Вал Макдърмид
	Скритият пожар



	Повърхностният досег на плътта не потушава скрития пожар.
	„Шепот за безсмъртието“
	Т. С. Елиът



>
	В крайна сметка всичко се свежда до кръвта. Има несправедливости, които можеш да подминеш. Да ги определиш като уроци, които е трябвало да научиш, като опасности, които да избягваш за в бъдеще. Но има предателства, на които трябва да се отвърне. И понякога този отговор може да бъде написан единствено с кръв.
	Не че самото убиване ти доставя удоволствие. Това би било извратено, а ти не си такъв човек. Има си причина за това, което вършиш. Всичко това е опит да пропъдиш болестта от живота си. Имаш нужда да го извършиш, за да се почувстваш по-добре.
	Хората говорят какво ли не за поставяне на ново начало. Но малцина са тези, които го правят в действителност. Мислят си, че ако си сменят жилището или работата, или любовниците, това ще промени всичко. Но ти разбираш за какво става дума всъщност. Успееш ли да приключиш със своя списък, това ще ти осигури пречистване. Също както човек, който постъпва в манастир, изгаря всички свои земни притежания и вижда как огънят поглъща нещата, задържали го в суетата на света. Когато цялата тази история изчезне яко дим, ти ще можеш наистина да започнеш наново. С цял нов набор от мечти и амбиции. Със съзнание за това, което е възможно и за това, което е останало в миналото.
	А разплатата е наистина съвършено балансирана. Предателство за предателство, живот срещу живот, загуба за загуба. Когато затихне и последният дъх, и вече можеш да се хванеш на работа с ножовете и скалпелите, изпитваш чувство на освобождение. И докато кръвта се стича равномерно, изпитваш чувството, че най-сетне вършиш това, което е редно, единствено логичното при тези обстоятелства. Естествено, не всеки разбира нещата така.
	Някои хора биха казали, че НИКОЙ не приема нещата по твоя начин. Но ти знаеш, че и това не е истина. Знаеш, че има хора, които биха те поздравили за това решение, ако знаеха какво вършиш. Хора, чиито мечти са били стъпкани в прахта също като твоите. Те биха те разбрали напълно. И биха пожелали да имаха възможност да направят това, което правиш ти.
	Ако това стане публично достояние, и други могат да последват примера ти.


	Глава 1

	Сводестият таван действаше като гигантски усилвател, прехвърляйки насам-натам из залата шумовете от разговорите. Джазовият квартет полагаше усилия, но музиката беше прекалено крехка за такава мощна конкуренция. Въздухът беше натегнал от гъста смес на миризми: храна, алкохол, пот, тестостерон, одеколон и дъха на стотина души. Доскоро цигареният дим би прикривал до голяма степен човешкия мирис, но както собствениците на заведения успяха да установят след забраната на пушенето, събиращите се на едно място хора далеч не излъчват толкова приятен аромат, колкото са склонни да си представят.
	В залата имаше много малко жени и повечето от тях разнасяха подноси със сандвичи и напитки. Както се случва винаги на празник по случай пенсионирането на полицейски служител, вратовръзките бяха вече разхлабени, а лицата — зачервени. Затова пък никой не си позволяваше закачливи жестове в присъствието на толкова много висши служители. Не за първи път доктор Тони Хил си задаваше въпроса какво, по дяволите, търси на мястото, където се намираше. Вероятно нямаше да му е и за последен път.
	Жената, която в този момент си проправяше път през тълпата към него, беше сигурно единственият човек в помещението, с когото той действително желаеше да прекара част от времето си. Това, което ги свърза, бяха убийствата; убийствата станаха основа на възникналото между тях взаимно разбиране, убийствата научиха всеки от тях да уважава мисълта и морала на другия. Така или иначе, от години насам главен инспектор Карол Джордан бе единствената сред колегите му, която успя да прекоси границата и да навлезе в територията на нещо, което вероятно трябваше да се окачестви като приятелство. Понякога той признаваше пред себе си, че „приятелство“ не е точно определение на онова, което ги свързваше така здраво, въпреки сложната история на близостта им, но дори при неговия дългогодишен опит като клиничен психолог той като че ли не беше в състояние да намери подходяща дефиниция. Особено пък сега, на това място, където бе дошъл с нежелание.
	Карол се справяше много по-добре от него с избягването на неща, които не искаше да прави. Освен това тя съумяваше да определи много точно какви са тези неща и да действа съответно. Но в действителност тази вечер бе дошла по свой избор. За нея присъствието й тук имаше стойност, която Тони не можеше да оцени. Наистина, Джон Брандън беше първият старши полицейски служител, който го прие сериозно, измъкна го от света на научните изследвания и медицината и го постави на предна линия в профилирането на престъпници. Но ако не беше той, щеше да е някой друг. Тони ценеше това, че Брандън държеше на необходимостта от психологическо профилиране. Но отношенията им така и не надхвърлиха границите на професионалните контакти. Той би отклонил поканата за тази вечер, ако Карол не бе настояла, че хората биха счели отсъствието му за странно. Тони си знаеше, че е странен. Но все пак предпочиташе другите хора да не могат да преценят докъде стига странността му. И ето го, стоеше тук, а леката усмивка се появяваше на устните му, веднага щом той срещнеше нечий поглед.
	Карол, напротив, сякаш беше родена за тази работа — промъкваше се умело през тълпата в тъмносиня рокля от лъскава материя, която подчертаваше точно както трябва извивките на тялото й, от раменете през гърдите, чак до бедрата и прасците. Русата й коса изглеждаше по-светла, но Тони знаеше, че това се дължи на сребърните нишки сред златото, а не на усилията на някой фризьор. Докато се движеше сред залата, лицето й грейваше, когато поздравяваше някого, устните й се усмихваха, веждите й се повдигаха, очите се разтваряха по-широко.
	Най-сетне тя се добра до него и му подаде чаша вино. После отпи от своята.
	— Пиеш червено — отбеляза Тони.
	— Бялото е под всякаква критика.
	Той отпи предпазливо.
	— А това е по-добро, така ли?
	— Можеш да ми вярваш.
	Като се имаше предвид, че тя пиеше доста повече от него, той беше склонен да й вярва.
	— Ще има ли речи?
	— Заместник-началникът ще каже няколко думи.
	— Няколко ли? Ако са само няколко, ще му е за първи път.
	— Именно. И като че ли това не стига, ами са извадили от нафталина и Богоизбраното ченге* да поднесе златния часовник на Джон.
	[* Богоизбраното ченге — литературният образ вероятно визира известния със същото прозвище Сирил Джеймс Андертън, началник на полицията на Манчестър от 1975 до 1991 година, предизвикал много остри реакции сред обществеността с крайните си възгледи относно работата и методите на полицията. Особено остър конфликт предизвиква с отношението си към хомосексуалистите и твърденията си, че те трябва да бъдат обявени извън закона. Дължи прякора си на твърдото си убеждение, че е инструмент на Божието правосъдие. — Бел.прев.]
	Тони отстъпи ужасено — и жестът му не беше изцяло театрален.
	— Сър Дерек Армтуейт? Той жив ли е още?
	— За съжаление да. Тъй като той беше началникът на полицията, който навремето подкрепи Джон при издигането му в йерархията, са решили, че ще бъде добре да поканят и него.
	Тони потръпна.
	— Напомни ми да не позволявам на твоите колеги да организират партито за моето пенсиониране.
	— Няма да ти организират парти, нали не си един от нас — каза Карол, а усмивката й отне остротата на думите й. — Единственото, което можеш да очакваш, е аз да те заведа да хапнем най-хубавото къри в Брадфийлд.
	Преди Тони да успее да отговори, звукът от мощните усилватели прекъсна разговора им с представяне на заместник-началника на полицията в град Брадфийлд. Карол допи чашата си и потъна отново в тълпата в търсене на нова напитка, а както предполагаше Тони, и на някои контакти. Тя беше главен инспектор от няколко години, а отскоро водеше и свой екип за особено тежки престъпления. Тони знаеше, че тя се разкъсва между желанието да използва уменията си в пряко преследване на престъпници и желанието да се издигне в йерархията до такова ниво, от което би могла да въздейства върху политиката на институцията. Той се питаше дали сега, когато Джон Брандън излизаше от картината, правото на избор нямаше да й бъде отнето.


	Религията му го учеше, че всеки живот има еднаква стойност, но инспекторът от криминалната полиция Стюарт Патърсън така и не успяваше да се придържа към тази догма в отношението си към мъртвите. Някой мърляв наркоман, наръган в безсмислено сбиване, никога не би могъл да го трогне така, както това мъртво и обезобразено дете. Той стоеше в единия край на бялата палатка, която защитаваше местопрестъплението от упорития дъжд, който барабанеше цяла нощ по нея. Беше оставил специалистите да вършат работата си и се опитваше да не прави сравнения между мъртвото момиче и собствената си дъщеря, която също наближаваше четиринайсет години.
	Момичето, което сега беше в центъра на вниманието, спокойно би могло да бъде някоя от съученичките на Лили — разликата беше само в униформата. Въпреки разпилените гнили листа, които вятърът и дъждът бяха налепили по прозрачния найлонов плик върху лицето и косата й, тя изглеждаше чиста, с добре поддържано тяло. Майка й беше съобщила за изчезването й малко след девет вечерта, което подсказваше, че дъщеря й е била доста по-дисциплинирана от Лили, и че семейството спазва доста строг дневен режим. Теоретично все още бе възможно това да не е Дженифър Мейдмънт, тъй като тялото бе открито, преди да бъде регистрирано съобщението за изчезналото момиче, и на местопрестъплението все още не разполагаха със снимката му. Но инспектор Патърсън не вярваше две момичета от едно и също училище в центъра на града да са изчезнали в една и съща вечер. Такова нещо бе възможно, само ако едната бе свързана по някакъв начин със смъртта на другата. А в наши дни човек не можеше да изключи и такива хипотези.
	Платнената завеса на входа на палатката се отметна рязко и един мъж, на вид същински колос, се промъкна с усилие вътре. Раменете му бяха толкова широки, че така и не успяваше да закопчае най-големия защитен костюм, който полицията на Уест Мърсия бе в състояние да осигури на своите служители. Капчици дъжд блестяха по остриганата му глава с цвят на силен чай и се стичаха по лицето му, което подсказваше, че голяма част от бурната си младост той бе прекарал на боксовия ринг. Мъжът стискаше прозрачен найлонов плик с някакъв лист в него.
	— Тук съм, Алвин — каза Патърсън. В гласа му се прокрадваше меланхолия и дълбока безнадеждност.
	Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз мина внимателно по специално очертаната пътечка, за да стигне до шефа си.
	— Дженифър Мейдмънт — каза той и му поднесе плика, в който се виждаше снимка, разпечатана на обикновена хартия. — Тя ли е?
	Патърсън огледа овалното лице, обрамчено от дълга кестенява коса, и кимна мрачно.
	— Тя е.
	— Хубавичка — каза Амброуз.
	— Вече не е.
	Убиецът бе отнел красотата й, както бе отнел и живота й. Макар винаги да внимаваше да не стига до прибързани заключения, Патърсън предполагаше, че кръвонасяданията по кожата, подутият език, излезлите от орбитите очи и здраво пристегнатият найлонов плик говорят с голяма сигурност за смърт чрез удушаване.
	— Пликът е бил пристегнат с лепенки около шията й. Ужасно шибан начин да си отидеш.
	— Няма следи, говорещи, че е била връзвана. Ще научим повече, когато ни я върнат от моргата.
	— Била ли е подложена на сексуално насилие?
	Патърсън не можа да се въздържи и потръпна.
	— Рязал я е с нож. Първоначално не забелязахме, полата й го скриваше. После лекарят погледна. — Той притвори очи и се подаде на желанието да произнесе една кратка, безмълвна молитва. — Копелето я е сякло като касапин. Не знам дали това нещо може да се окачестви като сексуално насилие. По-скоро е нещо като заличаване на пола. — Той се обърна и тръгна към изхода. Подбираше думите си внимателно, поставяйки трупа на Дженифър Мейдмънт на везните срещу всички смъртни случаи, които бе разследвал някога. — Най-ужасното нещо, което съм виждал.
	Извън палатката се оказа, че времето е отвратително. Това, което следобед бе започнало с пристъпи на хапещ, студен дъжд, носен от поривите на вятъра, междувременно се бе превърнало в истинска буря. Жителите на Устър се бяха научили в такива нощи да се боят от надигането на река Севърн. Това, което всички очакваха с боязън, бе наводнение, а не убийство.
	Тялото бе открито в края на една отбивка, създадена при изправянето на този участък на главния път преди няколко години. Старият остър завой сега изпълняваше нова роля, очертавайки мястото, където спираха тирове и камиони, привлечени от присъствието на фургона, предлагащ бързи закуски през деня. Нощем мястото служеше като импровизиран паркинг за камиони, побиращ обикновено четири-пет тира, чиито шофьори предпочитаха да спят при по-примитивни условия, за да спестят пари. Холандският шофьор, слязъл същата вечер от камиона си, за да се облекчи, се бе натъкнал на нещо, което съвсем не бе очаквал.
	Отбивката не се виждаше от преминаващите коли, скрита зад горичка от високо израсли дървета и гъст храсталак. Бурният вятър виеше в клоните на дърветата и навяваше дъжд, така че Амброуз и Патърсън подгизнаха, докато тичаха обратно към волвото. Когато влязоха в колата, Патърсън заговори, отмятайки точките на пръсти:
	— Свържи се с пътна полиция. Те имат две контролни камери на това шосе, но не знам къде точно. Нуждаем се от пълни описания на всяко превозно средство, преминало по тази отсечка вечерта. Свържи се с полицаите, които отговарят за връзка със семействата на жертвите. Искам някой от техния отдел да се срещне с мен пред дома на родителите й. Свържи се с директора на училището. Искам да знам кои са били приятелите й, кои са учителите й, искам да разговарям с тях рано сутринта. Поискай от полицая, който е приел първоначалното съобщение за изчезването й, да ми прати подробности по електронната поща. Свържи се с прессекретариата и уточни подробностите. Ще разговаряме с пресата утре, в десет сутринта. Ясно ли е? Забравих ли нещо?
	Амброуз поклати глава.
	— Ще се заема. Ще помоля някой от пътна полиция да ме върне. Вие ли ще отидете в дома на момичето?
	Патърсън въздъхна.
	— Няма да е приятно. Но дъщерята на тези хора е мъртва. Заслужават вниманието на старши полицейски служител. Ще се видим в централата.
	Амброуз излезе от колата и се упъти към полицейските коли, спрели пред входа на отбивката. Шефът му го проследи с поглед. Като че ли нищо не бе в състояние да разтърси Амброуз. Той поемаше тежестта върху масивните си рамене и прегазваше непоклатимо през всичко, което им поднасяше поредното разследване. Каквато и да бе цената на тази поне привидна невъзмутимост, тази нощ Патърсън би я платил на драго сърце.


	Глава 2

	Карол можеше да прецени, че речта на Джон Брандън отива към своя край. Лицето му, напомнящо със скръбното си изражение на муцуна на блъдхаунд, бе по-оживено, отколкото тя го бе виждала някога в работно време. Обичната му Маги стоеше редом с него, с онази примирена усмивка, която Карол често бе виждала на устните й, когато бе вечеряла със семейството им, а Брандън се вкопчваше в някоя тема като териер, захапал заек. Тя остави празната си чаша, взе пълна от подноса на преминаваща край нея сервитьорка и се упъти отново към нишата, където бе оставила Тони. Изражението му беше по-подходящо за погребение, но пък тя не бе и очаквала нещо по-добро. Знаеше отлично, че той приемаше подобни събития като безсмислена загуба на време и за него това вероятно беше истина. Но що се отнася до нея, нещата стояха по-различно.
	Залавянето на престъпници не беше основният двигател в работата на съвременната полиция. Светът се движеше напред от политиката — както ставаше във всяка голяма институция. Навремето подобна вечер щеше да послужи като повод за безпаметно напиване, включително с поръчване на стриптийзьорки. А сега такива събития се ползваха за установяване на контакти, връзки, за провеждане на разговори, които нямаше как да се проведат на работното място. Това не й се нравеше, също както не се нравеше и на Тони, но тя имаше известен талант за подобни занимания. Ако това бяха изискванията, за да затвърди мястото си в неофициалната йерархия, тя щеше да понесе изпитанието с усмивка.
	Някой постави ръка на рамото й. Тя спря и се обърна. Детектив Пола Макинтайър от нейния екип приведе глава към ухото на Карол.
	— Току-що пристигна — прошепна тя.
	Не беше необходимо Карол да пита за кого става дума. Човекът, който щеше да заеме мястото на Джон Брандън, беше известен по име и с репутацията си, но тъй като идваше от другия край на страната, в Брадфийлд почти никой не разполагаше със сведения от първа ръка за него. Не бяха много полицейските служители, пожелали да бъдат преместени от полицията на Девън и Корнуол в Брадфийлд. Защо някой би пожелал да замени относително спокойния живот в красива курортна местност за постоянния тормоз, свързан с полицейската работа в постиндустриален град на север, където на човек можеше да му се доплаче от високия процент на престъпления с употреба на огнестрелно и хладно оръжие? Освен ако, разбира се, не ставаше дума за амбициозно ченге, по чиято преценка ръководенето на четвъртото по големина полицейско подразделение в страната би било добър ход за издигане в кариерата. Карол предполагаше, че думата „предизвикателство“ бе присъствала неведнъж в интервютата при кандидатстването на Джеймс Блейк за този пост. Тя обходи с поглед залата.
	— Къде е?
	Пола хвърли поглед през рамо.
	— Нареждаше нещо пред втория заместник-началник, но е отишъл някъде другаде. Съжалявам, шефе.
	— Няма значение. Благодаря, че ми каза — Карол вдигна чаша за поздрав и продължи към Тони. Докато успее да си проправи път през тълпата, успя отново да изпразни чашата си.
	— Имам нужда от ново питие — каза тя, облягайки се на стената до него.
	— Това е четвъртата ти чаша — отбеляза той миролюбиво.
	— И кой брои?
	— Очевидно аз.
	— Ти си мой приятел, не мой психоаналитик — тонът на Карол беше леден.
	— Именно затова изказвам предположение, че може би пиеш прекалено много. Ако бях твой психоаналитик, не бих бил толкова категоричен. Бих оставил преценката на теб.
	— Виж какво, Тони, с мен всичко е наред. Имаше един период след… признавам, че имаше период, когато пиех прекалено много. Но вече отново мога да се владея. Това стига ли ти?
	Тони вдигна ръце с обърнати към нея длани в опит да я успокои.
	— Изборът си е твой.
	Карол въздъхна дълбоко и остави празната си чаша на една маса наблизо. Тони можеше да стане вбесяващ, когато започнеше да се държи така благоразумно. А при това тя не беше единствената, която мразеше да се вадят на бял свят гадните моменти от живота й. Да видим как ще му се отрази. Тя се усмихна сладко.
	— Да поизлезем на чист въздух, какво ще кажеш?
	Усмивката му беше озадачена.
	— Добре, щом искаш.
	— Открих някои неща за баща ти. Хайде да отидем някъде, където бихме могли да поговорим като хората. — Тя забеляза как усмивката му отстъпи място на унила гримаса. Самоличността на бащата на Тони се изясни едва след неговата смърт, благодарение на решението му да завещае състоянието си на своя син, с когото така и не се бе запознал приживе. Карол знаеше, че отношението на Тони към покойния Едмънд Артър Блайт беше в най-добрия случай двойствено. Беше точно толкова склонен да разговаря за своя наскоро открит баща, колкото тя — да обсъжда предполагаемата си зависимост от алкохола.
	— Предавам се. Отивам да ти донеса още едно питие.
	Но когато той взе чашата, на пътя му се изпречи някакъв човек, който се измъкна от блъсканицата и застана точно пред тях.
	Карол го огледа по навик. Още преди години тя бе развила привичката да пази на ум описания на хората, които срещаше, изграждайки им словесен портрет, сякаш предназначен за художниците, работещи за полицията, или за поместване в плакатите за лица, обявени за издирване. Този човек беше нисък за професионален полицай, набит, но без следи от затлъстяване. Беше добре избръснат, спретнатата бяла линия на страничен път разделяше светлокестенявата му коса. Кожата му беше бяло-розова, със свежестта на човек, който често участва в лов за лисици из графствата, лешниковите му очи бяха оградени от мрежа ситни бръчици, които подсказваха, че на възраст е в края на четиридесетте или началото на петдесетте години. Носът му беше малък и месест, устните — плътни, брадичката му беше кръгла като топче за тенис на маса; властното му излъчване би било подходящо за някой едновремешен лидер от партията на торите.
	Тя съзнаваше, че човекът срещу нея я подлага на същата преценка.
	— Главен инспектор Джордан — каза той. Гласът му беше плътен баритон с далечни следи от типичния за Югозападна Англия акцент. — Аз съм Джеймс Блейк, вашият нов началник.
	Той протегна ръка към Карол. Тя я стисна и установи, че ръката му е широка, топла и суха като хартия.
	Също като усмивката му.
	— Приятно ми е да се запознаем, сър — каза Карол. Блейк не сваляше очи от лицето й. За да представи Тони, тя отклони поглед. — Това е доктор Тони Хил, той работи за нас от време на време.
	Блейк хвърли поглед към Тони и кимна леко, приемайки представянето.
	— Исках да се възползвам от тази възможност да разчупя леда. Много съм впечатлен от това, което чувах за вашата работа. Смятам да въведа тук някои промени, и един от приоритетите ми е вашият ареал. Ще ви очаквам утре в десет и половина сутринта в кабинета си.
	— Разбира се — отвърна Карол. — Очаквам с нетърпение тази среща.
	— Добре тогава, уговорено. До утре, главен инспектор Джордан.
	Той се обърна и започна да се промъква през тълпата, разбутвайки с рамене хората.
	— Забележително — заяви Тони. Думите му биха могли да означават дузина различни неща и всяко едно от тях би било валидно. И не задължително в оскърбителен смисъл.
	— Наистина ли каза ареал?
	— „Ареал“ — повтори Тони безпомощно.
	— Сега вече наистина имам нужда от това питие. Хайде да се махаме оттук. В хладилника имам бутилка чудесен „сансер“.
	Тони се взираше в гърба на Блейк.
	— Нали си спомняш какво казва героинята от филма „Мухата“ — „страхувай се, много се страхувай“? Струва ми се, че сега този съвет се отнася за нас.


	Шами Пател, отговорникът за контакти с близките на жертвите, поясни, че работи отскоро в местната полиция, прехвърлена на този пост от полицията на Уест Мидландс — което бе и причината Патърсън да не я познава. Каза си, че би предпочел да бъде с човек, който е запознат с неговите методи на работа. Общуването със семействата на жертви на убийство винаги е трудно; скръбта ги тласкаше да реагират непредсказуемо, а понякога и враждебно. В този случай щеше да е двойно по-трудно — отчасти защото съчетаното със сексуално насилие убийство на тийнейджър само по себе си представлява ужас в емоционално отношение. Но в този случай допълнителни затруднения щяха да възникнат от проблема с краткия период между изчезването на детето и намирането на тялото.
	Те се бяха скрили от дъжда в колата на Патърсън, докато той й даваше инструкции.
	— В този случай имаме повече проблеми от обикновено.
	— Невинна жертва — отбеляза лаконично Пател.
	— Нещо повече от това — той зарови пръсти в посребрените си къдрици. — Обикновено изминава определен период от време между момента, в който човекът изчезва и момента, когато ние откриваме тялото. През това време успяваме да получим сведения от семейството, информация за обичайните занимания на изчезналото лице. Хората помагат, изпълнени с отчаяно желание да повярват, че съществува възможност да открием изчезналия жив. — Той поклати глава. — Но сега няма да е така.
	— Разбирам — отвърна Пател. — Те още не са свикнали с мисълта, че тя е изчезнала, а сега ние идваме, за да им кажем, че е мъртва. Ще бъдат съсипани.
	Патърсън кимна.
	— Моля ви, не мислете, че не съчувствам на положението им. Но за мен съществува проблемът, че няма да са в състояние, подходящо за разпит. — Той въздъхна. — А при разследване на убийство първото денонощие е периодът, през който е най-необходимо да отбележим някакъв напредък.
	— Разполагаме ли с това, което е казала госпожа Мейдмънт, когато е съобщила за изчезването на Дженифър?
	Беше разумен въпрос. Патърсън измъкна своя „блекбери“ от вътрешния си джоб, намери очилата си за четене и отвори мейла на полицая, отговорил на обаждането на Таня Мейдмънт, който Амброуз му беше препратил.
	— Не е дошла в участъка, а се е обадила по телефона — каза той, четейки от малкия екран. — Не искала да оставя къщата, за да не би Дженифър да се прибере и да я намери заключена. Дженифър имала ключ, но майка й не била сигурна, че го е взела. Майка й не я била виждала от сутринта, когато тръгнала на училище… — той превъртя текста нагоре. — Трябвало да гостува на своя приятелка, да пие чай там, да подготвят заедно домашните си и да се прибере у дома в осем — нищо необичайно, двете момичета често го правели, ту в дома на едната, ту на другата. Майка й решила да приеме малко закъснение, но се обадила в дома на приятелката в осем и четвърт. Приятелката не била виждала Дженифър, откакто си тръгнали от училище, нямали уговорка нито да пият заедно чай, нито да правят заедно домашните си. Дженифър не била споменавала нищо за някакви планове — казала само, че ще се отбие в кооперативния магазин на път за вкъщи. Тогава госпожа Мейдмънт се обажда на нас.
	— Надявам се, че колегите са приели обаждането й сериозно — каза Пател.
	— Слава богу, да. Полицай Билингс взема описанието й и го разпраща до всички патрули. Затова и успяхме да идентифицираме толкова бързо тялото. Така, да видим… Четиринайсетгодишна, ръст 165 сантиметра, стройна, кестенява коса до раменете, сини очи, пробити уши с обици, които представляват обикновени златни халки. Облечена с униформата на Устърската девическа гимназия — бяла блуза, тъмнозелена жилетка, пола и блейзър в същия цвят. Черен чорапогащник и черни обувки. Над униформата носела черен шлифер. — И добави на себе си: — Не го видяхме на местопрестъплението.
	— Единствено дете ли е? — попита Пател.
	— Нямам представа. Не знам и къде е господин Мейдмънт понастоящем. Както вече казах, гаден случай. — Написа набързо съобщение до Амброуз, нареждайки му да разпита приятелката на Дженифър, с която се предполагало, че е прекарала следобеда, после затвори телефона и разкърши рамене под палтото си. — Готови ли сме?
	Излязоха на дъжда и тръгнаха по алеята към дома на семейство Мейдмънт, триетажна къща близнак от епохата на крал Едуард VII, с тухлена фасада и добре поддържана градина отпред. Лампите вътре горяха, завесите на прозорците бяха дръпнати. Двамата полицаи можеха да видят дневната и трапезарията, обзаведени по начин, който нито един от тях двамата не би могъл да си позволи, навсякъде се виждаха полирани повърхности с наситени отблясъци, скъпи тъкани и картини, които със сигурност не бяха купени от ИКЕА.
	Пръстът на Патърсън едва бе докоснал звънеца, когато вратата се отвори рязко.
	Състоянието на жената, която застана на прага, би предизвикало реакция при каквито и да било обстоятелства. Но Патърсън бе виждал достатъчно отчаяни майки, за да се стъписа от разчорлените коси, размазания грим, изпохапаните устни и трескаво стиснатите челюсти. Когато тя ги видя, застанали пред нея с мрачни физиономии, подпухналите й клепачи се отвориха по-широко. Притисна с една ръка устата си, а с другата сърцето си и каза:
	— Господи!
	Гласът й трепереше от напиращите сълзи.
	— Госпожа Мейдмънт? Аз съм главен инспектор…
	Рангът подсказа на Таня Мейдмънт това, което не искаше да разбере. Писъкът й прекъсна Патърсън насред представянето. Тя залитна и щеше да падне, ако той не бе пристъпил бързо към нея, обвивайки с ръка отпуснатите й рамене, така че тя се подпря тежко на него. Той почти я внесе обратно в къщата, а детектив Пател влезе след тях.
	Когато я положи на удобно тапицирания диван в дневната, Таня Мейдмънт вече трепереше като премръзнала.
	— Не, не, не — повтаряше тя, а зъбите й тракаха.
	— Толкова съжалявам! Открихме тяло, което по наша преценка е на дъщеря ви Дженифър — каза Патърсън, хвърляйки отчаян поглед към детектив Пател.
	Тя разчете правилно погледа му и седна до обезумялата жена, поемайки ледените й пръсти в топлите си ръце.
	— Има ли някой, на когото бихме могли да се обадим? — попита тя. — Някой, който може да остане при вас?
	Госпожа Мейдмънт поклати глава — макар да трепереше, жестът й беше недвусмислен.
	— Не, не, не — тя преглътна, сякаш се давеше. — Баща й… Той трябва да се прибере утре. От Индия. Вече лети. Няма представа дори, че е изчезнала.
	После сълзите рукнаха в истинска буря от давещи хлипове. Патърсън не се бе чувствал по-безполезен през живота си.
	Той изчака да утихне първият пристъп на скръб. Стори му се, че е изминало ужасно много време. В крайна сметка майката на Дженифър се изтощи. Пател, обвила с ръка раменете й, му кимна едва забележимо.
	— Госпожо Мейдмънт, налага се да хвърлим един поглед на стаята на Дженифър — каза Патърсън.
	Знаеше, че думите му звучат безсърдечно. Скоро тук щяха да пристигнат специалисти от лабораторията по съдебна медицина, които щяха да преровят стаята до последния детайл, но той искаше първи да огледа личното пространство на мъртвото момиче. Нещо повече, сега майката може и да беше извън себе си, но често се случваше родителите да решат, че в живота на децата им може да има неща, които не биха искали да стават обществено достояние. Това не означаваше, че те искаха да попречат на разследването — по-скоро невинаги бяха в състояние да схванат значимостта на някои неща, които по тяхна преценка нямаха връзка със случилото се. Патърсън не искаше това да се случи и сега.
	Без да изчака отговор, той се измъкна от стаята и тръгна нагоре по стълбите. Патърсън считаше, че човек може да си състави добра преценка за живота в семейството от средата, в която той протичаше. Докато се качваше по стълбите, започна да си съставя мнение за дома, в който бе живяла Дженифър Мейдмънт. Наоколо всичко сияеше с мек блясък, който говореше за пари, но не се забелязваше маниакална стерилност. На една масичка в антрето имаше разпиляна поща, върху решетката на парното бяха хвърлени небрежно чифт ръкавици, увехналите цветя във вазата на прозореца на стълбищната площадка не бяха изхвърлени.
	Когато се озова на първия етаж, видя пред себе си пет затворени врати. Следователно в този дом уважаваха правото на лично пространство. Първата врата водеше към голямата спалня, следваше семейната баня, след нея имаше кабинет. Всички стаи тънеха в мрак и не издаваха тайните си. Зад четвъртата врата той откри това, което търсеше. Преди да запали лампата, той вдъхна за миг аромата, съпътствал живота на Дженифър Мейдмънт — сладък мирис на праскова с лек цитрусов привкус.
	Стаята трогателно напомняше на стаята на собствената му дъщеря. Ако той разполагаше с достатъчно средства, за да изпълни желанията на Лили, тя вероятно би избрала същото обзавеждане, същите мебели в пастелно розово и бяло. По стените имаше плакати на групи — млади момчета и момичета, тоалетката свидетелстваше за безброй неуспешни опити да се постигне желания грим, имаше и малък шкаф с книги, някои от които бе виждал да се търкалят в собствената си дневна. Предположи, че едната от вратите в далечната стена на стаята води към дрешник, който сигурно беше натъпкан с куп вещи — някои практични, други модерни. Лаборантите щяха да разполагат с достатъчно време да преровят всичко това. Самият той се интересуваше от тоалетната масичка и от малкото бюро, разположено в един ъгъл на стаята.
	Патърсън нахлузи чифт гумени ръкавици и се зае да преглежда чекмеджетата. Сутиени и бикини, елегантни, с панделки и воланчета, но всъщност трогателно невинни. Чорапогащници, няколко чифта свити на топки чорапи, в които нямаше нищо скрито. Камизолки и корсажи с тънки презрамки, тениски с ликра, на вид невероятно тесни. Евтини обици, гривни и колиета, подредени спретнато в един поднос. Купчина стари коледни картички и картички за рожден ден, които Патърсън взе и премести встрани. Щеше да се наложи някой да ги прегледа заедно с госпожа Мейдмънт, когато тя си възвърнеше способността да мисли за нещо друго извън скръбта си.
	Нищо друго не привлече вниманието му и той премина към бюрото. Задължителният лаптоп „Епъл Макинтош“ беше затворен, но светещият индикатор подсказа на Патърсън, че не е изключен, а е в режим „слийп моуд“. Последен модел Айпод беше свързан с компютъра, слушалките със заплетени кабели лежаха до него. Патърсън изключи компютъра от контакта, написа разписка, че го взема като доказателство, и го пъхна под мишница. Озърна се бързо, за да се убеди, че не е пропуснал нищо очебийно, после излезе и заслиза обратно надолу.
	Госпожа Мейдмънт бе престанала да плаче. Тя седеше с изправен гръб, свела очи към пода, стиснала здраво ръце в скута си, а по бузите й още блестяха сълзи. Без да повдигне очи, тя каза:
	— Не разбирам как е могло да се случи.
	— Никой от нас не разбира — отвърна Патърсън.
	— Дженифър не лъже, като ни казва къде отива — каза жената. Болката караше гласът й да звучи по-плътно и по-ниско от обикновено. — Знам, всички родители си въобразяват, че децата им не ги лъжат, но Дженифър наистина не лъже. Те двете с Клеър правят всичко заедно. Или са тук, или в дома на Клеър, все заедно. Не разбирам.
	Пател потупа госпожа Мейдмънт по рамото.
	— Ще разберем, Таня. Ще разкрием какво се е случило с Дженифър.
	Патърсън си каза, че би искал да изпитва нейната увереност. Угнетен и изтощен, той седна и се приготви да започне да задава въпроси, предполагайки, че голяма част от тях ще бъдат зададени напусто. И все пак трябваше да ги зададе. А после щяха да преценяват отговорите — кое е истина и кое — лъжа. Защото щеше да има и едното, и другото. Винаги ставаше така.


	Глава 3

	Карол не беше излъгала. Виното „сансер“ беше възхитително, с характерния плътен вкус на цариградско грозде, прохладно и свежо. Тони нямаше желание да отпие повече от една-две глътки. Ако Карол имаше намерение да му представи информация за баща му, също като куче, поставящо мокрия от лиги вестник в краката на стопанина си, той не възнамеряваше да допусне съзнанието му да бъде замъглено.
	Карол се разположи на дивана срещу креслото, което бе избрал Тони.
	— Е, не искаш ли да разбереш какво съм научила за баща ти?
	Тони отклони поглед.
	— Той не беше мой баща, Карол. В нито един стойностен смисъл на думата.
	— Половината от своето генетично наследство ти си получил от него. Дори най-отчаяният привърженик на бихейвиоризма сред психолозите би признал, че това има някакво значение.
	Тя отпи глътка вино и му се усмихна окуражително.
	Тони въздъхна.
	— Съумявах досега да живея живота си, без да знам каквото и да било за баща си — освен факта, че е предпочел да не бъде част от моя живот. Ако ти не беше нащрек и не се беше намесила, когато майка ми се опита да ме измами и да ми отнеме това, което той ми е завещал, така и нямаше да узная нищо.
	Карол се изкиска.
	— Ако се съди по думите ти, сякаш съжаляваш, че попречих на Ванеса да те оскубе.
	Той си каза, че рядко се е случвало тя да има по-точно предположение. Но през онзи ден в болницата, когато попречи на Ванеса да осъществи подмолните си намерения, Карол считаше, че защитава неговите интереси. Ако намекнеше, че тя неволно му е създала нови проблеми, би я оскърбил. А той не искаше да постъпва така — нито сега, нито когато и да било занапред.
	— Не мисли, че не съм благодарен за това, което направи. Просто не съм убеден, че искам да узная каквото и да било за него.
	Карол поклати глава.
	— Ти просто не искаш да събориш всички защитни стени, които си издигнал около себе си през годините. Но всичко е наред, Тони. Ванеса може и да е чудовище, но ако съдя по това, което успях да науча, баща ти е бил точно обратното на нея. Не мисля, че има от какво да се страхуваш.
	Тони разклати виното в чашата си, присвил отбранително рамене. После едното ъгълче на устата му се повдигна в горчива усмивка.
	— Неминуемо ще има нещо, Карол. Той се е отказал от мен. А и от нея, в този ход на мисли.
	— Може би не е знаел за теб.
	— Знаел е достатъчно, за да ми завещае цяла къща, лодка и куп пари.
	Карол се замисли.
	— Ако смяташ да приемеш парите му, според мен му дължиш нещо.
	Той си каза, че има нещо вярно в думите й. Но ако цената за съхраняването на неговото неведение бе да дари наследството си на някоя благотворителна организация, може би си струваше да я плати.
	— Струва ми се, че му е трябвало доста време, за да ми даде нещо от това, което ми е дължал. Според мен парите му изобщо не могат да ме обезщетят за стореното от него. Оставил ме е на Ванеса. — Тони остави чашата си, сключи ръце и ги стисна здраво. Беше прекарал голяма част от професионалния си живот в опити да помогне на пациентите си да преминат през измамните плитчини на своите емоции. Но макар че бе изслушвал техните проблеми, това по никакъв начин не облекчаваше същия процес при самия него. Макар да се бе научил да изгражда подходящи реакции за почти всякакви ситуации при социални контакти, той все още не беше достатъчно уверен в себе си, за да има правилни емоционални реакции във високо рисковия контекст на личните отношения. Ако му предстоеше да се провали в онова, което той наричаше „да се представя за човешко същество“, това щеше да се случи именно сега. И все пак Карол заслужаваше да получи от него нещо повече от мълчание или шеговито измъкване. Той събра сили, раменете му бяха все така присвити.
	— Ти и аз знаем колко съм объркан психически. Не виня Ванеса за това, което ми е причинила. Тя също е продукт на условията, в които е израснала, и на генетичното си наследство, както и аз самият. Но за мен няма съмнение, че тя съставлява значителна част от причината, поради която съм толкова непригоден за света.
	— Не мисля, че си чак толкова непригоден — възрази Карол.
	Добросърдечието надделява над искреността, каза си той.
	— Може и така да е, но все пак тази вечер си изпила повече от една бутилка вино — каза той. Опитът му да се пошегува беше прекалено грубоват, за да преодолее разстоянието между тях. Тя го изгледа ядосано и той сви извинително рамене. — Можел е да смекчи ефекта от влиянието на майка ми, а не го е направил. Парите, получени толкова години по-късно, изобщо не могат да покрият дълга му към мен.
	— Трябва да е имал причини, Тони, наистина, по всичко личи, че е бил почтен човек.
	Той се изправи.
	— Да не говорим за това тази вечер. Не съм готов за такова нещо. Остави ме да размисля, Карол.
	Усмивката й беше насилена. Той познаваше цялата гама на израженията й и не пропусна да забележи разочарованието й. Независимо от това, че й беше помагал да отбелязва успех след успех в кариерата си, когато се стигнеше до личните им отношения, понякога му се струваше, че единственото, което й поднася, е разочарование.
	Карол допи чашата си.
	— До следващия път тогава — каза тя. — Мога да почакам.
	Той махна леко с ръка и се упъти към стълбите, които отделяха нейния апартамент в приземния етаж от горната част на къщата, обитавана от него. Когато се обърна, за да й пожелае лека нощ, видя как усмивката й омекна.
	— Познавам те — каза тя. — Рано или късно ще поискаш да узнаеш всичко.


	Алвин Амброуз измъкна с усилие полицейската си карта от вътрешния джоб на сакото си, докато наближаваше къщата. Знаеше, че съчетанието от ръста му, цвета на кожата му и факта, че минаваше десет часа вечерта, няма да работи в негова полза в очите на обитателите на тази строена през седемдесетте години сграда от типа „луксозна самостоятелна къща“. Най-добре беше да им представи картата незабавно след отварянето на вратата.
	Човекът, който отвори вратата, гледаше смръщено часовника си. После започна демонстративно да оглежда внимателно картата на Амброуз.
	— Имате ли представа кое време е?
	Амброуз прехапа устни, за да не отговори заядливо, и каза:
	— Господин Дейвид Дарси? Аз съм сержант Амброуз от криминалната полиция на Уест Мърсия. Съжалявам, че се налага да ви обезпокоя, но трябва да разговаряме с дъщеря ви Клеър.
	Мъжът поклати глава и въздъхна, подчертавайки театрално неверието си.
	— Не мога да повярвам, че ни безпокоите в такъв час само защото Дженифър Мейдмънт още не се е прибрала. Все още е само десет и половина.
	Крайно време беше да сложи край на превземките на този човек.
	— Не, сър — отвърна Амброуз. — Безпокоя ви в този час, защото Дженифър Мейдмънт е била убита.
	Изражението на Дейвид Дарси се промени така рязко, като че ли някой го беше ударил — раздразнението отстъпи място на ужаса.
	— Какво? Как е възможно? — Той погледна през рамо, сякаш очакваше появата на някакъв друг кошмар. — Майка й се обади съвсем наскоро. — Прокара ръка по редеещата си тъмна коса. — Божичко! Искам да кажа… — той преглътна с усилие.
	— Налага се да разговарям с дъщеря ви — повтори Амброуз и пристъпи към отворената врата.
	— Не знам… това е невероятно. Как… Божичко, Клеър ще бъде съсипана. Не може ли да почакате с разпита до сутринта? Не може ли да ни оставите ние да й го съобщим по-внимателно?
	— Няма внимателен начин за съобщаването на такова нещо, сър. Трябва да разговарям с Клеър тази вечер. Разследваме убийство. Не можем да си позволим да губим време. Колкото по-скоро успея да говоря с Клеър, толкова по-добре ще се отрази това на разследването. Не бих имал нищо против вие и съпругата ви да присъствате на разговора, но той трябва да се проведе тази вечер.
	Амброуз знаеше, че изглежда безсърдечен в очите на хората, които не познаваха слабостите му. Но когато ставаше дума за това да придвижи напред някое разследване, той беше готов да се възползва от всички средства, с които разполагаше. Заговори с по-нисък глас, който зазвуча като далечния грохот на танкове по някоя улица.
	— А сега, ако обичате…
	Той стъпи на прага и Дарси нямаше какво друго да направи, освен да отстъпи.
	— Влезте — каза той и махна с ръка към дясната част на първия етаж.
	Амброуз влезе първи в уютната дневна. Мебелите бяха с поизлиняла тапицерия, но изглеждаха удобни. Имаше ниска етажерка, претъпкана с кутии с игри и дискове, в ъгъла между единия диван и широкия екран на телевизора бяха произволно струпани детски играчки. По ниската масичка бяха разпилени елементи от игра-конструктор, на другия край на дивана беше подпряна купчина детски книжки. Помещението беше празно и Амброуз погледна Дарси въпросително.
	— Извинявайте за бъркотията — каза домакинът. — Четири деца, при това всички сме разхвърляни по природа.
	Амброуз се опита да не съди прекалено строго този човек, който току-що бе научил, че най-добрата приятелка на дъщеря му е била убита, а се притесняваше за безпорядъка в дневната. Знаеше, че шокът често предизвиква непредсказуеми и неуместни реакции.
	— Дъщеря ви?
	Дарси кимна енергично.
	— Само минутка, сега ще доведа Клеър и майка й.
	Дарси се върна толкова бързо с жена си и дъщеря си, че Амброуз разбра — страхливото копеле не им беше казало какво се е случило. Клеър, слабичка като сираче от приют, в пухкав бял халат над памучна пижама и яркорозови домашни чехли, се опитваше да поддържа традиционния тийнейджърски израз на пълно безразличие, докато майка й изглеждаше по-скоро уморена, отколкото ужасена. Тримата стояха край вратата и очакваха Амброуз да поеме инициативата.
	— Моля ви, седнете — каза той, и изчака да се разположат на дивана. — Съжалявам, че ви обезпокоих, но поводът е важен.
	Клеър сви рамене.
	— Много важно. Голямо чудо, че Джен е разрушила ореола си на светица и закъсняла.
	Амброуз поклати глава.
	— Съжалявам, Клеър. Много по-лошо е от това.
	По лицето й незабавно се изписа паника. Като се има предвид какво виждаха в наши дни онлайн и по телевизията, не й трябваше много време да съобрази. И последната следа от престорено безгрижие се изпари още преди Амброуз да успее да продължи.
	— О, господи! — проплака Клеър. — Нещо много лошо се е случило с нея, нали?
	Тя бързо притисна ръце към лицето си, забила пръсти в страните си. После се хвърли към майка си, която инстинктивно я обви с ръка, сякаш да я предпази от нещо.
	— Боя се, че е така — каза Амброуз. — Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но Дженифър е намерена мъртва по-рано тази вечер.
	Клеър поклати глава.
	— Не ви вярвам.
	— Истина е. Наистина съжалявам, Клеър.
	Той се мобилизира, когато момичето избухна в плач.
	— Дайте ни малко време — каза майка й. Розови петна избиха по бледото й лице от шока. — Моля ви.
	Амброуз ги остави сами. Излезе, седна на стълбите и зачака. Хората си мислеха, че работата на ченгето е нещо като екшън филм — преследвания с коли, после притискаш заподозрения към стената. Не бяха в състояние да разберат за какво става дума. А Патърсън разбираше. Това бе една от причините, поради която Амброуз харесваше шефа си. Когато го притискаха отгоре за резултати, Патърсън не прехвърляше напрежението върху хората си. Не че не съзнаваше необходимостта да се бърза, но вярваше, че за някои неща трябва да се почака.
	Минаха десетина минути, преди Дейвид Дарси да излезе от дневната.
	— Ще им трябва още малко време. Да ви предложа нещо топло?
	— Кафе, ако обичате. Без мляко, с две бучки захар.
	Той седя с чашата кафе още десет минути, преди госпожа Дарси също да излезе при тях.
	— Много е разстроена — каза тя. — А всъщност и аз. Дженифър е очарователно дете. Двете са най-близки приятелки още от началното училище. Семейство Мейдмънт са нещо като втори родители за Клеър. Същото е и отношението на Дженифър към нас. Бяха постоянно заедно, тук или у Дженифър, обикаляха заедно магазините, всичко.
	— Именно затова Клеър е толкова важен свидетел за нас — отвърна Амброуз. — Ако някой знае какво е имала предвид да прави Дженифър тази вечер, това най-вероятно е дъщеря ви. Най-доброто, което може да направи за приятелката си сега, е да поговори с мен.
	— Тя разбира това. Просто се опитва да се съвземе и веднага след това ще поговори с вас. — Госпожа Дарси вдигна ръка към лицето си и подпря с длан брадичката и едната си буза. — Господи, горката Таня. Знаете ли, Дженифър беше единствено дете. Таня и Пол се опитваха да имат дете дълги години, преди да се роди Дженифър, и двамата я обожаваха. Не че са я глезили или нещо подобно. Бяха доста строги. Но беше достатъчно да ги видиш, за да прецениш какво беше тя за тях.
	— Питахме се къде е господин Мейдмънт тази вечер — каза Амброуз, възползвайки се от очевидната й склонност да говори за семейство Мейдмънт.
	— Беше в Индия. Той има машиностроителна фирма — замина, за да раздвижи малко бизнеса си, опитваше се да намери начин да преодолее свиването на кредитите. — Очите й се насълзиха. — Той дори още не знае какво се е случило, нали?
	— Наистина не знам — каза меко Амброуз. — Колегите ми са при госпожа Мейдмънт, помагат й да се справи. Те ще намерят най-подходящия начин да се свържат с господин Мейдмънт. — Той постави топлата си длан над лакътя на госпожа Дарси. — Мислите ли, че Клеър вече ще може да говори с мен?
	Клеър седеше свита на кълбо на дивана, със зачервено лице, клепачите й бяха подпухнали от плач. Така, сгушена, изглеждаше на много по-малко от четиринайсет години.
	— Вие казахте, че Дженифър е мъртва — каза тя веднага след като Амброуз влезе в стаята. — Имате предвид, че някой я е убил, нали?
	— Боя се, че е така — отвърна Амброуз и седна срещу нея, а майка й се разположи отново до нея с очевидното желание да я пази. — Съжалявам.
	— А дали… тя… причинили ли са й болка? Искам да кажа, очевидно са й причинили болка, нали са я убили. Но дали… дали са я измъчвали?
	Нуждата й да бъде убедена в обратното беше очевидна. По принцип Амброуз не лъжеше свидетелите, но понякога лъжата се оказваше възможно най-хуманният подход.
	— Всичко трябва да е станало много бързо — каза той, а дълбокият му, плътен глас зазвуча успокоително сам по себе си.
	— Кога е станало? — попита Клеър.
	— Още не знаем със сигурност. Кога се видяхте за последен път?
	Клеър си пое дълбоко дъх.
	— Излязохме заедно от училище. Предположих, че ще дойде у нас, защото имахме да готвим нещо за часа по биология, а за часовете по естествени науки обикновено учим вкъщи, защото баща ми преподава химия и може да ни помогне, ако закъсаме с материала. Но тя отказа, прибирала се у дома, защото очаквали баща й да си дойде утре и искала да направи кейк. За „добре дошъл“, така да се каже.
	— Много мило. Тя имаше ли обичая да подготвя нещо специално, с което да посрещне баща си, когато той се връщаше от път?
	Клеър сви рамене.
	— Всъщност не знам. Не си спомням да е правила нещо подобно преди, но не съм и обръщала специално внимание на тези неща. Баща й пътува често. Понякога отсъства само ден-два, но напоследък пътува със седмици.
	— Поради икономическото положение в Китай и Индия — намеси се майка й. — Иска да намери място на новите пазари, затова пътуваше толкова много.
	На Амброуз му се искаше майката на Клеър да си мълчи. Винаги се опитваше разпитът да протича като обикновен разговор. Това беше най-добрият начин да накараш хората да кажат нещо повече от това, което са възнамерявали. Мразеше други хора да се намесват в естествения ход на разговора.
	— И само това ли каза Дженифър за плановете си? Че ще се прибере у дома, за да изпече кейк?
	Клеър се смръщи, опитвайки се да открие нещо в спомените си.
	— Да. Малко се нацупих, защото не ми беше казала нищо за това. Защото ние много държим да не се разочароваме взаимно. „Приятелите не се изоставят“, това е нещо като наш девиз, разбирате ли. Искам да кажа, тя дори не ме покани да отида у тях и да й помогна.
	— Значи, когато тя ти съобщи това, на теб ти се стори странно? Това, че Дженифър го е казала така изненадващо?
	— Нещо такова — кимна Клеър. — Не беше чак толкова важно, нали разбирате? Но просто не беше в неин стил. Не че имах намерение да й се сърдя за това. Щом искаше да направи нещо хубаво за баща си, това си беше нейно право.
	— Къде точно се сбогувахте?
	— Всъщност не може да се каже точно, че сме се сбогували. Разбирате ли, бяхме на автобусната спирка, автобусът дойде, аз се качих първа, и точно тогава Дженифър каза: „Забравих да взема шоколад за кейка, трябва да прескоча до магазина“. Знаете ли, има един малък кооперативен магазин на пет минути от училището. И така, аз вече се бях качила, а тя разбута хората, за да слезе и после я видях как минава покрай автобуса. Махна ми с ръка, беше усмихната, и каза нещо като „Ще се видим утре“. Поне изглеждаше, че казва нещо подобно. — Лицето на Клеър се сгърчи и по бузите й потекоха сълзи. — Тогава я видях за последен път.
	Амброуз зачака, докато майка й галеше Клеър по косата и я успокояваше.
	— Следователно Дженифър не е постъпила както обикновено днес следобед? — каза той. — Имало е нещо необичайно в поведението й?
	Клеър повдигна едното си рамо.
	— Не знам. Може би.
	Амброуз, чийто син също беше тийнейджър, си преведе отговора й като „да, несъмнено“. Усмихна се леко, опитвайки се да спечели доверието й.
	— Знам, че не би казала нищо, което би оставило у теб чувството, че предаваш Дженифър. Но в едно разследване на убийство няма място за тайни. Как мислиш, дали не е отишла на среща с някого? Някой, с когото се е виждала, но не е искала да се знае за това?
	Клеър подсмръкна и избърса нос с опакото на ръката си.
	— Никога не би пазила такова нещо в тайна от мен. Изключено. Сигурно някой я е отвлякъл, когато е отивала към магазина, или после, когато се е прибирала вкъщи.
	Амброуз реши да не настоява. Нямаше да спечели нищо, ако Клеър се настроеше враждебно към разследването.
	— Вие двете често ли влизахте в интернет?
	Клеър кимна.
	— Обикновено влизахме, когато бяхме у тях, защото нейният компютър е по-добър. А помежду си говорим постоянно, пращаме си съобщения, такива работи.
	— Ползвате ли някаква социална мрежа?
	Погледът, който Клеър му отправи, означаваше „Че как иначе — ама че си задръстен“. После кимна.
	— Двете сме в „Риг“.
	„Има си хас.“ Преди няколко години МайСпейс беше на гребена на вълната. После Фейсбук измести всички. След това се появи РигМароул, с още по-интуитивен интерфейс и в допълнение безплатен, за сваляне на софтуер за разпознаване на глас. Сега вече дори не беше необходимо да пишеш, за да влезеш в глобалната общност на сходни по убеждения и интереси хора и на добре замаскирани хищници. Амброуз се опитваше да следи контактите на собствените си деца и средите, в които се движеха онлайн, но съзнаваше, че опитите му са обречени на неуспех.
	— Случайно да знаеш паролата на Дженифър? Наистина ще е от полза за нас, ако успеем да влезем в профила й и да прочетем съобщенията й колкото е възможно по-бързо.
	Клеър хвърли кос поглед към майка си, сякаш самата тя имаше тайни, които не би искала да разкрива.
	— Имахме си код, до който никой не би могъл да се добере. Нейната парола се състоеше от моите инициали плюс последните шест цифри от номера на мобилния ми телефон. Тоест — CLD435767.
	Амброуз записа кода в мобилния си телефон.
	— Това наистина ще ни помогне страшно много, Клеър. Няма да те безпокоя повече, но трябва да ти задам още един въпрос: споменавала ли е Дженифър някога, че се страхува от някого? Че се е почувствала застрашена? Може да е бил възрастен, или някой, когото е познавала от училище, някой съсед, който и да било.
	Клеър поклати глава, а лицето й отново се сгърчи от мъка.
	— Никога не е казвала нищо подобно — гласът й зазвуча жалостиво, изражението й беше безпомощно. — Всички харесваха Дженифър. Защо му е било на някой да я убива?


	Глава 4

	На Карол й се струваше невероятно, че присъствието на Джон Брандън е могло да бъде заличено така бързо от някогашния му кабинет. Избраното от него обзавеждане беше въздържано и ненатрапчиво — една семейна снимка и голяма кафе машина бяха единствените предмети, по които можеше да се съди за личността на човека, обитаващ кабинета. Очевидно Джеймс Блейк беше съвсем различен случай. Кожени кресла, старинно бюро и дървени кантонерки създаваха усещане за имитация на провинциално имение. По стените висяха недвусмислени доказателства за възхода на Блейк — дипломата му от университета в Ексетър в рамка, негови снимки с двама премиер-министри, с Уелския принц, с някой и друг министър на вътрешните работи и други по-маловажни знаменитости. Карол не можеше да прецени дали това е проява на суета или предупредителен изстрел, насочен към посетителите. Реши да изчака с преценката, докато го опознае по-добре.
	Блейк, напет и спретнат в парадната си униформа, покани с жест Карол да седне на едно от креслата пред бюрото му. За разлика от Брандън той не предложи чай или кафе. Оказа се, че няма намерение да си губи времето и с любезни встъпителни думи.
	— Смятам да започна направо с най-важното, Карол — заяви той.
	Ето значи каква тактика беше избрал. Никакво симулирано изграждане на отношения, никакви преструвки, че между тях има нещо общо. За Карол беше очевидно, че той се обръща към нея на малко име не за да установи дружеска атмосфера, а за да омаловажи категорично нейната личност, отказвайки да отдаде дължимото на чина й.
	— Радвам се да го чуя, сър.
	Тя потисна желанието си да кръстоса ръце и крака, като вместо това реши позата й да бъде огледално повторение на неговата, говореща за откритост. Все нещо бе останало в съзнанието й през всички тези години около Тони.
	— Прегледах досието ви. Вие сте блестящ офицер, Карол. И сте изградили първокласен екип — той замълча, очевидно в очакване.
	— Благодаря ви, сър.
	— И тъкмо тук се крие проблемът — устните на Блейк се извиха в усмивка, която подсказваше колко е доволен от собствената си проницателност.
	— Никога не сме приемали успеха си като проблем — отвърна Карол, съзнавайки, че това не е точно отговорът, който той очакваше да чуе.
	— Доколкото разбирам, ангажиментите на вашия екип предполагат разследвания на онези тежки престъпления в нашия регион, които по някаква причина не влизат в компетенцията на работните групи от национален мащаб?
	Карол кимна.
	— Точно така.
	— Но когато се намирате между две разследвания, се занимавате с разглеждане на студени досиета?
	Той не беше в състояние да прикрие пренебрежителното си отношение.
	— Така е. И сме имали някои забележителни успехи и в това отношение.
	— Не оспорвам това, Карол. Това, което поставям под съмнение е дали заниманията със студени досиета са най-подходящото приложение на вашите способности.
	— Студените досиета са нещо важно. Ние сме тези, които се застъпваме за мъртвите. Ние се стремим да приключим отворените случаи заради семействата, и да изправим пред правосъдието хора, които години наред са се укривали от него, ощетявайки обществото.
	Ноздрите на Блейк се разшириха, сякаш бе доловил някаква неприятна миризма.
	— Така ли се изразява вашият приятел, доктор Хил?
	— Така считаме всички ние, сър. Студените досиета са от значение. Не е за пренебрегване и въздействието им върху обществеността. Тези разследвания помагат на хората да осъзнаят колко сериозен е ангажиментът на полицията относно разкриването на тежки престъпления.
	Блейк взе малка кутийка с ментови бонбони срещу лош дъх и лапна един.
	— Всичко това е вярно, Карол. Но честно казано, студените досиета са за редови служители. За товарните коне, Карол, а не за расови, чистопородни състезателни коне, каквито сте вие и вашият екип. Студените досиета се решават само с упорита работа, а не с брилянтни решения, каквито вие и вашият екип сте в състояние да поднесете.
	— Боя се, че не мога да се съглася с оценката ви, сър.
	Карол не можеше да си обясни напълно защо у нея се надигаше такъв гняв. Съзнаваше единствено, че е вбесена.
	— Ако нещата бяха толкова прости, всички тези случаи са щели да бъдат разрешени много отдавна. Тук не става дума само за прилагане на нови съдебномедицински похвати към стари неразрешени случаи. Става дума за оценяването им от нова гледна точка, за способността да мислиш и немислимото. А моите хора са много добри в това отношение.
	— Може и така да е. Но това не е ефективен начин на разпределение на бюджетни средства. Вашият екип изисква потресаващо големи инвестиции. Диапазонът и нивото на вашите умения и познания налагат те да бъдат прилагани при работа върху текущи разследвания. Не само особено тежки престъпления, а и други сериозни проблеми, които се трупат на бюрата в централата на криминалната полиция. Обществото заслужава да му осигурим възможно най-качествена работа на полицията. Мое задължение е да се постарая тази работа да се осъществява максимално ефективно. Затова ви предупреждавам, Карол. Засега ще оставя нещата такива, каквито са, но екипът ви ще бъде наблюдаван отблизо. Дава ви се изпитателен срок. След три месеца ще взема решение въз основа на подробен анализ на натоварването ви и на вашите резултати. Но предупреждавам още сега — собствените ми убеждения ме подтикват да ви върна обратно към нормален работен режим в редовните подразделения на криминалната полиция.
	— Изглежда вие вече сте взели решение, сър — заяви Карол, насилвайки се да съхрани учтивия тон.
	— Всичко зависи от вас, Карол — този път усмивката му беше несъмнено самодоволна. — Има и още нещо — като си говорим за разпределение на бюджетни средства, вие като че ли отделяте доста пари за консултантската работа на доктор Хил.
	Сега вече гневът й се разгоря.
	— Доктор Хил има решаваща роля за пътя, по който постигаме успехите си — отвърна тя рязко, без да съумее да овладее тона си.
	— Той е клиничен психолог, не специалист по съдебна медицина. Не е единственият, който е в състояние да даде експертно мнение. — Блейк отвори едно чекмедже и измъкна оттам някаква папка. Хвърли поглед към Карол с такова изражение, сякаш се учудваше, че тя е все още в кабинета. — Висшият институт на националната полиция подготвя полицейски служители в областта на бихейвиористичната теория и психологическото профилиране. Ползването на техните умения би ни спестило цяло състояние.
	— Тези хора нямат експертните познания на доктор Хил, нито пък разполагат с неговия опит. Доктор Хил е уникален. Господин Брандън винаги е бил на това мнение.
	Настана дълго мълчание.
	— Господин Брандън вече не е тук, за да ви защитава, Карол. Той може да е считал за уместно да отделя за вашия… — той замълча, а като проговори отново, тонът му беше натегнал от злонамереност: — … вашия наемодател такава внушителна част от бюджета на Брадфийлдската полиция. Но аз не съм на такова мнение. Така че, ако имате намерение да ползвате профайлър, бихте ли се обърнали към някой, който няма да ни кара да изглеждаме корумпирани?


	Патърсън чувстваше как главоболието започва полека да пулсира дълбоко в черепа му. В това нямаше нищо учудващо: бе успял да поспи едва два часа. Разбираемо бе, ако гледайки го с тази посребрена коса и посивяло от умора лице, телевизионните зрители внезапно решаха, че телевизорите им са станали отново черно-бели. Единствено зачервените очи можеха да подскажат реалното положение. Количеството кафе, което беше погълнал, би могло да стартира двигателя на някой „Харли Дейвидсън“, но и то не му помогна да изглежда като човек, комуто бихте поверили засягащо ви разследване на убийство. Нямаше нищо по-потискащо от това да организираш пресконференция, когато няма какво да кажеш на пресата, освен да опишеш подробно самото престъпление.
	Може би щяха да имат късмет. Може би представянето на случая в медиите щеше да достигне до някой свидетел, забелязал Дженифър Мейдмънт, след като тя се бе сбогувала с най-добрата си приятелка. Това несъмнено би било триумф на надеждата над подсказаното от опита. Много по-вероятно бе да се посипе порой от съобщения за въображаеми виждания на момичето, повечето от които щяха да бъдат направени от хора, искрено вярващи, че са я забелязали, но и от тях щеше да има толкова полза, колкото от маниаците, стремящи се да привлекат вниманието на обществеността или другите, които по напълно неразбираеми причини просто обичаха да губят времето на полицията.
	Когато репортерите се заизнизваха от залата, той тръгна да търси Амброуз. Откри го надвесен над масата, на която се трудеше техният питомен специалист по компютри. Гари Харкъп бе измъкнат от леглото си малко след полунощ и му бе възложено да се заеме с лаптопа на Дженифър. Амброуз хвърли само за миг поглед към шефа си, а после отново се взря в екрана, присвивайки уморените си кафяви очи, за да фокусира по-добре.
	— Искаш да ми кажеш, че всички тези включвания са от различни компютри? Въпреки че събеседникът на Дженифър се представя като едно и също лице?
	— Точно така.
	— Как е възможно? — попита раздразнено Амброуз.
	— Предполагам, че човекът, който е разговарял е Дженифър, е ползвал услугите на интернет кафета и библиотеки. Никога не е влизал два пъти от едно и също място. — Гари Харкъп бе не по-малко масивен от Алвин Амброуз, но това бе единствената прилика между двамата. Докато Амброуз беше стегнат, спретнат и мускулест, Гари беше пълен, облечен небрежно, с очила, доста дълга и чорлава кестенява коса и брада, която бе в тон с косата. Приличаше на мечка от анимационен филм. Той се почеса по главата. — Използва безплатен електронен адрес от онези, за чието създаване не се изискват лични данни. Нито един от разговорите не продължава повече от половин час, никой не би му обърнал внимание.
	Патърсън си придърпа един стол.
	— Какво става тук, момчета? Успя ли да откриеш нещо, Гари?
	На въпроса му отговори Амброуз.
	— Клеър Дарси твърди, че двете с Дженифър ползвали почти непрекъснато РигМароул. А Гари успя да се добере до голяма част от разговорите им.
	— Има ли нещо, което би могло да ни бъде от полза? — Патърсън се приведе напред, за да вижда по-добре екрана. От Амброуз го лъхна свеж аромат на сапун и го накара да се засрами, че не е успял да се изкъпе. Беше се отказал от душа, вместо това само бе прекарал набързо електрическата самобръсначка по лицето си.
	— Има куп щуротии — отвърна Гари. — Обичайните тийнейджърски дрънканици за някое риалити като X Фактор и Биг Брадър. Поп звезди, актьори от сапунени сериали, клюки за съучениците им. Най-често са разговаряли със съученици, но има и външни лица, от други групи на РигМароул — най-често момичета на тяхната възраст, които си падат по същите изпълнители като тях.
	— Долавям в тона ти някакво „но“ — каза Патърсън.
	— Не грешите. Има един събеседник, чийто тон звучи някак фалшиво — каза Амброуз. — Опитва се да се впише в общия стил, но от време на време зазвучава не както трябва. Много внимава да не издаде нещо, което би могло да уточни местонахождението му. Ще ни го покажеш ли, Гари?
	Пръстите на Гари заиграха по клавиатурата и на екрана се появи поредица разменени реплики. Патърсън зачете внимателно, без да знае какво точно търси.
	— Мислите, че става дума за педофил, който подготвя жертвите си?
	Амброуз поклати глава.
	— Нямам такова чувство. Който и да е този събеседник, той опипва почвата около Дженифър и приятелите й, опитва да се сприятели с тях. Педофилите обикновено се стараят да отделят едно дете от общата група. Залагат на типичната за тази възраст неувереност по отношение на външен вид, тегло, лични характеристики, постоянните опасения на много деца, че просто не са достатъчно готини. Тук не се случва нищо подобно. По-скоро има някаква демонстрация на солидарност — аз съм един от групата — той почука с пръст по екрана. — Няма никакъв елемент на експлоатация на нечия слабост.
	— А после става наистина интересно — каза Гари, и започна да превърта текста толкова бързо, че репликите се превърнаха в неразбираема каша от букви и емотикони. — Този разговор е отпреди пет дни.


	Джени: Какво искаш да кажеш, ZZ
	ZZ: Всеки си има тайни, неща, от които се срамува. Такива неща, заради които би умрял от срам, ако приятелите му ги разберат.
	Джени: Аз нямам такива тайни. Най-добрата ми приятелка знае всичко за мен.
	ZZ: Всички казваме така и всички лъжем.


	— Сега се намесват и другите и разговорът става общ — каза Гари. — Но после ZZ успява да дръпне Дженифър в разговор насаме. Ето го:


	ZZ: Исках да поговорим насаме.
	Джени: Защо?
	ZZ: Защото знам, че имаш ГОЛЯМА тайна.
	Джени: Тогава знаеш повече от мен.
	ZZ: Понякога ние сами не познаваме собствените си тайни. Но аз знам една тайна, която ти не би искала никой друг да узнае.
	Джени: Не разбирам за какво говориш.
	ZZ: Влез онлайн утре по същото време и пак ще поговорим за това.


	— Така приключва този разговор — отбеляза Гари.
	— А какво се е случило на следващия ден? — попита Патърсън.
	Гари се облегна на стола и разроши косата си.
	— Там е проблемът. Каквото и да е казал ZZ на Дженифър, то е успяло да я накара да заличи разговора.
	— Доколкото ми е известно, няма такова нещо като заличаване на компютърна памет, като изключим варианта да удариш харддиска много силно с чук — каза Патърсън. Главоболието ставаше все по-силно — тъпо пулсиране дълбоко между ушите му. Той стисна здраво горната част на носа си, опитвайки се да потисне болката.
	— Горе-долу е така — отвърна Гари. — Но това не означава, че заличената памет може да стане отново достъпна с едно кликване. Предполагам, че момичето е нямало представа как наистина да изчисти паметта на компютъра си. Но въпреки това ще трябва да прекарам огромно количество софтуер през тази машинка, за да успея да възстановя това, което тя се е опитала да изтрие.
	— Да му се не види! — изпъшка Амброуз. — Колко време ще отнеме това?
	Гари сви рамене и целият стол се размести под него.
	— Кой знае? Може да успея да се справя за няколко часа, но може да ми отнеме и дни — той разпери безпомощно ръце. — Какво повече да кажа? Това не е като ремонт на кола. Няма начин да направя дори приблизителна преценка на времето.
	— Разбрано — каза Патърсън. — А сега може ли да се върнем към това, което казваше на Алвин, когато влязох? Това, че всички разговори са се водили от различни компютри? Съществува ли начин да се разбере къде са се намирали тези компютри?
	Гари сви рамене, после сплете пръсти и изпука с кокалчетата им.
	— Теоретично да, но гаранция няма. Съществуват сайтове, които съхраняват информация за индивидуалните данни на отделните компютри. Но машините сменят собственика си — ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу и той заприлича на тъжен клоун. — Все пак съществува сериозна възможност да успеете да се доберете поне до част от тях.
	— Така поне бихме могли да придобием някаква смътна идея къде живее мръсникът — каза Патърсън. — А това е един от приоритетите ни сега. Ще можеш ли да се заемеш и с това, заедно с анализа на съдържанието на компютъра? Или да ти осигурим помощник?
	Ако Гари беше куче, в този момент козината на врата му щеше да настръхне.
	— Ще се справя и сам — отвърна той. — Докато програмата превърта съдържанието на компютъра на Дженифър, ще започна да търся данни за другите компютри.
	Патърсън стана.
	— Чудесно. Но ако става прекалено бавно, ще ти намерим някой за черната работа.
	Гари го изгледа мрачно.
	— Нищо от това, което правя, не може да се определи като черна работа.
	Патърсън успя да си наложи да не обръща очи към тавана.
	— Не, разбира се, че не. Извинявай, Гари, не го вземай на сериозно — той овладя порива си да го потупа по рамото, сякаш пред него стоеше домашният му любимец, куче с неустановена порода. После каза:
	— Може ли да поговорим, Алвин?
	Когато излязоха в коридора, Патърсън се облегна на стената. Липсата на всякакъв напредък тежеше буквално като товар, положен на раменете му.
	— Тази история се закучи дяволски — каза той. — Нямаме нито един свидетел. Слязла е от автобуса, но така и не е стигнала до кооперативния магазин. Сякаш Дженифър Мейдмънт просто се е изпарила някъде между автобусната спирка и магазина.
	Устата на Алвин се изкриви леко, после отново се отпусна.
	— Ако изобщо е имала намерение да отиде до този кооперативен магазин.
	— Какво имаш предвид? Нали сам ми предаде думите на Клеър Дарси, че Дженифър щяла да отиде до кооперативния магазин да купи шоколад за кейка, който щяла да прави за баща си. Клеър я е видяла да тръгва в тази посока. Дженифър й махнала, когато минала покрай автобуса.
	— Но не е сигурно, че е казала истината — каза Алвин. Лицето му оставаше безизразно. — Това, че е тръгнала в тази посока, не означава, че е продължила да върви натам. Клеър каза, че цялата тази история била нетипична за нея. Така че може би Дженифър е имала съвсем други планове. Планове, които са нямали нищо общо с кооперативния магазин. Или с кейка за баща й. Може би въобще не е имала намерение да прави кейк.
	— Мислиш, че е имала среща с някого?
	Амброуз сви рамене.
	— Нормално е да се запитаме какво е било това толкова важно нещо, което да накара момиче на тази възраст да лъже най-добрата си приятелка. Най-често в такива случаи става дума за момче.
	— Значи според теб тя е преценила, че новият й събеседник в „Риг“ е мъж?
	— Не знам. Съмнявам се, че се е замислила за това. Според мен е отишла, за да научи нещо повече за тази така наречена „тайна“.
	Патърсън въздъхна.
	— И докато Гари не приключи със своите магии, нямаме никаква шибана идея какво може да представлява тя.
	— Така е. Но междувременно не би било зле да си поговорим с мама и татко. Да разберем дали изобщо е имало някакви планове за въпросния кейк.


	Глава 5

	Бяха започнали да глезят Даниъл Морисън още от мига на раждането му. Трудно би могло човек да си представи по-желано дете, и в усилията животът му да бъде най-хубавият, който човек би могъл да си представи, не бяха пестени средства и бяха пренебрегвани всякакви странични съображения. По време на бременността си майка му, Джесика, се бе отказала не само от алкохол и наситени мазнини в храната, но не употребяваше лак за коса, дезодорант и репеленти за насекоми, не пращаше дори дрехите си на химическо чистене. Всякакви храни и препарати, набеждавани някога за канцерогенни, не бяха допускани до нея. Ако Майк се прибереше от кръчмата, вмирисан на цигарен дим, той трябваше да се съблече в килера и да вземе душ, преди да доближи до бременната си жена.
	Когато Даниъл се появи след цезаровото сечение, избрано съзнателно от нея, с идеални резултати от Апгар-теста*, Джесика реши, че всички предохранителни мерки, които бе взела, са били напълно оправдани. Тя не се колебаеше да споделя това свое убеждение с всеки, който бе склонен да слуша, а и с някои хора, които нямаха такова желание.
	[* Апгар-тест — изследване на общото състояние на новороденото в първите минути след раждането, което включва оценка на цвета на кожата, дишането, сърдечната дейност, рефлексите и тонуса. За всеки показател се дават 0 до 2 точки. Идеалният вариант е бебето да събере 10 точки. Названието е акроним, съставен от първите букви на показателите на английски език — Appearance, Pulse, Grimace, Activity, Respiration. — Бел.прев.]
	Стремежът към съвършенство не се ограничи с това. Всеки етап от израстването на Даниъл беше съпроводен с подходящите за възрастта, съобразени с възпитателните принципи играчки, както и всякакви други стимули за правилно развитие. На четиригодишна възраст той вече беше записан в подготвителна група за най-доброто училище в Брадфийлд, носеше униформа, състояща се от сиви вълнени панталони, риза и вратовръзка, светлокафяв блейзър и каскет, който би изглеждал съвсем на място през петдесетте години на двайсети век.
	От тук нататък всичко продължи в същия дух. Дизайнерски дрехи, подстригване при модни фризьори; на ски в Шамони през зимата, на почивка в Тоскана през лятото; бели костюми за крикет и екипи за ръгби; водеха го на представления на „Сирк дю Солей“, на театър, да слуша класическа музика. Щом Джесика решеше, че Даниъл се нуждае от нещо, Даниъл незабавно го получаваше. Друг мъж би се опитал да я възпре. Но Майк обичаше жена си — и сина си също, разбира се, но не с такова обожание, с каквото се отнасяше към Джесика — затова и предпочете да заеме такава позиция, че тя да се чувства възможно най-щастлива. Тъй като тя глезеше Даниъл, и той го глезеше. Майк бе имал късмета да пробие още в зората на бизнеса с мобилни телефони, в началото на деветдесетте години. Имаше периоди в живота му, когато той бе изпитвал чувството, че се е сдобил с разрешение да печата пари. Затова и фактът, че Джесика умееше да ги харчи, никога не бе представлявал проблем за тях.
	Но Майк Морисън бе започнал постепенно да осъзнава, че четиринайсетгодишният му син не е особено мило момче. През последните месеци бе станало ясно, че Даниъл вече не е склонен да приема безропотно решенията на Джесика относно това кое е най-добро за него. Той започваше да развива собствени представи за това, което искаше, и благодарение на внушеното му от Джесика съзнание, че има право да получава каквото пожелае, очакваше незабавно и цялостно изпълнение на всички свои желания. Стигна се до някои много остри стълкновения, повечето от които приключваха по един и същи начин — Джесика избухваше в сълзи, а Даниъл се оттегляше в доброволно изгнание в стаите си, като понякога отказваше да излезе в продължение на дни.
	Разправиите не притесняваха Майк, въпреки безпомощния гняв на Джесика. Той си припомняше подобни скандали с родителите си, когато самият той беше тийнейджър и се опитваше да утвърди собствената си личност напук на родителската съпротива. Това, което го безпокоеше, беше съмнението, преминаващо постепенно в твърдо убеждение, че няма и най-малка представа какво се върти в главата на сина му.
	Спомняше си, че когато самият той беше четиринайсетгодишен, интересите му бяха доста елементарни. Футбол — обичаше и да гледа, и да играе; момичета — истински и въображаеми; сравнителни анализи на качествата на „Крийм“ и „Блайнд Фейт“; интересуваше го също въпросът колко още ще трябва да чака, докато успее да се добере до купон, на който има алкохол и се пуши трева. Навремето не беше послушно детенце, затова се бе надявал, че собствените му отклонения от очакванията на родителите му ще му помогнат да съхрани връзката си с Даниъл, когато той започнеше да възмъжава.
	Оказа се, че е грешал дълбоко. Когато Майк се опитваше да споделя с Даниъл, за да установи някаква близост с него, синът му реагираше със свиване на рамене, присмиваше му се и категорично отказваше да бъде въвлечен в разговор. След като той го беше срязал за пореден път, Майк с нежелание прие, че няма и най-бледа представа от мислите на сина си. Мечтите и желанията на Даниъл, неговите страхове и фантазии, страстите и слабостите му бяха напълно неразгадаеми за неговия баща.
	Майк наистина можеше само да гадае с какво се занимава синът му през дългите часове, когато двамата не бяха заедно. И тъй като представите, които се раждаха във въображението му, никак не му се нравеха, той бе предпочел да не мисли за тези неща. Предполагаше, че това устройва напълно и Даниъл.
	Но нямаше как да предположи, че това устройваше напълно и неговия убиец.


	Има срещи, които е по-добре да бъдат провеждани извън работното място. Карол винаги го бе чувствала инстинктивно, а Тони й беше дал рационалното обяснение: „Измъкнеш ли хората от естествената им територия, това размива йерархичните ограничения. Те се чувстват малко по-неуверени, но същевременно изпитват желание да се покажат, да утвърдят себе си. Това ги кара да мислят по-творчески, по-оригинално.“ А това е необходимо за всеки работен екип, чиято цел е да бъде водещ в професията. Едно от най-трудните неща за постигане е да поддържаш всички бодри, изпълнени с изобретателност като в началото, особено в строго йерархични структури като полицейската.
	За екип като нейния, съхраняването на водещи позиции беше дори още по-важно. Както Джеймс Блейк й бе припомнил съвсем подчертано, елитните екипи неминуемо привличаха по-строг контрол от редовите работни единици. Подемането на нови инициативи, които впоследствие доказват своята ефективност, беше един от най-директните методи да обезоръжат онези, които ги критикуваха. Сега натискът беше по-силен от всякога, но Карол вярваше, че хората й ще се борят за позициите си така, както щеше да постъпи и тя самата. Именно затова сега тя събираше поръчките за напитки в частната зала за караоке в любимия си тайландски ресторант.
	Нещо повече, сега се бе заела с нещо друго, което бе научила от Тони: изборът и начинът, по който бе направен, създаваха възможности за някои прозрения, макар и дребни. Така че сега тя имаше възможност да сравни прозренията си с това, което знаеше, да прецени дали това, което си мислеше, че знае за подчинените си, се потвърждава от това, което избираха и от начина, по който избираха.
	Стейси Чен не влагаше никаква изобретателност в избора си. През трите години, откакто работеха заедно, Карол не бе виждала тяхната гениална специалистка по компютърни технологии да пие нещо друго, освен чай „Ърл Грей“. Тя си носеше отделни запечатани пликчета чай в елегантната си зелена кожена раница. В барове и клубове, които не предлагаха чай, тя си поръчваше вряла вода и слагаше в нея пликчето. Стейси беше жена, която винаги знаеше съвсем точно какво иска, а изяснеше ли си веднъж този въпрос, се стремеше безкомпромисно към постигане на желанието си. Нейната праволинейност не позволяваше лесно да се прецени душевното й състояние. Когато някой нито за миг не променяше предпочитанията си, трудно би могло да се предположи дали е притеснен или възторжен, особено когато този човек умееше да се прикрива така добре като Стейси. Такива квалификации напомняха неприятно на расови стереотипи, но нямаше съмнение, че Стейси умееше да бъде непроницаема по-добре от който и да било друг познат на Карол.
	След толкова много време тя почти нямаше какво да добави към оскъдните факти от биографията на Стейси. Родителите й бяха китайци от Хонконг, преуспели в търговията на едро и дребно с хранителни продукти. Според слуховете самата Стейси бе натрупала милиони от продажбата на софтуер, който разработила навремето сама. Тя със сигурност се обличаше като милионерка — дрехите й създаваха впечатление, че са правени по специална поръчка за нея, а и в поведението й понякога имаше проблясъци на арогантност, които я представяха в доста по-различна светлина от образа на ненатрапчива изпълнителност, който обикновено представяше пред света. Карол признаваше пред себе си, че ако Стейси не беше такъв блестящ компютърен специалист, тя надали би се съгласила на толкова тесни служебни контакти с човек като нея. Но по някакъв начин между двете се бе развило чувство на взаимно уважение и работните им отношения бяха плодотворни. Карол не можеше да си представи своя екип, лишен от талантите на Стейси.
	Детектив Пола Макинтайър съвсем явно се опитваше да се ориентира правилно — вероятно се питаше дали ще й стигне самоувереност да си поръча сериозно питие. Карол предположи, че Пола ще се откаже от тази идея поради съзнанието, че държи на доброто мнение на шефа си повече, отколкото на алкохола. „Пак познах!“ Беше си поръчала кока-кола. Между Пола и нейната шефка съществуваше връзка, която те предпочитаха да не обсъждат — професията бе нанесла и на двете травми, които далеч надхвърляха обичайните щети от прякото участие в преследване и залавяне на престъпници. В случая с Карол травмата бе утежнена и от предателството на хората, на които се бе предполагало, че трябва да разчита. Огорчена и гневна след всичко, което се случи с нея, тя бе почти готова да напусне полицията. Пола също бе обмисляла възможността да напусне, макар че в нейния случай причината не беше усещането, че е била предадена, а неоснователно чувство за вина. Общото между тях беше пътят, по който двете си възвърнаха способността да се чувстват на място в избраната от тях професия — и този път бе прокаран с помощта на Тони Хил. За Карол той бе работил като приятел, за Пола — неофициално като психотерапевт. Карол му бе благодарна и за двете, не на последно място и защото никой не умееше по-добре от Пола да измъква при разпит точно необходимите сведения. Но ако трябваше да бъде съвсем честна, по онова време дълбоко в нея се беше обадила и ревността. „Жалка картина!“, упрекна се тя.
	Ето го и Кевин. Мина й през ума, че сега, след пенсионирането на Джон Брандън, детектив Кевин Матюс бе онзи от колегите й, с когото бе работила най-дълго. Двамата бяха работили заедно по първия случай на брадфийлдската полиция, свързан с издирване на сериен убиец. Резултатът беше стремително професионално издигане за Карол; кариерата на Кевин обаче бе провалена. Когато Карол се върна в Брадфийлд, за да създаде и оглави екип за разследване на особено тежки престъпления, тя беше тази, която реши да му даде втора възможност. „Но той така и не ми е простил докрай“.
	Бяха минали толкова години, а тя все още не беше в състояние да му купи едно питие, без преди това да се убеди в предпочитанията му. Те се сменяха всеки месец — веднъж диетична кока-кола, друг път черно кафе, а следващия — горещ шоколад. Отидеха ли в кръчма, веднъж поръчваше наливен ейл, друг път ледена, светла немска бира, след това пък шприц с бяло вино. Карол все още не можеше да прецени дали лесно губи интерес към нещата, или е податлив на външни внушения.
	Двама от екипа отсъстваха. Сержант Крис Дивайн се изтягаше на някой карибски плаж с приятелката си. Карол искрено се надяваше в мислите си Крис да е отдалечена на милион мили от всякакви преследвания на убийци, но знаеше, че в мига, когато тя разбереше какво се случва тук, незабавно щеше да си осигури място за първия полет към дома. Защото, също като всички останали, Крис обичаше работата си.
	Нямаше обяснение за отсъствието на последния член на екипа, детектив Сам Еванс. Карол бе съобщила на всички за срещата или устно, или със съобщение по мобилния телефон, но никой нямаше представа къде е Сам, нито пък с какво се е заел.
	— Още щом дойде на работа тази сутрин, му се обадиха по телефона, той си взе палтото и излезе — бе казала Стейси. Карол се беше учудила, че тя изобщо е забелязала случилото се.
	Кевин се ухили.
	— Неудържим е, а? Това момче е олимпийски шампион по пъхане на нос в работи, които никой не му е възложил.
	„Но сега не е моментът да си проличи, че екипът за разследване на особено тежки престъпления не работи като екип, а като сборище от упорито държащи на собственото си мнение индивиди, които понякога, съвсем случайно, създават впечатление, че движенията им са съгласувани като в кордебалет.“
	Карол въздъхна и каза:
	— Отивам да поръчам пиенето. Дано и той дойде скоро.
	— Вземи му минерална вода — обади се Кевин. — За наказание.
	Кевин още говореше, когато вратата се отвори и Сам влезе забързано, със самодоволен вид и компютърен процесор под мишница.
	— Съжалявам, че закъснях, шефе — той измъкна обемистата сива кутия изпод мишницата си и я издигна пред себе си, като че ли беше подобният на тава трофей, който се връчва на останалия втори на турнира в Уимбълдън. — Ето!
	Карол подбели очи.
	— Какво е това, Сам?
	— Прилича на стандартна компютърна кутия, датираща вероятно от периода между началото и средата на деветдесетте години, като се има предвид, че има флопи за петинчова дискета, и още едно за три и половина инчова — заяви Стейси. — Много малка памет по съвременни стандарти, но достатъчна за основните функции.
	Пола изпъшка.
	— Шефката нямаше предвид това, Стейси. Искаше да го попита защо е донесъл това нещо.
	— Благодаря ти, Пола, но появата на Сам все пак не ме е лишила от дар слово — Карол докосна рамото на Пола и се усмихна, за да не прозвучат думите й прекалено остро. — Та както каза Пола, Сам, защо си донесъл това нещо?
	Сам тръсна процесора на масата и го потупа.
	— Това нещичко е машината, за която Найджъл Барнс се кълнеше, че не съществува — той посочи с пръст Стейси. — И сега ти имаш шанс да намериш необходимото, за да го приберат за убийството на жена му.
	— Аз все още не разбирам за какво става дума — каза Карол, съзнавайки, че всъщност нямаше предвид да каже точно това и че е почти готова да прости на Сам закъснението. Ясно й беше, че склонността на Сам да рискува и да работи като единак е опасна и че се отразява зле на солидарността в екипа, но й беше трудно да му се гневи безусловно. Прекалено много от неговите склонности, които го караха да се дели от групата, бяха именно тези, които тласкаха Карол така ожесточено напред в началото на кариерата й. Искаше й се само той по-скоро да излезе от фазата на голата амбиция и да осъзнае, че поговорката „пътуваш най-бързо, когато пътуваш сам“ невинаги отговаря на истината.
	Сам преметна сакото си през облегалката на един стол и седна на масата до компютъра.
	— Става дума за едно от студените досиета, шефе. Данута Барнс и петмесечната й дъщеричка изчезват през 1995 година. Изпарили се — нито едно от свидетелските обаждания, че са забелязани след това, не е било потвърдено. Навремето е преобладавало убеждението, че са били убити от съпруга на Данута, Найджъл.
	— Спомням си първоначалното следствие — обади се Кевин. — Нейните близки бяха категорични, че той е убил и нея, и бебето.
	— Абсолютно точно, Кевин. Той не искал детето, а и двамата постоянно се карали за пари. Криминалистите преровили къщата от мазето до тавана, но не успели да открият дори едно-единствено петно кръв. Не били открити трупове. Освен това гардеробът бил достатъчно опразнен, за да се потвърди неговата теория, че жена му просто е избягала с бебето. — Сам сви рамене. — Не мога да ги виня, прехвърлили са всички съществуващи възможности.
	— Не съвсем всички, струва ми се — каза Карол и изкриви устни в лека, иронична усмивка. — Хайде, Сам, знаеш, че умираш от нетърпение да ни кажеш за какво става дума.
	— Знаеше ли какво точно търсиш? — попита Кевин.
	Сам почука с пръст по слепоочието си, обръщайки се към него.
	— Всъщност да. Навремето, през 1997, един от лаборантите, обработвали местопрестъплението, се оказал с по-набито око и забелязал, че мониторът и клавиатурата не отговарят на самия компютър — различни модели, различен цвят. Найджъл Барнс се клел, че ги е купил точно такива, но кандидатът за поста на Стейси знаел, че Барнс лъже, тъй като точно този модел монитор и клавиатура се продавали по интернет, и то само в комплект с компютър. Стигнал до извода, че в даден момент в къщата трябва да е имало друг компютър. Но новите собственици твърдели, че когато се нанесли, в къщата нямало абсолютно нищо. Стиснатото копеле отвъртяло дори електрическите крушки, свалил бил и батериите от противопожарната инсталация. — Сам изкриви лице в театрално тъжна гримаса. — И аз реших, че нещата са приключени.
	— Докато тази сутрин телефонът ти иззвънял — подсказа Пола. Междувременно те всички знаеха какви реплики да подхвърлят, когато си разказваха един на друг приключенията.
	— Точно така. Оказа се, че новите собственици решили да разчистят основно мазето, което включвало и остъргване на старата мазилка — били всъщност покрити с мазилка шперплатови плоскости, и познайте какво било скрито зад една от тях!
	— Нима е възможно — старият компютър! — Пола вдигна ръце в пародия на учудване.
	— Старият компютър — Сам улови погледа на Стейси и й смигна. — И ако в него има скрити някакви тайни, всички знаем коя е жената, която може да ги разкрие.
	— Не мога да повярвам, че не го е унищожил — намеси се Кевин. Морковеночервените му къдрици пробляснаха на светлината, когато той поклати невярващо глава.
	— Вероятно е бил убеден, че е изчистил харддиска — каза Стейси. — По онова време много хора не са разбирали колко много данни остават недокоснати, когато преформатираш диска.
	— Дори така да е, човек би си помислил, че ще го вземе със себе си. Или че ще го изхвърли на някое сметище. Или че ще го даде например на някоя от онези благотворителни организации, които рециклират стари компютри за Африка.
	— Мързел или арогантност — можем само да предполагаме кое от двете. Слава богу за тези две качества, те са нашите най-добри приятели — Карол стана. — Добра работа си свършил, Сам. А през предстоящите три месеца ще ни трябва да бележим колкото е възможно повече подобни положителни резултати. — Израженията на подчинените й варираха от недоумение до примирение. — Нашият нов началник на полицията оценява екипа за разследване на особено тежки престъпления като излишен лукс. Счита, че не работим пропорционално на отделените за нас средства, защото се занимаваме със студени досиета, когато нямаме текущо разследване. И че нашите таланти трябвало да бъдат на разположение на цялата криминална полиция, без ограничения.
	Незабавната реакция се изрази в безразборни възклицания, нито едно от които не изразяваше и минимално съгласие с позицията на Блейк. Гласовете им постепенно заглъхнаха, и се чу ясно последното, което каза Сам:
	— Задник.
	Карол поклати глава.
	— С това няма да си помогнем, Сам. Аз искам да се върнем към рутинната полицейска работа също толкова малко, колкото и всеки от вас. Обичам работата си с вас, харесва ми начинът, по който организираме нашите разследвания. Харесва ми, че си позволяваме оригинален и творчески подход. Но не всеки е в състояние да оцени това.
	— Така е, когато работиш в организация, която възнаграждава зачитането на йерархията. При нас не харесват утвърждаването на индивидуализма — каза Пола. — Такива, каквито сме всички — непригодни за колективен начин на живот, винаги ще бъдем обект на критика.
	— Би могло да се предположи, че ще ни оценят по достойнство, като вземат предвид колко случаи сме решили — каза нажалено Кевин.
	— Не, защото, когато ги сравняват с нас, работата им изглежда по-неефективна — отвърна Карол. — Така да е. Разполагаме с три месеца, за да докажем, че екипът за разследване на особено тежки престъпления е най-подходящата структура, в която можем да реализираме това, което умеем да вършим най-добре. Знам, че всеки от вас се раздава стопроцентово във всяко разследване, с което се заемем, но очаквам от вас да намерите нещо допълнително, за да ми помогнете да оправдая нашето съществуване.
	Всички се спогледаха. Кевин се изправи и бутна стола си назад.
	— Зарежи питиетата, шефе. По-добре да се хващаме на работа, нали?


	Глава 6

	Дъждът продължаваше да се лее, когато Алвин Амброуз пристигна да вземе шефа си от аутопсията на Дженифър Мейдмънт. Отдавна бе изчезнала и последната възможност да се открият някакви следи на местопрестъплението. Единственият източник на физически улики, подсказващи нещо за съдбата на Дженифър, беше тялото на самото момиче. Инспектор Патърсън дотича до колата, сгушил глава между раменете си в опит да се предпази от ледените ухапвания на дъжда, и се отпусна тежко на предната седалка. Лицето му бе сгърчено в гримаса на неприязън, сините му очи бяха почти невидими под подпухналите от безсъние клепачи. Амброуз не можеше да прецени дали неприязнената гримаса е предизвикана от лошото време или от приключилата аутопсия. Той кимна към картонената чаша с кафе в поставката за чаши и поясни:
	— С обезмаслено мляко е.
	Не че Патърсън имаше нужда да става по-слаб, отколкото си беше.
	Той се поотърси.
	— Благодаря, Алвин, но стомахът ми не би го понесъл. Изпий го ти.
	— Как мина? — попита Амброуз, докато насочваше колата към изхода на паркинга.
	Патърсън дръпна рязко колана и го закопча с ожесточение.
	— Никога не е приятно, нали знаеш. Особено когато е дете.
	Амброуз благоразумно се отказа да задава още въпроси. На Патърсън му трябваше време да се посъвземе, да подреди мислите си, и после вече щеше да сподели това, което според него помощникът му трябваше да знае. Наближаваха главна улица и Амброуз спря.
	— Накъде?
	Патърсън се поколеба — никога не прибързваше с решенията.
	— Появи ли се нещо ново, докато бях тук?
	Бяха се натрупали доста неща, куп дреболии без особено значение, които по-нископоставените служители в отдела щяха да успеят да обработят, докато станеше време за чай. Една от ролите, които Амброуз изпълняваше в тяхното партньорство, бе да пресява всичко постъпващо в отдела и да преценява кое е достойно за вниманието на Патърсън. Тази отговорност го безпокоеше в началото, когато Патърсън го избра за свой непосредствен помощник, но Амброуз скоро се убеди в точната си преценка, на която можеше да се вярва. Фактът, че Патърсън бе съумял да отчете това още преди самият Амброуз да го осъзнае, затвърди уважението на подчинения към шефа му.
	— Нищо, с което да трябва да се заемете вие — отвърна Амброуз.
	Патърсън въздъхна, хлътналите му страни се издуха и хлътнаха отново.
	— Да идем да видим родителите й тогава.
	Амброуз навлезе с колата в потока от автомобили, опитвайки се да си състави наум най-подходящия маршрут. Още преди първия завой Патърсън започна да говори. Амброуз си каза, че това е необичайно скоро за шефа му — явно доказателство, че смъртта на Дженифър Мейдмънт го е потиснала дълбоко.
	— Причината за смъртта е задушаване. От найлоновия плик, нахлузен на главата й и залепен стегнато с лепенки около шията й. Няма абсолютно никакви признаци да се е съпротивлявала. Не е удряна по главата. Няма драскотини, синини, няма кръв или кожа под ноктите — той подбираше внимателно думите си, които падаха бавно и тежко като олово.
	— Звучи така, сякаш е била упоена.
	— Така изглежда — изражението на Патърсън се промени, потиснатостта отстъпи място на гняв. Две тъмночервени петна избиха на бузите му, устните му се обтегнаха, оголвайки зъбите. — Разбира се, сигурно ще минат цели шибани седмици, докато получим резултатите от токсикологията. Казвам ти, Алвин, начинът, по който се практикува съдебна медицина в тази страна, е просто подигравка. Дори скапаната система на националното здравеопазване е по-бърза. Като отидеш при личния си лекар за пълна кръвна картина, след колко време си получаваш резултатите? Две денонощия, нали?
	А за да получим резултат от токсикологията, се е случвало да чакаме и шест седмици. Ако шибаните политици наистина искат престъпността да намалее, а броят на разкритите престъпления да се увеличи, би трябвало да насочат повече пари към съдебната медицина. Безумно е да можем да ползваме съвременни технологии само за един крайно ограничен процент от случаите. И дори когато счетоводителите ни го позволят, анализите отнемат цяла шибана вечност. Хората от съдебна медицина би трябвало да помагат на разследването, а не само да потвърждават, че сме заловили истинския престъпник. Тези филми — „Да събудиш мъртвите“ и „От местопрестъплението“ — седя пред телевизора и имам чувството, че гледам някаква страховита черна комедия. За това, което виждам в един епизод, аз би трябвало да изразходвам целия си бюджет за годината.
	Тази реч беше добре позната, една от няколкото, които Патърсън произнасяше всеки път, когато преживяваше тежко бавния ход на някое разследване. Амброуз разбираше, че това, което шефът му критикуваше, всъщност не е толкова важно. Това, което го караше да говори така, бе убеждението му, че се е провалил в опита да постигне някакъв напредък, който би могъл да помогне на опечалените близки да преодолеят мъката си. Тласкаше го съзнанието, че не е застрахован от грешки. И нищо, което Амброуз би казал, не можеше да накара някой от двамата да приеме по-леко тези мисли.
	— Разкажете ми — беше единственото, което изрече той, след като помълча доста, изчаквайки Патърсън да се съвземе. — Какво още каза докторът?
	— По всичко личи, че обезобразяването на гениталната област е дело на неопитен човек. Ползван е много остър нож с дълго острие. Вероятно нищо нетрадиционно — може да е обикновен кухненски нож за рязане на месо. — Патърсън не се и опита да прикрие потреса си. — Този човек е забил ножа във вагината и го е въртял. Докторът предполага, че може да се е опитвал да унищожи всичко — от срамните устни до матката. Но не е разполагал с необходимите умения.
	— Значи най-вероятно търсим човек, който няма нищо общо с медицината — каза Амброуз, привидно спокоен и невъзмутим както винаги. Но дълбоко в себе си той чувстваше познатото глухо надигане на гнева, на онази ярост, която се беше научил да овладява още като тийнейджър, когато всеки си мислеше, че едро, цветнокожо момче като него надали ще откаже да участва в някое сбиване. Защото знаеше, че ако се подаде на гнева си, по един или друг начин все той ще излезе виновен. По-добре беше яростта да го изгаря отвътре, отколкото да носи последиците на чуждото желание за себедоказване — тази позиция той поддържаше и по отношение на учители и родители. Затова и се научи да се боксира, научи се да потиска пристъпите на ярост със силата на дисциплината, придобита на ринга. Би могъл да стигне до върха, всички го казваха. Но пълното поражение на противника никога не му бе доставяло удоволствие — поне не такова, че да превърне това занимание в начин да си изкарва хляба.
	— Докторът каза, че не би поверил на този човек дори разрязването на печена пуйка — въздъхна Патърсън.
	— Някакви признаци за сексуално насилие? — Амброуз включи мигача, за да завие по улицата, на която се намираше домът на семейство Мейдмънт. Знаеше, че Патърсън обожава своята Лили. В това преследване той нямаше да прояви нито милост, нито съжаление — особено ако убиецът освен всичко останало бе изнасилил жертвата си.
	— Невъзможно е да се прецени. Няма анални травми, не е открита сперма нито в устата, нито в гърлото й. Ако наистина имаме късмет, може да се намери нещо в образците, пратени в лабораторията. Но не разчитай прекалено много на това.
	Колата спря. Когато го забелязаха, глутницата журналисти, които се навъртаха около къщата, се оживиха и се струпаха пред входната врата.
	— Хайде, да му се не види, започна се — процеди Патърсън. — А при това повечето от тях не ги бива за нищо. — Той започна да си пробива с усилие път през тълпата, следван от Амброуз, мърморейки: — Без коментар.
	— Отнесете се с разбиране към семейството — каза Амброуз, разперил ръце пред журналистите, за да не им позволи да последват шефа му, който се упътваше към къщата. — Не ни губете времето, принуждавайки ни да викаме униформени колеги, за да ви накарат да се махнете от тук. Ако си отидете сега, ще видя какво може да се направи по въпроса за среща на родителите с пресата, става ли?
	Знаеше, че молбата му е безсмислена, но поне можеше да направят нещо, та присъствието им да не е толкова натрапчиво на първо време. А и масивната му фигура усилваше въздействието на думите му.
	Когато Амброуз стигна до прага, Патърсън вече влизаше. Човекът, който държеше вратата отворена, при други обстоятелства би могъл да мине за красив. В тъмната му, гъста коса се виждаха сребърни нишки. Имаше правилни черти, външните ъгли на сините му очи бяха леко смъкнати надолу — нещо, което жените намират за очарователно. Но точно днес Пол Мейдмънт изглеждаше изпит и съсипан почти като скитник по улиците. Небръснат, разчорлен, с изпомачкани дрехи, той се взираше със зачервените си очи в тях и като че ли напълно бе изгубил представа от изискванията на обичайното общуване. Амброуз не се и опитваше да си представи какво е да слезеш от самолета убеден, че ти предстои да се прибереш при семейството си, а вместо това да откриеш, че животът ти е непоправимо съсипан.
	Шами Пател се навърташе неуверено зад Мейдмънт. Тя ги беше представила един на друг.
	— Съжалявам, че не успях да отворя вратата, бях в кухнята и правех чай — бе добавила тя.
	Амброуз би могъл да й обясни, че Патърсън не се впечатлява от извинения, но моментът не беше подходящ.
	Влязоха един след друг в дневната и насядаха.
	— Малко чай би се отразил добре на всички ни, Шами — каза Амброуз.
	Тя кимна и излезе.
	— Извинете, че не можах да ви посрещна на летището — каза Патърсън. — Но имах други задължения. Свързани със смъртта на Дженифър, нали разбирате.
	Мейдмънт поклати глава.
	— Нямам никаква представа от това, което вършите вие, иска ми се само да го свършите колкото е възможно по-бързо. Да откриете човека, който е извършил това. Да му попречите да съсипе още някое семейство.
	Гласът му изневери и той се покашля шумно.
	— Как е жена ви? — попита Патърсън.
	Мейдмънт пак се покашля.
	— Тя е… Тук беше лекарят. Даде й нещо, за да заспи дълбоко. Съумяла е някак да не рухне, докато се прибрах, но после… е, по-добре е, че сега не съзнава нищо. — Той притисна ръцете си с разперени пръсти към лицето си и стисна здраво, сякаш се опитваше да смъкне кожата. Гласът му долиташе леко приглушено иззад дланите. — Иска ми се да можеше изобщо да не се връща в съзнание. Но ще трябва да се събуди. А когато се събуди, нищо няма да се е променило.
	— Не намирам думи, за да изразя съчувствието си — поде Патърсън. — Аз имам дъщеря почти на същата възраст. И знам какво означава тя за мен и за жена ми.
	Мейдмънт плъзна пръсти надолу по лицето си и се взря в тях, а по лицето му се затъркаляха сълзи.
	— Тя е единственото ни дете. Не можем да имаме други, предвид възрастта на Таня. Това е краят, за нас всичко свърши. Досега бяхме семейство, сега сме просто двойка. — Гласът му затрепери и секна. — Не знам как ще преодолеем това. Не го разбирам. Как е възможно да се е случило? Как е възможно някой да е сторил това с детето ми?
	Шами влезе отново в дневната, понесла поднос, отрупан с димящи чаши чай, мляко и захар.
	— Ето го и чая — каза тя и се зае да поднася чашите. Този съвсем ежедневен ритуал внесе промяна в атмосферата и даде възможност на Патърсън да продължи разговора.
	— Според Клеър Дженифър казала, че е имала намерение да изпече кейк по случай вашето прибиране у дома. Че искала да отиде до кооперативния магазин, за да купи шоколад за него. Тя постъпваше ли така обикновено? Имаше ли обичая да прави кейк, когато се прибирахте от път?
	Мейдмънт беше озадачен.
	— Никога не го е правила. Нямах представа дори, че знае как се пече кейк. — Той прехапа долната си устна. — Ако не го беше направила, ако беше отишла у Клеър, както е била казала…
	— Не сме убедени, че тя е казала истината и на Клеър — каза меко Патърсън. Амброуз винаги се впечатляваше от внимателното отношение на Патърсън към хората, потънали в сянката на насилствената смърт, сполетяла някой от близките им. „Деликатност“ беше единственото определение, подходящо за начина, по който той се държеше с тях. Сякаш, съзнавайки колко страшен бе ударът, който тези хора бяха понесли, той не искаше да утежнява допълнително положението им. Патърсън можеше да бъде суров, да задава въпроси, които биха затруднили Амброуз. Но суровостта му прикриваше едно постоянно съобразяване с мъката на хората. Патърсън изчака човекът срещу него да осъзнае смисъла на думите му, после продължи:
	— Питахме се дали тя не е използвала тази история като предлог, за да не я разпитва Клеър къде отива. Но трябваше да чуем и вашето мнение, да разберем дали тя е имала обичая да постъпва така, когато сте се прибирали от път.
	Мейдмънт поклати глава.
	— Никога не е правила нищо подобно. Ако отсъствах повече от няколко дни, обикновено излизахме някъде на вечеря, за да отпразнуваме прибирането ми. Обикновено в китайски ресторант, Дженифър обичаше най-много китайска храна. Никога не е правила кейк за мен. — Той потръпна. — Никога няма да направи и занапред.
	Патърсън почака малко, после каза:
	— Преглеждахме компютъра на Дженифър. Доколкото разбирам, те двете с Клеър са прекарвали много време онлайн — и когато са били заедно, и поотделно. Наясно ли сте с това?
	Мейдмънт стискаше здраво чашата си като човек, застрашен от премръзване. Той кимна.
	— Всички деца го правят. Дори да се опиташ да ги възпреш, винаги намират начин. Затова поговорихме със семейство Дарси и се споразумяхме с тях да наложим родителски контрол на компютрите на момичетата. Това е ограничение на сайтовете, които могат да посещават.
	„Само донякъде“, каза си Амброуз.
	— Много често е влизала в РигМароул — каза той, поемайки щафетата на разпита. Двамата с Патърсън работеха заедно толкова отдавна, че дори не им се налагаше да обсъждат предварително тактиката си. Знаеха инстинктивно как да си прехвърлят незабелязано топката. — Социалната мрежа. Разговаряла ли е някога с вас за това?
	Мейдмънт кимна.
	— В нашето семейство всички сме много открити един с друг. Опитваме се да не натрапваме на Дженифър родителския си авторитет. Винаги се стараем да обсъждаме нещата, да й обясним причините, поради които не й позволяваме нещо, или не одобряваме нечие поведение. Така успяхме да съхраним контакта си с нея. Струва ми се, че тя разговаряше с нас по-често, отколкото повечето тийнейджъри с родителите си. Поне така мисля, съдейки по това, което наши приятели и колегите ми са разказвали за общуването с техните деца.
	Както често се случва с близките на внезапно починал човек, докато говореше за мъртвата си дъщеря, Мейдмънт сякаш успяваше за кратко време да се изолира от съзнанието за своята скръб.
	— И какво разказваше тя за РигМароул — попита Патърсън.
	— Харесваше й — и на нея, и на Клеър. Дженифър казваше, че така успяла да намери много приятели, които харесвали същите телевизионни предавания и същата музика като нея. Аз самият имам профил в РигМароул. Знам как функционира. Това е доста приемлив начин да установиш контакт с хора, които споделят интересите ти. При това филтрите им са доста добри. Много е лесно да изключиш от групата някой, който е неподходящ или нарушава ограниченията, в рамките на които останалите се чувстват комфортно.
	— Да е споменавала някога събеседник с инициали ZZ. Зед Зед или може би Зи Зи?
	Мейдмънт плъзна палец и показалец по клепачите си, после стисна с тях горната част на носа си. Пое си дълбоко дъх, после издиша.
	— Не, сигурен съм. Но може би ще е по-добре да питате Клеър за такива подробности. Защо питате? Да не би това да е някой, който я е преследвал?
	— Доколкото можем да преценим, не става дума за това — каза Амброуз. — Но успяхме да възстановим някои разговори, които тя е водила с този човек. Като че ли ZZ намеква, че той или тя знае някаква тайна на Дженифър. Споменавала ли е тя нещо подобно пред вас или пред съпругата ви?
	Мейдмънт го погледна неразбиращо.
	— Нямам представа за какво говорите. Разберете, Дженифър не е трудно дете. Честно казано, тя води доста защитен живот. Кажи-речи никога не ни е давала поводи за притеснение. Знам, че много пъти сте чували такива думи, произнесени от родители, които са се опитвали да представят детето си като ангелче. Не казвам такова нещо. Казвам само, че тя е спокойно дете. Не е надраснала годините си, а по-скоро обратното. Ако има тайна, тя не би била свързана с нещата, за които мислите. Нито с наркотици, нито със секс или нещо подобно. Би могло да бъде детинско влюбване, някаква подобна глупост. Не и нещо, което би могло да доведе до убийството й.
	С произнасянето на тази дума действителността заля като вълна Мейдмънт, и той се огъна под тежестта й. По страните му отново започнаха да се стичат сълзи. Шами безмълвно се пресегна към една кутия с хартиени носни кърпички и пъхна няколко в ръката му.
	Амброуз си каза, че тук вече не могат да узнаят нищо, което би им било от полза — не и днес. А може би никога. Той хвърли поглед към шефа си, който кимна едва забележимо.
	— Съжалявам — каза Патърсън. — Ние трябва да тръгваме. Искам да знаете, че полагаме всички усилия за решаването на този случай. Но въпреки това ще имаме нужда и от вашата помощ. Може би ще успеете да разберете от жена си дали Дженифър е споменавала пред нея нещо за ZZ. Или за някакви свои тайни. — Той се изправи. — Ако имате нужда от нещо, детектив Пател е на ваше разположение. Ще поддържаме връзка с вас.
	Амброуз го последва вън от къщата, питайки се колко ли време ще мине, докато Пол Мейдмънт ще бъде в състояние да не мисли за убитата си дъщеря поне в продължение на пет минути.


