[Kodirane UTF-8]

	Виктор О’Райли
	Игрите на Палача


	Пролог


	„От древна времена самураите са се славели със силен дух, желязна воля и смелост.“
	Юкио Мишима, Хагакура


	„Няма разлика дали ще изследваш ада или рая. За да откриеш нещо ново, изследвай непознатото.“
	Шарл Бодлер


	_Островът на Фицдуейн, западно от Ирландия, 1981 година._
	Когато му казаха, че трябва да се обеси, Руди побледня и краката му се подкосиха.
	После се посъвзе и останалите разбраха, че е приел неизбежността на това, което щеше да се случи. Той просто нямаше избор. Ако не изпълнеше присъдата, смъртта му щеше да бъде мъчителна, както и тази на Врени и другите от семейството. Въпрос на един или няколко живота — и в двата случая той щеше да умре. Не оставаше друга възможност. Казаха му, че ще приключи бързо и безболезнено.
	Повече не можеше да издържа — нещата, които правеха и крояха, независимо от причините, внезапно му се видяха противни. Не можеше да продължава така. Тялото му се възбунтува, прилоша му и започна да му се гади. Съзнанието му се бе превърнало в блато от ужасяващи образи и спомени, а вярата и надеждата бяха мъртви. Още когато се присъедини към тях, знаеше, че никога не ще ги напусне жив.
	Мина му мисълта за бягство. После реши да се обърне към властите или да противодейства по някакъв начин, но през цялото време знаеше с абсолютна сигурност, че не говорят и че щяха наистина да изпълнят заканата си. Искаха живота му. В противен случай Врени, Марта и Андреас бяха обречени.
	Смъртта като изход не бе чак толкова лоша. Вината го гризеше и той не знаеше как би могъл да избяга от нея. Разбираше, че за това, което вече бе сторил, няма прошка — самият той не можеше да си прости.
	Бяха се погрижили за всичко. Казаха му къде да отиде и какво да направи. Когато стигна до стария дъб, видя, че въжето е вече поставено. Беше тънко и синьо — такива въжета се използваха за какво ли не. Трудно му беше да повярва, че толкова прозаично нещо ще сложи край на живота му. Бяха му казали, че са направени точни изчисления и смъртта ще настъпи моментално.
	Четирима стояха около дървото, гледаха и чакаха безучастно. Никой не се опита да му помогне. Трябваше да го направи сам.
	Качи се на дървото с усилие — бе валяло и стволът бе мокър и хлъзгав. Стъпи на клона и промуши примката около врата си. Залитна и за да се задържи, се хвана за висящото въже. Ръцете му трепереха, побиха го тръпки.
	Долу виждаше двама от наблюдателите. Заля го вълна от отчаяние, почувства се безкрайно самотен и изведнъж му се прииска да види приятелско лице. След секунди щеше да е мъртъв и никой нямаше да се заинтересува. Не можеха да открият причината за това, което се е случило. Човекът от Берн изпълняваше присъдата така неумолимо, сякаш присъстваше на екзекуцията, а не беше на хиляда и петстотин километра от тази тъжна мокра гора.
	Внезапно Руди се сети за баща си. Сякаш го виждаше пред себе си и той му се усмихваше както някога. Спомни си за времето, когато семейството бе едно цяло и всички живееха щастливо.
	Смъртта съвсем не настъпи веднага. Човекът от Берн бе дал недвусмислени разпореждания — всичко друго, но не и моментално. На Руди му трябваше доста време, за да умре.
	Долу наблюдателите — ужасени и възбудени — изчакаха, докато спазматичните гърчове на тялото и звуците от задушаването замрат напълно и едва тогава си тръгнаха.
	Беше нищо в сравнение с това, което предстоеше.


	Обесването



	„Ирландка? Честно казано, не бих искала да съм нещо друго. Ирландия е както състояние на духа, така и реално съществуваща страна. Тя винаги е била по-различна от останалите страни, със своя собствена философия за удоволствието, за наказанието, за живота и смъртта“
	Една О’Брайън, „Майка Ирландия“



	Първа глава

	Тази нощ Хюго Фицдуейн спа неспокойно, но когато се събуди, нямаше и следа от лошо предчувствие. Навън валеше. Качи се на главната кула и се загледа в зората. Мислеше си, че всеки, израснал в Ирландия, има достатъчно време да свикне с дъжда.
	Преди повече от седемстотин години, на същото място и по същата причина, бе стоял първият от рода Фицдуейн. Независимо от суровия климат, гледката от главната кула на замъка си заслужаваше, дори и през мрачния февруари. Земята, която виждаха от там, бе тяхна и за всички от рода. Въпреки различията помежду им, важеше максимата: „Държа на това, което притежавам“.
	Дъждът спря и небето просветля.
	Замъкът бе разположен на скалист хълм и от мястото, където стоеше, Фицдуейн виждаше почти целия остров. Трудно беше да се нарече остров тази вдадена в океана земя — най-характерното за която бяха брулещият вятър, тресавищата, ниските хълмове и неравните пасища — откъсната от сушата от някакви си двайсетина метра вода и свързана с нея посредством мост между стърчащите скали.
	Във вътрешността на острова имаше сладководно езеро, на чийто бряг се виждаше малка бяла къща със сламен покрив. От комина се издигаше тънка струя дим. Вътре Мъроу и жена му Уна, семейството, което се грижеше за замъка и принадлежащите му земи, се канеха да закусват. Преди почти двайсет години, в Конго, Мъроу бе служил като сержант при собственика.
	Вълните се разбиваха и пенеха в скалите, които опасваха замъка, Фицдуейн се наслаждаваше на познатия звук. Уви се още по-плътно в дъждобрана, тъй като дори на тази височина поривите на вятъра донасяха солени пръски.
	Погледна часовника си. Осем и половина — трябваше да тръгва. Затвори след себе си вратата към покрива и внимателно заслиза по витите каменни стъпала, изтъркани от многовековна употреба. До хранилището и оръжейната имаше пет площадки. За тези помещения все още използваха старинните им имена, макар че от тавана в хранилището отдавна не висяха късове осолен бекон. Но всеки уважаващ себе си нормандски рицар би бил впечатлен от запасите, изложени в оръжейната. А ако същият този рицар бе запознат с огнестрелното оръжие и прийомите на съвременната война, би бил заслепен от колекцията пушки, пистолети и автоматично оръжие, скрита в дълбоките подземия на замъка. Въпреки че според сегашния ирландски закон това бе наказуемо, Фицдуейн спазваше семейната традиция за колекциониране на бойно оръжие.
	Първоначално замъкът представлявал четириъгълна пететажна кула, завършваща с бойна площадка и вход на втория етаж, достъпен единствено чрез подвижна стълба. С течение на времето бил променян, укрепван и модернизиран. Към основната сграда било пристроено триетажно крило, покрито с каменни плочи. Подвижната стълба била заменена от каменна. Оградили вътрешния двор със защитна стена и там издигнали конюшнята и външните постройки. През шестнадесети век била изградена мрежа от тайни тунели и хранилища.
	Входът, който е най-слабата точка на един замък, представляваше малка двуетажна кула, част от защитната стена, която наричаха порталът. Подът на издадения втори етаж имаше отвори, откъдето върху нападателите се изливала вряла вода или се хвърляли горящи факли.
	Оригиналната желязна решетка, завършваща с остри шипове, която се спускала незабавно като гилотина, отдавна ръждясала, но по време на Наполеоновите войни била подновена. Сега тя висеше със смазана верига, готова да отбие атака, каквато никога нямаше да има. Морето и острите зъбери ограждаха замъка от две страни, а дълбок ров опасваше останалото.
	Дънклийв, домът на рода Фицдуейн, в продължение на повече от седем века никога не бил превземан с открита атака. Това донякъде носеше утеха, но според настоящия собственик то едва ли имаше практическо значение в края на двадесети век.
	По дървения мост над защитния ров изтрополяха копита, Фицдуейн леко пришпори коня и Пука се насочи в галоп по склона към скалистия връх. Макар земята да бе влажна и хлъзгава, той яздеше уверено. Конят бе сигурен и познаваше пътя.
	Островът беше дълъг малко над десет километра и около четири — в най-широката си част. Освен Фицдуейн и Мъроу с жена си, единствените други обитатели живееха в уединеното училище на носа. То официално се наричаше „Световен Институт Дрейкър“. Към края на деветнадесети век един ексцентричен немски производител на оръжие бе купил земята, на която през Средновековието се издигал манастир, разрушен от войските на Кромуел през седемнадесети век. С печалбите си от Френско-пруската война, той започнал да строи това, което според неговите представи било ирландски замък.
	Но на построения замък му липсвали някои необходими помещения, фон Дрейкър пропуснал да направи бани и тоалетни. Не съзнавайки грешката си, той се нанесъл в завършената на пръв поглед сграда. Тогава започнала трагедията. Докато се облекчавал зад един рододендронов храст, бил измокрен до кости от внезапно излял се дъжд — времето в Конемара е всичко друго, но не и предсказуемо. В резултат на това се разболял от пневмония. След кратка и по-скоро привидна борба с болестта фон Дрейкър умрял. Оставил огромно богатство и жена, която презирал. Нямал деца. Затова последното му желание било ирландското имение да бъде превърнато в колеж за ученици от цял свят, „които ще живеят заедно, ще се опознават, ще се сприятеляват и така ще пазят мира в света.“
	Тези, които познаваха фон Дрейкър добре, бяха доста озадачени от проявата на такива чувства у човек като него. Всъщност на адвоката си той беше казал следното: „Измисли нещо, за да не може старата вещица да се докопа до парите ми!“.
	Богатството на „фондация за мир фон Дрейкър“, натрупано главно от оръжие и експлозиви, се увеличаваше и растеше. През по-голяма част от времето „Световният институт Дрейкър“ отваряше вратите си за бизнес. Приемаше за обучение подбрани групи ученици на възраст от шестнадесет до двадесет години от различни краища на света, които се обучаваха по средно тежка академична програма, в която силно бяха застъпени гребане, катерене, ориентиране и други силови дисциплини.
	Институтът „Дрейкър“ се оказа успешно начинание главно заради уединението си. Той бе идеалното място, където изпращаха богатите, създаващи проблеми младежи. Освен това беше и смесено училище. Единствените условия за влизане в него бяха пари и връзки. Родителите, които пращаха децата си в „Дрейкър“, имаха по много и от двете.
	Фицдуейн забави хода на коня. Чувстваше вятъра, който идваше от океана и соления му вкус по устните си. Бе започнал да се отпуска. Хубаво е да си у дома, въпреки лошото време.
	Войните започнаха да му дотягат. Още по-неприятното беше, че досадните неуредици на съвременното пътуване го изморяваха. Колкото повече остаряваше, толкова повече го привличаше перспективата за тих и спокоен, дори уседнал живот.
	По-голямата част от годината Фицдуейн прекарваше извън Ирландия. Не му бе приятно, но какво да се прави, горещите събития се случваха в други страни. През последните двадесет години той бе участник в тях като войник или като военен фотограф, преследвайки хората с пушка или с фотоапарат. Войната в Конго, Виетнам, арабско-израелската война, после отново Виетнам, Кипър, Ангола, Родезия, Камбоджа, Либия, Чад, Намибия, безкрайните Южноафрикански страни. Този ирландски остров бе неговият рай, неговото убежище, където си почиваше и възстановяваше духа си. Може би той не предлагаше нещо по-вълнуващо от това да гледаш как расте тревата, но беше единственото място без насилие и смърт.
	Долу се виждаха малкият плаж, навесът за лодки и пристанът на училището „Дрейкър“. Отвесните скали правели мястото почти недостъпно докато фон Дрейкър не довел специалистите по експлозиви от компанията си. Те пробили тунел в скалите от градините на замъка до плажа.
	Фицдуейн се движеше между стената на градината на училището и края на скалата. Сивият камънак на викторианския замък се открояваше заплашително. Водоливници се бореха за пространство със зъбери. Впечатлението от красотата на готическите арки се разваляше от неизмазаните греди. Часовниковата кула завършваше с нещо, наподобяващо Партенона. Историята на Ирландия наистина бе многообразна, но дори тя не можеше да се мери с изобретателността на фон Дрейкър.
	Отпред се намираше малка горичка, а зад нея — носът на острова. Когато времето бе хубаво, Фицдуейн пускаше Пука да пасе солената, полегнала от вятъра трева, а той се изтягаше близо до края на скалата, гледаше небето и реещите се гларуси и не мислеше за нищо.
	За малко поне можеше да забрави войната и смъртта. Може би, мислеше той, бе дошло времето да прибере фотоапарата си и да си намери улегнала работа.

	* * *

	Фон Дрейкър имал слабост към дърветата. Първоначално на мястото растял само един стар дъб. Недалеч от него се издигала могила. Местните жители го заобикаляли отдалече. Говореше се, че дъбът е от особен вид и никой не помни кога е бил засаден. Говореше се още, че в дните преди Св. Патрик и по време на приемането на християнството в Ирландия под неговите клони са били вършени ужасни неща. Разказваха, че дори след официалното признаване на християнската църква на острова са продължили кървавите жертвоприношения.
	Фон Дрейкър не вземал несериозно такива приказки. И тъй като никой от жителите на Конемара не искал да му помогне да изравни могилата, за да се засади гора, той бил принуден да доведе хора от имението си в Германия. Оставил стария дъб непокътнат не толкова от суеверие, а по-скоро защото обичал дърветата, дори и такива уродливи екземпляри като този. Могилата била изравнена с помощта на експлозивите, които той произвеждал. Хората му открили парчета кости и части от нещо, което приличало на човешки череп. Засадили малка горичка. От много краища на света били докарани дървета и въпреки напористия вятър, идващ от Атлантика и проливните дъждове, те се захванали.
	За жалост фон Дрейкър не могъл да доживее да види резултата от своя труд. Умрял точно една година след като била разбита могилата. Говореше се, че същия ден свистенето на вятъра в горичката приличало много на зъл смях.
	Фицдуейн смяташе, че такива приказки са нелепи, но не можеше да отрече, че гората беше мрачно и потискащо място. Единственият звук, който се чуваше в неестествената й тишина, бе от падащите дъждовни капки. Преплетените клони не пропускаха светлината и долу цареше сумрак. Тя предизвикваше усещане за нещо гнило и разлагащо се. Както винаги, докато преминаваха през нея, той трябваше да подканва Пука да продължава напред, макар че бяха минавали по тази пътека много пъти. Чаткането на неговите подковани копита бе заглушено от гниещата шума. Мястото изглеждаше необитаемо и Фицдуейн осъзна, че откак бе напуснал замъка преди час, не бе срещнал жива душа. Навътре в гората храсталакът стана още по-гъст, а пътеката — по-стръмна и по-извита. Напред в далечината се виждаше дебелият ствол на дъба.
	Конят и неговият ездач стигнаха до дървото. Мъжът се вгледа в лабиринта от преплитащи се клони. Беше красиво дърво все пак, мислеше си той, впечатляващо с древната си осанка.
	Първото нещо, което видя, бе въжето — тънко светлосиньо въже. Висеше от един стърчащ клон. Краят му бе оформен в клуп, който бе стегнат около удължения и изкривен врат на обесен мъж.
	В здрача се очертаваше само провисналият силует на тялото. Фицдуейн се вцепени. Не можеше да повярва на очите си. Не можеше да допусне, че тук, пред собствения му праг, висеше трупът на обесен човек.


	Втора глава

	Хюго Фицдуейн бе свикнал да среща смъртта при определени обстоятелства. В коя да е зона на бойни действия би реагирал мълниеносно, рефлексите му биха се задействали инстинктивно преди самият той да осъзнае какво става. Но тук, на неговия остров, единственото място, което смяташе, че е недосегаемо за насилието, съзнанието му отказваше да възприеме това, което очите му виждаха. Подкара Пука напред.
	Усещаше миризмата на трупа. Не беше мирис на влажна пръст или гниеща шума, не бе и вонята на разлагащия се труп на животно. Миришеше на пресни човешки изпражнения. Знаеше от къде идва тази миризма. Тялото бе облечено в маслинено зелен анорак и сини дънки. На слабините имаше петно.
	Мина бавно покрай него, без да може да откъсне очи. След двайсетина крачки усети, че гледа през рамо назад към трупа. Напред се виждаха познатите очертания на пътеката, водеща към носа и уютното спокойствие, а зад него висеше смъртта и предчувствието, че ако се върне, животът му ще се промени изцяло.
	Спря. Бавно и неохотно слезе от коня и го върза на близкото дърво. Погледна отново към пътеката. Тя си беше там и го примамваше да тръгне и да забрави какво е видял.
	Поколеба се, после се обърна.
	Главата бе наклонена на една страна, вследствие на първоначалното опъване и затягането на клупа. Косата бе дълга, светлокестенява, на вълни, почти къдрава. Лицето бе на млад мъж. Кожата, независимо от златистия загар, имаше синкав оттенък. Езикът, подут и посинял, стърчеше между зъбите. По брадичката имаше струйка кръв, която започваше да се съсирва. От края на езика провисваше дълга лигава слюнка. Гледката и съпътствуващата я воня бе отблъскваща.
	Пристъпи към тялото, протегна се и хвана една от безжизнените ръце. Очакваше да е студена, макар да знаеше много неща за смъртта, винаги я свързваше със студенината. Ръцете бяха хладни, но можеше все още да се усети топлина. Потърси пулса. Такъв нямаше.
	Погледна ръката. По дланите и по вътрешната част на пръстите имаше драскотини и зеленикави петна от ствола на дървото. Първата му мисъл бе да отреже въжето и да свали тялото, но се опасяваше, че няма да може да се справи. Възелът на найлоновото въже се бе врязал в плътта, а не носеше нож. Хрумна му, че ако имаше запалка, можеше да го прегори.
	Насили се да мисли ясно. На този етап не беше от кой знае каква полза да отреже въжето — на трупа му беше все едно. Внезапен порив на вятъра залюля тялото и Фицдуейн се сепна от неочакваното движение.
	Опита се да действа така, като че ли бе тук по служба — първо работата. От вътрешния джоб на якето извади резервния си фотоапарат „Олимпия-ХА“, който винаги носеше със себе си. Без да се замисля, автоматично нагласи блендата, скоростта и ъгъла. Мислено си представи как ще изглежда всяка поза още преди да направи снимките, воден от присъщия си консерватизъм и недоверие към вградените светломери.
	Осъзнаваше абсурдността на действията си, но в същото време знаеше защо го прави — печелеше време, за да се окопити. Избърса потта от челото си и започна да претърсва трупа. Не беше лесно. Миризмата на изпражнения го задушаваше, а и височината, на която висеше тялото, затрудняваше движенията. Стигаше само до кръста му.
	В един от външните джобове на зеления анорак откри скъп кожен портфейл, в който имаше ирландски лири, швейцарски франкове и няколко кредитни карти. Намери и лична студентска карта с цветна снимка. Мъртвият младеж се казваше Рудолф фон Графенлауб, деветнадесетгодишен, от Берн, Швейцария, студент в института „Дрейкър“. Според личната карта бе висок метър и седемдесет и шест. Докато гледаше към изпънатия врат на края на въжето, Фицдуейн си помисли, че сега младежът бе малко по-висок.
	Върна се до мястото, където бе оставил Пука. Конят бе неспокоен и той го потупа, като му говореше тихо. Осъзна, че сега бе изправен пред неприятната задача да уведоми училищните власти, че един от техните студенти се е обесил. Питаше се защо веднага бе решил, че става въпрос за самоубийство. Убийство чрез обесване бе доста необичаен похват, но съществуваше ли вероятност това да беше истината? Ако трябваше да изглежда като смърт по непредпазливост, по-практично бе жертвата да бъде хвърлена от скалата. Хрумна му, че ако бе убийство, извършителят можеше да е все още наоколо. Това не му се понрави.
	Когато излязоха от гората, Пука изцвили доволно и понечи да се втурне напред, Фицдуейн не я възпря и скоро те се носеха във вихрен галоп покрай скалата, а после навлязоха в земите на „Дрейкър“.
	Препускането проясни мислите му. Знаеше, че събитията, които щяха да последват, не са никак приятни. За момент се поколеба дали да не отмине — не беше много далече от къщи.
	Макар и още да не го осъзнаваше напълно, смъртта на Рудолф фон Графенлауб го бе потресла. Инстинктът му се изостри. Трагедията се бе случила на собствената му земя и то точно когато правеше преоценка на начина си на живот. Това го провокираше и предизвикваше едновременно. Над единственото му спокойно убежище в свят на кървави драми бе извършено насилие. И той искаше да узнае причината.
	От години не бе ходил в училището. Мина през тежката странична врата, която стоеше открехната и се озова в помещение с широко дървено стълбище и покрит с плочки под. Изкачи се по стълбите и на най-горната площадка видя врата, зад която се чуваха гласове и смях, примесени с тракането на съдове и прибори. Натисна дръжката.
	В стая с книги по стените около двайсетина души, облечени в най-различни дрехи, се бяха събрали до горящата камина и пиеха сутрешното си кафе. Почувства се така, сякаш отново е ученик, който трябва да почука на вратата.
	При влизането му възрастна сивокоса жена се обърна и го изгледа от глава до пети.
	— Ботушите ви — каза тя с лека усмивка.
	Фицдуейн я погледна неразбиращо.
	— Вижте си ботушите! — повтори тя.
	Той сведе поглед към калните си ботуши. Подът бе инкрустиран с месинг на рунически шарки полъх от англо-ирландското литературно възраждане и една Ирландия на келтите, която никога не е съществувала.
	— Господине, бихте ли си свалили ботушите? — каза сивокосата жена с остра нотка в гласа и хладна усмивка. — Всички го правят заради пода — добави тя по-меко.
	Едва сега Фицдуейн забеляза редицата от обувки до поставката за чадъри на входа. Слисан от посрещането, той не можа да реагира, свали си ботушите и остана по вълнени чорапи.
	— Здравей — каза един глас. Притежателката му бе поувехнала, но все още привлекателна брюнетка към тридесет и пет. Тя бе висока и слаба, с кръгли бабешки очила и с младежко излъчване. Имаше красива усмивка. Той се питаше дали не си отглежда марихуана на перваза на прозореца и как ли й се отразява ирландското време.
	— Здрасти — отговори без усмивка. Изведнъж се почувства изморен. — Боя се, че това, което ще ви кажа, няма да е много приятно — и докато й разказваше какво се е случило, й подаде личната карта на Рудолф. Тя го изгледа продължително, като че ли не разбираше за какво става дума, а после чашата й с кафето се разби на пода.
	Разговорите замряха и всички глави се обърнаха към тях. В настъпилата тишина Фицдуейн изведнъж усети, че локвичката горещо кафе бавно попиваше в чорапите му.
	Знаеше, че не беше необходимо да се връща на мястото, където намери обесения, но въпреки това го направи. Изпитваше някакво задължение към Рудолф. Бе намерил тялото и донякъде се чувствуваше отговорен за него.
	Близо десетина души тръгнаха с него към стария дъб. Трупът все още висеше там. За късмет на присъстващите той бе спрял да се люлее и висеше неподвижно, Фицдуейн съзнаваше, че повечето от хората по един или друг начин се бяха срещали със смъртта през живота си, а може би дори и с насилствената смърт. И въпреки това, обесването, със зловещата си слава на ритуално наказание, оказваше особено силно въздействие. Личеше по лицата им. Един от преподавателите, който не можа да се въздържи, повърна зад едно дърво. Звукът сякаш никога нямаше да престане. Още няколко изглеждаха така, сякаш всеки момент ще направят същото.
	Двама младежи с атлетичен вид донесоха дълга алуминиева стълба. Като ги видя, Фицдуейн си спомни, че студентите в „Дрейкър“ прекарваха голяма част от времето си в извънкласни занимания. В случаен разговор преди няколко години един от преподавателите, който оттогава не беше в училището, бе казал: „Опитваме се да ги изтощим, лекетата му с лекета. Това е единственият начин да ги държим изкъсо“.
	Фицдуейн си спомни, че много от студентите идваха от богати, но покварени семейства и половината от тях бяха достатъчно големи, за да гласуват, да създават семейства и да подлежат на военна служба. Вероятно някои от тях бяха и семейни. Така или иначе, изглежда, най-разумното решение бе да ги карат да се изкачват и спускат по скалите, или да се борят със студените води на Атлантика.
	Застанали от едната страна на стария дъб в сумрака на гората, изчакаха да дойде полицията и линейката. Мина доста време. На острова нямаше полицейско управление. Най-близкото бе в Баливонейн, на около петнадесет километра по един осеян с дупки път. От време на време се завързваха разговори, които спазваха неписаното правило да не се обсъжда обесването. Фицдуейн, който стоеше настрани от групата както подобава на приносителя на лоши новини, дъвчеше стрък трева, облегнат на покрита с мъх скала.
	Беше му интересно какво ще предприеме полицията. Бе убит човек и то насилствено. Трябваше да има разследване. Ако това се беше случило в Ел Салвадор, разследване едва ли щеше да има. Телата безцеремонно се захвърляха на купчините смет от полковете на смъртта. А в Камбоджа, където червените кхмери бяха избили десетки хиляди, едно тяло в повече не значеше нищо. Но тук, у дома, където насилието се срещаше по-рядко, отношението бе различно.
	Пристигнаха двама полицаи: местният сержант, добре познат на Фицдуейн и един младок, на който му личеше, че е дошъл направо от тренировъчния полигон в Темпълмор. Сините им униформени панталони бяха напъхани в груби гумени ботуши, а шапките скриваха безизразните им лица. Сержант Томи Кийн беше леко запъхтян.
	Нямаше да е редно да се каже, че не бе направен оглед на мястото на произшествието — напротив. Той продължи около шестдесет секунди, през които сержантът обиколи дървото няколко пъти, като гледаше към висящото тяло, а ботушите му оставяха ясни следи в меката пръст, заличавайки с официална категоричност всякакви предишни отпечатъци.
	Погледът на Фицдуейн се насочи към тялото. На краката, леко разтворени и висящи неподвижно, имаше официални тъмнокафяви обувки, лъснати грижливо. Питаше се дали същата сутрин Рудолф бе лъснал обувките си и ако бе така, защо?
	Подпряха стълбата на дървото. Сержантът я пробва няколко пъти, накара младока да я подпира за по-сигурно и едва тогава се качи. От джоба на якето си извади сгъваемо ножче с кокалена дръжка и го отвори. С нож в ръка той се огледа. Позата, в която бе застанал над тялото, напомни на Фицдуейн илюстрация на екзекуция през осемнадесети век, която някъде бе виждал.
	— Хюго, ела да удариш една ръка! — каза сержантът. — Трябва да свалим тялото.
	Фицдуейн пристъпи напред и застана точно под трупа. Чу се свистене от прерязване на въже и тялото падна в ръцете му. Той го подхвана и стомахът му се сви. Трупът бе все още топъл. Държеше го. От пречупения врат висеше обезобразената глава. Впоследствие той често се връщаше към този момент. Струваше му се, че физическият допир с тялото на този млад и вероятно доскоро перспективен мъж го бе изкарал от състоянието на страничен наблюдател и го бе довел до решението да не гледа на този случай като на една от многото прояви на насилие, а ако е възможно да разбере защо е било извършено.
	Тялото бе поето от други и мигът, в който го бе държал в ръцете си, свърши. На земята бе поставен найлонов чувал. Докато полагаха раменете върху защитната покривка, от окървавената уста на момчето се изтръгна продължителен стон.
	Всички се вцепениха, поразени от мисълта, че докато те са стояли наоколо и са чакали полицията, Рудолф фон Графенлауб може би бавно се е задушавал.
	Стонът бавно замря. И макар Фицдуейн да бе чувал това и преди, ужасът бе непреодолим.
	— Това е въздух — каза той, — въздухът от притискането на белите му дробове при местенето.
	Погледна към позеленелите лица на околните, надявайки се, че е прав. Половин час след това даваше показания пред сержанта в библиотеката на училището „Дрейкър“, която за случая бяха превърнали в помещение за разпити. Виждаше как калта по ботушите на полицая се спича и как инкрустираният под бе осеян с кални следи от обувки. Вече никой нехаеше за това.
	— Хич не изглеждаш добре, Хюго — каза сержантът. — Мислех, че си свикнал с тези неща.
	— И аз така си мислех — сви рамена Фицдуейн, — но когато това се случи пред собствената ти врата е по-различно.
	— Или е последната капка, с която прелива чашата — кимна сержантът. Отново засмука старата си черна лула със сребърно капаче за предпазване от вятъра и в стаята се разнесе сладникавият аромат на тютюн. Беше едър, як мъж, на когото оставаха няколко години до пенсия.
	— Томи — каза Фицдуейн, — някак си очаквах по-обстойно разследване, преди да се свали тялото: да се опънат въжета около мястото на произшествието, да се извика съдебен лекар, нещо такова…
	Сержантът повдигна вежда. Отговорът му бе добре премерен.
	— Ако не те познавах достатъчно добре, бих си помислил, че в думите ти прозира критика.
	Хюго разпери извинително ръце и каза:
	— Не го прави — после замълча, но лицето му запази въпросително изражение.
	Сержантът познаваше Фицдуейн отдавна. Засмя се, но после се сети защо са тук и придоби сериозен вид.
	— Не се измъчвай с подобни мисли! Мястото около дървото и без това беше утъпкано от теб самия. Както и да е, вече тридесет и пет години съм в полицията и съм виждал достатъчно обесени. Всичките бяха все случаи на самоубийство. Не е възможно да убиеш някого чрез обесване, без да оставиш следи, пък има и по-лесни начини за убийство.
	— А имаше ли оставено писмо?
	— Не — отвърна сержантът, — или поне още не сме намерили такова, но липсата му все още не означава нищо. Всъщност, оставянето на писмо е по-скоро изключение, отколкото правило.
	— Добре, а имаш ли някаква представа защо го е направил?
	— Все още не — отговори сержантът, — трябва да говоря с още хора. Но от досега проведените разпити останах с впечатлението, че винаги е бил мрачен и под някакво напрежение. Явно е имал проблеми със семейството си в Швейцария. Той е от град на име Берн.
	— Това е столицата на Швейцария — каза Фицдуейн.
	— Ходил ли си там? — попита сержантът.
	— Не, макар че хиляди пъти съм сменял самолет в Цюрих. Моята работа е да снимам войната, а швейцарците са привързани към мирния начин на живот.
	— Е, смятам, че патологът ще извърши огледа си утре. Разследването ще започне ден-два след това. Трябва да си на разположение. Ще те предупредя колкото може по-рано.
	— Благодаря, Томи!
	Те се изправиха и си стиснаха ръце. В библиотеката бе студено, огънят в камината бе изгаснал. Точно преди да отвори вратата, сержантът подметна:
	— Не е здравословно да се вдига шум за такива неща. Колкото по-бързо забравиш случилото се, толкова по-добре.
	Фицдуейн се усмихна многозначително, без да продума.
	По обратния път към Дънклийв той се сети, че бе забравил да говори с Том за изчезналата си коза. Такова търсене едва ли влиза в задълженията на един полицай, но самият факт, че преди няколко дни я бе открил на мястото, където на времето се издигаше жертвената могила, обезглавена и с извадени вътрешности, сам по себе си повдигаше някои въпроси.
	Питаше се какво ли е станало с величествено украсената с рога глава на животното.


	Трета глава

	Тя сведе поглед към него. Чувстваше как се движи в нея — най-нежната любовна милувка. Бедрата й се стегнаха спонтанно в отговор. Ръцете му погалиха гърдите й и после я обгърнаха. От докосването му по гърба й премина тръпка. Тя отметна глава назад, притисна се силно към него и го усети как навлиза още по-дълбоко в нея. По телата им изби пот. Тя навлажни пръсти с език, после обхвана члена му и лекичко го стисна. Той целият потрепери и после се овладя.
	— Не е честно — промълви той. Засмя се. В очите му се четеше нескривана радост и любов. — Това е игра за двама.
	Тя също се засмя, но смехът й скоро се превърна в учестено дишане, щом пръстите му започнаха да я галят там, където най-много обичаше. Не след дълго стигна до оргазъм. Тялото й се изви в дъга и още по-силно се притисна към неговото. Той я придърпа към себе си и я целуна. Останаха прегърнати, като се галеха и докосваха с устни. Бе стигнал до оргазъм вече два пъти за последния час и половина и сега му бе по-лесно да се удържа.
	Претърколиха се и легнаха на леглото, без да свалят поглед един от друг. Усещаше как той отново започва да се движи в нея и се възбуди за пореден път. Желанието й за неговото тяло се усили. Мислеше си, че това е най-красивият и сексапилен мъж, който бе срещала.
	Беше едър, макар от пръв поглед да не личеше, тъй като имаше чувствено лице с изваяни черти и нежни зелени очи, но тя чувстваше силата и тежестта на тялото му върху себе си. Обви краката си около него. Той обходи с устни гърдите й. Все още се владееше, но тя чувстваше, че му става все по-трудно да го прави. Впи пръсти в гърба му и неговите движения зачестиха. Захапа леко ухото му и го притисна в прегръдките си. Той се повдигна, за да увеличи натиска върху клитора й. Дишането й отново се учести, почувства наближаването на оргазма и започна да стене. Той не можеше повече да се въздържа и бурно я последва. Остана така още известно време, заровил лице в извивката на шията й. Тя нежно го притисна и го погали. Под пръстите си усещаше белезите по тялото му.
	В продължение на няколко часа те спаха прегърнати.
	Фицдуейн се забавляваше от контраста между разпалената страст на любеща се гола жена и хладната й елегантност, когато е облечена. Мисълта му определено имаше еротична нотка. Питаше се дали и на жените им минават подобни мисли.
	На сутринта Етен се бе преобразила отново в безчувствена амбициозна жена — пепеляворуса коса, прибрана в стегнат кок, копринена блуза с малка якичка, шит по поръчка костюм и подходящи аксесоари: златни обеци, колие и гривна, ухание на „Нина Ричи“.
	— Добре, че знам, че си естествено руса, иначе видът ти можеше да ме заблуди — каза той и направи подканваш жест с ръка по посока на остъклената веранда. — Масата е сложена.
	Беше станал по-рано, взе си един душ, избръсна се и се зае със закуската.
	Отвън, приглушени от дебелото стъкло, достигнаха звуците на събуждащия се град и движението в скъпия жилищен квартал на Дъблин — „Болсбридж“.
	— Някоя и друга невинна заблуда от време на време не вреди — усмихна се тя, — трябва да поддържам професионалната си репутация.
	Той я погледна въпросително. Целуна я и седна зад масата. Имаше бъркани яйца, пушена сьомга и портокалов сок.
	Запознаха се преди три години, когато държавната радиотелевизионна компания на Ирландия, „Радио Телефис Ейдриън“, бе изпратила свой фоторепортерски екип в хотел „Шелбърн“, за да отрази изложбата на военни снимки, направени от Фицдуейн. Той никак не обичаше да бъде пред обектива на фотоапаратите и по време на интервюто бе сдържан, говореше с недомлъвки. След това се радваше, че е успял да затрудни интервюиращата и почти да провали материала. Отиде да поднесе извиненията си и не се изненада особено, когато Етен го покани на вечеря.
	Свързваше ги не само сексът, но и приятелството. Можеше да бъде нещо повече, вероятно беше нещо повече, но никой от двамата не си го признаваше. Професиите им ги разделяха. Крайните срокове за подготвяне на програмите непрекъснато задържаха Етен в студиото в Дъблин през по-голямата част от времето, а и Фицдуейн често отсъстваше от страната. Макар че тя много го обичаше и усещането й, че това можеше да бъде нещо повече от любовна връзка растеше, все още не проумяваше как чувствителен и нежен мъж като него имаше такава опасна и зловеща професия.
	Веднъж се беше опитал да й обясни. Имаше приятен плътен глас и почти недоловим ирландски акцент — нещо типично за средата и семейството, в което беше израснал. Това, което първо я бе впечатлило у него, бе именно гласът му. Разпалено бе отхвърлила логиката на разсъжденията му, но все още помнеше думите: „Войната, това са крайности, крайности от насилие и ужас, но също и от героизъм, състрадание, другарство. Войната е най-големият парадокс. Това е да чувстваш живота с всяка една фибра на тялото си заради, а не въпреки заплахата от смърт. Много пъти ме е било страх и съм изпитвал омраза, но, когато всичко свърши и съм далеч, ми се ще да се върна отново там. Липсва ми усещането за живот на ръба.“ Тогава се бе обърнал към нея и я бе погалил. „Освен това, такава ми е работата, бе добавил.“
	Бе решил да й напомни, че буквално всеки ден от уюта на топлото студио тя представяше същите новини за насилие, заради които го критикуваше, че отразява. После размисли и се отказа. В края на краищата, ако ядеш месо, това не означава, че искаш да работиш в кланица.
	Тя си спомни за избухването си и за дълбокото чувство на отчаяние, което я бе обзело.
	— Все едно слушам наркоман, който се опитва да ми обясни защо взема наркотици. Не виждам смисъл в това да си изкарваш прехраната като правиш снимки на хора, които се избиват един друг. Цялата работа става още по-абсурдна, когато и ти рискуваш живота си. Знаеш много добре, че не си имунизиран срещу смъртта, само защото носиш фотоапарат и репортерска карта. Всеки път, когато заминаваш, се чувствам ужасно. И вместо да те изхвърля от ума си, аз, глупачката, се поболявам от притеснение, че може да те убият или осакатят, или просто да не се върнеш.
	Той я бе целунал и въпреки гнева си тя отвърна на целувката.
	— Колкото повече остарявам, толкова по-малка е вероятността да ме убият. На война загиват предимно младите — така работи системата. Може и да не смятат, че си дорасъл да гласуваш, но със сигурност ще станеш отлично пушечно месо.
	— Глупости — бе възразила тя.
	После се любиха нежно и яростно. А когато тя стигна до оргазъм, заплака. След това цяла нощ го държа в прегръдките си, докато той спеше. Този разговор не промени нищо.
	Етен допи кафето и погледна часовника си. След пет минути трябваше да тръгва. Студиото в Донибрук не бе далеч, но движението бе оживено.
	Фицдуейн не беше ял почти нищо. Усмихна й се разсеяно, после отново се загледа в далечината. Тя застана зад стола и обгърна с ръце врата му. Притисна лицето си до неговото. Усещаше, че е разтревожен.
	— Мислиш за нещо — каза тя.
	— За обесването.
	— Знам.
	— Отрязахме въжето, свалихме тялото, напъхахме го в ковчег и го пратихме обратно за Берн. Деветнадесет годишен! Сякаш единственото, което искахме, бе да се отървем от неприятностите. На никой не му пука.
	— Не е точно така — каза тя, — просто хората не знаят какво да правят, пък и какво ще промени това сега? Твърде късно е, той е мъртъв.
	— Но защо?
	— Има ли някакво значение?
	Хюго се обърна, за да я погледне. Взе ръката й в своята и целуна дланта й. Етен усети обичта му.
	— Може би е нещо като мъжки климактериум, но мисля, че има значение.
	— И какво ще правиш?
	— Ще прогоня духовете. Ще разбера защо се случи това.
	— Но как? — попита тя и изведнъж почувства страх.
	— Ще последвам съвета, който Кралят от „Алиса в страната на чудесата“ дал на Алиса.
	Тя се засмя.
	— И по-точно?
	— „Започни от началото и върви, докато стигнеш до края! После спри“.
	Етен имаше любовна връзка с Фицдуейн почти година, когато разбра, че преди е бил женен. Никога не го беше споменавал. Дотогава смяташе, че начинът му на живот не му е позволил да създаде семейство, но се оказа, че нещата са малко по-сложни. Това донякъде обясняваше нежеланието му за обвързване и хвърляше известна светлина върху растящия му интерес към трагедията с обесения. Може би смяташе, че отново бе дошъл твърде късно.
	Името във вестникарската изрезка бе Ан-Мари Торман Фицдуейн. Етен работеше върху документация за обвързаността на Ирландия с различните умиротворителни сили на ООН и тогава един от помощниците й струпа на бюрото няколко дебели папки за операцията в Конго.
	Белгийско Конго, днешен Заир, бе получил независимост през шестдесетте години, но не бе подготвен за новото си положение. Опитни управници на практика липсваха. За шепата лекари бе невъзможно да се справят с население над тринайсет милиона. Правителството падна. Избухна гражданска война. Страната бе плячкосана. Разрухата и кървавите безчинства владееха навсякъде.
	ООН изпрати военна сила да възстанови реда в страната и да гарантира мира. Много скоро обаче, за голяма част от войниците, умиротворителната мисия, с която бяха изпратени, все повече се превръщаше в истинска война. В подкрепа на силите на ООН отидоха и елитни бойни отряди като индийските гурки*. Фицдуейн бе лейтенант от ирландските части — рейнджъри от въздушните сили под командването на Шейн Килмара.
	[* Непалски войник, служещ в индийските или британски войски. — Б.пр.]
	За Етен не бе трудно да сглоби картината на случилото се от фактите, с които разполагаше. Стана ясно, че Ан-Мари е била медицинска сестра от корпуса на Червения Кръст и че с Фицдуейн са се срещнали по време на една мисия, когато той бил патрул. Статията разказваше за шеметен любовен роман. След няколко седмици се оженили. Ролята на почетен караул изпълнявали ирландските части, а сестрите от Червения кръст били шаферки. Имаше снимка на сватбата, която се състояла в столицата на провинцията. Младоженците изглеждаха много млади, безгрижни и щастливи. Войниците се усмихваха. Само униформите и автоматите подсказваха за кървавата баня, която предстояла.
	Конго е обширна страна и силите на ООН били разпокъсани. Частта на Фицдуейн била преместена в друг размирен район, оставяйки столицата в ръцете на правителствените войски. Те се разбунтували и към тях се присъединили нашествениците, които се наричали „Симба“. Били взети заложници.
	Останалото Фицдуейн й разказа сам. Хванати за ръка, те бяха отишли до езерото край замъка, бяха седнали на един дънер и се любуваха на красивия залез на фона на морето. Дънерът бе влажен и обрасъл с мъх, въздухът щипеше. Етен още помнеше усещането от допира до мъхнатия ствол.
	Загледан в залязващото слънце, чиито отблясъци озаряваха лицето му, Фицдуейн каза:
	— Студен свят от огън — после замълча. След известно време продължи: — Няколко седмици преди това да се случи, Генералният секретар на ООН бе умрял при самолетна катастрофа. Всичко се обърка. Никой не смееше да вземе решение за освобождаването на заложниците. „Симба“ заплашваха, че ще ги убият и ние знаехме, че не блъфират.
	Тогава Килмара на своя глава реши да ги освободи и попита има ли доброволци да тръгнат с него. Почти всички пристъпиха напред и това не бе чудно — под командването на Килмара имахме чувството, че можем да вършим чудеса. Както и да е, влязохме в Конина — така се казваше селището — по суша, въздух и вода. Няколко човека се бяха промъкнали и укрепили предната нощ в къщи, гледащи към площада, където държаха заложниците — около седемстотин бели, черни, индийци, мъже, жени и деца. Градът гъмжеше от „Симба“ — броят им се пресмяташе на около четири хиляди. Повечето от тях плячкосваха града, но няколкостотин души охраняваха заложниците на площада.
	„Симба“ бяха заплашили, че ще избият всички, ако бъдат нападнати, а те имаха опит в кръвопролитията. Често ги сравняваха със сиафус — африканските мравки-войници, които разрушават всичко по пътя си. „Симба“ вярваха, че куршумите не ги ловят. Идваха от първобитни племена, към които се бяха присъединили дезертьори от националната армия. Водеха ги шамани. Всеки новодошъл бе подлаган на особен ритуал, който трябваше да му придаде „дауа“ — магия. Вярваха, че когато такъв войник влезе в бой, викайки „май, май“, тоест „вода, вода“, куршумите на врага ще се превърнат във вода.
	— А какво стана, когато някои от тях все пак бяха убити? — бе попитала Етен.
	— Шаманите имаха отговор и за това — Хюго се усмихна кисело. — Казваха, че убитият се е уплашил и нарушил едно от табутата. Казваха още, че за да запазиш своята „дауа“, трябва да следваш точно указанията им. Задачата на моето отделение бе да се прикриваме, докато главните сили си пробият път и едва когато започне атаката да попречим на „Симба“ да убият заложниците. Бяхме само дванадесет човека, затова бе много важно да не правим _абсолютно нищо_, преди да започне атаката. Знаехме, че можем да задържим положението само няколко минути, докато дойде подкрепление. „Симба“ бяха много, твърде много и макар че голяма част от тях имаха само копия и лъкове, немалко бяха въоръжени с автоматично оръжие, взето от АНС-конгоанската войска. Така че, заповедта бе категорична: каквито и да са провокациите, освен ако не ни надушат, което не стана, трябваше да не предприемаме абсолютно нищо, докато главните части не открият огън.
	Повече от осем часа следяхме сцената на площада. По-голямата част от заложниците бяха живи и седяха или се опитваха да спят на земята, но някои „Симба“ измъчваха до смърт за собствено забавление. Мъченията се извършваха в малка градинка от едната страна на площада. Там имаше една статуя, издигната в памет на някакъв изследовател. За нейната основа завързваха жертвите.
	Лежахме под прикритие на не повече от петдесет метра, на втория етаж на една къща и виждахме ясно всичко на светлината на факлите. С бинокъл можехме да различаваме дори лицата им. Бяхме безсилни. Просто трябваше да чакаме. Жертвите пищяха, виеха и стенеха. Това продължи през цялата нощ. Изнасилваха наред — мъже, жени, деца всеки, който им се изпречеше пред погледа. После ги убиваха. Убиваха ги жестоко, по най-отвратителен начин.
	Едно малко момиченце на не повече от пет години, бе завързано за два джипа за ръцете и краката, и разкъсано като парцалена кукла. Един мъж с брада и дълга коса бе разпънат на кръст, докато те крещяха: „Jesus, Jesus, le roi des juifs“*. След четири часа той все още бе жив и го кастрираха. След като изнасилиха няколко монахини, ги принудиха да пият бензин. После разрязаха коремите им и подпалиха вътрешностите им. Това явно най-много им харесваше. Мирисът на горящи тела достигаше и до нас, а не можехме да направим нищо, абсолютно нищо. Лежахме там с нашите автомати, гранатомети, ръчни бомби, ножове, а дори и не помръдвахме, когато умираха малки деца. Бяхме добре тренирани, най-добрите от ирландската армия. Знаехме, що е дисциплина. Имахме заповед — ясна и категорична. Всяко прибързано действие би било самоубийство.
	[* Исусе, Исусе, цар на евреите (фр.). — Б.пр.]
	Тогава „Симба“ издърпаха от тълпата една млада медицинска сестра. Беше красива — висока и червенокоса. Тя все още бе с бялата си униформа — всичко се случи толкова бързо. Едно момче от „Симба“ — някои бяха по на тринадесет-четиринадесет години и те бяха най-жестоките — извади една „панга“ и без да му мигне окото с няколко удара й отсече главата. Поне смъртта й настъпи бързо. Това бе Ан-Мари. Бяхме женени само седем седмици.
	Етен не знаеше какво да каже. Това, което чу бе толкова ужасно, че тя просто остана неподвижна. После го прегърна и го привлече към себе си. Като свърши разказа си, Хюго потъна в мълчание. Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта. Беше станало студено. Етен виждаше светлините на кулата на замъка.
	Той я целуна по главата, притисна я към себе си и после каза:
	— Отвратителен климат, нали?
	За да се стоплят, започнаха да се надпреварват, хвърляйки камъчета в езерото. Когато се върнаха в Дънклийв, нощта вече се бе спуснала. По обратния път през цялото време спореха кой е бил по-добрият. Последните камъчета бяха хвърлени в почти пълна тъмнина.


	Четвърта глава

	Хотел „Джурис“ в Дъблин не изглеждаше нищо повече от президентска резиденция на новообразуваща се нация. Това, което бе останало от стария хотел, бе единствено барът от Викторианската епоха, изработен от мрамор, махагон и пиринч, който загрижени швейцарски банкери бяха пренесли от Цюрих в памет на Джеймс Джойс.
	Фицдуейн си проправи път между членовете на гостуваща японска делегация, настани се на бара и си поръча един „Джеймсън“. Докато гледаше как се топи ледът и мислеше за живота, смъртта и преследването на щастието, дойде Гюнтер. Той имаше бебешко лице и от пръв поглед човек не забелязваше масивната му физика. Отблизо бръчките му личаха, но пак изглеждаше стегнат и здрав.
	През стъклената врата влязоха сватбари. Булката бе пристегната в пластове ръчно тъкан бял плат. Придружаваше я или главният сервитьор, или младоженецът — трудно бе да се определи кой от двамата. Шлейфът й се плъзна в декоративното езеро и започна да потъва. Фицдуейн си помисли, че по това време на годината ирландците рядко правят сватби, но когато се загледа в пълната талия на булката, разбра защо този е сега.
	Придружителят на булката извади шлейфа й и с вещина го изцеди в малкия фонтан. Направи го така, сякаш бе част от церемонията. В противен случай човек би помислил, че работата му е да извива вратовете на пилета. Сега, следвайки булката в брачния живот, шлейфът приличаше на мокра пелена. Фицдуейн не се замисли върху символичното значение на сцената и довърши питието си.
	— Хей, Гюнтер, започваш да губиш от бебешката си закръгленост. Или работиш здравата, или играеш твърде много.
	— По-скоро е от климата, пък и остарявам. Май почвам да ръждясвам.
	Говореше с подчертан немски акцент, примесен и с ирландски. Живееше в Ирландия от доста време. Правителството го бе наело от „ГСГ-9“, западногерманските сили за борба с тероризма и, кой знае как, бе останал тук.
	— Да не би в Германия да не вали?
	— Само когато е необходимо — отговори Гюнтер. — Ние сме нация на реда.
	— Полковникът ще дойде ли? — попита Фицдуейн и потупа чантата, която събеседникът носеше през рамо, повдигна я, опитвайки се да разбере какво оръжие има в нея. Май беше марка „Хеклер и Кох“ — немците обичаха да използват неща, произведени в Германия, а те бяха наистина от класа, със сгъваем приклад и доколкото познаваше Килмара, малко вероятно бе да е деветмилиметров. Имаше предубеденост към този калибър, който според него не притежаваше ударна сила. — Модел трийсет и три?
	Гюнтер се усмихна и кимна.
	— Личи си, че си във форма. Много добре. Полковникът е горе. Ще обядвате в стаята. Така е по-разумно в днешно време.
	Излязоха от бара, минаха по коридора със стъклените стени, качиха се в асансьора и на последния етаж слязоха. Гюнтер кимна на двама цивилни от охраната и отключи вратата. Вътре имаше още двама мъже с готови за стрелба автомати. Немецът вкара Фицдуейн в съседната стая.
	Полковник Шейн Килмара, съветник по сигурността на Таойсийч (ирландския премиер) и главнокомандващ на отряда със специално предназначение — части за борба с тероризма — стана от мястото си, за да го поздрави. На маса отстрани бе сервиран обядът.
	— Не знаех, че пушената сьомга се нуждае от такава охрана — каза Фицдуейн.
	— По-скоро тези, за които е предназначена — отговори Килмара.
	Всеки път, щом своенравният ирландски климат и типичното келтско мислене на голяма част от хората започваха да го потискат, на Килмара му стигаше само да си спомни как бе стигнал до днешното си положение и по тялото му се разливаше тръпка на удовлетворение от живота. В Конго той бе доказал качествата си на първокласен военен тактик. Спасяването на над седемстотин заложници в Конина бе възхвалявано от пресата като пример за целесъобразна инициатива, но под повърхността прозираше и политическа нотка. При завръщането си в студената и дъждовна Ирландия полковникът бе изправен пред военен трибунал и признат за виновен. Той не оспори решението. Бе действал на своя глава в нарушение на заповедта и осемнайсет от хората му бяха убити. От друга страна обаче, операцията бе разглеждана като неоспорим успех. Над седемстотин живота бяха спасени, обществеността по цял свят бе в негова защита. Затова той се противопостави по принцип срещу необходимостта от повдигане на обвинение. Не малко хора, включително и военните, които го съдеха, споделяха неговата гледна точка, но при свикването на съда призоваването му по делото бе неизбежно. Не и присъдата, обаче. Тя можеше да бъде позорно уволнение и затвор, а дори и най-тежкото наказание. Но съдиите показаха виждането си, че институция, която води такова дело, е неправомерна и носи политическа мотивировка, като отсъдиха в полза на най-малкото наказание — строго порицание.
	Килмара можеше да остане като действащ военен, понеже много от колегите му гледаха на наказанието като на формалност, ако не се бе случило и другото. Под предлог за икономически съображения, елитният въздушен батальон, който той бе създал и обучил до съвършенство, бе разформирован.
	Макар да бе обявено, че както изправянето му пред трибунала, така и разформироването на батальона са решения на началника на личния състав и подчинените му от чисто военно естество, Килмара бе наясно кой е бил инициаторът и доколко е във възможностите му да даде отпор. Направи преоценка на положението. Засега беше в неизгодна позиция. Нищо не можеше да направи.
	— Противник му беше не кой да е, а самият Джоузеф Патрик Делани, министър на отбраната.
	Когато връчи оставката си на разочарования началник „Личен състав“, Килмара каза: „Това беше политически процес.“. След два дни той напусна Ирландия.
	Много хора от политическите върхове в страната не страдаха от напускането му. Беше известен с прямотата и безцеремонността в критиката си за условията във войската и бе доста популярен в печата. Военните му постижения го бяха превърнали в заплаха за мнозина. Правителството в консервативна Ирландия не гледаше с добро око на промените. Бяха доволни, че са се отървали от един полковник с голяма уста и смятаха, че той никога няма да възвърне положението си. Вероятността да им се изпречи отново на пътя бе почти немислима.
	За колегите му явната враждебност на министъра на отбраната спрямо Килмара не бе нищо повече от естественото неодобрение на консерватор към смел опонент, подхранвано и от оправданата завист за военния му успех — или поне така я разбираха. Донякъде бяха прави. Но истинската причина Джоузеф Патрик Делани да желае опозоряването на полковника бе далеч по-дълбока. Полковникът представляваше заплаха не само за професионалните му амбиции, а и за живота му, ако имаше възможност да съпостави някои факти.
	С две думи, Делани бе предоставял информация за плановете и действията на ирландските части в Конго срещу значителни суми, вследствие на което някои от операциите на въздушния батальон бяха осуетени, част от хората бяха ранени, а други намериха смъртта си. Министърът не смяташе да става предател. Просто бе поставил амбициите си над всичко, а обстоятелствата бяха свършили останалото. Бе убеден, че полковникът подозира машинациите му, но по ирония на съдбата това не беше така. Неприкритото презрение на Килмара към него почиваше на типичното неодобрение на изпълнител към корумпиран управник с приспособенческо мислене.
	След уволнението му от ирландската армия в средата на шестдесетте се смяташе, че Килмара завинаги е напуснал политическата върхушка. През седемдесетте обаче, призракът на тероризма започна да се промъква на сцената. Дотогава за него се говореше само в окупираната от Великобритания Северна Ирландия и в Европа, но насилието има склонност да се разпространява бързо, а границите явно не представляват сериозна пречка. Ирландското правителство демонстрираше загриженост в това отношение, но нещата коренно се промениха след убийството на посланик Еуърт Бигс.
	През хиляда деветстотин седемдесет и шеста година Кристофър Еуърт Бигс — бивш служител на британското тайно разузнаване, автор на много трилъри, всичките забранени от ирландската цензура, човекът с черния монокъл — бе избран за посланик на Великобритания в Република Ирландия. Самото му назначаване на този пост бе доста противоречиво и бе неизбежно да не завърши без произшествия.
	Сутринта на двадесет и първи юли Еуърт Бигс седна на задната седалка на своя 4,2-литров ягуар с шофьор. Трябваше да бъде откаран от резиденцията си в дъблинското предградие Сандифорд до британското посолство край Болсбридж. Ягуарът бе ескортиран от кола на Специалния отдел, в която имаше въоръжена охрана.
	Няколкостотин метра преди резиденцията, колата на посланика мина върху капака на уличен канал, натъпкан със сто килограма гелигнит*. Бомбата бе възпламенена дистанционно от около стотина метра. Ягуарът хвръкна във въздуха и се стовари с трясък в димящата дупка. Посланик Еуърт Бигс и секретарката му Джудит Кук загинаха на място.
	[* експлозив от азотна киселина и глицерин. — Б.пр.]
	Убийството потресе ирландското правителство. Коя щеше да бъде следващата жертва? Щяха ли британците да отвърнат на удара и срещу кого щяха да насочат отмъщението си? Положението не беше никак весело.
	Ирландският кабинет свика спешно заседание, на което избраха специален комитет, чиято задача бе да направи преглед на националната служба за сигурност. Решиха да се назначи съветник по сигурността на Таойсийч. От само себе си се разбираше, че той трябва да е вещ по въпросите за потушаване на бунтове от национален и международен характер. Бяха направени дискретни проучвания по цяла Европа, Съединените щати и други още по-далечни места. Получиха се почти единодушни отговори. През последното десетилетие, работейки за най-ефективните сили за борба с тероризма на Запада Шейн, Килмара бе затвърдил и без това страховития си авторитет. Презрението му към бюрокрацията и към голяма част от политиците бе пословично. Кабинетът не бе кой знае колко очарован от този вариант, но все пак предпочетоха да се примирят с него, отколкото да бъдат разкъсани при бомбен атентат.
	Полковникът постави твърди искания. Едното от тях бе подписването на ясен и безкомпромисен договор, а другото — значителен, според ирландските стандарти, бюджет. Три месеца след назначаването си по силата на сключения договор, Килмара създаде специална елитна част за борба с тероризма под името „рейнджърите“, така както се казваше и неговият отдавна разформирован елитен батальон. Тя наброяваше всичко на всичко шестдесет души. Някои идваха от войската или полицията. Голяма част от тях бяха участвали с Килмара в операцията в Конго. Други бяха извикани от чужди служби, като немската „ГСГ-9“ и френската „Жижен“. Имаше и няколко, за чието минало знаеше единствено полковникът.
	Резултатите от действията на рейнджърите надминаха очакванията. Успехът им обаче не смекчи отношението към Килмара. Голяма част от политическата върхушка не го приемаше, а и много се страхуваха от него, но най-вече настоящият Таойсийч — някой си Джоузеф Патрик Делани.
	Обичан или не, Килмара им бе необходим.
	Обядваха само двамата. В началото на службата им в ирландската армия взаимоотношенията им бяха като между командир и подчинен, учител и ученик, но след преживяното в Конго и с времето те бяха станали приятели.
	Сервираният студен бюфет бе чудесен. Виното беше от личните запаси на полковника и качеството му доказваше, че той добре използва връзките си във Франция. Приключиха с ирландско кафе. Говориха за миналото, после обсъдиха и сегашното положение на нещата. По взаимно съгласие по време на обяда не споменаха за обесването.
	Килмара запали лулата си.
	— Мм, животът не бил чак толкова лош — каза той, — дори и в страна като нашата, въпреки разочарованията, предателствата, грешките и всичко останало. Тук е моят дом, пък и ние сме млада нация.
	Фицдуейн се усмихна:
	— Струва ли ми се или наистина долавям някаква благост в гласа ти? Или, ако позволиш, самодоволство?
	Килмара изръмжа:
	— Може и така да изглежда, но всъщност не е вярно. Остави това. Кажи ми сега за Рудолф фон Графенлауб.
	Фицдуейн му разказа всичко, а полковникът слушаше, без да го прекъсва. Бе заинтригуван защо смъртта на един непознат е потресла приятеля му.
	— Вярно, че това не е най-приятното нещо, с което човек може да започне деня — каза той, — но ти не се срещаш за първи път със смъртта. За една седмица при твоята работа виждаш повече трупове, отколкото други виждат през целия си живот. Не искам да бъда груб или безчувствен, но какво значение има един труп в повече, или по-малко? Ти не познаваш убития, нито приятелите или близките му, а и не си го убил ти — той погледна Фицдуейн, — нали?
	Хюго се усмихна и поклати глава:
	— Не, поне доколкото си спомням.
	— Добре тогава, какъв е проблемът? Умират хора, това е част от системата. Или, както го наричат, естественият ред на нещата. Какво означава смъртта на Руди фон Графенлауб за тебе? — Фицдуейн се опита да събере мислите си. Килмара продължи: — Разбира се, че ще ти помогна, но съм много любопитен какво е обяснението ти за това твое на пръв поглед мистериозно подозрение.
	Хюго се засмя.
	— Не мога да посоча нито една основателна причина — каза той, — по-скоро е някакво усещане за нещо нередно.
	— Ти, с твоите инстинкти — каза Килмара. — Какво точно си намислил?
	Фицдуейн прегледа записките си.
	— Ще ми се да поговоря с лекаря, който извърши аутопсията на трупа. Районният патолог бе заминал на някаква конференция, а Харбисън беше зает. От Корк дойде някой си доктор Бъкли.
	— Познавам го — каза Килмара, — дребен мъж с прошарени коси. Идва от западен Корк. Сега е на работа в Южната болница.
	— Същият — кимна Фицдуейн.
	— Добър човек и отличен специалист, но по отношение на работата си е разговорлив като мида, освен ако не е крайно наложително.
	— Ти поемаш щафетата. Опитах се да изкопча нещо, но ударих на камък. Беше любезен, но категоричен в отказа си.
	— Да, хората от западен Корк имат чар. Това върви с пейзажа. Ще видя какво мога да направя. Друго?
	— Искам копия от всички доклади за случая от полицията, съдебния лекар, следователя. С една дума — всичко! — каза Фицдуейн.
	— Да се предоставят такива неща на цивилни е не само нередно, но и незаконно. Добре, ще ги имаш.
	— Освен това ми трябва нещо като препоръчително писмо за властите в Берн. Рудолф фон Графенлауб е от там. В този град живеят родителите и приятелите му. Ще ми се да прескоча и да им задам няколко въпроса. А не ми се иска да бъда любезно отпратен от страната на втория ден.
	Килмара се усмихна:
	— Ще трябва да измислим нещо.
	— И накрая, какво знаеш за института „Дрейкър“? — попита Фицдуейн. — Нямам предвид дали имаш проспект на училището.
	— Знаех си, че ще стигнеш и до това — каза полковникът. — Но сега е мой ред да те попитам нещо. Знаеш ли поне какво търсиш?
	Фицдуейн се усмихна и каза:
	— Не, но се надявам да разбера, когато го открия.
	За известно време никой не каза нищо. Килмара стана, протегна се и се приближи до прозореца. Надникна през щорите.
	— Навън не е чак толкова ужасно, само пръска. Какво ще кажеш за една разходка в „Хърбърт парк“?
	— Сега е зима, март е и е студено — каза Фицдуейн, но действията опровергаваха думите му, обличаше все още влажното си палто. — Освен това няма и цветя — добави той.
	— Цветя винаги има — отговори Килмара.
	Извървяха краткото разстояние до Хърбърт парк и навлязоха в пустеещите земи. Четиримата човека от охраната се приближиха, но все пак бяха на достатъчно разстояние, за да не чуват разговора. Стояха нащрек. Денят сивееше, а околните храсти бяха добро прикритие за евентуален нападател. Не беше типично за полковника да остава толкова дълго на необезопасено място. Трябваха им още хора. Шефът на телохранителите се обади да им изпратят подкрепления. Питаше се за какво ли толкова си говорят двамата мъже. Надяваше се дъждът да се усили, за да се приберат в сградата, където можеха да ги охраняват по-сигурно. Разговорът бе на тема тероризъм.
	— Вземи например нашите местни юнаци — каза Килмара. — Преследваме ги, затваряме ги и от време на време ги убиваме, и все пак донякъде ги разбирам, особено „Провокаторите“ или някои от другите, отцепили се от ИРА. Те се борят за обединяването на Ирландия. Искат да изгонят британците от северната част.
	— Как? Като възпламеняват бомби на улици, гъмжащи от хора, като осакатяват невинни мъже, жени и деца, или като убиват полицаи пред семействата им? — прекъсна го Фицдуейн.
	— Знам, знам — каза Килмара, — не съм тръгнал да защитавам ИРА. Това, което искам да кажа, е, че разбирам мотивите им.
	Пресякоха пътя и тръгнаха към тенис кортовете. Под краката им тревата бе хлъзгава, но никой от тях не обърна внимание.
	— По същия начин разбирам другите националистически терористични организации като ЕТА или различните палестински групировки, а Бог ми е свидетел — те са достатъчно. В същото време ми е много трудно да схвана мотивите на тези, които наричам европейски терористи: хората на Бадер и Майнхоф или, както самите те се наричат, „Фракция на червената армия“, „Аксион директ“, или банди като италианските „Червени бригади“. Какво по дяволите целят? Повечето от членовете им са от богати семейства. Обикновено са хора с образование, а някои от тях не с какво да е. Нямат финансови проблеми. Нямат националистични цели. Нямат и някаква цялостна политическа философия. Но грабят, отвличат, осакатяват, убиват. И с каква цел? Защо?
	— Накъде биеш?
	Килмара спря и се обърна с лице към Фицдуейн. Поклати глава.
	— Проклет да съм, ако знам. Просто имам чувството, че нещо се готви. Седим си на нашия влажен малък остров, росата разяжда мозъците ни и смятаме, че единственото, за което трябва да се тревожим, е ИРА. Струва ми се, че нещата не са чак толкова прости. Нямам предвид комунизма, той така или иначе се самоунищожава. В западните демокрации обаче положението съвсем не е розово. Някаква гангрена е поразила ценностите ни и това създава терористи като „Фракция на червената армия“. Започвам да надушвам нещо такова и тук.
	Те продължиха да вървят. За облекчение на шефа на охраната небесата се отвориха и дъждът заплющя. Полковникът и неговият гост се насочиха към една от колите.
	— Това някакъв инстинкт ли е или е нещо по-сериозно? — попита Фицдуейн. — Научна дискусия ли водим или разговорът ни има нещо общо с това, с което съм се захванал.
	— Не е научен спор — отговори Килмара. — Това е просто информация, събрана оттук-оттам, изтичаща от докладите на разузнаването и от предварителното разследване. Смущаващо е наличието на факти, които не би трябвало да съществуват. Това е нещо като червея в ябълката — инстинкт на човек, който отдавна е в играта. А що се отнася до това дали засяга и твоя случай, не виждам как, но кой знае? Самоубийството е резултат на отчуждението. Има и други начини да покажеш на другите, че ти е писнало. А в нашето общество има от какво да му писне на човек.
	Когато приближиха колата, полковникът спря. Небето бе забулено в облаци, отекна гръм. Валеше като из ведро. Проблесна светкавица и за миг озари лицето му. Той понечи да каже нещо, после се отказа. Върна се на темата на разговора им.
	— В съвременна Ирландия, пък и в целия западен капиталистически свят, прогресът се разбира като откриване на поредния нов комплекс магазини или като нов вид видеомагнетофон. Нещата не са толкова прости. Животът не може да бъде чак толкова празен.
	Фицдуейн го погледна.
	— Имам деца — каза Килмара — и знам, че това, което виждам в кристалната топка, никак не ми се нрави.
	Върнаха се до хотела, изсушиха се и за да се стоплят си наляха по едно питие. Отпиваха мълчаливо. Парното както винаги беше силно и от палтата и шапките им, проснати върху радиаторите в стаята, миришеше на спарено.
	— Чудя се в какво си се забъркал този път, Хюго — каза Килмара, — ти с твоите идиотски предчувствия — разклати чашата си. — Я ми кажи — продължи той, — още ли те наричат „ирландският самурай“?
	— Понякога. Средствата за информация го изровиха отнякъде и го използват за по-интересно.
	— Ясно, ама добре ти пасва. Ти с твоите идеали, с твоите разбирания, бойни умения и наследството, което си получил, все се стремиш да служиш на някаква световна кауза и се чудиш за чие право да се бориш.
	— Самото понятие „самурай“ означава боец, който е вече на служба, има господар, на когото да служи и положение в обществото, както рицаря при феодализма, който е подчинен на господаря си, но избира сам пътя — каза Фицдуейн.
	— Е — каза Килмара, — ти със сигурност си избрал пътя си, макар и той да не води до никъде. А що се отнася до това пред кого трябва да отговаряш, това наистина е интересно — усмихна се той.
	Навън бурята се засилваше. Дъждът барабанеше по стъклата. Светкавици прорязваха небето.
	— Време само за размисъл — каза Фицдуейн, — стига да можеш да си го позволиш.


	След петнадесет минути Килмара получи телефонна връзка с Корк. Дребен мъж с прошарена коса и рибарски тен бе извикан на телефона от лабораторния техник. Беше със зелени операционни дрехи, гумена престилка и бели ботуши, опръскани с кръв.
	— Майкъл — каза Килмара, след като си размениха задължителните любезности, — искам за малко да престанеш с рязането на ирландски черепи с електрическия си трион в безплодни опити да откриеш някакво сиво вещество, за да мога да ти уредя вечеря с един мой приятел, който иска да си поприказвате малко.
	— За какво ще си приказваме? — попита дребният мъж. Чуваше как от разрязаното тяло се стичаха капки в металната кофа под него.
	— Обесеният от Берн.
	— Ясно — каза лекарят, — а кой ще плаща вечерята?
	— Смяташ ли, че това е уместен въпрос, когато става дума за приятели?
	— Да — каза дребният мъж.
	— Компанията.
	— Ами добре, много мило от твоя страна, Шейн. Нека бъде в „Арбатъс“.
	Дребничкият мъж реши, че преди да се върне при трупа може да изпие един хубав чай.
	Килмара телефонира в Швейцария.

	* * *

	Фицдуейн се киснеше във ваната и гледаше как жълтото му пластмасово пате се поклаща в сапунената вода. Душовете имаха един голям недостатък: нямаше къде да пуснеш патето си да плува.
	През полуотворената врата се долавяше музиката на Шон О’Тиада.
	Хюго не чу телефона. Мислеше за О’Тиада — един изключителен композитор, починал от алкохолизъм в разцвета на силите си, за Руди фон Графенлауб и за факта, че самоубийството, когато са намесени алкохолът и наркотиците, не е чак толкова рядко срещано явление в човешкото поведение. С тази разлика, че обесването е някак си по-драматично. Погледът му падна върху патето, което бе наполовина потънало. Изглежда пропускаше вода.
	Чу смеха на Етен, която влезе и свали кърпата от затоплената окачалка.
	— Обажда се Шейн. Пита дали имаш нещо против да оставиш за малко патето си и да поговориш с него.
	Още с мокри ръце, Фицдуейн вдигна телефона. По косата му имаше пяна. Намали музиката и попита:
	— Все още ли си жив?
	— Голям шегаджия си, няма що — отговори Килмара. Беше влажна мартенска привечер и за да се прибере у дома, в Уест мийт, му трябваше повече от час. Беше раздразнителен и кисел. Май беше настинал.
	— Има ли нещо ново — попита Фицдуейн — или просто се опитваш да ме измъкнеш от банята?
	— Има — каза Килмара. — Докторът от Корк се съгласи, но ще трябва да отидеш там. Човекът от Берн каза, че туристите с добро държание са винаги добре дошли, въпреки че когато чу името Графенлауб, малко заекна. Що се отнася до мене, ако утре не съм на легло с остра пневмония, сутринта гледай да минеш към „Шрузбъри роуд“. Искам да си поговорим за живота и смъртта. Всичко ясно ли е?
	— Отчасти — отговори Фицдуейн.
	След три часа Килмара се чувстваше много по-добре.
	Дървата пукаха в голямата камина. Омлет, доматена салата, малко сирене, червено вино — всичко това е особено приятно, ако е приготвено от французойка. От кухнята се чуваше бръмченето на кафемелачката.
	Той се отпусна в стария кожен фотьойл. Децата се сгушиха недалеч от него. Бяха с еднакви пижами, както подобава на близнаци, и миришеха приятно на сапун, на шампоан и на току-що изкъпани шестгодишни малчугани. Когато виковете и протестите от сорта на: „ама, татко, нали няма да си лягаме, докато косите ни съвсем, ама съвсем не изсъхнат“ най-после затихнаха, той имаше възможност да поговори с Аделин. Както винаги, щом я погледнеше или помислеше за нея, чувстваше, че му е провървяло.
	— Но, cheri, защо той иска да направи това? — попита Аделин. Пламъците от камината се отразяваха в чашата й с „Арманяк“ и тя се наслаждаваше на златистите отблясъци. — Защо Хюго се е захванал, след като няма нищо подозрително? Не виждам никакъв смисъл!
	— Няма нищо подозрително според властите — каза Килмара, — но Хюго не е човек, който би се подвел толкова лесно. Важното е какво чувства, а той усеща нещо нередно.
	— Значи чувство? Това ли е всичко?
	— Не, мисля, че е нещо повече от чувство. Хюго сам по себе си е нещо като парадокс. Той е чувствителен, но може да бъде и много безпощаден. Точно това го отличава от другите. Неслучайно е прекарал голямата част от разумния си живот на бойното поле. В Конго, когато воювахме, той доказа, че владее до съвършенство изкуството на войната, независимо от това, че след като всичко свърши бе разяждан от угризения. Заснимането на военни действия бе компромисът, който направи със съвестта си. А сега е на прага на средната възраст — времето, когато човек прави преоценка на преживяното и му предстои да вземе решение как да продължи по-нататък. Подозирам, че чувства вина, задето е печелил прехраната си, снимайки страданията на хората и намирането на този труп току под носа му е било просто последната капка. Изглежда смята, че е в състояние да предотврати смъртта на други хора, ако открие причините, довели до тази.
	— Мислиш ли, че от това ще излезе нещо? — попита Аделин. — Струва ми се, че много врати ще се затръшнат в лицето му. Хората не обичат да говорят за самоубийства. Особено пък близките на мъртвеца.
	— Да — кимна Килмара, — по принцип си права, но не и когато става дума за Фицдуейн. Знаеш ли, той е някак по-особен, макар че, ако му кажеш това, ще се изсмее. Хората си развързват езика в негово присъствие, а той усеща неща, които другите не забелязват. Не е само чар. Ако вярвах в такива неща, бих го нарекъл „докоснат“.
	— Какво пък е това „докоснат“? — сбърчи възмутено носле Аделин. Говореше перфектно английски и се гордееше с това, а ето, че сега Килмара бе използвал дума, която не знаеше.
	Той се засмя:
	— О, това си е съвсем нормална дума и тъй като си имаш работа с келти, не е зле да я научиш — от лавицата с книги зад себе си той измъкна речник. Започна да разлиства и намери думата.
	— Ето, „докоснат“ означава „предопределен от съдбата, обречен, човек, който може да предсказва бъдещето и по-специално бедствия, леко смахнат, със свръхестествени качества.“.
	Аделин потръпна и впери поглед в пламъка на камината.
	— И това вярно ли е?
	Килмара се усмихна и взе ръцете й в своите.
	— Не е чак толкова ужасно, колкото изглежда. Пък е и късметлия, кучият му син.
	Аделин се усмихна и не каза нищо. Когато след известно време се обърна към него, гласът й бе сериозен:
	— Шейн, скъпи, помниш ли — веднъж ми разказа как е починала жената на Хюго, че са я убили, а той не е направил нищо, за да я спаси.
	— Не можеше нищо да направи. Имаше заповед, хората му бяха много малко, а и просто нямаше време да реагира. За него беше истински ад. Познавах момичето — тя беше прекрасна, но той бе с вързани ръце.
	Аделин го погледна:
	— Мисля, че го прави заради Ан-Мари. Решил е този път да действа по своя воля.
	Килмара целуна ръката й. Обичаше жена си много и това чувство растеше с всеки изминал ден. Попита се дали пък Аделин не беше права и се притесни за приятеля си.


	Пета глава

	Фицдуейн реши, че докато кара, ще бъде много по-разумно да не мисли за състоянието на пътя между Дъблин и Корк, защото в противен случай това можеше да го доведе до инфаркт. Започна да прехвърля на ум всички последици от обесването.
	Очевидно търсенето трябваше да започне от института „Дрейкър“, само че това не бе толкова просто. Шокът от трагедията и смъртта на Рудолф фон Графенлауб в едно толкова малко и изолирано общество като това в „Дрейкър“ бе огромен. Дадоха му да разбере, че колкото по-бързо тази история бъде забравена, толкова по-добре. Никой от института не желаеше да му припомнят смъртта на Руди. Общото становище бе, че искаме или не, стават и такива неща. Като оправдание се изтъкваше, че сред младите хора най-често срещаната смърт е самоубийството, Фицдуейн никога не се бе замислял за това и му се стори невероятно, но резултатите от досегашното разследване го доказваха.
	— Всъщност, ако се вземе предвид статистиката, учудващото е, че това се случва чак сега — каза Пиер Данел, директорът на института, човек, който според Фицдуейн определено не предразполагаше хората към себе си.
	— Обикновено студентите в „Дрейкър“ са щастливи — допълни го заместник-директорът, точно копие на Данел.
	Разследването отне по-малко от час. Сержант Томи Кийн закара Фицдуейн в каменната над двестагодишна сграда на съда. В багажника на колата му имаше въдица, детска кукла и едно тънко синьо въже, завършващо с клуп, покрит с кафеникави петна. За Хюго беше странно това съжителство на домашния бит и смъртта.
	По време на съдебното разследване Фицдуейн бе поразен от желанието, което сякаш бе обзело всички присъстващи, това ужасно нещо да приключи колкото се може по-скоро.
	Даде показания пръв, последван от патолога и Томи Кийн, който представи и вещественото доказателство. Бяха призовани директорът на училището и някои от студентите. Оказа се, че едно хубавичко момиче на име Тони Хофман, с миловидно лице и ореол от златисти къдри, е имало връзка с обесения. То се разплака. Според Фицдуейн обаче, никой не посочи убедителна причина за самоубийството на Руди. Кръстосан разпит почти нямаше.
	Следователят потвърди, че самоличността на трупа е доказана и че това наистина е Рудолф фон Графенлауб. Смъртта настъпила вследствие на обесване. Познавали го като сериозен, склонен към мрачни настроения младеж, който напоследък бил разстроен заради „световните проблеми“. На родителите му, които не присъстваха, съдът изказа съболезнования. Думата „самоубийство“, вероятно по съдебни причини, въобще не бе спомената.
	В колата по обратния път сержант Кийн подметна:
	— Очакваше повече, нали Хюго?
	— Има нещо такова. Всичко стана някак много набързо.
	— Обикновено се прави така — каза Кийн. — По-лесно е за всички замесени. Малка благородна лъжа като тази да кажеш, че момчето е починало моментално, никому не вреди.
	— А не е ли било така?
	— Ни най-малко. Не бе оповестено в съда, но истината е, че то се е задушило бавно. Доктор Бъкли смята, че се е мъчило около четири-пет минути, но може да е било и повече, доста повече.
	Останалият път изминаха в мълчание, Фицдуейн се питаше дали синьото въже е все още в багажника.

	* * *

	Дежурният лейтенант влезе в кабинета на Килмара. Имаше смутен вид.
	— Нали помолихте да ви информирам, ако има нещо ново на острова на Фицдуейн, полковник?
	Килмара кимна.
	— Току-що ни се обади началникът на местния полицейски участък — продължи лейтенантът. — Още един случай на обесване в „Дрейкър“ — погледна тефтера си. — Жертвата е осемнадесетгодишно момиче, швейцарка, на име Тони Хофман, очевидно близка приятелка на Рудолф фон Графенлауб. Няма нищо подозрително, оставила е бележка — той спря и с мъка преглътна.
	Килмара вдигна въпросително вежди:
	— И?
	— Отвратително е, полковник! Явно го е направила пред очите на цялото училище, в актовата зала. Когато всички студенти и преподаватели са се събрали, откъм балкона, в дъното на залата, се чул вик. Всички се обърнали и я видели да стои на перилата с примка на шията. Щом се уверила, че всички я гледат, скочила. Сигурно е било отвратителна гледка — главата й почти се е откъснала.
	— Казала ли е нещо, преди да скочи? — попита Килмара.
	— Извикала е: „Помнете Руди!“
	Полковникът се облегна и каза сухо:
	— Няма да е трудно.
	След това освободи дежурния и се обърна към Гюнтер:
	— Явно е имала слабост към драматичното изкуство.
	Немецът вдигна рамене:
	— Горкото момиче! Изглежда като типичен случай на самоубийство по подражание. Когато някой от група близки хора се самоубие, това сякаш предизвиква и останалите да го направят. Затова много следователи смятат, че самоубийствата не трябва да се оповестяват.
	Килмара потръпна:
	— Уф, че неприятно нещо! Преди дежурният да влезе с мрачните си вести, възнамерявах да си тръгна за в къщи по-рано и да изкъпя близнаците.
	— А сега какво смяташ да правиш? — попита Гюнтер.
	Полковникът го изгледа за момент и после се усмихна:
	— Възнамерявам да се прибера рано и да изкъпя близнаците — облече палтото си, провери си пистолета и се спусна до подземния гараж по специално монтирания пожарникарски стълб. — Ще кажа на Фицдуейн за второто обесване утре. За тази нощ той ще трябва да се примири само с едно.
	Децата му го подложиха на безмилостно пръскане.

	* * *

	Корк, вторият по големина град в Ирландия, от основаването си през шести век насам бил многократно подлаган на опожарявания, плячкосване, ограбване и разрушения и сега като че ли бе построен с единствената цел да възпре всеки, който дръзне да влезе в него.
	Движението из града бе толкова сложно, че довеждаше до отчаяние новодошлите и в тази тъмна влажна мартенска вечер като признание за изобретателността на градоустройствената комисия задръстването бе стигнало връхната си точка.
	Фицдуейн имаше своя лична теория за увеличаването на населението на града. Той смяташе, че никой от жителите не е успял да излезе от него и тъй като били принудени да останат, станали търговци или адвокати, започнали да се размножават и говорели помежду си на странен напевен език, който непосветеният би оприличил на китайски, но всъщност е местното наречие.
	Хюго харесваше Корк, но не можеше да разбере защо град, през който минава само една река, има толкова много мостове и нито един от тях не води към мястото, където отиваше. Той, освен това, сега като че ли имаше повече мостове, отколкото при предишното му идване, а и някои от тях сякаш не бяха на старите си места. Може би бяха така построени, че да се местят под прикритието на нощта. Може би когато през хиляда деветстотин двадесет и първа година британците отново опожарили града, те просто са търсили място за паркиране.
	И когато във виелицата пред него изникна силуетът на Южната болница, той не можа да повярва на очите си.
	Фицдуейн нареди диапозитивите от обесването в проекционния апарат и го включи. Екранът светна и сякаш запълни малкия кабинет. Натисна бутона за придвижване на кадрите. Чу се щракване, после бръмчене, после пак щракване. Настрои фокуса и пред него се появи уголеменото лице на обесения младеж.
	Бъкли държеше светлинна показалка и от време на време върху образа се появяваше малка стрелкичка, когато той посочваше нещо като илюстрация на думите си.
	— Тъй като така и не видях мястото на произшествието, тези ваши диапозитиви са от полза — каза патологът. — Трябваше да ми ги предадат преди следствието, но няма значение. При нашата система, дали патологът ще види починалия на мястото на произшествието, зависи изцяло от полицията. Ако те имат някакви подозрения, до трупа не се допуска абсолютно никой, докато не завърши огледът и разследването, което се прави на място. В нашия случай решението е взел сержант Кийн. Мъртвецът е младо момче, чиято смърт е настъпила в района на училището, където е учил. На сержанта май му е дошло множко, пък и гледката на обесен човек може да бъде доста потресаваща. Няма следи, които да будят подозрение за престъпление, а и от опит се знае, че когато има обесен, почти винаги става дума за самоубийство. Освен това, очевидно момчето е било мъртво. Ето защо сержантът е решил, че трябва веднага да свали тялото и по мое мнение е действал правилно.
	Хюго гледаше изкривеното в гримаса лице на екрана. За миг изпита желанието да изтрие кръвта и лигите, които го загрозяваха. Опита се да не издава вълнението си:
	— Трябва да е бил мъртъв със сигурност. Когато го открих, първата ми работа беше да проверя пулса му — нямаше нищо. Достатъчно е само да го погледне човек. Патологът се изкашля.
	— Господин Фицдуейн, трябва да отбележа, че при това положение на висящото тяло силно се съмнявам, че бихте могли да го прегледате както трябва. Единствено липсата на пулс съвсем не е достатъчна причина да се констатира смърт.
	— Нима искате да кажете, че когато съм го открил той може да е бил все още жив? Без пулс и във вида, в който го виждате?
	— Да — каза Бъкли с безизразен глас. — Не е невъзможно. Направеното разследване, основаващо се на това кога за последен път са го видели в училището, кога точно е спрял дъждът и така нататък, както и вашите показания сочат, че обесването е станало половин до един час преди да го откриете. Има вероятност да е бил жив. По същия начин удавник, който е потънал изцяло, може да бъде спасен чрез изкуствено дишане уста в уста.
	Докато доктор Бъкли говореше, Фицдуейн се опита да си представи как прави изкуствено дишане на това посиняло лице. Почти си представи допира на изкривените устни, покрити със слюнка, лиги и кръв. Нима отвращението му бе убило момчето? Наистина ли не бе имало никакъв начин да свали тялото?
	— Честно казано — продължи Бъкли, — той е бил практически мъртъв, когато сте го открили. Освен това не виждам как бихте могли да го свалите с голи ръце — доколкото си спомням, в показанията си твърдите, че не сте имали нож или нещо подобно. Не трябва да се забравя и фактът, че би съществувала вероятност за допълнително нараняване на момчето при падането на тялото. В крайна сметка, дори и да е имало признаци на живот, мозъкът е бил вече непоправимо увреден. Щели сте да спасите едно растение. Така че, не се самоизмъчвайте с чувство на вина — няма причини за това, а и носи вреда.
	Фицдуейн леко се усмихна.
	— Не, не мога да чета мисли — каза патологът. — Просто съм виждал много като вас. Ако самоубийците знаеха какъв удар е гледката на обезобразените им останки за тези, които ги намират, може би биха премислили решението си — той се върна към диапозитива. — Нашият приятел тук е класически пример за смърт от задушаване вследствие на прекъсване на въздуха от притискане. Обърнете внимание на виолетовия цвят на лицето и тези малки червени петънца. Те са най-ярко изразени там, където капилярите са най-слаби. Външно те се проявяват по скалпа, веждите и лицето, над линията на притискане. Езикът е издигнат в основата си, подут и издаден навън. Очите са изпъкнали, а линията, образувана от лигатурата — в случая това е синьото въже — не рисува правилна окръжност по шията, както би станало при затягане на въжето с ръце. Вместо това, както се вижда, въжето минава под гръкляна й се изкачва до точката зад ушите. Отпечатъкът върху тъканите отговаря точно на това, което виждаме. Ако той е бил удушен с въжето преди това или дори ако е бил обесен на друго място, следите нямаше да са същите. Обесването обикновено причинява смърт по един от следните три начина: инхибиция на вагуса, церебрална аноксия или асфиксия.
	Фицдуейн вдигна ръка и Бъкли спря.
	— Извинете ме — каза Фицдуейн, — запознат съм с някои от тези термини, но мисля, че ще бъде по-разумно, ако се отнасяте към мен като към лаик.
	Бъкли се засмя разбиращо. Взе от бюрото си една лула и започна да я пълни с тютюн. Последва драсване на кибрит и характерния звук от разпалване.
	— Рудолф е умрял от асфиксия — продължи Бъкли, — безспорно се е задушил до смърт, макар че не точно това е възнамерявал. Избраното от него дърво и клонът, от който е скочил, са му осигурили падане от около метър и осемдесет. В това не можем да бъдем много сигурни, защото може първо да е отскочил нагоре и така да е увеличил височината на падането. Ако използвам непрофесионален език, бих казал, че е възнамерявал да си счупи врата. Вероятно е целял счупване на шийните прешлени, както това става или би трябвало да става при изпълнение на официалната присъда — смърт чрез обесване. В действителност, като изключим съдебните екзекуции, при които палачът е обучен да го прави, рядко се стига до счупване на врата. Рудолф е бил здрав и добре сложен младеж. Вратът му не се е счупил. Както си спомняте, по време на следствието заявих, че смъртта му е настъпила незабавно. Това не е вярно, скриването на част от истината е честа практика и обикновено го правим заради близките. Истинските факти са в писмения доклад, който се предава на следователя.
	— А какво ще кажете за белезите по ръцете му? — попита Фицдуейн. — Има драскотини и по пръстите си. Изглежда сякаш се е съпротивлявал.
	— Може и така да изглежда — каза Бъкли, — но ако е имало борба от негова страна, която е довела до обесването на жертвата от друго лице, почти със сигурност щеше да има следи от това по тялото му. В конкретния случай отделих много повече време от обикновено, за да направя щателен преглед на трупа, защото замествах и защото не исках да пропусна и най-малката вероятна улика. Колкото и да ни се иска обаче, не открих никаква следа от нараняване, което би могло да се очаква в случай, че е имало борба. Белезите по ръцете и пръстите отговарят напълно на следните две неща: първо, жертвата се е качила на дървото и това е оставило следи по дланите на ръцете й и вътрешните части на пръстите — той спря, за да си дръпне от лулата.
	— И второ? — подсказа Фицдуейн.
	— Второ, конвулсиите на жертвата докато бавно се е задушавала, висейки на въжето. Разстоянието между ствола на дървото и тялото, от това, което виждам на диапозитивите и най-вече от измерването, направено от полицая, показва, че е много вероятно тялото да се е удряло в дървото при спазмите или по-точно, че пръстите са се вкопчвали в кората на дървото. При случаи като този конвулсиите на тялото са доста силни.
	— Съжалявам, че попитах — каза Фицдуейн.
	Бъкли се усмихна.
	— Освен това взех проби от под ноктите на жертвата и ги подложих на различни изследвания, включително и под микроскоп. Резултатите напълно отговарят на това, което току-що казах. Трябва също да отбележа, че в случай на борба нерядко се откриват следи от кожата, тъканите и дори кръвта на нападателя. В нашия случай такива следи липсват — той се обърна към събеседника си и очилата му проблеснаха през дима от лулата.
	Фицдуейн подреди мислите си.
	— Добре, ако приемем, че няма доказателства за удушаване, насилствено обесване или каквото и да било физическо насилие, какво ще кажете за вероятността да се е обесил, докато е бил под влиянието на наркотици или дори хипноза?
	Бъкли се усмихна.
	— Добро хрумване. Както вече споменах, доста се позанимах с нашия приятел. Всъщност направих много неща, които обикновено не се правят при доказателствата, които имаме и то не само заради това, че замествах. Другата причина бе, че жертвата е чужденец и, така или иначе, при пристигането на трупа в Швейцария ще има още една аутопсия. И ако, не дай Боже, заключенията са различни, ще трябва да сърбам попарата, както това се случи с един колега. Много неприятно. Ето защо в този случай, макар че нямаше подозрителни улики, взех допълнителни проби от кръв, коса, урина, стомашно съдържаемо и така нататък, и ги изпратих за изследване в Дъблин. Смятах, че не е изключено да е бил под влиянието на лекарство, което сам е взел и затова поисках специални токсикологични изследвания.
	— И? — попита Фицдуейн.
	— Нищо — каза Бъкли. — Резултатите показаха млад мъж в добро здравословно състояние, като изключим факта, че е обесен, разбира се. Вижте, не казвам, че такава вероятност е напълно изключена. Съществуват огромен брой препарати и лекарства в днешно време. Искам да кажа, че не открихме никакво доказателство в подкрепа на предположението, че е бил упоен или отровен по някакъв начин. Лаборантите си разбират от работата и затова не ми се вярва да са пропуснали наличието на чуждо съединение в тялото на жертвата. По-вероятно е да им трябва време, за да открият някакво непознато вещество. Но нека пак повторя, такова вещество не беше открито.
	— А предположението за хипноза? — Фицдуейн не вярваше много на такава вероятност, но все пак Бъкли беше специалист, а и самият той бе станал свидетел на немалко странни неща в Конго.
	— Не знам — каза Бъкли с безизразен глас. — Може на дървото да е имало и някой скрит шаман. Това, което със сигурност мога да кажа, е, че докато преглеждах тялото, не открих златен часовник, люлеещ се пред очите на жертвата.
	На Фицдуейн не му беше особено забавно. Знаеше, че патолозите се славят с черните си шеги, но диапозитивите с тялото на Рудолф не изостряха чувството му за хумор.
	Бъкли усети реакцията.
	— Ако говорим сериозно, наличните доказателства сочат, че вероятността даден индивид да си причини умишлено вреда, дори ако е под хипноза, е много малка. Инстинктът за самосъхранение е много силен. Има, разбира се, сведения за доста необичайни случаи в Африка, Индия и прочие, но при тях обикновено на жертвата през целия й живот е било втълпявано, че шаманът притежава силата да я омагьоса и да причини смъртта й.
	— Втълпявано?
	— Да. Нещо такова. Малко е вероятно за момче, израснало и възпитано в сърцето на западния капиталистически свят — каза Бъкли.
	— Вярно — усмихна се Фицдуейн.
	Докторът изгаси загрелия проекционен апарат, за да се охлади. Стаята се осветяваше само от настолната лампа върху бюрото. Фицдуейн се изправи и се протегна. По една или друга причина почти цял ден бе седял, а и беше схванат от дългото пътуване.
	Щрак! На екрана се появи долната половина на тялото на Рудолф фон Графенлауб. Бъкли натисна бутона на светлинната показалка и малката стрелкичка се спря на петното върху дънките на слабините на момчето.
	— Както се вижда — започна Бъкли с преподавателския си тон, — докато смъртта е настъпвала, червото на жертвата се е изпразнило. Това може да ви наведе на мисълта, че става дума за отравяне или нещо такова. Нищо подобно. В действителност това е доста често срещано явление вследствие на конвулсиите на тялото, но не е задължително да се проявява всеки път. Друго нещо, което също се среща при подобни случаи, е семеизпразването при мъжете. В нашия случай не са открити следи от такова нещо. Полицейското проучване откри, че няколко часа преди да умре, починалият е бил на закуска в училищния стол. Този факт малко ме разтревожи, когато четох доклада, преди да извърша прегледа на тялото, защото от опит знам, че самоубийците почти никога не се хранят непосредствено преди да извършат замисленото. По време на аутопсията при преглеждането на стомашното съдържание с облекчение открих, че той почти не е ял на закуска, а е пил само чай.
	— Още нещо, което навежда на мисълта за самоубийство — каза Фицдуейн.
	— Е, ако наистина е замислял това, нищо чудно, че господин фон Графенлауб е чувствал устата си пресъхнала — Бъкли подхвана отново с преподавателски тон. — Тук се вижда, че ципът на дънките е затворен, и че пенисът не е изваден. Това изключва възможността за сексуална перверзия с лош край.
	— За какво? — попита Фицдуейн слисано.
	— Това е част от света на завързването, мазохизма и подобни перверзии — каза Бъкли меко, — и не е типично само за наркоманите от Лондон или Лос Анжелис. Случва се и с обикновени хора като тези в добрия стар католически град Корк. Работата е там, че частичната асфиксия играе ролята на сексуален стимулатор. Често това се разбира случайно, например докато момчетата се боричкат. После някой младок се заключва в банята или тоалетната и започва да си играе с въжета, или вериги, увивайки ги около врата си, за да подсили мастурбацията. Тогава се случва нещо, той се подхлъзва, или слага въжето не където трябва. Прекъсва вагуса и толкова. Оттам нататък от него се интересуват само такива като мене. Родителите разбиват вратата на банята и ето го малкият Джони, посинял досущ като Рудолф, с тази разлика, че пенисът му е изваден навън и от него капе сперма. Нерядко наоколо има разхвърляни порно списания.
	— Това е ново за мене — каза Фицдуейн, — а винаги съм смятал, че животът, който водя, съвсем не е отшелнически.
	— Е, всеки знае себе си — каза Бъкли. — Хората знаят повече неща за футбола, отколкото за обесването.

	* * *

	Фицдуейн следваше волвото на патолога по улица „Макъртан“ и зави наляво нагоре по хълма към „Арбатъс Лодж“.
	Кутията с диапозитивите и копие от заключението на патолога за мъртвия от Берн лежаха на седалката до него. Изглежда почти нямаше съмнение, че става въпрос за самоубийство. Мотивът обаче все така липсваше.
	Паркирането в Корк никога не е било лесна работа. Главният паркинг на хотела бе така задръстен с коли, че затрудняваше маневрирането и им трябваха няколко минути и много нерви, за да успеят да се промъкнат отзад, където намериха свободно място.
	Лапавицата беше спряла, но все още духаше бръснещ вятър. Фицдуейн и Бъкли заключиха колите и застанали един до друг се загледаха надолу към река Лий, очертана от крайпътните лампи по двата бряга. От време на време върху черната й повърхност се забелязваха отблясъци, а в дясно се виждаха светлините на търговски кораб, застанал на кея.
	— Доста от моите пациенти са извадени от тази река — каза Бъкли. — Хората от Корк обичат да се давят. Миналата година имаше толкова много случаи, че един от погребалните агенти предложи да се построи специален кей за самоубийци и да им бъдат осигурени обозначителни шамандури и котви.
	— Мисля, че всичко идва от неуредиците по паркирането — каза Фицдуейн.
	Бъкли погледна последната хапка ирландско телешко с тъга. Набучи я тържествено на вилицата си и я украси с остатъците от картофената гарнитура. Натоварената вилица направи последното си пътуване.
	— Всяко нещо рано или късно свършва — каза той и бутна чинията си настрани. Погледна Фицдуейн и се усмихна благосклонно. — Това, което искам да кажа, е, че не си струва да се вдига толкова шум за едно самоубийство. В района, който обслужвам, само за миналата година имаше по едно обесване на всеки две седмици. Някой беден нещастник мисли, че прави най-големия си жест към човечеството, а в крайна сметка създава работа за няколко часа на държавни служители като мен.
	Фицдуейн се усмихна:
	— Интересно виждане.
	— Но не ви звучи убедително, нали?
	Хюго отпи от портвайна си и не отговори веднага:
	— Имам ясна цел — каза той. — Това, което ме интересува, е не как е умрял Рудолф, а защо. Та той го направи под носа ми.
	Бъкли вдигна рамене. За известно време вниманието му бе изцяло насочено към блюдото със сирене. След това се върна на темата.
	— Самоубийството е странно нещо и ние не знаем достатъчно за причините — той се усмихна. — Мъртвите не говорят много. При едно изследване в Лондон бил направен анализ на почти четиристотин самоубийства и се установило, че в половината от случаите основната причина била физическо или психическо заболяване. Това е, което мога да ви кажа, че Рудолф е бил в отлично здраве, нямал е признаци за рак или венерическа болест, или нещо такова, а докладите, които получих, изключват психическо заболяване. Според изследователите единственото, което остава, са така наречените социални и лични фактори.
	— И какво означава това?
	— Да ме убият, ако знам.
	— О, Боже! — изстена Фицдуейн.
	— Има още много да се желае по отношение на статистическото изследване на самоубийствата. Например, ако вярвам на докладите, броят им в Ирландия е толкова нисък, че на практика липсват. Питам тогава откъде идват всичките тези трупове, върху които работя? Или може би жителите на Корк са склонни към самоубийства? — поклати глава Бъкли. — Истината е там, че те тревожат хората и цифрите се подправят. Самоубийството се счита за позор в семейството. През хиляда осемстотин двадесет и трета година в Лондон, на един кръстопът в Челси, бил погребан самоубиец, набоден на кол. Ето ви един добър пример за обществено неодобрение.
	Фицдуейн остави чашата си на масата.
	— Нека се върнем пак на Руди. Кажете ми, има ли нещо около смъртта му, което да ви е направило впечатление? Каквото и да е то.
	— Нещо, което да ми е направило впечатление?
	Хюго кимна.
	Каната с вино беше свършила. Те решиха да пият по едно последно бренди пред огъня на камината в бара на ресторанта и напуснаха празното вече заведение. Фицдуейн бе доволен, че реши да не се връща у дома тази вечер. За него бе малко чудо как с толкова алкохол в кръвта Бъкли все още е на крака. Патологът бе в приповдигнато настроение, а лицето му малко позачервено. Иначе по нищо не личеше, че е пил. Все още произнасяше думите с лекота.
	— Каквото и да е то? — повтори той.
	— Да — каза Фицдуейн, — представете си го като част от картинна мозайка.
	Бъкли взе железния шиш и започна да разравя огъня. Хюго чакаше, брендито му почти не бе докоснато. Изведнъж докторът се изправи, свали си сакото, нави левия си ръкав и тикна ръката си в лицето му. За миг Фицдуейн си помисли, че той се готви да го удари и че е имал лошия късмет да вечеря с човек, който налита на бой, когато е пиян.
	— Виж това — каза Бъкли.
	Фицдуейн погледна протегнатата ръка. Под лакътя бе татуирана главата на един ръмжащ булдог с военна шапка. Под него беше написано: МП САЩ 1945.
	— Талисманът на морските пехотинци — каза Хюго, — често съм го виждал във Виетнам.
	— Ти нямаш ли някакви татуировки?
	— Доколкото ми е известно, не — отговори Фицдуейн.
	— Знаеш ли какво означава този булдог за морските пехотинци?
	— Никога не съм се замислял — каза Хюго.
	Бъкли се усмихна.
	— Булдогът е станал техен талисман по времето на Втората световна война. През хиляда деветстотин и деветнадесета година във Франция германците наричали морските пехотинци Teufelhunden, тоест дяволски кучета, като признание за бойните им качества. Когато бях млад, в Ирландия нямаше много работа и отидох да отбивам военната си служба в американската военна флота като лекар. Пратиха ме при морските пехотинци. Тази татуировка беше подаръкът, който моята част ми направи. За мене тя е по-скъпа от военно отличие.
	— Искате да кажете, че Рудолф е имал татуировка? — попита Фицдуейн.
	Бъкли закопча ръкава си.
	— Когато човек има татуировка, обикновено такива неща започват да го интересуват. Понякога те могат да означават много. За известно време колекционирах снимки на чудновати татуировки от труповете, които ми минаваха през ръцете. Доста добра колекция стана. Но от години не се занимавам с това. Е, Рудолф имаше татуировка, съвсем не голяма, но нещо, което никога, не бях виждал преди. Приличаше повече на любовен знак, спомен от казармата или нещо такова и беше на място, където трудно може да се забележи, освен ако притежателят й не пожелае.
	— Аха — кимна Фицдуейн.
	Бъкли се усмихна.
	— Е, не на чак толкова скришно място, но доста хитро. Татуировката беше на горната страна на китката му, където обикновено се носи часовник. Беше малка, около сантиметър и половина в диаметър, и представляваше буквата „А“, заобиколена от нещо като цветенца.
	— Може би Руди е имал приятелка, чието име е започвало с „А“ — предложи Фицдуейн.
	— Не е изключено — каза Бъкли, — но не е зле да разшириш обхвата на предположенията си, като включиш и приятел. Рудолф може да е опитвал и от двете, но това, което мога със сигурност да кажа, е, че по тялото му има недвусмислени следи за редовен хомосексуален живот.
	— Бихте ли обяснили?
	Лекарят пресуши чашата си и си облече сакото.
	— Има една малка подробност — аналният му отвор е поразширен и с признаци на вроговяване. За един патолог няма тайни.
	— Ще запомня това.
	— Между другото, имало е втора аутопсия в Берн, която е потвърдила моите заключения — без съмнение е самоубийство.
	— Наистина прилича на такова — каза Фицдуейн. — Но ако попадна на нещо, ще е възможно ли да се направи ексхумация и да се проведат допълнителни изследвания? И с колко време разполагам при тази ситуация?
	Бъкли се засмя:
	— Ще трябва отново да потърсиш услугите на шаман, защото патолозите този път няма да могат да ти помогнат. Останките са били кремирани.


	Шеста глава

	Ландроувърът на Фицдуейн прекоси мокрия Портлаоаз. Няколко мили по-нататък той спря до някакъв хотел, за да се поразтъпче и да се обади на Мъроу в Ирландия. Новината за второто обесване го разтърси и изпълни с лоши предчувствия. Спомни си, че е виждал Тони Хофман в съда. Приятелката на Руди беше призована да даде показания относно психическото му състояние. Но когато започнаха да й задават въпросите си, тя не беше в състояние да говори. Просто стоеше безмълвно с посивяло лице, а сълзите тихо се стичаха по бузите й. Следователят беше разбран човек и след като направи кратък и напразен опит да я разпита, я освободи. Още тогава Фицдуейн си помисли, че тя е вцепенена не само от мъка, но и от страх. След това бяха разпитвали друг, по-разговорлив свидетел и Хюго бе заличил от съзнанието си този инцидент.
	Опита се да не мисли за гледката, която е представлявала — увиснала на въжето с полуоткъсната от тялото глава. Но така и не успя.

	* * *

	Пиер Данел, директорът на института „Дрейкър“, не беше в настроение. Това съвсем не бе нещо необичайно, тъй като човек като него, дори и при най-добро желание, не можеше да се нарече лъчезарен. Всъщност, думата мизантроп би била много по-близо до целта. Според студентите, той си беше просто кучи син.
	Днес обаче Данел бе в особено лошо настроение, освен това беше и ядосан. Прочете училищния правилник още веднъж. В него, според желанието на самия Дрейкър, се включваха много точки, а за нещастие основателят бе толкова педантичен в излагането на своите нареждания, че за по-голяма прецизност те бяха изразени на френски, немски и английски.
	Проблемът беше в дървото. Здравият разум подсказваше, че то трябва да бъде отсечено. Дърво, на което студентите имаха навика да се бесят, не беше от най-желаните неща в училищния двор. То би събуждало спомени и би се отразило зле на учебната работа. А можеше да изкуши и още някой да прави опити със синьо въже и малък скок. Данел потръпна при тази мисъл. Едно обесване бе трагедия. Две обесвания означаваха големи главоболия. Три обесвания вече дяволски щяха да объркат бюджета. Таксите за обучение в „Дрейкър“ съвсем не бяха ниски и липсата на три от тях щеше да се почувства осезателно.
	Дървото трябваше да се махне, но от друга страна това бе невъзможно.
	Фон Дрейкър така бе изпипал нещата, че поставяше своята малка горичка на първо място в завещанието си и изрично забраняваше по каквито и да било причини да се режат каквито и да било дървета в имението. Тази клауза бе повторена с още по-голяма категоричност, за да е сигурно, че управителите на „Фондацията за мир Фон Дрейкър“ са съвсем наясно за какво става дума и като проява на вярата на основателя й в човешката природа, това се обвързваше и с възнагражденията им. Данел бе съвсем наясно. Дори и вече в отвъдното, фон Дрейкър обичаше дърветата. Направо вбесяващо — да получаваш заповеди от мъртвец.
	Директорът реши да пише на управителите в Базел. Нямаше начин да не разберат, че просто не можеше да се остави една живорастяща бесилка в района на училището.
	Ще разберат, ама друг път. Ония празноглавци в Швейцария едва ли щяха да си рискуват издръжката за това, че някакъв си директор и то не от най-обичаните, щял да изпадне в неудобна ситуация. Той се напрегна да мисли и тогава му хрумна идея — блестяща и удивително проста. Произшествие — ето какво щеше да се случи на дървото — я светкавица да го изпепели, я горски пожар. Можеше да се появи скитник с електрически трион, а защо не и скаут — пироман. Възможностите бяха безчет.
	Реши да се поразходи и огледа стария дъб, за да види какво може да се направи. Нахлузи ботушите си и си сложи непромокаеми дрехи. Валеше.


	— В тази страна хората сякаш забравят, че има и месец март, като изключим деня на Св. Патрик — каза Килмара. — Ето, всички знаят, че има месец януари — тогава пристига първото извлечение от банковата ти сметка след Коледа и банката решава да ти спре кредита. Никой не забравя февруари и как би могъл, та той е Тулуз Лотрек на месеците и всички се втурват на ски със съпругата на другия. Всички обичат април — хората припкат напред-назад, създават потомство, берат нарциси и ядат шоколадови великденски яйца. Март обаче някак не се вмества в общата картина. Аз самият не съм убеден, че го обичам — това е месецът на студените локви, пък е и прекалено дълъг.
	Той изключи компютъра и екранът потъмня. Някъде, където имаше климатична инсталация и нямаше прах, главният компютър продължи да следва подадените му инструкции, изпълнявайки всички задачи, за които бе предназначен. Килмара се тревожеше за хората си и за малката екскурзия на Фицдуейн до Швейцария. Обърна се към Гюнтер:
	— Ти защо отиде във френския чуждестранен легион, а не в швейцарския караул във Ватикана? Заплащането е повече, униформите — по-красиви, а и никой не стреля по тебе, макар че в Рим всичко може да се случи.
	— Не съм швейцарец, а и не съм ерген.
	— Че какво общо има семейното ти положение?
	— Ами, за да влезеш в швейцарския караул, първо трябва да си швейцарец, да си минал швейцарско военно обучение, да си католик, в добро здравословно състояние, да си под трийсет, да си висок най-малко метър и седемдесет и четири, да не си женен и да нямаш недостатъци на характера.
	— Разбирам — каза Килмара.

	* * *

	Пиер, Данел реши, макар и твърде късно, че гаснещият следобед не е най-подходящото време да скиташ из разни гори. Май трябваше да остави малката си разходка за утре, колкото и ясно да беше, че проклетото дърво трябва да бъде премахнато възможно най-бързо.
	По дяволите фон Дрейкър! Как е могъл да избере такова забутано място като западна Ирландия за идиотския си замък! Вярно, пейзажът бе впечатляващ, ако си падаш по коварни и странни местенца, обаче времето можеше да удави и слон. Когато ирландец ти казва, че утринта е мека и приятна, това означава, че няма да имаш нужда от акваланг да те предпазва от удавяне в дъжда.
	Да оставим времето настрана, ако въобще е възможно да не се обръща внимание на времето в Ирландия, ами ирландците — странна пасмина, която дори не говори английски правилно. В ирландския думите почти никога не значат това, което значат на английски. Все имаше някакви нюанси и тънкости на значението, които често му се изплъзваха и за жалост това най-осезаемо се отразяваше на финансовото му състояние.
	На всичкото отгоре, трябваше да плаща и издръжката, която му насадиха. Сети се и за майка си в Елзас. Като се замисли, реши, че май беше най-добре да си стои в Ирландия.

	* * *

	— Липсва ли ти понякога военният живот, Гюнтер? — попита Килмара. Помисли си, че в настроението, в което беше и точно в този час от деня ще е най-подходящо да изпуши една лула.
	— Не съм убеден, че животът в Легиона може да се нарече така — отговори Гюнтер. — Заплащането беше съвсем мизерно.
	— Нямах предвид времето в Легиона — каза Килмара, — а онова след него.
	— Ами — каза Гюнтер, — сега не говорим за това.
	— Просто питах дали ти липсва.
	— Вече помъдрях полковник — каза немецът. — Преди воювах единствено за пари, но сега имам по-висши идеали. Воювам за демокрация и за пари.
	За известно време Килмара бе погълнат от заниманието си с четчиците и с другите приспособления за чистене на лула. Не може да се каже, че пушенето на лула е бърза и лесна работа.
	— И какво означава за тебе демокрацията? — попита той, след като редът отново бе възстановен.
	— Свободата да печелиш повече пари — отговори Гюнтер с усмивка.
	— Обичам убедените идеалисти — каза сухо полковникът. — Пиърс би се гордял с тебе.
	— Кой е този Пиърс?
	— Падрейг Пиърс — каза Килмара. — Ирландски герой, поет, романтик и мечтател. Бил е един от водачите на въстанието срещу британците през хиляда деветстотин и шестнадесета година, довело в крайна сметка до извоюването на независимостта през хиляда деветстотин двадесет и втора. Естествено, не доживял да види това. Предал се след някаква кървава схватка и бил изправен до стената и разстрелян. И не е бил само той.
	— Романтиците и мечтателите обикновено ги разстрелват — отговори Гюнтер.
	— Добър вечер — поздрави Фицдуейн още от коридора.
	— Говорим за вълка… — каза Килмара.

	* * *

	Данел не искаше да признае дори и пред себе си, че се чувства неспокоен. Нямаше никаква причина един добре образован, рационално мислещ и с многостранни интереси човек от двадесети век да се поддава на такива чувства в местност, която му бе добре позната и се намираше на няколко крачки от дома му. И все пак, в тази гора имаше нещо особено, нещо потискащо.
	Странно беше, че не се чуваха никакви птици и наоколо цареше пълна тишина. Шумът от стъпките му се поглъщаше от дебелата гниеща шума. Разбира се, че бе невероятно, но му се стори, че чува дори биенето на сърцето си.
	От време на време прошумоляваше вероятно някое горско животно, лисица или язовец, но това не променяше потискащата тишина наоколо.
	Данел съжали, че не е взел със себе си някой колега. Истина бе, че не се обичаше много с подчинените си, но понякога можеха и да свършат работа. При дадените обстоятелства компанията и на най-омразния от тях щеше да е добре дошла. Постепенно той осъзна какво представлява това чувство на безпокойство, което го бе обзело. Беше онази прастара човешка болест, която порази ли те веднъж, няма спасение — страхът!
	В гората бе по-тъмно, отколкото предполагаше. Тези кратки и мрачни ирландски мартенски следобеди! Много му се искаше сега да е някъде далече на юг, някъде, където е топло, слънчево и сухо, особено да е сухо. Една дъждовна капка падна във врата му. Скоро и други я последваха. Стана му студено и потрепери. Това, което изпитваше, се бе променило. Вече не беше страх. Препъваше се в сумрака и настъпващата тъмнина, клони и храсти го шибаха и деряха тялото и лицето му. Чувството се засили и той го разпозна без усилие. Вече нямаше почти никакви съмнения за това. Бяха непогрешимите черти на абсолютната, всепоглъщаща, доминираща над разума сляпа паника.
	Спря и се опита да се овладее. С голямо усилие на волята и с трепереща като на маларичен ръка извади носната си кърпа и бавно и внимателно изтри от лицето си студената пот, дъждовните капки и зацапаните следи от клоните. Това го успокои. Каза си, че е направо смешно и че няма никаква причина да изпитва този вцепеняващ ужас.
	Продължи напред. Храсталаците станаха още по-гъсти, виещата се пътека се заизкачва нагоре. Осъзна, че е наближил стария дъб, проклетото дърво, което му причиняваше толкова тревоги. Дори не можа да изпита облекчение, защото кракът му се закачи за един стърчащ корен и той се просна във влажната шума. Изправи се бавно, сърцето му биеше до пръсване.
	Внезапно до ноздрите му достигна такова зловоние, че дъхът му секна. Миришеше на мърша и на сяра — дъхът на ада.
	Стори му се, че нещо свети зад стария дъб. Отначало си помисли, че това е някакъв отблясък от залязващото слънце, но после осъзна, че то отдавна се бе скрило. Светлината, някак си особена, непозната, идваше не от небето, а някъде отдолу. Прииска му се да се обърне и да избяга, но вместо това продължи да върви напред. Пристъпваше с бавни и неуверени крачки, като в транс.
	Това, което видя зад дебелия ствол на дъба, бе повече, отколкото умът му можеше или искаше да възприеме. На полянката пред него имаше голям кръг, направен от камъни. Между камъните имаше зеленина и цветя. Във вътрешността на кръга цветята и камъните бяха подредени по такъв начин, че да образуват една огромна буква „А“, която го запълваше. В центъра му гореше огън, който бавно поглъщаше нещо, което някога е било живо същество. От разпрания корем се бяха изсипали жълтеникавите му вътрешности. Пламъците съскаха и хвърляха пръски с непоносима миризма.
	Внезапно огънят припламна и се разнесе остро зловоние на сяра. Долните клони на дъба се озариха в здрача. Данел вдигна очи. Това бе последното нещо, което видя през живота си и то бе ужасяващо. През пушека на горящото месо той съзря рогатата глава на дявола.
	Беше още в безсъзнание, когато го хвърлиха от края на скалата върху камъните и водите на Атлантика някъде долу.


	Фицдуейн спа дълбоко и не сънува нищо. На сутринта се събуди отпочинал и в добро настроение.
	След като Етен замина за студиото си, той си направи едно голямо кафе, опъна крака пред разпалената камина и започна да премисля известното до момента. Мислеше си, че ако някой обича да обръща камъни, то не трябва да забравя и какво може да изпълзи изпод тях. Доста хора често пренебрегваха това.
	Започна с вчерашната си среща с Килмара. Резултатите от компютърната проверка навеждаха на мисълта, че „Дрейкър“ е нещо повече от смесено училище за деца на богати и влиятелни хора. От всичките шестдесет ученика — сега вече петдесет и осем — седемнадесет бяха класифицирани като „ВП“ според компютърната разпечатка на рейнджърите.
	— Хората, работещи с компютри, обичат да се изразяват в битове и байтове — беше казал Килмара — и едно от предимствата на намесата ми в тяхната работа при сформирането на „Рейнджърите“ е, че успях да им посвия перките и да им помогна да си обогатят знанията по английски език. „ВП“ означава „възможно е покушение“. Не е нещо кой знае какво, но на теория означава, че трябва да се вземат някакви предохранителни мерки и много да се внимава при инциденти, в които са замесени хора с такъв знак след името си.
	— Разкажи ми нещо повече! — помоли Фицдуейн.
	— Май долавям събуждането на интерес, а Хюго — каза Килмара. — Успокой се момчето ми. Хиляди, а може би дори и повече са хората в Ирландия с „ВП“ — политици, бизнесмени, дипломати, английски титулувани глави и само компютърът и Бог знаят още кой.
	— Добре, но защо и тези седемнайсет ученика?
	— Виж, това няма нищо общо с факта, че учат в „Дрейкър“ — каза Килмара, — по-скоро е във връзка със семействата, произхода им и неща от този сорт. Един от седемнайсетте, например, е някакво саудитско емирче, а подобни величия с лопата да ги ринеш в „Дрейкър“. Има някакъв далечен братовчед на Кенеди, двете деца на италианския външен министър, синчето на японски автомобилен магнат… Предполагам, че схващаш положението.
	— Ами Рудолф фон Графенлауб и Тони Хофман? Те как се вместват в общата картина? — попита Фицдуейн.
	— Според нашия компютър — никак, но това все още не означава, че всичко около тях е чисто. Самата класификация е неточна — определянето на това кой може да е жертва на покушение или не, е просто въпрос на преценка. А и за да стане още по-объркано, в тероризма модата се мени — в даден период на прицел са политиците, после идват бизнесмените. Кой знае, може би следващата мишена ще са боклукчиите или бременните. И тук всичко се свежда до шоубизнес — важното е какво ще отразят средствата за информация.
	— И какво друго правите за тъй наречените „ВП“, освен че им слагате букви след името?
	— Ами, например, ако някой от тях се удави в градския басейн, пресушаваме го малко по-бързо и това като че ли е всичко. Цялата работа се свежда до това, че така правителството си плаща дължимото на медиите. С една дума, ето, ние сме взели всички предпазни мерки. По този начин ония от правителството си покриват задника в случай, че нещо се случи.
	— Винаги ли си толкова циничен или някой ти е пресолил яденето? — попита Фицдуейн.
	Килмара намали пламъка на запалката си, за да може да си разпали лулата. След като усилията му се увенчаха с успех, той стана и отиде до бялата дъска, монтирана на стената. Взе един маркер и започна да пише.
	— Струва ти се странно, че правим само това, така ли? Е, виж тогава някои цифри! Не са съвсем точни, но дават достатъчно добра представа. Това се отнася и за останалите западноевропейски страни. Имаме около десет хиляди полицаи, които защитават около три милиона и половина население. Работата им е денонощна и освен защита от терористи включва и много други неща, така че ако трябва да се отделят повече от хиляда човека, това не само би затруднило доста изпълнението на всекидневните им задължения, но и би означавало да се съберат хора от цяла Ирландия. А в малките часове наличният персонал е още по-съкратен. Най-интересното в такива моменти е, че опазването на реда в страната лежи на плещите на около няколкостотин човека. Нека сега да съпоставим цифрите, които току-що ти съобщих с хората, чиито имена носят „ВП“. Имай предвид, че умишлено не включвам армията, за да са по-ясни нещата. Имаме над осем хиляди имена с добавката „ВП“, която, не забравяй, се прибавя само по приблизителна преценка. Ако си напишем домашното, сигурно ще трябва да утроим тази цифра. И така, за да се осигури надеждна охрана на един „ВП“, са необходими поне шест човека, а това означава най-малко четиридесет и осем хиляди обучени телохранители. А нямаме толкова хора, не можем да си го позволим, пък и не ни трябват чак толкова. Както вече ти казах, терористичните акции съвсем не са много, но достатъчно, за да създават работа на такива като Гюнтер и мене.
	— Амин! — каза Гюнтер и затвори книгата „Мечо Пух“, която четеше. — Голяма книга! Няма секс, няма насилие. Ако живеех в гората на Мечо Пух, за мене нямаше да има работа.
	— Млъквай и си сипи едно питие! — каза Килмара. — И нека да видим дали ще можем да разберем нещо от загадката, която нашите приятели от Висбаден ни изпратиха.
	— Висбаден? — учуди се Фицдуейн. — Какво общо има Висбаден с това?
	Полковникът дръпна най-горното чекмеджета бюрото си и извади служебния си автоматичен пистолет. Фицдуейн с облекчение видя, че предпазителят не е освободен.
	Килмара махна с пистолета.
	— Хората си мислят, че се борим с тероризма с това. А не е така — той го хвърли обратно и затвори рязко чекмеджето. — Разбира се, огнестрелното оръжие има своето място, но тайната е в разузнаването. Ключът към което в наши дни се нарича компютър.
	Той обърна глава към немеца. — Ти му кажи Гюнтер, става въпрос за твоята Heimat*, а ти обичаш тези неща.
	[* родина, отечество (нем.). — Б.пр.]
	— Във Висбаден се намира главната квартира на ВКА или Bundeskriminalamt** — каза Гюнтер. — Най-общо казано, ВКА е германският еквивалент на ЦРУ. Основното му задължение е борба с тероризма, а моята група ГСГ-9 влиза в действие, когато престъпниците са вече открити и локализирани. Досега ВКА много успешно се справя с преследването и залавянето на терористи, но една от тайните за този успех е компютърът във Висбаден — той се усмихна. — По-известен е като Комисаря.
	[** Отдел държавна сигурност (нем.). — Б.пр.]
	— Доста внушително нещо — намеси се Килмара. — Бях там преди година-две. Представлява конструкция от стъкло и бетон, изградена на хълм, където навремето са били извършвани екзекуции. Обслужват го над три хиляди човека, а бюджетът му възлиза на стотици милиони германски марки. Там се записва не просто информация, а практически всичко — имена, описания, адреси, роднини, предци, приятелства и връзки, навици, предпочитана храна, сексуални особености, характерен говор — каквото ти дойде наум и което би имало и най-малкото значение при преследването.
	— Дванадесет милиона файла, които непрекъснато се обновяват с постъпващата информация и броят им се увеличава — не без гордост каза Гюнтер.
	„Значи хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година на Джордж Оруел е настъпила, а никой не забелязва“, помисли си Фицдуейн. Взе чашата с уиски, която Килмара му бе налял.
	— Интересно наистина — каза той, — но какво общо има Комисарят с моето скромно разследване?
	Килмара вдигна чашата си:
	— Наздраве!
	— Наздраве! — отговори Гюнтер със същия жест.
	— Оле! — присъедини се Хюго кисело. Явно тук се играеше някаква игра.
	Полковникът плъзна по бюрото една папка.
	— Ето един от дванадесетте милиона файла — каза той, — малко преработен за твое улеснение.
	Фицдуейн я вдигна. На етикета пишеше: „РУДОЛФ ФОН ГРАФЕНЛАУБ (ПОЧИНАЛ)“


	Седма глава

	Младият немски турист и хубавата му приятелка от Италия бяха пристигнали в Дъблин предната вечер с директния полет на Суис Еър от Цюрих. Когато кацнаха, германецът погледна часовника си. Както можеше да се очаква от скучните швейцарци, бяха се приземили точно навреме.
	В залата за пристигащи те наеха Форд Ескорт за една седмица по намалена тарифа, без ограничения в изминатите километри и пълна осигуровка. По документи той се казваше Дитер Крец, на двадесет и четири години, от Хамбург, а тя бе Тина Бруньоли на деветнайсет, от Милано. Платиха депозита в брой.
	Натоварени с карти, пътеводители и подробни инструкции, те стигнаха до централната част на Дъблин и наеха двойна стая в „Роял Дъблин“ на „О’Конър Стрийт“. Вечеряха в ресторанта на хотела и се качиха в стаята си рано. Докато се събличаха, те почти не си говореха и макар да си легнаха съвсем голи на голямото двойно легло, не се любиха.
	Когато на сутринта Дитер се събуди, Тина вече бе станала и в банята се чуваше шум. Върху леглото от отворената врата се подаваше ивица светлина. Той отхвърли завивките и се протегна като котарак. Тялото му бе гъвкаво и силно, а гърдите — покрити с къдрави черни косми. Имаше гъсти черни мустаци, които скриваха красивите му бели зъби. Със задоволство сведе поглед към внушителната си ерекция. На върха на пениса му блестеше капка, цялото му тяло тръпнеше за удовлетворение.
	Той стана от леглото и влезе в банята. Тина бе наведена над мивката, косата й бе вдигната. Беше почти гола, ако не се смятаха бикините. Имаше красиво тяло и блестяща мургава кожа. Виждаше нежния мъх по тила й. Постави ръката си на корема й и бавно я придвижи надолу, като смъкна бикините до коленете й. Момичето почти не реагира. Само впи пръсти в мивката, когато той разтвори задните й части. Разнесе се сладникав аромат на крем за ръце. От устата й се изтръгна приглушен вик, когато той навлезе в нея. Кокалчетата на пръстите й побеляха. Тя засмука пръста му. Болката се примесваше със сладко удоволствие. Така трябваше да бъде, така го искаше Кръгът. Така нареждаше Магическата книга.
	Така бе заповядал Водачът.


