Трилър-откровение, почиващ на исторически факти и реални изследвания, както и на картини от великия художник Йеронимус Бош.
	 
	 
	Какво свързва описващите ада картини на средновековния художник Йеронимус Бош с „Божествена комедия“ на Данте Алегиери? Защо в нощта преди събора в Цейлон през 1968 година е убит отец Луи, малко след като обявява, че е получил откровение, което ще спре всички войни и ще помири религиите? И защо преди няколко века Църквата тихомълком е зазидала входа на една пещера в Ирландия, чиито дълбини са неизследвани и до днес? Според мъдреците тайните отвъд смъртта са забранени за живите, защото крият заплаха за цялото човечество. Като малък Иън Баринджър губи родителите си в ужасяваща катастрофа, защото жертват живота си, за да го спасят. Години наред след инцидента той се измъчва от вина и е обсебен от идеята за живота след смъртта. Не просто иска обещания, а доказателства, че душата е безсмъртна. Въпреки неверието на близките му, рисковете и опитите да го убият той намира такива доказателства, прекрачва прага между живота и смъртта и се отправя на нечувано пътешествие в Отвъдното. Откровението, с което се завръща, ще разтърси вярата ви, възгледите ви, същността ви!

 
	„Един от най-силните романи на десетилетието”.
	 
	Клайв Къслър
	 
	 
	„Филмирането на книгата е забранено в САЩ. Дано българските читатели са достатъчно свободомислещи!”
 
	от автора
	 
	 
	 
	 
	 „И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш.“ (Битие, 2:16-17)
	„Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло. “ (Битие, 3:4-5)
	 
	 
	 
	 
	 
	  

	 
	 
	 
	 
	 
	 
	ПРОЛОГ

	 
	Разказът, който следва, се основава на полицейски доклади, веществени доказателства и свидетелски показания
	 
	Бунгало №2, Международен конферентен център на Червения кръст, Банкок, Тайланд; 10 декември 1968 г.; следобед
	 
	Световноизвестният теолог отец Луис, петдесет и три годишен, излезе от банята, като бършеше с хавлиена кърпа грубоватото си лице и все още гъстата си сива коса. Пламъкът в сините му очи гореше ярко, подклаждан от мисълта за Великата тайна, която пазеше. Тананикаше си мелодията на една коледна песен, която църковният хор бе изпълнил тази сутрин.
	„Чухме ангели от небето“. Само ако знаеха колко подходящ е изборът им!
	Само преди седмица бе посетил една свещена пещера в Цейлон. Там се натъкна на нещо, което – както подозираше – никой друг не бе виждал. Нещо, което не бе предвидено за човешки очи, или поне не на жив човек. Бе открехнал задната врата на Небесата, бе влязъл вътре и бе надникнал в ума на самия Бог, а после се бе измъкнал по същия път, понесъл светлината на откровение, което щеше да промени света и цялото човечество. То имаше силата да спре войните, да сложи край и на най-древните и дълбоко вкоренени вражди, на омразата между расите, вероизповеданията и културите.
	Но още по-разтърсващ беше фактът, че за разлика от писанията в Библията, това познание не почиваше само на голата вяра. То можеше да бъде проверено. Всеки, който се осмелеше да последва пътя на отец Луис, можеше да се промъкне на Небето и да види сам. За първи път в човешката история устите на всички неверници щяха да бъдат затворени. Открито бе доказателство за съществуването на Бог и на живота след смъртта!
	Тайната изгаряше душата на отеца и той нямаше търпение да я направи достояние на целия свят. Само че за подобно невероятно разкритие му бе необходим подходящ форум. Затова бе изчаквал. Сега моментът на истината бе настъпил. Тази вечер бе почетен гост на международна религиозна конференция и щеше да изнесе заключителната реч. Щеше да бъде истинска сензация! Канеше се да хвърли бомба сред присъстващите стотици духовни водачи и представители на пресата от цял свят, които нямаха никаква представа за какво смята да говори.
	Дотогава обаче оставаха няколко часа, а отецът имаше нужда от почивка. Закачи кърпата на вратата и се оттегли в спалнята. Тръгна гол и бос към скромния си одър, до който бе поставен вентилатор.
	Миг по-късно лежеше мъртъв.
	Тайната му обаче не си отиде с него, защото отец Луис си бе водил дневник…
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	  

	 
	 
	 

	ГЛАВА 1

	 
	Летище „Куин Джулиана“, остров Синт Маартен,
	Карибите; сутрин
	 
	От малкия терминал изхвърча стройна и привлекателна млада жена с тъмна коса и тревожни очи и трескаво махна на първото такси, което й попадна пред погледа. Шофьорът прибра багажа й, тя седна на задната седалка и потеглиха. Анджела нямаше представа къде отива, просто му подаде надраскания на листче адрес – единствената информация, която разтревоженият свещеник бе успял да й продиктува по телефона. Никога преди не бе идвала на Карибите, всъщност почти не бе пътувала извън пределите на Калифорния. Когато бе по-млада, нямаше пари, а напоследък й липсваше време за това.
	Таксиджията обаче само погледна листчето и поклати отрицателно глава, при което сплъстените кичури се разклатиха около лицето му. После съжалително срещна погледа й в огледалото:
	— Не-не, госпожа! Такваз хубава жена не трябва да ходи там!
	— Просто ме закарайте, ако обичате. И по-бързо!
	Искаше само да грабне годеника си за ръка и да се махне от тук.
	Таксито излезе от летището и пое през един тесен полуостров. Пътят прекосяваше шосе, водещо към централната част на острова.
	Дали Иън бе дошъл тук, за да се скрие от нея? Отбягваше ли я или се бе захванал да преследва старата си мания? Вероятно и двете. А изглеждаше толкова щастлив през последните шест месеца! Така нормален.
	После обаче се появи онази проклета репортерка от „Лос Анджелис Таймс“…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 2

	 
	Конферентна зала, Студиото на Си Би Ес в Лос Анджелис;
	два месеца по-рано, сутрин
	 
	Анджела често поглеждаше към часовника си, докато се чудеше каква тема за разговор да измисли. Трябваше по някакъв начин да поддържа интереса на елегантната тъмнокожа жена на около четирийсет години, която строго я гледаше над костените рамки на очилата си. Иън бе получил някакво обаждане и се бе забавил. Това не бе добро начало на интервюто, което трябваше да дадат – а то означаваше безплатна реклама за тяхното предаване.
	— За него изобщо не е характерно да закъснява, госпожо Джоунс – притеснено заяви Анджела, макар думите й да не отговаряха на истината.
	— Моля, наричайте ме Риана. – Жената приглади тъмносивия си костюм, след което постави на масата голямата си чанта и я отвори. Вътре спретнато бяха подредени папки за документи, всяка с различен цвят и отделен етикет. Репортерката извади една, на която бе отбелязано името на Анджела, и я разтвори. – Нека в такъв случай започнем с вас… Анджела Лий Уебър. Двайсет и седем годишна. Неомъжена. Родена и отраснала в Лос Анджелис. Най-малката от три дъщери, родителите ви са се развели, когато сте били на шест години… – Риана вдигна поглед. – Религиозна принадлежност?
	— Ъ-ъ, агностик.* Секуларист.**
	[*      Агностицизъм е виждането, че съществуването или несъществуването на свръхестествени същества, в частност на Бог, е нещо, което остава завинаги неизвестно и непознаваемо. За разлика от атеизма той не изключва съществуването на свръхестествени същества, нематериални сили или задгробен живот.]
	[** Секуларизъм е схващането, че политическото управление, институциите, обществото и прочее трябва да съществуват и да действат, независимо от религията и/или религиозните вярвания.]
	Жената си отбеляза нещо сред печатните бележки на страницата.
	— В гимназията сте изпъквали с научните си интереси; получили сте стипендия за Калифорнийския университет в Лос Анджелис, завършили сте с пълно отличие; имате магистърска и докторска степен по детска психология от университета в Бъркли… – Пое си въздух. – Доста впечатляваща биография. А в момента преследвате духове в скромно предаване в местна телевизия. Нещо против да ми обясните как се озовахте там?
	Анджела усети неприятно убождане и потръпна. Да, вярно, че стремежът й да практикува клинична психология я бе насочил в съвсем различна и далеч не така възвишена посока. Предаването й „По следите на паранормалното“ обаче отговаряше на всички професионални изисквания.
	— С Иън се запознахме в университета в Бъркли. Той се занимаваше с изследвания, свързани с парапсихологията, и му бе необходим партньор със съответната научна подготовка.
	— А как мислите – какво е подтикнало господин Баринджър да прояви интерес към тази така необичайна сфера?
	— Той винаги се е интересувал от свръхестественото. Още от дете всъщност.
	— Особено от явленията, свързани с духовното, с религията, нали така? – Тя отново бръкна в чантата си, извади втора папка и я отвори, така че Анджела да вижда написаното. – Ти си психологът. Кажи ми, как смяташ – дали няма нещо общо с това?
	В папката имаше изрезки от вестници и списания. Статиите отразяваха самолетна катастрофа, случила се преди десетилетия. На снимките се виждаха изкорубени и обгорели парчета метал, както и портрет на красива млада двойка и малко момче с палава усмивка, тъмна коса и сини очи като тези на жената.
	Анджела никога не бе виждала материалите, но веднага разбра за какво се отнасят.
	Репортерката кимна:
	— Сигурно е било много тежко да види как родителите му загиват пред очите му. На всичкото отгоре знае, че са жертвали живота си, за да спасят неговия.
	Преди Анджела да успее да отговори, вратата се отвори и в стаята се вмъкна изтормозеният и измъчен Иън. Изглеждаше притеснен и засрамен като ученик, който влиза в директорския кабинет с очакването да го смъмрят. С разчорления си перчем, който влизаше в ярките му очи, той още повече приличаше на немирно момче.
	— Извинете ме – каза забързано, – обадиха ми се с информация, която наистина трябваше да проуча.
	Анджела рязко затвори папката и скри грозното й съдържание, после се опита да привлече вниманието на Риана. Репортерката обаче вече се бе обърнала към Иън.
	— Няма проблем – увери го тя и разтърси ръката му. Когато той седна, тя отвори нова папка. – Госпожица Уебър тъкмо ми разказваше някои неща за себе си, попълвахме празнотите в информацията. Позволете ми да споделя какво знам за вас самия. Можете да ме поправяте, ако сбъркам някъде.
	Иън Уилям Баринджър. Трийсетгодишен. Единствено дете на заможни родители. Оставате сирак на девет години. Израствате в сиропиталището „Сейнт Лоурънс“ в северната част на щата Ню Йорк. Така и не ви осиновяват. – Замълча за миг. – Не разбирам как дете с такова потекло, от състоятелно семейство, е попаднало в приют?
	— Ами аз… аз нямах никакви живи роднини – отвърна той с онзи изискан акцент, характерен за Ню Инглънд, който Анджела толкова харесваше. – Според завещанието на родителите ми за мен трябваше да се грижи близък семеен приятел, отец Бен Рейнолд. Той бе поел ръководството на едно сиропиталище точно преди катастрофата, така че отидох там като негов повереник.
	Журналистката бързо записваше, като продължаваше да говори:
	— На седемнайсет години напускате сиропиталището и заминавате за Рим, където постъпвате в духовна семинария. Ръкоположен сте за свещеник и защитавате докторат по теология на Библията. Назначен сте за нунций във Ватикана и бързо се издигате по служебната стълбица. После, на двайсет и пет годишна възраст, получавате наследството си – истинско състояние, – и напускате църквата. Заминавате за Калифорния. – Вдигна поглед. – Именно тогава, в Бъркли, срещате госпожица Уебър, която проучва парапсихологични явления. От този момент нататък обаче историята става неясна, поне за мен, господин Баринджър. По неизвестна причина, точно преди да защитите магистърската си степен, отново се завръщате в лоното на църквата. И почти веднага ви изпращат в Африка, в едно полуразрушено училище към християнската мисия в някакво забравено от Бога място…
	Иън започна да се върти неспокойно и Анджела притеснено прехапа устни.
	— Но не оставате там за дълго…
	Риана за пореден път бръкна в чантата си и измъкна от нея един дебел брой на „Тайм“ отпреди три години. Анджела веднага разпозна корицата. Иън, облечен в черно расо, стоеше на занемарен пристанищен док пред ръждясал товарен кораб. В ръце държеше обляно в сълзи чернокожо детенце. Тази снимка винаги я трогваше. Очите му бяха толкова сериозни, челюстта му решително бе стисната, правият му римски нос и изражението му издаваха увереност. Заглавието гласеше: „Монахът – воин от Абиджан“.
	Репортерката потупа снимката:
	— Вие обаче успешно обръщате нещата в своя полза. Заради вдигнатия шум и международната известност, която печелите, църквата отново ви приема с отворени обятия. Обаче вие за втори път зарязвате всичко и тръгвате да ловите духове заедно с госпожица Уебър. Превръщате телевизионното й предаване в истински хит. А в момента, доколкото разбирам, двамата живеете заедно…
	Иън я изгледа втрещено, а Анджела стисна ръката му и прониза жената с гневен поглед:
	— Тези теми не са ли прекалено сериозни за развлекателна статия?
	— Развлекателна ли? Аз пиша материали, свързани с религията. Интересува ме каква цел преследвате.
	— Каква цел преследваме?!
	— Начинът, по който третирате духовното… Отнасяте се враждебно към християнските вярвания!
	— Целта ни е да изследваме свръхестественото – независимо за какво се отнася.
	— Само че вие винаги се насочвате към явления и събития с религиозен характер… – Жената погледна бележките си. – Плачещи статуи, случаи на изцеление чрез вяра, поява на стигмата, раните Христови, ефектът от молитвата върху…
	— Във всички случаи ставаше дума за мошеници, заблуждаващи лековерните, за да им измъкнат пари.
	— Само че няма случаи на положително отношение към явленията. Какво ще кажете за Божиите чудеса, които няма как да развенчаете и отречете?
	— Не открихме нито едно такова! – каза вече раздразнено Иън. – Дълго преди да срещна Анджела, в Европа години наред изучавах съвременните църковни чудеса. След внимателна проверка нито едно от тях не се оказа истинско.
	— А какво, ако ми позволите да попитам, е накарало един свещеник да разследва чудеса?
	Той не отговори веднага; в очите му се четеше колебание.
	— Докато живеех в католическото сиропиталище, научих много неща. Най-важното от тях бе, че има живот след смъртта и следователно някой ден отново ще видя родителите си. Но аз имах нужда от нещо повече от обещания. Реших, че ако успея да докажа истинността на чудесата, ще получа доказателство за съществуването на Бог и на духовния свят. Така и не открих това доказателство, но до ден-днешен не съм се отказал да го търся.
	Жената рязко затвори папката и се изправи.
	— А не е ли именно това същността на вярата? Да приемаш неща, за чието съществуване няма материални доказателства?
	 
	 
	 
	ГЛАВА 3

	 
	Остров Синт Маартен;
	настоящето, сутрин
	 
	От радиото в колата тихо звучеше реге. Преминаха покрай лъскав туристически атракцион и навлязоха във вътрешността на острова. Наоколо се редуваха ниски хълмове, храсталаци, туфи остра сивкава трева, дребни дървета, кактуси, овце и кози, тук-там – по някоя скромна къщурка. По време на полета Анджела бе разгледала брошурата: островът бе съвсем малък, около деветдесет квадратни километра, разделен на две части – Франция контролираше северната, а Холандия – южната. Нямаше нито една река.
	Когато изкачиха поредния хълм, пред тях се разкри живописен град. На табелата пишеше „Филипсбург“. Между къщичките с дървена облицовка в пастелни цветове се гушеха кокетни магазини, всичките струпани върху тясното пространство между океана и голяма лагуна. Шофьорът навлезе сред сградите и бавно пое по тесните улички. Внимателно прекоси селището и отново се насочи към вътрешността на острова, а Анджела пак се замисли за собствените си проблеми…
	Онази проклета статия! Ужасяващият доклад за самолетната катастрофа, който не спестяваше абсолютно нищо. Имаше снимки и показания на очевидци, неща, които Иън не знаеше и никога не бе искал да научава. Само да бе могла да го предпази! Но не можа. Той отново се завъртя в спиралата на спомените си, преживяше отново трагедията, изпадна в някогашното си депресивно състояние — затворен в себе си, в свят, до който тя нямаше достъп. Отново усещаше, че се отдалечава от нея, но не можеше да направи нищо, за да го спре. Страхуваше се, че пак може да го загуби. А пък после, съвсем неочаквано, той й поднесе най-голямата изненада в живота й…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 4

	 
	Апартаментът на Анджела и Иън в Санта Моника;
	няколко седмици по-късно, нощ
	 
	Анджела се събуди плувнала в пот. Бе сънувала кошмар – същият, който я преследваше вече цяла седмица. В съня Иън я напускаше, за да надене отново расото – този път завинаги.
	Обърна се на другата страна и избърса челото си в чаршафите, като внимаваше да не го събуди. Той спеше много леко, а напоследък също сънуваше кошмари. Всъщност всяка нощ, откакто бе прочел онази статия. Въртеше се и стенеше както през първата им година заедно. Само дето сега не говореше за това.
	— Това са религиозни проблеми, въпроси на вярата – бе казал. – Изобщо не са по твоята част.
	След което изтърси типичната мъжка фраза:
	— Просто ми трябва малко време и спокойствие, за да намеря решение.
	Имаха късмет, че тъкмо бяха приключили поредния сезон на предаването и нямаше нужда и той да участва. Анджела уважи желанията му, отдръпна се и му предостави исканото пространство. Вместо да му досажда и да го притиска, тя се съсредоточи върху работата по една много важна презентация. Отворила им се бе изключителна възможност: от Си Би Ес се бяха свързали с продуцента им Чарлз Дън и им бяха направили делово предложение.
	— Страшно са харесали искрите, които прехвърчат помежду ви – смятат, че между вас има истинска химия! – бе казал възторжено той. – Искат да пуснат „По следите на паранормалното“ в национален ефир!
	И явно нещата бяха сериозни, защото големите клечки щяха да дойдат лично след месец. Това бе пробив, какъвто се случва веднъж в живота. Само че щеше да е катастрофа, ако завареха Иън в сегашното му състояние. Той изглеждаше ужасно – напрегнат, изтощен, обсебен от своите църковни отци – светите Павел, Августин, Григорий и така нататък. Според самата Анджела всички те бяха шарлатани, само дето търгуваха с „духовни“ пенкилери вместо с виетнамска мас например. Намусени дърти стоици, които изсипваха куп въображаеми грехове върху не по-малко въображаеми души. Те гледаха отвисоко на жените от върха на своите кули на безбрачието. Дали обаче щяха да успеят да подмамят Иън да надене отново свещеническото расо?
	Вече напълно будна, тя се премести към него. Искаше да потъне в успокоителната близост на мириса и топлината му, но за нейно учудване него го нямаше. Под вратата се процеждаше светлина.
	Стана и тръгна на пръсти към другата стая. Открехна леко вратата и надникна в малката им уютна всекидневна, обзаведена в типичния за Ню Инглънд стил. Сама бе избрала мебелите – искаше той да се чувства възможно най-удобно в дома им. Иън седеше в креслото си, облечен и напълно буден. Опрял бе глава на дланта си, а наболата брада придаваше на чертите му необичайна грубост. На масичката до него лежеше разтворена книга, обърната надолу.
	Той вдигна очи към нея и заяви сериозно:
	— Сега вече знам какво трябва да сторя…
	Думите му се забиха като стрела в сърцето й. Имаше чувството, че леденият под се е разтворил под краката й. Иън я хвана за ръцете и я придърпа в скута си. Тя извърна глава. Не искаше да види очите му.
	— Първо, искам да знаеш колко много те обичам. Колко съм ти благодарен за всичко, което стори за мен.
	Намазва с мехлем раните, преди да ги причини…
	— Нищо и никой няма да промени този факт. Само че докато нося това в себе си, животът ни ще е мъчение.
	— Всичко ще се оправи, трябва ни само още малко време!
	Сама не вярваше на думите си.
	Иън поклати глава:
	— Опитахме всичко от вълшебната ти лекарска торба. Трябва да пробваме нещо друго.
	Стомахът й се сви на топка.
	— Знам, че нямаш доверие на ненаучните методи. Обаче някога, преди да се появят психиатрите и прозак, хората с проблеми като моите отивали в манастир. Откривали вътрешен покой чрез аскетизъм и медитация. Такива места все още има и се надявам някое от тях да ми помогне.
	Разбира се, Анджела знаеше за съществуването на тези обители и практики – възможност за бягство от реалността, плюс малко самохипноза. Погледът й се стрелна към книгата на масичката — „Седеметажната планина“, автобиографията на известния монах Томас Мертън. Уплаши се не на шега.
	Иън отново се канеше да стане монах!
	Сякаш прочел мислите й, той побърза да разсее тревогата й.
	— Вярвай ми, приключих завинаги с духовенството. Прекалено много те обичам, за да те изоставя. Не мога да се откажа от теб.
	Въпреки това веднъж вече я бе напуснал.
	Безмълвно го наблюдаваше как вади от джоба си малка кутийка. Той взе ръката й в своята и загледан в очите й, промълви:
	— Може би това ще успее да те убеди…
	Отвори кутийката и върху кадифената подложка на светлината на лампата блеснаха хилядите искри на единичен диамант.
	— Кажи, че ще се омъжиш за мен, и се заклевам, че щом се справя с проблема и всичко приключи, ще се върна.
	Зашеметена, тя кимна, но един гласец в главата й настояваше, че той няма да се върне.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 5

	 
	Остров Синт Маартен;
	настоящето, сутрин
	 
	Таксито навлизаше все по-навътре в острова. Край пътя имаше коптори, сглобени от ръждясали ламарини и прогнил шперплат. Обитателите им – всичките тъмнокожи – обикаляха наоколо боси и опърпани. Гледката бе по-трагична и мизерна от всичко, на което човек можеше да стане свидетел в Източен Лос Анджелис. Сърцето я заболя. Можеше само да си представя колко се е разстроил при вида им чувствителен човек като Иън.
	Тя се сви обезсърчено на седалката. Защо бе дошъл на това място? С какво се бе захванал? Със сигурност бе нещо опасно. Отново се сети за вчерашното обезпокоително обаждане, което бе истинската причина да дойде тук…
	 
	* * *

	Беше ранна утрин. Анджела се бе затворила в кабинета си. Седеше със скръстени ръце, а в главата й цареше пълен хаос. Иън бе заминал за манастира и дните се бяха превърнали в седмици, седмиците – в месец и повече. Писмата му ставаха все по-кратки и пристигаха все по-рядко, а после направо престанаха.
	Многократно бе звъняла на мобилния му телефон, но без успех. Не че бе хранила кой знае какви надежди да се свърже – употребата на каквито и да било електронни устройства в светата обител бе забранено. Малкото писма, които бе получила, бяха влудяващо лаконични и неясни. Смътни намеци, че има напредък, уверения, че много му липсва и че ще я обича до гроб. От една седмица насам обаче не бе получила и дума. Точно по същия начин се бяха развили събитията и последния път, когато отново бе прегърнал църквата си.
	Чувстваше се объркана и предадена. Седеше тук сама и въртеше годежния пръстен. Диамантът сякаш бе изгубил блясъка си. Благодарение на изкусно проведените от Чарлз преговори бяха успели да подпишат договор със Си Би Ес въпреки отсъствието на Иън. Сделката бе умопомрачителна, но щеше да влезе в сила единствено ако и вторият водещ подпишеше документите, след като разрешеше „спешните си семейни дела“.
	А сега Анджела събираше смелост да каже истината на Чарлз.
	Телефонът на бюрото й иззвъня и по интеркома чу гласа на секретарката си:
	— Госпожице Уебър, на осма линия ви търси някой си отец Люсиен Гант – международен разговор за ваша сметка. Казва, че е приятел на господин Баринджър. Освен това твърди, че е спешно…
	С лудо биещо сърце Анджела се вгледа в примигващата лампичка на апарата. Името й бе познато. Иън на няколко пъти бе споменавал възрастния мъж, играещ ролята на негов наставник в манастира. Явно сега му бе възложил и неприятната задача да й съобщи лошите новини, вместо сам да се свърже с нея.
	Натисна копчето и избухна:
	— Какво – няма смелостта да ми се обади и лично да ми каже, че късаме, така ли?!
	Гласът от другата страна едва се чуваше, но тревогата в него бе ясно доловима:
	— Моля ви, госпожице Уебър, Иън има нужда от помощта ви! Той е на Синт Маартен, на Карибите.
	— Синт Маартен? – Доколкото й бе известно, Иън нямаше никаква работа, нито познати на острова.
	— Заклех се да не ви казвам, но няма към кого да се обърна!
	— Какво? Откога е там?
	— Вече три седмици. Изпращаше ви писмата си чрез мен – слагах пощенските марки в манастира, за да не разберете. Само че той спря да пише и като знам с какво се е захванал, много се притеснявам!
	Вбесена, тя се канеше да зададе нов въпрос, когато забързано и пресипнало мъжът каза:
	— Някой идва! Слушайте, запишете този адрес – Саутуорф №119, 3-ти етаж, Ийсткоуст, Синт Маартен. Моля ви, идете там веднага! Трябва да го спрете, преди да е станало препалено късно!
	Тя записваше информацията в бележника си.
	— Да го спра ли?
	— Спрете го, преди да се е убил!
	Свещеникът затвори.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 6

	 
	Остров Синт Маартен;
	настоящето, сутрин
	 
	Вчера се бе опитала да се свърже отново с отец Люсиен, но попадна на телефонния секретар. Записаното съобщение гласеше, че „това е света обител, в която тишината е много ценна, а мълчанието е добродетел“. Не остави съобщение въпреки поканата в края на записа. Макар и убедена, че постъпва като глупачка, тя изпълни искането на притеснения монах. Качи се на късния полет за Маями, а оттам взе самолет за острова. На Чарлз Дън и семейството си каза, че отива при Иън, за да се насладят на дълго отлаганата почивка.
	 
	* * *

	Постепенно пейзажът стана по-пуст. Схлупените колиби се бяха разредили и изглеждаха необитаеми, на границата на разпадането.
	Шофьорът на таксито намали скоростта и изключи радиото, след което се обърна с нервно изражение към нея:
	— Лошо място, госпожа. Сигурна ли сте, че искате да одите там?
	Не бе изминала целия този път, за да се върне в последния момент, затова, макар интуицията да й подсказваше, че прави грешка, твърдо заяви:
	— Да.
	Той въздъхна и зави вдясно. Напуснаха магистралата и поеха по застлан с чакъл път, осеян с боклуци и обрасъл с плевели.
	Чайките и лешоядите се разлетяха уплашено. Анджела предположи, че са стигнали другия край на острова, далеч от туристическия лукс и погледа на чужденците. Намираха се в квартал, който приличаше на някогашна индустриална зона. Наоколо имаше стари порутени складове, ръждясали и корозирали от соления въздух метални контейнери и цистерни, избелели от слънцето съборетини.
	Таксито спря пред два долепени един до друг склада. Номерът на първата врата съвпадаше с адреса, който й бе продиктувал отец Люсиеи. По нищо не личеше, че мястото е обитаемо, като се изключат няколкото коли, паркирани пред втория склад. Анджела преглътна, подаде на шофьора банкнота от сто долара и му каза да я изчака.
	 
	* * *

	На третия етаж на съседната сграда, скрит зад пердето, един мъж в дънки и изцапана с мастило тениска наблюдаваше улицата. В ръка държеше деветмилиметрово узи. Когато видя таксито, изруга и побърза да предупреди останалите, които се занимаваха с машините на първия етаж.
	Вратата на колата се отвори и отвътре излезе чудно хубава жена с лице на ангел, обрамчено с тъмна коса, дълга до раменете. Беше стройна и елегантно облечена. Мъжът ахна.
	Двама от другарите му се присъединиха към него и надникнаха през прозореца. Единият също носеше оръжие. Когато я съзряха, и те зяпнаха.
	Онзи, който не бе въоръжен, измърмори:
	— Vocé tá zoando…
	После се намръщи и махна с ръка към стълбището зад гърба им. Другите двама се втурнаха надолу.
	 

	* * *

	Анджела оглеждаше неприветливата обстановка, като внимаваше да не се отдалечава много от таксито. Наоколо цареше пълна тишина и нищо не помръдваше.
	В какво се бе забъркал този път?!
	Тя обаче бе решена да стигне до дъното на нещата. Тръгна към склада, но почти веднага спря, стресната от силно скърцане. Вратата на втората сграда се отвори и оттам изхвърчаха двама тъмнокожи мъже с оръжие в ръка и заплашителни изражения.
	— Mas quem è que vocês são? – изръмжа единият.
	После Анджела чу скърцането на чакъла, обърна се и видя как таксито се измъква на заден ход – шофьорът не си направи труда дори да обърне колата, толкова бързаше. По куфара й, изоставен на пътя, се посипаха прахоляк и дребни камъчета. Обхвана я паника. „Ти си психолог – напомни си тя, – знаеш как да се справиш в подобна ситуация!“
	Стисна чантата си в ръка и извика:
	— Закъснявам за среща, очакват ме! – След което продължи напред.
	— Pare! – креснаха и двамата едновременно, но без да им обръща внимание, тя сграбчи дръжката на вратата, като се молеше да е отключено.
	Слава богу, оказа се, че е. Портата хлопна зад гърба й и тя се озова пред мръсно, слабо осветено стълбище. Не чу нищо зад себе си и почувства облекчение – явно не я преследваха. Пое нагоре и на края на стълбището се озова пред тъмна врата без прозорец. Нямаше нито табелка, нито номер или звънец. Прилепи ухо към вратата и чу някакви странни звуци – пиукане, приглушени думи. Вслуша се внимателно в гласовете. Не й бяха познати и нито един не беше на Иън. Трима души – двама мъже и една жена. Говореха на английски, всеки с различен акцент. Азиатски? Руски? Френски? Долавяше само отделни фрази.
	— Седем градуса… ЕЕГ* – нула… Кардио – нула…
	[* Електроенцефалография (ЕЕГ) – метод за проверка на мозъчната активност.]
	Натисна бравата. Заключено. Похлопа силно по вратата и гласовете замлъкнаха. Чуваше се само пиукането. Никой обаче не отвори и Анджела заблъска с юмрук по вратата.
	— Тук съм да се видя с Иън Баринджър! Пуснете ме! – нареди тя.
	Последва кратко мълчание, след което съвсем близо до вратата чу мъжки глас с азиатски акцент:
	— Частна собственост! Вие нарушава! Маха се!
	Анджела усети несигурността в гласа му и обнадеждено продължи:
	— Знам, че е вътре – пуснете ме или ще повикам полиция!
	Последва приглушен напрегнат разговор – явно спореха. Накрая се разнесе глас с руски акцент:
	— Това беше – край, прекратяваме!
	Нов спор. Изминаха още две мъчителни минути, след което вратата леко се открехна. През пролуката надникна дребен слаб мъж с азиатски черти, около четирийсетгодишен. Бе облечен в медицинска престилка, на врата му висеше хирургическа маска. Очите му бяха присвити и на лицето му бе изписан страх.
	— Вие коя?
	— Годеницата на Иън.
	Някъде от вътрешността на стаята се чу викът на жената:
	— Люк Дау, идиот такъв! Какво, по диаволите, правиж?
	Азиатецът се обърна към жената и Анджела се възползва от невниманието му, за да се шмугне вътре. Помещението беше просторно и голо, без никаква мебелировка. Единствено в центъра имаше една зловещо изглеждаща операционна маса, около която бе струпано електронно оборудване. По пода се виеха множество кабели, прикрепени към апаратурата с изолирбанд. Няколко мощни лампи осветяваха сцената и създаваха илюзията за ореол около главата на застаналия пред тях брадат мъж. Той бе доста възрастен, може би на около шейсет години. До него стоеше значително по-млада жена със светла коса, сплетена на плитка. И двамата носеха лекарски престилки и се взираха в Анджела над хирургическите си маски.
	Погледна крадешком към тялото на масата. Цялото бе покрито с пластмасови тръбички и сини силиконови торбички, от които капеше кондензирана влага. Кожата на мъжа бе сива като на смъртник, бе осеян с медицински електроди, свързани със стена от монитори, които отчитаха сърдечна и мозъчна дейност, дишане и физически показатели… На всички екрани имаше равни линии.
	Това не беше операция, беше аутопсия!
	А после видя лицето на мъртвеца.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 7

	 
	Стар изоставен склад на остров Синт Маартен;
	настоящето, сутрин
	 
	Изпаднала в истерия, Анджела се втурна към масата, но силни ръце я сграбчиха за раменете и я спряха.
	— Иска ли да го види жив? – предупредително изсъска азиатецът. – Не се приближава!
	Опита се да се обърне, да му издере очите, но той я държеше здраво.
	— Убили сте го! — изпищя тя.
	— Не е мъртъв – отвърна по-възрастният мъж. – Не още. Само че не бива да се намесвате…
	— Лъжете!
	Анджела погледна към Иън – лицето му бе спокойно и бледо като на древногръцка статуя. И преди се беше сблъсквала със смъртта. Те лъжеха!
	Ако казваха истината обаче…
	Мъжът и жената стояха, без да помръдват. Чакаха. Анджела се отчая. Не виждаше друг избор, така че се предаде. Азиатецът я пусна и й отправи кратък предупредителен поглед, след което се присъедини към колегите си. Тримата започнаха да свалят сините торбички от тялото на Иън.
	— Охладителни подложки – обясни руснакът и включи близкия апарат.
	Разнесе се слабо жужене. От слабините на Иън излизаше една прозрачна, пълна с кръв тръбичка, която се свързваше с машината и после отново навлизаше в тялото му.
	— Кардиопулмонална помпа. Поддържаме циркулацията на кръвта му и същевременно я затопляме и обогатяваме с чист кислород.
	Един от мониторите следеше температурата. Показателите започнаха бавно да се покачват – осем градуса по Целзий, девет, десет…
	Жената се занимаваше с висящите банки с течности, които се вливаха в тялото му през прозрачните медицински тръбички.
	— Стимуланти – обясни тя, без да се обръща.
	Анджела ги наблюдаваше ужасено, без да може да откъсне очи от сюрреалистичната сцена.
	Когато температурата достигна двайсет и седем градуса, руснакът се пресегна към друг апарат – очевидно дефибрилатор – и свали от предната му част двете подложки с електродите. Потърка ги една в друга, докато жената отлепваше лепенките с датчиците от гърдите на Иън и мажеше гърдите му с лубрикант. После мъжът извика: „Пазете се!“, и Анджела се сви.
	Бум!
	Сякаш електрическият импулс прониза нея. Когато тялото му се изви в дъга, а после се отпусна безжизнено на масата, нейното също подскочи. В гърлото й се надигна стенание, докато наблюдаваше как мъжът в лекарска престилка отново зарежда електродите и ги допира до гърдите на Иън. Тялото на годеника й пак се изпъна, но този път линията на екрана примигна. После още веднъж и още веднъж. Правата допреди секунди линия се начупи.
	Анджела, която бе сдържала дъха си, леко се отпусна. Коленете й се огъваха.
	— Здрав е като бик – отсъди руснакът и поднесе голяма носна кърпа към челото си. – Запишете пет минути и двайсет и три секунди.
	Жената отбеляза данните в специализирания дневник, а Анджела се втурна покрай нея, отпусна се с хлипане на земята до Иън и взе ръката му в своите – студена като на мъртвец. Той бе още в безсъзнание, но цветът на лицето му се завръщаше. В гърдите й запърха надежда.
	Странният лекарски екип продължи работата си – тримата проверяваха жизнените му показатели и вливаха неизвестни вещества през тръбичките, докато Анджела свирепо ги следеше с поглед.
	— Какво правите, по дяволите?!
	Азиатецът й отвърна спокойно:
	— ПБС.
	Преживяване, близко до смъртта. Анджела бе запозната с това явление, макар че никога не го бе изследвала. Ставаше въпрос за случаи, при които човекът привидно умира, жизнените му функции секват, но после той се съживява. Анджела предположи, че целта на Иън е била да се промъкне през вратата на отвъдното, за да се увери в съществуването на живот след смъртта. Вероятно бе разчитал, че ще успее да се върне, преди портата да е хлопнала завинаги.
	Проклет глупак! Нищо чудно, че не ми каза!
	Потискайки гнева си, тя му заговори успокоително. Стисна ръката му по-силно и усети как неговата започва да се затопля. Той не реагираше на действията и присъствието й, но простена, когато русата жена измъкна тръбичките, прикрепени към слабините му. Продължи да стене, докато тя зашиваше раната. На Анджела й стана противно от прекалената интимност на процедурата.
	— Кой е най-старши сред вас?
	По-възрастният мъж свали маската от лицето си. Среден на ръст, с гъста прошарена коса и брада, светла кожа и тъмни очи. Имаше интелигентно излъчване.
	— Доктор Емил Йостен – представи се той. — Преди работех в Харковския институт по криобиологични изследвания. Това са колегите ми – доктор Ивет Гарон от университета „Пиер и Мари Кюри“ в Париж и доктор Люк Дау Ходака от Баварския университет във Вюрцбург. Специализирали сме се в областта на индуцираната хибернация*.
	[* Състояние на регулирана хипотермия, причинена от външни условия. Характеризира се със забавяне на метаболитните процеси, понижаване на телесната температура и потискане на дишането.]
	Анджела почувства, че няма да успее още дълго да удържи яростта си:
	— Нима наричате това наука?! Това е… това е престъпление! Вие сте същински Менгеле!
	Йостен остана все така невъзмутим.
	— Уверявам ви, че работата ни тук е напълно законна.
	— Е, и? Нима това я оправдава? Ами възможните мозъчни увреждания? Ами мозъкът на Иън?!
	— Les risques не са толкова големи – намеси се Гарон, която междувременно продължаваше да записва някакви цифри в една голяма таблица. – Дори извън лабораторията хора оцеляват четирийсет минути без усложнения.
	Йостен добави:
	— Например при удавяне в ледена вода. Ние просто възпроизвеждаме онова, което се случва при естествени условия в природата. Разбира се, доста сме усъвършенствали процеса. Шансовете за оцеляване са много по-големи.
	— Много по-големи – повтори Ходака и посочи разположеното край масата оборудване и банките със загадъчни вещества. – Благодарение на господин Баринджър.
	Анджела се ужаси още повече.
	— Колко пъти се е подлагал на това? – попита тя.
	— Досега само веднъж – отвърна Йостен. – Тази седмица му направихме един триминутен тест. Днес трябваше да са десет, но вие ни прекъснахте.
	— И трябва да сте ми благодарни, по дяволите! Иначе можеха да ви обвинят в убийство!
	Гарон сграбчи ръката на Иън и я измъкна от тази на Анджела, за да провери пулса му:
	— Не. По-скоро помощ при самоубийство. Също законно тук. Освен това той подписал документ, че е съгласен и поема отговорност.
	— И с това ви е освободил от лекарската ви етика?
	Жената се обърна към нея и повдигна вежда. Светлосини очи, златиста кожа. Беше много красива. И очевидно го знаеше.
	— При тези обстоятелства би било неетично да не му помогнем. Решен да го направи, без да знае как. Ако не беше намерил наз, щеше да се убие. А благодарение него ние напреднали. Наша техника по-добра. Наученото ще ни помогне да спасим други.
	— Не и с цената на неговия живот! – избухна Анджела. – Веднага щом се възстанови, ще го отведа у дома!
	Гарон се наведе към лицето на Иън, повдигна клепачите му и провери състоянието на зениците му с тънко като писалка фенерче. После с кисела усмивка отсече:
	— Не и този човек, поп. Не и след онова, кое твърди, че видял…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 8

	 
	Крайморска вила, залив Женева, остров Синт Маартен;
	същия ден, следобед
	 
	Иън и тримата от „лекарския“ екип бяха отседнали в частен хотелски комплекс недалеч от порутения склад. В мига, в който той бе извън опасност и можеше да бъде местен, Анджела настоя да отидат там. В микробуса през цялото време държеше ръката му, но той не бе напълно в съзнание и сякаш дори не усещаше присъствието й.
	Неговата къща беше малка, едноетажна, боядисана в бяло, с покрив от червени керемиди. Намираше се само на няколко метра от извит като полумесец плаж. Беше нова и приятно обзаведена. Състоеше се от дневна, гостна, кухня, спалня и баня, разположена в дъното. Анджела вероятно щеше много да я хареса, ако обстоятелствата бяха различни.
	Помогна да сложат Иън в леглото, след което остави екипа му да се занимава с него, а тя отиде да вземе куфара си от микробуса. Иън не бе в състояние да пътува със самолет. Впрочем и тя самата не се чувстваше достатъчно добре след ужасния шок. Вероятно можеха да тръгнат най-рано утре.
	Все още трепереща, тя седна на един от столовете във всекидневната. Чуваше звуците от съседната стая – Иън лека по лека идваше на себе си, макар още да бе много слаб. Вече отговаряше почти нормално на „лекарите“, които провеждаха някакви изследвания. Ако, разбира се, можеше да се нарече нормален човек, за който смъртта е нещо като екскурзия.
	След малко чу гласа на Йостен:
	— Между другото, Иън, годеницата ти е тук.
	— Анджела? Анджела е тук?
	Последва мълчание, а Йостен дойде при нея:
	— Той е добре, госпожице Уебър. Изтощен е, но това се дължи по-скоро на лекарствата, отколкото на процедурите. – В ръце стискаше няколко пластмасови шишенца с хапчета, които й подаде. – Когато се разсъни напълно, му дайте от тези – указанията са написани на етикетите. Там ще откриете и телефонния ми номер, ако ви потрябвам. Може да се къпе, но не трябва да мокри раната. Дайте му и нещо за ядене.
	Анджела настръхна. Имаше чувството, че току-що са я превърнали в съучастник. Без да й обръща внимание, Йостен добави:
	— Сега можете да влезете, ако желаете.
	Тя обаче не помръдна, преди да види гърба му. Изчака той да напусне стаята, пое си въздух и се изправи. Иън седеше в леглото, подпрян на няколко възглавници. Изглеждаше зле. Беше напрегнат, с посивяло от умора лице и огромни кръгове под очите.
	— Анджела… – промълви, загледан в пространството край нея.
	Тя се изпъна и постави ръце на кръста си.
	— Какви, по дяволите, ги вършиш?!
	Отговор не последва. Той все така се взираше в нищото, с намръщено чело и невиждащ поглед.
	— От всички глупави, откачени изпълнения… Какво си мислеше, че ще постигнеш, за бога?
	Думите му бяха толкова тихи, че едва ги чу:
	— К-колко време ме нямаше?
	— Нямаше?! – Тя примигна невярващо. – Иън, ти беше мъртъв! Пет минути! Ако не бях дошла навреме…
	— Недостатъчно… – Той потъна обратно във възглавниците. – Видях го, Анджела! Видях Отвъдното. И научих нещо ужасно… покъртително!
	За миг емоциите от преживяното го надвиха и той затвори очи. Като че изпадна в безсъзнание, макар че всъщност само бе заспал.
	Втрещена, Анджела не помръдваше. Смята, че е видял отвъдното! Наистина е получил мозъчни увреждания!
	Разгневена, объркана и много притеснена, тя придърпа един стол и седна, като не спираше да проклина. Ядът й нарастваше с всяка изминала секунда. Не можеше да повярва, че я измами, избяга и така идиотски рискува кожата си – при това, без за миг да помисли за друг, освен за себе си.
	Гледаше го как спи – неспокойно, на пресекулки. От време на време се въртеше и простенваше. Най-накрая обаче се успокои и тя реши, че също може да си почине. Тръгна към кухнята да си налее нещо за пиене, но в хладилника имаше само кутии с остатъци от храна за вкъщи. Наля си чаша вода и се строполи безсилно на най-близкия стол. Отпусна глава в дланите си.
	На масата до нея бе лаптопът му. Имаше връзка с интернет и тя провери с какво се бе занимавал. Явно бе проучвал случаи на преживявания, близки до смъртта. Отворена бе и страницата на Католическата осведомителна агенция, за чийто бюлетин бе абониран. Затвори страницата и набързо прегледа случаите на преживяванията, близки до смъртта. Бяха просто обичайните разкази за отделяне на душата от тялото и за видения на тунел от светлина.
	Канеше се да затвори, когато й хрумна нещо друго. Написа Емил Йостен – единственото име, чийто правопис смяташе, че може да улучи. Появиха се десетки страници, но на повечето от тях се споменаваше само малкото или само фамилното име. Тя внимателно проследи резултатите и към края на списъка откри статия за доктор Емил Йостенберг отпреди четири години.
	В материала пишеше, че Йостенберг е бил криобиолог в Харковския университет в Украйна. Изучавал влиянието и физиологичните последствия от хипотермията върху човешкото тяло. Напуснал университета, за да създаде частен изследователски център във Вилнюс, Литва. Не след дълго обаче центърът бил затворен, защото провежданите там експерименти предизвикали смъртта на един мъж и тежки мозъчни увреждания у друг. Имаше и снимка, която не оставяше никакви съмнения – Йостен и Йостенберг бяха едно и също лице.
	— Знаех си! Шарлатанин!
	Изкушаваше да се обади направо в полицията, но преди всичко искаше да върне Иън у дома по възможно най-бързия начин.
	Достатъчно бе спал. Сега бе време да отговори на въпросите й.
	Върна се при него и седна на леглото. Започна да потупва ръката му, докато той не отвори очи. Усети прилив на топлота, независимо от гнева. Иън все още бе объркан и разсеян, но явно бе възвърнал част от силите си. Вече можеше да сяда сам. Подаде му чаша вода, която той пое с леко трепереща ръка и поднесе към синкавите си устни.
	— Как се чувстваш?
	— Все едно са ме и-зритали в г-лавата.
	Очевидно се бе посъвзел, но все пак въпросите й трябваше да почакат.
	— Имаш нужда от горещ душ. Можеш ли да вървиш?
	Помогна му да се изправи. Краката му се подгъваха, затова тя го обгърна през кръста и го придружи до банята. Забеляза колко е отслабнал. Заради раната накуцваше и тя усети, че я обзема съчувствие. Когато обаче видя, че се справя задоволително, рязко отсече:
	— Недей да си мокриш превръзката!
	След което се оттегли и го остави сам.
	Докато той се къпеше, се обади в ресторанта на комплекса и поръча вечеря. Смяташе да свалят картите си на масата, а за целта Иън трябваше да е отпочинал, нахранен и адекватен…
	 
	* * *

	Час по-късно вечеряха на верандата, която гледаше към океана. Слънцето бавно изчезваше зад хълмовете. Прекрасна романтична обстановка, на която никой от двама им не можеше да се наслади.
	Разговорът не вървеше. Иън изглеждаше угрижен, ровеше салата си, а погледът му бе тъжен и отнесен. Накрая търпението на Анджела се изчерпа:
	— Ще ми кажеш ли какво става? Излъга ме, че ще се оттеглиш в манастир, за да можеш тайно и необезпокоявано да се отправиш на поредната си одисея ли?
	Той избягваше да я гледа в очите.
	— Как разбра? – попита.
	— От съучастника ти Люсиен. Безпокоеше се за теб – и с пълно право.
	— Не тръгнах с намерението да те заблудя. – Е, поне в гласа му прозвуча разкаяние. – Заминах точно по причините, които ти казах – кълна се, че не съм те излъгал. Опитах всичко, наистина. Обаче нищо не постигнах. И тогава се натъкнах на… на нещо изключително. Не просто начин да контролирам проблема си – а метод да го излекувам.
	— Как – като сложиш край на всичко ли?
	Той се пресегна през масата и взе ръцете й в своите.
	— Зная, че звучи като лудост. Този път обаче… – Млъкна рязко, загледан в пръстите й. – Пръстенът ти…
	Беше в джоба й. Свалила го бе след обаждането на Люсиен.
	Очите му се стрелнаха към нейните:
	— Не ме оставяй… Като чуеш онова, което имам да ти разкажа, ще разбереш…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 9

	 
	Трапистки манастир „Гетсимани“ в Бардстаун, Кентъки;
	пет седмици по-рано, сутрин
	Иън взе писмото, което пишеше – на ръка, естествено, тук не бе позволена употребата на компютри – и стана от бюрото. Отиде до прозореца на спартанската си килия и се загледа в провинциалната идилия на пейзажа, ширнал се докъдето му стигаше погледът. Пурпурните гърбици на ниските планински склонове, покрити с фин слой скреж, които блестяха на фона на изгряващото слънце; розовите и лилави валма мъгла, появили се сякаш изпод четката на художник… Тихо и спокойно като в Райската градина. Но той не можеше да намери покой.
	Пропътувал бе три хиляди и двеста километра, за да дойде в тази малка и изолирана църковна общност. Отвън светът се събуждаше, пролетта бе напъпила, а в неговото сърце все още цареше люта зима. Изминала бе само седмица, а той вече бе уплашен. Страхуваше се, че и тук няма да открие онова, което търсеше. Само че ако не го намереше тук, в този световноизвестен манастир, къде другаде да го търси?
	Манастирът се управляваше от Траписткия цистерциански орден, основан през 1098 година във Франция и известен с аскетичния си, земеделски начин на живот и обета за мълчание на членовете му. Някога подобни манастири са съществували по цялото земно кълбо, но сега бяха по-малко от двеста на брой. „Гетсимани“ бе най-старото цистерцианско абатство в Съединените щати. В момента в него живееха петдесет и един монаси и четирима послушници – отново много малко в сравнение с някогашните многобройни траписти. Те разполагаха с две хиляди акра обработваема земя и десетина постройки, скупчени около виещия се като змия селски път.
	 
	  

	 
	От прозореца си Иън виждаше зидания бял параклис с висока островърха камбанария, изградената от червени тухли обща зала, работните постройки – мястото, в което монасите произвеждаха прочутите си сирена, бонбони лакта и конфитюри. Той самият бе настанен в общата жилищна сграда – ниска двуетажна постройка от светли бетонни тухли.
	Делеше килия с отец Люсиен Гант, който същевременно играеше ролята и на негов наставник. В момента монахът седеше срещу него и четеше Библията. Върху дребното си жилесто тяло носеше бяло расо, а на главата си – типичния за трапистите черен капишон. Лицето му бе слабо и тясно, увенчано с гъста бяла коса; върху заострения му нос бяха кацнали очила без рамки. Той живееше тук от седем десетилетия и отдавна бе овладял монашеските привички и аскетичния ред, на които се подчиняваха всички обитатели. Освен това въпреки възрастта умът му си бе съвсем наред.
	Независимо дали размишляваше, работеше в кухнята или бъркаше сместа в казана с бълбукаща лакта, Люсиен бе въплъщение на онзи вътрешен покой, който така отчаяно търсеше Иън. Въпреки изпълнения си с тежък труд и лишения живот той бе винаги ведър и жизнерадостен. И макар че имаше право да обучава Иън устно само по един час дневно, това не пречеше на уроците им. Люсиен използваше цял репертоар от мимики и жестове, дори сценки. Бе удоволствие да се наблюдават одухотворените му изражения и проявите на чувството му за хумор. Истински Харпо Маркс*, само че със свещеническа роба и ореол.
	[* Артър Адолф Маркс, или Харпо Маркс, е американски комик. Актьорският му стил е повлиян от традициите в клоунадата и пантомимата. По време на представления не говори.]
	Сякаш усетил погледа на Иън, монахът спря да чете и вдигна очи. Посочи писмото в ръката му, притисна ръка към сърцето си, сви рамене и се усмихна. Правилно бе предположил, че е предназначено за Анджела.
	Иън отвърна на усмивката му. Люсиен му намигна и се върна към Библията си. Иън бе споменал Анджела съвсем бегло; той рядко говореше за личния си живот, макар да бе споделил, че някога е бил свещеник. А и Люсиен не беше от тези, които проявяват излишно любопитство към чуждите дела.
	Отвън прозвуча звънът на камбаната – един, два, три… шест пъти. Това беше каноничният молитвен час, познат като „утренна“ – с него започваше работният ден. Той отброяваше и шейсетте минути дневно, през които имаха право да разговарят.
	Люсиен затвори Библията, като отбеляза с пръст мястото, до което бе стигнал. Без да я пуска, се приближи към застаналия на прозореца Иън и каза:
	— Великолепна утрин.
	Иън кимна:
	— Напомня ми за времето, когато бях дете. Израснал съм в провинцията.
	— А за какво мислиш днес, докато наблюдаваш великолепието на Божия свят?
	Иън посочи една оголена ивица сред гората, покриваща хълма.
	— Чудя се какво точно е нарушило това великолепие. Какво се е случило там?
	Усмивката на Люсиен помръкна.
	— Ах, да… Следите от торнадото, което ни връхлетя миналата есен. За нещастие загубите не се изчерпват с това – загина едно цяло семейство от Бардстаун. – Прекръсти се и сведе леко глава.
	Иън се замисли за миг, след което предложи:
	— Ще започваме ли?
	Пренесоха столовете си до средата на стаята и седнаха един срещу друг. Люсиен отново отвори Библията.
	— Чудех се с кой стих да се занимаем днес. Може би нещо от Книгата на Йов… Запознат си с историята на Йов, нали?
	Иън кимна и каза:
	— Йов бил благословен от Бог с голямо богатство и любящо семейство. Дяволът обаче смятал, че вярата на Йов се гради върху късмета му, и казал това на Господ. Тогава Господ отнел всичко, което имал Йов – дори жена му и децата му. Йов страдал много, но запазил вярата си в Бог, с което доказал, че дяволът греши. Накрая Господ отново му дал всякакви благини.
	— Може би си спомняш – започна Люсиен, – че в един момент под тежестта на изпитанията волята на Йов отслабва и той дори започва да се съмнява в Бог:
	„Господ отговори на Йова из бурята и рече: кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл? И отговори Йов засрамен на Господа и рече: Зная, че Ти всичко можеш, и че намерението Ти не може да бъде спряно. Тъй аз говорих онова, що не разбирах, за чудни мен дела, които не знаех…“
	— Както Йов осъзнал – обясни Люсиен, – дори в най-мрачните си мигове трябва да вярваме на Господ, защото е невъзможно да знаем какъв е Неговият замисъл.
	— А защо Бог причинява на Йов такива страдания?
	— За да изпита вярата му, разбира се!
	— Но ако Бог знае всичко, би трябвало да е наясно, че Йов ще му остане верен, нали? Защо в такъв случай го мъчи толкова? Ако единствената причина е била да изобличи дявола, излиза, че Господ е доста жесток и дребнав.
	— Както Бог е казал на Йов, човекът не притежава достатъчно знание, за да поставя под съмнение волята Му.
	— Тоест, колкото и неимоверни да са страданията ни, не трябва да им се противим, а да ги приемем и да търпим?
	— Трябва да вярваме в Бог. Като Йов.
	— Предполагам, че ако Бог ми бе заговорил лично като на него, и аз щях да Му повярвам.
	— Но Той наистина ти говори! – каза Люсиен и потупа страниците на Светото писание.
	— Зная, че наистина вярваш в написаното в Книгата, отче – въздъхна Иън, – но тя не би могла да бъде единственият ти източник на сила. Изглеждаш толкова сигурен, толкова умиротворен. Каква е тайната ти?
	Монахът се подсмихна:
	— Няма тайна, момчето ми. Изходът е да спреш да търсиш светски отговори за духовните въпроси. Да загърбиш личните си проблеми, да отхвърлиш съмненията си, да прочистиш ума си и просто да вярваш. Ще се учудиш какво облекчение ще ти донесе това. Именно от там черпя силата си.
	Иън се облегна на стола. Значи покоят се постига, като живееш несъзнателно, без да мислиш? Като пренебрегваш шепота на сърцето си? А той бе толкова разстроен, така разочарован и лишен от вяра!
	За известно време нищо не нарушаваше мислите на двамата мъже. После камбаната отново заби — този път отброи седем удара, знак, че в манастира трябва да се възцари тишина. Иън отново въздъхна, после се изправи и наруши правилото за мълчание:
	— Отче, имам нужда от една услуга.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 10

	 
	Манастир „Гетсимани“, Бардстаун, Кентъки;
	пет седмици по-рано, ранна утрин
	 
	През целия си съзнателен живот Иън се бе съпротивлявал на представата за сляпата вяра. Не можеше да заглуши въпросите, които го измъчваха, в „Гетсимани“ не успя да открие покоя, за който жадуваше, а вече бе безкрайно уморен. Искаше да приключи с това и да се върне при Анджела. Затова накрая реши да постъпи, както го бе посъветвал отец Люсиен. Щеше да отхвърли всичките си съмнения и отново да прегърне вярата. Нямаше друга надежда.
	Преди обаче да се върне в лоното на църквата, трябваше по някакъв начин да изкупи греховете си пред Бог. Първо трябваше да се изповяда и Люсиен милостиво се съгласи да го изслуша.
	Правилото за мълчание не важеше, когато ставаше въпрос за светото тайнство на изповедта. Разбира се, най-напред поискаха съгласието на строгия абат. Едва след това поеха към овощните градини. Иън се надяваше спокойствието на заобикалящата ги природа да намали тежестта на неприятната задача.
	— Не знам откъде да започна… – промълви той.
	Вървяха по пътеката, над която се стелеше мъгла. Обувките им бързо се намокриха от росата, която слънцето все още не бе изсушило. Гърдите му се стегнаха при мисълта за болката, която се налагаше отново да преживее.
	— Започни оттам, откъдето душата ти иска – предложи Люсиен, чийто дъх излизаше на бели облачета в мразовитата утрин. – Разполагаме с цялото време на света. Спомняш ли си кога започнаха проблемите ти с вярата?
	— Една вечер, когато бях на девет години…
	Монахът го погледна и леко се намръщи. Издълбаните от времето бразди по лицето му се увеличиха с още няколко.
	— Аз и родителите ми пътувахме с малък частен самолет. Имаше буря и самолетът катастрофира, но ние оцеляхме.
	— Господ е бдял над вас!
	— Не за дълго. Бяхме невредими, но краката ми бяха заклещени под седалката. Баща ми не можа да ме освободи, а после горивото се възпламени.
	Очите на възрастния мъж се разшириха.
	— Родителите ми отказаха да ме изоставят. Вместо това ме прегърнаха. Обвиха телата си около мен и здраво ме притиснаха. Когато пристигнал, спасителният отряд ме заварил в прегръдките им. Бил съм в безсъзнание, но те успели да ме предпазят от дима. Това е причината да оживея… Благодарение на тяхната саможертва.
	Люсиен се прекръсти:
	— Бедното дете! Какво страдание си преживял! Това е ужасна травма.
	— Имах пълна амнезия. Не говорих в продължение на цяла година. Израснах, без да си спомням кой съм и какво се е случило. Разбрах много по-късно. – Замълча за миг и преглътна. – Въпреки това винаги усещах в себе си някаква празнота, самота. Ден след ден. Единственото, което ми помагаше да се справя с тези чувства, бе обещанието на църквата, че един ден отново ще видя родителите си, ще почувствам любовта им.
	— При роднини ли живя след катастрофата?
	— Не. Нямах такива. Според завещанието на родителите ми за мен трябваше да се грижи техен доверен приятел, свещеник. Отец Бен Рейнолд бе поел ръководството на едно сиропиталище точно преди катастрофата, така че отидох там като негов повереник. Живях в приюта „Сейнт Лоурънс“ в северната част на щата Ню Йорк до навършването на седемнайсет години, когато постъпих в духовната семинария.
	— Не мога да повярвам, че никога не са те осиновили.
	Иън усети, че слепоочията му започват да пулсират.
	— Спомням си как веднъж седях в часа по катехизис – надали съм бил на повече от единайсет години – и гледах през прозореца. Видях как поредното момче се качи в колата на новите си родители и потегли с тях към новия си живот. Към своя нов, истински дом. А аз останах да слушам за безкрайното Божие милосърдие. Смятах, че ме пренебрегват, защото не съм достатъчно заслужил. Само ако бях по-добър, ако се молех по-усърдно, ако работех повече… Затова вложих цялото си сърце и душа в това да стана съвършен. Обрекох се на вярата… И въпреки това пак избираха други, а не мен.
	Люсиен постави ръка на гърба му:
	— Сигурно си помислил, че Господ те е изоставил.
	— Той наистина ме беше изоставил! – Думите излязоха от устата му забързани и горчиви, преди да успее да ги спре. – Изтърках пода край леглото си от коленичене, но Бог така и не чу молитвите ми! А и да ги е чул, не им отговори.
	Двамата продължиха да вървят в мълчание. Накрая Люсиен се обади:
	— Отдръпването ти от Господ ми напомня на това на Майка Тереза.
	Иън изсумтя:
	— Никога не съм притежавал нейната сила. Трябваше ми нещо повече от Библията, за да вярвам в Бог. Имах нужда от доказателства. И бях твърдо решен да ги открия.
	Монахът сбърчи чело:
	— Само че как? Къде би могъл да намериш подобно нещо?
	— Сред религиозните чудеса. Ако можех да потвърдя съществуването им, щях да докажа, че има Бог и по-висш, духовен свят.
	Люсиен изглеждаше обезпокоен, но не каза нищо.
	— За мой късмет от семинарията ме изпратиха да уча в Рим. През свободното си време пътувах. Обикалях местата, където се бяха случили най-известните „чудеса“ – Лурд, Фатима, Бранкалеоне – но така и никога не видях убедително доказателство за Божията намеса. Въпреки това реших да приема свещеническия сан, а после църквата ме изпрати обратно в Щатите. Тогава стана по-трудно – както знаеш, в САЩ са документирани твърде малко подобни явления. Аз обаче не се отказах, а насочих вниманието си към свръхестественото.
	— Ако има духове, значи има и задгробен живот; а ако има живот след смъртта, то трябва да има и Бог – Люсиен сякаш цитираше нещо прочетено.
	— Назначиха ме в нюйоркския архидиоцез. Покрай работата си пътувах из цяла Нова Англия, а този район е богато ловно поле. Признавам, че някои от случаите, които изследвах, бяха много убедителни. Не можех обаче да ги анализирам както трябва, защото за това са необходими специализирана подготовка, умения и екипировка, а аз не разполагах с пари. Нямаше как да помоля архиепископа за помощ – той би ме обесил за свещеническата яка, ако научеше с какво се занимавам. Имах чувството, че времето ми изтича. Тогава внезапно се случи „чудо“
	Замълча за миг и се вгледа в неспокойните очи на монаха.
	— Искаш ли да знаеш истинската причина никога да не бъда осиновен? Оказа се, че родителите ми са били много богати. Оставили ми огромно състояние, управлявано от специален тръст. Аз нямах никаква представа за това чак до навършването на двайсет и петата си година. А тогава вече бях свещеник… бях се превърнал в онова, за което ме бе подготвила църквата. И бях обвързан с обета си за бедност, целомъдрие и покорство.
	— Мили Боже! Не ми казвай, че от архидиоцеза са си присвоили парите ти!
	Иън се разсмя:
	— Бях млад и наивен, но не бях глупав.
	— Само че това ти е коствало вярата.
	Той поклати отрицателно глава:
	— Не, не още. Твърде много разчитах на силата, която тя ми даваше, и не можех така лесно да се откажа от нея. Вярата бе единствената ми надежда да видя отново родителите си. Въпреки това бях силно наранен, затова си взех парите и заминах за Сан Франциско. Записах се в университета в Бъркли да следвам парапсихология.
	— И там си срещнал Анджела, нали?
	Иън се пресегна за портфейла си и извади няколко снимки. Лицето на възрастния монах светна.
	— Божичко, тя е истински ангел!
	Иън гордо се усмихна:
	— Предана, любяща, честна до мозъка на костите си. Атеистка е, но е свободомислеща и широко скроена, а също и много умна. И черпи ценностите си от истинския живот, а не от Библията. Тя е живото доказателство, че добродетелта съществува и не зависи от религията. Иън замълча и въздъхна дълбоко.
	— Само че аз направих грешка – продължи той. – Позволих на вярата си да застане между нас и в крайна сметка се върнах към църквата… Не бях приветстван с отворени обятия. Накараха ме да вложа парите си в тръст и ме изпратиха в Африка. Там вече вярата ми бе сериозно накърнена.
	Монахът рязко наклони глава:
	— Зная за преживените от теб ужаси. Познах те още когато се видяхме за пръв път. Монахът-воин.
	— Беше наистина ужасяващо. Онези бедни дечица… Моето детство бе истински рай в сравнение с тяхното. Питам те — къде е Бог сред всички тези злочестини? Сред това страдание?
	— Бил е там, в теб. Чрез теб.
	Иън изсумтя подигравателно:
	— В такъв случай е бил зле представляван. Аз бях напълно безполезен. Присъствието ми там не можеше да помогне с нищо, все едно да се опитваш да запушиш с пръст скъсана дига. Цяло едно поколение бе погубено. Не би могло да ги спаси нищо друго, освен Божията намеса – само че Той не се появи. Тогава реших, че или няма Господ, или пък въобще не се интересува от ставащото. Как е възможно Същество, което е изцяло добро, да допуска по света да се шири подобно зло! Божественият парадокс!
	Ехото на думите му прокънтя в заобикалящите ги ридове и той осъзна, че говори прекалено високо. Пое си въздух бавно и дълбоко и пъхна ръце в джобовете си. Люсиен нямаше отговор, но пък Иън не бе и очаквал да получи такъв. Божественият парадокс бе загадка – противоречие, над което си бяха блъскали главите хиляди теолози още от библейски времена. Дори великият Свети Августин не бе успял да го разреши.
	Люсиен се слиса:
	— Значи тогава си се отказал от Господ?
	— Не, не още. Дадох Му последен шанс да се докаже.
	— Да се докаже?
	— Трябва да призная още един грях, отче. По-лош от всички други. Най-лошият, който съм сторил.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 11

	 
	Манастир „Гетсимани“ в Бардстаун, Кентъки;
	пет седмици по-рано, сутрин
	 
	Съдейки по изражението и погледа му, монахът не бе съвсем готов да чуе тази част от изповедта. Само че Иън бе стигнал прекалено далече. Искаше да се прочисти и да свали най-тежкото бреме от душата си.
	— След това църквата ме върна в Ню Йорк. Това бе преди седем месеца, през които изобщо не ми бе лесно. Не бях забравил нито Африка, нито Анджела. Чувствах се объркан и потиснат. Обаче не ме оставиха на спокойствие. Изпратиха ме на поредното тежко изпитание. Този път задачата ми бе да се погрижа за душата на един затворник от „Атика“, осъден на смърт. Закари Нийманд.
	Люсиен се сви като опарен:
	— Чудовището, което удуши онези момчета?!
	Медиите бяха разгласили случая нашироко. Цялата страна бе научила.
	— Зак Нийманд беше от моето сиропиталище. Аз го познавах. Беше няколко години по-малък от мен. И него никой не го осинови. Странно момче… Прекарах с него последните му седмици. Съпроводих го, когато се отправи на екзекуцията, опитах се да спася душата му. Наистина сторих всичко по силите си… до един момент. После се поддадох на изкушение, което ме кара да се срамувам до ден-днешен.
	Сведе глава и помълча няколко секунди.
	— Трябва да ме разбереш. След всичко, което бях преживял и видял, когато се сблъсках с отвратителните, нечовешки дела на Нийманд… вярата ми просто не издържа. Изпари се. Не можех повече. Трябваше да знам, да разбера със сигурност дали има живот след смъртта, който би оправдал цялата тази несправедливост. Реших, че Нийманд ще ми послужи като средство. С времето, когато се опознахме по-добре, спечелих донякъде доверието му. Убедих го да изпробваме една техника, която Анджела бе използвала върху мен – хипнозата. След като я упражнявахме достатъчно, успях да го доведа до дълбок транс. И един път, когато бе под хипноза, му заповядах…
	По лицето на Люсиен пробяга тревога. Дъхът му излизаше на пресекулки. Притеснението му бе очевидно.
	— Наредих му… наредих му да се върне при мен след смъртта си.
	Монахът забави крачките си, а после спря напълно.
	— Боже мой! О, Боже мой!
	Иън също спря, разстроен и обезсърчен. Да се намесваш в пътуването на душата към Божественото правосъдие бе отвратителен, непростим грях. Светотатство, скверно престъпване на абсолютната власт на Бога над душата.
	Люсиен се взираше невярващо в него с отворена уста. В продължение на няколко секунди устните му се движеха, без от тях да излезе и звук.
	— И… той върна ли се?
	— След екзекуцията отидох на мястото, където двамата израснахме – приюта „Сейнт Лоурънс“. Там започнаха да се случват странни неща. Чувах гласове, макар край мен да нямаше никого. Усещах присъствието на нещо, което не разбирах. Нападнаха ме в тъмното – сила, която не можех да обясня. Дори и за миг не се съмнявах, че това е духът на Нийманд. Бях сигурен, че се е върнал да ми отмъсти за безцелното скитане, на което бях обрекъл душата му. Нападенията продължиха и ставаха все по-жестоки. Страхувах се за живота на хората в сиропиталището. Затова се обърнах към единствения човек, който можеше да ми помогне – Анджела. Тя дойде, но точно когато почти бе разнищила случая, стана страховита експлозия, последвана от унищожителен пожар. Те обаче не бяха дело на дух…
	Иън извърна поглед настрани.
	— Експлозията предизвика отец Бен – онзи, който ме отгледа, когото обичах и почитах като свой баща. Върнал се бе да унищожи архивите, така че никой да не разбере, че от архидиоцеза са искали да откраднат наследството ми…
	Люсиен ахна.
	— Заради шока от станалото амнезията ми изчезна. Всички потиснати спомени от детството се върнаха. До онази нощ единственият спомен, който имах от родителите си, бяха венчалните им халки. Те обаче изчезнаха в пожара… Но ми остана нещо много по-ценно – спомените за родителите ми. Мислех, че най-сетне съм се избавил от онази травма…
	Известно време се разхождаха, без да разговарят. Люсиен бе изтощен и объркан и явно не знаеше какво да каже. Накрая вдигна поглед към събеседника си и промълви:
	— Предполагам, че случилото се през онази нощ те е лишило от вярата ти. Какво обаче те доведе тук, в „Гетсимани“?
	Иън въздъхна:
	— Изгубих вярата, но травмата си остана. Страданието се върна, не съм се излекувал. Дойдох тук, за да търся онзи покой, който ти явно си открил.
	— Прости ми, синко, но как можеш да се надяваш на душевен мир, след като си толкова ядосан на Бог?
	Иън махна замислено с ръка към хълмовете.
	— Защо Господ е сътворил подобно великолепие, а оставя торнадото да го унищожи? Защо създава чудо, каквото е човешкият живот, а после позволява да бъде унищожено така жестоко?
	— На тези въпроси няма отговор, затова е най-добре изобщо да не си ги задаваме.
	— След като е прекалено нахално да питаме, защо сме дарени с ум, който разсъждава и иска да знае? Няма смисъл в делата Господни!
	Монахът поклати глава:
	— Напомняш ми на една друга неспокойна душа… човек, когото познавах някога, много отдавна. Свещеник, който искаше да познае непознаваемото. – Замълча за миг. – Чувал ли си за Томас Мертън?
	 
	 
	 
	ГЛАВА 12

	 
	Крайморска вила в залив Женева, остров Синт Маартен;
	настоящето, привечер
	 
	Слънцето се гмурна зад хълмовете зад гърбовете им и фигурата на Иън потъна в сянка. Недовършената им вечеря изстиваше. Анджела за първи път чуваше, че е възвърнал вярата си. Още една крачка по наклонената плоскост… Наблюдаваше как нервно свива и разпуска пръсти и осъзна, че не й е разкрил всичко. Имаше лошо предчувствие. Най-накрая той продължи:
	— Люсиен ми разказа нещо, като ме закле да пазя тайна. Нещо наистина невероятно. А пък щом е сметнал, че може да те въвлече в това… мисля, че имаш право да чуеш всичко.
	 

	* * *

	Иън бе голям почитател на Томас Мертън. Именно книгите на прочутия монах, написани в „Гетсимани“, му бяха дали идеята да дойде тук, както каза на Люсиен.
	— Така и предполагах – отвърна му възрастният мъж. – Гробът му се намира наблизо, на територията на абатството. Искаш ли да го видиш?
	Тръгнаха напряко през полето към параклиса, до който бе разположено гробището.
	— Имал си честта да познаваш Мертън? – запита заинтригувано Иън.
	— Преди много години. Тогава бях още млад послушник. Не мога да кажа, че го познавах много добре, но все пак не по-зле от останалите тук. Той странеше от другите, а през последните си години се бе превърнал в истински отшелник… Макар че човек едва ли би могъл да предположи подобно нещо, като се има предвид постоянният поток посетители, които идваха при него.
	На Иън не му убягна иронията на ситуацията: търсещ усамотение монах, който става център на внимание. Усмихна се.
	— Какъв човек бе той?
	Погледът на Люсиен за миг стана някак отнесен, сякаш бе потънал в спомени:
	— Изключително интересен. Изпитваше ненаситно любопитство към всичко, свързано с Бог и тайнствата на вярата. Не спираше да проучва и да изпитва границите на духовния свят. Като че искаше да разбере дали може да ги преодолее.
	— Смятам творбите му за много напредничави, дори дръзки, като се вземе предвид колко реакционна е била църквата през 60-те години.
	— Наистина поемаше рискове. Често ходеше по много тънък лед, отношенията му с църковното ръководство често бяха обтегнати. Много духовници бяха настроени срещу него, защото го смятаха за прекалено свободомислещ, а възгледите му –      за твърде общи и неясни. Вселенски. – Монахът се усмихна. – Веднъж в момент на откровение той сподели с мен нещо изумително. Заяви, че духовните тайнства на Бога са не по-малко достижими от физическите. С други думи, точно както тайните на физическата вселена накрая отстъпват пред науката, така и свръхестествените духовни тайни могат да бъдат разкрити от настойчивия ум… Или поне така смяташе Мертън.
	Сърцето на Иън заби по-силно.
	— Според мен тази идея бе прекалено безразсъдна, истинско безумство – продължи Люсиен. – В Библията се казва, че на човек не му е съдено да научи или проумее някои неща. Не и преди смъртта си. Само че като повечето либерални богослови Мертън възприемаше написаното в Библията по-скоро алегорично, отколкото буквално. Едва много по-късно, когато животът му бе към края си, разбрах колко сериозно иска да разкрие тези тайни…
	Точно тогава стигнаха до гроба на Мертън. Подобно на останалите, той бе отбелязан с малък коптски кръст. Единствената разлика бе пластмасовият венец, окачен на него, както и вазата с цветя отпред. На скромната плоча пишеше: „Отец Луис Мертън, починал на 10 декември 1968 г.“
	— Луис? – зачуди се Иън.
	— Духовното име, което си избрал при ръкополагането за свещеник.
	— На колко години е бил, когато е починал?
	— Само на петдесет и три. Умрял е в Банкок – станал жертва на електрически удар от неизправен вентилатор. Новината помете „Гетсимани“ като приливна вълна.
	Камбаната до тях отброи девет удара — знак за започването на третия молитвен час, в девет часа сутринта. И двамата сведоха глави пред гроба, а после тръгнаха към жилищните помещения.
	— Е – запита Иън, докато вървяха, – успял ли е Мертън да разбули някои от забранените тайни на Бога?
	 
	  

	 
	Не си спомняше да е чел нищо по този въпрос в книгите на Мертън.
	Монахът стисна устни:
	— Възможно е. Поне така твърдеше. Освен това е писал за разкритието си… – Огледа се, леко напрегнат. – Нека изчакаме малко.
	Когато се върнаха в килията си, Люсиен затвори вратата.
	— Онова, което ще ти разкажа сега – предупреди го меко той с вдигнат пръст, сякаш искаше да подчертае важността на думите си, – никога не бива да достига до дом* Жирардо.
	[* Титла на католически свещеник, означава „отец“.]
	Иън силно се изненада. Не предполагаше, че Люсиен е склонен да говори за каквото и да било зад гърба на висшестоящите си. Въпреки това се съгласи, естествено. Двамата придърпаха столовете си, седнаха и събраха глави.
	— В деня, когато починал – продължи Люсиен шепнешком, – преди да научим за смъртта му, пристигна писмо с пощенска марка от Цейлон. Адресирано бе до цялото абатство, а текстът бе написан набързо, очевидно в момент на вълнение. На места бе почти невъзможно да се разчете и всяко изречение завършваше с възклицателен знак. Мертън пишеше, че е открил нещо наистина невероятно, изключително. Нещо, което наричаше Висшата реалност…
	Иън усети, че косъмчетата на врата му настръхват.
	— Никога няма да забравя начина, по който я описваше. – Очите на Люсиен заблестяха. – Оприличаваше Висшата реалност на Единната теория на полето. Духовна формула, която може да обедини всички религии. Да обедини целия свят!
	Доколкото Иън си спомняше от часовете по физика в гимназията, Единната теория на полето бе нещо като Свещения Граал за науката: още неоткрито математическо уравнение, което трябваше да съчетае и обясни всички познати сили във вселената – ядрени, гравитационни, електромагнитни. Айнщайн бе прекарал последните трийсет години от живота си в опити да стигне до такава обединителна теория, но се бе провалил. Както и всички останали след него. Самата представа, че Мертън може да е открил духовния й, религиозен еквивалент, остави Иън без дъх.
	— Свещена суперсиметрия!*
	[* Суперсиметрия – вид симетрия във физиката на елементарните частици, която е характеристика и на повечето варианти на струнната теория. Теория на струните (или струнна теория) е модел от теоретичната физика, който се стреми да обясни всички налични в природата сили и елементарни частици.]
	Люсиен се усмихна:
	— Именно. Мертън казваше, че Висшата реалност има силата да възвиси цялото човечество, че ще сложи край на войните, ще излекува враждите между расите, вероизповеданията и културите. Твърдеше дори, че може да докаже божествеността й. За нещастие обаче почина точно преди да разгласи новината.
	— Да, но е оставил бележки, нали? Бил е писател все пак.
	— Да. В писмото си казваше, че е записал всичко в дневника си, направил е две копия и ги е изпратил на свои колеги. Едното – на протестантски богослов, преподобния Карл Барт, с когото си кореспондирал, а второто – на човек, когото наричаше „моята валентинка“. Обещаваше да изпрати копие и в манастира, но за нещастие така и не успя. – После добави някак замислено: – Често съм се чудил дали Господ не е наказал Мертън за това негово непозволено проникване в Божието царство.
	— Проникване! В Божието царство?
	— Мертън твърдеше, че е открил Висшата реалност в Рая. Че е намерил неохраняван вход към Небесното царство и лично е видял безбройните свети покойници.
	Мислите на Иън препускаха, умът му бе като развълнувано море. Ако преживяното от Мертън действително можеше да се удостовери… Това бе отговорът, който бе търсил през целия си живот! То потвърждаваше съществуването на живот след смъртта! И нещо дори по-важно – ако жив човек можеше да посети Рая, имаше надежда Иън отново да види родителите си. И то преди смъртта си! Нямаше нужда от сляпа вяра, възможно бе да изцели душата си и да разбули Великото тайнство!
	— Дневникът – продължи да разпитва, – какво е станало с него?
	— Беше публикуван под заглавие „Азиатският дневник“. Представлява разказ за дългото му и изпълнено с неочаквани обрати пътешествие до Далечния изток. Само дето в него не се споменава изобщо за пътуване до Рая. Нито пък за Висшата реалност. Всичко това е изрязано.
	— Изрязано? – възкликна Иън невярващо.
	— Предполагам, че от Ватикана са преценили, че твърденията му са измислица. Или пък, че е прекалил с виното, преди да ги запише. Мертън наистина обичаше да си пийва – според някои понякога дори пушел марихуана.
	Иън сграбчи възлестата ръка на монаха:
	— Ти как мислиш? Познавал си го. Смяташ ли, че наистина е открил Висшата реалност?
	Люсиен си пое дълбоко въздух и се вгледа в отпуснатите си ръце. После бавно кимна:
	— Да. Да, вярвам, че я е намерил.
	Сякаш наелектризиран, Иън попита умолително:
	— Ами двете копия? Онези, които е пратил на Карл Барт и валентинката! Какво е станало с тях?
	— Така и не разбрахме. Възможно е църквата да ги е конфискувала.
	— Но може би Барт е оставил бележки?
	— Едва ли. Той починал в същия ден като Мертън. Сърдечен удар. Може би заради ужасна новина.
	— И ти не знаеш какво представлява тази Висша реалност?
	Възрастният мъж отново замълча и погледът му се зарея някъде в неизвестното – може би размишляваше, припомняше си или пък взимаше решение. В продължение на няколко секунди Иън го наблюдаваше с нарастващо нетърпение.
	— Много години обмислях този въпрос, Иън. Не зная какво пише в дневника, но стигнах до някакъв извод за това, какво е Висшата реалност.
	Иън се приведе по-близо към него.
	— Ако тази висша действителност е в състояние, както твърди Мертън, да обедини всички религии и да промени света, значи става дума за наистина велика истина. Послание, което може да ни просвети, да отвори очите ни за онова, което Господ иска от нас.
	— Някакво чудотворно откровение?
	Люсиен поклати глава:
	— Откровението предполага, че не сме имали никаква предварителна представа за това, а аз не допускам, че Бог си играе на криеница със своята истина. Не, според мен Висшата реалност е знанието, което Бог се е опитал да ни предаде чрез Христос и пророците. Само че хората не са успели да го възприемат и разберат. Или пък са пренебрегнали наученото.
	— Значи разяснение.
	—Да, някакво висше разяснение. Смятам, че когато умрем и преминем в Отвъдното, това знание изведнъж ще ни се стори близко, разбираемо. Ще се плеснем по нематериалните чела и ще си кажем: „Как може да сме били толкова слепи?!“
	Иън кимна. И неговата интуиция му подсказваше, че това е правилният отговор.
	— Има обаче нещо, което не разбирам. Ако писмото на Мертън до абатството е било публично – нали каза, че го е изпратил до всички – защо е била нужна тази потайност?
	— Скоро след като то пристигна, от Рим ни наредиха да си мълчим. Самото писмо изчезна, а аз не съм споменавал на никого за него. Досега.
	Тъй като бе работил във Ватикана, Иън бе наясно със склонността на църквата да пази тайни, и то не само по отношение на вътрешните си дела, ами и относно някои от богословските си възгледи. Това бе причината църквата да крие много от древните ръкописи – дори Библейски текстове. Достъп до тях имаха само малцина избраници. Иън изпита благодарност към Люсиен, задето му се бе доверил.
	— Какво те накара да нарушиш мълчанието си? И то точно сега?
	— Всъщност не знам точно. Нещо ми подсказваше, че трябва да го споделя с някого, преди от този свят да си отидат всички, които са чели писмото. Освен това в някои отношения ти много ми напомняш за Мертън. Стори ми се… удачно.
	— Ами „Азиатският дневник“ на Мертън? Тук ли са го редактирали, или в Рим?
	Ако бе станало тук, може би щеше да открие изрязаните части. Но ако бе попаднал в бездънната пропаст на Ватикана…
	— В Рим – отвърна веднага Люсиен и попари надеждите му. – От курията проверяваха ръкописите му, преди да ги публикуват, заради неортодоксалните му възгледи. Винаги им даваше повод да се притесняват, винаги пишеше или правеше нещо в разрез с общоприетите норми. Както когато си намери любовница.
	Иън го зяпна невярващо, а монахът му се усмихна в отговор и започна да разказва:
	— Случило се през 1966 година. Мертън бил на петдесет и една и лежал в болница в Луисвил за операция на гърба – стара спортна травма, в младостта си бил истински атлет. Докато се възстановявал, срещнал една медицинска сестра – стажантка, два пъти по-млада от него – и се влюбил в нея. Споменава я в един от дневниците си, като я нарича просто „М“. Но тя не е била единствената му авантюра. Мертън израснал в Европа и докато учел в Кеймбридж, едно момиче забременяло от него. Той го изоставил и се върнал в Щатите. Носи се слух, че момичето и детето загинали по време на Блицкрига, но Мертън така и не казал нищо по въпроса. Отказвал да коментира тази глава от живота си. От чувство за вина, предполагам.
	— А любовницата му в Луисвил?
	— Абатът научи за нея, имаше сблъсък и Мертън сложи край на връзката. Не желаеше да провали кариерата си заради някаква афера. „М“ съвсем не е единствената, чието сърце е разбил.
	Иън мълчеше, останал без думи. Един от най-изтъкнатите теолози на света се оказа женкар!
	— Тогава работех в пощенското бюро на манастира, разпределях писмата. За Мертън винаги имаше най-много, пристигаха от цял свят. Повечето бяха от почитатели на книгите му, но имаше и доста от известни личности – Корета Скот Кинг, Боби Кенеди, Далай Лама…
	От време на време идваше и някое писмо от Париж. Почеркът бе женски и отгоре винаги пишеше „лично“, така че абатът не ги отваряше. Мертън реагираше много емоционално, докато ги четеше. Веднъж го видях в градината – държеше писмото в ръка, а по бузите му се стичаха сълзи. След като го прочете докрай, го изгори със запалката си. Която и да бе жената, пишеше доста редовно – чак до деня, когато той се отправи на последното си пътешествие.
	— А Мертън отговаряше ли й?
	— И да е отговарял, писмата му не минаваха през нас. Вероятно се е страхувал от намесата на абата. Но спокойно може да ги е пускал в града. Така правеше със сестра „М“ от Луисвил. След скандала продължи да получава писма от нея. Беше ме помолил да ги крия – обясни ми, че тя е неговата „сродна душа“.
	— Мислиш ли, че именно тя е онази „валентинка“, на която е изпратил копието от „Висшата реалност“?
	— Винаги съм смятал така.
	Двамата прекараха няколко минути в мълчание, след което Люсиен запита:
	— Добре, готов ли си вече да получиш опрощение?
	Иън му хвърли кос, неразгадаем поглед:
	— Не още. Май имам и други грехове за признаване…
	 

	 

	 

	ГЛАВА 13

	 
	Щата Кентъки;
	пет седмици по-рано, следващата сутрин
	 
	Първото нещо, което Иън направи на другия ден, бе да пропътува двайсетте километра до Бардстаун и да наеме кола. После се отправи на север по изпълнената със завои магистрала, без да се съобразява с ограниченията на скоростта. Решил бе да открие „М“, любовницата на Мертън отпреди десетилетия. Надяваше се тя още да пази онези страници от дневника му, които не бяха публикувани от църквата. Люсиен му бе дал единствената друга информация, с която разполагаше – местонахождението на болницата „Сейнт Джоузеф“, в която „М“ бе работила като сестра през 1966 година. Намираше се на юг от града.
	Само че когато намери адреса, който бе въвел в джипиеса на телефона си, там нямаше никаква болница. На мястото се издигаше жилищен комплекс.
	Отби и попита един минувач, който му обясни, че „Сейнт Джо“ е била разрушена през осемдесетте години, а архивите й са преместени в ново болнично заведение. Иън изслуша внимателно указанията му и се насочи към новото място.
	Бързо и безпроблемно намери болница „Одъбон“ и с въодушевление разбра, че още пазят старите архиви. Издири имената на всички стажант-сестри от периода, който го интересуваше. Имаше общо пет жени, чиито първи или фамилни имена започваха с „М“, и всичките бяха родени в Луисвил. Друга информация за тях не можа да получи, защото болницата имаше строга политика относно поверителността на личните данни.
	После взе телефонния указател и се подготви да звъни подред на всичките пет. Предполагаше, че ще му отнеме доста време да я открие – вероятно бе омъжена и бе променила името си. Но можеше да попадне на неин роднина и да стесни кръга на търсене.
	Слава Богу; че това не е Лос Анджелис…
	След по-малко от час успя да се свърже с брата на една от жените в списъка. Името й от 1966 година бе Мери Делт, а сега се казваше Мери Хауърд. След няколко минути учтиво убеждаване успя да се сдобие с телефонния й номер. Прошепна набързо една молитва и набра, като си мислеше от колко отдавна не се е молил.
	Обади се възрастна жена:
	— Ало?
	— Госпожа Хауърд?
	— Да?
	— Казвам се Иън Баринджър. Извинявам се за безпокойството. Надявам се, че можете да ми помогнете – търся една сестра, която е стажувала заедно с вас през 1966 година в „Сейнт Джоузеф“. Единственото, което знам за нея, е, че богословът Томас Мертън е бил неин пациент.
	— Мили Боже, та името й съвсем не е тайна!
	— Моля?
	— Марджъри Джоунс, известната „госпожица М“. Още преди години разкриха самоличността й.
	Едно от имената в списъка!
	— Кой я разкри?
	— Репортерите, след като бе публикуван дневникът на Мертън, в който се разказваше за връзката им.
	Ръцете му трепереха, докато си записваше.
	— Можете ли да ми кажете къде да я открия?
	— Ако става въпрос за Мертън, губите си времето. Тя отказва да говори за него. През всичките тези години не е казала и една дума, въпреки че й предлагаха много пари.
	— Моля ви, наистина трябва да говоря с нея!
	Жената изсумтя неодобрително:
	— Изчакайте малко…
	Когато се върна на телефона, Иън я попита:
	— Марджъри Джоунс още ли носи моминското си име? Не се е омъжвала, така ли?
	— Сега е сестра Марджъри. След смъртта на Мертън се присъедини към Ордена на кармелитките.
	Иън въздъхна. Тази последна вест бе по-обезкуражаваща и от отказа й да разкаже историята си срещу пари. Кармелитският орден бе известен със затворения си, отдаден на съзерцание живот и нежеланието да допуска външни хора до себе си.
	Благодари на госпожа Хауърд и следвайки инструкциите й, стигна до една стара сграда в южните покрайнини на града. С високите си стени от червени тухли много приличаше на сиропиталището, в което бе израснал. Усещането за дежа вю бе наистина странно.
	Иън се представи по домофона. Пуснаха го вътре, а когато позвъни на входната врата на сградата, на равнището на лицето му се отмести капаче, през което внимателно го огледаха чифт мнително присвити очи. След няколко секунди очите изчезнаха, капачето се затвори, а вратата се отвори със скърцане. Иън влезе в някакво сумрачно преддверие.
	— Сестра Марджъри, моля – каза той с усмивка на ниската възрастна жена, облечена в характерното за кармелитките мрачно черно одеяние, черен капишон и бял нагръдник.
	— Изчакайте тук – нареди остро тя и зави по коридора, шумолейки с дрехите си.
	Иън търпеливо зачака. След няколко минути се разнесе шляпане на кожени подметки и миг по-късно пред него се появи втора възрастна монахиня. Жената бе бледа и крехка, със сива коса и очи. Носеше очила с кръгли рамки и се движеше леко приведена, сякаш страдаше от начална фаза на остеопороза.
	— Сестра Марджъри? Сестра Марджъри Джоунс?
	Тя се вгледа в него със сбърчено чело, без да крие подозрителността си. В гласа й се долавяше колебливост:
	— Да?
	— Съжалявам, че нарушавам усамотението ви. Дошъл съм заради един човек, когото сте познавали – Томас Мертън.
	Очите й проблеснаха. С неочаквана пъргавина тя се придвижи до вратата и я отвори широко.
	— Вървете си, ако обичате!
	— Не съм репортер. Въпросът е личен.
	— Веднага!
	Той с неохота изпълни нареждането й, но на прага се обърна за последен опит:
	— Всъщност не става въпрос за самия Мертън. Интересува ме Висшата реалност…
	Вече бе навън и вратата всеки миг щеше да хлопне зад гърба му, но монахинята я задържа, а после бавно я отвори. На лицето й бе изписано удивление.
	— Висшата… Висшата реалност ли? Значи знаете за нея? 
	— Да.
	Тя примигна и се загледа в празното пространство зад рамото му. После отстъпи встрани и сниши глас:
	— Не тук. – Направи му знак да я последва и го въведе в една свободна приемна.
	Тръгнаха към разположеното в ъгъла канапе и тя запита:
	— Какво знаете за „Реалността“?
	— Всъщност почти нищо. — Не искаше да предава доверието на Люсиен и да разкрива получената от него информация.
	Настаниха се и тя започна внимателно да го изучава.
	— Кой сте вие?
	— Никой. Просто една изгубена душа, която търси отговори.
	Очите й се присвиха:
	— Изглеждате ми познат… Виждала съм ви някъде… – Лицето й внезапно светна. – Ами да! Сетих се! Монахът от Африка… Виждала съм ви по телевизията – когато свидетелствахте пред конгреса. Никога не забравям лице!
	Явно не водеше толкова затворен живот, колкото той си бе представял.
	— Това бе преди много години. Вече не съм свещеник.
	Тя сключи ръце и продължи да го оглежда изпитателно.
	— Имате ли семейство, господин Баринджър?
	— Само годеница. Загубих родителите си като малък, нямам братя или сестри.
	— А къде е годеницата ви?
	— В Лос Анджелис.
	— Мъже! Вие и вашите пътешествия и вечни търсения! Добре, какво искате от мен?
	— „Висшата реалност“ на Мертън. Трябва да я открия…
	Тя въздъхна:
	— Смятате, че в нея ще намерите отговорите на всичките си въпроси? Решение на проблемите си? През всичките тези години хората търсеха наставления от Том. Не са спрели до ден-днешен. А истината е, че той бе точно толкова изгубен и объркан, колкото всички други! Именно това го накара да отиде чак в Далечния изток. Обикаляше земното кълбо в търсене на отговори.
	— Да, но явно ги е намерил.
	— Простете ми за баналния съвет, господин Баринджър, но внимавайте какво си пожелавате. И какво точно искате да откриете. До днес смятах, че съм единствената, която знае за „Реалността“ – освен няколко висши духовници в Рим може би. Том възнамеряваше да разкрие съществуването й на конференцията в Банкок. Намекна за това по време на заседанието същата сутрин. Последното му публично изказване… Тя затвори очи и издекламира: – „Човечеството се намира на прага на великолепно ново начало, период на безпрецедентен мир и надежда. Много скоро светът ще научи една велика истина – тази за Висшата реалност…“
	В края на цитата тя бавно издиша, след което се изправи:
	— Почакайте тук.
	Иън се напрегна, когато сестра Марджъри изчезна към дъното на коридора. Няколко минути по-късно тя се върна, стиснала в ръка пожълтял от времето плик и книга с твърда подвързия. Подаде му писмото с думите:
	— През всичките тези години не съм показвала това на никого. Вие сте първият.
	Той пое плика и непохватно го отвори. Забързан, неравен почерк. Датата бе от деня преди смъртта на Мертън:
	 
	„Понеделник, 9 декември 1968 г.
	 
	Скъпа моя Марджи,
	Извини ме за грозното писане. Бързам, окрилен от най-великото чувство на триумф, което човек може да изпита! Мили Боже, открих го! Отговорът! Най-накрая станах свидетел на онова, което търсих цял живот, с цялото си сърце и душа!
	Нека обаче започна от самото начало… Миналия месец се срещнах с Далай Лама, за да обсъдим общия ни интерес към тантричните техники, и по-точно нингмапа, специална форма на медитация, която подпомага постигането на бодхичита – съвършената пустота като път към просветлението. Дълго време се упражнявах напрегнато и последователно и смятах, че скоро ще постигна пробив.
	А после – преди седмица – посетих руините на Полонарува, древен призрачен град в Цейлон. Докато медитирах върху една статуя на Буда в свещената пещера, постигнах бодхичита!! Откровението за Божията истина!
	Колкото и невероятно да звучи, проникнах в Рая! Получих божествено просветление – Висшата реалност на Бога! Ако водачът не бе върнал душата ми в тялото чрез изкуствено дишане, сега нямаше да съм тук. Нямаше да мога да споделя откритието си със света! Записах всичко в дневника си и утре, на закриването на конференцията, ще оповестя знанието, което може да възвиси и най-обезсърчения дух!
	Марджи, сигурен съм, че ще се зарадваш при тези новини! Ще разбереш, че са истина! Те ще сложат край на всичките ни въпроси и търсения по отношение на Господ, религията и смисъла на живота! Всъщност след наученото от мен теологията като такава ще се превърне в отживелица!
	Най-накрая знаем великия замисъл на Бог!
	Твой Том“
	 
	На Иън не му достигаше въздух:
	— Моля ви, моля ви – може ли да видя „Висшата реалност“?
	Възрастната кармелитка сведе поглед:
	— Това е всичко, което знам за нея. Когато дневникът на Том бе публикуван, в него не се споменаваше нищо подобно. Писах на множество официални духовни лица, но не получих отговор. Предполагам, че църквата ме игнорира заради връзката ми с Том…
	Явно сестра Марджъри не беше споменатата от Мертън „валентинка“. Разочарованието на Иън бе смазващо.
	— Отричат съществуването ви, независимо че сте станали монахиня?
	— Каквото и да знае Ватиканът за откритието на Том, ще го запази за себе си. Въпреки това той дава някои доста обещаващи насоки.
	При тези думи тя вдигна книгата.
	„Азиатският дневник“ от Томас Мертън.
	Отвори на една прегъната в горния ъгъл страница.
	— Ще ви прочета един откъс от написаното на 4 декември 1968 г., който, предполагам, описва просветлението на Том в пещерата на Буда:
	„Изведнъж се откъснах от тукашното си съществувание и се озовах във владенията на невероятна радост и ярка светлина. Вече не чувствах несигурност, напрежение или тревога… Прашната завеса на объркаността се бе вдигнала от очите ми и аз съзрях най-прекрасната и сега така очевидна Истина.
	Най-после открих онова, което търсех толкова време – духовно знание, загубено от човека в древни времена. То бе въплъщение на една мъдрост, която има силата да премахне всички съмнения и страхове.
	Какво друго мога да желая? Вече зная всичко!“
	Това бе всичко. Текстът всъщност не казваше нищо. Сестра Марджъри погледна Иън със съчувствие.
	— Стигнах до извода, че Висшата реалност не е истина, с която човек може да живее. Каквото и да е научил Том в онзи древен мъртъв град, то е било необикновено. Забранен плод, скрит от света и човечеството преди хилядолетия… Знание, което подозирам, че Том е откраднал. А после Господ си го е прибрал обратно. Възможно е смъртта му да е предупреждение към онези, които искат да проникнат в ума Божий и да проумеят замисъла Му.

 	Но Иън вече не я слушаше. Преживяното от Мертън или бе резултат на халюцинация, или монахът наистина бе посетил Отвъдното. В светлината на днешните разкрития, за да разбере кое от двете предположения е вярното, Иън мислеше да направи нещо дръзко. Неземно.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 14

	 
	Крайморска вила на остров Синт Маартен;
	настоящето, вечер
	 
	Анджела разбираше накъде вървят нещата, но го остави да довърши.
	— Просветлението, което Мертън описва, е резултат на медитационна практика, чрез която се забавя ритъмът на сърцето – разгорещено обясняваше Иън. – Само дето той е отишъл прекалено далече – успял е напълно да спре сърцето си! Именно така е видял небесата – имал е преживяване, близко до смъртта! Макар да го нарича бодхичита.
	— И така си решил, че най-накрая си намерил начин да докажеш съществуването на задгробен живот.
	— Нещо повече — това бе възможност отново да видя родителите си. И то приживе!
	— Не ти ли стига вярата, че ще ги видиш в Отвъдното?
	Той се приведе напред и взе ръцете й в своите:
	— Ако само можех да им благодаря за онова, което сториха за мен, да се сбогувам с тях, щях да намери мир и покой. Исках да приключа бързо с това, за да се върнем към стария си живот. А и това, което правя, съвсем не е така опасно! Взели сме предпазни мерки.
	— Предпазни мерки ли?! Иън, така ще се убиеш!
	Той се вгледа в нея, после попита:
	— Чувала ли си за един екстремен воден спорт, наричан „свободно гмуркане“?
	— Какво?
	— Свободното гмуркане е вид гмуркаме в открито море, но без акваланг. Гмуркачите се прикрепват към въже с тежести на края му, след което се потапят на невероятни дълбочини – само с едно поемане на въздух. Сто, сто и петдесет метра, дори повече. После ги издърпват, преди да са изгубили съзнание. Моето преживяване е нещо подобно. „Духовно“ свободно гмуркане, докато най-добрият и най-подготвеният екип на света ми пази гърба с най-подходящото оборудване.
	— Йостен не е специалист – простена Анджела, – той е мошеник! Престъпник. По време на експериментите си е убил човек! А и останалите ти така наречени „доктори“ нямаше да бъдат тук, ако бяха истински!
	— Емил ми разказа всичко. Случилото се с онзи човек не е било резултат на некомпетентност, а на проблем с техническото оборудване. Само че ти пропускаш най-важното. – Стисна ръцете й. – Анджела, открих го! Имам доказателство!
	После обаче светлината в очите му помръкна и той сведе поглед и понижи глас:
	— Само че не е това, което очаквах…
	Последните слънчеви лъчи се изгубиха зад хълмовете и незнайно защо Анджела се почувства още по-обезкуражена. Колко пъти вече? Докога двамата щяха да преследват тези негови „доказателства“?
	Той продължи, вече с доста по-умерен тон:
	— Времето, което бяхме определили за първото ПБС, бе три минути; нещо като тест, за да видим как ще го понеса. Всичките ми жизнени показатели – сърдечна и мозъчна дейност, дишане – бяха забавени, а после и преустановени. Най-невероятното обаче е, че още бях в съзнание. Изпаднах в особено състояние, което приличаше на сън, но не беше. В действителност усетих момента, в който духът ми се отдели от тялото. Чувствах, че не съм се откъснал напълно – нещо като безплътна пъпна връв все още ме свързваше с него. Понесох се над масата. Никой от екипа не ме забелязваше. Виждах всеки техен жест, всяко движение, само че на забавен каданс.
	После продължих нагоре, преминах през тавана и излязох на дневна светлина. Покривът на склада остана далеч под мен; океанските вълни се извиваха към брега като гигантски зелени змии – всичко бе толкова ярко и живо. После бях повлечен и попаднах в средата на един огромен полегат тунел от облаци.
	В долната си част бе тъмен, а в горната – светъл. Усетих, че се движа нагоре, към светлината. През мен като топъл пулс преминаваше усещане за спокойствие и мир. Когато наближих края му, светлината стана толкова ярка, че вече не можех да виждам; чух обаче гласовете на хор, толкова великолепен, че не може да се опише с думи.
	След това изведнъж спрях, сякаш душата ми се бе натъкнала на неочаквано препятствие. Почувствах подръпване и се плъзнах назад. Не исках да се връщам и започнах да се боря като риба, уловена на въдица. Само че не бях достатъчно силен. Последното, което чух, бе далечен глас, който ме викаше. Беше някакъв мъж – не баща ми, но ми се стори познат. Призрачен. А после осъзнах откъде идва и ме обхвана ужас. Идваше от тъмния край на тунела…
	Над океана се бе издигнала пълна, кръгла луна. На светлината и лицето на Иън излъчваше някакво призрачно сияние. Анджела настръхна.
	— Преди да разбера на кого принадлежи гласът, се събудих на масата. Над мен се бяха надвесили членовете на екипа. Няма думи, с които да опиша как се почувствах в онзи момент… – Очите му ярко сияеха, посребрени от лунния блясък. – Като си представя всичките тези години, през които търсех, разочаровах се, провалях се… А сега изведнъж – доказателство!
	Анджела помълча, после попита:
	— Значи отново си вярващ, така ли?
	Той я погледна така, все едно си бе изгубила ума:
	— Анджела, видях съществуване отвъд този живот. Сега вече зная – има Бог!
	— Скъпи, онова, което си преживял, не е доказателство. Не звучи по-различно от който и да било друг случай на ПБС. Тунел от светлина, еуфория, небесен хор – всички това разказват.
	— Именно. Моят случай само потвърждава твърденията им.
	— Виж, не съм експерт на тема преживявания, близки до смъртта, но знам много добре, че за тях има обяснения, които нямат нищо общо със свръхестественото. Липса на кислород, например – всеизвестно е, че тя причинява халюцинации.
	— Халюцинация, която случайно се развива точно по схемата на ПБС? Милиони хора, преживели едно и също в продължение на толкова години? Халюциниращи на една и съща вълна може би?
	— Милиони, чиито умове са предразположени и предварително настроени на една и съща вълна, за да си представят случващото се точно по този начин. Всички познаваме стандартния модел на ПБС, който описах преди малко. Всеки човек има някаква идея за това какво представлява Отвъдното – независимо дали е вярващ или не. Дори атеистите. А когато тялото се гърчи в предсмъртна агония и умът потъва в бездната на заблужденията и самоизмамите, нормално е да се сети за нещо познато. Какво друго обяснение може да има?
	— Има, разбира се – непознатото. Неизвестното. Защото от второто си ПБС – онова, което ти прекъсна, – научих нещо: причината съвсем не е у мен. Не си представях и не халюцинирах. И да върви по дяволите науката с нейните предположения!
	 