	Глава 7

	Тони оглеждаше дневната си и си казваше, че тя е много подходящо доказателство на втория закон на термодинамиката — ентропията в една затворена система винаги нараства. Не му беше много ясно как става това, но като че ли купчините започваха да растат всеки път, когато им обърнеше гръб. Книги, разпечатани текстове, аудиодискове и дискове с филми, компютърни игри, джойстикове и списания — всичко това беше поне донякъде разбираемо. Но останалите неща — той наистина нямаше представа как се бяха озовали тук. Кутия от мюсли. Кубче на Рубик. Малка купчинка червени ластици. Шест чаши за чай. Една тениска. Торбичка с емблемата на книжарница, която със сигурност никога не беше посещавал. Кибритена кутия и две празни бутилки от бира, които не си спомняше да е купувал.
	За миг обмисли възможността да разчисти стаята. Но какъв смисъл би имало. Повечето съставни части на този хаос нямаха определено място другаде в къщата, следователно той просто би пренесъл бъркотията на друго място. А междувременно безпорядъкът във всяка стая бе придобил своя специфичен облик. Кабинетът, спалнята, стаята за гости, кухнята и трапезарията изразяваха различни аспекти от присъщата за него бъркотия. В банята положението не беше чак толкова лошо, но пък и престоят му в нея беше чисто функционален. Не беше от хората, които четяха в тоалетната или работеха, лежейки във ваната.
	Когато купи тази къща, си бе казал, че тук има достатъчно място да прибере притежанията си, без те да преливат в такива неконтролируеми изблици на хаос. Бе накарал да боядисат цялата къща в кремаво и дори бе подбрал и купил цял куп фотографии в рамки — все градски пейзажи от Брадфийлд, които едновременно будеха интереса му и му действаха успокояващо. В продължение на около два дни къщата бе изглеждала доста стилно. А сега Тони се питаше дали не съществува възможност за формулиране на закон на Паркинсън за термодинамиката: ентропията се разраства, запълвайки всички свободни пространства.
	Навремето беше толкова убеден, че пространството, с което разполага, е повече от достатъчно, че веднага след като се нанесе, реши да превърне учудващо просторния и светъл приземен етаж в самостоятелно жилище. Имаше намерение да го дава под наем на преподаватели, дошли на работа по академичен обмен в университета в Брадфийлд, или на млади лекари, дошли на шестмесечна специализация в болницата „Брадфийлд Крос“. Нищо дългосрочно, нищо, което би могло да засегне личния му живот.
	Но вместо това негова наемателка стана Карол Джордан. Решението беше съвсем спонтанно. По онова време тя живееше в Лондон, беше се окопала в един стилен и елегантен апартамент в комплекса „Барбикан“ и не допускаше никого до себе си. Преди две години, когато Джон Брандън успя да я убеди да се върне към криминалистиката, тя не пожела да продаде апартамента си в Лондон, защото й се струваше, че купуването на жилище в Брадфийлд би било прекалено ангажиращо. Предполагаше се, че ще ползва приземния апартамент в къщата на Тони само временно. Но тази организация на живота устройваше и двамата учудващо добре. Всеки от тях внимаваше много да не се натрапва на другия. Но самото съзнание за близостта на другия беше достатъчно успокоително. Поне така си мислеше Тони.
	Отказа се от подреждането. И без това след няколко дни щеше да настане същия безпорядък. А той имаше по-важна работа. На теория това, че работеше на непълно работно време в психиатричната болница „Брадфийлд Мур“, би трябвало да му осигурява свободно време, през което да сътрудничи на полицията и да чете и пише статиите и книгите, благодарение на които поддържаше връзката с общността на своите колеги.
	На практика винаги се оказваше, че денонощието е прекалено кратко, особено ако включеше и времето, отделено на компютърните игри — той беше искрено убеден, че това занимание освобождава творческите сили на подсъзнанието му. Учудващо бе колко много привидно неразрешими проблеми можеха да се решат след един час, отделен на приключения редом с Лара Крофт, или на изграждането на средновековна империя в Китай.
	Напоследък положението се усложни, и то благодарение на Карол. Тя бе имала бляскавата идея, че една домашна игрална конзола „Уии“ би му помогнала да преодолее накуцването, останало след сблъсъка с един пациент, който бе разсякъл коляното му. „И без това прекарваш прекалено много време, изгърбен пред компютъра — бе казала тя. — Трябва да се стегнеш, а пък ми е ясно, че всякакви опити да те накарам да ходиш на фитнес са безсмислени. Една такава игрална конзола поне ще те накара да си размърдаш задника.“
	Оказа се права. Дори, за съжаление, прекалено права. Неговата лекуваща лекарка вероятно би одобрила продължителността на времето, което Тони прекарваше, тичайки тежко из дневната, в симулирани игри на тенис, боулинг или голф, или дори когато се забавляваше със сюрреалистични сражения с ексцентрично облечени зайци. Но се съмняваше, че редакторите, чиито срокове той можеше и да не успее да спази, биха споделили чувствата й.
	В момента, когато се канеше да унищожи предводителя на зайците в една престрелка по улиците на Париж, го прекъсна звукът на интеркома, който Карол бе инсталирала за връзка между апартамента на приземния етаж и горната част на къщата.
	— Знам, че си горе, чувам те как подскачаш насам-натам — гласът й отекна сред пращенето на връзката. — Мога ли да се кача, или си прекалено зает да се преструваш, че си брадфийлдският вариант на Рафа Надал?
	Тони се отдалечи от екрана, почти без да изпитва съжаление, и натисна копчето, което отваряше входната врата. Докато Карол се качи при него, той беше поставил джойстиковете на различните игри на място и бе успял да налее газирана минерална вода в две чаши. Карол взе своята със скептично изражение.
	— Това ли е най-доброто, което можеш да предложиш?
	— Да — заяви той. — Трябва да поддържам здравословно ниво на течности в организма си.
	Той мина покрай нея и се упъти обратно към дневната — ход, който имаше за цел да улесни съпротивата му.
	— Аз обаче нямам такива нужди. При това денят ми беше такъв, че имам пълното право да се почерпя — заяви неотстъпчиво Карол.
	Тони продължи напред.
	— И въпреки това дойде тук, с пълното съзнание, че се опитвам да те приуча да не пиеш толкова много. Постъпките ти са в пълен противовес на думите ти. — Той погледна през рамо към нея и се ухили, с надеждата, че няма да я засегне. — Хайде, ела да седнеш тук и да си поговорим.
	— Грешиш — очевидно раздразнена, Карол го последва и се отпусна рязко на дивана срещу неговия стол. — Тук съм, защото трябва да разговарям за нещо важно с теб. А не защото дълбоко в себе си бих предпочела да не пия.
	— Можеше да ме поканиш да сляза долу при теб. Или да предложиш да се срещнем някъде, където сервират алкохол — изтъкна Тони. Търсенето на аргументи беше досадно, но според него най-добрият начин да покаже колко много държи на нея бе да й помогне да стигне до състояние, в което наистина нямаше да изпитва нужда да пийне.
	Карол вдигна ръце.
	— Остави ме на мира, Тони. Наистина има нещо важно, което трябва да обсъдим.
	По всичко личеше, че тя говори сериозно. Именно затова му се искаше да я отучи да разчита на помощта на алкохола. При нея желанието да пийне замаскираше толкова много други неща — искрената й нужда да обсъди нещо сериозно с него, преживяванията от някой действително тежък ден — че на него му ставаше трудно да я разбира. А той преживяваше много тежко неспособността си да я разбере. Тони се облегна назад в стола си и се усмихна; сините му очи засияха в кръга светлина, хвърляна от стоящата наблизо лампа.
	— Хайде, давай. Излизам от ролята на досаден приятел и се превръщам в заинтригуван колега. Да не би това случайно да има някаква връзка с днешната ти среща с новия шеф?
	В отговор Карол се усмихна саркастично.
	— Улучи право в десетката. — Тя набързо му разказа за ултиматума, който Джеймс Блейк бе отправил към екипа й. — Всичко това е толкова нереалистично — раздразнението явно подкопаваше способността й да запазва хладнокръвие. — Ние зависим изцяло от това, което ще се случи през предстоящите три месеца. Какво се очаква от мен, да се надявам на някакви действително впечатляващи убийства, за да мога да докажа колко добри са наистина хората ми? Или да фалшифицирам доказателства, за да реша някой случай от студените досиета? Един специализиран екип за криминални разследвания не може да се подлага на стандартен анализ за бизнес ефективност.
	— Не, разбира се. Но в случая не става дума за това. В себе си той вече е взел решение. Този изпитателен период е пълна измама, поради причините, които ти току-що изтъкна. — Тони се почеса по главата. — Струва ми се, че положението ти е безизходно. Следователно поне можеш спокойно да продължиш да вземаш такива решения, каквито и без това неминуемо би взела.
	Той забеляза как раменете й се отпуснаха. Но тя знаеше, че не може да очаква от него нещо по-малко от пълна откровеност. Тръгнеха ли по друг път, взаимното доверие, което бяха градили в продължение на години, щеше да се разпадне по-бързо от зле опечен сладкиш. А тъй като никой от тях нямаше по-близък човек в живота си, те не можеха да си позволят такова нещо.
	— Именно от това се боях — въздъхна Карол. Отпи голяма глътка от чашата си и додаде: — Но това не е всичко.
	Тя сведе поглед към чашата си. Гъстата й, разчорлена коса падна пред лицето й и го скри.
	Тони притвори за миг очи и потърка с пръсти горната част на носа си.
	— Казал ти е вече да не ползваш услугите ми.
	Проницателността му накара Карол да трепне — тя изправи рамене и го загледа учудено.
	— От къде знаеш? Да не би Блейк да е разговарял и с теб?
	Тони поклати глава.
	— Това е като случая с кучето, което не излаяло през нощта*.
	[* В разказа на Конан Дойл „Силвър Блейз“ ключов елемент от дедукцията, благодарение на която Шерлок Холмс залавя виновника е фактът, че кучето не е лаяло през нощта: вниманието на детектива е привлечено не от събитие, а от неговата липса. — Бел.прев.]
	Карол кимна с разбиране.
	— Той отказа да разговаря с теб. Запознах ви, но той не пожела да установи контакт.
	— От което заключих, че вече не съм част от плановете му, били те работни или бюджетни — Тони се усмихна. — Не се безпокой за мен, има достатъчно други началници на местни полицейски подразделения, които продължават да считат, че моите хонорари са основателен разход.
	— Не се безпокоя за теб, а за себе си. И за екипа си.
	Той разпери ръце в жест, който изразяваше същото като свиване на рамене.
	— Трудно е да се противопоставиш на човек, който свежда всичко до това какво получава срещу парите си. А и действително аз не съм най-евтиният вариант, Карол. Напоследък вие обучавате собствени профайлъри. Шефовете ви са на мнение, че е по-добре да се следва американският модел — да се дава психологическа подготовка на ченгетата — вместо да се разчита на специалисти като мен, които пък нямат никаква представа от реалната полицейска работа.
	Само човек, който го познаваше така добре като Карол, би могъл да долови тънката ирония в тона му.
	— Е, да, така е, каквото плащаш, това и получаваш.
	— Някои от тези хора са доста добри.
	— От къде знаеш?
	Той се позасмя.
	— Нали аз съм един от тези, които ги обучават.
	Карол го изгледа стъписано.
	— Никога не си ми го казвал.
	— Предполагаше се, че не бива да се разгласява.
	— А защо ми го казваш сега?
	— Защото ако ще ти се наложи да работиш с някой от тях, би трябвало да знаеш, че те са имали възможността да се обучават при някои от най-добрите специалисти в областта на профилирането. Нямам предвид само себе си, а и други хора от моята професия, които дълбоко уважавам. При това съзнанието на тези интелигентни млади хора не е претоварено с избор на различни терапии — те се съсредоточават точно върху тези аспекти на психологията, които са им необходими, и освен това в никакъв случай не са глупави. Дай им шанс. Не отхвърляй човека, с когото ще работиш, просто защото на неговото място не съм аз.
	Думите му имаха и друг контекст, който двамата осъзнаваха. За лош късмет моментът не беше никак подходящ Тони да припомня на Карол съществуването на онази връзка между тях, която присъстваше в основата на всички техни съвместни професионални начинания.
	Тя засенчи очите си с ръка, сякаш се пазеше от слънчеви лъчи.
	— Блейк се държа наистина злобно, Тони. Намекваше, че имам някакви нелицеприятни причини да ползвам услугите ти като консултант, спомена дори корупция. Знае, че живея в дома ти като наемател, и говореше така, сякаш между нас има и нещо друго, нещо долнопробно, което крием.
	Тя извърна глава и отпи още малко от водата.
	Трудно беше да се разбере защо човек, заемащ поста на Блейк, би решил да подкопава позициите на един от най-способните си служители, преди още да успее да се убеди на практика на какво е способна Карол. Но той бе успял да го стори, и не би могъл да подбере по-подходящ прицел за атаката си, дори да се бе съветвал със самия Тони. За всяка друга двойка с предистория като тяхната, предположението, че са любовници, би било напълно основателно. Но емоционалната връзка, която съществуваше между двамата от самото начало на професионалното им сътрудничество, така и никога не премина във физическа. От самото начало той беше разговарял откровено с нея за своята импотентност, проваляла систематично отношенията му с жените. Карол бе проявила достатъчно здрав разум да не си въобрази, че тя е жената, която може да промени състоянието му. Но въпреки негласното им споразумение да държат изкъсо чувствата си, беше имало мигове, когато съществуващото между тях привличане бе изглеждало достатъчно силно да преодолее неговия страх да не изпадне в унизително положение и нейната тревога, че не би била способна да скрие разочарованието си. Но всеки път пред тях се издигаха някакви препятствия. А като се има предвид на какви ужаси се натъкваха те в своя свят, тези препятствия обикновено не бяха лесни за преодоляване. Той никога нямаше да забрави единствения случай, когато тя си бе позволила да свали гарда заради него, и мракът, който нахлу в света им в резултат на това неблагоразумие.
	Известно време изглеждаше така, сякаш тя никога няма да успее да се измъкне от погълналата я бездна. А това, че все пак успя, според Тони не се дължеше на неговите усилия, а на нейната привързаност към професията й. Тони се съмняваше, че Блейк разполага с някаква реална информация за общото им минало, но клюкарите явно го бяха снабдили с достатъчно материал, който да използва срещу Карол. Фактът, че такова нещо бе възможно, будеше у него ненавист.
	— Тъпо копеле — каза Тони. — Би трябвало да изгражда у хората привързаност към себе си, а не да отблъсква такива като теб. — Той се усмихна леко. — Не че има кой знае колко хора като теб.
	Тя се поразмърда на мястото си. Тони предположи, че вероятно в този момент съжалява, че не пуши, за да се прикрие зад някакво занимание.
	— Може би е време да обмисля изнасянето си от тук. Искам да кажа, нали се бяхме разбрали, че това е само временно решение, докато реша дали наистина искам да се върна окончателно в Брадфийлд. — Тя повдигна леко едното си рамо. — Докато взема решение дали все още искам да бъда ченге.
	— Доколкото виждам, си взела решение и по двата въпроса — каза той, опитвайки се да прикрие тъгата, която събуди у него предложението й. — Разбирам защо би искала да си намериш място, което да бъде твое. Да разполагаш с малко повече пространство. Но не си внушавай, че се налага да напуснеш заради мен. — Усмивката му излезе малко крива. — Почти свикнах с мисълта, че наоколо винаги има някой, от когото мога да взема мляко назаем.
	Карол се усмихна измъчено.
	— За теб аз съм само това, нали? Човек, от който можеш да си поискаш мляко посред нощ?
	Настана дълго мълчание. После Тони отвърна:
	— Понякога ми се иска нещата да бяха толкова прости — и заради мен самия, и заради теб. — Той въздъхна. — Наистина не искам да се изнасяш, Карол. Особено сега, след като вече няма да работим заедно. Ако живеем на различни места, вече почти няма да можем да се виждаме. Не ме бива да поддържам контакти с хората, а и твоето работно време е просто безумно. — Той се изправи. — Е, какво ще кажеш за една чаша вино?


	Гари Харкъп облиза мазнината от пръстите си, а после избърса ръце в джинсите си. Пицата беше изстинала още преди три часа, но той не беше забелязал. Ядеше по навик, ядеше, когато имаше нужда да прекъсне за малко работата си и да помисли, ядеше просто защото имаше около себе си храна. Изобщо не можеше да става дума за наслада от храната. Харесваше му да живее в свят, в който храната му се доставяше у дома, двайсет и четири часа в денонощие, без разлика дали денят бе работен или почивен, и за целта дори не му се налагаше да вдигне телефона. Едно кликване с мишката му осигуряваше китайска, индийска, тайландска храна или пица. Имаше дни, в които напускаше мястото си пред компютъра само за да получи доставената храна или да отиде до тоалетната.
	За средите, в които се движеше, животът на Гари съвсем не беше необичаен. Ежедневието на повечето хора, които познаваше, беше някаква вариация на неговото собствено. От време на време им се налагаше да излязат, примижавайки, на дневна светлина, за някоя среща с клиент очи в очи, но те избягваха такива неща, ако им беше възможно. Ако хората като тях бяха отделен вид, вероятно биха изчезнали от лицето на земята само след две поколения.
	Гари обичаше своите машини. Обичаше да се движи във виртуалния свят, да се скита из времето и пространството, без изобщо да му се налага да напуска малкия си, вмирисан апартамент, уютен като майчина утроба. Изпитваше дълбоко удовлетворение, когато успяваше да реши проблемите на клиентите си, но познаваше и горчивото разочарование на някой и друг провал.
	Да вземем например тази работа за полицията на Уест Мърсия. Голяма част от това, което искаха от него, беше просто въпрос на продължителни изчисления. Например откриването на местонахождението на някой компютър. За тази цел трябваше просто да въведеш информацията и да оставиш софтуера да си свърши работата. И петгодишно дете би се справило.
	Но да се ровиш из разпилените останки от изтрити файлове беше нещо различно. Да измъкваш отделни фрагменти, да преценяваш кой откъде е, да ги сглобяваш като части на разпилян пъзел — това вече беше сериозна работа. Още след първия повърхностен оглед той беше принуден да признае, че софтуерът, с който разполагаше, няма да се справи с такава задача. Имаше нужда от нещо по-добро — и знаеше точно къде може да го намери. През годините, докато работеше в тази зона на здрача, Гари беше изградил мрежа от необходими контакти и съюзници. Повечето от тях не би разпознал, ако ги срещнеше лице в лице, познаваше ги по никове, във виртуалната им идентичност. За това, от което се нуждаеше днес, му беше необходим Уорън Дейви. Уорън, човекът, който почти винаги беше в състояние да осигури необходимото. Ако ставаше дума за повелители на виртуалната вселена, Уорън беше един от първите сред тях. С Гари се познаваха от много отдавна, още от зората на интернет, когато единственият начин за контакт между тийнейджъри като тях бяха форумите, населени от хакери, откачалки и компютърни ентусиасти. Гари беше убеден, че тъкмо Уорън е човекът, който му трябва.
	Реши да напише набързо един мейл и после да вземе душ. Като че ли бяха изминали два дни, откакто се къпа за последен път, и беше започнал да чувства сърбежи по местата, на които човек, залепнал за стола пред компютъра, неминуемо се изпотява.
	Когато се върна на мястото си, вече с чисти боксерки и тениска, отговорът го очакваше. Каза си, че на Уорън винаги може да се разчита. Не само че беше един от най-талантливите в занаята, но не беше и стиснат. Благодарение на Уорън Гари разполагаше с голяма част от софтуера, който му даваше свободен достъп до личната информация на хората.

	„Радвам се, че се обади, Гари. Не мога да мръдна от Малта, тук съм във връзка с инсталацията на някакви охранителни системи, но ми се струва, че разполагаме с нещо, което ще ти свърши работа. Мога да ти го осигуря на прилична цена. Нарича се Ravel и можеш да го свалиш от сайта на «Ди Пи Ес». Ползвай код TR61UPK, за да влезеш в системата, ще дръпнем сумата от картата ти в края на месеца както обикновено.
	Вярно е това, което пишеш, има нещо по-ново и лъскаво, предлагано от SCHEN, но то ще ти излезе около три пъти по-скъпо от Ravel. Знам, че в Брадфийлдската полиция го тестват, значи може и от Уест Мърсия да ти го уредят, когато започне да функционира.
	Успех с търсенето!“

	Загледан в екрана, Гари вдигна победоносно палец, обзет от облекчение, че ще съумее да представи нещо на Патърсън. Уорън беше свършил работа. Но колкото и добре осведомен да беше той, явно имаше доста наивни и оптимистични представи за тясното сътрудничество между отделните подразделения на полицията. Каквато и да бе сделката между полицията в Брадфийлд и SCHEN, Гари бе наясно, че полицията на Уест Мърсия няма да успее да се включи в нея. Всеизвестно бе, че SCHEN бдят изключително зорко над много скъпите си продукти. Гари ги познаваше от години. Знаеше дори ника на човека, който стоеше зад фирмата — Hexadex. Но така и не бе успял да се добере до него. Единственото, което му беше известно, бе, че този човек е успял да развие някакъв фантастичен аналитичен софтуер, и че има някакво споразумение с ченгетата от Брадфийлд, защото все те тестваха всички разработки, свързани с борба с престъпността и предлагани от SCHEN.
	Гари въздъхна. Той беше лишен от онази творческа енергия, благодарение на която SCHEN печелеха луди пари, а и Уорън бе успял да натрупа немалко. Но поне разполагаше с определен брой постоянни клиенти, които не бяха в състояние да преценят, че той не е един от най-добрите в занаята. А благодарение на приятели като Уорън Гари можеше да се надява, че никога няма и да узнаят.


	Даниъл Морисън седеше отпуснато пред компютъра си. Сините му очи гледаха мрачно, ъгълчетата на широката му уста с пълни устни се бяха смъкнали надолу в кисела гримаса. Животът му беше такава шибана скука! Родителите му бяха същински динозаври! Баща му се държеше така, като че ли живееха в каменната ера, когато не е имало какво друго да се прави, освен да се ходи на футболни мачове и да се слушат плочи. Плочи, за бога! Добре де, ретро-винилът понякога беше готин, но не и нещата, които баща му въртеше на грамофона си. А пък как говореше за момичета… Даниъл подбели иронично очи и отпусна глава. Като че ли бяха някакви невинни куклички. Питаше се дали баща му има дори най-смътна представа какво правят момичетата през двайсет и първи век. Ако разбереше, щеше да му се изпържи тъпият мозък.
	Даниъл беше готов да се обзаложи, че всяко от момичетата, с които общуваше, знаеше за секса повече, отколкото смотаният му баща изобщо би могъл да си представи. Не знаеше дали да се смее или да плаче, когато баща му се опитваше да разговаря с него за „уважение“ и „чувство за отговорност“ към момичетата. Е, може и да не беше го направил все още, но беше стигал почти дотам и разполагаше с пълен набор ароматизирани и разноцветни презервативи в очакване на подходящия момент. Нямаше намерение да му натресат някакво ревящо хлапе — не, благодаря. Божичко! Беше се опитвал да обясни на баща си, че знае какво върши, но старецът като че ли не чуваше какво му се говори. Продължаваше да не го пуска да ходи по клубове и концерти с приятели. Казваше, че можело, само ако отидат заедно. Как ли пък нямаше да отиде на такова място, помъкнал със себе си загубения си баща. Да бе, ей сега.
	Обикновено майка му разрешаваше да върши почти всичко, което пожелаеше. Но напоследък и тя се беше превърнала в клонирано копие на баща му. Непрекъснато му говореше за домашни, че трябвало да работи по-съсредоточено и всякакви такива простотии. Даниъл никога не бе обръщал никакво внимание на домашните. Знаеше, че е достатъчно умен, за да се справи без усилия. Макар вече да не беше толкова лесно да се ориентира в някои предмети, които бе избрал за предстоящите изпити, все още се справяше по-добре от повечето си съученици, при това, без да му се налага да работи толкова усилено като тях.
	Още повече, че за това, с което той се надяваше да се занимава, не му бяха необходими никакви изпити. Даниъл вече беше избрал пътя си. Щеше да бъде комедиен актьор, най-голямата звезда на своето поколение. Щеше да бъде по-остър, по-смешен, хуморът му щеше да бъде по-черен от всичките му там „Малката Британия“, „Гавин и Стейси“ и „Пийпшоу“*, взети заедно. Щеше да издигне комедията до невъобразими висини. Всичките му приятели вече твърдяха, че никой не умее да ги разсмива по-добре от него. Когато се опита да сподели с родителите си нещо за своята амбиция, те също се бяха смели, но не с добро чувство. А пък все повтаряха: „Винаги можеш да разчиташ на нас“. Да бе.
	[* Малката Британия, Гавин и Стейси, Пийпшоу — популярни комедийни програми и сериали в Обединеното кралство. — Бел.прев.]
	С отвратена въздишка той отметна бретона, паднал ниско над очите му, и влезе в РигМароул. По това време на деня беше най-лесно да се свърже с КК. Вече няколко месеца си говореха онлайн. КК беше готин. Смяташе, че Даниъл е страхотен комик. И макар че и той беше на неговите години, познаваше разни типове от комедийните програми. Беше казал на Даниъл, че може да му помогне да се запознае с хора, които могат да го насочат към някое комедийно шоу. Даниъл беше достатъчно съобразителен да не настоява прекалено много, и ето че КК най-сетне узря. Скоро щяха да се срещнат, и тогава животът на Даниъл наистина щеше да се промени. Досега беше дрямал в сенките, но скоро щеше да бъде огрян от светлините на прожекторите.
	За такова нещо си струваше да се примири с някои странности на КК. Като това, че напоследък все говореше за някакви тайни. Когато се бяха преместили в самостоятелен разговор, беше започнал да дърдори, че знаел всичко за тайните на Даниъл. Знаел кой бил той всъщност. „Аз съм единственият човек, който знае кой си ти всъщност“, така беше казал. И то неведнъж. Като че ли Даниъл не знаеше кой е. Като че ли КК познаваше всички страни на живота му. Това малко безпокоеше Даниъл. Какво като бе разказал на КК доста неща за себе си, за мечтите си, за фантазиите си, че ще стане мегазвезда? Това все още не означаваше, че този тип е наясно с всичките му тайни.
	От друга страна, ако КК можеше да му помогне да стъпи на пътя към успеха, Даниъл беше готов да го остави да приказва каквото си ще. Като че ли това щеше да има значение, когато Даниъл започнеше да се явява по всички телевизии и в интернет.
	Той не би могъл да предположи, че ще стане известен по съвсем различни причини.


	Глава 8

	_Една седмица по-късно_
	Макар че ги препрочиташе за трети път, Алвин Амброуз бе изцяло погълнат от протоколите от разпитите на свидетели по случая „Дженифър Мейдмънт“. Съученици, учители, други деца, с които тя бе общувала в РигМароул. Полицейски служители от Дорсет до остров Скай, в Голуей и дори в един градец в Масачузетс бяха разговаряли с тийнейджърите, чиито реакции варираха от ужас до пълна паника, когато научаваха какво е сполетяло момичето, с което си пишеха. Амброуз вече беше пресял двукратно събраните сведения, нащрек за всяка фалшива нотка, която би могъл да долови, без да обръща внимание на шума на разговорите в общото помещение. До този момент нищо не беше привлякло вниманието му.
	Полицаите, водили разпитите, бяха инструктирани да питат за загадъчния ZZ, но и това не бе довело до нищо. ZZ се появяваше само в „Риг“; реакциите на учители, роднини и приятели, които не ползваха тази социална мрежа, не подсказваха, че са чували нещо за него. Тези, които бяха срещали ZZ онлайн, не можаха да кажат нещо повече от това, което полицията беше вече установила от разговорите на Дженифър. ZZ бе успял да се промъкне в нейния кръг, но без да издаде каквото и да било, с помощта на което би могъл да бъде идентифициран. А това беше невероятно вбесяващо.
	Нечия сянка падна върху бюрото му, той вдигна глава и видя Шами Пател, която имитираше почукване по несъществуваща врата.
	— Чук, чук — каза Шами и се усмихна смутено.
	След като си беше дала труда да го потърси, най-вероятно имаше да сподели нещо, което заслужаваше внимание. При това с тези щедри извивки на тялото и косата, която падаше на вълни до раменете й, тя беше и наслада за окото, а рядко можеше да се каже нещо подобно за хората, представляващи обичайното присъствие в общото помещение на криминалния отдел. Амброуз веднага я покани с любезен жест да седне на нестабилния сгъваем стол, поставен от едната страна на бюрото му.
	— Заповядай — каза той. — Какво става със семейство Мейдмънт?
	Когато стана ясно, че семейство Мейдмънт си оставаха един от малкото възможни източници на улики в разследването на убийството на дъщеря им, той се беше свързал с колегите на Шами от полицията на Уест Мидландс. Необходимо беше да се увери, че няма опасност тя да пропусне нещо важно. Но хората, с които се свърза, го успокоиха в това отношение. Казаха му, че Пател е вероятно най-подходящият човек за работа със семействата на жертвите. „Даже е прекалено добра, за да й възлагат да утешава опечалени, ако питаш мен — беше казал един от тях. — Питам се за какво й беше да ни напуска, за да работи с тикви като вас“.
	Пател седна, кръстосвайки добре оформените си крака. В движенията й нямаше никакво кокетство — Амброуз отчете този факт почти със съжаление. По принцип той беше доволен от брака си, но един мъж обича да се уверява, че жените го оценяват като подходящ за флирт.
	— Изтощени са — каза Шами. — Като че ли са потънали в зимен сън, за да съхранят малкото сили, които са им останали. — Тя сведе очи към ръцете си. — Виждала съм такова нещо и преди. Когато излязат от това състояние, най-вероятно ще насочат цялата си ярост към нас. Няма кой друг да поеме вината, и затова ние ще отнесем всичко, ако дотогава не сме открили човека, убил Дженифър.
	— А не се случва нищо подобно — отбеляза Амброуз.
	— Така изглежда. Какво става с резултатите от лабораторията по съдебна медицина? И там ли няма нищо?
	Амброуз сви масивните си рамене, така че шевовете на ризата му се изопнаха застрашително.
	— Имаме някои улики. Не такива, които могат да насочат диренето — с тях по-скоро може да се гради обвинение след като вече имаш заподозрян. Все още чакаме данни от компютърните специалисти, но с всеки изминал ден надеждите ни намаляват.
	— Така си мислех и аз — Пател прехапа долната си устна и се намръщи леко.
	— Да не би да си научила нещо от близките й? Затова ли дойде?
	Шами незабавно завъртя отрицателно глава.
	— Не. Иска ми се… просто… — тя се поразмърда смутено на стола си. — Моят приятел е детектив в полицията на Уест Мидландс. Казва се Джонти Сингх.
	Бяха само няколко думи, но напълно достатъчни, за да може Амброуз незабавно да си представи историята зад привидно необяснимото решение на Шами Пател да се премести в Устър. Добро момиче от благочестиво индийско семейство, спазващо традициите на хиндуизма. Родителите й вероятно са подготвяли брака й с някое добро момче от семейство на хиндуисти. А тя да вземе да се влюби в сикх. Или родителите й са научили и е имало семеен скандал, или тя е решила да дойде да работи тук, преди някое неподходящо лице да забележи нея и Джонти на последния ред в някой киносалон. Премествайки се в Устър, си е осигурила възможността да живее спокойно, без постоянно да се озърта.
	— Така… — каза предпазливо Амброуз, питайки се какво ли ще последва сега.
	— Нали помниш онази история в Брадфийлд миналата година? Убийството на футболиста и бомбата на стадиона?
	Като че ли някой би могъл да забрави толкова бързо този случай! Трийсет и седем души бяха убити, имаше стотици ранени, когато бяха взривени официалните ложи на стадиона „Виктория Парк“ по време на мач от Премиършип.
	— Помня.
	— Джонти беше въвлечен, макар и не пряко, в този случай. Преди атентата. Навремето той бе арестувал по друг повод един от първоначално заподозрените в убийството. Джонти продължи да поддържа връзка с човека, който го потърси по време на онова следствие — името му е Сам Еванс и работи в екипа за разследване на особено тежки престъпления към брадфийлдската полиция. Така или иначе, разказвах на Джонти колко сме изтормозени всички поради липсата на напредък в издирването на убиеца на Дженифър. Знам, че не би трябвало да говоря с него за това, но той е колега и знае, че не бива да го раздрънква…
	— Остави това — каза Амброуз. Струваше му се, че може да се довери на преценката на тази жена. — Какво предложи твоят детектив Сингх?
	— Каза ми, че брадфийлдските криминалисти работели с някакъв профайлър, който имал решаващ принос за многото им успехи.
	Амброуз се постара изражението му да не издаде неговия скептицизъм, но въпреки това детектив Пател го долови. Тя заговори по-бързо, думите й се прескачаха.
	— По всичко личи, че този човек е нещо изключително. Сам Еванс казал на Джонти, че е спасил живота на много хора, решавал случаи, с които никой друг не можел да се справи. Той е човекът, който ни трябва.
	— Шефът смята психологическото профилиране за шарлатанство — плътният глас на Амброуз прозвуча като далечен тътен.
	— А ти? Какво мислиш ти?
	Амброуз се усмихна.
	— Когато аз стана шеф, ще имам право на мнение. Сега просто няма смисъл.
	Детектив Пател беше разочарована.
	— Би могъл поне да се обадиш в Брадфийлд и да поговориш със Сам Еванс. Да видиш какво ще ти каже той.
	Амброуз се загледа в отрупаното си с документи бюро. Сви големите си ръце така, че те заприличаха на големи раковини, положени върху купчините хартия. Не обичаше да действа зад гърба на Патърсън, но понякога се налагаше да се използва задният вход. Той въздъхна и взе една химикалка.
	— Е, как се казва този профайлър?


	Когато влезе в общото помещение на екипа, Карол бе завладяна от смесени чувства при вида на подчинените си, вече насядали около масата за съвещания, готови за сутрешната оперативна. Гордееше се с тях, съзнавайки, че са готови да дадат всичко от себе си в опита да осигурят бъдещето си, но изпитваше и горчивина, породена от съзнанието, че опитът им е обречен на неуспех.
	— Какво става тук? — попита тя, насочвайки се към кафе машината. — Да не би да са преместили часовниците с един час напред, а аз да не съм разбрала?
	— Нали знаеш, шефе, обичаме да те държим в напрежение — каза Пола, която поднасяше на колегите си кутия с бисквити.
	Карол седна и духна лекичко в чашата с горещо кафе.
	— Точно от това се нуждая — не беше ясно дали има предвид кафето или държането в напрежение. — Е, да не би да има нещо в нощните отчети?
	— Да — каза Кевин, точно в момента, когато Сам казваше:
	— Не.
	— Е, кое от двете е?
	Сам изсумтя.
	— Отлично знаете, че ако детето беше цветнокожо и живееше с неомъжената си майка в общинско жилище, съобщението едва ли изобщо щеше да фигурира в отчетите.
	— Но то не е и съобщението е факт — възрази Кевин.
	— Поддаваме се на паниката, обзела семейството, защото са бели и заможни — каза презрително Сам. — Момчето е с някое момиче, или просто му е дошло до гуша от мама и тате и е решило да се упъти към светлините на големия град.
	Карол погледна учудено Сам. Той беше най-откровено амбициозният член на екипа й, и обикновено хукваше първи по всяка следа, която имаше потенциала да добави червени точки в професионалното му досие и да му осигури по-добри позиции. Да го чуеш да развива теории, явно свързани с класовата политика, беше все едно да пуснеш „Биг Брадър“ и да чуеш обитателите на къщата да обсъждат Айнщайновата теория на относителността.
	— Съществува ли възможност някой да ми обясни за какво говорите изобщо? — попита тя меко.
	Кевин погледна няколкото листа, които беше поставил пред себе си.
	— Съобщението е от Северния участък. Даниъл Морисън. Четиринайсетгодишен. Родителите му съобщават вчера сутринта, че е изчезнал. Не се прибрал цяла нощ, те изпаднали в ужас, но все пак предположили, че иска да демонстрира независимост. Обадили се на всичките му приятели, но не могли да научат от тях нищо, и затова предполагат, че е при някой, за когото не са чували. Може би приятелка, за която не е споделил нищо.
	— Предположението е логично — каза Карол. — Поне съдейки по това, което знам за момчетата на тази възраст.
	— Именно. Те се надявали да се свържат с него днес, когато отиде на училище. Но той не се появил и там. Тогава родителите му решили да ни се обадят.
	— Предполагам, че и оттогава няма никакви новини? И че затова онези от Северния участък ни го препращат?
	Карол протегна ръка и Кевин й подаде разпечатката.
	— Не, никакви. Не отговаря на мобилния си телефон, не отговаря на съобщения по електронната поща, профилът му в РигМароул не е активен. Според майка му той би допуснал такава изолация единствено ако е отвлечен или мъртъв.
	— Или пък не иска мама и тате да го открият при някое готино гадже — каза намръщен Сам и стисна упорито устни.
	— Не знам — поде замислено Кевин. — Момчетата на тази възраст обичат да се фукат със завоеванията си. Трудно ми е да повярвам, че би устоял да не сподели с приятели намеренията си. А в наши дни това означава общуване по РигМароул.
	— Така мисля и аз — каза Карол. — Предлагам Стейси да провери дали телефонът му е включен, и ако е включен, дали ще успеем да го локализираме.
	Сам се извърна малко встрани от масата и кръстоса крака.
	— Не мога да повярвам. Някакво свръхпривилегировано бяло момче решава да избяга от вкъщи, и ние се претрепваме да го открием. Чак толкова отчаяно ли ни се иска да подчертаем нашата незаменимост?
	— Очевидно — отвърна Карол остро. — Стейси, направи необходимите проверки. Пола, свържи се със Северната регионална полиция, за да разберем какво са предприели те и дали искат някаква помощ от нас. Виж дали ще успееш да ги убедиш да ни пратят някакви протоколи от разговори със свидетели. А между другото, Сам, струва ми се, че грешиш. И да беше цветнокожо дете от общинско жилище, стига самотната му майка да вземе присърце изчезването му, ние също ще го приемем сериозно. Не знам какво си си навил на пръста по този въпрос, но се откажи от това отношение, ако обичаш.
	Сам въздъхна, изду бузи, но кимна.
	— Както кажеш, шефе.
	Карол бутна листовете настрани и огледа насядалите около масата.
	— Има ли някакви други новини?
	Стейси се прокашля. Ъгълчетата на устата й бяха едва забележимо повдигнати нагоре. Според Карол тази физиономия при нея беше еквивалент на широка и крайно самодоволна усмивка у всеки друг.
	— Открих нещо — каза тя.
	— Да чуем.
	— Става дума за компютъра от някогашната къща на семейство Барнс, който Сам донесе — Стейси прибра кичур коса зад ухото си. — Положих доста усилия през изминалата седмица. Резултатите са много показателни. — Тя натисна няколко клавиша на лаптопа пред себе си. — Хората могат да бъдат удивително глупави.
	Сам се приведе напред, линиите и ъглите на гладко избръснатото му лице се очертаха по-ясно.
	— Какво си открила? Хайде, Стейси, покажи ни.
	Стейси кликна върху лазерната показалка и екранът на стената зад нея оживя. На него се виждаха фрагменти от текст с липсващи думи и букви. Още едно кликване и празните пространства се изпълниха с ярко оцветен текст.
	— Тази програма е в състояние да предположи това, което не съществува — каза Стейси. — Както виждате, това е списък на етапите от всичко предприето във връзка с убийството на Данута Барнс. От удушаването до увиването на тялото й с опаковъчно фолио, прикрепването на тежестите и спускането на тялото в дълбока вода.
	Пола подсвирна.
	— О, божичко! — възкликна тя. — Права си. Удивително глупава постъпка.
	— Всичко това е прекрасно — каза Карол. — Но всеки свестен адвокат ще изтъкне, че това в най-добрия случай са косвени улики. Че може просто да си е фантазирал как го прави. Или дори да е нахвърлял план за криминален разказ.
	— Уликите ще бъдат косвени само до момента, когато открием трупа на Данута Барнс и сравним причината за смъртта с това, което е записано тук — каза Сам, явно отказвайки да отхвърли възможностите, произтичащи от откритието му.
	— Сам е прав — гласът на Стейси се извиси над всеобщата размяна на реплики, предизвикани от думите му. — Но аз разполагам с още един файл и тъкмо затова той е толкова интересен. — Тя отново кликна с показалката и на екрана се появи карта на Езерната област. Следващото кликване отвори на екрана карта на Уостуотър, на която бяха ясно маркирани дълбочините в отделни части на езерото.
	— Мислиш, че тя е в Уостуотър — Карол стана и отиде по-близо до екрана.
	— Мисля, че си струва да се провери — отвърна Стейси. — Съгласно съставения от него план, той е имал предвид място, което да е достатъчно отдалечено, но същевременно до него да може да се стига с кола. Уостуотър отговаря на изискванията. Поне като гледам картата, не ми се вярва наоколо да има много къщи.
	— Няма и помен. Ходила съм там — намеси се Пола. — Навремето отидох с още няколко души за уикенда, беше преди няколко години. Струва ми се, че така и не видяхме жив човек, като изключим собственицата на пансиона, в който спахме. Много обичам тишина и спокойствие, но това вече беше прекалено.
	— Той е имал каяк — каза Сам. — Спомням си го от старото досие. Можел е да сложи тялото в каяка и да навлезе навътре в езерото.
	— Добра работа, Стейси — каза Карол. — Сам, свържи се с водолазните екипи на полицията в Къмбрия. Помоли ги да организират претърсване на езерото.
	Стейси вдигна ръка.
	— Може да е разумно да се попита в катедрата по география в университета дали имат достъп до ЕТМ+*.
	[* Enhanced Thematic Mapper Plus. — Бел.прев.]
	— Какво е това? — попита Карол.
	— Подобрен тематичен подбор на сателитни снимки. Всъщност глобален архив на сателитни снимки, поддържан от НАСА и независимата организация „Американски топографски институт“ — отвърна Стейси. — Може да се окаже полезно.
	— Могат да локализират тяло от космоса, така ли? — попита Пола. — Мислех си, че най-доброто от сателита е възможността да гледам английска телевизия в чужбина. А ти ми казващ, че хората от катедрата по география в Брадфийлдския университет могат да гледат под вода, ползвайки сателит? Това вече е прекалено, Стейс, наистина.
	Стейси извърна очи към тавана.
	— Не, Пола. Не твърдя, че могат да видят точно тялото. Но могат да увеличат кадъра така, че да стеснят максимално диапазона на търсенето, като ни кажат къде със сигурност няма нищо.
	— Това е фантастика — каза Пола.
	— Това е технология. В една американска катедра по география са почти сигурни, че знаят къде се крие Осама бин Ладен. Стигнали са до това заключение, елиминирайки различни възможности с помощта на сателитни снимки.
	— Занасяш се — каза Пола.
	— Не, съвсем не. Става дума за екип на университета в Лос Анджелис. Първоначално приложили принципите, които географите ползват, за да прогнозират ареалите на разпространение на дивите животни и растения — теорията за постепенното намаляване на подходящите условия на живот и теорията на островната биогеография.
	— Какво? — обади се и Кевин.
	— Теория на… Добре де, започва се от едно познато място, което отговаря на критериите, необходими за развитието на даден организъм. Като пещерите Тора Бора например. Очертават се поредица концентрични кръгове, чийто център е въпросният ареал, и колкото по-далеч си от центъра, толкова по-малка е възможността да попаднеш на идентични условия за живот. С други думи, колкото по-надалеч отива Бин Ладен от сърцето на своите земи, толкова по-голям е шансът да попадне сред хора, които не симпатизират на целите му и толкова по-трудно би било за него да се укрива успешно. Така че, ако трябва да живееш на остров, ти би предпочел това да е остров Уайт, а не остров Рокол*.
	[* Много малък и отдалечен необитаем остров. — Бел.прев.]
	— Продължавам да не разбирам ролята на сателитите — каза смръщено Пола.
	— Изчислили най-вероятния ареал, където би могъл да се укрива Бин Ладен, после въвели всички данни за него, с които разполагали. Височина, фактът, че има нужда от редовна диализа, тоест трябва да се намира в близост до източник на електроенергия, нуждата от охрана. После огледали най-детайлното сателитно изображение, което успели да намерят, и свели вероятностите до три сгради в един определен град — каза търпеливо Стейси.
	— И защо тогава все още не са го открили? — поинтересува се съвсем основателно Кевин.
	Стейси сви рамене.
	— Казах само, че са почти сигурни. Не съм казала, че са го открили действително — засега. Но сателитните изображения стават все по-подробни и точни. Навремето всяка снимка е покривала площ с размери трийсет на трийсет метра. Сега тази площ е по-скоро половин метър на половин метър. Не бихте повярвали, ако започна да ви обяснявам до какви подробности могат да се доберат опитните анализатори. Все едно да разполагаш с Гугъл Стрийт Мап на целия свят.
	— Стига, Стейси, че ме заболя глава. Но ако успеем да се възползваме от всичко това, ще ти бъда безкрайно благодарна. Поговори с тези хора за сателитното наблюдение — каза Карол. — Но нека първо се насочим към мобилизирането на водолазните екипи в Къмбрия. Нещо друго? — мрачните изражения на всички, които седяха около масата, бяха достатъчен отговор. Карол мразеше да изпада в такова положение. Нуждаеха се от нещо забележително, нещо, което да стигне до първите страници на вестниците, нещо сензационно. Единственият проблем беше там, че онова, което би помогнало на Карол и хората й, би било страшен удар за други хора. Прекалено добре познаваше тези изпитания, за да иска да види как те сполитат някой друг.
	Щеше да се наложи да приемат с усмивка положението такова, каквото беше.


	Глава 9

	Дори навлизането в пубертета не наруши навика на Сет Вайнър да бъде откровен с родителите си. Не си спомняше някога да е изпитвал желание да запази нещо в тайна от някоя от двете си майки. Е, понякога наистина му беше по-лесно да разговаря с едната или с другата. Джулия беше по-практичен, по-земен човек. Умееше да посреща по-спокойно кризите, по-склонна бе да изслушва всичко докрай. Но тя винаги претегляше внимателно наученото и в резултат невинаги се изказваше в негова полза. Кейти беше емоционалната, тази, която винаги клонеше към прибързани преценки. Но пък тя винаги си оставаше на негова страна — това е моето дете, няма значение криво ли е или право. От друга страна именно тя го приучаваше да не се отказва лесно, да не се измъква от трудните положения. Но тъй или иначе, той нито веднъж не беше съжалил, че е споделил нещо с някоя от тях, дори неща, които будеха у него притеснение. Те го бяха научили, че не е редно да пазиш нещо в тайна от хората, които обичаш най-много на света.
	От другата страна на уравнението стоеше фактът, че те винаги бяха изслушвали въпросите му и бяха се старали да му дадат исканите отговори — на всички въпроси, от „Защо небето е синьо?“ до „За какво се сражават в Газа?“. Никога не се опитваха да го залъгват. Понякога учителите му намираха това за странно, понякога то ставаше причина и съучениците му да го гледат опулено, но той знаеше какво ли не просто защото беше решил да пита, а пък на Джулия и Кейти не би им минало през ум да не му отговорят. Сет предполагаше, че това има нещо общо с твърдото им решение да бъдат напълно честни с него, когато му обясняват как така има две майки.
	Още много отдавна, той не помнеше кога, беше започнал да осъзнава, че е доста странно да имаш две майки, в сравнение с по-традиционните случаи — майка и баща или майка и втори баща, или самотна майка и куп баби и дядовци, чичовци и детегледачки. Първоначално всеки приема собственото си семейство за нормално, защото няма с какво да го сравнява. Но когато тръгна на училище, Сет вече знаеше, че неговото семейство е по-различно. И то не само заради цвета на кожата на Кейти. Странно или не, но това почти не правеше впечатление на другите деца. Той помнеше как веднъж Джулия беше дошла да го вземе от училище по време на първия срок. Обикновено идваше да го прибере Кейти, защото тя се занимаваше с дизайн на уебсайтове и работеше у дома, но този път имаше някаква среща в града, затова Джулия си беше тръгнала по-рано от работа и дойде да го вземе. Тя тъкмо му помагаше да си обуе гумените ботуши, когато Бен Роджърс попита:
	— А вие коя сте?
	Ема Уайт, която живееше на тяхната улица, бе казала:
	— Това е майката на Сет.
	Бен се беше намръщил.
	— Не, не е. Познавам майката на Сет, не е тя — бе казал той.
	— Това е другата майка на Сет — бе настояла Ема.
	Бен беше приел съвсем невъзмутимо обяснението й и бе преминал към някаква следваща тема на разговор. Нещата си останаха така — темата не привличаше внимание, явно децата я приемаха като естествена част от заобикалящия ги свят — докато Сет не стана на девет-десет години, когато страстта му към футбола го свърза по-тясно с деца, които не бяха израснали със съзнанието, че да имаш две майки е просто един по-различен аспект на семейния живот.
	Едно-две от по-големите момчета се опитаха да използват необичайното семейство, в което растеше Сет, като средство да придобият надмощие над него. Но скоро установиха, че не са избрали подходяща мишена. Той сякаш се движеше, защитен от някаква непроницаема капсула. Оскърбленията отклоняваше с учудена добронамереност. А повечето момчета го харесваха прекалено много, за да допуснат физическо насилие над него. Стъписани от неговата самоувереност, побойниците се отказаха от него и започнаха да си търсят по-лесни жертви. Но дори тогава Сет успя да попречи на намеренията им. Той съумяваше да уведоми овластените, когато се случваше нещо нередно, но по такъв начин, че никой не го обвиняваше в доносничество. Явно беше добър приятел, а пък нямаше никакъв смисъл да го избираш за свой враг.
	И така той навлезе без проблеми в пубертета — дружелюбен, харесван от всички и откровен. Като че ли единствената му слабост беше постоянната му тревога да не се провали. Джулия и Кейти чакаха със затаен дъх логичната поява на някоя неприятна изненада. Те като че ли я чакаха от деня, когато Джулия се подложи на оплождане „инвитро“. Около тях имаше достатъчно мрачни пророци, които ги обсипваха с предупреждения. Но Сет се оказа кротко, лесно за гледане бебе. Имаше колики веднъж — един-единствен път. Престана да се буди през нощта, когато беше едва на месец и половина, колкото и невероятно да звучи. Успя да подмине почти всички детски болести, с изключение на някоя и друга настинка. Така и не се превърна в дете кошмарче, донякъде и защото още първия път, когато се опита да се държи така на обществено място, Кейти просто си тръгна и го остави да стои насред супермаркета, зачервен от рев. Тя го следеше иззад щанда с корнфлейкс и мюсли, но тогава той не знаеше това. Ужасът, че може да бъде изоставен, се оказа достатъчно силно лекарство против капризничене. Понякога хленчеше и врънкаше като всички деца, но нито Кейти, нито Джулия реагираха по желания начин, затова той се отказа и от това.
	Сет имаше една отлика, която го предпазваше от опасността да бъде прекалено добър, за да е истински — дърдореше непрекъснато, най-често от момента, когато отвореше очи, до вечерта, когато си легнеше и отново ги затвореше. Той дотолкова се интересуваше от всичко, свързано със света и собственото си място в него, че не разбираше как някой не би искал да получи най-подробно описание на всяко негово действие и мисъл, удивително подробни преразкази на последния филм, който бе гледал, при това колкото по-тъп беше сценарият, толкова по-ентусиазирано го разказваше. Случваше се понякога да забележи, че слушателите му поглеждат отчаяно към тавана или се взират в него изцъклено с явното желание най-сетне да стигне до поантата на разказа си. Но той оставаше непоколебим. Продължаваше с повествованието до горчивия край, дори когато Кейти отпускаше с жалостиво пъшкане глава на кухненската маса.
	Общо взето, не можеше да се твърди, че това е най-неприятната характеристика, която би могъл да развие. Майките му бяха забелязали, че тя очевидно не въздейства на приятелите му по същия начин, както действаше на тях. А пък и бяха благодарни, че настъпването на пубертета не беше превърнало красивото им момче в нацупен, безсловесен дръвник. Повечето му приятели напоследък изглеждаха така, че видът им караше и двете да потръпват ужасено. Сладките, очарователни хлапета, които бяха вилнели из къщата им, увлечени от всевъзможни фантастични игри, се бяха превърнали в сумтящи, излъчващи доста остра миризма същества, които явно считаха разговора с възрастни за проява на слабост. Това, че Сет бе успял да не стане жертва на този аспект от прехода към мъжественост, според Кейти бе истинско чудо.
	— Е, все пак вкусът му по отношение на музиката наистина е ужасен — изтъкваше обикновено Джулия, опитвайки се да намери противовес на положителните му качества. Не можеше да разбере откъде Сет прихвана този вкус към ранния гръндж и беше благодарна, че засега това не се отразява прекалено зле на начина му на обличане.
	— Би могло да бъде и по-зле — отбелязваше в такъв случай Кейти. — Можеше да слуша мюзикъли.
	Пълната неспособност на Сет да задържи нещо в тайна караше Кейти и Джулия да не се притесняват прекалено за контактите му в интернет. Не бяха чак толкова спокойни, че да не настояват на обичайния родителски контрол, плюс всички допълнителни мерки за сигурност, с които Кейти оборудваше уебсайтовете, които изготвяше. Но не му висяха над главата, образно казано, макар че Кейти редовно хвърляше по един поглед на профила му в РигМароул, за да се убеди, че там не са се появили някакви съмнителни и нежелани събеседници.
	Не че имаше кой знае каква нужда от това. На масата Сет говореше почти постоянно за „Риг“ — с кого е разговарял, какво са казали събеседниците му за разговорите на други общи познати в „Туитър“, за всякакви фантастични нови приложения, които му бяха описвали.
	Когато описваш непрекъснато всички свои занимания в най-малки подробности, проблемът е там, че в даден момент хората около теб свикват да „изключват“ в опит за самозащита. Напоследък Джулия и Кейти слушаха само с половин ухо ежедневните новинарски прегледи на Сет. Голяма част от това, което той разказваше, потъваше в разбърканата размяна на реплики около масата в кухнята. Първия път, когато той спомена, че е намерил нов приятел в „Риг“, чийто ник бил JJ, Кейти запомни прякора и го проследи в страницата на Сет, но JJ се държеше като всеки друг погълнат от интернет тийнейджър, анализираше текстовете на „Пърл Джем“ и „Мъдхъни“, изпълнен с обичайната смесица от перчене и страхове. Нямаше никакъв повод за безпокойство.
	И така JJ се превърна в елемент от обичайния словесен фон, просто още една от звуковите вълни, които ги заливаха. Затова и беше съвсем естествено, че когато Сет спомена между другото, че щял да се срещне с JJ, за да търсят редки записи в брадфийлдските магазини за дискове на втора ръка, и двете изобщо не се разтревожиха.
	Когато човек е привикнал с искреността на събеседника си, никога не би му минало през ум, че чува нещо, което не отговаря на истината.


	Тони намери в „Гугъл“ сайта на агенцията за недвижими имоти и натисна на бутона „Нови предложения“. Служителката на агенцията, с която беше разговарял, му напомни на някои от пациентите му с биполярно депресивно разстройство в манийна фаза, и то когато не си бяха взели лекарствата. Преди два дни го беше уверила, че снимките ще бъдат направени още същия следобед и подробностите за къщата щели да бъдат поставени на сайта „след броени часове“. Едва сега той успя да събере сили, за да прегледа информацията за къщата, която продаваше, без дори да я е видял.
	Като се вземе предвид цената, която брокерът предложи, на Тони му беше ясно, че става дума за голяма къща, но все пак не беше подготвен за вида на внушителната вила от епохата на Едуард VII, която се появи на екрана. Фасадата от тухли в мек червеникав цвят беше широка, развита симетрично с дълбоки прозоречни ниши около открояващия се внушителен вход, боядисан в бледожълто. Виждаха се тежки завеси, прибрани в края на прозорците, градината изглеждаше пищна и старателно проектирана.
	„Уникална възможност за покупка на чудесна семейна къща с изглед към парка Гелувелт“ — съобщаваше възторжено банерът над снимките. „Четири спални, три приемни, три бани. Напълно обзаведена домашна работилница с електрическа инсталация.“
	Тони повдигна вежди и изду устни. Къщата му изглеждаше направо огромна за мъж, който е живеел сам. Може би е обичал да кани много гости. Или пък просто му е било приятно да демонстрира това, което е постигнал. Беше очевидно, че Едмънд Артър Блайт не е бил принуден да се ограничава в нещо.
	Тони осъзна, че след тази продажба същото щеше да може да се каже и за него. В банковата му сметка вече бяха постъпили 50 000 паунда от наследството, но това беше само малка част от сумата, която щеше да му донесе продажбата на къщата. Никога не беше предполагал, че ще има на разположение такива средства, затова и никога не се беше опитвал да си представи какво би правил с тях. Той нямаше скъпи предпочитания. Не колекционираше произведения на изкуството, не караше бързи коли, не носеше скъпи костюми. Дори когато беше в най-добра форма, не го биваше да ходи на почивка в чужбина и нямаше никаква слабост към екзотични дестинации, където обикновено беше прекалено горещо, канализацията беше съмнителна, и се налагаше да забиват игли в ръцете и задника ти, преди да се качиш на самолета, за да отпътуваш натам. По някакво стечение на обстоятелствата му плащаха, за да върши това, което му доставяше най-голямо удоволствие — а именно, да лекува пациентите си и да съставя психологически профили на хора с болна психика. Но скоро той щеше да бъде богат човек, без значение дали това му се нравеше или не.
	— Винаги мога да раздам парите — каза той на глас. Имаше предостатъчно благотворителни организации, които биха направили нещо полезно, ако получеха изневиделица такава внушителна сума. Само че тази идея не му се стори толкова привлекателна, колкото бе предполагал първоначално. Очевидно Синди Лопър беше права, когато казваше в песента си, че парите променят всичко. Раздразнен, Тони насочи вниманието си отново към екрана.
	Имаше още снимки — достатъчно беше да кликне с мишката и можеше да ги разгледа. Пръстът му се въртеше колебливо над бутона. Беше решил съвсем съзнателно да не разглежда жилището на човека, комуто дължеше половината от генетичното си наследство. Не му се искаше да открие следи от един щастлив и пълноценен живот, да установи, че собственикът на къщата е бил уравновесен и обичан, да разбере, че е бил пренебрегнат от човек, който е можел да превърне изпълнената със страдания безплодна пустиня на детството му в нещо сходно с нормален начин на живот. Натъкнеше ли се на такава истина, тя само би породила у него горчивина и гняв. Израстването като син на Ванеса му беше осигурило пряк път към окаяно състояние на духа. Майка му, както и баба му, която бе поела по-голямата част от ежедневните ангажименти по отглеждането му, съумяха да го убедят, че е напълно безполезен и ненужен, че носи у себе си зародиша на грях и неморалност, и че може да се превърне единствено в някакво жалко подобие на мъж. Впоследствие, когато стана психолог по професия, той научи, че преживяванията му през детските години са идеална почва за развитието именно на такива хора, за чието издирване спомагаше, съставяйки психологическите им профили. Той приличаше на тях повече, отколкото някой би могъл да предположи — дори Карол не беше съвсем наясно с това. Тези хора преследваха жертвите си, а той преследваше тях. Те съставяха профили на жертвите си, а той съставяше техните профили. Според него нуждата, която ги движеше, беше една и съща.
	Нуждите му биха били съвсем различни, ако Блайт беше приел да бъде част от живота му. Тони не искаше да обмисля какво би означавало това за него. Затова и бе уговорил всичко по телефона и електронната поща и бе помолил адвоката на Блайт да прати ключовете направо в агенцията за недвижими имоти. Адвокатът бе приел нарежданията му, сякаш това беше нещо нормално, но Тони знаеше, че не е така. Разбираше отлично, че се опитва да изгради стена между себе си и човека, който не бе проявил желание да бъде негов баща. Нямаше никакво основание да излага на риск крехкото си душевно равновесие заради човек, който бе намерил сили да признае бащинството си едва след собствената си смърт.
	Но някъде в главата му продължаваше да се обажда настоятелно един глас, който му казваше, че ще настане време, когато ще съжалява, че е съхранил тази дистанция.
	— И така да е — каза той на глас. — Но сега не мога да го направя.
	За миг се запита дали да не задържи продажбата, така че да има на разположение дома на Блайт в оригиналното му състояние, за да може да го разгледа, когато прецени, че е готов за такова преживяване. Отхвърли идеята още преди тя да се беше оформила напълно. Възможно бе никога да не успее да събере сили за такова нещо, пък и имаше нещо неморално в това да оставяш къщи да пустеят, когато толкова хора се нуждаеха от жилища.
	Раздразнен от собствената си неспособност да заеме твърда позиция, той затвори страницата с описанието на къщата и придърпа една папка, която съдържаше болничната история на пациент. В това отношение поне беше способен да промени нещо, да се намеси в живота на хора, чието поведение бе започнало да се отклонява катастрофално от линията, която повечето хора приемаха за нормална. Историята на собствените му отношения с майка му му бе дала възможност да знае от собствен опит колко различен може да изглежда светът, когато погледът към него е драматично деформиран. Знаеше отлично какво е да се чувстваш различен, колко ужасяващ може да бъде контактът с един свят, чиито правила и норми се оказваха толкова различни от онези, благодарение на които си успял да оцелееш. И тъй като Тони бе съумял да се научи „да се представя за човешко същество“, вярваше, че може да помогне и на други да преодолеят последиците от душевните си травми. Голяма част от пациентите му бяха неизлечимо болни, но имаше и такива, които можеха да бъдат спасени, възстановени и възвърнати към нещо, наподобяващо нормален начин на живот.
	Звънът на телефона го откъсна от заниманието му. Все още погълнат от мисълта за прочетеното, той вдигна слушалката.
	— Ало?
	Карол нерядко му беше казвала, че в такива случаи гласът му звучеше стъписано и неуверено, сякаш се беше стреснал от вида на звънящия къс пластмаса, който проговаря, когато го вдигнеш.
	— Напомняш ми на едно стихотворение, което съм чела навремето — бе казала тя. — „Марсианец изпраща картичка вкъщи“*, така се казваше.
	[* „Марсианец изпраща картичка вкъщи“ — стихотворение от английския поет и критик Крейг Рейн, роден 1944 г. — Бел.прев.]
	Човекът от другата страна явно се колебаеше. Вероятно щеше да бъде склонен да се съгласи с преценката на Карол, ако му се дадеше възможност.
	— Доктор Хил ли е? Доктор Тони Хил?
	— Да? С кого разговарям?
	— Аз съм инспектор Патърсън от криминалната полиция на Уест Мърсия.
	— Не се познаваме, нали?
	Тони винаги държеше да изясни този въпрос. Беше добър физиономист, но лесно забравяше имена. Неведнъж му се беше случвало да си мисли, че разговаря с непознат, а впоследствие да установи, че е вечерял със събеседника си преди месец.
	— Не, не се познаваме. Бяхте ми препоръчан като най-подходящия човек, с когото бих могъл да се свържа, ако ми трябва профайлър.
	— Е, несъмнено съм един от хората, които се занимават с това — отвърна Тони и направи гримаса. — Имам известен опит в тази област.
	— Ние тук имаме един случай, за който вероятно ще ни бъде необходима помощта ви.
	— Уест Мърсия? Това е Устър, нали? — сега вече дори сам можеше да прецени, че по тона му си пролича как застана нащрек.
	— Да, и областта около него. Но убийството е извършено в покрайнините на града. Може би вече сте чели за него? Затова ли питате?
	Патърсън говореше бързо и припряно, но въпреки това Тони успя да долови акцент, характерен за Запада на централните графства, толкова добре познат от прочутия радио сериал „Семейство Арчър“.
	— Не, просто не бях съвсем сигурен… Географията не е една от силните ми страни. Е, какво в този случай ви кара да мислите, че имате нужда от човек като мен?
	Патърсън пое дълбоко дъх.
	— Става дума за четиринайсетгодишно момиче, убито, с жестоки осакатявания в гениталната област. Работим по случая повече от седмица и все още не сме открили нищо, което да може да се определи като насочваща улика. Работим по всички подразбиращи се за такъв случай направления, но не можем да открием нищо. Положението е отчайващо, доктор Хил. Искам да приключа това разследване, но със стандартния подход не стигаме доникъде. Явно имаме нужда от нещо по-различно — Патърсън замълча, но и Тони мълчеше, съзнавайки, че има и още нещо. — Казаха ми, че вие можете да ни предложите такъв различен подход.
	За втори път Патърсън споменаваше, че така му е било казано. Явно не се обръщаше към Тони по лично убеждение, а защото беше притиснат от обстоятелствата. Попаднеха ли на престъпление като това, което му беше описано току-що, Карол Джордан и известен брой други криминалисти, с които Тони беше работил, биха му се обадили почти незабавно. Това се дължеше на факта, че те вярваха във възможностите на професията му. Когато се случеше профайлърът да работи със скептично настроен криминалист, това удвояваше бремето му. От друга страна, в такъв случай нямаше никаква опасност профайлърът да успее да прокара нещо друго, освен абсолютно сигурни, подкрепени от доказателства изводи. Винаги имаше нещо добро в това да се върнеш в изходно положение.
	После Тони си каза „Устър“, и реши, че долавя следи от намесата на Карол Джордан. „Мисли си, че не може да ме убеди да проявя интерес към Блайт, затова се опитва да ми уреди работа по някакво убийство в Устър, за да ми се наложи да отида там. Мисли, че ако съм там, няма да успея да устоя на желанието да отида и да видя“.
	— Имате ли нещо против да ми кажете кой ви насочи към мен? — попита той, убеден, че знае отговора.
	Патърсън се покашля.
	— Малко е сложно.
	— Аз не бързам.
	— Наша служителка, отговорник за връзките със семействата на жертвите… приятелят й работи в полицията на Уест Мидландс. Едно момче от криминалната полиция в Брадфийлд, детектив Сам Еванс, работил с приятеля й по случая с бомбения атентат в Брадфийлд миналата година. Така или иначе, двамата продължили да поддържат връзка, срещали се понякога да хапнат по нещо. Та въпросният детектив Еванс непрекъснато ви славословел. Моят помощник се свърза с детектив Еванс и взе телефонния ви номер от него. — Патърсън се покашля леко. — Тъкмо помощникът ми ме убеди, че е време да се откажем от стандартното мислене.
	— Не сте разговаряли с главен инспектор Джордан, така ли? — Тони просто не можеше да повярва.
	— Не познавам главен инспектор Джордан. Той ли е шефът на детектив Еванс?
	Предположението, което в друг случай би могло да подразни Тони, сега го убеди, че Патърсън говори истината. Тази история не беше скроена от Карол Джордан.
	— Каква е причината за смъртта? — попита Тони.
	— Задушаване. На главата й е бил нахлузен найлонов плик. Не се е съпротивлявала, била е упоена с гама-хидроксибутират*.
	[* Гама-хидроксибутират GHB (гамахидроксимаслена киселина). Излязъл от употреба оперативен анестетик, който в ниски дози води до отпускане, успокояване и лека еуфория, в умерени дози — до заспиване, а високите дози предизвикват гадене, схващане на мускулите, конвулсии, припадък, потискане на дишането, колабиране и кома. — Бел.прев.]
	— Как можете да бъдете сигурни? Доколкото знам, гама-хидроксибутиратът е труден за откриване, защото по принцип се съдържа в човешкия организъм?
	— Но не и в такива количества. Открихме я много скоро след като е била убита, поради това и присъствието на препарата беше по-лесно за установяване — каза унило Патърсън. — Все още чакаме за пълните резултати от токсикологията, но на този етап по всичко личи, че й е било дадено достатъчно голямо количество от веществото, за да бъде улеснен убиецът.
	Тони беше започнал автоматично да си води записки, докато слушаше.
	— Казахте „жестоки осакатявания в гениталната област“.
	— Рязал я е с нож. Нож с дълго острие, така ми казаха. Направо е унищожил вътрешностите й. Какво ще кажете, докторе? Можете ли да ни помогнете?
	Тони остави химикалката и побутна очилата си за четене нагоре, за да потрие носа си.
	— Не знам. Можете ли да ми пратите по електронната поща снимките от местопрестъплението и обобщаващия доклад? Ще ги прегледам и ще се свържа с вас още утре рано сутринта. Тогава вече ще знам дали ще мога да ви бъда от полза.
	— Благодаря. А ако се окаже, че ще можете, налага ли се да дойдете при нас?
	„Явно вече се тревожи за бюджета“.
	— Необходимо е да видя лично местопрестъплението — каза Тони. — А вероятно ще трябва да разговарям и с родителите. Ще ми отнеме най-много два дни. А може да се справя и с една нощувка. Максимум две — каза той, показвайки, че разбира проблема. Даде на Патърсън адреса на електронната си поща, записа неговия телефонен номер и обеща да му се обади сутринта.
	Тони остави слушалката, облегна се в стола си и притвори очи. От полицията на Уест Мърсия го повикаха да отиде в Устър в същия ден, когато беше предприел необходимото за продажбата на къщата на Едмънд Артър Блайт в Устър. Познаваше достатъчно хора, които биха изградили цяла теория за предопределението въз основа на този факт. Но той не се впечатляваше от съвпадения. Имаше пациенти, които откриваха всевъзможни съдбовни знаци в съвпаденията; по време на кратката си кариера на университетски преподавател той винаги предупреждаваше студентите си да не се поддават на подобни фантазии. Какво им казваше тогава?
	„На всички ни се е случвало. По време на ваканцията, в някое забравено от Бога село или на плаж, който не се споменава в нито един от популярните пътеводители, или в някое чудесно малко ресторантче, където предлагат морски дарове, препоръчано ни от местните жители. И тогава срещаш някой, който играе футбол с брат ти, или човек, с когото всяка сутрин се качваш заедно на автобуса, или някой, който разхожда кучето си в същия парк, където и ти разхождаш своето. Слисан си. Разказваш го на всички, когато се прибереш: «Няма да повярвате, ако ви кажа кого срещнах…». А сега се опитайте да помислите малко за милионите мигове от всеки отделен ден, когато НЕ СТЕ срещали някой познат. От математическа гледна точка съществува реален шанс да срещнете някой, когото познавате, където и да отидете. Светът се смалява по отношение на контактите. С всяка изминала година шансовете за такива срещи с някакъв привиден подтекст нарастват все повече. Но те нямат такъв подтекст — освен ако, разбира се, някой не ви следи, но в такъв случай просто не трябва да се занимавате с това, което ви казвам сега, а да се обадите в полицията.
	Затова, ако някой от пациентите ви представи някаква версия на мисията си, в която се придава значение на произволни събития, не забравяйте, че съвпаденията не означават нищо. Просто се случват. Приемайте ги и не им обръщайте внимание.“
	Откъм компютъра му се разнесе сигналът за новополучен мейл. Вероятно инспектор Патърсън незабавно беше предприел необходимото. Тони се отпусна напред върху бюрото си, отвори очи и изпъшка:
	— Приемайте ги и не им обръщайте внимание.


	Глава 10

	За Пола не бяха необходими повече от трийсет секунди, за да прецени, че шефът беше единственият човек в Северната регионална полиция, според когото включването на екипа за особено тежки престъпления в тяхното разследване беше добра идея. Беше й казано да се представи в общото помещение и да потърси сержант Франи Райли, за да получи брифинг. Когато влезе, първият човек, към когото се обърна, само сви рамене, посочи зад себе си с палец и каза:
	— Онзи там, едрият, с цигарата.
	Разбира се, пушенето беше забранено в сградите на Брадфийлдската полиция от години. Въпреки това в ъгъла на устата на набития детектив, към когото насочиха Пола, висеше цигара. Не беше запалена, но мрачният поглед, който й отправи той с тъмните си очи, подсказваше, че е склонен да я запали при най-малкото предизвикателство. Докато прекосяваше стаята, Пола си каза, че този човек сякаш бе оцелял от най-тежките времена в ръгби лигата. Счупен и зле наместен нос, уши с различна големина, шията сякаш липсваше.
	— Аз съм детектив Макинтайър — каза тя. — Пола Макинтайър.
	После протегна ръка. Франи Райли се поколеба за миг, после нейната ръка потъна в неговата. Стискаше здраво, но дланта му беше учудващо мека.
	— Франи Райли. Доколкото знам, вие там сте супер екипът. Не знам какво си е наумил шефът — губи ви времето, а ние излизаме някакви шибани кретени. — Той се намръщи още повече. Веждите му бяха така надвиснали над очите, а под тях се издуваха такива торбички, че Пола се запита как ли изобщо вижда.
	— Да се надяваме, че е така.
	Той наклони озадачено глава на една страна.
	— Моля?
	— Бих била много щастлива, ако се окаже, че и вие, и ние си губим времето, когато Даниъл Морисън се появи отнякъде жив и здрав, с онова характерно изражение, което подсказва, че току-що е изчукал някое гадже. Не сте ли на същото мнение? — Пола включи чаровното си излъчване на максимум и извади цигарите си от джоба на якето. — Та къде тук може да се пуши?
	Покривът на северния полицейски участък в Брадфийлд предлагаше един от най-хубавите изгледи към града. Сградата на участъка, издигнат на върха на Колиъри Хил, се извисяваше над всички постройки в околността. В ясни дни оттук се виждаха по-забележителните сгради в центъра, по-далечният стадион на „Брадфийлд Виктория“ и парковете, белите дробове на града от епохата на Индустриалната революция до наши дни. На север до хоризонта се простираше хълмиста пустош, а лентите на пътищата се провираха между заоблените възвишения. По някакъв начин един плексигласов заслон от автобусна спирка се беше озовал на покрива, осигурявайки защита от ветровете и дъжда на пушачите; несъмнено нито едно от определените за пушене места в Брадфийлд не можеше да се похвали с такава гледка.
	— Хубаво местенце — отбеляза Пола, сядайки на тясната пластмасова скамейка в заслона. — Още никой ли не е съобщил в участъка за отмъкнат заслон на спирка?
	Райли се засмя — беше особен, гъргорещ звук, наподобяващ на звука, който издават запушени канализационни тръби, когато ги прочистват.
	— Няма опасност — шефът има страх от височини, така че тук сме на сигурно място. И така, какво искате от мен, детектив Макинтайър?
	— Надявах се, че ще ми обясните докъде сте стигнали в работата си по случая Даниъл Морисън. Така че да не ми се налага да повтарям вече свършеното от вас.
	Той изсумтя.
	— Доколкото ми е известно, вие, елитните копелета, правите точно така — почвате от самото начало, повтаряте всичко, което вече е било направено, а после обирате лаврите?
	— Вероятно имате предвид някакъв набор от гадни копелета, но не и нас, сержант — Пола се извърна, за да запази пламъчето на запалката от вятъра, докато палеше цигарата си. Почувства веднага как се успокоява от замайващия танц на никотина в мозъка й. Умееше да прониква през защитата на хората, с които разговаряше. Знаеше, че именно затова Карол Джордан я цени толкова високо, но не се беше опитвала да анализира особено задълбочено подхода си, за да не го унищожи в процеса на разглобяване. Затова и сега, без да се замисли особено, отправи съучастническа усмивка към Франи Райли. — Предполагам, че напълно владеете положението.
	Забелязваше се видимо как Райли се отпусна.
	— Умно момиче.
	— Като че ли не се тревожите особено много за Даниъл. Да разбирам ли, че според вас просто е избягал от къщи?
	Райли сви месестите си рамене.
	— Не мисля, че става дума точно за бягство, просто момчето има нужда от малко приключения. Както сама казахте, най-вероятно ще се появи, излъчващ сексуално удовлетворение.
	— Какво ви кара да мислите така?
	Райли смукна рязко и агресивно от цигарата си и заговори, издишвайки дима.
	— Разглезено малко лайно. Ненагледното детенце на мама и татко. Няма абсолютно никаква причина да бяга от къщи, тъй като явно у дома получава всичко, което пожелае.
	Пола реши засега да не задълбава в тази насока. Опитът й говореше, че през първите няколко дни след нечие изчезване е трудно да си съставиш пълна картина за семейството на изчезналия. На пръв поглед може и да изглеждаше, че Даниъл не се е нуждаел от нищо, но понякога и това можеше да означава, че детето не е било доволно от живота си.
	— Изключихте ли възможността да е бил отвлечен?
	— Ако ставаше дума за отвличане, или родителите изобщо нямаше да се свържат с нас, или междувременно щеше да бъде поискан откуп. Освен това бащата не е подходящ обект за такава работа. Има пари, но не такива, че отвличането да си струва риска.
	Райли смукна за последен път от цигарата, която догоря до самия филтър, и стъпка угарката с движение, което сякаш слагаше точка на темата.
	— Кога е бил видян за последен път?
	Райли се протегна, после извади нова цигара.
	— Учи в „Уилям Мейкпийс“. В понеделник след училище тръгнал към центъра с автобуса. Бил сам, но двама от съучениците му седели близо до него. Всички слезли на Белуедър Скуеър. Другите момчета влезли в някакъв магазин за компютърни игри. Казват, че видели как Даниъл прекосява площада в обратната посока.
	— Към Темпъл Фийлдс?
	Пола не можа да овладее тръпките, които плъзнаха по гърба й и нямаха нищо общо със студения вятър, надигнал се откъм мочурищата.
	— Точно така.
	— А после?
	Райли пак сви рамене.
	— Е, още не сме го обявили за издирване, затова и все още стотици досадници не ни губят времето с разкази как са го видели на разни места от Ландс Енд до Джон О’Гроутс*. — Той застана на входа на заслона и се загледа към града — очевидно считаше, че е приключил с обясненията. И точно когато Пола беше готова да го отпише като лениво копеле, Райли я изненада. — Хвърлих едно око на записите от контролните камери в центъра на града — поде той. — Момчетата казват истината. Вижда се как Даниъл прекосява площада, после тръгва по една странична улица, която води към Темпъл Фийлдс. — Е, вие сте доста по-наясно от останалите с това, което става в този район, нали?
	[* Т.е. от най-южната до най-северната точка на Великобритания. — Бел.прев.]
	За миг Пола се усъмни, че той намеква нещо за сексуалната й ориентация.
	— Моля? — тонът й беше достатъчно остър, та да подскаже, че няма намерение да приема безропотно прояви на хомофобия.
	— Вие сте онази, същата, нали? Момичето, което го отнесе, когато операцията с агент под прикритие в Темпъл Фийлдс се провали?
	Пола беше почти готова да предпочете той да бе подметнал нещо за сексуалните й предпочитания, както й се бе сторило първоначално. Тя едва не умря в една мръсна стая сред онзи лабиринт от улици и улички, защото един убиец почти бе успял да надхитри дори Тони Хил. После, когато в психическо отношение се озова на ръба на пропастта, обратният път към съвземането се бе оказал тежък и несигурен, и тя надали би успяла да го извърви без подкрепата на Тони. Дори сега, когато можеше да се каже, че се е възстановила, все още ненавиждаше мисълта, че онези дни бяха част от нейното минало.
	— Да, аз съм — каза тя. — И напълно съзнавам, че покритието, което контролните камери осигуряват в Темпъл Фийлдс, все още е нищожно.
	Райли вдигна палец и кимна в знак, че одобрява думите й.
	— Би било лошо за бизнеса. Сега вече го наричат „гей център“ и се счита, че мястото е прочистено, с модерните барове и лъскавите ресторанти, но ние с вас знаем истината. Собствениците на секс шопове, проститутките и сводниците, дилърите на дрога не искат клиентите им да бъдат регистрирани от камерите. Така че още в мига, когато Даниъл потъва в Темпъл Фийлдс, ние сме прецакани.
	— Не е ли възможно някой да го е видял да напуска района?
	Райли се почеса по шкембето.
	— Местата, откъдето би могъл да излезе, са прекалено много. Би трябвало да се включат прекалено много хора в издирването на някакъв изчезнал тийнейджър. Нали знаете как стоят нещата. А и да го направим, пак няма никаква гаранция за успех. Може и сега да е там, надрусан в нечий шибан апартамент — от онези, модерните жилища в сградите на някогашните складове. А може и да е бил изнесен в багажника на някоя кола и това е нещо, което ние няма как да разберем.
	— Това не е добре — Пола се изправи, застана до Райли и също се загледа към града, който се простираше в краката им. Някъде там, пред тях, бе скрит ключът към изчезването на Даниъл Морисън. Но от тяхна гледна точка този ключ със същия успех би могъл да бъде и в Исландия. — Никак не е добре.
	— И какво смятате да предприемете сега? Да разговаряте с родителите?
	Тя поклати глава.
	— Аз не вземам решенията. Но ще посъветвам шефката да не се намесва, докато не настъпи някаква промяна. По всичко личи, че вие вече сте направили всичко, което би могло да се направи.
	Райли явно не беше очаквал подобно нещо.
	— Така е — той не съумя да прикрие учудването си. — Ако до утре сутринта няма никакво развитие, най-вероятно ще свикаме пресконференция с родителите. Ще ви предупредя навреме.
	Пола изгаси цигарата си.
	— Благодаря, сержант Райли — тя чувстваше, че той я следи с очи, докато прекосяваше покрива към противопожарната стълба. Доколкото можеше да прецени, беше спечелила нов приятел. Денят не беше изгубен.


	Тони се озърна в претъпкания индийски ресторант. Двамата с Карол идваха в това заведение в покрайнините на Темпъл Фийлдс още откакто работеха по първия си общ случай и въпреки промените в обстановката и смените на готвачите, ресторантът бе все така оживен и си оставаше един от най-добрите в града. Навремето той се безпокоеше, че масите са разположени толкова близо една до друга, че на хората можеше да им се отще да ядат, ако дочуеха разговорите, които обикновено двамата с Карол водеха, но тук беше толкова шумно, че беше изключено да се следят разговорите на съседните маси. И така, ресторантът се утвърди като обичайното им място за срещи. Тони предполагаше, че и двамата го харесват, защото е неутрално, ничия земя, където нито един от двамата нямаше териториално предимство в сложните сблъсъци, съпътстващи отношенията им.
	Той отново погледна часовника си и този път, когато вдигна очи, видя Карол, която си проправяше път през пълния с хора салон към него. Бузите й се бяха зачервили от вечерния хлад, затова и очите й изглеждаха по-яркосини. Гъстата й руса коса имаше нужда от подстригване, падаше, разчорлена и непокорна, около лицето й. Ако някой го попиташе, Тони би си признал, че предпочита сегашния й вид пред елегантната завършеност на току-що направена прическа. Но нямаше изгледи някой да му зададе такъв въпрос, най-малко пък Карол.
	Тя се отпусна на стола си с тежка въздишка, смъкна палтото от раменете си и се пресегна към запотената бутилка бира пред себе си. Чукна я в бутилката на Тони и отпи голяма глътка.
	— Така вече е по-добре — каза тя. — Ожаднях от бързане да дойда навреме.
	— Добре ли мина денят? — Тони вече знаеше отговора; бяха тук, защото в съобщението, което му беше изпратила, тя го канеше да празнуват.
	— Така ми се струва — отвърна Карол. Сервитьорът се плъзна към тях и се закова край масата, а те изредиха незабавно поръчките си, без изобщо да прибягват до менюто. — Мисля, че се добрахме до улики, които ще ни помогнат да разрешим един случай отпреди четиринайсет години. — Тя описа набързо новите улики, които потвърждаваха вината на Найджъл Барнс. — Хубавото е, че Стейси успя да сведе до минимум местата, където е възможно да е било хвърлено тялото, затова и от полицията на Къмбрия се съгласиха да изпратят екип водолази да го търсят. Изпратих Сам да поддържа връзката между тях и нас.
	— Чудесно сте се справили. Това би трябвало да ви осигури медийното присъствие, което ще принуди Блейк да ви остави на мира.
	Тя изкриви уста.
	— Не съм убедена. Предполагам, че той ще определи успеха ни като нещо, което би могъл да направи всеки, който се заеме със студени досиета — но няма да е прав. Разбираш ли, повечето детективи не биха си направили труда да продължат да се занимават със случая, след като веднъж констатират, че Найджъл Барнс е напуснал тази къща — за разлика от Сам. Повечето криминалисти биха приели това като извинение да зарежат случая. А хората от моя екип са нещо по-различно. Разсъжденията им се движат не само по права линия, но и по далеч по-сложни траектории. Трудно е да се обясни на човек като Блейк какво означава това на практика.
	— Особено като се има предвид, че той не иска да разбере — допълни Тони.
	Карол се усмихна иронично.
	— Именно. Но хайде тази вечер да не мислим за това, просто да се радваме на факта, че моите хора са на прага на поредния си успех.
	— Добра работа вършите вие. Тежко е, когато се налага да кажеш на близките, че най-страшните им кошмари са се оказали истина, но поне слагате край на несигурността. А и винаги има значение убиецът да бъде предаден на правосъдието. Това е старо клише, но отговаря на истината. Вие сте застъпници на мъртвите, действате в тяхно име.
	Тони й се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха ситни бръчици. Беше доволен, че вечерта започва толкова добре. Имаше предчувствието, че нещата може да не продължат да се развиват все така гладко.
	Поднесоха им блюдо със зеленчуци и панирани късчета риба, и двамата започнаха да пълнят чиниите си. Възцари се почтително мълчание и те се заеха с вечерята. Най-сетне Тони въздъхна доволно и каза:
	— Нямах представа, че съм бил толкова гладен.
	— Ти винаги казваш така — Карол говореше неясно, защото устата й беше пълна с последната хапка хрупкава панирана риба и крехък карфиол.
	— Защото винаги истината е такава — отвърна Тони. — Е, аз пък съм доволен, защото Джеймс Блейк може и да не желае да работи с мен, но други явно се нуждаят от услугите ми. Днес ми се обадиха с молба да дам консултация във връзка с едно убийство, така че очевидно все още съм търсен.
	— Това е чудесно? Познавам ли човека, който ти се обади? — задоволството на Карол изглеждаше искрено. Тони обаче не беше уверен, че доброто й настроение ще се задържи.
	— Стюарт Патърсън, инспектор от криминалната полиция.
	Карол се смръщи и поклати глава.
	— Името не ми говори нищо.
	— От Уест Мърсия.
	По лицето й се изписа изненада, после чертите й застинаха.
	— Уест Мърсия? Заминаваш за Устър? — той долови очакваното обвинение в тона й.
	— Там имат нужда от мен, Карол. Не съм търсил тази работа. Тя ме намери — не му се искаше да създаде впечатление, че се оправдава, но знаеше, че точно така изглежда.
	— Не си бил длъжен да се съгласиш.
	Тони вдигна ръце във въздуха.
	— Никога не съм длъжен да приема. И винаги се налага да го направя. Знаеш това много добре. Току-що вече го казах — ние сме единствените, които се застъпват за правата на мъртвите.
	Карол сведе глава.
	— Съжалявам. Прав си. Просто ми се стори… и аз не знам. Когато се опитах да поговоря с теб за баща ти, ти едва не ми откъсна главата. Настояваше, че не искаш да имаш нищо общо с тази история. А сега се възползваш от първата отворила се възможност, за да заминеш за града, където той е прекарал по-голямата част от съзнателния си живот. Ще вървиш по улиците, по които е вървял и той, ще виждаш сградите, които е виждал той, вероятно ще влизаш в кръчми, чиито посетители го познават.
	— Не мога да променя това, Карол. Нали не аз съм отишъл в Устър да убия и обезобразя едно четиринайсетгодишно момиче с надеждата, че полицията на Уест Мърсия ще ме повика да съставя профил на престъпника? Това е работата, която умея да върша най-добре, благодарение на нея чувствам, че живея. Наистина ме бива в това отношение и съм в състояние да помогна — той замълча, защото се появи сервитьорът и двамата си поръчаха основните ястия.
	Когато отново останаха насаме, тя поде:
	— И ще продължаваш ли да се преструваш, че нищо не те свързва с този град, когато се озовеш там?
	— Това не би било преструвка. Наистина нищо не ме свързва с Устър.
	Карол се изсмя сухо, докато трупаше пиле „карани“ върху парче хляб „нан“.
	— Да, разбира се, като изключим това, че притежаваш къща в Устър и жилищна лодка, която също се намира там.
	— Това не е връзка, а случайност.
	Тя го загледа продължително, в очите й се четяха нежност и съчувствие.
	— Няма да устоиш, Тони. Ако се опиташ, това винаги ще те гризе отвътре.
	— Доста мелодраматична реплика за човек като теб — отвърна той, опитвайки се да отклони загрижеността й. — Къде е прагматичната личност на главен инспектор от криминалната полиция?
	— Опитва се да те накара поне веднъж да погледнеш открито към собствените си нужди. През целия си живот си се опитвал да поправиш стореното зло. Правиш го за пациентите си, правиш го, когато съставяш за нас психологически профили на престъпници. Правиш го за хора, на които държиш, за хора като Пола например — и за мен самата. Единственото, което искам от теб, е този път да проявиш егоизъм и да направиш същото за себе си — тя се пресегна през масата и постави ръка върху неговата. — Познаваме се отдавна, много отдавна, Тони. Всеки от нас знае доста за начина, по който е била наранена психиката на другия. Винаги, когато си откривал възможности да ми помогнеш, си се възползвал от тях. Защо не искаш да ми позволиш да направя същото за теб?
	В гърлото му заседна гореща буца, като че ли беше лапнал някоя от лютите чушки, без да я сдъвче. Той поклати глава, побутна чинията си настрани и каза с усилие:
	— Единственото, което искам, е да върша работата си.
	— Знам — Карол говореше меко, гласът й едва се чуваше поради шума в ресторанта. — Но съм убедена, че ще си вършиш и работата по-добре, ако осъзнаеш, че имаш нужда да се примириш с миналото си.
	— Може би — Тони отпи малко бира и се покашля. — Може и да си права — той успя да се усмихне едва забележимо. — Няма да се откажеш, нали?
	Тя поклати глава.
	— Как бих могла? Не ми е приятно да гледам как страдаш, защото отказваш да приемеш някои неща.
	Тони се засмя.
	— Извинявай, но като че ли все пак тук аз съм психологът.
	Карол върна чинията му на мястото й.
	— А пък аз уча бързо. Сега си изяж вечерята и ми позволи да ти разкажа какво съм успяла да открия.
	— Печелиш — каза той покорно и посегна към вилицата си.
	— Не твърдя, че това, което знам, може да състави цялостна картина — поде Карол. — Но все пак е някакво начало. Първата добра новина е, че той няма досие в полицията. Не е регистрирано дори да е нарушавал правилника за движение — с изключение на един-два случая през 2002 година, когато е карал с превишена скорост. Вероятно се дължи на факта, че точно тогава на най-близкия главен път до къщата му са били инсталирани контролни камери на пътна полиция.
	— После се е научил да внимава — Тони започна да се храни бавно, хапка по хапка.
	— Втората добра новина — искам да кажа, това вероятно е било добре за него, не и за хората около него — е, че смъртта му е настъпила много бързо. Не е бил измъчван от хронични и тежки заболявания, не е имало дълъг и мъчителен период на старческо оглупяване. Починал е от масивен инфаркт. Бил на някакво събиране на собственици на лодки като неговата и паднал на кея, докато отивал към лодката си. Когато линейката пристигнала, вече си бил отишъл.
	Тони започна да си представя как се е случило. Внезапната, сковаваща, остра болка. Усещането, че губиш контрол над тялото си. Мъчителното съзнание, че това е краят. Връхлитащият мрак. Ужасяващата самота, отсъствието на хората, които е обичал. Нямал е възможност да се сбогува. Нямал е възможност да поиска прошка.
	— Имал ли е представа, че съществува възможност да получи инфаркт?
	— Вероятно не. Поставена му е била диагноза „исхемична болест на сърцето“, но това очевидно не се отразило на начина му на живот. Играел голф, обикалял каналите с лодката си, и продължавал да ходи на работа. Изпушвал по една пура вечер, всеки ден изпивал почти цяла бутилка червено вино, няколко пъти седмично посещавал с удоволствие скъпи ресторанти. Общо взето, човек не се държи така, ако си е поставил за цел да живее дълго и да не боледува.
	Тони поклати глава.
	— От къде успя да научиш всичко това?
	— Нали съм инспектор от криминалната полиция. Обадих се в отдела, където работи следователят, установил причината за смъртта.
	— И оттам ти разказаха всичко това? Не се ли поинтересуваха защо държиш да знаеш? — Тони знаеше, че няма защо да се чуди на доказателствата, че държавата не гарантира на гражданите неприкосновеност на личното пространство, но все още имаше случаи, когато се удивляваше на лекотата, с която можеше да се добереш до предполагаемо поверителна информация.
	— Всеки би могъл да се поинтересува — додаде той.
	— Да, следователят ми зададе този въпрос. Успокоих го, че не сме намерили нищо нередно около смъртта на Едмънд Блайт, казах просто, че проверяваме дали човек от нашия район не се е опитал да се представя като него. При това положение съвсем естествено бих имала нужда от някои подробности — тя се ухили доволно и изяде една лъжица яхния от леща.
	— Много си изобретателна. Никога не бих се сетил за нещо такова.
	Карол повдигна вежди.
	— И това го казваш ти? Знам как по време на разпит мислите ти се движат по траектория, по-усукана от тирбушон. Аз самата никога не бих се сетила за някои от нещата, които за теб са втора природа, особено когато се опитваш да проникнеш в нечие съзнание.
	Той сведе глава в знак на съгласие с думите й.
	— Така е. Е, благодаря за всичко това. Права си, оказва се, че не е чак толкова страшно да го знам.
	— Има и още. Готов ли си да го изслушаш?
	Той почувства отново как застава нащрек, как стомахът му се свива.
	— Не съм сигурен.
	— Струва ми се, че нищо от това, което успях да науча, не би могло да ти създаде някакъв проблем — каза внимателно Карол. — Не бих настоявала толкова да ти го разкажа, ако мислех, че може да те разстрои по някакъв начин.
	Той се озърна в претъпкания ресторант. Ако можеше да се съди по лицата на хората, насядали около масите, тук бяха представени всички аспекти на човешкия живот. Любов, бизнес, разногласия, приятелство, радост, тъга, семейни връзки, първи срещи. Всеки човек в тази зала разполагаше с потенциал за осъществяване на някое от тези междуличностни отношения. От какво толкова се боеше той? Нима нещо, свързано с един покойник, който не е знаел нищо за самия него, докато е бил жив, би могло да го засегне по някакъв начин? Обърна се отново към Карол, която като че ли не бе откъсвала поглед от лицето му. Каза си, че появата й в живота му е голям късмет — въпреки че упорството й понякога го вбесяваше.
	— Давай — каза той.
	— Умен човек е бил баща ти…
	— Той не е мой баща — прекъсна я Тони, почувствал незабавно пристъп на гняв. — Моля те, Карол. Никакво настояване няма да ме накара да приема това.
	— Извинявай, извинявай. Не беше умишлен опит да ти го натрапя. Казах го, без да мисля, това е всичко. Как би предпочел да го наричам?
	Тони сви рамене.
	— Едмънд? Блайт?
	— Приятелите му го наричали Артър.
	— Тогава и Артър ще свърши работа — той загледа мрачно чинията с храна пред себе си. — Извинявай, че ти се сопнах. Но не съм в състояние да мисля за него по този начин. Наистина не съм. Казвал съм го и преди: думата „баща“ предполага някаква връзка. Добра или лоша, открита или не, любов или омраза. Но между нас не е съществувала връзка от какъвто и да било вид.
	Изражението на Карол говореше недвусмислено, че съжалява.
	— Та така, Артър бил умен човек. Основал фирмата си „Сърджинк“, няколко години след като ти си се родил. Не съм наясно с какво се е занимавал преди това. Разговарях с една служителка на „Сърджинк“, която е работила във фирмата в продължение на трийсет години, но и тя не знаеше нищо за живота на Артър, преди той да се появи в Устър — известно й беше само това, че е дошъл някъде от север.
	Той отвърна с крива усмивка.
	— Вероятно от Халифакс, защото по онова време майка ми е живеела там. И така, с какво се занимава компанията „Сърджинк“?
	— Обяснението включва много технически подробности, но идеята е, че произвеждат хирургически инструменти за еднократна употреба. За времето си Артър бил новатор в този бизнес — развил няколко серии хирургически инструменти за еднократна употреба, произвеждани от материали, подлежащи на рециклиране, някакво съчетание от метал и пластмаса. Тоест материалите не се изхвърляли, а се ползвали за повторно производство. Не ме питай какво му е уникалното на производствения им процес, но явно има нещо такова. Получил патент за него. И това е само един от няколкото негови патенти. — Усмивката омекоти чертите й, и това му напомни защо хората често подценяваха силата на характера й. — Оказва се, че не си първият от твоя род, който проявява способност за нетрадиционно мислене.
	Напук на твърдото си решение, Тони неволно изпита задоволство от наученото.
	— Независимо от недостатъците си, майка ми също има подобна способност. Но е приятно да се узнае, че не съм наследил склонността си към творчески подходи само от нея.
	Изражението на Карол стана сурово, когато той спомена майка си. В това нямаше нищо чудно. Антагонизмът между двете жени пламна още от първата им среща. Тони лежеше в болница, възстановявайки се от жестокото нападение на един от пациентите в „Брадфийлд Мур“ и съвсем не беше способен да изпълнява ролята на буфер между двете. А пък когато намесата на Карол попречи на Ванеса да му отнеме с измама наследството, завещано му от Артър Блайт, взаимната им омраза окончателно се затвърди.
	— Е, съществува една голяма разлика между Артър и Ванеса — продължи Карол. — Ако се съди по разказите на всички, Артър е бил добър човек. Освен че е бил талантлив, по всичко личи, че е бил и добър работодател — във фирмата му е бил възприет принципът на дялово участие на служителите в печалбите. Бил много общителен, приятен събеседник, а освен това и щедър. Във фирмата му имало около двайсет и петима служители и той знаел всичко за техните семейства. Помнел имената на децата им — такива неща. Преди две години, когато продал фирмата, завел всичките си служители заедно със съпрузи и партньори на хотел в провинцията за един уикенд, с всички екстри, без да пести парите.
	Карол замълча, очаквайки неговата реакция.
	Тони събра сили, за да оправдае очакванията й с отговора си:
	— Нищо чудно, че хората са го харесвали.
	— Единственото, което никой не е можел да разбере, било защо така и не се оженил. През всички тези години, докато жената, с която говорих, е работела във фирмата му, той не се явил нито веднъж на някой празник, съпровождан от жена. Един-двама от подчинените му предполагали, че е хомосексуален, но тя не мислеше, че в това има нещо вярно. Твърдеше, че имал интерес към хубави жени. Мислеше, че може да е овдовял или да се е развел, когато е бил много млад. Затова и проверих в Семейния архив. Не се е женил никога.
	Тони се засмя.
	— По всичко личи, че в отношенията си с жените е бил също толкова неумел като мен.
	„И най-вероятно по същата причина. Ванеса е съсипала не само мен, но и него“.
	Карол, която сякаш прочете мислите му, отбеляза.
	— Е, може да се каже, че в двата случая има влияние на един и същ фактор.
	Тони взе бирата си.
	— Ванеса е чиста отрова. Но все пак не мога да обвинявам нея за всичко.
	По изражението на Карол си личеше, че не е съгласна с думите му.
	— Е, със сигурност може да се каже, че щом Артър е успял да се изтръгне от орбитата й, наистина е постигнал много в живота. Знам, не можеш да се примириш с факта, че приживе се е държал така, сякаш не е знаел за съществуванието ти, но ако съдя по това, което научих за него… Не знам, имам чувството, че трябва да съществува много основателна причина за това, че се е държал настрана. И ако има човек, който е наясно каква е тази причина, това е Ванеса.
	— В такъв случай не бих възразил причината да си остане неизяснена. Нямам никакво намерение да разговарям с нея в обозримото бъдеще — Тони бутна чинията си настрани и направи знак на сервитьора. Надяваше се Карол да долови желанието му да сменят темата. — Искаш ли още една бира?
	— Защо не? А ти кога заминаваш за Устър?
	— Вероятно утре или най-късно вдругиден. Утре сутринта ще говоря с инспектор Патърсън, но преди това трябва да прегледам всичко, което ми е пратил. Вероятно ще отсъствам не повече от два дни. Напоследък ничий бюджет не допуска такъв лукс, какъвто са моите услуги.
	— Става дума за четиринайсетгодишно момиче, нали? Видях съобщението по новините. Как върви работата там?
	Той поръча бирите и се усмихна горчиво.
	— Ти как мислиш? Викат ме да им помогна, това би трябвало да ти е достатъчно.
	— Ще рече, не разполагат с абсолютно никакви следи, така ли?
	— Горе-долу да.
	— Не ти завиждам.
	— И аз не си завиждам. Когато убийството е само едно, винаги е трудно да се правят изводи. Нали знаеш, колкото повече трупове, толкова по-добре се ориентирам.
	Помисли си, че това е най-лошото в работата на профайлърите. Понятието „да се възползваш от чуждото нещастие“ придобиваше в техния случай ново измерение. Едно от нещата, които приемаше най-трудно, беше фактът, че хора с неговата професия разчитаха на серийни убийци, за да подобрят имиджа си.
	Това никак не му помагаше да спи спокойно.


	Глава 11

	Пола пристъпваше внимателно по продълговатите пластмасови плочи, които маркираха строго определената пътека от периферията на местопрестъплението към неговия център. Мястото беше ужасно мрачно и потискащо. Тя се запита какво ли бе накарало някой напорист строителен предприемач да избере този гол скат, за да построи жилищен комплекс. Дори най-страстният любител на природата би се затруднил да намери тук нещо привлекателно. В далечината се виждаха няколко израсли едно до друго дървета, а зад тях се забелязваше силуетът на ниска каменна къща. Пола предположи, че става дума за ферма, съдейки по овцете, които пасяха по склоновете около строителния обект, превърнал се в център на такава бурна активност.
	— Поне не вали — Франи Райли я посрещна с тези думи, когато тя стигна до групичката хора в края на пътеката. Незапалената цигара в ъгълчето на устата му заподскача нагоре-надолу, когато той заговори.
	— Добро утро, сержант Райли — каза Пола. Един-двама от останалите криминалисти я погледнаха с любопитство, но облечените в бели защитни костюми специалисти от лабораторията по съдебна медицина дори не вдигнаха поглед. Интересуваха се повече от мъртвите, отколкото от живите.
	— Благодаря, че ме уведомихте.
	Пола съвсем не беше изпаднала във възторг, когато сутринта настоятелното писукане на мобилния й телефон прекъсна дълбокия й сън — днес беше почивният й ден. Но новините, които й съобщи Франи Райли, несъмнено оправдаха събуждането.
	— Струва ми се, че го открихме — бе казал той. Мрачният му тон й подсказа, че в това откриване няма нищо добро. — Ще изпратя съобщение с указания как да стигнете до мястото.
	Тя се беше обадила на Карол, беше взела душ за четири минути и след още двайсет минути вече съобщаваше името си на полицая, който контролираше достъпа на местопрестъплението. Той очевидно я очакваше — нещо, което затвърди убеждението й, че Франи Райли си върши съвестно работата. И сега стояха един до друг на няколко фута от циментираната канавка, в която лежеше тялото — най-вероятно на Даниъл Морисън.
	— Кой го откри? — попита тя.
	— Получихме анонимно телефонно обаждане. Човекът явно си беше изкарал акъла — Франи посочи с палец към пътя с макадамова настилка. — Има пресни следи от гуми, явно някой е спирал тук. Доколкото разбирам, тялото е било изхвърлено на това място, много преди да бъдат оставени следите. И куп следи от обувки. Момчетата, които разбират от тези работи, твърдят, че всички следи са оставени по-късно от вчера следобед, когато валя. По всичко личи, че някакви пикльовци са дошли тук да видят дали няма нещо за крадене, но ги е очаквало нещо много по-различно.
	— Можем ли да бъдем сигурни, че тялото е на Даниъл Морисън?
	— Съществува реална възможност да е той — Франи поразмърда масивните си рамене под анорака. — Хайде да излезем извън кордона, да изпушим по цигара и да ви разкажа подробностите.
	И без да изчака отговора й, той тръгна забързано по пластмасовите плочи, сякаш имаше да изпълнява задача. Когато го последва, Пола забеляза неодобрителните погледи на някои от униформените полицаи. Напоследък обществената нетърпимост към пушенето почти се беше изравнила с отношението към педофилията. Пола непрекъснато се канеше да се откаже от цигарите, но кой знае как винаги ставаше така, че отлагаше този момент. Беше спряла да пуши навремето, но след като опасностите на професията станаха причина да загуби колега и приятел и самата тя да се озове на косъм от смъртта, прегърна никотина като любовник, завърнал се от рисковано пътешествие. В напрегнати мигове той беше по-приемлив наркотик от много други, чиято жертва бяха ставали нейни приятели и колеги пред очите й. Поне не се отразяваше на способността за трезва преценка, нито пък те излагаше на риска да те изненадат в компрометиращ контакт с някакви гадни дилъри.
	— Е, какво има там, в канавката? — попита Пола.
	— Младо момче, отговаря на описанието на Даниъл. Облечено е в тениска с емблема на неговото училище.
	— Не разполагате ли със снимки?
	Райли въздъхна и едновременно с това издиша струя цигарен дим.
	— Имаме снимки. Но от това няма голяма полза, поне докато тялото не бъде поставено на масата за аутопсия. На главата му е нахлузен найлонов плик, затегнат около шията и залепен здраво с лепенки. Ако се съди по състоянието на тялото, вероятно от това е умрял. — Райли поклати глава. — Но това не е най-лошото.
	Стомахът на Пола се сви. Беше виждала достатъчно ужаси, за да предположи какво подсказва това кратко изречение.
	— Обезобразен ли е?
	Райли погледна над рамото й към дърветата в далечината. Лицето му, белязано със следи от някогашни схватки, застина в сурова маска.
	— Там, където би трябвало да бъдат половите му органи, има само една кървава дупка. Не се виждат никъде около него, но ще можем да бъдем сигурни, едва, когато вдигнем тялото.
	Пола изпита облекчение, че няма да й се наложи да оглежда тялото. Знаеше прекалено добре какъв ужас и състрадание будеше видът на загиналите от насилствена смърт, особено ако бяха деца. Те винаги навеждаха на мисли за злата участ, която им е била отредена, безпомощността им будеше чувство на вина.
	— Какво казва шефът ви? — попита тя. — Искам да кажа, от това по-тежко престъпление не може да има.
	Райли изсумтя презрително.
	— Насрал се е от ужас. Очевидно настава време да прехвърлим другиму врелия картоф. Ще продължим да обработваме местопрестъплението, но трябва да уведомите вашата шефка, че ви предаваме случая. Ще проверя дали няма пропуски в документацията по случая и ще я изпратя незабавно във вашия офис.
	— Благодаря — каза Пола и извади мобилния си телефон. „Ето ни възможност да докажем способностите си пред Блейк“, мислеше тя. Но Даниъл Морисън беше платил страшна цена, за да могат те да получат този шанс. А родителите му дори още не бяха започнали да плащат.


