Вал Макдърмид
	Кървав лабиринт



	Посвещавам тази книга на гостите на сватбата, които помогнаха за създаването на най-прекрасните спомени.




	Раненият хирург старателно
	разпитва с нож гнойта през раната.
	Кърви дланта му състрадателно
	и остро разрешава драмата…
	Т. С. Елиът, Четири квартета, „Ийст Коукър“



>
	Благодарности

	Музиката ми помогна да завърша тази книга — музиката като непризнат лековит балсам за душата, вдъхновение, ритъм и наслада. Работя сама в стаята си, така че мога да слушам музика много силно или много тихо, както ми се иска. Мога да си пускам едно и също парче толкова пъти, колкото пожелая, без някой да ме обвини, че се опитвам да му скъсам нервите. Всяка моя книга е съпътствана от стари приятели и нови открития. И затова за тази книга благодаря на Ричард Томсън, „Зигур Рос“, „Дийкън Блу“, Роди Умбъл, Шетил Бьорнстад, Елвис Костело, Роб Дугън, Майкъл Мара, Роб Ноукс, Карин Полуърт, Волфганг Амадеус Моцарт и „Дъ Блу Найл“. Благодаря и на Иън Андерсън от „Рейдио Скотланд“, който ме накара да изхарча едно малко състояние за дискове и сваляния на записи от интернет. Особено голяма благодарност дължа на Сю Търнбул, която пристигна чак от Австралия, за да ме запознае със „Зигур Рос“ и Питър Темпъл.
	Между написването на предишната и настоящата книга претърпях две сериозни ортопедични операции, затова искам да благодаря и на господин Дейвид Уиър и болничния персонал от болницата „Нюкасъл Нъфийлд“ за прекрасните си нови колене, както и за вдъхновението на един елемент от романа.
	Някои от хората, които ми помогнаха при писането на тази книга, помолиха да не цитирам имената им. Надявам се да не считат, че не съм оправдала доверието им. Хари и Луиз ми помагаха с някои медицински понятия, а любезният персонал по поддръжката на градините в замъка Алнуик ме наведе на интересни размисли.
	И накрая, благодаря на верните ми помощници от литературна агенция „Грегъри & Ко“, от издателство „Харпър Колинс“ и от „Коустъл Продъкшънс“, и най-вече на Джейн, Джулия, Ан, Сандра и Кен.
	Но най-много благодаря на Кели, с която всичко става по-хубаво.


	Петък

	Фазите на луната имат необяснимо, но и неоспоримо въздействие върху хората с душевни заболявания. Питайте който и да е болногледач от психиатрично отделение. За тях това е универсално приета истина. Никой болногледач не приема доброволно извънредни часове около пълнолуние — освен ако няма отчаяна нужда да изкара допълнителни пари. Този факт притеснява привържениците на бихейвиоризма — това не е нещо, което може да се обясни с тежко детство или с неспособност за социална адаптация. Това е външен ритъм, което никое лечение не може да пренебрегне. Ритъм, който движи приливите и отливите и изтръгва умопомрачените от мъчителните орбити, по които текат дните им.
	Вътрешната динамика на изолираните отделения в психиатричната болница „Брадфийлд Мур“ също реагираше на подводните течения, разбуждани от пълната луна — както би могло да се предположи и от названието на заведението. Според част от персонала „Брадфийлд Мур“ имаше за цел да държи на сигурно място хора, които са опасно луди и не бива да живеят на свобода; според друга група заведението бе приют за хора, чиято душевност е прекалено крехка и нестабилна за грубите сътресения, които предлага животът извън тези стени; според трети обаче болницата беше временно убежище, което осигурява надежда за завръщане към това, което най-общо се определя като „нормално“. Нищо чудно, че тези, които се числяха към третата група, бяха най-малобройни и дълбоко презирани от останалите две.

	* * *

	Като че ли не стигаше това, че луната бе пълна, но тази нощ имаше и частично лунно затъмнение. Млечните сенки по лунната повърхност постепенно меняха цвета си от болезнено жълтеникаво към тъмнооранжево, докато земята преминаваше между своя спътник и слънцето. За повечето хора, които наблюдаваха затъмнението, то притежаваше загадъчна прелест, предизвикваше възхищение и страхопочитание. За Лойд Алън, един от по-лабилните обитатели на „Брадфийлд Мур“, затъмнението беше абсолютно доказателство на убеждението му, че наближава Съдният ден и следователно е негов дълг да изпрати колкото е възможно повече хора при Създателя им. Бяха го прибрали в болницата, преди да постигне това, което си бе поставил за цел — да пролее колкото може повече кръв, така че за душите на убитите да бъде по-лесно да се доберат до небесата при непосредствено предстоящото Второ пришествие. Съзнанието за мисията му гореше още по-ярко в мислите му именно поради това, че му попречиха да я изпълни.
	Лойд Алън не беше глупав и това усложняваше допълнително задачата на тези, които го пазеха. Помощният персонал в психиатрията бе навикнал на елементарни хитрини и успяваше сравнително лесно да ги парира още в зародиш. Далеч по-трудно бе да се забележат машинациите на тези от обитателите, които, макар и душевноболни, бяха интелигентни. Отскоро Алън бе разработил начин да не взема лекарствата си. По-опитните санитари и медицински сестри бяха запознати с тези трикове и успяваха да ги предотвратят, но новопостъпилите, като Халид Хан, все още не бяха развили необходимата наблюдателност.
	В нощта на пълнолунието Алън бе съумял да не вземе две дози от упойващия препарат, който Хан бе убеден, че му е дал. По времето, когато затъмнението можеше вече да се наблюдава, една мантра изпълваше с глухо туптене главата на Алън. „Доведи ги при мен, доведи ги при мен, доведи ги при мен“, отекваше постоянно в мозъка му. От стаята си той мажеше да види едно ъгълче на луната — и как предсказаното море от кръв постепенно покрива лицето й. Време беше. Наистина беше време. Изпаднал във възбуда, той стискаше юмруци и на всеки няколко секунди размахваше нагоре-надолу ръце като побъркан боксьор, който ту вдига, ту сваля гарда.
	Обърна се с лице към вратата и запристъпва неуверено към нея. Трябваше да излезе от тук, за да изпълни мисията си. Болногледачът щеше да дойде скоро с последната доза лекарства за деня. Тогава Господ щеше да му даде силата, от която се нуждаеше. Господ щеше да му помогне да излезе от тази стая. Господ щеше да му покаже пътя. Господ знаеше какво му предстои да извърши. Той щеше да отпрати всички тях при Него. Мигът бе назрял, луната — натегнала от кръв като готов за откъсване плод. Поличбите започваха, а той имаше задача за изпълняване. Беше избраник — за грешниците той беше пътят към спасението. Щеше да ги отведе при Бога.


	Светлият кръг падаше върху малка част от повърхността на неугледното бюро. Отгоре имаше отворена папка, ръка, стиснала химикалка, бе отпусната върху страниците. На фона се носеха жалостивите вопли на Моби за паяците. Дискът беше подарък, изборът на доктор Тони Хил никога не би се спрял на него. Въпреки това тази музика бе станала неразделна част от ритуала, с който приключваше работа.
	Тони посегна да потърка очи, под клепачите му сякаш имаше пясък — беше забравил очилата за четене, които носеше отскоро.
	— Оу! — възкликна той, когато рамката се впи в плътта му. Малкият му пръст закачи стъклата без рамка, очилата се смъкнаха от носа му и тупнаха накриво върху досието, което бе разучавал. Можеше да си представи изражението на добронамерен присмех, което случката би извикала на лицето на главен инспектор Карол Джордан — именно тя му бе подарила диска на Моби. Неговата разсеяност и несръчност открай време бяха повод за шеги в разговорите им.
	Но тя със сигурност не би могла да му се присмива, задето все още седеше зад бюрото си в осем и половина в петък вечерта. По отношение на нежеланието да си тръгнеш от работа, преди да си успял да свършиш всичко, което може да бъде свършено, тя най-малкото би могла да се мери с него. Ако беше тук, би разбрала защо той все още не си е тръгнал и продължава да преглежда така старателно приготвения доклад, който бе подготвил за Комисията за освобождаване под гаранция. Същия доклад, който членовете на комисията невъзмутимо бяха решили да пренебрегнат, освобождавайки Бърнард Шарплес и предавайки го на грижите на службата, следяща освободените под гаранция. Адвокатът му бе успял да ги убеди, че той вече не представлява опасност за обществеността. Шарплес се бе държал като образцов затворник, беше сътрудничил във всяко отношение на властите, беше истинско въплъщение на покаянието.
	Нищо чудно, че Шарплес се бе проявил като образцов затворник, мислеше си Тони с горчивина. За него това е било осъществимо, след като обектите на желанието му са били толкова далеч от обсега му, че и най-вманиаченият фантазьор би трябвало да положи големи усилия, за да си представи нещо, наподобяващо изкушение. Шарплес щеше да извърши ново престъпление, Тони го чувстваше инстинктивно. И вината в известна степен щеше да бъде и негова, защото не бе успял да защити достатъчно убедително позицията си.
	Той си сложи отново очилата и отбеляза няколко абзаца с химикалката си. Можеше, трябваше да бъде по-категоричен, да не оставя пролуки, през които да се промъкне защитата. Трябваше да представи за факт това, което съзнаваше, че е предположение, основано на многогодишния му опит с извършители на серийни престъпления, както и инстинктивното усещане, породено от това, което разчиташе между редовете, когато четеше протоколите от разпитите на Шарплес. Но светът на Комисията за освобождаване под гаранция беше черно-бял, не допускаше сиви тонове. Очевидно Тони все още не бе научил, че честността не е най-правилният подход, когато си имаш работа с отношението на правосъдната система към углавните престъпления.
	Придърпа куп листчета, но преди да започне да пише бележката, която имаше предвид, някакъв външен шум проникна в кабинета му. Обикновено разнообразните шумове, които съставяха звуковия фон на живота в „Брадфийлд Мур“, не отклоняваха вниманието му; звукоизолацията беше учудващо ефикасна, а освен това сцените на най-страшните терзания обикновено се намираха далеч от кабинетите, в които работеха хора с научни степени и високо положение в служебната йерархия.
	Шумът продължаваше. Напомняше му на футболен мач или размирици, предизвикани от сектанти — несъмнено не можеше да си позволи да не му обърне внимание. Тони стана с въздишка, остави очилата си на бюрото и се упъти към вратата. Беше готов да се заеме с каквото и да било, стига то да го откъснеше от тази работа.


	Малко бяха хората, които биха приели едно назначение в „Брадфийлд Мур“ като осъществена мечта. Но за Йежи Голабек тази работа бе повече, отколкото си бе представял и в мечтите си, докато растеше в Плоцк. Нищо значително не се бе случвало в Плоцк, откакто полските князе си вдигнали чуковете от там през 1138 година. Единствената работа, която се намираше там, беше в петролните рафинерии, където заплащането беше мизерно, а професионалните заболявалия — естествена част от живота. Тесният хоризонт на Йежи се разшири потресаващо с влизането на Полша в Европейския съюз. Той беше един от първите, които пристигнаха с евтин полет от Краков на летището Лийдс — Брадфорд, с надежда за нов живот. От негова гледна точка минималната заплата тук беше кралско заплащане. Пък и работата с обитателите на „Брадфийлд Мур“ не се различаваше кой знае колко от грижите за сенилния му дядо, който бе твърдо убеден, че пред Лех Валенса тепърва се разкрива голямо бъдеще.
	Така че Йежи понасили истината и обяви, че има опит в работата с душевноболни — което нямаше нищо общо с миналото му на работник в консервна фабрика. Засега това не бе създавало проблеми. Работата на болногледачите и санитарите бе свързана по-скоро с ежедневните грижи за пациентите, отколкото с лечението им. Те даваха лекарства и чистеха. Всякакви опити за лечение или облекчение на състоянието на задържаните бяха работа на лекари, психиатри, терапевти от всевъзможни школи и клинични психолози. По всичко личеше, че от Йежи не се иска нещо повече от това да идва навреме на работа и да не се гнуси от физически отблъскващите задължения, които трябваше да изпълнява по време на смените си. С това той се справяше с лекота.
	В процеса на работата той започна да развива наблюдателност по отношение на всичко, което се случваше около него. Самият той се чудеше на тази своя способност дори повече, отколкото околните. Но нямаше съмнение, че Йежи долавяше сякаш инстинктивно у пациентите всяко нарушение на онова равновесие, чието поддържане правеше живота в „Брадфийлд Мур“ възможен. Той беше един от малкото служители в болницата, които бяха в състояние да забележат, че нещо не е наред с Лойд Алън. Проблемът бе там, че междувременно бе развил достатъчно самочувствие, за да повярва, че може да се справи с него сам. Не са малко двайсет и четиригодишните, които имат неоснователно високо самочувствие — само че той бе един от малцината, които това високо самочувствие щеше да тласне към смъртта.
	Още щом влезе в стаята на Алън, Йежи почувства, че космите по ръцете му настръхват. Алън стоеше в средата на тясното помещение, масивните му рамене издаваха напрежението му. Само един бърз поглед бе достатъчен да подскаже на Йежи, че или по някакъв невероятен начин лекарството е изгубило въздействието си, или Алън е съумял да избегне вземането му. Каквото и да бе обяснението, очевидно в момента Алън се интересуваше единствено от гласовете, които чуваше в главата си.
	— Време е да си вземеш лекарствата, Лойд — каза Йежи с умишлено непринуден тон.
	— Не мога — изръмжа напрегнато Алън. Ту се повдигаше на пръсти, ту се отпускаше и плъзгаше ръце една върху друга, сякаш ги миеше. Мускулите в горната част на ръцете му потръпваха.
	— Знаеш, че имаш нужда от тях.
	Алън поклати глава.
	Йежи повтори неговото движение.
	— Ако не си вземеш лекарствата, ще се наложи да уведомя лекарите. Ще стане по-трудно за теб, Лойд. А ние не искаме да се стига до такива неща, нали?
	Алън се хвърли към Йежи. Десният му лакът се заби под гръдната кост на санитаря и му изкара въздуха. Йежи се преви одве, опитвайки се да си поеме дъх, и Алън претича покрай него, събори го на пода и стигна до вратата. На прага Алън спря рязко и се обърна. Йежи положи усилие да си придаде вид на незначителен и безопасен, но въпреки това Алън се върна, вдигна крак и ритна Йежи в корема. Зашеметяващата експлозия на болката отново изкара въздуха от дробовете на санитаря. Докато Йежи притискаше с ръце корема си, Алън се приведе и измъкна магнитната карта, която бе окачена на колана му.
	— Трябва да ги отведа при Него — изръмжа той и отново тръгна към вратата.
	Йежи не можеше да възпре конвулсивните си стенания, тялото му се бореше да поеме отново кислород. Но мозъкът му все още функционираше правилно. Знаеше, че трябва да се добере до копчето за алармата в коридора. С картата на Йежи Алън имаше достъп до почти всички части на болницата. Можеше да отваря вратите на другите пациенти. За кратко време можеше да освободи толкова много от тях, че броят им да надхвърли значително дежурния персонал, намиращ се тук по това време.
	Кашляйки, давейки се, с протекла по брадичката му слюнка, Йежи успя да се изправи на колене, примъкна се по-близо до леглото, вкопчи се в него и успя да стане на крака. Притиснал с ръце корема си, той излезе със залитане в коридора. Видя Алън в далечния му край — той се опитваше да прекара картата през четящото устройство, което щеше да му отвори вратата към останалата част на сградата. Картата трябваше да се прокара през четеца с определена бързина. Йежи знаеше това, но Алън — не. Той удари с юмрук устройството и опита отново. Залитайки, Йежи се опита да се добере до копчето на алармата, движейки се колкото можеше по-безшумно.
	Но не успя. Нещо привлече вниманието на Алън и той се обърна.
	— Отведи ги при Него! — изрева пациентът и връхлетя. Тежестта на тялото му бе достатъчна, за да събори санитаря, който едва се държеше на крака. Йежи покри главата си с ръце, но това не можеше да го защити. Последното, което почувства, беше страхотен натиск зад очните ябълки, когато Алън стъпи с все сила върху главата му.


	Когато Тони отвори вратата, шумът се усили като внезапно надигнал се прилив. По стълбището отекваха гласове, хора крещяха и ругаеха. Най-плашещо от всичко му се стори, че никой не бе задействал алармата. Това предполагаше, че случилото се е било толкова внезапно и страшно, че хората от персонала не са имали възможност да спазят процедурата, която бе набивана в главите им от първия ден на обучението. Явно всичките им усилия бяха насочени към овладяване на случилото се, каквото и да бе то. Тони хукна по коридора към стълбите, натискайки в движение копчето на алармата. Сирената незабавно започна да вие. „Божичко, ако и без това си луд, какво ли може да предизвика този вой в главата ти?“ Стигна тичешком до стълбите, но на площадката спря и надникна надолу, питайки се дали ще успее да види нещо.
	Отговорът на питането беше не. Крясъците като че ли идваха откъм десния коридор, но разстоянието и акустиката изкривяваха звука. Внезапно се разнесе трясък и звън на счупено стъкло, който потъна в ужасено мълчание.
	— О, по дяволите! — произнесе някой отчетливо. Думите очевидно изразяваха отвращение. После крясъците се подновиха, нотките на паника бяха ясно доловими. Разнесе се писък, после се чу шум от боричкане. Без да мисли повече, Тони заслиза надолу, за да разбере какво се е случило. Когато стигна до последния завой на стълбите, от коридора, в който бе настанала суматохата, се изсипаха няколко души. Двама болногледачи излязоха гърбом, влачейки трети човек — вероятно санитар, ако се съдеше по униформата му — на малкото места, където не беше подгизнала от кръв, се виждаше, че е била зелена. Мъжете оставяха след себе си зацапана кървава следа, и се опитваха да се движат колкото може по-бързо, макар и заднешком.
	„Клане“ бе думата, която се появи в мислите на Тони, когато от коридора се появи друга, масивна фигура на мъж, който размахваше пред себе си брадва с такива движения, сякаш тя бе коса, а той — страховит косач. Джинсите и блузата му бяха оплескани с кръв, при всяко замахване от острието на брадвата пръсваха ситни кървави капчици. Едрият мъж вървеше целенасочено към плячката си, докато болногледачите полагаха усилие да се измъкнат.
	— Отведи ги при Него. Няма къде да се скрият — повтаряше той с нисък, монотонен глас. — Отведи ги при Него. Няма къде да се скрият.
	Разстоянието между него и болногледачите се скъсяваше. Още няколко крачки и брадвата отново щеше да се забие в човешка плът.
	Макар че човекът с брадвата не беше негов пациент, Тони го позна. Беше се постарал да се запознае с досиетата на всички пациенти, за които се считаше, че са способни да упражнят насилие. Правеше го отчасти защото тези пациенти представляваха интерес за него, отчасти и като своеобразна застраховка. По всичко личеше, че тази вечер щеше да загуби бонуса, отпускан, ако не бъде изискана застраховката.
	Тони спря, когато му оставаха още няколко стъпала до най-долната площадка.
	— Лойд! — подвикна той тихо.
	Алън не наруши ритъма на крачките си. Размаха отново брадвата в такт с мантрата си.
	— Отведи ги при Него. Няма къде да се скрият — продължи той и острието премина този път на сантиметри от болногледачите.
	Тони си пое дълбоко дъх и изправи рамене.
	— Това не е начинът да ги отведеш при Него — каза той високо, с възможно най-авторитетен тон. — Той не иска това от теб, Лойд. Разбрал си Го погрешно.
	Алън спря за миг и извърна глава към Тони. Смръщи се като куче, тормозено от оса.
	— Време е! — изръмжа той.
	— За това си прав — Тони слезе с още едно стъпало по-надолу. — Време е. Но ти нещо не си доразбрал. Хайде сега, остави брадвата, и двамата с теб ще измислим по-добър начин да се свърши тази работа.
	Опитваше се да съхрани строгото изражение на лицето си, да не издава с нищо страха, който караше стомахът му да се свива. Къде, по дяволите, се бавеше екипът за спешни случаи? Той не си правеше илюзии за възможностите си. Може би щеше да успее да задържи Алън, докато болногледачите и раненият санитар се измъкнат. Но колкото и добър подход да имаше към душевноболните, Тони съзнаваше, че това не бе достатъчно, за да възстанови някакво подобие на душевно равновесие у Лойд Алън. Съмняваше се дори, че ще успее да го накара да пусне брадвата. Знаеше обаче, че трябва да опита. Но къде, да им се не види, бяха останалите, които трябваше да се явят в последния момент като кавалерията при Гетисбърг?
	Алън престана да размахва брадвата в широка дъга и я вдигна под ъгъл пред торса си като играч на бейзбол, който се подготвя за удар.
	— Време е — повтори Алън. — А ти не си Той.
	И само с една крачка измина разстоянието, което ги делеше.
	Всичко стана толкова бързо, че Тони успя да забележи само някаква червена светкавица и блясъка на лъскавия метал. После в средата на крака му избухна жестока болка. Той рухна като отсечено дърво. Шокът му попречи дори да извика. В главата му сякаш се взриви електрическа крушка. После настана мрак.


	Списък №2

	_Беладона_
	_Рицин_
	_Олеандър_
	_Стрихнин_
	_Кокаин_
	_Taxus Baccata_


	Неделя

	Томас Денби отново разгледа температурната диаграма. Беше озадачен. Когато прегледа за първи път Роби Бишоп, бе поставил диагноза „остра инфекция на дихателните пътища“. Нямаше никакво основание да се съмнява в тази диагноза. През двайсетте години, откакто завърши образованието си и избра специализация в областта на лечението на дихателни заболявания, бе наблюдавал достатъчно подобни възпаления. През дванайсетте часа от приемането на Бишоп в болницата до настоящия момент хората от дежурния екип му бяха инжектирали антибиотици и стероиди съгласно инструкциите на Денби. Но състоянието на Бишоп не се бе подобрило. Напротив, беше се влошило до такава степен, че дежурната лекарка се реши да рискува да понесе гнева на Денби, измъквайки го посред нощ от леглото. Обикновените специализанти не се осмеляваха да постъпват така с консултиращите специалисти, освен в случаите, когато бяха много, наистина много обезпокоени.
	Денби остави диаграмата и отправи към младия мъж в болничното легло обичайната си професионална усмивка — зъбите му светнаха, появиха се трапчинки. Но усмивката не стигна до очите му — те оглеждаха внимателно лицето и тялото на Бишоп. Болничната пижама беше залепнала към тялото от потта на треската. Под тъканта се очертаваха ясно добре изразените мускули и се виждаше трептенето им, когато пациентът вкарваше с усилие въздух в белите си дробове. Когато Денби го прегледа за първи път, Бишоп се бе оплакал от обща слабост, гадене и болки в ставите, както и станалото очевидно затруднено дишане. Пристъпите на кашлица го караха да се превива одве, а силата им заруменяваше пребледнялото му лице. На рентгеновите снимки се виждаше течност в белите дробове — заключението бе очевидно, и Денби бе стигнал именно до него.
	Сега обаче започваше да му се струва, че от каквото и да страдаше Роби Бишоп, то не бе обикновена дихателна инфекция. Сърдечният му ритъм бе хаотичен. Температурата се бе покачила с още един градус и половина. Дробовете му бяха изгубили способността да поддържат стабилен приток на кислород, дори с помощта на кислородната маска. Сега, докато Денби наблюдаваше болния, клепачите му потрепнаха, но очите не се отвориха. Денби се намръщи.
	— Губил ли е съзнание и преди? — попита той дежурната лекарка.
	Тя поклати глава.
	— Изпадаше в унес и дори като че ли бълнуваше вследствие на треската — не съм сигурна, че съзнаваше къде точно се намира. Но досега беше контактен.
	Разнесе се настоятелно писукане — на екрана се изписа предупреждение за нов спад на нивото на кислорода в кръвта на болния.
	— Трябва да интубираме — каза Денби някак объркано. — Давайте му повече течности, изглежда, че страда и от дехидратация.
	Но това не обясняваше нито температурата, нито кашлицата.
	Дежурната, подтикната към действие от получените инструкции, излезе забързано от малката стая. Стаята бе най-доброто, което болница „Брадфийлд Крос“ можеше да предложи на пациентите си, изискващи отделно помещение дори пред лицето на смъртта. Денби потри замислено брадичката си. Роби Бишоп бе в отлична форма; силен, трениран и според лекаря на футболния клуб в петък след тренировката се чувствал отлично. Но не беше играл в съботния мач, същият лекар бе преценил, че оплакванията му са предизвикани от някакъв грипен вирус. И сега ето го тук, осемнайсет часа по-късно, в състояние, което видимо се влошаваше. А Томас Денби нямаше никаква представа защо е изпаднал в това състояние и как да прекрати развитието на болестта.
	Не беше свикнал да изпада в такова положение. Знаеше добре, че е изключително добър лекар. Опитен диагностик, умел в клиничната работа, в която понякога действаше наистина вдъхновено, а и достатъчно ловък в болничната политика, за да не допуска бюрократите да пречат на отделението, в което работеше, да получава всичко необходимо. Можеше да се каже, че досега бе плавал с вдигнати платна във водите на своята професия и заболяванията на пациентите му рядко бяха възпирали издигането му. Състоянието на Роби Бишоп беше оскърбление към професионалните му умения.
	Когато дежурната лекарка се върна с апаратурата за интубация и две медицински сестри, Денби въздъхна. Хвърли поглед към вратата. Знаеше, че пред нея чака мениджърът на клуба. Мартин Фланаган бе прекарал нощта на един стол край най-добрия си играч. Скъпият му костюм бе омачкан, грубоватото му лице изглеждаше още по-мрачно поради наболата брада. Вече бяха успели да се сдърпат, когато Денби настоя войнствено настроеният ирландец да напусне стаята, докато лекарите се консултират помежду си.
	— Имате ли представа какво струва това момче на „Брадфийлд Виктория“? — бе попитал Фланаган.
	Денби го бе изгледал студено.
	— За мен това момче струва точно толкова, колкото и всеки друг пациент, когото лекувам — бе отвърнал той. — Не е необходимо да стоите на тъч-линията и да ми давате тактически инструкции. Оставете ме да върша спокойно работата си. Настоявам да оставите пациента насаме с мен, докато го преглеждам.
	Мениджърът бе излязъл, мърморейки, но Денби знаеше, че той чака отвън, с изопнато от тревога лице, надявайки се отчаяно на някаква новина, която да опровергае влошаването на болестта, на което и сам бе свидетел.
	— Когато привършите с интубирането, започнете лечение с азидотимидин — обърна се той към дежурната лекарка. Единственото, което му оставаше, бе да включи мощния антиретровирусен медикамент, който се използваше и при лечение на СПИН — може би това щеше да им даде време, през което да разберат от какво точно е болен Роби Бишоп.


	Понеделник

	— Би ли ми припомнил защо ти разреших да отвориш третата бутилка? — въздъхна главен инспектор Карол Джордан, запали колата и я подкара бавно напред.
	— Защото за първи път ни удостои с присъствието си, откакто се преместихме в Йоркшир Дейлс, и защото аз трябва да бъда в Брадфийлд днес сутринта, а ти нямаш стая за гости. Поради което нямаше смисъл да се прибираш снощи с колата.
	Брат й Майкъл се приведе напред и започна да бърника по радиото. Карол бутна ръката му.
	— Остави го на тази станция — каза тя.
	Майкъл изпъшка.
	— „Гласът на Брадфийлд“. Кой би предположил, че бих изпаднал до там да слушам възможно най-еснафската местна радиостанция.
	— Искам да чуя какво става в моя участък.
	Изражението на Майкъл беше скептично.
	— Ти си ръководител на екипа за разследване на особено тежки престъпления. Свързани сте с британския еквивалент на ФБР. Не ти е необходимо да знаеш дали някоя спукана водопроводна тръба е предизвикала задръствания по шосето към Метли. Или че някакъв футболист е бил приет в болница със заболяване на дихателния тракт.
	— Ей, повелителю на информационните технологии! Не беше ли ти този, който ми набиваше в главата мантрата „микро се превръща в макро“? Искам да съм наясно с това, което се случва в долния край на хранителната верига, защото то понякога предизвиква неочаквани събития в другия й край. При това не става дума за „някакъв футболист“, а за Роби Бишоп. Генералът на „Брадфийлд Виктория“, който ръководи всичко от центъра на игрището. При това е местно момче. Почитателките му вероятно вече атакуват „Брадфийлд Крос“, докато ние с теб си говорим. Не е изключено да последват смущения на обществения ред.
	Майкъл капитулира нацупен.
	— Добре де, нека бъде твоята, сестричке. Слава богу, че сигналът им не достига извън очертанията на града. Сигурно щях да се побъркам, ако ме беше накарала да ги слушам от началото на пътуването. — Той пораздвижи врата си и направи гримаса, когато се чу изпукване. — Нямаш ли от онези сини лампи, които се слагат на покрива на колата?
	— Имам — каза Карол, насочвайки колата в потока на движението, молейки се да не се получи ново задръстване. Леко й се гадеше и се бе поизпотила, въпреки че бе взела душ само преди час. — Само че лампата се използва единствено в спешни случаи — и за да предотвратя въпроса ти, държа да ти обясня, че сега не става дума за спешен случай, а за обикновено задръстване в часа, когато всички отиват на работа.
	Докато говореше, нещо отпред като че ли се отпуши. В продължение на стотина ярда по нищо не можеше да се разбере защо им бяха необходими двайсет минути, за да изминат половин миля, при положение, че сега вече се движеха относително гладко.
	Майкъл се понамръщи, загледа се в сестра си, после попита:
	— Е, сестричке, как вървят нещата с Тони?
	Карол се постара да прикрие раздразнението си. Тъкмо си мислеше, че й се е разминало. Цял уикенд, прекаран с родителите й, с брат й и неговата приятелка, и през цялото време нито един от тях не бе споменал това име.
	— Всичко върви всъщност отлично. Апартаментът ми харесва, а той е много добър наемодател.
	Майкъл цъкна с език.
	— Отлично знаеш, че нямах това предвид.
	Карол въздъхна и успя да се промуши пред един мерцедес, чийто клаксон изсвири оглушително.
	— Струва ми се, че когато живеехме в двата края на града, се виждахме по-често — отвърна тя.
	— Предполагах…
	Тя стисна здраво волана.
	— Предположението ти е погрешно. Майкъл, ние и двамата сме работохолици. Той е привързан към изкукалите си пациенти, а аз имах за задача да разработя и обуча нов екип. Да не споменаваме и ангажиментите около възстановяването на Пола — допълни тя и лицето й се изопна при тази мисъл.
	— Жалко — брат й я огледа критично. — Годините си вървят и за него, и за теб. Ако съм научил нещо от съжителството си с Луси, то е, че животът става много по-лесен, ако споделяш професионалните си грижи и проблеми с човек, който е настроен на същата вълна. И си мисля, че вие с Тони отговаряте именно на това описание.
	Карол се осмели да хвърли бърз поглед към брат си, за да се убеди, че той не се шегува.
	— Имаш предвид човека, който навремето беше предположил, че не е изключено да си сериен убиец? И считаш, че този човек е настроен на една и съща вълна с мен?
	Майкъл подбели очи.
	— Престани да си търсиш оправдания в миналото.
	— Не търся оправдания. От минало като нашето човек може да изгази само с помощта на алпинистки пикел и кислородна маска — Карол успя да се промъкне през колоните автомобили и спря до тротоара, пускайки аварийните светлини.
	— Тук скачаш — заяви тя, имитирайки неумело Шрек.
	— Смяташ да ме оставиш тук? — Майкъл беше възмутен.
	— Ще ми трябват още десет минути, за да стигна до входа на института — каза Карол и се наведе пред него, за да посочи през прозореца. — Ако минеш напряко през новия търговски център, след три минути ще се озовеш на мястото, където ще те чака клиентът ти.
	— Господи, ти си права. От три месеца не живеем в града и вече започвам да губя представа за разстоянията — той я прегърна през раменете, целуна я бързо по бузата и се измъкна от колата. — Ще ти се обадя през седмицата.

	* * *

	След десет минути Карол вече влизаше в централата на брадфийлдската полиция. За краткото време от момента, в който се раздели с Майкъл, докато излезе от асансьора на третия етаж и се упъти към стаите на екипа, определян от нея като сборище несретници, беше осъществила превъплъщението от сестра във висш полицейски служител. Единственото, което свързваше тези две личности, беше лекият махмурлук.
	Тя тръгна по коридора, боядисан в бледолилаво и кремаво, покрай вратите от стомана и бронирано стъкло, матирано по средата, така че да не се вижда това, което става в стаите — освен ако събитията не се развиваха на пода или пък нещо не висеше от тавана. Модерното обзавеждане продължаваше да й напомня на интериора на рекламна агенция. Но и съвременната полиция като че ли вече отделяше за поддържане на публичния си образ също толкова време, колкото и за залавянето на престъпници. Карол беше доволна, че е успяла да запази връзка със същинската работа на полицията — дотолкова, доколкото това бе възможно за служител с нейния ранг.
	Тя отвори вратата с номер 316 и навлезе в територията на убийствата и психическите травми. Толкова рано в понеделник сутринта в отдела нямаше почти никой. Следовател Стейси Чен, виртуоз на информационните технологии, едва откъсна поглед от двата монитора на бюрото си и измърмори под нос нещо, което Карол прие за поздрав.
	— Добро утро, Стейси — отвърна тя и се упъти към кабинета си. В същия момент сержант Крис Дивайн се измъкна иззад един от дългите бели паравани, които разделяха бюрата и прикриваха седящите зад тях, също както покривалата на едновремешните каруци са служили на новите заселници за прикритие от индианците.
	Стресната, Карол се закова на място. Крис вдигна ръце в успокоителен жест.
	— Извинявай, шефе, не исках да те стресна.
	— Няма нищо — Карол въздъхна облекчено. — Май наистина ще трябва да поръчаме от онези прозрачни преградни стени.
	— От онези, които показват по телевизията ли? — Крис изсумтя. — Честно казано, не виждам защо. Винаги съм смятала, че отклоняват вниманието от това, което човек слага на тях, защото постоянно виждаш нещо друго на фона.
	Тя тръгна редом с Карол, която се насочи към малкото помещение със стъклени стени, което й служеше за кабинет.
	— Е, какви са новините за Тони? Как е той?
	Карол си каза, че въпросът звучи някак странно, но сви леко рамене и отвърна.
	— Доколкото ми е известно, с него всичко е наред.
	Тонът й подсказваше, че няма намерение да се разпростира повече по тази тема. Крис се обърна рязко, застана срещу нея и тръгна заднешком, за да може да вижда лицето й. Очите й се разшириха.
	— Боже мили! Ти не знаеш нищо, така ли?
	— Какво не знам? — Карол почувства как стомахът й се свива във внезапен пристъп на паника.
	Крис докосна ръката й над лакътя и посочи с глава към кабинета.
	— Струва ми се, че ще е по-добре да поседнем там — каза тя.
	— Господи — изохка Карол и й позволи да я въведе в кабинета. Упъти се към стола си и седна, докато Крис затваряше вратата. — Отскочих само до Йоркшир Дейлс, не съм била на Северния полюс. Какво, по дяволите, е станало тук? Какво се е случило с Тони?
	Отчитайки напрежението в гласа й, Крис реши да не увърта.
	— Бил е нападнат. От един от пациентите в „Брадфийлд Мур“.
	Карол неволно вдигна ръце и притисна с длани бузите си, а устата й се отвори широко. Тя си пое рязко дъх и попита:
	— И какво е станало?
	Гласът й се извиси почти до вик.
	Крис прокара пръсти през прошарената си коса.
	— Не виждам как да представя нещата по-меко, шефе. Изпречил се на пътя на някакъв луд, който имал брадва в ръцете.
	Гласът на Крис сякаш идваше много отдалеч. Това, че Карол бе привикнала на гледки и звуци, които биха накарали повечето хора да пищят и да треперят, изобщо не й помагаше. Когато ставаше дума за Тони Хил, тя бе невероятно ранима. Наистина обикновено не го признаваше и пред себе си, но в мигове като този всичко се променяше.
	— Какво… — гласът й изневери. Тя се прокашля и продължи. — Много ли е зле?
	— Доколкото разбирам, кракът му е разсечен. Ударът е бил под коляното, изгубил е много кръв. Хората от „Бърза помощ“ не успели да се доберат веднага до него, защото лудият с брадвата продължавал да дебне наоколо — каза Крис.
	Колкото и лоша да бе новината, тя не можеше да се сравнява с това, което въображението й бе успяло да сътвори за секунди. Загубата на кръв и раздробеното с брадва коляно бяха поправими. Погледнато обективно, нямаше нищо толкова страшно.
	— Господи — повтори Карол и въздъхна, този път с облекчение. — Какво точно се е случило?
	— Знам само, че един от пациентите успял да надвие един от санитарите, смазал с крака главата му, взел ключа му и се упътил към централната част на сградата, където счупил стъклото на противопожарното табло и извадил брадвата.
	Карол поклати глава.
	— Значи в „Брадфийлд Мур“ държат брадви в противопожарното табло? В психиатричен изолатор за опасни престъпници?
	— Доколкото разбирам, именно поради това — защото се предполага, че в болницата са взети специални мерки за сигурност. Службата за противопожарна охрана изисква да се направи необходимото, за да може пациентите да бъдат извеждани от сградата в случай на пожар, ако електронните системи за заключване откажат да функционират — Крис поклати глава. — Ако питаш мен, това са глупости. — Когато забеляза укора, изписал се по лицето на Карол, тя вдигна ръце. — Ами да — по-добре няколко от тези побъркани копелета да изгорят, отколкото да се случват подобни гадости. Единият от санитарите е мъртъв, още един е в тежко състояние и дори да оцелее, вътрешните му органи никога няма да се възстановят изцяло, Тони изпонасечен. Бих пожертвала няколко луди убийци, за да избегна такива последици.
	Резкият акцент на лондончанка придаваше още по-голяма острота на думите й.
	— Тук не може да става дума за избор, и ти го знаещ, Крис — каза Карол. Макар че спонтанната й реакция съвпадаше с тази на сержант Дивайн, тя съзнаваше, че това се дължи по-скоро на емоциите, отколкото на здравия разум. А напоследък само безразсъдните и безразличните споделяха открито мнението си на работното си място. Карол обичаше своите единаци и не й се искаше да загуби някой от тях, само защото неподходящ човек е станал свидетел на неблагоразумие избухване. Затова и се опитваше да ги предпазва от крайности.
	— И как Тони се е озовал в това положение? — попита тя. — Този човек негов пациент ли е?
	Крис сви рамене.
	— Не знам. Но подразбрах, че се е проявил като герой — успял да отклони вниманието на лудия достатъчно дълго, та болногледачите да успеят да отнесат ранения на безопасно място.
	„Но не достатъчно дълго, за да спаси себе си“.
	— Защо никой не ми се е обадил? Кой от екипа дежуреше тази седмица? Сам беше, нали?
	Крис завъртя отрицателно глава.
	— Трябваше да бъде Сам, но той се размени с Пола.
	Карол скочи и отвори вратата. Огледа помещението и видя, че следовател Пола Макинтайър тъкмо окача палтото си на закачалката.
	— Пола? Ела тук за малко — подвикна тя. Докато младата й подчинена прекосяваше общата стая, Карол почувства как се надига познатото й чувство на вина. Неотдавна бе изложила Пола на опасност и с нея действително се бе случило нещастие. Това, че операцията се извършваше с официалната благословия на високопоставените, нямаше значение за Карол — тя бе тази, която обеща да пази Пола, но се провали. Двойният удар от провала на операцията и смъртта на най-близкия й колега едва не накара Пола да напусне полицията. Всичко това бе познато на Карол. Тя самата бе преживяла нещо подобно, и сходството в причините пораждаше страх. Беше се постарала според силите си да вдъхне увереност на Пола, но именно Тони бе успял да я отдалечи от ръба на пропастта. Карол нямаше представа какво точно се бе случило между двамата, но благодарение на разговорите им Пола намери сили да не се отказва от работата си в криминалния отдел. Карол бе благодарна на Тони за това, въпреки че намесата му й напомняше постоянно за този случай, в който не бе успяла да се справи като ръководител на екипа.
	Карол отстъпи встрани, за да пропусне Пола и седна отново на стола си. Пола се облегна на стъклената стена, скръстила ръце пред гърдите си, като че ли това можеше да прикрие колко много бе отслабнала. Тъмнорусата й коса изглеждаше така, сякаш бе забравила да я среши, след като я бе измила, черният пуловер и панталоните висяха като торби на измършавялото й тяло.
	— Как е Тони? — попита тя.
	— Не знам, защото току-що научих, че е бил нападнат — Карол говореше предпазливо, внимаваше думите й да не прозвучат като обвинение.
	Пола я изгледа стреснато.
	— О, по дяволите — изпъшка тя. — През ум не ми мина, че не би могла да разбереш. — Тя поклати раздразнено глава. — Всъщност никой не се обади и на мен. Разбрах за случилото се в събота сутринта, когато включих телевизора. И просто предположих, че някой се е свързал с теб… — тя замълча потиснато.
	— Никой не ми се е обаждал. Прекарах почивните дни със семейството си — с родителите ми и брат ми — в Йоркшир Дейлс. Не сме слушали радио, нито пък сме гледали телевизия. Знае ли се в коя болница са го настанили?
	— „Брадфийлд Крос“ — отвърна Пола. — Оперирали са коляното му в събота. Проверих. Казаха, че всичко било наред, когато го извели от операционната, и сега състоянието му било добро.
	Карол стана и взе чантата си.
	— Добре тогава. Ако ви трябвам, ще бъда в болницата. Предполагам, че от снощи не се е случило нещо, което да изисква вниманието ни?
	Крис завъртя глава.
	— Няма нищо ново.
	— Това е добре, и без това си имаме достатъчно занимания — Карол потупа Пола по рамото, минавайки покрай нея. — И аз бих предположила същото на твое място — допълни тя на излизане.
	„Но все пак бих се обадила, за да се уверя“.


	Устата му е пресъхнала. Толкова пресъхнала, че не може да преглътне. Това беше кажи-речи най-сложната мисъл, която успя да си проправи път в главата му, пълна сякаш с памук. Клепачите му потрепнаха. Имаше някакво смътно убеждение, че не е препоръчително да отваря очи, но не знаеше защо е така. Не знаеше и защо да вярва на това неясно предупреждение, което изплува в мозъка му. Какво лошо би могло да има в това да отвори очи? Хората го правеха постоянно и нищо лошо не им се случваше.
	Отговорът се яви със зашеметяваща бързина.
	— Крайно време беше — разнесе се рязък глас някъде около лявото му ухо. Критичният тон събуди у него някакъв далечен спомен. Кой знае защо, споменът като че ли нямаше нищо общо с размитата представа за настоящия му живот, която постепенно изплуваше в съзнанието му.
	Тони завъртя глава на една страна. Движението събуди болка, която той не успя да локализира. Беше като че ли една обща болка, пронизваща цялото му тяло. Тони простена и отвори очи. И в същия момент разбра защо щеше да е по-добре да не ги отваря.
	— След като се налага да стоя тук, най-малкото, което би могъл да направиш, е да разговаряш с мен.
	Тя затвори уста и устните й се свиха в добре познатата му неодобрителна гримаса. Затвори лаптопа, остави го на масата пред себе си и кръстоса обутите си в панталон крака. Никога не е харесвала краката си, помисли безцелно Тони.
	— Съжалявам — изграчи той. — Трябва да е от упойката.
	Протегна ръка към чашата с вода на подноса до леглото, но не може да я стигне. Жената срещу него не помръдна. Той се опита да седне в леглото, забравил за момент защо лежи в болничното легло. Левият му крак, окачен на макара с тежест, помръдна едва-едва, но болката, предизвикана от това движение, бе толкова неадекватно силна, че той се задъха. Болката събуди спомена. Връхлитащият Лойд Алън, който крещи нещо неразбираемо. Проблясък на светлина върху синкавата стомана. Миг, изпълнен с парализираща болка, после нищо. След това кратки проблясъци на съзнание. Лекари, които разговарят за него, медицински сестри, надвесени над него, екранът на телевизора, откъдето някакви хора се обръщат към него. И тя, излъчваща раздразнителност и нетърпение.
	— Вода? — произнесе той едва-едва. Не беше убеден, че тя ще изпълни молбата му.
	Тя въздъхна тежко като човек, подложен на незаслужено изпитание и вдигна чашата с вода, пъхвайки сламката между пресъхналите му устни, така че да пие, без да трябва да се надига. Той засмука водата, започна да пие на малки глътки, наслаждавайки се на усещането, докато устата му възвръщаше обичайната си степен на влажност. Всмукване, наслада, преглъщане. Повтори този процес неколкократно, докато изпи половината чаша, после отпусна глава обратно на възглавницата.
	— Не е необходимо да седиш тук — каза той. — Добре съм.
	Тя изсумтя.
	— Нали не мислиш, че съм дошла по собствен избор? Болницата „Брадфийлд Крос“ е сред клиентите ми.
	За него не бе изненадващо, че тя бе в състояние да смаже така грубо илюзиите му, но въпреки това успя да му причини болка.
	— Колкото да запазим приличието, а? — отбеляза той. Не съумя да потисне горчивината в гласа си.
	— И още как, особено когато са заложни приходите и репутацията ми — тя го изгледа с неприязън. Очите й, толкова прилични на неговите, се присвиха оценяващо. — Не се преструвай, че това те възмущава, Тони. Ако става дума за преструвки в името на приличието, в тази дисциплина ти би могъл да представляваш Англия на Олимпийските игри. Убедена съм, че никой от колегите ти не би могъл да предположи какви мисли се въртят в гадното ти мозъче.
	— Имал съм от кого да се науча — той отклони поглед и се престори, че следи сутрешния блок по телевизията.
	— Добре тогава, не е необходимо да разговаряме. Имам работа, а вероятно ще се намери някой да ти донесе нещо за четене. Ще остана тук още ден-два — докато те поизправят на крака. После няма да ти се пречкам — той чу как тя се размърда на стола си, после се разнесе потракването на пръстите й по клавишите.
	— От къде разбра? — попита Тони.
	— Доколкото ми е известно, в досието ти все още фигурирам като най-близка роднина. Или не си се погрижил да впишеш друго име през изминалите двайсет години, или си все същият и нямаш близки приятели. Когато влязох тук, някаква особено съобразителна сестра ме разпозна. Поради което ще се наложи да кисна тук толкова дълго, колкото налага приличието.
	— Нямах представа, че имаш нещо общо с Брадфийлд.
	— Мислеше си, че тук си на сигурно място, така ли? Само че аз, за разлика от теб съм преуспял човек, Тони. Имам делови контакти в цялата страна. Бизнесът ми процъфтява.
	Когато започнеше да се хвали, чертите й сякаш ставаха по-меки.
	— Наистина не е необходимо да стоиш при мен — каза той. — Ще кажа, че съм настоял да не оставаш повече — той говореше бързо, думите му се прескачаха поради желанието да съкрати усилието, което полагаше, за да ги произнася.
	— И как бих могла да съм сигурна, че ще кажеш за мен именно това, което трябва да бъде казано? Не, благодаря. Ще изпълня дълга си.
	Тони впери поглед в стената. Запита се дали в английския език има по-потискащ израз.


	Елинор Блесинг разбъркваше сметаната в кафето си с дървена бъркалка. „Старбъкс“ се намираше само на две минути от служебния вход на болница „Брадфийлд Крос“ и Елинор предполагаше, че краката на младите лекари, идващи тук, за да пропъдят съня с помощта на кофеина, трябва вече да са издълбали следи в уличната настилка. Тази сутрин обаче тя не се опитваше да се поддържа будна, а по-скоро да се изолира.
	Между веждите й се бе образувала вертикална бръчица. Сивите й очи се взираха в пространството пред нея. Мислите се гонеха безразборно в главата й, докато тя се опитваше да реши как да постъпи. Достатъчно дълго работеше като старши ординатор под ръководството на Томас Денби, за да си състави категорично мнение за него. Той беше вероятно най-добрият диагностик, с когото бе работила, а се държеше уверено и солидно и в клинична обстановка. За разлика от повечето консултанти, познати на Елинор, той не се опитваше да си повиши самочувствието, тормозейки младите лекари и студентите, напротив, окуражаваше ги да се намесват активно по време на визитациите. Когато студентите му отговаряха правилно, той бе видимо удовлетворен, ако се объркаха, не криеше разочарованието си. Именно това негово разочарование даваше далеч по-сериозен стимул на студентите да учат в сравнение със сарказма и униженията, на които ги подлагаха много от колегите му.
	Само че, също като добрите юристи, Денби обикновено задаваше въпроси, чиито отговори му бяха добре известни. Дали щеше да бъде също толкова щедър в похвалите си, ако се окажеше, че негов подчинен е в състояние да реши проблем, който е озадачил самия него? Дали би бил благодарен, ако някой смутеше гладкото протичане на визитацията с предположение, което не му е минавало през ум — особено ако се окажеше, че предположението е правилно?
	Можеше да се предположи, че Денби ще бъде доволен, независимо от това чие бе предложението. Диагнозата бе първата стъпка от пътя, който трябваше да бъде изминат, за да се помогне на болния — освен в случаите, когато тя бе отчайваща. Нелечимо, необратимо, безнадеждно. Никой не искаше да поставя такива диагнози.
	Особено ако пациентът бе Роби Бишоп.


	Карол си казваше, че има нещо потискащо в това да можеш да се ориентираш толкова добре в една болница. По един или друг повод, свързан с работата й, тя бе посещавала всички отделения на „Брадфийлд Крос“. Единствената добра страна на тази нейна опитност бе, че знаеше към кой от задръстените паркинги има смисъл да се насочи.
	Дежурната сестра в мъжкото отделение на хирургията я позна. Пътищата им се бяха пресекли по време на операцията и лечението на един изнасилвач, чиято жертва по някакво чудо бе успяла да се добере до ножа му и да го обърне срещу него. И двете бяха наблюдавали страданията му с известно злорадство.
	— Инспектор Джордан, нали? — попита сестрата.
	Карол не си даде труд да я поправи.
	— Да. Търся пациент на име Хил. Тони Хил.
	Сестрата я изгледа учудено.
	— Струва ми се, че сте доста високопоставен служител, за да вземате показания.
	За миг Карол се озадачи — не можеше да реши как да определи отношенията си с Тони. Да каже, че е „колега“ беше недостатъчно, „наемодател“ — някак подвеждащо, а „приятел“ бе едновременно нещо повече и по-малко от това, което бе той за нея. Накрая сви рамене и каза:
	— Той храни котката ми.
	Сестрата се изкиска.
	— Всички имаме нужда от такъв човек — после посочи по коридора вдясно. — Минавате покрай стаите с по четири легла и стигате до една врата вляво, в самия край. Той е там.
	Карол последва упътването. Тревогата я гризеше неотстъпно. Когато стигна вратата, тя спря пред нея. Как ли щяха да се развият събитията? Какво я очакваше? Нямаше кой знае какъв опит с подхода към физическите страдания на другите. За себе си знаеше, че хората, на които държеше най-много, бяха последните, които би искала да види около себе си, когато страда. Очевидното им безпокойство я караше да се чувства виновна, а и не й беше приятно да демонстрира собствената си ранимост. Беше готова да се хване на бас, че реакциите на Тони са сходни с нейните. Припомни си един друг случай, когато го бе посетила в болница. Наистина, по онова време не се познаваха много добре, но тогавашната им среща не беше особено успешна. Е, ако се окажеше, че той предпочита да бъде сам, нямаше да се задържа дълго. Просто щеше да надникне, за да му покаже, че е загрижена за него, а после щеше да се измъкне с някоя учтива фраза, но не преди да подчертае, че би дошла веднага, щом той има нужда от нея.
	Пое си дълбоко дъх и почука. Отговори й добре познатият глас, макар и не съвсем отчетливо.
	— Влез, ако носиш дрога.
	Карол се усмихна. Значи не беше чак толкова зле. Бутна вратата и влезе.
	Незабавно осъзна, че в стаята има още някой, но първоначално не бе в състояние да откъсне очи от Тони. Тридневната брада подчертаваше сивкавата му бледност. Очевидно бе отслабнал още, което всъщност не можеше да си позволи. Но погледът му беше ясен, а усмивката — като че ли искрена. Сложно устройство от макари и жици поддържаше окованото му в шина коляно под ъгъл, който надали бе особено удобен.
	— Карол — поде той, но го прекъснаха.
	— Вие трябва да сте приятелката му — каза жената, която седеше в ъгъла на стаята. Акцентът й бе едва забележим, но подчертаваше несъмнено местния й произход. — Защо дойдохте чак сега?
	Карол я погледна учудено. Жената беше запазена, вероятно в началото на шейсетте, очевидно се стараеше да се бори с годините и успяваше. Косата й бе боядисана умело в златистокестеняв цвят, гримът — безукорен, но не натрапчив. Сините й очи гледаха пресметливо, а бръчиците около тях не бяха от тези, които говорят за дружелюбие и откритост. Беше малко прекалено слаба, облечена в делови костюм, чиято кройка подсказваше, че е доста скъп — със сигурност от категория, каквато Карол не би могла да си позволи.
	— Моля? — отвърна Карол. Рядко се случваше да се стъписа, дори злодеите, с които си имаше работа, рядко биваха толкова безцеремонни.
	— Отношенията ни не са такива — намеси се Тони с неприкрито раздразнение. — Това е главен инспектор Карол Джордан.
	Жената повдигна вежди.
	— Аз пък си помислих друго — усмивката й беше всичко друго, но не и весела. — Нямам предвид факта, че сте от полицията, а отношенията ви. В крайна сметка, за какво едно високопоставено ченге ще се навърта около безполезен тип като него — освен ако сте дошли да го арестувате?
	— Мамо — изръмжа Тони през стиснати зъби. Обърна се към Карол и направи гримаса — изражението му бе отчасти вбесено, отчасти умолително. — Карол, това е майка ми. Карол Джордан, Ванеса Хил.
	Нито една от двете жени не направи опит да подаде ръка. Карол преглътна с усилие изненадата си. Действително, двамата не бяха разговаряли много за роднините си, но тя бе останала с твърдото убеждение, че майката на Тони е починала.
	— Приятно ми е — каза тя и се обърна към Тони. — Как си?
	— Натъпкан до ушите с обезболяващи. Днес поне успявам да остана буден за малко повече от пет минути.
	— А кракът? Какво казват за него?
	Докато говореше, Карол забеляза, че Ванеса Хил прибира лаптопа си в лъскава непромокаема чанта.
	— Доколкото разбирам, счупването е чисто, само на едно място. Направили са всичко необходимо, за да закрепят костта… — той се прекъсна. — Мамо, тръгваш ли? — Ванеса тъкмо завиваше покрай леглото, лаптопът висеше на рамото й заедно с чантата.
	— Можеш да бъдеш сигурен. Изчезвам. Гаджето ти е тук, има кой да се занимава с теб. Отървах се — и тя се упъти към вратата.
	— Тя не ми е гадже — изкрещя Тони. — Тя живее под наем у дома, тя ми е колега и приятел. Това е зряла жена, не момиченце, за да говориш за гаджета.
	— Както и да е — заяви Ванеса, — сега не може да се каже, че съм те изоставила. Оставям те в добри ръце — вероятно персоналът ще съумее да оцени разликата.
	Махна небрежно с ръка и излезе.
	Карол я проследи със зяпнала уста.
	— Да му се не види — отбеляза тя и се обърна отново към Тони. — Винаги ли е била такава?
	Той отпусна глава на възглавницата. Очите му избягваха нейните.
	— Вероятно не се държи така с останалите хора — поде той уморено. — Собственица е на процъфтяваща консултантска фирма за човешки ресурси. Трудно е да се повярва, но тя дава консултации за подбор и обучение на персонала в някои от най-големите компании в страната. Предполагам, че аз изваждам на бял свят най-лошите й страни.
	— Започва да ми става ясно защо никога не си говорил за нея.
	Карол издърпа стола от ъгъла и седна до леглото.
	— Ние не се виждаме почти никога, дори и по Коледа и на рождените си дни — Тони въздъхна. — Не я виждах особено често и когато бях дете.
	— Ами баща ти? И с него ли се държеше така грубо?
	— Хубав въпрос. Нямам представа кой е баща ми. Винаги е отказвала да сподели с мен каквото и да било по този въпрос. Знам само, че не са били женени. Можеш ли да ми подадеш дистанционното за леглото? — този път той съумя да се усмихне истински. — Ти ме отърва от още един ден, прекаран в компанията на майка ми. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да се опитам да седна.
	— Дойдох веднага щом научих. Съжалявам, никой не ми се беше обадил — тя му подаде дистанционното управление и той започна да натиска копчетата, докато успя да повдигне наполовина горната част и изкриви лице, докато се опитваше да се нагласи удобно. — Всеки е предполагал, че някой друг ми се е обадил. Иска ми се ти да беше помолил да ме уведомят.
	— Знаех колко много се нуждаеш от тези почивни дни — отвърна той. — Освен това не бива да прекалявам с молбите за услуги и предпочитам да си спестя правото да искам нещо от теб, когато наистина имам нужда — внезапно долната му челюст увисна и очите му се разшириха. — О, по дяволите! — възкликна той. — Беше ли си вече у дома или отиде направо на работа?
	Въпросът беше странен, но тонът му бе много настоятелен.
	— Отидох на работа. Защо?
	Той покри лице с ръцете си.
	— Съжалявам. Съвсем забравих за Нелсън.
	Карол се разсмя на глас.
	— Някакъв луд разсича крака ти с пожарникарска брадва, ти прекарваш последните два дни в хирургията, а сега се притесняваш, че си забравил да нахраниш котарака? Той си има специален отвор във вратата, през който може да излиза и да избива дребни животни, ако положението стане толкова отчаяно — тя се пресегна и го потупа по ръката. — Не се грижи за него, разкажи ми повече за коляното си.
	— Костта е наместена, но не могат да сложат гипс заради раната. Хирургът настоява да проследят заздравяването, за да не би да се развие инфекция. Впоследствие ще могат да сложат гипса и към края на идущата седмица ще бъда в състояние да се движа с помощта на проходилка. Ако се държа като добро момче — допълни той саркастично.
	— И колко време трябва да прекараш в болницата?
	— Поне една седмица. Зависи колко добре се справям с раздвижването. Няма да ме изпишат, преди да се убедят, че се движа добре с проходилката — той пораздвижи ръка. — Вероятно и когато нямам нужда от венозно инжектиране на морфин.
	Карол изкриви съчувствено лице.
	— Дано това те научи да не се правиш на герой.
	— В цялата работа нямаше нищо героично — възрази Тони. — Герои бяха онези момчета, които се опитваха да измъкнат своя колега. Аз просто послужих за отклоняване на вниманието — клепачите му потрепнаха. — Това беше последният случай, когато оставам да работя след края на работното време.
	— Да ти донеса ли нещо от вкъщи?
	— Може би няколко тениски — вероятно с тях ще ми е по-удобно, отколкото с тези болнични пижами. Няколко чифта боксерки — ще ми бъде интересно да видя как ще успея да ги надяна през шината.
	— А нещо за четене?
	— Добра идея. На нощното ми шкафче има две книги, за които трябваше да напиша рецензии. Ще ги разпознаеш по листчетата, залепени на кориците. Да, донеси ми и лаптопа, моля те.
	Карол поклати развеселено глава.
	— А не ти ли се струва, че това е подходящ момент да се опиташ да изключиш? И може би да почетеш нещо по-леко?
	Той я изгледа, като че ли внезапно беше започнала да говори на исландски.
	— Защо?
	— Струва ми се, че сега никой не очаква от теб да работиш, Тони. Освен това сигурно ще откриеш, че няма да ти бъде толкова лесно да се съсредоточаваш, колкото си мислиш.
	Той се смръщи.
	— Тоест ти се опасяваш, че не умея да си почивам — думите прозвучаха шеговито, но само отчасти.
	— Не се опасявам, а знам. И те разбирам, защото съм забелязала у себе си подобни склонности.
	— Умея да се разтоварвам. Обичам да гледам футболни мачове и да играя на компютърни игри.
	Карол се засмя.
	— Виждала съм те как гледаш футбол, виждала съм също и как играеш компютърни игри, и думата „разтоварване“ няма нищо общо с тези две дейности, когато става дума за теб.
	— Смятам да не удостоя твърдението ти с отговор. Но ако ще носиш лаптопа, може да донесеш и Дара…
	— Непоправим си. Къде да я търся?
	— В кабинета, на рафта, който може да се достигне с лявата ръка, ако се протегнеш от стола — той потисна прозявката си. — А сега е време да си тръгваш. Трябва да поспя, а ти да се заемеш с ръководството на отдела за особено тежки престъпления.
	Карол стана.
	— Отделът за особено тежки престъпления не разполага с никакви особено тежки престъпления за разкриване. Не че се оплаквам — допълни тя припряно. — Нямам нищо против да прекарам някой и друг спокоен ден в кабинета си. — После отново го потупа по ръката. — Ще надникна отново довечера. Ако имаш нужда от още нещо, ми се обади.
	Тя тръгна по коридора, измъквайки мобилния си телефон, за да може да го включи в момента, в който излезе от болницата. Когато минаваше покрай стаята на сестрите, тази, с която бе разговаряла на влизане, й смигна.
	— Хранел котката ви, а?
	— Какво искате да кажете? — Карол забави крачка.
	— Според майка му ви оказва и други услуги — сестрата се усмихна лукаво, със знаещ поглед.
	— Не би трябвало да вярвате на всичко, което ви казват. Нали вашата майка не знае всичко за вас?
	Сестрата сви рамене.
	— И това е вярно.
	Боричкайки се с мобилния телефон и чантата, Карол успя да извади една визитна картичка.
	— Ще дойда пак по-късно. Това е визитката ми. Ако той има нужда от нещо, само ми се обадете и ще се постарая да го осигуря.
	— Няма проблем. В края на краищата добри гледачи на котки не се намират лесно.


	Юсеф Азиз погледна към часовника на арматурното табло. Движеше се добре. Никой не очакваше да се върне преди обяд от среща, състояла се в девет сутринта в Блекбърн. Всеизвестно беше какъв е сутрешният трафик по шосетата през Пенините. Но това, което не им беше известно, бе, че е променил часа на срещата на осем. Разбира се, наложи се да тръгне по-рано от Брадфийлд, но не с цял час по-рано, защото така щеше да избегне сутрешните задръствания. За обяснение бе достатъчно да каже на майка си, че не иска да рискува да закъснее за срещата с толкова важен нов клиент. Съзнаваше, че би трябвало да се притесни, защото тя щеше да използва стриктността му като повод за укори към по-малкия му брат Радж. Но Радж изобщо не го беше грижа — а майка им го бе глезила, както става с най-малкото дете в семейството, и сега жънеше това, което бе посяла.
	Най-важното бе, че Юсеф бе успял да си отвори едно прозорче за свои нужди в програмата си. През последните няколко месеца бе привикнал да постъпва така. Беше развил умението да си отделя незабелязано по някой час от работния ден. Откакто… той тръсна глава, сякаш за да пропъди мисълта. Не биваше да се разсейва. Налагаше се да постави на мястото им всяка от противостоящите си части на своя живот, в противен случай неминуемо щеше да се издаде.
	Юсеф съумя да съкрати срещата в Блакбърн, доколкото това бе възможно, без поведението му да засегне новия клиент, в резултат на което имаше час и половина на свое разположение. Движеше се съгласно инструкциите на сателитната навигационна система в колата си. Първо по магистралата, а после право към центъра на Чийтам Хил. Познаваше доста добре Северен Манчестър, но в точно тази част на лабиринта от къщи с фасади от червени тухли не можеше да се ориентира лесно. Зави по тясна уличка — от едната й страна се редяха еднакви къщи с очукани фасади, а срещу тях имаше заграден индустриален терен. По средата на оградата се виждаше табела, която уточняваше предназначението му — на нея пишеше с яркочервени букви на бял фон — „ПРО-ТЕК“ СНАБДЯВАНЕ С ТЕХНИЧЕСКИ МАТЕРИАЛИ. Всичко това беше оградено отвсякъде с черни удивителни.
	Той паркира микробуса отвън и изключи двигателя. Облегна се на волана и задиша дълбоко. Чувстваше стомаха си така, сякаш се бе свил на топка. Тази сутрин не беше ял почти нищо, използвайки като аргумент бързането да не закъснее за срещата, за да се измъкне от упреците на майка си, че напоследък изобщо не се храни. Разбира се, че беше изгубил апетит, също както бе изгубил и способността да спи непробудно повече от два часа. Какво друго би могъл да очаква? Така ставаше, когато се посветиш на подобно начинание. Но тъй като беше много важно да не събуди подозрение, се опитваше да отсъства колкото може по-често от семейната трапеза.
	Като се вземе предвид колко малко ядеше и спеше, му се струваше невероятно, че се чувства толкова енергичен. Наистина, понякога го обземаше леко замайване, но то по-вероятно се дължеше на мислите за резултата от това, което планираха, отколкото на липсата на храна и почивка. Той се оттласна от волана и слезе от колата. Влезе през врата, на която пишеше „ПРОДАЖБИ НА ДРЕБНО“, и се озова в помещение от около четири квадратни метра, отделено с преграда от складовата част. Зад обкован с поцинкована ламарина тезгях, който разделяше помещението, седеше слаб мъж, приведен над компютър. Всичко у него беше сиво — косата, кожата, работния гащеризон. Когато Юсеф влезе, той откъсна поглед от монитора. Очите му също бяха сиви.
	Изправи се и се приведе над тезгяха. Със ставането си раздвижи въздуха и горчивият застоял мирис на евтин тютюн изпълни пространството между двамата.
	— Може ли да вляза? — попита Юсеф.
	— Заповядайте — отвърна мъжът. — С какво мога да бъда полезен?
	Юсеф извади списък.
	— Имам нужда от дебели, изолиращи работни ръкавици, защитна маска и антифони.
	Мъжът въздъхна и измъкна изпод тезгяха опърпан каталог.
	— Най-добре е да разгледате това. Тук има всичко, което предлагаме — той отвори каталога, запрелиства изпомачканите страници и спря, когато стигна частта с ръкавиците. Посочи произволно една от снимките. — Ето, тук има описания. Така ще си създадете представа за дебелината и гъвкавостта на материята. Зависи какво искате да работите с тях, нали разбирате? — Той побутна каталога към Юсеф. — Вие ще си решите какво ви трябва.
	Юсеф кимна. Започна да разглежда каталога, малко слисан от огромния избор. Докато четеше описанията на стоките, неволно се усмихна. По някаква причина „Про-тек“ не включваше проекта, по който той работеше, в списъка на дейностите, които можеха да бъдат извършвани с предлаганите от тях защитни средства. Ако Сивият господин зад тезгяха разбереше за какво става дума, сигурно щеше да се напикае от страх. Но той никога нямаше да узнае истината. Юсеф действаше крайно внимателно. Не оставяше никакви следи. Склад за продажба на химически материали на едро и дребно в Уейкфийлд. Специализиран магазин за продажба на бои от производител в Олдам. Магазин за мотоциклетни аксесоари в Лийдс. Магазин за лабораторни материали в Клекхийтън. И никога, никога, нито веднъж в Брадфийлд, където съществуваше макар и минимална възможност да бъде забелязан от някой познат. И всеки път се бе обличал подходящо за ролята. Бояджийски гащеризон. Кожен костюм на рокер. Идеално изгладена риза и лек панталон, с много химикалки в защитен калъф в джобчето на ризата. Плащаше в брой. Невидимият.
	Избра необходимото и посочи всичко, което му трябваше, като добави за всеки случай и защитен нагръдник. Склададжията въведе кодовете на стоките и уведоми Юсеф, че исканото от него ще бъде донесено след минута. Когато Юсеф понечи да плати в брой, човекът сякаш се озадачи.
	— Нямате ли кредитна карта? — попита той недоверчиво.
	— Нямам фирмена — излъга Юсеф. — Съжалявам, приятел, имам само в брой.
	Склададжията поклати глава.
	— Е, и това ще свърши работа. Вашите хора си падат по кеш, нали?
	Юсеф се намръщи.
	— Какви мои хора?
	Ръцете му в джобовете се свиха в юмруци.
	— Ами мюсюлманите. Четох някъде, че било в разрез с религията ви да плащате с лихва и така нататък — човекът сви уста и издаде упорито долната си челюст. — Не съм расист, просто констатирам факт.
	Юсеф се опита да диша дълбоко. Така погледнато, отношението на този човек беше съвсем умерено. Беше се сблъсквал с много, много по-лошо от това. Но напоследък бе станал свръхчувствителен към всичко, което намирисваше дори съвсем слабо на предразсъдък. Тези неща укрепваха решението му да върви по избрания път, да изпълни докрай заплануваното.
	— Щом така мислите — отвърна той. Нямаше желание да влиза в пререкания, та човекът да го запомни — от друга страна не искаше и да премълчи.
	Появата на покупките го спаси от необходимостта да продължи разговора. Той ги взе и излезе, без да отговори на поздрава на склададжията.
	Движението по магистралата беше натоварено, затова връщането в Брадфийлд му отне почти час. Едва успя да отдели време, за да занесе покупките в гарсониерата, но не можеше да ги остави да се търкалят в микробуса. Ако Радж, Санджар или баща му ги видеха, това би предизвикало редица въпроси, на които категорично не би искал да отговаря.
	Гарсониерата се намираше на първия етаж на голяма къща, която някога е била градското жилище на богат собственик на железопътна компания. Гипсовите украси под стрехите и около еркерните прозорци на обширната сграда, строена в духа на готическия ренесанс, бяха мръсни и се ронеха, дървото на прозоречните рамки гниеше, от капчуците стърчаха засадили се там плевели. Навремето от прозорците е имало хубав изглед; сега обаче единственото, което се виждаше откъм фасадата, бяха носещите колони под западната трибуна на огромния стадион „Брадфийлд Виктория“, който се намираше на половин миля от тук. Кварталът, отличаващ се някога с известно достолепие, междувременно бе западнал и се бе превърнал в гето, чиито обитатели бяха обединени единствено от бедността. Цветовете на кожата тук варираха от синьо-черното при жителите на африканските области отвъд Сахара до нездравата бледност на източноевропейците. Според анкетата, проведена от общината на Брадфийлд, жителите на квартала изповядваха тринайсет различни религии и говореха двайсет и два родни езика — само на тази една квадратна миля на запад от футболното игрище.
	Тук Юсеф можеше да се измъкне от радарното проследяване, обичайно за неговата емигрантска общност, в която той се числеше към третото поколение. Тук никой не забелязваше кой влиза и излиза от убежището му на първия етаж, нито пък се интересуваше от това. Тук Юсеф Азиз беше невидим.


