antique

Грейг
Бек

Под леда
bg



Грейг
Бек

calibre 2.8.0
22.6.2016
bb85a656-7241-495b-a390-7af9387399b4
1.0


2016














Грейг Бек







Под леда 

През 1996 г. руски и английски учени откриват езеро с топла вода на четири километра под антарктическия лед. Езерото „Восток", както го нарекли, е с размерите на езерото Онтарио и биолозите предполагат, че в него може да има форми на живот, които не са виждани на повърхността от милиони години.
Смята се, че по света има стотици подобни скрити кухини с вода.







Пролог


Колонията на остров Роаноук, 1587 г.

Елеонор залюля бебето Вирджиния в ръцете си и се усмихна на малкото розово спящо личице. Това бе първото бебе, родено на острова, и заселниците бяха очаровани от появата му, считайки го за добра поличба.
Слънцето на късната есен къпеше младата майка в успокоителните си топли лъчи, докато тя тихичко пееше приспивна песен.
Джон Уайт, бащата на Елеонор и губернатор на острова, беше горд от онова, което бе постигнал. Това беше златен век за колонизацията от страна на Англия, като се очертаваше още една година, през която неговата родина ще напряга мускули и ще разширява световните си граници. По-рано през това десетилетие, през 1583 г., сър Хъмфри Гилбърт обяви Нюфаундленд за първата английска колония отвъд океана, а сега Роаноук щеше да е първата английска колония в Новия свят.
Губернатор Уайт искаше да се увери, че всичко е наред, преди неохотно да се върне в Англия, за да вземе още провизии. Островът беше дълъг и тесен и разположен съвсгм близо до брега между континента и опасните острови Аутър Банкс в Атлантическия океан. Уайт знаеше, че околните води са студени, оцветени в неприветливо сиво-зелено, а ледените течения на Атлантика се завъртаха на деветнайсет километра от сушата. За щастие, обаче, самият Роаноук бе истински оазис със своите мочурища, нискотревни ливади и високи дъбови гори, изобилстващи от дивеч.
Местните индианци като цяло бяха приятелски настроени, но доста странни, понякога боязливи, понякога агресивни, крещящи силно на заселниците, за да ги предупредят да стоят настрана от определени места в гората. Уайт бе открил, че докато стоят в дадени области на острова, няма да имат никакви проблеми. Не бяха изградили постоянна търговска връзка, но като цяло губернаторът беше доволен, че индианците не са заплаха за групата.
Основната грижа на Уайт бе това, че мястото, на което се бяха установили, не беше защитено от силните морски бури, които идваха от Атлантика. То беше твърде близо до брега и сега, когато вече се раждаха бебета, той беше решен да се премахнат излишните рискове за неговата колония, особено преди да замине и да отсъства месеци.
Губернаторът беше организирал малко събиране за мъжете, за да претърсят околностите за естествено защитени места, които да ги предпазят от суровото време. След по-малко от седмица те съобщиха, че са открили голям вход на пещера и въпреки странната миризма, която излиза от дълбините й, тя изглежда сигурна, суха и достатъчно голяма за стотици заселници. Уайт бе наредил да занесат бъчви с вода в нея. Сега, докато гледаше провизиите, той се надяваше, че е направил всичко необходимо, за да подсигури колонията, и се отправи към кораба, за да се върне в Англия.
Елеонор стигна до мястото край потока, на което растеше мека трева и което се намираше точно извън границите на селището. Тя отиде до тази част на речния бряг, за да изпере дрешките на Вирджиния и да ги остави да изсъхнат на плоските скали до водата. Когато срещна младото индианско момиче, усети, че двете ще станат приятелки.
Инкара, Елеонор научи името й, бе отишла там, за да върши ежедневните си задължения и не се мина дълго, преди двете да започнат да си махат, да седят заедно и да показват първите си бебета. Въпреки че никоя не говореше езика на другата, те общуваха и изградиха връзка като две млади майки.
Елеонор придърпа шала си и погледна към небето. Тъмни облаци препускаха по него, идваха от запад и дъждът изглеждаше неизбежен. Тя се изправи на крака, с Вирджиния на ръце, и се сбогува с Инкара, която й се усмихна и се опита да имитира махването и думите й. Елеонор се разсмя; може би щеше да й ушие рокля, ако баща й се завърнеше с много татове.
Вятърът се усилваше бързо, така че тя забърза крачка, за да се върне при колонията. Сега хоризонтът бе изпълнен с огромни тежки лилави облаци, които заплашваха да се изсипят върху острова. Точно когато навлизаше в сечището при самия край на колонията, съпругът й Ананий я пресрещна и я придърпа за кратка прегръдка. Той беше останал без дъх, а русата му коса вече беше слепнала от големите дъждовни капки, които започваха да падат. Успя да надвика виещия вятър и да й каже да събере толкова храна и дрехи, колкото може, защото заселниците отиват да търсят убежище в пещерите в южната част на острова.
Свирепият вятър вече помиташе част от сламените покриви и отделни дървени летви от колибите и ги размяташе като ножове из лагера. Дъждът, засилен от поривите му, брулеше лицата им, докато вървяха към центъра на селището. Елеонор забеляза Инкара, която се гушеше в едно дърво и изглеждаше крайно разтревожена, и й направи знак да се приближи. Индианката изтича при нея и се опита да я дръпне настрани, докато ожесточено клатеше глава и жестикулираше в посока към пещерите. Отново и отново с широко разтворени очи повтаряше дума, която звучеше като „кроатон". Замаха с ръце и се прегърна здраво. Странно, но този жест не изглеждаше като опит да се сгрее, а навяваше усещане за борба и опасност.
Бащата на Елеонор й бе казвал, че местните вярват, че всичко е работа на духовете, добри и лоши, и времето не прави изключение. Тя дари индианката с бърза прегръдка и се отправи към пещерите с последните останали заселници.
Инкара беше повторила думата „кроатон" толкова много пъти, че Елеонор помисли, че това е името на пещерата. Тя помоли Ананий да я издълбае в голямото дърво при края на лагера, в случай, че баща й се завърне или че някой друг иска да научи къде са отишли. Така щеше да се наложи само да попитат индианците за пътя.
Инкара бързешком се върна при баща си, Мантео, водачът на племето Роаноук. Той разговаряше с шамана, застанал край огъня в центъра на тяхната колиба, когато тя падна на колене пред него и задъхвайки се обясни накъде са се запътили заселниците. Въпреки че членовете на племето бяха сравнително равнодушни към заселниците, те познаваха опасностите на пещерата. Още преди поколения земята се бе разтърсила и бяха минали много години от последния път, когато някой млад ловец беше проявявал глупостта да влезе в нея. Онези, които го бяха правили, никога не се завръщаха.
Навън вече бушуваше стихия и според правилата на племето на всички членове беше забранено да ходят в пещерите или дори близо до тях. Мантео обаче знаеше за връзката, която беше възникнала между дъщеря му и бялата „Елеонор". Инкара изпита огромно облекчение, когато разбра, че той ще изпрати най-силните им войни да опитат да спрат заселниците. Въпреки нежеланието на вожда, тя отиде с тях.
Малката група индианци стигна до пещерата точно когато последните заселници потъваха във вътрешността й и започваха да запечатват входа заради бурята. Инкара извика и след малко Елеонор и Ананий се показаха на входа. Гледката, която индианката и войните видяха този момент се запечата в тях завинаги — Елеонор, стояща под дъжда, с дъщеричката си в ръце. Когато се усмихна и махна за довиждане на Инкара, главата на Ананий се завъртя така, сякаш го бяха извикали, и той се втурна навътре. Жена му се обърна през рамо, когато в дълбините започнаха да отекват викове, и също се затича към мрака.
Минаха само няколко кратки минути, преди да започнат писъците и стенанията. Звуците на неподправен животински страх, излизащи от пещерата, накараха Инкара да падне на колене и да заридае силно. В страданието си тя загреба мокри листа и пръст и покри главата и лицето си. Дори по лицата на смелите воини Роаноук се изписа дълбок ужас, когато крясъците започнаха и след това замлъкнаха един по един. Мантео се взираше в пещерата още дълго, припомняйки си древните легенди и осъзнавайки какво означава това за неговите хора. Когато се обърна назад, вече беше решил. Трябваше незабавно да напуснат острова.
Джон Уайт не беше мислил, че ще отсъства толкова дълго. Още преди да стигне сушата, усети, че се е случила някаква беда. Нямаше малки рибарски лодки във водата, не се издигаше дим. На мястото на лагера нямаше признаци на живот — никакви хора, само останки от срутени колиби. Гората беше започнала да си връща територията на сечището. Единствената улика бе думата „КРОАТОН", издълбана в едно дърво с разкривени главни букви.
Седмиците търсене не успяха да разкрият къде е красивата му дъщеря, нейното бебе или някой друг от заселниците. Всъщност, местните индианци също бяха заминали и единствената надежда на нещастния губернатор бе, че Елеонор е с тях и е в безопасност, където и да се намираха.







Едно


Антарктика, наши дни.

В последните секунди преди сблъска Джон Банион „Долара", смятан за един от най-богатите собственици на хотели в Северна Америка, пусна U-образното кормило. Той скръсти огромните си ръце на гърдите, закривайки избродирания на ръка върху якето му златен надпис „Долара". Джон разбра, че ще умре, още когато рестартирането на двигателя не сработи и индикаторите на всички други резервни системи започнаха да мигат неконтролируемо. Нямаше време за ново рестартиране, а скачането с парашут в това време беше самоубийство. Той изсумтя насред бялата самолетна кабина и прошепна едно последно „майната му", когато висотомерът му съобщи, че земята е точно пред лицето му.
Банион беше поканил изпълнителните си директори и техните съпруги или любовници на частния си самолет „Персей" за еднодневен полет от южна Австралия над Антарктика. Той беше минавал маршрута няколко пъти сам, но този път се надяваше да покаже на напористите служители, че зад името Банион Долара се крие нещо повече от изкарване на пари и осемнадесетчасов работен ден. Тук долу бе виждал неща, на които само шепа хора в света бяха свидетели. Редки зелени залези и изумрудена линия между леда и небето, плаващи планини от лед, чийто връх, заради неподвижността на въздуха, изглеждаше така, сякаш излита нагоре и се рее на стотици метри над земята.
Трябваше да е по-разумен. Човек се влюбва в Антарктика и тя го наранява. Долара беше забравил едно нещо — тя беше толкова непредсказуема, колкото и красива. Въпреки че беше проверил синоптичната прогноза, преди да тръгне, леденият континент го изненада с чудовищна буря. Антарктика крие тези бури зад планини и в дълбоки пукнатини и когато се доближиш достатъчно, ги разкрива в цялата им свирепа мощ — снежни планини, високи почти два километра, и опустошителни ветрове, които се катерят яростно нагоре при всяка издатина на релефа.
Въздухът, който в един миг е толкова чист и прозрачен, че човек може да вижда на стотици километри във всички посоки, в следващия се превръща в хаос от летящи снежинки и лед. Резултатът е смъртоносна виелица, която слива небето и земята и кара хоризонта да изчезне. За секунди температурата пада с четиридесет градуса, а ветровете продължават да се усилват. Няма написана книга с правила какво да правите, когато попаднете в подобна стихия. Просто трябва да ги избягвате, защото самолет, който веднъж се е озовал там, просто престава да съществува.
Десетте пътници на Долара не бяха толкова спокойни, колкото него. Какафонията, която се носеше от пътническото помещение, бе като извадена от някоя история на Данте за мъчения в ада. Мартинита и коктейли се бяха разлели по кадифените седалки, върху които се бяха сгушили пътниците. С телата си те усещаха все по-голямата скорост и острото спускане.
Двадесет и два метровият самолет падаше с приблизително 800 км в час към антарктическата земя. Малките му, но мощни реактивни двигатели бяха престанали да работят заради пълния с лед въздух. Не можеше да се чуе нищо освен пронизителното свистене, което можеше да се сбърка с писъка на изгубен буревестник, зовящ другарите си. То обаче също изчезна в рева на бурята, която брулеше металната птица.
Сблъсъкът, когато настъпи, приличаше на звук от гигантска възглавница, удряща се върху неоправено легло, а не на разбиващи се петнайсет тона метал. На стотици метри във въздуха се издигна конусовидна планина от сняг и лед. Последва второ изригване на камъни и останки, когато единият двигател попадна върху твърда скала. Самолетът мина през снежната повърхност като куршум през стъкло, отваряйки разръфана черна дупка, дълбока стотици метри. Ехото се разнесе на километри, отразявайки се от стените на тунелите в снега, докато най-накрая не стигна до твърда земя и не се превърна в ужасния звук на сблъсъка.
В този подземен свят отново настана тишина — но само за кратко.Съществото се надигна от водата и подуши въздуха. Вибрациите в горните пещери събудиха родова памет, потънала в забвение с поколения, и то се измъкна объркано от древната си бърлога. В неговия тъмен свят то отдавна се бе научило да бъде тихо, но звуците отгоре го развълнуваха и го накараха да се втурне към пещерите, издавайки звуци, напомнящи кипяща река.
Щеше да му отнеме часове да стигне до мястото на катастрофата, но то вече усещаше слабата миризма на стопен метал, гориво и още нещо — нещо, което никой от неговия вид не беше подушвал от хилядолетия. Огромното му слузесто тяло се движеше бързо, подтиквано от глада.







Две


Стамфорд, Кънектикът.

Топлото слънце на Кънектикът къпеше Ейми Уайър в лъчите си, докато тя си сипваше нещо за пиене. Ейми вдигна очи от последните резултати по проекта и се втренчи невиждащо в колегите си. С нейната гарваново черна коса и меки сини очи, тя беше достоен представител на шотландското си семейство. Тя първа сред родните си, собственици на магазини и корабостроители, беше станала учен. Изключителните й качества в областта на синтеза на горива от вкаменелости я бяха направили търсена от гладните за ресурси компании по света. Беше висока жена на двайсет и девет, която можеше да стиска челюстта и да променя погледа си от мек до пронизващ така, че приятелите й го наричаха „лазера на Уайър". Ейми можеше да излезе на глава и с най-страшния университетски декан или член на комисия и да постигне своето. Тя довърши содата си и премести поглед върху Том.
— Няма да стане, Ейми. Дори няма да те погледна. Не искам да бъда заслепен още от ранни зори.
Том се подсмихна и продължи да си налива кафе. Тя разбра, че той знае, че го гледа, и предположи, че се опитва да изглежда спокоен, като я оставя да изпусне малко пара, преди да му даде благословията си за това пътешествие. Том шумно разбърка кафето си и продължи:
— Освен това знам, че мразиш височини, а трябва да слизаме с въже или нещо такова в замръзнала пещера и по-точно — под антарктическия лед.
— Ха! Нарича се спускане с въже, не слизане. А това нещо с височините беше отдавна. Нямам фобия, Том.
Той отпи, като мляскаше демонстративно. Зад гърба му Ейми измърмори „Добре тогава". Тя откъсна малко парче хартия, сви го на топка и го пъхна в устата си, като го дооформи с език. Взе сламка от една малка бутилка на бюрото си, прицели се и изстреля мокрия снаряд право към главата на Том. За нейно удоволствие, хартията се лепна на врата му.
— Отврат! Мразя, когато правиш това — той избърса врата си с ръка и се обърна.
Ейми се усмихваше с вдигната вежда, а сламката висеше от долната й устна.
Тя познаваше Том от десет години, откакто беше дошъл в нейния университет, но работеше за друга компания. Дори и като неопитно, или както баща й би казал „зелено" деветнайсетгодишно момиче, нейните оценки и естественият й талант в области като биология и биогенно разлагане й бяха помогнали да изпъкне в тази трудна и конкурентна среда. Потенциалът й беше магнит за компании, търсещи най-ценния ресурс — интелект. Том я караше да се смее, докато сълзи не потекат по бузите й, повече от всеки друг суховат професор. Той беше като по-голям брат за нея и днес отново успя да я разсмее, както винаги. През годините се беше грижил за нея и й беше помагал в кариерата, за да стане тя един от най-уважаваните петробиолози в света.
Том Хендсън беше главният учен, работещ за GBR, малка компания, специализирана в изследвания на горива от вкаменелости, тяхното откриване, употреба, синтез и , да се надяваме, един ден замяна. Той беше на четиридесет, слаб и висок и с приятен смях. Въпреки че всички в университета имаха неофициална връзка с GBR, той беше естественият лидер, заради неговата зрялост и енциклопедични познания за дълбочинна петробиология.
Ейми обичаше Том, но отношенията им приличаха на отношенията между всички братя и сестри — от време на време имаше кавги, като сега. Том беше помолен от правителството спешно да придружи спасителна мисия до Антарктика. Един частен самолет се беше разбил върху леда, или по-скоро в леда. Беше се отворила голяма пещера и първоначалните изследвания разкриха огромно количество течна маса, която можеше да е нефт или природен газ. Вероятно беше нищо, неточни данни или отпадъци, изхвърлени от една от многобройните държави, които бяха стъпвали на Антарктика. Тези държави гладно наблюдаваха континента, последният неизследван, или по-скоро неопустошен, на планетата. А може и да е нещо значимо. Антарктика не винаги е била покрита със сняг и преди около 150 милиона години, когато Гондвана е започнал да се разпада, парчето, което днес е тя, се е съединило с Южния полюс. Известно е, че редица видове динозаври са живели там, а в растителния свят са доминирали папрати, растящи в тресавища. С времето тресавищата са се превърнали във въглищни залежи в арктическите планини и може би са се разложили до нефт.
— Но ти мразиш студа и не харесваш полевата работа. Аз съм повече от квалифицирана поне да ти помагам там долу — Ейми ненавиждаше жалната нотка в гласа си. Знаеше, че Том е най-подходящият за мисията, но тя беше работила върху настоящия си проект от осемнадесет месеца и жадуваше за каквото и да е разнообразие.
— Ейми, някой трябва да се изправи срещу управителния съвет в сряда и да обсъди резултатите за приложимостта на синтетичните горива, иначе няма да ни дадат още средства — отговори той с най-търпеливия си тон. — Знаеш, че си по-добра от мен в манипулирането на онези шефове.
Ейми видя, че Том нарочно я ласкае, и го дари с една изкуствена усмивка в стил „Божичко, благодаря ти".
— Ще се върна след една седмица, вероятно с нещо повече от настинка — каза той, без да вдига поглед от багажа си. — Ще направя няколко електромагнитни изследвания и карта на всякакви изменения на въглеводородните маси и после ще превърнем данните в 3D модел за нашите приятели в съвета.
— Добре, постарай се да използваш много цветове и описания и махни всички термини, защото няма да разберат нищо и няма да има значение дали им показваш това или снимки на леля ти как плете — отговори Ейми полу на шега, като знаеше, че Том е един от най-добрите в областта, които могат да превеждат сложна материя на лесен за разбиране език. — И ми донеси малко сняг.
— Ще ти донеса пингвин, не, два, за да си направиш чифт пантофи — каза той и двамата се засмяха на шегите си.
Очите й още веднъж се върнаха към своя типичен мек син цвят. Както обикновено, той беше успял да я обезоръжи с чувството си за хумор, което бе по-подходящо за вкъщи или за училищния двор, отколкото за лаборатория. Доколкото познаваше Том, той щеше да прекара времето си сгушен в палатка пред компютъра и щеше да започне да се оплаква от студа и скуката още на първия ден.
Следващия път беше неин ред, нямаше спор.







Три


Източният бряг на Австралия.

Алекс Хънтър излезе от топлата морска вода, след като бе направил сутрешното си плуване. Зазоряването беше любимото му време от деня — с всички крещящи чайки, летящи в кръгове над главата му, и шума на разбиващите се в брега вълни. Морската мъгла нежно обгръщаше лицето му, докато очите му претърсваха хоризонта. Той ги затвори за кратко и пое дълбоко дъх, за да поеме ароматите на този свят.
След часове усилено плуване той дори не беше задъхан. На тридесет и шест години, високото му малко над метър и осемдесет тяло беше стройно, но със силни мускули на ръцете и гърдите, получени от чести тренировки. Многобройните белези разкриваха, че мускулите му не са направени в обикновен фитнес, а са изваяни в битка.
Алекс разклати глава, за да изтръска водата, и прокара пръсти през късата си черна коса. От квадратната му челюст и ъгловати страни ставаше ясно, че не му липсва женско внимание, но опасният му начин на живот му пречеше да има каквато и да е постоянна връзка. Той беше научен да побеждава, да се бори и да успява независимо от шансовете. Имаше обаче неща, които чувстваше, че са дори отвъд неговите възможности. Никога не можеше да се установи на едно място, никога не можеше да разкаже за работата си и да сподели успехите и провалите си с някой друг освен с другарите си в армията. А сега, след един инцидент по време на мисия, той беше по-самотен от всякога.
Докато стоеше на пясъка, стиснал здраво избеляла плажна кърпа, Алекс приличаше на бронзова статуя. Очите му се бяха превърнали в безжизнени парчета стъкло, докато припомняше живота си, който сега сякаш принадлежеше на някой друг. Анджи си бе отишла. Тя искаше да го напусне още преди последната му мисия, но беше обещала да го изчака да се върне, за да поговорят. Той така и не успя да се върне. Алекс не мислеше, че тя е спряла да го обича — просто не можеше да спре да се тревожи. През времето, когато бяха заедно, те се бяха смели и обичали като тийнейджъри и сега го преследваха дори малките неща, свързани с нея. Нейната гъста кестенява коса, която винаги миришеше на свежи зелени ябълки, линийката пот над горната й устна, която се появяваше, след като бяха правили любов, огромните й кафяви очи. Анджи казваше, че той може да я накара да се изчерви и да изтръпне само като говори с нея. Щяха да се оженят, а сега дори не можеше да й се обади, защото беше престанал да съществува. Беше разбрал, че тя се среща с някакъв костюмар от Бостън. Щеше да се оправи.
На майка му беше съобщено, че е мъртъв, и само Господ знаеше кога и дали някога ще му бъде разрешено да й каже истината. След като дядо му почина от сърдечен удар преди десет години, тя напусна работа, за да търси по-спокоен живот. Започна работа в цветарски магазин и играеше бридж два пъти в седмицата. Той все още можеше да я види седнала на предната веранда през късната пролет с немската овчарка Джес, спяща в краката й с потръпващи лапи, и с нейната дебела сиамска котка, стояща точно пред нея. Докато не се научеше да контролира и да прикрива новите си способности, никой не биваше да знае, че все още е жив.
Животът беше направил странна сделка с Алекс — при която беше спечелил и изгубил едновременно. Дебелата плажна кърпа, която държеше, се разцепи на две. Той не бе осъзнал, че в него се трупа напрежение.
Неговата рехабилитация, ако можеше така да се нарече, беше завършена. Преди две години, при една тайна спасителна мисия в Северна Чечня, Алекс Хънтър беше нападнат в засада и прострелян в главата — рана, която можеше да го убие. Беше прекарал две седмици в пълна кома и когато след още един месец излезе от болницата, беше различен, някак си променен. Куршумът бе заседнал дълбоко в малкия му мозък, във връзката между хипоталамуса и таламуса, така че ако се опитаха да го извадят, процедурата щеше да бъде по-скоро убийство, отколкото операция. Малкото парче метал, вместо да причини непоправими щети, беше предизвикало поредица от физически и умствени промени, които удивиха лекарите.
Алекс си спомняше как се опитват да обяснят случилото се с него и предположенията им, когато някои от способностите му започнаха да се проявяват. Дори сред изтъкнатите специалисти, събрани в неговата стая, започна спор как функционира средният мозък на човека. Някои твърдяха, че хората използват по-малко от половината мозъчни функции, които имат, като повечето от тях остават заключени, докато факторите на средата и еволюцията не ги извадят на показ. Други, също толкова пламенно, обясняваха, че неизползваните части от мозъка са еволюционна останка и не са по-важни от апендикса или сливиците.
Онова, което беше направил куршумът, бе да предизвика засилен приток на кръв към средния му мозък, частта, която в голяма степен отговаря за подбирането, обработването и съхраняването на информация. Бяха казали на Алекс, че от тази част зависят и ендокринните функции, контролът на болката, отделянето на адреналин и естествените стероиди. Онова, което го притесни тогава, бе фактът, че средният мозък има най-много неизследвани и непознати функции от всички части на сивото вещество. Притокът на допълнителна кръв към него предизвика силна електрическа дейност, напомняща на включена машина.
Неговата издръжливост, скорост, сила и остър ум се бяха увеличили дотолкова, че всичко около него сякаш се случваше на забавен каданс. Лекарите бяха изумени как можеше да се справи с тестове за издръжливост и скорост, резултатите от които можеха да бъдат анализирани само със специални камери за бързо движение. Новините обаче не бяха само хубави. Алекс започна да получава и пристъпи на ярост, които понякога бяха почти невъзможни за контролиране. Силата и скоростта му бяха максимални именно по време на тези изблици. Засега той успяваше да прехвърли агресията си към правене упражнения — но Бог трябваше да е на помощ на онези, които са около него, ако изгубеше контрол.
След първите няколко пристъпа и осъзнаването на факта, че те ще бъдат част от него занапред, той вече беше доволен, че Анджи не е в живота му. Ако някога я беше наранил, дори само докато се мята насън в леглото, вероятно щеше да насочи убийствения си гняв към себе си.
Началниците на Алекс бързо прекратиха всички по-нататъшни тестове в болницата и го заведоха да се възстановява в едно имение на източния бряг на Австралия, собственост на американските военни. Висшите офицери искаха да са сигурни, че психологическото му възстановяване е завършено като физическото и при това възможно най-скоро. Никакви успокоителни лекарства не въздействаха на Алекс. Тялото му надделяваше над всяко вещество чрез собствени стимуланти. Тази битка можеше да свърши само по два начина — сърцето му да експлодира в гърдите или да получи емболия в средния мозък. Военните психолози бяха успели да разработят някои техники, които да му помогнат да добие контрол върху яростта си и поне да стои далеч от успокоителните. Алекс се усмихна на себе си. В момента прилагаше една от техниките. Солта, морето и пясъка винаги му помагаха да се отпусне. Само трябваше да го спомене на лекарите, за да се озове тук — простата му задача се състоеше в това да се изпълни със сетивни усещания, да ги запомни и да се връща към тях, когато има нужда от успокоение. Той обаче имаше таен спасителен коз — мирис, ухание, което незабавно го успокояваше дори и при най-смъртоносната ярост. Просто си припомняше аромата на свежи зелени ябълки.
Това му вършеше работа. Военните бяха получили първия си супер войник по случайност и докато можеха да правят тестове върху него, той щеше да остане в списъка на активните войници. Сега обаче Алекс Хънтър бе като затворен в клетка лъв. Тренираше по шест часа на ден и пак не се изтощаваше. Трябваше му нещо повече от допълнителни тренировки и обучения. Смяташе, че е готов за действие, и очакваше с нетърпение обещаното му обаждане от неговия началник и наставник майор Джак Хамърсън. Като си пое дълбоко дъх за последно, Алекс се усмихна и си помисли — „ваканцията свърши".
Лицето на майор Джак Хамърсън разкриваше всичките години активна служба подобно на светещ билборд. Дълбоки линии пресичаха челото и бузите му и там, където природата не беше изваяла чертите му, го бяха направили белезите от битки. На петдесет и няколко години, той беше мъж от желязо, който продължаваше всеки ден да прави тренировките, които го бяха научили да обезглавява човек за седем секунди — умение, което му се бе наложило да прилага много пъти през годините. Запален по военната история на Гърция, Чука, както му казваха, беше отказвал много повишения, за да може да остане близо до действието, както и да се увери, че неговите момчета са най-добре обучените и смъртоносни войници на планетата. Той ги бе направил като древни спартанци — връщаха се от битка гордо вдигнали щита си или положени върху него.
Хамърсън седеше с кротко отпуснати ръце и преглеждаше разпилените върху бюрото му листове с информация. ОСО, Отделът за специални операции, му бе възложил спасителна мисия в Антарктика. Всички бяха изчезнали. Учени и резервен екип зелени барети — всички се бяха изпарили. Нямаше радиовръзка, нямаше сателитни снимки, както и нищо от термалните сателити VELA. Майорът се протегна и взе една от снимките, направени преди хората им да изчезнат от лицето на земята. Очите му се присвиха, докато умствено се опитваше да проникне през леда и да осмисли образа, който виждаше. Знаеше, че генерал Малкълм от ОСО и останалите мъже, които бяха изпратени, не са били некомпетентни мързеливци. Тренирани да издържат в изключително негостоприемна среда и с техните дебели дрехи, телата им щяха да запазят топлината си поне няколко часа. Сателитите VELA трябваше да са уловили поне нещо.
Сега беше негов ред. Заради правилата военните не можеха да изпратят голям отряд, но все пак групата не трябваше да е съвсем беззащитна. Нямаше да има и трети екип след тях. Това беше. Нуждаеха се от максимална мощ в защита и нападение. Хамърсън остави снимката. Вече знаеше кого ще изпрати.
Майорът познаваше Алекс Хънтър още от първите му дни в отряда и първоначално го смяташе за ентусиазиран и талантлив, но с нищо незабележим член на екипа — доколкото някой можеше да е незабележим в неговия екип. Осемнадесет месеца след инцидента обаче нещата се бяха променили коренно. Сега никой не можеше да достигне стратегическите и тактическите му умения, както и чисто физическите му качества. При една тренировка той бе вдигнал друг мъж, тежащ сто килограма, над главата си и го бе запратил на пет метра сякаш беше кукла. Докторите смятаха, че това е положителен страничен ефект от куршума, който бе заседнал толкова близо до ендокринните му центрове. Хамърсън го считаше за дар, който трябваше да се оползотвори максимално.
Майорът лично пое командването на Алекс и му осигури допълнителните упражнения, от които се нуждаеше, за да се превърне в първото им супер оръжие — „Аркадий". Подобно на Зевс, който бе роден в Аркадия, унищожител на титаните, новият Алекс бе създаден във война и беше бърз, непоколебим и смъртоносен.
Беше готов за мисии, а ситуацията в Антарктика бе точно онова, което изискваше специални ресурси. Джак Хамърсън се протегна към телефона. Беше време да пуснат „Аркадий".







Четири

В сряда сутринта Ейми прегледа презентацията си за последен път, за да се увери, че важната информация е отделена и има достатъчно положителни прогнози и факти, за да примамят и най-големия петролен инвеститор. Копията бяха разпечатани и професионално подвързани и тя смяташе, че изглеждат направо убийствено. Повече от всичко обаче, Ейми искаше да излезе от заседателната зала след два часа (или по-малко, ако има късмет) и да получи добри новини от Том при завръщането му за уикенда.
Тя се надяваше, че напредъкът по техния проект ще вдъхне увереност в членовете на управителния съвет и ще ги накара да отпуснат още средства. Ейми пое дълбоко дъх и изглади предната част на единствения си син костюм. Почука на вратата и влезе, без да изчака да я поканят.
Вместо седемте членове на съвета, които бе очаквала, тя разпозна само един, Алфред Бийдман, председателя, който топло я поздрави още докато влизаше. На масата седяха четирима души, които не беше виждала никога преди. Тя ги прецени бързо — две спортни университетски натури, книжен червей на средна възраст и военен. Ейми отново се обърна към Алфред. Той й беше като баща и знаеше, че винаги може да разчита на него. Председателят я заведе до мястото й, без да пуска ръката й, и я помоли да седне.
Първата й мисъл бе, че ще затварят отдела им и че е провалила Том, като не е успяла да издейства още финансови средства. Тя затвори очи и си представи как той се връща в събота, носи кутия в ръцете си и й казва с момчешкия си маниер „Имам изненада за теб", а тя му отговаря „А ти да знаеш каква изненада имам аз за теб".
Алфред започна да говори с мекия си глас: — Ейми, изгубихме контакт с Том, с всички тях.
Сякаш някой изсмука цялата атмосфера от стаята. Никой не мърдаше и не продумваше, никой даже не дишаше. Просто стояха втренчено.
— Какво искате да кажете с това, че стб изгубили контакт? — Ейми се беше изправила на крака и излъчваше смесица от неверие и едва удържим гняв.
— Може да не е нищо сериозно, но нещата са точно такива, Ейми. Мисля, че ще е най-добре да ти представим всички факти, да те осветлим, така да се каже, и да определим как трябва да действаме. Моля те, седни, мила, за да можем да започнем — като знаеше колко избухлива може да е тя, Алфред се опитваше да говори с възможно най-спокойния и равния си глас. Той я наблюдаваше как отново заема мястото си и след това се обърна наляво, за да представи страховития мъж, който не можеше да изглежда повече като военен, дори да носеше униформа на звездички и райета. — Ейми, това е майор Джак Хамърсън. Майоре, желаете ли да, хм...
Хамърсън пресрещна лазерния поглед на Ейми със своя собствен и го задържа — този път Ейми сведе очи. Майорът изчака още няколко секунди и проговори:
— Ще започна направо. В осем нула нула тихоокеанско стандартно време във вторник получихме последното съобщение от първия ни разследващ екип. Беше планирано да се свързваме с тях на всеки три часа заради опасната им мисия и негостоприемна среда — Хамърсън се обърна към Алфред и кимна.
Председателят натисна бутон на бюрото си и на отсрещната стена се появи един екран за прожекции. В стаята се възцари мрак и сега се виждаше само бялото платно. По него незабавно започнаха да премигват образи. Майор Хамърсън продължи:
— На всеки три часа от момента на кацането до осем нула нула във вторник получавахме закодирано съобщение, състоящо се от образи и глас. В момента на екрана са част от тези образи. Не е нужно да ви напомням, че всичко, което виждате, е строго поверително и тъй като все още нямате по-високо ниво за достъп, ще трябва да се разпишете на някои документи, преди да напуснете стаята.
Ейми започна да усеща гадене и неспокойство едновременно. Възелът в стомаха й се изкачваше нагоре и тя постави ръка на гърдите си в опити да успокои разтупканото си сърце. Том беше изчезнал на огромен континент на края на света, където температурите можеха да паднат до под седемдесет градуса. Спасителните мисии щяха да продължат с дни, не с часове, а този „генерал Патън" се тревожеше за сигурността. Тя знаеше, че Том не е типичният бойскаут и че сред природата за него означава разходка до двора на съда и да купи малко понички. От мисълта, че нейният по-голям брат е заклещен — или по-лошо — в някакъв леден ад, започна да й се повдига. Тя реагира по единствения начин, по който можеше:
— Ниво за достъп? Слушайте, майоре, не ми пука за вашите документи, достъпи и за цялата ви армия. Просто искам да знам какво се е случило с Том и кога ще го върнете обратно — Ейми скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в Хамърсън, като се надяваше, че той няма да забележи треперенето й.
Алфред завъртя очи и като диригент на оркестър започна да й маха успокоително с ръце. Майорът гледа хладно Ейми цели двайсет секунди, преди да отговори:
— Д-р Уайър, аз работя за правителството, това не е тайна. Работя и за военната машина на САЩ, това също не е тайна. Ние обаче имаме много повече общи неща, отколкото осъзнавате — Хамърсън направи пауза, докато пронизваше Ейми с поглед. — Виждате ли, д-р Уайър, ние притежаваме GBR. Ние финансираме вашите изследвания. Ако ни хареса онова, което виждаме, удължаваме договорите ви. Даваме ви това, от което се нуждаете, ние сме тези, които слагат сладки в купата за сладки във вашия офис — гласът му се вдигна малко. — Ние притежаваме GBR, притежаваме вас, притежаваме и петдесет компании, подобни на вашата, някои от които са в други страни. Дали ви харесва или не, д-р Уайър, вие също работите за военните. А когато изгубих контакт с д-р Том Хенсън, изгубих контакт и с почти трийсет други добри мъже и жени. Някои от тях имат семейства, по дяволите!
Ейми отвори и затвори уста, докато гневът й преминаваше обратно в страх и после в объркване. Искаше й се да отговори, но не знаеше как. Хамърсън продължи:
— Известните ресурси на газ и петрол в света се оценяват на около сто четиридесет и два милиарда тона. При сегашните темпове на консумация, те ще стигнат само за още петдесет години. Гладът за петрол на Китай и Индия обаче расте постоянно и ако отчетем този фактор, ресурсите ще стигнат само за още двайсет и пет години. По тази причина вашата молба за допълнително финансиране е предварително одобрена. Ние сме алчни създания, д.р Уайър. Дори да бяхте влезли в тази стая с всичките ви дрехи облечени наопаки и да бяхте поискали да използвате космическа совалка на NASA, за да направите нови електромагнитни проучвания, вероятно щяхме да се съгласим.
Ейми усети, че майорът я е пощадил, когато пронизващият му взор се отпусна и гласът му изгуби острата си нотка.
— Нуждаем се от помощта ви, д-р Уайър, за да разберем какво се е случило с д-р Хендсън и другите цивилни учени и членове на лекарския екип, които потънаха вдън земя заедно с него.
Ейми се сви на стола си. Не вярваше, че гласът й ще прозвучи спокойно, затова просто кимна. Хамърсън плъзна напред по масата документите за пазене на правителствена тайна и продължи:
— Първият образ, който виждате, е мястото на сблъсъка. Самолетът, който се е сблъскал със земята, е бил двадесет и пет метров, с турбореактивни двигатели. По документите от поддръжката установихме, че всичко е било в пълна изправност, а самият той е бил купен само преди няколко месеца. Самолетът е бил притежаван и пилотиран от г-н Джон Банион, който е бил придружаван от няколко членове на управителния съвет на неговата компания. Полетът е бил с цел тийм билдинг и разглеждане на Антарктика отгоре. По неясни причини, машината е паднала на земята в деветнайсет нула седем тихоокеанско стандартно време в събота.
Образът на екрана представляваше гигантска дупка в белия лед — без останки или разлято гориво, просто черна бездна насред ослепителната белота.
— От входната точка можете да видите, че това не е обикновена катастрофа. Самолетът е минал право през леда и скалната кора и е отворил дупка към подземна кухина. Следващият слайд, моля, г-н Бийдман — майорът продължи с клиничната си презентация. — Тази снимка показва първото навлизане на екипа на Хендсън в пещерата и останките от самолета.
На снимката се виждаше голям екип от мъже и жени, застанали в „устата" на огромна пещерна система. Спрямо техния ръст, дупката беше огромна — имаше повече от трийсет метра от хората до тавана. Някои от учените работеха сред разпилените части на напълно разбитата машина, а други държаха намерени парчета от дрехи. Ейми успя да види Том на заден план. Той стоеше там с любимия си яркооранжев анорак и внимателно изследваше нещо. Типично в стила му. Очите й се насълзиха и я обзе гняв, към нея и към него. Към него — затова че се беше забъркал в тази мистерия. Искаше й се да го хване за яката на глупавия анорак и да го разтърси като ученик, който се е прибрал късно от училище. Тя обаче беше по-ядосана на себе си, затова че го пусна да замине сам. Трябваше по-упорито да настоява да отиде с него. Трябваше да свие ръката си в юмрук и да удари по масата.
Майор Хамъръсън още веднъж започна да говори:
— Останките бяха струпани на едно място, а входната точка разкри, че самолетът е паднал под ъгъл около осемдесет и пет градуса, като се е носел с повече от осемстотин километра в час. Това обяснява дребните парчета от корпуса. Не се очакваше да има оцелели. Очакваше се обаче да има тела, части от тела или поне петна от кръв.
Появи се следващият слайд, на който се виждаше как някои от членовете на спасителния екип отиваха по-навътре в пещерата. Хамърсън поясни:
— Не беше открито нищо, освен няколко странни течни остатъка. Тук трябва да се намесите вие и д-р Сайлъкс, д-р Уайър.
Споменаването на името й върна Ейми от антарктическия лед обратно в заседателната зала.
— Извинете, д-р Сайлъкс ли казахте? — попита тя.
Алфред още веднъж заговори с топлия си и авторитетен глас:
— Извинявай, Ейми, но бързахме и не успяхме да представим хората както трябва. Нека да започна с някого, когото вече познаваш. Отляво на мен стои майор Джак Хамърсън, който ще отговаря за средствата, сигурността, медицинските екипи и тактиката — Алфред се обърна към него. — Майоре, така и не попитах в кои области сте специалист?
Майорът пренабрегна председателя, обърна се към Ейми и се усмихна:
— Специализирал съм в това да опазвам хората живи. Приятелите ме наричат Джак— той се усмихна и протегна ръка през масата. — Удоволствие е да се запознаем и да се надяваме, че ще работим добре заедно, д-р Уайър.
Първоначално Ейми бе решена да не го хареса, но набързо беше разоръжена от неговия силен и открит характер. Тя го хареса, но по начина, по който харесвате огромно куче пазач, което винаги се държи приятелски с вас, но може да разкъса гърлото на всеки, който ви погледне накриво.
— Радвам се да се запознаем, Джак, и моля, викайте ми Ейми.
Тя се обърна към следващия мъж точно навреме, за да го хване как се взира в гърдите й.
Д-р Ейдриан Сайлъкс облиза и без това мокрите си устни и преглътна:
— Как сте? Аз съм д-р Ейдриан Сайлъкс. Разочарован съм от факта, че не сте чували за мен, д-р Уайър. С Том Хендсън се познаваме много отдавна.
Сайлъкс беше висок слаб мъж на около четиридесет. Най-необикновената му черта беше издължената глава, украсена с кръг стърчаща около ушите коса. Създаваше се илюзия, че черепът е надраснал прическата му. Овалното му лице се клатеше така, че докторът заприличваше на голяма птица. „Най-вероятно лешояд" — помисли си Ейми.
Сега всичко й се проясни. Тя си спомни, че Том е споменавал „д-р Сайнъкс", когото бе прекръстил на известна марка капки за нос заради факта, че докторът винаги си вреше носа там, където не му е работа. Двамата често се бяха състезавали кой ще получи публикация в даден журнал по геология или петробиология. Проблемът на Том със Сайлъкс се криеше в това, че той не умееше да губи. Ако Том успееше да публикува ново изследване, докторът влагаше цялата си енергия в това да го обори. Рядко успяваше да намери грешка в методите или резултатите на Том, но успяваше да му попречи да получи одобрението и славата, които заслужаваше.
— Аз ръководя Отдела за петробиологични изследвания или ОПИ. Аз, имам предвид ние, разработваме ново устройство за електромагнитно геологично сканиране или УЕГС, към което военните изразяват огромен интерес. С нетърпение очаквам да работя върху Вас, ъъъ, съжалявам, с Вас по този проект.
Ейми отмести поглед от Сайлъкс и се втренчи в бележките на масата. Издиша през стиснатите си устни и устоя на импулса да потрепери от отвращение.
Алфред умело се намеси:
— Това е жизненоважен проект, Ейми. Нуждаем се от учени, които притежават познания по химия, геология и петробиология. Освен това, твоите изследвания за органичните петрохимични връзки и изследванията на д-р Сайлъкс върху методите за получаване на стратиграфски образи ви правят двамата най-подходящи и квалифицирани кандидати — той я изгледа съчувствено и продължи. — Йоносферата там се изкривява заради огромно магнитно влияние, така че може просто да сме изгубили връзка с предишния екип. А може би те са слезли по-надълбоко в пещерите и не могат да ни изпратят съобщение. Разбира се, целта е да ги върнем обратно. Докато не установим със сигурност, че ги е сполетяло нещо лошо обаче, това остава научен проект, а не се превръща в спасителна акция. Проектът ще бъде ръководен от Ейдриан, тъй като той има най-много опит.
— Струва ми се, че по-скоро ще работя с теб, отколкото ти ще ми асистираш — каза Сайлъкс. — Но по-добре да пропуснем официалните представяния и да говорим повече по-късно.
Младата жена до него се усмихна широко. Тя имаше открито лице и Ейми не можеше да не изпита симпатия към нея.
— Здравейте, д-р Уайър, аз съм Моника Дженингс. Радвам се да се запознаем — с вързаната й назад коса и многобройни малки лунички тя изглеждаше като стотици други млади жени. Ейми можеше да си я представи как играе волейбол или участва в състезания по лека атлетика. Тя й се усмихна в отговор и й каза да я нарича просто Ейми, след което й кимна да продължи. — Аз съм тук, за да ви спусна в дупката и да ви ориентирам в корема на звяра. Аз съм специалист в две области. Изкатерила съм почти всяка планина, която заслужава да бъда изкатерена, но знам доста и за спускането. Истинската ми страст са пещерите. Аз съм спелеолог.
Младият мъж с вид на студент, който седеше до Моника, я гледаше с възхищение.
— Страхотно — каза той.
Ейми разбра, че той вече е увлечен по катерачката на планини. Мъжът прочисти гърлото си, очевидно нервен, и се представи:
— Аз съм Мат Кернс, професор по археология в Харвард. Специалист съм по култура на древните цивилизации и протолингвистика и хмм...— Мат огледа насядалите около масата хора. — Ако това е просто самолетна катастрофа в Антарктика, не знам защо съм тук.
— Благодаря ви, д-р Кернс. Това е идеалният момент да продължа от мястото, на което бях спрял. Г-н Бийдман, ако обичате.
Още веднъж светлините загаснаха и майор Хамърсън продължи да описва и да обяснява с подробности новите образи на екрана. На тях се виждаше мястото на катастрофата и различните екипи, сега по-навътре в пещерите, събиращи информация за сблъсъка. Ейми се наведе напред. На заден фон на една от снимките тя можеше да види как Том прави знака на мира с ръка и държи някаква колба. На следващите снимки се виждаше кухината, снимана от различни ъгли. Ставаше ясно, че това не е проста дупка в земята, а огромна мрежа от пещери, които водеха все по-навътре в непроницаемия мрак.
Следващият кадър накара Мат Кернс да се изправи на крака и да тръгне към екрана:
— Какво е това? Това структура ли е? — попита той, без да насочва въпроса към никого конкретно.
— Сега вече знаете защо сте тук, д-р Кернс — каза Хамърсън.
За останалите от групата на екрана имаше само надраскани скали, може би нещо като загатнато човешко лице върху стените на пещерата. За Мат
Кернс това беше най-вълнуващото нещо на света. Той измърмори на себе си:
— Огромна маска, украсяваща двете страни на едно стълбище върху пирамидална платформа. Много прилича на разкопките в Ел Мирадор, Гватемала, бих казал. Стилът е груб, дебели слоеве замазка изравняват неравностите по повърхността, арките са закрепени с подпори. Прилича малко на ранния Петън от около 150 г. пр. Хр., но с много уникални вариации. Не, арките не са правилните. Трябва да са от много по-ранен период. Много, много по-ранен.
Мат Кернс спря за няколко секунди и след това закима усърдно към Джак Хамърсън:
— Да, ще участвам.
Ейдриан Сайлъкс прочисти гърлото си:
— Добре, наш ред е. Моля ви, разкажете на мен и д-р Уайър за странния течен остатък, който е намерен в пещерите.
— Ще направя каквото мога, д-р Сайлъкс, но моля ви, бъдете търпеливи. Не съм експерт — майор Хамърсън отвори тънка папка и извади няколко листа със ситен шрифт. Обърна първия и прокара пръст по него. — Това е последното съобщение, което получихме от д-р Хендсън. В него той говори за различни съставки в подводни хидровъглероди, както и за някои тенденциозни модели за потенциала на Антарктика. Добре, тук става интересно. Има две неща в доклада, които ни накараха да се чешем по главата — две неща, за които смятаме, че изискват уникалните ви таланти по петробиология и стратиграфско картографиране.
Хамърсън остави листата и изгледа присъстващите:
— Първото интересно нещо са резултатите на д-р Хендсън от електромагнитните изследвания, които е провел в търсене на петрол и газ. Първоначалните изследвания разкриват огромно количество течност под повърхността. Ако тази течност е петрол, това означава повече от четиринайсет милиарда тона гориво — майорът направи пауза и след това продължи бавно и меко, сякаш говореше на себе си. — Това е много гориво. Достатъчно, за да се започне война за него.
Тук се намеси Алфред Бийдман:
— САЩ, както и единайсет други страни, са подписали договор за разпределение на Антарктика. Ако не греша, това е първото споразумение с контрол върху оръжията, подписано по време на Студената война в края на петдесетте, нали така, майоре?
Хамърсън кимна и продължи след Бийдман:
— Точно така, г-н Бийдман, подписано е през 1959 г., а оттогава броят на участващите страни се е увеличил. Ние ще продължим да уважаваме това споразумение. Проблемът е, че дузина държави, които не са подписали, се опитват да „сложат ръка" на континента. Вярваме, че ако някоя от гладните за ресурси страни разбере, че сме открили такова количество потенциален петрол, веднага ще поиска правомощия върху Антарктика и ще трябват няколко десетилетия, за да се разчисти бъркотията в ООН. През това време повечето от горивото вероятно ще изчезне.
— Ами Китай? — попитай Сайлъкс.
Бийдман продължи меко:
— Китай беше една от последните подписали държави и ние смятаме, че можем да им се доверим. Честно казано, не се тревожим за това, че САЩ ще трябва да платят за своя дял. Просто искаме да сме сигурни, че горивото ще бъде равномерно разпределено по света. Ще известим Китай и всички други участници, когато разполагаме с по-конкретна информация.
Ейми се намръщи. Алфред Бийдман очевидно не беше обикновен председател. Майор Хамърсън отново привлече вниманието към себе си:
— Сега за втория екип и малка загадка за нашите петробиолози — той погледна право към Ейми. — Защо единствената следа, която успяхме да намерим в тези пещери, е вид органичен амин — с неизвестен произход? — той повдигна вежди и продължи. — И защо д-р Хендсън е написал една дума с въпросителна до резултатите — секреция?
Сайлъкс скочи на крака:
— Замърсена проба! Резултатите на Том винаги са били малко неточни.
Ейми се извърна рязко към него и го дари с поглед, който незабавно го накара да отстъпи. Той сви рамене и каза:
— Имам предвид, чии резултати не биха били замърсени в тези условия?
Хамърсън бързо се намеси. Имаше по-големи и важни въпроси, за които да спорят:
— Замърсяване? Възможно е, но това не е единственият проблем с данните, които получихме.
Той кимна към Бийдман, който изкара на екрана последната снимка. Беше неясна и размита, но на нея се виждаше младо момиче, облечено в старовремски дрехи, които определено не бяха достатъчно топли за условията на Антарктика. Държеше бебе.
Ейми усети как по гърба й пробяга тръпка и се наведе към екрана:
— Кой е това? — попита.
— Не знам. В катастрофиралия самолет е нямало жена с дете, както и в спасителния екип. Честно казано, просто не знаем. Важно е да разберем коя е, откъде е дошла и най-вече къде са отишли всички останали.
Съвещанието приключи малко след като Алфред и майорът дадоха малко повече подробности.
Сега Ейми просто искаше да хукне към вкъщи и да започне да си събира багажа. Тя видя как Мат и Моника си сипват кафе заедно и как Сайлъкс гледаше над главите им, докато държеше своята чаша и сочеше към снимката. Тя се чувстваше достатъчно уверена, за да говори, така че когато Хамърсън стисна ръката на Алфред и се отправи към вратата, тя тръгна с него.
— Майоре, а, извинявай, Джак, бил ли си някога на Антарктика?
— Да, бил съм, Ейми. Имаме доста научни центрове там, в които съм изкарвал по няколко седмици през пролетта. Красиво място. Студено, но красиво. Не забравяй да си вземеш вълнените пуловери — той й се усмихна и по бузата му се разтегна един стар белег.
Тя се усмихна в отговор и осъзна, че все още е разстроена заради Том и изнервена заради пътуването. Беше благодарна, че той ще бъда там. Той щеше да я накара да се чувства в безопасност.
— Джак, не разбрах дали всички ще отидем заедно или с теб ще се срещнем там?
— А, тези стари кости вече са прекалено чувствителни към студа. Аз няма да пътувам, моите подчинени ще ви пресрещнат в Австралия. Ще изпратя най-добрите си хора и няколко ЕКВС-та.
Двамата стигнаха до стълбите и майорът се обърна, за да стисне ръката й.
— Не се тревожи, Ейми, те ще се грижат за теб. Късмет и ще се видим след седмица.
„Една седмица, няма проблем" — помисли си Ейми. Погледна асансьора, но промени мнението си и последва Хамърсън по стълбите.







Пет

Чорт возьми! Чак сега получавам информацията?! — Виктор Петров, министър на енергетиката на Русия, прочете доклада, изпратен от един от десетките им тайни агенти в САЩ. Ядът му нарастваше. Току-що си бе тръгнал от изненадваща среща с президента Волков, където му бяха устроили ужасна засада. Беше разбрал, че има някакъв проблем, когато президентът отказа да стисне ръката му и заобиколи бюрото си, за да застане заплашително на сантиметри от лицето на Петров — признак, че това беше по-скоро сблъсък, отколкото среща.
Президентът Владимир Волков беше бивш агент на КГБ и си бе спечелил прозвището „Малкия вълк" заради ниския си ръст и ужасяващо присъствие.
Онова, което му липсваше в сантиметри, той компенсираше със смразяваща жестокост. Ухапването на Малкия вълк беше много по-лошо от воя му.
Петров потърка веждата си и няколко пъти пое дълбоко дъх. Беше отвратен от слабостта, която изпитваше, докато президентът го пронизваше с хипнотичния си поглед. Тези очи — почти безцветни и немигащи. Усети, че краката му треперят. Беше го яд, че Волков има по-добри източници от неговите. Докато си припомняше неприятния разговор, усети, че все още му се гади.
— Русия е огромна гладна мечка, Петров. Тя трябва да се храни постоянно, ако ли не, става бездействена и послушна. Или отслабва и бива изядена от друга гладна мечка, или надава рев и разкъсва враговете си на парчета, преди да ги погълне.
Президентът стоеше близо и се втренчваше в различни точки по лицето на Петров. Наблюдаваше как капки пот се събират и се спускат по бузите и врата му и изчезват под стегнатата му жълтеникава яка. Петров стоеше безмълвно, тъй като не знаеше дали трябва да отговори на цветущата аналогия или просто да кимне. Реши да не прави нито едно от двете.
— Знаете ли с какво трябва да храним нашата мечка, другарю Петров? С онова, с което американците хранят тяхната, както и китайците и европейците... Петрол, много петрол, кръвта на планетата. Кажете ми, колко петрол има в почвата под краката ни?
Виктор не хареса накъде отива разговорът
— Около шейсет милиарда барела, президент Волков.
— А колко имат американците?
Петров застана малко по-изправено:
— По-малко от една трета от онова, което има майка Русия, другарю президент.
— Ако на тях първи им свърши горивото, това е добре, нали? Какво обаче, ако Русия първа изразходва своето? Какво ще се случи с нашата гигантска мечка, приятелю?
— Това е невъзможно. С техните темпове на консумация и враждебни отношения с Изтока, ще карат каруци след по-малко от дванайсет години.
— Разбирам. Колко петрол мислите, че ще открият в Антарктика, другарю?
— Какво? Никога няма да го пипнат. Подписали са договор...
— Сволач! Вече са тръгнали натам!
Петров, смазан от мисълта, изпита нужда незабавно да отиде до тоалетна. Изведнъж се почувства много малък пред този човек, който стигаше едва до носа му, и отчаяно му се прииска да се махне от стаята. Президентът приближи лицето си още повече. Сега не ги деляха повече от два-три сантиметра. Студените сиви очи дълбаеха дупка в черепа на Петров.
— Следващия път, когато говорим, ще ми кажеш какви са нашите планове относно тайната мисия на САЩ в Антарктика и защо трябва да останеш министър на енергетиката. Разбрано? Досвидания, другарю Петров.
Името на министъра беше изплюто като ругатня. Президентът се обърна, за да покаже, че срещата е приключила. Виктор тръгна към вратата с треперещи крака. Когато посегна за дръжката, иззад гърба му се чу едно последно хладно предупреждение:
— Мечката най-напред се храни с некомпетентни министри, другарю.
Петров се изниза през вратата доста бързо за едър мъж и едва успя да постави ръка пред устата си преди съдържанието на стомаха му да се надигне и да стигне до зъбите.
Докато седеше в мекия си кожен фотьойл, Виктор най-накрая усети, че сърдечният му ритъм се успокоява. Малката бутилка Столичная Елит стоеше наполовина празна на бюрото му и той най-накрая реши, че може да мисли достатъчно ясно, за да прави планове. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да открие агента, който бе предоставил информацията на президента, преди да я даде на него. Сигурно щеше да го изпрати за шест месеца на границата с Афганистан. Може би това щеше да научи малкия негодник да уважава властта.
Петров прочете доклада още веднъж. Американците подготвяха екип, който да изследва потенциални находища на нефт под повърхността на Антарктика. Не е чудно, че президентът беше толкова ядосан.
Той знаеше, че ако САЩ усвоят намерения ресурс, това ще унищожи внимателно изготвените планове, върху които Русия бавно работеше през последното десетилетие. Преди държавата имаше претенции да бъде суперсила в света и постоянно беше в борба със САЩ за превъзходство във военно отношение и в космическата надпревара. Имаше армия, която разтърсваше земята, когато маршируваше по Червения площад. А сега се бе сринала до корумпирана и оядена капиталистическа нация, която спокойно наблюдаваше как войниците й варят зеле и го ядат от каските си. Министърът на енергетиката обаче беше напълно наясно, че Русия спи върху злато. В нейната почва бяха заровени шейсет милиарда барела петрол и четиридесет и седем трилиона кубични метра природен газ. Когато светът стана още по-гладен за гориво, а отношенията между страните от Средния изток и Запада се влошиха, цената на черното злато скочи неимоверно.
Русия беше втора по добив на петрол и първа по добив на природен газ в света. Тя разполагаше с повече, отколкото можеше да използва, затова продаваше милиони тонове. Не се налагаше Петров да преговаря за по-добри цени на горивото. Просто трябваше да заплаши, че ще прекъсне доставката, и страните купувачи изведнъж намираха още пари. Това помогна на държавата да се изтърси от прахта и още веднъж да погледне САЩ в очите.
Петров присъстваше на радиоинтервюто, на което президентът Волков направи решителна крачка и обяви, че цената на руския петрол вече ще бъде в евро, не в долари. Американците можеха само ядно да стискат зъби. Той знаеше, че световна търговия с петрол, основана на долара, дава на САЩ възможност да печати долари, без да страда от инфлация, с които да финансира войни, военни строежи, както и да намали данъците си. Тази идея бързо бе прегърната от Иран, петата по добив на петрол страна, и дори от традиционния съюзник на САЩ Саудитска Арабия. А Европа, разбира се, също желаеше да види как Щатите търпят още един удар.
Накрая на американския президент щеше да се наложи да потропа на вратата на Владимир Волков и Русия щеше да поставя всички условия. Петров отпи още една глътка от скъпата водка и се облегна назад. Всичко щеше да мине по план, освен ако САЩ не успееха да се доберат и да усвоят новия източник на гориво. Тогава всичките им внимателно изработени планове щяха да рухнат.
Той отново отпи и задържа алкохола в устата си. Антарктика беше извън правомощията на която и да е страна. Тя беше последният необитаван континент на земята. Тринайсет милиона и двеста хиляди квадратни километра, като повече от 98% от тях покрити с лед. Всеки енергиен министър на планетата гледаше гладно в тази посока, но международното споразумение пречеше на страните да провеждат военни операции и да търсят ресурси там. Можеха да правят само научни изследвания. Спазването на споразумението беше контролирано най-вече от Австралия, която беше най-близо до Антарктика.
Петров знаеше, че когато се наложеше, САЩ имаха начини да изкривят правилата в своя полза. С тяхната огромна нужда за ресурси и факта, че страните износители на петрол се настройваха все по-враждебно към тях, Щатите щяха да намерят начин. Освен това, Австралия, един от най-големите им съюзници, контролираше дейността на Антарктика. Никой нямаше да разбере нищо, докато не усвоят огромния петролен ресурс там.
Петров не можеше да им позволи да извлекат каквато и да е полза от него. Трябваше да ги спре или поне да ги забави, докато не измислят план за действие в дългосрочен план. Можеше да сподели информацията с Китай, който беше също толкова гладен за гориво. Китайците обаче бяха склонни да действат в името на собствения си интерес и вероятно щяха да се договорят със САЩ. Освен това те бяха най-големият клиент на Русия. Ако пък представеха фактите пред ООН, това щеше да е просто загуба на време. На обединените нации вероятно щяха да трябват шест месеца, за да напишат гневно писмо до САЩ, или американците просто щяха да заявят, че правят научни изследвания, подобно на четирите хиляди други учени, които работеха там. За Русия щеше да е най-добре, ако никой не стигне до петрола на Антарктика и дори не знае за него.
При тази операция трябваше да се мине по заобиколен път. Трябваше да се използва нещо, което не се свързва пряко с Русия. Ако не ги разобличаха публично, американците щяха да отричат всякакви тайни мисии на ледения континент. Е, щом щяха да отричат съществуването на таен екип, Петров щеше да се погрижи екипът наистина да не съществува. Той познаваше човек, който бе много добър в това да кара нещата да престават да съществуват, и знаеше точно какво да му каже, за да го накара да постигне незабавни резултати.