	За Карол Джордан основната движеща сила открай време беше стремежът й към справедливост. Този стремеж бележеше не само професионалния, но и личния й живот. Когато ставаше дума за хора, които обичаше, тя се чувстваше дълбоко отговорна да поправи неправдите, които те бяха понесли. В случая с Тони тя най-често изпитваше безсилен гняв, защото корените на душевната му травма бяха прекалено дълбоки, за да може тя да се добере до тях, а от това следваше, че нямаше и никаква възможност да поправи стореното му зло. Нови възможности се откриха пред нея, когато се запозна с Ванеса Хил. Нямаше значение, че тази жена беше егоистична, коравосърдечна кучка, на която никога не би трябвало да бъде разрешено да отглежда дете. Карол беше готова да преглътне всички оскърбления и инсинуации от страна на тази жена, ако това би й дало възможност да помогне на Тони. Но когато бе разкрила непочтените кроежи да Ванеса да отнеме на сина си наследството, оставено му от бащата, за когото той не знаеше нищо, Карол прецени, че Ванеса е изгорила всички мостове, които биха могли някога да доведат до възможността двете да работят в една посока.
	Въпреки всичко Карол не можеше да потисне мисълта, че е длъжна да опита. Макар че самият Тони твърдеше, че не се нуждае от това, тя все пак искаше да направи всичко по силите си за него. Не беше лесно да тръгне срещу желанията му, но реакциите му предната вечер я убедиха, че има основание да отхвърли съмненията си. Беше убедена, че сведенията, които бе успяла да събере за Едмънд Артър Блайт, имаха някакъв положителен ефект върху Тони. А имаше още толкова много за изясняване. Тя искаше да разбере къде е живял Блайт, преди да се появи в Устър и с какво се е занимавал по това време. Предполагаше, че и той е живял в Халифакс, където Тони бе израснал в дома на баба си. Там се намираше и досега седалището на консултантската фирма за човешки ресурси, оглавявана от Ванеса. Карол се питаше как ли се справя тя сега, при сегашното състояние на работния пазар, който се свиваше като че ли с всеки изминал ден, докато глобалната рецесия притискаше все по-тежко всички сфери на човешка дейност. Ако някой имаше шансове не само да оцелее, но и да излезе от кризата с положителен баланс, това беше Ванеса Хил.
	Мисълта за среща с Ванеса не доставяше никакво удоволствие на Карол. Но нямаше как да се заобиколи фактът, че майката на Тони беше основен източник на сведения за Артър Блайт. Нито един уважаващ себе си криминалист не би пропуснал да я постави под номер едно в списъка на хората, с които би трябвало да разговаря, ако иска да узнае житейската история на Артър. Несъмнено щеше да се наложи да проверява много старателно всяко сведение, което би получила от нея, но не можеше да я пренебрегне.
	Затова като начало тя помоли Кевин Матюс да прикрие по някакъв начин самоотлъчването й от работа, ако Блейк се появеше да пита за нея, и после потегли с колата си през Пенините* към Халифакс. Ако беше избрала магистралата, вероятно щеше да се движи по-бързо, но по нея пътят бе почти два пъти по-дълъг, отколкото ако се движеше напряко по второстепенните пътища. Карол не би нарекла този път по-живописен — пейзажът беше наистина драматичен, но из него се срещаха прекалено много останки, които напомняха за замърсяването на областта по време на индустриалното й минало, за да заслужава подобно определение. И все пак не можеше да се отрече, че слизането към града по дългата спирала на шосето, през високите хълмове към тъмните очертания на града, разпилян в шепите на долината, предлагаше някои наистина впечатляващи гледки.
	[* Голям планински масив в Северна Англия. — Бел.прев.]
	Централният офис на фирмата, ръководена от Ванеса Хил, се намираше в масивна сграда с фасада от червени тухли в покрайнините на града. Карол намери на паркинга място за посетители и тъкмо изключваше двигателя, когато телефонът й иззвъня. На дисплея се изписа името на сержант Матюс.
	— Дявол да го вземе — каза тя и прие повикването. — Кевин, какво става?
	— Току-що се обади Пола. Намира се на местопрестъпление на територията на Северната регионална полиция. Получили са анонимно съобщение за тялото, изглежда, че е Даниъл Морисън. Искат да го прехвърлят на нас.
	Дългът налагаше на Карол да потегли незабавно обратно към Брадфийлд. Но все пак беше изминала целия този път до тук, пък и предполагаше, че разговорът с Ванеса Хил няма да й отнеме много време. Освен това така или иначе на връщане щеше да навлезе направо в северния участък, нямаше да й се наложи да прекосява града.
	— Добре, Кевин. Дай ми координатите. Ще се постарая да отида там колкото е възможно по-скоро. Кажи на Пола да държи фронта. Ти също тръгвай натам, постарай се да разполагаме с пълната информация. А ако има потвърждение на самоличността на жертвата, искам да отидеш с отговорника за контакти със семействата, който ще съобщи на родителите.
	— Ясно. Да съобщя ли на Тони?
	Въпросът беше формален — всички нейни подчинени знаеха, че Тони предпочиташе да види тялото още на местопрестъплението, за в случай, че по-нататък в разследването възникне нужда от неговото експертно мнение. Но сега вече не им беше позволено да ползват услугите му. Пък и вероятно вече пътуваше към Уест Мърсия, за да работи с хора, на които не им забраняваха да се възползват от уменията му.
	— Не, няма нужда. Ще се видим скоро.
	Изпълнена с мисълта за очакващата я, нетърпяща отлагане работа, тя се упъти забързано към вратата от стъкло и метал, където установи, че трябва да съобщи името си по интеркома. Налагаше се да се възползва от служебното си положение, за да си осигури достъп.
	— Карол Джордан, главен инспектор от криминалната полиция, трябва да говоря с госпожа Хил — каза тя.
	Настана дълго мълчание. Карол си представяше стъписването и последвалото съвещание.
	— Имате ли уговорена среща? — изскърца женски глас от интеркома.
	— В нашата професия обикновено не правим предварителни уговорки — заяви Карол с възможно най-хладен тон. Отново настана мълчание, после се чу бръмчене и вратата се отвори. Карол се озова в коридор, който водеше към малка приемна, обзаведена комфортно, но ненатрапчиво. Администраторката в приемната изглеждаше стъписана. Карол прочете името й на картончето, прикрепено на ревера, усмихна се и каза:
	— Добро утро, Бетани. Трябва да разговарям с госпожа Хил.
	Бетани бързо хвърли поглед през рамо към вратата, която водеше към вътрешността на сградата.
	— Мога ли да видя полицейската ви карта? — попита тя. Усмивката й приличаше повече на гърч, сковал долната част на лицето й.
	Карол измъкна картата от чантата си и я поднесе на Бетани така, че да я види ясно. Преди рецепционистката да успее да реагира, вратата зад нея се отвори и във фоайето връхлетя Ванеса Хил. На пръв поглед не личеше да се е променила особено от времето, когато Карол я видя за последен път. Все още съумяваше да прикрива следите, оставени от годините, благодарение на фризьор, който явно се справяше с дискретното нанасяне на златистокестенява боя за коса, и на собственото си правилно решение да не прекалява с грима. Беше все така стройна, великолепно ушитият костюм с тясна пола подчертаваше елегантната й фигура и все още хубавите крака. Но бръчките, издаващи суров и егоистичен характер, сякаш бяха изчезнали. „Ботоке“, каза си Карол и отново се учуди на суетата, която би накарала една жена да приеме инжектирането на отрова в лицето й като добро решение.
	— Търсят ви от полицията — каза Бетани, притеснена като клептоманка — климактеричка, заловена от охраната на някой магазин.
	Ванеса изкриви презрително уста.
	— Това няма нищо общо с полицията, Бетани. Тази жена е приятелката на сина ми. Няма повод за безпокойство — поставена в неудобно положение, Карол не можа да намери подходящ отговор. Забелязала смущението й, Ванеса продължи: — Заповядайте, Карол. Няма смисъл да занимаваме служителите със семейни въпроси.
	По лицето на Бетани се изписа облекчение. „Радва се, че не е допуснала неволно някой гаф“, си каза Карол и последва Ванеса. Двете се озоваха в голяма зала с бюра, където явно се работеше усърдно и съсредоточено. Не се виждаше нито един мъж, а нито една от жените зад бюрата не си позволи да откъсне поглед от монитора или да се отклони от водения телефонен разговор, докато те прекосяваха залата.
	Офисът на Ванеса се намираше в далечния край на залата. Карол не беше очаквала толкова малко и изцяло функционално обзаведено помещение. Единственият лукс беше електрическа масажна възглавница, прикрепена към облегалката на стола зад бюрото.
	— Отношенията ми със сина ви не са такива, за каквито намеквате — каза Карол веднага след като влязоха и Ванеса затвори вратата.
	Ванеса въздъхна.
	— Знам, разбира се. Толкова по-зле. — Тя мина покрай Карол, седна на стола си и й посочи един неудобен посетителски стол пред бюрото. — Хайде да не се преструваме, че се харесваме, Карол. Какво ви води тук?
	— Едмънд Артър Блайт.
	Когато чу това име, Ванеса стисна устни и присви очи. Карол продължи невъзмутимо:
	— Тони иска да научи нещо повече за него. Как сте се запознали, какво е работел той в Халифакс, такива работи.
	— Не, Тони не иска нищо подобно. Може би вие искате да узнаете тези неща, но Тони не проявява никакъв интерес към тях. Изобщо, той щеше да се чувства по-добре, ако вие не се бяхте намесили. За него би било най-добре да бе подписал съгласие имотът на Еди да бъде прехвърлен на мен — Ванеса изправи рамене и сключи ръце на бюрото пред себе си.
	— Ако изключим дребната подробност, че това съгласие би го лишило от някакъв си там половин милион паунда, нали?
	Ванеса издаде някакъв звук, който би могъл да се определи и като смях.
	— Ако си мислите, че синът ми се интересува от пари, значи го познавате много по-малко, отколкото предполагах. Можете да ми вярвате, тази ваша намеса в семейните ни дела ще донесе само неприятности на Тони. Вие изобщо не го разбирате. Каквото и да ви е разказвал, аз съм тази, която знае кое е най-доброто за него, защото аз знам как функционира той. Защото аз съм оформила характера му, а не вие — тя се изправи. — А сега, ако това е всичко, което ви интересува, струва ми се, че е време да си вървите.
	— Защо не искате да ми кажете нищо? Това е стара история. За вас би било без всякакво значение, и без това не можете да паднете по-ниско в очите ми. Каква е тази велика тайна? Тони заслужава да знае защо баща му не е пожелал да присъства в живота му.
	— А според закона аз имам правото да претендирам за неприкосновеност на личния живот. Този разговор приключи, Карол — Ванеса стана, мина отново покрай нея и отвори вратата. — Следващия път ще бъдете допусната да влезете тук само ако имате разрешение за обиск.
	Вбесена от съзнанието, че се е провалила, Карол мина покрай Ванеса с високо вдигната глава. Цялото това начинание й донесе само унижение и загуба на време. Но когато седна в колата и хлопна вратата след себе си, Карол си обеща, че няма да допусне Ванеса да я победи. Сега вече имаше още по-голямо желание да научи историята на Едмънд Артър Блайт — не само за да помогне на Тони, но и за да направи напук на майка му. Точно сега беше трудно да се прецени кой е по-силният стимул.


	Глава 12

	По-разумно би било да замине за Устър с влак. Щеше да има повече време да прегледа отново документацията по случая. Освен това пътуването с влак би му дало възможност да пристигне отпочинал, а не изнервен от въртележката на преплетените шосета и магистрали около Бирмингам. Би трябвало изобщо да не се колебае. Но без кола щеше да зависи изцяло от полицията на Уест Мърсия. И ако решеше да мине покрай къщата на Едмънд Артър Блайт или да огледа фабриката му, щеше да изпадне в неудобното положение да дава обяснения на някой полицай. Ако пък не можеше да спи и посред нощ го обхванеше желанието да огледа местопрестъплението, щеше да си спечели име на по-голям ексцентрик, отколкото домакините му и без това очакваха. Тони реши, че свободата си струва неудобствата.
	Когато най-сетне спря пред хотела си в Устър, не помнеше колко пъти беше ругал собствената си глупост. Защо не му беше минало през ума, че би могъл да наеме кола, след като пристигне тук? Беше предположил, че пътуването с автомобил ще му отнеме около два часа — оказа се обаче, че часовете бяха три и половина, при това сега се чувстваше толкова изтощен, сякаш беше привършил с много тежка тренировка. Той отпусна глава на волана и се опита безуспешно да раздвижи стегнатите мускули на шията и раменете си. Измъкна се с усилие от колата и се упъти към рецепцията.
	Още в мига, когато затвори вратата на хотелската стая зад себе си, усети как започва да го притиска депресията. Знаеше, че съществуват хотели, където обстановката в стаите повдига духа. Дори му се беше случвало да отседне в един-два такива хотела по времето, когато заблудени собственици на фирми го бяха наемали с неоснователната надежда, че ще успее да подобри мотивацията на ръководните им кадри. Но тази стая съвсем не беше такава. Обзавеждането — всъщност за обзавеждане в традиционния смисъл на думата не можеше и да се говори. Всичко бе издържано в различни отсенки на кафявия цвят — като започнем от нещо, напомнящо на евтин и гаден млечен шоколад, до тютюневокафяво. Прозорецът беше прекалено малък и гледаше към паркинга. Телевизорът предлагаше само седем канала, леглото беше удобно като нар. Опитваше се да прояви разбиране към ограниченията в бюджета на полицията, но нима наистина не бяха могли да потърсят нещо малко по-приемливо?
	Тони въздъхна, остави сака си, седна на леглото и се загледа в снимката на равнинен африкански пейзаж, окачена на стената отсреща. Не можеше да схване каква е връзката между Устър и дивите животни на Африка. Извади телефона си и набра номера на инспектор Стюарт Патърсън.
	— В хотела съм — заяви той, пропускайки всякакви встъпителни реплики.
	— Нямам представа как процедирате обикновено — отвърна Патърсън. — Доколкото си спомням, искахте да видите местопрестъплението?
	— Точно така. За мен това е подходящо начало. Искам да поговоря и с родителите, ако е възможно.
	Патърсън предложи да изпрати сержант Амброуз да го вземе от хотела. Тони би предпочел да се срещне лично със самия Патърсън, но работата с нов екип винаги предполагаше приспособяване към тяхната схема на работа. Затова и реши засега да се примири с помощника и да се опита да го използва за мост към останалите.
	Тъй като оставаше половин час до идването на Амброуз, Тони реши да се поразходи. Хотелът се намираше близо до центъра на града и след като повървя около пет минути, той се озова на улица, пълна с банки, кантори на агенции за недвижими имоти и супермаркети от веригите, изместили традиционните малки магазинчета. В супермаркетите се продаваха едни и същи шоколади, обувки, поздравителни картички и алкохолни напитки, имаше приемни пунктове за химическо чистене — с други думи, същото, което можеше да се види на всяка главна улица в произволно подбран град в страната. Тони вървеше бавно и гледаше разсеяно витрините, докато не се стресна, прочитайки познатото име на агенцията за недвижими имоти, чиито услуги ползваше.
	На централно място на витрината бяха изложени снимки на къщата, която продаваше той.
	— Като че ли започнах да се натъквам на доста голям брой съвпадения за човек, който не вярва в тях — промърмори той под нос. — Най-добре ще е да не се съпротивлявам на хода на събитията.
	Увлечен от тона на собствения си глас, Тони влезе в агенцията, без да се поколебае.
	— Добър ден — каза той бодро. — С кого бих могъл да поговоря за къщата от снимките на витрината?


	Появата на шефката й никога досега не бе будила такова огромно облекчение у Пола. Лекарят и специалистите от съдебномедицинската лаборатория настояваха да отнесат тялото на Даниъл Морисън, но тя упорито държеше да не го местят, докато не пристигне главен инспектор Джордан, и помоли Франи Райли да я подкрепи.
	— Не можете да местите тялото, докато старшият офицер не е дал съгласието си — настояваше тя. — Не ме интересува дали вашият шеф бърза да се отърве от случая. Тялото няма да се мести до идването на главен инспектор Джордан.
	Кевин Матюс се появи навреме, за да потвърди, че нареждането е такова. Но времето си минаваше, Карол не се появяваше, а атмосферата на местопрестъплението започна да става подчертано враждебна. Най-сетне Пола видя Карол да идва забързано, облечена доста по-елегантно от обикновено. Където и да бе ходила, определено е имала желание да впечатли хората, с които се бе срещала.
	— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате — каза Карол, включвайки чара си на максимум. — Забавих се, защото на Бароудън Роуд имаше някаква катастрофа, и то точно долу, в ниското, където няма мобилна връзка. Благодаря на всички, че проявихте такова търпение.
	Когато Карол Джордан беше във форма, никой не можеше да се сравнява с нея. Съумяваше да накара всички да се стремят да й се понравят, да спечелят одобрителния й поглед. Това, че беше привлекателна, също помагаше, но твърдата линия на устата й и откритият й поглед не биха допуснали някой да се заблуди, че залага на външността си. Пола беше наясно, че е малко влюбена в шефката си, но беше привикнала да живее със съзнанието за безнадеждността на чувството си.
	— От тук, шефе — каза тя и я поведе към канавката, като пътьом я запозна с Райли. — Сержант Райли е връзката ми с тукашния екип, ще бъде полезно за нас да продължим да работим с него — каза тя. Което всъщност означаваше „наш човек е, не се поддавай на първото впечатление“.
	После застана редом с Карол и двете се загледаха в ужасяващо обезобразените човешки останки в канавката. Дрехите на момчето бяха покрити с кръв и мръсотия, а главата му, покрита с найлоновия плик, изглеждаше нереална, като отблъскващ реквизит за евтин филм на ужасите.
	— Господи — каза Карол и се извърна. Пола забеляза, че устните й потрепват.
	— Хайде, време е да го махнем от тук — каза тя, отстъпи встрани и направи знак на останалите да дойдат.
	— Като начало ще изхождаме от предположението, че това е Даниъл Морисън — поде Карол. — Тялото отговаря на описанието на момчето, което е обявено за изчезнало, под сакото си носи и униформена тениска на училището „Уилям Мейкпийс“. Това означава, че понастоящем ни делят шейсет часа от момента, когато Даниъл за последен път е видян от човек, който го е познавал. Ще има много за наваксване. Когато узнаем приблизителния час на смъртта, ще ни бъде по-ясно какъв период трябва да изпълним с информация. Но държа да имаме точни сведения за всички тези часове. Пола, ти продължавай да работиш със сержант Райли, осигури ни данни за абсолютно всичко, което те са успели да открият. Кевин ще отиде с отговорника за връзки с близките на жертвите, за да съобщят на родителите, но искам и ти да следиш всички нови развития, Пола.
	Карол тръгна обратно към огражденията, обособяващи местопрестъплението. Подчинените й я следваха по петите.
	— Като начало, Пола, ти се заеми с училището. С учителите и приятелите на момчето. Тъй като става дума за частно училище, вероятно доста хора ще се опитат да ти създават проблеми, но не ми се вярва да ти попречат да разбереш що за момче е бил Даниъл Морисън. Стейси ще се заеме с неговия компютър. О, да, и още нещо, Пола. Искам да се претърси основно територията около пътя от края на отклонението до главното шосе. Предай на сержант Райли, че аз съм наредила така — когато стигна края на пластмасовите плочи, тя се извърна към тях и им се усмихна уморено. — Заради Даниъл трябва да имаме резултати. Хващайте се на работа.
	— Да отида ли да доведа Тони от „Брадфийлд Мур“? — попита Пола. Едва тогава видя как зад гърба на Карол Кевин прокарва показалец пред гърлото си.
	Карол почувства как мускулите на лицето й се стягат.
	— Този път ще ни се наложи да се справим без помощта на Тони. Ако считаме, че имаме нужда от профайлър, ще трябва да разчитаме на някой от обучаваните за целта служители на полицията.
	Пола си каза, че Карол успява да прикрие пренебрежението си. Трябваше човек да я познава наистина добре, за да е наясно колко се съмнява в способностите на новоизлюпените любимци на министерството на вътрешните работи.
	— Още нещо — каза Карол. — Трябва да проверим хората, които са познавали това място. Кевин, щом се освободиш от другата работа, се свържи със строителната фирма, намери списък на работниците, които се занимават със строителството тук, а също и на архитектите, техническите ръководители, изобщо всички. Ще уредя хора от Северния участък да се заемат с първичните проучвания и разпити, после ние ще започнем да преглеждаме всичко, което постъпва по тази линия. — Пропуснах ли нещо? — попита тя накрая.
	Никой не отговори. Пола си мечтаеше как някой ден ще й хрумне нещо забележително, нещо, за което Карол не се е сетила, за което не се е сетил и никой друг. Тя се обърна и затърси цигарите си. За съжаление това нямаше да се случи днес.


	В действителност къщата изглеждаше по-привлекателна, отколкото на снимката. По-ясно можеха да се оценят добре спазените пропорции, естествената връзка между къщата и градината, която представляваше съвършена рамка на солидната едуардианска постройка. Тони отвори портата и тръгна по алеята към къщата, чакълът хрущеше под неравномерните му стъпки. Това го накара за пореден път да се замисли за накуцването, което му беше останало за спомен от срещата с размахващия брадва пациент, който не си беше вземал лекарствата. Бяха му предложили да го оперират повторно, но той отказа. Мразеше да се чувства безпомощен, ненавиждаше съзнанието, че когато движенията му са ограничени, реално започва да губи контрол и върху живота си. Затова смяташе да мине без втора операция — поне докато обстоятелствата не я наложеха.
	Беше подранил за срещата за оглед с брокера, затова заобиколи къщата и се озова в симетрично проектирана розова градина. По това време от храстите се виждаха само голи, разкривени клони, но Тони можеше да си представи как би изглеждало това място през лятото. Той не разбираше много от градинарство, но това не беше и необходимо, за да прецени, че градината е много добре поддържана, че има за цел да доставя удоволствие на обитателите на къщата. Тони седна на една каменна пейка и се загледа към розовите храсти. Каза си, че Артър Блайт сигурно е правел същото.
	Но вероятно мислите му са били съвсем различни. Надали някога му се е случвало да прекарва обедните часове на деня на някаква кална отбивка, опитвайки се да си проправи път в съзнанието на убиеца, избрал точно това място, за да изхвърли тялото на убитото от него момиче. Алвин Амброуз, помощникът на Патърсън, се беше постарал да помогне и бе разказал на Тони доста неща за района и за състоянието на трупа. Беше казал, че тялото е било обезобразено след настъпване на смъртта.
	— Но не тук — бе отбелязал Тони. — За да извърши такова нещо, е трябвало да бъде сигурен, че никой няма да го изненада.
	— Да не забравяме и времето — допълни Амброуз. — Плющеше силен дъжд, а имаше и бурен вятър. Бурята се разрази горе-долу по времето, когато Дженифър се е разделила с приятелката си Клеър. В такова време човек не излиза да разходи кучето си, камо ли пък да се заеме… е, нали разбирате. С това, което е вършел.
	Тони огледа отбивката.
	— Имал е нужда от място, където да не е изложен на капризите на времето и на опасността от любопитни погледи. Тя е била вече мъртва, така че не му е било необходимо да се безпокои, че някой ще чуе нещо. Предполагам, че може да е направил това и тук, в някой микробус или камион. — Той притвори очи за миг, опитвайки се да си представи как би изглеждала отбивката под покрова на нощта. — Така би могъл да прецени най-добре кога е настъпил подходящ момент да изнесе тялото. По-добре, отколкото да пристигне тук с надеждата, че… — той замълча и тръгна през храсталака към дърветата, които изолираха отбивката от шосето. Под тях се носеше миризма на глинеста пръст, смола и урина. Това не му подсказваше нищо и той се върна при Амброуз, който го чакаше търпеливо, застанал до колата си. — Или е ползвал и преди това място, или го е подбрал съвсем съзнателно. Не че има някакъв начин да разберем кое от двете отговаря на истината. Пък и да е ползвал отбивката преди, това не означава, че го е правил с престъпна цел. Може просто да се е отбил да дремне или да пусне една вода.
	— Минаваме от тук всяка вечер, разговаряме с хората, които паркират на това място, разпитваме дали някой не е забелязал нещо необичайно — каза Амброуз, очевидно съзнавайки, че това не е достатъчно. Тони беше доволен, че сержантът не проявява нито презрение, нито арогантност, защото му се беше случвало да се сблъсква и с едното, и с другото по време на работата си с полицията като профайлър. Амброуз изглеждаше флегматичен и невъзмутим, но мълчанието му не беше породено от ограниченост. Говореше само когато имаше какво да каже, и всичко, което бе казал досега, си струваше да бъде изслушано.
	— Трудно ми е да си представя какво биха определили като необичайно тези шофьори на камиони — измърмори Тони. — Но мястото, където е изхвърлил тялото, действително създава проблем. Говори, че най-вероятно не е местен жител. Така че привикването на обичайните заподозрени няма да ви доведе доникъде.
	— Защо мислите, че не е местен човек? — по всичко личеше, че Амброуз искрено се интересува от отговора.
	— Предполагам, че тук наоколо има доста по-подходящи места за изхвърляне на тяло, които биха били известни на местен жител — по-отдалечени, не толкова оживени. Това място предполага относително високо ниво на риск. Струва ми се, че дори да го е открил по-рано, мястото по същността си е подходящо за човек, който не е знаел за съществуването на нещо по-добро, а не е искал да рискува да шофира на по-голямо разстояние с труп в багажника.
	— Звучи логично.
	— Старая се — отвърна сухо Тони.
	Амброуз се ухили и привидното му безразличие незабавно се изпари.
	— Нали затова сме ви повикали.
	— Първата ви грешка… — Тони му обърна гръб и отново започна да кръстосва отбивката. От друга страна, този убиец очевидно беше способен да изгражда много внимателно плановете си. Седмици наред беше подготвял Дженифър, беше я настройвал да се подаде незабавно на примамката. Беше успял да я залови, очевидно избягвайки свидетели и без да буди подозрение. Според Амброуз не бе оставил и никакви следи, които биха имали някаква стойност за разследването. А после беше изхвърлил тялото край шосето, като че ли за него е било без всякакво значение кога ще бъде открито. — Може би убиецът не е много силен — подвикна той на Амброуз. — Може би не е можел да я пренесе много надалече. — Връщайки се към колата, той продължи: — Винаги сме склонни да приписваме почти свръхчовешки качества на този тип престъпници. Защото дълбоко в себе си ги имаме за чудовища. Но най-често физическите им данни са съвсем посредствени. Вие например не бихте имали проблем да отнесете едно четиринайсетгодишно момиче някъде в близките гори, където тялото можеше да не бъде открито в продължение на седмици и дори месеци. Но аз? За мен би било много трудно да я извадя от колата и да я отнеса някъде по-встрани от шосето. Не изключвам такава причина за това привидно противоречие.
	Това беше и най-значителното заключение, до което той достигна в резултат на огледа на местопрестъплението. Надяваше се да научи нещо повече от семейство Мейдмънт, но те можеха да се видят с него едва по-късно следобед. Бащата на убитото момиче явно беше решил, че има нужда да се върне отново на работа, затова и нямаше да си бъде у дома преди четири. Ако Тони беше склонен да вярва в значения и поличби, вероятно би окачествил така и този факт. Той беше готов да се откаже от срещата си с брокера, ако тя можеше да попречи на посещението при родителите на Дженифър. Вместо това предложеният от тях час съвпадна идеално с неговите планове.
	Амброуз го беше оставил пред хотела. Вероятно си мислеше, че Тони прехвърля протоколите от разпитите на свидетели, и не би могъл да си представи, че вместо това той седи на пейка в една градина и чака брокер от агенция за недвижими имоти да го разведе из една къща, която и без това беше негова собственост. Това не би могло да бъде определено като нормално поведение по каквито и да било стандарти. Не говореше за този тип психическо отклонение, което би го тласнало да убива тийнейджъри, но в никакъв случай не беше и нормално.
	„Добре, че Амброуз не е наясно с действителното положение“, каза си Тони.


	Глава 13

	В моменти на най-черна потиснатост Карол си представяше възможно най-лошата съдба, на която би могъл да я осъди Джеймс Блейк. Повишение — но не такова повишение, което би й дало възможността да води хората си в сражение. Той би имал предвид за нея нещо, което би я приковало зад някое бюро, би я осъдило да се безпокои за политиката на институцията, докато истински важната работа щеше да се върши другаде.
	Като в някой от тези редки, за щастие, случаи, когато всички нейни подчинени бяха ангажирани с някакви преки задачи, и сега например вършеха всичко, което трябваше да се направи във връзка с издирването на убиеца на Даниъл Морисън, а тя седеше в кабинета си и се чудеше с какво да запълни времето до часа, в който трябваше да присъства на аутопсията на момчето. Обикновено в такива случаи се опитваше да ангажира съзнанието си с административна работа и обработка на документи. Но днес имаше предвид нещо по-важно.
	Докато ръководеше хората си в работата им по студени досиета, Карол Джордан прибави нови умения към своя арсенал на криминалист. Винаги бе имала способността да се рови дълбоко в предисторията на жертвите и заподозрените, но сега вече се беше научила да насочва археологическите си способности към едно време, когато още не е имало такива неща като въведени в компютър архиви и разпечатки на разговорите по мобилните телефони, които улесняваха търсенето. Като например годините, през които Едмънд Артър Блайт беше живял, а вероятно и работил в Халифакс. Най-плодотворни източници бяха библиотеките — там често срещаше истински експерти, които бяха в състояние да й осигурят забележително подробна информация. Съществуваха и някои не толкова добре известни електронни източници на информация. А Карол имаше пряк достъп до най-доброто в това отношение.
	Стейси беше заобиколена от цяла батарея монитори. Междувременно беше успяла да изгради истинска барикада между себе си и останалите членове на екипа. Беше започнала с два монитора, после се появи и трети, а сега пред нея бяха подредени шест монитора и всеки от тях показваше различен етап от различен процес. Въпреки че в момента Стейси се беше съсредоточила в проверката на кадрите, заснети от контролните камери в центъра на града, прекарвайки ги през програма за разпознаване на лица, останалите машини също работеха, но това, което се случваше на екраните, си оставаше пълна загадка за Карол. Стейси вдигна поглед, когато Карол се приближи до бюрото й.
	— Засега нямаме късмет — каза тя. — Проблемът със заснетото от тези контролни камери е там, че кадрите са все още с много ниска резолюция.
	— Просто трябва да продължим да се ровим — отвърна Карол. — Стейси, има ли някаква възможност за онлайн достъп до стари телефонни указатели?
	Наум се обзаложи със себе си, че на Стейси няма да й мигне окото, когато чуе странното й питане.
	— Да — каза Стейси и се загледа отново в мониторите. Пръстите й се задвижиха бързо по клавиатурата и на един от екраните се появи карта с просветващ курсор на нея.
	— И как може да стане това?
	— Зависи колко назад искаш да се върнеш.
	— Трябва ми началото на шейсетте години.
	Пръстите на Стейси за миг застинаха над клавишите, после тя отново продължи да пише нещо.
	— Най-сигурно е да се търси в някой от генеалогичните сайтове. Те са въвели голяма част от общодостъпната информация от рода на телефонни указатели, избирателни списъци и карти с показалци на улиците. Освен това те са много удобни за ползване, защото са ориентирани към…
	— Идиоти като мен, така ли? — попита усмихнато Карол.
	Стейси също си позволи нещо като полуусмивка.
	— Исках да кажа хора, които не са компютърни специалисти. Просто напиши в „Гугъл“ „стари телефонни указатели“ и „предшественици“ и може да попаднеш на нещо. Не забравяй, че в началото на шейсетте години много хора са нямали домашни телефони, така че може и нищо да не излезе.
	— Мога само да се надявам — отвърна Карол. Тя разчиташе на факта, че Блайт се беше появил в Устър вече като предприемач. Възможно бе по времето, когато е ухажвал Ванеса, вече да е бил положил основите на бизнеса си.
	Половин час по-късно тя установи с радост, че предположението й е било основателно. Данните бяха пред нея, на екрана, черно на бяло в един телефонен указател от 1964 година. „Блайт & Ко. Специализирани метални покрития“. Карол провери и установи, че компанията е присъствала в търговския регистър само в продължение на три години. Тоест заминаването на Блайт е означавало и край за фирмата. Като че ли се беше озовала в задънена улица. Какви шансове би мота да има да открие човек, работил там преди трийсет и пет години, който на всичкото отгоре да е познавал достатъчно добре Блайт, за да може да си спомни нещо, представляващо интерес за нея?
	Все пак се беше заемала и с по-безнадеждни задачи. Сега вече беше време да се обърне към библиотеката. Потърси и намери номера на библиотеката на Халифакс. Когато се обади там, обясни, че търси човек, запознат с историята на града, който би могъл да й обясни нещо повече за малките местни фирми през шейсетте години. Библиотекарката започна да хъмка, посъветва се с някого и накрая каза:
	— Вероятно трябва да разговаряте с един човек на име Алан Майлс. Той е пенсиониран учител по дървообработка, но открай време се занимава и с индустриалната история на региона. Момент, сега ще ви дам телефонния му номер.
	Телефонът звъня десетина пъти, преди Алан Майлс да отговори. Карол вече беше готова да се откаже, когато някой вдигна слушалката и каза подозрително:
	— Ало?
	— Господин Майлс? Алан Майлс?
	— Кой се интересува?
	По тона си личеше, че човекът е стар и кисел.
	„Прекрасно, точно това ми трябваше“.
	— Казвам се Карол Джордан и съм главен инспектор в криминалния отдел на брадфийлдската полиция.
	— Полиция ли? — тя долови тревога в гласа му. Контактът с полицията будеше тревога у повечето хора, дори у такива, които нямаха защо да се притесняват.
	— Дадоха ми телефонния ви номер от вашата библиотека. Служителката там беше на мнение, че можете да ми помогнете в едно проучване, с което съм се заела.
	— За какво проучване става дума? Не разбирам нищо от работата на криминалната полиция — по тона му си личеше, че бърза да приключи разговора.
	— Търся сведения за един човек на име Едмънд Артър Блайт, който е управлявал в Халифакс фирма за специализирани метални покрития в началото на шейсетте години. Библиотекарката каза, че вие сте най-подходящият човек, към когото бих могла да се обърна.
	Карол се постара думите й да прозвучат колкото бе възможно по-ласкателно.
	— Защо? Искам да кажа, защо ви интересуват тези неща?
	„Да пази Бог от мнителни старци“.
	— Нямам право да давам информация, мога само да кажа, че екипът ми работи по студени досиета.
	Което си беше истина, макар и не цялата истина.
	— Не обичам телефонните разговори — отвърна Майлс. — По телефона не можеш да си съставиш правилна представа за събеседника си. Ако искате да дойдете в Халифакс, бих се срещнал с вас, за да поговорим.
	Карол извърна очи към тавана и потисна въздишката си.
	— Значи ли това, че можете да ми дадете някакви сведения за „Блайт & Ко“?
	— Да кажем, че мога. Има някои неща, които мога да ви покажа и така нататък.
	Карол се позамисли. Тук всичко беше под контрол. Нямаше изгледи нито за скорошен арест, нито за предстоящ разпит или за каквото и да било от този род. Освен ако на аутопсията не възникнеше някаква извънредна ситуация, тя можеше спокойно да изчезне за няколко часа вечерта.
	— Имате ли някакви ангажименти тази вечер? — попита тя.
	— Довечера ли? Добре, в седем часа. Ще се срещнем пред гарата. Аз ще нося светлокафяво яке и каскет от туид.
	И той незабавно затвори телефона. Карол изгледа мрачно слушалката, после осъзна смешната страна на положението и се усмихна на себе си. Ако това щеше да й бъде от полза в търсенето на бащата, когото Тони не приемаше за баща, разговорът със сърдиткото Алан Майлс си струваше усилието.


	Когато Амброуз пристигна, за да го отведе за срещата с родителите на Дженифър Мейдмънт, Тони едва съумя да скрие облекчението си. След обиколката на къщата с брокера от агенцията, той бе положил сериозни усилия да насочи мислите си към видяното на местопрестъплението, което бе посетил преди това. Съзнаваше, че има нещо около този убиец, което го смущава, но не можеше да прецени какво точно е то, и колкото повече се опитваше да се досети, толкова повече в съзнанието му нахлуваха картини от видяното в дома на Артър Блайт. Тони рядко се влияеше от обстановки и никога не беше проявявал съзнателен интерес към идеята за вътрешно обзавеждане. Тъкмо затова беше удивен от неоспоримия факт, че завиждаше на Артър Блайт за дома, в който той бе живял. Тук не ставаше дума за обикновено удобство. Къщата имаше излъчването на дом, на среда, органично свързана с представите на един човек за нещата, които са имали значение за него. И въпреки че не му беше приятно да си го признае, Тони се измъчваше от мисълта, че Артър Блайт е могъл да го отхвърли и после да си създаде такъв съвършен дом. Никой никога не би описал така неговото жилище. Самият Тони със сигурност не го считаше за такова. Нямаше непоклатимото съзнание за собствената си личност, каквото явно бе изпълвало човека, когото той и така не бе успял да нарече свой баща.
	Така че появата на Амброуз го изтръгна от мъчителните му размисли. Но облекчението не продължи дълго.
	— Донесохте ли разпечатките на разговорите в РигМароул? — попита Тони веднага щом седнаха в колата. Още щом научи за ZZ, той беше помолил Амброуз да му донесе разпечатки на всички открити разговори, за да може да ги разучи.
	Амброуз гледаше право пред себе си.
	— Шефът не позволява да ги изнасям от офиса. Няма нищо против да ги прочетете, но държи да го направите на място.
	— Какво? Няма ми доверие, така ли? И какво предполага, че ще направя с разпечатките?
	— Не знам, просто ви предавам това, което той каза — ръцете на Амброуз стискаха здраво волана. Притеснението му беше осезаемо, като вибрация във въздуха.
	— Явно не се тревожи, че имам намерение да ги продам на „Дейли Мейл“ — каза Тони, реагирайки прекалено остро на обидното отношение. — Вероятно е въпрос на контрол — страхува се да не изгуби контрол над разследването. — Той вдигна ръце нагоре. — Не мога да работя по този начин. За мен е чиста загуба на енергия да се занимавам с такива дребнави заяждания. Вижте, Алвин, аз работя така, както съм свикнал. Не мога да се съсредоточа достатъчно, ако някой наднича над рамото ми. Имам нужда да съм далеч от всякакъв шум и суетене насам-натам. Необходимо ми е да проуча тези текстове и държа да го направя по своя начин.
	— Разбирам — отвърна Амброуз. — Инспектор Патърсън не е свикнал да работи с хора като вас.
	— В такъв случай е крайно време да почне да се учи — каза Тони. — Вероятно би било по-лесно, ако беше проявил желание да се срещне с мен. Ще успеете ли да уредите това, или ще се наложи да разговарям с него?
	— Оставете тази работа на мен — измърмори Алвин. — Ще видя какво мога да направя.
	През останалата част от пътя двамата мълчаха. Тони се опитваше да пропъди от мислите си всичко, което стоеше между него и следващия етап от този процес на постепенно разкриване. Точно сега най-важно от всичко бе да успее да изтръгне семейство Мейдмънт от мъката, в която бяха затънали, за да успеят да му кажат това, което го интересуваше.
	Човекът, който им отвори вратата, стоеше много изправен, но изглеждаше трошлив като изсъхнала тръстика. Амброуз ги запозна и двамата последваха Пол Мейдмънт в дневната. Тони често бе чувал твърдението, че хората посрещат по различен начин скръбта, но не беше много склонен да се съгласи с него. Външните реакции на хората действително биваха много различни, но това, което им причиняваше скръбта, в основата си бе едно и също — разкъсваше живота им на две части, преди и след понесената загуба. Това разделение винаги съществуваше. Някои хора даваха воля на скръбта си, други я скриваха дълбоко в себе си и сякаш я затискаха с каменна плоча, трети се опитваха да се държат така, сякаш нищо не се беше случило. Но разговаряш ли с тях, дори години по-късно, те датираха спомените си, ориентирайки се по датата на сполетялата ги загуба. Казваха „Баща ти тогава беше още жив“, или „Това беше след като нашата Маргарет почина“. Определенията функционираха точно — като преди и след Христа. И като си помисли човек, и тази отправна точка бе свързана със скръб и загуба, независимо от това кой какво мислеше за това дали Исус е бил Син Божи.
	В работата си като профайлър той най-често се запознаваше с хора, преминали вододела на скръбта. Рядко му се случваше да знае какви са били, преди животът им да е бил разкъсан на две. Но често имаше възможност да си изгради доста реална представа за това, което е съществувало от другата страна на бездната. Способността му да предполага онова, което е останало в миналото, беше съществена съставна част на способността му да съпреживява, да се поставя в сегашното положение на тези хора, изхвърлени след крушението на непознат бряг, опитващи се да се ориентират без компас.
	Първото му впечатление от Пол Мейдмънт беше, че този човек е решил да сложи кръст на смъртта на дъщеря си и да продължи напред. Беше очевидно, че той полага усилия да изпълни това свое решение. Тони прецени, че всеки момент добрите му намерения ще рухнат за пореден път.
	— Жена ми… тя ще слезе всеки момент — каза Пол Мейдмънт и се озърна като човек, който вижда обстановката за първи път и не е съвсем наясно как се е озовал тук.
	— Днес сте решили да се върнете на работа — каза Тони.
	Мейдмънт сякаш се стресна.
	— Да. Мислех… Толкова много неща трябва да се свършат. Не мога да ги оставя на друг. Работите не вървят… особено добре точно сега. Не бива да губим и фирмата след всичко… — той замълча, объркан и измъчен.
	— Вината не е ваша. Това щеше да се случи, без значение дали сте си били у дома или не — каза Тони. — Вие двамата с Таня нямате никаква вина за станалото.
	Мейдмънт го изгледа яростно.
	— Как можете да твърдите такова нещо? Всички казват, че за деца на тази възраст контактите по интернет са опасни. Трябваше да я пазим по-добре.
	— Това не би променило нищо. Хищници като този действат много целенасочено. Не бихте могли да направите нищо, за да предотвратите случилото се — освен ако не бяхте решили да заключите Дженифър у дома и да не й позволявате да общува с когото и да било. — Тони се приведе напред, опитвайки се да създаде у Пол Мейдмънт усещането, че споделят общо пространство. — Не трябва да обвинявате себе си.
	— Да не обвиняваме себе си? — зад него се разнесе женски глас, произнасящ думите малко неясно, като под влияние на алкохол или медикаменти. — Какво, по дяволите, знаете вие за това? И вие ли сте изгубили детето си?
	Мейдмънт отпусна глава в ръцете си. Жена му пристъпи в средата на дневната, подчертано внимателно като човек, който се владее достатъчно, за да прецени, че не успява да се владее напълно. Тя погледна към Тони.
	— Явно вие сте психологът. Доколкото ми е известно, работата ви е да анализирате психиката на копелето, което уби дъщеря ни, не нашата.
	— Аз съм Тони Хил, госпожо Мейдмънт. Дойдох тук, за да науча нещо повече за Дженифър.
	— Малко сте закъснели — тя се отпусна на най-близкия стол. Лицето й, старателно гримирано, приличаше на маска, но косата й беше сплъстена и неподдържана. — Малко сте закъснели, ако желанието ви е да опознаете хубавото ми момиче — тя продължаваше да произнася внимателно думите, но гласът й затрепери леко.
	— Искрено съжалявам за това — каза Тони. — Но може би вие ще можете да ми помогнете. Как бихте я описали?
	Очите на Таня Мейдмънт овлажняха.
	— Красива. Умна. Добра. Всеки би казал това за мъртвото си дете, нали? Но когато става дума за Дженифър, това отговаря на истината. Тя не създаваше никакви проблеми. Не съм толкова глупава, за да казвам неща от рода на „Бяхме като сестри“ или „Аз бях най-добрата й приятелка“, защото не беше така. Аз си оставах родител — майка й. Но в повечето случаи се разбирахме. В повечето случаи тя споделяше с нас какво прави и с кого го прави. Ако ми бяхте задали този въпрос преди девет дни, сигурно щях да кажа, че споделя винаги. Но очевидно щях да сгреша. Така че не е изключено да греша и за всичко останало. Кой би могъл да каже сега?
	Пол Мейдмънт вдигна глава. По бузите му блестяха сълзи.
	— Тя наистина беше такава, дори още по-добра. Ние мечтаехме за дете като Дженифър. Умно, талантливо, жизнерадостно. И детето ни беше точно такова. Дъщеря — мечта. А сега мечтата я няма, и е много по-страшно, отколкото ако никога не се беше сбъднала.
	Възцари се продължително мълчание. Тони съзнаваше, че всичко, което би могъл да каже, би прозвучало банално. Амброуз беше този, който промени атмосферата.
	— Не можем да направим нищо, за да ви върнем Дженифър, но сме твърдо решени да открием човека, който я е убил. Затова и доктор Хил е тук.
	Благодарен за подкрепата, Тони каза:
	— Знам, че вече сте разговаряли с хора от полицията, но исках да поговоря с вас за това, което Дженифър е разказвала за РигМароул. С какво чувство говореше за социалната мрежа, споделяше ли за какво я ползва.
	— Непрекъснато говореше за това — каза майката на Дженифър. — Нали знаете какви са тийнейджърите. Дежурната реплика е „Мамо, всички имат…“ еди-какво си. А като поразпиташ наоколо, установяваш, че никой още няма въпросното нещо, но пък всички отчаяно искат да се сдобият с него. Така беше и с Дженифър, копнееше да има свой профил в РигМароул. С Клеър беше същото. Поговорих и с нейната майка, после и двете разговаряхме с момичетата. Казахме им, че могат да имат профили, при условие, че се съгласят да включат всички възможни филтри на достъп.
	— И те се съгласиха — допълни Мейдмънт с горчивина. — Но цялата работа продължи от ден до пладне. Или по-скоро достатъчно дълго, за да се убедим, че проявяват чувство за отговорност в това отношение.
	— Но те са считали, че постъпват разумно — поне от своя гледна точка, Пол — каза Таня. — Просто не са осъзнавали рисковете, на които са се излагали. На тази възраст всички смятат, че са неуязвими. — Гласът й секна и тя се задави, сякаш късче храна беше заседнало в гърлото й.
	— Казвала ли ви е някога, че в „Риг“ се е случило нещо, което я е притеснило?
	И двамата завъртяха отрицателно глави.
	— Тя обичаше „Риг“ — каза Мейдмънт. — Казваше, че пред нея и Клеър се отварял цял нов свят. Разбира се, всички разбирахме думите й в положителен смисъл.
	— Случвало ли се е и преди да се среща с някой, с когото се е запознала в мрежата?
	Мейдмънт поклати глава, но Таня кимна.
	— Никога не си ми го казвала — каза той. В тона му се долавяше неизбежното обвинение.
	— Защото беше нещо съвсем безобидно — възрази Таня. — Двете с Клеър се срещнаха с две момичета от Солихъл. Отидоха за един следобед в Бирмингам, обикаляли „Селфриджес“*. Преди това разговарях с майката на едно от момичетата. Забавлявали се добре, казаха, че смятат пак да го направят.
	[* Луксозни универсални магазини в Обединеното кралство. — Бел.прев.]
	— Кога се случи това? — попита Тони.
	— Преди около три месеца.
	— И са били само те четирите? Сигурна ли сте?
	— Разбира се. Дори отново питах Клеър за това. След като вашите хора започнаха да се занимават с контактите на Дженифър по РигМароул. Тя се закле, че с тях не е имало никой друг.
	Но някой можеше да е „подслушвал“ уговорките им. Не беше изключено и пети чифт очи да са чели всички реплики, които момичетата са разменяли. Тони не намери достатъчно суровост у себе си, за да облече в думи тези свои мисли.
	— По всичко личи, че Дженифър е била много разумно момиче.
	— Такава беше — каза нежно Таня, а пръстите й галеха страничната облегалка на стола, сякаш това беше косата на дъщеря й. — Но от друга страна беше прекалено жизнена, за да е някакво досадно добродетелно дете. И все пак съзнаваше, че светът може да бъде и много опасно място. — Лицето й се сгърчи. — Тя беше толкова безценна за нас. Стараех се да й обясня, че понякога е необходимо да бъде предпазлива.
	— Мога да разбера това — каза Тони. — Но какво тогава би я подтикнало да се срещне тайно с някого? Какво би я накарало да пренебрегне това, което й е подсказвал здравият разум и да отиде на среща с непознат? Какво би я изкушило да излъже най-добрата си приятелка? Искам да кажа, всички ние сме лъгали родителите си от време на време, така върви светът. Но момичетата на тази възраст не лъжат най-добрите си приятелки, освен ако нямат много основателна причина за това. И аз се опитвам да си представя каква би могла да бъде тя. Имаше ли нещо — каквото и да е то — което Дженифър би могла да иска така отчаяно, че да е готова да обърне гръб и на предпазливостта, и на разумното поведение?
	Съпрузите Мейдмънт се спогледаха озадачено.
	— Не мога да се сетя за нищо подобно — каза Таня.
	— Ами ако е нещо свързано с момчета? Възможно ли е да е била силно влюбена в някого? Някой, който би могъл да я убеди да запази самоличността му в тайна?
	— Щеше да каже на Клеър — каза Таня. — Знам, че разговаряха за момчетата, които харесваха. За нея споделянето с Клеър не би било равносилно на нарушаване на обещание.
	Тони си каза, че тя вероятно е права. Това, което бе описала, беше съвсем стандартно поведение на дете от женски пол в пубертетна възраст. Той се изправи. Не можеше да научи нищо повече тук. От полицията бяха претърсили основно стаята на Дженифър. Сега вече първоначалната атмосфера бе нарушена и стаята не би могла да му подскаже нищо полезно.
	— Ако се сетите за още нещо, моля ви да ми се обадите — каза той и подаде на Пол Мейдмънт визитна картичка с номера на мобилния си телефон. — Обадете се дори ако просто ви се иска да говорите за Дженифър. Ще бъда готов да ви изслушам.
	Таня и Пол Мейдмънт изглеждаха учудени от рязкото прекратяване на разговора. Тони си каза, че вероятно са очаквали съчувствени речи. Но каква полза би имало от тях? Той не би могъл да им помогне да се почувстват по-добре, дори да имаха такова желание. Въпреки това точно сега Таня Мейдмънт явно нямаше намерение да приема безропотно всичко, което се случваше около нея.
	— И това е всичко, така ли? — попита тя. — Отделихте ни пет минути от безценното си време и сега си тръгвате? Как, по дяволите, си въобразявате, че за пет минути бихте могли да узнаете каквото и да било за дъщеря ми?
	Тони се стъписа. Когато мъката накараше близките на жертвите да реагират агресивно, те обикновено насочваха нападките си към полицията, не към него. Той беше свикнал да съчувства на Карол, не сам да понася ударите.
	— Занимавам се с тази работа от дълго време — каза той, полагайки усилия думите му да не звучат така, сякаш се оправдава. — Ще разговарям с приятелката й Клеър, ще прочета съобщенията в електронната й поща. Вие сте само един от източниците, които ще ползвам, за да си съставя представа за Дженифър.
	Таня сякаш не вярваше на ушите си. Издаде някакъв звук, който в друг случай би могъл да се определи като презрително изфучаване.
	— Значи и дотам стигнахме, така ли? Аз съм просто само един от източниците на сведения за живота на дъщеря ми.
	— Съжалявам — каза сухо Тони. Нямаше никакъв смисъл да стои повече тук, това само би изострило допълнително мъката на семейство Мейдмънт. Ако искаше да направи нещо за тях, трябваше да отиде другаде. Затова просто им кимна и излезе от стаята, без да чака Амброуз, който забърза подир него.
	Детективът го настигна на половината път към колата.
	— Не мина много добре — каза той. — Те като че ли решиха, че сте прекалено рязък.
	— Не ме бива да водя учтив разговор. Казах това, което трябваше да кажа. Сега могат да помислят над думите ми и това може да разбуди нещо в спомените им. Понякога това, което върша, изглежда отстрани като проява на жестокост. Но дава резултати. Искам утре да поговоря с Клеър. Възможно е все пак Дженифър да й е казала нещо — той се усмихна кисело. — Обещавам да се държа добре.
	— Какво ще правите сега? — попита Амброуз.
	— Смятам да прочета съобщенията, които сте свалили от нейния компютър. Най-добре ще е да ме оставите в хотела и да ми донесете разпечатките, веднага щом успеете да убедите шефа си, че ако иска да получи нещо срещу отделените от бюджета ви средства, би трябвало да ме остави да работя така, както знам, че ще бъде най-ефикасно. — Той докосна леко ръката на Амброуз над лакътя, съзнавайки, че тонът му беше доста рязък. Все още много често допускаше грешки, когато се опитваше да реагира като всички останали. — Наистина ценя помощта ви. Не е много лесно да се обяснят работните методи на един профайлър. Но едно от нещата, които правя, е да се опитам мислено да вляза в кожата на друг човек. Предпочитам около мен да няма хора, когато се занимавам с това.
	Амброуз плъзна ръка по гладко обръснатата си глава и го загледа угрижено.
	— Мога да си представя, че не бихте искали такова нещо. Да ви кажа честно, цялата тази история ми изглежда малко плашеща. Но вие сте специалистът.
	Той произнесе последните думи, като че ли това даваше основание за задоволство. Тони вдигна поглед към къщата на семейство Мейдмънт, питайки се колко деформирано би трябвало да е съзнанието на човека, който бе съсипал живота им. Скоро щеше да му се наложи да намери път към това съзнание и да открие причината. Перспективата не беше особено приятна. За миг изпита такава нужда от Карол Джордан, че чак му прилоша. После се обърна отново към Амброуз.
	— Все някой трябва да бъде.


	Глава 14

	Пола изпрати с поглед поредния тийнейджър, който се измъкна с ленива походка от стаята, където се провеждаха разпитите на свидетели.
	— Така ли изглеждаше и ти, когато беше четиринайсетгодишен? — попита тя Кевин.
	— Занасяш ли се? Майка ми веднага щеше да ми зашие някой шамар, ако си позволях да разговарям така с възрастни. Не мога обаче да си изясня дали проблемът е въпрос на поколение или на класа. Струва ми се, че момчетата от работнически произход също имат подобно поведение, но при тези дръвници забелязвам и още нещо. Не знам дали е съзнание за собствената привилегированост или нещо друго, но искрено ме вбесяват.
	Пола разбираше много точно какво имаше предвид Кевин. Беше посещавала училища, малко след като деца бяха загивали при сбиване с ножове — внезапно връхлетял кошмар, сякаш напълно безпричинно. Беше осъзнавала шока като осезаемо присъствие дори по коридорите, беше виждала страха по лицата на децата, когато се питаха дали смъртта няма да докосне и тях, беше долавяла страх и зад предизвикателния им тон. Но в случая нямаше нищо подобно. Сякаш смъртта на Даниъл беше нещо, което се бе случило много далеч от тях — нещо, чуто по новините, нещо, за което родителите им разговаряха като за някаква далечна опасност. Единственият човек, който изглеждаше разстроен, беше класният ръководител на Даниъл. Дори директорът на „Уилям Мейкпийс“ се държеше така, сякаш не ставаше дума за трагедия, а за някакво дребно неудобство.
	— Ако имах деца, това би било последното училище, в което бих ги изпратила — каза Пола.
	— Мислила ли си някога за това? Искам да кажа, да имаш деца — Кевин наклони глава на една страна и я загледа преценяващо.
	Пола изду бузи и въздъхна шумно.
	— Друго са си големите житейски въпроси, а, сержант Матюс? Честно казано, досега не съм чувала тиктакането на биологичния часовник. А как стои положението с теб? Харесва ли ти да бъдеш баща?
	Кевин явно се изненада от начина, по който тя му върна въпроса.
	— Това е най-хубавото и най-лошото нещо на света — поде той бавно. — Начинът, по който обичам децата, особено пък Руби — това е тотална, вечна, безусловна обич. Но обратната й страна е страхът от загуба. Знаеш ли, когато работим по такива случаи, когато на родители им се налага да погребват децата си, имам чувството, че някой забива гвоздеи в сърцето ми.
	Почукване на вратата прекъсна разговора им и в стаята влезе още едно четиринайсетгодишно момче, без да чака да бъде поканено. Стройно и мургаво, то беше подчертано по-ниско от останалите момчета, с които бяха разговаряли тази сутрин — поне с няколко инча. Чистата му кожа имаше цвета на печени бадеми, черна, гъста и лъскава коса, орлов нос, чиято извивка напомняше на викингски кораб и малка уста, подобна на розова пъпка. Беше несъмнено необичайно съчетание на черти, привличащо вниманието.
	— Аз съм Азиф Хан — каза момчето и се отпусна на един стол с ръце в джобовете, изпъна крака и ги кръстоса в глезените. — А вие сте ченгетата.
	„Ето, пак се започва“. Кевин представи Пола и себе си, и веднага пристъпи към разпита.
	— Знаеш защо си тук. Бяхте ли приятели с Даниъл?
	Той не очакваше кой знае какво от този разговор — момчетата, за които се знаеше, че са били близки с Даниъл, бяха сред първите няколко, повикани за разговор. След тях се бяха изредили още осем или девет момчета, които твърдяха, че са го познавали само бегло.
	— Е, не бяхме чак братчета — заяви Азиф.
	Пола се приведе напред, така че лицето й се озова съвсем близо до лицето на момчето.
	— Виж какво, Азиф, хайде да се разберем. Зарежи тези пози. Ти учиш не в кое да е училище, а в „Уилям Мейкпийс“. Баща ти е лекар, не е продавач на пазара. Не ми пробутвай тази фалшива поза на момче от улицата. Ще разговаряш с нас прилично и с уважение, или разговорът ще се проведе в участъка, на наш терен, при определени от нас условия.
	Очите на Азиф се разшириха уплашено.
	— Нямате право да разговаряте така с мен. Аз съм малолетен. По време на разговора трябва да присъства възрастен. Ние изобщо разговаряме с вас само защото учителите казаха, че така ще е най-добре.
	Пола сви рамене.
	— Нямам нищо против. Ще повикаме и баща ти в участъка, да видим колко ще се зарадва на устатия си син.
	Азиф издържа на погледа на Пола още няколко секунди, после отпусна леко едното си рамо и се извърна малко встрани.
	— Добре де, добре — измънка той. — Даниъл беше мой приятел.
	— Доколкото разбирам, никой тук не мисли така — намеси се Кевин, а Пола отново се облегна назад в стола си.
	— Не общувах с тези чекиджии, които обикновено се въртяха около Даниъл, ако имате това предвид. Ние с Даниъл имахме други общи интереси.
	— Какви? — попита Кевин и започна озадачено да прехвърля на ум възможностите.
	Азиф прибра краката си под стола.
	— Комедията — каза той, видимо смутен.
	— Каква комедия?
	Азиф се повъртя на стола си.
	— Ами и двамата искахме да станем големи комедийни актьори, разбирате ли?
	Едно от другите момчета беше споменало, че Даниъл се е интересувал от комедии, но не беше говорило нищо за подобни амбиции.
	— Това е доста откачено — каза Пола. — Хващам се на бас, че не е включено в учебната ви програма.
	По лицето на Азиф трепна далечно подобие на усмивка.
	— Не и докато ние не започнем да играем в някой сериал по Би Би Си 3, тогава и комедията ще стане приемлива — отвърна той. — И ще включат такива часове в програмата за театрално изкуство.
	— Значи вие двамата с Даниъл сте имали тази обща амбиция. Как разбрахте това един за друг? — попита Кевин.
	— Братовчед ми е управител на един клуб в центъра. Един път месечно имат комедийна вечер. Братовчед ми ме пуска да влизам, въпреки че не би трябвало. И така, една вечер тъкмо се канех да вляза, когато видях Даниъл да спори с охраната на входа, лъжеше, че бил осемнайсетгодишен. Беше ясно, че няма да успее да убеди никого, макар че имаше фалшива лична карта. Затова се намесих, попитах какво става, и той ми каза, че ужасно искал да види изпълнението на един от актьорите, слушал го бил по радиото и искал да го види на живо. Аз убедих братовчед ми да пусне и него, после се заговорихме и тогава установих, че и той ужасно иска да стане комедиен актьор. После започнахме да се срещаме у нас, веднъж на всеки две седмици, представяхме скечовете си един на друг. — Той потърка лицето си с ръка. — Даниъл наистина можеше да разсмива. Имаше един номер с възрастни, които искат да се правят на равни с хлапетата, нали разбирате. И знаете ли, имаше… имаше присъствие. — Той поклати глава. — Това е ужасно нещо.
	— Имаме основание да предполагаме, че Даниъл е отишъл в Темпъл Фийлдс във вторник след училище — каза Кевин. — Споменавал ли е пред теб, че има там среща с някого?
	Азиф се смръщи.
	— Не.
	— Като че ли не си много уверен.
	— Ами не е споменавал нищо за някакви конкретни срещи — отвърна Азиф. — Но миналата седмица, когато се събрахме за последен път, каза, че се запознал в мрежата с някакъв човек, който организирал радио шоу за представяне на млади таланти. За деца като нас, които не са навършили необходимите години, за да се явят на сцена или в някой клуб — той сви рамене и повтори: — За такива като нас. Попитах го дали не може да уреди и мен и той каза, че със сигурност щял да направи нещо, но искал първо да се запознае с човека, да се увери, че онзи ще го вземе със сигурност. — По лицето на момчето се изписа потиснатост. — Тогава му се поразсърдих, казах си, че може би иска да ме държи настрани, да запази връзката за себе си, разбирате ли. Но той каза, че не било така, че сме приятели, и че освен това още ми бил длъжник за онзи път, когато уредих да го пуснат в клуба. Просто искал първия път да отиде сам, да си изясни положението, и после щял да вземе и мен — внезапно сякаш нещо проблесна в съзнанието му и очите му се разшириха. — Да му се не види! Значи вие мислите, че точно тогава е бил убит?
	— Все още сме в началото на разследването — каза бързо Кевин. — На този етап не сме в състояние да преценим коя информация може да има връзка с убийството. Но за нас ще бъде от полза, ако ни разкажеш всичко, което знаеш за този човек, с когото се е запознал Даниъл. Знаеш ли например как са се запознали?
	Азиф кимна.
	— По РигМароул — нали знаете, социалната мрежа. Двамата били в „пого“ — така наричаме фенклубовете — на „Гавин и Стейси“. Оказало се, че харесват едни и същи неща, затова се прехвърлили в личен разговор и тогава се разбрало, че човекът работи като продуцент на комедийни програми.
	— Даниъл споменавал ли е името му?
	— Не. Това е едно от нещата, които ме подразниха. Не искаше дори да ми каже името му. Разправяше разни такива неща, че онзи не искал да се разчуе, за да не би някой да му открадне идеята. Така и не научих името му. Само че бил продуцент към Би Би Си — Манчестър. Или поне така твърдеше Даниъл — добави Азиф.
	— Но ти не беше убеден? — попита Кевин.
	— Подходът му ми се струваше малко странен — каза момчето. — Искам да кажа, той никога не беше виждал Даниъл да изпълнява някой от скечовете си. Как би могъл да знае добър ли е или не? Но беше изключено да разубедиш Даниъл. Той си живееше по свои закони.
	— Спомена ли Даниъл къде ще се срещнат? Или кога? — продължи с опитите си Кевин.
	— Нали ви казах. Държеше се така, като че ли му е била поверена държавна тайна. Нямаше никакво намерение да изтърве и най-незначителната подробност. Знам само това, което ви казах.
	Пола си каза, че и това е някакво начало. Не кой знае какво, но все пак начало.


	Амброуз почувства как настроението му леко се подобрява, когато наближи кабинета на Патърсън и видя, че шефът му се е затворил вътре с Гари Харкъп. Перспективата да се опитва да лъсне имиджа на странния дребен профайлър от Брадфийлд не го изпълваше с приятни предчувствия. Но след като Гари се беше появил, сигурно имаше нещо, което да отклони вниманието на Патърсън. Може би дори се беше появила следа, по която да тръгнат.
	Когато погледна Патърсън, Амброуз видя пред себе си човек, който отчаяно се нуждаеше от някаква добра вест. Беше изпит и бледен, клепачите му бяха подпухнали, под очите му имаше торбички, косата му беше сплъстена и безжизнена. Винаги ставаше така, когато разследването по някой случай не напредваше достатъчно бързо. Патърсън поемаше върху себе си упражнявания върху полицията натиск и мъката на близките, докато накрая се създаваше впечатлението, че ще рухне. И тогава настъпваше момент, в който нещо сякаш се наместваше в съзнанието му, той виждаше как започват да се отварят нови възможности, внезапно си възвръщаше жизнеността и отново се изпълваше с увереност. Трябваше само да се дочака този момент.
	— Заповядай — каза Патърсън, махна на Амброуз да влезе и му посочи стол. — Гари току-що пристигна.
	Амброуз кимна на закръгления компютърен специалист, който изглеждаше раздърпан както винаги. Косата му беше чорлава, тениската смачкана, в брадата му беше залепнало нещо, което Амброуз не би искал да оглежда по-отблизо; не можеше да се каже, че вдъхва доверие. Но Гари беше успявал да им помогне неведнъж в работата по минали случаи, така че видът му не притесняваше Амброуз. Може би беше редно да не избързва и с преценката си за Тони Хил. Нито да стига до прибързани заключения само защото този човек имаше сякаш доста нетрадиционен подход към работата си. Редно беше да изчака, за да види дали той щеше да оправдае очакванията им, така, както го правеше Гари.
	— Върви ли работата, Гари? — попита той.
	Гари закима така усърдно, че шкембето му се затресе.
	— Върви добре, Алвин. Върви добре.
	— Е, какво имаш да ни кажеш? — попита Патърсън. Той се облегна назад и започна да почуква полека по бюрото с един молив.
	Гари извади от раницата си две прозрачни найлонови папки. Във всяка от тях имаше по няколко листа.
	— Малко е объркано. Това — той тупна с ръка по първата — е списък на компютрите, които успях да идентифицирам. Успях да се добера до не повече от половината. Останалите са някъде в ничия земя — сменяли собствениците си два или три пъти.
	Патърсън измъкна листата от папката и започна да преглежда първия. Когато приключи, го подаде на Амброуз. Изчитането на списъка от седемнайсет компютъра, които Гари бе идентифицирал, не им отне много време. Интернет кафета, обществени библиотеки и едно летище.
	— Разпилени са навсякъде из региона — отбеляза Патърсън. — Устър, Солихъл, Бирмингам, Дъдли, Улвърхамптън, Телфорд, Стафорд, Канок, Стоук, Стоун, Холмс Чапъл, Нътсфорд, Стокпорт, летището на Манчестър, Олдъм, Брадфийлд, Лийдс…
	— Навремето не се изразих много точно, когато казах, че той е използвал всеки път различен компютър — поде Гари. — Когато се върнах обратно към данните и се заех да анализирам всички съобщения, с които разполагаме, установих, че има компютри, които е ползвал по два и дори по три пъти. Два пъти е ползвал компютрите в Устър, Брадфийлд и Стоук. А онзи на летището в Манчестър — три пъти. Но всички тези компютри са на обществени места и достъпът до тях е неограничен.
	— Има някаква връзка с пътната мрежа — каза Амброуз, виждайки в мислите си разклоненията на шосетата като вени на човешка ръка. — М5, М42, М6, М60, М62. До всички тези места се стига лесно по магистралите. Ако е следил Дженифър, Устър се пада в единия край на маршрута му — той вдигна очи, в които проблясваше нова идея. — А Лийдс се пада точно в другия край. Може би живее там.
	— А може би там живее следващата му жертва — каза Патърсън. — Ползвал е три пъти компютър на манчестърското летище. Може би това летище е най-близо до мястото, където живее. Всичко това трябва да се представи на нашия профайлър, да видим на какво мнение ще бъде той. Доколкото знам, имаше някаква програма за приблизително изчисляване на региона, където живее убиецът? Помня, че чувах нещо подобно, когато в Америка преследваха онези момчета, които бяха открили произволна стрелба.
	Изражението на Гари подсказваше, че приема скептично идеята.
	— Не съм сигурен, че географското профилиране би ни свършило работа в този случай. А и това е работа за тесни специалисти.
	Патърсън внезапно се оживи, поизправи се на стола и махна с ръка към листовете.
	— Доведете го да им хвърли един поглед. Нали затова му плащаме.
	Амброуз понечи да каже нещо, после осъзна, че моментът не е подходящ да представи искането на Хил да преглежда документацията на свой терен. Реши да изчака, докато Гари си тръгне.
	— А другото какво е, Гари? — попита той.
	— Тук резултатите не са чак толкова добри — отвърна Гари и постави и другата папка на бюрото. — Но преди да стигна до тях, искам да ви разкажа за още нещо, което се опитах да направя. Казах си, че след като ZZ е ползвал „Риг“, за да се свързва с Дженифър, явно има там и собствен профил. Оказва се, че е имал, но профилът е бил изтрит към четири часа същия следобед, когато Дженифър е изчезнала. Явно е изгарял мостовете зад себе си.
	— Има ли някакъв начин да се доберем до информацията, която е присъствала в профила му.
	Гари сви рамене.
	— Ще трябва да се свържете с „Риг“. Съмнявам се, че ще ви позволят каквото и да било търсене, ако нямате разрешение от прокуратурата. И после, ще възникне проблем във връзка със закона за защита на личните данни. Те всъщност нямат права над личната информация, която хората поставят в профилите си. След неприятностите, които имаха във „Фейсбук“ по въпроса за правата върху информацията в профилите на участниците в социалната мрежа, собствениците на всички подобни мрежи са се постарали да издигнат китайски стени между себе си и потребителите. Така че дори ако в сървърите на „Риг“ съществува някаква остатъчна информация, вероятно няма да ви дадат достъп до нея, дори ако имате разрешение за претърсване. Първо ще трябва да се преборите с адвокатите им.
	— Това е лудост — възрази Патърсън.
	— Така стоят нещата. Всички тези компании не искат да създават впечатление, че предават незабавно фронта, щом се появят ченгетата. Ако съществуваше възможност просто да отидете там и да вземете всичко, което ви трябва, те щяха да изгубят всичките си клиенти в рамките на пет минути.
	— Бог да ни е на помощ — измърмори Патърсън. — Човек би казал, че имат желание да окуражават убийци и педофили.
	— Само в случай, че имат валидни кредитни карти и са склонни да пазаруват онлайн — обади се Амброуз. — Благодаря ти все пак, Гари. Ще се свържа с „Риг“ и ще видя какво ще ми кажат. И така, какво стана с фрагментите от разговори, които успя да измъкнеш от харддиска?
	— Успях да спася нещо от последния разговор между Дженифър и ZZ. Онзи, който тя после е изтрила. Текстът е непълен, но все пак е нещо. Тук съм сложил две копия на разпечатката — допълни той.
	„Значи е още по-малко, отколкото предполагах“. Амброуз пое двата листа, които Патърсън му подаде.


	ZZ:… ако ме… рси6… насаме и без…
	Джени: За6то иска6…
	ZZ:… ли казах… ГОЛЯМА тай…
	Джени: Не, не вяр…
	ZZ: Ни6то 4у… 6том не знае6…
	Джени:… ни6т…
	ZZ:… аз знам ист…
	Джени:… как… мои ра…
	ZZ: За6тото знам к… намирам не6та… еста да търся инф… ти не зна…
	Джени:… си го измисля6?
	ZZ: За6тото когато ти по… и6 4е е вяр… 6те вид…
	Джени:… казвай тогава!
	ZZ: Седнала ли си?
	Джени: Само се държи6 така, ка… голяма работа.
	ZZ:… ти… наистин…
	Джени:… отка4а6
	ZZ: Мога да докажа…
	Джени: ЛЪЖЕ6
	22:… 6тнем утре… на ка… ти кажа, но и да пока…
	Джени:… ти вярвам?
	ZZ: за6тото трябва да… 30 на ка… не казвай…
	Джени:… бъда там. Имай късмет да лъж…


	Патърсън се смръщи.
	— Не може да се каже, че е лесно за разчитане — заяви той. — Та това почти не може да се определи като английски, все едно е различен език.
	— Така е. Наричат го език на съкращенията. Вашата Лили би го прочела така лесно, както вие си четете вестника — отвърна Амброуз. — Основното в случая е твърдението на ZZ, че знае голямата тайна на Дженифър. Казва й нещо, което я вбесява. Тогава тя го обвинява, че откача, и после крещи, че лъже — затова пише с главни букви, това означава, че крещи.
	— Лудница — измърмори Патърсън.
	— После, струва ми се, той й предлага да се видят на следващия ден. Определя мястото и часа и настоява тя да не казва на никого. А тя обещава да дойде и пак изразява съмнение, че той лъже — допълни Гари.
	— И къде й казва да се срещнат? — попита Патърсън, зачервен от яд.
	Гари сви рамене:
	— Кой би могъл да знае? На някакво място, чието име започва с „ка“. Кафене? Касъл Стрийт? Катедралата?
	— Нищо по-точно ли не може да се извлече?
	Гари доби засегнат вид.
	— Вие май нямате никаква представа за какво става дума. Трябваше ми повече от седмица, за да се добера до всичко това. Наложи ми се да изпрося от един приятел софтуер, който е още в процес на разработване, за да успея да се справя. Като се има предвид какво имаше в компютъра, е цяло чудо, че успях да измъкна и толкова. Сега поне ще можете да изключите един куп места, на които не е отишла.
	Патърсън загриза една кожичка на палеца си, потискайки гнева си.
	— Съжалявам, Гари — изсумтя той. — Знам, че си направил всичко по силите си. Благодаря, изпрати ни сметката.
	Гари се измъкна с усилие от стола, опитвайки се да демонстрира засегнато достойнство, взе раницата си и тръгна към вратата, подхвърляйки: „Успех!“, когато излизаше.
	— Вбесяващо леке, нали? — заяви Патърсън, когато вратата се затвори зад него.
	— Нали върши работа.
	— Защо иначе бих го допускал тук? И така, налага се да изровим всички места в града, чието наименование започва с „ка“, а когато съставим списъка, да проверим записите отпреди девет дни на всички контролни камери около тях. Има достатъчно работа за всички от отдела — гласът на Патърсън завибрира от енергия. Беше успял да осъществи прехвърлянето от отчаяние към оптимизъм. Амброуз си каза, че сега е подходящият момент да поговори с него за искането на Тони Хил.
	— След като всички ще потънем до гуша в тази работа — поде той, — вероятно всякакви външни хора тук биха ни се пречкали. Нали?


	Глава 15

	Карол нямаше представа колко пъти й се бе налагало да стои в залата на отделението по патоанатомия, наблюдавайки как съдебният лекар изпълнява акуратно ужасните си задължения. Но така и не бе успяла да привикне да наблюдава с безразличие будещата жалост операция. Все още се натъжаваше, когато виждаше как едно човешко същество бива сведено до съставните си части, но тъгата й винаги се примесваше с желанието да стори необходимото, та човекът, заради който тялото на мъртвеца се бе озовало на това място, да бъде изправен пред правосъдието. Ако нещо укрепваше волята й да търси справедливост, то бе по-скоро видяното в моргата, отколкото на местопрестъплението.
	Патоанатомът, който извършваше днес аутопсията, междувременно бе станал приятел на Карол. В израз на смесения си произход доктор Гриша Шаталов управляваше своето отделение в болницата „Брадфийлд Крос“ с парадоксално съчетание от белогвардейска авторитарност и канадска уравновесеност. Той беше убеден, че мъртвите заслужават не по-малко уважение от живите пациенти, чиито хистологични проби проучваше под микроскопа, но това не означаваше, че налага студен формализъм в работата си. От самото начало той беше приел Карол в своя свят и я бе накарал да се чувства като част от екип, чиято цел е да изважда тайни на бял свят.
	Отскоро тенът на Гриша бе започнал да се равнява по бледност с лицата на покойниците, които подлагаше на дисекция. Кожата на лицето му бе почнала да сивее поради дългите часове, прекарани с новороденото му бебе, а очите му, които имаха формата на удължени триъгълници, бяха обкръжени от тъмни кръгове като очите на миеща мечка. Но днес той беше възстановил нормалния цвят на лицето си и вече почти бе възвърнал вида си на здрав човек с добър тонус.
	— Добре изглеждаш — бе казала Карол, облягайки се на стената край масата за аутопсии. — Да не би да си бил на почивка?
	— Чувствам се така, сякаш съм бил. Дъщеря ни най-сетне свикна да спи повече от три часа без прекъсване. — Той вдигна очи към нея и се усмихна. — Бях забравил колко е хубаво да се будиш по естествен начин.
	Докато говореше, ръката му вече механично посягаше към подноса до него и подбираше инстинктивно първия от редицата инструменти, с помощта на които щеше да се осъществи разкриването на това, което бе останало от Даниъл Морисън, пред заинтригуваните им погледи.
	Докато Гриша работеше, Карол остави мислите си да се реят по други пътища. Не й беше необходимо да следи процеса отблизо; той щеше да привлече вниманието й към всичко, което би представлявало интерес за нея. Подчинените й работеха в постоянна връзка с полицията от Северния участък, за да е сигурно, че не е пропуснат нито един рутинен елемент на разследването. Нещо все пак можеше да изскочи от тези първи разговори и разпити. Блестящите умения на Стейси също можеха да им дадат възможност да се заловят за някоя нишка, с чието подръпване би могло да започне разплитането на случая. Но това беше въпрос на късмет. На този етап почти нямаше какво друго да се прави — поне докато сведенията не започнеха да пристигат в техния отдел, за да могат всички членове на екипа да ги прехвърлят с надеждата да открият нещо, което се отклонява от общата линия. Предварително не би могло да се обясни какво би било това отклонение, което би привлякло вниманието им. За тази работа нямаше предварителни насоки, специално обучение или списък на нещата, които би трябвало да търсят. Всичко беше въпрос на опит и инстинкт. Ставаше дума за едно неуловимо качество, което всеки от тях притежаваше, и то бе една от основните причини тези хора да бъдат включени в екипа й. Сетивата на всеки от тях бяха фино настроени, за да улавят и най-слабите сигнали в определена област, и когато способностите им се съчетаеха, те можеха да работят с капацитет, надхвърлящ сто процента. Каква ужасна загуба би било, ако Блейк успееше да се наложи и хората от екипа се разпилееха на всички страни!
	Тя беше дотолкова погълната от мислите си, че не забеляза кога аутопсията бе приключила. Не повярва на ушите си, когато чу Гриша да я кани в кабинета си, за да прехвърлят отново основните точки от заключението.
	— Отново ли? — каза тя и тръгна след него, хвърляйки последен поглед към тялото на масата. Един от асистентите зашиваше дългите разрези по тялото на Даниъл, които Гриша бе направил. Напоследък, когато това беше възможно, той прилагаше при аутопсията методика на максимално ограничен достъп, избягвайки традиционния разрез във формата на буквата Y, за да не изглеждат после телата така, сякаш върху тях е работил барон Фон Франкенщайн*. Но това не беше възможно, когато ставаше дума за жертва на убийство. Карол, обзета от желание да имаше и друг начин, не можа да потисне потръпването си.
	[* Барон Фон Франкенщайн — герой от поредицата филми на ужасите, създадени по романа на Мери Щели „Франкенщайн“ от специализираната в производството на филми на ужасите британска филмова компания „Хамър“. — Бел.прев.]
	— Това облекчава донякъде близките — беше й обяснил Гриша. — Всички имат в съзнанието си ужасяващи представи за това как изглежда един труп след аутопсия, затова са по-склонни да дадат съгласието си, когато интервенцията изглежда по-скоро медицинска, отколкото съдебномедицинска.
	Сега, гледайки тялото на Даниъл, тя напълно осъзнаваше правотата му.
	Карол влезе след Гриша в кабинета му. Колкото и невероятно да изглеждаше, тук като че ли имаше още по-малко място за самия него и посетителите му в сравнение с последното й посещение. Всичко беше затрупано с хартия. Таблици, папки, списания и купчини книги преливаха от лавиците, бяха струпани по пода, а някои и на застрашително наклонени купчини, подпрени на монитора върху бюрото му. Когато Карол премести една купчина разпечатки, за да седне на стола за посетители, тя установи, че й е трудно да вижда Гриша от другата страна на бюрото.
	— Ще се наложи да направиш нещо по този въпрос — отбеляза тя. — Нямаш ли някой специализант с повечко свободно време?
	— Честна дума, вече подозирам, че и други хора са почнали да оставят боклуците си в кабинета ми. Единственото друго обяснение е, че публикациите, които ми оставят за мнение, са започнали да се размножават. — Гриша побутна настрана една купчина папки, за да я вижда по-добре. — И тъй, това момче, с което сте се заели, Даниъл… — той поклати глава. — Винаги ми се струва някак нередно, когато оглеждам органи, които са влизали в употреба за толкова кратко време. Трудно е да не си помислиш за всички хубави неща, които не му е било съдено да изживее — онези толкова приятни неща, чиито гадни последици после ни връхлитат изневиделица.
	Карол не можеше да се сети за отговор, който не би прозвучал сантиментално или банално.
	— Е, и какво е заключението ти? Каква е причината за смъртта?
	— Задушаване. Много здрав найлонов плик е бил затегнат с лепенки около шията му, прекъсвайки всякакъв достъп на кислород. Но няма никакви признаци, че се е съпротивлявал. Под ноктите му няма нито частици кожа, нито кръв, няма никакви натъртвания освен една синина на бедрото му, която изглежда датира отпреди три-четири дни и според мен има някакво съвсем невинно обяснение.
	— Мислиш ли, че е бил упоен?
	Гриша я изгледа смръщено над очилата си.
	— Нали знаеш, че не мога да дам отговор на такъв въпрос. И няма да разполагаме с такъв отговор, докато не донесат резултатите от токсикологията, а и дори тогава няма да сме сигурни, че му е даден гама-хидроксибутират, защото нивата на това вещество, което поначало присъства в човешкия организъм, нарастват след смъртта. Ако бях толкова тъп, че да си позволя да правя предположения за такива неща, бих казал, че е бил доведен до състояние на безпомощност с опиати. Не с алкохол, защото стомашното съдържание нямаше такъв мирис. Между другото, за последен път е ял хляб, риба, салата и нещо, което ми заприлича на желирани бонбони. Вероятно сандвич с риба тон, при това го е изял най-много час преди настъпването на смъртта.
	— А кастрацията?
	— Ако съдя по кръвозагубата, бих казал, че е извършена след настъпването на смъртта, но много скоро след това. Ако е бил още жив по това време, би умрял от кръвозагуба.
	— Любителска или професионална работа?
	— Това не е дело на хирург. Нито дори на касапин, бих казал. Убиецът е ползвал много добре наточен нож, скалпел или нещо подобно, с много тясно острие. Но въпреки това не е успял да се справи с едно чисто срязване. Не може да се каже, че го е кълцал, но все пак са му били необходими три-четири отделни движения. Така че според мен не е имал голям опит в това отношение.
	— Възможно ли е да му е за първи път?
	Гриша сви рамене.
	— Не бих могъл да кажа. Но работата е свършена докрай, разрезите не са произволни. Открихте ли пениса и тестисите? Не бяха ли на местопрестъплението?
	Карол поклати глава.
	— Не.
	— Значи трофеи. Така ли би се изразил твоят доктор Хил?
	Карол се усмихна уморено.
	— Той не е моят доктор Хил, пък и никога не бих направила глупостта да гадая какво би казал. Иска ми се и той да беше тук, за да даде скромния си принос към разговора, но този път това няма да се случи — гласът й прозвуча остро.
	Гриша проточи врат и се отдръпна леко назад, сякаш искаше да избегне удар.
	— Спокойно, Карол. Какво е направил, за да те разстрои толкова?
	— Не го е направил той, а новият ни началник, който е на мнение, че ако държа на профайлърска експертиза, трябва да прибягвам до специалисти на служба в полицията.
	Устата на Гриша доби формата на буквата О.
	— А на нас тази работа не ни се нрави, нали?
	Не се разбра какво възнамеряваше да отговори Карол, защото точно в този миг се почука. Добре познатите рижи къдрици на сержант Кевин Матюс се появиха в пролуката на открехнатата врата.
	— Съжалявам, че се налага да ви прекъсна — каза той и се усмихна насилено на Гриша.
	— Мен ли търсиш? — попита Карол и стана.
	— Да. Още един тийнейджър е обявен за изчезнал. От централата веднага се свързаха с нас.
	Карол почувства внезапна тежест в стомаха си. Понякога бремето на тази професия й се струваше непосилно.
	— Дълго време ли не се е прибирал?
	— Родителите му мислели, че е останал да спи при приятел. Но се оказало, че не е така.
	„Достатъчно дълго“, каза си Карол. „Повече от достатъчно“.


	Глава 16

	Джулия Вайнър седеше на самия ръб на голямо кресло, сякаш всеки миг щеше да скочи, и непрестанно кършеше пръсти в скута си. Гъстата й, тъмна коса, прошарена от сиви нишки, беше прибрана назад, разкривайки фините очертания на лицето й и маслиненомургавата кожа, белязана леко със ситни бръчици. Очите й бяха тъмни и проницателни — напомняха на очите на дребна птица, привикнала към сумрака в крайпътните храсталаци, бояща се от ярката светлина. Беше облечена в разкроена пола и тъмночервен пуловер от фина вълна. Кейти Антоан седеше на страничната облегалка на креслото. Едната й ръка лежеше на рамото на Джулия, другата беше пъхната в джоба на джинсите. Карол бе забелязала, че е свита в юмрук, който се очертаваше ясно под плата. Мръщеше се яростно като човек, който се страхува, но не си позволява да го признае пред себе си. Светлокафявата й кожа беше малко по-тъмна от прилива на кръв към скулите, устните й бяха здраво стиснати.
	— Какво искате да знаете? С какво можем да ви помогнем, за да откриете Сет? — попита Джулия. Гласът й звучеше напрегнато.
	— Налага се да бъдете напълно откровени с нас — отвърна Карол. — Понякога родителите не ни разказват всичко докрай, когато децата им изчезнат. Или не искат да вкарат детето си в неприятности, или не искат да признаят, че е имало семеен скандал, въпреки че това се случва във всяко семейство. Но наистина, най-доброто, което можете да направите за Сет сега, е да не премълчавате нищо.
	— Нямаме какво да крием — поради потисканата тревога гласът на Кейти прозвуча сухо и рязко. — Ще ви кажем всичко, от което се интересувате.
	Карол погледна към Кевин, който вече беше извадил бележника и химикалката си.
	— Благодаря ви. Първото, от което се нуждаем, е скорошна снимка на Сет.
	Кейти скочи на крака.
	— Имам няколко, която направих миналия уикенд. На лаптопа ми са, почакайте, сега ще го донеса — тя излезе забързано от стаята. Джулия я проследи с поглед и тъй като за момент забрави да се контролира, на лицето й се изписа мъка. Но се овладя бързо, преди да се обърне отново към Карол.
	— Какво искате да знаете? — повтори тя.
	— Кога видяхте Сет за последен път?
	— Вчера сутринта, когато тръгвах на работа. Закусихме заедно. Сет ме помоли да му помогна за някакво домашно по история. Разбирате ли, аз съм завършила история и той си въобразява, че знам всичко за всичко, което се е случило преди средата на миналата седмица. — Тя завърши думите си със слаб, задъхан опит да наподоби смях. — После тръгнах на работа.
	— Къде работите? — попита Карол.
	— Аз съм началник на образователния отдел в общината.
	Това обясняваше донякъде как двете са могли да си позволят обширната къща в американски стил с градина на ъгъла на две улици в онази част на квартала Харистаун, която бе известна като Де Вил. През трийсетте години тук се бяха издигали просторните цехове на заводите „Де Вил“, изработвали двигатели за самолети, камиони и състезателни коли. През осемдесетте години, когато последният Де Вил преценил накъде духа вятърът и пренесъл бизнеса в Южна Корея, той продал земята на местен строителен предприемач, чиято дъщеря току-що се била омъжила за архитект, влюбен във Франк Лойд Райт и американския Югозапад. В резултат тук се беше появил комплекс от четиридесет къщи с градини, който незабавно се превърна в хит, възхваляван в световноизвестни специализирани списания. Никой не беше склонен да повярва, но действително хората, които си бяха купили къщите още преди началото на строителството, само въз основа на проектите, скоро установиха, че са се сдобили с жилище в един от най-търсените квартали в Северна Англия.
	— А пък аз се занимавам с графичен дизайн — допълни Кейти, която се връщаше, носейки лаптопа. — Затова и стана така, че дойдохме да живеем тук. Навремето направих първите брошури на „Де Вил“, затова и бях запозната с проекта още преди да бъде огласен.
	Тя обърна лаптопа към Карол, която видя на екрана усмихнато тъмнокосо момче, снимано до раменете. Момчето имаше мургавата кожа и тъмните очи на майка си. Дългата му коса беше небрежно сресана на страничен път, и кичурите почти скриваха едното му око. Тук-там пъпки по брадичката, отчупена частица от единия преден зъб и леко орлов нос — това бяха отликите, допълващи портрета, който Карол вече съставяше наум.
	— Тази снимка е правена в неделя.
	— Може ли да я изпратите на мейла на моя екип? Вероятно това ще е най-бързият начин да бъде разпространена — Карол вече бъркаше в джоба си за визитна картичка.
	— Няма проблем — отвърна Кейти, постави лаптопа на една странична масичка и плъзна пръст по мишката. Карол й подаде визитната си картичка, на която бе изписан и общият мейл на отдела за борба с особено тежки престъпления. Всички зачакаха, докато Кейти качваше файловете.
	— Заминаха — каза след миг тя и се върна при Джулия на креслото. Карол не беше в състояние да избяга от погледа на Сет, насочен право към нея, и се надяваше скрийнсейвърът да се включи колкото е възможно по-бързо.
	— Главен инспектор Джордан питаше кога сме видели Сет за последен път — каза Джулия, протегна ръка и хвана ръката на Кейти.
	— След като Джулия тръгна на работа, аз изпратих Сет до автобусната спирка. Той обикновено отива сам на училище, но видях, че хлябът ни свършва, затова реших да прескоча до супермаркета. Така че тръгнах с него. Автобусът пристигна почти в момента, когато стигнахме до спирката, той се качи и аз му помахах с ръка. Трябва да е било към девет без двайсет. Той вече се беше уговорил с приятеля си Уил да нощува у тях, затова му бях дала чисто бельо, риза и чорапи.
	— И доколкото ви е известно, през деня той е бил на училище?
	— Когато днес не се прибра по обичайното време, се обадих в училището — каза Кейти. — Оттам ми казаха, че днес не се е появявал изобщо. Тогава попитах дали е бил там вчера. Оказа се, че е бил на училище до края на часовете. Признавам, предположих, че може да се е измъкнал нанякъде с приятелката си и да се е уговорил с Уил да го прикрива. Не би било типично за тях, разбирате ли? Не са проблемни момчета, но човек винаги си задава такива въпроси, нали?
	— Естествено, всички сме били тийнейджъри — отвърна Карол. — Аз със сигурност не споделях всичко с родителите си.
	— Затова и потърсих Уил и Луси, приятелката на Сет. Тогава разбрах, че той не е бил в дома на Уил, че изобщо не е стъпвал там вчера. Според Уил вчера сутринта Сет се извинил, че няма да нощува у тях, казал, че има други планове.
	— И Уил не е попитал какви са тези други планове?
	Кейти се смръщи.
	— Поне на мен не каза нищо подобно. Може би ще е по-склонен да отговаря на въпросите на длъжностно лице.
	— Не си права, Кейти — възрази Джулия. — Нямаш основания да предполагаш, че Уил не ти е казал всичко, което знае.
	Кейти извърна очи към тавана.
	— Винаги си толкова доверчива! Ако Сет му е казал да си мълчи, той няма да ми каже нищо, така ли е?
	Карол изчака да се поуспокоят, после попита:
	— Сет свързвал ли се е с вас по някакъв начин, след като е тръгнал оттук вчера сутринта? Съобщение по мобилния телефон? Мейл? Телефонно обаждане?
	Двете жени се спогледаха, после поклатиха глави.
	— Нищо подобно — каза Кейти. — Не че това е толкова необичайно. Той няма навика да ни се обажда без особена причина. Обажда се например, когато има някаква промяна в програмата му за деня. А този път не ни е съобщил нищо подобно.
	Кевин се покашля и попита:
	— Приятелката му вкъщи ли си е?
	— Да. Говорих с нея по стационарния им телефон — каза Кейти. — За последен път го видяла вчера по обяд. Обядвали заедно в училищния стол — те са в различни паралелки, затова не се виждат в часовете. Но той не е казал на Луси, че има намерение да се откаже от гостуването при Уил. Тя си мислеше, че уговорката им не е променена.
	— Често ли се случваше той да нощува другаде, когато на другия ден е на училище? — попита Кевин.
	Кейти като че ли изпита желание да му удари шамар.
	— Разбира се, че не. Ние не сме някакви лигаво либерални родители, които оставят децата да им се качат на главите. Снощната уговорка беше изключение. Уил и Сет са големи фенове на гръндж музиката и снощи една от любимите им групи имаше онлайн концерт на живо. Разрешението да го гледат заедно беше нещо като специален подарък. — Тя сякаш се задави и се закашля безпомощно. Когато се посъвзе, с насълзени очи и зачервено лице, допълни задъхано: — Да му се не види и проклетият подарък.
	Джулия я прегърна и притисна глава към ръката й.
	— Всичко е наред, Кейти. Всичко ще бъде наред.
	— Можете ли да се сетите за някой друг, на когото би искал да гостува, или за някое място, на което би поискал да отиде? — попита Карол.
	— Не — отвърна Кейти уморено. — Вече се свързахме с другите му приятели от училище, но от вчера никой не го е виждал.
	Карол се запита дали съществува тактичен начин да се осведоми за втория биологичен родител на Сет и прецени, че такъв начин не съществува. Но въпросът трябваше да бъде зададен.
	— Ами баща му? — попита тя.
	— Той няма баща — отвърна Кейти. Умората й потисна донякъде раздразнението, с което явно реагираше поначало на такива въпроси. — Има две майки и точка по въпроса.
	— Сет е заченат чрез изкуствено оплождане — каза Джулия и притисна по-здраво Кейти към себе си. — Това беше по времето на анонимното донорство*. Единственото, което знаем за донора, е че е бил висок пет фута и единайсет инча, строен, тъмнокос и със сини очи.
	[* От 2005 година в Обединеното кралство дарителството на сперма не е анонимно. — Бел.прев.]
	— Благодаря, че ми помогнахте да си изясня този въпрос — усмихна се Карол.
	— Само това ли ви казват? — намеси се Кевин. — Мислех, че дават и нещо като словесен портрет. Тоест с какво се занимава донорът, какви хобита има, такива неща?
	— Правилата варират в зависимост от клиниката — отвърна Джулия. — Тази, която ползвахме ние, дава само абсолютния минимум данни.
	— Следователно няма начин бащата да открие детето и да се опита да установи контакт с него? Или пък Сет да открие баща си? — попита Кевин.
	— Казва се „донор“, не „баща“. Не, данните са напълно анонимни. Дори в клиниката никой не знае името на донора — само кодовия му номер — каза Джулия. Беше очевидно, че търпението й се изчерпва.
	— А и защо му е на Сет да предприема такова нещо? Никога не е проявявал никакво любопитство по въпроса за донора. Има си двама родители, които го обичат и които обича. Немалко деца не могат да се похвалят с това — заяви Кейти, вече с неприкрита враждебност.
	— Съзнаваме това, но сме длъжни да включим всички възможности.
	— Включително и хомофобия — измърмори под нос Кейти. После допълни, обръщайки се към Джулия: — Казах ти, че ще стане така.
	Преди Карол да успее да каже нещо, отекна звънецът на външната врата.
	— Аз ще отида — каза Кейти и излезе с тежка стъпка от стаята. Чу се тих разговор, после Кейти се върна. След нея вървеше Стейси Чен. — Пак от вашите хора.
	— Детектив Чен е нашият компютърен специалист. Искаме да ви помолим за разрешение да прегледаме компютъра на Сет — каза Карол.
	— Той е в стаята му. Ще ви заведа — каза Кейти.
	— Първо бих искала да поговоря с главен инспектор Джордан — ще ни извините ли? — намеси се Стейси.
	Докато Карол излизаше от стаята, дочу лоялната намеса на Кевин.
	— Тя е последният човек, когото може да обвините в хомофобия — заяви той. — Две жени от екипа й, едни от най-близките й сътрудници, са лесбийки. Тя ги избра и им има пълно доверие.
	„Добър опит, Кевин. Обзалагам се, че това няма да промени мнението на Кейти. Вероятно ще отпише Пола и Крис като капитулантки, някакви женски версии на чичо Том“. Карол затвори вратата зад себе си и се обърна към Стейси, повдигнала въпросително вежди.
	— Новини ли има?
	— Да, но не са добри. Домашният компютър на Даниъл Морисън не е свързан с интернет. Той го ползва само за игри и за да си пише домашните. За влизането в интернет разполага с нетбук, който носи винаги в раницата си, когато излиза. Така че в това отношение не разполагаме с никаква отправна точка.
	— Ами електронния му адрес? Профилът в РигМароул? Във „Фейсбук“?
	Стейси сви рамене.
	— Може да успеем да проследим някои от тези неща. Но е възможно да е имал дузина други електронни адреси и профили в нета, за които изобщо не подозираме. Това е тежък удар. С толкова малко възможности няма да успея да направя кой знае какво.
	— Някакви резултати от записите на камерите?
	Стейси поклати глава.
	— Не се забелязва никъде след момента, когато излиза от Белуедър Скуеър. Предполагам, че е изведен оттам с кола.
	— Добре. Засега се съсредоточи върху Сет. По-добре да се опитаме да се погрижим за живите.
	„Ако той все още е жив, в което, съдейки по смъртта на Даниъл, сериозно се съмнявам“.
	— Майка му току-що изпрати на нашия адрес негова скорошна снимка, можеш ли да я разпратиш веднага циркулярно?
	— Ще се заема незабавно.
	— Благодаря, дръж ме в течение — каза Карол, обърна се и влезе обратно в дневната, където атмосферата не беше станала по-непринудена. — Извинете — каза тя. — А ще може ли сега да покажете на детектив Чен компютъра на Сет? Освен това се нуждаем от вашето официално съгласие за претърсването му, защото той е малолетен.
	— Направете всичко, което е необходимо — каза Джулия, когато Кейти се упъти към вратата. — Тя нямаше намерение да ви засегне, главен инспектор Джордан. Просто е разстроена, а гневът при нея е начин да даде израз на тревогата си.
	Карол се усмихна.
	— Не се обиждам лесно, госпожо Вайнър. Единственото, което ме интересува, е да успеем да свършим необходимото, за да върнем Сет у дома.
	Джулия явно събираше сили да каже нещо.
	— Когато се прибирах с колата, след като Кейти ми се обади, по радиото казаха нещо за някакво убито момче на неговата възраст — тя притисна ръка към устата си и захапа кокалчетата на пръстите си.
	— Това не е Сет, госпожо Вайнър. Момчето е идентифицирано, със сигурност не е Сет.
	Точно в този момент Кейти се върна в дневната и успя да чуе думите на Карол.
	— Виждаш ли, нали ти казах, че не може да е Сет.
	— Вечната оптимистка — Джулия отново се притисна към ръката й.
	— Сега ще поговорим с Уил и с Луси, и с останалите приятели на Сет. Ще поставим снимката му на нашия уебсайт и ще я разпратим на медиите. Този случай е абсолютен приоритет за нас — Карол се изправи. — Кевин ще остане с вас. Ако се сетите за още нещо, което би ни помогнало в търсенето на Сет, кажете го на него. Аз съм на разположение, ако пожелаете да се свържете с мен по телефона.
	Джулия Вайнър вдигна очи и я загледа умоляващо.
	— Само ни го върнете. Все ми е едно защо е изчезнал и какво е направил. Само го върнете у дома.
	Думите й отекваха в мислите на Карол, докато тя отиваше към колата. Възможностите й не бяха безгранични, но тя беше готова да ги постави безрезервно в услуга на Джулия и Кейти.
	Но така или иначе, благодарение на Bluetooth устройството тя беше в състояние да води телефонните си разговори, докато шофираше, а не само от кабинета си. А тя се чувстваше задължена да намери отговори на някои въпроси, засягащи едно друго изгубено момче. Карол запали двигателя и се насочи към шосето, което водеше извън града, в посока към Халифакс.


	Глава 17

	Мрачното величие на езерото Уостуотър не впечатли особено Сам. Планините наоколо му се сториха потискащи, а мрачните води на езерото също му действаха депресиращо. Изобщо не можеше да разбере защо някой би избрал да прекара почивката си на такова място. Нямаше нищо лошо в разходките, ако те се осъществяваха на някой плаж на Карибите, където в момента се намираше сержант Дивайн. Но ако се вземе предвид количеството леден дъжд, който падаше тук, разходката наоколо вероятно бе по-скоро неприятно преживяване, отколкото удоволствие. Пък и какво би могъл да прави тук човек вечер? Сам обичаше да танцува. Не беше претенциозен, не държеше нито на конкретен клуб, нито на определен диджей, нито дори на определен вид музика. Обичаше да чувства как ритъмът преминава през тялото му, да следва пулсациите му и да се впуска в движението с такава всеотдайност, каквато не проявяваше в нито една друга област от живота си. Беше готов да се обзаложи, че на двайсетина мили от тук няма място, където да се танцува. Освен ако не ставаше дума за танца „морис“*, който по отношение на танците е това, което е сандвичът от хляб, сирене и лук** за добрата кухня.
	[* Танцът морис — традиционен английски национален танц, изпълняван обикновено със специални костюми. — Бел.прев.]
	[** Ploughman’s lunch, „Обядът на орача“ се поднася в английските кръчми — основните съставки са хляб, сирене и лук, но понякога се прибавя туршия, шунка или друг вид месо. — Бел.прев.]
	По-голямата част от деня бе прекарал, сгушен от студ в колата си, или в микробуса на водолазите. Те не бяха особено разговорливи — бяха взели списъка с координатите, съставен от Стейси, и се бяха привели над една карта, маркирайки определени точки, които вероятно съвпадаха с предложенията за претърсване, които тя бе направила след консултация със специалистите по сателитни образи от университета в Брадфийлд. Някои от тях бяха облекли неопренови костюми, бяха сложили на гърбовете си акваланги и се бяха упътили към черната надуваема лодка. Сам нямаше дори смътна представа как смятаха да проведат търсенето. Никога не се беше интересувал от гмуркане — не намираше особен смисъл. Ако искаш да гледаш тропически риби, можеш да си купиш диск с филм на Дейвид Атънбъро, и да не се лишаваш от удобствата на собствената си дневна.
	Изнизваха се скучни часове. Водолазите изчезваха във водата, провеждаха неразбираеми разговори по радиотелефона с контролния екип в микробуса, появяваха се на повърхността и отново изчезваха, този път на друго място. Понякога лодката се връщаше към брега, водолазите слизаха от нея и на смяна идваше нов екип. Сам почти беше готов да съжали за старанията си по случая „Данута Барнс“.
	Но после, към края на следобеда, настъпи рязка промяна. По негова преценка водолазите се гмурнаха за пети път. Един от тези, които бяха останали на брега да си почиват, дойде при колата на Сам и направи победоносен жест, оформяйки кръг с палеца и показалеца си. Сам свали прозореца.
	— Май намерихме нещо, приятел — каза жизнерадостно водолазът.
	— Как изглежда това нещо?
	— Голям вързоп, увит в найлон. Момчетата казват, че за него била завързана нещо като торба от рибарска мрежа, пълна с камъни.
	Сам се ухили.
	— И какво следва сега?
	— Ще го завържем и ще поставим под него надуваеми възглавници, за да можем да вдигнем всичко на повърхността. После ще видим какво има вътре.
	Изтеглянето на вързопа отне като че ли цяла вечност. Сам се опитваше да прикрива нетърпението си, но не го свърташе на едно място. Крачеше напред-назад по брега, после се изкатери на една ниска, издадена навътре във водата скала, за да вижда по-добре лодката, която се намираше на няколкостотин ярда оттам. Но все пак беше прекалено далеч от нея, за да вижда ясно какво се случва. Най-сетне над повърхността на водата започна постепенно да се издига увит в нещо черно предмет с размера на тоалетна кабина, от който се стичаше вода.
	— Божичко, но това нещо е много голямо — каза Сам на глас, наблюдавайки увлечено усилията на водолазите да поставят предмета в лодката, без да я преобърнат.
	Шумът на двигателя разкъса следобедната тишина и Сам забърза обратно към покрития със ситни камъчета бряг, от който беше потеглила лодката. Водолазите я насочиха така, че тя излезе направо на брега и Сам отстъпи малко назад, за да не пострадат напразно обувките му. Петима души бяха необходими, за да изнесат постоянно смаляващия се вързоп от лодката и да го положат на сухо място, като за целта се изкачиха с усилие до затревената част на брега, където се намираше микробусът. От всички страни на вързопа продължаваше да струи вода.
	— А сега? — осведоми се Сам.
	Водачът на водолазния екип посочи към един от подчинените си, който излизаше от микробуса, понесъл фотоапарат.
	— Ще направим снимки на находката. После ще разрежем опаковката.
	— Няма ли първо да я пренесете на по-обезопасено място?
	— Няма да я местим никъде, преди да разберем кое е най-подходящото място, на което да я пренесем — каза търпеливо водолазът. — може да е навит на руло килим. Може да са умрели овце. Не би било основателно да ги мъкнем в моргата, нали?
	Сам, чувствайки, че се е поставил в глупаво положение, само кимна и зачака, докато полицаят с фотоапарата направи двайсетина снимки на подгизналия вързоп. Най-сетне той отстъпи встрани, един от другите водолази измъкна дългия нож от ножницата, която висеше на кръста му, и разряза найлоновата опаковка. Сам затаи дъх, когато водолазът започна да я разтваря.
	Остатъкът от насъбралата се вода рукна навън. Вътре, в черния чувал, се виждаха три пакета, здраво увити в опаковъчно фолио, станало непрозрачно поради дългия престой във водата, и залепено с изолирбанд.
	Сам бе очаквал да открият вътре Данута Барнс и петмесечната Линет. Но очевидно находката надхвърляше очакванията му.