	Рецепционистката се опита неумело да прикрие стъписването си.
	— Добро утро, госпожо Хил — издърдори тя автоматично. Хвърли поглед към календара на бюрото си, явно не можеше да повярва, че се е объркала до такава степен.
	— Мислех, че вие… ние не…
	— Чудесно, така ще се научите да бъдете в постоянна готовност, Бетани — отбеляза Ванеса, мина забързано покрай бюрото й и се упъти към своя кабинет. Лицата на хората, които срещна по пътя си, имаха учудено или гузно изражение, докато те мънкаха нещо за поздрав. И през ум не й минаваше, че действително има за какво да бъдат гузни. Подчинените й я познаваха прекалено добре, за да се опитат да й скроят някакъв номер в нейно отсъствие. Но все пак й бе приятно, че неочакваната й поява предизвиква вълна от тревога в целия офис — доказателство, че получава това, което иска, срещу парите си. Тя не беше от свръхчувствителните работодатели. Имаше си приятели, не изпитваше нужда да се сприятелява с подчинените си. Беше сурова, но считаше, че е същевременно и коректна. Тъкмо тези принципи се стремеше да внуши и на клиентите си. Бъди дистанциран, спечели уважението им, и тогава проблемите ти с персонала ще бъдат минимални.
	Жалко, че с децата нещата не са толкова лесни, мислеше тя, докато оставяше лаптопа си на бюрото и закачаше сакото си на закачалката. Когато подчинените ти не отговарят на изискванията, можеш да ги уволниш и да потърсиш някой по-подходящ. От децата обаче няма отърваване. А Тони от самото начало не оправда очакванията й. Когато тя забременя от мъж, който се стопи яко дим, щом узна новината, майка й се опита да я убеди да остави детето за осиновяване. Ванеса отказа категорично. Сега си припомняше онова време и се питаше озадачено защо ли е била толкова настоятелна.
	Основанията й не можеха да бъдат от сантиментално естество. Сантименталността беше нещо напълно непознато за нея — още една позиция, която препоръчваше и на клиентите си. Дали пък не беше стигнала до крайност, само и само за да направи напук на майка си с постоянните й изисквания и желанието й да я контролира? Вероятно бе имало и нещо повече, но тя не можеше да си го припомни за нищо на света. Сигурно хормоните бяха замъглили съзнанието й. Както и да е, тя понасяше злостните клюки на съседите, които неминуемо съпровождаха по онова време самотните майки. После си смени работата и се премести да живее на другия край на града, където никой не я познаваше, лъжеше за миналото си и си измисли един мъртъв съпруг, за да избегне петното на позора. Никога не бе си правила розови илюзии, че ще може да се наслаждава на майчинството. След смъртта на баща й, без никаква възможност да си намери съпруг, тя осигуряваше издръжката на семейството. От самото начало бе наясно, че ще се върне на работа колкото бе възможно по-скоро, като някаква шибана китайска селянка, която изтърсва бебето на синора и после се връща в оризището. И за какво й бе всичко това?
	Майка й пое с нежелание грижите за момчето. Но нямаше голям избор, защото успяваха да се издържат единствено благодарение на заплатата на дъщеря й. Ванеса си спомняше достатъчно добре собственото си детство, за да съзнава на какъв режим осъжда сина си. Опитваше се да не мисли за това как прекарваше дните си Тони и не го окуражаваше да говори с нея за това. Имаше си достатъчно грижи с ръководенето на натоварен отдел за управление на персонала, а после и с работата по основаване и развиване на собствена фирма. Наслаждаваше се на предизвикателствата на работата, но нямаше излишна енергия, за да отделя внимание на някакво хленчещо хлапе.
	Трябваше да му се признае, че той възприе доста бързо този факт. Разбра, че трябва да се примирява, да мълчи и да прави това, което му се каже. Когато се самозабравеше и заподскачаше около нея като малко кученце, няколко остри думи бяха достатъчни, за да спукат сапунения мехур на оживлението му.
	И въпреки всичко той беше пречка за нея. Нямаше никакво съмнение, че е така. През онези години никой мъж не бе склонен да приеме чуждо дете. Детето беше спънка и в професията й. По времето, когато развиваше фирмата си, й се налагаше да свежда пътуванията до минимум, защото майка й започваше да вдига скандали, ако се наложеше да остава по-често сама с малкия. Заради Тони Ванеса бе пропускала шансове, не бе успявала да се възползва пълноценно от установени контакти и прекалено често й се бе налагало да наваксва изоставания.
	А в замяна на това не беше получила нищо. Децата на други жени се бяха оженили, бяха им осигурили внуци. Снимки на бюрото, теми за разговор в почивките между заседанията, семейни почивки в слънчеви страни. Всичко това служеше за разбиване на леда между колеги, за укрепване на собственото самочувствие. А това бяха тухлите и хоросанът, с които се градяха професионални отношения, които на свой ред развиваха бизнеса и осигуряваха пари. Постоянните провали на Тони означаваха, че Ванеса трябваше да работи още по-усилено.
	Е, сега вече нямаше да му се размине, щеше да си плати. Нещата не биха могли да се развият по-добре, дори сама да бе измислила сценария. Беше прикован към болничното легло, отпаднал от успокоителните, които му инжектираха, и дългия сън. Нямаше къде да се скрие. Тя имаше постоянен достъп до него и щеше да подбере подходящия момент. Само трябваше да се постарае да избягва срещи с приятелката му.
	Секретарката й се вмъкна безшумно в стаята и поднесе кафето, както винаги, няколко минути след като Ванеса се разположеше зад бюрото си. Тя включи компютъра си и си позволи една едва забележима, мрачна усмивка. Кой би помислил, че Тони ще се уреди с жена, която е едновременно умна и хубава? Карол Джордан не бе от жените, които Ванеса си представяше около своя син. Представяше си, че по-скоро би имал постоянна връзка с някакво невзрачно създание, което би боготворяло земята, по която той стъпва. Е, независимо от приятелката, Ванеса щеше да постигне това, което желаеше.


	Елинор вдигна ръка, за да почука, но се спря. Дали все пак нямаше да провали кариерата си с тази стъпка? Съществуваше и аргументът, че ако се окаже права, всъщност няма никакво значение дали ще проговори или не. Защото, ако беше права, Роби Бишоп така или иначе щеше да умре. Това не можеше да се промени. Но ако беше права и не проговореше, можеше да умре и още някой. Независимо от това дали случилото се с него се дължеше на нещастна случайност или бе плод на умисъл, същото можеше да сполети и друг човек.
	Мисълта, че нечия смърт може да тежи на съвестта й, реши въпроса за Елинор. По-добре да се изложи в името на нещо добро, отколкото да трябва да живее с такава мисъл. Тя почука и изчака разсеяното подвикване на Денби:
	— Да, да, влезте.
	Денби вдигна нетърпеливо глава от купчина анамнези.
	— Доктор Блесинг — каза той. — Има ли някаква промяна?
	— Роби Бишоп ли имате предвид?
	Денби изкриви уста в полуусмивка.
	— Че кой друг? Твърдим, че се отнасяме еднакво към всички пациенти, но не е никак лесно всеки път, когато влизаш или излизаш от болницата, да минаваш през кордона от футболни запалянковци. — Той се завъртя на стола си и погледна през прозореца надолу към паркинга. — Сега са дори повече, отколкото бяха, когато се върнах от обяд — завъртя се отново към Елинор, която понечи да заговори. — Как мислите, дали считат, че присъствието им може да повлияе по някакъв начин на болестта? — тонът му беше по-скоро замислен, отколкото циничен.
	— Зависи доколко вярват в силата на молитвата. Действително видях двама да стоят в един вход и да четат молитвите от розария* — тя сви рамене. — Но това като че ли не помага на господин Бишоп. Състоянието му непрекъснато се влошава. Течността в белите му дробове се увеличава. Бих казала, че дишането става все по-затруднено. И дума не може да стане за прекратяване на командното дишане.
	[* При католицизма — последование от молитви, четени в твърдо установен ред — Бел.прев.]
	Денби прехапа долната си устна.
	— Значи не реагира на азидотимидин?
	Елинор поклати глава.
	— Не се забелязва нищо подобно засега.
	Денби въздъхна и кимна.
	— Проклет да съм, ако разбирам какво става. Е, така е. Случва се понякога. Благодаря, че ме уведомихте, доктор Блесинг — и той отново насочи поглед към купа листа пред себе си, с което показваше, че разговорът за него е приключил.
	— Има обаче нещо…
	Той я изгледа, повдигнал вежди. Изглежда искрено се интересуваше от това, което тя искаше да каже.
	— Нещо свързано с господин Бишоп?
	Тя кимна.
	— Знам, че звучи налудничаво, но обмисляли ли сте възможността за отравяне с рицин?
	— Рицин ли? — повтори Денби леко засегнат. — Как, по дяволите, един футболист от висшата лига би могъл да погълне рицин?
	Елинор не се предаваше.
	— Нямам представа. Но вие сте невероятен диагностик, и когато дори вие не можахте да откриете възбудителя на болестта, си помислих, че може да е и нещо по-нестандартно. Казах си, че може пък да е отравяне. Проверих в базата данни и установих, че всички негови симптоми отговарят на симптомите на отравяне с рицин — отпадналост, температура, гадене, задух, кашлица, едем на белите дробове и болки в крайниците. Като добавим и факта, че не реагира на нито един от прилаганите медикаменти… Не знам, но съвпада така, както не съвпада с нищо друго.
	Денби я изгледа озадачено.
	— Струва ми се, че сте гледали прекалено много епизоди от „Фантоми“, доктор Блесинг. Роби Бишоп е футболист, а не служител от КГБ, преминал на наша страна.
	Елинор впери поглед в пода. Тъкмо от такава реакция се беше опасявала. Но причината, която я накара да прекрачи прага, все пак съществуваше.
	— Знам, че звучи смешно — каза тя. — Но никой от нас не успя да намери алтернативна диагноза, която да обяснява всички симптоми, както и факта, че пациентът не реагира на нито едно от лекарствата, които опитахме — тя вдигна очи. Той бе наклонил глава на една страна, и макар да бе стиснал устни, в очите му се четеше интерес към думите й. — Това, което казвам, няма за цел да ви поласкае, а да ви накара да приемете сериозно мнението ми. След като дори вие не сте в състояние да обясните клиничната картина на болестта на Роби Бишоп, не мисля, че изобщо може да съществува лесно обяснение, свързано с някаква вирусна или бактериална инфекция. Остава единствено отрова. А единствената отрова, която би обяснила състоянието му, е рицин.
	Денби скочи на крака.
	— Но това е лудост! Рицинът се използва от терористи. От шпиони. Как, по дяволите, рицин се е озовал в организма на футболист от висшата лига?
	— Ако позволите, бих казала, че това не е наш проблем — отвърна Елинор.
	Денби потри лице с длани. Никога досега не го бе виждала смутен, камо ли пък развълнуван.
	— Всичко по реда си. Длъжни сме да проверим дали предположението ви е правилно — той я изгледа очаквателно.
	— Можем да направим тест за рицин. Но дори да разполагат с необходимия антиген и да дадат предимство на изследването, няма да получим резултатите по-рано от утре.
	Той си пое дълбоко дъх и видимо се овладя.
	— Започвайте да действате. Вземете лично кръвните проби и ги отнесете в лабораторията. Аз ще им се обадя още сега, да знаят какво ще им занесете. Можем да започнем лечението… — Денби спря като застрелян и долната му челюст провисна. — О, по дяволите — той затвори за миг очи. — Не съществува никакво шибано лечение, нали?
	Елинор завъртя отрицателно глава.
	— Не. Ако съм права, Роби Бишоп е осъден.
	Денби се отпусна обратно на стола си.
	— Да. Е, струва ми се, че засега може и да не споделяме с никого тази възможност. Не и преди да се убедим, че положението наистина е такова. Не казвайте на никой друг от какво се опасявате.
	— Но… — Елинор се намръщи.
	— Но какво?
	— Не е ли редно да се обадим в полицията?
	— В полицията? Вие сама казахте, че този проблем не е наш — имам предвид откриването на начина, по който рицинът е бил вкаран в организма на болния. Не можем да се обадим в полицията заради едно предположение.
	— Но засега той все още идва в съзнание и е контактен. Ако чакаме до утре, може да изпадне в кома и няма да бъде в състояние да каже как е станало всичко. Ако изобщо нещо подобно се е случило — допълни тя припряно, забелязвайки мрачното изражение на Денби.
	— Ами ако грешите? Ако се окаже, че причината е съвсем различна? Нашето отделение ще изгуби репутацията си и в болницата, и изобщо в града. Нека погледнем реално на нещата, доктор Блесинг. Две минути след като повикаме полицията, медиите ще огласят случая. Не искам да изложа на риск собствената си професионална репутация и репутацията на колегите си. Съжалявам. Няма да казваме на никого — абсолютно на никого — докато не получим резултатите от теста и се уверим, че случаят действително е такъв. Ясно ли е?
	Елинор въздъхна.
	— Ясно — изведнъж лицето й светна. — Ами ако го попитам аз? Когато съм сама с него?
	Денби завъртя глава.
	— В никакъв случай — каза той категорично. — Не мога да допусна да подлагате пациент на такъв разпит.
	— Но това е същото като записване на историята на болестта.
	— Не е нищо подобно. Това е като да си играете на някаква шибана мис Марпъл. А сега, моля ви да не губите повече време. Да започваме с протокола за теста — той успя да се усмихне слабо. — Разсъждавали сте правилно, доктор Блесинг. Но нека изразя надежда, че тъкмо сега сте сбъркали. Като оставим всичко останало настрани, без Роби Бишоп „Брадфийлд Виктория“ нямат никакъв шанс да стигнат до европейските турнири през следващия сезон. — По лицето на Елинор вероятно пролича колко е шокирана, защото той подбели очи и допълни: — Шегувам се, за бога. Тази история ме тревожи не по-малко от вас.
	Но кой знае защо Елинор не беше склонна да му повярва.


	Тони се стресна и се събуди, отвори широко очи, устата му също се отвори в безмълвен крясък. Предизвиканите от морфина сънища съживяваха по ужасяващ начин блясъка на брадвата, бойния вик на човека, който го нападна, мириса на пот и вкуса на кръв. Той се задъхваше, чувстваше как изстива избилата по горната му устна пот. „Това е само сън“. Започна съзнателно да контролира дишането си и паниката постепенно отзвуча.
	Щом се поуспокои, се опита да вдигне ранения си крак от бедрото нагоре. Сви ръце в юмруци, забил нокти в дланите. Жилите на шията му изпъкнаха като въжета, докато се опитваше да раздвижи един крайник, който сякаш бе станал оловен. Изпълнените с напразни усилия секунди се нижеха, докато накрая той се предаде с пъшкане. Имаше чувството, че никога вече няма да раздвижи левия си крак.
	Пресегна се, взе дистанционното управление и нагласи леглото така, че да седне. Погледна часовника си. След половин час щяха да му донесат вечерята. Не че изпитваше някакво желание да яде, но това беше някакво събитие в еднообразието на деня. Почти бе склонен да си пожелае майка му да бе останала. Така поне щеше да има с какво да се бори. Тони поклати глава, стреснат от тази мисъл. Ако смяташе, че компанията на майка му е отговорът, значи въпросът бе зададен погрешно. Несъмнено, историята на отношенията им имаше някои аспекти, които той би трябвало да погледне открито и да преодолее. Но нито времето, нито мястото бяха подходящи за това. Не беше много сигурен къде и кога би настъпил подходящият момент за нещо, което вероятно би било много мъчително, но със сигурност не беше тук и сега.
	От друга страна, не можеше да го отлага до безкрайност. Сега, когато Карол вече се бе запознала с нея, тя щеше да започне да задава въпроси. Не можеше просто да мълчи; Карол заслужаваше много по-различно отношение. Проблемът беше в това, че не знаеше от къде да започне. Не беше в състояние да подреди детските си спомени в свързан разказ. Бяха откъслечни — спомени за различни случки, свързани непоследователно като стари мъниста на потъмняла верижка. Не всички спомени бяха лоши. Но майка му не присъстваше в нито един от хубавите му спомени. Знаеше, че не е единственият с такова минало. В края на краищата, беше лекувал немалко подобни хора. И това беше още един аспект от миналото му, който го свързваше с лудите.
	Размаха ръка пред лицето си, сякаш пъдеше муха, и отново взе дистанционното управление. Започна да превърта ограничения брой канали. Нищо не успя да привлече вниманието му, но едно почукване на вратата му спести необходимостта от избор.
	Този, който почука, не изчака покана. В стаята влезе жена с лице на затлъстяла хищна птица. Лъскавата й кестенява коса беше късо подстригана и падаше на вълни около лицето й. Хлътналите лешникови очи блестяха под идеално оформени вежди, орловият й нос стърчеше между закръглените страни. Никакво телевизионно предаване не би могло да подобри настроението на Тони така, както появата на госпожа Чакрабарти. Можеше да очаква далеч по-интересни новини от това, което би чул по новинарския канал на Би Би Си.
	Тя беше заобиколена от свита стажанти в бели престилки, които изглеждаха толкова млади, че напомняха на ученици, доведени за запознаване с обстановката при избор на бъдеща професия. Погледна към Тони с бърза, заучена усмивка, докато протягаше ръка, за да й дадат записките по неговия случай.
	— Е — поде тя, поглеждайки изпод вежди. — Как се чувствате?
	Акцентът й предизвикваше по-скоро асоциации с кралското семейство, отколкото с коренните жители на Брадфийлд и будеше у Тони желанието да свали шапка или да се поклони.
	— Все едно, че сте подменили крака ми с оловна тръба — отвърна той.
	— А имате ли болки?
	Той поклати глава.
	— Нищо, което да не е преодолимо с помощта на морфина.
	— Но когато морфинът подейства, не чувствате никаква болка, нали?
	— Не. Да не би да трябва да чувствам?
	Госпожа Чакрабарти се усмихна.
	— Това не е предпочитаният вариант. Смятам утре да прекратя венозното вливане на морфин, с надеждата да можем да овладеем болката с други средства.
	Тони почувства тръпка на безпокойство.
	— Сигурни ли сте, че идеята е добра?
	Усмивката й стана вече подчертано хищна.
	— Точно толкова сигурна, колкото и вие в съветите, които давате на своите пациенти.
	Тони се ухили.
	— В такъв случай да не се отказваме от морфина.
	— Ще се чувствате добре, доктор Хил — тя остави папката и започна да оглежда крака му, накланяйки глава така, че да може да види тръбичките, отвеждащи телесните течности вън от раната в коляното. После се обърна към студентите.
	— Ще видите, че в момента раната вече почти не кърви. — И отново към Тони: — Мисля, че утре може да махнем и дренажа и да свалим шината, за да преценим от какво точно се нуждаете. Вероятно ще бъде една хубава цилиндрична гипсова отливка.
	— Кога ще мога да се прибера у дома?
	Госпожа Чакрабаркти се обърна към студентите си с несломимото снизхождение на хирурга.
	— Кога ще може доктор Хил да се прибере у дома?
	— Когато кракът му ще може да издържа тежест.
	Проговорилият студент приличаше по-скоро на хлапе, което си изкарва джобни пари с разнасяне на вестници, отколкото на човек с правото да преценява състоянието на болен.
	— Каква тежест? На цялото тяло ли?
	Студентите скрито се спогледаха.
	— Когато ще може да се движи с проходилка — предположи друг.
	— Когато ще може да се движи с проходилка, да повдига крака си и да се изкачва по стълби — намеси се трети.
	Тони имаше чувството, че всеки момент ще избухне.
	— Докторе — каза той настоятелно. Когато успя да привлече вниманието й, заговори много категорично. — Това не беше случаен въпрос. Не мога да остана още дълго тук. Нито едно от важните неща в живота ми не може да бъде извършвано от болничното легло.
	Сега вече госпожа Чакрабарти не се усмихваше. Тони предположи, че разбира как се чувства мишката, застанала очи в очи с ястреба. Единственото хубаво нещо е убеждението, че мъките ти няма да продължат дълго.
	— В това отношение не се различавате от повечето ми пациенти, доктор Хил — заяви тя.
	Сините му очи проблеснаха, докато той се опитваше да прикрие раздразнението си.
	— Отлично съзнавам това. Но за разлика от повечето ви пациенти, няма кой да ме замести в това, което върша. Това не е самонадеяност. Просто така стоят нещата. Не са ми необходими два идеално функциониращи крака, за да изпълнявам повечето от задълженията си. Това, от което се нуждая, е главата ми да функционира правилно, а то не е осъществимо, ако продължавам да лежа тук.
	Двамата се изгледаха яростно. Студентите започваха да нервничат и сдържаха дъха си.
	— Отлично разбирам положението ви, доктор Хил. Разбирам и усещането, че сте се провалили.
	— Че съм се провалил ли? — Тони беше искрено озадачен.
	— Нали в крайна сметка един от вашите пациенти стана причина да се озовете тук.
	Той избухна в смях.
	— Господи, не. Не беше от моите пациенти. Лойд Алън не беше мой пациент. Тук не става дума за чувство на вина, а за необходимостта да осигуря на пациентите си това, от което се нуждаят. Също както и вие, госпожо Чакрабарти.
	Усмивката изгря на лицето му, заразителна и убедителна.
	Ъгълчетата на устните й потрепнаха.
	— В такъв случай, доктор Хил, бих казала, че всичко зависи от вас. Бихме могли да опитаме скоба вместо гипс — тя огледа критично раменете му. — Жалко, че нямате повече сила в горната част на тялото си, но все пак може да опитаме с патерици с лакътна опора. Необходимо е да бъдете подвижен, да ходите редовно на физиотерапия и да нямате нужда от венозно инжектиране на морфин. Има ли кой да се грижи за вас у дома?
	Той отклони поглед.
	— Част от къщата е наета от една приятелка, тя ще ми помага.
	Лекарката кимна.
	— Няма да ви заблуждавам, че възстановяването ще бъде лесно. Изисква се упорство, а освен това ще ви боли много. Но ако сте решили твърдо да излезете от болницата, ще може да ви изпишем в началото на следващата седмица.
	— Началото на следващата седмица? — не беше възможно да скрие разочарованието си.
	Госпожа Чакрабарти поклати глава и се засмя тихо.
	— Доктор Хил, някакъв човек е разсякъл с брадва капачката на коляното ви. Бъдете благодарен, че болницата в града, където живеете, е прочута с ортопедичното си отделение. На друго място можеше да си лежите и да се питате дали изобщо ще проходите някога — тя кимна за сбогуване. — Някой от колегите ще присъства утре, когато свалят дренажа и шината. След това ще видим как ще се развият събитията.
	Тя се отдалечи от леглото му, а свитата се движеше в строен ред зад нея. Един от студентите притича, за да й отвори вратата, и лекарката едва не се сблъска с Карол, вдигнала свитата си в юмрук ръка, за да почука. Стресната, госпожа Чакрабарти отстъпи малко назад.
	— Извинете — каза Карол, погледна ръката си и се усмихна смутено. — Просто исках да почукам.
	Отстъпи настрани, за да може лекарката да мине покрай нея, влезе, натоварена с пазарски торби, и вдигна вежди, поглеждайки към Тони.
	— Това ми напомняше на визита на кралска особа през Средновековието.
	— Не си много далеч от истината. Това бяха госпожа Чакрабарти и личните й роби.
	— Какво ново? — попита Карол, докато оставяше торбите и поставяше полека лаптопа на масичката до леглото на Тони.
	— Вероятно няма да мога да мръдна от тук още една седмица — отвърна той мрачно.
	— Само една седмица! Божичко, тя трябва да е много добра. Предполагах, че лечението ще отнеме доста повече време — Карол започна да вади покупките си от торбите. — Джинджифилова бира, напитка от глухарчета и репей*, обикновена лимонада. Печени ядки. Книгите, които поиска. Всички игри Tomb Raider с Лара Крофт. Желирани бонбони. Моят iPod. Твоят лаптоп. Освен това… — тя измъкна със замах някакъв лист. — Кодът за достъп до безжичния интернет на болницата.
	[* Традиционна естествено газирана напитка от ферментирали корени на глухарчета и репей, произвежда се на Британските острови от 1265 г. до наши дни. — Бел.прев.]
	Тони изигра подчертано удивление.
	— Впечатлен съм. Как успя да се добереш до него?
	— Познавам се отдавна със старшата сестра. Обясних колко по-лек ще й стане животът, ако имаш достъп до интернет. Тя прецени, че едно дребно нарушение на болничния правилник е незначителна цена за спокойствието й. Очевидно си успял да направиш впечатление и тук — Карол смъкна палтото си и се отпусна на стола — И то не добро впечатление.
	— Благодаря за всичко. Наистина оценявам старанията ти. Не очаквах да дойдеш толкова рано.
	— Такива са привилегиите на ръководителя. Но подозирам, че следващия път ще трябва да покажа служебната си карта, за да вляза.
	— И защо? — Тони й подаде единия край на кабела за лаптопа. — Някъде зад теб трябва да има контакт.
	Карол стана и протегна ръка зад стола, за да включи кабела на лаптопа.
	— Заради фен клуба на Роби Бишоп.
	— За какво става дума?
	— Не си ли гледал новините? Роби Бишоп лежи тук, в „Брадфийлд Крос“.
	Тони се смръщи.
	— Получил е някаква травма по време на съботния мач, така ли? Тук съм толкова откъснат от света, че дори не знам дали сме спечелили.
	— Едно на нула за „Виктория“. Но Роби не игра. Предполага се, че се е разболял от грип, но каквото и да е всъщност заболяването, явно е било достатъчно сериозно, защото го приеха тук още в събота. А току-що чух по радиото, че бил преместен в интензивното отделение.
	Тони подсвирна.
	— Е, очевидно не става дума за обикновен грип. Казаха ли какъв е проблемът?
	— Не. Говорят просто за инфекция на дихателните пътища. Но запалянковците са наизлезли до един. Централният вход е удавен в море от жълти шалчета. Доколкото разбирам, се е наложило да включат допълнителна охрана, за да овладеят по-предприемчивите почитателки. Една дори успяла да си намери униформа на медицинска сестра, за да се опита да се добере до него. И съм сигурна, че тя няма да остане единствена. Проблемът е сериозен, защото не може да се прекрати достъпът до такава голяма болница. Пациентите и близките им няма да приемат такова решение.
	— Струва ми се странно, че не са го приели в някоя частна клиника — Тони отвори пакета с желирани бонбони и започна да рови в него, докато откри любимия си бонбон — с вкус на пуканки с масло.
	— Нито една от частните клиники в Брадфийлд няма необходимата апаратура за лечение на остри дихателни инфекции — така твърди поне приятелски настроената старша сестра. Били идеални за подмяна на става или операция на сливици, но ако ставало дума за сериозно заболяване, решението било единствено „Брадфийлд Крос“.
	— Не е необходимо да ми го казваш — отбеляза сухо Тони.
	— Ти не си болен — заяви бодро Карол. — Само си пострадал малко повече от обикновено.
	Той се усмихна накриво.
	— При всички случаи съм готов да се обзаложа, че Роби Бишоп ще напусне болницата преди мен.


	Вторник

	Понякога не е никак приятно да се окажеш права, мислеше Елинор, докато се взираше в резултатите от лабораторното изследване. Несъмнено сега случаят беше именно такъв. Резултатите от изследването бяха необорими. Рицинът, открит в организма на Роби Бишоп, беше достатъчен, за да го убие няколко пъти поред.
	Елинор изпрати съобщение на пейджъра на Денби с молба да се срещнат в интензивното отделение. Докато минаваше по остъкления коридор, който свързваше лабораторията с основната болнична сграда, тя не можеше да не забележи почитателите на Роби Бишоп, чието бдение се обезсмисляше от написаното на листа в ръката й. Една служителка от административния отдел разказваше в кафенето за персонала, че болницата била залята от предложения за даряване на кръв, бъбреци и всичко друго, което би могло да помогне на Роби. Само че вече никой не можеше да дари нищо, което би могло да промени съдбата му.
	Докато наближаваше интензивното отделение, Елинор сгъна листа с резултатите и го пъхна в джоба си. Не искаше някой от охраната да забележи случайно написаното на него, докато проверяваха картата, осигуряваща й достъп до отделението. Таблоидите имаха шпиони навсякъде; можеше поне да се постарае Роби Бишоп да изживее достойно последните часове от живота си. Мина покрай охраната и прекоси приемната. Веднага забеляза Мартин Фланаган, който седеше отпуснат в края на една кушетка. Когато я видя, той скочи на крака. Тревогата и оживлението пропъдиха за миг умората от лицето му.
	— Има ли новини? — попита Фланаган. Резкият му ълстърски акцент придаде агресивност на безобидния му въпрос. — Господин Денби дойде току-що. Той ли ви повика?
	— Съжалявам, господин Фланаган — отвърна автоматично Елинор. — Наистина не съм в състояние да ви кажа каквото и да било точно сега.
	Лицето му отново се сгърчи, думите й пропъдиха проблесналата надежда. Той прекара пръсти през прошарената си коса и изражението му стана умолително.
	— Знаете ли, не ми позволяват да седя с него. Майка му и баща му са тук, на тях им разрешават — а на мен не. Забраниха ми, откакто го докараха в интензивното. Приех Роби в отбора, когато беше на четиринайсет години. Аз го подготвях. Той е най-добрият футболист, който съм тренирал някога, а има сърце на лъв — Фланаган поклати глава. — Разбирате ли, не мога да повярвам. Не мога да приема, че е толкова зле. Той ми е като син — треньорът отвърна лице.
	— Правим всичко по силите си — каза Елинор.
	Той кимна и се тръсна обратно на кушетката като чувал с картофи. Тя знаеше отлично, че не бива да допуска емоционална ангажираност. Но беше трудно да остане чужда на болката на Фланаган.
	В този живот интензивното отделение е едно от местата, където хората наистина стават равни, мислеше тя. Озовеш ли се тук, няма значение дали си знаменитост или никой не е чувал за теб. Екипът полага еднакви усилия за всекиго, всеки има равен достъп до всички животоспасяващи средства. Еднакви са и ограниченията за достъп на посетители. Тук могат да влизат единствено най-близките роднини на болните, а и те биват изблъскани безцеремонно навън, ако се наложи. Тук нуждите на пациента са на първо място, тук медицинският персонал е безусловен властелин, дори ако това се дължи само на факта, че пациентите не са в състояние да оспорват тази власт.
	Елинор тръгна направо към стаята на Роби Бишоп. Когато наближи, видя през стъклената стена мъж и жена на средна възраст, седнали отляво на леглото. Двамата очевидно бяха под влияние на това напрежение, което съпровожда отчаяния страх. Бяха съсредоточили изцяло и неотклонно вниманието си върху тялото на човека, свързан с апаратурата край леглото. От тяхна гледна точка Томас Денби, който стоеше пред долната част на леглото, практически не съществуваше — до такава степен не го забелязваха. Елинор си каза, че вероятно бяха привикнали да гледат сина си отдалеч, и сигурно не можеха да асимилират и болестта, и непосредствената му близост.
	Тя влезе, спря и се загледа в групата пред себе си. Светлосенките, дължащи се на слабото осветление, създаваха усещането, че гледа триизмерно изображение в картинна галерия. В центъра на картината бе Роби Бишоп, бледо подобие на някогашната бляскава личност. Сега беше трудно да си представиш, че майсторската му игра, умелите пробиви по крилата и ловките му пасове бяха създали толкова много възможности на нападателите на „Брадфийлд Виктория“. Невъзможно беше да свържеш восъчнобледото, подпухнало лице с красотата и жизнеността, благодарение на които Роби бе печелил милиони за участията си в рекламни клипове за какво ли не — от органично произведени храни до дезодоранти. Добре познатата гъста, светлокестенява коса с изрусени кичури, с които приличаше на сърфист, сега беше потъмняла от пот и прилепнала към черепа. За разлика от футболистите от висшата лига, болничният персонал не отдаваше особено значение на поддържаната прическа. И сега тъкмо Елинор трябваше да угаси и последния проблясък на надежда в драматичната картина пред себе си.
	Тя пристъпи напред и се покашля тактично. Само Денби забеляза появата й; той се обърна, кимна едва забележимо и я подкани с жест да се отдалечи от леглото и да иде в страничното помещение, където седяха сестрите. Когато влязоха там, Денби се усмихна на двете сестри пред компютрите и каза:
	— Бихте ли ни оставили насаме за минутка, моля?
	Сестрите не изглеждаха особено доволни от това, че ги караха да напуснат поста си, но бяха длъжни да се подчиняват на консултантите. Когато вратата се затвори зад тях, Елинор измъкна от джоба си листа с резултатите и му го подаде.
	— Не са добри — каза тя.
	Денби прочете всичко. Лицето му оставаше безизразно. После измърмори:
	— Няма място за съмнение.
	— И какво ще правим сега?
	— Аз ще кажа на родителите му, а вие — на господин Фланаган. Освен това ще направим всичко по силите си, та господин Бишоп да не страда много през последните часове от живота си.
	Денби вече се извръщаше, за да се упъти към вратата.
	— А полицията? — попита Елинор. — Нали сега вече трябва да ги уведомим?
	Денби я погледна озадачено.
	— Вероятно сте права. Защо не се заемете с това, докато аз разговарям с господин и госпожа Бишоп?
	И излезе от стаята.
	Елинор продължаваше да седи край бюрото и да се взира в телефона. След малко вдигна слушалката и помоли служителката от болничната централа да я свърже с полицията. Отговори спокоен и делови глас.
	— Казвам се Елинор Блесинг и съм старши ординатор в болницата „Брадфийлд Крос“ — започна тя. Куражът започна да я напуска, защото осъзна колко невероятно ще прозвучи това, което се канеше да съобщи.
	— С какво мога да ви помогна?
	— Трябва да разговарям със служител на криминалния отдел. Да съобщя за смърт при подозрителни обстоятелства. Всъщност смъртта още не е настъпила, но човекът скоро ще умре.
	Елинор се сгърчи от смущение. Не можа ли да се изрази по-ясно?
	— Моля? Какво се е случило? Някой е бил нападнат или…
	— Не, нищо подобно. Е, технически погледнато става дума за посегателство над живот, но не точно така, както предполагате. Вижте, няма нужда да се губи време с обяснения. Можете ли да ме свържете със служител на криминалния отдел? С някой, който се занимава с убийства?

	* * *

	Юсеф Азиз не пропускаше да се отбива всеки вторник при основния си посредник. Това, което знаеше, убиваше мотивацията му за тези срещи, но заради родителите и братята си се принуждаваше да работи не само формално. Дължеше им поне това. Семейната им фирма за търговия с платове бе оцеляла въпреки ожесточената конкуренция, защото баща им съзнаваше стойността на личните връзки в бизнеса. Това беше и първото, на което учеше двамата си по-големи синове, когато ги въвеждаше в работата на „Фърст Фабрикс“.
	— Старайте се да поддържате контакт с посредниците и доставчиците си — обясняваше той. — Ако започнат да ви чувстват като приятели, ще им бъде по-трудно да се откажат от вас в тежки времена. Защото първото правило в бизнеса гласи, че рано или късно неизбежно настават тежки времена.
	И беше прав. Беше оцелял при рухването на текстилната индустрия на Севера, когато евтиният внос от Далечния Изток почти унищожи британското производство. Успя да се задържи на косъм, винаги беше на една крачка пред конкурентите си, вдигаше цените едва когато ставаше съвсем невъзможно да покрива разноските, разработваше нови пазари в по-елитната сфера. А сега всичко се повтаряше — само че този път промените се налагаха от купувачите. Дрехите се продаваха смешно евтино, стари модели се предлагаха на минимални цени в универсалните магазини. Купуваш дрехата евтино, носиш я веднъж и я изхвърляш — тази нова философия зарази цели поколения, независимо от социалния произход. Момичета, чиито майки по-скоро биха умрели, отколкото да допуснат да бъдат видени в магазин за изостанала стока с намалени цени, пазаруваха в евтините магазини редом с непълнолетни майки на социални помощи. И така, Юсеф и Санджар се придържаха към изпитаната формула за оцеляване.
	А Юсеф мразеше всичко това. Навремето, когато баща му бе основал фирмата, бе поддържал търговски контакти предимно с други азиатци. Но след като „Фърст Фабрикс“ се стабилизира и укрепи на пазара, вече работеха с какви ли не партньори — евреи, кипърци, китайци, британци. И всички те имаха една обща черта — държаха се така, като че ли атентатите на 11 септември и 7 юли им даваха право да се държат презрително и подозрително с всички мюсюлмани. Всички недоразумения и съвсем умишлено погрешни тълкувания на исляма бяха идеално извинение за расизъм. Всички знаеха, че вече не е прието да заявяваш публично расистки възгледи, затова и бяха намерили други начини да се изразяват. Споровете за забрадените жени. Оплакванията, че не говорят постоянно на английски, а на арабски. По дяволите, та нима никой от тях не беше ходил в Уелс? Там беше достатъчно да влезеш в първото попаднало ти кафене, за да добиеш чувството, че наоколо никой никога не е учил английски.
	Юсеф се вбесяваше особено много от начина, по който се държаха с него хора, които познаваше от години. Случваше се да влезе в някоя фабрика или склад, където бе купувал или продавал стока през седемте години, откакто работеше за баща си. Но сега, вместо да се обърнат към него по име, да побъбрят за футбол, крикет или каквото и да било друго, и да се посмеят, погледите на хората се плъзгаха по него, сякаш бе намазан с масло. Или пък се държаха изкуствено добронамерено, а той чувстваше отношението им като покровителствено — като че ли дружелюбието им има за цел само да им спечели правото да казват в местната кръчма: „Е, от друга страна някои от най-добрите ми приятели са мюсюлмани…“
	Но днес той се постара да преглътне гнева си. Това положение нямаше да продължи вечно. Сякаш за да потвърди мисълта му, мобилният му телефон зазвъня в момента, когато влизаше с колата в паркинга зад фабриката на Хауард Еделщайн. Юсеф разпозна мелодията и се усмихна, притискайки телефона към ухото си.
	— Как върви? — попита гласът от другата страна.
	— Всичко е наред. Радвам се, че се обаждаш, не очаквах да звъннеш тази сутрин.
	— Отложи се една среща. Реших да се обадя, просто за да се убедя, че всичко се развива по план.
	— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен — каза Юсеф. — Когато кажа, че ще свърша нещо, можеш да го броиш за свършено. Не се притеснявай, че ще ме хване шубето.
	— Виж, от това не се опасявам. Знаеш, че това, което вършим, е правилно.
	— Знам. Освен това дни като днешният ме карат да се радвам, че ще го направим точно по този начин.
	— Лош ден, а? — гласът беше изпълнен със съчувствие.
	— Пак ще трябва да се подмазвам, колкото и да ми е противно. Но пък няма да го правя още дълго.
	От другата страна се разнесе тих смях.
	— Това е сигурно. Идущата седмица по това време светът ще изглежда по съвсем различен начин.
	Още преди Юсеф да успее да отговори, познатата фигура на самия Хауард Еделщайн се изправи край колата до него. Еделщайн му махна с ръка и посочи към сградата.
	— Трябва да вървя — каза Юсеф. — До скоро.
	— Със сигурност.
	Юсеф затвори телефона и излезе от колата, нагласяйки лицето си в усмивка. Еделщайн му кимна, но не се усмихна.
	— Е, хайде да видим какво ще правим — каза той и тръгна към фабриката, без да се обърне, за да провери дали Юсеф го следва.
	„Идущата седмица по това време“, повтори си наум Юсеф. „Идущата седмица по това време, копеле такова“.


	Карол се взираше в Томас Денби, оценявайки това, което виждаше. Рано посивяла коса, сресана назад, на челото падаше само един кичур. Синьо-зелени очи, свеж тен. Съвършено скроен антрацитночерен костюм на тънки линии, разкопчаното сако позволяваше да се види аленочервената подплата. Можеше да позира за портрет на преуспял лекар. И със сигурност не приличаше на човек, който счита за забавно да подвежда служител на полицията.
	— Позволете ми да си изясня окончателно за какво става дума. Вие съобщавате за убийство, което още не се е състояло?
	Тя не беше в настроение за шеги, а и това, че той я накара да чака поне петнайсет минути, не допринесе за добро начало на разговора.
	Денби поклати глава.
	— За убийство говорите вие, не аз. Това, което аз казвам, е, че Роби Бишоп ще умре, вероятно през следващите двайсет и четири часа. А причината, поради която ще умре, е, че в организма му има рицин. За рицина няма противоотрова. Не можем да направим за него нищо, освен да се опитаме да облекчим страданията му.
	— Сигурни ли сте в това?
	— Знам, че звучи странно, като че ли сме в някой филм за Джеймс Бонд. Но да, сигурни сме. Направихме необходимите изследвания. Умира от отравяне с рицин.
	— Възможно ли е да става дума за самоубийство?
	Денби я погледна удивено.
	— Нито за миг не бих предположил такова нещо.
	— Възможно ли е все пак, поне на теория?
	По лицето му се изписа леко раздразнение. Карол си каза, че вероятно не е свикнал твърденията му да бъдат поставяни под въпрос. Той постави химикалката си успоредно с ръба на папката, която лежеше на бюрото пред него.
	— Четох всичко, което успях да намеря за рицина, от момента, в който старши ординатор Блесинг предположи, че той може да е причина за симптомите на Бишоп. Рицинът атакува клетките на човешкото тяло и блокира способността им да синтезират необходимите им белтъчини. Без белтъчини клетките умират. Дихателната система отказва, сърцето спира. Никъде в специализираната литература не се споменава да е използван за самоубийство. Против тази версия е и фактът, че е трудно да се снабдиш с рицин. Човек трябва да има известни познания по химия, за да успее да го извлече, дори ако предположим, че е намерил начин да се сдобие с необходимия суров материал. В противен случай трябва да има връзки с някоя терористична организация — казват, че го имало на склад в пещерите на Ал-Кайда в Афганистан. Има и друг аргумент против такава версия — смъртта от отравяне с рицин е продължителна и мъчителна. Не виждам защо някой би избрал да се самоубие точно по такъв начин.
	Той разпери ръце и вдигна рамене, за да подчертае убеждението си.
	Карол записа нещо в бележника си.
	— Доколкото разбирам, можем да изключим и възможността отровата да е била поета случайно?
	— Бих казал, да — освен ако господин Бишоп е имал навика да се навърта около фабрики за производство на рициново масло — отвърна сухо Денби.
	— И как тогава е попаднала в организма му?
	— Вероятно я е вдишал. Прегледахме внимателно цялото тяло и не можахме да открием следи от убождане — Денби се приведе напред. — Не знам дали си спомняте случая с българския невъзвращенец Георги Марков в края на седемдесетте години? Той беше убит с пълна с рицин сачма, изстреляна от специално изработен за целта чадър. Веднага щом се убедихме, че става дума за рицин, помолих колегите от интензивното отделение да направят обстоен преглед на кожата на господин Бишоп. Не беше открито нищо, което да доказва инжектиране на чуждо тяло.
	Карол беше озадачена.
	— Трудно е да се повярва — поде тя. — Такива неща не се случват в Брадфийлд.
	— Така е — съгласи се Денби. — Затова и ни трябваха два дни, за да установим причината. Сигурно така са се чувствали и лекарите, които са лекували Александър Литвиненко. Сигурно радиационното отравяне е било последното, което са можели да предположат. И все пак беше така.
	— Но как би могъл да бъде отровен, без да забележи?
	— Много лесно — отвърна Денби. — Според съществуващите за рицина данни при инжектиране доза от 500 микрограма е достатъчна, за да убие възрастен човек. Изследванията върху животни доказват, че вдишването или поглъщането на същата доза от отровата също води до смърт. Петстотин микрограма рицин е доза, на вид не по-голяма от главичка на карфица. Не е трудно да се пусне в напитка или храна. В такова количество не би променила по никакъв начин вкуса.
	— Следователно трябва да търсим някой, който е имал достъп до това, което отровеният е ял или пил?
	Денби кимна.
	— Това е най-близко до ума — той започна да си играе с химикалката. — Съществува и възможността отровата да е подадена с наркотик от рода на кокаин или някакъв амфетамин, нещо, което се смърка. И в такъв случай жертвата не би забелязала съмнителен вкус или мирис.
	— Разполагате ли с образци от кръв и урина, които да анализирате за наличие на наркотик?
	Денби кимна.
	— Ще наредя да се направи изследване.
	— Как ви дойде на ум такава възможност?
	— Хрумването беше на доктор Блесинг, моя старши ординатор. Доколкото знам, някой от колегите ви е разговарял първо с нея.
	— Да, знам, че именно доктор Блесинг ни се обади. Но какво я е навело на тази мисъл.
	Денби се усмихна иронично, с което стана още по-антипатичен на Карол.
	— Не искам това да прозвучи като самохвалство, но доктор Блесинг решила, че щом дори аз не съм в състояние да разбера каква е причината на заболяването на господин Бишоп, очевидно ставало дума за нещо извънредно необичайно. Сравнила симптомите с всичко, въведено в нашата база данни, и единствено отравянето с рицин отговаряло на описанието. Представи ми заключенията си и аз наредих провеждане на стандартния тест. Резултатите бяха категорично положителни. Няма никакво място за съмнение, госпожо главен инспектор.
	Карол затвори бележника си.
	— Благодаря, че ми обяснихте всичко толкова подробно — каза тя. — Казахте, че сте проучили специализираната литература за действието на рицина — има ли някаква възможност да организирате брифинг на тази тема за мен и колегите ми?
	— Веднага ще се свържа с доктор Блесинг — той стана, подсказвайки, че що се отнася до него, разговорът е приключил.
	— Може ли да го видя? — попита Карол.
	Денби потри челюстта си с палец.
	— Няма кой знае какво за гледане — отвърна той. — Но да, мога да ви заведа. Родителите му може да са се върнали — бяха в стаята за близки на пациентите. Трябваше да им съобщя и те, разбира се, са шокирани и много разстроени. Помолих ги да останат там, докато се поуспокоят. Хората от екипа се затрудняват допълнително от присъствието на разстроени близки около пациентите.
	Тонът му беше пренебрежителен, като че ли гладкото функциониране на работата в отделението беше далеч по-важно от страданието на родители, научили, че ще загубят сина си.
	Карол тръгна след него към стаята, в която лежеше Роби Бишоп. На двата стола край леглото не седеше никой. Карол застана край долната част на леглото и загледа мониторите, тръбичките и цялата апаратура, която щеше да поддържа състоянието на Роби Бишоп относително стабилно през предсказуемо краткия период, който го делеше от смъртта. Кожата му беше жълтеникавобледа, по бузите и челото му беше избила пот. Искаше й се да запечата този образ в съзнанието си. Предстоящото разследване щеше да бъде истински кошмар по ред причини, и тя искаше да е сигурна, че няма да забрави човешкото същество, заради което трябваше да изведе докрай случая. Медиите щяха да настояват гръмогласно за отговори, феновете щяха да искат да падат глави, а собствените й шефове щяха да се постараят да се покрият със славата, която тя би могла да извлече от създалото се положение.
	Карол бе твърдо решена да разбере кой бе унищожил Роби Бишоп и какви бяха подбудите за това. Но за самата себе си държеше да знае, че мотивацията й да преследва убиеца е правилна. Сега, когато видя умиращия, можеше да бъде далеч по-уверена в правотата на действията си.

	* * *

	Детектив Пола Макинтайър познаваше ефекта на шока и скръбта. Беше присъствала на безброй техни проявления, а и самата тя бе преживяла и двете и все още се възстановяваше от това. Затова и поведението на Мартин Фланаган й говореше само едно — беше очевидно, че той е бил разтърсен до дъното на душата си от съобщението на доктор Блесинг.
	Неговата реакция беше от активния, невротичен вид. Не можеше да стои на едно място. Това не учудваше Пола; беше наблюдавала такива реакции и преди, особено у мъже, чийто живот бе свързан с физическо натоварване, било то на стадиона или на строителен обект. Фланаган крачеше непрекъснато напред-назад, от време на време се отпускаше на някой стол и почваше да кърши пръсти и да мести крака, но скоро неподвижността ставаше непоносима за него и той отново скачаше и започваше да кръстосва помещението. Пола просто си седеше — единствена неподвижна точка в неговия свят, понесен от внезапния вихър на събитията.
	— Не мога да повярвам — заяви Фланаган. Повтаряше тези думи от момента, в който се появи Пола. Това кратко изречение обособяваше като пунктуация всичко останало, което беше казал. — Разбирате ли, той ми беше като син. Не мога да повярвам. Такива неща не се случват с футболисти. Чупят си краката, разтягат сухожилия, късат връзки, нали знаете. Но не умират от отравяне. Не мога да повярвам.
	Пола го остави да се поумори и успокои, изчака напрежението му да спадне, преди да започне да задава въпросите. Беше привикнала да чака. Умението й да чака беше близко до съвършенството. Никой не владееше изкуството на разпита така добре като Пола, и това се дължеше до голяма степен на усета, който й подсказваше кога да притисне събеседника си и кога да се въздържа от настоятелни въпроси. Затова изчака, докато Мартин Фланаган се изтощи и млъкна, облегнал чело на хладното стъкло, опрял длани от двете страни на прозореца. Тя виждаше отражението на лицето му, изпито от мъка.
	— Кога Роби се почувства зле за първи път? — попита тя.
	— В събота на закуска. Когато сме домакини, през нощта срещу мача винаги спим във „Виктория Гранд“ — Фланаган повдигна едното си рамо. — Това е начин да упражнявам някакъв контрол върху тях, нали разбирате. Повечето са млади и глупави. Ако не ги държа изкъсо, ще го ударят на купон из града до зори. Понякога ми се иска да им сложа електронен чип, като на кучетата и котките, или на педофилите.
	— И тогава Роби каза, че не му е добре?
	Фланаган подсмръкна.
	— Дойде на нашата маса. Бях с помощник-треньора, Джейсън Греъм, и физиотерапевта Дейв Кърмоуд. Роби каза, че не се чувства добре. Стягали го гърдите, потял се, имал температура. Боляха го и костите, нали знаете, точно както става, когато се разболяваш от грип. Казах му да си изяде закуската и да се качи в стаята си. Обещах му да изпратя лекаря на отбора да го прегледа. Роби каза, че не бил гладен, и щял направо да се качи горе и да си легне — той отново поклати глава. — Не мога да повярвам и толкова.
	— Така че в петък вечерта със сигурност не е обикалял заведенията из града?
	— Изключено. Той дели стая с Павел Алжинович — Фланаган се обърна с лице към Пола, плъзна се с гръб по стената и приклекна. — Вратарят, нали знаете. Винаги спят в една стая, още откакто Павел дойде при нас преди два сезона. Роби винаги казва, че Павел бил скучно копеле и се грижел за почтеността му — устата му се поизкриви в тъжна усмивка. — Има и такива, на които не бих повярвал за нищо на света, но Павел не е такъв човек. Роби е прав, Павел е скучно копеле. Никога не би се опитал да се измъкне тайно през нощта срещу мач, а и не би позволил на Роби да го направи.
	— Аз не съм ориентирана в тези неща — каза Пола. — Нямам представа какъв е бил режимът на Роби. Може би вие ще ми обясните? Да кажем, от четвъртък сутринта нататък?
	Тя не беше сигурна колко време минава, докато се проявят симптомите на отравяне с рицин, но предполагаше, че ако се върне назад до четвъртък, това би покрило периода, през който е възможно да е поет рицинът.
	— В сряда вечерта имахме мач от шампионата на УЕФА, затова четвъртък сутринта бяха свободни, нали разбирате. Роби дойде да се види с физиотерапевта, бяха го ритнали по глезена и имаше оток. Нямаше нищо тревожно, но те всички приемат много сериозно физическата си форма. Така или иначе, към десет и половина прегледът приключи. Предполагам, че после се е прибрал у дома. Има апартамент в комплекс „Милениум“, близо до площад „Белуедър“. В четвъртък следобед дойде на тренировка. Заниманията бяха леки. Занимавахме се по-скоро с технически умения, отколкото с тактиката. Приключихме в четири и половина. Нямам никаква представа какво е правил след това.
	— Значи нямате никаква представа какво прави в свободното си време?
	„Бил му като син“, каза си тя иронично. Действително, Роби Бишоп беше на двайсет и шест години, но ако приличаше на повечето футболисти, за които Пола бе чела в таблоидите, вероятно имаше поведение на човек със закъсняло развитие. Сигурно водеше именно такъв живот — на шестнайсетгодишно момче с неограничени джобни пари и също толкова неограничен достъп до красиви жени. Човек, изпълняващ за него роля, близка до родителската, би узнал последен с какво се занимава Роби.
	Фланаган сви рамене.
	— Не са деца, нали разбирате. Пък и аз не съм като другите треньори. Не нахлувам в жилищата им да намалявам звука на уредбите и да изхвърлям момичетата. Има си правила, според които нямат право да излизат вечерта преди мач. Но като изключим това, всеки постъпва, както намери за добре — той отново поклати глава. — Не мога да повярвам.
	— А какви бяха предпочитанията на Роби?
	— Близо до жилището му има един фитнес център с басейн със състезателни размери. Той обича да плува, да ходи на сауна, такива неща. Приятел е с Фил Кампси, който има малък имот близо до мочурищата в хълмовете. Ходят заедно да ловят риба или на лов. — Фланаган отново се изправи и започна да крачи напред-назад. — Това е кажи-речи всичко, което мога да ви кажа.
	— Ами момичетата? Има ли сериозна приятелка?
	Фланаган поклати глава.
	— Доколкото знам, не. Известно време беше сгоден. За Бинди Блайт, тя работи като водеща за „Рейдио Уан“. Но се разделиха преди три месеца.
	Пола беше заинтригувана.
	— Кой прекрати годежа? Роби или Бинди?
	— Нямам представа от тези неща. Но знаете ли, той като че ли не преживяваше тежко раздялата — Фланаган отново облегна чело на стъклото. — И какво общо може да има това с факта, че някой е отровил Роби? Не го е направил нито някой негов съотборник, нито бившата му приятелка.
	— Трябва да огледаме всички възможности, господин Фланаган. И така, след раздялата с Бинди, той шари свободно по терена, така ли?
	Пола трепна, смутена от неволно употребения израз. „Господи, дано не си помисли, че иронизирам!“
	— Вероятно — Фланаган се върна и потри с пръсти слепоочията си. — Трябва да поговорите с момчетата. С Фил и Павел, най-вероятно те знаят — той погледна с копнеж към вратата на интензивното отделение. — Ще ми се да ме бяха пуснали да вляза. Поне да се сбогувам с него. Не мога да повярвам.
	— Ами в петък? Знаете ли какво е правил тогава?
	— В петък тренирахме на стадиона — Фланаган се замисли за миг. — Сега, като си припомням, ми се струва, че беше някак отпуснат. Оклюман, често пропускаше топката. Като че ли му се спеше. Не се замислих над това, нали разбирате. Те всички имат по-слаби дни, а честно казано, по-добре да се представи зле на тренировка, отколкото на мач. Пък и не игра толкова зле, че да предприема нещо по въпроса. После, когато в събота каза, че е болен от грип, отдадох на това слабото му представяне.
	Пола кимна.
	— Всеки на ваше място би предположил същото. А сега трябва да ви задам още един въпрос. Съществува ли някой, който има основание да мрази Роби? Получавал ли писма със закани? Да са го преследвали фенове?
	Фланаган трепна и поклати глава.
	— Човек не може да стигне до неговото положение, без да настъпи тук-там някого по мазола. Нали разбирате? Да кажем, винаги е съществувало напрежение между него и Нилс Петерсен, централният защитник на „Манчестър Юнайтед“. Но това е футбол, не е реалният живот. Искам да кажа, ако срещне Петерсен в някоя кръчма, най-много да се посдърпат, но това би било всичко. Дори не биха си позволили да се сбият, за отрова и дума не може да става — той вдигна ръце към тавана. — Цялата история е истинска лудост. Прилича на слаб филм. Не бих могъл да ви кажа нищо повече, защото не намирам логика във всичко това — той посочи с палец към вратата на отделението. — Момчето умира там вътре, и това е трагедия. Това е единственото, което знам.
	Пола почувства, че няма да научи нищо повече от Фланаган. Вероятно щеше да се наложи пак да поговорят с него, но засега според нея той не би могъл да каже нищо повече. Тя стана.
	— Надявам се да ви позволят да се сбогувате с него, господин Фланаган. Благодаря, че се съгласихте да поговорим.
	Той кимна. Беше прекалено разстроен, за да обърне внимание на думите й. Пола си тръгна, мислейки за смъртта и получаването на втори шанс в живота. Тя бе получила живота си обратно, заедно с товара на вината, измъчваща оцелелия. Но благодарение на Тони Хил започваше да разбира, че трябва да придаде смисъл на получения дар. И усилията й в тази насока можеха да започнат със случая Роби Бишоп.


	Не всички фенове на Роби Бишоп стояха около „Брадфийлд Крос“. Тези, които живееха в Ратклиф, се бяха отказали да прекосяват целия град и носеха цветя, купени от супермаркета, и детски рисунки пред стадиона за тренировки на „Брадфийлд Виктория“. Цветята и рисунките се трупаха около бариерата, чието предназначение беше да отделя звездите от почитателите им. Сержантът от криминалната полиция Кевин Матюс не можа да потисне тръпката на неприязън, докато чакаше охраната на портала да се свържат с някой, който да потвърди разрешението да влязат в стадиона. Не можеше да понася тези публични демонстрации на синтетична скръб. Можеше да се обзаложи, че тези, които идваха на стадиона като на поклонение, не бяха разменили и дума е Роби Бишоп, или най-много обичайните реплики при даване и получаване на автограф. Не беше толкова отдавна времето, когато Кевин бе имал истински повод да скърби за близък човек, затова и подобни евтини жестове го дразнеха. Беше убеден, че ако тези поклонници даряваха с емоциите си живите — собствените си деца, брачни партньори и родители — светът би бил далеч по-добро място за живеене.
	— Каква безвкусица — обади се Крис Дивайн, която седеше до него, като че ли беше прочела мислите му.
	— И то е нищо в сравнение с това, което предстои след ден-два, когато умре — отвърна Кевин. Служителят на охраната им махна да влизат и посочи към паркинга край дългата, ниска сграда, която препречваше гледката към стадиона от улицата. Кевин намали, докато минаваха край паркираните ферарита и поршета на футболистите.
	— Хубави коли — отбеляза той одобрително.
	— Ти самият имаш ферари, нали? — попита Крис, припомняйки си нещо, което й беше казала Пола.
	Той въздъхна.
	— Кабриолет Мондиал Q2 V, червено. Конструирани са били само двайсет и четири кабриолета с десен волан и моят е един от тях. Истинска мечта, но скоро ще се разделя с него.
	— О, не! Горкият Кевин. Защо ще го продаваш?
	— Той всъщност е кажи-речи двуместен, а децата са вече прекалено големи, за да се побират отзад. Това е кола за човек, който живее сам, Крис. Чудя се дали не представлява интерес за теб.
	— Малко скъпичко удоволствие за мен. Освен това Шинийд ще ми извади душата, ако я купя. Ще започне да ми обяснява, че съм изпаднала в криза на средната възраст, щом си купувам такава кола.
	— Жалко. Бих се радвал, ако знам, че е попаднала на добро място. Но поне успях да отложа раздялата за известно време.
	— И как успя?
	— Има един журналист, Джъстин Адамс. Той пише за автомобилни списания и е решил да напише материал за обикновени хора, които карат необикновени коли. Така че ченге, което кара ферари, е тъкмо това, което му трябва. Убедих Стела да запазим колата, докато излезе статията в списанието, за да не ми се подиграват, че името и снимката ми са били публикувани там, а пък аз вече не притежавам такава кола.
	Крис се ухили.
	— Добро споразумение.
	— Е, да, но от идущата седмица, когато той ме интервюира, започвам да броя дните до раздялата — Кевин подуши въздуха, докато излизаше от колата. — Днес е ден за соленки.
	— Моля?
	Той посочи на запад, към една двуетажна сграда с тухлена фасада, сгушена отвъд стадиона.
	— Това е фабриката за бисквити. Когато бях момче, тренирах един сезон с юношите на „Вик“. Когато вятърът духа към теб, можеш да познаеш какви бисквити пекат. Винаги съм си мислел, че това трябва да е някакъв вид рафинирана инквизиция за хлапетата, които се опитват да поддържат форма.
	— Какво стана с тренировките? — осведоми се Крис и го последва, завивайки след него край съблекалните.
	Кевин избърза напред, за да не може тя да види съжалението, изписало се на лицето му.
	— Не бях достатъчно добър — отвърна той. — „Мнозина са звани, а малцина избрани“.
	— Трябва да си го преживял тежко.
	Кевин се изсмя сухо.
	— По онова време бях убеден, че за мен е краят на света.
	— А сега?
	— Парите със сигурност щяха да са повече. И бих могъл да имам цял гараж ферарита.
	— Така е — съгласи се Крис, изравнявайки се с него, когато той спря и се загледа в двайсетината младежи, които дриблираха между разположени по тревата пластмасови конуси. — Само че когато възрастта им вече не позволява да играят, повечето футболисти отиват на боклука. И какво им остава? Да, някои успяват да се наместят в ръководството на някой отбор, но много повече свършват на бара в някоя мърлява кръчма, където повтарят едни и същи разкази за славното минало и се оплакват от бившата си жена, която им обрала парите.
	Кевин се ухили.
	— Което според теб е по-лошо от нашето положение?
	— Сам знаеш, че е така.
	Когато се озоваха от другата страна на сградата, някакъв човек по шорти и тениска с емблемата на „Брадфийлд Виктория“ се упъти към тях. Като че ли беше прехвърлил четиридесетте, но беше в толкова добра физическа форма, че човек не можеше да бъде сигурен. Ако тъмната му коса беше дълга и вързана на опашка, и футболните запалянковци, и дори хора, по-безразлични към футбола, биха го разпознали веднага. Но тъй като сега беше ниско подстриган, на Кевин му бе необходимо известно време, докато осъзнае, че стои пред един от кумирите на своята младост.
	— Вие сте Тери Малкълм! — възкликна той. За миг стана отново дванайсетгодишното момче, следящо възторжено подвизите на играча от „Брадфийлд Виктория“ и националния отбор в центъра на игрището.
	Тери Малкълм се обърна с усмивка към Крис и каза:
	— Аз поне няма да имам проблем, ако ме хване болестта на Алцхаймер. Нямате представа колко често хората биват обзети от желанието да ми обяснят кой съм. Вие сигурно сте сержант Дивайн. Просто предполагам с известна надежда, защото колегата ви не е мой тип и не мога да си представя, че бих се обръщал към него с името Дивайн*.
	[* Името на героинята се изписва Devine, но се произнася като divine (англ.) — божествен — Бел.прев.]
	По изражението му личеше, че е привикнал хората да го считат за остроумен и забавен. Кевин, вече малко разочарован от някогашния си кумир, забеляза със задоволство, че Крис Дивайн не се повлия от комплимента.
	— Господин Фланаган не ви ли каза защо сме тук? — попита Кевин невярващо. Не можеше да разбере как човек, който работи за „Брадфийлд Виктория“, може да се шегува в момента, когато най-добрият им играч умираше.
	Малкълм доби подходящо за случая смутено изражение.
	— Каза ми. Повярвайте, ужасно ми е тежко заради Роби. Но не мога да си позволя да демонстрирам емоции. Имам двайсет и един играчи, чиято мотивация трябва да се съхрани. В събота играем срещу „Тотнъм“ в „Премиершип“ и не може да си позволим да губим точки на този етап от сезона — той отново удостои Крис с усмивка. — Надявам се, че това не е повод да ме считате за повърхностен. Както вече казах, много ми е тежко, но момчетата трябва да бъдат във форма. В събота трябва да спечелим мача заради Роби — и това е още една причина да не зарязваме тренировките.
	— Разбира се — отвърна Крис. — А ние трябва да проследим точно какво е правил и къде е ходил Роби през последните четиридесет и осем часа преди момента, когато се е почувствал зле в събота. Искаме да поговорим с тези от съотборниците му, с които е бил достатъчно близък, за да знаят какво е правил между края на тренировката в четвъртък и часа на закуската в събота.
	Малкълм кимна.
	— Трябва да говорите с Павел Алжинович и Фил Кампси. В хотелите Роби винаги дели стая с Павел, а Фил е най-добрият му приятел.
	Малкълм не бързаше да повика играчите.
	— Веднага, господин Малкълм — допълни Крис.
	Той пусна отново дежурната си сладникава усмивка.
	— Тери, скъпа.
	Сега беше ред на Крис да се усмихне.
	— Не съм ви скъпа, господин Малкълм. Аз съм офицер от полицията и разследвам сериозно посегателство върху живота на ваш колега. Държа да разговарям с Павел Алжинович или Фил Кампси, и то незабавно.
	Малкълм поклати глава.
	— Те тренират. Не мога да ги прекъсвам.
	Кевин се изчерви от яд, което никак не му отиваше — луничките изпъкнаха като тъмни петънца по бузите му.
	— Искате ли да ви арестувам за възпрепятстване на работата на полицията? Защото много се стараете в тази насока.
	Малкълм изкриви иронично устни.
	— Не ми се вярва да ме арестувате. Шефът ви прекалено много държи на мястото си в директорската ложа, за да го допусне.
	— На това може да се погледне и по друг начин — отвърна подчертано любезно Крис. — Щом е така, значи и ние имаме начин да се свържем директно с вашия шеф. А той няма да бъде във възторг, ако разбере, че възпрепятствате разследването на опита за убийство на най-добрия му играч.
	Въпреки че говореше Крис, Малкълм отправи към Кевин яростен поглед, изпълнен с неприязън. Очевидно той беше от този тип мъже, които умеят единствено да флиртуват с жени, а разговарят само с други мъже.
	— Ще повикам Павел — той посочи с палец към служебните помещения. — Почакайте там, ще ви намеря свободна стая.
	Пет минути по-късно седяха в помещение, предназначено за тренировки с тежести. Миришеше на пот и масажен крем. Хърватинът, вратар с международна известност, влезе веднага след тях. Още с влизането ноздрите му потрепнаха и изсеченото му лице се сгърчи отвратено.
	— Мирише лошо, извинявайте — отбеляза той, придърпа един пластмасов стол от натрупаните край стената и седна срещу двамата детективи. — Аз съм Павел Алжинович — той кимна сдържано към двамата.
	Първата дума, която мина през ума на Кевин, беше „достолепен“. Алжинович имаше тъмна коса, дълга до раменете, която носеше вързана на опашка по време на мачовете, но през този следобед я беше пуснал свободно. Очите му имаха цвета на кестени — първо добре изпечени, а после излъскани с ръкав. Имаше високи скули и хлътнали страни, плътни устни и прав, тесен нос, който му придаваше почти аристократично излъчване.
	— Треньорът каза, че някой се е опитал да отрови Роби — каза той със слаб, но недвусмислен славянски акцент. — Как е възможно такова нещо?
	— Именно това се опитваме да разберем и ние — каза Крис. Беше се привела напред, опряла лакти на коленете си, със сключени ръце.
	— А Роби? Как е той?
	— Не е много добре — отвърна Кевин.
	— Но ще се оправи, нали?
	— Не сме лекари, нищо не можем да кажем — Крис предпочиташе да не уточнява, че смъртта на Роби е неизбежна. Знаеше от опит, че станеше ли дума за убийство, хората внезапно губеха склонността си да споделят. — За нас ще бъде от полза, ако успеем да разберем къде е бил Роби в четвъртък и петък.
	— Разбира се, беше на тренировките. Нямам представа какво е правил в четвъртък вечерта — Алжинович разпери големите си ръце на вратар. — Пазя вратата на отбора, но не и Роби. В петък обаче бяхме заедно в хотелската стая. Всички вечеряхме заедно, както обикновено. Стек с картофи, салата и по чаша червено вино. За десерт плодова салата и сладолед. Ние с Роби винаги си поръчваме еднакви неща. Всъщност повечето от момчетата ядат същото. Качихме се в стаята си към девет часа. Роби влезе да се изкъпе, а аз се обадих на жена си. Гледахме футболния канал на телевизия „Скай“ докъм десет, после си легнахме.
	— Роби взе ли си нещо от минибара? — попита Кевин.
	Алжинович се засмя.
	— Не сте много наясно с живота на футболистите, нали? Минибаровете са заключени и не ни дават ключовете. От нас се иска да не пием — затова и нощуваме преди мач в хотел, а не у дома. Така могат да контролират всичко, което ядем и пием, и да не допускат до нас жени.
	Крис отвърна на усмивката му.
	— Винаги съм считала, че това е мит — че ви карат да избягвате секса преди мач, за да си пазите силите.
	— Проблемът не е в секса, а в недоспиването — отвърна Алжинович. — Държат да сме си отспали преди мача.
	— А Роби носеше ли със себе си някаква храна или нещо за пиене? Шише с минерална вода, нещо подобно?
	— Не. В стаите ни винаги има предостатъчно вода — Алжинович се намръщи. — Но вие ме подсетихте за нещо. В петък вечерта Роби каза, че бил много жаден. Каза също, че се чувствал така, сякаш е настинал или нещо подобно. Не обърна особено внимание на това, просто спомена, че не се чувства много добре. А на сутринта, разбира се, вече реши, че е хванал грип. Помня, че се разтревожих да не се заразя и аз. Затова ли се е чувствал като болен от грип — заради отровата? Или освен това наистина е и болен от грип?
	— От отровата е — Кевин го погледна право в очите. — Вземал ли е Роби кокаин в петък вечерта?
	Алжинович се отдръпна възмутено.
	— Не, разбира се, че не. Кой ви е казал подобно нещо? Роби не вземаше наркотици. Защо задавате такива въпроси?
	— Защото е възможно да е вдишал отровата. Ако тя е била примесена към кокаин или амфетамин, той може да не е забелязал нищо — обясни Крис.
	— Не. Невъзможно. Напълно невъзможно. Не мога да повярвам такова нещо за него.
	— Сам казахте преди малко, че пазите вратата на отбора, а не Роби. От къде можете да бъдете толкова сигурен, че не докосва наркотици? — тонът на Кевин беше мек, но погледът му не се отклоняваше и за миг от лицето на събеседника му.
	— Защото сме говорили за тези неща. За спортисти, които употребяват наркотици. За начините да си доставиш удоволствие. Двамата с Роби сме на едно мнение. Това е измама за глупци. Лъжеш себе си, лъжеш феновете, лъжеш отбора. И двамата познаваме хора, които прибягват до дрога, и двамата ги презираме — той заговори ожесточено. — Който и да е отровил Роби, не си е послужил с дрога.