	 
	 
	ГЛАВА 15

	 
	Крайморска вила на остров Синт Маартен;
	същия ден, вечерта
	 
	Иън бутна встрани чинията с вечерята си и се загледа в Анджела. Тя, която винаги бе такъв реалист, такъв скептик.
	Да, в миналото неведнъж й бе давал повод да се съмнява в преценката му, та дори и в здравия му разум. Този път обаче бе различно. Това наистина не бяха халюцинации. Действително бе посетил Отвъдното, при това два пъти. А след наученото при второто си пътуване отчаяно се нуждаеше от нейната подкрепа.
	Наблюдаваше я как седи с наклонена на една страна глава. Бялата й като порцелан кожа блестеше на лунната светлина, а красотата на изваяното й лице бе помрачавана единствено от бръчките, които разсичаха челото й. Наложително бе да запази спокойствие и да й обясни какво се бе случило след това, макар че тя със сигурност щеше да реши, че си е загубил ума.
	— След първото ПБС не страдах от никакви странични ефекти. Нямаше отрицателни последствия за здравето ми, а след като си починах няколко дни, опитахме отново, този път – за десет минути. Смятах, че това време ще е напълно достатъчно да открия родителите си. Започна по същия начин, както и предишния път. Усетих, че душата ми напуска тялото, но остава прикрепена към него чрез същата нематериална нишка. Издигнах се в небесата и навлязох в облачния цилиндър. И прекрасното усещане за покой бе отново с мен.
	Почти веднага някой ме повика по име. Пак бе онзи познат призрачен глас. Човекът сякаш ме очакваше. Обърнах се към него и преди да осъзная какво се случва, се понесох надолу сред воал от топла мъгла. Усетих странна миризма – приличаше на препечен бекон. В този миг осъзнах, че всичките ми пет сетива действат и там. Но сякаш притежавах и шесто – интуитивно долавях всичко. Погледнах се и установих, че съм облечен в мръснобяла роба, която не тежеше въобще. Кожата ми бе полупрозрачна, като на призрак. Когато посегнах да докосна дрехата, ръката ми премина през нея – а също и през мен самия. Не усетих абсолютно нищо.
	Анджела изви невярващо вежда, но той продължи:
	— Докато се спусках надолу, гласът ставаше все по-силен. Викаше ме – „И-и-ъ-ън, И-и-ъ-ън“. Сякаш пееше песен. После обаче край мен започна да притъмнява. Усещането за покой и блаженство бе заменено от ужас и трепет. Неочаквано изпаднах от тунела и се озовах в обширна равнина – мрачна, потискаща, напълно плоска. Над нея като одеяло се спускаше гъста мъгла, обагрена в оранжево от далечния залез. Самото слънце не се виждаше.
	После съзрях неясен силует – фигура на слаб мъж с много бледа кожа. Полупрозирна. Трудно бе да различа чертите на лицето. Робата му бе подобна на моята, само че сива. Приближих се към него и когато го познах, се смаях. Почувствах се наранен, все едно ме бяха ударили. Оказа се, че в Отвъдното ме чакат не родителите ми или някой починал приятел или учител. Единственият, който ме очакваше, бе психопатът от сиропиталището – Зак Нийманд…
	Анджела неловко се размърда на стола си.
	— Попитах го: „В Ада ли съм?“ А пък той ми отвърна – „Не, това е Лимбо“. Лимбо – мястото, където отиват добродетелните, които обаче не са били кръстени. Но аз знаех за греховете на Нийманд и не можех да повярвам, че не е прокълнат навеки!
	Затова го запитах: „Защо си тук, нима не си кръстен?“ Той отвърна: „Докато бях жив, не бях с всичкия си, така че не мога да бъда съден за греховете си, но и не съм достоен за Рая. Затова водя съществувание тук, по средата.“ В речта му забелязах същия говорен дефект, заради който така го тормозеха в „Сейнт Лоурънс“ – тихо ниско подсвирване, все едно съскаше.
	 „Страдаш ли?“ – поисках да знам. А той ми заяви безизразно: „Тук не изпитваме нищо. Нито болка, нито удоволствие…“
	Имах толкова много въпроси, но повече не можех да остана. Тръгнах назад, към входа на тунела, като му обясних, че трябва да открия родителите си. Даже се извиних. Обаче Нийманд поклати глава и ми заяви: „Те не искат да ги намериш.“ Зачудих се: „Нима познаваш родителите ми?“ А той обясни: „Да, от нощта на пожара в „Свети Лоурънс“. Те бяха изпратени да приберат душата на отец Бен, както и моя безцелно скитащ се дух.“
	Иън си пое дълбоко въздух, преди да продължи:
	— Явно Нийманд не знаеше, че аз съм виновен за това да не може да открие пътя си и че нещо непрекъснато го спира да продължи нататък. Толкова се срамувах, че премълчах тази подробност. Тогава той ми обясни: „Понякога Ангелът на смъртта нарежда на някои от долните духове – онези, които обитават самия Ад – да свършат работата му. Когато през онази нощ родителите ти отишли в „Сейнт Лоурънс“, първо те измъкнали от огъня.“
	С натежало сърце Иън спря и за миг мълчаливо се вгледа в пръстите си.
	— Ето защо не намерих халките им. Не съм ги изгубил, те са си ги взели. Спасили са ме неведнъж, а два пъти от огнена смърт!
	Когато го осъзнах, се втурнах към тунела. Нийманд обаче се провикна след мен: „Няма да ги откриеш там!“ Не разбрах какво има предвид, затова спрях и се обърнах. Той вдигна ръка и посочи към обагрения от оранжево зарево хоризонт, след което отсече: „Родителите ти са долу, в Ямата.“ Но преди да успея да го разпитам и да разбера значението на думите му, усетих, че нишката, която ме свързва с тялото ми, потрепва. Някаква сила започна да ме тегли назад и преди да проумея чутото, вече летях по обратния път…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 16

	 
	Крайморска вила на остров Синт Маартен;
	същия ден, вечерта
	 
	Анджела се взираше изумено в Иън. Това не бе обикновено средностатистическо ПБС. Никога не бе чувала за такава последователност, за такива детайли. Не че бе успял да я убеди. Виденията му, макар и интересни, бяха просто измислица, плод на объркания му ум.
	Но дори в този случай възникваше един много обезпокоителен въпрос: На какво можеха да се дължат подобни халюцинации? Ако приемеше, че са предизвикани от нещо вътре в него, каква ли подсъзнателна болка ги бе причинила?
	Анджела ясно виждаше страданието му. Какво би могло да накара справедлив и чувствителен човек като Иън да омаловажи греховете на изверг като Нийманд и да го изпрати в Лимбо, а собствените си обични родители – в последния кръг на ада? Нима му бяха сторили нещо, което изискваше да бъдат наказани? Физическо насилие? Или може би сексуално?
	Трябваше много да внимава как ще повдигне подобен въпрос…
	— Не разбирам. Родителите ти са били герои. Дали са живота си, за да те спасят. Защо смяташ, че Господ би ги осъдил на вечни мъки в ада?
	Иън сведе очи:
	— Запозната ли си с концепцията за смъртния грях?
	— Знам съвсем малко.
	— Католическата религия дели греховете на два вида: простими и смъртни. Хората, които са умрели с грях на душата, независимо от кой вид – тоест онези, които не са се пречистили чрез изповед или искрено разкаяние преди смъртта си – ще бъдат наказани за това в задгробния живот.
	Простимите грехове са сравнително незначителни простъпки, които човек изкупва след смъртта си в Чистилището – място на временното страдание. След като душата се пречисти, тя може да влезе в Рая.
	Смъртните грехове са сериозни, непростими престъпления, които не могат да бъдат изкупени след смъртта. Смъртните грехове лишават душата от правото на опрощение и я обричат на вечно проклятие.
	— Мислех, че родителите ти са били религиозни. Ако бяха съгрешили, щяха да отидат да се изповядат. Как може и двамата да са починали, носейки смъртни грехове?
	По лицето на Иън премина сянка.
	— Има един грях, който никаква изповед не може да опрости. Една простъпка, предизвикана от отчаяние, която отрича изначалната власт на Бог над живота на създанията Му. Самоубийството. Самоубийството е крайното отрицание на Бога. Непростимо е, защото само жив човек може да се покае и да получи опрощение за смъртния си грях. А ако сам сложиш край на живота си, нямаш възможност да направиш нито едното, нито другото. Този грях е толкова тежък, че се наказва в дълбините на ада, в последния кръг.
	— Но твоите родители не са се самоубили – те са жертвали живота си, за да спасят теб!
	— Ако Нийманд е казал истината и майка ми и баща ми действително са захвърлени в Ямата, това значи, че действията им са били продиктувани от отчаяние. Когато са осъзнали, че ще умра, са изгубили вяра в Бога и са избрали да загинат с мен. В очите на Господ това е самоубийство.
	— Какъв е този Бог, който би проклел родители за това, че отказват да изоставят детето си?
	Иън се прегърби и скри лицето си в длани:
	— Нима някой познава мислите на Бог? Кой може да знае причините за решенията Му?
	Анджела не скри скептицизма си:
	— Смяташ, че Бог е осъдил на вечни мъки родителите ти заради едно погрешно решение, взето при тези ужасни обстоятелства? А серийния убиец, извършил чудовищни престъпления, просто е шляпнал по ръката?
	— Вече не знам какво да мисля, нито в какво да вярвам. Трябва да се върна там. Трябва ми още време.
	Анджела вече не можеше да поддържа тази фасада на невъзмутимо спокойствие:
	— Няма да ти позволя да погубиш живота си заради една фантазия! Преживяното от теб е халюцинация, изградена на подсъзнателно ниво от откъслечни спомени. Дължи се на вина заради онова, което си сторил на Нийманд, заради пожара в сиропиталището… Това е твоят ад, Иън. Просто кошмар, нищо повече.
	Той извърна глава настрани:
	— Ако родителите ми наистина са прокълнати и се мъчат в Ада, отговорността за това е моя… А освен ако аз самият не бъда осъден на вечно проклятие, няма да имам друга възможност да ги видя. Няма друг начин освен ПБС.
	Анджела се вгледа в лицето му, осветено от лунните лъчи. Дали имаше предсмъртно желание? Вътрешният й глас й нашепваше да бяга, но и тя като него нямаше избор… Тя бе единственото, което го делеше от саморазрушението.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 17

	 
	Крайморска вила на остров Синт Маартен;
	сутрин
	 
	Анджела прекара една доста неспокойна нощ на дивана във всекидневната, без дори да се съблече. Слънцето бе изгряло отдавна, когато чу почукване на предната врата. Изправи се сковано и бавно отиде да отвори. Бяха Йостен и Гарон. Двамата носеха медицински чанти и плик с тестени закуски. Явно бяха минали през някоя пекарна по пътя насам.
	— Тук сме за контролен преглед.
	Очите на Гарон обходиха фигурата на Анджела и се спряха на измачканите й дрехи. Тя усети, че се изчервява. Грабна одеялото от дивана и отиде при Иън.
	Доста усилия й бяха необходими, за да го събуди и изправи на крака. Все още бе много отпаднал и замаян. Заведе го при лекарите, както си бе по пижама. Той ги поздрави и се прозя широко, а пък нея целуна нежно по бузата. Анджела изпита задоволство – сигурна бе, че Гарон е видяла и разбира.
	Когато прегледът започна, тя се отправи към кухнята, за да направи кафе.
	— Е, Иън – чу мъркането на Гарон, – не изглеждаш никак зле.
	Анджела погледна крадешком към тях и я видя да разкопчава горнището му. После започна да преслушва гърдите му със стетоскоп и да съобщава някакви цифри на Йостен, който си записваше. Интимното й държане с Йън беше изключително дразнещо, особено когато го накара да свали долнището си, за да прегледа шевовете му.
	— Може да почувстваш гадел – игриво предупреди тя и на Анджела й се наложи да се обърне и да прехапе език, за да не се намеси.
	Йостен попита за преживяването, близко до смъртта, но Иън отговори съвсем бегло. За облекчение на Анджела нито един от двамата лекари не си водеше записки. Интересът им очевидно се простираше само до физическото му състояние и нямаше нищо общо с душевното. Доволна, че не окуражават склонността му към видения, тя си наля кафе и се измъкна, за да си вземе душ.
	Когато се върна при тях, освежена и облечена в чисти дрехи, прегледът бе приключил.
	— …няма усложнения – тъкмо казваше Йостен, – можем да продължим в петък сутринта.
	Иън ги изпрати, след което се извини и също влезе под душа. Анджела остана да размишлява над казаното. Имаше три дена да го накара да си промени решението. Засега обаче нямаше идея как…
	На вратата отново се почука и тя отиде да отвори. Този път на прага стоеше възрастен мъж с тъмен костюм и бяла якичка. Свещеник. Нисък, с бяла коса и много слаб, направо крехък. Не го познаваше.
	Той се усмихна срамежливо и възкликна възхитено:
	— Вие сте дори по-красива, отколкото на снимките! – После стисна топло ръката й и се представи: – Аз съм отец Люсиен Гант.
	Изненадана от неочакваната му поява, тя го покани вътре.
	— За мен е голямо облекчение да ви заваря тук – продължи възрастният мъж. – Съжалявам, че не успях да дойда по-рано, нямах паспорт. Ние, трапистите, не пътуваме много, както може би знаете. Как е Иън?
	Анджела го покани да седне на дивана и отвърна:
	— Добре е. Засега.
	— Благодаря на Бога, че сте дошли навреме!
	— Да, наистина. Да благодарим на Бог.
	Донесе кафе, а след малко влезе и Иън, облечен в риза с къси ръкави и свободен панталон. При вида на монаха се усмихна широко, прегърна го и го потупа по гърба.
	— Стори ми се, че чух познат глас. Как си, Люсиен?
	— Добре, благодаря. По-важният въпрос обаче е ти как си? Отслабнал си.
	— Анджела е тук и вече всичко е наред – отвърна по-младият мъж, когато седнаха край холната масичка. – Не мога да повярвам, че от манастира са те пуснали да дойдеш!
	— Да, първото ми пътуване от двайсет години насам. И първото зад граница през живота ми… – После обаче усмивката му се стопи. – Все пак трябва да ти кажа, че не са ме „пуснали“. Изпратиха ме. Абатът много се безпокои за теб, момчето ми… Всъщност и двамата сме много загрижени.
	— Абатът знае, така ли? – попита Иън със сериозно изражение.
	— Прости ми. Разбра, когато се изповядах. Сигурен съм обаче, че такава е била волята Божия – по този начин проумях нещо наистина важно. – Смутен, свещеникът замълча за миг. – Съжалявам, Иън. Смятам, че сбърках, когато ти разказах за „Висшата реалност“ на Мертън. Сега вече зная, че с тези експерименти рискуваш не само живота, но и душата си. Трябва да ги преустановиш!
	Иън примигна:
	— Да се откажа? Че защо? Аз успях!
	Люсиен пребледня:
	— Бог да ни е на помощ! Бил си в Отвъдното!
	— Стигнах само до Лимбо. Там разговарях с един дух…
	Монахът неистово размаха ръце във въздуха:
	— Замълчи! Не казвай нищо повече! Това е забранено! Каквото и да си видял, не бива да разказваш за него!
	— Забранено?
	— Навлизането в задгробния свят е светотатство! Това е ужасен грях! Господ ще накаже онези, които искат да проникнат в тайните му!
	Анджела се облегна назад, доволна от посоката, в която бе поел разговорът.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 18

	 
	Крайморска вила на остров Синт Маартен;
	късна утрин
	 
	Иън бе смутен и озадачен. Сега Люсиен говореше за Отвъдното значително по-твърдо и категорично, отколкото преди, когато обсъждаха живота след смъртта. Никога не го бе виждал толкова разстроен… изглежда, наистина бе разтревожен.
	— Не разбирам, отче – обърна се към него той. – Веднъж ми спомена, че тайните на задгробния живот се основават на истините, които Бог вече е споделил с нас. „Великите разяснения“, така ги нарече тогава. Нима е грях да хвърлиш светлина върху знание, което вече притежаваме?
	— Съществуват два вида Божествено знание, синко. Явно и тайно. Явното знание са истините, които Той е решил да сподели с нас. Тайното са онези, които предпочита да не ни разкрива, за което със сигурност си има причини. Господ винаги е крил от хората част от истините за Ада и Рая. Очевидно „Висшата реалност“ на Мертън съдържа скрито познание за Рая, за което той е заплатил с живота си.
	— Как е възможно? В самата Библия се говори свободно за Рая и Ада.
	— Ще трябва да четеш по-внимателно. Написаното там е много общо. Няма подробности, няма физически описания. Всъщност – както абатът правилно подчерта – Библията забранява опитите да се разбудят тайните Божии!
	— Не помня такова нещо. Къде е написано?
	— Във Второзаконието например. Припомни си глава 18, стиховете 10-12: „Не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни, който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Господа, и тъкмо поради тия гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти.“
	Иън поклати глава:
	— Нито викам духове, нито правя магии. Използвам наука.
	— Няма значение, придобиването на подобно знание приживе противоречи на Божията воля. Много, много рядко Бог прави изключения. В Новия завет например е записано, че Господ благосклонно позволява на Свети Павел да надзърне за миг в Рая: „Познавам един човек в Христа, който преди четирийсет години (в тялото ли, не зная, вън от тялото ли, не зная, Бог знае) бе занесен до третото небе. И такъв човек познавам (в тялото ли, без тялото ли, не зная; Бог знае), който бе занесен в рая, и чу неизразими думи, които на човека не е позволено да изговори.“ Това е от Коринтяни, глава 12.
	Люсиен млъкна за малко, после повтори, сякаш за да подчертае значението на думите си:
	— „Неизразими думи, които на човека не е позволено да изговори.“ Обърни внимание на това. Има неща, които не бива да се произнасят. Със сигурност разбираш, че с изключение на малцина избраници Божието познание за живота след смъртта не е предназначено за живите. Едно е да те поканят лично в Божия дом и да те дарят с тайните му; съвсем друго е да се промъкваш през задния вход и да се опитваш да ги откраднеш! Такъв грабител със сигурност ще плати най-малкото с живота си, ако не и с душата си.
	— Това са два доста неясни и загадъчни пасажа…
	— Не, Иън. Господ много ясно заявява това още в първата книга, в „Битие“. И аз не го осъзнавах, преди абатът да ми отвори очите. Може би си спомняш, че преди грехопадението си Адам и Ева живеели в земния рай – в единение с Бога, но извън Неговите селения. Прекарвали дните си в безкрайно блаженство, неограничавано от нищо – с едно изключение.
	— Бог им забранил да вкусват от Дървото на познанието.
	— Да. А после змията отишла при Ева и я изкушила с обещанието, че ако хапнат от плодовете на Дървото, ще научат онова, което знае Бог. Ще познаят доброто и злото. Така че те пренебрегнали забраната и предупрежденията и опитали от плодовете, за което и били изгонени от райската градина. Но питал ли си се някога какво всъщност представлява Дървото на познанието?
	Иън сви рамене:
	— Естествено – да разбираш кое е добро и кое – зло.
	— Не, нещо повече от това.
	Иън внезапно осъзна и прошепна:
	— Знание за Рая и Ада…
	— Именно. Става въпрос за цялата истина за Рая и Ада. Не просто за разликата между правилно и грешно, а за Божествената причина за доброто и злото Да познаеш мислите на самия Господ! – Монахът попи челото си с кърпичка. – Знание, което укрепва устоите на Ада и Рая… което крепи цялата Вселена! Мъдрост, толкова дълбока и всеобхватна, че човекът не може да я притежава на този свят, а само в смъртта, едва когато се превърне в дух. И това е нещо, което също знаем от „Битие“. След като Адам и Ева яли от плода на Дървото на познанието, Господ им казал:
	 
	3:22-24: „Ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега – да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно.“
	 
	Иън се обърна към Анджела:
	— След грехопадението на Адам и Ева Бог забранил на човека да се доближава до още едно дърво: Дървото на живота. Поставил до него ангел с огнен меч, който да го пази.
	Люсиен добави:
	— От онзи момент Господ крие Себе Си и Своя духовен свят от хората. Но в Светото писание обещава, че ако Му вярваме, един ден отново ще споделим с Него вечния живот. Сега нали разбираш… Ако хората научат тайните, които Той е пожелал да бъдат скрити, ако потвърдят съществуването на Господ и духовния свят, това ще сложи край на Божия план за спасението ни. Не друго, Иън, а вярата е единственият път, по който можем да получим своята награда в Небесата. Вярата в Господ, независимо от липсата на доказателства за съществуването Му.
	— А ако предадем тази вяра – продължи Иън, като мислеше за родителите си, – ще изпитаме гнева Му.
	Люсиен кимна:
	— Така е, гневът Божий е страховит. След като Адам и Ева опитали от плодовете на Дървото на познанието, Господ го изкоренил и го разсякъл на две. По този начин отделил доброто от злото. Добрата половина засадил в Рая, а лошата – в Ада. И днес единственият начин за човека да се сдобие с познание, независимо дали добро или зло, е да умре.
	Иън го изгледа с присвити очи:
	— Никога не съм чувал тази част от историята на Сътворението.
	— Това също е нещо, което научих от дом Жирардо. Тази информация е поверителна – предназначена е само за ушите на посветените. Не бива да я повтаряш пред никого.
	— Поверителна? А как абатът се е сдобил с нея?
	— От Томас Мертън и писмото, което изпрати до абатството…
	— Разбира се! Тайната, открита от Мертън в Рая, е била Познанието за доброто. Висшата реалност е Познанието за доброто!
	Люсиен повдигна длан, сякаш за да обуздае ентусиазма му:
	— Съгласен съм, че на пръв поглед изглежда така, но е опасно да гадаем относно Божиите дела. Небесата крият много тайни, а от писмото на Мертън не става ясно какво точно представлява Реалността. Освен това идеята, че Бог е разделил Дървото, не идва от Мертън. Не и пряко. Дом Жирардо научил тази история години след смъртта му, едва след като станал абат на „Гетсимани“.
	Един ден Жирардо разчиствал разни стари книжа и попаднал на документи, писани от отец Флавиан Бърнс – абатът през последната година на Мертън тук. Те съдържали бележки по повод един телефонен разговор между него и префекта на КДВ през 1969 година – разговор за „Висшата реалност“ на Мертън.
	— Какво е КДВ? – намеси се Анджела.
	Досега бе седяла мълчаливо, но Иън виждаше, че това не се дължи на липса на интерес. Реши да отговори той вместо Люсиен:
	— Конгрегация за доктрината на вярата – най-старата от деветте конгрегации на Римската курия, която е натоварена с надзора на католическата доктрина. Нещо като куче-пазач на църквата, което следи за чистотата на вярата и се бори срещу ересите. Вероятно ти е позната под първото си име – Върховна свещена конгрегация на Римската и Вселенска инквизиция. Или с други думи, Инквизицията.
	Тя сви вежди, но не каза нищо. Люсиен допълни обясненията:
	— КДВ решава коя доктрина е подходяща и коя – не. Тоест в какво трябва да вярват праведните. И „Реалността“ на Мертън бе обявена за неподходяща. От КДВ разпоредиха писмата на Мертън да бъдат унищожени, но Бърнс отказа да го стори. Както и повечето от нас тук, в абатството, той вярваше, че Мертън действително е видял нещо свято, божествено – и копнееше да научи какво представлява „Висшата реалност“.
	— От КДВ трябвало спешно да си осигурят съдействието на Бърнс, преди да се разпространи новината за съществуването на „Реалността“. За целта те му отправили същите предупреждения, които чу сега от мен. От тях научил и поверителната информация – историята за Дървото, което Бог разделил. Също като теб Бърнс заключил, че „Висшата реалност“ е Познанието за доброто. Той обаче обърнал внимание и на друг факт – че и Мертън, и Карл Барт починали веднага, щом се докоснали до нея. Затова сметнал, че Господ иска това познание да остане тайна. Унищожил писмото и заклел всички в абатството да мълчат. Същевременно обаче си записал всички тези неща и дом Жирардо по-късно открил бележките му. Когато научи за плановете ти да проникнеш в Отвъдното, абатът се уплаши за душата ти. Това е причината да ме изпрати тук – за да те предупредя.
	Люсиен замълча и неловко се огледа:
	— Със съжаление трябва да добавя, че абатът ми нареди да ти предам и следния ултиматум: продължиш ли да вървиш по този път, рискуваш да те отлъчат от църквата. А надолу по пътя те чакат други, много по-могъщи сили… Сили, които са извън юрисдикцията на църквата и които са се посветили на това да предотвратяват подобни светотатства.
	— Сили ли? Какви сили?
	— Абатът не ми обясни.
	Настъпи мълчание. Люсиен погледна с надежда към Иън.
	— Сега, когато ти разказах всичко това, ще се откажеш от неблагочестивото си деяние, нали?
	— Все още не съм видял нищо – нито Рая, нито Ада! Само малка част от преддверието… И ако това наистина е грях, аз вече съм наказан за него – научих, че родителите ми са прокълнати.
	Люсиен рязко се отдръпна, после се прекръсти:
	— Дори сега може би още не е прекалено късно! Има надежда да не си прекосил онази линия, след която няма връщане назад. Може би Господ ме изпрати навреме!
	Иън опипа пръстите си, където бе носил двете халки, и се замисли за самолетната катастрофа, експлозията и пожара в сиропиталището…
	— Родителите ми два пъти ме спасиха от огъня. Нима мога да ги изоставя да горят във вечния огън?!
	— Но ти не можеш да направиш нищо за тях! Прокълнатите са осъдени да се мъчат в Ада за вечни времена!
	Анджела докосна ръката му:
	— Послушай го.
	Той обаче скочи на крака:
	— Ако Господ наистина е милостив и всеопрощаващ, както твърдиш, Люсиен, ще ми прости, че съм прекрачил тази граница.
	Монахът също се изправи. Прекръсти Иън с леко треперещи ръце и тихо каза:
	— Ще се моля за теб, приятелю. Чудя се само, ако Мертън наистина е откраднал Познанието за доброто и е заплатил за това с живота си, каква цена ще трябва да платиш ти за Познанието за злото?
	 
	 
	 
	ГЛАВА 19

	 
	Крайморска вила на остров Синт Маартен;
	три дни по-късно, ранна утрин
	 
	Анджела прекара още една безсънна нощ на дивана. Точно преди да изгрее слънцето, стана и се отправи към стаята на Иън. Прокрадна се до вратата, както си беше по нощница, и застана на прага. Той лежеше гол до кръста, тънката завивка се бе смъкнала и разкриваше гърдите му. Луната осветяваше отпуснатото му лице. Дишаше дълбоко и спокойно.
	„Как го прави?“ – помисли си тя. Само след няколко часа беше планирано да умре, а в момента спеше кротко като бебе в прегръдките на майка си. На Анджела й се прииска да го сграбчи и разтърси.
	Защо обичам този лунатик?!
	Знаеше защо, разбира се. Отиде в кухнята и отвори лаптопа му. В „Ю Туб“ потърси един клип отпреди две години, гледан от милиони потребители. Репортажът, с който се измъчваше през годините, докато с Иън бяха разделени. Не го пусна от самото начало. Нямаше нужда – знаеше го наизуст.
	Качеството бе ужасно, картината от записа бе прекалено тъмна и имаше зеленикав оттенък. Сниман бе през нощта, макар това далеч да не бе единствената причина да е толкова зловещ. До ден-днешен я побиваха същите тръпки, както когато го гледа за първи път по националната телевизия. Старо, запуснато пристанище. Изоставена корабостроителница. Изкорубени, огънати от времето лодки, парчета от обшивката на плавателни съдове, части за разни съоръжения, ръждясали лебедки и подемни кранове, Полусрутени сгради с избити прозорци, надвиснали над потъналите в мазут докове. Всичко бе обвито в мъгла, която обаче не можеше да скрие грозотата на пейзажа. Камерата подскачаше нагоре-надолу в ритъм със стъпките и дишането на оператора.
	Изведнъж изображението стана размазано. След секунди се появи лице, снимано твърде отблизо, за да може да се различат добре чертите му. Мъжът бе млад, трийсетинагодишен. Бузите, челото и брадичката му бяха покрити със сажди, очите му блестяха тревожно. Образът се измести малко и стана ясно, че той държи камерата. Насочи я отново към себе си и започна напрегнато да шепне:
	— Намираме се на старите индустриални докове на пристанището на Абиджан. То е изградено на лагуната Ебрие, която разделя града от Гвинейския залив. Остават няколко часа до зазоряване.
	След тези думи операторът завъртя камерата така, че да обхване шестимата мъже пред себе си. Те напредваха мълчаливо и сигурно, облечени в черните си камуфлажни дрехи и с черни маски на главите. Движеха се в редица един след друг и всеки от тях бе въоръжен с пушка, с изключение на висок, слаб мъж, който вървеше в края.
	— Ако попаднем на неподходящите хора, това може да ни струва живота. Но Антонио Понти и отец Баринджър са планирали всичко до последната подробност…
	Анджела знаеше, че Антонио Понти е директор на Службата за сигурност на Ватикана. Иън го познаваше от времето, когато бе в папската държава. Понти му се бе притекъл на помощ в този кризисен момент.
	— Пред нас се намира стар склад, в който насила са държани множество деца. Les petitis riens, както ги наричат тук – „малките нищожества“. Те са сираци, жертви на бедността и на СПИН. Сред тях е осемгодишната Аня, ученичка на отец Баринджър. Преди две седмици тя била отвлечена от игрището пред училището на мисията.
	Камерата отново се измести и в мрака се очерта силуетът на сградата. Цареше тишина. От някои прозорци се процеждаше бледа светлина.
	— Всеки месец тук идват търговци на роби да отведат децата. Момчетата отиват в мините, фермите и по риболовните кораби, където са принудени да работят по осемнайсет часа дневно, седем дни седмично – до края на живота си. Момичетата заминават за фабриките, като прислужници в частни домове или свършват като проститутки. С малко късмет обаче днешният ден ще промени това…
	Отрядът се събра зад един голям контейнер от гофрирана ламарина, а на екрана се появи Иън. Слабото му лице бе зацапано със сажди и почти неузнаваемо, а погледът му беше мрачен и решителен.
	Анджела си пое дълбоко въздух. Всеки път, когато гледаше тази част, сърцето й започваше да препуска. Иън бе облечен в просто свещеническо расо и за разлика от другарите си не носеше нито бронежилетка, нито оръжие. До него бе застанал едър широкоплещест мъж на около петдесет години, с тъмна коса и осанка на водач. Антонио Понти. Той обясняваше шепнешком на английски език с италиански акцент:
	— Осмина са. Всичките спят отпред, часовои няма. Децата са в задното помещение. Не бива да рискуваме престрелка. Когато дам сигнал, ще трябва да се придвижите много бързо. – Постави ръка на рамото на Иън и хвърли бърз предупредителен поглед първо на него, а после и на оператора. – Вие изчакайте тук, докато прочистим сградата и вече е безопасно. Като ви дадем знак, ще влезете да снимате каквото ви интересува.
	Приближи се втори мъж, който стисна другото рамо на Иън. Йозеф Варга, първият заместник на Понти и – по онова време поне – близък приятел на Иън. Лицето му почти не се виждаше под чернилката, с която бе намазано, но с изпъкналите си скули и широка челюст приличаше на славянин. Това предположение се потвърждаваше и от акцента му:
	— Не се притеснявай, moj bracie – успокои той Иън, – мечът Христов е с нас.
	Понти и останалите се прокраднаха към склада, прилепиха се към стените му и започнаха да приготвят снаряжението си. Когато прозвуча командата на Понти, разбиха вратата и нахлуха вътре.
	Независимо от нареждането на водача Иън ги последва. Анджела прехапа устни, докато мъжът с камерата тихичко проклинаше: „О, по дяволите! По дяволите!“ А после и той тръгна след Иън. Изображението подскачаше надолу-нагоре, без да се задържа достатъчно дълго върху нещо. Чуваха се уплашени викове на непознат за Анджела език, мъжете на Понти включиха прожектори, които за миг напълно заслепиха камерата. След това качеството се подобри – цветовете бяха нормални, липсваше зеленият оттенък. Снимана бе вътрешността на сградата. Покрай предната стена бяха струпани импровизирани мебели и легла – явно това бе „жилищното“ помещение на пазачите. Осем тъмнокожи мъже се заизмъкваха от тесните нарове и се опитваха да закрият обектива на камерата с длани.
	Един от тях се протегна към пистолета, оставен върху близката маса, но бе бързо обезоръжен и прикован към земята. После Анджела чу вика на Иън и затаи дъх, както правеше винаги, когато гледаше този момент. Камерата подскочи и се спря на друг мъж, който се опитваше да измъкне тежък на вид револвер изпод възглавницата си. Извади го и го насочи право в Иън. Анджела потрепери, когато Йозеф се хвърли пред него и получи три куршума в гърдите, преди останалите да укротят стрелеца. За щастие храбрият приятел на Иън бе спасен от качествената кевларена жилетка, която носеше. Директните попадения само го бяха зашеметили, не бе ранен.
	Шестима от търговците на роби бяха заловени, останалите двама бяха избягали в другия край на сградата. Анджела се напрегна отново, когато Иън ги подгони, застигна и събори на земята. Те започнаха да се съпротивляват на опитите им да ги завлече при другите, при което той тресна главите му една в друга и ги остави да се свлекат неподвижни на земята. След като овладя ситуацията, се втурна към съседната стая и разби вратата й с рамо. Отвътре се изсипа поток уплашени и пищящи деца. Едно крехко дребно момиче изписка, като го видя, и започна да нарежда нещо с тънко, разтреперано гласче. Без да се колебае, той го вдигна на ръце и го притисна към себе си под бурните овации на другарите си.
	Анджела усети как я обзема топлина. Прескочи част от записа и го пусна в момента, когато на екрана се появи сградата на местното полицейско управление. Осмината заловени престъпници бяха предадени на очакващите ги чернокожи мъже със зелени униформи и червени барети. Полицейският служител на регистратурата изгледа Иън над очилата си, след което отбеляза на английски с френски акцент:
	— Нали осъзнавате, отче, че тези хора държат политиците в малкия си джоб? Още утре ще са на свобода и отново ще правят каквото си поискат.
	Чутото очевидно изуми Иън:
	— Аз… имам вяра на Бога.
	Лицето на полицая се изкриви, сякаш бе изял нещо развалено:
	— Страхувам се, че Бог отдавна е изоставил това място.
	Иън застина. После изпъна рамене и с горящи очи се обърна към снимащия:
	— Искам да разкажете тази история на света! Нека всички научат за случващото се тук! Може би някой все пак ще се заинтересува…
	Анджела натисна паузата. Документалният филм наистина бе развълнувал хората. Веднага след излъчването му Аня и останалите окаяни petits riens привлякоха вниманието на цял свят, а пък Иън – макар да нямаше никакво желание за това – стана знаменитост. Той свидетелства пред Сенатския подкомитет по външните работи на САЩ, а после и пред Общото събрание на ООН. Това доведе до налагане на международни санкции на Кот д'Ивоар и завеждане на дело в Международния съд в Хага. Няколко известни европейски бизнесмени се оказаха въвлечени в скандала, преди цялата история да приключи.
	Имаше и още един положителен страничен ефект: към католическата мисия в Абиджан започнаха да се стичат дарения. Самата Анджела също даде своята лепта. Анонимно, разбира се.
	О, да – знаеше защо обича този луд човек…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 20

	 
	Второстепенен път, остров Синт Маартеп;
	по-късно същата сутрин
	 
	Иън шофираше мълчаливо, като от време на време поглеждаше крадешком към Анджела. Тя също не продумваше и дума, а обикновено блестящите й лешникови очи бяха потъмнели от умора. Дори без да се брои стресът, едва ли й бе особено удобно да спи на дивана. Ясно бе, че не си почива добре. Тя обаче отказваше да говори на тази тема и упорито настояваше, че трябва „да приключим по-бързо с това и да се прибираме вкъщи – там ще обсъдим всичко.“
	Тревогата й със сигурност се усилваше от факта, че смяташе пътуванията му до Отвъдното за самозаблуда. Дори Люсиен, който вярваше в истинността им, отхвърляше идеята, че Иън може да открие родителите си в необятната адска бездна. Още по-малко пък приемаше мисълта, че ще е в състояние да им помогне. Как обаче можеше да е сигурен? Никой никога не бе опитвал подобно нещо.
	Не че самият Иън не осъзнаваше сериозността на постъпките си. Възпитан в страх и почит към Бога, той бе ужасен от перспективата да прекоси портите на Ада. Още повече го плашеше идеята, че от смъртта щеше да го дели единствено ефирната нишка, свързваща душата и тялото му. Имаше обаче само две възможности: да изостави родителите си и да ги обрече на вечни мъки или да се опита да извърши немислимото, за да ги спаси. Но фактът, че те бяха изгубили и живота, и душите си заради него, всъщност го оставяше без избор.
	Той спали едната си ръка от волана, пъхна пръсти между копчетата на ризата си и докосна скапулария, който му бе оставил Люсиен. Скапуларият бе осветен църковен презраменник, състоящ се от две платнени парчета, свързани чрез върви. На всяка от двете платки, които попадаха съответно на гърба и на гърдите, бе поставен образът на различен светец закрилник.
	Двамата светци-покровители от скапулария на Иън бяха съответно Свети Христофор, покровител на пътешествениците и мореплавателите, и Свети Юда Тадейски, защитник на изгубените каузи и невъзможното. Според Люсиен дом Жирардо го бе донесъл преди години от Рим, където го бе осветил покойният папа Бенедикт XVI.
	„Там, където отиваш – му бе казал Люсиен, – ще са ти необходими цялата подкрепа и защита, които можеш да си осигуриш.“
	Иън бе приел с благодарност. Обеща да носи скапулария до мига, в който отново се срещнат, макар да знаеше, че монахът не очаква това да се случи. Нито в този живот, нито в отвъдния.
	 
	* * *

	Анджела наблюдаваше как Иън докосва внимателно амулета и си помисли: „Религиозни суеверия!“ Религията не бе донесла абсолютно нищо добро на връзката им. Понякога си мислеше колко щастливи биха били двамата, колко прекрасен би бил животът им, ако той не бе толкова вярващ. В момента обаче именно вярата му даваше сили. Той бе учудващо спокоен за човек, който скоро ще се сблъска със смъртта за трети път.
	Е, и Анджела имаше своя вяра, така че сега тя се обърна за помощ именно към нея: науката. Към психологията, която й предлагаше възможен изход от този кошмар.
	Не бяха малко случаите на детски травми като тази на Иън, при които психиката на пострадалия сама намираше начин да се излекува. Умът бе гъвкав и приспособим „орган“, разполагащ с множество ресурси. Изравяше от паметта забравени спомени, използваше халюцинации и странни логически връзки, за да „поправи“ счупеното и да помогне на старите рани да заздравеят. Съдейки по разказите на Иън за неговите ПБС, именно това се случваше в момента.
	Подсъзнанието му очевидно търсеше начин да сложи край на страданието, затова се опитваше да го събере с родителите му в „отвъдното“, което си бе представил. Ако успееше, ако тази среща – макар и въображаема – се осъществеше днес, може би Иън най-сетне щеше да се отърве от преследващите го демони. Или поне така се надяваше Анджела…
	Стигнаха до склада без произшествия и слязоха от колата.
	— Кои са тези? – попита нервно тя, като посочи с глава към мъжете, които ги наблюдаваха от съседната сграда.
	— Мисля, че са бразилци. Говорят на португалски – отвърна й той шепнешком. – Нямам представа с какво се занимават, заяждат се с нас от първия ден. Ако не им обръщаме внимание, ще ни оставят на мира.
	Наркодилъри! Тя потрепери и побърза да изкачи стълбите, като притеснено се свиваше под канонадата от сърдити погледи.
	Лекарите ги поздравиха топло и спокойно, сякаш Иън бе дошъл за противогрипна ваксина или нещо също толкова нормално.
	Усети как ръката му я обгръща. Вдигна поглед към сините му очи и осъзна, че това е може би последният път, когато има възможност да го направи. Отвърна на прегръдката му с всички сили и остана така, докато възстанови душевното си равновесие.
	— Върви и намери родителите си! – нареди му накрая. – И после се върни при мен!
	Той й обеща и й се усмихна, но тя не можа да отвърне на усмивката му. После я целуна и изчезна зад една завеса. Анджела наблюдаваше движенията на сянката му, докато той се събличаше. После излезе иззад завесата: носеше само боксерки и скапулария от отец Люсиен. Гарон и Ходака започнаха да прикрепят електродите по тялото му. Анджела ги наблюдаваше напрегнато: това бе първото му ПБС, което тя щеше да наблюдава от самото начало… И най-дългото. Нямаше представа как ще да издържи тези безкрайни десет минути.
	Помогнаха му да легне върху масата и наместиха крайниците му. Анджела потръпна, когато вкараха във вените на ръцете му прозрачни тръбички. Явно предстоеше преливане.
	— Добавяме обогатени червени кръвни клетки – уведоми я Йостен. – Запозната ли сте с процеса?
	Тя поклати глава.
	— Прилича на кръвния допинг – техника за увеличаване на кислорода в кръвта, която използват някои спортисти. Подпомага издръжливостта. През последните няколко седмици източихме няколко литра кръв от Иън и извлякохме от тях червени кръвни клетки. Обогатихме ги и сега ги вливаме обратно, при което се увеличава количеството кислород в кръвта му. Така ще предпазим донякъде органите му по време на индуцираната хибернация.
	Гарон направи разрез в близост до слабините на Иън, този път от другата страна. Вкара във вената тръбичка, при което Анджела отново потръпна. Машините наоколо бяха започнали да пиукат, жужат и бръмчат – сякаш странни насекоми се събуждаха след зимен сън.
	— Използвате ли анестезия? – попита внимателно.
	— Не – веднага отвърна Гарон и прикрепи поредната тръбичка към носа на Иън. – Даже успокоителни не използваме. Той иска да мисли ясно по време на преживяването. Даваме първо кислород, после сероводород.
	— Отровен газ?!
	— Предпазно средство – поправи я Йостен. — С негова помощ клетките запазват жизнеспособността си по време на стазата.
	После посочи другите тръбички, през които във вените на Иън се вливаха най-различни течности.
	— Коктейл от медикаменти – обясни той. – Помага на тялото му да се справи със стреса.
	Междувременно Ходака обвиваше Иън в познатите й вече сини торбички, свързани с маркучи към стоящия наблизо апарат. Когато приключи, натисна някакво копче и по маркучите започна да циркулира синя течност. Йостен продължи с разясненията:
	— Сваляме температурата му постепенно – вътрешно, чрез кардиопулмоналната помпа, а външно – чрез охладителните подложки, докато достигне седем градуса по Целзий. – Вкара със спринцовка някакво вещество в една от тръбичките. – Това е мускулен релаксант. Спира треперенето и пречи на тялото да изпадне в конвулсии.
	— Може следи напредък тук – предложи Ходака, като посочи на Анджела мониторите до масата. – Тук сърце, температура, дишане.
	Йостен пък махна към голям плосък екран до себе си и добави:
	— Тук наблюдаваме електроенцефалографския биспектрален индекс. – Анджела се вгледа в разноцветните начупени линии, които подскачаха на зигзаг по екрана. – Това е съотношението между бавни и бързи вълни. То е важен стандарт за дълбочината на анестезията, чрез него се измерват мозъчната активност и нивото на съзнателност. Когато жизнените процеси се забавят, линиите се смъкват надолу, към дъното на екрана. Когато сърдечната дейност и дишането спрат, изключваме кардиопулмоналната помпа. Изчакваме биспектралният индекс да стигне нула, след което включваме часовника – днес процедурата ще продължи десет минути.
	Процедурата. Звучеше така, все едно смъртта на Иън е просто някакво клинично явление. Въпреки това Анджела бе впечатлена. Йостен, изглежда, имаше голям опит в областта на тази странна периферна наука. Обръщаше внимание на всички детайли и добросъвестно извършваше необходимите действия. Същото важеше за Ходака, който сръчно и спокойно изпълняваше задълженията си, като едновременно с това се усмихваше на Иън, потупваше го по ръката и му се извиняваше, задето му причинява дискомфорт.
	Гарон бе по-разсеяна, някак високомерна – сякаш смяташе тези неща за досадни рутинни дреболии, недостойни за интереса й. Анджела обаче не можеше да отрече безспорната й компетентност.
	Данните показваха, че температурата на Иън започва да спада. Трийсет и три градуса Целзий, трийсет и два, трийсет и един… Показателите за сърдечната дейност и дишането му също се понижаваха – процесите се забавяха. Анджела усещаше физическа болка, докато наблюдаваше как той изпада в безсъзнание.
	Когато температурата му стана седем градуса по Целзий, Йостен пусна по една от тръбичките да тече поредното непознато вещество.
	— Разтвор на калиев хлорид… Последната стъпка.
	След няколко секунди дишането на Иън спря, после и сърцето му. Една по една линиите на всички монитори станаха водоравни.
	— Сърцето спря – обяви Йостен и посегна да изключи кардиопулмоналната помпа.
	Анджела усети, че и нейното сърце спира.
	Съвсем скоро амплитудата на зигзагообразно начупените линии, които отчитаха електроенцефалографския биспектрален индекс, започна да намалява. После станаха неравномерни и накрая се изравниха, когато мозъчната дейност на Иън спря напълно.
	— Започваме да отчитаме времето – каза Йостен и засече часа с един дигитален часовник.
	Анджела затаи дъх и очите й се навлажниха, когато Иън за пореден път навлезе в селенията на смъртта.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 21

	 
	Стар изоставен склад, остров Синт Маартен;
	същия ден, сутрин
	 
	Иън отново усети, че душата му се откъсва от тялото. Издигна се над масата и погледна надолу. Лекарите бяха заети със задачите си, Анджела седеше сама, встрани. Беше вдигнала крака на стола и бе обгърнала коленете си с ръце. Пак не носеше годежния пръстен.
	— Имай вяра… – прошепна й той, макар да знаеше, че не може да го чуе.
	Този път със сигурност щеше да открие родителите си. А как точно… това още не знаеше.
	Мина през тавана и се извиси в небето. Установи, че може да контролира посоката и да увеличава скоростта си само с усилие на волята. Полетя към тунела от светлина и като се придържаше вляво, се спусна надолу. Прекоси слоевете купести жълто-кафяви облаци и в крайна сметка отново се озова на прага на Лимбо. Пред него пак се ширна необятната равнина, чиято пустош се разнообразяваше единствено от носещите се над нея гъсти валма мъгла. Наоколо цареше вечен полумрак, само хоризонтът проблясваше в оранжево по краищата.
	От мъглата отново изникна дребничкият силует на Закари Нийманд.
	— Усетих приближаването ти – възкликна той, а в гласа му прозвуча изненада, – но не можах да повярвам! Три пъти, цели три пъти!
	В говора му все така се забелязваше онзи дребен дефект – съскането при изговаряно на звука „с“ Сякаш езикът му бе разцепен и въздухът преминаваше през дупката.
	— Върнах се, за да се видя с родителите си – обясни Иън.
	Спусна се и стъпи върху черната небесна твърд, а под краката му мъглата се разбяга като подгонен от вятъра пушек. Босите му стъпала потънаха в топлата влажна повърхност, която много напомняше на гъста кал. Вдигна поглед към Нийманд и заяви:
	— Искам да ме заведеш при тях.
	Лицето насреща му пребледня още повече:
	— Не мога! Нито един от двама ни не може да отиде там, Ангелите на мрака няма да ни позволят! Веднага ще ни пипнат! Те мразят душите – особено такива като нас, които не са прокълнати!
	— Откъде знаеш, че не съм прокълнат?
	— Заради робата ти.
	Иън повдигна леко едната си ръка и се вгледа в мръснобелия ръкав. Дрехата му беше доста по-светла от тази на Нийманд.
	— Робите са нещо като „криминално досие“ на душата – обясни Закари. – Колкото по-тъмни са на цвят, толкова по-сериозен е извършеният грях. Душите, които отиват Долу, пристигат първи. Ако не се върнат към живота, нямат възможност да изкупят греховете си и закоравяват. Втвърдяват се. Тежестта на греховете им ги повлича надолу, към нивото, което им съответства. Робите на прокълнатите са черни – катраненочерни. А като гледам твоята, ще се оправиш след съвсем кратък престой в Мелницата.
	— Ангелите на мрака… дяволите ли имаш предвид?
	— Да, точно както ни учеха навремето в „Сейнт Лоурънс“. Това са въстаналите слуги на Господа, изгонени от Рая преди векове… Тяхното проклятие е да управляват Ада. Те са ужасни, безмилостни чудовища, които мразят душите, особено новите като твоята. На новите души им отнема много по-дълго време да закоравеят, макар че всъщност никога не се втвърдяват напълно.
	Той демонстрира, като прокара ръка през собственото си тяло. Иън повтори действията му със собствената си душа.
	— Най-изнервящото е — продължи Нийманд, – че не можеш да докоснеш нито себе си, нито другите души. Усещаш всичко останало – особено гнева на Ангелите на мрака, ако те спипат! Но не се притеснявай, тук си в безопасност. Никои ангели – нито черните, нито белите, нямат власт в Лимбо.
	Иън, който не изпитваше никакво желание да остава тук повече, запита:
	— Какво можеш да ми кажеш за майка ми и баща ми?
	— Виждал съм ги само веднъж – през онази нощ в „Сейнт Лоурънс“. Тогава обаче не продумаха. Въпреки това по очите им личеше, че страдат от мъченията в Ямата. Защото дори когато изпълняваме задача, се движи само духът ни. Душата не може да напусне мястото, което й е отсъдено.
	Иън не успя да схване ясно разликата между дух и душа, но в момента имаше много по-важен въпрос:
	— Успявал ли е някой да избяга от Ада?
	— От Чистилището – да… но никога от Ада. И със сигурност никой никога не се е измъквал от Ямата, най-дълбоката му част. Има слухове за нови души, които успели да зърнат крадешком Чистилището – пророци и фанатици от древността. Забрави обаче идеята да откриеш родителите си… Там долу е истински лабиринт от тунели. Прилича на огромна медена пита. Дори и да не те хванат, ще се изгубиш… и никога няма да се завърнеш.
	Освен ако нямаш животворна нишка, която свързва душата и тялото ти.
	— Колко кръга има?
	— Седем – ако не броим Лимбо и Чистилището.
	— Точно както казва Данте.
	Нийманд изсумтя презрително:
	— Тук Данте е посмешище. Всички му се подиграват. Той е бил приходящ, също като теб – надникнал за кратко в Чистилището. Неговият „Ад“ е пълна глупост – съставен е от измислици и слухове, дочути в Лимбо.
	— А ти откъде знаеш, след като никога не си бил в Ада?
	— От Ангелите на мрака. Понякога им правя услуги и чувам разни нещица от тях. – Тонът му стана отбранителен. – Повечето обитатели на Лимбо не искат да имат нищо общо с демоните – страхуват се, че това ще им попречи да влязат в Рая, когато дойде Денят на Страшния съд. Както виждаш и тук си имаме сноби, също като в „Сейнт Лоурънс“. Аз обаче смятам демоните за интересни. А и бих направил всичко, за да ми минава по-бързо времето. Адското време е нещо, което…
	Иън си припомни, че времето притиска и самия него, макар и не точно по този начин. Затова настоятелно продължи да разпитва:
	— Какво друго можеш да ми разкажеш за Ада?
	Нийманд се обърна към сияещия в оранжево хоризонт:
	— Ангелите на мрака твърдят, че и той принадлежи на същата вселена като Рая и Земята. Тя представлява нещо като огромно яйце – Земята е жълтъкът, Раят е над нея, а Адът – отдолу. Казват, че между Ада и Рая има и съвсем реална граница – непреодолима стена, наречена Голгота.
	На Иън това му се стори странно. Доколкото си спомняше, Голгота бе името на хълма, на който бил разпнат Исус, и на староеврейски означаваше „Мястото на черепа“.
	— А нещо за седемте кръга на Ада? – Иън се чудеше дали няма да му се наложи да ги изброди всичките.
	— Разположени са покрай пътеката на порока, която се спуска към Ямата. Всеки следващ е по-ужасен от предния… Или поне така са ми казвали.
	Първи е Пъкълът на Цереб, веднага след портата на Ада. Там попадат ленивците. Те са прекалено мързеливи, така че не стигат далече. Следва Пъкълът на Вътрешната зала, където сладострастниците се разделят с плътските си желания…
	Иън се загледа в самодоволната усмивка на бледите устни на Нийманд. Беше едновременно ужасен и ядосан от тази невероятна несправедливост – Бог бе спестил на това чудовище пред него адските мъки, но не бе пожалил нещастните му родители…
	— Под него е Пъкълът на Долната зала, който е запазен за лакомите. После идва Пъкълът на Мезен, където са завистниците, а след него – Пъкълът на Метен, в който са себелюбивите и алчните. Следващият е Пъкълът на Продълговатата метална порта, където са затворени прокълнатите заради избухливостта и лошия си нрав. Последният и най-страшен кръг на Ада е Ямата, където биват смирени горделивите – онези, които поставят себе си над Бога. Там са и твоите родители.
	Обзет от мъка, Иън поиска да се спусне надолу по възможно най-бързия начин. Само че трябваше да зададе един последен, жизненоважен въпрос:
	— А времето? И тук ли тече по същия начин, както на земята?
	Нийманд сви безплътните си рамене:
	— Няма как да разберем. Тук няма нито дни, нито нощи или часовници.
	Иън се замисли за миг, после попита:
	— Как смяташ, колко време е минало, откакто идвах предния път?
	Духът се замисли за кратко, после отвърна:
	— Мисля, че около месец… поне.
	— Три дни – поправи го Иън, чувствайки се окуражен. – Добре, а според теб колко дълго ще пътувам до Ямата – измерено според земното време?
	— Казах ти вече – Ангелите на мрака ще те спипат, преди да прекосиш Чистилището! А и да го минеш, няма да успееш да откриеш пътя – Бездната е прекалено обширна! Душата ти ще се втвърди преди това.
	— Колко време ще ми трябва?
	— Невъзможно е да се каже!
	— Няколко часа? Един ден?
	— Може би ден – но само ако знаеш пътя. Ако си сам, ще се изгубиш. Завинаги.
	Иън не обърна внимание на предупреждението. Беше признателен на Нийманд за помощта, затова му благодари и се обърна към тлеещото оранжево сияние на хоризонта. Вместо да се приближи към него обаче, усети, че нещо силно го придърпа и се озова в началото на тунела.
	Повика Нийманд на помощ и духът му протегна ръка, но пръстите им преминаха едни през други.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 22

	 
	Центъра на Прага;
	същият ден вечерта
	 
	Една черна лимузина със затъмнени стъкла се измъкна от колоната коли и спря до тротоара на натоварено кръстовище. Покрай нея забързано минаваха хора на път към близките ресторанти, клубове, театри и киносалони.
	Задната врата се отвори широко и уличните лампи осветиха възрастен мъж на около шейсет години, с тъмен костюм и вратовръзка. Косата му бе посребрена, очите – тъмни и дълбоки. Имаше високи скули и дълъг заострен нос. Докато придържаше вратата, на показалеца му проблесна тежък златен пръстен с коптски кръст от черен оникс.
	Йозеф Варга, който внимателно наблюдаваше обстановката, всмукна от цигарата, хвърли я на тротоара и си проправи път към колата. В мига, в който се качи в нея, лимузината потегли.
	Пътническото отделение бе просторно и отделено от седалката на шофьора със звукоизолирана преграда от плексиглас. Срещу него седеше началникът му Кирил, член на Висшия съвет. Сега той протегна ръка и Йозеф се наведе да целуне пръстена му.
	— Fidelis Tantum Deo* – напевно произнесе Кирил.
	— Potius Mori Quam Foedari** – отвърна му Йозеф.
	[* Верни само на Бога – лат.]
	[** По-добре да умреш, отколкото да се опозориш – лат.]
	Кирил премина на чешки:
	— Изглеждаш уморен.
	Йозеф се загледа в отражението си в стъклото. На погледа му отвърнаха сериозните очи на млад мъж, на когото му оставаха само няколко седмици до навършването на трийсет години. Беше взел квадратната челюст и месестия нос на баща си и гъстата права коса на майка си.
	Някога си бе представял, че ще играе футбол за УЕФА, ще срещне приятно католическо момиче в Карловския университет, ще се ожени и ще има деца, ще се наслаждава на уюта на семейния живот… Тогава обаче бе още дете, младок с жълто около устата. Тези мечти бяха от времето, преди майка му да го изпрати в камалдулския* манастир в Билани край Краков. Там очите му се отвориха и той прогледна за Божието дело. От онзи миг нататък посвети живота си на святата мисия да брани вярата, където и да го отведе обетът му.
	[* Камалдулите са монаси от съзерцателен орден в католическата църква, основан от Свети Ромуалд и признат от папата през 1072 година. Те живеят според повелите на „обединеното отшелничество“ и следват мотото на Паоло Джустиняни „Живот само с Бога и само за Бога“.]
	Кирил взе дипломатическото куфарче от седалката до себе си и извади от него голям плик:
	— Не ми се иска да прекъсвам мисията ти в Молдова, но в момента имаме много по-спешна задача. В Книгата бе добавено ново име.
	Йозеф го бе очаквал. Протегна ръка, но Кирил не му подаде плика веднага:
	— Ситуацията е по-сериозна, отколкото обикновено. Изплува един стар проблем. Очевидно някой е открил начин да прекосява духовната граница и вече няколко пъти посещава Отвъдното.
	Йозеф го погледна смаяно. Беше чувал за опити да се премине границата – някои дори успешни – но те бяха отпреди векове. Такива практики бяха немислими в съвремието. Никога не се бе сблъсквал с подобна простъпка.
	— И което е по-лошо, извършителят работи за американска телевизионна компания. В предаването си разследва прояви на свръхестественото. Въпрос на време е да разгласи за посещенията си в Отвъдното. Мисля, че няма нужда да ти обяснявам какви биха били последствията.
	Сърцето на Йозеф започна да бие по-бързо:
	— Кой е той?
	— Твой стар познат. Свещеникът, чийто живот спаси при онзи случай в Африка. Сега вече е низвергнат свещеник. Иън Баринджър.
	Думите пронизаха Йозеф като куршуми.
	— He!
	— За съжаление е така…
	Йозеф усети плика, който се плъзна в ръката му. Кирил спусна стъклото и нареди на шофьора да ги върне на същото кръстовище.
	„Не и Иън“ — мислеше си трескаво. Някога бяха като братя. Иън може и да имаше проблеми с вярата си; понякога, докато бяха в Рим, съмненията му изплуваха на повърхността. Но той познаваше добродетелите му. Колкото и тежко да бе извършеното от него нарушение, то със сигурност бе резултат на невежество.
	— Сър… моля ви, нека първо поговоря с него. Иън е достоен човек, сигурен съм, че ще се вслуша в думите ми.
	Кирил обаче поклати глава:
	— Дадохме му възможност да спре, но той не се възползва от нея. Вече е бил в отвъдното три пъти, Йозеф. Знае твърде много. Името му е вписано в Книгата.
	Сърцето на Йозеф се сви. Никога преди не му се бе налагало да пречисти свой познат, още по-малко пък човек, когото уважава и обича. И макар да се бе заклел да брани вярата от всяко посегателство, нямаше сили да стори подобно нещо.
	Когато лимузината спря до тротоара, той се обади отново:
	— Моля ви, нека прехвърля задачата другиму.
	— Не е уместно. Баринджър те познава, няма да заподозре нищо.
	Йозеф сведе глава. Усещаше пронизителния поглед на Кирил, докато началникът му обмисляше молбата. Най-накрая Кирил измърмори неохотно:
	— Добре, изпрати друг, щом се налага. Само че запомни – дори да я изпълни друг, отговорността е твоя.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 23

	 
	Остров Синт Маартен;
	три дни по-късно, сутрин
	 
	Иън седеше в колата си, паркирана пред стария склад, и барабанеше с пръсти по волана. Беше пристигнал твърде рано и сега изчакваше да се съберат останалите от екипа. Това вероятно щеше да е последното му пътуване до Отвъдното. В момента обаче мислите му бяха заети с нещо съвсем различно от предстоящото изпитание.
	Тази сутрин Анджела го бе напуснала. Оцелял бе и след третото си ПБС преди три дни, но той насрочи нов, пореден опит – за днес. И тя не издържа. След разразилия се ужасен скандал Анджела вбесено изхвърча навън, за да хване такси към летището.
	Беше се опитал да й обясни с логични доводи:
	— Ако всичко се бе разиграло единствено в ума ми, би трябвало да имам предварителна информация за онова, което преживях от другата страна. Само че аз нямам. Откъде биха могли да ми хрумнат всички тези неща?
	Тя моментално възрази:
	— За „седемте кръга на ада“ ли говориш? Та това са просто седемте смъртни гряха, гарнирани с малко цитати от Данте!
	— А какво ще кажеш за имената им? Цереб, Вътрешната зала, Долната зала, Мезен, Метен, Ямата… Нищо подобно няма при Данте!
	— Кой знае къде си ги дочул – може да е от „Фауст“ или от канала за научна фантастика… Останали са в подсъзнанието ти и то ги е използвало.
	— Виж, нямам друг избор. Ще се върна и ще остана възможно най-дълго; толкова, колкото Емил може да ми осигури.
	Анджела прикова в него уплашен поглед и той бе принуден да признае:
	— Един час.
	— Ти да не си се побъркал? – побесня тя. – Цял час? Правил ли го е преди? Върху кого е прилагал един час индуцирана хибернация?!
	— Върху примати.
	При това тя избухна в сълзи и без да спори повече, си събра багажа. Още чуваше прощалните й думи:
	— Ако наистина вярваш, че съществува Ангел на смъртта – изхълца тя през сълзи, минавайки покрай него, – колко пъти смяташ, че ще успееш да го измамиш?!
	Той не знаеше, но това не променяше факта, че трябва да опита.
	Мислите му бяха прекъснати от скърцането на чакъла под автомобилни гуми. Обърна се и видя колата с Йостен, Ходака и Гарон, която тъкмо паркираше зад неговата. Едва тогава осъзна, че изглеждащите като гангстери португалци от съседната сграда не са се мяркали.
	Прие това за добър знак.
	Лекарите го поздравиха с усмивки, макар в очите им да личеше напрежение. Естествено, той знаеше причината. С Емил спореха за времетраенето на процедурата от три дена.
	— Цял час е прекалено! – му бе казал Емил. – Дори и да оцелееш, пораженията върху органите ти ще са необратими и това ще трябва да е последната ти процедура. Друга няма да понесеш.
	Затова Иън се бе подготвил да отстоява искането си, но не му се наложи. Размениха си неловко обичайните любезности, след което цялата група тръгна нагоре по стълбите. И четиримата мълчаха, сякаш бяха на погребална процесия. Докато не отвориха вратата.
	— Мътните да го вземат! — извика Ходака.
	Помещението бе с главата надолу, всички маси бяха преобърнати, машините се търкаляха на земята потрошени. Иън се втурна вътре, без да обръща внимание на предупрежденията на Постен, но вандалите ги нямаше. Единствената оцеляла част от оборудването бе един хладилник в ъгъла. Вероятно го бяха пропуснали.
	— Кой би направил нещо подобно? – простена Иън. – И защо?
	Подозираше, че виновниците са бандитите от другия склад.
	Лекарите влязоха и предпазливо започнаха да оглеждат пораженията. Няколко минути по-късно Ходака отново извика, след което приклекна до един преобърнат шкаф.
	Иън притича до него, но се закова на място. На земята в огромна локва кръв лежеше мъж! Проснат по гръб. Никога не го бе виждал. Изглеждаше на около шейсет години, с нормално телосложение, светла кожа и сива коса. Носеше тъмни дрехи. Очите му бяха отворени и изцъклени. Очевидно бе мъртъв.
	Когато се приближиха и останалите, Иън пристъпи още напред. Сепна се, като забеляза дупката от куршум в слепоочието на непознатия.
	— Някой познава ли го? – запита.
	Всички поклатиха глави. Гарон извади мобилния си телефон и отиде на стълбището, за да се обади на полицията. Междувременно пребледнелият Йостен прерови джобовете на мъртвеца за някакви лични документи – напразно.
	— Огнестрелна рана – отбеляза той, като посочи обгорената от барут коса на мъжа. – Стреляно е отблизо.
	Дясната ръка на жертвата бе протегната с дланта нагоре. Йостен посочи към двете стъклени цилиндърчета, които лежаха в нея, взе едното, отиде до разбития дефибрилатор и се приведе към него.
	— Взети са от тук – обяви, като измъкна трето, идентично с първите две, от вътрешността на апарата. – Предпазен бушон.
	Иън се приближи и Йостен вдигна двата предмета към светлината.
	— Виждате ли жичките? – повдигна едната си ръка. – Бушонът от дефибрилатора е изгорял. – Взе още един бушон от машината. И той бе изгорял.
	— Гостът ни се е опитал да ни саботира. Ако бяхме започнали процедурата, дефибрилаторът щеше да откаже и нямаше да можем да върнем сърдечния ти ритъм. Щеше да умреш заради „техническа повреда“. Никой нямаше да разбере.
	Иън поклати изумено глава:
	— Искал е да ме убие?! Но защо?
	— Какъвто и да е бил мотивът му, той е бил наясно с какво се занимаваме и е познавал оборудването.
	Иън посъветва лекарите да не докосват нищо повече и четиримата се събраха в предната част на помещението, където имаше достатъчно свободно пространство. След малко влязоха неколцина униформени полицаи, водени от мъж с тъмен костюм и вратовръзка.
	— Инспектор Ян ван де Велд – представи се той.
	Беше на около петдесет и две-три години, чернокож, среден на ръст. В тъмната му коса се прокрадваха множество бели нишки, а кафявите му очи бяха безизразни като на опитен комарджия. В английския му се долавяше слаб холандски акцент.
	Иън представи себе си и тримата лекари, след което разказа накратко какво бяха заварили тук при пристигането си. Инспекторът си водеше бележки, а след като Иън приключи, го попита:
	— Имате ли представа кой може да стои зад това?
	Ходака посочи към стената, която разделяше двата склада:
	— Онези отсреща. Те има пистолети.
	Ван де Велд изпрати двама от хората си да проверят, после нареди на Иън и лекарите да не си тръгват и започна да оглежда тялото.
	След няколко минути двамата полицаи се върнаха и докладваха нещо на началника си. Инспекторът отново се приближи към Иън:
	— Вие ли сте шефът тук?
	— Да.
	— И твърдите, че не можете да обясните случилото се? Че нямате идея кой е убитият?
	— Никаква. Вече казах, заварихме го така. Никога преди не сме го виждали.
	Останалите кимнаха в съгласие. Иън усети пронизителния поглед на инспектора върху себе си, след което Ян ван де Велд избухна:
	— За ваше сведение в съседната сграда няма никого! Дори да приемем, че са били наематели, както твърдите, за какво им е да ви гонят, ако те самите са смятали да напуснат?
	Иън не можеше да отговори на това, така че Йостен пристъпи напред:
	— Имам нещо, което може би ще ви е от полза.
	Показа двата изгорели бушона и сподели теорията си за саботажа.
	Ван де Велд го изслуша, като не спираше да се мръщи. Извади носна кърпа и пое с нея бушоните. Когато Йостен свърши, изръмжа сърдито:
	— Нима не знаете, че не бива да нарушавате целостта на местопрестъплението?! Какво друго сте разместили?
	Йостен почервеня, поклати глава и отстъпи назад.
	— С какво всъщност се занимавате тук? – попита инспекторът Иън.
	— С научноизследователска работа.
	— Каква по-точно?
	— Експерименти. Индуцирана хибернация. Контролирано потискане на жизнените процеси.
	Ван де Велд се огледа подозрително наоколо:
	— Само дето не виждам никакви клетки. Няма лабораторни мишки, нито зайци или плъхове. Върху какво провеждате експериментите си?
	Иън примигна:
	— Върху мен.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 24

	 
	Остров Синт Маартен;
	същия ден, следобед
	 
	Иън стоеше на прага на вилата, в която бе отседнал, и наблюдаваше полицейската кола, която се изкачи до къщата. От нея слезе Анджела, някак замаяна, с куфара си в ръка. Той въздъхна и побърза да вземе багажа й и да я придружи вътре. Тя не го поздрави, но в мига, в който вратата се затвори зад гърбовете им, се обърна към него с ужасени очи:
	— Убили са човек в лабораторията ви! Някой се е опитал да те убие! Казах ти, че тези хора са измамници и престъпници!
	— Не, скъпа. Те са не по-малко разстроени и уплашени от нас. Станала е някаква ужасна грешка.
	Тя се дръпна и се развика:
	— Тъкмо се канех да се кача в самолета, когато се приближиха и ме измъкнаха от колоната пътници. Помислих си, че си мъртъв! Заведоха ме в управлението и ме разпитаха – въртяха ме на шиш като… като някакъв терорист! Сега не мога да си тръгна от острова!
	— Някой спомена името ти, докато давахме показания.
	— Гарон!
	— Съжалявам. Веднага, щом изясним случилото се, ще те кача на първия самолет за вкъщи. Обещавам ти.
	— Ще се качим и двамата.
	Той обаче поклати глава:
	— Не. Не и преди да довърша започнатото.
	— Иън, започнатото свърши! Лабораторията ти е разбита, а ако твоите „лекари“ останат тук, то ще е защото няма как да си тръгнат от затвора!
	Той не отвърна нищо. Анджела нададе вопъл на гняв и отчаяние, грабна чантата си и нахлу в спалнята.
	— Този път ти ще спиш на дивана! – кресна му отвътре.
	Няколко минути по-късно се появи, облечена с къси панталонки и спортен потник. Изхвърча през вратата, без да му даде възможност да каже каквото и да било.
	 
	* * *

	Отначало Анджела крачеше разгневено към плажа, но после изрита сандалите си и хукна. Тичаше покрай плажните хавлии и събиращите тен с надеждата, че свежият въздух ще й помогне да прочисти ума си. Наоколо обикаляха голи до кръста млади мъже и разнасяха напитки на гостите под чадърите. Тя раздразнено измърмори под нос:
	— Ако не беше неговият Господ, сега можехме да си почиваме на плажа!
	Заради проклетата си мания се бе забъркал с разбойници и убийци. А тя нямаше никаква представа как да му помогне или да върне обратно предишния им живот…
	Небето бе синьо и безоблачно, подухваше нежен бриз, слънцето и пясъкът топлеха кожата й. Това обаче не й действаше успокоително. Реши да избяга от тълпата летовници и да потърси усамотение сред близките пясъчни дюни.
	Изкачи се с усилие на върха на дюната и тъкмо когато се канеше да си поеме облекчено въздух, забеляза жената. Сама, без горнище, тя се припичаше на слънцето и разлистваше модно списание.
	Ивет Гарон.
	Какъв скапан късмет само!
	Едва си наложи да не се нахвърли върху нея. Реши, че няма да се остави да я отклонят от целта й, затова сведе глава и продължи по пътя си. Все пак не се сдържа и й хвърли един поглед точно когато я подминаваше. За нейна изненада другата жена също я гледаше.
	Трябваше да признае, че Гарон е красива. Не пропусна да забележи обаче, че гърдите и са увиснали, както и задникът. Анджела бе надарена с по-хубава фигура; кръстът й бе по-тънък, краката – по-добре оформени. Другата жена продължаваше да я гледа, така че тя изпъчи гръд и закрачи по-живо.
	Вървя километри, а когато тръгна да се връща, плажът вече не бе така претъпкан. Гарон също си бе отишла. Грабна сандалите си от мястото, където ги бе захвърлила, и се насочи към вилата. Време бе да се прибира, огладняваше.
	Когато наближи къщата обаче, през отворения прозорец дочу познат глас.
	Отново Гарон! Мръсницата я бе изпреварила и сега се усукваше около Иън!
	Душевното равновесие, което бе успяла да постигне, отстъпи място на гнева. Анджела влетя през вратата и се закова на прага, задъхана и изпотена.
	За своя изненада вътре с Иън завари не само Гарон, а и Йостен, Ходака и мъжа, който я бе разпитвал в полицейското управление — инспектор Ян ван де Велд. На масичката пред тях имаше напитки и чиния със сандвичи.
	Те притихнаха и се обърнаха към Анджела. Тя усети как огънят от очите й се пренася върху лицето и бузите й пламват.
	— Идваш точно навреме – посрещна я Иън, – има ново развитие по случая.
	 

	 

	 

	ГЛАВА 25

	 
	Крайморска вила на остров Синт Маартен;
	същия ден, следобед
	 
	Инспекторът търпеливо изчака Анджела да се присъедини към останалите. Тя седна на дивана до Иън, като принуди Гарон да се отмести и да й направи място.
	Както и преди, лицето на Ян вай де Велд беше съвсем безизразно. Когато присъстващите отново насочиха вниманието си към него, той обяви:
	— Заловихме хората, отговорни за убийството и нападението над лабораторията ви. Бяхте прави – виновниците наистина са съседите ви от втория склад. Оказа се, че са банда фалшификатори от Бразилия.
	Всички изпуснаха облекчени въздишки, Иън го поздрави, но инспекторът вдигна ръка:
	— Запазете благодарностите за собственото си правителство. Оказа се, че тайните служби на САЩ са извършвали наблюдение над групата… А пък самите фалшификатори са наблюдавали вас. Поради причини, които още не са ми известни, те са смятали, че ще разкриете действията им… Става въпрос за някаква вуду-глупост, теория за „астрално пътуване“ или нещо подобно. Изнесли са се и като прощален подарък са разрушили лабораторията ви. Бреговата охрана на САЩ е заловила лодката им.
	Иън се намръщи:
	— Тоест убитият е бил фалшификатор? Застреляли са един от своите?
	— Отначало и аз така предположих, но от Тайните служби отрекоха. Според тях бандитите са го заварили да се крие в помещението и са го убили, за да не ги издаде.
	— Тогава кой е той? – попита Йостен.
	— И защо е искал да ни саботира? – намеси се Ходака.
	— Все още не сме го идентифицирали – отвърна Ван де Велд, – но е малко вероятно да е местен. Кожата му е твърде светла и няма следи от тен. Нито американските служби, нито Интерпол откриха съответствие с пръстовите му отпечатъци и лицевата характеристика. Единствената улика, с която разполагаме, са двата подменени бушона… и това.
	След тези думи извади от вътрешния джоб на сакото си уголемена цветна фотография и я постави в средата на масата. На снимката се виждаха избръснатите гърди на мъж, снимани отблизо, за да личи по-ясно цветната татуировка над сърцето му.
	Анджела се вгледа в рисунката. Представляваше десетсантиметров кръст, върху който имаше меч с насочено надолу острие, чийто връх пронизваше главата на свита на кълбо змия. Върху него бе татуирана фигурата на Христос, разпнат върху острието и ръкохватката на оръжието. Над и под изображението се извиваха две фрази на латински: Fidelis Tantum Deo и Potius Mori Quam Foedari.
	— „Верни само на Бога“ и „По-добре да умреш, отколкото да се опозориш“ – преведе Иън.
	— Латинският ви е по-добър от моя – отбеляза инспекторът. – Или сте виждали тези надписи и преди?
	Иън поклати глава.
	— А някой друг? Познати ли са ви?
	На Анджела определено не й звучаха познато. След като и останалите свиха рамене, Ян ван де Велд продължи:
	— Очевидно е някакъв герб, но нямаме представа чий. От Интерпол също не знаят.
	— Може да е знакът на конкурентна банда, съперници фалшификатори? – предположи Гарон.
	— Възможно е… – полицаят се обърна към Иън. – Опитът за покушение над живота ви е работа на професионалист. Изпипана работа. Имате ли врагове?
	— Ако това се бе случило преди години, щях да отговоря с „да“. Но не виждам защо някой би искал да ме убие сега.
	— Да, наистина – изсумтя Ван де Велд. – Защо да ви убива, след като вие така се стараете сам да го напраните? Няма смисъл да си губи времето. Някой друг знае ли какво правите тук?
	Иън погледна хората от екипа си и попита:
	— Да сте обсъждали работата си с някого?
	И тримата поклатиха глави.
	— Люсиен знаеше – обади се Анджела. – А също и абатът.
	Инспекторът повдигна вежди.
	— Отец Люсиен Гант – поясни Иън, като от тона му личеше, че изобщо не приема идеята сериозно. – Той е монах в един манастир в САЩ, който посетих наскоро. Йонас Жирардо е абатът на същата обител. Но те са свещеници, за Бога! При това и двамата са минали осемдесетте.
	— Само че татуировката, изглежда, има някакъв религиозен смисъл – отбеляза Ян ван де Велд.
	— А и те бяха против експериментите ви – добави Анджела.
	Иън се усмихна недоверчиво:
	— Нали видя Люсиен? Нима наистина смяташ, че е способен да организира подобно нещо?!
	Тя не можеше да отрече, че е прав, но после се сети:
	— Абатът е казал на Люсиен, че някакви „сили“ ще се опитат да те спрат.
	— Просто е искал да ме сплаши – махна с ръка той и отново се обърна към инспектора. – Никой от тях не би могъл да е заподозрян. Залагам живота си за това.
	— Вече сте го заложили – отвърна Ван де Велд.
	След тази доста остра забележка Ян ван де Велд записа имената и основната информация за двамата духовници. Приключи бързо и си събра нещата. На тръгване каза на Иън:
	— Екипът за обработка на местопрестъплението приключи с лабораторията ви. Можете да се върнете в нея или да напуснете острова – изборът е ваш, свободни сте. Моят съвет обаче е да си тръгнете, и то по възможно най-бързия начин. Имам телефона ви и ще се свържа с вас, ако има някакво развитие по случая. Освен това – поне за тази нощ – бих искал да поставя вилите ви под полицейска охрана.
	Пресегна се за снимката на татуировката, но Иън го попита:
	— Може ли да получа копие?
	Ван де Велд му я подаде:
	— Имам и други, не е проблем.
	След тези думи им пожела приятен ден и излезе.
	В мига, в който вратата се затвори зад гърба му, Иън се обърна към лекарите:
	— Колко зле е положението в лабораторията?
	Очите на Анджела се разшириха – не можеше да повярва, че е чула правилно. Реакцията на Йостен не бе много по-различна:
	— Не говориш сериозно, нали? – ахна възрастният мъж.
	— Едно последно пътуване. Само това искам.
	За огромно облекчение на Анджела в погледа на лекаря се четеше твърд отказ.
	После обаче Иън изигра коза, който винаги криеше в ръкава си:
	— Двойно. Не, тройно. Ще ви платя тройно. Ще отидем другаде, в друга държава. Ще бъдем под прикритие. Ще се нанесем на тайно и строго охранявано място. Аз ще се погрижа за всичко…
	Отново последва мълчание, но този път тримата лекари се спогледаха и сърцето на Анджела се сви. Най-накрая Гарон предложи:
	— В Кейптаун има военна болница… цяло едно крило не се използва. Там наистина ще сме в безопасност.
	Започнаха да обсъждат дали и доколко е изпълним подобен план. В крайна сметка, независимо от протестите на Анджела, се съгласиха с Иън. Поставиха само едно условие – подготовката и всичките им по-нататъшни действия да се пазят в пълна тайна.
	— Колко време ще ви е нужно да подготвите всичко? – попита Иън.
	— Ще ни трябва ново оборудване – замислено отговори Йостен. – Мисля, че ще успеем да възстановим записките си по досегашните експерименти, както и кръвните продукти, които бяха в хладилника. За останалото ще ни трябват поне три седмици.
	— А ако кажа, че парите не са проблем?
	Йостен се намръщи и се зае да прецени:
	— Две седмици… евентуално. Не може да се каже точно.
	Лекарският екип тръгна към лабораторията да спасява каквото може, а Анджела се върна на дивана. Иън се присъедини към нея. Когато седна, тя се протегна и измъкна снимката от ръката му.
	— Кой беше този човек? Какво означава символът на гърдите му?
	— Нямам представа… но знам кой може да има. Антонио. Във Ватикана има множество материали на тема хералдика.
	Антонио Монти. Директорът на Службата за сигурност на Ватикана.
	Иън хвърли поглед на часовника си:
	— Сега е прекалено късно да му звъня. Предлагам да поспим. Ще му се обадя утре.
	Анджела обаче не разчиташе да заспи тази нощ.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 26

	 
	Крайморска вила на остров Синт Маартен;
	следващата сутрин
	 
	Прозявайки се, Иън раздигна чиниите от закуската. Въобще не бе спал добре на дивана и сега си даваше сметка какво бе изтърпяла Анджела. Впрочем тя, изглежда, също не бе спала спокойно, макар и на леглото. Седеше нацупена, с лакти, облегнати на масата, с брадичка, подпряна на ръката й. Главата й клюмаше над третата чаша кафе. Между глътките изучаваше снимката на странната татуировка.
	— Сега може ли да пробваме да се свържем с Антонио?
	В Рим бе време за обяд, но Иън реши да опита. Набра номера, като държеше телефона така, че да вижда видеоекрана. След няколко позвънявания на него се появи спокойното широко лице на мъж на около петдесет години. Изражението му бе ведро, имаше тъмна коса и тъмни, изразителни очи. Под брадичката му бе затъкната салфетка.
	— Извинявай, Антонио, явно се обаждам в неподходящ момент…
	— Не, не, Иън! – Гласът му бе дълбок, властен, с италиански акцент. – За теб винаги имам време, приятелю! Как е моят любим революционер?
	— Бунтувам се, както винаги. А ти?
	— Добре съм. Много време мина… – Той присви очи. – Ти обаче не се обаждаш, за да си говорим празни приказки, нали?
	— В момента съм на остров Синт Маартен заедно с една приятелка. Боя се, че по моя вина се забъркахме в неприятности.
	— Неприятности, а? Това е моят Иън! Е, с какво мога да помогна?
	— Имам една малко странна молба. Опитвам се да установя самоличността на един човек. Единствената улика, която имам, е татуировката му – някакъв религиозен кръст, подобен на герб. Реших, че за човек с твоите възможности няма да е проблем…
	— Покажи ми я.
	Анджела подаде снимката на Иън, който я обърна към екрана. Антонио започна да ругае.
	— И татуировката е на гърдите му, над сърцето?
	— Да, но откъде…
	— Иън, слушай ме много внимателно. – Тонът му бе спокоен, но плашещо сериозен. – Ти и приятелката ти трябва веднага да напуснете острова. Зарязвайте всичко, наемете самолет и елате право при мен!
	— Защо, какво става?
	— Не ме разпитвай, а действай! Не казвай на никого. Побързай – намирате се в смъртна опасност! Ще ви обясня, като дойдете тук.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 27

	 
	Апартамент в стара жилищна сграда в Прага;
	същия ден, през нощта
	 
	Йозеф Варга бе сам в апартамента си. В момента се бе привел над масата и се занимаваше с малко устройство от пластмаса и метал. Носеше латексови ръкавици, за да не оставя отпечатъци. Единственото осветление в стаята идваше от малката нощна лампа до рамото му. Хвърли поглед към часовника на компютъра си. Творението му бе почти готово, а имаше още много време до крайния срок.
	Реши да направи кратка почивка и да изпуши една цигара.
	— Hernajz – измърмори приглушено и заедно с проклятието от устните му се откъсна облаче дим.
	Лошото му настроение обаче нямаше нищо общо със сегашната му задача, която бе рутинна и не изискваше никакво мислене или напрежение. Тормозеха го вестите, които бе получил…
	Светлината на лампата очертаваше силуета му върху стената; рошава коса, издадена челюст, изпъкнали скули. Заради дима, който също хвърляше сянка, фигурата бе странно размазана и гротескна. Приличаше на откачен алхимик, заобиколен от мензури и колби – доста обезпокоително за човек, който смяташе алхимията за дело на дявола.
	Погледът му се плъзна из помещението. Апартаментът бе истински коптор в сравнение с онзи, който бе обитавал в Рим. Когато преди три години го преместиха и повишиха в меч, той бе принуден да изчезне. А какво по-добро скривалище от най-обикновена, стара panelák? Тук бе на показ и съответно – напълно невидим.
	Бездушната и безцветна панелна сграда по нищо не се отличаваше от стотиците подобни, издигнати по време на комунистическото управление. Тези постройки бяха упорито строително оскърбление към великолепната архитектура на Прага. С времето обаче жителите бяха свикнали и не им обръщаха внимание – точно както погледът подминава пукнатините и петната по повърхността на древно произведение на изкуството. Жилището напълно отговаряше на нуждите на Йозеф.
	Апартаментът, в който живееше, бе в ъгъла на приземната част на блока. Нямаше прозорци и бе наполовина под земята. Входът бе откъм една малка задна уличка, задънена и почти неизползвана. За да обезкуражи потенциалните натрапници, той се бе възползвал от всеизвестната репутация на съветското строителство и бе заменил табелката с адреса със знак „Опасност/Високо напрежение!“. Като изключеше по някой заблуден алкохолик, препънал се случайно по стълбите, можеше необезпокоявано да си върши работата.
	Отново насочи вниманието си към устройството, което държеше. То приличаше на спринцовка за подкожни инжекции, само че беше с две игли – всяка дълга по пет сантиметра – разположени на три сантиметра една от друга. Беше доста масивно, с голяма вместимост – като онези, които използват ветеринарите за едри селскостопански животни. Иглите бяха дебели и леко извити в края – като нокти или зъби. Захранваха се от общ резервоар с натискането на едно бутало.
	Повдигна устройството към светлината на лампата. Не беше точно както го искаше. Постави една от иглите в пламъка на бензиновата горелка пред себе си и я задържа, докато се нагорещи. Когато започна да проблясва в червено, регулира още малко ъгъла й с помощта на хирургически пинцети. После свали буталото и го остави встрани. Обърна се към компютъра и прегледа отворената статия от списанието за херпетология на Британското дружество за изучаване на амфибиите и влечугите. Четеше бавно на глас, с ясно изразен чешки акцент:
	— Naja haje, египетска кобра. Средно количество на отделената отрова при едно ухапване: шейсет милилитра.
	Пред него имаше множеството стъклени шишенца. Йозеф взе едно, което приличаше на аптекарско и бе пълно с прозрачна течност. Счупи предпазителя, отвори го и внимателно отля шейсет милилитра в резервоара на спринцовката. После добави още трийсет – за всеки случай.
	— Особено едра отровна змия… – прочете тихо.
	Постави буталото на място, обърна спринцовката наобратно и го натисна. Заедно с въздуха през иглите изхвърчаха и няколко капки отрова, които той попи със специално приготвения памучен тампон. Тъкмо се канеше да постави тапички върху върховете на иглите и да пакетира устройството, когато го стресна почукване на вратата.
	Хвърли бърз поглед към монитора над главата си. На екрана се виждаше едър мъж, осветен от слабата светлина на уличните лампи. Лицето му бе скрито от ниско нахлупена старомодна шапка с периферия. Йозеф изруга. Познаваше го. Беше колега.
	Побърза да отключи секретната брава и открехна вратата, доколкото позволяваше веригата. През пролуката се открои висока фигура в тъмно яке. На алеята отвън нямаше други хора – и слава Богу.
	Свали веригата и подкани посетителя си да влезе. Мъжът се придвижваше безшумно и плавно като привидение. Влезе и свали шапката си, под която се разкри широко квадратно лице с чип нос и светли очи. Косата му бе дълга, гъста и сламеноруса.
	— Квинт, какво, по дяволите, правиш? – избухна Йозеф. – Предаването на пратката е насрочено за десет часа, на Ъгъла на Хайдрих!
	 
	  

	Райнхард Хайдрих

	 
	Това не бе просто лошо стечение на обстоятелствата; беше си направо лош късмет. Ъгълът на Хайдрих имаше особено значение за Йозеф. Така наричаха един завой на тясна уличка в пражкото предградие „Либен“. На това място през 1942 година бе извършено покушението над нацисткия обергрупенфюрер Райнхард Хайдрих – безспорния наследник на Хитлер, известен като „палача от Прага“. А Йозеф бе кръстен на единия от атентаторите, член на чешката съпротива. Често използваше Ъгъла за срещи, доставки и размени. Разчиташе на специалната му благословия… Сега обаче нямаше да може.
	На всичкото отгоре Квинт бе нарушил едно основно правило. Според кодекса на Ордена предаването трябваше да се извършва в движение, с минимален контакт. И в никакъв случай не биваше да се прави в дома или тайната квартира на някой от братята. Йозеф се подчиняваше на правилата, което бе и причината да е с по-висок ранг от по-възрастния и с повече стаж Квинт.
	— Има промяна в плана – обясни Квинт с немски акцент. – След един час трагвам за Дамаск.
	— В такъв случай трябваше да позвъниш.
	Мъжът сви широките си рамене:
	— Беше ми на пат, отивам на летището.
	Йозеф не се остави да бъде заблуден. Нямаше да е проблем да се видят на Ъгъла. Квинт просто бе дошъл да злорадства. През последните три години двамата често бяха изпълнявали заедно различни задачи – за голямо неудоволствие на Йозеф. Впрочем чувството очевидно бе взаимно, макар никой от двамата да не бе го изразявал на глас. Стиловете им бяха прекалено различни. А напоследък – особено откакто Йозеф бе повишен в брус, острие – напрежението помежду им бе нараснало още повече.
	Трябваше обаче да признае, че сред мечовете нямаше по-способен от Квинт. За осем години нито веднъж не се бе провалял, а това бе истински подвиг. Обикновено успяваше още при първия опит, понякога дори с риск за живота си. Методите му бяха съмнителни – но не и уменията и смелостта му. От Съвета му прощаваха неспазването на правилата и му възлагаха някои от най-важните мисии. Това бе и причината на Йозеф все по-често да му се налага да работи с него.
	Йозеф можеше да прости много човешки недостатъци, но имаше един, който смяташе за непростим; черта, която бе в противоречие със самите християнски разбирания, която бе обидна и неприемлива за Йозеф. Квинт харесваше работата си. Никой друг не забелязваше това, но Йозеф го виждаше в очите му. Когато потегляха да изпълнят някоя задача – когато поредното ново име бе вписано в Книгата – у него сякаш пламваше един особен, трескав огън. Онова, което другите приемаха за религиозен плам, всъщност бе жажда за кръв. Тя бе истинската причина за постиженията на Квинт. Тя погазваше най-свещения закон на Ордена: „Не ще изпитвам удоволствие от отнемането на човешки живот“
	Мечовете бяха Божии инструменти, оръдия за изпълнението на един зловещ дълг. Те бяха отговор на моралното падение на човека, когото погубваха. А както проповядваше Светото писание, да изпитваш удоволствие от страданието на другите, независимо колко тежки са провиненията им, е грях.
	Затова Йозеф искаше да приключат колкото се може по-бързо и Квинт да си тръгне. Върна се при масата, прибра спринцовката в една кутия, уплътни я с памук и залепи капака с тиксо.
	Квинт обаче не бе готов да си отиде просто така.
	— Лоши новини. Става въпрос за Рейнолдс – продължи да го дразни той. – Това е парвият брат, когото губим от времето на Йоан Павел II. Заради някакав бразилски картел, доколкото разбрах. Кой би могал да предвиди подобно нещо?
	— Аз би трябвало да го предвидя – призна Йозеф, като се надяваше това да го задоволи и той да си тръгне. – Аз изпратих Рейнолдс, трябваше да проверя района за неочаквани опасности.
	— И така, мишената се е изплазнала. Каде е избягал?
	— Тръгнал е към Рим. Ако спази маршрута, който е зададен на самолета му, разбира се.
	— Господ ти помага. Праща го по-близо до теб.
	Йозеф настръхна:
	— А може би този път Господ ще се размърда и сам ще разреши проблема!
	Квинт се захили:
	— Той няма нужда да помрадва праст в тази ситуация. Ние сме прастите, чрез които ваздава волята Си. А Божията рака не трепери. И ние не бива да се колебаем.
	Йозеф буквално му тикна кутията в ръцете и го избута през вратата.
	— Това може да се използва само в Близкия изток или в Северна Африка. Най-добре в селскостопански и не гъстонаселен регион.
	— Време за реакция?
	— Секунди, ако улучиш вена. Иначе отнема пет-шест минути за мъж с тегло деветдесет килограма.
	— Боли ли?
	— Ужасно.
	Йозеф отвори вратата и хвърли последен поглед към отиващия си мъж. За миг уличната лампа освети лицето на Квинт и зловещата усмивка на устните му.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 28

	 
	Небето някъде над Атлантическия океан;
	същия ден следобед
	 
	Докато малкият шестместен самолет цепеше небето над океана, Иън ползваше сателитната връзка с интернет, за да търси информация за тайнствената татуировка. Досега не бе намерил нищо.
	Спря за миг, за да погледа Анджела. Тя се бе свила под одеялото до него със затворени очи, но не спеше; челото й бе сбърчено. Дори на слабата светлина в самолета изглеждаше красива с правилните си черти и светлата кожа, леко заруменена от карибското слънце. Двамата бяха сами в кабината. Цареше тишина, нарушавана единствено от бученето на самолетния двигател.
	Иън не се бе возил в малък частен самолет от дете. От онази ужасна нощ отказваше дори да се доближи до такъв. Всъщност в момента му бе много по-трудно, отколкото бе признал пред Анджела. Но нямаше избор. Беше работил с Антонио Понти и по-рано и знаеше, че когато директорът казва нещо, е най-добре да се вслушаш в думите му. Затова бе запазил първия чартърен полет за Рим, който успя да намери, и двамата с Анджела излетяха веднага.
	Макар да не смяташе, че Анджела е в опасност, бе настоял и тя да дойде – точно както му бе казано. Не се бе противила особено – бе прекалено уплашена. Той бе наредил на лекарския екип да напусне острова и те го бяха послушали. След като спасиха каквото бе възможно от лабораторията, всеки отлетя в различна посока. Щяха да потърсят оборудване и материали и после да се срещнат на новото място.
	Анджела се размърда и той намести одеялото около тялото й. Измъчваше се задето я бе забъркал в този кошмар. Откакто се бяха качили на самолета, почти не бе проговорила. Все още не знаеше доколко връзката им е пострадала от действията му, но възнамеряваше да поправи нещата. Щеше да върне всичко постарому, щеше дори да заздрави отношенията им, да ги направи такива, каквито трябваше да бъдат поначало. Щеше да даде на тази прекрасна жена онова, което заслужаваше…
	 
	* * *

	Когато кацнаха на летище „Чампино Интернешънъл“ в Рим, слънцето вече бе залязло. Самолетът се придвижи бавно по една отдалечена писта.
	Заслизаха по самолетната стълба и Анджела потрепери. Въздухът тук бе много по-хладен, отколкото на островите. С благодарност прие топлата прегръдка на Иън, макар все още да се чувстваше наранена от привидното му безразличие на Синт Маартен. Преди обаче да се занимае с това, трябваше да решат проблема с убийците, татуировките и прочие. А оставаше и въпросът как ще реагират на това Чарлз Дън и Си Би Ес…
	На пистата ги посрещна мъж с мрачно изражение, тъмни костюм и вратовръзка. Анджела веднага разпозна Антонио Понти, макар никога да не се бяха срещали. Той бе среден на ръст, но широкоплещест. Лицето му бе широко, тъмната му коса сивееше по слепоочията, а очите му бяха кафяви и изразителни като на кокер шпаньол. Излъчваше честност и сериозност, вдъхващи доверие.
	— Благодаря на Господ, че успяхте! – поздрави ги той с дълбокия си глас, който подчертаваше още повече италианския му акцент.
	Не им даде обаче възможност да отговорят, ами ги подкани да побързат към изхода. Използва влиянието си, за да ги пуснат по-бързо на митницата, след което се насочиха към чакащата ги лимузина. Едва когато се качиха в колата и тя потегли, Понти си пое въздух и прегърна Иън.
	Той му отвърна с една от редките си усмивки:
	— Чудесно е, че те виждам, Антонио. Впрочем изглеждаш много добре.
	Понти се разсмя:
	— Не е вярно. Остарявам и ми личи. С Карла вече сме дядо и баба – Ники роди момченце миналата седмица.
	Иън топло го поздрави, след което мъжът насочи вниманието си към Анджела. Гъстите му тъмни вежди се повдигнаха и почти се скриха в косата:
	— А коя е тази прекрасна дама?
	— Това е годени… колежката ми Анджела Уебър. Работим за една и съща телевизионна компания в Лос Анджелис, аз съм вторият водещ в нейното предаване. Анджела, представям ти Антонио.
	Директорът взе ръката й в своите. Дланите му бяха големи, топли и силни.
	— За мен е истинско удоволствие, синьора – заяви той сериозно. – Извинете ме за прибързаното и импровизирано посрещане.
	Тя се усмихна. Спокойствието и увереността в погледа му бяха точно онова, от което имаше нужда в момента.
	— Каква е темата на предаването ви?
	— Разследваме паранормални явления.
	Иън се намеси:
	— Моля те, Антонио! Кажи ми какво става? За какво беше тревогата?
	Директорът въздъхна дълбоко:
	— Ще стигна и дотам. Първо обаче ми разкажете за случилото се на Синт Маартен. И не пропускайте нищо. Дори най-дребната подробност може да е важна.
	— Всъщност историята започва преди Синт Маартен – заяви Анджела. Искаше Иън да разкаже и за Люсиен и абата.
	Той се подчини и обясни, че е отишъл в „Гетсимани“ с надеждата да преодолее болката от загубата на родителите си, която го измъчваше цял живот. Анджела забеляза, че Антонио Понти не проявява признаци на изненада – очевидно бе наясно с този факт от живота на приятеля си. Когато обаче Иън стигна до Томас Мертън и онова, което бе научил за видението му и опитите на църквата да потули всичко, директорът се намръщи.
	— За пръв път чувам за тази „Висша реалност“. Не че от курията биха ми съобщили за нещо, което не е свързано с проблемите по сигурността… Само Бог знае всички тайни, които крият!
	След тази забележка той продължи да слуша със стоическо спокойствие до момента, в който Иън заговори за експериментите си с преживяванията, близки до смъртта. Лицето му се изкриви, тревогата му бе очевидна;
	— Buon Dio! Сигурен съм, че има и по-безопасен начин да излекуваш душата си!
	— Не сте чули и половината – предупреди го Анджела.
	Иън не се поддаде на натиска. Продължи да разказва за експериментите и за това как го бяха отвели на прага на Ада, където бе научил за съдбата на родителите си, за това, че са попаднали в Ямата. Сподели и решението си да прекрачи и този праг и да ги открие.
	Лицето на Антонио стана пепелявосиво. Той се прекръсти и възкликна:
	— Искрено ти съчувствам заради нещастните ти родители, приятелю, но идеята ти да нахълташ в Ада е истинско безумие! Отиваш прекалено далеч!
	Анджела изпита задоволство, че директорът е на нейна страна, макар вътрешно да бе изумена от готовността, с която той приемаше историята на Иън. Наложи й се да си припомни, че Ватиканът е духовно царство, където смятат съществуването на задгробен живот за факт. Нямаше нищо чудно в това, че Антонио е вярващ.
	Накрая Иън му разказа за фалшификаторите:
	— Потрошиха лабораторията ми и убиха един мъж, който влязъл и се криеше вътре. Неговата цел пък явно е била да повреди апаратурата ни. Ако бях предприел ново ПБС, щеше да ми е последното. Нямаме представа кой и какъв е бил. Не носеше документи, нито бижута. Нямаше отличителни белези, като изключим татуировката, която видя.
	— Кой е знаел за същността на експериментите ти – попита Антонио – освен членовете на лекарския екип?
	— Само двама монаси от „Гетсимани“, но…
	— От кой орден са?
	— Траписти. Цистерцианци.

 	Директорът го погледна озадачено.
	— Това е един много древен орден – каза замислено.
	После замълча, а Анджела се обърна към прозореца. Досега не бе успяла да види почти нищо от града. В момента преминаваха по някакъв мост – сигурно над река Тибър. От другия край проблясваха светлинките на величествен замък. Пред тях се издигаха крепостни стени, а когато завиха, тя затаи дъх. Встрани изникна грандиозният площад „Свети Петър“ с ярко осветената базилика. На живо бе още по-внушителна, отколкото си я представяше. Зад нея блещукаха приглушените светлини на град Ватикана.
	Иън й бе описвал миниатюрната държава като истински физически и духовен бастион. Анджела се надяваше да е прав. Тих пристан за уморените пътници…
	Подминаха площада и се насочиха към приличния на тунел вход във високите крепостни стени. На табелата до него на италиански и английски пишеше Порта „Света Анна“. Посрещнаха ги швейцарски гвардейци с ярки униформи в оранжево, синьо и жълто, които сведоха алебардите си в знак на почит. Директорът свали прозореца си и пазачите изтракаха с токове и козируваха. Той нареди нещо с приглушен глас, един от мъжете тръгна към близкия телефон, а колата продължи нататък.
	Прекосиха тунела и с трополене поеха по една павирана площадка, която ги изведе на широкия булевард „Виа дел Говернаторато“, а дъхът на Анджела отново спря при вида на базиликата. Прекосиха града и стигнаха до внушителна пететажна сграда от жълти тухли.
	 
	  

	 
	— „Палацо дел Говернаторато“ е временното седалище на администрацията на Ватикана — обясни й Иън.
	Тя се чувстваше като дете, попаднало в страната на феите. За Иън обаче всичко бе познато и естествено, така че той се върна към належащия проблем:
	— Това е всичко, което знаем за саботьора – каза той на Антонио. – Сигурен съм, че става дума за някакво ужасно недоразумение. Искам само въпросът да се разреши и да се върна към работата си.
	Лимузината спря на паркинга, на място, обозначено с надпис Personali Di Autorized.
	Без да го гледа в очите, Антонио Понти му рече:
	— Съжалявам – гласът и тонът му бяха успокоителни, но не и думите, – но това не е възможно.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 29

	 
	Ватикана, Рим;
	по-късно същия ден
	 
	Разтърсена, Анджела потърси погледа на Иън, но в очите му срещна също неразбиране и объркване. Излязоха от колата и внезапно две полицейски коли се насочиха към тях. В мига, в който спряха, от автомобилите изскочиха въоръжени жандармеристи. Полицаите съобщиха нещо на директора на италиански, след което се втурнаха към двореца.
	Иън се наведе към Анджела и нервно прошепна:
	— Разполага пазачи на входовете!
	Тя стисна ръката му, а пулсът й се ускори. Антонио ги поведе първо по едно широко стълбище, а после през покрития с плочи двор и високата порта на двореца. Прекосиха просторно фоайе, чийто под бе покрит с бял мрамор. Покрай стените бяха наредени статуи – Анджела предположи, че изобразяват различни католически светии. Гледката бе забележителна, но тя нямаше очи за нея. Изкачиха се по второ великолепно стълбище, минаха поредната мраморна площадка и спряха пред врата, пазена от двама жандармеристи.
	Антонио отвори с ключ и един от пазачите влезе вътре, докато тримата чакаха. След малко той излезе и почтително заяви:
	— Tutto il sicuro.
	— Grazie – благодари му директорът и пазачът се върна на поста си.
	Антонио въведе гостите си в стаята и затвори вратата. Намираха се в кабинет, от който лъхаше на древност и традиции.
	Помещението бе просторно, с висок таван и излъчваше тържественост. Носеше се аромат на махагон и мускус, който подейства на Анджела някак успокоително. От тавана висеше кристален полилей, високите прозорци бяха закрити от червени кадифени завеси.
	Стените бяха покрити до средата с плоскости от тъмно, изкусно резбовано дърво, над които бяха закачени портрети на достолепни мъже със сериозни лица. Първите картини бяха по-груби и мрачни, но следващите ставаха все по-добри и реалистични. Последните – и очевидно най-новите – бяха майсторски изображения, улавящи и най-дребната подробност от чертите на лицето и изражението. Под тях имаше и имена и дати.
	„Хронологична подредба на папите през вековете“ – помисли си Анджела.
	Антонио ги покани да седнат срещу масивното му бюро, покрито с грижливо подредени документи. След това извади от шкафа зад себе си бутилка „Курвоазие“, наля от коняка в три ниски тумбести чаши и вдигна тържествена наздравица:
	— Vita lunga!*
	[* букв. „Дълъг живот!“, итал.]
	 
* * *	Директорът изпразни чашата си на един дъх, отпусна се на стола си и си пое дълбоко въздух. Обикновено пиеше алкохол, за да се наслади на изискания му вкус, но тази вечер искаше просто да се стопли, да премахне ледените тръпки, които побиваха тялото му и които далеч не се дължаха единствено на студеното време. Причината бе по-скоро в мрачните вести, които бе научил от нищо неподозиращите си млади приятели.
	Погледна ги с натежало сърце. Такава прекрасна двойка. Каква трагедия само! Никога не бе срещал по-достоен мъж от Иън Баринджър. Невъоръжен свещеник, рискувал живота си, за да спаси невинни деца от лапите на безмилостни търговци на роби. През младостта си Антонио бе водил на бой много мъже, но малцина от тях бяха толкова храбри.
	А после тази поразителна млада жена. Толкова красива! Толкова чиста… Angelo dolce е prezioso.
	Вгледа се в празната чаша. Не бе сигурен нито откъде да започне, нито колко да им разкрие. Не искаше да ги уплаши до степен да ги парализира, но и не можеше да си позволи да ги заблуждава. Тъжната истина бе, че независимо от усилията му да ги скрие и предпази, шансовете им за оцеляване се равняваха на нула…
	Срещна напрегнатите им погледи, прочисти леко гърло и промълви:
	— Не зная дали онова, което правиш, е грешно или не – говоря за тези твои експерименти със смъртта и Ада. Аз съм войник, не теолог. Етичните въпроси съм оставил на Господ. Само че има хора, които смятат подобни неща за грубо нарушение на Божията воля. За нещастие те са си вменили ролята на пазители и се стремят да предотвратяват подобни постъпки.
	— Мъжът с татуировката е бил религиозен екстремист – съгласи се Иън. – Знаеш ли кой е?
	— Правилният въпрос е не кой, а какъв е… Ще ви помоля да се закълнете никога да не повтаряте онова, което ще ви разкрия,
	И двамата му дадоха дума.
	— Тази татуировка е символът на една много древна секта – военно монашеско братство, прогонено от редиците на църквата преди много години. Нарича се Ordo Arma Christi.
	— Орден на Христовото оръжие – преведе Иън.
	— Да. Оръжието на Христа. Създадено е още през Средните векове, но за него няма никакви писмени свидетелства, освен споменатото в Bibliotheca Secreta – тайният архив на Ватикана – уточни той заради Анджела. – А когато научите за бурното му минало, ще разберете защо църквата пази съществуването му в тайна.
	Загледа се замислено в портретите, наредени в редица по стените. Погледът му спря на един с номер 180, на който бе изобразен суров на вид възрастен мъж с мозета – късо, богато украсено наметало с висока яка, – и царствена папска тиара. Очите му бяха изпъкнали; носът му, дълъг и остър, стърчеше над месестата брадичка, а устата му бе малка и стисната – като заключена врата, през която не могат да преминат никакви тайни.
	 