Чечня, покрайнините на Грозни.

Юли Боршов излезе от малката колиба, като бършеше окървавените си ръце в парче груб плат от чеченска дреха. Както се очакваше, не му беше отнело много време да разбере от жертвата всичко, което трябва да се знае. Юли се готвеше да се върне в своя отряд от Специалните сили, за да представи информацията за базата на бунтовниците.
Боршов беше внушителна гледка със своите почти два метра и плоско славянско лице, което не изразяваше никакви емоции. Той и целият отряд бяха бивши служещи в Спецназ, които бяха показали някакви специални умения или безпощадност. Те бяха идеални за мисии, които са прекалено опасни или неподходящи за публично достояние, такива, които нарушаваха и най-дълбоките човешки принципи.
Отрядът, известен като Кровская, или кървавите хора, не винаги беше изпращан пръв в битка, но членовете му винаги имаха мисия да се инфилтрират сред врага. По-скоро убийци, отколкото войници, те биваха избирани за най-лошите от най-лошите задачи. Бяха шестима. Не бяха приятели помежду си и всички знаеха, че са заменими. Нямаше редовно заплащане, храната беше ужасна и с изключение на специални мисии, нови оръжия се получаваха само от телата на враговете. Основното предимство бе, че им е позволено да убиват и да измъчват, при това често. Не можеше да се намери по-подходяща работа за психопати.
Телефонът на Боршов завибрира леко. Той се намръщи. В света имаше само няколко души, които имаха този номер, и всички знаеха, че трябва да се обаждат само в наистина спешни случаи. Можеха да се свържат с Боршов навсякъде по света благодарение на сателитната връзка и пак благодарение на нея всички можеха да засекат къде е. Имаше поне половин дузина държави, които желаеха да го видят мъртъв. Той клекна до една смачкана кола, натисна копчето и отговори с една дума: — Да.
Виктор Петров не си направи труд да поздрави. Боршов слушаше, докато руският политик накратко обясни ситуацията, правилата на уговорката и му съобщи една последна новина:
— Ще ви е интересно да научите, другарю Боршов, че капитан Алекс Хънтър, призракът, който твърдяхте, че сте убили, не само се разхожда наоколо, ами е водач на американския екип.
Боршов затегна захвата си около малкия телефон и от гърдите му се чу глухо ръмжене.
Петров продължи да пипа болното място:
— У него няма ли нещо ваше? Нещо в главата му, мисля. С какво стреляте в днешно време? С грахови зърна ли?
Живият Алекс Хънтър беше обида за уменията на Боршов и за репутацията му на безпогрешен убиец. Бяха минали почти три години, откакто двамата се бяха срещнали, недалеч от мястото, където беше сега. Боршов го беше пребил до безсъзнание и когато разбра, че няма да издаде никаква информация, го застреля в главата и си тръгна. Видя дупката от куршума. Как можеше да е оцелял?
Юли затвори на Петров и за няколко мига застана неподвижно сред студения чеченски въздух. После започна да набира номер. Имаше още някой, който трябваше да бъде информиран. Някой, който плащаше дори по-добре от Петров.
Той побърза да се върне в лагера, взе кола и веднага отиде на летището, където щеше да бъде екипиран и откъдето щяха да го закарат до Антарктика. Избра двама от най-добрите членове на екипа си, които да го придружат.
Правилата на уговорката бяха прости, както обикновено — не оставяй никого жив, не оставяй нищо цяло. За хората му имаше още едно правило — Алекс Хънтър беше негов.







Шест

Ейми изтегна гърба си след неудобния полет в големия транспортен самолет и бавно закрачи из огромния хамбар, докато чакаше да се събере целият екип. Слънцето едвам се подаваше над хоризонта, когато пристигнаха някъде в Южното полукълбо. Хамърсън каза, че това е Австралия, но можеше да е южна Нова Зеландия или може би дори Тасмания. Определено тук беше по-хладно, но не чак неприятно. Базата, в която се намираха, очевидно беше военна, но по интериора личеше, че някой определено плаща сметките. Подовете бяха безупречно чисти, а хангарът и дори малките празни офиси бяха добре осветени. Единственият отличителен знак бе огромен кръгъл щит високо горе върху задната стена. Върху него беше изобразена рицарска ръкавица, държаща червени гръмотевици. Ейми никога преди не беше виждала тази емблема, но образът беше въздействащ — разкриваше сила в отбрана и смъртоносно нападение.
Тя не можеше да не бъде изпълнена с нетърпение. Всичко отнемаше прекалено много време, а тепърва трябваше да стигнат до ледовете на Антарктика. Представата за Том, изгубен сред студа, накара стомаха й да се свие на топка и после да се обърне, когато си помисли, че изпращат само малък екип, като само половината му членове са учени и лекари. Тя се беше съгласила с Алфред, когато той каза, че трябва да балансират между скоростта и секретността, а майор Хамърсън я бе убедил, че трябва да бъдат незабележими, защото в противен случай ООН ще започне да наблюдава експедицията. С тяхното темпо на вземане на решения и организационни умения, щяха да трябват месеци само за да се реши кои страни изобщо ще участват. Все пак обаче, тя бе очаквала няколко кръжащи хеликоптера и много екипи с шейни, които без почивка да фучат сред снега и леда, докато не открият липсващите им сънародници.
Ейми сложи ръце на слабия си таз и се обърна към вратата на хангара. В ъгъла Ейдриан Сайлъкс проверяваше екипировката, а в задната част Мат Кернс поддържаше лек разговор с Моника Дженингс. Смехът на младата жена отекваше по пода като слаба музика. Ейми се усмихна на себе си. Изглежда Мат бележеше напредък. Тя се обърна точно навреме, за да хване как д-р Сайлъкс отново оглежда тялото й. Той бързо облиза устни и махна плахо. Тя кимна в отговор, но не можа да не изръмжи от отвращение. Сайлъкс вече се очертаваше като надутия бърборко, а сега изглеждаше, че ще трябва да се справя и с нежелано ухажване от негова страна. Прииска й се Том да е с нея. Възелът в стомаха й се обърна още веднъж.
Джак Хамърсън беше казал, че ще изпрати най-добрите си ЕКВС-та да им помогнат и точно когато Ейми започна да крачи нервно, малките метални двойни врати в задната част на хангара се тихо се отвориха. Показаха се шестимата най-смъртоносно изглеждащи мъже, които бе виждала някога. Всякакви разговори спряха и всички зяпнаха натам. Ейми се улови, че отстъпва крачка назад. Войниците отидоха в центъра на хангара и бавно започнаха да изучават събраната група. Мъжът в средата беше висок малко над метър и осемдесет, привлекателен и притежаваше аура на авторитет и опасност, която бе почти осезаема. Очите му огледаха стаята и попиха всичко, което имаше да се знае за хората, за които щеше да се грижи. Спряха се на Ейми.
Тя усети как бузите й се наливат с кръв, но отвърна на непоколебимото изучаване с очи. „Брутално красив и уверен, добре, харесва ми". Носеше ръкавици, така че не можеше да види дали има брачна халка, но се обзалагаше, че някъде си има една малка военна женичка. Ейми скръсти ръце и се втренчи във високия войник.
Алекс Хънтър внимателно огледа хората, които щяха да са негова отговорност. Като цяло изглеждаха в добра форма и умерено способни да се справят с обстановката. Вниманието му бе привлечено от високата жена в средата — това трябваше да е Ейми Уайър. Погледът й бе уверен и отправен право към него. Може би изпълнен с малко враждебност. „Добре — помисли си той, — винаги бих предпочел дух пред любезност". Колкото до него, мисията започна сега.
— Добро утро, дами и господа. Аз съм капитан Алекс Хънтър. Часът е седем и четиридесет и пет. В осем нула нула ще започнем с инструкциите и последните приготовления. Това ще продължи само един час. След това ще се качим на хеликоптерите и ще тръгнем веднага в девет нула нула. Налага се да се движим бързо.
Той огледа стаята и попита високо:
— Тук ли е Моника Дженингс?
Моника вдигна ръка и извика гръмко „Дам", което накара Мат да се изкикоти.
— Пристигнали ли са костюмите за пещерата? — попита Алекс.
— Как да не са! — отговори Моника, като разкопча предната част на обемната си грейка и показа нещо, което приличаше на водолазен костюм. — Откъде сте ги взели тези, направо са неве...
Алекс я пресече и отново заговори с висок и ясен глас:
— Моля всички да отида при г-ца Дженингс, която ще раздаде костюмите. На всеки от тях е пришито вашето име и всеки е изработен специално за вашите мерки. Г-ца Дженингс ще отговори на всякакви въпроси относно тях на съвещанието, което ще се проведе след дванайсет минути. Сега може да продължите с подготовката.
Алекс нямаше да им разкаже прекалено много преди да излетят или докато не стигнат до точката на кацане. Проблемът с цивилните бе, че те са склонни да отстъпват, ако нещата звучат така, сякаш ще станат опасни или сложни, а на този етап от мисията всеки един от тях беше нужен заради специалните му умения.
Той беше изчел целите им биографии и подробните бележки за мисията, изготвени от Чука. Още преди да се запознаят, Алекс вече знаеше много за тях. Някои трябваше да бъдат по-внимателно следени от други, но като цяло изглеждаха физически и психически подготвени за ден под леда.
Той си спомни как, когато беше малък, баща му казваше, че човек започва да се чувства стар, когато полицаите и учителите започнат да му се виждат млади. Алекс все още беше в средата на трийсетте си години, но когато гледаше изпълнения с младежки дух професор по археология, изведнъж разбра какво е имал предвид баща му. Той забеляза, че Мат Кернс пръв е успял да облече високотехнологичния костюм и правеше смешки за удоволствие на Моника Дженингс. Мат застана с ръце на кръста, обърна се и закрачи театрално през хамбара като манекен на подиум. Когато се обърна през рамо, с хипер чувствителния си слух Алекс успя да долови думите му към Моника — „Този костюм прави ли задника ми дебел?"
— Задникът ти, не. Главата ти, много — отвърна язвително тя, като се смееше. Отиде при него и му помогна да затегне някои отпуснати колани.
Алекс им завиждаше — свободни да правят каквото поискат, когато поискат. Без вътрешни демони, които да ги възпират. Преди да се обърне и да се върне при хората си, той още веднъж погледна Ейми Уайър. Хвана я как гледа към него, преди да се извърне бързо под погледа му.
В осем нула нула, с точност до секундата, Алекс Хънтър закрачи още веднъж към центъра на хангара.
— Дами и господа, моля за пълното ви внимание. След по-малко от шейсет минути ще се качим на хеликоптера отвън на летището. Целта е да сме бързи и невидими. По тази причина ще се наложи да се откажем от някои удобства при полета, с които може би сте свикнали. Пътуването ще бъде в две части. Първата ни спирка е остров Маккуори, който се намира на хиляда петстотин четиридесет и пет километра на юг-югоизток. Това ще ни отнеме приблизително шест часа. Островът не е само гола студена скала, така че ще можем да се поразтъпчем, докато презареждаме. След това отлитаме незабавно. Втората ни спирка е мястото на леда, през което ще влезем в пещерите. Намира се на близо три хиляди километра още по на юг. Ако времето е хубаво, ще ни трябват по-малко от дванайсет часа.
Алекс се усмихна вътрешно, когато от участниците се изтръгнаха ясни стонове. От всички, с изключение на д-р Ейми Уайър, която просто кимна и запази решителното си изражение.
— Сега ще бъдете запознати с основните ни цели, мерките за сигурност и някои основни правила за безопасност и работа в пещери, за които ще говори г-ца Дженингс. Ще направим последна проверка на екипировката в осем и петдесет и ще бъдем във въздуха в девет нула нула. В хеликоптера ще може да задавате допълнителни въпроси, както и за кратко, когато пристигнем.
Мат Кернс започна да пита нещо, но капитан Хънтър вдигна ръка и поклати глава:
— Бъдете търпеливи. Времето е изключително малко. Д-р Сайлъкс, ако обичате.
— Благодаря ви, капитане. Вие и хората ви може да застанете свободно.
Алекс не помръдна. И преди беше работил с цивилни и това рядко беше приятно изживяване, освен ако те не бяха само в ролята на съветници. Даването на власт в ръцете им винаги завършваше зле за тях. Помисли си, че ще може да издържи само няколко дни и при това, ако всички имаха обща цел.
Хората на Хънтър не трепнаха и по никакъв начин не признаха съществуването на Сайлъкс. Що се отнасяше до тях, капитанът даваше заповедите. Край.
Д-р Сайлъкс прочисти гърлото си:
— Целта ни има два аспекта. Първо, да потвърдим наличието на течен петрол в петролни шисти близо до повърхността, неговото количество, дълбочина и достъпност. Д-р Уайър и аз ще разположим на земята устройства за добиване на електромагнитни образи, за да можем да „виждаме" точно какво има под повърхността. На този етап не знаем дали това е огромно количество петрол или нищо повече от пещера със замърсена вода. Ще вземете проби от течността, за да направим анализ на място и за да изпратим предварителни препоръки към базата у дома. Д-р Уайър ще изучава и някои петробиологични аномалии, които са били забелязани в пробите на нашия предшественик д-р Том Хендсън.
Ейми присви очи в посока на високия учен и Алекс разбра, че тя не е особено щастлива от факта, че при мисията се дава предимство на научния аспект.
Сайлъкс прочисти гърлото си още веднъж, преди да продължи:
— Втората цел е да открием какво се е случило с д-р Хендсън и двадесет и осемте членове на неговия екип, както и с единайсетте пътници на самолета, който се е разбил на леда. Не знам дали са мъртви или само обездвижени от излагане на един от десетките газове, които могат да се съберат около залежите на суров петрол. За да обобщим, тази експедиция има две прости цели — научна и евентуално спасяване. Знаем обаче, че на плаващите ледове няма полиция и те може да са дом на доста неприятни типове като пирати и бракониери. Затова капитан Хънтър и екипът му ще ни правят компания.
Когато се спомена спасяването, Алекс забеляза, че Ейми изучава неговия екип, и успя да долови скептицизъм в изражението й. Точно така, д-р Уайър, доста мускули и железа за някакви бракониери. Когато очите й стигнаха до него, той й кимна почти незабележимо. Този път тя не отвърна поглед толкова бързо.
Сайлъкс продължи:
— Важното нещо, което трябва да знаете, е, че ще работим под земята. Самолетът е минал през тавана на голяма пещера и ние ще трябва да го последваме, за да завършим работата си. За онези от вас, които никога не са се занимавали със скално и пещерно катерене, като мен, ще има бърз курс. Г-це Дженингс, можете ли да обясните основните неща и да разкажете за тези нови костюми, които всички носим?
Моника излезе напред, чувствайки се като мини супергерой в черния си тесен костюм. В ръцете си държеше други неща, от които щяха да имат нужда в пещерите.
— Добро утро на всички. Това ще бъде забавно!
За човек, обичащ пещерите, или за спелеолог,възможността за изследване на нова пещерна система, да види и открие нещо, което никой не е виждал преди, беше сбъдната мечта. Заради любимия си спорт тя беше готова да се провре и през най-тесните и опасни процепи и да се катери по хлъзгави скали в пълен мрак. За нея това беше нещото, което правеше живота ценен.
— Искам да започна, като обясня какво ще правим, след това ще опиша материалите, от които ще се нуждаете, включително специалните костюми, които са произведение на изкуството — благодаря ти още веднъж, чичо Сам. Пещерите много приличат на хората. Някои са лесни, други — пълни с тайни, и влизането в тях се възнаграждава, а трети са истински кучки и ще ви убият, ако могат. Някои ви дават много пространство, достатъчно, че да карате автобус, докато други изискват да пълзите по корем или да правите опасни изкачвания и спускания. Могат да са горещи или студени и почти винаги тъмни. Може да са сухи и прашни, кални или изпълнени с вода. Може дори да се натъкнем на ледени тунели, където ледът е мек като киша или тъмен, син и здрав като стомана — Моника си пое дълбоко дъх. — Професионалните катерачи обикновено посвещават много време на тренировки, планиране и упражняване в използването на всяка нова част от екипировката. Ние не разполагаме с това време. Казаха ми, че това е работа за три дни, като повечето от тях ще минат в пътуване. Спускаме се, намираме всички оцелели, д-р Уайър и д-р Сайлъкс пробиват няколко дупки и след това се изкачваме обратно — лесна работа — тя спря за няколко минути, за да може хората да разберат казаното и да зададат въпроси, ако имат такива. Нямаше. Моника се надяваше, че това е добър знак.
— Вашата екипировка е високотехнологичен военен костюм, който за пръв път се използва извън битка. Костюмите са пригодени за използване в пещера. Направени са от два тънки слоя. Първият е неопрен, подсилен с нишки кевлар. Той е водоустойчив, хлъзгав, подходящ за всякакво пълзене и ужасно стегнат. Това е най-близкото нещо, което съм виждала до подвижна броня. Вторият слой е за топлина и удобство и има вътрешни нагреватели с батерии. Това е костюм за оцеляване от гъвкава стомана. Ръкавиците и ботушите са подсилени около пръстите на ръцете и краката, а подложките на дланите са грапави. Честно да ви кажа, никога няма да върна моя.
Моника сви обвитата си в ръкавица ръка в юмрук, като я гледаше, докато бицепсът й се очерта. Тя се усмихна на подвижността на костюма и продължи с урока си:
— Всеки от вас ще получи каска, специално изработена за вашата глава. Спомняте ли си онези снимки, които правихме в името на сигурността? Е, те не бяха само за да запечатят усмивките ви. Каската е направена от многократно пресована керамика. По-твърда е от стомана, но не е тежка като нея. Челната лампа представлява кристално кълбо зад удароустойчиво стъкло. Когато я включите, моля ви, не поглеждайте никого в лицето, защото ще го заслепите за минута. Пред всеки от вас има кутия, в която има допълнителен фенер, сушена храна, вода, нож, връв, комплект за оказване на първа помощ, изолиращо одеяло и малка свирка. Всички неща са сгъваеми или тънки и могат да се носят на колана или в еластичните джобове на костюма.
Мат Кернс вдигна ръка:
— Имам въпрос.
— Нека да го чуем — каза Моника.
— Ще получим ли по едно от тези? — той посочи към оръжията на войниците на Алекс. Цялото внимание се премеси върху военните, които стояха малко по-назад от останалите.
Всеки войник имаше оръжия, които приличаха на два пистолета, по един на всяко бедро, и остриета, които изглеждаха по-смъртоносно, отколкото човек би си помислил, че е необходимо за бързо спускане при една „забавна" мисия.
Невъзмутимите им лица казваха „дори не си го и помисляйте", но Моника се обърна към Мат:
— Късметлия сте, че получавате дори джобно ножче, д-р Кернс — каза тя и продължи с обясненията. — Трябва да стоим заедно. Никакво шаване наоколо. Никакво скачане и тичане. В тъмното представата за дълбочина винаги се изкривява. Когато пълзите през тесни пространства, дръжте ръцете пред вас, не отстрани на тялото. Не чупете нищо, не вземайте нищо и не оставяйте нищо. По принцип бих предупредила да не безпокоите дивите животни, но това не мисля, че ще е проблем при тази експедиция — отново направи пауза, но още нямаше следа от объркване. Добре. — През следващите петнайсет минути ще обикалям наоколо, ще проверявам екипировката и ще отговарям на въпроси. Още едно важно нещо — ако трябва да използвате тоалетната, сега е моментът. Тези костюми са направени така, че да събират отделеното от вас, в никой случай няма да го оставите в пещерите.
Ейми вече не можеше да сдържа любопитството си. Трябваше да изкопчи повече информация от военните.
— Има едно нещо... ако това е проста спасителна и научна мисия, защо се нуждаем от шестима бабаити от специалните сили, натоварени с оръжия, които да ни придружават при това пътешествие на необитаван континент? Не се обиждайте, капитане.
— Не се обиждам. Наричали са ни и по-лошо. Д-р Уайър, моите „бабаити" са специално избрани членове на ЕКВС — Елитни командоси на въоръжените сили.
„О, Господи — помисли си Ейми, — това са ЕКВС-тата на майора."
Алекс продължи:
— Хора, нашата проста задача и удоволствие е да се погрижим за сигурността на това малко пътешествие и може би да вдигнем няколко тежки кашона вместо вас. Членовете на моя отряд са, като начало, първи лейтенант Джон Джонсън, втори в командването след мен. Ако мен ме няма, всички въпроси и действия трябва да се отнасят към него.
Погледът на Ейми се отмести от Алекс, за да огледа мъжа, към когото бе кимнал току-що. На около четиридесет години, първи лейтенант Джонсън изглежда бе най-възрастният член на отряда. Много набръчкано чело, къса военна подстрижка и черна коса, леко посребряла при слепоочията. Тежките му клепачи не можеха да скрият страховитата интелигентност зад тях, а вратът, като на бик, говореше за доста сила, която да я подкрепи.
Следващият представен беше втори лейтенант Оскар Бенсън. Висок и бръснат чернокож, който продължаваше да проверява екипировката си. Ейми забеляза, че два от пръстите на лявата му ръка липсват. Малкият — напълно, а следващият — до първата фаланга. Очевидно не ги беше изгубил в инцидент с велосипед. Майк и Франк Ленъкс „Танка" бяха представени заедно. Можеха да са близнаци. И двамата имаха черти, характерни за северните народи, с военни подстрижки, плоски отгоре, и бяла коса. Майк обаче беше среден на ръст, а Танка беше гигант, който се извисяваше с около глава над всички от екипа. Тялото му сякаш заплашваше да разкъса костюма и може би да позеленее в същото време.
Последният представен бе втори лейтенант Фуджи Такеда. Въпреки че бадемовите му черни очи бяха непроницаеми, той единствен от военните уважи присъствието на научния екип, като се поклони леко напред. Когато главата му се наклони леко, те успяха да видят, че само той от ЕКВС-тата има допълнителна екипировка. В катранено черна ножница на гърба му стоеше къса версия на японския меч катана, познат като самурайски меч.
Накрая Алекс кимна към последните двама души от неговия екип и направи малък поздравителен жест. Те го върнаха.
— За онези, които все още не са имали шанс да се запознаят с тях, искам да ви представя ефрейтори Маргарет Андерсън и Бруно Зегарели. Те ще оказват лекарска помощ на всички оцелели, които намерим.
Маргарет Андерсън имаше широко лъскаво лице, което се разчупи в усмивка. Тя кимна на всички от групата учени. Ефрейтор Зегарели каза тихо „здравейте" и намести подсиления с гума костюм на гърба си. Той изглеждаше като сплескан в него и Ейми предположи, че това се дължи на редовното хранене в армията.
Тя не можеше да не погледне от закръглената му фигура обратно към тялото на Хънтър и да не направи сравнение. Когато очите й се изкачиха до лицето му, тя забеляза две сиво-зелени очи, втренчени в нея леко развеселено. После лицето на Алекс отново стана сериозно и той продължи:
— Сега, да отговоря на въпроса ви, д-р Уайър. Преди седем дни лек самолет се е разбил в леда. Не вярваме, че има оцелели. След това, само преди четири дни, екип от двадесет и осем мъже и жени, състоящ се от малко охранители, два медицински екипа и шестима учени, изчезва на същото място. Сателитите не са засекли никаква дейност на повърхността. Не можем да видим обаче какво се случва в дупката. Предполагаме, че може да са хванати в капан заради скално срутване или са вдишали някакъв газ. Д-р Сайлъкс потвърди, че край залежите на петрол могат да се съберат отровни пари. Всички ние ще бъдем екипирани с противогази, в случай че газовете още не са се разсеяли. Трябва обаче да сме подготвени и за възможността, че вражески настроени хора са им направили засада. Знайте, че на този континент няма полиция и е известно, че на него идват ловци на китове, рибари, хора, хвърлящи токсични отпадъци и вършещи десетки други нелегални дейности. Не...
— Ще останем в безопасност, докато стоим заедно, Ейми, и докато всички следват инструкциите. Няма нужда да се страхувате. Ще се уверя, че капитанът и хората му ще направят всичко възможно, за да осигурят безопасността ни и ще сме си вкъщи, преди да се усетите, нали, капитане? — Сайлъкс беше излязъл напред и беше застанал пред ЕКВС-тата, с гръб към тях.
Алекс остави тишината да виси във въздуха, докато Сайлъкс не се върна на мястото си. Той игнорираше главния учен и просто продължи от мястото, до което бе стигнал:
— Не очакваме никакви проблеми, просто сме предпазливи. Тук сме само за да се уверим, че никой няма да ви безпокои, докато вършите работата си. Ще изкараме максимум двайсет и четири часа на леда и после тръгваме за вкъщи.
Алекс задържа погледа на Ейми със своя. След малко тя издиша и го дари с малко кимване.
— Въпроси?
Минаха трийсет секунди преди Мат Кернс най-накрая да вдигне ръка.
— Кажете, г-н Кернс.
Мат се усмихна глуповато:
— Бих искал да използвам тоалетната.
При това Моника се наведе към него и му прошепна:
— Човече, виж това лице. В момента иска да те застреля.
Алекс повиши глас още веднъж:
— Имаме дванайсет минути да се качим на борда, хора. След петнайсет ще бъдем във въздуха.
Той обърна гръб на групата и се върна при отряда си.
Ейми се усмихна, докато го гледаше как се отдалечава. Хм, изглежда нищо нямаше да стане така, както Сайлъкс го искаше. „Добре" — помисли си тя.
Алекс бе казал, че не очакват никакви проблеми, но това не беше самата истина. Военните бяха изпратили добри хора и миналия път. Зелените барети не изчезват просто така, без да вдигнат шум и да оставят вражески трупове след себе си. Това определено не беше по силите на рибари и хора, изхвърлящи отпадъци. Ако бяха попаднали на газ, значи мисията беше мирна и спасителна. Ако ли не, той и неговите ЕКВС-та бяха готови да се изправят срещу всяка вражеска сила.
Въпреки че първоначалната им мисия бе да подкрепят научния екип, Хамърсън му беше казал да поеме пълното командване, ако се сблъскат с каквато и да е форма на агресия. Имаше неограничени пълномощия да атакува всеки враг.
Сега, когато Алекс имаше шанс да се запознае и да поговори с членовете на екипа, той изпита облекчение, когато видя, че те са физически и интелектуално способни да се справят с кратката, но напрегната експедиция. Двама учени изпъкнаха сред останалите, но по различни причини. Високата жена, Ейми, го заинтригува. От бележките, който бе изчел, той знаеше, че тя се притеснява за изгубения си колега и това обясняваше нетърпеливостта й. Алекс обаче усети и остър ум, който вероятно често я вкарваше в спорове. Щеше да стои близо до нея. В нея имаше сила. Не можеше да предвиди как ще реагира, ако открият трупа на колегата й.
Той беше доволен, че това ще бъде кратко начинание, заради основното му притеснение — главния учен д-р Ейдриан Сайлъкс. Алекс усети, че човекът не разбира много добре кой командва и въпреки че той самият го толерираше, неговите хора нямаше да направят същото, особено ако бяха там по-дълго от двадесет и четири часа. ЕКВС-тата се подчиняват на главния ЕКВС. Ако нещо се случеше с Алекс, щеше да ги води Джонсън. Хората му щяха да пренебрегват всякакви заповеди от доктора. Той се надяваше, че Сайлъкс ще е достатъчно умен, за да разбере границите на правомощията си и да не се възползва от измислената си власт. Ако хората на Алекс просто го игнорираха, това щеше да означава, че се е отървал леко.







Седем

Те се носеха през сутрешния сумрак в бързия военен хеликоптер ,,SeaHawkS". Той можеше да събере дванайсет души и още четири тона оборудване. За това кратко пътуване те носеха малки раници и бяха успели да се съберат максимален брой хора, а както изглеждаше, и доста резервно гориво. Бяха дванайсет — шестте ЕКВС-та, Ейми, Сайлъкс, Мат, Моника и двамата лекари.
За Ейми ставаше все по-очевидно, че експедицията на Том е била най-вече научна и спасителна, със съвсем малко грижа за сигурността, докато тази мисия приличаше повече на нападение с малък научен и медицински аспект. Дори хеликоптерът, на който се возеха, изглеждаше агресивен. Оскар Бенсън с удоволствие й обясни бойното му снаряжение. Машината беше въоръжена до зъби с пълен комплект торпеда, ракети „Хелфайър" AGM-114, картечници М-60, М-240 и GAU-16 и една малка картечница GAU-17 за точен прицел. Скоростта се постигаше с два турбовитлови двигателя, всеки от които беше с мощност 1600 конски сили и звярът можеше да лети с почти 320 км в час. Бенсън се усмихна, когато приключи с описанието и каза:
— Може да долети, да те убие и да изчезне, преди още да си го чул, че наближава.
По дяволите, смъртоносен екип, тежко въоръжение Ейми подозираше, че военните смятат, че предишният екип е изваден от строя от нещо по-сериозно от натрупани газове. „Глупости — помисли си тя. — Те не очакваха никакви проблеми".
Първата част от пътуването, до остров Маккуори, беше по-къса, но изглеждаше сякаш няма край. Когато вратата на хеликоптера най-накрая се плъзна назад, пред тях се разкри безлюден каменист пейзаж. Леденият вятър виеше самотно пред няколко тюлена с влажни очи, които лежаха до сивия край на водата. Предполагаше се, че трябва да се поразтъпчат, но студът накара и най-малката костица в тялото на Ейми да заболи и тя дръпна качулката на анорака още по-надолу пред лицето си. За щастие, ЕКВС-тата успяха да презаредят само за трийсет минути и те още веднъж се издигнаха във въздуха, за да довършат пътуването. Този път никой не говореше и повечето решиха да подремнат или да зяпат изучаващо обувките си. Дори командосите, сега увити изцяло в снежнобели дрехи, приличаха на мечки, спящи зимен сън, и събираха енергия за предстоящата задача.
Според Данте Алигери, най-долният кръг на ада представлява замръзнало езеро, което изсмуква цялата топлина от човешкото тяло и дух. Неговият алегоричен образ за вечен мраз се счита за метафора на отдалечеността от топлотата на божието сияние.
Ейми си припомни тези пасажи от творбата на Данте, докато разглеждаше равнинния терен, по който преминаваха вълни сняг и лед, духани от вятъра. Студът жилна носа й, накара очите й да се насълзят и дори зъбите да я заболят. Преди да замине, Том й бе казал, че това е едно от най-студените места на земята, с яростни ветрове, наречени катабатици, които можеха да достигнат скорост от 320 км в час и да накарат кожата на човек да почернее от измръзване за секунди. Далеч от топлината на Бог, Ейми отново се сети за това и пое дълбок дъх, който скова задната част на гърлото й.
Те се струпаха вътре, точно до вратата на хеликоптера, докато командосите бързо разтоварваха оборудването. Освен войниците, никой не проявяваше особено нетърпение да се хвърли в негостоприемната среда, която жилеше всички открити части на лицето и караше издишания въздух да прилича на група бели призраци.
Първи лейтенант Джон Джонсън се показа на изхода и изкрещя, надвиквайки виещия вятър:
— Добре, хора, резултатите показват, че няма никакви газове наоколо, така че не се нуждаем от дихателни апарати. Въжетата за спускане на предишния екип все още стоят, така че ще използваме тях и първото ни съвещание ще се проведе на пода на пещерата. Ще видите, че там всъщност е много по-приятно, отколкото тук горе.
Ейми се обърна, за да помаха на пилота на хеликоптера, който веднага отлетя към американската база Макмърдо за презареждане. Бученето от въртенето на перките едва се чу сред брулещите ветрове, които бушуваха около тях.
Екипът спря и огледа огромната дупка пред тях. Тя представляваше мастиленочерна тъма, като не се виждаха никакви стени при ръба или под него, което означаваше, че земята под краката им вероятно бе куха. Стомахът на Ейми се обърна леко и за първи път усети, че не й се продължава напред. Тя се стегна и опита да повдигне духа си с малка реч в стил „хайде, момиче, ти можеш". Речта обаче не помогна особено, докато стоеше на ръба на гигантската черна бездна и чакаше реда си.
Цялото оборудване вече беше свалено в пещерата, а двама от командосите също бяха изчезнали под ръба. Един друг от войниците, който беше Танка, съдейки по размерите му, хвана Моника и Мат Кернс и ги върза с ремъци в рампата за спускане. Самата рампа представляваше малко повече от седалка, направена от ремъци, които бяха закачени към лебедка, захваната за леда. Танка изпроводи вързаните учени до ръба, задържа за кратко ръка върху ухото си, за да получи някакво съобщение от пода на пещерата, кимна към пътниците и внимателно ги бутна към бездната.
Когато дойде ред на Ейми да бъде спусната надолу, Танка я хвана за ремъците и внимателно я изпроводи до ръба. Тя беше благодарна на огромния мъж за това, че я дърпаше напред, защото краката й просто нямаше да се подчинят на командата й да се размърдат. Пеперудите, които преди я гъделичкаха отвътре, сега бяха превърнали цялата й диафрагма в едно шеметно кълбо, което заплашваше да изскочи през устата й. Тя погледна надолу към краката си, вече стъпили на самия край на черната дупка, и в главата й започна да избухва бяла светлина. Точно когато щеше да изпадне в безсъзнание, дочу дълбокия глас на Танка близо до ухото си.
— Д-р Уайър, не затваряйте очи, не гледайте надолу. Просто се съсредоточете върху мен и въжето.
Ейми му се усмихна, но беше доволна, че не беше успял да види изражението й, защото подозираше, че лицето й е било зяпнало и разкривено от страх. Най-накрая Танка я бутна и тя се завъртя надолу в мрака. Устата й се изпълни със слюнка и тя запреглъща тежко, докато се опитваше да се съсредоточи върху въжето пред нея. Никога нишките на някакво въже не й се бяха виждали толкова интересни.
Спускането продължи двайсет минути, тъй като ЕКВС-тата искаха да махнат всички от студа и вятъра възможно най-бързо. Когато Ейми докосна пода на пещерата, онова, което я порази моментално, бяха нейните размери. Оборудването бе разопаковано и имаше поставени светлини, които сочеха най-вече навън от лагера им, който беше устроен точно под южния ръб на дупката, през която се бяха спуснали. Към центъра на пещерата имаше струпани скали с размерите на камиони, както и останки от самолет. Въпреки това, останалата й част бе изненадващо пуста. Определено бе по-топло тук, където не ги духаше антарктическият вятър. Всъщност много по-топло, отколкото трябваше. Членовете на екипа бяха съблекли обемистите си дрехи за сняг и носеха само нагряващите се пещерни костюми. Нямаше нужда никой да пуска лампата на каската си, защото всички все още се намираха близо до огромната колона от светлина, която падаше през отвора в тавана.
Минути, след като бе стъпила на земята, Ейми усети как последните следи от замаяност напускат мускулите й. С прояснен поглед тя бързо огледа пода за следи от екипа на Том или всичко, което можеше да й подскаже къде се намира той. Усети, че започва да се поти под каската и докато събличаше обемистия си анорак, Сайлъкс се появи до нея. Тя се обърна към него и попита:
— Не трябва да е толкова топло. Смяташ ли, че може да има вулканична дейност?
Сайлъкс кимна:
— Хм, тук сигурно е с двайсет градуса по-топло, отколкото е горе. Горе човек лесно може да замръзне. Има логика обаче. Антарктика все още е доста активен континент в геологично отношение. Ние, живеещите на повърхността, просто не знаем много за това, защото повечето от нея се намира под леда. Всъщност, връх Еребус изригва постоянно.
— Вероятно си прав. Това би обяснило защо ледената покривка е толкова тънка тук и самолетът е успял да я пробие, както и защо пещерната система не е изцяло покрита с лед — Ейми пое дъх и сбърчи нос. — Помирисваш ли това? Странно е, остро и парливо, малко като амоняк.
Сайлъкс се премести по-близо до нея:
— Подземните залежи от нефт могат да съдържат всякакви естествени замърсители — парафини, циклопарафини, ароматни въглеводороди. По дяволите, помирисвал съм петрол, изваден от дълбоко, който миришеше на рози в един момент и на развалени яйца в следващия. Всеки път е различно — Сайлъкс се опита да си придаде интригуващ вид, но просто изглеждаше лукав. — Обичам да съм навън, на терена.
На Ейми не й хареса начинът, по който се взираше в лицето й, докато говореше.
— Ейми, знам, че Том ти липсва и че не желаеш съчувствието ми, но ще открием какво се е случило с него. Наистина се надявам, че ще може да работим заедно и да се учим един от друг. Мога да ти помогна много с кариерата. Всъщност, мисля, че трябва да създадеш собствена компания. Знаеш, че си достатъчно добра. За мен ще бъде удоволствие да помогна по всякакъв начин, по който мога — главата му бавно се местеше нагоре-надолу, като на чапла, търсеща попови лъжички.
Той се протегна, за да хване горната част на ръката й, но Ейми ловко го пресрещна със своята и отклони жеста към приятелско ръкостискане.
— Това е много мило от ваша страна, д-р Сайлъкс, благодаря ви.
Може би тя просто беше прекалено чувствителна. „Може би той просто е различен тип характер от онова, на което съм свикнала — помисли си тя.
— Вероятно се тревожи повече за мен, отколкото за каквото и да било друго". Тя пусна ръката му, кимна му леко и се усмихна.
— Добре, ако се нуждаеш от помощ, просто ми кажи. Е, имаме работа за вършене. И моля те, викай ми Ейдриан! — с тези думи той се обърна и махна приятелски през рамо. После бързо се отправи към основната част на групата.
Моника внимателно огледа огромната дупка. От опит знаеше, че пещерите могат да са всякакви — от мокри и хлъзгави до сухи и прашни, а в повечето случаи и много стари от геологическа гледна точка, освен ако не бяха наскоро образувани заради движения на земните пластове. Тази пещера я притесняваше. Беше странна. Трябваше да е на милиони години, но някои части изглеждаха сякаш са издълбани наскоро, въпреки че „наскоро" в геологията можеше да означава преди десетки хиляди години. Таванът бе какъвто беше очаквала, но подът и стените изглеждаха така, сякаш нещо беше влачено по тях, изглаждайки всяка издатина. Продълговатите глетчери можеха да направят това. Тежкият плътен лед, който се движи под земята и заглажда всички скали в продължение на хиляди години. За тях обаче обикновено трябваше по-голям наклон — странно.
Очите им свикнаха с падащата отгоре светлина и се нагодиха към полумрака. Сега и по-далечните стени можеха да се видят с повече подробности. Всички виждаха само още строшени скални останки, но за Мат Кернс това беше невъзможна магия.
— Може ли да бъде, не може ли? Не е от майте, не, не, по-старо е, много, много по-старо.
Той се отдели от групата и Моника го последва, като се опитваше да го накара да забави крачка.
Алекс забеляза малкото вълнение и даде сигнал на Такеда, като посочи с два пръста към очите си и след това към изчезващия гръб на Мат. Когато младият учен отиде при падналите останки, той постоя няколко секунди, като размахваше с фенера си напред-назад, за да ги огледа всичките. Макар и ужасно изронени, от счупените камъни можеха да се сглобят две глави с пълни устни, широки носове и плоски и широки лица. И двете бяха с височина около три метра и изглежда тежаха близо по двайсет тона. Имаше и нещо като разрушена къща, която беше изсечена в самата скална стена, а не изградена върху нея.
— Ау, това ли са останките от майте, за които беше толкова развълнуван у дома? — попита Моника.
— Да. Имам предвид, не. Малко приличат на направени от майте, но са много по-стари. По-стари даже от културата Олмек, хиляди години по-стари, но има някои прилики. Статуите на майте обикновено са правени да изобразят владетелите им като благи и всезнаещи. Тези тук сякаш изпитват болка и огромен страх и не мога да разбера какво представляват намотаните неща около тях. Чакай, има пиктограми.
Мат пъхна фенера в джоба си и отново забърза в друга посока, като се опитваше да пази равновесие сред скалните остатъци и в същото време да прави многобройни снимки на артефактите. Ъгълът на пещерата, в който се намираше, се осветяваше за миг и пак потъваше в тъмнина, когато ученият натискаше копчето на фотоапарата.
— Можеш ли да разчетеш това? — попита Моника.
— Пиктограми — символи картини. Представляват текст, но изграден от серия образи — не го четеш, а го тълкуваш. Съмнявам се, че някой в днешно време може да го преведе целия. Проблемът е, че символите не са букви. Понякога са срички, думи, а понякога звуци и дори идеи. Примитивни и сложни едновременно, но все пак са цяла фонетична езикова система. Приличат на направени от майте или олмеките, но олмеките са имали около двеста символа, а майте — още повече. Тук обаче има образи, които не съм виждал никога преди. Знаеш ли, в целия свят вероятно има само двама души, които могат едва да се опитат да разчетат това и единият от тях в момента е в Централна Америка.
— Добре, вярвам ти. А кой е другият?
Мат отново пусна фенера си. Светна към лицето си и се усмихна.
— Дръпни се назад, красавице, тук става магията. Ох, ако имах повече време, вероятно щях да разбера по-голямата част от значението. Най-доброто, което мога да сторя, е да направя превод с налучкване, като на този етап налучкването ще е доста. Не обвинявай мен обаче, ако ти кажа, че става дума за момче с банан, заврян в ухото.
Мат прокара ръце върху някои от пиктограмите и след това погледна към друга част от тях, като търсеше място, откъдето да започне.
— Интересно. Някои от символите изглеждат като от Средна Америка. Този единичен образ тук, с двата еднакви коленичещи воини, много прилича на един майски, който представлява двама братя полубогове — от техния първи мит за сътворението. Наричали са се Иксбаланк и Хунапу и са прекарали живота си, като са дразнели или са надхитряли заядливите богове.
Мат огледа образите напред и присви очи. Устните му се движеха, сякаш в устата му се изработваше нова дума. Без да се обръща, той отново започна да говори:
— Добре, това може би е някакъв вариант на един от най-древните митове на майте. Има толкова много различни групи символи обаче, че ще налучквам доста. Това, което мога да преведа, е, че се разказва история за таен или скрит подземен свят — Мат премина към следващия ред символи и продължи. — Във всеки случай, тези чудовищни обитатели на подземния свят имат смесени характеристики на хора, влечуги и други животни. Това означава, че отчасти са тези животни или че могат да се превръщат във всяко от тях веднага щом решат. Казва се и че кралят е изпратил армия, която да навлезе в полето на ужаса отдолу, за да пребори враговете на „всички хора". Хм, не знам какво означава този следващият или този... Странни символи. Нямаш копие на Розетския камък, нали?
Мат се обърна, за да освети Моника, която прошепна „магия" и вдигна вежди. Той се захили и се върна към превеждането.
— Добре, преди да достигнат крайната си цел, те са били атакувани и почти всички от армията са били заловени или покосени от владетеля на подземния свят — Квотонът. Единствените хора, които са се завърнали, за да разкажат историята, били братята. Ау, виждаш ли това? Прилича малко на числовата система на майте. Това е основното число, а точката над него означава, че е умножено по десет — той посочи към един символ с десетки точки, издълбани в камъка над него. — Струва ми се, че това означава хиляди мъртви. Не, това не е възможно. Сигурно не съм разбрал нещо.
Мат направи пауза и сбръчка чело:
— Странно. Този последен образ сякаш е направен по-късно. Дори стилът му е малко по-различен. Мисля, че означава „Изгубени сме, Квотон идва!".
Мат клекна сред останките и събра някои парчета камък, които се бяха отчупили от стената. Докато махаше едни и подбираше други, устните му се движеха, сякаш се опитваше да разкаже историята на древната цивилизация сам на себе си. Прокарваше ръцете си върху парче плосък камък с избледнели изпъкнали знаци, когато Моника го докосна по рамото. Той се обърна и протегна малката каменна плоча напред, за да може тя да я види. На нея имаше няколко дребни символа в древен стил, присъщ на отдавна мъртва култура. Беше изобразен воин, който бе омотан в нещо като въже или пипала. Друг, по-малък образ беше око, което гледаше над един град и беше заобиколено от много точки и завъртулки.
— Какво казва? — попита Моника, която бе клекнала до него и присвиваше очи към издълбания камък.
Мат го гледаше и хъмкаше на себе си. После заговори:
— Разказва се още малко за спускането на брата на воина, за да открие Квотона и за да убие онова, което изглежда е „Поглъщащия" или „Измамния". Защо ли името Квотон ми е познато отнякъде? Дявол да го вземе, не мога да разбера всички тези пиктограми, без да поработя малко. В този език има някои знаци, които могат да са на олмеките, някои на майте, ацтеките, а други приличат на египетски йероглифи. А този тук дори може и да е шумерски. Всичко е смесено. Това може да е някакъв вид коренен език. Но защо е тук? Защо са били тук?
— И къде са сега? — попита Моника. — Изглежда всички са изчезнали.
— Това място вероятно е просто аванпост, но този символ тук е свързан с „града", а този тук прилича на коренната дума на майте за вода — „Атл", и на думата на олмеките за суша. Не, почакай, това може да е суша, оградена от вода — той се залюля на пети. — Знаеш, че има много древни истории за изгубен континент. Антарктика не винаги е била замръзнала под километър и половина лед, нали, и много хора спекулират с онова, което може да лежи неоткрито отдолу, под дебелата ледена покривка. Помисли, как картографите от петнайсети век са успели да направят карти на същинската брегова линия на Антарктика, която е под леда, като нашите модерни картографи са успели да постигнат това само преди няколко десетки години с помощта на сеизмографски методи? Много от тези древни народи имат легенди за техните предци, за това как те пристигат от морето след ужасно бедствие на тяхната родна земя. Легендите разказват как родината им потъва, или „отива надолу", както се превежда. Ако това обаче означава, че е потънала под лед, а не под вода?
— Д-р Матю Кернс, не се опитвате да ми кажете, че това е Атлантида, нали? — запита Моника скептично.
— Не казах това. Атлантида е алегорична история на Платон. В легендите на майте и олмеките, дори на ацтеките, обаче, директно се споменава място, наречено „Ацтлан". Майте първоначално са вярвали, че са дошли в Америка през океана, от рай, наречен Ацтлан, който е потънал и се е скрил от погледа им — Мат събра мислите си. — Виж, изслушай ме. Има един текст от майте, наречен „Ръкописът от Троано". Който и до ден днешен не може да се преведе изцяло. Малко след хиляда и осемстотната година един класически археолог на име Аугусто ле Плонжон се опитва да направи частичен превод. Той успява да сглоби легенда, предавана от стотици поколения, която разказва за трагедията на „Великия златен град". Градът е бил погълнат от ужасен катаклизъм, който се е случил близо десет хиляди години преди писането на ръкописа.
— А, и той е казал, че майте са знаели за това място, нали? Какво се е случило с него? — Моника дари Мат с поглед, който излъчваше смесица от неверие и лек присмех.
— Не точно. Той нарекъл страната „Му", но никой не подкрепил работата му и ,разбира се, нямало никакви доказателства, които да потвърдят историята. За негово нещастие, репутацията му пострадала. Виж, има едно нещо, на което са ме
научили моите изследвания, и това е, че необикновени цивилизации са се появявали и са изчезвали, но в крайна сметка земята ни ги връща — очите на Мат горяха от вълнение.
— Не вярвам. Те са изгубили доверие в него само защото е нарекъл страната „Муу"? — Моника не успя да сдържи смеха си и Мат скочи на крака, дърпайки я със себе си.
— Много смешно, пещернячке. Хайде, нека да открием още доказателства. Това се очертава да бъде нещо голямо.







Осем

Леке застана на една малка скала и повиши глас, така че да го чуят всички членове на екипа.
— Дами и господа, след петнайсет минути ще се проведе съвещание с целия екип. Насладете се на последната си чаша горещо кафе, защото няма да я вземете с вас в пещерите. Моля, проверете и опаковайте цялата екипировка, от която ще се нуждаете. Не след дълго ще бъдете много заети.
Той слезе на земята, без да каже нищо повече. Не беше време за въпроси и отговори.
Алекс се обърна към своите командоси и Танка му подаде раница с каишки като тези, които другите вече носеха. Той извади правоъгълна черна кутия, рязко я размърда напред-назад и я превърна в нещо, което приличаше на високотехнологична пушка Armalite. Хънтър и екипът му бяха готови. Те удариха юмруците си един в друг и извикаха „Давайте, командоси". Джонсън каза на Алекс:
— Внимание, шефе — той кимна над рамото му към Ейми, която вървеше към тях с наведена глава. На лицето й бе изписано крайно неудоволствие. Не беше нужно някой да казва на Алекс, че тя идва. Той бе чул първите й стъпки преди Джонсън изобщо да заговори.
— Капитане, наистина ли смятате, че е добра идея да сеете куршуми из пещерата? Да оставим настрана опасността от рикошет, но имате ли представа колко лесно е да подпалите натрупан природен газ, който е толкова близо до повърхността.
— Не, д-р Уайър, страхувам се, че нямам.
Алекс облегна пушката на рамо и продължи да се прицелва към опашката на разбития самолет. Дръпна спусъка. Чу се съскане и звук, наподобяващ въздух, който свисти през тръба, и малко парче от опашната перка магически изчезна в мрака.
— Няма рикошети, няма силни шумове, няма барут. Газовата пушка М98 е разновидност на М16, с изключение на това, че вероятно прилича повече на пушка за пейнтбол. Пак има газов зарядно-възвратен механизъм, който може да направи до деветстотин оборота в минута при скорост деветстотин метра в секунда. Основната разлика обаче, д-р Уайър, е, че тя няма нужда от смяна на пълнителя. Просто изстрелва неограничен брой супер компресирани топки въздух. Калибърът може да се настройва така, че да пробие дупка с размерите на сачма през стомана, дебела повече от сантиметър, или така, че снарядът да е с размерите на бейзболна топка и да сплеска човек от петдесет метра. Изключително лека и се сгъва до размерите на чиния. Единственият недостатък е, че обсегът й е ограничен до седемдесет и пет метра. Струва ми се, че не би трябвало да е проблем в пещерата, д-р Уайър.
Алекс видя, че Ейми тръска глава, сякаш иска да я прочисти от някои неясни мисли. „Ето я отново тази импулсивност" — помисли си той. Погледът й се смекчи и дори в тъмната пещера той почти успя да види как самият цвят на очите й се промени, когато гневът изчезна.
— Съжалявам, трябваше да помисля повече. Просто съм малко изнервена. Вероятно съм направила лошо впечатление и с това изказване за бабаитите по-рано.
Алекс се усмихна за пръв път:
— Д-р Уайър, имам шеф, който използва такъв език, че може да накара и пиян пират да се изчерви. Не е нужно да се извинявате.
Той посегна да стисне ръката й, но се дръпна и свали грубата си черна ръкавица. Като видя това, Ейми махна и своята, преди да се здрависа с него.
— Капитане, моля, викайте ми Ейми.
— За мен е удоволствие, Ейми. Можеш да ми казваш Алекс.
Той задържа ръката й, погледна я в очите и отново се усмихна. „Красива е — помисли си. Алекс поклати глава наум — Забрави. Не затова си тук. Може би в някой друг живот." Той пусна ръката й и тя се върна при групата и аромата на варящо се кафе.
Хънтър се обърна към хората си и ги хвана да му се усмихват широко. Така ги изгледа, че ги накара да замръзнат и да наведат глави, за да продължат да проверяват отново и отново екипировката. После повика втория лейтенант:
— Такеда.
— Да, сър.
— Съобщи в щаба, че сме на дъното и че ще започнем първото търсене в двадесет и един нула нула. Попитай за някакви последни инструкции. Когато влезем в пещерите, може да изгубим връзка.
След това той се обърна и огледа тавана, който приличаше на свод на катедрала. Въпреки че не бяха открили никакви газове, имаше странна миризма, която не можеше да определи с точност. Алекс от много време не беше изпитвал нищо подобно на страх, но нещо тук долу го изнервяше много.
— Джонсън, вземи Бенсън и Танка и огледайте мястото на катастрофата. Върнете се до двайсет минути. Майк, ела с мен при учените. Такеда, върни се при нас, когато приключиш разговора с базата. Всички да са нащрек, нещо не е наред.
Ейми подаде малка чаша горещо кафе на Алекс.
— Предложение за мир — каза тя.
Той го прие и отвърна:
— Не е нужно. Никога не сме били във война.
— С д-р Сайлъкс трябва да се отдалечим от отвора в леда, за да получим смислени данни от стратиграфските скенери. И без това задачата е достатъчно трудна, защото сме толкова близо до полюса и магнитното поле изкривява данните. Трябва да слезем малко по-дълбоко и поне да се изолираме от йоносферата.
Алекс разбра, че я тревожи и нещо друго. Даде й достатъчно време, за да събере кураж да попита.
— Говорих с вашия лекарски екип. Изглежда единият човек е военен лекар, който същевременно е и инженер, а другият се занимава с биомедицина — странен избор за спасителна мисия. Защо така?
Алекс я погледа няколко секунди, прецени дали трябва да излъже и взе решение:
— Д-р Уайър, Ейми, огледай се наоколо — той направи пауза, а тя бързо се огледа на двете страни. — Над трийсет души са влезли през тази дупка за последните седем дни. Какво виждаш?
Ейми отново се огледа и видя разбития самолет, скални остатъци и непроницаемия мрак, който се беше настанил отдясно и отляво на тях. Върна поглед върху Алекс.
— Добре, къде са всички?
— Това не е спасителна мисия. Не мисля, че има някакви оцелели, които да спасяваме. Няма тела, няма останки, скенерите за движение и топлина не засичат нищо. Тук долу сме само ние. Основната цел на мисията остава непроменена. Тук сме, за да ви подкрепяме по време на вашата работа и да се евакуираме след... вече двайсет и три часа — той спря, за да й даде възможност да осмисли информацията. — Втората цел е да определим местоположението на първия екип и да разберем каква е била причината за загубата на връзка. Няма да събираме останки и тела, освен ако не са нужни като доказателства за по-нататъшното разследване. Съжалявам.
Алекс видя как гневът се трупа в очите на Ейми. „Започва се" — помисли си.
— Няма да оставяме Том и никой друг тук долу, в тази забравена от Бога пещера. Сам каза, че те просто може да са хванати в капан заради свличане на камъни. Този район все още е активен в геологично отношение, знаеш това. Ако той или някой друг е все още жив, това би било убийство.
Когато се обърна, за да си тръгне ядосано, тя се удари в лакътя на Алекс и изпусна чашата си с кафе. Докато чашата падаше към пода, горещата течност в нея се разля. Той разбра, че момичето ще падне и ще се опари, и реши да действа. С едно плавно движение хвана падащата чаша във въздуха и загреба кафето обратно в нея. С другата си ръка хвана Ейми за лакътя и я задържа на крака.
„Дявол да го вземе" — помисли си той. Спомни си условието на Чука да го върне обратно на активна длъжност: „Никакви излишни демонстрации на физическите ти способности, освен за да избегнеш нараняване или за да предпазиш член на екипа."
Той й подаде чашата:
— Егати късмета.
Алекс видя, че Ейми се взира в него с удивление и съмнение, че хващането на кафето е било просто късмет. Трябваше да е по-внимателен. Тя отвори уста, за да каже нещо, но хората му дойдоха, за да докладват.
— Не се тревожи, Ейми, ако той може да бъде открит, ще го намерим — Алекс задържа погледа й няколко секунди и след това я пусна. Извини се и отведе командосите малко по-надалеч.
Джонсън заговори пръв:
— Няма тела, няма останки. По самолета има повреди от силния сблъсък, точно такива, каквито се очакват от катастрофа с голяма скорост. В кабината на пилота има пръски кръв от главата, които са следствие от травма, получена при сблъсъка, но отново няма тела или останки.
Танка съобщи подробности от своя обход:
— Има признаци за движение в южната пещера. Изглежда, че целият екип се е бил отправил в тази посока — той кимна натам. — Някои от стъпките са доста раздалечени, което говори, че част от хората са се движели бързо. Освен това има следи от влачене — не може да се разбере какво, може би провизии, може би тела.
— Капитане! — Алекс точно щеше да попита Танка нещо, когато носовият глас на д-р Сайлъкс мина през кръга войници и прекъсна докладите им. Главният учен отиде при тях и се обърна към капитана.
— Капитан Хънтър, имам лоша новина. Тази зона тук е като пчелна пита, пълна е с дупки и кухини, има смущения от магнитния полюс и не мога да извлека никакви смислени данни. Трябва да се движим. Трябва да ни заведете по-надълбоко.
— Подушвате ли това, д-р Сайлъкс? На мен не ми мирише на петрол.
— Естествено, че го подушвам. Вие петробиолог ли се? Или дори геолог? Капитане, суровият петрол може да съдържа сто различни вида химични замърсители. Прекалено сложно е, за да ви обяснявам тук и сега. Ако ви е неприятно, сложете си противогаза, но трябва да отидем по-навътре в пещерата. Това е заповед, капитане.
Алекс пренебрегна наглостта на Сайлъкс и погледна надолу към катраненочерната уста на южната пещера. Не му харесваше идеята да заведе цивилни там. Има нещо друго освен химични замърсители — нещо биологично в миризмата. Той долавяше и слаби звуци от нещо течащо, които идваха от дълбините на пещерата и които го караха да наостри всички си сетива. Искаше му се първо да огледа с ЕКВС-тата и да остави учените тук. Без допълнителна информация обаче, всичко, с което разполагаше, бе вътрешно усещане и никаква конкретна причина да ги бави още.
— Добре, можем да последваме следите и да отидем по-навътре в пещерата. Така вие и д-р Уайър ще слезете по-надълбоко и ще избегнете смущенията. Бенсън, ти отговаряш за комуникацията и ще поддържаш връзка с базата, в случай че нещото, което е накарало тези хора да тичат навътре, ни накара да тичаме обратно навън. Джонсън, ти ще си отпред. Танка и Майк, ляв и десен фланг. Такеда, ти си отзад, няма да позволяваш на никого да изостава. Бъдете нащрек и поддържайте визуален контакт един с друг.
Мъжете кимнаха.
— Всички да минат на нощно виждане и да включат комуникаторите и да ми се обадят за проверка.
Командосите извадиха един друг уред от раниците си. Той беше малък и еластичен, носеше се на главата и имаше две закалени рамена, не по-дебели от тел, които завършваха с разширение във всеки край. Едното рамо минаваше край устата, а другото край ухото. Така обикновеният слух оставаше непокътнат. Малките слушалки, които се пъхат в ухото, намаляват стерео-слуха и оттам забавят мигновената преценка за източника на звука — фатално в битка. От другата страна на главата, сега сгъната, имаше миниатюрна версия на прибора за нощно виждане ATN Patriot — тази версия се закача плътно към каската. С вградено инфрачервено осветление, тя позволява на човек да вижда дори в пълен мрак.
Лампите на каските всъщност бяха от полза само за учените. Командосите щяха да ги използват само за да успокоят цивилните. Те обаче знаеха, че ако ситуацията стане напечена, могат да ги изключат и да се превърнат в безшумни, смъртоносни призраци в тъмнината.
— Време е да ги раздвижим. Вижте дали всички са опаковали и са готови и да тръгваме.
Когато мъжете се втурнаха наред, Джонсън се забави и се приближи към Алекс.
— Какво мислиш, шефе? — въпреки че първият лейтенант беше по-възрастен и с повече опит от капитана, той изключително много уважаваше способностите и необикновените му сетива.
Алекс присви очи:
— Тази миризма, а и чувам нещо — влачене, плъзгане... движение на някаква течност. Трябва да сме нащрек. Вече не сме в Канзас.
Джон Джонсън се засмя тихичко:
— Хей, мога да се справям с вещици, бил съм женен — той изтича напред, за да заеме челна позиция.
На повърхността на Антарктика, на трийсет метра отгоре, снегът се раздвижи. Три фигури, облечени в бели дрехи, изскочиха от укритието си и затичаха към ръба на дупката. Те легнаха покрай него и най-големият мъж протегна напред тръба, увита в бял плат, и допря единия й край до окото си. Боршов използваше преносимата оптика за наблюдение, за да огледа дупката, без главата му да се подава и да хвърля сянка. Той нагласи обектива и се вгледа.
Боршов и хората му бяха пътували два дни, без да спират. Първо на скокове със свръхзвукова скорост през Средния Изток, Либия и Нигерия прекосиха Атлантика и после се спуснаха до бреговете на Аржентина. Руският Су-21 беше покрит с феритов карбонил и можеше да развива скоростта на звука, без да бъде засечен от нито един радар. В Ушуая, при крайбрежието на Аржентина, агентите на „Кровскоя" се прехвърлиха на чакащия ги хеликоптер Ка. Неговият двигател „Рибинск" с мощност 1300 конски сили ги носеше през ледения въздух със скорост от триста и петдесет километра в час. Младият пилот, който караше точно над вълните, се обърна към Боршов и се оплака, че напряга хеликоптера до края на възможностите му. Огромният руснак влезе в кабината и повдигна слушалките на младежа. Прошепна нещо в ухото му и се върна на мястото си. Пилотът не се оплака повече. Дори не се обърна да ги погледне, когато слязоха на снега.
С подвижния си телескоп Боршов видя, че американците са направили лагер в основата на южната стена и се отправят към южния тунел. Той забеляза, че са оставили един човек, който да пази лагера. От размерите му и начина, по който се движеше, ставаше ясно, че не е учен. Ако беше с Алекс Хънтър, значи бе най-малкото тюлен или, по-лошо, ЕКВС. Преди да продължат, трябваше да го премахнат.
Боршов знаеше, че хеликоптерът ще ги чака в изоставената руска научна станция „Ленинградская". Това не го интересуваше. Всичко, което имаше значение сега, бе Алекс Хънтър и мисията му. Когато си тръгнеше, нищо вече нямаше да е същото. Той даде на американците няколко минути да навлязат по-навътре в тунелите и започна операцията си.
Съществото усещаше как бавно се приближаваха още от малките тела, пълни с топла кръв. Беше ги вкусило наскоро. Бяха малки, но достатъчно на брой, за да го заситят. То беше най-голямото от вида си и беше видяло много хилядолетия в своето топло дълбоко море под леда. Малките животни бяха лесни за имитиране, но звуците, които издаваха, бяха прекалено сложни, за да бъдат копирани. То тръгна напред, за да ги вкуси още веднъж.