	Докато Карол пристигне в апартамента на Роби Бишоп, детектив Сам Еванс вече беше започнал претърсването. Жилището на футболиста, просторен апартамент с тераса, се намираше в центъра на града, на последния етаж на сграда, строена за универсален магазин. Основната част на жилището беше залята от светлина, която нахлуваше през прозорците с метални рамки, изпълнени в стил „ар деко“. Сам преравяше чекмеджетата на бюрото, застанал под сноп слънчеви лъчи, и кафявата му кожа блестеше. Той вдигна поглед, когато Карол влезе, и поклати глава със съжаление.
	— Нищо — каза Сам. — Засега нищо.
	— И какво по-точно е това нищо?
	Карол нахлузваше гумени ръкавици.
	— Старателно подредени сметки, банкови извлечения, извлечения по операции с кредитни карти. Плаща си сметките навреме, плаща и ежемесечните вноски по кредитните карти. Има сметка при букмейкър, отделя по няколкостотин паунда месечно за залагания на конни състезания — нищо необичайно. Още не съм прегледал компютъра, реших да го оставя за Стейси.
	— Убедена съм, че тя ще е във възторг. Как мислиш, дали Стейси знае какво е футбол?
	Карол прекоси стаята, за да погледне през прозореца. От тук центърът на града се виждаше като от птичи поглед — хората бързаха насам-натам по свои работи, трамваите кръстосваха улиците, шуртеше водата във фонтаните, раздавачи убеждаваха минувачите да си вземат безплатни вестници, а тези от минувачите, които бяха тръгнали на пазар, се шляеха пред изпълнените с обещания витрини. Нито един от тях не мислеше за отравянето на елитен футболист с рицин — днес още не. Но утре или вдругиден, когато Роби Бишоп издъхнеше, нещата щяха да стоят по съвсем различен начин. Но не и днес, днес още не. Карол се обърна към Сам.
	— Какво успя да прегледаш досега?
	— Само бюрото.
	Тя кимна и се озърна. Сам беше постъпил правилно, като се бе заел първо с бюрото. Нямаше кой знае колко други места за претърсване. В трапезарията, цялата в стъкло и стомана, не можеше да се скрие нищо. В частта от жилището, служила за дневна, имаше две групи мека мебел, тапицирани с аленочервена кожа. Едната бе обърната към огромния телевизионен екран на система за домашно кино с игрална конзола „Плейстейшън“, другите кресла бяха подредени около ниска масичка със стъклен плот, изрязан във формата на морска вълна. Цяла една стена беше покрита догоре с лавици, на които бе подредена огромна колекция от дискове. Щеше да се наложи да бъдат прегледани един по един, но Карол смяташе да възложи тази задача на екипа за оглед на местопрестъпления. Отиде да огледа колекцията — музикалните дискове съдържаха записи на хора, чиито имена й бяха напълно непознати. Тук-там видя познати изпълнители на денс и хип-хоп; предположи, че и останалите записи са нещо от този род.
	Дисковете с видеозаписи бяха тематично разпределени — двата средни рафта със записи на футболни мачове, под тях филми — драми и комедии. На най-ниската лавица бяха подредени компютърните игри. Както си му е реда, порното беше на най-горната лавица. Карол огледа заглавията и реши, че вкусът на Роби и по отношение на порното е също толкова традиционен, както и по отношение на филмите. Освен ако някъде нямаше скрити други записи, сексуалните му наклонности със сигурност не биха предизвикали някой да го убие.
	Карол се упъти към спалнята и се усмихна иронично, когато видя леглото, широко към седем фута. Върху изпомачканите чаршафи от тъмносиня коприна имаше разхвърляни изкуствени кожи и около дузина възглавници. Стената срещу леглото бе заета почти изцяло от още един телевизионен екран, по другите стени бяха окачени образци на актова живопис, които продавачът вероятно му бе описал като „артистични“.
	Имаше врата към дрешник, който се простираше по цялата дължина на една от стените. Едно от отделенията на дрешника беше съвсем празно. Карол се зачуди дали мястото не е било предназначено за дрехите на бившата му годеница — но беше възможно и Роби да е решил да разчисти някои стари дрехи. В далечния край на дрешника имаше два коша за дрехи, на единият имаше надпис „пране“, на другия — „химическо чистене“. И двата бяха пълни почти до горе. Вероятно с прането се занимаваше някой друг, но който и да бе той, за щастие явно не бе влизал тук, откак Роби се бе разболял.
	В коша с прането най-отгоре имаше джинси на Армани, боксерки „Келвин Клайн“ и риза „Пол Смит“ на екстравагантни райета. Карол взе джинсите и започна да се рови по джобовете. Първоначално й се стори, че са празни, но когато пъхна пръсти по-навътре, напипа късче хартия, натъпкано почти в шева на десния преден джоб. Измъкна го и го отвори, изглаждайки го внимателно.
	Беше ъгълче разграфена хартия, вероятно откъснато от бележник. На него беше написано с черно мастило www.bestdays.co.uk. Карол отнесе листчето в дневната и помоли Сам да й даде пликче от онези, в които събираха уликите.
	— Какво намери, шефе? — осведоми се той, докато й го подаваше.
	Карол надписа пликчето, запечата го, сложи дата и го пусна в чантата.
	— Адрес на някакъв сайт. Вероятно без значение, но го занеси на Стейси, моля те. Ти успя ли да откриеш нещо?
	Сам поклати глава.
	— Честно казано, създава впечатление на скучно копеле.
	Карол се върна в дневната. Нямаше изненади и в нощните шкафчета — презервативи, ментови бонбони за свеж дъх, хартиени кърпички, един блистер „Нурофен“, тубичка лубрикант и анален вибратор. Карол беше убедена, че в наши дни такива неща не правят по-голямо впечатление от пакетче бонбони. Направи й впечатление книгата, която откри в чекмеджето на лявото нощно шкафче — критичната биография на треньора на „Манчестър Юнайтед“ Алекс Фъргюсън, писана от Майкъл Крик. В един свят, посветен на хвалебствени жизнеописания на футболни звезди, този избор действително будеше интерес.
	В съседство беше банята, в която нищо не можеше да привлече дори за миг вниманието й. Тя въздъхна и се върна при Сам.
	— Направо е плашещо — отбеляза Карол. — До такава степен отсъства какъвто и да било личен отпечатък.
	Сам изсумтя.
	— Вероятно защото просто не съществува личност, която да го остави. Всички тези футболни звезди спират развитието си още в юношеска възраст. Големите клубове ги подбират още преди да са целунали за първи път момиче, и от там нататък мениджърите поемат за тях ролята на майка. Ако се справят и влязат в голямата игра, още ненавършили двайсет, вече разполагат с много пари и с почти никакъв здрав разум. Израстват като в саксия, между бедрата на разни фотомодели. Парите им са повече и от опита, и от ума. Недорасли копия на Питър Пан с излишък на тестостерон.
	Карол се ухили.
	— Долавям горчивина в тона ти. Да не би някой футболист да ти е отмъкнал приятелката — или нещо подобно?
	Сам отвърна на усмивката й.
	— Жените, които харесвам, са прекалено интелигентни, за да си падат по футболисти. Не, дразня се, защото никога не бих могъл да си позволя Бентли GTC Мълинър — той размаха под носа й някаква фактура. — Това е новата му кола. Ще я доставят идущия месец.
	Карол подсвирна.
	— Познавам хора, които са способни на убийство, за да се сдобият с такава кола — но надали биха прибягнали до рицин — още докато говореше, мобилният й телефон иззвъня. Тя вдигна и каза: — Главен инспектор Джордан.
	— Обажда се доктор Блесинг. Доктор Денби помоли да ви се обадя. Състоянието на Роби Бишоп се влошава. Вероятно не му остава още много време. Ще дойдете ли?
	— Тръгвам — отвърна Карол и затвори телефона и въздъхна. — По всичко личи, че ни предстои да разследваме убийство.


	Чакаха Фил Кампси. Крис вдигна безцелно един от дъмбелите и направи няколко странични преси.
	— Това е онзи грозният, нали? — попита тя. — Който прилича на мелез между маймуна и господин Картофена глава*?
	[* Господин Картофена глава — популярна сглобяема американска играчка, произвеждана и сега, заедно с госпожа Картофена глава и много допълнителни елементи. — Бел.прев.]
	— Фил Кампси ли имаш предвид? Да, грозен е — Кевин се протегна и се прозя. Напоследък четиригодишната му дъщеря започна да спи неспокойно нощем. Жена му изтъкна не без основание, че докато кърмеше Руби, тя бе тази, която трябваше да се примирява с накъсването на съня си. Сега беше ред на Кевин да приспива малката. Според него това не беше съвсем честно, защото той ходеше на работа, а Стела си стоеше у дома. Но нямаше как да влезе в спор, без да излезе, че не обича достатъчно дъщеря си. — Много е грозен — допълни той, завършвайки прозявката си.
	— Значи не само ученичките се сприятеляват в зависимост от външния вид.
	— Какво искаш да кажеш?
	— Хубава и грозна. Своеобразна симбиоза. Край грозната хубавата изглежда още по-хубава, а грозната може да получи отхвърлените обожатели на хубавата. Изгодно и за двете.
	Кевин цъкна с език.
	— Това не ми звучи като проява на женска солидарност.
	Крис изсумтя презрително.
	— Разбираш ли, Кевин, ти смесваш понятията — лесбийките не са феминистки. Може да се говори по-скоро за прагматизъм, отколкото за феминизъм.
	Той се ухили.
	— Ще се опитам да не забравя. Значи такова е твоето обяснение на приятелството между Роби и Фил?
	— До известна степен. Разбира се, Фил също е богат и прочут, което винаги неутрализира грозотата. Но съм убедена, че е нямал нищо против да обикаля заведенията редом с един от най-добре познатите, хубави и търсени ергени в Европа. Да не пропускаме, че е и сексапилен.
	— Значи според теб Роби е секси?
	— Сексапилът действа независимо от пола, Кевин. Не ми казвай, че дълбоко в себе си не си в състояние да прецениш, че той е секси.
	Кевин се изчерви.
	— Никога не съм се замислял за това.
	— Но вероятно ти харесва външният му вид, начинът, по който се движи и облича — настоя Крис.
	— Може би.
	— В това няма нищо нередно, то не означава, че си обратен. Казвам просто, че Роби има сексапил, харизма, наречи го както искаш. Дейвид Бекъм го има, Гари Невил — не. Джон Ленън имаше сексапил, Пол Маккартни — не. Бил Клинтън го има, Буш — категорично не. И ако не си надарен със сексапил, най-умното е да се сближиш с човек, който го има — вратата се отвори, Крис остави дъмбела и пусна най-чаровната си усмивка. — Господин Кампси. Благодаря, че можахте да отделите време за нас.
	Фил Кампси придърпа с крак стола по-далеч от тях и чак тогава седна.
	— Става дума за Роби, нали? — акцентът му на лондончанин беше почти толкова силен, колкото акцентът на Крис. — За него бих направил всичко. Нали сме приятели.
	Кевин се зае с представянето. Погледнат отблизо, Фил Кампси беше дори още по-непривлекателен. Петна избиваха по бледата му кожа, която предизвикваше асоциации с измит картоф, сплесканият му нос вероятно бе чупен няколко пъти. Малките му сиви очи бяха раздалечени, главата му беше кръгла като гюле. Червеникавата му коса беше ниско подстригана, но типичната линия на мъжкото оплешивяване вече се очертаваше над челото му. Но когато се усмихнеше, освен неравните жълтеникави зъби усмивката му разкриваше и искрена, хлапашка топлота. Кевин започна.
	— Доколкото разбрахме, Роби прекарва с вас много по-голяма част от свободното си време, отколкото с останалите ви съотборници.
	— Не е лъжа. Ние с Роби сме ей така — и Фил кръстоса показалеца и средния пръст на дясната си ръка.
	— Е, и с какво се занимавате обикновено? — Крис повдигна вежди, а изражението й подсказваше, че нищо от това, което предстоеше да чуе, не би могло да я шокира.
	— Какво ли не. Имам едно местенце извън града — малко земя, през която минава рекичка. В рекичката се въди пъстърва. Понякога ходим с Роби и да постреляме — зайци, гълъби, такива неща. И ловим риба — той се ухили и заприлича на малкото момче, каквото е бил до неотдавна. — Една жена от селото идва да ми готви и чисти. Тя се занимава и с всичко, което уловим или убием. Готви и прибира във фризера. Супер е да ядеш нещо, което сам си убил, нали ме разбирате?
	— Впечатляващо — каза бързо Крис, преди Кевин да провали нещо с намесата си. — Ами нощен живот? С какво друго се забавлявате, ако не избивате диви животни?
	— Излизаме по заведения — отвърна Фил. — Отиваме на някое хубаво място да вечеряме, после си избираме клуб — той сви рамене в пристъп на изненадваща скромност. — Собствениците на клубове обичат да ги посещаваме, защото им правим реклама. Водят ни във VIP-зоната, черпят ни с шампанско, намират се и готини момичета.
	— Интересува ни какво е правил Роби в четвъртък и петък — поясни Кевин.
	Фил кимна и размърда широките си рамене, сякаш се канеше да се изправи пред противник.
	— В четвъртък след тренировката отидохме в апартамента на Роби и поиграхме на „плейстейшън“-а. „Гран Туризмо“ HD качество, нали знаете? Онази новата, с фераритата? Супер е. Пихме по две бири, после отидохме да вечеряме в „Лас Бравас“. Испански ресторант — поясни той, стремейки се да бъде полезен.
	— Чувала съм, че е много приятно място. Какво ядохте? — попита Крис невинно.
	— Двамата изядохме доста голямо количество тапас. После оставихме сервитьорът да ни подбере нещо и той донесе какво ли не, смесено. Повечето неща бяха много вкусни, но някои от морските дарове не ми харесаха — той направи гримаса. — Искам да кажа, кой би искал да яде малко октоподче? Пфу.
	— Двамата едни и същи неща ли ядохте? — попита Кевин.
	Фил се позамисли, извърна очи нагоре и наляво.
	— Почти — поде той бавно. — Роби не яде от гъбите с чесън, той не яде гъби. Но като изключим това, не простихме на нищо.
	— А пиенето?
	— Пихме червено вино. Поръчахме и втора бутилка, но не я допихме.
	— А после?
	— Отидохме в „Аматис“. Знаете ли го? Клуб, на другия край на Темпъл Фийлдс.
	Кевин кимна.
	— Нали сме полицаи, Фил, няма как да не познаваме „Аматис“.
	— Приятно място е — настоя Фил. — Ходят готини хора, и музиката е хубава.
	— Обичате хубава музика, така ли? И двамата с Роби?
	Фил изпухтя, издул устни.
	— На мен много не ми пука, стига да е ритмична и да става за танцуване. Виж, Роби много ги разбира. Беше сгоден за Бинди Блайт — когато забеляза, че те го гледат недоумяващо, той допълни: — Тя е водеща на нощното музикално предаване на „Рейдио Уан“. Покрай музиката се запознаха — той се понамести на стола, протегна крака и ги кръстоса в глезените. — Но въпреки музиката не можаха да останат заедно. Разделиха се преди няколко месеца.
	Крис почувства как до нея Кевин застава нащрек.
	— И защо? — попита тя подчертано небрежно.
	— Защо ви интересува Бинди?
	Крис разпери ръце.
	— Интересува ме всичко. Защо се разделиха?
	Фил отвърна поглед.
	— Просто нещата между тях не вървяха.
	— Да не би да й е изневерявал? — осведоми се Крис.
	Фил я изгледа подозрително.
	— Това, което ще кажа сега, няма да излезе от тук, нали? — попита той.
	— Разбира се. Както се казва, каквото се случи във Вегас, там си и остава — отвърна Крис.
	— Такъв е нашият свят — започна Фил. За миг през ума на Крис мина налудничавата идея, че той се кани да произнесе някакво философско обобщение за човешкия живот. — Всеки път, когато излезем от къщи, ни заобикалят хора, които искат да ни направят впечатление. Жени, които искат да ни чукат, разни типове, които искат или да пийнем по едно, или да ни размажат физиономиите. Ако приятелката ти през по-голямата част от времето е на стотици мили далеч от теб, трябва наистина да си светец. А Роби не е светец.
	— Значи Бинди надуши какво се е случило и го разкара, така ли?
	— Горе-долу. Но не искаха таблоидите да раздуят историята, затова решиха да обявят, че се разделят по взаимно съгласие, че им е трудно да поддържат връзката, защото и двамата градят кариера, която ги поглъща. Без лоши чувства — нали разбирате, в такъв смисъл.
	— И наистина ли нямаше лоши чувства? — намеси се Кевин. Крис изпита желание да го плесне, задето наруши хода на разговора.
	Фил наклони глава на една страна.
	— Не — тонът му беше категоричен, но и предизвикателен. После челото му започна да се смръщва. — Я чакайте малко. Да не би да мислите, че Бинди може да има нещо общо с тази история? — той се засмя на глас. — Да му се не види, сега ми е ясно, че никога не сте я слушали. Бинди е мъжко момиче. Ако се беше вбесила, щеше да направи Роби на нищо. Но Бинди не е от жените, които преглъщат — казва ти всичко право в очите. Изключено е да даде тайно отрова някому — той поклати глава. — Луда работа.
	— Никой не намеква, че Бинди може да има нещо общо с всичко това, Фил. Просто се опитваме да си изградим представа за живота на Роби. И така, това е било в четвъртък. Кажи ни какво стана в „Аматис“.
	Фил отново се поразмърда на стола като човек, който има намерение да скрие част от истината.
	— Ами не се случи кой знае какво. Бяхме почти през цялото време във VIP-зоната, пихме шампанско. Имаше две момчета от отбора на Йоркшир по крикет, един тип, дето показва по телевизията как да изкараш пари от това, което можеш да откриеш на тавана на къщата си, едно леке, което участваше в „Биг Брадър“ преди два сезона. Другите не ги познавам. Момичетата бяха както винаги. Ловят око и са от малко по-висока категория. В „Аматис“ може да забършеш нещо такова.
	— А Роби беше ли с някое от момичетата?
	Фил се позамисли.
	— Всъщност не. И двамата танцувахме, но не забелязах да е танцувал с една няколко пъти последователно. Кръстосваше дансинга и все ги сменяше, като че ли не можеше да намери нещо по вкуса си — той се захили. — Не като мен. Аз забих едно момиче почти веднага. Казваше се Жасмин. Краката й почваха от сливиците, и с ей такива цици — той описа с жест внушителен бюст. — Така че не обръщах особено внимание на Роби, ако разбирате какво имам предвид. Когато забърсах Жасмин, той остана известно време на бара. Ние с нея решихме да отидем в нейното жилище, та се огледах за Роби. Открих го тъкмо когато се връщаше от тоалетната. Казах, че тръгвам с Жасмин, той отвърна, че няма проблеми, срещнал познат от училище и смятали да пийнат заедно — Фил сви рамене. — След това го видях чак на тренировката в петък. Изглеждаше ужасно. Казах, че вероятно са пийнали добре, а той ме изгледа смутено и каза, че почти нищо не помни. Е, понякога става и така, нали? Отрежеш се и на другата сутрин в съзнанието ти зее черна дупка.
	Крис осъзна, че е затаила дъх. Издиша и попита:
	— А името на въпросния приятел от училище?
	— Така и не каза, не спомена дори дали става дума за мъж или жена — Фил видимо се разстрои. — А трябваше да го попитам, нали? Трябваше да се погрижа за него.
	Крис прикри разочарованието си с усмивка.
	— Никой не ви обвинява в нищо. Не знаем кога е бил отровен Роби. Но от опит знам, че ако някой е решил твърдо да посегне на нечий живот, е много трудно да му се попречи.
	— Но той ще се оправи, нали? Искам да кажа, лекарите си разбират от работата, нали така? — Той прехапа долната си устна. — Роби е як като бик. И не се предава лесно.
	Кевин отвърна поглед, оставяйки решението на Крис.
	— Лекарите правят всичко по силите си — каза тя. — Докато се усетите, и пак ще тръгнете по клубове.
	Фил стисна устни и кимна. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
	— You never walk alone*, както се пее в онази песен — той стана. — Е, това е. Най-добре да се връщам.
	[* Песента „You’ll never walk alone“ (англ.) — „Няма никога да бъдеш сам“ — е официалният химн на ФК Ливърпул и Селтик. — Бел.прев.]
	Крис също стана и докосна ръката му над лакътя.
	— Благодаря, Фил. Много ни помогнахте.
	Проследи го с поглед, докато излизаше, отпуснал широките си рамене, влачейки крака. Вратата се затвори зад него и Кевин се обърна към Крис.
	— Надявам се, че не смяташ да го включиш на първо място в списъка на заподозрените?
	Тя поклати глава.
	— В неговите представи рицинът сигурно е нещо, което дават за засилване на кучетата и състезателните коне. Но поне от него научихме нещо.
	— Познатият от училище?
	— Именно. Тук вече има огромни възможности за потенциален мотив. Да не би златното момче да е било побойник? А може да е прелъстил нечия приятелка? Да е изиграл мръсен номер, за да попречи на някой също да стане звезда?
	Кевин се упъти към вратата.
	— Това вече е кокал, който спокойно можем да подхвърлим на шефа.
	— Тъкмо това й трябва. Така може и да забрави, че никой не й съобщи за приемането на нейния Тони в болница.
	Кевин направи гримаса.
	— Не ми напомняй. Казвам ти, ако не се беше случило да е дежурна Пола, а някой друг, щеше да се стигне до кръвопролитие.
	— Какво става всъщност между нея и Тони? Когато се запознах с тях, бях убедена, че са гаджета. А стане ли дума, всички казват „няма да стане, забрави“. Нищо не разбирам.
	— Никой не разбира — отбеляза Кевин. — И подозирам, че те двамата разбират най-малко от всички.


	Ако Сам Еванс трябваше да си избере девиз, той би гласял „знанието е власт“. Той прилагаше тази максима при всички обстоятелства; стремеше се да се добира до информация преди колегите си, и събираше сведения дори за самите тях — също както за престъпниците. Затова, когато Карол напусна апартамента на Роби Бишоп, той реши да прегледа набързо компютъра на футболиста, преди Стейси да се заеме с него. Знаеше, че съществуват сериозни причини да не бърника из него, но представата, която си бе изградил за Роби Бишоп, изключваше възможността той да е заложил в компютъра си логическа бомба, която да унищожи всички данни, ако в компютъра се опита да проникне външен човек.
	Оказа се прав. Данните не бяха дори защитени с парола. Изкушаваше се да започне да отваря файлове, но знаеше, че ще остави следи, които Стейси не би пропуснала да забележи. Реши обаче, че не рискува нищо, ако започне да копира файловете на празните дискове, които откри в едно от чекмеджетата на бюрото.
	Скоро прецени, че от гледна точка на съдържащата се в тях информация копирането нямаше кой знае какъв смисъл. Имаше хиляди файлове с музика — според програмата iTunes в компютъра на Роби изслушването на всички би отнело 7.3 дни. Действително бяха сериозно количество, но музиката надали щеше да хвърли някаква светлина върху убийството. Надали щеше да има някаква полза и от файловете със свалени игри, още едно доказателство за начина, по който бе прекарвал свободното си време. Вместо това Сам се съсредоточи върху свалените съобщения от електронната поща, снимките и няколкото текстови файла. Въпреки безжалостното орязване на интересуващите го файлове, това, което привлече вниманието му, изпълни три диска.
	После изключи компютъра, спокоен, че няма опасност данните да бъдат унищожени. Сега вече Стейси можеше да си играе с него колкото си иска. Той си беше осигурил начално предимство, което му позволяваше да води с едни гърди пред останалите от екипа.
	Доволен, Сам отново се зае с бюрото. Сега, когато разполагаше с нещо сериозно, върху което да работи, не се дразнеше толкова от факта, че кисне тук, вместо да е на фронтовата линия и да води разпитите на ключовите фигури в разследването. Да й се не види на тази Джордан! Колкото и да се стараеше, тя изобщо не се впечатляваше. Трябваше да измисли някакъв начин да я заобиколи, ако искаше да се добере до мечтаното повишение. Все още леко раздразнен, той извади цигарите си и запали. Така или иначе, Роби Бишоп нямаше да се върне тук, за да възрази.


	Карол се беше стаила в сенките и наблюдаваше последното действие от трагедията на Роби Бишоп, което се разиграваше пред очите й. Дори апаратурата нямаше да бъде в състояние да поддържа още дълго живота му. Това й беше обяснил Денби, когато тя пристигна в болницата.
	— Както вече ви казах, рицинът не дава възможност на клетките да произвеждат необходимите им белтъчини и те започват постепенно да умират. Този процес може донякъде да се компенсира с помощта на медицинската апаратура, но настава момент, когато кръвното налягане пада дотолкова, че просто не можем да доведем достатъчно кислород до мозъка и всички органи започват да отказват един след друг. И сега стигнахме именно до този момент.
	Тя знаеше, че умиращият не изпитва болки. Морфинът гарантираше това, а благодарение на профанола той спеше непробудно. Макар че, технически погледнато, той беше все още жив, вече не бе останало нищо от това, което съставяше личността на Роби Бишоп. Трудно бе да се повярва, че мъжът, който умираше пред очите й, е същият, който бе вдъхновил съотборниците си да извоюват паметна победа само преди няколко дни. Главата му беше отекла два пъти над естествените си размери, тялото му също беше подпухнало и разкривено. Под тънката завивка красиво оформените му някога крака приличаха на две цилиндрични колони. Видът на Роби Бишоп, футболен герой и идол на милиони, сега будеше единствено съчувствие.
	Майка му седеше край леглото, стиснала в две ръце отпуснатите му пръсти, почернели поради отсъствието на периферно кръвообращение, настъпило именно вследствие на медикаментите, с които се бяха надявали да вдигнат кръвното му налягане. Сълзи се стичаха по бузите й, но тя не издаваше нито звук. Не беше навършила още петдесет години, но изминалите два дни я бяха превърнали в стара жена, превита от болка, неспособна да разбере какво се случва. Зад нея стоеше мъжът й, стиснал здраво рамото й. Приликата между него и сина му, преди болестта да го обезобрази, беше подчертана. Брайън Бишоп беше живата представа за това, което Роби Бишоп никога нямаше да стане.
	От другата страна на леглото стоеше Мартин Фланаган, свел глава, сключил ръце пред себе си. Карол виждаше, че е сгърчил лице от усилие да не се разплаче. След позорното отпадане на Англия от световното първенство по футбол Карол считаше за приемливо истинските мъже да плачат — но това може би не важеше за мъжете от поколението на Фланаган.
	Докато гледаше, гръдният кош на Роби като че ли се надигна, тялото беше разтърсено от спазми. Всичко свърши за секунди. После показателите на монитора за сърдечната дейност започнаха да спадат светкавично, кръвното налягане полетя надолу с бързината на хвърлен камък, светкавично се сменяха цифрите на таблото, отчитащо нивото на кислород в кръвта.
	— Много съжалявам — разнесе се гласът на Томас Денби. — Вече трябва да изключим животоподдържащата апаратура.
	Госпожа Бишоп нададе един-единствен пронизителен вопъл, после падна върху леглото, отпуснала глава върху тялото на сина си. Ръцете й се опитваха да се вкопчат в подпухналия гръден кош, сякаш би могла по някакъв начин да му влее отново живот. Съпругът й се извърна, покрил лицето си с ръце. Раменете му се тресяха. Фланаган се плъзна гърбом по стената и приклекна, отпуснал глава на коленете си.
	Беше непоносимо. Карол отстъпи назад. Когато излезе в коридора, Денби тръгна редом с нея.
	— Трябва да направим изявление, да организираме пресконференция. Предлагам да я направим обща — той погледна часовника си. — Ще ви стигне ли половин час, за да се подготвите.
	— Не съм убедена, че трябва…
	— Вижте, длъжен съм да им кажа това, което ни е известно, а именно, че Роби Бишоп почина от отравяне с рицин. Ще искат да знаят какво вършите вие по въпроса. Това, което се опитвам да постигна, е цялата история да излезе наяве наведнъж, за да избегнем спекулирането с мои откъслечни изявления.
	Денби говореше раздразнено, като човек, несвикнал някой да оспорва решенията му.
	Карол никога не се беше притеснявала да се противопоставя на хора като Денби, но умееше да преценява кога да го прави.
	— Струва ми се, че имам повече стаж от вас в опитите да работя сред нападките на враждебно настроени медии — каза тя подчертано любезно. — Ако моята подкрепа ще ви улесни по време на пресконференцията, вярвам, че това е осъществимо. Къде ще се изправим срещу журналистите?
	Стъписан от неочакваната й реакция, Денби отвърна сухо:
	— Стаята за персонала на втория етаж като че ли е най-подходяща. Ще ви чакам там след двайсет минути.
	И си тръгна. Бялата му престилка беше толкова силно колосана, че едва потрепваше въпреки бързия му вървеж.
	— Копеле — измърмори тя под нос.
	— Някакви проблеми ли има, шефе?
	Пола стоеше на прага на стаята за близки на болните, където по-рано бе разпитвала Фланаган.
	— Доктор Денби не си поплюва. Минута след като е установил смъртта вече организира пресконференция. Надявах се да разполагам с малко повече време, за да бъда сигурна, че съм подготвена, това е всичко.
	— Искате ли да се обадя на всички от екипа? За да разбера най-важното?
	За Карол беше трудно да не поставя под съмнение старанието на Пола. Когато професията й я бе поставила в подобно положение, тя изпитваше ярост, омраза и изгарящо желание да си отмъсти. Не можеше да си представи обстоятелства, при които би се съгласила да работи за хората, които я изоставиха и злоупотребиха с доверието й. Но вместо да я намрази, Пола сякаш се стремеше повече от всякога да спечели одобрението й. Карол бе помолила Тони да й обясни нейното поведение, но той се затрудняваше поради собствената си близост с Пола като неин лекуващ лекар. Единственото, което можа да й каже, бе: „Тя наистина не те обвинява за това, което се обърка онази нощ в Темпъл Фийлдс. Разбира, че ти не си я изоставила съзнателно, че направи всичко по силите си, за да я опазиш. Тук няма скрити помисли, Карол. Можеш да си убедена, че тя е на твоя страна.“
	Затова сега тя се опитваше да повярва. Усмихна се и докосна с ръка ръката на Пола над лакътя.
	— Това би ми помогнало много. Отивам в кафенето да нахвърля някои бележки — имам нужда от доза кофеин. Ще те чакам там след четвърт час.
	Докато вървеше, Карол набра номера на началника си, пренебрегвайки забраната за употреба на мобилни телефони в болницата. Джон Брандън, началникът на полицията в Брадфийлд, бе успял да я върне в света на криминалистиката, когато тя отчаяно искаше да напусне завинаги полицията. Той бе създал екипа за разследване на особено тежки престъпления, той беше и единственият от високопоставените полицейски служители, на когото тя вярваше безусловно.
	Тя го осведоми за последните развития около случая „Роби Бишоп“ и обясни необходимостта от обща пресконференция.
	— Действай — каза Джон Брандън. — Ти си човекът, който движи всичко на място. Имам вяра в точността на преценката ти.
	— Колебая се само за едно — не знам да огласявам ли веднага версията за убийство, или да се огранича с определението „смърт при съмнителни обстоятелства“.
	— А според теб убийство ли е?
	— Не виждам как би могло да бъде нещо друго.
	— Тогава не се въздържай да говориш за убийство. При такъв сензационен случай ще ни разпънат на кръст, ако дори само заподозрат, че се опитваме да предпазим собствената си репутация. Решавай на място.
	— Благодаря, сър.
	— Освен това, Карол — не забравяй да ме държиш в течение по този въпрос.
	Карол изключи телефона точно навреме. В момента, когато го прибираше в чантата си, един от телевизионните репортери, застанал в края на тълпата журналисти, я разпозна. Той се откъсна от колегите си, извика името й и хукна след нея.
	Карол се усмихна и му помаха с пръсти. Беше потънала в лабиринта на болничните коридори много преди той да стигне до вратата. Започваше се.


	Юсеф влезе в дневната в момента, когато по телевизията започваха регионалните новини. Понечи да заговори, но Радж и Санджар му изшъткаха.
	— Какво става? — попита той и бутна Радж, за да се отмести и да направи място за него в края на дивана.
	— Роби Бишоп — каза Санджар. — Починал е.
	— Невъзможно — възрази Юсеф.
	— Тихо — каза Радж. От тримата братя той беше единственият истински футболен запалянко. Санджар имаше слабост към крикета, а Юсеф така и не прихвана спортния вирус. Все пак, ако се вземеха предвид неговите планове за края на седмицата, новината представляваше интерес за него.
	На екрана се появи говорителката със сериозно изражение.
	— Следва включване на живо за пресконференцията, която ще се проведе в болницата „Брадфийлд Крос“. Очаква се лекуващият лекар на Роби Бишоп, доктор Томас Денби, да направи изявление.
	Картината се смени. Някакъв тип със строг костюм, подстриган модерно, седеше зад една маса между привлекателна блондинка и невзрачна брюнетка.
	— Трябва да ви съобщя с голямо съжаление, че Роби Бишоп почина в интензивното отделение тук, в болницата „Брадфийлд Крос“ преди половин час. Родителите му и Мартин Фланаган, треньорът на „Брадфийлд Виктория“, бяха с него, когато издъхна. — Говореше с изискан акцент. Покашля се и продължи: — От няколко часа насам ни беше ясно, че няма какво да направим за Роби, освен да се постараем да страда възможно най-малко през последните часове от живота си.
	На фона се разнесе бръмченето на гласовете на журналистите, които нямаха търпение или необходимото възпитание да изчакат Денби да довърши това, което имаше да казва. Също като малкият му брат, който не спираше да повтаря:
	— Но от какво е починал?
	Превзетият тип вдигна ръка, умолявайки за тишина. Изчака няколко секунди, после продължи:
	— Тази сутрин получихме резултатите от лабораторните изследвания, които доказват категорично, че Роби Бишоп не е страдал от каквото и да било възпаление. Това, което уби Роби Бишоп, е огромна доза от отровата рицин.
	Помещението сякаш избухна.
	— Да му се не види — прошепна Санджар. — Не беше ли това, заради което арестуваха онези момчета, така наречените терористи — защото са произвеждали именно рицин?
	— Да, но повечето бяха освободени — отвърна Юсеф. — Мисля, че само един от тях беше съден.
	— В такъв случай ще обвинят нас — каза Радж със сериозно изражение. Очите му проблеснаха. — Ще кажат, че са били ислямски фундаменталисти. Казвам ти, аз съм фен на „Викс“ от дете, но сега това няма да има никакво значение.
	Юсеф го потупа несръчно по рамото. Жал му беше за Радж, но беше длъжен да не изпуска от поглед по-голямата картина. А сега тя изглеждаше дори още по-добре. Напоследък всеки път, когато седнеха пред телевизора, той изключваше и потъваше в свой свят, но сега предаването бе приковало изцяло вниманието му.
	— Да видим какво още ще кажат.
	Те насочиха отново вниманието си към телевизионния екран, на който костюмираният бе отстъпил мястото си на блондинката.
	— Екипът, който ръководя, вече се зае с разследването на тази трагична смърт — казваше тя. — Считаме, че става дума за убийство. — Значи беше ченге. — Бихме искали да разговаряме с всеки, който е видял Роби или е разговарял с него в нощен клуб „Аматис“ в Брадфийлд, в четвъртък вечерта. Интересува ни и всичко, което е правил, след като е напуснал клуба. Трябва да открием човекът, който е извършил това. Ако някой разполага със сведения, нека се обади на този номер — тя взе едно листче с написан на него безплатен телефонен номер и го прочете на глас.
	Веднага щом свърши, истеричната какофония от гласове на журналисти избухна отново.
	— Може ли да се предполага намеса на терористи? — успя един да надвика останалите.
	Блондинката стисна устни така, че устата й заприлича на тънка линия.
	— Няма основания да говорим за тероризъм в този случай — каза тя. — Няма и повод да предполагаме, че и други са застрашени от същото посегателство, което стана причина за смъртта на Роби Бишоп.
	— Кога започна разследването?
	— От болницата ни уведомиха тази сутрин — каза ченгето.
	— Обадихме се в полицията веднага след като бе потвърдено, че диагнозата е отравяне с рицин.
	— Пази си задника — каза Санджар, а на екрана се появи отново картина от студиото, където говорителката обеща включване веднага щом постъпи нова информация. После започна набързо скалъпен монтаж на кадри, запаметили най-прочутите моменти от мачове с участието на Роби Бишоп. Радж се взираше алчно в екрана, попиваше магията, която никога вече нямаше да се повтори.
	— Тогава бях на мача — каза той, когато показваха невероятния трийсетярдов удар на Роби, с който отбеляза гол и класира „Викс“ за полуфиналите на миналогодишния турнир за купата на УЕФА. — Човече, сега вече нямаме никакъв шанс за по-предно класиране в „Премиершип“. Без Роби няма да стане.
	Юсеф поклати глава.
	— Най-добре ще е известно време да не ходиш на мачове. Поне докато не заловят този, който е направил това.
	— Имам билет за мача в събота — възрази Радж. — И за следващия мач за УЕФА.
	— Юсеф е прав — намеси се Санджар. — Докато не открият убиеца, ще се намерят хора, които ще търсят изкупителни жертви. Макар че онази жена от полицията каза, че не става дума за тероризъм, сигурно ще се намерят тъпанари, които ще се възползват от повода и ще започнат да нападат пакистанци. Положението ще бъде напрегнато, Радж. По-добре ще е да стоиш настрани.
	— Не искам да стоя настрани — нито от мачовете, нито пък от стадиона тази вечер. Всички ще отидат, ще се съберат в памет на Роби. Искам да участвам — в края на краищата, това е и мой отбор — Радж едва не се разплака.
	Двамата по-възрастни братя се спогледаха.
	— Струва ми се, че Санджар е прав за мачовете. След първоначалното стъписване ще започнат да се настройват зле, можеш да бъдеш сигурен в това. Но мога да дойда тази вечер с теб, ако държиш да отидеш — каза Юсеф, който знаеше много добре колко нестабилен е мостът между двете култури, белязал неговото поколение. — Ще отидем заедно.


	Тони изключи телевизора и се облегна на възглавниците си. Ефектът от венозно инжектирания морфин започваше да избледнява и тъпата болка в коляното му започваше да се усилва. Санитарят му беше казал строго, че не е необходимо да се измъчва, че трябва да вика сестра и да иска болкоуспокояващо лекарство, когато се налага. Тони се опита да раздвижи крака си, проверявайки своята граница на поносимост към болка. Каза си, че може да изчака още малко. Болкоуспокояващите щяха да го приспят, а той не искаше да спи тъкмо сега, когато се надяваше на посещение.
	Карол беше в болницата. Беше я видял по телевизията, докато предаваха на живо пресконференцията. Бяха й възложили да разследва убийство — и то убийство на знаменитост, извършено по особено зловещ начин. Беше сигурен, че тя ще иска да разговарят. Но не знаеше кога ще успее да се освободи, за да дойде.
	Замисли се за Роби Бишоп и за вечерите, които бе прекарвал в уютния си като леговище кабинет, гледайки мачовете на „Брадфийлд Виктория“ по сателитния канал. В спомените си виждаше един разумен футболист, който рядко изпращаше необмислен пас. Тони не си спомняше Роби Бишоп да е получавал жълт картон. Но разумната му игра не означаваше, че е лишен от спортна страст. В своята фланелка с номер седем Роби беше в състояние да се раздаде докрай на игрището. Това, което го правеше неповторим, бяха невероятните ходове, които сякаш създаваше от нищото, моменти, в които не беше необходимо да обясняваш на скептиците защо футболът е красива игра.
	И сега някой бе заличил цялата тази красота, всички тези умения от лицето на земята. Беше го направил по възможно най-жестокия начин, оставяйки го да съществува няколко дни като жив мъртвец. Защо някой би избрал такава смърт за Роби Бишоп? За лична вражда ли ставаше дума или убийството имаше някакъв по-обширен подтекст? И двете възможности не биваше да се изключват. Тони имаше нужда от подробности. Имаше нужда от Карол.
	Не се наложи да чака дълго. Десет минути след края на пресконференцията Карол вече затваряше вратата на стаята му зад себе си и се облягаше на нея, като че ли очакваше да се появят преследвачи.
	— Не си пада да отстъпва сцената на други, нали? — каза Тони и й посочи стола до себе си.
	— Или аз, или никой — отбеляза Карол, отлепи се от вратата и се отпусна тежко на стола. — Но така се държат почти всички големи специалисти, с които съм работила.
	— Трябва да те запозная с доктор Чакрабарти. Тя поне допуска да се наслаждаваш на заблудата, че е обърнала внимание на думите ти. И така, връчиха ти бокала с отровата, нали?
	— О, да. Обаждането постъпи в криминалния отдел и веднага щом разбраха за какво става дума, побързаха да се отърват от отговорност. Не очаквам нищо добро от следващите няколко дни. Но стига сме говорили за мен и моите проблеми — Карол направи видимо усилие да отхвърли мисълта за грижите си. — Как се чувстваш?
	Тони се усмихна.
	— Нали не си забравила, че говориш с мен, Карол. Не е необходимо да се преструваш, че в главата ти има място за мисли, които не са свързани с Роби Бишоп. Що се отнася до мен, ако наистина се интересуваш, ще се почувствам значително по-добре, когато престанеш да се държиш с мен като с инвалид. Засегнато е само коляното, не и мозъкът ми. Можеш спокойно да ми разкажеш всичко, както би направила във всеки друг случай, когато ти възложат разследване на убийство без ясен мотив.
	— Сигурен ли си? Честно казано, не ми приличаш на човек в отлична форма.
	— Разбира се, не съм във форма. Зле съм с концентрацията, затова и ми е трудно да чета по-сложни текстове — той махна с ръка към книгите, които тя му беше донесла. — Но вече не ми инжектират венозно морфин и мозъкът ми се завръща към относително нормалното си състояние. Бих предпочел да обмислям този случай, когато не спя, вместо да гледам дневните предавания на телевизията. Е, какво можеш да ми кажеш?
	— Това, което мога да ти кажа, е потискащо малко — Карол изреди набързо фактите, които тя и подчинените й бяха успели да установят.
	— Следователно, ако обобщим — поде Тони, — не е известно да има някой, който да го е мразил толкова, че да иска да го убие. Отровата най-вероятно му е била дадена в претъпкан нощен клуб, а освен това нямаме никаква представа откъде може да е взет рицинът.
	— Да, такова е горе-долу положението. В джоба на джинсите, които е носил, преди да постъпи в болницата, открих едно смачкано листче. На него имаше адрес на някакъв сайт, който още не съм успяла да проверя — www.bestdays.co.uk.
	— Може да се опитаме да го отворим сега — предложи Тони и натисна копчето, което повдигаше горната половина на леглото. Направи гримаса, когато болката го прониза, отвори лаптопа и го зачака нетърпеливо екранът да се активира.
	— Боли ли те? — попита Карол.
	— Малко — призна си той.
	— Не може ли да поискаш някакво лекарство?
	— Опитвам се да вземам колкото е възможно по-малко болкоуспокояващи — каза Тони. — Не ми харесва начинът, по който се чувствам, когато ги вземам. Предпочитам да съм с ясен ум.
	— Това са глупости — каза твърдо Карол. — От болката няма полза.
	И без да му иска разрешение, натисна бутона за повикване на сестрата.
	— Какво правиш?
	— Грижа се за теб.
	Карол измести стола си така, че да може да вижда екрана на лаптопа.
	Тони изписа адреса. Отвори се сайт, в чиято горна част имаше банер с текст „Най-хубавите дни от нашия живот“. Само срещу пет паунда членски внос годишно, сайтът осигуряваше контакти с някогашни съученици и колеги, гарантирайки най-качествената услуга в това отношение на територията на Обединеното кралство. Провериха набързо и установиха, че всеки, който се регистрираше на сайта, можеше да търси стари познати и да се опита да установи с тях връзка посредством съобщения, които администрацията на уебсайта предаваше нататък по електронната поща.
	— За какво му е било на Роби Бишоп да търси бивши съученици? — запита се Тони. — Бих предположил, че по-скоро другите са били готови на какво ли не, за да установят връзка с него.
	Карол сви рамене.
	— Може да е искал да открие някое момиче, което го е зарязало навремето? Бил е свободен като вятъра, след като са развалили годежа.
	— Не ми се вярва. Беше привлекателен, богат и талантлив. Където и да отидеше, момичетата му се хвърляха на врата. И доколкото разбирам, той не е отказвал да се възползва понякога. Бил е сгоден за супер гадже, за което са можели само да му завиждат. Ако е помнел още някакво момиче, което го е зарязало, когато са били петнайсетгодишни, не би се държал така. Освен това вероятно би предприел нещо по въпроса доста по-рано — той поклати глава. — Не, от психологическа гледна точка звучи неприемливо. А знаем ли със сигурност, че това е почеркът на Роби?
	— Не. Листчето е още в лабораторията. Предполагаш, че някой му го е дал, така ли?
	— Казал е на Фил Кампси, че ще пийне по едно с познат от училище. Може би човекът, с когото са пили, е предложил да се възползват от сайта, да потърсят други стари приятели. Ако Роби не е проявил интерес, но не е искал и да обиди събеседника си, вероятно просто е пъхнал листчето в джоба си и го е забравил.
	— Възможно е. Звучи логично.
	Тони отвори нов прозорец и написа:
	— Гимназия „Харистаун“, Брадфийлд.
	— Знаеш къде е учил? — в тона на Карол се прокрадна подозрение.
	— Интересувам се от футбол, Карол. Знам къде е израснал, майка му и баща му все още живеят в някогашната си къща в Харистаун. Предложил да им купи друга, но те настояли да останат там, където се чувствали на мястото си.
	— Такива неща не се научават от гледане на футболни мачове.
	Тони имаше приличието да се посмути.
	— Добре де, от време на време влизам в клюкарските сайтове. В това няма нищо лошо. Погледни — той посочи екрана. На него се виждаше снимка на гимназията в Харистаун. Към старото викторианско здание с фасада от червени тухли беше залепена типична за шейсетте години на миналия век кутия от стъкло и бетон. След кратка история на учебното заведение имаше рубрика за известни личности, завършили училището. Двама членове на парламента, две рок групи, оставили малка следа в класациите през славните времена на британския поп, автор на криминални романи от средна категория, второстепенна звезда от сапунени сериали, моден дизайнер и Роби Бишоп.
	— Който и да е човекът, който му е дал адреса на сайта, най-вероятно името му фигурира тук.
	Карол изпъшка.
	— Вероятно така списъкът все пак намалява. Вместо да проверим всичко живо, което е ходило на училище по времето, когато Роби е бил ученик, ще трябва да проследим само тези, които са платили регистрация в „Най-хубавите дни от нашия живот“.
	— Е, сега поне търсиш игла в кутия с принадлежности за шев, а не в купа сено.
	— И мислиш, че ще ми бъде по-лесно? Най-лошото при убийство без очевиден мотив е това, че не знаеш откъде да започнеш.
	Тони направи гримаса.
	— Тук трябва да се намеся аз, нали? Аз съм този, който се заема да намали броя на заподозрените, когато обичайният въпрос „Кой има изгода от смъртта?“ не върши работа.
	Карол се ухили.
	— Нещо такова, да. Смятам да прекъсна разговора на тази жизнерадостна нотка и да те оставя. Заминавам за Лондон, за да разговарям с бившето гадже на Роби.
	— Ще рече, очарователната Бинди Блайт?
	— Сега вече разбирам какво имаш предвид под „влизане от време на време в клюкарските сайтове“. Напълно си прав. А преди да тръгна, ще трябва да наредя няколко души да свалят колкото е възможно повече записи от видеокамерите за контрол на движението в градския център. А после същите нещастници ще трябва да изгледат въпросните записи.
	— Не им завиждам. Какви са възможностите камерите да дават покритие на района около „Аматис“?
	Карол подбели очи.
	— Възможностите варират от идеални до никакви. В района около входа на клуба има добро покритие, както и по улиците, които водят до близките многоетажни сгради. Само че има и един страничен изход, близо до VIP-зоната. От там се излиза в една малка уличка, която минава покрай сградата и води в лабиринта на Темпъл Фийлдс. А въпреки нашите старания в голяма част от този регион все още няма камери за наблюдение.
	Настана кратко мълчание, докато двамата си спомняха отминали случаи, свързани с Темпъл Фийлдс, тази част от града, в която се намираше кварталът с червените фенери и беше предпочитана от хора с хомосексуални наклонности, а същевременно гъмжеше от офиси на малки фирми и някогашни складови постройки, превърнати в скъпи дизайнерски жилища. Темпъл Фийлдс привличаше едновременно елита и утайката на обществото, обитателите му варираха от съмнителни до предприемчиви, покрит бе целият диапазон от безукорна честност до престъпност.
	— Това продължава да бъде единствената част на града, където е възможно да се случи всичко — поде Тони, а гласът му звучеше едва ли не замечтано. — И добро, и лошо.
	Карол изсумтя иронично.
	— Това за доброто си остава твое мнение.
	— Ние виждаме винаги най-лошото. Би трябвало да има и добра магия там някъде.
	— Кажи това на Пола — отвърна кисело Карол, която не можеше да забрави, че Пола едва не умря в една мръсна стая в Темпъл Фийлдс.
	Тони се усмихна.
	— Карол, Пола е много по-добре ориентирана в отклоненията от общоприетите морални норми, отколкото ти или аз бихме могли да бъдем някога. Тя знае какво компенсира черната страна на Темпъл Фийлдс. Доскоро това беше единствената част на града, в която хора като нея можеха да се чувстват в безопасност. В Темпъл Фийлдс имаше хомосексуалисти много преди гей кварталът да стане модерна дестилация.
	Упрекът беше въздържан, но все пак напомняше на Карол, че не може да наслагва реакциите си върху реакциите на Пола и да очаква те да се припокриват.
	— Прав си — съгласи се тя. Преди да продължи, на вратата се почука и влезе една сестра.
	— От какво имате нужда? — осведоми се тя.
	— Има нужда от болкоуспокояващо, но не иска да си признае — поясни Карол, стана и започна да събира вещите си.
	— Вярно ли е?
	Тони кимна.
	— Като че ли да.
	Сестрата погледна картона, в който се записваха приеманите от болния лекарства и каза:
	— Вече споменах, че тук не раздаваме медали за мъченици. Ще ви донеса болкоуспокояващо.
	Карол тръгна след нея към вратата.
	— Не знам кога точно ще се върна от Лондон, но ще се опитам да мина утре.
	— Успех — отвърна Тони. Не съжаляваше, че тя си тръгва; появата й му беше напомнила колко изтощен е все още. Мисълта, че тази вечер не очаква още посетители, му донесе облекчение. Изолацията от света си имаше свои предимства.
	Дълго време той се бе отнасял скептично към малкото хора, които се бяха опитвали да се сприятелят с него. Според него тези хора се заблуждаваха, че лицето, което той представяше на заобикалящия свят, има някаква връзка с действителната му същност. А сам съзнаваше колко крехка е връзката между тези два образа, и че собствената му история го поставя по-близо до тези, които преследваше, отколкото до хората, в чиято защита започваше преследването. Знаеше до каква степен е травмирана собствената му личност и съзнаваше, че е получил дарбата да съпреживява срещу определена цена. Когато най-сетне успя да събере достатъчно душевна смелост, за да прехвърли част от вината на майка си, вече беше натрупал достатъчно познания, за да знае, че това решение е прекалено лесно. Години наред се беше чувствал като дете, притиснало лице към прозореца, зад който се разкрива картина, сякаш излязла изпод перото на Дикенс — щастливо семейство празнува Коледа. Трябваше да мине много време, докато разбере, че привидно щастливите семейства крият тъмни кътчета също като онези в неговата душа. Че той не е единственият, който върши това, което сам наричаше „да се представяш за човешко същество“. Но междувременно бе успял да си изгради житейската позиция на страничен наблюдател на чуждия живот, основана на доброволно избраната самота.
	И тогава се появи Карол Джордан. Нито един от учебниците по психология, нито един от хилядите часове клинична практика не го бяха подготвили за човек, който преминава през цялата изградена от него защита, сякаш тя изобщо не съществува. Случаят беше едновременно много прост и много сложен. Ако поне единият от двамата бе по-различен, биха успели да се влюбят и да изживеят връзката си. Но в самото начало възникнаха прекалено много спънки, имаше прекалено много задръжки, и сега всеки път, когато някой от двамата направеше плах опит да се поддаде на чувствата си, светът сякаш издигаше истински планини между тях.
	Най-често му се искаше събитията да се бяха развили по друг начин. Но имаше и случаи като днешния например, когато той осъзнаваше, че може би за всеки от тях е достатъчно да знае, че има в живота си поне една връзка, която не може да осакати, ако постъпва в съответствие с нуждите си. Нямаше двусмислия в нещата, които правеха един за друг. Когато тя се постара да му осигури достъп до безжичния интернет в болницата, зад жеста й нямате скрит мотив. А сега той щеше да се порови в информацията, която можеше да открие онлайн и в собствената си глава, за да й помогне — просто защото беше в състояние да го направи.
	Когато сестрата се върна, той погълна послушно лекарството и се отпусна на възглавниците, оставяйки мислите си да се реят свободно. Там, където очевидно мотиви отсъстваха, се задействаха неговите способности да открива смисъла на действията. Какво би спечелил убиецът на Роби Бишоп от неговата смърт? Ако успееше да разбере това, би направил гигантска крачка напред по пътя, в чийто край лицето и фигурата на непознатия щяха да добият ясни очертания. За щастие не му бяха необходими две здрави колена, за да направи тази гигантска крачка — а само мозък, чието функциониране може би щеше да бъде подпомогнато от прекрасните, успокояващи химически вещества, които започваха да циркулират в кръвоносната му система.


	Двайсет и четиричасовите новинарски програми винаги изпитват глад за събития. Сега, след смъртта на Роби Бишоп, целият цирк се беше пренесъл от болницата пред стадиона на „Брадфийлд Виктория“. Историята се развиваше толкова бързо, че повечето журналисти бяха успели да пристигнат преди феновете, защото можаха да се доберат по-бързо до колите си. Като начало наоколо се виждаха повече камери и репортери, отколкото опечалени запалянковци. Журналистите се шляеха насам-натам в мразовитата вечер, упражняваха се в черен хумор и очакваха суматохата, която неминуемо щеше да настане.
	Само след час получиха това, което им трябваше. Стотици хора се насъбраха в сянката под опорите на трибуната откъм Грейсън Стрийт. Дъхът се издигаше на големи бели вълма над главите им. Железните бариери вече служеха за опора на купища цветя, плюшени мечета с панделки, писма и картички със съболезнования, както и снимки на самия Роби. Разстроени жени плачеха, мъже с шалчета на жълти черти в цветовете на униформите на играчите, стояха мрачни, сякаш отборът току-що е бил победен с пет на нула на собствен терен. Децата бяха объркани, младежите — обезкуражени. Репортерите се промъкваха сред тълпата, поемайки с микрофони и диктофони баналния израз на изфабрикувани емоции. Полицията присъстваше дискретно, за да предотврати евентуални ексцесии.
	Юсеф и Радж бяха едни от първите, които пристигнаха край стадиона. Юсеф се чувстваше неловко, имаше чувството, че се набива на очи. Каза си, че с изключение на полицаите и журналистите той вероятно е единственият човек тук, който не носеше шалче с цветовете на „Викс“. Учтиво отказа на няколко телевизионни репортери да направи изказване пред микрофоните и камерите, и издърпа протестиращия Радж извън обсега им.
	— Защо и аз да не кажа нещо? — настояваше Радж.
	— Защото се предполага, че си тук, защото тъгуваш за починалия, а не за да ти покажат мутрата по телевизията — отвърна Юсеф. — В случая не става дума за теб, ясно ли е?
	— Не е честно. Аз наистина обичах Роби. Обичам „Викс“. На половината от онези, които ще говорят по радиото или телевизията, изобщо не им пука за отбора, просто искат да се покажат — Радж се тътреше зад брат си, влачейки крака.
	— Ами да се показват.
	Поредният репортер насочи към тях диктофона си.
	— Някои хора свързват смъртта на Роби Бишоп с ислямските терористи, за които се знае, че произвеждат рицин — задърдори той. — Какво мислите вие по този въпрос?
	— Чисти глупости — раздразненият Юсеф не издържа. — Не чухте ли какво каза ченгето преди малко? Няма основания смъртта да се свързва с тероризъм. Вие просто се опитвате да създавате неприятности. Именно хора като вас предизвикват бунтове сред малцинствата. Ето брат ми например, единственото нещо, което може да събуди у него фанатизъм, е отборът на „Брадфийлд Виктория“. — Той плю на земята. — Да вървим, Радж.
	Дръпна брат си за ръкава и го повлече със себе си.
	— Супер — отбеляза Радж. — Аз не мога да говоря за Роби, но ти можеш да дрънкаш такива работи, че да ни представиш като размирници.
	— Да, така е. Не е честно — Юсеф избута Радж по-настрани от журналистите, близо до натрупаните край бариерите дарове. — Но вече ми се повдига от тези простотии. Защо, да му се не види, терористите ще убиват Роби Бишоп?
	— Защото е символ на упадъка на Запада, дръвнико — заяви Радж, имитирайки глуповатото папагалско дърдорене на многознайниците, което бе чувал в ориенталските ресторанти и на паркинга край джамията.
	— То си е така в интерес на истината. Но не е достатъчна причина да бъде убит. Убийството на Роби няма да предизвика ужас, а само възмущение. Тероризмът функционира единствено ако ударът е нанесен по обикновени хора. Но такива анализи са прекалено сложни за онези чекиджии с микрофоните — каза Юсеф с горчивина.
	Неволно се бяха озовали близо до тълпата, която се събираше около няколко улични лампи. Пламъчета на свещи трептяха, полюшвани от вечерния вятър, кой знае защо много по-трогателни от всички останали изрази на почит, струпани около тях. Висок тенор запя първия стих от _You never walk alone_. Други подеха песента, и докато се осъзнаят, Юсеф и Радж също запяха прочутия химн на футболните запалянковци.
	Юсеф неволно се усмихна, когато гласът му се присъедини към хора. Познаваше това усещане — да не бъдеш сам. Познаваше силата, която тази мисъл даваше на хората. Когато около теб има и други, всичко става възможно. Абсолютно всичко.