	Тони вероятно не би се зарадвал, че Карол го сравнява в мислите си с изгубено момче, но всъщност сравнението не беше чак толкова неподходящо. Беше изминал час, откакто Алвин Амброуз му беше донесъл трудно извоюваната документация по случая, но Тони продължаваше да се чувства напълно неспособен да разсъждава свързано. Двойката, заемаща съседната стая, приключи шумния си спор с още по-шумен секс. През стената се чуваше как обитателят на стаята от другата страна следи някакво автомобилно състезание, съпровождано от рев на двигатели и писък на гуми. Положението беше непоносимо.
	И почти го караше да повярва в съдбата.
	Но дълбоко в себе си той съзнаваше, че ако не беше шумът в хотела, щеше да се намери друга причина. В края на краищата, изборът беше голям. Лошо осветление. Твърдо легло. Столът не беше с подходяща височина за бюрото. Всяка една от тези причини би могла да оправдае решението, което се канеше да вземе. Решението, което, ако трябваше да бъде честен пред себе си, практически бе взето още днес следобед, когато, след като се отърва от брокера, посети една адвокатска кантора близо до хотела.
	Тони взе всички разпечатки и ги напъха във все още неразопакования си багаж. Не отиде да съобщи, че напуска хотела. Тази работа можеше да почака до утре. Качи се в колата и тръгна обратно по пътя, който бе изминал по-рано през деня. Само два пъти му се наложи да се връща, след като бе взел погрешен завой. Да му се не види, случвало се беше да се обърква по-често дори по пътя си от болницата „Брадфилд Мур“ до вкъщи.
	Паркира на улицата пред къщата, която вероятно можеше да нарече своя. Но такова твърдение му се струваше прекалено. Къщата несъмнено все още принадлежеше на Едмънд Артър Блайт. Все пак, Тони вярваше, че дори да се появеше призракът на наследодателя, той не би имал нищо против идването му тук.
	Ключовете, които му бе връчил адвокатът, се превъртяха без усилие в двете секретни брави и вратата се отвори без никакво скърцане. Вътре цареше благотворна тишина. Двойните стъкла дискретно заглушаваха шума от уличното движение, дори тиктакането на часовник не нарушаваше тишината. Тони въздъхна доволно и се упъти към дневната, която му беше харесала толкова по време на огледа днес следобед. Прозорецът, поставен в дълбока прозоречна ниша, гледаше към градината — макар че по това време на деня, в падащия мрак, там нямаше кой знае какво за гледане. От горния етаж имаше изглед към парка, но на това ниво градината изглеждаше усамотена и спокойна, уединено пространство около къщата, предназначено да доставя удоволствие на собственика.
	Тони се извърна от прозореца и погледът му бе привлечен от висок шкаф, пълен с дискове. Пристъпи към него и в същия момент светлина заля рафтовете и го стресна. Вдигна поглед към тавана и видя сензорното устройство в горната част на шкафа.
	— Хитро — промърмори той и се зае да оглежда колекцията, включваща класическа музика от деветнайсети век и по-мелодични джазови композиции от двайсети век. „Явно е имал предпочитание към приятните мелодии“, каза си Тони. От любопитство включи CD-плейъра и веднага се понесе богат, плътен звук на саксофон в ритъма на суинга — последната музика, избрана от Едмънд Артър Блайт. На осветения дисплей пишеше „Стенли Търентайн: «Тъмнолилаво».“ Тони никога не беше чувал името на изпълнителя, но мелодията му беше позната и му се понрави настроението, което тя създаваше.
	Обърна гръб на шкафа и отиде при лампиона, разположен възможно най-удобно, за да осветява едно кресло с висока облегалка и масичката до него — идеалното разположение за човек, който има желание да чете и от време на време да си води бележки. Тони извади разпечатките от сака си и се разположи в креслото. В продължение на един час той седя, погълнат от разпечатаните текстове, докато звуците на саксофона се лееха ненатрапчиво, опитваше се да си изгради някаква първоначална представа за ZZ и да разбере нещо от фрагментите, оцелели след изтриването на последния разговор… ти… наистин… — четеше и препрочиташе той. „Ти си? Ти си какво? Ти наистина си… какво?“ „… ти кажа, но и да пока…“ също го озадачаваше. „Да ти кажа, добре. Искам не само да ти кажа, но и да покажа. Разбира се, да, това е. Искаш да й покажеш, нали? Но какво? Какво е това, което искаш да й покажеш?“ Той се изправи и закрачи из стаята, опитвайки се да намери някаква хипотеза, която би запълнила озадачаващите празноти в този ребус. Колкото по-навътре успееше да навлезе в разговора, толкова по-близо би се озовал и до жертвата, и до убиеца. „Да ти кажа, че наистина си… какво? Да ти покажа… нещо, но какво? Каква е тази тайна? Тайната, която тя дори не подозира, че има? Възможно ли е човек да има тайна, без дори да подозира, че я има, и каква би могла да бъде тя?“
	Крачейки из стаята, той се озова пред една масичка, на която имаше поднос с напитки. Обратно на очакванията, чашите не бяха от традиционния тежък, гравиран кристал, в тон с удобното, но леко старомодно обзавеждане, а ненатрапчиво стилни, с елегантна и модерна линия, лягащи удобно в ръката. Той взе една в ръка, наслаждавайки се на тежестта на стъклото, и тласкан от внезапен импулс, си наля малко арманяк. Обичайният му избор не би бил такъв, но фактът, че на масичката имаше три различни вида арманяк, му подсказа, че това е било предпочитаното питие на Едмънд Артър Блайт. Стори му се подходящо да вдигне чаша в памет на стария човек с любимата му напитка. Всъщност не би могло да се каже точно „в памет“, защото Тони изобщо нямаше спомен от него — може би като признателност към опита му да поправи стореното след смъртта си. Дори ако опитът бе осъден на неуспех.
	Той отпиваше от питието и продължаваше да кръстосва стаята, прехвърляйки наум всичко, което знаеше за Дженифър Мейдмънт и човека, който я беше убил. Нещо се раздвижи в дълбините на съзнанието му. Някаква неуловима мисъл, която се беше мяркала и по-рано. Какво ли беше това? Той отиде до сака и извади първите материали, които Патърсън му беше пратил по електронната поща. Снимки от местопрестъплението и копие на заключението от аутопсията — това бяха нещата, към които проявяваше интерес.
	Той започна да разглежда внимателно всички снимки, отделяйки специално внимание на онази, на която се виждаше обезобразеното тяло на Дженифър на масата за аутопсии. После препрочете първоначалния доклад за престъплението, обръщайки особено внимание на всички часови данни. „Последният потвърден случай, когато е била видяна, е в четири и петнайсет. Съобщението, че е изчезнала, постъпва малко след девет часа. И освен ако приемем, че всички шофьори на камиони лъжат, очевидно тялото й не би могло да бъде изхвърлено край отбивката след седем и половина, когато там спират едновременно два тежкотоварни камиона. Излиза, че си я имал на свое разположение само в продължение на два часа“. Той остави доклада и закрачи отново, после спря край богато украсената с резби дървена рамка на камината. Опря се на полицата и се взря в празното огнище, опитвайки се да си отвори път към съзнанието на убиеца на Дженифър.
	— Искал си да останеш насаме с нея, да я упоиш, да я удушиш с помощта на найлоновия плик, да обезобразиш тялото й и после да го изхвърлиш — заговори той бавно. — Защо? Къде тук е насладата за теб? Къде е причината? Кое от всички тези неща ти е доставило удоволствие? Съзнанието, че я притежаваш? Че упражняваш абсолютен контрол над нея?
	Той отново се извърна, отиде до прозореца и се загледа в мрака навън.
	— Периодът просто е прекалено кратък. Отделил си седмици, за да я подготвиш — за какво? Само за тези два часа? Не ми се вярва. Щом отделяш толкова време и енергия, кроиш толкова планове, сигурно не искаш някакви два откраднати часа, а нещо повече. Копнял си за нея. Представял си си как ще утолиш този копнеж. Излиза обаче, че това не важи за твоя случай. Ти просто си я убил, обезобразил си я и си я изхвърлил. В това като че ли няма никакъв смисъл…
	Всички негови познания сочеха недвусмислено, че убийците от този тип се наслаждават на времето, което прекарват с жертвата. Те си намираха скривалища, далеч от любопитни очи, за да могат да получават отново и отново желаното удовлетворение. Те не поемаха всички рискове, свързани със залавянето на жертвата, само за да обърнат гръб на възможността да продължат наслаждението си колкото е възможно повече. Имаше убийци, които обичаха плячката им да е жива — и те държаха жертвите си в плен, упражнявайки постоянно насилие над тях, инквизирайки ги, възползвайки се от възможността да видят фантазиите си в плът и кръв, най-често с особен акцент върху кръвта. Други, които предпочитаха пасивността на мъртвото тяло, често полагаха всевъзможни усилия да го съхранят колкото бе възможно по-дълго. Хората със сериозни изкривявания на психиката обикновено не се стряскаха дори от първите етапи на разложението.
	Но с Дженифър не се беше случило нищо подобно.
	— Убил си я, обезобразил си я и си я изхвърлил — повтори той. — Не си си оставил време за забавление. Нещо се е случило, нещо, което ти е попречило. Но какво?
	Сигурно беше нещо непредвидено. Може да е бил лишен от достъп до мястото, където е имал намерение да я заведе. Или пък в другия му живот бе настанал някакъв срив, който е попречил на осъществяването на плановете му. Каквото и да е било това събитие, трябва да е било от изключително значение. Нищо по-маловажно не би могло да възпре един убиец да постигне желаното удовлетворение, след като вече жертвата е била в негова власт.
	Тони си каза, че в това има някаква логика. Но не такава, която би породила у него усещането, че е на прав път.
	— Убил си я, обезобразил си я и си я изхвърлил — промърмори той под нос, връщайки се при масичката с напитките, за да си налее арманяк от втората бутилка. Отпи малка глътка и продължи да се разхожда насам-натам.
	Внезапно се закова на място.
	— Обезобразяване. Рязане — Тони се плесна по челото, отиде пак при снимките, за да се убеди, че си спомня правилно. — Изрязал си вагината й, разкъсал си маточната шийка, насякъл си матката. Действал си методично — но изобщо не си обърнал внимание на клитора.
	Тони допи чашата си и отиде да си сипе още. Изводът, който се въртеше в главата му, изглеждаше неизбежен. Всеки човек, който се занимаваше с анализ на този тип престъпления, би го определил като абсурдно противопоставяне на това, което подсказваше интуицията. Но Тони никога не се боеше да обмисля възможности, от които повечето хора се стряскаха. Това беше една от причините Карол Джордан да цени начина му на мислене. Струваше му се, че инспектор Стюарт Патърсън нямаше да бъде толкова щедър в преценката си. Но за него не съществуваше друг път. Това беше единственият начин да се обяснят и двете несъответствия, които бе забелязал.
	— Това убийство няма сексуални мотиви — заяви той, обръщайки се към празната стая. — Липсва какъвто и да било сексуален подтекст. За каквото и да става дума всъщност, то няма нищо общо с нечие сексуално удовлетворение.
	От което следваше въпрос, който според Тони беше още по-тревожен от констатацията. Ако убийството нямаше сексуални мотиви, какви бяха те тогава?


	Глава 18

	Не беше трудно да открие Алан Майлс. Той се оказа единственият човек, застанат пред гарата на Халифакс под довявания откъм Пенините ситен дъждец, който успяваше да се промъкне и под навеса. Карол паркира на забранено място и тръгна забързано към леко изгърбената фигура на човека, който се взираше през очила, които според нея бяха излезли от употреба в момента, когато Националната здравна служба престана да ги предлага безплатно. Горната част на рамката беше от тежка черна пластмаса, останалата част от стъклата беше обрамчена със стоманена тел, а лещите бяха дебели като дъното на бутилка за мляко. Лицето му напомняше на каменните идоли от Великденските острови. Можеше да си го представи как чете конско на момчетата от началното училище.
	— Господин Майлс? — попита тя.
	Той извърна глава бавно, като стара костенурка, и започна да я оглежда. Очевидно това, което видя, му хареса, защото на лицето му грейна неочаквано приветлива усмивка, която съвсем го промени. Той вдигна ръка към каскета си, повдигна го леко и каза:
	— Госпожа Джордан? Много сте точна, обичам тази черта у жените.
	На живо гласът му напомняше на басова версия на гласа на Тора Хърд*.
	[* Тора Хърд (1911–2003) — популярна английска актриса, родом от Северна Англия. — Бел.прев.]
	— Благодаря ви.
	— Надявам се, че тонът ми по телефона не ви се е сторил груб. Не умея да водя телефонни разговори — това устройство винаги ме обърква. Знам, че в такива случаи говоря много рязко. Жена ми винаги казва, че трябвало изобщо да не вдигам слушалката, а да я оставям тя да говори.
	— Ако имах такава възможност, и аз бих оставил някой друг да се занимава с телефонните ми разговори — отвърна Карол. При това беше съвсем искрена; през последните двайсет минути бе разговаряла с висши полицейски служители, прессекретари и с членовете на собствения си екип, за да се убеди, че всичко необходимо за откриването на Сет Вайнър ще бъде сторено. А също и че никой не пренебрегва Даниъл Морисън. Изпитваше огромно чувство за вина, че се е отклонила от преките си задължения — но то все пак не беше достатъчно, за да я накара да се откаже от другата си мисия.
	— Е, виждам, че сте пристигнали с кола, което е чудесно — поде Майлс. — Ако не възразявате да продължите да шофирате, може да отидем до самото място, където се намираха работните помещения на „Блайт & Ко“. Така ще си съставите по-ясна представа. Освен това през няколко преки оттам има едно много приятно заведение, където после може да си позволим да пийнем по нещо, докато аз ви разяснявам данните, които успях да подготвя за вас. Това удовлетворява ли милата ви особа?
	Карол полагаше усилия да не се разсмее. Имаше чувството, че се е озовала в някой от сериалите на Би Би Си, създадени от двама други Алановци — Бенет и Плейтър* — изпълнени с йоркширски ексцентрици.
	[* Алан Бенет (р. 1934г.) — английски драматург, сценарист и писател; Алан Фредерик Плейтър (1935–2010), английски драматург и сценарист, работил предимно за британската телевизия — и Бенет, и Плейтър са родени в Северна Англия. — Бел.прев.]
	— Удовлетворява ме напълно, господин Майлс.
	— Казвайте ми Алан — заяви той със закачлив тон. „Ако имаше мустаци, сигурно щеше да ги засуче“, каза си Карол, тръгвайки пред него към колата.
	Той се разположи тромаво на предната седалка и се приведе бдително към предното стъкло, за да следи накъде се движат. Показа на Карол как да се измъкне от плетеницата еднопосочни улички, да напусне центъра и да насочи колата нагоре по стръмно шосе, от двете страни на което се издигаха редици малки къщи с каменни фасади. По средата на наклона завиха и пак навлязоха в лабиринт от тесни улици. Последният завой ги отведе в една сляпа уличка. От едната страна на улицата Карол видя редица къщи с тухлени фасади, чиито входни врати излизаха директно на улицата. Цялата друга страна на уличката беше заета от стената на сграда, която приличаше на склад или малка фабрика. Сградата очевидно бе строена доста отдавна, тъй като стените бяха зидани от камък, а покривът беше от шисти. От другата страна на сградата се виждаше малък двор, предназначен за паркинг, изолиран с телена ограда. Виждаше се метална табела, на която пишеше „Качествени коли — Йоркшир“.
	— Ето — каза Майлс. — В тази сграда някога се помещаваше фирмата „Блайт & Ко“, специалисти по метални покрития.
	Трудно бе да се намери нещо вълнуващо в такава прозаична сграда, но все пак тя бележеше нов етап в откривателското й пътуване.
	— Наистина е впечатляващо, Алан. Да я види човек, че все още си стои, след толкова много време.
	Ако поискаше, Тони също би могъл да дойде тук и да се отправи на мислено пътуване във времето. Но Карол предполагаше, че няма да пожелае.
	— Е, какво имате да ми разкажете за фирмата и нейния собственик?
	— Ако искате, да се оттеглим в кръчмата.
	— С най-голямо удоволствие — отвърна Карол, питайки се защо и тя започва да говори като част от телевизионната представа за Йоркшир. „Още малко и ще си поръчам портвайн с лимон“.
	„Совалката на тъкача“ беше сгушена близо до стара викторианска фабрика, отдавна превърната в жилищна сграда. Кръчмата беше се отървала от осъвременяване, голите каменни стени и ниският таван с открити греди упорито обграждаха старомоден тезгях, край който бяха насядали двойки и разговаряха тихо. Старци бяха насядали на партия домино, група жени на средна възраст играеха крайно благовъзпитано на дартс. Когато влязоха, барманът кимна на Майлс.
	— Добър вечер, Алан. Обичайното, нали? — взе една чаша от половин пинта и посегна към дървената дръжка на помпата за бира.
	— Точно така, стопанино. Какво мога да предложа на младата дама?
	Майлс свали каскета си, оголвайки плешиво теме, оградено от стоманеносиви къдрици.
	— Нека поръчам аз, Алан — усмихна се Карол в отговор. — Мислех си за някакво сухо бяло вино — продължи тя, обзета от съмнение, че качеството на виното ще отговаря на качеството на различните ейлове, чиито етикети украсяваха многобройните помпи на тезгяха.
	— Тази вечер имам отворен южноафрикански совиньон блан, а също и едно пино гриджо — заяви съдържателят. — Освен това съм сложил да се изстудява и едно чилийско шардоне.
	— Ще опитам една чаша совиньон — каза Карол и едва сега осъзна колко й се е допило. От доста време не й се беше случвало да не е пила поне чаша вино по това време на деня. Може би наистина започваше да излиза от периода, в който алкохолът беше единственият светъл момент в дните й. Ето още нещо, което би се харесало на Тони.
	Поднесоха й виното, което се оказа добре изстудено, тръпчиво, с аромат на треви и вкус на цариградско грозде. Алан Майлс я наблюдаваше съсредоточено, докато тя отпиваше първата глътка. После се изкиска. Карол си каза, че няма по-подходяща дума за смеха му.
	— Май не е това, което очаквахте — отбеляза той.
	— Така става най-често в живота — отвърна тя и сама се учуди на искреността си.
	— Като го казвате така… е, звучи някак тъжно, госпожо Джордан — каза той. — Но стига сме говорили за нас. Вие искате да научите нещо за фабриката „Блайт“. Може да се каже, че Еди Блайт е бил местно момче, израснал е в едно село малко по-надолу по шосето, Соуърби Бридж. Няма спор, че е бил и умно момче. Завършил Техническия университет в Хъдърсфийлд и проявил големи способности в областта на металургията. Случайно или не му идва една идея, която той реализира, разработвайки нов процес за нанасяне на специални покрития върху медицински инструменти — скалпели, форцепси, такива неща, доколкото знам. Успял да патентова блестящата си идея и построил фабрика за новото производство. По всичко личало, че работите му вървят много добре. И тогава, съвсем неочаквано, през пролетта на 1964 година, той продал всичко, до последния пирон на някаква фирма за металообработка от Шефийлд. Само след няколко седмици те пренесли цялото производство в Шефийлд. Взели там и основните служители на фирмата, платиха им пренасянето, всичко.
	Той замълча и отпи от светлата си бира.
	— Доста щедро от тяхна страна — отбеляза Карол.
	— Казват, че това било част от изискванията на Еди Блайт при сключването на сделката — той извади не много издут плик от вътрешния си джоб и й го подаде. — Това е копие от вестникарска статия.
	„Продажба на местна фирма“, гласеше заглавието. В кратката статия не се казваше много повече от това, което Майлс вече й беше разказал. Затова пък имаше снимка, заемаща цели две колони. Под нея пишеше: „Г-н Е. А. Блайт /ляво/ се ръкува с г-н Дж. Кесок /дясно/ от «Ривлин Фабрикейшънс» след сключването на сделката“. Тя присви очи и загледа със странно вълнение снимката. Стори й се, че забелязва нещо от стойката на Тони, от начина, по който държеше главата си и дори прилика във формата на лицето. Извади химикалка и записа датата на публикацията.
	— Напуснал града веднага след продажбата — поде Майлс. — Не можах да открия никой, който да го е познавал лично, затова нямам представа какво се крие зад решението му да се откаже от фирмата и да се изсели от тук. Може да ви бъде от полза да се поровите в архивите на „Трите X“.
	— Какво е „Трите X“?
	— Извинете, забравих, че не сте от тук. Вестник „Халифакс енд Хъдърсфийлд Хералд“. Те са дигитализирали старите си годишнини — Майлс произнесе новата за него дума така, сякаш тя беше на чужд език. — Аз се интересувам най-вече от производството на вълна и успях да открия много ценни данни с тяхната търсачка. Позволяват да ползваме техни „стрингове“ и такива неща. За съжаление днес следобед не можах да отида до библиотеката, за да проверя на техния компютър. Вкъщи нямаме интернет — поясни той. Карол долови в тона му копнеж, който явно не беше склонен да признае.
	— Благодаря за идеята. Ще се заема с това, когато се прибера.
	Поне сигурно щеше да намери по-добра версия на фотокопието, което Майлс в момента сгъваше и прибираше в плика.
	— Много ми помогнахте — допълни Карол.
	Той направи гримаса, изразяваща несъгласие.
	— Всичко това бихте могли да откриете и сама.
	— Може би. Но щеше да ми отнеме много повече време. Вярвайте ми, винаги съм много благодарна на хората, които ми помагат да спестя време.
	— Трудна работа трябва да е вашата — каза той. — И за мъж е трудна, но вие, жените, все напъвате да се докажете, така ли е, моето момиче?
	Усмивката й беше хладна.
	— Така е.
	— Е, помогнах ли ви с вашето студено досие? — попита той и я загледа проницателно.
	— Срещата ни ми беше от голяма полза — Карол допи виното си. — Мога ли да ви откарам донякъде?
	Майлс поклати глава.
	— Живея на пет минути път от тук. Желая ви успех с вашето разследване — и дано, също като канадската конна полиция, и вие заловите вашия човек.*
	[* „Винаги залавяме нашия човек“ е девизът на канадската конна полиция. — Бел.прев.]
	Тя поклати глава, питайки се къде ли беше Тони и какво правеше.
	— Опасявам се, че може да се окаже прекалено късно за това. Там е проблемът с работата по студени досиета. Понякога замесените в случая хора са вече недостъпни за нас.


	Никой никога не се заемаше доброволно с идентификация на покойник. Независимо от това колко пъти им се беше налагало да се обръщат към хората с молба да потвърдят самоличността на техен мъртъв близък, всеки път преживяването беше ужасно. Всеки екип на криминалната полиция си имаше свои правила за такива моменти. Някои възлагаха задачата на отговорника за връзките със семействата, в други ръководителят държеше да се заеме лично с това. В екипа на Карол Джордан и за този случай важеше универсалното правило — със задачата се заемаше този, който беше най-подходящ за нея. По тази причина на Пола се падаше доста по-голям дял от тези ангажименти, отколкото на останалите.
	Стигнеше ли се дотам така или иначе да поеме тази тежка задача, тя предпочиташе да я изпълни сама. Така не й се налагаше да мисли за друг освен за опечаления, комуто щеше да се наложи да се изправи пред тялото и да прецени дали най-ужасните му страхове са се оправдали.
	Отговорникът за връзките със семействата беше у семейство Морисън още от сутринта. Те бяха уведомени, че откритото тяло най-вероятно е на техния син. Но Пола знаеше, че те въпреки всичко щяха да се опитват да отхвърлят истината, щяха да поддържат у себе си илюзията, че на местопрестъплението е било допуснато някакво гротескно недоразумение, че някакво напълно непознато момче е взето по погрешка за техния син. Докато не видеха сами тялото на Даниъл, щяха да се вкопчват в тези последни останки от надеждите си. Пола беше човекът, който щеше да унищожи и последната им надежда.
	Отговорникът за връзките със семействата я въведе в кухнята, където не се виждаше почти нищо от цигарен дим. Джесика Морисън седеше край кухненската маса с мраморен плот и се взираше в мрака отвъд зимната градина. Недокосната чаша чай стоеше край сключените й ръце. Гримът се открояваше върху кожата й като глазура на торта. Очите й бяха зачервени, безумният й поглед беше единственият израз на мъката, просмукала се в цялото й същество.
	Съпругът й седеше на високо столче до бара, пред него имаше пълен пепелник, мобилен телефон и слушалката на стационарния телефон. Когато Пола влезе, той не може да прикрие изписалата се на лицето му отчаяна надежда. Тя поклати едва забележимо глава. Той отвори уста, но не може да произнесе нито звук. Извади пакет цигари от джоба на смачканата си риза и запали.
	— Спрях да пуша преди двайсетина години — проговори той най-сетне. — Удивително е как се връща навикът, все едно че никога не си спирал.
	Ако съществуваше по-лесен начин да се изпълни тази задача, Пола все още не го беше открила.
	— Опасявам се, че трябва да помоля един от вас да дойде с мен. Трябва да бъдем сигурни, че тялото, което открихме, е наистина на Даниъл — каза тя. — Съжалявам, но се налага.
	Джесика се изправи вдървено като възрастна жена, болна от артрит.
	— Аз ще дойда.
	— Не! — Майк скочи от столчето и вдигна ръка. — Не, Джес. Ти нямаш сили за това. Аз ще отида. Аз ще тръгна с жената от полицията. Ти стой тук. Не бива да го виждаш така.
	Джесика го изгледа така, сякаш се беше побъркал.
	— Това там не е Даниъл. Няма значение. Ще отида.
	Той я изгледа тревожно. „По-склонен е да приема реалното положение“, каза си Пола.
	— Ами ако все пак е той? Аз ще се справя с това, Джес, това не е работа за теб — и той постави ръка на рамото й.
	Тя сви рамо и се измъкна изпод ръката му.
	— Ако е Даниъл, което отказвам да повярвам, тогава държа да го видя. Аз съм негова майка. Никой друг няма право да се сбогува с него преди мен — тя го подмина, без да го погледне, и тръгна през антрето към външната врата.
	Майк Морисън погледна умолително Пола.
	— Тя няма достатъчно сили да понесе такова нещо — каза той. — Би трябвало да отида аз.
	— Струва ми се, че вие също трябва да дойдете — отвърна тя. — Тя ще има нужда от вас. Но ми се струва все пак, че е права. Необходимо е да го види сама.
	Пола го потупа леко по ръката над лакътя и последва Джесика.
	Беше благодарна, че пътят до болница „Брадфийлд Крос“, където се намираше отделението по патоанатомия на доктор Гриша Шаталов, е толкова кратък. Атмосферата в колата беше мрачна, мълчанието сякаш изпълваше цялото пространство наоколо. Пола паркира на мястото, запазено за микробуса на моргата, и ги въведе в сградата през един дискретно разположен заден вход. Семейство Морисън я следваха като животни, водени на заколение. Влязоха в малка стая, боядисана в убити тонове. Вътре имаше дълга кушетка, поставена срещу голям, окачен на стената монитор.
	— Ако искате, седнете — каза тя. — Щом се разположите, на монитора ще ви бъде показано тялото, което трябва да идентифицирате.
	— Мислех, че ще видим… — гласът на Майк секна. Не знаеше как да нарече останките, които най-вероятно бяха на неговия син.
	— Считаме, че така преживяването не е толкова травматично — каза Пола, като че ли си вярваше. Не можеше да си представи нещо, което би облекчило такова преживяване. Изчака, докато двамата седнаха, и каза: — Ще се върна след минута.
	Остави ги и тръгна по коридора към кабината на техническия персонал.
	— Готови сме за Даниъл Морисън — тялото, което беше докарано сутринта, нали знаете?
	— Всичко е наред — увери я един от служителите. — Трябва само да включите монитора.
	Когато се върна в стаята за огледи, Пола се убеди, че мъжът и жената са спокойни и готови. После включи екрана. Първоначално по него затрептя сребриста светлина, после се появи лицето на Даниъл. Пола си каза, че хората тук са свършили добра работа. Жертвите на удушаване никога не изглеждаха добре, но сега поне лицето му не беше толкова подуто и подпухнало, каквото беше сутринта. Очите му бяха затворени, косата — сресана. Никакъв полет на фантазията не би помогнал на някой да твърди, че изглежда умиротворен, но поне видът му далеч не беше толкова страшен, както когато го откриха.
	— Това не е Даниъл — каза много високо Джесика. — Това не е моят син.
	Майк обви с ръка раменете й и я притисна силно към себе си.
	— Това е Даниъл — каза той мрачно. — Това е Даниъл, Джес.
	Джесика се отдръпна от него, стана, залитайки, и тръгна към монитора.
	— Не е Даниъл! — изкрещя тя, притиснала ръце към гърдите си. Внезапно лицето й се разкриви от ужасна болка, тялото й се сгърчи, тя се преви и разтвори уста в безмълвна агония, после падна на пода, разтърсвана от спазми.
	— Джес! — изкрещя Майк и падна на колене до нея. — Потърсете помощ! — извика той на Пола. — Това е сърдечен пристъп!
	Пола хукна по коридора и нахлу в стаята на техниците.
	— Жената има сърдечен пристъп, обадете се в спешното отделение!
	Те я изгледаха недоумяващо.
	— Не сме свързани с централата — каза един от тях.
	— Качете я тогава на някаква шибана носилка и я закарайте незабавно в централната сграда! — извика Пола. — Веднага! Тръгвайте!
	По-късно сигурно щеше да й бъде трудно да възстанови по памет събитията от последвалите няколко минути. Техниците скочиха като наелектризирани, сложиха Джесика на носилка и хукнаха с нея по коридорите към спешното отделение, а Майк и Пола тичаха след тях. Когато пристигнаха, екипът уверено и невъзмутимо се зае да върши необходимото, а Пола беше пропъдена в чакалнята заедно с Майк.
	След като се увери, че Майк си е намерил място и че рецепционистката е наясно с това къде седи той и къде ще бъде самата Пола, тя се упъти към паркинга на линейките, за да си осигури необходимата доза никотин. Едната й ръка вече беше на дръжката на вратата, с другата вадеше цигарите, когато един смътно познат глас произнесе:
	— Детектив Макинтайър?
	Тя се обърна рязко и срещна погледа на топли сиви очи и една колеблива усмивка.
	— Доктор Блесинг — каза Пола и не можа да потисне усмивката, която озари лицето й. — Искам да кажа, Елинор — допълни тя, припомняйки си, че при последната им среща се бе сдобила с тази привилегия.
	— Радвам се да те видя — каза Елинор и уви бялата престилка по-плътно около себе си, когато двете излязоха на студа навън.
	— И аз се радвам да те видя.
	Пола отдавна не беше говорила по-искрено. Когато двете жени се запознаха по време на едно предишно разследване, Пола бе почувствала някаква тръпка и дори бе предположила, че Елинор може би флиртува с нея, но беше минало много време от последния път, когато й се бе налагало да разкодира подобни намеци, а беше и много уморена; случаят беше много тежък. Имаше намерение да не остави нещата така, но както става обикновено, обстоятелствата й бяха попречили.
	— Все още ли работиш при главен инспектор Джордан, в екипа за разкриване на особено тежки престъпления? — попита Елинор.
	— Да, свързана с пъпна връв към най-лошото, което човешките същества могат да си причинят едно на друго. А ти? Още ли си при д-р Денби?
	— Засега. Но скоро ми предстои преместване. А в момента тъкмо се канех да отида до „Старбъкс“ — каза Елинор. — Ако изпия още една чаша от кафето, което поднасят в отделението, ще се наложи да ми направят промивка на стомаха. Имаш ли време да дойдеш с мен? — тя забеляза пакета цигари в ръката на Пола. — Има маси и отвън.
	Пола почувства надигащия се пристъп на раздразнение.
	— Бих дошла с удоволствие, но не мога — тя посочи назад, към спешното отделение. — Тук съм по работа, не бива да се отдалечавам много — и разпери безпомощно ръце.
	— Няма проблем, кафенето е на две минути път от тук. Искаш ли да ти донеса нещо?
	Пола почувства как някаква топлина започна да се разлива в стомаха й. Беше преценила правилно, тази жена й беше по сърце.
	— Голямо кафе с обезмаслено мляко би било прекрасно.
	— Идва вече!
	Елинор забърза надолу по алеята и скоро се превърна в бяло петно, мяркащо се в светлината на уличните лампи.
	Пола запали цигара и извади телефона си.
	„Даниъл Морисън идентифициран с положителност. Майката получи сърдечен пристъп, приета в спешно отделение, бащата също е там“, написа тя и изпрати съобщението на Карол. Това би трябвало да е достатъчно като начало и да й даде малко време да проучи положението, докато пие кафе с очарователната доктор Блесинг. Действително, работата в момента не й предлагаше нищо приятно, но като че ли в личния живот имаше надежда за положителни развития.


	Глава 19

	Не можеше да се твърди, че той й липсва, когато не беше у дома. Все пак не прекарваха всеки миг от времето си заедно. Когато бяха заети, можеше цяла седмица да не прекарат дори една вечер заедно. Но Карол винаги чувстваше празнотата на къщата горе, когато Тони отсъстваше. Двамата водеха самостоятелен живот, личните им пространства си оставаха недосегаеми, вратите в горната и долната част на вътрешното стълбище го превръщаха в своеобразна херметическа камера, която ги разделяше.
	И все пак… тя винаги знаеше кога той не си е у дома. Може би съществуваше съвсем реална причина за това; може би движенията му предизвикваха някакви скрити вибрации в стените на къщата и отсъствието им смущаваше примитивната част на съзнанието й. А може би, както беше намекнал Блейк, духовното им сближаване малко беше надхвърлило нивото на обичайното. При тази мисъл Карол потръпна. Чувствата й към Тони напомняха на сложно изплетена мрежа, чиято здравина тя предпочиташе да не подлага на изпитание.
	Затова си каза, че отсъствието му всъщност е за предпочитане, тъй като иначе би се почувствала по-затруднена в опитите си да се рови в семейната му история. И несъмнено, ако той си беше у дома, съвестта щеше да я гризе по-осезаемо, защото всъщност тя продължаваше с диренията си тайно от него и дори в разрез с изрично изразеното от него желание. Независимо от всичко тя отвори началната страница на „Гугъл“ и скоро се озова в уебсайта на „Халифакс енд Хъдърсфийлд Хералд“. Написа първо „Еди Блайт“, но не намери нищо. Затова пък, когато подмени първото име с „Едмънд“, на екрана излезе цяла поредица резултати.
	Първият в списъка, датиращ най-отскоро, беше за материала, който Алан Майлс й бе показал в кръчмата. Тя установи с раздразнение, че снимката не беше сканирана. Следващият резултат беше статия за предстоящата продажба на фирмата на Блайт, като се споменаваше, че вероятният купувач е компанията от Шефийлд. Някъде в средата на статията имаше абзац, който накара Карол да се сепне.

	„Не можахме да се свържем със собственика на фабриката, господин Едмънд Блайт, за да чуем и неговия коментар. Той се възстановява от последиците от скорошното жестоко посегателство върху живота му, за което съобщи нашият вестник.“

	Жестоко посегателство? Алан Майлс не беше споменал нищо подобно. Карол бързо превъртя останалите резултати, търсейки материал, който да не е свързан с фабриката. Малко по-надолу попадна на това, което търсеше.

	„ЖЕСТОКО НАПАДЕНИЕ В САВИЛ ПАРК
	Бизнесмен от Халифкс се възстановява в болницата, след като снощи е станал жертва, на жестоко нападение, докато се прибирал у дома с годеницата си, минавайки през Савил Парк.
	Едмънд Блайт, двайсет и седемгодишен, управляващ директор на «Блайт & Ко», фирма, специализирана в производството на метални покрития, е бил ранен с нож от бандит, който се опитал да го обере, заплашвайки го с оръжието си.
	Когато г-н Блайт отказал да му даде портфейла си, нападателят му нанася удар в гърдите с ножа си. Според болничния персонал острието е преминало близо до сърцето и само по една щастлива случайност последствията не са фатални.
	Господин Блайт, който живее на Танър Стрийт, и годеницата му отивали към дома на нейните родители, след като били прекарали вечерта с приятели, живеещи от другата страна на парка.
	Разстроената му годеница, която настоя името й да не бъде публикувано, разказа: «Шокът беше ужасен. Бях го хванала под ръка и вървяхме, без да подозираме каквото и да било. Изведнъж някакъв човек излезе от сенките край храсталаците и размаха нож. Видях как острието проблесна на лунната светлина.
	Бях ужасена. Човекът поиска от Едмънд да му даде портфейла си, но Едмънд отказа. Тогава непознатият го нападна, последва схватка, аз започнах да пищя и непознатият избяга.
	Беше прекалено тъмно, за да мога да видя ясно нападателя. Беше висок около шест фута и носеше каскет, смъкнат ниско над очите. Говореше като местните жители, но се съмнявам, че бих могла да разпозная гласа му. Бях ужасно уплашена.»
	Инспекторът от криминалната полиция Терънс Арнолд заяви: «Очевидно е, че този човек е много опасен. Съветваме гражданите да бъдат нащрек, когато преминават през изолирани райони след смрачаване».“

	— Да му се не види! — възкликна на глас Карол, след като прочете два пъти статията. Защо, по дяволите, Ванеса не беше споменавала нищо за този драматичен инцидент? Беше неприсъщо за нея да пропусне шанс да се постави в светлината на прожекторите. Да не говорим пък за съчувствието, което вероятно би предизвикала като потърпевша от такова ужасяващо нападение.
	Случаят до известна степен би могъл да обясни решението на Блайт да напусне Халифакс и да отиде да живее в Устър. Такова напълно непровокирано нападение би могло да притесни всеки и да породи у него желание да смени мястото, където живее. Но би могло да се очаква, че той ще вземе годеницата си със себе си. Разбира се, ако Ванеса не е искала да напусне Халифакс, никакви старания от негова страна не биха могли да я разубедят.
	Карол си наля още една чаша вино. Прегледа всички останали статии, но в нито една от тях не се споменаваше нещо за нападението. Очевидно не е последвал арест. И в това нямаше нищо чудно, явно не е имало такова описание на престъпника, каквото би могло да свърши работа на полицията. Несъмнено са привикали обичайните заподозрени, опитали са се да ги постреснат, но този подход не е дал резултат. Очевидно беше също, че самият Блайт не е бил склонен да обсъжда случая. По всичко личеше, че е продал фирмата и е напуснал града почти непосредствено след това. Наистина много внезапно решение.
	Явно щеше да се наложи Карол да посети отново майката на Тони. Само че този път нямаше да я остави да се измъкне така лесно. Единственото, което й попречи да потегли незабавно обратно за Халифакс, беше съобщението, което получи от Пола.
	— По дяволите — измърмори Карол. Всъщност не беше абсолютно необходимо тя да реагира незабавно на това съобщение. Но чувството й за дълг беше изострено от съзнанието, че по-рано през деня си беше позволила да се отлъчи от работата си.
	„Идвам до половин час, написа тя в отговор на Пола. Удържай фронта дотогава.“


	Нийл Куонтик ненавиждаше живота си. Ненавиждаше безполезната си майка. Мразеше гадните улици около подигравката, наречена апартамент, в която живееха. Мразеше това, че вечно нямаха пари. Мразеше да ходи на училище, мразеше това, че се налагаше да се явява там всеки ден, заради споразумението, което тъпата му майка беше сключила с директора — ако Нийл не се явеше на училище, тя щеше да бъде уведомена незабавно и щеше да спре да му дава дори мизерните джобни пари, които му отпускаше сега. Добре де, той беше измислил начин да се отърве и от нея, и от шибания, мизерен, жалък живот с нея, но нямаше намерение да й го каже. Така или иначе, той нямаше намерение да се отказва от училището, но малкият му бунт срещу системата по време на последния срок имаше съвсем задоволителни резултати. Може би единственото нещо в живота си, което той не мразеше, беше съзнанието, че е достатъчно умен, за да надхитри всеки, който се опитваше да го прави на глупак.
	Той си дръпна от джойнта, който си позволяваше всеки ден след училище, когато разхождаше тъпото куче, за да може да излезе от апартамента и да се поразсее в гнусния парк, сред употребявани спринцовки, торби с отпадъци, пликове с лепило и кучешки лайна. Ама че шибан живот!
	Но от всичко най-много Нийл мразеше оня задник, гадния си баща, задето бе превърнал живота му в ад и мизерия. Вероятно не би се чувствал така гадно, ако нямаше спомени за времето, когато всичко беше толкова различно. Другите хлапета, с които излизаше, сякаш не се дразнеха чак толкова от живота си, и Нийл предполагаше, че това се дължи на факта, че няма с какво да го сравнят. Е, разбира се, те всички си представяха колко гот би било да имат лъскава кола, голяма къща, и да ходят на почивка на места, където слънцето грее всеки ден. Но за тях това беше само фантазия, свят, обитаван от прочутите футболисти. За Нийл обаче не беше така. Нийл си спомняше какво означава да разполагаш с всички тези неща.
	Преди гадното апартаментче в този квартал на Манчестър, който беше толкова пропаднал, че хората, които живееха тук, даваха друг адрес, когато кандидатстваха за работа, семейството на Нийл живееше в самостоятелна къща в покрайнините на Брадфийлд. Нийл имаше собствена спалня и отделна стая за игра. Имаше компютър, плейстейшън и игрална конзола Xbox. В къщата имаше цяла стая, пълна с уреди за фитнес, на стената точно срещу бягащата пътечка, беше монтиран голям плазмен телевизор. В двойния гараж до мерцедеса на баща му беше паркирано аудито на майка му. Имаха абонаментни карти за всички мачове на „Манчестър Юнайтед“, три пъти в годината отиваха на почивка в чужбина, а Нийл изобщо не можеше да се ориентира в потока от подаръци, които получаваше за Коледа и за рождения си ден.
	После, преди три години, всичко рухна. От месеци майка му и баща му си крещяха и се караха постоянно, като че ли се бяха озовали в епизод от сериала „Жители на Ийст Енд“. Нийл не можеше да разбере какъв е проблемът — ясно му беше само едно, че не можеше да мине и ден, без да се хванат за гушите. Накрая баща му ги заведе на почивка във Флорида — уж за да се сдобрят с майка му. Само че вместо това още на третата вечер, след поредния скандал, просто напусна вилата. Майка му го прати по дяволите и каза, че и без него щели да си прекарат чудесно до края на почивката. Когато се прибраха десет дни по-късно, установиха, че къщата е продадена, като преди това е била напълно опразнена, че колите са изчезнали, а бравите — сменени. Беше успял да продаде къщата под носа им, а дрехите им беше натъпкал в големи торби за боклук и ги беше откарал в дома на родителите на майката на Нийл, в Манчестър.
	Беше невероятно злодейска постъпка. Така си беше казал Нийл навремето и продължаваше да е на същото мнение и до днес.
	Майка му хукна по адвокати, но те не й свършиха никаква работа. Оказа се, че фирмата на баща му е била собственик на къщата и на всичко останало. По документи той не бе притежавал дори едно нощно гърне. Така че Нийл и безполезната му майка също останаха без нищо.
	Той наистина се удивляваше на способността на баща си да бъде такъв откровен злодей. Един следобед майка му го беше замъкнала със себе си до офиса на баща му, който търгуваше с коли. Беше се опитала да го накара да се засрами и да почне да им дава малко повече от петдесетте лири седмично, които благоволяваше да отдели за издръжката на Нийл. Бяха оставили Нийл пред кабинета, заедно с озадачената секретарка, докато двамата си крещяха вътре. Въпреки това той чуваше всяка тяхна дума. „Той дори не е мой син!“ беше изкрещял баща му в разгара на скандала.
	Майка му не беше отговорила, но Нийл чу силен трясък, сякаш нещо стъклено се разби в стената. После вратата се отвори и той видя, че стъклото на големия прозорец, през който иначе се виждаха редиците лъскави коли в шоурума, сега е покрито с паяжина от пукнатини.
	— Хайде — бе казала майка му, хващайки го за ръка, и се бе упътила към вратата. — Така или иначе не ни трябват пари от това гнусно лъжливо копеле.
	„Говори само от свое име“, беше си казал Нийл. Това, че баща му беше гнусно лъжливо копеле, му се стори само още една причина да му бъдат взети парите. За какъв се имаше той, по дяволите — да представя майка му като някаква курва, която би му пробутала чуждо дете? Може и да беше тъпа крава, но Нийл знаеше, че не е боклук. За разлика от баща му, който беше готов на всичко, само и само да не бъде принуден да бръкне в джоба си, за да издържа жена си и детето си.
	Така че благодарение на него сега бяха затънали в тези лайна и за тях нямаше никакъв изход — поне докато Нийл не съумееше да реализира собствените си способности. Щеше да внимава да не се набутва в неприятности, а после щеше да промени изцяло живота си и да покаже на баща си какво означава да си истински мъж.
	Но засега нямаше изход от този противен начин на живот, който толкова ненавиждаше. В дъното на тунела имаше само един слаб проблясък на светлина. Нийл искаше да учи руски език, за да отиде после да работи за някой олигарх и да се научи как и той самият да стане богат. Това бяха хора, които не даваха пет пари дали ще засегнат някого или не. Да, дори бяха готови да унищожат някого просто така, за разнообразие. Но нито един от учителите в мизерното, незначително училище, което посещаваше, не знаеше руски. Затова Нийл започна да се интересува дали някой не е склонен да преподава безплатно руски някъде в района. И тогава на страницата му в РигМароул се появи DD и му предложи помощ.
	Нийл нямаше представа какво обозначават инициалите DD. Вероятно, както ставаше при руснаците, някакво кръщелно име и после бащиното. DD беше започнал дори да дава първите уроци на Нийл онлайн, за да докаже, че предложението му е сериозно. Тази седмица щяха да се срещнат за първи път. Щяха за първи път да имат урок на живо, и Нийл щеше да направи първата стъпка по пътя към богатството. Може би дори щеше да стигне дотам, че един ден да има свой футболен отбор.
	Тогава вече щеше наистина да натрие носа на гадното, лъжливо копеле.


	Едно беше да зададеш въпроса, а съвсем друго — да намериш отговора. Проблемът не се дължеше на това, че се намираше в чужд дом; парадоксалното бе, че Тони чувстваше как всякакво напрежение го бе напуснало тук, в дома на Блайт. Всичко наоколо излъчваше спокойствие, създаваше чувството, че е органично свързано с обитателите на дома — обстановката беше такава, каквато самият той би подбрал, ако някога събереше сили да прояви интерес към такива неща.
	Дразнеше го невъзможността да открие убедителна причина за убийството на Дженифър Мейдмънт. Трудно беше да си представи какъв личен мотив би могъл да тласне някого към убийството на едно четиринайсетгодишно момиче. Ако убийството беше извършено от връстници, тогава биха я нападнали с нож на улицата или на някое пусто място. В такъв случай почти със сигурност би имало свидетели, или поне други тийнейджъри или техните родители щяха да узнаят за убийството след това. Но този метод изискваше прекалено сериозна организация, подходът беше прекалено зрял. Освен това убиецът би трябвало да притежава кола. Пък и ако убийството беше извършено от връстници, нямаше да има обезобразяване на гениталната област.
	Не беше изключено смъртта на Дженифър да е възможно най-жестокото предупреждение, отправено към някой от родителите й — а може би и към двамата. Но поне на пръв поглед изглеждаше невероятно пътят на някой от двамата Мейдмънт да се е пресякъл с пътя на човек, който би приел убийството и обезобразяването на едно дете на тази възраст като логична реакция на каквото и да било. Бащата ръководеше машиностроителна фирма, майката работеше на половин ден като учителка на деца със специални потребности. Освен това пак възникваше проблемът, че ако това убийство криеше някакво послание, подходът си оставаше изключително странен. Относително лека смърт, последвана от такова дивашко обезобразяване. Не, за каквото и да ставаше дума тук, не можеше да се говори за отмъщение, за опит за принуда или друго подобно, обичайно за такива случаи послание, насочено към родителите.
	Мислите му прескачаха от една на друга възможност, които той отхвърляше почти незабавно. Междувременно той обикаляше къщата, влизаше от стая в стая, без дори да се замисля за това, което вършеше, не осъзнавайки колко удобно се чувства сред всичко, което го заобикаляше. Когато брожението в мислите му най-сетне утихна, той установи, че се намира в кухнята и че е гладен. Започна да отваря шкафовете, търсейки нещо за ядене. Нямаше кой знае какъв избор, но пък и Тони не беше чревоугодник. Избра пакет овесени бисквити и консерва боб, после взе чиния и лъжица и се разположи на бара. Зае се разсеяно да изгребва бобената яхния с бисквитите, поглъщайки резултата с по-голяма наслада, отколкото можеше да се очаква. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо във всичко това — чувстваше се като Хензел и Гретел, когато разглеждат къщата на вещицата. Само че него не го очакваше никаква поява на вещица.
	След като утоли глада си, той се върна при креслото в дневната, където беше оставил разпечатките и започна отново да се рови из тях. Прегледа местонахожденията на различните компютри, от които бяха изпращани съобщенията до Дженифър Мейдмънт, припомняйки си смътно нещо, което бе казал Амброуз — че биха могли да се възползват от тях, за да стеснят границите на региона, в който би могъл да живее убиецът. Тогава Тони не беше обърнал особено внимание на думите му, защото самият той не прибягваше до този тип анализ. Той разчиташе по-скоро на интуицията си, на способността си за съпреживяване, на опита си и на инстинктите си. Притесняваше го представата, че човешкото поведение може да се сведе до определен брой алгоритми, макар да знаеше, че този подход понякога дава удивително добри резултати. Просто не му беше приятно да го практикува.
	Затова пък една негова позната се занимаваше точно с това.
	Номерът на Фиона Камерън беше запаметен в мобилния му телефон. През годините двамата се бяха срещали на най-различни конференции, а тя му се беше обадила веднъж, защото се интересуваше от неговото мнение за един случай в Ирландия, по който работеше. Тогава той не откри никакви пропуски в работата й, но все пак успя да направи едно-две полезни предложения. Двамата работеха добре заедно. Тя беше интелигентна и задълбочена, също като Карол, но за разлика от Карол бе съумяла да съчетае високите изисквания на професията си с дългосрочна интимна връзка. По това време на деня тя се занимаваше с това, което правят нормалните хора вечер. Той се запита какво ли би могло да бъде това. Може би привършваше вечерята си? Гледаше телевизия? Сортираше прането или просто седеше и разговаряше на чаша вино? Каквото и да правеше, надали щеше особено да се зарадва на обаждането му.
	Тони знаеше, че подобни съображения не го бяха спирали никога преди и нямаше да го възпрат и сега. Набра номера й и се заслуша в сигнала „свободно“. Точно когато мислеше да се откаже, тя отговори малко задъхано:
	— Тони? Ти ли си наистина?
	— Здравей, Фиона. Неподходящ ли е моментът?
	— Не, съвсем не. Вися в една хотелска стая в Абърдийн.
	Очевидно не като нормалните хора, а точно като него — сама и много далеч от вкъщи.
	— Тъкмо изнасях подноса от вечерята пред стаята и едва не се заключих отвън. Е, какво става с теб?
	— Аз съм в Устър — отвърна той, като че ли това беше някакво обяснение. — В един случай, по който работя, възникна нещо, за което ми се искаше да поговорим. Искам да знам дали според теб данните подлежат на обработка в онази програма за географско профилиране, която ползваш.
	Фиона се засмя — разстоянието не може да прикрие топлотата в гласа й.
	— Все същият си — каза тя. — Изобщо не губиш време за учтиви фрази.
	Той си каза, че тя е права. Но никога не би си правил труда да се преструва пред толкова проницателна жена като Фиона.
	— Е, какво мога да кажа, освен че вълкът си мени козината, но нрава — не.
	— Нищо, нищо, няма проблем. Готова съм да се заема с всичко, което ще ме отърве от убийствено скучната вечер, която ми предстои. Не искам да излизам от стаята си. Утре ще водя семинар, а долу в бара има двама колеги, които искам да избегна на всяка цена. Радвам се, че ще имам нещо, с което да запълня времето. За какво става дума?
	— Става дума за убийството и обезобразяването на тялото на четиринайсетгодишно момиче. При това убиецът ще го направи пак, ако не успеем да го спрем. Разполагаме с неидентифициран заподозрян, който е общувал с жертвата по интернет. Това лице ползва компютри на обществени места в регион с радиус от около сто мили. Най-често ги ползва само по веднъж, но има някои, които е ползвал и два-три пъти. Така че всъщност не става дума за самите престъпления, а само за определени места, където се намират компютрите, ползвани със сигурност от него. Можеш ли да измъкнеш нещо от това?
	— Не мога да бъда сигурна, докато не видя данните. Можеш ли да ми ги пратиш веднага?
	— Ще се наложи да ги препиша. Разполагам само с една разпечатка.
	„А Патърсън ще получи нервен припадък, ако поискам да ми прати материалите по електронната поща, за да ги препратя на външен човек“.
	— Горкият. Дано списъкът не е много дълъг.
	— Ще го получиш най-късно до един час.
	— Ще чакам. Пази се. Беше ми приятно да поговорим.
	Той измъкна лаптопа си, включи го и установи със задоволство, че в дома на Блайт явно все още имаше безжичен интернет. Всъщност нямаше особено значение дали Фиона Камерън щеше да успее да му помогне. Вече се беше заел да върши нещо във връзка със случая, а знаеше от опит, че тръгването по този път винаги отключваше онази част от мозъка му, пораждаща оригиналните хрумвания, благодарение на които бе станал толкова добър профайлър.
	Съществуваше някаква причина Дженифър Мейдмънт да е умряла точно по този начин. Тони чувстваше, че е тръгнал по пътя, който щеше да го отведе до тази причина.


	Глава 20

	Пола знаеше, че умее да води разпити по-добре от всички свои колеги. Въпреки това продължаваше да се чувства скована, когато имаше пред себе си момиче в пубертетна възраст. Собственият й пубертет бе протекъл в толкова нетипични условия, че тя винаги съзнаваше остро отсъствието на всякакво сходство между тях и себе си, върху което би могла да гради диалога. Мислеше за иронията, която се криеше във факта, че за нея нямаше проблеми да установи контакт с престъпници, упражнявали сексуално насилие, педофили, коравосърдечни трафиканти на хора, но стигнеше ли се до момиченца на тази възраст, винаги срещаше затруднения.
	За съжаление нямаше друг изход. Карол Джордан се появи в „Брадфийлд Крос“ точно в момента, когато един изтормозен на вид лекар от спешно отделение съобщаваше на Майк Морисън, че жена му не е успяла да се пребори с инфаркта. Нищо чудно, че горкият човек имаше вид на изгубена душа. Бяха му отнети едновременно и жената, и синът, изтръгнати от живота му без никакво предупреждение, цялата реалност на съществуванието му се беше стопила като мъгла. Слава богу, че шефката се намеси адекватно и пое нещата в свои ръце, отпращайки Пола да се заеме с неблагодарната задача да измъква сведения от приятелката на Сет Вайнър.
	Все пак, не биваше да гледа така мрачно на нещата. Беше пила кафе с Елинор Блесинг и имаше обещанието й да излязат скоро да хапнат някъде. Като че ли интересът на Пола беше събудил ответен интерес. Но какво клише беше това! А наистина се случваше често ченгетата да се сближават с лекари или медицински сестри. Може би защото абсурдните изисквания, които поставя професия като тяхната, можеха да бъдат разбрани единствено от човек, чиято професия има подобни изисквания. А може би и защото професионалната среда и на едните, и на другите предлагаше извън тези контакти единствено общуване с престъпници, жертви и пациенти. От друга страна, това можеше да се дължи и на факта, че повечето хора, които избираха професията на лекар или полицай, го правеха, движени от искреното желание да помагат на хората, и това ги свързваше донякъде.
	Каквато и да бе причината, Пола се надяваше привличането между нея и Елинор да доведе до нещо добро. Беше изминало много време, откакто бе имала интимна връзка, но едва наскоро бе преценила, че е оставила достатъчно надалеч в миналото травмите си, за да започне да мисли за нещо такова.
	— Тиганът на огъня, а рибата още в морето — измърмори тя на себе си, докато изминаваше късата алея, която водеше от тротоара до входната врата на къщата, където живееше Луси Джейкъбсън. Беше редова къща с тухлена фасада, една категория по-високо от най-обикновените къщи без градини. На тази улица всеки две къщи бяха разделени от съседните с нисък, сводест проход, който минаваше от градинката край входа до задния двор, създавайки впечатление почти за къщи близнаци. Къщата на семейство Джейкъбсън имаше миниатюрна покрита веранда край входа, не много по-голяма от шкаф. От едната страна верандата беше натъпкана с нещо, което в мрака приличаше на притиснати едно до друго тела. Пола позвъни, лампата над входа светна и се оказа, че зловещите фигури са всъщност палта и шлифери, увенчани отгоре с бейзболни шапки и мотоциклетни каски. Пола извади полицейската си карта и жената, която се появи на прага, кимна и отвори вратата пред нея.
	— Очаквах да се появи някой от вас — заяви тя със спокойна добронамереност, каквато Пола срещаше рядко в подобни случаи. — Сигурно идвате заради Сет. Заповядайте.
	Тя въведе Пола в претъпкана с вещи дневна, където собствениците бяха съумели да намерят място за всичко необходимо. Обзавеждането беше организирано като в корабна каюта — така, че всичко да се побере във възможно най-малко пространство, навсякъде имаше шкафове и лавици, претъпкани с книги, видеокасети, дискове, пластмасови папки и класьори, спретнато надписани — на етикетите пишеше „Банка“, „Консумативи“ и „Данъци“. Два различни дивана и две кресла заемаха останалото свободно пространство, разположени срещу масивен телевизор, а от него висяха всевъзможни кабели, свързващи го като с пъпна връв с обичайните периферни устройства.
	— Заповядайте — каза домакинята. — Сега ще повикам Луси. Братята й отидоха да играят баскетбол с баща си, така че ни е осигурено малко спокойствие. Момчетата са близнаци, шестнайсетгодишни, и заемат огромна част от пространството вкъщи — тя поклати глава, отиде до вратата и извика: — Луси! Търсят те във връзка със Сет!
	Жената се обърна с лице към стаята и се облегна на рамката на вратата.
	— Между другото, аз съм Сара Джейкъбсън. Вече говорих с Кейти и Джулия — те са в ужасно състояние — тя въздъхна и прокара пръсти през късите си тъмни къдрици. — Кой не би бил на тяхно място? Господи, като че ли не е достатъчно трудно, докато минават през пубертета, та на всичкото отгоре и такъв кошмар! — Някой затрополи надолу по стълбата и жената отстъпи, за да пропусне дъщеря си. Луси Джейкъбсън имаше същите тъмни, разчорлени къдрици, само че при нея те бяха бухнали около главата й и падаха на спирали по раменете й, в удивително изобилие. Лицето й надничаше изпод буйната коса, тясно, с остри черти и тъмносини очи, подчертани от широки линии, изтеглени по клепачите с молив за очи. Не беше красива, а впечатляваща, но Пола предполагаше, че когато порасне, може да се превърне в красавица. Черни джинси и черна тениска допълваха една по-обществено приемлива версия на подрастваща привърженичка на готическата линия в модата.
	— Има ли някакви новини? — попита Луси и изгледа мрачно Пола, като че ли тя беше лично отговорна за изчезването на Сет.
	— Съжалявам, но засега няма и следа от Сет — Пола се изправи. — Аз съм Пола Макинтайър, детектив от криминалния отдел на полицията. Работя в екипа, който се занимава с издирването му.
	— Редови детектив? Достатъчно опитна ли сте за тази работа? Защото наистина е много необходимо някой да открие Сет — заяви Луси, пристъпи напред и се тръсна на дивана срещу Пола.
	— Луси, за бога! — възкликна майка й. — Не мисли, че ще впечатлиш някого. — Тя погледна към Пола и попита: — Чай или кафе?
	— Не, благодаря.
	Сара Джейкъбсън кимна и каза:
	— Ако имате нужда от мен, ще бъда в кухнята. — Тя изгледа навъсено дъщеря си. — Оставям те насаме с госпожа Макинтайър, за да можеш да кажеш всичко, което трябва да бъде казано, без да се притесняваш от това, което може да си помисля. Ясно ли е?
	После излезе.
	— Като че ли ми пука от това, което би могла да си помисли за каквото и да е.
	— Разбира се, че не ти пука, нали си тийнейджър — заяви сухо Пола. Вече беше взела решение да не цепи басма на момичето. — Та така, държа да подчертая, че единствената ми цел е да открия Сет. Затова точно сега е моментът да споделиш всякакви дребни тайни, които предполагаш, че си успяла да запазиш. Ако ни помогнеш да намерим Сет, всякакви дребни прегрешения и провинения ще бъдат забравени. Не се интересувам дали си пушила трева, дали си пила или си се чукала с някого. Ясно ли е? Искам само да узная всичко, което би ни помогнало да намерим Сет. — Тя срещна предизвикателния поглед на Луси, но в крайна сметка момичето първо отклони очи. — Каквото и да сте правили вие двамата, можеш да се обзаложиш, че съм го виждала, чувала или че съм го правила и аз.
	Луси въздъхна и подбели очи.
	— Като че ли тези неща могат да имат някаква връзка със случая. Нищо, което правим заедно, не може да има и най-отдалечена връзка с изчезването на Сет, разбирате ли? Ние с него не сме такива. Но това, което трябва да знаете, е че Сет наистина има тайна.
	Пола се опита да не издава до каква степен казаното от Луси бе приковало вниманието й.
	— А ти знаеш ли тази тайна?
	— Разбира се, че я знам. Той е мой и аз съм негова.
	— Е, каква е тя?
	Луси я огледа от главата до петите, сякаш се опитваше да вземе решение.
	— Вие сте лесбийка, нали? Като майките на Сет?
	— За да цитирам това, което каза току-що, „като че ли тези неща могат да имат някаква връзка със случая“ — отвърна на удара Пола.
	— Значи сте такава — Луси се усмихна, като че ли беше направила успешен ход. — Това е супер. Ние не се доверяваме на хора, които се подчиняват тотално на системата — продължи тя. — Не бих ви се доверила, ако не бяхте лесбийка. Нещо трябва да уравновесява факта, че сте ченге.
	Пола ужасно много искаше да отвърне с типичното тийнейджърско „Все тая“, но се въздържа.
	— Сега трябва да ми кажеш каква е тайната на Сет.
	Луси се присви притеснено на меките възглавници на дивана.
	— Не е нищо особено. Наистина.
	— Казвай тогава.
	— Ами той пише песни. Най-вече текстове за песни, но понякога прави всичко — композира музиката и всичко останало.
	На Пола й се стори странно, че някой може да крие такова нещо, като че ли се срамува от него.
	— И това ли е тайната?
	— Ами да. Искам да кажа, това е кажи-речи същото като да пишеш стихове, за бога! От това по-лузърска работа няма.
	— Ясно. Е, изпълнявал ли е песните си пред някого? Показвал ли е текстовете?
	— Е, ясно, че ги е показвал на мен. Но знаете ли, може би изчезването му има някаква връзка с тази работа. Защото по „Риг“ — нали знаете за „Риг“?
	— РигМароул? Да, знам какво е „Риг“.
	— Ами по „Риг“ се появи някакъв тип и започна да подхвърля на Сет разни неща от рода на „Знам мръсната ти тайна“, и Сет наистина изпуши. После разговаряха насаме и Сет го попита: „От къде знаеш за песните ми?“, а онзи казва „Няма да е зле да внимаваш какво оставяш след себе си“. Значи ясно — Сет забравил някъде някакъв текст, онзи тип попаднал на него, а се оказа, че той бачкал в музикалния бизнес.
	Пола чувстваше как надеждите й се изпаряват с всяка изминала минута. Вече можеше да си представи много ясно сценария. Сет е бил примамен да издаде тайната си, а после убиецът я е използвал, за да накара Сет да му се довери и да сподели мечтата си.
	— Той сигурно е казал, че може да уреди Сет да вземат някоя от композициите му?
	Луси изцъка с език.
	— Кой може да е толкова тъп, че да повярва на такова нещо — възрази тя. — Не, той каза, че може да запознае Сет с няколко групи, които имат шансове за развитие — такива банди, чиито композиции се разпространяват онлайн, но още нямат подписан договор за записи. Такива хора биха могли да се навият да работят с него и да се опитват да пробият заедно. Каза, че можел да уреди нещо такова за Сет.
	— Значи снощи Сет трябваше да се срещне с този човек?
	Луси отклони поглед.
	— Възможно е. Той трябваше да ми каже, ако стане нещо такова, а не ми каза. Каза само, че отива у Уил и че нямало да ми се обажда, защото можело да имат важна работа.
	Пола остави думите й без отговор и след около минута попита:
	— Какво още можеш да ми кажеш за този събеседник на Сет?
	— Ами влиза в „Риг“ като JJ. Страхотно си разбира от работата. Знае абсолютно всичко за цялата гръндж сцена, а Сет ужасно си пада по гръндж. Той казва, че JJ знае разни работи, които може да са известни само на вътрешен човек.
	„А вие от къде бихте могли да знаете дали тези неща са истина? Може да си измисли каквото му хрумне, и вие, наивни хлапета, да налапате стръвта“.
	— А знаеш ли нещо друго за него? Къде живее? Къде работи?
	За първи път по лицето на Луси се изписа тревога.
	— Не, не знам нищо, освен че се представя като JJ. Никога не говори за себе си. Влезе в „Риг“, за да разговаря за музика, не е от тези, които споделят разни лични неща.
	— Отваряла ли си някога профила му в „Риг“?
	Луси се смръщи.
	— Аз не, никога, но Сет го отвори. Каза, че било пълно със страхотна музика — лицето й се изясни. — Ами да, разбира се, ето как ще го откриете. Никът е JJ, само буквите, не „джей джей“.
	— Почакай секунда — каза Пола, вдигайки пръст. Извади мобилния си телефон, набра номера на Стейси и каза: — Обажда се Пола.
	— Знам — отвърна Стейси. — Затова има функция „разпознаване на повикването“.
	„Да ме пази бог от чувството за хумор на компютърджиите“.
	— Сет Вайнър се е свързал в РигМароул с някакъв човек, с когото са разговаряли за музика. Събеседникът му ползвал инициалите JJ, само буквите. Възможно е JJ да е успял да го убеди да се срещнат. Можеш ли да погледнеш?
	— Точно това правя… — настъпи мълчание. — Няма нищо. Остави на мен. Ще трябва да ползвам задните врати.
	— Да предположа ли какво означава това? — осведоми се Пола.
	— Не.
	Стейси затвори телефона.
	— Благодаря, Луси — каза Пола. — Струва ми се, че това може да ни помогне. — „И ми се иска да беше казала това на някого веднага щом си разбрала, че Сет е изчезнал“. — Има ли още нещо, което според теб трябва да знам?
	Луси поклати глава.
	— Сет е свястно момче. Трябва да го намерите и да го върнете у дома. Не е хубаво да е някъде навън сега. Страхувам се, че може да му се случи нещо лошо.
	— Разбирам те. Няма нищо лошо в това да не криеш, че те е страх. Струва ми се, че майка ти е човек, който би те подкрепил, нали?
	Луси изсумтя презрително.
	— Тя работи в Би Би Си. За радиото. Разбирате ли, за разни семейни програми. Представяте ли си какъв резил? Мечтата на почтените еснафи.
	— Дай й шанс — каза Пола и стана. — Знам, че не би ми повярвала, но на времето тя е била същата, каквито сте вие сега.
	Луси кимна. Очите й бяха овлажнели. Сега вече изглеждаше така, сякаш би се разплакала, ако отново отвореше уста. Пола познаваше отлично сегашното й състояние. Не толкова отдавна й се беше наложило да свикне с мисълта за загубата на един от най-близките й приятели. И тя нерядко беше изпитвала чувството, че скръбта и страха ще я задушат. Извади визитна картичка и я подаде на момичето.
	— Обади ми се, ако се сетиш за още нещо. Или дори ако просто искаш да си поговорим за Сет. Съгласна ли си?
	Минути по-късно тя беше отново в колата, на път към офиса, за да сподели нощната вахта със Стейси. Измъчваше я ужасното съмнение, че каквото и да очакваше Луси Джейкъбсън, то нямаше да е щастлива среща с приятеля й.


	Глава 21

	Навън пееха птички. Скъсваха се да чуруликат. Едната скърцаше като колело на каруца, цвърченето на друга звучеше така, като че нещо е заседнало в гърлото й. Тони бавно изплува от дълбините на съня. Не помнеше откога не му се беше случвало да спи непробудно цяла нощ, несмущаван от сънища, далеч от всякакви тревоги. От години сънят му създаваше проблеми. Честно казано, още от момента, когато започна да се рови в главите на хора със сериозно деформирана психика.
	Първоначално той просто се наслаждаваше на непознатото усещане, че е напълно отпочинал. Последва миг на дезориентация — когато отвори очи и не можа да разбере къде се намира. Не беше у дома, не беше в хотел, нито пък в стаята на дежурните лекари в „Брадфийлд Мур“… После спомените дойдоха на мястото си. Лежеше в леглото на Едмънд Артър Блайт, човекът, на когото дължеше половината от своето ДНК, в голямата спалня на внушителната едуардианска къща край парка в Устър. Малко като в приказката за Златокоска и мечките, каза си той.
	Тони погледна часовника си, тръсна китка и отново погледна невярващо. Почти девет часа? Не беше възможно. Беше спал десет часа. За последен път му се беше случвало да спи толкова дълго без прекъсване през студентските години, след като бе работил до късно през нощта над някое есе. Другите студенти се веселяха, Тони учеше. Той се поизправи, облегна се на лакът и поклати глава. Ама че лудница! Алвин Амброуз трябваше да го вземе от хотела точно след половин час. Никога нямаше да успее да стигне навреме. Щеше да е по-добре да се обади на Амброуз и да промени уговорката. Имаше трийсет и три минути да измисли някакво обяснение, което нямаше да го представи като избягал от лудницата.
	Тъкмо се канеше да посегне към телефона, когато той иззвъня и го тресна. Тони го придърпа от нощната масичка, притисна слушалката към ухото си и изграчи:
	— Да. Ало? Ало?
	— Събудих ли те?
	След миг той успя да се ориентира и каза:
	— Фиона. Не, напълно буден съм. Тъкмо посягах към телефона, за да се обадя. Стреснах се, това е всичко.
	— Съжалявам. Казах си, че ще е добре да знаеш, че прехвърлих през моите програми всички места от списъка, който ми прати.
	— Страхотно. На това му се казва бърза работа.
	Фиона се позасмя.
	— Все пак сме подминали времената на сметалото, Тони. В наши дни изчисленията се осъществяват доста бързо, дори на лаптоп в хотелска стая.
	— Знам, знам. Влез ми все пак в положението, за мен всичко това продължава да изглежда като магия.
	— Е, в този случай не се чувствам чак като магьосница. Не мисля, че резултатите са категорични, защото в случая механизмът на подбора е ориентиран не към места, на които е извършено престъпление. Изборът на места за извършване на реално престъпление се определя от достъпа до жертвата. Както знаем и двамата, някои престъпници имат много строги критерии по отношение на престъпленията си. Изнасилвачи, които харесват определен тип жени. Крадци, които обират само жилища на първия етаж…
	— Дотук всичко е ясно, да — каза Тони. Знаеше, че Фиона не се опитва да го поучава, но му се искаше тя най-сетне да стигне до основното. Не му трябваше лекция, искаше само резултатите.
	— Така че за извършването на престъпление престъпникът е ограничен от много повече изисквания, отколкото някой, комуто е необходим просто компютър на обществено място, което предполага свободен достъп до него. А те са навсякъде. Предполагам, че дори ти си го забелязал.
	— Дори съм ползвал такива компютри, Фиона.
	— Виж ти! Значи има изгледи да те въведем и в двайсети век, Тони. И така, с уговорката, че тези резултати не почиват на обширните проучвания, които са основна предпоставка за географското профилиране в криминалистиката, аз смея да твърдя, че лицето, ползвало интернет от споменатите точки, живее в Южен Манчестър, близо до магистрала М60. Ще ти пратя по електронната поща една карта, на която съм маркирала зоната с червено. Доколкото мога да преценя, това е мястото, където се срещат границите на предградията Дидсбъри, Уидингтън и Чорлтън — което налага и определени изводи в демографско отношение.
	— Регион, обитаван предимно от хора от средната класа — там четат „Гардиън“, слушат „Радио 4“ и обмислят с копнеж покупките си в „Джон Луис“.*
	[* „Джон Луис“ — водеща верига универсални магазини в Обединеното кралство — Бел.прев.]
	Фиона се засмя доволно.
	— Не е обичайната територия за извършител на убийства със сексуален мотив, нали?
	— Не. Само че аз не вярвам в случая сексът да играе някаква роля. Очаква ни серия подобни убийства, но ми се струва, че в основата на случая има нещо друго, до което не мога да се добера. Нали ти е познато това чувство?
	— И още как. Никак не е приятно. Е, добре, ако мога да ти помогна с още нещо, обади ми се.
	— Благодаря, Фиона. Дължа ти едно голямо питие следващия път, когато се видим. Ще бъдеш ли на конференцията на Европол идущия месец?
	Тони така и не разбра какво щеше да отговори Фиона. Без никакво предупреждение вратата, разположена точно срещу леглото, се отвори рязко и служителката на агенцията за недвижими имоти, която го беше развеждала предния ден из къщата, влезе, говорейки през рамо с някого.
	— Струва ми се, ще се съгласите, че голямата спалня е наистина зашеметяваща — после тя погледна пред себе си и зяпна невярващо Тони, който притискаше завивката към гърдите си.
	— Трябва да приключвам, Фиона — каза той в слушалката. После се опита да се усмихне и каза:
	— Знам, че това ви се струва странно, но мога да обясня…
	В този момент жената срещу него започна да пищи.


	Бетани не събра сили да не допусне Карол в сградата, но очевидно нямаше желание да съобщава на Ванеса за появата й.
	— Много е заета — твърдеше администраторката, която я посрещна в приемната. — Съмнявам се, че ще успее да ви приеме днес, защото дойдохте без предварителна уговорка. Това, че предишния път намери време за вас, беше голям късмет — бърбореше тя смутено.
	Карол изобщо нямаше намерение да изпробва въздействието на чара си. Щом тази жена работеше за Ванеса, без значение откога, страхът сигурно й въздействаше по-силно, отколкото желанието да се хареса.
	— Идвам по работа — заяви тя. — Предайте на госпожа Хил, че съм тук в качеството си на ръководител на екип, който разследва студени досиета.
	Тя се извърна и Бетани нямаше какво друго да направи, освен да вдигне слушалката.
	— Съжалявам, Ванеса — чу Карол жалостивия й тон, — но онази жена от полицията пак дойде. Твърди, че е дошла тук във връзка с полицейско разследване, нещо свързано със студени досиета. — Последва дълга пауза. После се чу как Бетани оставя слушалката на мястото й. — Ще дойде веднага щом има възможност — каза рецепционистката с тона на човек, който е наясно, че се е озовал между чука и наковалнята.
	Времето минаваше. Карол поглеждаше ту часовника, ту телефона си, провери и електронната си поща. Беше се отбила на идване в сградата на северната регионална полиция, за да даде инструкции за днешните операции, и беше разпратила съобщения на подчинените си, променяйки часа на днешната оперативка от девет на десет. И все пак сама не можеше да повярва, че се занимава с това сега, когато на ръцете й бяха два тежки случая, да не говорим за претърсването на езерото Уостуотър.
	Ако Блейк разбереше отнякъде с какво се занимава в такъв момент, когато трябваше да е изцяло съсредоточена върху текущите разследвания, той би имал абсолютно всички аргументи да прекрати ръководените от нея операции. Но дори съзнанието за това не можеше да я накара да промени решението си. Като че ли вече нямаше сили да играе ролята на ченгето, което поставя работата над всичко. В продължение на години бе вършила всичко, което се искаше от нея, и дори много повече от това. Беше излагала живота си на опасност, беше се сблъсквала с унижения и тежки физически травми, и въпреки това отново се беше върнала на фронтовата линия на криминалистиката. Върна се с цената на огромни усилия, но след като вече взе това решение, приемаше без колебание всички изисквания на работата си.
	А сега изискванията, които поставяха пред нея чувствата й към Тони, напълно я бяха извадили от релси. Дали не държеше на него повече, отколкото на работата, която бе осмислила такава част от живота й? А може би причината беше друга, може би просто бе пожелала да хвърли ръкавицата в лицето на новия си началник, който искаше от нея да функционира като робот, да утвърди правото си да върши работата си така, както иска самата тя.
	Какъвто и да беше отговорът, нямаше да го намери точно сега. Защото най-сетне Ванеса Хил се беше изправила пред нея, очевидно преливаща от трудно потискан гняв. Острият връх на обувката й с висок ток потупваше нервно по килима.
	— Мислех, че вече сложихме точка на разговорите — каза тя тихо, но с остър тон.
	Карол поклати глава.
	— Аз никога не слагам точка, докато не съм стигнала до истината — отвърна тя. — А досега точно този артикул е много дефицитен в разговорите с вас. — Тя погледна към Бетани. — Струва ми се, че няма да ви е приятно разговорът ни да се проведе тук, където ще може да даде храна на служебните клюки.
	Този път Ванеса не заведе Карол в кабинета си, а в една малка стая край фоайето. Два големи кожени дивана бяха поставени от двете страни на ниска масичка от полиран гранит. По стените висяха репродукции на пищните картини на Климт. Идеята на обзавеждането беше да впечатлява. Карол не беше впечатлена.
	Ванеса се отпусна на единия диван.
	— Струва ми се, че се изразих достатъчно ясно, когато казах, че няма да се занимавам с ексцентричната ви мисия — каза отегчено Ванеса.
	Карол се насочи право към целта.
	— Едно от задълженията ми като ръководител на екипа за разследване на особено тежки престъпления е да разработвам и студени досиета. Сега се занимавам с отдавнашно разследване, свързано с едно нападение в Савил Парк. Това говори ли ви нещо?
	Нещо трепна едва забележимо по невъзмутимото лице на Ванеса.
	— Нека стигнем до същината — каза тя.
	— Били сте заедно с годеника си Едмънд Артър Блайт. На полицията сте разказали, че към вас се приближил някакъв мъж, който поискал Еди да му даде парите си. После събитията излезли от контрол и Еди бил намушкан с нож, което едва не му струвало живота. И веднага след това Еди напуснал града.
	— Защо сте изровили всичко това? — в тона на Ванеса се прокрадна заплашителна нотка. Карол си припомни онзи стих на Боб Дилън за жената, която никога не залита, защото не може да си позволи да падне. В случая с Ванеса тя по-скоро никога не залиташе, защото отказваше да приеме, че дори съществува възможността да падне.
	— Защото вие никога не сте го споменавали. Защото Тони има право да знае защо баща му е напуснал и вас, и него. Ако не ми кажете истината за това, което се е случило, ще задвижа с пълна сила ново разследване по случая. Вашият разказ ми се струва много неубедителен. Обещавам да обърна живота ви нагоре с краката, и да дам публично изявление, в което ще спомена, че години по-късно сте се опитали да отнемете наследството на сина си с измама. Такова нещо е достатъчна причина за подновяване на разследването. Вярвайте ми, Ванеса, не сте по-жилава от мен, и аз няма да ви оставя на мира, докато не получа от вас отговори на въпросите си.
	— Това е тормоз. Ако се опитате да се държите така, мога да настоявам да ви отнемат полицейската карта — Ванеса вече не можеше да прикрие яростта, която разкриви чертите й. Карол беше наясно, че е спечелила. Тя сви небрежно рамене.
	— Колко време ще удържи такова обвинение според вас? Аз от своя страна мога да ви карам да се чувствате неуютно в продължение на много дълго време. Струва ми се, че не бихте искали да се стигне до това. Не ми се вярва да искате репутацията ви да бъде опетнена — или да пострада доброто име на фирмата ви. Особено сега, когато икономическото положение е толкова тежко и хората броят всяко пени, което влагат в подбор и обучение на нови кадри.
	— Би трябвало да сграбчи жена като вас с две ръце — заяви Ванеса. — Жалко подобие на мъж, също като баща му навремето. — Тя кръстоса крака, сключи ръце пред гърдите си и загледа мрачно Карол. — Какво искате да знаете?
	— Искам да знам какво е това, което се е случило през онази нощ и е накарало Еди да избяга от града. Освен това искам да знам защо никога не сте говорили за това с Тони.
	Ванеса изгледа Карол студено и оценяващо.
	— А вие как бихте реагирали, ако мъжът, за когото сте се съгласили да се омъжите, се окажеше безгръбначен страхливец? В момента, когато онова момче извади ножа, Еди започна да се тресе като желе. Предлагаше му портфейла си, молеше го да не ни причинява нищо лошо. Дори заплака. Можете ли да си представите? Сълзи се стичаха по бузите му, от носа му потекоха сополи като на малко дете. Беше жалък. А онова копеле се наслаждаваше на ситуацията. Смееше се на Еди. — Тя помълча. Левият й крак се движеше нагоре-надолу, сякаш отмерваше някакъв неин вътрешен ритъм. Светлината се пречупваше в лъскавата кожа на обувката. — Той поиска бижутата ми. Годежният ми пръстен и една златна гривна, която Еди ми беше подарил. Аз го ритнах в пищяла, тогава той се обърна към Еди, намушка го и избяга.
	— Чувствате ли вина за случилото се? — попита Карол, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът.
	— Да чувствам вина ли? Да не би аз да съм се унижавала пред онова копеле? Аз бях тази, която му се противопостави, така, както беше редно да постъпи Еди. Еди беше страхливец и крадецът го знаеше. Не се обърна към мен, защото знаеше, че аз няма да се подам. Обвинявам се само, че първоначално не бях преценила що за шибано мекотело беше Еди.
	Презрението капеше от думите й като кръв от ножа на касапин в кланица.
	— Но защо Еди е разпродал всичко и е напуснал града?
	— Чувстваше се ужасно. Благодарение на статията във вестника всички в града знаеха как се е изложил. И че не е успял да ме защити. Стана за посмешище. Големият бизнесмен, който не се е осмелил да се противопостави на някакъв нощен обирджия. Не можа да понесе позора. А междувременно и аз го бях напуснала, така че нямаше какво да го задържа тук.
	— Уведомили сте го, че го напускате, докато е бил още в болницата?
	Ванеса я изгледа невъзмутимо.
	— Защо да чакам? Той явно не отговаряше на представата, която си бях изградила за него. Нещата са много прости.
	Карол си каза, че безмилостният й егоизъм е наистина удивителен. Не можеше да си представи как някой разклаща абсолютната й увереност в себе си. Беше истинско чудо, че Тони все пак беше оцелял.
	— Никой не е бил арестуван — каза тя на глас.
	— Не, хората като вас и тогава бяха толкова безполезни, колкото сте вие сега. Честно казано, като че ли никой не полагаше особено големи усилия. Ако онзи човек се беше опитал да ме изнасили, може би щяха да се пораздвижат. Но за тях Еди беше просто някакво жалко богато копеле, което не знае да се грижи за себе си и заслужава да го отнесе.
	На Карол й беше трудно да повярва в чутото. През шейсетте години, когато насилието не беше толкова често срещано като в наши дни, полицията би приела сериозно подобно нападение, дори да имаше нещо вярно в тази теория за класово разделение, която влизаше в пълно противоречие с думите на Алан Майлс, който описваше Еди като местно момче, преуспяло благодарение на способностите си. Затова пък версията на Ванеса й даваше повод за допълнителни въпроси и Карол не устоя на изкушението.
	— Не сте им дали кой знае какво описание, с което да започнат търсенето.
	Ванеса повдигна вежди.
	— Беше тъмно, а и той избяга веднага. Говореше като местен жител. Но точно вие би трябвало да знаете колко малко забелязват всъщност свидетелите, когато биват нападнати.
	В думите й имаше нещо вярно. Но това поначало важеше за аргументите на съобразителни хора като Ванеса.
	— И защо никога не сте казали истината на Тони? Защо сте го оставили да вярва, че заминаването на Еди е имало някаква връзка с него?
	— Не мога да попреча на сина си, ако е решил да мисли така — каза безразлично Ванеса.
	— Можели сте да му разкажете цялата история.
	Студена, злобна усмивка раздвижи ъгълчетата на устата й.
	— Аз го закрилях от истината. Не исках да разбере какъв жалък човек е баща му. Първо, защото не събра сили да се противопостави на някакво момче, което вероятно беше не по-малко уплашено от него. И второ, защото толкова много се впечатляваше от мнението на околните, че побягна, вместо да остане в града и да приеме нещата такива, каквито са. Мислите ли, че би било от полза за Тони да знае, че баща му е явен страхливец? Че в сравнение с човека, който го е изоставил, лъвът от „Вълшебникът от Оз“ е истински герой?
	— Струва ми се, че за него би било по-добре да знае това, отколкото да израсне с убеждението, че баща му си е тръгнал, защото не е искал да знае за сина си. Еди никога ли не е проявявал интерес към факта, че е имал син?
	Ванеса издиша шумно през носа си.
	— Не знаех, че той е бил наясно. Аз със сигурност не съм му го казала. Нямам представа как е успял да разбере.
	Карол не съумя да прикрие удивлението си.
	— Не сте му казали? Той не е знаел, че сте бременна?
	— Когато това се случи, бях едва в третия месец, нищо не личеше. По онова време нямаше обичая да разправяш наляво и надясно, че си бременна. Оказа се, че решението ми е било за добро. Иначе той сигурно щеше да ме помъкне към олтара и щях да имам някакъв жалък страхливец за съпруг. Никога нямаше да успея да постигна всичко това — допълни тя с дълбоко убеждение и махна гордо с ръка в жест, който обхващаше цялата сграда. — Еди ни направи голяма услуга, като реши да изчезне.
	Карол си каза, че тук вече самоувереността граничи със самоизмама.
	— Не смятате ли, че е имал право да познава сина си?
	— На този свят човек получава това, което сам си вземе. Дали имаш или нямаш право е без всякакво значение — с тази брутална максима на уста Ванеса се изправи и допълни: — Този път разговорът ни наистина е приключен. Аз нямам какво повече да ви кажа. Можете да споделите наученото с Тони, може и да не го направите. Все ми е едно — тя отвори вратата със замах. — Знаете ли, вие настина бихте могли да намерите нещо по-добро.
	Докато излизаше, Карол й отвърна с усмивка:
	— Знаете ли, аз почти съм склонна да ви съжаля. Нямате представа какво пропускате в този живот.


	Глава 22

	Петък беше най-хубавият ден от седмицата за Пипа Томас. Откакто намали работната си седмица в кабинета на четири дни, най-сетне успя да освободи в живота си някакво пространство и за себе си. Това беше един цял ден, през който не й се налагаше да чопли, да пробива с бормашината и да поставя пломби, за да осигурява на хората по-красиви усмивки. Цял ден, през който Хю беше на работа, децата — на училище и тя беше напълно свободна. Обичаше петъците.
	Но от всичко най-много обичаше клуба „Петък сутрин“. В него влизаха пет жени — Моника, която работеше следобед и вечер в бюрото за информация на гражданите; Пам, която се грижеше за страдащата си от деменция майка и беше отделила част от ограничения си бюджет, за да си осигури свобода в петъчната сутрин; Дениз, заможна и елегантна дама, която винаги имаше уговорки за обяд — освен в петък, и Ифа, която беше администратор в театър „Брадфийлд Ройъл Тиътър“. Без значение дали валеше или грееше слънце, те се срещаха на паркинга на хотела „Щастливият час“, който се намираше високо в хълмистата пустош между Брадфийлд и Рочдейл. После, под дъжда или под лъчите на слънцето, петте пробягваха десетина мили през един от най-трудните за този спорт терени в Северна Англия. За първи път се запознаха една неделя в Гратан Парк, на маратон, който беше част от благотворителната кампания за борба с рака на гърдата. „Забавление и рак на гърдата, ама че оксиморон“, беше измърморила Дениз, докато петте напразно търсеха отключена тоалетна. В крайна сметка се охраняваха взаимно, докато клечаха в храстите, за да облекчат своите вече неиздръжливи пикочни мехури, преди да отидат да тичат. И още преди да се свечери бяха основали клуб „Петък сутрин“.
	Днешният петък беше ясен, небето беше яркосиньо, а откъм североизток нахлуваше свеж, но остър вятър, чийто режещ дъх се чувстваше навсякъде из Ленинските възвишения. Пипа, облечена с лек анцуг, обгърна с ръце тялото си. Предвкусваше блаженството, което я обземаше, докато тялото й се носеше свободно напред през тази удивителна природна картина. Веднага щом потеглиха, Пипа поведе, а Дениз тичаше край нея и двете размениха набързо няколко изречения. Скоро започнаха да си пестят дъха, защото целият поеман кислород бе нужен, за да помогне на мускулите им да ги пренесат по дългия склон чак до върха на Бикърслоу.
	Привела глава, Пипа чувстваше как мускулите на бедрата й се изпъват и издуват, докато краката я носеха напред. Сега нямаше време да се наслаждава на гледката. Беше се съсредоточила изцяло в усилието си да стигне до каменната грамада, служеща за пътепоказател. Оттам щяха да завият на запад, преминавайки на завет зад склона, по макадамовото шосе, което предлагаше кратък отдих от бягането по пресечена местност. Едва бяха стъпили на тесния еднопосочен път, който се прехвърляше през върха на възвишението, когато Пипа спря като закована. Дениз се блъсна силно в нея и двете едва не паднаха.
	— Какво има, по дяволите? — попита Дениз.
	Пипа не отговори, а само посочи подгизналия вързоп, който се търкаляше в канавката край пътя. Въпреки че на единия край на мръсните дрипи беше нахлузен найлонов чувал, нямаше съмнение, че това са човешки останки.
	Петъците никога вече нямаше да бъдат същите.


	Пола си наля една чаша от кафето, което някой вече беше приготвил, и седна зад бюрото си. Макар че беше едва девет и половина, а шефката беше променила часа на сутрешната оперативна за десет, всички членове на екипа вече се бяха събрали в общото помещение. За присъствието на Стейси, разбира се, можеше само да се предполага, тъй като тя си оставаше почти невидима зад стената от монитори. Но лекото потракване на клавишите и кликването на мишката свидетелстваха, че и тя е тук. Както обикновено. Пола понякога се питаше дали тя изобщо се прибира понякога у дома. Никога не беше работила с по-потаен човек от Стейси. По един или друг повод се беше озовавала в жилищата на всичките си колеги — с изключение на дома на Стейси. Не че Стейси беше недружелюбна — просто беше като същество от друга планета. Макар че напоследък Пола беше забелязвала у нея признаци на размекване по отношение на Сам. Нищо особено — само от време на време се случваше да му свари чай или кафе, и дори да сподели по собствена инициатива мнението си, ако се питаха къде е той и какво ли прави. Нещо, което тя никога не правеше по адрес на който и да било друг от колегите си.
	Пола си напомни, че тази сутрин има много по-важни неща за обмисляне от личния живот на колегите й. Всички полицейски участъци, в които бе работила някога, бяха истински развъдници на клюки. Като че ли хората, които работеха там, се стремяха да компенсират неприятните страни на работата си с патологично любопитство към всякакви възможни тайни на колегите си. В това отношение фантазията им не знаеше граници, може би защото в професионалния си живот всички бяха толкова силно зависими от фактите.
	Тя включи компютъра си, но преди да успее да провери полученото от нощните доклади, за да разбере има ли някакъв напредък, Сам Еванс, току-що пристигнал от Езерната област, кацна на бюрото й. Беше седнал малко по-близо от допустимото, нарушавайки едва забележимо личното й пространство. „Такива неща мъжете правят несъзнателно“, каза си тя, „за да накарат нас, жените, да се чувстваме някак по-дребни, да ни поставят в по-неизгодно положение“.
	Но когато ставаше дума за Сам, това никога не я дразнеше. Той беше един от мъжете, които приемат съвсем естествено хомосексуалността у жените. В близостта му нямаше нищо заплашително. Ако Пола беше честна със себе си, трябваше да си признае, че харесва Сам. Познаваше неприкритата му амбиция, знаеше, че той постоянно се опитва да се утвърди като най-добър в екипа. Забавляваше я убеждението му, че никой освен шефката не е разкрил тези негови черти. А когато познаваш нечия слабост, е много лесно да избягваш сблъсък с нея. Харесваше й това, че беше способен да съобразява изключително бързо. Освен това, колкото и да е странно, й се нравеше и как мирише. Одеколонът, който използваше, беше свеж, с лека цитрусова нотка, но не можеше да заличи напълно естествената му мъжка миризма. Пола обикновено харесваше характерния аромат на жените, но Сам беше рядко изключение, и тя съзнаваше, че вероятно затова е и по-податлива на чара му.
	— Така значи — поде той. — Оперативка в десет часа, и то когато сме насред разследване на сензационно убийство. Какво става с шефката?
	Пола направи гримаса.
	— Нямам представа. Предполагам, че е трябвало да даде инструкции в северния участък за Даниъл Морисън, а после да разговаря в централата за търсенето на Сет Вайнър.
	Сам поклати глава.
	— Била е в северния участък в осем и половина. Разпределила задачите за деня и изчезнала още в девет без десет. Шпионите ми докладват, че все още не се е появявала в централата.
	Кевин, който съвсем откровено подслушваше разговора им, се намеси.
	— Освен това и вчера сутринта беше изчезнала. Когато ти се обади от местопрестъплението, тя не беше тук.
	Той отиде да си налее още кафе, после се върна при Пола и Сам.
	— А къде беше? — попита Пола.
	— Нямам представа. Но където и да е била, пътят от там дотук й отне доста време. Не е било някъде наблизо.
	— Снощи вечерта също я нямаше — допълни Сам.
	— Не, беше си тук — възрази Пола. — Когато й пратих съобщение, че Джесика Морисън е починала, тя пристигна незабавно.
	— Преди това я нямаше. Когато се върнах, очаквах да я заваря тук. Имах новини и исках да разговаряме, но нея пак я нямаше. Стейси каза, че минала от тук и пак излязла. Но не споменала изобщо къде отива. — Сам скръсти ръце и каза с поверителен тон: — Да не е любофф, а? Мислите ли, че двамата с Тони най-сетне са забелязали това, което е известно на всички останали от години?
	Пола изсумтя.
	— Как пък не. Тези двамата никога няма да се съберат. Той ще анализира отношенията им до смърт. Ще накичи цялата къща с диаграми.
	— Кой знае — каза Кевин. — Тя може да бъде и много властна. Ако има жена, която може да скръцне със зъби на Тони и да му каже да зареже работата и да обърне внимание на нея, това е шефката.
	— Може пък това да е истинската причина той да не работи с нас по този случай — каза Сам. — Може изобщо да няма проблем с бюджета. Нали я знаете каква е. Ако имат връзка, няма да допусне той да работи за нас. Ще го приеме като конфликт на интереси и веднага ще сложи точка на сътрудничеството. Когато води разследване, се подчинява единствено на собствените си закони, но по отношение на вътрешната дисциплина в екипа не допуска никакви отклонения.
	— Не е необходимо да ми го обясняваш — измърмори Кевин. Преди години именно Карол бе станала причина да бъде опозорен и понижен. Това, че пак тя се погрижи за реабилитацията му, го караше да мисли, че е завинаги обременен с дълга си към нея. Много се стараеше да я хареса, но не успяваше докрай. — Ако наистина това е причината, тя е избрала възможно най-неподходящия момент. Блейк ни диша във вратовете и не можем да се лишаваме от ничия помощ. Знам, че навремето мислех Тони за някакъв дребен чешит, който няма място в екипа ни, но междувременно разбрах от опит, че това не е така. Мисля, че точно сега имаме нужда от него.
	Докато Кевин още говореше, Сам се изправи, покашля се и каза с подчертано висок глас:
	— Добро утро, госпожо главен инспектор.
	Карол мина забързано покрай тях, полите на палтото й се развяха, докато тя заобикаляше заседателната маса. Пола се питаше каква част от разговора им е чула.
	— Напълно съм съгласна с теб, Кевин — каза Карол и седна, тръсвайки чантите и палтото си на пода до стола. — Но господин Блейк настоява, че трябва да ограничим разхода на бюджетни средства. Така че ако ни трябва експертно мнение, трябва да намерим нещо по-евтино. Очевидно Висшата полицейска школа предлага някакви подрастващи профайлъри, които вече трябва да бъдат изпробвани в полеви условия. Голяма радост, няма що — тя огледа всички около себе си и се усмихна заговорнически. — Намира ли се кафе в тази забравена от бога дупка?
	Пет минути по-късно вече всички бяха заели обичайните си места. Пола неволно продължаваше да се пита дали Сам не е прав в предположенията си. А можеше да е прав само наполовина. Може би в живота на Карол се беше появил мъж, макар и не Тони. Ако имаше нещо такова, този мъж повдигаше борбения й дух — ако можеше да се съди по това, че тази сутрин преливаше от енергия. Тя изслуша докладите им, отся ключовите моменти и предложи нови подходи за търсенето. Но в крайна сметка стана ясно, че няма почти нищо, което да им помогне да постигнат напредък в случая с убийството на Даниъл, а кой знае какви развития и в търсенето на изчезналия Сет.
	Кевин беше проучил всичко необходимо във връзка с разказа на Азиф Хан за продуцента на комедийни програми, който търсел млади таланти. Беше разговарял с всякакви програмни редактори в Манчестър, Глазгоу, Лондон и Кардиф, но при никой от тях не беше постъпвало подобно предложение. И със сигурност на нито едно от тези места не се подготвяше шоу, което дори най-отдалечено да наподобява на описанието, дадено от Даниъл на неговия приятел.
	— Така че отново се озоваваме в задънена улица — той бутна бележника си настрани. — Честно казано, очаквах го, но все пак трябва да се проверят всички възможности.
	— Така е — съгласи се Карол. — А ние обикновено се справяме с това по-добре от останалите.
	Пола вдигна леко глава.
	— Може ли един въпрос, шефе? Да разбирам ли, че работата ни се основава на предположение за връзка между двата случая, имам предвид Даниъл и Сет?
	Карол кимна.
	— Добър въпрос, Пола. Струва ми се, че е редно да признаем наличието на сериозна вероятност да си имаме работа с един и същ извършител. На този етап трябва да действаме много предпазливо, защото има и съвпадения. А има и престъпници, които копират чужди методи.
	— Но ако съдим по това, което ми разказа приятелката на Сет, този JJ много отдавна се е увъртал онлайн около момчето. Това би трябвало да изключва вероятността някой да копира метода на убиеца, нали? — каза Пола.
	— Предположенията станаха прекалено много — намеси се Сам, ориентирайки се удивително бързо за човек, който беше прекарал последните дни на стотици мили от тук. „Ама че е бързак!“, каза си малко раздразнено Пола. — Предполагаме, че Сет е бил отвлечен, а не е избягал по някаква неизвестна никому причина — или най-малкото по причина, за която никой не желае да говори. В допълнение предполагаме, че ако е бил отвлечен, е бил отвлечен именно от човека, с когото е разговарял онлайн, от въпросния JJ. Който може да си е съвсем редовен — той вдигна ръка в опит да прекрати шумните възражения на колегите си. — Не е изключено. В това отношение съм съгласен с шефката, трябва да избягваме предубеждения. А може и някой подражател да е решил да се възползва от същия метод.
	— Не, не може — възрази Кевин. — Сет е бил изчезнал преди да открием тялото на Даниъл.
	— Бяхме обявили Даниъл за издирване в медиите — изтъкна Стейси. — Не е напълно изключено.
	Пола видя как Карол покрива очите си с ръка и съжали, че не беше премълчала.
	— Ясно, ясно — каза тя припряно.
	Карол вдигна очи, усмихна й се леко и каза:
	— Много борбено сте настроени тази сутрин.
	— Вземаме пример от шефа — заяви Кевин. — Е, какво следва от тук нататък?
	— Нека първо изслушаме Стейси — каза Карол.
	Стейси удостои всички с лека, въздържана усмивка.
	— Нямах голям успех със записите от контролните камери в центъра, които пуснах през програмите за разпознаване на лица. Кадрите са с много ниска резолюция, а и ъглите на заснемане са абсолютно идиотски, честно казано.
	— Понякога се питам за какво ни е цялата тази организация с контролните камери — намеси се Карол. — Когато ни потрябват записите, в девет от десет случая от тях има толкова полза, колкото и от шоколадов чайник.
	— Ако Стейси ръководеше тази работа, скоро никой от нас нямаше да има нито една тайна — отбеляза Сам.
	Стейси изглеждаше приятно учудена, очевидно прие думите му като комплимент.
	— Камерите със сигурност щяха да функционират по-добре — каза тя. — Що се отнася до другите данни, очевидно трябваше да се започне от РигМароул. Влязох в компютъра на Сет, където намерих много разговори с въпросния Л. На пръв поглед всичко е съвсем безобидно, наподобява напълно на повечето онлайн разговори на подобни теми. Но този човек съвсем подчертано се опитва да се сближи със Сет. Интересно в случая е и това, че профилът му в „Риг“ е изтрит. Заличен е същия следобед, когато Сет е изчезнал. Опасявам се, че това подкрепя предположението на Пола.
	— Успя ли да откриеш нещо повече за този JJ? — попита Карол.
	— Вчера се обадих в РигМароул. Казаха, че нямат права над данните, въвеждани от отделните посетители в профилите им. Настояват, че нямат и достъп до тях. Казват, че е необходимо да вземем разрешение от прокуратурата, но дори това не гарантирало достъп до данни на техния сървър.
	— Копелета — каза Кевин.
	— Така че влязох без разрешение.
	Карол извърна очи към тавана.
	— Ще ми се да можеше да не ми казваш такива неща, Стейси.
	— Налага се да го кажа, в противен случай няма да можеш да разграничиш данните, които можем да представим като доказателствен материал от онези, до които теоретично нямаме право на достъп.
	Пола си каза, че в думите на Стейси има някаква логика. Жалко, че Карол се безпокоеше толкова от тези неща.
	— И какво е това, което ти си открила, а аз теоретично не бива да знам? — попита Карол. Първоначалното й оживление бе започнало да се изпарява.
	— Всички лични данни, цитирани от JJ при създаването на профила му, са пълна измама. Нямат никакво реално покритие. Освен това той ползва поп мейл акаунт, през който не може да се стигне до личните му данни. Така че, накратко казано, става дума за фалшива идентичност.
	— Още една задънена улица — каза Пола. — Хитър е този мръсник.
	— Може да се окаже дори прекалено хитър — каза Стейси. — Има обаче една странна подробност. Нали всички знаете кой е Алан Тюринг? Човекът, който разбива кода „Енигма“, дава основата на съвременните цифрови компютри и извежда теорията за изкуствения интелект?
	— И който се самоубива поради позора, че е арестуван по обвинение в хомосексуалност — допълни Пола. — Казвам го за в случай, че сте забравили тази подробност.
	Кевин изпъшка.
	— Никой от нас не е работил в полицията по онова време, Пола. Та какво за Алан Тюринг, Стейси?
	— Има една много прочута негова снимка — на нея е съвсем млад, мисля, че е още студент. Така или иначе, JJ е изрязал главата от снимката, поизчистил е малко кадъра и я е сложил като своя снимка на профила си. Не съм много сигурна какво може да означава това, но не може да е случайно, нали?
	„Точно сега ни трябва Тони“, каза си Пола. Всички те бяха способни да правят предположения и да разработват хипотези, но сравненията между тях бяха нещо, което се удаваше по-добре на него.
	— Е, какво може да следва от това, че е хомосексуален, така ли? — попита тя.
	— Или просто, че е компютърен маниак — каза Сам. — Ти какво би казала, Стейси?
	— Ами Тюринг е нещо като герой за всички, които са луди на тема компютри — отвърна тя. — Но може това да е просто опит за подвеждане. Ако се окаже, че си имаме работа с много умен човек.
	— Имаме ли някакъв напредък във връзка с Даниъл? — попита Карол. — Знам, че нямаме достъп до ноутбука му, но се чудех дали си успяла да отвориш мейла му.
	Стейси доби леко смутен вид.
	— Ами докато се ровех зад кулисите в „Риг“, си казах, че може да се възползвам да отворя и мейла на Даниъл.
	Карол притвори очи за миг.
	— Ясно. И какво откри?
	— Събеседникът, който е разговарял насаме с него за въпросното комедийно шоу, се представя с инициалите KK.
	— Да му… — каза едва чуто някой.
	— А профилът на KK е заличен в деня, когато е изчезнал Даниъл. За този профил е използвал друга снимка на Тюринг, променил е прическата с „фотошоп“, за да не е толкова очебийно, че снимката датира от четирийсетте години. Съжалявам, че трябва да те опровергая, Сам, но според мен практически няма място за съмнение. И в двата случая си имаме работа с едно и също лице.
	Лицата на всички придобиха почти еднакви отчаяни изражения.
	— Няма особени изгледи Сет да е жив, нали?
	Пола беше тази, която облече в думи мислите на целия екип.
	— Длъжни сме да работим така, като че ли е жив — каза категорично Карол. — Но има нещо, което всички знаем от досегашния си опит. Такъв убиец няма да се ограничи с две жертви. Сам, трябва ли да разбирам, че щом вече си тук, край Уостуотър не се е случило нищо особено?
	Сам беше явно доволен, че вниманието на всички се насочи обратно към него.
	— Съвсем не. Даже напротив. Но реших, че ще е по-добре да разкажа лично всичко, което се случи. А и всичко, което трябва да предприема от тук нататък, е по-добре да бъде задвижено от тук.
	Карол го изгледа строго.
	„Рискува да остави впечатлението, че се опитва да подкопае авторитета й, а не знам дори дали го съзнава“. Пола се облегна и зачака да види дали Сам ще съумее да се измъкне от ситуацията.
	— Какво се е случило? — в тона на Карол вече нямаше и помен от топлина.
	— Имаме резултат, който не може да бъде подложен на съмнение — отвърна той. — Вчера, в късния следобед, водолазите извадиха от Уостуотър увит в найлон вързоп, и то точно на едно от местата, които бе посочила Стейси.
	Той замълча и се усмихна лъчезарно на всички.
	— Трябва ли да разбирам, че разполагаме с тялото на жертвата? — каза сухо Карол, напомняйки с тона си на всички, че откриването на тялото никога не може да бъде повод за радост.
	Най-сетне Сам осъзна, че тонът му е крайно неподходящ. Той промени изражението си и се покашля.
	— Опасявам се, че жертвите са повече от една.
	— Майка и дъщеря, нали така беше? — попита Карол.
	— Да. Действително бяха открити останките на съвсем малко дете. Но… — той просто не устоя — трябваше да направи необходимата драматична пауза.
	— Да? — сега вече Карол беше несъмнено ядосана.
	— Но това не е всичко. Имаше и трето тяло. Ако предположим, че първите две са Данута Барнс и дъщеря й, значи заедно с тях са потопени останките на още един човек. Вероятно мъж.