	  

	 
	— Историята започва по време на управлението на папа Инокентий IV, през 1245 година. В онзи момент между Инокентий и императора на Свещената римска империя Фридрих II течала ужасна борба за власт. Инокентий се стремял да разпространи папското си влияние в подвластната на Фридрих територия под претекст, че като глава на църквата има духовно върховенство над цялата империя. Фридрих отказал да приеме подобен аргумент, заради което папата го отлъчил от църквата. В отговор императорът се опитал да го свали от престола, което довело до война. В крайна сметка войските на папата били разгромени и той бил пратен в изгнание.
	Обаче горделивият и коварен Инокентий бил твърдо решен да си отмъсти. Имал и подкрепата на мощна организация, на която можел напълно да разчита… Светата инквизиция.
	Видя как очите на Иън и Анджела се разшириха.
	— Инквизицията съществувала от години. Разполагала с мрежа от шпиони и официални служители из цяла Европа, които дебнели за появата на ереси и всякакви други заплахи за вярата. Именно от тях се възползвал Инокентий. Той ги присъединил към елитен корпус от рицари-кръстоносци, избрани заради предаността им към църквата. Всички тези войници полагали клетва да изпълняват всяка заповед безпрекословно и без колебание. Един вид духовно ЦРУ. Накрая, за да узакони създаването им, той издал специален таен декрет – папска була със заглавие In Tutamine Cathedrae – „В защита на престола“. Има се предвид папският трон. Булата съдържала три точки. Първо, с нея се създавал нов църковен орден, наречен „Арма Кристи“. Той трябвало да играе ролята на свещен пазител, който да защитава църквата от всички възможни заплахи. Второ, ако Фридрих II успеел да свали и прогони Инокентий, орденът се задължавал да възстанови на престола законния папски наследник – без оглед на необходимото време и използваните средства. И трето, за да предпази „Арма Кристи“ от предатели и шпиони на Фридрих, съществуването на ордена трябвало завинаги да остане в тайна. Гарантирано му било самоуправление в рамките на строгия кодекс, определен от булата. Нямаме представа какъв е бил този кодекс… Документът е загубен отдавна.
	В крайна сметка Инокентий надживял Фридрих, който бил отровен – вероятно от „Арма Кристи“. За нещастие орденът надживял Инокентий. Той съществува и днес, обвит в тайнственост. Разполага с неоспорими мощ и власт и ги използва по собствено усмотрение. Членовете му се спотайват, докато решат, че някой е заплаха за вярата. Тогава удрят внезапно и смъртоносно. Провалени кариери, необяснима смърт… те са майстори на нещастните случаи.
	Антонио почака известно време да кажат нещо, но Иън и Анджела само го гледаха безмълвно. Питиетата им бяха недокоснати. Той въздъхна и продължи:
	— Смята се, че орденът е управляван от дванайсетчленен съвет, макар никой да не знае кой участва в него. Шпионите му са наричани „Очи и уши“, но не е ясно нито колко са, нито докъде се простират пипалата им. Те събират информация в полза на съвета, който впоследствие отсъжда дали нещо или някой представлява заплаха за вярата. Ако установи такава, изпраща изпълнители – мечове – които да я премахнат. За мечовете се знае, че на гърдите им е татуиран гербът на ордена…
	Иън го прекъсна:
	— Шпиони… Убийци… Дори не съм чувал за „Арма Кристи“! И за толкова време църквата не е предприела нищо за унищожаването му?!
	— O-о, напротив – опитвала е, при това неведнъж! През 1602 година Павел V отменил булата на Инокентий и разпуснал ордена. Само че от „Арма Кристи“ пренебрегнали решението му, защото се възприемат като вечна, неотменна самоуправляваща се институция. Други папи се опитали да внедрят свои шпиони и убийци в него, но всичко било напразно. Как можеш да проникнеш в нещо невидимо и неуловимо?
	А в редките случаи, когато били залавяни членове на ордена, те отказвали да говорят, независимо от мъченията, на които ги подлагали. Всъщност предпочитали да умрат, вместо да разкрият каквото и да било. Според техните разбирания в очите на Господ смъртта – и дори самоубийството – е мъченичество и им гарантира прошка и избавление.
	— А вие… някога сблъсквали ли сте се с тях? – попита с пребледняло лице Анджела,
	— Няма как да знам. Предполагам, че от ордена се опитват да се внедрят в инициативите на църквата и като директор на службата за сигурност аз съм длъжен да го предотвратя. Изчел съм всичко, което открих във ватиканския архив. Само че трябва да призная – за всичките си години тук не успях да идентифицирам със сигурност дори един техен агент.
	— Убийци в името на Христос?! – извика Анджела. — Та Христос е бил противник на насилието! Как може да оправдават подобно нещо?!
	Антонио само разпери ръце,
	— Те разсъждават по същия начин като фанатиците, които взривяват клиники за аборти. Или като епископите, които защитават свещеници-педофили. Няма друга вяра като сляпата, Анджела. Тя е като анестезия за съвестта. Според „Арма Кристи“ всяко действие е оправдано, щом е в защита на вярата.
	— Но какво общо има това с Иън? Защо атакуват него?
	— За да затворят вратата към духовния свят, която той е отворил. Както казах, орденът се възприема като пазител на вярата. А тази вяра може да съществува само при едно условие: че тайните на Отвъдното си останат мистерия. Според „Арма Кристи“, ако хората научат тези тайни, съществуването на Бог ще стане всеобщо достояние, неоспорима истина. Човечеството вече няма да зависи от написаното в Светото писание, за да вярва – то ще знае. Това би обезсмислило Божието изпитание на вярата и още повече би затруднило влизането на хората в Рая.
	— Как обаче орденът е научил за експериментите на Иън с ПБС?
	— Нямам представа. Ясно е обаче едно: те се страхуват, че и други ще разберат и ще опитат да направят същото. Ще се повтори станалото през Средновековието…
	Иън примигна, после поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.
	— През Средновековието?
	— О, да, приятелю. Работата е там, че това, което правиш, съвсем не е нещо ново. Хората са намерили начини да прекосят границата между този свят и отвъдния – и го правят от поне четиринайсет века насам.
	 
* * *	Всичко, което бе казал Антонио досега, звучеше невероятно. Това, последното, обаче бе направо невъобразимо.
	— Никога не съм чувал за нещо подобно!
	— Всъщност – заяви спокойно директорът – историята е пълна с примери, макар да става въпрос предимно за Чистилището и Ада и почти да няма за Рая. Започват от VI век с истории като „Диалозите“ на Григорий Велики или „Виденията“ на Свети Фурсей. Някои свидетелства са много подробни и точни. „Видението на Вети“ например. В него се разказва за монах, починал от треска на 30 октомври 824 година на остров Райхенау, Германия. Душата на Вети попаднала в Ада, където наблюдавала мъченията над грешниците – предимно от сексуален характер. После се върнала в тялото му само колкото да разкаже — изключително образно – видяното. Има още много такива истории – „Видение“ на монаха Дрителм, видението на Карл Дебели, пътешествието на Свети Брендан Мореплавателя…
	— Та това е фолклор! Митология! – възрази Анджела.
	— Може и така да е, но случилото се след 1348 година не може да бъде отхвърлено с лека ръка. Преди това повечето християни били твърде заети с ежедневното си оцеляване на този свят, за да се притесняват за съдбата си на онзи. Ситуацията обаче рязко се променила след тази дата.
	Иън знаеше за какво намеква:
	— Черната смърт,
	— Именно. Чумата помела Европа като приливна вълна, изтрила от лицето на земята половината население на континента. Било ужасно. Хората смятали, че това е Божие наказание, че са предизвикали гнева Му с греховете си. Сблъскали се със смъртта и отчаяно искали да разберат какво ги чака отвъд. Всички се стремели към това, ужасени от факта, че вечното проклятие може да ги застигне във всеки един момент. Пъкълът станал основна тема на проповедите, картините, литературата. Чумата върлувала, положението ставало все по-трагично и тази мания ставала все по-разпространена. Обяснимо е, че се появили хора, които се опитвали да измамят смъртта и да разкрият тайните на Отвъдното.
	Иън не можеше да си представи как някой би опитал да постигне ПБС без съвременната апаратура и подготовка. Антонио обаче бе замлъкнал. Иън се обърна и видя посърналото лице на Анджела.
	— Достатъчно – отсече Антонио. – Ще продължим утре, на закуска.
	Иън помогна на треперещата Анджела да се изправи на крака.
	Директорът се приближи и сложи ръце на раменете им.
	— Тази нощ ще бъдете в безопасност – обеща им той. Топлината на дланите и гласа му им вдъхна увереност. – Подготвил съм помещения, в които да отседнете, и съм поставил постоянна охрана. Починете си, защото за да решим този проблем, ще имаме нужда от цялата си съобразителност.
	Обърна се, а на Иън му се стори, че казва: „…или от чудо“.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 30

	 
	Палацо де сан Карло, Ватикана;
	по-късно същата нощ
	 
	Съпроводени от двама пазачи в цивилно облекло, Анджела и Иън отидоха до отредените им стаи – бяха отделни, тъй като двамата не бяха женени. Помещенията бяха едно до друго, но Анджела не бе доволна. Страхуваше се да остане сама, но нямаше избор.
	Хората от охраната влязоха първи, за да се уверят, че е безопасно и че прозорците са заключени. Пуснаха отоплението и застанаха на пост пред вратите, Анджела и Иън бяха принудени да се целунат и разделят в коридора – като ученици под строгите погледи на родителите си…
	 
	* * *

	Анджела се събуди рано от утринните лъчи, проникващи през завесите. Все още бе уморена, но повече не можеше да спи. Измъкна се от леглото и тръгна по нощница към вратата. Открехна я и подаде глава през пролуката.
	— Господин Баринджър стана ли вече? – попита тя единствения пазач отвън, леко присвила очи заради ярката светлина.
	— Si, синьора. В момента е при диреторе Понти в Палацо Говернаторато, двамата имат среща за закуска. Помоли да се присъедините към тях, когато ви е удобно.
	Не й бе приятно, че са я оставили, затова побърза да се изкъпе и да облече подходяща пола и блуза. После, следвана плътно от жандармериста, измина краткото разстояние до двореца.
	Навън бе облачно и доста хладно, затова мъжът й предложи връхната си дреха.
	Влязоха през една странична врата и поеха по тесен слабо осветен коридор. Стигнаха до малка и уютна гостна, където завариха Иън да чете вестник. Неговият пазач бе застанал на пост до втора врата, през която в този момент влезе Антонио. Директорът се приближи до нея с усмивка и я разцелува и по двете бузи.
	— Изглеждаш чудесно тази сутрин! – приветства я той.
	Анджела знаеше, че го казва просто от учтивост; бе видяла тъмните кръгове под очите си в огледалото.
	Нейният жандармерист се присъедини към колегата си от другата страна на вратата, а Иън се изправи да я поздрави. Целуна я по устните и задържа стола й, за да седне. Изглеждаше по-зле и от нея, сякаш изобщо не бе мигнал, забеляза тя.
	След като всички се настаниха, Антонио се обърна към Иън:
	— Исках да те питам нещо, преди да започнем. Да си чувал нещо за стария ни приятел Йозеф Варга?
	— Не, не съм – каза с въздишка Иън. – За последно говорихме малко след Африка. После разбрах, че е постъпил в някакъв манастир в Полша. Писах му няколко пъти, но така и не получих отговор.
	— Да, той бе послушник в онзи манастир, преди да дойде при нас. Независимо от това решението му да се върне бе изненада за мен. Как мислиш – дали има нещо общо с Африка?
	— Чудя се… Знам, че се разстрои от видяното там. На сутринта след спасителната операция го открих в параклиса на мисията съвсем сам. Прекарал бе там цялата нощ… Йозеф имаше доста проблеми с вярата.
	— Вярно е. Моля се в манастира да е намерил покой.
	— Амин.
	Анджела познаваше Йозеф единствено като смелия мъж, спасил живота на Иън. Знаеше също, че Иън много държи на приятелството му и е бил силно наранен, когато Йозеф внезапно заминал за манастира, без дори да се сбогува. Това личеше и сега – достатъчно бе човек да погледне лицето му.
	Дойде сервитьорка с кана кафе, но когато се наведе да им налее, Антонио я спря. После извика един от цивилните полицаи до изхода и го накара да вземе кана от някоя друга маса и да ги размени.
	— Това наистина ли с необходимо? – попита тихо Анджела с разтуптяно сърце.
	— Просто предпазна мярка. Закуската ни също ще бъде приготвена отделно.
	Усети дланта на Иън върху своята.
	Когато пазачът се върна на мястото си до вратата, Антонио ги попита:
	— И така, докъде стигнахме снощи?
	— До Средновековието. И опитите на някои хора да измамят смъртта – побърза да отвърне Иън, който сякаш очакваше въпроса.
	Директорът разбърка бавно кафето си, загледан в черната течност. За миг Анджела се зачуди дали изобщо е чул казаното, но той вдигна замислено поглед и заговори меко:
	— Както вече споменах, Иън, ти съвсем не си първият, проникнал в Отвъдното. Не си и единственият, който се сблъсква с „Арма Кристи“ заради това. Още по времето на Черната чума много хора рискували да умрат, само и само да разкрият тайните на Отвъдното. Или поне онези, свързани с подземния свят. Мисля, че във ватиканския архив няма свидетелства за хора, посетили Рая – вероятно защото опитът да се измами смъртта е пъклено дело. При всеки от описаните случаи е използван един от три метода – всичките заклеймени и отречени от църквата.
	Иън се приведе напред.
	— Най-разпространеният е чрез така наречените духовни порти, които всъщност са реални, физически съществуващи входове към Долната земя. В Европа и на Скандинавския полуостров са известни над десет такива, като почти всички са разположени сред руините на древни храмове или странни геологични образувания. Хората ги посещавали често още от антични времена. Едно такова място е Гластънбъри Тор в Англия: хълм с формата на конус, на чийто връх се издигала кула. За нея се твърди, че бранела прозорец към Ада – чак до 1539 година, когато Хенри VIII я изравнил със земята. Най-известна обаче е пещерата „Чистилището на Свети Патрик“ в Ирландия. Твърдяло се, че душите на грешниците изтърпяват наказанието си в дълбините й. От цял свят идвали посетители да я видят. Това е било най-популярното място за поклонение до 1497 година, когато Инквизицията я затворила. Поклонниците не спирали да прииждат, макар че много от тях не успявали да излязат живи от нея. Поне един на всеки осем загивал.
	 
	  

	 
	Колкото и да били опасни тези духовни порти, имало и по-рискован начин, като тайнствена немска отвара, позната като „сълзите на дявола“. Тя предизвиквала временна смърт, при което душата имала възможност да отиде до Отвъдното и да се върне… или поне душите на онези, които оцелявали. Смята се, че над двайсет процента умирали по време на „пътуването“.
	— Епохата на Просвещението – сухо отбеляза Анджела.
	— Именно. Църквата заклеймила употребата на „сълзите на дявола“ като вещерство, а съставките и начинът на приготовление били изгубени. Според архивите „Божествена комедия“ на Данте също е била вдъхновена от тази отвара. Случайно да сте чували за средновековния художник Йеронимус Бош?
	Иън кимна. Анджела имаше само бегла представа за странните му творби.
	— Бош е живял в края на XV век – започна Антонио – в германската област Хабсбург. Бил много плодовит художник, нарисувал стотици сцени от задгробния живот, и бил много търсен. Особено ценени били картините с тема подземния свят, които били изключително нагледни и подробни. Според документите в архива Бош е използвал „сълзите на дявола“ за създаването им. Независимо дали това е вярно, подозрението довело до ужасна трагедия.
	Директорът замълча, докато трети полицай, който досега не се бе появявал, им сервираше храната. Закуската се състоеше от бъркани яйца, наденички и сладкиши. Изглеждаха вкусни и ухаеха приятно, но апетитът на Анджела напълно бе изчезнал. Жандармеристът се оттегли и Иън подкани Антонио да продължи разказа си.
	— По онова време папа бил друг Инокентий – Инокентий VIII. Той видял някои от картините на Бош, изобразяващи Ада, и бил шокиран и ужасен от голотията и извратеността им. Убеден, че са нарисувани след употребата на „сълзите на дявола“, през декември 1484 година наредил на Инквизицията в Германия да очисти цялата страна от вещиците. Така започнали гоненията, мъченията и изгарянията на клади, които разкъсвали Европа в продължение на столетия и стрували живота на хиляди.
	Директорът замълча и тримата хапнаха малко от поднесената храна. Известно време закусваха мълчаливо, а после Иън запита:
	— И какво се случило с господин Бош?
	— Отровили го през 1516 година. Работа на „Арма Кристи“, най-вероятно. Впоследствие орденът започнал да издирва картините му. Успели да унищожат повечето от тях, но в средата на XIX век изведнъж престанали. Причината не е известна. Оцелели са около двайсет и пет платна, включително няколко от онези, които орденът най-силно искал да открие. Много нехарактерно за „Арма Кристи“.
	Иън върна разговора към първоначалната тема:
	— А третият начин какъв е?
	— Черното изкуство – некромантията. Призоваването на духове чрез гримоари, магически заклинания и алхимични формули.
	Анджела почти се задави с яйцата си, но Антонио добави напълно сериозно:
	— Чисто магьосничество, няма съмнение. Практиката обаче не успяла да се разпространи. До края на VI век Инквизицията с ценната помощ на „Арма Кристи“ успяла да я изкорени напълно. Изгаряла на кладите магьосниците заедно с книгите им и така били загубени и формулите, и заклинанията. „Портите“ били затворени, „сълзите на дявола“ били унищожени. По онова време чумата отшумявала и цялата лудост утихнала. На ордена му трябвали няколко века и неизвестно колко човешки жертви, но вярата била защитена.
	Директорът отново замълча, а Анджела внимателно се вгледа в него. Най-накрая зададе въпроса, който я тормозеше:
	— Нали не вярвате наистина, че всички тези хора са видели задгробния живот?
	Той разпери многозначително ръце:
	— Няма значение какво мисля аз. Важното е, че от „Арма Кристи“ явно са убедени в това. Те повели истинска война, с цел да заличат всеки опит за пътуване до Отвъдното – преследвали и изтребвали онези, които го практикували, заличавали всяка следа и възможно доказателство. А съдейки по вашите преживявания на Синт Маартен, тази война продължава и до ден-днешен.
	Тя се пресегна през масата и постави длан върху неговата.
	— Но нали унищожиха лабораторията на Иън? Нима това не е достатъчно?
	— Според онова, което знам за ордена, целта им едва ли е била само да спрат експериментите на Иън. Ако беше така, нямаше да се опитват да го убият. Разберете, че те са религиозни фанатици. Ако решат, че нещо или някой е заплаха за вярата, няма да се откажат, докато не го отстранят. Или най-малкото, докато не се уверят, че няма да спечелят нищо от отстраняването му. Въпросът, на който трябва да намерим отговор сега, е дали от ордена смятат Иън за заплаха?
	Иън стисна още по-силно ръката на Анджела.
	— Ами Анджела? – запита той. – Тя няма нищо общо с това! Не би трябвало да искат да я наранят.
	— Надявам се наистина да е така – отвърна след кратко мълчание директорът. – Особено ако преди това не е била мишена за тях. Те са доста крайни, но се подчиняват на изключително строг кодекс. Основният му ръководен принцип е изразен в герба на ордена – меч, който промушва главата на змия. Те не убиват безразборно, нито пък за отмъщение. Но ако сметнат, че има вероятност Анджела да разкаже за твоите ПБС в предаването си, тя ще бъде в опасност. В момента е най-добре да сме предпазливи и да охраняваме и двама ви, докато разберем как точно стоят нещата.
	— Но как ще разберем? – попита Анджела, която вече започваше да губи надежда. – И кога?
	 
	* * *

	Антонио не можа да издържи погледа на горката жена. Ако името й и това на Иън бяха вписани в страховитата Liber de Damnatis* на „Арма Кристи“ по петите им със сигурност вече бе изпратен следващият меч.
	[* „Книга на осъдените“, лат.]
	— Наистина има вероятност, макар и малка, от ордена все още да не знаят, че сте тук – призна той накрая. – Макар вече да не е така могъщ, както някога, аз не подценявам шпионите му. Ако ви смятат за заплаха, подозирам, че много скоро ще предприемат нещо – в рамките на седмица най-много. Съветът ми е да запазите спокойствие и да останете тук, където мога да ви защитавам.
	Искаше му се да може да им отдели още време, но закъсняваше за важна среща.
	— Искрено се извинявам – каза им и се изправи, оставяйки недовършената си закуска на масата, – днес съм много зает, но ви оставям в добри ръце. Не се отделяйте от охраната дори за миг! Бих ви препоръчал да прекарате деня в някой от тукашните musei reservati, там ще бъдете в безопасност. Ще закусим заедно утре сутрин, а ако междувременно се нуждаете от нещо, обадете се веднага.
	Обади в службата и разпореди да им изпратят още двама пазачи.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 31

	 
	Частен папски музей, Ватикана, Рим;
	по-късно същата сутрин
	 
	Зашеметени от чутото, Анджела и Иън решиха да последват съвета му и отидоха в един от частните музеи, в които не се допускаха обикновени туристи. В момента ги охраняваха общо четирима жандармеристи. Тя се чувстваше неловко, независимо от малкото други посетители в прашните стари зали. Стисна още по-здраво ръката на Иън и се огледа. Наоколо бяха изложени множество папски документи от Средновековието. Зачуди се дали авторите им са знаели нещо за загадъчния орден.
	До този миг нито един от двамата не бе повдигнал въпроса за сериозния им проблем. В крайна сметка тя се наведе към него и му прошепна:
	— Трябва да се обадиш на Емил и да отмениш създаването на нова лаборатория!
	В отговор той й посочи една от изложбените витрини:
	— Виж, папска була на Инокентий IV.
	Анджела потрепери, когато разпозна името на папата, създал „Арма Кристи“. Под стъкления похлупак се виждаше набръчкан кафеникав лист с размерите на малък плакат. Текстът беше изящно изписан на латински, началните букви на всеки абзац бяха по-големи, червени и украсени със сложни рисунки; най-отдолу имаше червен восъчен печат.
	— Тайната була, за която говореше Антонио ли? – възкликна тя.
	— Не е тя, но тази е не по-малко ужасна. Ad Extirpanda, което значи „До пълно унищожение“. Печално известната була, която дава право на Инквизицията да измъчва.
	Тя потрепери отново.
	— Мъчения… убийства… Как е възможно Господ да допуска църквата Му да върши подобни неща?!
	— Божественият парадокс.
	— Божественият какво?
	— Отколешна богословска загадка. Защо Бог, който е всеблаг и всемогъщ, допуска съществуването на злото? Цял живот си блъсках главата над нея, но така и не я реших.
	— Не си споменавал за това досега.
	— Отказах се. В действителност няма задоволителен отговор. А пък споровете само разстройват вярващите. Навремето така се скарах с отец Бен в сиропиталището и се наложи да давам обяснения. Единственият случай, в който старият ми приятел Йозеф Варга избухна и ми се развика, беше заради такъв спор.
	Анджела се изненада, че споменава Йозеф. Това бе деликатна тема, която Иън обикновено избягваше. Може би се бе сетил за него, след като Антонио го спомена по време на закуската…
	 
	* * *

	Йозеф му липсваше. За Иън той не бе просто стар приятел, беше му почти като брат, най-близкият му човек. И двамата пазеха щастливи спомени от годините във Ватикана, особено от мачовете по футбол. Йозеф бе изключителен играч, много по-добър от Иън. Бе го взел под крилото си и му помагаше абсолютно безкористно. Той бе човек с непоколебими убеждения, неизчерпаем кураж, безкрайно предан и честен. Иън силно му се възхищаваше.
	Но независимо от всичко преживяно заедно Иън така и не се научи да го разбира. Йозеф бе затворен човек, на моменти мрачен и замислен. В същото време беше много интелигентен. Получил бе образованието си в манастир в Чешката република и, общо взето, това бе всичко, което Иън знаеше за него. Вероятно произхождаше от добро католическо семейство, защото в противен случай едва ли би издържал изключително щателната проверка на ватиканската служба за сигурност.
	В действителност Йозеф бе един от най-благочестивите хора, които бе срещал – а дори не бе свещеник. Независимо от приятелството им обаче не биваше да му се доверява. Не и по въпроси, свързани с вярата. Тази сфера се бе оказала истинско минно поле.
	Иън цял живот щеше да помни онзи следобед, в който кръстосаха шпаги заради Божествения парадокс. Тъкмо бе приключил изключително тежкият мач с вечния им съперник – отбора на Неапол. Загубиха, независимо от сутрешната специална благословия от самия папа. Разбити от умора, двамата с Йозеф бяха влезли в едно кафене близо до базиликата „Свети Петър“, за да удавят мъката си в тосканско вино „Кианти“. Езикът на Иън се бе развързал и той бе отбелязал насмешливо:
	— Струва ми се, че Господ не е чул днешната молитва на папата.
	Отговорът на Йозеф бе бърз и остър:
	— Господ не се вслушва в молби по такива незначителни въпроси.
	Иън се изненада от реакцията му, защото добре знаеше колко сериозно гледа Йозеф на мачовете им. В същото време по телевизията течеше новинарска емисия. Автобус бе поднесъл по мокро шосе в Апенините и бе паднал в пропаст. Бяха загинали трийсет възрастни поклонници с увреждания, тръгнали към манастира „Сан Пелегрино“ да измолят облекчение за страданията си. Иън реши, че тази драма е идеален пример за Парадокса, за безчувствеността на Бог. Оцелелите разказваха за страховитото пързаляне на автобуса по склона, за молитвите за милост, които бяха отправяли към Бога и които бяха останали без ответ. Сърцераздирателна история.
	Насочи вниманието на Йозеф към репортажа. Лицето на приятеля му все повече потъмняваше. Иън очакваше някакъв коментар, но Йозеф мълчеше.
	— Какво тогава трябва да се случи, за да ни чуе Бог? – настоя Иън. – Каква молба би трогнала сърцето Му?
	Очите на Йозеф пламнаха, той скочи на крака и извика:
	— Нямаме право да поставяме под съмнение действията на Господ! Трябва да приемаме волята Му безусловно! Нима наистина смяташ да служиш на Бога? Какъв свещеник ще станеш, ако не вярваш в Него?!
	След което изхвърча навън, без дори да го погледне. Иън никога не го бе виждал толкова разстроен. Йозеф се оказа по-праволинеен дори от отец Бен! Иън се почувства уязвен и ужасяващо безсилен и реши никога повече да не спори на тема Божествения парадокс…
	 
	* * *

	Усети докосване по рамото и това го върна в настоящето.
	— Лабораторията – настойчиво каза Анджела. – Трябва да се обадиш и да им кажеш да спрат подготовката!
	Най-после успя да привлече вниманието му.
	— Снощи говорих с Емил – отвърна й той. – Не се притеснявай, ще вземем допълнителни предпазни мерки, за да прикрием следите си.
	— Предпазни мерки?!
	Нима не бе чул нищо от казаното от Антонио?
	— В момента не мога да ти обясня по-подробно. Просто ми имай доверие. Ще ти кажа, когато му дойде времето.
	Настояването не я бе довело до никъде. Отново я бе изолирал. Чувстваше се пренебрегната, наранена и все по-гневна. За пореден път той не зачиташе мнението й, мислеше само за себе си и за тази своя опасна идея, която преследваше с маниакална упоритост.
	Върнаха се в Governatorato и пазачите им донесоха вечерята. Докато се хранеха, почти не разговаряха. После охраната им ги съпроводи до стаите. Времето бе все така хладно, влажността се увеличаваше. Вероятно скоро щеше да завали. Иън я прегърна през раменете, но Анджела бутна ръката му.
	Както и предишния път, пазачите провериха стаите, включиха отоплението и едва тогава им дадоха знак да влязат. Двама от тях застанаха на пост пред вратата, а другите си тръгнаха. Когато останаха сами, Иън отново посегна да я прегърне и целуне за лека нощ, но тя се шмугна покрай него и отиде в стаята си. Заключи вратата и се насочи право към масивното бюро, където се намираше телефонът. Обади се и запази място за ранния полет за Лос Анджелис. После се разрови из чекмеджетата, намери някакъв бележник и набързо написа:
	„Иън, не издържам повече. Ако те е грижа за мен, ще направиш всичко възможно да ми спестиш тази болка. Иначе нямаме бъдеще заедно. Откажи се от тази лудост веднага или всичко между нас е свършено!
	А.“
	Едва различаваше думите през сълзите, които замъгляваха очите й. Остави пръстена му върху бележката, нагласи будилника, смъкна дрехите си и навлече нощницата. После се пъхна под завивките и се опита да сподави мъката, която разкъсваше сърцето й.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 32

	 
	Палацо дел сан Карло, Ватикана;
	ранните сутрешни часове
	 
	Събуди се внезапно с лудо биещо сърце. Сънувала бе кошмар. Иън, осъден от Инквизицията, гореше на кладата. Самата Анджела бе принудена безпомощно да наблюдава страданието му.
	Умът й бавно започна да се прояснява. С усилие седна на леглото. Чувстваше се някак странно замаяна, не можеше да се ориентира къде се намира. В главата й пулсираше тъпа болка, нощницата й бе подгизнала от пот, гърлото й бе пресъхнало. Отметна завивките и стана, за да си налее нещо за пиене. В мига обаче, в който стъпалата й докоснаха пода, й се зави свят. Коленете й се подгънаха и тя се стовари на земята. От неочакваната болка съзнанието й се проясни.
	Какво става?
	Дробовете й горяха. Уплашена, задъхана, с хриптящи гърди, тя започна да пълзи към вратата. Крайниците й не й се подчиняваха, едва успяваше да държи очите си отворени. Страхуваше се, че няма да успее. Най-после достигна вратата и сграбчи топката, но в слабостта си не може да я завърти. Усещаше, че всеки момент може да припадне, и се ужаси от последствията. Призова на помощ цялата си воля и с последни усилия завъртя топката, след което се изтърколи в коридора…
	Лежеше по гръб и поглъщаше жадно сладкия въздух. Над нея се надвесиха двамата пазачи. Виждаше само зяпналите им усти, имаше чувството, че лицата им се реят отгоре й. А после осъзна, че подгизналата й от пот нощница не прикрива нищо – все едно беше гола.
	Мъжете я вдигнаха на крака, извърнали тактично очи.
	— Иън – изпъшка тя, – къде…
	— В стаята си е, синьора – отвърна един от пазачите, докато другият я загръщаше в палтото си.
	— Изведете го от там! Побързайте!
	Те обаче нямаха ключ. Оставиха Анджела подпряна на стената и започнаха да блъскат вратата и да натискат дръжката.
	— Иън! – изкрещя тя.
	Отговор не последва.
	— Разбийте я! – викна накрая, изтощена и отчаяна.
	Те заритаха вражата и дървото най-сетне поддаде. Влетяха в помещението. Все още замъгленият поглед на Анджела се спря върху проснатия на леглото Иън. Облечен с пижамата си, той лежеше със затворени очи. Пазачите се втурнаха към него, но почти веднага паднаха на колене с раздирани от кашлица гърди.
	Анджела отново го повика, но пак не получи отговор. Пое си дълбоко въздух и плътно притисна палтото към носа си, след което решително се втурна вътре. В мига обаче, в който вдиша отново, почувства силно замайване. След секунда и тя се озова на четири крака на пода. Успя да събере останалата й сила и застави тялото си да се придвижи още малко напред. Сграбчи ръката на Иън и я дръпна. Прекалено тежък беше! Един от пазачите се съвзе достатъчно, за да й се притече на помощ. Хвана другата ръка на Иън и двамата заедно го извлякоха в коридора.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 33

	 
	Палацо дел сан Карло, Ватикана;
	същия ден, малко преди разсъмване
	 
	Анджела и Иън седяха на леглото в нейната стая, напълно облечени. Независимо от студа навън всички прозорци и вратата бяха широко отворени. Печката, която вероятно бе източник на проблема, бе изключена. Свежият въздух им бе помогнал да се възстановят почти напълно, с изключение на силното главоболие. Пристигналият по спешност лекар прегледа тях и охраната и прецени, че са в задоволително физическо състояние. Антонио пътуваше насам. Анджела настоя Иън да остане с нея, докато чакат. Протоколът да върви по дяволите! Все пак се сети да прибере бележката и пръстена, които по-рано бе оставила на бюрото.
	Антонио им бе изпратил нови пазачи, които провериха и печката в стаята на Иън. След малко един от тях се появи на вратата и се обърна към гостите:
	— Scusi. Открил проблема…
	Приближи се и разгърна носна кърпа, в която имаше остатъци от стар парцал. Анджела се вгледа недоумяващо в тях, но Иън взе химикалка и започна да побутва късчетата плат.
	— Мишки – заключи той. – Събрали са си материал за дом. Често откривахме подобни гнезденца в старите плевни в сиропиталището. Ако се вгледате по-внимателно, ще забележите екскрементите им.
	Анджела реши, че може да приеме думите му на доверие. Почувства облекчение, че поводът за уплахата им са били мишки, а не хора. Когато охраната си тръгна обаче, тя се обърна към Иън:
	— Какви са шансовете това да се случи точно сега? При това и на двама ни?
	— Не по-големи от това да се събудиш точно навреме, за да ни спасиш – прецени той. После отново обгърна с ръка раменете й и този път тя не се отдръпна.
	 
	* * *

	Част от тревогата на Антонио се разсея, когато завари гостите си здрави и читави. Влезе забързано в стаята им, като мълвеше благодарствена молитва. Целуна Анджела по бузата и прегърна Иън, без да спира да се извинява:
	— Не успях да ви предпазя на собствената си територия! Да се случи подобно нещо – и то под носа ми!
	Анджела се усмихна любезно.
	— Да ни предпазиш от какво – от мишките ли?
	— Страхувам се, че не са били мишки…
	Видя как усмивката й угасна и се натъжи, че се налага да разсее заблуждението им.
	— Ами късчетата парцал? – попита Иън. – Точно такива събират мишките, за да си направят дом… Имаше и други следи…
	— Това е работа на Ордена. И двете печки работеха идеално предната вечер. Как така вентилаторите им изведнъж са се задръстили? При това и в двете стаи? Разгледах парцалчетата много внимателно – може да са били накъсани с нещо механично. Подозирам, че са напоени с някакъв отровен химикал. Изпратих ги в лабораторията за анализ.
	— Ами екскрементите? – настоя Анджела.
	— Съдейки по еднородната структура и цвят и по остатъците от гранулирана храна за гризачи, най-вероятно са събрани от дъното на клетка. Съжалявам, приятели, но не става въпрос за нещастен случай.
	Пребледняла, Анджела прошепна:
	— Значи, имаме отговор на въпроса. Те предприеха ход.
	— Да. Научихме и още нещо: сред хората ми има техен агент.
	— Искаш да кажеш, че е вътрешен човек? – попита невярващо Иън.
	— Местонахождението ви бе известно само на хората от моята служба. Достъпът до тази сграда е ограничен, а този, който се опита да ви убие, е влязъл без проблеми. Знаел е точно кои са вашите стаи и как функционира отоплителната система. Тази информация може да бъде получена единствено от вътрешен човек. Да, няма никакво съмнение – това е работа на Ордена.
	Антонио им спести мащабите на проблема. Шпионин в редиците на неговите хора означаваше, че цялата служба за сигурност на Ватикана е компрометирана. Самият папа бе изложен на опасност.
	— Можете да останете тук колкото желаете. Ще направя всичко по силите си да ви предпазя. Страхувам се обаче, че пазачите, които ви пращам, може да са убийци.
	Анджела потръпна.
	— Ами татуировките им? Онези кръстове? Можете да ги разобличите чрез тях!
	— За съжаление единствено мечовете имат такива. Освен това извършителят най-вероятно отдавна е изчезнал. Мечовете са твърде ценни за Ордена и той не ги внедрява където и да било. Пази ги само за специални мисии. Не, някой от хората ми е око и ухо. Обаче не се сещам как да разбера кой.
	Усети отчаянието, което ги обзе при тези думи, и предложи:
	— Ако желаете, мога да ви изпратя другаде. Имам няколко доверени съюзници в различни държави. Охраната им е на най-високо ниво.
	Иън се колебаеше:
	— И за колко време?
	— За съжаление не мога да отговоря на този въпрос. Трябва да разберете, че където и да идете оттук нататък, каквото и да правите, заплахата няма да изчезне просто така.
	— Да живеем под ключ? С непрекъсната охрана? – викна разстроената Анджела. – Да сме затворници до края на живота си? По-скоро бих умряла.
	Иън се съгласи с нея, а директорът призна:
	— Съмнявам се, че ще бъдете в безопасност, където и да ви изпратя. Не и за дълго. Орденът все някак ще се добере до вас.
	— Трябва да има някакъв начин да предотвратим това, да ги успокоим и да ги накараме да се откажат от преследването! – възкликна Иън. – Ще направим, каквото поискат, аз ще се откажа от опитите си, ще им платя каквато сума назоват!
	— А как ще се свържем с тях, за да преговаряме? Не че ще се вслушат дори и да успеем.
	— Но защо и Анджела? Та тя е напълно невинна!
	— Да, обаче няма на кого да го кажем. Съжалявам за бруталната си откровеност, но трябва да сте наясно, че сте изложени на смъртна опасност. За да имате какъвто и да било шанс, трябва да знаете колко сериозно е положението.
	Нежна ръка докосна рамото на Антонио и той се вгледа в огромните нажалени пъстри очи на Анджела.
	— Какво би сторил ти, ако беше на наше място?
	Той постави длан върху нейната и каза:
	— Колкото и гадно да звучи, бих тръгнал да бягам. Щях да се опитам да спечеля преднина, непрекъснато да се местя от едно място на друго. Бих си променил външния вид, бих си създал нова самоличност. Така поне няма да сте затворени като престъпници. И може би, с Божията помощ и с много късмет, ще успеете да им се изплъзнете.
	Видя напрегнатите и разтревожени погледи, които си размениха, но нямаше какво друго да им каже. Те трябваше да решат. Колкото и да им съчувстваше, на раменете му лежаха и други тежки отговорности.
	— Ще ви оставя насаме, за да обсъдите ситуацията. Каквото и да решите, повикайте ме. Ще сторя всичко по силите си, за да ви помогна.
	Благодариха му и той излезе с натежало от мрачни предчувствия сърце, оставяйки ги на грижите на шестима жандармеристи. Освен да следят за безопасността на Иън и Анджела, те щяха и да се наблюдават един друг.
	 
	* * *

	Анджела никога не се бе чувствала толкова обезверена. Седеше със стиснати в скута ръце и наблюдаваше Иън, който кръстосваше из стаята. Бъдещето, което Антонио им бе обрисувал, изглеждаше почти безнадеждно. Тя обаче нямаше намерение просто да гние тук и примирено да чака неизбежното.
	— Антонио е прав – заяви. – Трябва да се махнем оттук, и то веднага.
	— Ако тук не сме в безопасност, тогава къде?! – Иън изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне. – Вината е моя! Аз ни навлякох тази беда. Ако нещо се случи с теб…
	Тя се изправи, сграбчи го за раменете и го принуди да я погледне в очите:
	— Чуй ме добре! На Синт Маартен, когато те видях да лежиш на онази маса, бездиханен и неподвижен… а и тази нощ, когато си помислих, че съм те загубила завинаги, осъзнах, че никога няма да държа на друг мъж толкова, колкото на теб.
	Той сбърчи чело.
	— Добре де, признавам, че понякога се държиш ужасно – продължи Анджела – и непрекъснато правиш глупости, граничещи с лудост. Но поради някаква причина, която вероятно никога няма да проумея, аз те обичам. Винаги ще те обичам. Заедно се забъркахме в тази каша и заедно ще намерим начин да се измъкнем!
	Бръкна в джоба си, измъкна пръстена и го сложи на пръста си.
	Иън примигна и попита:
	— Приемаш ме обратно?
	— При едно условие – повече няма да ме държиш настрана. Защото, кълна се, че ако още веднъж сваля този пръстен, ще е за последно!
	Сините му очи добиха стоманеносив оттенък. Той й даде дума и двамата се прегърнаха силно.
	— Е – запита тя след малко, – ще останем или ще бягаме?
	Усети как широките му рамене се напрягат.
	— Ще бягаме – отсече той.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 34

	 
	Някъде над Западна Франция;
	същия ден, късен следобед
	 
	Тъмната коса на Анджела сега бе значително по-къса. Прическата бе младежка, модерна, с филиран бретон, който небрежно падаше в очите й. Иън пък се бе превърнал в блондин и над горната му устна се забелязваха наченки на мустаци. И двамата бяха облечени в дънки и спортни памучни горнища. Бяха единствените пътници в малкия самолет. Иън работеше на лаптопа си, а тя се бе облегнала на седалката и се опитваше да си почине.
	По-голямата част от полета до момента бе прекарала в сън. Вчерашното премеждие и днешните бързи приготовления я бяха изтощили. Едва сега се размърда и се загледа през илюминатора в невероятния залез. Безкрайна облачна покривка покриваше хоризонта и се простираше, докъдето и стигаше погледът. Прорязваха я широки алени, оранжеви и пурпурни бразди. Спокойствие и ведрост.
	„Само да можехме да останем тук горе – помисли си тя замечтано. – Да се носим във въздуха, далеч от всички проблеми…"
	Мястото, към което Иън бе избрал да се насочат, нямаше как да я разсее. За да е сигурен, че Орденът няма да отгатне целта им и да ги последва, той реши да отидат на възможно най-невероятното и непривлекателно място, което тя можеше да си представи – един студен, скалист и обвит в мъгла остров, разположен в изолирано, забравено от хората езеро…
	Анджела беше разбрала, че „офейкването“ е нещо доста по-сложно от това да си събереш багажа и да хукнеш накъдето ти видят очите. След като съобщиха на Антонио решението си, той се бе погрижил да ги подготви и снабди с всичко необходимо. Като за начало им трябваха нови самоличности. Набави им по няколко комплекта, които трябваше да сменят през определен период от време. Използва служебното си влияние, за да им издейства фалшиви лични документи – нови имена, номера на социални осигуровки, паспорти, шофьорски книжки, както и кредитни карти, захранвани от една от сметките на Иън чрез Ватиканската банка.
	— Винаги ги носете със себе си, в случай че се наложи да се представите за други хора – ги бе посъветвал Антонио.
	Намерил им бе и нови видеотелефони и което бе по-важното, подробно им обясни как да ги използват безопасно. Анджела бе удивена, когато научи колко проблеми могат да създават телефоните.
	— В последните години телефоните са повече опасни, отколкото полезни – предупреди ги той. – Когато са включени, излъчват сигнал на специална честота, по която лесно могат да бъдат проследени.
	— Как ще разберат, че сме ние, след като използваме нови апарати с нови карти и номера? – попита невярващо Анджела.
	— Съществува технология за разпознаване на гласови данни, която е в състояние да провери милиони разговори и да различи търсения. Всеки човек, дори да преправи механично гласа си, притежава строго специфичен честотен модел, уникален като пръстовите отпечатъци. Достатъчно е Орденът да се сдобие със запис на вашия модел – например от някое от предаванията ви – и ще успее да открие местоположението ви, където и да се намирате.
	— Ами текстовите съобщения? Интернет?
	— Може, но в мига, в който направите обаждане, ще ви разкрият. Стационарните линии са по-добро решение – стига да имате достъп до такава, когато се нуждаете от нея. С тях ще спечелите малко време, но те също се прослушват и рано или късно ще ви намерят. – Подаде на Иън някакво листче. – Когато е възможно, използвайте електронна поща и сигурни адреси. Това е моят. В някои случаи, например по време на полет, е безопасно да звъните. Дори и да ви засекат, от Ордена не могат да ви достигнат. А ако разговорът е кратък, има голяма вероятност да не разкрият позицията и посоката ви. Същото важи и за наземните пътувания, макар че на земята ще сте по-уязвими и ще разполагате със значително по-малко време.
	Беше им предложил охрана, но тъй като в момента не можеше да гарантира верността на хората си, ги посъветва да не използват такава. Иън и Анджела се съгласиха с него.
	С помощта на директора успяха да се приготвят, макар и чак следобед. Антонио ги накара да нахлупят на главите си бейзболни шапки и да сложат огромни слънчеви очила, след което ги качи в кола със затъмнени стъкла и лично ги откара до летището. Там за пореден път използва връзките си и ги прекара безпроблемно през митницата. После ги съпроводи до малкия частен самолет – не бе същият като онзи, с който пристигнаха, а и пилотът бе друг.
	Сбогуването беше тъжно и напрегнато. Анджела все още усещаше силните му ръце – като прегръдката на нежна горила. Беше настоял да го държат в течение и обеща да им помага по всяко време и навсякъде. Но не пожела да узнае накъде се отправят.
	— Не казвайте дестинацията си на никого, освен на пилота. Където и да отидете, оставайте само за една нощ. Сменяйте непрекъснато средствата за придвижване – самолет, кола, влак. Трябва да бъдете непредвидими, за да ги затрудните максимално в проследяването.
	Тя бе забелязала тревогата в погледа му и споменът за това не я напускаше и сега, докато самолетът им с монотонно бучене се носеше на северозапад. Притисна се към Иън и вдиша миризмата му, която за нея означаваше сигурност. Той потупа ръката й. Анджела го гледа лениво известно време, докато погледът му се местеше по текста на екрана. После се прозя и попита:
	— Какво четеш?
	— Данте. Искаш ли да видиш нещо интересно?
	Обърна компютъра си към нея и й показа илюстрация на Седемте кръга на Ада според Данте.
	Тя сви рамене.
	— Нали каза, че според Зак Нийманд Данте е сбъркал?
	— Той спомена, че човек трябва да „отдели зърното от плявата“. Сега чета наред, после ще си изясня нещата.
	Тя примигна. Отне й няколко секунди да се отърси от сънливата замаяност, после изправи гръб:
	— Чакай малко! Нали обеща, че ще се откажеш от опитите с ПБС?!
	 
	  

	 
	— Казах, че съм склонен да го направя, ако така ще умилостивя Ордена. Сега обаче е прекалено късно за това и следователно няма смисъл.
	— Няма смисъл ли? Нима няма смисъл да спасиш живота си? Или да умилостивиш мен?!
	Тоя я погледна озадачено:
	— Скъпа, мислех, че сме се разбрали по този въпрос. Приключих с лудостите. Това ще е последното ми пътуване – само едно, но достатъчно дълго, за да видя родителите си. Трябва да го направя!
	Нямаше смисъл да спори с него. Сега разбра истинската причина да избере точно това забравено от Бога място за първа спирка. Опитваше се да открие някакви указания за онова, което го очакваше в Подземното царство.
	Пилотът съобщи, че се снижават и след малко ще се приземят. Самолетът се гмурна в облаците…
	Когато кацнаха в крайбрежния ирландски град Донегал, вече се бе стъмнило. Валеше дъжд и бе студено – обичайно за региона на Северния Атлантически океан по това време на годината. Облечени с дебелите якета, които им бе набавил Антонио, те тръгнаха през пистата към сградата на малкото летище. В чантите си носеха само онова, което щеше да им трябва за една нощ престой; останалата част от багажа бяха оставили в самолета. Иън даде щедра сума на пилота да ги изчака.
	Минаха през митницата, наеха кола и се насочиха към вътрешността на страната. Трябваше да отидат до град Петиго, разположен на двайсет километра от езерото Лох Дерг. Крайната им цел бе Стейшън Айлънд – остров, разположен някъде в средата на езерото. Там се намираше легендарният вход към Чистилището, Пещерата на Свети Патрик…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 35

	 
	Малък мотел в Петиго, Северозападна Ирландия;
	следващата сутрин
	 
	Нощта мина, без да се случи нищо особено. Анджела не успя да се наспи както трябва, защото Иън често ставаше да наднича през прозорците. На разсъмване се изкъпаха и потеглиха.
	Заради времето предната вечер не бе успяла да разгледа местността. Очевидно и днес нямаше да й се удаде такава възможност, защото имаше мъгла и ръмеше. За мрачното й настроение допринасяше и увереността й, че си губят времето и няма да научат нищо. За нея легендата за Чистилището на Свети Патрик не бе по-различна от онази за чудовището в Лох Нес – небивалици, типични за мрачните северни острови. Веднага щом Иън прибра чантите им в колата, тя го запита:
	— Наистина ли смяташ, че тази пещера е някакъв вход към Отвъдното?
	Мина известно време, преди да й отговори:
	— Вярвам, че на този свят съществуват неща, за които науката все още не може да даде обяснение. Хиляди поклонници са се стичали тук през вековете, все нещо трябва да са намерили там долу. Искам да разбера какво.
	— Стига да успеем да проникнем вътре. Антонио не спомена ли, че Църквата е затворила пещерата?
	— Да, но това е станало преди петстотин години. В интернет прочетох, че през 1790 година върху нея е била построена катедрала и поклонниците отново започнали да се стичат насам. Само че ги пускали само в църквата, не в пещерата.
	— И смяташ, че ще направят изключение за теб?
	Като че ли не съществуваше пречка, която да не изчезне пред дебелия му портфейл. И все пак според Анджела от тази пещера можеше да излезе нещо добро. Щом подсъзнанието на Иън искаше той да се свърже с родителите си, може би щеше да успее. При всички положения този начин бе значително по-безопасен от ново ПБС…
	Мотелът им бе разположен на кръстовище. От другата страна на междуградския път се издигаха няколко двуетажни каменни сгради, една от които бе кафене с шарени тенти над замъглените прозорци. Вътре светеше, но освен него наоколо не се виждаха други признаци на живот, сякаш бяха на хиляди километри от всякаква цивилизация. Пътищата се губеха в мрачни, скрити в мъгла тресавища. Пейзажът беше като излязъл от „Баскервилското куче“ и караше Анджела неволно да потреперва.
	Иън кимна към кафенето:
	— Струва ми се, че теренът е чист. Какво ще кажеш да закусим?
	Тя се поколеба, но после до тях достигна миризмата на прясно сварено кафе и това наклони везните.
	Заведението бе съвсем малко: четири сепарета, четири маси в средата и няколко високи столчета пред бара. До малката захабена скара бе застанала жена на средна възраст, препасана с покрита с петна престилка. Посетителите бяха само трима: възрастна двойка, която закусваше на една от масите, и сериозен на вид мъж на около четирийсет години, който четеше книга в ъгловото сепаре. И тримата приличаха на местни жители, добронамерени и безопасни.
	Иън се облегна на бара и поръча гофрети, прясно изцеден сок и кафе. До касата имаше метална стойка с туристически брошури, пътеводители и справочници. Той започна да преглежда една от книжките – „Истински истории от Чистилището на Свети Патрик“. Когато им донесоха поръчката, помоли да прибавят към сметката и сборника.
	— Чуй това – обърна се към Анджела, след като седнаха на една от масите. – Първото писмено свидетелство за пещерата, съчинено от един бенедиктински монах, Хенри от Солтри:
	 
	 „По времето на Стивън, крал на Англия, в лето господне 1153, рицар на име сър Оуейн Майлс съжалил за извършените от него злини. Уплашил се за безсмъртието на душата си и решил да подири изкупление за греховете си. Потеглил на дълго пътуване с лодка и на кон. Стигнал чак до края на земята, до владенията на духове и сенки, непознати за простосмъртните — острова на светията и пещерата, която води към Чистилището. Две седмици прекарал той в пост и молитва, а после по здрач се спуснал в недрата земни. Казал на хората си, че ако не излезе до изгрев-слънце, значи Дяволът го е прибрал при себе си.
	Едва-що влязъл, и се сблъскал с Корну, пазителя на входа – наполовина човек, наполовина чапла, но без крила или пера. Звярът надал вик като звука на боен рог и на зова му се отзовали безброй демони, които нападнали сър Оуейн и го ранили смъртоносно. Но нашият смел рицар не се отказал и продължил нататък. Следващото, което видял, били вонящи ями, от които излизали пламъци. В тях върху огнени колела били приковани душите на голи грешници. Дяволи забивали колове в плътта им, бичували ги и ги заливали с разтопен метал, а после завъртали колелата, за да ги потопят в мръсотията на гнусните дупки. Сър Оуейн не се поколебал и влязъл още по-навътре. Стигнал чак до самите порти на Ада, където съзрял картина толкова сквернословна и противна, че за нея не бива да се говори дори на смъртното ложе…
	Нощта била към края си и Оуейн се обърнал към нашия Повелител, Господа Бог. На разсъмване бил спасен от изтезанието, що изтърпял, и пренесен до входа на пещерата. Той вече не се страхувал от възмездието за греховете си, защото душата му била пречистена в Чистилището… “
	 
	Зад тях се разнесе кискане и Анджела се обърна. Смееше се мъжът в ъгъла. Той бе среден на ръст, със средно телосложение, тъмна коса, ярки зелени очи и сиви мустаци. Носеше жилетка. След малко спря да се хили и им подвикна с тежък акцент:
	— За тоз остров има повече истории, отколкот’ за цяла Ирландия! – Разтеглил устни в усмивка, той стана и се приближи.
	— Доналд О’Фаръл от Дъблинския университет. Тука изучавам местния манастир.
	Поне на пръв поглед бе напълно безобиден, но Анджела предпочиташе да не завързват познанства. Иън обаче явно не смяташе така, защото се изправи и стисна ръката на мъжа.
	— Сю и Фил Бейкър – представи ги той с имената от първия комплект документи от Антонио.
	— Тъкмо приключих със закуската – обясни О’Фаръл, — но ако черпите едно кафе, ша ви кажа някои неща, дет’ иначе няма откъде да ги разберете.
	Анджела се опита да отклони предложението, но Иън отново я изпревари. О’Фаръл си придърпа стол и постави книгата си на масата. Заглавието гласеше „Гробищни архиви на Стейшън Айлънд“.
	— За пръв път ли пътувате на север? – попита той.
	— Да – отвърна Иън без никакво колебание. – Малко трудно се свиква с времето тук.
	О’Фаръл пак се разсмя:
	— Забравено от Бога място, нал’ тъй? От най-древни времена му са носи славата. Римляните го наричале Ultima Thule – Края на света. Царството на мъртвите.
	Иън напълни чашата на мъжа с кафе от тяхната кана. Докато се хранеха, местният разказваше:
	— По онуй време хората смятали, че след смъртта душата на човек тръгва след залязващото слънце и го следва чак до края на света. И кат’ стигне там, или пропада в Ада, или се извисява към Рая. А тогаз’ Ирландия била най-западната от познатите земи и затуй всички европейци смятали, че именно тук е Последната граница, към коят’ се насочват душите им. Затуй я и отбягвали. Обаче през 430 година Свети Патрик дошъл тук да покръства келтите. Той бил нещо кат’ Индиана Джоунс на свойто време. А за неговите пътешествия и подвизи се носели легенди из целия континент. Да сте чували за Legenda Aurea?
	— „Златната легенда“ – преведе Иън. – Не, не сме.
	— Туй е една дебела и доста голяма книга от тринайсети век, в коят’ са описани всичките стари митове. В нея са разправя, че старият Патрик прогонил от тоз’ остров огромна змия и я утрепал – а тя била последната змия от наш’та Ирландия. От кръвта й се получил тоз’ ръждив оттенък на водата, оттам и името „Лох Дерг“. Туй значи „Червеното езеро“. – Мъжът прикри устата си с ръка и съзаклятнически прошепна: — Истинската причина е водата, коят’ са просмуква от торфените тресавища наблизо – но не си и помисляй да споменаваш за туй пред местните!
	Иън и Анджела се разсмяха. Професорът й се стори интересен и очарователен, но все пак предпочиташе да не се сближават прекалено много с него.
	— Оказало се обаче, че убийството на змията не е достатъчно да убеди келтите да се покръстят. Затова Патрик ги събрал на тоз’ остров и с жезъла си начертал голям кръг на земята. Отворила се дупка към Чистилището и погълнала най-големите грешници, след коет’ останалите видели светлината. А за да е сигурен, че нема пак да се обърнат към старата вяра, оставил пещерата отворена, та да им напомня за опасностите, що дебнат грешниците.
	Анджела се възползва от паузата, изправи се и му благодари. Този път Иън схвана намека.
	Професорът обаче ги придружи до касата и докато Иън плащаше сметката, го попита:
	— А ходили ли сте до острова?
	— Сега отиваме към ферибота.
	Жената на касата подаде рестото на Иън и се подсмихна:
	— Ша има да чакате, момче! Ферибот нема тука извън туристическия сезон.
	Анджела се намръщи, но чу О’Фаръл да казва:
	— Наел съм частна лодка. Ако решите, можем да идем заедно, таман ще си поделим разходите.
	 

	 

	 

	ГЛАВА 36

	 
	Лох Дерг, Северозападна Ирландия;
	същия ден сутринта
	 
	Когато Анджела, Иън и новият им познат, професор Доналд О’Фаръл, излязоха от кафенето, част от мъглата се бе разнесла. Тръгнаха към пристана за лодки и Анджела най-после съзря Лох Дерг в мъглата. Езерото бе доста голямо, бреговете му – стръмни, очертани от страховити назъбени канари, между които се възправяха настръхнали борове, като че застанали на пост. Ниско над водата бяха надвиснали гъсти сиви облаци, мъглата сякаш никога не се вдигаше напълно. Атмосфера, напълно подходяща за входа към Подземния свят, помисли си Анджела и вдигна догоре ципа на якето си.
	О’Фаръл ги поведе към кея, край който бяха закотвени десет-дванайсет лодки. Една от тях бе плоскодънна и по-голяма от останалите. Няколко мъже се занимаваха с корпуса й – остъргваха боята от него и го почистваха. Анджела предположи, че това е фериботът. До него имаше друг плавателен съд, значително по-малък и разнебитен. Двигателят ръмжеше и се давеше, от задната част на лодката излизаше мазен дим и всичко наоколо миришеше на дизелово гориво.
	— Таз е наш’та – жизнерадостно сподели О’Фаръл и махна на възрастния мъж, който навиваше някакво въже на палубата.
	Мъжът кимна в отговор и се ухили, при което разкри липсващия си преден зъб. На страничния борд с избледнели букви бе изписано името на лодката, „Сейф Шеолс“. Не вдъхваше никакво доверие и Анджела стрелна Иън с тревожен поглед.
	Той не забеляза притеснението й, но О’Фаръл се оказа по-наблюдателен.
	— Не се притеснявай, вече я проверих. Таз’ черупка с виждала и по-добри времена, ама още става…
	Протегна ръка на Анджела и тя реши да му се довери. Пое протегнатата длан и го последва на борда.
	Когато се качиха, О’Фаръл извърна лице към ръждивите води и с блеснали очи започна да рецитира:
	 
	„Край туй мрачно езеро грешните души
	последно сбогом със света си взимат.
	В друг свят на сенки те потъват
	и на смъртта саванът леден ги покрива.“
	 
	— Сър Томас Мор – обясни. – Написал е тез’ стихове, след кат’ идвал тука на поклонение през 1534 година. А на следващата, 1535, Хенри VIII му отсякъл главата. – Засмя се тихичко, като че на себе си. – Кой знай, може би посещението му в пещерата е намалило времето, коет’ е трябвало да прекара в Чистилището…
	Влязоха в каютата, седнаха на неудобните пейки и след малко потеглиха през спокойните води. Лодката нямаше друг екипаж, освен възрастния капитан.
	— Значи Томас Мор е бил тук? – обърна се Иън към О’Фаръл.
	— Туй е факт. А и доста други известни хора са идвали – крале, благородници, рицари, свещеници. Само мъже, за жените се е смятало твърде опасно. На входа на пещерата имало предупреждение, написано с кръв: Multos Purgatorium Ingressos Nunquam Redivisse.
	— Много от онези, които влизат в Чистилището, не се връщат – преведе Иън.
	— А, ти знайш латински. Туй предупреждение било съвсем истинско. Обичай било да се прекара една нощ в пещерата. Много от онез’, коит’ оставали да пренощуват, на сутринта биле откривани студени кат’ камък. На тоз’ остров има хиляди гробове. Именно тях изучавам аз. Ще проверя отново само още няколко надгробни плочи и приключвам.
	Анджела се зачуди дали О’Фаръл е вярващ.
	— Как са починали тези хора?
	— Причината за смъртта им не е известна. Повечето от тях лежали на пода на пещерата с разкривени лица и без видими наранявания. Все едно зли духове са отнесли душите им направо в Ада.
	— Историята на сър Оуейн обичайна ли е? Същото ли са виждали останалите поклонници?
	— Честно казано, повечето нищо не виждали. Но разказите на малкото, коит’ били благословени с видение – или прокълнати, ако предпочитате – обикновено били зловещи…
	Анджела погледна през прозореца и ахна. От мъглата пред тях се възвиси огромна двувърха канара – а може и да бяха две канари, сблъскали се в незнайни времена и останали във вечна прегръдка. Скалата се извисяваше над лодката им като носа на огромен боен кораб.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 37

	 
	Папските покои, Апостолическият дворец, Ватикана;
	същия ден сутринта
	 
	Сърцето на Антонио Понти препускаше, докато вървеше през Sala del Tronetto, последната от трите тронни зали преди закритата от тежка червена драперия врата към папската библиотека. От 1943 година насам, когато немците бяха бомбардирали Ватикана, на никой понтифик не му се бе налагало да се занимава с проблеми, свързани със сигурността. Антонио се срамуваше ужасно, че именно на него се пада задачата да наруши това спокойствие, но нямаше избор. През всичките си години служба не се бе сблъсквал е подобна ужасна криза. Трябваше да съобщи на папата за надвисналата заплаха, а също и да му каже какви мерки ще предприеме, за да осигури неговата и на кардиналите безопасност.
	Сякаш не му стигаха тези неприятности, а трябваше да мисли и по друг, много деликатен въпрос. Налагаше се да помоли за специална услуга. Трябваше да разбере дали във Volta Papale – личния трезор на папата – няма скрита информация за „Арма Кристи“, и по-точно древната була, с която бе създаден Орденът. В нея би трябвало да са записани правилата, от които се ръководеше „Арма Кристи“ и до ден-днешен. Ако ги научеше, това много би улеснило залавянето на шпионина сред хората му. А може би щеше да му подскаже и как да помогне на горките Иън и Анджела.
	Антонио обаче знаеше, че към никой папа не е било отправяно такова дръзко, почти безочливо искане. Нямаше представа как ще реагира Негово светейшество. Да, Юлий IV бе добродушен, мил и изключително благочестив човек. Той обаче бе и равният духовен водач на два милиарда души, разполагаше със сила и власт, държеше на убежденията си и спазваше правилата. А и понякога беше избухлив…
	На пост на вратата на библиотеката стоеше папският шамбелан.
	— Добро утро, господин директор – обърна се той към Понти на италиански.
	Антонио отвърна на поздрава му и мъжът се извини за миг, за да съобщи за пристигането му. Върна се след минута.
	— Влизайте направо – отвори вратата той, – папата първо трябва да довърши нещо, но няма да се бави.
	Директорът му благодари и влезе в Biblioteca Papale – залата, в която Юлий провеждаше голяма част от неофициалните си срещи. Антонио бе добре запознат с нея и разположението й. Тя бе просторна, с висок таван и три големи прозореца. Покрай стените бяха наредени библиотечни шкафове със стъклени врати, които криеха хиляди древни томове. На стените над тях бяха закачени картини на екзотични животни, а в средата на помещението имаше дълга махагонова маса.
	От другата й страна се намираше голямото, макар и съвсем обикновено дървено бюро на папата. В момента Юлий седеше на него и подписваше някакви документи. Той бе много млад за папа, само на шейсет и шест години. Имаше гъста сребриста коса, прилежно разделена на път и пригладена като на хорист. Лицето му бе издължено, с дълъг и остър нос. Устните му бяха тънки и изящни, сякаш изписани с четката на художник. На светлината на кристалния полилей очите му проблясваха интелигентно зад очилата без рамки. Носеше чисто бял, закопчан догоре симар*, на врата му на тежка златна верижка висеше златно разпятие, втъкнато между две копчета.
	[* Расо с прикрепена към раменете къса пелерина, обичайното облекло на папата]
	Както винаги в негово присъствие директорът изпита огромна почит и привързаност, страхопочитание дори.
	От лявата страна на Юлий бе застанал неговият camerlengo – главният му секретар. От дясната стояха три монахини. До рамото му се бе изправил дребен, слаб мъж с голяма папка в ръце, който въпреки крехката си фигура излъчваше достойнство и авторитет. Облечен бе с черно расо, чиито алени кантове и пояс бяха белег за високия му сан. Косата му бе сива, лицето – слабо, носът – остър и извит, а очите – подвижни като на птичка. Кардинал Пиетро дела Рока, префект на Конгрегацията за доктрина на вярата.
	Дела Рока бе на петдесет и седем години и също бе много млад за поста си. Той обаче бе изтъкнат богослов и един от близките съветници на папата по духовните въпроси. Антонио го познаваше от години, но всъщност не знаеше много за него. Както бе обичайно за прелатите на курията, кардиналът имаше навика да крие картите си, макар да не се срамуваше да наднича в чуждите. На няколко пъти Антонио бе искал съдействието му по различни поводи, свързани със сигурността – и не го бе получавал. Дела Рока ревностно бранеше територията си.
	Антонио се приближи, наблюдавайки действията на духовниците пред себе си. Една от монахините постави някакъв документ пред папата и му посочи къде да се подпише. Юлий постави подписа си със замах, втората монахиня пое листа и го предаде на третата, която го сложи върху купчинка вече разписани. Процесът се повтори още няколко пъти, а после папата чу стъпките на Антонио и вдигна глава.
	— Добро утро, Тони! – поздрави го той жизнерадостно. – Как е днес любимият ми ангел-пазител?
	Антонио се усмихна и отвърна:
	— Добре, papa. А вие?
	— Щях да съм по-добре, ако времето не беше такова. Влагата се отразява зле на артрита ми. – Махна с ръка към помощниците си. – Сигурен съм, че изчакват работата да се натрупа и специално подбират най-дъждовния ден, за да ми я поднесат!
	Разнесе се сподавено хихикане. Усмихнати, монахините и секретарят също поздравиха Антонио. Дела Рока само кимна.
	— А майка ви как е? – поинтересува се Антонио.
	— По-добре, благодаря. Хората на нейната възраст вечно се оплакват от някакви болежки – ако не е едно, ще е друго. В момента обаче като че ли има затишие. Струва ми се, че Господ я пази на земята, за да се грижи за доброто ми държание. – Намигна му леко и отново се зае с работата си. – Доколкото разбрах, искаш да говориш с мен по някакъв спешен въпрос.
	— Да, papa. Най-добре обаче ще е да ви изчакам да свършите със задълженията си.
	Папата го изгледа над ръба на очилата си.
	— Ах, нещо тайно. Всъщност време ми е за кратка почивка. Само да се погрижа за документите на Пиетро, за да може да се заеме със задачите си…
	Постави подписа си на още няколко листа и сестрата ги подаде на кардинала, който ги прибра в папката, благодари на папата и си тръгна. Монахините събраха останалите документи и заедно със секретаря излязоха през една странична врата.
	Юлии посочи на Антонио да седне на стола от другата страна на бюрото.
	— Как е семейството ти? И прекрасният ти първи внук?
	Топло чувство обзе Понти.
	— Ах, Ваше светейшество! Такъв жест лично да извършите кръщението му! Карла не спира да говори за това. Мисля, че вече смята малкия Виторио за светец.
	Папата се засмя тихичко и доволно.
	— Длъжен съм да работя за попълване на редиците ни наравно с всички останали. Бог е свидетел, че напоследък имаме нужда от всяка спечелена душа. Кажи обаче какво те води при мен?
	Директорът стана сериозен и сведе очи.
	— Съжалявам, че ви притеснявам, papa, обаче имаме проблем със сигурността, при това много сериозен. Преди два дни приютих тук една млада двойка, преследвана от наш отколешен враг. Мъжът е свещеникът, на когото помогнах преди няколко години в Кот д’Ивоар, може би си спомняте за него.
	— Онзи случай с поробването на деца – кимна папата тъжно – Американският мисионер. Такъв храбрец! Надявам се обаче да не се опитва да те въвлече отново в подобно опасно приключение.
	— He, papa, аз уважавам волята ви и държа на дадените обещания. Става дума за нещо друго. Този млад мъж – който за мое съжаление е спрял да спазва църковните си обети – като че ли има склонност да привлича проблемите. Този път се е сблъскал с… с „Арма Кристи“.
	Папата примигна, после свали очилата си.
	— Бог да му е на помощ!
	— Именно, papa. Бог да е на помощ и на нас. Имам да ви казвам още нещо. С още по-голямо съжаление признавам, че независимо от всичките ми усилия Орденът е успял да проникне в редиците ни. Страхувам се, че сред хората ми има око и ухо.
	Папата се намръщи и се отпусна назад на стола си.
	— Отдавна не ни бяха създавали проблеми и бях забравил за тях… Сигурен ли си?
	— Да, papa. Вчера един меч опита да убие мъжа и жената, за които ви споменах. Отоплителните уреди в стаите им бяха повредени, но така, сякаш е било сторено от мишки.
	— А откъде знаеш, че наистина не са били мишки?
	— Мишките нямат познания по химия и не използват отровни вещества, а открихме следи от такива. Това е причината да съм загрижен за вашата безопасност. Поставих начело на почетната ви стража най-опитните си хора и в момента провеждам цялостно разследване. Проучвам миналото и живота на абсолютно всички, ангажирани с охраната.
	Папата измърмори нещо, което прозвуча като молитва.
	Антонио се стегна, събра кураж и каза:
	— Papa, наистина не искам да ви питам за това, но предвид сериозността на ситуацията… Дали случайно в личното ви хранилище няма някаква информация за „Арма Кристи“? Нещо, което да подсказва как да се свържем с тях, за да мога да разбера…
	Папата пребледня и се изправи.
	— Никога не бива да молиш за нещо подобно! Никога! Само папата има право да знае какво се намира в хранилището!
	Антонио също се надигна. Лицето му, което се отразяваше във витрината зад папата, бе червено като пояса на кардинала.
	— Приемете най-искрените ми извинения, Ваше светейшество! – задъхано произнесе той. – Простете ми, моля ви, няма да се повтори!
	Папата се намръщи и със стиснати устни извърна очи. После обаче погледът му омекна и той каза, вече доста по-спокойно:
	— Не, ти прости на мен, Тони. Напрежението на този пост понякога изчерпва търпението ми и не мога да се сдържам… Ще се моля опасенията ти да се окажат безпочвени. Въпреки това съм ти благодарен, че ги сподели. Разследвай хората си, щом се налага, но не вдигай прекалено много шум. Този град не се нуждае от гонение на вещици.
	Пламнал от унижение, Антонио го увери:
	— Можете да разчитате на мен. Ще взема всички възможни мерки, за да гарантирам сигурността ви!
	Юлий го отпрати с махване на ръка:
	— Щом ти, Господ и мама бдите над мен, няма от какво да се страхувам.
	Антонио си тръгна с натежало сърце. Тягостното му усещане се бе усилило. Не бе получил помощта, за която бе дошъл, но съзнаваше, че не можеше да очаква друго. Духовниците, независимо дали бяха обикновени свещеници или папи, бяха доверчиви по природа. Религиозното съзнание им диктуваше да търсят доброто у хората и да си заравят главите в пясъка, когато ставаше въпрос за грозни неща като шпиони и убийци. Неговата работа пък изискваше да очаква най-лошото от хората. Носеше на плещите си свещеното задължение да защитава папството, Ватикана и църквата.
	Дори ако за тази цел му се налагаше да пренебрегне нарежданията на папата…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 38

	 
	Водите на Лох Дерг, Ирландия;
	същия ден сутринта
	 
	Иън чу приглушения вик на Анджела и проследи погледа й. Застина като омагьосан при вида на внушителната каменна крепост, изплувала насред водите пред тях като митичната последна спирка по пътя към края на света…
	„Стейшън Айлънд“, пишеше на една табела. Тук се намираше входът към прословутото Чистилище на Свети Патрик.
	Когато лодката им наближи, Иън осъзна, че това не е крепост, а малък град, който постепенно се разкриваше насред мъглата. На брега на островчето бяха струпани три- и четириетажни постройки от сив камък, които отдалеч напомняха на мрачна цитадела. Над тях се издигаше величествена, прилична на замък базилика с осмоъгълно кубе от потъмняла мед.
	 
	  

	Стейшън Айлънд

	 
	 
	  

	Арката на светилището на Свети Патрик

	 
	Лодката акостира на малкия пристан, където бяха закотвени няколко други плавателни съда. Докато капитанът я привързваше към кея, Иън, Анджела и професор О’Фаръл стъпиха на твърда земя. Никой не бе дошъл да ги поздрави, наоколо не се виждаше жива душа. На професора обаче явно не му бе необходим водач. Той посочи павирания път, който се виеше покрай брега вдясно от тях, и заяви:
	— Оттука.
	След малко минаха под изградена от камък и метал арка, на която с едри букви пишеше: „Чистилището на Свети Патрик“, Иън се обърна към извисяващата се над тях базилика и усети как пулсът му се ускорява.
	— Значи пещерата е вътре в църквата, така ли? – попита той О’Фаръл.
	— Под нея.
	— А входът към пещерата?
	О’Фаръл го изгледа особено:
	— Вход ли? Вход няма, мойто момче. От църквата са го затворили преди векове. Затрупан е и е зазидан. Катедралата била построена над него. Не знайше ли?
	Иън спря поразен:
	— Зазидан ли? Че защо, за Бога?!
	— За да се сложи край на светотатството. Нещата, що се случвали в таз’ дупка, били толкоз’ страшни и противни, че църквата трябвало да ги спре.
	Продължиха да вървят. Иън унило слушаше обясненията на О’Фаръл:
	— През 1497 година забранили всекакви поклонения. Обаче нямало ефект, щот’ продължили да се стичат поклонници. Към началото на XVII век започнали дори жени да идват. И настанали поквара и разврат. Толкоз било зле, че от църквата наредили да сринат всички сгради със земята. Наложили глоби и бичували публично, койт’ нарушавал забраната. Обаче хората пак идвали. И най-накрая, през 1790 година запълнили пещерата и зазидали входа й, а над нея построили таз’ базилика. Разрешили поклоненията, ама само в църквата. Естествено, сега са съвсем малко, не кат’ преди.
	Иън се почувства като пълен глупак. Все едно го бяха ограбили. Същевременно бе ядосан на себе си, че не е проучил нещата по-подробно. В сайта на „Чистилището“ изобщо не се споменаваше, че пещерата е била разрушена.
	Той потъна в мълчание и Анджела се зае да поддържа разговора вместо него.
	О’Фаръл ги поведе към църквата, за да им покаже изумителните стъклописи. Искаше да им обърне внимание на един от тях, който изобразяваше Свети Патрик, застанал пред пещерата с вдигнат жезъл. Отдолу имаше надпис, в който Иън разпозна цитат от „Хамлет“, първо действие, сцена пета:
	 
	„Нищо страшно?
	Кълна се във Свети Патрикий, има
	не страшно, а ужасно!
	(…) За тази нощ мълчание пред всички!“*
	[* превод – Валери Петров]
	 
	— Както виждате – прошепна гордо О’Фаръл, – даже Шекспир е знаел за Чистилището на Свети Патрик.
	Излязоха отвън да се поразходят. Почти веднага стигнаха до някакво гробище и професорът им напомни, че много от поклонниците не са напуснали острова живи. После се извини и ги остави с обяснението, че иска да довърши проучването си.
	Иън се обърна към Анджела:
	— Извинявай, пътуването бе излишно и не доведе до нищо. Чувствам се като идиот.
	Тя хвана ръката му и отвърна:
	— Антонио каза да не позволяваме на Ордена да предвижда накъде ще поемем, а ти със сигурност успя да го постигнеш. Само те моля следващия път да избереш място, което да не е толкова мрачно и неприветливо.
	Той вече бе решил каква ще е следващата им цел и беше сигурен, че ще й хареса…
	О'Фаръл се върна и тримата тръгнаха към лодката. По пътя той попита Иън:
	— Добре, а какво си мислеше, че ще открийш в пещерата?
	— Нямам представа. Начин да погледна в Отвъдното може би. Или нещо подобно.
	Професорът се усмихна:
	— Ако трябва да перифразирам един стар дъблински драматург, Шон О’Кейси, „Колкот’ повече научаваме за оня свят, толкоз по-малко знайм за тоз’!“
	Иън сметна, че това не хвърля светлина върху въпроса, който го интересуваше.
	Лодката се отдели от пристана и той се обърна, за да погледа през прозореца изчезващата в мъгла базилика. Беше ядосан и изнервен, защото не бе открил нищо за тайните, погребани под нея. Въпреки това не се бе отказал от търсенето. Анджела облегна глава на рамото му и скоро задряма. О’Фаръл пък пишеше нещо в бележника си. След малко заряза работата си и каза, че ще се качи на палубата. Миг по-късно двигателят затихна.
	 
	* * *

	Анджела усети спирането на лодката и отвори очи.
	— Стигнахме ли вече? – запита тя Иън.
	Сякаш в отговор на въпроса й вратата на каютата се отвори широко и на прага застана непознат мъж. Той направи една крачка вътре и спря. Лицето му бе зачервено, а едната си ръка бе пъхнал под палтото. Погледна ги особено и отсече:
	— Има само един начин да съзреш Отвъдното – й сега, в името на Господа, аз ще ви го покажа!
	 
* * *	О’Фаръл!… Акцентът му сега бе славянски, мустаците липсваха, а поведението му бе напълно различно – кроткият и добродушен човечец се бе превърнал в истинско чудовище. Извади някакъв странен уред от платото си и го насочи към Иън. Анджела изпищя. Чу се щракване и от нещото в ръцете на мъжа изхвърча малка стреличка на нещо като много тънка жица. Всичко се случи прекалено бързо и Иън нямаше време да се наведе и да го избегне. Стреличката удари вдигнатата му ръка и отскочи от капачето на часовника му.
	Електрошоков пистолет! От онези, които се използват за укротяване на агресивни психопати. Анджела бе виждала как действа. Ако металният връх се бе забил в кожата на Иън, сега той щеше да лежи в конвулсии на пода. 
	— Srać, – изръмжа О’Фаръл и захвърли безполезното вече оръжие, след което бръкна под палтото си за друго.
	Анджела усети как силните ръце на Иън я изтласкват бързо зад гърба му. Той я избута по-назад и грабна един от спасителните пояси на стената зад себе си. Явно смяташе да го използва вместо щит.
	— Значи ще ми създаваш трудности, така ли? – изсумтя О’Фаръл и се прицели по-внимателно.
	Преди обаче да успее да стреля, Иън протегна светкавично ръка, удари с пояса оръжието и го изби, след което сграбчи мъжа в мечешка прегръдка. Анджела се хвърли към електрошоковия пистолет, но О’Фаръл стовари крак върху него и го направи на парчета. После се наведе и преметна Иън през гърба си така, че той се стовари тежко на пода.
	Анджела с отчаяние си даде сметка, че един бивш свещеник не може да се мери с обучен убиец. О’Фаръл започна зверски да рита падналия Иън, а тя изпищя и отчаяно се хвърли към него, като викаше капитана на помощ. Никога не бе участвала в сбиване. Мъжът я нападна, при което тя се отдръпна и се сви. Реши, че Иън е изпаднал в безсъзнание, че всяка надежда е изгубена. Той обаче успя да се надигне, сви ръце в юмруци и привлече вниманието на убиеца към себе.
	— А-ха – произнесе О’Фаръл хладнокръвно и уверено, – връщаме се към добрия стар бой с юмруци. – После също сви пестници, зае боксьорска поза и процеди: – Vincere aut mori.
	— Ne cede malis – отвърна решително Иън.
	Анджела трескаво започна да търси нещо, което би могла да използва като оръжие. О’Фаръл заобиколи Иън, който направи крачка напред. Другият замахна яростно, но за учудване на Анджела Иън ловко се изплъзна и отстъпи встрани. О’Фаръл опита отново, а Иън не само че избегна удара, но и отвърна. Юмрукът му срещна челюстта на противника, който се олюля, после тръсна глава и отново атакува. Резултатът бе същият.
	Анджела ги наблюдаваше смаяно. Оказа се обаче, че е твърде рано да се радва, защото О’Фаръл промени тактиката си. Приближи се по-предпазливо, а после изненадващо нападна с крак. Ритникът му улучи целта си и Иън се преви надве, стиснал бедрото си с ръце. Лицето му бе сгърчено от болка, но въпреки това той успя да отскочи назад. Убиецът продължи да го рита, кракът му се движеше като пневматичен чук. Анджела се отчая – Иън се бе свил в ъгъла, а нападателят се възползва от преимуществото си и се канеше да нанесе решителен удар. Тя самата бе напълно безпомощна – нито имаше сили, нито знаеше как да предотврати онова, което щеше да се случи.
	А после като насън видя Иън да опира крак на стената и да се оттласква силно напред. Последвалото страховито дясно кроше свари убиеца неподготвен – главата му отхвръкна назад, краката му се подгънаха. Иън го засипа с порой от заслепяващи удари, докато най-накрая противникът му падна в безсъзнание на пода.
	— Божичко! – извика Анджела и хукна разтреперана към Иън. Не посмя обаче да го прегърне от страх да не му причини болка – сигурно целият бе натъртен и изранен. – Добре ли си?
	Той кимна, после се приведе силно напред и подпря ръце на коленете си, борейки се да си поеме въздух
	— Къде, по дяволите, си се научил да се биеш така?
	— В сиропиталището… от един свещеник… бивш боксьор… Върви… виж как е капитанът…
	Тя побърза да изпълни заръката му и откри капитана проснат на пода в лоцманската кабина. С огромно облекчение установи, че макар и в безсъзнание, е добре. Пулсът и дишането му бяха стабилни, не личеше да има сериозни наранявания. Бе прекалено тежък и не можеше да го помести. Върна се да съобщи на Иън и го завари застанал пред завързания на един стол О’Фаръл. Онзи се размърда, опита се да раздвижи ръцете си, стегнати зад гърба му с жицата от обезвредения електрошоков пистолет.
	— Намерих ги у него – каза Иън и вдигна връзка ключове за кола. – Не носи лични документи. Намерих и това… – притисна нещо към дланта й – още един електрошоков пистолет. – Пази го, а аз ще отида при капитана.
	Анджела нервно наблюдаваше мъжа на стола. След малко Иън се върна с изпадналия в безсъзнание ирландец на гръб. Сложи го на друг стол и го покри с якето си.
	О’Фаръл вече се бе свестил и се взираше мрачно през прозореца. Лицето му бе окървавено.
	— Кой си ти? – остро запита Иън. – Как е истинското ти име?
	Отговор не последва.
	— Може и да не знаем кой е – избухна Анджела, – но е пределно ясно какъв е!
	Сграбчи жилетката на мъжа и рязко я дръпна. Част от копчетата се разхвърчаха. На оголените му гърди ясно се видя издайническата татуировка. Мъжът изръмжа и се дръпна назад.
	— Електрошоковите пистолети почти не оставят следи – заяви тя. – Канеше се да ни зашемети и да ни хвърли през борда. Удавянето ни щеше да прилича на нещастен случай. Това се нарича хладнокръвно убийство.
	Мъжът се обърна към нея, странно спокоен:
	— Не хладнокръвно, скъпа. За краткото време, което прекарахме заедно, аз наистина се привързах към вас. Исках смъртта ви да е бърза и безболезнена.
	Иън изсумтя, а О’Фаръл продължи:
	— Не изпитвам удоволствие от работата си. Просто изпълнявам волята Божия, както Авраам, който принесъл в жертва собствения си син, защото така му било наредено.
	— Господ иска да убиваш невинни хора? – попита невярващо Анджела.
	Той я изгледа възмутено:
	— Невинни?! Та вие сте крадци! Погазвате вярата в Господ! Искате да откраднете най-мрачните Му тайни! Да заключите портите на Рая и да отворите тези на Ада!
	— Ами ти? – обърна се той гневно към Иън. – Ти си свещеник! Как се осмеляваш да надничаш в ума на Бог? Предупреждавам те – опиташ ли се да откриеш родителите си в Ада, ще отприщиш Познанието за злото. Ще обречеш всички ни на гибел!
	— Какъвто и да е проблемът ви с мен – каза троснато Иън. – Анджела няма нищо общо!
	О’Фаръл се изсмя подигравателно:
	— Нейното предаване ще популяризира богохулството ти. Името й е в Liber de Damnatis наред с твоето.
	Иън го сграбчи грубо за яката, но мъжът дори не трепна.
	— Няма спасение за вас! – изръмжа онзи. – Братята ми ще поправят моята грешка и ще успеят там, където аз се провалих.
	Иън изруга и го пусна. О’Фаръл затвори очи. Анджела помисли, че сигурно се моли. Само след миг той отново ги отвори, огледа се внимателно и прошепна спокойно:
	— Христос е дал живота си за мен и аз ще му отвърна с не по-малка жертва…
	След това скочи от стола си и се втурна към вратата на каютата, както си беше със завързани на гърба ръце.
	Иън и Анджела се оказаха неподготвени. Двамата хукнаха след него, но не бяха достатъчно бързи. Когато изскочиха на палубата, той вече бе стигнал перилата. Погледна ги през рамо с усмивка на лице и се метна през борда. Анджела се притисна към Иън и двамата невярващо видяха как мъжът се гмурна във водата и заизвива тяло като делфин. Ръждивите дълбини го погълнаха и се затвориха над него.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 39

	 
	Водите на Лох Дерг, Ирландия;
	същия ден следобед
	 
	Анджела, която все още не можеше да спре да трепери, се зае с изпадналия в безсъзнание капитан, а Иън пое руля и с възможно най-голяма скорост подкара корабчето към пристана, от който бяха тръгнали. Двигателят ръмжеше и се давеше, витлата шумно пореха водата, а зад корабчето оставаше диря черен дим. Анджела се уплаши, че няма да се доберат до брега. В крайна сметка обаче стигнаха кея и предадоха капитана на грижите на останалите лодкари.
	Събра се тълпа и някой повика линейка. Анджела видя Иън да пъха пачка едри банкноти в джоба на капитана, после сграбчи ръката й и я дръпна встрани.
	— Не можем да го оставим така! – прошепна му тя.
	— Нямаме избор. О’Фаръл може да е имал съучастник…
	Знаеше, че е прав. Стисна здраво ръката му и двамата се върнаха в мотела, като не спираха да се оглеждат. Всеки мъж, когото подминаваха, можеше да е убиец. Макар колата им да изглеждаше недокосната, Иън я внимателно провери, преди да се качат. След малко вече пътуваха към Донегал, като непрестанно поглеждаха в огледалото за обратно виждане.
	Треперенето на Анджела се усили – обичайният резултат от посттравматичен шок. В мига, в който излязоха на магистрала, тя не се сдържа:
	— Как са ни открили? Знаеха за твоите ПБС, за плановете ти! Знаят всичко! И какво, по дяволите, е Liber de Damnatis?
	Той въздъхна.
	— На латински означава „Книга на осъдените“.
	— Но нали направихме всичко, което ни посъветва Антонио — не сме използвали телефоните си, използвахме фалшиви паспорти…
	Той прехапа устни, после изръмжа;
	— Летателният ни план!
	— Какво?
	— Всеки самолет трябва да обяви плана на полета си, преди да излети. Данните се записват в отдела по въздушен контрол, а от Ордена най-вероятно имат достъп до информацията там. Видели са, че крайната точка на полета е Донегал и веднага са съобразили къде отиваме – наясно са какво ме интересува.
	Той отвори телефона си, а Анджела сграбчи ръката му и извика:
	— Ще проследят сигнала!
	— Вече знаят къде сме…
	Обади се на пилота и му съобщи, че се връщат в Рим. Когато затвори, Анджела отново сграбчи ръката му:
	— Те ще ни чакат там!
	— Надявам се. Ще им подхвърлим подвеждаща следа. Уловка. – Погледна я лукаво. – Маршрутът до Рим минава над Лион, Франция. А от Лион има нощен влак до Венеция, пътувал съм с него. Ще поискаме разрешение за кацане в последния момент, ще се приземим в Лион, ще изпратим самолета за Рим, а после ще хванем влака до Венеция. Поне за известно време тия от „Арма Кристи“ ще си блъскат главите и ще се чудят къде сме изчезнали.
	Тя примигна. Идеята за Венеция й харесваше.
	— Спомняш ли си за средновековния художник, за който ни разказа Антонио? – продължи Иън.
	— Йеронимус Бош ли?
	— Да. Проверих в интернет – в музея във Венеция има изложба на негови картини.
	— Но нали Антонио каза, че Орденът се опитва да унищожи творбите му?
	— Не и от средата на XIX век насам. Отказали са се. И мисля, че зная защо… В интернет прочетох, че запазените картини на Бош били заснети за първи път през 1852 година чрез дагеротипия — първия фотографски метод. Картините били крити в продължение на векове, затова снимките се превърнали в истинска сензация. Хиляди репродукции залели Европа. Това е причината Орденът да се откаже. Истината излязла наяве и вече нямало как да забранят разпространението й. Нямало смисъл да губят време и ресурси.
	— И така да е, с какво ще ни помогне това на нас?
	— Още не съм съвсем сигурен, но във всеки случай Орденът не убива безсмислено. Както каза и Антонио, те не се ръководят от желание за отмъщение и има граница, която не прекрачват. Нашата надежда е да разберем какво ще ги накара да спрат.
	— А защо Бош? Какво ще ни разкрият картините му?
	— Нещата, които Орденът не е искал светът да научи.
	— Смяташ, че в тях са скрити тайните на Ада? Значи търсиш карта!
	— Да. Разгледах картините в интернет – призна той, – и са наистина невероятни! Изключително сложни криптограми, при това огромни – някои са с размери два и четирийсет на четири и половина метра. Не мога да ги разгледам добре на екрана на компютъра, трябва да ги видя отблизо.
	Изтощена, Анджела положи глава на рамото му и затвори очи. Трябваше да се изплъзнат, да се скрият някъде, а Венеция бе много по-приятно място от Лох Дерг. „Както и да е – помисли си тя, – следващия път аз ще избера къде да отидем.“
	Стига да оцелееха и да имаше следващ път.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 40

	 
	Bibliotheca Secreta, Ватикана;
	същия ден, късно следобед
	 
	— Misericordia! – изсумтя Антонио Понти, докато сваляше един тежък контейнер от лавицата на пода. Това бе последният от общо дванайсет, които бе смъкнал и после върнал обратно. Бе плувнал в пот и се чувстваше ужасно мръсен, след като два часа се бе занимавал с това в най-тайния и строго охраняван раздел на Тайните архиви — този на Апостолическата пенитенцария*, където се пазеха материалите за „Арма Кристи“. За последен път бе идвал тук, когато трябваше да се представи официално при поемането на настоящата си длъжност. Оттогава не бе имал причини да се връща, тъй като през всичките тези години Орденът се бе спотайвал.
	[* Апостолическата пенитенцария (или „трибуналът на съвестта“) е един от трите трибунала на Римската курия (административния апарат на Светия престол). Този трибунал се занимава с въпроси, свързани с опрощаването на тежки грехове, които само папата може да опрости.]
	Сега обаче, изправен пред опасна ситуация, се налагаше отново да прегледа документите. Този път не бързаше, защото нямаше кардинал, който зорко да следи всяко негово действие. Надяваше се да открие нещо, което бе пропуснал предишния път. Някаква следа, каквато и да е, която да му подскаже как да залови къртицата сред хората си и да спаси американските си приятели от смъртната присъда.
	Тайните архиви се намираха дълбоко под един вътрешен двор: осемдесет и пет километра лавици, върху които бяха наредени оцелелите църковни документи от зараждането на християнската религия до наши дни. Складът бе огромен, а безценните ръкописи, книги и религиозни предмети – безбройни. Повечето вероятно не бяха докосвани от векове. Естествено, за подредба не можеше и дума да става. В хранилището на Апостолическата пенитенцария се пазеха и по-опасни съвременни документи. Сто трийсет и пет стаи с флуоресцентно осветление, десет на десет на петнайсет метра, с метални решетки на вратите, винаги заключени. Недостъпни за всички, освен за папата, няколко доверени кардинали от курията и монасите-библиотекари, които се грижеха за архивите като рояк безмълвни пчели.
	А също и за Антонио Понти. Като директор на службата за сигурност Антонио имаше достъп до всички кътчета на Ватикана, дори най-строго охраняваните. Включително личния трезор на папата, Volta Papale. Действията му обаче бяха ограничавани от изключително строги правила. Имаше право да влиза в тези места само с определена цел – като например залавянето на нарушител, или по официални, одобрени от папата дела. В такива случаи, освен папското съгласие бе задължително да го придружава някой от кардиналите… А и да положи клетва за подчинение и пълна конфиденциалност.
	Напоследък обаче се затрудняваше със спазването на обетите. Сърцето му подсказваше, че Божият план е твърде сложен и има някои неща, които са по-важни от клетвите. Сигурността на църквата му, например. А също и човешкият живот. И сега, когато от „Арма Кристи“ бяха проникнали в защитаваната от него крепост, те заплашваха и двете. Налагаше се Антонио да предприеме необичайни мерки.
	Минаването покрай пазачите на Архивите стана безпроблемно. Слуховете се разпространяваха светкавично във Ватикана и всички бяха наясно с броженията в службата му. Именно тях бе използвал като прикритие – каза, че трябва да направи проверка на сигурността, и докато охраната се сменяше, се промъкна в хранилището на Архивите. Лошото бе, че след часове търсене все още не бе открил нищо ново за Ордена.
	Избърса чело с опакото на ръката си и се отпусна на едно коляно, мърморейки:
	— Защо Бог позволява такова зло да съществува в църквата Му?
	Касетката бе заключена, също както и предишните. Той измъкна от джоба си импровизиран шперц и безпроблемно отвори и нея. Вдигна капака и наоколо се разнесе прах. Размаха ръка, за да го разкара по-бързо, и надникна вътре. Надеждите му бързо се изпариха, когато видя какво съдържа.
	Материали от 1995 година, свързани с последния разкрит оперативен агент на „Арма Кристи“, по времето на папа Йоан Павел II. Докато папата бе на посещение в Манила, ислямски терористи бяха организирали покушение. Атентаторът-самоубиец бе преоблечен като свещеник. Слава Богу, филипинската полиция бе получила анонимно предупреждение и успя да обгради терористите в една сграда. В разразилата се престрелка всички бяха избити. Сред телата бе открито едно на мъж без документи за самоличност, с татуировка над сърцето, която бе помогнала за разпознаването му. Беше член на Ордена. Дали е бил част от заговора? Или пък „Арма Кристи“ бяха внедрили свой човек в терористичната организация, с цел да предотвратят атентата? Тогава не стана ясно, а и тези документите не подсказваха отговора.
	Антонио затвори капака, проклинайки. Не бе научил нищо, независимо от положените усилия. Трябваше да побърза и да се махне оттук, преди да го хванат на местопрестъплението. Вдигна касетката, за да я върне обратно на лавицата, и точно се канеше да я бутне навътре, когато погледът му се спря върху нещо като смачкана дамска чанта. За момент замръзна така, с изопнати от напрежение ръце. Предметът бе сбутан в дъното на лавицата; вероятно не го бяха сложили където трябва при подреждането на материалите и просто го бяха захвърлили в ъгъла, така че да не се вижда. Не си спомняше да го е виждал при предишното си посещение тук.
	Пусна обратно касетката на пода, стъпи на нея, протегна се и издърпа тънката чанта от кафява кожа. Приличаше на квадратна папка, трийсет на трийсет сантиметра. Имаше дълга презрамка, а капакът се затваряше с метална закопчалка. Беше старомодна куриерска чанта от онези, в които преди години са пренасяли важните документи. Нямаше никакви означения, нищо, което да подсказва чия е била и за кого е била предназначена. Кожата бе одраскана на няколко места. Вдигна капака и извади отвътре плик, запечатай с официалното червено клеймо на Ватикана. Имаше и дата – 16 Marzo, 1939 – и адрес:
	 
	Seine Würde, Eugène Tisserant
	Vatican Stadt, Italien
	Privat und Vertraulich
	 
	Немски. Език, който Антонио не разбираше. Разпозна обаче името – Негово високопреосвещенство Йожен Тисеран, високопоставен кардинал от курията по времето на Пий XII и малко след това. Пликът бе разпечатан. В него имаше писмо и втори, по-малък плик. Писмото бе на латински – явно подателят се бе съобразил с получателя:
	 
	Берлин, 14 март 1939 година
	 
	Ваше високопреосвещенство,
	Не разбирам значението на онова, което Ви изпращам, но то очевидно е много важно за Райха. Затова го предавам на Вас с надеждата Вие да разпоредите по-нататъшната му съдба. Прилагам и описание на трагичните обстоятелства, при които попадна у мен.
	Вчера сутринта един млад мъж бил блъснат от кола, докато пресичал Фосщрасе, за да стигне до новото канцлерство на Третия райх. Един от нашите свещеници, отец Бернхард Лихтенберг, станал свидетел на инцидента. Той тръгнал към ранения, за да предложи помощта си, но заварил водача на колата да претърсва джобовете на жертвата. Почти веднага пристигнал отряд на СС и шофьорът бил арестуван.
	Отец Бернхард се канел да си тръгва, когато забелязал тази чанта в канавката. Предположил, че принадлежи на прегазения младеж, и я вдигнал. От нея изпаднал плик. Когато видял до кого е адресиран, отецът се изплашил по очевидни причини. Побързал да скрие всичко под палтото си и веднага дойде при мен.
	По-късно научих, че жертвата починала, а водачът на колата се самоубил в затвора. Нямал отличителни белези, с изключение на странна татуировка на гърдите му – Христос, разпънат върху меч. Това е всичко, което зная. Не съм отварял плика и поверявам въпроса на Вас с упованието, че ще разберете какво се крие зад тази необичайна история. Ще се моля това да е от полза за каузата ни. Дано по-скоро да се сложи край на тази лудост.
	Ваш в Христа,
	Епископ граф Конрад фон Прейзинг,
	Берлински диоцез
	 
	Озадачен, Антонио остави писмото настрани и взе втория плик. Сърцето му почти спря.
	 
	Reichsführer-SS Н. Himmler
	Präsident Verein Das Ahnenerbe Forschungs-und
	Lehrgemeinschaft
	Reichskanzlei, Berlin
	 
	Ръководителят на СС Хайнрих Химлер, дясната ръка на Хитлер! От двете страни на плика имаше избелели червени печати, които предупреждаваха, че не бива да бъде отварян от неупълномощени лица. Писмото обаче бе разпечатано. С треперещи ръце Антонио изтърси съдържанието му.
	Древен пергамент, петнайсет на петнайсет сантиметра, сгънат през средата. Бе толкова стар, че директорът имаше чувството, че ще се разпадне при допир. Много внимателно той го хвана за краищата и го разгърна. От вътрешната страна имаше нещо подобно на карта. Беше грубо нарисувана скица с множество означения и указания на латински, изписани с избледняло кафеникаво мастило. Най-отгоре се мъдреше надпис на френски – обяснение какво представлява документът. Антонио го гледаше стъписан.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 41

	 
	Небето над Франция;
	същия ден, късно следобед
	Докато самолетът им летеше на югоизток към Рим, Иън и Анджела се бяха надвесили над лаптопите си. Иън с облекчение забеляза, че тя като че ли се е възстановила от ужасното премеждие в Лох Дерг. Той самият се бе отървал леко – ребрата му бяха натъртени и накуцваше с единия крак.
	През последния час прегледа още няколко истории за Чистилището на Свети Патрик. Имаше наистина удивителни разкази. Сега отново се бе заел с картините на Йеронимус Бош и колкото повече се вглеждаше в тези пъклени творби, толкова повече растеше възбудата му. Тук наистина имаше нещо странно.
	Рисунките на Бош, изобразяващи Преизподнята, бяха поразителни. Шокиращи. Шедьоври на фантазията, сложни и детайлни. Една и съща тема се повтаряше непрекъснато: наказанието на греховете, пресъздадено по особено отблъскващ начин. Гротескни демони подлагаха прокълнатите на необичайни, често еротични мъчения. От прочетеното Иън научи, че преди Бош никой не бе изобразявал Ада с подобни панорамни, увлекателни като разказ картини. Всяка от тях бе като лабиринт от християнски икони, астрологически символи, пиктограми и загадъчни знаци, чието значение човечеството бе забравило отдавна. Иън все повече се убеждаваше, че за създаването им са били използвани реални наблюдения. Бош бе видял първообразите им със собствените си очи. Още едно нещо бе сигурно: в тези изображения бяха скрити множество следи, подсказващи какво очаква Иън при следващото му ПБС. Никоя от тях не бе очевидна, но той се надяваше утре късметът да е на негова страна и да успее да разгадае поне част от загадките.
	Дотолкова бе погълнат от заниманието си, че за малко да забрави да се обади на Антонио. Искаше да му разкаже за случилото се при езерото Лох Дерг, а трябваше да го направи, докато все още летяха и не бяха стигнали Лион. Дори от Ордена да прихванеха сигнала, нямаше да заподозрат, че Иън и Анджела в действителност не отиват в Рим.
	Обади се, но отсреща се включи гласова поща. Антонио ги бе предупредил да не оставят съобщения, затова се наложи да прибегне към електронната поща. Написа му дълъг имейл, в който му разказа за злополучната среща с меча. Сподели и подозрението си, че следят плановете на полетите им – нямаше друго обяснение за факта, че сякаш винаги знаят какъв ще е следващият им ход. Спомена и теорията си, че Орденът се е отказал да преследва картините на Бош, защото са станали прекалено известни и не е било възможно да се спре разпространението им. В заключение обеща да му позвъни отново на другия ден по обяд.
	Още едно обаждане, преди да пристигнат в Лион…
	Успя да се чуе с Емил Йостен в Ню Йорк. Докторът бе зает да търси оборудване за новата лаборатория. Говореше предимно Йостен, а когато приключиха, Иън обясни на Анджела:
	— Ивет е уредила ново място в Кейптаун. Набавили са и почти цялата необходима апаратура.
	Тя се намръщи и сви рамене; очевидно не искаше да го обсъждат. Иън реши да смени темата и обърна лаптопа си към нея:
	— Добре, може би това ще те заинтересува повече…
	 
	* * *

	Анджела се наведе към екрана и присви очи. Сложно и изключително детайлно изображение. Смущаващо. Зала за мъчения, сякаш излязла от някакъв кошмар. Извратена версия на „Алиса в страната на чудесата“, в която гнусни демони насилваха голите души.
	Тя сбърчи нос:
	— С това ли се занимаваш сега? Със средновековна порнография?
	Наистина, картината бе изпълнена с повече садистично-еротични елементи и от илюстрациите към разказите за Чистилището на Свети Патрик.
	Е, тя самата също бе направила някои проучвания. През последния час бе изучавала различни феномени, подобни на Пещерата на Свети Патрик, само че търсеше научно обяснение за тях. И бе попаднала на нещо. Сега се надяваше скоро да обори вярата на Иън в съществуването на духовни порти към Отвъдното.
	 
	  

	Бош – фрагментът „Ад“ от „Градината на земните удоволствия“
	 
	 
	 
	ГЛАВА 42

	 
	Апартамент в стара жилищна сграда в Прага;
	същия ден, късно през нощта
	 
	Йозеф Варга седеше пред телевизора с дистанционното в ръка. Преглеждаше стари видеозаписи на американското телевизионно предаване „По следите на паранормалното“. Този епизод бе озаглавен „Сърцето на Свети Петър“.
	На екрана се виждаха старият му приятел Иън и една грациозна брюнетка, застанали насред някаква църква. Зад тях на пиедестал имаше реалистично изваяна статуя в цял ръст на брадат, оплешивяващ мъж с развята роба и ореол около главата. Дясната ръка на статуята бе вдигната, сякаш ги благославяше, а другата бе поставена на пояса и стискаше връзка с няколко масивни ключа. Жената сочеше статуята и говореше:
	„…извършените звукови и вибрационни анализи не показаха никакви аномалии. Няма следи за отклонения от нормалното, включително за наличие на сърдечен ритъм, какъвто много от енориашите твърдят, че са чули. “
	Кадърът се смени: сега камерата показваше няколко човека с превръзки на очите. Един по един те притискаха длани първо към гърдите на истинската статуя, а после и към гипсова имитация, поставена до нея. Зад кадър се чуваше гласът на Иън:
	 „Много от вярващите, които са усетили сърцебиене в статуята на Свети Петър, твърдят, че са почувствали същото и у контролния манекен. Този факт почти със сигурност доказва, че не става въпрос за чудо. Много по-вероятното обяснение е, че са усетили собствения си пулс. Той става по-осезаем, когато ръката на човек е вдигната и пръстите са притиснати към твърда повърхност. Да не говорим, че всички те са били с предварителната нагласа да усетят пулс “
	Лицата на Иън и жената отново се появиха на екрана, Йозеф натисна пауза и кадърът застина.
	— Иън, Иън… – промълви той, – ти наистина си се обърнал към дявола…
	Мобилният му телефон, който бе на масата до него, звънна – мелодията бе на биеща църковна камбана. На дисплея се появи името на Кирил. Йозеф отпрати бърза молитва към Господ, после вдигна:
	— Има ли някакви новини, сър?
	— Не, но научихме, че Баринджър и жената са напуснали Ирландия. Предполагаме, че Димитри е мъртъв.
	Йозеф затвори очи. Да, наистина бе подценил стария си приятел.

 	— Понти им помага. Вероятно им е разказал за нас — а това е още една сензация, която ще използват в предаването си.
	— Къде са в момента?
	— Над Франция. Явно се връщат във Ватикана. Искам да тръгнеш веднага.
	Пулсът на Йозеф се ускори:
	— Там ме познават прекалено добре. Какво ще стане, ако ме разкрият?
	— А кой друг да изпратя? Квинт е в Дамаск, всички останали имат задачи.
	— Хендрик е на разположение…
	Отсреща се чу въздишка на раздразнение:
	—Хендрик е твърде ограничен.
	— Да, но именно той е човекът за тази работа. Няма по-добър от него. „Очите и ушите“ във Ватикана могат да уредят нещата.
	— Стига Понти да не ги пипне! – Последва кратко мълчание, после проклятие: – Добре, прати него. Но този път, в името на Бога, довършете ги!
	 