	Магистралата се разгъваше пред тях — миля след миля. По това време на нощта движението, което обикновено я задръстваше, беше намаляло. Шестте платна бяха все така натоварени, но сега колите и камионите преминаваха с ритмичен, непрекъсващ грохот през теснините и местата на обичайните задръствания из централните графства. Карол се пресегна към радиото и смени умереното звучене на Четвърти канал с истеричните ритми на „Рейдио Уан“. След като бяха тръгнали да разговарят с Бинди Блайт, можеха поне да разберат какво представлява предаването, което тя водеше.
	Новините в десет часа започнаха със съобщението за смъртта на Роби Бишоп. Сам, който шофираше, поклати глава, докато говорителят успя с патетично задъхания си тон да представи събитието като всеобща драма.
	— Никога няма да се научат, нали? Само по себе си събитието е достатъчно впечатляващо, необходимо е просто да представят фактите. Последното, от което някой има нужда, е да надъхват хората и да ги докарват до истерия.
	— Това умеят най-добре — отвърна Карол, уморена от медийните изстъпления. — С някои малки изключения. И всички им играят по свирката. Искаш ли да се хванем на бас, че до утре и премиерът ще се е намесил в играта?
	Сам се ухили.
	— До утре на обяд Роби ще бъде обявен за „футболистът на народа“.
	— Само че този път съществува истински убиец, който е на свобода, а не само призраците, породени от разни теории на конспирацията — Карол въздъхна. — И ние сме длъжни да го открием.
	Новините приключиха и незабавно започна някакво парче с трескав ритъм, дълго почти колкото първото действие на опера. Най-сетне музиката затихна и заговори топъл, нисък женски глас:
	— Започваме нашето вечерно шоу със „Score Steady“ на Джуниър Деф и Катиша. Аз съм Бинди Блайт и ще посрещна заедно с вас полунощ по „Рейдио Уан“, предпочитаната музикална радиостанция. Всички вече сте чули, че преди няколко часа почина Роби Бишоп. Допреди няколко месеца ние бяхме заедно. Направи ми предложение за женитба и аз приех. Действително, така и не стигнахме до олтара, но той си остана най-добрият ми приятел. Музиката е една от причините, поради които си останахме близки. И двамата харесвахме едни и същи неща, парчета, които вие слушате всяка вечер в предаването от това студио. Всички ние имаме свои десет най-любими парчета на всички времена — така беше и с Роби. В неделя сутрин се излежавахме до късно и слушахме любимите си неща, съставяхме списъци на парчетата, които бихме избрали да си запишем и вземем със себе си, ако ни предстоеше да останем сами на пуст остров. „Score Steady“ фигурираше постоянно в личната класация на Роби. Тази вечер съм тъжна. Загубих човек, който имаше голямо значение за мен. Затова реших да посветя предаването си днес на мъжа, когото обичах. На един мъж, който за мен беше изключителен. Не се притеснявайте, няма да ме избие на трагедия. Няма да има сълзи през следващите два часа. Вместо това ще подбирам парчета, които Роби обичаше. Денс, транс, хип-хоп, трил хоп и може би малко акустик чил. Така че отваряйте уши и дайте воля на краката си, докато слушате „Stack Му Beats“ на Рехаб Бойс.
	Последните й думи потънаха в постоянно усилващия се, трескав, разтърсващ тялото дръм енд бас ритъм.
	Карол намали музиката, за да могат отново да се чуват един друг.
	— По всичко личи, че се справя по-добре с положението от репортерите на новинарските емисии. Какво е това име — Бинди? Прякор, съкращение?
	— На сайта й пише, че било съкращение от Белинда.
	Карол се усмихна. Разбира се — Сам вече беше проверил какво може да се открие онлайн. Сам никога не пропускаше нищо, когато ставаше дума за събиране на информация. Ако бе насочена правилно, тази му особеност би била от полза за целия екип. Само че той инстинктивно се съпротивляваше срещу работата в екип. Карол трябваше постоянно да го следи, за да се убеди, че споделя с останалите наученото.
	— Ясно. Хващам се на бас, че майка й все още я нарича Белинда и това я вбесява. А от къде е? Долавям някакъв акцент, който не е обичаен за Лондон и околностите.
	— От някакво място в Ийст Англия — каза Сам, отмервайки ритъма с пръст по волана. — Близо до Норич, струва ми се. Бива си я.
	— Като че ли съм поостаряла за този тип музика.
	— Не знам, според мен е по-скоро въпрос на вкус, отколкото на възраст. Мисля, че по отношение на музиката хората се делят на две групи. Едните слушат ритъма, защото чувстват танца в себе си, а другите обръщат внимание на начина, по който музиката и думите се сливат. Почти невъзможно е да се смесят подходите — или ритъм, или текст. Според мен вие сте от хората, които обръщат внимание на текста.
	— Вероятно. Не че напоследък ми остава кой знае колко време за музика — те замълчаха и музиката ги заля като вълна.
	Когато парчето свърши, Бинди повтори заглавието му.
	— Тази вечер узнахме, че някой е отровил Роби. Лично аз просто не мога да го разбера. Трябва да имаш много извратена психика, за да дадеш някому отрова, от която той ще умира бавно, в продължение на дни. Трябва да си насъбрал много омраза, а не разбирам кой би могъл да мрази Роби толкова, че да пожелае да му причини такова нещо. Как би могъл някой да мрази човек, който обичаше такава музика?
	Беше права. Имаше нещо заразително в тези ритми, което караше краката на Карол да потропват отмерено въпреки волята й. Тя погледна часовника. Щяха да пристигнат в Лондон половин час преди края на предаването на Бинди. Дано приливът на адреналин след шоуто се задържеше, за да бъде склонна да говори. Карол имаше нужда Бинди да заговори откровено за връзката си с Роби. Ако успееше да постигне това тази вечер, темповете на разследването нямаше да спаднат. Това беше много по-важно от осемте часа сън, необходими да поддържат красотата на Бинди. Или нейната собствена.


	Беше единайсет вечерта и в клуб „Аматис“ настроението тъкмо започваше да се повишава. Светлините бяха умело насочени, звукът — смазващо силен, въздухът беше напоен със застоял мирис на алкохол, цигари, парфюм и сгорещени тела. Пола и Кевин бяха оставили Крис в малкия, невзрачен офис на управителя да се бори с разпитите на персонала на бара и охраната. Тя не очакваше да узнае кой знае какво от разговорите.
	— По времето, когато Роби е седял със съученика си, на бара трябва да е било истинска лудница — бе казала Крис. — Прекалено много клиенти са се опитвали да привлекат вниманието на барманите. Те надали са били в състояние да забележат с кого е бил. Ако някой е забелязал нещо нередно да се случва с чашата му, това би било чиста случайност, при това досега биха се свързали или с нас, или с някой журналист от таблоидите. Не, ако тази вечер някой извади късмет, това ще бъдете вие двамата.
	Но Пола малко се съмняваше. За повечето от посетителите на „Аматис“ представата за добро прекарване на вечерта се покриваше с поемането на достатъчно алкохол и дрога, които да сведат до минимум възможността за ясен спомен от прекарването. Те обикновено добиваха недоумяващ вид, когато Пола им зададеше въпроса дали са били тук миналия четвъртък. После, когато Пола успееше да им обясни коя е и какво иска с помощта на жестове, размахване на полицейската карта и снимка на Роби, повечето от тях кимваха или завъртаха отрицателно глава, а след това обикновено свиваха рамене в знак на безразличие или неспособност да си припомнят каквото и да било. Единствените вариации по темата осигуряваха тези, които си бяха поставили за цел нещо повече от това да се напият до безсъзнание или да забият нещо за през нощта — хората, които се надяваха да забележат тук някоя известна личност, за да споменат уж небрежно името й на другия ден, когато отидат на работа. „Да, и аз така казах снощи на Шели… Нали се сещаш, Шели, Шели Кристи, която играе в «Северняци»… Е как, разбира се, че я познавам — ето снимката й на мобилния ми телефон…“ Оскъдните надежди на Пола се основаваха именно на тях.
	След около час й се наложи да приеме, че тази вечер съдбата не е благосклонна към нея. Колекционерите на знаменитости, с които успя да разговаря, или бяха потиснати, че са пропуснали последна възможност за снимка редом с Роби Бишоп, или огорчени, че са го забелязали, но не са успели да се възползват от това. Най-близкото до полезни показания й даде едно момче, което потвърди, че е видяло Роби на бара и че той не е бил сам.
	— С мъж ли пиеше или с жена? — бе попитала нетърпеливо Пола.
	— С някакъв тип — не ми се стори познат, затова не му обърни внимание. В друг случай щях да го помоля да ме снима с Роби, но бях забравил да си заредя телефона, затова се отказах.
	— И никога преди не си виждал този тип, така ли? — Пола все още не искаше да се предаде.
	— Нали вече казах. Изобщо не го погледнах. Не мога да бъда сигурен виждал ли съм го преди или не. Може да съм, а може и да не съм. Не забелязах нищо специално около него.
	— Висок? Нисък? Рус? Тъмнокос?
	Пола се опитваше да прикрие разочарованието си.
	Свидетелят поклати глава.
	— Честно казано, вече бях обърнал няколко. Почти не го погледнах. Това е проблемът, когато срещнеш човек като Роби. Толкова си зает да наблюдаваш него, че изобщо не забелязваш хората наоколо. Освен ако е заедно с друга знаменитост. Или с някакво страхотно гадже. Иначе през цялото време си мислиш „Да му се не види, стоя точно до Роби Бишоп“ — за миг по лицето му се изписа съжаление. — Горкият.
	Потисната, Пола си проправи път към края на бара и се опита да привлече погледа на някой от барманите. Беше се изпотила и изпитваше нужда да вкара малко вода в организма си. Най-сетне един от облечените в черно бармани взе поръчката й. Докато чакаше рестото, Пола оглеждаше разсеяно бара.
	Изведнъж тя си пое рязко дъх — беше забелязала мъничката видеокамера, сгушена между лампите, осветяващи мокрия гранитен барплот.
	— Точно ти ми трябваше — промърмори тя едва чуто.
	Когато барманът се върна с шепа монети, видя с учудване, че посетителката е изчезнала.


	Тежката врата, която отделяше студиото от стаята на дежурния екип, се отвори и Бинди Блайт се появи с полупразна бутилка минерална вода в едната ръка. С другата си ръка смъкна от косата си лента с цветовете на Африканския Национален Конгрес, и разпусна дългите си, тъмни къдрици. Карол си каза, че сигурно са били впечатляваща двойка — чистите черти на Роби с традиционната му английска хубост и мургавата Бинди с дребно личице, напомнящо на фея от илюстрациите в детските книжки, обрамчено с буйни къдрици. Ореолът на косата, тясната черна блуза и черните джинси подчертаваха миниатюрната й фигурка. Карол предположи, че може без проблеми да си купува дрехи от детски магазин.
	— Всичко наред ли е, Дикси? — обърна се Бинди към закръглената жена на пулта.
	— Идеално. Добре стана, Бинди. Имаш посетители — отвърна Дикси и посочи с глава към Карол и Сам, които седяха на останалите два стола в стаята.
	Бинди ги погледна и отпусна уморено рамене.
	— Трябва ли да започваме с всичко това сега? Току-що приключих работа.
	— А ние не сме приключили с нашата — отвърна Карол, извади картата си и се представи. — Нашата работа е да открием убиеца на Роби Бишоп.
	— Е, да, но той е мъртъв, нали? Какво значение има кой е виновникът. Единственото, което има значение, е, че Роби вече го няма. И нищо, което бихте направили, не може да промени това — тази Бинди беше много различна от момичето, което в продължение на два часа бе пускало музика в памет на мъртвия си приятел. Сега тя изглеждаше гневна и огорчена. Дикси, редакторката, седеше като закована, а очите й се стрелкаха ту към Бинди, ту към Карол.
	— Съжалявам за това, което се случи с Роби — отвърна Карол. — Но от опит знам, че хора, способни да извършат хладнокръвно такова престъпление, не се ограничават само с едно убийство. Искам да попреча на човека, отнел живота на Роби, да убие още някого.
	— Разбираемо е. И защо дойдохте тук тогава? Защо не се занимавате с това, което би трябвало да вършите, за да му попречите?
	Бинди се упъти към закачалката и свали оттам тъмнозелено яке от дебел мъхнат плат.
	— Имам един колега, психолог по професия. Едно от нещата, на които ме е научил, е да търся точката, където се пресичат орбитите на убиеца и жертвата. Колкото повече узная за жертвата, толкова по-голям шанс има да се добера до тази точка на пресичане. А когато става дума за необходимостта да опозная Роби Бишоп, вие сте един от хората, които могат да ми помогнат. Затова трябва да разговаряме, и то точно сега.
	Бинди обърна очи към тавана.
	— Говорите като онзи тип от „Закон и ред: умисъл за престъпление“. Добре де, печелите. Но хайде да се махнем от тук. Имам нужда да пийна нещо и да изпуша една цигара — обърна се и допълни: — До утре, Дикси.
	Дикси я изгледа кисело и кимна.
	Когато излязоха в коридора, Бинди каза:
	— Предлагам да отидем в моето жилище. Само на десет минути път с кола от тук — сега за първи път се обърна към Сам. — Имате ли хартия и нещо за писане?
	Надраска адреса и описание на пътя.
	— Ако обичате да пиете чая с мляко, трябва да се отбиете в денонощния.
	После забърза напред по коридора. Крачетата й я носеха със скорост, която изглеждаше на пръв поглед невероятна.
	Петнайсет минути по-късно Сам вече шофираше бавно покрай редица залепени една за друга сгради в Нотинг Хил, построени във формата на полумесец, и търсеше напразно място за паркиране.
	— Остави това — каза му Карол. — Можем да се въртим тук цяла нощ. Паркирай на втора линия и остави бележка с номера на мобилния си телефон, ако някой иска да излезе.
	Сам паркира близо до номера, написан на листчето, което им даде Бинди. Докато се изкачваха по стъпалата към оградения с колони, покрит вход, светна лампата на охранителната система. Благодарение на това успяха да разчетат имената край четирите звънеца на домофона.
	„Блайт“ беше третото име от горе на долу. Сам натисна звънеца и зачака, потупвайки бедрото си с кутията мляко. Карол се взираше мрачно в обектива на охранителната камера.
	След секунди прозвуча деформиран от уредбата глас, който каза:
	— Първи етаж.
	Разнесе се бръмчене. Стъпките им отекнаха по черно–белите плочи, с които беше настлано тясното фоайе, после звукът бе погълнат от дебелия килим по стълбите.
	— Бива си го местенцето — измърмори Сам.
	Бинди ги очакваше, облегната на рамката на единствената врата на първия етаж, скръстила ръце на гърдите си. Краката й бяха също кръстосани в глезените. През изминалия четвърт час беше успяла да си сложи фон дьо тен и грим, което по някакъв начин увеличи дистанцията между нея и посетителите. Отстъпи безмълвно и ги покани с жест да влязат. В голямото антре имаше билярдна маса. Топките бяха подредени, готови, на стената отзад бяха окачени четири щеки. Между вратите, които водеха в различни посоки, висяха мрачни черно-бели фотографии на билярдни зали и техните посетители. Снимките бяха осветени от прожекторни лампи, подредени на релса, която висеше от високия таван.
	— Направо — каза Бинди и ги подкани с жест да вървят в правилната посока.
	Влязоха в прекрасно обзаведено помещение, което се простираше по цялата ширина на сградата. Меки кожени дивани и кресла бяха разположени навсякъде, привидно безредно, сред тях имаше ниски дървени масички, отрупани със списания, вестници и чисти пепелници. Три от стените бяха покрити с рафтове, претъпкани с плочи и дискове — единствените пролуки бяха запълнени от внушителна уредба и плазмен телевизор; на четвъртата стена се виждаха затворените дървени капаци на високите прозорци, покрити от вътрешната страна с плакати за концерти и промоции на нови албуми, повечето с автографи. В стаята миришеше на канела и цигарен дим. Карол долови и сладникавия мирис на марихуана, смесен с по-острия аромат на „Марлборо“. Няколко високи, цилиндрични лампи с хартиени абажури, разположени на подходящи места, осветяваха помещението. Атмосферата беше удивително уютна.
	— Разполагайте се — каза Бинди. — Виждам, че сте си донесли мляко — тя кимна на Сам. — Кухнята е вдясно от входната врата. Чаят и кафето са в шкафа над електрическата кана. Диетична кола, сок и вода ще намерите в хладилника.
	За миг Сам се стъписа.
	— Аз ще пия кафе, Сам — каза Карол, разменяйки заговорнически поглед с Бинди. — С мляко, но без захар.
	„Хайде, Сам, не включи ли?“. Сам включи, съзнавайки, че Карол разиграва солидарност с Бинди в името на успешния разговор. Целта й не беше да го унижава.
	— Нещо за вас, госпожице Блайт?
	— Благодаря ти, сладур, имам си всичко — тя посочи една вече запотена висока чаша. Може би вътре имаше само диетична кока-кола, но на Карол не й се вярваше. Бинди се отпусна на едно меко кресло до масичката, на която бе оставила напитката и цигарите си.
	— Хубаво жилище — отбеляза Карол.
	— Не е рокендрол бърлогата, която си представяхте, нали? Но не изплащам ипотеката със заплатата си от Би Би Си — отвърна Бинди. — Работя по клубовете. Не допускам да ме издържат, главен инспектор Джордан. Завърших икономика, и по време на следването се издържах с пестене и лишения. Съзнавам, че няма вечно да бъда високо платена, затова се опитвам да се възползвам максимално от парите, докато ги получавам.
	— Звучи разумно.
	— Винаги съм била разумна — тя направи гримаса. — Някой би могъл да ме определи като скучна. Роби казваше, че това била една от чертите ми, които много харесвал. Знаел, че няма да го изкуша да прави нещо, с което да разруши кариерата си. Е, вярно ли е това, което се говореше в нюзрума? Рицин? Бил е отровен с рицин?
	— Докато боледуваше, в болничната лаборатория бяха направени изследвания. Нашата лаборатория трябва да ги потвърди, но да, по всичко личи, че е бил отровен с рицин.
	Бинди тръсна нетърпеливо глава.
	— Това е някаква лудост. Разбирате ли, звучи нелогично. Роби и рицин. Къде е връзката?
	„Ако знаех отговора на този въпрос, всички бихме могли да се приберем да спим“.
	— Засега не знам и аз. Това е едно от многото неща, които се опитвам да разбера.
	— Ясно. А какво искате да узнаете от мен?
	Бинди посегна към пакета „Марлборо“, сряза целофана с нокът и извади една цигара.
	— Що за човек беше той?
	Бинди запали цигарата, дръпна, издиша и загледа Карол с присвити очи през дима.
	— Нямате представа колко пъти са ми задавали този въпрос. Само че обикновено с по-развълнуван тон — Карол отвори уста, за да допълни нещо, но още преди да заговори, Бинди размаха успокоително ръце. — Не се шегувам, разбирам защо се интересувате. — Въздъхна и се усмихна, а изражението й се смекчи. — Що за човек беше Роби ли? Беше добро момче. Използвам съзнателно думата „момче“. Още не беше напълно пораснал. Беше талантлив и го съзнаваше. Не беше арогантен, но знаеше какво може, разбирате ли какво имам предвид? Знаеше колко струва и се гордееше с постиженията си. Какво друго? — тя замълча и си дръпна от цигарата. — Обожаваше музиката и футбола. Ако не беше станал футболист, сигурно би избрал професията на диджей. Обичаше музиката и я разбираше. Това ни свърза — тя вдиша дима. — Това и сексът, предполагам. И в това отношение го биваше. — Сега в усмивката й се прокрадна тъга. — Толкова бях влюбена в него в началото. Но това нещо, влюбването, не може да трае вечно — тя отвърна поглед и загледа горящата си цигара.
	— Ако човек има късмет, влюбването се превръща в нещо по-дълбоко — отвърна Карол.
	— Такова нещо е възможно само ако и двамата са зрели хора. Проблемът с Роби беше, че неговото ниво на емоционална зрелост го караше да прилича на герой от тийнейджърска комедия. Винаги беше изпълнен с добри намерения, но ги забравяше много лесно, особено ако се озовеше в близост до шампанско и блондинки едновременно — тя загаси цигарата си и се облегна назад. — Омръзна ми да попадам на разни снимки в клюкарските списания и да чета гадни иронични коментари в колонките за живота на звездите. Върнах му пръстена и му обясних, че може да опитаме отново, когато му омръзне да се държи с жените като малко дете в сладкарски магазин.
	— Значи вие прекратихте годежа?
	През открехнатата врата долетя потракване на билярдни топки, после се чу мекото тупване на една, когато падна в джоба. Бинди се усмихна и посочи към антрето.
	— Господин Такт и Дипломация, а? Да, аз сложих край на годежа.
	— Как го прие Роби?
	Бинди извади нова цигара.
	— Първоначално беше разстроен. Предимно поради наранено честолюбие. Освен това вероятно се притесняваше, че вече няма да получава покани за най-готините концерти. После, когато разбра, че съм искрена в желанието си да си останем приятели, се поуспокои. През последните няколко седмици бяхме в най-добри отношения. Говорехме по телефона почти всеки ден, разменяхме си файлове с разни парчета, а миналата седмица, когато момчетата дойдоха в Лондон за мача с „Арсенал“, вечеряхме заедно.
	— Следователно твърдите, че раздялата не се е отразила на приятелските ви чувства?
	Бинди се намръщи.
	— Я чакайте, да не би да си мислите, че имам нещо общо с цялата история?
	Тя изгледа яростно Карол, в нетрепващия й поглед припламна гняв, но изведнъж по миглите й проблеснаха сълзи.
	— Опитвам се да си изградя представа за живота на Роби — това е всичко — каза меко Карол.
	— Ами добре, направете разпечатка на неговите телефонни разговори — и на моите. Ще видите колко често и колко дълго сме разговаряли.
	— Кога разговаряхте за последен път?
	— Обадих му се в събота сутринта — каза Бинди с малко треперлив глас. — Винаги се чувахме преди мач. Каза, че не можело да разговаряме в момента, не се чувствал добре и чакал лекаря на отбора — тя примига ожесточено няколко пъти. — По това време вече е бил отровен, нали?
	Карол кимна.
	— Така предполагаме. А кога беше предишният ви разговор?
	Бинди се замисли за миг.
	— В четвъртък привечер. Канеше се да излиза с Фил.
	„Да му се не види“.
	— А когато разговаряхте в събота, той да е споменавал, че е срещнал някогашен съученик в четвъртък, когато е бил в „Аматис“?
	— Не. Нали ви казах, нямаше време да си бъбрим. Просто му пожелах успех и го помолих да се обади, когато се почувства по-добре — в погледа й проблесна разбиране. — Да не би да мислите, че въпросният съученик го е отровил?
	— Не искаме да прибързваме. Но той е споменал пред Фил, че срещнал човек, с когото са учили заедно. Този човек би могъл да ни даде по-ясна картина на прекараната от Роби вечер. Засега ни интересува това. Кажете ми, Бинди, Роби дрогирал ли се е някога?
	— Вие шегувате ли се? Той отказваше дори да стои в една стая с човек, който пуши джойнт. Обичаше да си пийне, но до дрога не се докосваше. Винаги е казвал, че човек знае как му действа алкохолът, но никога не може да предположи какъв точно ще бъде ефектът на дрогата върху организма му. Ако мислите, че някой е успял да му даде отровата, смесвайки я с дрога, предположението ви е погрешно.
	Може да беше опит за заблуда, а може и да беше истината. Така или иначе, резултатите от аутопсията щяха да покажат дали близките на Роби се опитваха да го представят неоснователно като светец.
	— И в последния ви разговор той не е казал нищо, което да навежда на мисълта, че е променил позициите си?
	— Изключено. Освен това, нали ви казах, разменихме само няколко думи.
	— Поне не сте се разделили скарани — каза Карол.
	— И още нещо… — Бинди се усмихна едва-едва, придавайки си смелост. — Знаете ли, ако имах намерение да убия Роби, нямаше да го направя скришом. Щях да се постарая у него да не остане съмнение за това какво му се случва и защо. Само че… — лицето й се сгърчи и тя се закашля от цигарения дим. — Никога не ми се е искало да го убия. Блондинките — да, може би. Но Роби? За нищо на света.
	— А кой би могъл да поиска да го убие? Кой го е мразел толкова, че да пожелае да го направи?
	Бинди прокара пръсти през къдриците си.
	— Нямам никаква шибана идея. Не беше от хората, които предизвикват такива реакции. Нали ви казах, беше добро момче. Има футболисти, които като че ли прекарват живота си в търсене на конфликти. Имат нужда да се представят като сурови мъже в собствените си очи. Роби не беше такъв. Беше учтив, добре възпитан — по-скоро Дейвид Бекъм, отколкото Рой Кийн. Ако някой се опиташе да се сдърпа с него извън игрището, той просто обръщаше гръб и си тръгваше. Единственото, за което се сещам… — тя замълча и поклати глава.
	— Какво е то?
	— Глупости, няма значение.
	Карол се приведе напред.
	— Бинди, аз съм принудена да се хващам за сламки. Бих изслушала всяко предположение, независимо от това колко глупаво може да ви се струва.
	Бинди отново поклати глава и дръпна яростно от цигарата.
	— Ами… мислех си за хазарта. Наясно съм, че в залаганията се играе с огромни суми. Нали четем за хазартни синдикати, разни тарикати успяват да приберат милиони лири. В Австралия, Хонконг, Корея, Филипините. Около футбола има много залагания. Публикуваха материали във вестниците, имаше и предавания по радио „Файв Лайв“. Просто се чудех… през този сезон „Викс“ играят по-добре, отколкото някой би могъл да очаква. Изкачват се в класирането и създават главоболия на големите футболни босове. Ами ако… — тя взе чашата си и отпи.
	— Дали отпадането на един играч би се отразило толкова на отбора? — Карол отправи въпроса по-скоро към себе си.
	Откъм антрето се разнесе гласът на Сам.
	— Би се отразило, ако играчът е Роби. Имаш ли представа колко голове са били вкарани, само защото той е подал паса? Имаш ли представа колко топки са били спасени, защото Роби се е намесил в критичния момент? Има играчи, които могат да повдигнат духа на целия отбор. Роби беше такъв футболист.
	Настана продължително мълчание, докато всички обмисляха думите на Сам. После заговори Бинди.
	— Нямате представа колко ме вбесява тази мисъл. Да заличиш толкова хубави неща от света само заради пари — тя издаде звук, наподобяващ плюене. Покри устата си с ръка и си пое дъх.
	— Интересно предположение — каза Карол.
	Бинди вдигна поглед към нея. Очите й плуваха в сълзи.
	— Горкото ми, милото ми момче — подсмръкна тя и се изправи с усилие от дълбокото кресло. — Мисля, че е време да си вървите. Не виждам с какво друго мога да ви помогна, а трябва и да прослушам някои записи. Ако ми хрумне още нещо, ще ви се обадя. А сега имам нужда да остана сама.
	Когато излязоха на улицата, двамата се облегнаха на капака на колата и се загледаха в мръснооранжевата светлина, която се отразяваше в него.
	— Това с хазартния синдикат е интересна идея — поде Сам.
	— То е и първото смислено нещо, което чувам в това разследване — отвърна Карол. — Но начинът ми се струва извънредно странен. Бих предположила, че последното нещо, което ще искат, е да привлекат внимание към себе си. Не биха ли се опитали да инсценират злополука?
	Сам се прозя.
	— Може би са си мислели, че именно това правят.
	— Какво искаш да кажеш? — Карол се оттласна от колата и протегна ръка. — Аз ще шофирам през първия час от пътя.
	— Доколкото разбирам, повечето лекари не биха се досетили, че става дума за отравяне с рицин — каза Сам, отправяйки се към мястото до шофьора. — Ако не беше хрумването на Елинор Блесинг, вероятно щяха да отдадат смъртта на някакъв вирус. Нали точно за такова нещо са го лекували, преди тя да получи въпросното прозрение.
	Карол запали двигателя и потегли.
	— Съобразяваш правилно, Сам. Може и да си прав. Може би идеята е била никой да не разбере, че става дума за убийство.


	Сряда

	Беше 4 часът и 27 минути според часовника в долния десен ъгъл на екрана на лаптопа. Способността да спи дълбоко никога не бе влизала в списъка с дарбите на Тони, но пълната упойка като че ли бе успяла да разруши напълно съня му. Към десет вечерта беше успял да задреме, но това не продължи дълго. Сънят го навестяваше откъслечно, за не повече от петдесет минути, разделяни от различно дълги интервали на бодърстване. И докато петдесетте минути непрекъснат сън може би криеха някаква ирония за психолога, навикнал на терапевтични сеанси с такова времетраене, все пак би му се искало до него да достигне и някакво лечебно въздействие.
	За последен път изплува от съня малко след четири. Този път осъзна инстинктивно, че скоро няма да заспи отново. Първоначално просто продължи да лежи, а мислите му се въртяха около новата поява на майка му в неговия живот, напук на опитите му да забрави и продължи напред. Нямаше значение, че тази мисъл не будеше у него нищо друго, освен раздразнение и съжаление, спирала, изтъкана от горчивина и болка, която се затягаше все по-здраво около него и му пречеше да заспи. Но не виждаше как би могъл да я пренебрегне.
	С усилие на волята изтръгна мислите си от това русло и ги насочи към смъртта на Роби Бишоп. Беше приключил със собствените си спомени за външната привлекателност и талантите на Роби, и сега започваше да се занимава с елементите, които имаха по-тясна връзка със собствените му способности на експерт.
	— Ти не си новак — заговори Тони тихо, но отчетливо. — Дори ако вземем предвид късмета на начинаещите, нямаше да ти се размине току-така, ако това беше първият ти опит. Не и със знаменитост от ранга на Роби. Независимо дали си извършил това по лични подбуди или някой ти е платил, не го правиш за първи път.
	Той повъртя глава на възглавницата, опитвайки се да раздвижи схваналите се вратни мускули.
	— Да те наречем Сянката. Името не е лошо, а пък аз обичам да придавам малко по-лична отсянка на отношенията. Въпросът е дали наистина си негов бивш съученик, Сянко? Може би само си се представил за такъв. Може би Роби не е казал, че не те помни просто от учтивост. А може и да е съзнавал факта, че популярността му е попречила да бъде забравен като повечето от останалите си съученици. Може да не е искал да се държи грубо и да заяви, че не те е виждал през живота си. Но макар да е било всеизвестно, че Роби е добродушно момче, все пак си поел страхотен риск.
	Ако пък наистина си негов съученик, рискът е бил още по-голям. В крайна сметка ние сме в Брадфийлд. Съществува голяма вероятност немалък брой от хората, които са били същата вечер в „Аматис“, също да са посещавали гимназията в Харистаун. Те несъмнено биха разпознали Роби. Но биха могли да разпознаят и теб, освен ако си се променил много от ученическите си години насам. Изключително рискована стратегия.
	Той се добра до дистанционното управление, повдигна горната част на леглото, за да седне и направи гримаса, когато крайниците му се раздвижиха. Придърпа подвижната масичка пред себе си и натисна копчето, за да активира екрана на лаптопа.
	— При всички случаи си поел сериозни рискове. И си ги поел с пълна самоувереност. Успял си да се добереш до Роби, без никой да те забележи. Несъмнено си правил такива неща и преди. Затова нека се опитаме да намерим предишните ти жертви, Сянка.
	Светлината от екрана се усили, цветовете станаха по-ярки и Тони започна да търси. Екранът хвърляше светлини и сенки по лицето му, създаваше илюзия за движение, макар че чертите му оставаха неподвижни.
	— Хайде — мърмореше той под нос. — Покажи се. Знаеш, че дълбоко в себе си го искаш.


	Карол вдигна щорите, които я изолираха от останалите членове на екипа. Беше насрочила срещата за анализ на разследването за девет сутринта, но макар че беше едва осем и десет, всички вече бяха тук. Дори Сам, който я беше оставил пред дома й в четири без пет. Запита се дали неговият сън е бил по-ободряващ от нейния. Тя знаеше, че я беше изчакал да влезе в апартамента на приземния етаж, който бе наела от Тони, за да се увери, че е в безопасност. После беше неин ред да наблюдава и изчаква. Докато хранеше оплакващия се Нелсън, проследи светлините на фаровете, които преминаха по прозореца на кухнята, а после изчезнаха зад живия плет, който отделяше входната алея на съседите от тяхната. Когато се убеди, че Сам наистина си е тръгнал, тя си наля солидна доза бренди и тръгна нагоре по стълбите.
	Събирането на пощата от изтривалката зад процепа във входната врата беше нещо необходимо, а освен това и добро извинение, за да се качи в кабинета на Тони, който се намираше на първия етаж. Остави писмата на бюрото му, после се отпусна в креслото срещу онова, в което той обикновено сядаше. Обичаше това кресло — беше широко и дълбоко, възглавниците му я приемаха в уютната си прегръдка. Беше толкова голямо, че напомняше на пещера — така изглеждат креслата на възрастните в очите на малките деца. Седнала в това кресло, тя беше обсъждала с него възложените й разследвания, беше споделяла своите преценки за колегите си от екипа, беше анализирала стремежа към справедливост, който продължаваше да я кара да върши работата си въпреки свързаните с нея опасности и разочарования. Той беше развивал своите теории за поведението на престъпниците, раздразнението си пред недостатъците на здравната система, свързани с лечението на психическите заболявалия, беше споделял силното си желание да помогне на хората да станат по-добри. Невъзможно бе да се изчисли дори приблизително броят на часовете, които бяха прекарали в непринудена близост в същата тази стая.
	Карол подви крака под себе си, сгуши се в креслото и изгълта половината чаша бренди, без да трепне. Само пет минутки, и щеше да слезе долу.
	— Иска ми се да беше тук — каза тя на глас. — Струва ми се, че нямаме никакъв напредък. В друг случай никой не би и очаквал от нас особен напредък в толкова ранен етап на разследването. Само че сега става дума за Роби Бишоп и всички ни следят неотклонно. Тоест отсъствието на напредък е недопустимо — тя се прозя и допи брендито. — Знаеш ли, много ме уплаши — продължи тя, сгушвайки се още по-дълбоко в меките възглавници. — Когато Крис ми каза, че си се натъкнал на онзи луд с брадвата, имах чувството, че сърцето ми спря — като че ли светът наоколо започна да се движи в забавен каданс. Да не си посмял да ми погодиш друг път такъв номер, копеле такова — тя повдигна глава, намести по-удобно една от възглавниците, притвори очи и почувства как тялото й се отпуска под въздействие на алкохола. — Но ми се иска да ме беше предупредил за майка си. Тя е специален случай. Нищо чудно, че си станал такъв чешит.
	Следващото, което Карол чу, бе шумното включване на радиото — будилник в спалнята от другата страна на коридора. Схваната и дезориентирана, тя се изправи със залитане и погледна часовника си. Седем часа. Беше успяла да поспи по-малко от три часа. Време беше всичко да започне отново.
	И ето я вече тук. Беше взела душ, беше се преоблякла, нивото на кофеина в организма й вече доближаваше рисковото, след което щеше да започне да трепери. Карол среса с пръсти гъстата си руса коса и започна да се рови в подготвената от Пола купчина изрезки от вестници с материали, посветени на смъртта на Роби Бишоп. Съсредоточаваше се с все сили, защото изобщо не й се искаше да обмисля начина, по който бе прекарала нощта. Вдигна глава едва когато влезе Крис Дивайн с кафяв хартиен плик в ръка.
	— Сандвич с бекон и яйце — каза тя кратко и го остави на бюрото. — Ще бъдем готови, когато ти си готова.
	Карол се усмихна, вперила поглед в гърба й, докато Крис излизаше. Тя винаги знаеше кога подобен приятелски жест е уместен, беше специалист по дребните неща, които караха колегите й да чувстват увереност, че могат да разчитат на подкрепа. Карол се питаше как са се справяли, преди тя да се присъедини към екипа. По първоначален план Крис трябваше да се присъедини към тях от самото начало, но по онова време майка й умираше от рак и тя не пожела да напусне работата си в лондонската полиция и удължи престоя си там с три месеца повече от предварително заплануваното. Карол въздъхна. Може би, ако Крис беше дошла от самото начало, инспектор Дон Мерик щеше да бъде още сред тях.
	— Безсмислени разсъждения — упрекна се тя, взе плика и започна да се тъпче, без да осъзнава какво яде. Почти не минаваше ден, без да се запита дали тази или онази подробност би могла да промени съдбата на Дон. В сърцето си знаеше, че се опитва да намери начин да обвини себе си вместо него. Тони й бе казвал нееднократно, че няма нищо нередно в това да се гневи на Дон за постъпката му. Но това й се струваше невъзможно — и най-вече неприемливо.
	Докато ядеше, Карол си вземаше бележки, нахвърляйки приблизителен дневен ред на предстоящото съвещание. В девет без петнайсет беше готова. Нямаше причини да изчаква предварително уговорения час, затова излезе от кабинета си и повика останалите да се съберат около нея. Застана пред една от белите дъски, по която бе прикрепена цялата информация, събрана до момента по случая Роби Бишоп.
	По нейна покана Сам започна, преразказвайки накратко срещата им с Бинди Блайт. Накрая спомена смътното предположение на Бинди, свързано със залаганията на мачове.
	— Някакви коментари? — попита Карол.
	Стейси, тяхната специалистка по информационни технологии и компютри, размаха химикалката си.
	— Тя е права, когато казва, че в залаганията в Далечния изток се въртят огромни суми. И голяма част от тези пари отиват за залагания на футболни мачове. По-специално австралийците са провеждали сериозни разследвания върху начина, по който компютърната мрежа се използва за събиране на залози. Вярно е също, че всичко това води до престъпност и корупция. Проблемът е друг — хазартните синдикати нямат нужда да прибягват до убийства, за да наклонят везните в своя полза. Те могат да си купят всичко, от което се нуждаят.
	— Искаш да кажеш, че независимо от огромните суми, които получават нашите футболисти, те не биха се отказали от нещо допълнително? — намеси се Пола с демонстративна изненада.
	— Съществуват различни начини да се купи мач — отвърна Стейси. — Може да се твърди, че реферите и наблюдателите имат значително влияние върху изхода от играта. Тези хора не получават огромни заплати като футболистите.
	Сам изсумтя презрително.
	— При това са такива тъпанари, че никой не би забелязал, ако съзнателно объркат някое решение. Щом един съдия е в състояние да даде на играч три последователни жълти картона в един мач, при положение, че трябва да го изгони след втория, представете си какво би могъл да направи, ако прибира тайно допълнителни пари. Значи според теб хазартните синдикати биха нарушили закона, за да си осигурят изгоден за тях изход от някой мач, но не биха прибегнали до убийство?
	Стейси кимна.
	— Именно това казвам. Техният подход не е такъв.
	Кевин вдигна поглед от бележника си, по който бе драскал досега.
	— Да, но това е, така да се каже, традиционният аспект на черното тото. Виждате ли, тази работа с рицина ми мирише на руска мафия. Голяма част от тези хора са бивши служители на КГБ и ФСБ. Нали именно КГБ помогна на българските тайни служби да убият Георги Марков с рицин. Ами ако руснаците са решили да си осигурят сектор в международната система на черното тото? Би било в техен стил да действат така безкомпромисно.
	Стейси сви рамене.
	— Предполагам, че би могло и да е така. Но не съм чувала руснаците да навлизат в тази сфера. Дали да не пратим запитване до МИ-6?
	Карол потръпна. Последното, което искаше, бе да допусне разузнаването до поверената й операция. Репутацията им се плъзгаше и съскаше преди тях — особено що се отнася до нежеланието им да си тръгнат с празни ръце, след като веднъж са били поканени да участват. Тя нямаше намерение да допусне разследването да бъде превърнато в проследяване на някакъв зловещ заговор, поне докато не се убедеше, че се изключва възможността да става дума за обикновено убийство с един от обичайните мотиви.
	— Докато не попаднем на нещо по-сигурно, което сочи към намеса на руснаците в тази история, няма да припарваме до ловците на привидения — каза тя твърдо. — На този етап нищо не навежда на мисълта, че убийството на Роби Бишоп има някаква връзка с незаконни залагания или с руската мафия. Нека поизчакаме, преди да приемаме възторжено теории като тази на Бинди. Ще имаме предвид и този вариант, но не мисля, че на този етап си струва да се хабят ресурси за проследяването му. Стейси, какво си ни приготвила?
	Както винаги притеснена, когато имаше пряк контакт с хора, а не с машини, Стейси се понамести на стола си, избягвайки старателно погледите на колегите си.
	— Досега не съм открила нищо интересно в компютъра на Бишоп. След четвъртък вечер няма изпращани съобщения — с изключение на едно до неговия мениджър, в което дава съгласието си за интервю за някакво испанско мъжко списание. Освен това нито веднъж не е отварял сайта www.bestdays.co.uk — поне не от домашния си компютър. Историята на търсенията показва почти изключително сайтове, свързани с футбол или музика. Миналата седмица си е купил по интернет нови колонки. Което изключва възможността да се е самоубил, ако изобщо някой си е помислил такова нещо.
	— Не съм сигурен. Ако изпадна в депресия, може първоначално да реша да изхарча малко пари с надеждата да се поразведря — намеси се Сам, но като забеляза, че Карол отправя очи към тавана, бързо допълни: — Не че някой предполага самоубийство.
	— Не и с рицин. Прекалено трудно се намира, смъртта от такава отрова е много бавна и мъчителна — каза Карол, повтаряйки думите на доктор Денби. — Що се отнася до сайта „Най-хубавите дни от нашия живот“, ако вземем предвид, че открихме адреса у Роби, можем да предположим с известна сигурност, че човекът, с когото са пили същата вечер, е бил запознат с въпросния сайт. Стейси, как мислиш, има ли начин администраторите на сайта да ни помогнат?
	— Зависи от отношението им към нас… — започна Стейси.
	— И от това дали си падат по футбол — допълни Кевин.
	Стейси доби скептично изражение.
	— Може да опитаме. Предлагам първо да ги помолим да разпратят съобщение до всички регистрирани посетители, завършили гимназията в Харистаун, с молба да им изпратят скорошна фотография и описание на това, което са вършили в четвъртък вечерта. Така можем да задвижим събитията, без да чакаме прокурорско разрешение да прегледаме компютрите на администрацията на сайта.
	— А това няма ли да послужи като любезно предупреждение към нашия убиец? — осведоми се Кевин. — Нали така ще му подскажем, че се интересуваме от него? Нали знаете, аз самият съм завършил тази гимназия. Не бяхме сред най-големите почитатели на властите. По онова време в Харистаун не живееха толкова юпита, а по-сурови и грубовати хора. Дори по времето, когато Роби е бил ученик, обитателите на квартала не са били от хората, които биха си счупили краката от старание да помогнат на полицията. По-скоро биха пратили с удоволствие чужда снимка, само за да се позабавляват и да ни отклонят от истинската следа. Предлагам да поискаме от администраторите имената и адресите на всички регистрирани в сайта, и ако откажат, да се обърнем към прокуратурата.
	Карол забеляза раздразнението, което припламна за миг в очите на Стейси. Тя обикновено не коментираше неспособността на колегите си да разберат света на информационните технологии; рядко допускаше някой да забележи истинските й чувства по този въпрос.
	С израз на умора и примирение Стейси каза:
	— Единственият адрес, който се съхранява от администраторите на уебсайта, е адреса на електронната поща на абонатите. Възможно е да разполагат с данни за плащания по кредитна карта, но дори да е така, те са под закрилата на закона за защита на личните данни и е изключено да се доберем до тях без специално разрешение на прокуратурата. Важното в случая е това, че по какъвто и начин да се свържем с тези хора, не е възможно това да се запази в тайна. Първият човек, с когото се свържем, ще влезе онлайн още преди да сме се качили обратно в колите си, и ще разпрати съобщение за нещата, от които сме се интересували. По-добре да започнем открито от самото начало. Хората от онлайн общността са много по-склонни да сътрудничат, когато бъдат включени в процеса на търсенето. Ако приемем да работят с нас, ще ни помогнат. Ако се отнасяме с тях като с възможен враг, ще се постараят да ни усложнят живота двойно.
	За Стейси това беше внушителна реч. Карол си каза, че то доказва доколко сериозно приема случая.
	— Така да бъде. Заемай се, Стейси. Виж дали ще успееш да убедиш хората от „Бест Дейс“ да ни сътрудничат. Ако се сблъскаш с категоричен отказ, уведоми ме. Кевин, ти от своя страна може да се поровиш из снимките от времето, когато ти си бил ученик, виж дали ще намериш нещо озадачаващо за някои от съучениците ти и дали те казват истината за себе си. Крис? — Карол се обърна към сержант Дивайн. — Какво направихте в „Аматис“?
	Крис завъртя отрицателно глава.
	— Хората, които са работили на бара в четвъртък, са забелязали Роби, но са били прекалено заети, за да се поинтересуват с кого е. Същото се отнася и до клиентите — е, струва ми се, бихме могли да изключим вероятността да е бил в компанията на зашеметяваща блондинка. Това вероятно биха забелязали. Но Пола забеляза нещо… — Крис кимна към Пола и извади някакъв лист от една папка. — Над бара има монтирана камера за видеонаблюдение, която покрива територията наоколо. Лошото обаче е там, че целта на камерата е да следи персонала, а не клиентите. Така собствениците искат да се уверят, че всички пари влизат в касата и че никой не продава наркотици на бара. Затова и обективът не е насочен към клиентите. Все пак успяхме да измъкнем това — тя отиде при бялата дъска и забоде на нея една снимка. Изображението изглеждаше зърнесто поради силното увеличение.
	— Това е Роби — каза тя и посочи някаква ръка в самия край на снимката. — Знаем, че е той, защото е имал татуиран келтски пръстен на средния пръст. А до него има още някой — на няколко сантиметра от пръстите на Роби се виждаше половин ръка — част от пръстите, китката и малка част от ръката нагоре до лакътя. — Мъж е — каза тя със смесица от отвращение и задоволство. — Ако само камерата бе завъртяна с няколко градуса по-напред, щяхме да го спипаме. А сега знаем единствено, че става дума за мъж, който няма татуировка на дясната половина на дясната си ръка до лакътя. — Тя се отдалечи от дъската и седна отново на мястото си. — Но поне Стейси може да каже на онези хора от уебсайта, че се интересуваме единствено от мъже.
	— А наистина ли мога да кажа подобно нещо? Можем ли да бъдем сигурни, че именно това е човекът, когото е споменал Роби? — намеси се Сам.
	— Доколкото изобщо можем да бъдем сигурни в нещо, да. Преровихме всички записи и не можахме да открием никой друг в близост до Роби. Ако някой е разговарял с него, застанал зад стола му, този човек не би могъл да се добере до чашата му. Вижте, чашата стои толкова близо до Роби, че е изключено да я е пипал друг, освен съседът му на бара.
	— Добре — съгласи се Сам. — Приемам аргумента.
	— Благодаря, Крис. Някой друг има ли да съобщава нещо?
	— Имам резултатите от проверката на записите на камерата пред входа — обади се Пола. — Намерих работа за цяла нощ на хората от нощната смяна в криминалния отдел. Роби със сигурност не си е тръгнал през главния вход, което е извънредно неприятно, защото районът около него е покрит много гъсто с камери. Трябва да си е тръгнал през страничния, така наречения „VIP-изход“. Около него няма камери — собствениците на клуба държат да останат в добри отношения с известните си посетители. Така и персоналът не се изкушава да продава материали на клюкарските списания. Ако не съществуват снимки, на които се вижда как някой задник от третостепенните риалити предавания чука пияна обожателка, те няма и да се появят в пресата. Така е поне на теория. Уличката зад клуба води към Гос Стрийт, която очертава една от границите на Темпъл Фийлдс… — Пола замълча за миг, издула устни, с присвити очи. — А, разбира се, видеонаблюдението в Темпъл Фийлдс е крайно ограничено. Прекалено много от хората, които имат магазини и заведения там, зависят от съмнителните типове, които се движат по улиците, затова и винаги се противопоставят, когато общината предложи да постави повече камери. Така че не съществуват кадри, на които да се вижда как Роби си тръгва по Гос Стрийт. Имаме обаче един много кратък клип от една камера на Кампиън Уей. Току-що го качих в мрежата, всеки от вас може да го види на компютъра си — но ето го и тук — тя придърпа към себе си един лаптоп и кликна с мишката. Интерактивното табло до Карол незабавно оживя, появи се мътен образ, абстрактна плетеница от светлина и сенки, създадена от уличните лампи по Кампиън Уей.
	— Все още е в доста суров вид — каза Пола. — Вероятно ще успеем да го поизчистим малко. Но не мога да преценя доколко това ще ни бъде от полза.
	Камерата беше насочена така, че в обсега на обектива да попадат номерата на колите, които се движеха бавно по Кампиън Уей. Първоначално не се забелязваше никакво движение. После от една пряка се появиха две фигури, спряха на края на тротоара, изчаквайки да премине един от нощните автобуси, после пресякоха и потънаха в другата част на пресечката. За всеки, който съзнателно търсеше да види Роби Бишоп, беше ясно, че човекът, който вървеше откъм камерата, беше именно футболистът. Но човекът от другата му страна беше само тъмен силует, с изключение на един много кратък момент, когато двамата спряха на бордюра и до рамото на Роби се появи за миг някакво бяло петно.
	— И убиецът е Каспар, шибаният дружелюбен призрак — заяви Кевин. — Е, сега поне знаем, че е бял. Като че ли е знаел, че наоколо има камери.
	— Предполагам, че действително е наясно — отвърна Пола. — Много показателен е фактът, че това е единственият момент, в който Роби и вероятният му убиец са заснети от камера. Дори при ограниченото покритие на Темпъл Фийлдс е невъзможно да прекосиш квартала от единия до другия край, без да бъдеш заснет поне веднъж — тя кликна още веднъж. Този път на таблото се появи карта на Темпъл Фийлдс, на която бяха маркирани в цвят клуб „Аматис“ и наличните камери. Пола кликна отново. Появи се зигзагообразна линия, която очертаваше маршрут, който избягваше всички улични камери, с изключение на онази на Кампиън Уей.
	— Вървейки по този маршрут, те са били заснети единствено тук, и то отстрани, при това за по-малко от минута. Какъвто и друг маршрут да бяха избрали, някоя от камерите щеше да ги заснеме в лице. Вижте как са се движили. Никой не би правил случайно такива сложни завои. И ми се струва, че избягването на камерите не е било идея на Роби.
	Всички загледаха картата.
	— Много точно наблюдение, Пола — каза Карол. — Следователно можем да предположим с доста голяма сигурност, че търсим местен човек. Някой, който е завършил гимназията в Харистаун и познава добре Темпъл Фийлдс. Не изключваме напълно твоята теория, Кевин, но като че ли става дума по-скоро за някой, който е завършил твоето училище, отколкото за руската мафия. Освен ако не им е хрумнало да се възползват от местните таланти. Затова и не бива да изключваме никоя версия. Пола, можем ли да бъдем сигурни напуснали ли са Темпъл Фийлдс и в каква посока са тръгнали?
	— Цари пълна неяснота, шефе. В тази част на града има вече и доста елегантни и скъпи жилища. А може да са си тръгнали с кола. Няма начин да разберем. Единственото, което знаем със сигурност, е, че не са вървели пеш по някоя от главните улици в тази част на Темпъл Фийлдс.
	— Добре. Нека продължим да търсим записи от видеонаблюдението в търговските обекти в същата зона. Някакъв напредък в опитите да разберем откъде е бил взет рицинът?
	Кевин погледна бележника си.
	— Разговарях с един преподавател в катедрата по фармакология в университета. Той каза, че не било трудно да се извлече. Необходими били само зърна рицин, ацетон, силен алкален разтвор и някои дреболии, които могат да се намерят във всяка кухня — стъклен буркан, филтър за кафе-машина, пинсети, такива неща.
	— А от къде могат да се вземат зърна рицин? — попита Крис.
	— Растението е често срещано из всички земи на юг от Алпите. Можеш да си поръчаш зърна онлайн без проблеми. Така погледнато, ако на някой от нас му се прииска да произведе достатъчно рицин, за да затрие всичко живо в тази сграда, ще успее да се справи в рамките на една седмица. Не мисля, че има някакъв смисъл да се опитваме да проследим доставките на необходимите материали — каза уморено Кевин.
	Трудно беше да не се подадеш на потиснатост след този разговор. Карол си повтаряше, че имат някакъв напредък, колкото и да е незначителен. Във всяко разследване имаше етапи, когато се тъпчеше на едно място. Скоро щяха да пристигнат резултатите от лабораторията и патоанатомията. Дано с тях да отворят в стената първата пукнатина, от която да тръгне големият пробив.


	Нажежени до червено стоманени червеи, покрити с остри шипове, разкъсваха плътта му. Забравил всякакъв стоицизъм, Тони изкрещя. Болката намаля до пулсиращ бодеж — все едно че в бедрото му се бе промушила електрическа змиорка. Той дишаше повърхностно, през сподавени стонове.
	— Всички казват, че ваденето на дренажите било най-неприятно — отбеляза дружелюбно попрезрялата медицинска сестра.
	— Ох-х-х — изпъшка Тони. — Прави са.
	По лицето и шията му беше избила пот. Цялото му тяло се стегна, когато той почувства раздвижването на втория дренаж.
	— Само минутка. Изчакайте една минута — прошепна той.
	— По-добре да ги вадя, отколкото да ги вкарвам — заяви сестрата и продължи да си върши невъзмутимо работата.
	Познаването на предстоящата болка не му помогна да я понесе по-лесно. Той сви юмруци, стисна клепачи и си пое дъх. Когато крясъкът му заглъхна, познат глас подразни слуха му.
	— Винаги е бил женчо — обърна се небрежно майка му към сестрата.
	— Виждала съм силни мъже да плачат, когато им вадят дренажите — отвърна сестрата. — Той се държа по-добре от повечето.
	Ванеса Хил потупа сестрата по рамото.
	— Приятно е да се гледа как заставате на страната на болните си. Надявам се, че той не ви създава проблеми.
	Сестрата се усмихна.
	— О, напротив, държи се много добре. Можете да се гордеете с него, госпожо Хил.
	И тя излезе от стаята.
	С нея изчезна и дружелюбността на майка му.
	— Имах среща с управителите на тръста „Брадфийлд Крос“. Реших, че ще е по-добре да се отбия. Какво казват лекарите?
	— Ще ми поставят скоба, и ще се опитат да ме вдигнат от леглото още днес или утре. Аз настоявам да изляза от болницата до една седмица — той забеляза стъписването, което се изписа по лицето й и за миг му се прииска да я подразни малко. Но малкото момче у него се намеси и му припомни, че мигът удоволствие няма да си струва последиците. — Не се притеснявай, нямам намерение да помоля да ме закарат у вас, за да се грижиш за мен. А дори да обявя, че отивам при теб, е достатъчно само да се появиш тук, когато ме изписват. После може да ме откараш в моето жилище.
	Ванеса се подсмихна иронично.
	— Гаджето ще те гледа, така ли?
	— За пореден път повтарям, че не съм в такива отношения с нея.
	— Е, да, всъщност би било прекалено да се надявам на такъв вариант. Хубава жена, при това несъмнено и умна. Предполагам, съзнава, че може да намери нещо по-добро — тя стисна неодобрително устни. — Ти така и не наследи способността ми да привличам интересни хора — баща ти, разбира се, не влиза в сметката. Все пак всеки от нас има право поне на една грешка в живота си.
	— Не очакваш коментар от мен, нали? Като се има предвид, че никога не си ми казвала каквото и да било за него.
	Тони долови горчивината в собствения си глас и му се прииска да можеше да не я изпитва.
	— Той беше на мнение, че ще му е по-добре без нас. В моите представи това означаваше, че и ние двамата ще се чувстваме по-добре без него — тя се извърна и се загледа през прозореца в равномерно сивото небе. — Знаеш ли, трябва да подпишеш един документ, от който имам нужда — обърна се отново към него, подпря на леглото голямата чанта, която носеше през рамо, и извади папка, пълна с документи. — Проклетото правителство се опитва да ни прекара с всяко пени. Къщата на баба ти е приписана на нас двамата. Тя реши така навремето, за да ми спести плащането на данък наследство. Къщата се дава под наем от години. Но като се има предвид положението на имотния пазар…
	— Я почакай. Искаш да кажеш, че двамата сме съсобственици на къщата на баба ми? За първи път чувам такова нещо.
	Тони се поизправи на лакът, изкриви лице от болка, но това очевидно не го отклони от решението да разбере за какво става дума.
	— Разбира се, че го чуваш за първи път. Ако бях оставила къщата на теб, ти вероятно щеше да я превърнеш в приют за престъпници, пуснати под гаранция, или щеше да прибереш там някои от любимите си откачалки — в тона на Ванеса не се долавяше и следа от симпатия и разбиране. — Виж какво, трябва просто да подпишеш указанията до адвоката и съгласие за продажбата.
	Тя извади два листа и ги постави на масичката до леглото, после взе дистанционното управление и започна да натиска ту едно, ту друго копче.
	Тони се остави да го местят нагоре-надолу, докато Ванеса се опитваше да разбере какво точно трябва да направи, за да му помогне да седне в леглото.
	— Защо чувам за всичко това едва сега? Ами парите от наемите?
	Постигнала най-сетне търсеното положение на леглото, Ванеса махна небрежно с ръка.
	— Би било чиста загуба да се дават на теб. Какво би направил ти с тези пари? Щеше да си купуваш още тъпи книги? Освен това така или иначе ще получиш своя дял, когато дадеш съгласие за продажбата — тя порови в чантата си и извади химикалка. — Ето, подпиши.
	— Искам първо да ги прочета — възрази Тони, когато тя пъхна химикалката в ръката му.
	— Защо? И без това нищо няма да разбереш. Хайде, подписвай, Тони.
	Той си каза, че е невъзможно да се прецени дали тя не се опитва да го измами. Каквито и да бяха намеренията й, винаги щеше да се държи с него по този начин. Нетърпеливо и раздразнително, с твърдото убеждение, че той, както и целият останал свят, има за цел да издига всевъзможни пречки по пътя й. Можеше да се опита да й се противопостави, да настоява да прочете документите в подробности и да поиска време да обмисли желанието й. Но точно сега всичко това не го интересуваше. Болеше го кракът, болеше го главата, а и съзнаваше, че тя не може да му отнеме нещо, което има истинско значение за него. Да, възможно бе заради нея да не е получил нещо, което по право му принадлежи. Но през всички тези години се беше справял и така, и вероятно щеше да успее да се справя и занапред. Много по-важно бе да я държи надалеч от тази стая и от работата си.
	— Добре — въздъхна той. Но преди да докосне хартията с химикалката, вратата се отвори и в стаята влезе госпожа Чакрабарти. Лекарката се носеше напред с хищния си профил, досущ като боен кораб, следван от цялата флота, строена и готова за битка.
	Само с един жест Ванеса дръпна документите и ги прибра в чантата си. Уж потупвайки Тони по ръката, успя да му измъкне и химикалката, като през цялото време озаряваше доктор Чакрабарти с най-сияйната си усмивка, запазена за корпоративни клиенти.
	— Вие трябва да сте известната госпожа Хил — отбеляза лекарката. Тони не беше съвсем уверен, но му се стори, че долавя суха нотка в тона й.
	— Дължа ви голяма благодарност, задето успяхте да се справите така добре с коляното на сина ми — каза Ванеса с най-очарователния си глас. — За него щеше да бъде много трудно да свикне с мисълта, че е останал инвалид.
	— Това важи за повечето хора — лекарката се обърна към Тони. — Доколкото виждам, са успели да ви свалят дренажите, без да ви убият.
	Той й отвърна с уморената усмивка на старец.
	— На косъм беше. Струва ми се, че когато ме раниха, не болеше толкова.
	Госпожа Чакрабарти повдигна вежди.
	— Вие, мъжете, сте като малки деца. Добре, че не се налага вие да раждате, иначе човечеството отдавна щеше да е изчезнало. И така, сега смятам да махнем тази огромна, тежка шина и ще видим какво ще стане после. Ще ви боли ужасно, но ако болката наистина е непоносима, и без това няма никакъв смисъл да се опитвате да ставате.
	— Е, аз ще тръгвам — обади се Ванеса. — Никога не съм можела да го гледам как страда.
	Тони преглътна лъжата й. Важното беше тя да се махне.
	— Е, да видим какво е най-лошото, на което сте способни — каза той, когато Ванеса затвори вратата зад себе си. — По-жилав съм, отколкото изглеждам.

	* * *

	Стейси Чен също беше по-жилава, отколкото изглеждаше. Налагаше й се да бъде. Въпреки феноменалните й таланти в областта на програмирането и системния анализ, не бяха много нещата, които бе успяла да постигне с лекота. Можеше да се предположи, че в света на информационните технологии няма да съществуват предразсъдъци по отношение на пола, че имигрантският й произход няма да бъде пречка за нея, но се оказа, че и в тези среди хората са предубедени като навсякъде другаде. Това беше и причината тя да загърби възможността за блестяща академична кариера и да избере работата в полицията. Спечели първия си милион още като студентка с хитро написана програма, която успя да продаде на американски софтуерен гигант — компанията имаше нужда от обезопасяване на операционната си система срещу евентуални софтуерни конфликти. Но успехът й бе съпроводен с подчертано снизходително отношение към нея и тя разбра, че не желае да става част от този свят.
	Докато в полицията човек беше съвсем наясно с положението си. Никой не се преструваше, че полът и етническият произход не са от значение — с изключение на големите шефове, които така или иначе бяха отдалечени от истинската работа. Никой не отричаше съществуването на предразсъдъци, но така поне беше честно. Тя приемаше всичко това, защото работата в полицията й даваше възможност да се рови във виртуалното съществуване на хората. Можеше да чете електронната им поща, да открива склонности към перверзни и да изравя тайни, които те считаха за дълбоко погребани. И всичко това съвсем законно.
	Хубаво беше и това, че ангажиментът в полицията изключваше конфликт между това, което работеше, за да си изкарва заплатата, и работата на свободна практика. Месечната й заплата едва-едва покриваше режийните разноски по елегантното жилище на последния етаж на една от сградите в центъра на града, но изобщо не можеше да й осигурява шитите по поръчка костюми и блузи, с които ходеше на работа. Останалата част от приходите й — а те бяха значителни — идваха от програмите, които създаваше у дома, на собствените си компютри. Това беше единият аспект на работата, който й осигуряваше удовлетворение. Другият беше възможността да се рови в личното пространство на другите. Да, вече бе успяла да се сдобие с това, което винаги бе искала, но Бог й бе свидетел, че си го беше заслужила.
	Неприятно беше единствено това, че от време на време се налагаше да общува директно с хора. По някаква причина в полицията все още цареше убеждението, че ще постигнеш по-добър резултат, ако дишаш един и същи въздух с хората, които разпитваш. Много ретро, в стила на двайсети век, мислеше Стейси, когато навигационната система в колата й съобщи, че е стигнала до търсената улица.
	Централата на „Най-хубавите дни от нашия живот“ не приличаше на нито един от офисите на софтуерни компании, които Стейси бе посещавала. Намираше се в една типична за предградията къща близнак, в покрайнините на Престън, пътят от там до магистралата М-6 беше кратък, но постоянно задръстен с превозни средства. Стори й се странно, че компания, която само преди месеци се бяха опитали да изкупят срещу милиони долари, е разположена в този сандък, строен през седемдесетте години, който струваше най-много сто — двеста хиляди. Но това беше адресът, вписан във фирмения регистър, същия адрес беше получила и по електронната поща.
	Външната врата се отвори, докато Стейси излизаше от колата, и една жена, наближаваща трийсетте, облечена в изподрани по модата джинси и широка тениска с емблемата на И-грите на Британската общност, застана на прага и й се усмихна дружелюбно.
	— Вие трябва да сте детектив Чен — каза тя. Акцентът й подсказваше, че е родена някъде в Корнуол или Девън. — Заповядайте.
	Стейси, която се беше постарала да се облече в стила на компютърните маниаци — с леки памучни панталони и блуза с качулка, отвърна на усмивката й.
	— А вие сте Гейл.
	Жената прибра назад косата си с изрусени кичури и й подаде ръка.
	— Приятно ми е, заповядайте.
	Тя въведе Стейси в дневна, претъпкана с дивани и столове. В единия ъгъл, до телевизора, имаше купчина безразборно нахвърляни детски играчки. Ниската масичка беше затрупана със списания и разпечатки.
	— Съжалявам, че е толкова разхвърляно. От една година се каним да се преместим, но все не ни остава време да тръгнем по огледи на къщи.
	Стейси приемаше спокойно мисълта, че може никога да няма деца. Обичаше изчистените линии на просторното си жилище на последния етаж, хармонията, която цареше в него. Ако се наложеше да живее на място като това тук, сигурно щеше да се побърка. Неминуемо.
	— Няма проблем — отвърна тя.
	— Нещо за пиене? Черен чай, кафе, билков чай, „Ред Бул“, диетична кока-кола… мляко?
	— Не, няма нужда — Стейси се усмихна, външните ъгълчета на тъмните й бадемовидни очи се повдигнаха. — Едва сега осъзнавам, че администрирате сайта от собствения си дом. Страхотна идея между другото.
	— Благодаря — Гейл се отпусна на един от диваните и направи гримаса — Всичко започна по-скоро като хоби, а после превзе живота ни. Почти всеки ден с нас се свързват големи корпорации, предлагат да изкупят фирмата. Но на нас не ни се иска тя да се промени, да се превърне единствено в машина за пари. Искаме да се съхрани човешкият фактор, идеята за възстановяване на прекъснати връзки между хората. Благодарение на нас са се събирали хора, които са били разделени цял живот. Канят ни на сватби, имаме цяло табло със снимки на бебета, родили се благодарение на „Бест Дейс“ — Гейл се усмихна. — Понякога се чувствам като феята кръстница.
	Репликата беше позната на Стейси — беше я срещала няколко пъти в интервюта, давани от Гейл, когато тя говореше за работата си и начина, по който тя се отразява на живота на хората.
	— Но не всичко е толкова розово, нали? Чувала съм и за разводи, предизвикани от тези възстановени контакти.
	Гейл зачопли излинялата дамаска на дивана.
	— Е, не може да направиш омлет, без да счупиш яйцата.
	— Това обаче не е добра реклама, нали така?
	Гейл я изгледа леко озадачено, сякаш се питаше как можа да се промени толкова бързо тонът на разговора, досега топъл и сърдечен.
	— Е, така е. Честно казано, избягваме да говорим за тези неща — тя се усмихна отново, но вече не толкова самоуверено. — Винаги съм считала, че не е необходимо да бъдат изтъквани.
	— Именно. Убедена съм също така, че последното, което ви се иска, е да се разбере, че сте замесени в разследване на убийство — каза Стейси.
	Гейл я изгледа така, сякаш Стейси й беше ударила плесница.
	— Убийство ли? Не може да бъде.
	— Разследвам убийството на Роби Бишоп.
	— Той не е регистриран в нашия сайт — отвърна рязко Гейл. — Щях да помня, ако беше.
	— Имаме основание да считаме, че вечерта, когато е бил отровен, е пил в един бар с един от вашите членове. Възможно е…
	— Да не искате да кажете, че някой от нашите членове е убил Роби Бишоп? — Гейл се надигна на дивана, сякаш се опитваше да се отдръпне колкото може повече от Стейси.
	— Гейл, моля ви само да ме изслушате — търпението на Стейси започваше да се изчерпва. — Смятаме, че човекът, с когото е седял на бара, може да е видял нещо, а може и Роби да е споделил нещо с него. Трябва да открием този човек и имаме основания да считаме, че е бил регистриран в „Най-хубавите дни от нашия живот“.
	— Но защо? — попита Гейл с нарастваща паника. — Какво ви кара да мислите така?
	— Защото Роби казал на друг свой приятел, че ще остане да пийнат с някакъв свой съученик. А освен това открихме листче с адреса на вашия сайт в джоба на панталоните, които е носил същата вечер.
	— Това не означава… — Гейл не преставаше да клати глава, сякаш се надяваше, че движението може да пропъди Стейси.
	— Това, от което се нуждаем, е вие да разпратите съобщение до всички мъже, регистрирани при вас, които са завършили гимназията в Харистаун по едно и също време с Роби, и да питате всеки от тях дали Роби не е бил именно с него в четвъртък. А тъй като човекът може да се притеснява да признае, ще трябва освен това да ги помолите да ви изпратят своя нова снимка и описание на това, което са правили от десет вечерта в четвъртък до четири в петък сутринта. Мислите ли, че ще успеете да го направите?
	Стейси отново се усмихна. Добре, че децата не си бяха у дома, вероятно изражението й щеше да ги накара да се разплачат от ужас.
	— Не мисля… — Гейл замълча. — Искам да кажа… хората не очакват такива неща, когато се регистрират при нас, нали?
	Стейси сви рамене.
	— Общо взето, хората в мрежата са позитивно настроени и мисля, че ще проявят желание да помогнат. Роби беше познат и обичан — тя извади телефона си. — Мога още сега да ви изпратя съобщението, което вие трябва да препратите.
	— Не знам какво да ви отговоря. Трябва да поговоря със Саймън — с мъжа си — Гейл се приведе напред и посегна към мобилния телефон, оставен на масичката.
	Стейси поклати глава с подчертано съжаление.
	— Нямаме време за губене. Или ще направим всичко по този безобиден начин, който ви позволява да съхраните контрол над адресите на абонатите си и над цялата си система, или ще се наложи да изискам разрешение от прокуратурата, но след това ще изнесем от тук всичките ви компютри, а аз ще направя необходимото да установя контакт с абонатите ви. Операцията няма да бъде никак приятна и ако в пресата се появят съобщения, че сте възпрепятствали разследването по случая Роби Бишоп, вероятно скоро след това бизнесът ви ще западне дотолкова, че ще престане да представлява апетитна хапка за корпоративните акули. — Стейси разпери ръце. — Но, разбира се, решението си е ваше. — Каза си, че Крис Дивайн би се гордяла с нея — дотолкова бе успяла да сплаши горката жена.
	Гейл я изгледа с омраза.
	— Мислех, че сте една от нас — каза тя горчиво.
	— Не сте първата, която прави тази грешка — отбеляза Стейси. — Хайде да се заемем с разпращането на съобщенията.