	Глава 23

	Свел виновно рамене, Тони се взираше в обувките си.
	— Благодаря, Алвин — измънка той, чувствайки се като идиот, търпян с усилие от околните. — Високо ценя това, че дойдохте и гарантирахте за мен.
	По лицето на Амброуз бе изписана смесица от гняв и отвращение.
	— Поех риск, убеждавайки инспектора да ви ангажира. А какво излезе сега? Това е история от онези, които стават легенди, но не в положителния смисъл на думата. Изглеждам като последен тъпанар, задето съм предложил да се свържем с вас. От сега нататък колегите ще казват: „Това е Алвин Амброуз, глупакът, наел оня профайлър, когото арестуваха като крадец в собствената му къща“. Благодаря, докторе.
	— Аз наистина искрено съжалявам.
	— Защо просто не ми разказахте за баща си?
	Тони въздъхна.
	— Той не е бил мой баща. Всъщност точно в това се крие проблемът.
	Най-лоша от всичко беше принудата да дава обяснения на Амброуз. Беше прекарал целия си живот в градене на стени, които да го защитават от света, да му дадат възможност да запази за себе си нещата, които искаше да запази в тайна от всички. А само един порив на безумие се оказа достатъчен, за да рухнат всички тези стени. Каза си, че пациентите му вероятно се чувстват точно така.
	Ситуацията беше като извадена от комедия, макар че всъщност нямаше нищо особено смешно. Писъците на брокерката подтикнаха Тони към действие, той скочи по боксерки от леглото и се хвърли към дрехите си. За съжаление те бяха подтикнали към действие и хората, дошли на оглед, които бяха запазили достатъчно присъствие на духа, за да се обадят в полицията и да съобщят, че в къщата е открито външно лице.
	Полицаите пристигнаха за удивително кратко време. Тони едва бе успял да се облече, брокерката още беше в истерия, а дошлите за оглед хора бяха с нея отвън, пред вратата, и отказваха да го пуснат да излезе. Той напразно се опитваше да обясни, че има пълното право да пребивава в къщата. Фактът, че разполагаше с ключове, не повлия по някакъв начин на ченгетата. Затова пък обърнаха внимание на разказаното от брокерката — че вчера е огледал къщата в качеството си на вероятен купувач, а сега твърди, че живеел тук. Налагаше се да си признае, че и той би повярвал на нея. На тяхно място веднага би заключил, че лудият в спалнята задължително трябва да бъде задържан в полицейския участък или докато бъде отведен в съответното заведение, или докато обясненията му бъдат потвърдени. Макар вероятно да бяха почти сигурни, че версията му няма да има потвърждение.
	Щом пристигнаха в участъка, събитията се развиха много бързо. Едно обаждане до адвоката му и едно до сержант Амброуз разрешиха проблемите. Освободиха го, предупреждавайки го доста рязко следващия път, когато реши да спи в къща, обявена за продажба, да предупреждава агенцията за недвижими имоти. Когато Тони се появи пред участъка, смутен и разкаян, Амброуз вече го чакаше, но лицето му бе изгубило обичайното си дружелюбно изражение.
	— Какво искате да кажете с това, че не ви е бил баща? — попита Амброуз, когато колата потегли.
	— Изобщо не го познавах. Дори името му научих едва когато почина и ми завеща къщата.
	Амброуз подсвирна продължително.
	— От такова нещо човек наистина може да превърти.
	„Особено ако въпросният човек поначало си е превъртял“.
	— Да, може да се каже.
	— Следователно нашето повикване ви се е сторило като послание от отвъдното да дойдете и да видите действителното положение, така ли е?
	— Не бих се изразил точно така. По-скоро го приех като възможност, която не можех да пренебрегна. Съжалявам. Трябваше да ви разкажа всичко това. Но просто не очаквах къщата да има такова въздействие върху мен.
	„Мислех си, че ще се озова на чуждо място, недостъпно за мен, недосегаемо“. Вместо това бе изпитал чувството, че се прибира у дома — а тази реакция го смущаваше толкова много, че не му се искаше да й отделя внимание точно сега.
	— Така или иначе, инспекторът няма да изпадне във възторг, когато научи какво се е случило. Той и сега е на мнение, че не сте съвсем наред.
	— Проницателен човек е този ваш инспектор Патърсън. Но настроението му може да се подобри, когато му кажете, че имам някои предположения във връзка с вашия убиец.
	Амброуз откъсна за миг очи от пътя и му хвърли заинтригуван поглед.
	— Страхотно. А как подхождате обикновено към тази работа?
	Тони се усмихна. Фактът, че Амброуз прояви интерес към профилирането, говореше, че сержантът е решил да приеме извиненията му. А като се има предвид, че за Тони нямаше нищо по-интересно от професията му и начините, по които я практикуваше, несъмнено имаше с какво да задоволи любопитството на Амброуз. Обзет от оживление, той поде незабавно:
	— Може да се каже, че подходът ми се състои от две части. Първата почива на нещо като обратна логика — вместо да се движа от причината към следствието, аз тръгвам в обратна посока. Започвам от жертвата. Създавам си представа за личността на убитите, искам да разбера какво в живота им е могло да ги направи привлекателни за хищника. После се съсредоточавам върху това, което им е било отнето. Разбира се, отнет им е животът. Но става дума за определени негови аспекти — индивидуалността им, полът им, властта, с която са разполагали, такива неща. И накрая обмислям това, което е било сторено с тях. Конкретните действия на убиеца и редът, в който ги е изпълнил. Когато съм поел всичко това в съзнанието си, тръгвам назад. Започвам да си задавам въпроси. Ако аз съм убиецът, какво целя с тези убийства? Какво означава за мен стореното? Какво удовлетворение получавам от него? Защо за мен е важно да изпълнявам отделните действия точно в този порядък? После се връщам още по-назад. Търся нещо, което се е случило с мен в миналото, нещо, което придава стойност на извършваните убийства. На този етап вече започвам да придобивам някаква представа от това, което се случва в съзнанието на убиеца.
	Ръцете му очертаваха заплетени линии във въздуха, видима илюстрация на сложните пътища на мислите му.
	— После започвам да преценявам вероятностите. Що за живот може да води човек с такава предистория? Какви последици е нанесла преживяната травма върху живота му? Какви отношения е способен да поддържа? — Тони разпери ръце, после сви рамене. — Повече от ясно е, че не говорим за точна наука. А пък и всеки случай поражда различни въпроси.
	Амброуз въздъхна.
	— Звучи увлекателно. Но всъщност аз нямах това предвид. Интересувах се как представяте изготвения профил — на хартия или лично?
	— О! — Тони съзнаваше, че отговорът на Амброуз би трябвало да го накара да се почувства неловко, но той не изпитваше нищо подобно. Едно от нещата, за които не завиждаше на хората, съставящи нормалния свят, беше потискащата липса на любопитство. Лично той беше на мнение, че би било редно Амброуз да е доволен, задето има възможност да изслуша обясненията му. Но след като се интересуваше единствено от прозаичната страна на работата му, Тони беше готов да отговори и на такъв въпрос.
	— Обикновено написвам текста на лаптопа и го пращам на старшия офицер, който ръководи разследването. Ако има нужда от разяснения, съм готов да обсъдим всички точки, които ви интересуват. Но сега не съм напълно готов с профила. Все още нямам съвсем ясна представа за Дженифър. Наистина имам нужда да си поговоря с най-добрата й приятелка, онази Клеър Еди-коя си.
	— Дарси, Клеър Дарси.
	— Да, разбира се. Извинете.
	— Точно при нея отиваме сега — отвърна Амброуз. — Имам разрешение от училищните власти тя да излезе от час, за да разговаря с вас. Можете да се разхождате из парка на училището, или да намерите някое по-спокойно място, където да седнете с нея.
	— Чудесно, благодаря.
	— Е, какво можете да ми кажете сега? Какво е мнението ви за случая?
	— Засега не съм в състояние да кажа кой знае какво. На този етап мислите ми не са добили необходимата яснота. — Тони си каза, че има едно нещо, в което ще се наложи да ги убеждава, а то противоречеше до такава степен на естествените изводи, че трябваше да подготви по-добре почвата, преди да започне. — Искам да кажа, според мен нещата не са толкова недвусмислени, каквито ни изглеждаха първоначално, и се питам дали имаме работа със случайност или с умисъл.
	— Какво искате да кажете?
	Тони направи гримаса.
	— Убеден съм, че убийството няма сексуален мотив.
	— Няма сексуален мотив? — повтори невярващо Амброуз. — Та този човек практически я е изнасилил с нож. Как е възможно такава постъпка да няма сексуални мотиви?
	— Ето, точно това имам предвид. Все още нямам готовност за съставяне на изчерпателен психологически профил, защото все още не разполагам с всички необходими аргументи. Но ако се съгласите, нека в името на диалога приемем за момент, че убиецът действително не търси сексуално удовлетворение — той погледна въпросително към Амброуз, който отново въздъхна.
	— Добре, не е търсил сексуално удовлетворение. В името на диалога.
	— Но все пак той е изрязал вагината й и е забил ножа дълбоко в матката й, сякаш, както вие казахте, я е изнасилил с него. Но аз искам да разбера дали той не е направил това умишлено, за да ни накара да повярваме, че това е убийство със сексуални подбуди. А може да е извършил всичко това по други подбуди и фактът, че така се създават впечатление за сексуални мотиви, да е второстепенен.
	— Това е налудничаво — обади се Амброуз.
	Той не беше първото ченге, което реагираше така на някои от по-крайните хрумвания на Тони. А в повечето случаи реакциите на неверие се оказваха неоснователни.
	— Може и така да е — отвърна Тони. — Но както вече казах, все още не съм събрал достатъчно сведения за цялостен профил, а теориите, основани на половинчата информация, най-често се оказват нескопосни. Затова пък, ако оставим настрани моята сфера на дейност, която не е свързана с точни науки, и се обърнем за помощ именно към точните науки, можем да получим значително по-сериозни резултати от ограничено количество данни.
	— Какво имате предвид?
	— Говоря за алгоритми. Разговарях с моя колежка, която е значително по-ориентирана в областта на географското профилиране от мен самия. Тя счита, че убиецът живее най-вероятно в Южен Манчестър.
	— Манчестър? Сериозно ли говорите?
	— Жената, с която разговарях по този въпрос, беше съвсем сериозна — а тя разбира от работата си. Ако си спомняте, когато бяхме на мястото, където е бил открит трупът, аз казах, че подборът на такова място би имал обяснение, ако убиецът не живее в околността. Е, изглежда че поне в това отношение съм бил прав. Най-малкото, ако решим да повярваме на Фиона.
	— Но как така точно Манчестър? Възможно ли е да определи мястото с такава точност?
	— Тя изразява увереност, макар и с известни уговорки. Ще ми изпрати карта, на която е маркирала интересуващия ни регион. Това е онази част на града, където сега е много шик да живееш. От тези места, на които се срещат най-често студенти, политици от зелената партия, биомагазини, хлебарници, чиято стока се приготвя на място, разни типове от медиите и юристи. Стилни квартали. Бих казал, че такава обстановка не е много типична за сериен убиец. Но алгоритмите не лъжат. От друга страна, тъй като ние вземаме за ориентир не местата, на които са извършени убийства, а просто местата, на които са били ползвани компютри, може би резултатът не е толкова показателен, колкото би бил в друг случай.
	— Не знаех, че има такова нещо като местоживеене, типично за сериен убиец.
	Тони се позамисли.
	— Такива хора най-често живеят под наем — най-вече защото не се задържат дълго на едно работно място, и съответно предисторията на назначенията им не им позволява да получат ипотечен кредит. Да, най-реално е такъв човек да живее в апартамент под наем.
	— Звучи логично.
	Време беше да насочи отново разговора към това, което според него беше наистина важно.
	— Логично е и това, което казах преди, Алвин. Знам, че според вас такова нещо звучи налудничаво, но колкото повече го обмислям, толкова повече се убеждавам, че наистина трябва да се вслушате в мен. И то не само в името на диалога. Това убийство няма сексуален мотив.
	Амброуз отново откъсна очи от пътя, за да погледне Тони. Този път колата залитна леко, но той овладя волана.
	— Но на мен това продължава да ми звучи абсурдно — по тона му личеше, че никак не е склонен да се съгласи с Тони. — Как е възможно да няма сексуален мотив? Не видяхте ли снимките от местопрестъплението? Не видяхте ли какво е направил с нея?
	— Разбира се, видях. Но той не е пожелал да прекара известно време насаме с нея, Алвин. Отделил е седмици, за да се сближи с нея, да създаде у Дженифър погрешното впечатление, че в контактите им не се крие никаква опасност. Ако мотивът му беше сексуален, той би я държал при себе си в продължение на дни — жива или мъртва, в зависимост от предпочитанията му. Не би побързал да се отърве от нея в рамките на такъв кратък период от време, какъвто имаме в този случай.
	Алвин отправи към Тони поглед, какъвто обикновено отправяше към луди и маниаци.
	— Може да се е уплашил от нещо. Може пък реалността да се е оказала по-ужасна от това, което е виждал във фантазиите си. Може просто да му се е приискало да се отърве от всичко това.
	Тони беше обмислил и тази възможност, преди да заспи. И я беше отхвърлил почти незабавно.
	— Ако случаят беше такъв, не би си правил труда да обезобразява тялото. Просто щеше да я убие и да я изхвърли някъде. Повярвайте ми, това убийство не е свързано с търсене на сексуално удовлетворение.
	— Е, защо е извършено тогава? — Алвин замълча непреклонно, мускулите на челюстта му бяха стегнати, долната устна — издадена.
	Тони въздъхна.
	— Вече казах, че все още не знам причината. На този етап не мога да се добера до нея.
	— Значи не можете да кажете каква е подбудата, но знаете каква не е. Бихте ли ми обяснили с какво помага това на нас, докторе?
	Тонът на Амброуз пак беше станал остър. Тони разбираше причината. Бяха се надявали, че той ще промени хода на разследването като с магическа пръчица, а засега той бе успял само да им създаде допълнителни проблеми.
	— Така поне ще престанете да губите време за ненужни занимания. Като например да разпитвате познатите сексуални престъпници в района. Не е необходимо да търсите такива хора.
	— И кога ще бъде готов профилът, който ще ни помогне да разберем какви хора да търсим?
	— Скоро. Надявам се още днес, малко по-късно следобед. Разчитам на това, че Клеър ще ми помогне да разбера по-добре Дженифър. Тогава може би ще успея да преценя какъв мотив може да е имал убиецът. Ключът винаги е жертвата, Алвин. В един или друг смисъл.


	Детектив Сам Еванс беше доволен, че се е върнал на място, покриващо се с представите му за напълно развита цивилизация. Място, където нямаше проблем да се снабдиш с кафе и сандвич с бекон, където никога не ставаше истински тъмно и винаги имаше къде да се подслониш от дъжда. Към всичко това се добавяше и удоволствието, което изпита, успявайки да стъписа всички на оперативката с потресаващата новина, която им поднесе.
	Единственият проблем сега беше развитието, което щеше да предизвика изненадващото откриване на още един труп в езерото. Тук вече се налагаше да се действа много внимателно. Докато чакаше резултатите от лабораторията по съдебна медицина, се налагаше да създава впечатление, че е много зает. Ако Карол Джордан заподозреше, че безделничи, незабавно щеше да го натовари с някаква скучна задача, свързана с активните разследвания. И ако се случеше да не е в офиса, когато пристигнеха съдебномедицинските резултати, някой друг щеше да му измъкне случая изпод носа и да обере лаврите. А това беше нещо, с което Сам никога не би се примирил.
	Той извади бележника си и затърси номера на инспектора от полицията на Къмбрия, с когото трябваше да поддържа връзка. Тъкмо се канеше да му се обади, когато мобилният му телефон иззвъня. Номерът му беше непознат.
	— Ало? — каза той, без да се представя, верен на принципа си да не дава току-така излишна информация.
	— С детектив Еванс ли разговарям? — беше жена, ако се съдеше по гласа — сравнително млада, енергична и самоуверена.
	— На телефона.
	— Нали вие ми изпратихте онзи зъболекарски картон?
	— Точно така.
	Още когато Данута Барнс бе изчезнала, от криминалния отдел на полицията бяха изискали картона й от нейния зъболекар, и по предложение на колегите му от Къмбрия Сам го беше изпратил в Северноанглийския университет в Карлайл.
	— Добре тогава. Аз съм доктор Уайлд, специалист по съдебномедицинска антропология към университета в Карлайл. Направих оглед на останките, извадени от Уостуотър. Още не съм приключила, но си казах, че няма да възразите срещу нови сведения.
	— Ще изслушам с радост всичко, което имате да ми кажете.
	„Слава богу!“
	— Е, добрите новини — от ваша гледна точка, предполагам, са че данните от картона отговарят на находката при по-малкия скелет на зрял човек, за който с почти пълна сигурност мога да твърдя, че е на жена, на възраст между двайсет и пет и четиридесет години.
	— Била е на трийсет и една години — каза Сам. — Името й е Данута Барнс.
	— Благодаря. Възложих на студентите си да направят ДНК-анализ на всички останки. Би трябвало да сме в състояние да преценим дали жената е била майка на детето — а то, по моя преценка, е било на възраст някъде между четири и шест месеца — продължи доктор Уайлд.
	— Линет. Петмесечна — каза Сам. Спомни си каква мъчителна гледка представляваше мъничкият вързоп, притиснат между двата по-големи. Той не беше особено сантиментален, но и най-коравосърдечният човек би се развълнувал при мисълта за такава ранна и безсмислена смърт.
	Доктор Уайлд въздъхна.
	— Все едно, че изобщо не е живяла. „Живя пет месеца. Послужи за обучение на студенти“. Не е кой знае каква епитафия, нали? Така или иначе, веднага щом намеря потвърждение на връзката между двете, ще ви се обадя.
	— Ще ви бъда много благодарен. А можете ли да ми кажете нещо за другото тяло?
	Не че Сам очакваше кой знае какви резултати от една торба кокали и някаква слузеста материя, за която предпочиташе да не мисли.
	Доктор Уайлд се позасмя.
	— Резултатът може да ви стъписа. Мога например да ви кажа, че името на този човек е било Хари Сим, и че е починал след юни 1993 година.
	От учудване Сам изгуби за миг ума и дума. После се разсмя.
	— Какво намерихте? Кредитна карта или шофьорска книжка?
	Реакцията му явно малко я разочарова.
	— По-печен от обикновено ченге — отбеляза тя с имитация на американски акцент.
	— Надявам се, че е така. Та кое от двете беше?
	— Кредитна карта. „Мастър кард“, издадена за периода от юни 1993 до май 1997, на името на Хари Сим. Това би трябвало да даде някаква насока на работата ви. Надявам се да сте доволен.
	— Нямате представа колко съм доволен — подчерта Сам. — А ще сравните ли и неговото ДНК с това на детето?
	— О, да — отвърна доктор Уайлд. — Умното дете знае кой е баща му.
	— Нещо за причината за смъртта?
	— Ама че сте ненаситни там, в Брадфийлд — каза тя, вече не толкова шеговито. — На този етап е невъзможно да се каже. Няма видими следи от травми по костите, така че вероятно не са били застреляни, вратовете им не са били прекършени, не са били и удряни с тъп предмет. Може да става дума за отрова или задушаване. Може и да е естествена смърт, но много се съмнявам. Подозирам, че няма да успеем да установим причината за смъртта. Ако се надявате да повдигнете обвинение в убийство срещу някого, най-добре е да се примирите, че ще разполагате само с косвени улики.
	Такива думи никога не звучаха обнадеждаващо. Но Сам нямаше основание да се оплаква, като се вземе предвид колко много неща бе научил вече от доктор Уайлд. Кой би могъл да знае какво ще открие, когато започнеше да се рови в историята на живота на Хари Сим и да проучва загадъчната му смърт? Той благодари на доктор Уайлд и затвори телефона. Вече знаеше коя ще бъде следващата спирка в неговото пътуване.


	Глава 24

	Карол не обичаше някой друг да шофира колата, в която се возеше, единствено когато пътуваше към място, на което е бил открит труп. Дори ако шофьорът беше много опитен, а Кевин несъмнено беше такъв, пътят винаги й се струваше безкраен. Мислите й препускаха напред, искаше й се вече да е на местопрестъплението, да започне да преценява какво трябва да бъде извършено. Нямаше значение, че ограниченията на времето вече не засягаха жертвите. Карол не искаше да ги кара да чакат.
	Кевин зави по тесен път сред голите хълмове. Завоите го принудиха да намали скоростта. Карол се озърна. Същата сутрин, когато отиваше да се срещне с Ванеса, беше минала близо до тези места. Макар да знаеше, че в тази местност са били погребвани трупове и в миналото — най-прочут беше случаят с Брейди и Хиндли, „Убийците от пустите земи“*, никога не би могло да й мине през ума, че минава близо до мястото, където убиецът на Сет Вайнър бе решил да остави тялото му.
	[* Между юли 1963 и октомври 1965 г. Иън Брейди и Майра Хиндли насилват и убиват пет деца на възраст между десет и седемнайсет години, а после закопават телата им в хълмистите земи около Манчестър. — Бел.прев.]
	— Този убиец предпочита изолираните места — отбеляза тя, вкопчвайки се в дръжката над страничния прозорец, когато Кевин взе рязко поредния завой.
	— Мислиш, че е местен човек, така ли?
	— Зависи какво се разбира под „местен“ — отвърна Карол. — Само един час път с кола дели една четвърт от населението на Обединеното кралство от Националния парк „Пийк Дистрикт“. Това място не е чак толкова далеч на север. Наоколо изглежда пусто, но всъщност регионът привлича много хора през свободното им време — идват туристи, устройват си пикници, идват хора, които бягат за здраве — като онези, които са открили тялото — състезатели по ориентиране, мотоциклетисти за тъпите им състезания по тукашните пътища, или просто хора, които се решили да излязат с кола извън града в неделя… Тоест съществуват безброй напълно основателни причини да си добре запознат с тези пусти, хълмисти земи.
	— Мястото трябва да е някъде зад следващия хълм — отбеляза Кевин, хвърляйки поглед към екрана на навигатора.
	— Да се надяваме, че колегите от полицията на Западен Йоркшир няма да започнат да предявяват претенции към случая — каза Карол. Макар Сет да беше изчезнал от Брадфийлд, тялото му беше намерено на четири мили отвъд границата, зад която започваше територията на съседната регионална полиция. Тя никога не беше работила пряко с полицията на Западен Йоркшир, но беше съумяла да се изпокара с повечето старши офицери там преди няколко години, когато двамата с Тони работеха по случай със серийни убийства, които първоначално никой не желаеше да приеме сериозно. — Там не ме обичат особено — допълни тя.
	Кевин, който беше запознат добре със случая, изсумтя.
	— Не можеш да им се сърдиш — нали благодарение на теб се представиха в очите на обществеността като пълни тъпанари.
	— Надявам се междувременно да им е минало. Всичко това се случи доста отдавна.
	— Намираме се в Йоркшир. Тук са толкова злопаметни, че още не могат да забравят станалото по време на Войната на Розите — изтъкна Кевин, докато се изкачваха нагоре по склона. Сега вече можеха да видят крайната си цел, на около миля надолу по пътя — мястото не можеше да се сбърка поради многото паркирани там коли, добре познатата бледозелена шатра, неоновожълтите жилетки и белите гащеризони на хората, които се виждаха наоколо. — Но ако имаш късмет, най-ожесточените вече ще са се пенсионирали.
	— Би трябвало да имам късмет, защото със сигурност не съм богата.
	Кевин отби и спря колата край пътя, зад една линейка, чиито задни врати бяха отворени и вътре в нея се виждаха няколко насядали жени, сгушени под одеяла, с димящи картонени чаши в ръце. Карол събра сили, пое си дълбоко дъх и тръгна към униформения полицай, който пазеше входа към местопрестъплението.
	— Аз съм главен инспектор Джордан от екипа за разследване на особено тежки престъпления към брадфийлдската полиция — каза тя. — А това е сержант Матюс. Скоро ще дойдат и други колеги от екипа.
	Той провери личните им карти и каза:
	— Подпишете се тук, госпожо. — Подаде им папката, която държеше, и една химикалка, после ги подкани с жест да влязат. — Главен инспектор Франклин води случая, той е там, вътре.
	Шатрата, издигната от съдебномедицинския екип, за да се предпази сцената на престъплението, се намираше досами пътя.
	— Никога не предизвикват асоциация с почивка на къмпинг, нали? — измърмори под нос Карол, докато наближаваха входа на шатрата. Тя отметна платнището на входа и пред тях се разкри позната сцена. Експерти от лабораторията по съдебна медицина в бели екипи, и както можеше да се очаква, детективи в кожени якета, които се различаваха донякъде само по модела. Очевидно в Западен Йоркшир имаше неща, които никога не се променяха.
	Когато влязоха, няколко души се обърнаха да ги погледнат, а един висок мъж, чието изпито лице напомняше на мъртвешка глава, се отдели от групата детективи и тръгна към тях.
	— Аз съм главен инспектор Джон Франклин — каза той. — Не знам кои сте вие, но с това местопрестъпление се занимавам аз.
	„Обичайното дружелюбно посрещане“, каза си Карол.
	— Аз съм главен инспектор Карол Джордан — повтори тя. — С местопрестъплението може да се занимавате вие, но мисля, че с трупа ще се занимавам аз. — Тя извади от чантата си сгънат лист хартия, разгъна го и показа разпечатка на снимката, която Кейти Антоан бе направила на своя син. — Това е Сет Вайнър. Когато е изчезнал, е бил облечен с черни джинси, бяло поло, спортна блуза с емблемата на училище „Кентън Вейл“ и тъмносин анорак.
	Франклин кимна.
	— Като че ли отговаря на описанието. Елате да погледнете. Но снимката няма да ви свърши много работа. Той вече не изглежда така.
	„Чаровни и тактични — такива са си мъжете от Йоркшир“, каза си Карол и последва Франклин покрай групичката детективи. Кевин вървеше до нея. Край пътя земята хлътваше, образувайки плитка канавка, широка не повече от няколко фута. Не беше всъщност истинска канавка, а по-скоро тясна вдлъбнатина в земята, дълга около петнайсет фута. Дълбочината беше достатъчна, за да скрие тялото от погледа на хората в преминаващите коли.
	Гледката беше потресаваща. Кал и кръв се бяха спекли по краката и долната част на тялото му. Главата му беше скрита в найлонов чувал, залепен стегнато около шията. Карол имаше чувството, че вижда отново тялото на Даниъл Морисън — само дрехите бяха различни. Въпреки че бяха мръсни и разпокъсани, беше ясно, че са дрехите на Сет. Липсваше само якето, но тъмнозелената спортна блуза и черните джинси бяха достатъчни, за да може Карол да се убеди, че вижда пред себе си сина на Джулия и Кейти.
	— Горкото дете — каза тя тихо и тъжно.
	— Доколкото разбирам, ще настоявате за съвместна работа — заяви Франклин. В тона му не се долавяше и следа от съчувствие. Това не означаваше, че не го чувства, а по-скоро, че е твърдо решен да не го проявява пред жени и младши офицери.
	— Всъщност смятам изцяло да поема случая — каза Карол. — Убиецът е действал по начин, напълно идентичен с убийство, извършено на наша територия по-рано тази седмица. Вероятно вече знаете за него — убито е момче на име Даниъл Морисън.
	Франклин се намръщи.
	— Това е наша територия, следователно случаят е наш.
	— Не оспорвам границите на територията. Но това тук е просто мястото, на което е било изхвърлено тялото. Момчето е отвлечено в Брадфийлд, и най-вероятно е убито пак там. Напълно идентично престъпление е извършено пак в Брадфийлд само преди дни. Няма никакъв смисъл да изпълняваме едни и същи операции по два пъти — Карол се опитваше да се владее. — Всички имаме бюджетни ограничения. Всички сме наясно колко струва разследването на едно убийство. Бих предположила, че ще приемете със задоволство възможността да се отървете от този случай.
	— Ние не сме като вас. Не се опитваме при първа възможност да прехвърлим случаите си на друг. Всички сме чували за вас и вашия екип за разследване на особено тежки престъпления в Брадфийлд. По всичко, което научаваме, си личи, че ви интересува единствено славата. По време на бомбения атентат в Брадфийлд сте влезли в пряк конфликт с хората от отдела за борба с тероризма само и само за да ви споменават на първа страница на вестниците. Е, ако този случай гарантира някаква известност, ще ви се наложи да я делите с нас — при това само ако имате късмет.
	Франклин се обърна рязко и отиде при хората си. Те сближиха глави и поведоха неразбираем разговор — до Карол и Кевин долиташе само нечленоразделно боботене.
	— Добре мина, няма що — отбеляза мрачно Карол. — Напомни ми, че трябва да усъвършенствам дипломатичността си.
	— Какво смяташ да предприемеш сега?
	— Ти оставаш тук. Останалите скоро ще дойдат. Наблюдавайте отблизо всичко, без да се месите. Опитайте се да установите контакти и предотвратявайте всякакви опити да ни изолират. Аз се връщам, за да поговоря с началника на полицията и да го убедя да уреди този въпрос, за да не прекараме предстоящата седмица в безсмислени спорове за това чий е случаят. — Тя се обърна, погледна отново към Сет и почувства как я обзема отчаяние. — Горките жени. Постарай се ти или Пола да съпровождате местния детектив, който ще съобщи на родителите. Когато съобщението стигне до медиите, те ще бъдат направо обсадени. Ще имат голяма нужда от нашата помощ.
	— Ще се погрижа.
	Погледът на Карол се зарея над пустошта.
	— Трябва да сложим край на това. Трябва да предупредим децата и да спрем този мръсник, преди да го е направил пак — каза тя, а на себе си допълни това, което не можеше и не искаше да каже на глас. „Иска ми се Тони да беше тук.“


	Навън беше облачно, всеки момент можеше да завали, но въпреки това Клеър Дарси настоя да излязат навън. Амброуз я беше запознал с Тони, а после ги остави насаме. Тони беше силно впечатлен, когато видя колко внимателно се държеше Амброуз с момичето. Колкото повече опознаваше сержанта, толкова по-симпатичен му ставаше той, но подозираше, че Амброуз не му отговаря със същото, не и след тазсутрешната катастрофа.
	Когато излязоха от сградата на училището, Клеър тръгна пред него.
	— Можем да повървим покрай игрищата — каза тя. — Там има нещо като беседка, можем да седнем вътре, ако искате.
	Явно се опитваше да симулира безразличие, но по всичко личеше, че става дума за съвсем нестабилна и повърхностна поза.
	Тя наложи темпото и двамата тръгнаха забързано по една посипана с чакъл алея. През лятото тя сигурно потъваше в сянката на високите дървета край оградата на училището. Но днес тук беше достатъчно светло, за да може Тони да забележи ясно колко беше напрегната Клеър. Той внимаваше да не върви прекалено близо до нея. Необходимо беше тя да се чувства в безопасност, а първата стъпка към постигането на тази цел беше да не нарушава личното й пространство.
	— Отдавна ли сте приятелки с Дженифър?
	Той предпочете да ползва сегашно време, да не й натрапва съзнанието, че всичко е свършило.
	— Още от началното училище — отвърна Клеър. — През първия учебен ден паднах на двора. Джен ми услужи с носната си кърпичка, за да се почистя — тя повдигна леко едното си рамо. — Но дори това да не се беше случило, бих избрала нея за своя приятелка.
	— Защо?
	— Защото тя беше добра. Знам какво казват хората — за мъртвите не се говори лошо, но в случая с Джен не е така. Беше мила, разбирате ли? У нея нямаше капка злоба. Дори когато някой я дразнеше, тя в крайна сметка успяваше да се постави в неговото положение и преставаше да се сърди — Клеър издаде някакъв звук, който вероятно изразяваше възмущение. — Аз не съм такава. Когато някой се отнася гадно с мен, винаги гледам да си върна. Сама не знам защо Джен ме приема такава, разбирате ли?
	Гласът й трепна и тя сведе глава към гърдите си, забърза отново и тръгна пред него. Той я остави да повърви напред и я настигна чак при стълбите на малкия дървен заслон в единия край на игрището за хокей на трева.
	Влязоха вътре и седнаха един срещу друг. Клеър се сгуши на пейката, притиснала колене към гърдите си, но Тони протегна крака и ги кръстоса в глезените. Отпусна ръце в скута си — положение, което изразяваше откритост и подсказваше на събеседника, че нищо не го застрашава. Сега вече виждаше ясно сенките под очите на момичето и кожата около изгризаните до кръв нокти на пръстите.
	— Знам колко много обичаш Джен — поде той. — Разбирам, че тя ти липсва непрестанно. Ние не можем да я върнем, но може би ще помогнем поне малко на майка й и баща й, ако успеем да намерим човека, който е извършил това.
	Клеър преглътна с усилие.
	— Знам. Непрекъснато си мисля за това. Питам се как би постъпила тя, ако се беше случило обратното. Знам, че тя щеше да иска да помогне на майка ми и баща ми. Но не мога да се сетя за нищо, това е проблемът — тя го погледна измъчено. — Няма какво да ви кажа.
	— Не се безпокой — каза той меко. — Ти нямаш вина за нищо, Клеър, и никой не би те винил, ако не успеем да намерим човека, който е отнел живота на Джен. Искам просто да си поговорим. Надявам се, че ще ми помогнеш да опозная малко по-добре Джен.
	— С какво би ви помогнало това? — естественото любопитство надделя над мъката.
	— Аз съм профайлър. Хората не са съвсем наясно какво върша, предполагат, че е нещо като това, което гледат по телевизията. Но най-общо казано, моята работа е да разбера по какъв начин този човек се е свързал с Джен и как тя бе реагирала. А после ще трябва да си изясня какво ми подсказват всички тези факти за него.
	— И после ще помогнете на полицията да го заловят?
	Тони кимна и по лицето му пробегна крива усмивка.
	— Общо взето, това е идеята. Е, какви интереси имаше Дженифър?
	Той се облегна назад и се заслуша в каталога на темите — музика, мода, телевизионни предавания и знаменитости, все съставни части от света и културата на тийнейджърите. Научи, че най-често Дженифър изпълнявала това, което очаквали от нея — предавала домашните си точно на определената дата, когато излизали вечер, се прибирала навреме у дома. Това очевидно се дължеше на факта, че нито на Клеър, нито на Дженифър им беше минавало през ум, че могат да постъпват по друг начин. Двете момичета бяха живели защитено в девическото училище, в което се постъпваше след специален подбор, в повечето случаи са се движели с автомобили, карани от родителите им, орбитата на съществуванието им не се е засичала с пътя на лошите момичета. Времето течеше, непринудените въпроси на Тони най-сетне помогнаха на Клеър да се успокои. Сега вече той можеше да си позволи да се порови по-надълбоко.
	— Описваш я като малко прекалено съвършена, за да е истинска — поде той. — Не се ли случваше понякога да направи някоя щуротия? Да се напие? Да опита дрога? Да поиска да си направи татуировка? Или пиърсинг на пъпа? Да се забърка в някакви истории с момчета?
	Клеър се изкиска, после притисна ръка към устата си, смутена от тази проява на добро настроение.
	— Сигурно си мислите, че сме адски скучни — каза тя. — Всъщност и двете отидохме да ни пробият ушите, когато станахме на дванайсет години. Майките ни побесняха, но после ни позволиха да ходим с обиците.
	— Никакви измъквания късно нощем, никакво ходене по клубове? Никакво пушене зад заслона за велосипеди? Джен имаше ли приятел?
	Клеър му хвърли бърз поглед изпод вежди, но не каза нищо.
	— Знам, всички казват, че не е излизала с никого. Но това ми се струва невероятно. Симпатично момиче, с което е било приятно да общуваш, при това красиво. И аз трябва да повярвам, че е нямала гадже — той разпери широко ръце с дланите нагоре. — Наистина имам нужда от помощта ти по този въпрос, Клеър.
	— Тя ме накара да обещая — каза Клеър.
	— Сигурно. Но сега тя не би ти се разсърдила, че си нарушила обещанието си. Ти сама го каза — ако бе станало обратното, тя щеше да иска да ни помогне.
	— Всъщност не е имала истинско гадже. Не ходеше на срещи с някого или нещо подобно. Но в „Риг“ се появи един тип — представи се като ЗиЗи, но никът му се състоеше само от буквите. ZZ, нали разбирате.
	— Ние знаем, че е разговаряла със ZZ в „Риг“, но мислехме, че са били просто приятели, не гаджета.
	— Ами те се опитваха да създадат именно такова впечатление. Джен се държеше като същинска параноичка, страхуваше се родителите й да не разберат, защото той е четири години по-голям от нас. Затова ходеше в интернет-кафето до училището, за да разговаря с него по интернет. Така майка й нямаше как да проследи разговорите им. Джен казваше, че наистина страхотно се разбирали. И казваше, че много иска да се видят.
	— Споделяла ли е с теб за някакви такива планове?
	Клеър поклати глава.
	— По едно време престана да говори за него. Винаги, когато я подпитвах, тя променяше темата на разговора. Но все пак си мисля, че може да са се уговаряли за нещо подобно.
	— Защо мислиш така?
	Тони внимаваше в тона му да не проличи напрежение, въпросът му трябваше да прозвучи възможно най-небрежно.
	— Защото в „Риг“ ZZ беше започнал да говори нещо за тайни, и за това, че всички сме имали тайни, които не бихме искали никой да узнае. После двамата с Джен излязоха от общия разговор. Мисля си, че тя искаше да му се скара, задето намеква за това, което става между тях.
	Само че не е било така. Джен е била тласната по някакъв начин към срещата, която е била подготвяна толкова време според Клеър. Това вече би могло да обясни защо добре възпитано момиче като Дженифър би се държало толкова неблагоразумно. Очевидно подготовката е била дори още по-отдавнашна и постепенна, отколкото предполагаха. Този убиец не поемаше никакви рискове. За последен път Тони си бе имал работа с убиец, подготвящ така старателно плановете си, когато за първи път работиха заедно с Карол — и цената, която бе платил за тази среща, беше ужасна. Не искаше отново да потъва в онзи мрак. Но ако се налагаше да го направи, за да изправи убиеца на Дженифър Мейдмънт пред правосъдието, преди той да убие отново, той не би се поколебал.


	Глава 25

	Селището от каравани нямаше никакви шансове да спечели конкурс за красота. Масивните, подобни на кутии каравани, боядисани в пастелни цветове, седяха тежко върху бетонните фундаменти, заобиколени от проскубана трева и макадамови пътечки. Някои от обитателите се бяха опитали да поставят по прозорците сандъчета с цветя и дори да посадят цветя около караваните, но ветровете, нахлуващи откъм залива, ги бяха накарали да се откажат. Ала когато Сам слезе от колата, беше принуден да признае, че гледката беше добро обезщетение за много неща.
	Бледите лъчи на слънцето придаваха още по-голяма красота на дългата пясъчна ивица, простряла се почти до хоризонта, където морската вода искреше в края на залива Моркъм. Сам знаеше, че тази красота може да бъде измамно прелъстителна. Десетки хора се бяха удавили тук през годините, защото не са знаели колко бързо и коварно се движи водата при приливи и отливи. Но разбира се, човек не би се замислил за това, гледайки морето оттук.
	Сам се упъти към администрацията на селището — къщата, скована от греди, изглеждаше съвсем не на място тук и вероятно би се вписала по-добре в американския Среден запад. Според Стейси Хари Сим бе използвал за последен път кредитната си карта десет дни преди Данута Барнс да бъде обявена за изчезнала. Платил с нея десет паунда за гориво в една бензиностанция, по-нататък по шосето, на две мили от селището „Бейвю Парк“. Сумата била покрита с плащане в брой три седмици по-късно в една от банките в центъра на Брадфийлд. Според Стейси това не било в реда на нещата, защото обикновено Хари Сим покривал разходите си, като пращал чек в офиса на компанията, издаваща кредитните карти. Според Сам това, че тя беше успяла да се добере до такива данни, граничеше с чудо — а вероятно не беше и съвсем законно.
	Адресът, на който бяха изпращали сметките за картата, беше именно в това селище от каравани. И това беше последната следа, до която Стейси и Сам съумяха да се доберат в издирването на Хари Сим. Резултатът от всякакви издирвания в интернет, телефонни обаждания в данъчните служби, в банки и компании, издаващи кредитни карти, беше една голяма, тлъста нула. Което всъщност не беше чак толкова учудващо, ако се има предвид, че през последните четиринайсет години Хари Сим най-вероятно бе лежал на дъното на езерото Уостуотър.
	Сам почука на вратата на администрацията и влезе, протегнал напред ръката, в която държеше полицейската си карта. Зад бюрото в стаята седеше някакъв човек и играеше игра на думи на компютъра. Той вдигна очи към Сам, спря играта и се изправи тежко. Беше едър мъж, минал петдесетте, чиито мускули бяха започнали да се превръщат в тлъстини. Пясъчножълтата му коса беше започнала да посребрява, а явно беше и прекалено суха и твърда, за да могат през нея да минат четка или гребен. От продължителното излагане на просмукания със сол въздух и силните ветрове кожата на лицето му беше заприличала на пергамент. Беше спретнато облечен с вълнена риза, яркочервен пуловер и тъмносиви кадифени панталони.
	— От полицията? — каза той и кимна за поздрав.
	Сам се представи и човекът го изгледа учудено.
	— Чак от Брадфийлд? — попита той. — Доста път сте били. Аз съм Брайън Карсън. Селището е мое. Аз съм собственикът.
	— Отдавна ли живеете тук? — попита Сам.
	— От 1987-ма. Работех в една печатница в Манчестър. Когато ме съкратиха, дадох цялото обезщетение, за да купя това място. Никога не съм съжалявал за решението си. Това е чудесен живот.
	Тонът му подсказваше, че е искрен, което озадачи Сам. Не можеше да си представи по-досадно занимание.
	— Радвам се, че е така — отвърна той. — Защото човекът, който ме интересува, е живял тук преди четиринайсет-петнайсет години.
	Карсън го загледа с интерес.
	— Да му се не види, това е доста отдавна. Ще трябва да се поровя в архивите — той се извърна и посочи вратата зад себе си. — Тук държа старата документация. Не че ми се налага да прибягвам до папките. Смея да твърдя, че познавам наемателите си. Не тези, които идват тук на почивка, а другите, които не местят караваните си — познавам всички тях. Какво се е случило, та да ви накара да търсите някого след толкова много години?
	Сам му отправи онази уморена, малко тъжна усмивка, с която обикновено печелеше хората на своя страна.
	— Съжалявам, но нямам право да обсъждам случая. Нали знаете как стоят нещата.
	— О! — Карсън явно беше разочарован. — Ами щом не може, не може. И така, как се казва човекът, който ви интересува?
	— Хари Сим.
	Лицето на Карсън просветна.
	— О, спомням си Хари Сим. Тук той се набиваше на очи. Повечето от дългосрочните наематели са доста възрастни хора, пенсионери. Или пък семейства с малки деца. А Хари беше различен — неженен, над трийсетте, струва ми се. Живееше много затворено. Никога не идваше, когато се събирахме на барбекю, караоке или нещо подобно. А и караваната му беше в самия край на селището. Оттам няма кой знае каква гледка, но пък така си беше осигурил тишина и спокойствие. Поначало най-трудно се намират наематели за местата на края, защото оттам не се вижда заливът — той се усмихна смутено. — А при такова име като нашето, хората очакват именно това, изглед към залива*.
	[* Bay View (англ.) — изглед към залива. — Бел.прев.]
	— Предполагам — отвърна Сам. — Казвате, че е живеел сам. Вероятно не си спомняте дали са го посещавали много хора?
	Изражението на Карсън внезапно се промени и той отвърна унило:
	— Проблемът не е в това, че не помня. Просто не знам. Като се има предвид, че живееше в самия край на селището, би било много трудно да се види дали някой идва при него или не. Освен това, макар че сега сигурно е трудно да се повярва, през лятото тук е лудница. За мен не би било възможно да следя нечии посетители, освен ако не идват в някоя от караваните, които мога да видя оттук, през прозореца.
	— Разбирам. А имахте ли често вземане-даване с него?
	Карсън стана още по-мрачен.
	— Не. Разбира се, разговаряхме, когато сключвахме наемния договор, уговаряхме условията. Но с това всичко приключи. Никога не се е отбивал просто да побъбрим. Идваше само ако възникнеше някакъв проблем, а тъй като ние се гордеем с това, че пестим проблемите на наемателите си, почти не го виждахме тук.
	Сам почти беше готов да съжали човека, който явно имаше голямо желание да помогне, но не можеше да му каже почти нищо. Само че незнанието на Карсън щеше да постави Сам в неизгодна позиция.
	— Колко дълго живя той тук?
	Карсън се пооживи.
	— Ето, това мога да ви кажа, само че ще трябва да погледна в архива, за да ви дам точните данни — той незабавно отвори вратата зад себе си и влезе в задната стаичка. През отворената врата Сам видя редица шкафове, пълни с папки, после чу как една от вратичките се отвори и затвори. Миг по-късно Карсън се появи с тъничка папка в ръка.
	— Ето — каза той и я постави на бюрото. На етикета на папката пишеше „127/Сим“.
	— Създали сте си сериозна система — отбеляза Сам.
	— Полагам грижи да поддържам архива, както му е редът. Не се знае кога някой като вас може да се нуждае от информация — Карсън отвори папката. — Ето какво пише тук. През април 1995 година Хари Сим сключва едногодишен наемен договор. — Той продължи да разглежда текста. — Договорът не е подновен, ползвал е караваната само в продължение на една година.
	— Остави ли нещо след себе си? Документи, дрехи?
	„Останки от един насилствено прекъснат живот“.
	— Тук не е отбелязано нищо подобно. А можете да ми вярвате, че ако имаше останали негови вещи, щяха да бъдат описани.
	Сам му повярва.
	— А имате ли някаква представа кога точно е напуснал?
	Карсън поклати глава с видимо съжаление.
	— Не. Тук пише, че ключовете са били оставени на масата. Но по нищо не е можело да се прецени откога стоят там.
	Това вече несъмнено приличаше на напълно задънена улица. Хари Сим си беше тръгнал оттук, но никой не знаеше кога и защо, нито пък къде е отишъл след това. Сам знаеше как е свършил, но нямаше представа как е започнала цялата история. Оставаше му да опита с един последен въпрос.
	— Когато се представи като кандидат-наемател, поискахте ли му някакви препоръки?
	Карсън кимна гордо.
	— Разбира се — той измъкна най-долния лист от папката. — Тук има две препоръчителни писма. Едното е от банката му, а другото от бившата му шефка, някоя си госпожа Данута Барнс.


	За голямо облекчение на Карол се оказа, че Блейк е готов да я приеме почти незабавно. Когато влезе в кабинета му, тя установи с учудване, че той седи зад бюрото си, облечен в парадна униформа. Беше привикнала към обичая на Джон Брандън да облича парадна униформа само ако беше абсолютно наложително — в повечето случаи той предпочиташе удобството на цивилния костюм. Очевидно Блейк държеше никой да не забравя колко важна личност е той.
	Блейк й посочи стол, опря върховете на пръстите си един в друг и подпря брадичка на тях.
	— Какво ви води тук, госпожо главен инспектор?
	Карол потисна детинското желание да каже: „Двата ми крака“ и вместо това отвърна:
	— Имам нужда вие да се намесите на наша страна в спора ни с полицията на Западен Йоркшир. — Тя описа ясно и стегнато ситуацията. — Става дума за разследване на убийство, сър. Не мога да си позволя да губя време в глупави игрички с колегите. Наложително е да не губим излишно време.
	— Точно така. Те би трябвало да са доволни, че имат възможност да прехвърлят случая на нас. Ще спестят средства, а ако успеем, несъмнено ще могат пак да претендират, че половината заслуга е тяхна. Оставете това на мен, госпожо главен инспектор. Ще го уредя.
	Карол беше приятно изненадана, че Блейк прие незабавно искането й, и че прояви готовност да застане на нейна страна. От друга страна, беше ясно, че този случай би могъл да доведе до голяма популярност, което би било точно по вкуса на човек с неговите амбиции.
	— Благодаря — каза тя и понечи да стане от стола.
	Блейк й направи знак да остане седнала.
	— Не бързайте толкова — каза той. — Според вашето мнение на професионалист тези два случая несъмнено са свързани, така ли?
	Тя почувства как я обзема безпокойство. Какво целеше той с тези думи?
	— Струва ми се, че изобщо няма място за съмнение. Идентичен начин на действие, сходство в подбора на жертвите, както и в избора на място, на което да бъде оставено тялото. По всичко личи, че убиецът е дебнал Сет Вайнър в интернет, а доколкото разбираме, нещо подобно се е случило и с Даниъл Морисън. Внимавахме да не изтекат подробности за това, което се е — случило с Даниъл Морисън, което изключва възможността да си имаме работа с подражател. Не виждам друго обяснение освен това, че си имаме работа с един и същи убиец.
	Блейк й се усмихна леко, със стиснати устни, от което бузите му заприличаха на спаружени ябълки.
	— Доверявам се на вашата преценка — каза той. — И след като случая е такъв, ще се наложи да привлечете към разследването профайлър.
	Карол се опита да запази хладнокръвие.
	— Нали ми казахте, че бюджетът ни не го позволява — каза тя сухо и отсечено.
	— Казах ви, че бюджетът не ни позволява да ползваме услугите на доктор Хил — отвърна Блейк, произнасяйки името на Тони с подчертано пренебрежение. — Затова пък имам възможността да ползваме услугите на профайлъри, получили подготовката си във висшата полицейска школа. След като се разбера с колегите от Западен Йоркшир, ще уредя този въпрос.
	— Аз мога да поема тази работа, сър — каза припряно Карол, опитвайки се да си възвърне поне отчасти контрола върху събитията. — Не би трябвало вие да си губите времето с такива административни въпроси.
	Този път в усмивката на Блейк несъмнено се прокрадна жестоко задоволство.
	— Приятно ми е, че ще мога да ви помогна — отвърна той. — Вие се занимавате с разследването на две убийства едновременно. Знам колко лесно човек може да пропусне нещо, когато е толкова ангажиран.
	Копелето намекваше, че тя може умишлено да пренебрегне негово нареждане. Под учтивата й маска започна да се надига гняв.
	— Благодаря ви, сър.
	Тя не намери сили да отвърне на усмивката му.
	— Сама ще се учудите, когато установите колко добре ще работите и без доктор Хил.
	Карол се изправи и кимна.
	— В края на краищата, сър, никой от нас не е незаменим.


	Амброуз остави Тони обратно при къщата, откъдето той трябваше да вземе колата си.
	— Нали не се каните пак да спите тук? — попита Амброуз, докато вадеше сака на Тони от багажника. — Ако имате такива намерения, трябва да се обадите в агенцията за недвижими имоти, за да не водят хора на оглед.
	— Няма да остана тук. Обещавам ви, че няма да ви се наложи повторно да ме измъквате от участъка.
	— Това е добре. — Амброуз лапна една дъвка, поклати глава и каза малко по-меко: — Не беше възможно най-приятното начало на деня. Е, какви са плановете ви сега?
	— Смятам да намеря някоя по-тиха кръчма, където да седна с лаптопа си и да съставя профила. Предполагам, че ще успея да ви го изпратя в късния следобед. Ще хапна нещо, преди да тръгна обратно за Брадфийлд, с надеждата да пропусна най-натоварения час по пътищата. Надявам се това да ви устройва. Естествено, ако възникнат проблеми за изясняване във връзка с профила, ще остана. Ако има нещо, което бих могъл да кажа с почти пълна сигурност за този убиец, то е, че той ще убие отново. Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна да го възпрете.
	— Уверен ли сте в това?
	Тони въздъхна.
	— Развият ли вкус към убийството, хора като него започват да се нуждаят от възбудата на сетивата, която то им доставя.
	— Но нали, когато ставаше дума за това, че се е отървал прекалено бързо от тялото, обмислихме възможността, че може да го е направил, защото се е уплашил, когато е разбрал какво означава да направи това в действителност?
	Амброуз се облегна на колата и скръсти ръце пред гърдите си във физически израз на нежеланието си да повярва, че се намират все още в началото.
	— Това предположихте вие. Идеята не е лоша, защото обяснява доказателствения материал. Но моят опит подсказва, че нещата не се развиват така. Дори да се е уплашил, той пак ще изпита нуждата да опита. Само че този път ще се постарае да се справи по-добре. Затова трябва да работим със съзнанието, че времето е против нас.
	Амброуз го изгледа потресено.
	— Честно казано, доволен съм, че разсъждавам по свой начин и не мога да проследя мислите ви. Не бих искал главата ми да гъмжи от подобни идеи.
	Тони сви рамене.
	— Нали знаете какво казват хората — придържай се към това, което можеш да правиш най-добре.
	Амброуз се отблъсна от колата, изправи се и му протегна ръка.
	— Срещата с вас ми донесе някои интересни преживявания. Не мога да твърдя, че всички ми доставиха удоволствие, но ми беше много интересно да изслушам това, което казахте за убиеца. Очаквам с нетърпение да работя за първи път с помощта на психологически профил.
	Тони се усмихна.
	— Надявам се да не останете разочаровани. Несъмнено не ме видяхте в най-добра светлина по отношение на поведението ми в обществото, но ако трябва да бъда честен, се налага да призная, че в живота ми поначало има доста гротескни моменти — той посочи единия си крак. — Да вземем например това накуцване, което вероятно сте забелязали. Причината е сблъсъкът ми с един луд с брадва в ръцете — и това не е преувеличение за постигане на ефект. Седях си в кабинета, четях доклада си за Комисията за освобождаване под гаранция, и само след миг се озовах пред човек с брадва в ръце, който беше убеден, че мисията му е да изпраща човешки души пред лицето на Господ. — Той направи смутена гримаса. — Колегите ми като че ли съумяват да избягват такива екстремни преживявания. Аз обаче не успявам — кой знае защо.
	Видимо притеснен, Амброуз отвори вратата на колата си и каза:
	— Ще поддържаме връзка с вас.
	Тони му махна с ръка, после хвърли сака си в колата. Не беше казал на Амброуз цялата истина. Наистина имаше намерение да влезе в някоя кръчма, но преди това щеше да отиде на друго място. От адвоката на Блайт той беше взел още една връзка ключове. Не разбираше абсолютно нищо от лодки, но очевидно вече беше собственик на петдесетфутова стоманена жилищна лодка, наречена „Стийлър“, както и на запазеното за нея място в пристанището „Диглис Марина“. Навремето му казваха „речно пристанище Диглис“, бе казал с неприязън адвокатът. Беше оборудвано със складове, тук са били дори складовете на фабриката за порцелан „Ройъл Устър“. Сега тук се предлагат елегантни апартаменти с изглед към каналите, има леки индустриални постройки и офис сгради. Е, да, както се казва, не можем да спрем хода на времето. От старото пристанище е останала само къщичката на пазача на шлюза и кръчмата „При котвата“. Ще ви хареса — прилично, старомодно място за пийване. Артър им беше редовен клиент. Имат истинска, традиционна устърска писта за скитълс* с дървено покритие. Артър играеше в един от отборите на местната лига. Отбийте се там и се представете, ще ви се зарадват.
	[* Стар вариант на боулинга, популярен в Обединеното кралство. — Бел.прев.]
	Тони си каза, че ще отложи посещението в кръчмата за друг ден, и се зае да разучава картата, за да разбере как да се добере до пристанището. Днес му се искаше да си намери някой удобен ъгъл в лодката на Блайт и да състави профила, който очакваха от него. После можеше да се помотае из лодката и да провери дали Артър не е оставил там някакви следи, от които можеше да си извади заключения за неговата личност.
	Паркира възможно най-близко до пристаните и в продължение на десетина минути се лута край тях в търсене на лодката. Най-сетне я откри, в самия край на редица подобни съдове. „Стийлър“ беше боядисана в традиционния за този вид лодки зелен цвят с червени кантове, буквите на името бяха изписани с елегантни извивки, в черно и златно. На покрива бяха поставени четири слънчеви колектора, доказателство за съобразителността на Блайт. Следователно електричеството нямаше да бъде проблем, стига само Тони да успееше да разбере как работят проклетите неща.
	Тони се прехвърли на лодката и стъпките му отекнаха по металната палуба. Люкът беше заключен с два яки катинара. Адвокатът с радост му беше предал ключовете за тях, казвайки: „Радвам се, че ще има кой да се грижи за лодката както трябва. Тя е чудесен образец на този тип плавателни съдове. Артър редовно участваше в срещите, които си устройват собствениците на такива лодки навсякъде из Централните графства. Обичаше да обикаля насам-натам по вода.“
	Това очевидно не беше унаследено от Тони, който нямаше абсолютно никаква слабост било към вода, било към лодки. Нямаше намерение да задържи „Стийлър“, но след като беше стигнал толкова надалеч по този път, му се искаше да види какво е направил Артър с второто си обиталище.
	Капакът на люка се плъзна безшумно встрани и Тони отвори двойната врата зад него, която водеше към жилищната част. Той заслиза предпазливо по стръмната стълбичка и се озова в малка кухня, оборудвана с микровълнова печка, фурна и електрически чайник. Мина през нея и влезе в салона. Тясна, тапицирана с кожа пейка беше прикрепена по продължение на едната стена, пред нея имаше маса. От другата страна на помещението имаше голямо кожено кресло на въртяща се стойка, което можеше да се обръща към масата или към екрана на телевизора и DVD-плейъра. В единия ъгъл беше поставена тумбеста печка на дърва. Навсякъде по стените бяха монтирани елегантни малки шкафчета и рафтове, пространството беше използвано възможно най-пълноценно. Врата в дъното на салона водеше към каюта с двойно легло и гардероб. Зад последната врата, в дъното на спалнята, имаше малка баня с тоалетна, умивалник и душ-кабина — хромираният метал и белите плочки блестяха. Тони установи с учудване, че навсякъде лъха на свежест и чистота.
	Той се върна обратно в салона. Не знаеше какво точно бе очаквал, но със сигурност не и такава строга функционалност. Тук не се долавяше отпечатък на личността. Всичко беше прекалено спретнато, подредено и организирано. Тук напълно отсъстваше ефектът, който къщата бе оказала върху него. В известен смисъл това му донесе облекчение. Нищо нямаше да отклонява вниманието му от работата върху профила. А и нищо нямаше да му попречи да продаде лодката впоследствие.
	Въпреки пословичната си несръчност Тони успя сравнително лесно да разбере как се включва електричеството. Скоро вече беше запалил лампите и беше включил лаптопа си в мрежата. Несъмнено това тук беше чудесен малък офис. Липсваше само безжичен интернет. В кратък пристъп на безумие той обмисли възможността да прекара лодката през мрежата от канали до Брадфийлд и да я ползва като офис. После се сети за книгите си и прецени, че идеята е неосъществима. Да не говорим пък, че такова нещо би докарало нервен припадък на Алвин Амброуз и подобните нему. Наистина беше ужасно да си помислиш колко много неща биха могли да се объркат по пътя между Устър и Брадфийлд. Затова и сега смяташе да приключи работата, която беше предвидил за този следобед, а после щеше да предостави лодката на някой брокер. Дали този вид лодки се продаваха в агенции за недвижими имоти? Или се ползваше някаква неформална мрежа, в която сделките се сключваха по време на някоя игра на скитълс?
	— Стегни се — каза си Тони, седна пред лаптопа и въведе стандартното начало на всеки профил:

	„Настоящият психологически профил на престъпник може да служи само като най-общо напътствие и в никакъв случай не бива да бъде приеман като описание на конкретна личност. Надали престъпникът отговаря на всички елементи на профила, въпреки че очаквам висока степен на съвпаденията между описаните по-долу характеристики и действителната личност. Всички точки на профила се отнасят до вероятности и предположения — не може да се говори за факти.
	Серийният убиец оставя знаци и сигнали с начина, по който извършва престъпленията си. Всичко, което той върши, представлява елемент от една обща схема — независимо от това съзнава ли го или не. Разкриването на тази схема разкрива и логиката, съгласно която действа убиецът. Мотивацията му може да не звучи логично за нас, но за него тя е от решаващо значение. И тъй като е толкова специфична, стандартните уловки няма да ни помогнат да се доберем до него. Тъй като самият убиец е уникален, такива трябва да бъдат и похватите, с които можем да го заловим, да го подложим на разпит и реконструираме действията им в тяхната цялост.“

	Той прочете написаното и заличи последните два абзаца. Все още не можеше да се твърди, че става дума за сериен убиец. Ако Тони успееше да помогне на Амброуз и Патърсън да си свършат работата, убиецът можеше и да не надхвърли критичните „три бройки“, с което официално би преминал в категорията „серийни убийци“. В света на Тони такова нещо минаваше за щастлив край.
	От друга страна, ако не успееха да се справят, щеше да има още жертви. Всичко беше въпрос на време. На време и на умения. Това, че все още се намираха в началото на серията, не означаваше, че си нямат работа със сериен убиец. Той въздъхна и върна заличения текст на мястото му.
	Пръстите му летяха по клавишите, докато изясняваше в подробности заключенията, които беше обсъдил вече с Амброуз и на мястото, където бе изхвърлено тялото, и преди това в колата. Спря, позамисли се, стана и отиде да огледа кухничката. Намери буркани с нес кафе и сметана на прах, а когато завъртя крана, в умивалника потече вода. Той я опита предпазливо и реши, че става за пиене. Докато чакаше водата да заври, започна да търси чаша и лъжичка. Във второто чекмедже, което изтегли, намери прибори. Когато бръкна вътре, за да си вземе лъжичка, напипа нещо друго, погледна и откри в чекмеджето дебел бял плик за писма със стандартен размер. Когато го обърна, прочете удивено на него собственото си име, изписано старателно с печатни букви. Артър беше написал на плика ДОКТОР ТОНИ ХИЛ, а после го беше пъхнал в чекмеджето, където бе държал приборите си. Това му се стори необяснимо. Защо би постъпил така? Ако е държал Тони да го получи, защо го е оставил тук, на такова място, където пликът спокойно можеше да остане забелязан, защо не го беше дал на адвоката си? А и искаше ли самият Тони действително да узнае какво съдържа пликът?
	Той го опипа и установи, че не съдържа само хартия. Имаше още нещо, леко, но твърдо, с приблизителни размери десет на четири сантиметра и дебелината на кутия за диск. Тони остави плика, докато приготвяше кафето си, но не преставаше да го наблюдава с ъгълчето на окото си. Взе чашата с кафе и плика и ги постави на масата, където работеше. Загледа плика и продължи да си задава въпроси. Защо Артър бе решил да го остави на такова несигурно място? И дали за Тони щеше да бъде от полза да се запознае със съдържанието му? Той беше убеден, че има неща, свързани с Артър, които не би искал да знае, но не можеше да прецени какви са нещата, които би искал да научи.
	В крайна сметка любопитството надделя над съмненията. Той разкъса плика и изтърси съдържанието му на масата.
	Отвътре изпадна един лист с формат А4 от същата плътна хартия, от каквато бе и пликът, и един миниатюрен диктофон, подобен на онзи, който Тони бе почнал да използва, за да диктува инструкции за лечението на болните на помощника си. Побутна предпазливо диктофона с пръст, сякаш очакваше той да избухне в пламъци. После разгъна смръщено листа. В горната му част беше отпечатано с красив калиграфски шрифт името на Артър Блайт. Тони си пое дълбоко дъх и започна да чете онова, което бе написано на листа с четлив и спретнат почерк.
	„Скъпи Тони“, започваше писмото.

	„Щом четеш това писмо, явно си решил да не обърнеш гръб на наследството си и аз се радвам, че е така. Приживе те изоставих и не съм в състояние да те обезщетя за това. Надявам се обаче, че ще се възползваш от всичко, което ти завещах, за да си доставиш някои удоволствия. Искам да ти обясня постъпката си, но съзнавам, че не ми дължиш нищо и можеш да предпочетеш да не изслушаш оправданията ми. Дълго време изобщо не подозирах за съществуването ти. Моля те, повярвай ми, никога не ми е минавало през ум да те изоставя. Но откакто узнах за теб, постоянно следя напредъка ти с гордост, макар да знам, че нямам право да изпитвам такова чувство. Знам, че си умен човек. Затова оставям на теб да решиш сам дали искаш да чуеш това, което имам да ти кажа.
	Каквото и решение да вземеш, повярвай ми, моля те, че искрено съжалявам, задето си израснал без баща, който да ти помага и да те подкрепя. Пожелавам ти изпълнено с щастие бъдеще.
	Искрено твой,
	(Едмънд) Артър Блайт“

	Въпреки твърдото решение да не се разчувства, Тони почувства как гърлото му се стяга от вълнение. Преглътна с усилие, трогнат от непресторената откровеност на писмото. Това бе повече, отколкото бе очаквал, и той бе обзет от чувството, че не би могъл да понесе още нещо — поне засега. Препрочете писмото ред по ред, обмисляйки всяка дума, представяйки си как Артър го беше съчинявал. Колко ли чернови бе отхвърлил, докато резултатът го е задоволил? Представяше си как е задрасквал първи, втори и трети опит, изписани със спретнатия му инженерски почерк, как се е опитвал да налучка верния тон, да се убеди, че е изразил точно това, което е имал предвид, че не е оставил място за недоразумения. Можеше да си го представи как седи в къщата, зад бюрото си в кабинета, виждаше как лампата хвърля светлина над ръката му, която се плъзга по листа. Изведнъж му хрумна, че всъщност няма ясна представа как е изглеждал Артър. В къщата не беше видял никакви снимки, нищо, което да му подскаже съществувала ли е някаква прилика между сина и бащата. Но сигурно снимки съществуваха; той реши следващия път да не забрави да ги потърси.
	„Следващия път“. Още в мига, когато мисълта мина през съзнанието му, Тони осъзна какво означаваше тя. Значи щеше да има следващ път. През изминалото денонощие нещо у него се беше променило. Докато преди бе искал да съхрани дистанцията между себе си и Артър, сега вече търсеше връзка с него. Не можеше да прецени в какво точно би се изразявала подобна връзка, но беше уверен, че ще я разпознае, когато се добере до нея.
	Освен това обаче знаеше със сигурност, че все още не е готов да изслуша посланието на Артър. Можеше и никога да не събере сили. А точно сега го чакаше и работа. Работата беше по-важна от емоционалните му преживявания. Той се обърна отново към лаптопа си и започна да пише.
	„Убиецът вероятно принадлежи към бялата раса“, написа той. Убийци от този тип най-често не излизаха от границите на собствената си етническа група. „На възраст е между двайсет и пет и четиридесет години“. Двайсет и пет, защото този тип планиране и спазването на плана при извършването на убийството предполагаха известно ниво на зрелост. Четиридесет, защото по правило такива убийци биваха залавяни или убивани, преди да достигнат тази възраст, а достигнеха ли я, се успокояваха и преставаха да убиват.

	„Той не кара камион — някои от обществените места, на които е ползвал компютри с неограничен достъп, не са подходящи за паркиране на камион — например летището на Манчестър или търговският център в Телфорд. Но със сигурност разполага със собствено средство за транспорт — не би рискувал да остави следи в превозно средство, притежавано от друг. Логично е да се предположи, че става дума за сравнително голяма кола, вероятно комби. Не мисля, че е шофьор на някаква търговска фирма, макар че и тази хипотеза има някои привлекателни черти. Тя несъмнено би обяснила постоянното му движение по пътищата на страната. Но като се има предвид колко натоварена е работата на подобни шофьори, се съмнявам, че такъв човек би имал достатъчно свободно време и достатъчно гъвкав работен график, за да успее да примами Дженифър и после да я отвлече.
	Вероятно е завършил университет или поне колеж. Познаването на компютърните технологии и нивото, на което е запознат с възможностите, които те създават, подсказват висока степен на ориентираност в тази област. Считам, че е компютърен специалист, вероятно на свободна практика. Услугите в областта на компютърните технологии се предлагат от една смътно обособена общност на консултанти с много гъвкаво работно време, необвързани с конкретното местонахождение на фирмите, за които работят.
	Що се отнася до личностните характеристики, имаме работа с прикрит психопат. Той е в състояние да имитира нормални отношения със заобикалящите го, но не е способен на искрено съпреживяване. Най-вероятно живее сам и няма сериозни емоционални ангажименти. Това не би го откроило като необичайно явление в общността на хората с подобна професия, тъй като много компютърни специалисти създават подобно впечатление, макар всъщност да са напълно способни да встъпват в емоционални отношения. Те просто предпочитат машината, защото тя изисква по-малко усилия.
	Възможно е този човек да е пристрастен към компютърни игри, онлайн игри, предназначени за повече участници, особено такива, които са изпълнени с насилие. За него те биха били отдушник на нихилистичното му отношение към останалите хора.“

	Тони препрочете написаното, но не изпита удовлетворение. Като изключим подчертаното му убеждение, че убийството няма сексуален мотив, заключенията му бяха елементарни — такива, до които всеки може да достигне с помощта на учебник по психология и малко здрав разум. Чувстваше, че за този убиец може да се каже много повече. Но докато някой не се натъкнеше на сведения, изясняващи връзката между него и избраната от него жертва, щяха да продължават да се лутат в мрака.


	Глава 26

	След трагичната смърт на Джесика Морисън последното, което би пожелала Пола, бе да се изправи пред поредните опечалени родители. А най-лошото беше, че се налагаше да отиде сама. Не беше ясно какво се бе случило в коридорите на властта, но в резултат полицията на Западен Йоркшир се оттегли категорично от случая, отхвърляйки дори ангажимента да уведоми близките на убития. А Кевин беше зает да съставя протоколи, сверявайки всички данни, събрани от криминалистите на Западен Йоркшир. Затова се налагаше тя да се заеме с това, което най-малко й се искаше да върши. Но от собствените си срещи със скръбта се беше научила на едно — нямаше полза да се опитваш да избягаш от нея. Вярно бе и това, че човек трябва да се изправи лице в лице с това, от което се бои — но от това не й ставаше по-лесно.
	Жената, която й отвори, явно бе встъпила във война с целия свят. Тъмните й очи гледаха гневно, цветът на избледнялата й кожа бе станал жълтеникав като на болен от жълтеница, устните й бяха здраво стиснати.
	— Няма да разговаряме с вас — каза тя рязко.
	— Не съм журналист — каза Пола, опитвайки се да не се засегне от грешката й. — Аз съм детектив Пола Макинтайър от брадфийлдската полиция.
	Жената заби пръсти в бузите си.
	— О, не! Моля ви, кажете ми, че идвате само за рутинен разпит! — тя залитна назад и се облегна на другата жена, която се бе появила зад нея. Двете се притиснаха здраво една в друга, Пола срещна погледа на втората жена, която бе малко по-висока, и прочете в него неприкрит ужас.
	— Мога ли да вляза? — каза Пола, питайки се къде ли, по дяволите, се е дянала отговорничката за контакти със семействата.
	Жените отстъпиха назад и Пола влезе бързо в къщата.
	— Сами ли сте? — попита тя.
	— Отпратихме вашата служителка. Присъствието й у дома ни притесняваше. Аз съм Джулия Вайнър — продължи жената, прибягвайки до формалности, за да отложи неизбежното. — А това е Кейти, Кейти Антоан.
	Кейти вдигна лице към Пола. По страните й се стичаха сълзи.
	— Лоши новини, нали?
	— Съжалявам — отвърна Пола. — Ако се съди по описанията, тялото, което бе намерено днес сутринта, трябва да е на Сет — тя отвори уста да допълни нещо, не намери думи и отново я затвори.
	Джулия притвори очи.
	— Знаех, че този момент ще настъпи — въздъхна тя. — Очаквах го още от мига, когато разбрахме, че е изчезнал. Знаех, че вече го няма.
	Двете жени останаха неподвижни и безмълвни, притиснати една в друга. Пола, застанала срещу тях, се чувстваше ненужна и безсловесна като пън. Имаше чувството, че са минали часове. Когато разбра, че те няма да проговорят скоро, се промъкна покрай тях, откри кухнята и сложи вода за чай. Рано или късно щеше да потрябва. Винаги имаше нужда от чай.
	На един от плотовете откри чайник, сега оставаше да намери и чая. Отвори шкафа над чайника и видя керамична кутия с надпис „Чай“. Свали кутията и бръкна в нея, но вместо чай откри вътре две банкноти по пет паунда, няколко монети от един паунд и едно късче хартия. Обзета от любопитство, тя измъкна хартията и прочете:

	„Дължа 10 паунда. JJ ще ме заведе на среща с една група, трябват ми пари за влака. Целувки, Сет.“

	Пола беше уверена, че това е нещо ново. Трябваше да говори за бележката с Джулия и Кейти, но не беше ясно кога те ще бъдат в състояние да разговарят с нея. Тя отиде в далечния край на кухнята, измъкна мобилния си телефон и се обади на Стейси в офиса.
	— Обаждам се от дома на Сет Вайнър — каза тя. — Имаме нови данни. Лицето, с което Сет е разговарял в „Риг“, се е представяло като JJ, нали?
	— Да, само буквите, не изписано „Джей Джей“.
	— Струва ми се, че Сет е имал среща с този човек на гарата.
	— На централната гара?
	— Не става ясно. Но мисля, че трябва да ползваме това като отправна точка. Можеш ли да се заемеш пак с преглед на записите от контролни камери?
	— Разбира се. Щом имам по-точни данни за времето и мястото, мога да се постарая да подобря качеството на записа и тогава ще видим какво ще излезе. Благодаря, Пола, това много ще ми помогне.
	Пола затвори телефона и изправи рамене. Сега оставаше само да разбере къде всъщност държат чая.


	Сам се озова пред вратата на лексуса още преди жената в него да беше изключила двигателя. Вече три часа чакаше Анджела Форсайт, защото предпочиташе да я изненада тук, вместо да си пробива с учтивост път край рецепционисти и секретарки. Нямаше да допусне големият му шанс да се провали само защото свидетелката е била предупредена и подготвена за разговора.
	Една от особеностите на досието по случая „Барнс“ се изразяваше в това, че съобщението за изчезването на Данута не беше подадено от Найджъл, съпруга й, а от Анджела Форсайт. Анджела Форсайт беше работила като адвокат в частната банка, сред чиито служители са се числили Хари Сим, Найджъл Барнс и жена му Данута, преди Данута да предпочете майчинството пред кариерата. Ако някой изобщо беше наясно какви са били отношенията между Хари Сим и Данута Барнс, това най-вероятно беше Анджела. Добрата страна при издирването на юристи беше там, че дори да си сменяха работата, човек винаги можеше да ги открие чрез справка в дружеството на юристите. Веднага щом Сам установи наличието на връзка между мъжа и жената, чиито тела бяха потопени в езерото, той се обади на Стейси и я помоли да открие Анджела. Стейси веднага се хвана на работа. Кой знае защо, тя никога не бавеше справките, за които я молеше той. Според него тя просто беше преценила, че той е най-амбициозният човек в екипа, онзи, комуто предстоеше да стигне до върховете, и се надяваше да остане редом с него по време на блестящото му издигане.
	Така че благодарение на Стейси от известно време той се навърташе около това запазено място за паркиране край преустроената сграда на някогашната цигарена фабрика, която отскоро беше станала един от най-престижните адреси в Брадфийлд. Намираше се само на няколко минути път пеша от деловия център на града, сред собствена градина с изглед към канала и реставрирания викториански квартал на другия бряг, където местните търговци на вълна и платове бяха осъществявали сделките си и се бяха отдавали на някои от по-публичните си забавления.
	Анджела Форсайт се стъписа леко, когато стройният мъж от смесена раса се приведе над колата й. Но след първата реакция се успокои, когато видя дрехите и усмивката му, но най-вече полицейската му карта. Без да изключва двигателя, тя свали донякъде прозореца от своята страна. Свеж и малко остър аромат на цветя лъхна от нея към Сам.
	— Някакъв проблем ли има?
	— Надявам се да няма, госпожо — Сам реши да се държи с подчертана учтивост, тъй като предполагаше, че това ще впечатли положително тази скъпо облечена и добре поддържана жена с бръчки от умора около очите. Каза си, че тъмнозеленият костюм и кремавата блуза са добре подбрани — строг, но стилен тоалет. — Исках да ви попитам дали ще е удобно да поговорим за Данута Барнс?
	Каза си, че една не толкова самоуверена жена на нейно място вероятно би ахнала. Но тя очевидно бе привикнала да не издава емоциите си.
	— Да не би да сте я открили?
	Всъщност не му се искаше да отговаря на този въпрос. Искаше му се да съхрани елемента на изненада за срещата си с Найджъл Барнс, а многократните му сблъсъци с човешкото двуличие го бяха научили да не се доверява на свидетелите, дори когато наглед са враждебно настроени към заподозрения.
	— Имаме нови улики — усмихна се той.
	Но не успя да я заблуди.
	— Не се безпокойте, няма да кажа на онзи мръсник Найджъл — каза Анджела, вдигна прозореца и изключи двигателя. Отвори вратата и се измъкна бързо от колата, като едва не бутна Сам с късите си, но стройни крака. — Най-добре ще е да се качите с мен — допълни тя.
	Апартаментът се намираше на третия етаж. Оригиналните прозорци с метални рамки в стил „ар деко“ бяха допълнени от втори ред прозорци, изолиращи достъпа на всякакъв шум отвън. Дневната напомняше на самата Анджела Форсайт — уютна, с топъл колорит и изискана. Сам предположи, че ефектът е плод на старателен подбор от нейна страна. Тя го покани с жест да седне на удобен диван с мека тапицерия, после се разположи на едно кресло срещу него. Очевидно нямаше намерение да се държи като домакиня или да губи време в общи приказки.
	— Данута беше най-добрата ми приятелка — каза тя. — Предполагам, във вашето досие е отбелязано, че аз бях тази, която съобщи за изчезването й?
	— Да.
	Тя кимна и кръстоса крака; при търкането един в друг чорапите й прошумоляха едва чуто.
	— Найджъл твърдеше, че не се бил обадил в полицията, защото смятал, че тя го е напуснала. Уж имало някаква оставена бележка, но той бил толкова разстроен, че я изгорил.
	Всичко това беше вече известно на Сам.
	— Имах намерение да ви питам за нещо друго.
	Тя повдигна вежди, прибра кичур от късо подстриганата си тъмна коса зад едното си ухо и наклони леко глава.
	— Така ли? Интересно.
	— Исках да ви попитам дали познавахте Хари Сим.
	Името успя да пробие защитата й на опитен юрист.
	— Хари Сим ли? Какво общо може да има Хари Сим с Данута, за бога?
	Сам вдигна успокоително ръце с длани, извърнати към нея.
	— Госпожо Форсайт, разследването доби нова насока. Наистина бих предпочел да не разкривам подробности на този етап. Не защото смятам, че може да сте свързана с Найджъл Барнс, а защото предпочитам да не влияя по никакъв начин върху реакциите на хората, с които разговарям. Затова ще ви бъда наистина задължен, ако бъдете така добра да отговаряте на въпросите ми, дори те да ви се струват странни или неоснователни.
	Не можеше да си спомни кога за последен път се е държал толкова любезно. Карол Джордан трябваше да оцени старанията му.
	Тя се усмихна иронично.
	— Бива ви — каза тя. — С малко усилия от вас би станал добър юрист. Така да бъде, господин Еванс, питайте. Ще се постарая да отговарям колкото е възможно по-обективно.
	— Как се запознахте с Хари Сим?
	— Той дойде на работа в „Кортънс“. Аз вече работех там, трябва да е било през 1991 или 92 година. Данута и Нийл работеха в отдел „Обслужване на клиенти“, а Хари постъпи на работа в отдел „Инвестиции“. Той работеше и с двамата, занимаваше се с депозитните сметки на клиентите им.
	— Що за човек беше?
	Тя прехапа долната си устна и се замисли за миг.
	— Хари всъщност не можеше да работи в екип. Имаше много ограничени способности за социализиране. Това нямаше особено значение, защото не работеше пряко с клиенти и се справяше добре със задачите си. Данута наистина го ценеше.
	— Приятели ли бяха?
	Анджела си пое дъх, после го изпусна с въздишка.
	— Не, не бих казала, че са били точно приятели. Когато той получи онзи нервен срив, Данута се държа извънредно мило с него, но по-скоро така, както човек се държи с далечен роднина, а не с приятел. Личеше, че го прави по-скоро по задължение, а не водена от искрено чувство, ако разбирате какво имам предвид.
	Сам наостри уши.
	— Нервен срив ли?
	— Да видим… трябва да е било към края на 1994 година. Той работеше под много голямо напрежение, целта ни беше да изпреварим конкуренцията, и няколко пъти му се случи да допусне грешни преценки. Хари винаги приемаше нещата много лично, и просто рухна. Един от директорите го откри да ридае, свит на кълбо под бюрото си. За горкия Хари това беше краят.
	— Искате да кажете, че просто го изхвърлиха?
	Анджела се разсмя.
	— Не, за бога, не! В „Кортънс“ винаги са държали да проявяват грижа за служителите си. Постараха се да му осигурят възможно най-добро лечение в дискретна клиника. Но разбира се, нямаше как после да го приемат обратно в банката. Недопустимо е да бъдат излагани на риск парите на клиентите — този път в смеха й се долови горчивина. — Такива думи са лишени от покритие в днешния финансов свят, нали? Но навремето в „Кортънс“ разсъждаваха по този начин.
	— И какво стана после с Хари?
	Тя сви рамене.
	— Всъщност не знам. Аз изготвих документите по прекратяването на работния договор, затова и знам, че той получи обезщетение, равняващо се на заплатата за една година. Освен това трябва да е имал и спестявания, така че парите не би трябвало да са проблем за него, поне известно време след това. Данута отиде да го посети в клиниката — Анджела се смръщи и потри горната част на носа си. — Спомням си смътно как спомена, че той смятал да продаде къщата си и да отиде да живее другаде — каза тя бавно. — Но не обърнах внимание. Честно казано, не се интересувах особено от Хари.
	— Но изглежда, че Данута се е интересувала от него.
	Анджела поклати глава.
	— Всъщност не. Просто го съжаляваше, това беше всичко. Винаги е била много по-добросърдечна от мен.
	Каза го съвсем непресторено, не с апломба на жена, която се опитва да защити доброто име на приятелката си.
	— Съществува ли възможност да са били в интимни отношения?
	Не можеше да има съмнение в искреността на реакцията й. Тя отметна глава и започна да се смее с глас. После проговори задъхано:
	— Божичко! Дори ако изключим факта, че Хари имаше емоционалния заряд на риба, по всичко личи, че никога не сте виждали негова снимка. Вярвайте ми, Данута беше с няколко класи над него. Не, господин Еванс. Никой от хората, които познаваха Данута, не би повярвал дори за секунда в такова нещо. — Тя преглътна и се поуспокои. — Не знам кой ви е дал такава идея, но определено сте на погрешна следа. — Внезапно тя заговори отново сериозно. — Толкова се надявах, че носите някакви новини. Можете да ми вярвате, че дори ако новините бяха лоши, това би било по-добре от досегашната несигурност. Все още мисля за нея — тя въздъхна. — Толкова се надявах, че някой най-сетне ще спипа онзи мръсник Найджъл Барнс. — Погледна открито Сам и допълни: — Той я е убил, не съм се съмнявала в това нито за миг.
	— Защо сте толкова уверена в това?
	— Той винаги е бил безмилостен. В деловите отношения беше готов да унищожи всеки, който би се опитал да му се противопостави. Данута за него беше съпруга-трофей. Интелигентна, красива и все пак не чак толкова преуспяла като него. Но след като се роди бебето, всичко се промени. Тя реши, че не иска да работи. Искаше да бъде само майка, не съпруга и майка, а само майка. Беше се съсредоточила изцяло върху детето — Анджела изгледа Сам малко смутено. — Честно казано, възприемах всичко това като пълна скука. Надявах се, че с времето тези нови преживявания ще й омръзнат и ще се появи отново старата Данута, с която можех да общувам. Винаги съм считала, че Найджъл не понася съперници. Затова и двете е трябвало да се простят с живота си.
	— Но нима не е можел просто да се разведе?
	— Найджъл държеше на парите и на репутацията си — отвърна Анджела. — Не би се лишил дори отчасти от тях.
	— Би изгубил доста повече, ако убие жена си и детето и бъде заловен.
	Анджела Форсайт го загледа спокойно и неотклонно. После каза:
	— Но не е бил заловен, нали?


	Глава 27

	Тим Паркър идваше в Брадфийлд за първи път. Единственото, което знаеше за града, бе че местният футболен отбор играе във висшата лига, и че обикновено се класираше някъде по средата на таблицата. Имаше смътен спомен от уроците по история, че градът е забогатял през деветнайсети век от производство и търговия с платове, но не можеше да си припомни за вълна ли ставаше дума или за памук. А може пък да беше друго. Какво още е имало през деветнайсети век? Вероятно лен. Е, все тая.
	По чин сержант от криминалната полиция, Тим предпочиташе да вижда себе си извън ограниченията на полицейската йерархия. Беше завършил с отлична диплома философия, политика и икономика в „Джизъс Колидж“ в Оксфорд, а после се беше ориентирал към столичната полиция, където можеше да се възползва от предимствата за висшисти. Никога не бе имал намерение да се занимава с обикновена полицейска работа. Считаше, че е прекалено умен за такова нещо. Целта му открай време беше представителният аспект на работата в полицията — нещо, свързано с криминалистиката. Не беше толкова важно дали ще бъде националната агенция за борба с организираната престъпност или Европол. Стига да представляваше предизвикателство и да успяваше да го накара да почувства, че е един от малцината, чиято работа действително може да предизвика промяна. Успя да се прехвърли в групата, изучаваща профилиране във висшата полицейска школа и установи, че тази работа му се удава. Представяше се добре в необходимите дисциплини и успяваше да впечатли положително повечето преподаватели — е, поне онези, които се движеха в академични среди. Другите, практикуващите клинични психолози, не бяха чак толкова възторжени. Особено онзи дребен чешит, който се държеше като същество от друга планета, с неговите неясни бръщолевения за объркани мозъци и как някои се представяли за човешки същества. Като че ли това би могло да има нещо общо с академичната яснота на изучавания материал.
	Сега вече той беше повече от готов да се заеме с практическа работа. Жалко само, че трябваше да започне в неделя. Двамата с приятелката му имаха билети за домакински мач на „Челси“ с „Астън Вила“. Щяха да обядват с приятели преди мача, а след мача всички заедно щяха да отидат в някое заведение. Вместо това обаче той трябваше да тръгва за Брадфийлд. Сузан беше разочарована, но после се успокои. Още преди той да тръгне, вече се беше уговорила с приятелката си Мелиса тя да дойде вместо него на мача.
	В момента влакът минаваше през някакви доста невзрачни предградия. Сиви блокове с общински жилища, редови къщи с червени тухлени фасади по улиците, които ту се катереха нагоре по хълмове, ту се спускаха надолу, точно като в телевизионните постановки, в които действието се развиваше в Северна Англия. Веднъж беше отишъл на ергенска вечер на приятел в Лийдс и от онова пътуване си спомняше смътно подобни гледки. Минаха над едно от вътрешните пристанища на каналите, после, когато излязоха от един завой, пред тях внезапно се извиси покривът на централната гара на Брадфийлд — голяма арка от стъкло и ковано желязо. Тим трябваше да признае, че гледката беше впечатляваща. Надяваше се личностите от екипа, с който щеше да работи, да са също впечатляващи.
	Тим беше чувал за екипа за борба с особено тежки престъпления. За Карол Джордан се знаеше, че е разрешила случаи, които биха я превърнали в легенда, ако работеше в столичната полиция. Но като се има предвид, че работеше в Брадфийлд и беше жена, беше постигнала само статуса на уважаван криминалист. Само че материалите по този случай, които му бяха изпратени снощи по електронната поща, не оставиха у него добро впечатление. Ако изключим безсмислените брътвежи на близки и приятели, в материалите сякаш нямаше нищо стойностно. Нищо чудно, че имаха нужда от помощта му.
	Той слезе от първокласния вагон — беше настоял да пътува с първа класа, за да може да прегледа на спокойствие материалите по случая — и затърси с поглед шофьора, който трябваше да го чака. Отегчен на вид униформен полицай разговаряше с човек от гаровия персонал и не поглеждаше нито към Тим, нито към когото и да било от другите пътници. Тим тръгна по перона, спря до полицая, потупа го по рамото и заяви:
	— Аз съм Тим Паркър.
	Лицето на полицая остана безизразно, но когато заговори, в гласа му се долавяше саркастична нотка:
	— Това е чудесно, сър. Аз съм полицай Мичъл. Мога ли да ви помогна с нещо?
	— Не сте ли моят шофьор?
	Полицаят и гаровият служител размениха развеселени погледи, после полицаят каза:
	— Аз съм служител на Британската транспортна полиция.
	Едва сега Тим забеляза отличителните знаци на униформата му и се почувства като последен глупак.
	— И возя единствено жена си — допълни полицаят. — Ако очаквате някой да ви посрещне, мога да ви предложа да отидете ето там — и той посочи огромна табела, на която пишеше „Място за посрещачи“. Точно под табелата стоеше униформен полицай и държеше в ръце табела. Дори от тук на нея можеше да се разчете името на Тим. Но чинът му не беше отбелязан.
	Смутен и ядосан, той измърмори нещо под нос и продължи нататък. Поне успя да стигне до централата на полицията, без да се изложи повторно. Полицаят, който го закара там, нямаше никаква представа от случая, нито пък можеше да му каже нещо за екипа, с който щеше да работи. Не знаеше дори къде се намира офисът им. Остави Тим в приемната и с това явно задълженията му приключиха. Наложи се Тим да седи и да лапа мухи още десет минути, преди някой да дойде да го отведе горе. Очакваше самата госпожа Джордан да слезе да го посрещне, но вместо това тя изпрати някакъв детектив с елегантен костюм, който му заприлича на позьор. Тим се надяваше главен инспектор Джордан да не се впечатлява от личности като детектив Еванс.
	Офисът на екипа за разследване на особено тежки престъпления го изненада приятно. Помещението беше по-чисто, по-спретнато и по-добре обзаведено от всички други офиси на криминални екипи, в които се беше озовавал. Може би това се дължеше на факта, че шеф на екипа беше жена. Той знаеше, че такива разсъждения са неприемливи и никога не би произнесъл подобно нещо на глас, но все пак вероятно истината беше такава. В единия ъгъл се намираше нещо като компютърен терминал. Чуваше се как клавиатурата бързо потраква под нечии пръсти, но единственото, което Тим можеше да види, бяха гърбовете на шест монитора, подредени така, че приличаха на барикада. Никъде не беше виждал толкова много специализирана техника да се ползва за стандартни операции. Още половин дузина бюра бяха разположени на пръв поглед произволно из помещението. Зад бюрата нямаше хора. На едната стена бяха окачени табла, по които висяха сцени от местопрестъпленията, имаше и всевъзможни надраскани по таблата бележки. Едното беше посветено на Даниъл Морисън, другото — на Сет Вайнър.
	— Шефката е в кабинета си — каза рязко Сам и го поведе към стъклената стена със спуснати щори в далечния край на помещението. — Всички останали са навън по задачи. — Той отвори вратата и влезе след Тим в кабинета.
	Първото впечатление на Тим от Карол Джордан беше, че изглежда като повечето старши офицери, които разследват едновременно две убийства — недоспала, потисната и изнервена. Русата й коса беше разчорлена, сенките под очите прозираха през лекия грим, на бюрото имаше две празни чаши от кафе. Но когато я погледна по-отблизо, успя да прецени, че неподредените кичури са елемент на небрежно-елегантна прическа, и че очите й блестят енергично. Строго елегантната й блуза беше чиста и идеално изгладена, гримът беше нанесен без никакви размазвания. Тим беше доволен от себе си, задето успя да прецени правилно жената срещу себе си, неповлиян от първото впечатление. Той й протегна ръка.
	— Сержант от криминалната полиция Тим Паркър — каза той. — Наричайте ме Тим.
	Карол доби леко развеселен вид, но все пак стисна ръката му.
	— Главен инспектор Джордан. Можете да се обръщате към мен с „госпожо“, „госпожо главен инспектор“ или дори с „шефе“.
	Така значи, щяхме да ги имаме и такива. Да се постави новакът на мястото му, без значение, че е дошъл тук да ви измъкне от калта и да закрепи доброто ви име. Без да чака покана, той седна и каза:
	— Направих един първоначален преглед на материалите, които ми изпратихте. Първото, което бих искал да видя, са местопрестъпленията.
	— Идеята е малко трудно осъществима — отбеляза Карол, — тъй като никой от нас не знае къде точно са извършени убийствата. Но можем да ви заведем на местата, където са били изхвърлени телата, ако искате — допълни тя, привидно изпълнена с желание да помогне.
	— Това имах предвид — Тим вече започваше сериозно да се дразни. — Бих искал също да поговоря с близките на убитите.
	— И това няма да стане толкова лесно, колкото всички бихме искали. Вчера, при разпознаването на тялото, майката на Даниъл Морисън получи инфаркт и почина. Бащата е в тежък шок и под въздействието на силни успокоителни — отвърна Карол. — Но вероятно ще можем да ви организираме среща с майките на Сет. Ще изпратя някой от униформените колеги да ви закара.
	— Бих предпочел да отида с човек от екипа ви — каза Тим. — Така ще мога да задавам въпросите си веднага щом възникнат.
	— Убедена съм, че така би било по-удобно за вас, но всички тук сме много претоварени. Екипът, който ръководя, се състои от малко на брой, тясно специализирани криминалисти. Не мога да си позволя да изпратя някой от детективите да ви развежда като шофьор. Човекът, с когото ще контактувате, е детектив Еванс, обръщайте се с въпросите си към него.
	— Бъдете така любезен да изчаквате, когато се посъберат повече въпроси — обади се Сам. — И без това балансирам с усилие между два случая.
	Междувременно двамата бяха успели да вбесят окончателно Тим.
	— Мислех, че ще работя пряко с вас, госпожо главен инспектор.
	— Съжалявам — каза Карол със сладка усмивка. — Ще имате възможност да се срещате с мен, когато това е наложително. Но Сам е наясно с всички развития по случаите, а ако случайно нещо му убягва, поне може да ви свърже с човека, който знае.
	— Поне се надяваме да е така — допълни Сам.
	— Не съм привикнал…
	— Доколкото ми е известно, вие не сте привикнали на каквото и да било — прекъсна го Карол. — Сигурна съм, че сте проверили с какви хора ще работите, преди да тръгнете насам, Тим. Защото аз направих същото и знам, че за вас това е първият случай на полева работа.
	— Това не означава, че…
	— Не, не означава, че няма да имате ценни прозрения, които бихте могли да ни предложите. Но тук ще работите по нашите правила, не по вашите. Надявам се, че изяснихме този въпрос.
	Тим се чувстваше като десетгодишно момче, поучавано от майка си, което не беше честно, защото тази жена не беше достатъчно възрастна, за да му бъде майка.
	— Да, госпожо — отвърна той. Отговорът прозвуча неискрено дори в собствените му уши.
	— И така, кога ще можете да ми представите някакъв резултат?
	— Тъй като вече имах възможността да прехвърля по-голямата част от материалите по случая, вероятно ще мога да ви представя първоначалната си преценка малко по-късно днес.
	Сега, озовал се на позната територия, той почувства как самоувереността му изтласква гнева на заден план.
	— Да се срещнем тогава в пет часа отново тук. Ако има някаква промяна, ще се погрижа да ви уведомят. Сам, намери му шофьор. Къде бихте предпочели да работите? Запазили сме ви стая в хотел. Бихте могли да работите там, а можем да ви намерим бюро и някъде тук, в централата, решението остава ваше.
	Той изобщо не беше обмислял такъв вариант. Беше си представял, че работното му място ще е тук, в точката, където се пресичаха всички линии на разследванията.
	— А защо да не работя тук?
	Карол изглеждаше изненадана.
	— Разбира се, не виждам защо не. Просто си помислих, че ще предпочетете… Е, има две свободни бюра. Ще се видим по-късно.
	Тя се обърна към монитора на бюрото си още преди той и Сам да напуснат стаята.
	— Тя като че ли се учуди, че искам да работя тук — отбеляза Тим, докато вървеше след Сам към едно бюро в другия край на помещението.
	— Профайлърът, с когото работим обикновено, винаги изготвя профилите в собствения си офис — отвърна Сам, без да се замисли. — Той казва, че тук не можело да се работи, защото царял пълен хаос.
	— С кого работите обикновено? — попита Тим.
	— С доктор Хил, Тони Хил.
	Онзи смахнат дребосък, който беше на мнение, че на Тим му липсва способност за съпреживяване. Супер.
	— Познавам го — каза Тим.
	— Забележителен човек — заяви Сам. — Помощта му винаги е била много ценна за нас.
	Щом е толкова забележителен, защо сега бяха предпочели новак като Тим? Очевидно доктор Хил беше оплескал нещо и го бяха зарязали.
	— Ще направя всичко по силите си да запълня мястото му сред вас — каза Тим.
	Сам се ухили така, че около устата му се вдълбаха дълбоки бръчки.
	— Като се има предвид, че сте поне един фут по-висок от Тони, ще ви се наложи да поприклекнете, а това винаги придава на човек идиотски вид. Разположете се спокойно, ще намеря кой да ви съпровожда.
	Той отиде при едно от другите бюра и започна да набира някакъв номер.
	Тим извади бележника, в който беше започнал да записва някои идеи за профила. Дотук нищо не се беше развило в съответствие с очакванията му. Сега вече се налагаше той да наложи авторитета си в онази област от разследването, върху която би могъл да упражни някакво въздействие. Карол Джордан се беше постарала да му покаже, че не изпитва особено дълбоко уважение към него. Но ако имаше човек, който можеше да им помогне да се справят с този случай, това бе Тим Паркър. Време беше да покаже на госпожа главната инспекторка, че е човек, когото трябва да приемат сериозно.