Девет

Заповедите на Бенсън не бяха сложни — той трябваше да се увери, че екипът има бърз и чист път за отстъпление, ако се наложи. Той бързо провери дали радио системата SINCGARS работеше. Това беше преносимо радио с една честота за използване по земя и въздух. Малката, но мощна система за комуникация имаше технология LPI, която пречеше на източници с непозволен достъп да улавят предаването. Сигналът автоматично сменяше честотата си стотици пъти в секунда и това го правеше практически невъзможен за засичане. Устройствата на главите на командосите не бяха достатъчно мощни, за да комуникират директно с базата, затова бяха свързани с предавателя на Бенсън, който предаваше сигнала към друга приемно-предавателна станция в южна Австралия. Доволен, Бенсън покри уреда с одеяло, за да закрие мигащите му светлинки.
Той изключи светлините на лагера, разгъна черното си наметало и се покри с него. Наметалото поглъщаше светлината и скриваше формите на човешката фигура. Командосът не мърдаше, превърна се в част от камъните в пещерата. Беше избрал позиция, при която гърбът му бе обърнат към западната стена, където бе покрил всички квадранти. От наметалото се подаваха само очите и дулото на пушката му. През всичките години, откакто беше елитен войник, никога не бе допускал грешка, дори когато беше заловен в Афганистан и измъчван три дни. Бяха отрязали пръстите му, парче по парче и той така и не проговори, не се разколеба нито за миг. В този бизнес една грешка може да реши съдбата на човек, това дали ще живее, или ще умре.
Руснакът се придвижи покрай ръба на дупката и стигна до източния край. Той разгъна своя снайпер „СВДС-Драгунов". Това оръжие, което имаше къса цев, пламегасител и полимерна структура, бе предпочитано от него за убиване от далечно разстояние. Той постави заглушителя на мястото му. Новите руски заглушители имаха спирачни камери, които преобразуваха честотата на звука така, че да не може да го долови човешко ухо. Убиването ставаше почти безшумно — по-малко удоволствие за един истински убиец, но жизненоважно при акция.
Шестото чувство на Бенсън се обади и той премина на нощно виждане. Наблюдаваха го, но откъде? Той бързо огледа периметъра и после вдигна лице към тавана.
Куршум със стъклен връх проби челото му точно между очите. Той бе направен така, че да се пръска при точката на влизане. Кухият връх бе свършил работата си, поддържайки траекторията на куршума, но веднъж влязъл в главата на командоса, той се пръсна и превърна мозъка му в каша. Бенсън падна напред — бе престанал да съществува.
Юли Боршов махна веднъж с ръка във въздуха. Другите двама агенти на „Кровскоя" излязоха от прикритията си в снега и тримата се втурнаха към лебедката за спускане.
Както биха казали американците — време беше да се присъединят към купона.
ЕКВС-тата бяха пръснати сред учените и Алекс трябваше да бъде по-спокоен за поверените му хора. Въпреки това, нервното чувство от по-рано не го беше напуснало и дори се засилваше. Той неможеше да се отърси и от усещането, че някой ги гледа или че нещо ги следва.
Екипът се отдалечи от колоната светлина и навлезе в пълния мрак. Зад раменете на Алекс фенерчетата на учените се въртяха във всички посоки. Това му даде възможност внимателно да огледа обстановката. В по-голямата си част тунелът, в който се намираха, беше празен, с много малко от скалните образувания, които се очакват в голяма древна пещерна система. Стените, подът и таванът бяха загладени. Може би от лед или вода, както бе казала Моника, но все пак изглеждаха неестествено. Дори Алекс можеше да усети как тишината тегнеше отгоре им. Ако не бяха стъпките им, щяха да чуват ударите на собствените си сърца. Капитанът чуваше, че никой не диша особено тежко, тъй като подът тръгваше надолу. Основната изненада за него бе температурата — колкото повече вървяха, толкова по-топло ставаше.
След като вървяха един час, без да спират, Алекс обяви десетминутна почивка. Той заповяда на Джонсън да огледа напред за пет минути и след това да докладва. Джонсън прие заповедта с кратко „разбрано", премина на нощно виждане и изчезна в неподвижния мрак.
Зад Алекс, Ейдриан Сайлъкс се обади с хленчещия си носов глас:
— Не разбирам. В един момент изглежда сякаш под нас има въздушни джобове. А в следващия има вода. Не разбирам как д-р Хендсън изобщо е получил положителни резултати, освен ако не е бил много по-надълбоко, отколкото сме ние. Ако не открием място за провеждане на изследвания, което е геологически стабилно, няма да добия точни данни и само ще сме си губили времето. Капитане, ако обичате, можете ли да се организирате, така че да вървим по-бързо?
Боршов отдели време, за да претърси екипировката и специалния костюм на Бенсън. Трябваше да узнае какво носят американските командоси и с какво ще си има работа. Той хвана газовата пушка М-98 и се прицели с нея. После я скри под няколко камъка. „Малко застраховка винаги е полезна" — помисли си той. Другите руски наемници се заеха с унищожаване на комуникационната техника и на всичко друго, което можеше да помогне на американския екип. С черните си от глава до пети костюми за нападение, тримата приличаха на гигантски извънземни насекоми. В тъмната пещера дори лицата им бяха закрити от монокъл за нощно виждане 3-то поколение, който стърчеше изпод веждите им. Те се движеха бързо, за да настигнат американския екип.
Боршов очакваше с нетърпение отново да срещне своя стар приятел и да види дали този път дебелата му американска глава ще издържи на експлодиращите патрони, които пазеше за тази цел.
Комуникационното устройство на Алекс избръмча, когато Джонсън, който бе отишъл напред, докладва:
— Дотук всичко е наред. Наклонът се увеличава до около трийсет градуса. Няма следа от екипа на Хендсън освен стъпки — просто са продължили да вървят към дълбините на пещерата.
Алекс не можа да се въздържи да не помисли на глас:
— Къде, по дяволите, са отивали? Добре, разбрано. Стой на позиция, идваме надолу. Ще бъдем при теб след около седем минути.







Десет

Джонсън откри една ниша в пещерната стена и се спотаи в нея. Беше обучен да излага възможно най-малко от тялото си незащитено по време на акция.
От дълбините на пещерата идваше мек звук, като от вода. Командосът завъртя глава и се напрегна, за да чуе по-добре. Дори и с изострени сетива и уреди, включени на максимална чувствителност, той не успя да засече движение или топлинни форми. Бързо огледа периметъра и когато отново се обърна към тунела, успя да различи неясна човешка фигура на около трийсет метра навътре. Той застана тихо, неподвижен, дори дишането му се забави. Фигурата се приближи към него с плъзгащо, мазно движение.
Когато стигна само на шест, седем метра от него, Джонсън успя да види, че това беше мъж, но който изглеждаше мазен или мокър, сякаш бе покрит със слуз или нещо хлъзгаво. Когато се приближи още повече, той забеляза, че мъжът е облечен с дрехите, носени от предишния спасителен екип. Командосът нагласи оптиката за нощно виждане и успя да разчете табелката с името му — Хендсън.
— Д-р Хендсън, сър, добре ли сте?
Хендсън не отвърна. Сякаш обаче дойде още по-близо. „Може би е в шок или е дезориентиран" — помисли си Джонсън. Той бавно се изправи и внимателно тръгна да приближава фигурата отстрани. Докато правеше това, натисна бутона на предавателя си и докладвд:
— Шефе, намерих оцелял. Изглежда е д-р Том Хендсън, но изглежда доста странно.
Сетивата на Алекс веднага се наостриха, той се обърна настрана и за да не смущава учените, каза възможно най-тихо и твърдо:
— Джонсън, задръж позицията си. Не влизай в контакт и не приближавай оцелелия. Ясно ли е?
Преди Джонсън да потвърди последната заповед, той направи една-единствена крачка назад към прикритието. Движението му предизвика експлозивна дейност от страна на фигурата. Тя скочи напред сякаш бе на пружини и се размаза в предната част на тялото на командоса с плясък, който отекна в пещерата. Командосът усети силния сблъсък, но се замая по-малко, отколкото очакваше. Хендсън бе среден на ръст и той помисли, че ударът ще го накара поне да падне. Масата, която го удари обаче, бе по-мека, отколкото трябваше, и той видя, че нещо го е задържало изправен и всъщност го е залепило на място. Джонсън протегна свободната си ръка, за да се отблъсне, но и тя потъна в масата и остана залепена.
Острата миризма на химични вещества караше очите му да сълзят. Той забеляза, че от гърба на съществото стърчеше дебела месеста връв, която се скриваше в дълбината на пещерата. Радиото му избръмча силно. Някой се опитваше да се свърже с него, но командосът не можеше да отговори, тъй като вече и лицето му бе залепнало за формата, приличаща на Том Хендсън. Финалната агония настъпи, когато няколко зъба, подобни на ками, излязоха от съществото и пробиха тялото му. Последната му свързана мисъл бе за следите от тичащи хора, влаченето, липсващите тела. Изведнъж всичко си дойде на мястото.
Джонсън успя да нададе един сподавен вик, когато чудовището го дръпна рязко и го завлече в пещерите, докато още се бореше.
Изострените сетива на Алекс сякаш му крещяха. Той се бе научил да усеща присъствието на човек, който е близо до него. Преди няколко секунди можеше да „почувства" Джонсън, стоящ на предна позиция. А сега... го нямаше.
— Джонсън, обади се.
Нищо.
— Обади се, лейтенант!
Само статичен шум. Нищо
— Майк, Танк, идвате с мен. Такеда, дръж групата заедно и вървете бавно зад нас. Не искам никой да изостава и да се отклонява.
ЕКВС-тата се разтичаха в мрака.
След няколко минути Алекс откри последната позиция на лейтенант Джон Джонсън. Майк и Танка пристигнаха след няколко секунди. Въпреки че капитанът забави последните си крачки, за да се приближи внимателно, никой от екипа не можеше да поддържа неговото темпо, когато се втурнеше напред.
— Танк, огледай напред и покрий района.
Танка кимна и тръгна тихо към дълбините на тунела. Той премина на режим „Стелт", така че беше практически невидим за всички, освен за останалите командоси.
Алекс и Майк клекнаха и включиха лампите на каските си. На земята имаше един чифт стъпки, които стигаха до участък, в който земята бе разрита. Следата не беше ясна, защото все още се виждаха около десетина от стъпките и следите влачене, останали от екипа на Хендсън.
— Тук е бил осъществен контакт, имало е борба. После нищо — Алекс се изправи.
Майк се огледа наоколо и каза:
— Няма кръв, няма останки. Мислиш ли. че екипът на Хендсън го е отвлякъл?
Алекс го погледна:
— Да отвлекат войник като Джонсън само за секунди, с всички му умения и оръжия? Няма начин. Щял е да ги разкъса на парчета — той погледна към мрачните дълбини. — Помирисваш ли това?
Във въздуха се носеше наситената миризма на амоняк. Капитанът продължи:
— Не. Издебнат е в засада и е бил повален от някой или нещо неочаквано и изключително силно.
Танка се върна при тях и Алекс заговори на двамата и на Такеда по радиостанцията:
— Бойци, не сме сами. Бъдете готови да се разгорещите.
Двата екипа се събраха и Такеда докладва, че радиосистемата SINCGARS вероятно не работи, защото са загубили връзка с повърхността. Алекс незабавно опита да се свърже с Бенсън, но не получи отговор. Стомахът му се сви на топка. С тонове скали между тях и магнитни смущения, той знаеше, че разпадането на връзката е нещо очаквано. Но все пак...
Капитанът спря за момент, като оглеждаше тъмните скали над тях сякаш се опитваше да види през слоевете варовик и километрите пещера. Изкуши се да изведе всички обратно навън, но нямаше информация, която да го накара да смята, че Бенсън е в беда. Трябваше да приеме, че при командоса всичко е наред и следователно намирането на Джонсън е приоритет. Алекс не мислеше, че е изчезнал, защото е паднал някъде от невнимание. Ако намереше доказателство за агресия, тогава щеше да решава дали да отстъпва или да се бие. Усети как в него се разгаря пожар. Сетивата му се изостриха, а ръката, която беше върху приклада на пушката му, се сви така, че усиленият полимер изпука. „Не сега" — помисли си. Затвори очи и започна да си припомня аромата на зелени ябълки, докато огънят в него не утихна.
Отвори очи. Трябваше да обясни всичко на учените, да ги остави да помислят и сами да решат дали искат да продължат или да се върнат в лагера. Това все още беше тяхната мисия. Щеше да се опита да ги убеди да се върнат, така че да може да търси Джонсън, необезпокояван от цивилни.
— Слушайте, хора, ето каква е ситуацията. Нямаме връзка с базата, вероятно заради магнитни смущения, нищо повече. Очаквахме това, защото полярната йоносфера накъсва сигнала и пречи на нормалната комуникация. Не трябва да се тревожите. Онова, което ме безпокои обаче, е, че преди по-малко от двайсет минути по-навътре в пещерата един от хората ми е имал контакт с неизвестен противник. Този човек в момента липсва. Навсякъде има следи, които разкриват, че хората от екипа на Хендсън са се движели накуп и са отишли навътре. Убеден съм, че ако продължим, ще се изложим на значителна опасност и може да се сблъскаме с врагове.
Алекс огледа групата, за да види реакциите им. Предимно объркване, но без паника — добре.
— Възможно ли е да е бил открит от предишния екип? — той успя да види надеждата в очите на Ейми, когато зададе въпроса. Тя отчаяно искаше да открие някакви доказателства, които да ги заведат при Том Хендсън. Алекс нямаше да й каже, че Джонсън е докладвал, че е видял колегата й. Смяташе, че тя ще грабне една факла и ще хукне навътре в мрака.
— Това е възможно, но не вярваме, че предишният екип има общо с изчезването.
Ейми щеше да зададе друг въпрос, но той я прекъсна. Все още не беше готов да сподели мислите си за това с кого или с какво се бе сблъскал Хендсън.
— Можем да продължим, но вярвам, че най-добрият вариант за вас е да се върнете временно в лагера заедно с Такеда. Така аз и хората ми ще можем да проведем едно бързо издирване. Ако няма опасност и намерим нашия човек, ще се срещнем с вас и ще се върнем, стига времето да позволява — Алекс знаеше, че връщането е малко вероятно. На учените щяха да им трябват няколко часа само за да се върнат по следите си. После трябваше да го изчакат и да се върнат тук долу, като нямаше да им остане време да стигнат при хеликоптера — пилотът определено нямаше да чака дълго при минусовите температури.
— Аз съм за връщане в лагера — ефрейтор Маргарет Андерсън изглежда се чувстваше неприятно още откакто се бяха запътили към дълбините на пещерата. Алекс не беше изненадан от желанието й. Той смяташе, че Зегарели ще последва примера на партньора си. Зегарели беше военен и можеше да разчете сигналите на капитана за опасност.
— Д-р Сайлъкс, добре е да се раздвижим незаба... — главният учен прекъсна Алекс по средата на изречението и излезе напред.
— Капитане, казахте, че вашият човек е изчезнал. Възможно ли е просто да се е затичал в мрака и да е паднал в някоя пропаст? Тази област е като пчелна пита, нали знаете.
— Не смятаме, че случаят е такъв, д-р Сайлъкс.
— А какво смятате, капитане? Не чух никакви крясъци или изстрели. Видяхте ли този неизвестен неприятел? По-вероятно е човекът ви да е изгубил ориентация в тъмното и сега да се лута със счупено радио. По-вероятно е от това някой, който се е криел в пещерите, да е скочил върху вашия специален командос. Знам, че сте нетърпелив да поемете командването, капитане, но това все още е мисия, водена от учени, и аз казвам да продължим.
Алекс не можеше да им обясни какво е усетил, без да прозвучи като обхванат от неоснователни страхове, но се опита да ги откаже още веднъж:
— Ейми, Мат, Моника, всички имат право на глас. Ейми, можеш ли да направиш изследванията си на това ниво?
— Съжалявам, Алекс. Тук сякаш стоя на покрива на висока сграда. Има прекалено много етажи, през които трябва да видя, за да стигна до плътното скално легло. Д-р Сайлъкс е прав. Тук е като пчелна пита. Освен това, чувствам, че сме близо. Ако има шанс хората от предишния екип да са живи, трябва да ги намерим.
Алекс кимна и погледна Мат.
— Аз гласувам да продължим. Има доказателства за древна цивилизация, които не приличат на нищо, което съм виждал. А може предишният екип да е открил нещо и да е отишъл по-навътре, за да го изследва — Алекс видя, че Мат не вярва особено в това, но и демоните от ада не бяха в състояние да го спрат да изследва останките.
Моника просто сви рамене:
— Стабилна среда, малък ъгъл на наклона. Няма проблеми. Ще отида където отидат всички.
„Ох, цивилни" — помисли си капитанът.
— Добре, ще продължим, но по-бавно и предпазливо. Ако обаче се натъкнем на каквато и да е форма на агресия, това престава да бъде научна мисия и незабавно започваме евакуация към повърхността.
Алекс не изчака да получи потвърждение, но преди да се обърне, забеляза присвитите очи на главния учен. Задържа ги за момент, докато Сайлъкс не разтърси глава и не отвърна поглед. По вида му капитанът разбра, че го е обзело тихо озлобление. Може би не му харесваше идеята за потенциална смяна на командването на мисията или това, че трябваше да се върне на повърхността. Нямаше значение. Приоритетът на Алекс бе да държи екипа в безопасност, а не да завързва приятелства.
Той се обади на хората си. Те бяха застанали тихичко в мрака, с гръб към групата. Сензорните им устройства бяха настроени на максимум и командосите оглеждаха дълбините на пещерата.
— Ние отиваме напред. Танк, на челна позиция с мен. Майк, Такеда, вие ще пазите отзад, отваряйте си очите на четири и бъдете нащрек.
Командосите кимнаха по веднъж.
— Да вървим, хора.
Членовете на групата сложиха раниците на раменете си и се отправиха към зиналата черна пещера.







Единайсет

Алекс и Танка се придвижваха през страховитата тъмнина като фантоми. Танка беше на около три метра напред и вляво, огромното му туловище се движеше почти безшумно. И двамата бяха включили уредите за нощно виждане Patriot, но Алекс откри, че очите му виждаха по-надалеч в дълбините, обхващаха по-голям периферен кръг и увеличаваха светлината по-добре от военната технология. Той махна уреда. По увеличаване па светлината, която идваше отзад, очилата нямаха равни на себе си, но цената бе невъзможност за възприятие на цялата обстановка. Алекс предпочиташе собствените си очи.
Мислите му се отклониха в друга посока. Или физическите промени у него се ускоряваха, или бяха досущ като свиващи се нови мускули, които човек изпробва за пръв път. Само преди минути в него бе започнал да гори слаб гняв. Този път бе успял да го удържи, но се тревожеше за по-напрегнатите ситуации — какво тогава?
Танка изведнъж изчезна от поглед. По дяволите! Умът на Алекс рязко се върна към задачата. Той измина разстоянието, което ги делеше, за по-малко от секунда — пропаст. Подът на пещерата внезапно свършваше.
Танка висеше точно под ръба на черната бездна, като се люлееше с гръб към стената. Твърдите пръсти на специалната му ръкавица бяха забити в горната част на малка издатина. В другата си ръка държеше нож, който се опитваше да забие над главата си, за да се издигне малко. С едно плавно движение Алекс се наведе над ръба на пропастта и взе ножа от ръката на Танка. Залюля го в дъга и го заби петнайсет сантиметра в пещерния под. Звукът наподоби грохота на чук, удрящ по влакови релси. Като се хвана за ножа за опора, той се протегна, сграбчи горната част на подсиления костюм на Танка и го вдигна. Танка, с цялата си екипировка, тежеше около 120 килограма. Алекс го издърпа над ръба сякаш беше торба с пране. Сложи го да седне до него.
— Гледай си в краката, големи друже.
Танка погледа Алекс, след това погледна ножа, който бе потънал в скалния под:
— Да не си тренирал напоследък, а, шефе?
— А, не, просто извадихме късмет. Адреналинът ми се вдигна, когато те видях долу. Добре ли си?
— Засега съм добре. Но, слава богу, г-ца Дженингс беше права за тези костюми — не трябва да ги сваляш, за да отидеш до тоалетната.
Те стояха на ръба на дупката, след който имаше само непрогледен мрак. Като вдигна брадичка и дишаше дълбоко, Ейми успя да почувства лек полъх, който идваше от дълбините. Имаше слаб мирис на големи мъхове и влага. Тя стоеше почти на ръба. Две неща я изнервяха — нощно къпане в морето и тъмни височини. Въпреки че сега бе много по-топло, тя потрепери и си спомни една случка от преди пет години. Беше решила да си тръгне късно вечер от един офис на четиринайстия етаж в центъра на града и чакаше асансьорът да дойде. Двойните врати се отвориха и пред нея зейна шахта без кабина. Празна черна дупка, която водеше към нищото. Ейми, замислена, бе направила крачка напред и единственото, което я спря да не полети десетки метри надолу, беше един внимателен пазач. После дни наред й се гадеше.
Дупката бе широка седем метра и след това подът продължаваше. Ейми наблюдаваше как Моника взе една светеща пръчка, разтърси я, за да светне възможно най-силно, и я хвърли надолу. Всички затаиха дъх и зачакаха... и чакаха. След известно време, когато пръчката очевидно беше излязла извън полезрението им, но не се чу никакъв звук от удар, Моника се обърна към групата:
— Добре, спускането надолу не е добра идея.
ЕКВС-тата включиха фенерите си на по-силна степен и ги насочиха към другата страна на дупката. Там имаше купчини дрехи и раници.
— Това е от тях. Те са там — Ейми пристъпи напред. Вълнението от мисълта, че могат да намерят Том жив, надделя над страха й от височини. Алекс протегна ръка, за да я хване за рамото и погледна към Моника над главата й:
— Трябва да стигнем там, г-це Дженингс.
Моника вече оглеждаше тавана, за да намери път.
— Няма проблем. Аз ще пропълзя по тавана и ще вържа въже за отсрещния край. Може да направим въжен мост и да прехвърлим всички отсреща — при тези думи тя свали раницата и колана си и разкри внушителен арсенал. — Крайно време беше да опитам тази нова екипировка.
Ейми мислеше, че знае малко за скалното катерене и този вид екипировка. Тя беше прекарала много съботни вечери с пица, червено вино и „Дискавъри ченъл". Беше наблюдавала с изумление как Едърн Пасабан от Испания, следвана от италианката Найвс Мерой и Юка Коматсу от Япония — три жени — разбиха проклятието, тегнещо над прословутия връх К2 в Хималаите, като го изкачиха целия. Ейми бе учудена как тези малки жени са успели да се изкачат на близо 9000 метра в тази смразяваща обстановка и при това, докато са носели цялата си екипировка. Сега й се искаше да беше гледала по-внимателно. Спомняше си обаче ексцентриците — устройства, с два или повече полудиска с малки зъби, които се разтваряха и се забиваха в скалните процепи, когато човек ги задействаше. Те бяха основен инструмент за скалните катерачи и планинарите по цял свят. Версията, която имаше Моника, бе малко по-различна. Нейната екипировка се състоеше от четири ексцентрика с пружини и спусък, който изглеждаше лесен за натискане дори с една ръка.
Ейми гледаше невярващо, когато Моника запълзя и се залюля по тавана на пещерата, като по пътя слагаше ексцентрици, свързани с меко въже от усукани нишки. За нула време тя скочи от другата страна на дупката, като дори не се бе задъхала. Вече бе лесно да опънат въжения мост. Той представляваше изчистена конструкция, която се разтваряше във V-образна форма и имаше плоскости от твърда пластмаса при свръзката в острия си край. Човек просто можеше да премине отсреща, като слага единия си крак пред другия.
Ейми усети, че краката й отслабват само при мисълта да стъпи на моста, който бе малко по-широк от стъпалото й. Тя сви ръце около тялото си и помисли — „Забавляваме ли се вече?" Погледна към Алекс. Той беше абсолютно спокоен и присъствието му й вдъхна сила.
След като закачиха моста здраво от двете страни, Моника го прекоси, за да се върне, да изпробва здравината му и да покаже на останалите как да преминават безопасно. Тя застана пред тях с ръце на кръста:
— Добре, това е изключително безопасно. Във въжетата има специална плетка, обвита в меки влакна, което означава, че са меки на пипане, но са изключително издръжливи. Вие ще стъпвате на плоскост от полимерна пластмаса. Гарантирам ви, че тя няма да се счупи. Здравината й всъщност се увеличава при натиск — тя погледна към Алекс. — Готови сме да тръгваме.
Ейми си пое разтреперано дъх. Нареди се на опашката и се съсредоточи върху купа дрехи от другата страна на бездната.
Алекс кимна към Майк и Танка. Те прекосиха без проблем и докато Майк чакаше от другия край, за да помага на останалите, Танка тръгна напред, за да огледа и да застане на предна позиция. След тях преминаха двамата лекари, последвани от Мат, Ейми, Сайлъкс и Такеда. Алекс погледа още веднъж назад, към мястото, откъдето бяха дошли. Странно. Той все още не разбираше напълно засилените си сетива, за да знае какво точно му казват, но можеше да усети някакво присъствие зад тях. Дали беше Бенсън? Погледна напред, към пещерите пред групата. И там имаше нещо. Може би усещаше изгубения екип. Беше объркващо. Трябваше да запази самообладание и да остане съсредоточен. Той прекоси моста и пренебрегна парещото чувство отзад на тила си.
— Всичко е разкъсано — Ейми пусна термичната жилетка обратно върху купчината с дрехи. Колани, раници и парчета накъсан плат, дори ботушите бяха пръснати наоколо. — Защо ще ги разкъсват? Защо изобщо ще ги събличат?
— Дезориентация, мозъчен оток, дори тежко обезводняване — стотици неща могат да предизвикат подобно странно поведение, Ейми. Хайде, ще ги намерим — Сайлъкс я обгърна с ръка и потърка рамото й. Тя го погледна и кимна:
— Благодаря, Ейдриан, вероятно си прав. Ще се оправя.
Ейми тръгна към групата, но ученият я задържа и я стисна за ръката:
— Сигурна ли си, Ейми? Аз съм тук, ако се нуждаеш от мен.
Плешивата му глава кимаше към нея. Той беше достатъчно близо, за да може да подуши дъха му. Тя стисна устни в стегната усмивка, кимна отново и се измъкна от тънката му ръка.
— Вижте това, хора — възкликна Мат от вътрешността на тунела.
Имаше още древни пиктограми, издълбани в тъмните скални стени. Моника и Ейми спряха, а ЕКВС-тата и Сайлъкс изминаха още няколко крачки.
— Стилът им е сходен със стила на онези в началото на пещерата. Моника, виж това, това е същият символ, който ти показах. Печатът с двамата братя воини — близнаците.
Моника се приближи и застана до него:
— Какво означава всичко това?
— Не съм сигурен.
— Дявол да го вземе. Само ако другият човек от Централна Америка беше тук — тя го сръчка с лакът в ребрата и се засмя.
— Значи, виждам символите на братята, както и това око и навити въжета, които са символ на измамния бог, Квотон, който споменах по-рано. Има и още неща за следването на пътя към подземния свят. На този етап другото е „изгубен език", както му казваме ние в археологическия бизнес. Образите и символите са предимно мистерия... и биха били за всеки — Мат се обърна и насочи фенерчето си право към очите на Моника, която отново прошепна „магия".
— Чудя се къде са изчезнали всички? — попита Ейми.
— И аз се чудя същото нещо. Чудя се и някои други неща за тези двама воини — отвърна Мат.
Лекарите, Маргарет и Бруно, се бяха приближили и той се обърна към тях:
— Знаете ли, това може да е просто съвпадение, но има един древен мит на майте за създаването на вселената, в който е описана тяхната версия за рая и земята, за боговете и съществата, които ги населяват. Споменати са и двама смели близнаци, Хунапу и Иксбаланк, синове на кървавата луна. В мита те слизат дълбоко под земята, при техния Хадес, до място, което наричат Ксибалба. Подобно на много древни цивилизации, счита се, че майте са наследили митовете си от още по-ранни народи. Ами ако легендата за братята не е само мит? Ами ако е една от онези истории, които са предавани с хилядолетия и които изобщо не са митове, а са записи за истинско пътуване под земята, осъществено от тези двама братя.
Мат дишаше тежко и си пое дълбок дъх, преди да продължи:
— Ейми, ти ме попита къде са изчезнали всички. Аз също си мисля за това. Това може да е изчезване на още един народ. Тези ацтлани може да са изпратили групи към всички краища на планетата. Това би обяснило защо стилът им на писане е оставил следи навсякъде между Египет и територията на майте. Останалите обаче сякаш са изчезнали. Изчезването и името Квотон — чудих се за това. Знаех, че съм чувал нещо подобно някъде. Първият опит на Англия за колонизация е бил през 1587 г. на остров Роаноук. Повече от сто човека са изчезнали безследно и единствената следа е била думата „Кроатон", издълбана в едно дърво. Виждате ли сходството — Кроатон и Квотон. Може да е една и съща дума, но написана на различни езици. Ако има нещо, което би преодоляло границите на времето, на различията между места и народи, това е предупреждение.
Изражението на Мат бе такова, сякаш току-що беше получил две каменни плочи на върха на планината. Том обаче липсваше и Ейми не беше в настроение да слуша за необясними изчезвания. Ученият в нея започна да се хвърля към неясни, но фантастични изводи, които правеше от малкото данни, с които трябваше да работи.
— Мат, всичко, което спомена, има или ще има научно обяснение.
Ейми видя, че Мат отвори уста и вдигна пръст, за да се намеси, но така и не разбра дали за да се извини или за да спори, защото Такеда ги прекъсна и двамата.
— Моля ви. Открили са нещо. Всички трябва да побързате.
Алекс коленичи до Танка, който изследваше нещо на пода на пещерата.
— Това е пушката на Джонсън. Не е стреляно с нея. Няма и кръв, само следи от борба и още влачене.
Танка погледна към капитана с повече гняв, отколкото страх. Това беше естествена реакция. Членовете на екипа бяха близки като семейство. Всички знаеха с какъв смъртоносен бизнес са се захванали, но се смятаха за най-добрите и очакваха с нетърпение сблъсъците с който и да е противник. Джонсън беше един от най-умелите. Как е бил издебнат в засада, обезоръжен и отвлечен? И как, по дяволите, е минал сам през дупката в пода?
Танка понечи да даде пушката на Алекс, но тя залепна за секунда. Той приближи цевта към носа си и след това му я подаде. Нямаше нужда. Алекс можеше да я помирише и от три метра.
— Пфу, амоняк и слуз — Танка го каза по-скоро на себе си, отколкото на Алекс, докато бършеше ръката в крака си.
Капитанът погледна нагоре към брата на Танка:
— Майк, отиди трийсет метра надолу в пещерата и стой на позиция. Обади се, когато стигнеш там, и не влизай в контакт с никого и нищо.
Майк кимна, каза бързо „разбрано" и изчезна.
Сега целият екип се бе струпал около Алекс и Танка. Алекс подаде пушката на Ейми.
— Д-р Уайър, мнението ви, моля.
Ейми докосна субстанцията с пръст през ръкавицата си, поднесе я към носа си и подуши. Провери и плътността й като я потри между палеца и показалеца си.
— Не мога да съм сто процента сигурна, тъй като съм далеч от лабораторията, но бих казала, че това е амониев хлорид. Има и нещо друго — някакво биологично слепващо вещество, което го прави лепкав, но не мога да го определя без допълнителен анализ. Д-р Сайлъкс...
Ейми опита да му подаде пушката, но той не посегна да я вземе.
— Бих казал, че това вероятно е външен замърсител. Може би нещо, което войникът е донесъл със себе си и което е разлял.
Алекс игнорира учения и се обърна към Моника Дженингс:
— Може ли това да е естествено вещество, което е получено тук долу?
Моника поклати глава:
— Може би, но слабо вероятно. В дълбоките пещери амониевият хлорид може да се получи по естествен път, но обикновено във вулканични райони и обикновено близо до дупки, от които излизат пари. Дори тогава обаче той се разгражда бързо. Този район не ми изглежда достатъчно активен, а хлоридът изглежда пресен. Не би трябвало да е тук.
— Секрет — каза Алекс тихо на себе си, като си припомни последното съобщение, получено от д-р Том Хендсън за органична субстанция, която бе открил, но не можеше да определи. Радиото му изпращя веднъж:
— Майк, казвай.
— Стигнах до друга дупка, на около трийсет метра надолу. Прилича на снишено плато с множество изходи до пода. При ръба земята е доста разкопана и после следите свършват. Членовете на екипа на Хендсън очевидно са се хвърлили долу, но не мога да видя никакви тела или останки там.
— Добре, Майк. Търси път надолу или знаци, че са се спуснали. Бъди нащрек, идваме.
Боршов и агентите му се пръснаха из мрачния лабиринт. Като три черни вълка, преследващи плячката си, те се движеха леко и абсолютно безшумно. Боршов ги притискаше здраво. Той знаеше, че трябва да наваксват разстоянието между тях и американския екип, като беше сигурен, че на този етап няма да има засади, скрити експлозиви и опънати жици. Американците не очакваха вражеско нападение и освен това все още мислеха, че имат човек в началото на тунелите.
Руснакът спря хората си, като вдигна ръка. Беше правил това на всеки трийсет минути откакто влязоха в пещерата. Той извади малка кутия и я притисна върху студената земя. Устройството представляваше миниатюрен сеизмичен детектор. То се поставяше върху твърда повърхност и увеличаваше вибрациите, така че да могат да бъдат чути ясно. Малкият LCD екран в задната част разкриваше две неща — разстоянието до най-силната вибрация и посоката й. Руският детектор бе създаден с цел да бъде ползван единствено от антитерористични отряди, които да „слушат" през дебели стени. Терористите можеха да бъдат засечени с точност, ако направеха дори една тиха крачка.
От последните данни Боршов бе разбрал, че американците са на около пет километра напред. Беше преценил, че ако се движат със същата скорост, ще ги настигнат бързо. Той отново се заслуша в звука от стъпките им и погледна малката кутия, за да разбере посоката. Добре, вече приближаваха. Сега ги деляха само малко над три километра. Юг-югоизток с леко увеличаване на наклона — явно в някои участъци се спускаха надолу. Точно преди да вдигне устройството от земята, данните започнаха да се променят пред очите му. Детекторът бе засякъл друг източник на вибрации. Цифрите се сменяха бързо, докато не спряха, показвайки разстояние от около три километра, но почти деветдесет градуса право надолу и променящо се. Руснакът затвори очи, за да се съсредоточи върху звуците. Значителна маса, течност, движение. Той освободи детектора. „Подземна река" — помисли си.
Свирна късо и остро на агентите си и отново се втурна в мрака.
Моника вървеше лекичко край Мат, оглеждайки обстановката, но от време на време потъваше дълбоко в мислите си. Бъди внимателна, бъди тиха, не пипай нищо, не оставяй нищо. Опитът й в пещерите я караше да следва тези правила автоматично. Нищо не й харесваше повече от това да влезе в катраненочерна пещера за първи път, да изключи фенера си и да стои там в мрака с широко разперени ръце и просто да чувства. Използваше всичките си сетива, освен зрението, за да попие всички миризми, малки звуци и да почувства тежестта на скалите около нея. Беше го правила десетки пъти, така че защо мисълта да изключи фенерчето си в тази пещера накара стомаха й да се стегне неприятно?
Мат се обърна към нея и забеляза угриженото й изражение.
— Какво те тревожи?
— Нищо — меко отвърна Моника.
— Хайде де, кажи на чичо Мат.
— Добре, спомняш ли си, когато казах, че пещерите са като хора?
— Хм, да, някои са лесни, някои са кучки. Напомня ми за едни момичета, които познавах в гимназията.
— И някои крият тайни, точно така. Е, тя прави нещо повече от това да пази тайни. Крие нещо и за първи път в живота си не се чувствам комфортно в тъмното.
Мат се усмихна и сложи ръка на раменете й.
— Моника, ако си търсиш извинение, за да ме накараш да обвия раменете ти с ръка, просто трябва да ме помолиш, разбрано?
— Глупак такъв — каза тя с малка усмивка, но не отблъсна ръката му.
Алекс пръв стигна при Майк.
— Какво имаме тук? — попитай той, докато оглеждаше ръба на дупката.
— Само това.
Майк отиде настрани и посочи един сталагмит с размерите на сграда. На нивото на кръста на три метра във вътрешността на гигантския минерализиран стълб изглежда имаше някакво обезцветяване. Имаше и избледнели знаци, сякаш нещо е водело от колоната до ръба.
— Какво е било това... въже? — Алекс опита да вдигне нещо, но то се разпадна на прах в ръцете му. — Д-р Кернс, моля, имаме нужда от вас тук.
Мат пристъпи напред и падна на колене.
— Ay. Това някога е било древно индианско въже от нишки, направени от магуей. Това растение прилича на агавето и изглежда така — Мат забеляза следата от въжето от колоната, стигаща до ръба и след него. — Някога е било вързано около сталагмита и се е сляло с минералното образование. Нямам идея колко е старо обаче.
Айми насочи фенерчето си към колоната и клекна до него. Научният интерес в нея се разгоря.
— Можем да изчислим възрастта му като сметнем колко дълбоко се е забило в сталагмита. Изглежда е на около три метра или три метра и малко навътре. Тези неща растат с около два милиметра на година, затова предполагам, че е на около десет до дванайсет хиляди години.
— Звучи точно. По тези места няма растения като агаве или някой от неговите предшественици от десет хиляди години — каза Мат, като кимна на Ейми. — Отново може да са братята. Може да са използвали въжето, за да слязат долу.
— Какви братя? Бихте ли желали да споделите теориите си с нас, д-р Кернс? — изсумтя Сайлъкс от задната част на групата.
Мат се изправи на крака и избърса праха от ръцете си. Като използваше лампата на каската и фенерчето си, той огледа близките стени. Скоро откри онова, което търсеше — печата на братята воини. Обърна се към Сайлъкс:
— От това, което мога да преведа, изглежда, че преди много време тук е имало някаква цивилизация. Преди снегът да покрие всичко, тя може да е била майката на всички наши цивилизации. Мисля, че е била застигната от епидемия или атакувана от нещо, което те са наричали Квотон. Това означава измамник или поглъщащ, или нещо такова. Владетелят на цивилизацията изпратил двама воини, двама братя да поведат войска и да се бият с Квотона — мисля, че вървим по техните следи. Войската била унищожена изцяло и останали само братята. Смятам, че историята се е превърнала в легенда на майте. Като гледам това въже, бих казал, че те не са се отказали от задачата си и че са отишли в тази посока — Мат задържа погледа си върху Сайлъкс, но посочи с палец към ръба и към снишената земя след него. Главният учен го изгледа така, сякаш е подушил нещо лошо, и му обърна гръб.
— Капитане. Капитане — Сайлъкс щракаше с пръсти във въздуха, все едно вика сервитьор. — Капитан Хънтър, тук сякаш се опитваме да изследваме швейцарско сирене. Трябва да ни свалите по-надолу, за да можем да получим по-добри данни. Благодаря ви, капитане, това е всичко.
Танка изсумтя. Майк погледна към брат си и намигна.
Алекс игнорира Сайлъкс и мина покрай него, за да навлезе няколко крачки в мрака. Вече можеше да ги усети. Няколко от тях идваха бързо по пътя, по който току-що бяха дошли. Ако не е Бенсън, кой тогава? Затвори очи и се опита да си представи тунелите.
Когато бе говорил с Хамърсън за странните си нови способности, Чука му бе дал копие от таен военноморски доклад, озаглавен „Необичайни познавателни способности при морските бозайници". Военноморският флот използваше делфини за всякакви поведенчески експерименти от 50-те години на миналия век заради необичайните им способности да предсказват и да усещат опасност. Според учените това се дължеше основно на уникалния им мозък, който получаваше информация за всичко, от електромагнитни смущения до леки сеизмични вибрации, дълго преди другите животни. Идеята на Хамърсън беше ясна. Той вярваше, че Алекс развива тази способност. Капитанът отвори
очи. Ето ги. Присъствието им стана по-ясно — четирима, не, трима, но единият от тях е огромен. Той взе решение.
— Г-це Дженингс, можете ли да ни спуснете бързо долу?
Моника се бе навела далеч зад ръба и размахваше фенерчето си, за да огледа стената и пода.
— Това е басейн. Част от пода на пещерата се е смъкнал надолу заради стара вулканична дейност или заради вода, която е текла над мек материал. По-вероятно е да е вода, защото подът долу изглежда гладък, а в стените има още пещерни изходи. Няма проблем. Ще направим право спускане с въже с ремъци. Всички ще са долу след трийсет минути. Става ли?
— Направете ги двайсет и ще ви черпя — Алекс се обърна и извика Танка, Такеда и Майк при себе си.
— Имаме си компания, на около един час от нас са. Не съм сигурен дали са враждебно настроени, но за всеки случай не искам да ни хванат тук, до ръба на дупката или точно до стената, след като сме се спуснали. Ще слезем, ще намерим прикритие и ще проведем едно последно издирване на Джонсън и екипа на Хендсън. Бъдете нащрек и запазете спокойствие. Не искаме долу да стане меле.
Нито един от командосите не попита как Алекс е разбрал за хората, които идваха. Нямаше значение. Преценката и заповедите му не се оспорваха.
Съществото чакаше. Огромната му разлята маса усещаше леките стъпки на малките топли тела, пълни с кръв, дори през километрите скали между тях. Усети и още няколко, които се придвижваха към голямата група. Още веднъж то се надигна в очакване на атаката.







Дванайсет

Моника успя да свали всички върху снишения под за двайсет минути. При гигантското плато, върху което стояха в момента, се съединяваха множество пещери. Алекс бързо премести хората от откритата му част на юг. Уредите му съобщиха, че се намират на километър и половина под скалите и леда. Той беше готов да слезе само дотук.
Капитанът нареди на Майк да огледа основната пещера, за да покрие района напред и да провери за следи от екипа на Хендсън. Той не очакваше да намери някой жив, особено лейтенант Джонсън. Знаеше, че един ЕКВС би пуснал пушката си само ако е мъртъв, и дори тогава с нежелание. Въпреки здравия си разум, той позволи на Мат Кернс да придружи Майк, за да задоволи любопитството си за археологическите останки в долните пещери. Предупреди го обаче, че командосът има право да го застреля, ако не се подчинява на инструкциите му.
— Ох, взе да става горещо — каза Маргарет Андерсън, като бършеше потта от бузите и челото си.
— Не много — отвърна Моника. — Със сигурност се затопли, но все още е едва около пет градуса тук долу. За нещастие костюмите са термични, защото не очаквахме нищо над нулата.
— Е, в този костюм сякаш е четирийсет градуса. Не взехме достатъчно вода, а с ниската влажност и неочакваната жега обезводняването ще бъде проблем — лекарката беше права. Алекс знаеше, че трябва да следи консумацията на течности.
Той наблюдаваше как встрани от групата Сайлъкс смачка един празен лист, изваден от електронното устройство, което бе поставил на пода на пещерния басейн. Той го сви на топка и го хвърли гневно в мрака. Алекс видя как Моника сложи ръце на кръста си и се втренчи в него със зле прикрито презрение към начина, по който замърсяваше девствената пещера. Сайлъкс пишеше яростно на миниатюрна клавиатура, докато клатеше глава към резултатите на малкия екран.
Капитанът забеляза, че Ейми стои малко по-назад от главния учен. Тя го гледаше угрижено. Алекс се приближи тихо до нея:
— Какъв е проблемът?
— Това устройство е собствен дизайн на Сайлъкс. Очаква се да се превърне в следващото поколение техника за добиване на стратиграфски изображения. Повечето стратиграфски уреди дават данни за различна плътност и строеж на скалите и могат да откриват залежи петрол, но пак степента на неточност е доста висока. Д-р Сайлъкс смята, че е решил проблема с неточността, като добива сеизмични образи с висока резолюция, използвайки вид спектрално разлагане. На теория, ако има залеж на гориво, той ще бъде показан като триизмерен образ със скалите около него, оцветени в различни цветове, в зависимост от строежа им, с дълбочината и дори с целевите му граници — степен на неточност: точка нула нула едно пет — Ейми видя, че Алекс не разбира професионалния й жаргон и опрости нещата.
— Виждал ли си някога снимка от ултразвук. Е, представи си този зърнест черно-бял образ до една цветна снимка с високо качество. Според д-р Сайлъкс това е подходящо сравнение за яснотата на неговите данни.
— Изглежда, че още има някои дефекти — Капитанът кимна към Сайлъкс, който смачка друг празен лист хартия в юмрука си.
Ейми погледна нагоре към Алекс и кимна леко:
— Може би. Минното дело и добиването на петрол са бизнеси за трилиони. Това устройство може да струва милиарди. Наистина му трябва успешен тест тук — тя поклати глава и очите й се смекчиха малко. — Не мога да му помогна. Аз мога да определя чистотата на всеки залеж, приблизителния му темп на разпадане и възраст и дори потенциалната продукция, която ще бъде добита. Но първо трябва да намерим залежа. Това е работа на д-р Сайлъкс.
Алекс отново погледна към Сайлъкс и видя, че той хвърля друга топка хартия в мрака. Този път Моника стисна челюсти и тръгна към него. Капитанът изохка и се извини на Ейми. Побърза, за да отклони Моника.
Той и младата жена пристигнаха едновременно точно когато главният учен вадеше пореден лист от машината. Той погледна нагоре и както очакваше Алекс, видя само огромния силует на командоса. Бързо се изправи на крака.
— Трябва да слезем по-дълбоко, капитане.
— Съжалявам, д-р Сайлъкс, но сме на около километър и половина под повърхността. Смятам, че можем да слезем само дотук, ако искаме да сме в безопасност. Може би не сте усетили, но вървим от осем часа. Ще ни трябваше по-дълго време, за да се върнем, защото ще трябва да изкачваме наклона, който беше приятен на идване. Освен това всички ще сме уморени.
Сайлъкс въртеше бялата хартия в ръката си и Моника беше решена този път да не му позволи да я хвърли в пещерната система. Тя отвори уста да заговори, но ученият я отряза с грубо „разкарай се". Той се обърна към Алекс, като припряно разгъваше листа и го тикна в лицето му. Цветните завъртулки и цифри не означаваха нищо за него.
— Гледайте, вода. Всичко, което получавам, е тъпа, скапана вода. Стоим върху някакво проклето огромно езеро или подземно море. Трябва да събера данни от различно място, за да потвърдя изчисленията си или това пътуване ще се окаже пълна загуба на време и пари. Вашите инструкции са да следвате моите заповеди. Това е приоритет, капитане. Може да отделим още няколко часа за него.
Алекс забеляза, че двамата лекари се бяха приближили. Повишеният тон на главният учен бе привлякъл вниманието им. Маргарет Андерсън бе отворила яката на костюма си, а лицето й бе доста почервеняло. Сега Бруно носеше раницата й, за да й помогне с товара. Той също се потеше в тъмните гумирани дрехи. И двамата гледаха Алекс. По лицето на Маргарет се четеше болка и той разбра, че тя е готова да започне с изкачването.
— Д-р Сайлъкс, ще проведем едно последно издирване в южната пещера на Джонсън и екипа на Хендсън и след това незабавно ще се върнем на повърхността.
Алекс би ги оставил цяла нощ да почиват тук и след това да тръгнат обратно, но искаше да са далеч от отвореното ниско плато, когато пристигнат другите. Той видя, че по лицата на всички се изписа облекчение, с изключение на Сайлъкс, чието изражение премина от превзето към гневно и невярващо.
— О, не, не. Ако се налага да отидем по-ниско, аз ще отида по-ниско. Ще имаме няколко свободни часа, преди да пристигне хеликоптерът, а моите тестове са от международно значение. Капитане, ако се върнем на повърхността, ще им кажа, че сте ни изтеглили, преди да завърша изследванията и при това против волята ми. Какво мислите, че ще кажат вашите началници? Да видим, неподчинение на моите заповеди, нямате идея къде е екипът на Хендсън и сте изгубили един от собствените си хора. Това ли ви е представата за провеждане на мисия, капитан Хънтър? — Сайлъкс сви устни и изражението му отново стана важно.
Алекс се втренчи пронизващо в лицето на учения, което го накара да отстъпи крачка назад. Той не се опитваше да сплаши по-малкия мъж, а да изследва промените в зачервяването по кожата му и разширението на зениците му. В мрака те трябваше да са големи тъмни кръгове, а не точиците, които виждаше. Този човек се изпълваше с враждебност и очевидно бе много стресиран. А със сигурност трябваше да има и други възможности да изпробва устройството си. „Странно — помисли си Алекс, — крие нещо."
Той задържа погледа си върху него. Опитваше се да реши как е най-добре да реагира, без да го разяри още повече. Сайлъкс направи стъпка встрани, за да погледне покрай него към Ейми, която стоеше на няколко метра със скръстени ръце и ги наблюдаваше.
— Кажете му, д-р Уайър, Ейми. Кажи му, че вероятно сме само на няколко километра от откриването на един от най-големите петролни залежи за последните петдесет години и че трябва да поставим оборудването на по-добро място, за да получим по-добри пространствени данни — Сайлъкс погледна към Алекс. Очите му изглежда огромни и кръгли около малките зеници.
Алекс единствен чу как Ейми изстена тихо, заради това, че я въвлякоха в спора и от нея се очакваше да вземе страна.
— Възможно е, Ейдриан, но и ти можеш да усетиш жегата. Сигурно сме много близо до някаква геотермална активност и вероятността да намерим петрол или газ в супер затоплената среда е изключително малка. Може би е най-добре да се върнем и да направим по-подробни сателитни снимки.
Сайлъкс зяпна с неверие. Той пристъпи към нея и й заговори като на малко дете:
— Д-р Уайър, много добре знаете, че жегата може да е резултат от едно-единствено вулканично раздвижване и че огромен залеж от петрол може да съществува там, ако е защитен от дебел слой шисти. Моите спектрални скенери могат да засекат залежи, което се намират на няколко километра надолу и на километър и половина във всички посоки, стига този войник идиот да ме заведе на стабилна позиция, далеч от водата.
— Извинете ме, сър, трябва да започнем да се изтегляме към главната южна пещера. Може би ще намерите по-обещаващо място за вашите изследвания. Искате ли хората ми да ви помогнат с прибирането на оборудването?
Що се отнасяше до Алекс, научната част от мисията приключваше. Той обаче трябваше да накара учения да се държи цивилизовано с хората му и с другите членове на екипа — не биваше да има конфликти в групата. Пещерите можеха да са изключително опасни и той усещаше, че тази ще подложи всички на тест, преди да се върнат на повърхността.
Сайлъкс разтърси глава към Алекс, хвана Ейми за ръката и я отведе настрани от командосите и другите хора, които ги гледаха.
— Ейми, моля те, защо слушаш този военен малоумник? Очевидно това не е неговата област. Преди да тръгнем, предупредих майор Хамърсън, че ще се нуждаем от повече учени при тази експедиция, а не от банда войници неандерталци.
Ейми го погледна:
— Д-р Сайлъкс, не знам какъв ви е проблемът с останалите от екипа, но определено не съм на същото мнение като вас за тестването на вашето ново устройство. Течността близо до повърхността, която Том е засякъл, очевидно е била тази огромна маса вода, която вие забелязахте. Грешка, но се случва. Експедицията свърши. Рисковете станаха прекалено големи.
Сайлъкс я сграбчи за ръкава, гласът му се понижи и в него се появиха нотки на молба:
— Виж, Ейми, моля те, ако докажем съществуването на петрол или природен газ в тази област с новия ми скенер, вече няма да се нуждаем от помощите на скапаните военни. Нямаше да ти кажа това, но от „Тексеген" се свързаха с мен — искат да купят патента за изобретението ми. Мога да те направя съветник или партньор с малък дял. Няма да се налага да работиш никога вече. Нуждая се от подкрепата ти, моля те, Ейми — той я държеше с двете си ръце и стискаше кожата й под костюма, сякаш искаше да изцеди съгласието от нея.
Алекс стоеше на три метра с гръб към тях, но с чувствителният слух долови всяка дума от разговора им. Прииска му се да извие врата на учения. Правителството на САЩ финансираше всички негови изследвания и имаше пълни права върху всяко негово изобретение или откритие. Алекс разтърси глава и се почуди какъв ли човек е бил Сайлъкс преди да го обземат алчността и стремежът към лична изгода. Щеше да остави Чука да се разправя с него, когато се върнат. Той се обърна и видя как Ейми леко измъкна ръката си и отговори на учения:
— Не, благодаря ви, д-р Сайлъкс. Не смятам, че това е законно, и освен това, ако останем тук по-дълго, всички ще се изложим на опасност.
— Глупости. Не е нужно да се съгласявате с всичко, което онази буца казва, нали знаете. Наистина не ви разбирам. Интелигентна действате по-скоро като влюбена тийнейджърка. Вземате грешните решения, д-р Уайър. Може би просто не сте толкова умна, колкото Том и аз мислехме, че сте — Сайлъкс се врътна и си отиде, преди Ейми да успее да отговори.
Тя стоеше изумена в мрака. Бързо я обзеха отвращение и гняв и после също толкова бързо преминаха в жал. Това обаче не беше видът жал, който би я накарал да помага на Сайлъкс. По-скоро съжалението, което човек изпитва, когато види скорпион, оплетен в мрежата на паяк. Тъжно е, но опасно и отблъскващо и най-добре е да бъде избягвано изобщо. Поне сега знаеше защо той е бил доброволец да дойде на Антарктика и защо толкова усърдно караше Алекс и екипа му да слязат по-надълбоко в пещерите. „Тексеген" беше конгломерат за търговия с петрол и газ на стойност трилиони долари. Бяха опитали да се свържат с нея в GBR на няколко пъти, предимно с оферти за работа, а понякога и с незаконни предложения да купят необработени данни и материали за изследвания. Имаха много пари за харчене и тя се обзалагаше, че вече са изхарчили част от тях по Сайлъкс.
Ейми си помисли, че той ще е нетърпим по обратния път и си отбеляза наум да стои далеч от него. Щеше да стои близо до Алекс. Тя погледна към него и видя, че и той гледа към нея. Алекс се усмихна и отвърна поглед. „Това е много по-добро за гледане" — каза си тя. Надяваше се, че Сайлъкс няма да го притиска повече, защото виждаше, че капитанът наистина се опитва да бъде търпелив и твърд с учения. На няколко пъти бе видяла как лицето на водача на командосите потъмнява, челюстите му се стискат и как той едвам успява да задържи под контрол някакви агресивни мисли и пориви. Наистина се надяваше, че Сайлъкс е достатъчно умен, за да забележи това.
Боршов изпрати двамата си другари от „Кровская" да минат първи по въжения мост. Той не смяташе, че ще има капани, защото капитан Хънтър не знаеше, че е преследван. Въпреки това той не беше оцелял толкова дълго, осланяйки се на предположения.
Вече ги делеше не повече от час. Заповедите им бяха да вземат всички научи данни, да премахнат всички членове на екипа и да го направят така, че да изглежда като природно бедствие. Боршов и екипът му трябваше да изпълнят мисията си и да изчезнат, преди да се върне американският хеликоптер. В противен случай трябваше сами да се прибират вкъщи.
— Леле, леле — Мат подскачаше от стена на стена, разчитайки още от древните пиктограми, които бяха издълбани в скалите. — Квотон бяга от нас, когато сме защитени от могъщия Кинич-Ахау. Той е бил богът на слънцето. Хм, това е интересно — „Той вече не ни зове с нашите паднали воини". Чудя се какво означава... може би го превеждам грешно. Ох, нуждая се от повече време.
— Да, но казва ли се какво е Квотонът? Може ли все още да е наоколо и да е отвлякъл Джонсън? — Майк говореше над рамото на Мат, който се опитваше да огледа по-далечните кътчета на пещерата.
— Не. Мисля, че е просто стара легенда за един от боговете на ацтланите. Вероятно са имали богове за всичко — слънцето, вятъра, държа, болестите, жътвата, огъня. Цивилизациите определено се застъпват тук. Някои от пиктограмите изглежда представляват богове, които са същите като на майте, а други са почти като на олмеките. Всеки път, когато си помисля, че съм го разбрал, виждам следващия символ и всичко ми убягва. Очевидно има указания тук, просто все още не мога да ги разбера, почти...
Мат се обърна, за да погледне към Майк и замръзна. Командосът бе опрял пушката на рамото си и внимателно гледаше как една фигура изплува от мрака и се насочи към тях. Фигурата се плъзгаше безшумно. Мат усети как косата му се изправя.
— Лейтенант Джонсън — попита той. — Вие ли сте?
Алекс подуши въздуха. Беше сигурен, че усеща лека морска миризма. Да, определено сол. Затвори очи и за един кратък миг се пренесе на любимия си плаж в Австралия. Лицето му бе окъпано в слънчеви лъчи, а не обгърнато от мрака, който цареше под милионите тонове скали и лед. Топлата представа бързо се изпари при звука на тичащи крака. Алекс чу, че някой се връща от южната пещера дълго преди всички останали и бързо зае позиция, за да го пресрещне. Като видяха, че капитанът се раздвижи с някаква цел, другите командоси незабавно заеха защитни позиции отляво и отдясно на него.
Мат изскочи от пещерата и се втурна към Алекс. Очите му се бяха разширили и се въртяха като на изплашен кон. Беше ясно, че младият мъж е ужасен. Алекс го хвана за раменете и го разтърси леко, за да му помогне да се концентрира. Мат си пое дълбоко дъх няколко пъти и избълва думите накуп:
— Майк. Джонсън го нападна. Няма да го пусне.
— Танк, с мен — Алекс изчезна в пещерния мрак като привидение. Движеше се със скорост, с която никой нормален човек не можеше да се движи. След секунди стигна при звуците от сподавено сумтене и ботуши, който се влачеха по сухия камък. Нещо завличаше Майк в сенките. Той изглежда бе попаднал в здравия захват на липсващия си събрат.
Умът на Алекс работеше усилено, за да разбере онова, което виждаше. Фигурата, която държеше Майк, приличаше на липсващия командос. Въпреки това от нея не се излъчваше топлина и тя блестеше, сякаш е намазана с нещо мокро или слузесто. Лицето на съществото беше безизразно. Алекс си помисли, че все трябва да изразява нещо — дори само от усилието да влачи стокилограмов мъж така, сякаш е дете.
Танка се появи до Алекс. Като видя по-големия си брат в беда, той се хвърли напред. Сграбчи Майк, след това и Джонсън, като се опитваше да ги раздели. Очите му се насълзиха от парещото зловоние, а ръката му залепна за фигурата. Той също бе повален и завлечен в дълбините на пещерата. Алекс видя осъзнаването, което се изписа на лицето му — това не беше Джонсън, дори не беше човек.
Танка беше голям мъж и капитанът не смяташе, че някой, освен самия него, може да устои на атаката му. В този момент той видя връвта — дебела, месеста пъпна връв, която излизаше от гърба на Джонсън. Тя се прибираше и завличаше двамата мъже, като риби на края на въдица.
Алекс вдигна пушката си и бързо изстреля серия снаряди от компресиран въздух с размерите на сачмени лагери, които бързо я прекъснаха. Въздухът около тях експлодира с гръмки звуци, наподобяващи плясъци, и с изпълни с острата миризма на амоняк. Майк, Танка и съществото паднаха на земята. Дълбоко от недрата на земята се дочуха силни удари и плискане. Връвта бързо се изтегли назад, като пръскаше лилаво-черна течност, докато изчезваше от поглед.
— Какво, по дяволите, беше това! — изкрещя Танка, докато вдигаше брат си от пода.
Майк бе покрит с вонящо желеподобно вещество и имаше дълбоки разкъсвания и пробивни рани. Създанието, приличащо на Джонсън, бе освободило захвата си, след като го отделиха от главното същество, и сега лежеше в краката им и се смаляваше. След секунди се беше превърнало в месеста безформена маса, дълга не повече от метър и осемдесет. Беше почти безцветна, с издатини за смучене. Наредени в средата на смукателните органи, имаше зъби, които се вадеха и които бяха виновни за раните на Майк. Командосът не само е бил залепен за съществото, бил е и закачен.
Алекс усети как сърцето бие лудешки в гърдите му. Нещо ужасяващо живееше в тези пещери и отвличаше хора — екипа на Хендсън, Джонсън, беше се опитало да вземе и Майк. Не можеше да си представи какво щеше да се случи, ако беше атакувало, докато всички бяха тук. Щеше да ги изгуби всички. Щяха да бъдат завлечени в дива паника към шестте катраненочерни пещери наоколо. Той си пое дълбоко дъх и помогна на големия командос да вдигне брат си.
— Танк, заведи го при лекарите. Бързо.
То не беше усещало агония от безброй поколения. Животът му се измерваше в хиляди години, но не беше безсмъртно. Можеше да чувства болка. Други от вида му го бяха предизвиквали на бой за господство над неговия свят и люти битки се бяха водили. В дълбоките пещерите беше отеквал грохот от воюващи титани. Сега кървеше и това щеше да привлече другите гиганти. Някои от тях приличаха на него, а някои бяха много различни.
Съществата от неговия вид бяха попадали на топлите малки тела и преди и дълбоко в родовата им памет бе записано, че те са храна. Никога не бяха успявали да ги наранят. Нямаше страх. То знаеше, че ще се възстанови бързо в топлите тъмни солени води под земята. Гладът му обаче още не беше утолен, а сега то чувстваше и нещо друго, което не бе чувствало от векове — гняв.