	Ванеса смъкна очилата за четене от носа си и ги остави до бележника си.
	— Мисля, че приключихме — каза тя.
	Закръглената жена срещу нея се облегна в стола си.
	— Ще се погрижа всичко да бъде задвижено — каза тя. От четири години насам Мелиса Рейли беше заместник и дясна ръка на Ванеса. Въпреки фактите, доказващи обратното, Мелиса беше твърдо убедена, че под железния си професионализъм Ванеса Крис златно сърце. Според нея човек, който умееше така точно и проницателно да оценява личността и нейното поведение, не би могъл да бъде толкова коравосърдечен. И ето че днес най-сетне тя бе получила доказателство за теорията си. Ванеса бе отменила всичките си ангажименти, за да бди край леглото на сина си. Действително, тя се върна в офиса още преди обяд и се зае с работата си съсредоточено и методично, без да прекъсне нито за миг до момента — но все пак… Нали се беше върнала само защото приятелката на сина й бе настояла да я замести?
	— Как се чувстваш? — попита тя, по гладкото й лице се изписа загриженост.
	— Как се чувствам ли? — намръщи се Ванеса. — Добре съм. Нали не съм аз тази, която лежи в болница.
	— Все пак шокът сигурно е бил ужасен. Пък и да видиш сина си да лежи там, в такова състояние… Искам да кажа, нали всяка майка иска най-доброто за детето си, иска да може да премахне болката…
	— Така е — каза Ванеса. Тонът й подсказваше, че разговорът е приключил. Виждаше ясно, че Мелиса отчаяно иска да се добере до някаква по-интимна подробност. Работата й в социалните служби я бе научила да поглъща лакомо всякакви сведения за чужди нещастия. Понякога Ванеса се питаше дали си струва да понася желанието на Мелиса да пъха късите си тлъсти пръстчета във всяка пролука на човешката душа заради блестящите й организационни способности. Точно днес беше почти готова да реши, че не си струва.
	— И разбира се, сигурно те измъчват постоянните грижи около възстановяването му — допълни Мелиса. — Казаха ли вече дали ще може да ходи нормално?
	— Може да накуцва леко. Вероятно ще се наложи още една операция.
	Дори споделянето на такава дреболия беше неприятно за Ванеса, но тя съзнаваше, че понякога се налага да подаде леко, за да запази уважението на подчинените си. Докато Мелиса продължаваше да дърдори, Ванеса се запита безцелно какво ли е да те измъчват майчински грижи. Майките постоянно говореха за тясната връзка с децата си, но тя така и не беше изпитала тази пламенна нежност. Беше изпитвала желание да закриля сина си, докато той беше бебе, но чувството не й се стори много по-различно от това, което бе изпитвала към първото си кученце, което беше най-малкото от кучилото и трябваше да бъде хранено с биберон. За нея това беше облекчение. Не й се искаше да се чувства прикована към това дете, да чувства отсъствието му почти физически, както твърдяха, че се чувстват другите майки. Но от самото начало бе осъзнала и друго — че не беше приемливо да си признаеш, че не забелязваш у себе си такива реакции. Не можеше да бъде сигурна дали милиони други жени не споделят нейното безразличие към децата си.
	Но докато такива като Мелиса претендираха да налагат универсалните етични норми, Ванеса и множеството жени като нея трябваше да се преструват. Е, това не беше чак толкова трудно. През по-голямата част от живота си се беше преструвала за едно или друго. Понякога се питаше дали сама знае кое в живота й е истинско и кое — измислено.
	Но и това нямаше значение. Тя щеше да постъпи и сега според обичайното си правило. Ще се погрижи за това, което беше най-важно за самата нея. Не дължеше на Тони каквото и да било. Беше го хранила и обличала, и му бе осигурила покрив над главата до момента, когато той замина да следва. Ако можеше да се говори за дълг, то по-скоро той трябваше да бъде задължен на нея.


	Ръководенето на екип като нейния изключваше възможността да разполага със скривалище, помисли с горчивина Карол, когато вдигна инстинктивно глава и забеляза, че вратата на външния офис се отваря и влиза Джон Брандън. Времето, което бе необходимо на началника на полицията да прекоси помещението до нейната стаичка, бе достатъчно за Карол да се съвземе и да прехвърли на ум малкото данни, които можеше да представи.
	Тя стана, когато той влезе в малкия кабинет. Именно съзнанието за приятелските отношения между нея, Джон Брандън и жена му я караше да държи на официалностите, когато се срещаха публично, на служебен терен в полицейската централа.
	— Сър — каза тя с лека усмивка и го покани с жест да седне на един от столовете.
	Мрачната физиономия на Брандън, чието лице поначало си имаше жалостиво кучешко изражение, отразяваше собствената й потиснатост. Той се разположи на стола полека, като човек, който страда от болки в гърба.
	— Днес сме прицел на всеобщо внимание, Карол.
	— Моят екип ще се посвети на разследването на убийството на Роби Бишоп със същото старание, което бихме отделили на която и да било друга жертва на убийство, сър.
	— Това ми е известно. Само че повечето ни разследвания не привличат до такава степен вниманието.
	Карол взе една химикалка и започна да си играе с нея.
	— Е, случвало се е — отвърна тя. — Не ме притеснява това, че ще бъда прицел на медийно внимание.
	— Да, но други хора се притесняват. И аз имам шефове и те искат от мен бързи резултати. От управителния съвет на „Брадфийлд Виктория“ държат следствието да бъде доведено до успешен край колкото е възможно по-бързо. Доколкото разбирам, сегашното състояние на нещата разстройвало играчите им — поради дипломатичната си обиграност Брандън обикновено успяваше да прикрива истинските си чувства, но днес раздразнението му прозираше под повърхността. — Излиза, че няма човек в Брадфийлд, който да не е бил почитател на Роби Бишоп — той въздъхна. — Е, докъде стигнахме?
	Карол се опита да прецени съществуващите възможности. Можеше да преувеличи или съзнателно да подцени стойността на малкото, с което разполагаше. Ако представеше нещата така, сякаш имаха по-голям напредък, логично бе от нея да очакват бързо следващите резултати; ако подценеше постигнатото, щяха да я притискат да намери някакъв обект, който да преследва. В крайна сметка реши да не се отклонява от реалното положение. В края на краткото й изложение лицето на Джон Брандън бе станало още по-мрачно.
	— Не ти завиждам — каза той. — Което не означава, че няма да изисквам резултати. Ако имаш нужда от хора или от каквото и да било друго, уведомявай ме незабавно.
	Той се изправи.
	— Проблемът не е в недостига на хора, а на информация, сър.
	— Знам.
	Брандън се извърна, за да си върви, но спря с ръка на дръжката на вратата и отново се обърна към нея.
	— Имаш ли нужда да потърся друг профайлър? Нали Тони сега не е на разположение?
	Карол изпита моментен пристъп на паника. Нямаше никакво желание да установява тесни работни отношения с човек, чиято преценка би се основавала на повърхностни познания и за самата нея, и за екипа й. Не й трябваше допълнителната грижа да овладява заключенията на някакъв друг психолог.
	— Той има проблем с крака, не с главата си — отвърна тя припряно. — Не се безпокойте. Ако възникне нещо, което налага консултация с профайлър, доктор Хил ще може да ни посъветва.
	Брандън повдигна вежди.
	— Не ме проваляй, Карол.
	После излезе и прекоси офиса, подхвърляйки на всички по някоя окуражителна дума.
	Карол го проследи с поглед, кипяща от гняв. Скритият упрек в думите му беше несправедлив. Нито един от останалите подчинени на Джон Брандън не бе демонстрирал по-голяма всеотдайност по отношение на работата си или на справедливостта като абстрактен принцип, който бе водещ за нея. Сред подчинените му нямаше друг, който можеше да представи такъв списък от разкрити тежки престъпления — престъпления, които бяха разбили не един човешки живот и бяха карали жителите на Брадфийлд да се озъртат плахо, когато вървяха по улиците. И Брандън бе наясно с това. Някой трябва да го бе насолил много сериозно, за да го накара да се държи по този начин.


	Детектив Сам Еванс имаше за задача да разговаря с останалите обитатели на луксозните апартаменти в някогашната складова постройка, където бе живял и Роби Бишоп. На шефката й беше хрумнало, че Роби можело да е казал нещо на свой съсед, например в общата сауна на другия ден след вечерта, прекарана в „Аматис“, нещо, което би могло да ги отведе до отровителя. Според Сам идеята беше глупава. Първото, на което се научаваха хора като Роби Бишоп, бе да си държат устата затворена пред всеки, който би могъл да се изкуши да изтърси всичко научено пред репортери на жълти издания като „Хийт“ или на приложението към „Брадфийлд Ивнинг Сентинел“. Знаеше, че според Карол Джордан той трябва да се откаже от похватите си на единак, особено след като решението на Дон Мерик да тръгне по гореща следа, без да уведоми никого, бе завършило така катастрофално. Тя беше подчертала, че всичко друго, освен работата в екип е неприемливо, но той знаеше, че тя не е достигнала сегашното си положение, поставяйки собствените си интереси след тези на екипа. Не можеше да го обвинява, че взема самостоятелни решения, ако благодарение на това бе в състояние да представи резултати.
	Затова, вместо да се заеме с безсмислено обикаляне по апартаментите, той остана в собствената си дневна с лаптоп на коленете и съобщенията от пощата на Роби Бишоп на екрана. Стейси каза, че те не съдържат нищо интересно, но според Сам тя не бе имала време да ги прегледа едно по едно. Нали успоредно с това трябваше да провежда и онези свои високотехнологични операции по хард диска. Може и да беше превъртяла съобщенията, но той беше готов да заложи месечната си заплата, че не ги беше чела в подробности.
	След около час той вече не беше склонен да упреква Стейси за предполагаемата й небрежност. Достатъчно неприятно беше, че Роби се придържаше към стила на текстовите съобщения по телефоните, което пречеше доста на четенето. Още по-неприятна беше обаче баналността на написаното. Ако някъде съществуваше човек, способен да пише по-скучни писма от Роби Бишоп, то Сам се надяваше никога да не се наложи да се рови в пощата му. Предполагаше, че тези, в които ставаше дума за музика, може и да представляваха известен интерес, ако предположим, че четящият изпитваше всепоглъщаща страст към подробности, свързани с трип-хоп парчета. Може би пристрастията на Роби към денс музиката са карали сърцето на Бинди да бие по-силно. У Сам те будеха единствено силно желание за сън.
	Любовните теми бяха не по-малко скучно развити от музикалните. А тъй като Роби бе писал предимно на Бинди, в писмата ставаше дума най-вече за любов и музика. Но Сам нямаше намерение да се предава. Знаеше, че най-интересната информация обикновено е заровена най-дълбоко. Затова продължаваше да упорства.
	Следата се появи след три часа мъчително четене на любовни обяснения и музикални анализи. Едва не я пропусна, толкова небрежно беше заровена сред всичко останало.
	Роби беше написал:

	„Може би трябва да съобщиш за онази откачалка. Казваш, че не ти мислел злото, ами на мен? Хора като него правят разни гадости с пушки и какво ли не още. Да поговорим за това по-късно“.

	Тези няколко реда оставаха неразбираеми сами по себе си. Сам се върна към папката с входящи съобщения. Когато кликна, за да отвори папката, на екрана се появи текст: „Имате 9743 съобщения в папката. Преглеждането на всички ще отнеме доста време. Искате ли да продължите?“ Той кликна „да“ и докато чакаше, провери датата на изходящото съобщение, написано от Роби.
	Изминаха само няколко секунди, докато открие съобщението на Бинди, което бе накарало Роби да напише горния отговор.

	„Почвам малко да се шашкам от един тип, който се появява в клубовете, когато имам участия — прочете Сам. — От известно време ми праща писма — има много красив, школуван почерк, и като че ли пише с писалка. Пише, че сме били родени един за друг и че в Би Би Си заговорничат, за да не допуснат да се съберем. Общо взето, шантава история, но така или иначе, изглеждаше безобиден. Както и да е, успял е да разбере, че работя не само в радиото, а и по клубове, и започна да идва и там. За щастие в повечето не го пускат, защото не отговаря на дрескода, но пък тогава се навърта отвън. Започна и да разнася табела, на която пише, че е жертва на заговор и че умишлено го държат настрани от мен. Затова миналата седмица един от портиерите решил да му покаже нашите снимки, които се появиха в «Сънди Мирър» за деня на свети Валентин. Доколкото разбирам, той бил много разстроен. Оттогава започна да обяснява на охраната по входовете, че ти си ме хипнотизирал и че си ме превърнал в сексуална робиня. И че смятал да попречи на тази несправедливост. Не ми се вярва да направи нещо, вероятно в края на краищата ще си отпълзи в дупката, но все пак е МАЛКО плашещо“.

	Сам си пое бавно дъх. От самото начало беше убеден, че в компютъра на Роби има какво да се открие. Че има нещо, което най-сетне ще ги наведе на сигурна следа. И ето го, той го откри. Някакъв напълно побъркан тип, тъкмо човекът, който би бил способен да замисли сложен план, включващ рядка отрова, която води до бавна, мъчителна смърт.
	Сам се усмихна, загледан в екрана. Сега трябваше да проведе само няколко телефонни разговора, и после щеше да покаже на Карол Джордан, че не е била права да пренебрегва Сам Еванс.


	Тони стесни показателите на търсене и задейства отново мета-търсачката. „Гугъл“ вършеше работа за по-общо търсене, но когато ставаше дума за дребните детайли, не можеше да се сравнява с търсачката, до която му бе дал достъп — един колега-профайлър от ФБР. „Отнема повече време, но пък можеш да видиш и космите в ушите им“, кимна той тогава и му намигна. Тони подозираше, че част от данните, които отваряше търсачката, са под закрилата на закона на ЕС за защита на личните данни, но се съмняваше, че рискува ченгетата да го подгонят за това в близко бъдеще.
	Голямото му предимство в сравнение с американските профайлъри се свеждаше до това, че му се налага да анализира далеч по-малка извадка от тези, с които те обикновено работеха. Ако профайлър на ФБР поискаше да събере данни за всички бели мъже между двайсет и трийсетгодишна възраст, починали при подозрителни обстоятелства през последните две години, той би трябвало да прегледа около 11 000 отделни смъртни случая. В Обединеното кралство обаче общият брой на убийствата, извършени през последните две години, възлизаше на не повече от 1600. Ако се добавеха случаите на смърт при съмнителни и неизяснени обстоятелства, броят се увеличаваше, но не особено много. Истинското затруднение, с което Тони трябваше да се справи, беше точното определяне на границите на целевата група, която го интересуваше. Поради относително малкия брой на убийствата те не бяха особено старателно категоризирани по възраст, пол и расова принадлежност. Той изгуби по-голямата част от деня, събирайки информация, която се оказа в крайна сметка почти ненужна. Работата му вървеше бавно и защото упойките и силните обезболяващи средства се бяха отразили на способността му да се съсредоточава за по-дълъг период от време. Обезпокояващо често му се случваше да се стресне и да установи, че е задрямал със стекла се по брадичката слюнка, а екранът на лаптопа е загаснал.
	Въпреки всичко привечер, когато Карол се появи, той беше успял да сведе броя на интересуващите го случаи до девет. Много му се искаше да се бе справил по-добре, да беше в състояние да й представи нещо конкретно, да докаже, че е във форма. Но очевидно не беше така — все още не. Затова и реши да не й казва нищо за резултатите от търсенето.
	Докато я наблюдаваше как смъква палтото си и придърпва стола до леглото му, той си каза, че изглежда изнервена. Клепачите й бяха подпухнали, нови бръчици около очите издаваха напрежението, на което е била подложена. Извивката на стиснатите й устни говореше за потиснатост. Познаваше я достатъчно добре, за да забележи как събира сили да се усмихне заради него.
	— Е, как мина днешният ден? — попита Карол. — Забелязвам сериозна промяна — и тя посочи с глава очертанията на тялото му под завивката.
	— Беше паметен ден. Извадиха ми дренажите, което, честно казано, беше най-мъчителното преживяване в целия ми досегашен живот. След това свалянето на шината ми се стори песен — той се усмихна иронично. — Всъщност малко преувеличавам. И свалянето на шината не беше кой знае какво удоволствие, но нали всичко е относително. Сега вече си имам скоба, която придържа ставата, за да не се размести — той посочи издутината под завивката. — Доколкото разбирам, раната зараства добре. Закараха ме долу да ми направят рентгенова снимка и казаха, че костта също зараства добре. Така че утре, ако успея да стана от леглото, ще бъда предоставен на садистите от физиотерапията.
	— Прекрасно — каза Карол. — Кой би могъл да предположи, че ще се изправиш на крака за толкова кратко време?
	— Е, хайде да не се увличаме. Под „изправяне на крака“ трябва да се разбира кретане с проходилка, не участие в Големия северен маратон. Ще трябва да мине доста време, докато заприличам отново на това, което бях.
	Карол изсумтя.
	— Ако те слуша човек, наистина ще си каже, че си бил състезател по бягане на дълги разстояния. Хайде, Тони, и преди това не беше спортната звезда на Брадфийлд.
	— Може и да не съм бил, но бях в добра физическа форма — заяви той, раздвижвайки горната част на тялото си, като че ли изпълняваше спортно упражнение.
	— И пак ще бъдеш — Карол прие снизходително перченето му. — Значи в крайна сметка денят е минал добре.
	— Горе-долу да. Да не пропускаме и посещението на майка ми, което може да помрачи произволно подбран двайсет и четиричасов период от време. Сега научих, че съм бил собственик на половината от къщата на баба ми.
	— Излиза, че освен майка, имаш и баба, за чието съществуване аз не подозирам?
	— Не, не. Баба ми почина преди двайсет и три години, докато бях още студент. По онова време собствеността върху половината от къщата щеше да ми дойде добре — едва успявах да свържа двата края — каза той замислено.
	— Струва ми се, че нещо не разбирам — отбеляза Карол.
	— Честно казано, и аз не знам дали съм разбрал всичко правилно. Все имам чувството, че не съм се освободил изцяло от действието на морфина. Но това, което разбрах от думите на майка си, беше, че нейната майка ми е завещала половината от къщата си. А моята майка просто е пропуснала да сподели това с мен. През изминалите двайсет и три години къщата е била давана под наем, но сега майка ми е решила да я продаде и затова има нужда от моя подпис на необходимите документи. Разбира се, изобщо не е ясно дали някога ще видя някакви пари в резултат на цялата тази процедура.
	Карол го изгледа невярващо.
	— Но това е кражба. Технически погледнато, е кражба — нали ти е ясно?
	— Да, знам. Но тя ми е майка — Тони се понамести, за да седи по-удобно в леглото. — Освен това е права. За какво са ми повече пари? Имам всичко, от което се нуждая.
	— И това е начин да се приемат нещата — Карол тръсна една пазарска торба на масичката до леглото. — Но не мога да кажа, че го одобрявам.
	— Майка ми е като природно бедствие. Няма никакво значение дали одобряваш постъпките й или не.
	— А пък аз си мислех, че майка ти е починала. Никога не си я споменавал.
	Тони отклони поглед.
	— Никога не съм бил особено близък с нея. С отглеждането ми се занимаваше предимно баба ми.
	— Усещането трябва да е било странно. Как се чувстваше ти всъщност?
	Той се изсмя сухо, с усилие.
	— Като в Йоркширски вариант на „Архипелаг Гулаг“ — само че без снеговете.
	„Господи, дано шеговитият тон успее да я заблуди!“
	Карол измърмори:
	— Какви глезльовци сте вие, мъжете. Хващам се на бас, че нито си мръзнал, нито си си лягал гладен.
	Тони премълча. Не искаше да буди у нея нито гняв, нито съжаление. Карол измъкна една дървена кутия от торбата, отвори я и започна да вади шахматни фигури. Тони се смръщи недоумяващо.
	— За какво ти е тази шахматна дъска? — попита той.
	— Това е общоприетото занимание за интелигентни хора, когато единият от двамата е прикован към болнично легло — заяви категорично Карол.
	— Ти да не си започнала да гледаш тайно филми на Бергман?
	— Че какво му е трудното? Знам как се движат фигурите, сигурна съм, че и ти знаеш. И двамата не сме глупави — ето ти начин да тренираме мозъците си, когато не работим.
	Карол продължаваше упорито да подрежда фигурите.
	Тони се разсмя.
	— От кога се познаваме?
	— Шест-седем години, нали?
	— И колко пъти през тези години ни се е случвало да играем някаква игра, каквато и да било, за шах да не говорим?
	Този път Карол прекъсна подреждането.
	— Нямаше ли един случай… не, това беше с Джон и Маги Брандън — тя сви рамене. — Предполагам, че нито веднъж. Това не означава, че не бива да започваме сега.
	— Грешиш, Карол. Има много основателни причини да не започваме.
	Тя се облегна назад на стола си.
	— Страхуваш се, че ще те победя.
	Той извърна очи към тавана.
	— И двамата прекалено много обичаме да побеждаваме — но това е само една от причините — той придърпа бележника и химикалката и започна да драска нещо.
	— Какво правиш?
	— Ще изпълня желанието ти — каза той, без да вдига очи от бележника. — Ще изиграя с теб една игра. Но първо смятам да запиша причините, поради които съм убеден, че това начинание ще завърши катастрофално — той продължи да пише още една-две минути, после откъсна листа и го сгъна. — Е, хайде да започваме.
	Сега беше ред на Карол да се засмее.
	— Шегуваш се, нали?
	— Никога не съм бил по-сериозен — той взе една бяла и една черна пешка, скри ги в шепите си, разбърка ги и поднесе към Карол свитите си в юмруци ръце. Карол избра едната, оказа се, че ще играе с белите фигури, и започнаха.
	Двайсет минути по-късно на всеки от двамата бяха останали по три фигури и беше ясно, че ги очаква дълго и скучно обмисляне на стратегии. Карол въздъхна.
	— Не издържам. Предавам се.
	Тони се усмихна и й връчи изписания лист. Тя го разгъна и зачете на глас:
	— „Аз се бавя прекалено много преди всеки ход, защото обмислям всички възможности за четири хода напред.
	Карол играе като камикадзе, основната й цел е да вземе колкото е възможно повече противникови фигури. Когато останат толкова малко фигури, че безкрайно дългото обмисляне на ходовете стане неминуемо, Карол ще се отегчи, ще се ядоса и ще се откаже“ — тя хвърли листа и го удари лекичко по ръката. — Копеле.
	— Шахматът дава много точна представа за начина на мислене — отвърна Тони.
	— Но аз не се предавам лесно — възрази Карол.
	— Не и в действителния живот, когато залогът е сериозен. Но когато става дума за игра, не намираш смисъл в хабенето на енергия без гаранция за положителен резултат.
	Карол събра примирено фигурите и ги затвори в кутията.
	— Познаваш ме прекалено добре.
	— Ти мен също. И така, имайки предвид, че тази вечер старателно избягваш тази тема, да се осмеля ли да попитам как върви разследването?
	Карол отвори рязко кутията.
	— По-добре да поиграем още.
	Тони я изгледа съчувствено.
	— Толкова ли е зле?
	Пет минути по-късно, след като бе изслушал подробния разказ на Карол за всичко, което се бе случило след последното й посещение, той беше принуден да се съгласи с нея. Положението наистина беше лошо. Но после, когато очите му започнаха да се затварят и тя излезе на пръсти от стаята, ъгълчето на устата му се повдигна в едва забележима усмивка. Може би утре щеше да й предложи нещо по-добро от незавършената игра на шах.


	Четвъртък

	Поредицата събития, които едва не отнеха живота на Пола Макинтайър, я върнаха към успокоението, дарявано от никотина. Тя не обичаше застоялия мирис на цигари в къщата; той й напомняше прекалено много на времето, когато Дон Мерик се бе пренесъл да живее временно при нея, в стаята за гости. Първоначално той й беше нещо като наставник, научил я беше на много неща, които тя сега владееше до съвършенство. А после бяха станали приятели. Той се обърна именно към нея, когато бракът му рухна, а после, след смъртта му, Пола беше тази, която събра личните му вещи и ги върна на жената, която го бе тласнала към опита да докаже себе си. Приятелското му присъствие й липсваше достатъчно много, за да създава допълнителни поводи за събуждане на спомените. Затова беше отделила време, сили и пари, за да изгради зад къщата нещо като покрита веранда — там можеше да се сгуши сутрин с кафе и цигара, което й беше достатъчно да се посъвземе, преди да се отправи към банята и после да тръгне на работа. Не си правеше никакви илюзии за отношението си към своята професия. Все още я обичаше дотолкова, че беше почти готова да прости това, което тя й причини. А и разговорите с Тони Хил й бяха помогнали да осъзнае, че има някакъв шанс душевните й рани да бъдат излекувани единствено ако остане на работа в брадфийлдската полиция. Някои хора лекуваха травми, като се отдалечаваха колкото е възможно повече от преживяното в миналото. Но тя не беше от тях.
	Вдиша дълбоко цигарения дим, като едновременно се наслаждаваше на усещането и се мразеше заради нуждата си от него. Всяка сутрин се упрекваше, задето пропуши отново. И всяка сутрин, още преди първата глътка кафе да е стигнала до стомаха й, тя вече бъркаше в пакета цигари. Първоначално се убеждаваше, че цигарите ще й послужат за временна опора. Още след първото си участие в успешно разследване щеше да успее да се откаже. Оказа се, че е изпаднала в дълбока заблуда. Случаите идваха и си отиваха, но цигарите бяха неизменно с нея.
	Сутринта беше типична за Брадфийлд — небето беше покрито с ниско надвиснали облаци, въздухът горчеше от изгорели газове, влажният вятър проникваше през дрехите и я смразяваше до кости. Пола потръпна и продължи да пуши, но изведнъж подскочи на мястото си, защото мобилният й телефон иззвъня. Тя го измъкна от джоба си и се намръщи озадачено. Толкова рано сутринта биха могли да я търсят единствено по работа. Само че номерът й беше непознат. Пола се поколеба за миг, изруга гласно и отговори.
	— Ало? — каза тя колебливо.
	— Детектив Макинтайър? — произнесе дълбок, плътен глас с ълстърски акцент.
	— Кой се обажда?
	— Мартин Фланаган, от „Брадфийлд Виктория“.
	Беше успяла да го разпознае секунда преди той да каже името си.
	— Да, разбира се, господин Фланаган. Съжалявам, но все още няма…
	— Не, не, всъщност аз имам новина за вас. Разбирате ли, покрай грижите около Роби съвсем бях забравил за тази история. Докато дойдох тук тази сутрин и ето ти ги пред мен.
	Пола дръпна от цигарата и положи усилие да остане спокойна. Не би се утвърдила като майстор на разпитите, ако допускаше да прояви нетърпение.
	— Напълно разбираемо — каза тя. — Не бързайте, разкажете ми всичко спокойно.
	Тя го чу как въздъхна.
	— Съжалявам, не се изразих ясно. Извинете. Разбирате ли, при нас във „Викс“ има практиката периодично да подлагаме на допинг тестове произволно подбрани футболисти. В наш интерес е да бъдем сигурни, че са чисти. Така или иначе, бях забравил напълно, че в петък сутринта правихме тестове — и разбира се, един от изследваните беше Роби.
	Пола хвърли угарката на земята и я загаси с крак.
	— И днес сутринта сте получили резултатите? — постара се гласът й да не издава обзелото я вълнение.
	— Точно така. Затова ви се обаждам. Ох, Господи… — гласът на Фланаган се прекърши и той се покашля, за да прикрие слабостта си. — Всъщност не знам защо да ви казвам всичко това. Искам да кажа, изследването е направено доста време преди смъртта му.
	— Значи в резултатите от изследването на Роби има нещо?
	— И така може да се каже. Според онези от лабораторията… Божичко, не мога да събера сили да го кажа — по всичко личеше, че Фланаган полага усилия да не се разплаче.
	Пола вече беше минала през кухнята и се упътваше към стълбата за горния етаж.
	— Тръгвам към вас, Мартин — каза тя. — Стойте там и ме чакайте. Не казвайте нищо никому. Ще бъда при вас до половин час. Става ли?
	— Добре — каза той. — Ще бъда в кабинета си. Ще предупредя, че ви очаквам.
	За свое учудване Пола установи, че и нейните очи са се насълзили.
	— Всичко ще бъде наред — каза тя с пълното съзнание, че лъже — но това нямаше значение.


	Отделението по патоанатомия в болницата „Брадфийлд Крос“ беше добре познато на хората от екипа на Карол Джордан. Тук се озоваваха телата, които представляваха интерес за тях — под точния скалпел и внимателния поглед на доктор Гриша Шаталов. Преди осемдесет и пет години прабабата и прадядото на Шаталов бяха емигрирали от Русия във Ванкувър; Гриша беше роден в Торонто и често твърдеше, че решението му да заживее в Обединеното кралство е етап от обратната родова миграция на Изток. Карол обичаше мекия му изговор и склонността му към самоирония. Харесваше й също и това, че се отнасяше с покойниците със същото отношение, каквото би имал към телата на свои близки. Що се отнася до Карол, моргата затвърждаваше личната й ангажираност в търсенето на справедливост. Когато застанеше пред жертвите, желанието да изправи престъпниците пред правосъдието припламваше по-силно у нея. Уважението, което Гриша проявяваше към мъртвите, намираше отзвук у нея и стана причина двамата да се сближат.
	Днес тя беше дошла тук заради Роби Бишоп. Аутопсията трябваше да бъде извършена още вчера, но Гриша бе заминал на конференция в Рейкявик, а Карол държеше тъкмо той да се заеме с този покойник. Гриша беше започнал работа рано и когато Карол пристигна, почти приключваше. Вдигна поглед, когато тя влезе, и я поздрави със сухо кимване.
	— Приключвам след десет минути, главен инспектор Джордан.
	Официалното обръщение се дължеше на факта, че разговорът им се записваше и записът вероятно щеше да бъде представен пред съда. Иначе, когато разговаряха извън обсега на микрофоните, се обръщаха един към друг на малко име.
	Карол се облегна на стената. Не можеше да пропъди тъгата, която нахлуваше в нея при мисълта за всичко, което бе съставлявало личността на Роби. Приятел, син, любим, обичан спортист, човек, чийто талант бе донесъл радост в света, чиито умения правеха хората щастливи. И всичко това вече го нямаше, само защото някакъв мръсник беше решил, че за него е по-изгодно Роби да не съществува и това бе се оказало по-силен аргумент от всичко добро, свързано с личността на убития. Тя беше длъжна да открие кой е мръсникът и да се постарае той да не може да продължи унищожителното си дело. Това бе един от дните, когато обичаше най-много работата си и мразеше най-силно затрудненията, които се изправяха на пътя й.
	Най-сетне Гриша приключи. Целостта на тялото беше привидно възстановена — пробите бяха взети, органите претеглени, разрезите — зашити. Гриша смъкна ръкавиците и маската си, свали престилката и събу обувките, които носеше в лабораторията. После запристъпва меко, по чорапи, по коридора към кабинета си. Карол го последва.
	Кабинетът му беше предизвикателство към идеята за работно място, освободено от присъствието на хартия. Претъпкани папки, разпилени листове, подшити купчини хартия покриваха всяко свободно пространство, с изключение на стола зад бюрото и едно въртящо се столче до стената. Карол се настани на него, както обикновено, и попита:
	— Е, какво имаш да ми кажеш?
	Гриша се отпусна тежко на стола си. На дневната светлина лицето му, с формата на съвършен овал, беше посивяло от недоспиване, съчетано с изискванията на работата и на новороденото му бебе, което все още не бе открило насладата от непрекъсвания сън. Очите му, също сиви, имаха формата на широки обърнати пирамиди, подчертани от по-тъмносивите сенки под тях. Плътните му устни бяха почти безцветни — общо взето, сега приличаше по-скоро на затворник, отколкото на патоанатом. Той почеса наболата си брада и отвърна:
	— Надали има нещо, което да не знаеш отпреди. Причина за смъртта е масирано спиране на дейността на органите, дължащо се на отравяне с рицин. — Той вдигна един пръст. — Държа да уточня, че заключението ми е повлияно от сведенията, получени от лекарите, които са го лекували, преди да умре. За да потвърдим окончателно това заключение, трябва да получим резултатите и от нашата токсикология — ясно ти е, нали?
	— Нещо друго?
	Гриша се усмихна.
	— Мога да ти опиша в подробности общото му физическо състояние, но не мисля, че това ще ти помогне. Има обаче нещо, което би могло евентуално да има връзка със смъртта му — установих травма на ректума; нищо особено, леко натъртване в аналната област, както и слабо раздразнение на тъканта непосредствено над сфинктера.
	— Което може да се дължи на какво?
	— Натъртването може да се свърже със сексуален контакт — бих казал малко груб, но със съгласието на двете страни. Не може да се говори за насилие. Най-малкото не за насилие в смисъл, че е бил завързан или държан насилствено преди проникването. Но актът е бил груб. Няма следи от семенна течност, затова и не мога да преценя дали проникването е осъществено от пенис или някакъв предмет от рода на вибратор, бутилка, морков… Може да става дума за произволен предмет с приблизително подходящ размер. — Той се усмихна. — Какво ли няма по този свят — благодарение на работата си и ти, и аз отдавна сме се убедили в това.
	— А може ли да се прецени дали такива сексуални практики са били обичайни за него?
	Гриша поглади брадичката си — наскоро беше обръснал брадата си, но навикът беше останал.
	— Бих казал, по-скоро не. Нищо не доказва, че аналните сексуални контакти са били практика. Може от време на време да е ползвал анален стимулатор, но изключвам предмет с размерите на пенис.
	— А кожното раздразнение? Говори ли ни нещо?
	Гриша сви рамене.
	— Трудно е да се каже. Като се има предвид местонахождението, вероятно отдавна няма и следа от веществото, което го е причинило. Такова раздразнение може да се получи при въвеждането на външна субстанция в ануса.
	— Като рицин например? Възможно ли е той да предизвика такава реакция?
	Гриша се облегна назад и се загледа в тавана.
	— Теоретично да, предполагам — после рязко се изправи на стола. — Но доколкото разбрах, се предполага, че го е вдишал?
	Карол поклати глава.
	— Смятахме, че отровата е поета с храна или напитка.
	— Изключено. Не и ако доктор Блесинг е описала точно процесите, предшествали настъпването на смъртта. Работата е там, Карол… Симптомите се проявяват по един начин, ако погълнеш рицин, и по съвсем друг, ако го вдишаш. Но ако отровата е навлязла в организма през чувствителна лигавица, каквато е тъканта на ректума, тогава симптомите биха наподобявали по-скоро отравяне чрез вдишване, отколкото чрез поглъщане. Лично аз, преди да направя аутопсията, клонях към вероятността да е станало чрез вдишване.
	Карол завъртя отрицателно глава.
	— Всички, с които разговарях, отхвърлят категорично възможността Роби да е употребявал наркотици. Мисля, че не го казват само за да не опетнят спомена за него. Струва ми се, че са искрени. Освен това в болничната лаборатория бяха взели проби и резултатите от изследването отхвърлят употреба на наркотични вещества.
	Гриша повдигна вежди. Очевидно беше малко скептичен.
	— Много зависи от това какво е вземал и кога — напълно е възможно в момента, когато са вземани пробите, следите от наркотик да са изчезнали. Но ако действително не е смъркал, аз бих казал, че вероятно това е начинът, по който рицинът е проникнал в организма. Носителят трябва да е бил анален супозиторий, някаква желатинова капсула, нещо подобно. Но пак подчертавам, че няма шанс да открием следи толкова време след вкарването на отровата. Разбира се, взел съм проби. Случайно може и да имаме късмет, но не разчитай на това.
	Карол въздъхна.
	— Прекрасно. Това разследване започва да се очертава като адски кошмар. Шефовете и медийните хиени не ме оставят да си поема дъх, всички настояват за бързо приключване на следствието. Което, между нас казано, е точно толкова вероятно, колкото и да вземат мен на мястото на Роби в „Брадфийлд Викс“.
	Гриша се приведе напред и кликна с мишката.
	— Ще направя всичко възможно, за да ти помогна, но ти си права, трудно ще се доберем до нещо — той се усмихна съчувствено. — Като те видях, се сетих, че отдавна не си идвала на вечеря вкъщи. Ирис ще се радва да те види — той погледна нещо на екрана. — Какво ще кажеш за събота вечер?
	Карол се замисли за миг.
	— Звучи добре.
	— В седем?
	— Нека бъде осем. Преди това трябва да мина през болницата.
	— През болницата ли?
	— Заради Тони.
	— О, разбира се, чух какво се е случило. Как е той? — но преди Карол да отговори, на вратата се почука. — Влез! — извика Гриша.
	В стаята надникна Пола.
	— Добър ден, докторе. Търся…
	— Е, вече я откри — заяви Гриша.
	Пола се усмихна и влезе.
	— Още по-добре е, че и вие сте тук, докторе — тя размаха един плик. — Струва ми се, че нещата най-сетне потръгнаха, шефе. Току-що разговарях с Мартин Фланаган. Никак не му се искаше да си каже всичко…
	— Но ти упражни върху него прочутия чар на Макинтайър — допълни Карол. Достатъчно често бе наблюдавала непогрешимата тактика на Пола по време на разпит, за да бъде учудена.
	— Честно казано, според мен за него откриването на убиеца на Роби е по-важно от доброто име на клуба. Така или иначе, господин Фланаган твърди, че напълно забравил за рутинните проверки за допинг, които били правени в петък. Роби дал урина за изследване, както и всички останали. Но за разлика от резултатите на останалите, при него било открито наличие на наркотично вещество.
	Тя извади един лист от плика и го подаде на Гриша.
	— Положителен резултат за рохипнол — прочете той на глас. — Чувал съм, че в тази лаборатория работят много старателно. Но все пак се свържете с тях и попитайте дали е останал още материал от пробите на Роби. Тук не виждам достатъчно подробности, за да мога да преценя кога и как може да е поет наркотикът — той подаде листа на Карол.
	— Предполагам, че това вече е ясно. Четвъртък вечерта, в „Аматис“ — каза кисело Карол.
	Гриша се намръщи.
	— По-вероятно не — той натисна няколко клавиша, после кликна с мишката. — Така и предполагах. Така нареченото хапче „забрави ме“. Започва да действа двайсет минути до половин час след приемането му. Така че, ако Роби го беше погълнал в клуба, по времето, когато си е тръгнал, би изглеждал почти в безсъзнание.
	— Но никой не споменава да е бил дори пийнал — каза Пола. — Освен това на записа от онази камера изглежда, че се движи съвсем нормално.
	— Следователно е имал доверие на човека, с когото е бил, и то дотолкова, че да отиде някъде другаде с него. Някъде, където му е било поднесено питие с рохипнол в него — започна Карол да разсъждава на глас.
	— Въздействието на рохипнола се усилва от алкохола, и като се има предвид, че е пил и преди това, в рамките на един час вероятно е изпаднал в унес — каза Гриша. — В такова състояние би се съгласил с всичко, което са правили с него. Не би се съпротивлявал срещу анално проникване, нито срещу поставянето на някакъв супозиторий в ректума, а после сигурно не си е спомнял нищо. Така погледнато, това е съвършеното убийство. В момента, когато жертвата умира, последният й контакт с убиеца е отдавна отминал.
	Карол върна листа на Пола.
	— Добра работа — каза тя. — Но този случай си остава все същата гадост. Като че ли всяко ново сведение, до което се доберем, само усложнява допълнително нещата.


	Половин час по-късно нямаше изгледи положението да се подобри. Карол седеше в офиса си, затворила вратата и спуснала щорите, за да не се разсейва. Беше опряла лакти на бюрото, притиснала телефонната слушалка към ухото си с една ръка, а с другата стискаше кичур от косата си.
	— Надявам се да не съм ви събудила — каза тя.
	— Всъщност точно това направихте. Но така е по-добре, имам да върша много неща — отвърна Бинди Блайт с глас, пресипнал от съня. Тя се покашля, прочисти гърлото си, после подсмръкна. Карол я чу как се раздвижи.
	— Трябва да ви задам един въпрос. Става дума за нещо много лично.
	Последва характерното щракане на запалка, после се чу вдишването на дима.
	— Вероятно сега следва моята реплика „Не се притеснявайте, при разследване на убийство не може да се говори за лично пространство“? — изрецитира Бинди с доста умело подражание на американски акцент.
	Карол съзнаваше, че не съществува лесен отговор на тези думи.
	— Според мен не е съвсем точно казано това, че не може да се отстоява право на лично пространство при разследване на убийство. Ние трябва да се постараем да научим всичко за жертвата на убийството, дори ако част от наученото се окаже без всякаква връзка с разследването. Това не е проява на нездраво любопитство, а на здрав разум — тя цъкна с език, недоволна от себе си. — Извинете, това прозвуча много повърхностно — не беше умишлено. Споменах пред вас моя колега, психолога. Той винаги ми напомня, че наученото за жертвата на убийство никога не може да бъде излишно. Затова се надявам да ми простите, ако въпросът ми прозвучи натрапчиво.
	— Не се безпокойте, несериозният тон ми служи за защита. Задавайте си въпросите, няма да се възмущавам.
	Карол си пое дъх. Нямаше какво да усуква.
	— Проявяваше ли Роби слабост към анален секс? — попита тя.
	От другата страна се чу учудено изкискване.
	— Роби? Роби да обича да го чукат в задника? Сигурно се шегувате. Предлагала съм му да го направим така, но той беше твърдо убеден, че всеки хетеросексуален мъж, който си пада по това, дълбоко в себе си е педал.
	— Какво сте му предлагали?! — разговорът с Бинди накара Карол да се почувства стара и изостанала.
	— Нали се сещате, да го чукаш отзад — с вибратор.
	— Не съобразих веднага.
	— Така е, като живеете там горе, на Север — отвърна Бинди. По тона й личеше, че се шегува, но независимо от това Карол се почувства като безнадеждна провинциалистка. — Предишното ми гадже, с когото ходех преди Роби, много си падаше по тези неща. Оттогава ми остана цялата екипировка — колана, вибраторите и така нататък. Опитах се да предложа нещо такова на Роби, но вярвайте ми, реакцията му беше такава, като че ли бях предложила да излезем и да чукаме някое безстопанствено куче. Не понасяше дори да му се слага пръст в ануса, докато се чукахме.
	— Но в нощното му шкафче намерихме анален стимулатор — каза Карол, опитвайки се да поддържа тон на спокойно безразличие.
	След кратко мълчание Бинди каза:
	— Той е мой. Не се притеснявайте, не ми трябва.
	— Е, добре — каза Карол. — Благодаря за откровеността.
	— Няма проблем. А какъв беше строго личният въпрос? — Бинди се изсмя горчиво. — Извинете. Нали ви казах и преди, умишлено се държа така несериозно. Та защо ви беше да знаете какви са били предпочитанията на Роби в леглото?
	— Съжалявам, но не мога да споделям подробности, свързани с текущо разследване — отвърна Карол, съзнавайки, че би искала да може да каже нещо на Бинди в замяна на нейната откровеност. — Проучваме различни хипотези, но трябва да ви предупредя, че работният процес отнема доста време.
	— Не е важно колко време ще ви трябва, госпожо главен инспектор — отвърна Бинди. Сега вече беше съвсем сериозна. — Важното е да хванете мръсника, който направи това.


	Имран отново се зае да отваря и затваря чекмеджетата в спалнята си. Според Юсеф го правеше за пети път.
	— Досега вече трябва да си успял да събереш всичко, което ти трябва, човече — каза той. — Провери вече милион пъти.
	— Лесно ти е да говориш така. Не ми се иска да се озова на летището и хоп — iPod-а го няма. Или да стигна до Ибиса и да открия, че маратонките „Найки“ си стоят тук под леглото — нали ме разбираш? — Имран коленичи и пъхна ръка под леглото.
	— Изобщо няма да стигнеш до летището, ако не си размърдаш задника — каза Юсеф. — Не забравяй, че караш скапан воксхол, а не автомобила на Батман.
	— Пък и ти не си състезател от Формула 1, братовчеде — Имран се изправи пъргаво на крака. — Добре, готов съм — той затвори ципа на сака, видимо все още леко притеснен, потупа джобовете си. — Паспорт, пари, билети. Да тръгваме.
	Юсеф го последва надолу по стълбите и зачака търпеливо, докато Имран се сбогуваше с майка си. Човек би помислил, че заминава на тримесечен преход в Антарктида, а не за три дни до Ибиса. В края на краищата успяха да излязат от къщата. Имран подхвърли ключовете от микробуса на Юсеф.
	— Най-добре да му привикнеш, докато съм още тук, за да ти изясня как да се справяш, ако възникне някой проблем — каза той. — Понякога амбреажа малко заяжда, нали разбираш?
	Юсеф изобщо не се интересуваше от амбреажа. Най-важното за него беше да се добере до микробуса, на който отстрани беше изписано фирменото име „А1 Електрикълс“.
	— Няма значение — измърмори той, запали двигателя и мина рязко на първа. Включи се стереоуредбата с оглушителен дръм енд бас ремикс на „Тайгърстайл“. Юсеф трепна, пресегна се към копчето за звука и го намали рязко.
	— Стига, Имран — каза той. — Ще оглушея.
	— Съжалявам, човече, ама тези шотландци си разбират от работата — Имран го тупна леко по рамото. — Ей, ама на Ибиса ще се наслушам на хубави неща. Наистина ти благодаря, братовчеде.
	— Няма проблем — искам да кажа, аз никога не съм си падал по клубовете — отвърна Юсеф. Веднага щом прецени, че осъществяването на плана им ще се улесни значително, ако успее да намери отнякъде истински фирмен микробус, той разбра, че братовчед му Имран е решението на проблема. Въпросът беше как да откъсне Имран от микробуса му в продължение на два-три дни, без да буди подозрения. Обсъждаха неколкократно въпроса, опитваха се да измислят подходящ план, докато най-сетне на Юсеф му хрумна блестяща идея. Не беше нещо необичайно клиенти и доставчици да раздават бонуси — предполагаше се, че така укрепват търговските си контакти с тях. Юсеф и Санджар нямаха слабост към клубовете, но Имран обичаше да танцува и беше способен да не спира по цели нощи. Юсеф можеше да излъже, че е получил като подарък безплатен уикенд с пропуск за някои от клубовете в Ибиса, и че иска да го прехвърли на Имран от приятелски чувства. Така Имран щеше да замине за Ибиса, а достъпът на Юсеф до микробуса щеше да е открит. Планът проработи безукорно. Имран изпадна в такъв възторг, че и през ум не му мина да попита защо отиват до летището с неговия микробус, а не с колата на Юсеф.
	— Много се радвам, че стана така, човече — продължи той. И действително го мислеше.
	— Да, но нали разбираш, можеше да продадеш билета на някой, да вземеш някоя пара — Имран потри многозначително палеца и показалеца си.
	— Ей, нали сме роднини — Юсеф повдигна едното си рамо. — Предполага се, че трябва да се поддържаме.
	Прободе го угризение на съвестта. С това, което смяташе да направи, все едно че щеше да промуши с кол сърцата на близките си. Не му се вярваше в близко бъдеще който и да било от роднините му да е склонен да възхвалява семейната му солидарност.
	— Да, всички така казват, но когато нещата опрат до пари, всичко се променя — отвърна цинично Имран. — Така че да, много съм впечатлен от постъпката ти, братовчеде.
	— Е, добре, а ти внимавай там.
	— Всичко ще е супер — пръстите на Имран плъзнаха към копчето за увеличаване на звука. — Само мъничко, може ли?
	Юсеф кимна.
	— Давай.
	Музиката изпълни вътрешността на колата. Макар че сега не беше много силна, той имаше чувството, че вибрациите на басите разтърсват костите му. Имаше само две години разлика между него и Имран, но братовчед му като че ли си беше още дете. До неотдавна самият той беше същият, но се беше променил. Бяха му се случили разни неща, които го накараха да порасне и да поеме отговорност. Сега, когато погледнеше Имран, имаше чувството, че двамата са от различни поколения — дори от различни планети. Удивително беше — как нечия интерпретация на света можеше да те накара да поставиш под въпрос всичко, което си приемал като даденост в досегашния си живот. От скоро Юсеф вече разбираше начина, по който светът действително функционираше, и този начин превръщаше в глупост почти всичко, в което го бяха учили да вярва.
	— Жалко само, че ще пропусна мача в събота, нали? Сигурно ще бъде голяма работа, сбогуването с Роби. Радж ще отиде ли?
	Юсеф кимна.
	— Няма земна сила, която да го задържи у дома. Човек ще рече, че съм умрял аз — или Санджар, а не някакъв си футболист.
	Имран се поизправи на седалката.
	— Е, това е направо ерес, братовчеде. Роби не беше „някакъв си футболист“ — той изписа кавичките с пръсти във въздуха. — Той беше съвършеното въплъщение на футболиста. Местно момче, превърнало се в герой. Ние обичахме Роби, вярвай ми. Обичахме го. Затова кажи на Радж да се сбогува с Роби и от мое име.
	Юсеф подбели очи. Нима всички се бяха побъркали? Скърбяха истерично за Роби Бишоп, а на никой не му мигваше окото при ежедневните съобщения за многобройни човешки жертви в Иран, Палестина и Афганистан. Имаше нещо сериозно объркано в ценностната им система. Юсеф не можеше да се преструва, че е съвършеният мюсюлманин, но поне нямаше изкривеното мислене на Имран.
	Имран мълчеше, потупвайки с пръсти по обутото си в джинси коляно, маратонките му отмерваха ритъма по покрития с гумена постелка под. Музиката ангажираше вниманието му през остатъка от пътя до летище Манчестър. Юсеф спря в предвидената за това зона при входа на Терминал 1, без да изключва двигателя, а Имран взе сака си и изскочи от колата. Наведе се обратно през вратата и каза:
	— Умната, Юсеф. Ще се видим в понеделник.
	Юсеф се усмихна. Нямаше да се види с Имран в понеделник, но нямаше и защо да казва това на братовчед си.


	Тони изплува от дълбините на прекрасен сън. Прекрасен, защото се дължеше на истинска умора, не беше подпомогнато от медикаменти бягство от действителността. Кой би могъл да предположи, че ще му е необходима толкова енергия, за да стане от леглото, да измине трите метра до банята, вкопчен в проходилката, да се изпикае и да се върне в леглото? Когато се отпусна тежко обратно върху възглавниците, имаше чувството, че се е качил до върха на малка планина. Физиотерапевтката беше доволна от постижението му; от своя страна Тони беше във възторг. Тя беше обещала да му донесе утре патерици. Вълнението едва не го довърши.
	Той седна в леглото, разтърка очи, за да пропъди сънливостта, и активира лаптопа. Преди да потъне в сън, беше пуснал няколко търсения, но заспа дълбоко, още преди търсачката да покаже резултатите. Не беше оптимистично настроен; дори беше започнал да вярва, че няма да намери това, което търсеше. Което не означаваше, че то не съществува, а че е прекалено добре скрито.
	Екранът просветна и за негово учудване в средата му се появи малко каре, в което пишеше „открито (1) съответствие“. Скобите означаваха, че съответствието не е пълно, но отговаря над 90% на показателите на търсенето. Вече напълно буден, Тони отвори на екрана резултатите от търсенето.
	Беше материал от безплатен вестник, разпространяван в Източен Шефийлд. Не съдържаше много подробности, но все пак беше достатъчен, за да даде на Тони храна за размисъл, както и база за по-нататъшно подробно търсене.
	Той въведе нетърпеливо новите параметри на търсене. Ставаше интересно. По всичко личеше, че сигурно ще има какво да представи на Карол в крайна сметка.


	Сам Еванс остави сакото си окачено на стола, и излезе с бавна крачка от стаята, като че ли нямаше предвид нещо по-важно от посещение на тоалетната. Но щом затвори вратата зад себе си, забърза и се насочи към асансьорите. Слезе до паркинга и се качи в колата си, извади мобилния си телефон и набра номера на Бинди Блайт.
	Бинди отговори на второто позвъняване. Когато той се представи, тя изпъшка:
	— Не ми казвайте, че има още въпроси. Сутринта вече разговарях с шефката ви.
	По челото на Сам изби пот. Ами ако се беше обадил по-рано, преди Карол Джордан? Какви обяснения щеше да даде на тази жена, която и без това вече считаше, че прекалено често проявява склонност да работи като единак? Да му се не види, налагаше се да внимава с тази история.
	— Съжалявам, че ви безпокоя втори път. Всеки от нас има своите задачи в рамките на разследването — заяви той, молейки се на Бога да не се окаже, че това, от което се интересува той, е същото, от което се интересува шефката му.
	— Е, това все пак е облекчение. Не ми се нрави мисълта за ново навлизане в по-крайните аспекти на сексуалния ми живот. Е, с какво мога да ви помогна?
	— През февруари сте изпратили на Роби мейл, в който го уведомявате за някакъв човек, който ви преследвал, появявал се пред клубовете, където сте имали ангажименти. Обичайно поведение за психопатите, които дебнат известни личности, нищо особено. Помните ли?
	Бинди пак изпъшка:
	— Дали си спомням? Трудно би било да се забрави.
	— Можете ли да ми разкажете малко повече за това, което се случваше тогава?
	— Не е възможно да мислите, че това може да има някаква връзка със смъртта на Роби. Това беше някакъв жалък и незначителен човечец — нищожество, а не някакъв гений на престъпността.
	— Ако не проследявам всяка възможност докрай, значи не си върша работата, както трябва — отвърна Сам. — Разкажете ми всичко за този човек.
	— Започна се с изпращане на цветя, картички, писма, такива работи. После започна да се появява в клубовете, където работех като диджей. В повечето случаи не го пускаха да влезе, защото изглеждал странен, изперкал и така нататък. Но понякога успяваше да влезе и тогава висеше близо до сцената или до моя пулт, опитваше се да ме заговори или да се снима с мен. Дразнеше ме, но ми се струваше общо взето безобиден. После, една вечер, двамата с Роби се поскарахме публично — знаете как става, пиеш малко повече и губиш контрол. В крайна сметка започнахме да си крещим отвън, пред клуба. Папараците само това чакаха, снимките се появиха навсякъде, по вестници и списания. Всъщност ние се сдобрихме още преди снимките да бъдат публикувани, но нали скандалите, а не сдобряванията създават интересните заглавия във вестниците.
	Той чу как тя щракна със запалката и зачака да продължи. Пола го беше научила да изчаква.
	— И така, онзи тип реши да защитава честта ми срещу злодея, който не се държи както трябва с мен. Причакал Роби, когато той излизал от един хотел в Бирмингам, където бил настанен отборът, и започнал да му чете поучения. Роби твърдеше, че нямало опит за физическа разправа, просто онзи вдигал много шум и Роби се почувствал неудобно. От друга страна, Роби беше последният човек, който би си признал, че се е уплашил. Така или иначе, повикали полиция и онзи тип бил арестуван. Излезе, че е имал нужда тъкмо от такова нещо. Полицаят, с когото разговарях, ми разказа, че щом му обяснили в участъка възможните последици от поведението му, загрял какво го чака, и заявил, че ужасно съжалява, и че съзнава колко неправилно е възприемал ситуацията. Разбира се, казал също, че занапред ще остави на мира и мен, и Роби. Така че го пуснаха под гаранция. И ако трябва да бъдем честни, оттогава насам не съм чувала нищо за него. Това е всичко, което мога да ви кажа.
	Сам имаше чувството, че историята е приключила подозрително кротко. Доколкото беше запознат с навиците на досадните обожатели, преследващи известни личности, те нямаха обичая да си вдигат кротко чуковете, само защото някой се е опитал да ги посплаши. Ако се случеше човекът да е глупав, той просто продължаваше да върши същото, докато най-накрая успееше да си издейства присада. Но обикновено играта загрубяваше много, преди най-сетне да го приберат. Ако обаче беше по-интелигентен, или си избираше друг обект на обожание, или сменяше тактиката и ставаше по-предпазлив. Именно тези, по-интелигентните, можеха да предизвикат и нещо по-страшно. Йоко Оно знае това най-добре.
	— И наистина изобщо не сте чували нищо за него оттогава насам?
	— Нищо. Дори не ми изпрати съболезнователна картичка за Роби.
	— А много картички ли получихте?
	— Вчера в Би Би Си се получиха четиридесет и седем на мое име, а вероятно днес ще има още.
	— Може би ще се наложи да ги огледаме.
	Бинди изпухтя раздразнено.
	— Права беше шефката ви. При разследване на убийство не може да се съхрани лично пространство. Какво искате да направя? Да събера всички и да ви ги пратя по пощата?
	— Ако ги съберете, аз ще пратя някой да ги вземе от вас — разбира се, когато ви е удобно. А сега, във връзка с миналите събития…
	— Името на онзи човек беше Рийс Бътлър. Живееше в Бирмингам. Нищо повече не знам. Писмата и картичките, които ми пращаше, предадох на бирмингамската полиция — за в случай, че пак го прихване.
	— Благодаря, прочетохте мислите ми.
	Бинди изсумтя.
	— Прочетеното не заслужава наградата „Букър“, детектив Еванс.
	Сам мразеше свидетели, които си въобразяваха, че са по-умни от ченгетата.
	— Ще ми бъде от полза да знам и името на полицая, с когото сте имали работа — допълни той, потискайки желанието си да заговори иронично.
	— Момент, струва ми се, че си бях записала нещо някъде.
	Сам чу движение, шум от отваряне на чекмедже, запалването на нова цигара. Най-сетне Бинди беше готова със сведенията.
	— Детектив Джонти Сингх. Божичко, какво става с имената в тази страна — прекрасно е. Джонти Сингх — името е супер. Много ми харесва, че в крикета, най-английската игра на света, е пълно с имена като Рампракаш, Панесар, Трескочик и Щраус. Страхотно е като си помислиш как от империя сме се превърнали в мултикултурна страна само в рамките на петдесет години. Това не ви ли радва, Сам?
	Сам не беше особено впечатлен. Хубавото беше това, че името Джонти Сингх беше лесно за проследяване в голяма институция като бирмингамската полиция. Забеляза също, че Бинди бе минала от официалното обръщение „детектив Еванс“ на „Сам“ и се запита дали пък не се опитва да флиртува. Трудно бе да се каже, ако се съдеше по личността, която тя демонстрираше в ефир. А и да беше така, Сам нямаше намерение да се замисля над въпроса, нито пък да бъде следващият партньор, на когото тя щеше да налага сексуалните си предпочитания.
	— Благодаря, че ми отделихте време — каза той.
	— Не е проблем — внезапно тя отново стана сериозна. — Сега вече това е единственото, което мога да направя за него. Знаете ли, аз наистина го обичах.
	— Разбирам — отвърна Сам, на когото ужасно му се искаше вече да прекрати разговора и да се втурне по следата. — Ще ви се обадя пак.
	С което сложи рязко край на разговора. Ех, ако само имаше в колата си компютър — както в колите на униформените патрули! Пръстите му вече щяха да летят по клавиатурата и да го поведат по следващия етап на пътя. А вместо това трябваше да се върне на бюрото си и да се надява, че Стейси не следи всяко негово кликване с мишката. Беше напипал следа и да го вземат дяволите, ако позволеше на някой друг дори да я погледне.


	Той очакваше с нетърпение появата й, но въпреки това не съобщи за откритието си в момента, когато Карол влезе. Искаше да предвкусва още известно време удоволствието от новината. Освен това грижите й за неговото здраве сами по себе си пораждаха задоволство у него. Приливите и отливите на болки и опасности, просмукали се в отношенията им, оставяха малко пространство за нещо толкова обикновено като това да седят някъде заедно и да бъдат добри един с друг. Той знаеше, че тя познава това усещане — и вероятно все още имаше подобни изживявания — от близостта със собственото си семейство, но за него то беше непознато. В неговото семейство добротата винаги бе считана за проява на слабост. Затова, макар че не беше съвсем наясно как да реагира на милите й жестове, нямаше намерение да пожертва дори един миг близост в името на работата. Достатъчно скоро щяха да се заемат и с това.
	Съзнаваше, че в неговия случай се е стигнало до нещо като пренареждане на ценностите. Тази част от него, с която приемаше собствените си реакции като постоянен експеримент, следеше с интерес дали всичко това ще продължи и до какво ще доведе. За свое учудване обаче той откри и друга част от личността си, която не се интересуваше от тези въпроси и приемаше със задоволство нещата, без да се замисля над тях.
	И така, Карол се поинтересува как бе минал денят му, и той й разказа. Според него разговорът им беше такъв, какъвто вероятно се водеше ежедневно между приятели, а сигурно и между любовници. Но разбира се, това нямаше да продължи дълго. Стигна се до момента, в който, за да се съхрани равновесието, той трябваше да попита как е минал нейният ден. И тя му разказа.
	Когато приключи с разказа си, тя опря лакът на страничната облегалка на стола и прокара пръсти през гъстата си коса.
	— Този случай не прилича на нито един от останалите, по които съм работила досега. Когато се стигне до убийство, това означава, че двама души, или дори повече, се изправят един срещу друг. Някой извършва нещо, в резултат на което друг умира. Двата пункта могат да бъдат свързани с помощта на резултатите от съдебномедицинската експертиза, показанията на свидетели, събраните улики. Съществува някакъв точен миг във времето, когато е извършено убийството. Но в този случай няма нищо подобно. Съществува огромен интервал между деянието, станало причина за смъртта на Роби Бишоп, и действителната му смърт. Нямаме никаква представа къде и кога е извършено фаталното действие и с кого е бил той тогава — тя започна да чопли мокета с върха на обувката си. — Колкото повече неща откриваме, толкова по-неясно става. Кевин беше прав, този убиец е досущ като проклетия Каспар, дружелюбния призрак.
	Тони изчака, за да се убеди, че е дала докрай израз на раздразнението си.
	— Положението не е чак толкова лошо, колкото го представяш. Все пак знаем някои неща за него. Искам да кажа, извън това, че е учил в гимназията в Харистаун, и че познава Темпъл Фийлдс не по-зле от опитна проститутка.
	Карол го изгледа скептично.
	— И какво знаем?
	— Знаем, че умее да планира действията си. Обмислил е всичко в подробности, преценил е точно докъде се простират рисковете, които е склонен да поеме, следователно знаем и че не е безразсъден. Не изпитва нуждата да гледа как жертвата му страда. Задоволява го напълно да е някъде далеч, когато тя умира. Така че какъвто и да е бил, надали е бил побойникът на класа. А имаме ли някаква представа дали Роби е бил побойник като ученик?
	Карол поклати глава.
	— Доколкото знам, не. Всички твърдят, че е бил очарователно момче. Но разбира се, все още ни предстои да преровим сведенията за всички, които са регистрирани в „Бест Дейс“ и са го познавали.
	— Добре. Значи не може да става дума за отмъщение на човек, когото са унижавали в ученическите му години. Освен ако все пак не съществува елемент на отмъщение, подбудено по-скоро от завист заради успеха… — Тони замълча и се намръщи. — Трябва да обмисля допълнително този въпрос. Но знаем и друго — че този човек разбира нещо от химия и фармакология. Разбираш ли, той дори не е извличал рицин, а е направил супозитории със съдържание на рицин. На негово място аз не бих имал представа от къде да започна.
	Карол се наведе, бръкна в пазарската торба, с която бе дошла, и извади бутилка австралийско червено вино с капаче на винт.
	— Лично аз бих започнала да се ровя в интернет. В наши дни това е мястото, откъдето може да се узнае всичко, нали? Дали е позволено да ти налея малко?
	— Вероятно не, но това не бива да те притеснява. В банята има две пластмасови чаши.
	Когато Карол се върна с две солидни дози червено вино, той каза:
	— А като стана дума за интернет…
	— Ммм? — Карол отпи с наслада. Беше изпила две чаши след аутопсията, но като изключим тях, това беше първата й напитка за деня, само по себе си малко постижение.
	— Струва ми се, че това не е първия път, когато е извършил нещо подобно. Забелязвам у него прекалена самоувереност, за да бъде начинаещ.
	— На теб навсякъде ти се привиждат серийни убийци, Тони. Какви доказателства би могъл да имаш за подобна хипотеза? Искам да кажа, като изключим факта, че този убиец е или много ловък, или голям късметлия, и на теб това не ти се нрави.
	— Аз не вярвам в късмета. Казваме, че сме имали късмет, когато интуицията ни поведе в правилната посока. А интуицията е плод на опита и наблюдателността. Знаеш ли, че според последните изследвания вземаме по-добри решения, когато следваме инстинкта си, отколкото след като сме претеглили всички „за“ и „против“ в дадена ситуация?
	Карол се ухили.
	— Забелязвам, че склонността ти да разчиташ прекалено много на собствената си интуиция започва да се възвръща. Но ти не отговори на въпроса ми, Тони. От къде имаш доказателства, че той не върши такова нещо за първи път?
	— Както вече казах, Карол — от интернет. Източник на всевъзможни глупости, но понякога и на полезни познания. Откакто разговаряхме с теб снощи, започнах да се ровя в мрежата. И открих нещо много интересно — той придърпа лаптопа си, кликна с мишката и обърна екрана към Карол. Докато тя четеше набързо кратката статия от регионалния вестник, която се бе появила на екрана, той поясни: — Дани Уейд. Двайсет и седемгодишен. Умрял преди две седмици в луксозния си дом в предградие на Шефийлд. Отровен с лудо биле, с други думи беладона, „прекрасната дама“. Предполага се, че отровата се е съдържала в плодов сладкиш, приготвен от икономката му, полякиня. Разбираш ли, плодовият сладкиш би бил подходящ, защото зърната на лудото биле са сладки, а във вътрешния двор на къщата има такъв храст. Между другото, трябва да се провери дали храстът расте в саксия или е посаден в пръстта. Възможно е убиецът да го е донесъл със себе си. Икономката отрича да е правила какъвто и да било плодов сладкиш, но в хладилника са открити останки от сладкиш, в който имало зърна от беладона. През нощта, когато той умрял, икономката не е била в къщата. Имала свободен ден и отишла при приятеля си в Родърам. Така правела всяка сряда и събота. Открили досъдебно дирене за причините на смъртта, после отложили заключението, докато бъде събрана допълнителна информация.
	— Не разбирам защо мислиш, че това — Карол посочи екрана — има някаква връзка с Роби Бишоп. — Всичко ми се струва съвсем ясно. Икономката се е объркала и неволно е набрала отровни плодове, а сега лъже. Трагичен нещастен случай — така си пише и в статията.
	— Ами ако не лъже? Ако казва истината? Тогава това е втори случай, при който млад мъж на двайсет и няколко години бива отровен по много странен начин. — Тони се опита да се извърне така, че да застане лице в лице с Карол, но това се оказа невъзможно. — Премести този стол така, че да мога да те виждам добре — каза той нетърпеливо и допълни: — Моля те.
	Малко изненадана, Карол изпълни желанието му и каза:
	— Ето, сега ме виждаш. Но това са само предположения, Тони.
	— Всичко винаги си остава предположение, докато не се доберем до улики. Работата ми е да правя предположения — на това му се казва „съставяне на психологически профил“. Има хора, които за разлика от мен представят това като наука, но това са си просто предположения, основаващи се на вероятности и инстинкт. Честно казано, по-скоро може да се говори за нещо като изкуство, умение, отколкото за наука. Дори алгоритмите, ползвани от профайлърите, които се занимават с географско профилиране, се основават на вероятности, а не на сигурни факти.
	— Е, тогава ми покажи нещо, което накланя везните против теорията, че икономката имигрантка лъже, защото е станала неволно причина за смъртта на работодателя си — каза Карол. Той знаеше, че тя го казва, за да му достави удоволствие, чувстваше убеждението й, че болката, медикаментите и смущенията в съня са притъпили остротата на ума му.
	— Дани Уейд живеел отскоро там, където е бил убит. Преместил се в Дор, в западния край на Шефийлд, преди две години, защото му било дошло до гуша от досадници на мястото, където живеел преди — а именно в Брадфийлд. Причината, поради която не можел да си осигури спокойствие, била че преди три години спечелил голямата награда на лотарията. Печалбата била сериозна — малко над пет милиона. Дотогава работел като кондуктор във влаковете на компанията „Върджин“. Не бил женен. Нещата, които имали значение в живота му, били моделите на влакове, които колекционирал, и двата му териера. Бил донякъде самотник. Докато спечелил парите. Тогава незабавно отвсякъде изпълзели разни стари приятели от училище, които се надявали на някой заем, бивши колеги, които се държали така, като че ли им бил длъжен, далечни роднини си спомняли внезапно, че кръвта вода не става. Всичко това дошло до гуша на Дани.
	— Е, нали поне е имал парите — каза Карол. — Пет милиона могат да купят доста тишина и спокойствие.
	— В същото се убедил и Дани. Събрал си багажа и се пренесъл в една прекрасна къща близо до мочурищата. С висока каменна ограда и електронно заключване. Не казал на никого къде се пренася, дори на родителите си. В къщата не му досаждал никой — идвала само въпросната Яна Янкович, която според всички е много мила млада жена, сгодена за електротехник, който работи за някаква строителна фирма в Родърам.
	Карол поклати невярващо глава.
	— Откъде изкопа всичко това? Тази информация е с тонове повече от публикуваното в регионалния вестник.
	Тони очевидно беше много доволен от себе си.
	— Обадих се на репортерката. В такива случаи в бележниците им остават много повече неща от това, което се появява по страниците на вестниците. Тя ми даде номера на мобилния телефон на Яна. И аз й се обадих. Според очарователната Яна Дани бил от щастлив по-щастлив със своите кучета, влакчета и приготвяните от нея закуска, обяд и вечеря. Но тук има и още нещо. Междувременно успях да открия, че Дани също е учил в гимназията в Харистаун — завършил две години преди Роби. И макар че английският на Яна не е много подходящ за задълбочени и умозрителни разговори, тя разбра достатъчно добре въпросите ми и каза, че няколко дни преди да умре, Дани се прибрал от местната кръчма и казал, че бил срещнал някогашен съученик — Тони се ухили, същинско въплъщение на самодоволството. — Е, какво ще кажеш?
	Карол отново поклати глава.
	— Ще кажа, че си се смахнал напълно.
	Той разпери ръце, обзет от раздразнение.
	— Връзки съществуват, Карол. Убийства на разстояние, при това все с необичайни отрови. Двете жертви са посещавали едно и също училище. Двамата са били богати хора. И двамата са срещнали бивш съученик малко преди да умрат.
	Карол напълни отново чашата си и отпи от виното. Цялата й поза изразяваше съпротива, не по-малко от думите й.
	— Стига, Тони. При смъртта на Дани не може да се говори за убийство. Доколкото мога да преценя, с изключение на теб никой не мисли, че става дума за нещо по-различно от нещастен случай. Не разбирам много от отрови, но знам, че ако сложиш беладона в чашата на някой, с когото пиете в кръчмата, този човек ще умре още същата нощ, а не след няколко дни. При това Дани не е завършил заедно с Роби. Опитай се да си спомниш ученическите си години. Всички общуват предимно със съвипускниците си. По-големите не искат и да знаят за теб, а само най-смотаните движат с по-малките. Така че най-вероятно този, който е бил приятел на Роби от ученическите години, не би могъл да бъде същевременно приятел и на Дани. Искам да кажа, че по нищо не личи двамата да са имали много общи характеристики — Карол отвори длани, като че ли претегляше на тях едната срещу другата възможност. — Да видим. От едната страна — елитен футболист, от другата — любител на влакови модели. Хммм. Да помислим още — тя посочи вестникарската статия на екрана на лаптопа — Погледни Дани. Той не е привлекателен, няма спортна фигура. Какво общо би могло да има между него и Роби Бишоп?
	Тони се оклюма.
	— И двамата имат скромен произход, а са станали много богати — опита той още веднъж.
	— От което са имали голяма полза, няма що. По-добре късмет, отколкото пари, щом тези с парите си отиват, преди да са навършили трийсет — Карол допи остатъка от виното си. — Интересно хрумване, Тони. Много интересно. Но ми се струва, че си тръгнал на лов за призраци. А пък аз трябва да се прибера и да поспя прилично поне тази нощ. — Тя се изправи, навлече палтото си, после се приведе над него, прегърна го несръчно и го целуна по бузата. — Ще се опитам да дойда утре, за да видя с какво друго ще ме позабавляваш. Съгласен ли си?
	— Ще се постарая, колкото мога — отвърна той. Отдавна бе осъзнал, че разочарованието нерядко е служило като подтик за най-добрите му постижения.


