „Бен Ами“ и за нощта, в която една военна колона на Хагана е дошла по същия този път със заповед да унищожи арабските селища в Западна Галилея. Тогава забеляза странна сграда под формата на конус, изчистена и блестящо бяла, да се извисява над зеления клонак на една портокалова горичка. Той знаеше, че необичайната постройка е детският мемориал в „Яд Лейелед“ — музеят в памет на холокоста в кибуца Лохамей Ха’Гетаот. Селището било основано след войната от оцелели от въстанието във Варшавското гето. В съседство с кибуца, едва видими сред високата трева, бяха руините на Самария.
	Габриел зави по един местен път и го последва във вътрешността на страната. Когато навлязоха в Ал Макър, здрачът бързо се сгъстяваше. Той спря на главната улица, като остави двигателя да работи, влезе в едно кафене и помоли съдържателя да го упъти към къщата на Хамза ал Самара. Настъпи момент на мълчание, през който арабинът от другата страна на плота преценяваше хладно Алон. Очевидно реши, че посетителят евреин е офицер от Шабак — впечатление, което Габриел не си даде труда да поправи. Съдържателят го изведе на улицата и ръкомахайки, му показа пътя.
	Къщата беше най-голямата в селото. Изглежда, в нея живееха няколко поколения на фамилията Ал Самара, защото в малкия прашен двор си играеха цяла сюрия деца. В средата на двора седеше старец. Беше облечен в сива галабия и бяла кефия и пушеше наргиле. Габриел и Яков застанаха в незаградения край на двора и зачакаха разрешение да влязат. Дина ги чакаше в колата; Алон знаеше, че старецът никога няма да говори открито в присъствието на гологлава еврейка.
	Ал Самара погледна към тях и им махна с ръка да се приближат. Каза няколко думи на най-големите деца и след миг в двора се появиха още два стола. Една жена, вероятно негова дъщеря, донесе три чаши с чай. Всичко това се случи още преди Габриел да е успял да обясни каква е целта на посещението им. Те поседяха известно време мълчаливо, като отпиваха от чая и слушаха бръмченето на цикадите в околните поля. В двора доприпка една коза и побутна леко с глава глезена на Габриел. Едно босо дете, облечено с дълга риза, прогони животното. Сякаш времето бе спряло своя ход. Ако не бяха електрическите крушки, които светнаха в къщата, и сателитната чиния върху покрива, на Габриел нямаше да му е трудно да си представи, че Палестина все още се управлява от Константинопол.
	— Нещо нередно ли съм направил? — попита ги старецът на арабски. Това беше първото нещо, което би хрумнало на много араби при вида на двама яки държавни служители, дошли неканени в дома им.
	— Не — успокои го Алон. — Просто искаме да поговорим с теб.
	— За какво?
	Щом чу отговора на Габриел, старецът подръпна замислено от наргилето си. Имаше хипнотични сиви очи и добре оформени мустаци.
	— Откъде си родом? — попита го той.
	— От Долината на Израил — отвърна Алон.
	Ал Самара бавно кимна:
	— А преди това?
	— Моите родители са дошли от Германия.
	Сивите очи на стареца се преместиха от Габриел към Яков.
	— А ти?
	— От Хадера съм.
	— А преди?
	— От Русия.
	— Германци и руснаци — обобщи Ал Самара, поклащайки глава. — Ако не бяха германците и руснаците, все още щях да живея в Самария, а не тук, в Ал Макър.
	— Бил си в селото в нощта на превземането му?
	— Не точно. Разхождах се наблизо в полето. — Той направи пауза и добави заговорнически: — Бях с едно момиче.
	— И кога започна нападението?
	— Скрихме се в полето и видяхме как семействата ни се отправят на север, към Ливан. Забелязахме как еврейските сапьори взривиха домовете ни. Останахме в полето през целия следващ ден. Когато се мръкна отново, дойдохме тук, в Ал Макър. Но майка ми и баща ми, братята и сестрите ми — всички отидоха в Ливан.
	— А момичето, с което си бил онази нощ?
	— Тя ми стана съпруга. — Той си дръпна отново от наргилето. — Аз също съм изгнаник, но вътрешен. Все още притежавам нотариален акт за земята на баща ми в Самария, но не мога да се върна там. Евреите я конфискуваха и така и не си направиха труда да ме компенсират заради загубата ми. Представете си само кибуц, построен от оцелели от холокоста върху руините на едно арабско село.
	Габриел погледна голямата къща.
	— Добре си се устроил тук.
	— Далеч по-заможен съм от онези, които отидоха в изгнание. С всички ни можеше да е така, ако не беше имало война. Не ви обвинявам за загубата си. Обвинявам арабските водачи. Ако хаджи Амин и останалите бяха приели подялбата, Западна Галилея щеше да е част от Палестина. Но те избраха войната и когато я изгубиха, започнаха да се оплакват, че арабите били жертви. Арафат направи същото в Кемп Дейвид, нали? Пропиля другата възможност за подялба. Започна друга война, а когато евреите му дадоха отпор, взе да се жалва, че той бил жертвата. Кога ще се поучим?
	Козата се появи отново. Този път Ал Самара я цапардоса по носа с наргилето си.
	— Разбира се, вие двамата не сте изминали целия този път дотук, за да чуете историята на един старец.
	— Търся една фамилия от твоето село, но не знам името й.
	— Ние всички се познавахме помежду си — рече Ал Самара. — Ако в момента вървяхме през руините на Самария, можех да ти покажа къщата си — както и тази на приятеля ми и на моите братовчеди. Кажи ми нещо повече за тази фамилия и аз ще се досетя за името й.
	Габриел разказа на стареца нещата, които беше чул от момичето, докато изминаваха последните километри до Париж: че дядо й е бил старейшина на селото, не _муктар_, но все пак големец, и е притежавал четиридесет дунама земя и голямо стадо кози. Имал поне един син. След падането на Самария фамилията отишла на север — в Еин ал Хилве, в Ливан.
	Ал Самара изслуша замислено обясненията на Габриел, но изглеждаше смутен. Той се извърна и извика към къщата. Появи се възрастна като него жена със забулено лице. Тя размени няколко думи със стареца, като внимателно отбягваше погледите на Габриел и Яков.
	— Сигурен ли си, че са били _четиридесет_ дунама? — попита Ал Самара. — Не тридесет или двадесет, а _четиридесет_?
	— Така ми казаха.
	Той подръпна замислено от наргилето си.
	— Имаш право. Тази фамилия отиде в Ливан, в Еин ал Хилве. Но нещата се развиха лошо за нея по време на Ливанската гражданска война. Момчетата станаха бойци. Чух, че всички са загинали.
	— Знаеш ли името на фамилията?
	— Наричаха се Ал Тамари. Ако срещнеш някои от тях, предай им много поздрави от мен. Кажи им, че съм бил до къщата им. Обаче не им обяснявай за дома ми в Ал Макър. Това само ще разбие сърцата им.