	Пакетът имаше размерите на кутия за обувки и тежеше. Беше обвит с няколко пласта дебела кафява хартия и здраво облепен с тиксо. Не можеше да се разбере какво има вътре, явно съдържанието му бе добре подплатено. Бе адресиран до господин Дитер Крец и оставен на рецепцията на хотела малко след осем сутринта. Човекът, който го донесе, бе с невзрачна външност и униформа на дъблински шофьор на такси. По-късно никой не успя да си спомни подробности за него, освен това, че говорел като типичен дъблинчанин.
	Младата двойка закуси в стаята си. На вратата им висеше табелката „Не безпокойте“ и както е прието, се показа чак към обяд. Пакетът им бе предаден докато си плащаха сметката на рецепцията. Момичето почти бе забравило за него, но мъжът внимателно му напомни. Усмихна се в отговор, щом то му го подаде, и отбеляза, че сега не било време за четене. Обгърна с ръка раменете на спътницата си. Изглеждаше доволен и самоуверен.
	Занесоха багажа им до колата, но пакетът остана у германеца. Той го сложи внимателно в багажника. Носачът се питаше какво може да накара някого да прекара почивката си в Ирландия и то през март. С облекчение се върна на мястото си в топлия хотел.
	Дитер, който като всеки германец вярваше, че педалът за газта съществува само, за да бъде залепян за ламарините, този път караше предпазливо. Идваше за първи път в Ирландия и още не бе свикнал с лявото движение. За щастие бе предупреден за обърканата система от пътни знаци в Дъблин и затова се водеше от картата на Тина. Въпреки че на картата не бяха отбелязани местата с еднопосочно движение, сбъркаха само веднъж, преди да намерят пътя към Галуей и западна Ирландия. Същият път водеше и към дома на полковник Шейн Килмара.
	На излизане от Дъблин навлязоха в ширналата се зеленина на парка „Финикс“, най-големия горски крайградски парк в Европа. Стотици елени кръстосваха вълнистите хълмове, обрасли с дървета и самата големина на територията осигуряваше необезпокоеността на редките посетители.
	Дитер излезе от главния път и сви по един страничен. Не след дълго спря и изгаси колата. Известно време мълчаливо оглеждаха околността и наблюдаваха елените, които пасяха под дърветата. Когато се увериха, че са сами, той отвори багажника, извади тежкия пакет и седна на задната седалка на колата. Взе от куфарчето си тънък нож и разряза лепенките, после опаковъчната хартия, и свали напоения с масло плат. На дъното лежаха два автомата чешка направа — модел „Скорпион“ VZ-61. Имаше и осем пълнителя с по двадесет патрона, калибър седем шестдесет и пет, почистващи пособия и един туристически справочник за Ирландия, издание на Автомобилното дружество.
	Момичето пусна радиото и на фона на традиционната ирландска музика започнаха да почистват оръжието, за да го подготвят за действие.
	На излизане от парка караше Тина. Тя бе по-добър шофьор от Дитер и като привикна с тесния, осеян с дупки път, който минаваше за главна магистрала, увеличи скоростта. Искаха да пристигнат на мястото още по светло. От опит знаеха, че нощната тъмнина гъмжи от полицейски патрули.
	С готов за стрелба автомат скрит под един вестник, Дитер дремеше на задната седалка. Оръжието на Тина бе в найлонова торба под седалката й.
	Тя скоси един дълъг завой и рязко намали, като видя спрените пред тях коли. Отначало си помисли, че е станала катастрофа, но когато след няколко спирания и тръгвания колоната се придвижи, тя различи голяма оранжева табела, на която недвусмислено пишеше: „СПРИ! ПОЛИЦЕЙСКИ ПОСТ“
	Видя и двамата полицаи, застанали с гръб един към друг по средата на пътя, безразборно да пропускат движението в двете посоки. Отстрани бе спряна окаляна полицейска кола с пусната лампа. Точно зад нея имаше голям ландроувър със зеления цвят на военните коли. Отзад до радиостанцията седеше войник със слушалки на главата. Друг се беше облегнал на вратата с автомат в ръка и оглеждаше отегчено дългата колона от коли и камиони.
	В първия момент я обзе паника, но после обучението си каза думата и тя се овладя. Та те бяха само туристи. Нямаха криминални досиета в Ирландия. Беше просто обикновена проверка и нямаше защо да се страхуват. Опита се да не мисли за скритите автомати, но вече бе забелязала, че полицаите пропускаха голяма част от колите, без да ги претърсват.
	Обърна се назад и разтърси Дитер. Той моментално се събуди.
	— Мислиш ли, че…? — кимна тя с глава по посока на полицаите.
	Мъжът започна да наблюдава полицаите. В повечето случаи проверката се състоеше в размяна на няколко думи, а понякога и поискване на документи. Полицаят от тяхната страна на пътя беше млад, с приятно, макар и обрулено от вятъра лице. От време на време се засмиваше. Действаше спокойно, без припряност.
	— Това е само обичайната проверка — каза Дитер. — Няма нищо страшно — той се усмихна иронично на Тина. — Не забравяй, че сме просто двойка влюбени.
	Тина го изгледа хладно.
	— Може да се чукаме, но не сме влюбени — тя отпусна съединителя и фордът се придвижи напред.
	Бюлетинът съобщаваше за черен или тъмносин Форд Ескорт, а за Куърк това беше деветият за деня. Когато се появиха първите два или три, адреналинът му бе скочил, но сега интересът му бе спаднал. Впечатляваше го много повече хубавото момиче, което караше приближилата се кола.
	Тина свали стъклото и се усмихна на полицая.
	— Добър ден — поздрави тя. Имаше италиански акцент, а тонът й бе леко предизвикателен. Срещата с нея беше най-вълнуващото, което му се бе случило до момента. Със сигурност знаеше, че при нормални обстоятелства тя едва ли щеше да обърне внимание на такъв като Лайън Куърк. Все пак и проверката си имаше хубавите страни.
	— Добър ден, госпожице — отвърна Куърк. Той надникна в предната част на колата, после и отзад, като се опитваше да не гледа към италианката. Беше безкрайно разочарован, когато видя, че тя си има компания. Изпита чувство на загуба, осъзнавайки, че тази красавица никога няма да бъде негова.
	— Добър ден, господине — добави той. — Не се тревожете, просто обичайната проверка.
	— Отначало помислихме, че е станала катастрофа — каза Тина и отново му се усмихна.
	— Не, няма катастрофа, госпожице — отговори младият полицай и страните му се зачервиха от погледа й.
	— Обрали са банка в Дъблин. Един е успял да избяга. Вероятността да е тръгнал насам е малка, но кой знае.
	— Така е — вметна Дитер от задната седалка. Гласът му стопи магията, която за момент бе завладяла полицая и момичето.
	— Бихте ли ми казали откъде идвате и къде отивате! — попита Куърк, отчасти възвърнал си служебния маниер. — Покажете ми шофьорската си книжка и осигуровката!
	Тина извади от жабката документите за наемането на колата и ги подаде на полицая заедно с шофьорските книжки на двамата.
	— Току-що пристигаме в страната — каза тя. — Снощи пренощувахме в Дъблин. Сега отиваме в западната част за няколко дни. Искаме да сме далеч от хора, да останем за малко сами, нали разбирате?
	Жената погледна полицая в очите. Стори й се, че в тях се чете леко съмнение. Нещо го бе озадачило. Нещо не беше в ред. Тя светкавично премисли думите си, но в тях нямаше нищо съмнително. Значи не думите й го бяха разтревожили. Нещо бе събудило подозрения, но какво, по дяволите, беше то? Автоматите бяха добре скрити, нищо друго не привличаше внимание.
	Куърк погледна десетината коли зад форда. Не искаше да носи вина за задръстване, понечи да върне документите и отново долови миризмата. За миг пред очите му се появи упражнение по огнева подготовка в Темпълмор. Полицаите може и да не носят оръжие, но трябва да са винаги нащрек. Имаше зад гърба си четиридесет и две учебни обиколки и още толкова, за да получи правоспособност. Мислено чу трясъка от автоматите и видя как мишените се разкъсват. После си представи обичайното почистване на оръжието. Неповторимият мирис на оръжейна смазка, докато проверяваха тридесет и осемкалибровите си „Смит и Уесън“, сякаш отново изпълни ноздрите му.
	И така, сега разчитаха единствено на униформата, на собствените си юмруци и в редки случаи на дървена палка, за да въдворяват реда.
	Мирисът на оръжейна смазка остана. Той претегли на ръка документите и се запита дали пък не си въобразява. Всички документи бяха в ред. Въпреки това не би имал нищо против да огледа жената по-отблизо.
	— Госпожице — обърна се той към нея, — имате ли нещо против да отворите багажника?
	— Не, разбира се — каза Тина.
	Извади ключовете и ги остави да се изплъзнат от ръката й. Докато ги търсеше опипом по пода, тя пъхна ръка под седалката, освободи предпазителя на автомата и превключи на автоматична стрелба. После се изправи с ключове в ръка и погледна полицая с извинителна усмивка. Разкопча предпазния си колан, отвори вратата и отиде до задната страна на колата. Полицаят я наблюдаваше. На тридесет метра от тях двамата войника бяха вперили очи в краката й и дадоха десетка на Куърк за вкуса му.
	Дитер остана облегнат на седалката отзад. Бавно протегна ръка към скрития под вестника „Скорпион“.
	Чудеше се защо полицаят реши да провери багажника. Може би просто така му бе хрумнало. Те не бяха направили нищо, което да буди подозрение, но поведението на проверяващите сякаш се бе променило. Това поне беше сигурно, Дитер вярваше на инстинкта си. Кожата му настръхна. Ставаше опасно. Насили се да остане спокоен, но бе нащрек. Изпитвайки волята си, той дръпна ръка от автомата. Сведе поглед към сака с резервните пълнители, който се подаваше изпод седалката. Ципът бе затворен до край. Нямаше нищо съмнително.
	Усещането за приближаваща опасност се засили и той вече не можеше просто да седи и да чака, без да прави нищо. Внимателно измъкна ловджийския нож с късо острие от калъфа, закрепен на колана му и го пъхна в десния си ръкав така, че да се хлъзне в дланта му, ако се наложи — движение, което упорито бе тренирал.
	Куърк завърши огледа на багажника. Не бе очаквал да намери нещо, особено в кола под наем, използвана от кого ли не. Може би някой ловец преди време бе разсипал оръжейна смазка. Миризма като тази не изветрява бързо.
	Засмя се на ум. Затвори капака на багажника и се подпря на колата. Опита се да не гледа явно дългите хубави крака на Тина. Вятърът повдигна леко полата й и той зърна за миг вътрешната част на бедрото.
	— Ами, това е — каза Куърк, — само ще хвърля един поглед в колата и можете да си вървите.
	Отвори задната врата на форда.
	— Бихте ли излезли за малко навън, господине? — обърна се той към Дитер, който се бе отпуснал на седалката и сякаш дремеше.
	Германецът се протегна лениво.
	— Малко чист въздух тъкмо ще ме поразсъни.
	Излезе от колата и затвори вратата след себе си с лявата си ръка. Дясната бе отпусната край тялото. Пристъпи напред към шофьорското място и застана до Тина откъм гърба на полицая.
	— Благодаря — каза Куърк.
	Той наведе глава и започна да оглежда задната част на колата надве-натри. Нямаше нищо, освен няколко туристически справочника и една книга от някакъв военен фотограф на задното стъкло. На седалката имаше само вестник. Почти разсеяно той го обърна, за да види футболните резултати и изкрещя от раздираща болка, когато ножът на Дитер разпра корема му.
	Превит на две полицаят бавно се измъкна от колата. Ръцете му безрезултатно се опитваха да задържат на място изплъзващите се вътрешности. Униформата му се пропи с кръв, на устата му се появиха кървави мехурчета. Все още в съзнание, той се свлече на средата на пътя и асфалтът около него почервеня. От гърлото му излязоха гъргорещи звуци като на животно в предсмъртна агония.
	Тина светкавично извади оръжието си изпод седалката. Първият й изстрел улучи войника с автомата, който стоеше вцепенен, вперил очи в умиращия на пътя полицай. Откосът рикошира в магазина на оръжието му и попадна в слабините и бедрото му. Вторият изстрел му раздроби ребрата. Той се свлече по ландроувъра, претърколи се и се просна по лице на калния път.
	Дитер заби ножа си в гърба на втория полицай и без да го измъкне сграбчи „Скорпиона“ си, вдигна сгъваемия приклад и мълниеносно, с тренирана точност, стреля по задната част на ландроувъра.
	Ефрейторът, който работеше с радиостанцията, се изтърколи точно когато един от изстрелите на Дитер пръсна мощния предавател на части. Брезентовото покривало се подпали и пламъците обхванаха колата. Радистът запълзя зад празната патрулна кола, която двамата терористи обсипваха с кръстосан огън, пробивайки тънките й ламарини и пръскайки стъкла на хиляди блестящи късчета. От раните на лицето му започна да се стича кръв. Един куршум разкъса прасеца на десния му крак и агонизиращата болка го парализира за няколко безценни секунди. В пълна безнадеждност и все още не вярващ, че това действително се случва, той изхлузи от рамото си автомат „Карл Густав“ и издърпа ударника — един деветмилиметров патрон се плъзна в затвора.
	Куршуми пробиха резервоара на полицейската кола и бензинът потече по пътя.
	Настъпи затишие.
	Дитер смени пълнителите. Тина чакаше. Сгъваемият приклад на автомата й бе вдигнат и лежеше на рамото й. Тя зае позиция зад форда. Когато ефрейторът се вдигна, за да стреля иззад полицейската кола, тя изпрати два куршума в главата му. Със счупен врат и облян в кръв, той се завъртя и се свлече в канавката. Тина смени пълнителя.
	За няколко мига настъпи тишина. След това до съзнанието на двамата терористи достигна пукотът от пламъците на горящия ландроувър и хъркането и стоновете на агонизиращия Лайън Куърк. Тина отиде до него. Стенанията му я влудяваха. Насочи автомата си към главата му и отнесе долната му челюст. Видя, че е все още жив, но поне непоносимите звуци бяха спрени.
	— Глупак! — каза тя и се отдалечи.
	Дитер извади ножа от гърба на другия полицай. Тялото не помръдна. Той се замисли за миг, после, без да го обръща, изви главата назад и преряза гърлото. От срязаната артерия плисна кръв и се стече по асфалта. Празните гилзи заприличаха на островчета в морето. Дитер изчисти острието в синята униформа и го върна в ножницата, закачена на колана му. От студения мартенски вятър го побиха тръпки. Чувстваше се възбуден. Почти всемогъщ. Усещаше същото опиянение като след особено труден ски скок извън пистата, а дори и по-голямо. Постави дясната си ръка в локвичката кръв до убития полицай и после я приближи до лицето си. От нея капеше кръв. Това беше истинското доказателство за силата му да убива. Усещаше миризмата й, можеше дори да я вкуси. Няколко секунди стоя като хипнотизиран.
	От мястото, където лежеше, през пролуката под колата раненият ефрейтор виждаше краката на Тина. Не можеше да сбърка тези дълги, загорели, обути в найлонови чорапогащи крака. Малко по малко той придърпа кожената чанта с мунициите, където имаше още един пълнител за автомата. Стори му се цяла вечност. Грапавата повърхност на пътя затрудняваше действията му, а и той се чувстваше много отпаднал. Всяко помръдване му причиняваше болка. Сложи автомата на една страна, като използваше чантата с амунициите за опора. Това му осигури няколко сантиметра височина, трябваше да е достатъчно.
	Прицели се. Пот и кръв се стичаха по лицето му, пред очите му се замъгли. Той премигна няколко пъти и отново се прицели. Дървената ръкохватка се хлъзгаше от кръвта. Зрението му изневеряваше, изгуби всякаква представа за време. Чуваше гласове. Дългите крака отново минаха пред очите му. Той натисна спусъка и откатът на автомата разтърси израненото му тяло. Горещите гилзи опърлиха лицето му. Той не пусна спусъка, докато пълнителят не свърши. Едва тогава се сети за изтичащия бензин. Изпадна в безсъзнание малко преди бензиновата локва, подпалена от стрелбата, да избухне. Патрулната кола и военният ландроувър потънаха в пламъци. Черен дим се издигна към небето.


	Фицдуейн затвори телефона с облекчение. Работеше по сведенията за фон Графенлауб вече единадесет часа почти без почивка и беше гладен и уморен.
	Съдържанието на папката беше разпръснато по саморъчно направеното бюро на Етен, което не беше нищо друго, освен полирана дъбова плоскост, поставена върху дървени подпори. Информацията му помогна да си изгради по-пълна представа за семейство фон Графенлауб и състоянието му, но това отне много време. Въпреки многобройните си източници и връзки, типични за всеки преуспяващ журналист, и папката, която Килмара му бе дал, се оказа, че е доста по-трудно, отколкото бе очаквал да събере отделните сведения в цялостна картина за семейството и живота на Руди в Берн.
	Трудностите, на които се натъкваше, обикновено бяха свързани с Швейцария. Не му се искаше да се обажда на Гуидо. Другите му осведомители можеха да го информират, понякога с доста интимни подробности, за такива неща като последния финансов скандал във Ватикана, кой кого подкупва в Танзания или коя балерина спи с член на Политбюро в Москва, но когато, по какъвто и да е повод, станеше дума за Швейцария, единственият отговор неизменно бе дълга прозявка.
	Изглежда всички смятаха, че тя е скучна страна със скучни хора, които преживяват благодарение на собствените си клишета: швейцарско сирене, швейцарски шоколад, швейцарски часовници, Алпи, банки и горещи пари. Изглежда никой не обичаше нито Швейцария, нито швейцарците. А пък Берн — тъпо, тъпо, тъпо.
	Фицдуейн се съмняваше, че разследването на едно обесване може да бъде скучно, дори и ако жителите на Берн се погрижеха за това и се запита дали всъщност някой от неговите обичайни осведомители наистина познава швейцарците. Беше ясно, че съществува и елемент на завист в много от коментарите за страната. Няма войни, практически няма безработица страна с един от най-високите стандарти на живот в света и с красива природа. Наистина напълно достатъчно, за да ти се повдигне от нея.
	Той стана, протегна се и отиде в кухнята. Отвори бутилка изстудено бяло вино, взе сирене и бисквити, отнесе ги в хола, разрови огъня в камината и се отпусна в един фотьойл. Остави дистанционното на телевизора така, че да му е под ръка.
	След няколко минути щяха да започнат новините в девет, а след тях предаването на Етен „През днешния ден“. Чувстваше се странно, когато гледаше Етен на телевизионния екран. Тя сякаш не беше същата. Отпи малко вино. Огънят пукаше и хвърляше искри, и той отново се замисли за семейство фон Графенлауб.
	Папката съдържаше малко факти и почти никакви обяснения. Бащата на обесеното момче, Беат фон Графенлауб, бе шестдесет и две годишен, адвокат, с подчертан интерес към бизнеса. Живееше на „Юнкернгасе“, а офисите му бяха на „Марктгасе“. Беше един от старите бернски аристократи, Bernburger*, и Fursprecher** (каквото и да значеше това). Беше член на управителния съвет на различни фирми включително на една от четирите най-големи банки, на оръжейна групировка, както и на многонационална фармацевтична компания. На младини е бил скиор от олимпийска величина. Беше невероятно богат човек, за когото може да се каже, че е свръхпреуспяващ. Но какво значеше да си Bernburger?
	[* гражданин, жител на Берн (нем.). — Б.пр.]
	[** адвокат (швейц. нем.). — Б.пр.]
	Един Bernburger се беше оженил също за Bernburger, някоя си Клер фон Чернер — аристократка, ако се съдеше от частицата „фон“ в името й — през хиляда деветстотин четиридесет и осма година. Заедно, макар и бавно отначало, те бяха дали живот на много малки Bernburger четири, за да бъдем точни. Марта се появила на сцената през хиляда деветстотин петдесет и пета година, Андреас през хиляда деветстотин петдесет и осма и после, след четиригодишен застой, господин и госпожа фон Графенлауб се хванали сериозно на работа и през хиляда деветстотин шестдесет и втора година се родили близнаците Рудолф (Руди) и Верена (Врени).
	Близнаци. Как ли се е чувствала Врени, когато е научила за смъртта на брат си? Дали са били близки? Обикновено при близнаците е така. Имаше вероятност, ако някой изобщо знае защо Руди го е направил, това да е тя. Фицдуейн се питаше дали Врени прилича на брат си.
	През хиляда деветстотин седемдесет и шеста година Беат, тогава на петдесет и шест, бе направил нещо, което едва ли щеше да му донесе точки за оригиналност. Развел се с Клер и се оженил за доста по-млада жена. Ерика Зеедорф — без „фон“ — била двадесет и осем годишна и му била секретарка. Клер се оттеглила от сцената в Елфенау и две години по-късно загинала при автомобилна катастрофа. Новата госпожа Беат фон Графенлауб би трябвало сега да е на тридесет и три, а съпругът й на шестдесет и една. Двойката нямаше деца. Интересно. Какво ли е правила Ерика по цял ден, освен да харчи парите на Беат, като се има предвид ангажираността му.
	Фицдуейн се опита да прецени дали бутилката вино бе полупълна, или полупразна. За да реши задачата, той си наля още една чаша.
	Почти всичко зависеше от отношението на Беат фон Графенлауб формално погледнато, едва ли щеше да се гледа с добро око на факта, че някакъв непознат разследва смъртта на сина на известен адвокат, но от друга страна, без подкрепата му Фицдуейн нямаше да постигне много. Ясно бе, че Bernburger-ът имаше връзки. Това, което Фицдуейн знаеше за Швейцария, се свеждаше главно до смяна на самолета на летище Цюрих, но отнякъде беше чул за склонността на швейцарците към депортирането на всички, които се опитват да мътят водата.
	Но да се върнем на Руди. Защо е бил изпратен да завърши средното си образование в „Дрейкър“? В една разпечатка на компютъра от Висбаден, която явно бе минала цензура се говореше за „зараждащи се нежелателни политически връзки“. Тя препращаше към Швейцарската Федерална полиция и полицията на Берн за по-нататъшна справка. Носеше се слух, че когато става въпрос за болезнени теми, швейцарските полицаи са толкова разговорливи, колкото и швейцарските банкери. В библията пише: „потърси и ще намериш“. Според Килмара, откак били изобретени швейцарците, авторите й смятали да я преработят.
	Фицдуейн взе дистанционното. Беше почти девет и на екрана се появи електронният образ на Етен, представяща програмата си.
	Натисна бутона за звука и я хвана по средата на коментара й: „… По-късно, когато полицията обгражда къщата, в която неизвестен брой въоръжени лица държат петима заложници, виждаме жестокото убийство на четири жертви и питаме: Какви са причините за тероризма? За това ще говорим след новините в девет и тридесет в предаването «През днешния ден»“.
	Причините за съществуването на тероризма, обяснени в четиридесет минути между няколко реклами. Телевизията бе хитър номер. Като гледаше рекламата, си помисли, че в дадени случаи самата телевизия дава храна и достатъчен мотив за тероризъм.
	Едва когато изгледа филма „Кръвопролитието в Кинегад“ и изслуша коментара на репортера, осъзна важността на казаното от Етен — това означаваше, че Килмара и неговите „Рейнджъри“ щяха да имат доста работа.
	Надяваше се, че полковникът ще е достатъчно разумен да не се показва. Вече бе твърде стар, за да е в първите редици.


	Килмара бе със синьо-черна бойна униформа, черен колан и рейнджърски ботуши. Лицето му бе сериозно, без каквато и да е следа на ведрост. За последен път хвърли поглед на осемте телевизионни монитора, които изпълваха задната част на подвижния команден център.
	— Подавай ми информация на главния монитор на всеки пет секунди! — каза той.
	Сержантът на контролния пулт се оправяше с лекота с редицата бутони и плъзгачи. Последователно показваше картина от всяка от шестте наблюдателни камери, поставени около сградата.
	Завесите върху прозорците на двуетажната къща бяха пуснати. На пръв поглед тя изглеждаше необитаема, но Килмара знаеше, че вътре двама безмилостни убийци държаха майка и четирите й деца като заложници. За да покажат, че не се шегуват, двамата терористи, които не зачитаха човешкия живот, хладнокръвно бяха убили стопанина на къщата. Тялото лежеше там, където бе паднало — на метър от собствения му праг. Жената и децата бяха заставени да гледат как младият германец с черни мустаци и блестящи зъби с един замах бе прерязал гърлото на жертвата. Полковникът обърна гръб на мониторите и тръгна по пътеката на командния център. От двете му страни рейнджъри с бойни униформи боравеха с лекота с високочувствителните електронни уреди за свръзка и наблюдение. Главното осветление бе намалено, за да се осигури по-добра видимост на екраните, а където бе нужно светлината се осигуряваше от единични лампи. Чуваше се приглушеното бръмчене на мощен генератор.
	Влезе в малката заседателна стая и затвори вратата след себе си. За разлика от залата за наблюдение, тук беше светло.
	— Нещо ново? — попита той.
	Майор Гюнтер Хорст и един лейтенант от „Рейнджърите“ вдигнаха глави. Тъкмо разглеждаха вещите на двамата терористи, намерени в набързо изоставения Форд Ескорт.
	— Лични вещи, карти на местността и туристически справочници — каза Гюнтер. — Нищо, което би ни помогнало, да намерим изход от сегашната ситуация. Е, може би след известно време момчетата от съдебната медицинска служба ще открият нещо, за което да се хванем — той млъкна и вдигна една книга с твърди корици от масата. — Струва ми се, че това ще те заинтересува.
	Въздействието на снимката от корицата бе зашеметяващо. На фона на вдигната пушилка и дим се различаваше черно-белият силует на войник — уморен, измъчен и небръснат. В ръцете си той държеше гълъб и го гледаше с умиление. На колана му, точно до манерката за вода, висяха две отрязани човешки глави.
	Книгата се казваше „Парадокси“ и имаше подзаглавие „Портрет на войната такъв, какъвто го е видял един от най-добрите военни фоторепортери в света, Хюго Фицдуейн“.
	— Не може да бъде! — възкликна Килмара. Погледна Гюнтер. — Намери го и го доведи! Може би той ще види връзката, която на нас ни се изплъзва.
	— А къде може да е сега?
	— Предполагам, Все още е в Дъблин — отговори полковникът. — Виж в апартамента на Етен или наоколо в някой добър ресторант с хубави вина — погледна часовника си. Беше девет и четиридесет вечерта. — Опитай и в телевизионното студио. Понякога взема Етен като свърши предаването й.
	— Ще направя всичко възможно — каза Гюнтер.
	— Знам — усмихна се Килмара, после се обърна към лейтенанта. — Обади ми се, когато пристигне планът на къщата.


	Фицдуейн се бе облегнал на стената в малкото контролно студио и гледаше как Етен методично разбива на пух и прах самообладанието, възгледите и авторитета на седящите насреща й: именит свещеник, министърът на правосъдието и доцент по социология от Дъблинския университет.
	От погледите, които експертите по причините за съществуването на тероризма й отправяха към края на предаването, личеше, че те се страхуват повече от нея, отколкото от самите терористи. Министърът на правосъдието така и не можа да даде приемливи отговори и ясно се виждаше как през грима му избиват капчици пот.
	Всеки момент програмата щеше да завърши. Фицдуейн погледна към блока от десет монитора и чу как продуцентът и помощниците му обсъждаха положението на камерата, докато секундите изтичаха. Забеляза, че всички бяха с черни чорапи, дъвчеха ментови бонбони и пушеха цигара от цигара, докато съсредоточено следяха мониторите и контролното табло, и подготвяха следващото по ред предаване. Да работиш такова нещо май не ти удължава живота.
	Изнизаха се надписите, гръмна музиката към предаването и то завърши. Отново реклами. За момент бързината, с която изчезва трудът на хората, го шокира. После се зарадва, че поне неговата работа може да се види.
	Мониторите още работеха. Виждаше се Етен, която подреждаше записките си. Тя наведе глава и изведнъж пролича колко уморена и уязвима е всъщност. Поиска му се да я прегърне. И защо, по дяволите, пак се канеше да заминава? Май бе дошло време да се установи на едно място и може би да създаде семейство. Чувстваше се изморен.
	Работният екип гледаше към мониторите. Фицдуейн сякаш не осъзнаваше присъствието им. Продуцентът сложи ръка на рамото му и каза:
	— Ела да пийнем по нещо.


	Стаята за отдих на „През днешния ден“ беше като спешен кабинет в болница. Редакторът на програмата от опит знаеше, че колкото по-бързо се предпишеше алкохол в достатъчни количества, толкова по-бързо се възстановяваха пациентите.
	Обикновено интервюиращите имаха навика да хващат жертвите си за гушата, но не биваше да забравят, че ако ще работят и за в бъдеще с тях, в края на интервюто са длъжни да им възвърнат донякъде самочувствието. Смисълът на стаята за отдих бе интервюираните политици или бюрократи, чиито преструвки и некомпетентност минути преди това биваха разкрити и показвани в най-гледаното телевизионно време, след няколко джина да се почувстват така, сякаш бяха преминали с чест през изпитанието и нямаха търпение да дойдат отново.
	Това радваше редактора, който знаеше, че в малка страна като Ирландия запасът от високопоставен телевизионен материал е ограничен. А и бе добър човек. Искаше хората да се чувстват приятно.
	За да не дава лош пример Фицдуейн взе предложената му свръхдоза джин, който обикновено не пиеше и се замисли за неща, които бе отбягвал почти двадесет години.
	Етен с подновен грим влезе в стаята делово. Той сведе поглед към краката й, обути в черен чорапогащник, отведе я в ъгъла на стаята и каза:
	— Размишлявах.
	Тя го погледна над ръба на чашата си, после наведе очи към топящия се лед и резенчето лимон.
	— За какво?
	— За бъдещето ни заедно, за спокоен живот и други такива.
	— Това добре ли е или зле?
	— Прекрасно — отговори той — е, поне аз мисля така, но ми трябва и още едно мнение — той се наведе и я целуна по челото.
	— Съвет ли искаш? — попита тя. Беше пребледняла.
	На другия край на стаята, което означаваше под носа им, като се има предвид големината й, пияният министър на правосъдието се втрещи, като видя, че доскорошният му мъчител е способен на чувства. Явно нямаше да се изненада кой знае колко, ако видеше от устата й да излиза огън.
	Телефонът иззвъня. След трийсет секунди Фицдуейн вече го нямаше.
	Министърът се приближи до Етен и сложи месестата си ръка на рамото й. Беше пиян до козирката.
	— Млада госпожице — каза той, — трябва да се научите в кого са ножът и хлябът! Работите за държавната телевизия — той се ухили.
	Етен махна ръката му с два пръста, сякаш я беше гнус. Изгледа го от глава до пети, като се чудеше защо, при условие, че на Ирландия не й липсваха талантливи хора, отрепки като тоя толкова често стигат до високи постове.
	— Разкарай се, малоумнико! — каза тя точно когато в стаята бе настъпила пълна тишина.
	Редакторът се задави с питието си.


	Джеронимо Грейди неслучайно имаше слава на бесен шофьор.
	В ръцете му форсираният Сааб Турбо профуча със свирещи гуми през дъблинските улици и излезе на пътя за Галуей с проблясваща синя светлина, мирис на изгоряла гума и виеща сирена. Когато колите не му даваха път бързо, Грейди не се колебаеше да кара срещу движението по еднопосочни улици да се качва по тротоарите и да пресича паркингите. За Фицдуейн той бе шантав, но опитен и отправяше благодарности към съдбата, че колите на „Рейнджърите“, които използваха при преследване са специално укрепени и сигурни. Дъхът му спря, когато Грейди настъпи газта на червен светофар и на сантиметри заобиколи един двуетажен автобус. Все още стискаше чашата си с джин и бе поставил другата си ръка отгоре, опитвайки се да задържи плискащата се течност.
	Те взеха шестдесетте километра до командния център за половин час. Фицдуейн се радваше, че косата му бе посивяла преди това. Откопча предпазния си колан и подаде на Грейди вече празната си чаша.
	— Сега разбирам какво значи да караш бясно.


	Осма глава

	— Крака — каза Гюнтер, — можеха да се измъкнат, ако момичето нямаше толкова хубави крака. Ефрейторът, който бил в задната част на ландроувъра, тъкмо ги описвал на свой приятел от следващия полицейски пост няколко километра по-нататък по радиостанцията, когато се чули изстрели, после писък и радиото замлъкнало. Това било напълно достатъчно. След три километра колата на терористите била засечена и имало престрелка. Те я изоставили и го ударили на бяг под прикритието на живия плет покрай страничен път, водещ към къща на няколкостотин метра навътре. Залостили се. Отрядът, който ги преследвал, я обградил и извикал подкрепление.
	Досега жертвите са двама полицаи, един войник и стопанинът на къщата. Още един войник е много тежко ранен и не се знае дали ще оживее, а една сестра, която се опитала да помогне, била разкъсана на парчета. Най-вероятно ефрейторът я е помислил за терористката и стрелял в краката й. Дотук четирима мъртви и двама с опасност за живота — за момент той замълча и после добави — поне доколкото знаем.
	— Един очебиен въпрос — каза Фицдуейн. — Защо?
	Гюнтер вдигна рамене.
	— Почти сме сигурни, че не са от ИРА. Не знаем кои са, какво са намислили, с една дума, не знаем нищо за тях.
	Килмара се появи на вратата.
	— Мислехме, че ти ще ни помогнеш Хюго — каза той. Сложи на масата две изцапани с кръв и поставени в предпазни обложки квадратни картончета. — Разгледай ги внимателно и мисли.
	Фицдуейн взе една от международните шофьорски книжки. Лицето от снимката се усмихваше, излагайки на показ блестящите си бели зъби, полускрити от гъсти мустаци. Внимателно разгледа снимката и поклати глава. Взе и втората. Лицето от снимката беше напълно сериозно и безизразно. Той отново поклати глава.
	Полковникът се пресегна и постави книжките една до друга.
	— Сега се опитай да ги разгледаш двамата заедно. Недей да бързаш.
	Хюго се вгледа в снимките и се опита да разбере дали някога ги беше виждал. Отмяташе наум един по един всичките си репортажи от последните няколко години. Предполагаше се, че момичето е италианка, но със същия успех можеше да е от Израел или от някоя арабска държава. Типовете лица често си приличаха. Ако съдеше по цвета на кожата, мъжът спокойно можеше да мине за жител на Близкия изток, но въпреки гъстите мустаци приличаше на европеец.
	Фицдуейн плъзна двете шофьорски книжки по масата към Гюнтер и Килмара.
	— Лицата им са от типа, който се среща често и това ме изкушава да кажа, че може би съм ги виждал някъде. Възможно е, но ако е така, било е съвсем случайно. Не знам кои са — той вдигна рамене.
	Влезе един рейнджър и остави на масата три чаши кафе. От тях се вдигаше пара. Килмара сложи пред Фицдуейн една обемиста книга.
	— Хюго, намерихме това сред вещите на терористите. Може и да е съвпадение — той се усмихна, — но когато и ти си замесен, не вярвам много на съвпадения.
	— Мили думи от приятел — каза сухо Фицдуейн, гледайки към познатата книга. Продаваше се много добре, неочаквано добре и той все още я виждаше по книжарниците и вестникарските павилиони по летищата, когато пътуваше. Войникът с гълъба бе убит два дни след като бе направена снимката. Някой му каза, че птицата е все още жива. Посочи книгата. — Мога ли да я взема?
	— Разбира се. Съдебният лекар си свърши работата.
	Фицдуейн разгледа книгата бавно и методично. Обърна на последната страница, където имаше прикрепено листче, на което с молив бяха написани цената, датата и някакъв код: Fr. 195-12281-Ма 238. — Скорошно издание — каза той.
	— И както изглежда, скорошна покупка — добави Килмара.
	— Франкове? — попита Фицдуейн.
	— Френски, швейцарски, белгийски или на френска колония. Проверяваме.
	— Да имаш някаква идея, защо двамата терористи са купили книгата ти? — попита Гюнтер. — Не е четиво, което човек би си взел за самолета.
	— Никаква, но ще си помисля — отговори Фицдуейн.
	— Така-а — провлече Килмара. — Е, точно сега ние си имаме други тревоги. Благодаря ти, че дойде. Ще кажа на Грейди да те закара.
	Фицдуейн потръпна.
	— Мисля, че тук ще се чувствувам в безопасност. Имаш ли нещо против да се навъртам наоколо?
	Полковникът го изгледа за момент и после кимна.
	— Гюнтер ще ти даде пропуск. Знаеш правилата. Не приказвай много-много и не се показвай. Ще бъде тежка нощ.
	Фицдуейн се изненада.
	— Мислех, че когато има заложници, се заема изчаквателна позиция.
	— Така е — отговори той, — но само когато имаш избор. Тук нямаме избор. Младата двойка в къщата поставя ултиматум: призори да ги вземе хеликоптер и да ги закара на летището, а оттам да им осигурим самолет до все още неуточнено място. В противен случай ще убиват по един заложник на всеки половин час, започвайки от най-малкото дете — двегодишната Дейзи.
	— Блъфират ли?
	Килмара поклати глава.
	— Смятаме, че не. Убиха бащата без причина, само за да ни предупредят за намеренията си. Е, предупредиха ни и след това, което стана, не можем просто да ги оставим да си отидат, а и не можем да разрешим да убият заложниците. Ето защо след няколко часа ще атакуваме.
	Един рейнджър надникна през вратата.
	— Полковник, черешоберачката пристигна.


	Децата най-сетне заспаха. Трите по-малки бяха на голямото легло под юргана. Рори, най-големият — на шестнайсет години, бе легнал в спален чувал на пода. На челото му, където с приклада на автомата си го бе ударил, германецът с черните мустаци, имаше широка окървавена превръзка.
	Главната спалня се осветяваше само от една нощна лампа. Мора О’Фарел седеше на едно кресло до затъмнения прозорец и плетеше. Единствено очите й издаваха характерните симптоми на шока, в който се намираше. Куките се движеха бързо, а почти завършеният шал се спускаше до пода. Плетеше го за Джак да му държи топло, докато работи на процъфтяващата им хиляда и шестстотин декара ферма. А сега му е толкова студено. Знаеше, че няма да й позволят, а така й се искаше да излезе и да увие шала около шията му. Щеше поне да скрие раната.
	Стана и отиде в банята, в която се влизаше от главната спалня. Навсякъде личеше присъствието на Джак. Самобръсначката му лежеше на обичайното си място, халата му бе закачен зад вратата. Тя отвори одеколона му за след бръснене и отново усети познатата обична миризма. После го затвори. Вчеса се и се огледа в огледалото. Беше малко бледа и напрегната, но при дадените обстоятелства това бе нормално. Иначе бе спретната и добре облечена. Джак държеше на тези неща. Щеше да е доволен.
	Извади от аптечката ролка анкерпласт и се върна в спалнята. Куките отново заподскачаха и шалът стана още по-дълъг.
	През определено време младата италианка идваше да ги проверява и поглеждаше през изрязаните в завесите дупчици за наблюдение. Мора О’Фарел не й обръщаше внимание. От време на време децата изстенваха на сън, но не се събуждаха. Успокоителното, което им бе направила от бренди, аспирин и подсладено топло мляко, си вършеше работата. Можеха поне да поспят няколко часа и да се откъснат от гледката как заколват баща им като прасе…
	Италианката от своя страна бе поуморена, но не и притеснена от положението. Нямаха късмет, но сега вече нещата щяха да се оправят. Тия глупаци отвън щяха да се предадат. Убийството на бащата бе блестящо хрумване. Поне им спести безсмислените преговори. Както се бяха разбрали, в три и трийсет сутринта телефонът щеше да звънне и правителството щеше да обяви капитулацията си. После на зазоряване щеше да дойде хеликоптерът, за да ги откара на летището, а след това и полетът до Либия.
	Ирландското правителство нямаше да позволи майка и четирите й деца да бъдат убити. Тина с нетърпение очакваше обаждането. Вече усещаше топлината на либийското слънце по лицето си. Ирландия наистина бе красива страна, но вятърът, дъждът и влажният студ идваха твърде много на жена с гореща кръв като нейната.


	Последният инструктаж преди атаката се състоя в двадесет метровата каравана за специално оръжие и оборудване. Стените й бяха окичени с най-различни по предназначение оръжия. Амуниции, сгъваеми стълби, противокуршумни жилетки и още най-разнообразна специализирана бойна екипировка бяха складирани по шкафове и вградени рафтове. В единия край имаше огромен висококонтрастен телевизионен екран, от двете страни на който стояха табла, покрити с карти чертежи и снимки. Дълга маса запълваше една трета от караваната. На нея бе поставен макет на къщата и околностите й, направен набързо от детски строители.
	Килмара стоеше от едната страна на огромния екран, свързан със системата за наблюдение, която се управляваше от отделен подвижен команден център. Дванайсетте рейнджъри от ударния отряд седяха на сгъваеми столове с лице към полковника. С хората от войската и специалния отдел за разследване броят им надхвърляше двадесет. Електронен часовник отброяваше секундите. Фицдуейн седеше тихо отзад и мислеше колко много пъти бе наблюдавал овладените и сериозни лица на войници по време на инструктаж и как след това бе снимал мъртвите им тела. Питаше се кой от събралите се в стаята тази нощ ще умре.
	Полковникът започна инструктажа. Дванайсетте мъже от атакуващия отряд го слушаха внимателно.
	— Влизаме. Нашата цел е да освободим заложниците невредими, като използваме подходящи средства. По моя преценка това означава да убием или поне да раним тежко терористите. През последните два часа проведохте тренировъчна атака на подобна къща на няколко километра оттук. Това, което ви казвам сега, са поуките от тренировката. Имаме петима заложника — госпожа Мора О’Фарел и четирите й деца. Доколкото можахме да заключим от звуковото наблюдение, те са в главната спалня на втория етаж. Смятаме, че прозорците на стаята са заключени и че тежките завеси са заковани към тях. Тъй като непосредствено до спалнята има баня, терористите лесно могат да държат заложниците на едно място, докато самите те имат относителна свобода на движение. Както сте забелязали, къщата представлява съвременна двуетажна постройка с една особеност, която е много важна за нас — външният коридор. Този коридор е своего рода предверие, чийто таван е скосеният покрив на къщата. Осветява се единствено от прозореца, който по принцип се отваря, но по това време на годината обикновено е затворен и заключен. Там е стълбището за горния етаж и телефона. През повечето време двамата терористи ни наблюдават и следят заложниците, но без определена система. Имат модел на поведение по време на телефонните ни преговори. Тогава немецът Дитер Крец, поне според документите им, е в коридора близо до входната врата, където се намира апаратът. Той е обречен. Телефонът е свързан на това място и няма деривати в къщата. На вратата и на прозорците в коридора са заковани одеяла. Направиха това, след като убиха О’Фарел. Докато те размахваха чукове, използвахме момента да поставим звукови датчици на всички ключови места от външната страна на къщата. Това означава, че макар и да не виждаме терористите, с едно изключение, за което ще ви кажа след малко, по шума, който издават при движението си, можем с точност да определяме къде се намират в даден момент. Удоволствие за мене е да ви съобщя, че техниката е високочувствителна и ни позволява не само да откриваме присъствието на човек на определено място, но и кой точно е той, в случай че говори или се движи. Докато се провеждат разговорите по телефона, момичето стои обикновено по средата на стълбите, така че хем да е близо до заложниците, хем да говори с Дитер и да се опитва да се намесва при преговорите. Понякога тя дори слиза чак долу, за да слуша разговора. Ето защо, най-удобният момент за нас е по време на телефонен разговор. Първо, Дитер може лесно да бъде засечен, а с малко късмет и Тина и второ, на това място ще можем и да го виждаме.
	Килмара тихо даде някакви нареждания в миниатюрния микрофон, прикрепен към слушалките му. Картината на екрана се смени, появи се малко жълто квадратче. Килмара отново каза нещо в микрофона и жълтото квадратче изпълни екрана. Последва фокусиране и внезапно всички осъзнаха, че през прозореца на покрива виждат коридора на обградената къща. Следяха как Дитер мина пред камерата, спря, погледна към телефона и после излезе от обсега й по посока към хола в предната част. През обектива на камерата картината изглеждаше нереална.
	Килмара продължи:
	— Терористите казаха, че ще убият един от заложниците, ако се опитаме да приближим къщата на по-малко от договорените двеста метра в радиус около нея. По тяхно искане зоната около къщата бе осветена с прожектори, поставени на около десет метра височина. Това им дава възможност да ни виждат, без да бъдат заслепявани. Макар че ще ни бъде изключително трудно да прекосим тази осветена зона, без да ни видят, пък и не можем да поемем този риск заради заложниците, предимството ни е, че нашите приятели в къщата не виждат нищо зад светлинната стена, която ги обгражда. Те могат да видят всичко, което става в осветената зона, но ако погледнат нагоре, ще видят единствено блясъка на прожекторите.
	Полковникът отново каза нещо в микрофона и картината на екрана се смени. Виждаше се огромна метална ръка с платформа в края, която бе монтирана върху самоходно шаси.
	— Картината от коридора, която видяхте, е заснета от върха на тази черешоберачка. На платформата има достатъчно място за трима човека. Разстоянието от нея до външния коридор на къщата е около двеста и осемдесет метра. Лошото е, че прозорецът на покрива е с двойни армирани стъкла и се намира под ъгъл спрямо линията на обстрел. Такова стъкло лесно може да отклони куршум от обикновена пушка. Това е в общи линии задачата, която ни предстои, а ето и планът на действие.
	Фицдуейн гледаше как ударната група подбира и проверява оръжията си. Професията му беше такава, че ще не ще разбираше от тактическо оръжие. Двама от тримата рейнджъри на черешоберачката бяха въоръжени с модернизирани автоматични пушки „М-21“ с мощни оптически мерници за нощно виждане. Предишните модели на тези мерници направо „ослепяваха“ при рязко усилване на светлината, например при светване на лампа в стаята, но съвременните бяха с вграден микропроцесор, което позволяваше на снайпериста да следи целта при всякакви обстоятелства. Амунициите имаха характерната зелена маркировка на смъртоносните, със специално предназначение, високопробивни куршуми. Тефлоновото им покритие намаляваше ударната им сила, но като се имаше предвид огромното поражение на тъканта, което високоскоростните седем и шейсет и два милиметра куршуми причиняваха, това беше без значение.
	Третият си взе полуавтоматичен гранатомет „GXL-9“, изработен в оръжейната на рейнджърите. Конструиран по подобие на „М-79“ за единична стрелба, този гранатомет-барабан с четири пълнителя можеше да изстрелва серия от гранати до четиристотин метра с доста голяма точност.
	Самото нахлуване в къщата бе възложено на екип от шестима рейнджъри под командването на лейтенант Фил Бърк. Те носеха пет и петдесет и шест милиметровите олекотени английски пушки „SA-80“ и холандски ръчни гранати „V-40“. Боеприпасите за пушките бяха аналог на куршумите „Тлейзер“, които се пръсваха при попадение в целта. Това причиняваше ужасяващи рани на жертвите. Освен това нямаха никакъв рикошет.
	Задачата на третата група бе да осигури интензивен прикриващ обстрел от предната част на къщата. Бяха въоръжени с базуки и белгийски пет и петдесет и шест милиметрови леки картечници „Миними“.
	Според плана, рейнджърите от черешоберачката трябваше да обезвредят първо Дитер, а след това и Тина, ако тя бе близо до телефона. Беше изчислено, че ако тя е на обичайната си позиция на стълбите, едновременният обстрел от гранати и масиран картечен огън би я разкъсал на парчета, преди да успее да стигне до заложниците в спалнята на втория етаж. В същото време групата на Фил Бърк трябваше да премине осветения периметър и с помощта на леки преносими стълби да проникне в спалнята. Докато трима от тях държаха под обстрел коридора по посока на стълбището, останалите трябваше да спуснат заложниците през прозореца по надуваем улей.
	Рискът бе свързан с Тина. Ако тя все пак успееше да се изкачи по стълбите преди групата на Бърк да е стигнала до главната спалня, заложниците със сигурност щяха да загинат от нейния „Скорпион“. Беше съвсем ясно.
	Според Фицдуейн рискът бе огромен или както Килмара каза на ударния отряд: „Ако не успеете от първия път, с атаката от въздуха е свършено“.
	Тримата от черешоберачката тръгнаха първи. Трябваше им време, за да застанат на позиция удобна за стрелба и да закрепят снайперите върху парапета на платформата. Опасяваха се да не би порив на вятъра да я разлюлее в критичния момент. Килмара бе поискал укрепващи проволки и хидравлични подпори, но камионът, който ги носеше, бе спукал гума и щеше да закъснее. За щастие, нощта бе тиха.
	Хората на Бърк изглеждаха страховито с черните си маски и очилата за нощно виждане. Бяха с матовочерни леки шлемове от балистичен материал, снабдени с миниатюрни радиостанции. Така облечени, те приличаха на огромни мухи.
	Двадесет минути преди старта проверката бе завършена. Електронният часовник в командния център отброяваше оставащите минути.
	Навън духна вятър и влажният студ стана още по-неприятен. Хората от подсигуряващия кордон около къщата проклеха късмета си и се свиха в канадките си.
	Точно в три и половина сутринта заместник-министър Браниган, натоварен със задачата да води преговорите с терористите, вдигна телефона, за да им съобщи, че макар и неохотно правителството е съгласно с условията, поставени от тях. Това беше сигнала за начало на атаката. Действията трябваше да се съгласуват с точност до секундата. Двадесетпатронният пълнител на „Скорпиона“ се изпразваше за по-малко от две секунди. Още по-малко време бе необходимо, за да се застрелят майката и четирите деца.
	— Крец на телефона — обади се Дитер.
	— Той е в коридора — съобщиха от подслушвателния център.
	— Виждаме го — каза командирът на тройката от черешоберачката, — но Тина никъде не се забелязва.
	— Тя се движи — съобщиха от подслушвателния център.
	— Ударна група, напред! — заповяда Килмара.
	На големия екран се виждаше как шестимата рейнджъри тичаха през двестаметровата зона. Всяка двойка носеше преносима стълба от титаниева сплав.
	— … Но в замяна на това, че на зазоряване ви осигуряваме хеликоптер да ви откара до летището, искаме да освободите заложниците, преди да се качите в него — продължи Браниган. Лицето му беше изкривено от напрежение.
	— Тина се движи — съобщиха от подслушвателния център.
	— Не се вижда — отговори командирът от черешоберачката.
	— Къде? — попита Килмара.
	— Не мога да определя — казаха от подслушвателния център. — Звукът не е ясен. По дяволите, мисля, че току-що ритна перилата. Момент! Да, тя се движи — слиза по стълбите.
	— Дитер е на мушката — докладва командирът от черешоберачката.
	— Du Arschloch!* — изкрещя Дитер. — За идиоти ли ни смяташ? Или ще приемете условията ни, или още сега ще убия едно от децата. Ясно ли е?
	[* Задник такъв! (нем.). — Б.пр.]
	Браниган не отговори веднага. Лицето му бе обляно в пот и той имаше вид на болник.
	— Крец — каза той. — Крец, за Бога недей! Остави заложниците!
	— Плюя на твоя бог! — каза Дитер. — Ще следвате нашите указания точно! — той вдигна палец към Тина и й махна да дойде.
	Шестимата рейнджъри бяха преминали успешно осветената зона и се спотаиха в тъмните сенки около къщата. Поставиха трите стълби на задния прозорец на главната спалня и първите трима започнаха да се изкачват. Останалите заеха стрелкови позиции, за да ги прикриват, ако се наложи.
	— Тя тръгва към телефона — съобщиха от подслушвателния център.
	— Виждаме края на рамото й — докладваха от черешоберачката, — но не е достатъчно за добър изстрел.
	Първите трима от ударната група стигнаха до прозореца и прикрепиха към стъклото рамка от тънка лента експлозив. При детонация силата от удара щеше да разбие стъклото и всички парчета щяха да паднат върху завесите.
	— Ударна група готова! — каза Бърк.
	— По дяволите, май наистина излиза вятър — каза командирът на снайперистите.
	— Предна група, готови за действие! — заповяда Килмара.
	— Предна група готова! — отговори командирът на групата. Тримата рейнджъри бяха застанали срещу вратата с насочени към малкото прозорче базуки.
	Гранатите бяха запалителни и с паралитично действие. Трябваше да се взривят на горния край на стълбите и да образуват защитна стена между Тина и заложниците.
	— Заложниците са в главната спалня. Няма промяна на положението — съобщиха от подслушвателния център.
	— Добре, съгласни сме — продължи Браниган. — Хеликоптерът ще дойде точно в осем сутринта. Ще трябва да изчакате дотогава, за да може да стигне от базата си до нас. Не е предназначен за нощно летене.
	— Вие ирландците сте толкова изостанали! — каза Дитер язвително и се усмихна на Тина. Тя се изсмя.
	— Хеликоптерът е немски — обясняваше Браниган, без да се замисли. Явно смяташе, че не може още дълго да поддържа разговора. Даде знак с ръка да побързат.
	— Дитер е на прицел, също и рамото на Тина — каза командирът от черешоберачката, — готови сме за стрелба.
	— Черешоберачката, огън! — заповяда Килмара.
	Зеленият куршум влезе в главата на Дитер откъм темето му и излезе от горните му зъби и черния мустак. Той се олюля и от устата му бликна кръв. Все още държеше слушалката в ръка и очите му бяха отворени, но беше мъртъв.
	Вторият снайперист улучи Тина в дясното рамо. Високопробивният куршум премина през костта и „Скорпионът“ падна от ръката й.
	Осветлението бе прекъснато.
	В предната част на коридора и на стълбището последователно избухнаха четиридесетмилиметровите гранати. Предният отряд премина на автоматична стрелба и трите олекотени „Миними“ изсипаха седемстотин и петдесет куршума за петнадесет секунди. В същото време ударната група взриви прозореца в спалнята и парчета от двойните армирани стъкла се изсипаха на пода.
	Тримата от черешоберачката обсипаха с изстрели прозорчето над предната врата. След няколко секунди, когато дебелото стъкло бе почти раздробено, снайперистът с гранатомета откри огън. Гранатите избухнаха в коридора.
	С поставени очила за нощно виждане ударната група проряза тежките завеси и рейнджърите скочиха в затъмнената спалня. През отворената към коридора врата изпразниха пълнителите на автоматите си. Лейтенант Бърк излезе напред и хвърли няколко ръчни гранати на стълбищната площадка и в коридора долу. Всяка от тях се пръсна на триста и петдесет смъртоносни частици.
	Междувременно останалите от ударната група закрепиха горния край на надуваемия улей към отворения прозорец и започнаха да спускат четирите деца. Поеха ги хората от спомагателния отряд.
	— В спалнята сме — каза Бърк в шлемофона. — Заложниците са живи и в момента ги извеждаме.
	— Черешоберачката и предната група, спрете огъня! — нареди Килмара. — Пуснете прожекторите! Ударна група, претърсете къщата!
	Тримата рейнджъри от ударната група спуснаха последното останало дете. Бърк сменяше пълнителя, а другите двама проверяваха банята. Тогава допълзя Тина.
	От младата хубава италианка не бе останало нищо. Дрехите и плътта й бяха разкъсани. Лявата й буза бе отнесена и се виждаше костта. От многобройните й рани течеше кръв. Дясната й ръка висеше безжизнено без пръсти, лявата обаче държеше „Скорпиона“. Дулото му се залюля и тя стреля.
	Времето като че ли забави хода си. Младият лейтенант не можеше да направи нищо. Изригна огън и той почувства мощен удар в гърдите. Бърк се завъртя и се блъсна в стената.
	Това, което бе останало от Тина, издаде гъргорещ звук и „Скорпионът“ се изплъзна от ръката й. Пръстите й посегнаха към гърлото и задраскаха безполезно по куката, която излезе от него. После падна по гръб и стъпалата й забарабаниха по пода, докато тя умираше.
	С ръце, здраво стиснали импровизираната от анкерпласт дръжка на куката, Мора О’Фарел я измъкна от тялото на Тина и отново я заби и после пак, и пак, докато един от рейнджърите не я спря.
	Внимателно вървяха сред развалините. За Фицдуейн беше немислимо как може някой да оцелее след разрухата в коридора. Едва ли имаше място по пода, стените и тавана без следа от шрапнел или дупка от патроните „Глейзер“.
	Специализиран екип, въоръжен с камери и фотоапарати заснимаше всяка подробност. Винаги можеше да се научи нещо ново.
	Дитер лежеше по лице. Локвичката кръв около него бе изпъстрена с парчета мазилка и отломки. Целият му гръб бе покрит с рани от дъжда куршуми, който бе последвал първоначалния изстрел. Фицдуейн се наведе и огледа дясната китка, на която имаше златна гривна и след това лявата, сваляйки тежкия златен часовник. Стъклото му бе непокътнато и все още работеше.
	Стълбището бе почти раздробено.
	— Не мога да разбера как се е качила горе — чудеше се Килмара. — Ще вземем подвижна стълба. Проклет да съм, ако си рискувам врата сега, когато най-опасното свърши.
	Двама рейнджъри донесоха една от сгъваемите стълби и я подпряха на стърчащата площадка.
	Тялото на младата италианска терористка, ако разбира се националността й отговаряше на истината, колкото и името й, лежеше на прага в спалнята. Сякаш през него бе минала някаква адска косачка. Кръвта от многобройните рани на гърлото и шията й се бе стекла около главата й като зловещ ореол. Макар че бе подготвен за това, което щеше да види, Фицдуейн усети, че му прилошава.
	Килмара излезе от банята с влажна кърпа в ръка.
	— Сега е мой ред — каза той.
	Повдигна дясната ръка на трупа и изтри слоя съсиреци. От тялото се носеше миризма на кръв, изпражнения и парфюм. Забеляза, че парче от граната или куршум се бе врязало в китката и бе оставило дълбок белег в плътта й. Попи внимателно краищата на раната. Светлината беше слаба. Разчитаха на прожекторите зад прозореца. От десния джоб на униформата си той извади фенерче и насочи лъча му към безжизнената ръка.
	Знакът беше съвсем малък и отчасти заличен от раната. Независимо от това, голяма част от татуировката се виждаше ясно: буквата „А“ обградена от нещо, което приличаше на венец от цветчета. Полковникът вдигна глава към Фицдуейн и погледите им се срещнаха. После кимна и се изправи. Хвърли окървавената кърпа в банята и се наведе да събере няколко от гилзите около трупа. Прибра ги в джоба си.
	Слязоха по стълбата и се запровираха през хаоса: прибираха се кабели за прожектори, ревяха мотори, военни камиони тръгваха един по един.
	— Как го правиш? — зачуди се Килмара.
	Фицдуейн се усмихна, разпери ръце и вдигна рамене.
	— Знаеш ли какво е писал Карл Густавус Юнг? — попита полковникът.
	— Не знаех, че се е казвал Карл Густавус. Преводът не е точен, но цитирам: „Съвпадения не съществуват. Вярваме в съвпаденията само защото нашият светоглед не може да ги обясни. Пленници сме на причинно-следствената връзка.“
	— И сега сигурно ще ми кажеш какъв е бил Юнг по народност.
	— Добре де, умнико, ти кажи! — усмихна се Килмара.
	— Швейцарец.
	Те се запътиха към подвижния лазарет. Там един военен лекар играеше на карти с лейтенант от рейнджърите. До тях на масата имаше бутилка ирландско уиски и две полупразни чаши. От рафта на стената Килмара свали още две и щедро разля. Допълни и техните. Извади гилзите от джоба си и ги постави пред лейтенанта.
	— За спомен — каза той. — Как се чувстваш?
	— Една изкълчена китка и много синини — отговори Бърк. — Хич не е весело да те застрелят.
	— Имаш късмет, че автоматът й беше „Скорпион“ — каза Килмара. — Използва патрони с малка пробивна сила.
	— Е, не по-малко важно е да знаеш как да се обличаш според случая — отвърна Бърк, посочвайки обгорената, но иначе здрава противокуршумна жилетка, окачена на една кука на стената. Внезапно той пребледня и се втурна към тоалетната. През отворената врата се чуха недвусмислените звуци от повръщане.
	— Физически нищо му няма — каза лекарят. — Но вследствие на травмата може да получи стрес. Невероятен късметлия!
	— Юнг е писал и следното: „Във всеки процес частично или напълно играе роля шансът“ — цитира Фицдуейн. — Малко хора го знаят.
	— О, Господи! — лекарят пресуши чашата си.
	Когато Фицдуейн и Килмара излизаха, пред тях минаха носилките с мъртвите терористи. Доброто настроение на Хюго, придобито от уискито, изпито в лазарета, се изпари.
	— Потискаща гледка — констатира той мрачно.
	— Бих се чувствал много по-потиснат, ако в тези торби бяхме ние — весело каза полковникът. — Научи се да виждаш нещата от хубавата им страна в тази игра.
	Пристигнаха в къщата на Килмара малко след пет и тридесет минути сутринта. Ако не се брои скърцането на гумите по чакъла, когато саабът спря наоколо беше тихо. Откъм ъгъла на голямата къща в грегориански стил изскочиха две ирландски хрътки и се насочиха към тях.
	— Човек да се чуди дали са кучета или космати слонове! — зарадва им се Фицдуейн. — Ама че огромни зверове!
	— Ако идваше по-често, нямаше да се чудиш. А сега си трай, докато не те представя!
	Нямаше нужда от подсещане. Наблюдаваше как Килмара заповяда на кучетата да седнат. Всяко от тях беше високо поне метър и двадесет и вероятно тежеше колкото един добре сложен мъж. Виждаха се острите им зъби.
	— Това са Ейлби и Килфейн. Имам ги отскоро.
	Двамата влязоха в къщата от задната врата и тръгнаха към голямата кухня.
	— Знаеш ли историята на истинския Ейлби?
	— Май съм я позабравил.
	— През първи век имало една известна ирландска хрътка на име Ейлби, притежание на Макдатоу, крал на Ленстър. Ейлби бил толкова забележително куче, че можел за един ден да прекоси кралството от край до край и, разбира се, нямал равен на себе си както на лов, така и на война. Той станал толкова известен, че кралят на Ълстър и кралят на Конът изгаряли от желание да го притежават. Предложили за него шест хиляди млечни крави и колесница с два породисти коня. На следващата година подновили предложението си. Макдатоу не могъл да устои. Същевременно обаче знаел, че каквото и да направи, ще си намери белята, защото кралят, който нямало да получи Ейлби, щял да му създаде неприятности. Бил изправен пред истинска дилема.
	— И какво направил в крайна сметка?
	— Обещал хрътката и на двамата крале — каза Килмара. — Те дошли, за да сключат сделката, но още щом се зърнали, забравили напълно за кучето и започнали да се бият. Макдатоу, както подобава на истински политик, следял битката от един близък хълм. Била чудесна: имало подвизи, смелчаци, както и кратки почивки за отдих и музика на арфа. За разлика от него, обаче, кучето чудо не се задоволявало само да гледа. Хвърлило ези-тура и се присъединило към мелето на страната на краля на Ълстър, в резултат на което му отрязали главата.
	— И каква е поуката?
	— Избирай разумно битките си!
	Килмара подкани с жест Фицдуейн да седне край голямата кухненска маса и отиде до печката. Разрови жарта, за да разпали огъня и се наслади на топлината, излъчвана от нея. Сложи престилка върху униформата и започна да готви, като си тананикаше.
	Фицдуейн задряма. Зазоряваше се. Присъниха му се странни образи. Сепна се, когато Килмара постави пълна чиния пред него.
	— Бекон, яйца, наденички, домати, гъби, пудинг и препържен хляб — каза той. — В Швейцария няма да видиш такова нещо. Наля кафе за двамата от едно емайлирано джезве, което изглеждаше така, сякаш бе от времето на крал Макдатоу.
	Фицдуейн вдигна чашата си с кафе.
	— Книгата, която сте намерили в колата на терористите…
	— Да?
	— Смяташ, че има нещо общо с мен?
	— Не е изключено. Може би на някое от пътуванията ти в чужбина си направил снимки на местен бос, които го показват не от най-хубавата му страна, и нашите приятели са били изпратени да ти дадат завинаги урок. Не ми изглеждаха на хора, които те потупват по рамото. Е, кой знае, ще се тревожа за причините, след като се наспя.
	— Имам идея — каза Фицдуейн. — Откакто си на тази работа, пресата не е публикувала твои снимки, нали?
	— Да.
	— Имаме значи две неща. Първо, нашите терористи бяха убити на десетина километра от тази къща, и то докато са пътували насам. Второ, в книгата ми има голяма твоя снимка, направена в Брюксел. Вероятно това е най-скорошната ти снимка, която лесно може да бъде намерена.
	— Намекваш, че мишената може да съм бил аз? — попита Килмара, преди да налапа вилицата с бекон, пудинг и пържен хляб.
	— Тази сутрин бързо схващаш.
	Килмара дъвчеше.
	— Хей — каза той, — ако обичаш, остави подобни разсъждения за след закуска!
	Навън, се зазоряваше. Изкукурига петел.


	Преследването



	„Разстоянието няма значение, най-трудна е първата крачка.“*
	[* По повод легендата, че св. Денис извървял две левги носейки главата си в ръце.]
	Маркиз дьо Дефон


	„Престъпността в Швейцария е рядко срещано явление… А и законите са ясни. Правилата за движението например са така добре написани, че дори и слепец може да ги разбере, но съм чувал, макар източниците ми да не са много благонадеждни, че швейцарците обмислят варианта дали да не ги напишат и на шрифта за слепи.“
	Винсент Картър, „Книга за Берн“, 1973.



	Девета глава

	На предната седалка в салона за първа класа на самолета за Цюрих имаше една голяма арфа, здраво стегната с предпазен колан. На Фицдуейн му стана интересно. Попита стюардесата, но отговорът не го удовлетвори. Казаха му, че арфата е на пилота.
	Известно време мисли за това, но после заспа. Надяваше се, че ще доживее да се събуди. На единадесет хиляди метра височина се намираше по-близо до рая, отколкото му се искаше, дори и ако не беше поверил живота си в ръцете на пилот, който сякаш бе по-подготвен за оня свят; отколкото да се държи приветливо с пътниците. На Фицдуейн често му се налагаше да пътува със самолет и това не му харесваше. В Конго го бяха свалили. Във Виетнам също. От войните, в които бе участвал или отразявал, стигна до убеждението, че по самолетите винаги стрелят, без значение чии са те.
	Събуди се, когато летяха над Бристол Чанъл и погледна навън. Крилото все още беше там и той се почувства по-добре. Нямаше и нови дупки. Микрофонът изпращя и един механичен глас ги уведоми, че пътуват с пет хиляди мили в час и че температурата в Цюрих е пет градуса по Целзий, Фицдуейн затвори очи и заспа отново.

	* * *

	Мъжът, когото скоро всички щяха да наричат Палача, стоеше гол пред огледалото и се любуваше на отражението си. По лицето и тялото му имаше кръв, която беше започнала да засъхва. Космите на гърдите и слабините му бяха сплъстени от нея. Беше заспал веднага след акта и убийството, което съпътстваше кулминацията. В стаята миришеше на кръв, сперма, пот и на страха на жертвата, което най-много му харесваше. Осакатеното тяло беше все още в стаята, грижливо прибрано в непромокаема торба в единия ъгъл.
	Жената, която този път бе извършила убийството, спеше дълбоко на леглото, изтощена от положените усилия. Задоволството й обаче нямаше да трае дълго.
	Мъжът се усмихна и влезе под душа. Гледаше как струйките на водата отмиват последните следи от това, което бе останало от момчето, стичат се по плочките на пода, вливат се в канала и оттам — в канализацията на Берн. Хубавият Клаус беше дотук.
	Мъжът на име Кадар, едно от многото му имена, се изсуши и облече лек копринен халат. Преживяването и последвалият сън му се бяха отразили добре. Отиде в кабинета си и се отпусна в стола стил Чарлз Иймс, готов за първия си сеанс с доктор Пол.
	Беше съвсем просто — тъй като бе много рисковано да отиде на психиатър, щеше сам да свърши тази работа. Сам ще проникне в дълбините на съзнанието си и сам ще направи преценка на това, което е там. Експертът ще бъде самият той. Така ще може да говори за себе си съвсем искрено, което в друг случай нямаше да е възможно, и, както винаги, щеше да владее положението напълно.
	Още от малък Кадар имаше навика да си измисля въображаеми приятели. Отначало бе Майкъл — с бяло лице и изрусяла от слънцето коса. Майкъл беше това, което Кадар винаги бе искал да бъде. После се появиха и други.
	С течение на времето се усъвършенства и превърна процеса на сътворяване на нов образ в истински ритуал. Винаги лягаше по гръб на леглото, затваряше очи и се отпускаше. Съсредоточаваше се толкова силно, че сам не можеше да си обясни как го прави. Беше нещо като фина настройка на живителната му сила. Когато пред очите му застанеше полупрозрачна трептяща сребриста пелена, това бе знак, че е готов да започне. Тя светеше, като че ли със собствена светлина.
	Постепенно се появяваше силует с неясни очертания, но с точно определен ръст. Независимо от възрастта, пола или външния вид на образите, които сътворяваше, Кадар винаги започваше с ръста.
	Често си мислеше, че тази първа фаза е най-трудната. За нея отиваше много енергия. Случваше се да лежи с часове, целия окъпан в пот и въпреки това сребристата пелена не показваше нищо. Щом се появеше силуетът, работата ставаше по-лесна и по-приятна. Впускаше се да извайва чертите и да пасва цветовете, като е ли беше в ателие на художник, но вместо четки и бои, използваше силата на мисълта си. Първо избираше ръста, после работеше върху телосложението. Появяваха се чертите на лицето. Отделяше особено внимание на позата. После добавяше дрехите, тъканите, от които бяха изработени и цветовото им съчетание. Накрая създаденият образ бе завършен, но в него нямаше живот. Щом решеше, че е настъпил подходящият момент, му вдъхваше живот и тогава, по негово желание, създанието започваше да се движи и да говори.
	Повечето от мъжете, които измисляше, бяха привлекателни, със светла кожа и изрусяла от слънцето коса. При образите на жените, с някои изключения, външният вид не бе от такова значение.
	С времето той се научи да видоизменя ритуала си, за да моделира и обработва живи хора. И макар властта му върху тях да бе ограничена, преживяването беше по-вълнуващо. Вярно, имаше повече брак, но това носеше и своите предимства.
	Единствено процесът на убиване възвръщаше пълната му власт.

	* * *

	Фицдуейн погали лекичко арфата и слезе от самолета. Полетът бе продължил по-малко от два часа. Пристигнаха навреме. Насочи количката за багаж към изхода с надпис Nichts zu deklarieren* и се огледа за телефон.
	[* Без стоки за деклариране (нем.). — Б.пр.]
	Понякога интуицията и усетът можеха да бъдат и недостатък, дори проклятие.
	Разделиха се със смесени чувства. Етен лежеше до него, телата им се докосваха, но бяха далеч един от друг. Различни хора, различен начин на мислене, различни цели, като че ли нямаше нищо, което да ги свързва. Обич и страст — да. Но нямаха допирна точка. Такава точка щеше да бъде обвързването — не само приказките за брак, а действителна промяна на начина им на живот, за да могат да бъдат заедно. Щяха да се появят деца, за които да се грижат. Това означаваше истински дом, който не можеш да оставиш просто така, за да се втурнеш в преследването на нова цел. Щеше да се налага да избира и да взема трудни решения. Усмихна се вътрешно. Вече му липсваше. По дяволите, много трудно е да пораснеш, когато си вече стар.
	В крайна сметка само Гуидо можеше да му намери сведенията за семейство фон Графенлауб, които му трябваха. Неведнъж той и Фицдуейн бяха отразявали заедно горещи събития или се надпреварваха за тях. Но откакто го раниха в Ливан, вследствие на което получи остро възпаление на черния дроб, Гуидо не можеше вече да работи като фоторепортер и запълваше времето си като правеше проучвания за архивния отдел на „Ринжие“ — най-голямата издателска къща в Швейцария.
	Със слушалка в ръка Фицдуейн се поколеба — все пак Гуидо бе имал продължителна любовна връзка с Етен и познаваше тялото й не по-зле от него самия. В ума му като на лента преминаха редица интимни сцени между жената, която обичаше и мъжа, който му бе приятел. Вярно, оттогава бе минало доста време, но представите бяха така истински.
	„Животът е твърде кратък, за да си причиняваме сами болка“, помисли си той и започна да набира номера.

	* * *

	Доктор Пол имаше бледо лице с аристократични черти, косата му бе гладка като коприна.
	— Чувстваш ли се удобно? — попита той. Успя да придаде загрижена нотка на гласа си. Вдъхваше сигурност, а в тембъра му прозираше увереността на професионалиста.
	Кадар със задоволство помисли, че е успял с доктор Пол. Отпусна се в стола си и кимна.
	— Щом е така, защо не ми разкажеш за себе си? — каза доктор Пол. — Нека започнем с името ти.
	— Казвам се Феликс Кадар, но това не е истинското ми име.
	— Разбирам.
	— Имам много имена — непрекъснато ги сменям.
	Доктор Пол се усмихна загадъчно. Имаше красиви бели зъби.
	— В свидетелството ми за раждане пише, че съм роден през 1944 в Берн. Всъщност съм роден в един малък апартамент на „Брюнерщрасе“ на пет минути път оттук. Името на майка ми е записано като Виолета Консуела Мария Баларт. Баща ми е Хенри Бриджнорт Лодж. Тя е кубинка и е работела като секретарка в дипломатическата мисия, той е гражданин на САЩ. Не били женени. Било военно време, дори и в Швейцария бушували страсти.
	Баща ми работел за ОСС. Така й не споменал, че в Щатите го чакат жена му и малкият му син. Когато майка се опитала да обясни, че талията й е понапълняла не от големите военни порциони на швейцарската кухня, на баща ми внезапно му се наложило да замине за Италия и няма съмнение, че добре е изкарал войната.
	Нас ни изпратили обратно в Куба, в един затънтен малък град наречен Майари, в провинция Ориенте. Най-забележителното нещо в тази част на страната била една огромна хасиенда, простираща се на километри наоколо — била над четиридесет хиляди декара — но по-важното е, че била собственост на човек на име Анхел Кастро. Той имал седем деца и едно от тях нарекли Фидел.
	Много хора казват, че не се интересуват от политика, защото според тях е все едно кой е на власт — животът така или иначе ги мачка. Е, не съм съгласен с това. Управлението на Батиста значеше много за мен. По това време съм бил на около осем години и ето — имах нови дрехи, носех обувки и можех да ям колкото искам. Майка си направи нова прическа и започна да ухае на парфюм. И всичко това благодарение на майор Алтамир Вешпура — шефът на тайните служби на Батиста за нашата провинция. Винаги носеше униформа, имаше лъснати до блясък кафяви ботуши и около него се носеше миризма на пот, уиски, пури и одеколон. Когато си сваляше куртката и оставяше колана с кобура на стола, виждах, че под мишницата носеше и друг, по-малък пистолет.
	— Какво чувстваше към майка си по онова време? — попита доктор Пол.
	— О, тогава още не я мразех, а сега пък е вече безсмислено. Просто я презирах. Беше глупава и слаба — родена да бъде нечия жертва. Каквото и да направеше, никога не беше както трябва. Определено нямаше късмет в живота. Баща ми я бе изоставил. Семейството й се държеше ужасно с нея. Бе принудена да пести и да се лишава от много неща, за да си осигури прехраната. Накрая стана и играчка в ръцете на Вентура.
	— Обичаше ли я?
	— Обич, обич, обич — странна дума, да обичаш е обратното на това да властваш. Не зная дали съм я обичал, вероятно когато съм бил съвсем малък съм я обичал — та тя беше всичко, което имах. Но пораснах бързо.
	— А тя обичаше ли те?
	— Сигурно — отговори Кадар с равен глас, — по някакъв си неин начин. Обикновено ме взимаше да спя при нея в леглото.
	— И това продължи докато не се появи Вентура.
	— Да.
	— Майка ти хубава ли беше?
	— Дали е била хубава? О, да, и нещо повече — бе чувствена. Обичаше да гали и да я галят. Винаги спеше гола.
	— Липсваха ли ти нощите в леглото на майка ти?
	— Да — каза Кадар, — чувствах се самотен.
	— И плачеше много, нали? — продължи доктор Пол.
	— Но никой не разбра.
	— И тогава ти се закле пред себе си, че вече никога на никого няма да се осланяш.
	— Да — отговори Кадар.
	— Но наруши клетвата си.
	— Да — прошепна Кадар, — наруших я.

	* * *

	До срещата му с Гуидо след края на работния ден имаше няколко часа и Фицдуейн реши да ги използва, за да разгледа града. Остави багажа си на централната гара в центъра на Цюрих, преметна фотоапарата си през рамо и се отдаде на изследователската си стихия. Обичаше да се разхожда пеша из улиците на непознати градове.
	Както очакваше, Цюрих бе лъскав град и носеше отпечатъка на охолен живот, но наред с банките, небостъргачите и скъпите магазини тук-таме като че ли нещо не беше както трябва. На пръв поглед изглеждаше като следи от вандалщина. После забеляза, че разрушенията, макар и не сериозни, бяха повсеместни. Сградите и улиците носеха отпечатъка на неотдавнашни протестни действия. Много прозорци и витрини бяха напукани и прилежно оградени за предстоящ ремонт. Други, явно изпочупени, бяха заковани с дъски не по-малко прилежно. В канавките на улиците проблясваха парчета стъкло. Стените бяха изпъстрени с надписи от спрей. Една църква недалеч от „Банхофщрасе“ бе омазана с червена боя сякаш обляна с кръв. Изпод изсъхнали струйки личеше надписът „ЕВТАНАЗИЯ = РЕЛИГИЯ“. В една странична уличка откри две празни кутии от сълзотворен газ. Купи си карта на града и се отправи към „Дюфурщрасе“ №23.
	„Ринжие“ бе една от най-големите издателски къщи в Швейцария и за успеха й можеше да се съди от бляскавата сграда в модернистичен стил, където се помещаваше седалището й. Имаше обширно фоайе с огромна рецепция. На приземния етаж имаше и магазин за списания. Докато чакаше да открият Гуидо, Фицдуейн прегледа някои от изданията на „Ринжие“. Една малка телевизионна камера на подвижна стойка бръмчеше тихичко, следвайки движението му.
	Последният път, когато се видяха, швейцарецът излъчваше увереност и заслужено самочувствие. Беше привлекателен. Оставяше впечатление на стабилен и сериозен мъж и това не бе далеч от истината. С времето Гуидо си бе създал редица връзки с най-различни хора, които му се доверяваха без колебание.
	Но когато го видя да излиза от асансьора, Фицдуейн се сепна и сърцето му се сви. Гуидо не изглеждаше никак добре и Фицдуейн знаеше какво означава това. Лицето му някак се бе смалило, бяха се появили нови бръчки, кожата му имаше жълтеникав оттенък. Очите му бяха кървясали и помътнели. Бе отслабнал. Вървеше бавно, предишната пъргавина я нямаше. Дори гласът му не беше същият — увереността бе заменена от болка и умора. Само усмивката не се бе променила.
	— Доста време мина от последната ни среща, Самурай — каза той. Пое ръката му и топло я стисна.
	Фицдуейн почувства прилив на обич, но не можа да намери думи.
	Гуидо го изгледа мълчаливо и после каза:
	— Аз самият изпитвам подобно нещо всеки път, когато се видя в огледалото. Но се свиква, пък и няма да е задълго. Не ми се говори за това. Хайде, нека да отидем в къщи и ще ми разкажеш всичко.

	* * *

	Последните години от управлението на Батиста предоставяха възможността както за напредване в йерархията, така и за натрупване на богатство, поне що се отнасяше до майор Вентура.
	Международният политически климат по това време подхранваше още повече амбициите на Вентура. Студената война бе в разгара си. Държавният департамент и ЦРУ бяха в ръцете на братята Далъс, а те се дразнеха дори от споменаването на думата комунизъм в някоя от съседните страни. Може би кариеризмът на Батиста не беше начинът, по който се правят нещата, както американците ги виждаха, но поне, копелето, не можеше да бъде обвинен, че е комунист.
	За две години майор Вентура стана полковник Вентура и бе изпратен обратно в Хавана като заместник-директор на Б.Р.А.К. — специалната антикомунистическа полиция. Престана да носи униформи и започна да се облича в безупречно ушити кремави костюми, по-широко скроени под лявата подмишница. Обичаше да слага обувки от крокодилска кожа. Отпуските си прекарваше в Швейцария. Работата му бе да проучва, арестува, разпитва, измъчва и убива хиляди хора, набедени, че са комунисти. Работеше в тясно сътрудничество с ЦРУ и това в последствие доведе до срещата между Кадар и Уитни Рестън, единственият човек, когото Кадар обичаше истински и от когото бе прелъстен.
	— Живеехме в Хавана вече няколко години — разказваше Кадар. — Вентура все още се виждаше с майка ми, но вече започваше да се отегчава. Той имаше и много други жени.
	Уитни работеше за един от ЦРУ на име Къркпатрик. Идваше често в къщи, за да се срещне с Вентура.
	ЦРУ бяха инициаторите на създаването на Б.Р.А.К. при Батиста и те осигуряваха средствата. Искаха да знаят къде отиват парите им. Вентура беше техен човек в Б.Р.А.К. и вероятно не беше единственият. Освен заплатата си, която получаваше от тях, той вземаше всеки месец значителна сума и от ЦРУ, а освен това си докарваше и допълнителни доходи. Един от любимите му похвати беше да арестува някой от богато семейство, да поизтупа праха от дрехите му и след това да принуди близките му да платят известна сума срещу освобождаването на задържания.
	— Откъде знаеш всичко това?
	— Имам си начини — каза Кадар. — Къщата, в която живеехме, беше голяма и стара. И понеже нямах приятели, а и бях решил да не се сприятелявам с никого, разполагах с достатъчно време. Междувременно бях осъзнал, че никак не съм глупав и доста ме бива в главата. Открих, че ако можех да намеря книга за това как се прави нещо, ми бе достатъчно само да я прочета няколко пъти, за да овладея тънкостите. Така научих някои основни строителни похвати, научих се как да поставям микрофони и как да шпионирам. Много от нещата, които ми трябваха, свих от Б.Р.А.К. и ЦРУ. Разбрах как се подслушват телефони. Честно казано, не беше трудно.
	Отрано научих, че знанието дава власт. Ето защо основното ми занимание бе да следя всичко, което става в къщата във всеки един момент. Така научавах и с какво друго се занимаваха Б.Р.А.К. и ЦРУ. Разбрах, че думи като „добро“ и „зло“ са безсмислени. Човек или е господар на положението, или е жертва.
	Често наблюдавах Вентура и майка ми в леглото. Не беше трудно, защото моята стая бе над тяхната и само трябваше да направя дупка на пода в стаята ми към техния таван. Сложих монокъл, за да мога да виждам ясно всичко и разбира се — микрофони. Караше я да прави отвратителни неща, но тя явно нямаше нищо против. Беше просто жалка.
	— Разкажи ми за връзката си с Уитни Рестън — помоли доктор Пол. — Имаше ли хомосексуални наклонности?
	— По онова време не съм бил нито хомо, нито хетеросексуален, просто навлизах в пубертета и бях много самотен. Още не умеех да си създавам връзки с хора, така че да взема това, което искам, без да се чувствам обвързан, все още бях уязвим.
	Когато бях малък имах един въображаем приятел на име Майкъл. Уитни изглеждаше досущ като него, само дето беше по-голям. Имаше същата руса коса, бяла кожа и красиви черти. Беше мил с мен, много внимателен и ме обичаше. Това продължи близо година. Бях невероятно щастлив.
	Прекарвах толкова много време с Уитни, че дори занемарих следенето. Все още държах под око Вентура, но ако знаех в коя стая е майка, не си правех труда да я наблюдавам. Смятах, че тя не е важна. Но грешах. Дори една жалка отрепка като нея можеше да бъде опасна.
	Не помня всичко, което се случи, но си спомням достатъчно. Двамата с Уитни бяхме отишли на плажа близо до Санта Мария — Гуанабо. Всички мислеха, че Уитни бе приятел на семейството, който просто води на излет един самотен тийнейджър. Пазехме се много. Уитни знаеше, че здравата ще загази, ако от ЦРУ разберат за отношенията ни. Казваше, че не гледат с добро око на хомосексуалистите.
	Плажът се намираше на около двадесетина километра от Хавана и представляваше десеткилометрова ивица от бял пясък, на единия край на която имаше ананасова горичка. Обичахме това място, защото беше наблизо, а през седмицата почти винаги можеше да се намери усамотено местенце. Обикновено хората се струпваха около баровете и ресторантите. Стигаше да повървиш само десет минути и човек придобиваше усещането, че светът е на негово разположение.
	Беше много горещ ден, горещ и влажен. Морето бе спокойно и лениво, плискането на вълните действаше приспивно. Бях почти задрямал под навеса, който сами си бяхме направили. Въздухът миришеше на море, а откъм горичката вятърът довяваше аромат на ананас.
	Чух гласове. Не беше разговор, а по-скоро размяна на кратки реплики. Повдигнах леко клепачи. Отблясъците на морето и белият пясък ме заслепяваха. Главата ми натежаваше от изпитата половин бутилка cerveza*. Уитни ми разрешаваше само половин бутилка, според него бях твърде малък, за да пия повече.
	[* марка бира (исп.). — Б.пр.]
	Той бе влязъл да поплува, но не беше отишъл много навътре. Сложих си слънчевите очила и видях двама мъже да вървят към водата. Бяха с памучни ризи и летни панталони. И двамата носеха шапки с широки периферии, като тези на тръстикоберачите.
	Един от мъжете извика Уитни. Не чух какво му каза, но Уитни махна и извика нещо в отговор. Доплува до брега и застана на плиткото. Погледна към мен и се усмихна. После прекара пръсти през косата си, за да изцеди водата. Загорялото му мокро тяло блестеше на слънцето.
	Двамата мъже пристъпиха напред и за момент Уитни се скри от погледа ми. Видях как един от мъжете направи някакво движение и почти веднага чух двата изстрела. Гърмежът бе заглушен от прибоя.
	Надигнах се, но все още не бях разтревожен. Това, което виждах, не беше истинско. Като че ли нищо от видяното нямаше връзка с мен. Потта ме заслепяваше и трябваше да сваля слънчевите си очила, за да се избърша.
	Тогава двамата мъже се разделиха. Единият презареждаше къс, но тежък пистолет. Виждах слънчевите отблясъци по патроните. Другият държеше в дясната си ръка автоматичен пистолет. Той навлезе във водата и го насочи към Уитни, но не стреля веднага. За момент го погледна вторачено с протегната напред ръка, като че ли гледката пред очите му го бе вцепенила.
	Тялото на Уитни стоеше все още изправено, но там, където бе лицето и горната част на главата, нямаше нищо. Бликна кръв, обля тялото му и оцвети водата около него.
	Тогава мъжът с пистолета стреля. Първият изстрел захвърли тялото назад във водата сред розови пръски. Мъжът продължи да стреля докато патроните не свършиха. После извади нов пълнител от джоба си и презареди. Погледна към мен. Другият каза нещо и двамата се запътиха към гората.
	Кадар вдигна глава към доктор Пол:
	— Сега имам нужда от почивка.

	* * *

	Взеха такси до улица „Лиматщрасе“, където се намираше апартамента на Гуидо и по пътя прибраха багажа на Фицдуейн от гарата.
	Във вечерния здрач река Лимат сивееше. Движението бе натоварено, но нямаше задръствания. Трамваите бяха пълни с уморени хора, които се прибираха в къщи.
	Като завиха към апартамента на Гуидо, минаха покрай склад, който изглеждаше така, сякаш е бил арена на бойни действия — окичен със знамена и изпъстрен с надписи. По земята се търкаляха камъни и други подръчни боеприпаси. Мястото бе оградено с бодлива тел. Полицаи, някои от които с бойна униформа, бяха заели всички най-важни позиции. Зад бодливата тел стояха групички хора, които наблюдаваха и коментираха.
	— Както виждаш — каза Гуидо, — апартаментът ми е на много удобно място. Имам възможност да съм в центъра на събитията дори и при сегашното ми здравословно състояние, спорната зона е само на триста метра.
	— Каква е тази спорна зона? — попита Фицдуейн.
	— Става дума за Автономния младежки дом. Ще ти разкажа по-подробно като седнем на масата — изглежда на Гуидо му беше забавно. — Май не очакваше да видиш такова нещо в спокойната Швейцария?
	— Вярно е — каза Фицдуейн.
	Апартаментът беше на втория етаж. Гуидо тъкмо се канеше да отключи, когато вратата се отвори. Една привлекателна тъмнокоса жена, малко над тридесетте, го прегърна. Той обгърна с ръка раменете й.
	— Това е Кристина. Тя се грижи да се държа прилично. Смята, че имам нужда някой да ме наглежда и според нея не мога да си сваря сам дори яйце — целуна я по челото и тя стисна в отговор ръката му.
	Апартаментът бе просторен и уютен. Гуидо въведе Фицдуейн в кабинета си и наля по една чаша бяло вино.
	— Би трябвало сега да съм зает с приготвянето на салатата, но Кристина знае, че искаме да си поговорим.
	— Тя е хубава жена — каза Фицдуейн. — Не мислех, че някога ще се превърнеш в домашар.
	— Ако знаех, че е толкова хубаво, щях да опитам доста по-рано.
	— Вече опита — каза Фицдуейн, — не помниш ли?
	Гуидо го погледна право в очите и не отговори веднага.
	— Не, не помня — за известно време настъпи тишина. Гуидо се покашля и каза: — Поработих върху Беат фон Графенлауб, както ме помоли. Намерил си си страхотен обект за разследване. Не заставай на пътя му. Иначе може да се озовеш в самолета за Ирландия по-рано, отколкото искаш.
	— Защо?
	— Фон Графенлауб е основна фигура в системата. А швейцарската система се грижи за себе си. Ако създаваш твърде много неприятности, те отстраняват. Просто и ясно.
	— А какво се разбира под това да създаваш неприятности? — попита Фицдуейн.
	— Това вече е относително понятие. Не е задължително да знаеш. Те правят законите, страната си е тяхна.
	— А също и твоя.
	— По документи да, но за разлика от фон Графенлауб, аз не притежавам голяма част от нея.
	— Това означава ли, че си по-малко швейцарец от него?
	— Не, разбира се — каза Гуидо, — но това, което имам предвид, е власт, истинската власт — той се усмихна и добави: — Такава власт, която не би желал някой да упражнява над теб — Фицдуейн го погледна и кимна. Гуидо се усмихна: — Но не бързай още да си стягаш багажа.
	— Преди да ми разкажеш за фон Графенлауб, бих искал да науча нещо повече за устройството на швейцарското общество — каза Фицдуейн. — Кой е във върхушката, как работи системата, как е станало така, че в страна на мира и благополучието се водят улични боеве? Какъв е този Автономен младежки дом?
	Гуидо запали една „Брисаго“ — дълга, тънка и грапава пура с мундщук. Напомняше много на възлест корен на растение. В стаята бе топло и от кухнята долитаха характерните звуци, съпътстващи приготвянето на вечерята.
	— Ще започна от най-главното — население шест милиона й триста хиляди. Понастоящем една от най-проспериращите нации в света. Минимална степен на инфлация и почти никаква безработица. Тук всичко се движи по график — самолетите, автобусите, влаковете и дори бягащите за здраве. Трудно може да се нарече нация този сбор от различни общности. Малко са нещата, които ги свързват — говорят на различни езици, имат различна култура, а много често дори не се и понасят. Все пак, в името на взаимната изгода, те са обединени.
	Говорят се четири различни езика — немски, френски италиански и реторомански — и само Бог знае още колко диалекта. Швейцарците са допълнително разделени и от религията. Близо петдесет процента са католици и около четиридесет и осем са протестанти в различните им отсенки. Не съм много сигурен в цифрите.
	За разлика от много други страни с централизирана власт, в Швейцария управлението, поне на теория, а в много случаи и на практика, се осъществява отдолу нагоре. В основата на всичко е Gemeinde*. Няколко Gemeinde образуват кантон. Двадесет и шестте кантона или полукантона образуват това, което на външния свят му е известно като Швейцария.
	[* община (нем.). — Б.пр.]
	Правителството в Берн съзнателно се поддържа безсилно. Конституцията стриктно ограничава неговите правомощия и избирателите са спокойни, че то няма да навреди много на данъчните постъпления. Властта означава контрол върху парите. Малко пари — малко власт.
	Гуидо се усмихваше цинично, но изражението не отговаряше на тона му. Той определено се гордееше, че е швейцарец.
	— Различни езици, различни диалекти, различни религии, различни съседи и обичаи, какво ги държи заедно? — попита Фицдуейн.
	— Различни неща — отговори Гуидо с идиотската си усмивка, — например, добре изпипаната конституция, седемстотингодишен опит в държавното дело, високият стандарт — макар че не за всички е еднакво висок — и не на последно място армията, чиято роля съвсем не е маловажна.
	— Разкажи ми повече за нея.
	— Хайде на масата — показа се Кристина на вратата. — Гуидо не трябва да вечеря много късно — тя се насочи към него, за да му помогне да стане от стола. Направи го дискретно, но с добре тренирани движения. Поради здравословното си състояние Гуидо имаше нужда от грижи, но самочувствието му не трябваше да бъде накърнявано. Това бе жест на внимание или по-скоро на любов.
	Фицдуейн понечи да помогне, но се овладя. Изчака ги и за да не стои с празни ръце, пренесе чашите в трапезарията и отвори нова бутилка вино.

	* * *

	Кадар бе потънал в спомени. Обвинението за смъртта на Уитни Рестън хвърлиха върху Кастро и неговите революционери. Като човек от ЦРУ, стоящ зад гърба на Батиста и антикомунистическата му полиция, Уитни очевидно бе подходяща жертва.
	След смъртта му Кадар се върна в своя малък свят на шпиониране, подслушвателни и звукозаписни уредби. Инсталира часовникови превключватели и старателно ги изпробва. Сам си направи насочващ се микрофон и се опита да използва електрическата мрежа за предавателна среда. Успя дори да монтира микрофони в колата на майка си и в тази на Вентура.
	Отстрани погледнато можеше да се сметне, че всичко, което вършеше, бе, с цел да открие кой е убил Уитни. По ирония на съдбата това съвсем не беше така. Кадар все още бе в стресово състояние. Прие твърдението на Вентура, че убийците са хванати и наказани. И дори когато от един разговор в колата научи, че хората, които са били екзекутирани, не са истинските убийци, все още смяташе, че Уитни е убит от революционери.
	В интерес на истината той не преследваше нищо конкретно. Шпионирането само по себе си бе цел. Помагаше му да не мисли за това, което бе изгубил — своего рода подготовка за бъдещия му самостоятелен живот. Носеше му усещането за власт.
	Един ден Вентура го извика. Каза, че някой иска да го види, но не трябва да казва за това на майка си. Накара го да се изкъпе, да сложи костюм и вратовръзка и го откара до една къща на „Кале Олиспо“ в Хабана Виейя. По пътя му съобщи, че човекът имал да му каже нещо много важно и че ако Кадар мисли за бъдещето си, ще слуша внимателно, ще бъде учтив и ще приеме това, което му предложат.
	Въведоха го в една оскъдно обзаведена стая на втория етаж и го оставиха сам. Прозорците бяха затворени, помещението имаше вид на място, където дълго никой не е живял. След няколко минути влезе изискан американец. Заключи вратата и го покани да седне.
	Кадар веднага разбра кой е той. Майка му все още пазеше снимка на мъжа и не един път му бе говорила за него. Сега, разбира се, изглеждаше по-стар и косата му бе започнала да посивява, но той беше от хората, които възрастта не загрозява.
	Извади една тънка пура от сребърна табакера и я запали. Бе облечен в светлосив летен костюм, скъпа вратовръзка от известна модна къща, синя риза с копчета на якичката. На краката си имаше обувки, каквито носят банкерите. Очевидно бе човек от привилегированата класа.
	— Мисля, че знаеш кой съм — каза мъжът.
	— Ти си моят баща — Хенри Бриджнорт Лодж.
	— Говориш добре английски — отбеляза Лодж. — Майка ти те е научила, нали?
	Кадар кимна.
	— Нямам много време — започна Лодж, — затова слушай внимателно. Знам, че досега не съм се проявявал като твой баща. Нямам намерение да се извинявам. Би било излишно. Случват се и такива неща, а особено във военно време. Толкова по този въпрос.
	По времето когато се запознах с майка ти, вече бях женен и имах малък син. След като се върнах в Щатите за известно време дори не исках да чувам за Европа. Беше като лош сън. Просто изтрих последните няколко години от паметта си, което означава и теб и майка ти. Дори за момент не съм помислял за вас.
	Тихият и спокоен живот е хубаво нещо, но до време. Започнаха да ми липсват силните усещания. В края на войната Труман, който нямаше време за призраци, разпусна ОСС. След година, когато Сталин го би по всички фронтове и червените започнаха да завземат все нови и нови страни, Труман се обърна на сто и осемдесет градуса и създаде ЦРУ. Като бивш служител на ОСС бях един от първите, които започнаха работа там. Имах опит, говорех няколко езика, включително и испански. Скоро след това ме повишиха.
	Преди около седем години ми възложиха да проверя как вървят операциите ни в Куба. Някъде по това време ЦРУ пое Куба и имаше някои съмнения за надеждността на голям брой от агентите, които бяхме наследили от ФБР. Накрая всичко се оправи, но докато се занимавах с това, нещо ме накара да потърся майка ти и теб.
	Не искам да правиш грешни заключения. Нямах за цел да възпламенявам стари страсти. Имах щастлив брак. Аз съм един от малкото късметлии, които са успели в брака. По-скоро бе от любопитство.
	Открих, че вие двамата не живеете никак добре. Бяхте в някакво затънтено градче в дълбоката провинция и едва свързвахте двата края.
	С годините се научих да приемам хладнокръвно нещата — работата ми съвсем не укрепва вярата в доброто у човека — но нещо ме накара да се опитам да ви помогна. Реших, че се нуждаете от малко пари и от някой, който да ви защитава.
	— Вентура — промълви Кадар.
	Лодж погледна Кадар с одобрение.
	— Умно момче. Вентура винаги е казвал, че си те бива. Вероятно се досещаш за останалото. Дълго време той беше един от нашите хора тук. Но не съм му казвал да стане любовник на майка ти. Вентура просто съчетаваше работата с удоволствието и така си спестяваше излишни пътувания. Заръчах му да се грижи за вас и му плащах за това. Парите бяха мои, а не служебни. Естествено той си получаваше и парите от ЦРУ. Вентура знае как да си осигурява допълнителни доходи.
	— Защо ме извика тук? — попита Кадар. — Благодарности ли очакваш?
	Лодж се усмихна:
	— Виждам, че ние с теб добре ще се разбираме. Не, не очаквам да ми благодариш. И не си мисли, че е защото изпитвам някакви чувства. Аз дори не мога да разбера дали ми харесваш. Но не това е важното. Ти си ми нужен заради моята съпруга. Преди две години нашият син почина от менингит. Тя не може да има повече деца, а не искаме да осиновяваме напълно непознато дете. Ти си идеалният вариант. Откак Тими умря, тя е много потисната. Само такъв като теб може да й върне радостта.
	— А тя знае ли за мен? — попита Кадар.
	— Да, казах й за тебе преди около година. Отначало го прие тежко, но в последствие стигна до идеята, че ще е чудесно. Тя е религиозна и реши, че Бог желае ти да заместиш момчето й. А и в жилите ти тече синята кръв на рода Бриджнорт Лодж.
	— А, какво ще стане с това, което имам тук? — попита Кадар. — Ами майка? Тя знае ли за това?
	— Слушай сега, момченце, след няколко седмици Кастро и неговите комунисти ще вземат властта и Куба ще затъне още повече. А и в момента тази страна не е кой знае какво. Под управлението на фиделистите положението ще стане много по-лошо. Те говорят за демокрация, но това, което всъщност имат предвид, е еднопартийна власт, която да контролира изцяло живота на всеки един. Хората ще си спомнят за управлението на Батиста като за доброто старо време.
	Но ако дойдеш да живееш с мен и съпругата ми в Щатите, ще имаш шанса да постигнеш това, за което само си мечтал. Ще говориш без акцент, ще учиш в най-добрите училища и университети и ще имаш възможност да направиш кариера, стига да искаш. И сега те питам, кое е по-изгодно?
	— Ами майка? — повтори Кадар. — Тя знае ли за предложението ти?
	— Все още не, но не се прави на загрижен за нейното мнение. Не се опитвай да ме изпързаляш, знам какви са отношенията между теб и майка ти. Не забравяй, че Вентура е мой човек.
	— Ти богат ли си? — попита Кадар.
	— Май не си от сантименталните. Виждам, че си наследил някои от нашите семейни черти — Лодж се подсмихна. — Достатъчно.
	— Колко е това?
	— Ако се съгласиш с предложението ми, ще ти дам един милион долара, когато навършиш двадесет и една години. Така по-ясно ли е?
	— Да, татко — каза Кадар.
	Вече бе разбрал, че ще има нужда от много пари. Милионът, който Лодж му обещаваше, нямаше да е достатъчен, а и сигурно щеше да има и допълнителни условия. Освен това искаше да има пари, за които никой да не знае. Парите са власт, но тайните пари са абсолютна власт.
	Същата вечер докато лежеше в леглото си и подслушваше Вентура и майка си, Кадар чу нещо, което го накара да реши какво трябва да направи, за да си дойде всичко на мястото.
	— Сладка моя, та ти си била по-глупава и по-опасна отколкото си мислех — каза Вентура. Майка му не отговори нищо. Вентура продължи. — Снощи моите хора прибраха някой си Мигел Ровере, подставено лице на американските ни приятели, които подпомагат икономиката на нашата страна като финансират хазарта, проституцията, наркотиците и други подобни въплъщения на Американската мечта. Явно повече го бива да причинява болка, отколкото да я понася. На сутринта вече пищеше за милост. Каза, че имал някаква много важна, поверителна информация, която обаче щял да предаде само на мен. Отнасяло се за някой си сеньор Рестън, покойният сеньор Рестън.
	Ровере каза, че той и наемен убиец от Маями са убили Уитни Рестън и че за това си платила ти. Знаеш ли, свикнал съм да слушам какви ли не лъжи от затворниците — хората са способни да кажат всичко, само и само да спрат мъченията — ето защо правдоподобността на твърденията му ме озадачи. Винаги съм смятал, че истината е нещо необикновено и тъкмо заради това си качество не може да се сбърка. Ровере не лъжеше.
	Майката на Кадар се разплака. После започна да обвинява Вентура, че ако той се бил погрижил за Уитни, нямало да се стигне до това. Нима е трябвало да наблюдава безучастно как някакъв перверзен американец превръщал момчето й в хомосексуалист? Всъщност тази тирада бе един израз на безпомощността, омразата и гнева й. Повечето от фактите бяха изопачени и пресилени. Кадар не мислеше, че са убили Уитни единствено заради връзката му с него. По-скоро с неговата смърт майка му е искала да отмъсти на всички, които са я използвали и захвърляли през всичките тези години.

	* * *

	— Значи тя е знаела — намеси се доктор Пол. — Някога споменавала ли ти е нещо за това?
	— Нито дума.
	— Предполагам е знаела, че това няма да промени нещата.
	— Сигурно — каза Кадар. — Когато значението на това, което чувах, достигна до съзнанието ми, в мен започнаха да се борят смесени чувства. От една страна бях толкова потресен, че едва дишах. В същото време една част от съзнанието ми остана напълно спокойна. Сякаш не бях много изненадан. Двамата убийци бяха облечени като campesinos*, но поведението не отговаряше на външния им вид. Държаха се по-скоро като граждани. Бях се научил да обръщам внимание на тези неща.
	[* селяни (исп.). — Б.пр.]
	Майка подсмърча известно време и после пак започна да говори. В гласа й прозираше страх. Попита Вентура какво смята да прави. Той й каза, че за момента няма намерение да предприема каквото и да било срещу нея, докато не му се изяснят нещата. После тя го попита дали ще съобщи за случая на ЦРУ. Той отвърна, че би трябвало да го направи, но, честно казано, се страхувал да не попадне в черния списък.
	Вече бях убеден, че майка ми трябва да си плати. Малко по-късно ми стана ясно, че и Вентура трябва да бъде убит. Не че имах нещо лично против него, даже напротив — възхищавах се на безскрупулността, с която действаше и дори се учех от нея — но той притежаваше нещо, от което се нуждаех и което можех да получа, ако той беше мъртъв.
	През следващите няколко дни обмислях много и най-различни планове и начини на действие. С оглед на пълната сигурност реших да не използвам помощта на никой друг — ето как Ровере издаде майка ми. Освен това знаех, че ако следвам предначертания си план, за в бъдеще също ще ми се наложи да убивам. Можех да опитам с един успешен старт. И макар че бях гнуслив и не обичах да гледам кръв, бях решен да преодолея слабости от този род в характера си.
	Не си мислете, че не знаех що е насилие. Даже напротив. Много е трудно за хората около Вентура да не научат за тази страна на живота. И въпреки това, едно е да гледаш как убиват някого, а друго е сам да го направиш. За мен бе от изключително значение да придобия личен опит.
	Започна да ми става ясно, че като за начало съм си избрал доста трудна мишена, тъй като майка ми също бе охранявана толкова добре колкото и Вентура. Самият той беше сложен доста добре и вдъхваше страх, а и винаги носеше оръжие. Къщата имаше денонощна охрана, а когато Вентура тръгнеше на път, използваше само бронирани коли. При всяко от пътуванията му пред и зад неговата кола винаги имаше по един тежковъоръжен полицейски джип. Щаб квартирата на Б.Р.А.К. също имаше засилена охрана. Много хора желаеха смъртта му и той си го знаеше. Не беше никак глупав. Предпазните мерки, които вземаше, бяха добре обмислени и прилагани.
	В крайна сметка зарязах всичките си сложни планове и чудесата на техниката и се спрях на един сценарий, който се възползваше от най-големия пропуск в метода им на охраняване — това, че в самата къща нямаше постове. Същевременно щеше да ми позволи да придобия собствен опит и да си отмъстя. Беше съвсем прост план и зависеше изцяло от разчета на времето.
	Отначало мислех да направя така убийствата, че съмнението да падне върху ЦРУ или поддръжниците на Фидел, тъй като за всяка от версиите имаше достатъчно основания, но никой нямаше да повярва, освен ако не убиех и някой от постовете отвън. Щях да имам предимството, че действам отвътре — нещо, което те не очакваха, — но дори и в такъв случай за новак в бранша това си беше изпитание.
	По метода на елиминирането, макар по едно време да обмислях варианта за мафията, която несъмнено не бе доволна от изчезването на Ровере, стигнах до мотив, коренящ се в природата на кубинците — темпераментни и импулсивни.
	Дни наред упражнявах подписа на Вентура и тъй като рисувах добре, резултатите бяха задоволителни. Междувременно Вентура и майка ми работеха за мен, без да го съзнават. Вече се караха пред охраната и прислугата. Помежду им все по-често настъпваха периоди на ледено мълчание и двамата започнаха да пият много. Напрежението се засили още повече, когато стана ясно, че Батиста ще падне. Последователите му започнаха да бягат. Майка ми пред всички обвиняваше Вентура, че крои планове да я остави на отмъщението на фиделистите. Това бе добре за мен. Осигуряваше ми един правдоподобен мотив. Останалото бе въпрос на изчакване и на нерви.
	Къщата бе голяма и на три етажа. Постовете бяха разположени до портата, край стените и входовете на самата сграда. Слугите бяха пет, но само двама живееха вътре. Стаите им бяха над гаража, откъдето през една врата се слизаше направо на първия етаж. Вратата бе тапицирана, за да изолира шумовете. Вероятността изстрелите да се чуят през нея беше малка, но аз исках да се подсигуря.
	На машината на Вентура написах една бележка, подписах я със собствения му подпис и я адресирах до майка ми. После я прибрах в джоба си. Вече бях взел един малък автоматичен пистолет, който преди няколко години Вентура бе дал на майка ми. Проверих го и го сложих в другия си джоб.
	Имаха навика да си лягат късно. С поставени слушалки ги наблюдавах през тайната си шпионка. Като следях движенията им, си мислех — ето, те правят това или онова за последно. Имах усещането, че съм всесилен.
	Вентура си легна съвсем гол. Отпи от чашата си коняк и после се отпусна на възглавниците. Пушеше пура. На нощното шкафче отстрани лежеше автоматичният му пистолет. Зареден и със спуснат предпазител. Майка седеше пред тоалетката. Знаех, че ще бъде там още няколко минути. Вече не желаеше да споделя леглото си с Вентура.
	Оставих вратата на стаята си отворена и слязох долу. Почуках внимателно на вратата и казах, че съм аз. Майка ме пусна да вляза.
	— Трябва да си поговорим — казах аз.
	Вентура изглеждаше раздразнен, но в същото време се забавляваше. Чашата му беше почти празна. Минах от неговата страна на леглото и я напълних. Гърдите му бяха покрити с косми и бе изпотен.
	— Благодаря, момче — беше приятелски настроен.
	Майка стоеше с гръб към нас. Оставих бутилката с коняк на нощното шкафче, до една кърпа за ръце, която Вентура бе използвал. Беше пропита с пот. Избърсах ръцете си в нея и бръкнах в джоба за пистолета. Стрелях два пъти в гърдите му. Обърнах се едновременно с майка ми и с три бързи крачки застанах пред нея. Коленичих. Над рамото ми тя виждаше Вентура. Гледаше вторачено със зяпнала уста и бе така смаяна, че дори не можеше да извика. Поставих дулото на пистолета в устата й, насочих го нагоре и дръпнах спусъка. Всичко бе станало по-тихо отколкото очаквах.
	Чух хриптене и се върнах при Вентура. Беше все още жив, макар че погледът му бе започнал да помътнява. По чаршафите имаше петна от кръв и коняк. Вентура се опитваше да каже нещо. Наведох се по-близо над него, но внимавах да не се изцапам. Той прошепна: „Защо мен, защо точно мен?“
	Извадих бележката от джоба си и му показах собствения му подпис. В очите му се появи разбиране. Прочетох му един номер и сума — един милион триста двадесет и седем хиляди долара.
	— Мислех да ги направя два — прошепна той, — но онова копеле Кастро ми обърка сметките.
	Стрелях два пъти, този път в главата. Скъсах бележката и посипах парчетата по тялото му. На бележката пишеше, че той напуска Куба и че оттук нататък майка ми ще трябва да се грижи сама за себе си. Сложих пистолета в ръката на майка.
	Никой нищо не беше разбрал. Нямаше нужда да ме открият как пищя, като че ли съм се втурнал в стаята им, след като съм чул изстрелите. Изчаках десет минути и предпочетох втория вариант. Заключих вратата на спалнята им, качих се в стаята си и си легнах. Спал съм непробудно. На другата сутрин охраната разбила вратата им и аз се събудих от трясъците и виковете. Не беше трудно да оставя ключа на майка ми от спалнята на мястото, където би изхвърчал при разбиването на вратата.
	След три дни се запознах с новата си майка. Баща ми ме изгледа странно, когато си стиснахме ръцете, но не каза нищо.
	— Какво почувства, след като уби майка си? — попита доктор Пол.
	— Искаше ми се да бях използвал ловна пушка.

	* * *

	Вечеряха леко — салата, картофи, сирене и плодове. На масата имаше свещи. Припомниха си стари преживявания, говориха за общи приятели, обсъдиха храната, виното, но никой не спомена за бъдещите си планове. На няколко пъти, когато мислеше, че никой не я гледа, Фицдуейн забеляза, че в погледа на Кристина се четеше тъга. В останалото време тя грееше от нежност и дълбока обич. Хюго осъзна, че въпреки болестта и приближаващата смърт Гуидо бе спокоен и доволен от живота си.
	Говориха за скорошните бунтове в Цюрих и младежкото движение.
	— Съвсем се обърках — каза Фицдуейн, — освен че нямате безработица, почти не съществува инфлация и имате един от най-високите стандарти на живот, с какво друго нямате проблеми? Кой всъщност се бунтува и защо чупят прозорци наляво-надясно?
	— Счупените прозорци не са всичко, имаше и няколкохилядно шествие от съвсем голи младежи през центъра на Цюрих.
	Фицдуейн се подсмихна.
	— Не мога да ти кажа срещу какво точно протестират — продължи Гуидо. — По-скоро е нещо като не съвсем мотивирана реакция на част от младите хора срещу системата като цяло. Независимо от безспорните предимства на швейцарския начин на живот, не може да се отрече фактът, че съществува и огромен обществен натиск, с който отделният човек трябва да се съобразява. Сами по себе си повечето закони са напълно смислени, но когато всичките образуват система, какво се получава? Една демокрация от западен тип, където почти няма свобода — или поне те така твърдят.
	— Прилича ми на студентските вълнения от хиляда деветстотин шейсет и осма във Франция.
	— Да, има нещо общо между двете неща, но вълненията от хиляда деветстотин шейсет и осма бяха по-добре организирани. Имаше и лидери като Даниел Кон Бендит, бяха поставени конкретни искания. Това тук като че ли няма обединяваща цел, дори и исканията им не са изработени прецизно. Няма представители, с които може да се преговаря. Властите не знаят какво да правят и с кого да водят разговори и, естествено, понеже са стреснати, вместо да обмислят трезво нещата, пращат полицията да разгони бунтовниците с палки, сълзотворен газ и водни струи.
	— Това младежко движение обхваща ли цялата страна? — попита Фицдуейн.
	— Обхваща почти цяла Европа, но под различни форми. Що се отнася до Швейцария, мисля, голяма част от младите хора се вълнуват от тези въпроси, но много малко от тях се впускат в активни действия и то основно по градовете.
	— Това се отнася и за Берн, нали?
	— Донякъде — отговори Гуидо, — но не по същия начин. Хората в Берн си имат своя философия за живота. Не обичат конфронтацията. Лично аз смятам, че управата в Берн успява да се справи по-добре в подобни ситуации.
	— Мислех, че смяташ жителите на Берн за повърхностни — каза Фицдуейн, като си спомни забележката на Гуидо от преди малко.
	— Почакай малко, аз казах, че жителите на Берн са прочути със своята мудност, но не съм казвал, че са глупави. Искам да ти покажа нещо — той се усмихна, изправи се и отиде до един шкаф, откъдето извади един обемист предмет. Постави пушката на масата сред празните винени чаши и остатъците от сирене. На светлината на свещите оръжието имаше матов отблясък. Двукраката стойка бе спусната и леко извитият пълнител си беше на мястото.
	— Това е „SG-57“ — каза Фицдуейн. — Калибър седем милиметра и половина, пълнителят събира двадесет и четири патрона, самозареждащ се и напълно автоматичен. Ефективна стрелба до четиристотин и петдесет метра. Никоя трапеза няма завършен вид без неговото присъствие.
	— Както винаги експерт по оръжията — каза Гуидо. Фицдуейн сви рамене. — Близо шестстотин хиляди швейцарски семейства имат по един такъв автомат — каза Гуидо, — както и пломбиран контейнер с двадесет и четири патрона. Почти всеки мъж на възраст от двадесет до петдесет години е в армията. Над шестстотин и петдесет хиляди мъже могат да бъдат напълно мобилизирани за часове. Готови сме за война и в мирно време. Армията е една от главните социални организации, които задържат швейцарците в едно цяло.
	— Ами ако не искаш да участваш във всичко това?
	— При положение че си в добро здраве — каза Гуидо — и си на двадесет години, влизаш в системата. Ако откажеш, те очакват около шест месеца затвор, след което ще си имаш проблеми в намирането на държавна работа, а и други спънки. Има някои важни неща, които трябва да научиш за армията. Не е само нещо, през което всички швейцарци между двадесет и петдесет години трябва да преминат, на тренировъчните площадки в армията се срещаш с голяма част от управляващия елит.
	Започваш като обикновен войник. След четири месеца обучение се връщаш в цивилния живот заедно с униформата и автомата си до следващата година, когато изкарваш двуседмичен опреснителен курс, и така докато станеш на петдесет.
	Най-добрите се привличат за ефрейтори, после стават офицери и в крайна сметка стигат до генералния щаб. Има около петдесет хиляди офицери, а само две хиляди от тях съставляват генералния щаб и точно те са хората, които дърпат конците в тази държава. Колкото по-нагоре отиваш във военната йерархия, толкова повече време трябва да отделяш от цивилния си живот. Това ние наричаме „да си плащаш за длъжността“. За обикновения работник или за малките бизнесмени това се оказва доста трудно. В резултат на това генералният щаб, а до известна степен и офицерският корпус се състоят предимно от директори на големи банки, индустриални корпорации или хора от правителството.
	— Или както е казал Айзенхауер — „Военно-промишлен комплекс“ — обади се Фицдуейн.
	— Той е имал предвид Америка и тайните споразумения между военните и големите пари. А тук не е точно така. Големите в армията и големите в бизнеса са едни и същи хора. Те не просто произвеждат оръжията. Те ги купуват, а после ги използват.
	— Но само за обучение — каза Фицдуейн.
	— И слава Богу.
	По-късно, когато Гуидо се поумори, Кристина заведе Фицдуейн в стаята му. До прозореца имаше огромно растение, което сякаш искаше да се добере и удуши лампиона.
	— Добре върви — каза тя, — пристигна от Англия в една бутилка от мляко.
	— Двуметрова бутилка от мляко? — учуди се Фицдуейн.
	— Е, доста порасна оттогава.
	— И как се нарича?
	— Това е папирус, има още едно до леглото ви.
	— Господи, колко бързо расте тази чудесия?

	* * *

	Кадар отново бе потънал в спомените си.
	Не знаеше дали трябва да изпитва някакви угризения. Казано честно, след случилото се не чувстваше нищо, освен крайна умора и някакво неясно чувство на удовлетворение, че все пак е успял да го направи. Беше взел изпита. Разполагаше с вътрешна сила, която не всеки притежаваше. Беше роден да управлява.
	Опита се да не си спомня как се бе чувствал на следващия ден. Откакто го бяха събудили не можа да спре треперенето, а спазмите продължиха през целия ден. „Нормална реакция от шока“ — беше казал докторът, а Кадар лежеше и скърцаше със зъби в тиха ярост срещу предателството на тялото си. След години, когато премина курса си на обучение по източни бойни изкуства, Кадар се научи да контролира физическата и психическата си сила и шоковото състояние след акция не се повтори повече. Много рядко, той все пак си задаваше въпроса, дали тези стресови реакции не се проявяват, макар и по някакъв скрит и невидим начин, както тънките като косъм пукнатини по крилото на самолет, причинени от умората на метала.
	За няколко минути настъпи тишина. Кадар бе обзет от радостно чувство щом си спомни за времето на новия си живот в Щатите. Тогава най-много бе изненадан не от лукса в новия си дом или от материалните блага, от които той можеше да се ползва в рамките на разумното, или от заобикалящия го свят, в който като че ли всичко бе възможно, а от отношението на баща си.
	При тяхната първа среща в Хавана, Хенри Бриджнорт Лодж се беше показал като студен, твърд и циничен, почти лишен от чувства човек. Имаше нужда от син, за да угоди на жена си. Така да бъде. По-късно, макар че държанието му спрямо Кадар бе все още студено и впечатленията за цинизма и твърдостта му се проявиха, Лодж все пак показваше загриженост към развитието на сина си и Кадар почти бе свалил гарда и бе започнал да го обича.
	Трябваше да използва всичките си сили, за да се противопостави на това чувство, което заплашваше да го обземе. Постоянно си повтаряше, че ако иска да владее положението изцяло, трябва да остане над чувствата, които изпитват обикновените хора. Всяка вечер в леглото той непрекъснато си напомняше това, през сълзи, а тялото му бе обзето от чувства, които той не можеше и по-скоро не искаше да разбере.
	Скоро след като се настани в новия си дом на не повече от двадесет минути път с кола от Лангли, той бе подложен на серия от изпити и тестове, с цел да се разбере как трябва да продължи по-нататъшното му обучение.
	Оказа се, че е изключително надарен. Подобен коефициент за интелигентност бяха показали само нула цяло и един процента от населението. Езиците му се отдаваха. Показа и артистични заложби. Имаше отлична координация на тялото и беше ако не забележителен, то поне много добър спортист.
	Стана ясно, че за неговите способности обикновеното училище просто бе загуба на време. През първата година го обучаваха частни учители. Лодж бе надникнал из средите на висококвалифицираните специалисти и психоаналитици, които бяха част от общността на ЦРУ. В резултат на това Кадар получи възможността за пряк контакт с високо ерудирани хора, с бърз ум и забележителен интелект, каквито дотогава бе срещал само в книгите. Беше вълнуващо преживяване. Всичко му харесваше и той израсна интелектуално и физически.
	През втората учебна година го изпратиха в специализирано училище за надарени деца и едновременно с това продължи подготовката му и с частните учители. Това се превърна в практика и през следващите години докато не завърши „Харвард“. През същата година той откри, че притежава чар и че привлича хората и може да използва тези свои качества, за да ги манипулира за свои собствени цели.
	Осъзнаваше, че няма почти никакъв опит в отношенията си с тях, и че това е слабост от негова страна. Впусна се да изучава начина, по който те реагираха спрямо него и хвърли много сили, за да се изгради като личност. Така общественият му облик се отдалечи още повече от истинската му същност. Стана един от най-обичаните момчета в класа.
	Лодж инстинктивно усещаше истинската природа на сина си. Знаеше, че съществуват рискове, но в същото време позволяваше на една от слабостите си да потиска инстинкта му — талантливостта го привличаше неудържимо. За него беше много трудно да устои на момче като Кадар, което така бързо и резултатно реагираше на интелектуалните стимули. Беше нещо като това да имаш градина, където всяко посято семенце се прихваща и избуява. Да образова, обучава и окуражава този невероятен млад непознат, който му беше син, се превърна в мания.
	Хенри Бриджнорт Лодж произхождаше от много богато семейство от доста поколения. За тях да направиш кариера не означаваше нещо кой знае какво пред способността да се печелят пари. Те притежаваха дарбата да ги печелят и то в огромно количество, повече, отколкото им трябваха. Това явно се предаваше от поколение на поколение, но техните истински стремления бяха насочени към по-висши неща, като това да поставиш себе си в служба на родината. Всичките им усилия бяха насочени към защита интересите на Съединените Щати, както те ги разбираха, ревностно и безмилостно като йезуити. За всички от фамилията, за каквато се смятаха, целта оправдаваше средствата.
	Много хора изживяват живота си, без да имат дори веднъж шанса да попаднат на човек, от когото наистина могат много да научат. В това отношение Кадар бе двоен късметлия. Вентура, макар и несъзнателно, го бе научил на това как да се докопа до властта, как да използва насилието, манипулирането и изнудването. Лодж и неговите колеги научиха Кадар да мисли стратегически, създадоха му мрежа от връзки във висшия ешелон на властта, научиха го на светски маниери и благодарение на тях той придоби редица умения като се започне от езиците и високата обща култура, и се стигне до планиране на проекти и стрелба с боен пистолет.
	Лодж вероятно подозираше за вътрешната борба на Кадар, но се надяваше с времето страстите да се уталожат, което бе присъщо за всички от семейството. Синът му бе подготвен за забележителна кариера в ЦРУ, последвана от прехвърляне в държавното управление.
	Години по-късно Кадар се забавляваше от мисълта, че обучението, което бе преминал и чиято цел бе да го подготви за държавната власт, бе направило от него един от най-опасните престъпници на века, който презираше всичко, за което семейство Бриджнорт Лодж се бореха. Освен, разбира се, парите им.

	* * *

	Когато на сутринта Фицдуейн се събуди, в апартамента нямаше никой. Въпреки двойните прозорци шумът от улицата достигаше до него. На масата го чакаше лека закуска. Автоматът бе прибран.
	Отвори шкафа в кухнята, търсейки конфитюр. Имаше два вида и един буркан английски мармалад. Най-отзад имаше един запечатан контейнер с двадесет и четири патрона. Приличаше на кутия от газирана напитка.
	Докато закусваше започна да преглежда бележките и записите за фон Графенлауб, които Гуидо му бе оставил. Остави лентите за по-късно и съсредоточи вниманието си върху писмения материал. Гуидо бе представил ясно нещата.

	„Семейство фон Графенлауб е едно от най-старите и уважавани в Берн. От векове членове на семейството участват в градската управа или в управлението на кантона. Беат фон Графенлауб е един от стълбовете на швейцарското общество чрез семейството, бизнеса и армията.
	Освен предимствата на произхода си Беат поставил основата на зашеметяващата си кариера още през Втората световна война, като осъществил няколко мисии за швейцарското военно разузнаване. Накратко бил е куриер между информатори, внедрени във висшето немско командване и швейцарското военно разузнаване. Под прикритието на изложби за скиорски принадлежности и разни други спортни прояви, той донасял важна стратегическа информация, като подробности за операцията «Таненбаум» и немско-италианският план за нахлуване в Швейцария.
	И тъй като рискувал живота си в служба на родината, за награда получил бързо издигане и в армията, и в цивилния живот.
	След войната няколко години се занимавал с бизнес, но после решил да учи право. Като се дипломирал, започнал собствена практика и в крайна сметка станал съветник на много от големите швейцарски корпорации. Същевременно направил кариера и в армията, по-специално във военното разузнаване. Официално се уволнил през хиляда деветстотин седемдесет и осма с чин полковник от генералния щаб.
	Влиянието му в деловите кръгове се подсилва и от факта, че той се явява довереник на няколко частни имения. Като такъв броят на избирателите му значително надвишава този, който немалкото му лично богатство би му осигурило и по този начин той се превръща във важна фигура за деловите кръгове в Швейцария…“

	Бележките продължаваха страница след страница. Беат фон Графенлауб бе олицетворение на швейцарския модел на управление. Какво ли е било отношението на Руди спрямо такъв баща? Действие и противодействие. Дали това пък не криеше отговора за начина, по който се е чувствал Руди?
	Стига, каза си той, когато мисълта му от Руди се насочи към гаснещия Гуидо. Стига толкова мисли за умрелите и умиращите. Беше му мъчно за Етен.
	Прибра си багажа и слезе с трамвай до центъра, откъдето взе влака за Берн.


	Десета глава

	Макс Бюизар, началникът на Криминалната полиция в Берн (за кратко наричана Крипо), в шест сутринта бе вече на бюрото си в полицейското управление на „Вайзенхаусплац“. Случваше се да идва и по-рано.
	Такива работни навици, дори и при липсата на други признаци, недвусмислено сочеха, че във вените на шефа на Крипо не тече нито капка ирландска кръв. В Ирландия, особено на юг от границата, не можеше да има никакво оправдание за това да си буден, а не дай си Боже и да работиш, в такъв нечовешки час, с изключение може би на случаите на късен запой, лудост или секс. Даже кравите в Ирландия спяха почти до осем, а по празниците и до по-късно.
	Всъщност Бюизар бе френскоговорещ швейцарец, родом от кантона Во, но трийсет от четиридесетте си години съзнателен живот бе прекарал в Берн и полагаше всички усилия да стане истински берничанин. Използвайки един прагматичен, макар и изискващ доста сили начин — имаше жена и две любовници — бе успял да овладее берндойч, местния диалект.
	В крайна сметка усилията му бяха възнаградени. Наскоро бе дочул как един виден член на Burgergemeinde* го нарича bodenstandig** — най-голямото признание за един берничанин, което означаваше разумен и здравомислещ човек, стъпил с двата си крака на земята. За миг Бюизар се запита дали е плъзнал слухът за склонността му да се люби прав, което бе наложено от претоварената му програма и му позволяваше да комбинира секса с тренировката, но скоро изостави тази мисъл. Имаше вяра на дискретността на любовниците си и на добрата звукоизолация на швейцарското строителство.
	[* буржоазните кръгове (нем.). — Б.пр.]
	[** кореняк (нем.). — Б.пр.]
	Началникът на Крипо погледна към листа пред себе си. Имаше проблем, голям, по-скоро дебел проблем, с големи увиснали мустаци и неучтиво държание и все по-непредсказуемо настроение.
	Той прибави и мустаци към рисунката си, а след това, като помисли малко — и един кобур е пистолет към топчестата фигура. Какво щеше да прави с този заслужил детектив — ветеран, който създаваше все повече проблеми, бе станал сприхав и избухлив, а на всичкото отгоре бе и стар негов приятел?
	Бюизар нарисува клетка около фигурата, полюбува се малко и нарисува врата с дръжки отвън и отвътре. Нямаше нужда Мечката да бъде убиван, просто трябваше да се държи под ключ. Дори и в Швейцария и особено в Берн законите можеха да бъдат заобиколени от подходящия човек, когато съществуваха основателни причини за това. Този път обаче трябваше да се направи нещо. След смъртта на съпругата му, Мечката бе станал причина за серия от инциденти, последният от които бе особено смущаващ.
	Обикновено Мечката работеше в групата за борба с наркотиците. Сред тях той бе с най-голям опит в тази работа. Както и повечето полицаи от Берн, редовно вземаше дежурства по охраната на дипломати и пристигащи важни особи. Това, разбира се, бе донякъде скучна работа, но малко пари в повече никога не бяха излишни. Наличието на повече от сто дипломатически мисии в града осигуряваха почти постоянна работа. Един Господ знае какво точно правеха всичките тези посланици, втори секретари и културни аташета, спотаени сред оранжериите на Елфенау, след като цялата дипломация се въртеше в Женева, но това си беше проблем на Господа.
	Мечката се радваше на много добра репутация. Той беше едновременно и добър полицай, и човек с топло сърце, твърде странна комбинация, която трудно се отстояваше в групата за борба с наркотиците. Той бе винаги усмихнат, усърден, лесно се приспособяваше — човек, на когото можеш да се довериш, или с две думи — идеалният колега, ако не се смятаха някои негови особености, като например навика му да носи голямо оръжие. Напоследък се появяваше със „Смит и Уесън“, система „Магнум“ четиридесет и първи калибър, с петнадесет сантиметрова цев. Бюизар потръпна като си помисли какво можеше да се случи, ако се наложеше Мечката да стреля на обществено място.
	Всичко започна от един откраднат мерцедес, шофиран от двадесет годишен наркоман, който отчаяно се опитваше да продаде нещо, за да си получи дозата.
	Приключила с работата за деня и напазарувала за вечеря, Тили чакаше трамвая. Мечката трябваше да се появи всеки момент. Той бе на не повече от сто метра, когато се случи всичко. Чу звука от удара на колата. Видя как тялото й изхвръкна във въздуха и се блъсна в една витрина. Стъклото се пропука на няколко места, но не се пръсна. Тили лежеше на земята, ръката й конвулсивно потреперваше, кръвта й течеше по паважа.
	След случилото се тя изпадна в кома и в това състояние прекара следващите три месеца. Мозъкът й бе увреден безвъзвратно. Мечката бе неотлъчно до нея. Държеше ръката й, целуваше я, разказваше й случки и й четеше вестници. Носеше й цветя, подредени както тя ги обичаше. Системата за поддържане на жизнените функции тихо бръмчеше, равномерно се стичаха капки и се чуваха електронни пиукания. Разни хора говореха с него, понякога го караха да подписва някакви документи. И един ден изключиха системата. Това го сломи.