	Разположил се в ъгъла на пакистанския ресторант в центъра на Дъдли, Джонти Сингх приличаше на мечка с раздърпана козина и се открояваше поради несъвместимостта на фигурата му с традиционно кичозния декор. Когато Сам успя да се свърже с него, Сингх предложи среща в ресторанта, където обикновено обядвал. Тъй като правеше услуга на Сам, той не би могъл да възрази.
	— Ще ме познаеш, аз съм големият тип в дъното, в кафяв костюм на тънки райета и без тюрбан — бе пояснил Сингх. Сам подозираше, че няма да има проблеми с разпознаването, така се и оказа. Веднага щом влезе в ресторанта, забеляза Сингх, който разговаряше оживено с един от сервитьорите. Не беше излъгал, когато каза, че е голям — беше се натъпкал с усилие на ъгловия стол край маса за четирима, и макар че седеше, фигурата му се извисяваше над масата. Имаше гъста, лъскава черна коса, големи кафяви очи, едър нос и издадена брадичка. Лицето му не беше от тези, които се забравят бързо.
	Сам започна да си проправя път през претъпкания ресторант; беше стигнал малко по-навътре, когато едрият мъж прекъсна разговора си и веднага насочи вниманието си към непознатия. Сервитьорът се оттегли и Сам тръгна към масата. Когато наближи, Сингх се изправи на крака с усилие. Висок малко над два метра, той наистина представляваше внушителна гледка.
	— Сам Еванс? — попита той с неочаквано висок тенор, несъответстващ на външния му вид. Стисна с двете си ръце ръката на Сам. — Аз съм Джонти Сингх, приятно ми е. Как сте?
	Дори в тези няколко думи подчертаният местен акцент подразни ухото на Сам.
	— Добре, благодаря.
	— Разполагайте се — Сингх посочи стола срещу себе си и направи знак на сервитьора. — Два големи коктейла „Кобра“, веднага щом можете — усмивката му беше открита и дружелюбна. — Е, ще ми се доверите ли да поръчам и за двама ни?
	Сам се поколеба, несигурен какъв би трябвало да е правилния отговор.
	— Давайте — каза той накрая, очаквайки примирено някакви подходящи за Гаргантюа блюда с потънало в сос месо, неопределими зеленчуци и клисав ориз. Не беше необходимо да идва в Дъдли, ако държеше да яде нещо подобно, но пък ако в замяна на това щеше да узнае всичко, което го интересуваше за Рийс Бътлър, щеше да погълне мъжествено всичко, а на връщане щеше да спре някъде и да си купи лекарство против киселини.
	— Обичам това място — поясни Сингх. — Собственици са двама от чичовците ми, но това е само един от допълнителните плюсове. Ако можех, щях да вечерям тук всеки ден.
	Сам се опита да отклони очи от внушителното шкембе на Сингх и преглътна натрапващия се отговор.
	— Няма нищо по-хубаво от добре приготвеното къри — излъга той. Сингх повика сервитьора и задърдори на някакъв език, който според Сам трябваше да е пенджаби.
	После Сингх насочи отново вниманието си към Сам.
	— И така, вие се интересувате от Рийс Бътлър. Е, в този случай не са необходими големи пояснения, Сами. Не е необходимо да си участник в телевизионно състезание за умници, за да загрееш, че е нещо във връзка с Роби Бишоп. Странно, аз споменах, че не е зле да ви се обадим и да разкажем за нашия Рийс, но сержантът рече, че било много далечна възможност. А после чух записа ви на гласовата ми поща, с който поискахте да се срещнем — той се изсмя толкова гръмогласно, че привлече вниманието на хората през три маси от тяхната. — Винаги е приятно да се окажеш прав.
	— Честно казано, Джонти, нямаме никаква шибана следа. Аз просто се хващам за сламки — каза Сам. Сервитьорът пристигна с куп пикантни хлебчета и туршия. Сингх се нахвърли върху тях с настървение. Сам изчака да се изпари първоначалният му ентусиазъм, после отчупи деликатно едно парче от хлебчето. Поне са пресни и добре изпечени, каза си той, когато небцето му се подразни от лютивото ухапване на черния пипер.
	— Значи, когато очарователната Бинди ти разказа за Рийс Бътлър, ти реши да се поозърнеш тук? Много си прав, Сами, и аз на твое място бих постъпил така.
	Сам не се постара да поясни, че името на Рийс Бътлър не се е появило точно по този начин в процеса на разследването.
	— Е, какво можеш да ми кажеш за Рийс Бътлър?
	В същия миг на масата се появи половинметрова планина от „бхаджи“ и „пакора“* и Сингх се зае с тях. Между хапките, а понякога и докато дъвчеше, което изглеждаше доста заплашително, той разказа историята на Рийс Бътлър.
	[* „пакора“ и „баджи“ — панирани кюфтенца от различни зеленчуци, понякога и с месо, традиционен индийски и пакистански специалитет. — Бел.прев.]
	— В повечето случаи това би било работа за униформените патрули — сдърпване пред нощен клуб. Повикаха и нас, защото беше замесена знаменитост — той се ухили. — Разбира се, има и хора, които считат, че е трябвало да оставим Рийс да удари един як пердах на Роби, защото именно на него „Викс“ дължаха победния си гол срещу „Вила“ на четвъртфиналите за купата миналата година. Но каквото и да сте чували за нашия регион, ние тук вече не приемаме такива неща.
	Сам захапа едно съвършено приготвено рибно кюфтенце, отвън беше хрупкаво, а отвътре месото се топеше, и започна да коригира първоначалното си впечатление от ресторанта като едно от безбройните подобни заведения.
	— Храната е чудесна — каза той, и забеляза, че е намерил най-прекия път към сърцето на Сингх.
	Едрият мъжага светна целият.
	— Фантастично е, нали? Така или иначе, докато ние пристигнахме, всичко беше приключило. Според свидетелите Роби излязъл от клуба с двама приятели, и Рийс Бътлър се нахвърлил върху него с ритници и юмруци. За късмет на Роби се оказало, че нашият господин Бътлър не е минал кой знае каква школа в схватките. Успял да го удари и посрита веднъж-дваж, но приятелите на Роби го издърпали и задържали, докато униформените колеги пристигнали. Когато дойдохме и ние, решихме да отведем всички в участъка и да си изясним всичко там, далеч от любопитни очи и от обективите на камерите.
	От ордьоврите бяха останали само трохи. Още преди Сам да успее да си поеме дъх, сервитьорът прибра празната чиния и сложи на нейно място половин дузина други с основните ястия. Имаше и голямо блюдо гъби с ориз, съпроводено от най-различни видове индийски хляб. Различните аромати погъделичкаха обонянието на Сам и събудиха у него неподозиран апетит. Сингх напълни догоре чинията си и подкани с жест Сам да стори същото. Не се наложи да го кани повторно.
	— Първоначално Роби настояваше да го пуснем. Не бил пострадал сериозно, случвало се хората да се увлекат, нищо лошо не било станало, дрън-дрън. Тогава аз споменах името на Бътлър и той тутакси започна: „Копелето трябва да понесе най-строгото предвидено наказание, приберете го, той е обществено опасен!“. Честна дума, така и не можах да го разбера. Оставих го да вдига гири пред помощника ми и слязох долу в стаята за разпити, за да проверя дали Бътлър няма да каже нещо по въпроса. И всичко се разбра. Че Бинди Блайт била любовта на живота му, че Роби ги бил разделил, че не се отнасял добре с нея, и че Бътлър решил да му даде урок.
	Сингх посочи с вилицата си някаква тъмнокафява яхния.
	— Трябва да опиташ това. Агнешко, спанак, патладжани — а какви са подправките, това знае само леля ми. Казвам ти, за една чиния от това ядене ще си готов да продадеш родната си баба. — Отчупи парче хляб и го натопи в агнешката яхния, а после успя ловко да го пъхне в устата си, без на покривката да капне дори капка. — И така, аз му разясних положението. Обясних му, че ако продължава по този начин, накрая ще се озове зад решетките. Че това би бил краят за възпитано момче от средната класа като него… И в този момент той капитулира. Сълзи и сополи, пълна програма. Оказа се, че вече бил уволнен, и че това го накарало да изгуби контрол над себе си. Така че двамата си поговорихме задушевно, в резултат на което той осъзна, че е тръгнал по лош път — Сингх замълча за момент, за да натъпче още храна в устата си.
	— Яденето е страхотно — отбеляза Сам. — Последната седмица беше такава, че ме кара наистина да го оценя по достойнство. Е, и какво стана после?
	— Ами върнах се, за да поговоря пак с Роби. Подчертах, че няма да направи услуга нито на приятелката си, нито на себе си, ако помъкне това жалко, нещастно копеле по съдилищата. Казах, че Бътлър е обещал никога повече да не прави опити да се вижда с Бинди, да я остави на мира, и че според мен най-разумното е да пуснем Бътлър с предупреждение и да забравим цялата история. Роби не беше във възторг, но прецени, че е по-разумно да не се вдига шум във вестниците. Накрая обещах лично да хвърлям по едно око на Бътлър, и Роби се предаде. Споразумяхме се, че ако Бътлър отново се появи около Бинди, ще го приберем веднага за сексуален тормоз.
	Той загледа Сам с очакване.
	— И какво? — подаде Сам необходимата реплика.
	— Спазих обещанието си. В продължение на няколко месеца посещавах през седмица Бътлър без предупреждение. Първия път, когато отидох, цялото му жилище беше облепено със снимки на Бинди и вестникарски материали за нея. Казах му да разкара всичко, че ако наистина има намерение да я забрави и да започне да живее нормално живота си, ще е по-добре да не вижда лицето й, накъдето се обърне. Следващия път беше чисто — човек би повярвал, че дори не е чувал за нея. И така продължи и нататък. Нито Бинди, нито Роби са ми се обаждали, затова предполагам, че е изпълнил обещанието си. Накрая, преди около шест седмици, той най-сетне успя да си намери нова работа. Замина за Нюкасъл и това е краят на цялата история.
	Сингх отклони за миг вниманието си от храната и се зае да рови из джобовете си. Измъкна едно сгънато листче и го подаде на Сам.
	— Това е адресът, на който трябва да се препраща пощата му в Нюкасъл.
	Сам го пъхна в джоба си, без да го погледне.
	— Ами тази негова нова работа… Какво работи всъщност този Бътлър?
	Лукава усмивка се плъзна полека по лицето на Джонти Сингх, и разкри късче спанак в пролуката между предните му зъби.
	— Вече мислех, че никога няма да попиташ — каза той. — Работи като помощник-лаборант. Във фармацевтични предприятия.


	Карол беше права. Той преследваше призраци, но не тези призраци, които имаше предвид тя. Тони въртеше глава на възглавницата си. Имаше нужда да говори с някого, но нямаше човек, който би могъл да го изслуша. Не искаше да замесва в това Карол, защото не искаше тя да узнава някои неща от миналото му. Един-единствен път срещна психиатър, който му вдъхна доверие дотолкова, че да сподели с него проблемите си, и това беше по време на едно пътуване в Перу, когато ползваше редовния си академичен отпуск. Не можеше да си представи как би започнал да обяснява това, което го измъчваше, на човек от свитата на доктор Чакрабарти.
	Той въздъхна и натисна копчето, с което викаше сестрата. Все пак имаше човек, комуто можеше да повери тайните си. Въпросът беше само дали щяха да разрешат на Тони да го посети.
	Необходими бяха двайсет минути, един разговор по телефона с Гриша Шаталов, инвалидна количка и санитар, но в крайна сметка Тони успя да остане насаме със замразения труп на Роби Бишоп. Столът на Тони беше опрян с гръб в стената, на която бяха наредени чекмеджетата на моргата. Това, в което лежеше Роби, бе издърпано и той се намираше точно до него.
	— Не бих те познал — започна Тони, когато вратата се затвори зад санитаря. — Обещавам да направя всичко по силите си, за да помогна на Карол да намери човека, който направи това с теб. В замяна ти можеш да ме изслушаш.
	Има неща, които човек за нищо на света не би казал на друг човек. Не и ако прави това, което правя аз. Нищо не би могло да те подготви за отвращението и ужаса, които биха се изписали по лицата им. И това би било само началото. Те не биха събрали сили да оставят нещата така. Биха изпитали необходимост да предприемат нещо. Нещо във връзка с мен.
	А аз наистина не бих искал някой да предприема нещо във връзка с мен. Не защото съм щастлив човек, който не познава болка и се радва на добра социална адаптация. А защото очевидно не съм нито едно от тези неща. Как бих могъл да бъда, при положение, че върша това, което върша?
	Затова пък съм постигнал добро равновесие. Какво казваше Йейтс? „В равновесие с живота, а и със смъртта“. Така е и с мен. Постигнал съм съвършеното равновесие, точно на границата между живота и смъртта, между здравия разсъдък и лудостта, между насладата и страданието.
	Такова нещо се нарушава на собствен риск.
	Така че сега не говорим за някакво мое желание да се променя. Защото аз не виждам нужда от промяна. Мога да живея със себе си много добре, благодаря. Но няма спор, че когато човек върши това, което върша аз, то оставя следа. В крайна сметка, нали и аз завися от мненията на околните. Хората, които не са като мен — тоест около деветдесет и девет процента от населението, бих казал — постоянно си изграждат за мен някакви представи, които почиват по-скоро на техните нужди, отколкото на моите истини. Затова и не искам никой, най-малко пък Карол, да чуе това, което трябва да разкажа за майка си.
	Една сутрин наскоро бях излязъл да си купя мляко и минах покрай кварталното начално училище — те бяха там, хлапетата и родителите им, израженията им покриваха целия диапазон от възторг до отчаяние. И това ме накара да започна да си задавам въпроси за собствените си спомени от детството. Те са много разпокъсани — виждам нечия дневна, не помня вече чия, чувствам вкуса на напитка от глухарчета и репей, който винаги свързвам с барабаненето на дъждовните капки по покрива на килера, мириса на кучето на баба ми, чувствам докосването на мокра трева по коленете си, удивително силния вкус на диви ягоди по езика си. Отделни фрагменти, но не особено много завършени случки — той прекара ръка по лицето си и въздъхна.
	— Присъствал съм на групови терапии, слушал съм как другите хора говорят надълго и нашироко, с удивителни подробности за разни неща, които са им се случвали, когато са били деца. Не мога да бъда сигурен дали това са истински спомени, дали те не си измислят, дали не си досъчиняват завършена история въз основа на ключови моменти, които са успели да извлекат от блатото на паметта. Но това, което знам, е, че моята памет не функционира по този начин. Не че им завиждам за спомените, които варират от банални до наистина ужасяващи. Никой от тях не говори за детството по предпочитания от писатели, поети и режисьори начин. Това не са разкази, които биха изпълнили някого с носталгия.
	Това е единственото, което ме сближава с тези разказвачи на свързани истории. Мисълта за детството ми не ме изпълва с носталгия. Аз не съм от хората, които можеш да срещнеш сред гостите на някоя официална вечеря, които изпадат в лирични отстъпления на тема безкрайните лета от детството, играта на златните слънчеви лъчи по изподраните колене и неподражаемите наслади на разбойническите колиби и къщичките, скрити в клоните на дърветата. В редките случаи, когато ме канят на такива места, аз оставам безмълвен по въпроса за детството си. Вярвай ми, никой не би пожелал да изслуша разказа и за малкото откъслечни неща, които си спомням.
	Ето един пример. Аз си играя на килима пред камината в къщата на баба ми. Баба ми събира монети от половин пени по неясни причини, които така и не са се съхранили в съзнанието ми. Има цяла една тенекиена кутия за бисквити, пълна с такива монети — толкова тежка, че едва мога да я повдигна. Разрешено ми е да си играя с монетите и аз обичам да строя от тях крепостни стени. Най-хубавата част от играта е, когато завършиш стените, да си представиш, че си врагът — стените рухват по начин, който ми доставя голямо удоволствие. И така, аз си седя на килима с монетите от половин пени и се занимавам с моите си работи. Баба гледа телевизия, но това е предаване за възрастни, което не привлича вниманието ми.
	Вратата се отваря и влиза майка ми, мокра от дъжда, защото е вървяла пеш от автобусната спирка до вкъщи. От нея се носи мирис на дим, на мъгла и застояла миризма на парфюм. Сваля палтото си така, сякаш се бори с него. Отпуска се тежко на креслото, въздъхва и започва да рови в чантата си за цигари. Баба ми стисва устни, става и отива да прави чай. В нейно отсъствие майка ми изобщо не ми обръща внимание, отмята тава назад и издухва дима от цигарата към тавана. Сега, когато си представя изражението й, го определям като капризно и раздразнително. Като дете не познавах думите, с които да го опиша, но и тогава знаех, че е по-добре да не й се пречкам.
	Баба ми внесе чая и подаде една чаша на майка ми. Тя отпи, направи гримаса, защото беше прекалено горещ, а после остави чашата на широкия подлакътник на креслото. Вероятно неволно е бутнала чашата с ръкава си, когато отдръпваше ръката си, защото тя се изля в скута й. Майка ми скочи, попарена, и се впусна в смешен танц, разпилявайки моите половин пенита по целия под.
	И аз се разсмях.
	Не се смеех на нея. Бог ми е свидетел, дори тогава знаех, че в болката никога няма нищо смешно. Смехът ми беше освобождаване на нервно напрежение и тревога, породен от стъписването ми. Но майка ми, извън себе си от болката и шока, не можеше да разбере това. Хвана ме за косата, изправи ме и ми удари такъв шамар, че престанах да чувам. Виждах как се движат устните й, но не чувах нищичко. Кожата на главата адски ме болеше, лицето ми смъдеше, сякаш бе ожулено с коприва.
	Веднага след това баба ми бутна майка ми обратно в креслото. Майка ми пусна косата ми и седна, а баба ми ме стисна за рамото, избута ме в коридора и ме блъсна така силно в килера, че аз отскочих от задната стена. Отключи килера едва на другата сутрин.
	Знам, че това не е бил единствен случай. Знам го, защото имам толкова много откъслечни спомени от пребивавания в килера. Това, което липсва в повечето случаи, е споменът за цялата случка. Мнозина професионалисти са ми предлагали да ми помогнат да попълня дупките, като че ли това би било препоръчително. Като че ли за мен би било удоволствие да си осигуря достъп до повече очарователни спомени като този.
	Те са по-луди от мен — той въздъхна. — И сега тя се появи отново. Толкова отдавна беше изчезнала от живота ми, че бях готов да повярвам, че съм преживял всичко това — като зле завършила любовна история. Но не съм — той оттласна стола напред и бутна чекмеджето, което се затвори. — Благодаря ти, че ме изслуша. Длъжник съм ти.
	Примигвайки, за да пропъди сълзите от очите си, Тони насочи количката към телефона. Сам не разбираше защо, но някаква тежест сякаш се бе вдигнала от душата му и сега се чувстваше необяснимо облекчен. Набра номера на санитаря.
	— Здрасти — каза той. — Готов съм.


	Майката на сатаната. Така наричаха крайния продукт, който бе необходим на Юсеф. Триацетон трипероксид ТАТР. Предполага се, че съединението е получило това прозвище поради своята нестабилност. Затова и той не помнеше да е бил по-предпазлив през живота си. Предпазливостта създаваше възможност съединението да извърши невероятни неща. Терористите от лондонското метро го бяха пренасяли в раници. Слизали и се качвали с него от влакове. Преминавали пеш от влаковете пак в метрото. Така че, ако той знаеше точно как да постъпва, веществото нямаше да представлява опасност — разбира се, докогато той самият държеше то да не представлява опасност.
	Прочете още веднъж инструкциите. Вече ги беше запаметил, но освен това ги беше разпечатал с много едър шрифт. Сега залепи листовете от разпечатката на стената над импровизираната лабораторна маса. Сложи си защитните дрехи и маска, после извади химикалите един по един, и постави трите контейнера на масата. Осемнайсетпроцентов водороден прекис за избелване на дърво, купен от доставчик на химически препарати. Чист ацетон от фирма, специализирана в производството на бои. Сярна киселина за акумулатори от магазин за аксесоари за мотоциклети. Подреди каничка, мерителна тръбичка, термометър, пръчица за разбъркване и капкомер — всичко от стъкло, а до тях — здраво затварящ се буркан с гумено уплътнение на капака. Чувстваше се много странно. Това, което вършеше, беше работа за възрастен човек — за първи път в живота си предприемаше толкова сериозно нещо, а се чувстваше така, сякаш се беше върнал в училищната лаборатория по химия. Лудият учен по къси панталонки.
	Той се отдалечи от масата и свали ръкавиците и антифоните от ушите си. Имаше нужда от нещо, което да му помогне да успокои нервите си. Извади от раницата си iPod-а, пъхна миниатюрните слушалчици в ушите си и пусна произволен подбор от любимите си чилаут парчета. Бавните ритми на Талвин Сингх постепенно изпълниха главата му. Имран вероятно би се присмял на подбора му, но на него му беше все едно. Юсеф постави отново антифоните на ушите си, нахлузи ръкавиците и се зае с работата си.
	Първо напълни умивалника с лед и изля отгоре малко студена вода, за да бъде охлаждането по-ефективно. После сложи празната каничка сред ледените кубчета и си пое дълбоко дъх. Отсега нататък връщане назад нямаше. От този момент той се превръщаше в терорист. Колкото и възвишени да бяха мотивите му, той прекосяваше една граница и тази му постъпка си оставаше непростима. Какъв късмет имаше, че му беше все едно какво ще каже светът за него. Важното беше, че там, където трябваше, той щеше завинаги да си остане герой, мъж, извършил това, което е трябвало да бъде извършено, и в известен смисъл това също означаваше да заемеш публична позиция.
	Отмери необходимото количество водороден прекис и го изля в каничката. Преглътна с усилие и направи същото с ацетона. Постави много внимателно термометъра в каничката и изчака температурата да спадне до нужното ниво. Стоеше и тананикаше тихичко „Migration“ на Нитин Сонхей. Би правил каквото и да било, стига то да го отклоняваше от мисълта за последиците от този процес.
	Сега идваше трудната част. Всмука точно необходимото количество сярна киселина с капкомера. Бавно, капка по капка, прибави течността към сместа в каничката, като непрекъснато следеше температурата. Вдигнеше ли се над десет градуса, сместа щеше да избухне. Точно в този момент повечето любители бомбаджии се увличаха, прибързваха с капването и свършваха размазани на парчета по всички близки повърхности. Юсеф беше абсолютно уверен, че такова нещо с него не би могло да се случи. Пръстите му трепереха, но той внимаваше да отдръпне капкомера от каничката всеки път, когато една капка капнеше в сместа.
	Когато сместа бе готова, той започна да бърка със стъклената пръчица. Петнайсет минути — така пишеше в указанието. Той засече времето. После, безкрайно бавно, измъкна каничката от ледената баня и я постави в хладилника, като преди това се увери, че температурата вътре е възможно най-ниската. Утре вечерта щеше да дойде отново тук и да се заеме със следващия етап. Но засега беше направил всичко необходимо.
	Юсеф затвори хладилника и почувства как раменете му се отпускат от облекчение. Имаше вяра в указанията; не беше глупак и ги беше сравнил с всички останали, които успя да открие в интернет. Но въпреки това знаеше, че при приготовлението на експлозиви нещата можеха да се объркат и често действително се объркваха. Колко безсмислено всичко можеше да отиде на вятъра! Той смъкна защитните дрехи и ги хвърли върху раздърпания матрак на леглото.
	Време беше да се прибира у дома и да влезе в ролята си на съвестен син и брат. Само още две нощи, после край. Той обичаше семейството си. Знаеше, че те щяха да бъдат обявени за съмнителни поради това, което възнамеряваше да направи, но за самия Юсеф процесът беше необратим. Обичаше ги, страдаше от мисълта, че ще ги загуби. Но имаше неща, по-силни от семейните връзки. От скоро той бе осъзнал колко по-силни бяха те.


	Петък

	Мръсносивото небе над града вече избледняваше в далечината, когато Карол спря колата в сянката на трибуната на Грейсън Стрийт. Още преди да изключи двигателя, към нея се насочи една униформена служителка на полицията, която изглеждаше почти квадратна от многото окачени по колана й съоръжения. Карол излезе, напълно наясно с това, което предстоеше да чуе.
	— Съжалявам, но не можете да паркирате тук — каза жената уморено, но търпеливо.
	Карол извади картата си от джоба на коженото си яке и отвърна:
	— Няма да се бавя.
	От смущение лицето на младата жена се покри с червени петна.
	— Извинявайте, госпожо, не ви познах…
	— Няма и основание да ме разпознаете — отвърна Карол. — Не съм с униформа — посочи джинсите и спортните си обувки и допълни: — Не ми се искаше да приличам на ченге.
	Униформената се усмихна неуверено.
	— Тогава може би действително не би трябвало да паркирате тук — отбеляза тя, очевидно съзнавайки, че може и да прекалява.
	Карол се разсмя.
	— Правилно. И ако не бързах толкова много, щях да преместя колата.
	Тя тръгна към бариерите, където тротоарите бяха затрупани с цветя, картички и плюшени играчки. На места купчините се бяха разлели дотолкова, че човек не би могъл да мине, без да слезе на платното.
	Сцената несъмнено предизвикваше сложна емоционална реакция. Професията й бе настроила Карол срещу всякакви сълзливи прояви на чувства. Не можеш да си позволяваш такъв лукс, ако си избрал работа като нейната. Ченгета, пожарникари, екипите на „Бърза помощ“ — всички те се научаваха отрано да не бъдат всмуквани в истинската, лична скръб на хората, с които работата им ги срещаше. Те бяха имунизирани до известна степен срещу потопа от публични изяви на скръб, с които се посрещаха събития от рода на смъртта на принцеса Даяна или убийствата в Соъм*.
	[* Става дума за убийствата на две десетгодишни момиченца от Соъм в Кеймбриджшър през август 2002 г. Убиецът се оказва училищният пазач Иън Хънтли. — Бел.прев.]
	Теоретично й беше ясно, че всеки преждевременно прекъснат живот има своята стойност, не по-малка от тази на другите. Но когато ставаше дума за убийство на човек като Роби Бишоп — млад, талантлив, доставял радост на милиони — беше й наистина трудно да не почувства по-силен гняв, по-голяма скръб, по-твърда решимост да възстанови справедливостта, доколкото това бе възможно.
	Беше виждала части от картината зад гърбовете на телевизионните репортери, но досега не бе имала реална представа от размерите на това, което бе струпано пред стадиона. Гледката я трогна, но не поради сантименталната интерпретация на скръбта — а защото картината беше всъщност тъжна и жалка. Плюшените играчки и картичките бяха опръскани с кал от преминаващите коли, подгизнали от снощния дъжд. Отрупаният с увехнали цветя тротоар започваше да напомня на незаконно сметище.
	Толкова рано сутринта тя беше единственият поклонник в светилището. Няколко коли намалиха, минавайки покрай нея, шофьорите не обръщаха особено внимание на пътя пред себе си. Тя тръгна бавно покрай бариерите. Когато стигна другия край, извади мобилния си телефон. Канеше се да започне да набира, но се отказа. Като се има предвид, че Тони лежеше в болница, която беше част от системата на Националното здравеопазване, най-вероятно вече го бяха събудили.
	Но ако все пак спеше, не й се искаше тя да го буди. Това беше обяснението, което даде на себе си, след като пъхна с нетърпеливо движение телефона обратно в джоба си.
	Истината беше по-различна — не й се искаше отново да обсъжда с него несигурната връзка между Роби Битпоп и Дани Уейд. Прикован към болничното легло, той се отегчаваше дотолкова, че бе започнал да изобретява фантоми, за да тренира мозъка си. Имаше нужда от нещо, което да ангажира мислите му, затова и бе допуснал да се подлъже по такова незначително ниво на съответствията, на каквото в друг случай би се изсмял. Вместо да го пренебрегне, бяха започнали да му се привиждат несъществуващи серийни убийци. Вероятно такова нещо можеше да се очаква. Това умееше да върши най-добре, и вероятно именно това му липсваше най-много. Карол се питаше колко ли време ще трябва да мине, докато той успее да се върне отново на работа, пък дори не на пълен работен ден. Така поне лудите в „Брадфийлд Мур“ щяха да му помогнат да държи собствените си демони на разстояние.
	Можеше само да чака и да се надява. А междувременно щеше да се довери на собствените си инстинкти. Напомни си, че тези инстинкти бяха усъвършенствани от опита, натрупан по време на тясното сътрудничество с Тони. Вече не беше задължително да му представя всяка своя идея за оценка. Извади отново телефона и започна да набира.
	— Кевин — каза тя. — Извинявай, че те безпокоя у дома. Но като идваш насам, мини покрай униформените колеги и организирай няколко души. Искам да дойдат тук и да направят снимки на всичко. Държа да видя снимки на всички картички, писма и рисунки, а всичко, което ви се стори съмнително, да бъде прибрано и донесено на нашия екип, за да го огледаме. До скоро.
	Карол затвори телефона и тръгна обратно към колата. Време беше да се прибере у дома и да облече нещо по-подходящо за цивилен полицай. Време беше да докаже на себе си, че може да се справя с трудните случаи и без Тони, ако се наложи.

	* * *

	Стейси Чен винаги пристигаше първа на работа. Обичаше да общува с компютрите си на тишина и спокойствие. Този петък, когато влезе в общата стая и установи, че Сам Еванс вече е тук, електрическата кана — включена и пликчето „Ърл Грей“ поставено в чашата й за чай, тя моментално застана нащрек. Действително, в този екип не й се случваше често, но навсякъде другаде, където бе работила досега, колегите й обикновено се редяха на опашка, за да я молят за разни услуги. Всеки имаше нужда от това, което електрониката бе в състояние да му предложи, но никой не си правеше труда да се опита да разбере как да накара компютрите наистина да му служат. Използваха нея като пряк път до търсеното, а това я дразнеше повече, отколкото някога бе показала публично.
	Тя прие чашата чай, благодарейки с леден тон, а после незабавно се скри зад двата си монитора, спирайки само колкото да сложи на закачалка сакото от строгия костюм на „Прада“, с който беше дошла днес. Сам като че ли работеше съвсем невъзмутимо на собствения си компютър, затова и тя свали гарда и се зае с анализа на най-недостъпните тайни, скрити в хард диска на компютъра на Роби Бишоп. Имаше няколко снимки, които той бе изтрил съвсем наскоро, и тя бе твърдо решена да разбере нещо от фрагментите, които бе успяла да спаси. Вероятно нямаше да успее да открие нищо, но Стейси не обичаше да си признава, че е капитулирала.
	Беше дотолкова потънала в работа, че не забеляза как Сам стана и тръгна към бюрото й, докато той не се надвеси над нея. Миришеше на парфюм с аромат на цитрусови плодове и подправки, на мъж. Стейси почувства как мускулите й се стягат, как цялата се напряга, сякаш очакваше удар. „Не ставай глупава, скара се тя на себе си. Това е просто Сам, за бога. Освен това няма намерение да те покани на среща или нещо такова“. Макар че това би й се понравило, ако успееше да се пребори с мисълта, че това, което иска от нея, се намира в реалния, а не във виртуалния свят.
	— Какво има? — попита тя не особено дружелюбно.
	— Просто се питах дали нямаш нужда от помощ за цялото това ровене из пощата на Роби, и тем подобни.
	Стейси повдигна вежди. Не си спомняше Сам някога да е предлагал да поеме нечии досадни задължения, свързани с компютри.
	— Справям се отлично, благодаря — заяви тя. Тонът й беше сух като стар хляб.
	Сам вдигна ръце, вероятно в опит да я успокои.
	— Знам това — отвърна той. — Имах предвид, че бих могъл да ти помогна просто като измитам нещата. Прекланям се пред способностите ти, когато става дума за нещо сложно. Мислех си, че мога да ти помогна с нещата, до които може да се добере всяко тъпо ченге.
	— Няма нужда, благодаря. Всичко е под контрол. Не може да се каже, че Роби Бишоп е умеел да се възползва до съвършенство от възможностите на компютъра си — каза Стейси с неприкрито презрение към всички, които не се отличаваха с особена компютърна грамотност. Беше му казала съвсем ясно, че не желае и няма нужда от помощта му, но тъй като той не се впечатли, може би косвените обиди щяха да свършат работа.
	Сам сви рамене.
	— Както искаш. Само че аз не мога да продължа със собствената си работа, докато някой не ми подаде нова информация. И нека си го кажем откровено…
	„Има хубава усмивка, каза си Стейси. Много очарователна — за тези, които са склонни да бъдат очаровани.“
	— Да си кажем какво? — не можа да се въздържи тя.
	— Ами честно казано, способностите ти отиват на вятъра за такива глупости. Както вече казах, всяко тъпо ченге може да свърши това. Другите неща, тези, пред които идиоти като мен стоят и зяпат безпомощно — за тях си ни необходима ти. Редно би било да прехвърляш тези постни задачи на такива като мен.
	— Искаш да кажеш, на тези, които обичат похвалите, но не и работата, така ли? — отвърна Стейси, но се усмихна, за да смекчи остротата на думите си.
	Сам като че ли се засегна. Не й се вярваше, че може да е толкова безочлив. Всеизвестно беше, че се стреми към слава. Той притисна ръка към гърдите си, като че ли сърцето му беше разбито.
	— Не мога да повярвам, че ти произнесе тези думи.
	— Сам, какъв смисъл има да се преструваме? Не съм вчерашна. Спомням си отлично преследването на Паяка, когато на последната отсечка ти се опита да изместиш шефката. Човек трябва да е напълно заслепен от амбиция, за да постъпи толкова налудничаво.
	На лицето му се изписа смущение.
	— Това беше навремето. Вярвай ми, Стейс, научих си урока при онази издънка. Хайде, разреши ми да ти помогна. Отегчавам се.
	— Ще се отегчиш много повече, ако ти предам събраните писания на Роби Бишоп. Това поне вече знам със сигурност.
	Вратата се отвори, двамата вдигнаха глави и видяха Крис Дивайн, облечена като за разходка извън града, в дълго яке от промазана материя, кадифени панталони и зелени гумени ботуши. Забелязала израженията им, тя направи гримаса.
	— Добре де, знам. Успах се, някой трябваше да разходи кучето, Шинийд е в Единбург по работа, какво да правя?
	Тя изрита гумените ботуши и нахлузи обувките, които измъкна от плик с логото на супермаркетите ТЕСКО. Под жакета носеше съвсем приличен кашмирен пуловер.
	— Същинско преображение — отбеляза Сам.
	— Даа, справям се като за дърта кобила — отбеляза Крис. — С какво сте се заели вие двамата?
	Тя се упъти към електрическата кана и кафеварката, която лично бе добавила към офисното обзавеждане.
	— Предлагам на Стейси да й помогна, а тя не иска — отвърна Сам.
	Стейси изду устни. Каза го така, като че ли тя беше тази, която създава проблеми.
	— Нищо чудно — каза Крис. — Ти и компютри? От това, което ми е известно…
	— Той разбира доста повече, отколкото е склонен да покаже — намеси се Стейси, учудвайки и себе си със своята откровеност. В погледа, който Сам й отправи, нямаше топлота, а само студена бдителност. Тя забеляза как Крис се опитва да оцени положението. Доколкото я познаваше, Крис щеше да се опита да използва напрежението между нея и Сам в полза на работата така, че то да работи в полза на целия екип. Стейси очакваше с тревога развитието на събитията.
	— Какво точно искаш да правиш, Сам? — попита Крис, оглеждайки и двамата.
	— Мислех си, че ще освободя Стейси да върши нещо по-сложно, ако се заема с изчитането на пощата — каза Сам с невинно ококорени очи.
	Крис погледна към Стейси.
	— Това може ли да бъде проблем?
	„Може, защото ако открие нещо, той ще се постарае да представи нещата така, че да излезе, че аз съм го пропуснала, а той да бъде похвален. Защото му нямам вяра. Защото ми се струва, че може да започна да го харесвам прекалено много и не искам той да нахлуе в личното ми пространство“.
	— Въпрос на секретност, сержант Дивайн. Не е хубаво тези документи да циркулират из системата. При случай като този, ако някаква информация се озове не там, където трябва, докато се усетим, ще излезе и в таблоидите.
	— Разбирам съображенията ти, но Сам е един от нас, Стейси. Той съзнава колко важно е да се съхранява поверителността на информацията. Не разбирам какъв е проблемът. Ако Сам няма върху какво друго да работи, може спокойно да се заеме с по-незначителните ти задължения.
	— Няма проблем, сержант — Стейси отново се обърна към мониторите си, защото не искаше Крис да забележи колко е вбесена. — Ще разпечатам всички файлове, за които става дума — каза тя в последен опит да предотврати възможността Сам да има пряк достъп до материалите.
	— Няма нужда — отвърна Сам. — Просто ги свали на диск, или ми ги прати на пощата. Нямам проблеми с четенето на екран.
	Стейси можеше да прецени кога се налага да капитулира. Ама наистина, каква полза да имат в екипа лесбийки, ако те са на страната на мъжете?
	— Добре — измърмори тя.
	Един час по-късно, когато Карол пристигна, Стейси вече не се интересуваше кой ще чете пощата на Роби Бишоп, тъй като си имаше много по-сериозни грижи.


	Карол се взираше невярващо в екрана. Във временната пощенска кутия, създадена от Стейси за отговорите на хората, регистрирани в „Най-хубавите дни от нашия живот“, имаше вече над двеста отговора. Тя загледа слисано Стейси.
	— Вероятно това доказва правотата на твърдението ти, че трябва да привлечем виртуалното общество на наша страна — каза тя сухо. — И какви бяха точно въпросите, които им изпрати?
	Стейси доби отегчен вид.
	— Обичайното — кога са учили, дали са познавали Роби, всичко, което могат да си спомнят за свои лични контакти с Роби, когато са били ученици, или по-късно. Да изпратят скорошни свои снимки, както и снимки на други техни съученици. Дали си спомнят какво са правили в четвъртък вечерта и има ли някой, който може да потвърди думите им. А също и дали имат някакви идеи по въпроса кой би могъл да иска смъртта на Роби и защо — тя се усмихна. — Вероятно немалко хора ще ни насочат към онези с дебелите портфейли, които притежават „Челси“ и „Ман Юнайтед“.
	Карол беше съгласна с разсъжденията на Стейси.
	— Добре. Крис и Пола, искам да си разпределите тази работа. Да отделите всички, които ви се виждат перспективни. Разпечатайте снимките им — и още тази вечер отидете отново в „Аматис“ с тях. Да видим дали някой от клиентите или персонала няма да разпознае някои от лицата.
	Крис се приведе към монитора, за да го види по-добре.
	— Работата е много — докато си говорехме, са пристигнали още четири мейла. Може да ни потрябват още хора.
	— Разбирам. Вижте как ще се справите тази сутрин, и ако решите, че работата върви бавно, ще осигурим помощ — Карол се озърна. — Сам, върху какво работиш сега? — попита тя.
	— Писмата на Роби — отвърна той, без да вдига глава.
	— Добре. Ако се наложи, остави тази работа за по-късно и помогни на Крис и Пола.
	Карол започна да прехвърля на ум какво още трябваше да се направи. Кевин се беше заел с точното документиране на мястото за поклонение пред стадиона „Виктория Парк“ и с оценката на получената информация; вероятно в даден момент щеше да се свърже с нея, за да представи за сверяване евентуалните улики. Всички работеха усилено, но въпросът беше имаха ли някакъв смисъл усилията им? Дали вървяха в правилната посока? И как биха могли да разберат дали е така?
	В такива моменти прозренията на Тони й липсваха, колкото и абсурдни да й се струваха понякога. Самата тя не се притесняваше от нестандартните си хрумвания, но беше за предпочитане да рискува със съзнанието, че докато пристъпва по въжето, има някой, който й подвиква окуражаващо изпод защитната мрежа долу на арената.
	Поне можеше да разчита на хората от този екип, че ще се ровят дълбоко под повърхността. Ако имаше нещо за откриване, те щяха да го открият. Трудното беше после — да разберат какво точно означава откритото и накъде да тръгнат от там нататък. Но засега не й оставаше нищо друго, освен да чака.


	Винаги е за предпочитане да се учиш от грешките на другите, вместо да понесеш страданието, причинено от твоите собствени, мислеше си Юсеф. Като терористите от лондонското метро. Бяха се срещнали и потеглили заедно, цялата група, с влак към Лондон. Когато хората от службите по сигурността започнали да проверяват записите от камерите за наблюдение, те веднага се набили на очи. Било е лесно да ги забележат, да ги проследят, а следователно и да ги обвинят. Било е лесно да бъдат открити домовете им, цялата мрежа от приятелства и връзки, която е поддържала начинанието им.
	Всичко това би могло да бъде пресечено от самото начало, ако бяха тръгнали поотделно към целта. А, после, след като изпълнеха това, за което бяха тръгнали, би било най-добре да отклонят службите за сигурност от следите си — но ако не успееха, биха могли поне да се постараят да ги забавят, вместо да им улесняват работата. Най-разумно би било да избягват какъвто и да било контакт помежду си през периода до самото взривяване. Като се вземе предвид, че британците бяха обект на най-интензивното видеонаблюдение в света, и че повечето записи от контролните видеокамери се съхраняваха в продължение на не повече от две седмици, той и останалите се бяха споразумели да не се срещат през това време, освен ако не възникне нещо непредвидено. Контактите щяха да бъдат сведени до минимум, а ако се наложеше, щяха да ползват текстови съобщения в предварително уговорени кодове. Условното наименование на целта беше „къщата“, взривното устройство беше „вечеря“, и така нататък. Всеки знаеше каква е задачата му, и беше готов да я изпълни.
	И така, сега Юсеф седеше в кафенето на покрива на градската художествена галерия в Брадфийлд, на третата маса отляво, не се открояваше с нищо сред посетителите в тази късна утрин, обърнал гръб на тезгяха и бара, където беше поставено всичко необходимо за самообслужване. Пред него имаше чаша с кока-кола и парче от убийствено калоричния лимонов кейк, специалитет на заведението. Беше успял да погълне само две хапки; сладкишът засядаше на гърлото му като лепкава буца пясък. Имаше затруднения с яденето не само у дома. Беше разпилял на масата пред себе си днешния брой на „Гардиън“ — с изключение на спортния раздел. Преструваше се, че чете приложението „G2“, но беше поставил лявата си ръка така, че да може да следи непрекъснато часовника си. Десният му крак потръпваше нервно от нетърпение.
	Когато минутната стрелка допълзя до десет минути след кръглия час, той почувства как лицето му пламва, а вратът и раменете му овлажняха от пот. Стомахът му се сви в тревожно очакване.
	Всичко приключи за секунди. Една жена с елегантен шлифер мина близо до неговата маса. Успя да види само гърба й, докато тя продължи към вратата, която водеше към терасата на покрива. Там жената седна с гръб към него и постави пред себе си бутилка минерална вода. Главата й беше покрита с тъмен шал. Искаше му се да можеше да седне при нея, да облекчи обзелата го самота.
	Сега имаше на масата пред себе си и спортния раздел на вестника. Насили се да изгълта остатъка от кейка, прокарвайки го с кока-кола. После започна спокойно да събира разпилените страници, опитвайки се да прикрие прилошаването от набързо погълнатото голямо количество захар, взе вестника и се упъти към изхода.
	Нямаше сили да издържи до момента, когато щеше да се качи в микробуса. Влезе в мъжката тоалетна, заключи се в една кабинка и започна да прелиства несръчно спортните страници с потни от напрежение пръсти. Там, пъхнат по някакво иронично стечение на обстоятелствата между двете страници, на които анализатори коментираха шансовете на „Брадфийлд Виктория“ без Роби Бишоп, в найлонов джоб, се намираше документът, с който утре щеше да успее да се озове на мястото, където трябваше да бъде. Беше факс, изпратен привидно от административния директор на „Брадфийлд Виктория“ до фирмата, която се занимаваше с поддръжката на електрическите съоръжения на стадиона, в който се съобщаваше за проблем с електрическо табло под трибуната „Албърт Вести“. Имаше и още един факс, с който фирмата по поддръжката прехвърляше спешната поръчка на „А1 Електрикълс“.
	Юсеф задигна дълбоко, позволи си да се отпусне за миг. Щяха да го осъществят. Щеше да бъде незабравимо. От утре светът щеше да се промени. Инш‘аллах*.
	[* Ако е рекъл Аллах. — Бел.прев.]


	Тони мобилизира цялата си воля и стъпи със здравия си крак на пода. Това беше достатъчно, за да бъде другият му крак пронизан от болка като с назъбен нож, независимо от това, че скобата крепеше здраво пострадалото място. Той стисна зъби и помагайки си с ръце, придвижи другия си крак, описвайки с него дъга във въздуха. Когато кракът стигна до ръба на леглото, той го пусна и почти падна напред, оставяйки се на гравитацията, за да застане горе-долу изправен. По челото му бе избила пот и той я избърса с опакото на ръката си. За да го пуснат оттук, трябваше да се научи да прави и това.
	Той спря за миг, разпределил тежестта на тялото си между десния крак и задните си части, опрени на ръба на леглото. Когато гръдният му кош престана да се повдига забързано, той посегна към подлакътните патерици, които се беше научил да ползва по-рано днес. Хвана ги внимателно и провери дали е поставил стабилно ръцете си до лактите в пластмасовите халки. Гумените накрайници на патериците — здраво опрени в пода. Поемаме си дълбоко дъх…
	Тони се оттласна и застана прав, удивен, че стои толкова стабилно. Премести патериците напред, пристъпи със здравия крак, другият го последва, пръстите му докоснаха пода, той отпусна миниатюрна частица от тежестта на тялото си върху болното коляно. Прониза го болка, но не беше непоносима. Можеше да я преодолее, стиснал едновременно зъби и мускулите на задните си части.
	След пет минути вече беше успял да се добере до тоалетната. Връщането му отне осем минути, но дори за това кратко време той забеляза, че движенията му започнаха да стават по-уверени, не бяха вече толкова резки; щеше да има с какво да се похвали пред Карол, когато тя дойдеше следващия път. Щеше да има нужда от помощта й, ако смяташе да се прибере у дома. Нямаше да му бъде лесно да поиска това от нея, но подозираше, че ще му бъде още по-трудно, ако решеше да изчака тя да му го предложи.
	Още няколко минути изтекоха, докато успя да си легне и да се нагласи отново в леглото. Закле се, че никога вече нямаше да приема за даденост обикновеното ставане от леглото, за да отиде до тоалетната. Не го беше грижа дали биха му се подигравали, беше готов да стои и да обяснява на хората: „Вижте ме само — току-що станах и успях да отида сам до тук. Видяхте ли? Не е ли забележително?“
	След като вече се беше разположил удобно, нямаше извинение да не насочи отново мислите си към Роби Бишоп и Дани Уейд. Или по-скоро към Дани Уейд и Роби Бишоп. Възможно бе и Дани Уейд да не е първата жертва на Сянката, но след старателно ровене из интернет, Тони не беше успял да открие нищо, което би могло да мине за по-ранна проява на уменията му.
	— Струва ми се, че обичаш планирането и крайния резултат, но се вълнуваш особено от самото деяние — поде той. — Технически погледнато, все още не си истински сериен убиец, но вървиш в тази посока. Необичайното при теб се дължи на това, че подбудите при повечето серийни убийства са сексуални. Може на пръв поглед невинаги да изглежда така, но всеки път се оказва, че именно това е сърцевината на случая — увреждане в системата, което налага изкривени сценарии, с които да се постигне онова, което идва естествено за повечето хора. Но ти нямаш за цел нищо подобно, нали? За теб жертвите не представляват интерес като тяло, като обект на желание. Поне не и на сексуално желание.
	Но какво тогава извличаш от цялата работа? Възможно ли е да става дума за политическа позиция? Посланието да е нещо от рода на „унищожете богатите“? Да не би да си някакъв неомарксистки воин, поставил си за цел да наказва тези, които трупат богатства и отказват да ги споделят с онези, които са си останали там, откъдето нашите герои са тръгнали? Може да се открие известен смисъл… — той се загледа в тавана, прехвърляйки мисълта в главата си, оглеждайки я от различни ъгли.
	— Но ако наистина е така, защо тогава не огласиш кой си? Не можеш да изпратиш политическо послание, ако то е написано на език, който никой не разбира. Не. Ти не правиш това, за да подчертаеш някакъв абстрактен политически възглед. Въпреки всичко, тук има нещо лично.
	Той се почеса по главата. Господи, как копнееше да вземе истински душ, да стои дълго под поройно течащата вода, да почисти косата и да прочисти главата си. Сестрата бе казала, че утре може и да стане. Ще увият скобата в тънко домакинско фолио, ще залепят покритието за крака му и после ще видим какво ще стане.
	— Е, ако не става дума за секс или за политика, каква е идеята? Какво извличаш ти от всичко това? Ако ставаше дума само за Роби, бих повярвал, че е отмъщение за нещо, случило се през ученическите ви години — той ти е отнел нещо, унизил те е, наскърбил те е по някакъв начин, за което може и да не подозира. Но ми се струва невероятно Дани Уейд да се е провинил в нещо подобно. Дани е бил типичното кротко момче — особняк — занимавал се с макети на железници, за бога! Такива момчета се намират толкова ниско долу по хранителната верига, че за по-жалки считат само онези, които едва са се отървали от преместване в училище за бавноразвиващи се — Тони въздъхна. — Няма логика.
	Логично беше друго — че убиецът трябва все да е оставил някакви следи. Като се има предвид, че местните са приели смъртта на Дани Уейд за нещастен случай, най-вероятно по онова време е имало само някакви повърхностни проучвания на място, още повече след като било установено, че Яна няма никаква полза от смъртта на Дани. Но дори сега, ако човек зададеше правилните въпроси, би могъл да получи и отговорите, които го интересуват. Някой може да е забелязал как Дани се е срещнал с убиеца в кръчмата. Някой може да е забелязал как убиецът е пристигнал в дома на Дани в нощта на убийството. Ако само не беше прикован към болничното легло, това, че Карол отхвърляше интуитивните му заключения, не би било пречка. Би могъл сам да отиде в Дор и да поговори с местните хора. Въпреки че, като се позамисли човек, това невинаги беше най-разумният подход.
	На всеки човек, с който той успяваше да установи контакт, обикновено се падаше поне по още един, който долавяше странностите на психиката му и излизаше от контрол. През целия си живот Тони бе имал чувството, че само се представя за човешко същество. Това беше маскарад, който невинаги успяваше да заблуди всички. А пък и скобата на коляното със сигурност нямаше да помогне. Разбира се, всички тези разсъждения нямаха никакво значение, защото сега той не можеше да отиде в Дор, за да се поогледа на своя глава. Тони въздъхна раздразнено. После изведнъж очите му се разшириха. Имаше човек, който бе в състояние да изтръгне информация и от монах, дал обет за мълчание. И този човек му дължеше услуга.
	Усмихнат, Тони посегна към телефона.


	Карол оглеждаше подчинените си. Всички или се взираха в мониторите пред себе си, или бяха погълнати от телефонни разговори. Тя измъкна миниатюрна бутилчица водка от чекмеджето на бюрото си, отвори я, държейки ръцете си под плота, и я изля дискретно в кафето си. От травмите, които работата бе причинила на нея самата, тя беше успяла да научи, че алкохолът е добър приятел, но лош господар. Той почти бе успял да я подчини, но тя бе успяла да се изтръгне от зависимостта и сега без усилие беше в състояние да се убеди, че владее положението. В нейния случай истината беше, че във време на стрес и безизходица, в моменти като сегашния, това бе начин да намери убежище и сили. Особено когато Тони го нямаше.
	Не че той би я упрекнал. Никога не би предприел нещо толкова драстично. Не, по-скоро самото му присъствие би й подействало като укор и напомняне, че има и други възможности за бягство. Възможности, до които те неколкократно се бяха докосвали преди. Но всеки път, когато се насочеха един към друг, се намираше нещо да им попречи. Обикновено нещо, свързано с работата им. Наистина върховна ирония, мислеше си Карол — че именно това, което ги събираше, винаги издигаше препятствия по пътя им един към друг. И нито един от двамата не успяваше да намери начин да заобиколи тези препятствия, докато възникналата възможност не отминеше безвъзвратно.
	Тя пиеше на малки глътки, чувстваше как напитката прониква в организма й и се наслаждаваше на усещането. Господи, наистина имаха нужда от нещо, което да задвижи този случай напред.
	Като че ли в отговор на молитвите й, Сам Еванс надникна през вратата. Карол кимна в знак, че може да влезе. Отношението й към Сам беше двузначно открай време. Знаеше, че той е амбициозен, и защото навремето самата тя се бе отличавала със същото, разбираше колко ценна и същевременно опасна черта е това у един криминалист. Разпознаваше инстинкта му на единак, защото той много приличаше на нейния. Той не умееше да работи в екип. Но и тя самата не беше кой знае колко добра в това отношение, когато имаше неговия чин. Беше се научила на работа в екип, защото попадна в екип, с който си струваше да се работи. В нрава на Сам се забелязваха доста от нейните собствени черти, които тя можеше да разпознае и да прости. Това, което не можеше да прости, беше склонността му да действа зад гърба на другите. Тя знаеше, че той шпионира колегите си, но достатъчно ловко, за да не бъде разкрит досега. Навремето я беше накиснал пред Брандън, само за да повдигне допълнително стойността на собствените си заслуги. Казано накратко, не можеше да му вярва безрезервно, което създаваше все повече проблеми, колкото по-активно започваше да работи екипът.
	— Струва ми се, че открих нещо, шефе — каза той малко самодоволно, докато сядаше. Подръпна панталоните си над коленете, за да съхрани идеалния ръб, и изпъна рамене под безукорно изгладената риза.
	Карол не смееше да се надява.
	— И какво е това нещо?
	Той подхвърли разпечатката на оригиналния мейл на бюрото й и почака, докато тя го прочете.
	— Говорих с Бинди. Този Рийс Бътлър, който я преследвал, нападнал Роби пред хотела, в който отборът бил отседнал в Бирмингам. Ченгетата го прибрали, но го пуснали с предупреждение. Разговарях с колегата, който го е арестувал. На Бътлър му се разминало, защото Роби и Бинди не искали случаят да се раздуха в медиите. Така или иначе, впоследствие същият този детектив Сингх държал Бътлър под око. Навестявал го, следял той да свали чекиджийската декорация от стените, и да не припарва нито до единия, нито до другия. Бътлър се кълнял, че му било минало. Твърдял, че изгубил душевното си равновесие, след като останал без работа. Държал се като добро момче в продължение на няколко месеца, после си намерил нова работа и се пренесъл в Нюкасъл. И сега идва хубавото, шефе — Сам не пропусна задължителната драматична пауза. — Той работи като лаборант във фармацевтична фирма.
	Карол знаеше от опит, че в процеса на всяко разследване много по-често можеш да станеш жертва на фалшива следа, отколкото да се нахраниш прилично в полицейския стол. Но при липсата на по-убедителна следа, по която да тръгне, тя беше склонна да приеме и тази.
	— Чудесна работа, Сам. Искам да се свържеш с полицията на Нортъмбрия и да провериш дали не могат да ни дадат адреса му.
	Усмивката на Сам й напомни физиономията на Нелсън, когато му поднасяше купичка, пълна с пилешки дробчета. Той постави пред нея друг лист, като поясни:
	— Домашен адрес и адрес на работното място.
	Сега вече тя си позволи да отговори на усмивката му. Оставаше въпросът дали да накарат полицията на Нортъмбрия да се намеси. Решението не й отне много време. Карол си каза, че иска да види сама жилището на Рийс Бътлър. Не й се искаше да прехвърля тази задача на някакъв униформен полицай, който нямаше да знае какво да търси. Тя бутна стола си назад и стана.
	— Е, какво чакаме тогава?


	Юсеф отвори хладилника. Стъклената каничка стоеше на рафта, почти пълна с прозрачна течност, но на дъното й се беше оформил слоят от кристалчета, който му беше необходим. Извади внимателно каничката и я постави на масата. Беше приготвил вече стъклена фуния, в която бе поставил хартиен филтър. Затвори очи и замънка молитва към пророка да се намеси и да помогне за успешното осъществяване на плановете му. После вдигна каната и започна да налива течността през филтъра.
	Отне му по-малко време, отколкото бе очаквал. Взря се през прозорчето на защитната маска в купчината бели кристалчета. Количеството му се струваше прекалено малко, за да може да предизвика катастрофата, която го уверяваха, че ще последва. Но какво знаеше той? Учили го бяха единствено да търгува с разни парцали. Трябваше да разчита на това, което му беше казано. Иначе нищо не би имало смисъл — нито безсънните нощи, нито духовното преобразяване, нито страданието, което щеше да причини на близките си. Не бе възможно той да е единственият, който се чувства така. Просто се налагаше да преодолее слабостта си и да се съсредоточи върху крайната цел.
	Извади полека филтърната хартия от фунията и изсипа съдържанието в купа леденостудена вода. Разбърка кристалите, за да ги измие от остатъците на течността, от която се бяха утаили. После разпредели експлозива в половин дузина картонени чинии, за да може да съхне при възможно най-малък риск от експлозия.
	Бутна назад защитната маска и поклати удивено глава. Беше се справил. Беше направил достатъчно ТАТР, за да взриви централната трибуна на стадиона „Виктория Парк“. До утре сутринта оставаше само да се съберат останалите съставни части.
	После щеше да отнесе всичко това на мястото, където трябваше да се покаже, че войната с тероризма категорично не е спечелена. Юсеф си позволи една крива усмивка. Той щеше да ги научи какво означават шок и ужас.


	— Ти си луд — заяви твърдо Пола. Много често си беше казвала това наум, но никога досега не беше възниквал подходящ момент, в който да го каже и на глас.
	— И кое ти прилича на лудост? — попита любезно Тони.
	— А кое не прилича? — тя се озърна. — Имаш ли инвалидна количка? Може ли да излезем от тук?
	— Отговорът и на двата въпроса е „не“. Нямат нужда от цигара, за да разговаряме.
	— Имам нужда, когато става дума за такава налудничава работа — настоя тя.
	— Все това повтаряш. Идеята не може да бъде провъзгласена за налудничава, само защото Карол Джордан не иска да се занимава с нея. Тя не е непогрешима.
	„И ти знаеш това по-добре от всички останали“, бяха неизречените думи, които увиснаха във въздуха между двамата.
	Пола посочи крака му.
	— И ти не си.
	— Никога не съм твърдял обратното. Работата е там, Пола, че това трябва да бъде проверено. Бих го направил сам, стига да можех. Но не мога. Погледни на нещата така — ако греша, няма да объркаме нищо. Но ако се окажа прав, разследването на смъртта на Роби се променя изцяло.
	Пола чувстваше, че се колебае. Налагаше й се да се защитава срещу логиката на разсъжденията му и срещу съзнанието, че му е длъжница, защото й помогна да стъпи отново на твърда земя, когато се давеше в мъка и самосъжаление.
	— Лесно ти е да кажеш, че няма да объркаме нищо. Не рискуваме твоята кариера. Няма начин да тръгна да кръстосвам чужда територия и да се надявам, че това няма да стигне до ушите на шефката.
	— А защо да стигне до ушите й? Като начало, единственото, за което те моля, е да поговориш с хората в местната кръчма, с онези, които разхождат кучетата си, с Яна Янкович. Не ти казвам „Върви при ченгетата в Шефийлд и им обясни, че са оплескали всичко, и че не са успели да преценят, че става дума за убийство.“
	— И по-добре — изръмжа Пола. — Това би било вече професионално самоубийство.
	— Ето на, а аз не искам от теб такова нещо. Само няколко въпроса, Пола. Признай, че си струва да се поозърнеш.
	В този момент тя захапа въдицата. Прекланяше се пред Карол Джордан, не беше сигурна дори дали не е малко влюбена в шефката си, но както бе намекнал Тони, знаеше по-добре от всеки друг, че понякога и главен инспектор Джордан може да сгреши. Пола потри несъзнателно китката си. Раните бяха зараснали отдавна, но все пак беше останала мрежа от едва забележими белези под основата на дланта.
	— Доста неубедително е — каза тя, опитвайки се едновременно да изрази съгласието си, че той може и да е открил нещо, и да не заяви категорично, че Карол Джордан е сгрешила.
	— Ако съдя по това, което ми разказва Карол, е по-убедително от всичко, с което разполагате до този момент.
	Пола закрачи неспокойно из стаята.
	— Може и да не е така. Тя и Сам тръгнаха за Нюкасъл по нова следа. Някакъв тип, който преследвал Бинди Блайт и нападнал Роби пред някакъв хотел, в който той бил с отбора.
	Тони цъкна с език.
	— Чиста загуба на време. Казах й го, когато ми се обади да ми каже, че няма да може да се отбие тази вечер. Такива типове, когато превъртят, държат светът да узнае, че са го направили от любов — както Джон Хинкли се опита да убие Рейгън, за да накара Джоди Фостър да го обикне. Те не са потайни, напротив, готови са да крещят на висок глас за направеното. Който и да е убил Роби, той не го е направил, за да впечатли Бинди.
	— И кога точно се предполага, че трябва да отида и да проведа тези разговори? — попита Пола, съзнавайки още щом проговори, че вече се е предала.
	Тони разпери ръце, същинско въплъщение на озадачена невинност.
	— Ами тази вечер? Нали вече си приключила с работата си?
	— Не съм приключила с работата си — озъби се Пола. — Дори не би трябвало да бъда тук. Би трябвало да помагам на Крис да се справи с истинска лавина от писма, които пристигат от „Бест Дейс“, за да успеем още тази вечер да отидем в „Аматис“ с една купчина снимки и да проверим дали там няма да разпознаят някого.
	На Тони не му мигна окото.
	— Е, утре тогава?
	Пола ритна края на леглото му с искрената надежда, че ще го заболи.
	— Стига си се правил на глупак, Тони. Знаеш как работим ние — когато случаят е действително сериозен, работим всеки божи ден и час. При нас няма такова нещо като извънреден труд. Наспиваме се, когато всичко свърши.
	Тони поклати глава.
	— Впечатляваща реч, Пола. Може дори да подейства пред някой, който не е наясно как функционира отделът за разследване на особено тежки престъпления. При вас се говори много за работата в екип. Вие фетишизирате идеята за екипа. Но аз съм ви виждал как работите, и то отблизо. Приличате на „Реал“ Мадрид — куп звезди, и всеки от тях потегля като в стар каубойски филм към залеза по своя собствен път, за да се покрие със слава. Понякога се случва да препускате в една посока и тогава създавате впечатлението, че сте отбор. Само че то става по-скоро случайно, отколкото умишлено.
	Пола спря като закована, дотолкова беше потресена, че Тони може да говори така за отдела — голямата радост и гордост на Карол. Не беше предполагала, че той би събрал сили да говори така остро по техен адрес.
	— Не си прав — каза тя. Не го каза дори предизвикателно, думите й прозвучаха по-скоро като механично отрицание.
	— Прав съм. Всеки от вас отчаяно се опитва да докаже нещо. Вие живеете с работата си, и всеки от вас иска да бъде най-добрият, поради което всички изчезвате по своите собствени малки назначения — сега тонът му беше гневен. — Когато начинанието завърши успешно, е добре. Но когато се провали…
	— Дон Мерик — Пола се опитваше да говори със студен и безизразен тон.
	Тони удари с юмрук по матрака на леглото.
	— Да му се не види, Пола, престани да мислиш за това. Вината не беше твоя.
	— Той искаше да докаже на всички нас, че заслужава повишението. Че заслужава да бъде един от нашата елитна група — Пола отклони поглед. Имаше неща, които все още не й се искаше да показва пред Тони. — Прав си. Ние действаме по закони, които сами си създаваме.
	— Е, тогава ми помогни.
	Пола си каза, че той е абсолютно неумолим. Вероятно именно това, че не приемаше откази, го бе направило и толкова добър клиничен лекар. Но пък понякога можеше да стане и ужасно досаден. Питаше се как Карол се справя с него.
	— Ако мога — отвърна тя. — Не обещавам нищо.
	— А и аз не изисквам нищо — отвърна той. — Не бих те помолил да го направиш, ако не бях убеден, че е важно, Пола.
	Тя кимна, приела ангажимента, който я превръщаше в негов неволен съучастник.
	— А ако всичко излезе наяве, ще прехвърля вината на теб.
	Тони се разсмя.
	— Разбира се. В края на краищата, ако тя се опита да ме уволни, аз пък мога да й прекратя наемния договор.