Тринайсет

Ейми мушкаше откъсната маса с един от ножовете на Алекс.
— Това е невъзможно. Но мога да видя, че това е само малко парче от много по-голямо животно. Има нещо като длан, пръсти и ръка, изпъкналости при китката и отчасти отрязана основа на пипало. Мисля, че е някакъв много голям вид главоного животно.
— Главоного? Сепия? Това ли ни казвате? Ние сме в пещера дълбоко под земята и току-що ни е атакувал скапан октопод! Д-р Уайър, те не стават толкова големи и определено не живеят на — или под — сушата.
Ейми рязко погледна към Сайлъкс, изненадана от яростта му и от начина, по който бе решил да я обвини. Преди да успее да отговори, Мат клекна до нея и взе ножа от ръката й:
— Аз правих първата си дисертация за водните божества и влиянието им върху ранните култури. Ще се изненадате да разберете колко много от тях са боготворили гигантска сепия — или са се страхували от нея. Норвежците са имали техния кракен, хаитяните — техния Каналоа, вавилонците са имали Дагон. Има и десетки други. Между другото, д-р Сайлъкс, Вавилон се е намирал на стотици километри от който и да е океан.
Ейми гледаше Сайлъкс, който се изчерви и задиша тежко. Тя се обърна право към него, като говореше възможно най-спокойно:
— Ейдриан, не съм сигурна, че това е главоного като тези, които познаваме, но поне сега мирисът на амониев хлорид е обясним — гигантската сепия отделя това вещество и буквално е пълна с него.
Сайлъкс изглеждаше на ръба на паниката, а Мат — като ученик, на когото са направили изненадващо парти.
— Хей, точно така. Спомням си някои от легендите за главоноги. Гигантската сепия принадлежи към група, наречена амониеви сепии. Те имат много голяма концентрация на амоняк в системата си, което им позволява да правят някои интересни малки номера. Могат да се носят свободно във водата и налягането в дълбините не ги унищожава. Много са устойчиви на ниски температури и са наистина умни, а, и много агресивни. Виждали ли сте комикса за френския кораб, който е нападнат от кракен?
— О, глупости. Това не обяснява какво прави създанието толкова далеч от океана.
Ейми взе ножа от Мат и прокара острието по дължината на шарената маса, като събра малко от желеподобната слуз, в която беше обвито.
— Мисля си за това. Амониевият хлорид има още едно предимство, когато е сгъстен като гел. Предпазва от изсъхване. Съгласна съм, че то има нужда от вода, но изглежда се е адаптирало и може да излиза от нея, когато поиска.
Алекс си взе ножа, избърса слузта от острието и го пъхна в калъфа.
— Как успява да ни имитира? Това нещо наистина изглеждаше като Джонсън, преди да го отделим от главното създание.
Ейми отново погледна надолу към масата плът, дълга метър и осемдесет, и сви рамене. Въпреки че в нея се бе събудило научно любопитство заради откритието, тя се чувстваше неспокойна и уязвима при мисълта, че са навлезли в хранителна верига, от която човекът не е бил част милиони години.
— Това трябва да е нещо, което не сме виждали никога преди или от което не са останали вкаменелости. Не знам как може да ни имитира, но имам идея. То е било отделено от света милиони години и е могло да следва отделна линия на еволюция, определяна от коренно различна среда. Нямало е динозаври и дори китове, които да го наранят, така че размерите му не са били ограничени от хищници. Може би се е налагало да снася яйца или да се храни над водата и затова е развило способност да ловува в тези пещери. А ние знаем, че сепиите са интелигентни. Морските биолози са доказали, че са поне толкова умни, колкото са кучетата — Ейми бавно се изправи на крака и огледа всеки член на групата, по различни причини, и всички сега гледаха към нея.
— Онова обаче, което е по-важно за нас, е, че някои главоноги имат способността да променят цветове си и да приемат различни форми, за да имитират други видове. Сепията Sepioteuthis имитира рибата папагал. Тя плува на обратно и има две фалшиви очи. Държи израстъците и пипалата си събрани и ги движи отстрани, така че да приличат на рибни перки. Тъй като рибата папагал е растителноядно животно, сепията я имитира, за да може да се доближи до плячката си, която не приема рибата за опасност. Мисля, че точно това се случва и тук. Само дето ние сме и плячка, и ни имитират.
Очите на Маргарет Андерсън се насълзиха и проблеснаха на светлината от фенерите. Лицето й беше бяло и тя очевидно трепереше.
— Искаш да кажеш, че това гигантско нещо се опитва да ни улови за храна?
Ейми отново се бе обърнала към голяма водниста маса плът и не отговори веднага. От това разстояние острата миризма бе достатъчно силна, за да я насълзи. Безстрастните й научни обяснения се замениха от усещане за коварство, огромни размери и смъртна опасност. Нещото бе покрито с назъбени смукателни органи с размери на чинии. В центъра на всеки орган бяха наредени извити зъби в подвижна обвивка, които очевидно бяха причината за дълбоките рани на Майк.
Тя разтърси глава. Милиони години ги деляха от това създания и мисълта, че са някъде близо до него, караше стомаха й да трепери. Тя се извърна леко към Маргарет и й отговори, без да я гледа: — Това е моето предположение, да.
С помощта на мълчаливия лекар Зегарели, Майк се изправи с пъшкане и вдигна изморено окървавените си палци нагоре в знак, че всичко е наред. Алекс видя, че лекарят е свършил работата си и че кръвотечението е спряно със специален лейкопласт за залепване на рани. Големият доктор му биеше инжекция, пълна с универсални антибиотици и адреналин, когато Алекс коленичи до него. Зегарели светна в очите на Майк с малко фенерче и попита:
— Какво да ти дам за болките, лейтенант? Морфин, Налоксон, уиски?
— Дайте му малко сол, той обича болката — капитанът сложи ръка на гърба му, за да му помогне да седне изправен.
Майк се засмя леко и после се закашля. Зъбите му станаха червени от кръв.
— Само уиски, Бруно, и нека да е двойно.
По навик командосът отказа всички обезболяващи, защото те забавяха рефлексите. Докато гледаше надолу, за да закопчае костюма си, Зегарели улови погледа на Алекс. Той махна с ръка във въздуха и посочи нагоре. Алекс разбра. Майк трябваше да бъде изведен на повърхността.
Командосът отново за закашля и се обърна директно към Алекс:
— Нападна ме, когато се размърдах. Беше прекалено бързо и силно. Джонсън, както е бил сам, е нямал шанс.
Капитанът задържа ръката си на рамото му за подкрепа и кимна. Всички доказателства сочеха, че екипът на Хендсън се е сблъскал със същото същество. Ако бяха примамени да отидат надълбоко в пещерите, със сигурност всички бяха изгубени.
— Благодаря на Бога, че се измъкна, Майк. Трябва да те заведем обратно на повърхността, за да лекуваме раните както трябва — Алекс се изправи. Не се наложи да повишава глас, защото пещерата сега бе тиха като гробница. — Купонът свърши, дами и господа. Трябва незабавно да се евакуираме от този район и да се свържем пак с щаба. Не сме екипирани за справяне с такава биологична заплаха.
Мат пристъпи напред:
— Капитан Хънтър, това е най-удивителното откритие на века. До него рибата целакант прилича на стар сандвич със сардини. То ще потвърди десетки митове на различни култури. Ако мога да снимам съществото само няколко пъти и може би да взема малка проба, за да дам поне нещо на следващия екип, с което да работят.
Алекс разбираше ентусиазма на Мат, но нямаше време за спорове.
— Д-р Кернс, всеки път, когато сме го срещали, някой е умирал или е пострадвал. Приоритетът ми сега е да държа всички в безопасност, а това означава да се върнем на повърхността, бързо. Сигурен съм, че ще може да се върнете с която и да е следващата експедиция.
— Но... само две минути.
Капитанът се сети за Джонсън за секунда и промени мнението си. Трябваше да вземат проба, за да създадат оръжие, с което да го убие, когато се върне.
— Добре, имаш една минута да направиш снимки на тази маса и да вземеш малка проба. Всички други трябва да...
Алекс бе прекъснат от някакво плъзгане, звук на движеща се течност, който се разнесе от дълбините на пещерата. Изглеждаше сякаш нещо огромно се приближаваше бързо. Той огледа групата. Без да им бъде заповядано, Танка и Такеда се долепиха до стените и отново заеха защитни позиции. Всички други се втренчиха в капитана. Повечето бяха изплашени, но още се контролираха. Само Маргарет Андерсън изглеждаше ужасена. Тя стоеше отзад мъртво бледа още откакто хвърлиха съществото с пипалата в средата на групата. Държеше ръце пред устата си и тръскаше глава, сякаш искаше да накара образа на огромния невиждан хищник да изчезне. Алекс можеше да види постоянното й преглъщане и предположи, че може да й стане лошо. Тя приличаше на елен, който ще хукне всеки момент. Преди капитанът да успее да заобиколи групата и да стигне до нея, Маргарет изпадна в паника и побягна.
Зегарели извика името й и затича след нея. „По дяволите" — помисли си Алекс. Той направи знак на Такеда, посочи към гърбовете на тичащите лекари и разсече въздуха с ръка, показвайки, че трябва да ги спре.
— Стана голяма каша, капитане — Сайлъкс не искаше да пропусне възможността да се заяде с Алекс.
Капитанът го пренебрегна и извика на групата да сложат раниците на гърбовете си и да го следват много бързо. Танкът щеше да се движи отзад. Последният, който тръгна, бе Мат, който бе зает да изрязва проби от пипалото. Опита да извади и един от зъбите, но само нарани ръката си на острия му като бръснач край.
Боршов бе стигнал пода на басейна с един от наемниците от „Кровская" и вече откачаше въжетата от себе си. Третият наемник се канеше да слезе долу, когато жената изскочи от най-далечната пещера. Бузите й бяха покрити със сълзи, а устата й бе разкривена от тих ужас във форма на буква „О". Само на няколко крачки зад нея имаше мъж. Ръката му бе протегната напред сякаш искаше да я хване. Само по начина, по който се движеха, Боршов можеше да познае, че не са ЕКВС-та. Добре.
В черния мрак руснаците бяха невидими за новодошлите. Боршов посочи с една ръка към мъжа и даде сигнал на най-близкия убиец, като прокара пръст през гърлото си. Наемникът тръгна бързо, за да пресрещне жената.
Чу се двоен свистящ звук и Зегарели падна на пода с две малки дупки над лявото си око. В паниката си Маргарет не съзнаваше, че колегата й лежи мъртъв зад нея. Когато тъмна фигура застана пред играещата светлина на фенера й, тя помисли, че някой от командосите е успял да я заобиколи. Нямаше време да разбере грешката си. Последното й съзнателно усещане бе изблик на болка, когато Боршов размаза лицето й с огромния си юмрук.







Четиринайсет 

Такеда закъсня само с няколко секунди. Когато стигна, видя падналото тяло на Зегарели и как руснакът свали Маргарет с удар. Той вдигна пушката си и стреля два пъти, преди да изчезне зад малък ред сталагмити. Снарядите от компресиран въздух уцелиха агента на „Кровская" в окото и във врата. Вторият не беше необходим, тъй като първият, тънък като молив, проби дупка в окото му, мина през черепа и излезе от другата страна на главата му заедно със струя втечнен мозък и мозъчна течност.
Такеда се обади на Алекс и прошепна: — Появиха се неприятели и имаше сблъсък. Зегарели е мъртъв и държат Андерсън.
Алекс нареди всички да намерят прикритие покрай стените на пещерата, а Майк и Танка да заемат защитни позиции срещу онова, което ги гонеше отзад. Той не искаше да ги оставя тук. Беше сигурен, че всички биха избрали възможността да бъдат застреляни, вместо да бъдат хванати и завлечени в мрака от някакво странно пещерно създание. Нямаше избор обаче. Отпред имаше доказана заплаха, а отзад — потенциална — доказаната беше с предимство. Бързо погледна към Ейми и изчезна в тъмнината.
Такеда трепна, когато Алекс леко сложи ръка на рамото му. Винаги се изненадваше от гова колко тихо и бързо може да се движи той за мъж с неговите размери. Такеда вдигна два пръста, за да посочи броя на забелязаните врагове. После посочи от очите си към тяхната позиция. Един на пещерния под и един горе високо, при точката за спускане към снишеното плато.
Алекс незабавно прецени ситуацията. Имаше числено превъзходство, но които и да бяха неприятелите, те имаха по-добра позиция, както и заложник.
От прикритието си пода на басейна, капитанът чу познат глас с тежък акцент.
— Привьет, капитан Хънтър, я саскучился.
Въпреки че Алекс разбираше съвсем малко руски, дълбокият официален поздрав и частта „липсваше ми" не можеха да бъдат сбъркани. Той разбра, че гласът принадлежи на Юли Боршов. Боршов Звяра, убиецът, който бе забил куршума в мозъка на Алекс и го беше оставил, мислейки го за мъртъв. Той не беше тук случайно. Използваха го за екстремни мисии, колкото по-кървави, толкова по-добре. Алекс усети как в него рухна някаква преграда и започна да се трупа гняв. Яростта сякаш искаше да излезе от него, да експлодира и да погълне руснака. Той не можеше да позволи това да се случи. Не и докато Маргарет беше заложник, а останалите бяха хванати в капан вътре в пещерата. Трябваше да мисли абсолютно ясно.
Боршов премина на неговия английски, украсен с тежък акцент:
— Знам защо си тук, капитан Хънтър. Аз просто искам резултатите от вашите тестове. Това са единствените ми заповеди. Мразя тъмното, капитан Хънтър. Само искам да си отида вкъщи. Донеси ми ги сам, невъоръжен, без номера. Ще си получиш жената обратно и всички ще си отидем вкъщи, да?
Алекс се обади на Танка и му каза да доведе групата. Нуждаеше от Сайлъкс, данните му и допълнителната сила, която можеха да осигурят останалите ЕКВС-та. Трябваше да държи и вътрешните си демони оковани. Те вече се опъваха и искаха да поведат война. Той затвори очи за няколко секунди и си пое дъх. Аромат на зелени ябълки, но едва доловим.
Танка доведе малката група на около шест-седем метра от позицията на Алекс, точно извън полезрението на руските убийци. Майк остана да пази отзад. Танка се присъедини към капитана и Такеда и подаде част от записките на Сайлъкс. Те представляваха просто бележки, писани на ръка върху разпечатки от уредите за сеизмични измервания. Нямаше значение. Материалите бяха само претекст. Боршов беше тук, за да убива.
— Излизам, невъоръжен, както се иска от мен. Предупреждавам ви — ако някой вдигне оръжие, моите хора ще го свалят — Алекс посочи към Такеда и нагоре към агента от „Кровская", който стоеше на високо. Сигнализира на Танка да го покрие и излезе да се срещне с гигантския руснак.
Той остави оръжията си и излезе иззад сталагмита. Външно бе спокоен, но знаеше, че присъствието на Боршов означава, че Бенсън е мъртъв. Пулсът му започваше да се ускорява — не от страх или нерви, а защото свръхенергичното му тяло се подготвяше за битка.
Алекс знаеше от опит, че Боршов Звяра не преговаря. Неговият занаят бяха мъченията, грубата сила и насилствената смърт. Той просто използваше Маргарет Андерсън, за да го привлече по-близо, така че руснаците да имат по-голям шанс да го убият. Ако не внимаваше, и двамата щяха да са мъртви след няколко минути.
Боршов се усмихна, когато видя, че американският капитан излиза от прикритието си. Юли знаеше, че шансовете са срещу него, беше изгубил елемента на изненада. Нямаше начин да се изкачи по стената, без да го застрелят, дори някак си да успееше да върже изпадналата в безсъзнание Ж6Н8. на гърба си. Не можеше да се надява да свали всички ЕКВС-та. Бяха прекалено добри. Да убие капитан Алекс Хънтър и да погребе останалите под скалите — така мисията ще бъде изпълнена.
Руснакът заговори тихо по радиото си — нареди на скрития наемник да приготви експлозиви, с които да запечатят пещерата, и да ги нагласи да избухнат след десет минути. После му нареди да остане на място девет минути и петдесет секунди, за да наблюдава как той ще смачка капитана с голи ръце. Другите трябваше да знаят, че Юли Боршов остава непобеден. Унищожение на американския екип и смазване на черепа на Хънтър с юмруци — може би това щеше да е един хубав ден в крайна сметка.
— Срещаме се на интересни места, другарю Хънтър — Боршов се усмихваше иззад отпуснатото тяло на лекарката. Той я държеше за гърлото с едната си ръка. Огромните му пръсти, приличащи на бухалки, обхващаха целия й врат. В другата му ръка имаше страховито черно острие, което бе опрял до лицето й.
— Капитан Хънтър, имаш нещо, което е мое. Дай ми го обратно, моля.
Руснакът бе с една глава по-висок от повечето мъже, голям колкото Танка, но със зловещия вид на главорез. С черния си боен костюм и монокъла за нощно виждане, насочен към Алекс, той лесно можеше да накара повечето хора да треперят при мисълта за директен сблъсък — и не без причина.
Алекс се втренчи непоколебимо в монокъла му. Изглеждаше почти отегчен.
— Ако ми дадеш жената и оръжията си, днес ще оставя теб и хората ти да живеете. Това е единствената сделка, която ще предложа.
Боршов се засмя бавно.
— Не си в позиция да поставяш условия, капитан Хънтър. Ако не ми дадеш онова, което искам, сам ще си го взема.
За да подчертае думите си, той започна да прокарва ножа по лицето на Маргарет. По бузата й се стече кръв и зад острието зейна дълбок разрез. Болката я извади от ступора. Тя изстена и започна да се бори.
Алекс знаеше, че веднага щом жената стане пречка за наемника, може да я счита за мъртва. Той предположи, че основното му искане са материалите от изследвания, затова ги хвърли в краката му.
В душата му затракаха окови. Яростта пищеше и искаше да излезе. Капитанът се бореше да запази контрол. Чудовището първо трябваше да пусне Маргарет, преди да може да действа, или между агентите на „Кровская" и командосите щеше да започне престрелка, която да ги погуби всички.
— Това е всичко. Вземи го и я пусни.
Боршов не си направи труд да погледне надолу към листата. Сега той не се интересуваше от петрола или газта, от живота на жената и дори от своя. Единствената му цел бе да премахне петното от репутацията си на най-смъртоносния убиец в света.
— Моят куршум. Искам си го обратно... сега — Боршов се напрегна. Немигащите му очи зад уреда за нощно виждане приличаха на две парчета обсидиан. Той чакаше момента, в който съсредоточеността на Алекс ще се пропука, дори за част от секундата. Знаеше, че експлозивите трябва да се взривят всеки момент, но това означаваше малко за него. Алекс Хънтър щеше да умре в срутването или от собствените му ръце.
Боршов направи още един разрез по бузата на Маргарет. Този път тя изпищя. Очите на Алекс се наведоха надолу към нея за по-малко от секунда, но в този миг ръката на руснака се изстреля напред като змия и смъртоносното черно острие полетя право към лявото око на капитана.
Всичко беше толкова лесно.
Не беше възможно. Там, където стоеше американският капитан, сега имаше само празен въздух. Боршов чу как острието изтрака в мрака и в следващия миг усети как някой грубо издърпа жената от ръцете му. Една стоманена ръка го хвана малко над китката. „Грешка — добре" — помисли си руснакът. Никой в обсега му не можеше да оцелее срещу смъртоносните му умения и сила.
От момента, в който Боршов хвърли острието и атаката започна, яростта на Алекс се освободи. Той се бореше да я държи под контрол, когато наемникът режеше Маргарет. В главата му слабо звучеше звука на военния психолог, който му казваше да се пренесе на някое спокойно място, докато гневът не отмине. „Не — помисли Алекс, — нека да дойде".
Времето около него сякаш забави крачка. Яростта му се беше нагорещила до бяло, а с нея в необикновения му организъм се отделиха химични вещества, който го изпълниха с огромна сила, дадоха му изключителна скорост и настървение. Преди острието да се отдели от пръстите на руснака, той вече беше в движение, правейки кръг, за да стигне до Маргарет и да я измъкне от опасната зона.
Боршов забеляза движение в края на монокъла си и почти магически в ръката му се появи друго закалено острие. Той направи кратка дъга с него, като възнамеряваше да го забие дълбоко във врата на Алекс. Вместо това обаче, долната част на ръката му бе болезнено блокирана по средата на замаха. Боршов просто увеличи натиска, като искаше бавно да забие острието в американеца. Знаеше, че тежи поне с четирийсет килограма повече от него и че в ръкопашен бой шансовете бяха на негова страна. Усиленият натиск обаче бе посрещнат с невъзможна съпротивителна сила. Ръката му се отклони. Боршов опита да използва бойни техники, като направи серия от случайни бързи удари с юмрук и лакът, но всички бяха блокирани. Той на свой ред беше ударен от неща, приличащи на парни чукове. Когато усети, че ребрата му пукат, разбра, че е време да смени тактиката. Не знаеше как капитанът е успял да подобри уменията си и да увеличи силата си така драстично, но беше сигурен, че все още е човек, а всички хора можеха да умират. Ако не можеше да извади първия си куршум от черепа му, щеше да му прати втори за компания.
Най-накрая Боршов успя да сграбчи противника си и с двете ръце и бързо го вдигна над главата си. После използва цялата си тежест, за да го тръшне на пещерния под. Алекс падна на земята и отскочи заради силния удар. Това беше достатъчно време, за да успее руснакът да извади пистолета си и да стреля.
Около Алекс се разхвърчаха скални късчета, когато Боршов посипа една серия оглушителни изстрели в затворената пещера. Капитанът се хвърли и се претърколи с цялата скорост и гъвкавост, която имаше, за да изпревари смъртоносния прицел на руснака. Знаеше, че няма много време. Гигантът рано или късно щеше да предвиди някой от ходовете му и щеше да го уцели. По звука той разбра, че куршумите са заоблени със стъклен връх — от тях нямаше как да остане само обикновена рана.
При следващото си премятане Алекс извади една сигнална ракета от тесния си джоб. С едно въртящо движение я удари в земята, за да я запали и я хвърли към руснака. Уредите за нощно виждане, увеличаващи светлината и топлината, бяха изключително чувствителни и внезапното избухване на червеникавия пламък ги направи безполезни, а Боршов — сляп. Той махна монокъла от главата си и започна да се оглежда с пистолета си, за да прихване наново целта.
Когато успя да установи позицията на Алекс, той с изненада видя, че командосът стои точно до него, хванал ръката му с пистолета като в менгеме. На светлината от ракетата очите му изглеждаха червени, а лицето около тях се бе разкривило в маска от горещ до бяло гняв. Боршов изнесе другата си ръка напред и стисна Алекс в смъртоносна прегръдка, като възнамеряваше още веднъж да използва по-голямата си маса, за да го вдигне. Преди да успее да напрегне краката си за опора, Алекс го вдигна високо във въздуха и го хвърли почти на седем метра надолу към пещерата. Гигантският руснак се приземи с грохот, който можеше да накара човек да изтръпне.
Той се зашемети за секунда, но бързо се претърколи на крака. Неочаквано, вместо да се впусне към Алекс, той се втурна към Маргарет, която беше в полусъзнание, и я вдигна за косата. Иззад гърба си извади още едно скрито острие и го насочи към лицето на лекарката. Алекс скочи.
Високо горе, на ръба, руският агент разбра, че командирът му ще бъде победен от неестествената скорост и сила на командоса, с който се биеше. Той сви рамене, време беше да си тръгва. Не дължеше нищо на Боршов.
Той се изтегли назад по корем извън полезрението на американеца и посегна към малкия таймер, за да измести детонацията напред само с няколко секунди. Претърколи се и скочи на крака, като затича с всички сили, за да се отдалечи от експлозивите, които беше поставил от двете страни на горните стени. Тези преносими експлозиви бяха подобрен вариант на противотанковите залепващи мини, създадени да пробиват стоманата на бойните машини. Макар и до голяма степен излезли от употреба заради новите закалени брони, които се използваха при война, силата им ги правеше идеални за взривяване и унищожаване от руските спецчасти.
Той погледна надолу към часовника си и се хвърли във въздуха, за да намери прикритие. Експлозивите изтрещяха. Звукът наподоби огромен дървен чук, удрящ върху камък. Шоковите вълни се разпространиха на стотици километри във всяка посока.
Деляха ги метри, но Алекс измина разстоянието с лекота и меко се приземи като облечен в черно призрак. Той нанесе с ръка удар кизами цуки със скорост, отвъд възможностите на всеки нормален войник. С едно плавно движение той махна ръката на гигантския руснак от лицето на Маргарет и я насочи към неговото. Зловещото острие подмина челото на жената и се заби в очната му ябълка. Боршов падна на пода като празен чувал и в същия миг светът около тях избухна със силата на ураган от жега и гръмотевичен шум. Навсякъде настъпи хаос, всичко стана черно.







Петнайсет 

В другия край на света Хамърсън седеше в офиса си и наблюдаваше как от кафето му се издига пара. Прясната чаша стоеше до подобна такава, която също бе пълна, но студена. И тази вероятно щеше да изстине.
Аркадий и екипът преди няколко часа бяха изпаднали в информационна дупка. За базата това беше най-лошият звук, който можеше да получат — съскащото пращене на разпаднала се връзка, без приемане и дори без потвърждение, че уредите за комуникация работят. След като измина един час, Хамърсън нареди хора и оборудване да отидат в базата Макмърдо на Антарктика. Нещо се беше объркало и екипът щеше да има нужда от подкрепление, когато излезе на повърхността... ако излезеше.
Хамърсън препрочете прихванатото съобщение от руснаците под снега. Станция „Ленинградская" очакваше заповеди за тайна евакуация. И те имаха хора там долу и Хамърсън се обзалагаше, че не са отишли да помагат. Твърде късно и твърде рано, за да предприеме каквото и да е, той присви очи и продължи да се взира в издигащата се пара.
Веднага след избухването на експлозивите стотици тонове скали и останки се струпаха и затвориха изхода на пещерата на седемнайсет метра от мястото, на което се бяха спуснали от повърхността. Малки и големи камъни изпопадаха на пещерния под, строшиха се или отскочиха в мрака и накараха земята да се разтресе. Ейми скочи, за да намери прикритие, и зачака звуците от свличането да спрат, докато ехото им отекваше в многобройните пещери минути след това. Преди беше тъмно, но сега два пъти повече, защото и светлината от фенерите бе ограничена от дебелия слой прах, който изпълваше въздуха.
Когато прахът започна да сляга, Ейми първа затича към Алекс, за да провери как е. Тя бе видяла последната минута от битката му с гигантския руснак и не можеше да повярва колко бързо се движеше той. В тъмното не успяваше да следи неговите рефлекси и движения и за кратко се зачуди дали това не се дължи на някакъв стероид, използван от военните. На червената светлина от сигналната ракета лицето му 5е ужасяващо и ако не беше сигурна, че това в двубоя е той, никога нямаше да го познае.
Отблясъкът от ракетите, в съчетание с праха във въздуха, накара пещерата да заприлича на ад. Ейми се съсредоточи върху гласа на Алекс и звуците от местене на нещо тежко. Когато наближи, видя как той маха камъни от проснатото тяло на Маргарет Андерсън. Капитанът свиваше колене и хващаше парче скала с размерите на човек и го хвърляше настрани сякаш не бе нищо повече от празен кашон.
Ейми спря и зяпна. Не можеше да е истина. Бе чела за случаи, при които хора в изключително стресиращи ситуации бяха повдигали коли, но лицето на Алекс бе спокойно. Нямаше признаци за никакъв стрес. Когато го доближи, той дори не дишаше тежко, просто гледаше надолу изморено и примирено. Тялото на Маргарет лежеше като счупена кукла под тоновете скални остатъци.
— Бруно? — попита тя.
Алекс погледна към лицето й за няколко секунди и бавно поклати глава.
Останалите командоси бързо се събраха около Алекс. Дори Майк бе обратно на крака. Въпреки че кървенето му бе спряло, той стискаше зъби, за да държи болката под контрол.
— Добре ли са всички? — Алекс повиши гласа си и огледа покритата с прах група. Всички бяха пуснали светлините на каските си и лъчите приличаха на фарове на влак, люлеещи се из огромната задушна пещера.
— Добре? Добре? Не, не сме добре, по дяволите! Хванати сме в капан на километри под земята. Няколко души са мъртви, а току-що избухна бомба и някакво същество се опитва да ни изяде. Ааа, да, и кои бяха тези хора, които искаха да ни убият? — Сайлъкс погледна надолу към смазаното тяло на Маргарет. — Имам предвид, които ни убиха. Те ви познаваха, капитане. Какво сте ни стоварили на главите? Бих казал, една мисия не може да бъде водена по-лошо. Искате ли да се обзаложим колко дълго капитанът ще опази останалите от нас живи?
С края на окото си Алекс вида как Ейми се приближава към Сайлъкс. Главата й трепереше сякаш предупреждаваше беснеещия учен.
— Задник такъв! Всички щяхме да сме умрели десет пъти досега, ако не беше капитан Хънтър. Слязохме тук, на долните нива, само заради твоите инструкции, така че млъквай или Бог ми е свидетел, че сама ще те размажа — Ейми размахваше юмрук към лицето на Сайлъкс. Беше покрита с прах от глава до пети, а сините й преди очи сега изглеждаха червени и искрящи. Не беше жена, с която човек би искал да има проблеми. Главата на Сайлъкс отскочи назад от изненада заради внезапната яростна атака от страна на колежката му, която изглеждаше почти луда.
Алекс видя гнева у Ейми. Той все още усещаше следи от него у себе си. Току-що брутално бе убил друго човешко същество. Не би трябвало да има значение за него. Елитният войник бе обучен да не изпитва съчувствие, емпатия или каквото и да е съжаление заради паднал враг. Но той усещаше нещо, нещо друго. Чувстваше се добре, че е унищожил гигантския руснак. А сега нещо в него жадуваше за повече конфликти, още войни.
Алекс трябваше да се справи с това. Въпреки че му се искаше сам да удуши Сайлъкс, един вътрешен конфликт в групата при тези обстоятелства можеше да е фатален. Той извика Моника, която обикаляше наоколо, надничайки във входовете на пещерите, за да види дали някоя от тях няма да ги заведе обратно на повърхността.
— Г-це Дженингс, трябва ни друг път към повърхността. Някакви предложения?
Моника се върна при групата.
— Ами, от никоя от големите пещери не духа вятър. Няма студен въздух, който да покаже, че пещерата води до леда на повърхността, няма и видим наклон нагоре. Всичко, което ни остава, е да направим избор въз основа на посоката. Аз мисля, че трябва да тръгнем на север, към брега, надалеч от вътрешността, която, както знаем, е покрита с няколко километра лед и скали. Така че... — Моника посочи към един отвор със средни размери. — Този.
— Добре, на мен ми звучи като добър план. Някакви алтернативни предложения или възражения? Добре. Майк, отиди петнайсет метра напред в изходната пещера и виж дали няма нещо голямо и слузесто, за което да се тревожим. Такеда, Танк, претърсете нашите руски приятели и вижте дали ще намерите нещо, което да използваме. Всички останали, съберете всичко, от което може да се нуждаете, в раниците си. Нещата, които не са от жизнена необходимост, остават тук. Ще носим лек багаж. Тръгваме след две минути.
Алекс наблюдаваше как Сайлъкс се обърна и провери обемната си раница. Знаеше какво прави той.
— Съжалявам, д-р Сайлъкс, само екипировка от жизнена необходимост. Уредите не са такива и трябва да останат.
— Не! Няма да оставя устройството тук. То е прототип за милиони долари и продукт на години изследвания. Настоявам да го вземем с нас. Ако то остане, всички оставаме.
— Това е ваш избор, д-р Сайлъкс, но всички останали ще вървят заедно и ще търсят път към повърхността. Няма да ви влача с нас — Алекс погледна назад към пещерата, в която ги бе нападнало съществото, и после пак към учения. Посланието беше ясно — ти ще си тук сам, а онова нещо е ей там. Сайлъкс погледна към него със смесица от страх и омраза и се обърна, за да намери Ейми. Тя поклати глава и му обърна гръб. Той скръцна със зъби и започна да ругае под носа си. Махна раницата си, грубо извади резонатора и още няколко малки кутии и ги хвърли през рамо. Алекс гледаше как бавно се превъртяха в прашния въздух, преди да отскочат и да се разбият между изпопадалите камъни, оставяйки следа от частици счупена чувствителна електроника след себе си.
Алекс свали поглед от Сайлъкс, за да се обърне към тунела, в който Майк току-що беше изчезнал. Знаеше, че раненият командос изпитва болка, а сега беше изпратен сам в пещерите, в които го беше атакувало някакво кошмарно същество. Майк не трепна, когато се затича да изпълни неговите инструкции. „Добър е" — помисли си Алекс.
Ейми дойде при него.
— Добре ли си? — тя сложи ръка върху неговата и го погледна в лицето.
Той кимна по посока на Сайлъкс.
— Имам чувството, че вече не ме харесва. Но съм по-спокоен, когато ти си тук — можеш да си доста страшна, знаеш ли? — той се усмихна и тя му се усмихна в отговор.
— Кои бяха тези хора, които ни нападнаха? Д-р Сайлъкс беше прав, сякаш те познаваха.
— Това бяха руските специални сили. И преди съм се срещал с големия. Той ме простреля и ме остави да умра на другия край на света. Мисля, че са били изпратени тук, за да вземат или да унищожат нашата работа. Светът е гладен за петрол, Ейми, и това как го получава е второстепенна грижа в днешно време. Както и да е, забрави за това. Ти как си?
— Не се тревожи за мен. Баща ми винаги казваше, че съм стомана, увита в кадифе. Корава съм.
— Добре, мисля, че на всички ще ни се наложи да станем корави, преди отново да видим дневна светлина — той сложи ръка на рамото й и стисна. Ейми изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше откъде да започне. Радиото на Алекс изпращя:
— Майк, докладвай.
— Всичко е чисто и тихо.
— Добре, върни се, ще тръгваме — той се обърна към избрания тунел, който се надяваха да е път към повърхността.
То чу грохота от падащи скали и се поколеба. Срутванията бяха едно от много малкото неща, от които се страхуваше. Освен това, ловът в пещерите беше невъзможен заради звука и вибрациите. То остана на място и зачака, за да се увери, че няма големи срутвания, които могат да го смачкат. Можеше да подуши стелещите се останки и прах от пещерата и да усети миризмата на прясна кръв, но не можеше да рискува и да влезе в нездравия тунел. Усети, че малките топли животни се движат бързо през горните тунели, и реши да избере друг път.
Пьотр Драган беше агент на „Кровская" от три години и никога не беше провалял мисия. Не беше тъжен, че другарите му бяха убити. Боршов беше психопат и превръщаше убийствата в дълга игра, на която да се наслаждава, вместо да действа бързо и хирургично чисто. Губенето на време беше причината за неговата гибел. Твърде жалко.
Пьотр тичаше назад към американския въжен мост, когато уредът му за нощно виждане прихвана мъждукане от размазано движение. Една човешка фигура се появи отстрани на моста, на ръба на дупката. Беше момиче, което държеше нещо, приличащо на бебе. Руснакът се долепи до стената. Нямаше никой друг, а момичето изглеждаше безобидно и изгубено. Цялото беше мокро.
То не се движеше и не говореше, а когато Пьотър го извика, сякаш се плъзна малко по-близо. Може би беше дошла с катастрофиралия самолет и е бродела тук изгубена през цялото време. Но как бе успяла да слезе толкова дълбоко сама — и в тъмното? Той се изправи и отново я извика с няколкото думи на английски, които знаеше:
— Здравей, коя си, моля, идентифицирай се, да?
Формата скочи напред и се размаза в него с мокър плющящ звук. Болката беше ужасна, когато няколко зъба, подобни на ками, се забиха в плътта му. Не можеше да се отблъсне от момичето, което изглежда беше покрито с някакво зловонно лепило и сега дори лицето й бе залепнало за неговото.
Обзе го паника, когато някаква невероятна сила го издърпа над ръба на цепнатината. Последното, което видя през уреда за нощно виждане, бе как се издигна над ръба и как пропадна в черните дълбини, където нещо огромно и издаващо пляскащи звуци го чакаше гладно.







Шестнайсет 

Алекс разпредели полезните неща и храна сред членовете на екипа, които не бяха военни. Остави дългите пушки. Въпреки че щеше да е добре да имат повече огнева мощ, реши да вървят бързо и с лек багаж. Той успя да си вземе една от леките пушки на руснаците, която даде на Ейми. Сайлъкс възрази, но нямаше начин да даде заредено оръжие в ръцете на този човек. Въпреки че пушките изстрелваха куршуми, за разлика от по-безопасните оръжия на командосите, стрелящи с компресиран въздух, капитанът реши, че съществото е много по-опасно от евентуалните рикошети.
Той погледна часовника си. Имаше само дванайсет часа, докато хеликоптерът дойде, за да ги прибере. Знаеше, че пилотът не очаква да се свърже с тях, докато не излязат на или близо до повърхността, а когато ги нямаше, той щеше да изчака няколко часа и да си тръгне. Това означаваше, че вероятно имат около петнайсет часа да се върнат горе — разходка в парка, ако нямаше още срутвания, ако не паднеха от изтощение, не удареха задънен край или нещо не ги нападнеше.
Те вървяха в тишина през мрака от няколко часа, когато пещерата свърши изведнъж с купчина паднали камъни.
Моника докосна устните си с ръце и погледна към купчината, кимайки на себе си сякаш я бе очаквала.
— Това е скална тапа. С прости думи, изходът е бил запълнен от камъни при някакво старо срутване.
— И тя е експертът? Страхотен избор — четири часа ходене за нищо. Сега предполагам, че ще трябва да се върнем по целия път обратно и да пробваме врата номер две — Моника пренебрегна Сайлъкс и се закатери върху падналите камъни, докато не откри онова, което търсеше, в самата основа на купа.
Отиде право при Алекс:
— Както и очаквах, изглежда има път през купчината, ужасно тясна дупка. Ще трябва да проверя дължината и дълбочината й.
— Направи го — каза той.
— Дайте ми двайсет минути — Моника погледна към него и забеляза изражението му. — Добре, дайте ми десет.
Тя махна раницата си и я сложи на земята пред малкия отвор в скалите. От нея извади малка пръчка червен тебешир, който стисна между зъбите си. Върза въже около кръста си и се приготви да влезе с главата напред в дупката, когато Мат я хвана за глезените.
— Само едно нещо — той клекна до нея и прошепна в ухото й. — Внимавай и се върни.
Тя се усмихна и нарисува малко червено сърце с тебешира на външната страна на ръкавицата си. Пъхна раницата пред себе си, плъзна се навътре и изчезна.
Всички бяха затаили дъх, докато се взираха в малкия отвор в скалната стена пред тях и се надяваха Моника да се върне жива и здрава. Единственият звук бе леко свистене, идващо от ноздрите на Сайлъкс. Ейми избърса капка пот от очите си и опита да преглътне. Заболя я. Гърлото й бе сухо и лепкаво. Маргарет се бе оказала права, водата щеше да е проблем. Докато мислеше за двамата весели лекари, очите й заприличаха на парчета стъкло. Бруно винаги беше готов да помогне; изглеждаше като дебела наденичка в костюма си. Беше убит за това, че се опита да спаси колежката си. А бедната Маргарет — Ейми потрепера при мисълта за последните й мигове в ръцете на бруталния убиец. За тях всичко беше свършено. „Вероятно е по-добре така" — помисли си тя. Останалите бяха хванати в капан, дълбоко под най-пустия континент на земята, а някакво хищно създание, живеещо долу в лабиринтите, ги отвличаше, за да ги изяде. От мисълта й призля и тя потрепера отново.
Помисли си за Том и почти се разплака. Бедният Том — дали той и екипът му са били дебнати и примамени в тъмното, дали са бягали и пищели като слепи зайци в пещерите? Дали се бяха превърнали в залци храна за морското чудовище, живеещо някъде под тях? Усети гъделичкането на сълза, която се спускаше по бузата й, и я остави да падне.
Само след по-малко от дванайсет минути Ейми видя как в тясната дупка започна да мъждука светлина, което означаваше, че Моника се връща. Мат пръв отиде там и я издърпа.
— Добре, минава през цялата тапа, но е много тясно. Алекс и особено ти, Танк, ще трябва да сдържате дъха си на някои места. Всички трябва да се опитват да не докосват нищо по стените. Срутването вероятно се е случило преди хиляди години и вероятно няма да се размести, но въпреки това пак има шанс камъните да не са добре закрепени един върху друг. Четири-пет сантиметра могат да се окажат от огромно значение. Плъзгането ни през дупката може да разклати основите на цялата купчина и да я накара внезапно да рухне в нова форма, която да е твърде малка, за да минем. А може да се случи и по-лошо — да се срути така, че да се превърне в плътна маса. Със сигурност не искате да сте там отдолу, ако се случи това.
Моника провери костюмите на всички за излишни предмети и издутини.
— Добре, трябва да стоим близо един до друг, така че да виждаме краката на този отпред. Свалете раниците си и ги пъхнете пред вас. Действайте бавно и не се паникьосвайте. Ако се закачите някъде, просто дишайте бавно и се освободете. Пред вас и зад вас ще има хора, които да помогнат. Още едно нещо — избягвайте червените знаци, които съм направила. Аз ще съм първа.
Ейми свали раницата си и я прегърна. Действието беше успокояващо и освен това означава, че никой не е забелязал, че ръцете й треперят. Тя затвори очи и тихичко си каза: „Ако Моника може да го направи, и аз мога, ако Моника може да го направи, и аз мога". В момента наистина й се искаше да е вкъщи.
Тя подскочи, когато Мат блъсна лакътя й, докато пристъпваше напред, за да влезе следващ в дупката. Алекс го спря:
— Съжалявам, Мат, но след това влиза Такеда, за да имаме някаква защита от другата страна. Танк, ти ще си последен. Не може да запушиш тунела за всички ни, нали?
Танка се засмя.
— Не се тревожи. Предполагам, че всичко ще е чисто, когато дойде моят ред.
Ейми погледна огромното му туловище, като се надяваше, че доброто му чувство за хумор е придружено от късмет. Стисна раницата и зачака реда си.
Първото нещо, което Ейми забеляза, когато започна да се извива по малкия тунел, бе лекотата, с която човек можеше да развие клаустрофобия и да изпадне в паника на такова тясно място, къснато удряше главата, лактите и гърба си па паднали камъни. Някои от тях бяха с размерите на къщи, а други бяха като чакъл — заедно образуваха един гигантски пъзел. Моника беше сложила червен X на някои от тях, което означаваше слабо място или опорна точка. Те трябваше да се избягват на всяка цена. Всеки път, когато Ейми попадаше на такъв знак в мрака, сърцето й подскачаше от мисълта, че ще бъде погребана жива или, по-лошо, че ще свърши смазана като Маргарет.
Моника бе казала, че тунелът е дълъг само около петнайсет метра, но тя вече имаше усещането, че пълзи два пъти по толкова. Разстоянието бе трудно за преценяване в такива тесни пространства. По лицето й се стичаха капки пот, които образуваха пътечки по слоя прах около очите й, а въздухът сякаш не й стигаше. Тук беше толкова лесно да изпадне в паника.
Тя тръгна пета, след Сайлъкс, а за щастие той доста бързо се плъзна до другата страна. Мисълта, че ученият можеше да се заклещи, а тя да прекара последните няколко часа от живота си в дупката, взирайки се в слабите му крака, бе почти непоносима. Когато най-накрая излезе при чакащите ръце на Моника, Ейми изпита такава невероятна смесица от въодушевление и облекчение, че почти избухна в сълзи.
Майк и Алекс изскочиха от тунела за нула време и всички се струпаха наоколо, за да чакат Танка. Алекс гледаше дупката и каза:
— Мъчи се да мине. Силен е като бик, но е гъвкав колкото пиано.
Капитанът коленичи и светна с фенерчето си вътре. Танка трябваше да е останал назад, тъй като тук всичко бе тихо.
Радиото на Алекс изпращя:
— Закачих се на нещо.
Алекс се обърна към Моника:
— Заклещил се е.
Моника незабавно извади две ластични въжета от раницата си и се мушна обратно в дуката. След малко се показа отново, като остави двете въжета в отвора.
— Да, заклещил се е на около пет метра назад. Вързах въжетата за китките му. Ще трябва да го дръпнем нежно и убедително. Готов е.
Алекс се обади на Танка:
— На три, големи приятелю, буташ. Едно, две... три.
Целият екип задърпа въжетата, но сякаш нямаше голяма полза. После от вътрешността на дупката се чу много слаб стържещ звук, приличащ на камион, който набива спирачки, последван от глухо скърцане. Въпреки че не се забелязваше никакво движение, те знаеха, че вътре Танка се бори.
Майк извика името на брат си и понечи да влезе в тунела. Алекс го сграбчи в мечешка прегръдка, от която бе невъзможно да се измъкне. Всички зачакаха. След няколко секунди отново настъпи тишина. Нямаше прах, нямаше срутващи се камъни. Дупката просто се бе стеснила и скалите се бяха уталожили, за да останат така още една цяла вечност.
Никой не дишаше. После изненадващо едно много голямо тяло изскочи отвътре като тапа. Танка кашляше и се смееше. Изправи се на крака и се изтупа от прахта. Огледа екипа. Всички стояха с отворени уста.
— Какво? Това е просто една малка планина. Трябва нещо много повече, за да ме сплеска.
Майк пристъпи напред и удари „малкия" си брат в гърдите.
— Добре, ти си най-коравият — засега.
Алекс обяви почивка за събиране на сили и за хранене. Мракът действаше дезориентиращо и времето не се измерваше с часовници, а чрез изтощението. Хората ядоха сушени плодове и малко шоколад, а капитанът доволен забеляза, че командосите участваха в някои добронамерени задявки. Той и екипът му бяха обучени да поддържат почтителна дистанция от цивилните и да ги считат за невидими или за обекти, които трябва да бъдат получавани, доставяни или жертвани. Измъкването на Танка обаче бе първото щастливо нещо, което им се бе случвало от дълго време, и той предположи, че всички ще се нуждаят от късмет и взаимна помощ, за да стигнат до повърхността.
Алекс изпрати Такеда напред заедно с Моника, за да огледат района, и седна, за да провери екипировката си. Махна ръкавицата си, сложи голата си ръка върху камъните и затвори очи. Нямаше плъзгане, нямаше вибрации, освен създаваните от Такеда и Моника, нищо не се движеше. Той бе наострил необикновените си сетива и не можеше да усети никакво студено присъствие наблизо. За момента бяха в безопасност. Погледна към мрака, в който току-що бе изчезнала Моника, и си помисли — „Хайде, момиче, намери ми изход."
Ейми дойде и седна до него, докато Сайлъкс ги наблюдаваше като змия в тъмното. Мокрите му устни се движеха, сякаш изричаха тайни обиди.
— Какви са ни шансовете? — попита Ейми.
— Ще се оправим — не можеше да й каже за страховете си. Имаха храна и вода само за още няколко дни и батерии дори за по-малко. Уредите за нощно виждане на командосите щяха да издържат малко повече, но после край. Не искаше да мисли какво ще се случи, ако светлините угаснат завинаги.
— Нещата ще се оправят. Ще видиш.
Ейми погледна нагоре към него:
— Как можеш да си толкова уверен и спокоен през цялото време?
Алекс се усмихна с половин уста и се обърна към нея. Тя бе облегнала брадичка на ръката си и дори в тъмното очите й светеха на покритото с прах лице. Какво можеше да й каже? Въпреки че работата му беше да поддържа екипа мотивиран по време на мисията, истинската причина бе трудна за обяснение. Алекс знаеше, че вече би трябвало да е мъртъв, но бе оцелял и буквално бе възкръснал като друг човек. Рисковете и опасностите вече не го плашеха, тъй като бе усетил, че съдбата, късметът, кармата, както искаха да го наричат, го пазеше за някаква специална цел. И за миг не вярваше, че ще умре в тези пещери. Щеше да види слънцето отново.
— Вярваш ли в съдбата, Ейми? Аз вярвам и знам, че ние я ковем. Освен това минаха повече от дванайсет часа, откакто разговаряхме с базата, и майор Хамърсън вече проглушава ушите на цялата армия, за да докарат повече войници тук. Стой близо до мен и не се тревожи.
Моника се появи. Изглеждаше много доволна от себе си.
— Всички да дойдат насам. Открих нещо — тя бързо ги заведе надолу в пещерата до гигантска дупка в скалния под.
Моника незабавно се зае да омотава въже около един огромен стабилен камък. Сайлъкс веднага застана до нея и просъска в ухото й:
— Какво правиш? Няма да слизаме там долу. Да не си луда? Така само ще слезем по-надълбоко. Трябва да отиваме нагоре, нали знаеш, там, където грее слънцето, не надолу.
— Д-р Сайлъкс, чувате ли това? — Моника бе вдигнала ръка, за да даде знак на учения да млъкне. Всички спряха да правят онова, което правеха, и се заслушаха. Не се чуваше нищо освен собственото им дишане.
Алекс заговори пръв:
— Вода, течаща вода.
— Това е пещерен поток. Вероятно доста голям, ако съдим по звуците. Не давам никакви обещания, защото просто може да се окаже от другата страна на някаква скална тапа, през която не можем да минем. Но може и да води към брега.
Алекс застана на ръба, като гледаше замислено надолу. Сайлъкс го зяпна и се захили самодоволно, вероятно мислейки, че капитанът се бори с нерешителност. Той всъщност използваше сетивата си, за да разбере какво ги очаква в мрачните дълбини. Не искаше да остави Моника да се спусне първа. Неговите хора можеха също толкова лесно да слязат, но тя беше специалист и по-добре екипирана, за да им даде представа какви са рисковете от евентуално спускане.
— Добре, г-це Дженингс, но искам да вземете радиостанцията на Майк, за да поддържаме връзка. Майк ще слиза точно зад вас. Дайте радиото обратно на Майк, огледайте близкия район и докладвайте. Разбрахте ли?
Моника кимна и започна да връзва двойното въже за слизане, направено от твърда разтеглива сърцевина и мека обвивка. Имаше спирачки, които да контролират скоростта й. Тя не разполагаше с времето или с достатъчно въже, за да закачи повече връзки за безопасност, или кравешки опашки, както им се викаше, но използва самохватки, за да е сигурна, че въжето няма да се трие в някакви назъбени камъни.
За кратко погледна към Мат:
— Още веднъж в широката черна бездна.
Мат вдигна палци и се постара да изглежда възможно най-весел, когато Моника пристъпи към ръба.
Процепът бе сложен заради многото издатини, буци и шипове, които стърчаха в него. Тя се спусна бавно, като гледаше и стената, и въжето, и се опитваше да следи и пода, който все още не се виждаше. Нямаше ехо, само леките мелодични звуци от водата, която течеше по леглото на потока. На около петнайсет метра надолу тя стигна пода на втора голяма зала. Той беше равен и гладък, като гигантски плот на маса. Моника все още не виждаше потока, но звукът беше по-силен. Беше много по-топло и влажно и по стените тук-таме растяха мъхове.
Тя разкопча малко костюма си и се обади по радиото:
— Капитан Хънтър, може да слизате. Внимавайте, защото има някои издатини, но аз ще чакам долу, за да насочвам Майк.
Алекс вдигна ръка, за да даде знак на Майк, който вече беше вързан и чакаше разрешение да се спусне. Преди да тръгне, Алекс дойде при него, провери ремъците му и го попита:
— Как са раните?
— Добре съм. Отново започнаха да кървят леко, но когато стигна долу, ще ги намажа с още малко гел за съсирване.
— Става. Не можем да те оставим да изгубиш още енергия, нали? — Алекс кимна и го потупа по рамото.
Майк пристъпи назад в дупката. Спусна се бързо. Той имаше по-добра представа за дълбочината от Моника, тъй като нейната светлина го ориентираше.
Един след друг всички се спуснаха и само Алекс остана отгоре. Той не си направи труд да се закопчава и вместо това отвърза въжето от скалата и го пусна в дупката. Отдолу се чу паникьосания глас на Ейми.
— Какво стана сега? Да не се скъса? — когато въжето се намота в краката им, тя насочи фенерчето си нагоре. Моника нежно я хвана за ръката и я дръпна от пътя.
— Ейми, той знае какво прави. Спести ми качването обратно горе. Нуждаем се от това въже. Не можем да оставяме нищо, от което може да се нуждаем по-късно.
Алекс слезе по стената като паяк. Имаше много изпъкналости, които да са опора за ръцете и краката му. Костюмът бе специално подсилен при пръстите на ръцете и краката именно за такова катерене. Той беше сигурен, че Моника може да се изкачи без проблем, но това щеше да им коства още десет минути. На този етап той беше решен да спести всяка секунда, която имаха, и да я използва, за да се измъкнат оттук.
Моника бавно направи дъга с фенера си и освети пространството около тях. Пещерите бяха невероятни места. Навсякъде около и над тях имаше величествени образования. Калцитни сталактити, тънки колкото сламка, огромни купчини, изглеждащи като направени от розова пяна и приличащи на разтопени бонбони. По принцип, колкото по-голяма е една пещера, толкова е по-стара. Според това правило тези наистина бяха праисторически. Сякаш бяха в градината на гигантско дете, направена от оцветени камъни. Скали, които приличаха на ледени висулки, дървета, статуи и дори на нежни дантелени цветя, оцветени в бяло или кремаво или синьо или червено от разтворените минерали процеждащи се между километрите камък отгоре. Във всеки друг случай Моника щеше да се изгуби във възхищението си от тази пещерна страна на чудесата, но сега оцеляването беше приоритет.
Пещерата свършваше рязко при брега на широка и бавно течаща река. Изглеждаше плитка, но пещерните езера и потоци можеха да бъдат измамни заради чистотата на водата. Поток, на дъното на който човек можеше да види всяко ситно камъче, можеше да се окаже дълбок два метра. Предимство бе, че рядко имаше скрити остри обекти под повърхността — това бе следствие от хилядите години, през които водата беше изглаждала дъното.
— Сега какво? Ще си направим лодка от камъни ли? — присмехулно се обади Сайлъкс.
Въпросът бе казан като подигравка, но те наистина бяха изправени пред проблем — нямаха сал и нямаше бряг, по който да вървят. Не можеха да прекосят до отсрещната страна, защото там имаше скална стена. Всъщност, пещерата, в която се намираха, свършваше при реката.
Моника стоеше на брега и гледаше надолу по потока. Обърна се към Сайлъкс, без да се интересува от това, че се взира в лицето му и го заслепява ярката лампа на каската си.
— Ами, трябва да следваме тази река и нямаме екипировка за гмуркане или сал с нас, така че сте прав, ще построим лодка, но не от скали, д-р Сайлъкс, а от хора. Има стил за спускане по потоци, който се използва от пещерните изследователи, при който е сигурно, че всички остават заедно в тъмното. Нарича се методът Дисни — всички сядат един зад друг, като се държат за човека отпред с краката си. Връзваме хората заедно около кръста и създаваме човешко влакче. Ще се нуждаем и от котва — някой, който е вързан за групата, но е на около седем метра, за да може да действа като аварийна спирачка. Обикновено това е най-големият член на екипа — Моника се обърна към Танка.
Танка се усмихна и каза:
— Дявол да го вземе, дори не се наложи да се пиша доброволец.
— Ще се нуждаем и от шофьор. Това ще съм аз.
Алекс бързо прекъсна Моника:
— Добра идея, г-це Дженингс, но този път аз ще стоя отпред. Екипът ще е твърде тежък за вас, за да го управлявате, а аз съм и по-издръжлив на удари. Ще е добре да сте точно зад мен, за да ме насочвате и да ми казвате какво да очаквам.
Всички се обърнаха и погледнаха към потока. Никой не беше особено развълнуван от идеята да влязат в черната вода и да се носят през непроницаемия мрак, който се простираше напред. Всеки обаче осъзнаваше, че връщането назад би било дори по-лошо.
Такеда проучи потока с преносим далекомер и каза:
— Върви направо около три километра и после завива, спуска се или спира. Не засичам никакви стеснения.
— Добре, хора. Ще изминем правия участък и ще спрем за почивка, когато стигнем до извивката. Да вървим.
Моника върза мекото въже около кръста на Алекс и остави празна примка, в която да се вмъкне тя самата. После върза Мат, Майк и Ейми.
Такеда беше следващият, след него Сайлъкс и седем метра назад Танка бе котвата. Танка вече беше извадил от раницата малка сгъваема кука за захващане, която прибра заедно с въжето към нея в предния джоб на костюма си.
Ако Алекс не водеше, вероятно всички щяха да се поколебаят няколко минути, събирайки кураж. Преди обаче да имат време да помислят, той нагази във водата и тъй като бяха вързани за него, те трябваше да го последват.
Размърдаха се камъни. След това още повече. Изпод струпаните отломъци се дочу нисък стон. Едно огромно плоско парче камък се обърна, сякаш се отвори врата и една облечена в черно фигура се надигна.
Боршов бавно издърпа ножа от очната си кухина и усети как нещо топло и пихтиесто се стече по бузата му.
В тъмното напипа разръфаната дупка и изруга на староруски. Той прибра лепкавото острие в калъфа, извади малко фенерче от джоба си и се изправи на крака.