	* * *

	Беат фон Графенлауб не можа да заспи почти до сутринта. Шокът, който преживя, когато за пръв път чу за смъртта на Руди постепенно се превърна в болка и вина, и засилващо се чувство за празнота.
	Защо Руди е посегнал на живота си? Какво може да е преживял в Ирландия? За какво ли е мислил в мига преди да скочи? Дали смъртта му е настъпила бързо? Дали е изпитвал болка? Защо не се е опитал да говори с някого? Не може да не си е личало, че е замислил нещо, сигурно е имало нещо странно в поведението му.
	Имаше ли нещо, което той, Беат фон Графенлауб — богат, влиятелен, признат и уважаван от своята класа, бе могъл и бе трябвало да направи, за да спаси живота на сина си? Каквото и да е то. Знаеше, че е имало, трябваше да е имало — но какво точно?
	Часовникът на радиото го разбуди напълно. Известно време остана да лежи със затворени очи като слушаше новините. Ерика не одобряваше тази му привичка, но вече от месеци не спяха в едно легло, а за последен път се бяха любили от още по-отдавна. Сега Ерика спеше в апартамента, който си бе приспособила през няколко врати. По нейните думи тя се нуждаеше от пространство, за да култивира своите творчески способности. Той не се възпротиви, щеше да е безсмислено. Отдалечаването й от него бе започнало от няколко години и бе стигнало фазата на отчуждението.
	С болка си спомни за първите години на връзката им, когато бяха много близки и когато им стигаше само да са заедно. Разводът му с Клер бе имал смисъл, скъпата скучна Клер, вече мъртва. Бе платил цената за възможността да има жена с тридесет години по-млада от него. Тогава не мислеше за рисковете. Но времето не го бе пожалило. Бе на шестдесет и една и макар да бе в добра физическа форма, знаеше, че Ерика му се изплъзва, а най-вероятно, вече я бе изгубил.
	Усети отново неповторимия й аромат и вкуса на устните й. Чуваше я как стене, когато бе разпалена от страсти. Усети, че се възбужда и понечи да я погали.
	В първия момент, след като отвори очи и огледа стаята, съзнанието му все още бе обзето от спомена за нея. После мъката и самотата го обгърнаха отново.

	* * *

	Айво не беше кой знае колко притеснен от миризмата на четиринадесет немити скоро тела, които спяха на груба постелка направо на пода в малката стая. Една двойка се бе събудила половин час по-рано и тихо се бе любила, но през последните десет минути единствените звуци, които се чуваха, сочеха ясно, че всички спят.
	Реши да изчака още малко. Холандецът ван дер Грийн бе погълнал такова количество алкохол, което би повалило и кон, но бе успял да остане буден почти до зори. Непрекъснато говореше и пиеше, но в крайна сметка сънят го надви и той заспа като заклан. Дребен и слаб, Айво не изпитваше желание да се забърква с грамадния прекупвач на хероин. Айво бе почти непрекъснато опиянен от въздействието на марихуаната. Понякога смъркаше лепило, друг път пиеше хапчета. Харесваше кокаин, но рядко можеше да си го позволи. Хероин обаче мразеше.
	Хероинът бе убил единствения човек, когото той истински бе обичал. Докато бе в затвора заради участието си в демонстрация и замерването на полицаите с камъни в Цюрих, малката Хилда, едва на петнадесет, бе поела свръхдоза хероин в тоалетните на цюрихската гара, където по-късно бе намерена с глава в тоалетната чиния. Нямала документи в себе си, но бяха успели да я разпознаят благодарение на тънкото книжле стихове на Айво, което тя носеше.
	— Малко книжле — бе казал полицаят, след като показа на Айво снимката на Хилда. Отиваха към моргата за разпознаването.
	— А колко дълга според вас трябва да бъде една книга? — попита Айво. Беше блед, но редовното хранене в затвора бе поналяло слабото му тяло. Интересното беше, че той не изпитваше лоши чувства към тези, които го бяха пратили в затвора. Полицаите и охраната бяха строги, но справедливи.
	Подтикнат от отчаяние, той си даде клетва, че ще отмъщава на всички пласьори на хероин. Така, на седемнадесет години Айво се озова в Автономния младежки дом в Берн. Скоро стана негов неофициален пазител. Повечето от обитателите на дома бяха безобидни младежи без собствен дом, които търсеха нещо по-различно от подреденото и дисциплинирано швейцарско общество или, както казваха „скуката и уютното нещастие на капитализма“. Някои от посетителите бяха опасни и се възползваха от търпимостта на властите, за да пласират твърди наркотици и да въртят търговия с още по-смъртоносни стоки.
	Айво мамеше пласьорите на хероин с лукавството и отчаянието на човек, който няма какво да губи, като им крадеше наркотиците и ги изхвърляше в тоалетната чиния в почит към паметта на неговата умряла любима. Когато бе в настроение, информираше полицията с кратки и доста чудати съобщения, винаги в писмена форма.
	Ципът на мръсния му спален чувал бе смазан с графитен прах. Измъкна се безшумно от чувала и се прокрадна към спящия холандец. За секунди грабна малкия пакет с пликчета и излезе на пръсти от стаята.
	В банята той отвори едно по едно всички и изсипа съдържанието им в тоалетната чиния. След това ги напълни с глюкоза на прах и отново ги завърза в пакет. И понеже се притесняваше, че ако пусне водата, може да го чуят, покри белия прах с няколко парчета тоалетна хартия.
	Върна се в стаята. Холандецът спеше непробудно. Айво остави обратно пакета в коженото яке. Той не помръдна. Успокоен, Айво отново се измъкна от стаята и този път пусна водата в тоалетната. Хероинът изчезна в канализацията.
	Айво отиде в кухнята, направи си чай и запали първата цигара с марихуана за деня. Седна с кръстосани крака на кухненската маса и впери очи в сивата светлина на утрото. Започна да си тананика и да се поклаща в ритъма на песента. Хилда щеше да е доволна.
	Какво ли става с Клаус? Хубавецът Клаус, който изкарваше доста пари само като доставяше удоволствие на различни хора и когото желаеха и мъже, и жени. Имаше нещо съмнително около типа, който го бе забърсал. Нещо не беше както трябва. И макар да нямаше видима причина, Айво имаше лошо предчувствие. Не бе видял ясно как изглежда мъжа, защото бе на известно разстояние от тях, пък беше и тъмно. Единственото, което помнеше, бе, че човекът имаше руса коса, руса брада и мустаци. Чу говор, после смях и те се отдалечиха в нощта, мъжът прегърнал Клаус през раменете. Чу се звук от затварянето на багажника на скъпа кола, после тихото мъркане на двигателя и настъпи тишина. Клаус не се върна след два часа, както бе обещал, Айво трябваше да спи сам. Клаус му бе приятел.
	О, защо животът не бе като в песента на Джон Ленън „Представи си“, щеше да е прекрасно. Айво пееше и се поклащаше в ритъма на мелодията. Май трябваше да потърси Клаус утре или вдругиден, а може и той сам да се появи отнякъде.
	Представи си, че стане така…

	* * *

	Леденият душ бързо отми болката, самосъжалението и похотливите мисли от отминалата нощ.
	Беат фон Графенлауб бе човек с установени навици и силна воля. В шест и тридесет той вече закусваше на малката масичка в стил „Бидермайер“ до прозореца с изглед към реката Ааре. Беше със сиво-кафяв костюм, ослепително бяла, ръчно изработена риза и черна копринена вратовръзка. Обувките му бяха доказателство за това, че слугата му владееше до съвършенство техниката на поддържане — педантично лъснати, те не просто блестяха, те сияеха. Носеше светлосиви копринени чорапи.
	Една самотна червена роза украсяваше висока кристална ваза стил „Уотърфорд“. Точно в шест и петдесет и пет фон Графенлауб закачаше цветето на ревера си, обличаше тъмносиния си кашмирен балтон, вземаше си куфарчето, казваше задължителното довиждане и когато удареше седем часът вече излизаше от дома си на „Юнкернгасе“ и се отправяше към „Марктгасе“, където се намираше кантората му. Можеше да вземе разстоянието за не повече от десет минути, но въпреки че целия си живот бе прекарал тук, не пропускаше удоволствието да се поразходи из стария търговски център на Берн. Всяка сутрин и всяка вечер, ако времето бе благоприятно и нямаше нещо спешно, той си позволяваше тази малка разходка, удължаваща прехода до половин час, така че пристигаше в кантората точно в седем и половина.
	Тази сутрин, след като напусна „Юнкернгасе“, той се насочи към градините, ограждащи петвековната катедрала или както я наричаха „Мюнстера“. Терасата между църквата и крепостните валове беше известна като „Платформата“. Под нея в ниското течеше река — пълноводна и леденостудена от топящия се през зимата сняг.
	Фон Графенлауб се подпря с ръце на ниския парапет ограждащ реката откъм терасата и дълбоко пое въздух. Студеният утринен въздух бе кристалночист. В далечината виждаше покритите със сняг върхове на бернския Оберланд.
	Погледна нагоре по течението на реката към Кирхенфелдбрюке, красивия железен мост, построен през деветнадесети век, за да свързва старата средновековна част на града със сравнително по-новия жилищен район „Кирхенфелд“. Погледът му се плъзна, следвайки течението на реката, когато нещо там долу привлече вниманието му.
	До самия бряг на реката бяха спрели две полицейски коли, линейка и още няколко автомобила без отличителни знаци. Един полицай издърпа от водата нещо, което много приличаше на човешко тяло. Успя да различи бледо побеляло лице, преди да го покрият с едно одеяло. То изпълни съзнанието му. Бе лицето на неговия мъртъв син. Извърна глава. Започна да му се гади и почувства кожата си суха. Повърна наведен през парапета и се разтрепери.

	* * *

	На една кука в ъгъла на кабинета на шефа на Крипо висеше примка. Бюизар я беше донесъл от Щатите от конференция на началници на полицията. Сувенир, бе казал той, точно копие на примката за официалните екзекуции, използвана, преди електрическия стол, газовата камера и смъртоносната инжекция да започнат да се прилагат в по-голямата част от цивилизования свят.
	Може би следващия път ще си донесе и електрически стол, помисли си Мечката. Бюизар твърдеше, че възелът на примката се състои от тринадесет навивки, но колкото и да броеше, все излизаха дванадесет. Мечката отново започна да брои. Според Пиърипойнт, известния английски палач, не беше достатъчно просто да обесиш някого. Много често при големия американски възел и възприетото падане от метър и половина смъртта настъпваше бавно и в резултат от задушаване.
	Пиърипойнт използваше различни височини на падане и обикновен хлабав възел, поддържан от гумен палец отляво на долната челюст. След падането възелът заставаше точно под брадичката, главата рязко се отмяташе назад, в резултат на което гръбначният стълб се чупеше почти винаги между втория и третия прешлен. Смъртта настъпваше мигновено или поне така казваше палачът.
	— Хайни — каза Бюизар, — няма ли най-сетне да се съсредоточиш малко? Навивките са тринайсет, независимо от това какво мислиш.
	— Щом казваш, нали ти си шеф — каза Мечката.
	— И бих искал да остана шеф.
	Мечката повдигна рунтава вежда.
	— Слушай, не те уволнявам, само те снемам от групата за борба с наркотиците за един месец. Можеш да си запазиш бюрото в Болверк, но ще се занимаваш с дребни престъпления — далеч от огъня.
	— Тоест да търся откраднати велосипеди или изгубени домашни животни — изръмжа Мечката.
	— Нещо от този род — каза Бюизар. — Приеми го като период за разтоварване.
	— Гадното копеле си заслужаваше боя. Беше здраво къркан и оповръща всичко наоколо.
	— Може и да си прав, но все пак той е гост на приема на немския външен министър и освен това е на важно посещение в нашия град. Има дипломатически паспорт.
	Мечката сви рамене и се изправи.
	— Момент — каза Бюизар — за няколко дни в Берн пристига един ирландец. Мой приятел от Дъблин ме помоли да се погрижа за него в случай, че иска да поогледа, нещо като колегиален жест.
	— Аха, сега станах и екскурзовод.
	Шефът на Крипо се усмихна подличко:
	— Не съвсем. Хайни, ти си една от забележителностите на Берн.
	— Но след вас — каза любезно Мечката и излезе.
	Шефът на Крипо отиде в ъгъла и отново започна да брои навивките на примката. Изкара ги дванайсет. Изруга и пак започна да брои.

	* * *

	Денят бе студен, но въздухът — свеж, снегът по ниското се топеше. Планинските върхове изглеждаха нереални на фона на ясното синьо небе.
	Берн очарова Фицдуейн и настроението му се повиши. Усещаше, че някъде в този красив, непокварен и невероятен средновековен град се крие отговорът, който търсеше — причината за обесването.
	Няколко часа вървя напосоки. Рано или късно щеше да стигне до река Ааре. Тя ограждала стария град от три страни като естествен защитен ров, така че била необходима отбранителна стена само от едната страна. С растежа на селището стената била измествана все по-навътре в полуострова. Сега старите стени ги нямаше, бяха останали само две кули, които бележеха входа към града по суша.
	Преди развитието на туризма жителите на Берн имали странния обичай да използват една от входните кули като затвор.
	Скоро след пристигането си Фицдуейн се регистрира в малък хотел на „Герехтихкайтсгасе“. Пред входа му имаше течащ фонтан, в средата на който, се извисяваше дялана статуя в червено, синьо, златисто и други ярки цветове. Внушителната женска фигура, на която най-забележителното бяха, краката, държеше меч в едната си ръка, везни в другата и имаше превръзка на очите — „Gerechtigkeitsbrunnen“, „фонтанът на Правосъдието“.
	В нозете на страховитата амазонка, разположени така, че да й гледат под полата, бяха бюстовете на четири измъчени индивида, в които Фицдуейн със закъснение разпозна Императора, Султана, Папата и Съдията — основните фигури на правораздаването през периода, когато е била издигната статуята — около хиляда петстотин четиридесет и трета година.
	Из целия град имаше фонтани — всички боядисани в екзотични цветове, но Фицдуейн не видя два еднакви, фонтанът на „Крамгасе“ се отличаваше със статуя на мечка в естествен размер. На главата й имаше златен шлем и тя стоеше в позата на Landsknecht*. В краката й седеше малко мече, ядящо грозде. Мечки имаше навсякъде — дялани мечки, рисувани мечки, мечки на плакати, значки с мечки, мечки от ковано желязо, големи, малки, дори и истински.
	[* селски ратай (нем.). — Б.пр.]
	Някъде беше чел, че Граф Бертолд V, основателят на града, организирал лов и обявил, че градът ще носи името на първото убито животно. За щастие ловците улучили мечка. Градът на зайците едва ли щеше да е подходящо име за град от величината на Берн.
	До времето, когато започнали да строят къщите с вътрешна водопроводна мрежа, хората се събирали на фонтаните, за да напълнят вода и да обменят клюките. Може би, помисли Фицдуейн, ако и аз поседя край някой фонтан ще получа видение.
	Опита, но след известно време задникът му замръзна.

	* * *

	Като се върна от обяд, по навик Мечката прегледа сводката за последните произшествия. Не очакваше да види кой знае какво. Преди години бе разговарял с един американски полицай за растежа на престъпността в Берн. Първоначално, когато на пръв поглед броят на извършените престъпления в двата града се оказа почти еднакъв, настъпи объркване. После те осъзнаха, че съпоставят различни неща — американецът говореше за статистиката на ден, докато Мечката имаше предвид годишни резултати.
	Една от константите в статистиката за извършените престъпления в Берн бе броят на убийствата. С малки отклонения след десетичната запетая, годишно той се измерваше с цифрата две.
	Казват, че в Берн има достатъчно от всичко, но не прекалено много. За един добре устроен град като него две убийства годишно бяха точно колкото трябва. По-голям брой би навредил на туристическия бизнес и би разстроил общинарите, а по-малък би повдигнал въпроси за необходимостта от наличните щатни полицаи в Криминалния отдел. Малката доза страх осигуряваше работа на полицаите.
	Размишлявайки по тези важни въпроси, Мечката едва не пропусна новата сводка за деня, закачена върху красиво написана обява, че сержантът от канцеларията продава добре поддържаното си петгодишно волво, само на деветдесет хиляди километра и то на цена по споразумение (нито едно от нещата не беше вярно, с изключение на марката).
	Сводката гласеше, че същата сутрин от река Ааре са извадени осакатените останки на двадесетгодишен младеж. Смъртта очевидно бе настъпила в резултат на многобройни рани от нож. Аутопсията щяла да бъде извършена веднага. Още не било направено официално разпознаване на трупа, но по документите, намерени с тялото, младежът се казвал Клаус Миндер.
	Нищо не се споменава за велосипеди, помисли си Мечката. Може би убиецът бе избягал с откраднат велосипед или е дебнел жертвата си из търговския център в случай, че успее да отмъкне нещо. Тогава случаят щеше да е за него или поне доколкото се касаеше за откраднат велосипед.
	Прегледа още веднъж сводката за дребни кражби, но нямаше нищо. Уви, никъде не се споменаваше колело-тандем или триколка. Направи се на ударен и прегледа частта за мотопеди — отново нищо.
	Е, какво да се прави, примири се Мечката.


	Единадесета глава

	Кантората на фон Графенлауб на „Марктгасе“ можеше да се открие единствено по малката месингова табелка, на която имаше само неговото име и една дума „нотариус“. Изчистената фасада на сградата от деветнадесети век даваше невярна представа за произхода й. Извитите каменни стъпала, който водеха към кантората на адвоката на втория етаж, бяха силно износени и опасно хлътнали по средата. Осветлението беше слабо, нямаше асансьор. Гуидо се оказа прав като го предупреди, че жителите на Берн не обичат да демонстрират богатството си. Вероятно адвокатската кантора беше луксозно обзаведена, но достъпа до нея не само че не показваше наличието на богатство, но даже навяваше мисълта за скъперничество. Тъй като вероятно на връщане имаше шанс да си счупи врата по стълбите, Фицдуейн реши да използва максимално предоставената му възможност за среща. Как не се сети да си вземе фенерче.
	Секретарката на фон Графенлауб имаше вид на лоялен слуга. Явно втората му жена, Ерика, се бе постарала да не повтори грешката на предшественицата си и бе взела мерки той да не се отклони отново от правия път. Да се каже, че госпожа Хунцикер имаше продълговато лице с остри черти си беше направо комплимент. Очилата й висяха на малка верижка около врата като отличителната плочка на гестаповците.
	Фицдуейн каза името си. Госпожа Хунцикер си постави очилата, огледа го отгоре до долу и демонстративно се обърна към стенния часовник. Според него ирландецът бе закъснял с пет минути — закъснение, което за Ирландия означаваше, че си пристигнал съвсем навреме и дори по-рано отколкото са те очаквали. В Берн обаче такава мудност явно бе достатъчно основание за престой в Затворническата кула. Поведението на госпожа Хунцикер ясно показваше, че тя дълбоко съжалява, задето Кулата вече не се използва.
	Фицдуейн разпери извинително ръце.
	— Аз съм ирландец — каза той. — Въпрос на различни култури.
	Фрау Хунцикер кимна няколко пъти. „Ja, ja“ — примирено каза тя и стана, за да го въведе в кабинета на фон Графенлауб. Хюго я последва. С удоволствие забеляза, че адвокатът не се бе предал напълно. Секретарката му имаше невероятни крака.
	Той стана от бюрото си, стисна ръката на Фицдуейн и го покани да седне. Донесоха кафе. Попита как е минал полетът му. Размениха си учтивости с официалност, твърде чужда на ирландеца.
	Фон Графенлауб наля кафе. Хюго забеляза, че ръцете му леко треперят. С това малко изключение адвокатът си оставаше напълно невъзмутим. Фицдуейн потисна гнева си към безупречно облечения мъж, който седеше насреща му. По дяволите, та собственият му син беше мъртъв. Адвокатът се владееше твърде добре.
	Хюго изпи кафето си, остави чашата си на ниската масичка и се облегна назад. Фон Графенлауб го последва, но някак по-бавно, като че ли нямаше кой знае какво желание разговорът да премине към следващата си фаза. Вдигна очи към Фицдуейн.
	— Мисля, че искате да говорим за Руди.
	— Боя се, че се налага.
	Няколко секунди фон Графенлауб стоя с наведена глава. Когато най-сетне реши да заговори, гласът му се колебаеше, сякаш не искаше да чуе това, което ирландецът имаше да му каже и въпреки всичко не можеше да се сдържи.
	— Първо искам да ви благодаря за това, което сте направили за Руди. От училището ни писаха за загрижеността ви по повод трагичната случка.
	— Не можах да направя кой знае какво — каза Фицдуейн и преживя отново мига, в който за първи път видя обесеното момче.
	— Сигурно е било голям шок за вас — предположи фон Графенлауб.
	— Да, аз самият бях изненадан от собствената си реакция. Свикнал съм да срещам смъртта, но не и когато е пред собствената ми врата. Доста разтърсващо е.
	— Мога да си представя — каза фон Графенлауб. — Всички ние сме ужасно потиснати. Какво ли може да е накарало Руди да направи това?
	Фицдуейн не отговори, въпросът бе риторичен. Усещаше, че разговорът става все по-откровен. Бяха започнали да се изчерпват откъм учтивости.
	— Въпреки всичко — каза фон Графенлауб, — не разбирам защо сте дошли да ме видите. Каквото било, било. Вече нищо не може да върне Руди. Единственото, което ни остава, е да се опитаме да забравим и да продължим да живеем.
	Фон Графенлауб бе привидно невъзмутим, но в гласа му липсваше увереност, като че ли го ядеше някакво съмнение. Това бе първата пукнатина в страховитата му маска. Щеше да се наложи да продължи да дълбае. Явно само здравият разум нямаше да предразположи фон Графенлауб към разговор. Може би Фицдуейн трябваше да остави нещата такива, каквито са, но го водеше единствено усещането, че има нещо нередно, решимостта му да доведе нещата докрай. Не на последно място и тръпката на преследването. За първи път ирландецът призна това пред себе си.
	— Съжалявам, но не мога да се съглася. Никой не трябва да умира по такъв жесток начин и да няма кой да разбере причината за това. Знаете ли защо се е самоубил синът ви? Въобще, интересува ли ви?
	Лицето на адвоката стана пепеляво, на челото му избиха капчици пот. Той захвърли маската на самоконтрола и се наведе напред:
	— Как смеете? — яростно изсъска той. — Откога някакъв непознат си позволява да поставя под съмнение чувствата ми в такъв момент. Проклет да сте. Вие нищо не знаете, абсолютно нищо… — целият трепереше от гняв.
	Настъпи ледено мълчание, учтивостите бяха забравени, фон Графенлауб си възвърна самообладанието, но двамата мъже продължаваха да се гледат мрачно. Фицдуейн знаеше, че ако разследването не удари на камък от самото начало, щеше да се нуждае от помощта на швейцареца. Това едва ли щеше да е приятно, но просто нямаше избор. Преследването бе започнало, бе набрало собствена скорост и щеше да доведе до нещо, каквото и да било то.
	В стаята бе тихо. За съжаление на Хюго му оставаше само една възможност, колкото и да искаше да не я използва. Отвори големия плик, който носеше и извади снимките.
	— Съжалявам, не бих искал да ви причинявам болка, но не виждам друг начин. Едно двадесетгодишно момче е посегнало на живота си. Открих го да виси на едно дърво, около него се носеше миризма на изпражнения, езикът му стърчеше подут, а лицето му бе посиняло и изцапано с кръв и лиги. Държах го в ръцете си, когато го свалиха от дървото, беше все още топъл. Чух свистенето на последния дъх излязъл от дробовете му. За мен това прозвуча като вик — „Защо?“.
	Фицдуейн вдигна снимката на трупа на момчето пред очите на фон Графенлауб. Лицето на адвоката побеля съвсем. Втренчено гледаше снимката, неспособен да отвърне поглед, Фицдуейн я остави на масата. Фон Графенлауб я проследи с очи, остана така известно време и после погледна ирландеца. Страните му бяха мокри от сълзи. Опита се да каже нещо, но не успя. От джобчето на сакото си извади сгъната носна кърпа, повличайки цветето, което беше в петлицата. Изправи се някак несигурно, отказа с ръка опита на Фицдуейн да му помогне и излезе от стаята.
	Хюго вдигна смачканата роза и я помириса — имаше лек и нежен аромат. Не се чувстваше горд от това, което бе направил. Огледа кабинета. През облицованата врата се чуваше пишеща машина.
	На един нисък шкаф зад писалището на фон Графенлауб имаше няколко снимки, явно на семейството. Едната беше на чувствена брюнетка малко над трийсетте, със сочни устни и необикновени издължени очи — вероятно Ерика отпреди няколко години. Следващата бе на фон Графенлауб в пълна военна униформа. Косата му не беше толкова посивяла, а лицето му — с високо чело и хлътнали очи — излъчваше сила, увереност и енергия — далечно подобие на унилата фигура, която току-що напусна стаята.
	Последната снимка беше направена на верандата на стара дървена хижа. Отзад се виждаха покритите със сняг планини. Ако се съдеше по качеството, снимката явно бе увеличавана. Беше малко размазана, но ясно личеше щастието и радостта, която лицата на хората излъчваха. Облечени в скиорски екипи, четирите деца на фон Графенлауб стояха в редица, прегърнати през раменете и се смееха: най-голямата, Марта беше с вдигната назад коса и ярко жълта скиорска шапка, приличаше много на баща си; Андреас беше висок, с по-тъмна кожа и по-сериозен въпреки усмивката, а до тях близнаците с еднакви светлосини скиорски екипи и приличащи си като две капки вода, въпреки дългата руса коса на Врени и късо подстриганите къдрици на Руди. На снимката пишеше: „Ленк 1979“. По някакъв необясним начин снимката оправда намеренията му.

	* * *

	Фон Графенлауб наплиска лицето си със студена вода и се подсуши. Страните му възвърнаха цвета си. Чувстваше се зле, беше объркан — нищо от обучението му не го бе подготвило за подобни ситуации. Този ирландец с внимателното си отношение и твърда решимост бе говорил с гласа на собствената му съвест. Убедеността му беше за завиждане. Това го разстройваше.
	Адвокатът сгъна кърпата и внимателно я положи на поставката. Лицето, което го гледаше от огледалото, бе отново старото, овладяно и сериозно. Опита се да си представи какви щяха да бъдат последиците, ако Фицдуейн предприемеше разследване в Берн. На първо място реакцията в семейството — можеше да си представи жилещите коментари на Ерика. Трябваше да мисли и за положението си в обществото, където си имаше строго определени модели на поведение. Самоубийство в семейството беше трагедия и най-добре бе нещата да се приключат колкото може по-дискретно. Събитие от такъв род навяваше мисли за несигурност в най-близкото обкръжение на жертвата. Можеше да се отрази лошо на работата. Най-добре беше да се забрави или поне да се потули. За щастие смъртта на Руди бе настъпила в друга страна. Поне до този момент вестта не се беше отразила на положението му. С времето споменът щеше да избледнее още повече. Нямаше начин — този Фицдуейн трябваше да бъде отстранен от случая. Едно телефонно обаждане и той вече нямаше да е добре дошъл в Швейцария, фон Графенлауб познаваше хора с достатъчно власт и в Ирландия. Така че не беше трудно да се справи с него. Да, така щеше да е най-добре.
	Фон Графенлауб пое дълбоко въздух няколко пъти. Почувства се по-добре, ако въобще можеше да бъде добре при сегашните обстоятелства. Излезе от личната си баня, после затвори и заключи вратата. За съжаление, за да стигне до нея трябваше да мине през общото помещение, но такива бяха старите сгради.
	Госпожа Хунцикер вдигна глава към него:
	— Господин Доктор — каза тя — ирландецът, господин Фицдуейн, си тръгна. Остави ми адреса и телефонния си номер и помоли да се обадите, когато се почувствате готов за това.
	Фон Графенлауб пое бележката — хотел „Хоспиц цур Хаймат“, малък хотел, макар и в центъра на града. Като че ли бе очаквал нещо по-внушително. Нещо от величината на хотелите „Белвю“ или „Швайцерхоф“.
	Седна на писалището си. Пред него лежаха снимките на децата от Ленк и обесването на Руди. Руди, живият и мъртвият, гледаше към него. Беат фон Графенлауб зарови лице в ръцете си и заплака.

	* * *

	Гуидо, който като че ли познаваше всички и всеки, бе направил необходимото. „Там ще бъдат някои хора, с които ще трябва да се срещнеш“, бе казал той.
	Вернисаж: Буквално денят за лакиране, когато художникът поставя лака върху картината — така тя изглежда по-добре и се продава по-скъпо — и кани покровители и приятели за предварителен оглед.
	Галерията се намираше на „Мюнстергасе“, на три минути път от хотела на ирландеца. Старият град започваше да му харесва с това, че всичко в него бе на две крачки. Откак бе дошъл нямаше нужда нито от кола, нито от такси, а ако му омръзнеше да върви, можеше да опита с ролкови кънки. В галерията Фицдуейн се почерпи с една чаша вино, взе си каталог и започна да разглежда. След като огледа три картини за по няколко минути всяка, той започна да се озадачава и да се пита дали в ирландското му кафе, което бе изпил преди да дойде, не бе сложено и нещо друго, освен уиски. Разгледа и другите десет картини, но резултатът остана същият. Всичките тринадесет картини изглеждаха като абсолютно еднакви правоъгълници с черен фон. В малката галерия имаше още тридесетина човека, които обикаляха, разглеждаха изложените картини и разговаряха оживено. Никой не изглеждаше озадачен. Може би черните правоъгълници бяха нещо обикновено за изкуството в Берн.
	Каталогът беше на немски и не му служеше кой знае колко. От него ставаше ясно, че той се намира в „Лоен Галъри“, както му бе казал Гуидо и че художникът се казва Куно Гоншиор, четиридесет и шест годишен, който явно имаше търговски нюх, щом искаше по седем хиляди франка за всеки от правоъгълниците.
	Фицдуейн бе на път да си тръгва, когато за своя изненада откри, че чудатата колекция прикова вниманието му. Като се вгледа по-внимателно започна да открива разлика в платната на картините и оттенъците. Нещата не бяха това, което изглеждаха. Черното не беше само черно. Това, което първоначално изглеждаше като матова плоска повърхност, се оказа много дребен, сложен триизмерен мотив. Усмихна се вътрешно.
	Усети топлина и в ноздрите му нахлу почти позната мускусна миризма. Жената го гледаше закачливо и за момент му се стори, че в погледа й се чете покана. Беше дребна и слаба. Не беше трудно да я познае. Облечена с черна официална рокля с открити рамене, кожата й имаше златист загар. Гърдите й, стегнати и високи, напираха през тънката коприна. През челото й минаваше тънка златна лента.
	Изпита желание да протегне ръка и да я докосне, да смъкне черната копринена рокля от златистото й тяло и да я има в този момент, на това място, физическият й магнетизъм бе неустоим. Това бе властта й над мъжете, тя го осъзнаваше и го използваше, Фицдуейн си даде сметка за всичко, но желанието му бе все така силно. Сега разбра защо фон Графенлауб се бе оженил за нея.
	Тя леко хвана за ръката един висок, енергичен мъж и игриво го завъртя с лице към Фицдуейн. Не се нуждаеше някой да я учи как да налага волята си.
	— Саймън, позволи ми да те представя на известния военен фоторепортер, който е на посещение в нашия град за няколко дни. Саймън Балак, това е Хюго Фицдуейн. Саймън е най-добрият ми приятел, особено когато се държи както трябва, и е преуспяващ художник.
	— А ти, сладка моя Ерика, си най-голямото съкровище, но невинаги, и несъмнено най-прелестната жена в Берн.
	— Ерика фон Графенлауб — каза Фицдуейн. Тя кимна. — Снимките не ви отдават дължимото — каза той.
	— Откъде знаете името ми?
	Ерика се усмихна:
	— Берн е малък град. Благодаря ви за грижите за Руди. Сигурно не ви е било лесно.
	За момент Фицдуейн се слиса. Тя явно говореше за откриването на тялото, а не за тазсутрешния му разговор със съпруга й. Пък и той не се виждаше никъде наоколо.
	Ерика взе ръката му в своите и я задържа, после постави дланта му на лицето си. — Още веднъж ви благодаря.
	Все още усещаше присъствието й, топлината, която тялото й излъчваше и сочните й устни, когато за момент дланта му ги допря. Саймън Балак вдигна чашата си и му смигна: — Берн е малък град.

	* * *

	— Няма ли начин да е самоубийство? — отчаяно попита шефът на Крипо. Погледна часовника си. Седем и десет. Вече тринайсет часа беше в полицейското управление. Закъсняваше за срещата с Колет, а тя никак не обичаше да я карат да чака, особено в леглото.
	Ушите му почервеняха само при мисълта за нея. Тя наистина имаше дарбата да се люби. Преди векове сигурно щяха да издигнат фонтан в нейна чест. Как пък убийствата ставаха все в такова неудобно време.
	— Ти не си единственият мъж, който води полов живот — каза съдия-следователят, който разбираше всичко от половин дума. — Зарежи креватните си мечтания и се съсредоточи. В този случай самоубийството е напълно изключено. Слушай внимателно — седем прободни рани от къс предмет с широко острие, извадени очи, отрязани уши и гениталии, последните все още не са открити. Предполагам, че все още плуват в реката. Освен това е установено, че е имал орален и анален контакт малко преди да умре.
	Бюизар кимна мрачно:
	— Май не прилича на самоубийство. По-скоро на някакъв странен ритуал.
	— Е, определено не е случай на убийство на мъжа от съпругата му с тиган в главата — каза съдията. — Никак не ми харесва. Мирише ми на нещо, което може да се повтори.
	— Ей, дори не си го и помисляй — каза шефът на Крипо. — Май ще трябва да пусна бюлетин за издирването на топките му. Как ще ги идентифицираме?
	— Ами, най-вероятно са единствените, които работят самостоятелно — каза съдията развеселен. — Някой от по-умните ти полицаи лесно ще ги разпознае.
	— Това е противно и некоректно — възмути се шефът на Крипо, а с дясната си ръка направи бърза проверка. Всичко си беше на мястото, но в сравнение с времето, когато мисълта му бе заета с Колет, възбудата бе спаднала.

	* * *

	Тъкмо Фицдуейн започна да чувства краката си приятно омекнали след третата чаша вино и почти с удоволствие съзерцаваше тринайсетте черни правоъгълника, приетото за такива случаи време на престой явно изтече. Ако това ставаше в Ирландия, посетителите щяха постепенно да намалеят, докато накрая не останат само здравите пиячи. Вместо това, обаче, като по даден знак, всички в галерията се втурнаха да излизат, но без да създават бъркотия и блъсканица. Само след три минути в залата останаха служителите и Фицдуейн. Виното бе пивко и той със съжаление пресуши чашата си и се запъти към изхода.
	Ерика стоеше отвън и разговаряше с приятели. Като го видя, тя ги остави и се насочи към него. Облечена в палто с висока яка от някакъв златист плат, беше очарователна. Хвана ръката му.
	— Трябва да поговорим. Ще дойдеш ли с мен?
	Фицдуейн нямаше желание да й отказва. Усещаше топлината на тялото й докато вървяха. Ароматът й пълнеше ноздрите му. Възбуди се.
	— Имам малък апартамент тук наблизо — каза тя.
	— На „Юнкернгасе“? — попита Фицдуейн, спомняйки си информацията за фон Графенлауб, която имаше. Не бе убеден, че точно сега трябва да се види отново с адвоката, особено когато съпругата му се бе сгушила в него.
	Ерика се засмя и стисна ръката му.
	— Ти говориш за апартамента на Беат.
	— Съжалявам, но май нещо не ми е много ясно. Мислех, че живееш със съпруга си.
	Тя отново се засмя:
	— И да, и не. Имаме уговорка — нуждая се от пространство и място, където да се уединявам. Моят апартамент е наблизо, също на „Юнкернгасе“, но е отделно от неговия.
	— Разбирам — каза Фицдуейн, без да разбира нищо.
	— Ще приготвя лека вечеря, става ли? Ще сме съвсем сами и ще поговорим.
	Сградата бе доста стара, но апартаментът, в който влязоха, пропуснати от охраната, бе луксозно преобзаведен и личеше, че за преустройството му не са жалени средства.
	Фицдуейн не можеше да си представи как Ерика се поти над готварската печка. И не остана разочарован. Тя извади от хладилника една стъклена тенджера и я пъхна в микровълновата фурна. Пръстите й с ярко лакирани нокти натиснаха няколко бутона. На Фицдуейн бе предоставено удоволствието да отвори изстудената бутилка шампанско и да запали свещите.
	Седнаха на малката кръгла маса за хранене един срещу друг. С влизането си Фицдуейн забеляза, че на нея вече бяха сложени прибори за двама. Хрумна му, че може би е провалил нечия вечер. Ами, ако го очакваха? А може би Ерика беше скаут и винаги бе готова да посреща гости.
	— Мога да те наричам Хюго, нали? — попита Ерика, гледайки го право в очите. Готвеното в тенджерата приличаше на заек. Като дете Фицдуейн бе гледал много зайци и му се отяде. За сметка на това пък Ерика ядеше с апетит.
	Фицдуейн кимна.
	Ерика облиза устни така, че и на слепец би му кипнала кръвта.
	— Харесва ми името ти — каза тя. — Искаш да говорим за Руди, нали?
	— Затова съм дошъл тук.
	Ерика се усмихна многозначително, пресегна се през масата и докосна с пръсти ръката му. Сексуалният й заряд бе осезаем.
	— Няма нищо особено за казване. Руди беше един много объркан млад мъж. Самоубийството му не изненада никого.
	— Какво го тревожеше? — попита Фицдуейн.
	Ерика безучастно сви рамене.
	— Уф — каза тя и разпери ръце. — Всичко. Той мразеше баща си, караше се с братята и сестрите си, не одобряваше правителството и сексуалните му наклонности бяха странни — тя се усмихна. — Но от друга страна това не е ли типично за почти всички пубертети.
	Фицдуейн се опита да продължи темата за смъртта на доведения син на Ерика, но безрезултатно. Разговорът се насочи към останалите членове на семейството. За тях Ерика бе далеч по-словоохотлива. След кафето и питиетата тя се извини и изчезна в спалнята. Фицдуейн седеше на дивана и си пиеше ликьора. По отношение на Руди срещите му с господин и госпожа фон Графенлауб не доведоха до никъде.
	Ерика бе изгасила почти всички лампи. Свещите на масата хвърляха златиста трепкаща светлина. Влезе в стаята. Той чу стъпките и по пода и усети парфюма й. Беше точно зад него. Обърна глава към нея и започна с думите:
	— Става късно. Мисля, че е по-добре да… — така и не се доизказа.
	Тя обгърна главата му с ръце, притисна го към себе си, после го целуна. Той почувства зърната на гърдите й върху устните и лицето си. След това устата й потърси неговата и тя се озова в скута му съвсем гола.
	Обходи с език лицето и врата му, а едната й ръка се спусна към издутите му панталони и отвори ципа. Изпълни го непреодолимо желание. Тя разкопча ризата му и докосна с устни гърдите му, после се спусна малко по-надолу, още по-надолу, докато стигна до пениса му и го пое в устата си.
	През тялото му премина тръпка, гледаше я с недоумение. Цветът на косата й беше същия като този на Руди, макар и да нямаха кръвна връзка. Желанието му се изпари. Опита се да се отдръпне, но тя го задържа с ръка, без да прекъсва заниманието си. Той със сила я изправи на крака.
	— Хей, какво правиш? — помисли си, че можеше да го каже и по-добре.
	— Ти си хубав мъж, Хюго — каза тя. Устните й бяха влажни, а червилото й размазано. — Искам да спя с теб.
	Фицдуейн се изправи несигурно, поклати глава. Не знаеше какво да каже. Погледна я. Стоеше права и изглеждаше великолепно. От нея струеше възбуждащ аромат. Тя се засмя и каза:
	— Добре дошъл в Берн.
	Той набързо се оправи, сбогува се и излезе. Хладният нощен въздух му подейства освежаващо. Нямаше да се учуди, ако и от ушите му излизаше пара. Тръгна към хотела си и попътно наплиска лицето си с вода от „Фонтана на Правосъдието“. Страховитата дама със забележителните крака му напомни за Ерика.

	* * *

	Първокласният детектив Хайнц Рауфман, по-известен като Мечката, взе трамвай номер три, за да се прибере в новия си удобен апартамент в Саали — едно от предградията на Берн, на петнадесет минути от центъра на града.
	Ако искаше да е честен пред себе си, трябваше да си признае, че предвид обстоятелствата се бе отървал доста леко. Наистина си заслужаваше понижението. Вместо това го потупаха утешително и го преместиха на сладка длъжност. Ако действаше внимателно, отделът за дребни престъпления можеше да служи за добро прикритие при проучването на подземния свят в Берн.
	— Тили, скъпа — каза той докато хранеше Густавус и Адолфус, двете златни рибки, които си гледаше, — случаят с германеца има и своята добра страна — често говореше на Тили, когато бе сам в къщи. Бяха купили апартамента година преди смъртта й. Тя беше най-щастлива, когато чистеше и подреждаше. Обичаше да казва: „Един апартамент трябва да е уютен Хайни, не само удобен.“.
	Мечката си приготви лека вечеря, както той я разбираше: Телешко с гъби и сметана, салата, малко френски хляб с обезсолено масло и камембер, всичко това придружено с не повече от литър „Мерло“ от най-добро качество, от Тичино. Поколеба се дали да яде плодове и накрая реши да хапне една круша, а защо не и две или три? За завършек поля всичко с една чаша кафе.
	Пусна си телевизора и гледа мач. Отборът на Берн загуби. Мечката много се съмняваше дали комбинацията между берничанин и футбол е много сполучлива. После изгледа новините. В северна Ирландия Боби Сандс беше на гладна стачка и нещата не вървяха на добре.
	Като стана дума за Ирландия, Мечката се сети, че на следващата сутрин трябваше да се погрижи за ирландеца. Изключи телевизора и си пусна радиото. Густавус и Адолфус имаха слабост към класическата музика. Имаше чувството, че плуват в ритъм. Мечката почисти оръжието си. Тъй както беше едър и изглеждаше непохватен, пръстите му работеха ловко. Отстрани на леглото му бяха наредени трофеите за точна стрелба. Обичаше да стреля.
	Разположен удобно в огромното двойно легло, увит с електрическо одеяло и чаша топло какао на нощното шкафче, Мечката започна да преглежда бележките, които бе събрал за ирландеца.
	— Лека нощ, скъпа — прошепна той, след това се обърна и заспа.


	Дванадесета глава

	Фицдуейн явно бе от хората, които внимателно разглеждаха показаните им служебни карти или документи — нещо, което рядко се случваше. Мечката от опит знаеше, че повечето хора променяха отношението си само като им размахаш картата си и дори не я поглеждаха. В случая, тъй като бе добре запознат с подобен род документи, Фицдуейн прочете: „SICHERHEITS — UND KRIMINAL POLIZEI DER STADT BERN“* и върна картата на собственика й.
	[* Градски Отдел за Сигурност и Криминална Полиция на Берн (нем.). — Б.пр.]
	— Криминалната полиция преди закуска ме разстройва — каза той.
	Мечката бе озадачен:
	— Но часът е девет, мислех, че вече сте закусили. Нямах намерение да ви притеснявам. Тук ставаме рано. Аз самият закусих преди два часа.
	Фицдуейн го изгледа съчувствено:
	— Всеки си има своите странности. Значи, вече сте огладнял, елате да ми правите компания.
	Мечката не чака да го подканят втори път. Истината беше, че се бе запътил към „Беренграбен“, за да се подкрепи с малко кафе и сладки, но изведнъж осъзна, че хотелът на ирландеца му е на път.
	— Как ме открихте? — попита Фицдуейн.
	— По картата, която сте попълнили при регистрирането си в хотела. Тези карти се събират от всички хотели и пансиони ежедневно и се пращат при нас в Управлението.
	— Ами ако бях отседнал при приятели?
	— Пак щях да ви открия, но не толкова бързо — каза Мечката разсеяно, тъй като вниманието му бе заето с друго — мажеше кифличка с масло и мед. Фицдуейн му се възхити — Мечката притежаваше завидно чувство за хармония. Той огледа критично резултата и доволен от видяното започна да дъвче.
	— На какво дължа тази чест? — попита Фицдуейн и направи знак да донесат още кифли.
	— Вашият приятел, полковник Килмара, познава моя началник. Знаеше, че ще идвате в Берн и вероятно ще имате нужда някой да ви помогне да се ориентирате. Не ви ли каза?
	— Май ми спомена, но ей така, между другото. Даде ми името и номера на майор Бюисо и каза да му звънна.
	— Бюизар, Макс Бюизар — поправи го Мечката. — Той е шеф на Крипо, тоест началник на Криминалната полиция, аз съм му подчинен. Не е лош, но е много зает и затова ме помоли аз да ви поема вместо него. Изпраща ви сърдечните си поздрави и се надява да се срещнете, преди да отпътувате — усмихна се — неофициално, разбира се.
	Фицдуейн кимна:
	— Разбирам. Благодарете му от мое име, но му предайте, че нямам намерение да стоя много в Берн.
	— Жалко — каза Мечката. Обгърна с длани чашата си, сякаш за да си стопли ръцете. Вдигна я до устните си, но не отпи, а започна да духа. Очите му бяха проницателни. Попита почти небрежно.
	— Господин Фицдуейн, кажете ми, какво точно търсите в Берн?
	Фицдуейн се засмя.
	— Сержант Рауфман, защо ми се струва, че сте наясно с отговора не по-зле от мен?
	Мечката не каза нищо. Изглеждаше гузен. Сякаш изсумтя нещо, но Фицдуейн не беше съвсем сигурен, защото устата на полицая бе пълна. После каза:
	— Знаете ли, веднъж задържах Руди фон Графенлауб.
	— Бихте ли ми обяснили по-подробно.
	Мечката близна палеца си, който бе изцапан с малко мед. Лицето му, обикновено свъсено, грейна в усмивка.
	— Добре, но само, ако първо вие ми разкажете всичко — започна да си тананика една стара бернска песен.
	Фицдуейн се замисли. Мечката продължаваше да си тананика самодоволно.
	— Защо не? — каза Фицдуейн и следвайки по-скоро интуицията си, му разказа всичко от начало до край. Чак се изненада от себе си, когато завърши.
	Мечката бе опитен слушател. Беше се облегнал назад, от време на време кимаше или питаше нещо. Около тях масите се опразниха, започнаха приготовленията за обяда. По едно време Хюго поръча още кафе.
	Като свърши разказа си зачака да чуе коментара на Мечката. Вместо това, той извади един тефтер от джоба си и започна да рисува, после показа рисунката на ирландеца. Представляваше буквата „А“, обградена от цветчета. — Нещо такова, нали? — Фицдуейн кимна.
	— Да-а — каза Мечката и разказа за намереното тяло в река Ааре.
	— Май не ми казвате всичко и като че ли няма да мога да се възползвам от тази информация официално. Какво има?
	Сега бе ред на Мечката да разкрие повече отколкото възнамеряваше, но той също реши да се довери на инстинкта си и си призна за случая с германеца и за преместването си в отдела за дребни кражби. Изложи виждането си за възможностите, които тази работа предлагаше, в случай, че се действа обмислено, подхвърли приказката, дето две глави мислели по-добре от една и намекна за обединяването на официални и неофициални методи на действие.
	Известно време и двамата не казаха нищо. После, все още изненадани от внезапното си съюзяване, те си стиснаха ръце.
	— Значи, разбрахме се — каза Фицдуейн, — а сега, откъде мога да наема кола?
	— Като тръгнеш по улицата от театъра нагоре, ще видиш офис на „HERZ“ — каза Мечката. — Ела, ще ти обясня как да стигнеш. Оттам е само на няколкостотин метра.
	На излизане от ресторанта едва не се сблъскаха с момче на ролкови кънки. Тръгнаха нагоре по „Крамгасе“, минаха покрай още два фонтана. Беше горещ ден и те гледаха да вървят по сенките. Сградите бяха издадени напред над тротоара и образуваха нещо като тунел, където пешеходецът можеше да се скрие при нужда. Ресторанти и кафенета с изнесени столове и маси имаше почти по всички улици.
	— Къде смяташ да ходиш?
	— Иска ми се да разгледам околностите на Берн — каза Фицдуейн. — Може би първо ще отида до езерото Тун, а после ще се кача малко в планината.
	— Карал ли си някога на сняг или лед? — попита Мечката. — Високо в планината пътищата са опасни. Ще ти трябват гуми за сняг. Аз самият използвам надгробни плочи.
	— Какво?!
	— Надгробни плочи — каза Мечката. — Държа натрошени надгробни плочи в багажника на колата. Имам един приятел, който се занимава с надписване на паметници. Хем не заемат много място, хем са тежки. С тях колата по-трудно поднася, когато е на лед.
	— Добра идея — каза Фицдуейн без ентусиазъм. Малка тълпа от зяпачи чакаше около „Цитглогетурм“ — прочутият бернски градски часовник. Стрелките на украсения с орнаменти часовник показваха, че е почти обяд. Неочаквано статуите по него оживяха. Един петел изкукурига и започна да пляска с криле, шутът започна да дрънчи със звънчетата си. Петелът изкукурига отново и една след друга се появиха няколко мечки в различни одежди: първата носеше флейта и барабан, втората — сабя, следваше я рицар в броня, после три по-малки мечки и накрая една мечка с корона. Кронос обърна пясъчния часовник. Едно човече в златни доспехи и чукче удари камбаната. Лъвът кимна дванадесет пъти и петелът изкукурига за трети път.
	Фицдуейн гледаше смаяно:
	— Невероятно! — възкликна той.
	Мечката му махна за довиждане и тръгна към „Марктгасе“, но след няколко крачки се обърна и извика:
	— И не забравяй за надгробните плочи.

	* * *

	Дори и срещу кредитна карта на Американ Експрес, „HERZ“ не предлагаше надгробни плочи в багажниците на автомобилите си, така че Фицдуейн се задоволи и с един фолксваген голф с предно предаване.
	Преди да напусне Берн, Фицдуейн провери дали в хотела няма оставени съобщения. Все още нямаше никаква вест от Графенлауб, но Фицдуейн бе решил да му даде още няколко дни преди да започне сам да разпитва тук-там. Обаче търсенето без подкрепата на адвоката можеше не само да не напредне, но и да спре дотук. Близките роднини и приятели можеха да се свържат бързо един с друг, и да разберат, че бащата на Руди е против каквото и да било разследване. Фицдуейн се съмняваше, че ще му бъдат от полза. Не беше никак обнадеждаващо, но тъй като изчакването бе най-добрата тактика, можеше да използва времето, разглеждайки забележителностите. В плана му имаше само едно изключение, близначката на Руди, Врени.
	Засега, по неизвестни причини, Врени не си говореше с баща си. Беше напуснала изпълнения с удобства живот в Берн, беше се отчуждила от повечето си приятели и сега се опитваше да живее природосъобразен живот в една стара ферма в близост до малко село на име Хайлигеншвенди, което се намираше на възвишенията около Берн. Природосъобразен живот не означаваше да се обречеш на безбрачие. Както знаеше, тя споделяше живота в планината с двадесет и четири годишен ски инструктор — Петер Хааг. Според Ерика, Петер често кръшкаше, особено през ски сезона. „Това нещо си върви с работата му. Свежият въздух, енергията и натоварването, всичко това създава сексуално напрежение, пък и има толкова много привлекателни възможности то да бъде освободено, разбираш Хюго, нали?“, беше казала тя с ръка върху неговата.
	Същата сутрин бе звъннал на Врени от хотела. Да, ще го приеме, ще го чака да пристигне следобед. Когото и да попита, ще му покаже как да стигне до фермата. Щрак. Държанието й по телефона можеше да бъде наречено и грубо, но Фицдуейн реши, че това не е от значение. Гласът й звучеше така, сякаш бе плакала.

	* * *

	Според картата на Фицдуейн село като Хайлигеншвенди не съществуваше. Провери и в другата си карта, но без успех и тъкмо започна да си мисли, че някой си прави лоша шега с него, момичето от офиса на „HERZ“ му се притече на помощ. Тя бе живяла в Тун, само на няколко километра от липсващото на картата село. Разгърна една голяма карта на Швейцария и триумфално огради с червено — Хайлигеншвенди.
	Момичето от „HERZ“ не го бе излъгало за красотата на селото. Като напусна Тун и се заизкачва по криволичещия път, променящият се пейзаж бе зашеметяващ. Слънцето грееше в кристално синьото небе. А като се изкачи още по-нагоре, пред него се откри езерото.
	Остави колата в селото. Къщата на Врени бе само на десетина минути път, а освен това го бяха предупредили, че ще му е по-лесно да отиде пеша. Щеше да е трудно да обърне колата, още повече при този сняг.
	До къщата се намираше навесът за дърва. Между дъските на страничните стени имаше достатъчно разстояние, за да влиза въздух и изсушава дървата, които бяха нарязани на равни по дължина парчета и нацепени с вещина — нещо рядко срещано в Ирландия. Освен това бяха подредени така, че краищата им съвпадаха до сантиметър.
	Къщата бе издигната насред склона на хълма и изглеждаше сякаш е на няколко века. Дървото се бе обезцветило от множеството сурови зими и знойни лета, които бе преживяло. От улука капеше вода от топящия се сняг.
	Когато Врени отвори вратата, отвътре замириса на сладки с джинджифил. Като я видя, Фицдуейн се развълнува и за момент не можа да реагира. Приличаше много на Руди, но сякаш у нея имаше нещо по-различно. Изведнъж осъзна къде е разликата. Никога не беше виждал Руди жив. Врени излъчваше топлина, беше млада, хубава и жива. Бузата й бе изцапана с брашно.
	Поднесе й цветята, които беше взел още от Берн. Тя се усмихна и му показа набрашнените си ръце.
	— Хубаво е, че сте се сетили, но ги задръжте за момент, докато си измия ръцете. Пека курабийки-човечета за племенниците си по случай Великден.
	До вратата бяха наредени обувки за навън и дървени чехли. По нейна молба Фицдуейн събу обувките си и обу така наречените huttenfinken, които тя му подаде. Дебелите чорапи с кожена подметка бяха избродирани с ярки цветове. Последва я през къщата до кухнята, където на всички стени имаше шкафове и рафтове. Никъде не се виждаше преработена храна. Имаше само връзки от изсушени билки, стъкленици е разноцветни зърна и бутилки със саморъчно направени надписи по тях. В единия ъгъл гореше печка с дърва. На дървената маса имаше няколко подноса с различни по форма курабийки, които бяха оставени да изстиват.
	От кухнята тя го въведе в съседната стая. Минавайки през вратата, той забеляза, че печката бе свързана с каменна пейка на две нива, вградена в ъгъла на стаята. На ниския таван точно над нея имаше кръгла дупка, през която спокойно можеше да мине човек. Врени разбра какво бе привлякло вниманието му.
	— Това е нещо като централна отоплителна система — каза тя. — Печката в кухнята може да стопли и тази стая чрез каменните скамейки. Освен това, ако искаме можем да отворим кръглия капак над скамейките и по този начин да се отоплява спалнята на горния етаж. Казва се шуст. Когато е студено, за да не минавам по външните стълби, махам капака и се качвам в спалнята.
	Фицдуейн бе заинтригуван. В Ирландия по традиция се използваха романтичните, но неефективни камини. Врени го остави за малко сам, за да си довърши работата. Той постави ръка на горната скамейка. Беше приятно топло. Видя, че имаше система от капаци, посредством които можеше да се регулира топлината. Стаята беше уютна. И макар мебелите да не бяха много, тя имаше представителен вид. По средата стоеше дървена маса с четири стола. В ъгъла имаше ниско легло с много възглавници, за да изпълнява ролята на диван. Няколко възглавници за сядане бяха разхвърляни наоколо. Имаше и една чамова библиотечка. Никъде обаче не се виждаше електроника, така типична за съвременния живот като телевизор, радио, касетофон. Изключение правеше единствено телефонът, поставен на пода до дивана. Започна да разглежда книгите. Повечето от заглавията бяха на немски и той почти нищо не разбра, но ако се съдеше по символите и снимките по някои от тях, може би ставаше дума за нещо повече от интерес към ляво политическите течения. Имаше няколко книги за или от някой си Рудолф Щайнер. Името му се стори познато и като се замисли, се сети, че един немски наемник, когото бе срещал няколко пъти се казваше Ролф Щайнер. Не смяташе, че книгите са свързани по някакъв начин със същия човек.
	— Антропософия — каза Врени. Държеше две чаши, от които се вдигаше пара. Подаде му едната и седна на една от възглавниците. Беше с широка памучна блуза и избелели дънки. Стъпалата й бяха боси.
	— Познавате ли учението на Щайнер? — попита тя. — Рудолф Щайнер.
	Фицдуейн поклати глава.
	— Той е австриец, но през по-голямата част от живота си е работил главно в Швейцария. Антропософия е философията на живота, която той е разработил. Това означава познание, създадено от по-висшата същност в човека, за разлика от теософията, където познанието произхожда от Бога. Антропософията включва много неща.
	— Какви например? — попита Фицдуейн.
	— Наука, образование, архитектура, биодинамичния подход към селското стопанство и тъй нататък. Включва дори и художествената гимнастика. Една моя пралеля му е танцувала, боса в сутрешната роса, когато е била млада.
	Фицдуейн се усмихна:
	— Негова последователка ли си?
	— В някои отношения. Особено ми допадат идеите му за фермерството. Методите, които използваме тук са природосъобразни, няма химикали или изкуствени торове. Вярно, работата е повече, но пък си струва, не мислите ли?
	Фицдуейн отпиваше от горещата течност, която му бе дала. Беше с обезпокояващ жълто-кафяв цвят и леко нагарчаше.
	— Мисля, че зависи от това на какво си свикнал.
	— Харесва ли ви? — попита тя сочейки към чашата му. — Това е билков чай по моя рецепта.
	Фицдуейн се усмихна:
	— Тъкмо бях на път да обвиня Щайнер. Всяко нещо с такъв ужасен вкус сигурно ви се отразява добре.
	Врени се засмя:
	— Билковият ми чай е полезен за всичко. Лекува настинки, прочиства вътрешностите, увеличава сексуалното желание.
	— Доколкото си спомням, това го наричаха змийско масло.
	— Не знаете какво изпускате — каза Врени. — Искате ли да ви направя истинско кафе?
	Докато тя приготвяше кафето, той продължи да разглежда книгите, но стоеше далече от Щайнер. На най-долната лавица, обърната с гръб и почти скрита от редиците енциклопедии, той разпозна една книга — „Парадокси“ от Хюго Фицдуейн. Като я отвори измежду страниците падна едно изсушено цвете и късче изписана хартия. Когато се опита да вдигне цветето, то се строши в ръката му. Късчето хартия бе карта за ски лифт. Книгата се бе отворила на снимката на полковник Шейн Килмара.
	— Виждам, че имате книгата ми — извика той по посока на кухнята.
	— Така ли? — учуди се тя. — Съжалявам, но не знаех, повечето от книгите са на Петер.
	Върна я на мястото й точно както я беше намерил. В устата му още горчеше от чая.

	* * *

	В стаята имаше два прозореца. През единия се виждаше езерото Тун, което на дневна светлина бе яркосиньо. Вторият прозорец беше на другата стена и гледаше към малък обор на около петдесет метра от къщата.
	У Врени имаше нещо необичайно, нещо, което още не можеше да разбере. На пръв поглед тя беше спокойна, уверена в себе си и даже толкова самоуверена, че човек лесно забравяше, че е само на двадесет. От цялото й същество струеше някаква вещина, нещо, което често бе срещал у младите на бойното поле, където, за да оцелееш, първо трябваше да достигнеш зрелост. Беше по-скоро липсата на илюзии и изгубена невинност, отколкото способността да оценява нещата, което идваше с пълната зрялост. Това най-вече личеше по очите й.
	В контраст с увереността и независимостта й обаче, у нея се долавяше и нещо друго. Фицдуейн можеше да усети едно стаено чувство на страх, тъга, самотност, една необходимост от някого, с когото да споделя мислите си, който да я разбира и помага. Изглеждаше така, като че ли искаше да каже нещо, но се страхуваше да го направи.
	Заедно с кафето тя му даде и една малка чаша, която напълни с почти безцветна течност. В бутилката плаваше някакъв плод, който той не можа да разпознае. Внимателно я опита, но вкусът й бе превъзходен. Беше домашно приготвена алкохолна напитка, направена от плодовете, растящи във фермата.
	— Имаме си казан в селото — каза тя. — Можем да правим по пет литра на човек за година, без да плащаме такса, както и по един литър за всяка крава. Използвало се е като лекарство за крави. Сега кравите рядко виждат своя дял.
	— А какво мисли господин Щайнер по въпроса? — попита Фицдуейн.
	Тя отметна глава назад и отново се засмя. За момент стаената тъга изчезна. Пред него стоеше младо, красиво и безгрижно момиче, на което тепърва животът предстоеше.
	Навън притъмня и отново стана студено. Помогна й да донесе дърва от навеса пред къщата и потрепери от вечерния хлад. Тя го разведе из къщата. Изкачиха се през кръглия отвор до голямата спалня. Там нямаше мебели, ако не се брои ниското грубо двойно легло, покрито с овча кожа и един стар гардероб с дърворезба. На две дървени окачалки на стената висеше пушка. Врени проследи погледа му.
	— На Петер е — каза тя.
	Фицдуейн кимна.
	— Тази ферма е негова, но него често го няма. Не зная кога ще се върне — тук му е скучно.
	— И вие съвсем случайно нямате негова снимка, нали?
	Врени поклати глава и каза:
	— Не. Той не обича да го снимат. Има и такива хора — тя се усмихна. — Смятат, че така им крадат душата.
	Съседната на спалнята стая бе нещо като работилница. Имаше купища ски екипировка. Няколко дъски от облицовката липсваха.
	— Дървесни червеи — каза тя, — дъските трябва да се подменят.
	— Защо не използвате спрей?
	— Пак химикали — каза тя. — Не е това начинът — така ние убиваме природата.
	— Разбрах, че една от многото дейности на баща ви е и участието в управлението на голяма химическа компания — каза Фицдуейн.
	Врени го погледна:
	— Малко хора го знаят. Информиран сте добре.
	Фицдуейн сви рамене. Той се прокле на ум, че прекъсна насоката на разговора тъкмо когато тя бе започнала да разговаря по-свободно.
	— Има много неща, които баща ми е правил и продължава да прави и които не ми допадат — каза тя. — Той поддържа система, която не е добре устроена. Преструва се, че води достоен живот, че е виден гражданин в общността, че поддържа справедливи каузи и че е модел за останалите. Всичко това обаче е една огромна лъжа. Той и още няколкостотин други като него на високи постове в деловите кръгове, политиката, армията и банките използват така наречената демокрация за собствените си егоистични цели. Те контролират пресата, действат в съюз с профсъюзите, а хората страдат. Навсякъде по света хората страдат.
	Внезапно настроението й се смени, тя сграбчи ръката му и игриво го дръпна към вратата.
	— Имам изненада за теб.
	Понеже къщата бе построена на склона на хълма, работилницата на втория етаж излизаше на една пътека, която завиваше към задната страна на къщата. Там, отделено от жилищните помещения, се съхраняваше сеното. В един ограден ъгъл се бяха сгушили няколко агънца. Когато вратата се отвори, те скочиха на крака и започнаха да мигат от светлината на електрическата крушка. Едно от агънцата бе по-малко от другите и имаше кафеникава пухкава козина. Врени се затича напред и го вдигна на ръце. То се сгуши в познатата топлина на гърдите й.
	— Не е ли миличко? — каза тя. — Толкова е меко и обичливо. А е и само мое. Петер ми го даде. Майка му била умряла и аз го храних с биберон като бебе.
	Врени стоеше прегърнала агънцето, на лицето й бе изписана обич за момент грижите й не съществуваха. Фицдуейн усещаше мириса на сено и мляко, чувстваше топлината на тялото й. Тя се приближи и му подаде агънцето. После вдигна глава и леко го целуна.

	* * *

	Като се върнаха в къщата, Врени се зае да приготвя вечерята от ориз, зеленчуци и билки. Ядоха в дневната на светлината на стара газена лампа и пиха червено домашно вино. След това тя направи кафе и поднесе шнапс. Явно тази вечер нямаше да отиде да нагледа кравите.
	Врени седна на меката табуретка и започна да разказва за Руди:
	— Когато бяхме малки, всичко беше просто. Мама бе още жива и живееха с татко. Бяхме щастливи. Да растеш в Берн беше хубаво. Винаги имаше какво да се прави: посещавахме училище и имахме много приятели, ходехме на танци и на пеене. През лятото плувахме, а през зимата карахме ски, шейни и кънки. През почивните дни, а понякога и за по-дълго време, отивахме до Ленк. Татко имаше една стара разнебитена хижа и двамата с Руди много я обичахме. Там един добър приятел ни научи да караме ски. Всяко лято той се качваше с кравите високо в планината. Понякога ходехме с него. Той като че ли никога не се уморяваше и ни учеше да разпознаваме различните видове диви цветя.
	— Как се казва? — Фицдуейн се почувства като предател. Тя му се доверяваше и го приемаше за приятел, но все пак той бе дошъл тук, за да задава въпроси.
	Но Врени бе потънала в спомени и отговори на въпроса му, без да се замисля:
	— Оскар Шупбах, беше хубав мъж. Лицето му сякаш бе издялано от полиран махагон. Винаги имаше, загар. Непрекъснато беше навън, без значение дали беше зима или лято.
	— Ходиш ли още до Ленк? — запита Фицдуейн.
	— Не, не, никога повече няма да стъпя там — в гласа й имаше ожесточение. Тя се разплака, после избърса сълзите с опакото на ръката си. Седеше на една възглавница на пода, гърбът й беше опрян на друга. Краката й — протегнати напред, боса, с наведена глава. Изглеждаше на петнадесет. — Защо всичко се обърка? Защо? Бяхме толкова щастливи.
	Фицдуейн погледна часовника си. Ставаше късно и тъй като не беше свикнал да кара на лед, обратният път към Берн щеше да му отнеме доста време.
	Врени вдигна глава и прочете мислите му.
	— Можеш да пренощуваш тук — каза тя, сочейки дивана. — Пътищата са вече заледени и се съмнявам, че ще можеш да се оправиш. Ще ми е приятно да останеш.
	Фицдуейн погледна през прозореца, навън бе тъмно. Нямаше луна, наоколо не се виждаха светещи прозорци на други къщи, по пътя нямаше коли. Пусна пердето и се усмихна.
	— Добре — каза той.
	Врени отвори една от възглавниците за сядане и започна да ровичка. Накрая извади една здраво завързана малка кожена торбичка. Отвори я, извади една щипка от съдържанието и започна да си свива цигара. Погледна Фицдуейн.
	— Трева — каза тя. — Искаш ли?
	Фицдуейн поклати глава.
	Тя се усмихна.
	— Различни поколения.
	Той не се опита да я оборва. Тя запали саморъчно направената си цигара, дръпна силно и задържа дима. Повтори процедурата още няколко пъти. В стаята се разнесе сладникав дим.
	— Мм, така е добре.
	Облегна се назад със затворени очи. От ноздрите й излизаше дим на тънки струйки. Известно време не каза нищо. Фицдуейн тихо отпиваше от шнапса си и чакаше.
	— Толкова е лесно да се говори с теб — каза тя, — приятно даже. Ти си добър слушател — Фицдуейн се усмихна. — Сега ми се струва невероятно, но като малки гледахме татко със страхопочитание. С нас се държеше строго и малко безцеремонно, но го обичахме. Често пътуваше по работа или работеше до късно. Помня как мама все говореше колко много работи той. Знаехме, че през войната е бил герой, знаехме, че е адвокат. Знаехме, че се занимава с нещо, наречено „бизнес“, но нямахме представа какво означава това.
	Мама беше идеалистка. Татко често й казваше, че е наивна. Тя също произхождаше от известно в Берн семейство, но не си заравяше главата в пясъка като повечето от тях. Тя искаше не само да запази привилегиите си и да живее в миналото. Искаше общественият живот в Швейцария да е по-добре устроен. Искаше справедливост за третия свят, а не съсипването му с високи лихви и продажби на оръжия и химикали, от които хората нямат нужда.
	Странно, но в началото смятах, че татко споделя идеите й. Поне мама така казваше. Но придобивайки все повече известност, власт и влияние, той ставаше все по-консервативен и ограничен в светогледа си. Предполагам, че вече е имал какво да губи.
	Аз и Руди да сме били на дванадесет или на тринадесет, когато забелязахме, че нещо между тях не върви както трябва. Не че нещо се беше случило. Просто отношенията им се промениха. Появи се някаква хладина между тях. Татко отсъстваше все по-често и все по-задълго. От работа се връщаше късно вечер, започнаха да се карат, нещо нормално при тези обстоятелства. Но дори и след всичко това откритието за съществуването на Ерика беше истински шок за мама. Тя се появи година преди да се разведат. Баща ми се ожени за нея веднага след развода.
	Реакциите ни бяха различни. Марта — най-голямата, беше много близка с татко. Тя беше типичният затворен в себе си пубертет и от няколко години не се разбираха много добре с мама. При развода тя взе страната на татко и отиде да живее заедно с него и Ерика. Андреас се колебаеше. Беше много привързан към мама, но Ерика го очарова. Той наистина си падна по нея. Възбуждаше се само при мисълта, че е някъде наблизо.
	Фицдуейн си спомни за собствената си реакция към сексапила на Ерика. Напълно влизаше в положението на Андреас.
	— Аз и Руди бяхме най-привързани към мама. И двамата тежко преживяхме развода. Щастливите дни бяха свършили. Руди го понесе най-тежко. Той почти намрази татко и известно време не му говореше. Най-интересното бе, че не обвиняваше Ерика. По това време Руди беше на петнадесет и беше будно момче, но същевременно много нещастен, отчаян и изпълнен с гняв. Искаше да направи нещо, да си отмъсти по някакъв начин, да даде на татко урок. Вероятно и аз съм изпитвала подобни чувства, но не с такава сила. Руди започна да проучва живота на татко и същевременно да издирва хора, които бяха против системата и отричаха ценностите, които той защитаваше.
	Това се превърна в мания. Започна да чете документите му, после стана по-дързък и направи фотокопия на някои от тях. Отначало не исках да се занимавам с това, но когато Руди ми даде да прочета някои работи, започнах да си задавам въпроси.
	Фирмите, с които татко работеше или като директор на управителния съвет, или като юрисконсулт, са много големи. Искам да кажа, че взети заедно, вероятно дават работа на стотици хиляди хора по света. Общият им оборот се изчислява в милиарди. Открихме ужасни неща.
	— По-точно? — попита Фицдуейн.
	— Най-лошото се отнасяше за една фирма, наречена „Вейбон Холдингс“. Руди откри някакъв поверителен протокол, написан с почерка на татко. Вече не помня всичко, но представляваше преглед на всичките им кални номера години наред. Ставаше дума най-вече за подкупи и незаконна продажба на оръжие на държави от Африка и Близкия изток. Имаше и един транквилант, който произвеждаха, „VB-19“, за който се установило, че притежава сериозно странично действие в генетично отношение. Бе спрян от продажба в Щатите и в Европа, но с ново име и опаковка продължаваха да го продават в третия свят.
	— Какво направи Руди с документите, които копира?
	— Смяташе да ги задържи и да ги предостави на пресата, но не в Швейцария. Това вече ми дойде твърде много. Така щеше да бъде замесено цялото семейство, а ако го откриеха, Руди щеше да отиде в затвора. Нарушаването на търговската тайна се наказва със закон, предполагам, че знаете.
	Фицдуейн кимна.
	— Но не само аз се опитвах да убедя Руди да ги унищожи. По някакъв начин мама бе разбрала, че той се е сдобил с тях. Не искаше да излизат наяве. Тя много говори на Руди и накрая, макар и неохотно, той се съгласи да не ги публикува. Скоро след това мама се уби.
	Руди бе много разстроен и отчаян. Започна да говори, че била убита от „Вейбон“, защото е видяла документите, аз обаче мисля, че самият той не си вярваше. Беше нещастен случай. Но той искаше да си го изкара на някого или на нещо. Не знам защо, но си мисля, че обвиняваше и себе си.
	Фицдуейн си спомни какво бе чел за смъртта на майката на Руди. Клер фон Графенлауб се бе блъснала с поршето си в камион със спагети. Не приличаше много на убийство.
	— Нещата, в които татко бе замесен, унищожаването на документите, смъртта на мама и новите му приятели тласнаха Руди по пътя на екстремизма. Започна да взима наркотици — не само марихуана, а и далеч по-силни. Върнахме се да живеем при татко, но през повечето време него все го нямаше. Те спряха да се карат и като че ли започнаха да се разбират, но всъщност Руди замисляше някакво отмъщение. Вече не беше сам. Явно действаше под нечие влияние.
	Сприятели се с няколко човека, близки на АКО*. Те искаха да разрушат с революция както швейцарската, така и цялата капиталистическа система. В голямата си част всичко беше само приказки, но ръководителите им се занимаваха с кражби на оръжие, с което снабдяваха терористите. Правеха го по поръчка. Автомати, револвери, гранати, противотанкови мини. Имаха връзки с терористите на Бадер — Майнхоф, с Карлос, баските и с други екстремистки групи. Групата, която крадеше оръжие, бе заловена и лидерите вкарани в затвора преди Руди да се присъедини към тях. Все още имаше много симпатизанти, които се бяха изплъзнали. За някои от тях полицията знаеше и ги следеше.
	[* Анархична бойна групировка (нем.). — Б.пр.]
	— Искаш да кажеш, че Руди не беше пряко замесен с тях?
	— Бил е по-скоро нещо като последовател, който е премахнат.
	Врени се усмихна.
	— Не е съвсем точно, но в общи линии е вярно.
	— А каква е твоята роля? — попита Фицдуейн.
	Тя го погледна, после наведе глава и се загледа в пода с ръце, обвити около коленете.
	— Предпочитам да съм Aussteiger, не искам на никого да причинявам болка — отговори тихо тя.
	— А какво е Aussteiger? — попита Фицдуейн.
	— Това, което на английски наричате отпаднал от класация.
	Тя се прозя. Гласът й стана дрезгав от цигарите и от това, че й се доспа. Имаше още много неща, за които искаше да я пита, но те можеха да почакат. Съмняваше се, че на сутринта ще бъде така разговорлива, повечето хора сутрин бяха сдържани.
	Чувстваше, че това, което чу, е вярно, но сякаш не беше цялата истина. Имаше и нещо друго, нещо, за което Врени вероятно не знаеше или знаеше твърде малко, Фицдуейн се прозя. Беше все още на етапа на предчувствията и догадките.
	— Спи ми се — каза тя, — можем да продължим утре.
	Тя стана от мястото си и коленичи пред него. Блузата й беше разкопчана и гърдите й се виждаха. Приближи лицето си до неговото. Усещаше дъха й и топлината на тялото й. Тя обви ръка около врата му и го погали. Целуна го, но той се дръпна. Ръката й се спусна до издутината на панталоните му и после се отдалечи.
	— Ирландецо — прошепна тя като че ли по-скоро на себе си, — знаеш, че ще те убият, нали? — и изчезна през отвора на тавана. Фицдуейн се чувстваше толкова уморен, че не бе сигурен дали е чул добре последните й думи.

	* * *

	Събуди го лек шум. Стаята беше празна, газта свършваше и лампата хвърляше последни искри. Отначало видя само краката й, после и тъмния триъгълник, когато тя се спусна от нейната стая върху топлата каменна скамейка. Златната гривна на лявата й ръка проблесна от гаснещия пламък. После голото й тяло потъна в тъмнина. Чуваше приближаващите го стъпки. Тя тихо хлипаше. Почувства с ръката си мокрото й от плач лице. Мълчаливо я придърпа до себе си в леглото и я целуна нежно, както се целува дете. Държа я дълго в прегръдките си докато тя най-после заспа. Сълзите й мокреха страните му.
	Първите, утринни лъчи, които се промъкваха през спуснатите завеси го завариха все още буден и замислен. Врени спеше до него, дишаше спокойно и дълбоко. Внимателно разкопча гривната й и я повдигна съвсем малко, колкото да види какво има под нея. На слабата светлина не можеше да различи много, но и това, което видя, му бе достатъчно. Нямаше татуировка. Врени се размърда, но не се събуди.

	* * *

	На закуска тя бе мълчалива и унила. Докато му правеше и поднасяше кафето дори не вдигна очи към него. За да наруши мълчанието, Фицдуейн я попита кой доставя млякото във фермата. Млякото наистина бе съвсем прясно и вдигаше пара.
	Тя го погледна и леко се засмя.
	— Петер се погрижи за това. Имаме си един съсед. Живее в селото, но краварникът му е близо до нашия. Редуваме се в доенето.
	— Значи не си съвсем сама?
	— Уили е много добър фермер, но е над шестдесетте. С твърди навици и не обича да говори много.
	— Значи все пак си самотна тук.
	— Да — каза тя, — съвсем самотна.
	Врени поседя малко замислена и след това отиде да върши нещо в кухнята. Изведнъж, както бе застанала до мивката, започна да плаче. Един внезапен и силен изблик на насъбрани чувства.
	Фицдуейн стана и отиде до нея. Обгърна раменете й, за да я успокои. Гърбът й бе стегнат като струна. Опита се да я прегърне, но тя нервно го отблъсна. Беше стиснала края на мивката и пръстите й бяха побелели от напрежението.
	— Нямаш понятие в какво си се забъркал — каза тя. — Глупаво беше, че ти наприказвах толкова неща. Това изобщо не е твоя работа, а и всичко е много по-сложно. Няма нищо общо с теб.
	Той понечи да каже нещо, но в този момент тя рязко се обърна към него с изкривено от страх и яд лице и му изкрещя:
	— Идиот такъв, не разбираш ли, че вече е много късно. Нещата са отишли твърде далеч. Аз не мога да се върна назад и никой вече не може да ми помогне. Никой!
	Врени изхвръкна от кухнята, затръшвайки вратата след себе си. Един пакет с ориз, поставен на лавицата, тупна тежко на пода. Чу се как телефонът звъни и как, Врени вдигна слушалката. Не говори много. Веднъж, когато повиши глас, той долови една дума, която се повтори няколко пъти. Звучеше като „ней“ — на швейцарско-германски диалект това означаваше — не. Фицдуейн се върна на масата, за да довърши закуската си.
	След няколко минути Врени отново влезе в кухнята. Лицето и бе посивяло. Думите едва излизаха от устата й.
	— По-добре е да си вървиш — каза тя. — Още сега.
	В ръката си стискаше малко пакетче. Беше увито в хартия и имаше размер колкото чаша за чай. Приближи устни до бузата му и го целуна.
	— Благодаря, че опита — каза тя, — но вече е твърде късно — тя се обърна и излезе от стаята. Докато му говореше почти не го гледаше. Лицето й бе покрито със сълзи, Фицдуейн знаеше, че е безсмислено да я разпитва повече.
	Върна се пеш до Хайлигеншвенди. Снегът и калта бяха замръзнали през нощта и сега се трошаха под краката му. Сняг имаше и по планинския път, така че караше бавно и много внимателно. Често гледаше в огледалцето и се наслаждаваше на гледките наоколо. Веднъж извади фотоапарата си с монтиран телеобектив и направи няколко снимки на виещия се път и на самотния мотоциклетист, демонстриращ великолепната си езда по пътя. Той щом видя фотоапарата, ускори и не отговори на приятелското помахване на ирландеца.
	Фицдуейн обядва в „Интерлакен“ и, държейки се като обикновен турист, спокойно се върна в Берн. Когато в покрайнините на града мотоциклетистът изчезна от пътя, Фицдуейн почти съжали за това. Нямаше да е зле да бе разбрал кой го следи. Започна да съжалява, че остави кевларената си защитна жилетка в Ирландия. Оказа се, че Швейцария е доста по различна от това, което бе очаквал.
	Помисли си, че поне можеше да си купи пистолет.


	Тринадесета глава

	Фицдуейн имаше слабост към оръжията — това бе част от възпитанието му, — а и когато беше в замъка си на своя земя, далеч от обществото, бе склонен да тълкува законите както му е изгодно. В Ирландия бе необходимо разрешително за притежание дори на въздушна пушка, а за пистолет не можеше и да се мисли. Освен това в Ирландия магазините за продажба на огнестрелно оръжие се брояха на пръсти, а и не предлагаха кой знае какъв избор.
	Харесваше му отношението на швейцарците към оръжията, дори смяташе, че изпитват особена привързаност към тях — като се почне от мускети и се стигне до снайпери. Не само ги произвеждаха с умение, но обичаха да ги използват непрекъснато.
	Намери магазина просто като тръгна след един мъж на средна възраст в делови костюм, който носеше една бойна пушка с непринудеността на лондончанин, носещ чадъра си. На никой от минувачите това не правеше впечатление. Хрумна му, че добре изглеждащият господин, като нищо можеше да е на път за офиса си, възнамерявайки да гръмне шефа си или да е излязъл в обедна почивка, за да надупчи любовника на жена си. Мисълта го развесели.
	След няколко минути деловият господин го заведе до магазин на „Аарбергасе“. Отпред имаше голяма табела с надпис „Schwarz, Buchsenmacher, Armurier“*, а на витрината бяха изложени оръжия, които биха конкурирали и личния арсенал на южноафрикански диктатор.
	[* Магазин за оръжия и боеприпаси Шварц (нем.). — Б.пр.]
	— Бих искал да си купя пушка — каза Фицдуейн.
	Мъжът зад щанда кимна. Беше близко до ума щом си в оръжеен магазин, Фицдуейн започна да оглежда наоколо. Разнообразието от изложени огнестрелни оръжия бе впечатляващо: револвери, автомати, мускети, бойни пушки, ловни пушки, карабини, окачени на стената, поставени на рафтове или под стъклени похлупаци. Всяко свободно местенце бе запълнено с амуниции, книги за оръжия, дори катапулти. Беше страхотно — да можеше да види това, когато бе на четиринайсет. И все пак не бе сигурен за законните положения и затова попита:
	— Какви са законите за притежание на оръжие в Швейцария?
	Мъжът зад щанда не трепна. Очевидно нямаше закон, който би му попречил да продаде стоката си изгодно.
	— За чужденци ли?
	Фицдуейн си помисли, че като говори на английски се издава.
	— Зависи къде съм. Тук се чувствам като у дома си.
	Собственикът на магазина не се впечатли от отговора. Работата му бе да продава оръжия, а не да се впечатлява. Свали една бойна пушка от рафта зад себе си и покоси пет-шест минувачи през бронираното стъкло, възпроизвеждайки откоса с уста и демонстрирайки умело владеене на оръжието.
	После взе един „Колт“, протегна ръка напред и зае позата за стрелба с една ръка, която дълго време била смятана за най-добрата, докато през петдесетте един шериф от Калифорния не спечелил конкурса за най-добър стрелец, като стрелял, държейки пистолета с две ръце, като жена.
	— Различните кантони имат различни закони. В Берн например можете да носите пистолет без разрешително, в Цюрих обаче не може.
	Фицдуейн се сети, че Швейцария имаше двадесет и шест кантона и полукантона и макар да не знаеше разликата между кантон и полукантон, реши, че е по-добре да не пресилва нещата и да си вземе нещо по-безобидно.
	— Но ако толкова желаете да си купите оръжие — продължи собственикът, — ще уредим нещо, зависи какво искате. Има някои ограничения за автоматичното оръжие и пистолетите. За другото няма проблеми.
	— Дори и без разрешително?
	— Разрешително се иска само когато става дума за пистолети и автомати — отговори мъжът. Завъртя „Колта“ около пръста си и го сложи обратно на витрината. Избра един малък „Смит и Уесън“ тридесет и втори калибър, погледна към Фицдуейн и го остави обратно. Май ирландецът не беше за тридесет и втори калибър. Фицдуейн неохотно се отказа от идеята да си купи автомат и да се разхожда с него из Берн на ролкови кънки. Погледна към статива на фотоапарата си, който бе оставил на щанда докато говореше с продавача и изведнъж му хрумна идея.
	Посочи една сгъваема ловна пушка „Ремингтон“ с къса цев, на която с големи букви ясно пишеше: „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ЗАКОНА“.
	— Няма проблеми — каза собственикът, подавайки му пушката.
	Беше сгъваема пушка с ръкохватка на пистолет. На времето в Конго бе използвал такава при специалните операции. С необходимите амуниции на разстояние до четиридесет метра, но за предпочитане на половина от разстоянието, тя се превръщаше в безотказна машина за убиване с жесток потенциал. Със свален метален приклад пушката се побираше в калъфа за статива на фотоапарата, като оставяше и място да се сложат и резервни амуниции в кожения джоб, където Фицдуейн обикновена държеше жилото за дистанционно управление на апарата.
	Мъжът постави и кутия с ловни патрони. Във всеки един от тях имаше по дванадесет оловни сачми, всяка от които можеше да бъде смъртоносна при близка стрелба. Явно си мислеше, че Фицдуейн нямаше да стреля по патици. Като размисли, мъжът прибави и пълнител.
	— Може и с кредитна карта.
	Фицдуейн се усмихна и плати в брой. Сметката беше деветстотин и осемнадесет швейцарски франка.
	Излезе от магазина и тръгна да търси фотоателие, защото трябваше бързо да се промие един филм и да се увеличат няколко снимки. Имаше късмет, на следващата сутрин щяха да са готови.
	Малко встрани от „Беренплац“ имаше едно кафене на име „Хай Нуун“, съвсем близо до Затворническата кула. Като че ли това място най` подхождаше за човек, който току-що си е купил оръжие. След това Фицдуейн се върна пеша до хотела. Макар че не можеше да бъде съвсем сигурен, смяташе, че вече не го следят. По улиците имаше много хора, излезли за покупки, сред които човек лесно можеше да се изплъзне от преследвача си. Като наближи „Хоспиц“ хората понамаляха и той забеляза някакъв тип с ролкови кънки, който се отдели от една колона и тръгна след него. Смени посоката и влезе в малък бар на име „Рлекин“. Зачуди се какво ли е станало с „А“-то.
	Отвън типът с кънките се повъртя и накрая отегчен се опря на една стена, без да отделя поглед от вратата на кафенето. Когато Фицдуейн си тръгна, навън нямаше никой. „Ама че странна работа“, помисли си Фицдуейн.

	* * *

	В стаята си в хотела Фицдуейн зареди пушката. С монтиран удължител магазинът побираше седем патрона. Провери предпазителя и върна пушката в калъфа й.
	Почти бе забравил за малкото пакетче, което Врени бе тикнала в ръцете му. Взе ножици от рецепцията и внимателно го отвори. Вътре имаше стъклен буркан с джинджифилови сладки. Отвори капака — миризмата, която се разнесе, го върна към старата къща на хълма и момичето с набрашнени бузи. Отхапа една курабийка — беше хрупкава и миришеше на масло и подправки. Бурканът бе увит с плик, писмото бе кратко, с решителен закръглен почерк. Беше написано на лист от тефтер.

	„Скъпи ми ирландецо…
	Пиша това, докато ти спиш в съседната стая. Отново запалих огъня и е топло. Чувствам се в безопасност, защото ти си тук. Много бих искала да останеш с мен в Хайлигеншвенди, но знам, че е невъзможно.
	Моля те, не ми се обаждай повече или поне изчакай малко. Трябва ми време да помисля, за да реша какво трябва да правя оттук нататък. Знам, че като се събудиш, ще искаш да ме питаш за още неща, но няма да мога да говоря с теб повече.
	Ако останеш в Берн за по-дълго, макар че не е за препоръчване, можеш да се свържеш с един наш приятел, мой и на Руди. Казва се Клаус Миндер. Той е от Цюрих и няма постоянен адрес в Берн, живее по приятели. Последно чух, че бил в Младежкия дом на Таубенщрасе дванадесет. Въобще не трябваше да говоря с теб, но съм много самотна, Руди ми липсва.
	Целувам те:
	Врени“

	Остави писмото на масата. Чувстваше се зле. Седя така, без да помръдне и мислеше за обърканото младо момиче. Посегна към телефона да й се обади, но ръката му увисна във въздуха. Ако наистина се нуждаеше от време, добре, щеше да й го даде.
	Телефонът иззвъня. Беше секретарката на Беат фон Графенлауб. Би ли могъл господин Фицдуейн утре да обядва с господин Графенлауб в ресторанта на театъра точно в дванадесет и трийсет? Тя повтори „точно“.
	— Да, ще бъда там — каза Фицдуейн, — кой плаща?
	Госпожа Хюнцикер издаде такива звуци сякаш се задушаваше. Фицдуейн се надяваше, че нищо й няма. Нещата и без това достатъчно се бяха объркали.

	* * *

	Когато двамата детективи се появиха, Айво още спеше. Държаха се любезно. Не нахълтаха и не го измъкнаха от спалния чувал. Почукаха леко на задната врата и го изчакаха отвън в колата си.
	По обективни причини Айво не бе закусил. Донесоха му кафе и две кифли и докато той хапваше, те си говореха тихо. Когато той приключи, вкараха го в колата и потеглиха по „Лаупенщрасе“. След по-малко от километър завиха надясно по „Бюлщрасе“. Пред тях се простираше част от територията на Бернския университет и като осъзна къде отиват, сърцето му се сви. Влязоха през входа за спешни случаи на университетската болница и вратата зад тях се затвори.
	Ако разполага с достатъчно време, всеки собственик на погребално бюро би докарал и най-ужасния труп да изглежда приемливо. В този случай времето не бе достигнало. Патолозите от Gerichtmedizinisches Institut Bern* — част от университета — бяха наблегнали на главната задача — да открият причината за смъртта. След щателната аутопсия трупът бе зашит надве-натри, а и нищо не можеше да оправи извадените очи и отрязаните уши. За късмет на Айво му показаха само главата. Тялото бе покрито с бял чаршаф.
	[* Институт по съдебна медицина (нем.). — Б.пр.]
	— Познавате ли го? — попита един от детективите.
	Отговор не последва. Айво плачеше. Зададоха му въпроса отново.
	Единият детектив покри главата на трупа, прегърна Айво през раменете и го изведе в коридора. Заведе го в една стая и го сложи да седне. Вторият детектив дойде и затвори вратата след себе си. Айво седеше на стола, но не бе в състояние да говори. Бе изпаднал в шок. Наближаваше обяд, когато той най-сетне успя да потвърди самоличността на трупа, подписа някакви документи и го върнаха в Младежкия дом. Наблюдаваха го докато той бавно вървеше покрусен надолу към Дома.
	— Ако това момче се преструва, аз ще стана пак униформен — каза единият. С радост си спомняше времето, когато беше униформен полицай, поне си знаеше смените.
	— Не е замесен, но е бил близък с Миндер — каза Мечката. — Сега е разтърсен от видяното, но когато се оправи, ще започне да търси. Може пък да попадне на нещо интересно.
	— Е, Хайни, благодаря ти за помощта. Можеш отново да се върнеш към спокойния живот. Знаех, че познаваш Айво, пък и доколкото те познавам, никога не би се отказал от малка екскурзия до моргата.
	— Раздаваш го шегобиец, а?
	Обядваха заедно в „Мьовенпик“. Не беше от заведенията, които Мечката обичаше, но обслужването беше бързо, а и следобед възнамеряваше да си поговори с един приятел от Интерпол.
	По време на обяда разбра, че разследването на смъртта на Клаус Миндер е в задънена улица. Това не го учуди, но и не беше недоволен. Помисли си, че по-късно няма да е зле да види докъде е стигнал ирландецът. Ама и той беше една потайна птица. Щял да гледа езера, как ли пък не! — Мечката все още не беше толкова престарял, че да не може да омае с приказки някоя служителка на „HERZ“, а и не се искаше много ум, за да се досети защо ирландецът бе тръгнал точно за Хайлигеншвенди.

	* * *

	Ресторантът на театъра бе едно от най-скъпите заведения на Берн. Фицдуейн пристигна пет минути преди уреченото време, фон Графенлауб бе вече на масата.
	Имаше нещо контешко у адвоката. Не толкова заради ярките допълнения, а по-скоро заради малката роза в петлицата и комбинацията от розова риза, бледосив костюм и черна плетена вратовръзка (пасване на цветовете или траур?). Не, това не беше същият човек от предишната им среща, този тук, който с вещина топеше аспержите в специалитета на заведението, сос „Холандез“, бе изпълнен с енергия. Беше уверен в себе си и знаеше защо е тук. Направо излъчваше — Фицдуейн се затрудни да намери точната дума — авторитет. Сега приличаше повече на човека, когото Хюго бе очаквал да види — патриот, преуспяващ професионалист, човек с власт, влияние, и пари.
	— Превъзходно — каза фон Графенлауб. И последният стрък от аспержи изчезна. Изплакна пръстите си в купа с вода и ги подсуши в розова кърпа. Нюансът й не пасваше съвсем на ризата му, но се доближаваше. Фицдуейн се зачуди дали пък адвокатът не се бе облякъл според обстановката. Някъде беше чел, че в Берн има над двеста ресторанта и кафенета. Беше истинско предизвикателство към шивашкото изкуство.
	— В Ирландия първите аспержи смятат ли се за деликатес? — попита фон Графенлауб.
	Фицдуейн се замисли. Не можа да се сети някой от познатите му да изпада във възторг от първите аспержи. От първото питие за деня — със сигурност, от началото на ловния сезон — може би, но от първата си среща за годината с някакъв зеленчук, колкото и да е тъжно, не.
	— Един мой познат французин веднъж ми каза, че едва когато опитал ирландската кухня, разбрал колко много мъка са ни причинили англичаните през седемстотингодишното владичество.
	Фон Графенлауб се усмихна:
	— Не сте прав. Ял съм много хубави неща в Ирландия от време на време.
	На вратовръзката му имаше едно мъничко петънце сос. „Като компенсация за розата“, помисли си Фицдуейн.
	Отклони поканата за коняк след обяда, но прие чудесната хаванска пура, която му предложиха.
	— Господин Фицдуейн, признавам, че вашето предложение и особено снимките доста ме разстроиха. Трябваше ми малко време, за да реша какво да правя.
	— Съжалявам — каза Фицдуейн. — Целта ми бе да ви убедя да ми съдействате, а не да ви причиня болка. Просто не можах да намеря друг по-убедителен начин.
	Фон Графенлауб го изгледа.
	— Поехте твърде голям риск, но сега смятам, че подбудите ви са чисти. Разбрах много неща за вас през последните няколко дни.
	— И какво е окончателното ви решение?
	— Господин Фицдуейн, ако бях решил да не приемам предложението ви, уверявам ви, че днес нямаше да обядваме тук заедно. Всъщност възнамерявам да ви съдействам по всички възможни начини, за да се установят обстоятелствата и причините, довели до смъртта на Руди. Но при едно решаващо условие.
	— И то е?
	— Да бъдете напълно откровен с мен — каза фон Графенлауб. — Може някои от нещата, на които ще се натъкнете, да бъдат непоносими за мен, но аз искам да знам всичко. Трябва да узная всичко. Съгласен ли сте?
	Фицдуейн кимна, но стомахът му се сви.
	— Откровеността е нож с две остриета. Може да се наложи да задавам въпроси, на които няма да искате да отговорите. Разследването може да засегне въпроси, които смятате, че нямат отношение към главната ни цел, затова нека сме наясно от сега — ако сте напълно откровен с мен, ще узнаете всичко, което открия.
	— Разбирам — каза фон Графенлауб, — колкото и неприятни да са разкритията от това, с което се захващаме, по-добре така, отколкото да не предприема нищо. Това ме убива. Чувствах се отговорен, но не знаех защо и доколко, не знаех какво да правя. Тогава се появихте вие и въпросът поне се постави на дневен ред.
	Като свърши, фон Графенлауб сякаш си отдъхна, като че ли току-що окончателно бе взел решение. Напрежението, което преобладаваше до този момент в разговора им, като че ли се стопи. Той подаде ръка на Фицдуейн:
	— Направете всичко, което е по силите ви.
	Ирландецът я пое и добави:
	— Мисля, че бих пил един коняк сега.
	Фон Графенлауб направи знак на сервитьора, каза нещо и на масата се появиха два коняка. Мълчаливо вдигнаха тост. Фицдуейн пресуши чашата си, но не можа да се освободи от лошото предчувствие, което го бе обзело.
	Фон Графенлауб плати и се обърна към Фицдуейн:
	— Имате ли нещо против да се поразходим? Имам нещо предвид, което може да е от полза.

	* * *

	Навън пак беше топло. Май трябваше да си купи малко дрехи. Беше се приготвил за студ, сняг и вятър. Не очакваше, че може да бъде толкова топло по това време на годината.
	Излязоха от ресторанта, минаха покрай Казиното и пресякоха красивите арки на моста „Кирхенфелд“, покрай „Кунстхале“ и „Пост Музеум“. Вървяха бързо, адвокатът се чувстваше добре.
	Малко преди кръстовището на „Хелветиащрасе“ и „Кирхенфелдщрасе“ фон Графенлауб сви в един cul-de-sac*. Отпред имаше дървета и ако човек не знаеше какво търси, нямаше да го забележи лесно. На всяка врата, покрай която минаваха, имаше табелка и домофон. На четвъртата врата фон Графенлауб спря и постави картата си в процепа на електронната ключалка. Вратата щракна и се отвори.
	[* улица без изход (фр.). — Б.пр.]
	Минаха покрай асансьора и се изкачиха по стълбите до втория етаж. Коридорът беше застлан с пътеки, фон Графенлауб отключи още една врата, този път с ключ. Влязоха в тесен, но функционален коридор. Адвокатът хлопна вратата след себе си и звукът, който се чу при затварянето, подсказа, че тя не е само от дърво.
	Фицдуейн се озова в клопка. Не без усилия започна да се освобождава от голямо растение в саксия, чиито клони напомняха много на пипалата на октопод, украсени в добавка с тръни. От тая швейцарска мания да се отглеждат горски храсти в къщи започна да му писва.
	Фон Графенлауб го разведе из апартамента с професионалния маниер на агент по недвижими имоти. По всичко обаче си личеше, че тук се чувства като у дома си.
	Беше луксозно обзаведен, но голяма част от мебелите и украсата бяха така подбрани, че да не се набиват на очи. Изключение правеше голямата спалня, застлана с дебел бял килим, двойно легло с черни сатенени чаршафи и огледало, вградено в тавана, точно над спалнята.
	— Уютно — каза Фицдуейн.
	Трапезарията на апартамента бе преустроена в богато обзаведен кабинет. Едната стена беше в рафтове с книги. На другата имаше монтиран сгъваем екран за прожекции, монитор, поставен в една вдлъбнатина на стената и табло, където с магнитчета можеха да се закачат карти и други книжа. Една карта на Берн и една на Швейцария вече бяха сложени там. Мебелите бяха в модернистичен стил, с изчистени форми, но им личеше, че са скъпи. Напречно на писалището имаше дълга маса със столове от двете страни. Самите столове бяха от неръждаема стомана, и естествена кожа, които можеха да се въртят и да се настройват според желаната височина и наклон.
	Зад подвижна сгъваема врата се намираше цялото оборудване, необходимо за един съвременен офис — няколко монитора, единият специално за финансови услуги „Ройтер“, телекс, високоскоростен факсимилен апарат, мощен радио-приемо-предавател, диктофон и фотокопирна машина. На подвижна поставка кротко се мъдреше компютърен терминал.
	— А телефон? — попита Фицдуейн, почти доволен, че нещо може да е пропуснато.
	Фон Графенлауб натисна един бутон от долната страна на писалището. Чу се бръмчене и на писалището се появи телефонна конзола с множество допълнителни устройства. Той посочи един от телефонните апарати.
	— Има и записващо устройство.
	— Естествено — каза вежливо Фицдуейн.
	Отидоха в кухнята. Шкафовете, хладилникът с двойна врата и фризерът бяха натъпкани с храна. В килера се виждаха рафтове с бутилки и понеже беше в Швейцария, бутилките бяха грижливо избърсани от праха.
	— Бялото вино е в избата — каза фон Графенлауб. — Почти всички къщи в Швейцария имат и противоядрени скривалища или поне са в близост до такова. Дълги години се строяха задължително заедно с жилищата.
	Обиколката им продължи. Банята беше толкова лъсната, че спокойно можеше да служи и за операционна. За да използва бидето, явно човек трябваше да е добре изкъпан и да е облечен в защитни дрехи и маска. Тоалетната чиния бе с електронен механизъм за пускане на водата. Фицдуейн провери тоалетната хартия — беше мека и пухкава. Нищо не липсваше.
	Дневната бе светла и просторна. Плъзгаща врата с двойни прозорци водеше към верандата. Основната мебел се състоеше от елегантен Г-образен кожен диван, Фицдуейн седна на дългата страна и вдигна краката си отсреща. Кожата беше толкова мека и фина, че пораждаше неподозирани чувства.
	Фон Графенлауб седна насреща му в някаква конструкция от ленти, макари, кожа и стомана, която трудно можеше да се нарече стол, но явно адвокатът се чувстваше удобно в него. Взе едно куфарче от земята, което дотогава Фицдуейн не беше забелязал и го постави на коленете си. Набра шифъра на ключалките, чу се едно меко „щрак“ и куфарчето се отвори.
	— Това куфарче е специално — каза фон Графенлауб, — трябва да се изчака трийсет секунди след отключването и тогава да се отвори, защото стават всякакви неща — сълзотворен газ, боя, сирена, юмрук на пружина може да изскочи — въобще неприятни неща.
	— Чий е апартаментът? — попита Фицдуейн.
	— Ваш — отговори адвокатът.
	Фицдуейн вдигна вежди:
	— Не думай!
	Фон Графенлауб се засмя. Имаше дълбок, приятен и заразителен смях. Независимо от факта, че за Врени той бе безчувствен капиталист, Фицдуейн започваше да го харесва. Това обаче не означаваше, че му вярва.

	* * *

	Ерика фон Графенлауб сви колене и разтвори крака. Пръстите й се впиха в чаршафа. Затвори очи и почувства как езикът му идваше все по-близо и по-близо до мястото, което бе извор на несравнимо удоволствие. Първо почувства топлината на дъха му, после лекото докосване на езика му. Чакаше, без да помръдне. Дишането й се учести, но тя продължаваше да лежи почти неподвижно. Само от време на време през цялото й преминаваше тръпка на удоволствие, което бе единствената проява на надигащата се у нея страст.
	Той я бе научил на това. Обичаше да провокира, забавяше умишлено докато изкристализиралото физическо желание не вземеше връх над всичко останало.
	Натискът на езика му започна да се увеличава — бе навлязъл в ритъма, който само двамата познаваха. Обгърна с длани гърдите й и пръстите му започнаха да галят зърната й. Внезапно тя усети надигащата се вълна от екстаз и вече не бе в състояние да я спре. Тялото й се изви, разтърсиха я сладостни тръпки и тя стисна главата му с бедра. Ръцете й мачкаха раменете и гърба му, после притеглиха главата му още по-близо.
	— Давай — извика тя — причини ми болка сега! — ръцете му стихнаха гърдите й, остра болка прониза тръпнещото й от сладостно удоволствие тяло. Оргазмът я заля и тя изпищя в пълен екстаз. Последва втори вик, когато той се изправи и грубо я облада.
	По-късно, след като всичко бе свършило, тя седеше на леглото с кръстосани крака и се любуваше на образа си в огледалото. Хвана гърдите си и ги огледа. Бяха натъртени и я боляха, но след върховното преживяване усещането бе почти приятно.
	— Мислех си за ирландеца — каза тя.
	— Не се притеснявай — каза русокосият мъж. — Владея положението.
	— Не, не можеш да го спреш. Не става така.
	— Да не би да те е грижа за него? — стоеше пред нея. Беше красив, но опасен. Тя протегна ръка към слабините му. Той отново получи ерекция. Тя се наведе напред и лекичко го докосна с език.
	— Не, не ме е грижа, но той е привлекателен мъж. Ще ми се да го имам, преди да умре.
	Русокосият мъж се усмихна:
	— Малката сладка Ерика, създадена само за любов.
	Тя го притегли към себе си.

	* * *

	— Апартаментът е мой — каза фон Графенлауб — и тъй като смятам, че това, с което сте се захванали, ще отнеме доста време, реших, че ще имате нужда от място, където да предразположите хората да ви се доверят, и където на спокойствие да обмисляте по-нататъшните си действия. Предлагам ви да го ползвате колкото е необходимо. Мисля, че тук ще ви е по-удобно, отколкото в хотела, пък и ще разполагате с повече възможности за работа. И да не забравя, в гаража има кола, която също е на ваше разположение, едно малко БМВ. Приемате ли?
	Фицдуейн кимна. Не искаше да прекъсва адвоката точно в този момент. Усещаше, че има още нещо.
	— Добре — каза фон Графенлауб, — когато се заемам с нещо, обичам всичко да е наред — той се усмихна. — Ние, швейцарците сме възпитани да правим всичко както трябва — потупа куфарчето си. — Събрал съм всички документи, които открих и смятам, че може да са ви от полза — снимки, характеристики от училище, медицински свидетелства, имената и адресите на приятели, имената на хората от полицията, към които можете да се обърнете за съдействие, препоръчителни писма и пари.
	— Пари не са ми необходими — каза Фицдуейн.
	— Зная, от полицейските доклади разбрах, че печелите доста добре в професията си, а имате доходи и от друго място. Но моите агенти не можаха да открият нито източника, нито размера на тези допълнителни доходи. Бяха не по-малко учудени от мен самия — обикновено нямат проблеми с подобни неща — погледна към Фицдуейн въпросително.
	Фицдуейн се усмихна загадъчно:
	— Швейцарците не са единствените, които не одобряват правителството си и държат на поверителността. Вижте, нека да сме наясно — нямам нужда от пари, но ви благодаря за предложението.
	Фон Графенлауб се изчерви. Не ставаше дума само за пари, ставаше дума за това кой ще дърпа конците. Осъзна, че ирландецът няма никакво намерение да се остави да му въздействат по какъвто и да било начин. Щеше да се държи добре, да съдействува дори, но когато и както той реши. Адвокатът не бе свикнал да му се противопоставят така. Фицдуейн го гледаше. В очите му проблесна решителност. По дяволите! Неохотно фон Графенлауб кимна.
	— Приемам предложението ви да ползвам апартамента — каза Фицдуейн. — Честно казано, не мога да устоя на добрата винена изба — тонът му бе смекчен и предразполагащ. Почти небрежно, като че ли сега му беше хрумнало, той попита: — А, бихте ли ми казали дали телефонът и апартаментът се подслушват?
	Тонът и поведението му почти бяха приспали бдителността на адвоката, фон Графенлауб се обърка, смущението личеше по лицето му. Помълча и накрая каза:
	— Да.
	— Заради мен ли е направено или микрофоните са просто част от строителния план? — попита Фицдуейн.
	— Поставих ги, за да ви запишат. Разпоредих се да го направят, преди да ви проуча напълно. Не знаех с какъв човек си имам работа.
	— Кой обикновено ползва апартамента?
	— О, имам го доста отдавна. Когато от време на време ми се прииска да остана сам или имам поверителен разговор, идвам тук.
	— Разбирам. Нещо като къщичка на дървото, но за възрастни.
	— Подслушвателните устройства ще бъдат свалени незабавно — каза фон Графенлауб. Отиде до шкафа, извади две стъклени чаши и наля уиски. Подаде едната на Фицдуейн. Беше ирландско дванайсетгодишно, марка „Джеймсън“.
	„Тъкмо ще застрелям гадното растение“, помисли си Фицдуейн.


	Четиринадесета глава

	Фицдуейн реши, че малко ще си почине от жените фон Графенлауб. Врени се обаждаше по телефона, но единствено повтаряше: „Пази се, ирландецо“, което нито му помагаше, нито го правеше по-неуязвим. Марта беше отишла на ски в Ленк за две седмици, а ако видеше Ерика, само щеше да се възбуди, както е правел горкият Андреас. Не че имаше нещо против възбудата, проблемът беше докъде ще го докара това. И отново се сети за Андреас.
	И той нещо криеше. Лейтенант Андреас фон Графенлауб бе редовен офицер и в момента беше на военен лагер в Санд, където обучаваше новите войници. Не можел да се освободи, но ако Фицдуейн нямал нищо против да отиде при него, щели да поговорят между две маневри. След няколко минути и едно обаждане от Беат фон Графенлауб всичко се уреди. Ако Фицдуейн бил на Главната казарма Гисан в нечовешкото време 7:00 сутринта, транспортът му до Санд щял да бъде осигурен. До мястото можел да стигне с трамвай номер девет.

	* * *

	За да открият Андреас им трябваше повече от час. След като провериха множество групи, увлечени в учебни схватки, най-накрая го откриха, застанал на един обрасъл с трева бункер да чака нападението на взвода си. Беше с маскировъчни дрехи и тежък автоматичен пистолет в кобур. С ръце на кръста и излъчващ самоувереност, той погледна предизвикателно към Фицдуейн.
	— Е, господин Фицдуейн, какво ще кажете за живота в швейцарската армия? — усмихна се вежливо и подаде ръка на Фицдуейн, за да му помогне да се изкачи до бункера. Сержантът, който го доведе, отдаде чест и изчезна сред дърветата.
	— Това се само новобранци — каза Андреас като посочи гората наоколо. Не се виждаше никой. Чуваше се само шумоленето, когато новобранците, въоръжени с автомати и празни гранатомети, припълзяваха на удобна за стрелба позиция. — Само до преди няколко седмици те са били студенти или сервитьори, монтьори или производители на вино. Сега започват да се превръщат във войници, но има да учат още много. Не съдете за швейцарската армия по това, което виждате сега — Андреас отново се усмихна. Имаше чара на Врени, но не беше напрегнат и несигурен като нея.
	Това, което видя в Санд, силно го впечатли. От собствен опит знаеше колко е, трудно да направиш добри войници от цивилни. Тук личеше професионалното отношение на повечето офицери към работата, а и самите програми за обучение позволяваха и участието на обучаваните. И все пак новобранци при едно от първите си учения не са кой знае каква гледка. Когато един сух клон се счупи и прашенето бе последвано от несдържана ругатня. Андреас му намигна.
	— Моите съболезнования за брат ви — каза Фицдуейн. Седна на един дънер. Андреас остана прав, очите му непрекъснато оглеждаха наоколо и бе готов да запише представянето на своите войници в бележника си.
	— Питайте каквото имате да питате и ако мога, ще ви отговоря.

	* * *

	За разлика от Врени, която знаеше повече, но мълчеше, Андреас, чул за това с какво се бе заел Фицдуейн от баща си, имаше желание да помогне. Жалкото бе, че явно не знаеше почти нищо или пък, ако знаеше, то Фицдуейн не задаваше въпросите както трябва. Беше на път да се откаже от по-нататъшен разговор, но постепенно Андреас се поотпусна и започнаха да изскачат някои факти.
	Андреас хвърли един поглед на рисунката от буквата „А“, заобиколена от цветчета.
	— Това ми е познато, но обикновено буквата „А“ е вписана в окръжност. Този знак можете да срещнете почти във всеки голям град в Швейцария — това е символ на протестното движение на младите, на малкото младежи в тази страна, които не си знаят интереса — погледна фотокопието, което Фицдуейн държеше. — Какви цветя са това? От татуировка е нали?
	Фицдуейн кимна:
	— Това е увеличено фотокопие.
	— Не е лошо, като се има предвид, че оригиналът е малък — каза Андреас. — Явно, който го е рисувал, си е разбирал от работата. Цветята ми приличат на здравец, но не съм сигурен — вдигна глава към Фицдуейн. — Les Fleurs de Mai, „Цветята на злото“. Познавате ли Бодлер?
	— Предимно в превод — каза Фицдуейн. — Защо „Цветята на злото“? Да не би да има такава организация, чийто символ е този знак?
	— О, не, едва ли, беше просто плод на асоциации и понеже обичам Бодлер, това ми се стори подходящо, особено след това, което чух.
	— Наистина си го бива. А всъщност къде и как се запознахте с творчеството на Бодлер? Като имам предвид какво е писал, едва ли сте го учили в основното училище.
	Андреас се засмя, но изглеждаше смутен. На Фицдуейн му се стори, че дори се изчерви:
	— От мащехата ми, Ерика — каза той.
	След това стана невъзможно да се говори. Гората ечеше от оглушителната автоматична стрелба, из въздуха летяха разни неща и множество фигури в маскировъчно облекло атакуваха бункера. На Фицдуейн му се стори, че почти със сигурност е убит, както вероятно и Андреас.

	* * *

	Отдельонните се наредиха в кръг около Андреас, за да чуят разбора му на проведената акция. Имаше два въпроса, на които той отговори подробно. Размениха си козирувания и взводът се строи в колона по двама. После с пълна бойна екипировка войниците потеглиха към лагера, за да обядват. Андреас и Фицдуейн тръгнаха след тях и продължиха разговора си.
	— Помните ли инцидента в Ленк — попита Фицдуейн. — Нещо, което се е случило на Руди и Врени.
	— Врени ли ви каза?
	— Да. Спомена, че нещо се е случило, но не пожела да ми обясни какво точно. Изглежда случката навява лоши спомени. Спомена само някой си Оскар Шупбах, но така и не разбрах каква е била ролята му в цялата работа. Знам само, че е бил добър приятел на семейството. Смятам, че този инцидент има значение.
	Известно време вървяха мълчаливо. Пътят им минаваше през борова гора с хубави големи дървета. Въздухът бе изпълнен с аромат на бор. Новобранците се бяха освободили от напрежението и току се чуваше гръмогласен смях. Между двете колони по пътя профуча джип.
	— Аз самият не зная точно какво се е случило в Ленк — каза Андреас. — Предполагам, че е някакво сексуално преживяване, но не знам подробности. Просто Руди, Врени и Ерика бяха отишли на хижата за седмица, за да карат ски. Татко трябваше се присъедини през уикенда, аз учех и затова не бях с тях. Баща ми обаче замина в някаква командировка и така и не отиде при тях.
	— Значи са били сами.
	— Предполагам. Наистина не знам. За това, което се е случило, почти никой не говореше. Всичко, което си спомням, е, че като се върнаха и двамата, имам предвид Руди и Врени, бяха някак напрегнати и променени. Станаха още по-потайни и съвсем се оттеглиха в малкия си свят. Попитах Ерика какво се е случило, а тя се засмя. Каза, че валяло твърде много, че й било писнало да чете романчета, да играе на карти и да стои затворена в хижата.
	— И с това приключи всичко?
	— Не — каза Андреас, — след няколко дни Руди дойде в стаята ми и каза, че иска нещо да ме пита. Започна да го увърта, а после ме подпиша какво мисля за хомосексуалните връзки. Искаше да знае дали самият аз съм имал подобно преживяване и дали такова нещо би му попречило да спи с момичета. Но май не можах да му помогна кой знае колко. Не искаше да ми каже защо го интересуват тези неща, личеше му, че се смущава, пък и беше малко дрогиран.
	— С какво? — попита Фицдуейн.
	— Ами, трева или нещо такова. Човек никога не можеше да бъде сигурен, когато ставаше въпрос за Руди. Често ги смесваше.
	— А каква е ролята на Врени в цялата работа? Останах с впечатлението, че тя също е замесена по някакъв начин.
	— Може би сте прав — каза Андреас. — Тя най-добре знае какво всъщност е станало. Двамата с Руди бяха много близки и не си издаваха тайните. Тя така и нищо не каза. Това, което знам, е, че в Ленк има няколко човека, към които можете да се обърнете за повече информация. Единият е Оскар.
	— Да, знам.
	— Добре. Освен него там живее и един много близък приятел на близнаците. На възраст е горе-долу колкото тях. Работи в мандрата като чирак, казва се Феликс Крейн и е добро момче. Аз винаги съм го харесвал.
	— Обратен ли е?
	— Май е обратен, но не съм съвсем сигурен — каза Андреас. — Нещата някак не се връзват много. Ако е бил Феликс, не виждам смисъла от цялата работа.
	— Е, първото сексуално преживяване може да причини доста объркване, а и със сигурност отношенията се променят.
	— Вярно е — съгласи се Андреас. Изчерви се отново. Може би от прехода. Стигнаха до лагера. За обяд ядоха юфка, месо със сос и цвекло в офицерската столова. За тях не беше задължително да ядат от тенекиени чинии, но така или иначе храната имаше тенекиен вкус.

	* * *

	Мечката остави чашата си с израз на задоволство. Триста грама вино бяха изчезнали без никакво усилие. Фицдуейн се възхити от това, че той знаеше какво количество е изпил. Всички чаши в Швейцария имаха означение за вместимостта си. В Ирландия обаче, където всичко беше въпрос на късмет, човек никога не можеше да е сигурен колко съдържа една чаша. Две-три чаши вино можеха или да ти замаят главата приятно, или — по-лошият вариант — да те накарат да се нахвърлиш срещу бармана от жажда и отчаяние.
	— Май вече не ме следят — каза Фицдуейн — или поне така си мисля.
	— Може би така ти се е сторило, възможно е и въобще да не са те проследявали.
	— Кой знае? — Фицдуейн бръкна в джоба на якето си, извади една снимка и я подаде на Мечката.
	Полицаят сви устни, мустакът му щръкна — май мислеше.
	— Говори ли ти нещо? — попита Фицдуейн.
	Мечката все още я изучаваше.
	— Хубава контрастна снимка на мотоциклет, който взема завоя някъде в планината — вдигна глава и погледна Фицдуейн. — Искаш да проверя регистрационния номер, нали?
	Хюго кимна:
	— Може да изскочи нещо.
	Сервитьорка с издута пазва, облечена в носия, им донесе още вино. Бяха седнали на една маса в ъгъла с лице към входа, така че хем си осигуряваха относително спокойствие, хем можеха да виждат всичко, което става в механата. Не че бяха избрали масата умишлено. Интересно как човек придобива определени навици, особено ако работата му е да наблюдава какво правят другите, помисли си развеселен Фицдуейн.
	— Допреди няколкостотин години тук, в Берн, е имало около стотина подобни механи, където са предлагали вино — каза Мечката. — Много от аристократите имали лозя в именията си и си произвеждали собствено вино. Това, наред с военната кариера и правителствената служба, било считано за едно от престижните занимания на висшия ешелон. Но модите се сменят, благородническото съсловие изгубило властта и хората започнали да пият по кръчми и кафенета. Все още има запазени много от старите изби, но тези, които се използват, са вече превърнати в ресторанти и заведения като това. Жалко, една изба има специфична атмосфера — извити тавани, дървени маси, износена с годините вътрешна облицовка, бъчви за вино, някоя и друга пиянска песен и зад бара стои една вдовица.
	— Защо пък точно вдовица? — попита Фицдуейн.
	— И аз не знам, по традиция съдържателките на заведения от този род са винаги вдовици — Мечката погледна Фицдуейн. — Шефът ме привика.
	— Ja und*? — попита Фицдуейн. — Това е всичко, което знам на немски.
	[* Е, и? (нем.). — Б.пр.]
	— Е, не е зле, докарваш го откъм произношение. Беат фон Графенлауб е говорил с него. Май са стари приятели или поне се познават отдавна. Били са по едно и също време на служба в армията, а сега играят голф заедно и участват в един и същ общински комитет.
	— Как ли щяха да вървят държавните дела без голфа? — подхвърли Фицдуейн. — Сър Франсис Дрейк е играел на кегли, египтяните са строили пирамиди, а съм чувала, че в Афганистан се играе вид поло с кози глави. Предполагам, че всички тези занимания служат на една и съща цел.
	— Предполагам, че това, което ще чуеш, ще ти хареса — каза Мечката. — Имам заповед да ти оказвам съдействие по всички линии и да ти осигурявам достъп до всякаква информация.
	— Много мило, мислиш ли, че е заради Беат фон Графенлауб?
	— И заради него, но цялата работа идва от моя началник и твоя приятел Килмара. Решили са заедно да си заложат главите в разкриването на тайната на малката татуировка, на която току се натъкват — как я нарече ти?
	— Цветята на злото.
	— Да, символът на цветята на злото краси няколко трупа, открити и в двете страни — продължи Мечката — освен другите разкрития.
	— И по-точно?
	— Пуснахме искане за следене в Интерпол, властите на Ирландия са направили същото. Уведомени били всички европейски страни и Щатите. Първоначално не станало нищо. Винаги е по-трудно да се открие нещо, когато не се очаква. В повечето полицейски досиета фигурират предимно имена, адреси, отпечатъци от пръсти и други такива. Един безименен знак трудно може да се опише и класифицира по начин, който всички ще разберат.
	— Но?
	— Изкарахме късмет. В един стар архив открили нещо интересно.
	— Започва като историята за грозното патенце — вметна Фицдуейн.
	— Преди около година и половина в околностите на Сан Франциско бил намерен обгорен труп в една почти напълно изгоряла кола — продължи Мечката след моментно колебание, тъй като не можеше да разбере какво общо има тук грозното патенце. — Вероятно намерението на извършителите е било да унищожат напълно и колата и тялото.
	— И какво им е попречило?
	— Престарали са се в убийството. Освен бензина в резервоара, в колата е бил поставен пластичен експлозив. Част от ръката на трупа била изхвърлена от експлозията. Била силно обгорена, но успели да различат буквата „А“ с нещо като кръг от цветчета около нея. Рисунката била много малка и не били сигурни, какви са цветята. Опитали с различни имена, но ударили на камък. Тогава им провървяло със…
	— Здравец — каза Фицдуейн.
	Мечката го изгледа учудено:
	— Откъде знаеш?
	— Аз съм седмият син на седми син — каза Фицдуейн. — В Ирландия има поверие, че такъв човек има особени дарования. Е, видях се и с един човек, който явно разбираше от цветя.
	— С кого?
	— Андреас.
	Те се спогледаха.
	— Това още нищо не значи — каза Мечката.
	— Знае ли някой? — отвърна Фицдуейн. — Довърши си приказката. Беше стигнал до откъснатата ръка.
	Мечката хвърли един унищожителен поглед на някаква двойка, която искаше да седне на тяхната маса. Мъжът и жената бързо се отдалечиха.
	— Не знаят чия е ръката. Не е възможно да се идентифицира. Била вече силно обгорена, когато е станала експлозията, а тялото и колата били почти напълно унищожени. Не могат да се вземат отпечатъци, не могат да се сравняват зъбите, никакъв отличителен белег, освен малката татуировка.
	— Мъж или жена? — попита Фицдуейн.
	— Жена.
	— Възраст?
	— Трудно е да се определи. Предположението е между двайсет и трийсет.
	— А колата?
	— Когато я намерили, почти не приличала на кола. Експлозията я свела до съставните й части. Собственикът бил открит по номера на двигателя.
	— И това не е била убитата жена.
	— Не — каза Мечката. — Собственикът на колата бил изпълнителен директор на една фирма и от ФБР твърдят, че е чист като утринна роса.
	— Какво общо има тук ФБР — мислех, че са с ограничени пълномощия.
	— Да, но банковият обир е изцяло в тяхната компетентност. Смятат, че с тази кола е извършен обир в Сан Клементе. Убити били шест човека и откраднати над два милиона долара. Един от убитите е от охраната. Преди да го свалят, е успял да рани един от нападателите. ФБР твърдят, че в намереното тяло, освен куршум от пистолета на охраната има и куршум, с какъвто е бил застрелян самият пазач.
	— С една дума, като открили, че един от тях е ранен, се породили съмнения и я довършили, така ли?
	— Поне така изглежда.
	— Колко човека са участвали в банковия обир?
	— Трима заедно с убитата жена. Но са имали автомати и явно с удоволствие са ги използвали. Освен човека от охраната, както вече споменах, са били убити още пет човека без очевидна причина. Двама от тях са служители от банката, а останалите били просто клиенти. Не са били въоръжени и са изпълнявали точно указанията на нападателите.
	— Мирише ми на терористична акция, а не на банков обир — каза Фицдуейн. — Някой поел ли е отговорността за това?
	— Не.
	— Какво оръжие са използвали?
	— Ловна пушка с отрязана цев и два „Скорпиона“.
	— Позната история. Сега разбирам защо шефа ти и Килмара са влезли във връзка. А някой от терористите заловен ли е?
	— Разследването стигнало до задънена улица — продължи Мечката, — после на следващата година в Ню Йорк бил задържан и разпитван някакъв мъж, който използвал крадените пари — бил изпълнителен директор от нефтената промишленост. Получил парите при осребряването на чек в една банка в Либия. Банката потвърдила това, но отказала да даде отговор на въпроса откъде са дошли парите. Предполагали само, че може да са от друг американец, посетил страната им.
	— И какво мисли за това ФБР?
	— Все още нямат окончателен отговор, но официалната версия е, че става въпрос за терористична група, която се финансира от Либия и която явно иска да направи впечатление.
	— Винаги съм смятал, че терористите, подкрепяни от Либия, имат достатъчно пари.
	— Когато някой преследва пари по този начин, те никога не му стигат — каза Мечката. — Може би не смятат, че Кадафи ще им плати всичко, пък и знаеш ли ги, може да кътат бели пари за черни дни.
	— Или има нещо, за което искат да обезпечат достатъчно средства — каза Фицдуейн.