	Шофирането в късния петъчен следобед по магистрала А1 можеше да скъса нервите и на най-търпеливия шофьор. Отдавна не се беше случвало някой да обвинява Сам Еванс, че е превалено търпелив, но Карол Джордан също не беше от търпеливите. Както става с тези, които не шофират в момента, тя беше убедена, че би успяла да се промъкне през задръстванията по-бързо, отколкото човекът зад волана. Когато наближиха отклонението за бензиностанцията при крайпътните заведения „Уошингтън“, движението почти спря. Камиони, микробуси и леки автомобили образуваха тапа, шофьорите нервничеха, а положението се усложняваше допълнително от хитреците, които непрекъснато се опитваха да се промушат в онази лента, в която според тях колите се движеха по-бързо. Сребристите, черни и бели цветове на колите се сливаха в едноцветно петно под гаснещата светлина на късния следобед.
	— Това поне решава въпроса вместо нас — каза Карол, обхващайки с жест стената от превозни средства около тях.
	— Моля? — гласът на Сам прозвуча така, сякаш тя го беше изтръгнала против волята му от някакво далечно място, на което се бе озовал в мислите си.
	— Дали да го търсим на работа или у дома. Пътят до тук ни отне толкова много време, че няма смисъл да проверяваме другаде освен на домашния му адрес — тя започна да разглежда картата, която беше разпечатала, преди да тръгнат. — Трябваше да вземем моята кола, имам навигация — измърмори тя, докато се опитваше да установи къде се намират спрямо мястото, до което трябваше да се доберат.
	Измина почти час, докато откриха къщата, в която живееше Рийс Бътлър — двуетажна, с червена тухлена фасада, с две стаи на партера и две на горния етаж, по средата на една от половин дузина съвсем еднакви улички с редови постройки, които водеха към Парка на изложенията и крайградските ливади „Таун Мур“. Над къщата витаеше потискащата атмосфера на запуснатост, сякаш стените й се крепяха с последни сили, поддържани от съседните постройки. В нито един от прозорците не се виждаше светлина, отпред нямаше паркирани коли. Карол погледна часовника си.
	— Вероятно скоро ще се прибере. Да почакаме половин час.
	През няколко преки откриха кръчма — вътре беше оживено и персоналът беше дружелюбен, което компенсираше факта, че заведението плачеше за ремонт. Клиентелата се делеше на три ясно обособени групи — млади мъже с ризи с къси ръкави, измъкнати над коланите на джинси или леки летни панталони, които пиеха половинки светла бира; по-възрастни мъже с джинси и блузи с дълги ръкави, с натъпкани в джобовете плетени шапки, със загрубели от тежък физически труд ръце, които пиеха горчива бира и тъмен нюкасълски ейл; и накрая млади жени с неумело поставен грим и тоалети, които биха били оптимистично оскъдни дори по средата на лятото, които се наливаха с „Бакарди Брийзър“ и водка като за последно. Всички, които забелязаха Сам и Карол, ги огледаха внимателно, но не и враждебно. Така един естествоизпитател би огледал неописван досега вид антилопа — интересно наистина, но пък и не е повод за кой знае какво вълнение, виждали сме ги такива.
	Карол посочи на Сам маса в далечния край на заведението и се върна с голяма водка с тоник за себе си и минерална вода за Сам. Той погледна водата с отвращение.
	— Нали шофираш — каза тя.
	— И какво от това? Нищо няма да ми стане от едно „шанди“*.
	[* Напитка, представляваща смес от обикновена и безалкохолна бира, или бира и лимонада. — Бел.прев.]
	— Не заслужаваш — Карол отпи от чашата си и го загледа изпитателно. — Докато пътувахме насам, имах време да обмисля това-онова. Пак си започнал със старите си номера, нали?
	Изражението на наскърбена невинност, изписало се по лицето му, беше толкова убедително, че тя беше почти готова да се упрекне в прибързаност.
	— Какво искате да кажете?
	— Не си изровил всичко това тази сутрин. Прибърза с представянето на прекалено много данни. Изкушил си се да се поровиш, когато претърсваше апартамента на Роби, нали?
	Това беше само предположение, но Сам отклони поглед, което й подсказа, че е права.
	— Има ли значение? — каза той толкова сопнато, колкото можеше да си позволи пред шефа си. Всъщност тонът му не беше особено войнствен. — Не съм се опитал да запазя наученото за себе си. Представих ви го веднага, щом събрах достатъчно материал, за който да се хванем.
	— Няма спор. Но защо изобщо трябваше да изчакваш? Защо не каза веднага какво си открил? Единствената причина, която виждам, е, че си искал нещо повече от похвала за откриването на следа. Искал си същевременно да натопиш Стейси — защото това беше нейна работа. Следователно и пропускът е неин. Е, права ли съм?
	Карол говореше толкова тихо, че той трябваше да се приведе към нея, за да я чува. Стори й се, че забелязва червенина да избива под кафявата му кожа, но това можеше да се дължи и на горещината в кръчмата.
	Сам отново отклони поглед, привидно заинтересуван от жената на съседната маса с пиърсинг на пъпа.
	— Забелязах, че тя е претоварена. Исках да бъда сигурен, че не е пропуснала нещо.
	— Това са глупости, Сам. Имали сме пет пъти по-обемни проучвания и Стейси всеки път се е справяла. Стейси би забелязала това. Може би ден или два по-късно от теб, но нямаше да го пропусне. Но ти си искал да бъдеш герой за нейна сметка. Веднъж вече говорихме по този въпрос — Карол поклати глава. — Не искам да се разделям с теб, Сам. Ти си умен и си готов да се бориш за резултати на всяка цена. Но това, от което имам по-голяма нужда, е да мога да се доверявам напълно на всеки човек в екипа, с който работя. Спомням си какво пишеше на една сантиментална поздравителна картичка — че истинската любов не означава да се гледате един друг в очите, а да стоите рамо до рамо и да гледате в една и съща посока. Е, работата в отдела за особено тежки престъпления би трябвала да отговаря на същото описание. Това наистина е последно предупреждение. Ако те спипам отново, че правиш нещо подобно, ще бъдеш преместен другаде — тя допи на един дъх остатъка от водката, без да откъсва поглед от него. — А сега ми донеси още една водка с тоник, моля.
	Карол го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше. Всяко негово движение излъчваше гняв. Надяваше се да е събудила и нещо друго, освен гняв, нещо, което да го накара да се замисли за бъдещето си. Искаше й се да имаше начин да докосне нещо у него, да го накара да разбере защо се държи така сурово с него. Но знаеше също, че той би разбрал погрешно всеки подобен опит от нейна страна.
	Когато се върна с напитката, той беше успял да скрие дълбоко в себе си гнева. Нищо в поведението му не говореше, че би могъл да бъде нещо друго, освен изпълнителен подчинен.
	— Не реагирах правилно — каза той, без да среща погледа й. — И в училище не играех във футболния отбор, бях състезател по бягане. Така и не се научих да играя в отбор, нали разбирате?
	— Може да е странно, но разбирам — тя отпи от чашата си. Напитката беше толкова слаба, че не си струваше да си поръчваш само една. — Е, какво ще кажеш, не е ли време да проверим отново?
	След десет минути двамата бяха отново пред дома на Рийс Бътлър. Сега вече беше съвсем тъмно, а в къщата все така не се забелязваха никакви признаци на живот.
	— Дали да не се опитаме да заобиколим? — попита Сам.
	— Защо не?
	Те продължиха почти до ъгъла. През пролуката между две къщи се добраха до тясна уличка, която минаваше по протежение на задните дворове. Сам броеше къщите, покрай които минаваха, и накрая спряха пред задния двор на къщата, където живееше Бътлър. В зида имаше врата. Сам натисна дръжката и поклати глава. Карол сложи длан зад ухото си.
	— Чухте ли това, детектив Еванс?
	Сам се усмихна.
	— Искате да кажете, писък или шум от счупване на стъкло?
	— По-скоро писък — каза Карол и отстъпи, за да може Сам да се засили. По дяволите равноправието, ако човек може да си спести болките в рамото. Той се хвърли с все сила срещу вратата, натискайки същевременно и дръжката. Мекото дърво около бравата се разцепи и вратата се отвори.
	В задния двор беше дори още по-тъмно, отколкото в уличката, заради сенките, хвърляни от високите стени. Откъм къщата не идваше никаква светлина. Карол бръкна в чантата си и извади ламинирано картонче с размера на кредитна карта. Огъна го и от него заструи тесен лъч светлина.
	— Супер — отбеляза Сам.
	— Получих го за Коледа.
	— Явно имате връзки с дядо Коледа. Аз получих чорапи.
	Карол зашари с лъча наоколо. Дворът беше почти празен. В единия ъгъл имаше външна тоалетна, вратата беше открехната.
	— Не е живял тук достатъчно дълго, за да натрупа много боклуци — каза Карол. Задната част на къщата имаше формата на буквата L, в късата част, издадена към двора, се намираше кухнята. Прозорците на кухнята и задната стая гледаха към празния двор. Карол отиде до прозореца на кухнята и насочи лъча навътре.
	Кухнята беше обзаведена с вградените шкафове от тъмно дърво, особено популярни през седемдесетте години. Изглежда от онова време насам не бяха правени никакви промени. Карол успя да види електрическа кана, тостер и кутия за хляб на плота срещу себе си. В умивалника се виждаше купа, чаша за чай и стъклена чаша. На дъската за сушене имаше купа за спагети и чаша за вино. Сам, който надничаше над рамото й, каза:
	— По всичко личи, че не е намерил жената на мечтите си.
	„Прилича на собствената ми кухня“, каза си Карол, стресната от познатата картина. Обърна се и се постара да освети съседния прозорец. Стените на стаята приличаха на гигантски колаж, който ги покриваше от край до край и от горе до долу.
	— Да му се не види — каза Сам. — Май попаднахме на златна жила.
	Преди Карол да успее да отговори, зад нея се чу някакъв шум. Характерното потракване на свободно въртящо се велосипедно колело се открояваше на фона на равномерния шум от уличното движение. Тя се обърна рязко — навреме, за да види силуета на мъж с колело, застанал пред отворената врата.
	— Какво, по дяволите… — извика той.
	Сам се затича към него, но не достатъчно бързо. Вратата се хлопна пред лицето му. Карол дотича до него, за да му помогне да я отворят, дърпайки заедно, но нямаше достатъчно място, за да могат и двамата да намерят опора.
	— Късно е — подвикна глас от другата страна на вратата. — Завързах дръжката с катинара на велосипеда си. Няма да можете да отворите вратата. А сега ще се обадя на полицията, мръсни крадливи копелета!
	— Ние… — Карол притисна длан към устата на Сам, преди той да изрече изтърканата реплика, толкова предпочитана от авторите на комедии.
	— Мълчи — изсъска тя. — Ако му кажем кои сме, а той е виновен, ще потъне някъде и после ще се видим в чудо, докато го открием. Стой спокойно, докато дойдат местните, и тогава ще обясним за какво става дума.
	— Но…
	— Без но.
	Чу се лекото писукане при натискането на копчетата на мобилния телефон.
	— Ало, полицията ли е…
	Истински кошмар, каза си Карол.
	— Можете да ми помогнете да се изкатеря на покрива на тоалетната, по-нисък е от стената — прошепна Сам. — Така поне мога да следя дали няма да се опита да избяга.
	— Като шибаните кийстоунски полицаи — измърмори Карол.
	— Ало, да, току-що залових двама души, които се опитваха да влязат с взлом в къщата ми. Заключил съм ги в задния двор… Бътлър, Рийс Бътлър — той продиктува адреса си. — Нали ви казах, не могат да избягат, заключил съм ги… Не, няма да правя глупости, ще ви изчакам тук — настана мълчание, после човекът отвън подвикна: — Чухте ли? Полицията сега ще пристигне, така че не се опитвайте да правите някакви дивотии.
	— Никога няма да преживеем този скандал — въздъхна Карол.
	— Помогнете ми да се изкатеря на покрива — настоя Сам.
	— Просто искаш да си издействаш пари за нов костюм — отбеляза Карол, но го последва към онзи край на тоалетната, който се намираше най-далеч от вратата. Стегна се и сключи ръце, после се приведе, за да може Сам да стъпи в тях.
	— Едно, две, три — прошепна Карол и се изправи рязко, а той се оттласна от земята.
	Сам се издигна дотолкова, че покривът се намираше вече на нивото на гърдите му, а после започна да се набира и да прехвърля тялото си отгоре, а за да прикрие шума от пълзенето му по керемидите, Карол викаше:
	— Грешиш, приятелче, много ще съжаляваш!
	— Я млъквай! — извика в отговор Бътлър. — Ченгетата ще дойдат ей сега и тогава вие ще съжалявате, че сте се захванали с мен.
	Типичното за дребните мъже петльово перчене, каза си Карол, те все се опитват да се утвърждават. Макар че го беше мярнала само за миг, бе преценила колко дребен и слаб е Рийс Бътлър. Нападението над Роби Бишоп е било истинска лудост. Но това беше още една причина да се внимава с него.
	— Ще видим кой ще съжалява — подвикна тя, — дребосък такъв!
	После се облегна на стената на тоалетната, премръзнала и вбесена.
	Не издигаше в култ личното си достойнство, но такава история неминуемо щеше да обиколи всичките й колеги и най-вероятно щеше да се появи и в нечий блог. Карол Джордан, пленена от злодея, когото е тръгнала да арестува.
	Местните полицаи се появиха доста скоро. Доколкото можеше да прецени, бяха двама. Бътлър, превъзбуден като дете на рождения си ден, им обясни какво се бе случило според него.
	— Прибирам се у дома и ги заварвам да се опитват да влязат в задната стая на къщата. Вече бяха разбили вратата на оградата, ето, вижте как е разцепено дървото, затова се наложи да заключа колелото си за дръжката на вратата.
	Бътлър повтаряше непрекъснато едно и също. На единия от полицаите очевидно му дойде до гуша.
	— Ние сме от полицията! — извика той. — Сега ще отворим вратата. Съветвам ви да запазите спокойствие и да останете на място.
	Сам надникна от покрива.
	— Нагоре или надолу, госпожо Джордан?
	— Стой си там — изръмжа тя. — Така или иначе положението ще бъде ужасно неловко.
	Тя извади картата си и я стисна в протегнатата си напред ръка. От другата страна на стената се разнасяше метално потракване, после вратата започна да се отваря полека. Някакъв много едър мъж застана на прага, вдигнал фенерчето си високо, така че я заслепи.
	— Е, какво става тук? — попита той.
	— Аз съм главен инспектор Джордан от полицията в Брадфийлд — каза тя. — А това — тя посочи към покрива, лъчът на фенерчето проследи движението й, — е детектив Еванс. Този човек — тя посочи над рамото на полицая към мястото, където смръщеният Бътлър бе застанал до другия униформен полицай, — е Рийс Бътлър, когото трябва да поканя да дойде с мен в Брадфийлд, за да отговори на някои въпроси, възникнали във връзка със следствието по убийството на Роби Бишоп.
	Долната челюст на Бътлър увисна и той направи няколко крачки назад.
	— Сигурно се занасяте — каза той, но видя изражението й и продължи: — Не, не се занасяте!
	И както можеше да се предвиди, си плю на петите.
	Не беше направил и две крачки, когато Сам скочи върху него от покрива, като успя да му изкара въздуха и да му счупи два зъба.
	Карол си каза уморено, че предстои много дълга вечер, която вероятно ще прилича на фарс.


	Пола плъзна палец и показалец по прозореца, оставяйки следи по запотеното стъкло.
	— Така че, разбираш ли, не знам как е редно да постъпя — каза тя. — От една страна, дължа много на Тони, защото той ми помогна след като… след като пострадах. От друга страна, не бих искала да правя нещо зад гърба на шефката.
	Пред Крис имаше купчина снимки, които бяха разпечатали от подбраните от Стейси съобщения. Хората на тези снимки до един бяха учили заедно с Роби, и никой от тях не разполагаше с друго алиби за миналия четвъртък, освен уверенията на партньори или съпрузи. Тя започна да ги сортира отново, пренареждайки ги по някакви известни само на нея критерии.
	— Винаги би могла да поговориш с нея — каза тя.
	— Но Тони каза, че тя вече е отхвърлила тази версия.
	Пола се пресегна за снимките и започна да ги оглежда критично. Повечето разпечатки бяха добри — приличаха на хора, не като на обичайните моментални полицейски снимки.
	Крис сви рамене.
	— Имаш право да правиш каквото пожелаеш в свободното си време, стига да не излагаш на опасност хода на текущото разследване.
	— А трябва ли изобщо да се заемам с това? — с напредването на вечерта Пола все повече губеше увереност, че е редно да изпълни молбата на Тони.
	Крис опря длани на малката масичка, с палци под плота, сякаш се канеше да я обърне с едно рязко движение.
	— Навремето имаше човек, комуто дължах услуга — бях убедена в това. Малко като твоя случай с Тони, но причините бяха различни. И тя ме помоли за нещо. Трябваше й един телефонен номер, нищо повече. Телефонен номер, който аз можех да открия много лесно, а тя не можеше, не и без да започнат да я разпитват защо й трябва. Така или иначе, аз направих това, което тя искаше от мен. И това беше първата стъпка по пътя, който я отведе към смъртта — Крис подсмръкна шумно, после загледа неотклонно Пола — Не се обвинявам за това, което се случи. Ако не й бях направила тази услуга, тя щеше да намери друг начин, за да открие това, което й трябваше. Важното за мен е това, че когато тя ме помоли за помощ, аз не отказах да й помогна. Сега, когато си мисля за нея, знам поне, че не съм я разочаровала — Крис пусна масичката и се усмихна примирително на Пола. — Зависи от теб. Знаеш добре какво е да живееш с мисълта за последиците от постъпката си. Трябва да прецениш как би се чувствала, когато се замислиш за това след шест месеца или година.
	Пола беше трогната. Крис рядко споделяше лични преживявания, дори и с нея. Знаеше, че според останалите им колеги между тях съществува по-специална близост, защото и двете бяха лесбийки, но всъщност не беше така. Крис се държеше с Пола точно както и с всички останали — нямаше никакви специални предпочитания и по-голяма близост. Държаха се една с друга като сержант и редови детектив, които уважават професионалните си качества и харесват това, което знаят една за друга. Пола се чувстваше добре така. Имаше достатъчно приятели извън работата, а единственият случай, когато се подаде на желанието да завърже по-тясно приятелство с колега, й донесе толкова скръб, че предпочиташе да не мисли за това. Но това, което узна тази вечер, я убеди, че тепърва има да опознава сержант Дивайн. Тя кимна.
	— Съгласна съм. Въпросът е само кога ще успея да се заема с тази работа. Не ми се вярва тук напрежението да спадне скоро.
	Крис погледна часовника си.
	— Ако тръгнеш веднага, можеш да бъдеш в Шефийлд в девет. Така ще имаш време да поговориш с посетителите на кръчмата. А ако намериш място в някой евтин мотел, ще можеш да разговаряш и с икономката утре рано сутринта.
	Пола я изгледа учудено.
	— Но нали трябва да…
	— Ние двамата с Кевин ще се справим с „Аматис“. Така или иначе вероятно само ще си загубим времето. Ще те прикривам утре сутринта. Ако Карол извади късмет в Нюкасъл, няма дори да забележи, че те няма.
	— Но ако провежда разпити, може да забележи. Обикновено ме включва при по-тежките случаи.
	— Права си — Крис се усмихна. — Ще успея да ти спечеля няколко часа. Мога да кажа, че си била преуморена и че съм ти казала да поспиш до по-късно. Но и ти трябва да се постараеш да откриеш онази икономка колкото може по-рано? Как мислиш, дали в Родърам са познати работните закуски?
	Пола се ухили.
	— Тя е полякиня. Те работят колкото е възможно повече. Ще бъде доволна, ако й предложа ранна среща.
	Крис побутна една купчина снимки към нея.
	— Не е зле да вземеш това със себе си. Ако става дума за един и същи убиец, той може да е един от тези хора тук.
	— Ами вие с Кевин?
	— Ще отида да ги разпечатам още веднъж. Няма да ми отнеме много време, Стейси е подготвила файла. Ако й се обадя сега, тя ще ги извади, докато си допия питието, и тогава ще отида да ги взема — тя се пресегна и взе чашата си. — А на вас, детектив Макинтайър, ви е време да потегляте.
	Не й се наложи да повтаря. Пола сграбчи наръча снимки и тръгна с твърди крачки към вратата. Не й се искаше да мисли в какво неловко положение би изпаднала, ако успееше да докаже, че Карол Джордан греши. Беше се съсредоточила върху желанието си да докаже правотата на Тони Хил.


	Пола никога не беше играла на лотария, казваше си, че е забавление за наивници. Но докато влизаше в „Герба на ковача“, кръчма в покрайнините на Дор, се питаше дали не се е заблуждавала. Къщата на Дани Уейд се намираше само на четвърт миля от кръчмата и тя мина покрай нея по пътя си насам. Това, което успя да види през портата, я накара да подсвирне. Можеше да измисли доста начини за оползотворяване на такава къща, вместо да бъде изпълнена с макети на железници. Трябваше да не забравя да провери кой ще наследи всичко това. Винаги беше препоръчително първо да се елиминира очевидното — или в повечето случаи, понякога не беше толкова просто.
	Кръчмата отговаряше на заобикалящата я среда. Пола предположи, че е доста по-нова, отколкото изглежда. Като начало, таваните бяха прекалено високи. Предположи, че гредите може да са изкуствени, но това нямаше значение, имаха достатъчно автентичен вид. Ламперии и пъстра дамаска бяха преобладаващите елементи в обзавеждането на заведението, масите и столовете бяха разположени на групи, така че се създаваше впечатление по-скоро за просторна дневна, отколкото за бар. В къта около камината, в която горяха солидни пънове, подредени върху железни поставки, бяха наредени стари църковни столове.
	Пола предположи, че тук по обяд и през почивните дни е винаги пълно. Но в девет и петнайсет в петък вечерта беше далеч по-спокойно, отколкото в някое заведение в центъра на града. Половин дузина от масите бяха заети от двойки или по-големи компании. Всички посетители й приличаха на главни счетоводители и ръководители на строителни компании — елегантно облечени, поддържани, плашещо еднакви. Като герои от „Степфордските съпруги“. С коженото си яке и черните джинси, при това сама, тя се набиваше на очи като рапър на прием, организиран от торите. Докато вървеше към бара, съзнаваше, че разговорите секват и посетителите се обръщат, за да я проследят с поглед. Като в „Сламени кучета“, само дето обстановката беше малко по-елитна.
	На високите столчета пред бара седяха двама мъже. Тъмни панталони, кашмирени пуловери, вероятно на „Прингъл“*. Сякаш бяха дошли тук право от близкото голф игрище. Когато наближи, Пола прецени, че бяха вероятно с по няколко години по-млади от нея. Надали бяха на повече от двайсет и пет. Вероятно у собствения й баща имаше повече авантюристичен дух. Съвсем в стила на Дани Уейд.
	[* Основана през 1815 година от Робърт Прингъл, елитната шотландска фирма „Прингъл“ произвежда луксозни стоки от фина вълна. — Бел.прев.]
	Пола се усмихна на бармана, който като че ли би бил по на място в някой караоке бар в Испания.
	— Какво да ви предложа? — попита той с акцент, който потвърди предположенията й.
	Господи, колко й бяха омръзнали тези безалкохолни по време на работа!
	— Портокалов сок с лимонада, моля — отвърна тя.
	Докато барманът приготвяше питието, Пола извади снимките. Нямаше смисъл да го усуква. Надали имаше възможност да стане симпатична на някой тук. Нито на бармана — испанец, нито на клонираните копия на Ник Фалдо, нито на уютно разположилите се двойки. Когато й сервираха напитката, тя вече беше извадила картата си и я беше поставила на подложката за чаша точно пред себе си.
	— Благодаря. Аз съм от полицията.
	Барманът доби отегчен вид.
	— Заведението черпи — каза той.
	— Не, благодаря. Ще си платя.
	— Както предпочитате — той взе парите и й върна рестото. Близнаците с пуловерите на „Прингъл“ вече откровено я зяпаха.
	— Разследвам смъртта на Дани Уейд. Той е живял по-нагоре на тази улица, нали?
	— Онзи, който беше отровен ли?
	Интересът на бармана нарасна едва забележимо.
	— Така е, като наемат за по-евтино чужденци — отбеляза онзи „Прингъл“, който седеше по-близо. Беше или невероятно тъп, или невероятно несъобразителен, или невероятно нагъл. Пола не можеше да прецени кое от трите е истината, трябваше да изчака следващата му реплика, за да си изясни въпроса.
	— Господин Уейд е бил отровен, да — каза тя спокойно.
	— Но аз мислех, че следствието е приключено — намеси се вторият „Прингъл“. — Нещастна случайност, икономката е направила грешка, нали така беше?
	— Налага се да изясним някои подробности — отвърна Пола.
	— Да му се не види, да не искате да кажете, че го е направила нарочно? — попита „Прингъл“ Едно, като се обърна, за да застане с лице към нея и я зяпна с алчно любопитство.
	— Познавахте ли господин Уейд, сър? — попита тя.
	— От време на време разменяхме по някоя дума — той се обърна към приятеля си. — Поздравявахме се, нали, Джеф?
	Джеф кимна.
	— Познавахме се колкото да побъбрим на бара. Той имаше два чудесни лейкланд териера, много възпитани животни. През лятото ги вземаше със себе си и сядаше отвън, в градината. Какво ли стана с кучетата? Карлос, знаеш ли какво е станало с кучетата?
	Той загледа въпросително бармана.
	— Нямам представа — Карлос продължи да лъска чашите.
	— Винаги ли идваше сам? — осведоми се Пола. — Може би е водел и приятели?
	„Прингъл“ Едно изсумтя.
	— Приятели ли? Я стига, моля ви.
	— Доколкото разбирам, наскоро той срещнал тук някогашен съученик. Някой от вас да си спомня такова нещо?
	— Аз си спомням — намеси се Карлос. — Вие двамата сте виждали този човек. Няколко пъти идваше сам, после една вечер, когато Дани влезе, този тип го разпозна. Пиха по нещо двамата — ей там, при камината — той посочи към другия край на помещението. — Водка с кола, това си поръчаха.
	— Помните ли нещо друго, свързано с него? — попита Пола, умишлено небрежно. Никога не показвай колко важен е отговорът им за теб, защото от желание да ти дадат търсеното, въображението им започва да запълва празнотите.
	Двамата „Прингъл“ завъртяха отрицателно глави.
	— Винаги носеше книга със себе си — каза Карлос. — Голяма книга, не като другите — с ръцете си показа размер от порядъка на осем на десет инча. — Със снимки. Нещо за цветя и градини беше, така ми се струва.
	— Нямаш достатъчно работа, която да ангажира вниманието ти, това ти е проблемът — заяви „Прингъл“ Едно.
	Пола разпръсна снимките по бара.
	— Виждате ли го на някоя от тези снимки?
	Тримата се струпаха около нея. Джеф заклати глава със съмнение.
	— Може да е всеки един от тях — каза той, сочейки три снимки на тъмнокоси, синеоки мъже с тесни лица.
	Барманът се намръщи и взе две от снимките, за да ги огледа по-отблизо.
	— Не — каза той. — Не са тези двамата. Ето, този е — и той опря показалец в четвърта снимка и я побутна към Пола. И мъжът на тази снимка беше тъмнокос и синеок. Беше дълголик, като останалите трима, но лицето му беше много по-широко в областта на очите и се стесняваше надолу, към издадената брадичка. — Сега косата му е по-къса и сресана на страничен път, но е той.
	Джеф се взираше в избраната от него снимка.
	— Не знам дали бих се спрял на този, но сега, като го гледам… Може и да си прав.
	— Прекарвам голяма част от времето, като наблюдавам лицата на клиентите, опитвам се да ги свържа по някакъв начин с напитките, които си поръчват — каза Карлос. — Почти напълно сигурен съм, че е той.
	— Благодаря, това много ми помогна. А случайно да сте дочули нещо от разговора им? — попита Пола, събирайки снимките, като постави тази с идентифицирания посетител най-отгоре.
	— Не — отвърна Карлос. — Английският ми не е достатъчно добър, за да разбирам този тип разговори — той разпери ръце в демонстративно чуждестранен жест, който подсказа на Пола, че лъже. — Мога само да приемам поръчки за храна и напитки.
	„Да бе, как не“. Вероятно щеше да се наложи да поговори отново с него.
	— Няма значение — каза тя с успокоителна усмивка. — Много ми помогнахте. Може да се наложи да дойда пак, за да поговоря с вас, Карлос — тя извади бележника си. — Бихте ли записали пълното си име и номер за връзка?
	Докато той пишеше, тя насочи вниманието си към двамата „Прингъл“.
	— Виждали ли сте този човек тук и след вечерта, когато се е срещнал с Дани?
	Двамата се спогледаха. Джеф поклати глава.
	— Не се е мяркал повече, нали така?
	„Точно както би постъпил, ако е изпълнил намерението си и е нямал повод да се връща тук“. Пола взе бележника си и се измъкна от кръчмата. Когато седна отново в колата, тя се загледа в снимката на човека, идентифициран от Карлос. Номер 14. Според списъка на Стейси, името му беше Джак Андерсън. Той не беше изпратил сам снимката си. Присъстваше на обща снимка, изпратена от друг човек — беше един от трима. Но той беше завършил гимназията в Харистаун, и годините, когато бе учил там, се застъпваха с годините на обучението на Роби.
	Пола погледна часовника на арматурното табло. Едва десет без петнайсет. Трябваше да се срещне с Яна Янкович утре в осем. Имаше две възможности — да намери евтин мотел в Шефийлд и да спи зле, или да тръгне обратно за Брадфийлд, за да поспи само няколко часа, но затова пък в удобното си легло. Така щеше да може да се появи и в „Аматис“. Можеше да извадят късмет и да се сдобият с втора идентификация на същата снимка. Несъмнено така щеше да може да върне поне отчасти дълга си към Крис Дивайн. За Пола, която винаги бе предпочитала длъжниците пред дълговете, изборът беше ясен.


	Полунощ

	Дали той щеше да разбере, че тя е прекарвала толкова много време тук? Дали присъствието й щеше да остави следа? Дали щеше да се обърне към нея, за да попита като една от трите мечки в приказката: „Кой е седял на столчето ми?“ Да, Карол наистина беше руса, но с това се изчерпваха общите черти между нея и Златокоска от приказката. Допи чашата си и се пресегна за бутилката, която беше поставила на удобно разстояние на пода. Когато дойдеше тук, се чувстваше някак по-спокойна. Макар че току-що беше арестувала заподозрян напълно в разрез с хипотезата на Тони за убийството на Роби Бишоп, Карол се чувстваше уверена в професионалната си преценка.
	Безпокояха я по-скоро личните чувства. Беше й лесно да е наясно с чувствата си в негово отсъствие — той й липсваше, тя беше в състояние да разиграе разговор с него на каквато и да било тема под слънцето, можеше да си представи дори как се мени изражението на лицето му. Можеше почти да се осмели и да си каже наум онази дума, която започва с „л“. Но когато двамата се озовяха в едно и също помещение, увереността я напускаше. Прекалено много се нуждаеше от него, и вниманието й се поглъщаше от постоянната тревога, че може да каже или направи нещо, което да забие клин между тях. И ставаше така, че онези неща, които си оставаха неизказани и неизвършени, хвърляха сянката си над всичко, което двамата говореха и вършеха. Нямаше представа как да реши проблема. И въпреки целия му професионален опит, тя беше уверена, че и Тони не е по-ориентиран от нея по този критичен въпрос.

	* * *

	В своята болнична стая Тони лежеше на тъмно. Пердетата на прозореца бяха дръпнати, така че се виждаха тежките облаци, които отразяваха нощните светлини на града и отнемаха острието на мрака. Преди известно време беше задрямал, но сънят му не продължи дълго. Искаше му се да си бъде у дома, в собственото си легло. Или поне на собствената си кушетка в дневната, като се вземе предвид, че изкачването по стълби на този етап му се виждаше невъзможно. Никой да не го буди в шест сутринта с чаша чай, която не е искал. Около него да няма хора, които да използват критерия му при подбора на боксерки като основа за оценка на личността му. Да няма хора, които се държат с него като че ли е петгодишен и неспособен да взема сам решения. И най-вече — да няма кой да пусне майка му да влезе.
	Той въздъхна — дълбока, тежка въздишка, която сякаш отвори у него някаква празнота. Кого се опитваше да заблуди? И у дома щеше да е точно толкова потиснат и неспокоен, колкото и тук. Това, от което се нуждаеше, беше работа. Работата му помагаше да функционира, превръщаше съзнанието му в място, поносимо за обитаване. Без работата, която осигуряваше посока, мислите му се въртяха като хамстер в колело, мятаха се и танцуваха без определена цел, без възможност да стигнат донякъде. Когато имаше работа, можеше да сведе до минимум мислите за Карол Джордан и за чувствата си към нея. Навремето съществуваше може би някаква слаба надежда, че двамата могат да изградят общо бъдеще. Но обстоятелствата и неговите реакции на тях провалиха тази възможност. Ако някога изобщо бе имало някаква реална възможност тя да го обикне, тази възможност бе вече в миналото.
	И вероятно така бе най-добре за всички замесени в тази история — особено сега, когато майка му се беше появила отново на сцената.


	Упоритото пулсиране на баса сякаш се беше загнездило някъде в бедрата на Крис. С всеки удар мускулите й леко се свиваха и сякаш костите й започваха да вибрират. Беше се изпотила на места, на които досега не подозираше, че може да се поти, и пулсът й се беше ускорил. Странно, когато обикаляше клубовете за удоволствие, не беше обръщала внимание на тези свои реакции — беше прекалено погълната от ритъма на музиката, интересуваше я предимно желанието да се забавлява с Шинийд, или с когото там прекарваше вечерта, прекалено привлечена от възможностите, които предлагаше нощта, за да чувства безпокойството, което музиката будеше у нея тази вечер.
	Движеше се между танцуващите, започвайки от края на тълпата на дансинга, вдигнала високо пред себе си полицейската карта — спираше, разперваше като ветрило снимките, молеше ги да спрат за момент и да погледнат. Няколко пъти се наложи да хваща някого за тениската или да се посдърпа с някой, прекалено опърничав или превъзбуден, за да е склонен да помогне. От време на време успяваше да мерне Кевин и Пола, които вършеха същото.
	Пола наистина заслужаваше уважение, задето се върна. Крис се беше учудила, когато видя младата жена да си проправя път през тълпата около бара, но пък се зарадва искрено, когато научи за успеха й в Дор. По-рано вечерта беше разбрала, че Карол е арестувала Рийс Бътлър. Така че сега имаха две различни следи, по които можеха да тръгнат. По един или друг начин търсенето на убиеца на Роби Бишоп щеше да получи тласъка, от който се нуждаеше.
	Шинийд можеше със същия успех да си остане у приятелите им в Единбург, мислеше Крис. Така, както се развиваха нещата, нямаше изгледи тя да разполага с кой знае колко свободно време в близкото бъдеще. Но в края на краищата, такава им беше работата. А гъвкавото работно време, което Карол Джордан беше осигурила на хората от отдела за особено тежки престъпления, означаваше, че сега тя все пак разполагаше с много повече време за почивка, отколкото бе имала, откакто работеше в полицията.
	Само едно съжаление беше останало у нея — но тя не познаваше нито един от по-старите и опитни криминалисти, който да не носи подобна тежест в душата си. Разговорът с Пола по-рано тази вечер бе събудил спомена. Навремето Крис беше работила с една млада следователка, която би станала истинска звезда, ако бе живяла достатъчно дълго, за да се кандидатира за работа в отдела за особено тежки престъпления. Тя тъкмо започваше да се учи да лети, когато едно копеле отряза крилете й завинаги. Навремето Крис не устоя и обикна тази млада жена повече, отколкото бе приемливо. Нямаше как и да не поеме на плещите си част от отговорността за нейната смърт. Остана неизличима празнота, която Крис се стараеше да запълва, вършейки работата си толкова добре, колкото силите й позволяваха.
	— Сантиментална крава — измърмори под нос Крис, изправи рамене и се насочи към следващия от танцуващите. Нямаше значение за кого го правиш, важното беше да го направиш.


	Объркани откъслеци програмен код се превъртаха на екрана. Алгоритмите ги атакуваха непрестанно, разплитаха следите и подреждаха редиците от цифри, така че отново да имат някакъв смисъл. Стейси се облегна назад и се прозя. Беше направила с хард диска на Роби Бишоп всичко, което бе по силите на човека. Сега на ред бяха машините.
	Тя стана от стола със специален ергономичен дизайн и протегна ръце над главата си, чувствайки как се изпъват и пропукват шията и раменете й. Отпусна се по гръб на земята, повдигна се на ръце и крака и запълзя заднешком към прозореца — упражнението помагаше за раздвижването на мускули и стави, останали прекалено дълго в едно и също положение. После застана до прозореца и се загледа надолу, към града. Толкова много хора изпълваха улиците толкова късно през нощта. И всички те бяха наизлезли с надеждата да открият нещо, което да задоволява нуждите им. Надяваха се, търсеха, изпадаха в отчаяние.
	Стейси обърна гръб на прозореца. Ето какво ставаше с всеки, който допуснеше да се превърне в жертва на нуждите си. Петък вечер в Темпъл Фийлдс — пълно с нещастници, копнеещи да открият нещо, което да им помогне да дочакат сутринта. Ако съвсем не им провървеше, можеше и да се заплетат в някоя връзка, която щеше да поглъща алчно толкова много от времето и силите им.
	Беше виждала прекалено много хора, погълнати от този водовъртеж. Хора със стойност, със забележителни способности, които биха могли да създадат нещо добро. Но емоциите и нуждата от взаимност ги проваляха всеки път. Ако някога се сближеше със Сам Еванс, никога не би допуснала такава канибалска, изцеждаща привързаност. В това поне беше твърдо уверена — не би тръгнала в тази посока. Никой нямаше да застане на пътя й към загадките, които искаше да разкрие, отговорите, които искаше да намери.
	Родителите й искаха тя да се омъжи и да има деца. Имаха странната идея, че първо Стейси, а после и бъдещият й съпруг и техните деца би трябвало да поемат ръководството на семейния бизнес — веригата китайски супермаркети и магазини за хранителни стоки. Така и не разбраха, че нейната съдба е напълно различна от тяхната. Никакъв брак нямаше да я раздели с компютрите й. А ако биологичният й часовник наложеше нуждата от деца — е, имаше начини този проблем да бъде решен, а тя разполагаше с достатъчно пари, за да го реши възможно най-удобно за себе си.
	Намери` начин да задоволяваш нуждите си, в това се криеше решението. Би било приятно да се позабавлява със Сам, но можеше да се справи отлично и без него. Тя тръгна боса през просторния мансарден апартамент, смъквайки дрехите си, докато вървеше. Отпусна се на голямото легло, а ръката й автоматично се плъзна към дистанционните управления. Екранът на домашното кино оживя, включи се DVD плейърът.
	На екрана една жена смучеше пениса на някакъв мъж, а друга вкарваше в ануса му вибратор. Пъшканията и стенанията им изпълниха ухаещия на антисептични препарати въздух в жилището на Стейси. Тя порови сред завивките, намери вибратора си и разтвори бедра.
	Забавлението можеше да започне.

	* * *

	Прожекторите пулсираха, заливаше ги тътенът на музиката. Все едно че те е връхлетяла буря, мислеше Сам, краката му пърхаха светкавично по дансинга, за да спазват ритъма. Той се движеше добре, танцът беше единственият език, който му даваше възможност да изрази всичко, което в други случаи държеше под строг контрол. А това беше една от вечерите, в които искрено желаеше да изчисти спомена за изминалия ден. Отвратителното шофиране, несправедливите критики на Карол Джордан, унижението да бъдат пленници на човека, когото бяха тръгнали да издирват като заподозрян, досадата да виси и да чака Бътлър да излезе от зъболекарския кабинет, където бе откаран по спешност — не, днешният ден не бе от онези, които би искал да сложи в рамка и да съхрани.
	Докато пътуваха обратно от Нюкасъл с Джордан и Бътлър, той се молеше да не й хрумне да започнат незабавно с разпита. За щастие Бътлър си знаеше правата и настоя за служебен адвокат. И първото, за което настоя повиканият адвокат, е отлагане на разпита с осем часа, за да може довереникът му да поспи. Джордан освободи Сам и само след час той беше вече на дансинга, облечен за случая, готов да започне да се перчи като паун.
	Докато растеше, през по-голямата част от времето не му беше необходимо нищо друго, освен танца. Не си спомняше някога музиката да не е будила у него желание да се движи. Потрепване с крака, пружиниране с колене, полюшване на бедра, разкършване на рамене, щракане с пръсти. Това озадачаваше родителите му — те и двамата танцуваха само при специални поводи. Учителката му в началното училище предложи да го запишат на уроци по танци, но баща му наложи вето, за да не се превърнел в женчо. Сам не го беше грижа, той продължаваше да си танцува винаги, когато имаше възможност.
	Когато стана тийнейджър, той осъзна голямото си предимство. Момичетата предпочитаха момчетата, които умееха да танцуват. Всяко момче, което можеше да ги спаси от опасността да висят в кръга около танцуващите и да пазят чантите на приятелките си, след танците имаше осигурен достъп до преддверията на рая. Това беше неговият еднопосочен билет до луната.
	И досега танцът бе запазил за него магическото си въздействие, а в допълнение имаше и предимството да поддържа физическата му форма. Не можеше да се озовава на дансинга толкова често, колкото му се искаше, но пък това означаваше, че така успяваше да натрупа повече енергия. Танцът беше единствената му релаксация, и той го обичаше.
	Когато часовникът показваше полунощ, Сам танцуваше за наобиколилите го момичета. Изпи половин бутилка минерална вода и изля остатъка на главата си. Знанието даваше власт. Но танцът даряваше слава.


	В другия край на града Юсеф Азиз лежеше по гръб, сключил пръсти под главата си върху възглавницата, която имаше от дете, възглавницата, която миришеше така успокояващо на него самия. Но тази нощ познатата миризма не можеше да му дари обичайното подсъзнателно успокоение. Тази нощ Юсеф не можеше да мисли за друго, освен за това, което му предстоеше. Сега беше последната му възможност да поспи спокойно, но знаеше, че това няма да стане. Последните няколко седмици го бяха научили, че съществуват и други източници на енергия.
	В съседното легло Радж похъркваше тихо, завивката се повдигаше и отпускаше в ритъма на дишането му. Дори смъртта на неговия идол не беше в състояние да наруши почивката му. Всяка нощ, когато Юсеф идваше да си легне, той вече спеше дълбоко и като че ли нищо не бе в състояние да го събуди. Нито лампата над леглото, нито настойчивото писукане на електронна игра, звънтящият съпровод на „бангра“* или шумоленето на опаковки от бонбони. Момчето спеше така, като че ли го бяха избрали да въплъщава понятието невинност.
	[* Традиционна музика и танц от областта Пенджаб. — Бел.прев.]
	Невинност. Нямаше съмнение, че Юсеф бе изгубил своята. Беше се научил да гледа на света по различен начин, а утре светът щеше да се научи да вижда него по различен начин. Почти му се искаше да може да бъде тук, да може да чуе всяко нещо, което хората щяха да говорят. Не му се искаше да остави родителите и братята си сами срещу последиците от това, което щеше да направи. Но нямаше друг начин.
	Из цял Брадфийлд имаше хора, които спяха заедно за последен път. Някои се обичаха, други едва се търпяха взаимно, имаше и такива, които си бяха безразлични. Общото между всички тях беше пълното неведение, че животът ще ги раздели завинаги. В техните очи това беше обикновена петъчна вечер. Някои имаха своите ритуали — китайска храна у дома; филм под наем и секс по задължение; плуване и сауна в близкия фитнес; игра на „Монополи“, „Краниум“ или „Риск“* с децата. Други оставяха петъчната вечер да си върви без специално планиране — няколко питиета, после в индийски ресторант, да хапнат къри; вечеря на поднос пред телевизора; билети на „търси се“ за някой рок концерт или просто една обиколка на близкия супермаркет. Но какъвто и да беше изборът им, това беше последния път, когато щяха да правят нещо заедно. Събитията от тази вечер щяха да придобият особен ореол на святост поради това, което предстоеше да се случи.
	[* „Краниум“, „Риск“ — стратегически игри. — Бел.прев.]
	Из цял Брадфийлд имаше двойки, които спяха заедно за последен път. И никой не беше в състояние да промени това.


	Списък №1

	1. Да стана милионер, преди да навърша трийсет години.
	2. Да играя професионален футбол в „Премиершип“
	3. Да имам къща на Дънелм Драйв
	4. Да карам собствено ферари
	5. Да издам диск, който да стигне челните места в класациите
	6. Да излизам с топмодел


	Събота

	Ставаше все по-лесно. Тони не си го внушаваше. Беше се събудил малко след шест, защото трябваше да отиде до тоалетната. Ставането и подпирането на патериците му отне по-малко време и усилия, а беше сигурен, че оперираното коляно вече поема и по-голяма част от тежестта на тялото му. Може би щеше да успее да убеди рехабилитаторката да опитат едно изкачване по стълби.
	Върна се в леглото и се наслади на облекчението, което изпита, когато тялото му се върна в хоризонтално положение. Време беше да влезе във връзка с околния свят. Придърпа масичката и включи лаптопа. Сред новите постъпления в пощата си веднага забеляза писмото от Пола. Беше писано в 2 часа и 13 минути сутринта и гласеше:

	„Изглежда, че си бил прав. Имам една положителна идентификация от кръчмата в Дор. Подробности по-късно. Браво, докторе, радвам се, че не си изгубил нюха си“.

	Тони сви ръката си в юмрук и я заби леко във въздуха. Може и да не беше кой знае какво, но в сегашното си положение приемаше станалото като голям успех. Съставянето на психологически профили напомняше на ходене по въже. Увереността в собствените способности представляваше съществена част от цялостното постижение. Ако не вярваш в себе си, ако не се доверяваш на инстинкта си и на собствената си преценка, започваш да обезопасяваш предположенията си до такава степен, че създаденият от теб профил губи всякаква стойност. Елементите на процеса бяха взаимнозависими. Ако някое твое предположение се окаже правилно, си по-спокоен следващия път, когато трябва да направиш нещо подобно, а това на свой ред увеличава шансовете да има полза от това, което вършиш. И обратното — достатъчно беше да се провалиш един-единствен път, за да трябва следващия път да започваш от нулата.
	Така че, като се вземе предвид, че все още се възстановяваше след сериозна операция и се влачеше бавно като сценарий на сериала „Семейство Арчърс“*, както и това, че Карол беше отхвърлила идеята като неоснователна, фактът, че се оказа прав за Дани Уейд, го накара да се почувства доста доволен от себе си. Ако Дани Уейд и Роби Бишоп са убити от едно и също лице, редно бе да се обмисли какво свързва убитите един с друг, и всеки поотделно с убиеца. Може би щеше да се окаже, че има полза от него, дори когато е на легло.
	[* „Арчърс“ — популярен британски радиосериал. — Бел.прев.]


	Апартаментът, който Яна Янкович делеше с приятеля си, беше безукорно чист. Вътре миришеше на мебелна политура и ароматизатори. Беше ясно, че са го наели мебелиран. Човек, който държи до такава степен на чистотата и спретнатостта, в никакъв случай не би подбрал такива разнебитени, излинели и несъответстващи един на друг мебели. Известен уют придаваха на жилището ръчно изработената покривка на дивана и снимките по стените — копирани на цветен принтер и ламинирани, евтина, но приятна алтернатива на професионалното копиране и скъпите рамки. Яна, кръглолика, тъмнокоса жена с неуловим чар, седеше срещу Пола. Между тях имаше маса с изподраскано пластмасово покритие, ръбовете на плота бяха очукани. На масата имаше емайлирана кана, пълна със силно кафе, и пепелник. Присъствието на пепелника обясняваше острите синтетични аромати — Пола си мислеше, че синусите й вероятно биха обявили стачка, ако се наложеше да живее в такава атмосфера.
	Яна не беше настояла да узнае причините за появата на Пола. Съгласи се на този разговор с учтиво примирение и я прие любезно. Като че ли беше стигнала до заключението, че най-правилният подход при контакти с полицията в чужда страна е покорство и съгласие да отговаряш на въпросите. Пола имаше смътното чувство, че това поведение не съответства на обичайните реакции на Яна.
	Яна прехвърляше за втори път снимките. После поклати глава.
	— Никога не съм виждала никой от тези хора с господин Уейд — каза тя. Чуждестранният й акцент беше едва доловим. Беше разказала на Пола, че е квалифициран преподавател по английски и френски. Но тези умения не се ценяха особено високо в родината й тъкмо сега. Двамата с годеника й бяха дошли да спечелят достатъчно пари, за да могат да си купят къща в Полша. Съберяха ли необходимата сума, щяха да се приберат у дома. Яна твърдеше, че щели да успеят да свържат двата края, ако не се налагало да плащат наем.
	Тя поспря, загледана в снимката на Джак Андерсън.
	— Но този човек… Струва ми се, че съм го виждала, но не мога да си спомня къде и кога.
	— Може би е идвал в къщата? — Пола й предложи цигара, взе и тя една, и двете запалиха. Яна продължаваше да гледа намръщено снимката.
	— Струва ми се, че е идвал в къщата, но не за да се види с господин Уейд — каза тя бавно, издишвайки тънка струйка дим. — Като че ли продаваше нещо. Не мога да си спомня. Имаше микробус — тя притвори очи, челото й се смръщи още повече. — Не, няма смисъл. Беше отдавна — поклати глава със съжаление. — Не мога да бъда сигурна.
	— Няма значение — отвърна Пола. — А да сте чували някога господин Уейд да споменава човек на име Джак Андерсън?
	Яна дръпна от цигарата и поклати глава.
	— Трябва да имате предвид, че господин Уейд не разговаряше с мен по лични въпроси. Нямах представа дори, че е от Брадфийлд.
	— А да е говорил за футбол? Да е споменавал футболист на име Роби Бишоп?
	Яна я погледна объркано.
	— За футбол ли? Не, той се интересуваше от макети на влакове — тя разпери ръце. — Никога не е гледал футболни мачове.
	— Добре. А не идваха ли в къщата хора на гости при господин Уейд? — Пола вдиша дима. Макар че разговорът се очертаваше като непродуктивен, щеше да може поне да попуши. А напоследък това се случваше рядко по време на разпит. Забраната за пушене важеше дори в стаите за разпит в полицията, и някои от арестантите настояваха, че това нарушавало човешките им права. Пола беше склонна да се съгласи с тях.
	Яна дори не се замисли, преди да отговори.
	— Не идваше никой — каза тя. — Но не мисля, че трябва да го съжаляваме заради това. Има хора, които се чувстват по-добре, когато са сами. Струва ми се, че той беше такъв човек. Приятно му беше, че съм там, за да готвя и чистя, но не искаше да се сприятелява с мен.
	— Не ме разбирайте погрешно… — Пола сви леко рамене в безпомощен жест, с който сякаш искаше да каже: „Налага се да задам този въпрос, но ми се иска да не беше така“. — Но имате ли представа от сексуалния му живот? Искам да кажа, бил е млад човек, вероятно е имал някакви сексуални интереси…
	По нищо не пролича Яна да се е засегнала.
	— Нямам представа — отвърна тя. — С мен никога не е преминавал границата на приличието. Но не мисля, че беше хомосексуален — Пола повдигна едната си вежда. Яна се усмихна. — Не съм забелязала присъствието на хомосексуални порнографски материали в къщата. Понякога виждах списания — от онези, които може да се купят във всяко магазинче за вестници. Нищо особено шокиращо. И само момичета, не момчета. Понякога излизаше с колата, без да вземе кучетата, и отсъстваше по час-два. Когато се върнеше, изглеждаше леко смутен и обикновено вземаше душ. Може да е посещавал проститутки, не знам. — Тя изгледа проницателно Пола. — Защо ми задавате тези въпроси. Дали пък не сте започнали да вярвате, че казвам истината, като твърдя, че не съм правила онзи сладкиш?
	— Възможно е да съществува връзка между смъртта на господин Уейд и едно убийство в Брадфийлд. И ако случаят действително е такъв, ще се окаже, че вие сте казали истината — отвърна Пола.
	— Няма да е зле, ако стане така — каза Яна. Горчива усмивка изкриви пълните й устни. — Не е много лесно да си намериш работа като домашна помощничка, когато във вестниците пише, че си отровила последния си работодател.
	— Разбирам — Пола отвърна на усмивката на Яна. — Но ако сме прави за съществуването на тази връзка, имайте предвид, че ще има много повече публикации, утвърждаващи, че не сте правили сладкиша, отколкото по времето, когато колегите са считали, че сте го направили. Може пък това да ви послужи вместо препоръка — тя събра снимките, прибра ги в плика и допълни: — Много ми помогнахте.
	— Ще ми се да знаех нещо повече — каза Яна. — Не само заради себе си, а и заради него. Знаете ли, беше добър работодател. Не беше претенциозен, винаги благодареше за това, което правех. Вероятно не беше привикнал друг човек да го обслужва. Добре би било, ако намерите човека, който го е убил.


	Рийс Бътлър седеше, притиснал лявата си ръка към тесния гръден кош, с дланта й беше обхванал десния си лакът, а дясната ръка покриваше устата и брадичката му. С присвити рамене, той се взираше яростно в Карол Джордан изпод рижите си вежди. Сплъстената му червена коса стърчеше на всички посоки в класическата прическа „Нощ в килията“.
	— Клиентът ми ще повдигне иск срещу Брадфийлдската полиция за физическа саморазправа — каза адвокатката сладникаво, прибирайки зад ухото си кичур от дългата си черна коса със съвършено оформения и лакиран нокът на пръста си.
	„Тази гадина Бронуен Скот“, мислеше Карол. Живо доказателство, че дяволът наистина носи „Прада“. Какъв лош късмет, че дежурният служебен адвокат снощи се оказа младши служител в елитната фирма на Скот, която се занимаваше само с особено сложни и нашумели случаи. И разбира се, тъй като точно този случай предлагаше съблазнителното съчетание от Роби Бишоп, Карол Джордан и възможно повдигане на граждански иск срещу полицията, Бронуен Скот се беше вкопчила с две ръце в него. В безукорния си костюм, със съвършено положен грим, тя очевидно се беше подготвила за „спонтанните“ интервюта, които несъмнено щеше да даде на представители на пресата по-късно същата сутрин.
	Така че отдавнашните противнички отново застанаха една срещу друга от двете страни на масата.
	— Радостно е да се знае, че е взел някакво решение — отвърна Карол. — Лично аз все още се колебая дали да не повдигна иск срещу клиента ви за неоснователно ограничаване на лична свобода.
	Сам се приведе напред.
	— Да не споменаваме това, че се опита да духне в момента, когато разбра, че сме полицаи — което граничи със съпротива при арест, нали разбирате.
	Бронуен изгледа двамата със съжаление и поклати глава, сякаш искаше да каже, че е очаквала от тях нещо по-добро.
	— Клиентът ми все още страда от болки, които са резултат от вашето посегателство. Въпреки това той е склонен да отговаря на въпросите ви.
	Говореше така, сякаш ставаше дума за изключителна милост, дарена от високо място.
	Това беше нов удар по самоувереността на Карол. От опит знаеше, че клиентите на Бронуен Скот обикновено заемат позиция „без коментар“, което пък според речника на Карол се превеждаше като „Аз го направих“. Това, че тя позволяваше на Рийс Бътлър да разговаря с тях, подсказваше, че Карол най-вероятно си губи времето. Все пак, можеше пък да става дума за един от случаите, когато глупав клиент успява да подведе агресивната госпожа Скот. Карол събра мислите си и се усмихна на Бътлър.
	— Съжалявам, че ви провалихме седмицата, която трябва да е била приятна за вас — каза тя любезно.
	Челото на Бътлър се смръщи като кожицата, която се образува по повърхността на оризов пудинг.
	— Какво искате да кажете? — измънка той иззад ръката си.
	— Ами това, че Роби Бишоп умря, разбира се. Новината трябва да ви е зарадвала — Бътлър отклони поглед, но не каза нищо. — Сигурно смятате, че го е заслужил — продължи Карол. — Нали знаем, че според вас той се е отнасял зле с Бинди.
	Бътлър я изгледа яростно. Свали ръката, която покриваше лицето му, и заговори със злоба:
	— Бинди отдавна го разкара. Защо ми е да се интересувам от това, което се случва с него?
	— Ами предполагам, че не сте искали те да възстановят отношенията си.
	Бътлър поклати глава.
	— Изключено. Бинди не би се унизила дотолкова. Тя просто изчаква подходящия момент, когато можем да се съберем.
	— А сега, когато Роби е мъртъв, този момент вероятно наближава.
	— Не казвай нищо, Рийс — намеси се адвокатката. — Не й позволявай да те подведе. Ще отговаряш само на въпроси.
	— Искате въпрос? Добре. Къде бяхте между десет часа вечерта миналия четвъртък и четири часа сутринта миналия петък?
	Карол прикова немигащия си поглед в него.
	— У дома — и още преди да сте задали следващия си въпрос, бях сам. Но бях на работа до шест следобед, а в петък започнах работа в осем сутринта. Освен това не притежавам кола, имам само колело. Мога да го карам бързо, но чак толкова бързо — не — заяви Бътлър и опитът му да се ухили нагло потъна в гримасата, предизвикана от болката в устата.
	— Съществуват и влакове — намеси се Сам. — Пътят от Нюкасъл до Брадфийлд отнема два и половина до три часа, в зависимост от това дали връзката е пряка или има прекачване в Йорк. Освен това сте можели да вземете кола назаем — или дори да я откраднете. Както и да е, не е било невъзможно да стигнете до там.
	— Само че не съм го правил. Бях си в Нюкасъл през цялата нощ.
	Карол си каза, че ще се наложи да разпитват персонала на железопътната гара и във влаковете по интересуващата ги линия. Би предпочела да го направят, преди да арестуват Бътлър, но още от момента, когато го вдигнаха от земята зад къщата му, й бе станало ясно, че той няма да тръгне с тях доброволно. Налагаше се да го арестува, за да избегне опасността той да избяга. А сега времето изтичаше, и тя все още не разполагаше с никакви доказателства.
	— Сигурно сте смятали, че правите услуга на Бинди, като я отървавате от Роби?
	— Който и да я е отървал от него, наистина й е направил услуга, но не съм бил аз — отвърна той упорито.
	— Сигурен ли сте? Защото ми се струва, че отровата е напълно във ваш стил — включи се Сам, съгласно предварителния сценарий. — Нека бъдем откровени — когато сте се опитали да си изясните отношенията по мъжки, Роби ви е ступал добре. Виж, отровата би била подходящ избор за вас. Човек не може да се съпротивлява с юмруци срещу отрова.
	Бътлър пламна и бледата му, луничава кожа доби още по-грозен червеникав оттенък.
	— Постигнах това, което желаех. Накарах Бинди да разбере, че има хора, които наистина държат на нея и са готови да я защитят. И тя го разкара. Не съм го убивал.
	— Клиентът ми се изрази достатъчно ясно, госпожо главен инспектор. Предлагам да се ограничите до задаването на въпроси, вместо да прибягвате до намеци и предизвикателни забележки.
	Скот си записа нещо в бележника.
	— Работите във фармацевтичната индустрия, нали? — попита Карол с надеждата, че внезапната смяна на темата ще го дестабилизира.
	— Така е — потвърди Бътлър.
	— Значи знаете всичко за рицина?
	— Вероятно вие знаете повече от мен за рицина. Аз съм помощник-лаборант във фирма, която произвежда сироп за кашлица. Не бих разпознал рицинови зърна, дори да ми ги поднесат вместо боб в чинията.
	За миг се възцари смразяващо мълчание. Карол бе готова да се закълне, че забеляза как Бронуен Скот подбели за миг очи.
	— Значи знаете от какво се извлича — отбеляза Карол.
	— Това го знае половината население на тази страна — повиши тон Бътлър. — Какво ще кажете за всички тези материали, които излязоха по вестниците за терористите, които произвеждали рицин? Ами сега, след като се разбра, че Бишоп е умрял от това? Всички знаем от какво се прави шибаният рицин.
	Карол поклати глава.
	— Аз пък не помнех. Когато поставиха диагнозата на Роби, ми се наложи да потърся информация — и предполагам, че с повечето хора би било така. А вие знаете.
	Бътлър се извърна към адвокатката.
	— Няма ли да сложите край на всичко това? Нямат никакви основания да ме задържат.
	Скот се усмихна така, че оголи ситните си остри зъби. Карол си каза, че вероятно е научила тази гримаса от някоя пираня.
	— Клиентът ми е прав. Вие просто задавате произволни въпроси, с надеждата да се докопате до нещо. Освен ако не разполагате със сведения, които досега не сте представили, нямате никакви основания да го задържате тук. Държа да го освободите незабавно. Защото ние нямаме какво да правим тук. Той няма да каже и дума повече, а вие не разполагате с доказателства против него.
	Най-лошото беше, че тя имаше право.
	— Ще бъде освободен под гаранция — каза Карол. — Ще се видим отново около тази маса, госпожо Скот.
	Бронуен Скот се усмихна.
	— Не и докато не успеете да издействате заповед за арестуване, главен инспектор Джордан. Очаквайте да се свържем с вас във връзка с претенциите на клиента ми по обвинението във физическа саморазправа.
	Карол ги проследи с поглед, докато излизаха, после сви примирено рамене.
	— Това трябва да ми послужи за урок — друг път да не бъда толкова нетърпелива — каза тя. — Ще ни се смеят от Джон О‘Гроутс до Ланд’с Енд*. — Тя тръсна глава. — Сам, следващия път, когато решиш да се отличиш за сметка на някой колега, постарай се поне усилията ти да са оправдани.
	[* Т.е. от най-северната до най-южната точка на Великобритания. — Бел.прев.]