Седемнайсет 

Пускането по водата беше по-бавно, отколкото много от тях си представяха. Въпреки че потокът течеше със скорост около три възела, те се движеха по-скоро с два заради тежестта и обема си. При тази скорост Моника прецени, че ще прекарат в студената вода около час. Не беше добре, но нямаха избор. Термичната подплата на костюмите им щеше да осигури известна защита, но накрая студът щеше да се просмуче вътре и да започне да забавя мускулните им реакции. Ако минеше и още време, щяха да развият хипотермия.
Единствените звуци бяха лекото звънтене на потока и шепотът сред членовете на екипа. Мат бе прегърнал Моника през кръста с две ръце, а Моника бе свалила своите, за да покрие неговите. През по-голямата част, с изключение на друсането от време на време, пътуването бе сравнително гладко.
Няколко пъти подминаха малки черни пясъчните брегове и чуха шумове, сякаш нещо се криеше. Когато обаче насочваха фенерите си по посока на звука, там нямаше нищо. От време на време забелязваха и малки проблясвания на светлина по стените на пещерата. Моника се наведе напред към Алекс:
— Биолуминесценция, или студена светлина. Вероятно малки пещерни организми или гъби. Ако съберем достатъчно, вероятно ще успеем да караме без фенери.
Алекс бе наредил да движат ръцете и краката си възможно най-много, въпреки ограничаваща поза, за да помагат на оросяването им с кръв. Лесно можеха да се вцепенят. Тази вцепененост попречи на Майк да забележи, че водата е отмила гела от раните му и те отново бяха почнали да кървят.
В потока кръвта се движеше пред тях, с три възела, а не с техните два. Не можеше да бъде забелязана, не и с човешки сетива. След около петдесет минути във водата Майк усети, че раните му са започнали да го сърбят почти непоносимо. Един ЕКВС не биваше да се оплаква от глад, болка или дискомфорт. Той беше спал в сняг, беше се крил в стоманен варел при четиридесетградусова жега и беше стоял маскиран в калта осемнайсет часа. Щеше да почака, докато стигнеха мястото за почивка, както бе наредил техният водач.
Най-накрая те стигнаха до подходящо място за почивка само на стотина метра, преди потокът да смени посоката си, за да заобиколи огромна паднала скала. Малкият бряг с черен пясък приличаше на полумесец в основата на скална стена. Всички стояха до кръста във вода, измъкнаха се от примките на въжето и тръгнаха към брега с вкочанени от студ крака. Въпреки че трепереха, бяха в добро настроение и очакваха с нетърпение почивката, а може би и още малко шоколад. Такеда веднага се зае да пали малък уред за отопление, работещ с пропан. Всеки от командосите носеше такъв. Уредите можеха да се използват за спешно осветление, за подпалване на нещо или в случая на Такеда, за затопляне на скъпоценния му зелен чай. Алекс позволи лекото нарушение на правилата, тъй като Такеда беше най-спокойният и ефективен войник, когото бе виждал някога. Ако чаят му помагаше, можеше да го пие.
Ейми първа забеляза промените у Майк. Той се бе превил и силната му снага изглеждаше по-малка и някак свита. Там, където въжето бе вързано около стройното му мускулесто тяло, кръстът му все още не беше върнал нормалната си форма. Изглеждаше деформиран, мек.
— Майк? Майк, добре ли си? — Ейми сграбчи ръката му и го обърна.
Когато чу, че тя повишава глас, Алекс дотича. Майк стоеше нестабилно на краката си. На силната светлина от фенерчето на Ейми лицето му бе отпуснато и приличаше на восъчно. Алекс се втренчи в очите му и попита:
— Втори лейтенант Майк Ленъкс, какъв е оперативният ти статус? — въпрос, на който всеки от ЕКВС-тата щеше да отговори незабавно.
Майк се закашля и падна напред. Алекс го хвана и го положи на земята по гръб. Тялото му бе различно — беше по-леко и по-малко. Той за изкашля отново и после пак, по-силно. Този път устните му станаха червени. Членовете на екипа се събраха около него и го окъпаха в светлината на многобройните си лампи.
— Има вътрешен кръвоизлив — Алекс го обърна настрани, за да му помогне да диша. и този път Майк започна да кашля непрестанно. Върху черния пясък се появиха кървави петна. После, със следващото мъчително кашляне червена желеподобна течност избликна от устата му и образува купчинка пред него.
— О, мамка му, в него живее нещо — Сайлъкс отскочи назад. У него нямаше научно любопитство, просто първична човешка реакция спрямо паразитна инфекция. Отвращението бе ясно изписано на лицето му. Той започна несъзнателно да трие ръце отстрани на тялото си. Сайлъкс беше прав. В купа желеподобно вещество имаше червеи, всеки дълъг по около петнайсет сантиметра, извиващи се на пясъка. Червено-черната маса без съмнение бе дошла от плътта и кръвта на Майк, която червеите бяха изяли отвътре.
Танка избута Сайлъкс от пътя си и прегърна главата на Майк. Алекс се протегна и разкопча ремъците на костюма му. Гледката, която се разкри пред очите им, накара дори закалените в бой командоси да потръпнат. Танка изстена. Там, където преди имаше рани, сега имаше разръфани дупки, гъмжащи от червеи. Стомахът на лейтенанта и гръдният му кош изглежда бяха пълни с тях, тъй като кожата му се местеше върху костите по необичаен начин, на вълнички. Челюстите му се размърдаха така, сякаш искаше да каже нещо, но не беше сигурно дали това е Майк или са червеите, пълзящи под мускулите на лицето и врата му.
— Д-р Уайър, какви са тези неща, пиявици? — самият Алекс не искаше да пипа командоса, докато не разбереше с какво си имат работа.
Ейми бе покрила уста с опакото на ръката си. Отвращението и страхът бяха разкривили чертите на лицето й.
— Д-р Уайър? Ейми? — Алекс се протегна и докосна ръката й.
— Аз, аз не мисля. Тук долу е по-вероятно да са някакъв вид нематод.
Тя клекна и се опита да се съсредоточи върху състоянието на Майк, като се надяваше, че научното любопитство ще надделее над погнусата й.
— Можем ли да ги извадим от него? — попита Моника, въпреки че беше кристално ясно, че дори и с най-добрите медицински грижи лейтенантът имаше малък шанс, а там долу беше направо мъртъв. През следващите няколко минути те стояха около него. Той сякаш се смачкваше и свиваше още повече, докато паразитите изяждаха плътта му отвътре.
— Мислех, че нематодите са микроскопични неща, които живеят в почвата — каза Мат.
— Има десетки хиляди видове нематоди и повече от половината са паразити. Повечето са микроскопични, но някои са по-големи, много по-големи. Има един вид, които може да достигне почти десет метра дължина — той паразитира в кашалотите. Тези неща съществуват още от камбрийския период и, подобно на нашето гигантско главоного, вероятно са били затворени тук в продължение на милиони години.
— Ужас, тези неща бяха във водата с нас — Моника събличаше костюма си и оглеждаше тялото си. Бързо всички направиха същото.
— Мисля, че ще бъдем добре. Майк единствен бе ранен и кървеше. Тези неща не са нещо повече от усти на края на месеста тръба. Трябва да са усетили кръвта на Майк във водата и са се насочили към него — каза Ейми.
Очите на командоса бяха като стъклени. Те изпъкнаха на лицето му, а после започнаха да потъват в орбитите с почти недоловимо свистене. Малка черна дупка се появи на челото му. Не беше направена от паразитите, а от Танка, който изстреля въздушен куршум в мозъка на брат си в знак на милост към него. Никой не се дръпна и дори не трепна. Това беше правилното нещо.
— Разрешение да се погрижа за тялото?
Алекс не трябваше да мисли, преди да отговори:
— Имаш разрешение, войнико.
Танка вдигна онова, което бе останало от Майк. Преди лейтенантът изглеждаше като стокилограмов мъж, а сега беше една четвърт от това. Червеите западаха свободно от ръкавите и крачолите му, от местата, на които костюмът не беше напълно затворен. Танка отнесе Майк в ъгъла на брега и коленичи до него. Изглеждаше така, като че ли говори с брат си за последен път. Изправи се, прекръсти се, извади цилиндъра с пропан от раницата от раницата си и започна да пръска цялото тяло. Танка сложи пръчката за запалване и когато високозапалимото гориво се възпламени, тялото избухна в жълти пламъци. Когато костюмът изгоря и се обели от него, паразитите се замятаха неистово заради разрушаването на техния дом и последно ястие.
Танка се върна при групата с наведена глава и сломен дух. Алекс отиде при него и го хвана за раменете.
— Танк, той накара всички ни да се гордеем. Беше един от най-добрите, които някога сме имали. Ще ми липсва. На всички ще ни липсва.
Танка сграбчи ръцете на Алекс. Стисна устни и присви очи. Той и Майк бяха неразделни цял живот. Бяха се грижили един за друг и бяха споделяли всичко, от каране на колело до това да са в същия отбор по футбол и същия отряд в армията. В академията редовно бяха първи, когато се изучаваше стратегия и бойни умения, и двамата бяха щастливи, когато ги избраха за второ ниво на обучение, за да станат зелени барети. След това, когато се отличиха при сложни мисии, бяха записани за пето ниво на обучение, за да станат морски тюлени. Само след две години бяха поканени да се присъединят към ЕКВС-тата и минаха обучение десето ниво под ръководството на майор Джак Хамърсън. Танка се дръпна от Алекс и хвана главата си с ръце сякаш се канеше да изкрещи и да стовари юмруци върху капитана.
Алекс лесно хвана и задържа китките на по-големия мъж. Въпреки че Танка тежеше с двайсет и пет килограма повече от него, той беше много по-силен. Капитанът знаеше, че командосът не се бори с него, а с болката от загубата. По лицето му бе изписана мъка, която само човек, който току-що е загубил близък, можеше да разбере. Когато Алекс усети, че напрежението се разсейва, пусна ръцете му и го остави да повърви по брега, за да събере мислите си. Щеше да го остави да тъгува известно време, но нямаше да му позволи да се затвори в себе си. Сега имаха нужда от всеки, особено от останалите командоси.
Алекс видя, че Ейми се приближава по брега. Когато стигна при него, просто застана неподвижно за няколко минути, докато наблюдаваше как масивният силует на Танка се изгубва в мрака. Накрая заговори:
— Всичко върви на зле, нали?
Той помисли малко и се обърна към нея:
— Не мога да кажа, че точно така мислех, че ще се развият нещата, Ейми, но трябва да продължим да се движим напред. Ако го направим, имаме шанс.
— Въпреки че казах, че нематодите са нападнали Майк само заради кървенето му, не мога да съм сигурна. Това е вид, който е бил изолиран тук долу в продължение на милиони години, и не знам какво точно е поведението му. Въпреки че никой от нас не е така тежко ранен както Майк, човешкото тяло има и други отвори — тя спря за момент и огледа групата през рамо. — Алекс, никой не иска да се връща в тази вода. Вече знаем, че червеите не са на върха на хранителната верига тук, а със сигурност не искам да срещам други звена от нея.
Алекс въздъхна:
— Ейми, все още сме много далеч от дома и нещата могат да станат още по-трудни, преди да започнат да се оправят. Не искам да влизаме пак във водата, но не можем да се върнем, а не можем и да умрем на този бряг. Ще се нуждая от помощта ти, за да повдигнем духа на всички. Отчаянието — това сега е основната опасност.
Ейми се усмихна слабо, кимна и тръгна към малката група. Алекс извика Такеда и Танка, който все още изглеждаше мрачен и отнесен.
— Лейтенант! Танк, ще има много време да изпратим Майк подобаващо, когато стигнем повърхността. Точно сега трябва да изведем хората обратно на дневна светлина — Танка кимна, като все още не се решаваше да заговори. — Такеда, огледай брега надолу и докладвай какво виждаш. Вземи г-ца Дженингс с теб. Танк, ти се върни в горния край на брега и осигури защита отзад. Не искам нищо друго да се промъкне и да ни нападне — докладвайте точно след двайсет минути.
Двамата останали командоси синхронизираха часовниците си с този на Алекс и тръгнаха да изпълняват дадените им заповеди. Алекс погледна назад към групата. Мат, Моника и Ейми си говореха и дояждаха шоколада си. Той знаеше, че Ейми щеше да си свърши работа и да вдъхне кураж на всички. Малко по-надолу по брега той видя, че Сайлъкс се взира в тях и мърмори нещо на себе си. Човекът трепереше, но Алекс реши, че не е от студ. По-скоро от стрес — това беше по-лошо. Капитанът бе виждал как по време на битка цялата автономна нервна система на някои хора се срива и те получават гърчове. Беше виждал как сами се прострелват в главата или как застрелват хората около себе си. Надяваше се, че ученият ще успее да запази самообладание. Въпреки че беше взел много от лекарствата, идеята да го упои и да го носи не му допадаше изобщо. Алекс поклати глава. Ох, божичко, дали нещата щяха да започнат да се оправят?
Такеда и Танка се върнаха да докладват по едно и също време. Такеда дойде с Моника. Той й кимна, за да й даде знак да продължи с доклада:
— Добре, на около километър и половина надолу в тунела има друга скална тапа. Течението все още е сравнително силно, така че предполагам, че тапата не е плътна или дълга и след нея потокът продължава да тече направо.
— Какво предлагаш — гмуркане сред скалите? Не сме екипирани за това — Алекс знаеше, че ще е достатъчно трудно да накарат хората да влязат във водата отново, а какво остава да се гмуркат под нея.
Моника съчувствено поклати глава.
— Нямаме шанс. При нормалното обхождане на пещери, ако човек се изгуби, сяда, яде шоколад и чака да го намерят. При пещерното гмуркане обаче може да се изгуби, да му свърши въздухът, да изгуби ориентация и да се удави — мразя пещерното гмуркане. Обикновено, когато водя клиенти с мен, настоявам никой да не нанася вреди на пещерата и онова, което го заобикаля. Този път обаче смятам, че е по-добре да минем над тапата като копаем и отстраним някои от средно големите камъни.
— Звучи ми като план — Алекс извика екипа. — Чуйте всички, г-ца Дженингс може би е открила път нататък. Може да се наложи да покопаем малко и искам да мисля, че всички ще се включат. Съберете нещата си, продължаваме.
— Капитан Хънтър? — беше Сайлъкс, който облизваше устни и изглеждаше по-нервен от обикновено. — Ще трябва ли да влизаме пак във водата?
— Може би, и ако не сега, то вероятно по-късно. Това е най-бързият начин за пътуване и така пестим много енергия. Д-р Сайлъкс, времето в момента е най-големият ни враг и трябва да се измъкнем от тези пещери възможно най-бързо — Алекс щеше да се обърне, но размисли и пак заговори:
— Някой кърви ли? — всички поклатиха глава. — Добре. Предлагам и ако някой трябва да отиде до тоалетната, моля, да го направи на земята, не във водата. Въпреки че костюмите ни са направени така, че да абсорбират отделеното, забелязах, че материята започва да се протърква на места, така че... — не беше нужно да казва повече. Самата мисъл как червеите навлизат в най-уязвимото място на човек накара всички да опитат да изцедят и последните капки урина, които можеха, преди евентуално да се наложи да влязат пак в потока. Те стояха на разстояние само колкото изискваше приличието и Ейми, която бе от края, помисли, че чу как нещо пори водната повърхност в мрака. Нещо, което трябваше да е много по-голямо от който и да е безгръбначен червей.
След пет минути бяха готови да тръгват. Малката група вървеше към тапата в тишина, като единственият звук беше скърцането на черния пясък под краката им. Алекс и Моника водеха. Докато вървеше до нея, той погледна надолу към краката си, които бяха покрити с черен блестящ минерал.
— Какво е това нещо? — попита я. — Лепне като лепило.
Моника прокара пръст по крака си и потри веществото с палец и показалец.
— Вероятно магнетит. Това е минерал, който е кристализирал от базалтова магма. Обикновено, когато го видиш така, той е ерозирал от базалта и се е натрупал като пясък по бреговете. Означава, че е имало праисторическа вулканична дейност. Не очаквах да има такава тук долу — не очаквах това, както и доста други работи. Между другото, не е лепкав, а леко намагнетизиран. Дръж го далеч от уредите и оръжията, за да не ги повреди.
— Добра забележка. Господа, приберете оръжията си и ги дръжте далеч от пясък — има намагнетизирани частици.
Танка и Такеда кимнаха и пъхнаха пушките през рамо в раниците си.
Екипът се движеше бавно в мрака и след двайсет минути стигнаха до тапата. Тя блокираше пещерата, а потокът свършваше, като водата се надигаше леко, тъй като трябваше да забави движението си пред огромната камара струпани камъни. На повърхността се виждаха леки водовъртежи. Там водата се просмукваше от другата страна през малки процепи. Моника нагази вътре покрай стената и скочи на тапата, като се изкатери до горе. Тя обиколи напред-назад и се върна при групата.
— Добри новини, това е пирамидовидна тапа. По-малка е при върха. В центъра камъните са по-малки.
— Можем ли да я взривим и да минем? Може да настроим пушките си да стрелят с по-широки снаряди, които да подействат като чукове, но без ефекта на експлозията — Моника помисли малко и се обърна обратно към Алекс.
— Смятам, че трябва да се въздържим от това, тъй като не знам колко здрав е таванът. Първо нека да опитаме да измъкнем тези камъни и да ги свалим надолу с човешка верига. По-бавно е, но има по-малък шанс да накараме всичко да се срути върху главите ни.
Алекс кимна.
— Добре, как искаш да се организираме?
— Аз ще се кача първа, тъй като имам по-добра представа как да освобождавам камъните. Танка трябва да е с мен, в случай че се нуждая от силата му, за да измъкнем по-големите.
Мат бързо я прекъсна:
— Предлагам аз да се кача горе с теб, тъй като Танка може да е прекалено тежък, за да стои на върха на купчината. Освен това съм много силен. Знаеш ли, че бях единственият мъж в университета, който можеше да вдигне сто килограма от лежанка?
Моника издуха кичур коса от очите си и се ус михна.
— Добре, Херкулес, идвай горе.







Осемнайсет 

Мат пъргаво се изкачи до върха заедно с Моника. Въпреки всичките им премеждия той сякаш още се забавляваше.
— Бях трети и в състезание по ядене на хотдог през последната година, но засега няма да използвам тези умения.
Моника подсвирна:
— Вие сте много талантлив човек, г-н Фитнес, сега хайде да копаем.
Отне им по-дълго, отколкото очакваха. Въпреки че повечето купчини камъни имаха пирамидална форма, те пак трябваше да прокопаят три метра при върха на тапата и да свалят извадените камъни по човешката верига. Моника мина първа от другата страна и се върна да докладва, че могат да допълзят до следващата отворена пещера — изглежда можеха да избегнат мокренето.
Един по един те минаха през камарата, като този път Танка не се закачи никъде. От другата страна се озоваха в куполовидна пещера. По тавана й блещукаха неща, които приличаха на звезди. Мат погледна нагоре и каза на Моника:
— Отново биолуминесценция, а — буболечки или мъх?
— Хайде да видим — Моника силно плесна с ръце. В пещерата това прозвуча като изстрел с пушка и всички светлини угаснаха наведнъж.
— Ау, гадната пещернячка изгаси звездите — каза археологът.
— Почакай малко — тя посочи нагоре и светлинките се появявиха отново. — Светещи червеи вероятно. А може би стотици други неща, които не сме виждали никога преди.
Малкият екип продължи да върви още трийсет минути в мрака и повечето от хората успяха да забравят за опасното положение, докато ,се възхищаваха на чудесата в пещерата. Огромните образувания от варовик над тях приличаха на тръби на орган във ватиканска катедрала. Имаше огромни скали, които наподобяваха ангелски криле, и широки колони, които стигаха от пода до тавана, там ,където сталагмитите и сталактитите се бяха съединили. Някои бяха високи повече от трийсет метра и широки колкото къща.
Брегът се стесняваше и те се принудиха да вървят по-близо до водата. Моника първа забеляза промените:
— Пак започва да става по-топло и потокът спря да тече и хей, вижте — тя посочи към водата. — Това е голяма рядкост. Само съм чела за него във форумите за пещерни изследователи.
Беше странен ефект. Потокът сякаш плаваше във въздуха. Изглеждаше така, като че ли има един поток върху друг.
Мат коленичи, за да погледа:
— Магия.
— Не е магия, бойскауте — Сайлъкс успя да накара невинното обръщение да прозвучи като ругатня. — Това е природен феномен, наречен термоклин. Топла вода тече над студена или дъното е геологически активно. Означава, че може и да е токсична, ако вътре се е разтворил сероводород. Може да означава още проблеми.
— Не мисля така — Ейми също бе клекнала. — Не е достатъчно топло, за да е термоклин, и няма натрупани минерали, които да говорят, че има сулфид във водата — Ейми извади малка епруветка от раницата си и взе проба от плиткото. Подуши я и потопи пръста си вътре. Погледна към Алекс, намигна и сложи пръст върху върха на езика си. — Да, това е сол — тя се изправи на крака. — Това е халоклин, което представлява ясно изразена граница между морска и сладка вода. Обикновено се получава там, където подземна река тече към морето. Морската вода навлиза навътре в пещерата, а по-малко плътната сладка вода гладко тече отгоре й за известно разстояние. Безопасно е.
Тя взе едно малко камъче и го хвърли вътре. Оформиха се два кръга с вълнички — един отгоре, който сякаш магически се носеше няколко крачки над втория.
Моника се изправи с ръце на кръста:
— Ако е солена вода, която среща поток с прясна, това е добра новина. Трябва да сме на прав път.
Алекс огледа групата. Лампата на каската на Ейми започваше да жълтее. Надяваше, че Моника е права, защото мракът ги застигаше бързо.
След още един час мирисът на сол вече можеше да се усети във въздуха и двата слоя на потока се сляха в един. Моника от известно време вървеше с глава, вдигната нагоре. Тя извика на групата да спре:
— Хора, трябва да видите нещо. Можете ли всички да изключите фенерчетата си за няколко секунди?
Една по една светлините на каските угаснаха. Ейми забеляза, че Алекс не е използвал светлина от много отдавна и не можеше да си спомни дали изобщо някога го е правил. Тя видя как той даде бързи сигнали на Танка и Такеда, който спуснаха уредите за виждане пред очите си. „Инфрачервени" — предположи тя. Минаха секунди и нищо не се случваше. Сайлъкс започна да се оплаква от тъмнината. Ейми забеляза, че гласът му бе станал по-силен, тъй като той се бе възползвал от възможността да дойде по-близо до нея. „Отврат" — помисли си тя и му изшътка в мрака.
След още няколко секунди биолуминесцентните звезди се появиха отново по тавана, после по стените, а след минута вече бяха достатъчни, за да осветяват пътя им напред. Вече не се намираха в непроницаемия мрак на пещерата, а бяха обгърнати от мека синя светлина.
— Страхотно — каза Мат, докато гледаше нагоре. После реши да проведе собствен експеримент и плесна много силно с ръце. Това бе толкова изненадващо, че дори командосите се обърнаха рязко към него с вдигнати пушки. Веднага, както и очакваше той, всички студени светлинки угаснаха и мракът ги обгърна отново. Онова обаче, което никой не очакваше да чуе, бе силен плясък от другата страна на потока. Всички включиха светлините на каските си, а някои дори и джобните си фенери за всеки случай.
Алекс заговори на командосите, без да отмества очи от потока:
— Нещо голямо влезе във водата на около трийсет метра надолу. Внимавайте. Всички да застанат зад нас.
Потокът, който досега беше равен и спокоен като лед, изведнъж се надигна към пясъка.
— Голяма вълна. Нещо идва към нас от реката. Пригответе се — членовете на групата се дръпнаха назад и застанаха зад ЕКВС-тата, които насочиха оръжия към водата.
Всичко се случи бързо. Гладката повърхност на потока експлодира, когато съществото изскочи от него като лъскаво черно торпедо. Една огромна уста се отвори и разкри зигзагообразно наредени смъртоносни зъби в предната част на седемметрово мускулесто тяло. То се приготви да се изстреля към Алекс, като се целеше в кръста му. Никой от командосите не трепна. Три пушки изгърмяха едновременно, като изпратиха три снаряда от компресиран въздух към дългото тяло. В глава му се появиха дупки и то се замята неистово по пясъка, преди да опита да се върне в потока. Танка изстреля още един снаряд между очите му и то рухна безжизнено на брега. Плоската му опашка все още беше във водата, а гигантската глава с форма на лопата бе отпусната на пясъка. От нея изтичаше някаква зелена течност.
Всички запазиха мълчание няколко секунди, после Майк проговори:
— Обичам това място! Прилича на шибания Пелусидар. Знаете ли какво е това? — попита той с широко разтворени очи към все още задъханите хора.
— Прилича на кръстоска между акула и някакъв вид алигатор — каза Танка.
— Като малка гледах мексикански аксолотъл. Той изглежда сякаш е баща на това — каза Моника.
— Мисля, че е динозавър. О, човече, това беше истински динозавър — Мат беше обхванат от вълнение.
— Близо, много близо, но не е влечуго или от рода на гущерите. Дълго тяло на земноводно без люспи, приличаща на лопата глава, къси, но мускулести крака. Смятам, че това е лабиринтодонт — Ейми отиде при главата и я повдигна, за да покаже горната и долната челюст. Когато челюстите се затвореха, годните и долните зъби минаваха един покрай друг като остриета на ножици. Небцето бе покрито с малки надигнати люспи, подобни на кожата на акула. Ако се съдеше по устата и зъбите, ако нещо попаднеше там, имаше малък шанс да се измъкне. Всъщност, Танка беше прав. Това приличаше точно на уста на акула.
— О, добре дошъл обратно, големи приятелю — Мат прокара ръце по слузестото тяло. — Щом започнахме да откриваме форми на живот, трябваше да очакваме нещо подобно.
Ейми кимна:
— Моника беше близо с предположението за аксолотъла. Това са прадядовците на днешните саламандри и тритони и последно са живели тук, в Антарктика. Навсякъде другаде са били изместени от крокодили, но тук е прекалено студено за крокодилите и лабиринтодонтите са процъфтявали. Разбира се, това е било преди повече от сто милиона година. Но има нещо, което никой не би очаквал — то е черно — каза тя.
— Знам, красив, но смъртоносен, нали — отговори Мат, който все още гледаше любвеобилно мъртвото създание.
— Не, нямах предвид от гледна точка на красотата. Искам да кажа, че просто не трябва да е черно, не трябва да е с никакъв цвят. Ние сме на километри от повърхността в пълен мрак. Всички същества, които видяхме досега, имаха всички очаквани признаци, свързани с адаптирането им към живот под земята. При тях липсваха пигменти, липсваха очи, имаха по-дълги крака и другите им сетивни органи бяха по-големи. Това нещо е специалист по засадите. То ловува, използвайки зрението си.
Всички погледнаха към черното око с размери на юмрук, което стоеше отстрани на огромната глава — то се раздвижи рязко. Мат и останалите отскочиха назад, а ЕКВС-тата вдигнаха пушки. Съществото започна бавно да се движи обратно към водата, първо колебливо, после с рязко мятане. Не се движеше със собствени сили. Нещо друго, невидимо за тях, го завличаше в дълбините.
— Кръвта е. Изглежда тя действа доста привличащо тук долу. Смятам, че сега е по-добре да вървим — Алекс нареди да ускорят крачка за няколко минути, за да се махнат от опасната зона, където се устройваше пир. Студените светлини в пещерата бяха изгаснали, тъй като гръмките звуци от мятане и разпаряне можеха да се чуят и от мястото, на което малката група стоеше преди малко — тук долу нищо не се похабяваше.
След малко пулсът им се забави и Алекс им позволи да се върнат към нормално ходене. Въпреки че членове на екипа се чувстваха некомфортно, всички светлини бяха изключени по негово нареждане. Батериите ставаха все по-ценни, а вече бяха хванали Сайлъкс да опитва да купи резервните на Мат. Никога нямаше да успеят да намерят пътя към повърхността в тъмното.
Щом очите им посвикнаха със странната синя светлина, беше доста приятно да бъдат осветени отвсякъде, вместо да разчитат на тесните лъчи на фенерите. След известно време Мат отбеляза нещо, което всички можеха да усетят:
— Става още по-светло.
Той беше прав. Бледото синьо сияние започваше да прилича на вечерен здрач.
Онова, в което влязоха сега, не можеше да се нарече пещера, понор или с друго име, което пещерните изследователи и геолозите използваха, за да описват кухини под земята. Можеше да се опише единствено като свят.
— Пелусидар не е нищо друго освен полет на твоето въображение — Мат заговори пръв и наруши усещането за благоговение, което бе обхванало всички.
— Може би Едгар Райе Бъроуз е знаел повече неща, отколкото са му признали — каза Ейми с леко приглушен глас.
Мат понечи да се затича напред, но Алекс вдигна изпънатата си длан, за да му даде знак да остане на място. Капитанът се опита да се съсредоточи върху това, което се намираше пред него, и да усети опасностите, но съзнанието му бе заето с огромните природните сили, които бушуваха в царството пред тях.
Стояха в устата на пещерата при извивката на един черен бряг, там, където потокът се вливаше в огромен тъмен океан. Колосалният покрив и стените на кухината бяха осветени от изобилни тайнствени биолуминесцентни светлини, който създаваха постоянен сумрак. Огромни полилеи от лишеи и примитивни мъхове висяха от тавана на стотици крачки над главите им и се бяха увесили по стените като разръфани платове. Стените, които можеха да видят наблизо, бяха отвесни скали с множество отвори, точно като този, от който бяха излезли, а хоризонтът, въпреки здрача, не можеше да се съзре. Имаше следи от стари скални срутвания, но стените бяха предимно гладки и окичени с мъхове, лишеи и примитивно изглеждащи растения, които приличаха повече на лигави плесени, отколкото на флората на повърхността. Като цяло бяха бели или прозрачни, но тук-там се виждаше по някое кървавочервено или кобалтово синьо, което означаваше, че е порасло в минерална жила и използва богатите минерали, за да расте.
Самото подземно море не приличаше на неподвижно парче стъкло, а беше живо, с малки вълнички, които разкриваха, че под повърхността му кипи живот.
Мат се обърна към Моника:
— Как този свят може да съществува тук долу? Това е невероятно. Сякаш е бил тук цяла вечност.
— Ами, има огромни пещерни системи по целия свят, които са невероятно стари дори по стандартите на геологията. „Малката мечка" в националния парк „Секвоя", „Сейнт Майкълс" в Гибралтар или пещерите „Дженолан" в Австралия — за тях се предполага, че са на почти четиристотин милиона години. Тази обаче може лесно да ги надмине всичките.
— Топло е. Влажността е като в джунгла. Трябва да има геотермална дейност, която да поддържа тази подземна вода в течно състояние под най-студения континент на земята. А може би жегата от вътрешността на земята пречи на езерото да замръзне — вид геотермална топлина, която се издига отдолу и затопля скалите на дъното му — Сайлъкс чупеше ръце и сякаш говореше на себе си. Вече облизваше устните си постоянно и те се бяха напукали. Продължи да говори несвързано:
— Хм, да, бих казал и че ледената покривка отгоре действа като одеяло, като защитава езерото от ниските температури на повърхността. Източникът на топлина вероятно е причина за хранителната верига в близкия мрак. Подобни биосфери могат да възникнат близо до дълбоки цепнатини, от които излиза газ, на километри под океана, нали знаете.
Алекс го гледаше загрижено.
— Хайде да отидем по-навътре по брега и да починем. Не съм спокоен, когато сме толкова близо до водата. Танк, провери района с радара — той трябваше да ги накара да продължат да се движат и да останат съсредоточени върху излизането на повърхността. Веднага щом някой изгубеше надежда, неспокойствието — или нещо по-лошо — щеше да ги обземе.
Танка посегна към раницата си, за да извади малкото радарно устройство, натисна няколко копчета и го насочи към тавана. После описа широк полукръг.
— Добре, на малко над четири километра и половина под повърхността сме. Толкова сме се отдалечили и от точката, при която се спуснахме — продължи да отчита. — Водният басейн е..., ами, трябва да е дълъг над стотици километри, тъй като излиза извън обхвата на това устройство. Широк е около деветдесет километра, дълбочината е неизвестна. Има много движещи се обекти във въздуха над нас и под водата — с различни размери. Господи, някои от тях са огромни — може би китове, поне са толкова големи.
Алекс погледна Ейми. Тя сви рамене и присви очи. Той знаеше какво си мисли. Все още не се бяха натъкнали на съществото, което ги нападна и на което принадлежеше пипалото, което отразяха. Бог да им е на помощ, ако то не беше на върха на хранителната верига. Едно беше да се сблъскат с нещо толкова голямо в пещера. Човек има стена зад гърба си и може да се защитава до някаква степен. Тук на открито те бяха просто храна, която чака да бъде изядена.
— Хайде да се движим. Накуп. Такеда, води ни, моля те.
Алекс погледна към далечината през уреда за нощно виждане и увеличи образа максимално, за да опита да открие безопасно място, на което да почиват. Той забеляза издатина на около километър и половина надолу по черния бряг, която изглеждаше идеална. Беше издигната над водата, суха и с малък покрив, което означаваше, че там могат да се защитават. Сетивата му се наостриха. Вече не бяха в техния свят и опасностите бяха навсякъде.







Деветнайсет 

Виктор Петров седна в огромното си легло и отпи от китайската чаша с позлатен ръб. Черният руски чай с аромат на пушено изгори устните му и той задуха, за да го охлади. Размишляваше задълбочено върху информацията, която се съдържаше в докладите, които сега бяха разхвърляни върху червените му копринени чаршафи. Руската станция в западна Антарктика бе засякла сеизмична дейност близо до мястото, при което Боршов и хората му бяха влезли под леда. Петров знаеше, че дейността може да е предизвикана само от хора.
Той отпи още една глътка от чая и се втренчи право напред. Погледът му бе фиксиран в точка, намираща се на хиляди километри от стаята му, докато руснакът обмисляше възможните сценарии за подземната експлозия. Тя можеше да означава едно от три неща. Първо, Боршов бе успял и американците бяха мъртви, добре. Второ, всички бяха мъртви — големият глупак беше взривил себе си и всички останали. Пак добре. Или три, Боршов беше мъртъв, а американците бяха оцелели. Беше слабо вероятно, но най-лошият вариант за Петров, ако бе истина.
Щеше да изпрати още разузнавачи и да следи всеки електронен сигнал, който излезе изпод леда. Като малка застраховка обаче, щеше да премести някои от сметките си в офшорни зони — в крайна сметка зимата можеше да е топла.
Моника мина напред, за да върви до Ейми. Очите й се бяха разтворили широко, докато се опитваше да попие всички гледки, звуци и структури от фантастичната среда.
— През целия си живот не съм виждала пещера като тази. Не, и за хиляда живота не мисля, че някой е виждал пещера като тази. Мирише на примитивност, жива е.
Те заобиколиха малко струпване на големи камъни и видяха, че от другата страна черният пясък гъмжи от движение — десетки същества с дълги тела, приличащи на паяци, се разбягаха от тях. Всяко едно от ракообразните беше дълго около метър и имаше плоско, характерно за насекомо тяло, което бе покрито с дебела броня.
— Някой иска ли омари? — попита Мат.
Ужас, по-скоро стоножка — отговори Моника с леко отвращение. Тракането от черупките им и бързият и нервен начин, по който се движеха, им създаде представа за кошер с гигантски насекоми, а не за някакъв вид ядливо морско животно.
— Опасни ли са? — Алекс попита Ейми, докато той и останалите командоси държаха пушките си насочени към бягащата маса на брега.
— Не, мисля, че са някакъв вид морски членестоноги. Предполагам, че са по-страшни за гледане, отколкото опасни, но тук долу кой знае?
— На мен все още ми приличат на обяд — въпреки шеговитата нотка в гласа му, след почти двайсет часа на горчив черен шоколад мисълта за истинска храна накара няколко стомаха да се обадят. Никой от групата все още не беше на границата на гладното изтощение, но Алекс знаеше, че няма да мине много време, преди всички да започнеха да виждат обяд във всяка риба или звяр. „Не още" — помисли си той, но можеше да е добра идея да започнат да проверяват какво става за ядене, в случай че се наложи да прекарат повече време тук, отколкото им се искаше.
— Такеда, прочисти една пътека. Действай с повишено внимание.
Такеда се поклони леко и тръгна надолу по брега към пъплещите мекотели. Алекс можеше да помоли Танка, който просто щеше да разчисти пътеката с един изстрел на пушката и да пръсне създанията на кървави атоми за няколко секунди. Той обаче не смяташе, че е страхотна идея да покрият тъмния пясък с кръв, като имаше предвид свирепото хранене, на което бяха станали свидетели в пещерата край потока. Освен че щяха да направят голяма бъркотия, капитанът знаеше, че Такеда обича тръпката от лова. Той беше роден ловец. Много пъти, когато бяха на мисии в джунглата, той изчезваше в мрака и се връщаше с риба или дивеч, които бе хванал с късо ловно острие или с голи ръце.
Такеда бавно тръгна към гъмжилото. Дълги пипала, завършващи с бляскави обли очи, се завъртяха, за да наблюдават как малкото двуного се приближаваше. Създанията започнаха да образуват полукръг около мъжа, без да се оттеглят. Изглеждаха сякаш по-скоро го заобикалят. Едно от най-едрите, което беше най-близо до него, нави тялото си, разтвори чифт предни щипки с размерите на чинии и вдигна смъртоносно изглеждащия шип на опашката си така, че да го насочи към гърдите му.
С едно плавно движение Такеда извади меча си и отразя края на опашката му. Без значение дали беше смъртоносно или не, той не поемаше рискове. При обратния замах командосът заби острието в средата на главата му. Чу се глухо хрущене, когато щипките и опашката му моментално паднаха на земята. Острието бе пробило централната нервна система. Такеда извади меча и отново го прибра в ножницата. Другите същества не бяха мръднали и дори отново започнаха да се приближават към него. Този път, изглежда, целта им беше тялото на падналия им събрат.
Такеда отстъпи крачка назад и се вгледа отблизо в мъртвото създание, когато останалите от гъмжилото отидоха при него. От тялото му стърчаха шипове и плочки броня. Черни очи, закачени на края на сегментирани пипала, се издигаха на трийсет сантиметра над главата му, която приличаше на лопата. Краката му представляваха заострени твърди израстъци, покрити с четина, а опашката му изтъняваше към края. С черно-зелената си шарена черупка, това беше едно страховито за гледане създание. Съществата бързо стигнаха него и щипки, приличащи на гигантски назъбени ножици, накълцаха и разкъсаха хрущялното му тяло. Настървените бронирани животни за секунди превърнаха сто и двайсет сантиметровото създание в чернеещо петно кръв на още по-черния пясък.
На брега Мат се обърна към Ейми:
— Каза безопасни, нали?
— Е, не искам да настъпя някое в плитчините, но обикновено това не би се случило, освен ако човек не е на двеста милиона години. Приличат ми на някоя от изчезналите разновидности на морския скорпион. Те са обитавали предимно морското дъно, но са могли да живеят и на сушата. Все още ли ти приличат на обяд?
Такеда видя, че посичането бе настървило създанията за храна и всъщност ги бе събрало по-близо едно до друго. Той отново извади меча си и с плоската страна на острието удари силно едно от тях по главата. Звънтенето от закалената стомана, удряща върху дебелия външен скелет, отекна от скалните стени и потъна в мъглата, която се стелеше ниско над топлата вода. Ударът подейства. Създанието се дръпна от пътя. Такеда удари отново и още от животните се разпръснаха и бавно се запътиха към водата.
Беше трудно да се каже дали е от звука или вибрациите от меча, но те се движеха. Не достатъчно бързо обаче и когато Такеда спря за секунда-две, те опитаха отново да се върнат на брега. Бяха променили решението си или предпочитаха пясъка пред водата. Командосът размаха свободната си ръка и стовари меча върху опашката на един от големите морски скорпиони, които се връщаха. Този път изкрещя силно „Я, яя", като се опитваше да ги накара да се движат по-бързо.
Когато Такеда най-накрая успя да изчисти брега, Алекс и екипът минаха напред. Капитанът наблюдаваше как командосът върви надолу по пясъка, по-близо до мастиленосиньото море. Накрая създанията тръгнаха да отстъпват. Бързите им движения загатваха паника, когато се покатериха едно върху друго в опити да избягат. Те набраха скорост и навлязоха във водата, изчезвайки под повърхността, за да отидат към дълбините, а тракането от тънките им остри крака се замени от свистене.
Алекс забеляза, че по брега има големи мокри участъци, които скорпионите изглежда избягваха. Всъщност, те полагаха много усилия да ги заобиколят. Някои се бавеха, за да не минат през леко издигнатите кръгли форми и сякаш искаха да се върнат на пясъка. Такеда тръгна, за да ги отклони. Едно от големите създания завъртя очите си назад и като видя, че двукракият хищник е почти върху него, реши да прекоси празния мокър кръг. То не навлезе повече от пет крачки навътре, когато спря, но не защото бе решило да замръзне неподвижно. Изглежда бе залепено на място.
Алекс усети как засилените му сетива се наострят, за да може да реагира моментално — имаше опасност. Той изкрещя на Такеда да спре на място, но командосът чу командата чак след като бе направил няколко големи стъпки в кръга. Спря и погледна надолу.
Стъпалата му бяха потънали и бързо залепнали. Земята беше като лента за мухи. Той опита да премести крак и после използва меча си, за да пробва да се освободи с рязане. Издигнатото място започна да се изтегля към средата на кръга, който бе пропаднал в мокрия пясък и където една нащърбена черно-червена паст се бе разкрила. Беше някакво огромно живо създание, което бе заровено под пясъка и използваше издигнатия кръг, за да лови непредпазливи животни. Капан, който сега се събираше и засмукваше всичко към тъмния отвор на устата си. Когато килимът от плът грубо започна да се мести под Такеда, той се наклони и падна настрани. Сега бе невъзможно да се изправи на крака, защото бързо по-голямата част от страната на тялото му бе захваната.
Алекс хукна по брега. Спря при края на кръга и стреля с пушката си към облия „език". Нямаше ефект. Такеда вече се намираше едва на три метра от центъра и само можеше да повдигне глава, за да наблюдава как морският скорпион изчезна вътре. Кръгът спря да се движи за секунда или две. Чу се хрускане, когато все още скритите мощни челюсти под пясъка натрошиха тялото му.
Алекс стреля отново, този път към центъра на дупката, но пак нямаше ефект. Щеше да скочи напред към движещата се плът, като смяташе да използва огромната си сила, за да се освободи, когато Ейми извика:
— Недей. Нуждаем се от теб.
Такеда не бе издумал дума и не бе надал вик. Той погледна към капитана и поклати глава. Алекс кимна, разбирайки неизреченото, и тихо каза по радиото:
— Сбогом, приятелю мой — и после още една-единствена дума. — Граната.
Такеда се протегна към торбичката на колана си и извади метална топка с размерите на топка за бейзбол. Задържа я близо до гърдите си и затвори очи. Той бе грубо придърпан в устата и точно когато отвратителното хрускане започна, изпод пясъка се чу експлозия. Малка серия шокови вълни преминаха по пясъка и Ейми и Мат паднаха на земята. Бледите синкави биологични светлинки в пещерата мигновено угаснаха и ги оставиха потопени в пълен мрак.
— Бъдете търпеливи и тихи. Чакайте. Чакайте — светлините започнаха да премигват и да се появяват отново. — Не мисля, че тези древни светещи червеи, или там каквото са, са свикнали на силни шумове.
— Те, както и а. — отговори Мат с мъртвешки бледо лице.
— Какво, по дяволите, беше това? Какво беше това нещо?
Танка, очевидно отчаян от загубата на още един от неговите другари, започна да крачи покрай ръба на пушещата дупка. Алекс се огледа. Членовете на екипа се бяха струпали близо до края на водата, с изключение на Сайлъкс, който бе останал далеч нагоре на брега и беше хванал лицето си с ръце.
Ученият чу въпросите на Танка и се приближи дебнешком.
— Какво е това? Това е нашето наказание, ето какво. Всички сме умрели и сме в ада, не знаете ли? Трябва да сме умрели и сега сме затворени в ада и не сме нищо повече от буболечки, хванати в мрежата на паяк, които чакат да ги изядат. Ще ни разкъсат и ще ни изядат парче по парче. Попитайте този малоумен войник — напуканите му устни започнаха да кървят. С тебеширенобяло лице в мрака на пещерата, той приличаше на луд клоун.
Алекс бе направил крачка към Сайлъкс без дори да осъзнава. Той също беше разтърсен от загубата на Такеда и едната му ръка се беше свила в юмрук, който трепереше от огромното напрежение. Ейми застана пред него и рязко зашлеви учения през лицето. Той остана зашеметен за секунда и после дари двамата с толкова зъл поглед, че яростта в Алекс отчаяно искаше да го накара да приеме предизвикателството. Сайлъкс забеляза, че огромният силует на капитана се приближава леко, и избухна в хленч:
— Трябва да вървим, трябва да вървим, трябва да вървим.
С ръце покрай лицето, той тръгна по брега, като повтаряше молбата сам на себе си.
Алекс знаеше, че той започва да се превръща в пречка за групата. Обикновено просто щеше да го упои и да го носи, но заради обстоятелствата този вариант бе невъзможен. С поведението си той се превръщаше в излишен товар — трябваше да го следят и да го контролират. Обикновено Алекс би изпратил един от хората си да го върне — против волята му, ако е необходимо. Имайки предвид нестабилното му състояние обаче, ако Танка се приближеше към него, той вероятно щеше да хукне, пищейки, по пясъка. А ако Алекс тръгнеше след него... е, по-добре да стоеше настрана от този човек за известно време. Капитанът погледна към малката група. Мат Кернс изглеждаше най-безобиден, той щеше да отиде. Обаче трябваше да е бърз. Трябваше да стоят укрити и Алекс си помисли, че нещата вероятно ще станат доста по-лоши, преди да започнат да се оправят.
Сетива му се обадиха. След малката експлозия той знаеше, че хиляди очи ги наблюдават. Ако преди мислеха, че могат да се промъкнат незабелязано по брега, сега вече бяха известили за присъствието си със силен звънтящ гръм. Надяваше, че това не е бил звънец за вечеря. За последен път погледна към пушещата дупка. Кръвта бе почнала да избива на повърхността и да се стича към водата. Знаеше какво означава това.
— Мърдайте! Всички! Бързо!
Ейми се чувстваше така, сякаш лети, отделена от всичко. Том и екипът му изглежда бяха тичали и бяха влезли в тези долни пещери, а все още не бяха открили и следа от тях. Ако това място можеше да убива ЕКВС-та, как можеше Том да е оцелял тук долу? Той не обичаше излизанията сред природата и тя се съмняваше, че изобщо е спал на твърдо през живота си. Погледът й започна да се замъглява от сълзи, когато Алекс дойде до нея и каза меко:
— Така, какво мислиш, че беше това нещо?
Мислите й се откъснаха от Том и тя опита отново да се съсредоточи върху ставащото. Чуденето къде е той и какво му се е случило нямаше да изкара никой от тях жив оттам.
— Невъзможно е да се знае с точност. Нищо подобно не съществува на повърхността и, доколкото знам, няма никакви вкаменелости, които да сочат, че някога е съществувало. Може да е някакъв вид тръбен червей под повърхността на пясъка с изменено ветрило, което действа като капан. Като ефект прилича на гигантски език, който е бил разстлан над пясъка и се е задействал от морския скорпион и когато Такеда е стъпил отгоре. Едно нещо, което знам, е, че това е много голям хищник, нападащ от засада и създаден за хващане на много едра плячка.
Алекс изпусна дъха през устните си:
— Трудно е да кажем на хората да се оглеждат, когато не се знае за какво трябва да се оглеждат. Може да седна на някоя скала, а тя да се окаже носа на някакво създание.
— Абсолютно си прав, а и Сайлъкс беше донякъде прав за мрежата на паяка. Тук долу не сме на върха на хранителната верига. Просто сме още едно нещо за ядене. Не мисля, че ще мине още дълго време, преди всички да се разкрещим като Сайлъкс, че е време да си ходим вкъщи.
— Знам, близо сме до ръба. Хайде да починем и да хапнем нещо и да измислим план как, по дяволите, да се измъкнем оттук.
Боршов вървеше от часове. Пещерата, която бе избрал, първо се стесняваше и се спускаше към нещо, което според данните на уредите му бе подземна река, ако съдеше по размерите и движението. Тунелът обаче бързо започна да се издига и сега той се катереше в мрака.
Кръвта се съсирваше на бузата му, но продължи да пада на гъсти капки в задната част на гърлото му. Той преглътна. Нуждаеше се от течности и протеини.
Руснакът наруга още веднъж американските ЕКВС-та, като изброи цялата им рода и опита да се съсредоточи върху ужасното туптене в главата и лицето си. Не знаеше как омразният капитан Алекс Хънтър бе успял да го победи така лесно, но знаеше, че има и други начин един убиец да премахне врага си.
Той почина за минута върху стръмната скала и изплю храчка съсирена кръв в празното пространство. Следващия път нямаше да го подцени.







Двайсет 

Танка се покатери до издатината и огледа вътрешността. След няколко минути се показа при ръба и ги извика горе, като
добави:
— Може би тук има нещо, което ще намерите за интересно, д-р Кернс.
Издатината бе с форма на платформа, дълга около петнайсет метра и защитена от навес, като образуваше плитка вдлъбнатина в скалата. Там бяха по-добре защитени и се чувстваха по-сигурно. За ЕКВС-тата това означаваше, че не трябва да пазят периметър от триста и шейсет градуса. Моника и Ейми се заеха да разделят последните пакети със сушена храна на порции за всеки от членовете на групата.
Танка заведе Мат в дъното на малката пещера и му показа далечната стена, точно над една купчина камъни. На нея имаше малки пиктограми, подобни на тези, които бяха видели при спускането си.
— Това е друго съобщение от братята. Не, чакайте. Мисля, че е сбогуване на единия брат с другия — Мат прокара ръце по леко изпъкналите знаци и заговори тихо. — Малки братко. Боговете се наслаждават на твоята смелост в битка. Твоето име вечно ще звучи в залите на Ацтлан. Не се надявам да победя Квотона и трябва да се изкача обратно при светлината, за да предупредя слънчевия крал. Измамният няма да остане в Ксибалба. Завършва със знака на Хунапу — Мат погледна надолу към купчината камъни. — Дявол да го вземе, това трябва да е гробът на брат му, Иксбаланк.
В крайна сметка не е било легенда. Всичко е истина!
Мат падна на колене и внимателно започна да маха по-големите камъни, а после и по-малките, докато не остана да разбута само ситни камъчета. След известно време откри малък вкаменен скелет, дълъг не повече от метър и петдесет. Върху ребрата му лежеше малка кама, изработена от злато, и нещо, което преди е било късо копие за хвърляне, а сега бе линия от дървесен прах и кафява ръжда върху минерализираните кости. Под черепа, в основата на врата, имаше цветни камъни и малки парчета злато, които преди явно са висели на врата на брата. Ръцете му бяха сгънати на гърдите, но беше очевидно, че смъртта му не е била спокойна. Лявата му ръка бе отрязана над лакътя, а раменната кост над нея — нацепена. Лявото му стъпало липсваше, а по черепа имаше множество вдлъбнатини — смъртта на малкия воин трябваше да е била брутална.
— Удивително, той е стигнал чак дотук само с меч и копие — каза Моника.
— Стигнал! Изглежда сякаш го е блъснал някой шибан влак. Не бих нарекъл това успех — превъзбудата отново започваше да обхваща Сайлъкс.
Мат отговори възможно най-спокойно на неговия гняв:
— Ами, брат му е имал силите да го покрие с камъни и да напише историята за смъртта му. Смятам, че Хунапу е тръгнал обратно към повърхността и ние трябва да го следваме.
— Мисля, че твоят тъп индианец са го изяли много преди десет хиляди години и следата не води до нищо друго освен купчина нагризани вкаменени кости някъде там.
Алекс тихо пристъпи напред:
— Достатъчно, сър, това не помага. Трябва да се стегнете или няма да оцелеете.
— Аз ли няма да оцелея? Какво означава това — ще ме оставите тук? Ще ме простреляте в крака, така ли? Ще опитате да ме отстраните, за да имате повече храна и вода за себе си. Ще ти кажа нещо — следващият, който умре, няма да съм аз — погледът на д-р Сайлъкс бе като на неуравновесен и опасен човек.
Алекс сложи ръка на рамото му, обърна го и приближи лицето си до него така, че само той да може да го чува.
— Д-р Сайлъкс, работата ми е да пазя всички вас живи. Ако изглежда обаче, че застрашавате останалите, вече няма да ви считам за част от групата и задълженията ми към вас отпадат. Разбирате ли ме, сър?
Сайлъкс се завъртя и се измъкна от захвата на капитана. Обърна се за секунда, за да изсъска нещо неразбираемо, и се върна в дъното на пещерата. Докато Алекс го гледаше как се отдалечава, в него почна да гори малко пламъче. Той затвори очи за няколко секунди и си представи златен плаж с искряща вода и разбиващи се сини вълни — струваше му се преди цяла вечност.
Няколко километра навътре в черното море водата се надигна сякаш нещо голямо се появи на повърхността. Остана там няколко минути, носейки се във водата, като огромното му тяло се поддържаше от торбички, пълни с течност, които осигуряваха добра плавателност на всяка избрана дълбочина. То бе усетило кръвта и бе почувствало ударните вълни от експлозията. Все още не можеше да открие източника на миризмата, но усещаше движение при края на водата. Възможността да може да се нахрани близо до дома си, без да се налага да ловува в горните пещери, бе прекалено примамлива. То тихо се плъзна под повърхността и бързо заплува към брега.
След като няколко минути оглежда заобикалящите ги стени, Алекс събра групата. Сайлъкс отказа да се присъедини към тях и седна в задната част на малката пещера, като ги гледаше изпод снишените си вежди.
— Добре, навсякъде около нас има многобройни пещери. Една или повече трябва да водят обратно на повърхността. Смятам, че нямаме право на грешен избор, при който трябва да се връщаме назад. Така че как да намалим възможностите и да опитаме да уцелим от първия път?
Моника отговори първа:
— Може да е много просто, всъщност. Има два признака, които можем да използваме. Първият е промяна в температурата. Колкото по-надолу слизахме, толкова по-топло ставаше. Следователно трябва да изберем пещера, която е по-хладна от другите, което ще означава, че води до по-горните арктически температури. Вторият, за съжаление, е обратен на първия. Топлият въздух се издига. Трябва да намерим отвор, в който влиза топъл въздух и отива към по-студен. Ще прилича на вятър. Ако вятърът е силен, на този етап няма да можем да усетим никакъв студен въздух.
— Някой друг? Д-р Кернс? — Алекс виждаше, че Мат иска да сподели нещо с групата.
— Има и трети признак. Въпреки че пътищата ни се пресякоха на няколко пъти, не мисля, че Хунапу е слязъл надолу по потока по начина, по който ние дойдохме. От пещерите, които са близо до повърхността, знаем, че поне единият брат се е върнал. Ако открием някакви символи или пиктограми, разкриващи, че се е изкачил оттам, това определено ще е правилната пещера. Или поне е била преди десет хиляди години.
— Добре. Ако намерим тунел, за който важат два от признаците, които споменахме, шансовете са големи и ще тръгнем по него. Танк, провери пещерите с радара, като започнеш от сегашната ни позиция и работиш в радиус от три километра. Всички останали, имаме още десет минути почивка и после ще трябва да продълясим.
Като мърмореше на себе си, Сайлъкс отправи такъв злобен поглед към гърба на Алекс, че изпрати почти осезаеми вълни на омраза по пода.
— Забравил си кой командва, прасе такова. Това е бунт. Просто искаш аплодисментите и момичето. Хубава работа, красавецо. Е, няма да ме препънеш и да ме оставиш на раците.
Докато повечето хора се струпаха в устата на малката пещерна издатина, Сайлъкс се пресегна към открития гроб на падналия воин. Изпробва острието върху ръката си и когато видя, че не е повредено, го пъхна в калъфа на колана си. Още веднъж измърмори на себе си:
— Само почакай, само почакай.
След няколко минути Танка докладва, че в една от големите пещери, на два километра и половина на запад от тях, има движение на въздух в една посока. По-топлият въздух се засмукваше навътре със скорост от около пет възела — не много голяма, но достатъчна, за да означава доста добро течение нагоре.
— Промени в температурата? — попита Алекс.
— Не засичам никакви, но както очаквахме, това може да се дължи на постоянното влизане на топъл въздух в тунела — отговори командосът.
Алекс погледна нагоре към отвора на голямата пещера, която бе посочил Танка — не беше най-лесната за достигане. Имаше един участък от около седемдесет метра, при който нямаше бряг и водата стигаше право до скалните стени. Трябваше или да се катерят по стените, или да газят през плитчините — ако бяха плитчини. Не смяташе, че на хората ще им хареса идеята да плуват във водата и дори да газят в нея, като се имаше предвид съдбата на Майк и Такеда.
Той се обърна към групата:
— Добре, чуйте всички, избрали сме маршрут въз основа на казаното от г-ца Дженингс за движението на въздух. Освен ако нямате по-добри идеи, предлагам да разваляме лагера и да тръгваме незабавно — Алекс изчака няколко секунди, като оглеждаше напрегнатите и покрити с мръсотия лица пред него. С изключение на Сайлъкс, те изглеждаха изморени, но все още сравнително силни, а Мат и Моника вече открито се държаха за ръце. Надяваше се, че ще може да изведе и двамата на повърхността без проблеми, за да могат да се порадват на един щастлив край — поне нещо хубаво трябваше да излезе от всичко това.
Те прибраха нещата си и се приготвиха да вървят по брега за първата част на пътуването. Алекс видя, че изтощението се показа на лицата им, когато се изправиха с мъка и започнаха да вървят — всички освен един.
— Моля ви, вървете с нас, д-р Сайлъкс.
Алекс го изчака да ги настигне. Искаше групата да е заедно, но още повече, че нещо в очите на учения го убеди, че не е добре да ходи зад гърба им.
В близкия мрак малката група вървеше тихо по черния бряг. Под специалните им ботуши пясъкът скърцаше така, сякаш бяха ръждясали роботи, които се нуждаеха от смазване. Всички бяха изморени и гледаха само към пясъка под краката си. Бяха се върнали към собствените си мисли. Всички, с изключение на Танка и Алекс, които бяха нащрек и не отделяха поглед от пясъка, водата, скалите и тавана. Това беше изключително враждебна среда.
Ейми отново се сети за Том. Дали бе стигнал дотук? Дали е бил жив тогава и дали е слязъл надолу, или са го завлекли? Може би се бе скрил, може би още е... Не, това беше глупаво. Вече не беше жив, никой от тях не беше.
Мат и Моника също вървяха мълчаливо, но от време на време се споглеждаха и се усмихваха един на друг, за да си вдъхнат кураж. Мат се тревожеше за Моника и смяташе, че трябва да я пази, а Моника знаеше, че трябва да внимава за Мат. Бяха решени да стигнат до повърхността и преди края на седмицата да пият питиета на някой топъл плаж.
Д-р Ейдриан Сайлъкс също бе тих, въпреки че напуканите му устни продължаваха да се движат в трескав монолог на омразата. В ума му се раждаха все по-големи и по-големи конспирации — как планираха да откраднат скенера му и после да го оставят тук да умре като животно. Защо само войниците имаха оръжия? Трябваше да приемат заповеди от него, а сега сякаш те командваха. Ако имаше пушка, пак той щеше да дава заповедите. Ако някой щеше да се измъква от тук, това беше той. Всички други можеха да вървят по дяволите, той щеше да се погрижи за това.
Алекс опитваше да държи групата възможно най-близо до скалите и далеч от непроницаемата черна вода. По блестящите стени, освен висящи мъхове и лишеи, имаше същества, приличащи на въшки, които се навираха в пукнатините, за да се скрият, докато хората отминат. При линията на водата нещо ярко оцветено привлече погледа на капитана. Той нареди да спрат и остави Танка при екипа. Приближи се внимателно. На гладката като стъкло повърхност на пръв поглед нещото заприлича на дърво, но после се видя, че през него минават оранжеви израстъци. Беше повече от едно. Бяха дълги около три метра и бяха органични, тъй като излъчваха ужасен мирис на амоняк, който го накара да сдържи дъха си в отвращение. Като гледаше повърхността му, Алекс видя стотици от червеите, на които бяха попаднали в горните пещери и които набързо бяха прекратили живота на Майк Ленъкс. Някои от тях бяха дебели колкото китката му и приличаха на малки слепи змии.
Алекс коленичи, за да ги огледа по-добре, и успя да види метални обекти, които изглеждаха като куки за катерене, оцветен плат и може би счупена дръжка на пистолет. Той знаеше, че Ейми се приближава, още преди тя да коленичи до него и да започне да разглежда откритието.
— Вони — каза той и се обърна към Ейми. По покритото й с мръсотия лице се стичаше самотна сълза.
— Това там е якето на Том. Виждала съм фекалии от този вид и с такива размери само като копролит — вкаменени изпражнения. О, Боже, само това е останало от него и вероятно от целия екип, с който дойде тук.
— Съжалявам, Ейми. Знам, че означаваше много за теб.
Ейми подсмръкна и избърза бузата си, после погледна към него. Започна да се смее тихичко, а очите й се напълниха със сълзи.
— Знаеш ли, ако някой знае как да се забърква в лайна, то това е Том.
Алекс се усмихна, а тя отново погледна надолу към огромните екскременти.
— Поне сега знам и мога да спра да се тревожа. Страданията му са свършили отдавна.
Острата миризма на амоняк ги обгърна.
— Ужас, тази миризма е смес от изпражнения на главоного и амоняк. Тези животни компресират и превръщат в малки пакети всички несмилаеми остатъци и после ги изхвърлят.
— Страхотно. Не ми казвай, че сме точно в бърлогата на създанието.
— Може би да, може би не — екскрементите се намират много рядко. Главоногите обикновено ги крият или изхвърлят далеч от дома си, за да отклоняват хищните. Обикновено обаче са малки, така че се съмнявам, че за това главоного съществуват хищници — тя потърка очи сякаш искаше да изтрие образа за последните секунди на Том на земята. — Това нещо трябва да е дълго стотици метри и въпреки че може да е далеч, сигурно сме близо до мястото, където живее. Трябва да се измъкнем оттук или може да свършим в следващата купчина.
— Разбрано. Хайде да тръгваме.