	Тони заслиза, прозявайки се, към кухнята. Очевидно ефектът на къщата в Устър се проявяваше единствено когато се намираше в нея. Когато пристигна в Брадфийлд, беше минало един след полунощ, но дори шофирането и късния час не съумяха да му осигурят онзи дълбок и спокоен сън от предната нощ. Той включи кафеварката и седна на един стол в кухнята. Най-отгоре върху обичайната бъркотия на кухненската маса беше поставена плоската хромирана кутия на малкия дигитален диктофон, който беше взел със себе си от лодката. Поне петдесет пъти досега го беше вземал в ръка и после го беше оставял. Беше проверил какво съдържа — имаше само един аудиофайл — но не беше правил опит да го прослуша.
	Другото ново постъпление в купчината беше голям плик от плътна кафява хартия. В него беше събрал находките от претърсването на бюрото на Артър Блайт. Тони докосна плика с върховете на пръстите си и се замисли.
	— Първо ще си изпия кафето — каза той на глас. Докато се бореше с дюзата за разпенване на млякото, той се запита къде ли беше Карол. Нямаше нищо чудно в това, че когато се прибра предната вечер, прозорците на апартамента й бяха тъмни. Надяваше се, че ще могат да се видят тази сутрин, но още преди половин час бе чул как колата й потегля. Или в офиса я чакаше нещо важно, или беше потеглила към Йоркшир Дейлс, за да прекара деня с брат си Майкъл и неговата приятелка. Преди няколко дни беше споменала, че отдавна се кани да им отиде на гости. Жалко, че не си беше у дома. Тони беше уверен, че би била много заинтригувана от съдържанието на плика.
	С чашата кафе в ръка той отново седна и изпразни плика върху масата. Желанието да сравни чертите на Артър със своите го бе накарало да се върне в къщата, след като приключи работата върху профила и отговори на въпросите на Патърсън. Макар че самият Тони не беше доволен от работата си, инспекторът от полицията на Уест Мърсия изглеждаше напълно удовлетворен. А може би просто беше научил за събитията от вчерашната сутрин и искаше да се отърве колкото е възможно по-бързо от Тони.
	Бързата обиколка на къщата потвърди предположенията му. Никъде не се виждаха каквито и да било снимки. Очевидно Артър не беше изпитвал нуждата да се хвали със срещите си с известни личности, нито пък да доказва, че се е озовавал пред седемте чудеса на света. Но все пак някъде трябваше да има някакви снимки, поне тези на паспорта и шофьорската му книжка! Логично беше да започне търсенето в кабинета. Първият обект на интереса му беше бюрото, но, разбира се, неговите чекмеджета бяха заключени. Тони огледа връзката ключове, които беше получил от адвоката, но като че ли нито един от тях не можеше да влезе в някоя от мъничките месингови ключалки на чекмеджетата на ожуленото, изподраскано бюро. Той се тръсна тежко на стария, дървен въртящ се стол и започна раздразнено да се върти насам-натам.
	— Къде би държал ключовете за бюрото? — възкликна той. — Къде би ги сложил, Артър?
	При третото завъртане ги забеляза — на една лавица, пъхнати върху книгите. Ако човек застанеше пред шкафа, не можеше да ги види, защото ги засенчваше горната лавица, но ако седеше на стола, можеше да ги види ясно. Скрити, без да бъдат скрити — като в най-добрите криминални романи. Каквито, както Тони вече беше забелязал, имаше в изобилие по лавиците в кабинета. Реджиналд Хил, Кен Фолет и Томас Харис — това беше предсказуемо. По-учудващо беше присъствието на Чарлс Уилфорд, Кен Бруен и Джеймс Салис. Нямаше жени — с изключение на Патриша Хайсмит. Тони взе ключовете и започна с най-горното чекмедже отляво.
	Чак във второто чекмедже отдясно откри нещо по-различно от хартия, пликове за писма и банкови извлечения. Върху купчина пликове на различни фотографски ателиета и някои малко по-представителни тънки папчици от онези, в които се поставят снимки от сватби и награждавания, беше поставена стара кутия от шоколадови бонбони. Тони отвори кутията и откри в нея истинска съкровищница от лични данни. Тук беше актът за раждане на Артър: имаше паспорти с изтекъл срок; дипломата му от университета в Хъдърсфийлд; както и свидетелство, потвърждаващо, че е завършил със сребърен медал курсовете за подготовка на спасители в обществените къпални в Сауърби Бридж, имаше и други ценни източници, даващи достъп до отделни късове от един живот. За свое учудване Тони бе обзет от дълбоко вълнение.
	Той извади кутията, затвори я и я постави на бюрото. Никой освен него не би намерил смисъл в това занимание. Извади купчината снимки от кутията и ги обърна с мисълта, че така най-старите ще се озоват най-отгоре. В първата папка имаше дванайсет снимки с назъбени краища, размерите им бяха два и половина на четири инча. На тях се виждаше как различни хора държат едно бебе в прегръдките си, всички видимо много горди с него. Тони започна да обръща снимките и да чете: „Мама с Едмънд на дванайсет седмици; Татко с Едмънд; Баба с Едмънд; Чичо Артър с Едмънд“. Той прибра снимките и продължи с търсенето. Бебешките снимки на го интересуваха особено. Те не му предлагаха това, което искаше да види.
	Започна да прехвърля ученическите снимки, сред които имаше и други, заснети по време на семейни почивки — всички те представяха развитието на Артър през детските му години. Тони не разполагаше с много снимки от детството си, но му се стори, че забелязва някаква прилика — нещо във формата на главата, погледа, линията на брадичката.
	Тази прилика като че ли започваше да става по-подчертана на снимките от пубертета, но беше особено недвусмислена на снимката, която Артър си бе направил, когато бе завършил университет. Младият човек, седнал с диплома в ръка, би могъл да бъде един по-спокоен и ведър брат на Тони. След това обаче приликата между лицата им намаляваше, вместо да нарасне с възрастта. Тони имаше чувството, че наблюдава илюстрации към „Пътят, по който не поех“*. Лицето на баща му се разгъваше пред него като карта на един път, изминат в продължение на повече от шейсет години и му разказваше история, от която можеше да се съди какъв би могъл да стане самият Тони, ако житейският му опит бе по-различен.
	[*

	„Два пътя веднъж разделени видях
	и по-запустелия аз си избрах,
	а това промени всичко друго.“

	Из „Пътят, по който не поех“ — стихотворение от Робърт Фрост, превод от англ. Теменуга Маринова. — Бел.прев.]
	Той отдели много време на снимките, опитвайки се да ги възприеме пълноценно. Не мислеше кой знае какво, не можеше да се каже, че и изпитва някакви по-специални чувства — просто приемаше видяното в съзнанието си. Накрая подбра десетина снимки — сред тях имаше сцени от тържествени събития като връчването на някаква награда от турнир по голф, както и съвсем непринудени пози — например трима мъже край маса в кръчма, вдигнали чаши за наздравица. Искаше да има край себе си някакво осезаемо свидетелство за личността на баща си — можеше да ги покаже и на Карол.
	А ето че сега тя не беше тук, за да сподели впечатленията си с нея. Е, за това щеше да има време и по-късно, ако той все още бе склонен да споделя.
	Тони стана, за да си налее още кафе, и включи радиото, когато минаваше покрай него. Дразнещият сигнал на „Брадфийлд Саунд“ изпълни помещението — следваха новини. Гласът на говорителя се извиси над финала на досадната мелодия.
	— Новините от последния час, всичко, което трябва да узнаете. Новини от „Брадфийлд Саунд“, вашата локална радиостанция. Източници от полицията потвърдиха, че тялото, открито на Бикърслоу Мур, е на изчезналия тийнейджър Сет Вайнър. За последен път Сет е видян, когато си тръгвал от училище в сряда. Предполагало се, че ще остане да спи в дома на свой приятел, но така и не стигнал дотам. Сет е вторият тийнейджър от Брадфийлд, открит мъртъв на усамотено място през изминалата седмица. Карол Джордан, главен инспектор от криминалната полиция и ръководител на екипа за разследване на особено тежки престъпления, разговаря с нас за тези ужасни убийства.
	Ето го и гласът, който Тони познаваше не по-зле от своя собствен.
	— Считаме, че Сет Вайнър и Даниъл Морисън са убити от един и същи човек — започна Карол. Тонът й изразяваше уважение към мъртвите и същевременно подсказваше колко наложителни са спешните мерки в ръководеното от нея разследване. — Изказваме най-искрени съболезнования на близките и приятелите на убитите и искаме да се обърнем към жителите на Брадфийлд с молба да си припомнят много внимателно изминалите няколко дни, за да преценят дали не са виждали Даниъл или Сет по времето, когато двамата са изчезнали. Нуждаем се от вашата помощ.
	Намеси се говорителят с бодър тон, напълно неподходящ предвид темата на разговора.
	— Главен инспектор Джордан би искала също да се обърне с предупреждение към младите хора и техните родители.
	Отново заговори Карол.
	— Имаме основание да мислим, че убиецът се е свързал и с Даниъл, и със Сет през една от социалните мрежи в интернет. Настоятелно молим младите хора и техните родители да проявяват особена бдителност. Постарайте се да се уверите, че хората, с които влизате в контакт, наистина са тези, за които се представят. А ако възникне и най-малкото съмнение, незабавно блокирайте контакта и се свържете с централата на полицията в Брадфийлд — и тя изреди набързо телефонните номера за контакти.
	Това обясняваше излизането й в бели зори. Разследването на две убийства рядко оставяше достатъчно време за сън. Или за каквото и да било друго. Тя вече също работеше със съзнанието, че времето е срещу нея, също като Патърсън и Амброуз. И все пак му се стори странно, че не е направила опит да се свърже с него. Добре, ясно, Блейк не искаше да плаща за експертната му намеса. Но Карол му беше приятелка — междувременно би трябвало да е наясно, че може да разчита на него.
	На какво тогава се дължеше това мълчание?
	Не му остана много време да разсъждава по този въпрос. На вратата се позвъни и той се изтръгна от размислите си. За свое учудване той откри на прага Сам Еванс. Детективът стоеше полуизвърнат, почти с гръб към вратата, сякаш не се интересуваше много дали някой ще отвори или не. Тони почувства как настроението му незабавно се подобри. Най-сетне щеше да има достъп до това, с което се беше заела Карол.
	— Радвам се да те видя, Сам — каза той и отстъпи, за да пропусне детектива пред себе си.
	Както винаги, Сам не започна да го усуква. Веднага щом влезе в дневната, той заяви:
	— Имам нужда от помощта ти.
	Тони сви рамене.
	— Доколкото разбрах, вие вече не можете да си позволите помощта ми.
	Сам изсумтя.
	— Според мен не можем да си позволим да не си позволим помощта ти. А вместо това са ни изпратили някакъв дръвник, завършил Висшата полицейска школа. Казва се Тим Паркър. — Тони не съумя да скрие, че беше неприятно изненадан. Сам отново изсумтя. — Явно го познаваш. Следователно си наясно, че е въздух под налягане. А аз нямам намерение да се занимавам с такива като него, докато работя по този случай. Ти знаеш от какво се нуждаем най-много точно сега, нали?
	Друг човек би се стреснал от нападателния тон на Сам. Но Тони го познаваше прекалено добре, за да си обясни избухването му като реакция на човек, почувствал че мечтата му може да не се осъществи.
	— Имате нужда от резултати — каза той невъзмутимо и се разположи спокойно на един стол. Нямаше защо да показва на Сам, че нуждата е взаимна. — Имате нужда да докажете на Джеймс Блейк, че вашият подход е възможно най-добрият.
	— Именно. И точно затова съм тук. Имам нужда от помощта ти. Трябват ми идеи за начина, по който да ориентирам един разпит.
	— Предполагам, Карол няма представа, че си тук?
	Сам срещна погледа му.
	— Не е необходимо главен инспектор Джордан да бъде уведомена за това. Но има нещо, което аз знам, докторе. Този екип е нейният живот. Без него ще й бъде трудно — Сам се усмихна мрачно. — А на теб ще ти бъде трудно без нея. — Той седна на страничната облегалка на едно кресло, подобен на голяма птица, готова да отлети при най-малката заплаха.
	Тони не можеше да отрече, че произнесената от Сам истина го смути.
	— Следователно апелираш към желанието ми да защитя собствения си интерес?
	Сам сви рамене.
	— Открай време съм на мнение, че това е добро начало за разговор.
	— Карол няма да се зарадва, ако разбере, че споделяш с мен подробности от текущо следствие.
	Сам се намръщи.
	— Кой говори за текущо следствие? Искам съвета ти във връзка с развития по студено досие.
	Тони се опита да скрие разочарованието си.
	— Значи не работиш по случая с убитите момчета?
	— Е, разбира се, че работя и по него. Но в момента има раздвижване по стар случай, така че балансирам между двете разследвания, нали разбираш. И напрежението е много голямо — поради усилието да балансирам. Знаеш как е.
	Тони не си спомняше Сам някога да е признавал, че има нужда от помощ. Като знаеше колко амбициозен и целеустремен е, можеше да предположи, че днешната му поява се дължи на съзнанието, че срещата им е извънслужебна и винаги може да се отрече, че се е състояла. От друга страна, не би било зле Сам да му е задължен за някоя услуга.
	— Защо не ми разкажеш за какво става дума? — предложи Тони.
	Разказът не отне много време. Сам открай време умееше да обособи ключовите етапи на едно разследване и да ги представи в логичен порядък.
	— Нали разбираш какъв ми е проблемът — каза той. — Нямам пряко материално доказателство за извършеното убийство. Освен това, като изключим намереното в компютъра, не разполагам с нищо друго, което да свърже Найджъл Барнс със смъртта на жена му, дъщеря му и Хари Сим. Да не говорим пък, че изобщо нямам представа какво е мястото на Хари Сим в общата картина — той плесна раздразнено с длани по бедрата си.
	— Въпросът с Хари Сим е лесен — каза Тони и отбеляза с удовлетворение, че Сам се намръщи раздразнено. — Той е гаранцията на Найджъл Барнс, че ще успее да се измъкне от затвора.
	— Какви ги говориш?
	Тони се понамести на стола си — чувстваше се на място и уверен в себе си, както ставаше единствено когато си проправяше път в съзнанието на другите.
	— За Найджъл Барнс знаем със сигурност едно — че планира старателно постъпките си. Бил е наясно как ще постъпи много преди да предприеме нещо. А педантично предвидлив човек като него със сигурност е подготвил и начин за измъкване от критична ситуация, преди да започне с изпълнението на плана си. И този начин е именно Хари Сим.
	Сам изпухтя раздразнено.
	— Не разбирам. В какъв смисъл Хари Сим е гаранцията на Барнс, че ще успее да се измъкне?
	— Ето какво ще се случи, ако изправите Найджъл Барнс пред факта, че телата са били открити в езерото. Ще ви сервира някаква история в смисъл, че жена му го е напуснала, че той я е търсил и че е открил и тримата мъртви в резултат на някакво налудничаво споразумение за общо самоубийство. Ще каже, че се е уплашил, защото е предположил, че ще обвинят него, и затова се е отървал от телата. А по някаква случайност става така, че начинът, който е избрал да се отърве от телата, унищожава всякакви преки доказателства за убийство, но оставя достатъчно материал, за да идентифицираме телата. Какъв късмет, че при тялото на Хари е била открита кредитната му карта!
	Докато Тони говореше, раздразнението на Сам ставаше все по-очевидно.
	— Да му се не види! — избухна той. — И как тогава, по дяволите, да го спипам?
	— Ще успее да се измъкне от уликите, съдържащи се в компютъра. Ще обяснява как е разбрал, че тя има любовник и че си е фантазирал как ще си отмъсти — каза убедено Тони. — Реално неговите обяснения ще се противопоставят на косвените улики.
	— Това ми е ясно. Но как да го пречупя, Тони? Ти си човекът, който може да влезе в главите на такива хора. Какво може да дестабилизира Найджъл Барнс?
	Тони се приведе напред и почувства прилива на адреналин, породен от събудилия се ловен инстинкт.
	— Имаш един-единствен шанс…


	Глава 28

	Инспектор Стюарт Патърсън препрочете отново профила. Не му харесваше особено това, което се твърдеше в него, но пък то обясняваше събраната от тях информация и предлагаше нови насоки на дирене. Единственият проблем беше там, че такива нови търсения биха се изплъзнали от контрола на инспектор Патърсън. Доколкото той беше наясно, светът на компютърните специалисти беше населен от подобия на Гари Харкъп, хора, които не се отличаваха с особени таланти за социализиране. Както самият доктор Хил беше подчертал, характерните черти на серийния убиец-психопат не биха го откроили особено сред безбройните компютърни маниаци и ексцентрици.
	А пък и тази връзка с Манчестър! Патърсън не можеше да възрази срещу аргументите, доказващи, че убиецът не е местен жител. Край Устър беше пълно с места, на които човек би могъл да се отърве от труп, излагайки се на много по-малък риск, отколкото на онази отбивка. Безспорно, влизането в отбивката не се контролираше от камера, но там все пак беше прекалено оживено.
	Така или иначе, макар че камерите надали щяха да дадат материал, на който се вижда убиецът със своята жертва, Патърсън все пак се надяваше, че ще получи от тях нов материал за работа. От двете страни на основната артерия, отвеждаща трафика от магистралата към града, бяха поставени камери. На теория би трябвало те да регистрират всяко превозно средство, влизащо и излизащо от Устър по този път. Предвид предполагаемата връзка с Манчестър, Патърсън беше наредил на Амброуз да намери списъците от деня, в който бе изчезнала Дженифър Мейдмънт. После той трябваше да се свърже с централата на „Агенцията за регистрация на превозни средства“ в Суонси и да ги помоли да прегледат списъка от деня и да идентифицират всички коли и микробуси, регистрирани на адреси в Манчестър. Не беше изключено подходът да не даде резултати — убиецът беше доказал, че е достатъчно интелигентен, за да замете умело следите си, и можеше да е проявил съобразителността да регистрира колата си на друг адрес. Освен това понякога хората просто проявяваха немарливост, колите сменяха собствениците си, но документацията, доказваща това, така и не стигаше до агенцията за регистрация. Все пак, това беше някакво начало. А тъй като и без това щеше да се наложи да иска помощ от полицията на Манчестър, не би навредило да подчертае по този начин желанието си за сътрудничество.
	Патърсън загледа телефона така, сякаш виждаше пред себе си враг. Беше помолил шефа си да уреди въпроса с колегите от Манчестър. Но шефът му беше жалък лентяй, който незабавно прехвърляше всичките си ангажименти другиму под предлог, че по този начин дава повече права на подчинените си. Единственото, което направи за Патърсън, бе да каже, че му предоставя всички пълномощия за контакти с полицията в Манчестър. Сега, тъй като беше събота сутрин, щеше да му се наложи да си играе на телефонни игри с централата на манчестърската полиция, докато успее да открие с кого всъщност трябва да разговаря. Чудесен начин да оползотвори времето си.
	Измина почти час, докато Патърсън най-сетне успя да се свърже с човек, готов да поеме отговорността да разговаря с него по въпроса за убийството на Дженифър Мейдмънт. Държанието на инспектор Анди Милуд, старши офицер в манчестърския отдел за разследване на особено тежки престъпления, се различаваше подчертано от тона на всички останали криминалисти, с които бе разговарял Патърсън.
	— Ще се радвам, ако мога да ви помогна — каза той. — Такива случаи са нещо ужасно. Всички искат резултати, при това ги искат за вчера. Постоянно ти късат нервите.
	„И още как“. Всеки път, когато Патърсън погледнеше собствената си дъщеря, чувството за вина и безпомощност го заливаше като вълна. Всеки път, когато видеше на витрината на някой магазин плаката със снимка на Дженифър, разпространяван с местния вестник, го приемаше като обвинение съм себе си. Знаеше, че ако не успее да разреши този случай, той щеше да се нареди сред онези, които непрестанно гризат криминалиста отвътре, разяждат увереността в собствените му способности и го тласкат към братството на бившите ченгета, които предпочитат да гледат света през призмата на бутилката. Разбираше напълно и убеждението на доктор Хил, че ако не успееха да спрат този убиец, той щеше да убие отново. А не искаше да увеличава бремето на вината си.
	— Благодаря ви — отвърна той.
	— Значи според вас има основание да считаме, че убиецът живее в нашия регион?
	— Точно така. Дебнал е Дженифър онлайн, затова и успяхме да проследим двайсетина компютри с неограничен достъп, поставени на обществени места, които е ползвал. Когато специалистите въведоха данните за обработка в своята програма за географско профилиране, Южен Манчестър се оказа точно в средата на района, където е най-вероятно да живее той. Мога да ви изпратя по мейла картата, на която е очертан въпросният район.
	— Това ще е добре за начало — отвърна Милуд. — А разполагате ли с още нещо? Описания на свидетели, такива работи?
	Патърсън разказа за издирването в записите на камерите за контрол на движението и допълни:
	— Освен това работим и с профайлър. Той счита, че работата на убиеца е свързана с компютърни технологии. Според него най-вероятно е да е някакъв вид консултант на свободна практика. Така че може би, след като получим резултатите от проверката на превозните средства, преминали в конкретния период пред камерите, вие ще можете да ни помогнете да добием още по-голяма яснота накъде да насочим търсенето? Мога да ви пратя едно-две от моите момчета, за да ви помагат.
	— Не отричам, че това ще ми е от полза — каза Милуд. — Но все пак показателите са доста малко. Ще поговоря с колегите от информационния отдел да проверят дали в картотеките има сексуални престъпници, които по професия са компютърни специалисти.
	— А… хм — прекъсна го Патърсън. — Работата е там, че според профайлъра нямаме работа със сексуален престъпник. Той твърди, че убийството няма сексуален мотив, независимо от това, че убиецът е изрязал с нож вагината й.
	— Няма сексуален мотив? На какво основание счита така?
	— Според него, защото убиецът е прекарал прекалено малко време с жертвата си. И освен това всъщност… ами всъщност не е изрязал и клитора — тази част от разговора притесняваше Патърсън. Не защото му беше неудобно да описва гениталиите на жертвата, а защото съзнаваше, че твърдението за отсъствие на сексуален мотив звучи налудничаво. Знаеше го, защото самият той бе приел по този начин заключението на Тони Хил, когато го чу за първи път. Но когато изслуша обяснението, започна да намира известен смисъл в тази хипотеза.
	Милуд издаде някакъв звук, който прозвуча на Патърсън като „Пфу!“ или нещо подобно.
	— И вие сте склонни да вярвате на това? — скептицизмът в гласа му беше ясно доловим.
	— Ами след като той ми обясни съображенията си, започнах да разбирам какво има предвид. Проблемът е там, че не разполагаме с какъвто и да било друг мотив, според който да ориентираме търсенето. Момичето не е общувало със съмнителни личности или нещо такова.
	— Да разбирам ли, че не искате от мен да проверявам регистрираните сексуални престъпници?
	— Имам интерес единствено към тези, чиито коли биха се оказали евентуално в списъка на регистрираните от камерите.
	Милуд изсумтя.
	— Един ангажимент по-малко за нас. Добре тогава, щом получите списъка от Агенцията за регистрация, изпратете го тук по вашите момчета. Ние ще им помогнем.
	Патърсън не виждаше точно така нещата. Според него тъкмо неговите детективи щяха да помогнат на хората на Милуд, а не обратното. Но поне беше успял да направи една малка крачка в правилната посока.


	Тони беше много учуден, че Карол прие поканата му за един късен обяд. Обикновено в разгара на някое разследване тя едва намираше време да хапне някой сандвич на бюрото си. Но след като Сам си тръгна, избягвайки да му каже каквото и да било за текущото разследване, Тони се обади на Карол, за да й предложи да се видят. Тя бе отвърнала с въздишка:
	— Защо не? В тайландския ресторант на Фиг Стрийт в събота обикновено е спокойно, защото там наоколо има предимно офиси.
	Естествено, Карол закъсня. Това не го подразни, защото знаеше под какво напрежение работи тя и беше убеден, че ще дойде веднага, щом може. Той седеше край прозореца на горния етаж на ресторанта и наблюдаваше улицата долу, отпивайки от бирата си. Имаше и по-неприятни начини за прекарване на един съботен следобед. При това футболният мач щеше да започне едва в четири, така че нямаше опасност да го пропусне, освен ако Карол не закъснееше наистина ужасно много. В момента, когато тази мисъл мина през ума му, той забеляза Карол, която вървеше толкова забързано по улицата, че палтото й се развяваше като мантия на филмов супер герой. Нещо у него трепна, когато я видя. Тя се озърна бързо, когато наближи ресторанта, и изчезна под тентата над входа.
	Когато се появи на горната площадка на стълбата, заедно с нея отвън нахлу струя свеж въздух. Наведе се да го целуне леко по бузата. Кожата на лицето й беше студена, но топлината в ресторанта вече я беше заруменила.
	— Радвам се да те видя — каза тя, преметна палтото си през облегалката на стола и седна. — Как беше в Устър?
	— Едва не ме арестуваха — заяви той.
	Карол се разсмя.
	— Типично за теб! — каза тя. — Как съумя да го постигнеш?
	— Това е дълга история, после ще ти я разкажа. Работата мина… — той протегна ръка и завъртя длан насам-натам. — Да кажем, горе-долу добре. От гледна точка на профилирането не всичко се изясни. Доста ще има да се борят с този случай. При това убиецът ще повтори, ако не го открият навреме.
	— Това звучи разочароващо. Знам колко държиш да се убедиш, че си успял да промениш нещо с работата си.
	Той сви рамене.
	— Понякога това не зависи от мен. А какво става с теб? Чух те тази сутрин по радиото. По всичко личи, че ти се е струпала доста работа.
	— Меко казано — Карол запрелиства менюто. — Всъщност не знам защо чета това, знам, че ще си поръчам пролетни рулца и пиле по тайландски.
	— Аз също — той махна с ръка на сервитьорката и двамата дадоха поръчките си. Карол добави към своята и една голяма чаша вино.
	— Как се развиват нещата? — попита Тони.
	— Също като твоите хора в Устър, явно и ние има дълго да се борим със случая. Не разполагаме практически с никакви отправни точки. Само се молим резултатите от лабораторията по съдебна медицина да съдържат нещо полезно.
	— Известно ми е, че Блейк е забранил да ползвате съветите ми. Но несъмнено никой не може да ни забрани да разговаряме в извънслужебна обстановка? Готов съм да ти помогна според силите си — каза Тони.
	Тя сведе поглед към масата и започна да си играе с пръчиците за хранене.
	— Благодаря ти — помълча, после вдигна очи и срещна погледа му. Лицето й беше напълно безизразно. — Но не мога да приема предложението ти.
	— Защо?
	— Защото не е редно. Не ти плащаме, следователно нямаме право да ползваме експертното ти мнение. Нямам желание да експлоатирам приятелството ни.
	— Именно затова в случая не може да се говори за експлоатация. Защото сме приятели. Приятелите си помагат един на друг. Приятелят е затова — за да помогне при затруднение.
	— Знам, че е така, и се надявам, че би ми помогнал, ако изпадна в някакви лични затруднения. Искам да разчитам на подкрепата ти, искам да мога да идвам да поседя при теб на чаша вино в края на деня и да казвам нещата, които бих могла да кажа само на човек, за когото знам, че държи на мен. Но не мога да споделя нещата, които представляват интерес за теб в качеството ти на профайлър.
	Донесоха виното й и тя отпи дълбока глътка.
	Несъмнено на Тони му беше приятно, че тя разчита на него като на приятел, на чието рамо може да се облегне. Но не можеше да се примири с логиката на професионалната й позиция.
	— Това са глупости. Ако считах, че можеш да ми помогнеш за съставянето на профила по онзи случай в Уест Мърсия, тутакси щях да ти разкажа всичко за него. Защото си най-добрият криминалист, с когото съм работил някога. Все ми е едно от кого ще поискам помощ. Вече успях да накарам Фиона Камерън да свърши за мен нещо във връзка с профила, а и на нея никой не й плаща — възрази той.
	— Решението е твое и на Фиона. Тони, ако Блейк е решил, че може да не ти плаща, но пак да се възползва от талантите ти благодарение на личните ни отношения, трябва да му се покаже, че греши. И докато той не схване това, аз няма да споделям с теб никакви подробности по тези случаи. Ще ти се наложи да четеш за тях във вестниците като всички останали — тя постави ръка върху неговата и каза с по-мек глас. — Съжалявам.
	— Не разбирам — каза той. — Искам да кажа, разбирам това, че не искаш да експлоатираш близостта ни, не искаш да допуснеш Блейк да получи благодарение на нея нещо срещу нищо. Но ние говорим за човешки живот, Карол. Говорим за убиец, който несъмнено ще стане сериен, ако не го спрем. Нима има съмнение, че трябва да направим всичко по силите си, за да го спрем? Нима това не е по-важно от желанието да докажеш правотата си?
	За миг му се стори, че този емоционален апел я е убедил. Тя прехапа устната си и пак започна да си играе с пръчиците. После поклати глава.
	— Тук не става дума за някакво евтино натриване на носа. Проблемът е много по-едромащабен. Аз трябва да осигуря необходимите ресурси за работа на моя екип. Въпросът не е само в това как ще се развият събитията в рамките на сегашното разследване. Ако не успеем да се преборим с тази глупост сега, много повече хора ще загинат, без виновниците да бъдат изправени пред правосъдието. Не мога вечно да работя така, сякаш съм с една вързана ръка, и Блейк трябва да бъде принуден да разбере това. Ти си прав, заложен е животът на много хора. Именно затова точно сега не мога да правя компромиси.
	Той си напомни да не се издава, че знае нещо за Тим Паркър. Замисли се как ли би реагирал, ако наистина не знаеше за нея.
	— Да разбирам ли, че работите по случая без помощта на външен експерт? Имате си работа с потенциален сериен убиец, а се връщате към стария стереотип, според който единствено ченгетата знаят как разсъждават убийците?
	Опита се да симулира неверие и раздразнение, но не беше сигурен, че е много убедителен.
	Карол извърна поглед.
	— Не, профилът ще бъде изготвен от специалист, подготвен във Висшата полицейска школа.
	Тони изпъшка.
	— Излиза, че сам съм се лишил от работа при вас, така ли? Е, кой е този човек? Дано да е някой от по-добрите.
	— Тим Паркър.
	Той отпусна глава в ръцете си. Гласът му се разнесе приглушено иззад дланите му.
	— Е, и какво е мнението ти за Тим?
	В този момент допърха сервитьорката в тясното си копринено кимоно и постави на масата между двамата поднос с пролетни рулца. Карол взе едно, отхапа малко от него и изпъшка:
	— Ох! Люто е!
	Задъвка с отворена уста, преглътна и отпи от виното си. После каза:
	— Когато бях ученичка, такива като него ги наричахме ДМН.
	— ДМН ли? — Тони също отхапа малко от рулцето, но по-предпазливо от нея.
	— Добро Момче, Но…
	— И какво по-точно би трябвало да означава това?
	— Означава, че човекът е съвсем приличен на вид, но нещо му липсва. Има някакъв недостиг на харизма, нещо не е наред в излъчването му, стила му, в личността или чувството му за хумор. Едно или повече от изредените. Общо взето, човек, който е катастрофално неподходящ за гадже. — Когато забеляза, че Тони се озадачава все повече и повече, тя допълни: — Това не означава, че съм оценявала Тим от гледна точка на това дали става за гадже или не. Имах предвид, че има представителен вид, несъмнено е интелигентен и умее да приема нарежданията на по-високопоставените, без да се унижава. Но е повече от ясно, че няма необходимите за тази работа способности.
	— За разлика от мен?
	Карол се засмя.
	— Очевидно.
	Тони поклати глава и също се разсмя.
	— Това звучи доста обезпокоително.
	— Доколкото разбирам, познаваш младия Тим? Нали не греша? Е, има ли необходимите способности или не?
	Тони се питаше как да отговори. Трябваше ли да й каже истината — че Тим е точно толкова лишен от способност за съпреживяване, колкото и някой журналист от жълтата преса? Беше му все едно как това ще се отрази на Тим, но не му се искаше да подкопава увереността на Карол и нейните хора. Затова, колкото и да бе необичайно за него, се спря на дипломатичния подход.
	— Притежава някои способности — отвърна той. Не можа да събере сили да се отклони повече от истината.
	Продължиха да се хранят мълчаливо. После Карол каза:
	— Ако не върши работа, ще съумея да преценя.
	— Разбира се, че ще съумееш. Въпросът е какво ще предприемеш в такъв случай.
	Тя се усмихна кисело.
	— Ще му го кажа. А после ще вдигна скандал на Блейк. И се надявам, че тогава вече ще ти позволи да дойдеш при нас от студа, като „размразения“ шпионин от романа на Льо Каре.
	Тони винаги бе обичал оптимизма й. Макар че през годините често бе имала основания да го отхвърли, тя продължавате да се придържа към убеждението, че има основание да се надява на благоприятен изход от всяка ситуация. Той знаеше, че трябва да е благодарен за тази нейна черта. Защо иначе би поддържала толкова време съществуващата между тях близост?
	— Ще се постарая да си осигуря термично бельо, ако ще влизам в ролята на замразен агент, очакващ ново включване в играта — каза той. — Тази работа може да отнеме доста време.
	— Ще видим — Карол довърши последното от рулцата и се облегна, попивайки устни със салфетката. — Хайде, разкажи ми сега как стана, че едва не те арестуваха.
	Тони изпълни желанието й, преувеличавайки водевилните моменти, за да я развесели.
	— Най-странното е, че след всичко това в полицията все пак обърнаха внимание на заключенията ми — завърши той.
	— Ще ми се да можех да видя лицето на брокерката в онзи момент — отбеляза Карол.
	— Пищеше като свирка на локомотив — каза той. — Не беше приятно преживяване.
	— Ами престоят ти в къщата? Това приятно преживяване ли беше или не?
	Тони вдигна очи нагоре, сякаш търсеше отговора на тавана.
	— Да — отвърна той замислено. — Да, беше приятно.
	— Какво усещане имаше там?
	— Онази къща е дом — каза той. — Място, в което се е живеело удобно и уютно. Няма и следа от показност — обстановката се състои от неща, които е искал да притежава, защото е имал нужда от тях. — Тони въздъхна. — Струва ми се, че ако го познавах, бих го харесвал.
	Погледът на Карол омекна, изпълнен със съчувствие.
	— Съжалявам.
	— Нищо не може да се направи — той нави доста спагети на вилицата и напълни устата си. Беше подходящ начин да избегне по-нататъшния разговор на тази тема.
	Карол изглеждаше притеснена. Беше престанала да яде, но направи знак на сервитьорката да й донесе още вино.
	— Открих някои неща в твое отсъствие — поде тя. Тони повдигна въпросително вежди. — Разни неща за Артър. За причините, поради които е напуснал града.
	Тони престана да дъвче. Храната в устата му като че ли се превърна в буца с неимоверно големи размери. Той се насили да преглътне.
	— И как успя да откриеш тези неща?
	„И защо си го направила?“ Защото не е могла да постъпи по друг начин. Защото тя беше най-добрият детектив от всички, които Тони бе срещал.
	— Започнах търсенето със старите телефонни указатели. Открих къде е била фабриката му. Бил е много способен човек, Тони. Развил нова технология за нанасяне на покритие върху хирургически инструменти чрез електролиза. Патентовал я, а после продал бизнеса си на някаква голяма металургична фирма от Шефийлд. Бил е наистина удивително талантлив.
	Тони се взираше в чинията си.
	— Очевидно се е представил добре и в Устър. Там също е направил фабрика, продължил да разработва нови технологии — а после да се отказва от тях и да ги продава — той съзнаваше, че в последните му думи се крие известна двузначност, съответстваща на двойствеността в собственото му отношение към Блайт.
	— Успях да разбера и защо е напуснал Халифакс — каза Карол, започна да рови в чантата си и измъкна разпечатка на статията от „Трите X“. Подаде му я мълчаливо и зачака той да я прочете.
	— Не разбирам — каза Тони. — Защо е напуснал града? В случая той е бил жертвата. Да не искаш да кажеш, че зад всичко това се крие нещо друго? Да не би да е бил заплашван или нещо подобно?
	— Не, няма нищо такова. Според Ванеса…
	— Разговаряла си за това с Ванеса? Карол, знаеш как се чувствам, когато тя бива въвлечена в живота ми — той повиши тон, привличайки вниманието на малкото хора, които обядваха на горния етаж в заведението.
	— Знам. Но нямаше кого другиго да питам, Тони — тя се пресегна през масата и хвана ръката му. — Мисля, че ти имаш нужда от отговори. Това, че си спал в леглото на Артър и си работил в дневната му, няма да ти помогне да научиш нещата, които трябва да узнаеш. Няма друг начин да се помириш със себе си и с него, освен да разбереш защо е побягнал.
	Тони беше толкова ядосан, че не смееше да отвори уста. Възможно ли бе тя дотолкова да не го разбира? Нима през всички тези години се беше заблуждавал, нима й беше приписвал качества, които просто бе искал тя да притежава? Искаше му се да крещи, да й обясни колко сериозно бе нарушила наложените от него ограничения. Знаеше, че може да я разстрои и да я накара да се откаже от него завинаги само с няколко добре подбрани изречения. И част от него искаше да направи точно това. Част от него имаше желанието да я пропъди заедно с всичките й прибързани заключения от своя живот. Без нея щеше да стигне по-нависоко и по-надалеч, щеше да се придвижва по-бързо. Тогава една ужасна мисъл си проправи път през надигналия се гняв. „Разсъждаваш точно като Ванеса“.
	— Какво има? — попита тревожно Карол. Лицето й отразяваше чувствата, които тя вероятно виждаше изписани на неговото. Вероятно страх и ужас.
	Тони си пое дълбоко дъх.
	— Съмнявам се, че мога да опиша точно това, което чувствам в момента — каза той. — Понякога се плаша, когато забележа колко неща съм наследил от Ванеса.
	Карол сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
	— Луд ли си? Не би могъл да бъдеш по-различен от майка си. Двамата се различавате един от друг като два полюса. Тя се интересува единствено от собствената си личност. Ти се грижиш за всички освен за себе си.
	Той поклати глава.
	— Аз съм неин син. И понякога това ме плаши.
	— Ти си личността, която сам си съумял да изградиш — каза Карол. — Във връзка с профилирането именно от теб съм научила, че личността на човека се оформя под въздействието на това, което се случва с него и от начина, по който човекът реагира на събитията. Не можеш да се отнасяш с такова разбиране към убийците, чиито профили съставяш, а да го отказваш на себе си. Няма да седя тук и да те слушам как се поставяш на едно равнище с Ванеса.
	Той не можеше да си затвори очите пред нейната категоричност. След като предизвика у нея такава реакция, у него вероятно имаше нещо, което си струваше да бъде защитено. Не можеше да не приеме това.
	Тони въздъхна.
	— Е, каква е версията на Ванеса за истинската история зад онова, което вече е известно? — осмели се той да побутне раната, която си бе нанесъл сам.
	Карол призова на помощ най-необичайната си дарба — ейдетичната* си памет. Тя беше в състояние да си припомня и възпроизвежда с абсолютна точност всякакви разговори и разпити. Благодарение на тази своя способност се беше озовавала на едни от най-опасните места, където може да бъде изпратен полицейски служител, затова и напоследък отношението й към нея беше нееднозначно. Но сега притвори очи и се зае да възпроизвежда пред Тони целия разговор, който бе провела с майка му. Разказът му подейства потискащо, още повече, че се потвърждаваше от казаното в писмото на Артър — че не е знаел за бременността на Ванеса. Ако Ванеса бе казала истината за това, което не я представяше в кой знае колко добра светлина, логично бе да се предположи, че казва истината и за останалото. Карол беше права. Излизаше, че не е научил каквото и да било за истинския Едмънд Артър Блайт благодарение на това, че бе седял на стола му и спал в неговото легло.
	[* От ейдетизъм (от гр. eidos, „образ“) — способността на човека да си представя по-рано възприетите неща така нагледно, като че ли ги възприема в момента. — Бел.прев.]
	— Благодаря — каза Тони, когато тя приключи. Хрумна му, че по този начин Карол беше отговорила на един въпрос, за чието съществуване тя не подозираше. Не, явно нямаше защо да изслушва записания разказ, който вероятно Артър бе съчинил за свое оправдание. Сега вече той знаеше какво се е случило. Не беше приятно, но пък това се отнасяше до по-голямата част от живота. В продължение на едно денонощие се бе заблуждавал, че произхожда от човек, който е бил почтен, добросърдечен и интелигентен. „Не, бъди честен пред себе си. Тази самозаблуда продължава вече с години. Винаги си си представял някакви въображаеми татковци, които са имали всички тези качества, че дори повече“. По някакъв начин успя да се усмихне.
	— Ще имаш ли време за кафе?
	Карол отвърна на усмивката му.
	— Разбира се — и още със следващите си думи успя да обори всичко, което Тони си беше казал току-що. — Тони… не забравяй, че Ванеса винаги се е интересувала единствено от себе си. Може разказът й да звучи така, сякаш казва истината, но не забравяй, че е опитна лъжкиня. Не е изключено истината да е много далеч от нейната версия.


	Глава 29

	Нийл прекосяваше с ленива походка жилищния комплекс в посока към автобусната спирка. Беше изправил рамене, крачеше широко, стремейки се да изглежда колкото се може по-голям, за да не бъде привлекателна мишена за агресията, която можеше да връхлети отвсякъде. Наоколо имаше прекалено много ненормалници, които ходеха толкова надрусани, че никога не би могъл да предвиди реакциите им. Някой, с когото си бяха кимали дружелюбно в продължение на седмици, можеше внезапно да налети на бой и положението да стане неудържимо.
	В заслона на автобусната спирка вече се бяха облегнали лениво две момчета от азиатски произход. Единият от тях Нийл беше срещал от време на време в училищния двор по време на междучасията. Той често поглеждаше към Нийл, но винаги отклоняваше поглед, преди очите им да се срещнат и да възникне възможност да се заговорят.
	— Къде отиваш, а? — попита сега момчето.
	Нийл съзнаваше, че би било равносилно на самоубийство да отговори: „Отивам да се срещна с един човек, който ще ме учи на руски. Представяш ли си колко гот!“. Затова и само сви рамене и отвърна:
	— В града — да се позавъртя насам-натам с приятели.
	Устните на азиатеца се извиха презрително.
	— Никога не съм те виждал с приятели. Нямаш си приятели ти, момченце.
	— Ти пък от къде знаеш? — отвърна Нийл, опитвайки се да говори така, сякаш въпросът изобщо не го вълнуваше. Пък и така си беше. Очакваха го къде-къде по-интересни неща.
	Но още преди спорът да се задълбочи, край автобусната спирка спря кола. И тримата не проявиха какъвто и да било интерес към нея. Прозорецът се смъкна и шофьорът се приведе през него.
	— Ти си Нийл, нали?
	Нийл се смръщи. Непознат човек, наистина. Добре де, непознат, но пък знаеше името му.
	— А кой се интересува? — попита той.
	— Толкова се радвам, че успях да дойда навреме. DD ме помоли да дойда тук и да те взема с колата, за да те заведа при него. Снощи се подхлъзна по стълбите и си счупи глезена, представяш ли си? Киснахме три часа в спешната травматология на „Брадфийлд Крос“. Така или иначе, очевидно нямаше как да дойде на срещата в центъра, затова ме помоли да дойда и да те взема с колата.
	Звучеше логично, но Нийл все още не беше напълно убеден.
	— А откъде разбрахте, че ще бъда на тази спирка?
	— DD знаеше с кой номер автобус ще пристигнеш, затова просто реших да огледам спирките в края на маршрута му. Разпечата ми профила ти от „Риг“ със снимката, ето, виж — и шофьорът размаха под носа му разпечатка, в чийто горен край се виждаше начупената физиономия на Нийл. — Хайде, скачай вътре, DD наистина очаква с нетърпение да види около себе си някой, с когото ще му е по-интересно, отколкото с мен.
	Трудно беше да не се подадеш на такава предразполагаща усмивка.
	Нийл отвори вратата и влезе в колата.
	— Айде, нещастници — подхвърли той през рамо вместо сбогуване. Двете момчета от азиатски произход толкова много се стараеха да изглеждат напълно незаинтересовани, че впоследствие не можаха да помогнат на полицията с почти нищо, когато се наложи да се търси описание на колата и шофьора. Но това се случи по-късно. Доста по-късно.


	Карол потърка очи. Бяха толкова уморени, толкова силно бе усещането, че има пясък под клепачите, че тя се замисли дали да не отиде на очен лекар. Последния път, когато се видя с личния си лекар и му се оплака от болки в гърба, той я уведоми с бодър тон, че е достигнала възрастта, на която някои неща полека-лека започват да се разпадат. Това й се стори доста несправедливо. Не беше осигурила на тялото си дори половината от мечтаните преживявания, а и някак не се чувстваше способна да се сбогува с всички свои изгарящи амбиции и смътни копнежи. Спомни си как на четиридесетия си рожден ден Тони беше казал нажалено, че явно никога няма да поведе като капитан „Брадфийлд Виктория“ на финален мач от висшата лига. Предполагаше, че и тя самата ще трябва да се сбогува с подобни неосъществими мечти.
	Щорите на стъклените стени на кабинета й бяха вдигнати и тя се загледа през стъклото към подчинените си. Виждаше съвсем малка част от косата на Стейси и ръката й, която от време на време прибираше кичур коса зад ухото. Беше очевидно привичен жест, кратка пауза, предназначена за размисъл в мига, когато на монитора се отваряше нова страница. Карол не знаеше върху какво точно работеше Стейси в момента, но знаеше, че по каквито и тайни пътища да се луташе тя, съществуваше реална възможност в резултат да се добере до нещо полезно.
	Облегнат назад, Кевин говореше по телефона, въртеше се на стола си и прехвърляше в пръстите си една химикалка. Биваше го да поддържа контактите им с другите отдели, да се държи с момчетата с онази дружеска непринуденост, която Карол в качеството си на жена не можеше да постигне. Той съумяваше да поддържа приятелските си отношения с колегите от други отдели, без да забравя, че си остава човек от нейния екип. Тя все се опасяваше, че ще го изгуби поради желанието му да се издигне в службата, но той като че ли беше престанал да се кандидатира за повишение. Карол се питаше дали е изгубил някогашната си амбиция или просто харесва сегашната си работа. Беше преоткрил близостта с жена си и децата си през последните две години — може би това обясняваше промяната у него. Единствено той от всички членове на екипа имаше деца. Синът му беше само с две години по-малък от Сет и Даниъл. Карол си каза, че не бива да забравя да поговори с него и да опипа почвата, да се убеди, че не приема прекалено лично смъртта на двете момчета.
	Пола беше отишла да посети отново Кейти и Джулия — движена едновременно от две желания — те да повярват, че не е забравила скръбта им и да провери дали някоя от тях не се е сетила за нещо ново. Карол се съмняваше, че някое от желанията ще се изпълни.
	Сам също беше излязъл от офиса. Когато се върна, приключил с ангажиментите си около Тим Паркър, Карол го прати да отиде в Уърксоп — града, в който се намираше централата на РигМароул. Собствениците не се зарадваха особено на това посещение в съботния ден, но Сам разполагаше с разрешение от прокуратурата. От тях се очакваше да му предадат ключовете на кралството — с други думи, кодовете, които щяха да позволят на Стейси да има официален достъп до вътрешната част от системата им и да провери дали на сървъра има нещо, което би ги насочило към убиеца. Сам от своя страна щеше да прегледа онази част от документацията им, съществуваща на хартиени носители, за да провери дали няма да намери в нея някаква следа. Получаването на разрешението от прокуратурата не беше никак лесно — защитата на личните данни напоследък се беше превърнала в нещо като тотем. Като че ли бе станало по-лесно да се добереш до нечия сметка в швейцарска банка, отколкото до някои бази данни с лична информация.
	Карол се надяваше някой от тях да се добере до следа, която да раздвижи разследването по тези убийства, при това колкото бе възможно по-скоро. Нали навсякъде се говореше, че живеем в епохата на тоталния контрол. Но този убиец сякаш съумяваше да убегне на вечно бдителния поглед от висините. Замиташе следите си навсякъде, включително и онези във виртуалното пространство. Карол изпитваше ужасния страх, че той вече се кани да прибави нова бройка в списъка на жертвите си.
	Тя отново насочи поглед към монитора на бюрото си и отвори резултатите от аутопсията. Може би Гриша щеше да им осигури някакви резултати. Беше се зачела и не забеляза появата на Тим Паркър, докато той не застана на прага на кабинета й.
	— Здравейте — поде той със съвсем неуместна бодрост и жизнерадост. — Реших да ви донеса профила и на разпечатка. Пратих ви го по електронната поща, но нали знаете, сигурното си е сигурно.
	— Бърза работа.
	„Вероятно прекалено бърза“.
	Той остави разпечатката на бюрото й.
	— Е, аз ще отида долу да пийна едно кафе. Нали ще ме повикате, когато сте готова да обсъдим заключенията?
	— Да, така ще е най-добре — отвърна Карол. Наглед профилът не надхвърляше две страници. Той надали щеше да има време дори да си изпие кафето. Тим погледна с очакване работата си, после извърна поглед към нея. Тя се усмихна.
	— Е, тръгвайте.
	Карол изчака той да напусне и външния офис, и едва тогава взе в ръце профила. Започна да чете бавно и внимателно, защото не искаше някой да я обвини, че е отхвърлила неоснователно работата на Паркър. Но и най-добросъвестните опити да бъде обективна не бяха в състояние да потиснат надигащия се у нея гняв. В този текст нямаше нищичко, до което хората от нейния екип да не могат да достигнат със собствени сили. Всички те бяха научили достатъчно за основите на профилирането от многогодишното си сътрудничество с Тони. Всеки от тях би могъл да й каже същото, което сега Тим Паркър беше облякъл в превзети фрази. Убиецът е организирана личност. Мъж, принадлежащ към бялата раса, на възраст между 25 и 40 години. Чувства се притеснен от своята хомосексуалност и неспособен да поддържа трайни връзки. Живее сам или с майка си, най-вероятно в Брадфийлд. Възможно е да има криминално досие, в което да фигурират обвинения в палеж, жестокост към животни, дребни сексуални престъпления от рода на ексхибиционизъм. Не се е задържал дълго на една и съща работа.
	Всичко това беше като преписано от учебника. Нищо от този текст не би могло да им помогне да направят дори крачка напред.
	— Господи! — възкликна Карол, взе двата листа, стана и тръгна с мрачна физиономия към вратата. Срещна погледа на Кевин, докато минаваше покрай него, и поклати глава.
	— Явно е време момчето чудо да нахлузва бронежилетката — промърмори той, загледан в гърба й.
	— Ще проведа разговора в кафенето, за да не се подам на изкушения — подхвърли Карол, без да спира.
	Откри Тим в далечен ъгъл на кафенето — беше се разположил на един диван, пиеше капучино и четеше „Гардиън“. Той вдигна очи, когато тя наближи, и усмивката му се изпари веднага щом забеляза изражението й. Карсот тръсна профила пред него и попита:
	— И това ли е всичко? Това ли е крайният резултат от вашето скъпо обучение в полицейската школа?
	Тим я изгледа така слисано, сякаш му беше ударила шамар.
	— Какво искате да кажете?
	— Искам да кажа, че текстът е елементарен и повърхностен. Изглежда така, сякаш е преписан от онази част на учебника по криминология, която е посветена на убийствата със сексуални мотиви. Въз основа на този профил аз изобщо не мога да добия представа за конкретния извършител. Нямам представа какво цели да постигне той с тези престъпления…
	— Ами сексуално удовлетворение, очевидно — заяви Тим с раздразнение. Беше се зачервил и тя първоначално го бе отдала на притеснение, но очевидно причината беше гняв. — Нали затова се извършват подобни убийства.
	— Да не би да предполагате, че аз не знам това? Имам нужда от данни, свързани с конкретния случай. Защо е избран този начин, а не някой друг? Какво значение има този избор за убиеца? Защо смъртта на жертвите е бърза, а после се извършва такова жестоко обезобразяване на гениталиите? С какво точно си имаме работа? — поставила ръце на хълбоците си, тя стоеше права пред него. Съзнаваше, че се държи като кавгаджийка, но не я беше грижа. По нейни представи провинението му беше едно от най-непростимите — пилеене на време и средства в хода на разследване на убийство.
	— Невъзможно е да се гради теория въз основа на толкова малко данни — заяви той надуто. — Технически погледнато, все още не можем да го определим като сериен убиец. Според дефиницията на Реслър той трябва да отговаря на формулата „три плюс едно“.
	— Смятате, че това не ми е известно? Когато започнах да разследвам убийства, вие още сте ходили на училище. Години наред съм работила с един от най-добрите криминални профайлъри. Отдавна съм изучила основните принципи на тази работа. Аз самата бих могла да напиша това тук. Това е най-немарливата работа, с която съм се сблъсквала от години насам.
	Тим се изправи.
	— Никой не би могъл да направи нещо по-добро с малкото сведения, които ми дадохте. Ако вашите детективи бяха събрали малко повече улики, би било по-лесно да се състави показателен профил.
	— И вие се осмелявате да вините хората ми? Мога да ви кажа, че с това, което ми представихте, никога не бихте заслужили място сред тях. По какво личи, че сте успели да вникнете в душата на извършителя? Тук няма нищо, което ние вече да не знаем. Защо е подбрал тъкмо тези жертви? Не сте обърнали внимание на това дали жертвите се числят към високорискова или нискорискова група. На начина, по който убиецът се добира до жертвите, на мястото, където ги убива. Нищо подобно не се споменава тук.
	— Вие искате от мен да правя предположения, които не се основават на факти. Това не е целта на нашата работа.
	— Не, искам от вас да успеете да изградите нещо от данните, които са ви били дадени. И ако това е най-доброто, на което сте способен, просто нямате право да се представяте за профайлър. А за мен сте напълно безполезен.
	По лицето на Тим се изписа упорство.
	— Грешите — заяви той, — Оценките за моята работа са едни от най-високите в курса. Разбирам си от работата.
	— Не, сержант Паркър, изобщо не си разбирате от работата. Учебната зала не е работната стая на екип, разследващ престъпление. А сега вземете това и се хванете на работа. Не ми трябват още повърхностни опити за квалифициране на престъпника. Мислете. Опитайте се да се вживеете в неговия начин на разсъждение. Влезте под кожата му. А после елате и ми съобщете нещо полезно. Давам ви срок до утре сутринта. След това ще отида да съобщя на шефа си, че представлявате пълна загуба на време и средства.
	Тя не изчака отговора му. Не беше заслужил правото си на отговор.
	Струваше й се, че Тони никога не й беше липсвал повече.


	Екипът на РигМароул се постара да помрачи изцяло следобеда за Сам. Наложи се накрая той да избухне, за да ги накара да се държат прилично. Не можеше да разбере как е възможно някой да поставя бизнеса си над живота на невинни деца и да се колебае дори секунда да отвори ли файловете си или не. Едва след като той подчерта пред тях, че по характеристики жертвите се числят към основния им източник на доходи, и че този източник може бързо да пресъхне в момента, когато медиите разберат за нежеланието на РигМароул да дадат необходимата за разследването информация, те разбраха, че работата е сериозна и се съгласиха да дадат на Стейси кодовете за достъп, а на самия него да предадат папките с досиета. Оказа се, че съдържанието на въпросните досиета е много оскъдно, и че преглеждането им е чиста загуба на време. А това го вбесяваше още повече поради съзнанието, че скоро щеше да бъде готов да се изправи лице в лице с Найджъл Барнс.
	Досадното шофиране по обратния път от Уърксоп осигури на Сам достатъчно време да обмисли тактиката си и по отношение на Карол, и на Барнс. Трябваше да спечели шефката на своя страна. Ако Сам успееше да се пребори с този случай, това със сигурност не би останало незабелязано в горните ешелони на брадфийлдската полиция — но то бе в интерес и на самата Карол, и на ръководения от нея екип. Поради това той смяташе, че има доста добри шансове да я убеди да даде съгласието си за арестуването на Барнс във връзка с убийствата.
	Жалко наистина, че не можеше да се аргументира с мнението на Тони. Но той знаеше отлично какво би последвало, ако Карол разбереше, че се е свързал с Тони тайно от нея. Последния път, когато човек от екипа беше работил с него зад гърба й, тя беше побесняла. И при това провинилата се беше любимката й Пола. Сам трябваше да успее по някакъв начин да я убеди, че разполагат с достатъчно силни улики, за да рискуват с ареста.
	Когато се отклони от магистралата, той погледна към часовника на арматурното табло. Ако имаше късмет, щеше да стигне в Брадфийлд към осем часа. Карол сигурно щеше да бъде още в офиса си. Къде другаде да ходи в съботната вечер, при положение, че в момента ръководи разследването на две убийства? И без това нямаше личен живот.


	Глава 30

	Диктофонът на кухненската маса беше първото, което привлече погледа на Тони, когато слезе долу да закуси.
	— Още не — каза той на глас, докато зареждаше кафемашината. Имаше нужда от време, за да си изясни заключенията от онова, което Карол му беше разказала предния ден. Искаше да разбере какво означава за него разказът на Ванеса, преди да изслуша Артър и да прецени убедителността на двете версии — ако предположим, че между двете имаше някакви съществени различия.
	Но Карол, която по принцип имаше верен инстинкт за тези неща, му беше напомнила, че няма основание да вярва на Ванеса. Жена, която се беше опитала да отнеме с измама наследството на единственото си дете, надали би имала скрупули, ако решеше да лъже за минали събития.
	И все пак…
	За да стои надалеч от изкушението, той включи лаптопа и влезе в сайта на вестник „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Телеграф“. Може и да не беше „Гардиън“, но беше един от добрите местни вестници. И, разбира се, вероятно в него убийствата, по които работеше Карол, щяха да бъдат най-обширно отразени.
	Оказа се, че убийствата са тема на водещата статия на първа страница. Тони кликна на линка и прочете материала. Имаше доста пълнеж, но откъм конкретни данни разказът беше доста беден. Две четиринайсетгодишни момчета, между които не съществуваше каквато и да било връзка, бяха изчезнали по необясним начин — сякаш се бяха изпарили. Обезобразените им трупове били открити впоследствие на усамотени места извън града. Полицията беше на мнение, че може да са били примамени на среща с убиеца посредством контакти в социалните мрежи.
	Невъзможно бе той да не се замисли за случая с Дженифър Мейдмънт. Но убийството бе извършено на сто мили разстояние от Брадфийлд, при това жертвата не беше от същия пол. Тони завъртя глава в израз на категорично отрицание.
	— Преувеличаваш — каза той. — Иска ти се да откриеш връзка, за да имаш основание да работиш по случаите на Карол. Я се стегни!
	Той отвори снимките на двете момчета — първо снимката на Даниъл, после на Сет. Започна да гледа ту едната, ту другата, питайки се дали не си внушава нещо. Взе лаптопа и отиде в кабинета си, свърза го с принтера и разпечата двете снимки — в черно-бял вариант, така щеше да му бъде по-лесно да направи сравнението. След като поразмисли, въпреки мърморенето на критичния вътрешен глас, разпечата и една снимка на Дженифър.
	Отнесе трите снимки обратно в кухнята и ги подреди на масата. Наля си кафе и започна да се взира в тях, смръщил вежди. Не, не си внушаваше. Съществуваше подчертана прилика между трите деца. Една обезпокоителна мисъл започваше да си проправя път към повърхността на съзнанието му, и той вече не можеше да я пренебрегва. Известно бе, че серийните убийци често се придържат към един определен физически тип при избора на жертвите си. Ако се предположеше, че за този убиец от значение е не полът, а физическият тип, може би хрумването на Тони да свърже убийството на Дженифър с убийствата на двете момчета не беше чак толкова налудничаво.
	Имаше нужда от още сведения. А Карол със сигурност нямаше да му ги даде. Не и след като му изнесе онази лекция в смисъл, че отказва да експлоатира способностите му.
	Но имаше друг човек, към когото можеше да се обърне за информация. Тони взе телефона и набра един номер. На третото иззвъняване някой отсреща вдигна слушалката и попита предпазливо:
	— Тони? Ти ли си?
	— Аз съм, Пола — после той си припомни как е прието да се държат един с друг хора, свързани от взаимна симпатия, и попита: — Как се чувстваш?
	— Разследваме две убийства едновременно, Тони, Как мислиш, че се чувствам?
	— Ясно. Слушай, Пола, искам да те помоля за нещо.
	— Ако молбата ти е свързана с разследваните случаи, отговорът е „не“. Последния път, когато поиска от мен помощ, шефката щеше да ме разкъса, задето съм действала зад гърба й.
	— Но ние бяхме прави — настоя той. — Кой знае още колко хора биха загинали, ако ти не беше направила това, за което те помолих? А те помолих да го направиш, защото аз самият нямах възможност.
	„При това все още си ми длъжница, задето те спасих от отчаянието, в което беше затънала“.
	— И така да е, нали сега си добре? Кракът ти не е в шина. Можеш сам да си вършиш работата.
	— Непреклонна жена си ти, Пола — каза Тони. Възхищението в тона му беше искрено.
	— Налага ми се, след като общувам с хора като теб.
	— Слушай, аз не искам да свършиш някаква работа вместо мен. Моля те само да ми отговориш на един въпрос, това е всичко. На един простичък въпрос. Нима не искаш да направиш това за мен? След всичко, което сме преживели заедно?
	Отсреща се чу нещо, което би могло да бъде смях или отвратено изсумтяване.
	— Господи, Тони, ама ти май никога не се предаваш!
	— Не, не се предавам. Същото важи и за теб, така че би могла да се отнесеш с разбиране.
	Настъпи дълго мълчание, после се чу как Пола въздъхна.
	— Да чуя въпроса. Имай предвид, че не обещавам нищо.
	— Става дума за двете жертви на убийствата, с които се занимавате. Във вестника пише, че телата им били обезобразени. Напълно кастрирани ли бяха? Имам предвид, и пенисът, и тестисите ли бяха премахнати?
	Пола въздъхна отново.
	— Обещай, че няма да кажеш на никого.
	— Обещавам.
	— Да, бяха изцяло кастрирани. Трябва да тръгвам, Тони. Този разговор между нас никога не е бил провеждан.
	Но той вече не я чуваше. Мислите му вече препускаха и той се питаше как да обясни на Карол, че двата трупа от нейното разследване не бяха първите жертви на този убиец.


	Кевин погледна към Пола, която стоеше пред бюрото му.
	— Тони? Да не би да имаш предвид нашия Тони?
	Говореше тихо, за което тя му беше благодарна.
	— Единственият и неповторим Тони — отвърна тя. — Очевидно шефката отказва да го държи в течение.
	— А на него това не му харесва, така ли?
	Пола хвърли бърз поглед към Карол, която си седеше в кабинета, погълната от някакъв телефонен разговор.
	— Определено. Не казвай на никого, че към говорила с него, обещаваш ли?
	Кевин се засмя.
	— Аз не се казвам Сам. Тайната ти е на сигурно място при мен.
	Преди някой от тях да успее да каже още нещо, телефонът му иззвъня.
	— Криминална полиция, сержант Матюс — каза той.
	— Обажда се сержант Джед Търнър от криминалния отдел на южната регионална полиция. — Името беше непознато, човекът говореше със силен шотландски акцент.
	— С какво мога да ви бъда полезен, Джед?
	— Нали вашият екип се занимава с убитите тийнейджъри? Морисън и Вайнър?
	Тонът му беше небрежен и безразличен, което не се понрави на Кевин.
	— Да — отвърна той.
	— А всичко започна с това, че бяха обявени за изчезнали, нали?
	— Така е. Да не би да имате някакви новини за нас?
	— Честно ви говоря, с голяма радост бих прехвърлил работата на вас — смехът от другата страна на линията прозвуча като излайване.
	— Нямах точно това предвид.
	— Разбирам, приятел, и не си правя никакви илюзии по въпроса. Работата е там, че май имаме ново постъпление за вашата бодра група.
	— Труп ли сте открили?
	— Все още не. Но при нас обявиха за издирване четиринайсетгодишно момче на име Нийл Куонтик. Майка му ни вади душите от сутринта. Минало е известно време, докато тиквениците от приемната съобразят, че по характеристики случаят може да се вписва във вашето разследване. Прехвърлиха го при нас едва преди половин час. Е, проявявате ли интерес или не?
	Кевин се поизправи на стола си и взе една химикалка.
	— Какви са подробностите?
	— Хлапето е от квартала с общинските жилища. Живее с майка си в комплекса „Брусхил“. Тя казва, че синът й тръгнал към центъра вчера следобед. Не й е казал нито къде отива, нито с кого смята да се срещне. Така и не се прибрал. Опитала се да го търси по мобилния телефон, но той бил изключен. Типичен случай на немарлива майка, няма никаква представа нито какви са приятелите на сина й, нито с какво се занимава той, когато не си е у дома. И ето ни сега в тази неделна утрин, от хлапето все още няма и следа. Искате ли да се заемете със случая?
	„Искаме вероятно повече, отколкото вие искате да се отървете от него“.
	— Трябва да видим с какъв материал разполагате. Звучи така, като че ли е по нашата част. Трябва да прегледам данните и да ги представя на шефа, нали знаете как е.
	— Ясно, приятел. Така да бъде, пращам веднага материалите — тоест съобщението, че е обявен за издирване с описанието и една снимка. Ще ме уведомите, щом вземете решение, нали?
	Кевин затвори телефона с мрачно изражение. Пола срещна погледа му и повдигна въпросително вежди. В отговор Кевин насочи палеца на едната си ръка към пода.
	— По всичко личи, че е изчезнало още едно дете — каза той потиснато. Мислеше за сина си и изпитваше желание да подкара колата към къщи, да затвори момчето у дома и да не го пуска навън, докато всичко това не приключи.
	— О, не! — изпъшка Пола. — Горките му родители!
	Кевин предпочиташе да не мисли по въпроса.
	— Трябва да поговоря с шефката.


	Когато работиш в екип за разследване на убийства, усещането за „дежа вю“ никога не е свързано с нещо приятно. За Карол то подчертаваше предчувствието за провал. Не бяха заловили убиеца — въпреки усилията на блестящия й екип, съставен от най-добрите специалисти. Убиецът беше още на свобода, беше се добрал до нова жертва и кой знае още колко щяха да последват? В непълен състав, под напрежение и с ясното съзнание какъв е залогът в настоящия случай, екипът за разследване на особено тежки престъпления никога не се беше изправял пред по-сериозно предизвикателство.
	Карол огледа подчинените си, съзнавайки дълбоко в себе си, че вече са закъснели и няма да спасят Нийл Куонтик. Ако Гриша бе преценил правилно часът на настъпване на смъртта — а нямаше причини той да е сгрешил — убиецът убиваше жертвите си почти незабавно. Не рискуваше да ги държи в плен, докато задоволи желанията си. Карол си каза, че това само по себе си беше необичайно. Обикновено такива убийци се стремят да получат максимално удовлетворение от злодеянието си. Това беше едно от нещата, които трябваше да направят впечатление на Тим Паркър. Той току-що беше представил втория си опит за профил, който не беше по-успешен от първия, в смисъл, че не съдържаше никакви стойностни заключения и нищо, което би помогнало на разследването. Тя не бе имала възможност да разговаря с него, а той се навърташе в дъното на помещението като малко дете, което очаква похвала от родителите си. Едно беше сигурно — нямаше да дочака похвала от нея.
	— Така — поде тя, опитвайки се да прикрие умората си. — Вероятно вече всички знаете, че е постъпило ново съобщение за изчезнал тийнейджър. Не е изключено майката да е изпаднала в неоснователна паника. Доколкото разбирам, снощи са постъпили три-четири подобни съобщения, но после се оказвало, че е ставало дума за фалшива тревога. Данните по последното обаждане като че ли налагат да го приемем по-сериозно, така че на първо време приемаме, че става дума за трети случай от серия.
	Думите й бяха посрещнати с приглушени изрази на съгласие.
	— Разпитите на свидетелите и търсенето се водят от полицията на южната градска част. Кевин, искам ти да поддържаш връзка с тях. Пола, тръгваш с Кевин. Ако има основания предположението ни да се потвърди, държа да започнете незабавно с повторни разпити на свидетелите. Не искам нещо да бъде пропуснато само защото служителите, водили първоначалните разпити, не разполагат с вашата подготовка. Сам, засега се налага да отложим въпроса с Найджъл Барнс — ти се заемаш с майката. Уведомяваш ни незабавно за всичко, което успееш да научиш от нея, но се постарай колегите от южната градска част да получат копия от същите сведения. Освен това — Стейси, съжалявам, знам, че си затрупана със задачи, но трябва да отидеш със Сам, за да видиш дали не може да се открие нещо в компютъра на Нийл.
	— Няма проблем — отвърна Стейси. — Повечето от търсенията ми вървят на автопилот. Ако се появи резултат, ще изчака, докато се върна.
	— Жалко, че и жените не могат да бъдат програмирани по същия начин — отбеляза Сам.
	— Шегата ти е неуместна — каза Пола.
	— А кой казва, че се шегува? — попита Кевин. — Е, хайде, аз тръгвам — и той навлече якето си и взе ключовете си от бюрото.
	— Той вече е мъртъв, нали? — попита Пола, обръщайки се към своето бюро, за да направи същото.
	Откъм вратата се разнесе гласа на новодошъл участник в разговора.
	— Това е почти сигурно — каза Тони. — Въпреки това трябва да действате така, като че ли момчето, което търсите, е още живо.
	Карол изви очи към тавана.
	— Доктор Хил — изпъшка тя. — Както винаги, точно навреме.
	Той пристъпи в стаята. Карол не помнеше да го е виждала така елегантно облечен и толкова спретнат — сякаш се опитваше да направи добро впечатление, нещо, което преди изобщо не би му минало през ума.
	— Между другото си напълно права — каза той и кимна, минавайки покрай Тим Паркър. — Тим, нещата са доста по-различни, когато става дума за действителен случай, нали?
	Кевин го потупа по рамото, когато се разминаха. Останалите последваха примера му — всеки докосваше Тони, сякаш той беше някакъв талисман. Дори Стейси докосна ръкава му с пръсти.
	— Добре дошъл отново сред нас, доктор Хил — каза тя с обичайната си въздържаност.
	— Да не прибързваме, Стейси — отвърна Тони, продължи нататък и влезе в кабинета на Карол, изправяйки я пред избора да го последва или да го остави да седи там. При това тя знаеше отлично, че той няма да уважи неприкосновеността на служебната информация. Оставеше ли го сам, незабавно щеше да нападне данните по случая. Така че Карол го последва и хлопна вратата зад себе си.
	— Какво търсиш тук? — попита тя, застанала с гръб към вратата, така че Тим Паркър да не вижда изражението й, скръстила ръце на гърдите си.
	— Дойдох да помогна — отвърна Тони. — И преди да почнеш да повтаряш същото, което каза вчера, моля да ме изслушаш.
	Карол прокара пръсти през косата си и се отдалечи от вратата. Смъкна щорите, после отиде при бюрото си.
	— Надявам се основанията ти за всичко това да са сериозни, Тони. Не знам каква част от разговора ни си успял да подслушаш, но е изчезнало още едно момче и аз би трябвало да се съсредоточа върху усилията на хората ми да го открият и върнат у дома.
	Тони въздъхна.
	— Това е похвално желание, Карол. Но ние и двамата знаем, че няма защо да бързаш толкова. Момчето вече е мъртво.
	Карол почувства как желанието й да спори се изпарява. Понякога Тони я вбесяваше със способността си да облича в думи това, което другият само чувстваше, така че спорът ставаше безсмислен. А точно сега тя не искаше да престава да спори. Искаше да продължи да му се сърди, задето не се беше вслушал в това, което тя му беше казала вчера.
	— Защо си тук?
	— Ами в известен смисъл имам това право. Поради факта, че вече работя за полицейското подразделение, което се занимава с първата жертва на този убиец.
	— Какво? — Карол все още не беше в състояние да схване смисъла на думите му.
	— Даниъл Морисън не е първата жертва.
	Всеки криминалист на ръководна служба храни един страх в сърцето си. Тъй като няма постоянен обмен на цялата постъпваща информация в различните полицейски подразделения из Обединеното кралство, всяко убийство, което не можеше да бъде определено като „битово“, криеше възможността да не е първа проява на убиеца. Преди няколко години двайсетина регионални полицейски централи направиха съпоставки между документациите си по неразрешени убийства от изминалото десетилетие. Работейки с Тони и други профайлъри, криминалистите сравняваха досиетата, за да проверят дали няма да открият свързващи ги следи. В резултат на това бяха стигнали до извода, че на територията на Обединеното кралство действат поне трима серийни убийци. Трима убийци, за чието съществуване дотогава никой не беше подозирал. Резултатът ужаси всички криминалисти, занимаващи се с убийства. Тогава Тони бе казал на Карол: „По принцип първото убийство е най-информативно за нас, защото тогава убиецът още изпробва похвата си, за да разбере какво точно иска. Следващия път вече е рафинирал метода си и действа по-умело“.
	А сега идваше да й каже, че тя не разполага дори с предимството да работи върху първото убийство. Искаше й се да му възрази, а можеше и да успее, но първо имаше нужда от отговорите на няколко въпроса.
	— Кое е първото убийство? Къде се е случило? Кога си работил по него?
	— Работя по него в момента, Карол. Става дума за убийството на Дженифър Мейдмънт.
	Първоначално Карол само го гледаше безмълвно, удивена и невярваща.
	— Не ти вярвам — каза тя накрая. — Наистина ли толкова отчаяно държиш да работиш по тези случаи? Заради Тим Паркър ли е всичко това? Никога не съм предполагала, че си от хората, които имат нужда от постоянно признание за професионалните си умения.
	Тони покри лицето си с ръце и потри очи.
	— Опасявах се, че ще реагираш така — каза той, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам няколко сгънати листа. — Това няма никаква връзка с мен. Ако продължаваш да държиш да не работя с вас, така да бъде. Мога да живея с тази мисъл, повярвай ми. Но е много важно да изслушаш това, което имам да кажа. Моля те.
	Карол се разкъсваше между уважението и привързаността си към него и раздразнението поради начина, по който той се натрапваше в нейното разследване. Каквото и да кажеше, тя бе убедена, че причината е присъствието на Тим Паркър. Господи, колко й се искаше да пийне нещо!
	— Добре — отвърна тя рязко. — Слушам.
	Той разгъна листовете и постави пред нея трите снимки, които бе разпечатал сутринта.
	— Нека на първо време забравим въпроса за пола на жертвите. Защото в този случай той не играе никаква роля. Засега не мога да преценя защо е така, но това е истината. Само погледни лицата на тримата. Между тях съществува подчертана прилика. Той има предпочитания към определен физически тип. Не си ли съгласна?
	Тя не можеше да отрече това, което виждаше с очите си.
	— Съгласна съм, приличат си донякъде. По тази точка присъствието на Дженифър в групата може да се обясни със съвпадение.
	— Прието, но все пак не бива да забравяш, че предпочитанието към определен физически тип е характерно за серийните убийци. Помниш ли Джако Ванс?
	Карол потръпна. Като че ли беше възможно да забрави.
	— Той избираше момичета, които приличаха на някогашната му приятелка.
	— Точно така. Убийци с подобни фиксации са склонни да подминават някои удобни за тях жертви, защото не отговарят на желания тип. Затова пък отделят време и полагат старания да се доберат до онези, които наистина ги привличат. А сега ти припомням, че аз не знам за твоите случаи нищо повече от хората, които са чели вестници и слушали новините по радиото. Така ли е?
	— Освен ако пак не си се свързвал зад гърба ми с колеги от екипа, както направи с Пола, когато разследвахме убийството на Роби Бишоп — отвърна тя сухо.
	— Не съм разпитвал твоите детективи, Карол. Но сега ще ти кажа някои неща за твоите две убийства, които знам само защото те са извършени от същото лице, което е убило и Дженифър Мейдмънт. Познавам това поведение, Карол. Този човек има обособен почерк, чиито отлики аз мога да различа. — Той започна да изрежда на пръсти. — Първо: всички жертви са изчезнали без обяснение в късния следобед. Не са споделили нищо с никого — нито с приятели, нита с близки, нито с гаджета. Второ: имали са контакти в РигМароул с неизвестно лице извън кръга на своите познати. Това лице им е предлагало нещо, което те явно не са можели да получат от друг. Най-вероятно човекът е ползвал инициали, състоящи се от еднакви букви — BB, CC, DD и така нататък. Последното е само предположение, но и то може да има някакво значение, до което все още не съм в състояние да се добера. Трето: причината за смъртта във всички случаи е задушаване с помощта на плътен найлонов чувал, залепен здраво за шиите на жертвите. Четвърто: не са регистрирани никакви признаци те да са се съпротивлявали, което говори, че най-вероятно са били упоени. Най-вероятно с гама-хидроксибутират, макар че в твоите случаи това би било по-трудно за установяване, защото е изминало повече време до откриването на телата. Били са мъртви от доста време, когато сте ги открили, нали? Не са били убити току-що — поради петата обща черта: убивал ги е много скоро след като е успявал да ги отвлече. Как се справям до тук?
	Карол се надяваше, че е успяла да прикрие удивлението си. Откъде можеше Тони да знае тези неща?
	— Продължавай — каза тя спокойно.
	— Шесто: телата са били изхвърлени извън града, в местности, които не се наблюдават от каквито и да било контролни камери. Не е правен сериозен опит да бъдат скрити телата. Седмо: телата са обезобразени след настъпването на смъртта. Осмо: били са кастрирани. Девето: няма никакви следи от сексуално насилие. О, има и десето: като че ли няма свидетели те да са били отвлечени насилствено, както са си вървели по улицата, така че най-вероятно срещата с убиеца е била съвсем приятелска, отсъствала е всякаква принуда. И така, Карол — ясно ли ти е за какво говоря? Броят на приликите е прекалено голям, за да могат да бъдат отдадени на съвпадение. Така ли е?
	Той срещна спокойно погледа й.
	— От къде си разбрал всичко това? — попита тя.
	— Знам го, защото същото се е случило с Дженифър Мейдмънт. Само че в нейния случай е изрязана вагината — отбележи, моля те, че става дума само за вагината без клитора. Затова твърдя, че полът в случая е без значение. Тези убийства нямат сексуален мотив.
	Карол почувства, че губи почва под краката си. Всичко, което й беше известно за серийните убийства, подсказваше, че убиецът е имал сексуални подбуди за действията си. Тъкмо той я беше научил да предполага това. Дори в момента да не можеше да разбере каква е причината убиецът да търси сексуална наслада по този начин, причина сигурно съществуваше.
	— Как можеш да твърдиш подобно нещо? Става дума за обезобразяване на гениталната област — това би трябвало във всички случаи да има някакъв сексуален подтекст.
	Тони се почеса по главата.
	— Ти би била права в деветдесет и девет от сто случая. Но ми се струва, че сега си имаме работа със стотния, извънредния, който разбива на пух и прах принципите на профилирането, защото не се води по закона за вероятностите. — Той скочи на крака и закрачи из стаята. — Казвам всичко това по три причини, Карол. Той не отделя много време, за да бъде насаме с жертвите…
	— Забелязах това — каза тя. — И на мен ми се стори необяснимо. Защо му е било да полага такива усилия да ги примами, след като ги убива практически още при залавянето?
	— Именно! — възкликна той разгорещено, обърна се рязко и удари с длан по бюрото й. — Какво удоволствие би могъл да изпита от това? Втората причина е отсъствието на всякакви доказателства за сексуално насилие — нито следа от сперма или пък от анални травми. Предполагам, че при Сет и Даниъл положението е същото?
	Карол кимна.
	— Няма нищо подобно — каза тя и в същия момент осъзна, че той я е подвел да го каже с аргументите си, въпреки намеренията й да не издава нищо. Защото в казаното от него имаше някаква ужасна логика. — Ти спомена три причини.
	— Убиецът иска да каже „Това е краят. Ти не си просто мъртъв, с теб се слага край на всички такива като теб.“ На когото и да са му напомняли те, убиецът иска да заличи този човек от лицето на земята.
	Думите му я накараха да потръпне.
	— Звучи страшно — каза тя. — Такава безчувственост!
	— Така е. Но подобна позиция обяснява всичко по начин, който нито едно друго обяснение не предлага.
	Въпреки всичко Карол изпита приятно вълнение. Това бяха моментите, които придаваха смисъл на работата й. Прекрасните мигове, когато всички зъбци на ключа попадаха в точните жлебове на секретната ключалка и вратата към разбирането се отваряше. Как да не обичаш усещането, когато внезапно непроницаемото става достъпно? Тя му се усмихна, благодарна за прозорливостта и търпеливото упорство, които бяха негов принос в работата им. После каза:
	— Съжалявам, дължа ти извинение. Знам, че никога не си бил дребнав и мнителен, не знам откъде ми хрумна, че Тим Паркър би предизвикал у теб подобна реакция.
	Тони отвърна на усмивката й.
	— Тим Паркър остава в историята. Каквото и да каже Блейк, това вече е мой случай. Устър има предимството на първо престъпление — той извади от джоба на сакото си картичката на Стюарт Патърсън. — Това е човекът, с когото трябва да поговориш.
	Карол взе картичката.
	— Първо ще се наложи да поговоря с някой друг — усмивката й стана заплашителна. — И можеш да ми вярваш, че този разговор ще ми достави удоволствие.


	Глава 31

	В затворените среди на хората, които се занимаваха с незаконно събиране на яйца от редки видове птици, Дерек Бартън се ползваше с репутацията на човек, който винаги доставя обещаното. Тази репутация му позволяваше да изисква максимално заплащане, защото гарантираше на клиентите си качествена стока. Тази неделя той очакваше добри находки. От доста време се навърташе около едно гнездо в резервата и избра неделята като подходящ момент за своя удар. Яйцата от сокол-скитник бяха много търсени и се продаваха на добра цена. Винаги беше трудно да се добереш до гнездата им, но пък си струваше труда.
	Бартън подреди старателно раницата си. Клинове, които щеше да забива в стъблото на високия бор, за да се катери по него. Гумен чук, за да бъде звукът от ударите по-приглушен. Шлем и защитни очила, за да се пази от самите птици. И пластмасови кутии, пълни с памук, в които щеше да прибира трофеите.
	Той не бързаше да напусне Манчестър — придвижваше се внимателно по странични улици, опитвайки се да разбере дали не го следват. Откакто преди две години го спипаха, винаги проявяваше особена предпазливост, когато тръгваше на лов. Онзи път го беше проследил един служител на Кралското дружество за защита на птиците и го спипа на местопрестъплението, с две яйца от червена каня. Достатъчно неприятно бе, че се наложи да плати висока глоба, но по-неприятно бе, че вече имаше криминално досие — и то само защото правеше нещо, с което хората се занимаваха от стотици години. От къде според тях бяха дошли всички тези птичи яйца в природонаучните музеи — нали не бяха пластмасови копия? Бяха си истински яйца, събирани от пристрастени на тази тема хора като него.
	Щом се убеди, че не го следят, той излезе на шосето, което се виеше покрай язовира Стоунгейт. Както обикновено, наоколо не се виждаха никакви други превозни средства. Откакто откриха новото шосе, минаващо през долината, никой не идваше насам, освен ако нямаше намерение да се разходи из горите на резервата. А като се имаше предвид, че наоколо имаше туристически маршрути, предлагащи прекрасни гледки, почти никой не би предпочел да върви през гъстата борова гора, където нямаше нищо особено интересно от гледна точка и на флора, и на фауна. Бартън беше почти сигурен, че в гората няма да има друг човек, освен него.
	Денят беше прекрасен и напълно подходящ за целта му, слънчевите лъчи играеха по повърхността на езерото и хвърляха отблясъци като огледален глобус в дискотека. Вятър почти нямаше, което си беше голямо облекчение за човек, който се канеше да се покатери до върха на много висок бор. Бартън намали скоростта, докато вземаше последния завой, за да се убеди, че след него не се движи никой. Сигурен, че се намира в безопасност, той отби от пътя и спря на няколкостотин ярда от началото на горския път. Постара се да разположи колата така, че растителността край шосето да прикрива регистрационния номер. Това не би попречило на човек със сериозни намерения да провери колата, но го пазеше от погледите на случайни минувачи. После взе раницата и тръгна забързано.
	Когато стигна до началото на горския път, Бартън отново погледна през рамо, за да види дали някой не върви зад него. Но това, че не гледаше къде стъпва, се оказа грешка. Той се препъна, залитна и приклекна, за да не падне. После се изправи и погледна надолу, за да разбере в какво се беше спънал.
	Дерек Бартън се гордееше с психическата си устойчивост. Но онова, което видя, далеч надхвърляше всякакви граници на поносимост. Той изкрещя и залитна назад. Ужасната картина се запечата сякаш с нажежено желязо в мозъка му и той продължаваше да я вижда дори когато закри очите си с ръце.
	Той се извърна рязко и хукна към колата си. Гумите изпищяха, докато правеше обратния завой. Беше изминал около пет мили по шосето, когато осъзна, че не може просто да се опита да забрави това, което беше видял. Спря на първата отбивка, отпусна глава на волана и остана за кратко така. Задъхваше се, ръцете му трепереха. Не смееше да ползва мобилния си телефон, защото беше убеден, че полицията може да го проследи. И тогава вече биха могли да го обвинят за… за това. Той потръпна. Онази картина отново се изправи пред очите му. Едва успя да излезе от колата, за да повърне навън, впръсквайки обувките и панталоните със съдържанието на стомаха си.
	— Ела на себе си, да ти се не види! — заповяда си той с треперещ глас. Трябваше да намери телефонна кабина, при това възможно най-далеч от мястото, където живееше. Той си избърса устата и отново се отпусна тежко на седалката в колата. Телефонна кабина и после нещо силно за пиене.
	Този път Дерек Бартън изобщо не го беше грижа, че няма да оправдае очакванията на клиента.


	С голям труд Тони успя да убеди Карол да остави разговора с Тим Паркър на него. Той излезе от кабинета й и тръгна през външния офис към мястото, където седеше Тим с мрачно заинатено изражение. Веднага щом Тони наближи, Тим заговори тихо, но с ожесточение:
	— Нямате право да нахлувате тук. Случаят е мой. Вие нямате никакви правомощия да се намесвате. Не сте служител на полицията, не сте и официален консултант. Нямате право дори да влизате в това помещение.
	— Приключихте ли? — попита Тони със смесица от снизхождение и съчувствие в гласа. Придърпа един стол и постави демонстративно съставения от Тим профил на бюрото между двамата.
	Тим сграбчи текста.
	— Как смеете… Това са поверителни сведения. Показването им на човек, който не е пълноправен член на разследващия екип е нарушение на правилника на полицията. Вие не сте член на екипа. Ще подам рапорт по въпроса и тогава и вие, и главен инспектор Джордан ще се насадите на пачи яйца.
	Усмивката на Тони беше изпълнена със съчувствие. Той поклати скръбно глава и каза меко:
	— Тим, Тим, Тим. Все още нищо не разбираш, нали? Тук има само един човек, застрашен да се насади на пачи яйца, и това си ти. — Той се приведе напред и потупа Тим по ръката. — Разбирам какви тревоги буди у теб работата по първия ти случай, съзнанието, че ако ти и екипът не се ориентирате правилно, ще загинат още хора. Затова играеш на сигурно. Придържаш се към това, което мислиш, че знаеш, и не поемаш рискове. Мога да те разбера.
	— Държа на профила, който съставих — заяви Тим и вирна войнствено брадичката си, но в очите му се четеше страх.
	— Това би било много глупаво от твоя страна — отвърна Тони, — като се има предвид, че той е погрешен почти по всички точки с изключение на възрастовия диапазон.
	— Не бихте могли да знаете това освен ако Карол Джордан не е споделила с вас поверителна информация — настоя Тим. — Тя няма основания да се счита за Господ, нали ви е ясно. Има хора, пред които трябва да отговаря и аз ще се постарая те да разберат, че се е опитала да провали работата ми.
	Нямаше как да знае, че с пряката си заплаха към Карол си слагаше главата в устата на лъва. Развеселената търпимост на Тони отстъпи място на ледена ярост.
	— Не се дръж като идиот. Знам, че грешиш, но не защото Карол Джордан ми е дала поверителна информация. Причината е в това, че Даниъл Морисън не е първата жертва на убиеца.
	Не му се искаше да си го признае, но изражението на Тим наистина му достави удоволствие.
	— Какво искате да кажете? — сега той вече изглеждаше наистина уплашен. Тони си каза, че сигурно се пита какво и как е пропуснал.
	Тони бръкна в пластмасовата папка, която носеше със себе си и измъкна копие на профила, който бе съставил по случая Дженифър Мейдмънт.
	— Не се опитвам да те прекарам, Тим. Най-малкото няма да го направя, ако не ти хрумне хитрата идея да натопиш Карол Джордан. — Той го изгледа сериозно и внимателно. — Само се опитай да направиш нещо подобно, и аз ще се постарая да съжаляваш за постъпката си до самия край на кариерата си. — Той замълча рязко, намръщи се и поклати глава. — Не, всъщност такъв срок не би бил достатъчно дълъг, за да изплатиш прегрешенията си… — Той постави листовете пред Тим. — Съставих този профил за един случай в Устър, по който работя. Ако погледнеш последната страница, ще видиш списъка на десетте основни характеристики на случая. Сравни ги с това, по което работиш сега, и поправи профила си така, че в него да фигурират някои от тях. Предай го на главен инспектор Джордан и се разкарай обратно в полицейската школа, преди някой да се е сетил да започне да ти задава неудобни въпроси.
	Тим го изгледа подозрително.
	— Защо правите всичко това?
	— Искаш да кажеш, защо не те накисвам пред началството, за да те изритат?
	Последва дълго мълчание.
	— Нещо такова.
	— Защото ти си олицетворение на бъдещето. Не мога да възпра хора като Джеймс Блейк да избират евтиното пред качественото. Но това, което мога да направя, е да придам малко по-приемлив вид на евтиното. Така че се върни в школата, поразсъждавай над този случай и си вземи поука от него. — Тони се изправи. — Имаш още много да учиш, Тим, но не си напълно безнадежден. Върви си и се постарай да подобриш работата си, защото следващия път вероятно няма да бъда край теб, за да ти държа ръчичката. А надали би искал да живееш със съзнанието, че са умирали хора, само защото не си се постарал да научиш как да си вършиш работата. — Болезнен спомен накара Тони да присвие очи. — Можеш да ми вярваш, не би искал такова нещо.


	Според Кевин, който винаги бе пряко свързан с източниците на клюки, семейството на Блейк все още не беше пристигнало от Девън. Двете му дъщери бяха ученички и им предстоеше полагане на решаващи изпити, затова и жена му бе отказала категорично да сменят училището преди края на учебната година.
	— Плащаме му наема, докато не пристигнат, за да се установят тук през лятото — бе допълнил Кевин, когато Карол му се беше обадила.
	— Хващам се на бас, че изборът му не е паднал върху гарсониера с обща тоалетна в Темпъл Фийлдс — бе отбелязала Карол сухо.
	— Намерил е апартамент в реконструираните постройки на някогашните складове, с изглед към канала.
	За миг Карол бе обзета от носталгия. Беше делила такъв апартамент с брат си, когато за първи път пристигна в Брадфийлд. Сега имаше чувството, че това е било част от някакъв неин предишен живот. Питаше се какво ли би било да заживее отново на такова място. В апартамента й близо до центъра по изкуствата „Барбикан“ в Лондон живееха наематели, но срокът на наемния им договор скоро изтичаше. Можеше да продаде жилището с прилична печалба, въпреки сегашното състояние на жилищния пазар. Така би се сдобила с предостатъчно средства, за да си купи самостоятелен апартамент в квартала на бившите складове край канала.
	— А случайно да разполагаш с адрес?
	На Кевин му бяха необходими седем минути, за да й осигури адреса на Блейк. Карол разполагаше с мобилния му номер, но държеше да проведе този разговор лице в лице. Тя взе чантата си и се упъти към вратата, забелязвайки, че Тони си е тръгнал, но Тим Паркър седи все още на мястото си с леко зачервено лице. Запита се какво ли се беше случило между тях.
	— Госпожо Джордан — обади се Паркър с жален глас. — Трябва да поговорим за моя профил.
	Самоувереността му явно беше непоклатима. Видя идването на Тони, видя, че двамата разговаряха насаме, а и вероятно му се беше наложило да изслуша критиките на Тони за работата му. Никой от тях не го беше поканил да участва в разговора им. И все пак явно продължаваше да не загрява.
	— Не, не трябва — отвърна Карол, докато отваряше вратата. — Долу в кафенето са пуснали телевизора, предават футболен мач.
	Апартаментът на Блейк се намираше недалеч и Карол реши, че ще стигне по-бързо, ако върви пеш. Искаше й се да се наслади на следобедното слънце, топлещо високите тухлени стени на някогашните фабрики и складове, извисяващи се от двете страни на стария канал, носещ името „Дюк ъв Уотърфорд“. Слънчевите лъчи се отразяваха по високите прозорци, които приличаха на тъмни пана, открояващи се на фона на тухлите — някои по-светли, други по-тъмночервеникави. Тя влезе в сградата, в която се намираше апартаментът на Блейк, и изтича нагоре по изтритите от времето каменни стъпала, водещи към пищно викторианско фоайе. „Човек би помислил, че сградата някога е била търговска банка или дори община, а не склад за вълнени платове“, мислеше си тя, оглеждайки мраморната украса и плочките по пода, подредени в сложни орнаменти.
	За разлика от повечето подобни сгради, в тази вместо интерком имаше портиер, облечен в дискретен тъмен костюм.
	— С какво мога да ви помогна? — попита той, когато тя се изправи пред него.
	— Идвам при Джеймс Блейк.
	— Той очаква ли ви?
	Портиерът плъзна пръст по отворения пред него бележник.
	— Не, но съм сигурна, че ще се зарадва да ме види — Карол му отправи предизвикателния поглед, който бе карал и по-силни мъж да се огънат.
	— Изчакайте само да му се обадя — каза той. — За кого да съобщя?
	— Карол Джордан, главен инспектор Карол Джордан — сега вече тя си позволи да му отправи очарователна усмивка.
	— Господин Блейк? При вас е дошла Карол Джордан… Да… Добре, ще я изпратя горе — портиерът остави слушалката и я поведе към вратите на асансьорите. Когато едната врата се отвори, той се пресегна покрай Карол и натисна копчето за най-горния етаж. Но преди Карол да влезе, мобилният й телефон иззвъня.
	Тя вдигна пръст и каза:
	— Извинете, налага се да отговоря — после направи няколко крачки встрани и прие разговора. — Кевин, какво е станало?
	— По всичко личи, че сме намерили Нийл — мрачният му тон подсказваше, че момчето не се е прибрало с безгрижна усмивка при майка си.
	— Къде?
	— Между Брадфийлд и Манчестър, на един път в гората край големия язовир Стоунгейт.
	— Кой го е открил?
	— Не знаем. Анонимен сигнал на телефона за спешни повиквания — обаждането е постъпило от телефонна кабина в Рочдейл. Отидох с екипа на южната регионална полиция. Открихме тялото веднага. Изглежда, че е лежало там в продължение на часове. Дивите животни са го гризали. Не е приятна гледка.
	— Същите отлики?
	— Положението е абсолютно идентично. За мен това несъмнено е номер три.
	Карол потри тила си, чувствайки как оттам се надига тъпа болка и нахлува в главата й.
	— Добре, стой при тях. Тъкмо дойдох да говоря с Блейк. Тони ми каза някои интересни неща. Сам още ли е при майката?
	— Така мисля, и Стейси също. Не че тя е тъкмо човекът, който някой би подбрал да предаде такова известие.
	— Изпрати там отговорника за връзки със семействата от местната полиция и му кажи, че трябва да работи със Сам. Веднага щом приключа разговора си с Блейк, ще се върна в офиса. Това е кошмар — въздъхна тя. — Горките деца!
	— Той сякаш е побеснял — отвърна Кевин. — Почти не спира да си поеме дъх. Избива ги като в кланица. — Гласът му изневери. — Как успява да го прави? Що за животно е?
	— Успява да ги избива толкова бързо, защото отдавна ги е подбрал и подготвил — каза Карол. — И защото не ги задържа при себе си, когато ги отвлече. Ще го хванем, Кевин. Ще успеем да се справим — тя се опита да му вдъхне увереност, каквато не изпитваше.
	— Щом казваш — провлече той. — Ще се чуем по-късно.
	Карол затвори телефона и облегна за миг чело на една от мраморните колони, после се съвзе и се насочи обратно към портиера, който търпеливо я чакаше пред асансьора.
	Когато излезе от асансьора, видя Блейк, който я очакваше. Дрехите му вероятно в неговите представи се покриваха с понятието „домашно облекло за почивните дни“. Носеше разкопчана на яката карирана риза и бежови памучни панталони. Карол се запита какво ли си мислят останалите наематели за човек с толкова остарели представи за елегантност.
	— Главен инспектор Джордан — каза той. Тонът и изражението му бяха еднакво кисели. „Аха, значи не сме очаровани“.
	— Току-що са открили Нийл Куонтик.
	Той веднага се вкопчи с надежда в думите й.
	— Жив?
	— Не. По всичко личи, че става дума за същия убиец.
	Блейк поклати мрачно глава.
	— По-добре ще е да влезете. Жена ми е тук, между другото.
	Той се обърна и я поведе към една от четирите врати на площадката.
	Карол не побърза да го последва.
	— Не съм дошла да ви кажа за Нийл. Току-що ме уведомиха за него. Сър, положението е много сложно, имам нужда да седнем и вие да ме изслушате непредубедено. Един разговор в присъствието на жена ви вероятно не е най-доброто решение.
	Той й хвърли ядосан поглед през рамо.
	— Да не би да искате да дойда в офиса ви?
	Преди тя да успее да отговори вратата пред него се отвори и на прага застана стройна жена в добре познатата на Карол униформа на своята класа. Кашмирен пуловер с цвят на торена захар, един ред перли, панталон със строга кройка, ниски токове и безукорно подредена коса. Майката на Карол имаше такива приятелки — те четяха „Телеграф“ и когато Тони Блеър зае премиерския пост, го считаха за много приятен млад човек.
	— Джеймс? — попита тя. — Всичко наред ли е?
	Рефлексът за правилно поведение в обществото се задейства автоматично и Блейк ги запозна. Карол съзнаваше, че Мойра Блейк я оглежда преценяващо, докато съпругът й говореше.
	— Опасявам се, че главен инспектор Джордан е дошла за разговор, който не мога да отложа за утре, скъпа.
	Мойра кимна леко.
	— Предполагам, че тя би предпочела да разговаряте насаме, Джеймс — тя отстъпи встрани и покани с жест Карол в апартамента. — Ако проявите само един миг търпение, за да си взема палтото, ще поизляза да огледам квартала. Убедена съм, че наоколо има приятни местенца, които мъжът ми още не е успял да открие.
	Тя изчезна зад един японски параван, който обособяваше онази част от просторното помещение, която служеше за спалня, оставяйки Блейк и Карол, които стояха и от време на време се споглеждаха бързо и смутено. Мойра се появи отново, облечена в неизбежното палто от камилска вълна, и целуна мъжа си по бузата. — Обади ми се, когато се освободиш — каза тя и излезе.
	Карол забеляза как Блейк изпрати жена си с поглед, в който се четеше неприкрита привързаност, и това я накара да изпита известна симпатия към него. Когато вратата се затвори зад нея, той се покашля сухо и поведе Карол към две поставени под ъгъл канапета. Масичката пред тях беше затрупана с неделни вестници.
	— Рядко ни се случва в неделя да останем насаме, без момичетата — каза той и посочи с неопределен жест към вестниците. — През този уикенд баба им трябва да удържи положението.
	— В нашата работа човек никога не може да разполага с времето си. Но аз никога не бих си позволила да дойда, ако въпросът не беше жизненоважен.
	Блейк кимна.
	— Е, казвайте за какво става дума.
	— Днес в офиса ни дойде доктор Хил — поде Карол.
	— Мислех, че съм се изразил съвсем ясно по този въпрос — прекъсна я Блейк и бузите му станаха още по-розови от обикновено.
	— Повече от ясно. Само че аз не съм го викала при нас. Съзнателно не съм му казвала във връзка с нашите случаи нищо, което да не може да научи от вестниците. Той дойде, защото е убеден, че двете убийства, по които работим ние — и които междувременно станаха три, са извършени от убиец, чийто профил той е съставил по искане на друга регионална полиция.
	— О, за бога, това наистина е жалка история. Нима се нуждае толкова отчаяно от някаква поръчка, та трябва да ни се натрапва с такива неубедителни твърдения? Какво му става, да не би да завижда на младия сержант Паркър?
	Карол изчака той да замълчи, после каза:
	— Сър, познавам Тони Хил от доста време и съм работила с него по няколко сериозни случая. Той просто не е такъв егоцентрик. Признавам, че първоначално и аз самата се отнесох скептично към заключенията от неговия анализ. Но това, което той казва, звучи напълно убедително — и тя започна да цитира изредените от Тони точки от списъка, благодарна на ейдетичната си памет, която й даваше възможност да възпроизведе с абсолютна точност чутото. — Знам, че звучи пресилено, и все пак съвпаденията са прекалено много, за да ги определим като случайни.
	Докато Карол рецитираше списъка на съвпаденията, Блейк бе добивал все по-озадачен вид.
	— И вие сте сигурна, че той няма достъп до сведенията, с които работи вашият екип?
	— Вярвам му — каза тя. — Той се интересува много повече от залавянето на убиеца, отколкото от собствения си публичен образ.
	— А какво мисли Паркър за всичко това?
	Карол потисна желанието си да изкрещи.
	— Нямам представа. Не съм разговаряла с него по този въпрос.
	— Не считате ли, че именно той е човекът, с когото трябваше да се консултирате, преди да дойдете при мен? Той е профайлърът, призован да работи по този случай.
	Карол стисна здраво клепачи и после ги отвори.
	— Той е идиот. Неговият така наречен „профил“ е подигравка. Всеки от подчинените ми би могъл да състави нещо доста по-полезно от първия му опит. А подобрението във втората му версия е минимално. Знам, че вярвате много в качеството на обучението, което получават в полицейската школа, но сержант Паркър няма да накара и други да повярват като вас. Работи повърхностно и като начинаещ — тя сви рамене. — Не мога да квалифицирам работата му по друг начин. Не мога да работя с него. Предпочитам да не ползвам услугите на профайлър, отколкото да работя с човек, който е лишен до такава степен от усет — спря, за да си поеме дъх.
	Имаше чувството, че може да чуе как се сгромолясват служебните й позиции. Изражението на Блейк предвещаваше буря.
	— Прекалявате, госпожо главен инспектор.
	— Не мисля, че е така, сър. Работата ми е да залавям извършители на тежки престъпления, за да бъдат изправени пред правосъдието. Всеки член на екипа ми е подбран внимателно с оглед на това, че може да допринесе със забележителните си способности за постигането на тази цел. Бих предположила, че ще оцените стремежа ми към съвършенство. Бих си казала, че ще се зарадвате на склонността ми към откровеност, на това, че казвам: „Това не е работа, достойна за полицията на Брадфийлд“. — Тя поклати глава. — Ако не сме на едно и също мнение по отношение на тази цел, не мисля, че имам бъдеще в полицията на този град — изрече последните думи, преди да успее да прецени иска ли да ги каже на глас, или не.
	— Нито времето, нито мястото са подходящи за такъв разговор, госпожо главен инспектор. Имате три убийства, чийто извършител трябва да намерите — той се изправи от дивана с усилие, подсказващо, че въпреки първоначалното й впечатление не е в чак толкова добра форма. Отиде до един от високите прозорци, през които се виждаше каналът, и се загледа през него. — Доктор Хил настоява, че убийството в Уест Мърсия е част от нашата серия, и аргументите му са сериозни. Но той може да преувеличава, нали разбирате?
	Блейк се извърна и я загледа въпросително.
	— Щом казвате…
	— Това, което искам от вас, е да поговорите със старшия офицер, който води разследването в Устър, и да прецените това, което той ще ви каже. След това вече ще трябва сама да решите дали доктор Хил има право. И ако изглежда, че е прав, ще трябва да уведомите хората от Уест Мърсия, че ще работят с нас. Техният случай може да е първи от серията, но при нас жертвите са повече, и убиецът явно продължава да действа на наша територия. Искам вие да оглавите сборния екип, който ще се занимава с тази работа. Ясно ли е? Разследването си остава наше.
	— Разбирам — сега вече Карол наистина разбираше. Блейк считаше, че действията на Тони са ръководени от егоцентризъм, защото за самия него именно егоцентризмът бе основна движеща сила. — Означава ли това, че мога да запозная доктор Хил изцяло с нашето разследване?
	Блейк стисна брадичката си и я потри с показалец.
	— Не виждам защо да не го сторите. Но сметката си остава за Уест Мърсия. Те са го поканили, те ще платят за услугите му — за първи път през този следобед той се усмихна искрено. — Можете да им кажете, че това е входната такса за участието им.


	Глава 32

	Полицаите, които обикаляха апартаментите в „Брусхил“, успяха доста бързо да открият двете момчета от азиатски произход, стояли заедно с Нийл на спирката предния следобед. От самото начало беше ясно, че това убийство няма нищо общо с обичайната престъпност в квартала, така че като никога, тъй като никой не се чувстваше заплашен, хората разговаряха свободно с тях. В случая не се налагаше да се спазват правилата, забраняващи излишно дрънкане пред ченгетата. Действително, някои отказваха да разговарят с тях по принципни съображения, но имаше достатъчно хора, според които убийството на четиринайсетгодишно момче, което нямаше нищо общо с бандите, действащи наоколо, не бива да се размине на извършителя. Така че достатъчно хора даваха с готовност показания.
	Затова и само два часа след откриването на тялото на Нийл Садък Ахмед и Ибрахим Мусауи бяха отведени да дадат показания в централата на Южната регионална полиция. Сам, който беше оставил Стейси и отговорничката за контакти със семействата при майката на Нийл, обсъди набързо с Пола общата тактика при разпита. Никога досега не бяха водили разпит с непознати партньори, което дразнеше и двамата, но алтернативата беше да се заемат заедно с един от свидетелите и да оставят другия на двама детективи от Южния регион, чиито качества не познаваха.
	— Какво ще кажеш? — попита Сам.
	— Виж им досиетата. Мусауи вече е бил арестуван за дузина дребни нарушения, дори е бил съден. Той познава системата и няма да се престарае да ни помага. Но Ахмед е новак. Никога не е бил арестуван, за повдигане на обвинение срещу него и дума да не става. Мисля, че той ще предпочете нещата да останат такива и занапред. Според мен ние с теб трябва да се заемем с него и да оставим Мусауи на местните. Дано извадят късмет — каза Пола.
	Откриха Ахмед вече в стаята за разпити. Висок и слаб, той беше облечен в спортна блуза с качулка и ниско смъкнати скъпи маркови джинси, на шията си имаше масивна златна верижка, носеше огромни и също много скъпи маратонки с развързани връзки. „Ето ти изненада“, каза си Пола. Бащата работеше в един ресторант наблизо, а майката — домакиня се грижеше за петте братя и сестри на Ахмед. Не й се вярваше Ахмед да осигурява джобните си пари, събирайки хартия за вторични суровини. Тя се облегна на стола, докато Сам представяше нея и себе си.
	— Искам адвокат, ясно ли е?
	Пола поклати глава, постигайки така нареченото „по-скоро натъжено, отколкото гневно“ изражение.
	— Ето на, почва се. Успяваш да се представиш като виновен в нещо още преди да сме попитали за името и адреса ти.
	— Нищо не съм направил. Искам адвокат. Знам си правата, а освен това, понеже съм непълнолетен, трябва да извикате възрастен човек, пред когото да ме разпитвате — изражението на тясното му лице, състоящо се сякаш изцяло от остри ъгли, беше нападателно, мускулчетата около устата му трепкаха.
	— Садък, я се успокой, човече — каза Сам. — Никой не мисли, че си направил нещо лошо на Нийл. Но знаем, че си бил на автобусната спирка с него и имаме нужда да ни разкажеш какво се е случило там.
	Ахмед поразмърда рамене под блузата си, опитвайки се да демонстрира безразличие.
	— Не съм длъжен да ви казвам каквото и да било.
	Пола се поизвърна към Сам.
	— Той е прав. Не е длъжен да ни казва нищо. Имаш ли представа как ще му се стъжни животът тук, когато се постараем да разгласим, че е можел да ни помогне да заловим някакъв извратен убиец, а той е отказал?
	Сам се усмихна.
	— Ще му се стъжни точно толкова, колкото заслужава.
	— Та такива ми ти работи, Садък. Това вероятно е единственият шанс в живота ти да ни направиш услуга, без да накисваш себе си. — Тонът на Пола беше точно толкова недружелюбен, колкото дружелюбни бяха думите й. — Нямаме абсолютно никакво време да се занимаваме с глупости, защото този човек ще убие пак. И следващия път жертвата може да си ти — или някой от братовчедите ти.
	Ахмед я изгледа пресметливо.
	— Значи ли това, че ако направя това, което искате, вече няма да си имам работа с дръвници като вас?
	Сам се хвърли напред, сграбчи го за блузата и почти го вдигна от стола.
	— Само се опитай да ме наречеш още веднъж дръвник и заминаваш директно за травматологията. Ясно ли е?
	Ахмед се облещи, докато се опитваше да намери опора за краката си. Сам го блъсна назад, столът му се залюля, после застана стабилно.
	— Ееййй! — извика той уплашено.
	Пола отново поклати бавно глава.
	— Разбра ли сега, Садък? Следващия път слушай внимателно това, което ти се говори. Говори учтиво, в противен случай наистина ще ти трябва адвокат, когато детектив Еванс ти повдигне обвинение за възпрепятстване на работата на полицията. И така, в колко часа пристигнахте на спирката с Ибрахим?
	Ахмед се повъртя още малко на стола, после срещна погледа й и каза:
	— Някъде между три и половина и четири без двайсет.
	— Накъде бяхте тръгнали?
	— Ами към центъра. Просто да се помотаем, нищо специално.
	„Нищо специално, само някоя и друга дребна кражба“.
	— След колко време се появи Нийл?
	— Ами ние току-що бяхме пристигнали — той се облегна на стола и отново ги загледа нахално.
	— Познавахте ли се с Нийл? — попита Сам.
	Момчето сви рамене.
	— Знаех кой е, ама не сме движили заедно, или нещо подобно.
	— А разговаря ли с него? — намеси се Пола.
	Последва ново свиване на рамене.
	— Може и да съм.
	— Без „може и да съм“. Разговаря ли с него?
	— Ами Ибрахим го попита къде отива, а пък той каза, че щял да се вижда с приятели. Само че на нас ни беше ясно, че той няма приятели и че лъже, разбирате ли? Затова Ибрахим взе да го майтапи, че си измисля.
	— Дискретният чар на буржоазията — измърмори Сам.
	— К’во?
	— Нищо. И какво каза Нийл, когато Ибрахим взе да го майтапи?
	Ахмед зачопли с пръст в ухото си, после огледа пръста си.
	— Ами нямаше много време да отговори, защото тогава пристигна колата, нали така?
	— Кажи за колата — обади се Пола.
	— Беше сребрист металик.
	Пола зачака, но момчето мълчеше.
	— И какво още? Трябва да си забелязал още нещо.
	— Какво да й гледам — купчина тенекии. Беше сребрист металик, комби. Средно голяма. Някаква пълна нула — нищо интересно нямаше в нея.
	Естествено.
	— И какво стана после?
	— Шофьорът отвори прозореца и каза нещо от рода на „Ти си Нийл, нали?“.
	— Сигурен ли си, че се обърна към Нийл по име?
	Ако Ахмед беше прав, това доказваше, че появата на колата не е била случайна.
	Той подбели презрително очи и отвърна провлечено:
	— Нали това казах? Със сигурност каза името на Нийл.
	— А после? — намеси се Сам. На Пола й се прииска да си беше мълчал, почти съжали, че не водеше разпита с някой детектив от Южната регионална полиция, когото можеше да респектира и да накара да не се меси.
	— Нийл се наведе към прозореца, затова не можах да чуя какво си говореха. Нийл питаше нещо в смисъл откъде оня е знаел, че ще бъде на тази спирка. Но не можах да чуя какво отговори шофьорът.
	Пола се питаше защо ли винаги става така — една стъпка напред, една настрани и една назад.
	— А как говореше шофьорът?
	Ахмед направи гримаса.
	— Какво искате да кажете?
	— С акцент ли говореше, какъв беше гласът му, тънък или плътен? Като образован човек ли говореше или не?
	Пола виждате, че Ахмед полага усилия да си спомни. Което означаваше, че отговорът му вероятно нямаше да има особена стойност.
	— Ами не беше много плътен глас. Просто обикновен — говореше като всички тук наоколо. Но малко както говорят възрастните, като моите родители, не като някой от нас.
	— Успя ли да видиш как изглежда?
	— Всъщност не. Носеше бейзболна шапка. Косата му беше кестенява, дълга, стигаше до яката му.
	„Вероятно перука“.
	— А каква беше шапката? Помниш ли цвета? Имаше ли нещо написано на нея?
	— Беше в сиво и синьо. Не обърнах внимание, разбирате ли? Какво ме е грижа — някакъв тип спира колата и разговаря с друг, когото кажи-речи не познавам, за какво ми е да се занимавам с тях? — той отново се облегна на стола си и въздъхна. — Ама че шибана работа е това, да вися тук.
	— И какво стана после? — попита Пола.
	— Нийл се качи в колата и заминаха нанякъде. Точка.
	С което се сложи точка и на тази част от показанията на Садък Ахмед, която би могла да бъде полезна за разследването. Задържаха го още малко, докато сравниха записките си с другите разпитващи, чиито резултати бяха още по-оскъдни. Нямаха повод да задържат по-дълго Ахмед или Мусауи, затова ги пуснаха да си вървят. Пола ги изпрати с поглед. Двамата се движеха наперено по улицата, с нахлупени на главите си качулки и смъкнати наполовина джинси.
	— Понякога имам чувството, че само отброявам дните до пенсия — каза тя уморено.
	— Не си струва — отбеляза Сам. — Винаги ще ти се виждат прекалено много. Дори да е останал само един.


	Часовете на денонощието започваха да не достигат на Тони. Карол му се беше обадила веднага след като напусна жилището на Блейк. Каза му, че незабавно ще се обади на Стейси, за да й нареди да допусне Тони до файловете с данни по разследваните от тях случаи. Предаде му и последната реплика на Блейк, но това не му направи впечатление. Открай време не се вълнуваше от въпроса кой ще плати сметката. Това, което го интересуваше, беше да се добере до данните, които щяха да му помогнат да състави портрета на убиеца.
	Само че толкова обемна информация можеше да бъде както благословия, така и проклятие. Стейси му изпрати кодовете, така че той можеше да влиза директно във файловете им. Но количеството необработен материал, натрупан в резултат на три последователни издирвания на изчезнали лица, завършили с откриването на труповете им, беше наистина огромно. Дори само изчитането на всички файлове щеше да му отнеме дни. За щастие съществуваха и резюмета на докладите, съставени, за да могат хората на Карол да имат по-ясен общ поглед върху случаите. Решението да се ориентира към тях имаше и отрицателна страна — в пресяването на данни можеше да са били пропуснати важни подробности. Всеки път, когато нещо събудеше любопитството му, се налагаше да се върне към оригиналния доклад, за да узнае всичко, което е било казано или направено във връзка с интересуващите го данни.
	А най-лошо от всичко бе това, че той всъщност не знаеше какво търси. Заключението, че убийствата нямат сексуален мотив, означаваше, че той трябваше да направи преоценка на всички данни, свързани с хората, които са били близки с убитите. Той не знаеше какво свързва жертвите, така че абсолютно всеки факт би могъл да бъде от значение.
	Нямаше друг изход, трябваше да се върне към самото начало и да започне да се рови из тъмните кътчета в живота на всяка от жертвите. Когато ставаше дума за серийни убийства, ключът за разкриването им даваха винаги жертвите. Но през всички тези години, в които бе съставял профили на серийни убийци, Тони не беше попадал на случай, в който жертвите да са имали по-решаваща роля. Той се хвана на работа, напълно забравил за диктофона, който междувременно бе затрупан от куп хартии.