	Петнадесета глава

	Когато си тръгнаха от механата, навън се беше стъмнило. Средновековният Берн нощем имаше неповторима атмосфера. Слабо осветени улици и странични проходи, потънали в мрак арки, приглушени стъпки, островчета на топлина и светлина от кафенетата — всичко това създаваше илюзия за тайнственост, сякаш времето бе спряло, а понякога, късно нощем, когато по улиците вече не се срещаха хора, в мрака се таеше заплаха.
	Поеха по познатия вече маршрут покрай часовниковата кула. Ресторантът на Лорендзини се намираше малко встрани от пресечната точка на „Марктгасе“ и „Амптхаусгасе“. Беше на първия етаж. Вътре ги посрещна глъч и мирис на вкусна италианска храна и вино.
	Очите на Мечката светнаха. Приветстваха го като отдавна изгубен син или по-скоро като отдавна изгубен изгладнял син. Прегръдки, поздрави, бърза размяна на реплики на италиански и те се озоваха настанени на една маса, с меню в ръка и с пълни с вино чаши. На Фицдуейн му се стори, че всичко стана буквално за секунди.
	— Ох — изпъшка Мечката като разгледа менюто. — Толкова много неща за ядене, а времето ни е ограничено — помисли малко, челото му се набръчка от напрежение какво точно да избере. Накрая се пребори със себе си и поръча доста скромна, дори оскъдна вечеря — antipasto misto allitaliana като ордьовър, pailladre di vitello con broccoli al limone за поддържане на формата и само по половинка литър Chianti за всеки като десерт, а за завършек — кафе.
	Фицдуейн бе озадачен:
	— Очевидно не си на диета.
	— Разбира се, че не съм — през лицето му премина тъга. — Работата е там, че храната в големи количества замъглява разсъдъка, а ние с теб имаме още неща за обмисляне. За какво говорех последно?
	— За тероризма и Швейцария — каза Фицдуейн. — Ако не се броят разсъжденията ти по въпроса.
	— А, да. Това, което искам да кажа, е, че тук, в Швейцария, пред нас не стои така остро проблемът за тероризма или най-малкото, че няма такива загуби от терористични акции, както например в Щатите. Има един-два инцидента, но те са по-скоро изключение, отколкото правило.
	— Ако съм те разбрал правилно — поде Фицдуейн, — това, което искаш да ми кажеш, е, че тук не само няма терористична дейност, а и когато я има, тя винаги е насочена към някой или нещо извън страната.
	Мечката кимна:
	— В никакъв случай не искам да прозвучи, като че ли малкото инциденти от такъв характер са всичко, което терористите си позволяват. Не, мисълта ми е друга, според мен Швейцария играе почти същата роля в тероризма като световно явление, каквато има по отношение на банковото дело и световните процеси, с тази разлика, че в случая тя е неумишлена и в голямата си част е дело на чужденци. Говоря за ролята ни на банкер, на главно управление, център за свръзка, посредник и убежище. Поне по отношение на това смятам, че тук се развива обширна терористична дейност. Може би трябва да отделим повече време на детективската работа, а не само на обучението по стрелба, защото в противен случай рано или късно на някой терорист ще му писне да ходи насам-натам и страната ще потъне в кръв.
	— А какво ще кажеш за младежкото движение?
	— Всеки разочарован младеж става лесна плячка — каза Мечката. — Виждал съм много такива в отдела за наркотици. Но да се твърди, че младежкото движение е терористична групировка в зачатък е вече пресилено. Повечето от децата, които излизат на демонстрации, когато всичко свърши, се връщат в къщи при мама и татко и преди да си легнат, вечерят кротко със семействата си.
	Фицдуейн се засмя и Мечката смекчи тона. Поръча piattino di formaggio italiano, пренебрегвайки сирена като „Торгондзола“, „Таледжо“, „фонтина“ и „Бел паезе“.
	— Ще ти кажа и друго — продължи той, — лично аз мисля, че малко хора са наясно с това, какво всъщност представлява тероризмът. Повечето си мислят, че това са група фанатици, борещи се заради някакви идеали. Или, другояче казано, каквито и да са методите им, те служат на някаква благородна и чиста кауза, или поне е такава за самите терористи. Това може и да важи за някои от тях, но за мен целта на всички е съвсем ясна и прозаична — пари.
	— Тоест, според теб, голяма част от така наречените терористични акции са всъщност чиста проба престъпления единствено за собствена изгода.
	— „Единствено“ май е доста силно казано — уточни Мечката. — Аз смятам, че става дума за преплитане на емоциите. Ти, например, имаш ли някаква представа за това колко пари може да си докара един терорист? Това е най-бързият и освободен от данъци начин, по който можеш да спечелиш милиони долари.
	— И един от най-опасните.
	— Не съм убеден — каза Мечката. — Ако разгледаш списъка на инцидентите, където са замесени пари — пари за каузата — добави саркастично той, — ще се изненадаш колко често терористите минават между капките. След отвличането на Ямани и другите министри от ОПЕК, Карлос е получил премия от два милиона долара от Кадафи, без да се смяташ другите приходи от акцията. Една по-малка терористична група получава по пет милиона годишно от Кадафи, но това е нищо в сравнение с парите, които терористите получават като откупи за отвличания.
	И понеже жертвите са смъртно уплашени, почти няма изтичане на информация. Да вземем все пак дейността на НРА — Народната революционна армия на Аржентина. От отвличането на един от директорите на „Фиат“ прибраха един милион долара; два милиона взеха, за да освободят Чарлс Локуд, англичанин, който работел за Акроу Стийл; още три милиона за Джон Р. Томпсън, президент на местния филиал на „Файърстоун Тайърс“; платиха им над четиринадесет милиона за Виктор Самюелсън, директор на „Ексон“. Чуй и това — през 1975 една друга аржентинска терористична група — „Монтонеро“ получила шестдесет милиона в брой, плюс храна и дрехи за още един милион в замяна на двамата сина на Джордж Борн, председател на финансовата групировка „Джордж и Борн“.
	— Шейсет милиона долара! — възкликна Фицдуейн.
	— Ни повече, ни по-малко — каза Мечката. — Трудно е за вярване. И при това говоря само за случаите, за които знаем. Бог знае колко стотици милиони годишно плащат тайно фирми и богаташи — като откуп или за да се спасят от отвличане, тоест като вид защита.
	Тероризмът си е чиста проба бизнес. Отвличанията, бомбените атентати и убийствата, за които се съобщава в пресата, поддържат страха и напрежението. Това, ако щеш, формира и бюджета на терористите и отваря път за по-сериозната работа — извличането на суми зад кулисите. Нещо като върха на айсберга — това, което не се вижда, е десетократно повече. Тероризмът е една десета широко разпространявани съобщения и девет десети изнудване и насилие, с печалба, от която „Уол Стрийт“ би се засрамил.
	— Знаеш ли — каза Фицдуейн, — от статистиката за терористичните акции в Ирландия става ясно, че тук, в Швейцария, проблемът с тероризма не стои поне по отношение на насилието. През последното десетилетие е имало само няколко инцидента и то без особено значение. За същото време в Северна Ирландия са убити над две хиляди човека, десетки хиляди са били ранени, а материалните щети възлизат на стотици милиони.
	— Това не е тероризъм както го разбираме тук — каза Мечката, — това е война.

	* * *

	Градът спеше. Кафенетата и ресторантите бяха затворени. Прозорците тъмнееха. По улиците нямаше хора, само от време на време някоя кола нарушаваше спокойната нощ.
	Фицдуейн се облегна на перилата на моста „Кирхенфелд“ и запали последната си пура. Трябваше да запише някои нови неща, които бе научил тази вечер, но от няколкочасовото пиене с Мечката се чувстваше приятно уморен и миниатюрното касетофонче така си и остана в джоба му.
	Нощният въздух носеше приятна прохлада. Отдолу реката проблясваше само на фаровете на минаващите коли.
	Вдясно се виждаше внушителната грамада на хотел „Белвю“, който се славеше с това, че през деня предлагаше красив изглед към планината. Мечката му бе казал, че през Втората световна война в хотел „Белвю“ се е помещавало немското разузнаване в неутрална Швейцария, а Съюзниците са били настанени в по-малко пищния „Швайцерхоф“, на няколко преки оттук.
	В някои от стаите все още светеше. Докато стоеше на моста, прозорците един по един потъмняха. Мостът „Кирхенфелд“ го привличаше, макар и сам да не можеше да си обясни защо. Не беше нито най-високият, нито най-старият мост в Берн. Нямаше историческата, слава на „Толдън Гешп“ в Сан Франциско или лондонския „Тауър Бридж“ и все пак имаше нещо в него, а и беше място, където човек спокойно можеше да помисли.
	Мечката му бе предложил да го закара, но Фицдуейн отказа, защото му се щеше да повърви на въздух. Наслаждаваше се на спокойствието на спящия град, на усещането за простор от пустите улици, усещането за свобода на духа. Пурата скоро щеше да свърши. Предаде останките й на водата. Отдели се от перилата и се запъти към апартамента. Зад себе си чу смях и познат съскащ звук. Обърна се — една двойка на ролкови кънки караше в пълен синхрон в неговата посока. Движеха се бързо, шаловете им се вееха отзад, а свободните дрехи скриваха движенията на телата им. Минавайки под една улична лампа, те се спогледаха и пак се чу смях. Фицдуейн отстъпи, за да им направи път. За миг се сети за Етен и се почувства самотен.
	Силата на удара в гръдния кош на Фицдуейн, увеличена и от скоростта на кънкьора, накара ножа да изхвръкне. Той се търколи на няколко метра встрани и острието му проблесна на светлината на уличната лампа. Нападателят направи елегантен завой с кънките и се насочи към ножа. Взе го и започна да го прехвърля от ръка в ръка. Жената стоеше на известно разстояние и гледаше, това бе негова задача, тя не трябваше да се меси, а и смъртоносният удар бе нанесен.
	Фицдуейн се вцепени от шока и болката. Усещаше перилата в гърба си, отдолу безмълвно течеше реката. Калъфът на статива с новата му пушка се бе изхлузил от рамото му и бе паднал на една страна, току в краката му. Знаеше, че нямаше да има време да я достигне, преди отново нападателят да се нахвърли отгоре му. Очите му не изпускаха острието. С дясната си ръка заопипва гърдите си, за да разбере доколко е ранен. Нямаше кръв. Бе изненадан, че още може да се държи на краката си.
	Острието в ръката на нападателя за миг замря и връхлетя отгоре му като стоманена дъга, насочвана ловко право в целта. Адреналинът му рязко скочи и със светкавична бързина той отскочи встрани, парирайки ножа с лявата си ръка. Усети парене и топлината на кръвта. Дясната му ръка се впи в гърлото на нападателя. Чу се хъркащ звук и нападателят се свлече на земята. Опита се да се освободи от хватката като държеше ножа насочен към Фицдуейн, за да се предпази.
	Фицдуейн забеляза, че момичето тръгна към тях и разбра, че му остават няколко секунди. Отпусна се назад върху перилата, сякаш последното усилие го беше изтощило. Мъжът се нахвърли отгоре му, освирепял от ярост. Фицдуейн се завъртя на пети и използвайки инерцията му, го преметна през перилата. Чу се ужасен писък и тъп удар.
	Момичето бе с нож в ръка. Фицдуейн се хвърли към калъфа, претърколи се и се изправи с пушката. Рязко сложи пълнителя. От ръката му капеше кръв, чувстваше се зле. Момичето го гледаше с насочен към него нож. Започна бавно да се изтегля назад, после се обърна и се втурна да бяга. Изчезна в тъмнината, но звукът от кънките й още се чуваше. После настъпи тишина.
	Фицдуейн се надвеси през перилата. Не се виждаше нищо. Ребрата го боляха. Изправи се и започна да оглежда гърдите си. Острието не беше проникнало — миниатюрното касетофонче бе поело удара и бе раздробено. От ръката му още капеше кръв.

	* * *

	Мечката сънуваше и беше щастлив. Двамата с Тили бяха отишли до малкия замък в Шпиц да вземат вино. Там бяха и тези, които казваха, че виното от Шпиц е твърде сухо, защото го правят от стърготини, но Мечката не им вярваше. Винаги с удоволствие предприемаха тази малка екскурзия, харесваше им пейзажът на Тунерзее, обичаха да хапват в крайезерния ресторант и после слизаха в избата, чинно се нареждаха на опашка и гледаха как се пълнят собствените им бутилки. Мечката се чудеше защо в избата се чува толкова силно телефонът. Никой не обръщаше внимание. Той погледна Тили, тя му се усмихна и изчезна. Мечката се почувства като изгубено дете.
	Вдигна слушалката.
	— Сержант Рауфман — каза един възбуден глас.
	— Да — изръмжа Мечката, — часът е два след полунощ, ако не сте забелязали.
	— Съжалявам за безпокойството, сержант Рауфман, но е важно — каза гласът. — Аз съм нощният управител на хотел „Белвю“.
	— Радвам се за вас — каза Мечката, — но лично аз обичам да спя нощно време, някои от нас го правят.
	— Нека да ви обясня, при мен дойде един мъж, едната му ръка кърви и носи пушка. Какво трябва да направим?
	— Нямам понятие. Сложете една кофа под ръката му. Извикайте полицията. Откъде по дяволите да знам!
	— Мъжът казва, че ви познава…
	— Чакайте малко — каза Мечката, — кой е той?
	— Твърди, че се казва нещо като Фицдъра-бъра, не можах да разбера добре, но не ми се ще да го питам пак. Изглежда някак — гласът направи пауза — опасен.
	— Как се казвате?
	— Ролф — отговори гласът. — Ролфи Мюлер.
	— Слушай, Ролфи. След десет минути съм при вас. Превържете ръката му, дайте му всичко, каквото поиска и не се опитвайте да говорите с него, capisce*?
	[* ясно ли е? (итал.). — Б.пр.]
	— Тъй вярно, сержант — каза Ролфи, — не е ли вълнуващо?
	Мечката не отговори. Вече намъкваше панталоните си върху пижамата. Новината сякаш не го изненада.


	Час по-късно, тъкмо когато Мечката изпращаше лекаря, телефонът в апартамента на Фицдуейн иззвъня. Затвори, заключи вратата, постави тежкото резе, отиде в кабинета и вдигна слушалката, Фицдуейн лежеше на леглото в спалнята и преживяваше станалото…
	Мечката влезе в стаята. Застана с ръце в джобовете и впери очи във Фицдуейн. Изпод якето му се виждаше яката на пижамата. Наболата му четина му придаваше още по-мърляв вид.
	— Лекарят смята, че ще оживееш — каза Мечката. — Раната на ръката ти не е дълбока, макар че имаше доста кръв. Гърдите ти са добре натъртени и май ще имаш нужда от нов касетофон.
	— Започвам да се унасям — каза Фицдуейн. — Лекарството явно действа.
	— Открили са го — каза Мечката — или поне смятаме, че е той. Много малко му е трябвало, за да падне в реката. Тялото е на млад мъж и отговаря на описанието ти — намерили са го на ръба на спортната площадка под моста.
	— Мъртъв?
	— Сто процента. И точно това ще породи усложнения.
	— Но това стана при самозащита — запротестира Фицдуейн. — Той толкова искаше един от нас да скочи от моста и за малко това щях да съм аз.
	Мечката въздъхна.
	— Не е там работата. Убит е човек. Няма свидетели. И ще има разследване. Пак писане, показания, разпити и тъй нататък.
	Гласът на Фицдуейн бе сънен:
	— По-добре да съм следствен, отколкото мъртъв.
	— Да, но не ти трябва да правиш всичко това — беше сърдитият отговор. — Между другото, отвън има униформен полицай, така че на практика си арестуван.
	Отговор не последва. Очите на Фицдуейн бяха затворени, дишането му равномерно — спеше. Горната част на тялото му бе отвита, превързаната му ръка — опъната. По тялото му личаха следите от удара. Мечката се пресегна и го зави. Загаси лампата и излезе от стаята.
	В кухнята униформеният полицай правеше кафе. Подаде на Мечката една чаша, щедро полята с коняк от запасите на фон Графенлауб. Трябваше малко да поспи, защото иначе нямаше да издържи дълго, мислеше си той.
	Униформеният полицай се люлееше на стола си. Работеше отдавна в полицията и преди Мечката да стане детектив, дежуреха с една и съща патрулна кола.
	— За какво е цялата работа, Хайни?
	Мечката се прозя. Навън се зазоряваше. В апартамента беше топло, но той потръпна. Беше смъртно уморен.
	— Май трябва да сложим опашка на нашия ирландец.
	Полицаят учудено вдигна вежда:
	— Това не ми говори нищо.
	— Самият аз не знам кой знае колко.
	— А бе защо вие детективите сте винаги толкова потайни?
	Мечката се усмихна:
	— Нали това ни е работата — да се занимаваме с хорските тайни. Иначе няма да има нужда от нас.
	Телефонът иззвъня отново. В кухнята имаше дериват. Полицаят вдигна слушалката и я подаде на Мечката.
	— За теб е. Дежурният от управлението иска да говори с теб.
	Мечката взе слушалката, изслуша това, което му казаха, после зададе няколко въпроса, усмихна се и затвори.
	— Късметлия.
	— Ще обясниш ли за какво става дума?
	— Имало е свидетел на случката — започна Мечката. — Явно един от гостите на хотела — дипломат на посещение в страната — е видял как е станало всичко от прозореца на стаята си. Казва, че е забелязал как са нападнали Фицдуейн и се опитал да съобщи за това, но не могъл да се разбере с дежурния и затова извикал преводач от посолството и дал показания. Потвърдил е това, което каза ирландецът.
	— Мислех, че дипломатите знаят чужди езици.
	Мечката се засмя.
	— Ако питаш мен, той се е забавил не заради преводача, а защото в стаята му е имало жена. Поне се носи такъв слух в хотела.
	— Нечия съпруга? — попита полицаят.
	— Не — каза Мечката, — проблемът не е в жената, била е една от местните проститутки.
	— Тогава?
	— Дипломатът е от Ватикана — каза Мечката, — полски свещеник.
	Полицаят се ухили. Столът му беше силно наклонен назад.
	— Ей, понякога си харесвам работата.
	— Ще паднеш — предупреди го Мечката, но вече беше твърде късно.

	* * *

	Килмара още веднъж прочете телекса от Берн. Погледна навън — сиво небе, проливен дъжд, влажно и студено.
	— Мразя месец март — каза той, — а сега започвам да намразвам и април. Къде са слънчевите дни, синьото небе и цветята, които имаше, когато бях млад. Какво съм му направил на април, че се държи така противно?
	— Не го приемай като лична обида — каза Гюнтер, — от възрастта е. Колкото повече остаряваш, толкова по-лошо ти се вижда времето. Старите кокали искат слънце и топлина.
	— Намерили къде да го искат.
	Видеото щракна, лентата бе пренавита.
	— Ще го видим ли пак? — попита Гюнтер.
	Килмара кимна и погледна към големия висококонтрастен екран. Филмът бе заснет от четирима рейнджъри, на които казаха да гледат на задачата като на упражнение.
	Бяха се спуснали с парашути през нощта. Екипирани с кислородни маски и миниатюрни цилиндърчета, прикрепени към костюмите им, бяха скочили от един военен транспортьор на височина седем хиляди метра. Имаха черни управляеми, четириъгълни парашути, но по-голямата част от разстоянието падаха свободно, достигайки скорост от двеста и петдесет километра в час. Носеха черни гумени очила и се ориентираха като сравняваха терена с картите, които бяха изучавали, и видеофилма, направен от самолет предната нощ. Електронни високомери, прикрепени към резервните им парашути, отчитаха спадането на височината. Когато дисплеят отчете триста метра височина, рейнджърите дръпнаха пръстените и парашутите им се отвориха от скоростта.
	Така че можеха да се управляват като самолетни крила — можеха да завиват, да спират, да намаляват скоростта с помощта на опашката чрез водещите въжета. Но дори и при тази висока маневреност приземяването на точно определено място бе трудно. Прогнозите за времето предвиждаха слаб вятър по това време на годината, но духаше доста силно и с много усилия и не малко късмет групата успя да се приземи в близост до целта, на едно пусто място. С помощта на екипировката си за нощно виждане рейнджърите стигнаха до училището „Дрейкър“. Направиха две укрития и до сутринта поставиха под наблюдение двата входа на училището.
	В продължение на пет денонощия не се случи нищо необикновено, но на шестата вечер почти изчерпаното им търпение бе възнаградено, филмът бе заснет с увеличителен обектив и усилвател на изображението. Валеше силен дъжд и картината не беше много ясна, но при стеклите се обстоятелства нямаше друг начин. Независимо от това, заснетият материал бе шокиращ.
	Малко след полунощ, когато всички си мислеха, че отново им предстои дълга и безплодна нощ, от страничния вход на училището излезе някаква фигура. Отначало се виждаше само един замъглен силует, защото камерата бе фокусирана точно на входа на училището. Силуетът стигна до прикритието на храстите и клекна, сливайки се с околността. Един от недостатъците на усилвателя на изображението бе неспособността му да предава цветове — картината излизаше в сиво-зелени образи.
	Операторът започна да приближава образа, но се върна към входа на училището, защото в този момент от там излязоха още двама души, които притичаха ниско наведени и се скриха в храстите. След около половин минута на вратата се появиха още две фигури. Минаха още няколко минути. Камерата се опита да хване фигурите в близък план, но храстите пречеха и само тук-таме през пролуките на листака се виждаха сенки.
	Килмара си представяше как са се чувствали рейнджърите в укритието. В земята са били издълбани дупки, но така, че да се сливат с естествения релеф. Използвали са всички възможности, които теренът им е предоставял — гънка на релефа да замаскира входа или надвиснала скала да осигури защита отгоре. Горните слоеве на пръстта са били внимателно вдигнати, а изкопаните дупки, покрити с подсилена тел, върху която са били върнати най-горните парчета пръст. Човек можеше да мине върху подобно укритие без дори да се усъмни, че нещо не е наред.
	Наблюдението се осъществяваше посредством малък обектив, свързан към кабел с оптически влакна, а образът се приемаше от джобен телемонитор — технология, заимствана от микрохирургията.
	Първият силует се показа иззад храстите и пое в посока към гората. Останалите го последваха един по един на интервал от трийсетина секунди. Образът отново се замъгли за няколко секунди и после на екрана се появи ясна картина в близък план. Въздействието й беше същото, независимо от това, че го гледаха втори път. Лицето на екрана не беше човешко. Виждаше се тялото на човек и глава на чудовищно, невиждано животно: козина и сплъстена коса, къси и извита рога, издадена озъбена зурла — като видение от кошмар.
	Камерата показа всяка от фигурите — всички носеха различни маски. Потънаха в гората.
	— Две самоубийства чрез обесване и загинал при нещастен случай директор, а сега и това — каза Гюнтер.
	— Е, поне можем да се досетим какво се е случило с козата на Фицдуейн — каза Килмара, — но обличането на маскировъчни костюми не е престъпление.
	— Значи според теб всичко е наред?
	— Ако има летящи крави…

	* * *

	Лагерът беше на повече от двеста километра на юг от Триполи и бе разположен около малък оазис, чийто палми почти се губеха сред гората от едноетажни бараки, бетонни блокове, стрелбища, полигони и учебни площадки. Той бе обграден от четириметрова ограда от бодлива тел. По най-външния ред течеше ток, а на всеки двеста метра имаше наблюдателници с четиринадесет и половина милиметрови картечници „KPV-Владимиров“. Подстъпите се охраняваха от ракетни батареи, подсилени с четирицевови противовъздушни оръдия „ZSU-4“, насочващи се с радар.
	Учебният лагер побираше до хиляда борци за свобода, а откакто бе построен, през неговите врати бяха минали много пъти по толкова — като се почне от членовете на Полизарио, или ПЛО и се стигне до хилядите други терористични групи, финансирани от полковник Муамар Кадафи.
	С понамален състав, вследствие разхода на хора при ученията с бойни амуниции, оцелелите излизаха от лагера владеещи до съвършенство тактиката на партизанската война и терористичните похвати, включително и умението как да правят бомби за коли и за пощенски пликове, как да вкарват тайно огнестрелно оръжие на самолет, как да се възползват максимално от шума в пресата от поредната терористична акция, как да измъчват и екзекутират заложници. Инструкторите бяха професионалисти с немалък личен опит и нямаха сърца. Живееха отделно от обучаваните в жилища с климатична инсталация извън лагера. Разговорите, които се водеха около олимпийския им басейн сред звън на чаши, смях и плясък на вода, бяха предимно на немски, руски и испански.
	Имаше и много други подобни лагери не само в Либия, но и в Южен Йемен, Куба, Сирия, Ливан, Източна Германия и Русия. Изборът бе паднал върху лагер „Карлос Маригела“, наречен на автора на най-известния наръчник по градски тероризъм, предимно заради отдалечеността и изолацията му, а разработваният проект имаше личната подкрепа на Муамар Кадафи.
	Откакто през 1969 Кадафи свали слабоумния Идрис — крал на Либия, той оказваше подкрепа на всяка терористична организация било с пари, оръжие, убежище или тренировъчни лагери. Бе застанал изцяло зад гърба на терористичната организация, която пое отговорността за кръвопролитията по време на Олимпийските игри в Мюнхен. Осигури годишна издръжка от четиридесет милиона долара за ПЛО. Предложи един милион долара за убийството на египетския държавен глава Ануар Садат. Нахлу в Тунис, воюва с Египет, бе отговорен за двете нападения над Чад, беше инициатор на вълненията в Судан, и осигури финансова подкрепа за никарагуанските сандинисти, аржентинските монтонеро, уругвайските тупарамо, ИРА, ЕТА на испанските баски, сепаратистките движения във Франция и Корсика, мюсюлманските вълнения в Тайланд, Индонезия, Малайзия и Филипините. Стоеше зад взривяването на самолета на Пан Американ на летището в Рим, където изгоряха тридесет и един пътници. Достави ракети с топлинно насочване „SAM-7“ за палестинска група, която възнамеряваше да вдигне във въздуха излитащ самолет на летище „Фюимичино“. Бе дал подкрепата си за коледната акция срещу ОПЕК през 1975 във Виена.
	Човекът, който бе избрал Либия за обучението на собствената си ударна група, бе доволен, защото всичките му изисквания се изпълняваха. Кадафи бе обещал премия от десет милиона долара за успешното приключване на проекта. В края на аудиенцията либиецът му бе подарил копие с автограф на собствената си „Зелена книга“, посветена на ислямската революция, заедно с чек за половин милион долара като начало.
	В Либия бе известен под името Феликс Кадар. Но то не беше от значение — в други страни го знаеха под друго име. В архивите на ЦРУ и в Службата за борба с тероризма към Държавния Департамент на САЩ той бе известен под кодовото наименование Симитар. Нямаше определени политически влечения, нито робуваше на определена идеология. Имаше католическо вероизповедание, но се случваше да слага и зеления тюрбан, като поклонниците в Мека. А и наистина бе ходил на поклонение в Мека. Бе един от инициаторите за нападението на Голямата Джамия и бе доста изненадан от неспособността на Саудитска Арабия да се справи сама с нападателите. Накрая се наложи да се иска подкрепата на френското правителство в лицето на Жижен — Специалната група за намеса, в резултат на което атентаторите бяха убити, а мъжът прибави още един милион долара към банковата си сметка.
	Мъжът отдавна бе обмислил ходовете си. Беше му хрумнала идеята, че вълненията в различни точки на света предоставяха уникална възможност за лично облагодетелствуване. През последната година в Харвард, като студент по управление на икономиката, бе разработил бизнес план, посветен на това как да натрупа състояние от сто милиона долара за петнадесет годишни.
	Бяха минали повече от дванадесет години, а той все още бе далеч от крайната си цел. Правеше грубо по четири милиона долара и нещо годишно и ако продължаваше така, на тридесет и първи май хиляда деветстотин осемдесет и трета — срокът, който си бе поставил — нямаше да му достигат около четиридесет милиона долара. Явно трябваше да се действа бързо — налагаше се да осъществи големия си удар. Като се вземат предвид инфлацията и непредвидените разходи, това трябваше да му донесе петдесет милиона долара чисто и тогава вече можеше да си позволи да се оттегли. Така щеше да изпълни плана си две години предсрочно.
	А имаше и още нещо. Беше се специализирал да извършва операциите си с различни формирования и винаги с различна самоличност — в това отношение бе истински експерт, но имаше усещането, че бе въпрос само на време някой от отделите за борба с тероризма да сглоби мозайката. Освен това трябваше да си го признае, напоследък бе позволил самоувереността му да вземе връх над разума.
	Бе започнал да си играе с властите. И понеже никога не го бяха разкривали, дори и заподозирали, той си бе позволил умишлено да увеличи риска. Трябваше да се сложи край на това. Грешките трябваше да се заличат.

	* * *

	Познаваше лично всеки от седемдесет и петимата човека от ударната група. Години наред бе набелязвал подходящите хора използвайки досиетата на терористите от архивите на КГБ. Поддържаше близки приятелски отношения с Ахмед Джибрил, бивш палестински офицер от сирийската армия, който дълги години бе един от най-активните агенти на КГБ в повечето от палестинските бунтове.
	Проучи всеки от кандидатите щателно, използвайки сведения, събрани от КГБ, както и собствените си архиви. Това, което смяташе за най-важно, бе проникване сред неприятеля — специалитет на израелците, много от които говореха свободно арабски и по външен вид не се различаваха особено от йеменските араби и тези от Северна Африка. Класическият трик на израелците бе да заменят със свой човек някой от убитите или пленени при сражение арабски федейци. Не беше трудно, а и измамата не можеше лесно да бъде разкрита, при условие, че палестинци имаше в много държави. Кадар сметна, че е открил подходящия човек. Не можеше да му се има пълно доверие, но и не беше нужно. В лагера волята на Кадар бе закон — той бе съдник на съдбите, а ако пожелаеше — и екзекутор.
	Терористите бяха строени в две редици в полукръг около Кадар. Беше тъмно и полигонът се осветяваше от мощни прожектори, но въпреки това Кадар оставаше в сянка. От едната страна се виждаше забита в земята метална рамка, където за ръцете и краката бе завързана безформена фигура.
	Кадар беше с арабско фередже от маскировъчен плат, носът и устата му не се виждаха, бе сложил и слънчеви очила. Някои от хората бяха работили и преди за него, но никой не бе виждал лицето му, и не знаеше истинското му име. Знаеха само, че човекът с качулката е мислителят, този, в чиято глава се раждаха безукорните проекти, почти винаги изпълнението на които бе предоставяно на други.
	— Братя и сестри, борци за свобода — започна той, — години наред вие се борехте за унищожението на евреите и за освобождението на родната земя. Преминали сте през множество славни битки и сте повалили не един враг, но окончателната победа винаги ви се е изплъзвала. Но сте били мамени не само от проклетите израелци, но и сте лишавани от това, което по право ви се полага, не без активната помощ на безбожните американци и мощта на Западния империализъм. Бяхте събрани тук, в този лагер, за да бъдете обучени и подготвени за акция, насочена право под пояса на упадъчния Запад. Делото ви ще има отзвук по цял свят, а управниците на Запада ще треперят от ужас.
	Чуха се одобрителни викове и ръкопляскания. Няколко ентусиасти дори стреляха във въздуха. Кадар реши, че е отделил достатъчно време за заклеймяването на Израел и Западния свят. Трябваше да се заемат с по-практични дела, защото терористите, поне по мнението на Кадар, далеч не се биеха само от идеализъм. Това, което най-много им харесваше, бе заплащането в твърда валута.
	— Борци за свобода — продължи той, — сега не мога да ви разкрия подробностите на операцията. По съображения за сигурност, които предполагам разбирате много добре, те ще ви бъдат съобщени в деня преди акцията. А дотогава, макар да сте опитни и закалени в битки, ще продължите обучението си, за да усъвършенствате бойните си умения. Мислете не само за славата, с която ще се окичите, когато изпълните мисията си, но и за стоте хиляди щатски долара, които всеки от вас ще получи при успешното й изпълнение.
	Този път ръкоплясканията бяха по-шумни, отново се чу картечен огън. Кадар си помисли, че колкото и опитни и обучени да бяха хората му, много от тях все още се поддаваха на емоции твърде лесно. За да успее замисленият план, хората трябваше да се подложат на сурова и безмилостна дисциплина — подчинението трябваше да е безпрекословно. И тъй като не разполагаше с много време, единственият начин да постигне това бе да им внуши непреодолим страх от неизпълнението на заповеди. Даде им захарчето, сега беше време за камшика. Бе подготвил сценични ефекти, за да постигне въздействието, което желаеше.
	Вдигна ръка и възгласите секнаха.
	— Братя и сестри — започна отново той, — изправени сме пред неумолим враг. Нашата война никога не свършва. Враговете непрекъснато се опитват да ни унищожат — изпращат самолетите си да ни бомбардират, нападат ни по море, изпълват ефира с фалшивата си пропаганда, изопачат истината за нашата кауза, изпращат шпиони и подставени лица да всяват раздор между нас.
	Реакцията на слушателите бе бурна — размахваха се юмруци, вдигаха се заплашително автомати.
	— Тишина — извика той и врявата секна.
	Стояха и чакаха неподвижно. Бяха приучени на сурова дисциплина, но бяха свикнали и с лекия и разпуснат живот на партизанските части, които рядко влизаха в действителни схватки, независимо от това какво говореха на жените си. Усещаха, че този път става дума за нещо по-различно.
	Кадар вдигна дясната си ръка. Прожекторите, осветяващи полигона угаснаха. Групата бе скована от страх и любопитство. Щеше да се случи нещо ужасно. Мнозина се досещаха, че касаеше човека, завързан за металната рамка, но никой не знаеше точно какво. Чакаха.
	Гласът на Кадар прониза тъмнината:
	— Ще наблюдавате екзекуцията на ционистки шпионин, който се опита да стане един от нас. Гледайте и не забравяйте това, което ще видите! — гласът му премина във вик и отекна в тишината.
	Появи се светлинен кръг и освети фигурата, провряна в рамката. Мъжът бе гол, със завързана уста, очите му бяха широко отворени от страх. Към него се приближи висок мъж с бяла лекарска престилка и спринцовка в ръка. Вдигна спринцовката и леко натисна буталото, за да изкара въздуха от иглата. После внимателно инжектира съдържанието й и отстъпи назад гледайки часовника си.
	Минаха няколко минути. Пристъпи напред и преслуша мъжа със стетоскоп, после внимателно прегледа очите му с офталмоскоп. Прибра го в джоба си и кимна към Кадар.
	Гласът на Кадар процепи нощта:
	— Действайте.
	Високият извади от джоба на престилката си някакъв предмет, чу се ясно щракване и на светлината на прожектора проблесна острие на нож. Започна лекичко да люлее ножа пред погледа на завързания, очите следяха движенията му като в транс. Наблюдаващите чакаха.
	Гласът на Кадар звучеше равно, сякаш описваше хирургическа операция:
	— Вероятно сте любопитни да разберете как действа инжектираното в кръвта на затворника вещество. Това е опиат със специално въздействие, разработен от нашите приятели в КГБ. Нарича се „Витазаин“ и повишава значително чувствителността на нервната система. И най-лекото докосване предизвиква несравнимо удоволствие, а когато се причинява болка, ефектът толкова се засилва, че достига до неописуем и непонятен ужас и страдание.
	Във въздуха се чувстваше напрежението на хората. Един от задната редица се олюля, но съседите му го подхванаха. И най-закоравелите терористи, преминали през ада на не една битка, се смразиха от зловещия глас.
	Мъжът с престилката пристъпи напред. Ножът отново заигра пред очите на обезумелия от ужас затворник. Острието спря току до носа му, после се отдръпна и рязко се стрелна напред прерязвайки превръзката, която досега не бе позволявала на мъжа да вика. Високият с престилката я махна и хвърли на земята. Извади от джоба си едно шише и даде на затворника да пие. В очите на завързания проблесна надежда. Шишето бе прибрано и затворникът остана сам в кръга светлина.
	Светна втори прожектор и освети едно петно на около трийсет метра от завързания човек. Всички погледи се насочиха натам. Чу се тежко дишане, сякаш някой носеше непосилен товар. В светлината се появи човек и спря. Обърна се с лице към затворника. Вдигна огнехвъргачката и я насочи към завързания. Наблюдателите гледаха ту затворника, ту човека с огнехвъргачката. Писъци на ужас пронизаха нощта, тялото на завързания се гърчеше в напразни усилия да се освободи.
	Човекът във втория кръг подготви оръдието. Използваше сгъстено гориво, което можеше да изхвърли горящия напалм до седемдесет метра. Носеше си три пълнителя — достатъчно за девет секунди непрекъснат пламък — много повече, отколкото бе необходимо. Чакаше знак от Кадар.
	— Убий го! — каза гласът.
	Човекът с огнехвъргачката откри огън.


	Шестнадесета глава

	Посланик Харисън Нобъл, заместник-директор на Отдела за борба с тероризма (ОБТ) към Държавния Департамент на САЩ захвърли доклада, който четеше с отвращение.
	Беше дипломат от кариерата, висок и слаб, много приличаше на бившия посланик, писател и икономист — Джон Кенет Галбрейт. Макар да наближаваше шестдесетте, с изтъняла и посивяла коса, Нобъл бе забележителен мъж. Жените все още го смятаха за привлекателен.
	Преди да дойде в Държавния Департамент през петдесетте, Нобъл бе известен пилот от Корея, повалил сам единадесет противника, което бе достатъчно убедително доказателство по онова време, че има поне един човек, който не симпатизира на комунизма и следователно на всичко, което не е от американски произход, тъй като за мнозина споменът от лова на вещици, разразил се по времето на Макарти, бе все още болезнен.
	При мисълта за вероятните последици от доклада, който лежеше на бюрото му, посланикът въздъхна. Облегна се на мекия си, тапициран с естествена кожа въртящ се стол и погледна към помощничката си. От това положение виждаше сама коленете й, но и те бяха хубави. Е, поне мястото, откъдето щеше да се бори с тероризма бе удобно.
	— Екзекуция с огнехвъргачка — каза той. — Доста гадно. Кой е източникът?
	— Израелците плащат на един от инструкторите в лагера — отговори помощничката. — Щом ни го казват израелците, които нямат вяра на нашите сили за сигурност, вероятно не е вярно, но те май го вземат несериозно.
	— А има ли някой в този бранш, който да говори истината?
	— А в дипломацията как е? — попита сухо помощничката. Беше амбициозна жена над трийсетте. Достатъчно ясно бе показала, че се интересува от заместник-директора, който от своя страна все още се колебаеше. Една дискретна връзка бе като подмолна дипломация. От друга страна, той бе съвсем наясно, че във Вашингтон нищо не остава скрито.
	Вдигна облегалката на стола си и сега можеше да вижда целите й крака. Разговорът определено имаше чувствен оттенък.
	— И какво мислиш за това? За какво се готвят? — посочи той с ръка папката на бюрото, на която пишеше „СТРОГО СЕКРЕТНО“. Като се замисли човек, ако нещо беше наистина тайно, нямаше да му слагат такъв надпис.
	— Отвличане?
	— Не ми се вярва. В този лагер се обучават поне седемдесет човека.
	— Може би поредица от отвличания?
	— Възможно е, но струва ми се, че е нещо друго. Обучават ги като цяло. Повече прилича на нападение на командоси.
	— Някое посолство? — надяваше се да не е това. Над сто милиона долара бяха хвърлени за подобряване сигурността на дипломатическите мисии на САЩ в чужбина, но той знаеше много добре, че това не решава проблема. При строежа на сградите не се е мислело за обезопасяването им, а подобрения се правеха трудно докато хората в тях си вършеха работата. Освен това при съвременната огнева мощ далеч не беше достатъчно да се поставят куршумоустойчиви стъкла на прозорците, и на приемните салони или да се ползват бронирани коли, когато шепа експлозиви, поставени където трябва, можеха да срутят сградата, или да превърнат колата заедно с хората в нея в кървави отпадъци.
	— Не, групата е твърде голяма — продължи тя. — Обикновено се прашат малки подбрани групи. Не е толкова лесно да развърнеш седемдесет въоръжени терористи. Това всъщност е най-странното нещо — по какъв начин ще отидат на мястото толкова много хора, без да бъдат забелязани на границата или при проверката на летището? Не че тези седемдесет човека са непознати лица, даже напротив, те са специално подбирани. Имаме сведения за много от тях.
	— Ако не бях дипломат, щях да предложа да ги унищожим докато са ще в лагера, с атака от въздуха, израелски стил.
	— Да бомбардираме Либия? Изключено. Президентът никога няма да даде съгласието си.
	— А да не говорим за политическия отзвук, който би последвал от такава акция. Нашите европейски съюзници търгуват усилено с Либия и останалия арабски свят и смятат, че известна търпимост спрямо терористичните движения е приемлива цена в името на деловите връзки. Донякъде са прави — терористичните акции действително намират широк отзвук в пресата, но жертвите не са много, материалните щети не са кой знае колко. С една дума, общо погледнато, тероризмът е поносим.
	— Освен ако жертвата не си ти — каза помощничката.
	Нобъл погледна към доклада:
	— Доколкото виждам, нашият източник смята, че акцията ще се проведе през май — той се усмихна. — Всяко зло за добро. Ако източникът ни не греши, аз няма да съм тук. Ти ще имаш честта да поемеш отговорността и неприятностите. Отивам да видя сина си и кротко да си ловя риба — замахна с въображаемата въдица и хвърли куката с примамката точно в целта. Представи си как поривите на вятъра галят лицето му и до слуха му достигна тихият плясък на веслото във водата.
	— Къде отиваш?
	— В Ирландия — каза той. — Западната част.
	— Не се ли безпокоиш за безопасността си там?
	— Ни най-малко. Вярно е, че в Ирландия терористите се чувстват като у дома си, но обикновено атентатите стават в Северна Ирландия и са насочени срещу англичаните. Но дори и там чужденците не се закачат, а останалата част от страната е спокойна. Същото е и с Ню Йорк, високото ниво на престъпност там не означава, че не трябва да идваш в страната, просто ще стоиш по-далеч от Ню Йорк.
	„Жалко, че ще тръгва толкова скоро, помисли си помощничката, почти е налапал въдицата“. Тактиката „со кротце, со благо“ даваше резултати, но раздяла от един месец можеше да провали постигнатото. Е, все още разполагаше с три седмици да извади рибата на сухо. Тя бавно кръстоса крака. Той вдигна поглед към нея.
	Е, поне беше привлякла вниманието му.


	Айво разсеяно потта дясната си китка, търсейки сребърната гривна, която Клаус му бе дал. Започна да върти гривната напред-назад докато китката му се зачерви. Не усещаше болката, мислеше за мъжа, когото бе видял приятеля си да тръгва и който вероятно бе причинил смъртта му.
	Последните няколко дни говори с всички познати на Клаус, надявайки се, че някой може да се сети за човека, който го бе отвел, но безуспешно. Сега седеше на гарата и чакаше Маймуната да се върне от Цюрих. Маймуната и Клаус предлагаха почти една и съща услуга, а понякога, ако клиентът пожелаеше това, го правеха заедно. Освен дарбите, които щедро предоставяше за продан, Маймуната притежаваше и още една обещаваща дарба — можеше безупречно да запомня числа, без значение какви са. Клаус казваше, че Маймуната е способен да запомни цял телефонен указател. Това за в бъдеще можеше да се превърне в златна мина, особено когато ставаше въпрос за регистрационните номера на колите на клиентите му. След време, когато остареят и прелестите им увехнат, можеха да се заемат с тихо изнудване. Айво не можеше да си представи, че някога ще остарее.
	Когато човек имаше вземане-даване с Маймуната, трябваше непрекъснато да е нащрек, защото той бе не само глупав, беше тъп, опърничав и лъжец по рождение. Ако не се отнасяш с него подобаващо, беше в състояние да си затвори устата, дори и да знаеше нещо, но по-лошото беше, че ако нищо не знаеше, щеше да се преструва, че знае — от чист инат. „Май ще се наложи да го убедя да говори“, помисли си Айво. Никак не обичаше насилието, пък и не можеше да причинява болка другиму, но сега ставаше дума за човека, убил Клаус. Спря да върти гривната около китката си и си бръкна в джоба. Пръстите му напипаха сгънатата половинметрова верига от мотоциклет. Щеше да го заплаши, че ще го обезобрази за цял живот. Това трябваше да подейства — лицето му бе онова нещо, което привличаше клиентите.
	Минувачите заобикаляха отдалеч парцаливия младеж, седнал на земята с кръстосани крака. Мръсен, с опърпани дрехи, от него се носеше воня. Айво нямаше нищо против това. Дори не забелязваше. Въобразяваше си, че е рицар в блестящи доспехи, тръгнал да дири справедливост. Щеше да победи и да се върне триумфално в Камелот*.
	[* замакът на крал Артур. — Б.пр.]
	Сър Айво. Не звучеше зле.

	* * *

	Не бързаше да отвори очи, главата й туптеше, чувстваше се зле. На челото и страните си усещаше нещо мокро и хладно. Макар и малко, това й носеше облекчение. Беше объркана, не разбираше какво точно става с нея, но усети, че седи в неудобно положение. Отначало помисли, че е в леглото или поне трябваше да бъде там, но когато се опита да стане това не й се удаде, а и сякаш леглото не й беше познато.
	Прониза я страх. Искаше да си внуши, че всичко е сън, но знаеше, че не е. Бавно се опита да внесе ред в усещанията си. Започна да осъзнава това, което разсъдъкът й първоначално бе отхвърлил като невъзможно — беше завързана здраво на стол с висока облегалка и нямаше нищо върху себе си — беше съвсем гола.
	Мократа кърпа бе свалена от челото й. Надяваше се да усети приятната й хладина на врата си, но наместо това на гърлото й бе поставено нещо студено и твърдо. Чу се слаб звук и нещо я стегна. Все още, макар и по-трудно, можеше да диша, но на врата си сякаш имаше желязна яка.
	Обзе я паника. Задави се и започна да се бори за всяко вдишване. Като се поуспокои осъзна, че още може да диша. Опита се да каже нещо, но не успя. Устата й бе запушена с няколко пласта широки лепенки, които ако се съдеше по миризмата, обикновено използваха в операционните. Това като че ли я поуспокои, защото винаги бе свързвала тази миризма с болница, за миг реши, че е в безопасност. В следващия момент я заля вълна от ужас. Започна да се извива и гърчи в опит да се освободи. Нямаше смисъл, не можа дори да разхлаби въжетата. Неохотно тя отвори очи.
	Кадар, когото тя познаваше под друго име, се бе изтегнал в любимото си кресло стил „Чарлс Иймс“ точно отпреде й, с крака вдигнати на табуретка в същия стил. В ръцете си държеше полупълна чаша за коняк. Вдигна чашата, разклати съдържанието й и вдъхна аромата. Отпи глътка и отново я положи в скута си. Беше с разкопчана на гърдите черна копринена риза и бял панталон от фина материя. Беше бос. Явно се чувстваше удобно, в очите му проблеснаха закачливи пламъчета.
	— Предполагам, че се чудиш какво става. Вероятно се опитваш да си спомниш как си се озовала в това положение. Кимни с глава, ако съм прав — каза той. Тя го гледаше втренчено, очите й бяха големи и красиви. След няколко секунди кимна. — Любехме се — продължи той — или по-точно току-що бяхме приключили едно доста бурно изпълнение на soixante-neuf* с някои импровизации. Беше доста добра, дори бих казал забележителна, но ти имаш дарбата за чувственост, а и ако мога скромно да отбележа, съм те научил на немалко. Така ли е?
	[* шестдесет и девет (фр.). — Б.пр.]
	Този път тя кимна бързо в желанието си да му угоди. Явно беше пак някоя от странните му игрички, значи нямаше да й се случи нищо лошо. Дано да е така. Усещаше как сърцето й се блъска в гърдите.
	— Прощавай за превръзката на устата — каза той, — но швейцарците са маниаци на тема вдигане на шум. Ще ти кажа как разбрах това. Когато това се случи, наистина бях шокиран, както можеш да си представиш.
	Скоро след като бях дошъл в Берн за първи път — вече минаха много години от тогава, сладка моя, по онова време ти си била малко розовобузесто момиче — една вечер, нищо неподозиращ, реших да се изкъпя. Доколкото си спомням, причината бе доста хубавка и млада туркиня, която тогава бе сервитьорка в „Мьовенпик“, но може и да греша. Паметта ми понякога изневерява.
	Както и да е, тъкмо се сапунисвах, тананикайки си „Песента на волжките рибари“ и на вратата се звънна. Реших да не отварям, защото много мразя да ме изкарват от банята и то точно когато съм се отпуснал, но пръстът на звънеца не помръдна. Изругах на няколко езика и, оставяйки мокри следи след себе си, отворих вратата. И какво да видя! Вместо хубавката сервитьорка на прага като Крачун и Малчо стояха двама полицаи.
	Един от съседите, който вероятно приемаше твърде навътре гражданските си задължения и явно не обичаше руски песни, се обадил в полицията. Съобщиха ми, че имало някакъв закон, който забранявал къпането, пускането на пералня, чистенето с прахосмукачка и въобще всякаква шумна дейност след десет часа вечерта или по-рано от осем сутринта. Бях шокиран и раздразнен, но в същото време това ме забавляваше и не можех да повярвам на ушите си. Така че това е положението — вече е почти два след полунощ и се наложи да ти запуша устата. Не бих искал да започнеш да викаш и да нарушиш законите.
	Кадар пресуши чашата си, пресегна се към кристалното шише на ниската масичка и отново я напълни. До шишето имаше и метална купа с вода и кърпа.
	— Но да се върна на думата си. Тъкмо ти обяснявах какво се случи след интимното ни преживяване. Всъщност няма много за разказване. Ти заспа. Аз дремнах малко и после лекичко те чукнах по главата, на едно определено място, за да изпаднеш в безсъзнание. В случай че те интересува, това е индийски похват, нарича се „каларипейит“. А после те подредих по начина, който и сама можеш да видиш. Пийнах малко коняк, прочетох един-два сонета от Шекспир и чаках да се свестиш. Отне повече време, отколкото очаквах и затова прибягнах до мокрите кърпи. Както виждаш, свършиха работа.
	Може би се питаш защо съм вложил чак такова старание, да, по лицето ти виждам, че наистина си си задала този въпрос. Скъпа, става въпрос за дисциплина. Ти извърши нещо, което не биваше да правиш. Не се и съмнявам, че си го мислела за добро, но, честно казано, това не ме интересува. Сега ще трябва да си получиш заслуженото.
	Опитай се да погледнеш на нещата от моята гледна точка. Може би си мислиш, че основната ми грижа е нашата малка група тук, в Швейцария. Не разбираш, че аз имам много подобни групи, пръснати по цяла Европа, Близкия изток, Северна и Южна Америка и къде ли не и единственият начин да им държа юздите, като се има предвид колко много пътувам, е да държа на абсолютната дисциплина. Само така мога да ръководя една многонационална операция — ето защо дисциплината е задължителна.
	Знаеш ли, разработих стила си на ръководство, целите и начините си на действие още докато бях в Харвард. Идеята ми хрумна, когато проучвах дейността на големите фирми като „Проктър енд Гембъл“ и „Кинилевър“. Имаха различни марки сапуни и почистващи препарати, които се бореха за място на пазара. Сметнах, че бързо набиращото скорост явление — тероризъм, предоставя неразработени търговски възможности. Цялата тази омраза, отчаяние, идеализъм и необработена сила само чакат някой да ги насочи към някаква цел. И така реших да последвам примера на фирмите за перилни препарати, но вместо прах за пране да продавам терористични групи. Всяка група фанатици е предназначена за определен пазар. Имат свои собствени правила, ритуали и отличителен знак, които поддържат бойният им дух и им придават собствен облик, но всяка от тях има строго определена една-единствена цел — да ми донесе печалби.
	Това, което ме интересува, е печалбата. Въобще не ми пука за правата на палестинците, нито за амбициите на баските или пък премахването на швейцарския обществен строй. Интересуват ме парите, възвръщаемостта от направените вложения и постигането на целите ми. Всичко се свежда до това какво ще остане като дръпнеш чертата.
	Той спря и вдигна пълната си чаша срещу светлината. Разклати кехлибарената течност и се полюбува на златистите отблясъци, след това отново насочи поглед към момичето.
	— Инструкциите ти бяха да следиш ирландеца и да ми съобщаваш къде ходи и какво прави, като същевременно се стараеш да останеш незабелязана. Когато по-късно се появи опасност той да разбере, че го следят ти беше заповядано само да го наблюдаваш и то отдалеч, за да не се усъмни. Беше ти заповядано да не предприемаш нищо, абсолютно нищо! — гласът му се извиси и той почти изкрещя последните думи. Овладя се и продължи спокойно: — О, скъпа, забравих кое време е. Наистина не бих желал да смутя съня на берничани. Прости ми за това, че си позволих да повиша тон в присъствието на дама.
	Истината е, че не понасям недисциплинираността. Може би и затова избрах Швейцария за база. Като се абстрахираме от някои странности, това е едно истински дисциплинирано общество. Неподчинението, неспазването на точните инструкции ме шокира. А особено в твоя случай. Смятах, че вече си разбрала какво очаквам от хората, с които работя. И какво се оказва? Връщам се от много важна командировка и разбирам, че ти и оня глупак Пиер по собствена инициатива сте решили да престъпите инструкциите и да убиете ирландеца, само защото изглеждал така самотен и беззащитен на моста „Кирхенфелд“. На всичкото отгоре сте били двама срещу един, действали сте с изненада и пак сте се провалили — той поклати тъжно глава: — Моите хора не се държат по този начин. Пиер просто е имал късмет, че е умрял, преди да го докопам. Още ли не си разбрала какво се случва с тези, които нарушават заповедите ми? Нима толкова скоро забрави урока, който дадох на Клаус Миндер? Приказваше повече отколкото трябва. Все си мислех, че начинът, по който бе убит, трябва ясно да ти е показал, че очаквам моите заповеди да се изпълняват безпрекословно — внезапно му хрумна нещо. — Вероятно си смятала, че отстраняването на ирландеца ще ми достави удоволствие.
	За миг тя срещна погледа му, после извърна очи. Чувстваше се напълно безпомощна. Наистина мислеха, че това ще му хареса. Всъщност точно ужасното ритуално умъртвяване на Клаус ги бе подтикнало да действат. Сега всичко се обръщаше наопаки — надежда нямаше. Опита се да не мисли за значението на това, което й казваше. Заби поглед в пода пред себе си, желаейки да се отърси от потоците думи, с които я заливаше. Започна да се извива и дърпа в безплодни опити да се освободи. В този момент видя, че под стола й беше застлан найлон. Обзе я ужас. Отчаянието я заля като вълна и тя се отпусна. Знаеше, че след минути щеше да е мъртва, въпросът, който оставаше, е по какъв начин.
	— Лошото, скъпа, е, че не можеш да видиш цялостната картина на нещата. Фицдуейн дори не знае какво търси. Просто следва някакво предчувствие, породено от това, че случайно откри трупа на младия фон Графенлауб. Няма да открие нищо, преди да се подготвим за големия удар, а тогава вече ще е твърде късно. Няма за кога да влиза в играта. Няма сведенията, които биха му помогнали да свърже нещата. Той е просто зрител, а не играч. Освен, ако не го включим поради глупава грешка от наша страна.
	Исках да съм наясно със заниманията му, целта ми не беше да привличам вниманието му. А сега с този опит за убийство вие просто потвърдихте усещането му, че е на прав път. Ако пък опитът ви бе успешен, това щеше още повече да влоши положението. Щяхте да насочите вниманието на властите към нещо, което тепърва ще става, но моментът за него още не е узрял.
	Кадар запали една тънка пура и направи шест идеални кръгчета. Обичаше да изпипва нещата, владееше тялото си до съвършенство.
	— Скъпа Естер, хубаво е, че мога да поговоря свободно с теб. Да управляваш е доста самотно занятие, толкова рядко ми се случва да изложа мислите си пред човек, който ме разбира. Разбираш ме, нали?
	Този път не я дочака да кимне в знак на съгласие, а хвърли поглед на часовника си. После вдигна глава и каза:
	— Е, дойде време за представлението. По-добре ще е да ти обясня за какво точно става дума. Все пак в името на интимните ни преживявания, няма да е честно, ако не ти разкрия подробностите. Не бих искал да пропуснеш нещо, само защото не си го разбрала. Това е твърде интересен и многократно прилаган в миналото начин на екзекуция.
	Скъпа моя Естер, ти ще бъдеш удушена с гарота. Доколкото знам, това е била доста разпространена практика в Испания. Мисля, че добре съм направил необходимите елементи, макар че без предварително изпробване, човек не може да бъде сигурен. А за съжаление това не е лесно. Така че ти ще имаш честта да опиташ първа. Надявам се, че всичко ще стане както трябва.
	Нека ти обясня принципа на действие. Отзад на металната яка, поставена на шията ти, има един прост механизъм от гайка и метална лента. Ако завъртя гайката, на която е поставено лостче за по лесно въртене, по посока на часовниковата стрелка, вътрешният полукръг се затяга, предната част на яката се впива в гърлото и смазва врата. Това може да стане почти мигновено, но и доста бавно в зависимост от предпочитанията.
	Доколкото знам, усещанията и резултатите са почти като при удушаване — очите ти ще изхвръкнат, лицето ти ще посинее, езикът ти ще стърчи от устата и ще се задушиш. В крайна сметка вратът ти ще се счупи, но се надявам, че дотогава ще си вече в безсъзнание, ако не и вече мъртва. Жалко, че ще изпуснеш финала, но какво да се прави — Кадар стана от креслото, протегна се и се прозя. Погали я по главата и мина отзаде й. — Всичко се свежда до дисциплината, скъпа, и до последната черта.
	Започна да затяга гайката.


	Седемнадесета глава

	Полковник Урих Ходен — вече пенсионер бе станал рано-рано. Беше разтревожен. Майор Транино, също пенсионер, старият му боен другар и шах-партнъор през последните десетилетия, с когото обикновено играеше по пощата, а само два пъти годишно се срещаха на живо, напоследък го биеше. Беше спечелил две последователни игри. Нещо трябваше да се направи, за да се отбие евентуален хеттрик.
	Бе изложил проблема пред приятелите си докато играеха джас, швейцарска игра на карти. След дълго обсъждане и няколко литра бира единодушно стигнаха до извода, че полковникът има нужда да погледне на играта от друг ъгъл. Един от вариантите бе да разиграе партията на една от големите открити шахматни дъски, каквито в Берн не липсваха. Препоръчаха му тази в близост до Розовата градина. Беше само на двайсетина минути път от Обстберг, където полковникът живееше с внуците си, а освен удоволствието да си в градината, малкият хълм, на който се намираше тя, предлагаше чудесна гледка към града.
	Полковникът реши да мине по стръмната пътека, за да пристигне по-бързо. Горе имаше кафене със стъклени стени и маси на открито, където спря да си почине, независимо, че в този ранен час още не бе отворено. От мястото, където стоеше, виждаше река Ааре, червените покриви на старите сгради, острия връх на катедралата на фона на заснежените планински върхове, а около него дървета и цветя, напъпили или тук-таме вече разцъфнали, сякаш стремейки се да наваксат пропуснатото по време на дългия зимен сън. Една червеношийка кацна наблизо, подскочи няколко пъти наоколо и излетя по задачи.
	Полковникът реши да последва примера й, майор Транино бе костелив орех. Колкото по-рано възстановеше партията на голямата дъска, толкова по-скоро можеше да го озари вдъхновението.
	Като наближи дъската, с изненада забеляза, че фигурите са вече подредени за игра. Обикновено нощем ги трупаха на едно място, но явно някой бе дошъл по-рано дори и от него. Така или иначе разходката на чист въздух му бе добре дошла, а с малко късмет можеше и да поиграе. Може би две глави щяха по-лесно да решат задачата. Е, да, ама нямаше да е честно. Имаха уговорка да не се допитват до никого докато траеше партията.
	Имаше нещо странно в шахматната дъска, а и наоколо не се виждаха играчите. Полковникът се приближи. Синьо-белите фигури с височината на малко дете му стигаха до бедрото. Сложи очилата си и ги разгледа — от тази страна всичко си беше наред. Погледна към червено-черните фигури на другия край и се запъти към тях.
	Пионките бяха наскоро пребоядисвани и блестяха на слънцето. Заприличаха му на швейцарския караул във Ватикана. Имаше нещо не наред, но какво още не можеше да разбере? Явно и с очилата очите му не бяха като едно време. Май наистина ще трябва да ги смени с по-силни, суетата да върви по дяволите.
	Пристъпи и започна да оглежда задната редица. Топът си беше на мястото, офицерът и конят изглеждаха нормални, беше ред на царицата — и точно тя го уби.
	Царицата я нямаше. На мястото й, подпряна изправена, стоеше горната половина на женско тяло. Тя като че ли се усмихваше, но в следващия миг полковникът осъзна, че устните й бяха изрязани.
	Прониза го остра болка. Той се олюля и падна на каменната настилка на дъската. Последната му мисъл преди инфарктът да го довърши бе, че майор Транино, пенсионерът, очевидно щеше да спечели за трети последователен път, макар и служебно, което бе жалко, защото полковникът почти бе стигнал до правилното решение.

	* * *

	Явно, че представите му за това как трябва да изглежда един Автономен младежки дом бяха силно повлияни от впечатленията му от Цюрих. Сградата там бе порутена и мръсна, стените бяха покрити с надписи и следи от скорошните вълнения, наоколо се търкаляха изпочупени стъкла и празни пълнители от сълзотворен газ, разхождаха се намръщени полицаи. Затова когато видя младежкия дом в Берн, Фицдуейн се разочарова.
	На „Таубенщрасе“ дванайсет имаше една стабилна триетажна сграда, която напомняше за миналия век. Носеше белега на почтеност, на буржоазни идеали и достойнствата на бернското общество. Достолепието на сградата обаче се разваляше от десетината саморъчно написани плакати, призоваващи към свобода, анархия и хляб за всички. По ирония на съдбата около стотина метра по-нататък се намираше сивата многоетажна и модернистична сграда, в която се помещаваше федералната полиция.
	Фицдуейн почти бе стигнал до сградата, когато оттам тичешком изскочиха момче и момиче. Лицето на момчето бе почервеняло и подпухнало, от носа му течеше кръв. Минаха покрай Фицдуейн и изтичаха в посока на парка от другата страна на улицата.
	Предната врата зееше отворена, Фицдуейн извика, после почука. Никакъв отговор. Застана нащрек, но, воден от любопитството, се реши да влезе. В коридора беше мрачно и хладно. За момент спря докато очите му свикнат със слабата светлина.
	Една ръка го сграбчи за рамото.
	— Polizei? — попита напрегнато един глас.
	Фицдуейн свали ръката от рамото си. Беше мръсна, точно толкова, колкото и собственика си. От него се носеше неприятна миризма.
	— Не — отговори Фицдуейн.
	— Англичанин ли си? — момчето бе дребно, със сплъстена коса, изглеждаше на около двайсет. Беше притеснено.
	— Ирландец — отговори Фицдуейн, — търся някой си Клаус Миндер. Един приятел ми каза, че от време на време се навърта тук.
	Младежът трепна. Отстъпи назад и го огледа внимателно. Очите му бяха зачервени, трепереше. Извади от джоба си една саморъчно направена цигара и се опита да я запали, но ръката му трепереше толкова силно, че не успя. Фицдуейн бавно пристъпи към него и задържа ръката докато момчето запали. То дръпна силно два-три пъти и сякаш малко се поотпусна. Погледна Фицдуейн.
	— Първо трябва да ни помогнеш — каза то.
	Фицдуейн се усмихна:
	— Само ако е нещо законно и става бързо. Добре де, какъв е проблемът?
	Момчето се наведе напред. Вонеше и видът му бе отблъскващ, но у него имаше нещо, което караше хората да го харесват.
	— Горе има един тип, холандец — казва се Ван дер Грийн, — който създава неприятности. Понеже ти си външен, ако се качиш горе, той ще престане.
	— Какво иска?
	Момчето сви рамене и сведе глава.
	— Преди време беше тук, после замина, но тогава разбрал, че му липсват някои неща. Върна се да ги търси. Казва, че някой от нас го е ограбил и заплашва всички, които са били тук през нощта, когато това е станало.
	— Защо не отидеш в полицията?
	Момчето поклати глава:
	— Не искаме полицията да стъпва тук. Имаме си достатъчно неприятности с тях.
	Димът от цигарата с марихуана се стелеше по коридора.
	— Интересно, защо ли? — каза сухо Фицдуейн. Май щеше да е най-добре да си тръгне.
	Момчето го дръпна за ръката.
	— Хайде — каза то настоятелно, — после ще ти кажа всичко за Клаус.
	Неохотно Фицдуейн го последва.
	— Хей, как се казваш? — извика подире му той.
	— Айво — отговори то.
	Качиха се на втория етаж, момчето отвори една врата и застана отстрани. Отвътре се чуваха приглушени писъци, но все пак Фицдуейн влезе. Много неудачно решение. Зад него вратата се затръшна.
	По миризмата разбираше, че Айво е близо до него.
	— Холандецът се върна с двама негови приятели. Ония с кожените якета.
	— Полезна информация — каза Фицдуейн — само дето е малко позакъсняла.
	Още преди да осъзнае какво става, усети, че някой го хвана отзад през врата и почувства нещо остро да опира в гърба му. Някакъв тип с лош дъх просъска нещо в ухото му, но Фицдуейн не разбра и дума от казаното.
	Здравеняк с кожено яке престана да удря едно момче, което друг тип държеше и се запъти към Фицдуейн.
	Удари го силно в корема, Фицдуейн се свлече на колене. Прилоша му, но и започваше да се ядосва.

	* * *

	Детектив Курт Зиман от Бернската полиция, който определено не беше от любимците на шефа на Крипо, видно от чина му или по-скоро от липсата на такъв при условие, че бе вече на четиридесет и седем, се двоумеше дали да последва Фицдуейн в Младежкия дом, или не.
	Инструкциите му бяха категорични: „Дръж го под око, следи къде ходи, предпазвай го от неприятности, но не го притеснявай.“, което според Зиман съдържаше взаимоизключващи се неща. Ако влезеше след него в Младежкия дом, можеше като нищо да се окаже, че го притеснява. От друга страна обаче, тъй като бернските полицаи още нямаха специално оборудване за виждане през стени, инструкцията „дръж го под око“ можеше единствено да се спази фигуративно. Ситуацията допълнително се усложняваше от факта, че полицаите от Берн имаха негласното споразумение да не се навъртат много-много около Младежкия дом. Детектив Зиман обаче не бе съгласен с това, даже напротив — той с удоволствие би строшил една-две непокорни глави.
	Детектив Зиман реши, че най-добре ще е да изчака отвън, любувайки се на лалетата и броейки мухите. Помисли си, че няма да стори нищо лошо, ако седне на тревата, за да си почине. Легна и сложи ръце под главата си. Не беше лошо да си полицай през пролетта. Може и да не е съвсем честно да се каже, че заспа моментално, но дори и детектив Зиман щеше да си признае, че е задрямал.

	* * * 

	Мечката се опитваше да държи портфейла си в ред, всяко нещо да си е на мястото, но незнайно защо никога не се получаваше. Банкноти, кредитни карти, бележки, квитанции, полицейски бюлетини, сметки, писма и разни други хартийки със съмнителен произход като че ли от само себе си се озоваваха в най-различни джобове, които от своя страна изсипваха съдържанието си в най-неподходящите моменти. Това го дразнеше. Притесняваше се, че в някой важен момент не ще успее да намери полицейската си карта, но поне до този момент тя се бе оказала по-послушна.
	Мечката така и не бе намерил решение на този проблем, но с течение на годините бе разбрал, че може донякъде да удържа анархията посредством следния всекидневен или по-скоро седмичен ритуал — да си изпразва джобовете на бюрото и да сортира съдържанието.
	Когато сред купчината намери снимката на мотоциклетиста, която Фицдуейн му бе дал да провери, той изруга на берндойч, а после и на реторомански за по-добър ефект. Посегна към телефона.
	Отговорът дойде почти веднага. Мотоциклетът бе регистриран на името на някой си Феликс Крейн с адрес на местоживеене в Ленк. Обади се в оперативната и оттам му казаха, че опашката на Фицдуейн е съобщил преди осем минути, че ирландецът е в Младежкия дом.
	Мечката реши, че няма да е зле да му съобщи лично новината като компенсация за разсеяността си. Погледна хаоса на бюрото си, изруга, изрови най-необходимото, за да преживее следващите няколко часа и напъха останалото в едно чекмедже.
	Запъти се към Младежкия дом, който бе само на няколко минути път пеша, както и повечето неща в Берн.

	* * *

	Фицдуейн усети една ръка да го хваща за брадичката и в следващия миг главата му бе извита назад.
	Ван дер Грийн го изгледа отгоре, после го пусна и каза:
	— Не, не е този.
	Даде някакви заповеди на холандски и Фицдуейн бе изправен на крака и умело претърсен. Калъфът за статива и сакът, в който носеше фотоапарата си, лежаха на пода, но никой не им обърна внимание.
	С крайчеца на окото си виждаше Айво, застанал до него. Нещо му подсказваше, че Айво знае повече, отколкото казва. Но като сравни мършавото тяло на момчето с тримата яки типа, почти се възхити на куража му. Айво е знаел срещу какво се изправя и ако искаше, щеше да е офейкал отдавна. Вместо това сам се бе напъхал между шамарите, опитвайки се да оправи нещата.
	Ван дер Грийн отстъпи няколко крачки назад и застана така, че да вижда Фицдуейн, докато другият холандец мина пред него и започна да претърсва джобовете му. В дясната си ръка холандецът държеше немски войскови нож, чието острие блестеше от многобройните си срещи с точилото, опрян в гърлото му или в стомаха.
	Фицдуейн се стараеше да не мърда. От вътрешния джоб на якето холандецът извади портфейла му и го подаде на Ван дер Грийн, после отстъпи назад и зае позицията си до вратата, Фицдуейн го кръсти Ножа. Според него Ножът беше на около два метра зад него. Вече имаше възможност да направи нещо.
	Ван дер Грийн отвори портфейла на Фицдуейн. Прибра банкнотите и кредитните карти, и разгледа внимателно служебната карта и другите му документи.
	Кратката пауза позволи на Хюго да се ориентира в ситуацията. Правоъгълната стая, в която се намираха, бе просторна, но в нея имаше само една голяма дървена маса, две изтърбушени кресла идва обикновени стола. Стената бе гъсто изписана с лозунги, призиви, рисунки и други надписи. Стаята се осветяваше от един голям и два по-малки прозореца в единия край.

	* * *

	В двата ъгъла на стаята, разделени на две, стояха около десетина момчета и момичета, на възраст между шестнадесет и двадесет години, но между тях имаше и двама-трима по-големи. Всички от по-малката група, общо четирима, бяха жестоко бити. Единият от тях лежеше на пода, от главата му течеше кръв.
	— Значи така — каза Ван дер Грийн и вдигна служебната карта на Фицдуейн, — ти си бил фотограф.
	Като повечето холандци той говореше добре английски, но акцентът си личеше. Всяка сричка произнасяше ясно, но гласът му бе суров. Вторият от биячите на Ван дер Грийн беше на около пет метра, застанал до прозорците в другия край, откъдето държеше под око цялата стая. Когато мъжът се придвижи една-две крачки встрани, от кобур под мишницата му Фицдуейн видя да се подава дръжката на пистолет голям калибър. Явно се забавляваше от ситуацията. Беше по-нисък от ван дер Грийн и Ножа, но имаше физика на културист.
	Шансовете да се действа не бяха никак благоприятни. Ножът и ван дер Грийн бяха от едната страна и докато се занимаваше с тях третият щеше да стреля. Нарече третия холандец Патлака. Останалите в стаята имаха вид на хора, на които геройският дух отдавна бе сломен. Значи оставаше Айво. Само малко не достигаше за равновесие на силите.
	Ван дер Грийн напъха документите на Фицдуейн в джоба си.
	— Такива като теб трябва само да си размахат служебната карта и всички врати ви се отварят — каза той. — Много полезно.
	Фицдуейн съзнаваше, че каквото и да каже, ще е безсмислено, но реши, че трябва да действа по някакъв начин.
	— Върни ми документите — тихо каза той.
	Ван дер Грийн не отговори. Лицето му бавно почервеня от гняв. Явно бе дрогиран и от него едва ли можеше да се очаква да действа последователно. Залюля се леко напред-назад и Фицдуейн се стегна в очакване на удара. Холандецът до прозореца се ухили.
	Ван дер Грийн бръкна под якето си и извади деветмилиметров автоматичен „Браунинг“ с дълга цев. Провери барабана, вкара патрон в цевта и освободи предпазителя. После рязко го пъхна в лицето на Фицдуейн, хванал пистолета с две ръце.
	Фицдуейн почувства миризмата на оръжейната смазка. Черното дуло бе точно срещу него, но ръцете на Ван дер Грийн трепереха. Фицдуейн не смяташе, че той е толкова побъркан, че да го застреля пред свидетели и то на две крачки от полицейското, освен може би от чисто фуклявене. После го погледна в очите и разбра, че не може да очаква разумни действия и че ако не предприеме нещо в този момент, скоро ще е мъртъв. Облиза устните си с език и понечи да каже нещо, но пистолетът почти допря носа му.
	Всички в стаята бяха вперили поглед във Ван дер Грийн, Фицдуейн и трепкащото дуло. Един брадат мъж от групичката, която още не бе „разпитвана“, се наведе почти незабелязано сякаш искаше да разтрие схванатия си глезен и с два пръста измъкна от ботуша си една „Берета“. Никой не забеляза.
	Фицдуейн се поколеба дали да не скочи веднага, но се отказа. Само едно трепване на Ван дер Грийн и черепът му щеше да се взриви. По дяволите, нещо трябваше да се направи. Ван дер Грийн и биячите му нямаше да се откажат от намеренията си. Бяха дрогирани и опиянени от властта си, но не бяха видели как брадатият вади беретата. Фицдуейн чувстваше как потта се стича по лицето му и замъглява очите му, но не смееше да мръдне.
	Погледът на Ван дер Грийн стана празен и той стреля.

	* * *

	Развеселен, Мечката гледаше блажено спящия детектив Зиман и тогава чу изстрела. Благоразположението му моментално се изпари. Той го срита в ребрата и изкрещя:
	— Ставай, идиот такъв!
	Големият прозорец на втория етаж на Младежкия дом се разби на парчета. От него излетя един стол и за малко не улучи Мечката, който тичаше към входа с пистолет в ръка. Зиман се спъна в останките от стола, простря се в стъклата, изправи се целият изпонарязан и в кръв и се втурна след Мечката, който бе изчезнал във входа.
	Фицдуейн усети остра пареща болка, когато пламъкът от дулото опърли лицето му. Куршумът одраска дясното му ухо, проби вратата и се заби някъде отвън.
	— Тъпо копеле — изкрещя Фицдуейн от ужас и гняв и кръвта му кипна. Той сграбчи ръцете на Ван дер Грийн и отклони дулото към тавана. Ван дер Грийн продължи да стреля докато се бореха и по главите им се посипаха горещи гилзи и парчета мазилка от тавана.
	Ножът скочи напред и замахна. Фицдуейн завъртя Ван дер Грийн така че да е между него и Ножа. Усети как Ван дер Грийн потръпна и в погледа му се изписа изненада, когато острието потъна в гърба му. Изстена от болка.
	Вторият холандец вече бе насочил пистолета си.
	— Полиция! — изрева мъжът с брадата. Явно бе американец. — Хвърли патлака, копеле! — мъжът зае бойна позиция и взе на мушка втория холандец.
	С неочаквана пъргавина вторият холандец се завъртя към американеца, падна на коляно и стреля два пъти.
	Първият изстрел на американеца мина над главата на холандеца, но когато го улучиха в стомаха, той се сви и ръката му слезе по-ниско. Следващите пет изстрела на беретата улучиха холандеца в главата и шията. Той застина за момент в позата на коленичил рицар, после главата му клюмна, от раните потече кръв и той се свлече на пода, все още стискайки пистолета в ръка.
	Потресен от грешката си, холандецът остави Ван дер Грийн с ножа в гърба и скочи към Фицдуейн. Инерцията му откъсна Хюго от Ван дер Грийн, който все още държеше пистолета си. Макар и полузаслепен от пушилката и болката в гърба, той все още можеше да стреля. Прицели се във Фицдуейн, който се бореше с втория холандец.
	Айво, който бе хвърлил стола през прозореца, за да привлече внимание, грабна другия стол и го метна по Ван дер Грийн. Не улучи. Напъха се под масата, където останалите вече бяха потърсили укритие. Ван дер Грийн стреля два пъти. Единият куршум се заби в стената, а другият проби масата и улучи едно седемнайсетгодишно момиче от Женева в бедрото. Вратата се отвори с трясък:
	— Полиция! — изкрещя Мечката.
	Ван дер Грийн стреля отново. Мечката изстреля четири куршума в тялото му като по учебник. От удара Ван дер Грийн залитна назад, олюля се, но все още се държеше на крака. Мечката стреля отново, този път подкрепен и от детектив Зиман.
	Ван дер Грийн се блъсна в прозореца, преметна се и се приземи на острите шипове на оградата долу. Тялото се загърчи в предсмъртна агония и после замря.
	С още горещ пистолет Мечката удари странично последния жив холандец. Той се строполи на земята със счупена челюст и застена. Мечката го претърколи и заби дулото на пистолета си във врата му.
	— Не мърдай, копеле гадно!
	Холандецът застина, само от време на време през тялото му преминаваше спазъм и той простенваше. Със свободната си ръка Мечката му сложи белезници.
	Зиман издърпа масата настрани. Заплетената маса от тела и крайници, започна да се разплита. На лицата, обърнати към него, бе изписан ужас. Протегна ръка, за да помогне и осъзна, че все още държи пистолета си. Прибра го в кобура и започна да ги успокоява. Те не снемаха поглед от него и той се заоглежда. Целият бе в кръв. Поклати глава и се опита се да се усмихне, те като че ли малко се поотпуснаха. Изправиха се един по един, с изключение на раненото в бедрото момиче. Зиман се приближи до нея, измъкна колана си и започна да й пристяга крака. Щом кървенето спря, той включи радиото си и извика помощ. Надигна се и видя Мечката да го гледа. Мечката кимна с глава и се усмихна широко. Наведе се и го стисна за рамото.
	— Добре, Курт, много добре.
	Зиман не знаеше какво да каже. Извърна глава и погали раненото момиче по главата. След двадесет и пет години служба, той вече не чувстваше само задълженията на работата, почувства се удовлетворен, като истински полицай.
	Мечката подаде ръка на Фицдуейн да се изправи и попита:
	— За какво беше цялата дандания?
	— Проклет да съм, ако знам — Фицдуейн се приближи до брадатия мъж, около когото се бяха насъбрали обитателите на дома. Под главата му някой бе сложил нагънато яке. Лицето му бе мъртвешки бледо.
	Фицдуейн клекна до него:
	— Ще се оправиш — каза той, — просто имаше малко стрелба.
	Мъжът се усмихна едва-едва.
	— За това ми плащат — каза той. Очите му се замъглиха. — Агенцията очаква от мен точно това.
	— ЦРУ?
	— Не, не големите клечки. ДЕА-7 — мъжът се присви от болка.
	— Всеки момент ще дойде помощ — каза Фицдуейн. Погледна към раната на мъжа. Куршумът явно бе улучил костта и бе рикоширал. Целият му корем бе разпран. Мъжът инстинктивно бе притиснал ръце на раната в опит да задържи червата си. Фицдуейн искаше да му подържи ръката и да го утеши някак, но знаеше, че само ще усили болката.
	Мъжът затвори очи и пак ги отвори. Погледът му блуждаеше.
	— От сега чувам данданията — прошепна той.
	Чу се слаб хъркащ звук и Фицдуейн се върна назад в спомените си от Виетнам, когато отново безпомощно бе гледал как умира човек, чувайки бръмченето на медицинския хеликоптер, който идваше твърде късно. Осъзна, че звукът идваше от истински хеликоптер, кръжащ около сградата.
	Мечката погледна американеца.
	— Мъртъв е — каза той. Сложи ръка на рамото на Фицдуейн, но не каза нищо. Фицдуейн гледаше мъртвеца — ръцете му бяха скръстени отпред сякаш очакваше зелената медицинска торба. Затвори очите му и се изправи.
	Отвън се чу бумтящ глас:
	— Хей, вие вътре, тук е полицията. Хвърлете оръжието и излезте с вдигнати ръце!
	— Тъпаци — каза Мечката. — Тия са от федералната полиция от съседната сграда. Явно вече са си изпили кафето.

	* * *

	Съдия-следовател Чарли фон Бек, с широка кафява кадифена вратовръзка, която допълваше кремавата му риза и костюма му от рипсено кадифе, говореше. Шефът на Крипо го гледаше и си мислеше, че фон Бек прилича на артист от пътуваща група от деветнайсети век. Косата му бе дълга и закриваше едното му око. Баща му бе влиятелен професор по право в университета в Берн, беше богат, имаше връзки навсякъде и езикът му бе остър като бръснач. С една дума, Чарли фон Бек притежаваше всичко, за което човек можеше да го мрази. Полицаят се дразнеше, че го харесва.
	— Вярно е, че това не се отразява добре на статистиката, но пък е толкова вълнуващо — каза фон Бек.
	— Не говори така, моля те — отвърна шефът на Крипо, — в Берн не е имало толкова случаи на насилствена смърт от френското нахлуване преди два века, а ти ми казваш „не е ли вълнуващо“. Вече виждам утрешните заглавия в „Блик“ или някой друг скандален вестник: „Вълнуваща серия от убийства разбунва духовете в бернската управа“
	— Спокойно, „Дер Бунд“ с типичната му сдържаност ще излезе с нещо по-трезво от сорта на „Съдия-следовател коментира нарастването на нивото на престъпленията“.
	— Ами, заглавията им не са чак толкова сензационни — каза шефът на Крипо. Досега има седем мъртви, с Ходен включително, двама тежко ранени и около осем леко ранени.
	— Поне за фойерверките в Младежкия дом има обяснение — отбеляза фон Бек. Все още душа наоколо, но почти всички замесени са разпитани, а и получихме сведения от ченгетата в Амстердам и ДЕА.
	— Предпочитам да си държат хората далеч от моя район.
	— Не бъди толкова докачлив. Както и да е, случаят изглежда ясен. Някой задига хероина на Ван дер Грийн, той решава, че това трябва да е станало в Младежкия дом и се връща с двама биячи, за да намери крадеца. Американец от ДЕА е бил по петите му. Когато Фицдуейн се появява, Ван дер Грийн си изпуска нервите и става пукотевицата.
	— В Берн никога не са се случвали такива неща. Не ме интересуват причините. Искам това да престане.
	— Чакай, аз още не съм ти казал другото. Значи така, случаят в Младежкия дом е ясен, а предполагам, че при стеклите се обстоятелства и причината за смъртта на Ходен не е тайна.
	— Горкият Ходен, ама че смърт. Знаеш ли, известно време служих при него.
	— И баща ми също — каза фон Бек.
	— И все пак около случая в Младежкия дом остават някои неизяснени неща. Първо, кой всъщност е откраднал хероина на Ван дер Грийн? Второ, защо го е откраднал — за да го продава, или за да си отмъсти за нещо? Трето, какво всъщност е търсел ирландецът там? Явно не се задоволява само да хвърля хора през мостовете — изглежда неприятностите се лепят по него като… — той се замисли.
	— Да ти помогна ли? — предложи услужливо фон Бек.
	Шефът на Крипо го стрелна с поглед.
	— И накрая — продължи той. — Мечката ще има ли неприятности задето застреля Ван дер Грийн?
	— Едва ли, просто не виждам какво друго е можел да направи. Трябвало е за секунди да вземе решение, поел е риска и е стрелял. Освен това убитият не е местен и това няма да разбуни духовете. В крайна сметка всичко е шоубизнес.
	Шефът на Криминалната огледа критично шедьовъра на шивашкото изкуство, който фон Бек носеше. Съдията бе спец по шоубизнеса, особено когато трябваше да прави изявления — вратовръзката му винаги излизаше контрастно на снимките.
	Опита се да се съсредоточи. Погледна към фон Бек и попита:
	— Ами това, че е използвал „Магнум“ 41-ви калибър?
	— Пресата няма да отмине с лека ръка факта, че един полицай е стрелял шест пъти по заподозрения с чудовище като „Магнум“. От друга страна обаче, има доказателства, че якият Ван дер Грийн е бил дрогиран и не би представлявал заплаха, само ако в тялото му има поне четири куршума — той сви рамене. — И аз да бях на мястото на Хайни, и аз щях да направя същото.
	— Хайни смята да си вземе още по-голям пистолет — каза шефът на Крипо мрачно, — твърди, че е смешно да стреляш по някого шест пъти докато падне.
	— Сигурно бих се чувствал по същия начин, ако бяха стреляли и по мен. Какъв беше първият ти въпрос?
	— Кой е откраднал хероина от Ван дер Грийн?
	— Отпечатъците сочат Айво.
	— Той продава ли?
	— Точно обратното — каза фон Бек, — изпитва ненавист към хероина, по-точно казано, го унищожава.
	Шефът на Крипо вдигна учудено вежди:
	— Виж ти, странна работа. А какво казва самият той?
	— Ето, точно тук е проблемът. По всичко личи, че по време на престрелката е бил на страната на добрите, но след това просто изчезнал.
	— Аха, значи остава ирландецът.
	— Да, може и да е невинен — каза фон Бек, — но имам чувството, не ме питай защо, че той е свързан по някакъв начин с всички убийства.
	— Дори Клаус Миндер и убийството на шахматната дъска?
	— Донякъде да. Според БКА, момичето от шахматната дъска е било съучастничката на мъжа, който Фицдуейн хвърли през моста. Фицдуейн я позна по една снимка изпратена от немските власти във Висбаден. Когато са го нападнали, тя също е била там, но щом Фицдуейн я заплашил с пушката, тя офейкала.
	— А къде се вписва Миндер?
	— Това е по-сложно — каза фон Бек, — но, както биха казали приятелите ми от английската полиция, това е „надеждна следа“. Първо — каза той, почуквайки с писалката си за по-голяма яснота — съдебните лекари смятат, че Клаус Миндер и момичето от шахматната дъска са разфасовани от един и същ човек. Второ, Миндер и Айво са били приятели, макар че не знам дали това има някакво значение. Трето — шефът на Крипо примигна, очаквайки третото почукване с писалката, но този път фон Бек отвори кожена чанта и започна да оглежда наредените в нея лули.
	— Хайде, давай — подкани го нетърпеливо полицаят. — Трето?
	— Клаус Миндер е бил интимен приятел на младия и наскоро починал Руди фон Графенлауб — фон Бек рязко затвори чантата.
	— А нашият приятел проучва смъртта на младия Руди, с пълната подкрепа на Беат фон Графенлауб — отбеляза шефът на Крипо.
	— Останалото са подробности — каза фон Бек. — Всичко е в папката — великодушно махна той с ръка.
	— Но ти имаш своя теория за нещата, нали?
	— Уви, не. Всичко е толкова объркано, че може да продължи с години.
	— А аз си мислех, че като си съдия-следовател, си по-проницателен.
	— Да, така е. Но защо и лошите да не са умни?
	Телефонът иззвъня и шефът на Крипо въздъхна. Натисна копчето, изслуша това, което му казаха и се обърна към фон Бек.
	— Намерили са другата половина от тялото на момичето от шахматната дъска в найлонов чувал в двора на руското посолство — каза той. — Руснаците са бесни и твърдят, че това е работа на ЦРУ, за да ги злепоставят.
	— Обясни им, че не можем да вземем отношение и че ще имаме едно наум и за тях, и за американците — фон Бек стана да си тръгва. — Сега единствено ни остава да намерим топките на Клаус Миндер.
	— И Айво — додаде полицаят.

	* * *

	Кадар се ровеше из куп учебници по медицина и имаше страхотно главоболие. Телексът отново изтрака, изостряйки болката. Той стана, изпи два тиленола с коняк и разшифрова съобщението.
	Болката започна да понамалява. Накрая остана само поносимото туптене. Беше затънал в учебници и справочници по медицина, защото смяташе, че може да е изпаднал в някакво психическо състояние. Или с други думи, тъй като още не бе усвоил медицинската терминология, може би бавно полудяваше. Не, не, това извикваше образи на изкривени лица, лигави идиоти, прозорци с решетки, усмирителни ризи и меко облицовани килии, не, отиваше твърде далеч. Не можеше да полудява. Преповтори си анализа, който си бе направил. Вследствие на потискано напрежение, той просто бе започнал да се държи нелогично. Бе направил неща, които не бяха в стила му, неща, които не бе обмислял предварително и най-лошото — за които почти нямаше спомен.
	Това го тревожеше. Радваше се, скоро всичко ще свърши и двойственият живот — ако така просто можеше да се опише житейският му път — щеше да остане зад гърба му. Това не бе само двойствен живот, той живееше като много различни личности години наред. И при това напрежение винаги можеше да се получи някакво отклонение, което от своя страна бе вид изпускане на парата, естествен отдушник на стреса, своего рода пречистване. Но не в това се състоеше проблемът.
	Това, което най-много го тревожеше, бе последният период на амнезия. Той бе човек, който притежаваше рядката способност да манипулира и властва над останалите дотам, че да управлява живота и смъртта им, но дълбоко в себе си усещаше надигащия се страх, че започва да губи контрол над самия себе си.
	Всичко започна от момичето на шахматната дъска. Предишните инциденти като убийството на Клаус Миндер също не бяха предварително замислени и вероятно не бяха необходими, но обяснение за това можеше да се намери в ненаситните му сексуални потребности. Убийството на Естер бе въпрос на дисциплина. Проблемът не беше в убийството или в начина, по който бе извършено. Но защо внезапно бе решил да привлече вниманието към себе си, оставяйки горната част на трупа на обществено място като шахматната дъска в Розовата градина, дори и без да се споменава подхвърлянето на долната половина в руското посолство?
	Дали подсъзнателно желаеше да го хванат? Дали това не беше своего рода вик за помощ? Надяваше се, че не е така. Бе положил твърде много усилия за последните няколко десетилетия и не можеше да позволи на подсъзнанието си да го предаде. Това му беше лошото на детството. Когато си малък, всеки се опитва да те моделира, като се почне от собствените ти родители и побърканите от църквите, и се стигне до лъжите, с които те засипват по телевизията и училището, което те учи да уважаваш неговите ценности и прави всичко възможно да задуши в зародиш природните ти дарби.
	В това отношение Кадар бе късметлия. Още от крехка възраст бе осъзнал какво всъщност представлява животът — лъжи, корупция и компромиси. Бе разбрал, че трябва да има само един приятел, да бъде верен само на един човек и това бе самият той. Бе научил кое е ключът за успеха — властта. Бе усвоил един жизненоважен начин на поведение — да изживява всичко сам и да не разкрива нищо. Външно той се подчиняваше на някои условности, но знаеше правилата на играта.
	Отпусна се в любимото си кресло и се опита да сътвори доктор Пол. Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого. След няколко часа обаче, потънал в пот, той си призна неуспеха — образът на благия лекар не се появяваше. Главоболието бе преминало в остра, разкъсваща мигрена.
	Сам в звукоизолираното си убежище Кадар започна да пищи.


	Осемнадесета глава

	Мечката седеше в една единична стая в най-модерната бернска болница и чакаше Маймуната да умре. Хубавото му преди лице бе цялото в превръзки! Мечката видя какво бе останало под превръзките и дори не искаше да си спомня. Най-вероятно е била използвана мотоциклетна верига. Носът и зъбите му бяха строшени, кожата раздрана до кокал.
	Маймуната промълви нещо неразбираемо. Всеки звук, който издаваше, се записваше на касетофон, чийто микрофон се преплиташе с тръбичките и жиците, които поддържаха живота му. От леглото се чу хъркащ звук и бе моментално отчетен от електронния монитор. Един униформен полицай, който седеше от другата страна на леглото с бележник в ръка се наведе към дупката, където преди беше устата на Маймуната и се опита да разбере нещо. Краищата на превръзката около устата бяха кървави. Лицето на младия полицай пребледня. Поклати глава и не записа нищо.
	Хъркането се превърна в мъчителна кашлица. В стаята влетяха лекар и медицинска сестра. Докато те проследяваха показанията на апаратурата, Мечката гледаше през прозореца.
	— Свърши се — каза лекарят и отиде на мивката в ъгъла да си измие ръцете. Сестрата покри главата на Маймуната с чаршафа. Мечката изключи касетофона и извади касетата. За да е сигурен, че няма да стане фал, той счупи крачетата, надписа я, сложи я в плик, написа адреса, запечата го и го подаде на полицая.
	— Каза ли нещо? — попита лекарят докато си бършеше ръцете.
	— Малко — отговори Мечката. — Не му беше останало много, с което да говори.
	— Знаете ли кой го е направил?
	— Подозирам.
	— Винаги ли е така? — попита полицаят. — Имам предвид звука, който издаде, преди да умре. — Личеше му, че е разстроен.
	Неприятно като за начало, помисли си Мечката, но нали все някога трябва да се почне.
	— Невинаги — каза той, — но доста често. Неслучайно го наричат предсмъртно хъркане — посочи плика с касетата. — Занеси го на съдия-следователя фон Бек. Свежият въздух ще ти подейства добре.
	Като си тръгна от болницата Мечката отиде в Беренграбен, за да хапне и да премисли нещата. След един час щеше да има съдебна заповед за издирването на Айво. Този път нямаше да е само за разпит. Щяха като нищо да му лепнат обвинение в убийство, поне докато не се разнищеше цялата история. Дори и ако му се разминеше с по-лека присъда, пак щеше да стои зад решетките достатъчно дълго.
	Всъщност причината за смъртта на Маймуната не бяха раните по лицето му, а това, че го бе блъснал камион докато панически бягаше по улицата. Дали ще се реши, че Айво носеше вината за това, като човека, размахвал веригата и причинил паническото бягство, бе работа на съдиите. Но какво го бе накарало да прояви такава жестокост? Досега не бе имал прояви на насилие и Мечката бе готов да се обзаложи, че Айво не би направил подобно нещо. От друга страна, Маймуната явно не лъжеше. Айво го бе подредил така. Дали е осъзнавал какво точно прави? Най-вероятно не, но подобно извинение едва ли би му помогнало кой знае колко в съда. Мечката се съмняваше, че Айво ще излезе жив от затвора при една по-голяма присъда.
	През повечето време Маймуната бе говорил несвързано, но на няколко пъти бе казал смислени неща. Мечката непрекъснато си повтаряше думите му: „… и аз му ги казах. Наистина, казах му ги. Но той не спираше. Той е смахнат. Аз му ги казах“. Какво означаваше всичко това? Какво бе това, което „му бе казал“?
	Мечката си похапна добре. На салфетката си бе нахвърлил списък на най-вероятните предположения за това, което Маймуната би могъл да има предвид, но пък се наложи да си избърше мустаците от сметановия сос с нея. Смъртта на Маймуната бе от малкото хубави неща, които се случиха в Берн този ден. На Мечката му беше мъчно за Айво. Представи си физиономията на шефа на Крипо, когато научи за смъртта на Маймуната. Май щеше да има буря.
	Е, всеки да си бере гайлето.

	* * *

	Откак Ерика фон Графенлауб ги бе запознала, Фицдуейн за трети или за четвърти път отиваше да види Саймън Балак в ателието му. При Саймън го нямаше кипящия гняв към всичко и всички, присъщ на повечето творци на изкуството, нито чувството за несигурност, натрупано от неразбирането години наред. Беше спокоен и приветлив, с тънко чувство за хумор. Знаеше много и бе видял не малко, с една дума приятен компаньон.
	Саймън често отсъстваше от града, посещаваше изложби или търсеше творческо вдъхновение. Когато бе в Берн, ателието му се превръщаше в място за светски срещи. Всеки ден от дванайсет до два по време на обедната му почивка вратите на ателието му бяха отворени за приятели. През останалото време обаче Саймън непоколебимо отстояваше уединението си. Вратите се заключваха и той работеше.
	В единия край на помещението, което по-рано е било склад, бяха накачени рекламните плакати от изложбите му в Европа и Щатите. Говореше се, че една негова картина струва над двайсет хиляди долара. Рисуваше по около десетина картини на година и много от тях още след първата изложба поемаха към банковите сейфове. Всичките му клиенти го уважаваха, както за таланта му, така и за способността му да извлича максимална печалба от труда си.
	Той бе един от най-търсените хора сред светското общество. Балак умееше да изслушва, можеше добре да преценява хората и не занимаваше другите със себе си. Все пак Фицдуейн разбра, че той е американец, дошъл да учи изкуство в Европа, бил в Париж, Мюнхен и Флоренция, и накрая дошъл в Берн заради една жена.
	— Връзката ми със Сабин Приключи бързо, но с Берн все още се обичаме — бе казал един път той. — Берн се оказа по-верен. Не ми се сърди за малките ми изневери, когато се наслаждавам на прелестите на някой друг град, защото винаги се връщам. За мен Берн има привлекателността на жена с опит. Невинността притежава свежест, но опитът допринася за по-пълното изживяване.
	Беше се засмял, като че ли думите му не трябваше да се вземат несериозно. Човек никога не можеше да разбере какво точно мисли Балак. Приветливото му държание и остроумните му забележки прикриваха истинската му същност, но Фицдуейн не желаеше да го разгадава. Художникът и така му харесваше.
	Понякога отиваше при него, само за да си поотпочине. Вече три седмици откакто бе дошъл в Швейцария, а през главата му бяха минали доста неща. Освен със семейство фон Графенлауб той се бе срещнал и говорил за Руди с над около шейсет души. Можеше да е много интересно и да го насочи накъде да продължава, но определено беше изморително.
	Другият проблем бе езикът. Повечето швейцарци, с които бе говорил, знаеха добре английски, но в разговорите се усещаше някакво напрежение. С напредването на времето и количеството питиета хората се изморяваха и ставаше по-лошо. Започваха да говорят на родния си език. Дори и Мечката му бе подхвърлил да научи берндойч. Тогава Фицдуейн му бе казал, че ирландците не знаят дори и собствения си език, камо ли да учат чужд.
	Броят на посетителите при Балак варираше от около десетина до нито един, в зависимост от това кой знаеше, че художникът се е върнал, от бремето, от личните ангажименти на всеки един и от апетита им. Балак не обичаше хората, които идваха при него, само за да хапват и ги държеше настрана както с поведението си, така и с относително оскъдното меню, което предлагаше. Посрещаше гости, за да си поприказва и да си почине, а не за да демонстрира кулинарни специалитети. Обикновено имаше блюда със студено месо и различни сирена. Пиеше се само бира. Таксата бе винаги една и съща.
	Бе един от спокойните дни и понеже Фицдуейн бе позакъснял, а другите си бяха тръгнали рано, за първи път откакто се познаваха той и художникът останаха насаме.
	— Харесва ти нашият град, нали? — каза Балак. Отвори една бира и пи направо от бутилката. Фицдуейн смяташе, че художникът поддържа репутацията си на бохем, само докато работи. Вечер, когато приключеше работата, той се превръщаше в изискан и светски човек.
	— Вярно, все още съм тук — каза Фицдуейн и хапна, малко телешко филе, което дълго бе съхнало на планински въздух.
	— Откри ли нещо за Руди? — попита Балак.
	— Донякъде — каза Фицдуейн. Напълни чашата си. Бе прекарал достатъчно дълго време на различни места и страни, където или бирата, или чашите свършваха бързо и се бе научил да се възползва от това, което му предлагаха.
	— Мислиш ли, че ще разкриеш историята? Възможно ли е да се разбере какъв е бил мотивът на човек, посегнал на живота си, без да остави бележка? Единственото, което ти остава, е да предполагаш, но не знам дали си струва усилията.
	— Вероятно никога няма да разбера истината. Съмнявам се дори дали ще стигна до някакъв задоволителен отговор. А дали си струва да продължавам — и аз самият не съм вече много сигурен. В началото може би исках да разсея неяснотите, да намеря някакво правдоподобно обяснение на случката — той се усмихна, — но ако не мога да открия мотива, явно няма да стигна доникъде. От друга страна, трябва да си призная, че идването ми тук ме накара да се чувствам по-добре. Вероятно заради смяната на обстановката.
	— Интересно, четох книгата ти, ти си опитен военен фоторепортер и би трябвало да си свикнал с неща като насилствена смърт.
	— А не е ли по-добре, че не съм? — каза Фицдуейн.
	Разговорът премина на друга тема. Отначало за работата на художника, а после заговориха за любимата тема на всеки чужденец — особеностите на живота в чужда страна, в този случай Швейцария и най-вече за чудатостите на хората в Берн. Балак имаше неизчерпаем запас от анекдоти и вицове за берничани.
	Наближаваше два и Фицдуейн стана да си ходи. Погледна часовника.
	— Ти си нещо като Пепеляшка. Тя си е тръгнала точно в полунощ, защото магията щяла да се развали и отново да стане бедното парцаливо момиче. Какво става с теб, когато заключиш вратите?
	Балак се засмя.
	— Ти май обърка приказките. Като изпия лекарството, в случая бира, от доктор Джекил — словоохотливия домакин, аз се превръщам в мистър Хайд — художника-маниак.
	Фицдуейн погледна към голямото платно точно пред себе си. Без да е експерт, би казал, че стилът на Балак, който никак не обичаше определенията, е смесица от сюрреализъм и абстракция. Образността на картините му имаше непосредствено въздействие. Пресъздаваше връзката между страданието, насилието и красотата в смайващи образи. Не можеше да му се отрече, че притежаваше талант.
	Вече навън Фицдуейн се подсмихна. Зад себе си чу прищракването на множеството ключалки, които Балак бе поставил на вратите на ателието си. Входът се наблюдаваше от камери. Двайсет хиляди долара за картина. Докато е бил жив, Ван Гог е нямал нужда от такива предпазни мерки.
	После докато разглеждаше витрините, обсипани с боядисани яйца и великденски зайчета, образът на Етен изплува в съзнанието му. Липсваше му.

	* * *

	Фицдуейн гледаше как самолетът с отличителните знаци на ирландското правителство каца и бавно спира.
	Това бе единственият правителствен самолет и обикновено с него летяха министрите или хора от подобен ранг. Килмара обаче обичаше да използва системата.
	— Искаха да изпратят комитет по посрещането — каза Килмара, — проява на добри обноски, типично за швейцарците, но им казах, че предпочитам да се срещна с теб — вдигна глава към небето. — Боже, какво прекрасно време, в Ирландия пак валеше като из ведро като тръгвах. Мисля да емигрирам и да стана банкер.
	— Доколкото разбирам, не си дошъл, само за да ме поздравиш за Великден — каза Фицдуейн.
	Килмара се засмя.
	— Очертава се доста необичаен Великден. Добре, ще започнем с това.
	Отидоха направо в апартамента на Фицдуейн. След тях се движеха две полицейски коли без отличителни знаци, а докато говореха сградата се охраняваше. На летището правителственият самолет бе под въоръжена охрана и бе претърсен за експлозиви. Преди отлитането процедурата щеше да се повтори.
	Шефът на Крипо си имаше достатъчно главоболия със серията от смъртни случаи, които се увеличаваха и не искаше към тях да прибави и евентуално покушение срещу Главнокомандващия на „Рейнджърите“ на Ирландия.

	* * *

	— Не бива да забравяш, че „Рейнджърите“ не са упълномощени да извършват разследвания — каза Килмара, — нашата задача е да се намесваме в опасни ситуации, когато това се налага. Смята се, че сме твърде закоравели, за да се показваме в обществото. Детективската работа е грижа на полицията. Естествено на практика нещата не стоят точно така, имаме си начини, но за директна намеса правомощията ни са ограничени — настроението му се смени. — Понякога е направо отчайващо.
	— Каква беше реакцията от видеофилма? — попита Фицдуейн.
	Килмара му беше казал за него още след като го бе гледал първия път, но самият филм имаше още по-силно въздействие. Никак не му хареса фактът, че из неговия остров се мотаят някакви хора с животински маски. Като ги гледаше, Фицдуейн си спомни за кървавите истории, които се разправяха за мястото още когато се пренесе там. Как се казваше култа? А, да, Жертвоприносителите. Били са изгонени със сила. Разказите за нашествието на Жертвоприносителите през дванайсети век бяха част от семейната история на рода Фицдуейн.
	Килмара въздъхна.
	— Знаеш, че нашият министър-председател не ме обича особено, което значи, че лакеите, с които се е обградил, включително и смахнатият министър на правосъдието, нали са фурнаджийски лопати, използват всеки сгоден случай да ме прецакат.
	— Тоест?
	— Тоест край на разследването на „Дрейкър“ — каза Килмара. — Малко преди това бях понатиснал тук-там и двама мои приятели от Специалния отдел поразпитаха из училището — уви, безрезултатно, но на следващия ден новият директор се обадил на министъра и всичко свърши. А и трябва да си призная, че акъла ми не стига какво всъщност търсим там. Вярно е, че вече има три смъртни случая, но не можем да открием и следа от нещо нередно. Аз може и да вярвам на интуицията ти, но трябва да ти кажа, че тя не струва и пукната пара, когато насреща ти е някой от ирландските политици. Родителите на децата, които са в „Дрейкър“, не са обикновени хора, а и училището е заложило много средства в този район. Никой не желае да си навлече гнева на тези, които плащат и в суматохата да си изгуби работата. Неприятно ми е да го кажа, но мисля, че са си прави за себе си.
	Фицдуейн сви рамене.
	— Ако си спомняш, Руди и единият от терористите, които обезвредихте в Кинегад, имаха една и съща татуировка. Струва ми се, че приятелят на Врени, Петер Хааг, е всъщност покойният и неоплакан от никого Дитер Крец. Говорим за сериозна връзка между случаите. А и най-неочаквано се появяват група симпатяги, облечени като последователи на жертвоприносителния култ на друидите.
	— Премислял съм това до втръсване — каза Килмара. — Трябва да правим разлика между фактите и тълкуванието им. В момента заповедта е да се разследва инцидента в Кинегад, но да не се намесва „Дрейкър“. Татуировката на Руди не е доказателство, защото никъде не е отбелязано наличието й, а що се отнася до симпатягите с животински маски — е, и? Какво нередно има в това човек да си слага маска — маскирането е част от културното наследство и не е престъпление, дори не е подозрително. Вземи например Деня на Вси Светии. Това е положението — „Дрейкър“ отпада, всичко друго може. И ние точно това правим.
	— Хрумна ми нещо — каза Фицдуейн, — защо си мисля, че твоята неспирна вражда с Таойсийч се превръща в проблем? Чудя се защо ли чак толкова те мрази? Това започна още от Конго. Не те ли кара да се позамислиш?
	— Поех работата, защото се надявах, че ще мога да открия кой ни предаде в Конго. Моят приятел, Таойсийч, Джоузеф Патрик Делани е имал възможностите, мотива и средствата да го направи, но нямам никакви доказателства. На всичкото отгоре трябва да го защитавам и да работя с него.
	— Можеш да бъдеш малко по-тактичен в отношенията си с него — каза Фицдуейн.
	— Това и правя — отговори Килмара, — никога не го наричам тъпанар в очите.
	Фицдуейн се засмя:
	— Какво да ги правиш, политици.
	Килмара се усмихна:
	— Доброто старо Конго, което сега се нарича Заир — събужда много спомени. Колко наивни сме били тогава. Не можеш така лесно да зачеркнеш политиците. По дяволите, всичко е политика. Та дори ти самият си политик — Фицдуейн изсумтя. Килмара подхвана нова тема: — Като говорим за политика, сещаш ли се за Висбаден?
	— БКА и огромният компютър Комисарят, нали?
	— Големи организации като БКА са всъщност коалиции — каза Килмара, — съставени от много малки фракции, всяка от които се бори за собствената си интереси, но имат обща цел.
	— И?
	— Една от фракциите, по-известна под името Пещерняците — викат им така, защото работят в подземните етажи — от известно време експериментира една система, която работи с Комисаря. Викат й Следотърсачът на Комисаря — Килмара се усмихна многозначително. — Имаме по-специални връзки с тях.
	На Фицдуейн започна да му просветва.
	— Аха, нещо като неофициален канал. Освен официалните доклади, които получавате от Комисаря, Пещерняците ви снабдяват с подробностите.
	— Помагаме си — каза Килмара, — те искаха достъп до нашите файлове относно един проект, който разработват. После пък успях да им помогна чрез мои хора в другите страни. Така започна. Сега имаме статут на най-облагодетелствана нация при Пещерняците.
	Погледна към Фицдуейн и не побърза да продължи.
	— Смятат, че можем да се подпомагаме взаимно.
	— Кои са „те“?
	— Компютърният гуру на групата е Йоахим Хенсен. Той е от хората, които работят двадесет и четири часа на компютъра, ядат каквото им попадне и се бръснат един път месечно. Направо е гений. Управлението е в ръцете на повишен полицай от старата школа, главен инспектор Ото Кершдорф. Най-чудното е, че се спогаждат добре.
	— Експертна система — замисли се Фицдуейн, — ако не ме лъже паметта, това е нещо като стъпка по пътя на изкуствения интелект — компютър, мислещ като човек.
	Килмара кимна:
	— Изкуственият интелект е въпрос на бъдеще. Това, което имаме сега, са експертните системи. Най-общо казано, съставят се моделите на поведение на хората и това се вкарва в компютъра. За да достигнат до някакво заключение, хората използват поредица от творчески догадки. Експертната система се основава на евристични догадки — той се усмихна: — И с това приключва урокът, защото знанията ми се простират дотук. Аз съм от по-старото поколение.
	Фицдуейн премисли чутото.
	— С една дума, Пещерняците са разработили програмен продукт, който може да анализира обем от данни, събрани от Комисаря, така както това биха направили една група от проницателни и опитни полицаи — нещо, което трудно би могло да се осъществи от хора, като се има предвид огромният обем информация, който трябва да се прегледа.
	— Само с едно уточнение — каза Килмара, — системата още не е официално проверена. Тоест началството на БКА няма да излезе с официална версия, за да не се наложи да опира пешкира. Защото това, което надушва Следотърсачът, може и да не отговаря на истината. Пещерняците са бесни.
	— Но все пак ти казаха.
	— Неофициално. Ако са прави, много от нещата намират обяснението си, но все още има доста неизяснени моменти.
	— И сега ти искаш да опиташ — Килмара кимна. — Започнали са да преслушват банките данни на Комисаря и са се натъкнали на определени сходства. Това ги накарало да погледнат на нещата от по-общ план — Щатите, Близкия изток и други. От намереното са изградили хипотезата, че зад всички терористични акции през последните десет години, които на пръв поглед нямат нищо общо, стои един и същ човек. Забелязани са едни и същи особености — излишно насилие, болно чувство за хумор и значително преклонение пред това, какво остава, като теглиш чертата. Забелязва се и склонност към използването на едни и същи оръжия — като чешки „Скорпиони“ и насочващи се мини „Клеймор“.
	Пещерняците го наричат международен терорист. Казват още, и вероятно не само на шега, че той мисли и действа като човек, завършил управленческа специалност в Харвард, че може би притежава златна кредитна карта на Американ Експрес и че счетоводството му води някой от Осморката. Твърдят, че дейността му покрива целия свят, но се извършва от малки, независими една от друга организации — усмихна се: — Шегаджиите от БКА наричат този хипотетичен терорист Страховития Нечовек. Според тях това е шантава теория и смятат, че Хенсен е превъртял съвсем. Единственият начин за Пещерняците да си отмъстят, е да успеят да открият тази митична личност, но за да стане това, трябва по някакъв начин да заобиколят бюрократичната система и да действат свободно. Мислят, че съществува не малък шанс главната му квартира да е в Берн. Нали все отнякъде трябва да се почне, а и има някои насочващи признаци, включително и господинът, когото хвърли от моста „Кирхенфелд“ и приятелката му — момичето от шахматната дъска.
	Пещерняците предлагат тук да се установи малък работен екип. Имат нужда от няколко стаи, добри съобщителни линии и един-два компютърни терминала. Ще си донесат модеми, за да се свържат с Комисаря и останалите.
	Огледа наетия апартамент на Фицдуейн и се усмихна.
	— Ах, ти, хитрецо, и каква е ролята на бернските ченгета?
	— Това е неофициална операция с неофициално разрешение — каза Килмара. — Шефът Макс Бюизар е скептично настроен, съдия-следователят фон Бек е ентусиазиран. Уговорката е операцията да се ръководи от фон Бек и твоя приятел Мечката. Единственото условие е от наша страна да има официален представител. По този начин, ако нещо не стане както трябва, блюстителите на закона и от трите страни — Швейцария, Германия и Ирландия, ще се насадят заедно на пачи яйца и няма само един да опира пешкира. Стар бюрократичен номер.
	— И кого ще упълномощиш? Гюнтер? Той обича компютрите.
	— Ще отнеме време да вкарваме нов човек — каза Килмара, — така или иначе фон Бек и Мечката искат да продължат с теб. Шефът на Крипо казва, че с пристигането си си донесъл и вълна от престъпления и се сърди, че си му развалил статистиката, но ще те подкрепи, ако имаш официален статут. Федералната полиция умира от любопитство на какво друго ще се натъкнеш. Малка доза тероризъм прави чудеса със средствата, които им се отпускат, а знаеш, че федералните се смятат за ощетени, ако не се возят в поршета или най-новия модел хеликоптер.
	Искам да влезеш в играта, този път официално, защото лично аз смятам, че всяка от страните е хванала по нещо от дракона, без да знае какво точно е открила.
	Нужен ми е човек, който вече познава обстановката и на когото да имам доверие. Освен това не разполагам с никого, на когото още да не съм възложил задача. И така, какво ще кажеш? Ще имаш официален статут, който може и да ти свърши работа, като гледам как труповете се множат.
	Фицдуейн въздъхна и разпери ръце с примирение. В очите му светна пламъче.
	— Всичко започна с една обичайна сутрешна разходка — каза той. — Заприличва все повече на Виетнам.
	— Стига си се оплаквал — каза Килмара. — Виетнам бе война — рай за фотографите. Сега кажи, съгласен ли си?
	— А защо не? Досега не ми се е случвало да работя с мечка и интелигентен компютър.
	— Операцията ще носи името „Проект К“ — каза Килмара и подхвърли на Фицдуейн обемист пакет — подарък за Великден.
	Вътре имаше една бутилка ирландско уиски, петдесет патрона за ловна пушка и олекотена защитна жилетка от кевлар.
	— Това е нашият стандартен комплект „Как да преуспееш в Швейцария“.
	Фицдуейн вдигна глава:
	— Как разбра за ловната пушка?
	— Фон Бек ми каза, че си размъквал една такава в калъфа за статива си — каза Килмара. — А и още помня какво оръжие предпочиташ.
	— Доколкото разбирам, ти смяташ, че ще имам нужда от всичко това.
	— И понятие нямам дали ще ти потрябва, но мисля, че като почне пукотевицата, кредитната ти карта няма да ти помогне особено.
	Фицдуейн взе един от патроните. На него имаше маркировка „XR-18“.
	— Какво е това?
	— Експериментален патрон. Ние сами си го направихме. Както знаеш, ловната пушка не върши работа над петдесет метра, а и ако имаш ум в главата, ще я използваш поне от два пъти по-малко разстояние. Излятият куршум има по-голяма далекобойност, но пък е с намалена точност на попадение. Е, попаднахме на нов тип лят куршум, с който ще можеш да улучиш мишена с човешки бой до двеста метра. Подобрихме го като го напълнихме с течен тефлон и други материали — той направи пауза. — Доста добра работа върши.
	— А за дракони става ли? — попита Фицдуейн.

	* * *

	Кадар държеше цвете, късаше листенцата му едно по едно и ги наблюдаваше как падат на земята. Вече започват да се разлагат, мислеше си той. Не след дълго те отново ще станат част от пръстта и ще подхранват други цветя. Освен ако някой предприемач не купи земята и не излее отгоре няколко тона бетон. Макар Берн да бе много запазен град, околностите му малко по малко се култивираха. Добре, че поне старият град все още си бе същият и животът там течеше постарому.
	Реши да направи дарение на стария град. Това, че бе терорист, не означаваше непременно, че не го е грижа за околната среда. Боже Господи, та Европа бе изправена пред опасността да стане пустиня — като се почне от съдържанието на живак във водите и се стигне до киселинните дъждове, които умъртвяваха дърветата. Говори се, че половината от мъжете в Рур са стерилни. Работата беше там, че твърде много хора искаха твърде много от едно твърде ограничено пространство. Като се замисли човек, убиването на няколко човека в крайна сметка се оказваше полезно. Майката земя имаше нужда от малко подкрепящ огън. Нямаше да е зле да изпрати малко пари и на Грийнпийс. Нямаше никакво желание да прекара остатъка от живота си, трупайки радиоактивност до степен, че да може да чете нощем без лампа. Освен това обичаше китовете.
	— Време е за почистване — каза той. — Знаете, че обичам всичко да е изпипано. Особено що се отнася до проекта „Здравец“.
	— С колко време разполагаме? — попита едни от петимата младежи, седящи пред него, ливанец, който бе работил като наемник за ПЛО, докато Мосад не хвърли във въздуха своя агент, заедно с двамата му телохранители и бронираният му неразбиваем мерцедес в Испания. Той познаваше добре Берн, както впрочем и останалите, и беше с фалшив турски паспорт. Имаше развита силна непоносимост към мерцедеси и всеки път, когато покрай него преминаваше такава кола, нещо го свиваше под лъжичката. Харесваше Берн, защото на много места можеше да се отиде пеша, а ако нямаше време — с трамвай. Имаше възможност да се убива по разписание. Когато работи за Кадар, човек бързо се научава да спазва сроковете.
	— Всеки от вас има разписание — започна Кадар, — но цялата операция трябва да приключи за две седмици. След това ще се срещнем в Либия и ще направим последните приготовления за проекта „Здравец“. И ако всичко върви по план, в края на май вече ще сте богати.
	Кадар отвори сака си, измъкна пет обемисти пакета и ги раздаде на терористите.
	— Във всеки от пакетите е оръжието, което ще ползвате, в плика ще намерите сведения за мишените, билети и други. Предлагам всеки да прочете инструкциите си, за да мога да дам разяснения, ако се наложи.
	Беше тихо, чуваше се само шумоленето на хартия, когато терористите отваряха пакетите си. Една от двете жени в групата извади сгъваем нож, който носеше от вътрешната страна на лявата си ръка. Казваше се Силви и бе от френската „Аксион Директ“. Силви прочете инструкциите си и вдигна глава към Кадар. Той не реагира.
	— Вероятно ще искате да прегледате и оръжията си — подхвърли той.
	Терористите започнаха да разопаковат. Под най-горната обвивка имаше найлон, а под него восъчна хартия. Пистолетите не бяха покрити със смазка и, макар незаредени, бяха готови за стрелба. Имаше три чешки „Скорпиона“, а Силви извади деветмилиметров „Инграм“ със заглушител. Постави пълнител и зареди.
	Последният от петимата терористи, швейцарец, под кодовото име Зигфрид, гледаше невярващо петдесет сантиметровия отломък от полирана каменна плоча, който бе разопаковал. На него имаше издълбани букви. Лицето му побеля. Вдигна поглед към Кадар и попита:
	— Това шега ли е?
	— И да, и не — каза Кадар. — Това не е какъв да е камък, макар че не е в истинския си размер. Просто не можах да донеса цялата плоча. Но смятам, че и така можеш да разбереш замисъла ми.
	Зигфрид се скова от страх, нещо, което никога не му се бе случвало преди. Осъзнаваше, че трепери, но просто не бе в състояние да се овладее. Погледът му се замъгли, устата му пресъхна. Спомни си за хората, които бе убил. Винаги се бе питал как ли се чувства жертвата, когато гледа дулото на пистолета му и знае, че е обречена, че каквото и да направи или каже, изходът ще бъде един. После се сети колко поръчки на Кадар бе изпълнявал и гневът му го накара да се посъвземе.
	— К-какво значи това? — думите му излязоха като шепот, толкова тихо, че дори и жуженето на насекомите можеше да ги заглуши. — Защо? — попита той. — Защо?
	— Както знаеш, плащам добре — каза Кадар, — но изисквам подчинение, пъл-но под-чи-не-ние — той натърти всяка сричка.
	— Винаги съм ти се подчинявал.
	— Боя се, че не е точно така — каза Кадар. — Преди два дни си бил викан на разпит от Крипо. Задържали са те двадесет и четири часа и едва тогава са те освободили. При това положение ти не трябваше да се явяваш на срещата. Може да са те проследили.
	— Но това беше просто обикновен разпит. Нищо не им казах. Те нищо не знаят.
	— Може, но ти беше длъжен да съобщиш за задържането си, а не го направи.
	— Исках да работя за теб. Проектът „Здравец“ е толкова близо.
	— Е, не можем да имаме всичко, което ни се иска. Не го ли научи това още в училище? — Кадар погледна Силви: — След около трийсет секунди — обърна се отново към Зигфрид: — Мислех, че си разбрал какво е — каза той, посочвайки плочата. — Това е отломка от надгробен паметник. Нямах време да направя необходимия надпис.
	„Инграм“ има скорострелност от хиляда и двеста куршума в минута — приблизително два пъти повече от обикновеното ръчно автоматично оръжие. Силви отнесе главата на жертвата си за по-малко от секунда.
	Кадар стана. Посочи към пликовете и опаковъчната хартия нахвърляни наоколо:
	— Както знаете, аз съм загрижен за опазването на околната среда. Ще ви бъда признателен, ако съберете това на тръгване.
	— Ами това? — попита ливанецът и кимна с глава към трупа на Зигфрид.
	— Не се притеснявай — отговори Кадар, — той ще се разложи — след което изчезна в гората.

	* * *

	Всъщност Айво беше все още в Берн и то в близост до управлението на полицията, но бе станал неузнаваем — предишният Айво вече не съществуваше. На негово място се бе появил съвсем нов човек, който щеше да се справи със задачата, която си бе поставил — една личност с легендарна смелост и мъжество, която щеше да преследва целта си до край. В началото това бе само галеща въображението мисъл, породила се докато чакаше Маймуната на гарата, и която поразеният от дрогата разсъдък на Айво бе превърнал в реалност. Той беше Сър Айво, благородният рицар.
	За да се придържа към новия си образ, той бе възприел нов стил на облекло. И тъй като доспехи и други рицарски принадлежности не можеха да се открият лесно в центъра на Берн, се наложи да импровизира. Вместо с ризница бе облечен с яркочервен кожен костюм, каквито обикновено носеха мотоциклетистите, окичен с многобройни ципове и вериги. Върху това носеше палто от платно за рисуване и наметало на малки знаменца от плат за пердета. Вместо кон бе яхнал ролкови кънки, а за шлем му служеше мотоциклетистка каска с тъмен визьор.
	Сър Айво знаеше, че врагът го дебне и затова бе решил да се предреши като безобиден трубадур. Носеше една китара, чиито струни почти липсваха, но това нямаше голямо значение, тъй като таргата бе изрязана, за да служи като ножница, оръжейно хранилище и хранителен склад. Вътре имаше пет-шест яйца и изцапаната с кръв мотоциклетна верига, която изпълняваше ролята на рицарския боздуган.
	В новите си одежди Айво изглеждаше по-пълен, по-висок и с каската — неузнаваем. Смелият рицар вдигна визьора си и запали цигара. Обмисляше следващия си ход. Знаеше повече за мъжа, убил Клаус, но въпросът беше какво да прави с тези сведения. Нямаше да е лошо да потърси помощ. Тежко е, когато няма с кого да поговориш и да поискаш съвет. Защо не бяха няколко рицари — като Рицарите на кръглата маса.
	Благодарение на Маймуната знаеше доста неща за убиеца. Сигурно щеше да научи още, ако глупакът не му бе извадил нож. Явно си е мислел, че Айво не може да се бие. Що се отнася до него, вероятно не се е лъгал, но Сър Айво — виж, това беше нещо друго. Бе парирал ножа с щита си (многострадалната китара, която изгуби и последните си струни в този инцидент) без никакво усилие и повали негодника с няколко удара на боздугана. Отначало се ужаси от това, което бе направил, но си каза, че един рицар би трябвало да е свикнал с подобни гледки.
	И все пак това не трябваше да се случва — сега разполагаше с куп сведения и описание на убиеца, по които вероятно би могъл да го разпознае, но лошото бе, че не знаеше кое е истина и кое е измислица на Маймуната. В страха си той бе казал всичко, което му бе дошло наум и никак не беше лесно да се пресеят фактите от лъжите му.
	Айво си записа всичко, което научи от Маймуната и бе опитал да направи вероятен портрет на мъжа по описанието, което получи. Имаше представа как е изглеждала стаята, където са били отведени Клаус и Маймуната. Знаеше какви са били сексуалните предпочитания на русокосия мъж и какво точно са правили. Знаеше също, че русата коса е всъщност перука и че е не само вид прикритие, но и нещо като спомен за някой си Рестън. Знаеше, че мъжът говори перфектно берндойч, но вероятно не е швейцарец. Знаеше и много други неща.
	Имаше списък на регистрационни номера на коли, но Маймуната бе направил фаталното движение, преди да му ги обясни.
	Сър Айво бръкна в китарата и извади едно твърдо сварено яйце. Беше червено — с цвета на кръвта. Това му напомни за гледката, която представляваше лицето на Маймуната след удара с веригата. Прилоша му, но той потисна това усещане и си каза, че това е съдбовен знак. Щеше да намери този мъж, но му трябваше помощ.
	Може би Мечката, помисли си Айво, единственият полицай, който се отнасяше с него като с човешко същество. Не, не става, нямаше да прояви разбиране за Маймуната, все пак бе полицай. Щеше да го разпитва, но нямаше време за губене докато не свърши всичко.
	После се замисли за последния човек, който му бе помогнал — ирландецът. Това май бе добра идея. Ще намери ирландеца и ще го провери. Ако реакцията му се окаже задоволителна, ще му покаже бележките си и заедно ще намерят убиеца. Двама рицари още не стигаха за кръглата маса, но поне щяха да сложат началото. Лесно ще намери ирландеца, беше го виждал из града и преди, а и Берн бе малък град. Като всеки възпитан швейцарец сър Айво внимателно изхвърли черупките в едно кошче наблизо и пое по пътя си.

	* * *

	Полицията бе викала на разпит възрастния човек, но той не им каза нищо. Познаваше Айво и често бе помагал на него и други като него било с храна, било с малко пари. Бе преуспял в този град и тъй като жена му бе починала, а децата му излезли от дома, бе решил, че е дошло времето да се отблагодари по някакъв начин на Берн — градът, където бе живял добре. Сега единствената му цел бе да помага на тези, на които щастието не се бе усмихнало.
	Полицаите знаеха с какво се занимава старецът и го уважаваха. Знаеха също, че лъже като казва, че не е виждал Айво, но нищо не можеха да направят, освен да му благодарят, че е отделил от времето си и да си тръгнат. В доклада отбелязаха особеното си мнение за показанията му и си казаха, че след седмица-две пак ще опитат, ако дотогава не изскочи нещо друго.
	Двамата яки пратеници на Кадар не страдаха от подобни скрупули. Смъртта на Зигфрид още бе пред очите им и затова когато видяха, че старецът лъже, те не си затвориха бележниците и не си тръгнаха. Завързаха го, запушиха му устата и през последните й десет минути от живота си, той премина през такива болки, каквито не бе изпитвал през всичките си седемдесет и три години.
	Когато искаше да говори, те не му разрешиха. Накараха го да напише всичко, което знае, все още със запушена уста. Апартаментът му бе малък и те искаха да са сигурни, че няма да се опита да вика за помощ. После отново го измъчваха, за да проверят дали не ги е излъгал. Не беше ги излъгал. Макар и вече възрастен, той бе доста издържлив. Изтърпя и втората серия мъчения, но още повече го болеше от това, че предаде Айво.
	Накрая, когато посетителите разбраха, че старецът им е казал всичко, което знае, и че имат описанието на Айво, те го обесиха. Нямаше да им отнеме много време да намерят Айво. Берн бе малък град.

	* * *

	Шефът на Крипо бе потънал в мечтания. Това бе допустимо, като се има предвид колко много работеше в последно време, а и особено след удовлетворението, което се бе разляло по жилите му от двадесетте минути в апартамента на Матилд, където бяха отскочили за едно бързо. Когато вдигна телефона, бе все още в добро настроение. Позна гласа на патолога, който никога не носеше добри новини. Рязането на трупове не беше много весела работа.
	— Ернст Кунилер — каза патологът.
	Шефът на Крипо се замисли. Изведнъж се сети. В Берн ставаха обикновено по две самоубийства на седмица. Ставаше дума за последното.
	— Да, сетих се, старецът, който се обеси. Какво има?
	— Не се е обесил — каза патологът, — някой му е помогнал и то доста старателно.
	На полицая му прилоша. От хубавото му настроение не бе останала и следа.

	* * *

	В Ленк Фицдуейн трябваше да се види с трима човека, а и никога досега не бе ходил на истински ски курорт. Ленк не бе световноизвестен курорт, където се разминаваш с бивши монарси, филмови звезди, арабски шейхове и тълпи телохранители, напротив — бе по-скоро семеен курорт, където ходиш с познати. Активният сезон бе приключил и това личеше по всичко. Още като стигна до долината, където бе разположен Ленк, Фицдуейн се изненада от това, което видя. Нещо липсваше. Имаше крави, имаше кафеникава трева, която сякаш не бе много убедена, че зимата е свършила, по склоновете на долината се гушеха хижи, навсякъде имаше алпийски цветя, но сняг нямаше.
	Слънцето блестеше. Той засенчи очите си, огледа наоколо, после вдигна глава и веднага се успокои. Картичките не лъжеха. Животът в селището може би замираше, но горе по склона ски лифтовете работеха. А още по-нагоре се виждаха пистите, където черни точици се движеха на зигзаг.
	Май трябваше да си вземе слънчеви очила. Докато плащаше, се сети, че инфлацията зависи от снега. Или, както Ерика фон Графенлауб бе казала: „Защо трябва да плащаме двайсет процента повече за няколко хиляди метра височина?“ Денят бе топъл, а въздухът — кристален. След малко Фицдуейн реши, че подобни изказвания са тъпи.