	 
	 
	ГЛАВА 43

	 
	Равнините на Ломбардия, Италия, частен спален вагон
	във влак; следващата сутрин
	 
	Анджела се събуди на закритото си със завеса легло в спалния вагон. Не си бе почивала толкова добре от дни. Това се дължеше донякъде на успокояващото клатушкане на вагона и хипнотизиращото ритмично тракане на колелата – никога преди не бе спала във влак. Основната причина обаче бе увереността й, че Иън е успял да заблуди преследвачите. Бе действал много хитро. Предната вечер изчакаха да достигнат въздушното пространство на Лион и едва тогава наредиха на пилота да кацне. Никой от двамата не използва телефона си; купиха билетите си за влака отделно с нови, неизползвани досега лични документи и кредитни карти. Иън бе помислил за всичко. С него се чувстваше в безопасност и се възхищаваше на куража, който бе проявил при сблъсъка с убиеца при Лох Дерг.
	Тя дръпна леко завесата и надникна в малкото им купе. Иън вече бе буден, напълно облечен и работеше на лаптопа си. Обстановката бе много по-приятна от тази в самолета: сгъваеми легла, разположени едно над друго, компактна тоалетка, малка душкабина с тоалетна, сгъваема масичка, прикрепена към стената, диван за двама и голям прозорец. Стенният часовник показваше, че до пристигането им във Венеция остава час и половина. Минаваха през провинцията и утрото навън бе прекрасно. Пътуваха покрай великолепни лозя, чиито кафяви стебла бяха покрити със зелени пъпки. Истинска красота. Така й се искаше да могат да слязат и да поразгледат, Може би някой ден…
	— Добро утро, красавице! – поздрави я Иън и отмести компютъра си.
	После потупа с длан скута си, а тя слезе от леглото. Сгуши се в прегръдките му и го целуна – устните му имаха вкус на портокали и канела. На масата имаше табла с кифлички, кафе и плодов сок. От всяка от кифличките бе отхапано по малко.
	— Това пък откъде се взе? – попита тя, обезпокоена, че е пренебрегнал предпазните мерки.
	— От вагон-ресторанта.
	— Но не бива да…
	Накара я да замълчи с още една целувка, после добави:
	— Харесва ми косата ти. Приличаш на малка палава фея.
	— А пък ти – на плажен гларус! – сряза го в отговор тя, загледана в изрусените му къдрици.
	Иън се разсмя и я обгърна по-плътно с топлите си мускулести ръце. Двамата се сгушиха на диванчето, за да се насладят на краткия миг спокойствие, полюшвани от плавния ход на влака…
	 
	* * *

	След като закуси и се изкъпа, Анджела седна да изсуши косата си. Докато Иън на свой ред си взимаше душ, тя погледна екрана на лаптопа му – поредната история за Чистилището на Свети Патрик. Въздъхна. Не гореше от желание да разваля чудесното настроение, с което бяха започнали деня, но ако искаше да го отклони от самоубийствения му път, трябваше да го извади от заблужденията му за Отвъдното. А що се отнася до пещерата на Свети Патрик, Анджела разполагаше с точното средство – онова, което бе открила по време на полета им предния ден.
	Иън излезе от банята, загърнат с кърпа, и тя обърна екрана към него:
	— Виждам, че си прекарал сутринта в Чистилището.
	Той се ухили и отметна разрошената си коса от лицето:
	— Е, и малко време в Рая като награда за доброто си поведение… Прочетох всичко за Пещерата, което успях да открия.
	— И какво точно търсиш?
	— Общото в разказите на поклонниците, неща, които всички твърдят, че са видели там. Колкото повече си приличат тези истории, толкова по-голяма е вероятността да са достоверни. Ето един пример от онова, което прочетох досега. Според повечето описания на Чистилището то се намира точно пред Ада. Следователно, за да стигна до Адските порти, трябва първо да прекося Чистилището. Опитвам са да науча всичко за него и за онова, което ме очаква там.
	След малко, докато той се бръснеше, Анджела го попита:
	— Какво знаеш за храма в Делфи?
	— Там, където древните гърци отивали, за да научат бъдещето си?
	— Да. Ако си спомняш, според преданието бъдещето предсказвали жрици, които изпадали в транс и говорели на просителите на странен, непознат език, а после жреците от храма тълкували думите им. Смятало се, че чрез тях говори бог Аполон.
	— Защо ми казваш това?
	— И аз четох доста и открих някои много интересни факти… Знаеше ли например, че свидетелствата за случките в Храма на Делфи датират от VIII век преди Христа? Мястото било открито от овчари, които завели стадото си на водопой до един планински извор. Те забелязали, че овцете блеят и се държат странно. Когато се приближили да проверят какво става, усетили замайване. Един от овчарите изпаднал в транс и започнал да говори безсмислици. Слухът се разпространил и хората повярвали, че изворът притежава магически свойства, затова построили над него храм. Така възникнал култът към оракулите. Това продължило до IV век след Христа, когато църквата най-после успяла да го унищожи. Но едва наскоро учените открили причината за транса на делфийските оракули.
	— Виното?
	Тя не обърна внимание на иронията му:
	— От руините на храма все още блика поток. Изследователите го проследили и открили извора в един подземен разлом, изпълнен с различни природни газове – метан, етан, етилен – които достигат до повърхността под формата на мехурчета. Тези газове са отровни, а е известно, че някои от пророците са умирали по време на транса си, Повечето обаче получавали само халюцинации… или както смятали древните гърци, предсказания.
	— И какво от това? Какво значение има дали природен газ е причината за преживяванията, близки до смъртта в Пещерата на свети Патрик? Тази теория не отрича виденията. Освен това двете нямат нищо общо. Пещерата е свързана с Чистилището, а Делфи – с връх Олимп и бог Аполон.
	— И в двата случая хората са се подвеждали по очакванията си – независимо дали са очаквали среща с демони или с богове. Били са предварително настроени да видят онова, което в крайна сметка са виждали… или са смятали, че виждат. Това е силата на внушението.
	Той поклати глава:
	— Почакай. Ще станем свидетели на неща, които дори твоята наука не може да обясни.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 44

	 
	Апартамент в стара жилищна сграда в Прага,
	същия ден, сутринта
	 
	— …Венеция, както изглежда – обясни Йозеф по телефона, който лежеше на масата с изключен видеоекран. Очите му бяха приковани в малка стъкленица, в която той отмерваше грам по грам някакво бяло прахообразно вещество. Спря за миг и погледна часовника на китката си. – Трябва да пристигнат след половин час. Ти къде си?
	— Автострада А-14, на север от Болоня. Изтощен съм. Вярно, че всички пътища водят към Рим, но в момента са ужасно натоварени!
	— Извинявам се за неудобството, Хендрик, но те са много умни, тези двамата. Обади ми се, когато стигнеш във Венеция — тогава ще ги спипаме…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 45

	 
	Венеция, Италия;
	същия ден, сутринта
	 
	Анджела и Иън пристигнаха на гара „Санта Лучия“ навреме и без произшествия. Когато влакът спря, те вече бяха готови и с багажа си в ръка чакаха да слязат. Иън си сложи тъмни очила и бейзболна шапка, а Анджела – само слънчеви очила.
	— Не забравяй шапката! – подсети я той.
	— Току-що си измих косата!
	Той грабна шапката и я нахлупи на главата й.
	— Не можем да си позволим да свалим гарда! Вече сигурно са разбрали за номера, който им скроихме, и нищо чудно да са по петите ни. Може би са съвсем наблизо.
	Само за секунда разби илюзията й, че са, в безопасност…
	Двамата напуснаха гарата, влачейки след себе си куфарите си на колелца, като не спираха да се оглеждат наоколо. Ориентираха се до Канале гранде, където слязоха по рампата до пристана на vaporetto, водните автобуси. Искаха да наемат от там motoscafo – водно такси. Анджела беше благодарна, че Иън говори италиански и познава мястото. Той избра лодка, която изглеждаше не само надеждна, но и бърза. Разбра се с лодкаря и двамата се качиха на борда.
	Утрото бе топло и слънчево, по небето не се виждаше дори едно облаче. Движението по канала бе натоварено, каквото е винаги по главната улица, на който и да е голям град, само че тук имаше водни автобуси и таксита, частни лодки и гондоли, които пореха нефритенозелените води. По бреговете минаваха множество пешеходци и велосипедисти. Зад тях се издигаха, плътно притиснати една към друга, четири- и пететажни сгради в пастелни цветове и с покриви от червени керемиди. Еднообразието се нарушаваше от разпръснатите тук-там разкошни дворци, ресторанти и хотели или кубета на величествени катедрали.
	Иън й посочи стар дворец в готически стил, който гледаше към канала. Балконите и прозорците му бяха окичени със знаменца в оранжево и черно.
	— Ка Фоскари. Построен е в началото на XV век, в разгара на Ренесанса. — Кимна към голям и оживен открит пазар: – А това е Песхериа. На него се продава риба вече цяло хилядолетие… – Насочи вниманието й към отсрещния бряг. – Ка д’Оро, Златната къща. Някога стените й са били покрити с плочи от истинско злато.
	— Не може ли да отделим време да разгледаме някои? – примоли се Анджела.
	Той стисна нежно ръката й:
	— Вярвай ми, най-хубавото предстои…
	Малко по-нататък каналът правеше завой и гледката, която се разкри пред очите им, спираше дъха: океанът в цялото си великолепие и искрящ розово-бял полуостров, който се врязваше в залива. В средата имаше открит площад, а от лявата му страна се издигаше базилика с богато украсена фасада – на Анджела й заприлича на нещо средно между средновековна църква и мавритански храм. От лявата се разпростираше готически дворец с множество филигранни колони, арки, ажурни фрески и коптски кръстове. С високите обелиски, кулите, куличките, колоните и статуите мястото напомняше на огромна, великолепно украсена сватбена торта, плаваща насред водата.
	 
	 
	  

	Площад „Сан Марко“, вдясно – Палацо Дукале, Дворецът на дожите
	 
	— Площад „Сан Марко“ – обясни Иън и посочи двореца. – А това е Дворецът на дожите, който е служил за Съдебна палата в продължение на десет века, а сега е музей на изкуството. Тук се помещава и изложбата на Бош.
	Ако трябваше да изберат да посетят само едно място, това бе перлата в короната, помисли си развълнувано Анджела.
	Когато се приближиха, тя забеляза, че плътно покрай стените на двореца минават други два канала, значително по-тесни. Ограден изцяло от вода, той приличаше на масивна четириетажна скала. Срещу него се издигаше втори палат със същата височина. На нивото на третия етаж двата бяха свързани от каменен мост.
	 
	  

	Мостът на въздишките

	 
	— Ponte dei sospiri, Мостът на въздишките – каза Иън. – Наричат го така заради въздишките на затворниците, когато отивали от Двореца на дожите към бесилката.
	Можеше да й спести тази подробност, помисли си Анджела. Потрепери, когато се сети за смъртната им присъда и вчерашното премеждие на езерото. Изведнъж се напрегна, имаше чувството, че отново ги преследват.
	Продължиха към пристана под площада, където няколко мъже се занимаваха с плавателните си съдове. Всеки от тях можеше да е меч. Иън изобщо не изглеждаше разтревожен, стоеше изправен в лодката и с нетърпение изчакваше да слезе. „Не сме споменавали на никого, откъде би могъл да разбере Орденът? – помисли си Анджела. – Я се стегни!“
	Независимо от това, когато лодкарят й подаде две големи бутилки изворна вода, тя ги прибра в дамската си чанта, която после стисна в ръка като оръжие. Иън се разплати с човека, като му даде достатъчно голям бакшиш, за да ги изчака заедно с багажа им. После хвана Анджела за ръка и й помогна да слезе на брега. Поведе я по каменните стълби към площада, а тя се опита да се съсредоточи върху невероятните гледки, които се разкриваха пред очите й. Това обаче изобщо не й се удаваше – в главата й се появи предупредително бучене, първоначално тихо и ненатрапчиво, което после, докато се изкачваха по стъпалата, се усили. Площадът бе голям и из него се разхождаха тълпи от хора. Самата идея да тръгне сред толкова много непознати караше стомаха й да се свива на топка. Цялото й въодушевление се бе изпарило.
	Дръпна Иън и го накара да спре, след което нервно прошепна в ухото му:
	— Дай да приключваме по-бързо. И да бъдем възможно най-предпазливи!
	Той й обеща и я целуна, после нахлупи шапката й по-ниско над лицето и ускори крачка.
	Едва бяха изминали десет метра обаче, когато предупредителната сирена в главата й отново зави. При това силно.
	Сред тълпата имаше десетина цигани, които поздравяваха новодошлите и намираха начини да изкарат пари от туристите. Сред тях изпъкваше един мъж на трийсет и седем-осем години, с тъмна коса и тъмно облекло. Жонглираше с ножове: три дълги, много остри на вид ками, които проблясваха на слънцето. В мига, в който забеляза Анджела и Иън, тръгна към тях.
	Сърцето й заби по-силно. Освен факта, че сякаш ги бе подбрал в тълпата хора, нещо друго също не бе наред. За разлика от лицата на останалите просяци неговото бе гладко избръснато, дрехите му бяха чисти и спретнати. Преди обаче Анджела да осмисли видяното, мъжът се приближи достатъчно, за да ги достигне с някой от ножовете. По лицето му плъзна лукава усмивка. Остриетата летяха във въздуха и проблясваха като малки светкавици…
	Тя рязко спря и дръпна Иън. Той не реагира веднага – може би бе свикнал да наблюдава подобни представления тук. После обаче осъзна опасността и застана пред нея, за да я предпази.
	— Goda Vatio, il mio bella? – подвикна дръзко непознатият.
	Този път обаче Анджела не смяташе да остави Иън да поеме цялата тежест на удара. Приведе се, ръката й отлетя назад, а после се стрелна напред с чантата. Улучи мъжа, който се строполи върху мраморните плочи заедно с ножовете си.
	Случайните наблюдатели ахнаха, а носле се отдръпнаха, за да направят път на останалите цигани. Те се втурнаха към падналия мъж и го изправиха на крака, като крещяха нещо неразбираемо към Анджела и Иън. Почти веднага пристигнаха и двама полицаи. Циганинът, изглежда, нямаше наранявания – ударът само му бе изкарал въздуха. Сега стоеше и зяпаше неразбиращо Анджела, докато полицаите се опитваха да разрешат проблема.
	— Той се канеше да ни нападне! – обясни Анджела на офицерите, докато циганите нареждаха на висок глас, а Иън се опитваше да посредничи в превода. Няколко минути полицаите се чудеха какво да направят, после върнаха чантата на Анджела, ножовете на циганина и раздразнено подканиха и двете страни да си вървят:
	— Vada! Vada! Е non ritorni!
	Иън избута Анджела настрани. Циганите продължаваха да мърморят и да се оплакват.
	— Толкова по въпроса с предпазливостта! — каза недоволно той.
	— Откъде да знам, че не е от „Арма Кристи“?! – извика тя, макар и засрамена, без да спира да се оглежда.
	— Ченгетата казаха, че „работи“ на площада от години. Имаме късмет, че неведнъж са го задържали за джебчийство, иначе щяха да ни обвинят в нападение.
	— А какво ни крещеше преди малко?
	— Искаше да разбере дали красивата дама харесва представлението му…
	Докато минаваха покрай един от обелиските, Иън се прикри зад него и придърпа Анджела до себе си. Двамата изчакаха малко, а после надникнаха да проверят дали някой не ги следи. Не се виждаше нищо подозрително; дори циганите се бяха разотишли.
	— Уплашена ли си? – попита Иън.
	Тя се поколеба, а той хвана брадичката й и я повдигна леко.
	— Ако от Ордена наистина са ни наблюдавали – каза й с усмивка, — след онова, което се случи, сериозно ще се замислят, преди отново да ни нападнат…
	Наведе се и заличи с целувка намръщената й физиономия.
	Пред тях се възправяше бляскавата фасада на музея на Двореца на дожите. Ако Иън бе прав, от изложените в него творби щяха да научат тайни, останали неразкрити цели пет века. Тайни за начина, по който бе устроен Адът, и това, което се случваше в него.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 46

	 
	Двореца на Санктум официум*, Ватикана; 
	същия ден, сутринта
	[* Sanctum Officium – отдел от римската курия, отговарящ за католическата доктрина]
	 
	Кардинал Пиетро дела Рока, префект на Конгрегацията за доктрина на вярата, седеше на бюрото си и четеше един от многото поставени в дебели папки доклади пред себе си. Издълженото му лице бе смръщено.
	Канцеларията на кардинала се намираше в същия дворец, където някога Галилео Галилей бил принуден да защитава науката. Помещението бе наистина впечатляващо: просторно, с инкрустиран с бронз таван, масивен кристален полилей и прозорци с оловни стъкла, закривани от тежки драперии, напомнящи гоблени. Стените бяха облицовани с махагон, с вградени лавици за книги, огъващи се под наредените на тях дебели томове. Бюрото и столът бяха антики, изработени през XVI век от черен дъб. Подът бе покрит с копринен персийски килим.
	Пиетро остави доклада, свали очилата си и разтърка очи, после измърмори:
	— Il Dio li aiuta…
	Помнеше времето, когато да пазиш доктрината означаваше да контролираш печатните издания и книги и да не допускаш в тях да се появяват еретични елементи. Църквата имаше списък на такива забранени материали, наречен „Показалецът“. Сега обаче, в ерата на електронните публикации – уебстраници, блогове, електронни списания – службата му бе зарината от работа. Навсякъде богохулства и псевдотеология. Тези лъжливи вероучения объркваха още повече католиците, които и без това бяха достатъчно смутени от непрекъснатите скандали в църквата. Следваше криза след криза.
	Някой почука на вратата и го откъсна от мрачните мисли. Секретарката му — облечена в черно и бяло монахиня с изпито лице – съобщи, че има посетител.
	Пиетро беше доволен от прекъсването, макар да нямаше предварителна уговорка. Това обаче трая само докато чу името на госта: кардинал Лучио Менцети, префект по икономическите въпроси. Неговата служба отговаряше за финансовите дела на Ватикана и присъствието му тук без съмнение означаваше лоши новини – защото финансите на Ватикана си бяха в лошо състояние. Пиетро обаче нямаше никакво намерение да орязва и без това мизерния си бюджет. Намръщи се на сестрата, но тъй като не обичаше да отлага нещата, кимна утвърдително.
	Менцети влезе забързано, затвори вратата и безшумно се плъзна по килима. Той бе висок мъж със сухо, мършаво тяло, бледа кожа и мрачна физиономия като на погребален агент. А в момента изглеждаше дори по-намусен от обикновено.
	— Добро утро, Лучио – приветства го Пиетро и добави сериозно: – Изглеждаш добре.
	Менцети му отговори в същия дух и прие предложения стол.
	— Извинявам се за неочакваното посещение. Прости ми, ще мина направо на въпроса.
	Пиетро се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си:
	— Говори спокойно.
	— Наясно си с плачевното състояние на финансите ни.
	— Така е.
	— С прискърбие искам да те осведомя, че напоследък положението се е влошило. Изглежда, че дефицитът ни за това тримесечие ще надмине предварителните разчети. Не можем да посрещнем разходите си, освен ако не съкратим някои от програмите или не продадем част от активите си. А се страхувам, че папата предпочита втория вариант. Нареди ми да се свържа с колкото се може повече частни музеи. От мен се очаква да организирам търг за творбите в Museo Profano!
	Пиетро се сепна. Светският музей, наричан така заради античните нехристиянски произведения на изкуството в него, представляваше една от най-ценните и популярни колекции на Ватикана. Освен това бе любимата му.
	— Това е катастрофа. Творбите са безценни! – добави задавено Менцети.
	— Ти какво му отговори?
	— Предложих му алтернативен план – да съкратим няколко програми и част от по-незначителните и отдалечени мисии.
	— И?
	— Папата категорично отказа. Вместо това увеличи финансирането на всичките ни мисии, навсякъде!
	— Да… папите с тяхната благотворителност. Ако решиш да им пречиш, правиш го на собствена отговорност!
	— Има една програма, която ми направи особено впечатление – Crumen pro Fidis Tutamine. Съдържанието, целта и бенефициентите й са не само неясни, а направо съмнителни!
	Пиетро кимна. Знаеше за Фонда за защита на вярата:
	— Това са разходи за Конгрегацията за доктрина на вярата. Всяка година ги одобрявам след нареждане на папата, но в действителност не знам нищо за тях, той не обсъжда темата. Винаги съм смятал, че е някаква лична благотворителна акция.
	Менцети се приведе напред и снижи глас:
	— Да, наистина е определена като „акция“. Аз обаче прегледах документите и в тях няма никакво обяснение какво представлява. Финансирането се извършва от затворен тръст през швейцарска банкова сметка. Тези средства са отпускани в продължение на векове, макар че някои папи са пропускали да го правят – и именно това трябва да сторим и ние в тази ситуация. Ще си спестим милиони! Обаче папата отказва. Казвам ти, щедростта му ще ни разори!
	Пиетро мълчеше замислен. Усещаше, че Менцети го гледа настойчиво.
	— Пиетро, не можем да позволим това, то ще доведе до други подобни решения! Papa те слуша, поговори с него! Накарай го да се вразуми, преди да изгубим всичките си съкровища!
	— Дори и папата да ме слушаше – което не е съвсем вярно – то е по богословски въпроси, не финансови. Все пак споделям загрижеността ти и ще говоря с него.
	Лицето на Менцети леко се отпусна и той се настани по-удобно. След известно време попита:
	— Е, какво си чул за скорошния опит за убийство?
	— Същото, което и ти, предполагам.
	Менцети се усмихна и леко наклони глава.
	— О, не, Пиетро! Ти имаш много повече връзки и нищо не ти убягва. Кажи поне коя е била мишената.
	Пиетро замислено прокара език от вътрешната страна на бузата си. Може би щеше да извлече някаква изгода, ако разкриеше информацията си – подробности, получени от една от камериерките му, съпруга на ватикански жандармерист. Менцети бе непоправим клюкар и щеше да разпространи слуха из цялата курия. Това без съмнение щеше да влоши позициите на директора на Ватиканската служба за сигурност Антонио Понти, който според Пиетро се бе сдобил с твърде много власт през последните години.
	— Ще ти кажа, но да знаеш, че е поверително – заяви накрая с пълното съзнание, че по този начин налива масло в огъня. – Замесена е една двойка – млада жена и онзи американски свещеник Иън Баринджър, който ни забърка в кашата в Кот д’Ивоар. Само дето той вече не е свещеник.
	Очите на Менцети се присвиха:
	— Може би търговците на роби са търсели отмъщение и са се опитали да го убият?
	— Предполагам, че става въпрос за нови врагове, макар че едва ли се отличават много от онези разбойници… Изглежда, Баринджър се е занимавал с нещо доста съмнително на Карибите. Имало е убийство, след което той и любовницата му долетели тук. Разбира се, старият му другар по оръжие директор Понти го приветствал с отворени обятия.
	— Бог да ни е на помощ, имаме си достатъчно скандали!
	— Абсолютно вярно. Понти се държи така, сякаш управлява Ватикана. Вчера например е бил забелязан да дебне около Тайните архиви – и то безнадзорно. Още един проблем, за който трябва да съобщя на папата.
	— Моля те, Пиетро, нека решаваме проблемите един по един. Говори с него първо по моя въпрос!
	След тези думи Менцети се изправи, благодари му и безшумно тръгна към вратата.
	Известно време Пиетро остана неподвижен, загледан в празното пространство. Накрая тъжно повтори:
	— Нека решаваме проблемите един по един…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 47

	 
	Музеят на Двореца на дожите, Венеция;
	същия ден, сутринта
	 
	Анджела с удоволствие отбеляза, че в музея има малко посетители. В този прекрасен слънчев ден хората очевидно предпочитаха да се разхождат навън. Така или иначе, тя самата се чувстваше по-добре тук, сред спокойния хлад на четирите стени, отколкото сред тълпата на площада. А Дворецът на дожите бе наистина прекрасен, заслужаваше да се разгледа. Бе същинско произведение на изкуството: великолепни зали с куполовидни тавани, фрески и невероятни статуи. Тръгнаха към изложбата на Бош. По пътя Иън взе една брошура и зачете на глас:
	„Йеронимус Бош е може би най-известният и противоречив художник на Ранния ренесанс. Роден е през 1450 година в хабсбургския град Хертогенбош, откъдето получава и името си. Умира шейсет и шест години по-късно, а за живота му се знае съвсем малко. Също като картините си той остава истинска загадка.
	Творбите му са уникални за цялото средновековно художествено изкуство и не приличат на нищо, създавано дотогава. Провокативни, сюрреалистични, изпълнени с мистични и библейски елементи, те отразяват песимизма, характерен за епохата – период на грандиозни социални, религиозни и политически промени.
	Творчеството му оказва влияние на множество други художници през вековете, включително на Уилям Блейк и Салвадор Дали. Най-известни сред картините на Бош са няколкото забележителни триптиха – огромни олтарни украси, нарисувани върху три съединени дървени плоскости…“
	 
	  

	„Страшният съд“

	 
	Стигнаха до залата, пред която имаше залепен надпис BOSCH LOGGIA. Под него на италиански и английски бе обяснено, че вътре са изложени седемнайсет творби, включително няколко много редки, собственост на музеи от цяла Европа. И това помещение бе почти празно – имаше само група възрастни жени.
	Картините бяха изложени на една-единствена грамадна стена, приблизително на три метра една от друга. Иън поведе Анджела към първата – централната част от триптих, озаглавен „Страшният съд“, с големина два и петнайсет на един и половина метра.
	Картината бе толкова детайлна, че от разстоянието, на което бе застанала, Анджела не можеше да различи отделните елементи. Когато се приближи, потръпна. Това бе панорамна илюстрация на садизма във всичките му проявления, не по-малко извратена и объркваща от онази, която Иън й бе показал на лаптопа си предния ден.
	В горната й част се виждаше Христос, седнал спокойно над хаоса и гнусната врява в Ада. Изглеждаше, сякаш от Рая надзирава и ръководи противните наказания на грешниците. Долу в бездната цареше ужасяващ кошмар, от който на човек му настръхваха косите. Тълпи демони и странни създания, наполовина животни, наполовина неодушевени предмети, измъчваха безбройните голи души. Насилието бе навсякъде, безумно и скверно, толкова нечовешко, че умът отказваше да го възприеме.
	— Бош е бил ненормален! – измърмори Анджела.
	— Не се е опитвал просто да предизвиква или да дразни самоцелно. Това е нагледна проповед, чиято цел е да стресне грешниците и те да се поправят. Мъченията са изпълнени със символика и отговарят на извършените грехове. Само да можехме да ги разберем…
	Известно време изучаваше внимателно картината, после продължи нататък. Обясни, че търси нещо определено, което е забелязал при проучванията си.
	Следващата творба, пред която спряха, бе нарисувана на дървен квадрат със страна метър и половина. Пет кръга – един голям в средата и четири еднакви по-малки в ъглите – всеки от които представляваше различна картина. Това бяха mondo, специфични кръгли рисунки, обясни Иън. Картината се казваше „Масата на седемте смъртни гряха и четирите последни неща“, наричана за по-кратко само „Седемте смъртни гряха “
	 
	  

	Масата на седемте смъртни гряха и четирите последни неща

	 
	Анджела не намираше никакъв смисъл и в нея. 
	– Какво е това?
	— Точно каквото е казано в заглавието – плот на маса. Смята се, че Бош си е направил груба шега, като е изобразил седемте смъртни гряха върху маса за хранене. Нещо като художествен каламбур – да сложиш греховете на масата, тоест да ги подложиш на обсъждане. – Посочи централния кръг, средновековно визуализирано нравоучение от седем части – седемте смъртни гряха, разположени около всевиждащото око на Бога. Зеницата представляваше изображение на възкръсналия Христос, под което имаше надпис на латински: Cave, cave, Dominus videt.
	— „Внимавайте, внимавайте – Бог вижда“ – преведе Иън.
	Подобен надпис на латински имаше под всеки от седемте гряха. Иън обясни, че изображението най-отдолу – двама пияни мъже, които се карат за жена, – олицетворява ira, гнева. По посока на часовниковата стрелка следваше сцена с куче, алчно гледащо към кокала в ръката на господаря му, който пък на свой ред се взираше с invidia, завист, към богат собственик на сокол. После идваше ред на avaritia, сребролюбието, алчността, представена от подкупен съдия. Четвъртата рисунка показваше жена, тъпчеща с храна семейството си – gula, лакомия. На петата се виждаше спящ свещеник, чийто сън бе прекъснат от облечена в черно монахиня. Сестрата го увещаваше да се отърси от своята accidia, леност. На следващата двойка любовници флиртуваха в дъното на шатра – символ на luxuria, лъст. На последната част бе изобразена жена, която се възхищава на отражението си в огледало, придържано от демон. Той събуждаше у нея най-ужасния от всички смъртни грехове – superbia, гордостта.
	Иън насочи вниманието на Анджела към малките mondo в ъглите. Горе вляво бе „Смъртта“, а горе вдясно – „Страшният съд“; под нея, долу вдясно – „Раят“, а вляво – „Адът“. Иън специално подчерта значението на „Ада“. На рисунката бяха изобразени няколко прокълнати души, всяка подложена на различно мъчение, подхождащо на някой от седемте смъртни гряха. По лицето на Иън пробяга безпокойство и той попита:
	— Можеш ли да разбереш на кой грях какво наказание съответства?
	 
	  

	Фрагментът „Ад“ от „Четирите последни“

	 
	Тя посочи част от картината, където демони бяха изненадали гола двойка в леглото:
	— Това, предполагам, е сладострастието. Не мога обаче да разбера какво е наказанието, нито по какъв начин отговаря на греха.
	Следваше мъж, седнал в шатра, нападнат от друг демон.
	— Лакомията – реши тя, – само защото на масата има храна. И тук не схващам какво е наказанието…
	После се спря на няколкото отвратителни демонични псета, които лаеха по полузаровени в земята хора. Нататък дявол пробождаше с дълго острие мъж, прикован върху грамадна фурна; няколко души се гърчеха във врящ казан; втора двойка бе измъчвана от друг демон. А в средата се виждаше демон-готвач, който удряше с чук тялото на един нещастник, за да направи месото му по-крехко.
	— Честна дума, изобщо не виждам връзката – каза Анджела, свивайки рамене.
	Иън й направи знак да се върнат при „Страшния съд“, за да я разгледат по-внимателно. След малко нададе тихо възклицание и й посочи лявата част на картината. На височината на средата, почти до самия ръб, бе нарисуван ангел, който отвежда някъде една душа, а отзад се виждаше дявол, целещ се в тях с арбалет. Фигурките бяха толкова дребни, че почти се губеха насред хаоса от шокиращи сцени.
	— Ако не бях погледнал съвсем отблизо – сподели Иън, – изобщо нямаше да забележа този детайл.
	— И какво е? Щастливец, който се измъква от Ада?
	 
	  

	 
	Той поклати глава:
	— Според Библията присъдата е за вечни времена, затова и я наричат „вечно проклятие“. Това тук трябва да е Чистилището, а не Ада. Виждаш ли колко подробни и изразителни са тези изображения в сравнение с онези от фрагмента „Ад“ на „Седемте смъртни гряха“?
	Това бе съвсем вярно – адското тондо бе много по-абстрактно, самият рисунък бе по-груб, образите бяха като замазани.
	— Вероятно защото в действителност Бош никога не е виждал Ада – заяви той с ясно доловимо разочарование в гласа. – Също като Данте и Милтън, и той се е страхувал да се впусне отвъд Чистилището – или поне така смята Нийманд. Онова, което знае за Ада, го е научил от втора ръка. Вероятно и той като Милтън и Данте греши.
	Анджела си пое дълбоко въздух и каза:
	— А може би има друго обяснение за това. Може би Бош никога не е стигал Отвъдното. Възможно е тези картини да са просто резултат на богатото въображение на един средновековен фантазьор.
	Реакцията му я изненада.
	— Ах, така ли? – отвърна той с иронична усмивка. Хвана я за ръка и я поведе към следващата картина.
	— Кажи тогава как ще обясниш това?
	На стената пред нея бе закачена малка дървена плоскост с големина около четирийсет и пет сантиметра на метър и двайсет. Въпреки скромните размери внушението й бе неизмеримо. Наречена бе „Въздигане на блажените“ и изобразяваше спасените души, които се носят към блестящ тунел в небето. В дъното на тунела искреше ярка божествена светлина – това бе входът към Рая.
	— Хората, които са имали преживявания, близки до смъртта, твърдят, че са видели същото. Именно това видях и аз. А очевидно и Бош – при това преди петстотин години. Как ще обясниш този факт? – попита Иън.
	Анджела нямаше обяснение. Не можеше обаче да се отърси от безпокойството, което я бе обзело и се усилваше с всяка изминала минута. Искаше да тръгват, и то веднага, но Иън не бе приключил. Оставаше им да видят още една, дори по-загадъчна творба…
	 

	 

	 

	ГЛАВА 48

	 
	Музея „Палацо Дукале“ във Венеция;
	същия ден сутринта
	 
	Двамата бяха застанали пред последната картина от изложбата на Бош – творба, озаглавена „Гората, която чува и вижда“.
	— Това не съм го виждал преди! – прошепна той, запленен.
	Това не бе триптих или дървена плоскост, а платно, нарисувано не с боя, а с мастило и креда. Голямо, метър и двайсет на два и петнайсет. До него имаше табелка с описание, според което картината бе работна скица за по-голяма творба, унищожена много отдавна при пожар.
	— Умишлен палеж – предположи Иън. Нямаше нужда да уточнява кои според него са извършителите.
	Картината бе в характерния за Бош сюрреалистичен стил и изобразяваше старо, изсъхнало дърво. Част от ствола му липсваше, все едно бе откършена от буря. Дървото се издигаше в поле насред седем безтелесни очи. Сред клоните му гнездяха птици, в хралупа в предната му част бе кацнала сова, една лисица се бе свила в дупката между корените му. Зад дървото имаше гора, а от двете й страни – две големи човешки уши.
	— Какво, по дяволите, означава? – попита Анджела.
	Иън се вгледа в картината. Не беше сигурен, че разбира. После изведнъж кръвта нахлу в лицето му:
	— Проклет да съм! Спомняш ли си библейската история, която ни разказа Люсиен? Как Господ разделил Дървото на познанието и засадил добрата половина в Рая, а лошата – в Ада? Мисля, че това е една от половините!
	Анджела сбърчи чело и се вгледа в скицата;
	— И защо смяташ така?
	— Всичко съвпада. Седемте очи в полето отговарят на седемте кръга в Рая и Ада. Лисицата символизира хитростта, която е необходима за намиране на дървото. Совата е неговата мъдрост. Плодовете на дървото Бош е представил като птици – през Средновековието те са олицетворявали неуловимостта. Присъствието им тук трябва да покаже колко трудно постижимо е познанието.
	— Ами онези гигантски уши?
	— Те символизират предпазливостта. Чрез тях Бош предупреждава, че знанието може да е опасно.
	Анджела се замисли, а след миг пребледня.
	— Може би Бош се опитва да предупреди за нещо друго… Ами ако лисицата е орденът „Арма Кристи“, който охранява познанието, а очите и ушите са неговите шпиони?
	Иън усети как косъмчетата по врата му настръхват. Вече бяха видели всичко тук, така че той стисна ръката на Анджела и я поведе обратно.
	— Е, какво научи от видяното? – попита тя.
	— Не съм напълно сигурен. Мисля, че Бош не е оставил карта на Ада, но имам чувството, че картините му крият някакво послание. Само че пропускам нещо много важно, а не знам какво…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 49

	 
	Вигонца, Италия;
	същия ден, по-късно сутринта
	 
	— Какво ще кажеш за онова място? – попита Анджела, сочейки към едно уютно малко ресторантче вляво от пътя.
	Иън заобиколи и спря колата в задната уличка, като остави двигателят да работи. Известно време двамата се оглеждаха. След като преди няколко часа бяха излезли от музея, наеха кола и поеха на запад. Нямаха определена цел, просто искаха да оставят зад гърба си Венеция, която се бе оказала задънена улица. Бяха закусили съвсем скромно, затова се налагаше да намерят безопасно място, където да обядват.
	Според Анджела малката trattoria бе добър избор. Разположена бе на ъгъла на тих градски площад, имаше огромни френски прозорци от двете страни, което им даваше добра видимост. След десет минути те решиха, че вече е безопасно да влязат. Бутнаха тъмните очила на носовете си и се шмугнаха в заведението.
	Все още беше рано за обяд и посетителите бяха съвсем малко. Съдейки по външния им вид, всичките бяха местни. Иън избра маса близо до задния вход, откъдето да се измъкнат бързо в случай на нужда. Появи се един келнер и им донесе менюта и бутилка кианти.
	— Тъкмо ще си поотпуснем нервите – отбеляза Иън, докато наливаше и на двама им.
	Само след няколко глътки на празен стомах Анджела усети приятно затопляне. Не се бе чувствала толкова спокойна, откакто слязоха от влака. Това обаче трая кратко. Едва бяха поръчали, когато в ресторанта влезе едър набит мъж, облечен в бял костюм, с дълга кестенява коса и очила с телени рамки. Изглеждаше на около четирийсет години, с бледо лице и нездрав тен, месест нос и малки очи. Седна на бара близо до прозорчето към кухнята, поръча си кампари и отвори вестник. Държеше го съвсем близо до лицето си, сякаш беше късоглед.
	У него нямаше нищо необичайно, като се изключи фактът, че бе сам и очевидно не бе италианец – вестникът му бе на някакъв непознат език. Въпреки че изобщо не погледна към тях, Анджела бе неспокойна. Иън прецени, че непознатият не представлява опасност, така че тя също реши да не му обръща внимание. Шестото й чувство вече я бе подвело веднъж; стигаше й толкова срам за един ден.
	Когато салатите им пристигнаха, Иън погледна часовника си.
	— За малко да забравя! Обещах на Антонио да му се обадя по обяд. – Стана, огледа се и посочи през прозореца. – Имаме късмет – телефонна будка, наземна линия. Започвай без мен, след малко се връщам – каза той и излезе.
	Анджела отново погледна крадешком към непознатия. Не правеше нищо, само от време на време отпиваше от чашата си. Не бе отгърнал дори една страница от вестника си.
	Тя се премести на съседния стол, за да може да вижда едновременно и мъжа, и Иън…
	 
	* * *

	— Ciao – разнесе се в слушалката гласът на Антонио, – радвам се да те чуя!
	— Аз също, приятелю! – отвърна му Иън.
	— От безопасно място ли се обаждаш?
	— От уличен телефон. В момента сме на път към следващата цел.
	— Добре. Получих имейла ти. Съжалявам, че е толкова трудно да се свържеш с мен, имах много работа. – Звучеше едновременно уморен и разтревожен. – Случилото се при Лох Дерг е много лош знак. Двамата с Анджела трябва веднага да се върнете тук.
	— Благодаря, но смятам, че най-накрая успяхме да им се изплъзнем.
	— В такъв случай ще ви изпратя охрана. Двама доверени мъже, които си разбират от работата…
	— Няма нужда. Промяната на маршрута насред полет бе достатъчна. Просто ще се местим от едно място на друго, докато приготвят лабораторията.
	— Mio Dio – нима смяташ да продължиш с експериментите?!
	— Само още едно пътуване. Ако мине добре, се надявам да използвам резултатите, за да се отървем завинаги от „Арма Кристи“
	— Значи имаш план, така ли?
	— В основни линии. Спомняш ли си какво ти писах за снимките на картините на Бош?
	— Да, и разбирам какво имаш предвид. Знам за още един случай, при който от Ордена са се отказали, защото разбрали, че няма смисъл. Става дума за Данте.
	— Данте!
	— Е, не самия Данте, а неговата „Божествена комедия“. „Арма Кристи“ отровили Данте скоро след като завършил ръкописа. А после, точно както при Бош, се заели да унищожат произведението и всичките му копия, защото вярвали, че съдържа тайна информация за живота в Отвъдното.
	— Обаче са се отказали?
	— Накрая да. Нали разбираш — Данте написал „Божествена комедия“ сто години преди откриването на печатарската преса. По онова време разпространението ставало чрез преписване на ръкописите. Но книгата била толкова популярна, че независимо от усилията на Ордена непрекъснато се появявали нови копия. Оцеляла до появата на пресата, била отпечатана и в крайна сметка преследването спряло. Кой знае, ако отпечатването й е било възможно веднага след написването, може би от Ордена са щели да пощадят Данте.
	Иън усети проблясък на надежда и се опита да привлече вниманието на Анджела, но тя очевидно мислеше за друго.
	— В такъв случай предполагам, че планът ти е да разкажеш историята си по телевизията, в твоето предаване?
	— Съдейки по онова, което каза онзи, който се представи като О’Фаръл, те най-много се страхуват от това. Може би, ако покажа на света, че Отвъдното съществува и живот след смъртта наистина има, ще спрат опитите си да ни убият. Какъв е смисълът да слагаш след дъжд качулка?
	— Иън, забравяш, че Орденът не иска да скрие само истината за онзи свят. Той пази тайните, като „Висшата реалност“ на Мертън. Смея да твърдя, че смъртта му не е била нещастен случай. Същото важи и за теб – докато си жив, представляваш заплаха, защото може да се добереш до още някоя тайна.
	— Може би, но това ще е временно. Щом хората научат за експериментите ми, ще ме последват и други, при това много. Точно както е станало през Средновековието. От Ордена не могат да спрат всички. Тайните ще станат всеобщо достояние и „Арма Кристи“ ще се превърне в банда фанатици без кауза.
	— Това не е Средновековието, приятелю. Хората ще искат доказателства, преди да хукнат да рискуват живота си в опасни и скъпи експерименти. А как можеш да докажеш духовното? Как ще докажеш на света, че Отвъдното съществува?
	 
	* * *

	Анджела седеше в малкия ресторант и все така внимателно наблюдаваше обстановката иззад слънчевите си очила. Докато довършваше салатата си, заведението се изпълни с клиенти. Всички приличаха на местни и нито един от тях не обърна внимание на странния мъж на бара. До момента не бе забелязала нищо подозрително.
	След малко обаче той рязко допи питието си, остави вестника на масата и се изправи. Тя се напрегна. Иън все още говореше по телефона. Но мъжът тръгна към тоалетната и Анджела си отдъхна. После обаче го видя да минава покрай прозорчето, през което подаваха храната, и да спира за миг. Почти веднага след това един сервитьор грабна двете чинии с димящи спагети, оставени там, и ги понесе към нейната маса.
	Тя се вгледа в храната. Сърцето й биеше лудо. Спагетите изглеждаха съвсем наред и много вкусни. Добре сварени равиоли, залети с приятно ухаещ сос маринара и поръсени с настърган пармезан. От тях се носеше богат аромат на чесън, риган и босилек.
	Иън все още говореше. Тя му махна нервно, но той вдигна показалец в знак, че му трябва още време. Междувременно непознатият се върна на масата си, поръча си още една чаша кампари и пак разтвори вестника си.
	 

	* * *

	— Ако си готов на всичко, за да видиш родителите си, ще ти изпратя нещо – продължи Антонио със загриженост в гласа. – Нещо, на което се натъкнах в Тайните архиви и което може би ще ти помогне… макар че за Църквата ще е богохулство.
	— Ще рискувам.
	— Да, точно това се боях, че ще кажеш. Но този път наистина ще е последен, Иън! Ако ти покажа друг начин да стигнеш до родителите си, трябва да оставиш самоубийствените си експерименти!
	 
	* * *

	Анджела местеше очи между мъжа на бара, Иън и чиниите с обяда. Най-сетне Иън се върна.
	— Не трябваше да ме чакаш – промълви той. – Извинявай, че се забавих толкова, обаче научих нещо страхотно…
	Тя почти не го слушаше. Непознатият тъкмо бе допил кампарито си и се изправяше. Анджела гледаше напрегнато как той хвърля на масата няколко банкноти, пъха вестника си под мишница и тръгва към изхода.
	Тя също стана, отиде до прозореца, свали очилата си и се загледа след него. За миг си помисли, че интуицията й я е подвела, и точно се канеше да се обърне, когато мъжът рязко спря, извърна се тромаво и погледна през рамо към ресторанта. Очите му срещнаха нейните. Студен, многозначителен поглед.
	По гърба й премина ледена тръпка и тя се завъртя. Иън тъкмо поднасяше първата хапка към устата си.
	— НЕ! – изкрещя тя и изби вилицата от ръката му, при което масата се преобърна. Вино, чинии, чаши и прибори полетяха на пода, храната се разхвърча наоколо. Всички в ресторанта замръзнаха, втрещени.
	Иън зяпна и очите му се разшириха. Скочи на крака, измъкна портмонето си и набута няколко едри банкноти в ръката на вцепенения от изненада сервитьор, стисна Анджела за ръката и двамата хукнаха навън.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 50

	 
	Вигонца, Италия;
	същия ден, ранен следобед
	 
	Една пресечка по-нататък набитият мъж с очилата седеше в колата си и говореше по телефона. Докато обясняваше, постави малък флакон, приличен на спрей за уста, в една метална кутия, затвори плътно капака и я пъхна в джоба на якето си.
	— Успях да напръскам храната им с много силна и бързодействаща отрова – каза той на полски. – Те обаче не се хванаха. Не ядоха.
	— Поръчали са си, а дори не са опитали храната? – попита мъжки глас от другата страна на линията.
	— Жената ме заподозря, веднага разбрах. В крайна сметка си тръгнах, а те излязоха веднага след мен. Няма смисъл да оставам повече тук, прикритието ми е провалено. Видяха ме и ще ме разпознаят. Изпрати друг.
	— Няма друг, Хендрик!
	— Оставаш ти, Йозеф…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 51

	 
	Шосе в северната част на Венето, Италия;
	същия ден, по-късно следобед
	 
	Колата се носеше бързо покрай прясно разорани ниви. Постепенно релефът стана хълмист, а в далечината се показаха покритите със сняг хребети на Алпите. Иън шофираше, а Анджела се взираше невиждащо в полуизядения сандвич в скута си — бяха купили храна на една бензиностанция.
	— Не разбирам – измърмори Иън, – как са успели да ни открият? Знам, че не ни следяха. А и онзи се появи, преди да се обадя по телефона!
	— Не знам как е станало, но знам, че… – Тя погледна през рамо, като очакваше всеки миг зад тях да изскочи колата на преследвачите, както става в гангстерските филми. Пътят обаче бе чист, което потвърждаваше мнението на Иън, че е реагирала параноично. Отново.
	— Прилагаш двойни стандарти – каза той, клатейки глава. — Не приемаш, че съм имал преживяване, близко до смъртта, обаче аз трябва да приема, че притежаваш шесто чувство – така ли?
	— Онзи мъж в ресторанта не беше дух, Иън. Беше истински, крачеше в реалния свят и мина точно покрай обяда ни!
	— Знаеш какво имам предвид.
	Тя въздъхна:
	— Шестото чувство се смята за нещо свръхестествено, но всъщност е просто подсъзнателно усещане.
	— Как така?
	— Край нас винаги има неща, които съзнанието ни пропуска. Подсъзнанието ни обаче ги отчита и преценява. Лека промяна в позата, особено изражение, което пробягва по нечие лице, отклоняване на погледа… излъчването на феромони дори. Повярвай ми, у този човек имаше нещо, което буквално вонеше на гнило!
	— Обаче не отричаш напълно идеята за съществуването на шесто чувство, нали?
	Тя не отговори веднага. Притесняваше я мисълта, че думите й не отговаряха напълно на това, което бе изпитала по-рано. Нямаше логично обяснение за усещането в музея, че нещо не е наред. Още я побиваха тръпки при спомена.
	— Не, не я отричам…
	— В такъв случай не искам много – просто допусни, че моите свръхестествени преживявания може наистина да са реални.
	— Хубаво. Само че моето шесто чувство не ми подсказва накъде отиваме сега. Ще ми кажеш ли най-накрая?
	Той се усмихна: първата му истинска усмивка от доста време насам.
	— Към Алпите — отговори й. — Какво ще кажеш да покараме ски?
	— Това ли те посъветва Антонио?! Не говориш сериозно!
	И двамата караха ски – той се бе научил по време на престоя си в Европа, а тя – в гимназията. Преди години бяха прекарали два чудесни дни на езерото Тахо. Предложението му звучеше прекалено хубаво, за да е истина.
	— За съжаление не отиваме там, за да се забавляваме. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че има и друг начин да видя родителите си? Начин, който не включва преживяване, близко до смъртта?
	За втори път Анджела реши, че е прекалено хубаво, за да е истина.
	— Ако си спомняш, през Средновековието хората използвали три начина да стигнат до Отвъдното: входове като Пещерата на Свети Патрик, отвари като „Сълзите на дявола“ и некромантията – общуването с духове…
	Каква щуротия му беше хрумнала сега?!
	— ПБС, входовете, отварите – и трите варианта те приближават до смъртта, за да проникнеш в онзи свят. Некромантията обаче действа обратното – при нея се използва алхимична формула, която да доведе мъртвите при теб.
	Анджела потръпна. И все пак, ако тази щурава идея щеше да го спре да прибегне до ново ПБС и да й даде време да се пребори с неврозата му…
	— Смятах, че всички сведения за некромантията са унищожени много отдавна.
	— Може и да не са. Антонио е открил нещо в Архивите.
	— Рецептата ли?
	— Не, не самата рецепта, а нещо, което може да ни помогне да разберем какво е съдържала. Вчера е намерил карта за мястото, където вероятно се пази формулата. Дълго време се е смятала за изгубена… ако въобще е имало такава, естествено. Историята й е удивителна и може да се проследи чак до 1639 година. Записана е от един френски монах на име Поликарп дьо ла Ривиер.
	Името не й говореше нищо.
	— Поликарп бил преподавател в университета в Монпелие, Франция, Написал материал на тема некромантия. По онова време практиката била почти напълно изкоренена, но в труда на Поликарп била записана една от последните известни формули. Инквизицията научила за това и му се наложило да се спасява. Грабнал книгата си и потеглил към Виена. Докато прекосявал Алпите обаче, го застигнала буря. Потърсил убежище в една пещера.
	Анджела се намръщи и Иън побърза да продължи:
	— Съвсем нормална пещера, не е била вход към Отвъдното. Имала две зали – една главна и една по-малка, до която се стигало през тесен проход. Поликарп знаел, че Инквизицията е по петите му, и тъй като бил сигурен, че ако го хванат, ще унищожат формулата, той я преписал на стената на по-малката зала. После закрил входа на прохода с камъни и когато бурята отминала, отново поел към Виена.
	Инквизицията обаче го арестувала, трудът му бил изгорен, а той бил изправен на съд. Независимо от мъченията, на които го подложили, Поликарп не издал местонахождението на пещерата. Малко преди да го екзекутират, начертал карта и я предал на свой доверен човек.
	— И картата се озовала в Тайните архиви на Ватикана – предположи Анджела.
	— Още по-странно е как е попаднала там. Тя изчезнала и в продължение на точно три века от нея нямало и следа. После, през зимата на 1939 година, човек на име Ото Ран я открил в библиотеката на един френски манастир. Ран бил археолог, член на СС и Ahnenerbe Büro – отдела за окултни изследвания „Наследство на прадедите“, където работел под ръководството на Хайнрих Химлер. Химлер, както може би знаеш, вярвал в свръхестественото и се занимавал с издирването на свещени реликви като копието на Исус, плащаницата от Овиедо и картата на Поликарп.
	Анджела си спомни, че голяма част от нацистите са имали слабост към окултното и са се интересували от всичко, свързано със свръхестественото.
	— Похитителите на изчезналия кивот – измърмори тя.
	Каза го на шега, но Иън не се засмя.
	— В интерес на истината мотивът на филма отразява действителността. Нацистите издирвали свещени реликви и икони за своята нова религия, основана на расата. Идеята била да ги вплетат в новоизмислената псевдоистория, за да й предадат автентичност. Интересите на Химлер обаче не били продиктувани само от целите на пропагандата. Той искал предметите заради предполагаемите сили, които притежавали.
	Некромантската формула е добър пример за това. Химлер бил убеден, че може да я използва за предсказване на бъдещето. И когато чул, че Ран е открил картата на Поликарп, изпаднал в еуфория. Наредил на Ран да запомни картата, незабавно да му изпрати оригинала по специален пратеник, след което да открие пещерата и да запише формулата. Остава загадка дали Ран е изпълнил възложената му мисия; той починал в Алпите на 13 март 1939 година по неизвестна причина. Антонио подозира, че и това е работа на „Арма Кристи“.
	 
	  
	Ото Ран в пещерата в Алпите

	 
	— Ами картата?
	— Изглежда, че отново се е намесил Орденът. Куриерът стигнал до Берлин и тъкмо пресичал улицата, на която бил кабинетът на Химлер, когато го прегазила кола. При удара чантата, в която носел картата, се озовала в канавката. Прибрал я един свещеник, който се притекъл на помощ на куриера. Той я предал на епископа, който пък я изпратил във Ватикана.
	— И сега Антонио я праща на теб?
	— Да, копие от нея, по електронната поща.
	— Но некромантията не е ли черно изкуство? Антонио не каза ли, че църквата я заклеймява като богохулство?
	— Така е. А пък той си залага главата заради мен. Обаче ако успеем, няма да ми се налага да продължавам с ПБС. Ще мога да говоря с родителите си направо… може би дори да видя духовете им.
	Тя прехапа устни и попита:
	— И къде точно е тази пещера?
	— На един планински връх в Австрия, близо до известен ски курорт. Ще си набавим необходимата екипировка, ще си запазим стая и ще тръгнем по маршрута, обозначен на картата…
	Продължиха напред, като с всеки завой се приближаваха все повече към острите планински върхове, покрити с бели снежни шапки, плуващи сред пухкави облаци. Гледката бе фантастична, но Анджела почти не й обръщаше внимание. Хвърли още един поглед към пустия път зад тях и придърпа якето по-плътно около тялото си. Открадната нацистка плячка. Древна карта. Формула, която може да съживява мъртвите…
	Шестото й чувство се обади отново.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 52

	 
	Уединена хижа в тиролските Алпи, Майрхофен, Австрия;
	сутрин
	 
	Когато Анджела се събуди, Иън вече беше станал. Слънцето струеше през прозореца на къщичката, която бяха наели. Беше уютна, в традиционен стил. Стените, подът и таванът бяха от борови греди, които изпълваха стаята с аромата, характерен иначе само за Коледа.
	Бяха се добрали до ски курорта Майрхофен късно, по тъмно. Забавила ги бе снежна буря. По пътя Анджела не спираше да се оглежда, но не забеляза някой да ги следва.
	Бяха им казали за тази планинска къща, когато спряха да си наемат екипировка за похода, който планираха да направят на следващия ден. Беше частна, напълно оборудвана, сгушена сред рядката борова гора на основния връх в курорта Пенкен. Пистата бе до самата вратата на къщата – човек можеше да нахлузи ските и да започне да кара от прага.
	Заради бурята предната вечер Анджела не бе успяла да разгледа района, затова сега се измъкна бърза от леглото и отиде боса до прозореца. Когато разтвори пердетата, пред очите й се разкри невероятна картина. Вдясно имаше панорамна гледка към планината, която в далечината образуваше отделни остри зъбери, които се простираха до края на хоризонта. Иън вярваше, че някъде сред тези хребети се намира пещерата на Поликарп. Вляво пък бе разположен живописният Майрхофен, традиционно алпийско селце, сгушено в прилична на купа долина. Имаше си каменна църква с островръх покрив и висока камбанария, прилепена отляво до основния кораб, както и разнородна смесица от тиролски къщички и туристически хижи, магазини, бирарии и ресторанти, Над комините се виеше дим, хората бяха наизлезли пред сградите и разчистваха тротоарите от снега, по улиците се движеха снегорини. Всичко бе обляно в слънчева светлина,
	Дали заради магията на Алпите или разредения въздух, тук горе заплахата от „Арма Кристи“ изглеждаше някак далечна, почти нереална, а невероятният план на Иън да се свърже с родителите си – не толкова неосъществим.
	Анджела се запъти към кухнята, изкушена от аромата на прясно сварено кафе, и откри Иън седнал на масата с лаптопа пред себе си. На екрана се виждаше копието на картата, което снощи Антонио бе изпратил по електронната поща: пожълтяло парче пергамент, покрито с лабиринт от неразбираеми линии, чертички и обяснения на латински. Най-отгоре имаше надпис на френски, който като че ли бе добавен по-късно – мастилото бе по-малко избеляло, почеркът бе различен:
	 
	Là où fût cachée la Gramaryé de Polycarpe
	 
	Иън го бе превел: „Там, където Поликарп е скрил черната магия“.
	Анджела си бе легнала с мисълта, че едва ли ще успеят да се ориентират в този лабиринт и най-вероятно ще се загубят. Иън обаче я посрещна с уверена усмивка:
	— Открих пещерата и пътя до нея. Изобщо не е далече!
	На масата лежеше отворен справочник, в който с различни цветове бяха отбелязани маршрутите и ски пистите в района. Иън посочи с пръст очертанията на планинския склон, прорязан от зелени, сини и черни линии на пистите и няколко плътни червени черти, обозначаващи седалковите лифтове.
	— Намираме се тук, в подножието на Пенкен – каза той, после премести показалеца си на съседния връх, към който нямаше обозначени нито пътеки, нито писти или лифт. – Пещерата е тук, на върха на Грюблшпиц. До връх Пенкен стигат няколко лифта, но до Грюблшпиц ще трябва да се качим пеша.
	Анджела прецени, че разстоянието е малко повече от километър и половина, но трябваше да изкачат един доста стръмен склон и да прекосят почти отвесни проходи. Тя беше в добра форма, но това начинание й се стори прекалено амбициозно. Освен това трябваше да излязат от пистата и да карат извън рамките на курорта. А в снега винаги се криеха опасности, да не говорим колко рисковано бе изследването на непозната усойна пещера, както и възможността убийците да ги следват по петите.
	Иън сякаш прочете мислите й:
	— Никой не ни е създавал проблеми от Ирландия насам.
	— Или поне не сме разбрали. Ще наемем ли водач?
	— Около Грюблшпиц е почти съвсем открито, без дълбоки пропасти и капани, а и картата на Поликарп е ясна. Има няколко по-трудни места, но с малко усилие ще стигнем върха. Няма как да се изгубим, всичко се вижда; после ще се върнем по собствените си следи.
	Звучеше някак прекалено лесно и просто.
	— А какво ще стане, ако закъсаме на някое от въпросните трудни места?
	— В най-лошия случай ще се обадим на спасителния екип от Майрхофен. Запаметих номера им и в твоя, и в моя телефон.
	Явно бе помислил за всичко. Във всекидневната бе подредена екипировката, с която се бяха сдобили предната вечер – два чифта снегоходки, два чифта ски, подходящи за всякакви терени, ски обувки, щеки и грейки. Имаха и две раници, пълни с неща от първа необходимост – вода, пакетирана храна, дигитален фотоапарат, с който да снимат формулата, в случай че я открият.
	Иън хвърли поглед към часовника:
	— 7:30. Лифтът на Пенкен вече е отворил…
	Закусиха набързо, след което обиколиха всички прозорци, за да огледат околността и да се уверят, че теренът е чист. Девствено белият сняг, навалял предната вечер, улесни задачата им – всяка следа в него би била подозрителна. Следи обаче нямаше, така че те облякоха грейките, сложиха раниците с прикрепените към тях снегоходки, нахлузиха обувките и ските и поеха.
	Въздухът бе свеж, по небето не се виждаше нито едно облаче. Анджела се успокои, когато видя, че няма много други скиори, нито опашки при лифтовете. Както бяха планирали, стигнат до билото, където слязоха и се приготвиха да се спуснат по обратния склон.
	Анджела спря за малко и се вгледа в целта им отсреща. Връх Грюблшпиц представляваше поредица от обширни и стръмни снежни полета, разделени от хоризонтално разположени ивици голи скали. Приличаше на парче от нескопосано направена торта. В повечето скални ивици имаше снежни пролуки, но през средата на Грюблшпиц минаваше широк каменен пояс, който изглеждаше непроходим. Не се виждаше подстъп до билото, където би трябвало да се намира пещерата.
	— Няма проблем – заяви Иън, който бе проследил погледа й. – На картата на Поликарп са отбелязани местата, откъдето е минал. Набелязал съм маршрута.
	— Божичко, Иън! Там, на откритото, ще бъдем като мишени на стрелбище! Кой да е снайперист ще може да ни свали!
	Той поклати глава:
	— Не, Орденът не действа така. Антонио каза, че те целят да прилича на нещастен случай.
	Ако с това искаше да я успокои, изобщо не успя.
	 
	* * *

	Не много далеч зад тях, на седалковия лифт се возеше набит мъж с бяла шуба, ски и раница. Към ухото си бе притиснал телефон, а през замъглените си очила се взираше в GPS-устройството в другата си ръка. На седалката до него имаше ръкавици, снегоходки и щеки. Не изглеждаше особено щастлив.
	— Ти трябваше да поемеш случая! – тросна се той на полски. – Ти си спортистът! А и нямам никакъв опит с химикалите. Така изобщо не съм в свои води!
	Изслуша отговора и сви устни:
	— Да, но за мен ще има полза само ако действително търсят тази формула! И ако въобще съществува! Стига да не си строша врата преди това!
	 

	* * *

	Иън се спусна по другия склон на Пенкен, а Анджела го следваше като сянка. Горният слой сняг, фин като пудра, хвърчеше изпод ските им. Наоколо нямаше други скиори и тя се почувства освежена и ободрена, докато присвиваше колене и пореше чистия сняг. Чувстваше се жива, с бистър ум.
	Само след няколко минути стигнаха подножието, плъзнаха се покрай лифта и се озоваха пред въжените прегради, които бележеха границите на курорта. Анджела погледна през рамо – зад тях нямаше жива душа. Иън обаче като че ли не се интересуваше от това, цялото му внимание бе насочено напред, към застрашително надвисналия над тях Грюблшпиц. Ако можеше да се вярва на информацията му, някъде сред тези негостоприемни, покрити със сняг зъбери се криеше друг път към невероятната цел, която си бе поставил.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 53

	 
	Тиролските Алпи, Австрия;
	същата сутрин
	 
	Анджела бе изтощена. Придвижването дори в ниската част на Грюблшпиц се оказа значително по-трудно, отколкото очакваше Иън. Бяха обули снегоходките, а ските привързаха на гърбовете си. Заради дълбокия сняг и силно разредения въздух им се налагаше често да спират. Тя на два пъти затъваше в преспи и се налагаше Иън да я измъква с помощта на щеката си.
	— Добрата новина е – задъхано промълви той, – че на връщане ще се спуснем със ските по надолнището.
	Това бе единственото, за което можеше да мисли; това и възможността някой да ги следи. Назад не се виждаше никой, но видимостта й бе ограничена от насечения терен.
	Продължиха да напредват бавно и мъчително в продължение на цял час. Анджела тъкмо се обърна да провери дали имат „опашка“, когато Иън рязко спря и тя се блъсна в него. За малко да се прекатурят и двамата, но здравите ръце на Иън я задържаха. Едва тогава Анджела видя какво има зад него: дълбока пропаст, чиито стени бяха покрити с лед, а дъното й се губеше в мрака долу.
	Иън я издърпа по-далеч.
	— Това имаше ли го на картата? – попита задъхано тя. Сърцето й биеше като тъпан. Пропастта бе поне десет метра широка и разсичаше планината от край до край. Не се виждаше място, където да могат да я прекосят.
	— Аз, ъ-ъ, явно не съм разчел както трябва означенията. На снимките от въздуха ми заприлича на просека, откъдето прекарват трупите… – каза той и посочи вляво от тях. – Обаче ако продължим натам покрай нея, ще стигнем до място, където можем да преминем оттатък.
	Той потегли и Анджела се повлече след него. Усещаше краката си омекнали. След известно време пропастта се стесни и изчезна. След още трийсетина метра се издигаше огромна самотна скала и пропастта зейна отново – още по-широка отпреди. Краят й не се виждаше. Анджела бе благодарна, че Иън не се опита да прекоси оттатък. Когато стигнаха стеснението обаче, той спря.
	— Не… – изпухтя тя, като клатеше глава. – Това е мост от сняг. Ще се срути, ако стъпим…
	Той свали ръкавиците си, извади картата на Поликарп и посочи една от множеството неразбираеми драскулки на нея.
	— Това е ей онази скала – заяви и посочи към гранитната маса, която се извисяваше на предела. – Тя бележи мястото, където пътеката на Поликарп прекосява пролома. В Google Earth се вижда ясно, че под снега има солидна каменна основа.
	Тя грабна картата от ръцете му и се вторачи в нея. Когато вдигна поглед, с ужас забеляза, че Иън вече е стигнал снежното покритие и опитва здравината му с щеката си. Преди дори да успее да извика, той залитна напред и изчезна.
	Анджела замръзна, неспособна да издаде и звук. Чуваше само лудото биене на сърцето си. А после сякаш изпод земята се чу едно засрамено:
	— Добре съм, добре съм…
	Все още зашеметена, тя го гледаше с облекчение как се изправя с мъка на крака, затънал до шия в преспата. Ругаеше и отъпкваше снега около себе си, все едно мачкаше грозде след гроздобер. Най-после успя да проправи пъртина и стигна до другата страна, покрит в бяло от главата до петите. Приличаше на оживял снежен човек с пламнало от унижение лице. После, без сама да знае защо – заради натрупания стрес или разредения въздух – тя бе обхваната от неконтролируем смях.
	— А-ха-ха-ха-а-а! – отекна безумният й смях. Всеки път, когато спреше, за да си поеме дъх и да погледне Иън, започваше отново. Накрая се изтощи и млъкна. След като Иън откри друг, по-нормален начин да се върне, той застана пред нея с ръце на хълбоците.
	— Щеше ли да ти е толкова смешно, ако бях паднал в пропастта? – сопна се той.
	— А-ха! – отвърна му тя. – А и щеше да си си го заслужил! Може би просто започвам да свиквам с мисълта, че се опитваш да се убиеш.
	Той я придърпа намръщено към себе си и притисна влажните си и студени устни към нейните.
	Продължиха нататък и след час се озоваха точно под билото. Пред тях се издигаше гранитно плато, високо над шест метра. Не можеха да го изкатерят, защото бе почти отвесно. Не можеха и да го заобиколят, тъй като се простираше без прекъсване в двете посоки, сякаш обикаляше целия връх. Анджела не виждаше как да го преминат.
	Иън посочи горната част на платото, където започваше открит снежен склон. Над него се виждаше хребетът – гигантска купчина от огромни каменни късове, струпани един до друг като плочки домино, бутнати от някой великан.
	— Пещерата се намира в основата на онзи хребет – обясни той въодушевено. – Хайде, тук има проход.
	Тя го последва недоверчиво, но той отново се оказа прав. Съвсем скоро стигнаха до един полускрит улей, който прорязваше платото като бял поток. Широк бе средно десетина метра, а стените му бяха от тъмни гранитни плочи с остри ръбове, които се редуваха с плосковърхи каменни образувания. Приличаше на някаква адска художествена галерия.
	В самия пролом цареше зловеща тишина – все едно се изкачваха по извита стълба в катакомби. На първия завой Анджела хвърли поглед през рамо. Стените сякаш се приближаваха една към друга, опитваха се да ги затиснат и смачкат. Острите ръбове приличаха на ноктите на огромен хищник, който се кани да ги сграбчи в лапите си.
	Това бе най-трудната част от маршрута – поне засега. Тя обаче използваше издатините като перила и с помощта на Иън най-накрая успя да се измъкне от другата страна. Дишаше тежко, едва си поемаше въздух.
	— Остана съвсем малко – окуражи я Иън.
	Тук наклонът бе значително по-малък и тя успя да се съвземе. Когато обаче доближиха подножието на хребета, се сблъскаха с поредното затруднение. Цялата скала бе прорязана с пукнатини и процепи, а слънчевите лъчи падаха под такъв ъгъл, че всяка от тях приличаше на вход на пещера.
	— Ще ми се да разбера как точно Поликарп я е открил, при това насред снежна буря – измърмори недоволно Анджела.
	Иън се вгледа в картата, след което посочи вдясно:
	— Насам…
	Започнаха да претърсват околността – скала по скала, зъбер по зъбер. Енергията и търпението на Анджела бяха на изчерпване. Внезапно Иън нададе тържествуващ вик, смъкна раницата от гърба си и я стовари пред една пролука, висока малко над метър.
	До този момент Анджела не бе приемала сериозно нито картата, нито плана му. Смяташе, че от тази история няма да излезе нищо, най-много да се сдобият с мазоли. Сега обаче фантазията бе на път да се превърне в реалност. Застанала пред тесния вход на пещерата, тя отново чу предупредителния сигнал в главата си. Стомахът й се сви на топка.
	Вгледа се тревожно в планината под тях. Изглеждаше все така пуста, без следи от човешко присъствие. Нямаше място за отстъпление, нито аргумент да се върнат.
	Иън й помогна да свали екипировката си. Постави двата чифта ски един до друг в снега до входа и заби щеките до тях.
	— За всеки случай – обясни и сви рамене. После й подаде едно фенерче и се пъхна в тъмната дупка.
	Тя се огледа, изруга и го последва.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 54

	 
	Близо до връх Грюблшпиц, тиролските Алпи, Австрия;
	същия ден, по обяд
	 
	Очите й едва бяха привикнали със светлината, когато чу как Иън простена. Почти веднага видя защо. Ако това наистина бе мястото, където Поликарп бе намерил убежище, то съвсем не бе тайната изолирана крипта, която си бяха представяли.
	Цялото пространство — около шест метра на широчина и дванайсет на дължина – бе заринато с боклуци. Навсякъде се търкаляха обвивки от закуски, бирени кутийки, пластмасови бутилки и парчета стъкло. Виждаха се следи от множество огнища, а стените бяха покрити с надписи на десетки езици. В задната част на пещерата бяха струпани тежки камъни и още отпадъци, които достигаха височината на гърдите. Мръсната и противна обстановка засили неприятните предчувствия на Анджела. Дори някога да е била записана тук, формулата на Поликарп отдавна е била заличена от набезите на вандалите, помисли си тя.
	Иън обаче не се обезсърчи. Той прикрепи фенерчето си на един скален ръб, нави ръкави и започна да разчиства боклуците. Съсредоточи усилията си върху лявата стена, където според картата трябваше да се намира отворът за втората зала. Анджела копнееше да приключат с неприятната задача и се присъедини към него. Вече бе обяд, седалковият лифт на Пенкен работеше само до четири следобед, а тя нямаше никакво намерение да прекарва нощта на това отвратително място. Добре, че Иън не бе предложил такова нещо.
	Измина един час, през който Анджела периодично проверяваше какво се случва отвън. Не забеляза преследвачи, нито следи от чуждо присъствие. Обядваха набързо и продължиха с работата. След още един уморителен час бе готова да обяви седяща стачка, когато Иън нададе радостно възклицание. В стената пред него, на около половин метър над пода, се виждаше малък процеп.
	Удвоиха усилията си и след малко разкриха входа на тесен тунел. Когато разчистиха и последните каменни късове, Иън се обърна към нея с обнадеждена усмивка:
	— Това е моментът на истината. – Приличаше на миньор с покритото с мръсотия лице, блеснали очи и бели зъби. Подпря се на длани и след миг главата и раменете му изчезнаха.
	— Наистина е друго помещение – подвикна въодушевено през рамо. – И няма боклуци, само прах…
	Тя коленичи и насочи лъча на фенерчето си в дупката. Не се виждаше нищо. Въздухът бе застоял и спарен – вероятно не бе вдишван от човешки дробове в продължение на четиристотин години.
	„Дишам същия въздух като Поликарп!“ – помисли си Анджела и потръпна. Представи си някакъв луд средновековен монах.
	Наведе се, затвори очи, задържа дъха си и се мушна в процепа. Тунелът бе клаустрофобично тесен и стените му я обгръщаха като саркофаг. След миг обаче две силни ръце я поеха и издърпаха.
	— Тясно е като в ръкавица – бе коментарът на Иън, който я изправи на крака и отупа прахоляка от дрехите й.
	Тя си пое внимателно въздух и се огледа. Светлинката от фенерчето на Иън танцуваше наоколо. Намираха се в малко помещение, приблизително пет на пет метра. Таванът бе висок около два метра и половина. Нямаше никакви признаци някой да е бил тук. Не се виждаше и никаква формула.
	Иън насочи фенерчето към входа на тунела…
	Анджела отново усети как дъхът й спира. Цялата стена от тавана чак до дупката бе покрита със странен, зловещо изглеждащ надпис. Буквите бяха прецизно изрисувани. Реши, че думите са на латински, но имаше и знаци, каквито досега не бе виждала – резки и чертички, прилични на примитивна азбука.
	Иън освети първо горните редове, а после долните.
	— Старолатински и древни нордически руни – измърмори той.
	Започна да чете текста, който звучеше като субтитри към „Екзорсистът“;
	— A fronte praecipitium, a tergo lupi…
	— He сега! – прекъсна го тя. – Първо го снимай.
	— Да, да, вярно… – Той започна да рови в раницата си, извади фотоапарата и застана така, че да може да заснеме цялата формула. Натисна копчето.
	Нищо. Нямаше светкавица.
	— По дяволите! – Насочи апарата отново и опита пак. Същият резултат. – Сутринта я пробвах – работеше идеално!
	— Случайно да носиш химикалка, някаква хартия?
	— Не.
	— Пробвай с телефона – той прави снимки.
	— Прекалено е рисковано.
	— Сигналът не може да проникне през скалите.
	Той й подаде фотоапарата и извади телефона от джоба на якето си.
	— Дано станат достатъчно ясни – измърмори.
	Преди обаче да снима, Анджела успя да включи светкавицата на фотоапарата.
	— Натиснал беше грешното копче – обясни и му го подаде. – Побързай… от това място ме побиват тръпки!
	Този път нямаше проблеми. Иън засне формулата от всички възможни ъгли, като непрекъснато проверяваше снимките на екранчето. Когато прецени, че резултатът го задоволява, даде знак на Анджела и двамата пропълзяха един след друг през тунела.
	Щом се озоваха в главната зала, Анджела веднага тръгна към изхода, но усети, че Иън не я следва, и спря. Останал бе при тунела и затрупваше дупката с камъни.
	— Какво правиш?!
	— Ако оставим входа отворен, всеки ще може да влезе и да види формулата. Не бива да го позволяваме.
	Тя изстена и отиде да му помогне…
	Когато приключиха, вече бе три и половина следобед. Оставаше им само половин час до затварянето на лифта. Не биваше да се бавят и секунда повече…
	Грабнаха си нещата и се измъкнаха навън. Късното следобедно слънце ги заслепи. Анджела присви очи и се зае да нахлузи ските си. Чу как Иън изруга и сърцето й прескочи един удар, като проследи погледа му. До следите от техните снегоходки се виеше още една. Човекът бе спрял пред пещерата, после се бе обърнал и бе продължил нагоре по склона. Следите се губеха зад един масивен скален зъбер.
	— Може би някой е излязъл на разходка – прошепна Иън и нервно се огледа.
	— Да бе – сам и встрани от пистата!
	Той сграбчи лакътя й:
	— Бързо, да влезем в пещерата!
	— За нищо на света не се връщам в тази дупка! Хайде, да го накараме поне да се изпоти…
	Изправи ските си и с мощен замах на щеките се впусна надолу. Оттласкваше се силно и приклякваше почти до земята. Стигна до платото и спря да изчака Иън. Щом той я настигна, двамата се извърнаха и видяха набита, облечена в бяло фигура, която се клатушкаше към пещерата. В ръце носеше нещо, което приличаше на кутия за обувки.
	— Измъкнахме се точно навреме — промълви задъхано Анджела. – Може би не ни е видял.
	— Какво прави?
	— Няма да чакаме, да разберем! Тръгвай!
	Тя се спусна отново надолу. Влетя в пролома, все едно беше на състезание. Взимаше умело завоите и прелиташе покрай издадените навътре гранитни зъбери, които заплашително протягаха към нея острите си нокти.
	— Намали! – изкрещя Иън зад гърба й.
	Улеят обаче бе прекалено стръмен, а и тя вече бе много уморена. Краката й трепереха и заплашваха да поддадат, когато се навеждаше да завие. На няколко пъти се приближи до скалата дотолкова, че раменете й бръснаха камъка. Бедрата й горяха, мускулите й бяха напрегнати до краен предел, беше на ръба на контрола. Накрая загуби равновесие, заби щеката в снега, завъртя се и се стовари на земята.
	Няколко секунди се взираше замаяно в мъглата над себе си, после разхвърчалият се сняг падна и тя видя безоблачното синьо небе. След миг над нея се надвеси уплашеното лице на Иън. Гласът му сякаш идваше някъде отдалече:
	— Анджела! Скъпа!
	Той свали трескаво ръкавиците си и избърса снега от бузите й. Тя се подпря на лакти. Беше изтощена и се чувстваше на края на силите си. Облегна се на гърдите му и над рамото му видя изхода на пролома. В последния момент бе успяла да избегне сблъсъка с канарата и да се измъкне.
	— Добре съм – изпухтя.
	Иън я вдигна на крака и й помогна да стъпи. Краката й трепереха и едва я държаха. Изгубила бе и двете си ски, както и едната щека; другата все още бе прикрепена към китката й. Как ще стигне до подножието?
	Това притеснение обаче отстъпи място на друго, много по-сериозно. Внезапно силен взрив разтърси въздуха, а земята под краката им се разтресе. Последва невероятен грохот – все едно товарен влак летеше към тях. Парализирана от ужас, тя погледна към Иън, който я сграбчи през кръста и я метна встрани от улея. В този миг ги връхлетя стремителна вълна, която отнесе Иън.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 55

	 
	Склон на връх Грюблшпиц, тиролските Алпи, Австрия;
	същия ден, следобед
	 
	Анджела лежеше, наполовина зарита в снега, объркана, замаяна, дезориентирана. Когато умът й се проясни, тя се огледа, но не забеляза и следа от Иън. Нито от човека, който им бе навлякъл това нещастие. Надолу по склона се спускаше бяла ивица, подобна на речно корито. Не се виждаха никакви признаци на живот.
	Уплашена, Анджела се заизвива и успя да се измъкне от снега, като не спираше да вика името на Иън. Втората щека все още висеше от китката й. Тя измъкна с треперещи пръсти накрайника и започна да забива в преспите острия й връх. Едновременно с това се оглеждаше предпазливо наоколо, да не би убиецът да изникне отнякъде. О, Боже! Мили Боже!
	Иън можеше да е навсякъде, включително и някъде дълбоко под краката й, където нямаше как да го достигне. Като се бореше да запази самообладание, тя тръгна надолу, без да спира да опипва пътя си с щеката и да вика Иън. После си спомни, че бе запаметил в телефоните им номера на спасителната служба. В паниката досега не се бе сетила. Смъкна със зъби ръкавиците си и затърси телефона си под шубата. Вече не я интересуваше дали от Ордена ще засекат сигнала на мобилния.
	След малко в слушалката чу мъжки глас:
	— Ски патрул, Майрхофен.
	— Помощ! – извика тя. – Лавина!
	— Лавина?
	— Връх Грюблшпиц, южния склон… един мъж е зарит в снега… побързайте!
	— Да, да. Разбрано. Лавина. Грюблшпиц. Ще изпратим спасителен екип.
	Тя затвори. Чувстваше се обезверена. Дори Иън да бе още жив, вероятно му оставаха не повече от няколко минути.
	Изведнъж я осени прозрение – той също имаше мобилен телефон!
	Дали го бе изключил, преди да потеглят от пещерата? Не можеше да си спомни. В бързината може и да бе забравил. С треперещ пръст натисна копчето за директно избиране и напрегнато се вслуша. Надяваше се да чуе звънене наблизо. Но Грюблшпиц остана безмълвен като мавзолей.
	Изключил го е! Или се е разбил! Или пък Иън е заровен много надълбоко…
	Включи се гласовата му поща и Анджела натисна копчето за повторно избиране. После падна на колене и прилепи ухо към снежната покривка.
	Нищо.
	Опита отново и отново, като разшири обсега си на търсене. Времето минаваше, светлината започваше да гасне. Планината надвисна над нея, заплашителна в мълчаливото си безразличие. Само хлипането й нарушаваше тишината.
	Къде е скапаната спасителна служба?!
	Вече се беше отчаяла, когато й се стори, че чува далечен звън, който едва долавяше насред задъханото си дишане и биенето на сърцето си. Да! Концентрира се и ясно чу звънене, идващо някъде отдолу. Падна на колене и започна да копае с голи ръце. Звънът се усилваше…
	Изведнъж въодушевлението й секна. Седеше и се взираше невярващо в самотния телефон. Друго нямаше.
	Риданието й отекна в гранитните стени наоколо:
	— Не-е-е-е-е-е! Не-е-е-е!
	Стисна отново щеката в измръзналите си, почти безчувствени пръсти и започна отново да мушка в снега – като капитан Ахав, който пробожда Големия бял кит. Изведнъж попадна на нещо…
	Почти не й бяха останали сили, но тя отново впи пръсти в ледената бяла покривка и задраска с нокти. Отдолу се показа някакъв плат… Якето на Иън! Продължи да копае и откри и лицето му. Изтръпна.
	Той не дишаше. Кожата му бе бяла и студена като снега, който я бе покривал допреди малко. Притисна замръзналите си устни към неговите, пое си дълбоко въздух и му направи изкуствено дишане. После пак. Хлипането й почти заглуши ръмженето на моторната шейна, което се разнесе в далечината.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 56

	 
	Край връх Грюблшпщ, тиролските Алпи, Австрия;
	същия ден, следобед
	 
	Последното нещо, което Иън си спомняше, преди да изгуби съзнание, бе снежното цунами. Мощната бяла вълна го понесе надолу с невероятна скорост, мяташе го и го блъскаше като играчка. Не знаеше в кой момент загуби ските и раницата си.
	После изведнъж се оказа във въздуха. Носеше се зашеметен над някакъв покрит с остри зъбери хребет – връх Грюблшпиц, осъзна след малко. Загледа се в мястото, където преди беше пещерата на Поликарп, а сега се издигаше само купчина камъни. Нямаше и следа от убиеца.
	Анджела! Изпита неимоверно облекчение, когато видя, че е жива и здрава и рови снега с единствената си щека. Повика я, но тя не го чу. Досети се, че тялото му вероятно лежи в ледената купчина под нея. Вярваше, че тя няма да се предаде, ще го открие и ще успее да го спаси. Но знаеше също и че фотоапаратът му и направените снимки са унищожени, загубени завинаги. А оригиналната некромантска формула, запазена в пещерата в продължение на столетия, сега бе затрупана под тонове скална маса.
	Продължи нататък и влезе в тунела от светлина. След малко чу характерния глас на Закари Нийманд, с говорния му дефект. Викаше го. За пореден път Иън се гмурна в мрака на Небивалата земя. Този път обаче Нийманд не бе сам. До слабата му призрачна фигура се бе изправила друга, много по-голяма и ужасяваща. Два пъти по-висока, три пъти по-едра, зловещо осветена от оранжевата светлина.
	Създанието не носеше роба, кожата му бе лъскава, гладка и много тъмна. Имаше масивна глава и гърди, раменете и вратът му бяха широки, ръцете – дълги и мускулести, изнесени леко встрани заради изпъкналите бицепси. Дългите му пръсти завършваха с извити нокти. Туловището му се крепеше на два дебели като колони крака, подобни на тези на гущер, с грозни, остри нокти.
	На главата си носеше викингски шлем… не, не беше шлем. Когато се приближи, Иън с изумление забеляза, че от челото на чудовището излизат два рога. Лицето му едва напомняше на човешко, очите му бяха огромни и съвсем черни, без зеници, а над тях бе надвиснало изпъкнало чело. Муцуната му завършваше с тъпа зурла, чиито месести бърни бяха свити сякаш в отвращение. От тях стърчаха едри изпотрошени зъби и извити като на глиган бивни.
	Ужасен, Иън осъзна, че това е паднал ангел.
	Нийманд обаче побърза да го успокои:
	— Не с-се с-страхувай, няма да те нарани. Падналите ангели нямат влас-ст в Лимбо. Дори ангелите от Рая с-са безс-силни тук…
	След това посочи гордо създанието:
	— Това е Заган, лорд-пазител на Бездната.
	Великанът не каза нищо, само наблюдаваше Иън с пустите си безизразни очи. Иън забеляза някакво движение зад него… Създанието имаше опашка – дебела, навита като змия и завършваща с остро жило, което потрепваше и се мяташе насам-натам.
	— Заган имаше друга работа тук – продължи Нийманд, – така че аз използвах с-случая и му разказах за теб – как с-си дошъл и че с-се интересуваш от Ямата. Ис-ска да говори с-с теб.
	Иън нервно се спусна на земята, която бе топла и приличаше на спечена кал. Внимаваше Нийманд да остане между него и чудовището.
	Заган размърда дебелите си като стволове бутове и се вгледа намръщено в него. После мускулите на челюстта му се раздвижиха, от пастта му бликна пара и той протътна:
	— Що дириш тук, душа?
	Тонът му бе презрителен, а гласът му стържеше като ръждясал двигател на мощна машина. Иън отстъпи леко назад.
	— Родителите си.
	Демонът наклони голямата си глава, за да го огледа по-внимателно. Дъхът му вонеше на гниеща плът.
	— Нима ще се осмелиш да слезеш в Ямата?
	— Ще го направя. Освен ако не ги доведеш при мен…
	Безжизнените стъклени очи проблеснаха:
	— Искаш да доведа родителите ти? Ти да не си Ангелът на смъртта, че да изпълнявам нарежданията ти?!
	Иън отстъпи назад и инстинктивно се сви:
	— Н-не, не! Имах предвид… ако им позволиш да дойдат тук.
	Звярът насочи гнева си към Нийманд:
	— Нима не си му казал нищо?
	— Опитах се – изскимтя той.
	Заган избълва нова струя пара към Иън:
	— Душите не се разхождат из Ада, когато им се прииска, глупако!
	Този път обаче Иън не отстъпи:
	— Родителите ми дадоха живота си за мен. Трябва да ги видя отново дори ако се наложи да вляза в Ямата…
	Създанието се вгледа в него с отвращение:
	— Никой не попада по собствено желание в Бездната. В нея никога не е влизала блажена душа.
	— Уверявам те, че не съм луд.
	Заган изсумтя подигравателно:
	— Лудостта е дар, запазен само за живите. Невежеството обаче е достъпно за всички. Ако си достатъчно умен, ще запазиш хубавите спомени за родителите, вместо да ги заместваш с онова, което се намира в Ямата.
	Иън си представи страданията на майка си и баща си и пристъпи напред:
	— Те бяха добри и почтени хора. Не са сторили нищо, заради което да бъдат прокълнати навеки!
	— Никой грях не заслужава вечно проклятие, но така стоят нещата.
	— Все трябва да има нещо, което да мога да направя за тях!
	— Никога прокълната душа не е напускала Ада. Тази врата е запечатана от незапомнени времена.
	Иън примигна. За миг прозрачните му клепачи се спуснаха, после той отвори широко очи:
	— Значи някога е имало врата?
	— Само за твоя вид, не за моя.
	Иън усети горчивината в тона му и се приближи. Вонящият дъх на Заган сякаш изгаряше кожата му.
	Нийманд обясни:
	— Адът бил с-създаден като затвор за бунтовниците, учас-ствали във Войната на ангелите. Това станало неизброими хилядолетия преди появата на човека. Адът изобщо не е бил предвиден за човешки души.
	Доколкото Иън си спомняше от „Битие“, макар ангелите да били създадени преди човечеството, Господ сътворил човека по свой образ и подобие. А това означаваше, че е по-висш от ангелите, които са предназначени да му служат.
	Заган продължи:
	— Заедно с човека се появило Дървото на познанието, което отваря всички врати. Човекът щял да познае плодовете му, обаче съгрешил и бил прогонен от Рая. Знанието се разделило на две и лошата му половина била запратена в Ямата. Охранява се там, където никой прокълнат не може да стъпи. – Ухили се зловещо. – Всички хора добре познават пътя към Ада, но никой не знае как се излиза от него.
	— Значи познанието за доброто и злото може да отвори Портата на Ада?
	— Този въпрос е безсмислен. Никоя прокълната душа няма да се измъкне оттам.
	Иън се взря отчаяно в пустите очи на демона:
	— Ами ако се съглася да заема мястото на родителите си?
	Нийманд простена и започна да клати глава, дори самият Заган се втрещи.
	— Бодхисатва! – измърмори чудовището. – Ти наистина си напълно невеж! Ако знаеше какъв ужас те очаква в Ямата, никога не би поискал подобно нещо.
	— Тогава нека поне да отида при тях. – Иън се зачуди дали дяволите са способни да изпитват съчувствие. – Моля те, нека ги видя! Само веднъж, за последно…
	Заган отново се сепна. Жилото на опашката му се замята в полумрака. Накрая той отсече:
	— Ако изпълня молбата ти, какво ще ми предложиш в замяна?
	Иън се поколеба:
	— Предполагам, че ще поискаш душата ми…
	За негово удивление обаче Заган отметна назад огромната си глава и избухна в отвратителен гръмовит смях. Иън и Нийманд се свиха. Чудовището спря да се смее така неочаквано, както бе и започнало.
	— Душата ти? – подигравателно възкликна то. – Че за какво ми е душата ти? Тя само би ми създала допълнително работа! Поредният лицемерно разкайващ се дух, чиито сополи да бършем!
	Стъклените очи на Заган се присвиха, той протегна към Иън възлестия си пръст с остър нокът накрая и заяви с гробовен глас:
	— Цената за пътуването ти ще бъде много висока.
	— Колко точно?
	— Не мога да кажа, не аз решавам. А ти нямаш право да преговаряш, трябва да я приемеш без възражения.
	Иън помисли малко и реши да се презастрахова:
	— Само да е ясно, че няма да нарушавам никоя от Божиите запове…
	На мига демонът се сгърчи, нададе безумен вой и покри с длани заострените си уши.
	Нийманд трескаво започна да размахва ръце:
	— Никога… никога не с-споменавай името Му пред тях!
	Двамата приклекнаха едновременно, за да избегнат бясно мятащата се опашка на Заган.
	— Благодари с-се, че с-се намираме в Лимбо! – извика Нийманд. – Ако бяхме в Ада, щеше да те разкъс-са на парчета и да те изяде! А няма по-голямо мъчение от това да с-се превърнеш в демонс-ско лайно!
	Ужасен, Иън взе да се извинява, докато Заган кривеше лице, буботеше сърдито и ругаеше, без да спира да търка ушите си.
	Най-накрая пристъпът му отмина, чудовището се изправи в цял ръст и мрачно се вгледа в Иън. Погледът му сега бе много по-сърдит, а тонът му – кисел:
	— Ако предложението ти бъде прието – изръмжа той, – каквато и цена да ти поискат, тя няма да навлече грях на душата ти. Но ще узнаеш каква е едва когато стигнеш Ямата и ще трябва да се съгласиш с нея. Тогава вече няма да можеш да поставяш други условия. И трябва да я изплатиш цялата веднага.
	— И ще мога да видя и двамата си родители? Да разговарям с тях?
	— Ще ги видиш и ще говориш с тях.
	— А после ще мога да изляза от Ада?
	— Ако оцелееш. В Ямата има опасности, над които дори пазителите й нямат власт.
	— И какво ще стане, ако не успея да платя?
	От пастта на Заган със съскане излезе гореща пара.
	— Нищо, освен ако душата ти не бъде прокълната – тогава ще си платиш скъпо и прескъпо. Обаче наказанието, което ще сполети родителите ти, ще бъде по-ужасно, отколкото можеш да си представиш.
	— Какво…
	—Достатъчно! Аз ще отида да уредя нещата. Ако се осмелиш да дойдеш отново, бъди готов да минеш през Портата. Втори шанс няма да получиш!
	След тези думи той се завъртя, изрита опашката си назад и наперено закрачи към отвъдния мрак.
	Иън и Нийманд се спогледаха с отворени усти.
	— Какво мислиш? – запита Иън.
	— Не знам! Никога не с-съм чувал за нещо подобно!
	— Може ли да му се има доверие?
	Нийманд разпери ръце:
	— Вс-се пак той е дявол…
	Преди обаче да попита друго, Иън усети как някаква сила го дърпа назад. Само след миг се озова в тунела и полетя обратно, като безпомощно наблюдаваше как разтревоженото лице на Нийманд се стопява в мъглата.
	Събуди се насред бял рай. Един ангел бе притиснал устни към неговите и отново му вдъхваше живот.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 57

	 
	Болница в Майрхофен, Австрия;
	същия ден, вечерта
	 
	— Фройлайн Браун, изглежда, сте се оказали на неподходящото място в неподходящ момент – каза главният лекар на английски с немски акцент.
	Анджела седеше в малка заседателна зала в болницата в Майрхофен. Трепереше, макар да бе увита в одеяло. Само че не от студ. От другата страна на масата бе седнал местният полицейски инспектор – шумен кокалест мъж на около петдесет години, с ниско остригана глава и червендалесто лице.
	— Навсякъде там има знаци Verboten, само че вие сте пренебрегнали забраната. След подобен обилен снеговалеж лавините са нещо обичайно.
	Тя стоеше все така облечена в екипа си и почти не го слушаше. Още не се бе възстановила от шока. Зад мъжа имаше огледало и тя се уплаши, като видя колко е бледо лицето й. Косата й бе мокра и стърчеше във всички посоки, очите й бяха зачервени и подпухнали, а по мръсните й бузи имаше следи от сълзи. Не че това я интересуваше.
	— А жертвата? – продължи полицаят, като отвори една папка и й показа снимката, която извади отвътре. – Сигурна ли сте, че не сте го виждали преди?
	Тя хвърли бегъл поглед към снимката и веднага отвърна очи.
	— Напълно – излъга категорично, макар да разпозна мъжа от малкия ресторант вчера. – Както казахте, били сме на неподходящото място в неподходящия момент…
	Искаше само да отиде възможно най-скоро при Иън, който лежеше в безсъзнание на горния етаж. Слава богу, усилията й да го съживи се бяха увенчали с успех. Мечът сам бе предизвикал смъртта си, като вдигна пещерата във въздуха. Камъните го бяха затрупали при срутването. За всички, освен тях двамата това бе нещастен случай. Сега Анджела трябваше спешно да измъкне Иън оттук, защото нямаше представа кога ще се появи следващият убиец. Всъщност той може би вече бе тук.
	Инспекторът повдигна вежди:
	— Струва ми се странно, че онзи човек не носеше в себе си никакви лични документи, само мобилен телефон, който е смачкан. А и онази странна tätowierung на гърдите му. Да, мисля, че най-добре вие и годеникът ви да останете в града, докато разрешим случая.
	— Сега може ли да отида при него?
	Той кимна и прибра документите в папката си:
	— Уведомете ме, когато се събуди. Трябва да взема и неговите показания.
	Тя му обеща и тръгна към вратата – нямаше други обувки, освен онези за ски и ходеше по чорапи. На прага обаче се сблъска с висок мъж, който носеше куфарче в ръка. Тя се сви от страх в очакване на най-лошото.
	— Entschuldigung, Fräulein Brown? – каза мъжът на немски и се изчерви — Ich habe Ihr Auto für Sie. — Подаде й ключ за кола.
	Отне й известно време да направи връзката. По-рано вечерта, докато чакаше резултатите от изследванията на Иън, се обади да наеме друг автомобил, защото я беше страх да се върнат в хижата. Сега с трепереща ръка подписа формулярите, мъжът й подаде ключовете, обясни й къде е паркирана колата и си тръгна.
	Освен за колата тя бе позвънила на още две места – вече нямаше смисъл да се притеснява, че ще проследят сигнала, Орденът със сигурност знаеше къде са. Първо се обади на Антонио. Не успя да го открие и остави съобщение на гласовата му поща с молба да й звънне при първа възможност. После потърси един стар приятел в Щатите, професор от Бъркли, за да го помоли за услуга…
	Асансьорът спря на етажа на Иън и тя забързано тръгна към стаята му. Изпита облекчение, когато го завари сам и спящ в леглото си, точно както го бе оставила. Подутото му и насинено лице изглеждаше спокойно. Седна на леглото и го целуна по здравата буза. Бе получил мозъчно сътресение, но за негов невероятен късмет нямаше нито вътрешни наранявания, нито счупени кости.
	Внезапно телефонът й звънна и я стресна. Оставила го бе включен с надеждата Антонио да й се обади и именно неговия номер видя на дисплея. Лицето му се появи на екрана и той веднага се намръщи при вида на разчорлената й коса и бледото й лице.
	— Анджела! Какво е станало?
	— Лавина. „Арма Кристи“.
	— Добре ли сте?
	— Аз да, но Иън доста пострада. В момента съм с него в болницата. Изгубихме формулата, един меч взриви пещерата.
	— Ringrazi il Dio! Ами мечът?
	— Загина при експлозията.
	Директорът я гледаше слисано:
	— Без съмнение, Господ ви закриля! А сега какво?
	Тя усети, че очите й се наливат със сълзи:
	— Не знам, Антонио. Опитахме всичко, за да се отървем от тях…
	— Е, не можете да останете повече там. Иън в състояние ли е да пътува?
	— Не съм сигурна, но наех кола.
	— Чуй ме добре – отведи го оттам, и то веднага!
	— А после какво да правим? – Вече не можеше да сдържа сълзите си. – Как да спрем тези хора, след като не можем да се разберем с тях? Та ние дори не знаем кои са!
	Погледът му стана замислен и тъжен и той извърна очи. След малко отново я погледна и каза със странно примирение в гласа:
	— Не губи надежда… Има едно последно място, където мога да потърся отговора.
	Окуражена, тя избърса сълзите си.
	— Сега тръгвайте – добави твърдо той. – Трябва да се отдалечите колкото се може повече оттам. Обадете ми се утре, докато пътувате. – Замълча за миг. Следващият му въпрос я свари неподготвена. – Молиш ли се, Анджела?
	— Какво?
	— Молиш ли се на Господ?
	— Не съм го правила от дете.
	— Опитай отново – сериозно я посъветва той. – И се моли онова, което се каня да сторя, да е правилно!
	Пожела й „До скоро“ и тя изключи телефона си. Не успя да се застави да се моли, но се вслуша в останалите съвети на Антонио. Разтърси Иън, за да го събуди. Той бавно отвори очи и я погледна. Отне му време да фокусира поглед.
	— Как се чувстваш, скъпи? – попита тя, като нежно постави ръка на бузата му.
	— Все едно ме е блъснал камион.