	Карол установи с изненада, че инспектор Стюарт Патърсън няма абсолютно никакви претенции за териториален приоритет по отношение на разследването. От опит знаеше, че старшите офицери, водещи разследването, развиват собственическо отношение към разследваното убийство, и най-често се налага информацията да се изтръгва от тях къс по къс. Скоро обаче й стана ясно, че Патърсън искрено вярва в принципа „две глави разсъждават по-добре от една“. От друга страна й стана не по-малко ясно, че отношението му към приемането на Тони Хил в разследващия екип не е еднозначно.
	— Той не прилича много на експертите, които обикновено се привличат в такива разследвания — каза Патърсън, когато Карол бе обяснила колко умело Тони бе успял да свърже показателите по случаите.
	— Уникален е — съгласи се тя.
	— Е, сигурно е за добро. А знаете ли, че нашите хора едва не го арестуваха? Наложи се моят помощник да го измъква от кашата, в която се беше забъркал.
	Карол потисна желанието да се изкиска.
	— Спомена, че е имал неприятност, да. Аз бих включила това към цената, която плащате за привилегията той да работи с вас.
	— И как според вас ще е най-лесно да организираме работата си?
	Двамата започнаха да обмислят правилата на предстоящата работа, начините, по които можеха най-практично да съчетаят двете разследвания. Стейси фигурираше на централно място в плановете им, и Карол не можеше да не забележи съжалението в тона на Патърсън, когато коментираше наличието на местни компютърни специалисти.
	— Не разполагаме със специалисти на такова ниво — каза той. — Когато ми трябват подобни услуги, се налага да ги плащам. Човек взема това, което му се предлага, а то невинаги оправдава очакванията. Да не говорим пък, че винаги трябва да се внимава да не ги засегнем, за да продължат да работят за нас.
	— Ако считате, че някаква част от материалите по вашето разследване се нуждаят от по-изчерпателен анализ, можете спокойно да се възползвате от услугите на Стейси.
	— Благодаря, Карол. Мисля, че сме се справили, но ще имам предвид предложението ви. Всъщност в рамките на това разследване вече работихме съвместно с полицията на Манчестър, по една операция, свързана с компютърен анализ на данни.
	— Така ли? Едно от телата в нашия случай беше открито на границата между нашата и тяхната територия. Каква е вашата връзка с тях?
	— Откри я Тони Хил. Имахме регистрирани определен брой места, на които се намират компютри за обществено ползване, които е ползвал и убиецът за контактите си с Дженифър Мейдмънт. Той помолил своя колега да обработи данните с програма за географско профилиране и в резултат се обособила зона на територията на Манчестър, в която е вероятно да живее убиецът. Затова ние изпратихме в централата на Агенцията за регистрация на превозни средства списъци с регистрираните от камерите коли, влезли в нашия град в деня, когато Дженифър е била отвлечена, и помолихме за подробни данни за всички коли с манчестърски номера.
	Карол беше впечатлена. Това бе пример за нееднопосочно мислене, каквото бе свикнала да изисква от своите подчинени.
	— Чудесна идея. И какъв беше резултатът?
	— Петдесет и три коли. Изпратих моя сержант там, за да работи заедно с колегите от Манчестър. Обикалят по адреси, проверяват алибита и търсят сред притежателите хора, работещи като специалисти в някаква сфера на компютърните технологии. Според Тони Хил убиецът е специалист в тази област.
	— Звучи обнадеждаващо. Много ми е интересно да узная как ще се развие операцията.
	Патърсън въздъхна.
	— На мен също. Защото, честно казано, засега това е единствената следа, с която разполагаме.


	Телефонът на Пола завибрира, тя го извади от джоба си и установи с тръпка на задоволство, че се обажда Елинор Блесинг. Отдръпна се от групичката тийнейджъри от „Брусхил“, с които те двамата със Сам провеждаха безсмислен разговор, и притисна телефона към ухото си.
	— Гледах новините — каза Елинор. — Предполагам, че денят ти е много напрегнат.
	— Имала съм и по-леки дни — призна Пола, извади цигара от пакета и започна да рови за запалка в джоба си. — В такъв момент е добре да чуеш приятелски глас.
	— Няма да ти губя времето, знам колко си заета. Исках само да попитам дали ще успееш да отделиш време за една късна вечеря?
	Представата беше толкова прекрасна, че Пола едва не се разплака.
	— С радост — въздъхна тя. — Ако под „късно“ разбираш нещо от порядъка на девет и половина, може и да успея. Ако не изникне нещо специално, налагащо среднощни акции, дотогава обикновено приключваме. Като казвам, че приключваме, имам предвид, че поне напускаме офиса.
	— Добре тогава. Знаеш ли къде е „Рафаело“? Близо до едновремешния пазар за вълна.
	— Виждала съм го, да.
	— Ще запазя маса. Уговорката остава за девет и половина, ако не ти се обадя дотогава.
	— Ще се видим довечера — Пола затвори телефона. Чувстваше се с пет години по-млада, бремето на събитията от близкото минало сякаш се свличаше от плещите й. Възвръщане — да, имаше усещане за нещо такова. Възвръщане на вярата, че е човек, способен да поддържа интимна връзка. Тя се извърна, развеселена от удивлението, изписало се по лицето на Сам Еванс, когато видя как мрачното й изражение се превърна във възторжено. О, вечерта обещаваше да бъде прекрасна.
	А междувременно трябваше да разчисти една дребна работа — да се справи с хлапаците от Брусхил. Като се вземе предвид как се чувстваше сега, те имаха основание за безпокойство.


	Наложи се Алвин Амброуз да пусне в ход цялото си умение да увещава, за да получи съгласието на Патърсън да участва в търсенето в Манчестър. Според инспектора това беше елементарна работа за по-нискостоящи служители, но Амброуз държеше да бъде на място в случай, че се натъкнеха на нещо интересно. Той подчерта, че една обещаваща следа би влязла така или иначе в неговата сфера на дейност, затова щеше да е по-добре да се заеме с нея незабавно.
	— Разстоянието е по-малко от сто мили — беше настоял той. — Ако нещо възникне тук, включвам сирени и сини лампи, и ще пристигна по магистралата за по-малко от час.
	Накрая Патърсън се беше предал.
	Сега, когато наистина участваше пряко в обиколката по адреси, Амброуз не беше чак толкова ентусиазиран. Но това не го дразнеше. Отдавна беше приел факта, че по-голямата част от полицейската работа се състои в отмятане на скучни задължения. Беше пристигнал в Манчестър със списъка на петдесет и трите превозни средства с местна регистрация, които бяха влезли в Устър в деня, когато Дженифър Мейдмънт е била отвлечена и убита. Инспектор Анди Милуд го прие дружелюбно и му намери бюро в отдела за разследване на тежки престъпления. Беше му намерил и помощница — служителка от униформените, която работеше временно в криминалния отдел, за да прецени дали този вид работа я устройва. Тя щеше да шофира, за да не се затруднява Амброуз с непознатите улици, и щеше да присъства на провежданите от него разговори. Милуд представи нещата така, сякаш му предлагаше несравним асистент, но Амброуз беше наясно, че начинаещият служител е най-нисшата форма на живот, която можеха да му пробутат. А също и с това, че тя трябваше не толкова да му помага, колкото да държи под око външното лице. Е, все пак и това беше по-добре от нищо.
	— Считаме, че извършителят на убийствата се занимава професионално с нещо, свързано с компютри или компютърни технологии — каза Амброуз. — Но това е предположение, а не категорично твърдение, затова е по-добре да не действаме предубедено. Интересува ни дали тези хора имат алиби за времето на престоя си в Устър. Какво са правили, къде са ходили, с кого са се срещали.
	— Добре, шефе — отвърна помощничката му. Беше ниска и набита, краката й бяха несъразмерно слаби, гъстата й синьо-черна коса и блестящите тъмносини очи смекчаваха малко ефекта от грозноватото й лице. Амброуз чувстваше, че присъствието му малко я притеснява, но не можеше да прецени дали това се дължи на факта, че е външен човек, или на цвета на кожата му. — Районът е доста ясно обособен. Тук има предимно викториански редови къщи и големи къщи близнаци, много от които разделени на апартаменти, които сега са обитавани предимно от студенти.
	— Да започваме тогава.
	Четири часа по-късно бяха отметнали десет адреса, понасяйки гнева на всякакви представители на средната класа, които познаваха гражданските си права и държаха да изразят мнението си за начина, по който правителството нарушаваше гражданските свободи. Темата беше обща за представителите на всички възрасти, от студенти до юрисконсулти. Амброуз, привикнал към условията в малкия град, където струпванията на хора с еднаква класова принадлежност и еднакви политически убеждения не надвишаваха обхвата на една улица, беше зашеметен от яростните им нападки.
	Но след като приключеха с язвителните си изказвания, си проличаваше, че освен това се отнасят с уважение към закона. Осем от тях дадоха изчерпателни сведения за това къде са били и с кого са се срещали, сведения, които лесно можеха да бъдат потвърдени с едно телефонно обаждане или посещение на някой полицейски служител от Устър. Един от посетените се беше отклонил от магистралата само за да опита ястията в някакъв известен със специалитетите си ресторант. Той разполагаше с касовата бележка от заведението, на която фигурираше и часът на плащане, както и с бележка от бензиностанция в покрайнините на Тонтън — двата документа като че ли изключваха напълно възможността той да е убил Дженифър. Разговорът с десетия накара Амброуз да застане нащрек, но колкото повече разговаряха, толкова по-ясно ставаше, че ако около него има нещо съмнително, то не е свързано с убийството. Човекът, който се занимаваше с търговия, очевидно криеше нещо, но не това, което те търсеха. Когато си тръгнаха, Амброуз каза на помощничката си, която подтичваше, за да върви в крак с него:
	— Няма да е зле да изпратите някой от местните да прегледа склада му. Обзалагам се, че е пълен до тавана с пиратски дискове, фалшиви парфюми и фалшиви часовници.
	Не успяха да открият у дома шестима от останалите собственици на интересуващите ги коли. Бяха седнали да обядват в едно кафене, когато се обади Патърсън с удивителната новина, че благодарение на онова умно копеле, Тони Хил, убийството на Дженифър вече е официално свързано с другите три, извършени в Брадфийлд. Още по-учудващо бе, че останалите три жертви са момчета. Сега вече при проверката на потенциалните заподозрени се налагаше да сравняват алибитата с още три дати на отвличане. Амброуз затвори телефона с мрачна усмивка.
	— Току-що ни повишиха.
	— Какво искате да кажете? — попита тя, преглъщайки хапка от пая с бъбречета.
	— Сега вече официално издирваме сериен убиец — каза Амброуз и побутна настрани чинията с панирани късчета риба и пържени картофи. Новините на Патърсън убиха апетита му. Мисълта за смъртта на Дженифър беше достатъчно тежка, но като се добавеше и смъртта на трите момчета, бремето, което го притискаше, добиваше почти физически измерения. Когато разследваше убийства, в края на всеки ден Амброуз имаше чувството, че е носил на плещите си тежък товар в буквалния смисъл на думата. Мускулите го боляха, чувстваше ставите си вдървени, като че ли тялото му страдаше от психическото натоварване. Знаеше, че днес ще трябва да се отпусне много внимателно в леглото си, като след дузина рунда на ринга.
	— Трябва да се хващаме отново на работа — каза той и посочи с глава недоядената храна на помощничката. — Давам ви пет минути. Ще ви чакам в колата.
	С двата следващи адреса се справиха сравнително бързо. На първия живееше човек, който продаваше компютри, което им се стори обещаващо. Но скоро им стана ясно, че той няма практически никаква представа от същността на стоката, която продава. При това в периода, когато бе отвлечен и убит Даниъл Морисън, човекът бе пребивавал в Прага на тридневна екскурзия заедно с жена си. На следващия адрес разговаряха с жена, чийто престой в Устър се оказа посветен изцяло на срещи със свещениците от катедралата, с които обсъждала проекти за нови богослужебни одежди.
	А после пристигнаха на адреса, на който беше регистрирана тойота „Версо“, собственост на Уорън Дейви.


	Глава 33

	Не беше нито къща, нито офис, а гараж, полускрит в дъното на сляпа уличка, подслонила и пекарна за сладкиши и специалитети, както и едно веганско кафене. Макар че беше неделя, един набит, мускулест мъж с ниско подстригана руса коса и изпоцапан с машинно масло гащеризон пребоядисваше единия калник на старичък форд „Фиеста“. Той не прекъсна работата си, докато полицейска кола без отличителни знаци не спря на няколко фута от него. Тогава изключи пистолета, с който нанасяше боята, и ги загледа предизвикателно.
	— Е, какво има? Да не би някой да е блъснал човек и да е избягал?
	— Вие ли сте Уорън Дейви? — попита Амброуз.
	Човекът отметна глава назад и се разсмя.
	— Ама че майтап! Не, приятел, аз не съм Уорън. За какво ви е той?
	— Това е тема на разговор, който ще проведем с господин Дейви — отвърна Амброуз. — А кой сте вие?
	— Бил Кар. Каквото името, такъв и занаятът*, загрявате ли?
	[* Саг (англ.) автомобил. — Бел.прев.]
	— А каква е връзката ви с Уорън Дейви?
	— Кой казва, че има такава връзка?
	— Агенцията за регистрация на превозни средства. Тойотата на Уорън Дейви е регистрирана на този адрес.
	Лицето на Кар се проясни.
	— Ясно, разбирам. Е, съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, но няма да откриете Уорън тук.
	— Ще се наложи да ми дадете малко повече сведения — каза Амброуз. — Въпросът е сериозен. Вярвайте ми, не ви препоръчвам да рискувате обвинение във възпрепятстване работата на полицията, не и по това разследване.
	Кар го изгледа стъписано.
	— Добре, добре. — Остави пистолета на земята и пъхна ръце в джобовете си. — Нямам какво да крия. Той ми е братовчед, затова използва гаража ми като адрес, на който получава пратки, такива неща. Това е всичко.
	— Защо му е да ползва чужд адрес?
	Амброуз нямаше време за излишни учтивости. Трябваха му отговори и той беше решен да не допуска този смешник да го разиграва. Без да се замисля, той пристъпи крачка напред, достигайки границата на личното пространство на събеседника си.
	Този ход като че ли не направи впечатление на Кар.
	— Отговорът е съвсем прост, приятел. Той живее на някакво забравено от бога място. Дошло му беше до гуша доставчиците да не успяват да го намерят, когато двамата с Даян са в хранилището за данни, затова и почна да ползва гаража като адрес за доставки. Аз съм постоянно тук, нали разбирате. При това разполагам с достатъчно място, на което да складирам нещата му. Когато докарат някоя пратка, им се обаждам и един от двамата идва в града, за да я прибере.
	— Разбираемо — Амброуз беше склонен да му повярва. — Кога се видяхте за последен път с него?
	— С Уорън ли? Преди две седмици. Но Даян се отби два-три пъти през последната седмица. Каза, че той заминал нанякъде. Трябва да знаете, че в това няма нищо необичайно. Те имат клиенти навсякъде из страната.
	— Клиенти за какво?
	— Те се занимават с интернет защита и складиране на бази данни — каквото и да означава това. Лично аз тези неща изобщо не ги разбирам.
	Амброуз почувства как косъмчетата по ръцете му настръхват. Това започваше да прилича на сериозна следа.
	— Та къде мога да открия братовчед ви Уорън? — попита той с възможно най-непринуден тон.
	Кар се обърна и се упъти към преградата, която обособяваше нещо като малък офис в един ъгъл на гаража.
	— Живеят на пусто място, в началото на хълмистите земи — подхвърли той през рамо. — Ще ви дам адреса, но ще ви трябват и упътвания как да стигнете дотам.
	Съобразявайки, Амброуз го настигна и каза:
	— Ако това не ви притеснява, господин Кар, бихме предпочели да дойдете с нас, за да ни показвате пътя.
	Кар го изгледа озадачено.
	— Но нали ви казах, ще ви упътя съвсем точно.
	Амброуз поклати глава, любезно усмихнат.
	— Разбирате ли, господин Кар, случаят е малко сложен. Както вече споменах, разследваме сериозно престъпление. Не мога да допусна вие да се обадите на братовчед си в момента, когато излезем оттук. Не искам да го уведомявате, че двама полицейски служители ще дойдат да го разпитват за колата му. Защото, господин Кар, не ми се иска братовчед ви да реши да духне, преди да съм имал възможността да поговоря с него.
	В тона на Амброуз се прокрадна острота, която само глупак би пренебрегнал. Кар прецени, че би било най-разумно да се съгласи, без да прави скандали. Той разпери ръце.
	— Разбирам позицията ви и съм ви благодарен, че не се опитвате да ме сплашите. Предлагам да ми позволите да дойда с моята кола — момичето може да ни следва във вашата. Това ще ми даде възможност да се измъкна веднага щом ви покажа мястото, без Уорън да разбере, че съм ви довел аз.
	— Страхувате ли се от братовчед си, господин Кар?
	Кар повтори етюда с отмятането на главата и смеха.
	— Занасяте ли се? Не се страхувам. Аз харесвам Уорън, той е свястно момче. Не ми се иска да мисли, че съм го предал, загряхте ли най-сетне? — За първи път в думите на Кар се долавяше раздразнение. — За себе си знам, че няма да ми е приятно, ако видя, че някой е довел ченгетата пред къщата ми.
	Амброуз обмисли предложението и не намери срещу какво да възрази. Кар изглеждаше едновременно склонен да сътрудничи и безобиден. Ако изключим признанието му, че няма да му е приятно да бъде посетен от полицията, но това не можеше задължително да се приема като доказателство за вина.
	— Така да бъде — каза Амброуз. — Водете ни, господин Кар.


	Това бе започнало преди години като експеримент, а сега вече се беше превърнало в част от похватите, които Тони ползваше, за да си проправи път в подобното на лабиринт съзнание на убиеца. Той постави две кресла едно срещу друго — всяко от двете попадаше в светлия конус на лъчите, хвърляни от две лампи. Той сядаше на едното кресло и задаваше въпрос. После ставаше и се преместваше на другото, за да даде възможния отговор. Сега, след като вече бе обработил в мислите си всичко, което бе могъл да възприеме от документацията по случаите, беше настъпил моментът за тази процедура.
	Опрял лакти на коленете си и брадичка върху свитите си юмруци, той се взираше в празното кресло пред себе си.
	— Ти не вършиш това за удоволствие, нали?
	Стана, отиде до другото кресло и се разположи на него отпуснато, с разтворени крака, с ръце на страничните облегалки. Помълча, после, със съвсем различен тон, доста по-плътен от нормалния му теноров глас, каза:
	— Не. За мен това е мисия.
	Отиде обратно на първото кресло.
	— Каква е целта на тази мисия?
	— Заличаване на кръвна линия.
	— Чия кръвна линия? Защото подборът ти не е произволен, нали?
	— Не, не е произволен. Вие просто все още не знаете каква е връзката.
	— Аз не, но ти я знаеш. Нямаш основания да се съмняваш в нея, така ли?
	— Нямам. Аз не бързам. Проверявам внимателно дали съм избрал точно обекта, който ми трябва.
	Тони се върна на своето кресло и скръсти ръце.
	— Защо това има такова значение за теб?
	Този път мълчанието откъм креслото, което в неговите очи беше креслото на убиеца, бе по-продължително. Той се опита да потъне в мрака, да стигне до мястото, където тези убийства можеха да изглеждат обясними.
	— Не искам те да се размножават.
	— Следователно ги избиваш, преди да пораснат достатъчно, за да имат свои деца?
	— Това е едната страна на въпроса.
	— Въпросът е там, че те трябва да са последни в кръвната линия? Затова ли всички са деца?
	— Точно така.
	Тони се върна обратно на креслото си. Не можеше да прецени как да продължи от тук нататък. Имаше чувството, че всеки момент може да сграбчи нещо, което постоянно му се изплъзваше. Върна се в мислите си към жертвите, повика в спомените си лицата им и отново бе впечатлен от съществуващата прилика.
	— Всички те изглеждат така, както ти си изглеждал някога — каза той предпазливо. — Затова си ги избрал. Вземаш жертви, които имат собствения ти образ.
	Отново в другото кресло.
	— И какво, ако е така?
	— Унищожаваш собствения си образ — той поклати глава. Не можеше да разбере. — Но повечето серийни убийци искат да се обезсмъртят, да се прочуят. А ти правиш точно обратното. Искаш да заличиш себе си, но по някаква причини унищожаваш деца, които приличат на теб, вместо да убиеш себе си.
	Беше наистина озадачаващо. И все пак имаше чувството, че е направил някакъв пробив. Често ставаше така в процеса на тези диалози. Не знаеше как го прави и какъв е точно механизмът на този процес, но по някакъв начин явно освобождаваше подсъзнателните му способности да разбере.
	Засега не му беше ясно как последните му прозрения биха помогнали за залавянето на убиеца. Но знаеше, че ако успеят да го заловят, именно чрез тях ще успеят да го накарат да говори. А за Тони отговорът на въпроса „защо?“ беше може би дори малко по-важен от отговора на въпроса „кой?“.


	Беше късен следобед, когато микробусът на Бил Кар спря насред някакъв пущинак. Амброуз беше удивен от абсолютната пустота наоколо. Бяха напуснали покрайнините на града едва преди десетина минути, но тук, в началото на безлюдната хълмиста област, човек оставаше с впечатлението, че Манчестър изобщо не съществува. Край тесния път се виеха стари стени, издигнати без хоросан. Отвъд тях се извисяваха склонове, покрити с остра трева. По склоновете се виждаха овце, които не проявиха никакъв интерес към тях. Между нивите се издигаха гъсти борови гори — очевидно садени и поддържани от местното лесничейство. Откакто се бяха отклонили по едно второстепенно шосе, което ги изведе на този път, не бяха срещнали нито една друга кола.
	— Не разбирам — каза Амброуз. — Къде е къщата?
	Кар посочи пред себе си, където пътят изчезваше зад остър завой.
	— Една миля по-нататък по пътя. В момента, когато излезете от завоя, камерите им ще ви регистрират. По тези пътища няма да срещнете контролни камери в продължение на много мили, но Уорън и Даян имат своя собствена охранителна система. Истински параноици са на тема безопасност. Но предполагам, че клиентите им плащат точно затова. Е, тук ще ви оставя. Просто продължете по пътя, ще видите оградата. До портата има отбивка, ще ви се наложи да се обадите по интеркома.
	Амброуз погледна в страничното огледало, за да се убеди, че помощничката му идва зад тях, после излезе от микробуса, обърна се, надникна обратно в купето и каза:
	— Благодаря за помощта.
	— Само не казвайте нищо на Уорън, нали обещавате? — за миг по лицето на Кар се изписа тревога, но после облакът премина.
	Амброуз се запита дали Кар получава някакво заплащане от братовчед си, задето приема да го ползват като пощенска кутия. Ако действително бе така, това до голяма степен би обяснило защо толкова се притеснява да не се разбере, че ги е довел дотук.
	— Няма да ви намесвам — каза той. Едва бе затворил вратата, когато Кар зави рязко и потегли обратно към Манчестър. Амброуз го изпрати с поглед, после влезе в другата кола.
	— Направо по пътя — каза той. — По-нататък от лявата страна трябва да има порта.
	Описанието на Кар се оказа напълно точно. Пътят завиваше и след една редица дървета започваше висока два метра ограда от телена мрежа, която преминаваше зад стената. В началото й имаше монтирана камера, виждаха се и други камери, поставени на различни места в оградената територия. Отвъд оградата имаше обширно пространство, обрасло с острата трева, срещана по тези места. То се простираше до няколко издигащи се близо една до друга сиви каменни сгради, строени в обичайния за тези места стил. Когато наближиха, Амброуз можа да ги определи като фермерска къща и два големи хамбара. Дори от пътя се виждаше, че вратите на единия хамбар са стоманени, а на покрива му има изводи на вентилационна система. Спряха пред портата, на която висеше табела с надпис „Ди Пи Ес“ и се представиха по интеркома.
	— Покажете картите си през прозореца, за да могат да влязат в обхвата на камерата — обади се през пращене нечий глас. Амброуз подаде своята карта на помощничката и тя показа и двете през прозореца. Едното крило на портата се отвори и те влязоха вътре с колата. Пред стоманената врата на едната постройка излезе някаква жена. Вратата се затвори безшумно зад нея. Тя посочи към фермата и стигна до тях точно когато слизаха от колата.
	Докато се запознаваха, Амброуз я огледа преценяващо. Беше към четиридесетгодишна, висока около пет фута и пет-шест инча, стройна и стегната, с този тип бледа кожа, която хваща хубав загар. Тъмната коса падаше до раменете й. Кафяви очи, вирнат нос, тънки устни, на бузите трапчинки, които вече започваха да се губят в дълбоки бръчки. Черни джинси, тясна спортна блуза с качулка, черни каубойски ботуши. На шията й бяха окачени очила на фина сребърна верижка. Виждаше се, че е от хората, които преливат от енергия.
	— Аз съм Даян Патрик — каза тя. — Половината от фирмата, която носи името „Ди Пи Ес“. Абревиатурата трябва да означава „Дейви Патрик Секюрити“ или „Data Protection Services*“, в зависимост от това как ще реша да се представя пред вас — тя се усмихна. — С какво мога да ви помогна?
	[* (англ.) „Услуги за защита на данни“. — Бел.прев.]
	— Явно се отнасяте много сериозно към всичко, свързано със сигурността — каза Амброуз. Искаше му се да си спечели малко време. Понякога инстинктът му подсказваше да не тръгва право към целта, а да действа малко по-предпазливо.
	— В противен случай не бихме могли да предлагаме ефективна защита на базата данни — каза тя. — Да не би посещението ви да е свързано с някой от клиентите ни? Защото съм длъжна да ви предупредя, че ние тук спазваме много строго закона за защита на информацията.
	— Може ли да поговорим вътре?
	Тя сви рамене.
	— Разбира се, заповядайте.
	Отключи вратата и ги въведе в кухня, типична за този тип къщи. Голяма електрическа печка, старателно изтъркани плотове от чамово дърво, голяма маса в средата на помещението, заобиколена от шест стола в същия стил. За обзавеждането бяха хвърлени доста пари, но очевидно това не се беше случило скоро. Помещението излъчваше домашен уют, а не показност. Масата беше отрупана с вестници и списания. Пред единия стол имаше отворен нетбук, до него — кутия с шоколадови бисквити. Токовете на Даян Патрик затракаха по покрития с каменни плочи под, когато тя тръгна към чайника, който стоеше на печката. Включи котлона, за да кипне водата и се обърна към тях, скръстила ръце пред малките си гърди.
	— Търсим Уорън Дейви — каза Амброуз, оглеждайки помещението и запаметявайки всяка подробност.
	— Той не е тук — отвърна тя.
	— Знаете ли кога ще се върне?
	— Не. Той е в Малта, при един от клиентите ни, организира инсталирането на нова система за сигурност. Ще остане там, колкото е необходимо.
	Амброуз беше разочарован.
	— А кога замина?
	— Замина със самолет от Манчестър преди една седмица — миналия петък — уточни тя и присви учудено вежди, така че между тях се вдълбаха две малки бръчици. — Защо го търсите? Да не би да има проблем с някой наш клиент? Ако е така, аз може би ще успея да ви помогна.
	— Търсим го заради колата му — каза Амброуз.
	— Какво е станало с колата? Да не би да е открадната? Той винаги я оставя на паркинга на летището.
	— Трябва само да му зададем няколко въпроса — интересува ни къде е бил с нея преди две седмици.
	— Защо? Да не би да е бил замесен в някаква катастрофа? Нищо не ми е казвал.
	— Ако не възразявате, предпочитам да изчакам, за да обсъдя тези неща с господин Дейви — тонът му даваше да се разбере, че няма да промени решението си.
	Тя сви рамене.
	— След като сте били толкова път дотук, мога поне да ви предложа нещо за пиене.
	И двамата поискаха чай. Докато домакинята го запарваше, Амброуз се възползва от възможността да я поразпита за бизнеса им.
	— Работата ни се състои всъщност от две части — започна тя малко разсеяно, сякаш беше обяснявала тези неща толкова често, че можеше да повтаря обясненията автоматично. — Предлагаме на клиентите си инсталиране на системи за сигурност. Понякога, както прави в момента Уорън в Малта, буквално изграждаме системата съобразно изискванията им. Но основната ни работа се състои в предлагане на обезопасени хранилища за бази данни извън територията на фирмата. Компаниите, които са наши клиенти, могат да прехвърлят данните, които предават за съхранение на нашите защитени сървъри в определени за тях дни и часове всяка седмица, или могат да изберат скъпата опция, ролс-ройсът на нашите услуги, която предполага ежедневно и ежечасно съхраняване на всички данни в системата, всеки знак, всеки удар на клавиш.
	По този начин, дори ако изгори сградата, в която се намира седалището на фирмата — те няма да загубят нито частица информация.
	Тя наля вряща вода в чайника и отново постави капачето на мястото му.
	— За това ли ползвате хамбара? — попита Амбоуз.
	Тя кимна.
	— Това там е нашето хранилище. Дебелината на стените е два фута. Няма прозорци, вратите са стоманени. Същинските сървъри и блейд сървърите в техните шкафове се съхраняват в специално климатизирано вътрешно помещение със стени от бронирано стъкло, в което можем да влизаме единствено аз и Уорън.
	— Не ме будалкате, нали?
	— Ни най-малко — тя поднесе на двамата по една чаша чай и започна да отпива от своя.
	— Възможно ли е да видим хранилището?
	Даян прехапа долната си устна.
	— По принцип външни лица не се допускат там. Дори клиентите виждат хранилището само когато идват за първи път, за да подпишат договора.
	Амброуз й отправи най-чаровната си усмивка.
	— Няма да злоупотребим. В края на краищата, нали сме от полицията. Просто никога досега не сме виждали нещо подобно.
	— Не знам… Уорън много държи да се спазват ограниченията.
	Амброуз разпери ръце.
	— Но нали Уорън не е тук. Хайде, задоволете любопитството ми. Понякога наистина се държа като голямо дете.
	Той и сам не знаеше защо толкова много настоява да види хранилището в хамбара. Но нейното нежелание само изостри любопитството му.
	Тя въздъхна и остави рязко чашата си на масата.
	— Е, добре. Но трябва да оставите чашите тук. В контролираната зона не се внасят течности.
	След като вече беше взела решение, тя не се забави нито за миг, а излезе забързано от къщата и тръгна да прекосява двора.
	Амброуз следеше с интерес как Даян поставя пръста си върху една стъклена плоскост, монтирана на защитено място под козирката до вратата на хранилището.
	— Как функционира това нещо? — попита той. — Разчита отпечатъците ли?
	— Не, анализира разположението на вените. Оказва се, че мрежата от вени на ръката е не по-малко уникална от отпечатъците на пръстите, но ценното в случая е, че анализаторът я регистрира единствено когато е поддържана от постоянен източник на кръв. С други думи, не можете просто да ми отрежете пръста и да си послужите с него, за да влезете, както би могло да стане, ако анализаторът реагираше на отпечатъци.
	Вратата се плъзна встрани и те я последваха, озовавайки се в стъклена клетка, в която тримата едва се побраха. Преминавайки през нея, се озоваха в малко контролно помещение, където на дузина монитори пред очите им постоянно се превъртаха данни. Навсякъде наоколо примигваха и блещукаха светлини.
	Издигащата се отвъд мониторите стъклена стена ги делеше от двайсет метални кули. От всяка от тях стърчаха между десет и дванайсет дръжки от тъмночервена пластмаса.
	— Всеки един от тези блейд сървъри поема повече от един терабайт данни. Това е толкова много, че просто няма как да ви разясня такъв обем — каза Даян.
	Амброуз гледаше удивено.
	— Това е невероятно.
	— Особено ако единственият ви опит в тази област обхваща обикновени компютри и лаптопи — съгласи се Даян и допълни с по-мек тон: — Изглежда като кадър от „Доктор Кой“ или някой от филмите за Джеймс Бонд — оживяла фантазия.
	Амброуз се позасмя.
	— Дори не знам какви въпроси бих могъл да задам.
	— Така е с повечето хора. Хайде да се върнем и да си допием чая, докато е още топъл.
	Когато се озоваха обратно в кухнята, Амброуз се поинтересува от подробности за клиента в Малта.
	За първи път, откакто бяха пристигнали, Даян Патрик явно се смути.
	— Всъщност не знам нищо за него.
	— Това ми изглежда странно — каза Амброуз.
	— Разбирам защо си мислите така. Но поначало всеки от нас има свои клиенти. Занимаваме се с работата на другия единствено ако възникне специален повод за това. Както стана миналата седмица например — наложи ми се да направя няколко посещения в офиса на един от клиентите на Уорън, тъй като той е извън страната, а трябваше да се отиде на място. Затова и Уорън ме помоли да се заема, също както бих постъпила аз, ако се озова на място, където нямам пряк контакт със системата.
	— Следователно сте разговаряли с Уорън?
	Тя го изгледа, като че ли въпросът му я озадачи.
	— Разбира се. Той е мой партньор — искам да кажа, партньор в живота, не само в бизнеса. Разменяме мейлове по няколко пъти на ден, разговаряме по скайп.
	— Очаквате ли да се чуете с него по някое време днес? — осведоми се Амброуз.
	— Предполагам — тя като че ли се оживи при тази мисъл. — Мога да му предам да ви се обади, искате ли?
	Амброуз извади от вътрешния си джоб визитна картичка и й я подаде.
	— Тук е и мобилният ми телефон.
	— Полиция на Уест Мърсия — прочете тя. — Не обърнах внимание при идването ви. Доста далеч сте от вашата територия. Въпросът трябва да е наистина сериозен, за да дойдете чак тук.
	Съобразителността й не го учуди. Човек, който ръководи такъв бизнес, не би трябвало да пропуска подробностите.
	— Рутинна работа — заяви той с пълното съзнание, че няма да успее да я заблуди. — Ние приемаме сериозно всички престъпления.
	— Убедена съм — отвърна тя сухо. — Е, ще дам телефоните ви на Уорън и ще му кажа да ви се обади.
	Думите й подсказваха, че за нея разговорът е приключил. Те оставиха чашите си на масата и тръгнаха обратно към колата.
	— Какво ще кажете? — попита помощничката му, докато излизаха с колата през портата.
	— Много интересно ми се струва това, че в момента Уорън Дейви е някъде си, кой знае къде — със сигурност не там, където живее и работи. И с тези негови способности, които му позволяват да се ориентира без усилие в киберсвета… — той се извърна и погледна към фермата, която бавно се губеше в далечината. — Честно казано, питам се дали изобщо е бил в Малта.


	Глава 34

	Сам натисна звънеца до входната врата и отстъпи назад, оглеждайки обширната фасада на къщата, в която живееше Найджъл Барнс.
	— Не личи рецесията да е засегнала Найджъл.
	— Все още ли работи в банка? — попита Карол.
	— Не, преди пет години се е прехвърлил в застрахователния бизнес. Нямам представа с какво точно се занимава. Кой ги знае какво правят тези копелета.
	Карол само изсумтя. Беше тук против волята си. Когато Сам влезе в офиса й и предложи незабавно да се заемат с Найджъл Барнс, тя възрази:
	— Девет часа вечерта е, при това е неделя.
	— Именно. Ще го изненадаме. Освен това разследването на убийствата навлезе във фазата „затишие пред буря“. Чакаме хората, които събират улики, да попаднат на информация, въз основа на която да действаме. Чакаме Стейси да открие нещо, което да ни осигури напредък. Просто си седим и нервничим, защото засега не можем да направим нищо, за да спрем това копеле. Тъкмо затова е по-добре да запълним времето си с нещо полезно — кривата му усмивка можеше да се определи като сексапилна, ако Карол бе в състояние да прояви минимален интерес към Сам. Но тъй като не можеше, я определи просто като опит да преодолее съпротивата й. — Колко хубаво би било да го връчим на Блейк, вързан с панделка, просто така, съвсем изневиделица.
	Беше намерил най-подходящите думи, за да я спечели — затова и беше дошла с него тук. Вместо да се наспи или да прочете докладите, които идваха от различните полицейски подразделения, стърчеше зад гърба на Сам на прага на някаква къща, във връзка с датиращо отпреди четиринайсет години разследване, по което разполагаха с много ограничени улики.
	— Не си е вкъщи — измърмори тя.
	Точно в този момент някой запали лампа в антрето. Сам й се усмихна тържествуващо, но веднага след това придоби изражение, подходящо за среща с човека, който отвори вратата.
	Ако се съдеше от снимките в досието, времето се беше отнесло милостиво с Найджъл Барнс. Макар че беше на четиридесет и три години, нямаше и следа от сиво в гъстата му, буйна руса коса, с която напомняше на Майкъл Хезълтайн в разцвета на неговата кариера, когато всички го наричаха „Тарзан“. Кожата му беше гладка, нямаше торбички под очите, не се забелязваше никакво отпускане на кожата около челюстта. Линията на устата и брадичката му говореха за безхарактерност, носът му беше прекалено месест, но все пак явно успяваше да поддържа тази представителност, с която разполагаше. Според Карол приличаше на мъж, който посвещава повече от допустимото време на козметични процедури. Той ги изгледа учтиво и озадачено.
	— С какво мога да ви помогна?
	Карол представи себе си и Сам.
	— Боя се, че имам лоши новини за вас, господин Барнс. Струва ми се, че ще е по-добре във всяко отношение да влезем.
	Чертите му сякаш се вкамениха. Устните му почти не се движеха, когато произнесе:
	— Намерили сте ги.
	Карол кимна.
	— Да, намерихме ги.
	— Къде? — той поклати глава, сякаш още не можеше да възприеме станалото.
	— Където сте ги оставили — каза Сам хладно и рязко.
	Барнс отстъпи назад в инстинктивен опит да се скрие зад вратата.
	— Не разбирам — каза той. — Какво искате да кажете?
	Сам пристъпи напред и сложи крак на прага.
	— Искаме да дойдете с нас в полицейския участък, за да отговорите на някои въпроси.
	Барнс отново поклати глава.
	— Да не сте се побъркали? Казвате ми, че сте открили телата на жена ми и дъщеря ми, и искате да идвам с вас в участъка? Третирате ме като заподозрян?
	— Не съм споменала нищо за тела — подчерта Карол. — Казах само, че сме ги открили.
	Барнс присви очи.
	— Казахте, че носите лоши новини. Надали бихте се изразили така, ако ги бяхте открили живи и здрави в Брайтън.
	— Съществуват различни видове лоши новини. Вие незабавно решихте, че говоря за жена ви и дъщеря ви. Моля, вземете си палтото, господин Барнс. Ще бъде много по-удобно да поговорим в участъка, отколкото на прага на дома ви.
	— Нямам намерение да идвам с вас където и да било — той се опита да затвори вратата, но Сам му попречи. Мускулите му бяха значително по-яки от тези на Барнс, който явно поддържаше фигурата си с фитнес, но не му достигаше сила.
	— Можете да дойдете доброволно, в противен случай ще се наложи да ви арестувам — каза Карол.
	— Да ме арестувате? — повтори Барнс с привидно недоумение. — В случая аз съм потърпевш.
	Той продължаваше да подпира отвътре вратата.
	Карол извърна очи към небето.
	— Найджъл Барнс, арестувам ви по подозрение, че сте възпрепятствали работата на полицията. Имате право да мълчите. Но ако по време на разпит премълчите данни, на които по-късно ще разчитате пред съда, това може да се отрази зле на защитата ви. Всичко, което кажете, може да се ползва като доказателство пред съда. Сам, сложи белезниците на господин Барнс.
	Барнс отстъпи рязко назад, така че Сам залитна и не се просна на земята само благодарение на това, че се вкопчи в последния момент в рамката на вратата.
	— Всичко това не е необходимо — каза той с усилие. — Отивам да си взема палтото.
	— Сам, върви с него. Арестуван сте, господин Барнс — подвикна Карол след тях.
	Изминаха двайсет минути, докато го закарат обратно до участъка, а се наложи да чакат и още един час, докато се появи адвокатът му. Карол беше толкова уморена, че й се искаше да положи глава на бюрото и да заплаче. Поне разпитът щеше да бъде воден от Сам. Той си мислеше, че тя му прави услуга, отчитайки работата, която бе свършил по случая; а всъщност тя се съмняваше, че ще събере сили да проведе разпита както трябва. Единствената приятна изненада беше третият опит за профил, съставен от Тим Паркър, който тя откри, докато чакаха да започне разпитът. Докато го четеше, усмивката й ставаше все по-широка. Ето как бе решил да постъпи с него Тони. Вероятно решението да му се даде възможност да учи още беше по-правилно от варианта да му откъсне едната ръка и да го удари с нея, към който я бе тласкал първоначалният й порив. На Тони винаги можеше да се разчита, че ще намери правилния подход.
	А сега Карол можеше само да се моли Сам да направи същото.


	Сервитьорът предложи кафе — двете жени си поръчаха еспресо. Елинор срещна погледа на Пола и се разсмя:
	— Лекарите и ченгетата са единствените хора, които могат да пият еспресо след вечеря, без да се притесняват, че няма да могат да заспят.
	Пола й отвърна с ленива усмивка, която се разля по лицето й като мармалад по лицето на доволно хлапе.
	— От друга страна, аз рядко имам основателен повод да оставам будна.
	— Аз също — Елинор допи червеното си вино и въздъхна доволно. Тази вечер тя като че ли бе отхвърлила умората от работата. Беше успяла да сплете косата си на плитка, а после да я вдигне на кок, и да облече морскосиня копринена блуза, която караше очите й да блестят като скъпоценни камъни. Елинор сияеше, сякаш озарена от някакъв вътрешен източник. Пола си каза, че дори кожата й блести. Удивляваше се на късмета си.
	— Благодаря, че отдели време да се видим — допълни Елинор.
	— Както вече казах, все пак и на двете ни се налага да се храним. А точно тази вечер няма какво друго да правя, освен да препрочитам показания на свидетели, докато стана кривогледа. Радвам се, че и ти се оказа свободна.
	— Дори д-р Денби освобождава понякога робите си.
	Кафето пристигна — беше силно и горещо, и те му се наслаждаваха в мълчание.
	Пола не помнеше кога за последен път е прекарвала такава спокойна вечер. Беше въплъщение на всичките й желания, но тя все още не можеше да забрави старата полицейска максима: надявай се на най-доброто, очаквай най-лошото. И все пак този път като че ли беше улучила в десетката. Разговорът течеше непринудено. Имаха сходни вкусове по отношение на музиката, интересите им по отношение на четенето съвпадаха дотолкова, че да могат да обменят мнения, и по отношение на филмите имаха еднакви предпочитания. И двете обичаха червено вино и червено месо. Елинор дори си призна, че понякога си позволява да изпуши по някоя цигара.
	— Не повече от две седмично — бе казала тя. — С чаша уиски преди лягане.
	— Ако можех да пуша така, щях да съм доволна — каза Пола. — При мен е или всичко, или нищо. Иска ми се отново да се откажа, но ми е ясно, че още не мога да събера сили.
	— Спирала ли си да пушиш преди?
	— Да. Справях се доста добре, докато… Но това е дълга история. — „И не ми се иска да я разказвам, докато не се убедя, че между нас наистина ще възникне нещо“. — Мога да ти предложа петсекундната версия. Убиха един мой приятел — всъщност колега, но бяхме и приятели.
	„Аз също едва не умрях, но тази вечер не искам да стигам дотам“.
	— Съжалявам — каза Елинор. — Сигурно ти е било трудно. Странно колко често смъртта на близки хора ни подтиква към самоунищожително поведение.
	Пола беше положително впечатлена и благодарна, че тя не каза нищо повече на тази тема.
	Сега, когато допиха кафето и си поделиха сметката, между двете възникна осезаемо напрежение. Пола изпитваше желание да докосне кожата на Елинор, да изпита усещането, че между пръстите им потича електричество. Не че искаше да прибързва. Имаше прекалено много задръжки — по отношение на себе си, не на Елинор.
	Леден вятър връхлетя срещу тях, когато излязоха от ресторанта.
	— Божичко, като че ли идва откъм Северния полюс — възкликна Елинор. — Кога успя да стане толкова студено? Когато дойдохме, времето беше доста меко.
	— Времето лети, когато човек се забавлява. Всъщност вече е сряда.
	Елинор се засмя и хвана Пола подръка.
	— Знаеш ли какво ми се иска най-много сега?
	Пола почувства някакво стягане в гърдите. Изпитваше смесица от наслада, желание и страх.
	— Прекалено добре съм възпитана, за да предположа — отвърна тя.
	Елинор стисна ръката й над лакътя.
	— Харесва ми това, че не си самонадеяна. А освен това много ми се иска да се опознаем по-добре.
	— Да — отвърна Пола предпазливо, питайки се как ще се развият събитията нататък.
	— И не ми се иска вечерта да свърши сега. Знам, че е късно, но би ли дошла с мен у нас — да пием по още едно кафе и да поговорим?
	Двете спряха за миг под тентата на някакъв магазин.
	— Бих искала да дойда — отвърна Пола. — Много, много бих искала. Но моля те, не ме разбирай погрешно. Каниш ме на кафе и наистина нещата не бива да стигат по-надалеч. Утре рано сутринта трябва да бъда в офиса, да съм отпочинала, да съм успяла да взема душ и да се преоблека.
	Елинор се засмя.
	— В такъв случай ще е по-добре да отидем у вас, не мислиш ли?
	И преди Пола да успее да отговори, Елинор я притегли към себе си. За Пола мигът беше вълшебен. Тялото й трептеше, ушите й писнаха. Стори й се, че чува тих стон и осъзна, че е простенала самата тя. Искаше й се тази целувка да продължи безкрайно.
	Когато най-сетне се разделиха, и двете се бяха задъхали.
	— Мили боже — каза Елинор.
	— Да тръгваме ли? — попита Пола пресипнало. Покашля се и потупа джобовете си. — Може да вземем такси. — После се закова на място и допълни: — Чакай малко. — Отвори чантата си и започна да рови в нея. — Не мога да повярвам — забравила съм проклетите ключове в офиса. Толкова бързах да не закъснея за срещата… Да, сетих се — седят си на бюрото ми пред компютъра.
	Елинор сви рамене.
	— Няма проблем. Централата ви е наблизо. Ще отидем дотам, ще вземе ключовете и после ще вземем такси.
	— Нали нямаш нищо против?
	— Не, при това така ще мога да видя работното ти място.
	Десет минути по-късно двете излизаха от асансьора на третия етаж в централата на брадфийлдската полиция. Нощният дежурен остана невъзмутим, когато Пола записа и въведе Елинор. Това я накара да се запита колко ли от колегите ползват офисите за среднощни любовни срещи.
	— Офисът ни е ето там — каза тя и поведе Елинор, като продължаваше да я държи за ръка.
	В единия ъгъл на офиса светеше настолна лампа, към чиято светлина се добавяше и призрачното зарево от мониторите на Стейси.
	— Стейси? Тук ли си още? — подвикна учудено Пола.
	— Работя върху записите от гарата — отвърна Стейси. — Не бива да се целуваш с гаджето си в асансьора, всичко се записва от камерите за вътрешно наблюдение.
	— О, по дяволите — каза Пола. — Утре всички ще си препращат записа по интернет.
	— Не, няма — отвърна разсеяно Стейси. — Изтрих го вече.
	Тя се изправи. Главата й едва се виждаше над стената от монитори.
	— Аз съм Стейси — каза тя. — Приятно ми е да видя, че Пола има шансове за личен живот. За отбелязване е, че се случва вече на трети човек от екипа.
	Пола не помнеше кога за последен път Стейси бе произнасяла толкова дълга реч за нещо, което не беше свързано с компютри.
	— Това е Елинор — каза тя.
	— Помня ви от разследването на случая „Роби Бишоп“ — отвърна Стейси. — Вие се досетихте за отровата. Работата ви беше много впечатляваща.
	Пола я слушаше стъписано. Възможно ли бе Елинор да има еднакво въздействие върху всички?
	— Благодаря — отвърна Елинор, която крачеше безцелно из помещението, оглеждаше таблата по стените и се опитваше да възприеме атмосферата. — Това място има положително излъчване. Спокойно и уравновесено.
	Пола се разсмя.
	— Не би казала същото, ако се озовеш тук в девет сутринта.
	Стейси отново бе заела мястото си пред мониторите.
	— След като така или иначе си тук, Пола, ела да видиш нещо. Работя от доста време над тези кадри и ми се струва, че имам находка.
	Пола погледна към Елинор, за да се убеди, че тя не възразява. Елинор й се усмихна и махна с ръка.
	— Работи спокойно — каза тя. — Аз съм си добре тук.
	Стейси изключи четири от мониторите, оставяйки да работят само два.
	— На този монитор се виждат кадрите с подобрено качество. Ето, виж, тук е отбелязан часът — четири и трийсет и три минути. По това време Сет спокойно може да е стигнал от училище до гарата. — Тя кликна с мишката и маркира една от фигурите, които преминаваха през входа на гарата. Останалите потънаха на фона. Още едно кликване и образът стана още по-точен и ясен.
	— Мисля, че това е Сет.
	— Според мен си права. Кейти ми го показваше днес следобед на видеозаписи. Бих казала, че със сигурност е той. Е, накъде се е упътил?
	Последваха още кликвания. Стейси бе успяла да свърже кадри от различни камери, на които се виждаше как Сет се движи сред тълпата. Мина покрай кафенето „Коста“ и изчезна.
	— Къде пропадна? — попита Пола.
	— Между „Коста“ и ресторанта на „Симпли Фуд“ има една отсечка, която не влиза в обсега на камерите. Там се пада коридорът, който води към паркинга. Предполагам, че на това място го е посрещнал някой и двамата са излезли заедно.
	Пола изпъшка.
	— И това ако не е лош късмет!
	— На случайност ли го отдаваш?
	— Ами да, на какво друго?
	— Имаме си работа с човек, който знае отлично къде са разположени камерите и какво е покритието им.
	Настана продължително мълчание. После Пола каза:
	— Това е много интересна идея.
	— Знам. Хубавото в случая е там, че той не е чак такъв хитрец, за какъвто се има. — Стейси натисна няколко клавиша и вторият монитор просветна. В продължение на няколко секунди по него преминаваха черно-бели кадри, после Стейси пак кликна с мишката и една фигура се открои на екрана. — Струва ми се, че това пак е Сет.
	— Не е изключено.
	— Времето и мястото съвпадат. Съгласна съм, че може да е и някой друг. Но заради идеята и заради съвпадението на време и място, нека предположим, че е Сет, А сега гледай тук — последва ново кликване. Открои се друга фигура. Виждаше се само половината от човека, защото другата половина бе скрита от витрината на „Симпли Фуд“. При това човекът бе заснет отзад, лицето му не се виждаше изобщо. Но той несъмнено бе поставил ръка над лакътя на другия, който можеше да е Сет.
	— Това е той — каза Пола, внезапно обзета от ловна страст.
	— Нямаме кой знае каква полза от това, но може би ще успеем да преценим приблизително ръста му. Вижда се и че има дълга коса, която стига до яката му, но вероятно става дума за перука. И това е всичко.
	— Опита ли се да го засечеш на другите записи?
	Стейси въздъхна.
	— Знам, че според всички вас съм способна да правя магии, но и моите възможности си имат граница. Това е точно търсене на игла в купа сено. Опитах, но възможностите са прекалено много.
	— Е, поне може да се обърнем със запитване към обществеността. Можем да цитираме точния час и точното място. От това също може да излезе нещо — Пола прегърна Стейси през рамо и я притисна към себе си. — Ти наистина си блестяща. — Погледна към Елинор, която прехвърляше някакви документи, оставени на бюрото на Кевин, и допълни: — Тази жена е гений.
	— Все някой трябва да бъде. Но е добре, когато се случи да работи в твоя екип. Браво, Стейси — каза Елинор някак разсеяно и вдигна очи. Между веждите й се беше вдълбала тънка бръчица. — Има ли някаква причина, за да премълчавате връзката между жертвите?
	За момент Пола не можа да разбере думите на Елинор.
	— Е, известно ни е, че случаите са свързани — поради еднаквия почерк на извършителя. Съобщихме публично, че според нас убийствата са дело на един и същ човек.
	Елинор поклати нетърпеливо глава.
	— Не, нямам предвид това. Имам предвид по-тясна връзка. Роднинска връзка.
	— Какви ги говориш? Те не са роднини. Какво те кара да мислиш така?
	Елинор вдигна два листа от документите на бюрото.
	— Нали това са техните ДНК-профили?
	— Сигурно, щом на бележката от лабораторията пише така. Това е рутинна работа — на всички жертви на убийство се прави задължително ДНК-профил.
	Пола вече прекосяваше стаята, Стейси я следваше по петите.
	Елинор продължаваше да гледа ту единия, ту другия лист.
	— Е, освен ако предположим, че в лабораторията са объркали нещо, това са профили на близки кръвни роднини. Нали разбираш, аз не съм експерт, но бих казала, че са братовчеди или полубратя.


	Глава 35

	Найджъл Барнс седеше край масата, скръстил ръце на гърдите си, и явно не беше в особено добро настроение. Според сержанта, който приемаше арестантите, бил много вбесен, защото отговарящият за криминалните дела партньор в юридическата кантора, чиито услуги Барнс ползваше, отказал да дойде в ареста след десет вечерта и вместо това изпратил някакъв наскоро завършил младши служител на фирмата. Адвокатът приличаше на човек, който се опитва да намери опора под краката си, но не успява.
	Сам и Карол още не бяха успели да заемат местата си, когато той започна да каканиже:
	— Не разбирам изобщо защо клиентът ми се намира тук, за възможен арест пък дума да не става. Доколкото разбирам, сте открили телата на жена му и дъщеря му, които са изчезнали преди четиринайсет години. Вместо да оставите клиента ми насаме със скръбта му, вие сте го довлекли тук по някакво скалъпено обвинение…
	— Засега не сме обвинили клиента ви в нищо — поде Сам и включи диктофона. Когато се разнесе сигналът за начало на запис, той започна да изрежда имената на присъстващите. — По-рано тази седмица…
	— Държа да се протоколира, че възразявам срещу отношението към моя клиент, който е трябвало да бъде оставен на спокойствие след тези ужасни новини, а не да бъде третиран като престъпник.
	— Възражението е регистрирано — каза Карол отегчено.
	Сам започна отново:
	— По-рано тази седмица останки от три човешки тела бяха извадени от езерото Уостуотър в Езерната област. Оказа се, че става дума за останки на мъж, жена и малко дете. Телата бяха открити в резултат на информацията, намерена в компютър, скрит зад облицовъчна плоскост в къща, която е била ваша собственост, господин Барнс. Къщата, в която сте живели със съпругата си Данута и новородената си дъщеря Линет.
	Барнс поклати глава.
	— Нямам никаква представа за какво говорите.
	— Сравнението със зъболекарския картон доказа, че жената е вашата съпруга, ДНК анализът идентифицира детето като дъщеря й Линет. Други материални доказателства сочат, че третото тяло принадлежи на мъж на име Хари Сим. Мъж, който е работил с вас и със съпругата ви в банка „Кортънс“.
	Лицето на Барнс остана безизразно.
	— Не ми изглеждате особено разстроен, господин Барнс — каза кротко Карол. — Говорим за вашата съпруга и за детето ви. Единствената емоция, която проявихте досега, беше пламенно нежелание да дойдете с нас в участъка.
	— Оттогава измина много време, госпожо главен инспектор — отвърна учтиво Барнс. — Свикнах с мисълта за претърпяната загуба.
	— Като че ли не ви е много интересно да узнаете как така жена ви и дъщеря ви са се озовали на дъното на Уостуотър заедно с някакъв мъж — отбеляза Сам.
	Барнс сведе поглед към ръцете си.
	— Както обясних навремето на вашите колеги, Данута ме беше напуснала. Остави ми бележка, в която пишеше, че между нас всичко е свършено и че обича друг. Нямах представа кой може да е любовникът й, нито пък къде може да е отишла. Сега вече ми е ясно, че въпросният мъж е бил Хари Сим — той срещна за миг погледа на Сам. — Навремето бях дълбоко наскърбен, наистина дълбоко. Но трябваше да преодолея случилото се и да продължа да живея.
	— Значи нямахте представа, че са мъртви?
	Лицето на Барнс се изкриви в гримаса, която вероятно трябваше да изобразява страдание. Не беше много убедителен.
	— Не — каза той.
	— Но Анджела Форсайт е била на такова мнение — думите на Сам сякаш увиснаха във въздуха между тях.
	Барнс не съумя да се въздържи да не стисне по-здраво сключените си ръце. После въздъхна дълбоко.
	— Анджела не е от най-уравновесените жени. Тя никога не ме е харесвала. Винаги съм се питал дали тя самата не е влюбена в Данута.
	— Обаче се оказва, че е била права. А може и втората половина от теорията й да отговаря на истината.
	Адвокатът се приведе напред, сякаш внезапно се сети, че е тук по работа.
	— Като въпрос ли да разбираме това, сержант?
	Сам се усмихна.
	— Стремя се да стигна до въпроса, сър. Анджела е била убедена, че Данута не ви е напуснала. Тя счита, че вие сте убили и нея, и Линет.
	Барнс издаде някакъв звук, който наподобяваше смях.
	— Това е налудничаво. Тялото на Хари Сим в езерото доказва, че тя ме е напуснала.
	— Не — провлече лениво Карол. — Присъствието му там доказва единствено, че Хари Сим е бил убит по същото време, когато са били убити Данута и Линет.
	— Което създава известни проблеми — продължи Сам. — И преди да сте се опитали да ни обясните, че това е някакво ексцентрично самоубийство по взаимно съгласие, или че лудият Хари е преследвал и отвлякъл Данута и Линет, убил ги е и после е убил и себе си, ми позволете да ви обясня, че доказателствата са категорични в едно отношение — както и да са се озовали тези трима души в езерото, със сигурност не са влезли живи във водите му. Някой е опаковал телата им, завързал ги е за мрежа, пълна с камъни, и ги е потопил. И това сте били вие, нали, Найджъл?
	— Това е възмутително! — възрази адвокатът. — Имате ли намерение изобщо да представите някакъв доказателствен материал? Или ни докарахте тук по някакви свои садистични съображения?
	Сам отвори папката, която бе поставил пред себе си.
	— Преди малко споменах намерения компютър. Въпреки че очевидно са били положени усилия за заличаване съдържанието на хард диска, нашите експерти успяха да изтеглят от него доста данни. Една част от тях е посветена на възможностите за отравяне с въглероден окис. Друг файл съдържа описание на пътя до Уостуотър и сведения за неговата отдалеченост и дълбочина. Както вече казах, този компютър е бил скрит в някогашния ви дом.
	— Всеки би могъл да го скрие там — Барнс се опитваше да съхрани невъзмутимостта си.
	— А защо му е било на някой да го прави? — попита учтиво Карол, с тона на човек, който наистина се интересува от обяснението.
	Барнс отпусна ръце, после ги прокара през гъстата си коса.
	— За да прехвърли вината върху мен, разбира се.
	— Не разбирам обаче защо, ако някой е искал да прехвърли вината върху вас, би си дал толкова труд да подхвърли лъжливи улики, а после не би съобщил никому за тях — отбеляза Карол. — Струва ми се малко безсмислено.
	— Открихме по компютъра следи с вашето ДНК — каза Сам.
	— Проверяваме архива на компанията, от която е купен. Данните от архива ще докажат, че компютърът е бил ваш, Найджъл. От това няма как да се измъкнете.
	Последва продължително мълчание. После Барнс каза:
	— Може да е дело на самата Данута. Тя не беше на себе си след раждането на бебето — той повдигна леко едното си рамо. — Нали знаете, какво ли не правят жените, когато имат проблеми с хормоните.
	— А сега аз ще ви кажа как са се развили събитията според мен — поде Сам.
	Адвокатът поклати глава.
	— Не, не мисля, че сте в състояние да го сторите, сержант. Нямате никакви улики. Просто се опитвате да измъкнете нещо. Достатъчно дълго търпим тази история. Или предявете обвинение на клиента ми, или ще станем и ще напуснем участъка.
	— Не — Барнс докосна ръката на адвоката. — Оставете този човек да говори. Искам да узная каква фантастична история е съчинил. „Да бъдеш предупреден е все едно да си въоръжен“, нали така казват.
	Сам се мобилизира, припомняйки си съвета на Тони. „Един-единствен шанс“. Само един.
	— Мисля, че вие сте убили и тримата. Дали сте им приспивателно, а после сте ги отровили с въглероден окис — такова е моето предположение. После сте се отървали от телата. Хари ви е бил необходим, за да си осигурите евентуално измъкване от затвора. Ако телата бъдели открити, неговият труп е щял да послужи за доказателство, че Данута е имала любовник. Това е трябвало да потвърди правотата на думите ви.
	— Ако съм такъв хитрец, какво ми е пречело да представя смъртта им като убийство и самоубийство? — попита Барнс.
	Сам кимна.
	— И мен този въпрос ме озадачи в началото. А после, когато разговарях с Анджела, осъзнах, че дори тъпи ченгета като нас биха се поколебали да приемат такъв сценарий, след като веднъж узнаят какъв жалък смотаняк е бил Хари Сим. Данута не би избягала с такъв като него за нищо на света — дори и под влиянието на постнатални хормонални смущения. Затова се върнах към план Б.
	— Много увлекателно — отбеляза Барнс. — И какво представлява този план Б?
	Сам се ухили.
	— Смятате да си признаете, че вие сте потопили телата в езерото, нали? Ще ни обясните как сте подозирали, че Хари може да е отвлякъл жена ви и дъщеря ви, и че затова сте отишли в караваната му, където сте установили, че и тримата са умрели от отравяне с въглероден окис, изтекъл от повреден отоплителен уред. Ще ни обясните, че тогава сте се почувствали в безизходица, защото сте нямали доказателства за отвличането. Вече сте били обяснили в полицията, че тя ви е напуснала. Страхували сте се, че ще предположат, че сте отишли там и сте ги убили всички в пристъп на ревност, а после сте нагласили нещата така, че да изглежда като злополука. И ще ни кажете, че не ви е дошло на ум нищо друго, освен да се отървете от телата.
	Барнс се разсмя силно, но смехът му прозвуча фалшиво.
	— Никога не съм чувал по-абсурдно нещо.
	Адвокатът избута стола си назад.
	— Добре, стига толкова. Това е нечувано. Отказвам да слушаме подобни измислици и минута повече.
	Карол се приведе напред и каза:
	— Разпитът е приключен в десет часа и петдесет и седем минути вечерта — после изключи диктофон.
	— Това не са измислици — и последната следа от любезност се беше изпарила от гласа на Сам. — Това са твърди, категорични факти. Ще започнем да търсим, Найджъл. Няма да оставим камък непреобърнат. Целият ви живот ще бъде проверен под микроскоп. Утре ще съобщим за нашето откритие, а Анджела ще разговаря с пресата. Тя вече е събрала един куп бивши колеги от „Кортънс“, които единодушно ще потвърдят, че Хари е бил жалък нещастник — доколкото разбирам, е имал дори лека форма на аутизъм. Всеки от тях ще обясни, че животът на Данута с вас е трябвало да бъде истински ад, за да предпочете да заживее в каравана с Хари Сим. Представете си само — колко ужасно е трябвало да бъде, за да може Хари да бъде за нея някакъв изход? А после ще последват и въпросите — възможно ли е наистина да е избягала с Хари? И кой е потопил телата в езерото?
	Барнс стана, стиснал юмруци, невъзмутимостта му се стапяше като грим под светлината на прожектори.
	— Не можете да направите това.
	— Ние няма да го направим. Само ще се постараем всички, които са част от живота ви, да ви питат за отношенията ви с Данута — всички до един. Приятели, колеги, клиенти. Защото вие не сте чак толкова хитър, Найджъл. Измислили сте прекалено сложен план. Трябваше просто да ги оставите в караваната с развалената печка. Но не, държали сте да се покажете като мистър Всезнайко — завърши саркастично Сам.
	Барнс се опита да се нахвърли върху Сам, но адвокатът му го бутна встрани, той залитна и извика:
	— Нямате никакви доказателства срещу мен!
	— Ще имаме — възрази Сам. — Защото всъщност не сте особено умен. А когато глупави хора се опитват да се правят на умни, те правят грешки — после се обърна към Карол. — Какво е карал той преди четиринайсет години? Хващам се на бас, че е била хубава кола. Беемве, мерцедес, нещо подобно. Като нищо колата още съществува. Тези качествени двигатели са много издръжливи.
	Карол се престори, че размишлява.
	— Квитанциите от кредитните карти, Сам. Все някъде е трябвало да налее гориво. Все ще успеем да открием къде.
	— А може и да уведомим пресата, че сме разпитали съпруга й и не търсим друг във връзка с настъпилата при подозрителни обстоятелства смърт на Данута Барнс, Линет Барнс и Хари Сим. Искам да кажа, след като така или иначе не може да постигнем осъдителна присъда, бихме могли да се откажем да си губим времето.
	— Заплашвате ли клиента ми? — попита адвокатът, но тонът му беше прекалено плах, за да притесни Сам или Карол.
	— Как е възможно казването на истината да бъде заплаха? — попита Карол с възможно най-невинно изражение. — Сам е прав, това е най-подходящият вариант. Разпитали сме съпруга — това сте вие, Найджъл, в случай, че сте забравили през изминалите години — и сме прекратили търсенето. — Тя стисна ръката на Сам. — Решено. Понякога съдът на общественото мнение е достатъчен.
	Барнс погледна като обезумял към адвоката.
	— Трябва да спрете това! Това е възмутително! Това е преследване!
	Сам знаеше, че адвокатът не би могъл да каже или направи кой знае какво. Двамата с Карол бяха внимавали да не прекрачат границата. Той остави мълчанието да натежи в стаята, докато Барнс ровеше с пръсти косата си. После, много тихо, произнесе:
	— Разбира се, може изобщо да не се стигне до тези неща, ако признаете, че сте избрали план Б.
	— Струва ми се, че такова предложение граничи с недопустимото — каза неуверено адвокатът.
	— Предлагам ние със сержант Еванс да отидем да изпием по едно кафе, докато вие обсъдите съществуващите възможности — каза Карол и се упъти към вратата, а Сам я последва.
	Двамата не проговориха, докато не се отдалечиха достатъчно от помещението, в което беше арестуваният. После Сам се отпусна и приклекна, притиснал глава в дланите си.
	— Толкова исках да го закова — разнесе се приглушено гласът му. — Няма никакво съмнение, че е убиец.
	— Знам. Но сигурно ще предпочете да бъде обвинен, че е потопил телата, възпрепятствайки по този начин работата на полицията. Ще му е по-лесно с яснотата на такова обвинение, отколкото да знае, че където и да отиде, хората винаги ще го сочат с пръст — Карол клекна до него и постави успокояващо ръка на рамото му. — И това е резултат, Сам.
	— Не, не е. Това е най-много една четвърт от желания резултат.
	— Ненавиждам такива положения, не по-малко от теб. Винаги съм ги мразела. Но понякога се налага човек да се примири с по-малко от очакваното. Случаят е приключен, Сам.
	Той вдигна глава и въздъхна.
	— Винаги казваш, че ние говорим от името на мъртвите. Но понякога не крещим достатъчно силно.


	Глава 36

	Когато на другата сутрин Карол влезе в общото помещение на екипа за разследване на особено тежки престъпления, тя долови онова специфично напрежение, което наставаше непосредствено преди някой голям пробив в търсенето. Телефонното обаждане на Пола късно предната нощ постави начало на нов етап в разследването и Карол ги бе свикала на брифинг в седем сутринта, защото всички нямаха търпение да се захванат за работа. Приемаха само като бонус решението на Найджъл Барнс да си признае, че е потопил телата в езерото Уостуотър.
	Всички насядаха около масата с чаши кафе в ръка. Точно преди да започнат, влезе и Тони.
	— За къде без мен — заяви той бодро, придърпа най-близкия стол и постави куп записки на масата. Озърна се и отбеляза с престорена изненада: — Доколкото знам, имаше нови попълнения в екипа?
	— Сержант Паркър бе призован да се върне незабавно в полицейската школа — заяви Карол и го изгледа мрачно. — Така че сме принудени да се справяме с твоя помощ.
	— Добре дошъл отново сред нас, докторе — каза Кевин.
	Карол сложи край на последвалите приветствия, казвайки:
	— А сега може ли да пристъпим към работа?
	Всички замлъкнаха и тя поде:
	— Имаме развитие по случая. Пола, би ли обяснила как се стигна до него?
	Карол повдигна вежди, обръщайки се към Пола. Вече бе дала да се разбере, че колкото и да се радва на новата следа, не одобрява това, че Пола е въвела външен човек в офиса, при поверителната документация по разследването.
	Пола започна с тон, по който си личеше, че е обмисляла обяснението.
	— Късно снощи дойдох в офиса заедно с доктор Елинор Блесинг…
	Колегите й я прекъснаха с подвиквания и подсвирквания, проваляйки старателно подготвения й план. Карол съзнаваше, че всички имат нужда да се разтоварят от напрежението, затова ги остави да побуйстват — пък и Пола си го беше изпросила.
	— Не можахте ли просто да наемете стая в хотел? — попита Кевин с невинно изражение.
	— Много смешно. Всички сте адски остроумни — измърмори Пола, приемайки добродушно шегите им. Откритието на Елинор постави точка на романтичните планове за останалата част на нощта, но възторженото настроение от предната вечер все още не напускаше Пола. А може и да беше малко замаяна от недоспиване. — Някои от вас може би си спомнят доктор Блесинг от времето, когато работихме по убийството на Роби Бишоп, и каква помощ ни оказа тя тогава. — Колегите й отново започнаха да подвикват и да се смушкват шеговито. — Е, ето че доктор Блесинг пак ни дойде на помощ. — Пола кимна на Стейси, която натисна няколко клавиша на нетбука пред себе си. Познатите спирали на ДНК анализите се появиха на големия екран на стената. — Отляво виждате ДНК-то на Даниъл, отдясно е това на Сет. Ако погледнем внимателно, ще забележим значителни съвпадения. — Откроиха се определени участъци от ДНК-веригите. — Според доктор Блесинг това говори, че Сет и Даниъл са кръвни родственици.
	Стейси натисна още няколко клавиша и на екрана се появиха още два ДНК-профила.
	— Дженифър и Нийл — поясни Пола. — И при тях се забелязва същото. — Отново се откроиха отделни отрязъци от веригите. — Събудих доктор Шаталов в два часа сутринта, за да се убедя, че Елинор е права. И той се съгласи с мнението й. Свърза се с една университетска преподавателка, която е по-тясно специализирана в областта на ДНК-анализите, отколкото самият доктор Шаталов. Тя твърди, че децата са братя и съответно сестра по линия на единия родител.
	— Какво искаш да кажеш, че всички тези жени са имали един и същи любовник и са забременели от него? И то през една и съща година? — попита Кевин недоверчиво. — Това звучи откачено.
	— Разбира се, че не твърдя подобно нещо. Случаят е очевиден — поне за лесбийка като мен. Става дума за оплождане със сперма на донор. Трябва да е това. Нищо друго не дава логично обяснение. А за Сет вече знаем, че майка му е забременяла с оплождане „инвитро“ и сперма от донор.
	За миг всички мълчаха зашеметени. После Тони се приведе напред.
	— Лошата кръв — каза той. — Краят на кръвната линия. Това е, което върши той. Не ги избива, защото приличат на него. Избива ги, защото са част от негр.


	Инспектор Стюарт Патърсън съзнаваше, че няма право да прехвърли отговорността за предстоящия разговор другиму. Точно както бе редно старши офицер да отдели внимание на семейство Мейдмънт, когато трябваше да им бъде съобщено за смъртта на дъщеря им, днес те също имаха право на такова внимание за дълбоко личния въпрос, който трябваше да им бъде поставен. Тъй като беше още доста рано, Патърсън можеше да има късмет да открие и двамата все още у дома.
	Пол Мейдмънт отвори вратата. Беше облечен с костюм, избръснат, на вид като всеки друг преуспял бизнесмен, подготвящ се за началото на работната седмица — само очите му бяха сякаш угаснали. Когато видя инспектора, той кимна, въздъхна и каза безжизнено:
	— Заповядайте.
	Патърсън го последва в кухнята. Таня Мейдмънт седеше край масата, облечена с халат. Косата й беше несресана, сплъстена и стърчеше асиметрично, деформирана от възглавницата. Тъмни сенки ограждаха очите й, очевидно цигарата, която пушеше, не бе първата за деня.
	— Арестувахте ли го вече? — попита тя веднага щом видя Патърсън.
	— Съжалявам, но още не сме — каза Патърсън, застанал на прага. Никой не го беше поканил да седне. — Но имаме напредък.
	— Напредък? — избухна Мейдмънт. — Какво означава това?
	Патърсън не знаеше как да отговори на такъв въпрос. Искаше му се Амброуз да бе дошъл с него. Солидното му, непоклатимо присъствие би било от полза в такъв момент.
	— Трябва да ви задам един въпрос за Дженифър — каза той. — Съзнавам, че ще засегна чувствителна тема, но се налага да знаем отговора.
	Таня изсумтя.
	— Мислех, че не са останали чувствителни теми, из които да не сте газили. Имате ли представа колко трудно е да опазим спомените си, когато полицията и медиите тъпчат навсякъде из живота на дъщеря ни?
	— Съжалявам — каза Патърсън. — Но трябва да ми помогнете. — Имаше чувството, че яката го задушава. — Чрез изкуствено оплождане ли е зачената Дженифър?
	Таня отблъсна рязко стола си назад, краката му застъргаха остро по плочите на пода. Тя скочи на крака с разкривено от гняв лице.
	— Какво общо има това със случилото се? Господи, нима вече нямаме никакво право на личен живот?
	Мейдмънт бързо застана до нея и я прегърна, тя се обърна, вкопчи се в ризата му, сви ръка в юмрук и заудря по гърдите му.
	— Да — каза той с овлажнели очи, прегърнал здраво жена си.
	— Копнеехме за свое дете. Опитвахме. — Въздъхна и продължи: — Опитвахме много дълго време. После си направихме тестове и се оказа, че аз съм безплоден. Затова се обърнахме към една бирмингамска клиника за оплождане „инвитро“. Таня забременя при втория опит.
	Тя извърна набразденото си от сълзи лице към Патърсън.
	— Пол винаги е я приемал за своя дъщеря.
	— Тя беше моя дъщеря — настоя той. — Случвало се е с години да не се сетя за тази история.
	— Дженифър знаеше ли? — попита Патърсън.
	Мейдмънт отклони поглед.
	— Никога не сме й казвали. Когато беше малка, обмисляхме дали да й кажем някой ден. Но…
	— Аз реших да не й казваме — отвърна Таня. — Нямаше нужда от това. Постарахме се да намерим донор, приличащ на Пол, така че тя да прилича донякъде на баща си. Никой освен нас не знаеше за това, така че нямаше опасност някой роднина да изтърве неволно нещо…
	С това тя отговори и на следващия въпрос на Патърсън.
	— Благодаря за откровеността — каза той.
	— Защо ни задавате този въпрос сега? — попита Мейдмънт.
	— Защото може да има отношение към една от насоките, в които ориентираме търсенето.
	— Божичко, не можахте ли да кажете нещо по-смислено — каза Таня. — Вървете си, моля ви.
	Мейдмънт го изпрати до антрето и каза:
	— Съжалявам.
	— Няма за какво.
	— Тя не е добре.
	— Виждам. Правим всичко по силите си, разбирате ли.
	Мейдмънт отвори вратата.
	— Знам. Измъчва я опасението, че това може да се окаже недостатъчно.
	Патърсън кимна.
	— И аз се измъчвам от същото опасение. Но ние няма да се предадем, господин Мейдмънт. И наистина имаме напредък.
	Той тръгна към колата, чувствайки с гърба си погледа на опечаления баща, съзнавайки, че какъвто и да бъде изходът, той никога няма да бъде достатъчно добър за Таня Мейдмънт. Патърсън имаше у себе си достатъчно егоизъм, за да изпита благодарност, че не му се налага да живее в такъв ад.


	Пола вече беше готова да се откаже от разговора с Майк Морисън, когато вратата най-сетне се отвори. Той беше облечен с тениска и боксерки и миришеше силно на алкохол. Загледа я с мътен поглед, изръмжа:
	— О, това сте вие — обърна се и влезе обратно в къщата.
	Пола реши да приеме думите му като покана и го последва в опустошената дневна. Край дивана бяха наредени празни бутилки от уиски. На ниската масичка имаше друга редица бутилки с малцово уиски — от почти пълни до почти празни. До тях стоеше мръсна чаша. Морисън я взе и се отпусна тежко на дивана. До него имаше пухена завивка, която той придърпа върху краката си. Стаята беше студена, просмукана със застояли миризми на алкохол и на немит мъж. Пола се опита да диша дискретно през устата.
	Погледът й падна на телевизионния екран. На стоп кадър се виждаше как Даниъл и майка му, облечени в скиорски екипи, правят смешни гримаси към обектива. На фона се виждаха заснежени планини. Морисън си наля скоч и проследи погледа й.
	— Чудесата на съвременните технологии. Все едно, че са живи — изфъфли той.
	— Това не е добра идея, Майк — каза тя меко.
	Той се разсмя хрипкаво.
	— Така ли? А какво друго ми остава? Обичах жена си. Обичах сина си. Сега в шибания ми живот не остана нищо за обичане.
	Пола си каза, че е трудно да се възрази на такива думи. Реши после да се свърже с личния му лекар и с колегите му. Да провери дали те не познават някои негови приятели. Не можеше просто да пренебрегне такова страдание.
	— Трябва да ви задам един въпрос — каза тя.
	— И каква полза ще има от това? Нали не можете да ги съживите?
	— Не. Но можем да попречим на този човек да причини същото на друго семейство.
	Морисън отново се разсмя — този път истеричната нотка в смеха му бе съвсем ясно доловима.
	— Мислите ли, че у мен е останала способност да се безпокоя за съдбата на други хора?
	— Да, Майк. Мисля, че е така. Вие сте почтен човек, не бихте пожелали другиму да изживее това, което изживявате вие.
	Очите му плувнаха в сълзи и той ги избърса с опакото на ръката си. Отпи пак от чашата и каза:
	— Да ви вземат дяволите. Хайде, задавайте въпроса си.
	„Започва се. Дали да не се огледам къде мога да се скрия?“
	— Двамата с Джесика подлагали ли сте се на лечение преди раждането на Даниъл, за да може тя да забременее?
	Ръката му с чашата застина на половин път към устата.
	— От къде, по дяволите, знаете за това?
	— Не знам, затова питам.
	Той потри наболата си брада.
	— Джес направи няколко спонтанни аборта. Тя искаше отчаяно да има дете. Аз не придавах особено значение на това, но пък не бях в състояние да й откажа нищо. — Той се вторачи в екрана. — Направиха ни изследвания и се оказа, че тя е алергична към моята сперма. Представяте ли си? Винаги сме мислели, че си подхождаме идеално, а пък през цялото това време организмът й не е можел да ме понася — той отпи нова глътка уиски. — Ако зависеше от мен, щях да спра дотук, но тя отказа да се примири. Отиде в клиниката за оплождане „инвитро“ в „Брадфийлд Крос“ и се подложи на изкуствено оплождане с чужда сперма.
	— Сигурно не ви е било леко.
	— Нямате и най-смътна представа. Имах чувството, че друг мъж е бил с нея, вътре в нея, в моята жена — той се почеса по главата. — Съзнавах, че не е така, но сърцето ми говореше друго.
	— А как се почувствахте след раждането на Даниъл?
	Нежна усмивка изгря на измъченото му лице.
	— Беше любов от пръв поглед. И нито за миг не съм преставал да го обичам. Но същевременно през цялото време съзнавах, че той е чужд за мен, че не е плът от плътта ми. Никога не можех да разбера какво става в главата му. Обичах го безкрайно, но така и не го опознах. — Той посочи към телевизора. — И все още се опитвам да го опозная, но сега вече е сигурно, че няма да успея, нали?
	Нямаше какво повече да се каже. Пола стана и го потупа по рамото.
	— Ще ви се обадим.
	Не помнеше кога за последен път е казала нещо по-безсмислено.


	— Това беше началото на края за моя брак — каза с горчивина Лара Куонтик. — Надявах се, че бебето ще ни свърже по-здраво. А той се държеше като някаква отвратителна горила. Мразеше Нийл, защото в неговите очи той си оставаше син на друг мъж, а освен това го приемаше и като постоянно напомняне за собствената му полова непълноценност. Сигурна съм, че дори сега не изпитва скръб.
	Сам кимна, опитвайки се да изобрази на лицето си съчувствие. Беше получил това, което му трябваше — потвърждение, че Нийл Куонтик е заченат чрез изкуствено оплождане, и че донорската сперма е от болницата „Брадфийлд Крос“. Не виждаше смисъл да продължава разговора с Лара Куонтик. Сега трябваше да побърза да се измъкне, преди тя да е успяла да го принуди да изслуша пълен анализ на проваления й брак. Почти беше склонен да съчувства на бившия съпруг. Беше убеден, че всеки път, когато са се карали, Лара не е пропускала да му напомни, че е непълноценен като мъж. Сам се изправи. Беше ченге, не психоаналитик, а освен това, докато си губеше времето с нея в този мърляв апартамент, важните събития се случваха другаде.
	— Ще ви се обадим — каза той. В мислите си вече беше другаде.


	Отношението на Амброуз към антитерористичните мерки на правителството не беше еднозначно още от момента, когато те бяха въведени. Полицаят у него се радваше на всичко, което му даваше повече власт да гарантира сигурността на хората по улиците. Но цветнокожият посрещаше със съмнение всичко, което улесняваше изолацията на малцинствата и превръщането им в прицел на омраза. Предполагаше се, че настоящото правителство е с леви убеждения, но се оказа, че и то е способно на сериозни репресивни мерки. Кой знае какви нови правила биха могли да бъдат въведени при режим, не проявяващ особено уважение към гражданските свободи. Достатъчно бе да си помисли човек колко вреда бе нанесъл на САЩ този подход по времето на Буш. А при това в тяхното законодателство имаше доста повече механизми, възпрепятстващи самоволните действия на отделни правителствени институции, отколкото в законодателството на Обединеното кралство.
	Но беше принуден да признае, че някои аспекти на тези промени в законодателството улесняваха значително работата му. Несъмнено понякога се налагаше да преувеличиш и да представиш дадено лице като доста по-опасно, отколкото бе всъщност, но пък напоследък бе улеснен достъпът до определени видове информация, който преди бе изисквал доста по-голяма загуба на време и представянето на такива доказателства, каквито невинаги можеше да се осигурят. Да вземем например списъците с пътниците от даден полет. Навремето, ако се опитаха да изискат от дадена самолетна компания списъка на пътниците от определен рейс, наставаше истински кошмар. Необходими бяха специални разрешения от магистрати, които невинаги се съгласяваха, че нуждите на полицията са по-важни от правото на компанията да запази поверителността на личните данни на клиентите си. А дори да преодолееха тези пречки, трябваше да се молят списъците да не са вече унищожени.
	Сега обаче беше лесно. Всеки, който пътуваше със самолет, беше регистриран в компютърните системи на службите по безопасност. А хора като Амброуз обикновено успяваха да открият добронамерен представител на въпросните служби, който напълно съзнаваше, че залавянето на убиец е значително по-важно от абстрактната идея за неприкосновеност на личното пространство. Особено ако бяха от онзи тип ченгета, които се стараят да си създават повече приятели, отколкото врагове.
	Затова и в понеделник сутринта Амброуз получи съобщение от неидентифициран номер, което гласеше. „Вашият човек не се е качил на самолета. Не е бил и на друг полет“.
	Амброуз се поздрави за верния инстинкт. В края на деня беше отбелязал няколко имена в списъка си като възможни заподозрени. Но нещо дълбоко в него го караше да се ориентира към компютърния специалист с хранилищата за бази данни, особено след като приятелката му им представи потенциала на техните съоръжения. Ако някой бе в състояние да осъществи такова проследяване на жертвите в киберпространството, за каквото ставаше дума в настоящия случай, това бе Уорън Дейви. А каквото и да си мислеше неговата приятелка, Уорън Дейви не беше в Малта. Той беше някъде тук, наоколо — развилнял се сериен убиец.
	Където и да беше, Амброуз бе готов да се обзаложи, че подготвя за заколение следващата си жертва.


	След мъчителния застой през изминалите няколко дни настроението на Карол бе близко до въодушевление поради бързината, с която постъпваше новата информация. Започваха да се очертават връзки, и тя чувстваше трепета на ловеца, хванал най-сетне следата на дивеча. Пробивът с ДНК-анализите обърна всичко с главата надолу, потвърждавайки убеждението на Тони, че убийствата нямат сексуален мотив.
	Сега вече те знаеха със сигурност, че четирите жертви са били заченати чрез оплождане „инвитро“. Три от майките се бяха подложили на оплождане в болницата „Брадфийлд Крос“, четвъртата — в частна клиника в Бирмингам. Следващото посещение на Карол щеше да бъде в клиниката за изкуствено оплождане към „Брадфийлд Крос“. Нямаше представа какво могат да й кажат. Познанията й за законите, свързани с донорството на сперма при оплождане „инвитро“, бяха съвсем оскъдни, но все пак й беше известно, че когато са били заченати тези деца, донорите са оставали анонимни.
	Тя се канеше да каже на Пола да си вземе палтото и да тръгне с нея, когато телефонът иззвъня.
	— Обажда се Стюарт Патърсън — инспекторът дори не дочака тя да се представи. — Мисля, че Алвин има вече заподозрян.
	— Това е вашият сержант, нали? Онзи, който отиде в Манчестър?
	— Точно така. Вчера обикалял по адреси, опитвал се да открие нещо във връзка с онзи списък с регистрационните номера. Набелязал няколко възможни заподозрени, но за единия от тях приятелката му, която е и негов делови партньор, казала, че е в Малта. Само че той не е там. При това е идеалният кандидат за нашия случай. Те имат някаква фирма, наречена „Ди Пи Ес“, която се занимава със съхраняване на бази данни и компютърни системи за сигурност…
	— Полека, Стюарт — Карол чувстваше, че й се завива свят поради усилието да разбере нещо от откъслечните изречения на Патърсън. — Каква е ролята на Малта в цялата история?
	— Извинявай, съжалявам. Аз просто… като че ли за първи път сме на прага на истинско откритие, нали разбираш? Всичко започва да се засича — профилът, сведенията от обичайните полицейски доклади и от високотехнологичните анализи — и ни води към това, което ни трябва — тя чу как той си пое дълбоко дъх. — И така, една от колите, влезли в Устър в деня, когато Дженифър е била убита, е тойота версо, регистрирана на името на някой си Уорън Дейви. Той има партньорско участие във фирма за компютърни системи за сигурност с название „Ди Пи Ес“. Когато Алвин отишъл на мястото, където живее, се оказало, че той отсъства от дома си от една седмица. Приятелката му казала, че е заминал със самолет за Малта, където трябвало да инсталира система за сигурност, поръчана от техен клиент. Но когато Алвин проверил списъците на пътниците, установил, че Дейви не се е качил в самолета, за чийто полет е имал билет. А не е пътувал и с друг полет. Дейви е изчезнал от лицето на земята след убийството на Дженифър и преди смъртта на трите момчета. Излъгал е приятелката си, че ще лети за Малта, за да си осигури време за извършването на другите убийства.
	— А приятелката? Как мисли Алвин, тя наясно ли е?
	— Според него няма никаква представа. Казала, че когато Дейви се свърже с нея, ще му предаде да се обади на Алвин. Засега не се е обаждал.
	— А мислиш ли, че ще се обади?
	— Зависи за колко хитър се има. Може да реши, че е в състояние да ни надхитри и да блъфира — Патърсън говореше все така разпалено. Карол знаеше отлично как се чувства той, но съумяваше да прикрие по-умело собственото си вълнение.
	Нечия сянка падна на прага на кабинета й, тя вдигна очи и видя Стейси, която се колебаеше дали да влезе. Вдигна два пръст в знак, че приключва разговора.
	— Мислиш ли, че трябва да огласим търсенето? — питаше тъкмо Патърсън. — Да разпространим снимката му, да предупредим хората да се оглеждат за него? Да претърсим фермата, където живее с приятелката си? Може би там ще успеем да намерим нещо?
	Преди да вземе такова решение, й се искаше да се посъветва с Тони. Инстинктът й подсказваше, че не бива да избързват, но предвид това, че нямаха никаква представа кога убиецът ще нанесе следващия си удар, такава стратегия би била много рискована.
	— Може ли да поговорим пак след малко по този въпрос, Стюарт? Не искам да прибързваме с решението. Ще се обадя малко по-късно. Предай на Алвин поздравленията ми за блестящата работа.
	Карол прокара пръсти през косата си и махна с ръка на Стейси, за да я покани да влезе.
	— Дни наред няма нищо, а после настава истинска лудница — каза тя. — Трябва да измъкнеш от виртуалното пространство всичко, което успееш да откриеш за мъж на име Уорън Дейви. Той управлява фирма за компютърни системи за сигурност, наречена „Ди Пи Ес“. Трябва ми абсолютно всичко — кредитни карти, записи на обажданията по мобилни телефони.
	Стейси повдигна вежди.
	— Аз познавам Уорън Дейви.
	Стъписана, Карол повтори:
	— Познаваш го? От къде?
	— Е, като казах, че го познавам, го казах в смисъл, че съм го срещала във виртуалното пространство. Свързвал се е с мен няколко пъти във връзка с приложенията на различни видове софтуерни продукти. Разговаряхме онлайн. Много е способен — тя изгледа обезпокоено Карол. — Той ли е нашият заподозрян?
	— Това проблем ли е за теб?
	Стейси поклати глава, но изражението й беше все така тревожно.
	— Не е проблем в смисъл на конфликт на интереси. Той не ми е приятел, нямам и делови отношения с него… Работата е там, че ако той не иска да бъде намерен, ще ни бъде трудно да го намерим.
	— Прекрасно. Само това ми трябваше — изпъшка Карол.
	Лицето на Стейси се проясни.
	— Приемам това като лично предизвикателство. Той не знае, че съм ченге — този факт ще работи в моя полза. В неговите представи съм просто компютърен специалист. Ако беше наясно, че ще си има работа с мен, сигурно би взел всички възможни предпазни мерки, но вероятно предполага, че го издирват стандартните специалисти на полицията, и може да прояви небрежност. Ще се заема веднага с това, но има нещо, което исках да знаеш.
	Когато Стейси отделяше време да проговори, винаги си струваше човек да я изслуша.
	— Казвай.
	— Бърниках тук-там — поде тя. — Благодарение на кодовете, които хората от РигМароул бяха така любезни да ми предоставят, си запазих една тайна вратичка към тяхната система. За мен би било лесно да организирам глобално „С & А“ търсене в рамките на „Риг“.
	— Може ли да преведеш? — осведоми се Карол. — Доколкото ми е известно, „С & А“ е европейска верига универсални магазини.
	— Фиксиране и анализиране*. Задаваш на сървъра задача да търси определена комбинация от изписвани знаци, после вкарваш критерии за елиминиране. Мога да подам задачата така, че да се добера до всеки, който използва два еднакви инициала за ник. А после вече ще можем да проследим и това, което всички тези хора говорят онлайн. Така можем да идентифицираме следващите жертви и да заловим убиеца на местопрестъплението.
	[* С & А — Capture and analyse. — Бел.прев.]
	Карол я изгледа със съмнение.
	— Наистина ли такова нещо е осъществимо?
	— Компютърният аспект на операцията не представлява никакъв проблем. Но не мога да гарантирам за това, което ще се случи, когато преминете към полева работа. Много труд е, но си мисля, че си струва да се опита.
	Карол се позамисли за миг, после взе решение.
	— Добре, заеми се. Но търсенето на Уорън Дейви има приоритет. Ако успееш да засечеш мобилния му телефон, за да разберем къде се намира, това би било огромно предимство за нас.
	— Абракадабра — каза Стейси и излезе. Карол би могла да се закълне, че в тона й се долавяше ирония.


	Глава 37

	Алвин Амброуз закъсняваше. Пола беше изпратена да го посрещне и да му разясни последните развития, но той току-що се бе обадил, за да съобщи, че ще се забави поне с четиридесет минути заради спукана гума. Тя получи съобщението на паркинга на „Брадфийлд Крос“, когато двете с Карол си тръгваха след безплодна среща с лекарката консултант от клиниката за оплождане „инвитро“.
	— Ще отида да поговоря с Блейк — каза Карол. — Трябва да издаде разрешение за следенето, ако Стейси успее да открие потенциална жертва. Защо не идеш да хапнеш нещо, докато чакаш сержант Амброуз? Събитията се развиват така, че вероятно това ще е последната ти възможност за деня.
	Идеята беше добра, но Пола знаеше как да я направи още по-добра. Тя изпрати съобщение до пейджъра на Елинор: „Чакам те в «Старбъкс». Кафетата са от мен“. Не беше сигурно, че Елинор ще дойде, но все пак щеше да бъде по-приятно да не се храни сама. Купи две кафета и един сандвич и седна край витрината — но с гръб към болницата. Не й се искаше да създава чак такова впечатление за нетърпеливо очакване.
	Единайсет минути по-късно — не че Пола ги броеше — Елинор се появи, забързана, с развяваща се бяла престилка над черните джинси.
	— Имам само двайсет минути — каза тя, наведе се и залепи топла целувка на бузата на Пола.
	— И аз не разполагам с много повече — отвърна тя и побутна едно от кафетата към Елинор. — Не знаех дали ще искаш да ядеш.
	— Не, така е добре. Как вървят нещата при теб?
	— Горе-долу. Останах в офиса до четири, после трябваше да се явя пак там в седем сутринта. Това, което ти откри в ДНК-профилите, ни даде съвсем различна гледна точка. Благодаря ти. — Пола се ухили. — Макар че станах обект на безмилостни подигравки.
	— Добре че Стейси беше там, за да ни осигури някакво алиби — отбеляза сухо Елинор.
	— Но въпреки майтапите бях звездата на сутрешния брифинг. Това поне е радостно, като се има предвид, че оттам нататък събитията не се развиха много приятно — тя разказа на Елинор за разговора си с Майк Морисън.
	— Мога да си представя колко е отчаян — каза Елинор. — Как може човек да се върне към нормален начин на живот, като е изгубил по такъв начин сина си, а веднага след това и жена си?
	Пола въздъхна.
	— Удивително е, като си помислиш след какво се възстановяват понякога хората.
	Тя срещна проницателния поглед на Елинор.
	— Можеш да ми разкажеш за това някой ден.
	Пола се усмихна.
	— Жалко, че всички лекари не са така добронамерени като теб.
	— Какво искаш да кажеш? — Елинор започна да разбърква кафето си и загледа изпитателно Пола.
	Пола се изкиска.
	— Не почвай сега и ти — току-що приключи мъчителната ни среща с вашата госпожа Левинсън.
	Елинор направи ужасена гримаса.
	— Тя не е моята госпожа Левинсън. За щастие избегнах опасността да работя под нейно ръководство. В сравнение с нея доктор Денби изглежда смирен. Знаеш ли какво говорят за специалистите по оплождане „инвитро“? — Пола поклати глава. — Всички лекари обичат да се мислят за Господ, но специалистът по оплождане „инвитро“ знае, че е Господ. Ние, останалите, можем единствено да се противопоставяме на смъртта. Госпожа Левинсън и хората като нея разполагат с властта да даряват живот. И си личи, че имат пълното съзнание за това.
	— Мисля, че това може само отчасти да обясни нежеланието й да ни помогне — каза Пола. — Струва ми се, че в този случай и законът е на нейна страна.
	— Какво се опитвахте да научите?
	— Ами нали установихме, че четирите жертви са свързани с кръвно родство и че най-вероятно имат един и същи баща. В три от случаите майките са се подложили на изкуствено оплождане в „Брадфийлд Крос“. Искахме да разберем дали може да се узнае кой е донорът.
	Устните на Елинор добиха формата на буквата О. Тя си пое дъх и каза:
	— Ама вие май наистина не познавате страха.
	— Опитваме се да го прикриваме.
	— И тя ви каза, че не съществува начин да разберете?
	— Точно така. Инспектор Джордан заплаши, че ще се върне със съдебно решение, а тя ни се изсмя в лицето. Казвам ти, никой не се е осмелявал досега да се държи по такъв начин с Карол Джордан.
	— Но е права. Не би имало никаква полза от съдебното решение, защото дори самата госпожа Левинсън няма достъп до такива сведения. Навремето, когато всичко е било анонимно, на донорския материал е бил даван уникален идентификационен номер. Единственото място, в което номерът може да бъде сверен с личните данни на донора, се намира на територията на Агенцията по ембриология и „инвитро“ фертилизация при хората. Данните се съхраняват в компютър, който не е свързан с мрежата. Дори Стейси да успее да проникне в базата данни на агенцията, пак не може да се добере до тях. Необходим е физически достъп до компютъра. Няма друг начин хакерът да влезе в него.
	— От къде знаеш всичко това? — попита Пола. — Нали току-що каза, че никога не си работила за госпожа Левинсън.
	— Дипломната ми работа за бакалавърска степен беше посветена на достъпа до медицинска информация в ерата на компютърните технологии — каза Елинор. — Аз съм амбициозен младши специалист и винаги съм обичала да повишавам квалификацията си в различни области.
	— Трябва да има копие от тези данни някъде — каза Пола. — Никой не би разчитал на един-единствен компютър за такова нещо.
	— Убедена съм, че има, но нямам представа къде може да се намира, и не вярвам това да е известно на някой друг освен на екипа от компютърни специалисти, работещи за Агенцията по фертилизация — Елинор отново започна да разбърква замислено кафето си.
	— Тя можеше да ни каже всичко това, но не го направи — оплака се Пола. — Просто ни прати да вървим по дяволите. Дори не пожела да ни каже как е станало така, че сперма на същия донор се е озовала в Бирмингам — тя захапа ожесточено сандвича си.
	— Аз мога да ти кажа, това не е кой знае каква тайна. Лекарите имат инструкции да избягват раждането на повече от десет живи деца от един и същи донор. Официалната причина е да не се обременява генния пул чрез създаването на стотици деца със сродна наследственост. Но всъщност на никой не му се иска да има десет деца на приблизително еднаква възраст и с един и същ баща в един и същи град, тъй като психолозите твърдят, че е по-вероятно да се влюбим в човек, с когото имаме обща кръв, отколкото в някой, с когото не ни свързва нищо.
	— Сериозно? Това ми звучи много странно.
	— Странно, но вярно. Така че, ако дарителската сперма се отличава с особена фертилност, след пет-шест успешни забременявания тя обикновено се прехвърля в клиника на друг град. Предполагам, че това е станало и в този случай.
	— Има логика — Пола отправи към Елинор поглед, изпълнен с открито възхищение. — Ти започваш да ставаш незаменима.
	— Това ми е целта — Елинор си оставаше замислена. — Знам, че това, което ще кажа, може да прозвучи малко необичайно… Права ли съм, като предполагам, че според вас убиецът може да е донорът?
	Питайки се накъде ли бие с този въпрос, Пола каза:
	— Според нашия профайлър съществува такава вероятност.
	— Не разбирам много от тези неща, но ми се струва, че човек, който обикаля насам-натам и убива хора, може и преди това да е привлякъл вниманието на полицията по някакъв повод — каза Елинор. — А ако е така, нали неговото ДНК ще е регистрирано в общонационалната база данни?
	— Предполагам — каза Пола. — Но неговото ДНК е различно.
	— Знам. Само че си спомням смътно, че съм чела как разследващи студено досие успели да заловят убиеца двайсет години по-късно, защото племенникът му получил присъда за нещо друго и в базата данни забелязали сходството. — Елинор извади айфона си и влезе в интернет, като обърна екранчето така, че да го виждат и двете.
	— Това пък откъде го знаеш? Да не е във връзка с някоя друга дипломна работа? — попита шеговито Пола, докато Елинор влизаше в „Гугъл“ и изписваше в прозорчето „ДНК убийство роднина студено досие“.
	— Мозъкът ми е като боклукчийска кофа. Главата ми постоянно се пълни с огромно количество ненужни факти. Ако решиш да участваш във викторини по кръчмите, аз съм човекът, който ти трябва — тя започна да превърта на екрана резултатите. — Ето, за това ставаше дума.
	— „Мъж уличен в престъпление четиринайсет години по-късно заради ДНК на роднина“ — прочете Пола. Продължи да чете и се ухили. — Установявам с радост, че не си непогрешима.
	— Четиринайсет години, не двайсет.
	— И става дума за изнасилване, а не за убийство — допълни Пола. — Но разбирам какво имаш предвид. — Допи кафето си и стана. — Сега ще трябва да отида да поговоря със Стейси. — Тя погледна часовника си. — И да посрещна един колега от Устър.
	Елинор я изпрати до вратата.
	— И моите двайсет минути приключиха. Благодаря ти.
	— За какво? Защото най-безсъвестно използвам познанията ти?
	— Защото ме измъкна от отделението и ми напомни, че съществува живот и извън болницата — тя се притисна към Пола и я целуна. Топлият й дъх погъделичка ухото на другата жена. — Върви да заловиш вашия убиец. Имам планове за теб и мен, когато всичко това приключи.


	Когато Карол най-сетне успя да се добере до офиса на екипа, откри там Тони, седнал на посетителския стол в кабинета й. Беше се облегнал назад, сключил пръсти зад главата си, подпрял крака на кошчето за боклук, очите му бяха затворени.
	— Радвам се да видя, че поне някой тук успява да поспи — заяви тя, докато смъкваше палтото си и изритваше настрани обувките си. Спусна със замах щорите, отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади оттам малка бутилчица водка.
	Тони изправи гръб.
	— Не спя, а мисля.
	Видя как тя отвори водката, погледна го, после завинти отново капачето и пъхна бутилката обратно в чекмеджето. Тъй като го гледаше мрачно, той вдигна ръце в умиротворителен жест и възрази:
	— Не съм казал нищо.
	— Не е необходимо. Можеш да се правиш на лицемерен праведник, без да помръднеш и веждата си.
	— Как мина разговорът с Блейк?
	— В този офис очевидно вече няма никакви тайни — Карол се отпусна на стола си. — Нашата работа предлага понякога мигове на чиста наслада. Беше прекрасно да го наблюдаваш как се разкъсва между пламенното си желание да пести пари и дивия копнеж да започне мандата си тук с блестящ старт. А още по-прекрасно е това, че взе правилното решение. Ако успеем да разберем коя ще е следващата жертва, имаме разрешение за цялостно наблюдение.
	— Браво. Разбрах също, че сержант Амброуз ни е предложил заподозрян.
	Карол беше имала време да обмисли казаното от Патърсън по телефона.
	— Е, най-малкото е открил някаква възможност. Но теорията му разчита на прекалено много предположения. Първо, че географският профил на Фиона Камерън е точен. Второ, че убиецът е ползвал собствената си кола. И трето, че Уорън Дейви не е решил просто да се измъкне нанякъде с любовницата си.
	— Трите съображения са основателни. Но аз все пак считам, че имаме сериозни основания да подозираме Дейви. Ако Стейси успее да открие коя е следващата набелязана жертва, това вероятно ще ни покаже по-ясно накъде да се насочим. Още ли нямаме никакви новини за Дейви?
	Карол активира монитора си и погледна списъка на неотворените съобщения. Имаше едно от Стейси.
	— Няма досие в полицията. Има само една кредитна карта, която явно използва единствено във връзка с работата си. Не са му издавани клиентски карти от магазини. Според Стейси това е типичен профил на човек, който работи в тази сфера. Знае колко лесно се пробиват всякакви защити, затова свежда присъствието си до минимум. Телефонът му не е включван дни наред. За последен път е бил включен в деня, когато Сет изчезва от централната гара. И тогава най-близката ретранслаторна кула, до която е изпратил сигнал, е онази на… опитай се да познаеш.
	— На централната гара — каза Тони.
	— Позна. Така че той си остава неуловим.
	— Някой разпитвал ли е приятелката му за него?
	Карол поклати глава.
	— Не ми се иска да я подплаша и тя да го предупреди. Той е във възможно най-изгодна позиция да фалшифицира или открадне нечия идентичност. Ако реши да побегне сега, ще ни бъде много трудно да го открием. Може да потъне къде ли не — тук или в чужбина.
	Тони поклати глава.
	— Той няма да изчезне. Има си мисия и няма да престане, докато не я изпълни. Освен ако, разбира се, ние не успеем да го спрем преди това.
	— И каква е тази негова мисия?
	Тони скочи от стола и започна да крачи из кабинета.
	— Той счита, че носи лоша кръв. Случило му се е нещо, което го е изпълнило със самоненавист и го кара да се бои от самия себе си. Нещо, което според него може да се унаследи. Не ми се вярва, че е нещо лесно определимо като заболяване например, макар че не мога да изключа и такъв вариант. Но той е решен да изкорени порочното семе. Да постави край на кръвната линия. Той ще избие всички деца, на които е биологичен баща. А после ще се самоубие.
	Карол го гледаше ужасено.
	— Но колко може да са на брой тези деца?
	— Не знам. Има ли начин да разберем?
	— Доколкото разбирам, не. Според изключително неотзивчивата лекарка от „Брадфийлд Крос“, с която разговарях, всякаква информация за анонимните дарители на сперма е абсолютно недостъпна. Толкова шибано недостъпна, че човек започва да се чуди защо изобщо я съхраняват. Ако нямат намерение да ползват тези данни при каквито и да било обстоятелства, защо просто не ги унищожават? Така поне ще са сигурни, че никой няма да злоупотреби с тях — Карол отново извади водката от чекмеджето. Измъкна оттам и метална кутийка тоник и изля съдържанието на двете в празната чаша за вода на бюрото си, после попита с предизвикателен тон:
	— Не искаш ли да пийнеш?
	— О, не, не и аз. И без това съм достатъчно замаян от всичко, което се върти в главата ми в момента. Защото чувствам, че нещо в тази картина не е наред — отвърна той.
	— Но нали тя обяснява всичко, което ни е известно. Не мога да си представя друга теория, която би отговаряла на всички факти — тя отпи от чашата и почувства как напрегнатите мускули на врата й започват да се отпускат.
	— Аз също. Но това не означава, че съм прав — той се извърна рязко и застана пред бюрото й. — Ако тази информация е толкова недостъпна, той как се е добрал до нея? И какво се е случило, за да го накара да потегли на такъв кръстоносен поход? Трябвало му е много време, за да открие и подготви жертвите си. Как е успявал да се справи с всичко?
	— Може да не е било толкова трудно. Може през това време приятелката му да е поемала неговата работа — тя изгълта докрай питието си и въздъхна доволно. — Е, така вече е по-добре.
	— Иска ми се да можех да поговоря с нея — промърмори Тони.
	— Знам. Но трябва да изчакаме, за да видим какво ще открие Стейси.
	— Разбирам. И все пак, почти никога не съм попадал на сериен убиец, който да е в състояние да поддържа емоционална връзка. Ако предположенията ни за Уорън Дейви са основателни, тя би могла да ни даде много полезни отговори. Може да ни помогне да разберем толкова много неща — той въздъхна.
	— Ще имаш тази възможност.
	Той се усмихна.
	— Ще се чувствам като малко дете в сладкарница.
	Карол поклати развеселено глава.
	— Голям чешит си.
	— Чудя се как можеш да говориш такива неща, след като съществуват хора като Уорън Дейви. В сравнение с него аз съм въплъщение на представата за нормален човек.
	Тя се разсмя на глас.
	— Не бих заложила на такова твърдение, Тони.