	34. Тел Авив

	— Еин ал Хилве? Да не си си изгубил ума?
	Беше рано сутринта на следващия ден. Лев седеше пред празното си стъклено бюро, а чашата му с кафе сякаш беше замръзнала пред устата му. Габриел бе успял да се промъкне в кабинета му, докато секретарката бе в тоалетната. Щом си тръгнеше, момичето щеше да плати скъпо за този пропуск в сигурността.
	— Еин ал Хилве е забранена зона! Точка, край на дискусията! Сега там е по-зле, отколкото през осемдесет и втора. В него са се настанили половин дузина ислямски терористични организации. Там не е място за страхливци, нито пък за агент на Службата, чиято снимка е красяла първите страници на френските вестници.
	— Добре, но все пак някой трябва да отиде.
	— Дори не си сигурен, че старецът все още е жив.
	Габриел се намръщи, после седна — непоканен — на един от лъскавите кожени столове пред бюрото на Лев.
	— Но ако е жив, може да ни каже къде е отишла дъщеря му, след като е напуснала лагера.
	— Така е — съгласи се Лев, — но е възможно да няма никаква представа къде е. От съображения за сигурност Халед положително е убедил момичето да излъже семейството си. А и като се има предвид това, което наистина знаем, цялата история за Самария може да е просто измислица.
	— Тя нямаше причини да ме лъже, защото беше сигурна, че ще ме убият — възрази Габриел.
	Лев се загледа в кафето си и потъна в продължителен размисъл.
	— Има един човек в Бейрут, който може би ще е в състояние да ни помогне. Името му е Набил Азури.
	— Какъв е той?
	— Произходът му е ливанско-палестински. Занимава се с всичко по малко. Работи като кореспондент на свободна практика за няколко западни новинарски издания. Притежава нощен клуб. Докарва си допълнителни доходи от сделки с оръжия и се знае, че от време на време пренася единични пратки хашиш. Освен това, разбира се, работи за нас.
	— Значи е влиятелна личност в своята общност.
	— Той е боклук — изсумтя Лев. — Ливанец до мозъка на костите си. Олицетворение на ливанците. Но именно човек като него ни е нужен, за да отиде в Еин ал Хилве и да говори с бащата на момичето.
	— Защо работи за нас?
	— Заради парите естествено. Набил много ги обича.
	— Как се свързваме с него?
	— Оставяме му съобщение на телефонния секретар в нощния му клуб в Бейрут и самолетен билет при портиера на хотел „Комодор“. Рядко разговаряме с Набил на негова територия.
	— И закъде е билетът?
	— За Кипър — отговори Лев. — Другото нещо, което Набил обича, е Кипър.

	* * *

	Габриел щеше да е готов да лети след три дни. С приготовленията се зае отдел „Пътувания“. Ларнака беше популярна израелска туристическа дестинация, така че нямаше да му се наложи да пътува с фалшив чуждестранен паспорт. Въпреки това не можеше да е със собственото си име, така че му издадоха израелски документ, в който бе записан като Михаел Неуман. В деня преди заминаването му от отдел „Операции“ му позволиха да прекара един час в преглеждане на досието на Набил Азури в една секретна читалня. Когато приключи, му връчиха плик с десет хиляди долара и му пожелаха късмет. В седем часа сутринта на следващия ден той се качи на летище „Бен Гурион“ в самолет на компанията „Ел Ал“ за едночасовия полет до Кипър. Щом пристигна на острова, Габриел нае от летището кола и отиде с нея до разположения малко по-нататък по крайбрежието курорт, наречен хотел „Палм Бийч“. Там го очакваше съобщение от булевард „Цар Саул“. Набил Азури щеше да пристигне същия следобед. Габриел прекара остатъка от сутринта в стаята си, след това, малко след един часа, отиде да обядва в ресторанта до басейна. Азури вече бе заел една от масите. Бутилка скъпо френско шампанско се охлаждаше в сребърна кофа.
	Ливанецът имаше тъмна къдрава коса, която бе започнала да се прошарва на места, и гъсти мустаци. Щом свали слънчевите си очила, Габриел откри, че се взира в големи, сънливи кафяви очи. На лявата си ръка Набил носеше задължителния златен часовник; на дясната — няколко златни гривни, които иззвънтяха, когато поднесе чашата с шампанско към устните си. Памучната му риза беше с кремав цвят, поплиновите му панталони се бяха измачкали по време на полета му от Бейрут. Той запали американска цигара със златната си запалка и се заслуша в предложението на Габриел.
	— Еин ал Хилве? Да не си изгубил шибания си ум?
	Алон беше предвидил реакцията му. Азури се отнасяше към връзката си с израелското разузнаване като към поредното си бизнес начинание. Той беше търговец от ориенталски пазар, а Службата — негов клиент. Пазаренето за цената беше част от процедурата. Ливанецът се наведе напред и впери сънливите си очи в евреина.
	— Ходил ли си скоро там? Като в Дивия запад е, само че в стил Хомейни*. След като вашите момчета се махнаха, настана същински ад. Мъже в черно, слава на милостивия Аллах. Външните хора нямат шанс. Остави, Майк. Пийни си шампанско и забрави за тази работа.
	[* Аятолах Хомейни — шиитски духовник и идеен ръководител на ислямската революция в Иран през 1978 — 1979 г. — Б.пр.]
	— Ти не си външен човек, Набил. Познаваш всички, можеш да отидеш навсякъде. Затова ти плащаме толкова щедро.
	— Бакшиш, Майк — това е всичко, което получавам от вашите хора: цигари, шампанско и няколко долара, които да изхарча по момичета.
	— Явно си падаш по скъпички момичета, Набил, защото съм виждал кочаните от _чековете_ ти. Натрупал си доста пари покрай отношенията си с моята фирма.
	Азури вдигна чашата си към Габриел.
	— Правим хубав бизнес заедно, Майк, не отричам. И бих искал да продължа да работя за вас. Затова ти трябва някой друг, който да отиде в Еин ал Хилве. Там е прекалено рисковано за мен. Прекалено опасно.
	Азури даде знак на келнера и поръча още една бутилка шампанско. Отказът му да приеме работата не му пречеше да се наобядва хубаво за сметка на Службата. Габриел подхвърли на масата един пощенски плик. Ливанецът го изгледа замислено, но не посегна да го вземе.
	— Колко има вътре, Майк?
	— Две хиляди.
	— Какви са банкнотите?
	— Долари.
	— И каква е сделката? Половината сега, останалите при доставката? Знам, че съм просто един глупав арабин, но две хиляди и две хиляди прави четири хиляди. А аз няма да отида в Еин ал Хилве за четири хиляди долара.
	— Две хиляди е само предварителният хонорар.
	— А колко ще получа при доставката на информацията?
	— Още пет.
	Азури поклати глава.
	— Не, още десет.
	— Шест.
	Последва ново енергично кимване.
	— Девет.
	— Седем.
	— Осем.
	— Дадено! — каза Габриел. — Две хиляди в аванс и още осем при доставката. Не е лоша сума за един следобед. Ако сме доволни от теб, даже ще покрием разходите ти по бензина.
	— О, бензина ще ми платите вие, Майк. Разноските ми никога не влизат във възнаграждението. — Келнерът донесе втората бутилка шампанско. Когато се отдалечи от масата, ливанецът рече: — И така, какво искаш да узнаеш?
	— Искам да намериш един човек.
	— В онзи лагер има четиридесет и пет хиляди бежанци, Майк. Дай ми повече информация.
	— Става въпрос за старец. Нарича се Ал Тамари.
	— А първото му име?
	— Не го знаем.
	Азури отпи от виното си.
	— Името не е често срещано. Едва ли ще е много трудно да го открия. Какво друго можеш да ми кажеш за него?
	— Бежанец е от Западна Галилея.
	— Повечето бежанци са оттам. От кое село е?
	Габриел му каза.
	— Нещо повече за семейството му?
	— Двамата му сина са били убити през осемдесет и втора.
	— В лагера ли?
	Габриел кимна.
	— Били са членове на „Фатах“. Жена му, изглежда, също е била убита.
	— Страхотно! Продължавай.
	— Има дъщеря. Тя е избягала в Европа. Искам да знам всичко, което успееш да научиш за нея. Къде е ходила на училище. Какво е учила. Къде е живяла. С кого е спала.
	— Как се казва момичето?
	— Не знам.
	— На каква възраст е?
	— В началото на тридесетте, струва ми се. Говори приличен френски.
	— Защо се интересувате от нея?
	— Мислим, че е замесена в бомбения атентат в Лионската гара.
	— Жива ли е още?
	Габриел поклати глава. Азури се загледа продължително в плажната ивица.
	— Значи мислите, че като проследите миналото на момичето, ще се доберете до големия шеф? До мозъка, който стои зад операцията?
	— Нещо такова — уклончиво отвърна Габриел.
	— Как да изкопча информацията от стареца?
	— Както намериш за добре. Просто ми донеси това, което ми е нужно.
	— Как изглежда момичето? — попита ливанецът.
	Евреинът му подаде едно списание, което бе донесъл от стаята си. Азури го разтвори и прелисти страниците, докато не намери портрета, който Алон беше нарисувал на борда на „Фиделити“.
	— Ето — рече Габриел, — точно така изглежда.