 	— Спомняш ли си нещо?
	— Да, че ми направи изкуствено дишане и ме съживи… – Успя да се усмихне и се опита да седне с нейна помощ. – А раницата ми? Фотоапаратът?
	— Няма ги. Спомняш ли си формулата?
	— Само първите няколко реда…
	— Току-що говорих с Антонио. После ще ти разкажа какво ми каза, сега трябва да тръгваме. Можеш ли да ходиш?
	— Не знам…
	С болезнено пъшкане той спусна крака на пода. Анджела отиде до гардероба, измъкна дрехите му и му помогна да се облече – неприятна за него процедура, тъй като крайниците му бяха схванати и отекли, а дрехите – влажни и студени.
	— Какво е това? – попита Анджела.
	— Скапуларият ми ли? Люсиен ми го даде, не си ли спомняш?
	Тя го поднесе към лампата и внимателно го разгледа. Две отделни изображения на светци, четири на четири сантиметра всяко, прикрепени към две парчета плат и свързани с плътен лъскав шнур. Когато ги опипа, усети, че едното е по-дебело от другото.
	— Ще ми обясниш ли пак за какво служи?
	— Закриля онзи, който го носи. Това са Свети Христофор, покровител на пътниците, и Свети Юда Тадейски, защитник на изгубените каузи.
	— За момента определено не се справят със задачата си…
	Започна да чопли с нокът по-дебелата платка. Иън се опита да я спре, но вече бе късно. Малката икона се откъсна и падна на леглото… заедно с прикрепените към нея микрочип, миниатюрна батерия и антена.
	Кръвта се оттече напълно от и без това бледото лице на Иън.
	— О, Боже, не! Не и Люсиен. Не е възможно!
	— Ами онзи абат, който го е пратил? Нали е чул изповедта…
	— Дом Жирардо да е част от Ордена?
	Тя грабна частите от предавателя, прекоси бързо стаята и отиде в банята, където ги хвърли в тоалетната и пусна водата.
	— Така, нека ни търсят в канализацията – каза тя. – Може би сега вече ще успеем да им се изплъзнем!
	Едва се бе върнала при Иън, когато вратата се отвори и в стаята влезе едър мъж с униформа на санитар. Носеше табла с храна.
	— Vas ist diese? — запита той при вида на облечения Иън.
	— Напускам болницата – уведоми го пациентът.
	— Nein — каза намръщено мъжът. – Специалист дойде ви види.
	Без да му обръща внимание, Иън си облече якето. Мъжът остави таблата и излезе.
	Анджела обви ръка около раменете на Иън и му помогна да се изправи. Двамата излязоха със залитане в коридора. Иън стенеше при всяка крачка.
	— Warten! — изкрещя някой зад тях. Анджела се обърна и съзря санитаря. Отвори вратата и избута Иън на стълбището, където той се улови за парапета и каза:
	— Върви да вземеш колата. Ще се срещнем на улицата.
	Тя се поколеба, но когато видя, че успява да се придвижи и сам, хукна надолу по стълбите и изскочи на паркинга. Краката й, мокри и замръзнали, се пързаляха по снега. Колата бе на уреченото място, тя скочи в нея и подкара към изхода на стълбището…
	Само че Иън не беше там. Вместо него видя санитаря и двама пазачи, които претърсваха района с фенерчета.
	„Хванали са го! А сега търсят мен! “ – помисли си.
	Изпаднала в паника, тя натисна спирачките. Тримата мъже я видяха и се втурнаха към нея. Дясната предна врата рязко се отвори и някой седна на седалката с вик:
	— Карай!
	Анджела изпищя.
	— Тръгвай, тръгвай! – извика отново Иъи и тя настъпи педала на газта. Гумите изсвириха и колата мина със запъване покрай преследвачите, които размахваха фенерчетата и крещяха. Анджела подкара на запад, бързайки да остави града зад себе си. След малко се озоваха на тесен двулентов път, който водеше нагоре в планината.
	Най-сетне тя намали скоростта до позволеното. От време на време поглеждаше в страничното огледало. Иън допря студена ръка до рамото й и запита:
	— Добре ли си?
	Тя кимна, макар да не бе уверена, че е така.
	— А ти?
	— Всичко ме боли, мокър съм и съм адски уморен от това непрекъснато бягане. Но сега, след като намери онова проследяващо устройство…
	Анджела включи отоплението.
	— Не исках да рискувам и да се връщам в хижата, всичките ни вещи останаха там – обясни тя. – Ще спрем за дрехи и други неща, като стигнем мястото, към което сме тръгнали.
	— И къде е то?
	— Не е далеч. Надявам се там да успеем да научим повече за онова, което те интересува. Наистина трябва да хвърлим светлина върху тази история за Отвъдното.
	— Дано да има полза – въздъхна той. – Докато бях погребан под снега в планината, имах още едно ПБС…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 58

	 
	Кабинета на директора на службата за сигурност,
	Палацо дел Говернаторато, Ватикана; същия ден, вечерта
	 
	Антонио стоеше на бюрото в кабинета си, подпрял брадичка на юмрука си. Беше много объркан. До него бе запалена една-единствена лампа, която обаче не можеше да разпръсне мрака около него, а още по-малко – онзи в душата му. Не успяваше да намери покой.
	Накрая промърмори едно Il Dio lo aiuta!, изправи се и грабна палтото си.
	По това време из коридорите бе пусто и тихо – в сградата едва ли имаше други хора. Той слезе бавно по стълбите, звукът от стъпките му отекваше по мрамора. По „Виа дел Говернаторато“ почти нямаше коли. Пресече булеварда и навлезе в малкия парк отсреща. Стигна до неголяма църква, позлатена от светлината на уличните лампи: „Санто Стефано дели Абисини“. В това убежище се оттегляше винаги, когато го измъчваше сериозен проблем.
	За духовните си търсения повечето жители на Ватикана предпочитаха по-внушителната и пищна базилика „Свети Петър“, но Антонио обичаше уюта и задушевното спокойствие на малкия храм. Особено сега, когато се налагаше да пречисти съвестта си. Не бе сторил грях, но в сърцето си чувстваше, че го е направил… Защото с надеждата да предпази две невинни души, както и църквата си, се канеше да наруши един свещен обет…
	Допря длан до познатата гравюра от XII век – „Светият агнец и кръстът“ – бутна вратата и влезе в обителта. Както се бе надявал, толкова късно вечерта имаше само няколко богомолци. С облекчение забеляза, че не познава никого.
	Църквата имаше само един кораб. Покрай стените й се издигаха колони, изработени през първото хилядолетие след Христа. Сред фреските на стената имаше една от XV век – „Мадоната с младенеца“. Антонио сведе почтително глава, топна пръстите си в светената вода, прекръсти се и седна на близката скамейка.
	Изповедалнята бе заета, затова търпеливо изчака реда си. Когато той дойде, Антонио коленичи и събра влажните си длани за молитва. След малко изповедникът плъзна преградата, която ги делеше. Антонио си пое дълбоко въздух и прошепна:
	— Прости ми, отче, защото се каня да съгреша…
	Сянката от другата страна на прозорчето замръзна за миг, след което един старчески глас изненадано запита:
	— Моля? Каниш се да съгрешиш?
	— Да, отче.
	— Синко, опрощението на греховете не се дава предварително, това не е ваучер. Нима е възможно да се разкайваш искре-но, щом възнамеряваш съзнателно да извършиш грях?
	— Не се каня да го сторя с цел лично облагодетелстване, отче. На карта е заложена безопасността на други хора.
	Последва кратко мълчание, после нов въпрос:
	— И какъв е грехът, който смяташ, че си длъжен да извършиш?
	— Не мога да ви кажа.
	— Разбирам… – сянката потърка брадичка. – Кажи ми коя Божия заповед смяташ да нарушиш?
	Директорът не бе напълно сигурен:
	— Деветата, предполагам… а може би и осмата.
	— Каниш се да лъжесвидетелстваш? И да откраднеш?
	— Възнамерявам да погазя дадената свещена клетва. А също и да открадна информация, която обаче може да спаси църквата и невинни хора от голямо зло.
	Свещеникът мълча известно време, после каза:
	— Ако се обърнеш към Светия дух за напътствие и в сърцето си почувстваш, че действията ти са необходими и ще помогнат на Светата църква и нейните невинни чеда, без да вредиш другиму, тогава в очите на Господ постъпката ти няма да е грях. Не ти е необходима прошка. Върви си в мир и нека Господ бди над теб…
	Антонио му благодари и излезе от изповедалнята. Получил бе именно отговора, на който се бе надявал.
	Посещението му обаче не остана незабелязано…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 59

	 
	Шосе някъде в тиролските Алпи;
	същия ден, през нощта
	 
	Намираха се високо в планината, а пътят продължаваше да се изкачва. Прекосили бяха границата с Швейцария преди час. Движение почти нямаше, а над главите им не светеше луна. Наоколо се издигаха стръмни канари, а шосето бе изключително опасно заради множеството коварни заледени участъци. Нужна бе пълна концентрация, а на Анджела й беше много трудно да се съсредоточи след безумната история, която току-що бе чула. Това бе най-невероятното ПБС на Иън досега.
	Не знаеше как да реагира, затова запази мълчание.
	— Е, какво ще кажеш? – не издържа накрая той.
	Тя въздъхна:
	— За бога, Иън! Значи сега обикаляш Ада с демон за екскурзовод?
	— Не Ада, а Лимбо. Дори Чистилището не съм видял все още!
	— И как те е нарекъл? Бодхисатва?
	— Това е будистки термин. Означава човек, постигнал просветление, който се отказва от нирвана, за да помогне на другите.
	— Но щом никой никога не се е измъквал от Ада, как би могъл ти да спасиш родителите си?
	— Все още не зная. Според Заган ключът е Дървото на познанието.
	— Едва ли вярваш наистина, че Господ би оставил подобно познание в Ада, нали? Прокълнатите биха повдигнали планини, за да го открият, и щяха да са се измъкнали оттам още преди хилядолетия.
	Струваше й се истинска лудост, че изобщо спорят на тази тема.
	— Не е така. Заган каза, че Дървото се пази на място, където никой от прокълнатите не може да стъпи.
	— А защо смяташ, че ти можеш да се добереш до него?
	— Защото моята душа не е прокълната… Всичко това е част от плана, над който работя в момента. Ако съм прав, не само ще помогна на родителите си, но и ще принудя „Арма Кристи“ да ни оставят на мира.
	— Какъв план?
	— Антонио смята, че съм попаднал на нещо важно във връзка с картините на Бош. Става дума за теорията ми, че Орденът се е отказал да ги преследва, след като цяла Европа била залята от техни снимки и репродукции. Същото нещо се е случило и с „Божествена комедия“ на Данте. „Арма Кристи“ не се занимават с изгубени каузи. Когато нещо стане всеизвестно, те се оттеглят.
	— И това как ще ни помогне?
	— Помниш ли какво каза О’Фаръл? От Ордена се страхуват, че историята за моите експерименти ще се разчуе и други ще последват примера ми, точно както е станало през Средновековието. Ако съобщя за тях по телевизията, целият свят ще научи. „Арма Кристи“ няма да могат да се преборят с всички желаещи да пробват и ще ни оставят на спокойствие.
	Никак не й беше приятно, но се налагаше да охлади ентусиазма му:
	— Само че този план има една слабост, Иън. Никой няма да ти повярва просто така. А още по-малко ще рискува живота си или мозъчно увреждане, като се подложи на твоя експеримент.
	За нейна изненада той кимна.
	— Да, ще искат доказателства. Доста време обмислях този въпрос и честно казано, не виждах решение. До днес. – Очите му проблеснаха. – Как се доказва съществуването на нещо духовно, което няма нищо общо с материалния свят? На Рая, Ада, Бог?
	— Точно това е проблемът. Няма как.
	— Има. Доказва се с божественото знание. Решението е съвсем просто: трябва да покажа на света истина, която да е така завладяваща и очевидна, че всички веднага да разберат, че идва направо от Господ. Нещо толкова правдоподобно и неоспоримо, че хората да са принудени да повярват. И тази истина е Познанието за злото.
	Анджела не можеше да повярва на ушите си. Усети, че кръвта се отдръпва от лицето й.
	— Познанието за злото е забранен плод! Опиташ ли се да го откраднеш, ще си платиш за това – също като Адам и Ева!
	— Вече съм си платил. Аз и всички останали хора. Адам и Ева били изгонени от Рая, за да изкарват хляба си с пот на чело, да страдат и да умират, а всички ние сме наследили наказанието им. Това е първородният грях. Не мога да бъда наказан два пъти за едно и също нещо. Бог може и да се гневи понякога на творенията си, но е справедлив.
	Нямаше как да спори с него на тема богословие.
	— Заган потвърди онова, което чухме от Люсиен – продължи Иън. – Господ разделил Дървото и засадил лошата половина в Ямата, най-дълбоката част от Ада. Там са и родителите ми. Ако открия това познание, ще спася и тях, и нас!
	На една пътна табела пишеше, че наближават Берн.
	Анджела беше изтощена до краен предел, в главата й пулсираше тъпа болка.
	— Още десет километра – прошепна тя.
	— До къде?
	— До мястото, където ще получим знание – каза кратко.
	Най-големият й шанс да отвори капана, в който се бе превърнал умът на Иън, бе да намери място и хора, които разбират науката за преживяванията, близки до смъртта. За тази цел бе избрала най-известния изследователски център в света – Швейцарския институт за неврологични изследвания.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 60

	 
	Апостолический дворец, Ватикана;
	следващата сутрин
	 
	Приемната в папския дворец се наричаше Sala Clementina – просторна, величествена зала, чиито стени от пода до тавана бяха покрити с фрески и фризове от XVI век. В единия й край имаше огромна камина, чиято вътрешна част бе украсена с герба на папата от виненочервено кадифе. Пред камината бе разположен великолепен трон, на който понтификът седеше при провеждането на много от официалните си церемонии.
	Тази сутрин той раздаваше благословии. Облечен бе в бял симар, на гърдите му висеше златно разпятие. От двете му страни стояха швейцарските гвардейци с трицветните си униформи, черни барети, бели ръкавици и бели къдрави яки. До него бе застанал шамбеланът му, който носеше червено расо с обичайната бяла одежда над него.
	Групичките вярващи биваха пропускани през една странична врата, след което ги насочваха по пътеката, оградена с червено кадифено въже. Те търпеливо изчакваха реда си, след което коленичеха пред папата за бърза благословия и биваха съпроводени до друга странична врата. Всичко се извършваше с методичната ефективност на поточна линия.
	Кардинал Пиетро дела Рока бе застанал в средата на залата и разговаряше с няколко свои колеги от Ватикана. От няколко дни насам се опитваше да открадне малко от времето на папата, но програмата на Юлий бе толкова натоварена, че все още не му се бе удала такава възможност. Въпросите, по които искаше да разговарят, бяха належащи, но от твърде деликатно естество и предпочиташе да ги обсъдят насаме. Същевременно не желаеше да си уговаря среща, за да не издаде загрижеността си. Следеше графика на папата и от време на време се отбиваше да провери дали няма да се отвори някоя пролука. Сега съзря шанса си и реши да се възползва.
	Когато за благословия коленичиха последните посетители, членовете на ватиканския футболен отбор, Пиетро се извини и бързо се промъкна отпред. Заобиколи въжената преграда и докато папата се изправяше с вдигната ръка, привлече вниманието му:
	— Papa – меко прошепна, – може ли за момент, моля?
	Папският шамбелан пристъпи напред и прочисти гърло, готов да обяви следващата среща. Папата обаче се усмихна и го спря с жест.
	— Ах, мисля, че можем да отделим на префекта минутка от вечността.
	После хвана Пиетро под ръка и го отведе няколко крачки встрани.
	— Сега – промълви той и потупа ръката на кардинала, – какво точно занимава ума ти тази сутрин?
	— Препоръките ми по отношение на Службата за сигурност, papa – каза тихо Пиетро, – имахте ли възможност да ги погледнете?
	— Да, прочетох доклада ти. Но макар да споделям част от тревогите ти, не мога да се съглася с предложението ти. Вярно е, че понякога Тони проявява значително по-голяма независимост, отколкото ми е приятно, но задълженията му са твърде тежки. Трябва да сме гъвкави и да му осигурим необходимата свобода да ги изпълнява добре.
	— Сигурен съм, че резултатите биха били по-задоволителни, ако работата му се следи по-отблизо в духовен аспект.
	Папата поклати глава:
	— Неговият свят е много различен от нашия, Пиетро, и ние трябва да сме благодарни, че сме отделени от този свят. И колкото по-голямо е това разстояние, толкова по-добре! Впрочем ти си достатъчно зает със защитата на доктрината. Остави Тони да се тревожи за сигурността.
	— Papa, та той доведе тук онзи своенравен свещеник и жената. Какъв срам само!
	— Този „своенравен свещеник“, както го нарече, ни донесе невероятно признание в Африка – напомни му папата. – В онзи момент с едно-единствено действие той постигна повече за възстановяването на доброто име на църквата, отколкото аз за цялото си досегашно управление! Може би с помощта на Тони той ще намери обратния път към дома и ще се върне при нас.
	Пиетро бе разочарован, но осъзнаваше, че папата вече е взел решение, затова изостави темата и побърза да повдигне друга:
	— Още един проблем, ваше светейшество, ако позволите… – Понтификът вече се бе обърнал, но спря и го погледна. – Лучио дойде да ме види онзи ден. Беше много разстроен, появи се без предварителна уговорка.
	Изражението на папата се промени на мига. Личеше, че не му е приятно.
	— Заради решението ми за музея ли?
	— Да, ваше светейшество.
	— И ти ли подлагаш на съмнение преценката ми?
	— He, papa. Просто съжалявам, че обстоятелствата са толкова тежки. И се чудя дали няма друг начин…
	— Господ не ми е показал такъв. А със сигурност няма да го сторя на цената на благотворителните си програми!
	— Лучио спомена за една от тях – Фонда за защита на вярата. Помислих си, че може би след толкова години е добре да се преразгледа съществуването й. Бих могъл да го направя вместо вас…
	Моментално съжали за думите си, защото лицето на папата почервеня и той избухна:
	— Единствено аз решавам по този въпрос! А разходите по тази програма изобщо не са твоя работа!
	Папата се успокои толкова бързо, колкото и бе избухнал. Примигна и добави с извинителен тон и мек поглед:
	— Съжалявам. Аз… Напоследък финансовите въпроси ми създават много притеснения. Ще съм ти благодарен, ако се помолиш Бог да ме напътства в решенията ми.
	Дълбоко трогнат, Пиетро го увери:
	— Вие винаги присъствате в молитвите ми, ваше светейшество!
	После се поклони, целуна пръстена на папата и побърза да се оттегли.
 * * *	Юлий наблюдаваше измъкването му, без да обръща внимание на нарастващото нетърпение на шамбелана, който непрекъснато поглеждаше към ръчния си часовник. Накрая въздъхна тежко и измърмори:
	— Ако Господ не ми предоставя възможност да избирам, значи е избрал вместо мен…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 61

	 
	Покрайнините на Берн, Швейцария;
	по-късно същата сутрин
	 
	Анджела и Иън напуснаха странноприемницата, в която бяха пренощували. И двамата носеха нови дрехи, купени предната вечер от денонощния супермаркет. Пак от там си бяха набавили и някои вещи от първа необходимост, тъй като целият им багаж бе останал в хижата, включително и лаптопите.
	Иън бе настоял да шофира той, макар да се мръщеше от болка всеки път, когато натискаше спирачката. Все пак днес изглеждаше по-добре. Лявата му буза все още бе посинена, но отокът бе спаднал. Анджела беше доволна и от това, че си бе върнал естествения цвят на косата и си бе обръснал мустаците. Тя го посъветва да се боядиса и той я послуша. Да, определено предпочиташе стария Иън.
	Денят бе слънчев, макар и студен. Намираха се на върха на един хълм и оттам Анджела виждаше като на длан долината, в която лежеше Берн. Приличаше повече на село, отколкото на град. От него направо лъхаше на европейска история. Повечето къщи бяха двуетажни, а сред островръхите им покриви се виждаха църковни камбанарии и часовникови кули.
	Анджела се чувстваше добре. Бяха се отървали от скапулария на Иън и сега тя беше оптимистично настроена. Вярваше, че най-сетне са успели да се изплъзнат от преследвачите на Ордена, а сега пътуваха към крайната си цел, която тя още не му бе разкрила. Надяваше се, че там ще успее да разсее заблужденията му относно ПБС…
	Стигнаха до един модерен бизнес комплекс и спряха на паркинга до голяма сграда, изградена от стомана и стъкло. Над предния вход имаше надпис: Das Schweizer Institut der Neurologischen.
	Иън я погледна подозрително:
	— Да ми изследват главата ли дойдохме тук?
	— Звучи примамливо, но не. Мой преподавател от Бъркли има връзки в института. Обадих му се и той ни уреди среща. А, между другото – да знаеш, че сме женени. Ние сме Иън и Анджела Грант.
	— Среща с кого? И с каква цел?
	— С доктор Лизбет Рьонтгер, един от най-изтъкнатите световни авторитети по въпросите за несъзнателното познание. Искам да се заеме с твоите ПБС. Държа да й окажеш пълно съдействие, ясно?
	След като се увериха, че никой не ги следва, влязоха вътре.
	— Какво може да знае един невролог за духовните преживявания? – измърмори Иън.
	Прекосиха ярко осветено фоайе с фонтан в средата и взеха асансьора до Kognitive Forschung Abteilung – отдела за когнитивни изследвания.
	Секретарката от рецепцията ги въведе в просторен кабинет с големи прозорци, под от жълтеникаво дърво, абстрактни картини по стените и библиотечни шкафове, пълни с медицински книги и списания. Доктор Рьонтгер се изправи от бюрото си в другия край на стаята, поздрави ги и се ръкува с тях. Тя бе дребна жена, но се държеше уверено и Анджела веднага прецени, че заслужава доверие. Изглеждаше на около шейсет години. Косата й бе къса, сива, оформена в стилна прическа. Погледът й беше интелигентен. Цялата стена зад нея бе покрита от дипломи, награди и сертификати.
	— Благодарим ви, че се съгласихте да се срещнете с нас толкова скоро – обърна се Анджела към нея.
	— В никакъв случай не бих пропуснала човек, имал няколко преживявания, близки до смъртта – отвърна по-възрастната жена на английски с немски акцент. После с жест ги подкани да заемат двата стола, тапицирани със синя и зелена кожа.
	„Успокояващи, приятни цветове“ – отсъди психологът у Анджела. Самата тя се чувстваше в свои води тук.
	— Зная само за няколко случая на двукратни ПБС, никога не съм чувала за тройни – каза с усмивка доктор Рьонтгер.
	— Четворни всъщност – осведоми я Иън.
	— След скорошен инцидент със ски – поясни Анджела.
	Жената повдигна вежда, сякаш се чудеше дали не си правят шеги с нея, после се вгледа в посиненото лице на Иън и бавно кимна:
	— Поздравявам ви за издръжливостта. Явно имате поне седем живота, като котките. Определено искам да науча подробности.
	Иън се поколеба и за миг Анджела се уплаши, че ще се отметне от думата си. Той обаче я погледна и явно се реши. Започна да разказва съвсем общо за преживяванията си, като пропусна неудобния факт, че първите му три ПБС са били съзнателно предизвикани и определи обстоятелствата около тях като „медицински ситуации“. Не разкри и самоличността на човека, с когото се бе срещнал – серийния убиец Зак Нийманд, когото нарече просто „мъртъв познат“. Не обясни нищо и за демона Заган, който спомена като „друг дух“. Вместо това той наблегна върху реализма на преживяванията.
	Когато свърши, доктор Рьонтгер се отпусна на стола и събра длани пред лицето си.
	— Трябва да призная, господин Грант, че историята ви е изключително интересна. От описаните случаи на хора с повече от едно ПБС в нито един няма такава последователност и възходящо развитие. И никога не съм чувала за подобна съгласуваност, при това описана с такива подробности.
	Очите на Иън светнаха и той стрелна Анджела с многозначителен поглед.
	Реакцията на доктор Рьонтгер бе доста различна от очакванията й. Стомахът й се сви на топка.
	Доктор Рьонтгер се вгледа съсредоточено първо в Иън, а после и в Анджела:
	— Ако нямате нищо против, бих искала да знам каква е целта ви. Какво се надявате да постигнете тук днес?
	— Да проумеем преживяното от Иън – отвърна Анджела. – Да получим някакво логично обяснение.
	Другата жена се усмихна:
	— Струва ми се, че забелязвам разногласие помежду ви. Искам предварително да уточня, че моята позиция е неутрална. Засега няма научни доказателства, които да подкрепят или да отричат съществуването на ПБС. Ако желаете обаче, мога да ви запозная с някои от достиженията на нашата наука и изводите, до които сме стигнали. Така ще можете сами да си извадите заключения.
	Анджела и Иън кимнаха едновременно и тя продължи: 
	— Голямото предизвикателство тук е прилагането на обективни методи към субективни явления. Преживяванията, близки до смъртта, независимо дали са истински или въображаеми, се случват буквално в ума на човека. Въпреки развитието на науката и средствата, с които тя разполага, все още не можем да разграничим реалните от нереалните възприятия. Няма методология, по която да се определи дали са достоверни, затова се налага да търсим индиректно обяснение.
	Първо искам да уточня нещо. Повечето хора погрешно смятат, че ПБС се случват след смъртта. Трябва да знаете, че има два вида смърт. Клиничната смърт е временното спиране на мозъчната дейност, от което човек може да се възстанови. При втория вид, физическата смърт, мозъкът напълно спира да функционира и губи жизнеспособността си. Всъщност никой от хората, които твърдят, че са имали ПБС, не е бил действително мъртъв. Физическата смърт е необратим процес. Оцелелите след настъпване на клинична смърт често имат мозъчни увреждания. Тези хора никога не са изпадали във физическа смърт, независимо от равната линия на тяхното ЕЕГ. Мозъците им са били достатъчно жизнеспособни, за да възстановят функциите си.
	Анджела се почувства по-добре, но челото на Иън се свъси и той попита:
	— Как е възможно електроенцефалограмата да не показва мозъчни функции, а същевременно да протичат съзнателни мисловни процеси?
	— От неврологична гледна точка не е възможно. С други думи, ПБС протича или точно преди, или веднага след клинична смърт – но не и по време на нея.
	— Как тогава ще обясните факта, че колкото по-дълго време бях мъртъв, толкова по-дълго беше моето ПБС?
	— Ще цитирам най-известния обитател на Берн за всички времена, Алберт Айнщайн: нещата са относителни. За една жертва на автомобилна катастрофа например секундите могат да приличат на вечност. Същото важи за изпадналия в безсъзнание ум. Докато сънуваме, една минута от „реалното“ време за сънуващия се равнява на много по-продължителен период. Или на много по-кратък. По всичко изглежда, че умът разполага със свой собствен хронометър.
	Иън поклати глава:
	— Изпитаното от мен бе съвсем истинско. Точно толкова реално, колкото и разговорът ни в момента.
	— Още древните гърци познавали това състояние – потвърди доктор Рьонтгер. – Преди две хиляди години те го нарекли phantasia catalyptica – „пристъпи на фантазията“. Това не е присъщо само на преживяванията, близки до смъртта. Пилоти докладват, че душата им се е „отделила от тялото“ при внезапни пропадания във въздушни дупки; същото споделят космонавти, които тренират в специални центрофуги, за да подобрят дейността на вестибуларния си апарат. Ускорението спира притока на кръв към мозъка. От резултатите при сканирането му в такъв момент знаем, че центровете на мисълта са изключително активни при липса на кислород. Ние наричаме това състояние на халюциниране „Anweisenheit“ – несъзнателно съзнание. Същият резултат може да бъде постигнат по химичен път с използването на т.нар. „духовен наркотик“ – диметилтриптамин, или ДМТ: вещество, което предизвиква ярки видения, често с религиозна тематика.
	Иън стисна упорито устни – нещо, което Анджела добре познаваше:
	— А какво ще кажете за спокойствието и еуфорията, които изпитвах? Те изобщо не отговарят на представата за смъртта.
	— Колкото и странно да звучи, еуфорията е страничен ефект от липсата на кислород. Някои хора дори прилагат техники за задушаване по време на секс, за да предизвикат това състояние и да стигнат до оргазъм. Нарича се асфиксофилия, еротично задушаване. То е причината за хиляди смъртни случаи всяка година. Един от най-известните скорошни такива е смъртта на Дейвид Карадайн.
	Иън, изглежда, се смути и жената бързо продължи:
	— Най-добре да обясня какво се случва в умиращия мозък. Механизмите, които се задвижват, са наистина невероятни. Както вероятно знаете, мозъкът е съставен от милиарди неврони – това са „пътеките“, по които се предават химичните съобщения и протичат мисловните процеси. При липса на кислород обаче те спират и вместо това задействат „спешни мерки“.
	Първо се освобождават т.нар „хормони на щастието“ – ендорфините. Те помагат на мозъка да се справи със стреса и обясняват усещането за спокойствие, за което споменахте. След това се отделят други хормони, които предпазват нервните клетки от разрушаване. Те обаче имат и странични ефекти – може да се каже, че „объркват“ клетките и по този начин предизвикват виденията, които хората имат при ПБС.
	Раменете на Иън се приведоха, сякаш смазани от тежестта на научните доводи. Челюстта му обаче бе все така упорито стисната.
	— Ами тунела от светлина? – запита той. – Как ще обясните факта, че толкова много хора описват едно и също, и то в продължение на стотици години? Как е възможно всички да сме имали еднакви видения?
	— Нека ви покажа нещо – каза с усмивка доктор Рьонтген.
	Взе дистанционното от бюрото си и натисна някакво копче. Щорите на прозорците се спуснаха, осветлението угасна, а от тавана се смъкна прожекционен апарат. Екранът бе насочен към стената зад бюрото и на него се появи нещо като фуния от концентрично разположени по-светли и по-тъмни кръгове. Донякъде напомняше на мишена.
	— Това опростено онагледява центъра в мозъчната кора, който отговаря за зрението. Той е един и същ при всички хора. Както е показано, зрителните нервни рецептори са разположени по-нагъсто в средата. Това е причината да виждаме по-ясно в средата на зрителното си поле. Представете си сега какво се случва, когато мозъкът започне да умира. Нервните клетки спират да функционират и…
	Натисна друго копче и отделни участъци от „фунията“ започнаха да проблесват – все по-бързо и по-бързо. Получи се особен ефект, сякаш човек се изкачва спираловидно през тъмен тунел към ярка светлина.
	Анджела усети, че й се завива свят, и отклони поглед. Дамата натисна копчето и стаята се върна към обичайния си вид. Иън продължи да се взира в стената дълго след като изображението бе изчезнало и екранът се бе скрил. Като че ли обясненията на доктор Рьонтгер му бяха оказали някакво въздействие, но Анджела не можеше да определи колко силно.
	— Искам да добавя – продължи специалистката, – че науката няма обяснение за някои аспекти на това явление. Документирани са случаи на хора, които описват факти и събития, научени по време на ПБС, за които няма как да са разбрали. Например жена, която видяла захвърлена на външен перваз обувка… Само че обувката се виждала единствено от покрива. Някои хора описват срещите си с мъртъвци, за които няма как да знаят, че са починали. Тези случаи са редки, но не могат просто да бъдат подминати.
	Анджела щеше да се чувства по-спокойна, ако изводите бяха категорични и недвусмислени, но бе доволна и така. Опасенията, които изпитваше още от посещението на музея във Венеция, бяха изчезнали. Прецени, че са отнели твърде много от времето на доктор Рьонтгер, и се изправи. Иън я последва, но без да откъсва очи от стената зад бюрото. Гледаше една от поставените в рамка дипломи. После се приближи и запита:
	— Извинете ме, докторе, това моминското ви име ли е?
	— Да, точно така. Барт.
	— А случайно да имате някаква връзка с изтъкнатия богослов Карл Барт?
	— Да, той ми е дядо – каза тя с усмивка. – Защо?
	В очите на Иън проблесна въодушевление:
	— Преди години дядо ви често си пишел с друг теолог, Томас Мертън – каза Иън с въодушевление в очите. Да знаете случайно дали е запазил някои от писмата на Мертън?
	Доколкото Анджела си спомняше, Карл Барт бе един от двамата души, на които се предполагаше, че Мертън е изпратил копия от своята „Висша реалност“. Търпението й започна да се изчерпва. Иън изобщо не се бе отказал от идеите си.
	Доктор Рьонтгер отвърна:
	— Трябва да зададете този въпрос на сестра ми, тя се занимава с книжата на дядо. Живее наблизо, искате ли да ви уредя среща с нея?
	 
	 
	 
	ГЛАВА 62

	 
	Петрин парк, Прага;
	същия ден, по обяд
	 
	Йозеф Варга седеше сам на една пейка навръх Петрин хълм, с кръстосани крака и ръце. Често идваше тук, когато бе разтревожен. Днес бе дошъл, защото очакваше едно много притеснително обаждане…
	Зад него се издигаше Петринската наблюдателна кула, шейсетметрово копие на Айфеловата, построено за Пражкото юбилейно изложение през 1891 година. Дори от подножието й гледката към града бе великолепна. На юг, към Вълтава, се виждаше потъмнелият каменен купол на катедралата „Свети свети Кирил и Методий“ – храм, който имаше огромно значение за него. Той спря поглед върху църквата.
	Именно в този храм се бяха укрили бойците от чешката съпротива Йозеф Габчик и Ян Кубиш след покушението срещу обергрупенфюрер Райнхард Хайдрих на 27 май 1942 година – единственият успешен атентат срещу високопоставен нацистки офицер в историята. В продължение на четири часа двамата бяха удържали обсада срещу четиристотин войници от СС, преди да се стигне до трагичната развръзка. Двамата бяха гордост за окупираната тогава държава. Десетки хиляди чехи като Йозеф носеха с достойнство имената им.
	Самият Йозеф обаче имаше и друга връзка със съименника си: бе роден на същата дата като него, 8 април. И то в град, чието име бе променено на „Габчикова“ в памет на боеца. Съдбата понякога взима наистина странни обрати… Йозеф винаги бе смятал тези факти за знак свише.
	После мислите му се насочиха към един друг знак и друг хълм, далеч от Петрин. В Алпите, където трети брат бе намерил смъртта си. Какво означаваше това? Дали Господ не подсказваше на Йозеф да спре да прехвърля задачата на други и да се заеме сам с нея? Или пък му даваше да разбере, че закриля Иън?
	Мислите му бяха прекъснати от звука на църковна камбана – мелодията на телефона му. Това бе обаждането, което очакваше. Кирил.
	— Изглежда, Баринджър е открил проследяващото устройство — разнесе се изнервен глас отсреща. – Изчезнал е!
	Йозеф преглътна мъчително:
	— А формулата?
	Ако вече бе у Иън, той може би в момента вече разпространяваше по света вещерството на Поликарп. Това би дало възможност и на други да нахлуят в Отвъдното. Нещата щяха да излязат извън контрол.
	— Не знаем нищо. Предполагаме, че е изгубена по време на лавината… заедно с Хендрик. – Последва дълга пауза. — Време е да погледнеш дълбоко в душата си, Йозеф… Катедралата, довечера, в осем.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 63

	 
	Берн, Швейцария;
	същия ден, следобед
	 
	Иън паркира до тротоара пред елегантна триетажна къща, без да спира двигателя. Двамата с Анджела се огледаха наоколо – нещо, което вече се бе превърнало в рутина. Каменната къща във викториански стил беше на едно възвишение над живописната река Аар. Сградата бе стара, но добре поддържана, с големи прозорци, стръмен покрив, покрит с керемиди, и множество комини. Надолу се простираше градът, разположен от двете страни на каменен мост с три арки. Всичко изглеждаше спокойно. Не се забелязваха подозрителни хора или превозни средства.
	Той изключи двигателя и се обърна към Анджела. Откакто напуснаха института, не бе казала нищо, а той се подготвяше.
	— Както каза доктор Рьонтгер, науката няма отговори за всичко.
	Тя изобщо не го погледна:
	— А пък ние нямаме никакви отговори. Трябва да намерим как да се измъкнем от тази каша, а не да търсим „Висшата реалност“ на Мертън!
	Иън нежно потупа ръката й:
	— Именно това е начинът. Ако приемем, че Мертън е прав, „Висшата реалност“ е начин да надзърнем в ума на Бог… Може би дори съдържа Познанието за доброто. Книгата би ми помогнала да спася родителите си. Нещо повече, тя е божественото свидетелство, с което ще докажем съществуването на задгробния живот. Нали Мертън твърди, че тя може да сложи край на всички войни и да излекува всички рани?
	— И да накара „Арма Кристи“ да се откаже от безумния си джихад?
	— А защо не? Най-малкото би трябвало да е достатъчно могъща, за да привлече последователи, които ще поискат да проверят сами дали написаното е истина. Орденът ще се окаже затънал до уши в ПБС и ще забрави за нас.
	— Съжалявам, но не мога да си представя, че хората ще хукнат да рискуват живота си заради видението на някакъв мъртъв монах.
	— Имаш предвид, че няма да постъпят като мен ли? Подценяваш вярата, Анджела. Именно заради нея църквата се е сдобила с толкова мъченици… – Погледна замислено към старата къща. – А точно в момента моята вяра ми подсказва, че самото провидение е на наша страна.
	Сега вече тя се обърна и го погледна.
	— Провидението ли?!
	— Само помисли. На Синт Маартен фалшификаторите убиха онзи меч и така ми спасиха живота. Във Ватикана ти се събуди навреме, за да не се задушим. На лодката електрошоковият пистолет улучи часовника ми. Ти ме върна към живота след лавината. А сега открихме един от общо двама души в целия свят, които може би притежават копие от „Реалността“!
	— Скъпи, всичко това показва само, че едни фанатици се опитват да ни убият – простена тя. – Никаква намеса на провидението не виждам в това. А пък ти си решил, че някакъв… някакъв ангел-пазител се грижи за нас?
	Иън се наведе и я целуна по бузата:
	— Не. Анджела-пазител.
	Без да дочака отговор, той изскочи от колата и я заобиколи, за да й отвори вратата. Анджела се поколеба за миг, после въздъхна, пое ръката му и се остави да я отведе до къщата.
	Отвори им прислужница, която ги въведе в огряно от слънцето фоайе. Няколко минути по-късно при тях дойде едра, набита жена, облечена в рокля на цветя, с широка усмивка на лицето. Представи се на английски с немски акцент – Алфреда Хумел, внучка на Карл Барт. Каза, че ги е очаквала.
	Иън прецени, че е на около седемдесет години, Лицето й бе обло и жизнерадостно, косата сребристобяла и внимателно фризирана. Покани ги в уютна и много слънчева всекидневна. Тримата седнаха около ниската масичка, а прислужницата им поднесе чай.
	—      Имате прекрасен дом, фрау Хумел – подхвана Иън, като оглеждаше възхитено стилната мебелировка: махагонова етажерка с оформени като лапи крачета, на която бяха наредени съдове от най-фин кристал; великолепен роял „Гротриан-Щайнвег“
	— Тази къща беше на дядо ми – отвърна тя с усмивка. – Построи я за времето, когато се пенсионира. Оттогава принадлежи на семейството ни, а аз се постарах да я запазя в същото състояние.
	Извади голяма книга с кожена подвързия, разтвори я на масата и гордо започна да им показва множеството статии от вестници и списания.
	— Дядо бе най-известният протестантски богослов на своето време – обясни тя.
	Иън се вгледа в снимките на висок, слаб мъж с очила и гъста, сресана на една страна сива коса, която непокорно стърчеше. Барт дори бе сниман за корицата на „Тайм“.
	 
	  

	Списание „Тайм“, корица от 20 април 1962 г.

	 
	— …Той бе човек с много силни духовни убеждения, за които си плати скъпо и прескъпо. През 1935 година бил изгонен от Германия, защото отказал да засвидетелства вярност на Хитлер. Тогава започнало онова ужасно десетилетие, което той наричаше „Мрачната нощ на душата“. Толкова бе ядосан на Господ, че позволява съществуването на подобно зло… Това е богословска дилема, която така и не успя да проумее, нито да се примири с нея.
	„Божественият парадокс“ – каза си Иън. Привидното противоречие на един Бог, който, независимо от безмерната си доброта и всемогъщество, търпеше злото. Дори изтъкнат мислител като Барт не бе успял да реши парадокса!
	Иън бе заинтригуван, но в момента имаше по-належащи въпроси:
	— Фрау Хумел, разбирам защо дядо ви и Томас Мертън са си кореспондирали. Дали ще е възможно да видя писмата на Мертън?
	— Разбира се. Всички книжа на дядо са събрани в тази къща, която му служеше едновременно за дом и за работно място.
	Тя се изправи и им направи знак да я последват. Пулсът на Иън се ускори. Възрастната дама ги поведе по един коридор към двукрила плъзгаща се врата, през която влязоха в задушна и доста сумрачна стая. Отвън прозорците бяха закрити с дървени кепенци, а стените бяха облицовани с плоскости от тъмно дърво. В дъното на помещението имаше голяма камина, оградена от двете страни с лавици, отрупани с книги. Пред камината бе разположено масивно дъбово бюро, което почти не се виждаше заради наредените по него томове и документи.
	— Това е кабинетът на дядо. Изглежда точно както в деня на кончината му… По една случайност датата съвпада със смъртта на отец Мертън. Господ ги прибра едновременно в Рая! – каза тя с лъчезарна усмивка.
	Иън подозираше, че смъртта им няма нищо общо с Господ. Косият поглед, който му хвърли Анджела, го увери, че и тя споделя съмненията му.
	— Фрау Хумел – попита неспокойно той, – пазите ли все още последната пратка от Мертън?
	Тя заобиколи бюрото и започна да рови в чекмеджетата. След малко измъкна жълто-кафява хартиена папка с надпис „Merton, Voter Thomas“.
	— Предполагам, че и фотокопие ще ви свърши работа – заяви и подаде на Иън лист хартия. – Стремим се да не пипаме често оригиналите. Можете да го задържите, ако желаете.
	На листа бе снимано ръкописно писмо с размери тринайсет на осемнайсет сантиметра. Ясно личеше мястото, където бе прегъвано през средата. Написано бе на английски и Иън веднага разпозна характерния, ужасно грозен почерк на Мертън:
	 
	5 декември 1968 г.
	 
	Скъпи Карл,
	Прости ми желанието да се похваля… Наистина горя от нетърпение да ти разкажа – открих онова, което ти смяташе за невъзможно. Доказателство за волята Божия! Висшата реалност!
	Преживях го вчера. Макар и за кратко, духът ми напусна този свят и отиде в отвъдния, за да намери наградата, която Бог е подготвил за всички любящи души! Онова, което научих, ще те удиви безмерно, ще те изпълни със същата безкрайна надежда за човечеството, която сега изпитвам аз! Ще те промени, както промени мен! Ще промени света! Ще промени абсолютно всичко! Едно ново начало!
	Записал съм всичко в дневника си, от който ти изпращам копие. Пускам го отделно и затова може би ще го получиш със закъснение, след като вече съм направил изявлението си в Банкок.
	Ех, да можех да видя израза на лицето ти!
	В светлината на наученото за Висшата реалност, след като приключа с всичко тук, ще замина за Европа. Трябва да се погрижа за един личен въпрос в Париж, много важен, който отлагах твърде дълго. След това ще приема поканата ти и ще те посетя в Берн. Надявам се да доведа с мен един много специален човек. Тримата заедно ще отпразнуваме Висшата реалност и ще решим кой е най-добрият начин да споделим със света божественото знание и благодат, които са заключени в нея. Толкова неща имаме да обсъждаме!
	В името на безкрайната Му любов,
	Твой Том
	 
	Писмото трепереше в пръстите на Иън.
	— „Висшата реалност“… Моля ви, може ли да я видя?
	Жената въздъхна:
	— Онази сутрин дядо ми е получил пакет – специална доставка от Цейлон. Още пазим разписката. – Показа на Иън едно пожълтяло листче. – Разписката е тук, но пакетът го няма. Нямаме никаква представа какво е направил дядо с него…
	Иън се загледа в адреса на подателя:
	 
	Отец Томас Мертън
	Стая 224
	Хотел „Галле Фейс“
	Коломбо, Цейлон
	 

	 

	 

	ГЛАВА 64

	 
	Летище „Берн-Белп“, Швейцария;
	същия ден, късно следобед
	 
	Макар да бяха убедени, че най-после са се изплъзнали на Ордена, Иън и Анджела не смятаха да поемат рискове. Зарязаха наетата си кола пред един хотел в центъра на Берн и взеха такси до летището. За пореден път използваха нови документи и наеха чудесен малък самолет „Чесна“. Иън накара пилота да заяви в летателния план крайна цел Рим. Възнамеряваше пак да сменят курса по време на пътуването. Този път отиваха в Шри Ланка – бившия Цейлон, където щяха да останат една нощ на екзотичното място, където Томас Мертън твърдеше, че се е състояла срещата му с божественото.
	Иън бе учуден, че Анджела не се противопостави на това пътуване, макар да не вярваше, че „Висшата реалност“ ще им помогне да разрешат проблема, а още по-малко – този на родителите му. Може би бе отстъпила, защото осъзнаваше колко много значи Реалността за него… Или пък предпочиташе това пред опитите му с ПБС. Не че той щеше да застраши връзката им, като предложи нов експеримент.
	Тя се намести на седалката с намерението да подремне, а той отвори лаптопа си. В електронната му поща го чакаха няколко писма.
	Емил Йостен докладваше, че работата по лабораторията върви по план и след три дни трябва да са готови.
	Чарлз Дън, продуцентът на телевизионното им предаване в Лос Анджелис, се чудеше защо не му се обаждат и искаше да знае къде са и кога се прибират.
	Кратко, но доста тревожно съобщение от Антонио Понти, който настояваше Иън да се свърже с него.
	Иън отговори на Йостен с едно простичко „благодаря“, а на Дън написа:
	„Чарлз, извинявай. Попаднах на голяма история – наистина ГРАНДИОЗНА! Приготви се съвсем скоро да пуснеш комюнике в цялата мрежа, искам национално отразяване! Ще те държа в течение. Иън. “
	Сега можеше спокойно да използва мобилния си телефон, така че се обади на Антонио. Сериозното лице на приятеля му изникна на екрана почти мигновено:
	— Иън! Какво облекчение! Добре ли сте с Анджела? Раните ти заздравяха ли?
	— Добре сме и двамата. И надявам се, се отървахме от Ордена. Анджела откри предавател, поставен в скапулария, който ми дадоха цистерцианците.
	— Mio Dio! Шпиони навсякъде! И доколкото разбрах, формулата на Поликарп е изгубена…
	— Боя се, че е така. Сега вече нямам избор, освен да опитам с ново ПБС. Лабораторията е почти готова.
	В очите на Антонио проблесна тревога.
	— Преди да предприемеш подобна стъпка, задължително ми се обади. Имам нещо друго предвид, но още не мога да го обсъждам. Обещай първо да ми се обадиш!
	Иън обеща, а Понти се обърна към някого, който не се виждаше на екрана. Изслуша го, после отново се върна на Иън:
	— Извини ме, трябва да тръгвам. Имате ли нужда от нещо? Мога ли да ви помогна по някакъв начин?
	— Вече направи достатъчно, Антонио. И двамата сме ти изключително задължени. Анджела ти изпраща поздрави.
	Затвори, а в гърдите му се загнезди неприятно чувство заради допълнителния товар, който бе сложил на плещите на приятеля си.
	Анджела се размърда и промърмори:
	— Антонио ли беше?
	— Да. Подготвя нещо ново за нас. Не обясни какво точно, но аз лично се обнадеждих малко, след като ми каза.
	Тя кимна и пак затвори очи, а Иън отново се зае с пощата си. Имаше още няколко писма, всичките подписани с „И. Гарон“:
	От предната вечер:
	„Иън, имаме напредък. Трябва да ти задам няколко въпроси. Обади се да говорам. Ив“
	Следващото бе от тази сутрин и гласеше:
	„Наели нови двама лекари да помагат. Къде си? Ив“
	От обяд:
	„Емил още търси трети кардиопулмонарен байпас. Каза, не е говорил с теб. Мой ред. Ив“
	И последното, получено само преди няколко минути:
	„Подготвяме се за пристигането на Емил и байпаса. Ти къде си, по дяволите??!“
	Иън потупа замислено с телефона по гърдите си, после го отвори и набра номера й. Гарон го поздрави с раздразнение: 
	— А! И това ако не е мосю Баринджър!
	Той се усмихна насреща й:
	— Извинявай, Ивет. Нямам много възможности да говоря по телефона, затова ги пазя за Емил.
	— Къде си?
	— Не мога да ти отговаря. По-важното е, че според Емил вече сте готови.
	— Остава само да ми донесе третия байпас и обогатената кръв. Не зная защо бави се, аз може взема байпас от Пари още утре! Оставя на мен всичката мръсна работа!
	— Знаеш колко държи на качествената техника. Аз напълно го подкрепям по въпроса.
	— Хубаво. А ти кога ще дойдеш?
	— Веднага щом получите последния байпас. Емил каза, че ще пристигне след три дни. Ще ти се обадя пак.
	Благодари й за предаността и упоритата работа и затвори. Продължи да се взира в екрана дълго след като намусената й физиономия бе изчезнала от него.
	 
	* * *

	Щом чу гласа на Гарон, Анджела веднага се разсъни. Разбра новините за лабораторията и стомахът й се сви на топка. Три дни. Вече не се надяваше, че ще успее да разубеди Иън и да го накара да се откаже от тази лудост. Тя не говореше на езика на вярата, а той не разбираше езика на разума.
	Въпреки това доводът, който бе изтъкнал, я накара да се замисли, „Висшата реалност“ на Мертън можеше наистина да накара вярващите последователи да рискуват с ПБС. Вярата безспорно караше хората да се държат неразумно – при това далеч не само през Средновековието. Нима и днес нямаше луди, които хващат отровни змии с голи ръце*? И такива, които отказват лечение, макар така да застрашават живота си? И други, които убиваха заради вярата? Изглежда, че религиозното съзнание на някои не се бе изменило от Тъмните векове насам. Може би Иън все пак имаше основание.
	[* „И тези знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват (…); змии ще хващат, а ако изпият нещо смъртоносно, то никак няма да ги повреди;“ Марко 16:17-18]
	— Писмото, което ти даде госпожа Хумел – дръпна го тя за ръкава, – онова, което Мертън е изпратил на Карл Барт… Къде е?
	Той примигна, после провери джобовете си и й подаде преснетото копие.
	Анджела прочете отново текста. Нямаше никакви указания какво представлява „Висшата реалност“. Едно нещо обаче бе напълно ясно от думите на теолога: той бе напълно убеден в божествената същност на онова, което бе видял в Шри Ланка. Каквото и да бе то. А щом човек със знанията и задълбочената богословска подготовка на Мертън бе уверен в това, вероятно и другите вярващи щяха да го приемат за чиста монета. И може би – може би – това щеше да е достатъчно планът на Иън да успее.
	Една част от написаното й се стори особено окуражаваща:
	„Ще те промени, както промени мен! Ще промени света! Ще промени абсолютно всичко! Едно ново начало!“
	Ново начало. Именно от това имаха нужда Иън и тя самата…
	— Добре – каза му накрая. – Съгласна съм. Хайде да го направим. Да намерим „Висшата реалност“!
	— Сериозно ли говориш? – попита я той изумено.
	— Този „личен въпрос“ в Париж, за който говори – заяви тя и потупа листа, – този „много специален човек“, когото щял да заведе в Берн… Това трябва да е неговата „валентинка“.
	Сините очи на Иън заблестяха ентусиазирано:
	— Ами да! Това е! Мертън най-после се е решил на истинска връзка. Сигурно заради нея се е канел да напусне църквата!
	— Добре. Ако предположим, че „валентинката“ е още жива и още е в Париж, тогава защо отиваме в Шри Ланка?
	Той сви рамене:
	— Нямаме следа. В Париж няма да знаем откъде да започнем. Знаем само първото й име, но нямаме адрес. Според мен ще е най-добре да минем по стъпките на Мертън. Да посетим местата, където е бил последно, да потърсим някакви бележки… може би е оставил съобщения или нещо друго. Кой знае, възможно е дори да е скрил някъде още едно копие от „Висшата реалност“!
	Да, имаше логика.
	Иън обърна лаптопа си, за да й покаже един откъс от книгата, която четеше.
	— „Азиатският дневник“ на Мертън – обясни й той. — „Висшата реалност“ е изрязана, но са останали някои доста интересни намеци:
	 
	„15 октомври 1968 г., международно летище на Сан Франциско. Истинска наслада. Отделихме се от земята — изпитвам неописуемото усещане за предопределеност, чувствам, че най-после съм поел по истинския път след толкова години чакане и търсения… Не спирам да редя молитви – нека не се връщам, без да съм разрешил Великия въпрос. Прибирам се вкъщи, в дома, в който никога не съм бил, поне не и в тази си форма и тяло…“
	 
	— Както виждаш – заяви Иън, – Мертън на практика е предсказал пътуването си до Рая.
	Анджела се бе съгласила да участва, но без да губи здравия си разум.
	— Да, това се нарича самовнушение. Очаквал е да му се случи нещо грандиозно и когато му се е предоставила възможност, подсъзнанието му я е сграбчило на мига. Не виждам никакво чудо тук.
	— Както и да е. Едва ли ще ни навреди, ако тръгнем по стъпките му.
	— Добре, откъде ще започнем?
	— От мястото, където е получил видението. Полонарува, Градът на мъртвите.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 65

	 
	Катедралата „Свети свети Кирил и Методий“, Прага;
	същия ден, късно през нощта
	 
	Една лимузина се плъзна по тихата улица и спря до тротоара в мрака между две улични лампи. Над нея се извисяваше каменна стена, върху която бе издигната близо четириметрова желязна ограда. Металните пръчки се редуваха с каменни колони, върху всяка от които имаше статуя на светец или крилат ангел. Зад стената се гушеше малък, застлан с плочи двор, през който се стигаше до неголяма църква в бароков стил.
	Катедралата бе стара и каменните й стени бяха потъмнели от времето. На слабата улична светлина тя се жълтееше като гробница, вътрешният двор бе над равнището на улицата и вътре не се виждаше. В него можеше да се влезе единствено откъм самата църква или по стълбите, които се намираха в близост до спрялата лимузина.
	Вратата на автомобила се отвори и отвътре излезе мъж, облечен в тъмен шлифер. Яката му бе вдигната и скриваше лицето му. Той се огледа, после изкачи стълбите и отвори с ключ. Плъзна се вътре като призрак и вратата тихо хлопна зад гърба му.
	На светлината, която се процеждаше през металните пръчки на оградата, плочите на двора приличаха на зловеща черно-жълта шахматна дъска. Мъжът се движеше бързо покрай сградата, вече без да крие лицето си. Това бе Кирил, член на Висшия съвет на „Арма Кристи“. В сенките пред него проблесна червено огънче, което бързо се разгоря и стана яркооранжево, а после угасна, оставяйки след себе си само ивица дим.
	 
	  

	Православен храм „Свети свети Кирил и Методий“, Прага

	 
	— Fidelis Tantum Deo — прошепна Кирил.
	— Potius Mori Quam Foedari – чу се тих ответ.
	От тъмнината се появи млад мъж с тъмни дрехи, висока атлетична фигура и гъста рошава коса. Той хвърли цигарата, а Кирил протегна ръка. Йозеф се наведе да целуне пръстена му, след което двамата се стопиха в сенките.
	Кирил неслучайно бе избрал това място за срещата. Катедралата бе посветена на двамата светци-покровители на Чехия, братята Кирил и Методий, които бяха покръстили този район преди повече от хиляда години. Кирил обаче знаеше и нещо друго: за Йозеф мястото имаше и болезнено лично, много съкровено значение. В тази църква през 1942 година бе намерил смъртта си неговият съименник, доблестният боец от чешката съпротива Йозеф Габчик.
	Изключително въздействащ фон за онова, което трябваше да постигнат тази вечер…
	Кирил отключи една врата, запали лампата и двамата поеха надолу по тясно стълбище. Минаха през няколко врати с прозорчета и стигнаха до подземието. Продължиха по каменен коридор със сводест таван, който ги отведе до неприветлива стая, прилична на затворническа килия. Единствената светлина вътре идваше от гола крушка на тавана. Това бе помещението, в което бе загинал Йозеф Габчик. Тухлен под, дебели циментови стени, един-единствен тесен прозорец, който бе скосен под такъв ъгъл, че през него се виждаше само беззвездният мрак на нощното небе.
	В стената под прозореца, малко над пода, се различаваше грубо издълбана дупка – наченките на тунел, който самият Габчик бе прокопал, за да избяга. В дупката имаше малък бял кръст, около който бяха струпани цветя и стотици картички, бележки и писма. Бяха от поклонници, които бяха посетили мястото, за да засвидетелстват уважение към героя. Усещането за святост бе осезаемо, почти материално и както винаги разчувства Кирил. Йозеф също бе трогнат, а това бе именно реакцията, на която се бе надявал началникът му.
	Кирил затвори вратата и се втренчи в младия меч, който запристъпва нервно от крак на крак. Изчака цяла минута, преди да наруши мълчанието, а когато проговори, тонът му бе мрачен и равен:
	— Заради доверието ми в теб, Йозеф, в момента Орденът е изправен пред най-сериозната криза, с която се е сблъсквал от векове насам…
	Нямаше нужда от обяснения. Ако Баринджър разкриеше пред света тайните на Отвъдното, които никой жив човек не биваше да узнава, хората вече нямаше да разчитат на Библията, за да вярват – те щяха да знаят. Божието предначертание, според което спасение можеше да се постигне единствено чрез вяра, щеше напълно да се обезсмисли. Човечеството никога повече нямаше да бъде наградено с блаженството на Рая…
	— Преди три години, когато те повиших в меч, някои от членовете на Съвета смятаха, че това е грешка, защото позицията ти във Ватикана бе много важна. Случилото се в Африка обаче ми показа нещо още по-важно. После, когато те предпочетох пред други, много по-опитни от теб, и те назначих за брус, отново имаше възражения. Но аз продължих да вярвам в смелостта и силата на вярата ти… Но сега ти ме посрами. Показа, че съм сбъркал в преценката си.
	Макар в помещението да цареше полумрак, ясно забеляза как очите на по-младия мъж проблеснаха.
	— Смелостта не ме е напуснала – отвърна огорчено Йозеф, – обаче вярата ми… Молих се на Бог да ми вдъхне сила, защото… защото не мога да се заставя да убия Иън.
	— Защо – защото го познаваш ли?
	— Защото го разбирам. Сър, Иън не е човек на злото. Грешните му дела са причинени от невежество, а не от зла умисъл. И след като аз знам това, със сигурност го знае и Господ. Може би затова ни се изплъзва вече толкова пъти… Досега избегна четири опита да го убием. Страхувам се, че Божията ръка го пази.
	— Хитлер е оцелял след дузина атентати! – избухна Кирил. – Нима Господ е пазел и него?! Няма никакво значение дали Баринджър е човек на злото, щом се е превърнал в проводник на това зло! Трябва да бъде унищожен, преди да разпространи отровата си по целия свят!
	Усети, че с избухването си се е отклонил от целта, и си наложи да се успокои.
	— Синко, нима не разбираш? Оцеляването на този човек не е знак. Това е изпитание. Дадохме ти задача, а ти изклинчи. Трима смели братя платиха за това с живота си, а сега залогът е спасението на душите ни! – Вгледа се в измъченото лице на Йозеф. – Ти все още си най-силният ни коз, единственият, когото Баринджър няма да заподозре. Няма да те освободя от дълга ти!
	Изчака известно време, но не получи отговор и въздъхна тежко:
	— На този етап дори аз се съмнявам в теб… Не ми оставяш избор. Заповядвам ти да предадеш поста си на брус на Квинт. Ще работиш под негово командване за отстраняването на тази заплаха и ще изпълняваш безпрекословно нарежданията му. Ясно ли е?
	Йозеф вдигна очи: бяха пълни със сълзи.
	— Квинт! Моля ви, само не Квинт!
	— Съветът вече взе решение.
	Йозеф се отпусна срещу стената. Кирил го остави известно време така, после продължи;
	— Искам да ти кажа още нещо, но трябва да се закълнеш в кръста си, че никога няма да го споделиш с друг.
	Йозеф се изправи и притисна юмрук към сърцето си. Кирил закрачи бавно напред-назад, върнал се към спомените си.
	— Преди много години, когато бях съвсем млад меч, и аз имах криза на вярата. Старшият брат, чийто пръстен нося в момента, се разтревожи и ме доведе тук, в тази крипта. И аз като теб бях чувал слуховете, но тогава той ги потвърди. Йозеф Габчик и Ян Кубиш наистина са били членове на „Арма Кристи“.
	Този път постигна ефекта, който бе целял. Йозеф застина и прикова поглед в неговия.
	— По онова време Европа била под контрола на нацистите, вярата била заплашена и много имена влезли в Книгата на осъдените. Задачата да премахнат обергрупенфюрер Райнхард Хайдрих била поверена на Кубиш, меч-ветеран, и на Габчик, който бил новак.
	 
	  

	Ян Кубиш и Йозеф Габчик

	 
	— Ти знаеш по-голямата част от историята. Според плана трябвало да нападнат колата на Хайдрих, докато той отивал на работа. Сега обаче ще ти кажа нещо, което не знаеш. Габчик никога не бил отнемал човешки живот. Когато настъпил решителният момент, той изскочил на шосето и… застинал. За щастие шофьорът се стреснал и спрял колата, което дало възможност на Кубиш да хвърли смъртоносната граната. После двамата атентатори се спасили тук, където били обсадени от есесовците. Въпреки това Габчик успял да запише последните си думи…
	Кирил измъкна от джоба на шлифера си едно пожълтяло парче хартия и го постави в треперещата ръка на Йозеф. Знаеше добре какво пише. Надраскани с молив, там се четяха следните думи на чешки:
	 
	„Прости ми, Исусе. Призван бях да изпълня волята Му, но се провалих. Задава се ново изпитание и Бог ми е свидетел, че този път ще опазя вярата!
	Potius Mori Quam Foedari.
	Йозеф Габчик“
	 
	Кирил видя, че Йозеф сведе глава, и продължи:
	— Кубиш бил прострелян и загинал от раните си. Габчик останал сам, а амунициите му били на свършване… Той обаче дори не си помислил да се предаде. Сражавал се до последния куршум, а него използвал, за да се самоубие. Така, в крайна сметка, запазил вярата си…
	Остави Йозеф да осмисли казаното, след което заключи:
	— Нали разбираш, синко, дори Габчик е имал такъв момент на слабост. Истинска благословия е, че това не му е коствало мисията. Успял да поправи грешката си: Бог му дал втори шанс. А на теб Господ даде четири такива възможности… А сега – дори пета.
	Йозеф вдигна глава.
	— Научихме, че Баринджър след три дни ще направи последен опит за преживяване, близко до смъртта. Вярваме, че дотогава няма да разкрие пред широката общественост онова, което знае. Това ще е последният ти шанс да поправиш грешките си.
	Йозеф изтри очи и му подаде бележката, но той махна с ръка.
	— Твой ред е да я пазиш – каза му и се обърна към изхода. – И някой ден да я предадеш на друг. Когато може би ти носиш този пръстен.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 66

	 
	Летище „Анурадхапура“, Шри Ланка;
	следващата сутрин
	 
	Анджела се събуди рязко в мига, в който малкият частен самолет докосна земята на островната държава. Надникна през илюминатора: слънцето едва се подаваше на хоризонта над тропическата джунгла. Иън седеше до нея, обут в къси панталони и туристически обувки, готов да поеме към древните руини, където Мертън бе преживял своето „видение“.
	Тя отиде да се освежи, а после се присъедини към него за кафе и закуска. След това двамата грабнаха саковете си и се сбогуваха с пилота, от чиито услуги вече нямаха нужда.
	Въздухът навън беше тежък и влажен. Положението беше същото дори в терминала – стара сграда с метална конструкция, напомняща на училищен физкултурен салон. Анджела веднага си даде сметка, че двамата се набиват на очи – тя и Иън бяха единствените хора от Западния свят. Почти всички край тях явно бяха с индийски произход и облекло. Освен това Иън се извисяваше с цяла глава над околните.
	— Дали в Ордена членуват само европейци? – прошепна му.
	Той се огледа, намръщи се и я хвана за ръката.
	— Просто продължавай да вървиш…
	Минаха бързо през митницата, но с автомобила не беше толкова лесно. Имаше само едно място, откъдето можеха да наемат кола, а съществуваше и езиковата бариера… Най-накрая, след дълги обяснения, Иън успя да се снабди със стара кола, подобна на джип, както и с карта на района. Упътиха ги накъде да поемат. Ако бяха разбрали правилно, Градът на мъртвите – Полонарува – се намираше на около седемдесет и пет километра югоизточно от Анурадхапура. Пътуването трябваше да трае не повече от час. Оттам Иън смяташе да продължат към Коломбо, град, разположен на югозападния бряг на Шри Ланка. Уредил бе да пренощуват там, а после щяха да отлетят за Сингапур, следващата спирка от азиатския маршрут на Мертън.
	На излизане от летището се разминаха с колона военни автомобили, които пътуваха в противоположната посока. Онази част на града, към която отиваха, бе потънала в руини. Наоколо стърчаха опожарените скелети на сгради, търкаляха се парчета покъщнина и боклуци, из останките скитаха навъсени хора.
	— Тук от десетилетия се води гражданска война – обясни Иън. – Тамилите-хиндуисти се сражават срещу синхалите-будисти. Сега вече нещата утихват, бойни действия почти няма, но пораженията са страшни…
	Това „почти“ тревожеше Анджела.
	Излязоха извън града и поеха по тесен път. Теренът бе хълмист, но се обработваше – от двете страни на шосето се точеха ниви, засадени със соя (или поне така предположи Анджела). По пътя имаше велосипедисти и мотоциклетисти, както и множество пикапи и камиони, боядисани в ярки цветове. На няколко пъти забелязаха дори волски каруци и слонове. Анджела бе очарована. После навлязоха в гъста зелена гора, в която се редуваха малки селца, бензиностанции и сергии. След това и тези белези на цивилизацията се разредиха, докато накрая около тях не остана нищо, освен буйната джунгла.
	— Искаш ли да ти разкажа за мъртвия град Полонарува? – предложи Иън, вероятно за да разсее мислите й от изолираността на мястото. – Той е като капсула на времето, нещо като азиатски Помпей на три хиляди години. Някога е бил столица на синхалската империя, богат и развит град. Може би прекалено богат. Индийците непрекъснато го нападали, затова през XIII век обитателите му най-сетне го изоставили. Джунглата го погълнала и така до началото на XX век. Сградите му обаче били строени от масивни камъни и затова са напълно запазени. Когато човек влезе в него, сякаш се пренася в миналото. Твърди се, че е истинско духовно изживяване.
	 „Това не значи непременно, че преживяването е положително“ – помисли си Анджела, когато за първи път съзряха града. Огромните скални структури, които стърчаха насред джунглата като сурови, вкаменени божества, се забелязваха от километри. Гледката бе невероятна, почти сюрреалистична.
	 
	  

	Полонарува

	 
	Отблизо каменната грамада изглеждаше още по-внушително. Спряха на близкия паркинг, където колите се брояха на пръстите на едната ръка. Двамата поеха по една пътека към града, който бе скрит насред тучна растителност, зад няколко хълма. Безпокойството на Анджела нарасна. Стигнаха до един завой и тя се закова на място.
	Пред тях се простираше долина, сред която се издигаха величествени постройки, всичките изсечени от еднакъв сивкав камък. Дворци, храмове, кули, светилища… Отделните постройки бяха разположени далече една от друга, застинали като в безвремието. Мястото приличаше повече на некропол, отколкото на град. Наоколо цареше мъртвешка тишина.
	Иън подсвирна.
	— Древните римляни пукната пара не струват пред тези хора! – възкликна той.
	Заради джунглата останките напомняха на Анджела по-скоро на руини от времето на ацтеките.
	Започнаха да се спускат към долината. Иън почти не обръщаше внимание на прелюбопитните постройки, покрай които минаваха. Търсеше нещо определено.
	Няколко минути по-късно стигнаха до скалист хълм, в който бе изсечен голям отвор. От двете му страни бяха разположени грамадни статуи, таванът му се поддържаше от две красиви колони. Отпред имаше табела с надпис: Гал Вихара и Пещерата на духовете на познанието.
	 
	  

	Гал Вихара

	 
	Макар че слънцето грееше ярко, Анджела усети ледени тръпки да пробягват по гърба й. Пак пещера. Тук преди много десетилетия Томас Мертън бе преживял своето така наречено откровение – само няколко дни преди мистериозната си смърт…
	Входът към пещерата се пазеше от три статуи на Буда – седнал, изправен и полегнал на една страна. Това бе храм, така че Анджела и Иън последваха указанията на близката табела и свалиха обувките си. После тръгнаха боси към мрачната дупка, подскачайки на всяка крачка заради малките камъчета, които се забиваха в ходилата им. Най-после стигнаха. Анджела си пое дълбоко въздух, стисна ръката на Иън и двамата се вмъкнаха вътре.
	Не беше естествена пещера, а такава, издялана от човешки ръце. Беше сравнително малка, с таван, поддържан от колони. Приличаше на мавзолей. Когато очите на Анджела свикнаха с полумрака, в дъното тя забеляза още една грамадна статуя, издялана в скалата. Този Буда седеше в поза „лотос“ и бе заобиколен от фигурите на своите ученици. Нищо в обстановката обаче не подсказваше, че тук са скрити тайните на Висшата реалност. Усещаше се единствено някаква мрачна застиналост.
	 
	 
	  

	 
	Вътрешността на Пещерата на духовете на познанието

	 

	Анджела остана близо до входа, а Иън започна да изследва храма. Избра си място на пода точно пред Буда, седна и скръсти крака под себе си. Постави ръце в скута си и затвори очи в съвършена имитация на статуята.
	— Мертън влязъл сам и се отдал на медитация – обясни й след секунда. – Седнал така и започнал да повтаря мантри според тибетския ритуал на нингмапа*. Постепенно сърдечният му ритъм се забавил и изпаднал в състояние на съзерцание, за да постигне пълната пустота на бодхичита. Пулсът се забавя… забавя… заба-а-а-авя…
	[* Последователите на нингма — най-старата от четирите основни школи на тибетския будизъм (другите три са Кагю, Сакя и Гелуг).]
	Това вече беше прекалено, реши Анджела. Отиде при него и го стисна за рамото:
	— Плашиш ме!
	— Просто се опитвам да вникна в преживяното от Мертън, да го усетя… – измърмори обидено той.
	— Само че докато седиш тук, все едно някой е разтворил божествен чадър над нас и ни пази, поредният меч може би вече се промъква насам. Съжалявам, че аз не мога да вникна в тия работи, но не можем просто да си затваряме очите за реалността!
	— А защо поне веднъж не отвориш очи за духовния свят?
	— Защото вярвам в него точно толкова, колкото в това, че Бог ни закриля!
	Той се изправи.
	— Четири пъти оцелявахме след покушения на „Арма Кристи“. Твърдиш, че това е просто късмет, но ако продължава така, дори ти ще трябва да признаеш, че в някакъв момент сме прекосили границата между късмет и чудо, нали? Къде според теб е тази граница?
	Анджела замълча. Осъзна, че всъщност няма критерии за това кое представлява чудо.
	— Нека сключим сделка – отстъпи тя. – Ако открием „Висшата реалност“ и се окаже, че тя наистина може да спре „Арма Кристи“, ще преразгледам мнението си за света на духовното и за чудесата. Може дори да повярвам в съществуването им. Засега обаче не приемам идеята за божествена намеса и не вярвам, че в тази пещера са ставали каквито и да било чудеса.
	Иън се усмихна широко, обгърна раменете й с ръка и я изведе навън.
	— А може би току-що беше първото… – каза той.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 67

	 
	Ватикана, Папския дворец;
	същия ден, рано сутринта
	 
	Антонио вървеше бързо към покритите с дърворезби порти на папската тронна зала. Швейцарските гвардейци го поздравиха и той вдигна ръка в отговор, като се опита да прикрие треперенето й. Прекоси още три помещения, не по-малко пищни и величествени, и накрая стигна до личната библиотека на папата. Тук охрана нямаше и той направо влезе. Понтификът не беше на бюрото си. Макар да бе очаквал това, Антонио все пак изпита облекчение.
	Вместо него на масата в съседство бе седнал слаб възрастен мъж, който разпределяше някакви документи. Облечен бе в черно расо с кардиналски алени кантове и пояс. Изглеждаше на около седемдесет и седем-седемдесет и осем години. Това бе префектът на Папския дом. Антонио го познаваше добре и го смяташе за деликатен и доверчив човек.
	Префектът вдигна поглед, усмихна се и жизнерадостно възкликна:
	— Рано си станал!
	— Така е. Имам много задачи днес.
	Докато се приближаваше, видя как усмивката на кардинала угасва:
	— Струваш ми се блед тази сутрин, Direttore. Да не си болен?
	— Страдам от безсъние.
	— Разбирам. Действително напоследък имаме твърде много задачи и проблеми, които да ни държат будни. Не се учудвам, че не можеш да заспиш. Защо не пробваш с чаша бароло преди лягане?
	Антонио обеща, че ще опита.
	— Доколкото разбрах, един от тези проблеми е свързан с трезора на папата.
	Антонио се загледа през прозореца към площад „Свети Петър“.
	— Малък пробив в системата за сигурност. Забелязан е снощи на един от мониторите. Сигурен съм, че не е нищо сериозно. Реших да проверя, докато папата отслужва литургия.
	— Разбира се. – Мъжът събра документите си и се изправи. – Веднага ще те заведа…
	Той поведе Антонио към една врата в дъното, а после го съпроводи нагоре по стълбището, водещо към личните покои на папата. Те включваха седем големи стаи, малък параклис, както и помещения за персонала от домакинството на понтифика. Тук се намираше и най-трудно достъпният и таен трезор във Ватикана, Volta Papale – личното хранилище на папата.
	Прекосиха две неприветливи, почти аскетични стаи и стигнаха до кабинет, който гледаше надолу към Кортиле ди Сан Дамасо – двора „Сан Дамасо“. Антонио бе идвал тук само веднъж, веднага след като зае настоящия си пост, когато неговият предшественик му показа как се отваря хранилището. Сякаш нищо не се бе променило оттогава – стените, облицовани с тъмни дървени плоскости; шкафовете за книги, удобното канапе и голямото бюро на папата.
	— Ще те изчакам тук – заяви кардиналът и се насочи към дивана и малката масичка пред него. Вдигна извинително книжата, които носеше. – Предполагам, че няма да се бавиш повече от половин час, а аз трябва да предам тези документи в Stamperia Segreta* преди осем сутринта.
	[* Ватиканската преса]
	Антонио кимна и се насочи направо към дъното на стаята. Спря и за хиляден път си каза, че няма избор. Сърцето му биеше лудо. Животът на папата може би зависеше от това, което се канеше да направи.
	Пое си дълбоко въздух, прошепна набързо една молитва и натисна с длан точно определено място от дървения панел на стената. Плоскостта се плъзна встрани и откри заключена дървена врата. Директорът пъхна една карта в специалния процеп, отвори и тръгна по къс коридор, в дъното на който имаше друга, значително по-голяма врата, изработена от масивна матирана стомана. Таблото за отключване бе вдясно, а над него имаше охранителна камера. Антонио не й обърна внимание – лично я бе изключил от собствения си кабинет. Заключи първата врата и с трепереща ръка набра на клавиатурата десетцифрения код. Чу се стържене на метал, вратата се открехна и през отвора нахлу въздух. Осветлението се включи автоматично.
	Антонио се поколеба. Стоеше на прага на Patrimonii Secretiti, най-тайната частна колекция от религиозни документи и предмети в света. Смяташе се, че съдържа свещени реликви, датиращи от зората на християнството – гъбата, с която бяха наквасили с оцет устните на разпнатия Христос, парче дърво от разпятието, както и много други. Носеха се слухове, че в нея се пазят предсказания, видения и откровения, а също и древни библейски текстове, за които се е преценило, че са твърде деликатни или смущаващи за широката публика.
	Patrimonii се предаваше от папа на папа в продължение на векове. Днес се пазеше в този модерен, усъвършенстван с помощта на съвременните технологии трезор. Макар че в него имаше, право да влиза единствено папата, директорът на Ватиканската служба за сигурност също знаеше кода за достъп. Той му бе поверен, за да го предаде на следващия понтифик, ако нещо неочаквано се случеше с настоящия. Можеше да го използва и в случай на проблеми със сигурността и за поддръжка на системата. Антонио се бе заклел никога да не поглежда какво има в хранилището и при никакви обстоятелства да не нарушава целостта на съдържанието му. До днес му беше лесно да спазва клетвата си; изобщо не му се бе налагало да посещава трезора. Сега обаче, за да предпази църквата и папата и да спаси двама невинни, той се канеше да наруши този обет.
	Молеше се само да е прав и някъде в трезора наистина да е скрита папската була In Tutamine Cathedrae, „В защита на трона“, написана преди осемстотин години. Предполагаше се, че тя съдържа правилата, от които се ръководи „Арма Кристи“.
	Като се има предвид какъв позор би донесло на католическата църква разкриването й пред света, булата би трябвало да е скрита тук, сред останалите противоречиви документи.
	Той постави длан върху студения метал и пулсът му се ускори. Бутна вратата, която се отвори тихо и лесно. Вътрешността на помещението напомняше на банков трезор: неръждаема стомана навсякъде, шестметрови стени, които от средата нагоре до тавана бяха покрити с лавици. Съдържанието му обаче определено не приличаше на това на банков трезор. По рафтовете бяха наредени безброй необичайни и тайнствени предмети – икони, картини, статуетки, каменни плочки, парчета плат и артефакти от злато и сребро, обсипани със скъпоценни камъни. Всички те изглеждаха много стари и бяха означени с римски цифри.
	Под лавиците плътно един до друг бяха разположени двайсет и четири метални шкафа – еднакво широки, но с различна дълбочина и брой на чекмеджетата. Антонио прецени, че чекмеджетата са над двеста, всяко номерирано с римски цифри и заключено със секретна ключалка. В центъра на помещението имаше един-единствен шкаф, отделен от останалите и осветен от специален прожектор. Той бе най-големият – куб със страна метър и половина, разделен на двайсет номерирани и заключени чекмеджета.
	Сърцето на Антонио се сви. За да прегледа всичко тук, щяха да са му необходими часове, а той не можеше да рискува да остане толкова дълго.
	Папата сигурно има някакъв опис на експонатите, ако не заради себе си, поне заради наследника си, реши Антонио.
	Самотният шкаф в средата изглеждаше най-подходящото място за съхранението на такъв документ. Нахлузи латексови ръкавици и започна да пробва чекмеджетата. Всичките бяха заключени, обаче Антонио се бе подготвил. С помощта на обикновен шперц той с лекота отвори първото. Затаи дъх. В него върху алената филцова тапицерия лежеше голям квадратен плик от най-фина бяла хартия, трийсет на трийсет сантиметра. През средата му минаваше надпис: A successore meo confestim aperiri, „Да ce отвори незабавно от моя наследник“. Антонио веднага разпозна прилежния почерк на папата.
	Документът вероятно съдържаше някакви инструкции, както и списък на предметите в хранилището. Посегна и внимателно взе плика. Сърцето му биеше учестено. Погледна го и изруга – беше запечатано с червен восък, с официалния печат на папата. Всеки папа имаше собствен герб; този представляваше двойка гълъби, разположени от двете страни на чаша за причастие. Антонио върна белия плик на мястото му и го нагласи точно така, както го бе намерил.
	Зае се със следващото чекмедже, отвори безпроблемно и него и видя документ от кафяв папирус, изписан с избледняло кафяво мастило. Документът беше притиснат между две стъклени плоскости и носеше заглавие Prohibitae Praedictiones.
	 
	Забранените предсказания.
	 
	Антонио отново изруга тихо и извърна очи.
	В третото чекмедже имаше четири по-малки листа кафяв пергамент, отново притиснати между стъклени плоскости. Изглеждаха още по-древни от предишните и сякаш всеки миг щяха да се разпаднат. Мастилото бе избледняло дотолкова, че почти се сливаше с цвета на хартията. Написаното бе на староарамейски – език, който Антонио разпознаваше, но не можеше да разчете. Отстрани имаше превод на латински. Директорът се задави, като видя надписа най-отгоре: Revelatio XXIII.
	 
	„Откровение XXIII“.
	 
	„Откровение“ бе книга от Библията, в която бяха описани предсказания за Края на дните. С тази подробност, че книгата „Откровение на Йоан“, която бе чел Антонио, съдържаше само двайсет и две глави.
	Бързо затвори и това чекмедже. Изглежда, всичко бе напразно. Папската була, ако изобщо съществуваше, можеше да бъде навсякъде. Същевременно даденият му от префекта на Папския дом половин час почти бе изтекъл…
	Директорът се замисли за първото чекмедже и плика в него. Мисълта изглеждаше чудовищна. Папският печат нямаше да е особена пречка за него, стига да разполагаше с достатъчно време и със съответните инструменти. Лесно можеше да отмъкне плика със себе си, да го отнесе в кабинета си и ако в него наистина имаше списък на съдържанието на трезора, да разбере къде се намира булата. После щеше да възстанови печата и да върне плика на мястото му под претекст, че прави контролна проверка на системата за сигурност. А като влезеше вътре, щеше да намери булата и да я снима – никой нямаше да разбере…
	Но кражбата на поверително папско писмо бе много по-сериозно нарушение от онова, което бе възнамерявал да стори. Той остана на място, разкъсван от колебание, докато ценните секунди течаха…
	Ако го поставя на везните със заплахата от „Арма Кристи“, това със сигурност е по-малкото зло. Без съмнение Бог ще ми прости този грях!
	Той отвори отново чекмеджето, извади плика, пъхна го под сакото си, заключи и напусна трезора.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 68

	 
	Летище „Рузине“, Прага,
	същия ден, сутринта
	 
	Квинт закара малкия си самолет до хангара. Прокара пръсти през дългата си жълтеникава коса и установи, че е мазна. Току-що бе пристигнал от Багдад след поредната трудна, но успешна задача. Единственото, което искаше, бе да се прибере, да се изкъпе и да се наспи, а вместо това трябваше да хукне на среща с Йозеф Варга. А като се имаше предвид новият му чин, брус, въпросната среща едва ли щеше да е особено приятна. Нямаше никакво желание да се занимава с Йозеф с неговата прекалена чувствителност. Достатъчно бе раздразнен от факта, че го бяха извикали да разчиства кашата му.
	Високоговорителят над главата му избръмча и той удари злобно копчето за включване.
	— Ja?
	— Къде си?
	Позна гласа на Кирил.
	— „Рузине“. Току-що кацнах.
	— Чуй сега… Йозеф ще дойде при теб. Веднага щом пристигне, заминавате за Рим,
	— Но аз сам изцеден!
	— Тази сутрин охранителните камери на Volta Papale са били изключени в продължение на цял час. През това време Понти е бил в трезора. Един Бог знае какво е открил!
	Квинт веднага се отърси от умората и тихо изпсува.
	— Ами Баринджар?
	— Ще дойде време и за това, сега по-сериозната заплаха е Понти. Единствено Йозеф може да се добере до него. Разчитаме на теб да го накараш…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 69

	 
	Центъра на Коломбо, Шри Ланка;
	същия ден, по-късно сутринта
	 
	След като прекосиха дълбоката провинция на Шри Ланка и цяла сутрин пътуваха сред гори и планински възвишения, където почти нямаше селища, Анджела и Иън пристигнаха в столицата Коломбо. Едномилионният град бе разположен на югозападното крайбрежие на страната и представляваше еклектична смесица от древност и съвремие. Редом до характерните за западния свят небостъргачи се издигаха екзотични пагоди, будистки и хиндуистки храмове с пищна украса и ярки цветове, кубета на църкви и минарета на джамии. Анджела никога не бе виждала подобен архитектурно-религиозен миш-маш, включващ половин дузина култури.
	Улиците бяха задръстени от коли и пешеходци и Иън не сваляше крак от педала на спирачките. Наближиха океана и се прехвърлиха на крайбрежния булевард – права и оградена с палми еднокилометрова отсечка, край която се издигаха елегантни стари сгради. Сред тях изпъкваше една, която бе голяма и луксозна. Тя бе на четири етажа, изградена от бял камък, а пред нея растяха прекрасни палми. Над арката на входа имаше внушителен надпис: „Галле Фейс“. Това бе хотелът, от който Мертън бе изпратил „Висшата реалност“ на Карл Барт и на „валентинката“…
	Анджела и Иън нахлупиха шапки ниско над очите си, сложиха си слънчевите очила и влязоха в хотела през гаража. Този път далеч не бяха единствените представители на западната цивилизация в обширното и оживено фоайе. Анджела не знаеше дали това е добре или не. Повечето хора говореха на английски, което явно бе наследство от времето на британското колониално управление. На една от стените имаше табела, според която хотел „Галле Фейс“ бе създаден през 1864 година и в него бяха отсядали много видни личности като Ричард Никсън, Индира Ганди и император Хирохито. Томас Мертън не се споменаваше.
	Регистрираха се с неизползвани досега фалшиви имена. Иън успя да получи стая 224 – апартаментът на Мертън според адреса на разписката, която им бе показала госпожа Хумел. „За късмет“, каза той на Анджела…
	Апартаментът бе чудесен и без съмнение обновяван поне няколко пъти от времето на Мертън. Огромна спалня с четири колони и балдахин, много висок таван – поне три метра и половина, балкон, който гледаше към прекрасен басейн, пясъчен плаж и Индийския океан. Докато разопаковаха багажа си, Анджела размишляваше на глас:
	— Как беден монах като Мертън е можел да си позволи такова място?
	— Е, вярно, че монасите полагат обет за бедност, но не забравяй, че той е бил изключително популярен автор. Направил е куп пари за католическата църква, а тя се грижи добре за ценните си служители.
	Изкъпаха се и си поръчаха обяд, а после, освежени, грабнаха шапките и слънчевите очила и слязоха във фоайето. Иън искаше да поразпита персонала за Мертън.
	— В хотела може би все още пазят архивите от онзи период — сподели с надежда той. – А може дори, ако е рекъл Господ, да намерим записки на самия Мертън…
	Отидоха на рецепцията, но служителката, без съмнение родена след времето на свещеника, нямаше представа кой е и ги насочи към началника си – по-възрастен мъж с британски акцент. Той също не успя да им помогне, но каза, че има един човек, който може да им бъде полезен.
	Обади се по телефона и няколко минути по-късно при тях дойде една дребна и слаба възрастна жена. Тя имаше тъмнокафява кожа с цвят на индийско орехче, сива коса, опъната в малък кок на тила. Носеше очила и оранжев шал около раменете си. Влезе през вратата за служителите, спря зад гишето, което почти я скриваше, и се вгледа в Иън и Анджела със свенливо любопитство.
	Мъжът я представи:
	— Това е счетоводителката ни, Шанти. Работи тук от съвсем млада, била е почти дете, когато е започнала. – Обърна се към нея и й обясни: – Шанти, господин и госпожа Джоунс се интересуват от един човек, който е идвал в „Галле Фейс“ преди много години. Помислих си, че може би си го спомняш.
	— Казвал се е Мертън – намеси се Иън. – Отец Томас Мертън, монах от Америка. Бил е писател…
	Любопитството на жената бе заменено от изненада.
	— Да – промълви тя с индийски акцент и преплете ръце. – Отец Томас Мертън бе гост тук. По онова време аз бях камериерка.
	На Анджела й се стори, че възрастната жена се чувства неудобно.
	Началникът се усмихна, извини се и ги остави, а Иън продължи:
	— Ние сме големи почитатели на отец Мертън. Имахте ли късмета да се запознаете с него?
	— Разговаряхме няколко пъти. Много приятен човек, много мил. Такава трагедия!
	Иън кимна и продължи:
	— Прекарах известно време в неговия манастир в Кентъки. Бих искал да науча повече за престоя му тук, за преживяванията му. Знаете ли дали е имал някакви посетители в хотела?
	Шанти отново се размърда неловко.
	– Вече не пазим документите за регистрациите от онова време – отвърна тя. – Доколкото си спомням обаче, при отец Том не е идвал никой. Всъщност той прекарваше малко време тук. Все ходеше някъде. Съжалявам, че не мога да ви помогна.
	Иън настоя:
	— Интересува ме конкретно пътуването му до Полонарува. Там е имал едно много специално видение. Бих искал да разбера какво е било то.
	Анджела внимателно наблюдаваше Шанти. Възрастната жена отклони очи от лицето на Иън и се вторачи в празното пространство, сякаш се вглеждаше в миналото, а на лицето й се появи лека усмивка.
	— О, да – промърмори тя. – Пътешествието му до Мъртвия град…
	Очите на Иън проблеснаха.
	— Онзи ден закъснях с оправянето на стаята му, сега си спомням. Отецът се върна, преди да успея да приключа. Беше много въодушевен, смееше се и не спираше да говори. Той винаги бе жизнерадостен, но онзи следобед бе особено весел. Направо грееше. Каза, че нещо прекрасно му се е случило в Гал Вихара. Сподели, че светът ще се промени завинаги и ще се превърне в едно по-добро място, а после ме прегърна. Така ме стресна! След това се разсмя и каза да не се безпокоя за стаята му, че няма нужда да я дооправям и ме отпрати. – Усмивката й угасна. – Скоро след това замина за Сингапур, а пък после… после чухме за случилото се в Банкок. Всички тук много се натъжихме, защото харесвахме отец Том…
	Замълча за миг, а после запита Иън:
	— Ходили сте в „Гетсимани“, така ли? Там, където е написал книгите си?
	— Да. Знаете ли за това място?
	— Познато ми е от трудовете му. Чела съм ги всичките. Той бе мъдър човек.
	— Може би дори по-мъдър, отколкото си мислим – меко допълни Иън. – Спомняте ли си дали не е забравил нещо, преди да замине? Някакви документи? Бележник? Пакет или писмо?
	Тя го погледна остро.
	— Нищо не зная. А сега, ако съм отговорила на всичките ви въпроси, трябва да се връщам на работа. Съжалявам, че не можах да ви помогна.
	Иън й благодари за отделеното време и тя изчезна през вратата зад рецепцията.
	Той въздъхна, обгърна с ръка раменете на Анджела и я отведе встрани:
	— Реших, че може да сме попаднали на нещо…
	— Да, и аз така реших. И така… към Сингапур ли потегляме?
	Но преди да успее да й отговори, чуха женски глас. Към тях забързано се приближи Шанти с израз на разкаяние на лицето. Тя ги настигна и спря задъхана, притиснала ръка към гърдите си.
	— Простете ми – промълви с пресекващ от вълнение глас, – не бях съвсем честна с вас… Има една неправда, която трябва да поправя. Наистина имам нещо, което принадлежеше на отец Том Мертън.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 70

	 
	Летище „Рузине“, Прага;
	същия ден, сутринта
	 
	— Ja, по-добре не можеше и да баде – заяви Квинт, издърпа щурвала към себе си и насочи малкия, но мощен реактивен самолет по пистата. След миг се отделиха от земята и полетяха през лазурносиньото небе към Рим. – Жената на Понти е отишла да види внука си. Трябва само да изчакаш сигнала ми и после да се сваржеш с него.
	— Планът не ми харесва! – каза троснато Йозеф, който седеше на мястото на помощник-пилота и наблюдаваше Вълтава. Реката бързо се смаляваше и скоро се превърна в тънка сребриста лента, която се виеше през града. Прониза го силна болка – искаше му се отново да е дете и да се разхожда ръка за ръка с майка си по Карловия мост.
	Квинт го върна към реалността с троснатото:
	— Да не би да се сещаш за друг, по-добар начин да накараме Понти да ни садейства?
	Йозеф бе прекалено уморен, за да мисли. Бе прекарал цялата нощ на колене в подземието, където го бе оставил Кирил. Молеше се на мъченика Габчик, на светите братя Кирил и Методий и на Господ да му покажат как да постъпи. Само че утрото дойде, а той така и не получи напътствия. Върна се в апартамента си смазан от умора и отчаяние и се просна на леглото. И почти веднага го събуди отговорът, който търсеше. Обади му се Кирил, който му съобщи, че човекът, с когото някога бе работил и много уважаваше, Антонио Понти, е нарушил свещения си обет. Почтеният и неподкупен Антонио бе погазил дадената пред папата и Бога клетва. Най-сетне всичко му се изясни. Злото, с което бе заразен Баринджър, наистина се разпространяваше. Сега трябваше да спрат не само него, но и Понти.
	На Йозеф му призляваше от начина, по който Квинт смяташе да се справи с директора. Макар да го правеха в името на Бог, методът му се струваше напълно безсърдечен. Само че не се сещаше за друг…
	Високоговорителят над главите им започна да бръмчи и Квинт натисна едно копче:
	— Ja?
	— Открихме колата, с която Баринджър и момичето са напуснали Майрхофен. – Йозеф разпозна едно „око и ухо“ от Швейцария. – Двойка, която отговаря на тяхното описание, е наела малък частен самолет на летището в Берн вчера следобед.
	— За къде?
	— За Анурадхапура, Шри Ланка. Засега само това знаем, но имаме „око и ухо“ в района.
	Квинт изключи високоговорителя и изръмжа:
	— Шри Ланка. Какво, по дяволите, правят там?!
	Йозеф затвори очи. Берн… Шри Ланка… И изведнъж се сети:
	— „Висшата реалност“! Пак са тръгнали да търсят „Висшата реалност“ на Мертън!
	Квинт го изгледа неразбиращо и Йозеф обясни:
	— Мертън направил два преписа на „Висшата реалност“. Единият изпратил на Карл Барт в Берн, но ние сме го унищожили още тогава. Баринджър сигурно е попаднал на следите му, но е ударил на камък в Берн и е решил да открие второто копие. Затова сега обхожда Азия по пътя на Мертън.
	— Нека си тарси. Няма как да го намери, след като дори ние не сме успели за толкова години…
	Йозеф обаче не бе така сигурен:
	— А колко векове сме преследвали формулата на Поликарп? Баринджър получава помощ отвътре… – Щракна с пръсти, най-после проумял. – Затова Понти е ходил в трезора! Опитвал се е да намери дневника на Мертън, оригинала, написан от самия монах… Иска да даде на Баринджър оригинала на „Висшата реалност“!
	Квинт сякаш се обърка още повече:
	— За какво им е притрябвала тая „Реалност“? Ако наистина съдържа Познанието за доброто, как ще помогне на Баринджър да открие родителите си? Доброто няма място в Ада!
	Йозеф не знаеше отговора, но по някаква причина въпросът го притесни.
	— Няма значение – отсече след малко Квинт. – Ще се оправим с Понти, а после с Баринджар и жената и ще сложим край на цялата тази богохулна история!
	Достигнаха предвидената височина на полета, той изравни и стабилизира самолета спрямо зададения курс, след което включи автопилота. После протегна голямата си ръка към Йозеф и нареди:
	— Досието!
	Йозеф взе кафявия плик отляво и му го подаде. Квинт изтръска съдържанието в скута си: документи и снимки. Започна да рови из тях и измъкна една фотография на Баринджър и жената, заснети да се качват на малък самолет. Отзад се виждаше терминалът на летището в Рим. На преден план бе жената, която придържаше шапката си с ръка, за да не я отнесе силният вятър.
	Загледан в снимката, Квинт измърмори:
	— Тя наистина е много красива.
	— Не и в очите на Господ!
	Квинт посочи пръстена й:
	— Значи са сгодени? А той е свещеник! Малка развратница!
	На устните му се появи жестока похотлива усмивка.
	„Бог да й e на помощ, ако попадне в неговите лапи!“ – помисли си Йозеф.
	Над главите им пак се разнесе бръмчене. Квинт натисна копчето и Йозеф разпозна гласа на Кирил.
	— Имаме проблем… Понти е напуснал Рим.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 71

	 
	Хотел „Галле Фейс“, Коломбо, Шри Лаика;
	същия ден, следобед
	 
	Възрастната счетоводителка ги поведе към жилищните помещения на персонала, които се намираха зад хотела. Анджела усети, че пулсът й се ускорява. Може би най-сетне се бяха доближили до „Висшата реалност“ на Мертън! Може би най-после щяха да я открият!
	— Скоро след като отец Том замина за Сингапур – каза смутено Шанти, – пристигна писмо за него. Знаехме, че ще остане там за съвсем кратко и началникът не искаше да рискува писмото да пристигне след заминаването на отеца, затова му изпрати обратната разписка и бележка, в която питаше какво да прави. Преди обаче да получи отговор, дойде тъжната новина…
	Аз бях изключително разстроена. Отец Том бе такъв енергичен, изпълнен с живот човек, толкова добър! Не можех да повярвам, че е мъртъв. Видях писмото на рецепцията и… до ден-днешен не зная защо, но го взех. Тогава бях едно глупаво младо момиче. Исках нещо, което да ми напомня за него. Много се срамувам…
	Надеждите на Анджела се изпариха. Писмото не бе от Мертън, а за него. Значи не можеше да е „Висшата реалност“. Хвърли поглед към Иън и видя как пламъкът в очите му угасва.
	— Седмица по-късно в хотела дойде някакъв мъж – продължи Шанти. – Католически абат, не помня името му. Питаше за писмото. Толкова се срамувах, че не казах нищо. Мъжът беше много настойчив, но в крайна сметка се отказа и си тръгна. – В очите на възрастната жена се появиха сълзи. – Пазих писмото през всичките тези години, без да го отварям. И не съм споменавала за него пред никого…
	Тя спря пред вратата на стаята си и се обърна към Иън:
	— Искам да успокоя съвестта си и да го върна на дамата, която го изпрати.
	— Дамата?
	— Почеркът на плика е женски, много елегантен. Пощенската марка е от Париж, но адрес на подателя няма…
	Пламъкът отново се разгоря в очите на Иън. За него нямаше съмнение, че писмото е от тайната любовница на Мертън, позната като „моята валентинка“, за която се предполагаше, че единствена разполага с копие на „Висшата реалност“.
	Шанти ги въведе в жилището си, което се състоеше от една-единствена, скромно обзаведена стая, и тръгна направо към най-впечатляващата мебел в помещението – огромна библиотека със стъклени вратички, която заемаше почти изцяло една от стените. Посегна към лавицата, на която бяха наредени множество съчинения на Мертън, и избра том със заглавие „Догадките на един гузен страничен наблюдател“. Разлисти страниците му и извади малък и съвсем тъничък плик от избеляла светлосиня хартия. Адресът бе изписан със замах, а почеркът бе красив и изящен.
	Възрастната жена постави писмото в ръката на Иън с думите:
	— Моля ви, не казвайте на никого откъде сте го взели.
	Той й обеща и я увери, че ще направи всичко по силите си, за да открие подателката. После й благодари и двамата с Анджела излязоха с трофея…
	Докато вървяха към стаята си, Анджела почти можеше да чуе мислите, които се въртяха в главата му. Влязоха вътре, той заключи вратата и седна на леглото. Вгледа се намръщено в плика в ръката си, но не направи опит да го отвори. Седеше, мръщеше чело и дъвчеше устна като дете, което се взира в забранения буркан с курабии.
	— Разколеба ли се?
	— Чувствам се като натрапник.
	— Аз пък не. — Тя седна до него. — Ако не го отвориш, аз ще го направя!
	Пощенската марка бе от Париж, Франция, а клеймото – на френските въздушни пощи. Датата бе 28 ноември 1968 г. Адресирано бе до Père Thomas Merton и бе отбелязано като Privé, лично. Анджела сръга Иън с лакът, той въздъхна дълбоко и понечи да отвори плика. Хартията се отлепи лесно, без да се къса – явно лепилото отдавна не държеше както трябва. Иън извади писмото, което се състоеше от две страници. Хартията бе синя като плика, но не толкова избледняла. Двете страници бяха изписани със същия красив почерк. Анджела се разочарова, когато установиха, че и вътре няма адрес на подателя.
	Тя прочете на висок глас обръщението в началото:
	— „Cher Père“ – „Скъпи отче“.
	После спря, защото познанията й по френски се простираха дотук.
	Иън продължи вместо нея:
	— „Поредната дъждовна нощ в Париж…“
	Следваше описание на един съвсем обикновен ден от ежедневието на една съвсем обикновена парижанка. Изглежда, жената бе разведена и имаше доста проблематична връзка с някакъв художник на име Анри, който излагаше творбите си в галерия „Bruit d'Oeil“. Тя искаше да сложи край на връзката им, но й липсваше смелост, както сама признаваше. Оплакваше се, че почти нищо в живота й не се е променило, откакто е писала на Мертън за последен път. После изказваше надежда, че пътешествието му върви добре, и му пожелаваше късмет в търсенията, в неговата recherche grande. Пожелаваше му да се увенчаят с успех и да му донесат отговорите, които търси от толкова време.
	Накрая пишеше:
	„Моля се да намериш възможност да ме посетиш на връщане, на път за дома. Не мога да го обясня, но имам чувството, че ако не го направиш сега, никога няма да успееш. Не очаквам да се срещнем в Рая, аз със сигурност ще ида другаде. Но да не те видя до края на вечността? Сигурна съм, че и в Ада няма по-жестоко наказание!
	Изцяло твоя,
	Валери“
	Той въздъхна и прибра писмото в плика.
	— Да, безспорно е бил голям женкар.
	— Тоест, смяташ, че Валери е „валентинката“, а Мертън е направил каламбур от името й?
	— Ако е така, надали я е обичал заради ума й. Не искам да прозвучи обидно, но тя изобщо не е на нивото на Карл Барт.
	— Тогава защо е пратил точно на нея преписа на „Висшата реалност“?
	Иън сви рамене.
	— Може би наистина я е обичал. А може би е била стара, отдавна зарязана изгора и е този подарък се е опитвал да успокои съвестта си.
	— Е, явно е държал на нея достатъчно, за да й изпрати маршрута си за Азия, така че да получава писмата й. Можем ли да приемем, че тя е „валентниката“, и да се опитаме да я издирим в Париж? – Анджела нямаше нищо против да се разходят до Града на любовта.
	— Нямаме почти нищо, за което да се хванем. Предлагам засега да вървим по пътя на Мертън. Да се поровим още малко и да видим какво ще изскочи от храстите.
	— Значи отиваме в Сингапур?
	Той поклати глава.
	— Мертън само е пренощувал в Сингапур, но в Банкок е останал три дни, до самата си смърт. Ако имаме късмет, в полицейските архиви може още да се пази докладът за смъртта му. Възможно е дори да видим материали, иззети от стаята му – писма, бележки или нещо подобно. Искам да огледам и конферентния център на Червения кръст, където го е сполетял въпросният нещастен случай. Може да си наемем и стая.
	Тръпки побиха Анджела.
	— Стаята, в която е умрял Мертън ли? Няма начин!
	— Мислех, че не вярваш в призраци – каза шеговито и с престорена почуда той.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 72


 	 
	Улиците на Ватикана, Рим;
	следващия ден, един часа по обяд
	 
	Събитията изобщо не се развиваха според плана. След като миналата сутрин излезе от Волта Папале, Антонио отиде направо в кабинета си с папския плик. Смяташе да го отвори веднага, да провери в описа къде се намира тайната була, да затвори и запечата плика и да го върне в трезора по възможно най-бързия начин.
	Вместо това го бяха ангажирали със спешната подготовка на неочакваното пътуване на понтифика, който трябваше да посети майка си в Неапол. Жената, която бе над деветдесетгодишна и имаше сърдечно заболяване, бе приета в болница заради обостряне на състоянието й. Директорът на службата за сигурност и екипът му трябваше да подготвят папския хеликоптер и да съпроводят папата до болничното легло на майка му. Антонио успя само да заключи неотворения плик в бюрото си, преди да тръгнат, и цял ден не спря да се притеснява за него. Всеки път, когато погледнеше към папата, го обземаше ужасно чувство на вина. Въпреки това не бе променил решението си. Булата си оставаше единственият начин да освободи църквата и приятелите си от проклятието на „Арма Кристи“.
	За щастие късно вечерта майката на папата се почувства по-добре и понтификът реши да се върнат във Ватикана. Антонио го остави в папския дворец и забърза към кабинета си по пустите улици на града. След като прегледаше описа в писмото, смяташе да остане в кабинета си през нощта и на сутринта да отиде до трезора, докато папата отслужва литургия. Вкъщи нямаше да липсва на никого, защото съпругата му Карла бе в Тиволи, на половин час път с кола в източна посока. Отишла бе да види дъщеря им и новородения им внук.
	Когато Антонио пристигна, дворецът „Говернаторато“ бе тих и пуст – точно както се бе надявал. Изглежда, други хора тук в момента нямаше. Той влезе със собствената си служебна електронна карта и спря за миг на рецепцията. Погледна кошчето за боклук – беше празно. Добре. Чистачът бе приключил с обиколката си и нямаше опасност да го прекъсне.
	Забърза по стълбите към кабинета си, без да пуска осветлението. Заключи вратата зад себе си, спусна пердетата и запали малката лампа на бюрото си. После отиде до минибара и си наля чаша „Курвоазие“. Отпусна се на стола с питието в ръка, изпразни чашата на един дъх и затвори очи. Изчака топлината да се разпростре по тялото му. Когато усети, че ръцете му вече не треперят, си пое дълбоко въздух и отключи чекмеджето.
	Слава Богу, пликът си беше там, където го бе оставил. Извади от джоба си ножче с много тънко острие, отвори го и изпробва с нокът колко е остро. После го остави встрани, сложи си очила за четене и надяна латексови ръкавици. Взе плика и го положи на бюрото с папския печат нагоре, след което сведе главата на лампата ниско над плика. Топлината от крушката щеше да свърши останалото.
	Операцията бе много деликатна и изискваше концентрация и железни нерви. Ако избързаше, восъкът щеше да се счупи. Ако пък изчакаше твърде дълго, щеше да се разтече. Успееше ли да отдели печата обаче, после щеше лесно да го залепи отново. Просто щеше да нагрее плика, да постави печата отгоре и долната част на восъка щеше да се разтопи и да прилепне, все едно печатът никога не е бил махан.
	Периодично опитваше твърдостта му с върха на ножа и когато прецени, че е готов, много внимателно подпъхна острието отдолу. Търпението му бе възнаградено и той успя да освободи капака на плика заедно с печата. Прекръсти се и изтърси съдържанието на бюрото си.
	Имаше два отделни документа, всеки от по шест листа, прикрепени един към друг. Първият бе писмо, написано на латински, адресирано до Successor Meus, „моя наследник“. Под тези думи стоеше предупреждение, изписано с кървавочервено мастило: ILLICITI LECTORES DAMNATIONI AETERNAE SUBJECTI!
	 
	„НЕУПЪЛНОМОЩЕНОТО ЛИЦЕ, КОЕТО ПРОЧЕТЕ ТОВА, ЩЕ СИ НАВЛЕЧЕ ВЕЧНО ПРОКЛЯТИЕ!“
	 
	Антонио замръзна. Ако спреше дотук, може би щеше не само да спази клетвата си, но и да спаси душата си.
	Пое си дълбоко въздух и си наложи да се успокои. В сърцето си знаеше, че няма да извърши предателство към църквата. Не, само щеше да поправи една от нейните исторически грешки и затова смяташе да използва за тази цел всички средства, които му бяха останали. Нямаше да извърши грях, стига да се справеше със задачата си бързо и качествено. Запрехвърля страниците забързано и съсредоточено. Търсеше единствено описа, който да му помогне да локализира булата, дала на „Арма Кристи“ безсмъртие, подобно на онова на Франкенщайн.
	Нямаше и следа от каталог… А той трябваше да е тук – папата в никакъв случай не би пропуснал да уведоми наследника си за безкрайно важните тайни в Patrimonii! Сигурно бе във втория документ… Погледна и него и разбра, че е някакъв дневник. Беше на английски, напечатан на стар модел пишеща машина върху плътна жълтеникава хартия.
	Само че и тук нямаше нищо.
	Последната му надежда бе, че в писмото си папата е написал къде се намира списъкът. Антонио нямаше избор, трябваше да го прегледа по-внимателно. Заглуши гласа на съвестта си, изтри потта, избила по челото му, и започна да чете.
	В началото папата поздравяваше наследника си и го съветваше по различни въпроси, свързани с проблемите на църквата. А те не бяха никак малко, сякаш я застигаха от всички страни – правни искове, финансови затруднения, идеологически търкания… Антонио започна да прескача. След малко обаче, когато вече бе прочел три четвърти от текста и още не бе открил нищо за описа, попадна на откъс, който не можеше да пропусне. Предупреждение, което бе толкова плашещо и така предизвикателно, че изкушението се оказа по-силно от убежденията му. Просто трябваше да разбере.
	 
	 „Сред всички неприятности, с които е възможно да се сблъскаш, има една, която се отличава от останалите. Стара и много коварна заплаха, за чието съществуване ти без съмнение не подозираш, макар да ни тормози от най-ранните дни на църквата.
	Sophisma Serpentis. Заблуждението на змията. Това е една дяволска измама. Опасно и греховно разстройство на ума, което много напомня демонично обсебване, макар да се среща много по-рядко, слава на Бога. Засяга хора, които са преживели среща със смъртта – почти са се удавили, или са имали сърдечна недостатъчност, наблюдава се дори при самоубийци… Тоест, проявява се в случаи, когато душата преминава от живота към смъртта и после чудотворно се връща на този свят.“
	 
	Антонио ахна: ставаше въпрос за преживяване, близко до смъртта!
	 
	„По време на краткото си пътуване в здрача, докато се люшка между живота и смъртта, душата е много уязвима. Особено душа, чиято вяра е слаба. Тя напомня на омар, който си сменя черупката. Понякога Силите на мрака завладяват подобни души и изпълват умовете им с фалшиви видения от Рая – заблуда, чрез която се отрича Евангелието на Матей, 16:18-19.“
	 
	Тъй като не знаеше Евангелието на Матей наизуст, Антонио бръкна в едно чекмедже до себе си и извади едно леко опърпано издание на „Вулгата“*:
	[* Латинският превод на Библията, направен през IV в.]
	 
	„18. и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят;
	19. и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“
	 
	Прословутият откъс от Светото писание, в който Христос прехвърляше земната Си власт на Петър. Единственият подобен текст в цялата Библия. На тези стихове църквата дължеше създаването си, заради тях продължаваше да съществува до ден-днешен, две хиляди години и двеста седемдесет и няколко папи по-късно. Изглежда, че заблуждението на змията бе някаква дяволска измама, която заплашваше върховната власт на папата. Антонио се върна към писмото:
	 
	„Жертвите на тази коварна заблуда се връщат към живота убедени, че виденията им са истински. Обзети от ревностен проповеднически плам, те разпространяват богохулството си и връз други слаби души. През вековете множество папи са се сблъсквали с тази опасност и когато не са успявали да я надвият, провалът им е довеждал до страховити последствия. Подобна катастрофа, при това съвсем не най-маловажната, е протестантската Реформация. В Patrimonii се пазят писмени свидетелства за някои такива заблуждения, които са описани в каталога в сейфа, скрит в бюрото ми. А в това писмо прилагам доказателството за един по-скорошен случай, който много добре илюстрира заплахата. Бъди нащрек, защото тези измами са много ловки и убедителни, също като думите, с които змията изкушава Ева в Райската градина. Но щом очите ти се отворят, ти със сигурност ще продължиш да браниш църквата. Тази отбрана е тъжният завет на трона, който наследяваш…“
	— Значи описът е в сейфа на бюрото му! – простена Антонио, давайки си сметка, че така няма шанс да се добере до него. А сега трябваше да се тревожи и за това злокобно предупреждение… Остави писмото на папата настрани и взе дневника. Той нямаше заглавие, само дата в горния ъгъл – 12.05/68 г. Отвори направо на последната страница и потърси някакъв подпис или друго указание кой е авторът, но не намери такова. В този миг погледът му попадна на последните редове:
	 
	„…Другата седмица е годишнината от датата, когато за първи път влязох в „Гетсимани“ – преди близо половин живот. Това е и денят, в който започна дългото ми криволичещо пътуване в търсене на истината. Подходящ момент да затворя кръга… И да отворя очите на света за Висшата реалност…“
	 
	Той с изумление осъзна какво държи в ръцете си и го изчете от край до край. Имаше чувството, че сърцето му се е качило в гърлото, а очите му ще изскочат. Когато приключи, отново грабна писмото на папата. Този път го прочете, без да пропуска дори една дума и без да изпитва никакви угризения.
	Първо зяпна. После сърцето му слезе в петите. И колкото повече научаваше, толкова по-силен ставаше шокът му…
	„Отбраната“, която папата си беше подсигурил, беше „Арма Кристи“.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 73

	 
	Банкок, Тайланд; 
	същия ден, сутринта
	 
	За да пристигнат навреме в Южен Банкок за срещата си в 8 сутринта, Анджела и Иън трябваше да напуснат Коломбо посред нощ. Летяха три часа с малък реактивен самолет, прескочиха две часови зони и пристигнаха на международното летище „Суварнабхуми“ в 7 часа. Минаха набързо през митницата, след което хванаха такси. Не искаха да наемат кола и да рискуват да се загубят или да закъснеят.
	Отиваха на юг, към конферентния център на Червения кръст, до който се стигаше за около четирийсет минути. Пътуваха към същото място, където преди десетилетия Мертън бе дошъл да разкрие на света своята „Реалност“, а вместо това бе изгубил живота си. Надяваха се, че монахът е оставил някаква следа за местонахождението или съдържанието на „Висшата реалност“. А ако имаха късмет, дори трети препис…
	Предната вечер Иън бе научил от интернет, че макар все още да съществува, центърът бе изоставен преди много години. Това не го разколеба и той се обърна към полицията в Банкок. Издири инспектора, който някога бе разследвал смъртта на Мертън – мъж на име Ин Нан, сега пенсионер. След като си размениха няколко електронни писма, господин Нан се съгласи да се срещне с тях в стария конферентен център, рано сутринта.
	Въздухът вече бе влажен и топъл, когато таксито им напусна района на летището. Анджела очакваше поредния задушен ден. Впуснаха се в натовареното градско движение. Улиците бяха задръстени от коли, пикапи, мотопеди и мотоциклети, както и от странни триколки, които приличаха на нещо средно между велосипед и количка за голф. Всички превозни средства се движеха с несъобразена скорост от лявата страна на пътя, като че ли без да спазват някакъв правилник за движение.
	Без да им обръща никакво внимание, Иън разсъждаваше на глас:
	— Чудя се дали господин Нан е наясно с истинската причина за смъртта на Мертън…
	— Надявам се поне този път Орденът да няма пръст в това – каза Анджела с горчив вкус в устата си.
	— А пък аз се моля да има.
	Тя го погледна въпросително.
	— Ако Мертън е бил убит – обясни той, – това би означавало, че смъртта му не е Божие дело. Господ може и да допуска да стават убийства, но не кара хората да ги извършват. Той не е способен на зло. Така че ако допуснем, че „Арма Кристи“ са отговорни за смъртта му, това би означавало, че тя не е Божие наказание за извършеното от него, за това, че е откраднал познанието Му. А това е много добра новина за мен. Сега спокойно мога да се отправя за последното си ПБС.
	Сърцето на Анджела се сви, в гърлото си усети буца. Освен ако не станеше чудо, утре щяха да отлетят за Кейптаун за срещата, която Иън си бе определил със смъртта.
	Гледаше през прозореца как постепенно претъпканите улици отстъпват място на фабрики и промишлени сгради. Скоро пристигнаха в селище, разположено на един завой на широката мътна река Чао Фрая. На влизане видяха табела с надпис „Самут Пракан“. Изглежда, за строителството не бе използван никакъв градоустройствен план; градчето представляваше живописна смесица от очарователни къщички с остри покриви и извити, богато украсени стрехи и олуци, до които се гушеха схлупени колиби, витрини на магазини, складове и запуснати парцели, заринати с боклук.
	Таксито намали скоростта, докато шофьорът им търсеше точния адрес. Накрая спряха пред един имот, обрасъл с дървета и храсталаци. Вляво се издигаше западнала бяла сграда, чиято гипсова мазилка се ронеше и на много места отдолу се виждаха тухлите. Над вратата й имаше табела с познатия червен кръст и избелял надпис, който гласеше:
	„Център на Червения кръст, Саванг Каниват“
	Отпред бе паркирано и друго такси, от което излезе белокос мъж и се приближи към тях. Той бе азиатец с дребна фигура и бледа кожа, носеше очила, костюм и вратовръзка, а косата му бе прилежно разделена на път. Анджела предположи, че е на около осемдесет години. Двамата с Иън отидоха да го пресрещнат, а той им се усмихна и се поклони:
	— Пенсиониран главен инспектор Ин Нан. Изключително ми е приятно да се запознаем.
	Говореше изискан английски, без акцент.
	Иън представи себе си и Анджела и двамата отвърнаха на поклона му.
	Оставиха такситата да ги чакат с включени броячи и Нан ги поведе по една пътека към вътрешността на имота, където скоро изчезнаха сред дърветата. Мъжете разговаряха, докато Анджела оглеждаше изоставения имот. Вдясно бяха струпани множество двуетажни бунгала, а вляво имаше няколко по-големи постройки – административни сгради и конферентни центрове, предположи тя. Построени бяха от циментови тухли, чиято мазилка се ронеше на едри парцали. Покривите им бяха хлътнали като гърбината на старо муле. Прозорците на долните етажи бяха заковани, а на горните – открити и с изпочупени стъкла.
	Пътеката зави и Анджела усети, че кожата й настръхва. Имаше чувството, че нечии очи я следят. Стори й се, че вижда движение зад прозореца на последния етаж на една от сградите – фигура, която пристъпи напред, а после изчезна в мрака отзад. Нямаше как да е сигурна, в този призрачен лагер въображението лесно се развихряше…
	Ето го отново!
	Не, движението идваше от прокъсано перде, развявано от полъха на бриза…
	А после се сепна – какъв бриз?!
	 