	Глава 38

	От самото начало Алвин Амброуз се почувства като у дома в офиса на екипа за разследване на особено тежки престъпления. Ченгетата, които работеха тук, бяха от онзи тип хора, с които лесно намираше общ език. Пола Макинтайър му осигури бюро, компютър и кафе. Всеки, който минаваше покрай него, спираше и се представяше, дори дребната китайка, която изглеждаше като залепена за компютрите си.
	Приятно му беше и усещането, че е в самия център на операцията. Единственият проблем се криеше в това, че веднъж озовал се тук, сякаш нямаше кой знае какво да върши. Всички наоколо се бореха с купища хартии и с данните, превъртащи се на техните монитори, но той беше наясно, че само си търсят занимание. Всъщност седяха като на тръни и чакаха Стейси да се появи иззад своята барикада от монитори, за да съобщи, че се е натъкнала на златна жила.
	Тъй като нямаше какво друго да прави, той реши да прегледа пощата си. Тананикайки си под нос, той зачака страницата на пощата да се отвори. Мелодията секна в мига, в който осъзна какво вижда на екрана. Темата на второто поред съобщение в пощенската му кутия гласеше: „С какво мога да Ви помогна?“. Беше изпратено от davywarl@gmail.com.
	Амброуз преглътна с усилие. Не знаеше как да постъпи. Искаше му се да отвори съобщението, но всички такива като Стейси го бяха предупреждавали толкова строго за деструктивния потенциал на електронната поща, че не смееше да рискува. Така или иначе, имаше под ръка експерт. Отиде в ъгъла на Стейси и зачака, докато пръстите й летяха по клавишите, които потракваха под тях. След около минута тя вдигна поглед:
	— Имате ли нужда от нещо?
	— Струва ми се, че съм получил мейл от Уорън Дейви — каза той. — На моя компютър е.
	Стейси го изгледа така, като че ли беше бавноразвиващ се.
	— На кой акаунт?
	— Служебният ми адрес. Aambrose@westmerciapolice.org.
	— Моля ви, идете да затворите пощата си — каза тя. — А после елате да влезете в нея от моя компютър.
	Когато той се върна, тя вече беше отворила началната страница на пощата му. Стана и извърна поглед, докато той въвеждаше паролата си. Амброуз предположи, че го прави просто от учтивост. Вероятно можеше да проследи всеки удар на клавиш в своята компютърна система. Когато отвори пощата си, той отстъпи и тя седна отново пред монитора. Наклони глава и загледа темата.
	— Отваряме — каза тя. — Не се притеснявайте, разполагам с всички антивирусни защити, известни на човечеството, а освен тях и с една-две, разработени от извънземни пришълци.
	Амброуз не беше напълно убеден, че Стейси се шегува.
	Съобщението се отвори на долния централен монитор. Същевременно на монитора над него внезапно се раздвижи цял поток от букви и цифри, но Амброуз се интересуваше единствено от съобщението:

	„Здравейте, сержант Амброуз!
	Приятелката ми Даян Патрик каза, че искате да Ви се обадя. Нещо във връзка с колата ми ли Ви интересува? Съжалявам, че не се обаждам по телефона, но съм в Малта по работа и обаждането би струвало доста, а пък съм и много зает, така че ми е по-удобно да Ви пратя мейл. Пишете ми за какво става дума и ще Ви отговоря незабавно.
	Поздрави,
	Уорън Дейви
	«Ди Пи Ес» системи: www.dps.com“

	— Интересно — каза Стейси.
	— На мен ми изглежда като съвсем обикновено писмо — отбеляза Амброуз.
	— Ако изключим това, че не е изпратено от Малта — Стейси посочи горния монитор, на който буквите и цифрите бяха застинали в съвсем недвусмислено съобщение. — Компютърът, от който е изпратено, е притежание на библиотеката на общината в Брадфийлд. Той е в града, сержант Амброуз. Или му е все едно, че ще разберем това, или е арогантен тип, който ни счита за далеч по-несведущи от себе си.
	— Каквото и да е обяснението, той вероятно се подготвя за удар. Докъде стигнахте с вашия капан?
	Стейси сви рамене.
	— Ще стане, когато стане. Тези неща са трудно предсказуеми. — Тя отново започна да пише нещо, а очите й се стрелкаха от монитор на монитор. Докато Амброуз я гледаше, тя изведнъж застина. Секундите течаха, а тя не помръдваше. Той имаше чувството, че дори е спряла да диша.
	После пръстите й отново литнаха по клавишите, толкова бързо, че той изобщо не можеше да ги следи.
	— Пипнах те, пипнах те, пипнах те — повтаряше Стейси в кресчендо — първия път почти шепнешком, докато накрая гласът й се извиси в крясък. — Пипнахме го! — викаше тя.
	Кажи-речи още преди да заглъхне викът й, всички вече я бяха наобиколили. Карол Джордан си проправи път до нея. Амброуз й отстъпи мястото до Стейси.
	— Какво става, Стейси? Какво откри?
	— Имам двама. BB и GG. BB е на горния десен монитор, GG — на горния ляв. Свалям и двамата на долния монитор.
	Всички стояха като заковани на място, докато текстът се превърташе пред очите им на екрана. BB разговаряше с някой, чийто ник беше DirtAngel*. Изглежда BB си уговаряше с него среща на другия ден, за да карат кросови мотори. Обещаваше на DirtAngel да го запознае с тайните на този спорт.
	[* Dirt Angel — първата нает на ника е взета от английската фраза за кросов мотор — Dirt Bike. — Бел.прев.]
	— Решил е да действа утре — каза Карол.
	BB и събеседникът му в момента не бяха активни, но Стейси беше извадила последния им разговор.
	— Представя се за момиче. Уговаря 1dagal да се срещнат за някакви козметични процедури. След училище в четвъртък. Ето, вижте: „Не казвай на никого. Ще ти покажа най-голямата тайна. Когато приключим, ще изглеждаш страхотно“. Пак тайни.
	— Играе си с тях — каза Тони. — Нали знае най-голямата им тайна, онази, за която те самите нищо не подозират. Затова ги примамва с представата за тайни.
	— Кои са децата, Стейси?
	— Търся ги в момента — отвърна тя разсеяно. — Защо всички вие не се разкарате и не ме оставите да работя на спокойствие? Ще пращам на мейловете ви всичко, което съм свалила от засечените разговори. А сега трябва да намеря начин да се промъкна в тези акаунти, и колкото по-малко знаете за нещата, които ще правя, толкова по-добре.
	Всички незабавно се изпариха.
	— Тя е голяма работа — каза Амброуз на Пола.
	— Тя е най-добрата. Знаете ли, че работи при нас само за удоволствие?
	— Това ли е нейната представа за удоволствие?
	Пола се изкиска.
	— О, да. Може да бърника къде ли не и никой няма да я преследва за това. Но когато не работи при нас, прави милиони в собствената си фирма за софтуер. Като стана дума за тайни, тя мисли, че никой не знае нищо за другия й живот, но веднъж неволно изтървала името на фирмата си пред Сам, а това му подействало като червен цвят на бик. Няма да миряса, докато не я проучи докрай — тя хвърли замислен поглед към Сам. — Бог да й е на помощ, ако той някога разбере, че е влюбена в него. — Тя млъкна внезапно, по лицето й се изписаха едновременно удивление и стъписване. — Защо разговарям с вас по този начин?
	Тони, който бе застанал незабелязано зад тях, се обади:
	— Защото той е като теб, Пола. Хората са склонни да споделят с него, по същия начин, както споделят с теб.
	Дълбокият смях на Амброуз се надигна като тътен в гърдите му.
	— Тази дарба може да бъде малко плашеща.
	— Не казвайте на Карол — каза Тони. — Докато се усетите, ще ви дръпне в екипа.
	Амброуз огледа офиса, в който вече се чувстваше като у дома.
	— На човек може да му се случат далеч по-неприятни неща.
	Тони гледаше Карол, която разговаряше с Кевин, привела глава над бюрото му.
	— Така е. От друга страна, може да се каже, че никой не е толкова добър, че да е достоен за нея — и той им обърна гръб, без да осъзнава малката сензация, която бяха предизвикали думите му.


	Очевидно днес беше денят, в който Стейси доказваше незаменимостта си пред своите колеги. Беше приела възторжено предложението на Пола да търси в националната база данни за лице, чието ДНК би доказало роднинска връзка с убитите тийнейджъри.
	— Можем да го направим с момчетата — бе казала тя. — Не разчитай, че ще мога да ти обясня защо е така, но търсенето не може да се осъществи с роднини от женски пол.
	Пола отстъпи в престорен ужас.
	— О, моля те, Стейс, спести ми научното обяснение, аз съм просто момиче.
	Но Стейси вече изпращаше спешно запитване към базата данни, прилагайки трите ДНК-анализа. Противно на обичая си след изпращането на мейла тя се обади и по телефона на един от аналитиците, с когото бе работила и преди. Пола, която се навърташе около нея, отбеляза, че разговорът беше лишен от всякаква размяна на учтивости. Каза си, че ако за работата на компютърните специалисти беше необходимо умение за поддържане на учтив разговор, вероятно западната цивилизация нямаше да може да се похвали дори с една функционираща система.
	— Обажда се Стейси Чен, Брай. Току-що ти изпратих три комплекта данни — имаме нужда те да бъдат сверени, и е необходимо да им дадеш предимство. Преследваме сериен убиец, който оставя много малки интервали между отделните си удари, и резултатът от сравнението може да ни помогне да решим случая, преди той да се добере до следващата си жертва… Веднага?… Благодаря, задължена съм ти. — Тя затвори телефона и без да се обърне, каза на Пола. — Той се зае с работата. Сега можеш да идеш да изпиеш едно кафе.
	Пола схвана, че я отпращат, и се върна на бюрото си, към купищата хартия, които винаги се натрупват при разследване на убийство. Карол и Кевин се бяха затворили с екип, съставен от кадри на пътна полиция и хора от западния участък, за да подготвят наблюдението на Юан Макалпайн, любителя на кросови мотори. Преди това избухна голям спор дали да предупредят момчето и дали да не го накарат да носи подслушвателно устройство. Пола беше застъпник на този вариант. Знаеше много добре как се провалят подобни капани и й се искаше да се осигури максимална защита на момчето, макар че това пък създаваше друг вид проблеми. Но мнозинството беше против и идеята беше отхвърлена. Противниците на Пола настояваха, че едно четиринайсетгодишно момче няма да успее да поддържа заблудата, че убиецът ще надуши капана и ще се откаже от срещата, оставяйки ги на сухо. Пола си каза, че вероятно са прави. Но така поне хлапето щеше да има по-голям шанс да остане живо.
	Тя извади разпечатката от разговорите на момчето с BB и се зае да я препрочита. Юан правеше впечатление на симпатично хлапе. Шегите му бяха забавни, не се заяждаше с никого. Стейси беше успяла да го проследи чрез електронната му поща. Той живееше с майка си и баща си близо до центъра на града, в една от няколкото джорджиански къщи, оцелели по някакъв начин от попълзновенията на следвоенното строителство. Баща му беше уролог — консултант в болницата „Брадфийлд Крос“, майка му работеше като общопрактикуващ лекар в една от поликлиниките в централната част на града. Родителите на жертвите, зачевани „инвитро“, със сигурност нямаха финансови проблеми. Пола имаше познати, които бяха похарчили вече почти двайсет хиляди за изкуствено оплождане, единственият резултат от което досега беше поредица спонтанни аборти. Този факт имаше и отрицателна страна — имаха си работа с образовани хора от средната класа, които щяха да ги разпердушинят, ако по време на операцията нещо се объркаше.
	Една от положителните страни на операцията беше, че благодарение на вмъкването на Стейси в РигМароул те знаеха къде Юан щеше да се срещне с ВВ — тоест най-вероятно с Уорън Дейви. Юан трябваше да вземе автобуса от Манчестър до Бароудън, селце на около пет мили от покрайнините на Брадфийлд. Имаха уговорка BB да го посрещне на автобусната спирка, за да го заведе във фермата си на няколко мили оттам. „Ще дойда да те взема с АТВ“, така му беше писал — още едно изкушение за момчето, което сигурно мечтаеше за силни усещания в своя цивилизован градски живот.
	— Алвин? — подвикна Стейси. — Може ли за една минута?
	Амброуз се упъти към ъгъла на Стейси, следван от Пола.
	— Какво има, Стейси? — каза той.
	— Нали се сещате за братовчеда на Уорън Дейви, онзи човек с гаража? Как се казваше той? Кой знае защо, не мога да намеря вашия доклад в системата.
	Амброуз се покашля, видимо смутен.
	— Извинявайте, забравих. Въведох го в базата данни на Манчестърската полиция, но забравих да го препратя тук, когато дойдох. Името му е Бил Кар.
	Стейси посочи към един от мониторите.
	— Това пристигна от Националната база данни на криминалната полиция. Има само едно съвпадение с представените от нас ДНК-профили. Уилям Джеймс Кар от Манчестър има роднинска връзка и с трите момчета. Според Брай може да са братовчеди или негови племенници.
	— Искате да кажете, че Кар е човекът, когото търсим? — попита озадачено Амброуз.
	— Е, предполагам, че съществува и такава вероятност — отвърна скептично Стейси. — Но тази находка ни дава допълнителни основания да подозираме Уорън Дейви. Ако е братовчед на Кар, това означава, че трите жертви са и негови кръвни роднини. Следователно хипотетичните твърдения, основани на косвени улики, стават по-солидни и почиват на повече доказателства.
	— Но той все още е само един от възможните извършители — каза Пола. — И ние все още не знаем къде се намира.
	— Което означава, че операцията по наблюдението си остава наложителна — довърши Амброуз.
	Стейси сви рамене.
	— Както всички тук държат да ми напомнят с голяма наслада, в крайна сметка всичко опира до добрата старомодна полицейска работа — тя се обърна отново към мониторите. — Ще изпратя мейл на шефката. Доказателствата, поддържащи нашата теория, винаги й доставят голямо удоволствие.


	Глава 39

	Още със събуждането си Юан Макалпайн почувства гъделичкането на приятна възбуда. Днес, щеше да се случи днес! Най-сетне щеше да има възможността да изживее нещо, за което копнееше толкова отдавна. След обяд вече щеше да препуска по пресечен терен, възседнал кросов мотор, потънал в облак прах, с кърпа на устата като каубой сред хълмовете.
	Никога не му бяха позволявали да върши нещо, което според майка му и баща му беше опасно. През целия му живот се бяха опитвали да го повиват в памук, като че ли можеше да се счупи, ако падне. Още не можеше да забрави тоталното унижение, което преживя на първата си ученическа екскурзия с преспиване. Тогава беше осемгодишен и замина със съученици за един туристически център в Пенините. Заедно с учителите бяха дошли и някои родители, за да е сигурно, че ще има достатъчно възрастни, които да наблюдават децата. И, разбира се, сред родителите беше и неговата майка. Всеки път, когато той понечеше да се включи в някое от заниманията, предлагани от центъра — спускане по скала с въже, катерене, гребане с каяк или спускане с планински тролей, тя се намесваше и така и не му позволи да направи нещо интересно. Наложи му се да прекара два дни на пистата за бягане с препятствия и край мишените за стрелба с лък. А това, разбира се, беше дар божи за враговете му.
	Юан съзнаваше, че майка му го прави за добро. Но благодарение на усилията й той от години беше прицел на постоянен присмех, а понякога и на по-лошо. За негов късмет в началното училище, което посещаваше, си бяха поставили за цел да не допускат тормоз и издевателства между учениците. После, когато се премести в частното училище, той започна много старателно да се прави на невидим. Момчетата, които се занимаваха активно със спорт, не му обръщаха никакво внимание, затова и не бяха забелязали, че не му позволяват да се занимават с неща, свързани дори с най-дребен риск.
	И все пак Юан мечтаеше за възможност да се занимава с нещо вълнуващо. Обичаше да гледа екстремни спортове по телевизията, а през последните две години много се стараеше да развива физиката си и да трупа мускули. Дори майка му не можеше да възрази срещу тренировките в приземния етаж на къщата, където баща му беше обзавел малка зала за фитнес. Това, което му липсваше, беше възможност да подложи тялото си на екстремно натоварване.
	Положението беше такова, когато срещна BB в „Риг“. Копелето беше късметлия, живееше във ферма, където имаше кросови мотори, имаше и свое АТВ. Още по-хубаво бе това, че избра Юан за свой приятел. И сега, днес следобед, Юан най-сетне щеше да има възможност да осъществи на живо мечтите си.
	Майка му мислеше, че заминава на състезание по дебати в Манчестър. Щеше да очаква той да се прибере чак към девет вечерта, което го устройваше идеално. BB беше казал, че ще му даде да облече нещо, и че ще може да си вземе душ, преди да потегли обратно с автобуса в осем и половина. Всичко щеше да бъде прекрасно.
	Юан имаше чувството, че ще се пръсне от нетърпение, докато чака да стане следобед. Но щеше да се овладее. Той умееше да държи живота си под контрол.


	На една миля оттам, в полицейския участък, който се намираше най-близо до дома на семейство Макалпайн, Карол даваше последни инструкции на екипите, които щяха да осъществяват наблюдението. В него щяха да участват три коли, един мотор и множество пешеходци, а в допълнение и микробус, в който щяха да могат да сменят дрехи, шапки, перуки, бради и мустаци.
	— Очаква ви дълъг ден — каза Карол. — Докато Юан е на училище, реално няма да има кой знае какво за вършене, но училището ще трябва да се наблюдава от всички страни, за да сме сигурни, че той няма да се измъкне по-рано. Няма основания да го направи — всички знаем каква е уговорката. Но може да избърза от нетърпение. Така че ще трябва да бъдем нащрек. Има ли въпроси?
	Пола вдигна ръка.
	— Знаем, че този убиец действа бързо. Ще се намесим ли незабавно след като той вземе със себе си Юан?
	— Няма да вземам решение за арест, докато операцията още не е в ход — отвърна Карол. — Прекалено много неща могат да се променят. Няма спор, че най-важно за нас е спасяването на Юан. Но освен това трябва да сме сигурни, че разполагаме с доказателство за отвличане. И така, ако всички са готови, трябва вече да заемаме позиции. Докато го следваме по пътя към училище, всички ще имаме възможност да запомним добре чертите му, а и да отрепетираме действията си. Е, да тръгваме. Успех на всички!
	Отиването до училище не създаде проблеми. Една кола се движеше пред аудито на майката на Юан, друга я следваше отзад, най-отзад се движеше микробусът. Госпожа Макалпайн го остави на един ъгъл на около четвърт миля разстояние от училището и двама от пешеходците го поеха оттам. Оставиха на пост трима полицаи — двама пеши и един в кола, после се върнаха в участъка. Чакането винаги беше най-тежката част от тези операции. Някои играеха карти, други четяха, трети, отпуснали глави върху скръстените си ръце, спяха. Когато Тони се появи, вече беше три и половина и всички бяха готови за действие.
	— Не очаквах да се появиш — каза Карол.
	— Обичам да те държа в напрежение.
	— Ще стоиш в микробуса с мен — каза тя, избутвайки го встрани от останалите участници в наблюдението.
	— Прекрасно. Не се опитвам да ти създавам допълнително затруднение — каза той. — Но си казах, че мога да бъда от полза. Разбираш ли — ако се наложи да вземаш трудни решения, кога да се намесвате и кога да се държите настрани. Нали знаеш, че ме бива с тези психологически трикове — и той й отправи онази хлапашка усмивка, която едновременно я забавляваше и дразнеше. — Защо да не се възползваш от присъствието ми. В края на краищата, колкото повече работа ти свърша, толкова по-лесно ще ти бъде да спориш с Блейк следващия път, когато се опита да те накара да работиш с Тим Паркър.
	— Всички ли са такива некадърници като него? — попита Карол.
	Тони седна на едно от бюрата.
	— Не. Един-двама от тях имат истински талант за тази работа, има и още един-двама, които са сравнително компетентни. После идват онези, което са изучили всичко, което трябва да се учи по въпроса, но нямат способност да съпреживяват, да се поставят в положението на другия. Те не подлежат на допълнително обучение. Човек или има тази способност, или я няма. Още първия път, когато изпълнява такава задача в действителност, си проличава дали има необходимата съобразителност и способност за съпреживяване — ако я има, трябва да се заеме с клинична практика. Ако тези неща му липсват, трябва да се ориентира към академична работа. — Тим има потенциал да стане по-добър, но никога няма да бъде блестящ. Стана така, че ти просто нямаше късмет. Ако Блейк отново се опита да ти погоди такъв номер, не позволявай друг да избира вместо теб. Ще ти дам имената на двама души, които ще ти свършат добра работа.
	— Но няма да са добри като теб.
	— Не отричам. Но аз може да не съм винаги до теб, Карол — тонът му беше сериозен и събуди у нея страх. Всъщност така и не беше разбрала какво се е случило с него в Устър — не знаеше какво се е случило в душата му. Но откакто се върна оттам, той беше в особено настроение. Нещата, които не успяваше да разбере, я дразнеха, а това бе нещо, което не можеше да разбере.
	Затова реши да се пошегува.
	— Не си ли малко млад за пенсия? Или си лъгал за възрастта си през всички тези години?
	Той се позасмя.
	— Не съм от хората, които се пенсионират. Вероятно ще се влача на работа, кретайки, подпрян на проходилка. „Човекът, когото търсите, е мъж, принадлежи към бялата раса, на възраст от двайсет и пет до четиридесет години, и има проблеми да поддържа лични отношения“. И някоя млада и талантлива инспекторка от криминалната полиция ще мисли, че съм голяма работа.
	— Е, това ще ти е за първи път — каза тя заядливо. После направи крачка встрани и повиши тон. — Всички да внимават. Време е да заемем позиции. — Обърна се отново към Тони и попита: — Разбра ли, че намерихме връзка между Уорън Дейви и жертвите? В националната база данни на полицията откриха близост между техните ДНК-профили и ДНК-профила на Бил Кар, братовчеда, когото Дейви използва като пощенска кутия.
	— Това е добре. Винаги е успокоително, когато ние, профайлърите, разберем, че не сме ви насочили по погрешна следа. Вече наистина ще трябва да почерпя Фиона Камерън.
	Двамата тръгнаха заедно към вратата.
	— Никога ли не си обмислял да се заемеш с географско профилиране? За да обогатиш арсенала си?
	Той поклати глава.
	— Да се занимавам с изчисления? Няма да се справя с такова нещо, Карол. Ще прекарвам цялото си време в спорове с компютъра. Достатъчно лошо е това, че си говоря сам, та да въвличам и неодушевени предмети в разговора.


	Докато Юан вървеше към автобусната спирка, не се случи нищо особено. По нищо не личеше той да е забелязал, че го наблюдават. Двама от проследяващите се качиха в автобуса с него — жена на средна възраст, облечена с шлифер, и млад мъж с кожено яке и аленочервена бейзболна шапка, чиято козирка беше придърпана ниско над лицето му. Когато автобусът потегли, Карол се обади по телефона. Двама детективи вече чакаха в Бароудън. Единият щеше да се качи на автобуса там, а другият щеше да се постарае да го изпусне в последния момент и щеше да остане да разучава разписанието в заслона на спирката. Увериха я, че и двамата били на място, и че в селото не се забелязвали никакви признаци на живот, с изключение на двама старци, които играели на домино в кръчмата.
	— Никак няма да е лесно — каза Карол на Тони. — Отидох снощи там, за да проуча какво е положението — прилича на някакъв шибан град на призраци. Четири улици, селски магазин, който приключва работа в шест следобед и кръчма, в която човек би влязъл само ако не разполага с никаква друга възможност. Ще трябва да стоим много надалеч.
	— Ще пуснеш ли още пешеходци?
	— Не. Имаме двамата в автобуса — те ще слязат в Бароудък. Тя ще влезе в кръчмата, а мъжът ще остане на спирката и ще се заговори с онзи, който ще е изпуснал автобуса. Станат ли повече, ще изглежда подозрително. Освен това сме монтирали камера в бръшляна по стената на методисткия параклис. — Тя посочи зад него, той се обърна и забеляза черно-белия монитор, на който се виждаше задната част на плексигласовия заслон на автобусната спирка и част от островърхата стреха на кръчмата. С изключение на мъжа, който стоеше на автобусната спирка, наоколо нямаше жива душа.
	— Очакваш ли Дейви да се появи на АТВ, както самият той спомена в „Риг“?
	— Мисля, че ще дойде с кола. Ще предпочете момчето да бъде в затворено пространство.
	Не разговаряха повече, докато микробусът пътуваше по тесните междуселски пътища. Не виждаха автобуса пред себе си, но тримата техници в микробуса поддържаха постоянен контакт с проследяващите. Най-сетне Джони, ръководителят на техническия екип, се обърна към Карол и каза:
	— Автобусът навлиза в Бароудън.
	Карол и Тони погледнаха към монитора и видяха, че автобусът е вече близо до спирката.
	Самите те вече бяха в покрайнините на селото и шофьорът спря микробуса в отбивка, от която тръгваше път към частен имот.
	— Вчера взех съгласието на собствениците — поясни Карол. — Ще останем тук, ще слушаме и ще наблюдаваме.
	Автобусът спря. Юан пропусна учтиво жената пред себе си, после слезе и той. Мъжът с бейзболната шапка се наведе, за да завърже връзката на обувката си; човекът на спирката се качи на автобуса. Юан се озърна, по-скоро любопитно, отколкото тревожно. Погледна часовника си, после се отдалечи от автобусната спирка и спря по средата между спирката и кръчмата, така че да може да бъде видян от всички посоки. Жената влезе забързано в кръчмата, а автобусът потегли. Точно когато той набра скорост, от едната странична улица се появи тичешком някакъв човек. Когато видя, че автобусът отмина, той спря, задъхан, и подпря ръце на коленете си. Мъжът с бейзболната шапка се насочи към него — явно се познаваха. Двамата се заговориха, после се върнаха обратно на спирката и продължиха да обсъждат оживено разписанието.
	Не беше минала и минута, когато едно волво комби, тъмно на цвят, навлезе в селото, идвайки откъм Манчестър. Колата премина бавно, почти пълзешком покрай моравата в центъра на селото и автобусната спирка. Направи обратен завой пред кръчмата и спря до Юан.
	— Той е — каза решително Карол.
	Джони отдели слушалката от едното си ухо.
	— Шофира жена — каза той.
	— Какво?
	— Жена е — и той върна слушалката на мястото й.
	Карол погледна към Тони.
	— Жена? Ти не си споменавал нищо за жена.
	Той разпери ръце, не по-малко озадачен от нея. На екрана се видя как Юан пристъпи напред и се наведе към отворения прозорец на колата.
	Джони отново проговори.
	— Тя казва нещо в смисъла, че АТВ-то на BB било развалено… че тя е майка на BB и е дошла да го вземе…
	— Той се качва — каза Карол. — Втори етап, Джони, уведоми ги.
	— Волво комби, тъмно на цвят, излиза от селото и се насочва обратно към Манчестър. Първите знаци на регистрационния номер са ММ-07. Засега не мога да разчета останалото. Пешеходците в микробуса!
	После излязоха отново на пътя. Беше мъчително да се движат толкова по-назад, но Джони подаваше непрекъснато информация.
	— Насочва се уверено към Манчестър… Танго Лима две го следва… Моторът наближава отзад, изпреварва много умело Танго Лима две… сега моторът води. Шофьорът със сигурност е жена… момчето пие нещо от метална кутия… наближават разклона… моторът продължава направо, волвото зави вляво, без да подаде сигнал. Танго Лима две завива надясно, Танго Лима три поема следенето… заобикаляме града, насочваме се на юг… моторът се връща и се движи зад Танго Лима три.
	— Изглежда, че се насочваме към фермата на Дейви — каза Карол. — Където се предполага, че той не е стъпвал вече цяла седмица — още от миналия петък.
	— Може би приятелката му лъже по-умело, отколкото би могъл да предположи Амброуз — каза Тони. — Ако предположим, че тя е жената, която шофира.
	— Кажи на Танго Лима две да ги изпревари. Може да продължи да ни води, да подмине фермата на Дейви и да чака по-нагоре по пътя. Танго Лима четири да следва неотстъпно — нареди Карол.
	Двайсет минути по-късно вече не можеше да има съмнение каква е крайната им цел. Тесният междуселски път, по който се движеха, водеше практически единствено към централата на „Ди Пи Ес“.
	— Танго Лима три и моторът да изостанат. Не забравяйте какво каза Амброуз — че цялата територия на тяхната собственост е покрита от контролни камери. Засега не бива да се оставяме да бъдем засечени. Танго Лима четири да продължи и да се присъедини към Танго Лима две на една миля след фермата.
	Спряха зад мотора. Джони продължаваше да говори:
	— Волвото завива към портата… Танго Лима три е извън обхвата на камерите им — така поне мисли той. Излязъл е от колата си и се е качил на покрива… извадил е бинокъл. Вижда как волвото спира точно до къщата… Жената излиза. Според него вратата на пътника до шофьора е отворена… Вратата на фермата е отворена. Той не вижда нищо, тя сигурно влачи детето, за да го вкара вътре… Жената отново излиза, затваря вратата на колата, откъдето го е извадила, връща се в колата, придвижва я и спира така, че да блокира вратата на един хамбар. Връща се към къщата пеш… Влиза. Затваря вратата. — Джони погледна към Карол. — Чисто отвличане, бих казал.
	Карол отвори задната врата на микробуса и изскочи навън. Тони я последва.
	— Разполагаме единствено с доказателства за отвличане — каза тя. — Не знаем дали Уорън е там вътре, или предстои да пристигне.
	— Той може да е бил в къщата и когато Амброуз е идвал тук — каза Тони. — Не са претърсвали нищо, нали?
	— Не. А тогава нямахме и основание да установяваме наблюдение над фермата. Пък и с техните системи за сигурност не бихме могли да приближим достатъчно, без да бъдем засечени. Освен това отвъд фермата се простират цели мили пусти хълмисти земи. Човек, който познава терена, би могъл спокойно да стигне дотук по тъмно и да влезе, скрит от мрака. — Колкото повече говореше, толкова по-неподготвена се чувстваше. — Затова пък знаем, че той е бил в Брадфийлд вчера сутринта, защото е пратил на Амброуз мейл от градската библиотека.
	— Трябва да влезем, Карол. Знаем, че този убиец не обича да се бави. Момчето вече е в безсъзнание. Ако Уорън е там вътре, той вероятно вече нахлузва найлоновия чувал на главата му. Не можеш да допуснеш това дете да умре. Никога няма да си го простиш. А Пола най-вероятно ще те убие — допълни той. Нищо в тона му не подсказваше, че се шегува.
	Тя кимна.
	— Прав си — наведе се назад, през отворената врата на микробуса, и извика. — Влизаме, Джони. Всички да се насочат към портата. — После скочи обратно в невзрачния бял микробус и подаде ръка на Тони, за да му помогне да се качи. Минаха пред колата и мотора и се заковаха първи пред портата. Карол излезе и отиде до интеркома.
	— Полиция! Отворете! — извика тя. — Ще броя до три… едно… две… — крилата на тежката порта бавно се отвориха. Карол затича по тревата край входната алея. Микробусът, последван от останалите превозни средства, се движеше бавно успоредно с нея.
	Оставиха колите в двора и всички се скупчиха пред входа на къщата. Карол пристъпи първа и отвори рязко вратата. Закова се на прага, видяла картината, която се разкри пред нея. Юан Макалпайн лежеше върху голямо парче найлон, прострян върху каменния под. Момчето беше в безсъзнание, но още дишаше. На масата се виждаха плътен найлонов чувал, ролка опаковъчни лепенки и скалпел. Притиснала с ръце главата си, една жена седеше край масата и ридаеше конвулсивно.
	— Толкова съжалявам! — хлипаше тя. — Съжалявам, ужасно съжалявам.


	Глава 40

	Тони и Карол се бяха съсредоточили изцяло върху сцената, която се разиграваше от другата страна на огледалния прозорец. Измина доста време, докато се върнат от фермата на „Ди Пи Ес“ до централата на брадфийлдската полиция. Първо се наложи да изчакат линейката, а после парамедиците трябваше да потвърдят, че Юан Макалпайн е достатъчно добре, за да го откарат в „Брадфийлд Крос“ под полицейска охрана. После пък трябваше да изчакат да премине истеричният пристъп на Даян Патрик. Когато я въведоха в ареста, тя се беше съвзела достатъчно, за да изиска присъствието на адвокат. А всичко това даде време на Карол и Тони да подготвят разпита.
	— Мисля, че трябва да пуснеш Пола първа — каза Тони, без да чака тя да го попита.
	— Първа трябва да бъда аз, аз съм старшият офицер, който води разследването, това придава тежест на позициите ни и смущава хората, независимо от това дали са невинни или от виновни по-виновни. — Карол отвори вратата на малкото помещение и подвикна: — Ей, има ли някой? Ние тук имаме нужда от кафе.
	Тони започна да крачи из стаята.
	— Именно защото си старшият офицер, трябва да се държиш настрани. Очевидно е, че Даян Патрик е играла някаква роля в извършването на тези престъпления. Може да е била принуждавана, но може да е била и активен съучастник. Ако второто е вярно, тя ще се подразни, че не я приемат достатъчно сериозно, за да я разпита лично шефът. А за нас е добре тя да е раздразнена, сама знаеш. Предпочитаме да са раздразнени, защото така се увеличават шансовете да се издадат поне отчасти.
	— Можеш да ми вярваш, че ще намеря и други начини да я подразня — отвърна Карол.
	— Ако пък е била принуждавана, много по-вероятно е да е склонна да разговаря с човек, когото не възприема като заплаха. С други думи, някой младши служител. Ако оставиш Пола първа да си опита късмета с нея, успехът е почти гарантиран. Не казвам, че ти няма да имаш възможността да говориш с нея, но нека Пола бъде първа.
	— Няма ли да седнеш? Ще ме побъркаш, ако продължаваш да се щураш насам-натам из това тясно пространство — изфуча Карол.
	Той седна на най-близкия стол.
	— Това ми помага да мисля.
	На вратата се почука и се чу гласът на Кевин, който каза:
	— Кафето.
	Карол отвори, пое двете чаши от него и затвори вратата с хълбок.
	— Ще си сложа слушалката и ти може да ме инструктираш в процеса на разговора.
	— Знаеш, че няма човек, който да се справи с тази работа по-добре от Пола — ясно му беше, че си играе с огъня, но трябваше да го каже.
	— Искаш да кажеш, че Пола умее да води разпит по-добре от мен? — тя побутна рязко чашата с кафе към него. Тони имаше чувството, че едва се е отървал да не плисне кафето в лицето му. Рядко я беше виждал толкова напрегната след арест. Предполагаше, че това се дължи на съзнанието, че Уорън Дейви все още е на свобода.
	— Сега не е моментът да си доказвате един на друг кой е по-велик, и ти го знаеш — каза той. — Нямаш никакви основания да се съмняваш в професионалните си способности. Нали именно благодарение на твоето ръководство постигнахте резултат. Екипът функционира, защото ти ги оставяш да вършат онова, в което са най-добри, дори ако самата ти умееш да вършиш същото.
	— Не разбирам — отвърна смръщено и заинатено Карол.
	— Вземи например Сам — каза Тони. — Знаеш, че е единак. Знаеш, че не обича да споделя с никого за находките си, защото е убеден, че ще се справи с тях по-добре от всички останали. Готов е да постъпи некоректно с всеки, ако прецени, че това ще му помогне да се издигне — но само в случай, че тази постъпка не би навредила на разследването. Много старши офицери не биха приели Сам в екипа си, защото не умее да работи в екип. А ти го държиш при себе си. Оставяш го да развива специалните си умения.
	Той замълча. Въпросът „Прав ли съм?“ се беше изписал на лицето му.
	— Разбира се, че го държа в екипа. Той е изключително способен.
	— Това е само една от причините. Другата е, че виждаш у него нещо от себе си — нещо от някогашната Карол Джордан, в началото на кариерата й, по времето, когато още не се беше издигнала до заслужено висока позиция. Такова е отношението ти към всеки от тях — той направи гримаса. — Е, може би Стейси е изключение. Но ти знаеш, че Пола е страхотна, когато води разпит. Знаеш го, защото ти също си страхотна и затова си в състояние да разпознаеш същото умение у нея. Остави я да се заеме с това, Карол.
	Той забеляза изписалото се по лицето й колебание.
	— Понякога имам чувството, че все на мен се пада да върша тежката работа, а интересната част винаги се пада на някой друг — каза тя нацупено.
	Той се усмихна.
	— Харесвам умерените дози самосъжаление. Това е много великодушно от твоя страна. Пък и ако новото гадже на Пола не беше на подходящото място в подходящия момент, и не разполагаше с необходимите познания, сглобяването на отделните елементи вероятно щеше да ни отнеме доста повече време. Така че Пола си е заслужила един миг на слава.
	Карол го изгледа мрачно.
	— Ужасно мразя да ме караш да се държа както трябва.
	— Затова пък утре сутринта ще имаш повод да изпиташ самоуважение — той отпи малко от кафето и изкриви лице. — Хайде, ела да видим как ще се справи Пола.


	Пола остави Даян Патрик и адвокатката й да я чакат двайсет минути. Взе това решение, когато научи, че адвокатката е Бронуен Скот, доайен на адвокатите по углавни дела от брадфийлдската колегия. За Скот се знаеше, че не само успява да доказва невинността на несправедливо обвинените, но и да постига отменянето на присъдите на виновните, поради което не можеше да се очаква, че ще бъде харесвана в полицията. На всичкото отгоре тя държеше да им натрива носовете, когато постигнеше успех. Карол изобщо не криеше ненавистта си към Скот, а екипът й я поддържаше безрезервно.
	Разликата между двете жени, които седяха срещу Пола, не би могла да бъде по-драстична. Скот изглеждаше безупречно в костюм, чийто плат и кройка демонстрираха недвусмислено, че не е от служебните адвокати, които разчитат на държавно заплащане. Изражението й открай време си беше високомерно, но днес лицето й изглеждаше направо като вкаменено. Пола подозираше намесата на ботокс или операция за стягане на лицевите контури, което се е оказало малко прекалено. За разлика от Бронуен Скот, дрехите на Даян Патрик бяха раздърпани, по лицето й личаха следи от сълзи. Косата й беше рошава, тъмните й очи бяха зачервени и подпухнали. Тя гледаше жално Пола, долната й устна трепереше. Пола не се впечатли нито от едната, нито от другата.
	Произнесе пред микрофона стандартното предупреждение към арестуваната, после отвори папката пред себе си.
	— Даян, днес следобед вие упоихте и отвлякохте едно четиринайсетгодишно момче. Когато влязохме в къщата, където живеете с приятеля си Уорън Дейви, ви намерихме сама с Юан Макалпайн. Той беше в безсъзнание. На масата пред вас имаше прозрачен найлонов чувал, ролка лепенки и скалпел…
	— Ще дочакаме ли най-сетне някой въпрос? Всичко това ни е известно. Имаме достъп до протокола — прекъсна я Скот.
	Пола не се повлия от предизвикателното й поведение.
	— Просто напомням на вашата клиентка колко сериозно е положението й. Както казвах, вещите на масата съвпадат с материалите, ползвани при извършването на убийствата на четири четиринайсетгодишни деца през последните две седмици. Трудно е да не се стигне до заключението, че сте се канели да убиете Юан Макалпайн.
	Очите на Даян Патрик се отвориха толкова широко, колкото позволяваха подпухналите й клепачи. Изражението й беше ужасено.
	— Не бях аз! Не! — изпаднала в паника, тя повиши глас. — Не съм убивала никого! Трябва да ми повярвате. Уорън беше, чаках Уорън. Той ме караше да правя тези неща — от гърдите й се изтръгна ужасно, раздиращо стенание. — Ненавиждам се, иска ми се да бях умряла — и тя зарови лице в ръцете си.
	Пола чакаше. След малко Даян отново вдигна глава. Сълзи се стичаха по бузите й.
	— Следователно вие твърдите, че Уорън Дейви е убил Дженифър Мейдмънт, Даниъл Морисън, Сет Вайнър и Нийл Куонтик? И че е подготвял убийството на Юан Макалпайн?
	Даян преглътна и изхълца. После кимна.
	— Да. Той уби и четиримата. Принуждаваше ме да му помагам. Казваше, че ще ме убие, ако не му се подчинявам.
	— И вие му вярвахте, че ще го направи? — Пола се постара гласът й да прозвучи недоверчиво.
	Даян я изгледа така, като че ли Пола внезапно се беше побъркала.
	— Разбира се, че му повярвах. Той вече беше убил бебето ми. Как да не му повярвам?
	— Убил е бебето ви? Кога се е случило това?
	Даян потрепери.
	— Миналата година. Тя живя само няколко часа — въздъхна дълбоко и сякаш тази въздишка отпуши потока на думите й. — През последните няколко седмици от бременността Уорън ме държеше практически като затворничка. Родих у дома. Той казваше, че няма нужда от болници и лекари, че поколения наред жените са раждали вкъщи. И се оказа прав, всичко мина добре. Нарекох я Джоуди. Тя беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога. Не исках нищо повече от живота. А после той я взе от мен и притискаше носа и устата й с ръка, докато тя спря да диша. — Думите започнаха да излизат накъсано от устата й, като звук от плоча, по която диджеят мести умишлено иглата. Тя обгърна с лице тялото си. — Той я уби. Уби я пред очите ми. — После започна да се поклаща напред-назад, пръстите й се впиха в плътта на ръцете й над лактите.
	Пола изчака да отмине и тази буря. Знаеше, че Скот иска разпитът да бъде прекратен, но и че държи Пола да даде причина за прекратяването. А Пола беше твърдо решена да не създава подобни поводи на адвокатката.
	— Но защо би направил такова нещо? — попита тя, когато Даян се поуспокои.
	— Навремето е извършил нещо нередно, не знам за какво точно става дума, така и не намери сили да ми каже. Нещо свързано с личните данни на клиент. Направил нещо, в резултат на което умрял човек. — Тя като че ли се вслушваше в себе си, преживяваше наум отново някаква сцена от миналото. — И тогава у него нещо сякаш се пречупило — тя срещна спокойния поглед на Пола. — Знам, че звучи невероятно, но точно така беше. Той непрекъснато повтаряше, че носи в себе си злото, както се пренася вирус. И после каза, че моята Джоуди не бива да живее, за да не се пренесе злото в следващото поколение. Когато я уби, плачеше — тя притисна ръка към устата си и отново започна да се поклаща напред-назад.
	Пола очакваше Даян да прехвърли вината изцяло на партньора си, особено като се имаше предвид, че той беше успял да се измъкне и не присъстваше тук, за да представи своята версия на събитията. Започна разпита от позициите на скептицизма, но с напредването на времето съмненията й бяха започнали да се топят. Имаше нещо ужасяващо убедително в разказа на Даян Патрик. При това отчаянието на жената беше съвсем истинско. Трудно бе да си представи човек, че тя би могла да изиграе това цялостно рухване.
	— Съжалявам за загубата ви — каза тя. — Но не намирам връзката между събитията. Как така след убийството на собственото си дете той е решил да започне да убива тези тийнейджъри?
	По лицето на Даян Патрик се изписа откровено удивление. Това вече бе толкова безспорна проява на искреност, че хвърли известно съмнение върху видяното от Пола досега.
	— Защото и те бяха негови деца. Нима не знаехте?
	— От къде бихме могли да знаем? — възрази Пола. — Знаехме, че са заченати от един и същи донор на сперма, но не бихме могли да знаем, че донорът е Уорън. Никой няма достъп до този вид информация, дори полицията, дори ако разполагаме със съдебно решение.
	Даян я гледаше втренчено — очевидно не намираше какво да каже.
	Пола се усмихна.
	— Което води до следващия ми въпрос. По какъв начин Уорън е узнал кои са тези деца?
	Настана дълго мълчание. Пола беше готова да се обзаложи, че Даян се опитва да прецени дали ще я заловят, ако излъже. Накрая тя проговори. Бавно, сякаш опипваше почвата.
	— Той ме принуди да го направя. Заплашваше, че ще ме убие.
	— Да, разбрах това. Убил е бебето ви, после заплашил и вас. Не ви ли е минавало през ум да избягате?
	Даян се позасмя горчиво.
	— Очевидно е, че не познавате особеностите на съвременния свят. Когато става дума за киберпространство, може да се каже, че Уорън е един от повелителите на вселената. Бих могла вероятно да избягам, но никога нямаше да успея да се укрия от него. Щеше да намери начин да се добере до мен.
	— Но нали сега проговорихте — възрази Пола.
	— Да, но вие ще го заловите и ще го държите далеч от мен — отвърна Даян — за първи път от началото на разпита говореше съвсем спокойно.
	— Е, къде е той? Къде според вас ще го открием?
	— Не знам. Още след първото убийство престана да нощува у дома.
	— Казали сте на моя колега, че е в Малта.
	Даян погледна към адвокатката.
	— Страхувах се — поясни тя.
	— Чухте какво каза клиентката ми — намеси се Скот. — Страхувала се е за живота си. Действала е под принуда.
	— Принудата не може да служи за защита при обвинение в убийство — каза Пола.
	— А досега никой не е намекнал дори, че клиентката ми е извършила убийство, не става дума дори за опит за убийство или държавна измяна, които са единствените познати случаи, в които принудата не може да послужи за защита — заяви Скот. Гласът й беше леден като изражението й.
	— Искам да се върнем малко назад — каза Пола, поглеждайки право в очите Даян, която сякаш не беше обърнала внимание на размяната на реплики с адвокатката. — Как успя Уорън да открие имената на децата, на които е бил биологичен баща?
	Даян отклони поглед. Тя започна да чопли ръба на масата с нокътя на палеца си и се вторачи в ръката си.
	— Агенцията за фертилизация ползва услугите на фирма за съхранение на данни — при тях държат копия на архивите си. Ние сме малко, затворено общество, в което всеки познава всекиго. Уорън откри хората, които съхраняват данните на агенцията и просто ги подкупи. Каза, че ние ще съхраняваме тези данни и че ще им плащаме същата сума, която получаваха за труда си от агенцията. Така че на практика щяха да получават двойно повече пари срещу никаква работа.
	— А те не си ли зададоха въпроса защо искате да се доберете до данните? Не се ли притесняваха, че ще се компрометират като фирма, гарантираща безопасност на данните?
	— Когато имаш работа с фирма, която също се занимава със съхраняване на данни, не може да се говори, че има опасност от компрометиране.
	Пола си каза, че това звучи крайно неубедително и си обеща да се върне отново на тази тема по-късно.
	— И така, Уорън отиде в Агенцията, за да се заеме с тяхната база данни?
	Даян загриза една кожичка до нокътя на палеца си.
	— Отидох аз. Той реши, че една жена би събудила по-малко съмнения.
	— И вие се добрахте до данните, благодарение на които можеше да се разбере кои жени са оплодени със спермата на Уорън?
	— Нямах избор — каза Даян, вече заинатено.
	— Всички ние имаме право на избор — каза Пола. — Вие сте предпочели да не ползвате това свое право, в резултат на което са загинали четири деца.
	— Пет — каза Даян. — Мислите ли, че това не ми е ясно?
	Скот се приведе и прошепна нещо на Даян. Тя кимна.
	— Знаехте ли какви намерения има Уорън, когато откраднахте данните? — попита Пола.
	— Точно по това време не бях способна да разсъждавам трезво на каквато и да било тема. Почти бях полудяла от скръб.
	— Трябва да открием Уорън, Даян. Честно казано, на този етап трябва да помислите за собствената си защита. Госпожа Скот със сигурност ще ви обясни на драго сърце, че на принципа на съучастието вие ще рискувате да бъдете обвинена в четири убийства. Не мога да ви обещая нищо, защото ние не сме овластени да сключваме сделки, както правят ченгетата във филмите, които гледате по телевизията. Но ако вие ни помогнете сега, по-късно ние пък може да ви помогнем. Къде е той, Даян?
	Даян примигна, за да пропъди избликналите наново сълзи.
	— Не знам, бог ми е свидетел. Заедно сме от седем години и той никога не е изчезвал така. Отсъствал е само когато пътуваше по работа, а и тогава винаги знаех в кой хотел е. Никога досега не се е крил от мен.
	— Какъв беше планът за тази вечер? Не трябваше ли той да се върне, за да убие Юан?
	— Трябваше да се е върнал още преди да отида да взема Юан. Каза ми, че ще се постарае да разполагаме с достатъчно време. Когато дойде момента да отида на срещата с Юан, не знаех да тръгвам ли или не. Но се уплаших при мисълта какво би сторил Уорън, ако аз объркам нещо. Затова отидох и го взех — тя почти се усмихна. Пола долови в таса й тържествуващи нотки. — Той няма да отиде във фермата, след като там има ваши хора.
	— Няма да ги види — каза Пола.
	— Така си мислите. Той ще може да види абсолютно всичко, което направихте днес следобед. Има постоянен достъп до всичко, което се записва от камерите. Разбрал е какво става още в момента, когато вашите коли спряха пред портата. Знаеше за чернокожото ченге, което ме посети в неделя, още преди аз да му пиша за това. Където и да е, той винаги ще ви изпреварва с една стъпка.
	— Говорите така, сякаш това ви радва — каза Пола.
	— Ако долавяте нещо такова в тона ми, значи имате проблеми със слуха.
	За първи път Даян проявяваше желание за противопоставяне и това събуди интереса на Пола.
	— Ами семейството му? — попита тя. — Родители, братя, сестри, приятели?
	— Живеехме затворено — отвърна Даян. — Той не се разбира с родителите си и не поддържахме връзка с тях.
	— Правите си лоша услуга, Даян — каза Пола. — Вече разполагаме с всички ваши компютри. Вие твърдите, че Уорън е повелител на киберпространството. Е, ние работим с едно момиче, което е по-добро и от него. Тя сигурно вече се е добрала до всички ваши контакти.
	— Не ми се вярва — каза Даян. — Ние сме специалисти по защита на данни. Ако се опита да влезе някъде, всички данни ще се превърнат в безсмислена бъркотия.
	Пола се засмя.
	— Не разчитайте прекалено много на това — тя избута стола си назад. — Щом нямате желание да ни помогнете, мисля да не си губя повече времето. Така или иначе имаме право, да ви задържим по обвинение в отвличане, насилствено задържане и опит за убийство.
	— Тогава предявете обвинение или освободете клиентката ми. Нямате никакви доказателства. Момчето е тръгнало доброволно с нея, после е припаднало. Клиентката ми не може да бъде държана отговорна за вещите, които партньорът й е оставил на кухненската маса — Скот тъкмо започваше да се вживява в разиграното възмущение, когато Пола я прекъсна.
	— Кажете това утре на магистратите. Засега аз приключвам. По-късно сигурно ще имаме още въпроси, затова ще бъде добре да сте на разположение, госпожо Скот.


	Глава 41

	Тони извади ръце от джобовете си и ги скръсти пред гърдите си.
	— Бива я, даже много я бива. Лъже само когато е абсолютно необходимо, така че е трудно да се разпознаят лъжите. При това е много трудно да се забележи кога преминава от истина към лъжа.
	Той се извърна рязко към вратата, през която влизаше Пола. Тя се облегна изтощено на стената и каза:
	— Тази жена е костелив орех.
	— Много точно определение — каза Тони. — Тя е от най-умелите лъжци, онези, които съумяват да убедят и себе си, че говорят истината.
	— Как я преценяваш? — обърна се Карол към Пола.
	— Първоначално й повярвах изцяло, приех всичко за чиста истина. Мислех, че наистина е била тероризирана. Но имаше един момент — струва ми се, когато от въпроса ми можеше да се заключи, че не сме наясно, че Уорън е бащата. Реакцията й беше толкова недвусмислено искрена, че незабавно промени отправната точка за преценките ми и аз осъзнах, че дотогава не е говорила чак толкова искрено, колкото би искала ние да вярваме. — Пола отметна косата си от челото. — Нищо не можах да измъкна от нея. Нищо, което да си струва поне малко труда.
	— Не бих казал подобно нещо — възрази Тони. — Сега знаем доста повече от това, което знаехме преди разпита. Картината започва да се изяснява.
	— Но трябва да намерим Уорън — каза Карол. — Накарах Стейси да проследи движението по кредитната му карта, всички негови известни адреси в електронната поща, шофьорската му книжка и паспорта. Снимката му ще бъде показана в тазвечерните новинарски емисии.
	— Сега ще изчезне задълго — каза Пола.
	— Тони е на друго мнение. Според него той има мисия, която държи да завърши — нали така?
	Потънал в размисъл, Тони се смръщи недоумяващо.
	— Какво?
	— Мисия. Мисията, която той трябва да завърши.
	Тони се почеса по главата.
	— Да, така казах. Но ти няма да успееш да го откриеш, Карол — той взе сакото си от стола, на който го беше хвърлил. — Трябва да отида да поговоря с един човек — и се упъти към вратата.
	— Да разговаряш с кого? За какво? — попита Карол. Но вратата вече се затваряше зад него.


	Стейси не беше единствената, която бе в състояние да се възползва от предимствата на информационната ера. Получеше ли се веднъж съдебно решение, нещата се задвижваха с удивителна бързина. Да вземем например телефонните компании. Веднага щом се върнаха в офиса, Кевин получи нареждане да си издейства достъп до информацията за телефонните контакти на „Ди Пи Ес“ и на Даян Патрик. В рамките на един час успя да открие магистрат, който да подпише съдебното решение, после го сканира и го изпрати по електронен път. Като никога компаниите, предлагащи мобилни и стационарни услуги, също реагираха удивително бързо.
	Той установи с учудване, че и мобилните, и стационарните телефони са били ползвани много рядко, и сподели учудването си със Стейси.
	— Как мислиш, дали тя не е ползвала телефон, за който не знаем? За еднократна употреба?
	— Възможно е — отвърна Стейси. — Но повечето хора, работещи в областта на информационните технологии, предпочитат да общуват по електронен път. Там информацията може да се криптира много по-лесно. Телефоните са ужасно несигурно нещо.
	После тя му даде достъп до софтуер, който функционираше като телефонен указател, но на обратния принцип. Само след едно кликване имената и адресите, свързани с въведените номера, започваха да излизат на екрана пред него.
	Кевин огледа списъка и установи, че става дума предимно за фирми. Предположи, че повечето са клиенти на „Ди Пи Ес“, но щеше да се наложи да се свърже с всички тях, за да се убеди. Имаше няколко обаждания до гаража на някой си Кар. Кевин предположи, че това е братовчедът, който е получавал пратките за „Ди Пи Ес“, но все пак си записа да попита Амброуз.
	Един номер се открояваше сред останалите — прекият телефонен номер на центъра за екологична обработка на отпадъци към общинския съвет на графството. Даян Патрик им се беше обадила в четвъртък сутринта. Разговорът бе продължил осем минути. Нещо подтикна Кевин да постави това обаждане на челно място в списъка и той набра незабавно номера. Последва неизбежното включване на автоматичното меню — наложи му се да премине три нива, докато най-сетне се добра до възможността да разговаря с човешко същество. Представи се и каза:
	— Интересува ме повикване, което е постъпило при вас в четвъртък сутринта. Възможно е то да съдържа доказателствен материал, свързан с разследване на убийство.
	Знаеше от опит, че думата „убийство“ подтиква бюрократите да реагират удивително бързо.
	— Убийство ли? — възкликна жената от другата страна на линията. — Не знаем нищо за никакво убийство.
	— Разбира се, че не знаете — Кевин заговори с най-успокоителния тон. — Искам от вас да прегледате архивите си. Считам, че лице, заподозряно в убийство, ви се е обадило в четвъртък и е повикало ваш екип, за да отнесе нещо от дома му. Трябва да знам дали предположението ми е правилно и ако е така, какво са отнесли вашите хора.
	— Не съм сигурна дали имаме право да ви дадем такава информация — каза тя колебливо. — Достъпът до нея се определя от закона за защита на личните данни, нали знаете. — Кевин едва се удържа да не изпъшка. — Напоследък прикриването зад закона за защита на личните данни се бе превърнало в условен рефлекс за всички чиновници в страната. — Освен това — продължи тя, — откъде да знам дали наистина сте полицай?
	— Предлагам да ви дам данните си, да се консултирате с началника си и после да ми се обадите тук в централата на брадфийлдската полиция, за да ми съобщите какъв е отговора. Не ми се иска да губя време за съдебно решение, но ако началникът ви настоява, ще го направя. Това приемливо ли ви се струва?
	— Предполагам — отвърна тя все така неуверено. Кевин й издиктува името, номера и адреса на Даян Патрик, телефонния номер на полицейската централа, после повтори името и чина си. Докато поставяше слушалката на мястото й, си мислеше, че почти сигурно няма да получи обратно повикване от общинския съвет още същия ден, тъй като вече беше почти четири и половина следобед. По-добре щеше да бъде да се заеме с частния сектор.
	Тъкмо разговаряше с втория пореден клиент на „Ди Пи Ес“ от списъка, когато Сам му махна с ръка.
	— Търсят те от центъра за екологична обработка на отпадъци — подвикна му той. — Споменаха нещо за някакъв фризер.
	Кевин приключи разговора и вдигна другата слушалка.
	— Сержант Матюс на телефона. Благодаря, че се обаждате толкова скоро.
	— Името ми е Джеймс Мелдръм, аз съм началник-отдел в центъра за екологична обработка на отпадъци — отвърна му педантичен глас. — Преди малко сте разговаряли с моя подчинена.
	— Точно така. Във връзка с обаждането на Даян Патрик от фирма „Ди Пи Ес“ във вашия център.
	— Консултирах се с инструкциите, с които разполагам, и прецених, че съм в състояние да ви предам исканата информация — човекът замълча, сякаш очакваше аплодисменти.
	— Благодаря, много съм ви задължен — отвърна Кевин, осъзнал с известно закъснение какво очакват от него.
	— Даян Патрик е помолила да изпратим екип, който да отнесе от дома й голям фризер. Нашите хора са изпълнили поръчката вчера сутринта.
	— Голям фризер? — повтори Кевин, обзет от внезапна възбуда. — Празен ли е бил?
	— Ако не е бил, нашите служители нямаше да го вземат.
	— Знаете ли къде се намира той сега?
	— Имаме специален терен за складиране на хладилници и фризери, преди те да постъпят за преработка. По закон преди началото на преработката сме длъжни да вземем определени мерки, съобразно изискванията за безопасност. Следователно и този уред е бил отнесен на този терен — Мелдръм очевидно се наслаждаваше на подробностите от работата си — както и на познанията си по граматика.
	— А дали е все още там? Дали вече не е заминал за преработка?
	— За съжаление регистрираме известно закъснение в темповете на реалната преработка. Поради което мога да ви отговоря с „да“ — уредът сигурно е там. Заедно с още много други, смея да допълня.
	— Можете ли да идентифицирате фризера, изнесен от дома на Даян Патрик? — Кевин стисна палци.
	— Лично аз не, нали разбирате. Но не е изключено служителите, които са били натоварени с изнасянето му, да са в състояние да посочат с относителна точност уреда, принадлежал на госпожа Патрик.
	— А дали тези служители са все още на работа?
	Мелдръм захихика. Кевин си каза, че друга дума не би дала достатъчно точно определение на звука, който издаде.
	— Божичко, разбира се, че не. Не и толкова късно следобед. Те започват работа в седем сутринта. Убеден съм, че ако пристигнете утре в седем в нашето депо, те с радост ще ви помогнат.
	Кевин си записа как да стигне до депото и имената на служителите, с които трябваше да говори. Благодари на Мелдръм, а после се облегна на стола си. На луничавото му лице грееше доволна усмивка.
	— Приличаш на котка, която най-сетне е докопала канарчето — отбеляза Сам.
	— Ако убиец се постарае да се отърве от голям фризер точно по времето, когато изтребва жертвите си, според мен можем да предположим с известна сигурност, че бихме открили някакъв доказателствен материал във въпросния фризер, ти как мислиш?


	Тони откри Алвин Амброуз в офиса на екипа. Той се занимаваше със списъка на клиентите на „Ди Пи Ес“, който фигурираше на сайта на фирмата.
	— Опитвам се да открия някой, който е поддържал и извънслужебни контакти с Уорън Дейви — поясни той, когато Тони го попита какво прави. — Засега няма резултат.
	— Питах се… би ли ме закарал до гаража на братовчеда на Дейви, как му беше името?
	Амброуз го погледна накриво.
	— Добре де, добре, редно беше да изпратя рапорта и на вас. Бил Кар — това е името му — той се усмихна унило. — Не може без шеги между колеги, нали така?
	Тони се усмихна едва доловимо.
	— Щом казваш. Та може ли да ме закараш дотам?
	Амброуз надигна едрото си тяло.
	— Няма проблеми. Но не ми се вярва той да знае къде е Дейви. Вече разговарях с него днес следобед.
	— И аз не мисля, че знае — отвърна Тони. — Но аз и нямам намерение да говоря с него за това. Бих отишъл сам, но можеш да ми вярваш, че на този свят надали има човек, който да се ориентира по-зле от мен. Ако тръгна сам, вероятно ще се въртя из Южен Манчестър до неделя.
	— Да не мислиш, че аз ще се справя по-добре? Не забравяй, че съм от Устър.
	— Което ще рече, че все пак имаш малко предимство в сравнение с мен.
	Докато пътуваха, Тони разпитваше Амброуз за живота му в Устър и за екипа от полицията на Уест Мърсия, е който работеше. Амброуз му обясняваше, че според него Устър е чудесен малък град, отлично място за отглеждане на деца — достатъчно малък, за да се знае къде какво става, но и достатъчно голям, за да не предизвиква клаустрофобия. Разговорът им помагаше да запълват времето, а и Тони нямаше нужда да обмисля предстоящия си разговор с Бил Кар. Той вече си беше изяснил темата.
	Амброуз зави в сляпата уличка и му показа гаража. Бяха успели да пристигнат навреме — Бил Кар, застанал с гръб към тях, тъкмо спускаше тежките ролетни щори пред вратата.
	— Не се засягай, Алвин, но наистина мисля, че ще се справя по-добре сам — каза Тони, излезе от колата и затича, за да стигне до Кар, преди той да си тръгне.
	— Бил? — извика Тони.
	Кар се обърна и поклати глава.
	— Закъснял си, приятел. Приключих за днес.
	— Не, няма проблем, не те търся по работа — Тони протегна ръка. — Казвам се Тони Хил, работя с брадфийлдската полиция. Ще ми отделиш ли малко време да поговорим?
	— Във връзка с онази история с колата на Уорън, заради която идваха и онзи ден? Нали казах на човека, който дойде тогава — аз само помагам на братовчед си, нямам нищо общо с бизнеса им или с каквото и да било друго, свързано с тях. — Очите му шареха, сякаш търсеше зад гърба на Тони възможност да се измъкне. Той вдигна яката на джинсовото си яке и пъхна ръце в джобовете на джинсите си, заемайки отбранителната поза на гузно дете.
	— Няма значение, аз искам само да поговорим малко за Уорън и Даян — каза Тони с топъл и поверителен тон. — Да отидем ли някъде да пием по една бира? Аз черпя.
	— Той е оплескал нещо, нали? Нашият Уорън? — Кар изглеждаше обезпокоен, но не и учуден.
	— Няма да се лъжем, по всичко личи, че е така.
	Кар изду бузи, после изпухтя.
	— От известно време много се е променил. Държи се така, като че ли нещо му тежи. Мислех, че е нещо свързано с работата, нали разбирате? Немалко хора са на ръба на фалита в наши дни. Но той така или иначе не би говорил за това с мен, не сме чак толкова близки.
	— Ела да пийнем нещо все пак — каза меко Тони. — Къде наблизо може да се намери добра бира?
	Двамата се упътиха мълчаливо към една кръчма на ъгъла. Навремето тук се бяха събирали да пийнат работници, но междувременно заведението беше обновено и превърнато в пристан за по-претенциозни представители на средната класа. Тони предполагаше, че през седемдесетте години старата кръчма е била тотално променена със средствата на някоя от големите пивоварни, а наскоро е възстановена като имитация на някогашното заведение, включително с възстановяване на някогашния под от чамови дъски и неудобните столове с извити облегалки.
	— По-късно тук човек не може да се обърне от шибани студенти, но по това време на деня се търпи — каза Кар, когато двамата се облегнаха на бара, отпивайки от съвсем приличната светла бира на някаква малка пивоварна със смехотворно име.
	— Отдавна ли са заедно Даян и Уорън? — попита той.
	Кар се позамисли за миг, върхът на езика му се плъзна към ъгълчето на устата.
	— Ами трябва да са станали вече шест или седем години. Познаваха се отпреди, доста бавно загряха, че се харесват.
	Тони беше познавач на този тип връзки и бавното събуждане на жарта, затрупана под пепел. Знаеше също така, че от тази жар понякога така и не лумват пламъци.
	— Сигурно е помогнало и това, че са работели заедно — беше единственото, което отбеляза в отговор.
	— Струва ми се, че нашият Уорън не би могъл изобщо да поддържа връзка с жена, която не е потънала до уши в компютрите, също като него. Той никога не е можел да говори за нещо друго. Получи първия си компютър, когато беше още в началното училище и оттогава никога не се е интересувал от нещо друго — той отпи от бирата и избърса пяната от горната си устна с опакото на ръката си. — Предполагам, че в нашия род той е наследил ума, а аз — хубостта.
	— Разбират ли се Даян и Уорън?
	— Така ми се струва. Нали ви казах, не се виждах често с тях, освен по работа. Нямахме много общи интереси, нали разбирате? Уорън дори не обичаше да гледа футбол — по тона на Кар личеше, че в неговите очи това е описание на човек с клинични отклонения в психиката.
	— Аз съм от „Брадфийлд Вик“ — заяви Тони. Думите му дадоха сигнал за началото на обширно отклонение от темата, включващо спомени за размазване на „Манчестър Юнайтед“, „Челси“, „Арсенал“ и „Ливърпул“. Към края на отклонението Кар вече възприемаше Тони като приятел. Докато пиеха втората пинта, Тони отбеляза:
	— Но нямат деца, нали?
	— Вие имате ли деца?
	Тони поклати глава.
	— Аз имам две от бившата ми жена. Виждам ги на две седмици и ми липсват, нали разбирате? Но не мога да отрека, че ми е по-лесно да не трябва да се занимавам с тях денонощно, седем дни в седмицата. А пък Уорън никога не би могъл да се справи с такова нещо. Имаше нужда от лично пространство, а човек никога не може да си осигури такова нещо, когато около него има деца.
	— Прекалено често се случва хората да решат да имат деца, а после да приемат като сериозен шок мисълта, че трябва и да общуват с тях.
	— Именно — Кар почука с пръст по бара, за да подчертае думите си. — Уорън беше достатъчно интелигентен, за да прецени, че не става за такива работи. И се постара да не рискува.
	— Какво искаш да кажеш? — Тони застана нащрек.
	— Направи си вазектомия, още когато беше студент. По онова време се виждах по-често с него. Уорън още тогава имаше съвсем ясни планове за бъдещето си. Знаеше, че е интелигентен и че има добри гени. Но тъй като същевременно беше убеден, че не става за родител, му хрумна да стане донор на сперма. Напълни малката пластмасова чашка, взе парите, а после отиде да се подложи на стерилизация. Какво казваше той тогава? Спомням си го, защото ми прозвуча много добре… „Така си осигурявам потомство, без да нося отговорност за него“. Да, така беше.
	— И никога ли не съжали за това решение?
	— Доколкото ми е известно, не? Но така и не посмя да каже на Даян. Тя беше луда на тема бебета, особено през последните три-четири години. Уорън казваше, че го побърква с настояванията си. Не преставала. Не я интересувало нищо друго. А понеже той не й беше казал в началото на връзката им за вазектомията, стана напълно невъзможно да й признае сега. Толкова повече, че беше споменавал пред нея, че е бил донор на сперма. Наистина започна да става смешно. Мъкнеха се по клиники за изкуствено оплождане, а той си траеше за вазектомията. На края тя се реши да опита и с донорска сперма, но вече беше станало късно. Тя е шест години по-възрастна от него, беше минала четиридесетте и яйцата й ставаха вече само за пържене.
	— Значи тя така и не е разбрала истината? — попита небрежно Тони.
	— Занасяте ли се? Ако беше разбрала, щеше да го убие.
	Тони се взираше в бирата си.
	— Точно това си мислех и аз — отвърна той.


	Глава 42

	Карол се взираше удивено в Тони.
	— Вазектомия? Сериозно ли говориш?
	— Никога не съм бил по-сериозен. Уорън Дейви се подложил на вазектомия, малко след като навършил двайсет години — той беше намерил Карол в стаята за наблюдение. Двете с Пола обсъждаха тактиката си за следващия разпит на Даян Патрик.
	— Но как тогава е успяла да роди дете от него миналата година? — попита Пола.
	— Не е раждала дете — отвърна Тони. — Това е голямата, тлъста лъжа, върху която се крепят всичките й други лъжи. Измъкнеш ли я изпод тях, всичко останало рухва. Явно е нямала основание да се бои за живота си. Защо тогава да помага на Уорън, когато той решава да избие децата си?
	Тони ги гледаше настоятелно, повдигайки ръце с дланите нагоре в подканящ; жест, както правят учителите, когато окуражават учениците да отговорят.
	Двете жени се спогледаха озадачено.
	— Не му е помагала? — осмели се накрая Пола.
	— Правилен отговор — каза Тони.
	— Но все пак нали тя взе в колата си Юан Макалпайн и го упои — възрази Пола. — Няма как да заобиколим този факт.
	Тони отвърна с театрално разочарование:
	— Отговорът ти е правилен, но разсъждаваш погрешно. Тя не помага на Уорън. Прави всичко сама — той наклони глава и се загледа в един ъгъл на тавана. — Като си помисля, вероятно първо е убила самия Уорън.
	— Ще се наложи да дадеш малко обяснения — каза Карол. — Трудно ми е да се ориентирам.
	— Историята е ужасна, но всъщност много проста. Биологическият й часовник е започнал да тиктака; искала е бебе, но не каквото и да е бебе. Била е обзета от маниакалното желание да роди дете от Уорън. Като говоря за мания, имам предвид истинска мания. Такава мания, която вероятно е пораждала у нея желанието да блъска с колата си всички коли със стикер „Бебе в колата“, поради съзнанието, че тези хора имат това, което тя няма. Знаела е, че Уорън навремето е можел да бъде баща, тъй като е бил донор на сперма, следователно е трябвало да може да зачене от него и сега. Непрекъснато се опитват, но годините си минават и нищо не се случва. После тръгват по клиники за изкуствено оплождане, където рано или късно става ясно, че спермата на Уорън е негодна. Опитват с донорска сперма, но тя всъщност не иска да забременее по такъв начин. Иска дете от Уорън. При това е станало късно, яйцеклетките й вече са негодни. Тя е съсипана, вероятно мисли за самоубийство. Ясно ли е всичко дотук?
	— Струва ми се, че успявам да следя мисълта ти, макар й с усилие — отвърна саркастично Карол.
	— Сега стигаме до онази част, за която и аз не съм съвсем сигурен. По някакъв начин Даян успява да разкрие мръсната малка тайна на Уорън — че след като е дарил сперма, се е подложил на стерилизация.
	— Може би се е питала как така спермата му е загубила фертилността си. А може и да не е устояла на изкушението — тя е кралица на хакерите, нали така? В наши дни много медицински архиви имат база данни в мрежата, макар и недостъпна за всеки — каза Пола. — Може би просто е от хората, които държат да знаят всичко за всички.
	— Възможно е. Важното е, че по един или друг начин тя научава истината. И това изтръгва котвата, която я придържа към реалността. Тя просто полудява. Мъжът, когото обича толкова много, че иска да има дете от него и от никой друг, я е измамил. Той не само не е в състояние да я дари с дете, но с лъжата си всъщност й е попречил да роди и дете от друг, поради тези дългогодишни безсмислени опити. А към това оскърбление се добавя и съзнанието, че междувременно той е станал баща на бог знае колко копелета — Тони беше повишил тон и вече почти викаше. — Никой от тях не заслужава да живее. Нито лъжливото копеле Уорън, нито неговото котило от копелета.
	Карол изръкопляска, а след ироничните аплодисменти отбеляза:
	— Чудесно изпълнение. А сега как да докажем дори част от всичко това?
	Тони сви рамене.
	— Може би, ако откриете тялото на Уорън…
	— Тя е прекалено умна — възрази Карол. — Ако си прав, в дългосрочния й план вероятно е влизала идеята да обвини за всичко Уорън, а после или да инсценира самоубийството му, или да продължава да твърди, че той се укрива. Няма да е лесно да открием тялото му.
	В продължение на няколко минути всички мълчаха и обмисляха проблема. Накрая Пола каза:
	— Шефе, винаги може да се измъкне признание, ако я сплашим с малко бой.
	Карол успя да се усмихне уморено.
	— Пола, не сме в някой телевизионен сериал от рода на „Живот на Марс“. На хората вече не им се нрави, когато се държим така.
	Тони прекоси стаята и прегърна Пола, която го изгледа удивено.
	— Но тя е права, Карол — каза той, откъсвайки се от Пола. — Само че сплашването трябва да се осъществи не с юмруци, а с думи.
	— Ти си единственият, който може да осъществи такова нещо — каза Карол. — А нали знаеш, че адвокат на Даян Патрик е Бронуен Скот. Тя няма да те допусне в стаята за разпити за нищо на света.
	— За сметка на това не може да спре достъпа на гласа ми до ухото ти.


	Тони наблюдаваше как Карол и Пола влизат в стаята за разпити. Бронуен Скот, която се беше привела над клиентката си и й говореше тихо, се изправи. Карол седна и тръсна шумно папката на масата пред себе си.
	— Кога научихте, че Уорън се е подложил на вазектомия? — попита тя.
	Очите на Даян се разшириха.
	— Прекрасно — чу се гласът на Тони в слушалката. — Удари я пак.
	— Питам повторно. Кога научихте, че Уорън Дейви се е подложил на вазектомия?
	— Не разбирам за какво говорите — Даян явно бе решила да заложи на ролята на уплашена, предизвикваща жалост жена. Тони се съмняваше, че ще успее да се придържа дълго към тази роля.
	— Уорън Дейви се е подложил на вазектомия преди петнайсет години. Нали знаете какво представлява вазектомията, Даян?
	— Разбира се, че знам — отвърна тя. — Но не ви вярвам. Родих дете от него.
	Карол се изсмя.
	— О, да. Митичното бебе. Интересно ще бъде да се види какво пише в здравния ви картон по този въпрос.
	— Клиентката ми вече обясни, че господин Дейви не й е позволявал контакти с медицински лица, докато е била бременна — прекъсна я Скот. — Не виждам причини да се връщаме отново към това.
	— Кажи й, че не е имало никакво бебе — чу се гласът на Тони. — Кажи й го, не я питай.
	— Не е имало никакво бебе. Не би могло да има, тъй като Уорън Дейви се е подложил на стерилизация, когато е бил двайсет и еднагодишен.
	— Подлагате клиентката ми на психически тормоз — каза Скот. — Задайте си въпроса и да продължаваме.
	— Питай сега — каза Тони в ухото на Карол.
	— Как сте успели да забременеете от Уорън, след като той е претърпял такава операция?
	— Не е невъзможно, чела съм за такива случаи. Има мъже, които стават бащи и след подобни интервенции — каза Даян. — Ако това, което казвате, е истина, макар че аз не вярвам, вероятно се е случило нещо подобно.
	— Не обръщай внимание на отговора й, Карол. Продължавай, кажи й защо не би могла да има дете, че никога няма да има дете.
	— Истината е, че никога не сте имали дете от Уорън. Никога не сте имали дете, а сега вече не е възможно да родите. Приемете истината, Даян. Никога няма да имате дете. А тъй като вие не сте могли да родите дете от Уорън, никоя друга жена няма право на дете от него, нали?
	Тонът на Карол беше безмилостен, погледът й — студен и неподвижен. Когато Бронуен Скот проговори, тя дори не я погледна.
	— Тормозите клиентката ми, главен инспектор Джордан. Настоявам да й задавате въпроси — каза Скот.
	— Току-що направих точно това — каза Карол. — Но мога да задам въпроса и по друг начин. Вие не искате други жени да имат деца от Уорън, нали, Даян?
	— Тези деца нямат нищо общо с мен — каза Даян тихо.
	— Напомни й пак, че никога няма да има дете от него — каза Тони. — Защото той не я е обичал достатъчно.
	— Тези деца са децата, които вие така и няма да имате. Децата, за които сте мечтали. Децата, с които е дарил други жени, но не и вас. Как мислите, дали е укрил от вас истината, защото не ви е обичал достатъчно?
	— Обичаше ме — каза Даян. На Тони му се стори, че забелязва първи проблясъци на пробуждащия се гняв по лицето й.
	— Не ви е обичал достатъчно, за да ви каже истината. Не ви е обичал достатъчно, за да се подложи на терапия за възстановяване на оплодителната способност. Не е искал да има деца от вас, нали? Предпочел е напълно непознати жени да износват децата му — само не и вие, не е ли така?
	— Госпожо главен инспектор, ако не прекратите този тормоз, ще изискам незабавното прекратяване на разпита — прекъсна я Бронуен Скот и постави ръка на рамото на Даян, за да я накара да мълчи.
	За миг вниманието на Тони се отклони, тъй като Кевин надникна през вратата и каза:
	— Току-що открих нещо, което сигурно ще бъде от полза на Карол.
	— Какво? — Тони се опитваше да раздели вниманието си между него и хода на разговора в другата стая.
	— Вчера общинските служби са изнесли от седалището на „Ди Пи Ес“ фризер, и са го откарали в центъра за екологична преработка на боклук. Първата ни работа утре сутринта ще е да се доберем до него.
	Тони се ухили.
	— Ти си истинска звезда на криминалистиката, Кевин. Благодаря — после отново насочи вниманието си към стаята за разпити. Схватката между Карол и Бронуен Скот продължаваше — не му се вярваше да е пропуснал кой знае какво. Изчака подходяща пауза и съобщи на Карол новините, които бе предал Кевин.
	По лицето й се изписа злорада усмивка.
	— Държите да задавам въпроси, така ли, Бронуен? Добре тогава, да се насочим към въпросите. Бих искала да попитам клиентката ви защо вчера е повикала общинските служби да изнесат от дома й един голям фризер?
	Този път изражението на Даян Патрик не остави съмнение, че въпросът я е шокирал.
	— Защото… защото беше развален. Не работи.
	— Целият екип от специалисти на нашата лаборатория по съдебна медицина ще подложен на изследване всеки квадратен сантиметър от фризера — каза Карол. — Ще намерим ли следи от кръвта на Уорън?
	— Казах ви вече — гласът на Даян бе станат писклив. — Нямам представа къде е Уорън.
	— Кога го убихте, Даян?
	— Нямам представа за какво говорите. Кажете й, госпожо Скот. Не знам къде е Уорън и не съм го убила. Аз го обичам.
	— Питай я дали е забелязала колко приличат децата на Уорън. И питала ли се е дали и нейното дете е щяло да прилича на тях — каза Тони.
	— Забелязахте ли колко приличаха всички тези деца на Уорън?
	— Разбира се, че приличаха на него. Нали бяха негова плът и кръв. Лоша кръв, така се изразяваше той. Той каза, че децата трябва да умрат, не съм го казала аз — тя вече крещеше, без да обръща внимание на ръката, която Бронуен Скот бе поставила на рамото й в опит да я успокои.
	— Не ви ли накараха да се питате как би изглеждало вашето дете? Ако той се бе съгласил да родите дете от него?
	Скот избута стола си назад.
	— Стига вече, няма да търпя повече това. Клиентката ми е жертва на злодей. Вашите опити да я сплашите са недопустими. Когато се сдобиете с доказателства, може пак да разговаряме с вас.
	— Припомни й, че се е провалила — каза Тони. — След нея няма да остане никой, а неговото потомство ще просъществува.
	Карол се взираше в Даян Патрик, без да обръща внимание на Бронуен Скот.
	— Провалихте се, нали така? Успяхте да се доберете само до четири от тях. Останалите са там, навън, живи и здрави. Правят ви за посмешище. Това са децата, които са ви били отказани. Те ще израснат — децата на Уорън, неговата кръв ще просъществува. Но когато вие умрете, след вас няма да остане нищо. Лошата кръв ще умре заедно с вас, с вас и вашата безплодна утроба.
	Даян оголи зъби, издаде нещо подобно на ръмжене и се хвърли през масата към Карол. Но Бронуен Скот реагира бързо и успя да я сграбчи.
	— Всичко е наред, Даян, успокой се. Не й позволявай да влезе под кожата ти. Не разполагат с никакви доказателства, затова се опитват да те провокират.
	Някой почука на вратата и напрежението в стаята се уталожи. Влезе Стейси, съобщи името си пред микрофона за протокола и каза с официален тон:
	— Налага се да разговарям с вас, госпожо главен инспектор.
	Карол спря диктофона и излезе след Стейси в коридора.
	Тони дотича от съседната стая.
	— Какво има, Стейси? — попита Карол.
	— Кевин разговаряше с клиентите на „Ди Пи Ес“ — отвърна Стейси. — Проверява обажданията от телефонните номера на „Ди Пи Ес“, за да е сигурен, че става дума за разговори с клиенти, а не за нещо по-зловещо. Така или иначе, тъй като и без това се занимаваше с тази работа, той решил да пита всички кога за последен път са виждали Уорън Дейви и си записвал часове и дати. Когато разбрах за това, сравних данните с часовете, за които знаем, че убиецът е бил в „Риг“ и е разговарял с бъдещите си жертви, както и с местата, откъдето е пращал съобщенията си. Очертава се съвсем ясна схема. Уорън има твърди алибита за поне двайсет от разговорите онлайн. Изключено е той да е дебнал децата — по същото време е бил с клиенти на съвсем различни места — тя подаде на Карол един лист. — Това са местата, на които е бил Уорън в споменатите периоди. А ето откъде са били водени онлайн разговорите по същото време.
	Карол отметна глава и възкликна:
	— Алилуя, дявол да го вземе!
	— Дотук бяхме с опитите да я пречупим с похватите на психологията — каза сухо Тони.
	Карол го потупа по рамото.
	— Успяхме да я направим по-податлива. А сега отивам да нанеса решаващия удар под кръста. Ще го направя с наслада.


	Глава 43

	Тони свали връзката си още когато отвори вратата и я окачи на перилата на стълбата. Отиде право в кухнята, наля си чаша вода и я изпи на един дъх. Остана така, облегнат на умивалника, вперил поглед в празното пространство. Беше оставил Карол и хората й да си допиват в задното помещение на любимия й тайландски ресторант. Разбираше нуждата им да се разтоварят от страхотното напрежение, свързано с разследването на няколко убийства. Но не беше в състояние да се включи в празненството.
	Той не можеше да види нищо радостно в окончателното рухване на Даян Патрик. Тази пищяща, ломотеща безсмислици развалина доскоро бе живяла като компетентна делова жена с успешна кариера и уреден личен живот. Но едно-единствено страстно желание я беше завладяло и бе изместило всичко останало от съзнанието й. А когато в крайна сметка бе разбрала не само че мечтата й няма да се сбъдне, но и че тя й е била отнета от единствения човек, когото е обичала искрено, нещо в душата й се бе прекършило. За повечето хора в нейното положение смъртта на Уорън Дейви би била достатъчно отмъщение. И ако с това всичко бе приключило, тя би могла да срещне разбиране от страна на системата, поради факта, че душевното й равновесие е било трайно и тежко нарушено от предателството на любимия човек.
	Но страстното желание на Даян Патрик се бе оказало толкова всепоглъщащо, копнежът бе пуснал такива корени в душата й, че у нея се бе породило желанието да заличи и последната следа от обичания мъж. А това за нея е означавало, че трябва да унищожи и децата, носещи неговите гени. Беше едновременно напълно безумно и съвършено разбираемо. Но системата не можеше да се адаптира към безкрайното многообразие на човешките фиксации, не и когато те водеха до убийството на деца. Даян Патрик никога нямаше да излезе на свобода. Щеше да свърши в някое място като психиатричния изолатор на „Брадфийлд Мур“, ако имаше късмет, а ако нямаше — в някой затвор с особено строг режим.
	Не че Тони не бе убеден, че е редно да я постигне възмездие за престъпленията й. Но въпреки това бе склонен да изпитва към нея по-скоро съжаление, отколкото ненавист. Питаше се как ли би се почувствал, ако съдбата бе поставила в ръцете му карти като нейните.
	Нямаше сили дори да се опита да си представи.
	Тони смъкна сакото си и го остави на облегалката на един от кухненските столове. Извади една бира от хладилника и седна край масата. Лъчите на лампичките, монтирани под горния ред кухненски шкафове, се пречупваха в нещо, останало полускрито сред хартиената лавина, затрупала масата. Той посегна натам, без да се замисля, и измъкна диктофона, който Артър бе оставил за него. Загледа се продължително и неотклонно в него. Напомни си, че целият случай, който приключи току-що, се въртеше около бащи и деца — а в основата му се криеше незнанието.
	Нищо разумно не можеше да има в нежеланието да узнаеш истината. Тони беше наясно с това от самото начало. Но просто досега не се беше чувствал готов да я узнае. Той взе бирата и отиде в кабинета си, където имаше удобни слушалки с уплътнение. Включи ги в диктофона и се разположи на любимото си кресло. Срещу него все още стоеше другото кресло, така, както го беше изместил онази вечер, по време на опита си да проникне в мислите на убиеца. Представи си, че сега в креслото срещу него седи Артър, и включи диктофона.
	— Здравей, Тони. Аз съм Артър. Или Еди, както ми казваха, когато излизах с майка ти в Халифакс — така започна записът. Гласът беше не много плътен, мелодичен, със следи от акцента на родния му Йоркшир. — Благодаря ти, че прояви желание да изслушаш това, което имам да ти разкажа.
	Не бих могъл нито да кажа, нито да направя нещо, с което да те обезщетя за оттеглянето си от твоя живот. В началото дори не подозирах за съществуванието ти. Когато напуснах Халифакс, изгорих всички мостове зад себе си. След малко ще обясня защо. Така че нямаше откъде да разбера за раждането ти. Четиринайсет години по-късно бях на почивка на остров Родос, когато срещнах случайно една семейна двойка — те и двамата бяха работили във фабриката ми в Халифакс. Разбира се, познаха ме веднага. Нямаше смисъл да се опитвам да се представя за някой друг. Настояха да ме поканят да пийнем по нещо и да ми разкажат какво се е случило с някогашните ми служители.
	Бяха се преместили в Шефийлд, за да работят за новите собственици, но роднините им бяха останали в Халифакс, затова знаеха какво става и там. Помнеха, че навремето съм бил сгоден за Ванеса, и не пропуснаха да споменат колко възпитан бил синът й, не като повечето тийнейджъри, така казаха. Не бяха необходими кой знае какви изчисления, за да преценя, че ако момчето на Ванеса вече е тийнейджър, съществува сериозна възможност то да е мой син.
	Но аз никога не съм бил привърженик на прибързаните решения. Затова и не си позволих да храня надежда, не повярвах истински. Но щом се върнах в Англия, наех частен детектив и му възложих да узнае всичко за теб. Той успя да открие акта ти за раждане, а освен това ми предостави и твои снимки. Датите потвърждаваха предположението ми, а и ти доста приличаше на мен, такъв, какъвто съм бил на същите години. Бях удивен. Изпаднах във възторг. Вече бях напълно убеден, че си мой син. — Гласът на Артър затрепери и Тони натисна клавиша за „пауза“. Очите му бяха овлажнели и му беше трудно да преглъща. Насили се да отпие малко от бирата и пусна отново записа.
	— И тогава осъзнах, че няма какво да направя по този въпрос. Очевидно Ванеса бе решила ние с теб да не знаем нищо един за друг. Боях се, че ако опитам да се появя в живота ти, тя по някакъв начин би си отмъстила на теб. А аз вече знаех на какво е способна — Артър се покашля. — Боях се и от ефекта, който би оказала върху теб появата ми. Ти се учеше добре и не ми се искаше нещо там да се обърка. Четиринайсет години е трудна възраст. Можеше да се окаже, че не искаш да ме приемеш в живота си. Би имал сериозни основания да се гневиш на човека, оставил те на грижите на Ванеса. Затова се държах на разстояние. Предпочитам да мисля, че съм го правил само заради теб, но вероятно освен това съм изпитвал и страх. Веднага ще поясня какви причини съм имал за това.
	Сега идва най-трудната част от разказа ми. Възможно е да решиш, че си измислям. Може да решиш и че не съм наред с главата. Но такава е истината. Кълна се. Можеш да ми повярваш, можеш и да не ми повярваш, изборът е твой. Ти познаваш майка си вероятно дори по-добре, отколкото я познавах аз. Ти ще прецениш дали разказът ми звучи достоверно или не.
	Навремето бях способен млад човек, твърдо решен да се издигне в живота. Винаги ме е бивало да изобретявам разни неща. Повечето идеи си оставаха само идеи, но някои се развиха много добре. Първата фирма, която основах, имаше успех поради изобретения от мен процес за нанасяне на специални покрития върху хирургически инструменти с помощта на електролиза. Работата ми вървеше добре, имаше вече две големи компании, които предлагаха сериозни суми, за да откупят патента ми. Бях доста доволен от себе си. Знаех, че съм стъпил вече на пътя към успеха и богатството, а това беше много нещо за момче от работническите квартали на Соуърби Бридж.
	По онова време излизах с майка ти. Бях напълно, покорен от Ванеса. Не бях срещал жена като нея, тя имаше заряд на истинска звезда. В сравнение с нея всички останали момичета в Халифакс изглеждаха безцветни. Знаех, че има труден характер. Баба ти беше сурова жена и беше възпитала дъщеря си като свое копие. Но когато отношенията ни станаха сериозни, Ванеса като че ли започна да омеква. Беше изключително забавна събеседница. А освен това беше красива — сега вече гласът му трептеше от вълнение, бе станал по-силен и плътен. Тони бе наблюдавал достатъчно често как хората стават подвластни на чара на майка му, затова и му беше ясно, че е успяла да зароби Артър. — Когато я помолих да стане моя жена, не можех да пропъдя убеждението, че тя ще откаже, без дори да се замисли. Но тя прие. Бях на седмото небе. Обмисляхме сватба през пролетта, а Ванеса предложи да си направим и завещанията, като всеки завещае собствеността си на другия. По онова време тя работеше в една адвокатска кантора и можеше да издейства да изготвят завещанията ни безплатно. Разбира се, тя се канеше да напусне работа след сватбата ни, така че беше логично да се възползваме от тази възможност, докато беше още на работа. — Артър се позасмя сухо. — Вероятно мислиш, че съм постъпил като истински йоркширец. Авантата е чиста печалба, нали така? Е, завещанието действително не ми струваше нищо, но в други отношения можеше да ми излезе дори прекалено скъпо.
	Направихме завещанията, по силата на които всеки завещаваше цялата си собственост на другия. По онова време с мен се свързаха представители на една компания от Шефийлд. Искаха да изкупят не само патента, но и цялата ми фабрика. Предлагаха много пари, плюс доживотни отчисления от продажбите. Това би било отлична сделка за човек, който няма амбиции за по-нататъшното си развитие. Но аз имах амбиции. Имах много мечти и проекти за бъдещето, и в тях включвах и фирмата си, и хората, които работеха за мен. В очите на Ванеса се държах като побъркан. Тя считаше, че трябва да продам всичко и да си живея царски с припечеленото. „А какво ще стане, когато парите свършат?“, питах я аз. Тя казваше, че ме познава и че е убедена, че тогава ще ми хрумне друга умна идея и ще направим с нея пак същото. Но аз не бях убеден. Бях чел за много изобретатели, които така и не са успявали да попаднат на втора приложима идея.
	Е, ти вероятно знаеш каква става майка ти, като си науми нещо. Все едно да се опитваш да застанеш срещу парен валяк. Но аз не се подадох. Ставаше дума за моята работа и аз нямах намерение да се откажа от нея заради Ванеса. Казах си, че не трябва да отстъпвам, защото направех ли го, вероятно цял живот щях да правя само това, което иска тя. Така че се озовахме в патово положение — или поне така си мислех аз.
	Една вечер се прибирахме към къщи през Савил Парк. Беше късно, беше тъмно, наоколо нямаше жива душа. Ванеса отново започна да настоява за продажбата на фирмата. Спомням си, че отвърнах: „Само през трупа ми“ — и веднага след това почувствах ужасна, разкъсваща болка в гърдите. После сякаш всичко около мен започна да се движи в забавен каданс. Ванеса стоеше пред мен, в ръцете й имаше нож, потънал в кръв. Погледнах надолу и видях голямо червено петно на ризата си. Почувствах, че падам и се кълна, че я чух да произнася: „Ти го каза, Еди“.
	Дойдох на себе си в болницата, лекарят все повтаряше, че съм оцелял по някакво чудо. Ванеса седеше до мен, държеше ръката ми и се усмихваше сладко. Мислех, че полудявам. Но когато лекарят ни остави насаме, тя каза: „Обясних на полицаите, че са ни нападнали, за да ни оберат. Ако се опиташ да кажеш нещо различно, ще решат, че си полудял“.
	Нали разбираш, искала е да умра, за да постигне своето. Но аз не умрях — само избягах. След като се възстанових, продадох всичко и напуснах града. Учих една година металургия в Канада, после се върнах и се установих в Устър. Градът ми се стори приятен, пък и никой от дотогавашните ми познати нямаше близки тук. Никога не завързах сериозна връзка с друга жена. Ванеса унищожи завинаги желанието ми за такива неща. Трудно е да се влюбиш, ако последната жена, която си обичал, се е опитала да те убие.
	И все пак аз успях да си осигуря прилично съществуване. А после узнах за теб. От мига, в който научих за съществуването ти, винаги съм следил дискретно развитието ти. Следях с гордост кариерата ти. Знам, че не мога да претендирам за никакви заслуги, и въпреки това се гордея, че си такъв, какъвто си. Искаше ми се да се задомиш, но за това не е късно и сега. Научих, че си близък с криминалистката, с която работиш, Карол Джордан. Ако тя е жената за теб, не я оставяй да си отиде.
	И така, казах всичко, което исках да кажа. Не съм престанал да съжалявам, че така и не можах да бъда твой баща. Надявам се, че сега поне ме разбираш, дори да не си склонен да ми простиш. Надявам се освен това, че ще харчиш с удоволствие парите, които ти завещавам. Желая ти късмет през целия ти живот, синко.
	Настана мълчание. Разбира се, последната дума нанесе големия удар.
	Тони смъкна слушалките от ушите си и прехапа долната си устна. Огромната тежест на скръбта го притискаше така, че чувстваше болки в гърлото и гърдите си. Не знаеше кое е по-лошо — това, което бе научил току-що, или съзнанието, че не се съмнява в истинността на разказа. Повечето хора биха изпаднали в неистова ярост, ако някой им разкажеше подобно нещо за майките им. През ум не би им минало да повярват на чутото. Първата им реакция би била да определят такъв разказ като злонамерена измислица. Защото повечето хора нямаха майки като Ванеса.
	Откакто се помнеше, Тони се бе чувствал като човека, описван от Даян Патрик. Човекът с лоша наследственост. Човекът, съзнаващ, че носи семето на злото в себе си. Една от причините да избере тази професия бе твърдото му убеждение, че много лесно би могъл да стане като някой от онези хора, които първо се опитваше да залови, а заловеше ли ги, се стараеше да им помогне. Способността му за съпреживяване все трябваше да се корени в нещо и той винаги бе мислил, че тя се корени в собствения му потенциал да тръгне по тъмните пътища.
	Освен това, разбира се, Ванеса никога не бе пропускала възможност да му напомни колко малоценен е като личност. Сега вече той можеше да прецени колко дълбоко е подкопала неговата самоувереност, но дори професионалната подготовка не му позволяваше да прехвърли вината за всичко на възпитанието и условията, при които бе израснал. Не можеше да се отрече и присъствието на генетичния компонент, равновесие между природната даденост и външното въздействие, между предпоставките и обстоятелствата. А сега вече знаеше точно в какво се изразява лошата наследственост при него.
	Но за първи път бе успял да се убеди и в друго — бе разбрал неоснователността на представите, които бе имал за баща си. Винаги бе считал, че човек, който е обърнал така категорично гръб на детето си, трябва да има сериозен дефект на психиката. Тони бе виждал себе си като продукт от съюза на хора с нездрава душевност, обременили го с наследственост, която той не бе в състояние да надрасне в емоционално отношение. Сега вече се налагаше да промени нивото на очакванията към собствената си личност. Защото половината от това, което бе унаследил, той дължеше на един почтен човек, носил през целия си живот бремето на мисълта, че го е изоставил. На човек, който бе изпитвал гордост от съзнанието, че Тони е негов син.
	Това щеше да наложи сериозна пренастройка. Още докато обмисляше това, Тони съзнаваше, че промяната има нужда и от подходяща среда. Наложително бе да намери някъде в живота си външен израз на тази трансформация.


	Глава 44

	Карол се събуди много по-рано, отколкото бе очаквала. Напоследък алкохолът имаше такова въздействие върху нея. Когато беше млада, ако си легнеше пийнала, това й гарантираше осем часа непробуден сън. А сега, прекалеше ли с алкохола, сънят й ставаше неспокоен и крайно недостатъчен. Каза си, че това е още една причина да послуша съвета на Тони и да понамали пиенето. Главата й тежеше и я наболяваше, стомахът й също се бунтуваше. Имаше смътен спомен, че повърна, когато се прибра в ранните часове на деня.
	Но пък наистина имаше основателен повод. Снощи беше празнична вечер за целия й екип. Убиецът беше открит, бяха спасили живота на потенциалните жертви, бяха запушили устата на Бронуен Скот. Черешката на върха на сладоледа беше, когато Брайън Карсън, управителят на курортното селище „Бейвю“, се обади на Сам, за да му каже, че разпознал с учудване снимката на Найджъл Барнс, показана по новините на местната телевизия. Спомняше си, че го видял да се отбива на територията на селището една вечер със спукана гума. Карсън настоял да му помогне да смени гумата, въпреки твърденията на непознатия, че щял да се справи и сам. И сега си спомняше с абсолютна сигурност, че в багажника на онова волво комби имало един топ прозрачен найлон, голям пакет черни чували за боклук и ролка изолирбанд, тъй като се наложило да ги преместят, за да извадят резервната гума.
	Човек наистина не би могъл да мечтае за нещо повече. Карол лежеше по гръб и се протягаше на всички страни като морска звезда. Нещо меко тупна до нея, после тя усети мокро гъделичкане по ухото си.
	— Нелсън — каза Карол нежно и почеса котарака зад ухото. Той замърка и започна да я побутва с муцуна. — Добре де — измърмори тя, — ще ти дам да ядеш.
	Двата й мобилни телефона — служебният и личният — бяха оставени на кухненския плот над чекмеджето за прибори. Докато вадеше лъжица, прочете съобщението, изписано на екрана на личния й телефон:

	„Закуска? Прати смс, когато получиш съобщението.
	Буден съм, Т.Х.“

	Тя погледна часовника. Нямаше грешка, беше едва шест и четвърт. Не беше обичайно за Тони да е буден по това време. Карол не беше забелязала кога си бе тръгнал от ресторанта, но знаеше, че е напуснал импровизираното празненство доста рано. Беше го потърсила с поглед към девет, когато започнаха да поръчват вечерята. Но не го откри никъде. Попита Пола, тъй като от нея можеше да се очаква да забележи, че Тони си тръгва, но тя бе прекалено погълната от Елинор Блесинг. Което само по себе си беше хубаво, разбира се, но поради това Карол така и не можа да получи отговор на въпроса си.
	Тя поднесе храната на Нелсън и отговори: „При теб или в кафенето?“
	„При мен. Мога да направя яйца с наденички.“
	„След половин час.“
	Тя включи електрическата кана и тръгна към банята.
	Трийсет и пет минути по-късно, изкъпана, облечена, погълнала достатъчно количество нурофен и почти достатъчно кофеин, Карол тръгна по стълбата, която водеше от апартамента й в приземието към горната част на къщата. Свързващата врата беше вече отключена. Откри Тони в кухнята. Той тъкмо вадеше тава с наденички от фурната и ги оглеждаше подозрително. После каза:
	— Струва ми се, че им трябват още пет минути — времето ще ми бъде достатъчно да се справя с яйцата. — Той посочи към кафемашината. — Заредена е, ще се справиш ли?
	Тя се справи. Докато той чупеше яйцата и ги пускаше в тигана, Карол направи две кафета с мляко и ги отнесе на масата.
	— Отказвам да повярвам, че си буден толкова рано, и при това правиш закуска като хората — допълни тя, забелязала чинията, пълна догоре с кръгли препечени хлебчета, потънали в масло.
	— Не съм спал цяла нощ — каза той. — Отидох да се поразходя, видях, че супермаркетът е отворен, а пък имах нужда да поговорим, та си казах, че закуската е решението.
	Карол незабавно се вкопчи в ключовата част от цялата реплика.
	— Имаш нужда да поговорим? Не ми казвай, че има проблем с обвинението срещу Даян Патрик.
	— Не, не, няма нищо подобно — каза той нетърпеливо, изсипа яйцата в чиниите и отиде да извади наденичките. После й поднесе със замах една от чиниите, пълна догоре с храна. Карол съумя да се въздържи и да не потръпне.
	— Заповядай, яйца от свободни кокошки и наденички от местен производител.
	— Не мога да си спомня кога за последен път си ми готвил — каза тя и предпазливо опита яйцата. Бяха по-вкусни, отколкото бе очаквала.
	— Да, и аз не си спомням — каза той замислено. Изгълта набързо половин наденичка и едно яйце и отбеляза с учудване: — Вкусно е. Би трябвало да го правя по-често.
	Карол се справяше с храната по-бавно, затова пък методично.
	— Е, за какво искаш да говорим?
	— Искам да чуеш нещо. Но нека първо приключим с яденето.
	— Звучи крайно интригуващо — каза тя.
	— Ще ти падне шапката — отвърна той и изражението му внезапно помръкна. — Но не в положителния смисъл на думата.
	Карол погълна последните хапки и побутна чинията си встрани.
	— Готова съм — заяви тя. — Натъпках се до последна възможност.
	— Добре се справяш за жена, която се появи тук в плен на сатанински махмурлук — отбеляза сухо Тони и отнесе чиниите. Върна се с диктофона и слушалките. — Ето какво искам да изслушаш.
	— За какво става дума?
	— Записът не се нуждае от пояснения — каза той, сложи слушалките на ушите й и натисна „плей“.
	Когато започна да й става ясно какво слуша, Карол зяпна.
	— О, господи — каза тя едва чуто. После, гледайки го със сълзи в очите: — О, Тони! — И накрая: — Невероятно, дявол да го вземе! Боже мили!
	Тони не казваше нищо, само седеше неподвижно и наблюдаваше реакциите й.
	Когато изслуша всичко до края, тя свали слушалките и взе ръката му в своята.
	— Нищо чудно, че не си спал цяла нощ — каза тя. — И това ако не е потресаваща новина!
	— Говорехме си, че и двамата не вярваме на версията на Ванеса, че зад цялата история трябва да се крие нещо. Оказва се, че сме били прави — той говореше мрачно и безизразно.
	— Така е, и все пак никога не съм очаквала такова нещо — каза Карол. — Как смяташ да постъпиш? Ще й кажеш ли открито, че знаеш истината?
	Той въздъхна.
	— Не виждам смисъл. Тя просто ще отрече. Такова нещо надали ще се отрази на начина, по който е избрала да живее живота си.
	— Но не можеш да допуснеш това просто да й се размине — възрази Карол. Намеренията на Тони бяха в разрез с цялостното й убеждение в значението на правосъдието.
	— На нея вече й се е разминало. Сега вече никой не може да промени станалото. Карол, не искам да я видя никога вече. Единственото, което искам, е да я изхвърля така цялостно от живота си, както тя е изхвърлила от него Артър.
	— Не разбирам как можеш да говориш така спокойно за това — каза Карол.
	— Имах на разположение цяла нощ, за да го обмисля — отвърна Тони. — Този случай не беше един от най-бляскавите в кариерата ми. Единствената истинска насока, която даде профилирането, бе за местоживеенето на убиеца. И това беше заслуга на Фиона Камерън, не моя.
	— Нали ти прецени, че Уорън е мъртъв. И ти знаеше какви въпроси да зададеш, за да се добереш до историята за вазектомията — възрази тя.
	— Рано или късно и ти щеше да стигнеш до тези изводи. Но на мен ми се налага да приема факта, че може пък да не съм чак толкова добър в тази работа, колкото съм предполагал. През последните две седмици бях принуден да призная, че трябва да направя цялостна преоценка на собствената си личност. Досега съм правил житейските си избори, основавайки се на непълни данни. Имам нужда да премисля всичко наново, Карол.
	Имаше нещо толкова категорично в сериозния му тон, че Карол осъзна неспособността си да го обори. Затова се обърна към тактиката, която познаваше най-добре, благодарение на която бе станала такова изключително ченге. Когато се колебаеш, нападай.
	— Какво искаш да кажеш с всичко това, Тони? Говориш като политик — много думи, от които не се разбира нищо конкретно.
	Той й отправи слаба, тъжна усмивка.
	— Мога да говоря и конкретно, Карол. Исках само първо да обясня решението си. Смятам да напусна „Брадфийлд Мур“. Смятам също да продам лодката, защото тя не ми харесва. И възнамерявам да се пренеса да живея в къщата на Артър в Устър, защото тя е единственото място, на което съм се чувствал като у дома през живота си. Какво ще стане после, още не знам.
	Тя разбираше всяка дума поотделно, но взети заедно, те не й говореха нищо. Имаше чувството, че е заспала в един свят, а се е събудила в друг.
	— Отиваш да живееш в Устър? В Устър? Само защото прекара там една нощ, сега искаш да се пренесеш окончателно на това място? Да не си се побъркал?
	Той поклати глава, по лицето му се изписа страдание.
	— Знаех, че ще реагираш така. Не съм се побъркал, просто се опитвам да разбера как ще продължа живота си със съзнанието за нещата, които научих току-що за произхода си. Оказва се, че толкова много от нещата, които мислех, че знам, не отговарят на истината. Имам нужда да разбера какво следва от това за мен.
	Искаше й се да изкрещи: „Ами за мен?“ Трябваше да положи почти физическо усилие, за да се възпре да не извика. Вкопчи се в ръба на масата и стисна здраво устни.
	— Всичко е наред, Карол. Кажи го спокойно. „Ами за мен?“ Това искаш да кажеш, нали?
	— А ето и причината, поради която искам да го кажа — каза тя и установи с ужас, че гласът й звучи задавено. — Защото го знаеш дори без да ти го казвам.
	— Аз не мога да правя избор вместо теб — каза Тони. — Всичко зависи от теб. Ти спечели този рунд срещу Блейк, но той няма да се махне от тук скоро. А вече познаваш Алвин Амброуз, говорила си със Стюарт Патърсън. Те са почтени хора, които наистина се вълнуват от професията си. Ако имаш нужда от промяна, Уест Мърсия вероятно няма да е най-лошият вариант — той направи с ръце лек жест, с какъвто обикновено се съпровожда някакво предложение.
	Карол знаеше, че за него вероятно е абсолютно немислимо да я помоли да тръгне с него. Никога не бе вярвал, че я заслужава. Но тя все пак се нуждаеше от нещо повече.
	— Защо да правя промяна, Тони? Какво мога да очаквам от нея?
	Тя го предизвикваше открито, насочвайки към него пронизващия си поглед на ченге.
	Той отклони очи.
	— Къщата е голяма, Карол. В нея има предостатъчно място за двама.
	— Място за двама също като тук? Или място за двама в по-различен смисъл?
	Тя мълчеше и чакаше някаква промяна в изражението му да й даде надежда.
	Най-сетне Тони взе хромирания диктофон и започна да го претегля на дланта си.
	— Тази сутрин — каза той бавно — имам чувството, че всичко е възможно.


	$source = Моята библиотека
	$id = 36007
	$book_id = 7327

	__Издание:__
	Вал Макдърмид. Скритият пожар
	Английска. Първо издание
	ИК „Еднорог“, София, 2011
	Редактор: Юлия Костова
	ISBN: 978-954-365-086-6