	* * *

	Минаха три дни без никаква вест от Набил Азури. Габриел реши, че ливанецът или е офейкал с аванса, или е бил убит, докато се е опитвал да влезе в Еин ал Хилве. Но на четвъртата сутрин телефонът му иззвъня. Беше Азури и се обаждаше от Бейрут. Щял да бъде в хотел „Палм Бийч“ по обяд. Габриел затвори телефона, отиде на плажа и дълго тича покрай морето. Синините му бяха започнали да избледняват и го боляха много по-малко от преди. Щом приключи кроса си, той се върна в стаята си да се изкъпе и преоблече. Когато влезе в ресторанта край басейна, Азури допиваше втората си чаша шампанско.
	— Какво шибано място, Майк! Истински ад.
	— Не ти плащам десет хиляди долара, за да ми докладваш каква е обстановката в Еин ал Хилве — рече Габриел. — Това е работа на Обединените нации. Намери ли стареца? Жив ли е?
	— Намерих го.
	Габриел го погледна нетърпеливо.
	— Девойката е напуснала Еин ал Хилве през 1990 година. Повече не се е върнала.
	— Как се казва?
	— Фелах. Фелах ал Тамари.
	— Къде е отишла?
	— Явно е била умно момиче. Спечелила е стипендия от ООН да учи в Европа. Старецът й е казал да тръгва и никога да не се връща в Ливан.
	— Къде е учила? — попита Габриел, въпреки че вече се досещаше за отговора.
	— Във франция. Първо в Париж, после е отишла някъде на юг. Старецът не беше сигурен. Изглежда, имало е дълги периоди, през които не са поддържали връзка.
	— Сигурен съм, че е било така.
	— Но не се сърдел на дъщеря си. Просто искал тя да има по-добър живот в Европа. Доколкото разбрах, не е искал тя да стане поредната жертва на палестинската трагедия.
	— Но тя никога не е забравила Еин ал Хилве — отрони замислено Габриел. — Какво е следвала?
	— Завършила е археология.
	Габриел си спомни как изглеждаха ноктите на ръцете й. Тогава си беше помислил, че е грънчарка или че професията й е свързана с работа на полето. Една археоложка определено би могла да има такива нокти.
	— _Археология?_ Сигурен ли си?
	— Беше категоричен по този въпрос.
	— Нещо друго?
	— Преди две години му изпратила много странно писмо — обясни Азури. — Молела го да унищожи всички писма и снимки, които му била пращала през годините от Европа. Но старецът не изпълнил желанието на дъщеря си. Писмата и снимките били всичко, което му било останало от нея. Две седмици по-късно някакъв бабаит нахълтал в стаята му и ги изгорил вместо него.
	„Приятел на Халед“ — помисли си Габриел. Халед се опитваше да заличи миналото й.
	— Как изкопчи информацията от него?
	— Ти получи информацията, която искаше. Остави подробностите по придобиването й на мен, Майк.
	— Показа ли му портрета?
	— Показах го. Той се разплака. Не бил виждал дъщеря си от петнадесет години.

	* * *

	Час по-късно Габриел напусна хотела и отиде с наетата кола на летището, където изчака вечерния полет за Тел Авив. Когато стигна на улица „Наркис“, минаваше полунощ. Киара вече спеше. Той се мушна в леглото и тя се размърда, но не се събуди. А когато докосна с устни голото й рамо, жената измърмори нещо несвързано и се отдръпна от него. Габриел погледна към нощното си шкафче. Документите бяха изчезнали.


	35. Тел Мегидо, Израел

	На следващата сутрин Габриел отиде в Армагедон.
	Остави шкодата си на паркинга за посетители и тръгна да се изкачва по пътеката към върха на хълма под палещите лъчи на слънцето. Спря за момент да огледа Долината на Израил. За него тя беше просто родина, но теолозите и онези, които бяха обсебени от пророчествата за края на света, вярваха, че тя ще бъде мястото на апокалиптичния сблъсък между силите на доброто и злото. Независимо от бъдещите бедствия, хълмът Тел Мегидо вече бе станал свидетел на много кръвопролития. Разположен на кръстопът между Сирия, Египет и Месопотамия, през хилядолетията той беше послужил за арена на дузина големи битки. Асирийци, израилтяни, ханаанци, египтяни, филистимяни, гърци, римляни и кръстоносци — всички те бяха проливали кръв под този хълм. Наполеон разгромил там османските турци през 1799 година, а след малко повече от век британският генерал Алънби ги победил отново.
	Върхът на хълма представляваше същински лабиринт от траншеи и ями. Вече повече от век Тел Мегидо бе обект на периодични археологически разкопки. Досега археолозите бяха открили доказателства, че градът на върха на хълма е бил разрушаван и построяван наново около двадесет и пет пъти. В момента пак се копаеше. От една от траншеите се чу английска реч с американски акцент. Габриел се приближи до нея и погледна вътре. Двама студенти от Американския колеж, момче и момиче, се бяха навели над нещо, полузаровено в почвата. Алон помисли, че са кости, но не беше сигурен.
	— Търся професор Лавон — обясни той.
	— Тази сутрин той работи в К — отговори му момичето.
	— Не разбирам.
	— Изкопите са разположени във формата на решетка. Всеки участък е обозначен с буква. По този начин можем да картографираме местоположението на всяка находка. Вие сте застанали до 3. Виждате ли табелата? Професор Лавон работи в участък К.
	Габриел се придвижи до изкопа, обозначен с К, и отново погледна надолу. На дъното му, на два метра под повърхността, се беше привела дребна човешка фигура, носеща широкопола сламена шапка. Професорът разкопаваше твърдия подпочвен слой с малка кирка и както обикновено, изглеждаше напълно погълнат от работата си.
	— Откри ли нещо интересно, Ели?
	Кирката спря да се движи. Професорът погледна нагоре.
	— Само няколко парчета счупени грънци — отговори той. — Ами ти?
	Габриел протегна надолу ръка. Ели Лавон я хвана и се изкатери на повърхността.