	* * *

	Личеше си, че Марта фон Графенлауб е най-голямото дете. Докато Андреас, Врени и Руди все още бяха на пътя към зрелостта, тя вече го бе извървяла. Вече не бе момиче, а истинска жена — уверена, уравновесена, приятелски настроена, но предпазлива.
	Срещнаха се на верандата на хижата, както предварително се бяха уговорили, гледаха скиорите и слушаха свистенето на ските по снега.
	Надолу Марта беше обута със скиорски панталон и яркочервени скиорски обувки. Нагоре бе само с една фланелка с къс ръкав, която се състоеше предимно от дупки. Фицдуейн се чудеше дали не й е студено или пък надолу горещо. Имаше хубава кожа и златист загар. Излъчваше здраве и кипеше от енергия. Зърната на гърдите й личаха през фланелката. Интересно, Фицдуейн никога преди не бе смятал швейцарките за секси.
	Насили се да откъсне поглед от привлекателната гледка и се загледа в пистата, където групичка от невръстни скиорчета го караха да се чувства безнадеждно изостанал. Бяха толкова малки, че сигурно още бяха с пелени. Всички имаха очила и караха ски с такова умение, сякаш са се упражнявали още в утробата на майка си. Нараненото му самочувствие обаче бе възстановено, когато едно от суперхлапетата седна в снега и се разплака като нормално дете. Малкият звяр сигурно бе нередовен майор от швейцарската армия.
	— Много сте мълчалив — каза Марта с усмивка. Притежаваше способността да запазва дистанцията и в същото време да се държи приветливо. — Идвате в планината чак от Берн, за да се срещнете с мен, а не казвате нищо.
	— Впечатлен съм от гледката — каза Фицдуейн. Пиеше греяно вино, което на пръв поглед изглеждаше най-подходящото нещо, когато си заобиколен от сняг, но когато очилата му се замъглиха, вече не бе съвсем сигурен в правилния си избор. — Тия неща ми напомнят за хеликоптер — каза той, посочвайки лифтовете, — а аз не обичам хеликоптерите.
	— Лифтовете са обезопасени — отвърна Марта, — имаме опит в тези неща — забеляза, че очилата на Фицдуейн гледаха към гърдите й и се изчерви.
	Вярно беше, че алкохолът удря по-силно, когато си на по-високо. Отиде на бара за още вино и скоч за Марта. Всички вървяха с люлеещата се походка на професионален убиец от второкласен филм. Май само той не беше със скиорски обувки. Едно петгодишно момче пред него си взе нещо, което приличаше на бира. Фицдуейн поклати глава. В такива моменти родината му липсваше. Запромъква се обратно между хората и даде питието на Марта.
	— Пееш ли тиролски песни? — попита той.
	— Оскар често пееше — каза тя тихо.
	— Винаги съм си мислел, че това е нещо като да караш колело, като се научиш, не се забравя — загледа се към един скиор с незнаен пол, който демонстрираше майсторско владеене на ските и в първия момент не усети промяната у Марта. Скиорът не бе преценил правилно разстоянието и се бухна в дървения парапет на хижата.
	— Оле! — каза доволно Фицдуейн. Започна да ръкопляска и другите го последваха. От снега се показа почервеняло от яд лице, събра останките от нараненото си самочувствие, свали ските и гордо се запъти към лифта.
	— Извинявай — обърна се Фицдуейн към Марта, — става дума за Оскар Шупбах, нали?
	— Да — в очите й имаше сълзи. — По дяволите — каза тя и ги избърса. Покрай тях мина малка, но шумна група от ентусиазирани скиори.
	— „Човекът, с издяланото като от махагон лице“ — цитира той. — Врени ми разказа за него, Андреас също го спомена. Смятам да се видя и с него, докато съм тук.
	— Няма да можеш — каза Марта. — Оскар е мъртъв.
	— Мъртъв? Не може да бъде, та аз вчера говорих с него! — невярващо каза Фицдуейн. — Уговорихме се да се срещнем тази вечер в Зименфеле, хижата до водопада.
	— Той обичаше това място — каза Марта, — често ходеше там да пие вино и да поиграе на карти. Обикновено там посрещаше клиентите си. Беше екскурзовод.
	— Да, знам.
	Марта потъна в спомени. Погледна скиорите на склона.
	— Научи ме да карам ски. Всички ни научи. Той бе част от нашия живот. Винаги когато сме идвали в Ленк, Оскар бе тук. Карахме ски заедно, ходехме на походи в планината, а лятно време разговаряхме. Не мога да повярвам, че вече го няма.
	Марта млъкна, Фицдуейн чакаше. Спомни си как Врени говореше за Оскар със същата обич. Какво ли е знаел той? Бил е толкова близък на семейството, видял е много, и вероятно се е досещал за останалото. Явно някой е знаел за подозренията му. А може би просто прибързваше. Нищо чудно в смъртта на Оскар да няма нищо подозрително.
	— Как е станало?
	Марта трепна, беше се отдала на спомени.
	— Не знам подробностите. Зная само, че е отишъл в Зименфеле да чака клиент, никой не дошъл и Оскар тръгнал да се прибира. Блъснала го е кола и шофьорът е избягал.
	— Има ли свидетели?
	— Мисля, че не — каза Марта, — но по-добре е да питате в полицията.
	Фицдуейн гледаше как виното му изстива. Стана, влезе вътре и се обади на Мечката. Той го изслуша мълчаливо и после каза:
	— Ще се обадя в местната полиция. Кога ще се видиш с Феликс Крейн?
	— Вероятно утре, още не съм го открил.
	— Ще уредя да ти пратят един от местните ченгета — каза Мечката. — Може да не е в твой стил, но не ми харесва това, което става. Къде си отседнал, искам да ти се обадя по-късно.
	— В Зименфеле.
	От другата страна на линията последва мълчание. Мечката въздъхна.
	— Не предприемай нощни разходки и винаги си осигурявай гърба.
	— И не говори с непознати.
	— Не е смешно.
	— Прав си.

	* * *

	Местният полицай бе добродушен сержант на име Франц, със загоряло лице и голям месест нос. Имаше загрубелите ръце на фермер, което си беше така, когато не беше на работа. Пристигна с един фолксваген-калинка, тъкмо когато Фицдуейн привършваше със закуската си. Той поръча още една чаша кафе, а след кратък размисъл и един шнапс. Жестът му бе оценен по достойнство. С Франц се говореше непринудено. След посещението на Килмара Фицдуейн вече имаше официален статут и сержантът се отнасяше с него като с колега. На Хюго му се струваше необичайно да го смятат за полицай.
	Оказа се, че Оскар Шупбах е някакъв далечен роднина на сержанта. Разговорът за смъртта му явно разстрои добрия сержант и Фицдуейн му поръча още един шнапс от чисто медицински съображения. Мина му мисълта, че закуската с швейцарски полицаи започваше да му става навик.
	— Оскар бе добър човек — каза Франц, чието настроение се бе оправило от втория шнапс. — Жалко, че не успя да се запознаеш с него.
	— Аз също съжалявам — каза Фицдуейн и се ядоса на себе си, че толкова дълго бе отлагал идването си в Ленк.
	— Но какво да се прави, такива произшествия не са рядкост.
	— Не е било произшествие — каза Франц мрачно, — освен ако е възможно да те прегази два пъти една и съща кола.

	* * *

	На път за Ленк и мандрата, в която работеше Феликс Крейн, минаха покрай мястото на произшествието. На пътя, където бе текла кръвта, все още имаше посипан пясък. Франц посочи къде точно е умрял Оскар и се прекръсти, Фицдуейн изтръпна и го загложди предчувствие, че лошото тепърва предстоеше. После се замисли за Крейн, за Врени, за това, че същия ден го следяха и за това как се прави сирене.
	Фицдуейн обичаше сирене и бе любопитен как точно става всичко. Отпред имаше малък, но добре оборудван магазин, където бяха изложени предимно швейцарски сирена, а отзад — малък цех. Обграден от вани от неръждаема стомана и електронно устройство за следене на процесите, млад чирак биеше масло на ръка. Всяка пита сирене носеше клеймото на производителя.
	Майсторът бе як мъж с буйни мустаци, които криеха усмивката му. Нямаше вратовръзка, беше навил ръкавите си и бе препасал дълга, бяла колосана престилка. Приличаше на бръснар. Сержант Франц му каза нещо и после се обърна към Фицдуейн:
	— Казва се Ханс Мюлер — след което представи и Фицдуейн.
	Като чу името си, Мюлер светна и сърдечно раздруса ръката на Фицдуейн. Ако се съдеше по мускулите на ръцете му, очевидно бе чиракувал дълго време, биейки маслото на ръка.
	— Казах му, че си приятел на Оскар — поясни Франц, а лицето на Мюлер придоби сериозно изражение — и че искаш да се срещнеш с Феликс Крейн по личен въпрос.
	— Крейн тук ли е? — попита Фицдуейн оглеждайки наоколо.
	— Не, няма го — каза Франц, — вече не работи тук, само от време на време изпълнява някои поръчки. Сега е в хранилището за зреене извън града. Всъщност то е една пещера, издълбана в скалите. Поддържа необходимата температура и влага без никакви климатични инсталации. Крейн основно се занимава с обръщането на питите сирене, но върши и други работи — Мюлер каза нещо и махна с ръка към чираците, всеки от които бе зает с нещо. После се усмихна на Фицдуейн. Франц се обърна към него и поясни: — Забелязал е интереса ти и пита дали желаеш да те разведе из цеха. С удоволствие щял да ти покаже всичко.
	Фицдуейн кимна:
	— Наистина ще ми е интересно.
	По-късно Фицдуейн често си припомняше едночасовата им обиколка из цеха и непрекъснато се питаше какво ли щеше да се случи, ако бяха тръгнали да търсят Феликс Крейн веднага. Може би пък това спаси живота му.
	За нещастие обаче, след всичко, което се случи тогава, Фицдуейн така и не можа да преодолее неприязънта си към сиренето.

	* * *

	Движеха се бавно нагоре по склона откъм сенчестата страна на долината. На сянка въздухът бе студен. Планинските върхове, които обграждаха долината, създаваха усещане за клаустрофобия. Какво ли е било преди, когато е нямало жп-линии, планински тунели и пътища. Нищо чудно, че местните хора така държаха един на друг. Просто релефът бе такъв, че за да оцелееш, нямаш друг избор, освен да работиш със съседите си.
	Сержант Франц караше бавно.
	— Какво търсим? — попита Фицдуейн.
	— Лесно можем да го подминем, от пътя се вижда само една сива желязна врата в скалата — отговори Франц.
	Напред в далечината видяха един паркиран тъмносин камион.
	— Ето там е входът, на около трийсетина метра преди камиона — каза Франц.
	Отначало Фицдуейн не видя нищо. Входът бе малко по-навътре и с времето бе придобил цвета на скалата, в която беше направен. Едва когато спряха пред него, успя да види желязната врата. Изглеждаше много древна, а на височината на очите имаше отвор с решетка.
	Франц отиде до камиона, надникна в кабината и се върна при Фицдуейн, който стоеше до вратата.
	— Няма никой — каза той, — сигурно някой от доставчиците е отишъл да пусне една вода.
	На вратата висеше отворен катинар, Фицдуейн бутна вратата и тя се отвори. Беше тежка, но се отваряше лесно. Очевидно беше балансирана, защото след него бавно се затвори. Озоваха се в началото на тунел, който се осветяваше единствено от светлината, която влизаше през решетката. Краят му бе потънал в мрак.
	Франц потърси ключ за осветлението. Превключи го, но нищо не стана.
	— По дяволите, не си нося фенерче. Всъщност не е много далеч.
	В тунела бе хладно, но сухо — Фицдуейн усети, че нещо изпод краката му изскърца. Беше като хрущене на стъкло от електрическа крушка.
	— Какво представлява това място? — попита той.
	Коридорът правеше завой и там цареше пълна тъмнина.
	— Този тунел продължава около четиридесет метра и се разделя на три — каза Франц. — Складът за сирене е вдясно, тъй че ако следваш дясната стена, няма как да го пропуснеш.
	— А другите два?
	— Средната зала май е празна — каза Франц, — а тази отляво се използва от армията. Навсякъде из страната има изградени скривалища за боеприпаси.
	Фицдуейн се замисли дали в Ирландия подобно нещо — съхраняване на сирене и боеприпаси на едно място, е възможно и реши, че е абсурд.
	— Защо да не извикаме на Крейн? — предложи той. — Трябва ни светлина. Навсякъде има натрошени стъкла.
	— Стори му се, че чува гласове, но не беше сигурен. Спря и се ослуша.
	Внезапно мракът се разцепи от писъци, ужасяващи приглушени писъци, от които кръвта му се смрази. Внезапно престанаха и се чу шум, който Фицдуейн никога не би могъл да забрави. Звукът от забиването на тежък нож в плътта не можеше да се сбърка.
	— Mein Gott!* — прошепна Франц. Чуваше се само дишането им. — Хер Фицдуейн, въоръжен ли сте?
	[* Боже мой! (нем.). — Б.пр.]
	— Да — извади ловната пушка от калъфа и я зареди с патроните, които Килмара му бе доставил. Все пак предпочиташе да я бе изпитал предварително. На десетина крачки напред Франц зареди автомата си.
	Беше пълна тъмнина. Опита се да си представи разположението на хранилището. Би трябвало разширението да е наблизо. Това щеше да им предостави повече пространство за действие. В тесния коридор се чувстваше като мишена. Усети полъх и чу как някъде напред се затръшва врата.
	— Крейн! — извика Франц, който се бе придвижил още напред. Извика още веднъж и викът му отекна. — Може би му се е случило нещо — каза той към Фицдуейн. — Някой от рафтовете може да е паднал отгоре му. Стой на мястото си, отивам да проверя.
	Фицдуейн не отговори. Не споделяше оптимизма на Франц. Всяка фибра на тялото му го предупреждаваше за настъпващата опасност и той застана нащрек с единствената мисъл да оцелее. Ако нещо се случеше, щеше да се случи бързо. Чу се шум. Фицдуейн предположи, че Франц търси запалка. Просна се на земята и започна да пълзи на лакти, държейки пушката готова за стрелба. На всеки две-три крачки спираше и опипваше земята около себе си. Коридорът се разширяваше. Придвижи се към средата, за да има възможност да маневрира и в двете посоки.
	Запалката на Франц светна за миг и после изгасна. Фицдуейн успя да види, че Франц я държи в опънатата си напред лява ръка. В дясната държеше пистолета си готов за стрелба. Позата му определено не беше на човек, който проверява обикновено трудово произшествие. Фицдуейн се надяваше, че Франц ще се придвижи на друго място, преди да опита отново със запалката. Още докато си го мислеше, се претърколи и зае нова позиция.
	Осъзнаваше каква лесна мишена представляваха. Единственото им прикритие бе тъмнината.
	Усещаше, че в тунела, освен тях има и още някой. Не чуваше нищо, но кожата му настръхна. Искаше да предупреди Франи, но не се обади, за да не се издаде и горещо се молеше и сержантът да е почувствал враждебното присъствие. Дочу едва доловим звук от докосването на метал и камък. Дойде от ляво, почти успоредно на Франц. Явно въображението му му изневеряваше. Тогава чу същия звук и леко дишане. По дяволите, трябваше да предупреди сержанта.
	Чу щракването на запалката му. Франц беше все още на същото място.
	— Скачай вдясно, Франц! — извика той и се претърколи надясно. За момент запалката му даде пламък и секунда преди да падне на земята, все още стисната в ръката на сержанта, освети окървавено острие. Франц изрева и Фицдуейн в първия момент блокира. После шумът от отдалечаващи се по посока на външната врата стъпки го накара да се осъзнае.
	Той просна Франц по гръб на студената земя точно когато срещу тях бе открит огън. Опита се да се слее с каменния под. Последваха още две серии куршуми и той разпозна тракането на „Инграм“ със заглушител. Външната врата се затръшна. Лявата му ръка лепнеше от нещо мокро, а Франц дишаше на пресекулки.
	Опипа пак земята с лявата си ръка. Усети безжизнени пръсти и топлата горна част на запалката. Остави пушката и с две ръце извади запалката от отрязаната ръка. Искаше да изчака. Тъмнината осигуряваше прикритие. Но Франц се нуждаеше от спешна помощ. Явно нападателят, който и да беше той, бе изчезнал. Беше му се сторило, че в тъмнината се спотайват двама, но не беше сигурен. Господи, все едно пак беше във Виетнам, още един идиотски тунел. На челото му изби пот и почувства вибрациите от експлозия в далечината. Опита се да се овладее и осъзна, че вибрациите бяха от тежък камион, който пъплеше нагоре по пътя. Навън беше светло и животът си течеше нормално.
	Щракна запалката и пламъкът се задържа. Франц лежеше отпуснат на земята, където го беше блъснал — беше в съзнание, но бе изпаднал в шок. От остатъка от лявата му ръка течеше кръв. Бе отрязана малко над лакътя.
	Фицдуейн свали колана си и го стегна над раната докато кръвта почти спря. За да направи турникета, трябваше да остави запалката и да работи в пълна тъмнина. Ръцете и дрехите му потънаха в кръв. Започна да успокоява сержанта, но не получи отговор, а и допира до тялото му бе хладен. Необходима бе незабавна медицинска намеса. Самата рана не беше смъртоносна, но Фицдуейн бе виждал хора и с по-малки рани да умират от загуба на кръв, пък и сержантът не беше в първа младост.
	Започна да го влачи към изхода. Когато видя първите снопове светлина настроението му се повиши, наближаваха желязната врата и пътя. Но Франц тежеше, не можеше да върви и затова Фицдуейн го носеше в пожарникарска хватка. Стигна до вратата и се опита да я отвори. Стомахът му се сви. Беше заключена от външната страна.
	Върна се десетина крачки обратно, остави полицая и отиде да си вземе пушката. Ръката на Франц лежеше наблизо. Остави я така, но после, несигурен дали микрохирургията може да върши чудеса, свали якето си, уви я в него и се върна при Франц.
	— Не вдигай глава — каза Фицдуейн, но полицаят не реагира.
	Фицдуейн не вярваше, че с ловна пушка може да се пребори със стоманена врата, но си струваше да опита.
	Отстъпи на около два метра и насочи пушката към бравата. Стреля два пъти последователно.
	Килмара не го беше излъгал за куршумите. Стоманената врата се пръсна като яйчена черупка. Парчета от вратата се посипаха по пътя, и в тъмния коридор нахлу ивица светлина. Фицдуейн бутна това, което бе останало от нея и изнесе Франц навън.
	Няколко метра нагоре по пътя Мюлер тъкмо излизаше от колата си. В ръцете си държеше представителна кутия. Погледна към Фицдуейн, който носеше полицая, пушката му още димеше и целият бе в кръв. В първия момент разсъдъкът му отказа да проумее това, което очите му виждаха, на лицето му бе изписано пълно смайване. След това изпусна кутията и се втурна към тях. Сложиха Франц в колата и го покриха с одеяло.
	— Фенерче? — каза Фицдуейн. — Имаш ли? — опита се да се сети за немската дума и се ядоса, че не бе учил чужди езици. Обясни с жестове какво иска. Мюлер кимна, отбори багажника на колата и извади един мощен прожектор. Фицдуейн го взе и бутна Мюлер на шофьорското място.
	— Болницата и полицията! Hospital and Polizei, тръгвай! — извика той. Удари покрива на колата и Мюлер потегли със свирещи гуми.
	Фицдуейн постави нови два патрона и се върна в коридора. Придвижваше се внимателно, както го бяха учили, пушката бе готова за стрелба. Вероятно вътре вече нямаше никой, но не виждаше причини да се държи като глупак. Осъзнаваше, че ако наистина мислеше за живота си, щеше да изчака полицията, но просто нямаше търпение.
	Забеляза, че всички лампи в тунела бяха методично изпочупени. От една страна това осигуряваше прикритие в тъмнината за бягството, а от друга бе като алармена система — който и да влезеше, щеше да стъпи върху стъклата. Вратата към хранилището на сирене зееше отворена. Помещението беше дълго и в него се редяха рафт след рафт с пити сирене, всяка от която имаше клеймо за производство, тегло и вид.
	В ъгъла имаше две порцеланови мивки. Фицдуейн насочи лъча на прожектора към тях. Бяха облети с кръв. Проследи кървавите следи и лъчът освети едно тяло, с престилка, която някога е била бяла, а сега бе пропита с кръв. Трупът бе обезглавен. Наведе се, за да разгледа тялото по-отблизо. Покритият с плочки под лепнеше от кръв. Очевидно бяха сложили главата на жертвата в мивката, като при ритуално убийство. Можеше да си представи ужаса на момчето, когато шията му е допряла студения ръб на мивката.
	Погледна в мивките, но главата не се виждаше никъде. Огледа пода и като не намери нищо, започна да се чуди защо ли им е притрябвала главата. Като доказателство за изпълнено поръчение или да попречат на бързото идентифициране? Спомни си за убийството на шахматната дъска и за странното чувство за хумор на извършителя и се досети какво може да са направили. Освети с прожектора рафтовете с безупречно подредените пити със сирене и започна да ги преглежда един по един. Скоро откри това, което търсеше и макар да бе подготвен, когато я видя стомахът му се преобърна. Главата на Феликс Крейн го гледаше между две пити от най-доброто сирене на Мюлер.
	Фицдуейн излезе на пътя и зачака полицията. Паркираният камион го нямаше. Не си спомняше дали когато изнесе Франц, камионът бе там. Представителната кутия лежеше на земята, там, където Мюлер я бе захвърлил.

	* * *

	„Бъди готов“, каза Кадар и даде скаутски поздрав, но думите му не бяха предназначени за никого, тъй като беше сам.
	Големият фризер бе поставен в таен склад в съседното жилище, което също принадлежеше на Кадар, но бе регистрирано на нечие друго име. Всъщност, обладан от манията винаги да има на разположение резервен изход, Кадар притежаваше цялото каре и чрез тайни врати можеше да преминава от единия до другия край, без да се налага да излиза на улицата. Не му се нравеше много това, че трябваше да държи фризера с издайническото му съдържание толкова наблизо, но бе взел всички предпазни мерки. По-важното беше, че така можеше веднага да си вземе това, което му трябваше.
	Влезе в малката ярко осветена стая, заключи вратата след себе си и едва тогава набра кода, за да отвори капака на фризера. Беше тъпкан с храна. Най-отгоре имаше телени каси, в които храната беше разпределена по вид. Обичаше всичко да си знае мястото. Извади една каса със замразени зеленчуци, после една с риба. Следващата беше с птици, предимно фазани и няколко яребици. Съвсем наскоро бе ял фазани, приготвени по най-различни начини, но взе, че си счупи зъб на една сачма — явно смахнатият ловец си е въобразявал, че стреля по лешояди, а не по фазани, защото сачмата бе от големите — и се наложи да отиде на зъболекар. И макар след случилото се вече да не му се ядеше фазан, посещението при зъболекаря, колкото и досадно да беше, го бе вдъхновило за нови акции. Докато лежеше на зъболекарския стол започна да планира собствената си смърт. Беше доста приятна игра за въображението, още повече, че се предвиждаше и смъртта на зъболекаря.
	Вярно, че идеята му не се отличаваше с оригиналност, но това не означаваше, че не я бива. Така или иначе първоначалният замисъл бе изменен в резултат на случайно разкритие, благодарение на обичайния монолог на зъболекарите докато жертвите им седят безпомощно с отворена уста. Той беше в духа на това, че преуспелият и много скъпо вземащ доктор Ернст Венгер е много съвестен човек. Берничанин до мозъка на костите си, той не само водеше пълна картотека на всичките си пациенти в кабинета си, но и държеше копие от нея в банката, като всяка седмица внасяше новите данни. Доктор Венгер притежаваше акции и ценни книжа, но като имаше предвид колко доходна е работата му, заставен да избира между ценните книжа и картотеката си, нямаше да се колебае дълго. Картотеката на пациентите му беше неговата „златна мина“. Доктор Венгер харесваше шегите си, за разлика от пациентите си.
	Кадар остави и последната каса на пода и погледна във фризера. Нищо не се бе променило от последната проверка. Това го успокои, макар и да не го изненада. Не очакваше да завари обитателя на фризера да дъвче замразен грах или да си пуска мустак, за да убива времето. Обикновено замразените трупове не се отличаваха с активна дейност. Кадар се наведе през ръба на фризера и каза:
	— И твоето време ще дойде, не се бой — после се усмихна окуражително.
	Вътре, добре замразен, лежеше Пол Щрауб. На лицето му се бе запечатал израз на страх, паника, отчаяние и пълно неверие. Бяха го упоили, завързали здраво и го бяха поставили във фризера жив. Последното, което видя, преди да затворят капака, бе каса със замразени пилета. Ако беше вегетарианец сигурно не му е било приятно. Беше замразен до смърт и единственото му прегрешение беше, че по ръст, тегло и общ вид напомняше на Кадар. Освен това бе и пациент на доктор Венгер.
	Кадар се наведе още по-надолу и почука по трупа. Беше твърд. Замразяването бе станало добре. Беше се колебал дали да не използва течен азот, който би предотвратил разлагането на тъканите, но като се имаше предвид какво ще се случи на трупа, обикновеният метод беше по-приемлив.
	Започна да връща касите във фризера. Точно преди да сложи и последната, погледна замразеното лице на покойния Пол Щрауб. Очите бяха отворени и покрити с коричка лед.
	— Не се сърди на мен — каза Кадар, — виновен е фазанът.
	Остави и последната каса. Когато излезе от стаята и заключи вратата, той потри ръце от задоволство. В края на краищата нещата се нареждаха много добре, независимо от несъвършения материал, който използваше.


	Преследването
	(продължение)



	„От древна времена самураите са се славели със силен дух, желязна воля и смелост.“
	Юкио Мишима, Хагакура


	„Няма разлика дали ще изследваш ада или рая. За да откриеш нещо ново, изследвай непознатото.“
	Шарл Бодлер


	„Разстоянието няма значение, най-трудна е първата крачка.“*
	[* По повод легендата, че св. Денис извървял две левги носейки главата си в ръце.]
	Маркиз дьо Дефон


	„Престъпността в Швейцария е рядко срещано явление… А и законите са ясни. Правилата за движението например са така добре написани, че дори и слепец може да ги разбере, но съм чувал, макар източниците ми да не са много благонадеждни, че швейцарците обмислят варианта дали да не ги напишат и на шрифта за слепи.“
	Винсент Картър, „Книга за Берн“, 1973.



	Глава първа

	Първоначалната идея беше Проект „К“ да играе ролята на помощна операция, като чрез нея се избегнат бюрократичните спънки. Убийствата в Ленк, обаче, промениха коренно нещата.
	Убеден, че времето им изтича, Чарли фон Бек превърна апартамента на Фицдуейн в денонощна щабквартира. Когато Фицдуейн видя, че в спалнята му се мъдри току-що инсталиран мултитерминален компютър, схвана намека и безропотно се премести в апартамента на Мечката. Вярно, там нямаше черни копринени чаршафи и огледало над леглото, но за сметка на това кулинарните специалитети, които Мечката предлагаше, можеха спокойно да се мерят с менюто на най-изисканите ресторанти. Още повече, че Мечката си бе купил по-голям пистолет, което на фона на това, което ставаше, носеше известна утеха.
	Някои възразиха срещу решението на фон Бек да — базира екипа на Проект „К“ в „неофициална сграда“, но той заяви, че след като през втората световна война щабквартирата на швейцарското разузнаване е била разположена на един от етажите на хотел „Швайцерхоф“ в Берн, то изолираният апартамент близо до „Кирхенфелдщрасе“ може спокойно да служи за база на Проект „К“.
	Обитателите на останалите три апартамента в блока, притежание на фон Графенлауб, бяха любезно помолени да напуснат в името на патриотизма и пълните джобове. Когато и последният от тях се изнесе, фон Бек подсили още повече охраната.

	* * *

	С всяка дума на Фицдуейн, на Мечката или някой от останалите от екипа на Проект „К“, Беат фон Графенлауб ставаше все по-неспокоен. Както винаги, той бе безукорно облечен, но елегантността на дрехите му вече не допълваше човека, който ги носеше. Беше пребледнял, очите му бяха зачервени, бе видимо отслабнал. Поведението му вече не носеше отпечатъка на богатството.
	— И как наричате този изверг? — попита той дрезгаво.
	Хенсен даде знак, че той ще отговори:
	— Отначало, когато се натъкнахме само на една статистическа аномалия, шегобийците от другите отдели в БКА го кръстиха Страховитият Не-човек. Но сега вече, това никак не е смешно.
	— Дадохме му кодовото наименование „Палачът“ — допълни Мечката.
	Фон Графенлауб погледна Фицдуейн.
	— Смятаме, че Палачът наистина съществува — каза Кершдорф тихо, — но ще е безотговорно да се преструваме, че знаем много. Успоредно с нашето, се води и обичайното разследване. Дори шефът на полицията е скептично настроен.
	— От чисто юридическа гледна точка, почти липсват сериозни доказателства в потвърждение на това — каза фон Бек. Служебният му тон контрастираше с одеждите му. Беше с розова щампирана фланелка с къс ръкав.
	— Ами ако вашите предположения се окажат грешни? — попита фон Графенлауб. — Тогава се получава натрупване на грешни изводи.
	— Точно в това се състои рискът — кимна Хенсен.
	— Но от друга страна, до сега никой не е предложил логично обяснение на това, което става напоследък.
	Фон Графенлауб отпи глътка от „Перие“-то си. Ръката му леко трепереше, държейки чашата. Остави я и се замисли. Никой не наруши тишината, фон Графенлауб вдигна глава и ги огледа един по един. Погледът му спря на Фицдуейн.
	— Този човек — започна той, гледайки Фицдуейн, — който дори не познаваше Руди или някого от семейството, тръгна да търси отговора на въпроса, защо един млад мъж умира по такъв жесток начин. Руди беше мой син и заедно с близначката си Врени са най-малките ми деца. Искам да ви уверя, че сега вече няма да се откажа. Затова е по-добре да ми кажете всичко, което знаете или подозирате. Не желая да щадите чувствата ми. Нека първо чуя как Руди се е замесил с този… този Палач.
	— Съпругата ви също е замесена — каза Фицдуейн.
	— Ерика? Да, да, разбира се — фон Графенлауб произнесе последните думи почти шепнешком, по страните му се стичаха сълзи.
	Фицдуейн се чувстваше ужасно. Гледаше как един човек бавно се съсипва, но вече нямаше връщане назад. Сложи ръка на рамото на фон Графенлауб, но не знаеше какво да каже.

	* * *

	Като по уговорка останалите излязоха и оставиха Фицдуейн и фон Графенлауб сами. Това, което фон Графенлауб щеше да чуе, бе достатъчно неприятно и не беше необходимо да го поставят в неудобно положение пред цялата група.
	— Ще бъда възможно най-кратък — каза Фицдуейн — и ще наблегна по-скоро на изводите, а не на причините. Ако желаете, след това можем да проследим логиката на заключенията. Вече ви казахме за Палача, но сега няма да говорим това, какво знаем за него, а по-конкретно, за начина му на действие. Смятаме, че целта му е по-скоро да печели пари, а не толкова да защитава някакви идеали, но в крайна сметка, явно се стреми да прецака системата и да извлича облаги от това, демонстрирайки едно доста зловещо чувство за хумор. Очевидно експлоатира естествените подбуди и каузи на хората, които съществуват в момента. Не му е необходима някаква последователна идеология. Всяка от малките терористични групи, които използва, си има някаква своя кауза, в името на която се бори, а Палачът просто прибира парите.
	Явно, подбира хората си. Всеки от последователите му, които обаче едва ли биха се смятали за такива, тъй като са членове на различни обособени групи, са млади идеалисти с повишена сексуална активност. Той се възползва от това и особено от сексуалния заряд, който е превърнал в инструмент за манипулиране. Нищо ново под слънцето — това столетия наред е било основа на тайни ритуали и секти. Вземете например сексуалния оттенък на сатанинските обреди от древните култове преди появата на християнството или обратното — отсъствието на секса при католиците.
	Фактът, че използва сексуалния нагон като инструмент за манипулиране, ни навежда на мисълта, че самият той има сексуални проблеми. Смятаме, че е и хетеро- и хомосексуален със силно изразени садомазохистични наклонности от най-жесток вид.
	— С една дума чудовище — каза фон Графенлауб.
	— Може и така да се каже — съгласи се Фицдуейн, но ако искаме да го заловим, подобни предубеждения само ще ни затруднят. Вероятно той изглежда и се държи като напълно нормален човек, като вас и мен.
	— И никой не знае какво се крие под прозаичната му външност — каза фон Графенлауб замислено.
	— Точно така — съгласи се Фицдуейн.

	* * *

	Фрау Реми приключи с покупките и сега бе седнала в едно открито кафене на „Беренплац“ на едно кафе и малка паста, е, може и две. Беше доволна, защото успя да купи с намаление три бутилки крушов ликьор, който съпругът й Герхард обичаше много и които кротичко стояха в пазарската чанта в краката й.
	Герхард ставаше по-поносим, ако след вечеря си вземеше обичайната доза крушов ликьор, а и после, когато си легнеха, заспиваше веднага и така не се стигаше до това, което фрау Реми наричаше „оная работа“. Вече наближаваха шестдесетте и беше време Герхард да си намери друго развлечение — да колекционира марки или нещо от този род. Погледнато от друга страна обаче, мисълта, че след двайсет и осем години брак мъжът й все още я желаеше, ласкаеше самолюбието й.
	Тя се усмихна на себе си. Беше много приятно човек да поседи на слънце на „Беренплац“ и да наблюдава минувачите, всеки вглъбен в собствения си малък свят.
	Някакъв тип с кънки, наметало и каска, с преметната през рамо китара, спря пред нея и се огледа. После внезапно се отдалечи и се сля с тълпата.
	Фрау Реми така и не разбра какво точно стана. Нещо мина пред нея, някой сякаш се закашля и тя осъзна, че е вперила поглед в надупчената си пазарска чанта. От пръснатите бутилки се носеше аромат на крушов ликьор.
	Разсъдъкът й отказа да даде обяснение на случилото се. Фрау Реми не отиде в полицията. Тя взе гнусливо пазарската си чанта и с извърната настрани глава, внимателно я пусна в един кош за отпадъци. После купи още три бутилки ликьор и се прибра в къщи.
	Два дни мълча като риба.

	* * *

	— Защо избра точно това място? — попита ливанецът и се огледа. Кафенето бе пълно с екземпляри, които спокойно можеха да минат за герои от филм на Фелини. Почти всички мъже имаха бради, бяха облечени с протрити дънки, носеха обици и големи черни шапки. Момичетата се различаваха главно по това, че повечето от тях нямаха бради. Всички пиеха бира или млечен шейк и пушеха хашиш. Един-двама да бяха на над двайсет и пет, а хлътналите очи и бледата кожа показваха, че малко от тях са загрижени за дълголетието си.
	— Какво толкова чудно има? Трябваше бързо да се махнем от улицата. По дяволите, та ти дори не улучи проклетото копеле!
	Ливанецът вдигна рамене:
	— Той тръгна точно, когато стрелях. Нищо не можех да направя с тия кънки се движи много бързо. Е, поне никой нищо не разбра. Заглушителят върши добра работа.
	— Нямаме време — каза Силви, — познаваш Кадар.
	— Твърде добре — каза мрачно ливанецът.
	— Следващият път ще се приближим повече и вече няма да има пропуски.
	Ливанецът пресуши чашата си, но не каза нищо. Махна една прашинка от ревера на палтото и започна да се любува на новите си обувки от крокодилска кожа. Да вървят на майната си и Айво, и Кадар, и Силви. Вдигна поглед към нея и я огледа преценяващо.
	— Не ставаш, мой човек — каза тя.

	* * *

	— Руди е бил идеална мишена за манипулация — каза Фицдуейн, — като злополука, която търси място къде да се случи. Както знаете, повечето тийнейджъри влизат в конфликт с родителите си. В тази възраст те са объркани, търсят себе си и приветстват нови каузи. Когато отхвърлят ценностите на родителите си, те имат нужда от нови. Природата не търпи вакуум.
	Обикновено при един развод се наблюдават два модела на поведение — първият, когато децата са дълбоко и трайно наранени и вторият — на деца, които сравнително безболезнено се адаптират към положението да имат двама бащи или три майки, както дойде. Не знам кой от двата модела е преобладаващ, но зная, че във вашия случай развода ви с Клер и женитбата с Ерика са създали хаос. Всички деца са засегнати повече или по-малко, но струва ми се това най-силно се е отразило на Руди и донякъде на врени. Сега ще говоря за Руди.
	Началото на самотния му бунт е поставено с отхвърлянето на ценностите на обществото, във ваше лице. Убежденията си очевидно е заимствал от майка си, която, доколкото знам, е ратувала за по-свободно общество, което зачита грижата за другите.
	— Имаше време, когато възгледите ни съвпадаха — каза фон Графенлауб, — но докато аз трябваше да работя и да се съобразявам с изискванията на реалния свят, Клер се наслаждаваше на лукса да теоретизира и мечтае за една утопия, благодарение на парите, които печелех. Аз бях този, който трябваше да се бори, да върши неприятни неща, да взема трудни решения и да прави компромиси с принципите си, защото така е устроен животът. Аз работех с реално съществуващи неща, а не с фантазии.
	— Дори и така да е — продължи Фицдуейн, — имало е и още няколко фактора, които са усложнили допълнително положението. Първо, Руди е бил изключително интелигентно и чувствително момче. Той се е чувствал не само бунтар, желаел е да осъществи нещо реално и точно това е довело до следващия етап — започнал е да ви проучва тайно, да чете архивите ви и какво да види: попада на връзките на татко с „Вейбон“ — компания с мрачна слава.
	— Но той просто не е разбрал правилно това, което е открил — каза фон Графенлауб. — „Вейбон“ е огромна организация и голяма част от дейността й е съвсем законна. Попаднал е на документи за извършени закононарушения, които са изключение, а не обичайна практика и които се бях заел да оправя. Но вместо да си даде сметка, че това, което вижда, е само малка част от картината, той реши, че съм корумпиран. Не желаеше дори да ме изслуша.
	— Е, когато си на тази възраст, се поддаваш повече на чувствата, отколкото на разума — каза Фицдуейн. — Друг е въпросът, че това, което ми казвате за „Вейбон“, съвсем не е вярно, но засега ще оставим нещата настрана, защото говорим за Руди, а не за многонационална компания, чиито директори съвсем не са с чисти ръце.
	Фон Графенлауб трепна, но не каза нищо. Мислеше си за това как в началото с Клер имаха общи идеали, а после той трябваше да прави компромис след компромис — уж все за доброто на семейството — и как това бе довело до принизяване на ценностите, в които вярваше.
	Фицдуейн продължи:
	— Така стигаме до изгарянето на документите, които Руди е откраднал до смъртта на Клер. Смъртта на майка му променя посоката на неговия бунт. За нещастието и болката си той обвинява вас, системата и света като цяло и стига до идеята, че нещата могат да се променят единствено със сила. Но освен всичко друго, той е търсел и отмъщение, а за това му е трябвала помощ. Присъединил се е към АКО, които не се занимават с неща като усъвършенстване на старата демокрация, стремят се към коренна промяна, а именно — съществуващата обществена система в Швейцария трябва да се унищожи изцяло, а това може да стане само насилствено.
	Не зная до каква степен Руди е бил обвързан с АКО, но ми се струва, че дори и Врени не си е давала сметка колко далеч е стигнал. Предполагам, че са го подготвяли като бомба със закъснител. Като син на човек с вашето положение, той е бил твърде ценен и не са искали да бъде разкрит от полицията — ето защо той се е представял само като съмишленик или както казах на Врени, като терористични „групи“. Аз смятам, че му е била отредена далеч по-важна роля.
	Полицията, обаче разкрива водачите на АКО и други терористични организации и тук Руди се сблъсква с нов проблем. Нуждае се от мотивация, с която да действа, а някои от първите му учители се озовават зад решетките, други са убити или се крият. Тогава на сцената се появява Ерика. Както вече казах, Руди е един объркан, сексуално активен, бунтуващ се срещу традиционните ценности млад мъж, който иска да отмъсти на баща си и да разруши системата. От друга страна съпругата ви Ерика — съжалявам, но това никак няма да ви хареса — е богата, отегчена, преситена и невероятно привлекателна жена с остър сексуален апетит, която обича да се отдава на капризите си и непрекъснато търси нови приключения, за да задоволи нарастващите си сексуални желания. Подозираме, че поддържа сериозни отношения с друг, не по-малко опасен човек, когото нарекохме Палача.
	— Сигурен ли сте?
	— Дали съм сигурен, че жена ви е богата, отегчена, аморална и със силен сексуален апетит? Да. Берн е малък град, а аз говорих с много хора. Дали съм сигурен, че има връзка с Палача? Не, нямам доказателства. Просто съществуващите обстоятелства го подсказват.
	— Продължавайте — каза тихо фон Графенлауб.
	— Следващата решаваща случка е от сексуален характер — каза Фицдуейн. — Доколкото успях да сглобя картината, това се е случило по време на едно от семейните зимувания в Ленк. Участвали са Ерика, Руди, Врени и приятелят им Феликс, а аз смятам, че там е бил и Палачът. Имало е прелъстяване, оргии, но не зная подробности, пък и не това е важното, освен може би факта, че синът ви е бил прелъстен от съпругата ви и вероятно от единия, а може би и от двамата мъже там. Не зная дали Руди е имал склонност към хомосексуализъм или това е било вид протест срещу вашата ценностна система, но очевидно хомосексуалната активност е била част от живота му, както потвърди аутопсията. А що се отнася до Ерика — това е било най-сладкото отмъщение.
	— Може би Оскар е подозирал нещо — каза фон Графенлауб. — Той поиска да говори с мен, но понеже изглеждаше много смутен, така и нищо не разбрах от това, което се опитваше да ми каже. Никога не съм допускал, че подобно нещо може да се случи. Направо не мога да повярвам.
	— Горкият Оскар — каза Фицдуейн, — представете си положението, в което е бил. Подозирал е, но нищо не е знаел със сигурност. А не е смеел да ви сподели опасенията си, защото се е страхувал да не ви нарани незаслужено. Щяхте ли да му повярвате, ако ви бе казал по-конкретни неща?
	— Разбира се, че не — отговори фон Графенлауб, — освен ако имаше доказателства.
	— И сега Оскар е мъртъв.
	— Както и Феликс Крейн — добави фон Графенлауб. — Какво става? Няма ли край тази лудост? Какво се опитва да направи този Палач?
	— За да разберем мотивите на Палача, трябва да гледаме нещата с неговите очи — каза Фицдуейн. — Смятаме, че сега той просто осигурява гърба си, макар че не знаем защо. Действията му нямат логично обяснение. Вероятно това, което прави сега, е да се освободи от хората, които биха могли да го издадат по някакъв начин, но в същото време, той поема излишен риск. Поведението му се отличава със смесица от проницателност и хладнокръвна арогантност, особено по отношение на собствения си контингент. Те са много по-склонни да поемат огромен риск, за да изпълнят задачата си. Явно, че много повече се страхуват да не бъдат заловени от Палача, отколкото от нас. Имайки предвид това, което знаем за Палача, страховете им изглеждат съвсем основателни.
	Сигурни сме в едно — достатъчно е веднъж да застанеш на пътя на Палача, за да ти издаде присъда. Точно затова настояхме вие и семейството ви, особено децата, да бъдете под охрана. А какво ще правите с Ерика, това вие ще решите. Просто ще ви помоля да не й давате много обяснения. Не забравяйте, че игрите, които играе, може да не са само за леглото, има вероятност да става дума и за насилие.
	— Вижте, разбирането ми също си има граници — каза фон Графенлауб. — Веднага след като се обадихте от Ленк, поставих под охрана всички членове на семейството, включително съпругата ми. Тя може и да е развратница, но не е убийца.
	Фицдуейн не каза нищо. Погледна фон Графенлауб:
	— Мислете за децата си. Сега сте в много голяма опасност. Не си играйте на благородство за сметка на собствената си плът и кръв.
	Фон Графенлауб безпомощно вдигна рамене:
	— Но какво друго мога да направя? Ще имам предвид това, което ми казвате, но не мога да зарежа жена си просто така.
	— Ще ви бъде осигурена и полицейска защита — каза Фицдуейн, — но полицията не разполага с достатъчно хора, за да охранява всеки един поотделно, ако не им представим повече доказателства.
	— Говорихте ли със съпругата ми? — по тона му личеше, че знае отговора.
	— Тя не ви ли каза?
	— Каза само, че сте вечеряли заедно след вернисажа — каза фон Графенлауб.
	— Аха — Фицдуейн се почувства малко неловко при спомена за онази епична вечер. — Всъщност, видяхме се няколко пъти по различни поводи — продължи той, — а съвсем наскоро сержант Рауфман я извика за разпит. Беше очарователна, дори иронизираше. Явно се забавляваше. Отрече всичко и прозвуча доста убедително.
	Фон Графенлауб седеше безмълвно, ужасен от мисълта, че може да чуе и още по-противни неща и в същото време отчаяно искаше да разбере истината.
	— Островът, на който живея и където е училището на Руди, е бил дом за моя род вече седемстотин години. При заселването се е проляла много кръв. Земята била завладяна със сила, а основната съпротива идвала от друидски култ, известен под името „Жертвоприносителите“. При изпълнението на ритуалите си те носели животински маски. Нападали невинни хора, които ограбвали, а после убивали в името на техния Бог. Открити са десетки масови гробове на жертвите им от векове насам и това донякъде обяснява защо островът е обезлюден. Дори и в нашия просветен век, островът на Фицдуейн се смята за прокълнато място, където никой добър християнин не бива да живее.
	— Чел съм нещо за това — каза фон Графенлауб, — беше в брошурата за училището „Дрейкър“. Но какво общо има някакъв си древен култ с всичко това? Жертвоприносителите са били изгонени преди седем века!
	— Да, но представете си какво влияние може да има един такъв тайнствен култ върху младите хора като Руди. Тайна организация с независима структура, която използва сила и е само за посветени. Сам разбирате притегателната й сила за млад бунтар като Руди. А за целите на Палача подобна организация е просто идеална.
	— Абсурд! — каза фон Графенлауб. — Та това са само догадки!
	Фицдуейн кимна:
	— Така е. Голяма част от нещата, които ви казах са предположения. Няма доказателства, че Руди е участвал в някакъв култ, нито че Палачът е замесен в нещо подобно. Остава обаче татуировката, която е имал на ръката си и която със сигурност има нещо общо с Палача. В противен случай, целта на всичко, което се случи — дали е игра или нещо по-сериозно — става още по-неясна. Искам да ви покажа нещо.
	Фицдуейн постави касетата, записана от рейнджърите и натисна бутона. Когато филмът свърши, постави тънка папка с писма пред безмълвния фон Графенлауб.
	— Този филм е правен след смъртта на Руди — каза Фицдуейн. — Тази малка групичка е излязла от училището „Дрейкър“. Маските, за съжаление, пречат на разпознаването.
	— Защо смятате, че Руди е бил замесен? — гласът на фон Графенлауб звучеше странно. — Татуировката и по-точно самата рисунка е доста разпространена, ако не се смята кръгът от цветчета. Това е знакът на протеста, нищо повече. Много младежи в наши дни имат подобни татуировки.
	Фицдуейн отвори папката с писмата. Извади едно и го показа на фон Графенлауб.
	— Познавате ли почерка?
	— На Руди е — кимна той. Потърка хартията между пръстите си като че ли това щеше да му върне мъртвия син.
	— Руди се е отчуждил от вас — каза Фицдуейн, — а майка му е била мъртва. Били са твърде близки с Врени, а той се е нуждаел от някого, който ще може по-трезво да прецени нещата. Започнал да пише на Марта. От написаното трудно може да се разбере нещо, защото липсват конкретни факти, но на фона на това, което вече знаем, най-разумното обяснение изглежда е, че той е бил обвързан с някакъв култ, бил е замесен в нещо, което явно не е могъл да понесе, опитал се е да зареже всичко и е разбрал, че изход няма.
	— И затова се е самоубил.
	— Не — каза Фицдуейн, — не мисля, че се е самоубил или поне не по собствено желание. Смятам, че или е бил убит, или е бил заставен да се самоубие, което в крайна сметка е едно и също. Вероятно никога не ще открием истината.
	— Мога ли да взема писмата му?
	— Разбира се — Фицдуейн вече бе направил копия, тъй като очакваше подобно развитие. Писмата бяха потискащи. Особено последното, писано седмица преди смъртта на Руди:

	„Матинка,
	Така ми се иска да ти кажа какво става тук, но не мога. Заклел съм се да пазя тайна. Отначало мислех, че това е верният път, но сега, когато зная много неща, вече не съм чак толкова сигурен. Напоследък много мислих. Мястото предразполага за подобен род дейност. Толкова е пусто и празно в сравнение с Швейцария, а и винаги се чува прибоят. Всичко е толкова странно, не е като истинския живот.
	Трябва да се махна. Сигурно скоро ще се видим. Може би като се върна в Берн, нещата няма да изглеждат чак толкова зле.“

	Фон Графенлауб вдигна глава:
	— Защо Марта не ми го е показала? — попита той.
	Фицдуейн въздъхна.
	— Когато е получила това писмо, Руди вече е бил мъртъв. Предполагам, че не е виждала смисъл да го показва.

	* * *

	Мечката и фон Бек бяха в другата стая. След разговора си с фон Графенлауб Фицдуейн влезе при тях.
	Мечката свали слушалките си и изключи касетофона.
	— Замина ли си? — попита той.
	— Да — отвърна Фицдуейн. — Бързаше да хваща самолет, щял да ходи на някакви преговори в Ню Йорк. Няма да го има една седмица.
	— Доста време за мислене — каза фон Бек.
	— Горкият, не ми се нрави това, което правим.
	— Хайде, хайде, оказваме натиск, където можем и се надяваме, че все някой ще поддаде — каза Мечката. — Не е честно и е жестоко, но пък върши работа.
	— Понякога — каза Фицдуейн.
	— И това е достатъчно — отговори Мечката.
	— Смятам, че фон Графенлауб е чист — каза фон Бек.
	— И аз така мисля, но кой може да притисне Ерика по-добре от него? — каза Мечката.
	— А не се ли страхуваш от евентуалните последствия? — попита Фицдуейн.
	— Искаш да кажеш дали мисля, че фон Графенлауб може да се нахвърли върху нея и дори да я убие? Не, не вярвам. Но и да стане така, нима имаме избор? Палачът не само убива, той е като чума. Трябва да бъде спрян.
	— С една дума, ела зло, че без тебе по-зло.
	— Нещо такова — каза Мечката. — Но ако от това ще ти олекне, на мен също не ми харесва.
	Фицдуейн си наля едно питие и го изпи на един дъх. Устата му бе пресъхнала след изтощителния разговор с фон Графенлауб. Наля си още уиски и сложи повече лед. Мечката разпалваше лулата си и му хвърляше коси погледи.
	— „Колко пъти съм ти казвал, че когато отхвърлиш невъзможното, това, което остава, е истината, колкото и невероятна да е тя?“ — изрецитира Фицдуейн.
	— Нито веднъж — каза Мечката, — щом питаш.
	— Шерлок Холмс. А бе, вие швейцарците, не учите ли и нещо друго, освен езици?
	— Учим. Добри обноски, например — отговори Мечката. — Позволи ми да ти припомня и още една от крилатите фрази на Шерлок Холмс: „Да се теоретизира, преди да имаш достатъчно информация, е груба грешка.“
	— Това е казано преди ерата на компютрите — каза Фицдуейн. — А да не говорим за експертните системи. Както и да е, лошото в случая не е, че няма информация, даже напротив. Това, което ни липсва са заключенията да не говорим за доказателствата.
	— Другото нещо, на което ни учат в Берн, е търпение — каза Мечката.
	— Не може да се каже, че това е нещо, с което ирландците се отличават.
	— Каква е тая работа за неуловимия Айво? — намеси се фон Бек. — Има ли напредък в тази посока?
	— Сър Айво — каза Фицдуейн. — Той се мисли за рицар в блестящи доспехи. Даже не можах да го позная веднага. Тъкмо излизах от една банка на „Беренплац“ и една странна персона изскочи отпреде ми на ролкови кънки и ме заговори. И само докато кажа, „кой пък си ти“, вече беше изчезнал. Пресрещна ме по същия начин още два пъти, докато прекосявах площада и пъхна в ръката ми една бележка. За малко да го застрелям.
	Фон Бек сви рамене:
	— По-добре не казвай такива неща, стрелянето по хора в Швейцария не е обичайна практика. А, между другото, управата на Ленк пита кой ще плаща разбитата желязна врата. Явно тя не е собственост на производителя на сирена, а на общината.
	Фицдуейн се засмя, фон Бек се опитваше да си придаде сериозен вид, което не бе никак лесно, когато си облечен с щампирана розова фланелка.
	— Първо погледни сметката, пък тогава ще те видя дали ще се смееш. Общинарите твърдят, че става дума за древна врата с историческа стойност. Искат и да те наградят, задето спаси живота на сержант Франц, но това е друга тема.
	— Шегуваш се.
	— Съвсем не — каза фон Бек. — В Швейцария разрушаването на собственост се смята за сериозно провинение.
	— Думата беше за Айво — обади се Мечката. — А, да, какво пише на бележката?
	— Съвсем в негов стил. Нищо не се казва направо — отвърна Мечката. — Използва рисунки, стихове и прочие. Значението е ясно. Иска да се срещне с Фицдуейн утре по обед в кафене „Хай Нуун“, на ъгъла на „Беренплац“. Трябва да бъде сам. Никаква полиция. Става дума за Клаус Миндер. Айво има информация за убиеца.
	— Айво е смахнат — каза фон Бек — и вече уби един. Дали рискът си заслужава? Не искаме нашият ирландец да предаде богу дух, преди да е платил за вратата в Ленк — макар това да развесели началника на полицията.
	— Рисковано е — каза Мечката, — но не смятам, че е кой знае какъв риск. Очевидно Айво има доверие на Фицдуейн, пък и не мисля, че насилието му е в кръвта. Готов съм да се обзаложа, че случилото се с Маймуната си има разумно обяснение.
	— Готов ли си да рискуваш? — обърна се фон Бек към Фицдуейн. — Ще те прикриваме.
	— Само ако платите за вратата в Ленк.
	Лицето на фон Бек помръкна.
	Влезе Хенсен широко усмихнат:
	— Имаме напредък — обяви той тържествено. — Проверихме всичко още веднъж, ако предположенията ни са верни, броят на заподозрените се свежда само до осем хиляди души.
	Фон Бек направи отчаяна физиономия:
	— Мразя компютрите — каза той на излизане от стаята.
	— Какво му стана? — попита Хенсен. — Аз само се пошегувах.
	— Проблеми с бюджета — отговори Мечката.

	* * *

	Фицдуейн остави чашата си. Пушката „XR-18“ лежеше скрита в калъфа на статива до бирата му. От Айво нямаше и следа. Погледна часовника си: до уречения час оставаха още три минути. Спомни си думите на Чарли фон Бею „Айво може и да е смахнат, но е швейцарец.“ Значи щеше да дойде навреме.
	Мечката, фон Бек и шест детектива, единият от федералната полиция, имаха за задача да го прикриват и когато разучаваха плана, на Фицдуейн му се струваше, че твърде много се притесняват. Сега обаче, като гледаше колко много хора има на площада, вече не мислеше така.
	Повтори си плана отново. „Беренплац“ беше голям открит площад, на слънчевата страна на който имаше множество кафенета. Единият край на площада бе затворен и там бяха наредени пазарни щандове. Днес сякаш продавачите бяха повече от всякога. Имаше изобилие от цветя, кожени дрехи, домашни сладкиши и какво ли не още. На около трийсет метра около един гълтач на огън и няколко жонгльора се бяха струпали хора.
	На „Беренплац“ можеше да се влезе от много страни — беше невъзможно да се покрият всички подстъпи с хората, с които разполагаха. От едната страна започваше „Шпиталгасе“, търговската улица, която предлагаше няколко безкрайни възможности за бягство, другата страна граничеше с „Бундесплац“ — площада пред сградата на федералния Парламент. На всичкото отгоре Айво сигурно пак щеше да е с кънки, с една дума, щеше да се движи доста по-бързо от полицаите. Фицдуейн бе споменал за това на фон Бек, който се изсмя с думите, че преди време, когато имало предложение полицаите да са на кънки, шефът на Крипо едва не получил инфаркт.
	Спряха се на компромисния вариант — двама от детективите да са с мотоциклети, Фицдуейн гледаше жонгльорите, гълтача на огън и гъмжащото множество и го глождеше предчувствието, че от цялата работа нищо няма да излезе. От друга страна трябваше да си признае, че беше предубеден. Каква ли гледка щеше да бъде Мечката на ролкови кънки!
	Кафене „Хай Нуун“ бе в единия ъгъл на площада, само на няколко метра от Затворническата кула, която разделяше „Шпиталгасе“ и „Марктгасе“.
	Айво изрично бе предупредил да няма полиция и Мечката, който добре го познаваше, беше неумолим. Ако не искаха да подплашат Айво, полицаите трябваше да са добре скрити. „Айво може да е странен бе казал Мечката, но не е глупак. Веднага подушва ченгетата. Можете да бъдете сигурни в това“.
	Послушаха го и в крайна сметка цялата работа легна на Фицдуейн и добрата свръзка. Замисълът бе да оставят Айво, да каже каквото знае и едва тогава, при сигнал подаден от Фицдуейн, капанът щеше да щракне. Хюго си поръча още една бира и се опита да си вдъхне увереност. Чувстваше се като Юда. Айво, една самотна душа, нуждаеща се от помощ, му вярваше. Мисълта никак не го успокои.
	Жичките от прикрепения предавател го гъделичкаха, но той устоя на изкушението да се почеше. Натисна превключвателя на предавателя, прикрепен на лявата му китка под маншета. Един страничен наблюдател би решил, че Фицдуейн просто си гледа часовника. Чу кодовото щракване на Мечката, който заедно с полицая от федералните седеше на втория етаж на чайната срещу масата на Фицдуейн. Оттам Мечката можеше да наблюдава операцията отгоре, а и Айво трудно можеше да го забележи. В същото време обаче бе твърде далеч от „Хай Нуун“, за да осъществи самия арест. Това бе задача на двамата детективи, които чакаха в кухнята на кафенето. Оперативната група използваше две радиочестоти. Единият канал използваха само Фицдуейн и Мечката, а другият осъществяваше връзката между Мечката и всички останали. Всичко щеше да е наред, освен ако Мечката не объркаше бутоните.
	Часовникът на Затворническата кула удари дванайсет.

	* * *

	Когато вратата се отвори, фрау Хунцикер вдигна изненадано глава.
	— Хер фон Графенлауб — каза тя сепната, — не ви очаквах по-рано от следващата седмица. Мислех, че сте в Ню Йорк. Някакви проблеми ли има?
	Беат фон Графенлауб се усмихна, но имаше недоспал вид, личеше си, че е разтревожен от нещо. Напоследък видимо се бе състарил. „Господи, та той е старец — за първи път си помисли тя.“
	— Фрау Хунцикер, двамата с вас имаме малко работа, ще трябва да подготвим някои неща.
	— Не би разбирам — каза секретарката, — всичко е наред.
	— Вие се справяте чудесно, скъпа ми фрау Хунцикер, дори отлично — той стоеше до вратата на кабинета си. — Нямаме за никого до обяд. Не искам да ме безпокоите. След това ще ми трябвате. Ясно ли е?
	— Да, хер фон Графенлауб — тя чу прещракването на ключалката. Разтревожи се. Фон Графенлауб никога не се бе държал по този начин, а и колко ужасно изглеждаше. Погледна стенния часовник. Имаше два часа на разположение. Но дисциплината си каза думата и тя възобнови работата си.

	* * *

	Засилен Айво се появи откъм жонгльорите, ловко избегна една майка с шумните й деца, заобиколи един щанд за цветя и плавно спря пред Фицдуейн. Вдигна визьора си. Зад гърба му гълтачът на огън започна да се престарава. Фицдуейн се надяваше, че майката наблюдаваше децата си, най-малкото сякаш искаше да се опържи.
	— Здравей, ирландецо! — каза Айво. — Радвам се, че дойде.
	— Дано да мога и да си тръгна — каза Фицдуейн, — последният път като се видяхме, едва не ме застреляха.
	— Няма страшно — каза Айво. — Враговете ми не могат да ме открият. Притежавам свръхестествени сили.
	— Не се обиждай — продължи Фицдуейн, — но не се тревожа за тебе, а за себе си. Нямам нито вълшебни кънки, нямам дори метла, а наоколо все ще се намери някой с опасни привички.
	Айво седна срещу Фицдуейн и с ловкостта на фокусник измъкна от китарата си две боядисани яйца и започна да ги подхвърля. Очевидно свръхестествените му сили не включваха жонгльорство и Фицдуейн всеки момент очакваше да стане непоправимото. Надяваше се, че са твърдо сварени, защото в противен случай щеше да му трябва нова риза. Едно от яйцата се изплъзна от ръката на Айво и падна на масата точно пред Фицдуейн. Не се пръсна, стоеше си там счупено.
	Айво сви рамене и започна да го бели.
	— Все не мога да реша от кой цвят да почна.
	Фицдуейн му подаде солницата.
	— Това е една от големите дилеми на живота — каза той. — Искаш ли нещо за пиене?
	Един сервитьор се приближи до масата им, гледайки Айво с неприкрито отвращение. Сбърчи нос, когато лекият бриз довя невидимите характеристики на рицарството и се огледа да види дали останалите клиенти са подушили нещо. За щастие вече бе късно за сутрешно кафе и още рано за обяд. Масите бяха почти празни. По свой начин Айво показваше вежливостта си — бе седнал така, че вятърът да духа от Фицдуейн към него, а не обратно.
	— Една такава — посочи той бирата на Фицдуейн.
	Фицдуейн погледна сервитьора, който сякаш се чудеше да вземе ли поръчката или не. Хюго донякъде го разбираше, но сега не му беше времето да се обсъжда личната хигиена.
	— Моят ексцентричен, но много богат и влиятелен приятел, би желал една бира — каза той. Усмихна се и затисна една стофранкова банкнота с празната бутилка от бира.
	Скрупулите на сервитьора изчезнаха със скоростта, с която прибра банкнотата, Фицдуейн си помисли, че с показаната ловкост той със сигурност би бил Айво по жонглиране.
	— Господинът ще желае ли нещо друго? — попита сервитьорът. — Може би нещо за хапване?
	— Господинът е на яйчена диета и както виждате, сам си носи яйцата, но би желал още сол — каза Фицдуейн, посочвайки празната солница.
	Айво започна второто яйце.
	— Написах книга — каза той с пълна уста, — по-точно — стихосбирка — той бръкна в китарата и извади един мръсен, но обемист пакет и го подаде на Фицдуейн. — Това е за приятеля ми Клаус и човека, който го уби.
	— Клаус Миндер?
	— Да — каза Айво, — моят приятел Клаус — и се умълча. Сложи малко сол на левия си палец, отпи от бирата и облиза солта. — Обичам текила.
	— Явно ти липсва лимоновото резенче.
	— Клаус е мъртъв и много ми липсва. Имам нужда от приятел, ти ще ми станеш ли приятел? Така ще можем заедно да открием човека, който уби Клаус.
	— Мислех, че знаеш кой е той.
	— Знам някои неща, даже доста, но не всичко. Имам нужда от помощ. Ще ми помогнеш ли?
	Фицдуейн го погледна. Май сър Айво не беше само игра на въображението. От кльощавото му тяло лъхаше благородство и решимост, друг е въпросът дали някога ще се проявят напълно. Фицдуейн си помисли за заредената пушка, която лежеше на масата, за полицаите, които чакаха и за годините в затвора, които стояха пред Айво и се почувства като истински предател. Подаде му ръка и каза:
	— Ще направя, каквото мога, ще ти стана приятел.
	Айво свали шлема си, усмихваше се щастливо. Взе ръката на Фицдуейн.
	— Знаех си, че ще ми помогнеш, знаех го. Ще бъде точно като Рицарите на Кръглата маса, нали?
	Точна тогава главата му се пръсна.
	Продължителният откос го бе улучил отзад, надробявайки черепа. Парчета от него, кръв и мозъчно вещество излетяха от устата му. Фицдуейн се просна на земята и в този момент втори откос удари Айво в гърба и го простря на масата. От разкъсана артерия бликна кръв и се смеси с разлятата бира.
	Нападателят, с кънки, дълго наметало и забулено лице, се приближи до масата, грабна пакета на Айво, пъхна го под дрехата си и с автомат в ръка се смеси с тълпата.
	Избухна пламък и гълтачът на огън изрева от болка, когато убиецът го блъсна, за да си направи път. Запалената течност се посипа върху събралите се наоколо зяпачи. Хората се разпищяха и се втурнаха да бягат, обръщаха се детски колички, щандовете се срутиха от натиска на тълпата и на площада се възцари пълен хаос.
	Мечката гледаше сцената обезумял, ревейки заповеди по предавателя и се опитваше да затвори изходите от площада, но това не му се отдаде в настъпилата паника. От мястото си виждаше много добре какво става, но нямаше как да се намеси.
	Не само полицията не успяваше да се справи с обезумялата тълпа, нападателят също не можеше да се промъкне сред блъскащите се хора. Кънките не му бяха много от полза, защото на няколко пъти се блъсна и спъна. Отчаян, той реши да се върне и да прекоси площада не напряко, а покрай сградите и щеше да мине точно под мястото, където стояха Мечката и федералният детектив.
	— Връща се — каза Мечката по предавателя, — ще мине точно под нас. Мисля, че се насочва към „Бундесплац“. „Мотоциклет едно“, ъгъла на „Беренплац“ и „Шауплацгасе“, тръгвай!
	„Мотоциклет едно“, немаркиран полицейски „БМВ“, каран от детектив, чието хоби бе мотоциклетизъм, изрева и потегли бързо към ъгъла, следвайки дадената заповед и попадна сред охраната на делегация, на път за официална визита във федералния парламент.
	Като видя немаркирания мотоциклет да се насочва към мерцедеса с официалните гости, охраната се задейства. Една от ескортиращите коли препречи пътя на „БМВ“-то, което се плъзна встрани и спря под носа на швейцарския външен министър, който заедно с други официални лица, чакаше важните си гости. Детективът, в кожен екип, се изправи пред важните персони замаяно и от отворения цип на якето му се показа дръжката на пистолет. Първата му реакция бе да си извади служебната карта, в резултат на което го простреляха в рамото.
	Другата страна на площада, където бе Мечката, бе в сянка и нямаше много хора.
	— Мисля, че мога да го улуча оттук — каза федералният. Разби един прозорец, подпря се на парапета на балкона и насочи деветмилиметровия си пистолет.
	— Остави — каза Мечката, — има много хора.
	После съобщи нещо по предавателя. С помощта на „мотоциклет едно“ имаше голям шанс да заловят нападателя. Мечката не бе видял злощастната среща на детектива с официалната делегация. Останалите заемаха позиции, както им беше заповядано, но според Мечката твърде бавно. Бе наредил на „мотоциклет две“ да чака в удобна позиция към „Шпиталгасе“, за да може евентуално да посрещне убиеца, ако той тръгнеше в друга посока. Бе извикал подкрепление от управлението, но подозираше, че докато дойдат, всичко ще свърши.
	Облян в кръв и парченца от това, което до преди малко бе Айво и с пушка, готова за стрелба, Фицдуейн представляваше страховита гледка. Обезумял от гняв, той се втурна след убиеца през площада, последван от един от детективите, които чакаха в кухнята на кафенето. Беше безсмислено, колкото и бързо да тичаха, кънкьорът набираше преднина. А когато достигнеше средата на площада, където почти вече нямаше хора, щеше да се втурне с още по-голяма скорост и да изчезне за секунди.
	Фицдуейн се блъсна в един щанд за цветя, разпилявайки безупречно подредените букети. Задъхвайки се, той се изправи и отново се впусна в бяг. Детективът, който го следваше, се подхлъзна на разпилените цветя и блъсна една количка с домашен хляб.
	— Мога да го улуча — каза федералният на балкона. Изруга, когато едно разплакано дете тръгна след убиеца и не можа да натисне спусъка. Това бе съвсем достатъчно за нападателя. Той виждаше ясно полицаят, който се бе надвесил от балкона.
	Завъртя се, точно когато федералният стреля, вдигна автомата си и изстреля дълъг откос, принуждавайки Мечката да се сниши. Детективът се отпусна на парапета, от устата му потече кръв. На земята се посипаха стъкла от разбития прозорец. Светкавично убиецът се плъзна към входа на чайната, смени пълнителя и зареди автомата. Сега се намираше точно под Мечката, който изруга яростно и се втурна към стълбите, осъзнавайки, че е твърде късно.
	Убиецът огледа площада за евентуални преследвачи и стреля по посока на тълпата — разбиха се прозорци и почти всички се проснаха на земята. Доволен, че си е осигурил време, за да може безпрепятствено да стигне до ъгъла, където го чакаше Силви с мотоциклет, той се пусна в последен спринт.
	Откосът му, който бе принудил всички да се проснат на земята, осигури видимост на Фицдуейн. От сто и двадесет метра, използвайки патроните, които Килмара му бе дал, той стреля два пъти и превърна тялото на убиеца в кървава каша точно пред швейцарската Юнион Банк.

	* * *

	Без да подозира нищо за кървавата драма, която се разиграваше съвсем близо до кантората му, Беат фон Графенлауб спря да пише и остави писалката си. Облегна се и остана така безмълвен няколко минути. Огромно богатство, огромна власт и влияние, огромен провал. Образът на Ерика, млада свежа и красива, каквато беше, когато я срещна за първи път, се изкриви и прие чертите на лицето на мъртвия му син. По челото му изби пот. Стана му зле, чувстваше се много самотен.
	Внимателно, въпреки слабостта, която чувстваше, той извади един ключ от малкото джобче на жилетката си и отвори долното чекмедже. Вътре имаше лек раменен кобур и деветмилиметров немски армейски пистолет. Беше убил човек, за да го вземе и още един, за да го запази, но това бе преди четиридесет години, когато още имаше идеали, когато още не бе покварен от властта и парите.
	Провери пистолета и остана доволен. Зареди го и го остави на бюрото. Взе писалката и продължи да пише. По страните му се стекоха сълзи, но той ги избърса, преди да са паднали върху хартията.


	Глава втора

	Зангстер си мислеше за убийството на Алдо Моро, класически пример за някои недостатъци на личната охрана. Убийството на Моро не бе окуражаващ прецедент. Бяха направени няколко груби грешки. Бронираният фиат, с който обикновено се движеше, се бе скапал бързо от тежестта на защитната броня и в очакване на нов такъв, Моро се бе качил на незащитена кола; второ, бе минал по същия маршрут, който използвал вече петнайсет години, така че дори и най-тъпият терорист е можел спокойно да си планира акцията; трето — макар че телохранителите били добре въоръжени, незнайно защо, всичкото им оръжие било заключено в багажника на ескортиращата кола.
	Така или иначе, с или без грешки, оставаше фактът, че Алдо Моро, бившият министър-председател и висш държавник на Италия е бил охраняван от петима опитни телохранители и въпреки това целият ескорт е бил унищожен за секунди, ако не се смята това, че все пак един от тях е успял да измъкне пистолета си и да стреля два пъти напразно. Поуката от този случай е, мислеше си Зангстер, че да охраняваш някого в небронирана кола, е все едно да си жива примамка за ловците.
	Зангстер погледна знака на „Herz“ на предното стъкло на наетия мерцедес. Осъзнаването на факта, че прави още по-голяма грешка от тази на охраната на Моро, никак не му се нравеше. Техните коли поне се движеха. Бе паркирал в началото на алеята, която водеше към къщата на Врени фон Графенлауб, седеше в кола със замъглени прозорци, през които нищо не се виждаше и беше бесен, че оная малка кучка не пуска него и Пиер в къщата, където охраната щеше да е много по-ефикасна.
	От комина излизаше дим. Е, ако беше честен, трябваше да си признае, че Врени бе доста хубаво парче. Опита се да си я представи гола под топлия юрган. Понякога и такива неща ставаха между телохранителя и този, когото пази. Вдигна бинокъла и се опита да я зърне през прозорците. Не се виждаше нищо. Огледа околността. По земята все още имаше сняг, който се топеше. Щеше да замръзне през нощта. Включи радиото и се свърза с Пиер, който обхождаше къщата от задната страна. Пиер бе прогизнал и замръзнал, ругаеше яростно. Разговорът с него малко го поразвесели.
	Зангстер не вярваше, че Врени фон Графенлауб е в опасност. По-вероятно таткото искаше да поукроти непослушната дъщеря, не за първи път им възлагаха подобна задача. Не че за тях това имаше някакво значение, е, вярно, невинаги бяха поставени при едни и същи условия, но пък парите си заслужаваха.
	Всеки от телохранителите на Моро бе надупчен с по седем куршума. Интересно как човек запомня такива подробности. Зангстер отново вдигна бинокъла — нищо.

	* * *

	Шефът на Крипо научи за касапницата на „Беренплац“, тъкмо когато вадеше една муха от чая си. Моментално забрави за мухата и започна да обмисля възможността да разпъне на кръст ирландеца. Великден бе минал, но все още бе пролет и три кръста на хълма Гуртен нямаше да развалят гледката. Фицдуейн щеше да заеме почетното място, а Мечката и фон Бек щяха да играят ролята на крадците. И този път нямаше да направи грешката да ги свали след три дни. Щяха да си висят там, докато изгният, като предупреждение за всички, които създават неприятности в иначе спокойния Берн.
	Постла бюрото си, отвори едно от чекмеджетата и извади всичкото си налично оръжие, за да го почисти. Нареди четирите пистолета от лявата си страна, а комплекта за почистване сложи от дясно, взе един деветмилиметров „SIG“ и го разглоби. Пистолетът лъщеше, но все пак го почисти. Обичаше миризмата на оръжейна смазка. Всъщност той живо се интересуваше от оръжия, но никак не обичаше хората да ги използват срещу хора.
	Обикновено мислеше най-добре докато почистваше оръжието си. И днес това се повтори. Май щеше да е по-добре да не си представя повече тройното разпъване на кръст, а да погледне по-сериозно на случилото се. Стана ясно, че обичайните методи на разследване няма да доведат до нищо. Може би беше време да вземе Проект „К“ насериозно.
	Четирите пистолета бяха прилежно почистени, но все още стояха на съставните си части. Той ги разбърка, затвори очи и ги сглоби, без да гледа. След това сложи деветмилиметровия „SIG“ в кобура си и позвъни да му изпратят кола.

	* * *

	След четиридесет и пет минутен разговор с хората от Проекта „К“ шефът на Крипо реши, че животът е твърде кратък, а той е твърде стар, за да започва сега да учи компютри и експертни системи. Принципите на работа на компютъра не бяха чак толкова трудни за разбиране, но когато Хенсен се отплесна да обяснява проверката на съвместимостта и предимствата на ПРОЛОГ пред ЛИСП, той вдигна безпомощно очи. Скоро след това, понеже столът му бе много удобен, задряма. Хенсен не можеше да повярва на очите си и предпочете да приеме, че шефът на Крипо се е замислил дълбоко.
	Полицаят започна да хърка, мелодично и напевно по начина, по който говореше и берндойч. Фицдуейн се запита дали вида на хъркането зависи от родния ти език. А може би китайците и италианците хъркаха по един и същи начин?
	Шефът на Крипо внезапно отвори очи. Втренчи се в Хенсен, който стоеше със зяпнала уста и с показалка в ръка и го гледаше слисано.
	— Всичко това може и да е интересно за някои дългокоси, немити и пъпчиви студенти — троснато, каза той, — но аз съм тук, за да говорим за убийство. Труповете никнат като гъби из града и аз искам на това да се сложи край — в противен случай лично аз ще започна да увеличавам броя им!
	Хенсен изсумтя и седна на мястото си.
	— Виж — започна фон Бек помирително, — може би ще е по-лесно, ако кажеш какво точно те интересува.
	Шефът се наведе напред:
	— Още колко време ви трябва, за да посочите заподозрян или поне списък от заподозрени.
	— Съвсем малко — каза главният инспектор Кершдорф.
	— Дни, минути, часове? Искам по-точен отговор.
	Кершдорф погледна Хенсен, който се изкашля и докладва:
	— Най-много до четиридесет и осем часа ще имаме резултат, а най-рано след дванайсет.
	— Какво ви пречи? Мислех, че компютрите ви са супербързи.
	— Проблемът не е във времето за обработка на данните — отговори Хенсен. — Три неща спъват работата ни: първо, трябва ни време, за да съберем сведенията от хората, които искаме да разпитаме; второ — за да вкараме данните в компютъра и осмислим получената информация.
	— Какво искаш да кажеш с това „осмисляне на информацията“? Мислех, че компютърът прави заключенията.
	— Е, все още има хляб за нас в тази област — каза Кершдорф, — компютърът наистина тълкува въведените данни и прави заключения, но само в рамките на параметрите, които ние сме задали. В процеса на работата компютърът научава какво да прави, но едва след като ние сме му посочили кое е важното.
	Шефът на Крипо изсумтя. Беше му много трудно да разбере доколко проклетите машинки могат да мислят, но реши, че на този етап това не беше чак толкова важно. Важното беше да реши дали си струва, да приеме официално методите на Проекта „К“ или като Пилат Понтийски, да си измие ръцете от цялата работа и да остави федералната полиция да се заеме с това.
	— Нека да говорим за конкретни неща — продължи той. — Взели ли сте под внимание факта, че заподозреният познава семейство фон Графенлауб?
	Мечката кимна:
	— Помолихме ги да направят списък на всичките си приятели и познати и въведохме информацията в компютъра. Има обаче някои проблеми. Беат фон Графенлауб познава изключително много хора. Ерика със сигурност не ни казва всичко, защото не иска интимния й живот да стане достояние на държавните служби. Поради тези и други причини не всичко по отношение на списъците е ясно. Едва ли има някой, който ще може да изброи всички хора, с които се познава или се е познавал.
	— А обмисляли ли сте възможността да посъкратите списъка само до онези лица, които всички от семейството познават?
	Мечката се усмихна:
	— Компютърът го направи, но го категоризира като елемент с малка важност, тъй като не всички списъци са достатъчно достоверни.
	— Колко ми липсват дните, когато говореше като обикновено ченге — каза шефът на Крипо. Отново погледна бележките си. — А докъде сме стигнали с татуировката?
	— Има и добра и лоша новина — отвърна Мечката. — Добрата новина е, че успяхме да открием човека, който я е направил — един тип от Цюрих, известен под името Зигфрид. Лошата новина е, че когато местната полиция го е търсила за втори разпит, него вече го е нямало. Появил се отново, но съвсем мъртъв.
	— Тялото, открито в гората? Не знаех, че вече е идентифицирано.
	— Преди малко повече от час — отговори Мечката. — Вероятно по това време тъкмо си идвал насам.
	— А тоя Зигфрид оставил ли е някакви книжа, документи и други подобни?
	— Над магазина си е имал апартамент. Малко след като изчезнал и магазинът и жилището му са били опожарени. Съвсем явен палеж, дори не са правени опити да изглежда като злополука — този, който го е направил, се е стремил да ги унищожи напълно. Използван е бензин и някакви запалителни устройства. Анализът на използваните вещества сочи недвусмислена връзка с групата на Палача.
	— А какво стана с пакета на Айво?
	— Съдебните лекари все още се занимават с него — каза Мечката, — надяват се да приключат по-късно днес или утре. Осемдесет процента от него е унищожен от изстрелите на Фицдуейн, а това, което е останало, е пропито с кръвта и парченца от плътта на неоплакания от никого убиец. Зарядът, който използва, заслужава уважение.
	— Не и в този случай — ядосан констатира шефът.
	— Не съм свикнал да стрелям по хора на ролкови кънки. Не можах да се прицеля — каза Фицдуейн.
	— Трябва ти малко обучение в швейцарската армия, там ще те научим как да стреляш.
	— Най` ни бива да се справяме с терористи на ролкови кънки — обади се фон Бек.
	— Като говорим за това — каза Фицдуейн, — искам си пушката. Вашите хора ми я взеха още на „Беренплац“.
	— Тя е веществено доказателство — отговори шефът на Крипо, — правната система на демократичното общество изисква представяне на веществени доказателства. Имаш късмет, че не са те отвели и теб като доказателство.
	Мечката хвърли един настоятелен поглед към Фицдуейн, за да го накара да премълчи.
	— Бъди като тревата и се наведи с вятъра — предложи му той.
	— Ето точно от това имах нужда — промърмори Фицдуейн, — швейцарско-китайски философ.

	* * *

	Зангстер щеше да е поласкан от изпипания план, който включваше и смъртта му. Задачата за премахването на Врени фон Графенлауб бе възложена на Силви.
	Групата по почистването включваше още един техник от колумбийски произход на име Сантин и двама наемни убийци от Австрия — високи, синеоки и русокоси, които Силви веднага кръсти Хензел и Гретел.
	Все още като се сетеше за престрелката на „Беренплац“, нещо я свиваше под лъжичката. Вярно, мишената бе убита, както и един полицай като десерт, а смъртта на ливанеца не беше никаква загуба — напоследък й бе писнало от обувките му от алигаторска кожа, но защо по дяволите бе дала „Инграм“-а си на нескопосания идиот. Бе свикнала с този пистолет, а и особено за тази задача щеше да е идеален. Сега обаче трябваше да се примири с тъпия чешки „Скорпион“.
	Чудеха се дали да не заобиколят телохранителите като пресекат направо през ливадата. Щеше да стане, ако Кадар бе заповядал само бързо премахване, но той искаше нещо по-специално, така че първо щяха да се справят с тях.
	Всичко трябваше да стане безшумно. Къщата на Врени бе извън селото, но при чистия планински въздух звукът се разпространява много бързо и независимо от това, че наблизо нямаше полицейски участък, не трябваше да се забравя този проклет швейцарски навик, всеки да си има пушка в къщи.
	В крайна сметка, не беше чак толкова трудно да се направи безупречен план на действие. Ключова позиция в него заемаха техническите умения на Сантин и внимателното наблюдение на охраната. Около двайсет минути на всеки час двамата телохранители излизаха и обикаляха наоколо и поне десет минути бяха далече от колата и нямаха видимост към нея.
	Първата стъпка бе да се постави подслушвател в колата им. Не беше трудно да се отключи един нает мерцедес и за секунди Сантин, облечен целият в бяло, като прикритие на фона на снега, успя да монтира два звукопредавателя и постави под седалката флакон с въглероден окис, с дистанционно задействане. Заключи внимателно колата и крадешком се измъкна към сянката на дърветата, като проклинаше студа и се заричаше, че оттук нататък ще предлага уменията си само в топлите страни.
	Подслушването даде резултати. Силви се зарадва, че не се е поддала на първоначалния си подтик да заобиколят телохранителите. Оказа се, че къщата на врени се подслушва. Въпреки че тя не ги беше пуснала да влязат вътре, те все пак можеха да следят всяко нейно движение. Както се разбра, микрофони бяха поставени във всички стаи, без сервизните помещения.
	От по-нататъшното подслушване научиха схемата на докладване в базата, паролата и обичайните им действия, както и интересния факт, че от Милано бе тръгнал брониран автомобил, който щеше да смени мерцедеса. Зангстер си бе взел поука от случая с Моро. Беше поставил изискванията си. Колкото по-надълбоко се бръкнеше Беат фон Графенлауб, толкова по-професионална охрана щеше да има семейството му.
	Бронираната кола само щеше да усложни положението. „Скорпионът“ не можеше да я пробие. Следователно оставаше само едно — ударът да се извърши преди тя да пристигне. По-неприятното беше, че Зангстер и Пиер докладваха в базата на всеки час, а от там ги проверяваха без предварителна уговорка, поне веднъж на три часа. Единственото хубаво нещо в цялата работа бе лошата радиовръзка. Това позволяваше на Силви и хората й да задържат положението няколко часа, след като вече знаеха паролата и начина на докладване.
	Силви и тримата й съучастници провериха плана на действие още веднъж. Сантин внесе някои уместни поправки. През цялото време Хензел и Гретел стояха със скръстени ръце и кимаха одобрително. Искаше им се лично да обезвредят двамата телохранители и затова не бяха кой знае колко въодушевени от идеята убийството да се извърши от разстояние. Силви им припомни, че с Врени ще бъде по-различно, защото Кадар бе дал точни указания за екзекуцията. Това им повдигна настроението. Като ги гледаше така ентусиазирани, тя с тъга си спомни за ливанеца, който поне не беше така досаден. В сравнение с тях, Сантин, който би убил и баба си, в промеждутъците, когато не продаваше кокаин на невръстни хлапета, бе като глътка чист въздух.

	* * *

	В къщата Врени бе сама. Седеше на пода, обхванала с ръце краката си, беше боса. Вече не плачеше. Бе изгубила ума и дума от страх и умора. От време на време потръпваше.
	Отчаяно се бе вкопчила в мисълта, че ако не съдейства на властите, в случая охраната, която баща й й бе пратил, няма да й се случи нищо лошо. Да, сигурно щяха да я оставят на мира. Присъствието на двамата телохранители само подхранваше ужаса й, защото това можеше да се приеме като доказателство, че е казала неща, за които се бе заклела да мълчи. Знаеше, че я следят и други, много по-опасни от всичко, което официалните власти можеха да си представят.
	Впери поглед в телефона. Единствената й надежда бе ирландецът. Посещението му бе събудило много духове и колкото повече време минаваше, толкова по-неспокойна ставаше тя. Той не бе белязан с клеймото на корупцията като нея. Може би трябваше да поговори с него. Пръстите й докоснаха слушалката и замръзнаха. Ами ако телефонът се подслушва? Сви се на земята и застена.

	* * *

	Вратата на апартамента на Ерика фон Графенлауб изглеждаше като обикновена дървена врата с надеждна секретна брава. Ключарят я отвори без проблем. Това, което видя обаче го стъписа. Зад първата врата имаше още една — стоманена, монтирана на стоманена рамка вградена в стената. Беше с електронна ключалка с код.
	Ключарят разгледа фирмения знак на производителя и каза:
	— Това вече не е лъжица за моята уста. Само производителят може да ви помогне — „Вейбон Секюрити“, а те не са много отзивчиви, освен ако не ви познават.
	Беат фон Графенлауб се подсмихна:
	— Направихте, каквото трябва.
	Ключарят оглеждаше вратата с удивление.
	— Страхотно нещо — каза той, — не се среща често в жилища. Обикновено само банките могат да си позволят подобни врати — протегна ръка да докосне гладката повърхност. Чу се силен пукот, прехвърча искра, за мириса на опърлено и ключарят изхвръкна и се строполи безжизнено на пода.
	Беат фон Графенлауб се втренчи във вратата недоумяващо. Господи какви ли ужасни тайни криеше тя? Клекна до ключаря. Ръката му бе изгорена, но беше жив. Фон Графенлауб извади от куфарчето си безжичен телефон и се обади за линейка.
	След това се обади на управителния директор на корпорация „Вейбон“. Даде разпореждания с нетърпящ възражение тон. Да, можеха да отворят вратата, да, ще изпратят специален екип. Имаха план на вратата в завода на „Вейбон Секюрити“ край Берн. Да, веднага ще изпратят хора. Хер фон Графенлауб можеше да е спокоен — до два часа щяха да я отворят. Това е доста необичайна услуга, но като се има предвид, че хер фон Графенлауб е в управителния съвет на „Вейбон“…
	— Точно така — каза фон Графенлауб сухо. Изключи телефона, настани ключаря удобно, седна и зачака. Имаше вероятност неуловимата Ерика да се върне първа. Провери пулса на пострадалия. Беше силен и равномерен. Е, поне той щеше да доживее лятото.

	* * *

	Шефът на Крипо вече пет часа се опитваше да намери кусурите на Проекта „К“, но не му се отдаваше особено. Подходът, който използваха, нямаше нищо общо с рутинното полицейско разследване и въпреки това, за човек като него, който не бе свикнал да работи в сътрудничество с експертна система, бе съвсем достъпен. След като веднъж получеше команда, компютърът не забравяше нещата. Като че бяха обмислили всички възможности и не бяха пропуснали нищо. Имаше обаче някои явни недостатъци.
	— А как обработвате информацията, която не е вкарана в компютъра? — попита той. — Имам предвид данните, които са напечатани или написани на ръка?
	Всички погледнаха Хенсен. Той вдигна рамене:
	— Това е една от трудностите, които срещаме. Ако ставаше дума само за няколкостотин досиета, можехме да ги вкараме на ръка в компютъра. Във Висбаден имаме устройство, което преобразува напечатаните досиета в компютърен формат. Но тъй като обемът от информация, който не е качен на компютър, е твърде голям, единственото, което ни остава, е да ги обработваме малко по малко.
	— И каква част от информацията не е качена на компютъра? — попита шефът.
	Хенсен се усмихна:
	— Не много.
	— А как се справяте с документация, която е на различни езици?
	— Ами всъщност, не е чак толкова трудно. Имаме програми за превод с почти деветдесетпроцентна точност. От друга страна оставащите десетина процента идват от объркването, което може да се породи от различните значения на една и съща дума в даден език. Вземете глагола „оправям“ — може да означава „поправям“, например „вчера си оправих колелото“, може да означава „уреждам отношения“, като в: „аз ще се оправя с него, ти не се безпокой“ или пък „оздравявам“, като например „тя вече се оправи“…
	— Карай по същество — прекъсна го Кершдорф, — даде достатъчно примери.
	— Да — продължи Хенсен, — за щастие голяма част от полицейските сведения са тематично подредени, така че не се налага превод. Например какво има толкова да се превежда в един списък на пасажери от даден полет или разписание на полетите, или пък списък на телефонни обаждания и тъй нататък.
	— С една дума — каза шефът, — подобни данни се въвеждат в компютъра като формуляри, както ние старите ченгета ги наричаме, и като преведеш заглавията, всичко друго става ясно.
	— Нещо такова — каза Хенсен, — а неподредените сведения са например показания на свидетел в свободна форма.
	— И точно тези неподредени сведения ви създават главоболия.
	— Именно. Но ако наравно с експертните системи работят и хора, няма да има нищо, което да не можем да разрешим.
	— Но ще отнеме време — каза шефът на Крипо — и точно в това се състои моят проблем.
	В стаята настъпи тишина. Хенсен вдигна рамене.

	* * *

	— Изненадан съм колко малко се използва въглеродният окис — каза Сантин, — а той е толкова хубаво смъртоносно вещество. Е, действието му не е чак така зрелищно, като на някои от нервно паралитичните газове, които се приемат чрез кожата. Въглеродният окис се вдишва нормално, абсорбира се от кръвта и образува карбоксихемоглобин и изведнъж наситеността на кислород в кръвта пада и вече те няма. Няма мирис, безцветен е и няколко вдишвания са достатъчни да те умъртвят. Повечето от живеещите в града имат въглероден окис в кръвта си от автомобилните газове, между един и три процента, а пушачите дори стигат до пет. При такива количества още не се забелязват симптомите, но когато стигне до ниво трийсет процента, главата ти се замайва, при петдесет губиш координация, а мине ли шестдесет — вече си на раздумка със свети Петър.
	— Тоест, ако човекът, на когото е пуснат въглероден окис пуши, той ще умре по-бързо — каза Силви.
	— Точно така, още повече, ако се пуши в затворено пространство.
	— Интересно — каза Силви, — но това, което ни е нужно, е да спечелим малко време, ако случайно се появи някой, макар че силно се съмнявам, че ще успеем да заблудим базата.
	Сантин направи гримаса:
	— Хайде, Силви, защо мислиш, че предложих точно въглероден окис? При един бегъл оглед въобще няма да се разбере, че двамата са мъртви. Няма да има кръв, ще изглеждат горе-долу нормално, пък и ще е тъмно. Не трябва да се забравя, че отравянето с въглероден окис е вид вътрешно удушаване, така че симптомите си приличат. Потичат лиги и слюнка, на устата се появява пяна, въобще не е приятна картинка.
	— Да разбирам ли, че си си взел гъбичка?
	Сантин изпъчи гърди и потупа дипломатическото си куфарче.
	— Екипировката ми е пълна.
	„Надуто копеле, — помисли си Силви“. Погледна небето, после часовника си. След около час, когато Зангстер докладва, вече ще е пълна тъмнина. Тогава те щяха да са на ход.

	* * *

	Техниците от „Вейбон Секюрити“ бяха с бели престилки и безизразните лица на хора, на които им се заплаща достатъчно добре, за да не се интересуват от причините. Член на управителен съвет, който отваря апартамента на съпругата си без нейно знание, не беше чак толкова необичайно, а и чекът, с който бе заплатено монтирането на вратата, носеше неговия подпис, независимо от това дали той е знаел за какво плаща. Като се замисли човек, никой мъж не може да е сигурен какво точно е замислила съпругата му.
	— Можете ли да я отворите, без да си личи?
	Главният техник разгледа схемата, която носеха и проведе кратка консултация с колегите си. После се обърна към фон Графенлауб и каза:
	— Ще останат няколко почти незабележими следи, но никой, освен експерт, не би могъл да ги види.
	Докараха количката с инструментите, фон Графенлауб имаше чувството, че наблюдава хирургическа операция.
	— Ще отнеме ли много време?
	— Най-много петнайсет минути — отговори главният техник.
	— Знаете, че по вратата тече ток, нали? — каза фон Графенлауб.
	Главният техник му хвърли съжалителен поглед, но като се усети пред кого стои, изражението му моментално се смени и той каза:
	— Благодаря ви, хер директор.
	Взе един запечатан плик и го отвори с ножици, фон Графенлауб видя, че всички инструменти бяха прилежно подредени на количката. Главният техник извади отвътре лист хартия, прочете го и набра десетцифров номер на една клавиатура и натисна бутона „ENTER“. Един от другите техници пробва вратата с инструмент с дълга дръжка.
	— Първи етап приключен — обяви тържествено главният техник. От поведението му човек би си помислил, че прави тежка сърдечна операция. — Източникът на ток, който е свързан с вратата, може да се деактивира от разстояние, ако се използва верния код. Вашата съпруга ни даде този код, но той стои в запечатан плик, който се отваря само при извънредни обстоятелства. Същото се отнася и за ключалката, но за съжаление, тя не ни е предоставила информация за него. Ще се наложи да активираме командата заложена от производителя, която измества всички последващи, но това изисква да се пробие малка дупчица на едно определено място, за да се свърже с един оптически кабел, чрез който се задейства. При всяка врата мястото на тази връзка е различно и…
	— Хващайте се на работа! — прекъсна го нетърпеливо фон Графенлауб.
	Единадесет минути по-късно вратата се отвори, фон Графенлауб изчака техниците да си заминат и едва тогава влезе в апартамента и затвори вратата след себе си. Откри ръчката за активиране на електрическата система и следвайки указанията на техниците, я задейства отново. Спокойна, че достъпът до апартамента й е почти невъзможен, с поставената стоманена врата и бронирани прозорци. Ерика не си бе направила труда да прикрие това, което явно правеше вътре.
	Двайсет минути му бяха достатъчни да претърси апартамента из основи. Това, което откри, надмина не само най-лошите му очаквания, но и най-зловещите му представи. Стана му зле, бе бял като платно, загуби ума и дума от шока. Седна да чака завръщането на Ерика. Нямаше представа колко е часът, нито колко време вече стои там. Единственото, което осъзнаваше бе, че животът, който досега бе водил, бе безвъзвратно минало.

	* * *

	Когато Фицдуейн влезе в кухнята, Мечката пиеше кафе и ядеше джинджифилови курабийки и ароматът, който се носеше, му напомни за къщата на Врени. Мечката вдигна глава, Фицдуейн седна насреща му унесен в мисли за самотното и силно уязвимо момиче, някъде в планината.
	— За момичето ли мислиш? — попита той. Беше останала само една курабийка. Той я предложи на Фицдуейн, но ирландецът поклати глава и каза:
	— Тя беше толкова уплашена.
	— Сега вече знаем защо — каза Мечката. — Но само можем да й осигурим защита и да открием Палача.
	— Хенсен не каза всичко, когато говори с шефа на Крипо. Сега смята, че до няколко часа ще има конкретни резултати.
	— Най-сетне ще се появи някакво име — зарадва се Мечката.
	— Или поне кратък списък от имена.
	— Някакви предположения? — попита Мечката, преглеждайки всички съдове за храна. Няколко курабийки не можеха да заслужат званието „закуска“, а дори не бяха и достатъчни за едно кафе. Не намери нищо и на лицето му се появи тъга. — Тия хора ядат твърде много — измърмори той. — Кершдорф яде като вълк. Може поне от време на време да носи по някой и друг кейк.
	— Той точно това и прави — каза Фицдуейн, — но ти изяждаш всичко — написа нещо на къс хартия и добави: — Това е моето предположение — и го подаде на Мечката, който подсвирна.
	— Залагам сто франка, че грешиш.
	— Готово — каза Фицдуейн и продължи. — Слушай, защо не отидем да поговорим за последно с Врени? Може на връщане да се отбием в някое крайпътно ресторантче и да похапнем като хората.
	Лицето на Мечката светна:
	— А защо да не хапнем на отиване? Тъкмо ще се подсилим за сериозен разпит.
	— Ще го обмислим по пътя — каза Фицдуейн и вече нямаше търпение да тръгнат. — Хайде, скачай!
	— Ще взема един пистолет и за теб — каза Мечката.
	— Нямаме време — вече не го свърташе на едно място, — нали ти си въоръжен? Мисля, че това е достатъчно.
	Мечката направи физиономия, поклати глава и последва Фицдуейн.

	* * *

	Врени събра остатъците от смелостта си.
	Взе един юрган и го обви около себе си като пашкул. Седеше на пода със скръстени крака и гледаше телефона пред себе си. В импровизираната си къщичка се чувстваше по-уверена. Представи си, че е в безопасност и че ирландецът ще дойде да я спаси, и че вече той не може да я достигне, той вече не съществуваше. Като лош сън образът му се стопи и на мястото на страха остана само усещането, че се чувства зле.
	Постави ръка на слушалката и я задържа. Представи си, че на другия край Фицдуейн я чака да се обади, за да я отведе на безопасно място. Вдигна слушалката и започна да набира номера. Спря още на първата цифра — нямаше сигнал. Започна яростно да натиска прекъсвача. Безрезултатно. Телефонът явно бе прекъснат.
	С надигащ се ужас тя скочи, блъсна вратата и се втурна към задната част на къщата към обора с животните. Сграбчи любимото си агънце, сънливо и затоплено, и притискайки го здраво, се върна в къщата, заключи вратата и пусна резето. Пропълзя под юргана и с агнето в ръце затвори очи и притихна.

	* * *

	Силви рязко отвори вратата откъм страната на шофьора. С отворени очи, изкривено лице, покрито със слюнка и пяна, Зангстер залитна навън. Силви отстъпи назад и го остави да падне в снега. Краката му останаха заклещени в педалите.
	— Остави вратата отворена — каза Сантин. Измъкна тялото на Пиер от седалката и го повлече към багажника. Набута го вътре и понечи да затвори капака.
	— По дяволите — изруга той, — копелето е още живо.
	Измъкна от колана си подострен шиш за лед и рязко го заби в гърба на Пиер. Тялото се изви и после притихна. Сантин затвори капака на багажника, заключи го и се обърна към Силви:
	— Явно не пуши.

	* * *

	Взеха колата на Фицдуейн, но караше Мечката. Отбиха от магистралата и тръгнаха нагоре към Хайлигеншвенди. Пътят чернееше на светлината на фаровете, но отстрани имаше купчини сняг и лед. Колкото по-нагоре се качваха, толкова по-заснежен ставаше пътят. Откак бяха напуснали базата на Проекта „К“, почти не говориха, освен ако не се смята обаждането на Мечката в управлението на полицията.
	— Шефът е сърдит, че сме тръгнали, без да се обадим — каза той, след като приключи разговора.
	Фицдуейн само изсумтя. Едва когато навлязоха в селото, отвори уста:
	— Кой е поставил охрана на врени?
	— Беат фон Графенлауб уреди това — каза Мечката. — Колкото и да си разочарован, не са от „Вейбон Секюрити“, а от някаква служба за лична охрана от Джързи. Работят основно с бивши военни като САС, Чуждестранният легион и други.
	— Знам ги, известни са. Кой конкретно се грижи за Врени?
	— Някой си Зангстер — каза Мечката. — Нашите разправят, че си го бива, но е вкиснат, защото Врени, не само че не ги пускала да влязат, ами не им давала да припарят на по-малко от сто метра от къщата.
	— Горкото момиче — каза Фицдуейн, — опитва се да не събужда подозренията на врага. Я спри за малко тук — посочи той една телефонна будка. — Ще й се обадя, че отиваме, за да не вземе да получи инфаркт.
	Фицдуейн стоя пет минути на телефона. После се показа и махна на Мечката да отиде при него.
	— Телефонът не отговаря. Обадих се в централата и оттам ми казаха, че няма повреда по линията.
	Те се спогледаха.
	— Имам номера на службата за охрана — каза Мечката. — Телохранителите докладват редовно, а и службата ги проверява. Би трябвало да знаят, ако нещо не е наред.
	— Действай, тогава — каза Фицдуейн.
	Докато Мечката говореше, той крачеше нетърпеливо напред-назад на студа. Като затвори телефона, Мечката изглеждаше по-спокоен.
	— Зангстер е докладвал преди около петнадесет минути, а преди десет минути са му правили проверка от службата. Всичко е наред.
	Фицдуейн не беше убеден.
	— Имаш ли някакво оръжие и за мен?
	— Разбира се — каза Мечката, отвори багажника на колата и подаде на Фицдуейн един лост.
	— Вече се чувствам почти в безопасност — изръмжа Фицдуейн.

	* * *

	В стаята беше съвсем тъмно. Дори светлината от уличните лампи не можеше да пробие плътните пурпурни завеси. Не се чуваше нищо. Бронираните прозорци, тежката врата и дебелите стени изолираха всички звуци. Беат фон Графенлауб изгуби ориентация за време и място. Казваше си, че трябва да светне лампите и да се посъвземе, но мисълта, че отново ще види онези снимки, които бе намерил в апартамента, го парализираше. Не желаеше пак да преживее ужаса от перверзността на позите и образа на смъртта.
	Опита се да си представи манталитета на човек, който подлага на мъчения и после убива жертвите си с единствената цел да постигне сексуална наслада. Не можеше да го проумее. Беше толкова зловещо и невероятно, че разсъдъкът му просто отказваше да го възприеме. Бе толкова абсурдно и невероятно под външността на неговата Ерика — красивата, чувствена и страстна Ерика да се крие един перверзен, болен и садистичен убиец. Оригна се и в устата му загорча. Извади кърпа и избърса устните си.
	Една лампа светна, явно задействана отвън, вратата щракна и се отвори, фон Графенлауб седеше в ъгъла на стаята и безмълвно наблюдаваше Ерика.
	Тя съблече зеленото си копринено вечерно сако и го метна на един стол. Беше с яркочервена подплата, „с цвета на кръвта на жертвите й — помисли си фон Графенлауб“. Бе в рокля с голи рамене, кожата й имаше златист загар. Тя се огледа в голямото огледало поставено на вратата към дневната и със заучено движение се измъкна от роклята и я захвърли до сакото. Огледа тялото си, обхвана гърдите си, после плъзна ръце надолу до черните копринени пликчета, които съставляваха единствената й одежда.
	Фон Графенлауб понечи да каже нещо. Гърлото му беше пресъхнало и от устата му излезе само мучене.
	Ерика вирна глава, явно бе разбрала, че има някой, но не се обърна. Продължи да разглежда образа си в огледалото.
	— Уитни — каза тя, — скъпият, опасен и сладък Уитни. Надявах се, че няма да закъснееш — тя смъкна пликчетата си и ръката и се плъзна между краката й.
	— Защо? — дрезгаво попита фон Графенлауб.
	Тя подскочи като чу гласа му, но не се обърна веднага. След няколко секунди се окопити, свали пликчетата си и ги захвърли в ъгъла.
	— И кой е този Уитни? — каза фон Графенлауб и посочи снимките, разпръснати наоколо му. — Кой е този твой другар по убийствата?
	Ерика се обърна към него. Беше успяла да се съвземе, но й личеше, че е напрегната. Изсмя се дрезгаво и каза:
	— Уитни обича игрите, скъпи мой лицемерни съпруже, но не всички, които участват, го правят по собствено желание. Разгледай снимките много внимателно. Не познаваш ли това тяло? Тези дълги пръсти не са ли ти познати? Беат, скъпи, лекарствата на „Вейбон“ не са ли чудесни? Моят съучастник в убийствата или поне на някои от снимките, си ти, съкровище. Трябва да признаеш, че това донякъде стеснява избора ти.
	От мястото, където седеше фон Графенлауб, се чу ужасяващ вик. Адвокатът вдигна пистолета си и стреля, докато пълнителят не свърши. После пръстите му се разтвориха и пистолетът падна на пода. Ерика лежеше там, където бе паднала и не се различаваше много от кървавите останки на жертвите си от снимките.

	* * *

	Оставиха колата в селото и тръгнаха по алеята към къщата на врени. Мечката носеше фенерче. Като приближиха мерцедеса, той насочи лъча в прозорците на колата и присветна няколко пъти. Предната врата се отвори и оттам излезе човек. Май държеше автомат.
	Мечката отново присветна с фенерчето.
	— Не искам да им изкарам акъла — каза тихо той на Фицдуейн. Спря и извика: — Полиция. Обичайна проверка. Имате ли нещо против да се приближа?
	— Добре сте дошли — отговори човекът до мерцедеса. — Извадете си служебните карти и елате с вдигнати ръце.
	— Ясно — отговори Мечката. Той бавно тръгна напред с вдигнати ръце, като все още държеше фенерчето, Фицдуейн, който бе на около десетина метра вдясно зад него, го последва. Когато наближиха, Мечката каза:
	— Ето служебната ми карта — и я освети с фенерчето. Фицдуейн пристъпи до него и подаде своята. Телохранителят насочи поглед към картата на Мечката и политна в снега, когато Фицдуейн го халоса с лоста по главата.
	— Няма отговор на светлинните знаци, не се вижда партньор, който да го прикрива от безопасна позиция и като капак въоръжен със „Скорпион“ — достатъчно основания, за да го обезвредим — каза Мечката, — но искрено се надявам, че си нямаме работа с някой разсеян телохранител.
	— И аз — каза Фицдуейн и опипа тялото, — защото е мъртъв.
	— Господи — възкликна Мечката, — и аз си мислех, че като не ти дам огнестрелно оръжие, няма да успееш да забъркаш пак някоя каша.
	Фицдуейн изсумтя. Взе фенерчето от Мечката, приближи се до мерцедеса, изключи автоматичното осветление на колата и огледа привидно заспалия човек на задната седалка. Още щом освети лицето му разбра, че човекът е потънал във вечния си сън. Пребърка джобовете му и сравни снимката от служебната карта с посинялото лице.
	— Това е Зангстер — каза той мрачно. — Не се виждат следи от нараняване, но едва ли е умрял от скука. Ако съдя по лицето му, е вероятно задушен или отровен.
	— Трябваше да са двама — каза Мечката. Отвори багажника и видя трупа. — Били са наистина двама — каза тихо той, после вдигна глава към Фицдуейн. — Да ти се не види и интуицията! Това значи, че Палачът или слугите му са вече в къщата. Май ще ти трябва нещо по-сериозно от лоста.
	Фицдуейн претърси колата. Намери два автоматични пистолета „Браунинг“ и една автоматична пушка, но никъде нямаше амуниции. Вероятно нападателите са ги захвърлили някъде наоколо, но сега нямаха време да ги търсят. Взе „Скорпиона“ от убития терорист и един резервен пълнител. Сякаш преживяваше някакъв кошмар, в който вече бе участвал. Осъзнаваше, че е абсурдно, но чувстваше вина, задето не бе успял да спаси Руди. Сега Врени бе в смъртна опасност — и то вероятно, защото с действията си я бе въвлякъл в разследването и като че ли отново идваше твърде късно.
	— Давай, тръгваме — каза той, в гласа му личеше отчаяние. Целият трепереше от напрежение. Усети на рамото си една ръка.
	— Успокой се, Хюго — каза Мечката. — Спокойно, няма да помогнеш на момичето, ако безразсъдно се оставиш да те убият.
	Думите на Мечката му подействаха отрезвяващо. Чувството на вина и сляпата ярост се притъпиха. Погледна го:
	— Ето какво ще направим — каза той и му обясни плана си.
	— Готово — каза Мечката.
	— Разделиха се и тръгнаха към къщата.

	* * *

	Силви бе преминала през най-жестоко обучение, една от целите на което бе да притъпи чувствата й, а и бе изтърпяла ритуалното приемане в организацията на Кадар, което бе хиляди пъти по-брутално. Заслужено се гордееше, че без да й трепне окото, изпълнява всичките си задачи, но при мисълта за екзекуцията на Врени фон Графенлауб, нещо я свиваше под лъжичката.
	Кадар бе дал инструкциите си весело и непринудено, като че ли ставаше дума за някаква шега.
	— Искам да обесите момичето — бе казал той, — нека и тя да умре като брат си. Съвсем по швейцарски. Май ще създадем нова традиция в семейство фон Графенлауб, но за съжаление, поради самата й същност едва ли ще може да се предава от поколение на поколение. Както и да е. Баща й със сигурност ще оцени симетрията.
	Заключалките на външната врата на къщата не ги затрудниха особено и след минута вече бяха вътре. Намериха Врени фон Графенлауб свита под един юрган във всекидневната със затворени очи и държаща в прегръдките си малко агне. Тя отчаяно се опитваше да си внуши, че всичко е само лош сън, че шумовете от отварянето на вратата и стъпките бяха игра на въображението й, че телефонът си работи нормално и че като отвори очи, всичко в къщата ще си е постарому.
	Гретел изтръгна агнето от ръцете й и започна да налага свитата на кълбо Врени, докато накрая не я накара да го погледне. Тогава с един замах отряза главата на блеещото животно, кръвта му опръска вцепененото от ужас момиче. Беше толкова уплашена, че дори можеха да подушат страха й. Писъците й замряха в гърлото.
	Таванът на всекидневната бе твърде нисък за целта им и затова те завързаха въжето за една греда от тавана на спалнята и вдигнаха Врени през отвора за отопление. Подът на спалнята с отвора за отопление си бяха естествен ешафод.
	Хензел имаше задача да стои на пост, докато Гретел и Силви подготвят обесването. От прозореца на кухнята той виждаше алеята, която водеше към селото и мястото, където се бе скрил Сантин като външен пост. Слабата лунна светлина позволяваше да се наблюдава околността, но често-често луната се скриваше зад облаците и тогава всичко потъваше в мрак. В такива моменти все му се струваше, че сенките се движат. Знаеше, че ако има нещо, Сантин от мерцедеса ще го предупреди навреме, затова предпочете да следи подготовката за обесването.
	Късметът на Мечката му изневери, когато се опита да прекоси двайсетината метра от навеса за дърва до къщата. Движенията му, затруднени от натрупания сняг, събудиха подозренията на Хензел, той сграбчи радиото и започна да ругае Сантин. Почти едновременно с това осъзна, че действията му са безсмислени, пусна радиото, извика, за да предупреди Силви и Гретел и стреля по движещата се сянка.
	Мечката се търколи назад до прикритието на навеса и потъна в снега. Когато след секунда се показа отново целия овалян в сняг, го посрещна нова серия от куршуми. Чуваше как се забиват в дървата за горене. Не виждаше от къде се стреля, но очертанията на прозорците му подсказаха отговора. Вероятно стрелецът трябваше да е в един от долните ъгли на прозореца, освен ако не е идиот или е на кокили. Но сега вече не би се учудил от нищо такова. Проблясванията на цевта издадоха местоположението му — долния ляв ъгъл на прозореца. Като огромен снежен човек Мечката зае позиция и стреля с „Магнума“ си четири пъти. Тежките куршуми пробиха дървените стени на къщата. Два от тях разбиха един буркан с грах и един с туршия. Другите два се забиха във врата и долната челюст на Хензел. Първият прекъсна гръбначния му стълб и смъртта настъпи моментално, а вторият почти му отнесе главата.
	Като чу предупредителния вик на Хензел и последвалата го стрелба, Гретел, който в този момент държеше вцепенената врени на ръба на отвора, докато Силви нагласяше въжето, рязко пусна жертвата си, скочи през дупката на печката и се спусна във всекидневната. Хукна към кухнята, където бе Хензел, точно, за да види как последният куршум му отнася главата. Обезумял от гняв, той се плъзна по окървавения под, блъсна вратата на кухнята, откъдето се излизаше навън и изстреля дълъг откос в тъмнината.
	Врени със завързани крака и ръце и с превръзка на очите, изгуби равновесие и се олюля на ръба на отвора. Като омагьосана Силви гледаше как жертвата й залита и неспособна да се спре увисна в дупката.
	Въжето изпука от рязкото опъване.

	* * *

	Старата къща бе разположена на естествения наклон на терена. Според плана, Фицдуейн като по-млад и по-здрав от Мечката, трябваше да мине от задната страна и да влезе направо от втория етаж на къщата. Доколкото си спомняше, от задния вход се влизаше в склад и оттам в спалнята. Единият начин да се стигне до спалнята бе от всекидневната, през отвора за отоплението, а другият — да се излезе от кухнята и да се изкачи стръмнината до задния вход на втория етаж.
	Когато чу стрелбата, Фицдуейн бе все още далеч от къщата, защото изкачването по хълма му бе отнело повече време, отколкото очакваше. За миг се поколеба дали да не стреля от мястото, където беше, но издаденият покрив скриваше терористите, а и нямаше смисъл да се издава. Трясъкът от „Магнума“ на Мечката го накара да вземе решение и той се съсредоточи в задачата си, да стигне до задния вход на къщата, за да излезе в гръб на терористите. За секунди стрелбата откъм къщата затихна, но после се възобнови с нова сила. Не можеше да определи със сигурност, но му се струваше, че чува гърмежите на два автоматични пистолета, които стреляха към навеса за дърва.
	Фицдуейн не бе преценил правилно ъгъла на подхода си и се озова по-нагоре по хълма, отколкото искаше. Спусна се тромаво към задната врата. За щастие, там къщата нямаше прозорци и това донякъде го успокои. Натисна дръжката, но вратата бе заключена. Изчака малко и стреля в ключалката едновременно с терористите. Заглушителят на „Скорпиона“ вършеше добра работа, но вратата не се отвори. Започна да ругае тридесет и два калибровите заряди.
	Стреля отново, този път по-продължително и ключалката се предаде. Стрелна се в стаята и се претърколи, за да се прикрие, а като спря, смени пълнителя и зареди пистолета. Превключи на единична стрелба. Имаше само двайсет патрона и трябваше да ги пести. Опита се да не мисли какво може да се е случило с Врени. Терористите бяха все още в къщата и все още имаше вероятност да не са извършили пъкленото си дело. Имаше шанс Врени да е все още жива. Трябваше да е жива.
	От първия етаж се чуха още изстрели и след това един куршум проби стената отвън, разхвърчаха се трески и Фицдуейн се просна на пода.
	— Страхотно — измърмори той. Още един подобен трясък показа, че стреля Мечката. В това се състоеше рискът, когато се използваха мощни оръжия едновременно с тактика на обграждане — на края започвате да стреляте един срещу друг.
	Избърса кръвта от лицето си. Драскотините от треските не бяха сериозни, но кървяха. Бавно припълзя към вратата на спалнята. С дългата дръжка на метлата, която бе намерил в склада, той леко натисна бравата и бавно започна да отваря вратата.
	Не се виждаше нищо друго, освен тъмното небе през очертанията на прозореца. Ослуша се за звуци от дишане или движение в стаята, но не чу нищо. Хвърли на ум ези-тура и присветна с фенерчето, за да огледа. Всичко си беше, както го помнеше от последния път, но единственото, което осъзна, бе, че за миг е зърнал висящото през отвора тяло на Врени. Няколко секунди той се бореше с ужаса и виденията за едно изкривено лице, което се сменя с друго, които минаваха пред очите му, в ушите му звъняха думите на патолога: „Имало е вероятност все още да е бил жив…“
	Тръгна ниско приведен напред и пак присветна с фенерчето. Видя, че долната част на тялото на Врени висеше през отвора за отоплението. Главата и раменете й бяха в спалнята, Фицдуейн почувства как се изпарява и последната капка надежда.
	Подхвана Врени под мишниците, издърпа тялото й нагоре и подпря краката й на пода. Махна примката от врата й. Тялото й бе напълно отпуснато, но сега той не можеше нищо да направи. Може би трябваше да опита с изкуствено дишане, но долу се водеше престрелка и Мечката имаше нужда от помощ. Той легна на пода и надзърна през отвора. Видя само един силует, който се снишаваше до прозореца. Мечката все още стреляше отвън, но сигурно патроните му свършваха.
	Първата му мисъл бе да се спусне долу, но после реши, че има и по-лесни начини за самоубийство. Щеше да попадне под обстрела на двамата терористи и на Мечката, пък и това означаваше да остави Врени сама. Имаше само едно решение — да стреля през отвора за отопление. Не беше много удобно, но нямаше друг начин.
	Силуетът до прозореца подскочи, когато един от куршумите го улучи и се свлече на земята. Всичките му илюзии, че го е наранил тежко, се разпръснаха само след секунда, когато към него изтрещя дълъг откос и ако бе закъснял с частица от секундата да си дръпне главата, сигурно вече нищо нямаше да го тревожи.
	Чу се трясък от счупено стъкло и едно тяло тупна отвън, после още едно. Фицдуейн погледна през прозореца и видя как някой тича към обора зад къщата. Стори му се, че когато чу счупването на стъклото преди малко, навън изскочиха двама терористи, в такъв случай, къде беше вторият?
	Разлетяха се трески, предната врата изхвърча от пантите си и се стовари с трясък на пода. Някой извика, Фицдуейн надникна през отвора и видя Мечката, ухилен и доволен от себе си. Вдигна „Магнума“.
	— Добра работа върши — каза той, — но ако продължавам да се мотая с теб, за в бъдеще ще трябва да си нося повече боеприпаси. Свърших патроните.
	— Твърде рано — каза Фицдуейн, — единият все още е тук някъде, другият се скри в обора. Май стрелбата не е свършила.
	Нещо кръгло и черно влетя през счупения прозорец на всекидневната и се търкулна на пода. Фицдуейн отскочи от отвора за отоплението.
	Избухна ярка светлина и топлинната вълна блъсна Фицдуейн назад. Летящ шрапнел преряза въжето с примката и то полетя надолу към Фицдуейн и се стовари отгоре му. Обзе го ужас, като че ли самото то беше заразено със смърт. Измъкна се изпод него и пропълзя до прозореца. Надигна внимателно глава и видя как някаква фигура притичва на зигзаг към обора. Стреля няколко пъти, но не улучи, защото бе все още замаян от взрива. Патроните му свършиха.
	Моментално се сниши, стрелбата му го бе издала и от обора откриха огън. Патрони нямаше. Адски нездравословна ситуация, която можеше да има фатален изход, ако не измислеше нещо. Мисли?
	Изведнъж си спомни това, което му се стори необичайно: последния път, когато бе идвал тук — на стената в спалнята бе видял окачена пушката на Петер Хааг. Свали я — сериозно оръжие в сравнение със „Скорпиона“, но съвсем безполезно, ако не намереше патроните. Някъде в къщата трябваше да има патрони за пушката, но къде? Според законите, патроните трябваше да се съхраняват отделно от оръжието, в специална кутия. За всеки случай погледна в шкафа на спалнята — нищо. Петер Хааг може и да е бил терорист, но е бил преди всичко швейцарец, който спазва законите.
	С пушка в ръка Фицдуейн се спусна през отвора долу във всекидневната. Мечката лежеше зашеметен на пода и мърмореше нещо на бернски диалект. Голямата желязна печка го бе предпазила от експлозията, но не достатъчно.
	— Господи, Хайни — занарежда Фицдуейн, тършувайки из всекидневната за амуниции, — не е сега момента да ми преподаваш уроци на родния си език.
	Патрони нямаше никъде.
	Откъм обора отново откриха огън, но този път с нещо от голям калибър, което явно е било скрито там предварително. Стори му се, че единият от терористите използва ловна пушка. Явно не бе свикнал да си служи с такава, но това, че се бавеше при зареждането, не беше никаква утеха, при условие, че дървените стени на къщата не бяха преграда за този вид оръжие. Беше само въпрос на време да улучат някого от тях. Снайперистът методично покриваше къщата метър по метър, а тя не бе кой знае колко голяма. Придърпа Мечката зад печката и се опита да не мисли за крехкото тяло на Врени, изложено на огъня. Но какво значение имаше вече?
	Отчаяно прерови всички рафтове и шкафове. Дали пък патроните не бяха скрити зад буркана с мармалад като у Гуидо? Дали последователите на Щайнер въобще ядат мармалад? Ако скоро не му се отвореше парашута, щеше да има шанса да зададе въпроса си лично на Щайнер.
	Един куршум пръсна още един буркан с консервирани зеленчуци. По пода се посипа екологично чиста храна и не толкова приятелски настроени парчета стъкло. Фицдуейн протегна ръка да отмести бутилката с убийственото питие, което тук сами си варяха. Зад него видя кутията с патроните. Изкърти капака и започна да зарежда пушката, надявайки се да не е пълна с ориз, леща или други подобни. Ниско приведен, той излезе от кухненската врата и залегна в позиция за стрелба до стената от страната на обора. Спусна стойката на пушката и задейства устройството за нощно виждане. За прикритие използваше един чувал с нещо като естествена тор. Каквото и да бе то, определено миришеше.
	Стрелбата от обора престана. Появи се силует и предпазливо тръгна към къщата, но от поведението му си личеше, че не очаква повече съпротива и в това нямаше нищо чудно след гранатата и обстрела на къщата, както и от факта, че никой не отвърна на огъня.
	Фицдуейн чакаше. Човекът се приближаваше и вървеше по-уверено. Хюго се опита да си представи къде би могъл да бъде прикриващият терорист и тъкмо бе стигнал до най-правдоподобната възможност, когато вратите на обора се отвориха и оттам излезе мощен мотоциклет. Щяха да проверят какво е станало и да избягат. Сега въпросът бе дали бяха останали само тези двамата или имаше и още.
	Фицдуейн си помисли, че би трябвало да извика „Полиция“ или „Горе ръцете“, или нещо от тоя сорт, но в момента хич не му беше до спазване на обичайните процедури. Стреля четири пъти в приближаващия се терорист. От удара той се завъртя, строполи се на земята и се хлъзна надолу по склона.
	Мотоциклетът изрева и по посока на къщата бе изстрелян дълъг картечен откос, фаровете го заслепиха. Машината скочи към него, но се подхлъзна и прелетя покрай него.
	Стреля по мотоциклетиста, който се насочи към колата на телохранителите. Раненият терорист изгуби контрол, блъсна се в мерцедеса и изхвърча от мотора, Фицдуейн се прицели и стреля отново, докато не се убеди, че мотоциклетистът е мъртъв.
	Когато след минути хората от селото пристигнаха в къщата с готови за стрелба пушки, видяха Фицдуейн да държи Врени в ръцете си. Тя бе отпусната и безжизнена, но Фицдуейн се усмихваше.

	* * *

	Усети, че някой го разтърсва, но не желаеше да напуска топлия уют на съня. Отново го разтърсиха, вече не така леко.
	— Шефе — каза един познат глас. — Шефе, появи се име.
	Шефът на Крипо неохотно се върна в реалния свят. Не помнеше съня си, но със сигурност знаеше, че е било нещо по-приятно от това, за което се събуждаше напоследък.
	Е, може би бе твърде черноглед на моменти. Напредъкът на Проект „К“ толкова го изненада, че бе решил да се мотае наоколо докато не получат някакъв резултат. Пък и това бе съвсем основателна причина да не се завръща в кабинета си, където го чакаше тежък артилерийски обстрел от всички възможни инстанции.
	— Готови сте с име? — той отвори очи, премигна и се ококори. — Господи, Хенсен, изглеждаш ужасно.
	— Всичките ми схеми изгърмяха — каза Хенсен, — когато свърши всичко това ще спя поне един месец.
	Шефът седна на кушетката и взе чашата димящо кафе, което Хенсен му бе донесъл. Чуваха се пиуканията на компютъра. Погледна часовника си.
	— Вече е утре — каза Хенсен, — спа само няколко часа, но през това време се случиха доста неща. Има и добри и лоши новини.
	Полицаят се сети, че малко преди да заспи, нещо го мъчеше.
	— Ирландецът и Мечката — каза той, — върнаха ли се?
	— Не съвсем — каза Хенсен и му предаде това, което бяха научили от местната полиция.
	Шефът на Крипо поклати недоумяващо глава.
	— Невероятно, навярно все още сънувам. Това коя новина беше — добрата или лошата?
	— Зависи откъде ще погледнеш случилото се.
	— Имам лошо око — отговори шефът, който всъщност още не знаеше как да приеме новините. Остави кафето си и се изправи. — Спомена за някакво име — обърна се той към Хенсен. — Нима искаш да ми кажеш, че машинката ти най-сетне е спряла да се тутка? Открили сте кой е Палачът?
	Хенсен придоби смутено изражение.
	— Всъщност имаме две имена с почти еднаква вероятност. Ела и сам ще видиш.
	Шефът на Крипо последва Хенсен в главната компютърна стая. Работеше само един терминал, този, който Хенсен използваше, когато вече очите му се изморяха. На екрана имаше списък. Полицаят го прочете и реши, че откача.
	На екрана пишеше: БЕАТ ФОН ГРАФЕНЛАУБ.
	— Вие сте се побъркали — каза невярващо той — и смахнатата ви машинка се е побъркала.
	Хенсен, Кершдорф и останалите каталясали мъже в стаята бяха толкова изтощени, че нямаха сили да спорят. Хенсен започна да натиска някакви клавиши и след малка пауза принтерът започна да печата. Компютърът не бе изморен. Това, което се появи на листа не беше за вярване.

	* * *

	Беше забравил напълно за радиотелефона. Вдигна го по навик щом чу звъненето. Ерика лежеше безжизнено на пода, където я бяха запратили куршумите и кръвта й бе започнала да се съсирва. Нямаше представа нито колко е часът, нито какво трябва да направи. Просто реагираше по навик.
	— Хер фон Графенлауб — каза един глас. — Хер фон Графенлауб, вие ли сте?
	— Да? — отговори той. Гласът от другия край звучеше разтревожено и напрегнато. Беше му познат, май съвсем наскоро бе говорил с този човек.
	— Вижте, обажда се Майк Файндлейтър от службата за лична охрана. Налага се със съжаление да ви съобщя много неприятна новина. Наистина неприятна.
	Беат фон Графенлауб го изслуша. Първоначалният страх се превърна в облекчение и накрая в искрена радост, когато осъзна най-важното — че Врени, малката Врени е все още жива. По страните му потекоха сълзи на благодарност.
	Не чу кога се е отворила другата входна врата.

	* * *

	Рутинната полицейска дейност отстъпи мястото си на антитерористичната група, която веднага бе свикана и пусната в действие. Трийсет минути след като името на фон Графенлауб се появи на екрана, жилището му бе обградено, но бяха необходими шест часа и намесата на специално обучен екип, за да влязат вътре. Работеха много предпазливо и вземаха всички възможни мерки, за да не допуснат някоя от шегичките на Палача да ги изненада неприятно. Специално оборудване изследваше всеки милиметър за евентуални скрити капани и претърсиха целия блок, за да не допуснат терористът да се измъкне от някой резервен изход.
	Пренебрегвайки протеста на някои от висшите си служители, шефът на Крипо настоя той лично да води групата, която щеше да осъществи претърсването на жилището. Много предпазливо и с непрекъсната връзка със Следотърсача хората от групата влязоха в апартамента на Ерика, но не през главния вход, а през една дупка в стената, която бяха избили след педантично обследване на стените с детектори за метал и експлозиви. Датчиците отчетоха само слаби следи от боен заряд. Откриха и втори таен вход. От него се влизаше направо в един апартамент, намиращ се в съседната къща.
	В светилището на Ерика те намериха това, което търсеха, но не по начина, който бяха очаквали. Беат фон Графенлауб беше наистина там, но в положение, което веднага го превръщаше от заподозрян в жертва. Бе проснат напреки върху тялото на съпругата си, от гърдите му стърчеше върха на една алебарда от петнайсети век, чиято ръкохватка бе забита в гърба му така нехайно, сякаш ставаше дума за забиване на нож в пръстта.
	Шефът на Крипо се изпоти.
	— Смахната работа — измърмори той.