	 
	 
	ГЛАВА 74

	 
	Кабинетът на директора на Службата за сигурност, Ватикана;
	същия ден, рано сутринта
	 
	— Merda, merda, merda! – простена Антонио, приведен над бюрото си на светлината на малката настолна лампа. Отвън камбаните на базиликата „Свети Петър“ започнаха да бият — един, два, три пъти. Той обаче не им обърна внимание, извади телефона си и набра номера на Иън. Не успя обаче да се свърже, попадна направо на гласовата поща, където остави тревожно съобщение: „Иън! Обади ми се веднага! Нещо не е наред! Нещо изобщо не е наред… “
	Млъкна рязко, забелязал високата фигура, която изникна от мрака и се изправи пред него. Лицето на човека остана в сянка. Антонио пусна телефона си на бюрото, отвори бързо чекмеджето си и измъкна от него пистолет.
	— Нямаше нужда – заяви сянката на английски със славянски акцент. – Не съм въоръжен.
	Гласът бе мъжки и много познат. Дрехите на натрапника бяха тъмни, на ръцете си носеше ръкавици. Антонио изруга. Дотолкова бе потънал в мислите си, че изобщо не бе усетил кога мъжът е успял да влезе. Вероятно шумът от приближаването му е бил заглушен от биенето на камбаните.
	— К-кой си ти?
	— Знаеш много добре. Както знаеш и защо съм тук.
	Директорът скочи на крака, без да изпуска пистолета от ръка. Огледа се за съучастник, но не видя никого.
	Тъмната глава с неясни черти се наклони към отвореното писмо на бюрото. Папският печат се виждаше съвсем ясно.
	— Сам съм – каза мъжът. – И както изглежда, идвам твърде късно.
	Исусе! Той знае!
	— Ти ясно заяви намеренията си, когато изключи охранителната камера на Волта Папале. Тогава разбрахме, че си се поддал на разрушителното влияние на Баринджър. Но не предполагахме, че си паднал толкова ниско…
	Сега вече Антонио позна гласа и сърцето му се сви.
	— Боже мой! Не и ти, Йозеф! Та ти ми бе като син! Вярвах ти повече, отколкото на всеки друг!
	Силуетът помръдна, мъжът прехвърли тежестта на тялото върху другия си крак.
	— Ти ли ще ми говориш за доверие, Антонио? Ти, който си откраднал от Patrimonii? Нарушил си свещената си клетва? Дано господ ми прости, че не успях да възпра това зло, преди да унищожи душата ти!
	Директорът вдигна дулото на пистолета.
	— Да не би да очакваш да ме спреш без оръжие?
	— Да, при това с пълното ти съдействие…
	Телефонът на Антонио звънна. Той погледна към дисплея, но там не бе изписано име. Дали беше Иън?
	— Отговори. И включи видеоекрана.
	Ледени пръсти сграбчиха сърцето на Антонио. Той грабна телефона и като изпълни нареждането, видя на екрана детска люлка, осветена от мека нощна светлина. В нея спокойно спеше съвсем малко бебе…
	После картината рязко се смени. Показа се мъж с дълга руса коса, който стискаше в ръцете си възглавница.
	— Bastardo! – извика Антонио и насочи пистолета право в сърцето на Йозеф.
	— Стреляй – и ще изгубиш не само внука си, но и съпругата и дъщеря си.
	Очите на директора отскочиха от Йозеф към екрана, после обратно. Той овладя гнева си и свали пистолета. По-младият мъж посочи към листовете, разпилени на бюрото, и Антонио ги прибра в плика им. Умът му бясно препускаше.
	Когато Йозеф протегна длан, за да вземе папското писмо, директорът не му го даде веднага. Незабелязано хвана телефона със свободната си ръка, избра камерата и натисна копчето за запис.
	Йозеф, който явно не бе забелязал действията му, се приведе напред и рязко каза:
	— Без игрички! Дай ми го! Веднага!
	За кратко лицето му влезе в обсега на светлината на лампата и Антонио му подаде плика. Когато Йозеф се отдръпна назад, директорът натисна бутона на един от запаметените номера, а после и копчето за изпращане.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 75

	 
	Банкок, Тайланд;
	същия ден, рано сутринта
	 
	Анджела стоеше неподвижно на пътеката и наблюдаваше безмълвно прозореца и движението на прокъсаните пердета, потрепващи на несъществуващия бриз. Иън и инспекторът продължаваха да вървят невъзмутимо към сградата.
	Преди обаче да успее да изкрещи, измежду счупените стъкла на прозореца изхвърчаха няколко гълъба. Птиците полетяха към дърветата и се изгубиха между клоните им. Анджела изруга, притисна ръка към лудо биещото си сърце и побърза да се присъедини към двамата мъже.
	— … през онзи следобед, когато почина Мертън – казваше Ин Нан, – тук се бяха събрали повече от двеста участници в конференцията и представители на медиите. – Посочи към сградата, която бе причина за уплахата на Анджела. – Това е центърът, в който Мертън произнесъл последната си реч.
	Стигнаха до обрасло с бурени и храсталаци правоъгълно пространство, в центъра на което имаше малко изкуствено езерце. Водата в него почти не се забелязваше от покрилите го водни лилии. Анджела предположи, че мястото някога е било градина. После завиха зад ъгъла и спряха пред двуетажна вила, чийто покрив бе покрит с нападали листа. Прозорците и вратите й бяха заковани с дъски. Над вратата все още личеше, макар и зацапана с прахоляк и мръсотия, цифрата „2“.
	— Това е бунгалото на Мертън – обяви Нан. – Какво ще кажете, да разбудим ли призраците?
	Иън не се нуждаеше от допълнително окуражаване. Натисна бравата и установи, че вратата е заключена. Откърти една от дъските, с които бе заковано прозорчето, пресегна се през строшеното стъкло и свали резето от вътрешната страна. Вратата се отвори със зловещо скърцане, което накара Анджела да потръпне.
	Влязоха в стая, която явно бе служила едновременно за всекидневна, кухня и място за хранене, после поеха по тесен коридор към задната част на постройката. Нямаше никакви мебели, навсякъде бе мръсно и затрупано с изгнили листа. Въздухът бе спарен и вонеше на мухъл. Подът бе покрит с тъмна мозайка, а стените бяха боядисани в мрачен и убит тъмнокафяв цвят, „разнообразяван“ на места от отровножълти петна плесен.
	— Спалните са четири – обясни Нан. – Две тук и две на горния етаж. Всяка от тях разполага с баня. Стаята на Мертън е била на първия етаж.
	— Имате великолепна памет – отбеляза Иън.
	— Такъв случай трудно се забравя. Позволете ми да ви разкажа какво се е случило тук според мен…
	Поведе ги по коридора, в дъното на който имаше стълбище. Вляво и вдясно точно преди стълбите имаше две затворени врати, всяка с малко прозорче в горната част.
	— В деня на смъртта на Мертън тук е имало двама други господа – каза Нан и спря между вратите. – Сутрешното заседание се проточило доста след 12 часа. Мертън бил изтощен – било много горещо, а той от няколко дни без почивка посещавал най-различни храмове и светилища. Затова заедно с един от мъжете, които били отседнали в бунгалото, решил да подремне преди заключителната част на конференцията вечерта. Мертън влязъл да си вземе душ, а колегата му се качил на горния етаж, където била стаята му. Той е последният човек, видял Мертън жив.
	Нан посочи вратата вляво.
	— Тук бил отседнал един монах от Манила. Около 14:45 той се върнал в стаята си, за да си измие зъбите. Приблизително по същото време на мъжа на горния етаж му се сторило, че чува странен звук, последван от глухо тупване. Слязъл долу и почукал на вратата на Мертън, но той не му отворил. Натиснал дръжката и установил, че е заключено, затова се обърнал към монаха в стаята насреща. Той обаче не бил чул нищо подозрително и тъй като и двамата знаели колко уморен е Мертън, се върнали в спалните си.
	— Час по-късно усетили миризма на изгоряло и изтичали до стаята на Мертън. Тропали и викали, но не получили отговор. Надникнали през прозорчето на вратата и го видели да лежи на пода чисто гол. Отгоре му бил все още работещият вентилатор.
	Нан отвори въпросната врата и ги въведе в малка стая с баня, вграден гардероб и неголям прозорец. Анджела спря на прага – не й се искаше да влиза. Нан посочи към един от ъглите:
	— Вентилаторът бе прогорил дълбока рана в тялото на Мертън, която се простираше от гърдите до единия му крак. Металните перки още се въртели. Електрическото напрежение тук е 220 волта и когато манилският монах се навел и сграбчил вентилатора, получил токов удар. Другият свещеник му се притекъл на помощ и измъкнал щепсела от контакта. Мертън лежал в локва урина – при токов удар се освобождава пикочният мехур. На тила му имало друга рана, от която била изтекла много кръв. Лицето му било посиняло, устата и очите зеели широко отворени, пръстите на краката му били свити. Очевидно било, че е мъртъв. Повикали един архиепископ, който дал на Мертън последно причастие, след което наредил да го измият и облекат. И всичко това било направено, преди да се обадят на полицията. Когато пристигнах, тялото вече бе преместено на леглото, един лекар от Червения кръст го преглеждаше. Цялото местопрестъпление бе компрометирано, тъй като нищо не бе на мястото, където е било намерено.
	— Успяхте ли да установите причината за смъртта? – запита Иън.
	— Не стигнахме до категорично заключение. Раната на главата можеше да е от удар с тъп предмет или от удара в пода след токовия удар от вентилатора. Не беше ясно кое нараняване е причинило смъртта, нито дори кое е било получено първо. Открихме, че кабелът на вентилатора е бил дефектен, и следователно е възможно отец Мертън да е получил смъртоносен токов удар. Не можахме обаче да установим как се е случило. По дланите му нямаше изгаряния, а очевидците, които го бяха намерили, твърдяха, че ръцете му били отпуснати на пода встрани от тялото. Ако бе докоснал вентилатора, за да го изключи или премести, от токовия удар ръката му щеше да бъде прикована към метала, точно както станало с монаха от Манила. И съответно щеше да е изгорена, но следи от изгаряне нямаше, като изключим раната на торса му.
	— Може би се е препънал в кабела и го е скъсал или е оголил жицата. Получил е токов удар и при падането е повлякъл вентилатора върху себе си.
	— Може би. Само че в такъв случай едва ли би се озовал по гръб, с ръце успоредни на тялото. Освен това вентилаторът все още е бил включен и работел. Възможно е и друго – да са го ударили в тила, да е изпаднал в безсъзнание, а извършителят да е нагласил вентилатора върху него и после да е включил щепсела в контакта. Без аутопсия обаче нямаше как да определим причината за смъртта и бяхме принудени да заключим, че е нещастен случай.
	— Не е имало аутопсия?
	Нан разпери ръце:
	— Бюрокрация и политика. Заради известността на Мертън се намесиха много играчи – Ватиканът, манастирът на Мертън, Американското посолство и базата на Американските въздушни сили тук, Международният Червен кръст, тайландското правителство. Ситуацията излезе от контрол. Минаха пет дни само докато тялото бъде освободено и изпратено в Съединените щати, още пет – докато пристигне в манастира му. И през цялото това време никой не извърши аутопсия…
	В стаята настъпи тишина. Анджела усещаше напрежението на Иън. Сигурна бе, че е запазил най-важния си въпрос за накрая.
	— Господин Нан – попита той, – знаете ли дали сред вещите му е бил намерен дневник? Или може би бележки или писма, които не е успял да изпрати? Нещо, каквото и да било?
	— Портфейл, часовник, както и много хубав фотоапарат — мотивът не е бил грабеж. В чекмеджетата и гардероба бяха открити дрехи и други лични принадлежности. Дневник обаче нямаше, нито пък бележки или писмени документи. И доколкото знам, нищо подобно не е било намерено и по-късно…
	Не им оставаше друго, освен да си ходят. Явно разочарован, Иън затвори вратата по същия начин, по който я бе отворил, върна дъската на мястото й и тримата се върнаха по пътеката, по която бяха дошли. Когато минаха покрай конферентния център, Анджела отново изпита неприятното усещане, че някой я наблюдава.
	— Господни Нан – попита тя, – знаете ли за какво е била използвана онази стая там?
	Той проследи погледа й до най-горния етаж на постройката и отвърна:
	— Странно е, че питате. В онези дни това бе единственото помещение с климатик. В него държахме тялото на Мертън, докато решим кой следва да се погрижи за него.
	Тя потрепери и ускори крачка.
	Когато стигнаха такситата, Иън отвори портфейла си, отброи една доста впечатляваща сума и връчи пачката на Нан.
	Пенсионираният полицейски инспектор се усмихна широко на Анджела:
	— За образованието на внука ми.
	После им благодари, стисна им ръцете, поклони се и си замина.
	— И така – каза Анджела, когато с Иън се насочиха към своето такси, – смъртта на Мертън нещастен случай ли е била или убийство?
	Той въздъхна уморено:
	— Предполагам, че никога няма да научим. А както изглежда, същото важи и за „Висшата реалност“.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 76

	 
	Някъде из улиците на Рим;
	същия ден, рано сутринта
	 
	Йозеф напусна Ватикана по същия път, по който бе дошъл – скрит в товарния отсек на един камион за доставки. В момента крачеше забързано на юг, със сведена глава и без да се оглежда. На „Рампа Аурелия“ цареше тишина, нарушавана единствено от редките крясъци на пробуждащите се скорци в клоните на дърветата от двете страни на улицата. Хоризонтът поруменя от настъпващата зора. Това се бе оказала най-тежката задача през живота му… а най-лошото тепърва предстоеше. Но след толкова дни на тревоги и душевни терзания най-после бе открил отговорите, които търсеше.
	Трябваше със собствените си очи да види злото, за да преодолее колебанията си. Едва когато стана свидетел на падението на директора, когото някога толкова бе уважавал, осъзна силата на отровата, която Иън разпръскваше край себе си. Разпознаваше злото й, но не можеше да разбере действията на Иън. Защо преследваше „Висшата реалност“, щом вече бе открил доказателство за съществуването на живот след смъртта? Защо искаше да се спусне в Ада, макар да знаеше, че ще извърши смъртен грях? Да, Иън копнееше отново да види родителите си, но кой здравомислещ човек би оскърбил Твореца си и би погубил душата си за това? Нима родителите му значеха за него повече от Господ? Да не би да бе обсебен от злите сили?
	Тук имаше нещо друго. Нещо много обезпокоително…
	Зад гърба му се чу шум и до тротоара спря тъмен седан. Йозеф отвори предната дясна врата и се плъзна на седалката.
	— Погрижи ли се? – попита Квинт, който бе сам в колата. 
	— Да.
	— Какво беше взел?
	— Писмото на папата до наследника му.
	Квинт изсумтя.
	— Ти варна ли го?
	— Да, чрез мой канал в курията.
	— Намесил си други хора?! – възкликна гневно той с потъмняло лице.
	— А какво трябваше да направя – да го връча на папата, докато закусва ли?
	— Има и други начини, братко!
	— Исках да приключа с това. Сигурен съм, че един високопоставен кардинал от курията ще прояви уважение към печата на папата, дори писмото да е отворено.
	Уморен от важниченето на Квинт, откакто го бяха повишили в брус, Йозеф попита троснато:
	— Ами ти? Нали не си наранил семейството на Понти?
	— Те дори не разбраха, че сам там. Хайде, да приключваме!
	Йозеф също разбираше, че трябва да побързат. Ако откаченият план на Иън успееше, достойни души щяха да изгубят правото си на заслужена награда в Рая и щяха да бъдат захвърлени във вечната пустота на Лимбо – в най-добрия случай…
	Известно време пътуваха мълчаливо на юг към летището, а после Квинт попита:
	— Какво те притеснява сега? Още ли имаш съмнения относно Баринджър?
	— Тревожа се. Онова, което прави, е безсмислено! Защо иска да влезе в Ада, след като знае, че това ще му струва не само живота, а и душата?
	— Ja. Много скоро ще се присаедини към родителите си – аз ще се погрижа за това!
	— А и тази история с „Висшата реалност“… Направо е обсебен от нея. Нали вече има доказателство за съществуването на Отвъдното – защо обикаля земното кълбо в търсене на друго? Намислил е нещо…
	Квинт сви рамене:
	— Надява се, че тайните на „Реалността“ ще са му от полза в Ада.
	Изведнъж на Йозеф му просветна. Думите на Квинт му помогнаха да напасне парчетата от мозайката… А картината, която се разкри пред него, бе истински кошмар. Йозеф усети, че над душата му се спуска злокобна сянка.
	— О, Боже! – промълви.
	— Какво?
	— По-страшно е от онова, което подозирахме…
	— Какво може да е по-страшно от това да не бадеш спасен?
	— Той търси „Висшата реалност“, за да помогне на родителите си, но това е само една от причините… Баринджър смята, че тя е Познанието за доброто. Той иска да го свърже с Познанието за злото, както е било в началото на времето… И да отвори Портите на Ада!
	— И тай, което Бог е сачетал, човек да не разлачва!* – прошепна Квинт.
	[* И тъй, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва. – Марко, 10:9]
	— Този глупак ще освободи прокълнатите, ще предизвика втори Бунт на ангелите*! Ще доведе Деня на Страшния съд!
	[* И стана война на небесата: излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели; – Откровение на Йоан, 12:7]
	Квинт за малко да изпусне управлението на колата и да изхвърчат от пътя:
	— Нима е толкова тап, че ще рискува Апокалипсис?
	— Не е глупав. Заблуден е. Мисли! Той не би могъл да се надява да намери родителите си в Ада без чужда помощ. Затова е сключил сделка със Силите на мрака. Те ще го използват, за да се освободят и да нападнат Господ, да си върнат за миналото поражение. Изводът е само един: Баринджър е Антихристът!
	На лицето на Квинт се появи изражение, каквото преди Йозеф не бе забелязвал у него. Страх. Квинт настъпи педала на газта и изкрещя:
	— Проклет да съм, ако чакам в Кейптаун! Ти върви там – аз ще открия това копеле!
	 
	 
	 
	ГЛАВА 77

	 
	Хотел „Ориентал“, Банкок, Тайланд;
	същия ден, по изгрев-слънце
	 
	Анджела и Иън прекараха нощта в Банкок, в прочутия хотел „Ориентал“ – мястото, където Томас Мертън бе останал за кратко, преди да отиде в центъра на Червения кръст. Това бе поредният изстрел в тъмното, който не даде резултат – в този хотел не бяха останали служители от времето, когато Мертън бе пребивавал там.
	Навън все още бе тъмно, когато топлата длан на Иън докосна ръката й:
	— Получих имейл от Ивет. – Третият кардиопулмонарен байпас е пристигнал. Съобщих и на Емил.
	Значи в крайна сметка моментът бе настъпил… С натежало сърце тя събра багажа и двамата потеглиха към летището. Отново не се забелязваха преследвачи.
	Иън бе наел лъскав реактивен самолет. Когато се качиха на борда му, започна да хвали качествата му – макар и малък, бе изключително бърз и покриваше големи разстояния без презареждане. Не че тази информация я интересуваше. Единственото, което имаше значение за нея, бе мъжът, който толкова бързаше да умре…
	Отлетяха на запад, към Сомалия и Могадишу, където щяха да презаредят, преди да се насочат на юг, към Кейптаун. За убиване на времето Иън четеше „Изгубеният рай“, а пък Анджела – списанията по психология, които следеше. Тя обаче не можеше да се съсредоточи, защото в главата й не спираше да вие предупредителната сирена, макар и съвсем слабо засега. Стори й се, че са минали само няколко минути от излитането, когато погледна през прозореца и съзря Индийския полуостров под тях. Бяха точно на средата на пътя. Повече не можеше да се сдържа.
	— Имам много лошо предчувствие за Кейптаун…
	Той стисна ръката й:
	— Довери ми се. Не съм пестил средства за оборудването, то наистина е най-доброто…
	— Не става въпрос само за лабораторията. От четири дена не сме се сблъсквали с „Арма Кристи“.
	— Защото благодарение на теб открихме проследяващото устройство.
	— Не ми харесва това затишие. Ами ако знаят, че отиваме в Кейптаун? Ако са се покрили и ни причакват там?
	Той изобщо не изглеждаше разтревожен:
	— Взел съм допълнителни предпазни мерки.
	— А какво мисли Антонио за твоите предохранителни мерки?
	— Не сме ги обсъждали.
	Сирената в главата й започна да вие по-силно. Тя осъзна, че не са разговаряли с директора, откакто напуснаха Берн. Иън не желаеше да го безпокои, защото добре знаеше какви тежки задължения има.
	— Обади му се – настоя тя. – Нали каза, че обмисля някакъв нов план за нас?
	Сега можеше спокойно да използват телефоните си, така че Иън включи своя. Анджела видя на екрана няколко известия за получени съобщения. Повечето бяха от Гарон, но имаше две от „В. Понти“.
	— Странно – учуди се Иън и сбърчи замислено вежди. – Оставил е съобщение на гласовата поща… както и видеосъобщение.
	Той притисна телефона към ухото си, за да прослуша гласовата поща, а Анджела с безпокойство забеляза как изражението му става все по-мрачно. После обърна екрана така, че и двамата да го виждат. Записът бе много неясен, не се различаваше почти нищо. Чу се мъжки глас, който не беше на Антонио: „Без игрички! Дай ми го! Веднага!“
	Иън веднага набра номера на директора. Нямаше отговор. Избра го отново. Пак нищо. Върна се на съобщението и приближи телефона до ухото на Анджела. Тя чу гласа на Антонио: „Иън! Обади ми се веднага! Нещо не е наред! Нещо изобщо не е наред… “
	Иън свали щората на илюминатора и отново пусна видеоклипа. Сега записът бе малко по-ясен: в средата на черния фон се виждаше по-светло петно. Анджела съзря тъмна фигура, която за кратко навлезе в осветената част, но не можа да различи чертите на лицето. Отново се чуха думите: “Без игрички! Дай ми го! Веднага!“.
	После фигурата се протегна, сграбчи някакво писмо от ръката на другия човек и отново потъна в сенките.
	— Кой беше този? – нервно запита Анджела. – Какво означава това?!
	Иън поклати глава. Отново набра номера на Антонио и му остави съобщение да му се обади.
	Предупредителната сирена на Анджела запищя.
	— От Ордена знаят за лабораторията! Антонио се опитва да ни предупреди!
	— Може да ми е изпратил имейл…
	Иън се обърна към лаптопа си и отвори бюлетина на „Католически вести“, за който бе абониран. Тя прочете заглавието и сърцето й слезе в петите:
	„Директорът на ватиканската служба за сигурност е в критично състояние след получена огнестрелна рана… “
	Иън щракна на препратката към телевизионен репортаж под текста. На записа се виждаше Антонио във Ватикана, застанал до папата, а зад кадър коментаторът обясняваше:
	„…Господин Понти е в кома и остава на животоподдържащи системи, след като, както се твърди, сам се е прострелял в главата. Лекарите не дават надежда да оживее…“
	Иън изруга и стовари юмрука си върху страничната облегалка, а Анджела рухна на седалката и избухна в сълзи.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 78

	 
	Небето над Персийския залив;
	същия ден, сутринта
	 
	Квинт вече бе изминал една трета от разстоянието до Банкок – последното известно местонахождение на Баринджър и изкусителната му съучастничка. Макар пътуването да бе изтощаващо и да бе будувал цяла нощ, вече не усещаше умора. В момента умът му бе зает с новото, безкрайно обезпокоително развитие. Идеята, че Баринджър се кани да отвори Портите на Ада, бе хвърлила в смут цялото Братство. Висшият съвет се бе събрал на спешно заседание.
	Над главата му в самолетната кабина се разнесе бръмчене и той натисна едно копче:
	— Ja.
	— Баринджър напусна Банкок. Засякохме сигнала от мобилния му телефон над Индийския океан. Насочва се на запад.
	— Кейптаун – отсече Квинт, разпознал гласа на едно „око и ухо“ от Джакарта. – Лабораторията му е готова.
	— Курсът му предполага, че лети към Африканския рог. Вероятно се кани да спре за презареждане в Могадишу, горивото няма да му стигне за директен полет до Кейптаун. Обаче нямаме свой човек в района…
	— Каде е Йозеф?
	— На път към Кейптаун. Момент да проверя… В момента е над Чад. Той е по-близо, да изпратя ли него в Могадишу?
	Квинт провери контролните уреди и бързо направи някои изчисления:
	— Не, искам го в Кейптаун.
	— Но нали Ернст и Юрии са вече там?
	— Nein. Не мога да стигна преди Баринджар в Могадишу.
	— Трябва да ти съобщя нещо… В Шри Ланка той е открил вещ, принадлежала на Мертън.
	— „Висшата реалност“ ли?
	— Все още не знаем. В момента проучваме въпроса.
	Квинт изруга и насочи самолета надясно.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 79

	 
	Небето над Сомалийския полуостров, Африка;
	същия ден, следобед
	 
	Вцепенена, Анджела се взираше невиждащо през илюминатора, докато Иън звънеше във Ватикана в опит да научи нещо повече за състоянието на Антонио. Усилията му не даваха резултат. Навсякъде се сблъскваше със стена от мълчание – стандартната политика на Църквата да държи делата си в пълна секретност.
	— Скандалите се контролират на най-високо ниво – обясни й той след поредния опит. — Всички казват само, че е в болница, в операционната.
	Моментът изобщо не бе подходящ да повдига другия деликатен въпрос, но с приближаването им към Африка Анджела реши, че няма друг избор. Иън се канеше отново да се обади, когато тя го спря:
	— Скъпи, Орденът… Сигурна съм, че са в Кейптаун. Антонио се опитваше да ни предупреди.
	Той я погледна особено, после въздъхна и кимна:
	— Да, и аз съм убеден в това.
	Анджела реши, че не е чула правилно, но той добави:
	— Знаели са през цялото време.
	— Какво?!
	— Излиза, че сред нас самите има къртица. На Синт Маартен, след като лабораторията бе разрушена, екипът се върна да вземе документацията и каквото можеше да се спаси от оборудването. Тогава Емил заварил Ивет да говори по телефона си на стълбището – споменала Кейптаун. Предположил, че урежда нещо, но тя затворила в мига, в който го видяла. Казала, че обсъждала нещо с брокера си. Явно е двоен агент. Емил не споменал на никого, дори на Люк Дау. Сподели подозренията си единствено с мен.
	Анджела беше смаяна:
	— Чакай малко! Щом Гарон ни е предала и сега ни подготвя капан, защо отиваме право в него?!
	— Не летим натам. След като презаредим, заминаваме за Южна Америка. Емил тайно оборудва втора лаборатория. Кейптаун е само примамка за отклоняване на вниманието. Докато орденът осъзнае грешката си, вече ще ни дели цял океан.
	— Можеше да ми кажеш! – избухна тя, наранена.
	Той взе ръката й.
	— Не биваше да казвам дори на Антонио. Емил бе обзет от такава параноя след предателството на Ивет, че ме накара да се закълна да си мълча. И съдейки по предупреждението на Антонио, излиза, че е бил прав. Планът му се оказа добър.
	— Но ние не знаем за какво ни предупреждава! Трябва да отмениш всичко!
	— Няма време за това. Ивет вече подозира нещо. Когато утре не се появим, „Арма Кристи“ ще разберат, че сме ги преметнали, и ще обърнат земята и небето, за да ни спрат. Трябва да приключа с това сега… Може би няма да имам друг шанс да сложа край на този кошмар – и да спася душата си – добави по-тихо.
	Тя го изгледа с присвити очи. Каква странна логика следваше пък сега?
	— Да спасиш душата си ли?
	Той я погледна – очите му бяха тревожни и напрегнати.
	— Ако не го направя сега, какво ще стане с мен след края на живота ми? Няма значение къде ще отиде душата ми, аз така или иначе съм прокълнат! Как мога да живея с мисълта, че съм имал възможност да видя родителите си и може би дори да им помогна? Та те са дали живота и душите си за мен! Мислиш ли, че мога да понеса мисълта да не ги видя до края на вечността? Сигурно и в Ада няма по-жестоко наказание!
	Тя рязко се отдръпна назад, стресната от усещането за дежа вю.
	— Какво?!
	— Какво „какво“!
	— Онова, което каза току-що – да не ги видиш до края на вечността, че и в Ада няма по-жестоко наказание… Кой го беше казал това?
	В този миг пилотът ги прекъсна със съобщение, че след малко кацат в Могадишу. Наложи се да отложат разговора и да затегнат коланите. Анджела обаче продължи да мисли върху думите на Иън. Не се сещаше къде ги е чула, но беше сигурна, че са важни.
	Продължаваше да мисли за това и по време на краткото им кацане, докато презареждаха, и дори след като излетяха за Южна Америка. Иън предложи да си починат и двамата свалиха седалките си, за да легнат. Само след няколко минути Анджела чу равномерното му дишане, но тя самата не можеше да се отпусне. Напрягаше паметта си, опитваше се да си припомни…
	Прелетяха над тревистите равнини на Судан и изведнъж тя рязко се надигна.
	— ПИСМОТО!
	— Какво, какво? – изправи се с вик Иън и заоглежда наоколо със свити юмруци, готов за бой.
	— Писмото, което ни даде Шанти – писмото на Валери до Мертън! Къде е то?
	В продължение на няколко секунди той я гледаше неразбиращо, после се намръщи, измърмори недоволно и измъкна плика от джоба си.
	— Отвори го и прочети последните редове… – каза му тя.
	Той още веднъж преведе текста: „Не очаквам да се срещнем в Рая, аз със сигурност ще ида другаде. Но да не те видя до края на вечността? Сигурна съм, че и в Ада няма по-жестоко наказание!“
	Сега всичко бе ясно. Анджела сграбчи въодушевено ръката на Иън:
	— Валери не е любовница на Мертън, но със сигурност е неговата „валентинка“.
	Той сбърчи чело още повече и тя му показа края на писмото.
	— „Cher Pere“ тоест „скъпи отче“. Е, и какво? – недоумяваше той.
	— Не разбираш ли? Валери не се обръща към свещеника Мертън. Тя не е негова любовница, нито пък вярна почитателка. Под „отче“ тя има предвид „татко“. Валери е дъщеря на Мертън! Дете, което копнее за своя родител. Точно като теб. Затова думите ви толкова си приличат!
	Той взе писмото от ръцете й и внимателно се вгледа в текста.
	— Не е възможно. Детето на Мертън, както и майката са загинали по време на бомбардировките над Лондон. Не знаем дори пола на въпросното дете.
	— Само се предполага, че са загинали. Нали ти сам ми каза, че Мертън никога не е потвърдил слуховете. Ами ако детето, момиченце, е оцеляло? Напълно е възможно да е потънало сред хилядите безименни сираци от войната. А по онова време момичето трябва да е било на седем-осем години – достатъчно голямо, за да знае името на баща си… И да го познае години по-късно.
	— Само че тази Валери е французойка.
	— Може би са я осиновили и отгледали някакви френски роднини. Или по-късно се е преместила в Париж, не зная. Довери ми се, когато става дума за детска психология – това са думи на дъщеря към баща й. Дъщеря, която страда и моли за внимание.
	Видя пламъчето надежда в очите на Иън и продължи:
	— Мертън сигурно е чувствал огромна вина заради това, че ги е изоставил, защото е смятал, че са убити. И един ден ненадейно получава писмо… Оказва се, че дъщеря му е оцеляла след бомбардировките. Сърцето й обаче носи дълбоки белези – допълни Анджела и потупа писмото.
	Иън бавно кимна:
	— А пък Мертън е отказал да я признае за свое дете. Не и публично.
	— Много се е срамувал, а и го е било страх. Държал я е на разстояние, убедил я е да мълчи. А при пътешествието си до Азия е избрал много по-дългия маршрут над Тихия океан, за да избегне срещата с нея. После обаче посетил Мъртвия град и там, в онази пещера, се е случило нещо, което го е променило. Получил е прозрение.
	— „Знание, което може да възвиси и най-обезсърчения дух!”
	— Именно. Знание, с което би изцелил раните на дъщеря си и би изкупил вината си. „Висшата реалност”. Иронията е в това, че стремежът на Мертън да я скрие от света вероятно е спасил живота й. Ако наистина е изгарял писмата й, може би от Ордена така и не са научили за нея. Или пък не са знаели как да я открият. Затова не е споделила съдбата на Карл Барт.
	— И на бедния Антонио…
	Анджела стисна утешително ръката му:
	— Ако Валери е жива, можеш да си сигурен, че още пази своето копие на „Висшата реалност“. От писмото й ясно личи колко е държала на Мертън.
	Иън натисна един бутон встрани на седалката и по микрофона нареди на пилота да промени курса. После се обади на Емил и двамата уговориха промените в плана.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 80

	 
	Небето над Сомалия, Африка;
	същия ден, следобед
	 
	Квинт беше в гадно настроение – като лъв от саваната далече под него, който е изпуснал плячката си в последния момент. Беше кацнал в Могадишу преди по-малко от час, но докато рулираше по пистата, се размина с жертвите си, които тъкмо излитаха. Освен това самолетът им бе по-бърз от неговия, така че нямаше шанс да ги настигне. Обади се в главния щаб и докладва, а оттам му съобщиха, че в летателния план на Баринджър като крайна точка на полета е посочен Рим. Все същата история – със сигурност и този път бе уловка.
	Квинт обаче не се подведе, зареди гориво и се насочи към Кейптаун, където два опитни меча очакваха Баринджър. Най-после щяха да приключат с този проблем. Той съжаляваше само, че няма да присъства на големия финал.
	Мислите му бяха прекъснати от звъна на мобилния му телефон. Беше Кирил.
	— „Засекли са сигнала на Баринджър – той е над Етиопия и се насочва на северозапад!
	— На северозапад ли? Scheiße!
	Лукавото копеле летеше в обратната посока!
	— Вече знаем какво е открил в Коломбо. Не е „Висшата реалност“, но може да му помогне да я намери. Едно старо писмо от „валентинката“ на Мертън. Съдържанието му е неизвестно, пуснато е в Париж, но няма адрес на подателя.
	Квинт обърна самолета и въведе новите координати в бордовия компютър.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 81

	 
	Пресечка на булевард „Севастопол“,
	квартал „Льо Маре“, Париж; следващата сутрин
	 
	Иън и Анджела се бяха свили в наетата кола, спряна на една парижка уличка.
	— Тук е живяла навремето – заяви Иън, докато сравняваше адреса на кафенето от другата страна на улицата с написаното на листчето. – Все някой трябва да си я спомня…
	Снощи бяха кацнали на малко летище в покрайнините на Париж и бяха отседнали за през нощта в малък хотел. Оттогава се опитваха да открият местонахождението на Валери, тайнствената подателка на писмото, с което се бяха сдобили в Коломбо. Вярваха, че все още е жива и се намира в Париж, но не разполагаха нито с адрес, нито дори с фамилното име на жената. Все още нямаха новини за Антонио.
	В писмото се споменаваше художествена галерия, където тогавашният приятел на Валери, Анри, излагал творбите си. В момента тя не фигурираше никъде, но Иън откри в интернет някогашния й адрес, където сега се помещаваше „При Едуар“ – луксозно бистро, притиснато между елегантни бутици.
	— Ти се заеми с ресторанта, а аз ще питам съседите – предложи Анджела.
	Двамата нахлупиха ниско шапките си, сложиха си тъмните очила и се разделиха. Когато след няколко минути се върнаха при колата, още от изражението й Иън разбра какъв е резултатът.
	— Нищо ли не научи?
	— Нищо. Всички продавачи бяха съвсем млади. А ти?
	— Едуар бе зает, а когато му предложих пари, ме изхвърли.
	Разшириха обхвата на търсенето си и провериха и магазините наоколо. Отново нищо.
	— Да започнем да звъним по художествените галерии – предложи Анджела.
	— В Париж има поне хиляда. А и ти не говориш френски.
	Тя се замисли за миг, после се обърна към него с лукава усмивка:
	— Чакай тук. След малко се връщам…
	Преди той да отвърне, тя изтича до бистрото, спря, свали шапката и очилата си, пооправи си косата, разкопча най-горното копче на блузата си и влезе вътре. Само няколко минути по-късно се появи отново с триумфална усмивка, стиснала в ръка листче хартия.
	— По една случайност – докладва тя – Едуар бил управител на галерията „Bruit d’Oeil“, преди да я превърне в ресторант. И си спомняше Анри…
	Иън се вгледа в листчето. Анри д'Есоар. Нямаше телефонен номер, само адрес.
	 
	* * *

	Час по-късно благодарение на картата в навигатора на „Гугъл“ двамата успяха да се доберат до „Бобини“ – евтино гъсто населено предградие в североизточната част на града. Анджела се взираше във високите, напълно еднакви и безлични панелни блокове, които бяха оскърбление за чувството й за естетика. Районът бе безцветен и неприветлив, по нищо не личеше, че се намират в Париж. Навсякъде се виждаха издраскани с графити стени, боклук и мизерия. Беднотата и безпокойството прозираха в празните погледи на местните. Чернокожи… Азиатци… Араби…
	Иън спря колата до един висок блок. Анджела предположи, че има най-малкото двайсет етажа и е поне на петдесет години. На много от балконите висеше пране. Всички видими метални части бяха покрити с ръжда.
	— Това определено не е най-доброто място за разходка – отбеляза Иън.
	— Стигнахме твърде далеч, за да се отказваме сега.
	Той се пресегна и закопча копчето на блузата й, после излязоха от колата и си проправиха път през купчините празни бутилки до изрисувания с графити вход. Около асансьорите вътре бе опъната жълта лента с надпис „Не работи“.
	— Д’Есоар е на деветия стаж – каза недоволно Иън. – Ще се справиш ли догоре?
	Тя вирна предизвикателно брадичка:
	— След като изкачих дори връх Грюблшпиц?
	Поеха нагоре по стълбите. Анджела сбърчи нос заради вонята на урина, която се носеше наоколо. Някъде над тях се чуха мъжки гласове и Иън стисна ръката й. На площадката между шестия и седмия стаж двама мъже седяха и пушеха. Изглеждаха на не повече от двайсет и две-три години. Единият бе тъмнокож, с дълга тъмна коса, а другият – много блед, с обръсната глава. И двамата имаха множество татуировки по ръцете и вратовете, както и пиърсинги по небръснатите лица. Когато видяха Иън, млъкнаха, а после приковаха погледи в Анджела. Тя усети, че я побиват тръпки.
	— Pardon, est-ce que vous connaissez Henri d’Essoire? – попита Иън.
	Те не му обърнаха внимание, а продължиха да зяпат цинично и похотливо Анджела, докато двамата с Иън минаваха покрай тях. Тя неловко се обърна и видя как дългокосият кимна към нея, подхвърляйки на другия: Un beau cul…
	Иън застана между Анджела и мъжете и отвърна спокойно, но много решително:
	— Et je garde son beau cul…
	Мъжете млъкнаха и Иън я побутна да се качват. Стигнаха до деветия етаж, минаха през една стъклена врата и се озоваха в сумрачен, приличен на тунел коридор. На тавана имаше една-единствена флуоресцентна лампа, която съскаше и примигваше, сякаш всеки миг щеше угасне. Цифрите на номерата на апартаментите бяха изпопадали, но очертанията им все още личаха върху тъмнозелената боя. Иън успя да открие номер 929.
	Погледна обнадеждено Анджела и почука на вратата. Отговор не дойде. Похлопа отново, този път по-силно, после започна да блъска. Изведнъж вратата поддаде и той залитна вътре, проклинайки. Анджела го последва и видя едър мъж, проснат на една кушетка. Беше обърнат с гръб към тях и имаше дълга сива коса, чиито мазни кичури падаха по раменете и гърба му. Лежеше със свити до гърдите колене, по чорапите му се виждаха дупки. Спеше и хъркаше.
	Стаята бе истински коптор. Подът беше заринат с празни бутилки и хартии, навсякъде бяха разхвърлени недовършени картини, зарязани в различен етап от работа. В ъглите бяха струпани купчини безподобни боклуци, сякаш мъжът цял живот бе ровил по кофите да ги събира.
	Иън тръгна към спящия, но Анджела сграбчи ръката му:
	— Остави на мен, ти може да го уплашиш…
	Макар и с нежелание, той я остави да се приближи, като стоеше плътно зад нея. Анджела докосна рамото на мъжа.
	— Господин Д’Есоар? – повика го меко. – Извинете, вие ли сте господин Д’Есоар?
	Хъркането рязко спря, мъжът изсумтя и изгъргори нещо, после вдигна глава и ги изгледа с присвити очи. Имаше рошави вежди и гъста сива брада.
	— Cesi qui? — попита той.
	После погледът му се фокусира и се спря върху Анджела.
	— Merde! – изръмжа той.
	Тя отстъпи крачка назад.
	— Извинете ме, господине.
	— Américain? – попита мъжът с дрезгав гърлен глас.
	В следващия миг забеляза Иън, рязко спусна краката си на пода и седна на дивана, примигвайки. На лицето му се изписа учудване и раздразнение.
	— Как влезли тук?!
	— Вратата се отвори, когато почуках – обясни Иън. – Вие ли сте Анри д’Есоар?
	— Какво иска от него?
	— Искаме да ни помогнете да открием един човек.
	Иън извади портфейла си и добави:
	— Ще си платим…
	Мъжът се обърка още повече, но личеше, че проявява интерес. Той взе да се чеше, като едновременно ги изучаваше с кървясалите си очи.
	— Кой? И колко платите?
	— Жена, която сте познавали в края на шейсетте години – отвърна Иън. – Знаем само първото й име – Валери. Вие кажете колко.
	В погледа на мъжа проблесна изненада. С предпазливо изражение той протегна ръка към Иън.
	— Сто евро. Tout de suite!
	Иън извади две банкноти от по сто евро и ги стисна във вдигнатата си ръка.
	— Много бързаме. Сега, още веднъж: Кой сте вие!
	— Анри д’Есоар – призна най-сетне мъжът. – Познавам жена, били любовници. Защо питате?
	— По личен въпрос.
	Д’Есоар изгледа него, а после и парите. Накрая сякаш взе решение, изправи се с усилие на крака и се запрепъва към един ъгъл, притиснал с ръка хълбока си. Анджела и Иън го последваха. Тя не изпускаше от поглед движенията му. На един очукан и нащърбен метален шкаф бяха подпрени множество картини в рамка. Д’Есоар се наведе и започна да ги прехвърля. Изсумтя, като откри тази, която търсеше, издуха праха от нея и им я показа.
	Беше портрет на бледа жена с обикновено лице, на около трийсет години, с неспокойни сини очи, руса коса и широк нос. Устните й бяха тънки и здраво стиснати, на врата й висеше гердан от мъниста, а зад едното й ухо бе затъкната маргаритка. Приликата й с Томас Мертън бе очевидна. Анджела и Иън се спогледаха.
	— Как е фамилията й? — запита напрегнато Иън.
	Д’Есоар потри алчно пръсти и той му връчи една от банкнотите.
	— Пардо, Валери Пардо. Ние живели заедно. Един ден тя си тръгнала, без каже нищо. Няма бележка. – Посочи с пръст главата си и добави: – Folle!
	— А какво е станало с нея? – поиска да разбере Анджела. – Къде можем да я открием?
	Иън потърка втората банкнота.
	— Беше преди много години. Последно чух, че работи в Charité. Не далеч.
	Иън му подаде банкнотата с думите:
	— Напиши ми адреса.
	 
	* * *

	След малко отново се озоваха в приличния на тунел мрачен коридор.
	— Мислиш ли, че казва истината? – запита Анджела.
	— Съвсем скоро ще разберем – увери я той.
	Тръгнаха забързано към стълбите. Иън отвори вратата пред нея, но когато Анджела прекрачи прага, някой издърпа чантата от ръката й. Пътят им бе препречен от двамата мъже, които бяха видели на площадката… и единият от тях държеше нож!
	Иън се впусна към тях, но Анджела го хвана и го спря:
	— Не! Не си струва! Остави им я!
	Двамата бандити поискаха и портфейла на Иън и той им го даде, като не спираше да ругае. Мъжете започнаха да отстъпват назад, захилени. След миг изчезнаха надолу по стълбите, а единствената следа от присъствието им бе ехото на смеха им, кънтящ между стените, и звукът от заглъхващите им стъпки.
	Иън притисна Анджела в прегръдките си:
	— Добре ли си?
	Тя кимна. Усещаше лудото биене на сърцето му до своето.
	— Аз съм виновен – разкаяно промълви той. – Не бях достатъчно предпазлив.
	Всъщност, въодушевени от идеята да намерят дъщерята на Мертън, и двамата бяха проявили небрежност. Вместо крадците можеше да е „Арма Кристи“.
	— Все още имаме резервни документи за самоличност и кредитни карти – каза Анджела, решена да гледа на нещата от положителната им страна.
	— И не докопаха тези. – Иън измъкна от джоба си фотокопието на писмото на Мертън до Карл Барт и неполученото писмо, което Валери бе изпратила на баща си. – А пък те ще ни трябват.
	Стълбището бе утихнало, така че двамата започнаха да слизат внимателно надолу. За тяхно облекчение от нападателите нямаше и следа.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 82

	 
	Предградие „Клиши су Боа“, Париж;
	същия ден, по-късно сутринта
	 
	Все още разтърсени от грабежа, на който бяха станали жертви, двамата поеха към следващото, не по-малко запуснато гето. Всъщност това бе дори по-ужасно, реши Анджела. Безразборно пръснати грозни и стари панелни блокове, полуразрушени къщи и магазини със заковани с дъски врати и прозорци – това бе последното известно местонахождение на Валери Пардо.
	Иън спря колата до една дълга и тясна едноетажна постройка от циментови тухли. Над входа й имаше ръждясала метална табела с надпис „Les Anges des Malheureux“.
	— „Ангели на злочестите“ – преведе Иън.
	Беше благотворителна кухня за бездомници. Целите стени бяха издраскани с графити, но мястото бе чисто. Отпред се мотаеха десетина дрипави несретници.
	След като се увериха, че никой не ги преследва, двамата влязоха вътре. Вътре на дълги маси под безпощадната светлина на флуоресцентни лампи седяха бездомници от двата пола и ядяха някаква яхния. Други пък се редяха на опашка край пластмасов тезгях в дъното, където няколко жени им сипваха ядене от големите казани пред тях. При вида на една от жените сърцето на Анджела подскочи. Тя бе слаба, със сива коса, средна на ръст и облечена в обикновена синя рокля, с препасана на кръста престилка. Лицето й се бе състарило, но несъмнено бе на жената от картината на Д’Есоар.
	Анджела побутна Иън, но той вече бе забелязал жената. Хвана Анджела за ръка и я поведе към края на опашката. Тя го накара да мине пред нея. Направиха още няколко крачки, той стисна ръката й още по-силно. Валери изобщо не беше такава, каквато Анджела очакваше. Вярно, че човешкият характер понякога се променяше с времето, но от обезверения тон в писмото до Мертън си я представяше като самотна жена, изпълнена с горчивина, асоциална и дори леко невротична.
	А пък тази Валери бе въплъщение на задоволството и ведростта. Явно за нея нямаше значение на какви хора сервира, защото наистина харесваше работата си. Поздравяваше всекиго по име, за всекиго имаше добра дума и усмивка. Изражението й бе жизнерадостно, в погледа й нямаше онази острота, която така ясно личеше на картината. А когато се усмихваше, в усмивката се отразяваше душата й.
	Анджела и Иън не си взеха купи, затова, когато дойде техният ред, Валери застина озадачена с вдигнат черпак и ги измери с поглед от главата до петите.
	— Puis-je vous aider?
	Иън свали шапка с галантен жест:
	— Excusez-moi. Je suis Ian Baringer, et c'est Angela Weber. Pouvons-nous vous parler un instant, s'il vous plaît?
	Жената се усмихна, посочи към дългата опашка и поклати извинително глава:
	— Désolée-je suis très occupée en ce moment…
	Иън бръкна в джоба на сакото си и измъкна избелял син плик, който обърна със страната, на която бе написан адресът на получателя.
	— Вярвам, че това е ваше, мадмоазел…
	Черпакът се изплъзна от ръката на жената и потъна в казана пред нея. Тя отстъпи крачка назад. След миг се посъвзе, избърса ръце в престилката си, свали я и я подаде на една от другите служителки. После отиде до една свободна маса и се сви на стола със сведена глава. Дишаше тежко, сякаш бе тичала.
	Иън и Анджела се разположиха срещу нея. Тя не вдигна поглед.
	— Как ме намерихте? – попита жената на английски.
	— Тук имаше някои указания – обясни Иън и постави плика в ръцете й. – Всъщност това писмо така и не е било получено. Никой друг не го е чел. Само ние знаем тайната ви и няма да я издадем. Не искаме да ви навредим…
	А после меко я попита:
	— Вие сте дъщеря на Томас Мертън, нали?
	Тя най-сетне вдигна към тях тревожните си очи.
	— Цял живот — промълви с пресекващ глас – никой никога не ми е задавал този въпрос! Цял живот не съм казвала на никого…
	Тя изпъна рамене, сякаш в израз на гордост, която досега не е била зачетена.
	— Да… Да, така е. Аз съм дъщеря на Томас Мертън. – После изражението й помръкна и тя добави: – Ако сте дошли да ме разпитвате за него, не мога ви помогна. Никога не съм го виждала. Дори по телефона не сме говорили…
	— Да, истинска трагедия е, че е починал, преди това да стане – каза Иън.
	— Смъртта му няма нищо общо. Разбирате ли, аз бях просто една от неговите грешки. Част от миналото, което се бе върнало да го преследва. Той общуваше с мен само чрез писма.
	— Но е възнамерявал да се срещне с вас на връщане от азиатското си пътешествие.
	Тя поклати глава, в очите й се четеше болка.
	— Щеше да се върне по същия път, по който и отиде – прати ми списък със спирките само за да мога да му пиша.
	— Променил е плановете си – заяви Иън и отново бръкна в джоба си. – Помните ли един немски теолог на име Карл Барт?
	— Ах, преподобният Барт… Да, баща ми дружеше с него и ми препоръча да прочета негови неща.
	Иън отвори писмото на Мертън и й го подаде. Тя нагласи очилата си за четене и се вгледа в текста. Явно разпозна почерка. Започна да чете бавно и внимателно, като мърдаше безмълвно устни. Когато приключи, погледна невярващо Иън, а после с треперещ глас прочете един откъс:
	 
	„В светлината на наученото за Висшата реалност, след като приключа с всичко тук, ще замина за Европа. Трябва да се погрижа за един личен въпрос в Париж, много важен, който отлагах твърде дълго, след това ще приема поканата ти и ще те посетя в Берн. Надявам се да доведа с мен един много специален човек. Тримата заедно ще отпразнуваме Висшата реалност.“
	 
	Гласът й се пречупи. Тя върна писмото на Иън и прошепна:
	— Вие… вие нямате представа какво значи това за мен… Всичките тези години си мислех, че той никога… че никога не го е било грижа за мен!
	Очите на Анджела се замъглиха, а Иън се приведе над масата и докосна ръката на Валери:
	— Разбирам ви. Аз самият останах без родители още като дете. Вярвам, че „Висшата реалност“ ще ми помогне да ги видя отново… Надявам се все още да я пазите – и да ми я покажете.
	Тя попи очите си с една салфетка.
	— Да, у мен е.
	Анджела усети как Иън стисва масата като в менгеме.
	— „Реалността“ наистина може да ти помогне да намериш родителите си – продължи Валери. – В нея има истина, която може да излекува света. Исках да споделя посланието й с всички, но не можех…
	— И защо, за Бога?! – изтърси Анджела недоумяващо.
	— Защото баща ми забрани. В последното писмо ми нареди да пазя тайната, докато сам не я разкрие или не се разчуе иначе. Казваше, че е прекалено опасно… И аз уважих молбата му, и никога нищичко не казах.
	Иън се отпусна на стола, сякаш не само силите, но и душата му го бе напуснала. Валери обаче потупа успокоително ръката му и добави:
	— Чаках този ден. Щом сте тук, значи вече се е разчуло… Време е светът да научи за Висшата реалност!
	 
	 
	 
	ГЛАВА 83

	 
	Париж, Франция;
	същия ден по обяд
	 
	По уличката с грозни бетонни сгради зави последен модел черен седан със затъмнени стъкла. Движеше се през купчините боклуци бавно и заплашително като акула, излязла на лов. Зад волана седеше Квинт, чийто внимателен поглед не изпускаше нищо. Предната нощ почти не бе спал, защото трябваше да координира усилията на парижките „очи и уши“, които напразно претърсваха летищата.
	Снощи не успяха да намерят двамата бегълци, но сега най-после те бяха допуснали грешка. Грешка, която щеше да се окаже фатална за тях…
	В едната си ръка Квинт държеше малък джипиес локатор. В момента една червена светлинка проблясваше на ръчното устройство за проследяване и показваше, че жертвите му са съвсем наблизо. Делеше ги само една пресечка. Той спря зад някакъв метален контейнер за боклук и изключи двигателя, прибра джипиеса в джоба си и излезе от колата. Вървеше бързо и безшумно. Нахлупи шапката ниско над очите си и нахлузи кожени ръкавици, които прилепнаха плътно към дебелите му пръсти.
	Стигна до ъгъла на сградата, прилепи се към стената и надникна зад ъгъла към другата улица, също толкова западнала и мръсна. Тя бе пуста, с изключение на двама души, седнали един до друг на стълбите пред един блок на около петнайсет метра от него.
	Квинт усети как тялото му се изпълва с адреналин. Сви юмруци, приведе се ниско, изскочи иззад прикритието си и се втурна към тях. Те вдигнаха глави и впериха в него разширени очи. Това не бяха онези, които търсеше! Бяха двама непознати младежи, които приличаха на хулигани! Единият, мургав, с тъмна коса, ровеше в някаква дамска чанта. Другият бе светъл, с обръсната глава и пишеше съобщение по мобилния си телефон. Когато го съзряха, се опитаха да избягат, но Квинт бе по-бърз. Сграбчи ги за яките, завъртя ги и ги блъсна в стената на сградата.
	Двамата се стовариха на земята, сгърчиха се и започнаха да стенат. Той стисна за гърлото онзи е обръснатата глава и изръмжа на френски:
	— Откъде взе телефона?
	Младият бандит само го зяпаше и трепереше, без да каже нищо. Квинт стисна по-силно и така, докато очите на мъжа се наляха с кръв. После отпусна хватката си и излая:
	— Последен шанс!
	— О-откраднах го… – изломоти бръснатият.
	— От двама американци ли?
	Младежът кимна.
	— Къде?
	— В един жилищен блок… малко по-нататък по улицата. Пусни ме!
	Квинт отново стисна по-силно:
	— При кого ходиха?
	— При един стар пияница. Анри д’Есоар…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 84

	 
	Предградие „Клиши су Боа“, Париж;
	същия ден по обяд
	 
	Иън и Анджела придружиха Валери Пардо до апартамента й, който се намираше съвсем наблизо. Сърцето на Анджела бясно препускаше. Надяваше се, че най-после дългото търсене на Иън, това постоянно въртене в кръг, е към своя край. Въпреки това не спираше да оглежда околните изоставени сгради и магазини, все още стресирана от нападението на стълбището. Иън обаче не изглеждаше притеснен – беше твърде погълнат от новата им позната и не спираше да я разпитва.
	— Откъде идва фамилията ви, мадмоазел Пардо?
	— Моля, казвай ми Валери. От майка ми. Тя и баща ми били много млади, почти деца, когато ме заченали. Той учел в Кеймбридж, а и не били влюбени, затуй решили въпроса с пари. Баща ми заминал за Щатите още преди да се родя, а мама ми дала нейната фамилия. Не говореше много за него, но и не криеше от мен. Знаех основното.
	— Загубили сте майка си по време на Втората световна война, така ли?
	— Да, при бомбардировките през 1941 година. Тогаз бях в дома на една приятелка. Останах там и след края на войната. После дойдох тук, при сестрата на мама, но не се разбирахме и на шестнайсет избягах с един по-възрастен мъж. Ама нещата между нас не вървяха и се разделихме. После аз взех да прескачам от мъж на мъж, пиех, друсах се. Накрая забременях и сама махнах детето. За малко да умра. Оживях, но си съсипах вътрешностите. Стерилна съм кат’ муле.
	Анджела изпита съчувствие към нея. И гняв към Мертън.
	— А после, един път, като минавах покрай няк’ква книжарница, видях на витрината книга, на която пишеше с големи букви „Томас Мертън“. Реших, че е просто някой със същото име, но влязох да видя. И кат’ зърнах снимката на гърба, го познах. Същите очи. Направо се шашнах, нали е свещеник и тъй нататък. Затова свих книгата. Прочетох я и не можах да повярвам – разправяше живота си, но вътре нямаше ни думица за мама и мен! Пишеше к’во ли не, но само намеци. Говореше за т’ва какъв покварен живот е водил като млад и колко съжалява за моралното си падение… като Свети Августин. Каещ се грешник, който най-сетне си признава за слабостите. Ама отказваше да приеме последствията от грешките си. Така го презирах!
	Разсмя се, но в смеха й нямаше горчивина.
	— Как се свързахте с него?
	— Много години ми бяха нужни, за да се реша. Той беше толкоз образован и изтънчен, а аз – невежа и проста. Накрая му писах. Най-първо не му показах колко ме е наранил. А и не щях пари или помощ. Исках само да ме признае, да имам баща…
	Той обаче не ми отговори. Явно не искаше да си мърси името с такава като мен. Въпреки т’ва продължих да му пиша. Събрах целия си срам и го зарових в онзи манастир. – Разсмя се отново. – Бях такава нещастница! Истинска развалина, та макар и само на двайсет. Бях отчаяна, нямах мерак да живея. И чак когат’ му написах това, получих отговор. Той ме спаси. Разбрах, че животът ми е ценен за него, и не можех да го захвърля. Ама не ме призна публично и ме накара да се закълна, че ще си мълча.
	— Сигурно ви е било ужасно тежко – промълви със съчувствие Анджела.
	Другата жена сви рамене:
	— И онова беше нещо, поне имахме някаква връзка. Писмата му бяха много мили. И ми пращаше малки подаръци – сирене и бонбони лакта от абатството, последните си книги. Съветваше ме, когато имах проблеми, казваше ми какво мисли за религията, обществото, политиката… Така че поне в някои отношения се държеше кат’ истински баща.
	Стигнаха до една улица с няколко пететажни блока и Валери обяви:
	— Тук е…
	Сградата, в която живееше, почти не се отличаваше от онази на Д’Есоар – само дето беше по-ниска и сякаш още по-порутена. Стъклата на прозорците бяха изпочупени и заковани с дъски, стените бяха надраскани и навсякъде се търкаляха отпадъци. Дрипави деца играеха футбол на улицата, едра чернокожа жена пушеше на един от балконите и се разправяше за нещо с двамата чернокожи, които поправяха някаква кола долу.
	Валери ги поведе по пътека от изпочупени плочи, които лепнеха заради изплютите по тях дъвки. После се качиха по разнебитеното стълбище до последния етаж, където бе апартаментът й – гарсониера с кухненски бокс и дневна, в която имаше разтегателен диван, малко бюро, шкаф и стол. Изключително скромен, но подреден и чист. На стената вляво имаше лавици с книги, някои от които бяха написани от Мертън. Анджела не забеляза телефон или телевизор. Валери им предложи чай и ги покани да седнат. Анджела избра стола, а Иън се настани на дивана. И двамата обаче отказаха чая, защото жадуваха за нещо съвсем различно.
	Валери отиде до бюрото и отвори най-долното чекмедже. Извади от него няколко снопчета писма, завързани с канап, и ги остави на пода.
	— Държиш „Висшата реалност“ в незаключено чекмедже?! – възкликна изумено Иън.
	— Няма ник’ва опасност. Всички знаят, че нямам ценни работи.
	Въпреки това, помисли си Анджела, ако ръкописът наистина бе такова откровение, ако бе в състояние да сложи край на омразата и войните по света, той бе безценен.
	Установи, че й се иска да повярва в това…
	Валери измъкна от купчината кафяв плик с оръфани краища, завързан с най-обикновена връв. Притисна го към гърдите си и седна на дивана при Иън.
	— Туй пристигна в деня, когато татко умря. Нали разбирате, още не бях чула за случилото се. Тогава работех в една фабрика и живеех с оня художник Анри. Очаквах да пристигне нещо по пощата, щот’ татко ми бе казал, че ми праща специален подарък. И когат’ се прибрах онази нощ, намерих тоя плик.
	Махна връвчицата и извади от плика няколко пожълтели страници.
	— Нека първо ви прочета писмото… – снижи глас тя.
	 
	Четвъртък, 5 декември 1968 г.
	 
	Валентинке моя…
	 
	— Тъй ми казваше на галено – обясни с усмивка тя.
	 
	„Докато пиша това, продължавам да треперя! Разтърсен съм до дъното на душата си! Скъпа моя, аз станах свидетел на нещо, което — уверен съм в това — жив човек не е виждал! Получих откровение, каквото никога не съм смятал за възможно!
	Тази сутрин, воден от непорочното си сърце, се прокраднах през задния вход на Рая и видях най-великата истина! Прекрасна, неопровержима истина, която ще преобрази света! Не знам дали стореното от мене е грешно, но не чувствам срам. И действително, прозрението ми е тъй безусловно и завладяващо, че трябва да го споделя, независимо от риска!
	Доверявам го първо на теб – най-важното познание в живота ми! Висшата реалност!
	Нека тя излекува нараненото ти сърце, както стори и с мен! Нека ти донесе покоя, който не можа да получиш до днес заради слабостта ми. Единствено те моля да я запазиш в тайна, докато истината излезе наяве (кой знае как ще реагира Всевишният, когато тайните му бъдат разкрити!).
	Скоро ще пристигне друга изненада за теб!
	Твой любящ баща
	 
	Анджела видя сълзи в очите й.
	— „Твой любящ баща“… Никога не се бе наричал тъй. И до днес не знаех каква е изненадата, коят’ ми е приготвил. А той е идвал да ме види!
	С треперещи ръце подаде останалите листове на Иън.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 85

	 
	Гарсониера в „Клиши су Боа“, Париж;
	същия ден, ранен следобед
	 
	Анджела наблюдаваше с вълнение как Иън поема пожълтелия документ от ръцете на Валери. Тези няколко страници съдържаха дълго пазения в тайна разказ за едно видение. Едва ли бе божествено откровение, но тя се надяваше, че ще разреши проблемите им. Ако „Висшата реалност“ бе в състояние да накара Томас Мертън да признае и приеме дъщеря си, ако можеше да превърне Валери Пардо от отчаяна и съсипана грешница в светица, може би щеше да убеди Иън да се откаже от преживяванията, близки до смъртта… и дори да разколебае „Арма Кристи“.
	Крехка надежда. Крехка като пожълтелите страници между пръстите на Иън…
	От мястото, където седеше, Анджела не можеше да разчете текста, но видя, че е напечатан на пишеща машина. Имаше множество разместени главни букви и грешки, задраскани на ръка, сякаш авторът е бързал.
	Иън зачете наум, като се взираше напрегнато във всяка дума. Накрая Анджела не издържа и се обади.
	— Извинявай – сепна се той. – Дотук само описва Гал Вихара. Почакай, тъкмо стигам до пещерата…
	Той проследи с пръст още няколко реда, а после си пое рязко дъх и зачете на глас:
	 
	 „Най-после я достигнах – Пещерата на духовете на познанието!
	Влизам сам. В стената в дъното е издялана гигантска статуя – още един грамаден Буда, седнал в поза на пълно съсредоточаване. Медитира, заобиколен от учениците си, също изсечени в гранита. Скалата е пронизана от разноцветни жилки — архив на времето. Пластове история, насложени един върху друг като папки с документи, събирани в продължение на хиляди години.
	Сядам смирен на пода и си припомням мъдрите учения и практиките на нингмапа. Със силата на волята умът ми надвива тялото, духът ми – материята. Бавно и тромаво физическото се предава. Дишане, пулс, метаболизъм — всичко.
	Навлизам по-дълбоко в себе си. Това е подходящият момент, усещам го! Все по-дълбоко и по-дълбоко. Никога преди не съм постигал бодхичита, затова се плъзвам в нея почти без да усетя. Пълно разголване на психиката и душата, абсолютно разтваряне отвътре навън. Освобождаване, преминаване в пустота, в небитието! Умът се издига над съзнанието!
	Усещам, че не бива да отивам по-нататък. Зная обаче, че Познанието, което търся, лежи по-навътре. Чувам гласове — каменните ученици на Буда на стената ме викат, предупреждават ме. Не им обръщам внимание. Продължавам нататък. Още по-надълбоко. По-дълбоко, отколкото съм смятал за възможно!
	Моята уморена и изпълнена с болка обвивка се свлича на пода. Сърцето ми спира безсмисленото си тупкане. Гърча се и се извивам, докато накрая се освобождавам! Нося се, издигам се, вглеждам се в старата си, лишена от душа същност — с посивяла кожа, толкова жалка.
	Трябва да побързам. Мъдростта ме очаква, усещам я!
	Над мен има тунел от облаци, в който навлизам и се понасям към светлината. Плувам в тунела и внезапно изскачам на светло. Край мен избухва ярко сияние, което ме залива. Едва успявам да издържа на силата на натиска му! Вдигам ръце над себе си, но светлината прониква през тях!
	Чувам гласове, които ме викат, но аз се втурвам напред и нагоре, към сиянието. Очите ми се приспособяват. Прелитам над златни полета, обсипани със златни цветя, през златна гора, стигам до грамадна планина, от която се спускат златни потоци, вливащи се в златна река. Върхът и е потопен в облаци и аз се гмурвам в тях…
	Стигам до едно плато и се озовавам сред тълпи лъчисти духове, които са вдигнали ръце в знак на благодарност към Господ. Един от тях стои на пътя ми, но аз преминавам право през него! Пред себе си виждам златно езеро.
	А после изведнъж забавям ход. Това не става по мое желание, подвластен съм на друга воля. Сякаш някой ме дърпа на каишка. Напрягам се, но не успявам да й се противопоставя, не мога да се издигна по-нататък. Независимо от това вече съм достатъчно високо и виждам! Отварям се за светлината и тя ме залива, изпълва душата ми. Просмуква се в мен! Напоява ме като зажадняла пустиня!
	Пред мен, покрай бреговете на езерото и във всяка посока се е събрало безкрайно множество лъчисти лица, които греят от щастие и блаженство! Златното на кожата им е с всички възможни оттенъци – черен, кафяв, червен, жълт и бял. Всички те са се смесили, обединени от екстаза на безгранично приятелство и любов!
	И докато се взирам в тези великолепни лица, внезапно ме изпълва невероятно прозрение! То навлиза в съзнанието ми — така пълно и очевидно, с такава абсолютна яснота, че разбирам – свидетел съм на Висшата реалност на Бог! Тези души, проумявам сега, принадлежат на християни, мюсюлмани, евреи и протестанти; будисти, хиндуисти, шинтоисти и представители на всяка позната религия… и са навсякъде, докъдето се простира погледът!
	Нещо повече, безброй други, които са били агностици или атеисти приживе, еретици и хомосексуалисти, либерали, консерватори и безпартийни – всички те са обединени в Рая от едно нещо. И това нещо няма нищо общо с религията и расата, сексуалната ориентация или политическите пристрастия. Те са наградени, всеки един от тях, за любовта и уважението, което приживе са проявявали към всички Божии творения – и най-вече към тези от собствения си род. Пред себе си виждам безкрайно проявление на Божията благодат. И сред всички тези блажени души няма ни една, свързана с религията и лицемерно набожна!
	И в светлината на тази Реалност всичко, което ни проповядват и на което ни учат религиите, немее. Доктрините и догмата, ритуалите и церемониите, булите и катехизисът, както и всички толкова обсъждани богословски въпроси – всички те са отменени от един-единствен фундаментален принцип, според който Бог оценява поведението на всички хора. Състраданието!
	Сега всичко е толкова ясно!
	Състраданието е черта, която се открива у всички човешки същества. Нещо, присъщо на всеки от нас, естествен баланс на първичните ни инстинкти. И въпреки това многократно през своята история човекът се е отклонявал от този простичък ръководен принцип. От раждането ни карат да вярваме, че единственият възможен начин за спасение е чрез религията. Възпитават ни, че няма друг истински път. Ала сега пред мен се разкри истината: в Рая няма папи. Оказва се, че думите от Евангелието на Матей, 16:18-19, са фалшиви, подправени — ранните дейци на църквата са ги вмъкнали, за да узаконят съществуването й!
	Човекът винаги се е влияел от подобни свещенически твърдения и е следвал безброй лъжливи учения и представи. И макар повечето от тях да са използвани с най-добри намерения и да са изпълнени с искреност, те само ни отвеждат далеч от Истината. Божиите знаци са били пренебрегвани, тълкувани погрешно и дори пренаписвани – докато накрая напълно сме изгубили Пътя. Загубили сме състраданието си. Вместо това се стараем да променим другите, така че да отговарят на собствената ни самодоволна представа; да ги накараме да мислят като нас, да се държат като нас, да почитат и служат на Бога в съответствие с нашите лични непоколебими вярвания.
	Но сега нека всички неспокойни души, които безспир търсят отговори, да отхвърлят проповедите на посредниците и да последват примера ми. Нека тръгнат по моя път и да погледнат направо в Източника, за да получат потвърждение на онова, което видях аз! Висшата реалност — доказателство за Божията воля, за последната част от плана Господен за света!
	Последиците за човечеството са огромни – едновременно прекрасни и ужасяващи. Вече няма да има нужда от свещеници, равини или молли, които да ни разясняват словото на Бог и Неговите знаци. Нито от теолози-всезнайковци, който да спорят за ангелите и да цепят косъма на две, нито от папи, които да говорят с авторитета, произтичащ от високото им положение. Религията такава, каква то я познаваме, с всичките й празни думи и увъртания, разколи, търкания и кръвопролития, ще потъне завинаги в забрава…
	Наслаждавам се на това прозрение, но изведнъж усещам как нишката се опъва и ме придърпва назад, отново против волята ми. Крещя тревожно – не мога, не искам да напускам това блаженство!
	Един дух се приближава към мен – царствено създание със златисти къдри и невинни очи, което не е нито жена, нито мъж, а възрастно дете. То казва с глас, успокоителен като морски бриз:
	— Сега ще се върнеш към живота. Не трябва да разкриваш онова, което видя тук…
	— Онова, което видях ли? – питам, докато прелитам край него.
	— Третия от Седемте. Темпора, Небето на хармонията.
	Скоростта ми се увеличава. Връхлитам обратно в тунела и се връщам в тялото си, в ръцете на своите водачи, които като обезумели се опитват да ме съживят. Усмихвам им се, без да се опитвам да възпра сълзите, които се търкалят по лицето ми. Те дори не могат да си представят! Аз надникнах в ума на самия Бог!
	Не зная колко време продължи – дали бяха минути или само секунди – и колко дълго се наслаждавах на великолепието, което очаква онези, що обичат безусловно! Бог да ми е на помощ – ако онова, на което станах свидетел, е свещена тайна, не мога да я запазя! Това Познание ще промени света! А и като си помисля за душите, които тази истина ще спаси, за нетърпимостта, на която ще сложи край, за хората, които ще бъдат спасени благодарение на нея… как бих могъл да не я споделя?!
	Другата седмица е годишнината от датата, когато за първи път влязох в „Гетсимани“ – преди близо половин живот. Това е и денят, в който започна дългото ми криволичещо пътуване в търсене на истината. Подходящ момент да затворя кръга и да отворя очите на света за Висшата реалност…“
	 
	Гласът на Иън стихна. Той дълго остана смълчан, приведен над пожълтелите страници, загледан в печатните редове. Валери също мълчеше, а сълзите тихо се стичаха по страните й. Анджела седеше и наблюдаваш и двама им със стомах, свит на топка.
	„Висшата реалност“ съвсем не бе онова, което бе очаквала. Всъщност тя не знаеше какво точно е очаквала – но със сигурност не бе това. Не и нещо толкова… толкова светско. „Реалността“ на Мертън отричаше всички религии и ги обявяваше за невалидни – до една!
	— Нищо чудно, че църквата я е цензурирала! – промълви накрая тя.
	Иън мрачно кимна и се обърна към Валери:
	— Как си я запазила в тайна толкова години?
	Жената свали очилата си и попи очите си с една салфетка.
	— От страх – понеже знаех как Господ е наказал баща ми, задет’ не изпълнил нареждането на ангела. – Замълча за миг, сякаш да събере мислите си. – Не можех да споделя истините в нея, но все пак за мен бе кат’ благословия. Промени живота ми. Преобрази го от първия път, когат’ я прочетох…
	Очите й се вгледаха невиждащо в някаква точка, някъде в миналото.
	— Седях на кухненската маса в апартамента ни от онова време, – продължи Валери, – държах тез’ страници и сълзите ми капеха върху мръсните чинии от обеда на Анри. Той лежеше на дивана и зяпаше телевизия, пиеше и изобщо не осъзнаваше к’во се случва. А и не знаеше нищо за баща ми, така и не му казах.
	И точно когат’ свърших да чета, в мига, когат’ видях последните думи на татко, по телевизията съобщиха за смъртта му. Все едно ме удари гръм. Така се разтресох, сякаш щях да се разпадна на парчета. Обаче изведнъж усетих нещо невероятно. Обзе ме едно странно чувство, все едно през тялото ми мина призрак. И изпитах блажен покой. Все едно се бях отделила от болката. Осъзнах, че татко най-сетне е открил истината, дето търсеше цял живот. Мечтата му беше станала истина и той беше свободен да се върне в онова блажено място, коет’ ми бе описал и за коет’ така копнееше. Туй ми донесе истинска утеха. А т’ва, че ми е поверил тайната си, ми даде цел. Даде ми сила да продължа да живея…
	На секундата си събрах нещата и зарязах Анри. И за първи път заживях, без да разчитам на няк’ва патерица – било то мъж, алкохол или наркотици. И оттогава е все така. Да можеше татко да ме види сега…
	Тя се изправи и подаде на Иън кафявия плик, за да прибере в него „Висшата реалност“. Задържа само страницата с придружителното писмо, думите на баща й към нея.
	— Нея я нося в душата си – каза му. – Сигурна съм, че Бог ви е пратил при мен. Вземи „Реалността“ и я използвай да прекосиш бездната и да стигнеш до родителите си. А после, много те моля, разпространи Истината по целия свят!
	Иън й благодари и прибра листовете в плика, а в замяна й подаде фотокопието на писмото на Мертън до Карл Барт.
	Тя го притисна към гърдите си и прошепна:
	— Нямате представа колко щастлива ме направи туй писмо!
	После прегърна и двама им, целуна ги и им каза „Adieu“.
	Иън мълчеше, докато се спускаха по стълбите.
	— Е, какво мислиш? – попита го накрая Анджела.
	Той я погледна, сякаш тя се шегуваше.
	— Какво мисля ли?! – Повдигна плика с двете си ръце, сякаш бе Мойсей, който слиза от планината Синай с Десетте Божи заповеди. – Кажи ми, че това не е истинско! Кажи ми, че не чувстваш това, което чувствам аз!
	Тя обаче не отговори и той викна:
	— За Бога, Анджела, какво още ти е нужно?!
	— Искаш да повярвам, че Мертън е видял Рая ли? Съжалявам, не мога. Въпреки това признавам, че в посланието му има нещо. Независимо дали преживяното от него е било халюцинация или сън, приветствам казаното от него.
	Иън пак замълча. Когато излязоха от сградата, Анджела го запита:
	— А какво е имал предвид Мертън за Матей? Че думите му са били подправени?
	— Говори за Евангелие от Матея, 16:18-19: „И Аз ти казвам: ти си Петър*, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.“ Това е единственият библейски текст във всичките четири Евангелия, в който Исус споменава създаването на църква. А според Мертън този пасаж е фалшив. „В ранните дни на църквата са го вмъкнали, за да узаконят съществуването й!“, казва той. Това е истинска религиозна бомба! Един свещеник заявява, че двете хиляди години съществуване на католицизма са неоправдани, недействителни! А ти още смяташ, че това е било сън?
	[* От гръцки ηετρoς – камък]
	Тя въздъхна.
	— Сънищата са нещо невероятно. Идеята за „Франкенщайн“ хрумнала на Мери Шели в съня й. Песента „Вчера“ на Пол Макартни е вдъхновена от сън. Всъщност няма никакво значение какво мисля. Въпросът е какво ще си помислят „Арма Кристи“!
	— Все едно, със сигурност ще има други, които ще повярват! – Той потупа плика. – Щом разпространим това, Орденът ще бъде затрупан със случаи на ПБС. Това е добрата новина.
	— А има и лоша, така ли?
	— Според онова, което ангелът казал на Мертън, той е стигнал само до Третия Рай. Дървото на Познанието за доброто се намира в най-високия кръг, на Седмото небе. Както и да тълкува човек „Висшата реалност“, тя не е Познанието за доброто. Както каза и Люсиен, Раят крие много тайни.
	— Е, и?
	— В такъв случай „Висшата реалност“ няма да помогне с нищо на родителите ми. Единствената ми надежда е да преборя злото със зло. Трябва ми Познанието за злото. А него мога да получа само от едно място.
	 

	* * *

	Няколко пресечки по-нататък децата, които играеха футбол пред блока на Валери Пардо, се разпръснаха. Пазеха се да не ги сгази черната кола, която спря до бордюра.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 86

	 
	Летище „Рошамбо”, Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, вечерта
	 
	Иън и Анджела наеха нов самолет с друг пилот. Смениха четири часови зони и след седемчасов полет от Париж по здрач пристигнаха в Южна Америка. През цялото време Иън носеше „Висшата реалност“ със себе си, но преди да напуснат Париж, той намери офис на куриерска служба и изпрати по факс копие на Чарлз Дън.
	— Това е застрахователната ти полица – обясни на Анджела, – просто за всеки случай.
	Тя знаеше какво всъщност има предвид – в случай, че не оцелее след утрешното ПБС.
	На малкото, но модерно летище в Кайен ги посрещнаха Емил Йостен и двама широкоплещести мургави телохранители. Минаха бързо през митницата, после се качиха на големия джип, който ги чакаше, и потеглиха.
	— Вечеряли ли сте? – попита Йостен Анджела.
	— Да, благодаря – хапнах по време на полета.
	Само дето вечеря сама. Иън не трябваше да яде нищо преди „процедурата“ си.
	Пътуваха по тесен двулентов път със знаци на френски език. Доколкото Анджела можеше да прецени в полуздрача, Кайен много приличаше на Синт Маартен. По-голямата част от населението се състоеше от дрипави чернокожи, живеещи в порутени бараки. Двамата с Иън се спогледаха: и той бе забелязал неприятната прилика.
	— Божественият парадокс – измърмори той. После се обърна към Йостен, сякаш за да промени темата:
	— Някакви изгледи за неприятности?
	— За щастие не. Вярвам, че стратегията ни дава резултат.
	Анджела се вгледа в него – той като че ли бе остарял за краткото време, откакто не се бяха виждали. Тъмните му очи бяха хлътнали още по-дълбоко в орбитите; гъстите му коса и брада бяха още по-прошарени и май бе отслабнал.
	— Всичко е готово – каза той. – Можем да започнем още утре сутринта. – Обърна се към Анджела и се усмихна: – Сигурен съм, че ще се чувствате удобно в квартирата, в която ще ви настаним. Иън настоя за най-доброто.
	Макар често да смяташе, че Иън проявява излишна разточителност, в някои случаи тя одобряваше щедростта му. По-рано днес например, след като излязоха от дома на Валери Пардо, той се отби в кухнята за бездомници, в която тя работеше, и направи щедро анонимно дарение. И за безопасността им не бе жалил средства, забеляза тя при пристигането. Имотът бе добре охраняван, заграден отвсякъде с метална мрежа, над която бе опъната бодлива тел. Наоколо патрулираха часовои – въоръжени с пушки чернокожи мъже с тъмнозелени униформи и барети.
	— Имаме късмет, че намерихме това място – обясни Йостен. – Предишният собственик се е занимавал с минно дело, разработвал открито находище в тропическата гора наблизо. Наложило се обаче да преустанови работата си заради международния натиск.
	Колата им спря пред кабинката на пазачите, портата се отвори и те продължиха навътре по лъкатушещата сред палми и тропически растения алея до голяма провинциална къща в испански стил – истинска хасиенда на три етажа, с множество балкони и огромни прозорци. Боядисана бе в бяло, а покривът бе покрит с червени керемиди. Единственото, което разваляше гледката, бяха пазачите, които се виждаха на всяка крачка.
	Заобиколиха сградата и се озоваха в задния двор, където спряха само колкото да изчакат вратата на гаража да се отвори. Вътре имаше достатъчно място за десет автомобила. Вече бяха паркирани няколко, включително една линейка, която силно разтревожи Анджела.
	— Трябва да проверя някои неща в лабораторията – каза Йостен, – Хората ми ще ви покажат вашите помещения. След като се освежите, слезте в мазето и ще ви представя на екипа.
	Появиха се двама мъже, които поеха багажа им и ги поведоха към асансьора. Качиха се на последния етаж, прекосиха едно фоайе и влязоха в апартамента, който явно заемаше цялото ниво. Жилището беше просторно, с много светлина, с под от жълто дърво и големи прозорци. Имаше и тераса, оформена като градина, от която се откриваше гледка към океана и покритите с гъсти гори планини в далечината. Обзаведено бе луксозно, с изключение на едно пространство, което явно бе кабинет. В него нямаше почти нищо – вероятно предишният собственик го бе опразнил на тръгване.
	— Все едно е излязъл направо от страниците на списание за вътрешен дизайн – каза Анджела на Иън, след като мъжете си тръгнаха.
	Двамата само се измиха и преоблякоха и слязоха с асансьора в мазето. Когато вратите се отвориха, тя изпита странно усещане – сякаш се бяха пренесли в друго измерение. Намираха се под земята, прозорци нямаше. Помещението беше голямо и пусто, с висок таван и тънещи в мрак ъгли. Слабото осветление, тъмните стени и мраморният под създаваха у Анджела чувство на клаустрофобия.
	Чуха гласове и тръгнаха към тях. Минаха покрай няколко маслени картини, осветени от внимателно насочени лампи. Иън й посочи няколко платна – великолепни репродукции на Уилям Блейк, Салвадор Дали и Гюстав Доре. Всъщност нищо чудно да бяха оригиналите. На пода Анджела забеляза и очертанията на кръгли поставки, осветени отгоре от насочени лампи – вероятно там бяха стояли статуи. Явно подземието е било използвано като частна художествена галерия.
	Зад ъгъла пред тях се разкри впечатляваща сцена — напълно оборудвана операционна, обляна в ярката светлина на флуоресцентните лампи. Беше същата като онази на Синт Маартен, само че три пъти по-голяма. Апаратурата бе разположена около голата маса, под формата на буквата „П“. В ъгъла имаше генератор, в който бяха включени електрически кабели.
	Йостен стоеше наблизо и разговаряше с двама мъже и една жена. Когато чу стъпките на Иън и Анджела, се обърна да ги посрещне.
	— Свършил си невероятна работа, Емил! – възкликна Иън и здраво разтърси ръката му.
	Йостен се усмихна широко и им представи колегите си. Жената бе професор по невробиология от университета „Нагарджуна“, Индия; единият от мъжете бе невролог от Националния университет в Южна Корея, а вторият – кардиолог от изследователския център към университета в Анкара, Турция. Анджела бе сигурна, че основната причина тримата да са тук, е спешната им нужда от пари. Докато Иън се здрависваше с тях, тя остана назад – беше й неловко сред тези хора, които се готвеха да го умъртвят.
	— Ако искаш – предложи Йостен на Иън, – може сега да те прегледаме и да проведем предоперативна подготовка. Така ще си спестим част от утрешната работа.
	Иън реши, че идеята е чудесна, и с корееца се оттеглиха в една задна стаичка.
	Веднага щом излязоха, Анджела сграбчи ръката на Йостен, дръпна го настрани и прикова поглед в неговия.
	— Не можете да го направите, Йостен! Цял час е истинска лудост!
	— Разбирам загрижеността ви – отвърна спокойно той, – но съм напълно уверен в способностите на екипа си. Освен това Иън понесе добре първите процедури. Сигурен съм, че и сега ще мине добре след принудителната почивка, която му бе наложена от обстоятелствата.
	— Почивка ли?! През цялото време бягахме, за да спасим живота си! Иън едва не бе убит от лавина! Изтощен е!
	Лекарят запримигва слисано срещу нея.
	— Лично ще проверя състоянието му… Уверявам ви, ако сметна, че то не е добро, ще отложим процедурата.
	Грабна лекарската си чанта и отиде в задната стая, което вдъхна надежда у Анджела.
	Докато другите двама лекари работеха на компютрите си и настройваха и проверяваха уредите, тя нервно обикаляше художествената галерия. Това обаче изобщо не й помогна да се успокои. Извън осветения кръг на операционната маса обстановката бе мрачна и й напомняше на музей след края на работното време. Вкусът на бившия собственик я смущаваше. Общата тема във всички картини бе човешкото страдание и подчинение. Изображенията показваха огънати в странни пози тела, наранени, смазани – физически и психически. По един зловещ начин напомняха творбите на Йеронимус Бош.
	Не след дълго реши, че повече не може да понася неприятната обстановка, и отиде при лекарите, за да ги разпита за апаратурата. Интересуваше се най-вече от бушоните – държеше сама да ги провери. Оказа се обаче, че всичко е проверено и работи изрядно. На практика не успя да открие никакви грешки в подготовката на Йостен. Охраната на мястото, качеството и количеството на оборудването, очевидните способности на екипа – всичко бе на най-високо ниво.
	И въпреки това в главата й се обаждаше предупредителната сирена.
	Йостен излезе от стаята за прегледи. Изражението му ясно показваше, че Анджела ще остане разочарована.
	— Кръвното му налягане е малко по-високо от нормалното – докладва той, – отслабнал е с един-два килограма и има лека хипогликемия. Нищо сериозно. Инжектирах му глюкагон, за да увелича нивото на кръвната захар, и до утре би трябвало да се оправи.
	Това беше краят на надеждите й. След няколко часа Иън щеше да се подложи на поредното, най-дълго ПБС. Още едно безсмислено пътуване в илюзорния свят на фантазията. А Анджела имаше ужасното предчувствие, че този път той няма да се завърне.
	Иън излезе от стаята за прегледи. Изглеждаше изпълнен с решителност, както винаги. Йостен му нареди да си почива, така че той хвана Анджела за ръката и двамата отидоха в апартамента си.
	Докато тя се приготвяше да си легне, Иън прибра „Висшата реалност“ в сейфа в стаята им и я накара да запомни комбинацията. После отвори лаптопа си, за да провери дали няма новини за Антонио. Само минута по-късно чу вика му и изпусна четката си за зъби. Втурна се във всекидневната и го видя приведен над компютъра. На екрана се виждаше отворена страницата на „Католически вести“.
	— Това е чудо! – възкликна Иън с възторг. – Той се подобрява! Не е извън опасност, все още не е излязъл от комата, но жизнените му показатели се подобряват, слава Богу! Продължавай да се молиш!
	Естествено, тя не бе отправила и една молитва. Не можеше да се моли. Но не му го каза. Съмняваше се, че Антонио ще се възстанови от такова нараняване, но и това премълча. В знак на подкрепа постоя до него с ръка на рамото му, като го гледаше как пише имейл на Чарлз Дън, за да разбере дали е получил факса с „Висшата реалност“. Когато се умори и повече не издържаше, го остави и си легна.
	Не след дълго той затвори компютъра и се присъедини към нея между копринените чаршафи. Сгуши се в обятията й и я целуна за лека нощ. Анджела го прегърна силно и го задържа до гърдите си. Ужасно се страхуваше, че това може да е последната им нощ заедно. Той потъна в сън, а тя остана да лежи будна на лунната светлина, тревожна и напрегната. Погледна лицето му – беше така спокойно, сякаш нямаше никаква грижа.
	„Силата на вярата“, – помисли си Анджела.
	Може би именно вярата го бе спасила от досегашните му схватки със смъртта, но утре го очакваше нещо съвсем различно. Война на всички фронтове и с всички средства. И то срещу противник, когото никой смъртен досега не бе успял да победи.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 87

	 
	Мезонет в Стария град в Прага;
	същия ден, по-късно през нощта
	 
	Кирил крачеше нервно из кабинета си и се взираше над върха на дългия си нос в телефона на бюрото си. Паркетът от баварски дъб скърцаше под стъпките му, а огънят в камината съскаше и хвърляше ярки отблясъци върху стенните гоблени с изображения на римски императори. През оловните стъкла на прозорците меко блещукаха светлините на центъра на Прага и на дворцовия комплекс „Драдчани“.
	— Как така си ги изгубил? – прогърмя той. Телефонът бе включен на високоговорител. – Бяха ти на мушката!
	— Nein – разнесе се гласът на Квинт. – Имам и по-лоши новини… Намериха „Висшата реалност“.
	Кирил се закова на място:
	— Бог да ни е на помощ! Как са успели?
	— Дъщерята на Мертан. Оказва се, че е оцеляла след бомбардировките над Лондон. Крила се е в Париж през цялото време. Тя е „валентинката“ на Мертан.
	Кирил бавно се отпусна на стола си. Старата бомба с часовников механизъм, притихнала от десетилетия, отново тиктакаше.
	— Не разбирам – зачуди се Квинт – какво вазнамерява да прави Баринджар? Как ще използва това познание, за да отвори Ада?
	— Само онези, които притежават знанието, могат да отговорят на този въпрос. От Библията знаем, че този свят и отвъдният са свързани не само с прозорци, а и с врати. Едната води към Рая, а другата – към Ада. И двете били заключени в зората на времето. А познанието може да отвори всички врати. За да спаси родителите си, Баринджър ще стори именно това – ще отприщи Ада на земята. Ще настане втори Бунт на ангелите, който Бог няма да остави без последствия. Чака ни Армагедон!
	От другата страна на линията настана тягостна тишина. Най-накрая Кирил бавно въздъхна и запита:
	— Къде се намираш?
	— На летище „Бове“. Открихме самолета, с който са пристигнали. Отлетял е без тях, в момента използват друг.
	— Сега, след като са взели „Висшата реалност“, ще се насочат право към Кейптаун.
	— Веднага заминавам.
	— Няма да стигнеш навреме. А и не си спал от дни. Йозеф ще трябва да се заеме.
	— Ще спя, когато се уверя, че Баринджар и „Реалността“ са унищожени.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 88

	 
	Кайен, Френска Гвиана;
	следващия ден, рано сутринта
	 
	На Анджела й се стори, че тъкмо е заспала, когато рязко се събуди. Навън все още беше нощ, но тя чу гласа на Иън, който изреждаше проклятия в съседната стая. Стана, навлече някакви дрехи и отиде при него. Той седеше сам, обгърнат от мрак и напълно облечен, и мърмореше нещо, надвесен над лаптопа си. 
	— Какво правиш?
	Той обърна напрегнатото си лице към нея:

 	— Получих имейл от Антонио!
	Тя се втурна към него, изпълнена едновременно с недоверие и въодушевление:
	— Как е възможно?
	На екрана видя две съобщения. Първото не бе от Понти, а от Чарлз Дън:
	 
	„Иън, не съм получил никакъв факс. Какво е „Висшата реалност“? Изпрати я отново. И къде сте вие двамата? Кога се връщате? Моля те, отговори на обажданията ми! Чарлз“
	 
	Второто писмо се състоеше от един-единствен ред:
	 
	„спри експеримента, провери си телефона, понти“
	 
	Анджела местеше поглед между Иън и съобщението. Сирената в главата й отново се обади, този път силно.
	— Не си си проверявал телефона, нали?
	— Не, но много ми се иска.
	— Това е номер! Сигурна съм, че е капан!
	— Може би…
	Тя коленичи с лице към него:
	— Иън, не Антонио е изпратил това писмо! Та той е в кома, за бога!
	— Освен ако… – в очите му проблесна надежда. — Ами ако новината за прострелването е била фалшива? Ами ако той лично я е разпространил, за да подмами шпионина сред хората си да се покаже? Може сега да се опитва да ни предупреди за нещо?
	— Защо тогава не го е написал в имейла?
	— Именно това се опитвам да проумея… – каза Иън, клатейки объркано глава.
	Тя също се колебаеше. Ако това писмо можеше да предотврати предстоящото ПБС на Иън…
	Двамата се вгледаха един в друг. Той сви рамене и извади телефона си.
	— Какво пък…
	Тя сграбчи панически ръката му. Той се изправи и вдигна на крака и нея.
	— И да разберат къде сме, няма да имат полза – каза Иън.
	— След по-малко от час ще сме приключили и ще се махнем много преди те да успеят да се доберат дотук.
	— Ами ако имат меч в Кайен?
	— Ще им е необходима цяла армия, за да проникнат през охраната на Емил.
	— Но на теб ще ти трябва време, за да се възстановиш!
	— Именно затова долу чака линейка. Екипът също идва с нас. Емил е подготвил самолет. Докато „Арма Кристи“ се появят тук, ние вече ще сме в Маями и ще разказваме историята си на Си Би Ес.
	Анджела простена. Имейлът на Антонио можеше да съдържа нещо, което да убеди Иън да си тръгнат още сега. Тя пусна ръката му и зачака напрегнато. Иън вдигна телефона си така, че и двамата да го виждат, включи го и я погледна с надежда. Сякаш мина цяла вечност, докато се чуе сигналът за свързване. А после на екрана започнаха да изскачат известия за получени съобщения. Повечето бяха от „И. Гарон“, но имаше и едно от „В. Понти“. Естествено, отвориха първо него. Състоеше се от една-единствена снимка.
	Анджела се приближи и сдържа дъха си. Иън натисна копчето и снимката се показа. Надеждата на Анджела мигом се изпари и вместо това я обзе ужас. Върху бюро насред локва кръв лежеше мъж, стиснал пистолет. Антонио!
	Анджела стоеше вцепенена, сякаш някой я бе ударил и изкарал въздуха от дробовете й. Започна да й се гади.
	— Мръсни копелета! – избухна Иън.
	Натисна рязко копчето за изтриване на снимката, а миг по-късно телефонът иззвъня. Беше Гарон.
	— Не вдигай! – извика Анджела.
	— Не ми пука! И без това вече са ни засекли…
	На екрана се появи Гарон и пулсът на Анджела се ускори. Устните на Ивет бяха разтеглени в блага усмивка. Иън обаче не й даде възможност да каже каквото и да било.
	— Можеш да кажеш на онези копелета, на които си ни продала, че играта свърши! Открих „Висшата реалност“. Сега ще приключа с това, а те, проклетниците, не могат да направят нищо, за да ме спрат! Ще ви го върна тъпкано заради Антонио!
	Преди обаче да успее да затвори, от другата страна се разнесоха викове и картината започна да се мести, сякаш някой се бореше за телефона. После съзряха разкривеното от ужас лице на Люк Ходака:
	— Иън, внимавай! Трима от тях…
	Нечии ръце измъкнаха апарата от пръстите му и на екрана се появи друг мъж. Човек, когото познаваха. Приблизително трийсетгодишен. Гъста, рошава тъмна коса. Ъгловати черти, дълбоки очи с напрегнат поглед. Говореше на английски език с подчертан славянски акцент:
	— Иън, спри! Не бива да продължаваш с това! Не знаеш какво правиш, какво ще предизвикаш!
	Цялата кръв се оттече от лицето на Иън и той промълви отчаяно:
	— Не… Не…
	— Антонио умира. Вероятно няма да издържи дори час. Нито пък ти, ако не ме послушаш!
	Иън се отпусна обезверено на стола си. Анджела седна до него, уплашена и объркана.
	— Познанието, което търсиш, ще ти навлече проклятие! Ще осъди всички ни на вечни мъки! Вървиш срещу Божията воля!
	— Ти сам си го навличаш! – изкрещя Иън. – Та ти бе като син на Антонио! А на мен – като брат! Ти рискува живота си заради мен! Какво е станало с теб, Йозеф?!
	Анджела слушаше поразена.
	Челюстта на мъжа се напрегна, очите му се присвиха и той изсъска:
	— Аз защитавам вярата!
	— Нека Господ сам защитава проклетата си вяра! – присмя му се Иън.
	— Предупреждавам те, двете познания не бива никога да се обединяват! Не бива да ги събираш! Това е като да смесиш материя и антиматерия – ще доведе до Апокалипсис, до свършека на света!
	— Само гледай новините в шест довечера. Целият свят ще узнае. Това наистина ще е краят. Твоят и на проклетия ти Орден!
	Лицето на Йозеф поаленя.
	— Бог да ми е на помощ — аз ще те спра!
	— Върви в Ада! – изкрещя Иън в отговор и хвърли телефона си в стената, където той се разби на парчета.
	После зарови лице в шепите си, а Анджела започна да го гали по гърба. Не знаеше какво друго да стори. Изведнъж обаче той се изправи, а объркването в очите му бе заменено от решителност.
	— Нямаме време за губене – отсече и отново я изправи на крака. Стисна дланта й и забързано я поведе към асансьора.
	Тя се притискаше към него, сякаш животът й зависеше от това.
	— О, Божичко! Ами ако ти се случи нещо? Какво ще правя тогава?!
	— „Висшата реалност“ е в сейфа в стаята ни – отвърна той. – Ако стане нещо, вземи я, качи се на самолета и заминавай направо при Чарлз. Той не е получил факса. Разкажи му всичко и накарай Си Би Ес да разпространят историята – не ти самата! Крий се, докато истината стане известна на всички. Повярвай ми, след това всичко ще свърши.
	Тя скри лице в гърдите му. Толкова й се искаше да му вярва!
	— Ще се върна – обеща й Иън. – Имай вяра.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 89

	 
	Летище „Робъртс“, Либерия, Африка;
	същия ден, сутринта
	 
	Отпуснат на седалката пред контролните уреди, Квинт дремеше, докато чакаше от кулата да разрешат излитане за Кейптаун. Бе напълно изтощен след над четиричасовия полет от Париж, където бе спрял да презареди. След малко потегляше отново.
	Гневът и страхът обаче подхранваха силите му. Беше му писнало от този нечестивец Баринджър. Очакваше всеки миг да му съобщят, че е пристигнал в Кейптаун. Квинт обаче не желаеше да се откаже от удоволствието лично да очисти него и малката му изкусителка, затова нареди на Йозеф да ги задържи, докато пристигне.
	От високоговорителя над главата му се чу рязко пращене. Не го търсеха от контролната кула.
	— Къде си? – разнесе се нетърпелив глас.
	Беше Йозеф.
	— В Монровия – отговори Квинт. – На пет часа от теб. Пипна ли ги?
	— Не! Пак ни изиграха! Сега са в Кайен. Имат трета лаборатория! За колко време можеш да стигнеш дотам?
	Квинт скочи, вече напълно буден. Тревогата на Йозеф се бе предала и на него. Той се зае с бордовия компютър, промени крайната цел на полета и се зае да изчисли разстоянието. 4600 километра…
	— Най-малко четири часа, в зависимост от теченията.
	— Най-близкият меч е в Мексико Сити, а това е с 800 километра по-далеч от теб.
	— Но аз пак не съм достатачно близо!
	— Трябва да побързаш! Говорих с Баринджър и той потвърди, че възнамерява да събере Познанията за доброто и злото!
	— Got in Himmel!
	— В Богота имаме едно пенсионирано „око и ухо“ – ще му се обадя да те посрещне в Кайен. Това е най-доброто, което мога да сторя в момента.
	— Отивам, но ще стигна прекалено касно! Мисли, Йозеф, нали си много умен! Трябва да има и друг начин…
	Квинт не дочака разрешение от кулата. Включи двигателите и пое по пистата.
	 

	 

	 

	ГЛАВА 90

	Кайен, Френска Гвиана; 
	същия ден, по-късно сутринта
	 
	Докато Иън се подготвяше в задната стаичка, Анджела нервно крачеше из лабораторията. Опитваше се да запази спокойствие – не искаше да усилва допълнително напрежението, на което бе подложен, но обстановката изобщо не й помагаше. Тези странни картини… Сега стоеше пред една творба на Уилям Блейк от XVIII век: повалена на колене жена, над която бе надвиснал крилат мъж с рога и дълга, навита на спирала опашка. На табелката под нея бяха изписани авторът, датата и заглавието: „Великият Червен дракон и жената в слънчеви одежди“.
	 
	  

	 
	Тя простена и побърза да се отдалечи…
	Вратата на задната стаичка се отвори и оттам излезе Иън. Носеше къси спортни гащета, цялото му тяло бе опасано с електроди, жици и прозрачни полиетиленови тръбички за инфузионните разтвори. Изглеждаше така безпомощен. Тя се втурна към него, но се побоя да го докосне заради предметите, прикачени към тялото му. Защо, защо не го бе прегръщала по-силно, когато имаше тази възможност?!
	Той хвана ръцете й и я целуна силно и продължително, а когато се отдръпнаха един от друг, й се усмихна успокоително:
	— Всичко ще бъде наред – решително я увери. – Само почакай и ще видиш! Довечера ще пием шампанско на плажа в Маями. Ще вдигнем тост за края на цялата тази история.
	Анджела се насили да се усмихне и го дари с последна целувка. Иън стисна ръцете й и отстъпи назад. Тя наблюдаваше със замъглен от сълзи поглед как лекарите му помагат да легне на масата, обвиват тялото му с охладителни торбички и включват тръбичките в трансфузионната система. Започнаха да вливат някакви течности, уредите край него бръмчаха и пиукаха, но не толкова силно, колкото сърцето на Анджела. След малко лицето му започна да губи цвета си, той й се усмихна немощно и с последни сили вдигна палец в знак, че е добре. След секунди загуби съзнание.
	В 6:02 линиите и на последния монитор станаха водоравни.
	— Засичайте! – извика Йостен.
	Часовникът започна да отмерва времето.
	Анджела отново закрачи из стаята. Не беше сигурна дали ще издържи един час, но си обеща едно нещо. Щом това приключеше – независимо от резултата – тя си отиваше вкъщи. Лудостта на Иън и Орденът можеха да вървят по дяволите!
	 