	* * *

	Седяха под сянката на синьо брезентово платнище и пиеха минерална вода на една походна масичка. Вперил очи в ширналата се под него долина, Габриел попита Лавон какво търси в Тел Мегидо.
	— В наши дни съществува популярна археологическа доктрина, наречена библейски минимализъм. Минималистите например вярват, че цар Соломон е бил митична личност, нещо като еврейския еквивалент на крал Артур. Ние се опитваме да им докажем, че грешат.
	— Наистина ли е съществувал?
	— Разбира се, при това е построил град точно тук, на Мегидо.
	Лавон свали широкополата си шапка и се зае да изтупва с нея кафявата прах, полепнала по панталоните му с цвят каки. Беше облечен, както винаги, с няколко ката дрехи — Габриел преброи три ризи, — а на врата му бе вързано червено памучно шалче. Лекият ветрец рошеше оредялата му прошарена коса. Той погледна изпитателно Габриел с живите си кафяви очи.
	— Не е ли малко рано за теб да бъдеш тук, горе, в тази жега?
	При последното им виждане професорът лежеше на болнично легло в медицинския център „Хадаса“.
	— Тук съм само като доброволец. Работя по няколко часа рано сутрин. Лекарят ми смята, че това е добра терапия. — Лавон отпи от минералната си вода. — Впрочем открих, че това място дава ценен урок по смирение.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Хората идват и си отиват от това място, Габриел. Нашите предци са го владеели за кратко преди много-много време. Сега го владеем отново. Но един ден и ние ще си отидем. Въпросът е колко дълго ще се задържим тук този път и какво ще оставим след себе си, ще възхитим ли мъжете като мен, които ще дойдат да го разкопават в далечно бъдеще. Надявам се, че няма да са само руините от защитната стена.
	— Още не съм готов да се откажа, Ели.
	— И аз останах с такова впечатление. Доста зает си бил напоследък. Следя приключенията ти във вестниците. А за човек с твоята работа това хич не е добре — да бъде в медиите.
	— Това беше и твое занимание.
	— Някога — рече Лавон. — Преди много време. През септември 1972 година Шамрон беше вербувал младия, обещаващ археолог да стане член на екипа „Божи гняв“. Ели се беше превърнал в _айн_, наблюдател. Беше проследил членовете на „Черният септември“ и беше научил привичките им. В много отношения неговата работа бе най-опасната, защото дни наред бе изложен на риска да бъде разкрит от терористите без никакво подкрепление зад гърба си. В резултат на това нервите му пострадаха.
	— Какво знаеш за случая, Ели?
	— Чух слухове, че си се върнал в страната, нещо във връзка с бомбения атентат в Рим. После Шамрон се появи една вечер на вратата ми и ми каза, че преследваш момчето на Сабри. Вярно ли е? Наистина ли малкият Халед е организирал атентата в Рим?
	— Той вече не е момче. Организира атентата в Рим, както и този в Лионската гара. А преди това е направил същото в Буенос Айрес и в Истанбул.
	— Това не ме изненадва. Тероризмът е в кръвта на Халед. Откърмен е с него. — Лавон поклати глава. — Нали знаеш, ако бях пазил гърба ти във Франция, както правех едно време, всичките тези неща никога нямаше да се случат.
	— Предполагам, че си прав.
	Уменията на Лавон за проследяване бяха пословични. Шамрон обичаше да казва, че Ели може да изчезне, докато се здрависва с теб. Веднъж годишно той ходеше в Академията да предава опита си на следващите поколения. Наблюдателите, изпратени в Марсилия, вероятно също някога бяха присъствали на лекциите му.
	— И така, какво те води в Армагедон?
	Габриел сложи на масата една снимка.
	— Чаровен дявол — отбеляза Лавон. — Кой е той?
	Габриел постави на масата втори вариант на снимката, но на тази се виждаше още една фигура, седнала от лявата страна на красивия мъж — Ясер Арафат.
	— Халед?
	Габриел кимна.
	— Това какво общо има с мен?
	— Мисля, че двамата с Халед може би имате нещо общо.
	— И какво е то?
	Габриел погледна към разкопките.

	* * *

	Трима американски студенти се присъединиха към тях под сянката на брезентовото платнище. Лавон и Габриел помолиха да ги извинят и тръгнаха да се разхождат бавно в участъка на разкопките. Габриел разказа на Ели всичко, като започна с намереното в Милано досие и завърши с информацията, която Набил Азури му бе донесъл от Еин ал Хилве. Лавон го слушаше, без да задава въпроси, но Габриел разбра по изражението на умните му кафяви очи, че той вече прави необходимите връзки и търси нови пътища за проследяване. Ели беше нещо повече от изкусен наблюдател. Също като Габриел, археологът беше дете на оцелели от холокоста. След операция „Божи гняв“ той се бе настанил във Виена и беше отворил там малко бюро за разследвания, наречено „Разследвания и справки за събития по време на войната“. Ползвайки съвсем оскъден бюджет, беше успял да проследи милиони долари, плячкосани от избити евреи, и беше изиграл важна роля в разкриването на нацистки тайни сметки от милиарди долари в швейцарски банки. Преди пет месеца в офиса на Лавон беше избухнала бомба. Двете му помощнички бяха загинали, а самият той, тежко ранен, беше изпаднал в неколкоседмична кома. Мъжът, поставил бомбата, беше работил за Ерих Радек.
	— Значи смяташ, че Фелах ал Тамари е познавала Халед?
	— Убеден съм.
	— Нещо не ми се връзва. За да остане скрит през всичките тези години, Халед трябва да е бил много предпазлив.
	— Вярно е — каза Габриел, — но той знаеше, че Фелах ще загине при бомбения атентат в Лионската гара и че тайната му ще бъде съхранена. Тя го обичаше, а той я излъга.
	— Разбирам какво имаш предвид.
	— Но най-неопровержимото доказателство, че са се познавали, идва от баща й. Фелах го е помолила да изгори писмата и снимките, които му е изпращала през годините. Това означава, че Халед е присъствал на някои от тях.
	— Като Халед ли?
	Габриел поклати глава:
	— Те са представлявали по-голяма заплаха заради друго. Сигурно го е споменавала с другото му име — _френското_.
	— Значи смяташ, че Халед се е запознал с момичето при нормални обстоятелства и по-късно го е вербувал?
	— Точно така е постъпил — отговори Габриел. — Така би постъпил и баща му.
	— Може да са се срещнали къде ли не.
	— Вероятно е било на място като това.
	— На археологически разкопки ли?
	— Тя е била студентка по археология. Вероятно Халед също е бил такъв. Или пък е бил професор като теб.
	— А може би просто е бил един привлекателен арабин, с когото се е запознала в някой бар.
	— Ние знаем името й, Ели. Знаем, че е била студентка и че е следвала археология. Ако тръгнем по следите на Фелах, те ще ни отведат до Халед. Сигурен съм.
	— Ами проследи ги тогава.
	— По очевидни причини засега не мога да се върна в Европа.
	— А защо не се обърнеш към Службата и не оставиш нейните търсачи да свършат тази работа?
	— Защото след фиаското в Париж никой няма да иска да се занимава с Халед на европейска територия — или поне не официално. Освен това аз съм представител на Службата и възлагам тази работа на теб. Искам да го откриеш, Ели. Тайно. Ти имаш тази дарба. Знаеш как се вършат подобни работи, без да се вдига шум.
	— Така е, но съм загубил форма.
	— А във форма ли си да пътуваш?
	— Стига да няма грубости. Това е в твоята област. Аз съм книжният плъх, а ти — човекът с мускулите.
	Лавон извади от джоба на ризата си цигара и я запали, като я заслони с ръка от вятъра. Преди да заговори отново, погледна за момент към Долината на Израил.
	— Но ти винаги си бил такъв, нали, Габриел? Харесва ти да играеш ролята на чувствителния художник, но дълбоко в себе си приличаш на Шамрон повече, отколкото си даваш сметка.
	— Халед ще убие още хора. Може би ще изчака до следващия април, а може би и по-скоро ще си намери нова цел — нещо, което да му позволи да утоли временно жаждата си за еврейска кръв.
	— А може би ти страдаш от същата жажда?
	— Донякъде — призна Габриел. — Но тук не става въпрос за отмъщение, а за справедливост. За опазване живота на невинни хора. Ще го намериш ли заради мен, Ели?
	Лавон кимна.
	— Не се притеснявай, Габриел. Ще го открия… _Преди_ да е убил още хора.
	Те замълчаха за момент и се загледаха към долината.
	— Ние ли ги прогонихме, Ели?
	— Кого, ханаанците ли?
	— Не, Ели. Арабите.
	— Със сигурност не сме ги помолили да останат — отговори Лавон. — Може би така е било по-лесно.