Двайсет и едно

Те стигнаха до края на брега и се втренчиха уплашено в малкия залив, който блокираше пътя им. Както се очакваше, никой не искаше да влезе във водата и да провери колко е дълбока. Моника запали последната си светеща пръчка и я хвърли в средата. Водата бе кристално чиста, но пръчката потъва, докато не се превърна в бледа светеща точица петнайсет метра по-надолу. Нямаше как да газят, трябваше да плуват.
Ейми също гледаше към водата и към нещо, което приличаше на ориз, изхвърлен на черния пясък. Тя бързо слезе при края на морето и го загреба с ръка, като го стискаше между пръстите си. Върна се при Алекс, за да му ги покаже.
— Това е странно. Приличат на дълбоководни скариди. Все още са доста пресни, но всички са умрели. Тези неща живеят само в дълбоки води и имам предвид наистина дълбоки — долу в царството на Хадес, на седем хиляди метра дълбочина и повече. Когато пускат сонди в океанските падини, човек може да ги види навсякъде. Тези неща са от нашия свят, не от този — Ейми погледна надолу към ръката си. — Хм, момчета, как сте дошли тук?
— Може ли водата да ги е завлякла тук вътре по някакъв начин? — Алекс набързо погледна към малките ракообразни в дланта й и отново се съсредоточи върху тъмната вода пред тях.
— Да ги е закарала вътре? — Ейми изглежда премисляше въпроса, докато вървеше назад към Мат.
Алекс забеляза, че членовете на екипа стоят доста назад от малкия залив. След като знаеше какво обитава тези дълбини, дори той бе против. Те стигнаха до края на брега и се втренчиха уплашено в малкия залив, който блокираше пътя им. Както се очакваше, никой не искаше да влезе във водата и да провери колко е дълбока. Моника запали последната си светеща пръчка и я хвърли в средата. Водата бе кристално чиста, но пръчката потъва, докато не се превърна в бледа светеща точица петнайсет метра по-надолу. Нямаше как да газят, трябваше да плуват.
Ейми също гледаше към водата и към нещо, което приличаше на ориз, изхвърлен на черния пясък. Тя бързо слезе при края на морето и го загреба с ръка, като го стискаше между пръстите си. Върна се при Алекс, за да му ги покаже.
— Това е странно. Приличат на дълбоководни скариди. Все още са доста пресни, но всички са умрели. Тези неща живеят само в дълбоки води и имам предвид наистина дълбоки — долу в царството на Хадес, на седем хиляди метра дълбочина и повече. Когато пускат сонди в океанските падини, човек може да ги види навсякъде. Тези неща са от нашия свят, не от този — Ейми погледна надолу към ръката си. — Хм, момчета, как сте дошли тук?
— Може ли водата да ги е завлякла тук вътре по някакъв начин? — Алекс набързо погледна към малките ракообразни в дланта й и отново се съсредоточи върху тъмната вода пред тях.
— Да ги е закарала вътре? — Ейми изглежда премисляше въпроса, докато вървеше назад към Мат.
Алекс забеляза, че членовете на екипа стоят доста назад от малкия залив. След като знаеше какво обитава тези дълбини, дори той бе против влизането във водата. Когато погледна нагоре, всичко, което успя да види, бяха странно изглеждащи растения и мъхове. Знаеше, че огромната му сила ще го преведе по скалите, дори да нямаше много места, за които да се захваща, но не беше толкова сигурен за останалите от групата.
Моника, която също гледаше скалната стена, отиде долу при Алекс.
— Имаме доста варианти. Колко високо искаш да се качим, преди да се спуснем обратно?
— Не знам колко високо трябва да сме, за да сме в безопасност, така че бих избрал най-бързия маршрут, стига да е над линията на водата — каза той.
— Добре, най-безопасният път по стената, който виждам, започва при острите скали ей там и върви вертикално седем метра, после стига до червеникавия храст и после продължава нагоре още три метра — Моника продължи да показва пътеката на Алекс. Той се възхищаваше на знанията й. Много дръжки и изпъкналости за хващане, които бе пропуснал, сега се разкриха пред него, когато експертът по скално катерене ги посочи.
— Става въпрос само за петдесетина метра, но на някои места ще трябва да се катерим право нагоре, а като се има предвид колко сме изтощени, ще е изключително тежко. Ще закача въже, по което да се водите, но който е най-отзад, ще трябва да го откача от куките, за да мога да го прибера за следващо използване.
— Аз ще го направя — отзова се Алекс, тъй като знаеше, че е единственият друг човек освен Моника, който може да мине по стената без никакви насочващи въжета.
— Аз ще съм след Моника — Мат бързо предложи да стои близо до нея, за да може да я пази, а Моника бе доволна, че той ще е там, за да го наблюдава на свой ред.
— Добре, д-р Сайлъкс, вие ще сте следващ, после Танка, после д-р Уайър — Алекс искаше той или Танка да са близо до Сайлъкс постоянно. Знаеше, че ученият все повече се отчуждава от групата, и капитанът вече го приемаше за друга потенциална опасност, с която трябваше да се бори.
Изкачването не бе бързо и както каза Моника, бе много изморително за вече изтощените им мускули. Въпреки че краищата на пръстите на ръкавиците им позволяваха да се захващат идеално, скалата беше хлъзгава и всеки сантиметър от пътя бе покрит с мъхове или мазни влажни лишеи. Изплашени пещерни плъхове с много крака, приличащи на въшки, се разбягваха изплашено от издатините или скачаха покрай лицата им във водата под тях. Моника ги насочваше по най-лесния път, който можеше да открие, и, вярна на думата си, на всеки три метра забиваше ексцентрици и прокарваше въже през хватките. Тя закачаше въжето на нивото на гърдите, така че хората да могат да стоят прилепнали към стената — височина, която се оказа много полезна, тъй като част от издатините, на които трябваше да стъпват бавно, бяха широки по-малко от трийсет сантиметра.
След като се катериха, пълзяха и лазиха повече от час, спряха, за да си поемат дъх. Бяха на половината път над тъмната вода, когато стигнаха тази малко по-широка издатина. Тя им позволи да починат като клекнат или седнат внимателно, тъй като със своите шейсет сантиметра ширина вероятно бе най-широкото място, през което щяха да минат. Ако не беше изтощението и опасната ситуация, щяха да кажат, че гледката е магическа. На места все още не можеха да съзрат тавана на гигантската подземна пещера, тъй като се губеше във висините и в лека мъгла. Огромното черно море се простираше надалеч и те можеха да видят стотици брегове като техния — някои пусти, други гъмжащи от морските скорпиони, на които бяха попаднали преди, а на трети имаше други странни животни, които биха били мечта за палеобиолозите. Докато гледаха, високо в прастарата мъгла нещо с размах на крилете колкото малък самолет се спусна надолу и отново изчезна нагоре.
— Това място кара Галапагоските острови да изглеждат скучни. Представете си биологична експедиция тук с цел проучване на средата. Колко нови видове ще открият или стари, които не сме виждали от милиони години? И какви тайни под тази вода — Ейми сякаш размишляваше на глас. — Може би дори има древни видове, които са следвали коренно различен път на еволюция и досега са се превърнали в нещо напълно ново.
— След това, което видяхме, мисля, че трябва да си вземат пневматичен харпун — предложи Мат.
Издатината леко изпука под огромната тежест на Танка и остана закрепена към скалната стена само чрез странните папрати, които растяха по нея. Издържа, докато той мине, но когато Ейми стъпи с цялата си тежест върху отслабения камък, той поддаде. Точно в този момент тя пусна въжето и с двете си ръце и политна навън, когато земята под нея изчезна. Размаха ръце към въжето, но вече се бе отдалечила прекалено много от стената и бе тръгнала да пада.
Алекс полетя към нея и я хвана през кръста, като успя да я залюлее надолу и пак нагоре към издатината. Капитанът гледаше, докато нейният карабинер се обърна нагоре, откопча се от колана й и се превъртя, падайки към водата.
— Хвани се — просъска той през стиснатите си зъби.
Ейми не бе тежка, но ъгълът, от който я бе хванал, докато в същото време се държеше несигурно за издатината с една ръка, направи задачата много трудна. За да станат нещата още по-лоши, около тях падаха камъни и един с размерите на юмрук удари Алекс отстрани по главата. За щастие, щетите по черепа му бяха минимални благодарение на каската, но инфрачервеният прибор за нощно виждане бе избит и бавно падна във водата на почти петнайсет метра под тях.
Ейми не можеше да спре да трепери. Усети, че силите й са почти изчерпани. Мразеше височините, мразеше тесните пространства и мразеше тъмното. Тя долепи лице към студената скала за секунда, докато пулсът й се забави, и погледна нагоре към Алекс. Той незабавно я накара да се почувства спокойна. Кой беше той? Как можеше да е толкова бърз и никога да не се изморява или да губи кураж.
Моника се върна назад, като мина зад Мат и Сайлъкс, и се протегна чевръсто, за да задържи Ейми близо до стената.
— Добре, хванах те.
Моника я бе хванала през кръста и двете можеха да починат и да успокоят дишането си, въпреки че сега се намираха на около три метра под останалите членове на групата.
След като Алекс освободи захвата си и остави Ейми да падне в ръцете на Моника, той понечи да се спусне на тяхната издатина, но забеляза вълната. Не беше голяма, не бе висока повече от трийсет сантиметра, но не трябваше да е там. Тук нямаше ветрове или луна, която да причинява приливи. Нещо голямо идваше към тях под водата.
Мат също се бе спуснал долу, като бе взел края на въжето със себе си. Ейми се беше успокоила 221 достатъчно, за да започне да се катери пак, а Моника обмисляше нов път за изкачване, по който да минат тримата.
В този момент Сайлъкс реши да действа. Танка бе прекалено зает да наблюдава групата под него, а Алекс гледаше към водата отдолу. Сайлъкс се приближи до Танка и с едно бързо движение откопча и измъкна пистолета му. 9-милиметровото оръжие с полимерна рама бе леко, изглеждаше смъртоносно и беше модел без газова компенсация. Танка реагира инстинктивно и посегна към кобура си. Беше грешка. Сайлъкс се надяваше, че той ще направи това, и замахна с другата си ръка към оголения сега врат на командоса. В ръката на учения бе златната кама на падналия ацтлански воин и той нападна със скоростта на змия. Танка успя леко да повдигне рамо, за да избегне смъртоносен удар в сънната артерия, но ножът влезе на десетина сантиметра в трапецовидния му мускул, между рамото и гърлото му — болезнено и евентуално изтощаващо, но не фатално, особено при огромната му мускулна маса. Танка изгуби равновесие и започна да се плъзга. Падна на колене, но успя да се задържи за въжето с една ръка. Сайлъкс се отдели от скалната стена, като изостави всякаква предпазливост, може би обхванат от лекомислието на лудите.
Когато видя, че ученият се опитва да убие един от неговите ЕКВС-та, Алекс почти изкрещя от гняв. Почувства се сякаш гръдният му кош ще избухне и яростта в него пожела да тръгне след доктора. Искаше да го разкъса крайник по крайник, буквално да го унищожи. Трябваше да минат по друг път, трябваше да го наблюдава, но тогава пък щеше да е изгубил Ейми, щеше да е изгубил всички. Не можеше да е навсякъде. Хвана се за една издатина в скалата и стисна пръсти. Парче от нея се отчупи и се пръсна на прах в юмрука му.
„Не сега" — помисли си. Дишаше дълбоко и гневът отново започна да намалява.
Моника понечи да тръгне след него, но Алекс й изкрещя.
— Не, остави го. Имаме достатъчно проблеми. Танк, ще успееш ли? — капитанът остана на място, докато гигантският командос се изправяше на крака.
— Добре съм, само се чувствам глупаво, че оставих тази малка невестулка да ме издебне — той тръгна да вади ножа и Алекс му извика да спре. Въпреки че болеше адски да има забито в рамото оръжие и още повече да се движи с него, ако го извадеше сега и не покриеха раната, щеше да изгуби много кръв, преди тя да се затвори. Тук долу загубата на кръв означаваше две неща — с кръвта си отиваше силата и по-важното — тя беше като звънец за вечеря за всички странни чудовища, които обитаваха този свят.
Алекс се съмняваше, че Сайлъкс ще успее да отиде много далеч, но предпочиташе да е пред тях, а не зад тях. Той погледна надолу, за да види дали Ейми, Мат и Моника бяха готови да продължат, когато движение отдолу привлече погледа му. Водата само изглеждаше тъмна като мастило, защото нямаше слънце, което да й придаде цвят и дълбочина, и пясъкът под нея също бе черен. В действителност бе почти напълно прозрачна. Сега Алекс успя да види очертанията на огромна движеща се маса точно под повърхността и най-притеснителното бе, че масата бе впила едно интелигентно око с размерите на кола в малката група.
— Всички да замръзнат на място, имаме си компания — капитанът бързо премисли вариантите си. Все още трябваше да се катерят десет минути, преди да могат да слязат на следващия бряг. Знаеше, че лесно може да се покатери по-високо и извън обсега на съществото, но се съмняваше, че друг освен Моника ще успее да го последва. Танка бе ранен и нямаше как да се движи бързо наникъде, а без въжета Ейми и Мат със сигурност щяха да паднат. Можеха да останат и да се бият или да се движат по скалната стена, а като се имаха предвид размерите на съществото, което се навиваше под тях, за да атакува, битката щеше да е доста кратка.
Алекс се обади на Танка:
— Войнико, стой на място, но бъди готов за бой при моя заповед — той знаеше, че Танка може да не е видял онова, което той бе, и трябваше да го подготви умствено за битка. Дори с нож в рамото и десетките синини и драскотини по цялото тяло, Алекс видя, че челюстите му се стиснаха, а очите му потъмняха. Танка се бе настроил за бой.
Докато командосът проверяваше оръжията си, а капитанът гледаше надолу към водата, Ейми изпищя. Към тях се носеше нещо, което приличаше на Том Хендсън.
Въпреки опасността Алекс се възхити на способността на създанието да имитира хора. На слабата светлина то наистина изглеждаше като човек, чак до цветовете на дрехите му. Сега можеше да разбере как то толкова лесно успяваше да примами хора към себе си в тъмното.
Фигурата на Том Хендсън изглежда висеше в пространството, като чакаше нещо, някакъв знак. Капитанът си припомни срещата на Майк с него в горните пещери и как е скочило към него, когато мръднал. Животно, ловуващо от засада и едно от малкото тук долу със зрение, то вероятно атакуваше при движение.
— Никой да не помръдва!
Само очите на Алекс се движеха, докато гледаше как човешката фигура се плъзга по-близо до него, а после надолу покрай Ейми и Моника.
Сайлъкс стигна до брега и погледна назад към бившите си другари, които все още бяха заклещени високо на скалната стена. Той премигна няколко пъти, за да махне потта от очите си и да проясни погледа си, защото изглежда халюцинираше. От водата се протягаше пипало, дебело колкото основата на секвоя, а на по-тънкия му връх имаше нещо, което приличаше на човешко тяло. Собственикът на масивния израстък все още бе скрит под водата, но съдейки по размерите, създанието трябваше да е огромно.
Ученият се обърна назад към колегите си и се захили:
— Не можем да допуснем този път хлъзгавият капитан Хънтър да избяга от съдбата си, нали?
Той вдигна пистолета и стреля два пъти в Алекс. После се обърна и побягна по пясъка.
В пещерата двойният изстрел прозвуча като гръмотевица. Не бе изстрелян тих газов снаряд, а твърд куршум, задвижен от експлозия на химикали. Две неща се случиха почти едновременно — съществото махна примамката си надалеч от екипа и светлините угаснаха.
Първоначално д-р Сайлъкс не видя какво се задава. Създанието се движеше толкова тихо и гладко под водата, че бе почти невидимо дори в сумрака, създаван от светещите червеи. Той продължи да тича по черния пясък в тъмното, забравил за опасността. Първата промяна, която осъзна, бе това, че е погълнат от морскоамонячна миризма, която караше очите му да се насълзяват и носа му да щипе. Бавно светлините започнаха да примигват и той видя по-ясно онова, което стоеше пред него — Том Хендсън.
— Не, не, не, ти не ме искаш. Там отзад има повече хора. Вече раних един за теб, Том. Знаеш, че се надявах един ден пак да работим заедно. Винаги съм се възхищавал на работата ти. Изследванията ти винаги бяха безукорни.
Сайлъкс бавно вдигна пистолета, докато не го насочи към лицето на фигурата.
— Знаеш ли, наистина трябва да внимаваш за този капитан Хънтър и тази твоя колежка. Там става нещо — ученият се ухили и по брадичката му потече кръв от напуканите му устни. Той хвана пистолета с две ръце и натисна спусъка.
Откатът от изстрела накара двете ръце на Сайлъкс да се вдигнат нагоре, а куршумът се заби в лицето на формата пред него. В плътта се показа малка дупка, но не потече кръв, нито пък по спокойното, мокро изглеждащо лице се изписа болка. Формата, приличаща на Том, се засили напред и се блъсна в него. Ученият не падна назад, тъй като пипалото изпускаше лепливата си паста. Освен това огромни куки се забиха в плътта му. Той бе уловен като заек в капан с железни зъби. Нещо го вдигна и ужасът от дълбините излезе от тъмната вода.
За първи път членовете на екипа видяха съществото ясно — наподобяваше сепия, но бе по-различно. Две дълги пипала, приличащи на камшици, и осем дебели мускулести ръце излизаха от главата му. Точно зад огромните си очи то бе покрито с конусовидна броня, която се влачеше след него. Почти с размерите на „Боинг 747", то бе дълго над петдесет метра и бе оцветено в отровен шарено-зелен цвят. Създанието вдигна пищящия учен към себе си, за кратко задържа извиващата се форма пред безчувственото си кръгло око и после използва по-дългото пипало, за да го насочи към скъсените израстъци за хранене. Те започнаха да махат възможно най-много от неядливите части. Раницата, коланът и костюмът на учения бяха грубо отстранени, а с тях вероятно и голяма част от кожата му. Когато, все още борейки се, бе насочен към центъра на пипалата, той вече изглеждаше суров. Дебелите ръце се отвориха, за да разкрият стотици сочещи навътре зъби, приличащи на някаква гигантска пила. Сайлъкс пищеше, докато съществото го снишаваше към нащърбената си паст. За щастие, пипалата се затвориха зад изчезващия учен, така че другите не трябваше да гледат как то го сдъвква и поглъща.
Мат и Моника изстенаха, а Ейми продължи да опира челото си към скалната стена. Алекс чу как Моника се моли тихо, приглушени думи, зовящи за спасение от ада. И двамата ЕКВС-та останаха неподвижни, само очите им обхождаха огромния звяр, изучавайки, търсейки слабост, която могат да използват. Суматохата даде възможност на Алекс да свали екипа от скалите, докато съществото бе заето с учения. Там горе можеха да бъдат считани за мъртви, тъй като не можеха да останат неподвижни завинаги. На пясъка поне имаха малък шанс. Неговата цел бе малка пещера точно в основата на скалата на сухия бряг. Бе само на осемстотин метра от тях и изглеждаше сякаш могат да я защитават, а адският охлюв бе твърде голям, за да влезе вътре. Моника стъпи на пясъка първа. Тя трябваше да напрегне цялата си воля, за да остане съсредоточена върху Ейми и Мат долу и да не гледа през рамо към онова, което се случваше със Сайлъкс. Танка и Алекс бяха следващи и капитанът трябваше да им крещи, за да им попречи да се вцепенят или да рухнат на пясъка в ужас. Той посочи към малкият отвор в скалите и отново им извика да наведат глави и да тръгнат натам. Ейми бе прекалено бавна. Мат, Моника и Танка вече тичаха по тъмния, приличащ на метал пясък, а тя още се изправяше на треперещите си крака. С плавно движение Алекс навакса разстоянието между тях, грабна я под ръка. Краката му се оттласкваха силно и черните искрящи песъчинки се разлетяха зад тях.
Създанието улови движението и отново изстреля напред пипалото за засади, приличащо на камшик. Този път, точно когато Алекс се хвърли в пещерата и се обърна, фигурата на д-р Ейдриан Сайлъкс се показа, за да опита да ги примами навън.
Като се имаше предвид, че току-що бяха видели как ученият бе обелен като гроздово зърно и изяден, беше странно да гледат образа му. Сякаш душата му се бе върнала и бе обречена да отиде в ада. Сега Сайлъкс бе хванат в капан завинаги, съединен с някакво ужасяващо създание на километри под земята. Може би в крайна сметка това беше неговото наказание.







Двайсет и две

Членовете на групата се струпаха в задната част на пещерата. Тя бе дълбока само около седем метра, но достатъчно тясна,
за да не може съществото да се надява да се пъхне вътре. За нещастие, не беше необходимо да пъха цялото си тяло, а Алекс много добре знаеше каква сила може да използва, за да ги извлече, когато разбере, че не може да ги подмами.
Пещерата беше тъмна и когато огромното му туловище закри слабото сияние от студените биолуминесцентни светлини, мракът стана почти пълен. Дори така Алекс можеше да види гиганта и бе доволен, че само Танка можеше да види същото — точно пред пещерата едно огромно око започна да се взира в тъмнината, където хората се бяха скрили. Това беше чудовище от легенда — може би в основата на всички истории за морски чудовища. Може би на всеки сто поколения земната кора се раздвижваше и едно или повече от тези неща излизаха на повърхността на океана, за да отвличат моряци от палубата на големите им кораби — въплъщение на митичния кракен.
Фигурата, приличаща на Сайлъкс, стоеше тихо при устата на пещерата, малко към единия край, като изглежда ги примамваше да се приближат. С уредите си и засиленото си зрение ЕКВС-тата можеха да видят как другият израстък се примъква към другата стена на пещерата, като се надяваше, че ще ги хване неподготвени, докато вниманието им бе привлечено от човешката фигура.
— Цели се в мястото, където израстъкът е закачен към пипалото, и виж дали можеш да го откъснеш. Аз ще стрелям в тялото и ще опитам да го ослепя — Алекс се прицели към гигантското око.
— Разбрано — Танка се прицели към пипалото, което се примъкваше към тях като огромен гол охлюв. Въздухът в пещерата толкова се изпълни с мириса на амоняк, че очите им почнаха да сълзят, а единственият звук бе ужасеното дишане на хората зад тях. Съществото започна да се движи по-бързо и Алекс изкрещя:
— Огън!
Звукът в пещерата от газовите пушки бе като слабо пляскане, но отвън се чу внезапен грохот, когато стотици тонове плът се размърдаха, за да намерят прикритие. Танка не успя да откъсне израстъка от основата му, но го превърна в разръфана развалина, която бързо се оттегли. Капитанът се целеше в окото, но миг преди да стреля, съществото мръдна и обърна част от бронята си към тях. Въпреки че снарядите им можеха да пробият дупка в стомана, биологичната бронираща обвивка можеше да е дебела няколко стъпки.
— Прекрати огъня — Алекс изчака, за да види резултата от отбраната, като се надяваше, че животното ще се откаже от по-нататъшни опити да ги стигне, защото ще трябва да мине през повече неприятности и болка, отколкото си заслужава. Въпреки това, няколко от по-късите и по-силни пипала се протегнаха към устата на пещерата и започнаха да вадят камъни от стените, за да разширят отвора. Далеч не бяха в безопасност. То щеше да ги изкопае, щеше да отвори пещерата като консерва и да стигне до вкусните хора вътре.
ЕКВС-тата стреляха още веднъж, но съществото се движеше по-бързо, отколкото нещо с неговите размери би трябвало да може. Още веднъж то оттегли дебелите си пипала и обърна бронята си, за да блокира пещерата. Командосите трябваше да продължат да стрелят в едно и също място, за да причинят някакви реални щети на гигантския звяр. С това темпо щяха да бъдат извадени като стриди от черупките им след час.
Мат полека се придвижи по стената до Ейми.
— Хунапу трябва да е имал някакво оръжие, освен копие и нож, с което да отблъсква тези неща. Дали е възможно да е било някакъв вид естествено токсично вещество?
Ейми поклати глава:
— Може, но вероятно няма да е достатъчно, за да навреди на нещо толкова голямо. Не съм сигурна от какво би се страхувало това нещо.
— По дяволите, трябва да е използвал нещо, за което не сме се сетили. Как може да е стигнал чак дотук и може би дори да е избягал само със златна кама и късо копие? Мисли, мисли. Армията му е пометена, брат му е мъртъв, той тича, държи факлата... Чакай малко — разбира се. Огън. Той е имал огън! Кинич-Ахау не е бил само бог на слънцето, той е бил бог и на огъня — защо не се сетихме за това преди? Трябва да е използвал горящата си факла, за да го държи на разстояние.
Мат се втурна напред, като държеше ръка пред лицето си, за да се предпази от хвърчащите остатъци. Клекна до Алекс.
— Огън. Мисля, че са използвали огън, за да отблъснат съществото.
Алекс спря да стреля и помисли за няколко секунди. Докато Танка продължаваше да го обсипва със снаряди в опити да го забави, Алекс отиде в задната част на пещерата. Той извади своята преносима кутия с пропан и отвори задната част на пушката си.
— Какъв е планът? — Ейми бе дотичала до него в тъмното и бе сложила ръка върху неговата. Той погледна надолу към нея. Изглеждаше изморена и уплашена и той поиска да я прегърне за успокоение, но сега не бе моментът.
— Който е правил газовата пушка М98 в никакъв случай не е очаквал битка срещу гигантска сепия, особено такава, която има броня. Толкова е безполезно, че все едно хвърляме камъни по нея.
— Това нещо прилича на ортокон — Ейми обгърна тялото си с ръце сякаш й бе студено, въпреки че в пещерата бе близо двайсет и пет градуса. — Знаех, че тази дълбока биосфера е била отделена от милиони години, но трябва да е била изолирана в продължение на стотици милиони. Това същество, което ни атакува, е сепия ортокон, гигантският предшественик на всички сепии и октоподи. Било е на върха на хранителната верига милиони години, докато не са го изместили животни като древната акула мегалодон. Тук долу то е било защитено от конкуренция, от потенциални хищници, от метеоритни сблъсъци и всякакви други унищожителни неща в историята и е успяло да порасне до огромни размери.
Ейми погледна Алекс и в очите й проблесна гняв.
— Знам, че това не беше Том, но тогава за секунда помислих, че е. Том, д-р Сайлъкс и кой знае колко други сега не са нищо повече от спомен в мозъка на създание, което не би трябвало да съществува.
Алекс се протегна и сложи ръка върху нейната, но не каза нищо. Остави Ейми да говори, тъй като знаеше, че тя има повече за казване.
— Това не е просто малко отклонение от пътя на еволюцията, това е изцяло нов свят, толкова чужд за нас, колкото би била друга планета. Не принадлежим тук, Алекс.
— Ще ни отведа вкъщи, не се безпокой — той бе доволен, че беше тъмно и тя не можеше да види очите му, в случай че в тях се промъкнеше нотка на съмнение за тяхното оцеляване. Алекс напълни компресионната камера на оръжието си с пропан и я затвори.
— Ще се нуждая от помощта ти — той извади запалката от джоба си и й я подаде. — Всичко, което трябва да направиш, е да държиш това под дулото на пушката, така че пламъкът да се разнася пред цевта. Аз ще свърша останалото.
Той бе впечатлен. Тя не трепна, когато я помоли да отиде по-близо до огромното същество. Приближиха се толкова близо до устата на пещерата, колкото се осмелиха. Въпреки че Танка бе успял да улучи и да ампутира няколко от върховете на пипалата, сега пещерата бе много по-широка, отколкото само преди минути. Алекс кимна на Ейми, която запали малкия пламък.
— Време е за шоу — капитанът натисна спусъка.
Резултатът надмина очакванията му и го накара да се усмихне свирепо. Компресираните снаряди въздух сега бяха изградени до голяма степен от пропан и се възпламеняваха, когато минаваха през голия пламък. Обсегът на стрелба бе ограничен, тъй като газът караше снарядите да се разширяват, а пламъкът ги забавяше, но резултатът пак бе грандиозен. Серия от горящи топки, изстрелвани бързо от дулото на пушката. Дори забавени, те се движеха по-бързо, отколкото окото можеше да види, и имаха същия ефект като тънка огнехвъргачка. Приличаха на изгарящ лазер и избухваха при контакт със звяра.
В устата на пещерата се завихри действие. Ортоконът извади извиващите се пипала, които представляваха разкъсана и обгорена плът. Когато последният израстък с куки бе оттеглен, образът на Сайлъкс се появи, незабавно последван от Том Хендсън, после от друг мъж с яке, като на гърдите му бе изписано „Долара" и накрая млада жена, държаща бебе. После чудовището се оттегли обратно във водата, като остави воня на овъглено месо и амоняк.
В тунела настъпи тишина и после Танка извика:
— Супер, трябва и аз да си взема една такава.
Алекс внимателно се приближи към устата на пещерата. Пясъкът бе осеян с дълбоки бразди и огромни късове бледа петнистозелена плът. Скоро останалите от групата се присъединиха към него. Моника покри носа и устата си с ръка.
— Имам чувството, че това не е последната среща с многоръкия ни приятел — Мат оглеждаше брега в двете посоки за следи от огромния хищник.
— Ейми, ръцете на това нещо могат ли да пораснат отново? — попита Алекс, без да се обръща.
— Да, главоногите имат изключителни способности за регенерация. След няколко месеца това нещо ще е като ново. Ще се върне, Алекс. Сепиите и октоподите са умни. Няма да допусне същите грешки.
Капитанът се обърна към нея.
— Нито пък ние. В армията има нещо, на което викаме боен опит. В битка искате едно от две неща — да спечелите направо или да оцелеете с по-големи знания. Всеки сблъсък с нов враг е възможност да сте по-подготвени за следващия. Всъщност днес научихме много — тялото му е меко и уязвимо, усеща болка и се страхува от топлината и има броня, която намалява подвижността му. Не е нужно да го убиваме, Ейми. Просто не трябва да стоим пред него.
— Адаптирай се или умри — звучи ми като естествен подбор, при който оцеляват адаптивните.
Алекс кимна бавно:
— Това е, Ейми, и като говорим за адаптиране, ти казваш, че това нещо ще се възстанови след няколко месеца — ами след няколко дни? Спомняш ли си, че в горните пещери откъснахме едно от дългите пипала, с които се опитваше да ни примами по-близо? Сега имаше две напълно функциониращи пипала. Трябва да приемем, че то не е единственото от вида си тук долу. Едно е достатъчно голям проблем; повече от едно, и може да не си тръгнем оттук.
Алекс също не смяташе, че са видели всички участници в хранителната верига, но запази това за себе си, тъй като хората трябваше да мислят положително за шансовете си за бягство до повърхността. Той огледа Танка и осъзна, че големият войник все още бе силен, въпреки ножа на десет хиляди години, който стърчеше от врата му.
— Добре, големи приятелю, време е за малка операция на врата. И без сълзи, става ли?
След като Алекс затвори последния шев на врата на Танка, той извика и събра всички заедно, за да опаковат и да продължат към избраната пещера. Никой не вярваше, че големият звяр се е отказал, и си спомняха какво каза Ейми за това как се учи от грешките си — следващия път можеше да не извадят такъв късмет.
Останалата част от пътя по брега бе бавна за изминаване. Те притичваха набързо между потенциално добри позиции за защита, като се навеждаха, за да се огледат за внезапно движение от която и да е посока, преди да се затичат пак. Отне им повече от час да достигнат устата на голямата пещера, която бе разположена далеч от линията на водата в най-широката част на брега. Подът в началото бе покрит с натрошени останки и приличаше на автомобилна алея, застлана с чакъл. Парчета кварц отразяваха синьото сияние от тавана над тях. Въпреки че пещерата бе тъмна, а размерите й означаваха, че всякакви големи същества могат да ги последват, лекият бриз, който докосваше лицата им, ги изпълваше с надежда.
Моника стоеше в началото на големия отвор и дишаше дълбоко. Пещерата бе огромна и караше гигантската Еленова пещера на остров Борнео да прилича на миша дупка. По-важното е, че тя бе наклонена под ъгъл от петнайсет градуса — не много, но поне нещо, което да ги насочи в правилната посока. Лекият вятър, който духаше покрай тях, означаваше, че няма как да усетят миризми и слаби звуци в мрака вътре. Самото движение на въздуха обаче означаваше, че топлината се изсмуква към джобове с по-студен въздух. Те се надяваха да намерят точно това.
Последното успокоително доказателство, че са се запътили в правилната посока, бяха другите лющещи се пиктограми, издълбани в някои от счупените камъни в края на пещерата. Преди хиляди години те са били издълбани в стената и оттогава се ронеха по пода. Групата спря за почивка, а Мат започна да сглобява парчетата, така че още веднъж да успеят да разчетат какво е имал да каже малкият воин, чиито стъпки следваха.
— Той все още е бил преследван. Казва се, че Квотонът все още си играе с него, като му показва духовете на изгубените му роднини. Добре, това прилича на... движение, а дали може да е... тресяща се земя, която е отворила врата към слънчевата страна, което може да означава Ацтлан или повърхността и сега Квотонът ще ги намери и ще ги погълне всички. Има и още, но не мога да ги разчета. Това е било предупреждение — Мат седна и прокара ръка върху древните пиктограми.
— Смятате ли, че е успял? — Моника се бе навела до него и също гледаше разрушената стена.
— Не е сигурно. Някой е успял да се върне и да напише историята на стената на първата пещера. Може обаче да е бил всеки. Може никога да не разберем дали е успял да се завърне у дома или създанието го е настигнало или дори дали го е последвало до града му. В тази област трябва да е имало доста земни трусове по онова време и един или повече може да са открили път към пещерната система и да са позволи на съществата да атакуват Ацтлан и населението там. После, също толкова внезапно, друго земетресение може да ги е закопало вътре или да е унищожило града — Мат поклати глава. — Разбира се, Ацтлан може да е още на повърхността, но заровен под километър и половина лед. Все още мисля, че „потъването" може да се отнася до древния град, който изчезва под леда, а не в морето. На този етап това няма значение, поне знаем, че сме тръгнали в правилната посока.
Ейми махна превръзката, за да провери раната на Танка. Виждаше, че той се опитва да прикрие болката, но командосът изпитваше ужасни болки заради дълбокото разкъсване. Кожата около разреза започваше да пожълтява странно, което също я тревожеше. След като смени превръзката и му даде някои универсални антибиотици, тя отиде при Алекс.
— Мислих за някои неща. Видя ли последната примамка, която съществото ни показа — момичето с бебето? Дрехите й бяха сякаш от едно време... староанглийски или нещо такова.
Алекс я погледна, смръщи вежди и й изхъмка да продължи:
— Тези неща имитират онова, което са погълнали. Е, тя очевидно не е част от скорошните екипи, които са идвали тук. Мисля, че в миналото са могли да излизат навън, и мисля, че знам как — Ейми погледна през рамо към Мат и Моника и сниши глас. — Онези дълбоководни скариди, които намерих, могат да живеят само в най-дълбоките части на океаните по света. Антарктическата Южносандвичева падина е дълбока около седем хиляди и шестстотин метра и се намира точно до брега. Спомняш ли, че ме пита дали те са могли да бъдат донесени от водата? Мисля, че си прав. Мисля, че има отвор дълбоко на дъното на океана, през който влиза вода от падината — Ейми кръстоса ръце на гърдите си сякаш й беше студено.
— Смяташ, че има друг път навън, под водата? — Алекс се вгледа напрегнато в лицето й.
— Може би вече го няма, може би само понякога, не и за нас. Тези гигантски главоноги издържат на смазващо налягане в дълбините и смразяващи температури. Мат спомена земни трусове. Мисля, че когато плочите на Антарктика се разместват, се отваря отвор, през който тези същества излизат или влизат обратно. Момичето вероятно е било отвлечено далеч оттук и преди много дълго време.
— Ейми, сама каза, че сега вече сме обитатели на пещерите. Никога не сме попадали на нещо, подобно на тези същества.
— Смятам, че винаги се връщат тук, но ние така или иначе не ги забелязваме, тъй като стоят в дълбоките океански падини или търсят други подводни пещерни системи — тя погледна през рамо към Танка.
— О, страхотно. Е, нека да се надяваме, че отворът е затворен или в момента е широк толкова, че да могат да минават само скариди — Алекс се почуди какво би казал Чука за всичко това.
— Има и още нещо, което ме тревожи. Раната на Танка.
— Дълбока е? — попита Алекс.
— Да, но не това ме притеснява. Мисля, че е някакъв вид инфекция, но нищо подобно на това, което съм виждала преди. Има огромен шанс тук долу да има микроскопични форми на живот, които никога не сме срещали. Има шанс и ножът да е бил покрит с някакво токсично вещество. Отровата не би трябвало да действа все още, но онова, което е било по ножа, е останало по него, след като извадихме острието, и раната определено не заздравява от антибиотиците, с които разполагаме. При скоростта, с която се влошава състоянието му, смятам, че ще се нуждаем от професионална лекарска помощ до дванайсет часа.
— Страхотно. Оглеждай се за стълби и за черни котки, нали ще го направиш? Не мисля, че ни трябва още лош късмет.
Танка знаеше, че Ейми и шефът говорят за неговата рана. Трябваше му цялата изключителна сила на воин, за да може да се съсредоточи другаде и да не мисли за тупкащата болка, която се разпространяваше от врата надолу по страната му. Нямаше да мине много време, преди да не може да контролира ръката си и тогава щеше да се превърне в пречка за групата, тъй като всички трябваше да се движат бързо. Нямаше да позволи това да се случи.







Двайсет и три 

Не спирайте да се движите! — нареди Алекс.
На никого не бе нужно да му се повтаря два пъти. Всички искаха отново да усетят слънцето по лицата си и да не станат част от местната хранителна верига. Те сложиха раниците на гърба си и се приготвиха за катерене нагоре в голямата пещера. Стените и подът й изглеждаха изгладени от нещо, което постоянно влиза или излиза в тази част на пещерната система — не беше добър знак.
Ейми помогна на Танка да се изправи на крака. Сега цялото му рамо и ръка бяха изтръпнали, а около врата му се бяха образували тесни синкави жилки. Под защитния костюм по тялото му бяха изпъкнали тъмни бучки и вени, тъй като древните бактерии го използваха за своите цели. Ейми бе направила всичко, което можеше. Бе натъпкала гигантското му туловище с пеницилин и бе сменяла превръзката на раната. Въпреки това беше ясно, че онова, което нападаше тялото му, печелеше битката.
Танка стисна зъби от болка и изруга себе си. Космите по главата и веждите му от страната на раната бяха започнали да падат. Краят на един ЕКВС не трябваше да е такъв — повален от нещо толкова малко, дори невидимо за невъоръжено око. Той скри ужасната болка от Алекс. Ако шефът видеше, че е тежко ранен, щеше да се чувства задължен да му помогне в момент, в който трябваше да се съсредоточи изцяло върху това как да ги измъкне оттам. Той махна ръката на Ейми, благодари й и когато тя не гледаше, стовари стиснатия си юмрук върху бедрото си. Новата болка предизвика прилив на адреналин и пред очите му се проясни. Само още малко време, само още малко.
Сега Алекс можеше да го подуши. Съществото беше идвало тук. Тази пещера нямаше да се окаже убежище и той само можеше да се надява, че звярът е зад тях. Не му харесваше идеята гигантския хищник да застане между него и евентуалния им път за бягство. Погледна назад към Ейми и Танка.
Уникалните му сетива усетиха промяна в напрежението. В близкия мрак се приближаваше опасност, а не беше добре да ги хванат на това място. Бързо се огледа наляво и надясно. От устата на пещерата в далечината се появи една V-образна вълна, насочена право към тях, която бързо се приближаваше през морето. Нещо много голямо идваше към тях под водата със скорост от около осем възела.
— Време е да вървим, хора. Веднага!
Чу се оглушителен трясък, когато нещо удари плитката вода като самолетоносач, който се е натъкнал на скали. Всички подскочиха и като по сигнал светлините угаснаха отново. Този път шумът продължи, защото нещо гигантско се изправяше от водата. Звукът бе като от сто водопада. Нямаше съмнение каква беше целта му или кого преследваше, а продължителният шум означаваше, че светлините скоро няма да се появяват пак.
Алекс вече нямаше уред за нощно виждане и не се нуждаеше от него. Обърна се към източника на звука и образите започнаха да се появяват. Спомни си дискусиите и безкрайните доклади на лекарските екипи, когато зрението му започна да се променя. Знаеше, че нормалните хора имат слабо нощно зрение при почти пълен мрак. При някои животни, като кучета и котки, естественото нощно зрение е десет пъти по-чувствително от това на хората, а други животни могат да възприемат промените в топлинната плътност. Те могат да добият образ, без изобщо да „виждат". Учените го бяха нарекли сетивност.
Промените в мозъка на Алекс бяха разкрили у него пълния човешки капацитет за нормално и топлинно зрение, а образите, които се появяваха пред него, бяха наистина притеснителни. Една студена планина се надигна от по-топлата вода и се повлече по брега с остър скърцащ звук заради мачкания пясък. Делеше ги километър и половина открито пространство, но за Алекс стана ясно защо имаше малко едри скали около и вътре в устата на пещерата. Това създание и преди е излизало и идвало тук горе, а този път пещерата бе достатъчно голяма, за да ги последва.
Фенерите примигнаха и въпреки че Алекс предпочиташе тъмното, останалите от екипа се нуждаеха от светлина за успокоение. Той водеше и всички бързо се върнаха назад и покрай страната на пещерата — всички с изключение на Танка.
Алекс се обърна към Ейми и надвика мачкането на камъни:
— Продължавай да ги водиш.
Той направи няколко крачки надолу към Танка:
— Движи се, войнико.
Нямаше отговор. Алекс започна да скача покрай скалите, когато командосът се обади по радиото.
— Оставам, сър. Не мога да вървя наравно с вас и съм твърде голям, за да не можеш дори ти да ме носиш. Мога да ви дам поне повече преднина — но вие трябва да вървите. Моля те, не ме карай да не се подчиня на заповед — настана пауза, докато Алекс мислеше как да отговори. После Танка се обади отново:
— Беше чест да служа с теб — радиото изпращя за последен път, за да съобщи, че разговорът е бил прекратен.
В далечината Алекс видя как Танка маха устройството от главата си и го хвърля в мрака.
Той забеляза как съществото се примъква по-близо. Щеше да е трудно да повлече гигантския войник против волята му, особено като знаеше, че Танка е решил да направи точно това, което той би направил на негово място. Капитанът се усмихна, гледайки гърба на командоса, и каза меко:
— Късмет, войнико. Беше чест да имам мъж като теб в моя екип — той си пое дълбоко дъха и извика с цялата си сила — Давайте, ЕКВС!
Това беше бойният вик на отряда и с него Алекс се обърна и се затича, за да настигне останалите членове на групата.
Танка не изпитваше страх. Викът на Алекс още отекваше в пещерата и той отново се почувства силен. Бе изпразнил няколко спринцовки с чист адреналин в крака си, взети от комплекта за оказване на първа помощ в раницата му. Тялото му събираше последни си енергийни ресурси в очакване на предстоящата битка. Танка имаше уред за нощно виждане и, като Алекс, можеше да види приближаващия се гигант. Знаеше какво означава това за групата. По цялата горна половина на тялото под костюма му имаше странни бучки, а кожата му потръпваше при допир. Страната на лицето му, близо до раната, бе увиснала, тъй като мускулите бяха атрофирали заради атаката на непознатите бактерии. Силите го напускаха и знаеше, че е само въпрос на време, преди да се наложи да легне или да го носят — що се отнасяше до него, нито едното не беше вариант. Нямаше шанс да спечели тази битка, но можеше да даде на Алекс няколко минути повече преднина. Така щеше да е свършил работата си.
Той зае позиция до стената на пещерата и напълни пушката си с малко течен пропан. С една ръка държеше запалката си близо до края на цевта, а другата леко допираше спусъка. Без да отделя поглед от идващото същество, той прошепна на себе си:
— Ще се видим скоро, малки братко.
Прицели се внимателно в голямото лепкаво око, което сега запълваше устата на пещерата и едновременно натисна запалката и спусъка.
Малката група бе спряла и чакаше двамата командоси, когато Алекс се появи от мрака:
— Да вървим.
— Къде е Танка? — Моника надничаше над рамото на Алекс, докато задаваше въпроса.
— Той ни дава шанс, г-це Дженингс. Нека да направим така, че да си струва — капитанът понечи да се обърне, но тя го спря.
— Ще успее ли да ни настигне? Ранен е.
Алекс просто я погледна. Мат заговори пръв:
— Ох, мамка му. И Танка ли? Мамка му, мамка му, мамка му — той потри врата си отзад и се отдалечи в мрака, като клатеше глава.
Моника отново понечи да заговори, но Алекс я прекъсна:
— Той знае какво прави, той е...
Чу се мощен взрив, който накара Моника да се свие от страх, последван от мрак и тишина. Ейми погледна към капитана, после наведе очи.
Той се обърна назад към пещерата. Лицето му бе като каменно. Знаеше, че малката война, която бе обявил Танка, беше приключила. Вече можеше да усети как.
— Да вървим.
Мат вървеше близо до Моника, като й шепнеше постоянно. След доста време бе възнаграден с усмивка, после с лек смях. Пещерата бе почти стерилна в сравнение с изобилието от пълзящи и криещи се животинки, което бяха наблюдавали в подземния свят преди това. Спускащите се мъхове и блестящи лишеи бяха изчезнали. Не само че липсваше живот, но пещерата бе неочаквано суха и гладка.
— Няма влага. Това може би е добър знак — означава, че отиваме към по-суха атмосфера и, да се надяваме, към повърхността — Моника бе решена да запази оптимизма си.
— Отлично. Сега, ако успеем да запазим този дух през следващите осем часа в мрака и да не оставим чудовището, което ни преследва, да ни настигне, всичко ще бъде наред — Мат запази веселата нотка в гласа си, докато дишаше накъсано. Той обаче, като другите, знаеше, че всеки момент могат да се натъкнат на друга тапа или да видят, че краят на тунела отдавна е бил покрит с лед.
Алекс също обмисляше варианти какво да правят, ако се натъкнат на непреодолима преграда. Основната му грижа в момента бе липсата на укрития в изгладената пещера. Ако гигантското създание ги настигнеше сега, шансовете да оцелеят в пряка битка не му харесваха, тъй като единствените им оръжия бяха тези, които носеше той, и няколко гранати.
От мястото, откъдето дойдоха, продължаваше да се носи стържещия звук на разрушение, което означаваше, че все още са преследвани. Напред имаше леко стеснение на пещерата и Ейми се обърна към Алекс:
— Отворът се стеснява. Няма да може да ни преследва, ако се стесни още.
Алекс не разбираше. Как можеше създанието, което ги атакува в много по-малките пещери, да е стигнало чак до повърхността, за да атакува Ацтлан, когато беше с толкова големи размери. Нямаше начин да провре твърдата си черупка през по-малките тунели.
— Г-це Дженингс, моля ви, огледайте напред, а останалите поддържайте крачката. Аз отивам назад, за да видя какво прави нашият приятел и може би да го забавя малко.
— Ще дойда с теб — капитанът видя разтревоженото изражение на Ейми.
— Не и този път. Мога да се движа два пъти по-бързо от всички вас и ще ви настигна скоро, но ще съм сам — той се доближи до нея, махна напуканата си и вдлъбната каска и избърса потта от челото си, преди да й прошепне. — Ще бъда добре. Те се нуждаят от теб да ги водиш — Алекс извади радиото от каската и го сложи в един от джобовете си. Пусна я на земята и изчезна в мрака като привидение.
В тъмното Алекс се движеше бързо и леко. Можеше да чуе и да види почти всичко около себе си, а онова, което не виждаше, можеше да усети. Стърженето продължаваше и той трябваше да прецени как да си проправи път през първото стеснение, на което щеше да попадне. Искаше и да постави една от последните си гранати на пътя му и може би да го убеди да си промени мнението и да престане да ги преследва.
Алекс се сля със стената, като влезе в малка ниша, и започна да наблюдава как гигантът се приближава. Беше удивен от това колко усърдно се движеше напред, влачейки огромната черупка зад себе си. Съществото бе по-студено от заобикалящата го среда и излъчваше слабо зелено сияние. Двете му пипала се виеха пред него като мустачки на насекомо, за да опипват пътя и може би да опитат въздуха за химични следи от малките хора, които се надяваше да изяде.
При първото разклонение Алекс видя, че то ще има проблем с това да набута гигантското си туловище в малко по-малката пещера. Въпреки че тунелът бе достатъчно голям, за да влязат няколко тира, за титаничното главоного бе невъзможно да се натъпче вътре.
Двете гърчещи се пипала опипваха възела и преценяваха размерите му. Създанието спря, сякаш обмисляше следващия си ход. „Добре — помисли си капитанът. — Твърде е малко, нали?" Ако опиташе да се промуши през тесния отвор, може би поне щеше да се забави достатъчно, за да наберат голяма преднина.
После се разнесе течният звук на засмукване, а Алекс поразено наблюдаваше как гигантът бавно се освобождава от черупката. Около него рукна слуз и Алекс усети мириса на морска сол, разложено месо и десетки други неопределими аромати, които излизаха от мекото тяло на звяра. Точно като рака пустинник, то очевидно можеше да влиза и да излиза от черупката, когато поиска. Това обясняваше как е успяло да ги преследва в малките пещери.
Сега, свободно от бронята си, създанието събра малките пипала под себе си и вдигна шареното си издуто тяло нагоре. Вече приличаше по-скоро на гигантски пулсиращ паяк, отколкото на морско животно. Бе много по-подвижно и бързо се движеше напред. Скоростта му се беше увеличила повече от два пъти. Тялото, в което нямаше кости, без съмнение щеше да се провре през много малки процепи и то щеше да изпрати атакуващите си пипала напред, за да грабне екипа му.
„Добре, поне няма броня и ще е по-уязвимо" — Алекс закрепи гранатата на пода и я нагласи да избухне само след три минути, после се обърна и хукна в мрака след малкия екип. Съмняваше се, че гранатата ще причини нещо много повече от това да накара създанието да се поколебае за минута. Нуждаеше се от повече експлозиви, за да рани истински животно с тези размери, но реши да запази останалите за по-стратегически атаки или за да разруши нещо, ако се наложеше.
На малко повече от триста метра навътре в пещерата Алекс спря и се обърна. Глухата експлозия му съобщи, че експлозивът е избухнал на време, може би точно под съществото, и той се надяваше, че това ще им даде още няколко минути преднина. Трябваше да започнат да се движат два пъти по-бързо, ако искаха да му избягат, а той трябваше да измисли други начини как да го забави или спре. Имаше чувството, че те ще се уморят много преди то да се умори.
Създанието можеше да усети движението на малките топли тела, пълни с кръв, пред себе си, както и присъствието на едно от тях наблизо. Все още не можеше да го види или да го чуе, но знаеше, че е наблизо. Когато гигантът се втурна напред, вече свободен от черупката си, очакването на убийството и на храненето го направиха непредпазливо. Гранатата избухна точно когато беше над нея. Малката, но мощна експлозия откъсна едно триметрово парче плът, тежащо петстотин килограма, от края на едно от мускулестите му пипала. То нави остатъка от пипалото и го сгъна близо до тялото си. Усещаше болката, но знаеше, че раната не е фатална и че крайникът бързо ще порасне пак. Продължи преследването си, но сега внимаваше повече за малкото същество, което го чакаше само. Това беше опасно и трябваше да бъде отстранено първо и бързо.