	* * *

	Единственото хубаво нещо от кървавата въртележка през последните няколко часа бе това, че сега поне от списъка на заподозрените остана само едно име. Шефът докладва по радиото за разкритията. Опита се да не мисли за ужасната трагедия на Беат фон Графенлауб. Траурът трябваше да почака.
	Сега търсеха някой си на име Бриджнорт Лодж. Според компютъра той бе американец, живеещ в Берн, чието минало бе по някакъв начин свързано с града. Всъщност, бил е роден тук, но това, разбира се, не го правеше швейцарец. Една от евристичните догадки поддържаше становището, че Палачът не е швейцарец. Шефът на Крипо бе запитал Хенсен на какви основания бе изградена тази догадка, но той само бе вдигнал рамене и бе посочил Мечката.
	Мечката бе казал:
	— Просто той не е швейцарец — и с това бе, приключил обсъждането. Шефът така и не получи разумно обяснение, но бе решил да не се занимава повече с това. И без друго цялата тази работа бе достатъчно смахната сама по себе си, а доколкото познаваше Мечката, предчувствията му никога не го бяха подвеждали.


	Глава трета

	Минути след като името на Лодж се появи на екрана, къщата му в скъпото предградие на Берн бе обградена от тежковъоръжени полицаи. Само на няколко минути път от полицейското управление в квартал „Мюри“ живееха предимно дипломати, висши държавни служители и бившите съпруги на преуспяващи бизнесмени. Къщите там бяха стабилни и скъпи постройки дори и за швейцарския стандарт, много от тях бяха разположени по-далеч от пътя, скрити от погледа на случайни минувачи.
	Къщата на Лодж бе не само далеч от пътя — тя бе разположена на площ от около осемстотин квадратни метра в далечния край на една улица без изход. Гъсти храсталаци и дървета я обграждаха от три страни и я скриваха от погледа на съседите и на минаващите по пътя, а от задната страна започваше горичка, която стигаше до река Ааре. Освен това цялото място бе обградено от четириметрова висока ограда, завършваща с бодлива тел — боядисана в зелено, за да пасва на пейзажа. По нея протичаше ток. Главната порта бе висока, колкото оградата и бе направена от стоманена плоча, обкована с дъбов материал от външната страна. Нямаше звънец.
	Шефът на Крипо би предпочел да постави мястото под наблюдение поне за няколко дни, преди да се осъществи влизането, но обстоятелствата не му позволяваха. Първо, Палачът бе твърде опасен тип, който не трябваше повече да се разхожда на свобода и второ, така щяха да разберат веднага дали са на прав път. В крайна сметка, компютрите не бяха безпогрешни. Може би Лодж не беше техният човек можеше да се окаже, че е просто обичащ самотата милиардер.
	Шефът искрено се надяваше да открият друг начин да проверят Лодж, но за съжаление, самият той нищо не можеше да измисли. Щеше отново да води атакуващата група и вече бе започнал да се поти под противокуршумната си жилетка. Кожата му лепнеше, в устата му горчеше. Имаше лошо предчувствие. Преглътна с усилие и даде заповедта. Групата атакува.

	* * *

	Хенсен бавно затвори телефона и се загледа замислено.
	— Господи, какъв кошмар! — каза той.
	Кершдорф го ритна в кокалчето.
	— Какво е станало? Лодж ли е нашият човек? — попита нетърпеливо той.
	Хенсен безпомощно вдигна рамене.
	— Двама от атакуващата група са убити, има много ранени. Шефът е одраскан, но се чувства добре.
	Кершдорф го слушаше слисано, после каза:
	— Значи е Лодж. Хванали ли са го?
	— Дори не знаят дали е бил там, когато е започнала акцията — Хенсен разпери отчаяно ръце, — но със сигурност го е нямало, когато в крайна сметка са извършили обиска. Най-вероятно въобще да не е бил там. Залагат главите си, че през кордона не се е промъкнал никой и че къщата е била празна.
	— Ами жертвите, ранените, как е станало?
	— Познатата картинка — скрити в пода и тавана експлозиви, които се задействат от независими, но едновременно действащи автоматични сензори за топлина, звук, промяна в налягането. Експлозивите са били увити в някакъв материал, който неутрализира детекторите.
	— А имало ли е мини? Предупредихме ги да внимават за мини.
	— Явно или нашите хора не са чак толкова добри, или Палачът е много по-хитър, отколкото си мислим. Вярно, има достатъчно опит в тази работа, Господ да го убие! — Хенсен млъкна и заразтрива слепоочията си. Бе потиснат и замаян от безсъние. После продължи. — Да, имало е мини, както се очакваше, тях са ги обезвредили. И точно когато са решили, че са вече в безопасност и бум! — взрив от друго място.
	— Да, явно е подвластен на навиците си — каза Кершдорф, — скритите изненади следват една след друга — като китайските кукли.
	— Не китайските, а руските кукли — поправи го Хенсен, — куклите, които влизат една в друга са руски. Викат им матрьошки — могат да бъдат три, четири, пет и дори повече.
	Кершдорф въздъхна и двамата се умълчаха.
	— Хайде да поспим — обади се след малко Кершдорф и махна с ръка към компютъра. — Сега поне знаем как действа. Много скоро ще го хванем.
	— Да — каза Хенсен, — но на каква цена?

	* * *

	Мечката бе настанен в единична стая в болницата „Тиефенау“. След десетдневни първокласни медицински грижи и по-специалното отношение на една сестра, той отново бе на крака и ако не съвсем като нов, то поне в идеално състояние, като след основен ремонт. Бутна подноса настрана, въздъхна доволно и довърши бургундското си.
	Фицдуейн вдигна празната бутилка:
	— По предписание на лекаря ли е това?
	— Е, не съвсем — каза Мечката, — но е внимателно подбрано.
	— Аха — кимна Фицдуейн многозначително и погледна етикета, — реколта 1961. Какво ти говори това за дамата, която го донесе? Това е първокласно вино. Със сигурност не се използва за смъкване на боята от предната врата.
	— Ами — Мечката леко се изчерви, — хайде да не говорим за фрау Маурер.
	Фицдуейн се усмихна и допи виното си.
	— Кажи какво става? — попита Мечката, — тая почивка направо ще ме умори. Не ми дават да припаря до телефон и почти нищо не ми казват — подхвърлят ми само разни останки като на куче.
	— Хайде, хайде, май се поувлече.
	— Нещо ново при Врени?
	— Нищо. Жива е, физически почти напълно се е възстановила, но психически е много зле. Говори съвсем малко, спи почти през цялото време и всеки път, когато се опитаме да й зададем някои въпроси, тя получава пристъп. Лекарите настояват да я оставим на мира.
	— Горкото момиче. Ами Лодж? Докъде стигнахте с него?
	— Изчезнал е, макар че сега като се замисля, той едва ли някога се е появявал. Къщата бе основно прочистена от армията и това ни струваше доста. Навсякъде е имало капани. Няма съмнение, че Лодж е Палачът, но въпросът сега е дали Лодж е този, за който се представя.
	— Защо? Какво имаш предвид?
	— Разпита на съседите не ни помогна особено — каза Фицдуейн. — Оказва се, че той не е поддържал отношения с никого от тях, водел е съвсем затворен живот. Пътувал много, отсъствал дълго. Съвпада с това, което очаквахме. Успяхме да съберем данни как изглежда, макар че никой не го е виждал отблизо. Виждали са го предимно в колата му.
	— Аз пък мислех, че всичките му коли са с тъмни стъкла — обади се Мечката.
	— Понякога, когато времето е било горещо, са забелязвали да се отваря прозорец — продължи Фицдуейн, — а освен това са го видели на два пъти да се разхожда — и двата пъти е валяло и естествено, той е бил скрит от чадъра.
	— Русокос, с брада, среден на ръст и така нататък — каза Мечката.
	— Да, нещо такова — каза Фицдуейн. — Това отговаря на снимката и личните му данни от досието му в бернската полиция.
	— Тогава какъв е проблемът?
	— Успяхме да открием нещо за семейството му в Щатите. Не ни се удаде да се доберем до снимка — баща му е бил висш служител на ЦРУ и вероятно заради собствената си безопасност и тази на семейството си не е позволил да им се направят снимки, но описанието на външността му не съвпада. Косата и очите му са други. На младини Лодж е имал тъмнокестенява коса и кафяви очи.
	— Трябват ти само перука и цветни контактни лещи.
	Фицдуейн поклати глава:
	— Не е толкова просто. Както знаеш, обичайната процедура за чужденец, който желае да живее в Швейцария, включва и проучване от Fremdenpolizei*. Лодж е бил на няколко пъти разпитван от опитен сержант, който се кълне, че човекът, с когото е говорил, е бил естествено рус, не е бил с контактни лещи и е същият от снимката в досието, което пък напълно съвпада с описанието дадено от съседите.
	[* Емиграционна полиция (нем.). — Б.пр.]
	— Отпечатъци?
	— Никакви — каза Фицдуейн, — или поне в досието му в Щатите няма. Очевидно, ако се държиш добре и си достатъчно богат, дори и в Швейцария, не ти вземат отпечатъци. Съдебните лекари още са в „Мюри“. Открили са няколко неидентифицирани отпечатъка, но ако няма с какво да ги сравнят, няма да са много от полза. Лично аз не смятам, че Палачът е оставил своите. Привидно поема много рискове, но когато става дума за сериозни неща, наистина си го бива.
	— Значи Лодж е Палачът — каза Мечката, — но може би Лодж не е Лодж, този Лодж, който всъщност не е Лодж, е неоткриваем.
	— Печелиш — каза Фицдуейн.
	Мечката погледна през прозореца. Въпреки мерките за сигурност той бе настоял да е на първия етаж и да има свободен достъп до градината. Прозорецът бе открехнат и до него достигаше ароматът на току-що окосена трева. Чуваше се и косачката.
	— Мразя болниците, но тази специално започна да ми харесва. А има ли някакъв зъболекарски архив? — попита той.
	— Оставих най-хубавото за най-накрая.
	— Казвай — подкани го нетърпеливо Мечката.
	— Следотърсачът бе програмиран да провери всички инциденти в Берн, които по някакъв начин може да са свързани с дейността на Палача. Оказа се, че преди няколко дни е бил напълно опожарен един зъболекарски кабинет, заедно със самия зъболекар, който е бил здраво завързан с тел за работния си стол.
	— Съвсем в стила на Палача — каза Мечката, — макар че сигурно е имало и други мераклии измежду пациентите му.
	— Мисля, че не е необходимо да казвам, че целият архив на зъболекаря е бил унищожен и всичко щеше да приключи дотук, ако не се бе оказало, че той е пазел копие от архива си в банков сейф.
	— Вдовицата му сигурно ще иска да го прегледа. Предполагам, че описанието на зъбите на господин Лодж също е вътре.
	— Право в целта.
	— Матрьошка — каза Мечката, — ако ми позволиш да се изразя с думите на Хенсен.
	— Gesundheit* — каза Фицдуейн.
	[* Наздраве! (нем.). — Б.пр.]

	* * *

	Шефът на Крипо съзерцаваше екрана на компютъра. По лицето му имаше белези от атаката в „Мюри“. Преди няколко дни му бяха махнали шевовете и му казаха, че раните заздравяват добре. Съобщиха му още, че белезите ще му останат, освен ако не си направи пластична операция. Идеята за това не го въодушеви особено. Мисълта, че ще остържат кожа от задника му, за да я лепнат на лицето му, хич не му се понрави — предпочиташе да си остане с белезите, колкото и страховит вид да му придаваха. Никак не обичаше някой да му се меси и това върна мислите му отново към Палача, който за малко не го бе разчленил на съставните му части.
	Удари два-три бутона по клавиатурата на компютъра.
	— Наистина работи — каза той, — доказахте го. Но защо сега, когато сме толкова близо, вече не ни помага?
	Хенсен сви безпомощно рамене:
	— Просто не му задаваме въпросите правилно.
	Шефът се загледа замислено в компютъра. Сърбяха го ръцете да отвори капака на машината и с отвертка и гаечен ключ да я накара да изплюе отговора. Бе убеден, че отговорът се крие някъде във вътрешностите на това електронно чудовище. Нещо трябваше да се направи, но какво? Нямаше ни най-малка представа. Знаеше, че пропуска нещо — нещо съвсем очевидно. Закрачи напред-назад из стаята, хвърляйки свирепи погледи към компютъра. След десетина минути, когато Хенсен бе започнал да се изнервя, Шефът спря и седна на стола.
	— Искам да ми кажеш как мисли тая машина — каза той.

	* * *

	Разходката из „Марцили“ бе приятна, но никак не допринасяше за съсредоточаването му, мислеше си Фицдуейн. „Марцили“ бе дълъг парк, заграден от река Ааре от една страна и богаташкия квартал на Берн от друга, близо до сградата на Парламента и другите управленчески сгради, включително Интерпол и управлението на Федералната полиция.
	Тъй като парка „Марцили“ бе съвсем близко до центъра на Берн, в този все още пролетен, но слънчев и топъл ден, зелените площи бяха покрити от почти голи женски тела. Очевидно в „Марцили“ бе задължително да се сваля горната част на банските. Стотици секретарки, служителки в отдели и правителствени помощнички жадно събираха слънчева топлина за дългата студена зима. Великолепно разнообразие от гърди поглъщаше ярките лъчи като колектори на слънчева енергия.
	Гледайки ги, на Фицдуейн, който носеше противокуршумната си жилетка и леко памучно яке отгоре, му се струваше, че е навлечен. Хвърли един поглед на Мечката, който си тананикаше. След двете седмици в болницата и спокойствието, бузите му се бяха зачервили. Но като се замисли, Фицдуейн реши, че виновници за промяната в поведението му не ще да са само добрата храна и виното. Мечката и любов? Е, защо пък не, браво на фрау Маурер. Малкото й име бе Катя.
	— Не те ли разсейва тази гледка? — попита той и проследи с поглед една пищна червенокоса, която прекоси тревата пред тях и се изтегна на една кърпа със затворени очи. Имаше прекрасно тяло.
	— Напротив — каза Мечката. — Не мога да откъсна погледа си.
	Фицдуейн се усмихна. Насочиха се към алеята, която следваше течението на реката. Малко по-надолу, само на няколко минути път бе мостът „Кирхенфелд“, където от водата бяха извадили тялото на Клаус Миндер.
	Мечката седна на една пейка. Изглеждаше уморен. Метна едно клонче във водата и го проследи докато не изчезна от погледа му. Извади от джоба си омачкан плик и се опита да го пооглади.
	— Това е предположението ти за самоличността на Палача — каза Мечката, — намерих го в джоба си тази сутрин, докато се обличах.
	— Май не съм познал — каза Фицдуейн сухо. — Вече почти няма съмнения, че Лодж е нашият човек, а само един Господ знае къде е. През последните две седмици вашите хора провериха всяко кътче в Берн.
	— Какво те накара да заподозреш Балак?
	Фицдуейн напълни шепата си с камъчета и едно по едно започна да ги хвърля. Харесваше му плясъка им във водата. Питаше се защо години наред хиляди хора са сядали на брега на реката и са правели същото. Дали пък от това коритото не се е повдигнало? Дали в крайна сметка реката нямаше да бъде задушена от мислители като него?
	— Много неща. Но първото бе просто вътрешното ми чувство, че Балак не е човекът, за когото се представя. После много дребни неща ме наведоха на тази мисъл. Бил е любовник на Ерика. Достатъчно властна личност е фактът, че е художник означава, че познава отлично човешката анатомия. Работните му навици му позволяват да пътува много и да отсъства дълго, без никой да го заподозре. Направо е вманиачен на тема сигурност и безопасност. Ателието му е близо до мястото, където бе открито тялото на Клаус Миндер. Има и други неща, но те са по-скоро изводи и заключения, които на сегашния етап вече са излишни. Палачът е идентифициран и това не е Балак.
	— Мм — замисли се Мечката, вече не чувстваше умора.
	— Както и да е, не мисля, че би могъл да извърши нещо толкова драстично като момичето от шахматната дъска.
	— Не забравяй, че си имаме работа с човек, който обича да играе разни игри — каза Мечката. — Палачът не следва общоприетата логика на нещата. Създал е своя собствена система от правила. Харесва му да си играе с официалните власти. Всъщност, това не е нещо необичайно. Преди години залових един крадец на коли, който в продължение на четири години бе действал необезпокояван, докато накрая не задигнал една полицейска кола и при това с надписи, с лампа и всички отличителни знаци. Като го попитах защо точно полицейска кола си е харесал, знаеш ли какво ми каза? Каза, че не могъл да устои на изкушението.
	Фицдуейн се засмя и попита:
	— Как се чувстваш?
	— Добре, като се има предвид, че току-що съм излязъл от болница, е, от време на време ми се замайва главата. Когато всичко свърши, ще си взема дълга отпуска.
	— Не съм убеден, че трябва да идваш на това съвещание.
	— И да искаш, не можеш да ме спреш — каза Мечката. — Не забравяй, че вече имам лични причини, искам да видя Палача мъртъв.
	— А къде останаха правата на гражданите и съдебния процес по закон? — усмихна се Фицдуейн.
	Мечката поклати глава:
	— Това не е обикновен случай. За него не важат обикновените закони. Това е по-скоро като унищожаването на чума — за да спреш заразата, трябва да унищожиш източника й.
	Продължиха покрай реката. Ако минеха по моста и после свиеха по „Швеленматщрасе“, щяха да стигнат до Проекта „К“ за десет минути, но след като погледна Мечката, Фицдуейн извика по радиото една полицейска кола да дойде, да ги прибере. Мечката не се възпротиви. Беше се замислил.

	* * *

	Шефът на Крипо огледа хората на Проекта „К“ и очите му спряха на Мечката.
	— Не трябваше да идваш, Хайни, много добре знаеш това. Искам от сега да ти кажа, че ако вземеш да припадаш, не очаквай аз да държа носилката. Много тежиш.
	Мечката кимна:
	— Ясно, шефе. Вече не си в първа младост.
	— Пази си силите за други работи — обади се фон Бек.
	— Тишина! — нареди Шефът. — Искам да ме слушате много внимателно. Съвсем скоро направихме първия си голям пробив. Платихме висока цена за това, но открихме базата на Палача в Берн и имаме представа кой може да е той, макар че, признавам, в това отношение сме доста затруднени. Лошото е, че няколко седмици след атаката в „Мюри“ разследването буксува на празен ход. Имаме данни за самоличността на Палача, но той сякаш се изпари независимо, че имаме негова снимка и архива от зъболекаря му. На всичкото отгоре зъболекарят, при когото Палача очевидно е ходил, умира няколко дни след атаката в „Мюри“, което означава, че той е все още в Берн. Знаем как изглежда и въпреки това, този психопат се разхожда нагоре-надолу безнаказано и то не само, за да разглежда забележителностите — той продължава да убива.
	Извиках ви всички, за да ви предложа да променим подхода, който използваме за разследването. След „Мюри“ съсредоточихме всичките си усилия да открием Лодж, пренебрегвайки почти всичко друго. Провалихме се. Смятам, че е време да проявим малко повече творчество, като включвам и ефективното използване на компютъра.
	Той кимна на Хенсен.
	Хенсен се изправи и се подпря на едно бюро. Имаше доста окаян вид. Прокашля се и заговори, гласът му бе пресипнал:
	— Шефът смята, че решението на загадката е някъде в компютъра, но ние просто не задаваме въпросите правилно. Вероятно има право, затова ще ви обясня какво сме направили досега и какво още можем да направим.
	Идентифицирането на Лодж дойде в резултат от работата на компютъра с решаващото значение на преценките, които направихте. Използвахме огромен обем информация и съставихме теоретичен портрет на Палача, след което с помощта на една техника, наречена прогресивно свързване, прегледахме отново всички данни. Имахме късмет — единият от двамата заподозрени, които компютърът посочи, се оказа нашият човек.
	— Мога ли да те прекъсна за малко? — попита Мечката. — Смятах, че сме се разбрали, че първоначалният портрет включва и факта, че този, когото търсим, не е швейцарец. Ако е така, защо машината посочи Беат фон Графенлауб? Освен това и възрастта му не отговаряше на изискванията.
	Хенсен се смути.
	— Ами, виж, Хайни, дължа ти едно извинение. Просто поставих твоето искане на втори план. Програмата позволява параметрите да се градират по важност в зависимост от това, доколко си убеден в тях. Реших, че предположението ти за това, че не е швейцарец, не е от първостепенна важност. Тъй като нямаше никакво доказателство в подкрепа на думите ти, сметнах, че има други, по-съществени параметри. Същото се отнася и за възрастта му. И в двата случая работим само с догадки, а не с факти.
	— Да, така е, но все пак трябваше да ми кажеш — отбеляза Мечката.
	— Системата може да се провери по всяко време, от всеки, който я ползва — каза Хенсен, — винаги можеш да провериш кой да е от параметрите. След съвещанието ще ти покажа как става.
	— Би ли се върнал на темата? — попита Шефът изпитателно.
	— Разбира се, докъде бях стигнал? — попита Хенсен.
	— До прогресивното свързване — подсказа Кершдорф.
	— А, да, та, прогресивното свързване, всъщност, представлява един начин да се вадят заключения като за даден факт последователно се прилагат определени правила. Например, ако в една банка един от клиентите извади пистолет и поиска пари, а няма информация, че това е просто проверка на охраната, то тогава се налага изводът, че той е крадец.
	— А кой казваше, че компютрите не можели да мислят? — подхвърли многозначително фон Бек.
	Хенсен не му обърна внимание.
	— Това, което искам да кажа, е, че прогресивното свързване е само един от начините за обработване на данните. Може също да се използва и регресивно свързване. В този случай, ако се приеме, че някой е крадец, може да се разгледат данните, за да се провери дали съществуват факти в подкрепа на това предположение. Така най-добре може да се разбере дали заподозреният е виновен или не и дали има нещо общо с някои необясними неща от човешката природа, като например интуицията.
	Мечката и Фицдуейн се спогледаха.
	— В крайна сметка — каза Шефът, — оказа се, че разполагаме с много по-гъвкави техники, отколкото сме предполагали, а не ги използваме изцяло. Може да се работи и с абстрактни въпроси, като например, вместо да попитаме: „Кой от хората, за които имаме данни може да си служи с пластичен взрив?“, можем да зададем въпроса така: „Какъв човек може да си служи с пластичен взрив и къде можем да го открием?“. Тогава компютърът ще състави портрет въз основа на данните си и зададената програма — той се изправи. — Е, това е. Компютърът е пред вас. Свалете си наочниците и си развихрете въображението. Разгледайте проблема принципно. Намерете проклетия Палач! — и като ги изгледа ядосано един по един, той излезе от стаята.
	— „Развихрете въображението си“ — повтори фон Бек. — Божичко, той всъщност дали е швейцарец? Все си мисля, че не това е накарало Вилхелм Тел да улучи, нито пък може да накара кукувицата от часовника да изскача навреме.

	* * *

	Вдъхновен от Катя, която вярваше, че определени храни са полезни за определени части от тялото, през следващите три дни Мечката се отдаде на риба — считана за лукс в страна като Швейцария, която няма излаз на море — и не беше разговорлив.
	Не че се държеше неучтиво, но избягваше директните отговори. Ходеше някъде, правеше разни неща, но не даваше обяснения. Непрекъснато въртеше телефона, търсеха го, но той не казваше нищо. Получи един куп колети по куриер, но ги отваряше, само когато беше сам. Иначе бе разговорлив, но не и когато ставаше дума за Палача. На всичкото отгоре бе в много добро настроение.
	На четвъртия ден сутринта Фицдуейн стана рано-рано, което според швейцарците вече бе време за закуска, прозя се и едва не получи инфаркт от изненада, като видя насред дневната Мечката, който стоеше на главата си, със скръстени ръце. Очите му бяха затворени.
	— Добро утро — каза Мечката, без да помръдне.
	Фицдуейн не успя да каже нищо. Обърна се и влезе в банята, където стоя пет минути под студения душ. Тъкмо преди да излезе, си помисли, че няма да е зле да си свали пижамата и халата. Когато се върна в дневната, привидението бе изчезнало.
	Докато закусваха Мечката се разпростря надълго и на широко за това колко полезна била рибата за мозъка.
	— Знаеш ли, че една от най-важните съставки на мозъка — мастната киселина, я има в рибата? — попита той.
	— Ъхъ — каза Фицдуейн и си намаза филия с масло и мармалад.
	Мечката весело хрупаше един морков и при вида на това, което Фицдуейн ядеше, сбърчи нос.
	— Не трябва да започваш деня си с тези тежки храни. Трябва да накарам Катя да ти изготви хранителен режим.
	Фицдуейн си наля малко джин в портокаловия сок.
	— Ъхъ — каза той и го изпи.

	* * *

	Малко по-късно, след като бяха минали през редакцията на „Дер Бунд“, откъдето взеха една обемиста папка, пълна с изрезки, бележки и снимки, Фицдуейн осъзна, че едвам се влачи след пращящия от енергия детектив, който тананикайки си весело, минаваше врата след врата и коридор след коридор в Бернския Музей на изкуствата. Коридорът, където бяха в момента, бе потънал в здрач, Фицдуейн се питаше каква ли е целта на това — може би така посетителите се принуждават да си вземат под наем фенерчета. Изведнъж си спомни за черните картини от изложбата на Куно Гоншиор, където за първи път бе видял Ерика. Струваше му се, че това се е случило преди векове.
	Мечката спря и се почеса по главата:
	— Май се изгубихме.
	Това даде възможност на Фицдуейн да го настигне. Облегна се на стената, а Мечката запали една клечка кибрит и започна да рови из бележките си. Фицдуейн си мислеше, че ако Мечката продължава да кипи от енергия и добро настроение, може би е по-добре да му сипе в портокаловия сок нещо, което ще го направи по-ленив, защото в противен случай и двамата ги грозеше инфаркт.
	Изведнъж се чу тракане като при автоматична стрелба и Фицдуейн се хвърли на земята. Стената, където се бе облегнал се срути и в коридора нахлу заслепяваща светлина. Хюго вече очакваше да се появи и Свети Гавраил. Вместо него обаче, през дупката мина един човек със син гащеризон, покрит целия с прах, който носеше ударна пробивна машина, чийто кабел се влачеше отзаде му. Не се виждаха крила. Човекът огледа критично дупката, след което кимна доволно, без да обръща никакво внимание на деветмилиметровия автоматичен „SIG“, който Фицдуейн държеше насочен към него.
	— Ха! — възкликна Мечката радостно, — значи все пак не съм се заблудил. Погледна към Фицдуейн:
	— Не го застрелвай! Това е братовчедът на Чарли фон Бек, Паулус, Паулус фон Бек. Той е разностранна личност — експерт по живописна техника към музея, известен скулптор и така нататък. Освен това сме тук, за да се срещнем с него.
	Фицдуейн вдигна предпазителя и прибра пистолета. Все още не му бяха върнали пушката и това го дразнеше. Изправи се, поотърси праха от дрехите си и подаде ръка на Паулус фон Бек.
	— Унищожавахте нещо или създавахте скулптура? — попита той, — или просто се поувлякохте, докато пробивахте дупка за картина?

	* * *

	Паулус ги настани в кабинета си, поръча им кафе и ги остави, за да се преоблече, след което щяха да отидат в реставраторското ателие, където да разгледа папката, донесена от Мечката. Когато се върна, той вече не приличаше на скулптор. Гащеризонът бе заменен от пепелявосив костюм в италиански стил, а вратовръзката му бе от ръчно рисувана коприна.
	Паулус бе по-стар от братовчед си. Беше с високо чело, фини черти и сива вълниста грива. Очите му притежаваха някакъв странен виолетов оттенък. Изглеждаше неспокоен. Фицдуейн имаше чувството, че Мечката е открил нещо, което досега не е споменал. Поведението на Паулус навеждаше на мисълта, че той не е само безстрастен експерт, явно играеше някаква роля.
	— Сержант Рауфман, ще ви бъда благодарен, ако преди да отговоря на въпросите, които ми зададохте, вие ми отговорите на няколко въпроса. Наистина са важни за мен, уверявам ви.
	— Както желаете. Обикновено ние полицаите сме свикнали да задаваме въпросите, но нека опитаме.
	Съвсем леко Мечката бе натъртил на думата „полицаите“. „Достатъчно ясно предупреждение към Паулус да премисля какво казва — помисли си Фицдуейн“.
	— Благодаря — каза Паулус фон Бек. Очевидно бе схванал предупреждението. Настъпи тишина. За да събере мислите си, Паулус фон Бек премести една малка бронзова статуетка на бюрото си. Подреди купчината листа пред себе си и се изкашля. „Май щеше да е по-добре да се поразходя наоколо докато фон Бек се колебае как да започне помисли си Фицдуейн“.
	— Първият ми въпрос е: Това, че сте тук има ли нещо общо с вълната от убийства в града?
	Мечката кимна:
	— Да.
	Фон Бек бавно издиша.
	— Вторият ми въпрос: Помолихте ме да ви кажа мнението си за творбите на един художник. Това означава ли, че го подозирате, че той е в дъното на това, което се случва?
	Беше ред на Мечката да се поколебае.
	— Да — каза той.
	— Не смятате ли, че може да е замесен, но като жертва, тоест да не подозира какво става?
	— Всичко е възможно — каза Мечката.
	— Но вие не смятате, че е така.
	Мечката въздъхна.
	— Не. Мисля, че нашият приятел е затънал до връхчето на четката си. Мисля, че е безжалостен убиец, с изкривено чувство за хумор, който трябва да бъде премахнат, колкото се може по-скоро, преди да е навредил на още хора. Предлагам ви да спрем да си играем на въпроси и отговори и да ни кажете всичко, което знаете или подозирате. Търпението ми започва да се изчерпва. Разследваме убийства, не сме дошли да се наддумваме.
	Фон Бек побеля и сякаш всеки момент щеше да припадне.
	— Третият ми последен въпрос, преди да ви разкажа всичко, което ви интересува, е: Ако ви кажа всичко, мога ли да разчитам на пълна дискретност? Да няма изтичане на информация, която да стигне до пресата, да не ме призовават в съда с една дума, да не ме замесвате по никакъв начин, освен това, че ще дам показания.
	— Вижте, тук става дума за градиране на нещата по значение — каза Мечката, — на свобода се разхожда масов убиец. Ако ми се наложи да ви разхождам из Берн на каишка, за да мога да го заловя, ще го направя. От друга страна, вие сте братовчед на мой колега. Ако мога да ви помогна по някакъв начин, ще го направя. Търсим акула, а не цаца.
	Фицдуейн се намеси.
	— Честно казано, хер фон Бек, струва ми се, че вече сте решили да ни кажете всичко, което знаете и ние оценяваме това. Трябва смелост, за да се реши човек на такава стъпка. Но не забравяйте, че преди да се тревожи за положението си в обществото, човек най-напред трябва да оцелее. Нашият приятел има навика да разчиства след себе си. Решен е да не остави нито един вероятен свидетел. Практиката показва, че всички, които по някакъв начин са били свързани с него, не доживяват до дълбока старост. Помислете си дали не е по-добре да ни помогнете, да го спрем, преди да се разправи и с вас.
	На лицето на фон Бек бе изписан ужас.
	— Знам това — каза той, — не е необходимо да казвате нищо повече — Мечката и Фицдуейн го изчакаха да се съвземе.
	— Преди да ви дам професионалното си мнение — започна фон Бек, — по-добре да ви обясня изцяло взаимоотношенията си със Саймън Балак. Аз съм хомосексуалист.
	Берн е малък град и хората с еднакви наклонности и интереси обикновено се познават. От друга страна хората на изкуството не са чак толкова много тук. Познавам Балак — така го наричат всички, много добре. Станахме интимни преди почти пет години.
	— Това, че сте хомосексуалист и сте имали интимна връзка със Саймън Балак, не е работа на полицията — каза Мечката. — Интимният ви живот си е изцяло ваша работа.
	— Страхувам се, че това не е всичко — продължи Паулус фон Бек. — Вижте, Балак е властна личност с донякъде необичайни вкусове. Той е много активен сексуално и обича разнообразието. Когато е с него, човек бива увлечен, изпитва нужда да му доставя удоволствие, има желание да опитва нови неща, да прави такива неща, които дори и не си е помислял. Той е надарен художник и обикновено на странностите на такива хора се гледа по-снизходително или поне аз така смятам. За да бъда откровен до края, ще ви кажа, че никога не съм изпитвал по-голямо удоволствие и наслада от секса, то е нещо като да опиташ от забранения плод.
	Балак харесва и жени и мъже. Обича груповия секс във всичките му разновидности. Обича децата, тези, които вече са съзрели полово, но все още не са достигнали сами до сексуалното общуване. Обича да е първият, да развращава. Прави го по много възбуждащ начин. Обикновено използва стимуланти като алкохол или опиати, но най-вече залага на собственото си обаяние и енергия.
	— Близнаците фон Графенлауб, Руди и Врени, нали? — прекъсна го Фицдуейн.
	— А Ерика? — добави Мечката.
	— Да, да — каза Паулус.
	— Хм, май е по-добре да ни разкажете абсолютно всичко — каза Мечката. — Чарли знае ли?
	Паулус поклати глава:
	— Знае, че съм хомосексуалист, но нищо повече. Той е добър приятел и приятен човек. Исках да му кажа, но така и не се реших.
	— Боя се, че сега ще научи — каза Мечката. — Осъзнавате това, нали?
	Паулус кимна.
	Когато си тръгнаха от музея, бе късен следобед. Докато Мечката се чудеше къде точно да задоволи протестиращия си стомах — бе решил, че му е дошло до гуша от риба — Фицдуейн му зададе въпроса, който не му даваше мира откакто фон Бек им бе показал как минава през стени.
	— В Швейцария прието ли е да се пробиват стените на музеите само и само творецът на изкуството да изрази виждането си?
	Мечката се засмя:
	— Това е живо изкуство. Всъщност обяснение има. Тъй като ще правят разширение на музея, тази стена, така или иначе, ще бъде съборена и решили, че сигурно ще е забавно, ако в това вземат участие и хората на изкуството, всеки по свой начин.
	— Аха.
	— Колкото и странно да изглеждат нещата, те винаги имат просто и ясно обяснение. Прав ли съм?
	— Не — каза Фицдуейн.

	* * *

	Шефът на Крипо смяташе главната квартира на Проекта „К“ за убежище. Само там можеше да се отдаде на мисли, само там можеше да избяга от началниците си, които непрекъснато искаха да докладва за развоя на разследването, само там можеше да се скрие от всякакви антитерористични организации, които искаха парченце от Палача, вероятно, за да го одерат и да го окачат на стената като доказателство за свършена работа, само там наистина имаше резултати, за разлика от предприетото на международно ниво преследване на Палача, което се бе превърнало в самоцел, само там можеше да избяга от жена си и от двете си любовници, всяка от които го обвиняваше за дългите му отсъствия като смяташе, че е пренебрегната за сметка на друга. Напоследък не беше здравословно да си шеф на Криминалната полиция в Берн.
	Той случайно бе в стаята, когато Хенсен приключи със задачата, която Мечката му бе поставил. Като видя какво има на екрана, не можа да повярва на очите си. Нима това бе възможно? Нима наистина бяха разгадали загадката? Ще могат ли най-сетне да изпратят ирландеца да си върви по живо по здраво при блатата си? Можеше ли вече да забравят, че някога е съществувал Палачът и да се върнат към обичайните две убийства годишно в Берн? По дяволите, ако всичко това бе вярно, щяха да имат нужда от повече шампанско.
	Шефът се опита да потисне ентусиазма си.
	— Сигурен ли си? — попита той. — Напълно ли си сигурен?
	— Няма нищо сигурно на този свят, шефе — каза Мечката, — освен смъртта, швейцарският франк и това, че богатите стават още по-богати.
	— Искам да ме убедиш в това, да ни убедиш всички тук — добави Шефът на Крипо, махвайки с ръка към останалите.

	* * *

	Кадар не бе очаквал, че Лодж ще бъде разкрит и не можеше да си представи как е станало. Толкова внимателно бе изпипал всичко около тази си самоличност. Дори не си бе позволил да поеме минимален риск, което не можеше да се каже за другите му прикрития. И как тогава го бяха разкрили?
	Загубата на Лодж бе по-лоша от смъртта на приятел. И това бе съвсем естествено. Та той беше Лодж, в крайна сметка. Понякога не бе съвсем сигурен в това. Единствено самоличността му като Лодж бе връзката му с миналото, а сега вече никога нямаше да може да я използва. Чувстваше се някак осиротял.
	Може би нещата не бяха чак в такива черни краски. Може би имаше изход — актьорът, когото бе използвал да отиде вместо него на проучването, когато идваше да живее в Швейцария, лежеше под половин метър бетон в къщата му в „Мюри“. Така че описанието и външността, с които полицията разполагаше, не бяха неговите. Можеше да се появи в истинския си вид като Лодж и възмутено да протестира за това, че някой е използвал неправомерно името му. Но това трябваше да стане извън Швейцария, защото иначе можеше да събуди подозрения. Е, можеше и да мине.
	Не, не, беше твърде рисковано. Добре де, ще го обмисли.
	Оставаха само два дни преди да напусне Берн и да започне това, което той наричаше „активната“ фаза на операцията. Може би щеше да е по-добре да тръгне веднага. Да, но планът бе внимателно изготвен и бе направил всичко необходимо, за да не бъде разкрит. Това донякъде можеше и да е за добро.
	Провери показанията на термометъра, който бе поставил на тялото на Пол Шрауб. Тялото се размразяваше, но твърде бавно. Ако използваше гореща вода, щеше по-бързо да размрази хер Щрауб, но не беше сигурен до какви последици щеше да доведе това. Някой от съдебните лекари можеше да разбере какво е станало. Пък и тяло на човек, загинал при пожар едва ли щеше да е просмукано с вода. Не можеше и да се остави на огъня, както е замръзнал, защото нямаше да изгори равномерно. Един обгорял от вън труп, в чиито вътрешности човек спокойно можеше да си охлади питието, би повдигнал много въпроси.
	Засили отоплението. Смяташе, че идеята да използва собствената си сауна, за да размрази тялото, е блестяща. Докато наглеждаше, можеше да свали малко килограми. Ако можеше да се вярва на резултатите от експеримента със замразеното прасе, на хер Щрауб щяха да му трябват поне още шест — седем часа. Тъкмо навреме. После щеше да го сложи в огромния си хладилник марка „Бош“, където щеше да е добре охладен, но на разположение, когато му дойдеше времето. Ако не се наложеше да го използва, щеше да го замрази отново и да го пази за черни дни.

	* * *

	— Наистина не е за вярване — каза Мечката, — но това, което ме насочи в правилната посока не бе нито Следотърсача, нито традиционните методи на полицейското разследване, а интуицията на нашия ирландец — при тези думи той погледна Фицдуейн. — Трябва да вярваш повече на вътрешното си чувство, приятелю.
	Хюго подозираше, че нашият човек е художникът Саймън Балак. Донякъде имаше основания за това, но те бяха по-скоро умозаключения, а не конкретни факти. След това компютърът посочи Лодж и съвсем естествено всичките ни усилия се насочиха в тази посока. Докато бях в болницата, разполагах с достатъчно време за мислене, а и не можех да следя развоя на нещата в пълни подробности, — той ги огледа и каза троснато — не ми казвахте нищичко.
	— За твое добро, Хейни — каза Чарли фон Бек, — а и такива бяха нарежданията на лекарите.
	— Какво ли разбират докторите! — озъби се Мечката. — Както и да е, тъй като Хюго вече ми бе пуснал мухата, започнах да умувам над това какво представлява Палачът, какъв е начинът му на мислене, какви са методите му на действие и това ме наведе на една доста интригуваща хипотеза — а именно, че Лодж и Саймън Балак са един и същ човек.
	— А доказателствата? — попита Шефът, а после добави: — Но защо да се лакомим за повече. За сега ми стига единствено да разбера причините и един час с него в полицейския арест.
	— Имай търпение, шефе. Използването на гумена палка не е типично за швейцарците. Смятат ни за хора на логиката и разума. Изслушай ме и сам ще видиш как всичко пасва. Първо, нека да ви напомня за навика на Палача винаги да си осигурява резервен изход. Ако случайно властите открият някоя от базите му — там ще има две неща със сигурност — сложен за преследвачите път за бягство и неприятни изненади на всяка крачка. Палачът не е човек, който, щом полицията нахлуе през вратата, ще скочи от прозореца на четвъртия етаж и ще се надява да измисли нещо докато пада. Не, този човек предварително е подготвен за всякакви ситуации. Той обмисля всичко до най-малките подробности и се гордее, че може да предвиди вариантите.
	— И досега не се е провалил — промърмори Шефът.
	— Сега, ако имаме предвид този модел на поведение и прибавим навика му да действа чрез десетки, очевидно самостоятелни банди, стигаме до човек, който почти сигурно работи под две или три различни, но много добре изградени самоличности. Палачът е перфекционист. Не си служи само с документи с различни имена — това много бързо ще се разкрие при разследване. Това, което той ще направи, е да създаде реални, истински личности. Ако разкрият единия, веднага се превръща в човек номер две и продължава дейността си. Освен това, вече знаем, че обича да поема рискове, дори понякога неоправдани и затова имам чувството, че ако подобно нещо се случи, той няма да се скрие. Новата му самоличност си е налице, нищо чудно да е виден член на обществото, с една дума, някой, когото никога няма да заподозреш.
	Това, което направих, е с помощта на компютъра да прегледам отново всички данни, но от друг ъгъл. До сега ние бяхме съсредоточили усилията си върху двамата ни главни заподозрени — фон Графенлауб и Лодж, а когато установихме, че сме уцелили с Лодж, оставихме настрана всичко останало. Но на списъка на заподозрените фигурират и още няколкостотин имена.
	Можехме да проверяваме един по един всеки от тях, но докато стигнем до нещо конкретно, щеше да мине много време. Тогава ми хрумна, че трябва да разсъждаваме по друг начин. Като приемем, че Лодж е част от скритата картина, нека да разгледаме списъка отново. Действията му да се сравнят с тези на имената от списъка, за да видим кой му пасва най-много. Спомнете си, че въпреки факта, че много малко хора са виждали Лодж, все пак успяхме да съберем доста внушителен обем сведения. Имаме данни за пътуванията му, данни за това къде и кога е използвал кредитна карта, данни за финансовото му състояние, за какво се е абонирал и така нататък. Всичко това ни накара първо да се опитаме да намерим него. Нямахме сигурни доказателства, че той е Палачът, просто името му пасна най-добре на човека, когото търсим.
	Резултатите от променената вече програма са крайно интригуващи. За най-вероятен заподозрян се кандидатира не друг, а Саймън Балак, оставяйки далеч зад себе си други, за които в началото имахме силни подозрения. И така от едно и едно получихме три.
	— Предполагам, че не Хайни е програмирал компютъра наново — обърна се Шефът към Хенсен.
	— Следващата стъпка бе, че успяхме да добавим още няколко парченца от…
	— Мозайката? — услужливо подхвърли фон Бек.
	Мечката поклати глава.
	— Основанието за вина — той вдигна вежди. — Едно от най-интересните неща при компютърната проверка, която направихме за Балак, се оказа не това, което излезе, а това, което не се появи. Ще ви обясня нагледно какво имам предвид. Първо, Балак пътува много. Неговите изложби и посещения тук-там се отразяват широко от пресата и въпреки всичко, това не се потвърждава от използването на кредитната му карта, нито от пътните му разноски.
	— Може би предпочита да плаща в брой, за да си спести данъците — обади се Кершдорф. — Това не е кой знае колко необичайна практика. Може би просто не обича кредитните карти.
	Мечката отново поклати глава.
	— Той притежава всички най-престижни кредитни карти като се почне от Американ Експрес и Дайнърс Клъб и се мине през Аксес и виза. Непрекъснато ги използва за разходите си в Берн, а понякога и когато пътува. На пръв поглед всичко е наред, но един статистически анализ на разходите му показа, че нещо не се връзва. Това само по себе си не е важно, освен факта, че нещо крие.
	Третият фактор са пътуванията му. Дори и да плаща в брой, името му задължително трябва да се появи в списъка на резервациите за полета. Работата е там, че името му липсва. Балак просто изчезва от Берн и после се появява някъде, но от нищо не става ясно как е стигнал до там. Това не е нормално. Може би е възприел тактиката да пътува под измислено име, но дори и това не е много вероятно, защото ако е така, то тогава той би трябвало да използва фалшив паспорт. Не забравяйте, че по летищата проверката на документите е много стриктна и редовно се проверяват, както всички резервации, така и притежателя на паспорта. Никъде нямаше име или личност Балак.
	— Това са вече подробности — каза Шефът, — той може просто да е бил задържан за подправка на паспорт. Не е задължително той да е Палачът.
	— Позволи ми да довърша. До тук имаме човек, който съпоставен с компютърния портрет на Лодж, пасва идеално. По-нататъшният анализ показва, че разходите и пътуванията му са подозрителни. Като сравним местата, където се знае, че е ходил, с инцидентите, за които се знае или поне се подозира, че е замесен Палачът, се получава една доста смущаваща със съвпаденията си статистика. Това не означава, че е бил в същия град, може дори не и в същата страна, но винаги на такова разстояние, откъдето е можел по всяко време да осъществява връзка — със самолет, влак, кораб или кола. Следващото, имаме показания от два източника, че той е бил в Ленк по време на инцидента с Ерика и младият Руди фон Графенлауб. Установихме първо, че е бил там, опитахме се да измъкнем описание на външността му, но късметът ни проработи, едва когато се появихме със снимки на Балак.
	— Снимки? — попита Хенсен. — А нашите хора добре ли са били скрити? Очевидно чувството му за самосъхранение е доста силно.
	— „Der Bund“ — каза Мечката. — Слава Богу, че имаме поне един уважаващ се и стриктен по отношение на архивите си вестник. Притежават специална картотека за видните личности на града, а Балак живее достатъчно дълго тук и има достатъчно изложби, за да напълни една доста обемиста папка. Разполагаме с много снимки и на него самия и на картините му. По-късно ще се върна на това.
	Има нещо още по-интересно. Хрумна ни, че ако използваме навика на Палача да прави значителни вътрешни промени на сградите, които използва, това може да ни доведе до нещо. Част от нещата може да се виждат, като в случая с двойно подсилената му врата, но останалото говори за тайни дейности и разнообразни умения и то на доста високо ниво. Това ни наведе на мисълта, че вероятно той вика експерти, за да му свършат някаква работа, държи ги затворени, докато трае това, а накрая, като имаме предвид манията му за почистване, вероятно се освобождава от тях.
	Накарахме Следотърсача да прерови всички смъртни случаи и попаднахме на четири, които пасват на теорията ни. Във всеки от тях става дума за малка група от висококвалифицирани работници, на пръв поглед загинали при злополука. В единия от случаите, преди около година и половина, един микробус с италиански работници от Милано пада от една скала в резултат на спукана гума. Италианските карабинери заподозрели мафията, защото тя контролира строителството и свързаните с него дейности, а причината за спуканата гума се оказал един малък експлозив, което е точно в нейния стил. По-важното е, че от осемте работника един е оцелял. Бил е силно обгорен, но е казал нещо за някаква специална работа, затова, че се е чувала река, че през цялото време били на затворено и че от мириса на терпентин му се повдигало.
	— Къщата на Лодж в „Мюри“? — предположи Шефът. — Реката минава близо до нея.
	— Не, едва ли — каза Мечката, — между къщата и реката има горичка, която поглъща всички шумове от реката. Проверих това.
	— Значи мислиш, че става дума за ателието на Балак до реката? — попита фон Бек.
	— Близо до мястото, където намерихме Миндер — обади се Шефът.
	— Така смятам — каза Мечката.
	— Можем ли да говорим с този работник? — попита Шефът.
	— Може, но с помощта на медиум — отговори Мечката. — Оправил се, върнал се в къщи и някой изпразнил два пълнителя в тялото му. За по-сигурно.
	— Продължавай — въздъхна Шефът, — сигурен съм, че криеш още изненади.
	— Имай търпение. Шефе — каза Мечката, — вече стигнах до най-главното.
	— Момент — намеси се Кершдорф, — имаш ли някаква представа какво са правили тези работници? Този, оцелелият от катастрофата казал ли е нещо? Кой ги е наел?
	— Наети са чрез посредник, който е използвал версията, че става дума за някакъв ирански генерал, избягал в Швейцария, след като Хомейни дошъл на власт и който се страхувал, че пратеници на Пазителите на революцията може да го убият.
	— Доста сполучливо — каза фон Бек, — пък и доколкото си спомням, имаше подобен случай.
	— И какво точно е трябвало да правят? — попита Шефът.
	— Нещо във връзка със сложна система за лична безопасност. Не знаем нищо друго, освен факта, че оцелелият от катастрофата е бил хидравличен механик.
	— Това никак, ама никак не ми харесва — каза Шефът.
	— Слушай по-нататък. Стигаме до въпроса за кръвната група. Знаем кръвната група на Палача от изследванията на спермата, открита по тялото на момичето от шахматната дъска. Ако кръвната група на Палача не съвпадне с тази на Балак, тогава цялата ми хипотеза отива по дяволите. Работата е там, че съвпада.
	— А как за бога си успял да разбереш каква кръвна група е Балак, без да те заподозре? — попита Шефът. — Обикновено хората забелязват кога ги дупчат с разни игли.
	Мечката се усмихна.
	— Обмислях най-различни варианти. В крайна сметка реших да проверя в кръвната банка. Той е донор.
	— Какво?! — извика Шефът.
	— Той е донор на кръв — каза Мечката. — Всъщност, Саймън Балак е радетел за благото на обществото. Членува в не малък брой известни организации, проявява значителен интерес за опазването на Берн и поддържа различни екологични общества. Грижата му за опазване на околната среда е пословична. Освен това е почитател на ходенето пеша и е член на бернското вандервеге.
	— Какво е това? — попита Фицдуейн.
	— Вандервеге е асоциация на планинарите — обясни фон Бек, — бродене из горите с раница на гръб, като се ориентираш по малки жълти знаци. Много здравословно.
	— Да, през повечето време — вметна Мечката, — но я си спомни Зигфрид, човекът по татуировките.
	— При това намерен на място, където не може да се стигне с кола — каза Шефът. — Хайде, Хайни, продължавай, става интересно.
	— Има и още косвени улики, но това можете да видите и сами от разпечатката. Взети поотделно не значат много, но ще видите, че в светлината на това, което вече знаете, доста неща стават ясни. Сега обаче ще се върна на това, което Айво ни остави, после ще засегна въпроса с алибито и накрая ще ви представя доказателствата, които според мен са вече сериозни. Да започнем с Айво. Бе убит, преди да е казал нещо съществено, а от това, което бе донесъл, не остана много, но все пак успяхме да спасим нещичко. Споменават се някакви стаи в пурпурно червено. Обърнете внимание на множественото число. И в жилището на Ерика и в къщата на Лодж в „Мюри“ има стаи в пурпурно, с черни свещници, секс принадлежности и други неща, които говорят за извършване на ритуали и черна магия. И на двете места бяха открити следи от кръв и сперма от различни хора. Дотук нещата като че ли съвпадат, ако не беше последната строфа:

	„С дъх на сняг и нещо влажно, река пенлива, това е важно.“

	— Винаги ли пише така? — попита Хенсен.
	— През цялото време докато се занимавах с него — каза Мечката. — Обичаше да пише стихове и гатанки. Според мен, това му даваше самочувствие. По този начин се успокояваше, че не е кука, когато ни подсказваше нещо под формата на стих.
	— И какво според теб означава това? — попита фон Бек.
	— Склонен съм да мисля, че става дума за ателието на Балак до реката, което потвърждава думите на загиналия италианец.
	— Да, но това е просто мнение, не доказателство — каза фон Бек.
	Мечката вдигна рамене.
	— Няма да споря за това. Може би щеше да е по-ясно, ако имахме цялото книжле на Айво, но го нямаме. По-интересно е това, в което е било увито.
	— Май нещо не разбирам — каза Кершдорф.
	— Айво отиде да се срещне с Хюго, за да го помоли за помощ за откриването на човека, който е убил Клаус Миндер. Със себе си е носел и един пакет, който е съдържал цялата информация, до която се е бил добрал. Този пакет е бил увит в парче плат. До тук ясно ли е?
	Кершдорф кимна. Останалите гледаха Мечката очаквателно.
	— Оказа се, че това е платно, платно за рисуване. Парчето, което Айво бе използвал вече, е било отрязано по размер и по него личат следи от боя. Според мен, то е работено, но нещо не е станало, както трябва и е било накъсано и захвърлено.
	— Винаги съм си мислел, че художниците купуват платната си готови — каза Шефът.
	— Мнозина го правят — каза Мечката, — но излиза по-скъпо. От друга страна обаче, ако си професионалист, ще предпочетеш сам да си правиш платната, защото можеш сам да си определяш големината им или да използваш за основа нещо по-различно.
	„Платно“ се нарича всичко, върху което художниците рисуват. Най-разпространените се правят от памучни тъкани, по-скъпите — от лен. Платната за рисуване обикновено са предварително оразмерени и имат покритие. В нашия случай говорим за скъпоструващо ленено платно, което е закупено необработено и е оразмерено от самия художник. В Берн има само един художник, който прави това. Съдебните лекари вече направиха сравнителен анализ на материалите за покритие и размера, който използва. Съвпадат. За това няма никакво съмнение. Платното, в което Айво бе увил пакета си, е направено от Балак.
	Мечката млъкна и в стаята настъпи тишина.
	След малко Шефът каза:
	— Почти ме убеди, Хайни. Но все още нямаме доказателства, които можем да представим в съда. Ти сам предположи, че платното е било най-вероятно захвърлено. Тогава всеки адвокат би казал, че може да е взето от накъде другаде. Това даже не свързва Айво и Балак по никакъв начин.
	— Шефе — каза Мечката, — според мен, няма да имаме никакви доказателства, преди да хванем Балак. Няма да е зле, но е твърде умен. Единственото, което можем да направим, е да действаме с това, което имаме, а после да се направи обиск на къщата му и много подробно разследване от упорит съдия-следовател.
	— Който, за съжаление, няма да съм аз — каза фон Бек. — Получава се сблъсък на интересите — в стаята настъпи тишина. Всички знаеха за Паулус фон Бек, но почти никой не знаеше подробности.
	Шефът наруши тишината.
	— Вината не е твоя, Чарли и това съвсем не означава, че не можеш да продължиш да работиш по разследването. Но нека първо изслушаме Хайни до край, след това ще помислим. Имам само бегла представа за това, което той и Хюго са изровили.
	Мечката погледна Чарли фон Бек:
	— Ще останеш ли за подробностите? — попита той. — Не е много приятно.
	Фон Бек кимна.
	— Предпочитам да го чуя още сега.
	Мечката сложи ръка на рамото на Чарли:
	— Не го приемай като лична обида — след кратка пауза продължи: — Ще ми се да кажа, че разкриването на Паулус фон Бек като един от хората, които познават много добре Балак и са имали взаимоотношения с него, бе в резултат на изморителна детективска работа и продължително проучване. Е, да, но не е така. Беше си чист късмет. Ако Паулус не се бе решил да говори, все още щяхме да сме доникъде.
	Всъщност, отидох при Паулус, защото ми трябваше професионалното му мнение за татуировката — буквата „А“, вписана в кръг от цветчета, която открихме на много хора, имали вземане-даване с Палача. Дизайнът на татуировката е по-сложен и по-различен от тези, които обикновено се използват за татуиране, ето защо сметнах, че не е зле да проверим до край тази линия. Първото, което направих, бе да взема някои от нещата, които Зигфрид е работил, за да разбера, дали той пръв е направил такава татуировка.
	— Мислех, че ателието му в Цюрих е напълно разрушено — каза Шефът.
	— Да, така е, според официалния доклад, но достатъчно дълго време се занимавам с тази работа и зная, че в света не съществуват абсолютни неща. Почти винаги има нещичко, което остава. В нашия случай, колегите от Цюрих са имали предвид документи и ценности при написването на доклада. Според тях, един куп полуизгорели скици на татуировки не са най-важното нещо. Успях да събера всички модели и направих увеличения на различните им части. Занесох ги, заедно с няколко снимки от картините на Балак на Паулус и го помолих да ми каже, кой от двамата според него е създал татуировката.
	— А откъде взе снимките от картините на Балак — попита Шефът.
	— Голяма част от „Der Bund“ — каза Мечката, — както вече споменах, те са писали доста неща за него, а в папката имаше много повече. Намерих и няколко цветни снимки, които вероятно са смятали да продадат на някое списание. Както знаете, „Der Bund“ не печатат цветни изображения. В последствие се разбра, че напразно съм се притеснявал. Паулус познава работата на Балак до най-малките подробности. Това, което откри, го шокира и може би така се стигна до неговото — тук Мечката спря за момент, тъй като не искаше да използва думата „признание“, заради неприятните нюанси на значение, — решение да ни каже всичко, което знае.
	— Господи — въздъхна Шефът на Крипо, — кажи ми дали правилно съм те разбрал — нима Паулус потвърди, че татуировката, която терористите имат, е създадена и нарисувана от Балак?
	Мечката се усмихна.
	— Да, точно така — погледна Хенсен: — Има някои неща, които и компютрите, последно поколение, не могат да уловят.
	Хенсен се усмихна:
	— Разпознаване на модела. Изчакай още пет-десет години и ще съжаляваш за думите си.
	— Пипнахме негодника — потри доволно ръце Шефът. — Хайни, ти си гений.
	— Не съм свършил — Мечката извади едно малко картонче от една папка и го подаде на Шефа. — Това е визитката на Балак — каза той. — Вгледай се в знака. Същият знак има и на бележниците му и на каталога му.
	Шефът погледна знака, после сравни увеличението му с това на татуировката. Бяха почти еднакви. Единствената разлика бе буквата в средата. На татуировката беше „А“, а на знака на Балак „Б“.
	— Гадното, нагло копеле — каза Шефът, — направо ни натрива носа.
	— Той е много умно, гадно копеле. Този знак се е появявал хиляди пъти на брошури, каталози, бележници и какво ли още не. Дори и на плакати. Толкова е разпространен, че нищо не може да се докаже. Всеки би могъл просто да го копира. Освен това, според Паулус, двете букви не са направени от един и същ човек. Балак не е правил буквата „А“.
	Шефът на Крипо помръкна.
	— Тоя тип нищо не пропуска.
	— Той е като Икарус — каза Мечката, — обича да лети близо до слънцето. Но независимо от това колко е хитър, рано или късно ще направи фатална грешка. И благодарение на Паулус, смятам, че ще е скоро.


	Глава четвърта

	Фицдуейн пусна касетата, на която бе записал първата част на разговора им с Паулус фон Бек. Свърза касетофона към мощни тонколони, звукът бе силен и отчетлив и всички се пренесоха в малкия кабинет в музея. Гласът на Паулус бе напрегнат. Фицдуейн спря касетофона, както предварително се бяха разбрали с Мечката. В стаята беше тихо.
	— За първи път — започна Мечката, — имаме жив свидетел, който може да докаже, че Балак е свързан с ключовите елементи на случая. Вече знаем, че той е имал сериозна любовна връзка с Ерика фон Графенлауб. Знаем, че е прелъстил Врени и Руди. Знаем, че той, също като Палача, използва опиати. Кръгът се стеснява.
	— Да, но да правиш оргии, дори и да са замесени малолетни, не е като да убиваш хора — каза Чарли фон Бек. — Господ ми е свидетел, че ми се иска да можем да заведем дело. Наистина като се съпоставят всички известни вече неща, действително се очертава сериозна картина, но все още нямаме нищо сигурно, няма доказателства. Почти за всичко, до което сме се добрали, може да се намери съвсем невинно обяснение. Признавам, че хипотезата, която ни изложи, е доста смислена, но все още липсва свързващото звено.
	Мечката ги огледа един по един. Очевидно всички бяха съгласни със съдията. Шефът явно се колебаеше. Мечката се зарадва, че си е направил труда да изложи хипотезата си точка по точка. След като обсъждането приключеше, щяха отново да застанат на пътя на злото. Не трябваше да допускат втори случай, като „Мюри“. Ако искаха да успеят, трябваше всички да са убедени в правилността на това, което вършат.
	— И двамата с Хюго — продължи Мечката — усетихме, че поведението на Паулус е не само на човек, който е хомосексуалист и който е участвал в оргии, пък дори и в тях да са били замесени и малолетни. Берничани са толерантни, ако нещата се правят дискретно. Вярно, че историята с Руди и Врени не е точно детска приказка, но те все пак не са били съвсем деца — тогава положението щеше да е съвсем сериозно. Паулус се държеше като човек, който се страхува за живота си. Защо? Какво е това, което знае или предполага, че изпитва такава паника?
	Повечето от събралите се тук знаят какво представлява един разпит. Един опитен следовател научава повече от поведението на разпитвания, отколкото от това, което казва. След известно време той до такава степен се потапя в атмосферата на станалото, че започва да долавя скритото значение на всеки жест, мимика или дума.
	Всяко разследване изисква време, хора, които да се занимават с него, както и известна доза късмет. До сега съдбата многократно е показвала благосклонността си към Палача. Той винаги ни е изпреварвал с една крачка. Успя да убие Айво, преди да можем да говорим с него. Със Зигфрид стана същото. Спасихме Врени, но тя не може или не желае да говори за преживяното. Ерика фон Графенлауб, която може би щеше да поддаде при натиск, е мъртва. Лодж или го е нямало, или е избягал, преди да отидем там. И все така се случва. Човекът, с когото сме се захванали, е много проницателен и голям късметлия. Рано или късно, обаче, късметът ще му изневери. Още в самото начало на разпита на Паулус и двамата с Хюго разбрахме, че сме попаднали на свързващото звено, което търсим. А сега можете да решите сами дали това е така.
	Фицдуейн натисна клавиша на касетофона за възпроизвеждане.
	— Това е редактирана версия — започна Мечката.
	— Да я чуем — каза Шефът.
	Чу се леко съскане и след това гласът на Мечката:
	— Паулус, казахте, че връзката ви с Балак е започнала преди около пет години.
	— Да.
	— А поддържате ли все още взаимоотношенията си?
	— Не… не съвсем — каза Паулус колебливо.
	— Не ви разбирам — каза Мечката внимателно.
	— Не мога точно да ви обясня. Взаимоотношенията ни се промениха, вече не са като преди. От време на време ми се обажда и се виждаме.
	— Защо? Нали връзката ви е приключила.
	— Ами… така трябва. Той ме държи в ръцете си.
	— Как?
	— Има разни снимки и други неща и ме заплаши, че ако не му се подчинявам, ще ги изпрати в полицията.
	— Не ни интересува вашият интимен живот — каза Мечката, — кажете ни за снимките.
	Настъпи тишина, после се чу ридаене, което бе отрязано. Разговорът продължи от средата на изречението:
	— … неудобно да говоря за това — каза Паулус с измъчен глас.
	— Значи близнаците фон Графенлауб не са били единствените замесени малолетни — каза Мечката.
	— Не.
	— Колко годишни бяха?
	— Различно. Обикновено бяха петнайсет-шестнайсетгодишни и нагоре.
	— Но невинаги.
	— Не.
	— На колко години бяха най-малките?
	Отново настъпи тишина и Мечката каза нещо окуражително.
	Паулус отговори неохотно:
	— Мисля, че бяха на около дванайсет или нещо такова. Не съм сигурен.
	Чарли фон Бек строши чашата си за кафе в пода. Беше побелял от гняв. Фицдуейн спря касетофона.
	— Идиот, тъп, безотговорен идиот — изкрещя съдията. — Как е могъл?!
	— Успокой се, Чарли — каза Шефът, — изкара ми акъла. Надявам се, че поне си беше изпил кафето.
	Чарли фон Бек се усмихна против волята си. Шефът изчака малко, за да се увери, че съдията се е овладял и след това даде знак на Фицдуейн да продължи.
	— Къде се осъществяваха тези срещи? — попита гласът на Мечката.
	— Ами, на различни места.
	— Например? Във вашата къща?
	— О, не, никога при мен. Балак обичаше нещата да стават така, както той иска. Предпочиташе определена обстановка, искаше всичко, от което се нуждае, да му е под ръка, опиати и разни други работи.
	— Тогава къде ходехте?
	— Невинаги знаех къде отиваме. Случваше се да дойде да ме вземе и да ме заведе някъде с превръзка на очите. Той обича да играе на разни игри. Понякога се правеше, че не ме познава и че се срещаме за първи път.
	— Ходили ли сте в апартамента на Ерика?
	— Да, но сравнително рядко. В повечето случаи отивахме в ателието на Балак до реката.
	— Споменахте, че Балак обичал определена обстановка — каза Мечката. — Бихте ли я описали? Защо това е толкова важно?
	— Той обича ритуалите — каза Паулус с несигурен глас.
	— Какви например?
	— Ами например черна магия, но само наужким. По-скоро пародия на черно магьосничество, но с черните свещници и жертвоприношенията на хора, но не истински, а наужким. Беше зловещо.
	Фицдуейн се намеси:
	— Можете ли да опишете стаите, където сте били?
	— Имаше няколко такива стаи. Всички бяха обзаведени еднакво с пурпурночервени стени, черни копринени завеси и мирис на тамян. Понякога ние носехме маски, а друг път тези, които водеше.
	— Разкажете ни по-подробно за жертвоприношенията — каза Мечката. — Споменахте, че имало мними жертвоприношения на хора.
	— Идеята бе, жертвата да умре, когато се достигне оргазъм. Ерика много го харесваше. Тя имаше един масивен нож с широко острие и много обичаше да го размахва. Вземаше котка и точно във върховия момент я убиваше и целият ме обливаше в кръв — чу се звук на погнуса, рязко прекъснат от пауза при редактирането.
	Шефът направи знак на Фицдуейн да спре касетофона. Личеше си, че чутото го е разтърсило.
	— И после са започнали с хора — каза той. — Направо ми се гади. Има ли още много?
	— Не — каза Мечката, — ще ви го предам накратко, ако искате.
	Шефът се замисли. След около почти минута той вдигна поглед към Мечката:
	— Всичко съвпада. Толкова е гадно… перверзно и демонично.
	— После го попитахме за ножа — каза Мечката. — Балак казал на Паулус, че са му го правили по поръчка. Бил е копие на ритуален нож за жертвоприношения, използван от езически култ в Ирландия. Видял го е в някаква книга и много му е харесал. Очевидно притежава цяла библиотека с порнографски материали, брошури за черна магия и тъмната страна на човешкото поведение. Използва ги, за да си организира игрите. Най-важните правила са записани в една книга, която нарича Магическата.
	— Това е книга с напътствия по черна магия, нали? — намеси се Кершдорф. — Преди години имаше подобен случай, където се оказа, че черномагьосничеството е пак сексуално мотивирано.
	— Кой друг, освен Балак, Ерика и децата е бил замесен? — попита Шефът. — Имало ли е друг човек или само той е бил резервата от отбора на възрастните?
	— Имало е и други — каза Мечката, — но винаги са били с маски. Паулус смята, че е разпознал някои от тях по гласовете — Мечката подаде един списък с имена, на Шефа, който поклати глава. Не беше много изненадан, че вижда името на един посланик, но останалите бяха все хора от управляващите среди.
	— Понякога е имало и млади проституиращи мъже — каза Мечката. — Спомена няколко, но само с малките им имена. Единият от тях се е казвал Клаус — описанието съвпада, бил е Клаус Миндер. На един друг му викали Маймуната. Тъй като е знаел, че Клаус и Маймуната вършат едно, и също, Айво е притиснал Маймуната и явно се е поувлякъл при опитите си да го накара да си развърже езика. Айво се е опитвал да намери убиеца на Клаус Миндер — горкото момче. Всъщност Сър Айво. Разбрал е твърде много неща и това го уби.
	— Хайни — каза Шефът, — наистина смятам, че чухме достатъчно. Въпросът е как да заловим този психопат, без да рискуваме живота на хората си?
	— И за това сме помислили — каза Фицдуейн, — решихме да се възползваме от тактиката на древните гърци.

	* * *

	Бяха на един отдалечен пробен полигон, част от военната база в Санд. Мъжът с маскировъчните дрехи имаше вид на човек, който прекарва много време в планината. По-светлата кожа около очите му очевидно показваше, че доста време е носил ски очила. По чин бе майор, елитен гренадир от швейцарската армия и експерт по борбата с тероризма. Обикновено сътрудничеше на отдела за борба с тероризма към федералната полиция, но нерядко предоставяше услугите си на кантонните и градски служби за опазване на реда. Специалността му бяха експлозивите.
	— Не сте ли мислили да взривите входа? — попита нерешително той. — Тогава ще можете да използвате почти всякакъв вид експлозив, пък и доколкото съм чувал, доста често се прилага. Войниците го правят от години, когато не им се влиза през някоя врата — каза той весело.
	— Много смешно — каза Мечката, — нали ако взривим входа ще навредим на всички, които стоят наоколо.
	— И тъй като един от тях вероятно ще съм аз — каза Фицдуейн, — предложението ви никак не ми харесва, макар и да знам, че в него няма зъл умисъл.
	Майорът се втрещи.
	— Скъпи ми друже, та ние няма да позволим дори и косъм да падне от главата ти. Можем съвсем точно да изчислим колко и какъв експлозив ще е необходим. Ще се чуе само „бум“ и виж ти, врата!
	— Навремето познавах един смахнат от Специалните служби на САЩ, който все си играеше с експлозиви — каза Фицдуейн. — Викаха му Дучински безпроблемния, защото всеки път щом му поставеха някаква задача, свързана с експлозиви, независимо колко трудна бе тя, той все казваше: „Няма проблеми, приятел“ и започваше да действа. Наистина си разбираше от работата.
	— Ето, видяхте ли — каза майорът.
	— Докато един ден не взриви себе си — продължи Фицдуейн — и половината момчета от един елитен отряд. Оттогава не вярвам много-много на експлозивите. Предполагам, че едва ли ще искате да чуете последните му думи.
	— Не — отговори майорът.
	— Освен това нашата мишена много си пада по мини и разни други клопки, които да слага в стените и които лесно могат да се задействат от външен взрив. Трябва ни насочен взрив, който ще избие преградата и ще неутрализира всички заложени клопки.
	Един камион бавно се приближи до тях. Отзад имаше нещо, което приличаше на правоъгълен сандък, голям колкото врата, но с дебелина петнайсет сантиметра. Камионът се изравни с тях и спря. От него изскочиха трима войника, развързаха сандъка, свалиха го и го облегнаха на тухлената стена на старо тренировъчно укрепление, на което имаше монтирана една бронирана метална плоча.
	— Ако застанете пред сандъка, няма да ви се случи нищо — каза майорът, — но практиката изисква да се спазват правилата за безопасност.
	Фицдуейн и Мечката не чакаха втора покана. Застанаха зад прикритието на наблюдателен бункер, който гледаше към сандъка под прав ъгъл. Към тях се присъединиха и войниците. Накрая дойде и майорът, без да бърза, сякаш, за да докаже вярата си в собствените си способности. Сложиха си стоманени шлемове. Фицдуейн се почувства като глупак.
	Майорът държеше един малък радиопредавател с формата на химикалка.
	— Запознати ли сте с принципа на действие на насочения или както някои го наричат, фокусирания взрив? — попита той.
	Фицдуейн и Мечката кимнаха. Идеята за създаването на насочен взрив се породила от откритието, че силата на взрива може да бъде направлявана, като експлозивът се постави в контейнер с определена форма и отвор, откъдето да се освободи енергията. Пробивната сила ще търси освобождаване по пътя на най-малкото съпротивление, след което освобождаването ще продължи по инерция. В последствие този принцип бил доразвит и започнало използването на експлозиви във вид на лента, от която можели да се изрязват необходимите форми.
	— Щях да съм по-спокоен, ако трябваше да се пробие само един вид материал — каза майорът. — Да беше само бронираната плоча, няма проблем, но когато се добави и друг материал, понякога се случват странни неща. В този случай зарядите са в задната част на сандъка. В центъра е поставен слой от кевлар, подсилен с керамични плочи. Не можем да използваме бронирани плочи, защото ще стане много тежко. Отпред сме оставили място за картина, както искате. Не е необходимо да се отваря целият сандък, за да се види картината, в противен случай ще стане доста неудобно. Затова отпред сме поставили вратички на панти.
	— Много ми е любопитно дали взривът ще увреди картината — попита Фицдуейн, — защото отпред ще сложим нещо наистина ценно, за да можем да заинтригуваме нашата мишена, а като ви знам какви сте вие швейцарците, ако с картината се случи нещо, накрая ще ми връчат сметката.
	Майорът въздъхна.
	— Хер Фицдуейн, допускам, че това е опит за остроумие от ваша страна, но дори и да не е, искам да ви уверя, че картината ще остане непокътната. Цялата мощ на експлозива ще е насочена към стената. Картината няма дори да помръдне. Гледайте!
	Натисна един бутон на предавателя. Чу се приглушен трясък. Част от бронираната плоча падна заедно със стената сякаш бе отрязана с бръснач. Нямаше дим. Вдигна се прах от отломките и вятърът го отвя.
	Фицдуейн се приближи до предната част на сандъка и отвори вратите. На мястото на картината бе поставен голям плакат възхваляващ „Суисеър“. Плакатът бе непокътнат, Фицдуейн се обърна към майора, който самодоволно бе скръстил ръце:
	— В Троя щяха да ви боготворят — хвърли поглед към сандъка. — Мисля, че можем да внесем някои подобрения — добави той, — доколко сте запознат с гранатите с паралитичен газ?

	* * *

	— Саймън — каза Фицдуейн в слушалката, — утре ще правиш ли обичайния си обеден салон?
	Балак се засмя:
	— Да, както винаги. За мен ще е удоволствие да те видя.
	— Искам просто да се сбогувам. Вече си тръгвам. Направих всичко, което бе по силите ми и е време да се прибирам у дома.
	Балак отново се засмя:
	— Ти видя Берн от доста по-различен ъгъл, отколкото обикновените туристи. Ще ни липсваш. Чакам те утре.
	— Чао — каза Фицдуейн, затвори телефона и погледна Мечката. — Сега всичко е в ръцете на Паулус фон Бек. Как ще действаме, по план „А“ или план „Б“?
	Излязоха от „Кирхенфелдщрасе“ и се насочиха към полицейското управление, където прекараха два часа в тренировка по стрелба. Мечката бе добър инструктор и Фицдуейн почувства как старите му умения се възвръщат. Последните двайсет минути стреляха с патрони „Глейзер“.
	— Зарядите на ловната ти пушка са направени по подобие на тези — каза Мечката, — ако ти се струва, че деветмилиметровите патрони не са достатъчно ефективни, както всъщност си е, помисли върху факта, че попаденията с Тлейзер са деветдесет процента смъртоносни.
	Фицдуейн вдигна един патрон „Глейзер“.
	— А да не би само добрите момчета да имат право да ги ползват?
	— Продажбата им е ограничена — каза Мечката.
	Фицдуейн вдигна въпросително вежда: — Нима?
	— Не — каза Мечката.

	* * *

	Шефът на Крипо и Килмара говореха по специалната линия.
	Килмара беше разтревожен:
	— Няма ли някакъв друг начин? Хюго вече не е на двайсет. С възрастта рефлексите стават по-бавни.
	— Това е негова идея — каза Шефът. — Знаеш какво се случи, когато влязохме по обичайния начин, имам предвид „Мюри“. Дадохме жертви. Хюго смята, че при успешно влизане, ще сме спечелили битката наполовина. Ако Балак е там, то заради собствената си безопасност няма да може да пусне в действие хитрите си трикове и тогава задържането му ще е въпрос на рутина.
	— Ами ако Балак не е сам?
	— Фицдуейн няма да направи нищо, преди да е задействал насочения взрив. Освен това има заложени и гранати с паралитичен газ. Това би трябвало да му осигури достатъчно време и да ни помогне да стигнем до него бързо. Предвидили сме най-добрите си хора за тази операция.
	— Бих искал да можехте да изкарате Балак от леговището му — каза Килмара. — Един Бог знае какво има в склада си.
	— Ще се опитаме. Примамката ще е картината, която Паулус ще занесе. Ако Балак се хване, тогава дори няма да се наложи Фицдуейн да взема участие в арестуването му. Но ако не се съгласи, то ще трябва да действаме по план „Б“. Смяташ ли, че Фицдуейн ще се справи?
	Килмара въздъхна:
	— Той е достатъчно добър, но въпреки това, тая работа не ми харесва. Чувствам се отговорен за него.
	— Съгласен съм, но погледни нещата от този ъгъл — та ние нямаме избор. Балак ще подуши ченге от един километър, независимо кого ще пратим. Фицдуейн ще може да влезе, без да събужда подозрение. А оттам нататък ще трябва само да стискаме палци.
	— Я ми кажи нещо повече за въпросния Паулус — попита Килмара. — Нали той е имал връзка с Балак. Откъде да сме сигурни, че няма да ни издаде? Ако това стане, Хюго е мъртъв.
	— Чарли фон Бек залага главата си, че можем да разчитаме на него. И Фицдуейн и Мечката смятат, че не лъже. Освен това, мои хора го следят, а телефонът му се подслушва и може да бъде, прекъснат веднага, щом се установи, че сме сгрешили в преценката си.
	— Има много други начини да се предаде съобщение, освен по телефона — каза Килмара.
	— По това време утре всичко ще е свършило.
	— И не забравяй гражданските права на Балак.
	— Гражданските му права могат да вървят на майната си — каза Шефът.
	Като затвори телефона, Килмара се завъртя със стола си и се обърна с лице към човка в креслото насреща му.
	— Мисля, че схвана идеята.
	Мъжът от Мосад се усмихна и кимна.
	— Как се чувстваш сега, когато отново си в Ирландия? — попита Килмара.
	— Не се е променило кой знае колко — каза мъжът от Мосад.
	— Кажи ми за Американското посолство и другите неща — каза Килмара. — Ще пийнеш ли нещо? — той извади бутилка ирландско уиски и две чаши от чекмеджето на бюрото си. Когато разговорът им приключи, навън се бе стъмнило, а бутилката бе празна.

	* * *

	Момчето беше с гръб към него. Беше се отвило по време на съня си и от кръста нагоре бе голо. Паулус не можеше да си спомни кога и как бе дошло. Погали го по гърба, опитвайки се да си спомни как изглежда. Косата му бе златисто руса. Бузите му — покрити с все още мек мъх. Вероятно бе на не повече от петнайсет. Паулус усети, че се възбужда. Приближи се към момчето и плъзна ръка към пениса му. Под опитната му ръка той се втвърди и уголеми. Притисна се плътно, триейки слабините си в меките му задни части.
	Момчето поддаде. Внезапно на Паулус му се прииска да види как изглежда. Държейки с една ръка слабините му, той обърна главата му към себе си. Момчето се изви към него и изведнъж сякаш стана по-едро и по-възрастно и някак си се надвеси отгоре му, стискайки в ръка масивен нож с широко острие. Ножът се спусна към гърлото му. Паулус отвори уста, за да извика, но вече бе твърде късно. Болката беше непоносима. Пред очите му бликна кръв — неговата собствена.
	Усети, че някой го дърпа за ръката. Не искаше да отвори очи. Бе плувнал в пот. Дишаше тежко.
	— Викахте насън — каза един глас.
	Паулус погледна. Пред него стоеше дежурният детектив. Носеше автоматичен пистолет в раменния си кобур, а в дясната си ръка държеше автомат „Хеклер“ и „Кох МП-5“. Вратата на спалнята зад него бе отворена и Паулус видя отвън още един полицай.
	— Съжалявам — промълви той, — сънувах лош сън.
	По-скоро кошмар, помисли си детективът. Лицето му бе безизразно.
	— Желаете ли нещо?
	Не мога да го направя, помисли си Паулус. Вдигна поглед към него:
	— Не, благодаря.
	Детективът понечи да излезе.
	— Колко е часът? — попита Паулус.
	Полицаят погледна часовника си. Трябваше да съобщи за случилото се.
	— Четири без петнайсет — каза той и затвори вратата след себе си.
	Паулус лежеше и мислеше за цената на предателството.

	* * *

	Балак пиеше портокалов сок и слушаше записа на разговора си с Фицдуейн. Гласовият анализатор не показа нищо подозрително. Явно се нуждаеше от повече материал за работа. В миналото доста му бе помагал. Вероятно сега се произвеждат по-съвършени модели, мислеше си Балак, но не смяташе, че и те биха заменили интуицията му.
	Дали го подозираха? По-скоро не. Фицдуейн се бе обаждал не един път и се бяха разбирали добре. Щеше да е по-подозрително, ако не се бе обадил да си вземе довиждане. Беше последният му ден в Берн, а и както изглеждаше, бе последният ден и на ирландеца. Какво съвпадение. Заложи твърде много и май щеше да е по-разумно да тръгне без отлагане.
	И все пак, щеше да е много вълнуващо да проследи всичко до край. В края на краищата, когато човек е тръгнал да покорява върхове, лошото време не може да го уплаши. Постижението си струваше заради опасностите, които човек е преодолял. Рискувам живота си, помисли си Балак и през тялото му премина тръпка на удоволствие.
	По-късно той отново премисли положението и реши, че допълнителна осигуровка няма да му навреди. В хазарта няма нищо лошо, но само добрият играч знае кога да спре. Вдигна телефона и набра един номер. Казаха му, че тръгват незабавно и че ще бъдат на линия далеч преди обед.

	* * *

	Фицдуейн стана рано и Мечката го закара във „Вайзенплац“. Час и половина се упражнява в ръкопашен бой с един полицейски инструктор, който нямаше никакво чувство за хумор. Към края на тренировката, насинен и натъртен, Фицдуейн приложи някоя и друга хватка, която бе научил от престоя си във военновъздушните сили. Изнесоха инструктора на носилка.
	Мечката го гледаше невярващо:
	— Никога не съм и подозирал, че притежаваш подобни умения.
	Фицдуейн се бе поуспокоил:
	— Не се гордея особено с това. Помага само в редки случаи — усмихна се крачно. — Човек трябва да се бори с разума си.
	Следващия един час прекараха в стрелба с патрони „Глейзер“, тренирайки реакция на стрелба в затворено помещение, Фицдуейн се справи блестящо. Дрехите му се пропиха с миризма на барут. Изкъпа се, преоблече се и от миризмата не остана и помен.

	* * *

	Съдия-следователят погледна братовчед си. Паулус бе пребледнял от страх и безсъние. Беше облечен безукорно, но от него се носеше миризма на лосион за след бръснене с лек привкус на повръщано. Несъмнено той бе най-слабото звено в плана. За щастие, нервността и притеснението му спокойно можеха да бъдат причинени и от друго: опита му да измами и притежателя на картината и музея. Легендата беше добра, но дали бе достатъчно достоверна — е, това щеше да покаже времето.
	Гледайки Паулус с други очи, откак бе чул признанията му, Чарли фон Бек се питаше дали скалъпената от тях измама не бе всъщност повторение на нещо, което се е случвало и преди. Паулус винаги бе живял нашироко, което, като се има предвид заплатата му и личните му средства, бе донякъде учудващо. Може би вече се поувличаше, помисли си фон Бек. Допреди да чуе записа, той би поверил живота си в ръцете на Паулус. Не трябваше да променя мнението си, само защото интимният живот на братовчед му бе попреминал границата? В края на краищата бяха роднини.
	Радиото непрекъснато пукаше и пращеше — бойните групи докладваха. Чарли фон Бек погледна часовника си. Беше рано за телефонното обаждане.
	Паулус захлупи лице и се разрида, после вдигна глава и каза:
	— Не мога… не мога да го направя. Страх ме е от него. Ти не знаеш колко силен е той. Винаги усеща, когато има нещо нередно. Ще разбере, че му кроим нещо — гласът на Паулус премина в ужасен писък: — Ти не разбираш — той ще ме убие!
	Шефът на Крипо му подаде две таблетки и чаша вода.
	— Това е валиум — каза той, — вземи.
	Паулус послушно глътна таблетките. Шефът изчака няколко минути и после започна да му говори утешително:
	— Успокой се. Дишай дълбоко. Затвори очи и не мисли за нищо. Няма за какво да се притесняваш. След няколко часа всичко ще е свършило.
	Паулус се отпусна на стола, затвори очи и се заслуша в равномерния глас на Шефа. Звукът го успокояваше и му вдъхваше увереност. Не разбираше думите, но това нямаше значение. Унесе се. След двайсет минути се събуди освежен. Като отвори очи видя Шефа, който му се усмихваше. Пиеше чай. На масата имаше няколко празни чаши, а Чарли държеше чайник.
	— С мляко или с лимон?
	Паулус изпи чая си на малки глътки, държейки чашата с две ръце. Беше спокоен. Вече знаеше какво трябва да направи.
	— Хайде да повторим всичко за последно — усмихна се Шефът. — Повторението е майка на знанието.
	Паулус го погледна:
	— Не се притеснявайте. Вече съм добре.
	— Все пак нека да повторим плана.
	Паулус кимна:
	— Ще се обадя на Балак и ще му кажа, че имам една картина за оценка, но се нуждая от още едно мнение и че ще му бъда признателен, ако веднага дойде и я погледне. Ще му кажа, че е много важно и ще намекна, че имам възможност да я взема за много по-малко, отколкото струва. Ще му дам да разбере, че правя това за собствена изгода зад гърба на музея. Ще му обясня, че не смея да предприемам нищо преди втори човек да потвърди моята оценка, защото рискът е голям. Ще му кажа, че може да делим, ако потвърди стойността на картината.
	— Балак не би трябвало да се усъмни в нищо до тук — каза Шефът. — Ти и преди си искал мнението му, нали?
	— Не един път. Той има набито око. За първи път обаче, ще му предлагам да делим, макар че той на няколко пъти го е подхвърлял уж на шега.
	— Мисля, че ще се хване — каза Чарли фон Бек. — Сега ни трябва някакво правдоподобно обяснение за времето, когато това ще стане. Мисля, че ще го заинтригува. Той обича да корумпира хората.
	— Ще подчертая, че наистина е спешно и ще му предложа да мине към музея още днес, защото не смея да я държа по-дълго тук, да не би някой да я види.
	— А кой е предполагаемият притежател на картината?
	— Един дипломат, който се е забъркал с едно момиче и му трябват пари в брой веднага, за да потули работата. Смята, че картината си струва парите, но не знае, че е много по-скъпа.
	— А каква е картината? — попита Чарли фон Бек.
	— Няма да му кажа това по телефона. Искам да му изостря апетита. Той обича игрите.
	— Да, знаем — каза Чарли фон Бек и погледна отново часовника си.
	— Това е колаж на Пикасо — каза Паулус. — Въпросът е дали това е истински Пикасо или творба на художник от школата на Пикасо.
	— Е и какъв е отговорът? Истински Пикасо ли е?
	— Да.
	— Колко струва? — попита Шефът.
	— Около половин милион долара. Не е съвсем характерна за Пикасо творба, а и не всеки обича колажите.
	— Половин милион долара? — възкликна Шефът. — Надявам се да не се стигне до стрелба или поне швейцарският франк да качи курса си спрямо долара. Откъде я взе?
	— Предпочитам да не казвам.
	— Сигурен ли си, че Балак никога не я е виждал? — попита Чарли.
	— През последните двайсет години е била на един таван. Опит да се избегне британският данък наследство.
	— Нормално, това са толкова пари — каза Шефът, който обичаше ясните мотиви. — Самият аз като малък правех колажи. Все още пазя някои от тях.
	— Жалко, че не се казваш Пикасо — каза Чарли фон Бек. Часовникът му започна да пиука.
	— Твой ред е — каза Шефът на Паулус.
	Паулус вдигна телефона.

	* * *

	Мъжът, който беше на третия етаж в склада срещу ателието на Балак, каза нещо по радиото си. Тъкмо приключи и от асансьора се показа партньорът му, който все още напъхваше крачолите си в ботушите.
	— Има ли нещо?
	Мъжът със силно увеличителния бинокъл кимна:
	— Един мерцедес с цюрихски номер остави трима типа и замина. Единият каза нещо по домофона и Балак ги пусна да влязат. И тримата носят сакове. Записах всичко на касета — той посочи поставената на статив видеокамера.
	— Странно — каза новодошлият. — Не ни ли казаха, че Балак спазвал строг режим и когато рисувал, не пускал никого.
	— Да, прав си — каза този с бинокъла.
	Другият превъртя лентата и натисна клавиша за възпроизвеждане. Лицата не се виждаха ясно. Последният от тримата се обърна и се огледа, преди стоманената врата да се затвори след него.
	Новодошлият попита:
	— Какво мислиш за това?
	— Същото, каквото и ти — отговори мъжът с бинокъла. — Последният от тримата е Анжело Лестони, което означава, че другите двама са брат му Пиетро и братовчед му…
	— Юлиус — каза другият. — Докладва ли за това?
	— Да.
	Другият сложи противокуршумната си жилетка и започна да проверява снайпера, монтиран на стойка. Беше модел „Хеклер и Кох“ с много прецизен мерник и бърза последователна стрелба. Хрумна му, че сигурно струва колкото едно порше втора ръка. Погали ръчно изработения приклад и си помисли, че сигурно щеше да предпочете пушката.

	* * *

	Мечката и Фицдуейн бяха в залата за съвещания на полицейското управление. Новината току-що бе дошла. Балак имал много работа и не можел да излезе от ателието, но с удоволствие щял да хвърли един поглед на картината, ако Паулус я донесе по обяд. Щели да поговорят, когато си тръгнат останалите гости.
	Палачът не желаеше да напусне бърлогата си. Значи оставаше план „Б“. Фицдуейн не се изненада.
	Мечката правеше последен преглед на подробностите на операцията с десетимата мъже от атакуващия отряд. На една голяма дъска бе окачен плана на разположението на ателието на Балак, който бяха взели от градския планов отдел. С показалка в ръка Мечката повтаряше ключовите етапи.
	— Повечето от вас участваха в операцията в „Мюри“. Знаете какво може да се случи, ако се опитаме да влезем с взлом. Има голяма вероятност да дадем жертви и няма никаква гаранция, че ще заловим Палача. Всъщност е много по-вероятно да не го заловим.
	Ето защо нашата идея е да вкараме човек вътре, който да не му позволи да се измъкне и да задейства скритите си капани. Този човек е Хюго Фицдуейн, виждаме до мен. Огледайте го добре — не искам да го застреляте по грешка.
	Той се обърна към Фицдуейн, който каза:
	— Нито пък аз.
	Чу се смях.
	— Имаме плана на ателието на Балак, но ако вземем предвид това, което знаем за него, вероятно във вътрешността на сградата са направени промени. Един Бог знае какви изненади е сложил в стените. Ето защо е изключително важно да го неутрализираме, преди да е напуснал главното си ателие — това е голямата стая на приземния етаж, където се влиза направо от главния вход и където той си е устроил ателие и приемна. За късмет, понеже той посреща гости по обяд от дванайсет до два, ние знаем какво представлява то — той посочи чертежа зад себе си. — Балак има навика да не се свързва с никого до обяд, ако не се смята телефона, но дори и тогава обикновено отговаря телефонният му секретар. След това той приема приятели, които идват по различно време, но най-късно до два, когато отново се заключва сам. Това е съвсем приемлив навик за един художник и много удобен за един терорист.
	Хер Фицдуейн, който на няколко пъти се е отбивал при него за обяд твърди, че обикновено гостите се появяват не по-рано от дванайсет и двайсет. Ето защо смятаме да приключим с всичко до тогава. Не желаем невинни граждани да попаднат в престрелката.
	Сега нека да повторим последователността на действията ни. Първо — веднага след дванадесет Паулус фон Бек пристига с камиона за доставки, носейки картината, която е поставена в сандък. С него ще има двама носачи. Ако имаме късмет, може да ги пуснат да влязат в ателието и те ще задържат Балак веднага. По-вероятно е обаче, учтиво да ги помолят да оставят картината след първата входна врата. Не забравяйте, че той има много добра предохранителна система включваща три врати, които могат да се отварят само, ако другите две са затворени. Това е някакъв вид въздушна ключалка и обикновено се използва в сгради, които се нуждаят от силна охрана. Подобна преграда трудно може да се премине, защото и трите врати са от стомана. Всъщност, точно това ни подтикна към идеята за Троянския кон.
	Второ — няколко минути след Паулус ще се появи и Фицдуейн. Ако Балак не позволи на носачите да влязат, както предполагаме, че ще стане, тогава Фицдуейн ще предложи на Паулус да му помогне да внесат сандъка. Двамата ще го вкарат в студиото и ще го подпрат на стената. Според Паулус, в ателието имало едно място, където Балак закачал картините, които ще оценява — нещо във връзка със светлината — което е отбелязано на диаграмата ето тук.
	Трето — сега вече навлизаме в решаващата фаза, но на Фицдуейн се пада задачата да неутрализира Балак и взриви насочения експлозив. След което нахлуваме ние и моментално поставяме Балак под арест. Някакви въпроси?
	Заместник-командирът на атакуващия отряд попита:
	— Паулус ще бъде ли въоръжен?
	— Не — каза Мечката. — На времето е бил в близки взаимоотношения с Балак. Едва ли е замесен в нещо сериозно, но предпочитаме да не рискуваме.
	— Ами ако дойдат гостите преди хер Фицдуейн да е задействал взрива? — попита лейтенантът.
	Мечката направи гримаса:
	— Хер Фицдуейн ще трябва да не допуска такова нещо. Ще трябва да действа при първа възможност. Планът ни не е съвършен, но засега е най-добрият.
	Имаше още въпроси и още доизясняване на различните точки на плана. Това, че момчетата от атакуващия отряд явно си разбираха от работата, поуспокои малко Фицдуейн, но така или иначе те щяха да са отвън, когато той започнеше да действа и за няколко жизненоважни секунди — според изчисленията между двайсет и трийсет — той щеше да е насаме с невъоръжения и несигурен Паулус и многократния убиец. Обядът не обещаваше да е забавен.
	Въпросите и обясненията бяха приключили. Хората от атакуващия отряд се изнизаха покрай Фицдуейн, най-отзад вървеше командирът. Той подаде ръка на Фицдуейн.
	— Хер Фицдуейн, моите хора и аз ви желаем късмет.
	— Когато всичко свърши, ще пийнем заедно — каза Мечката, — аз черпя.
	Фицдуейн се усмихна:
	— Доста ще се изръсиш.
	Командирът на отряда отдаде чест и излезе.

	* * *

	Паулус фон Бек надзираваше товаренето на сандъка с колажа на Пикасо. Притесняваше се не толкова за самата картина, макар и това да имаше значение, колкото за това дали Балак няма да забележи нещо необичайно в поведението на носачите. Полицаите с гащеризони не бяха свикнали да пренасят картина, която струваше два пъти повече от това, което можеха да припечелят от работата си за цял живот. Повториха всичко няколко пъти докато не започнаха да се движат и да действат като обучени носачи — или поне на пръв поглед.
	Мислеше си, че всяка работа има свой собствен стил. Може би хората смятат, че щом някой е облечен с гащеризон, значи е носач. Нещата не са толкова прости. Човек, чиято работа е да разнася разни неща, скоро си изработва определени похвати за вдигане и носене, които карат и най-тежката работа да изглежда лека.
	Според него, полицаите не се справяха много добре. Използваха твърде много сила и твърде малко акъл, за да повдигнат тежкия сандък. „Е, какво друго можеше да се очаква от полицаи — помисли си той“. Върна се припряно до кабинета си. Нямаше време, за да се приготви. Господи, само след няколко минути, може би щеше да е мъртъв или поне тежко ранен.
	Сърцето му биеше силно, на челото му изби пот. Хвърли един поглед към валиума, който Шефът на Крипо бе оставил в една чинийка. Изкушаваше го. Взе хапчето с два пръста. Ето как започва пристрастяването, помисли си той. Физиологична зависимост. Дали това не беше същото като сексуалните му желания? В това ли се коренеше връзката му с Балак?
	Захвърли ядно валиума. Каквото е било, било. Сега трябваше да се съсредоточи и да направи това, което е нужно. Отключи куфарчето си и извади един четиридесет и петкалибров автоматичен пистолет „Детоникс“. Прототипът му бе американският четиридесет и петкалибров „Колт“, но пистолетът „Детоникс“ беше по-лек и по-малък, предназначен да се крие по тялото.
	Зареди и го пъхна отзад на колана си. От опит знаеше, че нищо не личи. Не един път го бе носил, когато пренасяше ценни произведения на изкуството и знаеше как да го използва. Това бе Швейцария. Паулус фон Бек, експерт и скулптор бе също и капитан от швейцарската армия.
	Чарли фон Бек влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея. Спомни си времето, когато той и Паулус бяха като братя.
	— Знаеш ли, Паулус — каза той, — напоследък през главата ми минаха доста неласкателни мисли по твой адрес.
	Паулус се усмихна.
	— Самият аз се чувствах по същия начин.
	— Обичаш някого, вярваш му и изведнъж разбираш, че той има някакъв недостатък, който те наранява — каза Чарли фон Бек. — Чувстваш се предаден и започваш да се питаш много неща. Намразваш човека, когото си обичал, искаш да му причиниш болка, за да си отмъстиш за болката, която той ти е причинил.
	— Това е съвсем естествено — каза Паулус. Понечи да излезе от стаята. Чарли все още бе облегнат на вратата, сякаш не знаеше какво да направи.
	— Трябва да тръгвам — каза Паулус. — Успокой се, нямам нужда от напомняне. Зная какво се иска от мен.
	— Идиот такъв — каза фон Бек, прегърна неумело Паулус и после отстъпи назад смутено. — Явно кръвта вода не става…
	— Не се притеснявай, няма да предам името фон Бек.
	— Зная — каза Чарли и отстъпи от вратата. През прозореца видя как Паулус се качи в колата си и потегли. Камионът за доставки с двамата полицаи и сандъка с Пикасо го последва.
	Чудеше се дали не трябваше да накара Паулус да остави пистолета. Шефът смяташе, че не трябва да е въоръжен, а и Фицдуейн знаеше, че Паулус няма да носи оръжие. Ами ако все пак Паулус ги предадеше?
	Надяваше се, че Балак няма навика да прегръща гостите си за добре дошли. Погледна часовника си. Какъвто и да беше изходът от операцията, след един час всичко щеше да свърши. Излезе от музея и се запъти към полицейското управление.

	* * *

	— С колко време разполагаме? — попита ядно Шефът на Крипо, цялото му същество излъчваше гняв, но гласът му бе овладян или почти овладян. В ръката си държеше бележка.
	— Пет-шест минути — каза Мечката. — Чарли току-що се обади, Паулус е тръгнал. Всъщност може би вече е там.
	Шефът пъхна бележката под носа на Мечката — братята Лестони са там, заедно с братовчед си. Мечката го погледна изненадано.
	— Но това съобщение е пристигнало почти преди час! Виж времето на получаване.
	— Пак са оплели конците — каза Шефът, — имало някакъв нов в оперативна, който още не можел да се ориентира, но това вече няма значение.
	Колата на Фицдуейн бе отворена. Зад нея имаше редица от полицейски коли и джипове, готови да предотвратят всякакъв достъп до студиото от страна на случайни минувачи, щом Фицдуейн влезеше. Войскови части бяха в бойна готовност. Групата за наблюдение от въздуха щеше да пристигне всеки момент.
	— Кои са тия Лестони? — попита Фицдуейн.
	Шефът поклати глава:
	— Не можеш да влезеш. Трябва да го направим по стария начин, с атакуващ отряд.
	— Фамилия Лестони — каза Мечката, — са професионални телохранители, които обикновено се наемат от много неприятни хора от сорта на Либийската народна служба и сирийските тайни служби. Най-доброто, което може да се каже за Лестони е, че работата им е да предпазват. Макар и да няма доказателства, мнозинството от полицейските служби и разузнавателни агенции, обаче, смятат, че Лестони са отговорни за единадесет удара или поне за толкова знаем.
	— Защо не ги приберете за неприлично поведение? — попита Фицдуейн. — Има ли заповед за залавянето им?
	— Интерпол е издал заповед за следене и докладване — каза Шефът, — но не и за задържането им. Подобни типове обикновено изхвърляме от Швейцария за неправилно паркиране, а евреите ги довършват в някоя тъмна уличка. Не е там работата, лошото е, че вече е твърде късно. Пристигнали са в ателието на Балак преди около час.
	— Може би колекционират творби на изкуството — сухо каза Фицдуейн. Той слушаше разсеяно, защото проверяваше оръжията си и другите неща. Дистанционният детонатор за насочения експлозив бе прикрепен за лявата му китка, точно над часовника му. Един миниатюрен радиопредавател щеше да държи в течение полицаите отвън. Носеше деветмилиметров „SIG“ с патрони „Глейзер“ и два резервни пълнителя. В кобур на глезена имаше един тридесет и осемкалибров „Смит и Уесън“, а отзад на колана си имаше нож. В левия джоб на сакото си носеше миниатюрна газова граната, а в десния — еднократни пластмасови белезници. Под ризата си бе облякъл противокуршумна кевларена жилетка, направена като тенис фланелка. Всичко си беше на мястото. Доста необичайно облекло за приятелски обяд в град, който не е виждал война от Наполеоново време.
	— Влизам — каза той — очевидно някой тъпак му бе задигнал гласа. Сам не повярва на ушите си.
	Шефът вдигна ръка и каза отчетливо:
	— Няма начин да влезеш сам срещу трима професионални телохранители и Балак. Забрави какво си обещал. Изключено е. Тяхната работа е да убиват хора и имат доста голям опит в това, а най-важното е, че си обичат работата. Имат добра мотивация, а и така или иначе са по-млади от теб. Рефлексите им са по-бързи. Нещата вече опират до биология и физиология.
	Шефът грабна тефтера на един минаващ полицай, подпря го на колата и започна да рисува.
	— Гледай сега — посочи той трите хикса, които бе написал, — ако се приближиш до Балак, поне един Лестони ще е готов да се намеси във всеки момент. Другите двама ще са на такива позиции, че единият ще е винаги малко зад теб, за да не можеш да го виждаш с периферното си зрение, а другият ще е на такова място, което попада точно в зоната на сляпата точка. Независимо от уменията ти, а дори и с подкрепата на насочения експлозив, аз не виждам как би могъл да се измъкнеш жив от там. Не забравяй, че колкото и да си подготвен и на теб ще ти подействат паралитичните гранати. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да обезвредиш двама или най-много трима. Дотук си мъртъв. Питам, струва ли си да рискуваме? Не, не ми отговаряй, ти вече загуби играта. Ако все пак влезеш, единственото, което ще докажеш, е, че си смахнат или по-лошо — глупав.
	— Не сме четирима срещу един — забравяш за Паулус.
	Паулус не играе никаква роля. Първо не е въоръжен и второ, не сме сигурни дали няма да те предаде. Но дори и да се опита да се намеси на твоя страна, Лестони ще го претрепят като муха. Разбери, че тези хора убиват така, сякаш се бръснат. Всичко е въпрос на нагласа — те са хора без скрупули. Ето това ги прави опасни.
	Като се качваше в колата, Фицдуейн се питаше дали Балак знае, че е разкрит. Може би не. Шефът слушаше нещо, което му съобщаваха по радиото. Бе го долепил до ухото си, защото колите палеха и нищо не се чуваше. Когато свърши, се обърна към Фицдуейн и каза:
	— Сандъкът с картината е пристигнал. Както очаквахме, нашите хора не са били допуснати да влязат. Отвътре са излезли двама типа и са прибрали сандъка, Паулус е влязъл с тях.
	— Това са Лестони — каза Мечката.
	— Така изглежда — каза Шефът.
	— Трябва да отида — каза Фицдуейн през отворената врата на колата. — Не мога да оставя Паулус сам. Ще измисля нещо — той затръшна вратата.
	— Не! — извика Шефът, хвана дръжката и отвори врата. — Няма да го позволя. Твърде опасно е. Паулус ще трябва да се справи сам със ситуацията — посегна да вземе ключовете.
	Мечката скочи напред и хвана Шефа за ръката.
	— Господи Макс, глупаво е. Нямаме време за спорове.
	— Той никъде няма да ходи — повтори Шефът упорито.
	— Добре, компромисен вариант — каза Мечката. — Фицдуейн влиза, проверява как стоят нещата, извинява се, че не може да остане за обяд и си тръгва. Едва, когато излезе, взривяваме стената. Така ще сме сигурни, че Балак е вътре и ще имаме идея какво е вътрешното разположение, но Фицдуейн ще остане отвън, когато започне пукотевицата.
	Шефът и Фицдуейн се гледаха напрегнато.
	— Съгласен ли си? — попита Шефът. — И без излишно геройство. Пристигаш, оглеждаш и се измиташ, колкото можеш по-бързо.
	Фицдуейн се усмихна:
	— Добре звучи.
	Шефът затвори вратата на колата:
	— Ти си идиот. Но все пак ти желая късмет.
	— Стойте наоколо — каза Фицдуейн, излезе от полицейския паркинг и подкара към ателието на Балак.

	* * *

	Балак обичаше обедния си прием. Така можеше да си почине — хем беше на собствена територия, където той водеше играта, а и времето бе ограничено. От дванайсет до два той си беше в къщи за няколко внимателно подбрани хора. Макар и на пръв поглед да изглеждаха случайни, всеки от тях бе внимателно проучен и можеше да си позволи илюзията, че води нормален живот. Знаеше, че се самозаблуждава, но това бе част от удоволствието.
	Беше много удобно да си художник. Можеш да си позволиш някои ексцентричности, без хората да го приемат за ненормално. Много хора мислеха, че манията му за безопасност — тройната стоманена врата, камерата на входа, е всъщност един трик за увеличаване на пазарната стойност на картините му. Забулваше го тайнственост и хората ставаха по-любопитни. Балак смяташе, че ако човек иска да вземе истинската цена на работите си, трябва да разбира повече от драматично изкуство и не толкова от изобразително. Да вземем Пикасо и Салвадор Дали. Без съмнение, изкуството бе част от шоу бизнеса. А като се замисли човек, стигаше до извода, че същото се отнася и за тероризма.
	— Аз съм човек на различните роли — каза си той. Мисълта му достави удоволствие. Отвори една бутилка бира и я изпи на един дъх на едри глътки. Тримата Лестони пуфтяха със сандъка и го нагласяха, следвайки указанията на Паулус, а той подскачаше около тях.
	Балак съжали, че е извикал Лестони. Щяха да му развалят обедния прием. За нещастие, изглеждаха точно такива, каквито бяха — професионални убийци. Даже си бяха дошли с мрежестите маски за лице и искаха да ги носят и вътре, но той бе категоричен. Маските бяха свалени и сега висяха на една кука за картина като гротескна скулптура. В стаята се носеше ароматът на брилянтин за коса. „По дяволите“, каза си Балак. Беше в чудесно настроение.
	Картината, макар и все още неразопакована, бе пристигнала по местоназначение. Паулус изглеждаше вече по-спокоен и започна да наглася осветлението, за да създаде желания ефект. Тримата Лестони заеха позициите си така, че можеха да наблюдават цялата стая.
	Балак реши, че е излишно да ги представя на гостите като бизнесмени, които се интересуват от картините му, защото номерът нямаше да мине. Единствената търговска дейност, освен насилието, което предлагаха, бе продажбата на наркотици. А може би и продажба на оръжие — това нямаше да е чудно за Швейцария. Не, не става, щеше да каже, че са телохранители, които е наел, за да придадат малко респект на следващото му шоу и че сега репетират. Добрите граждани на Берн щяха да лапнат въдицата.
	Индикаторът на вратата изпиука. Той погледна мониторите, вградени в стената — беше Фицдуейн, който идваше да се сбогува, преди да се върне на мрачния си и влажен остров. Имаше дистанционно управление на вратите. Натисна последователно бутоните и видя как Фицдуейн влиза. Последната врата се затвори зад него и той се появи в стаята. Ама че ирония — да посреща мъжа, който претърсваше града заради него. Животът бе пълен с малки удоволствия. Подадоха си ръце.
	— Няма да стоя дълго — каза Фицдуейн. — Просто се отбих да си вземем довиждане. Тази вечер тръгвам от Цюрих, а имам още много работа.
	Балак се засмя:
	— Това не би казал никой швейцарец. Един швейцарец досега щеше да е приключил с приготовленията и да преглежда билетите си за трети път, преди да тръгне за летището няколко часа по-рано, в случай, че нещо го забави по пътя.
	Фицдуейн се усмихна на свой ред. Магнетизмът на Балак отново го впечатли. Макар и да знаеше докъде стига Балак в садистичните си наклонности, макар и да помнеше как гледат някои от жертвите му, този човек определено имаше обаяние. Сега, в присъствието му, Хюго си даваше сметка колко лесно е било за Паулус да се поддаде. Палачът притежаваше страховита мощ. В негово присъствие, човек изпитваше желание да направи всичко, само и само да му се хареса, само и само да привлече вниманието му. Наистина притежаваше невероятен чар. Но не беше само това — той подчиняваше другите на волята си.
	Един от тримата Лестони, май беше братовчедът Юлиус, поне доколкото си спомняше от беглото преглеждане на папката, която Мечката бе хвърлил в колата в последната минута, стоеше отляво на Балак и леко напред. Ако Фицдуейн бе левичар, тогава щеше да стои от дясната страна на Балак — винаги от страната на ръката с оръжието. Това бе станало рефлекс за него. Фицдуейн започна да си дава сметка, защо Шефът бе толкова категоричен. Дори и да използваше изненада, щеше да е късметлия, ако можеше да обезвреди един от тях, камо ли и тримата. А да не говорим за Балак.
	Почувства се като глупак, задето бе предложил този идиотски план. Положението бе не само опасно. „Безнадеждно“ бе само опит да се опише. Вече знаеше как са се чувствали двайсетината гърци в търбуха на коня, докато троянците са спорили дали да го внесат или не. Противниците на тази идея, чиято роля в момента се изпълняваше от тримата Лестони, предложили коня да бъде изгорен. Несъмнено тези думи не са предизвикали възторга на скритите гърци.
	— Позволи ми да ти представя Юлиус — каза Балак, посочвайки към мъжа от дясната му страна. Мъжът кимна. Дори и не понечи да подаде ръка. Балак махна към другите двама: — това са Анжело и брат му, Пиетро — те гледаха Фицдуейн, без да помръднат.
	Фицдуейн си помисли, че само ще изпие една бира, защото устата му бе пресъхнала и бързо-бързо ще се изпарява. Наля си една чаша и отпи. Беше като амброзия:
	Юлиус прошепна нещо на Балак. В ръката си държеше джобен детектор на подслушвателни микрофони и една червена лампичка на него светеше. Балак погледна Фицдуейн и после Паулус.
	Фицдуейн така и не разбра как Палачът е усетил, че той и Паулус действаха заедно, но от този момент нататък вече нямаше съмнение. Балак знаеше.

	* * *

	Едно от най-големите притеснения на Мечката бе доколко сигурен бе насоченият експлозив. На полигона в Санд всичко бе наред, но това бе изпитание при оптимални условия. От опит Мечката бе научил, че животът никога не предлага оптималните условия, дори сякаш се стремеше да създаде екстремни ситуации. По отношение на насочения експлозив това означаваше или да не пробие дупка, или да пробие недостатъчно голяма дупка, а и в двата случая атакуващият отряд нямаше да може да влезе навреме, което със сигурност бе много лоша новина за Фицдуейн и Паулус. Вярно, предполагаше се, че Фицдуейн ще е излязъл преди взривяването, така че поне той щеше да е далеч от пукотевицата. Но независимо от последната уговорка с Шефа, Мечката предчувстваше, че нещата няма да се развият по план.
	Тоест, ако Фицдуейн не може да излезе, както се бяха разбрали, тогава атакуващият отряд трябваше да влезе, а за това им бе необходима огромна отварачка на консерви. Постави проблема на Хенсен и Кершдорф, те впрегнаха Следотърсача и заедно стигнаха до решение, което разчиташе на трите най-големи ценности на Швейцария — снегът, войската и парите.
	Заел стратегическа позиция отвън, със слушалка на главата, Мечката чуваше как Фицдуейн пие бира. Заедно с половината от атакуващия отряд, той седеше в най-модерния танк на швейцарската армия. Отпред бе монтиран военен модел снегорин. Двигателите тихо загряваха. И двете картечници на танка бяха заредени.
	Мечката реши, че е време да спрат да си играят на криеница с този психопат. Изправи се в купола и дръпна ръчката за зареждане. Един от големите картечни заряди се плъзна в затвора. Е, поне този път имаше наистина голямо оръжие.
	От това, което чу стомахът му се сви.
	— Напред! — извика той към шофьора.
	Огромната машина потегли.

	* * *

	Балак гледаше Фицдуейн с присвити очи, сякаш четеше мислите му. Доброжелателността му се бе изпарила. Лицето му придоби злокобно изражение. Чертите му не се промениха, но рязката промяна на изражението бе неописуема. Фицдуейн изтръпна.
	Без маската лицето на Палача бе дяволско. От него струяха силите на тъмнината. Излъчването му бе така осезаемо, че Фицдуейн се стъписа. Можеше дори да подуши вонята на развалата и покварата, миризмата от кръвта на многобройните му жертви, от разлагащата им се плът.
	И тримата Лестони бяха извадили оръжие. Юлиус беше с ловна пушка с отрязана цев. Другите двама държаха „Скорпион“ и „Инграм“. Дулата им бяха насочени към Фицдуейн. Той бавно вдигна ръце и ги скръсти на главата си. С пръста на дясната си ръка напипваше бутона, който контролираше насочения взрив зад картината на Пикасо. Независимо дали имаше гранати с паралитичен газ, при най-малкото движение те щяха да го застрелят. Не искаше да проверява теорията си. Отпусна пръста си, но не го премести.
	— Къде е жицата, Хюго? — попита Балак.
	— Отпред на ризата ми.
	Балак пристъпи напред откъсна микрофона и го стъпка. Извади пистолета изпод мишницата на Фицдуейн и го подаде на Юлиус. Отстъпи назад, седна на канапето и погледна замислено към Фицдуейн. Отвори една бира, отпи и избърса устата си с ръка. Изправи се и се протегна като котарак. Беше в отлична форма. Хвърли поглед на Паулус, после на Фицдуейн и след това на сандъка с картината.
	— Внимавай много, когато гърци ти правят подарък — каза той.
	Паулус трепна почти незабележимо, но Балак го видя.
	— Значи така, приятелю, накрая ме продаде. За трийсет сребърника или за трийсет малки момченца — как ти платиха?
	Паулус пребледня и се разтрепери. Балак се приближи до него и спря отпреде му. Погледна го в очите и каза:
	— Пиетро, провери онзи сандък.
	Пиетро преметна картечницата си и се приближи до сандъка. Отвори предните врати. Картината на Пикасо грейна с цялата си прелест.
	— Има една картина — каза Пиетро, — малко е странна. Прилича ми на боклук.
	Балак продължаваше да гледа Паулус.
	— Значи, все пак наистина си ми донесъл един Пикасо. Тогава изненадата трябва да е другаде. Продължавай да търсиш — обърна си той към Пиетро. — Провери задната част.
	Лицето на Паулус побеля. Без да сваля очи от него Балак поклати глава.
	Пиетро извади нож и започна да кърти летвите около картината.
	— Няма нищо — каза той след няколко минути. Подът се покри с трески.
	— Виж отзад — каза Балак.
	Сандъкът бе подпрян на стената, както бе казал Паулус. Беше доста тежък и Пиетро се поизпоти докато го отмести. Дръпна го само от едната страна, за да може да провери задната част. След няколко секунди той успя да разхлаби гвоздеите и извади една дъска. Видя се шперплат. Пиетро го разряза с ножа и откъсна едно парче.
	Като видя насочения взрив очите му за малко да изхвръкнат.
	— Хей, тук има нещо, нещо като експлозив, предполагам.
	Опита се да се измъкне иззад сандъка, но якето му се закачи на един стърчащ гвоздей.
	Балак се наведе и целуна Паулус по устните. Дръпна глава и го прегърна с лявата си ръка:
	— Съжалявам, вече няма да има малки момченца — дясната му ръка замахна. Паулус се изви от болка, изстена и отстъпи назад. От слабините му стърчеше дръжката на нож. Балак протегна ръка и издърпа ножа. Избликна кръв и Паулус се свлече на пода.
	Балак се обърна към Фицдуейн с нож в ръка. Макар и острието му да бе окървавено, Хюго го позна — това бе скуа — келтски нож за жертвоприношение.
	— Потърси детонатора — нареди Балак на Пиетро, който все още се бореше с гвоздея. — Помогни му — обърна се той към Анжело.
	Въпреки събитията ръката на Юлиус не бе трепнала и дулото на пистолета му все още сочеше Фицдуейн. Стана му мъчно за Паулус. Сега същият нож бе насочен към него и имаше само една-две секунди, за да натисне бутона. Ако обаче го направеше, Юлиус щеше да го застреля. Противокуршумната жилетка можеше и да опази тялото му, но Юлиус като нищо щеше да отнесе главата му.
	Балак спря на няколко крачки от него.
	— За теб съм запазил нещо по-специално, Хюго — каза той. — Ще изпиташ болка, каквато никога не си изпитвал и единственото ти спасение ще е смъртта. Как се чувстваш сега, когато знаеш, че всичко свърши? — очите му светеха. От върха на ножа падна капка кръв и се пръсна на пода.
	Анжело извика нещо на италиански. В гласа му личеше отчаяние. Очите на Юлиус все още следяха Фицдуейн. Цевта на пушката бе насочена към него.
	— Юлиус! — извика Балак.
	Паулус фон Бек бе успял някак си да се изправи на колене. От слабините му течеше кръв. „Земпах! Земпа-а-ах!“ — извика той и с пистолета в ръце проби една хубава дупка в главата на Юлиус Лестони. Мозъкът полепна по стената.
	Фицдуейн видя как цевта на пушката се отмести от него и не чака повече. Затвори очи и натисна бутона за взривяването. Макар и да го очакваше, трясъкът го заглуши. Гранатите избухнаха и потопиха стаята в ярката светлина на горящ магнезий. Клепачите на Фицдуейн побеляха. В ушите му гърмеше и той вложи всичките си усилия, за да не изгуби ориентация. Поклати глава и отвори очи.
	Когато взривът избухна Пиетро бе наполовина скрит зад сандъка. Взривът го бе разполовил с хирургическа точност. Лявата половина на тялото му бе изчезнала сред отломките. Дясната стоеше все още подпряна на стената. Пистолетът на Хюго лежеше на земята, там, където бе паднал от колана на Юлиус. Той се наведе и го вдигна. Балак сякаш се бе изпарил.
	Тъй като сандъкът бе изместен, насоченият взрив не бе успял да пробие достатъчно голям отвор в стената. Имаше една дупка с формата на горна част на врата на около метър от земята, но надолу стената все още стоеше, а и отломките затрудняваха достъпа.
	Сред дима и праха Фицдуейн зърна Анжело Лестони и веднага стреля. Отговори му автоматичен огън. Започна да пълзи напред. Над главата му изсвистяха още куршуми. Вече виждаше краката на Анжело. Натисна спусъка.
	В този момент външната стена на ателието сякаш експлодира. Шумът бе оглушителен — рев на двигатели, трясък на падаща мазилка и стрелба. В стаята се появи дулото на огромна картечница. Куршумите подеха Анжело Лестони и го превърнаха в кървава каша.
	Фицдуейн зърна за миг Балак в дъното на ателието и стреля два пъти.
	Танкът се изпречи отпреде му. Заложените мини се взривиха, но дори и не одраскаха бронираната машина.
	Дъното на ателието избухна в пламъци. Хората от атакуващия отряд сграбчиха Фицдуейн и го изкараха навън до една чакаща линейка. На другата кушетка лежеше Паулус, когото лекарите обработваха.
	Чу звуци, после още експлозии и картечна стрелба. Усети, че в ръката му забиват игла, видя, че до него стои един мъж с бяла престилка, а Мечката, с нещо като шлем на главата, наднича през рамото му.
	После всичко потъна в тъмнина.


	Убийството



	„Ирландците са разпуснати, необуздани, суеверни, проклети, поглъщат уиски в големи количества, прями, любвеобилни, раздразнителни и поклонници на войната.“
	Джиралдъс Камбренсис (от Уелс), тринайсети век.



	Глава пета

	Смятайки, че престоят му в Швейцария ще продължи няколко дни, а не както се оказа, няколко седмици, Фицдуейн бе оставил ландровъра си на паркинга на летището в Дъблин и не очакваше да го намери там. За негова изненада джипът си стоеше, но цветът му почти не личеше под пласта неизгорено авиационно гориво и дъблинска мръсотия.
	Неохотно посегна към мръсната дръжка, за да отвори вратата. Внезапен порив на вятъра запрати дъжда в лицето му и целия го намокри. Фицдуейн отвори вратата, хвърли багажа си на седалката и се качи в колата. Десният му крак се вледени и той разбра, че е стъпил в локва. Тръшна вратата и успя да се скрие от лошото време поне за малко.
	Беше махмурлия. Дявол да ги вземе швейцарците и техните изпращания.
	Защо, по дяволите, живееше в такова мрачно, мокро и брулено от ветровете място като Ирландия? Беше месец май, а той зъзнеше от студ.

	* * *

	— Вече мислех, че си умрял — каза весело Килмара — или поне на смъртно легло, заобиколен от неомъжени медицински сестри в реанимацията на „Тиефенау“ — той поглади брадичката си и добави. — Приготвих вечеря за всеки случай — поведе го към просторната кухня. — Накарах Аделин и децата да се махнат за известно време.
	— Съвсем бях сдал багажа — каза сухо Фицдуейн, — макар че сигурно съм бил замаян от пиротехниката. Оправи ме един доктор от бърза помощ, който явно бе решил, че е настъпил звездният му час.
	— Пийни нещо и се отпусни — каза Килмара, — в това време аз ще приготвя нещо за хапване. Ще ми разкажеш всичко като се нахраниш — додаде той и му подаде едно шише уиски. — Предполагам, че ще останеш тук тази нощ, изглеждаш ужасно.
	— Швейцарско гостоприемство — измърмори кисело Фицдуейн и се отпусна в едно кресло до камината. — Чувствам се странно — каза той, — уж съм си в къщи, а съм потиснат и ми е студено.
	— Това е, защото винаги си намираш работа все на топло и слънчево — каза Килмара. — Така или иначе, вече се върна. Би трябвало досега да си свикнал с времето тук. Защо ти се струва странно?
	— Не знам — каза Фицдуейн, — а може би знам — той заспа, както винаги щом отидеше у Килмара.

	* * *

	Пет часа по-късно чиниите бяха ометени, съдомиялната машина бе заредена. Всички алармени системи бяха проверени, а кучетата бяха пуснати навън да правят каквото намерят за добре. Килмара бе получил доклад за последните събития от дежурния офицер. Денят бе почти свършил.
	Навън плющеше дъжд и духаше доста силен вятър, твърде необичаен за сезона. Двойните прозорци и дебелите завеси почти поглъщаха шума, само от време на време вятърът злобно изсвирваше в комина. Седяха пред камината, пиеха кафе и уиски и пушеха пури.
	Фицдуейн все още не можеше да се отърси от преживяното в Берн. Чувстваше се преуморен. Като го видя в какво състояние е, Килмара умишлено бе отложил вечерята за по-късно, за да може да поспи, но дори и няколкочасовият сън не бе успял да го освободи от напрежението.
	Чу как един часовник удари полунощ.
	— Ама че време за сериозни разговори — каза Фицдуейн.
	Килмара се усмихна.
	— Съжалявам, но времето ми изтича и е много важно да говоря с теб.
	— Давай тогава.
	— Палачът — каза Килмара. — Да започнем със смъртта му.
	— Палачът — повтори Фицдуейн замислено. — Толкова много различни имена, но най-странното е, че все още продължавам да мисля за него като за художника Саймън Балак.
	— Продължават да изскачат още имена и личности — осведоми го Килмара. — Има и някакъв Уитни. Най-вероятно името е заимствано от един русокос и дълго оплакван агент на ЦРУ в Куба, който му е бил приятел. Изглежда Лодж все пак е истинското му име. Всички биографични данни съвпадат или поне такова е мнението на психиатрите. Чете ли материалите, които ни изпратиха от ЦРУ?
	Фицдуейн кимна. Помнеше описанието за Лодж от кубинския му период — много умно, наплашено и самотно малко момче, което в последствие се бе превърнало в гений-психопат. Смяташе, че не им бяха предоставили всичко — ЦРУ никак не обичаха да говорят за Куба.
	— Ще го наричаме Палачът — каза Фицдуейн. — Така или иначе пресата вече използва това прозвище: „Убит е най-опасният терорист. Огромен успех за обединените усилия на полицията на Берн и Бундескриминалампт. Палачът намира смъртта си.“
	— Е, полицията в Берн трябваше да каже нещо на пресата — каза Килмара. — Не може, след като са обърнали част от града в зона на бойни действия и сринали с основи цяло каре, да не дадат поне някакво обяснение. Хайде, разкажи ми подробно всичко. Искам да навляза в положението. Палачът може да е мъртъв, но това не означава, че бойните му групи са унищожени. Един приятел от Мосад ми подшушна някои неща, които никак не ми харесват.
	— От Мосад? — изгледа го Фицдуейн.
	— Аз попитах пръв — каза Килмара.
	Когато Фицдуейн свърши Килмара каза:
	— С една дума, не си видял как убиват Палача.
	— Не — каза Фицдуейн. — След като Паулус извика „Земпах“ и застреля Лестони, всичко се случи много бързо. Просто приключи за секунди. Последно видях как Балак се насочва към дъното на ателието. Стрелях по него няколко пъти, но не вярвам да съм го улучил. След това нахлу атакуващият отряд и Мечката с идиотския си танк. Когато отново отворих очи, вече бях в „Тиефенау“ и тогава ми казаха как е свършило всичко. Хората от атакуващия отряд са видели Балак да се измъква от ателието през една врата в задния край. Засипали са го с всичко възможно, без ядрено оръжие и тогава е избухнала някаква вградена термична бомба и подпалила цялата сграда. Цялото каре изгоряло до основи, а когато останките се охладили достатъчно, влезли и намерили няколко трупа. Палачът бил разпознат по зъбите. Явно се е опитал да унищожи архивите на зъболекаря, но се оказа, че той предвидливо държал копие от тях в банков сейф.
	Както и да е, според официалните власти, с Палача е свършено. Последната седмица отговарях хиляда пъти на хиляда въпроса, а вечер се напивахме с Мечката. И ето ме сега тук.
	— Защо Паулус фон Бек е извикал „Земпах“? — попита Килмара озадачено.
	Фицдуейн се усмихна:
	— Любов, чест, дълг. Всеки от нас мотивира действията си по някакъв начин.
	— Не те разбирам.
	— Рода фон Бек са част от аристокрацията на Берн. Паулус е смятал, че е осквернил семейната чест и противопоставяйки се на Палача е единственият начин да измие позорното петно. Когато войските на Наполеон нахлули в Швейцария, се разразила битката при Земпах. Защитниците на Берн били победени, но за сметка на това спасили честта си. Един от героите от тази битка се е казвал фон Бек.
	Килмара вдигна вежда и поклати опечалено глава. Огледа Фицдуейн замислено и после каза:
	— Какво те притеснява? Палачът е мъртъв. Нима не всичко е свършило?
	Фицдуейн изгледа подозрително Килмара:
	— Защо да не е свършило? Шефът на Крипо казва, че е свършило. Той дори плати сметката за празненството по случай заминаването ми и лично ме закара до летището. Според него нещата в Берн се нормализират. Ако ме види пак ще получи инфаркт.
	Килмара се засмя и после пак стана сериозен:
	— Хюго, познавам те вече от двайсет години. Научил съм се да вярвам на инстинктите и на преценката ти. Какво те притеснява?
	Фицдуейн въздъхна:
	— Работата е там, че не съм сигурен, че наистина всичко е свършило, но не мога да ти обясня защо, дори вече не знам какво всъщност знам. Направо съм скапан. Доста нещо видях в Берн. Сега искам просто да се прибера у дома, да си вдигна краката, да си въртя палците и да реша какво да правя оттук нататък. Повече няма да снимам войни — твърде стар съм вече, за да се оставя да ме застрелят и твърде млад, за да умра. Пък и нямам нужда от пари.
	— Ами Етен? — попита Килмара. — Тя има ли място в плановете ти? Докато те нямаше, на няколко пъти ми се обажда да ме разпитва за тебе. Имам чувството, че играя ролята на посредник. Ще ми се вие двамата да се разберете. Този твой отвратителен навик да не се обаждаш докато те няма, е съвсем идиотски.
	— Имаше си причини — каза Фицдуейн, — идеята беше и двамата да можем да обмислим нещата спокойно.
	— Да, де. Хем не можете един без друг, хем не се чувате месеци наред. Дори древните римляни са си пращали послания на каменни плочи, а сега не знам дали знаеш, има едно нещо, което се нарича телефон — поклати недоумяващо глава и си запали лулата. — Какво те кара да мислиш, че не всичко е свършило? Нима подозираш, че Палачът е оцелял от пожара?
	Фицдуейн обмисли внимателно отговора си:
	— Палачът винаги действа с някаква измама — каза той най-накрая. — Щях да съм много по-спокоен, ако бяха открили тялото му. Данните от зъболекарския архив може да са подменени. От друга страна, самият аз бях там и не виждам как би могъл да избяга. Не е възможно да е излязъл жив от подобен пожар. Значи трябва да е мъртъв и не смятам да прекарам заслужената си почивка в тревоги какво може да се случи. Всичко може да се случи. Притеснявам се от това, което ще се случи.
	— Доказателствата сочат, че Палачът е мъртъв — каза Килмара, — но няма гаранция, че многобройните му отряди ще се саморазпуснат или ще се захванат с плетива. Не забравяй, че той е действал чрез много автономни групировки и няма да се учудя, ако за лидерското място не се явят няколко нови кандидата. Друго, което не ми дава мира, е обесването на Руди фон Графенлауб и още няколко странни случки на твоя остров. Там има много богати хлапаци, а Палачът никога не действа самоцелно. Има данни за не едно отвличания, организирани от него. Дали пък Руди и странно облечените му приятели не са били подготвяни, за да подпомогнат отвличането на всички от училището? Мястото е достатъчно уединено, а родителите, които пращат децата си в „Дрейкър“ са много по-богати, отколкото си мислиш.
	— Здравец — каза Фицдуейн сънливо. — Какво?
	— Непрекъснато изскача оттук-оттам по някое стръкче здравец — на татуировките, в записките на Айво, а в апартамента на Ерика думата беше написана на стената. Обаче, убий ме, не знам какво означава това.
	Килмара пресуши чашата си и се зачуди дали има смисъл да продължава разговора, Фицдуейн почти дремеше. Но тъй като времето, с което разполагаше, бе съвсем ограничено, той реши, че трябва да опита.
	— Остави сега цветята — каза сухо той. — Има още няколко неща, които трябва да обсъдим — и отново напълни чашата на Фицдуейн.
	Усилието да държи чашата си, без да я разлее, накара Фицдуейн да се съсредоточи. Почти се разсъни.
	— И които искаш да ми кажеш, нали? — каза той услужливо.
	— Моят приятел, министър-председателят — започна Килмара, — се опитва да ни прецака.
	— Не си ли мислил за друга работа? Не ми е ясно какво толкова ти харесва да работиш за един политик, който е готов да ближе задника на всеки, щом така му е изгодно. Делани е говедо и такова ще си остане.
	Килмара изцяло споделяше мнението на Фицдуейн, но сега това не беше от значение.
	— Един добър наш приятел от Мосад — макар че не всички са ни приятели, ми каза за една бойна група от около седемдесет елитни терористи, базирани в Либия, които са обучени да направят нещо много неприятно за нас тук.
	— Искаш да кажеш, че ПЛО ще дойдат тук? — попита Фицдуейн. — Но защо? Да не би да са слънчасали и искат да се порадват на малко дъждовно време? Какво общо има организация като ПЛО с Ирландия?
	— Не съм казал, че става дума за ПЛО — каза Килмара, — в групата действително има хора от ПЛО, но те са наемници. Целта им е, само си представи, Американското посолство в Дъблин. Насрочено е някъде за през май.
	— А как седемдесетте тежковъоръжени терористи ще влязат в страната? — попита Фицдуейн. — И какво общо имам аз с това? Посолството е в Дъблин, а аз ще съм толкова далеч, колкото може да бъде човек, без да падне в океана. Ще спя по дванайсет часа на ден, ще си говоря с гларусите, ще си мисля за възвишени неща, ще си пия домашната ракия и ще стоя далеч от неприятности.
	— Изслушай ме и тогава приказвай — каза Килмара. — Занимаваме се с това откак ни посети човекът от Мосад, а след това чухме за смъртта на Палача. Това, което сега ще ти кажа, със сигурност ще ти развали настроението. Смятаме, че нападението на американското посолство е само една от игричките на Палача или неговите наследници. Това е най-вероятно замислено, с цел да отклони вниманието и силите ни, а само един Господ знае коя е истинската мишена. Нищо чудно въобще да не е в Ирландия. Може да е дори някъде в Близкия изток. За съжаление, фактът, че смятаме това за уловка, никак не ни помага. Има заповед рейнджърите да охраняват посолството докато не премине опасността, което пък значи, че аз съм с вързани ръце и по никакъв начин не мога да реагирам, ако се появи заплаха от другаде. Нямам достатъчно хора хем за охрана, хем за бърза намеса на друго място.
	— Мислех, че първоначалната идея беше рейнджърите да се използват само за бърза намеса.
	— По принцип е така — отговори Килмара с тревога в гласа, — но за този случай никой не искаше да ме слуша. Наредиха ми и толкоз. Знаеш, че Ирландия има по-специални отношения с Чичо Сам и Таойсийч веднага се възползва от възможността да ми натрие носа. Рейнджърите са дисциплинирани, а и понякога просто трябва да се примириш.
	— И в крайна сметка какво ще правим?
	Килмара вдигна рамене.
	— Довери се на инстинкта си. Ако смяташ, че Палачът вече не играе, аз съм готов да ти повярвам. Но когато си толкова скапан, кой може да знае? Тъй или иначе, моя работа е да се подсигуря.
	Фицдуейн се прозя. Часовникът удари два през нощта. Храната, умората и алкохолът съвсем му замаяха главата. Нямаше сили да спори.
	— Какво искаш да направя?
	— Приготвил съм ти някои неща — радиопредавател, амуниции и други. От теб искам само да си отваряш очите на четири. Ако усетиш нещо нередно, веднага ми се обаждаш и ние пристигаме.
	— При условие, че имаш задължения на друго място, как ще стане това?
	— Все ще измисля нещо — каза Килмара. — Може би нищо няма да стане, но ако все пак нещо стане, никой няма да е в състояние да ме спре.
	Фицдуейн вече спеше. Отвън бурята бе затихнала.