	 
	 
	ГЛАВА 91

	 
	Селенията на мъртвите;
	отвъд времето
	 
	Още веднъж Иън се впусна по неземния тунел. Гмурна се към мъглите на Лимбо с най-високата скорост, с която душата му можеше да се носи. Умът му препускаше напред.
	Пред Анджела бе демонстрирал смелост, но това бе само маска. Всъщност се страхуваше до смърт. След всичките проучвания, които бе направил – Данте, Милтън, Чистилището на Свети Патрик, картините на Бош – все още нямаше представа с какво точно се е захванал. И независимо от часовете разсъждения, не си бе изработил смислен план. Дори на него самия му се струваше абсурдно да нахлуе в Ада и да открадне Познанието, скрито в дълбините му, за да измъкне две души от царството на злото. Сигурно беше най-глупавото начинание в цялата история на човешкото безумие. Нямаше значение – това бе единствената му надежда да помогне на бедните си родители. А макар да нямаше план, поне имаше коз: демонът Заган. Тази стратегия бе толкова опасна и непредвидима, че изобщо не бе споменал за нея на Анджела.
	Ако не се брои замисленият гамбит с Тъмния ангел, тактиката на Иън бе съвсем проста: той смяташе да се доверява на инстинктите си и на място да решава как да преодолее препятствията в зависимост от обстоятелствата. Щеше да се моли за успех и да разчита на нематериалната нишка, която свързваше душата му с тялото. И да използва най-могъщия източник на сила – вярата. Иън вярваше, че все някак ще се справи…
	Докато тези мисли се блъскаха в главата му, той още веднъж пристигна в Подземния свят. Спря се и надникна в оранжевия здрач на Лимбо.
	Наоколо цареше мъртвешка тишина. Нямаше и следа от духа на Зак Нийманд. Никакво движение, освен валмата сиво-оранжеви облаци, които бавно плуваха над повърхността. Той започна внимателно да се придвижва през тях и забеляза една по-тъмна сянка сред мъглата. След малко различи очертанията на едра фигура и осъзна, че това е ангел на мрака. Заган!
	Потрепери.
	Чудовището бе само и с изнервено сумтене се въртеше ту на едната, ту на другата страна. Пристъпваше на място и свиваше и разпускаше крайниците си като атлет, който се подготвя за състезание.
	Иън се приближи към него и неспокойно се спря на благоприлично разстояние – нито прекалено близо, нито твърде далеч. После забеляза и Нийманд, който се криеше в мъглата зад гърба му.
	— Не го прави! – изкрещя Нийманд. – Не отивай!
	Но Заган изръмжа и той млъкна.
	— Приемаш ли условията? – протътна демонът.
	— Стига… стига да приемете моето – отвърна Иън.
	Заган замръзна и прикова в него лъскавите си като черни кристали очи. От ноздрите му излезе пара, той оголи грамадните си зъби и изфуча:
	— Никакви условия от теб!
	Очевидно звярът бе в отвратително настроение, на грозната морда бе изписано гневно упорство. Иън се уплаши и реши да не го притиска повече. Заган пристъпи тромаво напред, наклони грамадната си глава, при което двата рога на челото му се насочиха заплашително към Иън.
	Той преглътна мъчително:
	— Бих искал една съвсе-ем дребна услуга. Докато сме в Ямата, може ли да видя Дървото на Познанието за злото…
	Заган сви ужасните си ноктести пръсти в пестници и ревна:
	— Това да не ти е развлекателна екскурзия, душа?!
	— Едно незначително желание… – примоли се Иън.
	— Искаш твърде много! Дори не знаеш какво точно! Пътуването е дълго и опасно – а Дървото е най-опасната част от него!
	Иън скръсти ръце пред гърдите си, като се опитваше да скрие треперенето им. Уповаваше се на твърдението на Нийманд, че дяволите нямат сила в Лимбо. Заган изсумтя и се обърна намусено настрани, като чоплеше изпъкналата си зурла с нокът. Иън обаче не отстъпи и в крайна сметка звярът се сопна:
	— Няма гаранция, че ще оживееш и че изобщо ще стигнеш Ямата. Ако все пак успееш и още искаш да видиш Дървото, ще те заведа. А сега да тръгваме! С всяка секунда душата ти се вкоравява!
	Нийманд все така стоеше встрани с умолително стиснати ръце и клатеше уплашено глава. Иън се поколеба, загледан в оранжевия хоризонт. Чудеше се какви ли ужаси го очакват. Знаеше, че това може да се окаже най-голямата грешка в живота му…
	— Тръгвам – със или без теб! – прогърмя Заган, завъртя се и пристъпи в мрака.
	Иън наблюдаваше масивната фигура, която потъна в сенките. После изруга, скочи и се втурна след нея. Обърна се само за миг, колкото да погледне разтревоженото лице на Нийманд, което се размиваше в оранжевата мъгла.
	Бързо застигна демона и се опита да върви в крачка с него. Не му стигаше дори до рамото. Дори и да го бе забелязал, Заган с нищо не го показа. Продължи да крачи решително с поглед, вперен право напред. Иън внимаваше да не се приближава твърде много – страхуваше се от някой коварен номер, а и от горещите струи пара, които изхвърчаха от мордата му. Мина обаче известно време и след като не се случи нищо подобно, той се поуспокои и започна да обръща внимание на унилия пейзаж край себе си.
	Разбушуваното мъгливо покривало на Лимбо напомняше на обърнат наопаки буреносен облак. Кипяща равнина, покрита с оранжево-сива пяна. Странно, но когато Заган се приближи, облачната покривка се раздели пред краката му, сякаш не желаеше да бъде докосвана от тях. Отдолу се разкри мастиленосин мрак. Изглеждаше сякаш демонът стъпва върху самата нощ.
	Когато обаче се вгледа по-внимателно, Иън с изумление установи, че облакът изобщо не е облак, а живи същества. Милиони долни духове, които сякаш заемаха цялото пространство до края на вечността… Обитатели на Долния свят като Нийманд, скупчени един до друг в голяма кофа с мръсен, гърчещ се памук.
	Атмосферната мъгла започна да оредява и в далечината Иън забеляза нещо като граница… място, където облакът от души окончателно отстъпваше пред тъмния пласт отдолу. Ясно очертана линия. В мига, в крйто я прекрачи, Иън се препъна и се стовари в мрака.
	— О-о-х-х! – простена високо той, докато Заган продължаваше да крачи, без изобщо да му обръща внимание. Иън се изправи с усилие на крака и тръгна приведен след него, като разтриваше бедрото си – не че имаше някаква полза от това, ръката му преминаваше свободно през безплътното му тяло.
	— Какво става?
	— Способността ти да летиш се простира само до Лимбо.
	Иън се ядоса, че Заган не го е предупредил по-рано. Но пък какво друго би могъл да очаква от един дявол…
	Сега, когато бе принуден да върви пеша, трябваше да полага сериозни усилия да не изостава от забързания Заган. Стана по-топло и той започна да се задъхва. Потта се стичаше по челото му и влизаше в очите му. Щипеше, а той не можеше дори да спре да я избърше. Спускаха се по един склон, който ставаше все по-стръмен. Оранжевото сияние се усили и след миг Иън чу някакво приглушено бръмчене, като че приближаваха огромен кошер.
	— Къде сме? – запита.
	— Еребус. Междината.
	Това име не му говореше нищо. Иззад гърбовете им долетя пискливо стенание, което бързо прерасна в пронизителен вой. Иън се обърна и видя край тях да минава замъглената душа на мъж. Бързаше към хоризонта и с всяка крачка виковете й се усилваха. Зад нея се носеха други подобни сенки – някои по-близо, други по-далеч. Всичките отиваха в една и съща посока, блъскайки се една в друга.
	Пред себе си Иън съзря ръба на мрака – страховита пропаст, която се простираше в двете посоки, докъдето стигаше погледът. От дълбините и бликаха пара и оранжева светлина. Отвъд не се виждаше нищо, само непрогледно тъмно небе. Когато се приближиха, Зиган забави ход. От другата страна долитаха ужасяващи крясъци, но за разлика от предишните не бяха изпълнени с уплаха, а с агония.
	Иън се дръпна стреснато назад.
	— Какво има там долу? – попита.
	— Мелницата на Чистилището.
	Зад тях се разнесоха още стонове и Иън отново се обърна. Към тях се препъваше душата на млад мъж в сива роба, която само след миг бе задмината от друга душа, този път на възрастен мъж с по-тъмна дреха. Втората душа се пързаляше по корем с краката напред и драскаше с нокти по земята в опит да се задържи. Покрай първите две прелетя трета, на жена на средна възраст, която крещеше като банши*; нейната роба бе най-тъмната от трите.
	[* Жена-призрак в ирландската и шотландската митология; според поверието викът й предвещава смърт.]
	Един след друг те се изстреляха над ръба на бездната, без да спират да викат. Последваха ги други, обзети от същата паника, и Иън осъзна, че бръмченето, което бе оприличил на звук от кошер, всъщност бяха примесените крясъци на множество души, крясъци, които отекваха в безкрая.
	Друг мъж – едър и опулен, свит в ембрионална поза и облечен в катраненочерна роба – се стрелна в близост до Заган. Демонът се извъртя мълниеносно, подхвана го с крак във въздуха като футболист и го изрита в задните части, запращайки го навътре в пропастта. Душата изскимтя от болка.
	— Ще се присъединиш към родителите ти в Ямата… – каза Заган със зловещ кикот.
	Иън не успя да изрази възмущението си, защото забеляза някакво движение пред себе си и думите заседнаха на гърлото му. Над ръба се подаваха тънки човешки пръсти, които опипваха повърхността и търсеха за какво да се хванат. Бяха много бледи и фини, целите изранени и изцапани, с изпочупени и кървящи нокти. Над тях се подаде натъртеното лице на млада жена, която някога вероятно е била истинска красавица. Сега бузите й бяха покрити със засъхнала кръв, а мръсната сплъстена коса бе залепнала за черепа й. За изненада на Иън обаче робата й бе снежнобяла.
	С последни сили жената изтегли тялото си от пропастта, но при вида на огромните крака на Заган застина. Вдигна поглед, очите й се разшириха от ужас и тя простена:
	— О, не… Не!
	Заган невъзмутимо я ритна в лицето и жената полетя обратно в бездната. Писъкът й бързо заглъхна.
	Иън отново усети как гневът му лумва, но преди да стори каквото и да било, демонът се пресегна, сграбчи ръката му и го метна във въздуха. Внезапно Иън се озова върху плещите му, като папагал, кацнал на рамото на пират. Виеше му се свят и започна да му се гади. Изведнъж нещо изгори крака му, той се извъртя и закачи с бедро един от приличните на саби бивни на чудовището.
	— Дръж се здраво и не мърдай! – нареди рязко Заган, след което се метна от урвата.
	Иън изкрещя и се вкопчи с две ръце в единия грамаден рог, стърчащ от челото на дявола. Пропастта сякаш нямаше край и той стисна ужасено очи. Това обаче не му помогна особено – нали клепачите му бяха прозрачни. Гмурнаха се още по-надолу и внезапно от двете вдлъбнатини под лопатките на Заган се разгънаха кожести крила като на прилеп. При разперването им Иън без малко да се изпусне.
	Бавно се понесоха надолу покрай стената на пропастта, от която се подаваха издатини, всяка една по-широка от предходната. Приличаха на гигантски стъпала. И също като при Дантевите кръгове на Ада, колкото по-ниско слизаха, толкова по-тежки ставаха наказанията на душите, летящи надолу.
	Траекторията на полета на всяка отделна душа зависеше от цвета на робата й. Душите с по-светли одежди (и съответно по-леки грехове) падаха по-бавно и се носеха по-близо до стената. Те се приземяваха на някоя от по-горните издатини, а при падането се отърваваха само с охлузвания и цицини. Колкото по-тежки бяха греховете и по-тъмна робата, толкова по-надолу и надалеч падаше душата. А когато се сблъскваха с някоя издатина, последствията бяха много по-сериозни – счупени кости, смачкани черепи, разлетели се вътрешности…
	Гаденето на Иън се усили, но скоро разбра, че това е едва началото. На всяко ниво падналите бяха посрещани от страховити създания, чиито тела съчетаваха части от човек, животни, растения и машини… Като оживели химери от картините на Бош. Някои от съществата ровеха из останките и ги посипваха с бял прах, след което жертвите се надигаха с крясъци и отчаяно се опитваха да изкатерят отвесната канара. Тогава обаче други чудовища, въоръжени с харпуни и най-различни куки, ги залавяха и смъкваха обратно. След като ги усмиряха, започваха да ги изтезават с някой от средновековните уреди за мъчения, които се търкаляха на купчини по издатините.
	Част от наказанията като че ли бяха замислени като пародия на провиненията на душата приживе. Грозно сакато джудже налагаше с горящ колан някакъв мъж и се подиграваше на интелекта, с който човекът някога се бе гордял. Противен буцест трол дърпаше с нажежени до бяло щипци езика на една жена и бърбореше като стара клюкарка, а горещият му дъх прогаряше рани в ушите й. Иън си припомни думите на Нийманд, че Данте и Бош никога не са стигали отвъд Чистилището; сега сам видя откъде може да са получили „адското“ си вдъхновение. Сърцето му се късаше при вида на тези жалки подобия на човеци.
	Заган посочи белия прах и изкрещя, за да надвие крясъците:
	— Ангелски прашец. С него се избелват робите. Ако някоя душа успее да се изкачи до върха, е свободна да отиде в Рая…
	Продължиха да се спускат все по-надолу и по-надолу в бездната. Следваха душите с най-тъмните роби. Най-после Заган се приземи на дъното с тихо тупване – сблъсъкът бе смекчен от мощните му ходила – и смъкна Иън от гърба си. Душите обаче изпитваха пълната тежест на падението си. Телата им се удряха в повърхността с ужасна скорост и се размазваха, при което от тях оставаше само гнусна каша. Заган използва крилете си наместо чадър, но Иън нямаше с какво да се предпази и бе облят от кървав дъжд. Не можеше да докосне душите, но това не важеше за вътрешностите и телесните им течности. Закри очите си с длани, но това не му помогна особено.
	Когато погледът му се проясни, видя, че са кацнали на стръмно, голо като пустиня плато, чийто край се губеше в далечината. Оранжевото сияние отвъд него бе значително по-силно. Въздухът бе горещ и задушлив.
	— Това Адът ли е? – попита нервно Иън.
	Демонът изпухтя в отговор и от муцуната му изскочи облак пара.
	Край тях се суетяха още създания, сякаш нарисувани от Бош. Някои събираха размазалите се души с гребла и нещо като четки за миене на прозорци и трупаха кървавата каша и тъмни роби на купчини. После душите възвръщаха предишните си форми. Този път Иън не видя бял прашец. Но преди душите да успеят напълно да регенерират, пристигаха други демони и ги подкарваха като добитък през пясъците. Ръчкаха ги и ги шибаха с ръце, които завършваха с грозни жила и бичове от девет върви. Жертвите виеха и се препъваха напред с разкъсани роби, облети в кръв.
	Заган тръсна криле, за да ги очисти, после ги сви на гърба си и последва мрачната процесия. Иън тръгна след него, но внезапно бе спрян от удар с камшик, който остави огнена диря на рамото му. Забелязал го бе един от чудовищните „овчари“ – тантуресто създание със свинска зурла и къси ръце с дълги пипала, които използваше като бич. Ударите бяха болезнени, разкъсваха кожата и оставяха дълбоки парещи резки.
	Иън изкрещя, сгърчи се и се опита да се измъкне, но създанието продължи да го преследва и налага. В отчаянието си Иън сграбчи снопа пипала и без да обръща внимание на болката от отровата им, повали демона на земята. После го заудря като подивял, разкървави муцуната му и счупи един от бивните му. Чудовището изквича и на свой ред се сви на топка. Иън изпита облекчение, но то бе краткотрайно. Писъците на създанието привлякоха вниманието на другарите му, които бясно се спуснаха към биещите се. Откъснаха Иън от противника му и вероятно щяха да го направят на кайма, ако не ги бе спрял един гръмовен глас:
	—      НАЗАД! Таз душа е моя…
	Сграбчи Иън, разтърси го така, че мъчителите му изпопадаха като гнили круши, и отново го спусна на земята. Иън беше замаян, пребит, издран, нашибан и ужилен. Никога през живота си не бе изпитвал подобна болка.
	Заган обаче не показа никакво съчувствие.
	— Не изоставай! – излая той и го блъсна напред.
	Иън се препъна и закуцука в указаната посока, сподирян от вайкането на демоните. Плътта висеше на кървави парцали от ръцете му. Куражът му взе да се изпарява, изкушаваше се да се върне. Ако това бе Чистилището, какво ли щеше да бъде в Ада?!
	Заган сякаш прочете мислите му. Погледна го отвисоко и изсумтя подигравателно:
	— Скоро ще ти мине.
	И наистина, раната на бедрото му от бивника на Заган вече бе зараснала, макар че бе оставила грозен белег. А и ако си тръгнеше сега, чудовището вече нямаше да го пази… Или по-лошо, щеше да го разкъса на парчета в гнева си.
	Той събра смелост и се затътри напред.
	Жегата ставаше все по-непоносима. Най-сетне видя края на пустинния склон. В небето над него пламтеше зарево като при изгрев-слънце, само че стотици пъти по-силно. В средата на хоризонта се издигаше облачна гъба, чийто непрогледен мрак бе разкъсван от светкавици. Мощни гръмотевици разтърсваха вонящия на сяра въздух. Иън започна да се задъхва и да кашля от противните изпарения.
	Когато се приближиха, отново видя изтощените души да маршируват пред тях. Демони от нов вид ги блъскаха и строяваха в безкрайни редици, плътно една зад друга. Ако някоя душа се бавеше, те я хващаха със зловещите си, прилични на рачешки щипки нокти и я блъсваха на мястото й. Този път Иън гледаше да не се отдалечава от Заган.
	Скоро целта на своеобразните опашки стана ясна. На края на всяка от тях стояха по три огромни мускулести страшилища с изпъкнали кръгли очи. Първото сграбчваше поредния нещастник, чакащ реда си, смъкваше робата му и я захвърляше на постоянно растящата купчина встрани. Второто жигосваше лявото рамо на разголените души с нажежено до бяло желязо. Клеймото представляваше римска цифра от I до VII и на много рамене имаше повече от едно. Накрая последният великан набучваше душата на остър шиш, повдигаше я високо във въздуха и я хвърляше в някой от казаните, пълни с врящо олио.
	Казаните представляваха дълги правоъгълни метални корита, повдигнати на ниски подпори, за да има място за запалените под тях огньове. Приличаха на част от пъклена водоснабдителна система. На равни интервали над тях се надвесваха дяволи, въоръжени с куки на дълги метални прътове, с които бутаха душите към ръба на пропастта и разбъркваха казаните. Щом някоя душа подадеше глава за глътка въздух или за да изкрещи, те я връщаха обратно. Други демони подклаждаха огъня със свалените роби, които горяха като напоени със смола.
	Заган и Иън последваха пламъците до ръба на платото. Там имаше още дяволи, които улавяха душите със специални мрежи и ги измъкваха на земята, червени като раци, сварени и изпускащи пара. После попадаха във властта на ангелите на мрака, които се качваха по тясното стълбище насред оранжевото сияние долу. Тук то бе значително по-силно и грееше като малко слънце. Тези дяволи приличаха на Заган, макар че нито един не бе толкова едър, нито пък имаше толкова дълги рога, бивни и опашка. Те се приближаваха към току-що „сготвените“ души, сграбчваха ги с грамадните си нокти и ги повличаха към ръба – на всяка се падаше отделен ангел на мрака.
	Иън вървеше плътно по петите на Заган, макар това да му костваше значителни усилия. Някои от дяволите го наблюдаваха и ръмжаха нещо един на друг. Вероятно не харесваха робата му и това, че душата му не е „обработена“. Присъствието на Заган обаче явно ги възпираше да го нападнат.
	На ръба на платото Иън бе облъхнат от горещ силен вятър. Присви очи при вида на злокобната гледка, която се разкри пред него: долу в ниското имаше огромен ерозирал кратер, в чийто център бушуваше вулкан.
	— Долината на Геена – обяви Заган.
	Иън ахна. В стените на кратера бяха изсечени хиляди стъпала, които се спускаха спираловидно към ядрото му, а по тях от всички страни слизаха милиони души. Един огромен Колизеум на прокълнатите. На дъното стълбите преминаваха в пътеки, които водеха към вулкана и страховитите струи нажежен газ, огън и дим, изригващи от центъра му. Кипящ огнен поток бликаше от гърлото му, стичаше се по един от склоновете и обгръщаше основата на конуса като крепостен ров. На мястото, където потокът се вливаше в пръстена от лава, се бе образувал огнен въртоп, който бълбукаше и кипеше, сблъскваше се със създадените от самия него вълни и отново се завърташе сред дъжд от искри.
	Заган пак посочи:
	— Това е река Стикс.
	Присъединиха се отново към процесията и докато се спускаха по виещите се стълби, Иън видя къде отиват всички. Побиха го тръпки, независимо от жегата. В подножието от едната страна на вулкана имаше огромна пещера, поне петнайсет метра на височина и три пъти по толкова на широчина. Дупката зееше хищно, черна като гроб. Този път Иън нямаше нужда от разясненията на Заган.
	 
	Входът на Ада.
	 
	За да се стигне до него, трябваше да се прекоси реката, а тя бе широка и мост над нея нямаше. Вместо това от единия до другия бряг непрекъснато сновяха огромни ладии, задвижвани от души-роби, надзиравани от ангели на мрака. На отиване лодките бяха натъпкани до пръсване с дяволи и души, а на връщане в тях имаше само дяволи. И това се повтаряше отново и отново…
	Но ладиите бяха твърде малко. На брега се бяха струпали безброй ужасени души и изнервени дяволи. В тъпканицата, замаяни от жегата и дима, някои души правеха грешката да се блъснат в дявол, който за отмъщение избълваше към тях струя гореща пара.
	Иън се вгледа в отсрещния бряг и потрепери при вида на източника на цялото това страдание и невъобразим хаос. В скалата над извивката на входа бе издълбан надпис, преведен на множество езици. Когато се приближиха още малко, той успя да прочете зловещите думи:
	 
	ПОРТА НА ПРОКЪЛНАТИТЕ
	 
	О, вий, кои престъпяте тоз праг,
	надежда всяка тука оставете.*
	[* Данте Алигиери, „Божествена комедия – Ад“; превод от италиански – Константин Величков]
	 
	 
	 
	ГЛАВА 92

	 
	Река Стикс, 
	момент от вечността
	 
	Иън рязко спря на брега на потока от разтопена лава, блъскан отвсякъде от тълпите обезумели души, които се държаха като добитък, отиващ на заколение. Очите му бяха приковани в пещерата отсреща; ужасните стенания, които долитаха от вътрешността й, му късаха сърцето. За първи път, откакто бе потеглил, изпита пълната тежест на пътуването, в което се бе спуснал.
	Адът. Първичната черна дупка. Бездна, от която никога, от самото начало на вечността, нито една душа не се бе измъквала. А колко ли бе погълнала? Милиарди, трилиони? Съзнанието, че същата съдба може да сполети и него, разтърси цялото му същество. Надежда всяка тука оставете…
	И въпреки това единствено той от всички тези отчаяни души имаше някаква надежда. Имаше нишка, която го свързваше с живота. Сега обаче тя му се струваше твърде слаба и крехка, сравнена с огромната пустота на бездната. Той се вгледа в застаналия до него Заган. Дали чудовището замисляше нещо срещу него? Студените му безизразни очи не разкриваха нищо.
	Една застанала наблизо нещастна душа започна молитвата „Отче наш“, а скоро я последваха и други. Напразно, помисли си Иън с боязън, защото никой не можеше да се моли в Ада. В този миг ангелите на мрака се раздвижиха и потвърдиха това. И без това бяха раздразнени от жегата и наплива на души; след секунда рогата и бивните им влязоха в действие и молитвеният хор бързо стихна. Чуваха се само стонове и плач. Прокълнатите бяха принудени да застанат отново в редици и да разсъждават над злочестата си участ. Чакането и напрежението само засилваха ужаса им.
	До Иън стоеше възрастен мъж с бяла коса и брада, който хленчеше и се оглеждаше уплашено. На рамото му бе жигосана римската цифра II. Какъвто и да бе грехът, на който отговаряше това число, нещастникът със сигурност съжаляваше за него. Очите му срещнаха тези на Иън и той прошепна:
	— Що за ум може да измисли подобен ужас?!
	Иън си припомни написаното в катехизиса. Адът бе проявление на справедливия Божи гняв и на отмъщението Му. Той го бе създал, за да накаже Злото. Съответно Раят бе сътворен, за да изрази Божията любов и да възнагради Доброто. Заедно те бяха великата подбуда – онова, което караше хората да изпълняват волята Божия.
	— Същият ум, който е замислил Рая – прошепна той в отговор. – Божествен вариант на моркова и пръчката…
	— А с какво може да те привлече морковът, ако никога не си го опитвал? – отвърна възрастният мъж. – Нима ще се уплашиш от пръчката, ако никога не са те били с пръчка? Докато бях жив, преподавах литература в един университет. Тълкувах Библията според онова, което налагаше професията ми, а Рая и Ада разглеждах само като метафори. Никога не съм предполагал, че са истински!
	Очевидно великата подбуда не бе оказала необходимото влияние и върху останалите души. Както Люсиен бе казал веднъж, в Библията почти нямаше свидетелства за живота след смъртта. Дори човек като Иън, така силно свързан с религията, не бе в състояние да си представи жестокостта на Ада. Затова сега, след като видя колко важно за спасението е разбирането за Рая и Ада, се зачуди защо Бог не го бе изразил по-ясно? Защо имаше само някакви смътни податки?
	От другата му страна бе застанал тъмнокос мъж на средна възраст, който внимателно слушаше разговора им. В настъпилото мълчание той се завайка:
	— Дори самият Свети Тома е имал съмнения! А той е бил апостол – човек, който лично познавал Христос. Който чул словото Му със собствените си уши! Дори той повярвал едва след като докоснал раните на Христос! И ето ни сега тук, две хиляди години по-късно, принудени да следваме написаното в книга, която само препредава нечии двусмислени думи!
	Иън повтори отговора на Люсиен:
	— Това е изпитание за вярата.
	— Коя вяра?! На света съществуват десет хиляди религии и всяка от тях твърди, че е правата! Как да разберем коя е истинската?
	В светлината на наученото от „Висшата реалност“ Иън подозираше, че нито една религия не изразява правата вяра. А това означаваше, че милиони души са се отклонили от правилния път. Сега обаче разбираше, че Господ държи сметка на хората за това, че са разбрали посланието Му погрешно. Всички тези прокълнати по някакъв начин бяха прегрешили спрямо Създателя си. Защо Бог бе позволил думите му да се предават така неясно и да се тълкуват по толкова много начини? И в крайна сметка кое бе вярното: „Око за око“ или „Обърни и другата буза“?
	Старецът с брадата успя да формулира въпроса по-точно:
	— Защо Господ е толкова надменен и отчужден?
	Думите му предизвикаха мигновена реакция. Благодарение на острия си слух демонът-пазач на възрастния мъж бе доловил думата, започваща с Г, и сега виеше и се гърчеше, превит на две. Старецът падна на колене и събра ръце за молитва, с което само влоши нещата. Дяволът се съвзе, сграбчи го с мощните си нокти и го разкъса на две. Кръв и вътрешности се разхвърчаха във всички посоки.
	Иън се вцепени от ужас.
	Нещастникът обаче не можеше да намери облекчение, защото нямаше как да умре. Не спираше да пищи в агония, докато чудовището гризеше краката му, сякаш бяха овнешки бутове. Главата остави за накрая; играеше си с нея, ръчкаше я с дългия си нокът. Устата на клетника продължаваше да крещи, докато изчезваше в пастта на звяра.
	Демонът се оригна шумно, избърса избилата по муцуната му кървава пяна и отново застина в очакване.
	Иън не издържа и извика към Заган:
	— Достатъчно! Повече не мога! Върни ме обратно!
	Плътните устни на дявола се изкривиха в усмивка и той отвърна:
	— Няма връщане назад. А и още нищо не си видял.
	Изчезна и малката надежда, която Иън черпеше от присъствието на Заган. Усети, че коленете му омекват. Вече нямаше никакво съмнение: нямаше измъкване оттук… Трябваше да стигне докрай.
	Умът му препускаше лудо и едва чуваше виковете край себе си. Забеляза ги едва когато се превърнаха в мощен рев. Ангелите на мрака бяха подкарали неговата група към очакващата ги празна ладия. Душите изпаднаха в паника, а някои се опитаха да избягат. Дяволите обаче бяха прекалено бързи – хващаха ги, размазваха ги или просто ги повличаха напред. Една възрастна жена се вкопчи в Иън и той се протегна да й помогне, но ръката му премина през нейната. Той безпомощно наблюдаваше как я повличат нататък.
	Заган продължи и Иън вцепенено тръгна след него. Сърцето му тежеше като оловно в гърдите.
	Тяхната лодка бе привързана към каменен кей. Тя бе широк, плоскодънен плавателен съд с ниски бордове, построен от тежки дъски. Макар и от дърво, те не изгаряха в огнената река. В лодката имаше място за около хиляда пътници, прецени Иън. Задвижваха я по дванайсет гребла от всяка страна, а движението й се направляваше от голям рул на кърмата. Когато Иън се качи на борда след Заган, демонът-кормчия му се озъби и го спря:
	— Защо си облечен? – излая той и оголи дългите си кучешки зъби. Сграбчи го за гърлото и го завъртя, за да го огледа. – Ама ти не си обработен! И нямаш клеймо!
	— Ей, Харон – прекъсна го Заган. – Тази душа е с пропуск.
	Създанието се обърна и изгледа Заган, който се извисяваше над него. Тъй като не му бе достоен противник, само присви очи и изсумтя:
	— Разкарайте се тогава!
	Иън се запрепъва по палубата, като разтриваше врата си – не че имаше някаква полза от това, пръстите му все така преминаваха през безплътната плът. Скоро ладията се напълни и се оттласна от кея. Горещината и пламъците, които идваха от реката, бяха непоносими. Очите на Иън смъдяха и той не виждаше почти нищо заради потта, която се стичаше в тях. Някои от душите губеха съзнание и падаха на дъските или се прекатурваха през борда в лавата. Други път самите дяволи изритваха, защото не харесваха как са се наредили или пък от чиста злоба. Изхвърлените правеха отчаяни опити да се изкатерят обратно, но оставаха да се влачат отзад и да крещят в неистова агония.
	Пътуването бе дълго, но накрая лодката акостира и дяволите започнаха да я „разтоварват“. И тук някои души взеха да се съпротивляват, но демоните бързо потушиха вълнението. Оголиха остри зъби, размахаха дълги нокти и осъдените отново се строиха в колони, за да поемат към адската си участ.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 93

	 
	Портата на Ада;
	момент от безвремието
	 
	Ангелите на мрака подкараха Иън и другите прокълнати покрай брега на реката. Скоро стигнаха отверстието на страховития адски търбух. Никога през живота си Иън не бе изпитвал такъв страх; сега проклинаше собственото си упорство, което по ирония на съдбата го бе довело дотук. Виковете прераснаха в неописуема врява. Онези, които все още не се бяха побъркали от ужас, сега се предадоха пред отвратителното дихание, идващо от вътрешността на пещерата. Някои от душите направиха последен опит за бягство, но той бе осуетен от дяволите, които ги биеха безмилостно и в крайна сметка ги строиха в колона и ги подкараха нататък. Онези, които отказваха да вървят, бяха повличани напред през гнусните локви от собственото им повръщано. Те хлътваха в мрака, мърляви и смрадливи, а писъците им преминаваха в гъргорене, което бързо стихваше.
	Дойде и неговият ред. Иън потисна треперенето си — не искаше да достави удоволствие на Заган, като му позволи да види страха му. Вдигна очи в мълчалива молитва и видя редица ръждясали метални зъби, които стърчаха от горната част на входа. Той предположи, че са част от металната решетка на порта, която при необходимост се спуска като гилотина и затваря дупката.
	А после мина под нея и вече бе прекалено късно да се моли.
	Тъмнината го погълна безмилостно. Масовата истерия вътре беше оглушителна, вонята – непоносима. Заля го вълна от гнусни горещи изпарения, които проникнаха до дълбините на душата му, изсмукаха и последните искрици надежда и го превърнаха в мъртва черупка, изпълнена единствено с отчаяние. С цялото си същество усети, че никога няма да се върне обратно…
	Замаян, уплашен и разтърсен до дъното на душата си, той се запрепъва навътре. Кашляше и се давеше, очите и дробовете му горяха. Опита да се ориентира, като използваше всичките си сетива, независимо от протеста им. Когато зрението му се приспособи донякъде към царящата почти пълна тъмнина, установи, че около него е като в лудница. Хиляди души тичаха като побъркани наоколо, а някои преминаваха направо през него или през други души. Погледна нагоре и забеляза, че се намират в огромна подземна пещера, сто пъти по-голяма от Централната гара в Ню Йорк. Отвсякъде от тавана се подаваха гигантски каменни юмруци с насочени обвинително надолу показалци-сталактити.
	Зад гърба си чу ръмжене и гръмогласен лай. Обърна се и видя множество души, които тичаха към него с разширени от уплаха очи. Те обаче го подминаха и сега Иън съзря причината за страха им: три огромни хрътки с масивни нашийници, които препускаха право към него. Не, сепна се той – не бяха три, а едно великанско куче с три глави, което лаеше свирепо, зъбеше се, щракаше с челюсти и забиваше зъби в петите на онези, които се бавеха. Демонът, който отговаряше за него, не успя да го удържи и псето се метна към Иън, който не можа да се отдръпне навреме. Едва успя да вдигне ръце, и острите кучешки зъби се впиха в китките, бедрата и хълбоците му. Той изкрещя от болка и започна да се дърпа, макар да бе сигурен, че псето ще го разкъса. Внезапно обаче и трите глави едновременно изскимтяха, челюстите се разтвориха и го пуснаха.
	Иън рискува и надникна предпазливо иззад ръцете си. Видя Заган, който бе вдигнал животното във въздуха за два от вратовете.
	— Марш назад, Цербер – изсумтя той, – или ще изпиташ мощта на моите зъби!
	А после го хвърли на земята, срита го и псето се оттегли със скимтене и подвита между краката опашка. Без да обръща внимание на Иън, дяволът продължи нататък, а младият мъж с препъване тръгна след него. Болката бе убийствена.
	Пещерата постепенно се стесняваше и накрая стана неголям проход, а след това – тесен тунел, осветен от факли. Прокълнатите се притискаха плътно един до друг, а дяволите ги подреждаха в сбити групи, в редица от по хиляда. После всяка душа трябваше да мине покрай три големи зацапани огледала, издигнати едно до друго покрай стената. Над тях имаше голям знак, на който пишеше:
	 
	СТЪКЛОТО, ЩО ОТСЪЖДА*
	[* Алюзия с Псалом 10: 5-6 и Чашата на Божията присъда (на англ. glass – стъкло; огледало; чаша): „Господ изпитва праведния, а душата Му мрази нечестивеца и насилника. Върху нечестивците ще излее Той като дъжд разпалени въглени, огън и жупел; и палещ вятър е техният дял от чашата“, както и Седемте чаши на Божия гняв (Откровение 11:15-19,15:1-8).]
	 
	Под всяко огледало имаше по-малък надпис. Първият гласеше:
	 
	Души, що не са почитали Създателя си
	 
	Вторият:
	 
	Души, що не са почитали ближния си
	 
	Третият:
	 
	Души, що не са зачитали себе си
	 
	Душите се изреждаха пред огледалата; някои се отразяваха само в едно или в две, а други – и в трите. Иън разбра. Стъклата отразяваха трите основни престъпления срещу Господ, от които произтичаха всички смъртни грехове. Изпусна въздишка на облекчение, като видя, че не се отразява в нито едно – явно те не осъждаха нито едно от делата, включително греха му спрямо душата на Нийманд, която бе обрекъл на безцелно скитане, защото го бе призовал да се върне след екзекуцията си. Очевидно искреното разкаяние, което изпитваше, му бе заслужило опрощение.
	А после забеляза драсканиците по стените, точно до огледалата. Древни графити на най-различни езици, изчегъртани в камъка от човешки нокти. Успя да разчете някои хули срещу Всемогъщия, срещу родителите, които ги бяха довели на белия свят, срещу онези, които уж ги бяха въвели в грях. Повечето обаче бяха просто молби за милост. А после с изумление забеляза три скорошни надписа, под които стояха познати имена. И трите бяха на английски и за написването им бе използвана кръв…
	 
	Съгреших заради алчността си – Орал Робърта*
	 
	Съгреших заради прекомерното си, но лицемерно благочестие – Джери Фолуел**
	 
	Господ сгреши – Пат Робъртсън***
	[* Петдесятен евангелист, който популяризира идеята за „Евангелието на преуспяването“.]
	[** Баптистки пастор, евангелист и религиозен фундаменталист; издава „Журнал за национална свобода“.]
	[*** Американски евангелист, президент на Клуб 700 и християнската телевизия Си Би Ен]
	 
	Преди да успее да се огледа по-внимателно, Иън чу някаква врява далеч напред. Колоната забави ход, все повече души започваха да крещят. Заган изруга и шибна с опашка тези пред себе си. Сърцето на Иън се сви, когато видя втори голям надпис, изсечен в стената и осветен с факли от двете страни:
	 
	I. ЦЕРЕБ
 	Постепенно виковете се усилиха, както и жегата. Тунелът се разшири и стигнаха до втора грамадна зала. Подът вляво пропадаше с няколко метра надолу, а главната пътека продължаваше да се спуска покрай стената вдясно. Най-после Иън разбра причината за шумотевицата и задръстването. Демони хващаха душите, на чиито рамене бе жигосана цифрата I и ги повличаха, пищящи и гърчещи се, надолу по склона.
	— Какво ще стане с тях? – викна Иън на Заган.
	Чудовището изрита една душа, която непредпазливо бе застанала на пътя му.
	— Ще ги подготвят за мините. Цереб е Пъкълът на ленивците. Онези, които са пропилели живота си безцелно, ще се разкайват за това в този кръг. Завинаги.
	И тогава пред Иън се разкри първата адска панорама. Ужасен от гледката, той направи крачка назад…
	Близо до него душите биваха набутвани в единия край на дълга цилиндрична клетка, поставена по дължина над дълбоко, вкопано в земята нагорещено огнище. Клетката се въртеше като сушилня за дрехи и жертвите се стараеха да бъдат възможно най-близо до свода, за да избегнат пламъците. Трудна задача, схвана Иън веднага и лицето му се изкриви от съчувствие. Един едър мъж, който болезнено се опитваше да си поеме дъх, се спъна и падна, като повлече още няколко души със себе си. С клетви и стенания те започнаха да се търкалят в пламъците, при което събориха още нещастници. Всеки се опитваше със зъби и нокти да издрапа по-далеч. От миризмата на изгоряла плът на Иън му се догади.
	Но ужасите в този кръг на Ада едва започваха. Очакваха ги още много, при това значително по-жестоки приспособления, прикачени над други огнища. Всяко следващо представляваше по-непоносимо предизвикателство от предходното, всяко бе по-объркващо и по-мъчително. Извратен увеселителен парк за прокълнатите.
	Пъкълът се простираше в продължение на много, много километри. Душите, които все пак успяваха да преодолеят изпитанията, не получаваха награда; напротив, очакваше ги нещо много по-лошо. В края на пещерата Иън забеляза дяволи, които разделяха оцелелите на групи и ги оковаваха един зад друг към веригата, която минаваше над огнищата. Срещу тях по същия начин приковаваха останалите в някакво пъклено подобие на играта „дърпане на въже“. Победените биваха влачени през пламъците до страната на победителите, но нещата не приключваха с това. Победителите се преместваха с едно място надолу и продължаваха „състезанието“. И така отново и отново, докато накрая стигнеха дъното, където им връчваха кирки и лопати и ги отвеждаха.
	— Ще разширяват Ада – обясни Заган.
	„Броят на обитателите не спира да расте“ – осъзна Иън.
	Най-после стигнаха края на кръга и се отърваха от ужасните писъци, макар да не можеха да избягат от жегата.
	Съвсем скоро обаче до тях достигнаха нови. Изправиха се пред следващия осветен с факли надпис:
	 
	II. ВЪТРЕШНАТА ЗАЛА
	 
	Тунелът се разширяваше и по него влязоха в поредната грандиозна зала. Агонизиращите викове бяха дори по-силни от предишните. Вълна на паника разлюля редиците. Иън безпомощно наблюдаваше как в сумрака дяволите откъсваха от колоната жертви, които с всички сили се мъчеха да им се противопоставят. Потрепери, когато видя каква е причината…
	Нещастниците, запратени в този кръг, биваха подложени на най-отвратителното и брутално сексуално насилие, което човек може да си представи. Където и да погледнеше, виждаше дяволи, които нападаха и мъже, и жени, без да подбират. Те размахваха огромни членове и всякакви садистични приспособления и сякаш се забавляваха с гротескния спектакъл, в който бяха главни действащи лица. Ужасяващи викове разкъсваха въздуха, молби за милост, напълно непозната тук.
	Отвратен до дъното на душата си, Иън извърна очи, но тогава съзря втора, долепена до първата пещера. Една по-малка вътрешна зала.
	Заган тръгна към нея и презрително подхвърли на Иън:
	— Ти си бил свещеник, така че обърни специално внимание на това. Тук е запазено място за най-достойните от твоя вид…
	Иън видя безкрайни редици мъже, приведени над парапети, прилични на олтарни прегради. Китките им бяха оковани с белезници за глезените. Отзад ги насилваха дяволи с нажежени, яркочервени ръжени с големината на бейзболни бухалки с остри шипове на върха. Мъжете пищяха истерично и молеха за пощада.
	Иън не бе в състояние да гледа повече и бързо отмина. Зад него се разнесе подигравателният смях на Заган.
	Не след дълго оставиха и този кръг зад гърба си. Измина Доста време, преди Иън да се възстанови достатъчно, за да попита:
	— Как… как разбра, че съм бил свещеник?
	Заган спра под един факел и изсумтя:
	— Ти нищо ли не знаеш? Я се вгледай по-внимателно в робата си.
	Иън вдигна ръка към светлината и огледа полупрозрачната материя на ръкава. С удивление осъзна, че сивият цвят на робата му всъщност се дължи на миниатюрните букви, с които бе изписана. Множество прави редове, втъкани в чистия плат, които разкриваха всичко за него! Някои от нишките бяха бели, а други – сиви. Белите означаваха добрите му дела; най-светлите показваха щедростта му към бедните. Сивите бяха белег за дребните му грехове – някои малки лъжи, клетвите, безчувственото отношение, с което понякога нараняваше Анджела. Имаше и един черен ред, който разкриваше греха на Иън към Зак Нийманд, чиято душа бе приковал на Земята. Но очевидно той му бе простен.
	Историята на живота ми, описана с помощта на добрите и лошите ми дела…
	— Ако можеше да погледнеш през моите очи – каза Заган и насочи към него пустия си бездънен поглед, – нямаше да са ти нужни писмена, за да прочетеш нечии грехове. Аз виждам всичко, което се крие в душата ти.
	На Иън му стана гадно – сякаш някой бе извадил вътрешностите му на показ, а после ги бе върнал обратно.
	Продължиха нататък. Тунелът рязко зави надясно и се спусна спираловидно надолу. Отново се чуха отчаяни вопли и пред тях зейна следващата пещера.
	 
	III. ДОЛНАТА ЗАЛА
	 
	Иън с изненада долови приятните ухания, които се разнасяха от нея. Стомахът му се сви от глад. Мъчеше го и жажда, гърлото му бе пресъхнало като пустиня заради несекващата жега. Още души бяха измъкнати от редиците. Повечето бяха много дебели и Иън разбра, че това е пъкълът, предвиден за лакомниците.
	— Невинаги лакомията се отнася за храна — заяви многозначително Заган.
	Озадаченият Иън наблюдаваше как водят осъдените до огромна маса, отрупана с великолепни ястия – сочни парчета телешко, агнешко и свинско, великолепно приготвени птици и риби… всеки вид месо, който човек би могъл да си представи. Истински рог на изобилието. Планини от десерти. А най-изкушаващи и неустоими бяха напитките. Бира, вино, всякакви питиета. Имаше и други упойващи вещества – тютюн, опиати, наркотици – пълната гама. Иън отново се учуди, като видя, че на душите е позволено да ядат и пият, а те с огромно удоволствие се отдаваха на онзи порок, който им бе най-присъщ.
	Почувства се слаб, устата му се напълни със слюнка. Толкова им завиждаше! После обаче забеляза безсилното ожесточение в очите им. Всъщност никой от тях не успяваше да отхапе, да отпие дори капка, да смръкне поне една линия или да си инжектира нещо. Всяка от храните и напитките, всяко от така желаните вещества се изпаряваха миг преди да го направят.
	Докарани до лудост, душите биваха отвеждани до своеобразни позорни стълбове, към които приковаваха главите им. А после демони започнаха да блъскат в устите им някаква гадост. Лакомниците се давеха и се бореха да се освободят, стискаха зъби и се опитваха да извърнат глави… Напразно. Дяволите разтваряха насила устите им и тъпчеха с шомполи парчетата гнусотия в тях.
	— Карат ги да погълнат онази храна, която най-много мразят. При това – развалена – обясни Заган.
	В гърлата на други пък натъпкваха горната част на огромни мехове, очевидно пълни с отровни газове, които после изпомпваха в дробовете им. На трети навираха противни, червиви и вонящи нечистотии в носовете или ги инжектираха направо във вените им.
	Отвратителното гъргорене продължаваше, лицата почервеняваха, очите изскачаха, гърлата се запушваха, телата се гърчеха в опити да повърнат. Накрая кожата им, бяла и прозрачна, се опъваше до скъсване и те се пръсваха, а наоколо се разхвърчаваха късчета храна, газове и течности.
	Иън повече не можеше да понесе гледката. Не можеше да си представи по-противен Ад.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 94

	 
	Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, сутринта
	 
	Анджела продължаваше да крачи неспокойно. Токчетата й чаткаха по мраморния под като някакъв странен метроном.
	До операционната маса имаше голям плазмен часовник, на който в алено бяха изписани цифрите:
	0:26:07
	Изминал бе по-малко от половин час, откакто Иън бе потънал в дебрите на смъртта. По-малко от половината от отреденото му време. Анджела страдаше през всяка една от изминалите нескончаеми секунди. За пореден път през тези двайсет и шест минути тя хвърли поглед към тялото му. Никаква промяна. Лежеше напълно неподвижен, с посивяла кожа, безжизнен… Лекарите наблюдаваха апаратите си.
	Копнееше да се измъкне от този затвор, да изскочи навън, на слънце, да се разкрещи, да избухне в сълзи. Вместо това продължи мълчаливото си бдение и обиколката из мазето.
	Погледът й се спря на поредната чудновата и плашеща картина, този път нарисувана от сюрреалиста Салвадор Дали.
	 
	  

	„Долният Ад“

	 
	Маслена картина, показваща гола двойка. Главата на жената се намираше в устата на някакво клюнесто създание, чийто език се увиваше около врата й и я душеше. Други демони се бяха вкопчили в нея като пиявици. Цялата тежест носеше смазаният под тях мъж.
	Анджела простена и отново се приближи към Йостен с молба да спре тази лудост.
	Той отново отказа.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 95

	 
	Дълбините на Ада;
	момент от безвремието
	 
	Душите в колоната на Иън бяха оредели значително след преминаването през първите три кръга, но все още бяха много – неколкостотин поне. Плачовете и стенанията също бяха отслабнали и сега бяха почти напълно заглушени от погребалния ритъм на стъпките. А после изведнъж се разнесе друг, много особен звук. Страховит вой, какъвто Иън никога не бе чувал. Дълбок, нисък тътен, в който най-сетне разпозна предупредителния рев на множество ангели на мрака.
	Заган рязко спря и приклекна. Оголи зъби и изсъска едновременно уплашено и заплашително. Кожата на Иън настръхна.
	Какво бе хвърлило в паника тези ужасяващи зверове?!
	След малко успя да различи отделни думи сред воя:
	— Пазете се! Персефона!
	Заган се обърна и се хвърли на земята, а опашката му шибна Иън и го свали по очи. Виковете скоро бяха удавени от гръмовен рев. Иън леко се надигна и видя как ярък пламък освети тунела като комета. Душите и демоните бяха залегнали на земята.
	Той се надигна още малко и видя два сияйнобели жребеца, които теглеха златна колесница на две колела. Поводите държеше строен воин в златни доспехи, който стискаше в едната си ръка юздите, а в другата – дълъг кожен бич. Всъщност воинът бе жена, съдейки по издутата броня на гърдите и нежната кожа на лицето, скрито до половината под златен шлем. Под него се подаваше бледозлатистата й коса, на рамото й бяха преметнати лък и колчан, а на тънкия й кръст бе запасан меч. Тя не правеше никакъв опит да избягва онези, които се намираха на пътя й; прегазваше ги без никакво колебание, а останалите помиташе с камшика си.
	Иън се претърколи точно навреме, а после вдигна глава, за да я погледне. Тя носеше къса пола от застъпващи се златни пластини, а на мускулестите й крака проблясваха златни наколенници и предпазители. Жената отвърна на погледа му. Иън разбираше колко подозрително изглежда – той бе единственият облечен човек тук.
	Жената изчезна зад завоя като падаща звезда, оставяйки след себе си премазани и стенещи души. Демоните, които бяха имали нещастието да изпитат камшика й, разтриваха раните си и скърцаха със зъби подире й. Заган обаче бе достатъчно пъргав и се бе измъкнал невредим. Сега се изправи и с проклятие започна да отърсва боклука от себе си.
	— Коя беше тази? – запита го Иън.
	— Персефона! – изсъска демонът. – Ангел на смъртта. Макар че за нас е истински дявол!
	— Ангел в Ада?!
	— Това е наказанието й, задето е подкрепила Бунта.
	Говореше за древната „война на небето“, както бе назован в Библията.
	— Добре, но защо не е като теб? – попита объркано Иън.
	Стори му се, че за миг в големите безизразни зеници на чудовището се мерна меланхолия.
	— Преди самата битка – обясни Заган, – Персефона се уплашила и не влязла в сражението, затова не била прокълната. Въпреки това я наказали до края на вечността да пренася имената на прокълнатите от Рая до Ада и да налага тук Законите на хаоса.
	Той продължи нататък, без да спира да ругае. Иън се затътри бавно след него. Едва сега си даде сметка колко малко разбира този странен свят.
	Скоро стигнаха до следващия надпис, който също бе осветен от факли:
	 
	IV. МЕЗЕН
	 
	Ако казаното от Зак Нийманд бе вярно, това навярно бе онзи кръг, в който наказваха завистниците и ревнивите. Учуди се, защото въздухът тук бе прохладен, а той винаги бе свързвал ревността с горещата кръв. Температурата продължи да спада, докато накрая влязоха в обширна пещера. Широка бе около километър и половина, а в нея имаше каньон с почти същата широчина. Дъното му се губеше в мрака, толкова бе дълбока. Пътеката се стесняваше до едва видим бордюр, следващ ръба на каньона. Всички бяха принудени да се придвижват плътно притиснати до стената, в колона по един. Когато Иън се приближи, забеляза мъглата, която идваше от пролома и се стелеше по пътеката. Душите забавиха ход, защото бе много хлъзгаво; някои губеха почва под краката си и се мятаха през ръба, а виковете им изчезваха в дълбините, един Бог знае къде. Демоните нямаха проблеми, дългите нокти им помагаха да се задържат. Те биеха изоставащите и ставаха причина за голяма част от паданията.
	Иън навлезе в мъглата, където температурата стана още по-ниска. Скоро вече не си усещаше краката от студ. Трепереше толкова силно, че се уплаши да не падне и той. Независимо от опасността да настъпи опашката на Заган, той се присламчи по-близо до горещите струи пара, които издишаше чудовището. Сбърка. Топлината бе съвсем мимолетна; само след миг вместо нея по кожата му се образуваше слой мръсен кафяв лед, от който му ставаше още по-студено и му бе по-трудно да върви.
	Рискува и надникна в пропастта – беше съвсем вертикална. В стените й бяха изсечени стъпала, които се спускаха спираловидно като нарезите на винт. Тук-там от тях висяха остри като ками ледени висулки. Демони подкарваха с камшици душите, които бяха осъдени да прекарат вечността в тази пъклена бездна. Не се забелязваше нищо, което да подсказва съдбата им, освен плющенето на камшици. Иън проточи врат и далеч долу съзря в стените черни дупки – входове, в които хлътваха прокълнатите.
	— Какво ги чака там? – попита той Заган.
	Дяволът хвърли поглед надолу, после изпусна дълга топла струя през ноздрите си.
	— За моя вид това е най-ужасното мъчение. Ще бъдат погребани в скалата и ще бъдат замразени в нея, което не е кой знае какво. Обаче, докато са в това състояние, очите им ще виждат какво става в първата небесна Сфера. Ще наблюдават щастието на блажените – щастие, което те самите никога няма да изпитат. Не ще могат да отклонят поглед. Завинаги ще гледат и ще копнеят за онова, което са изгубили заради завистта си. – А после измърмори тихо: – „Седем пъти по-страшно е за онези, що познават Рая…“
	Естествено. Някога – много, много отдавна, почти в началото на времето – Заган също е бил ангел…
	Продължиха напред, заобиколиха пропастта и влязоха в тунел от другата й страна. Иън смяташе, че сега само два кръга го делят от родителите му. Но въпреки всичко, което бе видял и преживял до този момент, не бе открил как да им помогне. Нещо повече, тревогата му все повече нарастваше. Страхуваше се, че може скоро да сподели съдбата им.
	Въпреки това не бе изгубил вярата си. От време на време усещаше потрепването на нишката, която го свързваше с живота. А и оставаше Дървото – стига Заган да удържеше на думата си и да го отведеше при него. Хвърли поглед към мрачната му физиономия и си даде сметка, че не може да възлага кой знае какви надежди на това. От друга страна, знаеше, че каквото и да стане с родителите му, трябва да оцелее и да се върне при Анджела. Не смееше да я остави сама и беззащитна срещу пъкления кошмар, който самият той бе създал.
	Хвърли поглед към китката си. Проклятие! Естествено – тук не бе възможно да се измерва времето, нямаше представа колко е изминало, откакто бе тръгнал. Имаше чувството, че пътува от дни. Страхуваше се, че може да го върнат, преди да намери родителите си. Стига, разбира се, изобщо да можеха да го върнат оттук.
	— Колко още остава до Ямата? – попита той Заган.
	Дяволът не отговори; нищо чудно все още да не можеше да се отърси от мрачното си настроение, предизвикано от последния кръг.
	После пътеката пое рязко надолу и горещият зловонен смог се превърна в още по-отвратително смърдяща жълто-кафява мъгла. Душите най-отпред започнаха да се давят и превиват, а отпред изникна следващият знак:
	 
	V. МЕТЕН
	 
	Вонята стана толкова непоносима, че много души започнаха да повръщат. Дяволите ги биеха, за да продължават да вървят. На Иън също му прилоша и му костваше огромни усилия да не изостава.
	А после, когато разбра откъде идва отвратителната смрад, гаденето му стана неудържимо. Пред тях се простираше огромно езеро, което не приличаше на нито едно, които бе виждал в живота си. Огнено блато, пълно с нечистотии. Горящо, кипящо и бълбукащо мътно тресавище, из което се носеха безброй човешки души.
	Със свит стомах Иън наблюдаваше безсилно как демоните сграбчваха душите, вдигаха ги високо във въздуха и ги захвърляха с главите надолу във врящата помия. Когато осъдените изскачаха с гъргорещи гърла на повърхността и започваха да плюят, кашлят и отварят усти в отчаян опит да си поемат въздух, към тях се приближаваха лодки и други дяволи ги удряха с греблата по главите и през ръцете, за да ги потопят отново. По бреговете кръстосваха подобни на кучета демони и нападаха всеки, който се добереше до твърда земя. Никой не успяваше да им се изплъзне.
	— Морето Метен — обясни Заган. – Океан от алчност, егоизъм, нетолерантност и лицемерие.
	Иън схвана логиката. Това бе мястото, където твърдоглавите и онези с каменни сърца биваха изпращани, за да омекнат. Тяхната присъда бе да врят в горещата клоака на Ада.
	Морето погълна поне една трета от оставащите прокълнати. Загледан в многото хора, натъпкани в кипящия казан, Иън отчаяно възкликна:
	— Нима в Рая изобщо няма души?! – Иън гледаше в неизброимите човеци, които се полюшваха на водите до края на хоризонта.
	— Там са само онези, които познават Истината — отговори Заган.
	— Светото писание ли имаш предвид?
	Дяволът изсумтя презрително:
	— Онова, което смятате за най-великата книга във вашия свят, всъщност е само ехо. Истината е била дадена на вашите древни под формата на видения. Тя обаче била предавана многократно – и устно, и писмено, – и при преразказването значението й се размило и станало неясно. Сега малцина я разбират, макар мнозина да твърдят обратното.
	Махна с ръка, обхващайки внушителното Адско море.
	— На, виж: тук са представени всички земни религии, и то представени достойно.
	Ясно бе какво искаше да каже. Библията, подобно на древна вълшебна приказка, разказвана на човек в другия край на претъпкана и шумна стая, бе изопачена при препредаването. Нещо като развален телефон. През всички тези векове много от Божиите истини бяха изгубили яснотата си… точно като символите в картините на Бош.
	Защо тогава, зачуди се Иън, Бог се бе разкрил единствено в онези древни текстове, чието значение толкова лесно може да се разбере погрешно? Защо поставяше такова разстояние между Себе си и децата Си, които така отчаяно искаха да Го познават отблизо?
	Господ — отчужденият родител…
	Замисли се за всички случаи, в които се бе молил, особено когато бе дете и страдаше в самота. Тогава толкова се молеше да бъде осиновен! Но така и не изпита чувството, че Бог го чува. Той никога не му отвърна. Поне не и с думи или по начин, по който да Го разбере. Някога, в отдавнашните библейски времена, Господ бе разговарял направо с хората, а днес, изглежда, говореше само с онези, затворени в лудница… Дори сам той се чувстваше побъркан: търсеше отговори от един дявол…
	И все пак Заган някога е бил ангел. Сега може и да беше демон, но със сигурност знаеше Божията истина…
	— Добре, щом нещата в Библията са неясни и объркани – настоя Иън, – как човек може да я разбере? Нима всички трябва да сме теолози?
	— Теолози! – каза презрително демонът. – Те знаят най-малко! Манипулатори, които знаят само да шикалкавят и увъртат… та нали именно те изкривяват словото в Писанието така, че да служи за собствените им цели…
	Точно както умелите адвокати използват законите, помисли си Иън. Това му припомни една строфа от Шекспир: „…той, дяволът, четял наопаки и Библията даже!“*. Което пък от своя страна повдигаше един друг въпрос: дали пък Заган не манипулираше самия него?
	[* „Венецианският търговец“, действие I, сцена първа; превод – Валери Петров]
	Сякаш за да му отговори, демонът посочи с нокът една част от отвратителното тресавище, по-воняща и затлачена от мръсотии от останалите.
	— Ето – каза той с обвинително насочен показалец. – Ето ги вашите велики доктори по богословие. Тук са всичките – Йероним*, Августин, Григорий. Потънали са до гуша в догмите си, давят се в доктрини. Човъркат хиляди малоумни богословски въпроси заедно с не по-малко идиотските си последователи. Плъхове-буквоеди, които не знаят нищо, освен лъжливите си книги и как да се кланят на папата!
	[* Евсевий Йероним Софроний (р. ок. 347 г. в Далмация – 420 г., Витлеем). Превежда Библията от гръцки и еврейски на латински език, известен като Vulgata. Датата на смъртта му, 30 септември, се празнува като международен Ден на преводача.]
	— Щом теолозите не знаят, кой тогава? – попита смаяно Иън. – Щом те не успяват, как би могъл един обикновен човек да узнае истината?!
	— Нали имате съвест и различавате добро от зло? Защо са ви нужни други като вас, които да ви водят? Свещеници, проповедници и пророци, които се опитват да ви обърнат в собствената си вяра. А вие като овце следвате оня, който вика най-силно! По-голяма вероятност има в Ада да завали сняг, отколко да срещнеш фундаменталист, който говори истината!
	Махна с ръка, сякаш темата бе толкова абсурдна, че не си струваше да я обсъжда повече.
	— Уф! Стига толкова! – заяви звярът и решително закрачи нататък.
	Иън хукна да го настигне и продължи да върви мълчаливо след него. Обмисляше казаното от демона и същевременно му даваше време да се успокои. Но след като прецени, че е чакал достатъчно и избухването е отминало, той продължи:
	— Разкажи ми за Дървото на познанието за злото.
	От устата на чудовището изригна топла струя въздух, която опари ръката на Иън.
	— Знанието му няма никаква стойност за душите, които не са прокълнати.
	— Някога опитвал ли си плодовете му?
	— Никой не е ял от него от времето на първите мъж и жена. А пък виж какво им е донесло на тях. Не че това има значение – не можеш да откраднеш плодовете му, защото Дървото има могъщи пазачи.
	След миг се намръщи и изръмжа:
	— Стига толкова глупави въпроси! – и после ускори ход.
	Докато слизаха надолу, не се долавяше друг звук, освен тътренето на прокълнатите. Не след дълго обаче напред се чуха викове и плач. Иън отново се напрегна.
	Изглежда, наближаваха шестия кръг – последния преди Ямата, както смяташе Иън. Пред тях се разкри мрачна килия, която се виеше покрай едната стена на тунела. Таванът й се издигаше на около три и половина метра от пода, а предната й част бе препречена с тежки метални решетки, износени и очукани на височината на човешки бой. Имаше само един вход
	— широка порта в средата, затворена с огромен старовремски катинар, над който имаше голям ръждясал знак:
	 
	VI. ПРОДЪЛГОВАТАТА МЕТАЛНА ПОРТА
	 
	Ако Нийманд не грешеше, това бе Пъкълът, запазен за онези, които се бяха поддали на гнева, в чиито сърца се таяха омраза, жестокост, желание за отмъщение. И както можеше да се очаква, докато демоните-пазачи ги отделяха от останалите души, те отвръщаха с гняв – същият, който им бе навлякъл проклятието: забиваха пети в земята, бореха се, проклинаха, хапеха и ритаха.
	А когато съзря какво ги очаква от другата страна на решетките, Иън изпита съчувствие към тях. Докъдето стигаше поглед, подът на тъмницата бе покрит с килим от души, приковани с разперени ръце и крака към колове на земята, чисто голи, окървавени и пищящи. От всички страни ги нападаха паяци, конски мухи, комари и стършели, скорпиони, змии, плъхове и други същества, които не можеше да разпознае. Едно от тях бе яркооранжево насекомо с големина на човешки палец, прилично на оса, с ужасни отровни челюсти и отровно жило.
	Едно от тях кацна на ръката на Иън и преди той да успее да го отърси, го ухапа и ужили. Той зави от болка, плесна го и го захвърли на земята, а после го размаза с пета. Ръката му започна да се подува.
	Заган забеляза случката и с гадна усмивка обясни:
	— Адска огнена муха.
	Наистина болеше и щипеше като адски пламък.
	От другата страна на металната порта безброй такива насекоми се рояха над проснатите на земята жертви, заедно с още хиляди най-различни гадини, които деряха с нокти, гризяха и късаха парчета от нематериалната плът на душите. Осъдените се мятаха и крещяха, но напразно. Не можеха да се измъкнат. Около тях непрекъснато обикаляха Ангели на мрака с големи кофи и хвърляха върху раните им нещо бяло – най-вероятно сол, дразнеха ги, подиграваха им се, подлудяваха ги. Но, разбира се, тук лудост нямаше. Лудостта бе убежище, запазено за живите, припомни си Иън.
	Един дявол пристъпи напред и постави в катинара масивен ключ. Разнесе се тракане, а после вратата се отвори с пронизително скърцане. Новите затворници бяха завлечени вътре, независимо от виковете и мятането им. Зад тях портата хлопна, сякаш обявяваше окончателността на присъдата им. Някои от душите успяваха да се освободят и се втурваха към решетките, плачеха и хапеха метала – Иън осъзна, че нащърбените места по него са именно следи от зъбите им. Надежда за тях обаче нямаше; демоните ги сграбчваха отново и ги повличаха към нещастните им съдби.
	Заган го подкани да тръгват и Иън се запрепъва след него. Ръката му висеше, безполезна и подута като счупено крило.
	Пред тях би трябвало да лежи последният кръг на Ада. Епицентърът, мястото, в което бяха съсредоточени всички надежди и всички страхове на Иън. Мястото на най-страшното проклятие.
	Ямата.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 96

	 
	Недрата на Ямата, 
	където времето не съществува
	 
	Както крачеше отсечено, Заган изведнъж се протегна и защипа кожата на ръката на Иън между два нокътя.
	— Ау! – извика Иън. Болката бе ужасна, защото това бе ужилената му ръка. – Защо го направи?!
	— Да проверя дали се вкоравяваш. – Демонът внимателно се вгледа в него. – Някои души се втвърдяват и стават готови преди другите, но явно ти не си от тях. – После ускори ход и като разблъскваше душите от пътя си, подвикна през рамо: – Побързай. Следващият кръг е Ямата.
	Иън забрави за болката и умората си и след миг почти препускаше напред. Ако можеше да вярва на Заган, приближаваха седмия, последен пъкъл. Кръгът на Ада, където горделивите биваха изпращани, за да се смирят. Мястото, в което бяха затворени любимите му родители. А той все още нямаше план за тях. Дори не бе сигурен какво ще им каже. Или какво да очаква в отговор. Дали щяха да се гордеят с него и с безумната му одисея? Или щяха да го сметнат за глупак? Дали щяха да знаят начин той да им помогне? Или щеше да се наложи да се справи сам?
	Отново изпита стария копнеж и самотата, които му бяха така познати от детството. Огънят в сърцето му пламна с нова сила и той хукна пред Заган. Спусна се по тясна криволичеща пътека по поредния склон и след остър завой се изправи пред седмия, осветен от факли надпис:
	 
	VII. ЯМАТА
	 
	Предстоеше дългоочакваната среща. Той трепереше от нетърпение и тревога едновременно. После обаче разбра, че решителността му отново ще бъде подложена на изпитание. Душите пред него се препъваха и спираха, дърпаха се назад и преминаваха една през друга и през демоните, за което получаваха злобни удари.
	Когато се приближи, Иън с изумление забеляза, че пътеката изведнъж свършва като отсечена. След нея нямаше нищо, освен пустота. Тунелът просто изчезваше в празното пространство.
	Не, всъщност не беше празно. Той се напрегна и различи някакви неясни фигури, които се рееха в нощното небе като блуждаещи блатни огънчета. Преди обаче да разбере какво представляват, мислите му бяха прекъснати от ужасяващи, сърцераздирателни писъци. Демоните хващаха оставащите души и ги хвърляха с главата напред в черната пустота! Вцепенен, той наблюдаваше как политат във всички посоки — някои падаха надолу и изчезваха от погледа, а други се понасяха нагоре и застиваха във въздуха. Просто си висяха там и размахваха ръце пред очите си като ослепели, устите им се разтваряха, но от тях не излизаше нито звук.
	Иън продължи упорито към ръба и разбра какво представляват мъгливите фигури, които бе видял в началото. Древни, безкрайно древни души, някои от които сигурно бяха захвърлени тук още от прастари времена. Те бяха абсолютно неподвижни, устата и очите им зееха, а лицата им бяха напълно безизразни. Вегетираха в пустотата, а разсеяната сребриста светлина се отразяваше от голата им кожа.
	Мъждиви луни в една мъртва вселена.
	— Какво става тук? – кресна той на Заган.
	— Техният грях е високомерието, затова са изпратени в Ямата. Някога, докато са били живи, са се хвалели с онова, което имат и което представляват. Затова тяхното наказание е да разсъждават в самота над простъпките си и завинаги да останат отделени от другите, без никакво общуване и без насърчението, което биха извлекли от него.
	Огромен карцер, който бе единична килия и място на пълна сетивна изолация*! Иън се ужаси. Това бе чисто психологическо мъчение, много по-страшно от предишните, които бяха само физически. Уединението и липсата на общуване може да докара всеки човек до лудост.
	[* Samadhi Tank, Isolation Tank – тъмна, звукоизолирана кабина, в която се поставя много солена, топла вода, в която човек може да лежи часове в състояние на сензорна изолация. Изобретена е от Джон Лили през 1954 г. и се използва като средство за отмора, медитация, алтернативна медицина.]
	Само че не и тук…
	Представата какво са преживели бедните му родители през изминалите две десетилетия го разтърси до дъното на душата му. Трябваше му известно време, за да успее да се съвземе и да събере сили да се срещне с тях. Но вече бе прекалено късно, защото бе стигнал ръба на бездната. Заган го сграбчи с огромните си лапи и го вдигна високо над главата си.
	— Сега – заяви демонът, – ще отидеш при родителите си…
	„Той ме измами!“ – уплаши се внезапно Иън. Чудовището щеше да го запрати при родителите му, в това нямаше никакво съмнение. В ума му проблесна образ: той самият, застинал завинаги в пустотата, сляп, глух и безмълвен до също така безчувствените си родители, без да може да се утеши поне с присъствието им и общуването с тях! Да съзнава, че са наблизо, но да не може нито да ги види, нито да ги достигне – навеки!
	Вцепени се от ужас и в гърдите му се надигна първичен вик. Но преди да може да издаде последния звук през живота си, политна във въздуха и още веднъж се озова на широките рамене на дявола.
	— Дръж се здраво! – нареди му Заган и се метна в пропастта. Крилете му се разтвориха и двамата се понесоха в черното небе.
	Иън бе в състояние единствено да се тресе от облекчение на гърба му… С две ръце стисна единия от рогата му и се опита да си възвърне самообладанието.
	За своя изненада не усещаше вятър. Не долавяше никакво движение. Носеха се в безтегловност като безплътен космически кораб, спускаха се все по-надолу и по-надолу покрай безбройните смълчани призрачни фигури.
	— К-какво ги задържа на място? – успя най-сетне да проговори Иън. – И на какъв принцип се определя положението им?
	— Спускат ги на дълбочина, съответстваща на греховете им.
	Иън не бе сигурен какво означава това. Разбираше едно: греховете на родителите му трябва да са огромни, щом двамата със Заган още не бяха стигнали до тях.
	Продължаваха да се спускат. Още и още. И най-после Иън ги усети. Далеч под него в страховития тъмен космос се забелязваше миниатюрна искрица! Със затаен дъх наблюдаваше как тя става по-голяма и се разделя на две еднакви пламъчета. После те се превърнаха в небесни тела, които се рееха изпънати, със сведени глави, напълно неподвижни, с отпуснати встрани ръце, като удавници. Слабата светлина, идваща отгоре, разкриваше само главите и раменете им…
	Иън повече не можеше да се сдържа и се провикна:
	— Мамо! Татко!
	Никакъв отговор. Нямаше дори ехо.
	— Не могат да те чуят – каза му Заган. – Не виждат и не подушват нищо, не могат да докоснат каквото и да било. В състояние са единствено да мислят.
	Демонът намали скоростта и се плъзна по-близо. Иън се дивеше на мускулестия гръб на баща си, на нежните, крехки рамене на майка си. На пръстите им ясно се виждаха брачните им халки – онези, които бе изгубил в пожара в сиропиталището. След миг обаче лицето му се сгърчи, когато забеляза римското VII, жигосано с нажежено желязо на горната част на ръцете им.
	Демонът се спусна под тях и в сенките Иън успя да различи лицата им. Вгледа се с любов в чертите, които виждаше за първи път от деветгодишен. Изглеждаха по същия начин, както преди двайсет години, в деня, в който изгубиха живота си…
	Гледаше ги като омагьосан. Тресеше се целият, но не можеше да откъсне очи от тях. Лицето на баща му, така познато от снимките, а така изненадващо сега. Челюстта, носът, челото – същите като на Иън. Гъстата му рошава коса. Сега, когато го виждаше пред себе си, той му заприлича по-скоро на по-голям брат, отколкото на баща. Но имаше още нещо… Зениците му сякаш леко се разшириха.
	Дали усеща присъствието ми?
	Разтрепери се още по-силно и се обърна към майка си. Толкова бе красива! Стройна и изящна. Дългата й тъмна коса се спускаше по гърба й и се сливаше с мрака наоколо. Кожата й изглеждаше като платинена на звездната светлина, носът й бе фин и леко вирнат, очите – светли и сериозни – очите, които бе наследил от нея. До днес помнеше нежните й плътни устни, които му се усмихваха и обсипваха лицето му с хиляди целувки…
	Сега повече от всякога бе убеден, че тези ангелски души нямаха място тук. Те не заслужаваха тази съдба. Въпреки това нямаше представа как да им помогне. Надеждата му да открие отговора по пътя се бе оказала напразна. Прокле себе си и безсилието си и накрая насочи гнева си към Заган:
	— Сделката бе, че ще мога да говоря с тях!
	— Ами ти можеш да им говориш.
	— Знаеш много добре какво имах предвид!
	Демонът обаче само изсумтя и започна бавно да се отдръпва.
	— Не още! — извика Иън.
	— Не може да останем повече. Чака ни още много път, а и тепърва ще разбереш цената, която трябва да платиш. Пък и я се виж – започнал си да се втвърдяваш!
	Иън вдигна ръка към очите си. Вярно беше. На бледата светлина ясно личеше, че кожата му губи прозрачността си; сега изглеждаше почти млечнобяла.
	— Почакай! – примоли се той. – Нека поне да се сбогувам с тях.
	Чудовището изръмжа, но приведе рамото си и го приближи. Само сантиметри го деляха от тях… Иън не издържа на изкушението, протегна се и погали лицето на майка си. Както и очакваше, ръката му премина през нея, все едно там нямаше нищо. И въпреки това видя как нейните зеници също потрепват! На устните й разцъфна усмивка!
	Тя ме усети!
	Заган се отдръпна, но Иън успя за секунда да бръсне бузата на баща си. Още една усмивка в отговор!
	Докато се оттегляха, Иън забеляза как светлината в очите им угасва. Краткият отдих от присъдата бе приключил. Сега те трябваше да се върнат към усамотението, в което не усещаха, не виждаха и не чуваха нищо. Сърцето го болеше за тях – много повече, отколкото преди.
	— Моля те – помоли се отново на Заган, – трябва да им помогна! Мястото им не е тук!
	— Всички така казват, но това нищо не променя.
	Демонът сви криле и започна да пада надолу като камък. Иън се обърна и с натежало сърце наблюдаваше как се отдалечава от родителите си.
	— Обичам ви! – извика той. Болката при мисълта, че ги губи отново – този път завинаги – бе непоносима.
	Но не си тръгваше с празни ръце. Дори само споменът, който отнасяше със себе си, си струваше пътуването. Щеше да пази този спомен като най-голямо богатство до края на живота си…
	Стига, разбира се, да оживееше.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 97

	 
	Небето някъде над Атлантическия океан;
	същия ден, сутринта
	 
	Квинт следеше внимателно контролните уреди на самолета си. Очите му бяха зачервени и присвити. Двигателите работеха с пълна мощност и бяха почти прегрели, горивото беше на изчерпване. Въпреки това нямаше никаква надежда да стигне до Кайен навреме, за да спре катастрофата, която сигурно вече се бе разразила. Обвиняваше се за това, че Баринджър бе докопал преписа на „Висшата реалност“, който уж беше отдавна изгубен. А сега този лунатик се опитваше да се сдобие с Познанието за злото – ако вече не го бе открил, разбира се.
	Свързването на Доброто и Злото… Бракът на Рая и Ада. Какво ли щеше да се роди от този нечист съюз?… Това щеше да е краят на вярата, ако не и на света. Квинт се прекръсти.
	— Моля те, нека стигна навреме! Нека аз бъда оръдието на Твоето правосъдие…
	На седалката на втория пилот лежеше отворен кожен куфар, в който имаше пистолет и джипиес-локатор. На джипиеса се виждаше карта на Кайен, а на нея в червено бе отбелязано едно предградие. Такъв голям куфар за толкова малко неща. Но на летището щеше да го чака едно „око и ухо“ с едно малко състояние в евро, което да запълни свободното място.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 98

	 
	Ямата, Ада;
	миг от безкрайността
	 
	Иън се бе вкопчил в рога на Заган, който продължаваше да се спуска. Галактиката от изгубени души остана над тях и те навлязоха в друга – различна, но също така безмълвна и пуста. Нямаше никаква светлина освен идващата от муцуната на чудовището, която проблясваше в оранжево всеки път, когато то издишваше.
	— Къде ме водиш? – извика Иън.
	— Да научиш цената, която трябва да платиш.
	Явно бе, че отиваха в посока, обратна на изхода и Портата на Ада. Сега Иън усещаше тежестта на душата си, която се втвърдяваше с всяка изминала минута. Нямаше как да прецени колко време му остава. Струваше му се, че пътуването през бездната е продължило много по-дълго, отколкото бе очаквал.
	— А как ще ме върнеш, преди да се вкоравя? – запита притеснено той. – Можеш ли да летиш по-бързо, отколкото падаш в момента?
	— Ако се върнем по същия маршрут, това ще отнеме четири пъти повече време, отколкото на идване. Има и друг път.
	По нишката, която свързва душата с тялото ми ли? От време на време усещаше как се опъва, макар и слабо. Нямаше представа как е понесла трудностите при пътуването, но сигурно сега бе обтегната почти до скъсване.
	Дали все още бе достатъчно здрава? Щеше ли да издържи, за да го издърпат по нея? Особено сега, когато душата му бе значително по-тежка?
	Не знаеше колко време още може да подлага търпението на Заган на изпитание, но не бе приключил.
	— Дървото на Злото – напомни му той. – Ти се съгласи да ме отведеш до него.
	Заган не каза нищо, само ноздрите му гневно проблеснаха.
	Миг по-късно Иън забеляза в мрака под тях да проблясва някаква розова светлина. Преди да успее да разбере какво е, тя се разпръсна и се превърна в мъглявина, достигаща чак до тях. Заган разпери отново криле и направи остър завой, при който Иън едва се задържа да не падне.
	За свое удивление отдолу видя върха на огромна подземна планина, която бе подстъп към друга, още по-висока верига. Тя бе окъпана в оранжево сияние, а върхът й представляваше гола скала, прилична на катедрала. По склоновете се простираше примитивен на вид град, който опасваше планината чак до основата й.
	Градът, изглежда, бе строен в дълбока древност. Сградите бяха от грубо дялани камъни и дърво; малко от тях бяха по-високи от три етажа. Голяма част бяха полусрутени или се рушаха, без стъкла на прозорците. Улиците бяха тесни, павирани и осветени от факли. По тях обикаляха Ангели на мрака и хиляди други обитатели на Ада. Не се виждаха никакви машини или автомобили; най-сложното превозно средство бе карета, теглена от демони. Животът тук явно се точеше мудно и меланхолично. Не се чуваха разговори, нито смях или музика.
	— Къде сме? – запита Иън, обзет от страхопочитание.
	— В Тартар. Обиталището на Повелителите на Бездната.
	В подножието на планината течеше река от магма. Именно тя бе източникът на оранжевото сияние. Плъзгаше се бавно и мързеливо към планинските склонове отзад, а после изчезваше в една пукнатина в скалите.
	— Това е река Лета – обясни Заган.
	Сиянието се отразяваше на хоризонта, или на онова, което Иън смяташе за хоризонт, преди да осъзнае, че е твърдо и плътно. Гладката черна стена се простираше нагоре и встрани и се сливаше с мрака. Сети се какво му бе казал Нийманд. Това бе Голгота. Крайната точка, границата на Ада.
	Вниманието му бе привлечено от ритмичния звук на метал, който се удря в метал. Вдигна поглед и видя голяма ковачница, надвиснала над реката в края на града. В нея работеха едри демони с волски лица и масивни ръце. С помощта на маши потапяха големи парчета желязо в лавата и когато металът се нагорещеше достатъчно, го измъкваха и поставяха върху наковалните. Размахваха гигантски чукове и ковяха мечове, копия и всякакви уреди за мъчения. Около тях хвърчаха искри, въздухът бе пропит с лютив дим.
	До ковачницата имаше кей, където се бяха наредили ниски прегърбени създания, които загребваха с кофи магма от реката и ги мъкнеха до града.
	— За какво им е лавата?
	— Използват я наместо хоросан. При слизането в Ада* Тартар бил срутен. Сигурно ще минат хилядолетия, докато го възстановят.
	[* Според някои църковни доктрини Христос слязъл в Ада и извел част от старозаветните праведници, затворени там; според други Исус разрушил самия Ад при слизането си.]
	Доколкото Иън си спомняше от Катехизиса, слизането на Христос в Ада след разпъването Му бе разтърсило из основи целия пъкъл…
	Демонът се понесе над града и се насочи към една точка под върха, където цареше пустош. Пред тях имаше просека. Заган вдигна нокът към месестите си бърни и нареди:
	— Тихо!
	Плъзнаха се плавно натам и меко кацнаха. Иън безмълвно се смъкна от гърба на демона и се изправи пред гора от високи, прилични на скелети дървета без листа, с оголели стволове и мъртви клони.
	Заган посочи една обвита в мъгла пътека, която водеше към мрачните дълбини на гората.
	— Дървото е там – прошепна той, – но не си и помисляй да влезеш! Аз изпълних, каквото бях обещал, така че да тръгваме!
	Запристъпва нервно от крак на крак и се заоглежда наоколо.
	Когато създание с мощта и арогантността на Заган бе притеснено, нямаше как и Иън да не се притесни. Преди обаче да го попита от какво се страхува, причината сама дойде при тях. От мрака изпълзя чудовище, по-страшно от всяко друго, описано в човешките митове. Беше огромно – пет пъти по-едро от Заган. Змийско туловище без крайници, с драконова глава със свирепи червени очи, заострени уши и крокодилска морда. В отворената паст проблеснаха дълги и остри като мечове зъби.
	— Левиатан! – изкрещя Заган.
	 
	  

	„Левиатан“ гравюра от Гюстав Доре

	 
	Иън потрепери, разпознал името на библейския звяр, победен от Йехова още в началото на дните. В главата му изскочиха думите на Йов 3:8: „Да я прокълнат ония, които кълнат дните. Ония, които са изкусни да събудят Левиатана.“
	Драконът ги забеляза и от устата му блъвнаха пламъци, а от ноздрите му – горещ дим. Той нададе гръмовен рев и клоните на мъртвите дървета започнаха да се чупят и да падат край тялото му.
	— Няма по-ужасна болка в Ада от отровата на Левиатан! – изкрещя Заган.
	После коленичи и нареди на Иън да се качи на гърба му. Иън обаче отстъпи встрани.
	— Няма да си тръгна без Познанието… – Все още таеше надежда, че с помощта на Дървото може да отключи Портата на Ада и да измъкне родителите си.
	— Глупак! – избухна Заган. – Никой никога не е успявал да премине покрай Левиатан! Той ще ни парализира и ще ни погълне! Ще лежим в търбуха му и ще се гърчим в агония! Навеки!
	Иън не му обърна внимание и се обърна към дракона, който пълзеше към тях. Левиатан нави тялото си и се надигна, готов за атака. На врата му се разпери качулка като на кобра. Иън обаче не отстъпи, а извика на Заган:
	— Запуши си ушите!
	След което вдигна ръка и кресна на чудовището:
	— В името на Господ, пусни ме да мина!
	Сякаш ударена от мълния, грамадната змия падна на земята и започна да се гърчи конвулсивно. Извиваше се и се изпъваше, сякаш искаше да излезе извън кожата си. Иън правилно бе предположил, че никой обитател на Ада не може да понесе споменаването на името Му…
	Пътят бе чист, така че той продължи, без да спира да вика името на Бог. Вярваше, че Заган ще го чака заради „таксата“ – макар че самият Иън нямаше представа каква е ужасната цена, която ще му бъде поискана.
	Навлезе по-навътре в гората и забави крачка. Ослушваше се и се оглеждаше внимателно, но наоколо нямаше никакви признаци на живот. Пътеката криволичеше покрай заблатени участъци с жълта вода, над които се виеше жълтеникава мъгла.
	От дърветата висяха безжизнени късове испански мъх, от които кожата започваше да пари и смъди. След малко се озова пред едно неголямо възвишение. В центъра му се издигаше старо, превито надолу дърво. То бе посиняло от времето, а клоните му стърчаха към небето като ръцете на обречен човек, който се мъчи да прогони кръжащите над него лешояди. Иън преглътна мъчително.
	Дървото на Познанието за злото.
	През средата бе пречупено и едната му половина липсваше. Всичките му листа бяха изсъхнали, но сред възлестите му клони забеляза дребни и сбръчкани кафяви плодове. Приближи се още и спря под един грамаден клон, от който висеше нещо, прилично на спаружена ябълка. После си пое решително дъх и преди да размисли, протегна ръка и го откъсна. По главата и раменете му се посипа дъжд от сухи листа. Очакваше едва ли не, че ябълката ще изгори дланта му, защото дървото бе лишено от своята балансираща половина, тази на Доброто. За негово учудване обаче плодът бе хладен.
	А после осъзна какво държи в шепа и започна да трепери. Познанието, което никой човек не бе вкусвал от времето на Адам и Ева. Молеше се в тази сбръчкана топка наистина да се крият тайните на злото. Те биха му позволили да победи Ада и да спаси родителите си… Стига, разбира се, да не умреше преди това.
	От откритата поляна пред гората се разнесоха гневните викове на Заган, който му заповядваше да се връща. Иън се престори, че не го чува. Вдигна ябълката, сдържа дъха си и отхапа от нея. В устата му се разля изгаряща горчива течност, която навлезе в гърлото му, преди да успее да я изплюе. Последствията бяха мигновени – сякаш гейзер попари мозъка му, парализира ума му. Падна на колене и започна да се дави.
	Отрова!
	Обзе го паника. Тялото не му се подчиняваше; зрението му се замъгли, мислите му се разбъркаха. Като на забавен каданс наблюдаваше как ябълката се изплъзва от ръката му и започва да пада, а от нея капеше отровен черен сок… Въртеше се все по-бавно и по-бавно, докато накрая застина във въздуха.
	Беше се парализирал! И явно ослепял. Съзнанието му сякаш се бе обърнало навътре и се бе изключило от външния свят.
	Разбираше какво става около него, но бе като пациент под местна упойка.
	Беше като хирургическа операция на душата!
	Някак отдалеч усещаше, че му присаждат нещо ужасно. То се плъзна в него като вирус, нахлуващ в незащитен компютър, безмилостните битове и байтове злокобно заемаха местата си, а той бе напълно безпомощен. Това вливане продължи безкрайно дълго, макар и да не можеше да прецени колко точно. Обзе го страх, че дори и да оцелее след него, няма да му стигне времето да го проумее.
	А после вливането внезапно приключи; все едно се бе треснала врата – толкова рязко и силно, че разтърси душата му и го извади от вцепенението. В същия миг ябълката тупна на земята. Наблюдаваше я как се търкаля в бълбукащата и съскаща локва на собствения си сок и с изумление осъзна, че тук не бе изминала дори секунда. А още по-невероятно бе, че още усещаше нишката, която го свързваше с живота…
	Гневните викове на Заган продължаваха. Иън се изправи с усилие на крака и със залитане тръгна обратно по пътеката. Усещаше някакви странни пробождания дълбоко в себе си. Трябваше възможно най-бързо да разбере от какво са, затова изчисти ума си, потърси онова тъмно място и отвори отново вратата му. Сякаш бе открехнал люка на самолет, летящ сред буря – в ума му влетя торнадо, опита се да открадне мислите му, турбуленцията ги разпиля. Безмилостни гръмотевици го оглушаваха, светкавиците го заслепяваха…
	Не, не бяха светкавици, а изображения. Пред погледа му профучаваха безброй движещи се образи! Отвратителни сцени на най-гнусно насилие и жестокост. Иън осъзна, че това са картините на всяка лоша постъпка, извършвана някога от човек… Както и онези, които тепърва щяха да бъдат извършени. Имаше чувството, че са дори по-ужасни от онова, което бе видял в Ада.
	Осмелеше ли се да спре някоя от сцените и да се съсредоточи върху нея — грохнала от старост жена, изгорена жива на кладата като вещица; индианско селище, сгазено от кавалерията, а жителите му – безмилостно изклани до последното дете – усещането бе като от личен спомен. Знанието, което му бе насложено, разкриваше тези събития толкова ярко и живо, сякаш Иън лично ги бе преживял.
	Отвратен, разтърсен и сломен от видяното, той с препъване се добра до едно дърво и се облегна на голия му клон. Заган крещеше като побъркан, но Иън нямаше сили дори да му отговори. Дишаше тежко и не смееше да помръдне. Да, сега вече не изпитваше съмнения – наистина бе узнал тъмната част от Великото уравнение. Но още не бе сигурен какво точно означава. Дали Познанието за злото бе просто смесица от проявите на човешката порочност? Не можеше да си изгради някаква завършена представа за тях. Чувстваше се като зрител, застанал пред огромен компютър. На екрана проблясваха миниатюрни пиксели, но той бе твърде близо, а изображението – твърде сложно. Не можеше да го различи ясно, не можеше да схване цялостната картина. Познанието бе в него, но той не можеше да проумее значението му.
	— Приключвай! – изрева Заган. – Левиатан се събужда!
	Е, Иън наистина бе приключил. Изгубил бе и последната надежда, че ще спаси родителите си. Победен, замаян от гаденето, той се запрепъва обратно към просеката. Левиатан наистина се бе разбудил и освен това бе бесен. Разтърси страховитата си глава и започна да щрака с челюсти, а наоколо се разхвърча отрова. Зад гърба му Заган тропаше с крак и махаше на Иън да се връща.
	— Запуши си ушите! – предупреди го Иън и с помощта на Божието име за втори път накара грамадния дракон да се вцепени.
	Втурна се покрай него към Заган, който го посрещна със залп от проклятия, сграбчи го напреки и го метна на плещите си.
	— Ти, проклет син на сукуба такъв! – протътна той. – Само още веднъж да споменеш тая дума, и ще те погълна цял!
	После приклекна и подскочи във въздуха. Иън се обърна и видя дракона, който надигаше глава сред вихър от прах и сухи листа. Заган разпери криле и изръмжа:
	— Ако смяташ, че с подобен номер ще се измъкнеш и няма да платиш, да знаеш, че бъркаш! Молитвите ти ще останат без отговор, те не стигат до външния свят! Онзи, към когото се обръщаш, няма да те чуе!
	— Той чува името Си всеки път, когато бъде произнесено.
	— В Горния свят може и да е така. Ако го споменаваш напразно, извършваш грях, за който ще бъдеш наказан. В Ада обаче името му се използва само за проклятия, а Той ни е изолирал и не обръща внимание на обидите ни. Не чува нищо, идващо оттук. А и какво повече би могъл да ни направи?
	Една по една надеждите на Иън се изпаряваха.
	— Открих познанието – въздъхна той, – но не го разбирам.
	Демонът се изхили подигравателно:
	— А ти какво очакваше, глупак такъв?
	Над тях се очерта свъсеното чело на планинската верига.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 99

	 
	Планината Тартар, Ямата, Адът;
	безвремието
	 
	С Иън на гърба си Заган тръгна да заобиколи планинския връх. Двамата се носеха над мъртвата гора към мястото, където Иън щеше да научи цената, която трябваше да плати. Макар че бе опитал плодовете на Дървото на познанието за злото, пак не знаеше как да помогне на родителите си. Освен това вече ясно усещаше тежестта на душата си. Кожата му губеше прозрачността си и ставаше плътна. Явно му оставаше съвсем малко време.
	Ако в момента можеше да усети сърцето си, то със сигурност биеше оглушително. С всеки размах на крилете си Заган се приближаваше все повече към извисяващата се над тях гранитна грамада, прилична на огромен светъл юмрук, насочен към небесния мрак. Точно под билото Иън съзря равна скална тераса, която стърчеше на цели двайсет метра във въздуха и бе двойно по-широка. Средата й бе осветена от огромна запалена факла.
	Заган стремително се издигна и започна да кръжи над издатината. Иън видя две гигантски скулптури, разположени на около двайсет метра една от друга, които приличаха на ноктите на някаква огромна хищна птица, забити в скалата от двете страни на факлата. После изведнъж Заган се спусна надолу като камък и Иън стисна очи, убеден, че ще се размажат в скалата. В последния миг обаче демонът се издигна и после меко се приземи върху нея, като го изтърси почти до ръба й. На Иън му се виеше свят и за малко да падне.
	Надигна се на лакти и видя, че площадката всъщност се състои от нещо като широки стъпала. Той се намираше на долното, което бе разположено на около половин метър по-ниско от другото. На горното бе запалената факла, под която имаше изсечен от камък олтар. Върху олтара лежеше метално ковчеже, което изглеждаше много древно. Иън реши, че е изработено от олово. На повърхността му се различаваше изкусен, макар и плашещ барелеф – два приклекнали демона, които се кланяха един на друг. Върховете на кожестите им като на прилеп крила се допираха над главите им.
	На няколко метра вдясно от олтара бе поставен масивен трон с висока облегалка, който също бе изсечен от камък. На него седеше един много, много стар мъж с дълга черна роба. Той имаше дълга бяла коса и брада, носът му бе силно заострен, сякаш от възрастта, очите му – хлътнали и мрачни, кожата – тъмна и набръчкана. Изглеждаше спокоен, сериозен, без да излъчва някаква заплаха. Изпълнен с достойнство, а не демоничен. После обаче Заган гърлено изръмжа и го сепна:
	— Не се обаждай, ако не те питат! Дръж се почтително! 
	Старецът се изправи. Висок, слаб, изпънат като струна, независимо от възрастта си. Поздрави Иън с леко кимване, а той отвърна по същия начин. Мъжът излъчваше сила, но не напомняше на нито едно познато сатанинско изчадие.
	С едва доловимо движение на показалеца си старецът повика Иън, който се приближи. Очите на създанието бяха безжизнени като на Заган и нямаха зеници. На човешко лице това бе още по-смущаващо, отколкото на демонско. Устните му бяха напукани и изпръхнали, а когато ги разтвори, думите се изсипаха от тях като гръмовен тътен от разместването на тектонични плочи.
	— Не вярвах, че наистина ще предприемеш това пътешествие – бавно каза той. – Нито пък, че душата ти ще го понесе, ако се осмелиш. Но ето че си тук. Ти си първият от твоя вид, който вижда Тартар. – Наклони леко глава. – Но каквато и магия да те е предпазвала досега, вижда се, че вече губи силата си. Трябва да побързаме – нужно е да останеш жив, за да платиш цената… – Скръсти ръце на гърдите си. – Адът удържа на думата си. Доволен ли си?
	— Наистина видях родителите си, но не успях да разговарям с тях.
	— Това не беше част от сделката.
	— Подразбираше се!
	Заган отново изръмжа, но старецът вдигна показалец и това бе достатъчно той да замълчи.
	— Ти тъй или иначе щеше да дойдеш.
	Иън нямаше какво да отговори на това и създанието обяви:
	— Следователно Адът е изпълнил своята част от договора и ти трябва да платиш цената за услугата. Искаме от теб нещо много просто – да предадеш едно съобщение… — погледът в тъмните очи стана твърд – на Онзи, който ни осъди на вечно проклятие тук.
	Иън отстъпи крачка назад. Досега нямаше идея какво ще му поискат, но това определено не го беше очаквал. Не можеше да се изправи срещу Създателя! Нямаше желание да го предизвиква. А и бе обещал на Анджела – никакви ПБС повече! Нямаше да преживее още едно.
	— Н-не разбирам… – заекна. – Създателят знае всичко. Той със сигурност е наясно какво съдържа съобщението ви.
	— Той знае онова, което реши да знае – а то не включва Ада. Той ни изостави.
	— Какво е съобщението?
	Изражението на стареца стана още по-мрачно.
	— Адът и Седмото небе не са разговаряли от Небесната война насам. Нито дума от времето на Бунта досега. Персефона отказва да говори от наше име.
	Седмото небе – най-горната част от Рая, бе домът на самия Бог. А Иън добре си спомняше Персефона от кратката си среща с нея в адския тунел.
	— Страдаме тук от хилядолетия – заточеници без възможност за изкупление и сдобряване – продължи старецът. – Но сега ти ще отнесеш там съобщението ни. Молим за снизходителност…
	Иън примигна. Клепачите му бяха станали почти непрозрачни.
	— Услугите ни повече не са необходими тук, има предостатъчно души, които са готови да заемат местата ни. Нека се управляват сами – онези, които са тук по-отдавна, ще заробят новите. – Посочи оловното ковчеже върху олтара и добави: — Ето, това са Десетте адски заповеди. Законите на хаоса. Нека сега човекът им се подчинява!
	— Не мога да отида до Седмото небе – каза умолително Иън, – ще ме спрат!
	Черните очи на стареца се спряха на сивкавата му роба.
	— Прегрешенията ти са дребни. Архангелите и Господствата може да забавят възнесението ти – от всички Ангелски хорове техните са най-надменни. Никой обаче не ще използва сила, в Рая не съществува насилие. Всеки може да се движи свободно през небесните сфери и да стигне дори до Седмото небе…
	Това същество наистина би трябвало да е наясно, осъзна Иън. Някога бе обитавало Небесата, при това вероятно някоя от висшите сфери…
	— Пътуването ще ти отнеме много по-кратко време от това до Тартар, а и не ще ти е необходим водач. Само трябва да следваш светлината. Движи се винаги към сиянието.
	— Но там няма да ми позволят да се срещна с… с Него! Та аз съм един никой!
	— Дори и най-низшите са възвеличени в Рая. А смирените молитви са разменна монета във всеки Небесен кръг. – Внезапно старецът вдигна юмрук и извика гръмовно: — Но ти ще бъдеш чут! Имаме право да бъдем изслушани!
	Иън се сви:
	— А ако молбата ви бъде отказана?
	В тъмните очи на стареца проблесна гняв.
	— Ние познаваме мислите на Онзи, който ни осъди, и не очакваме милосърдие от Него. За разлика от душите ние знаем, че Той не е всеблаг и всемилостив. Затова, ако ни откаже опрощение, ако не ни помилва, ще искаме пълно унищожение!
	При самата мисъл да участва в подобна нагло начинание Иън усети, че краката му омекват и не може да помръдне.
	Старецът закрачи напред-назад, при което се чу тропот и тракане, все едно метал се удряше в скалата. Погледна надолу и се стресна при вида на тежката верига, с която левият крак на съществото бе прикован към основата на каменния трон. А после осъзна, че кракът не завършва със стъпало, а с копито! Създанието имаше разцепени копита, които бяха издълбали дълбока диря около стола му до мястото, докъдето му позволяваше да стигне веригата. То обаче явно бе свикнало, защото продължи да говори, без да обръща внимание на ограничението:
	— Нима е справедливо да продължаваме да се мъчим? Това би било безсмислена жестокост! Никой от нас нямаше да въстане, ако знаеше каква цена ще плати… ако имахме Познанието за доброто и злото. Ако страданието в продължение на половин вечност не е достатъчно да изкупи греха ни, да ни върне в нищото, откъдето идваме!
	Сърцето на Иън се сви. Не че бе забравил кое е съществото пред него. Без съмнение това бе най-големият двуличник, най-изкусният измамник. Властелинът на интригите, най-древният заговорник. Въпреки това можеше да се постави на негово място – нали бе видял съдбата на собствените си родители! И все пак… нима можеше да постави под съмнение Божията присъда? Да я оспори – при това пред самия Него?!
	Усети някакво стягане. Този път не беше сърцето, а душата му. Лекарският екип се опитваше да го върне обратно!
	Второ придърпване. Дърпане, което породи у него вдъхновение.
	— Тук ти си господар и повелител, нали така? – попита Иън. 
	— Да.
	— В такъв случай ще изпълня молбата ти. При едно условие.
	Заган гневно изръмжа зад гърба му. В задната част на платформата Иън забеляза някакво движение. Разнесе се странен звук – сякаш множество тежки длета се удряха в камъка. Реши, че го лъжат очите, но след миг отново видя движение, придружено от още по-гръмовен тропот. Гледаше невярващо как гигантските нокти от двете страни на факлата тракат по повърхността на терасата! Вдигна очи и зяпна: в скалния връх се бе отворил дълъг вертикален процеп, сякаш някой разтваряше завесите на прозорец. Съществото разпери огромни крила, които образуваха нещо като гигантски свод.
	Планинският връх беше жив!
	Крилата се разпериха и под тях се показа прегърбен колос, чието титанично тяло почиваше на масивни слонски бутове. По ръцете на чудовището играеха мощни мускули, то свиваше и разпускаше подобните си на паякови крака пръсти, които завършваха с дълги остри нокти. Отпусна отвратителната си глава на коленете и впери в Иън гневните си очи.
	Също като Заган, създанието имаше остри уши и изпъкнало чело, от което излизаха волски рога. С това обаче приликите се изчерпваха. Лицето му бе широко и плоско като на горила, а от устата му се подаваха смъртоносни зъби, извити като на саблезъб тигър. То изръмжа и от пастта му се подаде раздвоен език, който се стрелна заплашително напред и се прибра.
	Старецът спря с ръка великана, без да откъсва бездънния си поглед от Иън:
	— Остани на място, Чарнабог! – нареди той.
	Бегемотът се отпусна, Заган – също. После старецът заяви:
	— Не можеш да променяш условията на договора – заяви старецът, – той е окончателен. Още повече, че ние изпълнихме нашата част.
	Гласът му беше овладян, но все пак се усещаше остра нотка.
	Окуражен от подръпването на свързващата го с живота нишка, Иън, отвърна решително:
	— Мога и го променям. Ще изпълня онова, което искате, но само ако първо освободиш родителите ми.
	Ноктите на краката на Чарнабог още веднъж гневно се свиха и издълбаха поредните резки в скалната площадка.
	— Никоя прокълната душа не се е измъквала от Ада! – изсъска старецът. – А и в Рая не биха я приели, щом е осквернена с вечното проклятие!
	— А къде ще отидете вие, ако ви бъде простено?
	— В Лимбо. Липсата на страдание за нас би било равнозначно на Рай.
	— Добре тогава, пусни родителите ми да идат в Лимбо. А в замяна се заклевам да предам съобщението ти.
	— Не става! Не можем да нарушим законите на хаоса. Ако Персефона научи, ще ни порази със стрели, потопени в отровата на Левиатана. А твоите родители ще върне обратно в Ямата.
	— Значи не би рискувал стрелите й, дори това да означава да останеш завинаги окован с тази верига? Освен това Персефона няма власт в Лимбо – нито Белите, нито Тъмните ангели имат сила там!
	Бе научил едно-две неща в Подземния свят!
	Старецът остана неподвижен, а очите му още малко и щяха да прогорят дупка в тялото на Иън. Заган и Чарнабог шаваха нервно. Най-после създанието взе решение. Издиша бавно, при което от ноздрите се появи черен дим, и насочи сухия си възлест показалец към Заган с думите:
	— Заминавай! Отведи душите на родителите му в Еребус и стой там с тях. – Тонът му бе рязък и категоричен. После вдигна пръст към колоса, надвиснал над трима им, и добави:
	— Чарнабог, отнеси тази душа до Лимбо! Мини по Лета. И действай по-бързо, преди да се е вкоравила окончателно!
	Накрая посочи Иън и отсече:
	— Върни се обратно към живота и си плати обещаната такса. Незабавно! Ако успееш да го сториш, докато родителите ти стигнат Еребус, те ще бъдат освободени. Ако ли не, заминават пак в Ямата!
	— А как ще разберете, че съм платил?
	— Ще разберем.
	Чарнабог обви грамадните си нокти около Иън, а старецът му отправи последно предупреждение:
	— Има ли на земята души, които обичаш?
	— Да – отговори Иън, който вече се бе издигнал във въздуха.
	— Провалиш ли ни – прогърмя гласът, който изобщо не бе старчески, – ще познаете страданията, които Адът може да причини на живите!
	 