Двайсет и четири 

Краката на Ейми горяха, а изтощението й започваше да се превръща в гадене. Мат и Моника вероятно бяха в по-добра форма от нея, но тя забеляза, че раменете им бяха увиснали и не бяха говорили от известно време. Ейми знаеше, че физическата умора не е единствената опасност. Емоционално изтощение, което идваше, след като адреналинът се оттеглеше от мускулите и мозъка, също бе опасно.
— Да вървим, хора. До края на уикенда искам да лежа на някой плаж — тя си пое дъх и се усмихна широко на Мат, когато ги застигна по наклона.
— Давай, Жената чудо. Можеш ли да ме носиш? — Мат се захили, докато казваше това, но и той, и Моника ускориха крачка, за да вървят с нея.
Алекс бързо настигна екипа. Бяха напреднали доста. Наклонът постоянно се увеличаваше и въпреки че това бе причина да вярват, че са се запътили в правилната посока, вървенето сега бе много по-изтощително от преди.
Капитанът знаеше, че телата им се изморяват, но чудовището ги преследваше и не можеха да си позволят да почиват. Пещерата се стесняваше още повече, но все още бе достатъчно широка, за да побере петдесет души, които вървят рамо до рамо, а таванът не се виждаше в мрака. Студената чернота означаваше, че трябва да разчитат изцяло на фенерите си и на светлините на каските, които също се изтощаваха вече и светлината им започваше да жълтее.
Те се катериха още няколко часа и после се наложи да спрат за почивка заради умората. Алекс се обърна и се заслуша напрегнато. Можеше да долови звука от преследвача далеч назад. Електронните му сензори за движение бяха безполезни в криволичещата пещера, тъй като честотата и дължината на вълните се изкривяваха и се заглушаваха от вятъра и завоите. Трябваше да разчита само на необикновените си сетива, но това все още бе трудно, защото съществото се движеше почти безшумно, когато бе без черупка, а сега бе и много по-предпазливо. Алекс също започваше да мисли, че преследвачът им не е някакъв прекалено пораснал праисторически звяр, а притежаваше интелигентност, която му позволяваше да се учи, да планира и може би дори да опита да им устрои капан.
Моника посочи към разпилените скални остатъци по пода. Това беше първият знак, че много хилядолетия е имало геологично движение вътре или около пещерата.
— Моля ти се, Господи, спаси ни от задънени улици — Мат се опитваше да вкара малко смях в ситуацията, но не можеше да намери думи, с които да опише по-добре начина, по който всички се чувстваха. Мисълта, че трябваше да се връщат назад, ги изпълваше с ужас. Въпреки че от известно време не бяха виждали или чували съществото, можеха да доловят тревогата на Алекс, а начинът, по който застана, за да се взира в мрака зад тях, им показа, че далеч не са в безопасност.
Парчетата скали ставаха все по-големи, като някои бяха колкото къщи. Започнаха да се движат по-бавно, тъй като постоянно трябваше да вървят на зигзаг между тях. Наклонът бе станал около двайсет и пет градуса и напрегнатите им мускули крещяха за почивка. Алекс тихо, но твърдо ги насърчаваше да вървят. Не можеше да им позволи да спрат, докато не открият място, което да е затворено или на което поне могат да се защитават.
Забавяха крачка и капитанът реши да устрои друга засада на съществото. Трябваше да им даде още време. Точно когато щеше да изчезне в мрака, чу, че Моника ги вика. Тя бе открила цепнатина в стената — огромна пукнатина в черната скала, от която излизаше лек вятър, миришещ слабо на пръст. Ейми използва дълбочинен сонар, както я бе научил Алекс, и съобщи, че пукнатината навлиза навътре около осемстотин метра, преди да завие или да изскочи някаква пречка. От тесния отвор идваше доста силен въздушен поток, така че шансовете сочеха, че това не е задънена улица.
— Изглежда сравнително нова, може би дори на по-малко от двайсет хиляди години — това са само няколко секунди по часовника на геологията. Мястото трябва да е активно в някаква степен и не мога да съм сигурна, че ще е безопасно за нас — Моника даваше професионалната си оценка на спелеолог за опасностите, но в момента не бяха на обикновено обхождане на пещери.
Без да се замисли повторно, Алекс извика една дума:
— Вътре!
Моника, а после и Мат, последваха Ейми и влязоха в широката три метра цепнатина. Алекс се задържа навън още няколко секунди, за да огледа входа — изглеждаше твърде тесен, за да се промъкне съществото, но без черупка и без видим скелет той не бе сигурен на какво е способно. Въпреки това предположи, че то ще пусне едно или повече пипала, за да се опита да ги закачи, използвайки ужасните нокти, които стърчаха от края им.
Не бяха изминали повече от трийсет метра навътре в пукнатината, когато Алекс усети, че въздухът спря да се движи. Без да съобщава на останалите и без да ги забавя, той спря и се взря напрегнато в мрака, като използваше всичките си сетива, за да опита да определи причината за промяната. Въпреки че не можеше да вижда извън цепнатината, той усети, че нещо голямо е блокирало входа, през който току-що бяха влезли.
Ортоконът се опитваше да промуши огромното си туловище в малката дупка в стената. Чу се рев и няколко камъка паднаха върху групата. Моника спря и вдигна ръка, за да им даде знак да направя същото, тъй като се страхуваше, че стъпките им може да са предизвикали лек земетръс, но Алекс се намеси и ги накара да продължат. Само той знаеше, че съществото се опитва да разшири отвора.
Плавното прокрадване, с което ги бе следвало досега, бе заменено от тряскащи звуци, сякаш земята се тресеше под стъпките на сто слона. Мат и Моника се спогледаха, после погледнаха Алекс, като го заслепиха за момент, защото насочиха фенерите си право към лицето му. Той се обърна и затвори очи, за да възстанови част от нощното си зрение. Когато ги отвори, му стана ясно точно каква стратегия ще използва чудовището. Едно гигантско пипало се движеше бързо навътре по тунела. Докато се приближаваше, отхвърляше от пътя си камъни с размерите на коли както дете би направило с кубчетата си за игра.
Това не беше подходящо място за сблъсък с него. Подсилените им костюми щяха или да бъдат разкъсани от острите като бръсначи куки на пипалата, или щяха да бъдат смачкани, когато съществото хвърлеше някой камък върху тях. Алекс изстреля серия снаряди от компресиран газ към върха на пипалото, но знаеше, че това само ще го забави.
— Г-це Дженингс, намерете ни прикритие, много бързо. Всички други, следвайте я — веднага! — Алекс тичаше, като на всеки няколко секунди се обръщаше да стреля. Съзнаваше, че имат само няколко минути, преди да бъдат сгазени или смазани. Чу Моника да вика точно пред тях.
— Внимателно, тук отдолу... това е висяща тапа.
Капитанът можеше да види за какво говори тя.
Пукнатината, през която се движеха, бе широка само около седем метра, но заклещена над едно по-тясно място, висеше каменна плоча с грамадни размери, над която имаше тонове камъни. Ейми се бе върнала назад при Алекс и го гледаше с решителното си изцапано лице.
— Мислиш ли това, което мисля аз?
— О, да. Време е да затворим вратата.
Те всички минаха под тапата и Алекс им изкрещя да продължават да се движат толкова бързо, колкото могат, и да стоят близо до стените, за да избегнат падащи скални остатъци. Той се обърна и настрои калибъра на пушката, така че да изстрелва въздушни снаряди с размерите на юмрук, насочи я към най-слабата точка на блокадата и дръпна спусъка. Един поток от снаряди се изсипа на мястото, където тапата се срещаше със стената. Компресираният въздух, движещ се с голяма скорост, удари камъка със силата на пневматичен чук. За по-малко от три секунди Алекс успя да направи онова, което скалите бяха опитали да направят сами, когато бяха тръгнали към пода преди десетки хиляди години. Той метна пушката в раницата на гърба си и се втурна напред, като скачаше пъргаво над и около падащите камъни. Тонове скала се срутиха около него. Усещането от удара, когато се случи, бе все едно го блъсна кола. Един камък с големината на топка за боулинг, който се движеше с около шейсет и пет километра в час, го удари в средата на гърба. Пукането от гърба му потъна в грохота от срутването, но Алекс бе свален на земята.
Той лежеше на пода, като чакаше прахът да се уталожи. Сетивата му съобщиха, че въздухът вече не се движеше и че повечето от камъните бяха паднали, напълно запушвайки тясната пещера. Той се съмняваше, че съществото има достатъчно сила, за да си проправи път само с едно пипало. За момента бяха в безопасност.
Алекс си пое дълбоко дъх и изплю малко прах. Бавно се изправи на крака и протегна горната част на тялото си. Болеше го и нещо хрущеше при гърба му. Той свали раницата си и извади пушката. Лъскавата преди М98 сега бе смачкан боклук. Беше изработена от топлинно пресован поликарбонат — по-здрава от стомана, но лека като пластмаса. Ударът бе разбил обшивката. „По-добре ти, отколкото аз" — помисли си той и хвърли разбитото оръжие в краката си.
Ейми го чакаше зад един голям камък с манерка за вода, за да му даде да отпие — нещо, от което толкова се нуждаеше.
— Е, сега можем да изключим връщането назад като вариант. Хайде да починем десет минути — всички паднаха на пода. Адреналинът изчезваше от телата им и изтощението вземаше връх. Мускулите им крещяха, краката им пулсираха, а гърбовете ги боляха. Алекс легна на земята и затвори очи. Даде им десет минути, така че щеше да спи точно осем, преди да ги изправи и да продължат следващия етап от пътуването си обратно към светлината.
— Това е врата — до структурата Мат изглеждаше като джудже.
Никой не проговори няколко секунди, докато гледаха с изумление плавния преход между естествените скали и човешкото творение. Пукнатината изведнъж ставаше по-гладка и после бе блокирана от каменна врата, висока седем метра. Панелите бяха изкусно гравирани с образи на коленичещи човешки фигури и пиктограми, подобни на онези, които бяха видели по-рано. Масивната структура изпъкваше на фона на останалото не само заради размера си, но и заради червеникаво сияние, което продължаваше да съществува след всичките хиляди години. Моника прокара ръце по камъка, намаза със слюнка едно малко място и я втри.
— Това е червен асуански гранит, един от най-твърдите видове на земята и определено не е от някъде наблизо.
Мат насочи жълтото си фенерче към мястото, което тя току-що беше зачистила.
— Права си, дори не е от тази половина на света. Този камък се образува само в Средния изток. Във Великата пирамида в Гиза е имало саркофаг, изработен от този камък, и откривателите му са казали, че е искрял като огън. И до ден днешен не е ясно как египтяните са успели да го обработят.
— Как е попаднал тук долу? — Ейми също галеше гранита с ръце.
— Това е била развита цивилизация. Обзалагам се, че тези хора са обходили всички краища на планетата. Ще ти кажа едно нещо, тази врата е била направена, за да задържи нещо вътре или вън — Мат светеше с фенерчето си в една пукнатина, където вратата не пасваше добре на стената. — Чакайте, мисля, че е отворена.
— Добре, всички да бутат — Алекс опря двете си ръце на вратата и напрегна мускули, като очакваше, че трябва доста сила, за да се премети каменният монолит. Вратата обаче се отвори лесно и тихо. След десет хиляди години механизмът все още работеше гладко — Със сигурност вече не ги строят така.
— Не и от хиляди години — Мат мина пръв през вратата, а Моника бързо го последва.
Когато преминаха, се озоваха в огромна куполовидна зала, която бе повече от четиридесет и пет метра в диаметър. Черни каменни урни бяха наредени отстрани. В тях вероятно имаше масло, което се палеше и осветяваше величествените гравирани стени, върху някои от които все още имаше цветове, които разкриваха страхотни архитектурни детайли и украси. Гладка рампа водеше към по-висок портал също с червена врата, но тази бе разбита на парчета.
— Прилича на църква — Моника просто стоеше вътре до вратата, като бе обгърнала тялото си с ръце.
— Може би, поне някакъв храм със сигурност — отговори Мат, докато се движеше бързо през мрака, а лъчът на фенерчето му обикаляше от тавана към стените и пак обратно.
В основата на рампата, изглежда, е бил започнат строежът на нова стена. Използваните материали не бяха фино загладените блокове като в другите части на залата, а изглеждаха грубо насечени. Всяко парче бе куб със страна около метър и седемдесет, тежащ тонове. Тази по-нова стена не бе за украса. Бе построена набързо и бе по-укрепена от предишната.
Имаше и три каменни стълба, всеки висок по два метра и седемдесет, които стояха обърнати към вратата, през която току-що бяха минали. Силно ръждясали метални пръстени висяха от предните им части.
— Това е чудо на архитектурата. Знаете ли, всички се чудят откъде римляните са добили уменията да построят огромна куполовидна сграда, която векове не са е поддавала на анализ. Но това... това е още по-голямо — Мат се въртеше бавно в средата на стаята, като се опитваше да я обхване цялата.
— Прилича на някаква арена — Ейми оглеждаше заобикалящото ги и отиде при средния стълб, за да вижда по-добре. В основата си камъните бяха по-тъмни, боядисани дори след всичките изминали хилядолетия.
Мат се движеше живо покрай стените, като прокарваше ръце по пиктограмите, а устните му се мърдаха тихо, докато се опитваше да разбере значението им.
— Арена? Не, но близо, по-скоро олтар — олтар за жертвоприношения. В повечето култури е имало митове и истории за същества от собствената им представа за ада и легендите на Ацтлан изглежда не са различни. Изглежда са имали богата митология, изпълнена с демони и богове от долния свят. Единствената разлика е, че техните чудовища са се оказали истински. Предлагали са своите роби на Квотона, за да го омилостивят. Бих казал, че са се натъкнали един на друг, когато са копали основите си, и са го считали за владетел на подземния свят — техния собствен дявол от плът и кръв.
Мат зачете написаното на стената:
— Добре, ето — „Онези, които се присъединят към Квотона ще живеят с него вечно и ще се върнат като негови слуги". Мисля, че това се отнася за способността на съществото да имитира хората, които е погълнало — той се премести малко по-настрани. — За да го омилостивят, са му предлагали жертвоприношения всеки месец, но той е почнал да иска още повече. Това е проблемът с някои богове. Никога не могат да се задоволят само с една девственица, нали?
— Не е смешно, Мат, ужасно е — Моника обви ръце около тялото си при мисълта, че може да е вързана за една от каменните колони, докато гигантските пипала влизат през портала.
Мат се протегна и докосна ръката й.
— За нас, да, но за ацтланите, които са виждали света сякаш е бил обърнат и това същество като бог, определено не. Раят е бил под земята, в пещери, пазени от фантастични зверове и богове. Самите пещери са били свещени и може би са били считани за средство за общуване с техните божества. Мисля, че когато съществото се е показвало от дълбините, това за тях е било доказателство за вярванията им. Може би е било голяма чест да бъдеш избран да се присъединиш към него. От това, което знаем, може би сами са искали да бъдат избрани.
— Те не са съзнавали, че създават модел на хранене. За ортоконите са били просто лесен и изобилен източник на храна — Ейми изследваше петната по стълбовете.
Моника, Алекс и тя седнаха и облегнаха гръб на една от стените, като следваха Мат с фенерчетата си, за да му дадат допълнителна светлина. Предпазливо изпиха малкото останала вода и привършиха последните прашни парчета черен шоколад. Нямаше нищо по-вкусно на света.
— Гледайте! — Мат посочи към някакви пръстени, вградени в стените, които приличаха на пръстените, разположени високо горе на гигантската каменна врата, през която бяха влезли преди малко — Обзалагам се, че са имали някаква монтирана система, с която да могат да отварят и затварят тази врата от там горе, може би иззад другата счупена врата. Връзвали са жертвите за стълбовете и после са се оттегляли зад своята врата, за да могат да отворят портата към подземния свят в безопасност.
Моника насочи фенерчето си обратно надолу към грубата, построена наполовина стена в основата на рампата.
— Щели са да я зазидат, но така и не са довършили работата. Хм, чудя се защо? — тя зададе въпроса и после си отговори сама. — О, по дяволите. Трябва да са открили друг път навътре.
Алекс прокара ръце през косата си и издиша продължително. Идеята за това бе ужасна — можеше да им устроят засада, а сега нямаше връщане назад. Беше по-добре да не мислят прекалено много за това.
— Може би. Но дори да е вярно, това е било много отдавна. Все още не сме си вкъщи, но ще успеем.
— Съгласна съм с Алекс. Тук не е имало хора от хиляди години. Това трябва да е нарушило нормалния модел на хранене на съществата и се съмнявам, че след всичките тези векове те си спомнят как да влязат в града — Ейми правеше каквото можеше, за да подкрепи Алекс и да съобщи някакви добри новини на изтощената група.
— Но ти сама го каза. Не знаем колко дълго живеят тези неща. Ами ако е същото създание или ако имат способността да предават спомените си като, като... — Моника се опитваше да си припомни някое предаване по Дискавъри, която бе гледала сякаш в предишен живот, когато Ейми й помогна:
— Плоски червеи.
— Точно така. Дали може да си спомня, Ейми?
— Просто не знаем. Не знаем колко дълго живеят днешните главоноги, а какво остава за създание, което би трябвало да е изчезнало преди четиристотин милиона години и което може да е унищожило първата велика човешка цивилизация. Проблемът, който имаме тук долу, е, че това е много различен свят от нашия с уникални ефекти на средата и съответно различни природни закони. Може ли да намери път за вътре? Просто не знам, но вече има изследвания за клетъчната наследствена памет, при които пациенти, на които са им присадили орган, започват да си припомнят вкусове, миризми и дори образи от донора. Чела съм доклади за наследствената памет, в които... — Ейми спря да говори. Беше се забравила. Изражението на лицето на Моника й подсказа, че тази информация не помага.
Алекс забеляза, че Ейми бе пропуснала да сподели теорията си с Моника за образа на момичето с бебето, което бе облечено със старовремски дрехи. Той се изправи на крака и отиде обратно при гигантските каменни врати. Махна ръкавицата си и сложи ръка върху полирания червен камък. Искаше да провери дали има вибрации или други неща. Искаше да усети присъствието на чудовището — нямаше нищо. Ейми леко се приближи зад него и заговори тихо:
— Съжалявам, мислех, че подобрявам нещата.
— Не се тревожи за това. Всички сме изтощени. Ще ти кажа едно нещо обаче. Нямам намерение да даря органите си на това нещо.
— Ха, това ли е, което наричат военен хумор, капитан Хънтър? — след всичко, което бяха преживели, Ейми все още успяваше да се надсмива над нещастието им. Алекс не можеше да не спре очи на красивото й, вдигнато нагоре лице, което сега бе покрито с прах и бе набраздено от пот и сълзи. Тя го караше да се чувства спокоен и добре. Това му харесваше.
— Така, д-р Ейми Уайър, как една разумна модерна жена като вас става палеобиолог, работещ за правителството?
Тя облегна гръб на червения гранит и вдигна глава нагоре към тъмния куполовиден таван.
— Ами, баща ми винаги казваше, че хората с акъл ще се издигнат до върха. Човече, доволна съм, че не може да ме види сега, на километри под повърхността на света. Факт е, че съм учен зубър. Докато всичките ми приятелки ходеха на плаж, за да лежат на пясъка и да правят тен или да втриват лосион по гърбовете на приятелите си, аз стоях в каменните басейни, за да обръщам камъни и да разглеждам малки създания. Оценките ми винаги бяха добри и след като навлязох в химията и биологията, се запалих да решавам световните енергийни проблеми като създам биологично синтетично гориво. Само дето допреди една седмица не знаех, че работя за американската армия. Не съм сигурна, че това щеше да има значение, но със сигурност няма сега. Сега изглежда толкова малък проблем, че сякаш принадлежи на друг човек, докато ние всички се крием тук долу в мрака.
Тя се усмихна на Алекс и се премести малко по-близо. Той забеляза, че челюстите й все още бяха здраво стиснати. „Тя е смела жена" — помисли си. Един кичур коса се бе измъкнал под каската й и бе паднал пред едно от сините й очи. Той искаше да се протегне и да го прибере зад ухото й, но се възпря. Очите му се натъжиха, когато си помисли — „Тя никога не може да ме опознае".
— По-добре отново да започваме да се катерим, почти сме си вкъщи — Алекс се отдалечи.
Те се изкачиха по рампата до горния портал, като тишината се нарушаваше единствено от меките им стъпки. Прахът нежно се носеше в светлината на фенерите им, чиито лъчи приличаха на лазери в катраненочерния мрак,
Ейми потрепери — тук беше много по-студено.
— Гледайте — тя издиша и дъхът й се превърна в малък облак мъгла на светлината. — Сега трябва да сме по-близо до повърхността.
Алекс извади стратиграфския сонар от раницата си и го насочи към покрива. След няколко секунди малкият екран светна и той получи данните, които търсеше.
— Все още сме на малко повече от километър и половина под повърхността, но не мога да ви кажа колко сме закопани — колко от това над нас са скали и колко е лед.
Мат отново се обърна към групата, след като прочете гравираните пиктограми на стената.
— Може да имаме проблем — ацтланите изглежда са приличали на олмеките или ацтеките, които са използвали пещерите по най-разнообразни начини. Много от артефактите и гробниците им са разположени на доста километри навътре в пещерната система. Смятам, че са я изследвали и разкопавали стотици години. Очевидно са били вещи в рязането на камъни, така че лесно са могли да прокопаят път надолу през много нива, може би километри. Могли са да намерят пещерна система и просто да я пригодят към собствените си нужди, което означава, че това може наистина да е много дълбоко.
Ейми долови разговора:
— Може би земен трус е отворил пещерите към езерото отдолу или просто са пробили до тях, докато са копаели. Знаем, че съществата там са адаптирани за лов или в пълен мрак, или почти, така че вибрациите от копаенето са били много привлекателни за тях. Може би са пробили скалата и са се изправили лице в лице с един от техните богове.
— Човече, бих платил долар, за да видя изражението на онзи, който е минал пръв — Мат се засмя на собствената си шега и Моника не успя да не се разкикоти. Тя го сръчка приятелски в ребрата.
От портала зад тях се дочу звукът от падащи дребни камъни. Хората замръзнаха и няколко секунди стояха неподвижни като статуи, всички съсредоточени върху огромния вход, през който бяха минали току-що.
— Може би просто камъните се слягат — каза Моника.
— Сигурен съм, че е това. Да вървим — Алекс не вярваше, че техният преследвач ще се откаже. Въпреки че направените от хора тунели щяха да им осигурят по-добра защита, той не можеше да спре да мисли, че това не е спасило ацтланите.







Двайсет и пет 

След като се бе оттеглило заради срутването, съществото се втурна напред, за да опипа камъните, които блокираха пътя му. То бутна някои настрани, но те бяха прекалено много, за да стигне по-далеч, а тясното пространство не му позволяваше да използва огромната си сила. То постави дългите си пипала покрай стените и застана неподвижно. Можеше да усети леките вибрации, които идваха от малките топли тела — все още бяха наблизо. То прибра пипалата си и се измъкна от цепнатината, обратно към голямата пещера. Образи от далечно минало проблясваха в мозъка му. Знаеше, че има и други входове, които да използва.
Кървенето от разкъсания му крайник бе намаляло съвсем и до няколко часа раната щеше да се затвори, а процесът на регенерация да започне. Въпреки това зад него се бе образувала кървава река, не опасна за същество с неговите размери, но достатъчна, за да излъчи неустоима миризма, която да привлече всички хищници от пещерата с езерото, която не бе далеч. Докато създанието преследваше хората, без да знае, привлече тиха пулсираща вълна от зъби и нокти към себе си.
— Не изглежда като унищожено, по-скоро изоставено — наблюдението на Моника изглеждаше правилно. Нямаше много следи от унищожение или за това, че ацтланите са били преследвани в тунелите от гигантско главоного. Тунелът стигаше до голяма зала, дълга може би седемдесет метра, с висок гравиран таван. По стените имаше пиктограми, разредени с гравирани сцени, изработени в изключителни детайли. Живите картини от релефен камък разкриваха голямо майсторство, което би могло да се мери с уменията на най-великите майстори в днешно време. Имаше красиви образи на това как очевидно е изглеждала околността — гъсти гори или полета с ниски растения като трева. Много от сцените бяха ловни, запечатили улавянето на всякакви странни зверове с огромни размери.
— Ейми, разпознаваш ли тези животни? — Мат докосна някои от разкошните образи на огромни сухоземни същества.
— О, перфектни са. Дипротодон, стиртонов дроморнис и птицата на Стиртън, тилацинус. Това е прозорец към нашето минало — тя посочи с удивление към най-близкото нещо, което съвременните хора щяха да получат като жив образ на отдавна изчезнали зверове от мегафауната.
— Какво? Дипдо какво? — Моника се усмихна на ентусиазма и на енциклопедичните им познания за необичайното, докато Ейми оглеждаше друга сцена с гигантски земен гущер, хванат от ацтланите в сложен капан с примка.
— А това влечуго може да е мегалания. Това са идеални изображения на изчезнали влечуги и бозайници — гигантски животни, които са измрели преди десетки хиляди години. Това тук, дипротодонът е бил по-големият брат на днешния сладък и приятен за гушкане вомбат, но е бил голям колкото мечка гризли и ноктите му също. Това, дроморнисът, е огромна птица. Високи три метра и тежащи над петстотин килограма, те са били страховити хищници, ненаситни на месо.
Ейми пристъпи напред, за да огледа и други от фантастичните образи, когато Мат заговори:
— Не е странно, че намерихме това. Много ранни цивилизации са изобразявали лова в религиозни и художествени гравюри. Те са най-близкото нещо, което археолозите имат до снимки на флора и фауната от онези времена.
— А какво е това? — Моника сочеше към едно създание, което изглежда имаше силно четирикрако тяло, но вместо челюсти имаше извит клюн и две силни криле, сгънати на гърба му.
Мат погледна към него, погледна към Ейми, която сви рамене, и поклати глава:
— Грифон? Не, невъзможно. Очевидно са включвали и някои митологични създания.
Той отново погледна към странното крилато същество. Детайлите бяха перфектни, чак до тигровите ивици по мускулестия му гръб. Той поклати глава и се премести към началото на една серия от по-подробни и по-разкошно изглеждащи пиктограми.
— Добре, ето, това е историята на Ацтлан. Изглежда е направена в хронологичен ред. Сега, откъде започва? — устните на Мат се движеха тихо, докато разгадаваше смисъла на каменната историята пред него.
— А, започваме оттук — Моника и Ейми го следваха из залата, докато разказваше историята на една цивилизация, която сега бе мъртва от много хилядолетия.
Междувременно Алекс оглеждаше стаята, изходите, размерите на скалните остатъци и формата на тавана отгоре. Той напрягаше всичките си свръхчовешки сетива, за да улови всеки звук, движение или живот, различен от техния. Сега имаха възможност да видят живота и смъртта на може би първата велика цивилизация, която светът бе познавал. Може би щяха да разберат и как да се бранят от съществото или, още по-добре, да избягат от него.
— Следете какво казвам, тъй като това е субективен превод. Сам ще запълвам празнините с онова, което мисля, че пасва или звучи правилно —
Мат се обърна и сви рамене, после се върна при пиктограмите.
— Ацтланите са вярвали, че са създадени от боговете от земната почва. Боговете са ги издигнали, или може би изработили, от земя и камък, като са им дали света като подарък. Този символ означава, че са прекосявали вълните и са познавали много други земи. Тези земи са били населени основно с „космати хора". Това е невероятно. Тази история трябва да е на около петнайсет хиляди години — по онова време континентите са били обитавани от същества като саблезъбия тигър или мамутите. Повечето от туземците са били ловци и събирачи на плодове. Тази напреднала цивилизация трябва да ги е изумявала — Мат продължи да чете от стената, като сочеше даден символ, обясняваше значението му и преминаваше към следващия.
— Ацтлан е била слънчева и изобилна земя. Хората са били здрави, посевите — обилни, а боговете са ги обичали. Вярвали са, че от всички хора на света те били любимците на боговете. Това изглежда интересно. Този символ означава земетресение. Един ден земята започнала да се тресе и много от сградите им се срутили. Всички паднали на земята. Вярвали са, че са разгневили най-могъщия бог в Ксибалба, подземния свят, и че той идва да ги накаже лично. Обзалагам се, че това е моментът, когато са копали и са пробили път до подземното море. Преди това то вероятно е било необезпокоявано стотици милиони години.
Мат посочи към един образ на малки фигури, коленичещи пред гигантско създание с пипала.
— Представям ви самия Квотон — той продължи да чете. — На следващия рисунки се виждат все повече и повече ацтлани, коленичещи пред Квотона. Изглежда, че са плащали с жертвоприношение всеки месец, но всичко, което са правели, е било да разпалват вечно нарастващия му апетит.
— Създали са му зависимост от храната. Създанието е направило хората свой естествен източник на храна — каза Ейми.
Мат кимна и продължи:
— Квотонът идвал в града и отвличал хора, без да чака церемонията на жертвоприношението.
— Как? Как това същество е влизало в града — Алекс нетърпеливо пристъпи напред.
— Опасявам се, че не е посочено. Той ги преследвал с видения за изгубените им любими хора — това трябва да е мимикрията, която видяхме преди. Хората били ужасени и с всички жертвоприношения, които са правели, мисля, че са започнали да намаляват популацията си — Мат сочеше към едно от изображенията, на което се виждаха стотици малки фигурки, коленичещи пред виещите се пипала.
— Хората са решили, че са търпели достатъчно и са накарали краля да действа. Той е събрал армията си и е сложил двамата си най-доверени воини начело — тази част я знаем. Отново се разказва за братята Хунапу и Иксбаланк, които са били изпратени в подземния свят, за да преговарят, както изглежда, с Квотона. Според тези пиктограми са били придружени от около две хиляди воини. Трудно е да кажем дали работата им е била да се бият или да бъдат жертвани. При всички положения, кралят се е надявал да постигне някакъв мир за Ацтлан.
Той се премести по-нататък по стената:
— А, по дяволите. Ето наградата на нашия смел Хунапу — Мат бе научен да приема безпристрастно събития, които са се случили отдавна в миналото — не можеха да бъдат променени, човек можеше само да се учи от тях. Много култури имаха различни представи за милост и понякога екзекуцията се считаше за чест. Той обаче не можеше да не се почувства тъжен за храбрия малък воин, чиито стъпки следваха, който бе оцелял по време на едно от най-опасните и фантастични приключения в историята на неговата или която и да е раса и който несъзнателно им показваше пътя навън.
— След като Хунапу е повел кралските войски към подземния свят, след като е изгубил брат си, след като е открил и се е бил с великия звяр и е успял да се завърне жив, той е бил екзекутиран от краля за това, че не е успял да изпълни задълженията, които са му били възложени — Мат освети пиктограмата с фенерчето си. На нея бе изобразен воин, които бе разкъсан на части от няколко животни, приличащи на волове. Археологът изглежда изпадна в транс и очите му се насълзиха, не само от прахта, която бяха вдигнали. За да го разсее, Моника посочи към следващата картинка.
— Дори аз мога да разчета тази. Използвали са огън, за да отблъснат създанието.
— Така изглежда. Използвали са огън, или дара на Кинич-Ахау, както са го наричали. Мисля, че огньовете им са горели в устите на пещерите в продължение на десетилетия. Те така и не са го отблъснали, само са го забавяли — съществото винаги е намирало нов път към храната си — Мат се премести към следващия образ и започна да чете. — Техните зими са ставали все по-дълги и по-студени и заради промяната в сезоните, имали по-малко храна. Вярвали, че Квотонът ги е проклел, както и цялата тяхна земя. Това може да е било началото на ледниковия период, когато Антарктика е започнала да замръзва отново. Времето съвпада с нашите геологични и метеорологични доказателства, според които това се е случило преди около дванайсет хиляди години.
Мат отново се премести:
— Новият крал заповядал да построят огромна флотилия от кораби и да вземат възможно най-много от техните животни и посеви. Той и генералите командвали експедиции в различни посоки, за да намерят нов Ацтлан. Взел най-смелите си воини, алхимиците, свещените и лечителите. Изглежда, че целият елит и интелигенция били избрани да се измъкнат оттам. Останалите били оставени назад да чакат завръщането на лодките, за да могат да бъдат превозени, когато бъде открит новият им дом.
Последната пиктограма бе незавършена и Мат видя, че рисунката и текстът са в леко различен стил. Може би предишните художници бяха заминали с лодките. Той прочете последните думи от Ацтлан:
— Студът винаги е с нас. Няма храна и дърва за нашите огньове. Последната част бе по-скоро вопъл на примирение и приличаше на онези, които бяха видели в горните пещери в началото на пътешествието си — „Квотонът е разгневен и винаги е сред нас."
— Тези бедни хора — Моника клатеше глава сякаш за да се отърве от представа за останалите ацтлани, хванати в капан в града им, докато ледът се разширявал, а гигантско гладно създание е чакало огньовете им да изгаснат, за да може да ги разкъса на парчета в мрака.
Ейми също не можеше да не изпита жал към малката раса, която бе обичала слънцето и която бе обречена никога повече да не го види.
— Трябва да са били принудени да влязат в града заради студа и точно там ги е чакал ортоконът.
— Не знам това със сигурност и вероятно никога няма да го узнаем — може би някои са оцелели. Ами ако някои от тях са избягали по подземното море? Там определено има храна, вода и топлина. Кой знае какво живее на онези отдалечени брегове — Моника слабо се усмихна на Ейми, като търсеше някакво потвърждение, че членовете на малката раса не са били избити до крак.
Ейми кимна и се обърна, за да погледна към Алекс, който стоеше тихо зад тях. Очите му бяха полузатворени и той изглеждаше сякаш е в транс, слушайки нещо, което само той можеше да чуе.
Капитанът напрягаше сетивата си в опит да долови всеки шум и знак, че нещо ги следва или им устройва засада. Не можеше да усети вибрациите от плъзгане или мокрите звуци, които разкриваха, че съществото е наблизо, но не можеше да се пребори с вътрешното си усещане, че то не бе далеч и че те бяха изключително уязвими.
Един по един те се измъкнаха от пясъка на черния бряг със стържещ звук от плъзгане. Всеки от червеите беше дълъг около девет метра и дебел колкото голям кон. Кървавочервените сегментирани тела бяха покрити с къса четина, която ставаше по-дълга към края им за хранене. Краят представляваше дупка със зъби, наподобяващи куки, които бяха обиколили целия отвор.
Тези създания бяха като излезли от кошмар. Адаптирани за живот под мокрия черен пясък, те не присъстваха в нито една открита вкаменелост.
Антарктическите червеи се поколебаха в устата на пещерата, затъпените им главите се повдигнаха и се размърдаха напред-назад, опитвайки въздуха, докато телата им пулсираха мазно. С едно треперещо перисталтическо движение те влязоха в пещерата, в която бяха избягали хората. Въпреки това, не миризмата на хората ги бе накарала да излязат от пясъка. Те следваха кръвта на ортокона. Кошмарните създания бяха слепи, но за тях кървата следа бе широка и ясна като добре осветена магистрала.







Двайсет и шест

Голямата зала завършваше с портал, който бе блокиран, но не от обикновена каменна врата или хлътнатина. Блокажът бе огромна, заоблена гранитна скала, която нарочно бе търкулната пред вратата, за да я запуши. Мат наблюдаваше как Алекс опипва камъка и доволен от нещо, го извика за помощ.
Той погледна недоверчиво капитана. Камъкът изглежда тежеше няколко тона и идеята, че само двама души могат да го премесят, му се виждаше най-малкото загуба на време, а в най-лошия случай — лудост. Мат облегна рамо на него и усети огромната му маса. Въпреки това, когато Алекс сложи двете си ръце, запъна крака на пода и започна да прилага цялата си сила, той се помръдна. Стържещото движение на голямата скала накара дори пода под нея да вибрира. Първо се плъзна няколко сантиметра, после няколко крачки. Мат видя, че капитанът е оголил зъби, а вените по врата му бяха изпъкнали. Реши, че и той трябва да бута повече — макар че усети, че е там единствено с цел балансиране.
Толкова голям камък трябваше да тежи много тонове — можеше да се помръдне с няколко коня, може би, но не и от сам човек. Мат погледна към него и каза:
— Как успя...
Отворът сега бе достатъчно голям, за да минат. Алекс се обърна, намигна на археолога и се промъкна вътре.
По-студено, много по-студено. Алекс осъзна, че въпреки че може би скоро щяха да са свободни, щяха да имат друг проблем. Никой от тях не бе облечен за повърхността на Антарктика. Неговият костюм бе разкъсан и пробит на много места и той видя, че и от костюмите на другите липсват парчета.
Алекс се върна към настоящето — нямаше смисъл да изпреварва нещата. В момента имаха много други проблеми, с които трябваше да се справят. Той се озова в друга голяма зала и след малко осъзна, че онова, което бе помислил за скални останки, пръснати по пода, всъщност бяха хиляди парчета кости. Като се имаше предвид през какво бяха минали вече, капитанът не смяташе, че костите ще накарат някого да му се догади. Не можеше да усети някаква непосредствена опасност, така че извика на Ейми, Мат и Моника да влязат.
Четиримата огледаха морето от кокали, което покриваше пода във всички посоки. Ейми и Мат клекнаха и започнаха бързо да ровят из тях.
— Идеално запазени. Определено човешки. Може би това е някаква погребална зала, защото земята е замръзнала прекалено и не са могли да погребват мъртвите? — каза тя, докато държеше един счупен череп и челюстна кост в ръка и оглеждаше зъбите. Повечето от тях липсваха, а в костта се виждаха огромни дупки. Тя обърна черепа и видя пукнатина, която минаваше през цялата му задна част и която така и не беше заздравяла — Изглежда, че в крайна сметка това го е убило, него или нея, някакъв инцидент — Ейми завъртя малкия жълт череп в ръцете си.
— Не мисля — Мат държеше някои По-дълги кости. — Виж това — той ги поднесе към останалите, за да ги видят. — Виждате ли тези вдлъбнатини по бедрената кост и после тук също на реброто? Виждал съм подобни белези по кости, извадени от масови гробове от времето на Големия европейски глад през 1316 г. Това са следи от зъби, от човешки зъби. Тези хора са се изяждали един друг.
— Канибали? Превърнали са се в канибали? Кошмар. Какво би ги накарало да се нахвърлят един на друг? — Моника очевидно бе разтърсена, устата й трепереше в ужас и отвращение. Мат обгърна раменете й с ръка.
— Ацтлан, суперсилата на неговото време, на върха на своето научно архитектурно и културно развитие, може би люлката на всички цивилизации, а се връща към варварство за няколко години. Може би са били прави, може би боговете им наистина са ги изоставили. В този момент дори техните пристанища би трябвало да са били затрупани с лед и е било невъзможно за която и да е ацтланска флотилия да се върне, дори и да са искали. Принудени да живеят под земята, за да избягат от смразяващите условия, като храната и дървата им за горене свършвали. Лоша хигиена, недояждане, забравям ли нещо? А, да, гигантски месояден звяр, който вилнее в пещерите под тях. Човече, никога повече няма да се оплаквам, че имам лош ден — Мат оглеждаше стаята, докато говореше. — Смятате ли, че онези, които са ядели, са тук, сред изядените?
Алекс подритна част от кокалите настрана:
— Това е бил единственият източник на храна, който им е бил останал — другарите им. Хората имат огромно желание за оцеляване. Изглежда, че тези тук са били зазидани. Не мога да кажа дали са го направили сами, за да държат създанието или враговете си навън, или дали са го направили канибалите, които са използвали тази зала за убиване.
— Може би все още са се молели слънцето да се върне. Не са знаели, че десет хиляди години по-късно земята още ще е замръзнала. Веднага щом този камък се е търкулнал на място, всички са могли да бъдат считани за мъртви — докато Моника говореше, гласът й трепереше и цялото й тялото се тресеше.
— Това не може да са всички. Трябва да са били стотици и стотици, които са били оставени на континента. Не знаем дали всички са били изоставени, може би някои са били спасени или, както ти каза, са се запътили към подземното море — каза Ейми. Ацтланите вероятно просто бяха намерили още зали като тази — тя знаеше какво се случва с хората, когато ги погълне черна депресия. Развиваха склонност да скачат от скали или да седят неподвижно като развалени часовници.
Мат погали рамото на Моника, сякаш за да я стопли. Въздържа се от правенето на глуповати шеги и вместо това я утеши с няколко прошепнати думи.
— Добре съм, добре съм. Хайде просто да се махаме оттук. Предпочитаме да не свършим като тези хора и определено не ми харесва идеята да ви ям — особено като се има предвид как миришат вече някои от вас. — Моника успя да пусне лека безизразна усмивка.
— Чухте дамата. Хайде да продължим нагоре към повърхността — Алекс ги поведе.
Течни звуци от плъзгане. Капитанът спря. Обърна се към тунела, който се разклоняваше на три, като всички изходи бяха запечатани с тежки каменни врати. Зад най-голямата, средната врата той усети движение. Нещо ги чакаше. По реакцията му спрямо звука от стъпките им, той разбра, че съществото знае, че са от другата страна. Една студена интелигентност ги чакаше в засада да минат през вратата. Капитанът знаеше, че може да помръдне камъка, ако иска, и бе сигурен, че и чудовището може. Той отиде към врата вдясно. Оттам не се чуваха звуци и нищо не причиняваше неприятно усещане в корема му. Натисна. Вратата се плъзна с остър стържещ звук. Ако имаше някаква разлика, въздухът в новия тунел бе дори по-студен. Стените и покривът бяха покрити с още пиктограми, на които бяха изобразени тичащи мъже и жени, които се бореха или хвърляха кръгъл обект към пръстен в стената.
— На мен ми прилича на баскетбол — каза Алекс.
Другите бързо се промъкнаха вътре. Никой не искаше да остава повече от два метра назад. Мат освети стените и тавана с фенерчето си.
— Древните жители на Средна Америка преди пет хиляди години са играели игра, която била отчасти баскетбол, отчасти футбол. Това може да е едно от техните Велики игрища. Ако ацтланите са прародители на олмеките, ацтеките и майте, трябва да приемем, че културите им са били сходни, а в някои случаи и еднакви.
Мат отново спря, за да огледа една от гравюрите:
— Игрите изглеждат много сходни. При повечето от тези народи арените са били от значение за хората и за техните богове. Майте са считали игрищата за портали към подземния свят и са били строени на ниски места или в основата на големи вертикални конструкции. Всъщност, легендите на майте разказват, че митологичните Хунапу и Иксбаланк са играли игра с топка с властелините на подземния свят. Смятам, че този тунел ще ни отведе на едно от техните игрища на открито.
— На открито? Харесва ми как звучи това. Хей, внимавай! — Моника сграбчи Мат, докато той се опитваше да сложи крака си в една дупка, издълбана в земята.
— Какво е това? Дали е дренаж? — Алекс бе забелязал, че покрай стената на всеки трийсетина метра имаше издълбани дупки в пода.
— Вероятно. Една толкова добре устроена и напреднала култура би трябвало да има някаква форма на изградена канализация. Най-вероятно е направена въз основа на гравитацията, така че да се оттича надолу. Под нас сигурно има всякакви тунели за тази цел.
Алекс изхъмка на себе си. Вероятно така съществото бе успяло да влезе в града, след като ацтланите бяха запечатили дълбоката зала за жертвоприношения, и имаше голям шанс сега да планира да ги издебне точно по този начин.
— Хайде да се движим, бързо.
Тунелът ставаше по-богато украсен и по-разкошен. Големи трапецовидни камъни бяха поставени така, че да пасват заедно, образувайки идеален печат. Докато групата бързаше през пещерата, те минаваха покрай изпъкнали каменни подпори с форма на свирепи същества, като между тях се редуваха кръгли каменни глави с добродушен поглед. Отваряха се малки странични врати, за да разкрият черните дупки на неизвестни проходи към града на Ацтлан. Въздухът, който излизаше от тях, приличаше на пара на светлината на фенерите и за пръв път под краката им започнаха да хрущят ледени кристалчета.
— Трябва да сме близо до повърхността или поне там, където е била тя, преди да бъде покрита с лед — Алекс усети, че вече участват в състезание. Той мислено провери оръжията си — вече нямаше пушка, но все още имаше ножове и една граната. Пропановият му цилиндър бе свършил и Ейми отдавна бе изгубила пистолета си. Нямаше много неща, ако се наложеше да влезе в бой, а при това тясно пространство не смяташе, че ще издържат дълго, независимо какви оръжия имаха. Най-добре щеше да е светлините да угаснат, преди това да се случи.
Тунелът свърши с друга каменна врата, която също бе направена от великолепен червен гранит, полиран като стъкло. В един момент тя вероятно се бе отваряла така тихо и гладко, както модерните врати на хотелите, сега бе заключена. Не с камък или стомана, а с рамка от сини ледени кристали, която я обикаляха цялата.
— Това е. Поне ще излезем от скалите и ще можем да получим точни данни за дълбочината. Може би дори ще успеем да изпратим сигнал до базата — Алекс се протегна към раницата си и извади малкото сонарно устройство, за да го държи в готовност.
— Как ще я отворим? — Моника прокарваше ръце по синия лед.
Алекс долови потиснатото вълнение в гласа й и пристъпи към вратата, за да провери тежината и дебелината и дали имаше някакви процепи около краищата. Вероятно тежеше няколко тона и без нещо, с което да разтопят заобикалящия я лед, нямаше да я помръднат в скоро време. Дори да обединеше огромната си сила с тази на всички останали, той се съмняваше, че ще постигнат нещо друго освен да накарат лицата им да се зачервят. Единствената опция бе да използва последната си граната.
— Ето вариантите. Първо, може да намерим друг път към леда. Означава, че ще трябва да се върнем и не знаем докъде. Приемаме, че съществото не се е отказало, така че отново може да се натъкнем на него. Освен това, смятам, че всички изходи ще бъдат покрити с лед като този. Вторият вариант е да използваме последната граната, за да взривим вратата. Ще махнем вратата от пътя, но не и леда. Още повече, че ще уведомим всяко живо същество в тези пещери къде точно се намираме. Това означава и че ще сме използвали последното ни мощно средство за защита.
Алекс очакваше да обмислят опциите минута-две. Моника обаче веднага се намеси:
— Взриви я. Аз няма да се връщам обратно в тези черни дупки.
Капитанът видя паниката в очите й. Дори и да се измъкнеха, щеше да мине доста дълго време, преди Моника да отиде да изследва някоя пещера отново, ако изобщо го направеше някога.
Ейми погледна към него:
— Взриви я.
Мат кимна:
— Да, хвърляй бомбите. Взриви я.
Алекс се усмихна:
— Добре тогава, хайде да вдигнем малко шум — той извади малката граната от калъфа на колана си и я намести в ъгъла на рамката на врата.
По-голямата част от експлозията щеше да е насочена назад към тяхната зала, но нямаше нищо, което да използва, за да насочи взрива към вратата — трябваше да успее от първия път така, както си беше. Той им нареди да отидат в задната част на залата и да се покрият в страничните тунели, да се свият и да запушат ушите си с ръце. Настрои таймера за трийсет секунди, изтича назад по коридора и намери прикритие в една странична пещера.
Взривът беше оглушителен дори когато ушите им бяха покрити. Горещата вълна премина покрай тях в коридора, последвана от звуци от отскачащи парчета скали с различни размери. Алекс пръв стигна обратно при портала — граната бе свършила великолепна работа. Вратата бе изцяло махната и първото, което видяха, бе повърхността на Ацтлан, ширеща се пред тях.







Двайсет и седем 

Димът се изчистваше и четиримата стояха окъпани в синьо сияние. Масивната каменна врата лежеше паднала пред тях, за да разкрие дебела стена лед, която сега запречваше портала. Чистотата й беше почти магическа и им позволи да видят синия свят поне седемнайсет метра напред в двора на града.
— Сякаш е под вода — Ейми сложи ръце на леда. Беше гладък заради жегата от експлозията, но иначе бе непокътнат.
Моника също прокарваше ръце по повърхността и клатеше глава.
— О, не. Трябваше да очакваме това, това е праисторически лед. Изключително стар и обикновено се получава, когато снегът падне и се сляга дълго време. Колкото е по-компресиран, толкова по-малко въздух има вътре и толкова по-големи стават ледените кристали. После, в дълбините, става много прозрачен — тя отстъпи назад, като изглеждаше сякаш ще заплаче. После каза с глас на малко дете:
— За момент помислих, че това е небето.
Мат я обгърна с ръка отново и попита:
— Защо е син?
Този път отговори Ейми:
— По две причини. Ледът е син по същата причина, поради която и водата. Това е вид отражение на светлината, но на тази дълбочина е резултат от разтегнати молекулни връзки във водата, които поглъщат светлина в червения край на видимия спектър.
Алекс я погледна:
— Не съм експерт, но съм чувал, че е твърд като скала, така ли е?
Това не беше истински въпрос. Алекс бе запознат с различната плътност на леда от обучението му за водене на война в замръзнали океани. Един син айсберг можеше да разкъса стоманения корпус на кораб като хартия.
— Да, като желязо — Алекс насочи сонара под ъгъл към долната част на портала, възможно най-вертикално. След няколко секунди успя да получи данни за разстоянието до повърхността.
— Много добре. Само около трийсет метра.
Той извади едно късо черно зловещо острие от скрит калъф на бедрото си. Ножът бе един от няколкото, които носеше като стандартна екипировка за мисии. Беше изменен Кабар, скъсен и подсилен в сравнение с обичайната осемнайсетсантиметрова дължина, но все още имаше разпознаваемите характеристики на камата, която американските военноморски сили носеха от поколения.
Той клекна за момент, оглеждайки ъгъла към външния ръб на рамката на вратата, и замахна с ръка. Острието се заби около пет сантиметра навътре със скърцащ звук. Алекс усети вибрациите от удара по цялата си ръка. „Твърдо като желязо беше правилното сравнение" — помисли си той. При един толкова силен замах острието трябваше да се забие до дръжката. Подобно на машина, той продължи да замахва с ръка, като от време на време я редуваше с другата, за да балансира и да разпределя умората между раменете си. След двайсет минути бе издълбал дупка в средата на рамката от сняг дълбока приблизително една крачка и широка също толкова.
— Колко време трябва, за да излезем на повърхността? — Ейми бе свила ръце и го гледаше разтревожено.
— Мога ли да помогна — Мат също бе преценил, че на един човек, дори с невероятна сила, ще му
трябва много дълго време, за да прокопае трийсет метра твърд като желязо син лед.
Алекс седна за секунда и си пое дълбоко дъх няколко пъти. Усмихна се на тримата.
— По моите изчисления ще ми трябват около дванайсет дни, за да стигна до повърхността. Ако имах дузина гранати, нещата определено щяха да се забързат. Но не, определено нямам намерение да прекарам почти две седмици в копаене. Трябва да изкопая дупка само толкова голяма, че да се измъкнем изпод каменната арка. После да се надяваме, че ще мога да изпратя сигнал по радиото. Няма много голям обхват, но се обзалагам, че началниците ми все още не са се отказали да ни търсят, а ако има военни хеликоптери в околността, те ще разполагат с оръжия, с които да пробият леда. И да, д-р Кернс, ще бъда очарован, ако ме заместите за няколко минути.
Алекс видя, че Моника се плъзна надолу по стената и седна, а Ейми бе облегнала ръце на коленете си и го гледаше объркано. Тя беше на ръба да припадне от умора и капитанът разбра, че се чуди как той все още продължава напред.
— Ох, уморих се — каза той, най-вече за нея. Не се нуждаеше от почивка, но искаше да огледа тунелите, тъй като безпокойството у него нарастваше. Досега създанието трябваше да е разбрало къде са и вероятно мислеше как да ги стигне. Трябваше да направи малка разходка назад в мрака и да се ослушва известно време.
Внезапната експлозия накара съществото да спре устрема си напред. То се страхуваше от малко неща, но без черупката си бе уязвимо, а пещерните срутвания можеха да го заклещят в капан или да го смачкат. След няколко минути, когато нямаше повече трусове, то продължи да се плъзга напред, привлечено от ритмичния звук от копаенето. Сега тунелите бяха много по-малки и въпреки че то бе свило безкостното си тяло до една трета от размера му, беше невъзможно да мине през тях, ако останеха така. То протегна тяло и опипа отвора — таванът над него се повдигна леко. Съществото спря. Едно от малките топли тела се приближаваше. Беше опасното. Чудовището се намота и се приготви да се изстреля към целта.
Алекс вървеше назад по тунела, наострил сетивата си, за да изучава скалите, стените и пода. Все още можеше да чуе как Мат копае, но знаеше, че ще има късмет, ако продължи да го чува още минута. Ейми и Моника стояха от двете му страни, като даваха съвети, коментираха уменията му или като се опитваха да му вземат ножа и да копаят на свой ред. На Алекс му стана жал за него. Знаеше колко твърд е ледът. Синият лед не бе като нормалния, в който човек можеше да намери слаба ивица или балон с въздух и да отчупи голямо парче. Тук буквално трябваше да се копае милиметър по милиметър. Беше добре, че Мат имаше чувство за хумор.
На трийсет метра надолу по тунела Алекс спря и застана тихо в мрака. Той изолира звуците от копаенето и забави дишането си, така че то изглеждаше почти спряло. Наостри всичките си необикновени сетива, за да изследва заобикалящото го. Слушаше, чувстваше, усещаше и търсеше движение или присъствие, различно от тяхното.
Там. Той го почувства. Беше близо, прекалено близо, по дяволите. То беше точно тук сега. Като ударено от ток, тялото на Алекс се оживи отново, когато огромни количества адреналин започнаха да се отделят в него. Затича се обратно надолу по тунела.
Ейми усети лекото тресене на земята и се надяваше, че не е нищо повече от малка геологична активност. Тя точно щеше да заговори за това, когато Алекс се появи. Зад него подът започна да се надига като вълна. Гигантски камъни, които бяха стояли на място хиляди години, биваха хвърляни настрана като кубчета за игра на малко дете. Звукът от трошащите се скали бе оглушителен.
Лейтенант Оуен щеше да изчака още няколко часа. Той не бе изненадан, че все още не се е свързал с ЕКВС-тата и не очакваше да го държат в течение. Когато тези хора бяха замесени, висшите офицери знаеха подробностите, а всички останали вършеха работата си или се дърпаха от пътя.
Той остави перката на хеликоптера да се върти, за да поддържа генераторите топли. Въпреки че снегът наоколо изглеждаше достатъчно спокоен, Оуен знаеше, че температурите бяха доста под нулата и въпреки че имаше доверие на Сийхок-а в студено време, нямаше нищо по-лошо от замръзнали двигатели, когато трябваше да се вдига пълен товар.
„Най-накрая" — помисли си той. Оуен видя един голям мъж да се показва над ръба на кратера и да се откопчава от лебедката за спускане. Главата му бе наведена, белият му анорак бе опънат по масивните рамене и ръце. Пилотът не можеше да си спомни костюмите да са пасвали толкова зле, когато остави ЕКВС-тата. Надяваше се, че няма да го помолят да им помага да излязат от дупката. Не беше облечен за това.
Страничната врата се плъзна и Оуен се обърна на седалката си.
— Здрас... — гледката, която се разкри пред него, накара поздрава да замръзне на устните му.
Едно единствено око, горящо с кръвожадна омраза и ярост. Една месеста черна дупка на мястото, където трябваше да е другото око, и брада, сплъстена от съсирена кръв, завършваха образа, приличащ на маска за Хелоуин. Мъжът изкрещя нещо на език, който той не разбираше.
Оуен се пресегна за пистолета отстрани на тялото си, когато един юмрук с размерите на пилотонабивач го удари в лицето достатъчно силно, за да избие всичките му предни зъби и да сплеска носа му. Това нямаше да са последните му наранявания за този ден.
Боршов извлече американския пилот на снега. Нуждаеше се от повече пространство, за да го пребие както трябва. Гневът от загубата му от Алекс Хънтър сега вече бе почти вулканичен и той го изливаше, докато чупеше костите на лицето и ръцете на мъжа.
Той занесе осакатеното тяло до ръба на дълбоката дупка и понечи да го хвърли зад ръба към безмилостните скали трийсет метра по-надолу. Погледна към него и се поколеба. Започна да му говори, разтърси го. Пилотът отвори очи и изпъшка. Боршов отново го разтърси леко и после се усмихна.
С мощно движение руснакът го хвърли в бездната. Пилотът пищеше, докато падаше. Беше много по-хубаво, когато знаеше какво се случва с него.
Когато Алекс стигна при групата, направи две неща. Заби комуникационния високоговорител в една плитка дупка в снега. Дупката бе по-малка, отколкото той предпочиташе, но в момента нямаше друг избор. Натисна бутона за изпращане и 288 малкото устройство се окъпа в светлина, докато изпращаше кодирана информация, която съдържаше кода за разпознаване на капитан Алекс Хънтър и местоположението му. Второто нещо, което направи, бе да извика една-единствена дума:
— Движение!
Нямаха друг избор, освен да се оттеглят назад към лабиринта. Създанието все още не бе пробило пода на тунела и надигаше туловището си към мястото, откъдето бягаха. Шокови вълни преминаваха по пода, докато то натискаше и разширяваше дупката, която беше направило. Тунелът имаше няколко разклонения, измежду които да избират, и те стояха възможно най-близо до Алекс. Той знаеше, че се доверяват на инстинктите му, и се надяваше, че изборите, които прави, ще ги отведат надалеч от надигащия се ужас.
Дори на него му бе трудно да остане прав, докато съществото буквално тресеше целия под, пробивайки си път към повърхността. Моника заобиколи един голям камък и се озова от другата страна на тунела, далеч от групата. В този момент едно от смъртоносните пипала проби пода и направи процеп между тях. Алекс, Ейми и Мат бяха от едната страна на дупката, а Моника от другата. Алекс видя, че тя мисли дали да не скочи през нея, а после бързо се отказа. Тя ги погледна за последно. Той забеляза яда и страха в очите й. Моника погледна Мат, задържа погледа му за няколко секунди и след това бързо се скри в една от тъмни зали в нейната половина на тунела. Капитанът трябваше да задържи археолога, който се опитваше да отиде при нея, когато звярът се качи на тяхното ниво.
— Ще я намерим по-късно — Алекс сграбчи Мат за ръката и дръпна него и Ейми в един тунел точно зад тях.
Моника продължи да тича с всички сили. Светлината от каската й подскачаше по стените и пода, докато тя спринтираше по тъмния каменен коридор. След съвсем малко нивата й на адреналин спаднаха и тя остана без дъх. Изтощението от последните дни я завладя и тя трябваше да забави крачка за няколко минути, за да си върне силите. Изпита известно облекчение, когато чу, че звуците от създанието са някъде далеч от нея. За нещастие, това означаваше, че звуците от нейните приятели бяха изчезнали.
Не искаше да навлиза прекалено надълбоко в тунелите, защото знаеше, че ще се изгуби безнадеждно. Мисълта я накара да се превие надве и тя си пое дълбоко дъх няколко пъти. Догади й се от страх и за пръв път в живота си изпита студения натиск на клаустрофобията. „Успокой се, момиче, ти си по-добре подготвена от повечето хора за оцеляване тук долу." Тя започна да шепне на себе си в опити да възвърне малко от стария си кураж в мрака. Щеше да повърви още няколко минути, а после, ако звуците се отдалечаха още повече, щеше да се върне назад. Сега обаче щеше да навлезе малко по-нататък и да види дали няма други изходи, които да използва.
Алекс и Ейми продължиха да тичат бавно. — Трябва да се върнем обратно. Чакайте! Моля ви, трябва да се върнем обратно — Мат бе спрял на място и дишаше тежко.
Алекс го погледна и изморено поклати глава. Археологът се спусна към него и хвана ръката му, като възнамеряваше да го завлече назад по тунела, от който току-що бяха дошли. Със същия успех можеше да опита да помръдне каменна колона. Алекс се протегна внимателно и хвана Мат за горната част на ръцете.
— Не можем да се бием с него тук. Засега трябва да стоим пред него. Тя ще бъде добре, стига да продължава да се движи. По-късно ще намерим къде е отишла, обещавам ти.
Мат се отпусна на земята и покри лицето си с ръце.
— Тя беше уплашена, толкова уплашена и сега е сама в тъмното.
Той свали ръце и обърна едната си длан. Имаше избледнели очертания от тебешир на червено сърце, сега почти изтрито.
Ейми седна до него и го прегърна.
— Всички сме уплашени, Мат, но трябва да останем живи, за да можем да я намерим.
Той изпусна една дълга изтощена въздишка.
— Мога да ти кажа едно нещо, на следващата ми ваканция не отивам на никое тъмно или студено място.
— Защо, твърде е тихо за теб ли? Може би ще отидеш да изследваш някоя пещера с Моника на медения ви месец? — каза Ейми.
Мат се усмихна за малко и погледна към тавана, сякаш се опитваше да види синьото небе над тях. В ума си можеше да види Моника сама в мрака, как го вика. Стисна очи.
— Да вървим — Алекс отново ги накара да се раздвижат.







Двайсет и осем

Редник първи клас Дан Еверсън влезе тичешком в офиса на майор Джак Хамърсън.
— Сър, получихме кодирано съобщение от Аркадий.
Чука скочи на крака. Моливът, с който пишеше, се строши на тресчици в голямата му ръка. Очите му дълбаеха дупка в младия редник.
— Къде и кога? — попита той, докато изскачаше иззад бюрото си.
Майор Хамърсън забърза по широкия коридор, юмруците му бяха стиснати, а брадичката издадена напред. Добре лъснатите му военни обувки биеха като бързи барабани по линолеума, докато помощниците му подтичваха, за да не изостават. По пътя към командния център той задаваше въпроси и раздаваше заповеди на всяка крачка, без да си поеме дъх.
— Точно колко далеч са те от първоначалната точка на влизане?
Дан Еверсън разбърка листатата, които носеше в ръцете си. Имаше едно нещо, което бе научил, докато работеше с Чука, и то бе, че информацията трябва да е актуална до минутата и дяволски точна.
— Съобщението е било получено в двайсет и един нула девет часа, точно на единайсет километра и четиристотин метра от точката на влизане. На повърхността не се вижда нищо, а заглушаването на сигнала показва, че е дошъл от трийсет метра под леда.
— Кого имаме в близост до мястото? Какво ще вземат със себе си? Кой е изпратил съобщението? Как ще слезем при тях или как ще ги извадим при нас? Отговорихме ли вече? Организирайте подробно съвещание след десет минути. Намерете всичко, което поисках, и всичко, което не съм. Вървете.
Редник Еверсън бързо се отправи към контролната зала, а Чука продължи към командния център.
Боршов се придвижваше с хеликоптера по земята, като правеше скокове с дължина сто и петдесет метра. Не беше запознат с пулта за управление на „Сийхок"-а и трябваше само да го закара до станция „Ленинградская" и далеч от погледа на американците.
Американското съобщение нахлу в слушалките му и освети екрана на компютъра пред него — капитан Хънтър бе открит и на станцията в Макмърдо бе наредено да реагира. Изписаните координати означаваха, че е само на няколко километра. Той се приземи и помисли няколко секунди, после докосна екрана с окървавен прът. Боршов се бе пресегнал зад Бенсън, бе взел газовата му пушка М98 и я беше окачил на рамото си. Вече имаше малко вода, а сега и радиостанциите на командоса и на пилота. Имаше всичко, от което се нуждаеше.
Той отново излетя и бавно заподскача към ръба на счупения лед. Когато стигна на трийсет метра, отвори вратата на кабината и скочи от движещия се хеликоптер. Машината продължи бавния си ход, като се плъзна и се заби под един от ледените навеси. Кабината се смачка и счупените перки на витлото се разлетяха като порцеланови, отразявайки слабата слънчева светлина на Антарктика, преди да изчезнат под снега и леда. Боршов се изправи на крака и затича към мястото на последните координати на капитан Алекс Хънтър.
Тунелът на Моника рязко свърши с друга голяма кръгла зала. Лампата на каската й избледняваше от жълто към бледо оранжево сияние. Тя бавно огледа залата. Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да го усети в гърдите си, а гаденето я обземаше отново. Подобно на другите зали, в които бяха попадали, и тази беше гладка, с изключение на изпъкналите гравюри на малки фигури по стените. Без Мат обаче те бяха неразбираеми за нея. Всичко ценно вероятно бе извадено и всичко, което можеше да се използва за гориво, бе изгорено отдавна. В средата на стаята имаше голяма дупка, около три метра в диаметър. Искаше й се Мат да е тук, за да й каже дали е кладенец или може би кът за къпане, чието дъно бе пропаднало в залата отдолу. Тя започна да хленчи и не успя да накара долната си устна да спре да трепери, когато сълзите се стекоха по бузите й. В стаята имаше позната остра миризма, която караше очите й да сълзят, но не от плача.
Тя почти бе завършила бавния оглед на стаята, когато забеляза, че една фигура стои тихо при вратата, през която току-що бе влязла. Фигурата се плъзна към нея плавно и безшумно.
В почти пълния мрак тя стисна очи за секунда, като се молеше това да е Мат, когато ги отвори.
— Мат, Алекс?... Не, не ти... моля те, не ти!
Сайлъкс се взираше безизразно в нея.
— Трябва да намерим Моника. Ами ако не успеем да я намерим? — Мат бе в състояние на силна възбуда.
Ейми го хвана за ръцете и го погледна в лицето:
— Ще я намерим, не се тревожи.
Тя погледна към Алекс и той посрещна погледа й. Ейми успя ясно да разчете изражението му. Не смяташе, че шансовете са на тяхна страна и на страната на Моника.
— Разбира се, че ще я намерим — каза той. — Да вървим.
Звуците от напредващото същество бяха останали назад. Вече не се чуваше трошене на камъни и под краката им не се усещаха силни вибрации. Тримата и за минута не помислиха, че то се е отказало. Просто се надяваха, че това не означава, че е успяло да изпълзи изцяло на тяхното ниво на лабиринта.
Въздухът в тунелите сега представляваше мъгла от падащ прах заради тресенето и трошенето. Заради това мракът бе станал по-непроницаем, а лампите на каските им, които бяха станали още по-оранжеви, осветяваха по-малко разстояние, само около седем метра пред тях. Алекс не вярваше, че сетивата му ще го подведат и ще попадне в засада, но с огромната си сила и туловище, ако съществото бе зад една от стените и я пробиеше, лесно можеше да ги размаже, преди да успеят да избягат.
Умът му работеше усърдно, за да прецени какви са шансовете сигналът му да е бил получен. Смяташе, че Чука е изпратил хеликоптери и самолети, които да ги търсят, а австралийците имаха база наблизо — „Кейси", но тъй като радиосистемата SINCGARS бе престанала да работи, нямаше как да изпратят съобщение с по-мощен предавател. Ако бяха пропуснали съобщението или ако имаше буря в йоносферата, можеха да се считат за мъртви.
Алекс усети гигантско присъствие наблизо и погледна през рамо към мрака. Във въздуха на тунела се носеше позната химична миризма и усещане за огромна сила.