	* * *

	Обикаляйки хълмовете и езерата на Конемара с взетия си под наем форд фиеста, посланик Ноубъл се чувстваше като дете, което е избягало от училище. От години не бе ходил на почивка, където да не го открият заради важни дела на Държавния Департамент, но най-вече се наслаждаваше на свободата да пътува без телохранители. Увериха го, че островът е много тихо кътче, независимо от това, че Северна Ирландия беше неспокойна.
	Най-голяма заплаха за живота му тук бяха ирландските шофьори, прекомерното ирландско гостоприемство и времето. Предупредиха го да си вземе топли дрехи и чадър. А ако смята да се отдаде на риболов, най-добре е да си наеме помощник.
	В последствие изчисли, че инструктажът му е увеличил федералния дефицит с няколко хиляди долара. Не бе забравил да си вземе чадър. Справяше се добре и без специални дрехи. Реши, че ще си наеме помощник за риболова, едва когато пристигне на острова на Фицдуейн. С нетърпение очакваше да се види със сина си и да разбере дали му харесва в „Дрейкър“.
	Междувременно си прекарваше чудесно като не правеше нищо. Нямаше дипломати, нямаше спешни съвещания, нямаше съобщения по телекса, нямаше упорити журналисти. Нямаше нито официални вечери, нито приеми, мислеше си той, докато ядеше боб от консерва и чакаше чайника да заври. И най-вече можеше напълно да забрави тероризма. Бе оставил всичките си тревоги в кабинета, точно според напътствията на всички книги, които те учат как да забогатееш.
	Вдигна глава към облачното небе, заслуша се в напевното почукване на дъждовните капки по чадъра му и си помисли: „животът е благословен.“

	* * *

	Фицдуейн спа до късно и с удоволствие закуси някъде след обяд. Бурята бе отминала, но дъждът продължаваше да вали, сякаш за да разсее всичките му съмнения относно това къде се намира.
	Килмара бе излязъл отдавна, но бе оставил бележка къде може да го търси. Да се влезе или излезе от къщата на Килмара, без да се включи някоя от алармените системи, бе доста трудна задача, а и кодовете се сменяха всекидневно, а дори и два пъти дневно, Фицдуейн се чудеше как ли Аделин понася мисълта, че е омъжена за вероятна мишена. Това от само себе си значеше, че и тя самата става мишена, а и децата. Ама че живот. Дали сега, след срещата си с Палача, самият той не бе мишена? Ако е така, колко време щеше да продължи? И какво щеше да означава това за евентуалната му съпруга и деца? За първи път Фицдуейн осъзна, че щом един път си се забъркал с тероризма, независимо на чия страна, вече никога не можеш да избягаш. Това беше една безкрайна война.
	Тъкмо премисляше, когато му се стори, че чува слаб шум откъм предната част на къщата — при условие, че не би трябвало да има никой друг, освен него самия. Сякаш се отвори и затвори някаква врата. Звукът не се повтори.
	Изкушаваше се да си остане на мястото и да не обръща внимание на нещо, което дори не бе сигурен, че е чул. Провери пулта на алармената инсталация — във всяка стая имаше монитор, но всичко изглеждаше нормално.
	Взе „Ремингтон“-а и сложи един патрон. Тихо като котка излезе от кухнята и тръгна по коридора към предверието. Трябваше да реши от коя страна да влезе. Докато се чудеше, вратата на всекидневната се отвори. Фицдуейн моментално приклекна.
	Насреща му стоеше Етен.
	— Господи, боже мой! — възкликна той.
	Етен се усмихна:
	— Беше идея на Шейн — каза тя, — полковникът много го бива за сводник — сведе поглед към пушката. — Доста неща ми каза, но едва сега разбирам какво е имал предвид.
	Фицдуейн осъзна, че все още държеше пушката насочена към нея. Свали я, вдигна предпазителя и леко я остави на пода.
	— Хюго, добре ли си? — попита тя разтревожено. — За Бога, кажи нещо, бял си като платно.
	Фицдуейн вдигна глава към нея, радостта бе изписана на лицето му.
	— Ку-ку! — каза той.
	Етен бе с дънки, пъхнати в ботушите и мек пуловер. Усещаше парфюма й. Тя отмести пушката с крак и коленичи до него.
	— Този път ще останеш ли по за дълго? — тихо каза тя. Свали пуловера и блузата си. Беше без сутиен. Имаше хубави стегнати гърди с добре оформени зърна. Гласът й бе станал дрезгав. Сложи ръце на раменете му и го бутна да легне. Той не се възпротиви.
	— Войникът се завръща от война. Къде беше? Как е той? — тя разкопча колана му, разтвори ципа и постави ръката си на слабините му. — Майка ми ми казваше, никога да не слагам нищо в устата си, без да зная откъде идва — докосна го с език. — Къде е било малкото момче? — после вдигна очи и добави: — Всъщност виждам, че вече не е малък — изу ботушите си и свали, дънките, после легна по корем на килима и го подкани. Фицдуейн застана отзаде й и прекара ръка по гърба й, после бавно го обходи с устни, слизайки все по-надолу. Тя започна да стене от удоволствие, но той продължи така, докато вече сам не можеше да издържа, обърна я по гръб и я облада.
	Когато свършиха, той я прегърна и нежно я притисна. Целуна я по челото и каза:
	— Знаеш ли, тази година срещнах много самоуверени жени.
	Етен лежеше, сложила глава на ръката му.
	— Разкажи ми за Ерика — усмихна се тя закачливо.

	* * *

	Килмара седеше в кабинета си и за пореден път разглеждаше вътрешния градоустройствен план на американското посолство в Дъблин и разпределението на охранителните постове. Колкото повече го гледаше, толкова по-нещастен се чувстваше.
	Посолството бе построено преди години, когато за сериозна протестна акция се смятаха едно-две развалени яйца запратени по колата на посланика. Сякаш бе проектирано, с цел да улеснява терористични атаки.
	Триетажната кръгла сграда, плюс партерът, бяха с фасада, която се състоеше главно от стъкла в бетонени рамки. Кабинетите се намираха по външната част, центърът на сградата представляваше една ротонда от пода до тавана, която опасваше коридорите на трите етажа. Посолството се намираше на пресечната точка на едно „У“-образно кръстовище, от двете страни, на което имаше къщи. До партера можеше да се стигне с кола по една къса алея, входът към която бе затворен само от една маркирана бариера.
	Терористите имаха богат избор от възможности за нападение. Мястото бе толкова леснодостъпно, че ако човек не е много наясно с нещата — за нещастие това не можеше да се каже за Килмара — би си помислил, че има някаква клопка или в противен случай, просто да се откаже от идеята за нападение от чисто спортсменство с мотива, че мишената просто няма никакъв шанс. Дори и канализацията, макар че Килмара не би могъл да разбере тези терористи, които биха използвали канализацията, за да влязат при условие, че има далеч по-хигиенични начини, дори тя, не бе обезопасена.
	Килмара затвори папката с отвращение. Не му достигаха хора, за да блокира главните пътища, но това пък беше абсолютно изключено, защото ако затвореше само единият от тях, щеше да откъсне южната част на Дъблин от северната. Не можеше да използва войската, за да обгради мястото, защото бюджетът не го позволяваше. Не можеше не само да осигури пълна, но дори и частична безопасност на посолството и то срещу малка, добре въоръжена терористична група. А срещу седемдесет добре обучени и въоръжени терористи, усилията му биха изглеждали направо жалки.
	Оставаше му само да се надява на късмета си. Въздъхна и отново отвори папката. Явно имаше истина в това, че колкото повече време отделиш на нещо, толкова по-добри са резултатите. Запита се дали същото важи и за другата страна и заключението никак не му хареса.
	В крайна сметка положението бе следното: първо, той бе длъжен да се подчини на заповедите, второ, от всичките шейсет рейнджъри приблизително една трета бяха зачислени за денонощна охрана на посолството и като се имаше предвид, че се сменяха два пъти дневно, това означаваше, че почти всичките му бойци бяха заети, трето, действаха противно на целите си — вързани на едно място чакаха да ги нападнат, вместо да стоят настрана и да могат да действат по свое усмотрение, четвърто, тренировъчният им режим бе изцяло нарушен (рейнджърите стреляха по няколко часа дневно, за да поддържат високите си стрелкови умения), пето, самият той бе изцяло ангажиран, за да провежда тая тъпа операция и шесто, само един Бог знаеше какво става другаде през това време.
	Идиотска работа.

	* * *

	След като прекара още една нощ в къщата на Килмара, отпочинал и доволен, Фицдуейн си тръгна за в къщи.
	Предната вечер Шейн се бе обадил да каже, че няма да се прибира и че къщата е на тяхно разположение.
	— Наше? — бе попитал Фицдуейн, галейки гърдите на Етен.
	— Просто се досетих — каза Килмара сухо.
	Фицдуейн се засмя:
	— Ще се женим.
	— Време беше — каза Килмара. — Трябва да бягам — след две минути се обади пак. — Не забравяй какво ти казах — добави той. — Влюбените са опасни — имат склонност да забравят околния свят.
	— Не се чувствам в опасност — каза Фицдуейн.
	— Щях да съм по-спокоен, ако се чувстваше. Когато се прибереш, ми се обади по радиото. Можеш да говориш спокойно.
	Като затвори телефона Фицдуейн се замисли. Етен го докосна с език:
	— Обърни ми внимание.
	Той не чака втора покана.

	* * *

	Херкулесовите Колони, или както напоследък бе по-известен, Гибралтарският пролив, е като кост в гърлото за всеки моряк.
	Ако човек за момент остави настрана местното население, което възлизаше на около двадесет и осем хиляди души, живеещи на парче земя колкото паркинг, щеше да открие, че Гибралтар представляваше сбор от апаратура за наблюдение, оръжия, една издълбана скала, военни и горили.
	Въпреки че там изобилстваха шпиони, хора, горили и достатъчно апаратура, не бе чудно, че италианският кораб „Сабин“ за превоз на добитък, който пътуваше от Либия за Ирландия, за да натовари животни, предназначени за ритуално клане в Триполи, на минаване през пролива на Гибралтар, бе засечен от бреговата охрана, но това не породи никакви съмнения.
	Търговията на добитък между Ирландия и Либия бе добре известна. Бяха виждали кораб „Сабин“ не един път. Единственото необичайно нещо, което би могло да предизвика коментари, но не ги предизвика, бе това, че този път „Сабин“ не спря в Гибралтар да бункерова. Явно екипажът е рискувал да го направи в Триполи, нещо, което капитанът на кораба никога не би повторил, освен ако не е на ръба на отчаянието.
	Ако случайно някой бе обърнал внимание на това, биха му отговорили, че всичко е въпрос на договореност и биха допълнили отговора с характерен жест на броене на пари. Това щеше да е напълно достатъчно.
	Корабът „Сабин“ излезе от гибралтарския пролив и взе курс към Ирландия.


	Глава шеста

	Разстоянието от Дъблин до острова взеха за около седем часа, с една почивка в Галуей, за да накупят малко продукти и да хапнат. Валя обилно почти до вечерта, след което времето им предложи такава изненада — небето се проясни като по чудо, Фицдуейн забрави всичките си мрачни мисли и почна да се чуди как е имал сили да напусне това райско кътче. Беше прекрасно.
	Настроението му се повиши, но тъкмо когато наближиха замъка, дъждът се върна с удвоени сили, сякаш за да им напомни, че никога не трябва да приемат нищо за даденост.
	— Това е една отвратителна и коварна страна — измърмори си той докато разтоварваше колата. Изкушаваше се да остави всичко в багажника и да разтоварва на сутринта, но това, което се намираше в четирите продълговати и доста тежки кутии, които Килмара му бе дал, трябваше да се постави под ключ възможно най-бързо.
	По пътя бе разказал почти всичко на Етен. Докато тя и Уна бъбреха, той предаде и на Мъроу случилото се в основни линии. Не бе споделил съмненията си около предполагаемата смърт на Палача. Не искаше да ги плаши.
	Мъроу и Уна бяха проветрили замъка, запалили камините и сега бе приятно, топло и уютно. Фицдуейн се зарадва, че отново си е у дома.
	Мъроу го изслуша мълчаливо и се замисли, Фицдуейн напълни отново чашите и каза:
	— Съвсем скоро ще имаш честта да видиш някои от хората, за които ти говорих. През последната седмица в Берн май главата ми бе твърде замаяна от празненствата по изпращането на Палача. Хайни Рауфман все още се възстановява и го поканих да види как живеят цивилизованите хора, после Хенсен изяви желание и накрая и Андреас фон Графенлауб. Той има нужда от разтоварване. Добре се справя, но доста нещо преживя. Смъртта на баща му бе тежък удар.
	— Горкото момче — каза Етен.
	— Хайни Рауфман ли е този, когото наричаш Мечката? — попита Мъроу.
	— Като го видиш, ще разбереш защо.
	— Хубаво ще бъде в замъка да има хора — каза Етен. Откакто бяха пристигнали, тя го оглеждаше с очите на бъдеща стопанка, Фицдуейн осъзна, че в живота му ще настъпят много повече промени, отколкото бе предполагал. Вярно, стените на замъка бяха претрупани с препарирани животински глави, оръжия и картини, но какво друго можеше да очаква човек от един замък? Това, което може би минаваше през главата на Етен, не му се понрави особено.
	Етен го погледна:
	— Дантелени завеси на прозорците — каза тя — и тапети на цветя.
	— Само през трупа ми.
	— Май ще трябва да изляза — каза Мъроу, без да помръдне. Целта му бе да върне разговора на първоначалната тема.
	Фицдуейн го познаваше достатъчно добре.
	— Какво си намислил, старче?
	Мъроу внимателно обмисли думите си.
	— Онези хлапаци от училището, които се занимават с онова нещо, какво става с тях?
	— Нямаше кой знае какъв задоволителен резултат — каза Фицдуейн, — но при удара, който училището понесе, е съвсем разбираемо. Директорът получи информацията събрана от рейнджърите и от полицията, за това, което става. Вероятно е бил шокиран, но след като е размислил, е предпочел да приеме това по-скоро като проява на силно развито въображение у възпитаниците си. Бил е загрижен да не допусне повече неприятностите, да навредят на реномето на училището. Казал е, че ще се справи с положението, както той си знае. На края на срока и ще бъде благодарен на полицията, ако не се намесва повече. В края на краищата, не е престъпление човек да се облича като Човека-вълк и да тича из гората, ако това му харесва. Така или иначе, не можаха да разберат кои са участвали в ритуала, заснет от рейнджърите.
	— А тогава как ще обяснят случката с обезглавената ни коза и следите от жертвоприношението, които откри? — попита възмутено Мъроу. — И това ли е проява на силно развито въображение?
	Фицдуейн пресуши чашата си.
	— Не, разбира се, но съществува и въпросът с доказателствата, а никой не желае да се стига до разследване на училището. То привлича значителни средства за областта, а напоследък реномето му доста се пропука. Мисля, че полицията почувства, че няма смисъл да насилва нещата.
	Мъроу премисли чутото. Етен бе заспала в креслото си пред камината. Мъроу стана.
	— С една дума, всичко приключи.
	Фицдуейн се загледа в гаснещите въглени. Тук разговорът му с Килмара и собствените му инстинкти като че бяха изгубили силата си. Освен това месец май вървеше към края си. Реши, че ще остави мисленето за утре. Утрото бе по-мъдро от вечерта.
	— Иска ми се да вярвам, че е така — каза той.

	* * *

	Посланик Харисън Ноубъл си мислеше колко добре се чувства тук. Лежеше в леглото си и се поздравяваше, че бе успял да открие това удобно и приятно място. Беше на острова, намираше се в близост до училището на сина си, стопанката на къщата готвеше чудесно, а човекът на име Мъроу бе предложил услугите си за помощник в риболова.
	Харисън Ноубъл заспа веднага щом изгаси лампата. Спа спокойно като човек, който най-сетне е намерил това, което е търсил.

	* * *

	Въпреки че бяха взели хапчетата си против морска болест, голяма част от пасажерите на кораб „Сабин“ прекараха пресичането на Бискайския залив на легло.
	Корабът клатеше силно — нямаше го товарът от хиляда и четиристотин глави добитък и съответното количество фураж и вода за животните, който го правеше по-неподатлив на капризите на океана. Екипажът, над седемдесетте въоръжени мъже, амунициите, експлозивите, ракетите земя-въздух и надуваемите бойни лодки не можеха да осигурят необходимия баласт.
	Климатичната инсталация се справяше чудесно с миризмите от неразположението на пасажерите. Когато наближиха южната част на Ирландия, всички се почувстваха отново във форма. Почистиха оръжията си и за пореден път повториха отделните фази на плана.

	* * *

	Американският културен аташе оглавяваше екипа за спешни случаи, който координираше действията на охраната на посолството при заплаха от нападение. На пръв поглед изглеждаше неуместно в ролята на оглавяващ борбата с тероризма да е точно дипломат, чиито служебни задължения бяха културния обмен, посрещането на гостуващи бейзболни отбори и незнайните творчески търсения на учени и писатели. Но истината бе, че културният аташе заемаше висш пост в ЦРУ и бе преживял доста неприятни моменти в Латинска Америка.
	След последния инцидент, когато небронираната му кола — въпрос на орязан бюджет — бе надупчена от автомат в Сан Салвадор и шофьорът му бе убит, той поиска да го пратят на по-спокойно място. Изпратиха го в Ирландия да поиграе голф и да си поуспокои нервите. Тъкмо бе започнал да усъвършенства удара си и да спи спокойно и се получи предупреждението за нападение.
	Сега чакаше, обливаше се в пот и пиеше твърде много, което не бе добре нито за черния му дроб, нито за кариерата му, и се надяваше, че допълнително поставеното оборудване за наблюдение и подслушване, по съвет на Килмара, ще даде някакви резултати.
	Мразеше да чака така, чувстваше се като мишена в обсега на оръжията. А мишените имаха незавидна съдба. Шофьорът му в Сан Салвадор бе умрял, притискайки пръсти към шията си в опит да спре бликащата от дупката артериална кръв.

	* * *

	На сутринта времето все още бе мрачно, но не валеше и затова Фицдуейн и Етен решиха да оседлаят конете и да се разходят из острова.
	Вече нямаше и следа от изтощението, което Фицдуейн чувстваше веднага след завръщането си от Швейцария, и сега се наслаждаваше на свежия въздух и препускането.
	На връщане към замъка, както обсъждаха весело бъдещите си планове, той изведнъж усети някакво познато чувство, но в първия момент не можа да го определи. Отначало не му обърна внимание, но когато замъкът се появи в далечината, Фицдуейн потъна в мълчание и в желанието си да разбере причината за неспокойствието, което го гнетеше, започна да си припомня откъслечни реплики и мисли, които се бе опитал да изхвърли от ума си.
	Бе твърде уморен през последните няколко дни и просто не бе имал сили да разсъждава логично и да се вслушва в интуицията си. Умишлено бе пренебрегвал съмненията и предчувствията си. Сега премисли отново всички разговори и се опита да намери връзката с това, което самият той бе открил или изпитал.
	Като се оставят на страна хипотезите и резултатите от компютърното изследване, Фицдуейн бе един от малкото, които познаваха лично Палача. Може би „познаваха“ бе твърде силна дума. Впечатленията, които имаше от него, но несъмнено времето, което бяха прекарали заедно, му бяха помогнали да прозре донякъде сложният му характер.
	Палачът никога не правеше нищо без причина. Той непрекъснато играеше някаква игра, но ако човек се вгледаше в действията му, щеше да усети една внимателно балансирана склонност към самоунищожение. Планираше всичките си операции гениално и притежаваше полезната способност да предвижда ходовете на противника. Доставяше му удоволствие да дразни враговете си като оставяше достатъчно следи, за да ги разпали и в същото време вземаше всички необходими мерки, така че да сглобят картината, когато вече е твърде късно. Владееше изкуството на измамата и преструвката до съвършенство — черта, която притежаваше и Килмара. Имаше значително състояние и мислеше с размах. Според Хенсен и Следотърсача, всичките му операции бяха само подготовка за големия финален удар.
	Нима наистина бе възможно касапницата в ателието на Балак да е била само част от сложна игра, замислена от Палача? Ако бе така, защо? Какво мотивираше действията му, освен удоволствието да бие системата? Определено мотивите не бяха политически. Вярно, използваше политическите идеи на многобройните си групи, за да постигне резултата, който целеше, но несъмнено основният му стремеж бяха парите. Това едва ли бе самоцел, по-скоро вид остойностяване на всичките му усилия от една страна и предимствата, които богатството осигуряваше — свобода и власт.
	Основна черта в поведението на Палача бе опълчване срещу обществото като цяло, съчетано със зловещото му чувство за хумор. Очевидно изпитваше удоволствие да причинява болка на обществото, сякаш за да си отмъсти за раните, които вероятно са му били нанесени в ранните му години.
	Отмъщението бе част от мотивацията.
	Но нали Палачът бе мъртъв. Бернската полиция не бе вчерашна — всички изходи на ателието на Балак и околността бяха блокирани. Бе открито и тяло. Аутопсията вероятно е била направена с типичната швейцарска педантичност. Едва ли е била допусната грешка при идентифицирането по зъбите. Но дали данните в зъболекарския архив бяха на Палача? Превъплъщаването му бе специалност, а и вероятно не е било трудно да си осигури подходящо тяло. Възможно ли бе да е предвидил вероятността да е разкрит и отново да бе обърнал нещата в своя полза, натривайки носа на властите?
	Лошото бе, че на всички им се искаше да вярват, че Палачът е мъртъв. Беше им писнало да се страхуват от него. Бе твърде непредвидим и опасен. Не искаха да живеят с мисълта, че всеки момент можеше да се появи отново, за да си отмъсти. Жените и децата им щяха да са в опасност. Не желаеха да живеят в страх. Но какви неща му минаваха през главата? Разбира се, че Палачът бе мъртъв. Огромни средства бяха хвърлени за залавянето му. Никой не може сам да спечели битката срещу обединената мощ на силите на реда и законността.
	Как ли пък не!
	В ума му изникна образът на Балак, толкова ярък и жив, сякаш бе пред него — очите му светеха и той се усмихваше.
	Точно в този момент Фицдуейн разбра със сигурност, че далеч не всичко бе свършило и че Палачът бе жив. Прониза го страх и Пука, усетила неспокойствието на господаря си, изцвили и се вдигна на задни крака. Лицето му пребледня и Етен го гледаше недоумяващо. Май му бе прилошало, добре че почти бяха стигнали замъка.
	Като влязоха във вътрешния двор, видяха Кристиян дьо Гевен, търговски банкер от Париж, който споделяше интереса на Фицдуейн към средновековните оръжия и по-специално към големия лък, тъкмо да излиза от едно такси, натоварен с въдици и друг багаж.
	Като ги забеляза, той ги поздрави весело, но изражението му бързо се смени, щом забеляза лицето на Фицдуейн.
	— Но ти ме покани — каза той разтревожено — и аз ти писах, че идвам. Случило ли се е нещо?
	Фицдуейн се усмихна. Съвсем бе забравил, че дьо Гевен ще идва.
	— Не се притеснявай — каза той, — проблемът не си ти.
	Погледна палтото и шапката от туид на дьо Гевен, които бяха покрити с ръчно направени мухи за стръв. Ярко боядисаните им крилца създаваха впечатлението, че французинът е накацан от миниатюрни тропически птички.

	 * * *

	Земята и сградите на едно посолство се считат за територия на страната, която го представлява. Това по отношение на охраната и безопасността означаваше, че рейнджърите на Килмара трябваше да осъществяват охрана извън границите на американското посолство. Вътрешната охрана оставаше грижа на американските пехотинци и службата по Сигурността към Държавния Департамент на САЩ.
	Изкуственото разделяне в разполагането на силите им не се нравеше нито на Килмара, нито на културния аташе — но и двамата нямаха никакво намерение да нарушават протоколите на виенския договор, който даваше такива разпоредби.
	Първият пробив дойде, когато един от полицейските агенти, зачислен към Килмара по негова молба, ги уведоми, че един от апартаментите в сградата, гледаща към посолството, за кратко е бил даден под наем на четирима японци, чийто престой в Ирландия щял да бъде съвсем кратък, тъй като търсели подходящо място за техен завод по електроника. Желаели да се нанесат веднага. Дори значителната предплата, която агентът поискал, не ги отказала.
	Във всички празни апартаменти, както и в някои от обитаваните, предварително бяха поставени микрофони в очакване да се случи нещо подобно. В посолството имаше и наблюдателен център, но действителното наблюдение се извършваше от щабквартирата на рейнджърите на „Шрусбъри роуд“.
	Подслушвателната уредба бе последен модел и звукът бе кристален. За жалост, въпреки че сред рейнджърите имаше и лингвисти, говорещи на общо осемнайсет езика включително арабски и иврит, никой не говореше японски.
	Тогава Гюнтер се сети, че бе видял един от морските пехотинци да си говори с някакъв американец от японски произход. Това не означаваше, че той говори японски, след като живееше в Щатите, но си струваше да опитат.
	Провървя им.
	Докато слушаше превода, Килмара започна да се чуди дали пък не бе прибързал със заключението, че цялата работа е посолството е уловка. От това, което чуваше, му се стори, че в крайна сметка можеше наистина да се случи нещо. После изведнъж изскочи връзката с някаква конференция на туристически агенти, която щеше да се състои на следващия ден в близкия „Джурис Хотел“. Всички идваха от Близкия изток и броят им възлизаше на седемдесет и двама души.
	Подкрепленията бяха поставени в готовност. Оттеглянето на рейнджърите бе отложено. Сега оставаше въпросът кога да се намесят. Май излишно бе наплашил Фицдуейн. Е, по-добре уплашен, отколкото мъртъв.
	Килмара реши, че се поддава на събитията и не обмисля достатъчно съществуващите факти. Наклони стола си назад и се отдаде на сериозен анализ на положението. Извика файла с разписанията и започна да експериментира различни варианти.

	* * *

	Следобед времето изостави всички опити за неутралитет и се зае да премести част от Атлантика на мястото на западното крайбрежие на Ирландия.
	Етен и Уна започнаха да правят разпределението на гостите за спане, а Фицдуейн се затвори в кабинета си в опит да поразчисти двумесечната поща, която се бе натрупала на бюрото му.
	Имаше няколко писма от Берн, които не представляваха интерес, с изключение на една туристическа брошура за текущите и предстоящи събития в града. Разлисти я разсеяно и за свое учудване усети, че Берн му липсва. Тъкмо бе на път да я метне в кошчето, когато една подробност привлече вниманието му. При нормални обстоятелства, това едва ли щеше да го впечатли повече от дисертация върху особеностите на козината на яковете, но предчувствието, което го гризеше и разсъжденията му по повод Палача, го накараха да прикове поглед.
	Казваше се, че сряда, двадесети май, е Денят на здравеца. Тогава всички добри граждани на Берн украсяваха къщите си със здравец. Значи градът щеше да потъне в кървавочервено.
	Бе твърде съмнително съвпадение, а и бе напълно в стила на зловещото чувство за хумор на Палача.
	Той разопакова радиостанцията, която Килмара му бе дал и му се обади. Връзката бе добра, но полковникът го нямаше. Фицдуейн реши, че ако предаде съобщение за здравец чрез посредник, Килмара като нищо щеше да си помисли, че окончателно се е смахнал.
	— Кажете му да ми се обади при първа възможност — каза той, — край.
	— Разбрано — каза дежурният в щабквартирата на рейнджърите.
	Фицдуейн се присъедини към жените да им помогне за оправянето на леглата. Мечката се бе обадил от летището. Пристигаше и бе взел със себе си и медицинската си сестра, надявайки се, че Фицдуейн не би имал нищо против. Андреас фон Графенлауб, да не остане назад и той водеше приятелката си. Щяха да пренощуват в Дъблин и да изчакат Хенсен. Възнамеряваха да потеглят рано на другата сутрин и да пристигнат в замъка тъкмо за обяд.
	Фицдуейн се питаше дали бе обяснил, че замъкът му, макар и замък, не бе голям. Следващият неочакван гост ще трябва да спи в конюшнята.

	* * *

	Вечерята вървеше чудесно, но колкото и да се опитваше, Фицдуейн не успя да се отпусне и да се наслаждава до край.
	Вярно, когато трябваше, се усмихваше и смееше, дори вдигна тост за добре дошли на гостите, но Етен усещаше, че нещо го яде. Отговорът му, че вероятно все още преживява последиците от случилото се в Берн, не я задоволи, но тъй като от дясната й страна седеше Хари Ноубъл, който през цялото време се опитваше да я забавлява, а дьо Гевен седнал насреща и използваше всеки удобен момент, за да пофлиртува с нея, тя остави Фицдуейн насаме с мислите му.
	Когато вечерята достигна фазата на коняка и кафето, като междувременно риболовните случки ставаха все по-невероятни, Фицдуейн се извини, отиде в кабинета си и отново се опита де се свърже с Килмара. Този път имаше късмет, но разговорът, който последва никак не го успокои.
	Етен го завари да седи вперил поглед в огъня на камината. Тя седна пред него на пода и нежно го подкани:
	— Кажи ми, какво има.
	Той й разказа всичко от начало до край. Когато свърши, на лицето й бе изписана тревога.

	* * *

	Фицдуейн спа спокойно и се събуди призори отпочинал.
	Оседла Пука и обиколи острова, опитвайки се да прозре намеренията на Палача. Посрещна го идилична картина на спокойствие и хармония и дори за момент се усъмни във все по-нарастващото си чувство на приближаваща опасност.
	Утринната мъгла се стопи на слънчевите лъчи и безоблачното небе обещаваше хубаво време. Силният западен вятър се бе превърнал в лек и галещ бриз. Въздухът бе кристалночист от падналия предния ден проливен дъжд. Жужаха насекоми, пееха птички. Завладян от гледката и спокойствието, което цареше, на Фицдуейн му бе трудно да реши, какво може да е намислил Палачът. Започна да се чуди дали пък въображението му не му играеше лоша шега.
	Явно мишената бе училището „Дрейкър“, а като се имаше предвид начинът му на действие, най-вероятната цел бе отвличане. Един Господ знаеше колко богати бяха родителите на учениците в „Дрейкър“, но очевидно Палачът имаше представа, щом смяташе, че си заслужава усилията.
	Все пак училището разполагаше с някаква охрана. Килмара бе уредил шест цивилни, но добре въоръжени ченгета да бъдат настанени там. Живееха в главната сграда и следователно би трябвало да успеят да се справят с всякаква заплаха или поне да задържат положението, докато не пристигне помощ. Ахилесовата пета на този план бе времето, за което подкрепленията щяха да пристигнат на острова. Мястото бе уединено и щяха да минат поне няколко часа преди да дойде помощ. Местната полиция сигурно щеше да пристигне по-рано, но пък там стоеше въпросът за това, доколко можеха да се противопоставят на въоръжението на терористите.
	Без да се замисли, Фицдуейн бе подметнал на Килмара, че щом родителите са толкова богати, биха могли да отпуснат малко средства за осигуряване на допълнителна охрана на училището. Полковникът си направи труда да му обясни как стоят нещата: ако родителите усетеха и най-лекият намек, че децата им може да са в опасност, всички ученици щяха моментално да бъдат прибрани в къщи, при мама и татко в Саудитска Арабия, Дубай или Токио, по-бързо, отколкото подкупът изчезва в джоба на политика. А ако те си заминеха, нямаше да има училище и тогава доходите на местната община щяха драстично да паднат. Без доказателства в подкрепа, тези неясни хипотези за приближаваща опасност не струваха и пукната пара.
	Водите на океана, обикновено сиви и заплашителни, сега бяха гладки като стъкло и сини като Средиземно море — „още една измама, — помисли си Фицдуейн“, защото дори и по това време на годината водата на Атлантика бе едва няколко градуса над нулата.
	— Цялото това спокойствие и мир е само илюзия — каза той на Пука, — но кога и как това ще стане ясно е друг въпрос — конят не посмя да отговори и продължи да пасе.
	От комина на Мъроу се издигаше дим, Фицдуейн откъсна Пука от закуската й и я подкара към къщата. Като се приближи, видя Мъроу да го чака облегнат на вратата, а отвътре се носеше аромата на бекон с яйца. Внезапно усети вълчи глад.
	— Станал си рано-рано, какво има? — попита Мъроу. — Да не би Етен да те е изхвърлила?
	Зад рамото на Мъроу се появи Уна.
	— Добро утро, Хюго, не му обръщай внимание, той няма чувство за такт, влизай да закусиш.
	Фицдуейн слезе от коня и каза:
	— Убеди ме, ей сега идвам. Искам само да обясня на Мъроу някои неща насаме.
	Уна се усмихна и изчезна по посока на кухнята.
	— Късмет! — извика тя през рамо.
	Мъроу пристъпи напред и излезе на слънце.
	— Сигурно сънувам — каза той, — нито едно облаче в небето, направо не е за вярване.
	— Мъроу, вчера, докато ми съобщаваше местните клюки, спомена, че на острова е кацнал самолет. Тогава не обърнах особено внимание на това, но сега искам да знам дали съм те разбрал правилно. Тук на острова ли е кацнал самолетът или от другата страна на моста?
	Мъроу пое дълбоко въздух, изпусна го и каза:
	— Ами, отвъд моста, направо тука си го приземи момчето, на пътя близо до училището.
	— Не знаех, че там има място за приземяване на самолет — каза Фицдуейн, — а и пътят е толкова разнебитен.
	— Разнебитен-неразнебитен — каза Мъроу, — момчето си го приземи и то не един път. Отидох да погледна и даже говорих с пилота. Чужденец, но приятен. Возеше двама пътници, каза, че били роднини на някого от учениците в „Дрейкър“.
	— Помниш ли името на ученика? — попита Фицдуейн.
	Мъроу поклати отрицателно глава.
	— Какъв беше самолетът?
	— Беше малък, с два двигателя, приличаше на кутия, обикновено с такива летят до Аранските острови.
	— Ясно, бил е „Айландър“ — каза Фицдуейн, — кръстоска между летящ камион за доставки и джип. Ако пилотът е добър, наистина може да се приземи тук. На този тип самолети им трябва не повече от четиристотинметрова писта, а понякога и по-малко.
	— Защо питаш?
	— Ще ти кажа, след като хапнем — отговори Фицдуейн. — Не искам да ти развалям апетита — и последва Мъроу в къщата.
	На масата седеше Хари Ноубъл с чаша чай в ръце.
	— Добро утро, господин посланик — каза Фицдуейн.
	Хари Ноубъл зяпна от изненада:
	— Откъде, за Бога, знаете това? — попита смаян той.
	Фицдуейн седна на масата и загледа как Уна му налива чай.
	— Е, имам приятели на високи постове.
	Посланик Ноубъл кимна мрачно. Свърши се с пребиваването му инкогнито. Сигурно скоро щяха да го нападнат отговорни служители по протокола от американското посолство. Отиде и ходенето му за риба.
	— Искам да си поговорим — каза Фицдуейн — и отсега се извинявам, че темата на разговора ни никак няма да е приятна.
	Уна сервира храната:
	— Първо хапнете — каза тя, — неприятностите ще почакат.
	Закусиха и после Фицдуейн разказа всичко на посланика.
	— Много предположения и малко факти — каза той, — а и доколкото знам, полицията и другите служби по опазване на реда са уведомени за подозренията ви. Но като че ли вероятността да се случи нещо е почти изключена. Пренапрегнат сте от преживяното в Швейцария.
	Фицдуейн кимна.
	— Очаквах подобна реакция, аз залагам преди всичко на инстинкта си, а той никога не ме е подвеждал.
	Мъроу отвори шкафа и извади една пушка с мощен телескоп. Със същия тип оръжие бе стрелял в Конго. Разглоби пушката и отново я сглоби, без да гледа.
	— Господин Ноубъл — каза той, — понякога не знаем защо се случват някои неща, но въпреки това те се случват, нали? — той посочи Фицдуейн. — Познавам този човек от дълго време и съм се бил редом с него и искрено се радвам, че не съм се бил срещу него. Научих се да се вслушвам в думите му. В противен случай отдавна нямаше да съм между живите.
	Посланикът се вгледа в Мъроу. После се усмихна и каза:
	— Само глупак би пренебрегнал съвета на опитен помощник.
	Мъроу се засмя.
	Посланикът се обърна към Фицдуейн и попита:
	— Имате ли някаква идея?
	— Намира се — отговори Фицдуейн.

	* * *

	Ако трябваше да бъде честен, Мечката трябваше да си признае, че първите му впечатления от Ирландия, меко казано, не бяха добри. Мрачното време само засили първоначалното му мнение по въпроса. Дори и да оставеше настрана потискащото впечатление от режещия вятър и оловносивото небе, даже и най-благосклонният гост на Дъблин (единственото, което видя от Ирландия през първата вечер) щеше да се съгласи, че страната — той се опита да намери точната дума — е отвратителна.
	От друга страна градът кипеше от живот, нещо, което не можеше да се каже за Берн. Улиците гъмжаха от млади хора, изпълнени с енергия и весела небрежност, сградите носеха отпечатъка на традициите и бурната история на страната, а на някои от тях все още личаха следите от въстанието срещу британците от 1916.
	Вечеряха навън. Сервитьорите бяха приятелски настроени, но това не им пречеше да се появяват, когато си искат. Ядоха морски специалитети и слушаха музика, която събуждаше неподозирани чувства. Пиха твърде много черна бира и ирландско кафе.
	Легнаха си по малките часове и на следващата сутрин закусиха едва в осем. Мечката се събуди объркан и много разтревожен от това, какво щеше да стане с него след няколко седмици прекарани в Ирландия. Останалите казаха, че отдавна не са си прекарвали толкова весело. Това съвсем не беше по швейцарски.
	Когато пристигнаха на острова, спряха до моста, за да погледат как под тях Атлантика се нахвърля срещу скалите. Малко по-нататък замъкът на Фицдуейн се очерта на фона на синьото небе и хвърлящият отблясъци океан.
	— Невероятно! — каза Мечката, като излязоха от колата, за да поздравят чакащия ги Фицдуейн.
	Той се усмихна:
	— Чакай, още не си видял всичко.

	* * *

	— Струва ми се, че не е необходимо да правим каквото и да било, дори и наистина да се появи Палачът — каза Хенсен. — Първо, мишената не сме ние и второ, имаме си замък, където да се скрием. Трябва просто да спуснем желязната врата и да пием домашно уиски, докато чакаме добрите да дойдат.
	Мечката се възмути:
	— Съвсем по немски — най-добре да си седим на топло и да оставим шепата хлапета на звяр като Палача. Не го мислиш сериозно, нали?
	— Точно ти ли ще ми говориш, кой седи на топло и кой не? — заяде го Хенсен. — А какво правите вие, швейцарците, вече повече от пет века? Чакате бурята да отмине като ядете „Тоблерони“, а след това събирате труповете.
	— Успокойте се — намеси се Фицдуейн. — Може и наистина нищо да не се случи.
	Всички се умълчаха. Седяха около голямата стара дъбова маса в банкетната зала. Тя бе потъмняла от годините, но все още можеше да побере поне три пъти повече хора от седящите на нея дванайсет. Всички погледи се насочиха към Фицдуейн.
	— Това е само предчувствие — добави той.
	Посланикът заговори пръв. Той бе взел сина си Дик от училището и го бе довел за обяд, но вече нямаше никакво намерение да го връща там, докато всичко не се изясни. Вътрешно се питаше дали и той, посланикът, не бе включен в списъка на злодея. Препарираната глава на началника на Отдела за борба с тероризма към Държавния Департамент на САЩ сигурно би изглеждала добре сред трофеите на Палача. Прокашля се и каза:
	— Говоря ви като външен човек и смятам, че доказателствата не са напълно убедителни — чу се недоволната реакция на някои от присъстващите.
	Посланикът вдигна ръка:
	— Но — продължи той, — повечето от хората тук ви познават и явно вярват на инстинкта ви, така че това, което искам да ви кажа, е, нека да действаме като един и да направим, каквото можем. По-добре сега да вземем всички предохранителни мерки, отколкото после да съжаляваме.
	Той огледа присъстващите. Всички кимнаха в знак на съгласие.
	— Тогава нека да решим кой какво да прави.
	— Лесна работа — каза Мечката, — в тази ситуация демокрацията няма място. Замъкът е на Фицдуейн, островът е на Фицдуейн, а и той най-добре познава Палача. Нека той каже кое е най-доброто.
	— Съвсем логично — обади се Хенсен.
	— Май спечелихте изборите — каза посланикът и другите го подкрепиха.
	Фицдуейн стана и се приближи към един от продълговатите прозорци на външната стена на банкетната зала. Беше отворен и през тесния процеп влизаше океанският бриз.
	В далечината видя кораб. Беше май товарен кораб или за превоз на добитък — нещо от този род. Наближаваше носа на острова, там, където бе разположено училището „Дрейкър“. Времето бе прекрасно. Искаше му се сега да е навън с Пука под топлите лъчи на слънцето и нежната милувка на бриза, а не тук в тази зала, подготвяйки се за това, което предстоеше. Върна се на масата, Етен му се усмихна и той й се усмихна в отговор.
	— Преди да навлезем в подробностите, искам да изясня нещо — обърна се той към групата. — Единственото, което мога да ви кажа, е какво предчувствам, а предчувствието ми казва, че приближава нещо много лошо — той погледна всеки един от тях в очите. — Някои от нас може да бъдат убити. Искам сега всеки от вас да реши дали ще остане или не.
	Никой не помръдна, Фицдуейн изчака още малко.
	— Добре, тогава. Ето какво ще направим — каза той и си погледна часовника.
	Беше три и седемнайсет следобед или петнайсет и седемнайсет военно време.


	Глава седма

	_на борда на кораба „Сабин“ — 15:23 часа_
	Кадар държеше подложката за писане в лявата си ръка въпреки болката, сякаш за да се убеди, че ръката му е непокътната. Не болеше много, раната заздравяваше добре, но психическата травма бе осезаема. Усещането за уязвимост, породено от факта, че част от тялото му бе откъсната, се притъпяваше донякъде от ежедневната работа, но сутрин, щом се събудеше, то се връщаше с нова сила.
	За всичко бе виновен ирландецът. Изстрелът му в последната секунда, преди Кадар да успее да се измъкне от ателието, бе осквернил иначе безупречното му бягство. Куршумът бе отнесъл един пръст от лявата му ръка и на мястото му бяха останали да стърчат само няколко костици. Кадар бе изненадан. Отначало не бе почувствал никаква болка и благодарение на това бе успял да изпълни без усилие всички предварително обмислени стъпки на плана си, дори да закопчее циповете, коланите и всички обезопасителни катарами на подводния си екип и акваланг с предвидената бързина.
	Болката го прониза, когато бе излязъл от тайния проход в студените води на Ааре. Бе толкова силна, че той започна да пищи и да се гърчи. Само споменът за това го караше да потръпва.
	Фицдуейн — трябваше да го убие от самото начало, а не да се поддава на капризите на Ерика. Но ако искаше да бъде откровен, трябваше да признае, че вината не бе изцяло нейна. Самият той бе харесал Фицдуейн, беше го заинтригувал. Сега плащаше цената за това. Ето какво значи да се поддаваш на благородни чувства. Това му бе коствало един пръст.
	Кадар погледна излъскания месингов хронометър на стената. Кутията бе много стара, но машинката вътре бе съвременна — както впрочем и всички неща на кораба.
	Този кораб отговаряше идеално на целите му. Не привличаше внимание, беше чисто и уютно. За негова изненада и голямо облекчение, корабът не носеше никаква миризма. Очевидно, в наши дни животните получаваха всички грижи, независимо от това, че ги водеха на клане в Либия. Бе доволен, защото щеше да има място за заложниците. Много от недостатъците на едно самолетно отвличане като горещината, теснотията и блокираните тоалетни, щяха да бъдат избегнати. „Сабин“, който имаше много добра климатична инсталация и просторни клетки за животни, бе идеалният кораб за масово отвличане, а ако се наложи и за масова екзекуция.
	Операция „Здравец“ — най-голямата и най-амбициозната от всичките му акции. Щеше да ознаменува края на кариерата си подобаващо. А по-късно, когато неговите методи и средства излезеха на бял свят, щяха да накарат всички експерти по борба с тероризма да направят сериозна преоценка на досегашната си тактика.
	Кадар обичаше да планира, но най-много обичаше времето непосредствено преди операция, когато всички приготовления бяха приключили. Наслаждаваше се на усещането за добре свършена работа и приятното очакване на това, което предстоеше.
	При повечето отвличания на голям брой хора проблемът се състоеше в това, че терористите недоизпипваха нещата и много бързо изгубваха инициативата. Първо, броят им никога не бе достатъчен — в ограниченото пространство на един самолет пет или шест фанатика трудно можеха да държат под око няколкостотин човека за повече от няколко часа. Дори екстремистите бяха хора и те имаха нужда да хапнат, да поспят или да отидат до тоалета. Освен това, напрежението бързо ги уморяваше, започваха да се разсейват, да гледат хубавите жени, вместо да пазят и изведнъж — бум! Избухват гранатите с паралитичен газ и всякакви други джунджурии, с които властите си служат и какво се получава? Още един мъченик в името на каузата. Абсолютно безсмислено, според Кадар. Аргументи от сорта на това, че дори отвличането да не е успешно, то пак получава заслужена известност чрез пресата, въобще не можеха да го впечатлят.
	Друг проблем при отвличането на самолети бе това, че терористите бяха принудени да използват такова оръжие, което можеше лесно да се крие, като гранати и пистолети, в резултат на което никога не разполагаха с достатъчно боеприпаси. За разлика от тях, силите на реда, подпалени от коментарите на средствата за масова информация и търговците на оръжие, обикновено влагат много пари във всякакво антитерористично оръжие и оборудване. Никога досега везните не се бяха накланяли толкова много в полза на официалните власти. Антитероризмът се бе превърнал в индустрия.
	Но дори и да се оставят настрана недостатъчният брой хора и въоръжение, оставаше още един и то основен недостатък в тактиката на отвличането на самолети: почти веднага след като се осъществеше отвличането, инициативата за по-нататъшни действия винаги преминаваше изцяло в ръцете на властите. Терористите чакаха и се потяха, а властите шикалкавеха и забавяха умишлено нещата. Единственото, което оставаше на терористите бе да започнат да избиват заложници, за да покажат непоколебимостта си, но дори и това не бе изход, защото всички много добре знаеха поговорката: когато започне избиването на заложници, в играта влизат специалните групи и тогава господ да ви е на помощ. А опитът показваше, че когато се намесят специалните части, позициите на терористите се превземаха за минимално време и най-вече с минимален брой жертви. Египтяните правеха изключение.
	Имаше и още нещо — често пъти самите терористи или не знаеха какво точно искат — нещо, което Кадар като професионалист в това отношение, а и възпитаник на „Харвард“, просто не можеше да проумее, но изследването на проблема му показваше, че това се случва доста често, или исканията им бяха явно неприемливи, или невъзможни политически. Нерядко бяха и двете.
	Трябваше да се признае, че освен ако стремежът не бе единствено придобиване на известност, а Кадар определено целеше преди всичко печалба, макар и да не се отказваше от лек флирт с медиите и бе харесал некролозите си, разпространени напоследък, резултатът не беше в полза на терористите.
	„Значи трябва да се наблегне на това“, както би казал един учител на учениците си.
	Кадар смяташе, че терористичните акции се нуждаят от промяна в подхода — Операция „Здравец“ бе илюстрация на това.


	_в замъка на Фицдуейн — 15:55 часа_
	Фицдуейн се бе обадил на полицаите от охраната на „Дрейкър“, както и на директора на училището. Загрижеността му бе вежливо приета, но си личеше, че не му вярват. Слънцето продължаваше да грее на безоблачното небе. Предположението за надвиснала опасност в такова идилично място просто не бе за вярване.
	Сержант Томи Кийн от полицейския участък на брега се бе появил на едно колело и след разговор на четири очи с Фицдуейн, неохотно се бе съгласил да остане няколко часа. И без това бе твърде горещо за риболов. Щеше да се опита вечерта да се измъкне. А дотогава тъкмо щеше да държи под око ексцентричния си приятел и щеше да се опита да го предпази от неприятности.
	Така, малката войска на Фицдуейн наброяваше тринайсет души. Единадесет от тях, заедно с Фицдуейн, се събраха в голямата зала. Мъроу и жена му бяха на бойната площадка на кулата, откъдето, въоръжени с мощен бинокъл, можеха да наблюдават моста и околностите. Видимостта бе чудесна, макар че от горещината имаше омара, която замъгляваше подробностите в далечината.
	Фицдуейн заговори:
	— Нашата първа грижа е да обезопасим замъка. Затова искам да ви запозная с плана и разположението му. Ще ви обясня как работят защитите.
	Той се обърна към един голям план-чертеж на замъка, нарисуван на дърво и поставен на статив. Планът е направен още преди три века и цветовете бяха избледнели. За миг се замисли за това колко пъти рода Фицдуейн се бе събирал в същата тази зала, за да отблъсне някаква заплаха. Често бяха успявали да избягнат опасността с преговори. Сега, обаче, Фицдуейн чувстваше, че преговорите няма да помогнат.
	— Както виждате — започна той, — замъкът е разположен на скала и от две страни граничи с океана. Нападение откъм морето не е невъзможно особено за добре обучени хора, но основният пробив ще се търси по суша. Дори и при отлив, скалата е твърде стръмна и покрита с водорасли, така че придвижването на голяма група хора откъм морето е почти невъзможно.
	Ще наричам с думата „замък“ цялата площ, която е обградена със защитна стена, макар че самият замък се състои от няколко сгради, строени през различен период. Най-важната част на замъка, която първо е била построена, е двайсетметровата квадратна каменна кула, която наричаме главната кула. Най-отгоре на главната кула се намира бойната площадка — това е откритото пространство, обградено с парапет. Под бойната площадка има пет стаи, до които се стига по витата каменна стълба. Всички, както и стълбището, имат наблюдателници и отвори за стрелба.
	До главната кула е продълговата правоъгълна сграда, където в момента се намираме и която се нарича главната къща. Свързана е с главната кула на втория етаж. Била е построена през времето, когато цивилизацията е започнала да навлиза в живота на острова, но все пак с мисълта за евентуална отбрана. Състои се от три етажа и наклонен покрив. На най-горния етаж са тази стая и кухнята, отдолу са спалните, а най-долу са хранилищата и другите сервизни помещения. Външната стена на голямата къща е част от защитната стена, охранява се от морето и отворите за стрелба и се вижда от горните етажи на главната кула. Тук обаче няма бойници, а наклоненият покрив е уязвим за висок обстрел.
	Останалото е вътрешният двор, заграден от шестметрова защитна стена, по цялата дължина на която има бойници, а под тях са конюшнята, пекарната, ковачницата и други работилници Най-слабата точка на защитната стена е, разбира се, главният вход, но той е обезопасен от малката квадратна кула, наричана порталът. Самият вход има работеща желязна решетка.
	— Какво представлява тя? — попита приятелката на Андреас фон Графенлауб от Израел.
	Фицдуейн бе научил, че преди да емигрира в Израел, семейството й е било част от еврейската общност на Дъблин. Казваше се Джудит Нюман и външността й бе изцяло в подкрепа на девиза „Правете любов, а не война“. Явно това, което ставаше, не я тревожеше особено и бе напълно естествено, защото човек като нея, който живее в кибуц близо до Сирийската граница, сигурно е свикнал със заплахи на терористи.
	— Това е вид решетеста врата, която се вдига и спуска вертикално. Може да се спусне много бързо, когато се появят неприятелски настроени индивиди. На долната страна има шипове и не завиждам на този, който се окаже под нея, когато не трябва. Навремето е спускана на ръка, но сега вече има електрически мотор.
	— Значи през нея се вижда — каза Джудит. — Не е плътна.
	— Да, така е, но такава е била първоначалната идея. През нея може и да се стреля. Предполагам, че не са я направили плътна най-вече заради тежестта — една солидна врата с такава големина не може да се спуска и вдига на ръка.
	— В такъв случай вътрешният двор е открит за огън отвън.
	— Желязната врата ще спира донякъде огъня, защото прътите на решетката са по пет сантиметра широки, с разстояние между тях от десет сантиметра. Но ако дървените врати бъдат унищожени, тогава вътрешният двор действително ще е открит за стрелба отвън. Изходът от това положение е да се движим по бойниците и да използваме тунелите.
	— Тунелите? — каза Мечката.
	— Тунелите — отговори Фицдуейн, — благодарение на тях родът Фицдуейн е оцелял през вековете. Под замъка има мрежа от тунели.
	— Май трябва да се заемеш с проектиране на посолства — каза посланик Ноубъл сухо.


	_на борда на кораба „САБИН“ — 16:30 часа_
	Тримата командири на бойните части с кодови имена съответно Малабар, Икар и Фантом (в чест на Бодлер) пристигнаха с маршова стъпка в стаята и отдадоха чест. Кадар изискваше подчинение и не гледаше с добро око на фамилиарниченето. Военната дисциплина създаваше и поддържаше строгата професионална атмосфера, на която той държеше.
	Командирите на бойни части Малабар и Икар бяха араби, облечени с маскировъчни дрехи, третият — Фантом, бе от Сардиния, а истинското му име бе Джорджо Масана, вече бе сложил водолазния си костюм.
	— Свободно — каза Кадар, — седнете.
	Капитанската кабина имаше уютна приемна. Тримата командири, в пълно бойно снаряжение, с усилие се провряха между мекия ъглов диван и масата, за да седнат. Зачакаха. Вече бяха подробно инструктирани, но знаеха, че Кадар дава информация, както питон се отделя от кожата си — винаги има по нещо ново.
	Кадар се направи, че сверява нещо в листите, които държеше, за да прикрие едно внезапно пробождане на мястото на липсващия му пръст. Лявата му ръка бе в бяла ръкавица и на мястото на откъснатият пръст имаше протеза. Детайлите на операция „Здравец“ бяха изработени с компютър и изпълваха множество карти и планове, от които спокойно можеше да се направи доста обемиста книга, но сега възнамеряваше да обърне внимание само на няколко ключови момента. Чувстваше се като футболен треньор пред решаващ мач. Не обичаше да държи речи преди битка, но не можеше да не признае, че имаха ефект.
	Погледна хронометъра и каза:
	— В седемнайсет и трийсет часа свършва работният ден на преподавателите. Те си тръгват за в къщи с един микробус. Никой от тях не живее на острова, така че в седемнайсет и петдесет най-късно те вече са го напуснали. В училището остават петдесет и осем ученика и трима или четирима дежурни преподаватели. Вечерята се сервира от самите ученици — той се усмихна, — има и шест човека въоръжена охрана.
	Най-важният промеждутък от време за нашите цели е от седемнайсет и петдесет до двайсет и два часа, за да можем да използваме дневната светлина. Целта ни ще бъде да завършим първата фаза на операцията най-късно до двайсет и два часа.
	В осемнайсет часа обикновено всички ученици и дежурни преподаватели се събират в актовата зала, за да направят преглед на отминалия ден. Следователно, осемнайсет часа е времето, когато трябва да направим удара. Малко преди това ще се случат няколко неща.
	Всички комуникации от и към острова ще бъдат прекъснати. Телефонни и телефаксните линии ще бъдат отрязани. Мостът ще бъде вдигнат във въздуха така, че да изглежда злополука. Всякакви радиопредаватели ще бъдат унищожени.
	Малка група ученици, подпомогнати от един преподавател — всичките членове на култа на Жертвоприносителите — тук той отново се усмихна, — ще премахнат полицейската охрана и ще задържат учениците и преподавателите, докато са още в актовата зала.
	Части на Фантома ще кацнат на пътя близо до училището с „Айландър“ — малък двумоторен самолет, който излита и каца на къса писта. Други от отделението на Фантома ще нападнат замъка на Фицдуейн и ще унищожат обитателите му.
	След като бойците на Фантома, подпомогнати от младите си приятели от училището, завземат носа на острова, хората на Малабар и Икар ще спуснат надуваемите лодки, ще се присъединят и ще заемат позиции по плана. До осемнайсет и трийсет часа всичките ни хора ще са на брега, заели позиции и така островът ще падне изцяло в наши ръце, а никой отвъд моста няма нищо да подозира.
	Не по-късно от деветнайсет часа „Айландър“-ът ще излети с двама много специални заложници на борда.
	След това ще имаме на разположение цялата нощ, за да заемем позиции в училището като особено внимание ще се отдели на поставянето на експлозиви по такъв начин, че властите да не могат дори да си помислят за атака на сградата, тъй като това ще убие всички заложници. Това, което искаме са пари — доста приемлива от политическа гледна точка стока, с която човек най-безболезнено може да се раздели и от която лесно се доставят огромни количества, особено, когато става въпрос за собствените ти деца.
	Той спря и отпи малко минерална вода.
	— Разбира се, местонахождението на двамата главни заложници дори няма да е известно. Още една изненада за нашите приятели. Баща им е ключова фигура в настоящите проговори за мир в Близкия изток. Приятел е на президента на САЩ. Ето защо Ирландските власти в никакъв случай няма да допуснат смъртта им от страх, какво може да се случи след това. Правителството ще се предаде и родителите ще платят — цялото това упражнение ще стане извън досега на световните средства за масова информация, така че няма опасност някой от нас да бъде разпознат. Нашите приятели от Либия се съгласиха да ни бъдат посредници.
	Когато има взети заложници, има тенденция властите да протакат преговорите, надявайки се, че престъпниците — в случая това сме ние, няма да посмеят да убият някоя от жертвите. В повечето отвличания на самолети се случва точно това — нападателите предимно блъфират и рядко прибягват до избиване на заложници, така че подходът на властите е донякъде оправдан. В този случай е изключително важно да уверим ирландското правителство и родителите на децата още от самото начало, че никак не се шегуваме. За тази цел всички преподаватели и десет от учениците, чиито родители не са много богати и нямат никакво политическо влияние, ще бъдат убити веднага. Екзекуциите ще се заснемат и с фотоапарат и с видеокамера. Взети са всички необходими мерки снимките да бъдат изпратени от нашите агенти до родителите на оцелелите ученици, за да разсеем каквото и да било съмнение относно нашите намерения. Видеокасетата ще отпътува с „Айландър“-а и ако се наложи, от нея ще бъдат направени копия.
	Забележете, че ние се свързваме, както с родителите, така и с официалните власти. Така от една страна, няма да позволим на властите да се опитат да решат въпроса самостоятелно и от друга, ще можем да упражним възможно най-голям натиск за най-кратко време. Взели сме всички мерки да бъдат уведомени и двамата родители.
	Протоколите по отношение на плащането вече са готови и са у нашите приятели от Либия, които ще ни бъдат посредници. Те ще имат грижата да ни осигурят безопасното изтегляне от острова като водят преговори на правителствено равнище. Няма да им е за първи път. Харесва им да играят ролята на честни посредници при подобни ситуации.
	Когато властите възстановят моста, което е въпрос на няколко часа при използването на военни конструкции, ще напуснем острова по суша и ще отидем на летище „Шанън“, където ще ни вземе един либийски самолет. Заложниците ще пътуват с нас и ще бъдат освободени едва при пристигането ни в Либия — той отново спря и се усмихна загадъчно, — освен ако дотогава не ми хрумне нещо друго.
	Кадар погледна тримата отдельонни:
	— Някакви въпроси?
	Отначало никой не каза нищо. Командирите бяха мъже със силна воля, но Кадар им вдъхваше страхопочитание. Беше умен, силен и непредвидим — но пък за сметка на това, винаги плащаше за добре свършената работа. От опит знаеха, че най-добрият начин да оцелеят и да спечелят пари е пълното подчинение. Обикновено Кадар не очакваше въпроси, но сега сякаш му се приказваше. Ентусиазмът му стигаше почти до еуфория — и имаше защо — планът бе съвършен, нищо не бе пропуснато, всичко бе внимателно обмислено и бяха взети необходимите мерки, за да не се получи никакво отклонение от предначертания план. И тримата отдельонни бяха уверени, че успехът им е сигурен.
	Командирът на отделение „Фантом“ се обади пръв:
	— Всичко зависи от развоя на събитията през следващите няколко часа. Има ли някаква вероятност да се намеси военната флота или така наречените рейнджъри?
	Кадар се развесели. Осъзнаваше, че в момента се фука, но това му харесваше. Беше си го заслужил. Нямаше спор — планът му бе предвидил абсолютно всичко.
	— Ирландците имат брегова линия от над три хиляди километра, която трябва да охраняват и само четири кораба. Вероятността, ненадейно да се появи кораб на военноморските сили в неподходящ момент, е почти изключена. Все пак — тук той направи пауза, за да засили ефекта от думите си — са взети мерки единият от корабите да бъде отклонен от задълженията си по охрана на бреговата линия. Основната задача на ирландските военноморски сили е да охраняват риболовните зони. Анонимен източник е съобщил, че испански рибарски лодки ловят незаконно риба близо до Кери, в резултат на което военният кораб „Аймър“ се е насочил натам.
	— А рейнджърите? — попита командирът на „Фантом“.
	Този път Кадар не се въздържа и се засмя.
	— Те наистина можеха да ни причинят неприятности, но чудесно реагираха на една фалшива тревога, която им организирахме в Дъблин. Смятат, че замисляме нападение срещу Американското посолство и са се окопали здраво там.
	— Значи нищо не може да ни спре — каза командирът на „Икар“.
	— Абсолютно нищо — каза Кадар. Внезапно го прободе болка в лявата ръка. Липсващият му пръст сякаш туптеше.


	_в замъка на Фицдуейн — 16:45 часа_
	Фицдуейн не обичаше да говори за тунелите под замъка, това бе скритата карта в историята на рода му. В този случай, обаче, чувстваше, че няма избор и все пак се ограничи само с тунелите на горното ниво. Достъп до тях имаше от приземния етаж на кулата.
	Като минаха през маскираната врата, Фицдуейн натисна едно копче. Отпред се виждаше наклонена рампа, която слизаше до проход със сводест таван. Махна на останалите да го последват. Тунелът излизаше точно до портала от другата страна на вътрешния двор. Една вита стълба водеше към втория етаж. Озоваха се в стаята, откъдето се спускаше желязната решетка на главния вход. В стените имаше отвори, през които пазачите можеха да наблюдават, както входа отдолу, така и подстъпа до портала.
	Поведе групата обратно в тунела.
	— Сега знаете как да стигнете от главната кула до портала, без да ви надупчат задниците — каза той.
	Това беше добрата новина. Лошата новина е, че този тунел може да бъде открит от врага. Той може да бъде затворен откъм главната кула с тежка желязна врата, но доколко тя ще издържи на експлозиви, е друг въпрос. Когато е била направена, най-тежките оръжия са били мечове и пики.
	Дьо Гевен се оглеждаше изпълнен с любопитство.
	— Как е бил направен тунелът? Отвън изглежда, че замъкът е строен направо на скалата, а и морето е съвсем наблизо. Предполагам, че сме под морското ниво.
	Фицдуейн се усмихна:
	— Само когато има прилив, но няма за какво да се тревожите. Особеностите на релефа са накарали моите предци да се заселят тук. Отвън изглежда, че скалата е изцяло от гранит, но всъщност не е така. Възможностите, които дава, това са очевидни. Откак семейството ми се е заселило тук, непрекъснато са се копали тунели.
	— Това включва ли и теб? — попита Мечката.
	— Аз не обичам тунелите — Фицдуейн продължи напред към тежка желязна врата. Завъртя безшумно ключа и каза: — Това е оръжейната — махна на групата да влезе и когато всички бяха вътре, включи осветлението.
	Ахнаха от изненада. Мечове, ножове, бойни секири, боздугани, пики, лъкове и стрели, доспехи и мускети — ръчно оръжие от всякакъв вид висеше по стените или рафтовете.
	— Невероятно — възкликна дьо Гевен, — та това е безценна колекция.
	— Беше още по-богата — каза Фицдуейн, — но дядо ми продаде някои неща, за да обезпечи старческите си години.
	— Откъде са тези оръжия? — попита Хенсен. — И защо са толкова много?
	— Един замък, преди всичко, е бойна крепост — каза Фицдуейн — и повечето от нещата, които виждате тук, са от оръжейната на замъка. С течение на времето оръжията се променяли и по традиция всяко следващо поколение обновявало колекцията, но без да изхвърля унаследеното. Били са доста стиснати.
	— Но най-новото оръжие, което виждам тук са мускетите — каза посланик Ноубъл. — Вярно, че в битката при Ватерло са свършили добра работа, но не виждам как биха могли да се мерят с днешната огнева мощ на терористите.
	Фицдуейн кимна в съгласие. Прекоси стаята и задвижи един механизъм. Част от рафтовете се преместиха и откриха една врата. Той я отвори и ги покани да го последват. Стаята, в която влязоха, бе по-малка, беше боядисана в бяло и силно осветена. На едната стена имаше работен тезгях и инструменти. На другата стена имаше дървени рафтове с оръжия от края на деветнайсети и двайсети век, а на земята имаше четири отворени сандъка. В центъра на стаята стоеше маса, на която бяха изложени огнестрелни оръжия.
	— Това вече е друго — дьо Гевен вдигна една „М-16“ и попита: — Откъде си взел тази?
	— Виетнам.
	— А това? — попита Ноубъл, сочейки един автомат „Калашников“.
	— Ливан.
	— Ами това? — Мечката вдигна един „Маузер“ с дълга цев.
	Фицдуейн се засмя.
	— Това не е моя заслуга, сувенир е от войната за независимост на Ирландия. Сравнително рядко срещана версия.
	— А тези? — попита Андреас фон Графенлауб. Сочеше един от отворените сандъци. Фицдуейн се приближи и извади един къс автомат, чийто пълнител се поставяше зад спусъка, а не, както бе нормално, пред него. Имаше и монтиран компактен телескоп за далечно виждане.
	— Май ще трябва да обясня нещо — каза Фицдуейн. Съвсем накратко им разказа за Килмара и рейнджърите, и след това добави: — Така че ми заеха малко оръжие, но за съжаление, не е достатъчно за всички ни. Това е новият автомат „Енфийлд SA-80“, с който е въоръжена британската армия. С това поставяне на магазина зад спусъка, автоматът се скъсява с около една трета, без това да се отразява на дължината на цевта, а и го прави по-лесен за употреба в ограничено пространство — той посочи устройството за виждане — увеличението, което това устройство дава, е четирикратно и по този начин превръща автомата в най-точното бойно оръжие правено досега. Обърнете внимание, че когато е зареден, тежи почти пет кила, но за сметка на това, при автоматична стрелба се владее без усилие.
	Като говорим за съвременно оръжие, тук имаме четири „SA-80“, четири деветмилиметрови пистолета „Браунинг“, гранатомет, гранати и някои други неща, като насочващи се мини „Клеймор“. Всичко това звучи чудесно на пръв поглед, но когато си представим срещу какво можем да се изправим, се оказва, че съвсем не е достатъчно. Вероятно от другата страна ще има не по-малко мощно оръжие и със сигурност в доста по-голямо количество — той не посмя да допълни, че като цяло терористите бяха по-млади и по-добре подготвени.
	В стаята настъпи тишина. Видът на оръжия последен модел, които определено не бяха за показване на приятели след вечеря, не будеше ентусиазъм.


	_щабквартира на рейнджърите, Дъблин — 17:08 часа_
	Килмара затвори телефона. Червената лампичка, която показваше дали линията се подслушва, не светеше. Той вдигна рамене.
	— Току-що говорих с началника на охраната на „Дрейкър“. Денят е прекрасен. Учениците се занимават с това, с което обикновено се занимават ученици на усамотено място, а двама от хората му стояли твърде дълго на слънце и почервенели като раци.
	— Май доста тежичко им идва службата — подхвърли Гюнтер. — А какво става с Фицдуейн?
	— Говорих и с него. Продължава да твърди, че ще се случи нещо, но не може да обясни защо. Започнал е отбранителни приготовления в замъка и сега възнамерява да прескочи до „Дрейкър“ да помогне. Както ни е тръгнало напоследък, момчетата в „Дрейкър“ ще помислят Фицдуейн и хората му за терористи и ще се изпотрепят.
	— С колко хора разполага?
	— Десет-дванайсет — каза Килмара, — от които девет са преминали някакво военно обучение. Започвам да се чудя дали постъпих правилно като му дадох това оръжие.
	— Мислиш, че всичко е фалшива тревога, така ли? — каза Понтер.
	Килмара се намуси:
	— Там е цялата работа. Не смятам, че е фалшива тревога, просто вярвам на инстинкта си и на предчувствията на Фицдуейн. Всички доказателства сочат, че ако има нещо да става, то ще става тук в Дъблин, а вътрешният ми глас ми казва, че сме заложили на бита карта.
	— Въпреки японците? Въпреки седемдесет и двамата туристически агенти от Близкия изток, за които Ирландското Бюро по Туризма въобще не беше чувало и които пристигат тази вечер?
	— Въпреки всичко — каза Килмара, — доста мислих. Смятам, че Палачът не дава и пет пари за политика. Тогава, защо ще иска да напада Американското посолство? Какво ще спечели с това? Него го интересуват само парите.
	— Палачът е мъртъв — каза Гюнтер.
	— Не ми говори като бюрократ.
	Гюнтер се ухили:
	— Новото разписание е готово.
	— И с какво разполагаме сега, освен пресрочена и надхвърляща бюджета ни сметка?
	— Като за начало твърде много от хората ни са вързани с посолството. Направо е смешно.
	— Политика. Но моля те, не ми казвай неща, които вече са ми добре известни. Кажи ми с колко хора като резерв разполагаме, след като си поиграхме с компютъра.
	— Дванайсет — каза Гюнтер — без да броим себе си.
	— Значи все пак има надежда. Вече ми писна да седя зад бюрото.
	— Положението с хеликоптерите е трагично — докладва Гюнтер. — Всички машини на въздушния корпус са зачислени като охрана на посолството, резиденцията на посланика във „Финикс Парк“ и летището, но така или иначе, всички ще са на земята при смрачаване. Нямаше да е зле да можехме да летим и нощем.
	— С кола разстоянието се изминава най-малко за пет-шест часа — каза замислено Килмара.
	— Поне шест — каза Гюнтер, — ако говорим за острова на Фицдуейн. Пътят след Галуей е ужасен, а и по това време вече ще се е стъмнило. Освен това, колите ще са натоварени.
	— Мостът към острова много лесно може да бъде отрязан — продължи да размишлява Килмара гласно, — ако въобще ще правим нещо, трябва да е по въздуха.
	Килмара потъна в мълчание. „На пръв поглед — мислеше си той, — настоящото разгръщане на силите бе правилно.“ Имаше доказателства за надвиснала заплаха над Американското посолство в Дъблин. Появата на японците, за двама от които бе установено, че са във връзка с войнствени терористични групи, потвърди това. Подслушването на разговорите им показа, че японците играеха ролята на преден пост и ще се свържат с главната група, която пристигаше късно тази вечер от Близкия изток. Ирландското туристическо бюро, което в подобни ситуации би трябвало да е наясно с положението, бе информирано в последната минута и това още веднъж наклоняваше везните в полза на вероятна терористична акция. Можеше още сега да задържи японците, но не разполагаше с данни за евентуалното им оръжие и реши, че е по-добре да изчака, докато получи по-подробна информация.
	Дотук добре, но беше някак твърде лесно за досещане. Вътрешният му глас непрекъснато повтаряше „уловка“, но дори и да беше така, знаеше добре, че Палачът, ако това наистина бе негово дело, бе достатъчно безжалостен, за да превърне една уловка в действителност.
	Даже и да оставеше Палача настрана, все още имаше други възможни източници на заплахи. При това положение рейнджърите трябваше да разполагат с резервна част, която да се намеси при необходимост. Главният проблем се състоеше в начина, по който използваха рейнджърите. Вместо да действат като антитерористични сили, за каквито бяха тренирани, те бяха на предните позиции, вместо полицията или войската, което бе нормалната практика.
	Неохотно той взе решение.
	— Гюнтер, за сега не можем да направим нищо повече от това за Фицдуейн, освен да следим обстановката и да разположим резервния отряд в Болдонел. Изключено е да ги пращаме там по суша. Това, че Палачът има мания за разни цветя, а Фицдуейн се чувства странно, все още не е достатъчно основание да остана без никакви хора като резерв.
	Гюнтер се изправи:
	— Разбирам.
	— Чакай малко — каза Килмара, — не съм свършил. Ако се наложи да действаме, ще трябва да го направим много бързо. Може да се окаже, че насреща ни има мощни оръжия. Искам „Оптиката“ да е въоръжен, а отделението да е в бойно снаряжение и в готовност за бърза намеса.
	— А „Милан“-ът?
	— Всичко. Ще командвам от „Оптиката“.
	— Ами аз?
	— Ти и без това обичаш да скачаш от самолети. Защо трябва да изпускаш шанса?
	— Много забавна работа сме си избрали — каза Гюнтер на излизане от стаята.
	— Колкото по` остаряваш, толкова по` различно ти се струва всичко — каза Килмара по-скоро на себе си. — Приятелите ти ги убиват.


	_в замъка на Фицдуейн — 17:15 часа_
	Стана още по-топло и въздухът трептеше от горещината. Мъроу подаде бинокъла на Фицдуейн, който го насочи към точката в далечината, която Мъроу му бе посочил. Взира се известно време, после свали бинокъла.
	— Не мога да разбера — каза той, — видимостта не е много добра. Виждам само едно трептящо петно точно зад носа на острова. Май е някакъв товарен кораб. Какво те накара да обърнеш внимание точно на този кораб, при условие, че ежечасно минават рибарски кораби и лодки.
	Мъроу взе бинокъла и отново го насочи към подозрителното петно.
	— Омарата се е засилила. Трябваше по-рано да те извикам. Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че онова приятелче там май беше спряло за известно време.
	— За колко?
	— За около двайсетина минути. Не съм сигурен.
	— От каква посока дойде?
	— От юг — каза Мъроу. — Отначало беше много навътре и се движеше бавно. Това е кораб за превоз на добитък, от новите, дето имат високи надстройки и много вентилатори отгоре, като гъби.
	— Колко са големи?
	— Не знам точно, но достатъчно, за да поберат над хиляда глави добитък, заедно с фуража им. Може да са спрели, за да нахранят животните.
	Фицдуейн вдигна бинокъла и огледа наоколо. Да, беше същият кораб, който бе видял сутринта. Продължи да се взира и спря погледа си на моста. Един закрит камион мина по него в посока към острова и отби отстрани на пътя. Отвътре изскочиха двама мъже и се огледаха. Фицдуейн подаде бинокъла на Мъроу.
	— Сигурно са рибари — каза той, — виждам калъфите за въдиците. Носят и риболовни принадлежности.
	— А за какво им са въжетата? — попита Фицдуейн. Взе отново бинокъла и видя как единият от мъжете спуска другия към основите на моста. После спусна и обемист пакет. Отвори калъфа за въдицата си и извади нещо отвътре. А когато сглоби двете неща, които държеше, вече нямаше никакво съмнение какво е това.
	— Господи — извика Фицдуейн, — тоя има „Калашников“. Обзалагам се, че тия възнамеряват да взривят моста.
	Мъроу вдигна снайпера си и се прицели. Мъжът под моста прибра въжето и двамата залегнаха. Чу се приглушен тътен, вдигна се прах и въздухът се изпълни с дим. Мостът не помръдна.
	— Издъниха се — каза Мъроу, но едва бе изрекъл това и мостът внезапно се срути от страна на острова и бавно се плъзна в морето отдолу. Двамата саботьори се изправиха и отидоха да огледат работата си. Застанаха на ръба на скалата и погледнаха надолу. После единият се обърна и започна да оглежда замъка с бинокъл.
	След няколко секунди той размаха ръце и се прицели с автомата. Дулото сочеше главната кула. Появи се пламък и по древната зидария на кулата се посипаха куршуми.
	— Фицдуейн и Мъроу стреляха едновременно. „SA-80“ бе наистина точен. И двамата терористи издъхнаха още преди да паднат върху плуващите останки на моста. Водата около мястото, където потънаха, порозовя.
	— Започва се — каза Фицдуейн. — Стой тук. След малко ще изпратя някой да те смени. Слизаш направо долу в двора. Отиваме да приберем камиона.
	Уоки-токито му изпращя.
	— Слез веднага в кабинета — каза един глас напрегнато.
	Фицдуейн преметна автомата и слезе по витата стълба. Вратата на кабинета зееше отворена. Етен седеше на един стол и притискаше едната страна на главата си с кърваво парче плат. УКВ-то, което Килмара му бе дал, бе на парчета. Посланик Ноубъл стоеше до вратата с пистолет в едната ръка и уоки-токи в другата. Лицето му бе пепеляво сиво. Бе вперил очи в тялото на човек, който лежеше безжизнено на пода, с лицето надолу. До ръката на трупа лежеше нож със странна форма.
	Фицдуейн обърна тялото по гръб. На лицето имаше грозна вълча маска. Ризата бе потънала в кръв.
	Посланик Ноубъл каза:
	— Чух, че Етен изпищя и видях как този тук се нахвърля отгоре й и после се обърна към мен. Имаше нож и стрелях моментално — Фицдуейн свали вълчата маска и Ноубъл се свлече на колене:
	— О, Господи — простена той, — какво направих? — той прегърна тялото на сина си и по страните му потекоха сълзи.
	В стаята беше тихо. Фицдуейн изчака малко и каза внимателно:
	— Ти не си виновен. Просто не си имал друг избор.
	Хари Ноубъл го погледна безизразно:
	— Значи Дик е бил член на култа, за който ни разказа.
	— Така изглежда. Това е начинът, по който действа Палачът. Той обича да покварява и манипулира, а най-лесно се поддават на манипулация младите. Съжалявам.
	Нямаше какво друго да каже.
	Ноубъл се наведе и целуна сина си, после вдигна „Броунинг“-а и каза:
	— Тогава нека направим това, което трябва.
	Етен ридаеше безгласно и Фицдуейн я прегърна.
	Скоро тя се успокои.
	— Значи наистина Палачът се върна.
	— Да — каза Фицдуейн.
	На вратата се появи Мечката.
	— Телефонът не работи и токът е прекъснат — уведоми ги той, — сега се опитваме да пуснем генератора.
	— Трябва да му знаеш цаката — каза Фицдуейн и в този момент по-скоро усети, отколкото чу, слабото бръмчене на генератора. Лампата на писалището му светна.
	— Останахме дванайсет — каза Етен.
	— Напълно достатъчно — допълни Мечката.


	_в училището „Дрейкър“ — 17:45 часа_
	Сержант Пат Броугън, началникът на охраната в училището, винаги очакваше с нетърпение потеглянето на микробуса с преподавателите. Тогава бе смяната и на обслужващия персонал и имаше опасност да се вмъкне някой опасен тип, затова сержантът предпочиташе да държи всички под око. Когато микробусът тръгнеше, в училището оставаха само учениците и няколко познати преподаватели и вече можеше да се поотпусне.
	Всъщност работата си я биваше, мислеше си той, макар и да бе донякъде отегчителна. Имаше специални стаи за охраната, а не бараки вмирисани на пот и мръсни чорапи като на границата. Бяха им отстъпили и един кабинет, където можеха да погледат телевизия, да си направят чай и да си починат. Управата съобразително бе сложила един хладилник за мляко, където те държаха бирата си и докато предаваше смяната на вечерния дежурен, предчувстваше удоволствието от извадена от хладилника бира.
	Беше дълъг и горещ ден и всичко щеше да е наред, ако лицето му не бе така изгоряло. Някъде беше чел, че ирландците са много податливи на слънчеви изгаряния, тъй като кожата им е много бяла, липсвал някакъв пигмент или нещо такова. Очевидно червенокосите си патеха най-много. Ако съдеше по състоянието на О’Мали, твърдението бе вярно.
	На влизане в стаята за отдих той извади пълнителя от „Узи“-то си и заключи автомата в шкафа. Остана само с 38-калибровия „Смит и Уесън“, който бе в раменния му кобур. Имаха заповед да са винаги въоръжени, дори и ако не бяха на смяна и той бе свикнал с пистолета си, както човек свиква с носенето на риза.
	Телевизорът работеше и столовете бяха наредени отсреща, както винаги. Знаеше, че ще завари останалите трима, които не бяха дежурни. Надяваше се да са му оставили някоя и друга бира. Горещият ден предразполагаше към рязко намаляване на запасите. Извади една кутия от хладилника и видя, че някоя добра душа се бе погрижила да попълни запасите — хладилникът направо пращеше.
	Обикновено веднага отваряше кутията, отпиваше дълга глътка и едва тогава се запътваше към стола си, който, както му беше реда, заемаше централното място. Този път, обаче, вниманието му бе привлечено от нещо, което даваха в този момент по телевизията и той отиде до стола си все още с неотворена бира в ръка.
	Внезапно усети силната миризма на бира и още нещо. Някой глупак пак е повръщал, помисли си той ядно. Тия хора не можеха ли да преценят, кога да спрат? Обърна се, за да види кой беше виновникът и се вцепени.
	Тримата полицаи седяха на столовете си в неестествени пози, лицата им бяха изкривени от предсмъртната агония. Дрехите им бяха изцапани. Кутията бира в ръката на О’Мали бе така изкривена до неузнаваемост.
	Обзет от страх, Броугън залитна назад, събори телевизора на земята, чу се трясък и се разлетяха искри и парченца стъкло. На врата се появи някакво същество с животинска глава. Броугън си спомни за слуховете, които бе чул в началото: „Ученически забавления, бяха му казали от управата, дръж ги под око, но не им се меси“.
	„Света Богородице! — помисли си той, и това ми било забавления.“
	— Искаш ли да разбереш какво стана? — прошепна човекът с маската. — Не те ли интересува как умряха?
	Маскираният влезе в стаята с нож в ръка. Броугън посегна към пистолета си, но на вратата се появи още един с насочен към него „Инграм“. От стената зад гърба му се посипа мазилка. Изстрелът бе приглушен. Броугън видя, че пистолетът е с поставен заглушител. Бе успял само да измъкне оръжието си от кобура. Хвърли го на земята и бавно вдигна ръце. Осъзна, че всъщност така и не бе повярвал, че училището го грози някаква опасност, но ако се съдеше от заповедите, които бе получил, очевидно и началниците му не вярваха. Нападения от терористи имаше само по телевизията. Подобни неща не се случваха в действителност. Маскираният с ножа бе застанал отдясно на Броугън. Бе доста наблизо.
	— Използвахме цианид — каза той, — не е много оригинално, но пък върши работа и то бързо. За съжаление, не мога да кажа, че е безболезнено. Трябваше ни известно време, за да се научим да инжектираме цианид в кутиите с бира, но трябва да признаеш, че добре се справихме.
	Броугън се опита да каже нещо, но устата му бе пресъхнала. Маскираният се засмя:
	— Страх те е, нали? От шепа хлапета. За такива ни смятахте, нали? Много непредвидливо. Средната възраст на групата ни е деветнайсет. Достатъчно големи сме, за да гласуваме, да отбиваме военна служба или да убиваме за родината. Достатъчно големи, за да убиваме и заради самите нас. Трябваше да ни вземеш несериозно. Сега вече разбра какви сме, нали? Четохме всичките ти доклади. Мислехте си единствено за нападение отвън, но дори и тогава не го смятахте за вероятно.
	— Защо не ме застреля?
	— Нямаш никакво въображение — каза маскираният и рязко заби ножа в слънчевия сплит на Броугън.
	На вратата се появи още един човек.
	— И двамата са готови.
	— Имаше ли много шум? — попита маскираният с ножа. Беше доволен, че всичко протече така гладко. Бяха убили шестима въоръжени мъже без нито един изстрел. Преподавателите и учениците се бяха събрали в актовата зала за прегледа на деня. След няколко минути цялото училище щеше да е под контрола им. Когато се появеше Кадар, всичко щеше да е готово. Щеше да е доволен, а той възнаграждаваше всяка успешно изпълнена задача така стриктно, както наказваше провалилите се. А ако Дик бе успял да изпълни задачата си в замъка…
	— Никакъв — каза новодошлият. — И двамата изпиха чая, който им приготвихме.
	— Пет от шестимата с цианид — каза този с ножа. — Чий беше залогът? — бяха се обзаложили помежду си за резултата от акцията и спечелилият щеше да прибере десет ирландски лири.
	— Мой — обади се маскираният с „Инграм“-а.
	Докато говореха, Броугън се гърчеше в предсмъртна агония. Тялото му се изви, от устата му избликна кръв и той умря. Трупът му замръзна неподвижно.
	— Хайде, имаме още работа — каза маскираният с ножа. Взе ключа от Броугън и отвори шкафа с оръжието. Зареди едно „Узи“ и пъхна в джоба си резервен пълнител.


	_в замъка на Фицдуейн — 17:46 часа_
	Фицдуейн смяташе, че на предната линия не трябва да се поставят жени. Бе виждал достатъчно убити жени и осиротели деца. Понякога дори кърмачета. Бе категоричен. Сега обаче една трета от хората му бяха жени, които съвсем не смятаха да се крият на тавана, докато всичко свърши. Освен това, трябваше да си признае, че има нужда от тях.
	В крайна сметка, реши да ги използва според опита и уменията им. Резултатът не беше обнадеждаващ. С Катя Маурер положението беше ясно — тя бе медицинска сестра. В едно от складовите помещения на подземния тунел обособиха медицински център. Мечката очевидно бе доволен от решението. Логично бе Уна да се занимава с храната — тя познаваше замъка и знаеше кое къде е. Дадоха й кухненските помещения до голямата зала.
	Джудит Нюман показа точна стрелба в тренировките, които Мечката бе организирал в главния тунел, а и тя ясно даде да се разбере, че желае да се бие наравно с мъжете, още повече, че не й липсваше опит. Затова Фицдуейн реши да присъедини и нея към групата под негово ръководство — Мъроу, дьо Гевен, Андреас и Хенсен, която щеше да отиде в „Дрейкър“.
	Оставаше Етен. Нямаше никакъв опит, но бе решена да се бие, щом се налага. Единствената утеха беше, че под зоркото око на Мечката бе започнала да стреля добре. Въпреки това, Фицдуейн се опита да я убеди, да не взема пряко участие в бойните действия. Издърпа я в кабинета си, затвори вратата след себе си и изтъкна всички аргументи против участието й. Тя го изслуша мълчаливо, после го прегърна, целуна го и каза:
	— Сега не сме в Конго и аз не съм Ан-Мари. Всичко ще е наред.
	Като чу името на бившата си съпруга, Фицдуейн трепна, но после я взе в прегръдките си и двамата стояха прегърнати, докато не ги извикаха.
	Всички, с изключение на Томи Кийн, който бе сменил Мъроу от поста на бойната площадка, се събраха във вътрешния двор. От упражненията по стрелба в тунела, тъй като Фицдуейн искаше въоръжението им да остане в тайна, дрехите им се просмукаха с миризмата на изгорели газове и оръжейна смазка. Всички бяха въоръжени, дори Катя и Уна. Принуди ги да видят тялото на Дик Ноубъл, само така можеше да ги накара да осъзнаят какво им предстои.
	— Не ми се иска да се разделяме — започна Фицдуейн, — но телефоните не работят, УКВ-то е разбито, а сме длъжни да се опитаме да помогнем на хлапетата. Някои от нас вече са си имали работа с тези хора и знаят, че с такива като тях не могат да се водят преговори. Освен това те никога не блъфират, направо убиват. Ако не успеем да стигнем до учениците преди тях, не ми се мисли какъв ще е края на всичко това.
	Институтът „Дрейкър“ е твърде голям, разпръснат и не може да се осигури ефективна защита. Намеренията ми са да отидем там и да доведем учениците и няколкото преподаватели в замъка, да се укрепим и да чакаме помощ. В замъка ще можем да издържим достатъчно дълго, нали за това са строени замъците, а и такава е уговорката ни с полковник Килмара.
	Не знам какъв е планът на Палача, но предполагам, че е замислил масово отвличане с цел пари. Разузнаването има данни, че е обучил над седемдесет човека и няма да се учудя, ако повечето от тях в момента са на онзи кораб за превоз на добитък и вероятно ще акостират близо до носа на острова. А може една част да дойдат и по суша, не знам. Струва ми се също, че ще използват и самолет. Това, на което искам да наблегна, е, че ще бъдем изправени срещу много добре въоръжени и отлично обучени хора. С една дума, това не е игра. Не желая геройски прояви и притеснения за Женевската конвенция. Това не е война. Тоба е битка за оцеляване. Или убиваш, или те убиват — и никакви пленници, освен ако не наредя. Няма да има кой да ги пази.
	Ако мога, няма да въвличам учениците в преките бойни действия. Убеден съм, че някои от тях могат да си служат с оръжие, но за съжаление, няма да знаем на кого да вярваме — мисля, че имахме съвсем пресен пример за това. Независимо дали са достатъчно големи, за да гласуват или не, на мен ми е писнало да гледам как убиват млади хора, които дори не са имали щастието да се насладят на живота си. Запомнете нещо много важно: не допускайте никакви непознати. Ако човекът насреща ви не е един от нас, стреляйте. Дори и да имате въпроси, ще трябва да почакат по-удобен момент. Заемете позиции. Всички за „Дрейкър“ в колата. Да се измитаме.
	Фицдуейн и дьо Гевен седнаха отпред на закрития камион на двамата саботьори, а останалите се качиха отзад. Етен изпрати въздушна целувка на Фицдуейн, и макар че разстоянието бе голямо, стори й се, че той се усмихва. Е, да, помисли си тя, нали е свикнал да живее в опасност, заставайки на пътя на злото. Войната е неговата стихия.
	„Как ли ще реагирам аз на опасностите — запита се тя.“ Щеше да разбере през следващите няколко часа. Картината на смъртта на червенокосата Ан-Мари Фицдуейн се появи пред очите й така ясно, сякаш самата тя бе присъствала там. Смърт чрез обезглавяване. Представи си как в плътта й се врязва острието на меча, представи си шока, ужаса, агонията и кръвта и й прилоша от страх. „Нима и тя щеше да свърши така?“ Тя погали дървения приклад на „Маузера“, който й бяха дали и реши, че няма да го позволи. Настроението й се приповдигна и тя набра кураж за действие.


	Глава осма

	_близо до замъка на Фицдуейн — 17:55 часа_
	Водолазите от Фантом бяха провеждали тренировките си в приятно топлите води на Средиземно море. И въпреки че бяха предупредени за това, което ги очаква, ясното небе и палещото слънце, през този съвсем нетипичен за Ирландия ден, ги бяха подмамили и те сметнаха, че ще действат в познати за тях условия. Леденостудените води на Атлантика ги изненадаха неприятно, независимо, че и четиримата бяха с водолазни костюми. Разстоянието, което трябваше да преплуват, не бе малко, студът черпеше бързо силите им и реакциите им се забавиха. „Щяха да се доберат до брега — помисли си Джорджо Масана, командирът на «Фантом» — но щяха да платят висока цена.“
	Резервните бутилки, със сгъстен въздух и специалната екипировка бяха натоварени на подводен скутер с акумулаторно захранване, наречен „Морско муле“. Освен товара си „Морското муле“ можеше да дърпа и двама водолази, но първо, акумулаторът щеше да се изтощи бързо и второ, неподвижната поза, в която е дърпаният водолаз, подпомагаше по-бързото изстиване на тялото. Масана разрешаваше на мулето да се качват само по един и то за кратко. Беше му се случвало да се изтощи акумулаторът и знаеше какво е, а екипировката щеше да му трябва, за да проникнат в замъка. Беше изключено да изтеглят мулето на ръка.
	Плуваха от „Сабин“, който беше хвърлил котва близо до носа на острова. Колкото повече наближаваха брега, толкова повече водорасли им се изпречваха на пътя. Беше опасно, защото водораслите скриваха подводните скали. Трябваше да действат много внимателно и това ги забави. Маневрирането е морското муле бе трудно и изморително.
	Това им струва един човешки живот. Алонсо, също от Сардиния, при това най-добрият плувец в групата, се блъсна с глава в една покрита с водорасли скала, когато подводното течение увлече скутера. Нямаше звук, кръвта беше малко, но черепът на единствения човек, който Масана наистина обичаше, се пръсна. Оставиха го да се носи сред водата. Течението продължи да го хвърля срещу скалите и превърна главата му в безформена маса.
	Излязоха на брега, на покритите с водорасли скали. Почти незабележими в черните си водолазни костюми, те си отдъхнаха за няколко минути. Докато събираше сили, Масана се чудеше, защо бе необходима атака откъм морето, при това осъществена от специално подготвен екип, когато мишената бяха трима-четирима невъоръжени души, които дори не очакваха, че ще ги нападнат. Бяха го предупредили, че вероятно в замъка ще са някой си Хюго Фицдуейн и двама души, които работеха за него. От „Дрейкър“ им бяха съобщили, че може да има и гости. Масана смяташе, че за унищожаването на обитателите на замъка не бе необходимо да пращат такъв специализиран екип като него и хората му. Не си струваше заради тях да изгуби Алонсо. Внезапно изпита силна омраза към Кадар, но после обучението си каза думата. Даде сигнал на двамата си придружители да започват. Те разопаковаха специалната екипировка.
	Трите гумирани въжета с абордажни куки изсвистяха, изстреляни от задвижваните с въглероден двуокис пистолети и се опънаха, застопорени здраво. Масана и другият водолаз започнаха да се изкачват. Третият оглеждаше бойниците и главната кула готов да стреля моментално, ако се появи някой.
	Видя как Масана стигна до горния край на стената и изчезна между два зъбера, последван от втория водолаз. Една ръка му махна. Сега първите двама трябваше да го прикриват и той прибра „Инграм“-а и започна да се изкачва.
	Докато се катереше, си припомни всички убийства, които бе извършвал и предчувстваше тръпката от предстоящото клане. Нямаше нищо по-вълнуващо от отнемането на човешки живот. Стигна до зъберите и се качи между два от тях. Посегна да извади „Инграм“-а и се огледа.
	От лявата страна, в локва от кръв, лежаха Масана и другият водолаз, а над тях се бе надвесил човек с рибарски дрехи и окървавен меч в ръце. Третият водолаз осъзна твърде късно, че ръката, която му бе махнала да се качва бе в тъмно кафяво, а не в черно. Тъкмо се готвеше да стреля, когато една алебарда прониза гърдите му.
	Мечката погледна мъртвия водолаз:
	— Има ли още? — попита той Ноубъл.
	Ноубъл все още стискаше кървавата катана — меч на японски самурай, взет от колекцията на Фицдуейн, впечатлен от лекотата, с която меча убиваше.
	— За сега не — каза той.
	Мечката застъпи с крак мъртвия водолаз и измъкна алебардата. Доста се потруди — беше я забил с всичка сила. Пое си дъх и каза:
	— Долу има нещо интересно. Ще ми се да го проверим, но е по-добре да изчакаме да се върнат другите.
	Ноубъл кимна в знак на съгласие. Той гледаше като омагьосан изцапаните си с кръв ръце.
	— Години наред съм бил в отдела за борба с тероризма — каза той, — но всичко бе само на теория. Доклади, документи, съвещания, семинари — но нищо не може да те подготви за това — махна към трите трупа.
	— Щяха да те убият, ако се бе поколебал дори за секунда — каза Мечката. — Повярвай ми.
	— Вярвам ти.
	Мечката погледна в посока към „Дрейкър“.
	— Как ли се справят Фицдуейн и другите?


	_на борда на кораба „САБИН“ — 18:06 часа_
	Кадар стоеше на летния мостик, откъдето най-добре се виждаше всичко и наблюдаваше самолета с мощния военен бинокъл. Самолетът се виждаше, но още не се чуваше. Едва като наближи, го разпозна — беше „Айландър“-а с Фантом-въздух на борда.
	Зийгъл, радистът, който беше с преносимата руска военна радиостанция, потвърди:
	— Фантом-въздух докладваха, сър. Казват, че мостът е взривен. Очевидно екипът, отговорен за моста, е потеглил към „Дрейкър“, според указанията. Питат дали да се приземяват.
	— Има ли новини от Фантом-море?
	— Обадиха се, че са в подножието на замъка, но оттогава не са се обаждали. Не се чуваха добре. Може би стените на замъка са затруднили още повече трансмисията.
	Отговорът на радиста не обезпокои Кадар. Превземането на замъка на Фицдуейн бе от второстепенно значение. Главното бе да сложат ръка на „Дрейкър“ и заложниците. Щом поемеше контрол над тях, всичко останало бе въпрос на време.
	— Има ли новини от „Дрейкър“?
	Зийгъл сложи слушалките и наведе глава, за да се съсредоточи. Жестът му напомни на Кадар, че колкото и съвършен да беше планът му, очевидно бе грешка да приеме съветско радиооборудване за свръзка между отделните бойни части. Преносимата радиостанция на Зийгъл бе достатъчно мощна, но УКВ-тата, които използваха бойните части, бяха слаби. За щастие, когато се разположеха в „Дрейкър“, това вече нямаше да има значение. За осъществяване на връзката с властите щеше да използва японската радиостанция на кораба. Този пропуск го дразнеше, но не беше сериозен.
	Зийгъл вдигна глава:
	— В „Дрейкър“ всичко е под контрол. Водачът на Жертвоприносителите съобщи, че няма жертви от тяхна страна. Всички от охраната са мъртви. Наложило се да убият двама от преподавателите. Останалите, заедно с учениците, са под наблюдение в актовата зала. Преминават към следващия етап.
	Кадар си отдъхна вътрешно, но лицето му остана безизразно. Решението му да използва съзаклятническата група на учениците, бе дало отлични резултати. Охраната въобще не е очаквала нападение отвътре.
	Кадар смяташе, че една силна група като неговата би могла да превземе „Дрейкър“ и без помощ отвътре, но рисковете щяха да са много по-големи. При това положение, училището можеше да извика помощ и тогава слабостите на атака от морето щяха да се окажат фатални за операцията. При слизането си от кораба терористите щяха да бъдат безсилни дори пред една малка група, разположена на скалите, а още по-трудно щеше да бъде и изкачването им по тунела от кея до училището. При положение, че ги посрещнеше въоръжена съпротива, докато се изкачват към училището, в най-добрия случай, щяха да дадат много жертви.
	От друга страна обаче подходът откъм морето имаше предимството, че така на острова можеше да бъде закарана голяма бойна група, а с използването на Жертвоприносителите, подпомогнати от Фантом-въздух, рисковете бяха избягнати.
	Зийгъл го гледаше.
	— Предай поздравленията ми на водача на Жертвоприносителите — каза Кадар. — Накарай го да потвърди сигурността на горния край на тунела. Кажи на Фантом-въздух да огледат внимателно наоколо и след десет минути да кацнат.
	Зийгъл предаде нарежданията. Кадар видя как „Айландър“-а направи завой и от височина около триста метра започна бавно да обхожда острова.
	— Разузнаването никога не е излишно — каза си Кадар.
	— Тунелът от кея до училището е обезопасен — съобщи Зийгъл, но на пост има само един човек. Един има и пред главния вход, а останалите четирима, начело с водача на Жертвоприносителите, охраняват заложниците. Молбата му е да му изпратите помощ, колкото може по-бързо.
	В този момент, опиянен от постигнатото, Кадар даде заповед за приземяване. При подадения сигнал терористите от кораба, които бяха на бойна нога вече няколко часа, спуснаха надуваемите лодки и се насочиха към брега.
	Кадар ги последва заедно със Зийгъл и личния си телохранител. Като пристанаха, на кея пристигна съобщение, че облечена в черните бойни дрехи на Фантом-море фигура е махнала с ръка от главната кула на замъка на Фицдуейн. Забелязани били и няколко тела.
	Е, поне Фицдуейн си бе получил заслуженото. Новината го изпълни с облекчение. Фицдуейн имаше неприятния навик да се появява в най-неподходящия момент. Смъртта му беше добро предзнаменование за изхода на операцията.


	_пътят към училището „Дрейкър“ — 18:06 часа_
	Фицдуейн устоя на изкушението да натисне газта до дупка. Високата скорост щеше да породи подозрения, а и пътят бе доста разбит.
	Сега вече някои елементи от плана на Палача започваха да му стават ясни. Като размисли, осъзна, че ударът най-вероятно е планиран за времето след като автобусът с отиващия си персонал напуснеше острова. Значи, би трябвало в този момент да се приближават до училището. Тревожеше го въпросът, дали Палачът е използвал Жертвоприносителите, както подозираше.
	Хенсен лежеше по гръб притиснат между Мъроу и вратата на волвото. Държеше големия лък на дьо Гевен, а между коленете му беше „АК-47“, който откриха във фургона.
	Погледна през задното стъкло:
	— Имаме си компания. Някакъв малък двумоторен самолет. Може би са добрите — каза той с надежда в гласа.
	— Не бих се обзаложил — каза Фицдуейн. — Като се има предвид времето, по-скоро ми се струва, че ако не си отваряме очите на четири, ще попаднем между чука и наковалнята. Мислиш ли, че се кани да каца?
	— По дяволите — извика Хенсен. Волвото бе влязло в една дупка и автоматът го удари в слабините.
	Фицдуейн обърна глава и видя какво се е случило.
	— Там и се държи оръжие?
	— Много смешно! — каза Хенсен кисело, търкайки удареното място. — Май се накланя за завой. Струва ми се, че ще продължи да кръжи, докато не се махнем оттук. Ако ще каца, сигурно му заемаме пистата.
	Фицдуейн бе вперил очи в пътя пред себе си. Най-сетне училището се виждаше. До главния вход имаше някой.
	— Познавам всички от охраната — каза той, — ако видим поне един от тях, може би все още ще можем да успеем, преди да е станало късно. А ако не — той хвърли поглед към дьо Гевен, — тогава ти си на ход. Можеш ли да го направиш от осемдесет метра?
	— Съвсем скоро ще разберем — дьо Гевен беше сложил наметалото за глава, каквито носеха арабите. Фицдуейн също — бяха ги намерили в колата на саботьорите. Французинът бе спокоен и съсредоточен, а в ръцете му имаше тежка ловна стрела.
	Човекът с животинската маска до входа им махна с лявата си ръка. В дясната държеше „Узи“. Фицдуейн направи завой и спря. Задницата на колата бе на седемдесет и пет метра от маскирания.


	_училището „Дрейкър“ — 18:09 часа_
	Успяха, наистина успяха, мислеше си маскираният на пост пред главния вход. Баща му бе испански промишлен магнат, който бе натрупал богатството си при режима на Франко, но сега гледаше да не се показва много-много. Напоследък прекарваше все повече време в Южна Америка, преследвайки различните си бизнес цели, а и жени. По-малкият му син, Карлос, го бе разочаровал. На момчето му липсваше реализмът, с който да оцелее в този свят. Честно казано, той се срамуваше от него. Спасителният вариант се оказа училището „Дрейкър“. Можеше да го прати там, докато не измисли нещо. Но бащата не се задълбочи да мисли от сега какво може да се направи. Решаваше повечето проблеми на принципа: „Далеч от очи, далеч от сърце“.
	Омразата, която Карлос хранеше към баща си, отвори рана в сърцето му. Едва когато се присъедини към Жертвоприносителите, раната спря да кърви и той се почувства силен, придоби самочувствие, което до тогава очевидно му бе липсвало. Учуди се на дързостта си. Само преди минута бе убил две човешки същества с цианид. Сега чакаше саботьорите от Фантом, които трябваше да взривят моста. Не ги познаваше, но знаеше марката и номера на колата, както и приблизителното време на пристигането им.
	Волвото спря на разстояние удобно за стрелба, сякаш се бе блъснало в камък или нещо се бе повредило. Може би бяха спукали гума. Вдигна палец, за да покаже, че са превзели успешно училището и тръгна напред да помогне.
	Двамата пътници слязоха от колата и шофьорът ядно ритна задната лява гума. Другият отвори задните врати и надникна вътре. На Карлос му се стори, че вижда върха на лост за гуми. Разкъсваше се между желанието да отиде да помогне и заповедта да стои на поста си. Сложи ръце на устата си и извика, че има заповед да не се отдалечава.
	Мъжът, който тършуваше отзад, направи крачка встрани и Карлос видя, че той държеше в ръцете си нещо, което сякаш бе насочено към него. Тъй като очакваше да види лост или резервно колело, в първия момент не повярва на очите си. Когато стрелата се заби в гръдния му кош, той все още не можеше да разбере какво означава всичко това. Излетя и втора стрела и се заби в корема му. Той се свлече, без да гъкне. Последната му мисъл преди да умре бе, че внезапно се бе застудило.


	_училището „Дрейкър“ — 18:10 часа_
	Като видя резултата от действията си, дьо Гевен изгуби ума и дума. Беше побелял като платно и стоеше като вкаменен. Фицдуейн измъкна лъка от ръцете му и го хвърли отзад във волвото, после натика дьо Гевен в колата и тръшна вратата. Скочи на мястото си, натисна рязко газта и профуча през главния вход на училището.
	В двора нямаше никой. Видя няколко коли с вдигнати капаци и повредени двигатели.
	— Действайте мълниеносно — каза той.
	Мъроу, който най-добре познаваше разположението вътре в сградата, махна на Андреас да го последва. Двамата притичаха до задната страна на училището там, където излизаше тунелът откъм пристана. Мъроу държеше „SA-80“, превключена на автоматична стрелба, а на гръб бе преметнал снайпера си. Андреас носеше „Ремингтона“ на Фицдуейн и гранатомета, който тежеше доста и на човек му трябваше да се поупражнява, за да може да го насочва правилно, но за близък бой беше направо опустошително оръжие.
	Единствената им надежда бе, че нападателите още не са излезли от тунела. Само тук можеха да удържат на по-силния противник. Беше им наредено да не стрелят, докато Фицдуейн не обезопаси залата, където трябваше да са учениците. „Засега изненадата е на наша страна, но ако не успеем да го направим от първия път, въобще няма да успеем — бе казал той“.
	Като видя, че тунелът е празен, Мъроу почувства как стомахът му се сви. Беше на петнадесет метра от изхода му, когато забеляза, че оттам излизат двама души с черни маски на главите. Просна се на земята и въздухът се разцепи от автоматичния огън на „Калашников“. Чуха се и два последователни изстрела от „Ремингтон“-а на Андреас. Откъм тунела, който сякаш за секунда се бе изпълнил с хора, им отговори дъжд от куршуми.
	Мъроу все още лежеше на земята, противниковият огън бе твърде масиран, за да се опита да се премести. Една граната разби големия варел с вода за градината до него и върху му се изсипа цял водопад. Разбра, че бяха закъснели, вече не можеха да удържат тунела.
	Усети, че някой го дърпа за краката и той се плъзна заднешком по посипаната с чакъл пътека. Един глас с чуждестранен акцент му каза да спре, да се прави на идиот, а да се бие. Удариха го дребни камъчета и пръстта, където беше преди секунда, се разхвърча от картечния откос. Като стигнаха до задната страна на оранжерията, Андреас пусна краката му и спря да си поеме дъх:
	— Стори ми се, че направо се беше залепил там.
	— Така си беше — каза Мъроу.
	Огънят откъм тунела намаля и оттам изскочиха четирима терористи. Мъроу, който вече се бе овладял, свали двама, а Андреас застреля трети с „Ремингтон“-а. Четвъртият терорист се просна на земята. Откъм тунела стрелбата отново се усили и всеки момент оттам щяха да изскочат още терористи. Бяха твърде много, за да бъдат спрени. Сега вече всичко бе въпрос на време.
	— Мисля, че вече свършихме с изненадите — каза Андреас.
	— Може би — каза Мъроу и се опита да си спомни разположението на градината и тунела. Трябваше да има начин, да спечелят малко време.


	_училището „Дрейкър“ — 18:13 часа_
	Фицдуейн, дьо Гевен, Хенсен и Джудит влязоха в училището и се насочиха към актовата зала.
	Джудит бе изтичала до убития пазач и бе прибрала „Узи“-то и резервните пълнители. Очите й светнаха като видя израелския автомат. Беше се научила да стреля, преди да се научи да готви или шие и още като момиче бе много добра. Настигна другите по коридора към залата.
	Фицдуейн им бе казал това, което си спомняше за вътрешното разположение от последното си идване в „Дрейкър“. Не че познаваше цялото училище, но още помнеше главните помещения. В единия край на актовата зала беше сцената, а в другия имаше Г-образен балкон като в театър. Главният вход бе отдясно на сцената. В залата имаше места за около двеста и петдесет човека. На страната на балкона, през прозорците се виждаше част от задния двор. Молеше се Мъроу и Андреас да не попаднат на прицела на някой скрил се до прозорците. Беше забравил да им каже за тази опасност. От другата страна на сцената имаше втора врата точно срещу главния вход. Доколкото си спомняше, в дъното на залата нямаше изход, а само стълби към балкона, откъдето вече можеше да се стигне направо на втория етаж.
	Предполагаше, че ще си имат работа с не повече от шест Жертвоприносители, които вероятно щяха да са заели позиции от двете страни на сцената и на балкона.
	Посочи една врата малко по-надолу по коридора и се обърна към Хенсен и Джудит:
	— Онази врата там. Има вита стълба за балкона. Качете се и щом ме видите в залата, действайте. Помнете, трябва светкавично да обезвредите постовете, защото в противен случай ще настане паника и може много да пострадат — двамата кимнаха и изчезнаха зад вратата.
	Фицдуейн и дьо Гевен застанаха отстрани на главния вход. Дьо Гевен се беше посъвзел, даже цвета на лицето му се беше върнал. Откъм задния двор на училището екна стрелба, Фицдуейн с „Броунинг“ в ръка кимна на дьо Гевен. Едновременно те блъснаха вратите, събаряйки поста, който се бе облегнал на тях, на земята. На средата на сцената един от Жертвоприносителите тъкмо отправяше заплахи към учениците. При отварянето на вратата той обърна пистолета си към натрапниците и в този момент един куршум от пушката на Фицдуейн прекрати земния му път. Фицдуейн стреля още веднъж, този път срещу поста до отсрещната врата, а дьо Гевен се завъртя и простреля падналия на земята пазач.
	Джудит първа изкачи стълбите. Стрелбата от задния двор се чу, тъкмо когато тя открехваше вратата на балкона, за да види какво е положението. Един от Жертвоприносителите, който стоеше по средата, се втурна към прозорците, за да види какво става. Когато долу Фицдуейн стреля, той се обърна разтревожен и за части от секундата се поколеба накъде да тръгне. Докато все още се чудеше, Джудит стреля три пъти в тялото му. Като видя, че продължава да стои изправен, Хенсен пусна един откос от автомата си, превръщайки главата на Жертвоприносителя в кървав фонтан. Тялото се свлече върху парапета и кръвта на убития потече по стоящите долу ученици.
	Отвън стрелбата се усили.
	Учениците в залата гледаха уплашено своите избавители. Много от тях все още стояха с вдигнати на главата ръце. Просто не успяха веднага да възприемат новото положение. Бяха все още в шок от това, което им се бе случило. Телата на мъртвите преподаватели лежаха под сцената, където бяха паднали след екзекуцията. Подът се хлъзгаше, а в залата се носеше миризмата на кръв, пот и страх.
	Фицдуейн погледна телата и сякаш нещо му прищрака. Едното беше тяло на висока и слаба жена, простреляна в гърдите. На лицето й все още бе изписан ужасът, който е изпитвала в последните си мигове. Едната ръка стискаше кръгли бабешки очила. Лежеше в локва от собствената си кръв.


	_училището „Дрейкър“ — 18:17 часа_
	Кадар стоеше на кея вбесен. По-голямата част от бойците му се бяха изтеглили от тунела, оставяйки само една група, която да направи пробива. Не знаеха кой им оказваше съпротива, но от стрелбата, която се чуваше, ставаше ясно, че не са много. Но дори и малко на брой, бяха заели ключовата позиция.
	Нямаше намерение да остави хората си в тунела, където можеха да бъдат най-лесно избити. Щеше да отложи атаката и да мине в гръб на противника. Вече нямаше връзка с Жертвоприносителите, значи по някакъв начин му бяха отнели този коз. Опита се да се свърже с Фантом-море, които бяха в замъка на Фицдуейн, но не се получи връзка. В мозъка му се загнезди съмнение, но той го потисна. Специално обучените катерачи започнаха да превземат скалите. Скоро, съвсем скоро, щеше да се справи с това неприятно положение.
	Беше доволен, че нареди да взривят моста. Жертвите просто нямаше къде да отидат. Всичко бе въпрос на време. Нареди на Фантом-въздух да отложи кацането, докато не направят пробива.
	С кого ли пък си има работа сега? Кадар мрачно крачеше напред-назад. Над него се чу уплашен вик, той вдигна глава и видя как един от катерачите се подхлъзна и увисна само на пръсти. Кадар почти изпита съжаление, че той все пак успя да стъпи на сигурно. Атаката на скалите продължи.


	_училището „Дрейкър“ — 18:17 часа_
	Много от учениците познаваха Фицдуейн по физиономия, тъй като често го бяха виждали да обикаля из острова. Това промени положението. Поуспокоени от присъствието на познат човек, който знаеше какво прави, освободените заложници излязоха на бегом от училището и поеха към замъка на Фицдуейн. Придружени от дьо Гевен, те трябваше да извървят два километра на открито, което никак не се нравеше на Фицдуейн. Но бяха млади, в добра форма от ежедневните тренировки и просто нямаше друг избор. Терористите вероятно познаваха плана на училището, освен това беше твърде голямо и разпръснато, за да може да бъде организирана ефективна защита. Дънклийв, замъкът на Фицдуейн, беше единствената им надежда. Само там имаха шансове срещу терористите.
	Летейки на височина триста метра, двамата пилоти на „Айландър“-а забелязаха раздвижването и потърсиха Кадар за по-нататъшни инструкции. Няколко секунди по-късно те направиха завой и започнаха да оглеждат пътя, който делеше бягащите ученици от замъка на Фицдуейн. Мястото, където бяха кацнали предния път, остана зад гърба на учениците и на пилота не му оставаше нищо друго, освен да се опита да се приземи на терен, който не познаваше. „Айландър“-а беше здрав самолет, пригоден специално за експлоатация при тежки условия и пилотът вярваше, че ще го приземи успешно. Никак обаче не беше сигурен дали ще успее да излети след това, но знаеше, че е по-добре да не спори с началника. Затегна още повече колана си и започна спускане.
	Фицдуейн и Джудит вече бяха заели позиция на втория етаж, откъдето имаше добра видимост към задния двор и изхода на тунела откъм кея. Разбра къде се крият Мъроу и Андреас, проследявайки стрелбата им. Оранжерията, където бяха намерили подслон, представляваше водопад от чупещо се стъкло. „Дано да се опазят от натрошените стъкла — мислеше си той. Защо точно там бяха решили да търсят прикритие, когато имаше по-удобни за тази цел места“.
	Трийсетина метра встрани една фигура с маскировъчни дрехи пълзеше към задната страна на оранжерията. Явно Андреас и Мъроу не виждаха това. Човекът в маскировъчните дрехи спря и извади два цилиндрични предмета от торбата, която бе на колана му. На Фицдуейн му се стори, че чува как иглата на първата граната бе изтеглена и хвърлена настрана. Той грабна УКВ-то и се опита да се свърже с Мъроу. Терористът се изправи и замахна, за да метне гранатата, Фицдуейн пусна УКВ-то и вдигна пушката. Спусъкът изщрака на празно.
	Три последователни куршума от „Узи“-то на Джудит уцелиха терориста в главата. Той се претърколи напред, гранатата се изплъзна от ръката му и се спря под една строителна количка. Веднага след експлозията Фицдуейн вдигна глава и видя как количката полетя във въздуха и с плясък се приземи в едно декоративно езерце със златни рибки, които изхвърчаха от водата и паднаха на камъните около езерото.
	Джудит пускаше единични изстрели в изхода на тунела. Фицдуейн се свърза с Мъроу.
	— Добре ли сте?
	— Не сме ударени — каза Мъроу, — макар че сме изпонарязани от стъклата. Не можем да се измъкнем. Ония в тунела са твърде много.
	— Използвахте ли гранатомета?
	— Не още. Не можем да се прицелим от засипващия ни огън.
	— Отдясно на изхода на тунела има резервоар с бензин — каза Фицдуейн. — За безопасност е покрит с пясък и бетон от всички страни. Една тръба тръгва от него и минава през тунела чак до кея.
	— Сещам се — каза Мъроу, — оня безформен купол отдясно на тунела.
	— Точно така — каза Фицдуейн, — кажи на Андреас да потърси заряди „М433 HEDP“.
	Настъпи тишина. Джудит се обърна към Фицдуейн:
	— Засега не им позволявам да действат, но скоро ще ми свършат патроните — тя вдигна два пълнителя — останаха само тези — стреля отново и сложи предпоследния пълнител.
	— Намерихме четири такива заряда — обади се Мъроу, — има и някакви „М397“ и „М576“.
	— Заредете с два от „397“ — каза Фицдуейн — и после сложете четирите „HEDP“.
	След кратка пауза Мъроу докладва:
	— Готово.
	В този момент от тунела изскочи един човек с граната в ръка. Фицдуейн и Джудит стреляха едновременно. Човекът се препъна, но с последни сили хвърли гранатата. Безпомощно видяха как тя падна в оранжерията. Избликна силна кафява струя и заля всичко наоколо.
	— По дяволите — каза Мъроу, — гранатата падна в някакъв течен тор. Сега целите сме окъпани с него.
	— Това ще ви е обица на ухото — каза Фицдуейн, — само глупак би се скрил в оранжерия.
	— Давай нататък — обади се Джудит. Фицдуейн се усмихна. Джудит имаше типично швейцарско чувство за хумор и умение за стрелба.
	— Мъроу, при подадена команда изстреляйте двата „397“ в тунела, а останалите четири в резервоара. И ако улучите, тичайте през глава към главния вход, ще ви чакаме там.
	— А ако нищо не стане? — измърмори Мъроу под носа си.
	— Готова ли си? — попита Фицдуейн.
	— Да — отговори Джудит.
	— Огън!
	Стреляха едновременно, Фицдуейн забеляза, че в оранжерията има някакво раздвижване — Мъроу стреляше с автомата.
	При масирания противников огън терористите потърсиха прикритие и стрелбата откъм тунела намаля. Андреас се показа с гранатомет в ръце. Прикриващият го огън намаля, защото Джудит бе свършила патроните, а Фицдуейн презареждаше. Терористите от тунела надигнаха глави.
	Андреас изстреля първите две гранати в тунела, те се удариха на пода и възпламененият взрив ги изхвърли нагоре във въздуха на височината на човешки бой. Из тунела се разлетяха шрапнели и проехтяха писъци. Обърна гранатомета към бензиновия резервоар и изстреля четирите „М433“ за две секунди, след което се втурна с всички сили в обратната посока, следван от Мъроу.
	Първите две гранати бяха отчасти погълнати от предпазната стена от бетон и пясък, която се разлетя на парчета. Другите две гранати избухнаха в самия резервоар, но бензинът не пламна веднага.
	Изля се в тунела и се подпали от нажежена до червено част от граната. От гърлото на тунела изскочи огнена топка, която погълна оранжерията, където само преди секунди бяха Андреас и Мъроу.
	От тунела се чуваше само пукота на пламъците. Изви се черен дим. От другата страна на тунела, залепнал до стената Кадар почувства дъха на дракона. Хората в тунела бяха мъртви, но повечето се бяха изтеглили преди експлозията.
	Катерачите наближаваха върха на скалата.


	_по пътя към замъка на Фицдуейн — 18:25 часа_
	Пилотът на „Айландър“-а отмести поглед от тичащите насреща му ученици. Вече не бягаха в пакет, а се бяха разпрострели на около стотина метра ширина. Изчисли, че ще успее да кацне и спре на около двеста метра пред челната редица, като по този начин щеше да осигури време за бойците от Фантом-въздух да заемат позиции.
	Усети, че колелата докосват земята. Видя как отпред бягащите се разцепиха на две и по средата изскочи едно волво, което се насочи право към самолета. Той яростно натисна спирачките — волвото бе съкратило рязко спирачния му пробег. Опита се да си представи последствията от челен сблъсък при обща скорост над сто и петдесет километра в час. Знаеше, че каквито и да бяха те, участниците вече нямаше да се интересуват от нищо.
	Погледна зелената мочурлива земя вляво от пътя, после волвото. Сблъсъкът отстоеше само на няколко секунди във времето. Решителността му се стопи. По-добре страхлив, отколкото мъртъв, помисли си той и изви самолета към зеленината встрани от пътя.
	Виждайки, че куража на шофьора се изпарява секунда след неговия, той се почувства удовлетворен. Радостта му обаче не трая дълго. Оказа се, че яркозелената трева е просто тресавище и самолетът, с целия Фантом-въздух потъна в четири метра дълбока кафеникава вода.
	— Дотук добре — каза Фицдуейн, гледайки мехурчетата по зеленикавата повърхност, — винаги е по-лесно да играеш на собствен терен.
	Бегачите профучаха край него и той махна по посока на замъка. Дьо Гевен и Хенсен спряха до волвото, задъхани.
	— Ти си абсолютно смахнат — изпъхтя дьо Гевен, облян в пот.
	— Смахнат, но постига резултати — поправи го Хенсен.
	Фицдуейн се ухили, отвори задните врати на фургона и каза:
	— Искате ли да ви закарам?


	_островът на Фицдуейн — 18:45 часа_
	Когато първият от катерачите се изкачи на скалата, металната решетка затвори с трясък главния вход на замъка. Надолу по пътя, кални следи сочеха мястото, където двама от оцелелите от Фантом-въздух се бяха измъкнали от тинята и се бяха отправили към училището. Никой от тях не искаше да се явява пред очите на Кадар, но просто нямаше къде другаде да отидат.