	 
	 
	ГЛАВА 100

	 
	Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, сутринта
	 
	— Нищо! – викна един от лекарите.
	Анджела се бе надвесила трепереща над посивялото тяло на Иън. Сърдечният му ритъм не се бе възстановил, независимо от стимулирането с дефибрилатора. Тя имаше чувството, че в момента нейното сърце бие достатъчно силно и за двама им. Линиите на всички монитори обаче бяха водоравни като петолиние в празна нотна тетрадка.
	— Още 360 джаула! – нареди Йостен.
	Анджела отстъпи крачка назад със сгърчено лице. Тялото на Иън отново подскочи и отново се отпусна неподвижно. На екраните не се появи никаква промяна. Тя сграбчи трескаво ръката му. Моля те. Моля те…
	Часовникът продължаваше неумолимо да отмерва: 1:04:58, 1:04:59, 1:05:00…
	Бяха започнали реанимацията преди пет минути, но Иън не даваше признаци на живот.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 101

	 
	Ямата, Ада;
	безвремие
	 
	Притиснат в ноктите на гиганта Чарнабог, Иън се осмели да надникне навън. Прелитаха над подземната планинска верига; мощните криле на чудовището предизвикаха истински ураган по улиците на Тартар, угасиха факлите и накараха жителите на града да хукнат да търсят прикритие. Иън очакваше да полетят нагоре, но вместо това звярът сви криле и се спусна надолу.
	— Къде… Какво?!
	Чарнабог увеличи скоростта, наклони тяло и пикира към планинската верига зад Тартар. Насочи се към цепнатината в скалите, в която изчезваше Лета, реката от разтопена лава. Иън нямаше възможност да продължи с въпросите, защото чудовището вдигна палец и натъпка душата му по-навътре в юмрука си, който после затули с пръст. След миг последва страховит сблъсък. Иън се уплаши ужасно – нямаше как да избегне удара, не можеше изобщо да се движи. Не знаеше какво се случва, усещаше само увеличаващата се температура. Единственото му успокоение бе потрепващата нишка, която свързваше душата и тялото му – и вярата, че родителите му пътуват към свободата си.
	Сигурен бе, че са изминали само няколко мига, макар да изглеждаха цяла вечност. Бегемотът се измъкна от ужасната прегръдка на жегата, после разтвори леко пръсти. Иън подаде глава между тях и си пое въздух. С изненада забеляза под себе си долината Геена и изригващия насред нея вулкан.
	Чарнабог отърси лавата от крилете си и продължи нататък. Иън се опита да се вземе в ръце и да подреди мислите си. Заган бе споменал, че връщането до Адската порта през седемте кръга на Пъкъла ще отнеме четири пъти повече време от спускането – тоест около четири земни часа. Следователно имаше четири часа да изпълни обещанието си, за да не бъдат родителите му отново запратени в Ямата. Щеше да има достатъчно време за още едно ПБС. Стига, разбира се, да преживееше това.
	Скоро прелетяха над урвата на Чистилището и стигнаха до хлъзгавите склонове на Еребус. Чарнабог снижи ръка към земята и разтвори пестник. В същия миг Иън усети как нещо го дръпва стремително и прелетя през Лимбо, теглен от нишката на живота. Хвърли последен поглед към демона, който бе приклекнал на масивните си бутове и го следеше с намръщено изражение на маймунското си лице.
	Пред себе си Иън забеляза Зак Нийманд, който бе вдигнал ръце високо над главата си и ги размахваше като луд. Иън му махна в отговор, но нямаше време за разговори. Пред него изникна входът на тунела. Усещаше зова на живота, завръщащ се в тялото му. Почувства пулса си, ритъма на дишането си… Сладък въздух изпълни дробовете му…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 102

	 
	Кайен, Френска Гвиана;

 	същия ден, сутринта
	 
	Макар и със замъглени от сълзи очи, Анджела първа съзря промяната на екрана: линията, показваща сърдечния ритъм, леко помръдна! Тя разтри очи и отново се вгледа. Ето я пак! И пак! А после се чу и тихо бибиткане…
	Цялата стая притихна. Четиримата лекари се бяха втренчили в монитора заедно с нея. Кратка пауза, после още едно трепване на линията, още едно изпиукване. А после и трето, макар и съвсем слабо. Анджела извика и стисна ледената ръка на Иън в двете си длани, а лекарите се защураха наоколо в опит да задържат и укрепят нестабилното пламъче на живота му. Добавяха стимуланти в инфузионните разтвори, регулираха нивата на подавания кислород и контролираха температурните промени. Пиукането продължаваше, ставаше по-силно.
	Йостен остави встрани дефибрилатора, а Анджела отпусна глава на гърдите на Иън. Беше като вцепенена. Час и седем минути безмилостно напрежение… Нямаше да издържи и секунда повече.
	А после изведнъж… тишина. Сърдечният ритъм се изгуби, линиите на мониторите станаха прави.
	Йостен грабна дефибрилатора.
	Анджела простена и пусна ръката на Иън. Радостта й бе заменена от паника.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 103

	 
	Долната част на Лимбо;
	неопределен момент във времето
	 
	Иън летеше право към Зак Нийманд, който все така бясно размахваше ръце във въздуха.
	— Внимавай! – изкрещя истерично Нийманд. – С-спри! С-с-спри!
	Иън обаче не можеше да направи нищо, нямаше никакъв контрол над ситуацията. Без да разбира какво става, той профуча над главата на Нийманд, чиито очи тревожно го следяха. Пред него все така блестеше входът на тунела.
	А после забеляза причината за тревогата на Нийманд. Между него и светлината бяха застанали три тъмни фигури. Три души с роби, черни като сажди. Едната душа носеше бойна брадва и харпун, втората стискаше боздуган и абордажна кука, а третата държеше меч. Иън неумолимо се приближаваше към тях… Куката политна към него и зад нея се разви дълго въже. Остра болка прободе рамото му. След миг го връхлетя харпунът, който потъна дълбоко в единия му хълбок… Дръпнаха го във въздуха, както се вади риба от морето.
	Удари се рязко в земята и остана да лежи замаян по гръб. Когато зрението му се проясни, видя над себе си трима едри мъже. Първият бе висок и плешив, вторият – широкоплещест и с голяма брада. Никога не бе виждал нито един от тях, но пък разпозна третия. Обзе го отчаяние. Сурови, ъгловати черти, тъмна гъста коса, стърчаща във всички посоки, очи, изпълнени с гняв и решителност — човек, убеден в правотата на каузата си.
	Иън осъзна и как са се добрали дотук: лабораторията в Кейптаун и резервната апаратура…
	За момент се уплаши, че е изгубил нишката на живота, но за щастие я усети. Подръпването й сега бе болезнено, защото се противопоставяше на забитите в плътта му остриета, които го теглеха в обратна посока.
	— Спрете го! – нареди Йозеф.
	Мъжете захвърлиха оръжията си и се опитаха да сграбчат ръцете и краката на Иън. Пръстите им обаче преминаха през него и те бяха принудени да хванат пак харпуна и куката. Забиха пети в земята и опънаха с всички сили. Той се съпротивляваше, но бе твърде слаб и изранен. Целият кървеше, не можеше дори да се изправи на крака.
	Плешивият се наведе към него.
	— Намери ли Познанието? Съедини ли двете половини?
	— Не е успял – отсече Йозеф, – иначе прокълнатите вече щяха да са се освободили. Трябва само да го задържим тук, докато тялото му умре. Каквото и да е научил, ще изчезне с него.
	Вече бе толкова близо до двамата непознати, че ясно различаваше заплашителните изражения на лицата им. Колкото и да се напъваха, не можеха да го издърпат по хлъзгавата като кал повърхност. Нишката на живота продължаваше да притегля изтощената му душа към тунела и независимо от ужасната ситуация, в която се намираше, той усети искрица надежда. После обаче Йозеф пристъпи напред с меча си.
	— Веднъж те спасих и ти подарих живота – каза той мрачно и го изгледа студено, – а сега, в името на Господ, ще си го взема обратно…
	Иън безпомощно наблюдаваше как Йозеф стисва оръжието с две ръце и го вдига високо с насочен надолу връх. Използвайки цялата си сила, цялата си тежест, той го заби право в гърдите му. Иън никога не бе изпитвал подобна болка – все едно светкавица бе пронизала сърцето му, смъртоносна, но без да носи смърт. Той простена немощно, цялото му тяло се вкочани. Острието премина през цялата му плът, спря притока му на въздух и го прикова към небесната твърд.
	— Ти се провали, Иън – каза злобно Йозеф. – В момента един от нашите братя пътува към Кайен, за да убие жената и съучастниците ти. Богохулното ти пътуване приключи!
	Иън отвърна на злостния му поглед, без да може да изрече проклятието, което се надигаше в гърлото му. Все още усещаше слабото подръпване на нишката на живота, но не можеше да направи нищо. Бе като насекомо, забодено е карфица в колекцията на някой ентомолог.
	Другите двама мъже пуснаха оръжието – вече нямаха нужда от него. Край тях започнаха да се събират души от Долния свят. Няколко Ангели на мрака спряха наблизо с ръце, скръстени на масивните си гърди. Никой от тях обаче не направи опит да се намеси.
	Някъде зад гърба му се разнесе изпълненият със съжаление глас на Нийманд:
	— С-съжалявам, Иън, не можах да ги с-спра. Откраднаха оръжие от Чис-стилището…
	Иън се опита да погледне към него, но болката бе прекалено силна. Не можа и да му отговори. А после чу плешивият убиец да казва:
	— Свършено е с него. Хайде да се връщаме, искам да съм в тялото си, когато започне реанимацията.
	— Не и преди душата му да стане толкова прозрачна, колкото на останалите тук – отсече Йозеф.
	— Дано да е скоро – намеси се брадатият. – Виж, и нашата кожа побелява!
	Иън пренебрегна болката и се обърна да ги огледа. Тримата бяха приведени под тежестта на греховете си, но кожата им бе светла, почти млечнобяла. Явно вкоравяването им напредваше. Макар да бяха пристигнали след него, той подозираше, че са се подложили на ПБС прибързано, без пост и обогатяване на кръвта преди това. Само да можеше да издържи по-дълго от тях! После щеше да се освободи. Само Анджела и Йостен да не се откажеха междувременно…
	Сграбчи острието с две ръце и го дръпна с всичката сила, която му бе останала. Успя единствено да среже бялата плът на пръстите и дланите си чак до костта. Подръпването от животворната нишка ставаше все по-слабо и се усещаше все по-рядко. До края оставаха броени минути… може би секунди.
	От друга страна, убийците не бяха в по-добро състояние. Забеляза, че се напрягат да се задържат на крака, брадатият непрекъснато се препъваше. А после с периферното си зрение Иън мерна някакво движение в тълпата. Някой идваше с бързи крачки към тях. Мъж. Иън не можеше да различи лицето му от мястото си, но съдейки по все още прозрачните му крака, беше се променил съвсем наскоро и душата му още не бе вкоравена. Робата му бе почти бяла.
	Внезапно новодошлият сграбчи зарязания боздуган и без да произнесе дори една дума, се завъртя и нанесе страховит удар в главата на брадатия. Убиецът полетя право към Ада. Душите се заотдръпваха от пътя му – нямаше какво да го спре. Преди Йозеф или съучастникът му да успеят да реагират, непознатият пристъпи и стовари боздугана върху плешивия. Улучен в корема, онзи се преви и последва първия в пропастта.
	Иън не можеше да повярва на очите си. После видя как Йозеф сграбчи брадвата и се сгърчи под острието, забито в гърдите му, в опит да се надигне. Явно Йозеф бе в по-добро състояние от помощниците си, защото размахваше оръжието с уверено изражение на лицето.
	А след това тълпата се раздели и Иън успя да види лицето на новата душа…
	Антонио!
	— Ела де! – предизвика го Йозеф и го подкани с ръка. – Тъкмо ще довърша започнатото!
	Антонио нямаше нужда от много увещания. В погледа му пламтеше желание за мъст. Той се хвърли в атака и двамата се сблъскаха като средновековни рицари на арена. Оръжията им звънтяха и проблясваха заплашително в гробната тишина наоколо; заобиколилите ги души се разпръснаха безшумно.
	Иън се опитваше да следи хода на битката, макар за целта да му се налагаше да се върти и извива, при което всеки път го пронизваше непоносима болка. Нямаше сили дори да вика, затова подкрепяше приятеля си мълчаливо. С тревога забеляза, че Йозеф е изключително изкусен боец. Умело отблъскваше ударите на Антонио и отвръщаше, без да се колебае. Директорът обаче се биеше като обладан от демони, а и Йозеф бързо се уморяваше заради греховете, които тежаха на душата му.
	Най-после Антонио успя да свали Йозеф на колене. Изби брадвата от ръцете му и застана над него с разкрачени крака. Държеше боздугана като стик за голф, намести стъпалата си, измери разстоянието и прецени скоростта и посоката на удара…
	Задъханият Йозеф го заубеждава:
	— Той не бива да се измъква от тук, Антонио! Ще предизвика края на света! Армагедон!
	Директорът изпухтя презрително:
	— Вървете по дяволите — ти и фанатичните ти бръщолевения! – След което без повече отлагане го цапардоса с всичка сила и го запрати като топче към последната дупка, скрита някъде в мъглата.
	Тълпата нададе приветствени възклицания, а Иън се опита да изръкопляска, но не успя да вдигне изморените си и изранени ръце.
	Антонио захвърли оръжието и изтича при него,
	— Състоянието ти е ужасно, приятелю – каза той, като клатеше глава. В очите му се четеше безпокойство. – Само се надявам да не съм закъснял…
	Иън изпитваше едновременно благодарност и тъга, защото знаеше, че присъствието на Антонио тук може да означава само едно: той бе загубил битката със смъртта. Макар мечът да му пречеше да покаже дълбоката си признателност, той се насили поне да се усмихне слабо.
	Само че след миг директорът сграбчи дръжката и я задърпа. Болката бе разкъсваща, невъобразима; сякаш нажежен свредел бе забит в сърцето му. Най-после острието излезе и от устата му се откъсна дълго потискан мъчителен вой, който разцепи тишината. После се надигна и се подпря на лакти – бе твърде омаломощен, за да се изправи или да седне; нямаше сили дори да поеме протегнатата ръка на Антонио.
	— Аз съм виновен, че си тук, приятелю – изхриптя Иън. – Ще можеш ли някога да ми простиш?
	— Това са глупости. Мое задължение бе да се справя с „Арма Кристи“, а аз бях твърде сляп и наивен и ги оставих да правят каквото си искат. Съжалявам само за едно – че ще трябва да се изправиш сам срещу тях на земята… стига, разбира се, да успееш да се върнеш.
	Иън усети съвсем леко потрепване на нишката и бавно започна да се придвижва към тунела.
	— Как мога да ти се отплатя?
	— Грижи се за семейството ми – отвърна Понти и вдигна меча си, сякаш му отдаваше почест.
	Иън се закле да го стори. После видя Зак Нийманд, който се измъкна от тълпата и му махна за сбогом. Едва успя да вдигне ръка и да отвърне на поздрава му. След миг скоростта му започна да се увеличава и той хлътна в тунела. Двамата мъже се стопиха в мъглата… Не можеше обаче да си тръгне просто така. Събра изнемощели длани пред устата си като фуния и извика на Антонио:
	— Не се разделяй с този меч! Той ще ти помогне по-бързо да преминеш през Чистилището!
	— Разкажи на папата всичко, което знаеш – отвърна Антонио. — Той е ключът към унищожението на „Арма Кристи“!
	 

	 

	 

	ГЛАВА 104

	 
	Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, сутринта
	 
	— Отдръпнете се! – извика Йостен и за пореден път притисна електродите на дефибрилатора към посивелите гърди на Иън.
	Още веднъж Анджела пусна ръката на Иън, затвори очи и зачака с опънати до скъсване нерви. Отказваше да се предаде и настояваше Йостен да продължава реанимацията, макар вече да нямаше никаква надежда. През цялото време обаче не спираше безмълвно да крещи на Иън: „Успя, най-после, успя да свършиш със себе си!“
	Обвиняваше и себе си, че не го спря. Че не потроши оборудването му и не върза самия него за леглото…
	Потрепване на екрана.
	Очите й се отвориха широко. Дали не си въобразяваше?
	Още едно трепване! И още едно! И още едно! Начупените линии станаха постоянни и равномерни!
	— Божичко! Мисля, че го върнахме! – прошепна един от асистентите.
	— Този път не трябва да го изпускаме! – викна Йостен.
	Никой не помръдваше от мястото си, всички със затаен дъх следяха апаратурата и показанията й.
	Анджела наблюдаваше Иън. Гърдите му се спускаха и повдигаха, дишането му бе стабилно, цветът му се възвръщаше, жизнените показатели се подобряваха. Тя падна на колене и сложи трепереща длан на челото му.
	— Моля те, нека и умът ти да е тук!
	 
	 
	 
	ГЛАВА 105

	 
	Папският апартамент, Апостолическият дворец,
	Ватикана; същия ден, вечерта
	 
	Кардинал Пиетро дела Рока стигна задъхан до личния кабинет на папата. За четирите десетилетия, през които се бе посветил на светата църква, нито веднъж не се бе чувствал така объркан и притеснен.
	Преди два дни, точно преди разсъмване, бе имал странно видение, което донесе със себе си невероятни прозрения. Откровения, които поставиха на изпитание вярата му и разтърсиха душата му. Тези два дни, изпълнени с душевни терзания, го бяха съсипали, превърнали в развалина. Само един човек бе в състояние да му помогне да се възстанови. Не можеше обаче да се добере до папата, който бе твърде зает с трагедиите, редящи се една след друга, така че трябваше да чака. Дори сега най-вероятно злоупотребяваше с благоразположението му…
	— Entri – произнесе тихо познатият глас в отговор на почукването му.
	Папата не седеше на бюрото, където Пиетро бе свикнал да го вижда, а на стол с висока облегалка до един от големите прозорци. Беше облегнал брадичка на ръката си и гледаше замислено към площад „Свети Петър“ в дъждовния ден.
	— Извинявам се, че ви притеснявам в такъв момент, papa. Приемете искрените ми съболезнования.
	Папата кимна, очите му бяха влажни.
	— Сигурен съм, че в момента играе канаста с ангелите… – усмихна се меко. – Няма начин да не победи, стига да й простят, че мами на карти.
	Пиетро се разсмя сподавено, после настъпи неловка тишина.
	— Прости ми, сигурен съм, че при мен те води някаква спешна работа… – рече най-после Юлий.
	— Съжалявам, papa, но наистина е така. Аз… трябва да споделя с вас нещо, което ми е трудно дори да изрека. Ще се постарая да бъда кратък.
	Папата го подкани с жест да седне, но Пиетро предпочете да остане прав.
	— Става дума за нощта, в която се случи онзи… инцидент с директор Понти. В онзи момент аз спях в леглото си, но се събудих от нечия ръка, притисната към устата ми. Човекът беше с ръкавици…
	Папата се обърна, а очите му се разшириха.
	— Осветлението се включи – продължи Пиетро – и пред себе си видях някакъв маскиран човек. Той притисна пръст към устните си и ми каза: „Ако си мълчите, нищо няма да ви се случи…“ Аз кимнах, а натрапникът продължи: „Някой е нахлул в папския трезор.“
	Юлий се слиса.
	— Попитах го дали говори за себе си, но той отвърна: „Не, крадецът бе заловен, а откраднатите документи – иззети. Сега ги предавам на вас. Разчитам, че ще пазите поверителността им и ще ги върнете на онзи, на когото принадлежат.“
	При тези думи Пиетро измъкна изпод алената си пелерина голям плик, на който се виждаше папският печат, отлепен от хартията.
	— Антонио? – попита сломено папата.
	— Така изглежда, за съжаление. Непознатият, който и да бе той, каза, че е хванал Антонио на местопрестъплението, докато четял документите от плика. Успял обаче да му попречи да разкрие прочетеното.
	— Антонио ме е предал? Но защо?!
	— Помните ли американската двойка, която бе подслонил тук? Мъжът беше бивш католически свещеник, Иън Баринджър.
	— Двамата, които за малко не загинаха, докато бяха при нас…
	— Според онзи мъж именно Баринджър подвел Антонио и го накарал да се отклони от правия път. Каза също, че Баринджър неведнъж е пътувал до Подземния свят, където се сприятелил с демони… А после предал покварата си и на Антонио.
	— Бог да ни е на помощ! – каза Юлий, като се кръстеше. – Посетителят ти ангел ли е бил?
	— Не, страхувам се, че не. Говореше със славянски акцент.
	Папата пое плика и го обърна с надписа нагоре: Asuccessore meo confestim aperiri, „Да се отвори незабавно от моя наследник“. Дълго време остана неподвижен, загледан в писмото. Тишината стана почти оглушителна. После изведнъж вдигна поглед към Пиетро и очите му потъмняха.
	— Първо директорът на службата ми за сигурност, а сега – префектът на вярата! Нима на земята не е останал и един лоялен човек?!
	— Простете ми, papa, но наистина трябваше да знам. Трябваше да разбера какво е толкова важно, та заслужава заради него да бъде погубен човешки живот. И да се продадат съкровищата на църквата, за да се финансира дейността му.
	— И сега, след като се намеси в делата на папите, какво научи?
	Кардиналът се поколеба за миг:
	— Неща, които е най-добре да останат тайна…
	Папата се изправи и хвърли плика на стола си. Приближи се към прозореца и се загледа ядосано в поройния дъжд.
	— Толкова ли е чудно, че църквата прилага и силова политика?
	— В името Божие, рара! – възкликна изумено Пиетро. – Та ние поддържаме истинска тайна полиция! Смъртоносна сила, върху която нямаме никакъв контрол!
	— Нищо не разбираш! Именно заради такива реакции подобни въпроси трябва да се решават единствено от папите! Църквата има много врагове, Пиетро. Могъщи врагове. Някога сме имали зад гърба си цяла империя, както и армия, която да ни защитава. Сега Европа е завладяна от секуларизма, има пълно отричане на религията и ролята й в обществото и политиката. Останалата част от света се управлява от мюсюлмани и евангелисти, а светата църква трябва да се задоволи със земя колкото носна кърпа и шепа швейцарски гвардейци. Не можем дори да открием всички заплахи, камо ли да се защитаваме срещу тях!
	— Ho, papa… шпиони? Убийци? Милиони лири, хвърлени през вековете за този… този „Фонд за защита на вярата“? И никой не се отчита за тях.
	— Самата история е нашият отчет. В миналото, винаги когато папите са пренебрегвали Фонда, църквата е изпадала в криза. Това са най-лошите й времена. Именно в такъв момент е възникнало протестантството… Така сме изгубили и Папската държава*. Така…
	[* Теократична държава в Централна Италия в периода 756-1870 г., оглавявана от папата. Наследник на Папската държава е Ватиканът (1929).]
	— Ами моралната отговорност?
	— Как да те накарам да разбереш? Отвъд защитата на тези стени, когато човек обърне другата си буза, само ще го ударят по-силно. Трябва да отвръщаш на ударите, ако искаш да оцелееш. Както казва и Христос – припомни си Матей 10:34: „Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а нож. “ – Погледът му стана твърд като стомана. – Именно този нож е „Арма Кристи“.
	Отвращението на Пиетро явно си пролича, защото папата раздразнено поклати глава:
	— Малко са нещата, за които човек може да бъде сигурен, Пиетро. Ще ти кажа едно от тях. Във вечната битка между доброто и злото, превес обикновено има злото. Доброто воюва открито, на светло, а злото използва прикритието на мрака и напада в гръб. Какви шансове имаме срещу подобна тактика? За да оцелее вярата и да пребъде църквата, трябва да се борим със злото със собствените му средства, независимо колко ни е неприятно.
	— Но как може да участваме в подобни дела, без да бъдем опетнени?
	— Като се държим на разстояние и оставим тези проблеми на хората, които владеят ножа и меча Христови. Ние служим на Бога по нашия начин, а те – по техния. Но и те, и ние го правим в името на една по-висша мъдрост.
	Пиетро навлажни устни.
	— Има още един въпрос, който ме безпокои, papa. Тези свидетелства за небесни видения, започнали така отдавна, сред които и „Висшата реалност“ на Мертън…
	Папата изсумтя:
	— Това са средновековни измислици и бълнувания на болни, мозъци. Страничен ефект от прекаляването с мухлясало вино. А така наречената „Реалност“ на Мертън е резултат от будистки практики и суеверия, които не е разбирал. Вярваш ли, че Божията истина може да бъде разкрита чрез подобни средства? Това е Sophisma Serpentis! Коварни и опасни лъжи!
	Заблуждението на змията. Дяволски номер, изкусна измама, в която бяха въвеждани онези със слаби души и слаба вяра, оцелели след сблъсък със смъртта. Но макар вярата на Пиетро да бе силна, тези разкази я разклатиха.
	Погледна понтифика в очите и прошепна:
	— … В курията от години се носят слухове за „Висшата реалност“. За някакво странно… откровение. Ами ако онези стихове в Евангелието на Матей наистина са фалшиви? Ако са били вмъкнати по-късно? В крайна сметка, няма да е нито първият, нито последният такъв случай…
	Не се налагаше да споменава, че църквата отдавна подправя документи. Например „Дарението на Константин“ – декрет на император Константин, уж издаден през IV век, който всъщност бе изфабрикуван от Църквата през 754 година, с цел да се сдобие с власт и авторитет. Имаше още стотици подобни фалшификации, сред които „Лъжеисидоровите декреталии“ – уж написани през I век, а всъщност сътворени чак през IX.
	— И това от собствения ми префект на вярата! – каза смаяно папата. – Ти си дал клетва да браниш доктрината, а не да я поставяш под съмнение! Боже мой, нима заблуждението е простряло пипалата си и до теб?!
	Обезкуражен, Пиетро не отвърна нищо. Чуваше се барабаненето на дъжда по стъклата на прозорците.
	Накрая Юлий въздъхна и му даде знак да се приближи.
	— Застани на колене – каза снизходително. – Ще ти дам опрощение на греховете. Но трябва да се закълнеш никога повече да не споменаваш за това!
	Пиетро отново се поколеба. Съмненията, които го бяха измъчвали през последните два дни, се бореха с вярата, която бе хранил цял живот. С цялата му кариера, с убеждението за непогрешимостта на наследника на Свети Петър.
	Неравностойна борба… Накрая коленете му се подкосиха.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 106

	 
	Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, сутринта
	 
	Иън се събуди рязко от дразнещо парене в носа. Над него се бе надвесил Йостен, който държеше до лицето му амонячна сол. Зад лекаря се виждаха тревожните лица на Анджела и на другите членове на екипа. Лежеше в леглото в апартамента си. Главата му пулсираше от болка. Примигна няколко пъти, за да разсее мъглата пред очите си.
	Колко време ме е нямало? Колко още остава на майка и татко до Еребус?
	Часовникът на шкафчето до леглото показваше 9:47 сутринта. Започнал бе в 6:00. Заган бе споменал, че връщането през Ада по същия маршрут ще отнеме четири пъти повече време от спускането до Ямата. Това означаваше четири часа.
	Остават тринайсет минути! Няма да успея!
	После осъзна, че е забравил за времето, прекарано в Ада – бе останал там поне час. Слава богу! Имаше цял час, за да изпълни сделката си с дявола.
	Анджела се приведе да го прегърне. Погледът й бе изпълнен със страх. С огромно усилие той се протегна, за да отвърне на прегръдката й. Чувстваше се изтръпнал, безсилен. Над рамото й видя куфарите им, поставени до вратата.
	— Кажи нещо — помоли тя. – Кажи ми, че си добре!
	Той успя да измърмори нещо утвърдително и Анджела го остави на лекарите.
	Йостен насочи към очите му фенерче и провери състоянието на зениците му.
	— Знаеш ли кой си?
	— Един благословен човек – отвърна той, докато втори лекар шареше по гърдите му със студен стетоскоп. Сетивата му бавно започваха да се връщат. – Хей, повярвайте ми – тук съм, и то съвсем цял!
	Йостен направи още няколко теста – зададе му исторически въпроси, провери рефлексите му. После се усмихна широко и обяви:
	— Мисля, че наистина си цял и невредим.
	Последваха бурни ръкопляскания, но докторът със стетоскопа вдигна ръка и ги спря.
	— Чуйте това – обърна се към Йостен.
	Всички се смълчаха, докато Йостен внимателно се вслушваше. След малко той мрачно кимна на Иън:
	— Имаш аритмия – нарушение на сърдечния ритъм. Това въобще не е изненадващо, като се има предвид през какво изпитание премина. Не е опасно, ще се оправиш след една хубава почивка. Ще следим състоянието ти, ще ти дадем лекарства…
	— Може ли да пътува, или ще е прекалено опасно? – поинтересува се Анджела.
	— Мисля, че няма да има проблеми, стига да не става на крака.
	Тя стисна ръката на Иън и му се усмихна.
	— Пратих имейл на Чарлз, довечера ще ни чака във филиала на Си Би Ес в Маями. А после с теб ще се махнем за известно време…
	Пулсът на Иън се ускори, но не заради аритмията.
	— Скъпа… съжалявам. Не можем да тръгнем. Трябва да се върна в Отвъдното още веднъж.
	Тя пусна дланта му и го изгледа смаяно.
	— Този път наистина ще е за последно…
	Болката в очите й като че идваше направо от душата. Все едно я беше ударил.
	— Нека ти обясня – опита той.
	Беше прекалено късно. Видя как устните й се изкривиха яростно, тя се дръпна назад, а лекарите побързаха да отстъпят встрани. Смъкна годежния пръстен и го хвърли по Иън, грабна куфара си и изхвърча от стаята.
	— Анджела, недей! – извика немощно Иън. В отговор чу затръшването на входната врата.
	Той се смъкна от леглото, но краката му се подгънаха и Йостен и другите лекари се втурнаха да го подкрепят. Помогнаха му да седне на един стол и се спогледаха неловко.
	— Извикайте двамата най-добри пазачи, които наех – нареди Иън, – и им кажете да я следват, където и да отиде. Нито за миг да не я оставят незащитена! Тя обаче не бива да знае, че я следят.
	Мъжът го изгледа с разширени очи, кимна и се оттегли. Иън погледна Йостен:
	— Пригответе лабораторията за още едно кратко пътуване – каза Иън на Йостен. – Петнайсет минути ще свършат работа.
	— Не говориш сериозно! – каза Йостен с пребледняло лице.
	— Ще удвоя парите. Ще ги утроя! И можеш да вземеш цялата апаратура – всичко е твое.
	Известно време Йостен само го наблюдаваше безмълвно, после поклати глава и отсече:
	— Не, Иън… Няма да участвам в самоубийството ти!
	Иън се обърна към другите двама лекари:
	— Ще дам по един милион на всеки. Ще бъдат преведени по сметките ви веднага. Половината ще получите сега, а другата – когато приключим…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 107

	 
	Летище „Рошамбо", Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, сутринта
	 
	Квинт остави самолета си на пистата с прегрял двигател. Машината се нуждаеше от спешен ремонт. Хлътна в сенките на един хангар с куфарчето в ръка, засега съвсем леко. Видя се за кратко с един слаб тъмнокож мъж, после излезе през служебния вход – куфарчето вече тежеше значително повече. Мина бързо през митницата, после по един заден коридор стигна до терминала и отиде до колата, която го чакаше отвън.
	Докато минаваше покрай стоянката на такситата обаче, видя да спира едно такси, от което излезе млада жена. Изключително красива жена. Тъмната й коса бе леко разрошена, носеше семпли пола и блуза, но това с нищо не помрачаваше красотата й. Изглеждаше разстроена, по бузите й имаше следи от засъхнали сълзи, устните й бяха стиснати. Стойката – напрегната.
	Гъвкаво, великолепно тяло. Много по-хубаво, отколкото на снимките. Кръвта му закипя.
	Наблюдаваше я как подава на шофьора едра банкнота и забеляза, че на пръста й липсва годежният пръстен. Жената не изчака да си получи рестото, а грабна куфара си и с решителна крачка влезе в терминала.
	Първичният му инстинкт бушуваше и настояваше да я последва. Дългът обаче бе по-важен. Засега.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 108

	 
	Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, сутринта
	 
	Половин час след заминаването на Анджела Иън отново бе в лабораторията и лежеше по гръб на операционната маса. Двамата лекари, които бяха останали с него, подготвяха тялото му за новото пътуване, а той непрекъснато ги подканяше да побързат. Също като Йостен, и третият асистент бе отказал да участва.
	Иън се чувстваше ужасно. В момента бе истинска развалина – и в емоционалния, и във физическия смисъл. Само след броени минути, може би секунди, щеше да напусне този живот и за пореден път да навлезе в отвъдния. Възнамеряваше да се срещне със Създателя и да му предаде едно толкова нагло искане, че нищо чудно душата му да се озовеше обратно в Ада – този път завинаги. Не че имаше избор: от другата страна на везната бяха поставени съдбите на родителите му, а и на Анджела.
	Сега обаче се питаше дали не бе сбъркал. Трябваше да представи молбата на Дявола пред Господ, вярвайки сляпо, че родителите му наистина ще бъдат освободени. Налагаше се да се довери на най-непочтеното създание на света. Дори дяволът да спазеше обещанието си, Иън пак щеше да се чувства измамен. В крайна сметка Лимбо не бе Раят. Там родителите му нямаше да бъдат истински щастливи; щяха да водят празно съществувание в ничията земя по средата.
	А и не можеше да се надява отново да бъде с тях. Може би щеше да ги срещне съвсем за кратко по пътя си към Чистилището – или, да не дава Господ, при еднопосочното си пътуване към Ада. За тях искаше много повече! Ако се осмелеше обаче да ходатайства за тях пред Бог, можеше да изгуби и малкото, което бе постигнал.
	Потръпна, когато един от лекарите вкара тънка тръбичка в крака му. Дори и да оживееше след това ПБС, после щеше да му се наложи да се разправя с „Арма Кристи“. Те сигурно вече бяха на път, а сега той бе сам в борбата си. Нямаше го вече Антонио. Нямаше я и Анджела, но той пак трябваше да намери начин да я предпази. И задължително трябваше да изпрати „Висшата реалност“ на Чарлз – Анджела си бе тръгнала, без да я вземе. Според охранителите, които бе изпратил да я пазят, тя бе на летището и си бе купила билет за първия самолет за Щатите. Платил бе на мъжете достатъчно щедро, за да я пазят, докато той организира за нея нещо друго. Стига, разбира се, да оживее…
	Един от лекарите прекъсна размислите му и посочи мониторите на подредените в полукръг машини.
	— Сърдечен ритъм, кръвно налягане, дишане — всички показатели са прекалено високи! Опитайте се да се отпуснете, вече започваме.
	Той усети, че тялото му изстива, а умът му се замайва. Съзнанието му бавно започна да се изплъзва… Последните му ясни мисли бяха изпълнени с лоши предчувствия. Виждаше себе си като някакъв сбъркан адвокат, който се кани да пледира за каузата на дявола пред най-висшия съд.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 109

	 
	Отвъдното царство;
	извън времето
	 
	Иън отново напусна тялото си. Сега вече ставаше съвсем лесно; правил го бе толкова пъти, че се чувстваше като истински ветеран. Насочи се направо към тунела от светлина. Отпуснал си бе петнайсет минути реално време, които би трябвало да се равняват на час в Отвъдното. Ако Дяволът бе казал истината, щяха да са му напълно достатъчни. С малко повече късмет можеше да му остане време да надникне и в Лимбо и да се увери, че родителите му са там и са в безопасност…
	Влетя в тунела с пълна скорост и рязко зави надясно. Летеше право към светлината. Сиянието бе толкова силно, че му се наложи да отклони поглед. Точно когато реши, че повече не издържа, изхвърча от изхода на тунела, оставяйки дълга диря от пара след себе си.
	Когато забави скоростта си и успя да се огледа, установи, че наоколо не вижда нищо. Намираше се сред някаква неопределена небесна белота, заслепяваща го с яркия си блясък мъгла, която го обгръщаше отвсякъде. Преминаваше над и край него… и през него. Заливаха го ласкави, умиротворяващи вълни от неземен покой и топлина. Усещаше странно напрежение. Беше нащрек, но не като човек, очакващ нападение, а по-скоро като някой, събудил се току-що от дълъг, отморителен сън. Беше в пълно съзнание, умът му бе кристално ясен и трезв – повече, отколкото когато и да било през живота му.
	„Това съвсем не е нормално усещане за мозък, който си отива!“ – помисли си той, защото си спомни посещението си в швейцарския неврологичен център. Зачуди се как Анджела би обяснила това несъответствие. За негово изумление се оказа, че сега, докато се намираше в това състояние на просветление, с достатъчно само да си помисли за нея, за да усети присъствието и там, в материалния свят. Буквално чувстваше жизнената й сила! С облекчение разбра, че поне за момента е добре, но също така, че я грози опасност. Трябваше да побърза; да свърши работата си тук и да се върне при нея.
	„Движи се винаги към светлината“ – беше казал Дяволът. Точно това направи и след малко отгоре се разнесе възхитителен хор. Облаците над него се разделиха и пред очите му се разкри великолепна, спираща дъха гледка: безкрайна долина, в която сякаш цареше вечна пролет, обсипана с пъстри цветя, греещи във всички цветове на дъгата. Въздухът бе напоен с прекрасния им аромат. По ливадите ръка за ръка се разхождаха безброй души. На заден план се виждаха заоблени зелени хълмове.
	— Елисейските полета*! – осъзна той, докато прелиташе над тях и се огледа с благоговение. През долината се виеше река от злато, която блестеше ослепително на ярката обедна светлина. По-нататък имаше великолепна зелена гора от цъфнали дървета. Сред клоните им подскачаха и пееха птици, а под сянката им седяха множество души, както и животни от всички видове и размери.
	[* В древногръцката митология това е митично място, където блаженстват душите на героите и победителите. Там няма дъжд, сняг, бури и лошо време, а от океана постоянно вее зефир.]
	Раят!
	Отвъд гората се издигаше огромна планина, чийто връх бе забулен от облаци. Златни потоци се спускаха стремглаво по склоновете и се вливаха в реката, която прекосяваше долината. Стори му се, че сиянието и небесният хор идват от билото, и се втурна натам. Навлезе сред слой пухкави бели облаци, а когато се измъкна от него, се озова над залесено плато.
	Гората приличаше на онази в равното, само че тук явно властваше лято – дърветата и храстите бяха прецъфтели и натежали от плод, а под тях имаше благоуханни цветя. Платото се извиваше вляво и вдясно – изглежда, опасваше цялата планина като райски вариант на пръстена на Сатурн.
	Под дърветата имаше хиляди души, които оживено си бъбреха и се разхождаха насам-натам. За тях се грижеха млади изящни силфиди с червени коси и много светла кожа, изключително ефирни и красиви, облечени в саронги. Той се приближи към една от тях, която събираше цветя в плетена кошница. Девойката вдигна зелените си като изумруди очи и го погледна с нежно, невинно изражение.
	— Какво е това място? – запита я той.
	— Корпус – отвърна му тя с мелодичен като песен глас. – Първата сфера, Небето на любовта.
	— А ти каква си?
	Девойката се усмихна свенливо и отметна коса назад.
	— Серафим – отговори и се върна към задачата си.
	Едва сега Иън забеляза трите двойки прозрачни криле на гърба й, които много приличаха на тези на водно конче. Според християнската ангелология серафим бе най-високият чин от деветте ангелски хора. Само че тук серафимите обитаваха най-ниското стъпало. Спомни си Евангелието на Матея, 20:16: „Така последните ще бъдат първи, а първите — последни.“
	Огледа се и видя множество открити поляни, на които беше пълно с души. Успя да познае някои от тях: майка Тереза, заобиколена от дечица; Мохамед Али, който се боксираше с въображаем противник за огромно удоволствие на наблюдателите; Джордж Харисън изнасяше серенада с китарата си; Роберто Клементе показваше как се играе бейзбол…
	Иън се усмихна широко, обзе го желание да се присъедини към тях, но светлината идваше от по-високите части и той продължи нататък. Издигна се покрай планинския склон и премина през още един облачен пласт.
	Сиянието се усили и той се озова над голяма ливада, която напомняше на Елисейските полета, но тук имаше много повече души. Някои събираха цветя, други седяха в кръг на отрупани с възглавници дивани и си приказваха, а пухкави голи ангелчета – досущ малки деца със златни къдрици и големи сини очи – им поднасяха най-отбрани ястия и напитки. Херувими, досети се Иън. Един от тях долетя при него, понесъл кошница със сладкиши и пасти. На гърба му тихо жужаха тънки като паяжина, прозрачни криле.
	— Кое небе е това? – запита го Иън.
	Купидончето се завъртя край него, наклони глава и му отправи палав поглед,
	— Инсула, естествено! – пропя то. – Сферата на Духа на мира. Всички го знаят!
	След което безшумно отлетя по пътя си.
	Иън се разсмя. Огледа се и разпозна лицата на Уил Роджърс*, Махатма Ганди, Малкълм Екс**, Ануар Садат***…
	[* Американски каубой, хуморист, актьор, комедиант и журналист от индиански произход.]
	[** Чернокож американец мюсюлманин, борец за правата на чернокожите в САЩ през петдесетте и шейсетте години на миналия век.]
	[*** Египетски политик, президент на Египет от 1970 до 1981 г. През 1978 г. получава Нобелова награда за мир за споразумението от Кемп Дейвид, първият мирен договор между Израел и арабска страна.]
	Досега пътуването бе бързо и безпрепятствено, точно както му бе обещал Дяволът, но сега Иън започваше отново да става неспокоен. Предполагаше, че следващата сфера е Третото небе – най-високата точка, до която Томас Мертън – а всъщност и самият Свети Павел – бе стигал през живота си. Небесният предел за човека. Стори му се твърде самонадеяно да предполага, че може да продължи отвъд него, но нямаше избор. Трябваше да опита.
	Издигна се отново сред облаците. След малко те се разтвориха и разкриха друго небе, по-прекрасно от предишното. Над кристалночисто високопланинско езеро се извиваше пъстроцветна дъга. Повърхността му бе надиплена от фини вълнички и проблясваше в невъобразими, великолепни цветове. В златистата му вода се къпеха хиляди души, а много други лежаха върху одеяла по брега или седяха на групички под ниско надвисналите клони на грамадни дървета и кротко разговаряха. Имаше представители на всички народи и възрасти. Пикник на обединените нации!
	За тях се грижеха царствени създания, младолики и безполови, с дълги златни къдрици и кожа с цвета на прясна сметана. Те бяха престоли, досети се Иън. Третият хор в низходящ ред.
	Един от тях се приближи и Иън го попита:
	— Извинете, бихте ли ми казали къде се намирам?
	Ангелът му се усмихна благо и впери в него завладяващите си лешниковокафяви очи.
	— В Темпора – обясни му с глас, нежен като ромона на поток. – Небето на хармонията.
	Иън му благодари и създанието се отдалечи с широки грациозни крачки.
	Наблизо видя групичка мъдреци с дълги роби, които разговаряха, заобиколени от тълпа възхитени слушатели. Въпреки изумлението му изострената интуиция му подсказа, че се намира в присъствието на Мойсей, Авраам, Исак, Яков, Илия, Сидхарта, Мохамед, Шанкара… и самия Исус Христос!
	Иън осъзна, че душите в това небе бяха представители на всяка съществуваща религиозна, етническа и политическа група; освен това имаше както хетеросексуални, така и хомосексуални. Сред тях царуваше дух на другарство и те заедно празнуваха съществуването на безусловната добра воля. Иън разбра посланието. Човешките души не отиваха на небето заради религията, която изповядваха приживе, нито заради часовете, прекарани в църквата, будисткия храм или джамията. Не се отчиташе бройката на казаните молитви, нито ласкателствата и хвалебствията, които отправяха към Господ – все едно Му липсваше самоуважение и Му бяха необходими разни празнословия. Със сигурност не Му бе нужно и самопровъзгласени мисионери да набират сподвижници за собствената си изкривена вяра.
	Душата можеше да си спечели място тук единствено чрез любовта, която е изпитвала при пребиваването си на земята. Но тази любов не трябваше да е резервирана за отделни хора, за онези, уж достойни. Тя трябваше да се дава безусловно на всички и поравно: на семейството, приятелите, непознатите и враговете.
	Иън въздъхна дълбоко, когато се замисли за хилядите религии по света – минали и настоящи. Всяка обещаваше на последователите си едно и също и всяка твърдеше, че дава единствения легитимен отговор. Същевременно онова, в което някой вярваше до смърт, за друг бе ерес и богохулство. А всъщност всички бъркаха и никоя не разбираше истината. Спасението на душата не ставаше чрез църковни обреди и ритуали, спазването на каноничните правила и предъвкването на библейските текстове. Всичко това в крайна сметка се оказваше безсмислено и излишно. Значение имаха единствено делата на човека – какво правиш, за да бъдат другите щастливи.
	Това бе Висшата реалност на тукашното небе.
	Докато гледаше тълпите, събрани тук, Иън се досети, че много от тези хора приживе са били агностици или атеисти. Всъщност, за да се спасиш, дори не бе нужно да вярваш. Онези, които обичаха и се отнасяха добре с другите, по подразбиране обичаха и почитаха Господ, дори да не го осъзнаваха. Също като Мертън, Иън проумя, че ако разкрие тайните на тази сфера пред света, можеше да сложи край на най-древните и упорити вражди. „Висшата реалност“ имаше способността да освободи човечеството от религиозните „доставчици“ на правила и доктрини – всички онези проповедници, свещеници, равини и молли, които се осмеляваха да твърдят, че притежават Божията истина.
	Вгледа се по-внимателно в лицата наоколо и с радост забеляза, че един от обитателите на Темпора е самият Мертън! Той стоеше на около десет-дванайсет метра от него и разговаряше с няколко мъже, които Иън веднага разпозна – четиринайсетия Далай Лама, Карл Барт, Ричард Докинс*, Джон Стюарт Мил**, Бил Map***. Онова, което обаче наистина втрещи Иън, бе младата блондинка, която Мертън бе прегърнал през кръста.
	[* Виден английски еволюционист, биолог, неодарвинист и автор на научно-популярни книги. Той е открит атеист, хуманист, скептик и спада към най-изявените критици на креационизма.]
	[** Американски телевизионен водещ, комик, сатирик, актьор и писател.]
	[*** Американски комедиант, актьор, писател и продуцент.]
	„Мертън и жените му!“ – каза си той, клатейки глава.
	В този миг Мертън вдигна поглед, по някакъв неведом начин го разпозна и каза нещо на жената до себе си. Тя също се обърна, а на устните й плъзна усмивка. Махна му с ръка. Лицето й бе познато, макар че му отне известно време да се сети откъде точно. После си спомни и се обърка. Това бе момичето от портрета, нарисуван от Анри д’Есоар преди много, много години. Дъщерята на Мертън, Валери. Събрала се бе с баща си, но това не беше онази Валери, която познаваха, а по-младото й „аз“ от времето, когато бе живяла с Д’Есоар.
	„О, Боже!“ – осъзна той със закъснение. – „Заведох „Арма Кристи“ право при нея!“
	Изпълни го огромно разкаяние. Но дори и да таеше неприязън към него заради смъртта си, Валери с нищо не го показа. Всъщност, съдейки по светлината, която се излъчваше от нея, тя най-после бе щастлива. Установила бе връзка с баща си – нещо, за което бе мечтала цял живот…
	Иън поиска да спре и да им съобщи, че желанието им Висшата реалност да стане достояние на света все още може да се осъществи. Нямаше обаче време – дори не бе преполовил пътя до Седмото небе. Затова само им махна и се усмихна в отговор, след което се впусна нагоре.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 110

	 
	Летище „Рошамбо“ Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, по-късно сутринта
	 
	Анджела се качи на самолета на „Еър Франс“ за Каракас – това бе първият етап от пътуването й към дома. Беше изпаднала в някакво вцепенение; опитваше се да потисне мислите, които не я оставяха на мира. В този миг съвсем наблизо Иън вероятно лежеше мъртъв – жертва на манията си, от която тя не бе успяла да го откаже. Не можа да го спаси, независимо от всичките си усилия. Изобщо не искаше да го напуска, но той не й бе оставил друг избор.
	Не можеше да избира и какво да прави с живота си оттук нататък. Нямаше как да се върне към предишната си работа. Дори да се пребореше с пустотата след загубата му, нямаше да избяга от „Арма Кристи“. В гнева си си тръгна, без да обмисли нещата – изхвърча от имението без „Висшата реалност“, която остана в сейфа в апартамента. Не искаше да се връща за нея (и да вижда Иън отново), а и не вярваше особено, че ръкописът ще я предпази. Затова смяташе да се отбие за кратко вкъщи, да се види с майка си и сестрите си, а след това да прехвърли спестяванията си в швейцарска банка и да изчезне. Къде обаче да отиде още не бе решила.
	Зае мястото си, което се намираше в предната част на самолета, до пътеката, и скри подпухналите си от сълзи очи зад един брой на списание по психология…
	 
	* * *

	Двама едри и набити мъже се качиха след нея, избраха си места назад и се настаниха, като не спираха да я поглеждат крадешком. След тях се качи друг мъж – висок, с широки рамене и дълга руса коса. Носеше куфарче и шапка с периферия. Огледа скришом Анджела от глава до пети, а после седна зад двамата набити мъже.
	 

	* * *

	Докато стюардесите се подготвяха за излитане, на самолета се качи едно закъсняло семейство: млада двойка с бебета-близнаци, количка, чанта с памперси и други принадлежности. Те се настаниха точно зад Анджела и се засуетиха. Едно от децата изпусна някаква играчка на пътеката. Анджела се наведе, за да я вдигне, и списанието й се затвори. Докато се опитваше да намери отново мястото, до което бе стигнала, попадна на голяма, цветна илюстрация: човешкият мозък. Всичките му основни части бяха отбелязани и надписани.
	Изпита някакво странно усещане. В картинката имаше нещо, което пораждаше особени асоциации. Позната й бе отнякъде… Продължи да я гледа. След миг парчетата от мозайката се наместиха…
	— О, БОЖЕ МОЙ! – извика тя. – Била съм права! Всичко е било в главата му!
	Пътниците я зяпаха с недоумение. Анджела откопча колана си и се втурна към изхода. Един стюард тъкмо се канеше да затвори вратата, но тя се шмугна край него като нападател, открил пробив в защитата, и изтича по стълбицата, без да обръща внимание на сърдитите викове след себе си.
	 

	* * *

	В задната част на самолета измореният Квинт седеше сам, със затворени очи, изтощен. Куфарчето му бе прибрано под предната седалка. Сега в него имаше само няколко пожълтели страници, напечатани на пишеща машина. Не можа да се сдържи да не се усмихне самодоволно. Бе успял да изпълни една невъзможна мисия. Бе сложил край на светотатството на Иън Баринджър и бе открил така наречената „Висша реалност“ в скривалището на богохулника. Оставаше му един дребен красив проблем, който съвсем скоро щеше да разреши…
	Разсъжденията му бяха прекъснати от някаква бъркотия отпред. Вдигна поглед и с изумление видя въпросният дребен красив проблем да изчезва през вратата на самолета. Изруга, грабна куфарчето си и изскочи на пътеката, но пътят му бе препречен от двама плещести мъже и родителите на две пищящи бебета, които се опитваха да наместят нещата си.
	Няколко стюардеси се струпаха край тях и се опитаха да въдворят ред. Накараха всички да заемат местата си, но Квинт не ги послуша, а продължи да стои на пътеката, наблюдавайки с безпомощен гняв как стюардът заключва вратата.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 111

	 
	Четвъртата небесна сфера;
	момент от вечността
	 
	Иън изскочи от поредния слой облаци и бе почти заслепен от яркото сияние, което го посрещна. Когато очите му се приспособиха, видя, че се носи над поле, покрито със златна трева – просторна степ, която обгръщаше планината. През средата й се виеше златен поток, от двете страни на който седяха малобройни групички души. Слушаха лекциите на хора, някои от които Иън разпозна – Зигмунд Фройд, Маргарет Сенгър*, Дороти Дей**, Сюзън Антъни***, У. Е. Б. Дю Бойс****…
	[*      Американска медицинска сестра, феминистка, създателка на Американската лига за контрол върху раждаемостта.]
	[** Американска журналистка, активистка и ревностна католичка, която работи за създаването на „Католическо движение на работниците“; предложена е за канонизиране от католическата църква.]
	[*** Американска защитничка на правата на жените, съоснователка на Националното дружество за избирателни права на жените в САЩ.]
	[**** Американски интелектуалец, социолог, борец за граждански права, историк.]
	Високи, изпълнени с достойнство същества с дълги одежди им поднасяха табли с напитки и екзотични ордьоври. Иън реши, че това са Господствата, четвъртият клас ангели. Сред тях имаше представители и на двата пола; всички бяха тъмнокоси и бледи, мъжете имаха бради, а косите на жените бяха вдигнати на кок.
	Една двойка забеляза Иън и веднага долетяха при него. Сините им като сапфири очи се приковаха в робата му.
	— Не си осветен и мястото ти не е тук! – заяви мъжът.
	— Къде съм?
	— Окци! – тросна му се жената. – Небето на мъдрите съвети!
	— Само минавам от тук – увери ги Иън и се опита да се отдръпне.
	Жената повдигна вежда.
	— Не си пречистен! – заяви му тя.
	— Не можеш да продължиш нагоре – добави мъжът, – трябва да се върнеш!
	Изключително засрамен, Иън започна да се извинява, но въпреки това продължи нататък. С облекчение чу сърдитото им мърморене да заглъхва в далечината и се потопи в един облак.
	Светлината стана още по-силна, наоколо се разнесе ромолене и бълбукане и през една каскада навлезе в следващата сфера. Хиляди златни водопади се спускаха по склоновете на планината и образуваха златен поток. Пръските бяха хладни и освежаващи, но изненадващо – не мокреха.
	Край водопадите прелитаха множество ангели, които събираха течността в позлатени бокали. Те имаха златисти коси и кожа и бяха облечени в бели копринени роби. Това трябва да бе петият хор – властите. След като чашите се напълнеха, ангелите ги отнасяха на безбройните банкетни маси, където душите пируваха с най-прекрасните ястия, познати на света. Тук бяха Ейбрахам Линкълн, Раул Валенберг*, Чиуне Сугихара**, Нелсън Мандела и много други, които весело разговаряха и се смееха.
	[* Шведски дипломат и бизнесмен, който спасява десетки хиляди евреи по времето на Холокоста.]
	[** Японски дипломат, който спасява хиляди полски и литовски евреи по времето на Холокоста, като им издава пътни визи.]
	Един мъж-Власт мина наблизо, понесъл табла с горски плодове и сметана, и Иън го спря с въпроса:
	— Кое Небе е това?
	— Париета – отговори му ангелът с топла усмивка. – Тук цари Духът на доволството.
	Очевидно всички се забавляваха и на Иън много му се прииска да се присъедини към тях. Знаеше обаче, че му остават още две небеса. Не можеше да си позволи да се разсейва, така че продължи по пътя си с душа, изпълнена с копнеж по това място…
	Прекоси забързано следващия облачен слой и изскочи край малък златен поток, един от хилядите, които ромоляха през полето и гората, простиращи се докъдето му стигаше погледът. Вероятно това бяха изворите на водопадите, които бе видял по-долу. До потоците, на дивани, хамаци и одеяла от златна вълна имаше безброй души, които си почиваха и четяха книги. Мускулести ангели с тоги им вееха с ветрила от щраусови пера и им носеха закуски и напитки.
	Два от ангелите – мъж и жена – минаха между Иън и извора и се извиниха, че му пречат. И двамата имаха впечатляваща физика, златни къдрици и златиста кожа. На широките си плещи бяха понесли пръти, върху които бе поставен голям дървен сандък. Иън реши, че трябва да са сили, шестият ангелски хор.
	— Какво има в сандъка? – полюбопитства Иън.
	— Ръкописи от древния свят – отвърна мъжът.
	— А бихте ли ми казали къде се намирам?
	— Фронта – отвърна жената. – Небето на вдъхновението.
	Обзет от любопитство, известно време Иън необезпокоявано наблюдаваше действията им. Те отнесоха сандъка при една групичка мъже, трима от които разпозна – Алберт Айнщайн, Карл Сейгън* и Стивън Джей Гулд**. Към тях се втурна друг, много слаб мъж, който размахваше възбудено ръце.
	[*      Американски астроном, основател на научната дисциплина астробиология в началото на 60-те години на XX век и е предложил идеята за програмата СЕТИ за търсене на извънземен разум.]
	[** Американски палеонтолог, еволюционен биолог и научен историк.]
	— Пу за мен „Сфери в движение“ на Архимед! – обяви той, целият грейнал, с британски акцент.
	Мъжът изглеждаше познат, но Иън трябваше доста да помисли, преди да се сети кой беше. Стивън Хокинг*…
	[*      Английски физик, професор по математика в Кеймбриджкия университет. Занимава се основно с космология и квантова механика, известен е и като популяризатор на науката.]
	Усмихна се широко и продължи нагоре.
	Сепна се и изведнъж се отрезви. Предстоеше му да навлезе в последното, седмо небе. Мисълта за това го изпълни с тревога, която дори райското спокойствие наоколо не можеше да разпръсне. След малко щеше да бъде в дома на самия Господ!
	 
	 
	 
	ГЛАВА 112

	 
	Седмото небе, 
	където времето не съществува
	 
	За пореден път сиянието стана по-ярко, а ангелският хор се усили. Иън профуча през бляскавата мъгла, заслепен и треперещ. Понесе се надолу и след малко кацна на твърда, хладна повърхност.
	Очите му скоро се приспособиха и видя насреща си огромна златна стена, цялата покрита с назъбен парапет и бойни кули. В средата й имаше грамадна порта от чисто злато, отвъд която се простираше бляскав, оживен град. Беше разположен на тераси, които стигаха до върха и изчезваха в ярък облак.
	Иън застина в захлас. Архитектурата бе класическа, напомняше на старогръцката. Виждаха се дворци, кули, големи къщи, арени и амфитеатри, дворове и площади, построени от бял мрамор, украсени със злато и сребро. Навсякъде имаше паркове, фонтани, скулптури, градини, цветя, чийто аромат изпълваше свежия въздух наоколо… По улиците се разхождаха души от всички възрасти и раси, облечени в чисто бели роби. Те разговаряха и се смееха, окъпани в атмосферата на безкрайна, непомрачавана от нищо радост. Никъде не се забелязваха каквито и да било машини и електроника, сякаш в града времето бе спряло.
	Портата бе отворена и никой не я охраняваше. Над нея имаше табела, която гласеше:
	 
	СЕДМОТО НЕБЕ
	Cerebrum Dei
	 
	Домът на Бог… Източникът на всяка мъдрост.
	След толкова много трудности Иън най-после бе стигнал до края. Предстоеше кулминацията на всичко. Сега пред него се простираше и издигаше най-висшият израз на божествеността. Наградата, която сам Господ даваше на онези души, които го заслужаваха.
	Иън обаче знаеше, че неговата душа далеч не е достойна. Притесняваше се, че бие на очи, а се срамуваше от мръсната си сивкава роба. Още повече, че трябваше да се яви пред Бог в този си вид. Но нямаше избор. Не можеше да изостави родителите си и Анджела. Трябваше да довърши мисията си, каквото и да му струваше това. Трябваше и щеше да го направи — не само заради тях, но и заради себе си. Искаше да получи отговори на всички въпроси, които го измъчваха още от детството му…
	Ангелският хор звучеше по-близо, макар и още да не се виждаше. Опита се да полети към него, но установи, че е прикован към земята. Пробва отново и пак не успя. Едва тогава обърна внимание, че всички в града ходеха пеша. Явно на Седмото небе летенето бе забранено.
	Заля го вълна на тревога. Нямаше представа колко още му остава да извърви, нито с колко време разполага. Пое си глътка благоуханен въздух и побърза да влезе през портата. Никой не се опита да го спре. Лесно се смеси с тълпата и пое по улица, павирана със злато.
	Присъствието му тук не остана незабелязано. Не че го гледаха осъдително – просто любопитно. Без съмнение сивата му туника бе единствена по рода си тук. Продължи нататък, като избягваше да гледа местните в очите.
	Изглежда, всяка душа бе съпровождана от ангел-домакин – мъже и жени с впечатляващи лица. Чертите им бяха елински, цветът на кожата – алабастров, очите – големи и тъмни. Косите им бяха най-различни на цвят, но фигурите им в дълги роби бяха еднакво елегантни. Повечето от тях бяха с душа от противоположния пол и се отнасяха към нея с невероятна топлота и нежност. Иън се досети, че това са началата, или така наречените още архонти – седмият от деветте класа в ангелската йерархия.
	Всеки път, когато стигаше до кръстовище, избираше пътя, който води нагоре. Изкачваше се все по-нависоко и улиците ставаха все по-стръмни. С всяка крачка се приближаваше към върха и сиянието ставаше все по-ярко. Вече изобщо не можеше да вдигне поглед към него. Душите отпред също забавяха ход и се подреждаха в колони. „Чакат на опашка да се видят със Създателя“ – каза си той. Тук ангелите ги оставяха и влизаха в огромен амфитеатър, където се присъединяваха към великолепния хор, който изпълваше Рая с песента си.
	Иън се осмели да вдигне леко очи, прикри ги с длан, а после се сети, че е излишно. Очакваше го обаче нова изненада – ръката му го предпазваше. Огледа се и осъзна, че има сянка. Кожата му бе загубила прозрачността си и сега бе млечнобяла, почти колкото мрамора наоколо. Освен това усещаше тежестта на душата си много по-осезаемо отпреди.
	Побиха го тръпки – явно бе надценил издръжливостта на тялото си. В момента умираше. А със скоростта, с която се движеше опашката, надали щеше да стигне навреме. Душата му щеше да се вкорави, а тежестта й – да го повлече към Чистилището, преди да е успял да предаде съобщението си.
	Налагаше се да се пререди!
	Щом се налагаше да разчита на добрината на непознати, сега бе моментът…
	Подмина няколко души, без никоя да възрази. Просто преминаваше през тях и единствената реакция бе изненадано ахване. Блясъкът стана толкова ослепителен, че наистина бе принуден да отвърне очи. Когато най-после стигна най-отпред, се сблъска с нещо твърдо. Погледна стреснато надолу и когато очите му свикнаха със сиянието, видя два силни крака, обути в златни сандали. Вдигна бавно поглед: бяла туника, пристегната със златен колан, на който висеше ножница, широки гърди и мощни ръце – едната потупваше с огнен меч върху грамадната длан на другата.
	Иън преглътна, вгледан в суровото, намръщено лице на ангела. Архангел, без съмнение и един от Божиите пратеници и воини. Чертите му бяха смели, резки, а косата – дълга и златна.
	Създанието впери в Иън свирепите си сини очи и рязко запита:
	— Кой е застанал пред Божествения трон?
	— Една… една скромна душа със спешно съобщение.
	— Говори!
	— Само за Божиите уши е.
	Опита се да се промъкне покрай ангела, но той сведе пламтящия си меч и му препречи пътя. Припомни си думите на Дявола, че в Ада насилието не е позволено. Реши, че това би трябвало да важи с най-голяма сила за това място, съвсем близо до Всемогъщия. После обаче се сети, че някога именно тук се бе разразила грандиозна битка срещу разбунтувалите се ангели… Започваше да се отчайва, когато в разговора се намеси старчески глас с властен тон:
	— Тази душа страда и е изпаднала в беда. Нека мине.
	Над пламъка Иън съгледа втори ангел: висок, слаб, с бяла роба, стигаща до пода. Имаше дълга бяла коса и брада, очите му бяха изсветлели от времето, кожата му бе бледа и сбръчкана. Изглеждаше древен, но въпреки това се придвижваше с грация и лекота. Иън предположи, че това трябва да е някой от най-висшия клас, един от личните прислужници на бога, които бяха познати просто като „ангели“.
	— Ела – каза ангелът и махна на Иън да се приближи.
	Архангелът измърмори недоволно нещо, но отмести меча си.
	Възрастният дух хвана Иън за ръка и го поведе към сиянието. Докато вървяха, ангелът се вгледа замислено в множеството белези по душата му.
	— Видно е, че много си страдал.
	— Нямате дори представа колко…
	Поеха по една пътека и когато наближиха билото, Иън забави ход.
	— Робата ми… – промълви, – дали Бог ще се обиди от цвета й?
	Ангелът го огледа от главата до петите, после сви рамене:
	— Зависи от настроението Му.
	Иън примигна невярващо:
	— Нима Бог изпада в настроения? Като хората?
	— Не – отвърна безстрастно духът, – хората изпадат в настроения като Него…
	Докато Иън се опитваше да проумее казаното, стигнаха до една висока островърха скала. В нея бяха изсечени стъпала, които се изкачваха спираловидно и изчезваха в яркото зарево отгоре. Възрастният ангел спря.
	— Всеки се среща със Създателя си сам.
	Иън кимна притеснено. Не беше готов, но като се замислеше, кой изобщо беше готов за такъв момент?
	Ангелът сложи ръка на рамото му:
	— Ще се моля да откриеш онова, за което си дошъл, синко.
	Иън му благодари и слабата висока фигура се стопи в бялата омара…
	Никога не се бе чувствал така самотен и уплашен. Макар да бе посветил по-голямата част от живота си на Бога, Иън в действителност не го познаваше. Нямаше представа какво да очаква. Дълги години се бе обръщал към Бог, но това не беше диалог, а монолог. Никога не бе чувствал, че Бог чува молитвите му, никога не получи отговор. По-късно с нарастването на неудовлетворението и съмненията му тонът на монолозите му бе станал почти гневен и те вече трудно можеха да се нарекат молитви. Докато накрая – сравнително наскоро – напълно се отрече от Бог. Поведе кръстоносен поход срещу Него. Точно като падналите ангели!
	А сега се канеше да разголи богохулната си душа пред същия този Бог!
	Смелостта му отстъпи място на паниката. Същевременно дълбоко в себе си той разбираше, че дългият, криволичещ ход на живота му неотклонно и неумолимо го бе водил към този момент.
	Пое си дълбоко въздух и започна да изкачва стъпалата. Светлината бе толкова силна, че не виждаше почти нищо. С всяка стъпка усещаше, че отслабва. Душата, тялото, цялото му същество бяха уморени, изтощени до краен предел. Умът му се замая. А после – твърде бързо според него – канарата се стесни и той се озова на плоска каменна плоча. Падна на колене: моментът бе настъпил.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 113

	 
	Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, по-късно сутринта
	 
	Анджела плати на шофьора на таксито допълнително, за да го накара да побърза, и колата летеше към имението. Спряха с оглушително скърцане на спирачки пред будката на пазачите. Очакваше да открие там въоръжени часови, но тя бе обезпокоително тиха и пуста. Вратата зееше.
	— По-бързо! – изкрещя тя на шофьора. Сирената в главата й виеше пронизително.
	Наоколо не се забелязваше движение, охраната я нямаше, къщата бе тъмна и изглеждаше напълно изоставена. Анджела си даваше сметка какво би станало с Иън при прекъсването на електрозахранването.
	— Фенерче! – обърна се умолително към шофьора. – Запалка… кибрит… Нещо, каквото и да било!
	Той измъкна едно фенерче от жабката на колата.
	— Да не си посмял да си тръгнеш! – нареди му тя и изхвърча от колата, без да плати.
	Изтича до входната врата и с ужас установи, че е открехната. Нахлу в къщата, сърцето й биеше лудо. Никой не отвърна на виковете й, всички лампи бяха угасени, а ключовете им не работеха. Щом запали фенерчето, видя голям кафяв плик на пода. Писмото на Валери! Пликът бе разкъсан. „Висшата реалност“ бе изчезнала.
	„Иън!“ – изпищя тя и се втурна към асансьора, който обаче не работеше. Губеше ценни секунди. Затърси стълбището, откри го и се спусна в подземието – мрачно като мислите й. Зави зад познатия ъгъл и насочи фенерчето към масата. Там лежеше бледото тяло на Иън, неподвижно, изоставено…
	Сърцето й се качи в гърлото. Хукна към него. Постави ръка на бузата му: беше леденостудена. Притисна пръсти към врата му: нямаше пулс. Все още бе свързан към апаратурата, която обаче не работеше.
	Сякаш тук се бе отворил миниатюрен Бермудски триъгълник и бе погълнал всички.
	Нямаше представа откога лежеше така. Охладителните торбички около тялото му не бяха много студени.
	Сломена, тя рухна на колене. Риданието й отекна из къщата.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 114

	 
	Най-високата точка на Рая;
	извън времето
	 
	Иън бе коленичил на каменната платформа, вцепенен от ужас. Аурата и сиянието, които го обгръщаха, бяха неимоверно мощни, едва ли не осезаеми. Усещаше присъствието на Господ съвсем ясно, макар и да не Го виждаше. Под него се носеше сладката песен на невидим ангелски хор. Иън си повтаряше думите на посланието, което се бе заклел да предаде.
	Имаше чувството, че е тук от часове, макар със сигурност да са били само няколко мига. После песента на хора отслабна, светлината се усили неимоверно, а въздухът започна да трепти. Иън никога не бе изживявал нещо подобно. Присъствие вътре и извън него, наблизо и надалеч, едновременно навсякъде.
	— ИСКАЙТЕ, И ЩЕ ВИ СЕ ДАДЕ; ТЪРСЕТЕ, И ЩЕ НАМЕРИТЕ – разнесе се глас. Древен, могъщ, вечен. Едновременно бащински и стряскащ. Любящ и заплашителен. – ХЛОПАЙТЕ, И ЩЕ ВИ СЕ ОТВОРИ.*
	[* Евангелие на Матея, 7:7]
	Иън се сви ужасено. Не можеше обаче да се откаже, не биваше да се разколебава. Събра остатъците от куража си и проговори:
	— Всемогъщи, аз, ъ-ъ, не искам нищо за себе си. Идвам от името на други. Нося съобщение от… от… Твоите ангели в Ада…
	В мига, в който произнесе последната дума, песента секна. Иън също замълча. В Небесата настана тишина, толкова тежка и страшна, на каквато никога не бе ставал свидетел. После започна да се надига мърморене, изразяващо смайването на безброй обезпокоени духове. То бързо се усили и Иън се уплаши, че съобщението му ще остане нечуто, удавено в шума. И тъй като искаше час по-скоро да се отърве от неприятното си задължение, просто изтърси:
	— Господи, Твоите паднали слуги молят за прошката и милостта Ти. Ако в мъдростта Си им откажеш, те казват, че искат да се върнат в нищото, от което Ти…
	Прекъсна го свиреп повей, а Небесата отново страхливо притихнаха. Сиянието проблесна ярко като светкавица и Всемогъщият глас прогърмя:
	— НЕ ГОВОРИ ЗА ПРОКЪЛНАТИТЕ!
	Иън се сви, очаквайки всеки миг да бъде захвърлен в Ада. Едва успяваше да си поеме дъх, но умолително промълви:
	— Прости ми, Господи, само се опитвах да им помогна, те толкова страдат…
	Сепна се и млъкна, защото с ужас осъзна, че току-що е пренебрегнал заповедта на Бог!
	Мълниите спряха, вятърът утихна и последва нова оглушителна тишина. Изведнъж Иън изпита неприятното чувство, че е напълно гол. Умът и душата му бяха открити, дори най-потайните им кътчета бяха проникнати от някаква неведома сила.
	— В ДУШАТА ТИ ЦАРИ СМУТ ТИ СИ ПОЗНАЛ ЗЛОТО.
	Иън преглътна с усилие. Бог наистина знаеше всичко.
	— ВИЖДАШ, НО НЕ РАЗБИРАШ.
	— Така е, Господи – призна той, – не разбирам. Искам да Те опозная. Цялото човечество иска това. Но колкото повече опитваме, толкова повече се объркваме…
	Възцари се безмълвие, после Бог каза:
	— НИМА НЕ ВИ ИЗПРАТИХ СВОИТЕ ЗАПОВЕДИ, ПО КОИТО ДА СЕ ВОДИТЕ? ПРОРОЦИ, КОИТО ДА ВИ НАУЧАТ НА ВОЛЯТА МИ? КАК ТАКА НЕ РАЗБИРАТЕ?
	Иън напълно загуби кураж.
	— Изобщо не се справяме, Господи. Не успяваме да следваме думите Ти, Библията е пълна с противоречия, има три версии на заповедите Ти, а всяка религия тълкува завета Ти различно. Все едно сме построили нова Вавилонска кула – говори се на множество езици и никой никого не разбира.
	— ИЗПРАТИХ ВИ СИНА СИ! КАКВО ОЩЕ ИСКАТЕ ДА ВИ ДАМ?!
	Иън обори глава.
	— Сигурен съм, че знаеш – успяхме да объркаме и неговото послание. Християнството е разпокъсано на стотици фракции и течения. Смисълът, който си вложил, е загубен.
	Чу въздишка на безкрайно възмущение, но преглътна и продължи:
	— По цял свят християни воюват срещу мюсюлмани, мюсюлмани – срещу евреи, хиндуистите – срещу будистите и така нататък. И всички те убиват в Твое име! Всичко се обърка.
	Въздишката бе заменена от гневен тътен:
	— ПРОКЛЯТИЕ ЗА ОНЕЗИ, КОИТО ВЪРШАТ ЖЕСТОКОСТИ В МОЕ ИМЕ!
	Иън отново се сви.
	— Ние искаме да изпълняваме волята Ти, Господи, но вече изминаха две хиляди години, откакто за последно Си ни говорил. Отново имаме нужда от яснота. Само хората да познаваха истината за спасението, омразата и реките от кръв щяха да секнат!
	— ИСКАШ ДА СЕ ПРЕМАХНЕ ИЗПИТАНИЕТО, ЧРЕЗ КОЕТО СЕ ОТСЪЖДА СЪДБАТА НА ХОРАТА?!
	Каква наглост! Позволил си бе да наставлява БОГ!
	Някъде отдолу Иън чу раздразнения шепот на възрастния ангел:
	— Достатъчно! Не подлагай на изпитание Божието търпение! Има и други, които чакат!
	Иън имаше един последен въпрос, но не се осмеляваше да го зададе. Ако Бог надникнеше в Ада и научеше за сделката, която бе сключил с Дявола, със сигурност щеше да върне родителите му в Ямата…
	От друга страна, Господ можеше да чете мисли…
	— ЩЕ УЗНАЕШ ГРЕХА НА РОДИТЕЛИТЕ СИ!
	Какво бе доловил в гласа на Господ – изненада? Или може би гняв? Все едно – бе ужасяващо.
	— ПРЕЗ ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ ТВОИТЕ РОДИТЕЛИ БЯХА БЛАГОСЛОВЕНИ В МИГА НА ИЗПИТАНИЕТО ОБАЧЕ ТЕ ИЗГУБИХА ВЯРА В МЕН, ПРЕДАДОХА СЕ НА ОТЧАЯНИЕТО, ПРОКЛЕХА ИМЕТО МИ С ТОВА ЗАСЛУЖИХА ДА БЪДАТ ПРАТЕНИ В ЯМАТА!
	Иън си припомни библейските страдания на Йов и разбра. И все пак наказанието му се струваше прекалено строго. Как бе възможно една-единствена грешка, допусната в момент на отчаяние, при най-ужасни обстоятелства и под огромно напрежение, да натежи на везните повече от цял живот, изпълнен с добри дела? Как бе възможно един всеблаг и вселюбящ Бог да постъпва така небожествено?! Или може би в онзи фатален ден просто бе изпаднал в лошо настроение?
	В отговор гласът на Бог протътна над главата му:
	— НИМА ТРЯБВА ДА ЗНАЕШ ДОВОДИТЕ НА ГОСПОД?
	Иън не отговори на глас, само мислено. И точно в този миг край него избухна светлина, много по-ярка от преди. Господ издиша – все едно се разрази буря – а после заяви с глас, който разтърси Небесата:
	— ТАКА ДА БЪДЕ! ВИЖ САМ!
	 
	 
	 
	ГЛАВА 115

	 
	Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, по-късно сутринта
	 
	Анджела нямаше идея откога лежи така бледото, безжизнено тяло на Иън, но знаеше, че няма смисъл да вика линейка. Никой екип на „Бърза помощ“ не бе в състояние да го спаси. Можеха само да го обявят за мъртъв. Трябваше да се оправя сама.
	Изтича до резервния генератор в ъгъла и го включи, надявайки се да не е повреден. За нейно облекчение той се закашля и разтресе: работеше. Една по една лампите в помещението се включиха и то се изпълни със светлина.
	— Благодаря ти, Боже! Благодаря ти!
	Обиколи машините и ги включи. И все пак тя бе психолог, а не лекар.
	— Работила си в болница, макар и отдавна, и за кратко – напомни си, като пропусна факта, че онова беше в психиатрична клиника. – Учили са те да оказваш първа помощ, а освен това на два пъти видя как се прави реанимация!
	Всъщност бе наблюдавала процедурата много внимателно. Не че това й беше кой знае колко полезно, изправена сама срещу купчината заплашителни уреди.
	— Кардиопулмонарен байпас… – припомни си трескаво. Вгледа се притеснено в сензорите, датчиците и измервателните скали на устройството.
	Докато се опитваше да си припомни какво трябва да направи и в какъв порядък, зад себе си чу някакъв звук, който заглуши монотонното бръмчене на апаратурата. Бавно равномерно тракане като от токове на обувки.
	Обърна се рязко, сякаш призрак бе поставил ръка на рамото й.
	Иззад ъгъла видя висок, широкоплещест мъж с тъмна шапка с периферия. Имаше дълга руса коса, лицето му бе спокойно, все едно се разхождаше в някой парк посред топъл слънчев ден. Очите му обаче бяха ледени.
	Никога преди не го бе виждала, но много добре знаеше кой е – или по-точно, какъв е.
	— Е, малка моя Kaninchen – произнесе той с дълбок глас с немски акцент, – заради теб цялото летище е по петите ми. Сега трябва да намеря друг начин да се прибера вкъщи!
	Изтръпнала, тя отстъпи сковано назад и се блъсна в жужащите уреди зад гърба си. Започна трескаво да търси оръжие – скалпел, спринцовка с игла, каквото и да е. Такова обаче нямаше.
	Мъжът свали шапката си и я метна на масата, все едно си бе у дома — най-обикновен човек, който се прибира вкъщи след дълъг ден в службата.
	— От колко време само чакам този момент! – въздъхна той и разкопча колана си.
	Анджела го наблюдаваше ужасено: той свали колана и направи примка, използвайки токата за контра. После го вдигна като ласо, а устните му се извиха в мазна усмивка. Тя се притисна към хладните уреди зад гърба й.
	— Не е нужно да го правиш! Нали взе „Висшата реалност“ — вие спечелихте!
	— Ja. Накъсах на парчета така наречената ви „реалност“ и сега вятарат я разнася по патищата. Но за теб имам нова реалност, красавице!
	Тя се опита да се шмугне покрай него, но той бе прекалено бърз и силен. Нахлузи примката на врата й и я дръпна, изправи я на крака, после я засили и я блъсна в машините. Викът пресекна в гърлото й. Мъжът стегна примката около гърлото й и я принуди да го погледне. В очите й се четеше див ужас, дъхът й бе горещ.
	— Такава тажна история – каза той напевно, почти нежно. – Намерила любовника си мартъв и, полудяла от скраб, се обесила…
	Анджела изпадна в истерия. Мяташе се като риба на сухо, панически се хвърли към него, заблъска го с ръце по гърдите, но ударите й не го обезпокоиха дори за миг. Опита се да го ритне, но той раздели краката й и я притисна към апаратурата. Анджела с отвращение осъзна, че той е възбуден!
	Дробовете й горяха, лицето й бе пламнало, очите й сякаш щяха да изскочат и от тях избиха сълзи. Върхът на унижението бе, когато чудовището прилепи гадните си устни към нейните и зашари с ръка по тялото й.
	„Не по този начин! – помоли се наум тя. – Нека не свършвам така!“
	Но силите бързо я напускаха, зрението й се замъгли и тя отмаля…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 116

	 
	В присъствието на Бог;
	вечност
	 
	След като му бе обещано да надникне в ума Господен, Иън се ужаси. Нямаше представа какво го очаква.
	Неслучайно казваха: „Внимавай какво си пожелаваш!“
	Сега обаче бе прекалено късно…
	Сияйната аура край него започна да помръква, а същевременно наблизо се появи огромен блестящ ореол. Когато погледът му се фокусира, Иън забеляза в центъра дърво… всъщност не едно, а половин – беше сцепено точно през средата. Много старо, с дебел ствол, гъста корона и дълги, разпрострени във всички посоки клони.
	Това многократно надминаваше отговора, който бе търсил. Нима бе първият човек от зората на времето насам, който щеше да познае и доброто, и злото?
	Дървото не изглеждаше болно, макар да бе разполовено. Листата му бяха многобройни и лъскави, клоните се огъваха под тежестта на разтворени цветове и зрели плодове – сочни златни ябълки. Една от тях висеше съвсем ниско и проблясваше съблазнително.
	— ВЗЕМИ И ЯЖ, И ЩЕ УЗНАЕШ ВСИЧКО, СВЪРЗАНО С ДУХА – каза Бог.
	Иън изобщо не бе сигурен, че е готов да научи всичко за духовното, но дървото го изкушаваше – досущ като сирена, подмамваща моряк в открито море. Не можеше да отмести очи от плода. Изправи се бавно. Краката му трепереха, коленете му омекнаха… Приближи се – ако не друго, поне да го види добре…
	Бог го предупреди:
	— ТОВА ПОЗНАНИЕ НЕ Е ПРЕДНАЗНАЧЕНО ЗА СМЪРТНИТЕ ПЪРВО ТРЯБВА ДА ПРЕКЪСНЕШ НИШКАТА, КОЯТО ТЕ СВЪРЗВА С ЖИВОТА.
	Ах, значи това бе божествената уловка! Иън спря на броени сантиметри от дървото. Разкъсваше го глад. Пред него се намираха всички отговори. Тайните на Вечността. Смисълът на всичко съществуващо. От него се искаше само да умре…
	Нов мощен повей на вятъра прекоси Небесата и Иън усети ужасна пустота. Разбра, че Господ си е тръгнал. От подножието на канарата се разнесоха изнервени и разочаровани гласове. Дали Бог си бе отишъл, защото се бе разгневил на Иън? Или просто го бе оставил да вземе решение на спокойствие?
	Вгледа се в сочния лъскав плод, който бе толкова близо и го зовеше. Но нима можеше да изостави Анджела? Кой щеше да я предпази от злото, което той самият й бе навлякъл? Може да бе изгубил нейната любов, но неговата бе жива. И надминаваше желанието му да получи това Познание.
	В мига, в който си помисли за нея, я усети. Усети присъствието й и изтръпна от ужасно предчувствие. А после разбра: тя умираше! Усещаше как жизнената сила я напуска! Почувства паниката и отчаянието й! Оставаха й само няколко секунди живот.
	— Боже, помогни й! – примоли се той на безкрайното пусто пространство. Но знаеше, че Господ вече не го слуша – така, както не бе чувал молитвите му и в миналото. Анджела щеше да изгуби живота си, както Антонио и Валери бяха изгубили техните. Иън изпитваше безкрайна вина и безсилие. Имаше чувството, че е прокълнат, независимо че се намираше в Рая.
	Сега вече не можеше да се надява, че ще я спаси. Нямаше как да й помогне. Напрежението, отчаянието и гневът му го накараха да вземе решение. За него животът без Анджела бе безсмислен, докато тук щеше да разполага с цялата вечност, за да си я върне…
	Протегна се и сграбчи плода. Усети мига, в който нишката се скъса, защото сякаш огромна тежест падна от раменете му. Повдигна ябълката към очите си: болката и тревогата му се отразяваха в повърхността й като в огледало. Зачуди се дали изобщо съществува познание, което да му помогне да проумее причините да страда толкова.
	Каквито и тайни да криеше ябълката, той вече не се страхуваше. Заби зъби в кората й. Беше хрупкава, хладна, сладка. Най-вкусното нещо, което бе опитвал в живота си. Но след това усети някакъв горчив привкус.
	Зачака. Сякаш цялото небе чакаше заедно с него.
	А после го усети – Познанието, което бавно навлизаше в него. Отначало се плъзна полека, прокрадна се в съзнанието му. Сега вече буквално го виждаше. Край него се оформяше нова галактика. Обгръщаше го златиста мъглявина, копринени нишки опасваха ума му, все по-ярки и блестящи. Безброй блещукащи звезди във всички цветове на дъгата. Невероятна, неземна красота!
	Не, това не бяха звезди, осъзна Иън. Когато точките светлина се приближиха към него, той установи, че това са четириизмерни диорами*, които показваха сцени на любов, саможертва и благородство. Облечено в дрипи камбоджанско момче бягаше от червените кхмери, понесло немощния си дядо на гръб. Американски конгресмен гласуваше така, както му диктува съвестта, погребвайки шансовете си за преизбиране. Тийнейджърка се опълчваше на съучениците и се сприятеляваше с отхвърлено от останалите момиче.
	[* Умален макет на реално съществуваща местност, исторически момент или сцена.]
	Иън буквално преживяваше тези събития. Приличните на звезди изображения, които кръжаха в ума му, разкриваха всяко добро човешко дело, проявите на милосърдие, почтеност и безкористност от миналото и бъдещето. Разчувстван, Иън се изпълни с надежда за бъдещето на човечеството.
	После обаче някъде от дълбините на душата му се обади остра, пронизваща болка. Напомни му, че съществува и друго познание. В центъра на душата му се събуди Черна дупка. Огромна, завихрена, ненаситна.
	Сякаш привлечена от магнит, Златната мъглявина закръжи около нея, а после започна да се върти в обратна посока. Двете сили се въртяха вихрено като космически урагани, готвещи се за сблъсък. Неизчерпаемото добро срещу неутолимото зло.
	Иън наблюдаваше картината като омагьосан. Тънки струйки познание плъзнаха във всички посоки и забулиха хоризонта. А после една от тях, тънка като косъм нишка от Вечната светлина докосна крайчеца на Безкрайния мрак и всичко застина. Цялата Вселена замръзна, притихна…
	Последва грандиозен взрив – толкова мощен и апокалиптичен, че Иън си помисли, че самият Бог крещи. Изведнъж силите избухнаха, разшириха се до безкрайност, а после се свиха до почти невидими точки, които се погълнаха взаимно, всмукаха всичко, дори пустотата…
	И така, докато след тях не остана абсолютно нищо.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 117

	 
	Кайен, Френска Гвиана;
	същия ден, по-късно сутринта
	 
	Убиецът притискаше Анджела към медицинската апаратура, като същевременно опъваше колана, стегнат около врата й. Тя усещаше как животът постепенно я напуска. Ръцете й се отпуснаха безсилно до тялото. Почти бе изпаднала в безсъзнание, когато дланта й докосна машината зад гърба й и инстинктивно се сви около някаква дръжка.
	И тогава осъзна какво е стиснала: електрода на дефибрилатора!
	Опипа слабо наоколо и откри и другия. Сграбчи и него и с последно отчаяно усилие рязко вдигна ръце, залепи електродите на главата на мъжа и включи дефибрилатора.
	Бам!
	Той изкрещя от болка, пусна я и се олюля назад. Анджела пусна електродите и се строполи на земята, като драскаше с нокти по примката около врата си. Задиша тежко, поемайки жадно въздух. Докато се опитваше да се съвземе обаче, чу приглушено стенание. През замъглените си очи видя мъжа да стои на колене до нея, с олюляваща се глава.
	О, Боже! О, Боже!
	Тя се пресегна към контролния панел на дефибрилатора и включи уреда на пълна мощност, а после придърпа електродите за жиците им и с треперещи пръсти стисна ръчките. Когато се обърна, той стоеше лице в лице с нея и я гледаше свирепо.
	— Schlampe! – изръмжа мъжът.
	Тя изпищя и го халоса с електродите по слепоочията. Токът го удари и той подбели очи. Подскочи назад и се стовари на пода. Главата му тупна глухо и зловещо. От гърлото му се чу гъргорене, тялото му се сгърчи и застина.
	Тя остана неподвижна, задъхана, обзета от ужас. Мъжът не се движеше и, изглежда, не дишаше. Анджела се примъкна трепереща към него и стисна китката му, за да провери дали има пулс. Не усети нищо.
	Ако сега имаше време да рухне, щеше да го направи. Но Иън лежеше на масата, без да дава никакви признаци на живот, затова избърса очи и се изправи с усилие.
	— Кардиопулмонарен байпас – започна тя отначало. Трепереше толкова силно, че едва успяваше да натиска копчетата. Дръпна една ръчка и кръвта потече по тръбичките към вените му. Нагласи отново часовника и започна вливането на стимулантите. Имаше и други стъпки, които обаче не бе запомнила или не разбираше, така че бе принудена да ги пропусне.
	Това беше работа за трима лекари, но тя трябваше да се справи сама. Следеше температурата, като постепенно я увеличаваше. 15 градуса по Целзий, 16, 17… Лицето му бавно започна да възвръща цвета си и тя се обнадежди.
	Моля те! Моля те! Моля те!
	Отвори клапата и гърдите му се изпълниха с въздух. Когато температурата му се повиши достатъчно, намаза мястото над сърцето му с лубрикант, както бе видяла да правят лекарите. Кожата му бе топла, дишането, макар и изкуствено, бе равномерно и тя почти се въодушеви.
	Идваше решителният момент, когато трябваше да използва дефибрилатора…
	И точно тогава застина. Предупредителната сирена в главата й виеше.
	Мечът! Докато реанимираше Иън, напълно бе забравила за него. Усети как мъжът се изправя зад нея като някакво чудовище от филм на ужасите, стиснал колана в ръка. Свита, трепереща от напрежение, Анджела се обърна…
	Мъжът лежеше на пода в същото положение, в което го бе оставила: неподвижен, с ръце, отпуснати до тялото, и широко отворени мъртви очи. Под главата му се бе образувала локва кръв, предната част на панталоните му бе потъмняла от урината. Трябваше да прекрачи простряното му на пода тяло, за да вземе електродите. Гадеше й се, но се овладя. Пристъпи страхливо, сигурна, че той ще се протегне и ще я сграбчи. Мъжът обаче не помръдна.
	Дано само късметът не й изневереше в последния момент…
	Нагласи скалата на дефибрилатора и се подготви да подаде първия импулс. Постави единия електрод над сърцето на Иън, а другия – отстрани. В мига, в който температурата му достигна 29 градуса, тя затвори очи, затаи дъх и пусна електричеството.
	Бум!
	Иън подскочи, а Анджела изпищя и отскочи назад. Той обаче се отпусна безжизнен на масата, а на екраните се виждаха само прави линии. Увеличи подаваната енергия и наново намести електродите. Изчака да светне зелената светлинка, стисна зъби и отново пусна електрически импулс. Тялото му отново се сгърчи и тя отново изпищя. Пулс обаче не се появи.
	— Моля те, Господи, не ми го отнемай!
	Увеличи още джаулите. Нов електрически импулс. Нищо. Усили за пореден път и пак притисна електродите веднага, щом се презаредиха. Отново нищо. Когато нагласи дефибрилатора на максималните 360 джаула, по кожата му започнаха да излизат мехури. Погледна часовника – бяха изминали повече от двайсет минути. Температурата му бе нормална, но Иън не даваше признаци на живот.
	Анджела повдигна клепачите му и потърси синевата на очите, които толкова обичаше. Но в ирисите му липсваше блясък, а зениците бяха безжизнени. Екраните спяха.
	Повече не можеше да се сдържа. Смазана от отчаяние, тя захвърли електродите на пода, зарови лице в зачервените му, изгорени гърди и зарида.
	 
	 
	 
	ГЛАВА 118

	 
	Раят; 
	миг от вечността
	 
	Когато Иън се събуди, откри, че лежи до златните води на тихо ромолящ поток, подпрян на ствола на друго голямо, много старо дърво. След малко зрението му се проясни и той внимателно огледа масивните възлести клони, приведени почти до земята от тежестта на гроздове златни череши и цветове. Подухваше лек, ароматен бриз, цветчетата се сипеха нежно от клоните и образуваха мек килим под дървото. Въздухът бе напоен с благоухания, атмосферата бе приспивна като в приказен сън. Над главата му се носеше птича песен, а в далечината се чуваше успокоителната песен на ангелския хор.
	После усети, че не е сам, и се извърна леко. Вляво от него с кръстосани боси крака бяха седнали мъж и жена, които никога не бе виждал. Много красива двойка на средна възраст, и двамата с абаносова кожа. Жената носеше семпла бяла туника и златни обици, огърлица, гривни и пръстени. Тъмната й коса бе сплетена на плитки, увити около главата й в сложна, изящна прическа, украсена с широки златни ленти. Косата на мъжа също бе почти черна, но късо подстригана. Гърдите му бяха голи, а надолу бе облечен в бял саронг. Не носеше бижута.
	Няколко метра по-нататък забеляза висок широкоплещест архангел със златиста коса. Той бе обърнат с гръб към тях и стискаше в ръка пламтящ меч, като че бе застанал на пост.
	Мъжът и жената се усмихнаха на Иън и го погледнаха въпросително. Той се опита да приседне, но бе твърде слаб.
	А после се сепна: 
	— Анджела! 
	Достатъчно бе да си помисли за нея, и веднага разбра, че е жива. По някакъв неведом начин, за негова огромна изненада и облекчение, тя бе оцеляла!
	Нова мисъл прекоси ума му:
	— Родителите ми!
	— Те са добре, в безопасност са – увери го мъжът с мек баритонов глас без акцент. – В момента са в Лимбо. Първите хора в историята, успели да се спасят, след като са били прокълнати!
	Иън разбра, че това е истина. Усещаше, че са там. Неимоверно зарадван, той се опита да се изправи, но краката не го държаха.
	— Трябва да ги видя…
	Мъжът постави топла длан на ръката му.
	— Не можеш. Персефона няма да го позволи. – Усмивката му се разшири и разкри два реда безупречни бели зъби. – Направо е побесняла!
	Иън се отпусна замаян назад.
	— Как се чувстваш, синко? – попита жената.
	— Н-не знам… Объркан.
	— Какво видя навръх Седмото небе?
	Той потри очи, учуден, че усеща кожата си. Явно в Рая след смъртта душата придобиваше плътност и осезаемост. Забеляза също, че робата му сега е снежнобяла.
	— Видях Бог – отвърна, – или поне така си мисля. Надникнах в ума Му. Само че видяното изобщо не отговаряше на очакванията ми… Открих доброта и любов. Безгранична любов… — Въздъхна дълбоко. — Но имаше и мрак. Безкраен, непоносим мрак.
	Мъжът кимна:
	— Открил си Доброто, а също и Злото. Това е истинската същност на Бог. Това е истината, която търсеше. Познанието, заради което дойде тук.
	Иън се изправи на крака, макар и с огромно усилие:
	— Невъзможно! Господ е съвършен!
	— Така е. Съвършено добър и съвършено зъл, в съвършени пропорции.
	Жената добави:
	— Всъщност хората грешат, като приемат, че съвършенството се равнява на липсата на зло. Представата за всеблагия и всемилостив Господ е човешка измислица, не идва от самия Бог.
	— Така пише в Библията! – настоя Иън, все още не бе в състояние да повярва. – Именно на тази идея се основава вярата!
	Мъжът продължи да се усмихва кротко.
	— Тъмната страна на Господ е описана в Библията толкова ясно, колкото и светлата – продължи той. – Нима там не е казано, че Бог с едната ръка дава, а с другата взима? Че може в един момент да е любящ и добър, а в следващия да стане гневен, отмъстителен и ревнив? Само си спомни Плачът на Еремия, 3:38: „Из устата на Всевишния не излизат ли и злото, и доброто?“
	— Нищо не е чуждо на Господ – добави жената. – Той въплъщава в себе си всичко съществуващо. Най-висшето Добро, най-низшето Зло – използва онова, което е най-подходящо за целите Му. Нима в противен случай хората щяха толкова да се страхуват от Него?
	Иън се ужаси. Това противоречеше на самата същност на вярата! Не, не можеше да е истина! Които да бяха мъжът и жената, те със сигурност грешаха!
	— Господ може и да позволява съществуването на злото, но не той го създава – настоя той, обзет от отчаяно желание да защити Всемогъщия.
	— Ще ти цитирам Него самия в Исая, 45:7: „Аз създавам светлината и творя тъмнината; Правя мир, творя и зло! Аз Господ съм, Който правя всичко това.“
	Иън се облегна безсилно назад. Наистина, по-ясно от това не можеше да се каже. Декларация за двете лица на Бог, идваща от собствената Му уста. Бог като Джекил и Хайд!
	Ето обяснението на божествения парадокс.
	В светлината на това откритие Библията действително бе пълна с примери за неправдите и злодеянията на Бог. Достатъчно бяха само случаите, в които Той бе давал воля на гнева Си и накърненото Си честолюбие – хиляди жени, деца и старци, немощни и сакати, които бяха заклани или поробени, изгорени живи, премазани, пребити с камъни, удавени или просто уморени от глад. Същото важеше и за беззащитните животни – Ноевият ковчег бил само 300 лакти дълъг, 50 лакти широк и 30 лакти висок…
	— При това не говорим само за Библията – намеси се жената.
	— Истината за Божията природа е навсякъде около нас, стига човек не само да гледа, но и да вижда. Знаци има навсякъде.
	Иън с изумление осъзна, че е права. Истинската същност на Бога бе винаги на показ. Проявяваше се непрекъснато в бедствията, които сполетяваха човечеството: земетресения, урагани, изригвания на вулкани, цунамита, наводнения, суша, епидемии. Та нали всички те бяха дело на Господ?
	Мъжът му обърна внимание и на нещо друго:
	— Самите хора са знак, вид метафора. Нали знаеш какво се казва в Битие, 1:26-27?
	Иън си спомняше въпросния откъс – недвусмисленото изявление от първата глава на Светото писание: „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие;… И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде“.
	Нямаше място за спорове: човекът бе отражение на своя Създател. И не във физическия смисъл на думата, както често бяха тълкувани тези думи, а в духовния. Доброто вървеше за ръка със злото.
	— За нещастие – обясни жената – човеците все още не притежават мъдростта, необходима да поддържат собствената си природа в равновесие.
	Иън се зачуди как може да е възприемал Господ така превратно и погрешно. И не само той – целият свят бъркаше. Или може би просто отказваше да види истината. Люсиен се оказа прав, Божиите истини бяха разяснения на неща, които хората вече знаеха. Или по-скоро, които би трябвало да знаят, защото тези неща бяха очевидни. Във Вселената съществуваха безброй признаци: светлина и мрак, порядък и хаос, съзидание и разрушение, живот и смърт. Повтаряха се непрекъснато, отново и отново. И всички те бяха създадени от онова Съзнание, което бе измислило Рая и Ада, за да може човек да надникне в ума Му…
	Иън усети как го напускат и последните остатъци от вярата му. Вече нямаше причини да вярва, защото знаеше. Освен това разбра защо цял живот се бе чувствал лишен от присъствието на Бог, защо целият свят изпитва тази липса.
	Някога, много отдавна Господ се бе разхождал сред хората. Когато човешките същества имали неприятности или затруднения, се обръщали към Него чрез молитви или жертвоприношения, а Той се намесвал и им помагал. Възможно било да разговаряш направо с Него. В онези времена Бог изсипвал манна от Небесата, разделял морета, помитал враговете си с огън и жупел – все проявления на присъствието Му. Днес обаче не бе така. От две хиляди години подобни чудеса не се бяха случвали. Както всички ние се опасявахме, както всеки родител, загубил дете, знаеше, Бог не слушаше молитвите ни. А този страх никой богословски довод не можеше да успокои.
	Жената, сякаш прочела мислите му, промълви:
	— Търпението на Господ се изчерпа със смъртта на сина Му. Христос бе най-голямата надежда на човечеството, но хората се провалиха. Не успяха да схванат посланието Му, не следваха напътствията Му, затова Господ се отвърна от тях. Сега единственото му съприкосновение с човеците е тук, в Небесата. Ти си първата жива душа, която разговаря с Него оттогава.
	Иън винаги бе усещал това разстояние, което Бог бе поставил помежду им.
	— Как е могъл да ни изостави?! Собствените си създания, чедата си!
	— В мъдростта си Той не е оставил света безпомощен. Силата на ума човешки е безгранична, а вселената му – безкрайна. В тях се съдържа всичко, което е необходимо на човек, за да успее. А може би дори отново да открие Господ.
	— Но човекът не съумява да постигне тези неща! Ние сме на път да унищожим себе си и Земята заедно с нас!
	Иън ясно виждаше, че човекът е като дете, като самотен сирак, който търси отсъстващия си родител, защото го е страх да се изправи сам срещу вселената. Затова така отчаяно се вкопчваше в религията, макар че тя изопачаваше Божиите знаци, макар че фанатичната й праволинейност и нетърпимост потискаха естествената човешка склонност към състрадание.
	Уплашен за съдбата на света, Иън попита разтревожено:
	— Трябва да има начин да се преодолее това отчуждение, да се запълни пропастта между нас и Бог!
	Мъжът и жената се спогледаха. След малко мъжът се обърна към Иън:
	— Господ вече не чува молбите, идващи от човешкия свят, но все още обръща внимание на молитвите от Рая. Може би наистина има как да се възстанови близостта между Него и творенията Му – стига, разбира се, да си готов да поемеш по този път…
	— Аз ли?!
	Мъжът потупа успокоително ръката му, пресегна се и откъсна няколко златни череши от дървото. Тогава Иън забеляза голям стар белег, който се простираше отстрани на тялото му. Едно от ребрата му липсваше…
	Той подаде плодовете на Иън:
	— Ти си първата човешка душа, която е била както в най-дълбоката част на Ада, Ямата, така и на най-високата част от Рая – върха на канарата в Седмото небе. Може би все още има надежда за племето човешко… Яж!
	Поразен, Иън безмълвно пое черешите, като се опитваше да проумее онова, което виждаха очите му: намираше се в присъствието на единствените други човешки същества, които бяха опитвали от Забраненото познание.
	Поднесе една от черешите към устните си и захапа сладкия зрял плод. Веднага усети, че отново го обзема сънливост…
	— Почини си сега, синко – нежно му каза жената.
	Той се предаде в прегръдките на съня. Последното, което видя, бяха ярките им бели усмивки…
	 
	 
	 
	ГЛАВА 119

	 
	Някъде високо в небето…
	 
	Черно, обсипано със звезди небе. Безоблачно, сюрреалистично дълбоко, искрящо. Отдолу – развълнувано облачно море, което се простираше до края на хоризонта. Наоколо звучеше тихо и монотонно, почти приспивно бучене…
	Иън примигна. Беше легнал на една страна, цялото му тяло бе сковано и ужасно го болеше. Обърна се по гръб и остра болка прониза бедрото му. После една топла длан стисна рамото му. Погледна нагоре и се изуми… А след това го обзе въодушевление.
	Анджела!
	Намираха се в малък самолет, осъзна той. Бяха единствените пътници. Той бе настанен на седалка до илюминатора, краката му бяха завити с одеяло. Беше се събудил насред звездното небе. А до него имаше ангел!
	Ангелът Анджела беше доста опърпан. Блузата й бе разкъсана, а около врата й имаше грозна следа като от нашийник, очите й бяха зачервени. Изглеждаше напрегната и изтощена до краен предел, все едно тя самата бе минала през Ада.
	Тя се притисна към него, прегърна го силно и проплака:
	— Моля те, кажи ми, че си добре!
	Той потрепна; езикът му беше залепнал и му трябваше известно време, за да успее да проговори:
	— Да… добре съм.
	Тя се отдръпна и се вгледа в очите му. В погледа й се четеше надежда, но и предпазливост:
	— Говореше в съня си… реших, че това е добър знак. Преброй наобратно от сто до едно.
	— Повярвай ми, в момента мога без проблем да преброя от безкрайност до едно…
	Опита се да седне. Всичко го болеше. Анджела му помогна да вдигне седалката си.
	— Не разбирам… – промълви той, – какво точно се случи?!
	Лицето й помръкна.
	— Орденът. Открили са лабораторията, разкарали са всички – и лекарите, и охраната, а теб бяха оставили да умреш. Когато пристигнах, нямаше никого, захранването бе изключено и нищо не работеше. А после… после се върна мечът.
	Той стисна пръстите й и усети пулса й.
	— Не се притеснявай – опита се да го успокои тя. – Погрижих се за него… Намери си майстора.
	Иън не можеше да си го представи. Въпреки това Анджела още веднъж бе доказала, че Орденът въобще не е непобедим. Той вярваше, че докато са заедно, ще успеят да преодолеят всичко.
	— Опитвах се да те съживя в продължение на цели двайсет минути – продължи разказа си тя. – Сигурна бях, че си мъртъв. И тогава… не знам как… сърцето ти изведнъж започна да бие отново! Страхувах се, че може да дойде и друг меч, затова веднага щом се стабилизира, те „опаковах“ и те качих на самолета. Шофьорът на таксито ми помогна…
	Млъкна за миг, след което добави:
	— Съжалявам, но „Висшата реалност“ вече не съществува. Мечът я е унищожил.
	Но за него единственото, което имаше значение, бе, че Анджела отново е с него.
	— Мислех… мислех, че повече никога няма да те видя – каза той.
	— Ами вероятно нямаше – отвърна тя, а в очите й проблесна болезнен спомен. – Тази сутрин обаче, след като се качих на самолета и чаках да излетим, попаднах на нещо… Сигурна съм, че то ще ти помогне най-накрая да приемеш истината за тези преживявания, близки до смъртта.
	Измъкна от чантата си едно списание по психология.
	— Криех се зад него, когато изведнъж видях това – все едно беше чакало да го видя! – каза тя и обърна към него една цветна илюстрация на човешкия мозък. Отделните му части бяха старателно надписани.
	 
	  

	 
	— Човешкият мозък? Не разбирам!
	— Прочети това – каза тя и му показа долната част на схемата.
	Той прочете на глас медицинските термини, но от това не му стана по-ясно какво има предвид Анджела.
	— Вгледай се внимателно. Спомняш ли си имената на кръговете на Ада, които ми изброи? – Заби пръст в приличния на орех малък мозък. – На латински това се нарича церебелум… Пъкълът на Цереб, нали така? – Придвижи показалеца си към бадемовидната част от междинния мозък. – Това го проверих, на гръцки таламус означава „вътрешна зала“. Точно под него е хипоталамусът, което пък значи „долна зала“…
	Иън я погледна невярващо.
	— Има ги всичките. Медула облонгата, продълговатият мозък, е „Продълговатата метална порта“. Хипофизната жлеза* е Ямата…
	[* На англ, pit – яма, дупка; pituitary gland – хипофизна жлеза.]
	Иън прокара несигурно пръст по сивата горна част на схемата на мозъка – наименованията; те пък отговаряха на седемте небесни сфери, които бе посетил. Сърцето му се сви.
	Анджела затвори списанието.
	— Собственото ти подсъзнание ти е подсказвало отговора от самото начало. Твоите пътувания са се случвали в мозъка ти — буквално. Смесица са от непълни и неточни спомени от биологията, Библията и кой знае още къде… Грубо съшити с бели конци в твоя собствен вариант на Ада.
	Иън се строполи поразен на седалката. Логиката й бе необорима. Всички учени единодушно приемаха, че долната част на мозъка отговаря за примитивните човешки инстинкти и емоции. Това бе злото… Злото, което бе в непрестанна борба с горната част – източникът на логиката и разума, тоест на доброто… Нима подсъзнанието му наистина му бе изиграло безвкусна шега? И ако това бе вярно, защо сега се чувстваше така различен? Ама че странни мисли! А после си припомни думите на жената под дървото:
	„Истината за Божията природа е навсякъде около нас, стига човек не само да гледа, но и да вижда. Знаци има навсякъде.“
	Дали човешкият мозък не бе именно такъв знак? Метафора, както я бе нарекла жената? Отвъдното, представено в микрокосмоса на човешката анатомия?
	Анджела обаче още не бе приключила:
	— Когато родителите ти са загинали, ти си се почувствал изоставен. Това е често срещана реакция при деца, които са твърде малки, за да разберат какво е смъртта. Подсъзнателно си ги обвинявал за болката и самотата си. Носил си тези чувства през целия си живот. После обаче, по време на ПБС, идеята да ги видиш отново, ги е извадило на повърхността. Именно затова си си представял, че родителите ти са в Ада – за да ги накажеш, че са те изоставили. Същевременно си обвинявал себе си за смъртта им и съответно си смятал за свой дълг да ги спасиш.
	Иън видя съчувствие в очите й, усети как ръката й стисна по-силно неговата.
	— Скъпи, ти преживя ужасно изпитание, но сега, след като се срещна очи в очи с демоните си, ще можеш да ги преодолееш и да ги забравиш. Най-после ще се отърсиш от този кошмар!
	Катарзис? Не изпитваше нищо подобно. Познанието, независимо дали бе истинско или въображаемо, все още витаеше в душата му и го изпълваше с безпокойство.
	Анджела отново отвори чантата си:
	— Между другото, след онова, което се случи със скапулария ти, бих искала първо да погледнеш нещо… – каза тя и отново зарови в чантата си.
	Мислите на Иън бясно препускаха. Ако неговите ПБС бяха истински, завръщането му от смъртта не бе просто резултат от героичните усилия на Анджела и неговия късмет. Това би означавало, че са го изпратили обратно. На човечеството се даваше още една възможност и тази възможност бе той, Иън. Само дето това бе абсурдно, нелепо. Щом самият Исус Христос не бе успял да спаси хората, какво можеше да стори той, един обикновен човек?
	— За малко да ги изхвърля… размислих в последния момент – измърмори Анджела, като продължаваше да рови в чантата си.
	Иън усети огромна тежест, сякаш на раменете му бе кацнал грамаден лешояд. Повече не искаше да има нищо общо с това Познание… Анджела бе права, всичко това наистина се бе случило само в главата му. Поредната заблуда, самоизмама, изражение на безумната мания, която го преследваше почти цял живот. Обсесивно-компулсивното разстройство, от което така и не бе успял да се излекува. Невроза, която сега се опитваше да го убеди, че се е превърнал в месия…
	Стига толкова! Всичко свърши!
	— Виж какво измъкнах от юмрука ти в лабораторията… – обърна се към него Анджела.
	Умореният му поглед се спря върху отворената й длан.
	На нея лежаха череши. Златни череши.
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	 
	Glenn Kleier – The Knowledge of Good and Evil (2011)
	Глен Клайър – Тайното познание 
	Превод от английски език, Първо издание
	Превод: Яна Маркова
	Гл. редактор: Димитър Риков 
	Редактор: Росица Златанова 
	Коректор: Лилия Анастасова 
	Графично оформление: Александрина Иванова 
	Корица: Радослав Донев
	Издава: СофтПрес ООД (2012)
	ISBN 978-619-151-011-5
	Сканиране: Таралежче
	Разпознаване, корекция и форматиране: bonbon4e (2019)