	* * *

	Един син седан беше паркиран на улица „Наркис“ с работещ двигател. Габриел разпозна лицето на мъжа, който седеше зад волана. Той влезе в жилищната сграда и изкачи бързо стълбището. На площадката, пред полуотворената врата на апартамента, бяха оставени два куфара. Киара седеше във всекидневната, облечена с изискан черен костюм и с обувки с висок ток. Беше гримирана. Габриел никога преди не я беше виждал с грим.
	— Къде отиваш? — попита той.
	— Знаеш много добре.
	— По работа ли?
	— Естествено по работа.
	— Кога ще се върнеш?
	Мълчанието й му подсказа, че няма да се върне.
	— Когато приключа със задачите, ще се върна във Венеция — каза Киара и добави: — Да се погрижа за семейството си.
	Той остана неподвижен, загледан в нея. Сълзите, които се търкулнаха по бузите й, бяха черни от грима. На Габриел му заприличаха на мръсни дъждовни струйки, стичащи се по лице на статуя. Киара ги избърса и се втренчи в почернелите върхове на пръстите си, ядосана, че не може да контролира емоциите си. После изправи гръб и примигна решително.
	— Изглеждаш разочарован от мен, Габриел.
	— От какво?
	— Че плача. Ти никога не плачеш, нали?
	— Вече не.
	Той приседна до нея и хвана ръката й. Тя я издърпа и избърса размазания грим с книжна кърпичка, после извади малка пудриера и погледна отражението си в огледалцето.
	— Не мога да се кача на самолета в този вид.
	— Така е.
	— Не си прави илюзии, няма да остана тук. Пък и ти не го искаш. Никога няма да ми кажеш да си замина, понеже си прекалено добър, но аз знам, че желаеш да се махна. — Тя затвори пудриерата. — Не те обвинявам. Колкото и да е странно, даже те обичам още повече. Щеше ми се само да не ми беше казвал, че искаш да се ожениш за мен.
	— Исках го — рече той.
	— Така ли? — иронично попита тя.
	— _Искам_ да се оженя за теб, Киара. — Алон се поколеба. — Но не мога. Женен съм за Леа.
	— Това значи преданост, нали, Габриел? Вярност към дълга или към нечии задължения. Лоялност.
	— Не мога да я оставя точно сега, не и след всичко, което преживя заради Халед.
	— След някоя и друга седмица тя вече няма да си спомня какво се е случило. — Щом забеляза червенината, която плъзна по лицето на Габриел, тя взе ръката му в своята. — Господи, съжалявам. Моля те, забрави, че някога съм казала това.
	— Забравено е.
	— Глупаво ще бъде от твоя страна да ми позволиш да си отида. Никой никога няма да те обича така, както те обичах аз. — Тя се изправи. — Но ние ще се видим отново, сигурна съм. Кой знае, може би скоро ще работя за теб.
	— Какви ги говориш?
	— В Службата гъмжи от слухове.
	— Както обикновено. Не трябва да им обръщаш внимание, Киара.
	— Веднъж дочух слух, че никога няма да напуснеш Леа, за да се ожениш за мен. Ще ми се да му бях обърнала внимание. — Тя преметна чантата си през рамо, сетне се наведе и го целуна по устните. — Една последна целувка — прошепна.
	— Позволи ми поне да те закарам до летището.
	— И двамата не се нуждаем от сълзливо сбогуване на „Бен Гурион“. Помогни ми само за багажа.
	Той свали куфарите долу и ги натовари в багажника на колата. Киара се качи на задната седалка и затвори вратата, без да го погледне. Габриел остана в сянката на едно евкалиптово дърво да наблюдава отдалечаващата се кола. Когато се качи обратно в празния апартамент, изведнъж осъзна, че не я беше помолил да остане. Ели се бе оказал прав. Така беше по-лесно.