	Глава девета

	_щабквартира на рейнджърите, Дъблин — 19:45 часа_
	Генералният директор на Ирландското бюро по туризма бе посивял петдесетгодишен занимаващ се е политика господин, който явно никога не бе живял на село. Основните му оръжия бяха усмивката, връзките и способността му да говори безспирно, без да казва нищо съществено, докато противникът не капитулираше напълно, независимо за какво ставаше дума.
	Този път ставаше дума за евентуалното задържане на група туристически агенти от Близкия изток, от рейнджърите. Помощниците му го бяха уверили, че арестуването на подобни гости със сигурност няма да помогне за развитието на ирландския туризъм, а и ще изглежда идиотско по телевизията.
	Като чу, че това ще изглежда идиотско на екрана, генералният директор реагира като куче на звънеца на Павлов. Започна да отделя обилно слюнка, изпадна в паника и поиска незабавно да се срещне с командващия рейнджърите.
	На Килмара му бяха необходими деветдесет минути, за да се отърве от смахнатия генерален директор и свитата му. Едва тогава успя да се върне на бюрото си и забеляза, че не е имало обаждане от замъка на Фицдуейн вече доста време, а уговорката им беше контролно чуване на всеки два часа. Опита се да се обади по телефона, но май беше повреден. Опита да се свърже и с охраната в „Дрейкър“, но — същия резултат. Това не бе чудно, тъй като всички телефони на острова бяха свързани на един кабел. Позвъни в полицейския участък в Боливонен, най-близкото до острова на Фицдуейн село. Знаеше, че по това време там няма да има никого, но обикновено всички разговори се прехвърляха в дома на дежурния полицай.
	На десетото позвъняване, телефонът най-сетне бе вдигнат и един запъхтян глас каза: „Ало“. О’Съливан, местният полицай, съобщи на Килмара, че току-що се е върнал с колелото от моста към острова на Фицдуейн, след като се е опитал да открие сержант Томи Кийн, когото пък търсеха, за да даде обяснение за някакво нападение. Килмара имаше чувството, че О’Съливан ще издъхне още преди да е свършил разговора. Изчака полицая да се посъвземе и попита:
	— Доколкото разбирам, не си успял да го откриеш, така ли?
	— Не, полковник.
	— Какво искаш да ми кажеш за моста? Защо не отиде на острова?
	— Не ви ли казах? — попита объркано полицаят. — Мостът се е срутил. От него не е останало нищо. Островът е напълно отрязан.
	Килмара затвори телефона изпълнен с тревога. Беше почти двайсет часа. Какво, по дяволите, става на този остров? Явно нещо не беше наред. Денят на Здравеца в Берн и прекъснати комуникации все още не значеха, че трябва да използва военна сила. Ами ако се прибавеха и предчувствията на Фицдуейн и метода на действие на Палача?
	Той погледна към документацията за пристигащата същата вечер с последния полет от Лондон група туристически агенти. Самолетът идваше от Либия, но пък нямаше директна връзка с Ирландия. Възможно ли бе да пренощуват в Лондон, за да могат да се адаптират към новата обстановка?
	Внезапно разбра, че подходът му към проблема е грешен. Въпросът не беше дали агентите бяха наистина туристически агенти или не. Въпросът беше как да се справи с два проблема наведнъж и сега, погледнато от този ъгъл, отговорът бе еднозначен. Донякъде трябваше да бъде благодарен на оня идиот от Бюрото по Туризма за това, че го бе посочил. За да направи необходимото, му бяха нужни двадесет и пет минути на телефона.
	Откри Гюнтер в оперативната стая. При влизането му немецът вдигна глава. Тъкмо се опитваше да се свърже с Фицдуейн по УКВ-то. Поклати глава:
	— Нищо. Абсолютно нищо.
	Последва Килмара до кабинета му. Полковникът му махна да затвори вратата.
	— Британците ни дължат една услуга — каза той. Гюнтер вдигна въпросително вежда:
	— Е, и?
	— Напомних им го — каза Килмара. — Не са много очаровани, но ще го направят.
	— Какво? Накарал си британците да задържат самолета с туристическите агенти при междинното кацане в Лондон?
	Килмара кимна:
	— Това не ни позволява да изтеглим нашите хора от посолството, но поне сега можем да оставим бумагите настрана и да се поразходим без угризения на съвестта.
	— Значи, ще се отбием при Фицдуейн.
	— Точно така — каза Килмара, — нямаме време за губене.


	_военновъздушна база „Болдонел“ край Дъблин — 20:45 часа_
	В слушалките се чу глас. Даваха им разрешение за излитане. „В един идеален свят…“, замисли се Килмара, но после отхвърли тази мисъл. Почти през цялата му кариера се бе налагало да работи с ограничени средства по отношение на оборудването и точно в този момент мечтанията за хеликоптери за нощно летене доникъде нямаше да го доведат.
	Честно казано ако се оставеше настрана недостига на хеликоптери, които бяха скъпи и като покупка и като поддръжка, като цяло рейнджърите имаха всичко необходимо и бяха много добре обучени. Съвсем скоро щеше да стане ясно дали нещата ще се развият по план. За първи път изпълняваха подобна задача и за първи път щяха да се намесят като бойна част.
	Можеше да се окаже, че всичко е фалшива тревога, но нещо подсказваше на Килмара, че не е. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че на другия край на Ирландия кръвопролитието е започнало. Инстинктивно дясната му ръка потърси стоманения допир на „SA-80“ закрепена под седалката.
	Погледна навън пистата пред тях, после се обърна назад към двата лекотоварни „Айландър“-а, в които бяха рейнджърите и смъртоносното им оръжие. Гласът на пилота прозвуча в слушалките му.
	— Имаме разрешение — каза той.
	— Последна проверка — нареди Килмара.
	Чу се гласът на Гюнтер, последван от този на командира на втория самолет. Килмара погледна пилота:
	— Излитаме.
	Излетяха и се насочиха на запад право към залязващото слънце.


	_училището „Дрейкър“ — 20:45 часа_
	При неочаквания развой на събитията, макар и външно да запазваше спокойствие, Кадар премина през пълния спектър чувства: от сковаващ ума и тялото страх до такава силна ярост, че имаше чувството, че може да убива само с поглед. Новината, че Фицдуейн е все още жив, само влоши допълнително настроението му. Имаше нужда да се освободи от огромното напрежение, което го разкъсваше. Екзекуцията на злополучния пилот от „Айландър“-а му донесе търсеното облекчение. От некадърника останаха само кални следи по пода и кървави пръски по стената.
	Сега умът му вече възприемаше промяната в развоя на събитията. Даже откри и предимствата на новото положение. Беше изправен пред най-голямото предизвикателство в професионалния си живот и пред почти равностоен противник. Операция „Здравец“ щеше да успее, но трябваше да вложи всичките си сили. Щеше да е подходящ финал на този етап от кариерата му. Погледнато от друга страна, колкото повече жертви дадеше, толкова повече щеше да е неговият дял — парите щяха да се разпределят между по-малък брой хора, така че всяко зло за добро.
	Кадар разгледа внимателно картата и въздушните снимки на местността. Сега вече знаеше срещу кого и какво е изправен. Островът беше изолиран. Замъкът на Фицдуейн бе обграден, а Кадар имаше и хора и оръжие, за да направи, каквото трябваше. Проклетият ирландец щеше да получи няколко урока за водене на бойни действия.
	Първи урок: Средновековният му замък няма да издържи на огневата мощ от края на двайсети век.


	_в замъка на Фицдуейн — 21:18 часа_
	След като се върнаха в замъка, Фицдуейн ги остави да си починат малко и веднага ги впрегна в трескава работа. Терористите се бяха появили малко след като бяха спуснали желязната решетка, но отначало не направиха опит да се приближат на по-малко от хиляда метра. После, със сгъстяването на вечерните сенки, от замъка забелязаха раздвижване във вражеските позиции. Примката се затягаше.
	Когато първите терористи наближиха на около шестстотин метра, Фицдуейн нареди на Мъроу и Андреас да открият огън, но на единична стрелба. Размениха си изстрели, но от нито една страна не прозвуча автоматичен откос. След около петнайсет минути стрелбата затихна. Терористите бяха заели позиции за атака. Постовете от замъка следяха страната откъм морето. Мъроу и Андреас се кълняха, че бяха улучили няколко от тях, но не знаеха колко.
	Сержант Томи Кийн бе първата жертва от страна на замъка. Случаен куршум го бе улучил в челото, докато надничаше през един отвор за стрелба с лък на главната кула. Смъртта му настъпи моментално.
	Силите на Кадар се бяха окопали около замъка, извън обсега на ефективната стрелба. Нощта настъпваше. Защитниците на замъка бяха приключили с почти всички приготовления, но Фицдуейн забеляза, че хората му започваха да се изморяват и следователно ставаха по-невнимателни. Обяви почивка за храна и проведе военен съвет с тези, които не бяха на пост. Всички бяха единодушно решени да се борят докрай. Смъртта на сержант Кийн ги отрезви от почти еуфоричното настроение, в което изпаднаха след успешното бягство от „Дрейкър“. Жестоката реалност на битката ставаше все по-ясна — или убиваш, или те убиват, победителят печели всичко.
	— В училището действахме с изненада, те не ни очакваха — каза Фицдуейн, — сега вече знаят къде сме, приблизително кои сме и топката е в тяхното поле. За да оцелеем, трябва да сме непрекъснато нащрек.
	— Колко време ще се наложи да задържим положението? — попита Хенсен.
	Фицдуейн вдигна рамене.
	— С рейнджърите имахме уговорка да се чуваме на всеки два часа. Вече сме пропуснали няколко обаждания, така че би трябвало да са на път и след известно време да пристигнат. От друга страна островът е напълно отрязан, а и не се знае колко помощ ще дойде. Според мен, ще трябва време, докато осъзнаят колко сериозна е ситуацията. Може да се наложи да задържим положението до сутринта или дори до по-късно.
	— Не може да се каже, че е много за обсада — обади се Хенсен.
	— Съвсем достатъчно при съвременните оръжия — каза Фицдуейн. — Но сега не е време за подобен род обсъждания. Искам да направим преглед на подготовката — той се обърна към Мечката. — Заради уменията и интереса към оръжията на швейцарския детектив, съвсем естествено е той да бъде избран за оръжейник.
	— Положението с лекото въоръжение малко се подобри — започна Мечката, — благодарение на оръжието взето от водолазите и от училището „Дрейкър“. Всъщност, ако не въоръжим някои от студентите, имаме повече оръжие, отколкото хора да го използват. Започвам с автоматичното — имаме четири пушки „SA-80“, една „М-16“, един „АК-47“, пет „Инграм“-а, и три „Узи“-та — всичко четиринадесет. Освен това разполагаме с пушката на Мъроу и две други пушки, които открих в оръжейната.
	Ловни пушки — имаме една „Ремингтон“, пушката, която Хюго си донесе от Швейцария, една „Браунинг“ и шест пушки с двойна цев — обърна се към Фицдуейн и добави:
	— Включително и две спортни пушки — Мечката говореше за английските спортни пушки, всяка една от които струваше повече от къща в предградията. — Което прави всичко осем ловни пушки — продължи той, — макар че само „Ремингтон“-а и „Браунинг“-а са използват като бойни. Минаваме към пистолетите, те са седем: четири деветмилиметрови „Браунинг“, деветмилиметров „Маузер“, четиридесет и петкалибров автоматичен „Колт“, и доста стар четиридесет и пет милиметров „Уебли“. Амуниции: сравнително достатъчно, ако се стреля или на единична стрелба, или на кратки откоси. Ако се наложи да действаме с автоматична стрелба, тогава няма да ни стигнат за дълго. Ако трябва да говоря с цифри, имаме около три хиляди пет и петдесет и шест милиметрови патрона, около хиляда и петстотин девет милиметрови, над хиляда патрона за ловни пушки, и по-малко от два пълнителя за „АК-47“. Що се отнася до други видове оръжия, имаме арсенал от антики, плюс шест мускета, два арбалета и големият лък на дьо Гевен.
	— Лъкът ми не е антика — протестира дьо Гевен.
	— Както и да е — каза Мечката. — Мисълта ми беше, че разполагаме с голяма колекция от оръжия, които са почти непригодни за съвременната война, но някои от тях може да се окажат полезни. Разпределил съм ги из замъка, за да могат да се използват при спешен случай. Мускетите са заредени, така че внимавайте.
	— Да разбирам ли, че ти ще използваш арбалет — попита дьо Гевен.
	— Националното оръжие на Швейцария не е бил арбалетът, а пиката.
	— Продължавай нататък — намеси се Фицдуейн.
	— Добре, имаме гранатомета с около трийсет различни гранати. Имаме и кутия с обикновени ръчни гранати. Имаме няколко „С-4“ и мините „Клеймор“, които взехме от водолазите. Направихме и една гърмяща смес от препарат за плевели, захар, нафта и други неща, но за съжаление нямаме достатъчно бензин, защото колите на замъка са с дизелово гориво. Е, източихме десетина литра от волвото, за да направим коктейлите „Молотов“ — тук той погледна към Фицдуейн: — Използвах и домашното ти уиски. Опасявам се, че почти нищо не ти остана.
	— Моето уиски? — Фицдуейн пребледня. — Ти си взел уискито ми, за да го смесиш с бензин?
	— Понякога е трудно да се направи разликата — обади се Хенсен.
	— Ами оръдията? — попита дьо Гевен. — Тях ще ги пробваме ли? — имаше предвид двете оръдия от осемнайсети век, които бяха във вътрешния двор.
	— Ще видим — каза Мечката, — има съвсем малко барут и ми се ще да го запазим за мускетите. С една дума, ще трябва да опитаме с експлозива, който приготвихме, докато не улучим точния заряд. Хич не ми се иска да съм наблизо.
	— Ще свършат много добра работа за защита на портала — каза дьо Гевен, — можем да ги напълним с начупени стъкла и други подобни, за да постигнем ефекта на шрапнелите.
	— Хайде, стига сме приказвали — подкани ги Фицдуейн. — Ще направим няколко пробни изстрела, за да налучкаме необходимия заряд.
	— Внимавай за отката — обади се Хенсен, — защото пръстите на краката ти може да се сплескат или още по-лошо.
	— Ама той май разбира и от тия работи — каза Мечката, — а аз си мислех, че разбира само от компютри — обърна се към Хенсен: — Добре, добре, щом толкова искаш и тебе ще те вземем.
	Хенсен вдигна очи към тавана:
	— Защо ли не си държах устата затворена?
	— Уместен въпрос — каза дьо Гевен.
	Продължиха с прегледа на оръжието, използването на мините, разпределението на ръчните УКВ-та, храната, лекарствените препарати, покриването на лицата с маски, графика на дежурствата и всички необходими мерки за добрата защита на замъка.
	— Дали няма начин все пак да повикаме помощ? — попита Хари Ноубъл. Беше пребледнял и пренапрегнат. Смъртта на сина му го бе извадила от равновесие. Засега работата, която трябваше да се върши, все още го поддържаше. Фицдуейн не искаше да си представи какво предстоеше на посланика, когато останеше насаме с мислите си. Да убиеш собствения си син — това наистина е кошмарно. Палачът трябваше да си получи заслуженото.
	— Добре, но как? — каза Фицдуейн. — Обградени сме, а корабът им…
	— „Сабин“ — намеси се Мечката.
	— Корабът им „Сабин“ ни е отрязал пътя по море — сега, когато вниманието се бе насочило към замъка на Фицдуейн, корабът на Палача се бе приближил и стоеше само на половин миля от брега.
	Настъпи тишина. Рано или късно рейнджърите щяха да разберат, че нещо не е наред и щяха да изпратят помощ. На всички им беше ясно, че преминаването през кордона на Палача бе немислимо.
	— Има и още нещо — каза Фицдуейн, — в никакъв случай не бива да позволяваме на Палача да вземе някого за заложник.
	Хари Ноубъл кимна:
	— Вярно, не бях помислил за това.
	Фицдуейн огледа присъстващите. Явно всички смятаха, че е най-добре да чакат, затова преминаха на въпроса какво ще правят с учениците. Някои все още не можеха да се отърсят от шока, но имаше и такива, които, след като хапнаха, се поуспокоиха и с интерес наблюдаваха трескавите приготовления, които кипяха в замъка, бяха изявили желание да помогнат. Заключиха ги в един от складовете на тунела. Доста трудно ги бяха завели там и то едва когато Фицдуейн им обясни проблема, че след това, което Жертвоприносителите бяха сторили, защитниците на замъка не знаеха на кого да вярват.
	— Не съм сигурен, че трябва да ги заключваме — каза Андреас. — Напълно разбирам опасенията ти, но сигурно ще се наложи да въоръжим някои от тях. Имаме нужда от хора, не можем да издържим дълго при площта, която трябва да покриваме.
	Останалите бяха съгласни с него. Постовете бяха на голямо разстояние един от друг и след като се стъмнеше напълно, щеше да стане още по-трудно.
	— Те не са деца — каза Джудит, — много от тях са на моята възраст.
	Мечката се усмихна.
	— Вижте — продължи тя, — те знаят какъв е проблемът. Защо да не ги оставим самите те да изберат хората, на които могат да разчитат? Сигурно ще има такива — едва ли всички са съзаклятници.
	Фицдуейн поклати глава:
	— Вероятно си права, но не ми се иска да ги поставям на предни позиции. Добре, ще направим така: ще ги накараме да изберат няколко човека, но ще ги използваме само, ако нямаме друг избор.
	— Звучи разумно — каза Мечката.
	Фицдуейн погледна Андреас и Джудит.
	— Става — каза Андреас.
	— Соломоново решение — каза Джудит.
	— Тогава да видим срещу какво сме изправени — каза Фицдуейн — и какво би могъл да предприеме Палачът.
	Той погледна Ноубъл, на когото бе възложено да координира цялата налична информация, както и докладите от наблюдателните постове. Посланикът, дьо Гевен и Хенсен се бяха поставили на мястото на Палача, за да преценят вероятните му ходове. Ноубъл и французинът заради практическия опит, който имаха, дьо Гевен като млад бил парашутист, а Хенсен заради това, че най-добре познаваше методите на Палача.
	— Смятаме — започна Ноубъл, — че вероятно сме изправени пред сила от седемдесет до осемдесет закоравели терористи, плюс екипажа на кораба. Предполагаме, че основният им мотив са парите, но като се има предвид начина на действие на Палача, нищо чудно сред тях да има по-малки групи, със собствена мотивация.
	Вероятно терористите са преминали сурово и безмилостно обучение. Научени са да нанасят колкото може повече вреди за възможно най-кратко време. Може би не са били специално подготвени как да атакуват замък като този, но това не значи, че са по-малко решителни и отдадени на каузата си, каквато и да е тя. Не бива да се забравя, че са много добре обучени да си служат с всички видове оръжие и бойни техники.
	Въоръжението им е предимно от типа на източния блок, с изключение на „Инграм“-те и експлозивите. Имат „АК-47“, автомати „Макаров“, пластични експлозиви, вероятно и ръчни гранати, както и няколко противотанкови гранатомети. Засега не сме забелязали по-тежко оръжие, но нищо чудно на кораба да крият някаква изненада. Ако е така, опасявам се, че ще го научим по най-неприятния начин — може би това ще са тежки картечници, минохвъргачки, ракети, дори артилерия. Все пак смятам, че едва ли имат подобни оръжия, защото първоначалната цел на Палача просто не бе ги изисквала. Но като знаем що за човек имаме насреща, това няма да ме учуди. Много обича изненадите.
	Можем да издържим на лекото оръжие, но ако действително имат противотанкови гранатомети, наистина ще ни притиснат. Вярно е, че не могат да пробият защитната стена, но ако такова нещо падне през прозореца в някоя стая и Бог не може да помогне на обитатели те й.
	Мечката го прекъсна:
	— Всяка стая от замъка е барикадирана с чували с пясък и на всеки прозорец или наблюдателница сме закрепили подобни. Ако се наложи чувалите могат да се дръпнат настрана с въже. Покрили сме и подовете с чували с пясък срещу евентуални експлозиви.
	— Какъв е обхватът на противотанковите гранатомети? — попита Етен.
	— Теоретично до петстотин метра — каза Фицдуейн, — но обикновено се използват на половината от това разстояние. А за да се уцели процепа на наблюдателница, вероятно ще трябва да се стреля и от още по-близо. Не мисля, че това ще е най-големият ни проблем. По-скоро трябва да се притесняваме от експлозивите, които вероятно сапьорите са поставили съвсем близо до замъка. Само няколко килограма „С-4“ са необходими, за да се промени пейзажа. Внимавайте много. Още нещо, когато свалите някого, правете го така, че вече да не може да се надигне. Все пак пет и петдесет и шест милиметровото оръжие няма унищожителната сила на седем и шейсет и две.
	— Нито пък триста и трикалибровото — каза Мъроу.
	— Така че, целете се добре — продължи Фицдуейн. — Откоси от по три куршума са достатъчни — той се обърна към Ноубъл: — Извинявай, Хари, малко се отклонихме.
	Ноубъл кимна:
	— Вече стана ясно кой и какво е насреща ни. Сега остава въпросът какво ще правим.
	Доколкото знаем, а то не е малко, благодарение на нашия приятел тук — и той посочи Хенсен, — досега Палачът не се е сблъсквал с подобен проблем. До този момент инициативата винаги е била негова и той е поставял условията. Действал е предимно с бързи и неочаквани удари и бързо оттегляне. Разчита на изненадата, измамата, бързината и оръжията, за него човешкият живот няма стойност, а от време на време обича да демонстрира и зловещото си чувство за хумор.
	В този случай, за да може да играе, както е свикнал той, сигурно ще иска да вземе няколко заложника. Наблюдава се нещо необичайно: този път той се е отдал изцяло на постигането на целите си, като дори не си е осигурил безопасно бягство. Така че, той и хората му няма какво да губят. Ще ги води отчаянието.
	— А какво му пречи да се качи на кораба си и да вдигне котва? — попита Андреас.
	— Това, че той много добре знае, че никой няма да го пусне да си отиде. Всички антитерористични сили в Европа искат кожата му, а той едва ли би се престрашил да мине покрай Израел без нещо, което ще му запази живота. Единствената му възможност да оцелее, е да вземе това, за което е дошъл.
	— И тогава какво ще правим? — попита Андреас.
	— Има няколко вероятни сценария, по които може да действа — намеси се Фицдуейн. — Първо, вероятно, ще изчака да се стъмни напълно, може би затова не е атакувал досега. Второ, може би ще използва масиран огън, за да ни накара да се скрием. Трето, със сигурност ще атакува най-малко на две места, като едната атака ще е за отвличане на вниманието.
	Най-високата част на замъка е главната кула. Ако успее да я превземе, всичко попада под негов контрол. Но една пряка атака срещу главната кула би означавало да изкачат стената откъм морето, което е самоубийство. Така че, най-вероятно ще се опита да пробие през портала, защото там ще може да се прикрие и да ни обсипе с експлозиви. Всичко това предполага масиран огън, за да не ни позволи да надигнем глави, една отвличаща атака през защитната стена и атака на портала с експлозиви. Металната решетка за съжаление няма да устои на такова нещо и тогава те безпрепятствено ще нахлуят в замъка.
	Фицдуейн замълча. Всички осъзнаваха сериозността на положението. Ставаше все по-ясно, че хората не достигат.
	— Друга възможност е да съсредоточат огъня в жилищното крило на замъка и да използват лодки за нападение откъм водата. Задната му част гледа към морето и там няма бойници. Освен това е по-ниско и може да се влезе през покрива.
	— Има и още една вероятност — да използват любимото оръжие на Близкия изток — бомба в кола. Ако успеят да подкарат някои от колите в „Дрейкър“ и я засилят към металната решетка, както е натоварена с експлозиви, могат да ни причинят много неприятности.
	Той се усмихна.
	— Стига толкова с пророкуванията. Ето разпределението: Хари и Андреас отиват на портала с личното си оръжие и гранатомета. Хайни и Мъроу отиват на бойната площадка на главната кула и държат под наблюдение защитната стена откъм езерото, а Етен и Хенсен наблюдават защитната стена откъм сушата. Джудит, Кристиан и аз оставаме като подвижна група, Катя и Уна ще се грижат за храната, първа помощ и за учениците. Ще държим връзка с УКВ-тата.
	Има нещо, което не знаем — дали разполагат с оборудване за нощно виждане. Предполагам, че не, но нека се подсигурим за всеки случай. Така или иначе имаха достатъчно време, за да огледат разположението на наблюдателниците и бойниците, така че можем да очакваме доста точна стрелба.
	Добрата новина е, че разполагаме с оборудване за нощно виждане „SA-80“. Ефикасно е до шестстотин метра. Предлагам ви да го монтирате незабавно. Те едва ли ще очакват, че ще имаме такова нещо, затова ще го използваме, когато му дойде времето.
	Имаме прожектори за вътрешния двор, бойниците и външния периметър на замъка. Направихме ги така, че да са независими един от друг по отношение на захранването, но въпреки това едва ли ще издържат дълго.
	Никога не стреляйте от едно и също място и винаги използвайте укритията — той млъкна и след няколко секунди плесна с ръце и каза:
	— Всички да заемат позиции.
	Навън беше вече тъмно, откъм морето духаше вятър, луната току се скриваше зад облаците. Откъм вражеските позиции не се виждаше и чуваше нищо, но защитниците на замъка знаеха, че това няма да е задълго.
	Под ръководството на Мечката, въоръжените с „SA-80“ поставиха приборите за нощно виждане. Това, което видяха, разпръсна всичките им надежди, че терористите може някак да са се изпарили. Примката се бе затегнала още повече.
	Мечката и дьо Гевен започнаха експедитивно да изпробват оръдията. С помощта на една дръжка от метла дьо Гевен натъпка гърмящата смес в дулото на оръдието и сложи тапата, след което размисли и вкара и един декоративен снаряд. После бързо се скри зад барикадата от чували с пясък, а Мечката подпали един парцал, напоен с парафин, закачи го на една въдица, мина зад укритието и метна горящия парцал към мястото, където бе поставил барута. Чу се едно скромно „Бум“ и снарядът тупна на десетина метра по-нататък.
	— Ще им вземе акъла — каза дьо Гевен.
	— Този път ще удвоя заряда — каза Мечката, — а на теб оставям да обереш лаврите.
	Четвъртият изстрел проби стената на склада. На Мечката му хрумна, че на Фицдуейн ще му се наложи да прави големи промени в замъка, когато всичко това приключи.
	За петия пробен изстрел увеличиха още малко заряда и добавиха шрапнелната смес. Резултатите бяха зашеметяващи. Мечката и дьо Гевен прекратиха опитите и се заеха да приготвят още снаряди. Когато свършиха, навън беше съвсем тъмно.
	Нощта бе настъпила.


	_военновъздушните сили на път за западното крайбрежие на Ирландия — 22:23 часа_
	Килмара непрекъснато поддържаше връзка с щабквартирата в Дъблин, но от Фицдуейн нямаше и следа и полковникът бе започнал сериозно да се безпокои. Да бяха само едно или две пропуснати контролни обаждания, не би се разтревожил особено, защото замъкът на Фицдуейн все пак не беше военна квартира, но пълното мълчание продължаващо вече толкова време, не беше без причина. А като се прибави и невъзможността да се свърже с някой от „Дрейкър“, и въобще с целия остров, разрушеният мост — май намесата на рейнджърите съвсем нямаше да е само тренировка.
	Полетът с „Оптиката“ бе истинско преживяване. Прозрачният балон, в който се намираха, ги караше да се чувстват сякаш летят сами в нощта, без помощта на самолета. Тъй като цялата кабина бе напълно прозрачна, човек започваше да губи ориентация, но пък можеше безпрепятствено да наблюдава всичко наоколо си и за разлика от хеликоптерите, които сякаш се стремяха да се разпаднат на части, този самолет нямаше проблем с вибрациите.
	Включи уреда за топлинно наблюдение и огледа терена под тях. Работният принцип се основаваше на факта, че всичко с температура над абсолютната нула има излъчване в електромагнитния спектър и че част от това излъчване е инфрачервено. Картината, която се получаваше, беше нещо средно между обикновения черно-бял образ и фотографски негатив. Мъглата и дъжда не бяха пречка. Добре, че човешкото тяло е източник на топлина, мислеше си той, и лесно се откроява на фона на околността. Може би така щяха да разберат какво точно става на острова.
	Килмара започна да се упражнява, като се опитваше да открива кравите по полето. В Покрайнините на едно село той попадна на една гореща точка, първоначално не можа да разбере какво представлява — беше по-малко от крава, но пък излъчваше интензивно. Като настрои обектива, откри, че това бе една двойка, а интензивната топлина, която се отделяше, не оставяше съмнение за естеството на дейността им.
	Полковникът знаеше, че рейнджърите можеха да скочат едва след като станеше ясно какво е положението. Главният въпрос бе къде точно. В края на двайсети век, когато всеки носеше автоматично оръжие, не беше много разумно да скочиш насред противниковия лагер.
	От последния им разговор Килмара разбра, че Фицдуейн имаше намерение да се затвори в замъка, докато не пристигне помощ, но беше наясно също така, че намеренията и реалността са различни неща. Най-добрият начин да разбере какво става, преди да пусне хората си, бе да установи радиовръзка. Явно УКВ-то, което бе дал на Фицдуейн, по някаква причина не работеше, но когато наближаха острова можеше да опита да се свърже със замъка по ръчните радиостанции. Ако, разбира се, имаше кой да слуша.
	Обадиха му се от щабквартирата на рейнджърите. Било свикано спешно съвещание на Комитета по безопасността на Кабинета. Главната задача на рейнджърите била да охраняват американското посолство в Дъблин. Нищо друго не можело да бъде по-важно. Полковник Килмара и въздушната група трябвало да се върнат веднага в Болдонел. Молбата на Килмара за подкрепления от войската била отхвърлена.
	Враждебността на Таойсийч започваше да му създава все повече неприятности. Да върви по дяволите. Пилотът погледна Килмара. Полковникът му посочи радиостанцията и прекара пръст по гърлото си. Той се ухили.
	Килмара отново се зае да гледа кравите. При всичките им операции досега рейнджърите имаха подкрепления от войската. Сега трябваше да се справят сами.
	Черните очертания на хълмовете на Конемара се появиха на хоризонта, отдолу проблесна езеро.
	Пилотът провери изправността на електронно управляемите картечници и ракети на самолета. По принцип го използваха за наблюдение, но с олекотено оръжие можеше добре да служи и за допълнителни цели.
	Контролният индикатор светна в зелено. Всичко бе наред.


	_в замъка на Фицдуейн — 22:20 часа_
	Вече двайсет минути откак всички приготовления бяха приключили, но тъй като Кадар искаше да извлече максимално предимство от прикритието на тъмнината, се наложи да поизчакат малко. Нощта не бе съвсем тъмна, но облаците се бяха сгъстили и това щеше да им осигури необходимото прикритие.
	Замъкът на Фицдуейн бе с разположение, което наистина го правеше недостъпен за оръжията от средновековието, но когато в играта се намесеха далекобойните съвременни оръжия, това даже се превръщаше в недостатък. На около хиляда метра около замъка Кадар бе разположил двете си тежки картечници и ракетното оръдие. Беше извън обсега на обикновените пушки, но достатъчно близо, за да използва тежкото си оръжие.
	Съжаляваше, че не е взел оборудване за нощно виждане, но не смяташе, че липсата му ще ги затрудни. Още по светло бяха разположили и насочили оръжията, а и силуетът на замъка се очертаваше достатъчно ясно. Огънят можеше и да не е прецизен, но пък щеше да е масиран.
	Откъм вътрешния двор — Кадар бе намерил план на замъка в „Дрейкър“ — прозвуча още един гърмеж, но Кадар не успя да разпознае източника му. Беше твърде шумно за пушка или автомат, но пък не звучеше като оръдие. Може би не беше оръжие, а опит за сигнализация. Точно така — опитваха се да привлекат внимание. Кадар се усмихна. „Смело — помисли си той, — но просто няма кой да ги чуе“.
	На борда на „Сабин“ имаше и два мотопарашута. Беше ги взел за всеки случай, ако се наложеше да избяга бързо. Единият щеше да го отведе до мястото, където предварително бе приготвил кола, пари и други необходими неща. Вторият бе за резерва.
	С пускането на мотопарашутите в бойните действия щеше да си отреже последния изход за бягство, но това вече нямаше значение. Той щеше да спечели тази битка. Беше от хората, които не се задоволяват с половинчати победи и предпочитат да поемат целия риск. Щеше да спечели или да умре.
	Даде сигнал. Мотопарашутите забръмчаха и потеглиха. Всеки от тях се състоеше от триколесна рамка с перка отзад. Движението напред издуваше парашута и след няколко метра те излитаха във въздуха. Хубавото им беше, че могат, както да се издигат, така и да се спускат, бяха удобни за маневриране.
	След излитането на мотопарашутите Кадар се обърна и огледа последната си изненада. Заварчиците от Малабар бяха свършили много добра работа. Огромният трактор с ремарке, който бяха открили в „Дрейкър“, беше брониран със стоманени листи, достатъчно устойчиви, за да издържат на куршум от пушка. Отпред бяха изрязани малки отвори за стрелба.
	Кадар си бе направил танк. Той каза нещо в радиопредавателя и двигателите на танкотрактора изреваха.
	— Бойци на операция „Здравец“, атака! — заповяда той.
	Тъмнината около замъка се разцепи от огнени ленти.


	Глава десета

	_в замъка на Фицдуейн — 22:28 часа_
	Чувалите, покриващи наблюдателниците, се разтърсиха от тежкия картечен огън. Фицдуейн бе настоял пясъкът, с който ги пълнеха да е мокър. Изморените ученици бяха изстенали, защото той тежеше много повече, но предимствата му се чувстваха осезателно. Чувалите спираха дори и картечните заряди и макар да се накъсваха, съдържанието им горе-долу се запазваше.
	Ноубъл тъкмо си мислеше, че благодарение на дебелите стени на замъка, гърмежът от ръчните оръжия бе поносим и точно в този момент един двоен взрив разтърси земята и временно го лиши от способността да чува. Той премести един чувал и надникна през една наблюдателница, която гледаше към портала. Две гранати бяха пробили две огромни дупки в дървените врати. Докато гледаше, паднаха още две. Той се простря на пода. Само на няколко метра от мястото, където беше, земята се разкъса от взрива. През наблюдателницата влетяха горещ въздух и нажежени до червено парчета от граната. Когато малко поутихна, той отново надникна към портала. Втората двойка гранати бяха доразрушили дървените врати. Първоначалният му шок като видя, че защитата им беше толкова лесно разкъсана, се смени с облекчение като забеляза, че желязната решетка стоеше почти непокътната.
	От тъмнината изскочи някакъв силует и се просна на земята. На няколко крачки от Ноубъл, Андреас следеше външния периметър през уреда за нощно виждане на автоматичната си пушка. Мъжът държеше нещо като чанта. Беше легнал в една вдлъбнатина и мислеше, че тъмнината го прикрива. Беше на около сто метра от тях.
	Андреас се изкуши да стреля, но Фицдуейн бе дал строги нареждания нощното виждане да се използва само за наблюдение, докато не подаде знак. Искаше да накара нападателите да се почувстват уверени, че тъмнината ги скрива и да се приближат още повече — да влязат в смъртоносния обсег на стрелбата.
	— Сапьор на два и десет — на около сто и двадесет метра — каза той към Ноубъл. — Твой е.
	Ноубъл го погледна неуверено, защото бе чул, че му казват нещо, но не бе разбрал думите. Андреас осъзна, че вероятно още не е отшумяло заглушаването от експлозията. Повтори думите си, крещейки в ухото на Ноубъл, който кимна и приготви „Узи“-то си.
	Сапьорът пропълзя още двайсетина метра, после скочи на крака и се втурна напред. Тежката картечница засили огъня по портала.
	Когато сапьорът бе на около петдесет метра от тях, Ноубъл стреля и не улучи. Сапьорът се хвърли на земята. Беше в опасна близост. След малко пак се показа и Андреас тъкмо се двоумеше дали да не стреля, когато картечен огън по наблюдателницата го накара да залегне. Чу дълъг откос от „Узи“-то на Ноубъл. Секунда след това порталът избухна в пламъци, тъй като сапьорът успя да хвърли товара си и силата на взрива го изхвърли от позицията му.
	— Улучих го — каза Ноубъл.
	Андреас изръмжа. Ушите му звъняха. Стори му се, че Ноубъл каза нещо, но единствената мисъл, която го занимаваше сега, бе как да не стане неволна мишена. Картечницата методично обсипваше портала с огън. Ако продължаваше така, скоро щеше да се разтопи.
	В този момент стрелбата секна, сякаш картечарят бе прочел мислите му и Андреас веднага се възползва от затишието, за да хвърли един поглед. Тъмни сенки се придвижваха напред към замъка.
	Фицдуейн се оказа прав. Врагът ставаше самоуверен. Докато беше светло, а дори и в началото на схватката, всички се бяха изпокрили. Сега мислейки, че са под прикритието на нощта, те вървяха напред, за да атакуват.
	Смъртта на сапьора явно не ги стресна, значи готвеше се нещо друго. Огледа ги още веднъж. Не се виждаха сгъваеми стълби или други принадлежности за опит за достъп до замъка. Вдигна мерника малко по-нататък и започна да оглежда пътя, който водеше към замъка. Отначало не видя нищо, само му се стори, че нещо се движи бавно и после, когато усилвателят на образа се адаптира към разстоянието, внезапно видя нещо голямо и черно, с нещо стърчащо отпред. Изчака го да се приближи малко и после подаде пушката на Ноубъл.
	Посланикът погледна натам, накъдето сочеше Андреас и веднага след това залегна, защото от пълзящото чудовище започна стрелба.
	— Май ни готвят изненада — каза посланикът.
	— Не обичам изненадите — отвърна Андреас.
	Ноубъл се свърза с Фицдуейн по УКВ-то. Остави радиото и стреля няколко пъти в тъмнината към наближаващите терористи. Андреас видя как всички залегнаха, но когато установиха, че никой не е ударен, скочиха отново.
	Зад тях откъм главната кула се чу страховит трясък. Двамата се спогледаха и погледнаха към УКВ-то. Не се чуваше нищо. Ноубъл го вдигна и тъкмо щеше да натисне бутона за повикване, когато се чу гласът на Фицдуейн:
	— Спокойно — каза той, — това е част от замисъла на Мечката и засега всичко върви добре. Действайте с портала.
	Андреас погледна към Ноубъл:
	— Наистина ли иска да каже това, което смятам, че иска да каже?
	— Такъв е планът — отговори Ноубъл. — Иска да вдигнем металната решетка — включи шалтера, чудейки се дали все още имат ток. Старият мотор изръмжа и металната решетка започна бавно да се вдига нагоре.
	— Това е лудост — каза Андреас, — те ще влязат.
	— Точно това е идеята — каза Ноубъл.
	Андреас се втрещи. Чу, че Ноубъл слага нов пълнител и зарежда „Узи“-то си.
	Ноубъл посочи гранатомета:
	— Сложи първо заряди „Флешет“, после бронебоен експлозив.

	* * *

	Бойната площадка на главната кула бе най-добрата позиция за наблюдение. И тъй като това беше очевидно, вниманието на врага щеше да се насочи именно към нея.
	Фицдуейн се тревожеше не толкова от силата на противниковия огън, колкото от естеството му. Най-горната част на главната кула беше открита площадка с висок назъбен парапет, който само би увеличил силата на евентуален взрив попаднал там. Стигаха му само няколко гранати или една мина.
	Решението, което Фицдуейн бе предложил, бе накарало един от учениците да отбележи, че семейното мото на рода Фицдуейн навярно е: „Копай и живей“, а гербът им би трябвало да представлява кръстосани лопата и търнокоп на фона на чувал с мокър пясък. Бойната площадка приличаше повече на окоп от Първата световна война, с тази разлика, че не беше в земята, а високо над нея. Покривът бе така направен, че да удържи на мини или поне на първите няколко, като през това време, ако имаха ум в главите си, обитателите на окопа трябваше да слязат на долния етаж. В последствие се оказа, че именно конструкцията на покрива на окопа се оказа решаваща за по-нататъшния развой на нещата.
	Пилотите на моторните парашути бяха двама братя иранци, Хюсейн и Мохсен, последователи на видоизменената версия на учението на Хасан Сабах, който бе основал Сектата на Убийците през единайсети век. Първоначалната вяра на двамата братя в чистотата на убийството се бе поразклатила от откритието, че играта може да се играе в две посоки. След като една израелска групировка бе свела бандата им от двайсет само на двама души — самите те — към учението на Хасан Сабах братята бяха добавили и финансовия мотив. Въпреки това, Кадар смяташе, че бяха достатъчно фанатизирани, за да може да ги използва за целите си.
	Според плана, Хюсейн с първия мотопарашут трябваше да мине над главната кула на замъка и да хвърли експлозивен заряд на бойната площадка, а в същото време Мохсен с втория мотопарашут — да пусне специален експлозивен заряд на покрива на жилищното крило. След което двамата трябваше да се спуснат през дупката, която взривът щеше да отвори на покрива и така да осигурят достъп до най-горния етаж на крилото, и да ликвидират всички обитатели, които оцелеят след взрива. После трябваше да изключат моторите, да се приземят на бойната площадка и да се задържат, докато подкрепленията стигнат до там.
	Според изчисленията на Кадар атаката с мотопарашутите щеше да отнеме не повече от минута и половина. Бяха направили тренировка на кулата в „Дрейкър“.
	В действителност обаче, атаката не се разви точно според плана, ако не се смята фактът, че тя ускори пътуването на двамата братя към заветната цел на всички последователи на Хасан Сабах, убити при изпълнение на дълга си, а именно вечният рай. Но за малко мотопарашутите предизвикаха пълна изненада. Бръмченето на двигателите им бе заглушено от канонадата на терористите и това позволи на Хюсейн да се приближи незабелязано и да хвърли заряда си, направен от пластичен експлозив, шрапнели и трисекунден механизъм, точно над целта. За нещастие луната се бе скрила зад облаците и той не успя да види окопа, изграден върху бойната площадка.
	Бомбата се изтърколи от окопа и се плъзна по покрива на жилищното крило. Шрапнел от последвалия взрив улучи втория мотопарашут, който, поради своенравието на ирландския вятър, летеше по-ниско от очакваното.
	Мохсен нямаше дори време да прати по дяволите непостоянния ирландски климат, да помисли, че все пак нямаше да е зле, да бяха направили тренировката с истински експлозиви, нито дори да изругае брат си на седем различни езика. Смъртта му настъпи моментално, а мотопарашутът го отнесе отвъд стените на замъка и го превърна в огнена топка, разбивайки се в скалите. Вътре в окопа, под три реда чували с пясък Мъроу и Мечката си бяха съвсем цели и непокътнати от взрива, но и двамата ги прониза една и съща неприятна мисъл — че все пак враговете им разполагаха с това, от което се страхуваха — минохвъргачка. Убедени, че сега ще последват още удари, те скочиха и се втурнаха надолу по стълбите и моментално заеха нови позиции в спалнята на Фицдуейн на долния етаж.
	Защитниците на бойниците дори нямаха време да осмислят случилото се. Първо, нещо черно и огромно прелетя над тях, пръскайки кръв наоколо си като вампир, който чества унищожаването на чесъна, а после от небето прозвучаха изстрели, показвайки, че първият вампир не е тръгнал сам на разходка.
	Етен реагира веднага. Бързата стрелба от полуавтоматичния й „Маузер“ накара Хюсейн да се замисли за рая и да се завърти силно, отхвърляйки всички мисли за пускане на втората бомба. Той овладя мотопарашута и се подготви за още един опит. Етен виждаше само един черен силует, който много трудно се различаваше на фона на тъмното небе.
	— Това пък какво е? — каза Хенсен, който изтри от лицето си нещо мокро, надявайки се, че не е това, което му се струва, че е, или ако е, то не е неговата. Не чувстваше никаква болка, но сърцето му сякаш искаше да изскочи от гърдите.
	— Не знам — каза Етен, — нещо летящо. Май е нещо като балон, но доста бърз.
	Появи се Фицдуейн и се приближи км тях на прибежки с такава лекота, сякаш го бе правил неведнъж, което си беше самата истина. Законите на битката те учеха много бързо как да се прикриваш. Фицдуейн бе специалист в това отношение.
	Етен посочи обекта. Фицдуейн вдигна пушката с прибора за нощно виждане и започна да оглежда небето. Отначало не видя нищо, но след това различи лека метална рамка, където седеше един човек с разперени крака. На главата си имаше арабско наметало. Малко по-нататък видя и самия парашут. Металната рамка се завъртя и се насочи право към него и той видя пламъчета. Неохотно превключи на автоматична стрелба, против собствените си препоръки и откри огън.
	Мотопарашутът се движеше доста бързо и мина ниско над замъка преди Фицдуейн да успее да стреля втори път. От металната рамка се отдели малък черен предмет, падна на бойниците от другата страна. Чу се взрив, избухнаха пламъци и в небето се вдигна черен дим, а към вътрешния двор се изля огнена течност.
	Мотопарашутът се обърна и се подготви за следващата си атака, но точно тогава попадна на мушката на Фицдуейн, който стреля. Тялото на човека на металната рамка се изви и главата му клюмна. Рамката се наклони, но продължи да се носи и се стопи в тъмнината.
	— Господи, Боже мой! — въздъхна облекчено Хенсен. — На тия май много им се играе — той се обърна към Етен, която бе изчезнала зад чувалите. — Браво, Етен, ако не беше ти и твоят „Маузер“, щяхме да сме добре опечени.
	Откъм чувалите се чу стон. Те бяха подредени на зигзаг, за да намаляват до минимум ефекта от ръчни гранати или бомби. Хенсен надникна зад ъгъла.
	Етен лежеше по гръб, а ръцете й стискаха десния й крак. Между пръстите й течеше кръв.


	_извън стените на замъка на Фицдуейн — 22:42 часа_
	Абу Рафа, командирът на бойната част Малабар, която трябваше да осъществи атаката срещу портала, едва сдържаше разочарованието си. По негово мнение Кадар, който планираше до съвършенство терористичните акции и отвличания, правеше грешка след грешка.
	Според него, трябваше да осъществят атаката срещу замъка, веднага щом слязоха на острова, докато още инициативата беше в техни ръце и дневната светлина щеше да им позволи да използват максимално огневата си мощ, независимо от това, че щяха да дадат жертви, които едва ли щяха да са много при една внезапна и масирана атака.
	Докарването на тежките картечници, изчакването на нощта, използването на глезотии като мотопарашутите и най-вече танкотрактора не беше нищо друго, освен демонстрация на сила. Според един от най-големите му врагове, генерал Моше Даян от Израел, дано да изгние в ада, важното беше не как осъществяваш атаката, а с какъв боен дух и с каква сила я правиш. По-важно беше след като веднъж си започнал да продължаваш със същата сила, докато победиш. Генерал Даян май беше прав.
	Развоят на събитията само задълбочи тези му настроения — танкотракторът, който трябваше да атакува едновременно с мотопарашутите, бе спрял на около петстотин метра пред портала на замъка. Повредата не беше сериозна и само след петнайсет минути, атаката можеше да продължи, но междувременно мотопарашутистите вече бяха излетели, така че от едновременната атака не стана нищо.
	Добрата новина бе, че защитниците на замъка явно не разполагаха с достатъчно оръжие, защото стрелбата им беше неравномерна и неточна, ако се изключи улучването на сапьора. Това бе единствената им жертва. Командосите от Малабар вече нямаха търпение да тръгнат в атака, защото смятаха, че противниците им са по-слаби и защото зъзнеха от студ в хладната ирландска вечер.
	Отначало Абу Рафа си помисли, че е някаква игра на светлината, но после стана ясно, че това, което виждат очите му, е самата действителност — металната решетка, заради която бяха направили танка, се вдигаше. Защитниците се предават? Абсурд. Номер? Не биха посмели, като се има предвид недостатъчното им оръжие. Не, или наистина се предаваха, или пороят от куршуми бе засегнал по някакъв начин механизма на решетката. Може би пък Жертвоприносителите все пак бяха оцелели и това бе тяхно дело.
	Каквато и да беше причината, това бе още едно доказателство, че Аллах е на тяхна страна. Абу Раба погледна УКВ-то, за секунда се поколеба дали да иска разрешение от Кадар за атаката и после се отказа.
	— Малабар първи отряд — извика той, — след мен! — и побягна напред, стреляйки, следван от внезапно въодушевилите се мъже от първи отряд. Те влетяха през главния вход на замъка и се разделиха на две, за да заемат позиции отляво и отдясно и точно тогава Абу Раба се усъмни, че Аллах го подкрепя.
	Внезапно вътрешният двор бе залят от светлина. Точно срещу него на бойниците имаше барикади от чували с пясък. Един откос го улучи в гърдите и разкъса гръдния му кош. Видя как трима от хората му се разпадат, когато един огромен огнен език, последван от оглушителен тътен изскочи откъм барикадата.
	Последното нещо, което долови, преди изстрелът от второто замаскирано оръдие да разкъса тялото му, бе трясъкът от затварянето на металната решетка.


	_в замъка на Фицдуейн — 22:50 часа_
	Преди металната решетка да се затвори бяха влезли единадесет терористи — повече отколкото очакваха. Вътрешният двор бе идеална площадка за екзекуция, още повече, че през първите няколко секунди изненадата бе пълна. Точно срещу терористите бяха разположени двете оръдия, подготвени за стрелба, Фицдуейн, Джудит и Хенсен стреляха от бойниците, а Ноубъл и Андреас отрязваха пътя назад.
	При първия взрив от огън паднаха седем терористи, още двама бяха покосени от Андреас, докато драпаха по металната решетка и викаха за помощ.
	Останалите двама живи терористи се бяха втурнали в същата посока, но единият бе успял да се добере до бойниците, само на двадесетина метра от мястото, където лежеше Етен, Хенсен бе спрял кръвта с турникет, другият се бе скрил в една от постройките във вътрешния двор, тази, върху която Мечката и дьо Гевен бяха изпробвали оръдията и се намираше точно под другаря си. Стреляше през прозорците и наблюдателниците и то много точно. Мечката и дьо Гевен не можеха да вдигнат глава. За да заредят трябваше да минат отпред на оръдието, а това означаваше да попаднат в обсега му.
	Андреас проверяваше амунициите си. Имаше само още два бронебойни заряда, освен тези в гранатомета. Бяха останали предимно стандартните силни експлозиви и още няколко други.
	Фицдуейн бе точно срещу хората на Малабар. Чувалите с пясък сега прикриваха терориста на бойниците и той имаше възможност да се придвижва и да покрива почти целия вътрешен двор. Това му позволяваше да удържи положението, докато другарите му се изкачват по стената. Фицдуейн започна да осъзнава, че планът му май се обръщаше срещу самите тях.
	Взе УКВ-то и се свърза с посланика:
	— Хари, какво смята да прави бронираният трактор?
	— Спрял е на около петстотин метра — каза Ноубъл. — Двама човека нещо правят, май се е повредил. Сигурно заради допълнителната тежест. Вероятно няма да издържи дълго. Между другото, имаме само четири бронебойни заряда.
	— Стреляхте ли по гостите?
	— Не, искаш ли да опитаме?
	— Не — каза Фицдуейн, — стойте там. Използвайте „SA-80“ само на ръчна стрелба и се опитайте да свалите двамата, които работят по танка. Трябва да спечелим малко време — Фицдуейн мина на друг канал. Обади се, Хенсен.
	— Етен се нуждае от помощ — каза Хенсен, — аз съм добре.
	— На двайсет метра от теб по посока на портала има терорист.
	— Знам, ще го застрелям.
	— Недей — каза Фицдуейн, — не мърдай от мястото си. По-добре използвай коктейла на „Молотов“. Пращам Джудит.
	Откъм бойниците срещу Фицдуейн се чу взрив от граната, после откос от „АК-47“. След малко комбинацията се повтори.
	— Май приятелчето идва към мен — каза Хенсен, — по пътя си взривява всички завои.
	— Отстъпвай — каза Фицдуейн.
	— А защо мислиш, че все още сме живи — извика Хенсен. — Много ми е трудно да дърпам Етен, тя е в безсъзнание. Ако ни пришпори, ще загазим яко.
	— Хюго — обади се Мъроу, — взел съм го на прицел. Когато покаже глава, е мой.
	— Господи, ти пък къде си — изненада се Фицдуейн.
	— На главната кула — каза Мъроу — и по-точно отгоре върху окопа.
	Джудит се промъкна към Хенсен, около нея се усещаше миризма на бензин и уиски от коктейлите на „Молотов“, които носеше. — Изнеси я оттук — каза тя на Хенсен, който се колебаеше. — Веднага! — прошепна тя настоятелно. Хенсен я послуша.
	Джудит запали два от коктейлите и ги хвърли зад ъгъла на прохода от чували с пясък, после запали още два и хвърли и тях. Лумна пламък и освети двама терориста, които тъкмо се изкачваха по зъберите на стената, точно зад скрития им другар.
	Фицдуейн и Мъроу стреляха едновременно, улучвайки един и същ човек. Вече мъртъв, той се строполи върху горящия бензин. Вторият катерач умря секунда по-късно, когато Джудит отнесе главата му с „Узи“-то си. Криещият се до този момент терорист се втурна като горяща факла и с нож в ръка към Джудит, защото покривалото му за глава се бе подпалило и той пищеше от болка.
	Чу се двоен изстрел от пушка и горящият терорист политна назад. Катя Маурер презареди пушката и се върна при Етен. Джудит смени празния пълнител на „Узи“-то си и се опита да овладее треперенето.
	Хенсен взе запалката от треперещата й ръка и запали няколко коктейла последователно, хвърляйки ги в основите на бойниците. Отдолу се чуха писъци и от една наблюдателница Хенсен видя как няколко човека се изтеглят в тъмното. Единият от тях падна, улучен от Мъроу. Джудит пропълзя напред и хвърли два коктейла свързани с жица през прозореца на постройката, където се криеше единственият жив терорист, превръщайки убежището му в огнена пещ.
	Минаха няколко секунди без да стане нищо и после от постройката с писък изскочи горящ силует и се натъкна на едновременната стрелба на Фицдуейн и Джудит.
	Внезапно, като по уговорка, стрелбата и от двете страни секна и над замъка се спусна тишина. Фицдуейн долови шума от прибоя, свиренето на вятъра в зъберите и пукота на пламъците, ближещи човешка плът. Чуваха се виковете на ранените извън стените на замъка. На светлината на коктейлите „Молотов“, които все още горяха, виждаше как Мечката и дьо Гевен зареждат оръдието.
	Внезапно осъзна, че някакъв глас повтаря нещо непрекъснато. Беше странно, та там нямаше никой друг, освен него. Седна й разтърси глава. Гласът продължи да се чува. Чувстваше се така сякаш се е отделил от тялото си и се носи в тъмнината. Погледна надолу и видя замъка под себе си.
	После усети как отново се спуска в замъка и как някой го разтърсва за рамото. Мечката стоеше до него и говореше нещо по УКВ-то. Чуваше се приглушеният звук на самолетни двигатели.


	_над замъка на Фицдуейн — 23:05 часа_
	— Не вярвам на очите си — каза пилотът, — не мога да повярвам, че в края на двайсети век е предприета обсада на замък точно като през средновековието.
	— Не съвсем — каза Килмара, когато линиите на два преследвача на тежкокалибрено оръжие се събраха в замъка.
	— Грийн трейсър, 12.7 милиметра — каза пилотът, който бе ходил във Виетнам. — Извън обсега им сме. Чудя се какво ли още имат.
	— Предполагам, че няма да ни се наложи да чакаме дълго. Скоро ще разберем — каза Килмара. — Свържи ме с щабквартирата.
	Двата „Айландър“-а с рейнджърите имаха заповед да кръжат над острова на достатъчно голяма височина, за да останат незабелязани, докато „Оптиката“ огледа положението. Бяха на хиляда и петстотин метра височина, за да разузнаят какво става. Килмара се опитваше да се свърже с Фицдуейн.
	Даде си сметка, че отново бе подценил противника си. Едва когато видя закотвения близо до брега кораб, Килмара разбра как Палачът бе придвижил хората си и осъзна, че операцията с посолството в Дъблин е блъф.
	Рейнджърите почти бяха обезвредени. По-голямата част от хората му се намираха на повече от два часа път оттук, дори и ако веднага потеглеха насам, което едва ли щеше да стане.


	_в замъка на Фицдуейн — 23:07 часа_
	От мястото си, един склад встрани от главния тунел, учениците по-скоро усетиха началото на битката над и около тях. Последвалият грохот от оръдейния изстрел бе по-осезаем и страховит. Осъзнаваха, че още съвсем не са в безопасност и че защитниците на замъка, може й да изгубят битката. Само мисълта, че можеха отново да попаднат в ръцете на терористите, усили желанието им да се присъединят към защитниците.
	Отначало посрещнаха с неодобрение решението на Фицдуейн да не им дава оръжие и да ги държи настрана, но в последствие разбраха мотивите му. Наложи се да признаят, че първоначалната заплаха бе дошла от техни съученици и нямаше гаранции, че сред тях няма още Жертвоприносители. Започнаха да търсят начин как да разберат това, но не стигнаха далеч. Едва когато се намеси шведът Зиг Бенгткуист, математик и далечен роднина на Ноубъл, положението се промени. До момента не бе взел участие в обсъждането, но тефтерът, който винаги носеше със себе си, дори и в часовете по физическо, бе изпълнен със ситния му почерк.
	— Няма начин да избегнем евентуалното избиране на някой Жертвоприносител — обади се той, — но можем да изработим няколко основни критерия, по които да преценяваме кандидатите.
	— Измислил си формула — каза един глас.
	— Да — каза друг, — ще хвърляме чоп.
	Чу се нервен смях. Настроенията сред учениците бяха различни. Някои бяха сковани от страх, други искаха да си отмъстят, искаха да участват активно в играта, а не да ги използват като пионки. Клането в училището им бе разбило илюзиите за славата на войната.
	— Продължавай, Зиг — обади се Осман Ба, суданец от северните части на страната и най-добрият приятел на Зиг. Разликата в цвета на кожата им бе причина да им измислят прякора „Денят и нощта“. Мнозина кимнаха в съгласие. В помещението имаше около петдесет ученика и понеже нямаше достатъчно столове, бяха насядали по сандъци с провизии или направо на пода. До вратата бяха натрупани празни чаши и чинии. Няколко, изтощени от преживяването спяха. Останалите също бяха уморени, но обсъждането ги бе въодушевило.
	— Направих нещо като шаблон от критерии — каза Зиг, — според който трябва да изберем кандидатите. На критериите отговарят шестнайсет човека, така че трябва да намерим начин да ги съкратим до десет, както ни казаха. Предлагам, просто всички да обсъдим кандидатите и ако след това одобрените са повече от десет, да теглим чоп.
	— Съгласен съм — каза Осман Ба.
	— Какви са критериите? — попита един мексиканец. — Мисля, че имаме право да разберем как са били подбрани тези имена.
	— Естествено — отговори Зиг, — още повече, че приемам нови предложения.
	В стаята настъпи тишина. Отгоре се чуваха изстрели и взривове.
	— Първо, да не са членове на ски клуба — започна Зиг, — всички Жертвоприносители бяха от ски клуба.
	— Значи аз отпадам — обади се един ученик от Полша, — но това не означава, че съм от тях.
	— Възраст осемнайсет и нагоре — продължи Зиг, — да са запознати с оръжията, в добро здраве, с добро зрение, без физически недъзи, добри рефлекси и добър английски, защото защитниците си говорят на английски, и да не са единствени деца — изреждането продължи. Накрая добави — и да са хора, на които можем да имаме доверие инстинктивно, по вътрешно убеждение.
	Той прочете шестнадесетте имена. Три отпаднаха веднага, без да се посочват причините, по предложение на Зиг. За останалите тринайсет имена хвърлиха чоп. Десетимата избраници се спогледаха, осъзнавайки, че утре някой от тях можеше да е тежко ранен или дори мъртъв.
	Зиг бе избран за водач.
	— Защо ли искат само десет — попита замислено Осман Ба, — защо не например дванайсет като светите апостоли?
	— Защото един от тях се е оказал предател — каза Зиг. — Предполагам, че Фицдуейн се опитва да намали риска. Десетимата избрани бяха от най-различни националности. Зиг се питаше дали това ще има някакво значение сега, когато всички те бяха поставени в една и съща ситуация с общ враг? Имаше ли значение какъв си, когато вече си мъртъв?
	Устата му пресъхна и той с мъка преглътна. Забеляза, че и Осман направи същото. Поне не беше сам.


	_над замъка на Фицдуейн — 23:07 часа_
	— Голяма веселба — каза Килмара в шлемофона си.
	— Най-сетне — каза Фицдуейн. Чуваха се добре. Личеше си, че Фицдуейн си отдъхна. — Надявам се, че си взел и някои приятели. Палачът си е довел доста.
	— Докладвай за положението — каза Килмара.
	Фицдуейн му описа накратко развоя на събитията.
	— Ще можете ли да удържите още малко? — попита Килмара. — Ще трябва да изтегля самолетите на север от вас, защото 12.7 милиметровите няма да ни бавят дълго. Може да мине час преди да се присъединим към вас.
	— Ще удържим — каза Фицдуейн, — но става все по-страшно. Нямаме достатъчно хора, за да пазим целия периметър. Може да се наложи да се укрепим само в главната кула.
	— Добре — каза Килмара. В този момент на екрана разцъфна топлинно петно. Почти едновременно с това пилотът натисна бутона за залпов пуск на сигнални ракети и започна бясно да маневрира, за да извади „Оптиката“ от пътя на приближаващата ракета, завършвайки със стръмно спускане.
	— Идиотска ракета — каза той след няколко секунди, когато тя се отклони заблудена от залпа. — Кой мислеше, че ще има подобно нещо? Ракета с топлинно насочване. Добре, че се отървахме, иначе сега щяхме да светим като факла.
	— Приготви се за още изненади — каза Килмара. — Ще се наложи да ги притиснем и да не им даваме да си поемат дъх, докато хората ни скачат — той започна да дава нареждания на рейнджърите, предупреждавайки ги, какво може да очакват.
	Свърза се още веднъж с Фицдуейн, за да го разпита подробно за разположението на силите на Палача и да обсъдят тактиката. Първата им цел щеше да бъде да открият местонахождението на ракетната установка и тежките картечници. Другото трябваше да почака.
	Но не стана точно така. Докато „Оптиката“ разузнаваше, а „Айландър“ още се насочваха към мястото на скока, Палачът предприе още една атака на замъка.


	_в замъка на Фицдуейн — 23:18 часа_
	Танкът напредваше много бавно. Това едва ли се дължеше на допълнителната тежест на бронята, а вероятността, бавното настъпване да е тактически ход, бе минимална. Явно Палачът отново бе подготвил изненади.
	Когато танкът наближи на разстояние от сто и петдесет метра, Андреас откри огън с гранатомета. Знаеше, че има само четири бронебойни гранати. При първия му изстрел куршум от „Калашников“ рикошира пред отвора, откъдето стреляше Андреас и целта му избяга. Разтреперан той отново се прицели. Изчака танка да наближи на сто и двайсет метра и стреля. Този път гранатата проби бронята и експлодира. Танкът продължи да настъпва.
	От осемдесет метра Андреас стреля още два пъти. Едната граната улучи шева на предната и страничната броня и предната част се отвори като капак на консервна кутия. Танкът продължи напред. Едва тогава стана ясно, защо устояваше на бронебойните гранати. Под горната предна броня се откри втори пласт от бетонни плочи и чували с пясък — напълно неуязвими за лекото оръжие, с което разполагаха защитниците.
	Все пак имаше още шанс. Андреас свали целта. Дали да не стреля по някое от колелата или да блокира управлението. Трите последователно изстреляни в предното дясно колело силно експлозивни гранати изкривиха кормилния лост и отклониха движението на танка встрани от главния вход на замъка.
	Той продължи да се движи. Стрелбата бе интензивна и от двете страни. Терористите усещаха, че вземат надмощие, а защитниците на замъка изоставиха всичките си опити за пестене на амуниции и стреляха яростно.
	Това не бе достатъчно. Луната се показа за малко иззад облаците и освети бойното поле. На фона на сивеещия замък наблюдателниците и процепите за стрелба ясно се очертаха и точните автоматични откоси на противника накараха защитниците на замъка да се изпокрият. Танкът почти бе стигнал до главния вход и се готвеше да взриви всички експлозиви, които носеше.
	„Оптиката“ се движеше така, че замъкът да остава между нея и ракетната установка. Самолетът изви над морето, спускайки се почти до водата, след което започна бързо да се издига и накара Мъроу да залегне, виждайки насреща си някакъв призрачен самолет, който сякаш се опитваше да му отнесе скалпа. Една ракета бе изстреляна секунда преди самата установка.
	Ракетата бе насочена към единия от „Айландър“-ите, който бе заел позиция за скок на рейнджърите. Шестима бяха вече скочили, когато ракетата го взриви. Ярка светлина освети небето, останките от „Айландър“-а се разбиха в хълмовете, милостиво прекратявайки предсмъртната агония на двамата пилоти и двамата рейнджъри, които още не бяха скочили. Още един бе убит от нажежено парче от двигателя, което проби парашута му.
	Петима рейнджъри се приземиха успешно и се свързаха с Килмара. Той каза:
	— Хайде, момчета, време е приятелчетата да си платят сметката.
	Тежко натоварени с оръжия, с черни маски на главите, петимата рейнджъри поеха към мястото на битката. Стрелбата и взривовете ясно им посочиха къде се развива действието.


	_в замъка на Фицдуейн — 23:38 часа_
	Андреас зареди последните две силно експлозивни гранати. Зад него Ноубъл, Мечката и дьо Гевен, които се бяха присъединили към тях, стреляха непрекъснато. Терористите отвън използваха вече всяко нещо удобно за прикритие. Огънят им бе станал по-точен, подкрепян от тежките картечници.
	Танкът бе на около двайсет метра от стените на замъка — вече бе ясно, че експлозивите, които носеше, са в някаква бронирана кутия. Андреас изстреля последните си гранати. Танкът потръпна като човешко същество. Дясното колело се откъсна и той излезе от пътя си и се катурна на една страна. Андреас и Ноубъл извикаха от радост.
	— Долу — изкрещя Мечката и блъсна Андреас на пода. Всичко около тях се разтърси от мощната експлозия. Взривната вълна, нахлула през наблюдателниците, помете Ноубъл, който не успя да залегне навреме, хвърли го върху механизма за вдигане и сваляне на металната решетка и го уби моментално. Мечката надникна през една наблюдателница. Основната сила на взрива бе поета от защитната стена и макар и да бе изкривена и огъната, металната решетка все още бе цяла. Танкът, от който бе останала само купчина разтопен метал, лежеше на една страна. Изви се гъст дим, явно от димни гранати и скри входа на замъка. Стрелбата на терористите продължи.
	Един ревящ силует на кола ландровър изскочи от пушилката и се блъсна в металната решетка. Мечката видя, че малко преди сблъсъка, от колата изскочи един силует и отново натисна Андреас към пода.
	Този път експлозията беше страховита. Подът се разцепи и през отвора те видяха, че от металната решетка не бе останало почти нищо. Замаян и останал без дъх от взрива, Мечката безпомощно гледаше как терористите нахлуват през вратата.
	По стълбите отвън се чуха бягащи стъпки и в стаята влетя граната. Малката черна топка се търколи по пода и спря на два метра от Мечката и малко преди да се взриви се катурна през една цепнатина на пода.
	В стаята, стреляйки, нахълта човек в маскировъчни дрехи и покривало на главата. Дьо Гевен, който лежете на пода встрани и зад него сграбчи една кавалерийска сабя и преряза свивките на коленете му. Терористът залитна, автоматът падна от ръцете му. Андреас, който също беше на пода, протегна пушката си и допря дулото до шията му. Тройният откос пръсна главата на терориста и изпълни стаята с червеникава мъгла.
	В стаята влетя втора граната, но терористът, който я бе хвърлил, в бързината бе забравил да изтегли иглата. Воден от желанието да оцелее, Мечката скочи, сграбчи я, изтегли иглата и я хвърли към стълбите.
	Терористът, който се криеше до вратата, не можеше да побегне надолу по стълбите, заради прииждащите след него мъже. Нямаше време да хвърли обратно гранатата, затова той направи единственото нещо, което му оставаше — хвърли се напред в стаята изправи се и започна да стреля. Куршумите уцелиха тялото на мъртвия Ноубъл. Гранатата избухна на стълбището и временно блокира пътя към стаята. Андреас застреля терориста, преди той да има време да отмести автомата си.
	Дьо Гевен се втурна към скритата врата, която водеше към тунела и я отвори. Андреас и Мечката сграбчиха, каквото можаха и хвърляйки последен поглед към трупа на Хари Ноубъл се втурнаха към тунела. Дьо Гевен ги последва, издърпа масивната врата след себе си и трескаво спусна всички резета. Бяха спечелили малко време за сметка на още една жертва, но хората на Палача бяха вече в замъка.


	_над замъка на Фицдуейн — 23:51 часа_
	Корабът се бе преместил на около петстотин метра от брега и оттам бяха открили картечен огън по главната кула. Мъроу бе пометен от съсредоточената стрелба и тялото му лежеше извън стените на замъка.
	Килмара кръжеше високо горе. Бе изстрелял последните си артилерийски заряди по новото огнище на заплаха. С две ниски атаки той неутрализира двете тежки картечници и направи пробойни в обшивката на кораба под водолинията. Тъй като „Сабин“ бе за превоз на добитък и се състоеше предимно от открити палуби свързани с рампи и нямаше прегради, водата не срещаше никакво съпротивление. „Сабин“ потъваше.
	Няколкото оцелели от екипажа бяха спуснали надуваема лодка и се запътиха към брега. И понеже външните оръдия на „Оптиката“ вече бяха неизползваеми, Килмара бе заповядал на пилота да се спусне ниско и бе убил с автомата си тримата оцелели, стреляйки през отвор на вратата на кабината.
	Ракетната установка бе обезвредена и очевидно терористите нямаха друга, затова „Оптиката“ се върна към първоначалното си предназначение — наблюдателен и команден пост. Кръжеше над замъка и околностите високо над обсега на картечниците от земята и непрекъснато държеше в течение рейнджърите за промяната в позициите на терористите и развоя на събитията. Килмара поддържаше непрекъсната връзка с Фицдуейн, Дъблин и другият „Айландър“, който чакаше обезвреждането на последните тежки картечници, за да спусне товара си.
	Като командир, полковникът бе открил, че най-трудното от дадена бойна ситуация за него е да остане настрана от главното действие, докато хората му се биеха и нерядко умираха. Едва се сдържа да не скочи долу с парашут, но успя да се овладее и се съсредоточи върху това, което на военен жаргон наричаха „З, К и Р“ — командване, контрол, комуникации и разузнаване или както самият той го бе нарекъл веднъж: „Настройване на цигулка, докато Рим, гори“.
	Ако рейнджърите на земята успееха да обезвредят останалите тежки картечници, тогава щеше да пусне в действие и останалите си хора. Ако…
	Килмара натисна бутона за свръзка с приземилите се рейнджъри, после го отпусна. Хората му знаеха много добре какво трябва да направят.

	* * *

	По ирония на съдбата, въпреки пристигането на рейнджърите и вестта, че е на път и войсково подкрепление, положението в замъка се влоши неимоверно. Терористите бяха вече вътре. Превзеха портала, окупираха външните постройки и заеха позиции по бойниците на вътрешния двор. Фицдуейн взе решение да изостави жилищното крило и да се укрепи в главната кула и тунела под нея. Не че имаше избор.
	От първоначалните дванайсет бяха останали само седем — две не съвсем млади жени и двама, които почти не познаваха методите на войната. Няколко бяха ранени, сравнително леко, но всички вече бяха почти накрая на силите си. Хенсен не можеше да си служи с едната ръка. Амунициите им намаляха катастрофално.
	Неохотно Фицдуейн извика десетимата ученици. Както вървяха нещата, май скоро щеше да остане само с една шепа деца и оръжие от средновековието.


	Глава единадесета

	_в замъка на Фицдуейн — 00:04 часа_
	През последните няколко часа настроението на Кадар бе преминало през двете крайности. Сега, въпреки първоначалните неуспехи, той бе изпаднал почти в еуфория. Победата бе неизбежна, а колкото по-трудно се спечелеше, толкова по-сладка беше тя.
	Огледа голямата зала. Колко ли поколения Фицдуейн са яли, говорили и планирали действията си тук? Дали се е проливала кръв? Какви ли компромиси и измени са били принудени да направят, за да оцелеят през вековете?
	Седна в тапицирания дъбов стол начело на масивната дъбова маса. „Господи — помисли си той, — тази маса трябва да е била направена още преди Колумб да е потеглил за Америка, преди Леонардо да е нарисувал своята «Мона Лиза», дори преди Луи XIV да е построил Версай.“
	— Сър? — каза Сабри Сартауи, командирът на „Икар“, единственият жив офицер на Кадар.
	Кадар седеше начело на масата със затворени очи и пръстите му галеха полираното с пчелен восък дърво. Усмихваше се. Откъм главната кула се чуваше неравномерна стрелба, а от време на време и избухването на коктейл „Молотов“. Не беше най-подходящото време за мечтания, но вече нищо, което Кадар правеше, не можеше да учуди Сартауи. Явно наистина беше луд.
	— Сър? — повтори Сартауи по-настоятелно и Кадар отвори очи. За момент Сартауи си помисли, че май бе преминал границата. Кадар го гледаше ядно.
	След секунда изражението му се смени и той спокойно попита:
	— Какво има?
	— Доклад за положението, сър.
	— Започвай.
	— Разбихме скритата врата на портала, тя води към подземен тунел. Смятаме, че тунелът излиза към основата на главната кула, но не сме сигурни, защото пътят ни е блокиран от тежка стоманена врата.
	— Взривете я.
	— Не можем — каза Сартауи. — Последните експлозиви използвахме, за да заредим ландровъра. Гранатите и ракетите също свършиха. Не сме очаквали подобен развой. Амунициите също са на привършване, има най-много по един-два пълнителя на човек.
	— Мотопарашутът и „LPO-50“ готови ли са? — попита Кадар. Имаше предвид мотопарашута на Хюсейн, който след срещата си с пушката на Фицдуейн бе предал богу дух, но тялото му бе послужило като баласт и той се бе приземил сам.
	— Да, готови са — каза Сартауи, — момчетата при тежките картечници получиха инструкциите.
	Кадар се бе замислил. Той бутна стола назад, стана и закрачи из стаята. След малко се обърна към Сартауи и каза:
	— Имаме инструменти за рязане на метал — използвахме ги за бронирането на трактора. Отворете с тях вратата. Обзалагам се, че нашите заложници са от другата страна. Искам вратата да е отворена, когато започне атаката с мотопарашута. Освен това, искам всичко това — и той посочи голямата зала, — да се подпали. Това ще ги накара да се покажат.
	— Ами рейнджърите? Няколко успяха да скочат, преди да ударим самолета им.
	— Една шепа хора на разстояние няколко километра оттук едва ли ще променят положението — каза Кадар. — А докато дойдат, ние вече ще сме превзели замъка и ще сме си върнали заложниците.
	„Дано да си прав — помисли си Сартауи, но не каза нищо.“ Беше чувал доста неща за рейнджърите, но наистина бяха само няколко човека.
	Кадар огледа за последно голямата зала.
	— Красива е нали?
	Сартауи даде нареждания. Бойците от Икар, изтощени от битката, заляха пода на залата с бензин, после стълбището и стаите отдолу.


	_в замъка на Фицдуейн — 00:13 часа_
	Бе настъпило кратко затишие, което Фицдуейн използва, за да даде напътствия и оръжие на учениците и да им покаже разположението на вече силно стеснените си позиции. Всички бяха изтощени и гладни. Храна се носеше, когато можеше. Знаеха, че разполагат с много малко време.
	Седнал на един чувал с пясък в собствената си спалня, която сега бе главният пост на защитниците в главната кула, тъй като бойната площадка привличаше твърде много внимание, Фицдуейн пое чашата кафе, която Уна му донесе. Не знаеше какво да й каже. Само допреди дванайсет часа тя бе една щастлива жена, която обичаше съпруга си, а сега Мъроу бе мъртъв. Толкова много умряха и то заради него. Дали нямаше да е по-добре да бе оставил Палача да направи, каквото искаше? Едва ли, но когато около теб умираха близки хора, беше много трудно да кажеш кое е правилно и кое не.
	Истината беше, че насилието не подбираше жертвите си. Жертвите в една война не бяха нито по-добри, нито по-лоши, от който и да е друг. Северновиетнамците, южновиетнамците, израелците, арабите, полицията, терористите — всички си приличаха по едно нещо — бяха все обикновени хора със семейства като Уна, които бяха въвлечени в нещо, излязло от контрол.
	Уна раздаде кафе и сандвичи на всички и се обърна към Фицдуейн. Хапката приседна на гърлото му. Преглътна с усилие и се опита да каже нещо подходящо, но не успя.
	Уна го целуна по челото:
	— Виж, Хюго, всички рано или късно ще умрем, а Мъроу умря в името на справедлива кауза, за да спаси други хора. Той умря в битка и дано Бог му прости, но наистина обичаше да се бие.
	Фицдуейн я прегърна. Чувстваше риданията й, сякаш виждаше пред очите си Мъроу, който му казваше нещо и разбра, че независимо какво бе намислил този път Палачът, той щеше да бъде спрян.
	Уна леко се отдръпна, избърса сълзите си и каза:
	— Хайде, яж и не се тревожи за Етен, тя е добре — млъкна и след няколко секунди добави: — А след това трябва да спреш Палача, веднъж завинаги.
	Фицдуейн леко се усмихна:
	— Няма проблеми.
	Уна го прегърна още веднъж и после отиде да помогне на другите.
	Точно тогава влезе Мечката и седна срещу Фицдуейн. Беше задъхан. Накрая каза:
	— Замъците явно не са били построени за хора от моя калибър.
	— Ако винаги носиш доспехи бързо влизаш във форма — каза Фицдуейн, — тогава припкането по стълбите не е проблем. Е, вярно, че в онези дни хората са били по-дребни.
	— Ъхъ — промуча Мечката, дояждайки сандвича на Фицдуейн.
	— Направи ли проверка на амунициите? — попита Фицдуейн.
	— Ъхъ — кимна Мечката. — Сигурно няма да се изненадаш като ти кажа, че са намалели още повече. Направо е чудно колко много сме изхабили. Всъщност какво му е чудното, като си дадеш сметка, че един пълнител с трийсет патрона се изстрелва за по-малко от три секунди.
	— И колко секунди на човек имаме?
	— По-малко от пет за автоматичните оръжия. Откъм патрони за пушки и пистолети сме по-добре. Вече нямаме нито гранати, нито коктейли „Молотов“. Останали са само две мини „Клеймор“ и разнообразие от средновековно оръжие, както и храна.
	— Храна ли?
	— Предостатъчно. А когато една войска е добре нахранена — Наполеон много добре е знаел това, тя побеждава.
	— Радвам се да го чуя — каза Фицдуейн.


	_на острова на Фицдуейн — 00:13 часа_
	Ако имаше нещо друго, освен пиенето и жените, което сержант Джеронимо Грейди да обича повече от бързото каране на кола за сметка на някой друг, то това несъмнено беше стрелянето с ракетното оръжие „Милан“ за сметка на правителството.
	Май той беше единственият данъкоплатец, който знаеше къде отиват парите му, тъй като всяко от ракетните оръжия струваше колкото двегодишната му заплата, а помощното оборудване, като компютъризираният тренажор, на който бе прекарал дни наред сигурно струваше повече, отколкото можеше да спечели през целия си живот.
	Досега обаче той никога не се беше замислял, че всъщност ракетите могат да се използват срещу хора. Бе възприемал упражненията по-скоро като голяма видеоигра. Питаше се как ли ще се почувства, ако натискайки бутона за изстрелването знаеше, че действията му щяха да причинят смъртта на други хора. Обучението му като рейнджър, информацията, която имаше за Палача, както и факта, че ако не унищожи пръв враговете, то те с удоволствие ще го направят на свой ред, би трябвало да му помогнат, да не се чувства зле, но все пак не можеше да е сигурен, преди да го е преживял. Ръцете му бяха изпотени, но му оставаха само няколко секунди до началото.
	На двайсет метра пред него лейтенант Харти се канеше да убие двамата терористи, изпратени от Палача, да ликвидират оцелелите рейнджъри. Грейди също можеше да го направи, но всичко трябваше да стане много тихо, а Харти бе специалист в тази област и имаше необходимото оборудване.
	Грейди по-скоро видя резултата, отколкото чу изстрела от оръжието. През телескопичния мерник изглеждаше сякаш лицето на единия терорист изчезна и на мястото му се появи размазано петно. Вторият терорист обърна инстинктивно глава към другаря си и в този момент специалният куршум-глейзер отнесе горната част на главата му.
	Грейди и товарача му се втурнаха напред и заеха завзетата позиция. Мястото беше естествена падина в терена, идеално за „Милан“-а, ако не се брои това, че нямаше защита отгоре, което беше важно, щом насреща си имаш танк.
	Наоколо километър пред него и леко вдясно според полковника в „Оптиката“, се намираха позициите на тежките картечници. На това разстояние Грейди можеше да постигне почти стопроцентова точност на изстрела, така че поне първата картечница нямаше да ги затрудни.
	Втората можеше да се окаже проблем, защото докато презаредят, рейнджърите можеха да бъдат открити. На теория ракетите завършваха полета си за дванайсет секунди, така че междувременно картечарите щяха да имат време да отвърнат на огъня, ако реагираха моментално. От друга страна, ако се бяха съсредоточили в обстрелването на замъка, може би щеше да успее да изстреля втората ракета, преди да успеят да открият огън.
	Хрумна му, че предстои да направи почти същото като това, което лейтенант Харти бе извършил току-що. Опита се да изтрие от мислите си образите на две човешки същества, убити като мухи. Обзе го страх, но се овладя. Харти го потупа по рамото и каза:
	— Открий огън!


	_на острова на Фицдуейн — 00:13 часа_
	От първия самолет оцелелите рейнджъри бяха петима. Докато лейтенант Харти, Грейди и Рош, товарачът, се заеха с разполагането на ракетната установка, останалите двама от групата — сержантите Куинлън и Ханигън, се промъкнаха през защитата на терористите и заеха позиция на около стотина метра от двете тежки картечници, но така че да останат далеч от линията на стрелба на „Милан“-а.
	На няколко пъти бяха ставали свидетели на това, което оставаше след попадението на оръжието и нямаха никакво желание да се срещат с ракетите. Успокояваше ги единствено мисълта, че „Милан“-ът беше в ръцете на Грейди, но дори той да изгубеше по някаква причина контрол над него, то тогава оръдието щеше да се саморазруши. Или поне така беше на теория.
	Задачата на Куинлън и Ханигън бе да прочистят терена след ракетата, тоест да ликвидират оцелелите, ако имаше такива и да завземат или унищожат картечниците непоразени от първата атака. Всеки един от рейнджърите носеше оръжие, което нормално би стигнало за въоръжаването на поне трима души — лека картечница, прикрепена за крака, специално олекотени колани за амуниции, които при нужда можеха да се закрепят направо за оръжието, резервни цеви, пълнители, гранатомети, гранати, ръчни гранати, мини „Клеймор“, пистолети и бойни ножове.
	Когато видиш за първи път целия комплект въоръжение, което един рейнджър носи, ти се струва невероятно, а когато всичко това бъде отгоре ти, имаш чувство, че те смазва. „Но с тренировки, тренировки и още тренировки нещата се променят — мислеше си Куинлан.“ Сега не само че носеше всичко това отгоре си, но бе способен да се промъква тихо и бързо и дори да се бие, независимо че бе окичен като коледна елха.
	В същото време Ханигън си мислеше, че най-неприятното нещо при едно проникване във вражеските позиции бе фактът, че заради главната си цел човек пропускаше толкова много привлекателни мишени. В конкретния случай, признаваше, че най-важното бе първо да се обезвредят картечниците, но ръцете го сърбяха да прекрати разговора, който се водеше на един хвърлей от него. В този момент единият от разговарящите се качи на нещо странно, запали мотора и най-неочаквано се издигна в небето, висейки на един парашут — нещо, което до момента Ханигън смяташе, че се използва единствено за слизане.
	В шлемофона му се чу двойно прищракване. Той откъсна мислите си от летящия парашут и обезпокоителния факт, че пилотът носеше нещо като огнехвъргачка, и се съсредоточи върху двете картечници.
	Грейди се канеше да стреля.


	_в замъка на Фицдуейн — 00:13 часа_
	Знаеше, че няма да се наложи да лети с мотопарашута, а ако се наложеше, щеше да го използва за това, за което го бе взел — да се измъкне.
	Въпреки това, мислеше си той, докато си закопчаваше колана, мисълта да свърши сам работата, го караше да се чувства добре. Щеше да им покаже на всички — и на приятели и на врагове, че той бе един истински ренесансов човек — не само мислител, но и учен, художник и човек на действието.
	— Иска ми се да премислите, командир — каза Сартауи, докато проверяваше оръжието на Кадар, след като вече бе решил да го застреля, ако проявеше и най-малкото намерение да избяга, — не бива точно вие да поемате такъв риск.
	Кадар се усмихна. Не усещаше никакъв страх. Рискуването на собствения ти живот бе най-чувственото преживяване.
	— Сър, взехте ли под внимание самолета на рейнджърите, който кръжи над нас? — настоя Сартауи.
	— Сартауи — каза Кадар, — аз ще летя и няма да споря по този въпрос. А що се отнася до самолета на рейнджърите — той вече не може да ни навреди. Очевидно изразходва всичките си амуниции. Сега, ясно ли е какво предприемаме?
	— Да, сър — кимна Сартауи. — Картечниците ще обстрелват главната кула и наблюдателниците, докато вие заемете позиция. По ваша заповед — по УКВ-то или след първия изстрел на огнехвъргачката, картечниците прекратяват огъня и вие обстрелвате върха на кулата. После се приземявате там и към вас се присъединява бойната група, която в момента е заела позиции в основите на кулата. След това с помощта на огнехвъргачката ще разчистите етажите един по един. Междувременно ние нахлуваме в тунела — той спря.
	— Картечниците — подсказа Кадар.
	— След превземането на главната кула картечниците и всички останали извън замъка ще влязат вътре и там като си вземем заложниците, започваме преговорите, какъвто бе първоначалният план. Рейнджърите ще дойдат твърде късно.
	— Ето — каза Кадар, — един стегнат, добър план с добре балансирано съотношение между опасност и награда. Защитниците на замъка малко ще се поразсеят от пожара в жилищното крило.
	— Сигурен съм, че това е добър план, сър — каза Сартауи, — но не разбрах какво искате да кажете със „съотношението между опасност и награда“.
	— Нищо чудно — каза Кадар. — Не се притеснявай, ще разбереш много добре резултатите.
	Кадар форсира мотора и струята от витлото изду парашута. Мотопарашутът се залюля и след няколко секунди се отлепи от земята.
	Сартауи устоя на изкушението да изпразни калашника си в арогантното копеле. Не знаеше, че в същия момент сержант Мартин Ханигън устоя на подобен импулс, чиято мишена бе самият той.


	_главната кула на замъка на Фицдуейн — 00:23 часа_
	Фицдуейн бе дал на Андреас всичките си боеприпаси за „SA-80“ и бе останал със самозареждащата се пушка „Браунинг“, деветмилиметров автоматичен пистолет и катаната си.
	Премина набързо през позициите, опитвайки се да прецени с какви сили разполага и какво може да предприеме Палачът. Останаха му само главната кула и тунелите отдолу. Останалата част от замъка бе в ръцете на врага. Вероятните точки за нападение бяха стоманената врата на входа за тунела, вратата между главната кула и голямата зала и самата главна кула. Съществуваше и опасност от проникване през тесните прозорци на кулата, макар че този, който можеше да го направи, трябваше наистина да е много слаб. През тях можеше да се стреля и отвън навътре, затова трябваше или да ги затворят по някакъв начин, или да ги пазят.
	Ако нападателите влязат в тунела, защитниците можеха в краен случай да отстъпят до главната кула. Да, но те вече държаха портала и ако превземеха и главната кула, то тогава Палачът все едно можеше да смята, че е върнал заложниците си, независимо от това, че терористите може въобще да не проникнат в тунела и да реализира пъкления си план, защото никой отвън нямаше да разбере това.
	Въпросът за защитата на тунела породи доста спорове. Накрая Фицдуейн бе решил, че тъй като най-вероятно терористите ще взривят вратата, срещу което защитниците не можеха да направят нищо друго, освен да се опитат да ограничат последствията от взрива, единственото решение бе да построят редица от защитни барикади по дължината на тунела и помещенията от двете му страни. Ето защо, използвайки чували с пясък, мебели, щайги, и каквото им попаднеше под ръка, защитниците издигнаха последователно разположени барикади с формата на фуния, които можеха да се изоставят една по една, ако нападателите използваха гранати или ги разрушаха по някакъв начин. Останалите две мини „Клеймор“ бяха заложени така, че да пометат барикадите, ако се наложи.
	Сега всичко зависеше от това, с какво оръжие разполагаха нападателите. Отбиването на атака с ръчно оръжие, нямаше да е трудно, но гранати или мини щяха силно да наклонят везните в полза на терористите. За щастие, май те също бяха изчерпали запасите си от подобно оръжие, защото през последните минути въобще не ги използваха.
	Амунициите на защитниците бяха на привършване. Фицдуейн не виждаше друг изход, освен да прибегнат до средновековните оръжия, които замъкът имаше в изобилие. Мускети, арбалети, големият лък на дьо Гевен, всичко бе готово за използване. Пики, мечове и други оръжия, включително и френските му кухненски ножове бяха поставени на леснодостъпни места.
	Учениците, които се присъединиха към тях, бяха приятна изненада. Успяха да овладеят страха си и бяха решени да си отмъстят за ужаса, на който бяха станали свидетели и който преживяваха. Пред очите им убиха хора, с които бяха живели заедно или работили и сега горяха от нетърпение да си го върнат на виновниците.
	Първоначалният им ентусиазъм обаче бе задушен бързо и по най-неприятния начин. Младият Осман някой си — Фицдуейн така и не им научи имената, бе убит няколко минути след разполагането им на позиция, тъкмо когато се канеше да спусне отново предпазния чувал на наблюдателницата. А две минути след това един поляк намери смъртта си по същия начин. Останалите осем бързо си взеха поука и вече реагираха така, като че ли всяко действие по време на битката е въпрос на живот или смърт, което всъщност си беше истина.
	УКВ-то до не го се съживи:
	— Чувам те — каза Фицдуейн.
	— Всеки момент ще неутрализираме картечниците и веднага след това скача групата на Гюнтер. Вижда му се краят. Как е при теб?
	— Вече сме почти на етапа на лъкове и стрели — каза Фицдуейн, — но стрелите не ни достигат.
	— Опитай с чара си — каза Килмара. — Още нещо: покривът ти гори. Нищо не се вижда, но топлинното излъчване е като от пещ.
	— По дяволите — каза Фицдуейн. — Сега наистина ми дойде до гуша. Това е моят дом.
	— Топлината ще ви създаде ли проблеми? — попита Килмара. — Можете ли да защитавате главната кула, когато сякаш до вас се е преместил адът?
	— Да — каза Фицдуейн, — топлината се издига нагоре, а стените на замъка са достатъчно дебели и дори да се позагреем, няма да е нетърпимо.
	— Дано да си прав — каза Килмара. — Хайде, представлението започва.


	_тунела под замъка — 00:23 часа_
	Андреас гледаше как тежката желязна врата, която беше единствената преграда между терористите и защитниците, стана огнено червена от оксиацетиленовия пламък, който се врязваше в нея. Беше стара врата — правена отдавна, преди откритието на съвременните подсилени метали и пламъкът я режеше безпрепятствено. Посипаха се искри и съвсем скоро от последната им преграда нямаше да остане нищо.
	Под земята УКВ-тата не работеха и затова Андреас изпрати един от учениците да предаде на Фицдуейн, че нещата отново живват. Най-хубавото от цялата ситуация бе фактът, че щом използваха горелка, за да пробият вратата, значи гранатите и мините им бяха на привършване.
	Андреас най-много се страхуваше от гранатите. Дали бяха взели всички възможни предпазни мерки? Естествено, бяха издигнали барикади, но освен това бяха опънали телове и рибарски мрежи, през които можеха да стрелят и които, поне докато бяха цели, щяха да задържат летящи предмети.
	В момента защитниците на тунела наброяваха шест човека — самият Андреас, Джудит, дьо Гевен и трима ученици. Хенсен бе поверен на грижите на Катя, а Уна наглеждаше учениците.
	Шестима аматьори срещу специално обучени терористи май не бяха съвсем достатъчно, но все пак лейтенант Андреас фон Графенлауб си разбираше от работата, а и копелетата отвъд вратата бяха отговорни за смъртта на трима от семейството му.
	Изгаси осветлението в тунела и се прицели снощния мерник на „SA-80“. Вратата всеки момент щеше да падне. Само след няколко секунди защитниците на тунела щяха да разберат дали към проблемите им нямаше да се прибавят и гранати.
	Прорязаната врата падна с трясък в тунела и след това настъпи мъртва тишина.
	Залегнал до Андреас, Зиг Бенгткуист облиза пресъхналите си устни. Той нямаше приспособление за нощно виждане и тъмнината за него беше потискаща. Помисли си за Осман — приятелят, когото бе загубил и го обзе гняв. Това зло трябваше да бъде спряно.


	_рейнджърите с „Милан“-а край замъка на Фицдуейн — 00:23 часа_
	Кръстчето на мерника кацна върху цевта на първата картечница. Картечарите се криеха зад бали с пясък и в скалите. Грейди си представяше сцената — топлината от изпразването на лента след лента, трескавото обслужване на картечницата. Вероятно терористите разчитаха на другарите си да ги прикриват. Сигурно бяха изморени, но въодушевени. Може би бяха млади хора със семейства и дори деца, но защо бяха тук на острова, Грейди не искаше и не можеше да разбере, пък и това щеше ли да промени нещо?
	Натисна бутона за стрелба.
	Ракетата попадна точно в целта. Масивната вълна освободена енергия разтърси укреплението сред скалите и във въздуха се разлетяха отломки и парчета, които унищожиха оръжия и мъже за по-малко от секунда.
	— Целта е поразена — извика Грейди и Рош, товарачът, скочи и светкавично постави нова ракета.
	Грейди завъртя оръжието към втората цел. Цялото му съзнание бе обзето само от мисълта да изпълни задачата.
	Прицели се. Този път укреплението се виждаше и той видя как някой от там маха. Внезапно картечницата замлъкна.
	Грейди натисна бутона. Пушекът от запалването му замъгли целта за секунда и половина. Обикновено в такива моменти новаците се опитваха рязко да пренасочат ракетата, когато отново се появеше във визьора, но от това нищо не се получаваше. Трябваше да се действа хладнокръвно и внимателно.
	Картечницата се обръщаше към него. През телескопичния мерник той видя дулото право срещу себе си и дори пламъците, когато картечницата откри огън. Куршумите бяха по-бързи от ракетата и той чу свистенето им над главата си, но не им обърна внимание. Единствената му мисъл бе, че насоченото право срещу него дуло беше идеална мишена.
	Внезапно на мястото на дулото се появи размазано петно и се чу взрив като от граната. Той реши, че това са вероятно Ханигън и Куинлън, които го прикриват, раздразни се, че целта му бе избягала и в този момент осъзна, че едва не е бил убит.
	Втората ракета повтори триумфа на първата.
	— Целта е поразена — извика Грейди и Рош отново скочи и постави нова ракета.
	Куинлън и Ханигън засипаха останките от тежките картечници с гранати и картечна стрелба, довършвайки за няколко секунди малкото оцелели.
	Изведнъж около тях се разрази буря от изстрели. Терористите бяха разбрали, че сред позициите им са проникнали вражески елементи и се опитваха да ги унищожат. Автоматични откоси, взривове на гранати, смъртоносното свистене на мини изпълни въздуха около тях. Рейнджърите, макар и много по-малко на брой, имаха предимствата на изненадата, нощните телескопични мерници, по-съвършено оръжие и достатъчно амуниции.
	Над тях кръжеше Килмара с „Оптиката“. Сега, след като картечниците бяха унищожени, той можеше да се спусне по-ниско. Приборите за топлинно наблюдение без усилие откриваха източниците на топлинно излъчване като човешки тела или оръжия. Рейнджърите носеха специални инфрачервени предаватели и по този начин Килмара лесно разпознаваше хората си.
	Щом унищожаването на картечниците бе потвърдено, Килмара даде заповед на втората група рейнджъри да се спуснат на около петстотин метра от бойното поле. След няколко минути рейнджърите вече бяха на път. Командването долу на земята пое Гюнтер.
	Не след дълго на Гюнтер му се стори, че вражеският огън отслабва. Трябваха му няколко минути, за да си даде сметка за това, но когато с три тройни откоса покоси малка група мъже, които бяха сложили щиковете на автоматите си, той реши, че трябва да проучи положението. Претърси чантите за амуниции — всички бяха празни. Провери пълнителите на автоматите — те също бяха празни.
	Обади се на Килмара и му докладва какво е открил. Секунди след това рейнджърите получиха заповед да не стрелят, освен ако не са заплашени и от небето към замъка прозвуча призив за доброволно предаване. „Предайте се“ прозвуча на френски, немски и на доста елементарния арабски на Килмара.
	Отговор не последва. Явно терористите извън замъка бяха или мъртви, или вече нищо не можеха да направят, защото всички паднали бяха допълнително застрелвани за всеки случай. При тези обстоятелства бе немислимо да се вземат пленници, но опасността, да бъдеш застрелян от ранен фанатик, си беше напълно реална.
	Битката извън стените на замъка бе приключила.


	Глава дванадесета

	_в тунела под замъка на Фицдуейн — 01:00 часа_
	Зиг Венгткуист лежеше проснат на земята зад няколко разхвърляни чували с пясък и се опитваше да проумее случилото се.
	Беше му трудно, защото болката беше силна, макар че лекарството, което един от рейнджърите, в мрачна синьо-черна бойна униформа, покрито с маска лице, шлемофон и окичен с оръжия последни разработки, му бе дал, бе започнало да действа. Започна да му се доспива. Преживяното и настоящето започнаха да се преплитат.
	Опита се да се съпротивлява на успокоителното. Знаеше, че това, което предстоеше, никога вече нямаше да преживее. Битката бе по-жестока и по-сурова, отколкото си бе представял. Хубавото й беше, че ще продължи кратко. Всичко се случи само в продължение на няколко минути и сега стените, тавана и пода на тунела бяха надупчени от куршуми и облети с кръв. Навсякъде се търкаляха трупове или части от трупове.
	Миришеше като в кланица.
	Помнеше как терористите прорязаха металната врата. Беше тъмно като в рог. Чуваше как се приближават и осъзнаваше, че до сблъсъка остават само няколко секунди, а остриетата на щиковете им бяха готови да го нарежат на парчета.
	Зиг изпитваше ужас от ножове. Обля го студена пот и той безпомощно се сви.
	— Войникът има трима врагове — беше им казал Фицдуейн по време на инструктажа: скуката, собственото му въображение и врага. Вие сте късметлии — няма да имате време да скучаете. Значи остават две неща — въображението ви и самите терористи. От двете много по-опасен враг е собственият ви разсъдък, така че внимавайте много. Страх в малки дози покачва адреналина и ви кара да действате — това е добре. Но свръхдозата страх ви парализира като заек на светлината на фаровете. А това, приятели, означава, че вие и тези, които разчитат на вас, ще бъдете убити.
	Беше се усмихнал успокоително.
	— Един от начините да не позволите на страха да ви завладее, е да се съсредоточите върху непосредствените си задачи и да не мислите какво би могло да се случи. Мислете като професионалисти, които трябва да решат някакъв проблем, а не като деца с глави под юргана от страх. Помнете — под леглото може да няма никой, но ако има — гръмнете копелето — тук беше млъкнал, сякаш за да си спомни нещо и бе продължил: — Това не е урок от учебник. Бил съм във вашето положение, знам какво е, повярвайте ми.
	Мисли като професионалист! Мисли като професионалист! Думите на Фицдуейн звучаха непрекъснато в мозъка на Зиг и паниката, която почти го беше завладяла, отстъпи.
	Чуваше приближаващи се стъпки и успя да различи затъмнената светлина на джобно фенерче. Това не беше игра на въображението му. Те идваха и сякаш мислеха, че са открили незащитен проход към главната кула, иначе защо няма да стрелят или да хвърлят гранати, ами ще се разхождат с фенерче? „Сигурно смятат, че щом досега никой не е стрелял по тях, значи тук няма никой — помисли си Зиг.“ Чу шептене, в което личеше облекчение. Господи, помисли си той, те наистина мислят, че са успели.

	* * *

	Андреас ги наблюдаваше как влизат през вратата. Първо се появиха двама, но граната не бе хвърлена. Бяха сложили щиковете си. Какво ли означаваше това? Че амунициите им са свършили или това беше обичаят им за близък бой. Като нападнаха портала, имаха ли щикове? Май не.
	Първият от влезлите провери фалшивата барикада и не намери никого. Чувалите там бяха така разхвърляни, все едно е била изоставена преди да бъде довършена, все едно защитниците се бяха отказали да защитават тунела. Номерът май минаваше. Първият даде сигнал на другаря си, който на свой ред даде сигнал на другите от външната страна на вратата. Терористите започнаха да влизат в тунела. Стрелкаха се бързо през вратата и заемаха ниски позиции покрай стените отляво и отдясно. Все още нямаше гранати. Дали пък най-сетне защитниците нямаше да имат малко късмет. Определено се нуждаеха от това. В тунела бяха влезли осемнайсет терориста и първите, явно разузнавачи, се готвеха да продължат напред.
	Андреас потупа Джудит по ръката. Тя бавно отброи до пет, за да му даде време отново да се прицели. Първият от разузнавачите бе само на няколко крачки. Вече беше извън обсега на мината.
	Джудит натисна спусъка на дистанционното взривяване на мината и върху терористите се изсипаха седемстотин стоманени сачми. Осветлението бе включено и се разкри картина на кървава баня.
	Андреас стреля два пъти в първия разузнавач и го улучи в стомаха и главата. Петимата оцелели терористи се втурнаха напред, стреляйки. Знаеха, че единствената им защита сега са бързината и нападението. Нито можеха някъде да се скрият, нито можеха да избягат.

	* * *

	Зиг видя как един щик се стрелва към него и успя да го парира с „Узи“-то си, но в този момент друг автомат стреля и той почувства раздираща болка в рамото си. Вдигна „Узи“-то с една ръка и изпразни половината пълнител в лицето пред него.
	Андреас лежеше на земята и се бореше с един терорист. Джудит сграбчи нападателя за косата, дръпна главата му рязко назад и му преряза гърлото.
	Един нож се вряза в бедрото на Зиг, но в този момент ръката на убиеца бе сграбчена от един от учениците — Кагочев, руснакът, и двамата се претърколиха на земята. Кагочев изхвърча към стената и терористът тъкмо се канеше да го довърши, когато на гърдите му цъфна върха на една стрела и той бавно се свлече назад. Докато падаше, в тялото му се заби още една.
	Дьо Гевен слагаше трета стрела, но един терорист скочи отгоре му и французинът стреля от упор, заковавайки нападателя като бръмбар на дървената врата на склада.
	Андреас бе взел отново пушката си и стреляше методично на ръчна стрелба. Като на забавен кадър Зиг виждаше как всяка гилза излита във въздуха, удря се в стената или земята и отскача, за да се търколи. Андреас беше обезумял и стреляше във всеки терорист, който му се изпречваше на погледа, без значение дали е жив или мъртъв.
	Пълнителят му свърши. Той го измъкна, сложи нов и натисна спусъка. Чу се празно изщракване. Андреас застина, сякаш го бяха плеснали през лицето. После разтърси глава и се огледа.
	Зиг и той се спогледаха и разбраха, че всичко бе свършило. В тунела беше тихо, чуваше се само тежкото им дишане.
	Малко след това, някой извика предупредително, размениха се бързи реплики за разпознаване и през вратата, която досега бяха защитавали, влезе първият от рейнджърите.
	— Май нямате нужда от нас — каза той, оглеждайки наоколо си.
	— Може би — усмихна се уморено Андреас, — но е добре, че дойдохте. Силите ни почти се изчерпаха.
	Рейнджърът отново се огледа и каза замислено:
	— Имало е защо.


	_над Дънклийв — главната кула на замъка — 00:30_
	Инфрачервеното топлинно излъчване от мотопарашута на Кадар можеше лесно да бъде засечено от Килмара, ако той не се беше съсредоточил върху унищожаването на картечниците и проникването на рейнджърите в противниковите позиции. Вторият шанс на Кадар бе, че рейнджърите, които го бяха видели да излита, запазиха мълчание до изстрелването на втората ракета, а след това вече имаха други неща на главата си.
	Кадар нямаше представа, доколко съвършени са уредите на „Оптиката“, но за всеки случай направи един кръг около стените на замъка, летейки само на няколко метра от земята, като по този начин защитниците на кулата не го виждаха. Едва когато излетя над морето, започна да набира височина.
	Замъкът беше напред под него. Отвъд него се виждаха пламъчетата от стрелбата и избухването на гранатите. Значи рейнджърите бяха пристигнали по-рано от очакваното. Добре, че поне бяха малко. Беше уверен, че хората му ще успеят да ги задържат, поне докато той обезвреди останалата част на замъка, а след това вече нищо нямаше да има значение. Когато сложеше ръка на заложниците, нещата щяха да си дойдат по местата.
	Забеляза, че картечниците вече не стреляха. Погледна часовника си. Всичко вървеше по план. Хората му бяха прекратили огъня, точно в уговорения час. Нищо не бе забелязал, защото явно тогава се е издигал над морето. Това му напомни, че вече изостава с една минута от разписанието. Опита се да се свърже със Сартауи, но никой не му отговори. Значи Сартауи се занимаваше с нещо друго. Опита се да се свърже с бойната група в подножието на кулата и в отговор получи двойно прищракване. Не беше точно според уговорката, но предвид обстоятелствата, предпазливостта им беше разбираема. Така, нещата се нареждаха добре.
	Много добре осъзнаваше опасността, на която се излагаше, но дори и да имаше възможност да избяга, вече не мислеше за това. Първоначалната му цел — залавянето на заложниците не се бе променила, но сега основната му мотивация бе да победи. Знаеше, че ще го направи. Това не зависеше от факта колко добре обучени и въоръжени бяха хората му. Всичко бе плод на неговия ум, на силната му воля, на способността му на водач. Независимо от трудностите, той винаги бе побеждавал.
	Опитваше се да си представи как биха се почувствали защитниците в кулата, ако знаеха, че се кани да ги нападне с практически неустоимо оръжие. Дали щяха да се молят? Да бягат? Да, но накъде? Как ли щяха да се справят с ужаса да изгорят живи?
	Пред него небето почервеня, покривът на жилищното крило пропадна и оттам излетяха пламъци и искри. Беше внушителна гледка — като признание за мощта на Кадар и обида за Фицдуейн. Замъкът все пак беше негов дом и бе оцелял през вековете, а сега той, Кадар, го унищожаваше, както се унищожава пясъчна кула. Дали щеше да има шанса да изгори лично Фицдуейн до смърт? Дано да не бъде мъртъв. Щеше да е удоволствие да го погледне в очите, преди да запрати огнената струя към него.
	Реши да направи още един кръг, докато огънят откъм голямата зала позатихне. Щеше да закъснее с няколко минути от плана, но това вече нямаше значение. Топлината от голямата зала и картечният огън сигурно бяха опразнили горните два етажа. На бойната площадка не се виждаше никой.
	Докато изчакваше затихването на огъня, той си припомни плана на действие. Огнехвъргачката, която бе взел със себе си беше руски модел „LPO-50“ и беше същата, която бе свършила такава добра работа в тренировъчния лагер в Либия. Когато я взе, нямаше никакво намерение да я използва като бойно оръжие, а по-скоро като заплаха за някои по-самоуверени заложници. Ето защо имаше само три бутилки, които не бяха достатъчни за една битка, но вършеха идеална работа за няколко зрелищни екзекуции. Трите бутилки щяха да му стигнат да внесе решителния обрат в развоя на битката.
	Отначало мислеше да обиколи кулата и да залее всяка от наблюдателниците с напалм, но така рискуваше да попадне в обсега на стрелбата на защитниците. Освен това огнехвъргачката бе доста обемиста и не можеше да се използва от мотопарашута, защото бе предназначена да се носи на гръб. Никак не му харесваше идеята да е близо до пламъка, особено когато единственото нещо, което го държеше във въздуха, бе уязвим на огъня найлонов парашут. Почти си представи как се стопяват крилата му и как повтаря преживяното от митичния Икар.
	Ето защо бе решил първо да се приземи на покрива, да изчака подкреплението отдолу, след което да прочиства стая по стая, етаж по етаж, докато стигне до заложниците. Беше простичък, но много ефективен план, защото никой не се бори срещу огнехвъргачка.
	Мисълта му се върна към ранните, щастливи години в Куба, когато той и Уитни бяха любовници. Тогава беше все още наивен и не знаеше основната максима в живота — владей или ще те владеят. Спомняше си ужасната смърт на Уитни. Тя не бе напразна — точно това бе превърнало Кадар в силен и неуязвим човек. Спомни си как бе убил майка си и Вентура. Това бе първото му убийство. Оттогава бе изгубил краят им. С времето беше ставало все по-лесно и по-лесно да убиваш, докато накрая насилието не се превърна в цел, а по-късно и в необходимост. Сега то бе чувствено удоволствие.
	Палачът се приготви за атака. Шейсет секунди преди приземяването на площадката моторът на парашута изкашля и изгасна. Горивото беше свършило. При една от предишните атаки на мотопарашута Етен бе уцелила резервоара му.
	Обзе го ужас, после гняв. Еуфорията се смени с паника. Няколко секунди стоя без да помръдне, не знаейки какво да прави. Когато видя, че парашутът продължава да се движи напред, увереността му се възвърна. За разлика от хеликоптер, който падаше веднага след спирането на двигателите, мотопарашутът бе в състояние плавно да свали пилота и товара му на земята.
	За нещастие на Кадар, в резултат на вятъра, парашутът започна да се спуска точно към горящия покрив на жилищното крило.
	Приближаваше все повече и започваше да чувства топлината, скоро рамката на парашута се нагорещи, огнехвъргачката можеше да избухне всеки момент. Обзе го ужас и той се разтрепери от страх.
	Като обезумял се опита да се освободи от огнехвъргачката и в същото време да се отдалечи от топлината. Тя беше прикрепена към рамката със скоби, които при нормални обстоятелства лесно се освобождаваха, но сега Кадар обзет, от паника, яростно ги дърпаше, докато не разкървави ноктите си. Призляваше му от страх.
	Успя да откопчее три от скобите, но четвъртата не поддаваше и не поддаваше, сякаш огнехвъргачката бе решила да остане със собственика си и да го изгори жив.
	Кадар разбра, че да остане на мотопарашута означаваше да умре, затова трескаво откопча предпазния си колан и увиснал на рамката се прицели, колкото можа и скочи върху бойната площадка.
	Единият му крак попадна на нещо много твърдо и го прониза остра болка. Усети, че се хлъзга и отчаяно се опита да се вкопчи в нещо, за да се задържи. Хвана се за един чувал с пясък, но разкъсан от куршуми, той се изплъзна от ръцете му.
	Кадар пищеше и не виждаше нищо, защото очите му бяха пълни с пясък. Тогава почувства как го облива силна и гореща вълна от възпламеняването на огнехвъргачката.
	Усети, че някой го хваща за лявата ръка, издърпва го от ръба и го блъска в оградения с чували център на покрива. Той плъзна дясната си ръка по тялото и измъкна пистолета си. Свали предпазителя.
	— Обърни се — каза Фицдуейн, който бе решил да си върне бойната площадка, след ликвидирането на картечниците. Рейнджърите бяха докладвали за излитането на някакъв самолет с неприятел на борда и това също го бе накарало да се качи на кулата.
	Човекът, който лежеше долу изглеждаше познат, но Фицдуейн все още не можеше да повярва, че това е Палачът или Саймън Балак, Уитни, Лодж, Кадар или както там се наричаше.
	Кадар избърса очите си и примигна. Той виждаше. Значи все още имаше шанс.
	Вдигна се на ръце, премести тежестта на тялото си на едната и стисна пистолета с другата. Обърна се леко, за да види кой го е спасил и да разбере къде се намира мишената. Очите му срещнаха погледа на този, който го беше спасил и той трепна от изненада. Боже Господи! Пак този проклет ирландец. Той бе неговото проклятие. Заля го желание да го заличи от лицето на земята.
	Саймън Балак — Палачът?! Фицдуейн бе не по-малко шокиран. Не беше очаквал, че той ще вземе лично участие в бойните действия и ще рискува живота си. Усети хладнокръвното желание да убива, същото като в Конго, когато безпомощно бе гледал как убиват съпругата му. Той пристъпи към Кадар.
	Мечката се бе забавил, защото търсеше някакво оръжие и едва сега се качваше по стълбата към покрива. Извика към Фицдуейн. Само се интересуваше дали е там, но точно това спаси живота на Хюго. Той тъкмо се бе обърнал леко, за да отговори на Мечката и Кадар се претърколи и стреля.
	Куршумът одраска бузата му, той залитна назад и се подхлъзна на едно въже. Последвалите изстрели на Палача го накараха да се просне върху чувалите с пясък.
	С усилие Кадар се изправи.
	С треперещи от болката ръце, той се завъртя леко и стреля към новодошлия. Не улучи, но Мечката, който бе отскочил, за да се предпази, не успя да се прицели отново и стрелата се заби в счупения му крак, малко над коляното. Палачът изпищя от ужасната болка и изпразни отчаяно пълнителя по посока на мъчителя си, но безрезултатно.
	Мечката приклекна на стълбата и сложи нова стрела в арбалета.
	Ридаещ от болка и отчаяние, Кадар потърси нов пълнител за пистолета си. Такъв нямаше. Тогава си спомни, че при приземяването дрехите му се бяха разпрали и вероятно резервните пълнители бяха паднали от джоба му. Огледа се и видя единия на ръба на покрива. Насочи се към него, но в този момент в гърба му се заби втора стрела. Тя не успя да пробие кевларената му жилетка, но от силата на удара той залитна напред и падна на колене.
	Болката, която го прониза, бе толкова свирепа, че той почти обезумя. На челото му изби пот и само благодарение на силната си воля успя да не загуби съзнание. Положи всички усилия да се овладее. Никога през живота си не бе изпитвал толкова много страдание. Писъците му отекнаха в тъмнината, по страните му се стичаха сълзи. Опита се да пропълзи към пълнителя. Виеше от болка.
	Мина известно време преди зашеметеният от изстрела Фицдуейн да се окопити. Той се изправи все още замаян и без да осъзнае, че на гърба си има пушка, грабна тежкото въже.
	Кадар усети приближаването му, докато зареждаше пистолета. Спусна ударника и се обърна, за да застреля ирландеца.
	Въжето изсвистя и перна Палача през лицето, удряйки ръката с пистолета, Фицдуейн се хвърли и сграбчи ръката на Кадар, която отново се бе насочила към него. Изтощен от раните си и почти непоносимата болка Палачът се опита да стреля, но не успя. Фицдуейн го бе хванал така, че ударникът не можеше да изпълни предназначението си. Бавно Хюго отмести дулото встрани от себе си, но бе принуден да махне пръста си от ударника и Кадар стреля отчаяно в нощта.
	Фицдуейн изчака докато пистолетът не щракна празен и го удари с глава смазвайки носа му. Докато Палачът се виеше и пищеше от болка, Фицдуейн измъкна ножа си и го заби в стомаха му, порейки вътрешностите му. Ужасяващо стенание изпълни въздуха.
	Мечката се приближи с готов за стрелба арбалет и пусна стрелата от упор в изкривеното лице на Палача, което в този момент бе извито настрана. Стрелата проби бузите и изби зъбите му. През тялото му премина конвулсия, но той трескаво продължи да се бори. От устата и раните му потече кръв и слюнка и от гърлото му се чуха ужасни, животински звуци. На Мечката му призля, но той отново зареди оръжието си.
	Фицдуейн измъкна ножа си, заби го с всички сили в гърба на Палача и го остави там. После взе въжето завърза го около врата му и ритна гърчещото се тяло през страничния край на площадката. Въжето изсвистя и после се опъна.
	Хюго легна на покрива и погледна надолу. На края на въжето, само на около метър от земята висеше и продължаваше да се гърчи смазаното тяло на Палача.
	Изправи се внимателно и тръгна надолу по стълбите. Мечката го последва.
	Като стигнаха долу, Фицдуейн се обърна и погледна към висящото тяло. Един от рейнджърите освети изкривеното лице. Раните от арбалета кървяха и въпреки нанесените поражения беше съвсем ясно, че това е Палачът. Тялото продължаваше да потреперва.
	Фицдуейн погледна Мечката и после отново обърна глава към Палача. Убийствената му ярост бе прекипяла. От отвратителната гледка му призля.
	— Трябва да го довършим — каза Мечката.
	Ирландецът се поколеба за момент, после си спомни за Руди, Врени и Беат фон Графенлауб, Паулус фон Бек, за цялата болка, за всичките кръвопролития и ужаса, които този човек бе причинил, човекът, който той преди време дори бе харесвал. Спомни си как бе отишъл до „Дрейкър“, за да им каже за случилото се, спомни си попрецъфтялата, но все още привлекателна брюнетка с бабешките очила. Спомни си за картината, която бяха заварили в „Дрейкър“, за окървавеното тяло, чиято ръка все още държеше бабешките очила. Спомни си за Айво и Мъроу, за Томи Кийн и Дик Ноубъл, за жената, която обичаше и която беше ранена. После помисли, че е уморен и че Мечката е прав и че на това трябваше да се сложи край. Вече не го интересуваше защо.
	Свали пушката от рамото си и заби четири куршума в Кадар, разкъсвайки тялото му, но оставяйки главата не засегната.
	— Мъртъв ли е? — попита той.
	— Мисля, че има голяма вероятност да е така — отговори Мечката, внезапно върнал си предпазливостта и швейцарските маниери. — Да — кимна той накрая, — да, съвсем мъртъв е.
	Значи най-после всичко свърши. Гледаше Фицдуейн и мислено му се възхищаваше. Поклати глава, разсъждавайки за това какви ли следи оставяше отнемането на човешки живот у този, който го извършваше, независимо от причините за това. После се взе в ръце и погледна отново към останките на Палача. Да върви на майната си. Той наистина заслужаваше да умре. Трябваше да го направят.
	Фицдуейн огледа наоколо — нямаше експлозии, нямаше писъци, нямаше изстрели. Между бойниците се движеха рейнджъри. Килмара все още кръжеше в небето. Фицдуейн взе УКВ-то си.
	— Още ли си горе?
	— Поне така смятам — каза Килмара. — Наистина гледката оттук е чудесна, но човек няма къде да пусне една вода.
	— Палачът е мъртъв — каза Фицдуейн.
	— Като последния път ли? — попита Килмара и добави: — Или този път лично се погрижи за това.
	— Застрелях го, наръгах го с нож, Мечката и той го застреля, обесихме го и сега е все още тук — е или част от него.
	— Колко пъти го застреляхте? — попита Килмара просто ей така. Почувства се уморен.
	— Защо не слезеш да видиш сам? — каза Фицдуейн.
	— Значи му видяхме края.
	— Надявам се.


	_Дънклийв — 03:00_
	Фицдуейн и Килмара завършваха обиколката си из останките на замъка, когато полковникът бе извикан от щабквартирата.
	Малко куцаше, но иначе се чувстваше добре. Беше изпратил „Оптиката“ да зареди и скочи с парашут. Направи го съвършено, освен факта, че се бе приземил на едно от оръдията и си изкълчи крака.
	Непосредствената заплаха бе премахната, но докато не претърсеха острова на светло, нищо не беше сигурно. Изтощените защитници и рейнджърите продължиха да охраняват замъка, но бяха оставили околностите му на мъртвите.
	Пристигнаха редовни войскови части и започнаха да издигат временен мост към острова. За всеки случай бяха докарани миномети и артилерия. Към пет сутринта първата войскова част пристигна на острова.
	Килмара се забави повече, отколкото очакваха. Като се върна, той седна на един чувал с пясък и в кафето, което един войник му донесе, си наля малко уиски.
	— Има една добра и една смешна новина — каза той, — от коя да започна.
	— Ти реши — каза Фицдуейн. Седеше на пода облегнат на стената, а за ранената му буза се грижеше един от рейнджърите. Май щеше да му остане белег. Етен дремеше в прегръдките му. — Толкова съм скапан. Никога не съм бил така изморен. Ако това е истинска обсада, тогава хич не съжалявам, че съм пропуснал времето на кръстоносните походи. Представяш ли си този ужас да продължи месеци наред, при температури като в пещ, а ти да носиш толкова метал по себе си, колкото стига да се направи половината купе на една кола, и на всичкото отгоре с нарисуван кръст, че да могат по-лесно да се прицелват. Трябва да са имали ташаци от желязо.
	— Или са умирали млади — каза Мечката.
	— Започни от добрата — обади се Етен.
	— Имаме пленник — някой си Сартауи, един от командирите на бойните части на Палача — каза Килмара, — и е почти цял. Освен това си е развързал езика. Ще можем по-лесно да обясним наличието на всичките тези трупове. Това, което мога да кажа засега е, че ако не беше ти, Хюго, щяхме яката да загазим. Палачът въобще не е възнамерявал да остави някого жив. Всички ученици е трябвало да бъдат убити след плащането на откупа. Една от малките шеги на Палача.
	— И каква е смешната новина? — попита Мечката.
	— Имаме си гост — каза Килмара. — Пристига с хеликоптер, който кара сам и до един час ще е тук. Ще има и представители на средствата за масова информация.
	— Копелето не пропуска шанса да се окичи със слава — каза Фицдуейн, — предполагам, че си се опитал да го отклониш от намерението му.
	— Естествено, казах му, че сега не е моментът за такива неща и че островът още не е претърсен изцяло.
	— Но той не ти повярва — каза Фицдуейн.
	— Не.
	— Защо да не го убием? — каза Фицдуейн. — Напоследък все това правя.
	— На живо, по телевизията? — възкликна Етен. — Пред всички средства за масова информация? И то, когато съм без грим!?
	— Аз ще помогна — каза Мечката, — но за кого всъщност говорим?
	— За нашия Таойсийч — каза Фицдуейн, — някой си Джоузеф Патрик Делани, премиер-министъра на тази хубава страна. Първо ни предаде в Конго и оттогава не е спрял да предава страната. Идва, за да раздава целувки и медали на ранените, и най-вече, за да произнесе кратка реч, че самият той го е направил. Той е корумпиран, боклук първа класа и определено не ни е любимец.
	— Аха — каза Мечката, — аз пък си мислех, че рейнджърите осигуряват безопасността му.
	— Виж, ние сме много объркана страна — каза Килмара. — Май ще се натряскам.


	_в замъка на Фицдуейн — 06:23 часа_
	Малко след зазоряване беше започнало да вали и раненият, който се бе скрил под останките на саморъчно направения танк, посрещна с облекчение тази промяна във времето. Студеният дъжд успокояваше опърленото му тяло и го скриваше от войниците, които претърсваха острова.
	Мъжът не бе ранен в танка, а близо до стените. Един коктейл „Молотов“ бе паднал отгоре му и докато другарите му го угасят, се бе превърнал в жива факла. Когато се върна в съзнание, тези, които го бяха спасили, вече бяха мъртви. Видя телата им, докато пълзеше към танка.
	Беше почти стигнал до изстиващите му останки, когато автоматичен откос надупчи краката му и строши костите, изпарявайки всякаква надежда, че може би ще оцелее. Можеше да се предаде, но най-доброто, което щеше да му се случи, бе живот на обезобразен инвалид. Нито имаше къде да се върне, нито при кого. Идеята за бъдеще в лагер за бежанци и то, ако не го застреляха или затвореха, не го привличаше. Щеше да е без пукнат грош. По ирония на съдбата тази мисия трябваше да им донесе достатъчно пари, за да започнат нов живот. И по едно време наистина мислеха, че ще успеят.
	Е, такава е била волята на Аллах. Сега единственото, което му оставаше, бе да умре по най-подходящия начин — като отмъсти за другарите си и ги срещне отново в Градините на Рая.
	Беше изгубил автомата си, но докато пълзеше към танка, попадна на нещо много по-страховито — гранатомет „RPG-7“. Беше зареден, имаше само един заряд, но той беше сигурен, че повече не са му необходими. Едва ли щеше да има възможност да стреля втори път. Ще бъде по волята на Аллах.
	Раненият нагласи оръжието за стрелба и тогава чу звук от приближаващ се хеликоптер. Болките му бяха ужасни, но трябваше да издържи само още няколко секунди.
	Обектът влезе в обсега му на действие. Беше много важно да се прицели добре.
	Хеликоптерът се канеше да се приземи пред замъка. През телескопичния мерник се виждаше, че вътре има само един човек, но явно беше важна клечка, защото войниците се строиха, а командирът им раздаваше заповеди.
	Всички гледаха хеликоптера. Никой не видя дулото на гранатомета, което се подаваше от разбития танк. Хеликоптерът приближи на около седемдесет метра и раненият стреля.
	Таойсийч в това време си мислеше за Килмара, как отново, без да иска, щеше да подобри политическата му репутация. И тогава видя как ракетата лети към него. За части от секундата дори си помисли, че това е някакъв салют в негова чест.
	Ракетата проби кабината на две места, сякаш за да я проветри. Нямаше експлозия. Фицдуейн, Килмара, Мечката, Етен и другите живи защитници на замъка гледаха невярващо как ракетата мина през кабината на хеликоптера.
	Последваха изстрели и раненият се присъедини към другарите си в рая.
	Килмара свали бинокъла. Беше видял как ракетата безпрепятствено влезе и излезе от хеликоптера.
	— Е, невинаги нещата стават така, както си ги мислим — каза той, докато хеликоптерът доста неуверено се приземяваше. — Май на производствената линия за ракети водката е била повече от колкото трябва — очите му светнаха. — Нека, това ще му е обица на ухото и друг път ще ме слуша, като му говоря. Ама че сутрин, ако денят наистина се познава от сутринта…
	— Хе, как го направи — попита Мечката Фицдуейн.
	— И то без да си мърдаш устните — добави дьо Гевен.
	— Нищо не съм направил — каза Фицдуейн, — макар че много ми се искаше.
	— Сигурно е магия — каза дьо Гевен.
	— Копелето пак ще влезе, във всички новини — каза Етен.
	— Независимо какъв политик е — каза Килмара, — при всички случаи ще има нужда от нови панталони. Е, и неговият ден ще дойде.
	Хеликоптерът на телевизията бе пристигнал и очевидно операторите се разкъсваха между желанието да снимат надупчения хеликоптер от близък план и страха, че могат да споделят съдбата на Таойсийч. От всякъде стърчаха обективи. Пилотът на хеликоптера се спусна за малко надолу и после излетя. Фицдуейн нямаше да се учуди, ако от цялото това тресене от него не изпаднеше някой и друг оператор.
	— Колко е часът — попита Мечката.
	— Около шест и половина — каза Фицдуейн. — Време, когато всички добри ирландци са си в леглата.
	— Време за закуска — каза Мечката.
	— Типично кърваво по швейцарски — каза Фицдуейн.

	* * *


	„Ако всеки си гледаше работата — каза Графинята — светът щеше да се върти далеч по-бързо.“
	Луис Карол, „Алиса в страната на чудесата“


	„Швейцарски Луис Карол просто не може да има.
	Врени Ручман, Цюрих, март, 1981“



	Бележка на автора

	„Игрите на Палача“ е измислица, но идеята за написването й бе породена от истински случай, който е използван в началото на книгата.
	Аз бях този, който хвана тялото на обесения, когато отрязаха въжето и изпитах почти същите чувства като Фицдуейн. Самюел Джонсън е казал: „Сър, можете да разчитате на това. Когато един човек знае, че след десет дни ще го обесят, мислите му се въртят само около това.“ Към това мога да добавя следното — същото се случва и когато откриеш обесен.
	Тази книга не би била възможна без помощта на много хора, които й посветиха и време и ентусиазъм и на които изказвам най-сърдечните си благодарности. Списъкът е дълъг, но и книгата е дълга, а това съвсем не е краят на историята на Хюго Фицдуейн.
	Ако тук-таме съм пропуснал някой „умлаут“ моля на всички да ми простят.
	Благодаря ви.



	Victor O'Reilly
	Games of the Hangman, 1991

	__Издание:__
	Виктор О’Райли. Игрите на палача. Първа част
	ИК „Хипопо“, Варна, 1994
	Редактор: Валентина Кирова
	Коректор: Веселина Христова
	ISBN: 954-619-009-8

	__Издание:__
	Виктор О’Райли. Игрите на палача. Втора част
	ИК „Хипопо“, Варна, 1994
	Редактор: Валентина Кирова
	Коректор: Веселина Христова
	ISBN: 954-619-009-8

	Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/26446
	Последна корекция: 6 ноември 2012 в 06:21