Двайсет и девет 

Военните, които се бяха събрали около майор Хамърсън, се намираха в командния център и гледаха картина на поле от сняг, която се нарушаваше единствено от черните точки на хора, вървящи през ослепителната белота. Директната картина идваше от един от разузнавателните хеликоптери, които имаха в базата Макмърдо, но образите не даваха информация за местоположението на липсващия екип. Откакто бяха изгубили връзка с групата, Хамърсън бе наредил разузнавателни и бойни хеликоптери да летят над мястото, докато не получат нов сигнал. Знаеше, че иска прекалено много, като се надяваше да са открили някакъв вече отворен път навън. Това щеше 6 Т6ЖКЗ. работа за всички участващи.
— При всички положения трябва да стигнем до тях или да ги изведем горе, като срежем този лед. Можем да копаем, да' го взривим или да го стопим. Аз предполагам, че те са намерили убежище в някаква пещера под леда и снега.
Капитан Хикс обобщи предимствата и недостатъците на всеки вариант.
— Копаенето засега е най-безопасната опция, но и най-бавната. Дори и да занесем всякакви копачни машини, ще ни отнеме четири дни — към тях трябва да прибавим и два дни за пренасянето им дотам по въздух. Взривът ще напука леда и шоковите вълни могат да срутят тунелите отдолу. Нашите инженери вярват, че могат да взривяват слой по слой, но процесът пак ще е бавен и риск ще има — капитанът подаде листа със статистически данни на майора и продължи да говори. — Моят избор е да го стопим. Можем да прогорим дупка с диаметър петнайсет метра и дълбочина над трийсет метра за минути. Още сега разполагаме с нужните за това снаряжения на място.
Хамърсън погледна нагоре към Хикс и вдигна вежди:
— Термайти?
— Да, сър.
Хамърсън знаеше, че термичните оръжия бяха разрушителни и опасни, но нямаха избор. Те вече не се използваха в битка, но огромната температура, която развиваха, ги правеше идеални за тайни мисии, когато вражеските въоръжени сили трябваше да бъдат неутрализирани бързо. Високата им температура и малкият видим пламък, в зависимост от съотношението барий/сяра, означаваха, че един разтопен термайт можеше да завари задната част на цевта на оръдие така, че да е невъзможно да се отвори и да се зареди. Мръсни, преносими и много полезни.
Майорът знаеше и че когато става дума за тайни операции, времето изтичаше бързо. Предполагаше се, че американските военни дори не трябва да са там долу. Всякакви продължителни операции с копаене и експлозии трябваше да се ограничават до минимум.
— Обясни ми, капитане.
Хикс даде на Хамърсън още бележки и продължи с доклада:
— Препоръчваме термично оръжие, защото има собствен запас от кислород и не изисква външен източник на въздух. Това означава, че няма да бъде задушено от снега и ще продължи да гори дори когато е мокро — не може да бъде изгасено с вода. Това е хубаво, тъй като очакваме, че разтопеният лед ще образува много вода. Дори под водата горящото желязо, създадено от термайта, ще извлича кислород от водата и ще произвежда водород с една-единствена заместителна реакция — Хикс обърна страницата.
Хамърсън го прекъсна:
— ТНЗ или стандартно?
— Стандартно, сър, то е по-горещо от термайта ТНЗ. Стандартният железен термайт гори с малък пламък, но при огромна температура. Той е много по-мръсен, но по-ефективен за нашите цели.
— Рискове?
— Компютърните симулации препоръчват три взрива на железни термайти със седем секунди интервал между всеки, като първите съдържат двайсет и седем единици термайт, а последният съдържа само двайсет и пет. Така трябва да слезем между двайсет и девет и трийсет метра надолу, като има малко останала вода. Рискове има, ако нашият екип под леда е твърде близо до зоната на горене, ако навлезем само с няколко крачки повече, ще ги сготвим. Те трябва да намерят прикритие преди възпламеняването.
Хикс спря за няколко секунди и потърка брадичката си:
— Продължавайте, капитане.
— Има още нещо. Ако има някакви плитки залежи на петрол в околността, може да подпалим целия район. Ако има голям залеж, той може да избухне като Хирошима или да образува горяща дупка, която да продължи да избухва, докато не бъде покрита или докато горивото не се изчерпа. И в двата случая тайната няма да се опази дълго време.
— Тогава се уверете, че ще изгорите само леда, капитане.
— Да, сър, можем да направим това.
Алфред Бийдман, председателят на GBR, бе натикан в стаята. Хамърсън му кимна, после се обърна към редник Еверсън и го погледна настойчиво:
— Някакъв контакт вече?
Майорът вече знаеше отговора на въпроса си, тъй като го зададе, докато от говорителя в средата на огромното дъбово дърво в командната зала излизаха ниски фонови шумове. Той просто искаше да поддържа напрежението у членовете на комуникационния екип.
— Все още нищо, сър.
Еверсън слушаше, докато екипът правеше всичко по силите си да усили сигнала и да получи отговор. Добрата новина бе, че това не беше само обикновен бял шум, който означаваше липса на всякаква комуникация. Това беше лекото съскане на неосъществения контакт. Някой беше там, просто още не отговаряше.
Руският президент погледна тайния доклад, който съдържаше копие от прихванато съобщение от база Восток на Антарктика. В руската база имаше едно от най-модерните електронни оборудвания за наблюдение в Южното полукълбо и всеки излъчен сигнал можеше да бъде уловен, разкодиран и обработен от руснаците по същото време, по което го улавяше и законната страна.
Американците подготвяха оттегляне от леда. Мисията им трябваше да е успяла. Този идиот Петров го бе провалял прекалено много пъти.
Волков смачка листа с доклада в юмрука си, като продължи да го мачка, докато обмисляше вариантите си.
Той заговори на офицера, без да се обръща:
— Трябва да извадим някого от южния лед. Има един човек, когото искам да доведа обратно до двайсет и четири часа — Волков обърна влажния си поглед към младия мъж. — Заеми се с това.
Президентът наблюдаваше офицера, докато излизаше от стаята, а после отвори едно чекмедже на бюрото си и извади малък черен телефон. Набра дълъг номер и зачака, тъй като сигналът бе кодиран и беше изпратен до другата страна на планетата. Когато връзката се осъществи, той заговори меко:
— Другарю Боршов, работата ти там е приключена. Имам друга за теб. Приоритетна.
В другия край на Москва Виктор Петров скочи в голям черен Мерцедес и се отправи към летището. Няколко обемисти дипломатически чанти лежаха в безопасност до него на меката кожена седалка. Горе в голямата му приемна пепелта от копието на доклада все още тлееше.
Боршов чу, че обаждането прекъсна и отпусна ръка покрай тялото си. Мисия приоритет от Малкия вълк означаваше, че всички останали мисии трябва да бъдат незабавно оставени. Той се протегна и докосна замръзналата кръв около нащърбената дупка на лицето си. Заболя го, но не от отворената рана, а от жаждата за мъст.
Алекс Хънтър щеше да умре от неговата ръка, този ден, следващия или когато успееше да се приближи достатъчно. Боршов имаше свои приоритети. Волков никога нямаше да разбере.
Радиото на Алекс изпращя и всички се вкамениха.
Ейми се наведе напред и сложи ръце на колене си, като си поемаше дълбоко дъх през стиснатите зъби в опити да пречисти прашния въздух. Тя пробва да изплюе мръсотията, но осъзна, че в сухата й уста няма слюнка. Видя как Мат потисна една кашлица. И двамата не искаха да издават никакъв звук в задушаващия мрак. Светлините на фенерите им се бяха станали убитокафяви, а намалената периферна светлина я караше да мисли, че стените идват все по-близо до тях. Една вълна на изтощение и гадене мина през нея. Тя погледна към Алекс и видя, че слага слушалките на главата си, затваря очи и натиска копчето за приемане. Ейми кръстоса пръсти.
— Аркадий слуша, край.
Когато гласът на Алекс се чу по говорителя в командния център, всички спряха да вършат онова, което вършеха, и започнаха да викат от радост. Въпреки че на Чука му се искаше да скочи на крака и да вдигне юмрук във въздуха, трябваше да запази самообладание и трезвото си мислене, тъй като мисията далеч не бе приключила.
— Радвам се да чуя гласа ти, Аркадий, какъв е оперативният ти статус? — Хамърсън се усмихна на себе си — едва бе успял да се въздържи да не нарече Алекс „синко". Капитан Алекс Хънтър, Аркадий, бе ЕКВС полеви агент. Описан с безчувствените военни термини, той бе „бойна единица", оръжие, което се пускаше и се заменяше без емоции. Въпреки това майорът не можеше да не се почувства горд от начина, по който Алекс се бе развил и бе станал лидер и безупречен професионалист.
Чу се смущение от шумовия фон и после:
— Как се радваме, че ви чуваме, сър. ЕКВС отрядът е останал с един член. Има трима останали членове на научния екип, двама са с мен, един липсва. Оцелелите от самолетната катастрофа, ако е имало такива, както и екипът на Хендсън изглежда са попаднали на огромна местна биологична единица. Няма останки и няма оцелели.
Хамърсън сложи огромните си пръсти на челото си и го потърка. Неговите ЕКВС-та, всички тези мъже и жени, мъртви. „Още една кървава мисия, за която е платено с живот" — помисли си той.
Алфред Бийдман клатеше глава и мърмореше на себе си:
— Кой липсва и какво има предвид той под местна биологична единица? Те са на трийсет метра под плътен слой лед — той пристъпи напред към предавателя. — Капитан Хънтър, тук е Алфред Бийдман. Д-р Ейми Уайър, тя добре ли е?
— Тя е тук до мен, сър — Алекс свали предавателя и го сложи на главата на Ейми.
Всички в командния център затаиха дъх, тишината се нарушаваше единствено от съскането от говорителя в средата на огромната дъбова маса. После настана пълна тишина, когато сигналът бе прихванат.
— Здравейте?
— Ейми! Добре си, слава на Бога. Толкова се тревожех — Бийдман се залюля на пети и обгърна тялото си с ръце сякаш щеше да си дари голяма прегръдка.
— Алфред, по-добре съм, когато чувам гласа ти — тя не можеше да не се усмихне, докато говореше с добродушния председател.
— Ейдриан там ли е? И той ли е добре? — попита Бийдман.
Ейми направи пауза за секунда, докато решаваше какво да му каже, после прецени, че ще е най-добре да говори кратко.
— Съжалявам, Алфред, д-р Сайлъкс не успя да оцелее. Той е мъртъв.
— О, божичко, трябва да си в шок. Ейдриан беше добър човек, един от най-добрите — гласът му бе изпълнен с болка.
— Да, Алфред, д-р Сайлъкс наистина ни изненада всички — тя се обърна към Алекс и завъртя очи, преди да смени темата. — Страхувам се, че имам лоши новини за петролните залежи. Бяха фалшиви данни, получени заради огромен басейн с топла вода дълбоко в земната кора, с биомаса, която излиза извън обхвата на уредите. Има следи и за съществуваща геологична дейност, така че се съмнявам, че има нещо интересно за GBR в този район.
— Скъпа моя, всичко, което ме интересува, е как да ви закараме вкъщи. Сега, каква е тази местна биологична единица?
Майор Хамърсън кимна на Бийдман и се наклони напред, за да даде знак, че отново той ще поеме контрола. Въпреки че бе ужасно щастлив да чуе, че Ейми Уайър е добре, трябваше да свършат много работа, за да измъкнат хората оттам в скоро време.
— Д-р Уайър, много се радвам, че все още сте с нас, и с нетърпение очаквам да ви доведем тук. Сега, обаче, трябва да планираме как ще ви измъкнем оттам. Мога ли пак да говоря с капитан Хънтър, моля? — Ейми подаде слушалките на Алекс.
— Тук, сър.
— Добре, капитане, продължете с доклада.
— Сър, както спомена д-р Уайър, тук няма петрол, а дълбок басейн с топла вода. Температурата вероятно се дължи на геотермична дейност. В басейна има много големи форми на живот, които не се срещат на повърхността. В момента ни преследва един от тези биологични неприятели, който вероятно е отговорен за изчезването на екипажа на самолета, както и за унищожението на екипа на Хендсън.
Хамърсън се облегна назад на стола си и издиша.
— Добре, Аркадий. Какво е вашето местоположение и дееспособност?
— В момента се намираме в един от тунелите на изоставен град, който има здрава структура, но смятаме, че е погребан на около трийсет метра под лед с висока плътност. Защитните ни сили са почти изчерпани. Хванати сме в капан между съществото и леда, с гръб към стената. Едно последно нещо, сър — не сме единствените под леда. Срещнахме няколко агента на „Кровская", водени от Юли Боршов. Бяха неутрализирани.
В командния център челюстите на Хамърсън скърцаха при мисълта за руската намеса. Това беше проблем от Студената война. Познаваше няколко руски генерали и това не беше съгласувано с тях. Някой раздаваше заповеди, някой плащаше.
— Капитане, отново е Алфред Бийдман. Можете ли да се барикадирате някъде, докато стигнем до вас?
— Г-н Бийдман, това нещо е по-голямо от син кит и минава през стените сякаш са от хартия. Планът ни е да стоим пред него, докато можем. Тази стратегия обаче ще има успех само за кратко, докато не попаднем на задънена улица. Майор Хамърсън, не мога да изкопая път навън оттук, можете ли да ни достигнете?
— Вярваме, че можем. Ще направим дупка като използваме стандартен термайт. Тя ще бъде с диаметър приблизително петнайсет метра, като ще застъпи сигнала, който излъчвате. Прави сте за дълбочината, намирате се точно на трийсет метра и осемдесет сантиметра под повърхността. Планираме да извършим серия детонации, които ще изпарят приблизително трийсет метра и петдесет сантиметра лед. Ще трябва да пробиете останалите трийсет сантиметра сами. Ако прекалим с горенето, ще наводним залата ви с вряла вода и пара. Ако не взривим достатъчно, няма да успеете да пробиете остатъка. Коментари, капитане?
— Според мен е добре, сър. Колко време ви трябва, за да се подготвите?
Майор Хамърсън се обърна и погледна Хикс, която остави телефона, по който говореше.
— Десет минути, докато поставят зарядите. Първият заряд ще е готов за взривяване след единайсет минути.
— Готов ли си, Аркадий, десет минути по мой знак.
Хамърсън и Алекс преброиха от двайсет до едно и синхронизираха часовниците си.
— Добре, трябва да се отдалечиш от предавателя, който си сложил, но след десет минути и двайсет и една секунди трябва да си се върнал и да копаеш дупката. Изчислили сме, че пет минути след взрива остатъците от стените ще започнат да замръзват на ново с около петнайсет сантиметра на всеки двайсет секунди. Късмет, войнико.
— Благодаря, сър, ще се видим скоро — Алекс натисна малкия бутон на слушалките и си пое дълбоко дъх. „Дай ни само още няколко минути" — помисли си той.







Трийсет 

Идват да ни вземат. След по-малко от десет минути ще има три заредени термични взрива, които, да се надяваме, ще прогорят дупка точно до нашата врата. Взривовете и горенето ще приключат напълно след двайсет и една секунди и тогава трябва да сме се върнали при вратата, за да разбием оставащия лед преди останките да замръзнат наново. Почти успяхме, хора.
Алекс погледна Ейми, която го дари с уморена усмивка и показа потъмнелите си от прахта зъби. Мат обаче избухна.
— Десет минути? Това не е достатъчно време. Никога няма да я намерим за десет минути. Не можеш ли да го отложиш за известно време? Ами ако те се спуснат долу и изпратят още войници, които да помогнат в търсенето? Питай ги, моля те, питай ги.
На Алекс му стана жал за младия мъж. Трябваше да минат близо до мястото, където бе изчезнала Моника, за да се върнат при тяхната врата, но шансовете да я намерят бяха малки. Тунелите бяха тихи сега и той би трябвало да може да долови лекото й дишане или дори бързото биене на сърцето й, но нямаше нищо. Как можеше да каже на Мат, че не може да я намери. Тя или се бе отдалечила много от първоначалната си позиция или бе мъртва. Алекс знаеше, че няма време да преговаря. Ако Мат опиташе да ги забави, той бе готов да го носи, в съзнание или не.
— Съжалявам, Мат. Можем да я търсим по пътя обратно, но това е всичко. Ако не направим отвора, преди дупката да замръзне, всички ще умрем тук долу.
Ейми сложи ръка на рамото му.
— Моля те, Мат.
Археологът се обърна към Алекс със зачервени очи и сякаш понечи да каже нещо, но после размисли. Той свали каската си и я хвърли силно в мрака, после прокара прашните пръсти през слепената си от пот коса. Пое си дълбоко дъх и кимна.
„Слава на Бога, изглежда, че още е с нас" — помисли си Алекс.
Те се движеха предпазливо, като Мат и Ейми се напрягаха да чуят нещо и да виждат на слабата светлина на фенерите им. От време на време спираха, за да се ослушат — единственият звук бе собственото им дишане. Алекс погледна часовника си — оставаха шест минути. Това не беше хубаво, времето минаваше твърде бързо.
Стигнаха до мястото, на което се бяха разделили с Моника. Там вече нямаше древен тунел, които се разклоняваше на по-малки. Сега имаше зееща пропаст, изпълнена с мастилена чернота. Алекс не можеше да види или да усети нищо в ямата пред тях, но беше невъзможно да минат от другата страна, където бе изчезнала младата жена. Отдясно беше пътят към първия тунел, който водеше към ледената врата и зоната за взривяване. Този път предлагаше опасен и малък шанс да преминат, но поне беше шанс. Имаше линия от единични камъни, които все още бяха закрепени към стената и които изпъкваха около трийсет сантиметра и приличаха на тесен ръб — можеха да стигнат, ако задържаха дъх и действаха бързо. Алекс съзнаваше, че трябва да са далеч от зоната на взрива, но достатъчно близо, за да пробият леда, преди всичко да замръзне наново. Ако тръгнеха да търсят Моника, никога нямаше да успеят. Изборът му беше прост — да изгуби един или да изгуби и тримата.
— Как ще минем отсреща? — Мат гледаше Ейми и капитана и чакаше някакъв невъзможен план да прекосят черната яма и да спасят Моника. Той знаеше, че дупката не може да се премине, но сега бе започнал да вярва, че командосът е способен на всичко. Ако имаше достатъчно време, Алекс сигурно щеше да успее да отиде от другата страна. Времето обаче не беше нещо, с което разполагаха в момента. Ейми погледна към краката си, за да не срещне очите му.
— Трябва да се върнем при ледената врата, сега. Нямаме много време — Алекс говореше, докато следеше с очи пропастта пред тях.
— Ами Моника? Тя е ей там.
— Когато стигнем до основната зала, ще видим какво можем да направим — Алекс мразеше това, че подвеждаше Мат, но трябваше да ги закара до твърда земя и в главната зала. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше една борба с археолога на ръба на бездънната яма.
Капитанът бързо провери остатъците от екипировката си. Обърна се към Ейми и я огледа, за да види дали няма някакви хлабави ремъци или други неща, които можеха да се закачат на стената или да я спънат. След това се обърна към Мат, но той го блъсна и се приближи към Ейми, като й каза да огледа костюма му.
— Ти ще ми помогнеш да я намеря, нали? Тя трябва да е ужасена в тъмното сама — Мат държеше гласа си нисък и гледаше очите на Ейми с напрегнат поглед, граничещ с мания.
— Помощта идва, Мат.
Ейми започна да намества колана си, за да не й се налага да гледа лицето му, докато изрича лъжа. Тя не мислеше, че Моника е жива сега, когато съществото беше почти сред тях. То се бе спряло да ги преследва, но не се беше отказало, така че тя бе решила, че това означава само едно нещо — бе тръгнало след Моника.
— Ейми, ти минаваш първа. Мат, ти след мен.
Ейми знаеше, че по този начин Алекс ще ги държи и двамата в обсега на ръцете си. Те тръгнаха покрай урвата, като камъните останаха здрави под краката им. Отдолу се носеше мирис на амоняк и древно разложение. За щастие, никакви звуци не долитаха от мрака.
— Много добре, Ейми, продължавай да се движиш и гледай напред, само още няколко стъпки.
Едната ръка на Алекс бе върху рамото на Мат. Ейми се обзалагаше, че той щеше да го влачи, ако се наложи. Очите на археолога бяха отправени към празния тунел отсреща. Ейми знаеше защо. Ако Алекс го пуснеше и той успееше да стигне дотам, щеше да изчезне вътре, тичайки сляпо из дълбините и крещейки името на Моника. Част от нея искаше да стори същото, но дълбоко в себе си знаеше, че ако остави Алекс сега, това означава сигурна смърт. Тя си спомни съсухрените черепи в долните тунели и потрепери. Искаше й се отново да види слънцето.
Тя стъпи на ръба на пода на главния тунел и падна на колене, за да си поеме дъх. Напрежението върху вече изтощените мускули на прасците й беше огромно. Алекс мина след нея, следван от все още съпротивляващия се Мат.
Радиото на капитана изпращя и сигнализира за постъпило съобщение.
— Аркадий, тук е лейтенант 0'Риордан с „Блекбърд едно" отгоре. Ще извършим спускането след три минути и ще започнем да броим от две надолу. Очаквайте да няма връзка по време на взрива и около пет секунди след него. Късмет, сър.
Алекс знаеше, че той не очаква отговор. Нещата се бяха задвижили. Силата на взрива щеше да прекъсне комуникацията, когато се съчетаеше с магнитната среда.
— Имаме три минути, докато започнат с горенето. Да вървим.
— Не, чакайте. Мисля, че я чух. Моника! Моника, ние сме! — Мат пристъпи назад към ръба на ямата и изкрещя с всички сили към страничния тунел. Името й отекна в залата отново и отново.
— Моника! Тук сме. Можеш ли да ни чуеш?
Всичко, което получиха в отговор, бе заглъхващото ехо и звука от падането на малки камъни. После нещо голямо се размърда.
— Това е тя — очите на Мат изпъкнаха на лицето му, докато се напрягаше да види вътрешността на тунела.
— Не мисля, че това е г-ца Дженингс, д-р Кернс. Трябва да се махаме оттук, веднага.
Алекс се пресегна, за да го хване и да го извлече надалеч от ръба. Миризмата на амоняк се засилваше и капитанът усещаше масивно движение под тях. Сетивата му го караха да изтръпне целия. Като образуваше въздушна вълна пред себе си, докато се движеше, съществото създаваше усещане за мощ, глад и смъртоносни намерения.
Още камъни изпопадаха по пода и паднаха в мрака на пропастта, а прахът отново започна да се сипе по тях. Сега се чуваха звуци и от ямата пред тях, и от страничния тунел, в който бе изчезнала Моника.
Радиото изпращя.
— Две минути, започваме броенето.
Трябваше да са по-близо, когато взривовете започнеха да избухват, все още бяха твърде далеч.
— Трябва да вървим веднага. Това е заповед. Д-р Кернс, това не е г-ца Дженингс.
Алекс започна да влачи Мат насила, когато една фигура се появи в устата на страничната пещера.
— Моника! — Мат изглеждаше така, сякаш се кани да прескочи седемте метра празна чернота, за да я достигне. Дори и Ейми разцъфна в усмивка.
— Тя е жива!
Моника стоеше там, точно извън обсега на избледняващата светлина на фенерите им. Гледаше напред и не отговаряше на виковете на археолога.
Уникалните сетива на Алекс започваха да се претоварват. Дори и без инфрачервените уреди за нощно виждане, той можеше да види, че фигурата на Моника е по-студена от заобикалящото я. Едно нормално човешко същество образуваше топла аура в бледооранжево до жълто, тя обаче изглеждаше напълно синьо-черна — студена като риба или като труп.
Цялото му тяло изгаряше от желание да затича. Той посегна към Мат точно когато Ейми погледна към ямата отпред. Първо й се стори, че подът се издига, за да стигне до тях. После на светлината на фенера се разкриха повече детайли — едно-единствено безчувствено око, голямо колкото Буик, се въртеше, за да ги фокусира. Тя изпищя.
Оттам нататък всичко се случи много бързо. Огромните пипала за хранене на ортокона изскочиха от ямата и се блъснаха в пода. Те вдигаха огромните дялани камъни пред себе си и направиха смъртоносен дъжд. Алекс вдигна Мат и Ейми и ги бутна напред в тунела към ледената врата. Движението му предизвика реакция от фигурата на Моника и тя полетя напред сякаш бе изстреляна с оръдие. Съществото остави мимикрията и образът отново се превърна в смъртоносно лепкаво пипало с куки. То удари с плашеща точност — точно в средата на гърба на Алекс.
Болката беше невероятна. Раницата и бронирания костюм на командоса го предпазиха от пълната дължина на смъртоносните приличащи на ками нокти, които изскочиха от обвивките си, за да го прободат. Той обаче бързо залепна в биологичното слепващо вещество, което създанието използваше, за да впримчи плячката си.
— Тичайте! Стигнете до ледената врата и намерете прикритие — с едно плавно движение Алекс извади големия си черен нож Ка-Бар и го заби между две от древните плочи на пода с достатъчна сила, че да влезе десет сантиметра в земята. Трябваше му котва, тъй като дори със свърхчовешката си сила не можеше да се мери със същество, което бе стотици пъти по-голямо от него.
Радиото изпращя.
— Шейсет секунди до първото спускане.
Последната минута от обратното броене бе започнала.
Чудовището, което усети, че плячката му се е закачила някак си, се приближи, за да използва по-голяма част от тялото си и да включи в заниманието и израстъците си за хранене. Още две слонски пипала се тръшнаха на пода точно до краката на Алекс. Той знаеше, че ако съществото го обгради с още пипала, просто ще го разкъса като препечено пиле. Петнайсетсантиметровите нокти си пробиваха път през бронята му, а ножът започна да се огъва. Закаленото острие издържаше на огромната усукваща сила, но накрая щеше да се пръсне като стъкло и в ръката на Алекс щеше да остане само дръжка, за която да се държи. Нуждаеше се от план Б сега.
С другата си ръка той посегна към колана си и извади малък извит сгъваем нож. Беше модифициран Спайдерко Маникс, един от малкото сгъваеми ножове в света, който лесно можеше да се отвори с една ръка и да се стегне в тази позиция. Алекс го отвори и прокара острото като бръснач острие с всички сили по китката на ръката си, по гърдите и чак до врата. Успя да се протегне само до другото си рамо. Около разрезите бликна кръв. Той трябваше да реже достатъчно силно, за да разцепи подсиления костюм, но без да прекъсне някакви вени или сухожилия. Всичката тази бърза и деликатна работа, докато някакво чудовище, излязло от някой моряшки пиянски кошмар, се опитваше да го разкъса на парчета.
Номерът се получи. С рязък порещ звук горната част на костюма се откъсна от пипалото и изчезна в ямата. За кратко пръсна кръв, когато ноктите издраха гърба му, преди да изпуснат плътта от плиткия си захват, но той беше свободен. За миг се озова на крака и се затича надолу по тунела. Зад него сякаш избухна бомба, когато съществото осъзна, че наградата му бяга.
Колосът се извлече от ямата, като размяташе големите парчета скали по пътя си като речни камъчета. Пронизителният му писък, изпълнен с гняв, можеше да се чуе въпреки трясъка на камъните.
Пращене.
— Пет-четири-три-две-едно...
Нямаше звук. Или поне такъв, който да се чуе въпреки грохота зад него. Алекс бе само на една минута от ледената врата и увеличи скоростта си. Лесно можеше да надбяга създанието, тъй като се движеше бързо през тунелите, които не бяха предвидени за нещо с такива гигантски размери. Капитанът отброяваше секундите до следващия взрив наум — три-две-едно. Този път имаше лек трус и пред него присветна синя светлина, която избледня само след няколко секунди. Ледената врата светеше като фар. „Поне експлозивите са избухнали на правилното място" — помисли си той.
Сега можеше да види Ейми и Мат, които стояха пред вратата. Той стигна при тях, с едно плавно движение ги взе и двамата, по един под всяка ръка и продължи да се движи бързо в страничната ниша.
„Три-две-едно..." Този път се чу звучен бум и по главите им се посипаха прахоляк и някои по-големи камъни, отчупени от стените. Още веднъж тунелите се осветиха. Само че този път с жълта светлина, от която боляха очите и която остана ярка, като продължи да гори дори под леда и водата. Тя вършеше работата си и изпаряваше леда надолу към тях.







Трийсет и едно

Руините на Ацтлан отново потънаха в тишина. Дори масивното създание в тунелите отдолу бе спряло разрушителния си устрем напред и чакаше да види дали експлозиите предшестват земетресение. След още няколко секунди ослепителната светлина от портала избледня. Но този път не до меко синьо сияние. Този път до нещо, което Ацтлан не бе виждал от хиляди години. Слънчева светлина.
Мат и Ейми лежаха на земята, там, където ги беше пуснал Алекс. Той стоеше неподвижно наполовина обърнат към тях, като гледаше назад към пътя, по който бяха дошли. Дори дишането му бе недоловимо. Ейми си помисли, че прилича на статуя, изваяна от мръсотия, кръв и желязо. Докато го гледаше, една от раните на гърба му спря да кърви и започна да зараства. Една мисъл пробяга през ума й — „той не е човек" — и изчезна също толкова бързо.
Сега не се нуждаеха от фенерчетата си, тъй като светлината блестеше през отвора и тунелите не бяха изпълнени с вряща вода или пара. Алекс взе решение — бързо към вратата, веднага.
Тя все още бе запълнена с лед. Сега обаче сякаш се намираха в плитка вода, защото слънчевата светлина се отразяваше в останалия слой лед, може би за пръв път от десет хиляди години, и им разкриваше почти кристално ясна гледка към двора на Ацтлан. Церемониалният двор бе пълен с красиви стенописи и сложни каменни гравюри, изработени от полиран гранит. Цветовете, покритието на камъните и всички фини детайли бяха изпипани до съвършенство.
Мат и Ейми се долепиха до леда и се втренчиха в далечния изглед пред тях — в онова, което може би беше люлката на всички човешки цивилизации. Почти хипнотизирани от чудната гледка, тяхната замечтаност бе бързо прекъсната от оглушителен писък от тунелите зад тях.
Алекс трябваше да действа бързо. Разполагаше само с минути, преди ледът да започне да замръзва наново, макар че ако съдеше по звуците от приближаващото се съществото, щеше да има късмет, ако има и половината от това време. Той пристъпи към стената и погледна нагоре. Вратата бе висока метър и осемдесет и той видя, че ледът изглежда е на шейсет сантиметра встрани и над нея. Трябваше да прокопае дупка, която е достатъчно широка, за да минат, и да е под ъгъл от около четиридесет и пет градуса. Ако започнеше в горната част на вратата, това щяха да са само сто и пет сантиметра лед, сто и двайсет най-много. Той отстъпи назад и посегна към бедрото си. Нищо. По него не беше останало нищо, което да използва.
— Можем ли да помогнем? — попита Ейми. Тя го гледаше как стои замислено. Той се обърна и погледна към нея, а после през рамото и към пода на пещерата, и се усмихна:
— Да, можете. Ти и Мат ще намерите прикритие.
Алекс отиде при стената, където лежаха няколко отчупени парчета черен гранит. Той знаеше, че гранитът, който са използвали ацтланите, е твърд и здрав като стомана. Това беше най-добрият инструмент, който можеше да намери. Той вдигна едно парче с размерите на щайга за плодове и тръгна към вратата. Когато стигна на три метра от нея, го вдигна над главата си. Камъкът сигурно тежеше повече от триста и двайсет килограма. Алекс се напрегна.
Като използва силата, която се натрупа, той запрати камъка към ледената врата под ъгъл. Гранитът се блъсна в горната част на леда с експлозивен трясък. Из цялата врата се появиха пукнатини приличащи на вени, а на мястото на удара имаше заскрежен кратер. Бяха се отчупили около десет килограма лед. Алекс махна част от останалия разкъртен лед и огледа бързо мястото. Като се прицелваше наум, той отново вдигна камъка и застана на началната си позиция.
Мат бързо отиде зад него, решен да помогне. Може би се опитваше да е зает с нещо, за да не се налага да мисли за Моника. Бе намерил камък, който беше една десета от размерите на камъка на капитана, но не можеше да го вдигне над коленете си. Той видя, че Ейми го гледа, и отбеляза:
— Смятам да се придържам към мисленето.
„Добра идея" — изрече безшумно тя. Ейми оценяваше опита му да се шегува, но гласът му не звучеше както трябва, а лицето му изглеждаше увиснало.
Алекс се върна назад няколко крачки, погледна към вратата и се напрегна. Този път се прицели в дупката, която вече бе направил. Гранитният камък се разчупи на две и половината от него заседна в леда. Алекс я измъкна и използва парчето като лопата, за да разчисти откъснатия лед. Вдлъбнатината сега бе шейсет сантиметра в диаметър и с дълбочина малко повече от това. От ударите се бяха образували много пукнатини в преди плътния син лед и всеки следващ бе по-ефективен. Красивият изглед към Ацтлан бе изчезнал, защото вратата представляваше мрежа от разбит и нацепен лед.
Един страховит рев се разнесе изпод краката им. Съществото беше толкова близо, че можеха да го усетят, както и да го чуят. Мат и Моника забравиха за инструкциите на Алекс да стоят настрани и се приближиха към него. Той гледаше надолу към пода на тунела с леко наклонена глава.
— Добре, почти сме там. Още два удара трябва да свършат работата — Алекс дори не беше задъхан. Отиде назад в тунела, за да избере друг камък. Този път взе един, който бе малко по-голям от футболна топка. Той го хвана с една ръка и после се затича към ледената врата. С един широк замах, с който всеки треньор по американски футбол би се гордял, той го заби в дупката под още по-голям ъгъл нагоре. Камъкът изскочи от ръката му толкова бързо, че Ейми Мат едва успяха да видят как прелита във въздуха. Той се заби в средата на горната част на вдлъбнатината като гюле. При този удар гранитът не отскочи назад и не остана забит в леда. Проби цялата преграда и един искрящ лъч бяла слънчева светлина нахлу в тунела, последван от струя топла вода.
Ейми гледаше как мускулите по гърба на Алекс се размърдаха, когато хвърли камъка. Тя осъзна, че всичките му рани са престанали да кървят и повечето дори бяха започнали да се затварят. Кой беше той? Какво беше той? Защо се наричаше Аркадий? Тя знаеше от училище, че според легендите Аркадия е родното място на един от синовете на Зевс. Това обаче нямаше смисъл. Дори след като бе видяла как побеждава гцгантския руснак и после как вдига сам камъни, които тежаха тонове, тя имаше въпроси. Знаеше за отделянето на големи количества адреналин в стресови ситуации, което даваше на нормалните хора краткотрайна огромна сила, позволявайки им да вършат свръхчовешки неща. Тези способности обаче изчезваха веднага след стресиращото събитие. Този човек, Алекс Хънтър, можеше да добива силата и способностите по желание.
„Трябва да е някакъв военен експеримент" — помисли си тя. Ейми пое дълбоко дъх, усети студения свеж въздух и се усмихна. Когато един сноп слънчеви лъчи стигнаха до пода на тунела, тя осъзна, че това няма значение. За нея бе достатъчно да знае, че той е специален. Бе рискувал живота си за всички от тях, десетки пъти. Беше ги спасил.
Лейтенант О' Риордан пръв забеляза как тъмният камък се появи на леда.
Трите хеликоптера кръжаха над почти кръглата дупка с форма на паница. На тринайсет метра под върха дупката се разширяваше и диаметърът й ставаше около седемнайсет метра. Това се дължеше на топлинния ефект на термайта, който се разширяваше колкото по-надолу потъваше в леда. Ръбовете бяха гладки като стъкло, сякаш бяха полирани от хиляда бижутери. Сега, когато снегът на повърхността бе премахнат, можеха да се видят очертанията на града под леда. Единственото петно бе един камък с размерите на футболна топка и дупката, през която бе излязъл, от едната страна на ледения кратер.
Хеликоптерите кацнаха край ръба и от тях веднага изскочиха мъже, които носеха военна екипировка за катерене. Те забиха лебедки за спускане при горния край и бързо слязоха долу в кратера с помощта на двойно въже.
Водата точно започваше да се стича по стените на голямата купа, а въздухът на дъното бе наситен с аромати и много влажен. Нямаше да е така за дълго. Дъното на дупката щеше да се запълни с топла вода и щом тя се охладеше достатъчно, за да се превърне в киша, щеше да блокира изхода. После щеше да стане твърда като камък.
0'Риордан и хората му се засилиха към дупката с брадви за разбиване на лед и с един преносим пневматичен чук.
Течащата вода така и не отслабна и бързо се превърна в силна струя, тъй като разтопеният лед се изливаше през дупката, която бе отворил Алекс. Добрата новина бе, че течността е все още топла и още заглаждаше и разширяваше стените на отвора. Малкият водопад, навлизащ в тунела, изведнъж потъмня, тъй като в горната част на техния затвор можеха да се видят други движещи се обекти. После се появи най-сладкия звук, който можеха да чуят — глас на друго човешко същество.
— Капитан Хънтър? Лейтенант 0'Риордан на вашите услуги — 0'Риордан легна на леда и протегна ръка в дупката. Алекс просто подаде ръка и той я хвана здраво.
— Радвам се да ви видя, 0'Риордан. Тук става малко скучно, имате ли нещо против да се качим при вас?
Когато Алекс свърши да говори, един ужасяващ писък се разнесе около него. Той завърши със стържещо врещене така, сякаш камъните се разместваха и се рушаха под краката им.
— Какво, по дяволите, беше това? — лицето на 0'Риордан надничаше през дупката цялото побеляло. Той бързо прибра ръката си.
— Просто малко мотивация, лейтенант. Трябва да изчезваме, веднага.
— Дадено, сър — каза 0'Риордан и заръча на Алекс да отстъпи няколко крачки назад, докато той разширяваше отвора. Имаха само още няколко минути, преди всичко да започне да замръзва отново. Алекс направи знак за ОК и помоли за едно нещо — най-голямата пушка, която имаха.







Трийсет и две

Най-мощното оръжие, което имаха под ръка, бе карабина М16. Тя беше примитивна, в сравнение с онова, което ЕКВС-тата използваха като стандартна бойна екипировка, но беше по-добре от хвърлянето на големи камъни — единственото, което бе останало на Алекс.
Капитанът сграбчи оръжието и отстъпи назад от ледената дупка. Звукът от пневматичния тук не беше силен, просто стържещо удряне, последвано от парчета лед, падащи през отвора. Той изтича надолу по тунела. Знаеше, че техният преследвач не се е отказал, и можеше да усети присъствието му навсякъде около себе си. Мирисът на амоняк беше силен, но не непоносим, което означаваше, че съществото е наблизо, може би точно зад някоя от стените. Алекс коленичи на пода и сложи длан на студената каменна повърхност. Усещаше вибрациите. Под ледените камъни се чуваше звук от плъзгаща се течност, сякаш река от плът се движеше бързо точно под тях. Можеше да усети как се надига огромна сила. Алекс взе пушката и се затича обратно към ледената врата. Щяха да попаднат в засада.
Съществото можеше да ги усети напред и отгоре. То сви безкостното си тяло на една дълга тръба и започна да се движи по големите отточни тунели, като по пътя си леко разширяваше старите каменни стени. Полудяваше от глад, тъй като удрянето на пневматичния чук създаваше вибрации, които приличаха на същество в беда, а това означаваше лесна плячка. Щеше да стигне под тях и да направи последната си атака.
— Имаме компания — Алекс изтича обратно при Мат и Ейми точно когато пневматичният чук спря да работи и едно въже се спусна през дупката. Водата бе спряла да тече и сега започваше да се втвърдява, превръщайки се в ледена киша. Новата дупка бе достатъчно голяма, за да може едно тяло да бъде издърпано през нея. Алекс грабна Ейми и я повдигна към отвора.
— Ейми, върви.
Тя се обърна, бързо го целуна отстрани на устата и каза:
— Да не си посмял да се забавиш.
С тези думи тя хвана въжето и изчезна през отвора, сякаш участваше в номера на някой илюзионист. След няколко секунди въжето отново се спусна и Мат, без да губи време, го сграбчи. Той се обърна за кратко към Алекс и вдигна палци. После и той изчезна. Археологът изглеждаше по-стар. Алекс си спомни колко млад изглеждаше, когато го видя за пръв път. Сега беше празен, изтощен от загубата. Алекс отново се обърна назад към мрака. Моника, Танка, Джонсън, всички тях ги нямаше. Усети лека тъга. Като ЕКВС той бе обучен да игнорира физическите и емоционалните травми. Но все пак беше човек. Трябваше да са повече. Какво още се променяше вътре в него?
Той поклати глава, за да проясни ума си, и наостри сетивата си, за да изследва онова, което беше отдолу. Можеше да усети огромното зло присъствие, което се таеше наблизо. Усещаше глад, сила, гняв и една прастара интелигентност. Това не беше същество, което заслужаваше да броди по земята в днешно време. Беше нещо, изскочило от митовете и кошмарите — създание на мрака и бруталността.
Въжето се спусна отново. Алекс го хвана, когато земята се разтресе под краката му.
Отворът бе тесен и капитанът бе доволен, че водата бе изгладила ръбовете и ги бе направила хлъзгави. Въпреки че прагът му на болка беше много по-висок от този на обикновените хора, не му се нравеше идеята да бъде извлечен през твърд като желязо назъбен лед, докато горната част на тялото му бе гола. Трябваха четирима мъже, за да измъкнат Алекс. Отблясъците от леда и снега накара очите му да сълзят раздразнени, но въздухът бе хладен и ясен въпреки лекия мирис от термайта. Освен лейтенант О' Риордан и другите войници, които го бяха издърпали, там на леда имаше още шестима военни, който свободно държаха брадви за разбиване на лед или карабини М16. Ейми и Мат стояха отстрани, покрити с военни одеяла. Те бяха отказали да се качат на лебедката и да отидат на повърхността, докато Алекс не излезеше и не беше в безопасност.
Ледът вече се удебеляваше и сега бе по-висок с няколко крачки, в сравнение с момента, в който спасителният екип бе започнал да разширява дупката. Върху него беше паднала влажна мъгла. Повторното замръзване беше започнало.
О'Риордан бързо отиде при капитана и стисна ръката му.
— Радвам се да ви видя, сър. Има съобщение за вас — лейтенантът му подаде своето радио.
— Аркадий, знаех, че ще успееш.
На ръба на разтопената яма една купчина сняг се раздвижи и дулото на М98 се подаде навън.
Боршов премигна с останалото си око и се съсредоточи върху големия мъж, който току-що бе изваден от леда. Между тях имаше голямо разстояние и той нямаше снайперистки мерник — щеше да е далечен изстрел, но той имаше добра позиция на високо, а Алекс Хънтър нямаше къде да се скрие. Ако пропуснеше първия път, щешо да стреля пак и пак.
Имаше много време, преди хората на Волков да го вземат. Той уравновеси дишането си и се прицели в главата на водача на ЕКВС-тата.
Когато видяха, че Алекс е свободен, Ейми и Мат се съгласиха да се качат на лебедката и да бъдат вдигнати към ръба на голямата яма. Гледана отгоре, ледената повърхност пак беше забележително чиста. Докато Ейми се изкачваше, можеше да види красивия двор на Ацтлан с всичките му фантастични детайли. Тя обаче забеляза нещо, което вече измореният й ум отказваше да осмисли. Структурите под леда изглежда се срутваха. Отвореният двор, който бе точно зад портала, се сриваше и се превръщаше в черна дупка и нещо петнисто и противно зеленикаво се надигаше под повърхността. Едно голямо петно, което се разширяваше, за да покрие града отново, но този път не с лед, а с мускули и плът. Бясното движение се забави и Ейми успя да разбере какво вижда.
Едно огромно око се въртеше под леда и тя помисли, че се спря, за да огледа първо нея, после Алекс и останалите морски пехотинци със студения си взор. Тя изкрещя, за да ги предупреди и целият ад сякаш избухна долу в ямата.
Алекс пръв усети движението — дълбоко тресене под краката им. Нещо го одраска по слепоочието, но той го пренебрегна, за да извика на мъжете в ледената дупка:
— Всички да изчистят района, вън от дупката. Веднага!
Предупреждението накара повечето пехотинци да тръгнат към въжетата, но някои от тях, които не бяха запознати с опасността или с чина на Алекс, погледнаха към О' Риордан — това беше фаталната им грешка.
Първите двама военни се бяха закопчали за въжетата и натиснаха копчетата за издигане, когато ледът в центъра на ямата избухна нагоре.
Петнисти сиво-зелени гигантски пипала яростно изскочиха от леда. Сега, на дневна светлина, можеха да се видят истинските цветове и размери на съществото. Нещо, което е било скрито от естествения подбор в продължение на милиони години и което бе порасло толкова, че да стане владетел на своя свят, отново навлезе в света на хората. С едно бръсване с пипало то се лепна за двамата пехотинци, които не бяха успели да се раздвижат достатъчно бързо. Те бяха хванати здраво от смукалата и смъртоносните нокти, които се забиха в плътта им с лекота. Борещите се мъже бяха завлечени в бездната под леда и Алекс видя, че съществото не губеше време и пъхаше малките хапки право в жестоката си нащърбена уста.
Другите военни се бяха закачили за въжетата и се издигаха бавно. Алекс и О' Риордан се хванаха за едно въже и затова се изкачваха по-бавно от останалите. Един от хеликоптерите направи вираж и застана над ямата, така че да осигури прикритие на завръщащите се пехотинци, сега, когато бяха излезли зоната на огъня. Той изсипа стотици смъртоносни снаряди от голямото си автоматично оръдие М60 върху ужасяващия колос. Зеленикавата му кръв бликна на вълни от пробитите пипала. После едно дълго пипало се изстреля нагоре като ракета и залепна за долната част на хеликоптера. Двигателите с мощност хиляда шестстотин шейсет и две конски сили не можеха да се мерят със силата и тежестта на създанието и то лоено повали машината, почти нежно, върху леда, за да може да разкъса покрива й и да извади все още закопчаните с колани войници сякаш бяха сардини в прясно отворена консерва.
Гигантското главоного се надигна и измъкна още от туловището си над леда. Вече изпълваше ямата напълно и отгоре приличаше на някакво ужасяващо адско разцъфнало цвете. Алекс и О'Риордан се изкачиха до ръба на ледената дупка и затичаха към последния хеликоптер. Мат и Ейми им помогнаха да се качат, те закопчаха коланите си на останалите седалки и пилотът незабавно излетя.
— Имате ли останал термайт? — Алекс погледна към О' Риордан, чието лице бе пребледняло.
— Четеш ми мислите. Веднага пригответе бомба за спускане с детонация при удар.
— Задръж заповедта. Нещо се случва.
Хеликоптерите кръжаха на стотици метри височина, далеч от обсега на смъртоносните пипала на ортокона. Алекс обаче забеляза, че създанието е започнало да се мята неконтролируемо. Под и над линията на леда започна да пръска кръв.
Боршов бе изстрелял няколко снаряда и само бе одраскал целта си. Каква чушь собачья пушка беше това? Спряха го само скалите и леда по него, които пулсираха като при земетресение и които се разцепиха отвътре. После пред повреденото му око едно огромно същество се надигна от ямата. Змей Горинич! За Боршов това беше древният дракон от руската митология, Горинич, човекоядецът.
Боршов не се страхуваше от никой човек, но тази чудовищност накара корема му да се свие и той изгуби самообладание. Той изскочи от прикритието под снега и затича към мястото на срещата. Белият му костюм и хаосът зад него направиха бягството му незабележимо.
Пневматичният тук и вибрациите от него бяха развълнували не само ортокона. Неумолимото изкачване на гигантските, смучещи кръв червеи най-накрая беше свършило и те бяха дошли в основата на ледения покрив. Можеха да усетят и да вкусят кръвта във въздуха и тя беше изпълнена с миризмата на главоногото. Кръвта, която се пръсна по леда при атаката на хеликоптера, ги накара да се хвърлят напред.
Ортоконът бе разменил бронята си за скорост и маневреност и така бе станал уязвим за червите. Първият стигна до тялото му, докато главоногото бе заето с опити да стигне бучащите хеликоптери над него. Първо великанът не усети нищо, когато червеят зарови главата си дълбоко в незащитената плът. После, когато още и още червеи се закачиха към кожата му, за да могат да я срежат и да смучат плътта, гигантският кошмарен звяр най-накрая осъзна каква опасност го грози.
Той се преобърна и опита да отърка тялото си в камъните и ръбовете лед, като се надяваше, че ще откъсне огромните паразити. Сега обаче четинестите тела на червеите бяха заровени в плътта и бяха невъзможни за вадене.
— Какви, по дяволите, са тези неща?
О' Риордан и целият екипаж гледаха как ортоконът се върти, за да се бори с паразитите, разкривайки жадните им червени тела. Сепията успя да извади някои от тях с мощните си пипала и да ги смачка, но още от тях се приближиха, движени от сляп глад.
— Ад, наистина — Мат трепереше в задната част на хеликоптера, докато наблюдаваха битката. Част от паразитите вече бяха изчезнали в тялото на ортокона — гигантският звяр носеше смъртта вътре в себе си.
Свръхестествените писъци и мятането на съществото, докато пипалата му се извиваха лудо във въздуха, и петнистото му тяло, покрито с рани с размерите на човек и с изчезващите тела на червеите, създадоха усещане за нереалност у хората в хеликоптера.
За майор Хамърсън и хората в командния център, които гледаха ставащото по видео връзка, този образ бе като изваден директно от съзнанието на Лавкрафт. Докато краищата на опашките на паразитите все още стърчаха от тялото на главоногото, то започна да се оттегля обратно в ямата, където смяташе, че има по-добър шанс в битката или където можеше да умре в тъмнината на своя подземен свят.
— Исусе Христе — Алфред Бийдман се срина назад в стола си и изглежда припадна.
Майор Хамърсън, който бе виждал много неща през дългата си брутална кариера, които биха смразили кръвта на нормален човек, бе изумен и онемял. Образите, които получаваха в командния център, представляваха битка, която нямаше място в този модерен разумен свят. Най-накрая Хамърсън заговори:
— Кажи ми, че записваш това, редник.
Редник Еверсън, който стоеше в транс, скочи към командното табло.
— Трябва да запечатим дупката, лейтенант — Алекс бе дяволски сигурен, че нито едно от тези същества не трябва да се оставя да избяга от неговия дълбок свят, в името на създанията от долния свят, като и от горния.
— Разбрано, сър — 0'Риордан безстрастно започна да издава заповеди по микрофона и останалите хеликоптери заеха стратегически позиции около ръба на ледената дупка. По команда всеки изстреля множество ракети „Хелфайър" AGM-114 към леда и снега на около двайсет метра от ръба. В началото всичко, което се вдигна нагоре, бяха пръски сняг и няколко големи ледени блока. При третата експлозия обаче големи части от стените започнаха да се срутват навътре и хиляди тонове сняг и втвърден лед се изсипаха върху кървавата адска сцена отдолу. Само след три минути всичко, което бе останало, беше една лека пушеща вдлъбнатина в леда. Порталът към великана бе затворен, като хората се надяваха да е завинаги.
Алекс потъна назад в седалката си и затвори очи. Ейми се наведе напред и уви грубото зелено одеяло по-плътно около раменете му. Той отвори очи и й се усмихна.
— Страхуваш се, че ще настина ли?
Тя се засмя и поклати глава.
— Ти? Невъзможно — погледна към леда и каза. — Мислиш ли, че това ще ги удържи, Аркадий?
Алекс повдигна вежди и се усмихна. Знаеше, че тя има много въпроси. Обърна се и погледна към безкрайното ледено море и заговори без емоции:
— Антарктическият лед се топи по-бързо сега, отколкото когато и да е било в познатата ни история. Тези неща са хванати в капан от геологията и леда, не от нас. Не, Ейми, не мисля, че това ще ги спре — ако някога ги е спирало.
Тя се протегна и постави дланта си върху неговата и изпусна малка въздишка, приличаща на прозявка. Алекс погледна надолу към нея и обърна ръка, за да хване нейната малка длан, палецът му галеше кожата й.
Ейми отпусна глава на рамото му и затвори очи. Краищата на устните й се повдигнаха доволно нагоре. Въпреки шума от хеликоптера, Алекс веднага разбра, че е заспала. Той повдигна ръка и внимателно я придърпа под одеялото, като я целуна по главата, когато тя се сгуши по-близо.
Капитанът изпусна дълга въздишка, облегна се назад на стената на кабината и след още няколко секунди и той затвори очи. Мракът и ледът вече изглеждаха далеч.







Епилог


Една седмица по-късно — и един свят по-далеч.

Виктор Петров се измъкна от своето леглото с балдахин, без да го е грижа дали ще събуди тринайсетгодишната проститутка или не. Той се усмихна на себе си, когато облече бляскавия си червен копринен халат и си наля два пръста L Esprit de Courvoisier. От една полирана дъбова кутия, украсена с перли, той извади голяма пура Кохиба — любимите на Кастро, когато беше достатъчно добре, за да ги пуши.
Петров отпи голяма глътка от златната течност и се подсмихна. Фалшивите документи, с които се бе сдобил, бяха най-добрите, които можеха да се купят с пари. Не беше казал плановете си на никого, не беше оставил следи, беше плащал в брой.
— Извън обсега ти завинаги, Волков, ти, малко кученце такова.
Виктор отвори двойната врата към балкона и се заслуша в звуците на ранното утро в Патая. Тайланд не беше първият му избор, но бе по-добре да живее тук като крал, отколкото като принц някъде другаде. Той изпъна ръката, в която държеше пурата си, и вдиша всички прекрасни азиатски аромати — подправки, сушени скариди, гниеща растителност и секс. Малките тайландски момичета тук бяха в изобилие и нямаха нищо против това, че той миришеше или че големият му космат корем почти закриваше пениса му.
Той усети лек дъх на тила си и се обърна наполовина. Зад него стоеше видение от най-лошия му кошмар. Една гигантска фигура, облечена изцяло в черно, с покрито лице и един-единствен червен монокъл, който се подаваше от пълната маска за лице.
Една масивна ръка се уви около врата на Виктор, докато гигантът сваляше маската от главата си. Виктор подмокри предната част на копринената роба и краката му щяха да се огънат, ако не го държаха като кукла, а те едва достигаха пода. Той започна да хленчи, когато се вгледа в бруталното обезобразено лице с тъмночервена дупка на мястото, където трябваше да е едното око. Дълбокият глас на Звяра се чу близо до ухото му;
— Поздрави от президента, другарю.
— Мога да ти платя повече — бе всичко, което Виктор успя да изскимти, преди с крайчеца на окото си да забележи един трийсетсантиметров шип, по-тънък от игла за плетене, който се вдигна към лицето му. Още веднъж чу гласа на руския наемник:
— Око за око, да?
Последната мисъл, преди шипът да бъде забит край окото му, бе, че Малкият вълк има дълги зъби в крайна сметка.

Две седмици по-късно

Титан се движеше със спокойните десет възел — напълно в рамките на неговата максимална скорост от седемнайсет възела дори когато бе натоварен докрай. Като повечето модерни танкери, Титан бе автоматизиран и компютъризиран в огромна степен, което означаваше, че всичко върви гладко като швейцарски часовник. Шестметровото единствено витло бе центровано толкова идеално, че въртенето му създаваше леки и приятни вибрации под краката им.
Олаф Иоргенсон бе на петдесет и три години, холандец по рождение, но се считаше за гражданин на света. Външният му вид бе в стила на Ърнест Хемингуей със спретнато подрязаната брада и малката бяла шапка, закривена назад на побелялата му коса. Той бе чул, че екипажът мисли, че прилича повече на Скипър от телевизионната комедия „Островът на Гилиган", но никога нямаше да му го кажат в лицето.
Те бяха изминали половината от пътуването към дома. Тъй като корабът бе доставил товара си, сега се носеше високо по водата. Олаф бе доволен от това как напредваха, тъй като Южният океан можеше да е наистина зъл, когато искаше да бъде. Да оставим настрана айсбергите на нивото на водата или скорошните трусове на морското дъно, за които бяха предупредени. Циклоните, които бушуваха край континента, бяха онова, което плашеше екипажа. Антарктическият кръг имаше най-силните средни ветрове на земята и водите там можеха да са наистина опасни. В момента Титан минаваше над най-южния връх на Южносандвичевата падина. Дълбоки води, по-дълбоки от нормалното. Със своите седем хиляди и триста метра те минаваха границата на бездните и навлизаха в адската зона — студена, студена и черна вода.
Днес времето беше спокойно с постоянен мъглив дъжд, който намаляваше видимостта до няколкостотин метра. Това нямаше значение. Сонарът и радарът му бяха произведение на изкуството — можеше да управлява кораба и в най-тъмната нощ и да избягва и най-малките рибарски лодки.
Не беше сам на мостика. Двама от старшите офицери бяха с него, като постоянно проверяваха картите по време на една бавна партия шах. Изведнъж алармата на сонара светна в червено, което означаваше неизбежен контакт.
— Докладвайте, моля.
— Контакт с голямо тяло, на хиляда и петстотин метра дълбочина и с увеличаваща се скорост — отговори неговият офицер, докато бързаше от един осветен екран до друг. Олаф знаеше, че са над много дълбока вода. Южният океан бе дълбок средно четири хиляди и петстотин метра — трябваше да са китове.
Пръстите на другия офицер летяха по копчетата и той сложи някакви слушалки на ушите си. След няколко секунди каза:
— Няма звуци от китове... и не са множество тела, а една маса, голяма маса. Много, много голяма — написа още няколко команди на компютъра. — Твърда маса, но не метална. Висока плътност, но не е метал или друг съдържащ желязо материал, по-скоро биологично — беше сбръчкал вежди.
— Деветстотин метра, скоростта се увеличава. Сега е петдесет възела — очите на първия офицер се разшириха, докато се опитваше да обхване с поглед образите от всички екрани.
Олаф стана от стола си.
— Петдесет възела, това са глупости. Нищо не се движи с тази скорост — той познаваше морските бойни оръжия и дори и най-усъвършенстваните американски торпеда, като олекотените Mark-50, можеха да развият само четиридесет и седем възела.
Олаф помисли, че трябва да има грешка в системата и че не са засекли нищо повече от огромен пасаж дълбоководни скумрии. Той обаче бе обикалял моретата достатъчно дълго, за да знае, че има много неща, които никога не можеха да се обяснят, неща, за които хората само шепнеха след няколко питиета.
— Увеличете скоростта и пълен напред. Пуснете главната аларма и се пригответе за сблъсък.
Алармата за очакван сблъсък виеше непрестанно, докато членовете на екипажа затегнаха коланите на местата си.
Всички затаиха дъх... чакаха... нищо. Две от предните камери станаха черни.
— Забавяме — беше вярно. Мощният кораб, чийто спирачен път се измерваше в морски мили, забавяше скорост сякаш бе уловен в гигантска рибарска мрежа.
— Оплетени ли сме в нещо? — попита Олаф. Той се обърна към първия офицер. — Отивам на предната палуба, за да видя какво става.
Той затича към палубата. След топлия мостик, суровият студ накара ушите му да се зачервят, а бузите му да щипят. Вцепеняващият дъжд бе достатъчно силен, за да заприлича на мъгла и да затрудни всеки зрителен контакт. Една остра, изгаряща миризма нахлу в ноздрите му. Въпреки дъждовната завеса той успя да различи една фигура до парапета.
— Ехо? — извика той.
Фигурата се придвижи към него. Сега можеше да я види ясно.
Последната му съзнателна мисъл бе почуда как млада жена, държаща бебе, се бе озовала на неговия танкер.
Край







Информация 


Текст:


Корекция и форматиране: ventcis, 2014