	36. Тивериада, Израел

	Седмица след заминаването на Киара Габриел отиде с колата си в Тивериада на вечеря у семейство Шамрон. Йонатан беше там заедно с жена си и трите им деца. Там бяха също Римона и съпругът й. Двамата идваха от дежурство и все още бяха в униформа. Ари беше заобиколен от семейството си и Габриел не го бе виждал толкова щастлив от години. След като се навечеряха, Шамрон изведе Алон и Йонатан на терасата. Ярката луна се отразяваше в спокойната повърхност на Генисаретското езеро. Отвъд него, черни и безформени, се издигаха Голанските възвишения. Ари обичаше да излиза на терасата си, защото тя гледаше на юг, към враговете му. Затова беше доволен просто да си седи там и да слуша как Габриел и Йонатан обсъждат песимистично _матсава_ — ситуацията. След известно време Шамрон изгледа втренчено сина си, за да му подскаже, че иска да говори насаме с Габриел.
	— Разбрах посланието, Абба* — каза Йонатан и се изправи. — Оставям ви.
	[* Едно от наименованията на Бог в Новия завет. — Б.пр.]
	— Той е полковник от Израелската отбранителна армия — каза Габриел, щом останаха сами. — Не му харесва, когато се отнасяш към него по този начин.
	— Йонатан си има своята работа, а ние — нашата. — Ари ловко прехвърли темата на разговора от личните си проблеми върху тези на Габриел. — Как е Леа?
	— Утре ще я водя на Маслиновия хълм да види гроба на Дани.
	— Предполагам, че лекарят й е одобрил тази разходка?
	— Той ще ни придружи заедно, с половината персонал на психиатричната клиника „Маунт Херцел“.
	Шамрон запали цигара.
	— Имаш ли вести от Киара?
	— Не, а и не очаквам. Знаеш ли къде е?
	Ари погледна театрално часовника си.
	— Ако операцията се развива според плана, в момента навярно пие бренди в някоя планинска хижа в Зермат с един швейцарски джентълмен със съмнителна репутация. Този джентълмен се кани да превози с кораб голяма партида оръжия за една ливанска партизанска групировка, която не ни мисли доброто. Искаме да научим кога напуска пристанището тази пратка и къде ще бъде откарана.
	— Моля те, кажи ми, че отдел „Операции“ не използва бившата ми годеница за _мишеловка_*?
	[* В шпионажа този термин се използва за жена, която съблазнява мъж, с цел да получи от него информация или да го вербува. — Б.пр.]
	— Не съм посветен в подробностите по операцията, само в крайната цел. Колкото до Киара, тя е известна като момиче с висок морал. Сигурен съм, че ще успее да изиграе нашия приятел от Хелвеция.
	— И все пак тази работа не ми харесва.
	— Не се притеснявай — успокои го Шамрон. — Скоро _ти_ ще си този, който ще решава как да я използваме.
	— Какво имаш предвид?
	— Министър-председателят желае да си поговорите. Иска да ти предложи една работа.
	— Да ме направи копиеносец?
	Ари отметна глава и се разсмя, после смехът му премина в дълга и мъчителна кашлица.
	— Всъщност иска да станеш новия ръководител на отдел „Операции“.
	— Аз ли? Когато комисията на Лев приключи с мен, ще съм щастлив, ако успея да си намеря работа като охранител на някое кафене по улица „Бен Яхуда“.
	— Ще излезеш чист от разследването. Сега не е време за публично самобичуване. Остави това на американците. Ако се наложи да кажем няколко полуистини, ако трябва да излъжем страна като Франция, която не се интересува от нашето оцеляване, ще го направим — и толкоз!
	— Чрез заблуда ще воюваш ти — каза Алон, цитирайки мотото на Службата.
	Шамрон кимна и добави:
	— Амин.
	Габриел се замисли:
	— Но дори и да изляза чист, Лев няма да ми позволи да стана началник на отдел „Операции“.
	— Той няма да има думата. Скоро ще бъде освободен от поста си, пък и няма много приятели на булевард „Цар Саул“ и на улица „Каплан“. Никой няма да го покани за втори танц.
	— И кой ще бъде новият шеф?
	— Двамата с премиера разполагаме с кратък списък с имена. Нито един от включените в него не е от Службата. Когото и да изберем, ще се нуждае от опитен човек начело на отдел „Операции“.
	— Знаех си, че работите отиват натам — въздъхна Габриел. — Разбрах го още щом те видях във Венеция.
	— Признавам, че мотивите ми са егоистични. Моята служба на този пост също е към края си. Ако министър-председателят бъде свален, аз ще го последвам. И този път няма да има връщане от изгнанието. Нужен си ми, Габриел. Нужен си ми, за да наглеждаш това, което създадох.
	— Службата ли?
	Шамрон поклати глава и показа с жест ширналата се пред тях земя.
	— Знам, че ще го направиш — продължи той. — Нямаш друг избор. Неслучайно майка ти те е кръстила Габриел. Михаил е най-висшестоящият, но ти, Габриел, си най-могъщият*. Ти си този, който брани Израел. Ти си ангелът на възмездието, принцът на огъня.
	[* Шамрон прави аналог с архангел Михаил и архангел Гавраил от Библията. — Б.пр.]
	Потънал в мълчание, Алон погледна към езерото и отрони:
	— Но преди това трябва да се погрижа за едно нещо.
	— Ели ще намери Халед, още повече че разполага с уликите, които си му дал. Ти се справи блестящо с детективската работа. Винаги си имал нюх за тези неща.
	— Всичко е заради Фелах — рече Габриел. — Тя го обрече, като ми разказа историята си.
	— Това е характерна черта на всички палестинци. Винаги разказват за изгнанието си. Не могат да спрат да говорят за тези неща. — Шамрон се наведе напред, като облегна лакти на коленете си. — Наистина ли си сигурен, че искаш именно ти да превърнеш Халед в мъченик? Има други момчета, които могат да го свършат вместо теб.
	— Знам — каза Алон, — но трябва да го направя аз.
	Ари тежко въздъхна:
	— Щом трябва… Но този път ще действаш самостоятелно. Никакви екипи, никакво наблюдение, нищо, което Халед да обърне в своя полза. Само вие двамата.
	— Така и трябва да бъде.
	Умълчаха се, загледани в движещите се светлини на един риболовен кораб, който се носеше бавно към Тивериада.
	— Искам да те питам нещо — продума накрая Габриел.
	— Знам. Ще говориш с мен за Тохнит Далет. За Бейт Сайед и Самария.
	— Как разбра?
	— Бродиш в необятността на палестинската болка от доста време насам. Логично е.
	Той зададе на Шамрон същия въпрос, който беше отправил към Ели Лавон преди седмица в Мегидо:
	— Ние ли ги прогонихме?
	— Разбира се, че ние — отвърна Шамрон, после добави напрегнато: — Но само на няколко места и при специфични обстоятелства. Ако питаш мен, трябваше да прогоним повече от тях. Ето къде сгрешихме.
	— Не говориш сериозно, Ари.
	— Нека ти обясня. Историята ни отреди да бъдем губеща сила. През 1947 година Обединените нации решиха да ни дадат парче земя, на което да основем новата си държава. Помниш ли, четири пети от Британския мандат в Палестина вече бяха отцепени, за да бъде създадена Трансйордания. Осемдесет процента! От останалите двадесет процента ООН ни даде половината — десет процента от Британския мандат в Палестина, Крайбрежната равнина и пустинята Негев. Но арабите пак казаха _не_. Представи си, ако бяха казали _да_. Представи си, ако бяха казали _да_ през 1937 година, когато Британската кралска комисия препоръча подялбата. Колко милиона хора можехме да опазим? Твоите дядо и баба щяха още да са живи. Моите родители и моите сестри можеха още да са живи. Но какво направиха арабите? Те казаха не, минаха на страната на Хитлер и насърчиха нашето изтребление.
	— Това оправдава ли ни, че сме ги прогонили?
	— Не, а и ние не го направихме по тази причина. Арабите бяха прогонени вследствие на войната, която _те_ започнаха. Земята, която ни даде ООН, беше населена с петстотин хиляди евреи и четиристотин хиляди араби. Онези араби бяха вражеска сила, готова да ни унищожи. Знаехме, че в момента, в който обявим независимостта си, ще се превърнем в мишена, ще бъдем заплашени от панарабско нашествие. Трябваше да подготвим бойното поле. Не можехме да водим две войни едновременно — с едната ръка да воюваме с египтяните и с йорданците, докато с другата се сражаваме с арабите от Бейт Сайед и Самария. Те трябваше да си отидат.
	Шамрон усети, че Габриел продължава да го гледа със съмнение и попита:
	— Кажи ми нещо: мислиш ли, че ако арабите бяха спечелили войната, щеше да има някакви еврейски бегълци? Виж какво стана в Хеброн. Събраха евреите в центъра на града и ги избиха. Нападнаха конвой с лекари и сестри, насочили се към Маунт Скопус, и ги заклаха до един. За да са сигурни, че никой няма да оживее, заляха камионите с бензин и ги запалиха. Ето с какви врагове си имахме работа. Целта им беше да ни избият всичките, така че никога да не се върнем. Целта им е същата и до днес. Искат да ни изтребят до крак.
	Габриел повтори пред Ари думите, които Фелах му бе казала по време на пътуването им до Париж: „Моят холокост е истински като вашия и все пак вие отричате страданията ми и сами се оневинявате. Твърдите, че сама съм си причинила раните“.
	— Наистина си ги е причинила сама — рече Шамрон.
	— Но имало ли е повсеместна стратегия за прогонване? Участвал ли си в етническо прочистване от политически подбуди?
	— Не. И доказателствата за това са навсякъде около теб. Завчера си вечерял в Абу Гош. Ако имаше повсеместна политика на гонения, Абу Гош щеше ли да бъде там? Защо Самария е изчезнала от Западна Галилея, а Ал Макър е все още там? Защото жителите на Абу Гош и Ал Макър не се опитаха да ни изколят. Но може би именно в това е грешката ни. Трябвало е да ги прогоним всичките, вместо да се опитваме да запазим арабско малцинство в центъра на държавата си.
	— Тогава бежанците щяха да са повече.
	— Така е, но ако бяха лишени от надеждата да се завърнат някога, може би щяха да се интегрират в Йордания и Ливан, вместо да позволят да бъдат използвани за пропаганда, целяща да изкара държавата ни като свърталище на демони. Защо бащата на Фелах ал Тамари продължава да живее в Еин ал Хилве и до днес? Защо нито една от братските арабски държави — нации, с които има общ език, култура и религия — не го е приела? Понеже те искат да го използват като довод, който да постави под въпрос правото ми на съществуване. Аз съм тук. Живея, дишам. Съществувам. Не се нуждая от ничие разрешение, за да ме има. Не ми трябва ничие одобрение. И определено нямам къде другаде да отида. — Той погледна към Габриел. — Искам само ти да я наглеждаш вместо мен. Очите ми вече не са това, което бяха.
	Светлините на риболовния кораб изчезнаха в пристанището на Тивериада. Ари внезапно придоби уморен вид.
	— На това място никога няма да има мир, пък и никога не е имало. Откакто сме дошли в тези земи от Египет и Месопотамия, непрекъснато воюваме. С ханаанци, асирийци, филистимяни, римляни, амалеки. Заблудихме се и повярвахме, че враговете ни са се отказали от мечтата си да ни унищожат. Молим се на бог за невъзможни неща. Мир без справедливост, опрощение без обезщетение. — Той изгледа предизвикателно Алон. — Любов без саможертва.
	Габриел се изправи и се приготви да тръгва.
	— Какво да кажа на министър-председателя?
	— Кажи му, че трябва да обмисля предложението.
	— Отдел „Операции“ е просто една междинна спирка, Габриел. Един ден ти ще си шефът. Мемунехът.
	— Ти си _Мемунехът_, Ари. И винаги ще бъдеш.
	Шамрон се засмя доволно, а после отново попита:
	— Какво да му предам, Габриел?
	— Кажи му, че аз също нямам къде другаде да отида.

	* * *

	Телефонното обаждане на Джулиан Ишърууд осигури на Габриел дълго търсения повод да премахне последните следи, които Киара беше оставила в апартамента. Той се свърза с една благотворителна фондация за руски имигранти и заяви, че иска да направи дарение. На следващата сутрин две кльощави момчета от Москва дойдоха и отнесоха всички мебели от всекидневната: диваните и столовете, масичките и лампите, кухненската маса, дори декоративните месингови купи и керамичните чинии, които Киара беше подбрала и наредила така грижливо. Спалнята остави непокътната, с изключение на чаршафите, които все още бяха пропити с ванилов аромат от косата на Киара.
	През следващите дни през улица „Наркис“ минаваше неспирен поток от товарни камиони. Голямата бяла лабораторна маса пристигна първа, последвана от насочващи се флуоресцентни и халогенни лампи. От реномирания магазин за художествени материали „Л. Корнелисън & син“, разположен на улица „Грейт Ръсел“ в Лондон, му доставиха пратка с четки, бои, разтворител и лак. Едно химическо предприятие от Лийдс изпрати няколко кутии с избухливи разтворители, които събудиха необичайно голям интерес в израелските пощенски служби. От Германия пристигна скъп микроскоп с подвижно рамо, а от една венецианска работилница — два големи дъбови статива.
	„Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ — маслената картина, приписвана неособено убедително на Еразъм Квелин — пристигна на следващия ден. Габриел прекара по-голямата част от следобеда в разглобяване на сложния транспортен сандък и прибегна до помощта на Шамрон, за да постави огромната картина на два статива. Изображението на Даниил, заобиколен от диви зверове, заинтригува Ари и той остана до късно през нощта. А Габриел, въоръжен с памучни тампони и купа с разтвор от дестилирана вода и амоняк, се зае с досадната задача да почисти повърхността на картината от образувалия се в продължение на век слой мръсотия.
	Алон се опита да възстанови, доколкото е възможно, работните си навици от Венеция. Ставаше, преди да се е развиделило, и се противопоставяше на навика си да включи радиото, защото се опасяваше, че дневната порция кръвопролития и постоянните сигнали за тревога могат да развалят магията, в която го бе потопила картината. Стоеше в ателието до обяд и обикновено късно вечер се връщаше да продължи работата си. Прекарваше на булевард „Цар Саул“ колкото е възможно по-малко време, затова научи за оставката на Лев по радиото в колата си, докато шофираше от улица „Наркис“ към „Маунт Херцел“, за да види Леа. Когато бяха заедно, пътешествията й до Виена бяха по-незначителни и краткотрайни. Тя му задаваше въпроси за миналото им.
	— Къде се запознахме, Габриел?
	— В „Бетсал’ел“. Ти си художник, Леа.
	— Къде се оженихме?
	— В Тивериада. На терасата на Шамрон, която гледа към Генисаретското езеро.
	— И сега си реставратор?
	— Учих във Венеция при Умберто Конти. Ти имаше обичая да ме посещаваш през няколко месеца. Позира като немска девойка от Бремен. Спомняш ли си?
	Един горещ юнски следобед Габриел пиеше кафе заедно с доктор Бар Зви в служебната столова на клиниката.
	— Тя ще бъде ли в състояние да излезе някога оттук?
	— Не.
	— А за кратки периоди?
	— Възможно е — отговори лекарят. — Всъщност мисля, че това е доста добра идея.
	Първите няколко пъти Леа излизаше от клиниката, придружена от медицинска сестра. После, когато започна да се чувства по-уверено навън, Габриел сам я водеше в апартамента си. Тя сядаше на един стол в ателието му и го наблюдаваше как работи в продължение на часове. Понякога присъствието й му действаше успокоително, друг път му причиняваше нетърпима болка. Но винаги му се искаше да я настани до статива и да пресъздаде жената, която беше качил в колата през онази снежна нощ във Виена.
	— Имаш ли мои картини?
	Той й показа портрета в спалнята. Когато го попита кой е моделът, Габриел й отговори, че това е самият той.
	— Изглеждаш тъжен.
	— Бях уморен. Нямаше ме в продължение на три години.
	— Наистина ли аз съм нарисувала това?
	— Беше по-добра от мен — рече той.
	Един следобед, докато ретушираше унищожен участък от лицето на Даниил, тя го попита защо е отишла във Виена.
	— Бяхме се разделили заради работата ми. Мислех, че прикритието ми е достатъчно надеждно, за да ви взема при мен. Постъпих глупаво и ти си тази, която плати заради грешката ми.
	— При теб имаше още една жена, нали? Едно френско момиче, което работеше за Службата.
	Габриел кимна и продължи работата си върху лицето на Даниил. Леа настоя за още информация.
	— Кой го направи? — попита тя. — Кой сложи бомбата в колата ми?
	— Арафат. Трябвало е да умра заедно с теб и Дани, но човекът, отговорен за изпълнението на мисията, променил плана.
	— Жив ли е още този човек?
	Габриел поклати глава.
	— А Арафат?
	Той й обясни, че Ясер Арафат — смъртният враг на Израел — сега живее близо, в Рамала.
	— Арафат е _тук_! Как е възможно това?
	„От устата на невинните“ — помисли си Габриел. В същия момент чу стъпки по стълбището. Ели Лавон влезе в апартамента, без да си направи труда да почука.


	37. Екс ан Прованс. Пет месеца по-късно

	В дефилетата и клисурите на Буш дю Рон задуха първият мистрал. Докато слизаше от своя мерцедес седан, Пол Мартино закопча платненото си работно яке и вдигна яката му. В Прованс беше дошла поредната зима. „Още две-три седмици — помисли си той — и ще трябва да преустановя разкопките до пролетта“.
	Извади платнената раница от багажника на колата и тръгна покрай древната каменна стена на планинската крепост. Като стигна до края на стената, Пол спря. На около петдесет метра от него, близо до върха на възвишението, някакъв художник стоеше пред една картина. На върха на хълма често идваха художници да рисуват. Самият Сезан* беше обожавал внушителната гледка от масива Шен дьо л’Етоал. И все пак Мартино реши, че ще е по-разумно да разгледа по-отблизо човека, преди да се залови за работа.
	[* Пол Сезан (1839 — 1906) — френски живописец, който осъществява връзката между импресионизма и кубизма. — Б.пр.]
	Той прехвърли пистолета „Макаров“ от раницата в джоба на якето си и тръгна към художника. Мъжът беше с гръб към него. Ако се съдеше по позата на главата му, той се взираше в далечината към планината Сент Виктоар. Наблюденията на Мартино се потвърдиха няколко секунди по-късно, когато зърна платното за пръв път. Творбата много напомняше класическите пейзажи на Сезан. Всъщност беше обезпокоително точна репродукция.
	Художникът беше погълнат до такава степен от работата си, че не чу приближаването на Мартино. Спря да рисува и го погледна едва когато той застана зад гърба му. Носеше дебел вълнен пуловер и измачкана широкопола шапка, която потрепваше от вятъра. Сивата му брада беше дълга и рошава, а ръцете му бяха изцапани с боя. Ако се съдеше по изражението му, не беше никак доволен, че го прекъсват. Мартино изпита симпатия към него.
	— Очевидно сте голям поклонник на Сезан — заговори го той.
	Художникът кимна и се върна към работата си.
	— Репродукцията е много добра. Ще ми я продадете ли?
	— Страхувам се, че тази вече е договорена, но ако желаете, мога да ви нарисувам друга.
	Мартино му подаде визитката си.
	— Можете да се свържете с мен в кабинета ми в университета. Ще обсъдим цената, когато видя завършеното платно.
	Художникът взе визитката и я пусна в дървения куфар, в който държеше боите и четките си. Мартино му пожела успешна работа и продължи през археологическия обект към изкопа, в който беше работил предния следобед. Спусна се в ямата, махна синия брезент, покриващ дъното й, и откри грубо издяланата каменна глава. След това отвори раницата си и извади отвътре малка хавлиена кърпа за ръце и четка. Вече се канеше да пристъпи към работа, когато съзря в дъното на ямата нечия сянка. Пол се надигна на колене и погледна нагоре. Очакваше да види Ивет или някой от другите археолози, работещи на разкопките. Вместо това, забеляза увенчания с шапка силует на художника, закрил с тялото си лъчите на яркото слънце. Той вдигна ръка към челото си и заслони очи.
	— Ще бъдете ли така добър да се махнете оттам? Засенчвате ми светлината.
	Художникът мълчаливо протегна визитката, която Мартино току-що му беше дал.
	— Мисля, че името на нея е грешно.
	— Моля?
	— Тук пише Пол Мартино.
	— Да, това съм аз.
	— Но не е истинското ви име, нали?
	Мартино усети, че лицето му пламва. Вгледа се внимателно във фигурата, застанала на ръба на изкопа. Това наистина ли беше той? Не можеше да е сигурен, не и при тази гъста брада и широкополата шапка. После се сети за пейзажа. Картината беше перфектна имитация на Сезан и като багри, и като композиция. Разбира се, че е той. Пол плъзна бавно ръка към джоба си и се опита да спечели още малко време.
	— Слушай, приятелю, името ми е…
	— Халед ал Халифа — прекъсна го художникът. Следващите му думи бяха на арабски: — Наистина ли искаш да умреш като французин? Ти си Халед, син на Сабри, внук на Асад, Лъвът на Бейт Сайед. Пистолетът на баща ти е в джоба на якето ти. Хайде, опитай се да го извадиш. Но преди това ми кажи името си.
	Халед сграбчи дръжката на пистолета, но в мига, в който го извади от джоба си, първият куршум прониза гърдите му. Вторият го накара да изпусне оръжието. Той политна назад и удари главата си в каменистото дъно на изкопа. Докато губеше съзнание, умиращият мъж погледна нагоре и видя как евреинът загреба шепа пръст от купчината до ръба на ямата. Хвърли я върху лицето на Халед, след това вдигна за последен път пистолета си. Арабинът видя проблясъка на изстрела, сетне го обгърна тъмнина. Ямата започна да се върти и той усети как пропада в спиралата на миналото.
	Художникът затъкна отново беретата в колана на панталона си и се върна на работното си място. Топна четката си в черна боя и се подписа върху платното, след което му обърна гръб и тръгна да се изкачва по склона на хълма. В сянката на древната стена срещна девойка с къса коса, която приличаше донякъде на Фелах ал Тамари. Той й пожела добро утро и яхна мотоциклета си. Миг по-късно вече го нямаше.


	Бележки на автора

	Романът „Принцът на огъня“ е художествено произведение. Но в него има много реални факти, а написването му бе провокирано до голяма степен от една снимка на малко момче, дошло на погребението на баща си — известен терорист, убит от агенти на Израелското разузнаване в Бейрут през 1979 г. Терористът беше Али Хасан Саламех от „Черният септември“, организатор на клането по време на Олимпийските игри в Мюнхен и на много други убийства, а мъжът, в чийто скут седи момчето от снимката, не е някой друг, а самият Ясер Арафат. Запознатите с израелско-палестинския конфликт ще открият, че съм заимствал доста неща от Али Хасан Саламех и прочутия му баща, за да създам въображаемите Асад и Сабри ал Халифа. Но между двамата Саламех и двамата Ал Халифа има значителни разлики, които са прекалено много, за да бъдат изброявани тук. При изследване на Крайбрежната равнина няма да откриете доказателства за село, наречено Бейт Сайед, защото такова не съществува. „Тохнит Далет“ е било истинското име на плана за изселването на враждебното арабско население от земята, определена за новата държава Израел. Някога в Западна Галилея е съществувало село Самария. Разрушили са го, както е описано в книгата. „Черният септември“ наистина е бил тайното оръжие на Арафатовата Организация за освобождение на Палестина и последиците от кратката му, но кървава терористична дейност са налице и днес. Именно „Черният септември“ за пръв път демонстрира ефикасността на извършването на зрелищни терористични актове на международната сцена и доказателствата за това са навсякъде около нас. Те могат да се видят в училището в Беслан, във взривяването на четирите влака в Мадрид и на празното място в Манхатън, където някога се издигаха кулите близнаци на Световния търговски център.
	Ясер Арафат се разболя и почина, когато довършвах този роман. Ако той бе избрал пътя на мира, вместо да предизвиква вълна от терор, романът никога нямаше да бъде написан и хиляди хора — израелци и палестинци — все още щяха да са живи.


	Благодарности

	Този роман, както и предходните четири от серията за Габриел Алон, нямаше да бъде написан без помощта на Дейвид Бул. Той наистина е един от най-изкусните реставратори на произведения на изкуството в света и неговото приятелство и мъдрост обогатиха както живота, така и творчеството ми. Джефри Голдбърг — блестящият кореспондент на „Ню Йоркър“ — щедро подели с мен богатството си от знания и опит и бе така любезен да прочете моя ръкопис и да ми направи няколко полезни предложения. Авива Рац Шехгер от Израелското посолство във Вашингтон ми даде уникален шанс да видя Израел в размирно време. Луис Тоскано два пъти прочете ръкописа ми и той стана по-добър под нейната уверена редакторска ръка. Моята приятелка и литературна агентка Естер Нюбърг от „Интернешънъл Криейтив Мениджмънт“ прочете всичките ми предварителни чернови и ме насочи към правилната посока.
	Докато подготвях този ръкопис, прегледах стотици книги, статии и уебстраници, които са толкова много, че не бих могъл да изредя заглавията им, но ще бъде нехайно от моя страна, ако не спомена някои от тях. Много съм задължен на големия израелски учен Бени Морис, чиято разтърсваща книга „Зараждането на проблема с палестинските бежанци“ ми помогна да придобия представа за естеството и мащаба на прогонването на арабите в периода 1947 — 1948 година. Шеметната история на арабско-израелския конфликт „Основателни жертви“ на Морис също се оказа безценен източник на информация, както и „Израел“ на Мартин Гилбърт. Моите собствени впечатления от съвременното израелско общество бяха обогатени най-вече от трите книги: „Израелците“ на Дона Розентал, „Спокоен живот с атентаторите самоубийци“ на Дейвид Хоровиц и „Война без край“ на Антон Ла Гуардия. „Издирването на Червения принц“ от Майкъл Бар Зохар и Еитън Хабер разказва бурната история на фамилия Саламех. Ярон Езрахи от Израелския демократичен институт в Йерусалим, а не измисленият полковник Йонатан Шамрон, пръв сравни Защитната стена със Стената на плача, и то с много по-голямо красноречие и страст от мен. Хората, които добре познават вечерната служба на Йом Кипур, ще видят, че съм взел четири реда от молитвата, написана за британското издание „Двери на покаяние“, и съм ги сложил в устата на Ари Шамрон в предпоследната глава.
	Нищо от това не би било възможно без подкрепата на забележителния екип от професионалисти на издателство „Пътнам“: Карол Бейрън, Даниъл Харви, Мершган Дъксуърт и специално на моя редактор Нийл Найрън. Те просто са най-добрите в това, което правят.
	Искам да благодаря на съпругата ми Джейми Гангъл, която прочете всичките ми чернови. Обсъждах идеите си с нея и както винаги, тя ми помогна да стигна до финалния ред. Не мога да преувелича нейния принос, както не мога и достатъчно да й благодаря.


	Daniel Silva
	Prince of Fire, 2005

	__Издание:__
	Даниъл Силва. Принцът на огъня
	ИК „Хермес“, Пловдив, 2007
	Американска. Първо издание
	Отговорен редактор: Петя Димитрова
	Коректор: Ева Егинлиян
	ISBN 978-954-26-0499-0

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/33463
	Последна корекция: 9 март 2015 в 08:45