	Когато Карол се върна в общото помещение на отдела, Крис и Пола вече я чакаха. Видът им подсказваше, че и двете имат нужда да поспят повече, а Пола подчертано избягваше погледа й.
	— Имахте ли късмет с Бътлър? — осведоми се Крис.
	— Нямахме и помен от късмет, за сметка на което той си има проклетата Бронуен Скот.
	Очевидно нямаше какво повече да се каже по въпроса. Тя потисна прозявката си, каза си, че изобщо не й се пие, и седна.
	— Ами вие? Успяхте ли да се доберете до нещо снощи в „Аматис“?
	Двете жени се спогледаха.
	— Всъщност открихме нещо, но не в „Аматис“ — каза Крис и се поразмърда на стола си. — Съгласих се Пола да тръгне по друга възможна следа…
	— Истината е друга, шефе — прекъсна я Пола. — Сержант Дивайн не носи никаква отговорност. Аз я убедих. Направих го на своя глава. Ако има някакъв проблем, трябва да е ясно, че съм го направила на своя глава.
	— Ама за какво говорите вие двете? — попита Карол, развеселена от сериозните им физиономии. — След като имаме напредък, не ме е грижа кой носи отговорността. Разказвай, Пола. Каква беше тази твоя друга възможна следа?
	Пола се вторачи в краката си.
	— Не знам дали вие знаете, но доктор Хил ми… помагаше да се съвзема — започна тя с очевидно усилие. — Исках да напусна работа. Но той ми помогна да видя нещата в друга светлина.
	— Знам колко го бива в това отношение — отвърна меко Карол. Тя също бе имала нужда от способностите му да помага на хората да се възстановят, но предполагаше, че Пола е имала повече полза от разговорите им поради липсата на интимност между тях двамата.
	Пола вдигна очи и срещна погледа й, издала предизвикателно брадичка.
	— Аз съм му длъжница. Затова, когато вчера ме повика при себе си, не се поколебах. Той ми разказа за друг случай, който според него бил свързан с убийството на Роби Бишоп. Каза ми, че вие вече сте отхвърлили тази идея, и честно казано, не се учудих, след като той ми обясни колко отвлечена е връзката.
	Карол успя да съхрани спокойното си изражение, но вътре в нея спокойствието се беше изпарило. Каква игра играеше той, по дяволите? В най-добрия случай това означаваше, че няма вяра в способностите й. В най-лошия ставаше дума за обикновено предателство. Как бе възможно да се обърне към нейна подчинена и да я използва, за да й покаже как да си върши по-добре работата?
	— Да не искаш да ми кажеш, че си се занимавала с проучване на обстоятелствата около смъртта на Даниъл Уейд? — попита тя, произнасяйки думите заплашително отчетливо.
	Пола се стегна цялата, както си седеше на стола, но не трепна.
	— Да, шефе.
	Карол наклони глава на една страна, оглеждайки Пола със същото високомерие, което обикновено пазеше за арестантите в стаята за разпити.
	— Бихте ли ми припомнили, детектив Макинтайър, кога точно напуснахте работа в отдела за особено тежки престъпления и постъпихте на работа при доктор Хил?
	— Няма нищо подобно — започна Пола. — Аз му дължа много.
	— Имахте възложена задача в рамките на разследване на убийство, а вие решихте да я пренебрегнете, само защото някакъв цивилен, който понякога сътрудничи на нашия отдел, ви е казал да отидете и да свършите нещо друго?
	Гласът на Карол би могъл да замрази вълните в бурно море. Виждаше ясно колко силно думите й раняват Пола, и беше я обзела такава дребнава заядливост, че в този момент изпита задоволство.
	За нейна изненада Крис пое хвърлената ръкавица.
	— Струва ми се, че в случая по-важното е това, което Пола е открила, шефе. Сама виждате, че тя не се гордее особено с постъпката си, но няма съмнение, че е постигнала резултат. Тя е свястно ченге и не заслужава да бъде прикована на позорния стълб, защото се е осмелила да поеме риск. Всички ние постъпваме така от време на време — очите й срещнаха предизвикателно очите на Карол. Имаше период, когато и двете служеха в централата на полицията в Лондон. Карол съзнаваше, че Крис Дивайн знае за нея повече, отколкото който и да било друг от подчинените й.
	— Ще имаме време да се заемем с дисциплинарната страна на този въпрос, след като разследването приключи — каза тя студено, без да иска да си признае опасенията, които думите на Крис събудиха у нея. Пола беше постигнала някакъв резултат. Това означаваше, че Карол бе сбъркала, като пренебрегна мнението на Тони. Възможно ли беше да губи способностите си? Възможно ли беше да вреди на разследването, да постъпва напук на него, само защото той бе видял това, което тя не бе успяла да забележи? Възможно ли бе пиенето вече да замъглява способността й за преценка? Бог й беше свидетел, че достатъчно често бе наблюдавала този процес у други хора. — Какво поиска доктор Хил?
	Доста смутена на вид, Пола разказа на Карол за пътуването си, посещението си в кръчмата и разговора с Яна Янкович. После постави на бюрото снимката на Джак Андерсън.
	— Това е човекът, идентифициран от Карлос. Яна мисли, че е идвал в къщата, когато Дани не си е бил у дома, но не може да си спомни защо и кога.
	— В „Аматис“ никой не можа да идентифицира с положителност Андерсън, но един от барманите мисли, че е възможно той да е човекът, който е бил с Роби миналия четвъртък вечерта — каза Крис и продължи: — Действително всичко е малко несигурно, но си казахме, че си струва да повикаме Карлос да поработи със Стейси, за да видим дали с помощта на компютъра ще подобрим приликата. Различна прическа, малко изясняване на чертите с помощта на компютъра, такива неща.
	Карол беше разкъсвана от противоречиви чувства. Част от нея искаше да се съсредоточи върху гнева си и да продължава да бичува подчинените си с острия си език. А друга част искаше да ги похвали, и да задейства механизмите, необходими за откриването и залавянето на Джак Андерсън. Но още докато осъзнаваше този конфликт, ченгето в нея бе изтикало разгневеното дете на заден план. В същия миг забеляза, че Пола е доловила промяната в настроението й и напрежението й спада едва забележимо.
	— Да му се не види — каза Карол и се усмихна неволно, макар и накриво. — Нямате представа колко мразя да се окаже, че не съм била права. Но следващия път, Пола — ако изобщо има следващ път — преди да тръгнеш да проследяваш някое от хрумванията на Тони, уведоми ме. И той невинаги е прав, нали разбираш. А аз винаги бих те изслушала — докато говореше, видя как напрежението освобождава раменете на Пола и те се отпускат. В сърцето й все още тлееха въглените на гнева, но тя реши да го насочи към този, който наистина го заслужаваше.
	— И така, кой е Джак Андерсън и как мажем да го намерим?
	— Именно тук — поде с въздишка Крис, — се сблъскахме с малък проблем. Според Стейси този човек не съществува.
	— И какво трябва да означава това? — попита Карол, все още малко заядливо. Не беше в настроение да си играе на предположения. — Нали разполагаме със снимката му, а тя е била изпратена отнякъде.
	— Разговаряхме с човека, който ни изпрати снимката, както и с третия на оригиналната снимка. И двамата казват едно и също. Учили по едно и също време с Джак Андерсън, а после той посещавал във вечерта на викторините* същата кръчма, в която ходели и те. Всеки вторник в „Червения лъв“ в центъра на града. Участвал в един отбор — били се нарекли „Веселяците“. Но преди три години престанал да се появява. Нашите хора попитали „Веселяците“ защо Андерсън вече не участва и те обяснили, че се бил преместил да живее в Стокпорт. И от там нататък следата изстива — каза Пола.
	[* Вечерта на викторините е популярна игра, редовно устройвана в традиционните британски пъбове от седемдесетте години на миналия век до наши дни, популярна и в останалите страни от Британската общност и в САЩ. — Бел.прев.]
	— Защото според Стейси той не е отишъл в Стокпорт — продължи Крис. — Или ако е отишъл, най-малкото не се е регистрирал в избирателните списъци. Не си плаща данъците в общината, не присъства в телефонния указател, няма регистрация по ДДС в продължение на четири години не е подавал заявление за уравняване на данъци. Не е обявявал фалит, не притежава валидна кредитна карта. Не е ли стряскащо, като си помислиш какво може да открие това момиче само за една сутрин?
	Карол потръпна театрално.
	— Опитвам се да не мисля по въпроса. Ами някакви роднини? Други приятели от училище?
	— Работим по въпроса — каза Пола. — Според човека, който ни даде снимката, бащата на Андерсън бил военен. Доколкото разбирам, бил убит по време на първата война в Залива, малко след като Андерсън постъпил в гимназията. Нашият източник не е съвсем сигурен, че помни всичко точно, но мисли, че човекът е бил застрелян случайно от свои.
	— Трябва да е било много болезнено — каза Карол. — А майка му?
	Крис погледна в бележника си.
	— Все още се опитвам да си изясня подробностите, но ни казаха, че се е самоубила през лятото, след като Андерсън завършил първата си година в университета. По всичко личи, че е чакала да се увери, че е избрал пътя си в живота, преди да извърши това, което си е била наумила. Не знаем кой университет е посещавал. Единият от съучениците му смята, че е бил в Лийдс, другият — в Манчестър. Не знаем със сигурност и какво е следвал. Може да е било биология, може да е било и зоология. По дяволите, може да е учил и фина бродерия, честно казано. Струва ми се, че когато стигнахме до тази точка, двамата започнаха да си измислят — тя поклати отвратено глава. — Защо им е да се стараят толкова да ни угодят?
	— Вероятно защото сме представители на властта, която може да ги вкара и в затвора, Крис — каза натъртено Пола.
	— Добре де, добре, край на диалога, предназначен за мен в ролята на публика. Разкарайте се и двете. И не се връщайте, докато не научите абсолютно всичко, което може да се узнае за Джак Андерсън, включително и сегашния му адрес — тя стана и смъкна сакото си от закачалката. — Смятам да се отбия при родителите на Роби. Може би те ще си спомнят за този Джак Андерсън. Човек никога не знае. А после смятам да си поговоря с един човек за отклоняване на полицейски служител от изпълнение на служебния му дълг. Добре, че и без това е в болница, после няма да му се наложи да вика „Бърза помощ“.


	Бившият главен инспектор от криминалната полиция Том Крос притежаваше една от най-скъпите къщи в Брадфийлд, благодарение на една сензационна печалба от футболния тотализатор няколко години преди принудителното му пенсиониране. Пенсията му бе напълно достатъчна, за да могат той и жена му да не се лишават от нищо. Но той не би повярвал за нищо на света, че има късмет. Има хора, неспособни да чувстват задоволство, и Том Крос беше един от тях.
	Той се взираше мрачно през прозореца на банята към съвършено поддържаната морава, която се спускаше с лек наклон към река Брейд, където хубава малка моторна лодка беше привързана към бетонния кей. Гаден ден, отвратително време за мача, мислеше той. Колкото и дебело да се облечеше, до полувремето щеше да се е превърнал в буца лед.
	Крос се обърна към огледалото, включи електрическата самобръсначка и я плъзна по тежката си челюст. Бледозелените му очи бяха изпъкнали, което навремето му беше спечелило прякора Попай. Също като едноименния герой от анимационните филми, Крос все още имаше масивните рамене и мускулести ръце на някогашен състезател по ръгби. В огледалото обаче не се виждаше внушителното шкембе, резултат на поглъщаните през годините безброй хамбургери и бири; Крос открай време намираше начин да заобиколи истината, ако тя не му беше изгодна. Някои биха казали, че именно тази негова особеност е станала причина за провала на кариерата му. Самият Крос би прехвърлил вината на онази лицемерна кучка, Карол Джордан.
	Избръсна се бързо, после напълни умивалника с топла вода и натопи вътре цялата си глава, прекарвайки пръсти през сивкавата четина, която заобикаляше като венец плешивото му теме. Надигна се, поемайки си въздух с усилие, а малката му, присвита като сърчице уста пръскаше капки вода по мраморния плот около умивалника. Проклетата Джордан и проклетият Джон Брандън! Педанти — и единият, и другият! Джордан бе поела неговата длъжност, а Брандън се беше постарал да се разчуе, че Том Крос е измамник и лъжец. Благодарение на това се оказа изключително трудно да се добере до такъв вид охранителна дейност, какъвто заслужаваше да практикува. Но поне днес, преди да му замръзне задника, докато наблюдаваше как „Викс“ се борят да направят нещо без Роби Бишоп, щеше да поработи с човек, който го оценяваше по достойнство.
	Писмото от гимназията в Харистаун бе пристигнало съвсем неочаквано. Той не беше стъпвал там, откакто навърши шестнайсет години, когато заряза ученето и си намери работа на строителен обект, изчаквайки да навърши годините, на които щяха да го приемат на обучение в полицията. Но съгласно писмото, подписано от директора, училищната политика предвиждала назначаване на работа на хора, завършили гимназията, когато обстоятелствата позволявали. Така че, когато възникнал въпроса за ангажиране на охрана за голямо благотворително празненство, първият човек, когото предложили, бил Том Крос.
	Той бе избрал номера, изписан в горната част на бланката, съгласно инструкциите в поканата. За негово учудване се бе включил секретар със стандартната фраза: „Тук е канцеларията на гимназията «Харистаун». Моля, запишете името и телефонния си номер и ние ще се свържем с вас при първа възможност“. След пет минути му се обади самият директор.
	— Извинявайте за телефонния секретар — каза той. — Нямате представа колко често ни се обаждат родители, за да ни заплашват или просто да ни обиждат.
	Крос изсумтя.
	— Сигурно сте прав. По мое време, ако от училището или полицията се свържеха с родителите ти, лошо ти се пишеше. В наши дни родителите вземат страната на ученика, а ние сме тези, които опират пешкира.
	— Именно. Благодаря, че се обадихте. Ако предложението ни ви интересува, според мен ще бъде най-добре да се срещнете с Джейк Андрюс. Джейк се е заел с цялата организация. Той познава всичко в подробности. Ще бъде нещо изключително. Роби Бишоп вече даде съгласието си да ни подкрепи с присъствието си, а освен това убеди и бившата си годеница да участва като диджей. Тя води предаване в „Рейдио Уан“, знаете ли — додаде той със затворнически тон. — Ще кажа на Джейк да ви се обади.
	По късно същия ден Джейк се беше обадил. Уговориха една първоначална среща на обяд в много добър френски ресторант в града. Не беше заведение, което самият Крос би избрал, но той бе принуден да признае, че знаят как да правят стек с пържени картофи. Сега вече щяха да се видят, за да огледат подробните планове за провеждането на тържеството, включително и скиците на мястото, където то щеше да се проведе — внушителното имение на лорд и лейди Панал. Макар че един Бог знаеше кой щеше да им осигури място на първите страници на вестниците сега, след като Роби Бишоп бе ритнал камбаната.
	Крос разтри афтършейв по бузите си, без да трепне от щипането. Погледна часовника си, който висеше до огледалото. Време беше да тръгва. Щяха да се срещнат с Джейк в една кръчма чак на другия край на Темпъл Фийлдс. Бяха решили да пият по една малка бира, а после Джейк го беше поканил на обяд в своето жилище. Момчето се беше извинило.
	— Съжалявам, че предлагам среща в кръчмата, но не е никак лесно да намериш апартамента ми. Всички се губят. Вече свикнах да уговарям първо среща в кръчмата, така е далеч по-лесно. Всичко, което ни е необходимо, е при мен в апартамента, така че ще приготвя нещо за обяд и можем да поработим, докато се храним. Аз самият съм вегетарианец, но не се притеснявай, за гостите си готвя и месо — беше допълнил той с усмивка.
	Крос влезе в дрешника и измъкна чифт дълги гащи от чекмеджето с бельото. С термобельо и един добър обяд в стомаха щеше да преживее без проблеми следобеда на футболния стадион.


	Юсеф затвори с трясък вратата на малкото жилище зад себе си и се облегна на нея, стиснал здраво клепачи. Буцата в гърлото му сякаш всеки момент щеше да го задуши. Толкова усилено бе се старал да не се отклонява от целта си. Беше си рецитирал своята мотивация като мантра — сутрин, обед и вечер. Беше се вкопчил здраво в убеждението си, че сърцето и разумът му го насочват единодушно в една посока. Че това, което прави, е не само за добро, но е и единственото, което би проправило пътя напред.
	Не че се беше самозаблуждавал по отношение на последиците. Беше допуснал до себе си мислите за това, което очакваше близките му. Разумът му говореше, че те ще бъдат ужасени и отчаяни, няма да могат да повярват, че той е способен на такова нещо. Но той се убеждаваше, че ще го преодолеят. Щяха да обърнат гръб на преживяното, да го изличат от живота си. Общността щеше да ги подкрепи. Нямаше да им се случи нищо лошо. Не всеки щеше да бъде съгласен със стореното от него, но това не означаваше, че ще отлъчат от общността цялото семейство Азиз.
	Но точно тази сутрин съзнанието за чудовищното начинание го връхлетя и той се почувства като блъснат от влак. Не че се беше случило нещо особено. Всички вършеха това, с което обикновено се занимаваха в късната утрин. Майка му беше отишла до местния азиатски минимаркет, за да купи месо „халал“*, плодове и зеленчуци за почивните дни. Баща му беше тръгнал за джамията — на молитва, а после щеше и да се поразговори с приятелите си. Радж — в медресето** за обичайните занимания, посветени на изучаване на Корана. Санджар беше още в леглото, отспиваше си след работната седмица. А Юсеф тръгна към склада, за да се увери, че работата върви нормално. Чувстваше се странно поради съзнанието, че прави всичко това за последен път. Странно, но не и развълнуван. Не виждаше какво вълнуващо може да има в една стара фабрика и някакви работници, с които така и не бе успял да се сприятели.
	[* Израз, означаващ „прието, допустимо според ислямския закон“. — Бел.прев.]
	[** Медресе — мюсюлманско духовно училище. — Бел.прев.]
	Това, което го довърши, беше съботният обяд. По традиция всички сядаха заедно на масата. Майка му винаги готвеше бавно някакво вълшебство от агнешко с много подправки и зеленчуци, с което вървеше много хляб „чапати“, който топяха в соса. Беше кратък период от време, посветен на семейството — в един живот, в който всеки беше погълнат от собствените си грижи. Поради съзнанието, че никога вече нямаше да преживее такъв момент, за Юсеф беше почти невъзможно да яде. Това бе накарало майка му да започне да се пита какво става с него. Вниманието й се отклони едва когато Радж започна да мърмори, защото се оказа, че Санджар трябва да направи една спешна доставка в Уейкфийлд, което означаваше, че няма да може да закара Радж на мястото, където той щеше да се срещне с приятелите си, за да отидат на футболния мач.
	— Не се безпокой, Радж, Юсеф ще те закара — бе казала майка му.
	— Не мога — бе възразил Юсеф. — Имам среща в Бригхаус с един човек, за да поговорим за условията на нов договор. Няма да имам време.
	— Как така няма да имаш време? Няма да се отклониш толкова много от пътя си, ако закараш детето да се види с приятелите си — настоя майка му.
	— За какъв нов договор става дума? — попита баща му.
	— Никой никога не се интересува от мен — започна да мрънка Радж.
	Санджар вдигна поглед и смигна на Юсеф. Беше ясно, че и той не вярва на версията за новия договор, но каквито и да бяха предположенията му за действителните намерения на Юсеф, те със сигурност бяха много далеч от истината.
	И точно в този момент той едва не изгуби присъствие на духа. Това беше последният му обяд със семейството, и той се превръщаше в поредица от дребнави заяждания и обяснения. Когато всички си припомнеха този момент, нямаше да я има топлината на спомена за щастливото семейство, насядало около масата, когато близките му все още са хранели илюзии по отношение на действителната му същност. Щеше да е останал само горчивият вкус от разправиите.
	Наложи му се да излезе, за да не се издаде пред тях. Сълзи замъгляваха погледа му, докато шофираше към малкото жилище, което беше наел. Обичаше всички тях и знаеше, че никога вече няма да ги види.
	Юсеф тръсна глава, сякаш за да пропъди мъчителните мисли. Нямаше връщане назад. Трябваше да гледа напред. Трябваше да мисли за прекрасното бъдеще, когато мечтите му щяха да станат действителност. Оттласна се от вратата. Предстоеше последният етап, който трябваше да бъде доведен докрай.
	Опакова много внимателно взривното вещество в голяма тенекиена кутия от специално пречистено масло „гхи“, а по средата постави барутен възпламенител, взет от комплект за изработване на модел за ракета; свърза възпламенителя с помощта на малки щипки и тънки кабели с електронно активиращо устройство, свързано с електронен таймер в малко пакетче, увито в лепенки. Той не беше правил тази част от бомбата — не разбираше от тези неща. Но всичко му беше обяснено. Трябваше да бъде готов с бомбата, и да заеме мястото си в 3:30 следобед, когато щяха да са изминали две трети от първото полувреме. Трябваше да настрои таймера за четиридесет минути, така че взривното устройство да се задейства по средата на второто полувреме, оставяйки му достатъчно време да се измъкне. Беше съвсем просто — умишлено опростено, за да се сведат до минимум нещата, които биха могли да се объркат.
	Необходимостта да се съсредоточи, докато окомплектова всички необходими съставки на взривното устройство, му помогна да се успокои. Когато приключи с тази задача и постави всичко в дъното на кутията, в която Имран държеше инструментите си, той беше вече напълно спокоен.
	Юсеф понесе много предпазливо кутията с инструментите към микробуса на Имран. Знаеше колко нестабилно съединение е ТАТР, колко лесно триенето, предизвикано от движение, може да отключи верижната реакция, която би вдигнала цялата къща заедно с него във въздуха. Постави внимателно кутията на земята, докато отключваше микробуса, после я сложи вътре върху предварително подготвената гумена постелка. Затвори внимателно вратите, после отстъпи малко встрани от микробуса. Съжаляваше, че не пуши.
	Погледна часовника си. Почти беше дошло време да потегля. Искаше да се появи на входа за персонала и играчите пет минути преди началото на мача, когато хората от охраната щяха да са прекалено заети, за да му обърнат особено внимание. Като отчиташе и забавянията от натовареното движение, беше преценил, че трябва да тръгне след около пет минути.
	Юсеф влезе в микробуса и постави с неуверена ръка ключа в стартера. Ръцете му лепнеха от пот. Нямаше причина да изпада в паника. Нямаше от какво да се бои. Нищо не можеше да се обърка.
	Той не знаеше нищо за третия компонент, залепен между активиращото устройство и таймера. Компонент, който щеше да промени изцяло внимателно изградените планове на Юсеф.


	Тони беше особено доволен от себе си. Днес той беше човек, успял да се изкачи на половината път до горната стълбищна площадка. Е, да, доста трудно беше да се върне обратно, но все пак се беше добрал до долната площадка.
	Девет стъпала нагоре, девет надолу — и нито едно падане. После беше толкова изтощен, че му се искаше да легне и да се наплаче, но смяташе да пропусне тази част в разказите за постижението си.
	Тони включи лаптопа и влезе в сайта на „Брадфийлд Виктория“. Тъй като не го биваше да спазва определено работно време, в началото на сезона се беше абонирал за частния телевизионен канал на футболния отбор. Така можеше навсякъде, където имаше достъп до безжичен интернет, да гледа на живо мачовете на „Викс“. Включи се и намали звука. Не изпитваше желание да слуша преди мача разговорите между двама второстепенни оттеглили се футболисти и един водещ, изхвърлен от всички кабелни телевизии. Вероятно щяха да говорят само за Роби, а според Тони нямаше да кажат нищо, което да му бъде от полза.
	Мисълта за Роби му напомни, че трябва да се опита да измисли начин да помогне на Карол да преглътне неудобството от отказа си да проследи неговото хрумване, което се бе оказало основателно. Сега тя щеше да се сърди на себе си, и най-вероятно щеше да си намери отдушник, сърдейки се на него. Най-добре би било да има нещо готово, с което да отклони вниманието й още в самото начало. Проблемът беше какво да е то.
	— Какво събужда интереса ти към жертвите, Сянко? Гимназията в Харистаун ли е най-важната връзка? Какво е това, което се е случило там и те е засегнало толкова дълбоко? — Той започна да обмисля различни възможности, но не можа да измисли нищо, което би могло да свързва Роби Бишоп и Дани Уейд по времето, когато са били ученици. — Но после това се е променило — продължи да разсъждава той на глас. — Когато умряха, между тях вече е имало нещо общо. И двамата са били богати. А богатите са нещо различно — следователно и те двамата са станали различни. Обърнали гръб на останалите, завършили „Харистаун“, които продължавали да се търкалят в калта. Може да се каже, че са имали късмет — особено Дани. В лотарията не ти трябват умения, само сляп късмет. Но и Роби е имал късмет — попаднал в подходящия отбор, на подходящия треньор. Всички сме виждали и обратния вариант — големи таланти, отишли по дяволите.
	Тони съзнаваше, че полага отчаяни усилия. Двата случая просто не предлагаха достатъчно данни. Това беше най-мъчителното в неговата работа. Колкото повече хора умираха, толкова по-лесна ставаше задачата му.
	И така, нищо особено не свързваше жертвите. А какво да кажем за начина, по който бяха извършени убийствата? С растителни отрови. Като при Дороти Сейърс и Агата Кристи. Криминална загадка в тихо английско селце.
	— Историята отбелязва, че отровителите най-често са платени убийци — или членове на семейството на жертвата. Но в наши дни платените убийци си служат с огнестрелни оръжия, а съдебномедицинската токсикология отдавна накара роднините да си служат с отрова в подобни случаи… Защо тогава ти е било да ползваш нещо такова? Не е лесно да се добереш до такава отрова, а докато се сдобиваш с необходимото, оставяш и следи. Единствената причина да я избереш може да се крие в това, че не изпитваш удоволствие да убиваш. — Тони кимна. — Това е, нали? Ти не изпитваш удоволствие да убиваш — това, което ти доставя удоволствие, е съзнанието, че си убил. Обичаш усещането за власт, но не ти харесва мръсната работа. Ти като че ли се държиш съзнателно на разстояние. Съхраняваш своята неопетненост. Когато си се разделил с тях, те са се чувствали добре. Така можеш да не приемаш себе си като някакъв долнопробен убиец — Тони помълча, потънал в размисъл. — Почти си в състояние да убедиш сам себе си, че си им дал някакъв шанс. Може да успеят да се спасят, а може и да не успеят. Може да имат късмет. А може късметът да е преминал към другия отбор… И като си говорим за отбори, ето ги и моите момчета.
	На екрана футболистите в познатите екипи, жълти като канарчета, излизаха от тунела. На ръкавите им имаше черни ленти. Черни ленти носеха и футболистите на „Тотнъм Хотспърс“. Всички вървяха със сведени глави.
	Двата отбора се подредиха един срещу друг. Тони увеличи звука и чу как коментаторът казваше:
	— … за едноминутно мълчание в памет на Роби Бишоп, чиято трагична смърт ни потресе тази седмица.
	Тони сведе глава и се присъедини към мълчанието, което свърши сякаш прекалено бързо. Тълпата зарева, играчите запристъпваха на място, а после затичаха да заемат позициите си. Роби беше официално отпратен в царството на спомените. А сега беше време за шоу.


	Улиците около стадиона „Виктория Парк“ бяха задръстени от запалянковци, упътили се към стадиона. В тази част на града не допускаха коли, полицаи с жълти светлоотразяващи жилетки отклоняваха всички превозни средства. До стадиона имаха достъп само пешеходци и коне — конната полиция винаги се радваше на домакинските мачове, защото те им даваха възможност да пораздвижат конете си. В средата на потока от облечени в жълто привърженици на домакините имаше ясно очертана бяла лента — привържениците на „Тотнъм“ се перчеха предизвикателно на вражеска територия.
	Но в жълтия поток се забелязваше и друго, по-малко бяло петно. Микробусът на „А1 Електрикълс“ се промъкваше с усилие през тълпата, която не бе склонна да дава път на когото и да било. Зад волана Юсеф се молеше без прекъсване — устните му се движеха едва забележимо, мислите му препускаха. Ако успееше да се съсредоточи върху подробностите, нямаше да му се наложи да мисли колко ужасно е това, което предстоеше да извърши. Благодарение на документите бе успял да мине през първия пропускателен пункт. Полицаят, който спираше колите, насочили се към стадиона, само бе хвърлил поглед на двата фалшиви факса и не по-малко фалшивата лична карта на Юсеф, и му бе махнал да преминава. Следваше по-сериозната проверка.
	Провери колко е часът. Движеше се точно по план. Пред него се извисяваше трибуната на Грейсън Стрийт, ясно се виждаше високата врата от ковано желязо с герба на футболния клуб. Входът за служебния паркинг, предназначен за персонала и футболистите, се намираше на десетина метра след голямата врата. Пътят натам беше блокиран от бариера и кордон охранители. Юсеф смъкна още по-надолу козирката на бейзболната си шапка, така че при поглед отгоре лицето му почти не се виждаше.
	Премина през вратата, натискайки клаксона, за да си проправя път през тълпите запалянковци. Пътят към стадиона беше още по-задръстен от обикновено, защото тротоарът беше зает изцяло от купищата дарове в памет на Роби Бишоп. Усмихнатото му лице поглеждаше към Юсеф от безброй снимки. Това бе усмивка на човек, уверен, че всичко на този свят се подрежда в съответствие с неговите желания. Колко заблуден е бил, мислеше си Юсеф.
	Завъртя волана, насочвайки микробуса към бариерата. Когато наближи, охранителите го наобиколиха. Изглеждаха напълно еднакви и заплашителни с якетата в черно и жълто, цветовете на „Викс“, с черни джинси и бръснати глави. Юсеф смъкна прозореца и им се усмихна.
	— Спешна поправка на електроинсталацията — започна да обяснява той. — Възникнал е някакъв проблем с електрозахранването под трибуната „Вести“. — Подаде им факсовете. — Ако даде късо, няма да има ток в приемната за официалните гости.
	Застаналият най-близо охранител се изхили презрително.
	— Горките копелета, няма да могат да намерят сандвичите със скариди в тъмното. Чакай малко, трябва да покажа документите на онова момче при бариерата.
	Той взе факсовете и тръгна към кабинката, в която седеше пазачът на бариерата. Юсеф видя как показваше факсовете на човека вътре. Почувства как потта избива под мишниците му и се стича по гърба му.
	— Голяма работа са тези паметни дарове, нали? — обърна се той към охранителя, който бе заел мястото на предишния. — Горкият човек.
	— Дума да няма — отвърна охранителят. — И що за мръсно копеле трябва да си, за да причиниш някому такова нещо? — Охранителят видимо се стресна, осъзнавайки, че говори с млад азиатец — първообраз на съвременния злодей според таблоидите. — Извинявай, приятел, нямах предвид… нали разбираш?
	— Разбирам. Не всички сме такива — отвърна Юсеф, чувствайки как буквално се сгърчва от неловкост — не защото лъжеше, а защото лъжата му бе проява на страх. Но преди разговорът да продължи, другият охранител се върна с документите.
	— Трябва да отворите багажника на микробуса, за да огледам вътре — каза той.
	Юсеф изключи двигателя, извади ключовете и тръгна към задната част на микробуса. Чувстваше, че ръцете му треперят, затова и се постара да застане така, че гърбът му да ги крие от погледа на охранителя. Казваше си, че няма от какво да се безпокои, че всичко ще бъде наред. Отвори задната врата. В микробуса имаше шлаух за кабели, беше пълно с пластмасови кутии, с които имаше щипки, бушони, контакти и винтове. Макари с кабели с различен диаметър бяха струпани зад еластична мрежа, а в единия край стоеше кутията с инструментите на Имран, дълга, масивна метална кутия, боядисана в синьо — боята бе олющена тук-там.
	— Ще отвориш ли кутията с инструментите? — попита охранителят.
	— Готово.
	Юсеф преглътна с усилие и отвори капака. Под него, на най-горното ниво имаше подреден пълен набор пинсети, отвертки и секачи за кабели.
	— Всичко наред ли е?
	Той постави ръка на най-горната табла, като че ли се канеше да я вдигне и да покаже следващото ниво. Стомахът му се свиваше, пикочният му мехур сякаш щеше да се пръсне. Ако копелето не се откажеше, следващото, което предстоеше да види, беше бомбата.
	Охранителят огледа инструментите.
	— Ами приличат ми на инструменти на електротехник. Добре, приятел — каза той и посочи към самия край на паркинга. — Паркирай в далечния край. — Там има врата, човекът от охраната е предупреден, че идваш. Той ще те пусне да влезеш. Завиваш по пътеката и стигаш до входа за персонала. Там ще ти покажат къде трябва да отидеш. — Той смигна. — Може и да те оставят да погледаш мача, ако си свършиш бързо работата.
	Юсеф се подчини на инструкциите — не му се вярваше, че всичко стана толкова лесно. Още щом премина първата бариера, очевидно хората наоколо започнаха да считат, че има основателна причина за присъствието му тук. Десет минути по-късно, свел глава, за да избягва обективите на камерите за наблюдение, той вече носеше смъртоносния си товар, скрит в кутията с инструменти на Имран, по тесен служебен коридор под средната част на огромна окачена конструкция — трибуната „Вести“, носеща името на Албърт Вести, легендарният нападател на „Брадфийлд Викс“ и националния отбор на Англия от времето между двете войни. Най-горе на тази трибуна се намираше пресцентърът, както и ложите за официалните гости. Вървяха, съпровождани от виковете и пеенето на запалянковците, които долитаха до тях на приливи и отливи. Юсеф забеляза с учудване, че звукът се чува много силно. Очакваше тук да е много по-тихо поради изолацията, осигурена от бетона и телата на множеството. Но усещането беше почти същото, както ако беше отвън, сред викащите зрители.
	Целта му беше да се озове в едно малко помещение леко встрани от служебния коридор, където се намираха електрическите табла и се контролираше електрозахранването на пресцентъра и ложите за официалните гости. Точно над това помещение се издигаше разделителната стена между двете ложи, изградена от преплетени декоративни греди и бетон. Всяка от двете ложи побираше по десетина-дванайсет души. От двете им страни имаше по още една такава ложа. И четирите ложи, както и останалите, които се редяха по-нататък, наляво и надясно, бяха пълни с хора, които си хапваха и пийваха на чужда сметка. Тук футболът често играеше второстепенна роля. Важното беше да си поканен.
	Охранителят, който съпроводи Юсеф от служебния вход до тук, спря пред една сива врата, на която имаше жълта табелка с нарисувана на нея черна светкавица.
	— Пристигнахме, приятел — каза той и отключи вратата. После посочи един вътрешен телефон на стената на коридора, на няколко метра от тях. — Обади се, когато си свършиш работата, аз ще дойда да заключа. — Той бутна вратата, натисна ключа на електрическото осветление и отстъпи встрани, за да може Юсеф да влезе в малкото помещение. — А ако свършиш преди края на мача, ще ти намерим някое местенце, откъдето да го догледаш.
	Юсеф имаше чувството, че ще повърне, но успя да се усмихне и да кимне. Вратата се затвори зад гърба му с меко изщракване. Стаичката беше тясна и мрачна. Миришеше на прах и смазочно масло. Таблата покриваха отсрещната стена. По всички стени преминаваха кабели, покрити с мазна прах. Юсеф не очакваше някой да се появи, като се има предвид, че отвън, само на стотина метра от тук, течеше мачът. Но за да бъде напълно сигурен, той затисна вратата с единия край на кутията за инструменти. Така никой не би могъл да го изненада.
	Внезапно Юсеф почувства как гърлото му се свива и очите му се насълзяват. Това, което трябваше да направи, беше ужасно. Несъмнено беше редно да го направи, това беше най-добрият начин да постигнат целите си. Но му беше омразна мисълта, че живее в свят, където такива неща са неизбежни. В свят, където насилието се превръща в единствения език, в който хората се вслушват. Където насилието беше единственият език, достъпен за тези, които на всяка крачка се убеждават, че са безпомощни пред начина, по който се управлява светът. Джордж Буш беше прав, това наистина беше кръстоносен поход — само че не такъв, какъвто си го представяше копелето в Белия дом.
	Той изтри очи с опакото на ръката си. Нито времето, нито мястото бяха подходящи за тъга или колебание. Юсеф отвори кутията с инструментите и вдигна горната табла. Отдолу, увита в няколко пласта подсилено найлоново платно, се намираше бомбата. Не беше особено впечатляваща гледка. Юсеф имаше чувството, че би трябвало да бъде по-внушителна. Посланието, което трябваше да предаде, бе достойно за нещо повече от тенекиена кутия от масло „гхи“ и кухненски таймер.
	Погледна часовника си. Справяше се отлично. Беше три и дванайсет минути. Извади ролка изолирбанд и прикрепи бомбата към един сноп кабели по средата на стената. После, с пресъхнала уста и бунтуващ се стомах, се зае да настройва таймера.


	Две минути след началото Фил Кампси вече се беше впуснал в зашеметяваща атака по лявата страна на игрището, само че беше спрян грубо, макар и без нарушение.
	— О, не! — възкликна Тони.
	— „О, не“ е много подходяща реплика за случая — заяви Карол, която нахлу във видимо войнствено настроение. — Какво си въобразяваш, че правиш?
	Без да си даде сметка за това, което подсказваха стойката и изражението й, Тони й отправи удивения поглед на мъж, който върши това, което се очаква от повечето мъже.
	— Гледам мача — отвърна той. — „Викс“ срещу „Тотнъм“. Току-що почна, вземи си стол.
	Карол захлопна екрана на лаптопа му. Тони я изгледа възмутено.
	— Защо направи това?
	— Как смееш да разпращаш мои подчинени да кръстосват страната, за да проследяват собствените ти малки хрумвания? — развика се Карол.
	— Аха-а — Тони изкриви лице в гримаса. — Вероятно имаш предвид Пола.
	— Как посмя? Особено след като аз бях казала, че не намирам смисъл в това?
	Карол закрачи вбесено из стаята.
	— Е, именно затова се наложи да го направя — Тони отново отвори лаптопа. — Ако можех да свърша тази работа сам, щях да го направя. Но при сегашното положение на теб просто ти е спестено неловкото положение да трябва да признаеш, че си подминала най-добрата следа, на която си попаднала до тук.
	— Пълни глупости. Имаме заподозрян, който няма нищо общо с Дани Уейд.
	Тони кликна с мишката, за да се включи отново в сайта, който предаваше мача.
	— Според твърдото ми убеждение скоро ще откриете, че той няма нищо общо и с Роби Бишоп — поне не и с убийството му — той й се усмихна лъчезарно. — А сега Пола ти е осигурила нова, чудесна следа. Искам да кажа, така предполагам. Защото, ако не беше открила нищо, ти нямаше да разбереш какво е правила.
	Карол размаха показалец под носа му.
	— Ти си абсолютно нетърпим. Напълно си се разпасал. Пола работи за мен, не за теб.
	Тони се усмихна скромно.
	— Бих могъл да настоявам, че тя ми е помагала в свободното си време — заяви той. — Защото много ме харесва.
	Сега беше ред на Карол да се усмихне иронично.
	— Само че това би било лъжа. Правила го е през времето, което по право принадлежи на брадфийлдската полиция, по време, когато се е предполагало, че работи за отдела за особено тежки престъпления.
	Тони поклати глава. Сините му очи потъмняха — готвеше се да премине към сериозно нападение. Продължи да следи мача на екрана, но думите му бяха отправени към Карол.
	— Не можеш да очакваш от хората да работят с абсолютно ненормирано работно време, а после и да претендираш, че не са длъжни да изпълняват нарежданията ти единствено когато спят. Пола има право на почивки. Всъщност нямаш никакво основание да възразяваш, ако е решила да слее почивните си часове в един по-голям период. Мога да се хвана на бас, че между момента, когато е напуснала снощи работа и часа, когато днес се е явила на работа, няма повече от осем часа. Дори хората, които арестуваш, имат право на осем часа почивка.
	Карол го загледа яростно.
	— Мразя този твой обичай да извърташ нещата в свой интерес. Не си постъпил правилно и го знаеш отлично. При това си се обърнал точно към Пола, съзнавайки колко е ранима.
	— Бих казал, че по отношение на душевното състояние на Пола моята преценка е по-точна от твоята — той я изгледа, опитвайки се да прецени дали гневът й не се е поизпарил. — Хайде, седни тук да погледаме заедно мача. Момчетата играят от сърце и душа, в памет на Роби. Казвам ти, могат да разплачат и най-коравосърдечния човек.
	— Не можеш просто да отклониш разговора от тази тема и да се преструваш, че нищо не се е случило — възрази Карол. Но на него му беше ясно, че е започнала да омеква.
	— Не правя нищо подобно. Съгласен съм, постъпката ми беше нередна. Единственото, което мога да кажа пак, е, че при обичайни обстоятелства бих се заел сам със задачата. А си казах, че разследването е прекалено важно, за да пренебрегнем тази възможност. Ще се извиня на Пола, че съм я поставил в такова неудобно положение, но нямам намерение да се извинявам на теб, защото насочих ръководеното от теб разследване по правилната следа — той потупа с ръка по стола до леглото. — Е, ще седнеш ли да гледаме шибания мач най-сетне?
	Карол се тръсна на стола с демонстративно нежелание.
	— Знаеш, че мразя футбол — измърмори тя.
	— Нашите са с жълтите екипи — отвърна Тони.
	— Разкарай се. Толкова знам дори аз — отвърна Карол.
	— Е, ще ми кажеш ли най-сетне какво е блестящото откритие на Пола? — попита той, когато „Тотнъм“ отнеха топката и започнаха да печелят предимство на терена.
	— Тя не ти ли е разказала?
	Той се ухили.
	— Не, ние и двамата знаем, че трябва да се спазва чинопочитанието.
	— Наговорили сте се зад гърба ми — измърмори тя. Явно бурята беше преминала.
	— Би трябвало да си благодарна, че държим толкова много на теб, та се постарахме да не се изложиш. Така, както направи този сега — Тони посочи един от играчите на „Тотнъм“, който се препъна неясно в какво — може би в някой стрък трева.
	Докато седяха загледани в екрана, изведнъж коментарът бе заглушен от страхотен трясък и грохот. На екрана се виждаше само дим, а после същинска вихрушка от отломки заваля от едната страна на игрището. Карол и Тони продължаваха да се взират като приковани в екрана, лишени от дар слово. После се разнесе истеричният глас на коментатора:
	— О, Господи, Господи… тук има дупка… не чувам. Господи, това са части от тела… трябва да е избухнала бомба! Бомба — тук, на „Виктория Парк“! О, Исусе Христе…
	Операторът най-сетне дойде на себе си. Кадърът се смени и на екрана се появи това, което доскоро беше трибуната „Вести“. В средата на централния сектор се виждаше само огромен облак прах. По редиците седалки под официалните ложи хората се блъскаха отчаяно в опит да се доберат до стълбите. После се появи близък кадър на изходите, където някои направо се биеха, за да могат да излязат, докато други си подаваха деца над главите на тълпата, за да не бъдат стъпкани. А после отново се видя трибуната — този път пламъци ближеха краищата на прашния облак, черни димни спирали се издигаха нагоре, докато прахта слягаше. Започнаха да се чуват човешки писъци.
	Карол вече беше при вратата.
	— Ще ти се обадя — каза тя, отвори вратата и излезе тичешком. Тони почти не забеляза излизането й. Взираше се като прикован в трагедията, която се развиваше пред очите му. Без да откъсва поглед от екрана, той се пресегна за дистанционното управление и включи телевизора. Не можеше да събере сили, за да осъзнае това, което виждаше.
	Брадфийлд се беше присъединил към клуба на избраниците. Кулите близнаци. Остров Бали. Мадрид. Лондон. Списък, към който нито един град не би желал да се присъедини. Но сега Брадфийлд беше включен в него.
	Предстоеше да се върши много работа.

	* * *

	През по-голямата част от времето, докато служеше в полицията, Том Крос бе работил под постоянната заплаха от терористичните атентати на ирландските републиканци. Дванайсет души бяха загинали във взривения автобус на шосе М-62, две деца бяха разкъсани на парчета в центъра на Уорингтън, над двеста ранени и опустошен градски център беше равносметката след атентата в Манчестър. Той и колегите му бяха приучени на бдителност, но знаеха и какво да правят в кризисни моменти.
	Така че, когато избухна бомбата на стадион „Виктория Парк“, Том инстинктивно се насочи към средището на експлозията. Останалите 9346 души, които се намираха на трибуната „Вести“, не споделяха неговата реакция. Истинска приливна вълна от човешки тела се бе надигнала и заливаше стълбите и изходите. Крос, който се намираше на шестнайсет реда под официалните ложи, се приведе, вкопчи се в облегалката на седалката пред себе си и остави вълната да премине над него.
	Когато блъсканицата около него намаля, той се промъкна към средата на реда, където нямаше хора и започна да се катери нагоре колкото можеше по-бързо. Искаше му се да не беше ял толкова много от прекрасната агнешка яхния, която Джейк Андрюс му беше поднесъл на обяд. Стомахът му беше подут и тежеше, чувстваше го и някак втвърден, а съдържанието му се плискаше като дъждовна вода в изхвърлена край пътя автомобилна гума. „Да му се не види!“, изруга той, докато си проправяше с усилие път нагоре. Наоколо беше пълно с трупове, а той се беше замислил за състоянието на стомаха си.
	Когато Крос наближи, вече беше в състояние да вижда през дима и праха дупката в трибуната. Късове от разбития бетон и разкривени пръчки от металната конструкция стърчаха във въздуха — изглеждаше така, сякаш гигантски юмрук беше блъснал отдолу трибуната. Гротескно разкривени тела се търкаляха сред разрушенията. Някои бяха несъмнено мъртви, други бяха останали без крайници. Ушите му пищяха като в пристъп на клаустрофобия, но той чуваше и пукота на пламъците, стенанията на ранените, високоговорителите, от които се разнасяха подкани към хората да излизат спокойно, постепенно усилващия се вой на сирените. Миришеше на кръв, дим и лайна, мирисът беше така осезаем, че той го чувстваше и с езика си. Това беше вкус на клане.
	Първият все още жив човек, който се изпречи на пътя му, беше жена, чиято коса и кожа бяха сиви от прахта. Долната част на левия й крак беше смазана и кръвта извираше на тласъци от раната. Крос измъкна колана на панталона й и го затегна като турникет над коляното й. Кръвта затече по-бавно, на тънка струйка. Клепачите й трепнаха, но после очите й отново се затвориха. Той знаеше правилата, известно му беше, че тежко ранените не бива да се местят, но ако огънят се разгореше по-силно, можеше да я погълне. В случая нямаше избор. Крос пъхна ръце под тялото на жената и я повдигна, пъшкайки от усилието. Запристъпва внимателно през отломките, движейки се странично, докато стигна до една от пътеките между седалките. Остави я да лежи там и се върна да търси още живи хора. Съзнаваше смътно, че към него се бяха присъединили и други хора, някои от тях носеха светлоотразяващите жилетки на екипите за спешна помощ.
	Нямаше представа колко време е минало. Осъзнаваше единствено прахта, кръвта и мръсотията, чувстваше, че му се гади, че по лицето му се лее пот, че стомахът го боли, и виждаше телата, само телата около себе си. Работеше сам или с други спасители, разместваше отломки, правеше изкуствено дишане, местеше трупове и казваше на ранените познатите стари лъжи:
	— Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.
	Никога нищо нямаше да бъде отново наред — не и за нещастниците, попаднали насред тази гадост.
	И през цялото време му ставаше все по-лошо. Той го отдаваше на шока и полаганите усилия. Стомахът му се свиваше така, че на няколко пъти му се наложи да напусне спасителните работи и да търси тоалетна. От вътрешностите му всеки път рукваше порой, той се чувстваше все по-отпаднал и трескав. Третият път, когато понечи да се върне на мястото, където беше избухнала бомбата, един от парамедиците го спря.
	— Не става, приятел — каза той. — Изглеждаш ужасно.
	Крос го изгледа присмехулно.
	— И ти не изглеждаш кой знае колко добре.
	Опита се да избута парамедика встрани, но се оказа, че не му е останала сила. Удивен, той се облегна на стената, потънал в пот. Пронизаха го нови спазми и той притисна ръце към стомаха си.
	— Сложи си това — парамедикът му подаде кислородна маска и портативен цилиндър с кислород. Крос се подчини. Шок и необичайно усилие — това трябва да беше причината. Почти не забеляза как другият взе ръката му и започна да му мери пулса. Но забеляза, когато човекът го изгледа обезпокоено.
	— Трябва да те откараме в болница — каза той.
	Крос смъкна маската.
	— Глупости. Там, горе, има хора със сериозни рани — те трябва да бъдат откарани в болница.
	И той отново се опита да тръгне нагоре.
	— Човече, според мен всеки момент може да получиш инфаркт. Моля те. Не доставяй на онези копелета удоволствие, вписвайки още едно име в списъка на загиналите. Хайде, послушай ме. Ще те отведа до линейките.
	Крос го изгледа гневно, но в същия миг зрението му се замъгли, жестока болка тръгна нагоре от стомаха му, прониза като пламтяща стрела гърдите му и стигна чак до пръстите на лявата ръка.
	— Божичко! — изрева той, залитна и притисна ръка към рамото си. Болката изчезна светкавично, също както се бе появила, но той продължаваше да се поти и все така му се гадеше. — Добре — изпъшка Крос. — Добре.


	Карол успя да стигне до спешното отделение навреме, за да се качи на една от линейките, потеглящи за „Виктория Парк“. Докато летяха по улиците с виеща сирена и мигаща синя светлина, Карол телефонираше. Първо се обади на Стейси в офиса, за да й нареди да предаде на останалите от екипа да се явят на стадиона. После се обади на Джон Брандън. Той също беше в движение — новината го беше заварила, докато пазарувал с жена си, която в момента се опитваше да действа като шофьор на полицейска кола без предимствата на светлини и сирени.
	— Ще дойда веднага щом мога — каза й той. — Знам, че първият инстинкт ще те тласне да помагаш при спасяването на оцелелите, но не искам нито ти, нито екипът ти да се занимавате със спасителни работи. Не можем да пренебрегнем факта, че стадионът освен всичко останало е и местопрестъпление. Натам вече пътуват и екипи от лабораторията по съдебна медицина. Твоята работа е да следиш те да открият и съхранят колкото е възможно повече улики.
	— Мой ли е случаят? — попита тя.
	— Само докато пристигнат хората от отдела за борба с тероризма от Манчестър — отвърна Брандън. — Вече са на път, ще дойдат след около час. Тогава ще трябва да им отстъпиш терена, но докато пристигнат — да, ти командваш.
	— Значи отделът за борба с тероризма ще поеме цялото разследване? — попита Карол, вкопчвайки се в дръжката на вратата, докато вземаха завоя — според нея на две колела.
	— На практика да. Ти ще работиш за тях. Съжалявам, Карол, но така стоят нещата. Те са специалистите.
	Сърцето й се сви. От утре тя и подчинените й следователи щяха да се превърнат в обикновени изпълнители под ръководството на онези арогантни копелета от отдела за борба с тероризма. Те се имаха за спасители на човечеството и бяха убедени, че са напълно в правото си да прегазват всичко, което се изпречи на пътя им. Достатъчно често бе имала вземане–даване с антитерористичните групи и специалните служби, преди те да бъдат слети в така наречения Отдел за борба с тероризма. Знаеше, че се имат за господари на сътворението, а хора като нея и екипа й според тях бяха създадени, за да им вършат черната работа. Достатъчно лошо бе това, че вероятно десетки хора бяха загинали при терористичния атентат — това бе достатъчно травмиращо за подчинените й, за да им се струпа и задължението да работят с куп външни лица, които не познаваха терена и на които нямаше да се наложи да поемат отговорност за действията си. Те нямаха задължението да се опитват да възстановят последствията от разрушените отношения между различни общности, както и между въпросните общности и хората, които извършваха ежедневната полицейска работа сред тях.
	— Разполагаме ли вече с някакви цифри? — попита тя, съзнавайки, че е безсмислено да възразява пред Брандън, който в случая беше също толкова безсилен, колкото и собствените й подчинени.
	— Поне двайсет загинали, вероятно ще станат повече.
	— А останалите? На къде ги евакуираме?
	— Според плановете би трябвало да ги насочим към училищните игрища надолу по Грейсън Стрийт. Но аз предполагам, че повечето ще се постараят да избягат колкото е възможно по-надалеч от стадиона. Събирането на свидетелски показания ще бъде истински кошмар.
	— Ще направим всичко по силите си. Прекъсвам, вече пристигнахме — каза Карол, разпознавайки гледката през прозореца. От двете страни на линейката течеше поток от хора, което принуди шофьора да кара не по-бързо от скоростта на тяхното придвижване. Гледката й напомни на кадър от някой военен филм, на който тълпи от бежанци се спасяват с отчаяно бягство от врага.
	Най-сетне успяха да се доберат до паркинга зад трибуната „Вести“. Колите, паркирани там по-рано, вече бяха блокирани от полицейски коли и пожарни. Линейките бяха сирели на самия край, готови да потеглят незабавно. Когато Карол скочи на земята, две линейки профучаха със святкащи сини светлини край тях.
	Погледнат отвън, стадионът изглеждаше почти невредим.
	Във външната стена на огромната трибуна се виждате малка дупка, но тя изглеждаше почти безобидна. Следите от това, което се беше случило, вероятно бяха по-забележими на други места. Маркучите на пожарните и от напоителната система на стадиона се виеха като змии по земята и навътре, през въртящите се прегради на входовете. Към трибуната се насочваха пожарникари, подобни на астронавти със защитните си костюми. Хора от екипите за медицинска помощ тичаха насам-натам, носейки апаратура и различни инструменти. Един по един и на групи изнасяха ранените, умиращите и мъртвите — носеха ги на носилки и на ръце полицаи и парамедици.
	Карол не можеше да възприеме това, което виждаше. Брадфийлд бе заприличал на Бейрут. Или на Бангладеш. Или на което и да било отдалечено място, за което говореха обикновено по новините. Сцената наподобяваше на последици от природна катастрофа — когато всички са сварени неподготвени и никой не знае какво да прави, но въпреки всичко по някакъв начин необходимото бива сторено. Наоколо се тълпяха хора, някои се движеха целенасочено, други — недотам. И в самия център на всичко това бяха те — ранените, умиращите и мъртвите.
	Тя се съвзе. Трябваше да открие човека, който ръководеше спасителните операции, да събере хората си и да направи всичко необходимо, за да бъде отцепено мястото на експлозията. Като начало закачи полицейската карта на сакото си. После тръгна към стоящия най-близо униформен полицай. Той тъкмо беше помогнал на един възрастен мъж с окървавено лице да се качи в линейката и тръгваше обратно към трибуната.
	— Полицай! — извика Карол, претичвайки краткото разстояние, което я делеше от него. Той спря и се обърна. Лицето му беше мръсно, набраздено от стеклите се струйки пот, униформените му панталони бяха потънали в мръсотия.
	— Главен инспектор Джордан — представи се тя. — От екипа за особено тежки престъпления. Кой е ръководителят ви?
	Той я погледна замаяно.
	— Майор Блак.
	— Къде мога да го намеря?
	Полицаят поклати глава.
	— Нямам представа. Качвах се догоре… — той махна с ръка към трибуната. — Когато има мач, той обикновено е там, горе. Има специална стаичка до пресцентъра. Искате ли да ви покажа?
	— Само ми посочете в каква посока да тръгна — отвърна Карол. — Очевидно имате много по-важна работа.
	Той кимна.
	— Може да се каже. Тръгнете нагоре по крайната стълба и вървете до горния й край. Тя е първата вляво, до която ще стигнете.
	В долната част на стълбата Карол се сблъска с един млад полицай, който изглеждаше извън себе си от ужас.
	— Не може да се качвате нагоре — заекна той. — Забранено е за всички. Опасно е, кучетата не са минали, за да проверят за взривове. Забранено за всички, заповед на шефа.
	— Тъкмо него търся. Трябва ми майор Блак.
	Момчето посочи към мястото, където две пожарни коли бяха спрели под ъгъл една спрямо друга, оформяйки буквата L.
	— Ето го там, говори с шефа на пожарникарите.
	Карол заснова между хората, упътвайки се в указаната посока. По земята седяха хора, от чиито рани течеше кръв. Сред тях обикаляха парамедици и решаваха набързо как да постъпят. На някои помагаха на място, други пращаха към линейките, за трети викаха носачи. Пожарникарите преминаваха покрай тях на тълпи — по някакъв начин присъствието им въздействаше успокояващо. Това е ефектът „11 септември“, каза си Карол. Оттогава пожарникарите със суровите си, изпоцапани със сажди лица и целеустремена походка, натоварени с тежките инструменти на професията си, се бяха превърнали в съвременни икони.
	Сред ранените се щураха други хора от публиката, съвсем зашеметени. Полицаите проверяваха документите им за самоличност, проверяваха ги за видими травми, а после ги подканваха да напуснат района. Навсякъде около себе си Карол виждаше лица на хора, изпаднали в шок, с невиждащи погледи и изпохапани устни. Проправяше си път през хаоса и се питаше как, по дяволите, от нея се очакваше да действа като на обичайно местопрестъпление.
	За свое учудване тя разпозна един от пострадалите. Право към нея залиташе масивната фигура на Том Крос. Не беше го виждала, откакто той напусна полицията преди седем години, но не би могла да го сбърка с никого. Лицето му беше сиво, той беше потънал в мръсотия и се облягаше на един от парамедиците, който очевидно едва издържаше тежестта му.
	Крос я видя и поклати тава.
	— Само обещай, че ще хванеш шибаните копелета — каза той с надебелял глас.
	— Ще се оправи ли? — попита тя парамедика.
	— Ако успеем да го закараме навреме в болницата. Държа се като истински герой, но доста се е пресилил — отвърна човекът.
	— Позволете ми да помогна — каза Карол и се опита да придърпа Крос към себе си, за да поеме част от тежестта му.
	— Не се занимавай с мен — изръмжа той. — Върви да си вършиш работата. А когато всичко свърши, може да ме почерпиш едно.
	— Късмет! — подвикна Карол след тях.
	Когато най-сетне се добра до импровизирания команден пост, вече беше убедена, че предстоящата й задача ще бъде непосилна. Намери Блак и един старши офицер от службата за пожарна безопасност, приведени над архитектурни чертежи на трибуната.
	— Пожарът е овладян — казваше пожарникарят. — Като изключим някои елементи в електрическите табла, няма особено много леснозапалими материали.
	— За това поне можем да бъдем благодарни — Блак се озърна, когато Карол се покашля. — С какво мога да ви помогна? — попита той раздразнено.
	— Аз съм главен инспектор Джордан от отдела за особено тежки престъпления.
	— Тогава сте се озовали на точното място — намеси се пожарникарят. — По-тежко от това трудно може да се намери.
	— Моята работа е да обработя местопрестъплението — заяви Карол.
	— Доколкото знам, хората от отдела за борба е тероризма са потеглили насам — каза намръщено Блак. — Несъмнено това е тяхна работа.
	— Докато пристигнат тук, е моя работа — отвърна тя сухо. Сега не беше моментът за протоколни спорове. — Знаем ли за какво става дума?
	Шефът на пожарникарите посочи към едно малко помещение, изобразено на чертежа.
	— Предполагаме, че взривът е бил заложен тук. Момчетата твърдят, че са намерили нещо, което наподобявало човешки останки. Следователно можем да предполагаме, че става дума за самоубийствен атентат. Също така предполагаме, че взривното вещество е ТАТР, същото, което бяха използвали и в лондонското метро. То има някои особено изявени характеристики.
	— Очевидно говорим само за предположения — поне докато хората от съдебна медицина и специалистите по взривове не си свършат работата тук — допълни Блак.
	— Къде са колегите от съдебна медицина?
	— Чакат да приключи проверката, за да им разрешат да влязат.
	— Тук ли са специалистите по взривни устройства?
	— Ще дойдат всеки момент. В момента две кучета — следотърсачи, обучени да търсят взривни вещества, обикалят трибуните — отвърна Блак.
	— Добре. Моля ви, пратете едно от кучетата да провери мястото на взрива — тя се усмихна на пожарникаря. — Ще ми трябват защитни екипи за мен и хората ми. А ще ни трябва и някой, който да ни показва пътя. Ще ни помогнете ли?
	— Не ви препоръчвам да отивате там. Не може да се каже, че мястото е безопасно — каза той.
	— Това е още една причина да се опитаме да търсим следи, докато това е все още възможно — отвърна тя. — Та за екипите?
	Той я огледа от горе до долу.
	— На вас ще са ви широки, но нямам нищо против да ползвате това, с което разполагаме. Къде са останалите от екипа ви?
	— Една минутка — Карол отстъпи встрани, съзнавайки колко раздразнен е Блак от поведението й, което говореше, че поема контрола над местопрестъплението. Тя извади мобилния си телефон и се обади на Кевин.
	— Казвай какво става.
	— На пет минути път от стадиона съм, Пола и Сам са с мен. Крис идва отделно, Стейси остана в офиса. Вече се е заела да събира всички записи от камерите за наблюдение на входовете на стадиона, до които може да се добере.
	Тя му обясни къде ще ги чака, помоли го да се обади на Крис, а после се обади и на специалистите по съдебна медицина.
	— Бъдете готови да започнем работа след десет минути — каза тя. — Тогава влизаме.
	Колкото повече наближаваха мястото на взрива, толкова по-горещо ставаше наоколо. Карол чувстваше как косата й залепва от пот под прекалено големия пожарникарски шлем, който си беше нахлупила. Пожарникарят, който ги водеше, пристъпваше внимателно по посипания с отломки под на коридора. Зад Карол се движеше малобройният екип от лабораторията по съдебна медицина, а зад тях вървяха нейните хора.
	Пожарникарят спря рязко на няколко метра от назъбения край на някакво подобие на кратер, зеещо в пода.
	— Стигнахме — каза той. — Тук се намираше помещението с таблата, контролиращи електрозахранването на ложите за официалните гости и на пресцентъра.
	От помещението не беше останало кой знае какво. Стените се бяха превърнали в прах, кабелите бяха разпокъсани, а тръбите, преминавали по стените, се бяха натрошили и късовете сигурно бяха хвърчали като шрапнели. Личеше, че мощта на бомбата е била насочена навън и нагоре. Стените над тях се бяха изкривили встрани като обелена кора на нарязан портокал и дневната светлина нахлуваше през пролуката.
	Докато се взираше в опустошенията, Карол изведнъж осъзна, че червените късове и парцали, разпилени сред останките от помещението, са всъщност човешка плът и кръв. Напоследък трудно можеше да се намери нещо, от което да й прилошее, но от тази гледка започна да й се повдига. Тя преглътна с усилие и попита:
	— Може ли да стигнем до другата страна на дупката?
	Пожарникарят кимна.
	— Ако тръгнете в другата посока.
	— Добре.
	Карол се обърна към специалистите по съдебна медицина.
	— Искам половината от вас да започнат работа от другата страна. Имаме нужда от колкото е възможно повече доказателствен материал, но не искам никой да поема излишни рискове. Ще направим всичко, което е по силите ни, а после ще помолим специалистите да ни изградят някакво подобие на платформа, за да стигнем до недостъпните части. Изглежда, че това са останките на атентатор самоубиец, но нека първо съберем колкото е възможно повече материал, за да разберем дали е бил сам или са били повече хора.
	Облечените в бяло лаборанти се заеха с работата си. Проблясваха светкавици на фотоапарати, тракаха пинсети, възможни улики се поставяха в пликчета, на които после се лепяха етикети и съдържанието се описваше. Карол се обърна към подчинените си.
	— От вас искам да тръгнете от тук назад, преминавайки през трибуната. Нямаме представа как този човек е влязъл чук, но службите по безопасност вероятно са имали камери. Пола, Сам — открийте местата, откъдето може да е влязъл, и потърсете записите. Кевин, остани с хората, които правят огледа, озърни се и ти и виж дали нещо няма да ти направи впечатление. Крис, ти тръгваш с мен.
	Тя тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. Крис вървеше редом с нея.
	— Зрителите нямат достъп до служебните коридори — отбеляза Карол. — Някой трябва да го е довел тук. Трябва да открием хора от охраната и да се осведомим кой е отговарял за ложите на официалните гости. Онзи човек не е влязъл просто така от улицата с бомба в раницата. Хайде да видим какво можем да открием, преди да се появят онези от отдела за борба с тероризма.
	Изминаха двайсет минути, докато успеят да намерят хората, които им трябваха. Планът за евакуация в случай на криза осигуряваше безопасно пристанище за персонала на стадиона в голямата зала на началното училище на Грейсън Стрийт. Само че никой не разполагаше с ключове за училището. Първоначално изглеждаше, че всички просто ще се разотидат, но един предприемчив ръководител на охраната на изходите настоя да останат заедно и ги насочи към предпочитания от него китайски ресторант на четвърт миля по-нататък. Собственикът ги посрещна с разтворени обятия и истинска лавина от безплатни закуски. Единственият проблем беше там, че никой не знаеше къде са. Най-сетне Карол успя да се добере до номера на телефона на един от охранителите в зоната за официални гости и ги откри.
	Изминаха още двайсет минути, докато си изяснят в най-общи линии какво се беше случило. Карол остави Крис да записва по-подробните показания и тръгна обратно към стадиона, разговаряйки по телефона. Макар да бе отсъствала за кратко, вече се забелязваше известна промяна. Тълпата по улиците около стадиона беше оредяла, а конните полицаи се стараеха да не допускат стълпяването на нови хора. Два „паяка“ вдигаха паркираните около стадиона коли, за да направят място за линейки и други превозни средства, чието присъствие се налагаше от кризисното положение. А в средата на паркинга към трибуната „Вести“ бе паркирана най-голямата каравана, която Карол бе виждала някога. Караваната приличаше на приспособен товарен вагон — имаше по два реда затъмнени прозорци от двете страни. Като изключим опасващата я черно-бяла карирана лента, наподобяваща лентите на полицейските фуражки, нямаше никакви отличителни белези. Край единствената врата в единия й край стояха двама облечени в черно военни с шлемове, в екипите, които носеха при потушаване на размирици. Пред себе си държаха полуавтоматични пистолети. По всичко личеше, че спасителните отряди бяха пристигнали. Карол се насочи към фургона.
	Щом наближи, охраняващите незабавно насочиха оръжията си към нея. „Ето на, каза си Карол. Биячи и гранични случаи на социопатия, маскирани като наши спасители“. Тя посочи полицейската си карта.
	— Аз съм главен инспектор Карон Джордан от Брадфийлдската полиция. Ръководя отдела за особено тежки престъпления. Тук съм, за да се срещна с този, който ръководи операцията.
	Единият охранител се извърна и измърмори нещо в радиостанцията си. Другият не откъсваше от нея студения си, безизразен поглед. Карол не трепваше, напомняйки си, че тук не става дума за нея, а за ранените, умиращите и мъртвите. „Не се ядосвай. Не им давай повод да те изтикат още по-настрани от разследването. Това е твоят район, ти можеш да помогнеш. Не допускай да ти попречат да си свършиш работата“.
	Охранителят с радиостанцията дойде по-наблизо, за да сравни лицето й със закачената на ревера полицейска карта.
	— Малко повече бели коси и повече бръчки — отбеляза тя. Каменното лице на мъжагата не трепна. Той се пресегна, натисна дръжката на вратата зад себе си и я подкани с оръжието си да влезе. Карол прехапа устни, потискайки желанието си да поклати удивено глава, и се подчини.
	Влезе в нещо като антре с нисък таван. Тясна желязна стълба водеше нагоре. Срещу нея имаше две врати, и още две облечени в черно ченгета — единият в подножието на стълбата, другият между вратите. Този, който стоеше край стълбата, се отмести и каза:
	— Нагоре, госпожо.
	Чувствайки се като в евтин шпионски филм, Карол тръгна нагоре по стълбата. Всяка нейна стъпка събуждаше кухо метално ехо. Озова се в следващо преддверие и пред още един охранител, който й кимна да премине през следващата врата. Стигна до спартански обзаведено заседателно помещение с метална маса и осем сгъваеми стола около нея. На единия от столовете седеше Джон Брандън; три от другите бяха заети от мъже с черни тениски и черни кожени якета. Главите на двама от тях бяха бръснати, с едва забележимо набола светла четина, третият беше с късо подстригана тъмна коса. На пръв поглед човек можеше да ги различи единствено по степента, до която типичното мъжко оплешивяване беше засегнало главите им.
	Този, който седеше в средата, каза:
	— Благодаря, че дойдохте, главен инспектор Джордан. Заповядайте, седнете.
	— Здравейте, сър — каза Карол на Брандън, сядайки до него. После се обърна към мъжа, който седеше срещу нея. — А вие сте…?
	Той се усмихна, което не промени с нищо съзнателно култивираното му заплашително излъчване.
	— Не си служим с имена и чинове по съображения за сигурност. Можете да ме наричате… Дейвид.
	— За каква сигурност става дума? Аз съм инспектор от криминалната полиция. Работила съм за Националната следствена служба. На кого бих започнала да разказвам тайните ви според вас?
	Той поклати глава.
	— Не търсете в това лично отношение, Карол. Познавам досието ви и изпитвам дълбоко уважение към вас. Но ние спазваме в работата си изключително строги правила, на които почива нашата безопасност. А като се има предвид каква е работата ни, нашата безопасност означава безопасност и за всички останали.
	Вероятно е бил изпратен тук от Манчестър, но акцентът му подсказваше, че е лондончанин, вероятно на постоянна служба към столичната полиция. В поведението му се долавяше онова перчене, което Карол беше намразила, докато самата тя работеше там. Беше готова да се обзаложи, че в отдела за борба с тероризма не работеха много жени. Средата не беше много подходяща за жени. Това мъжкарско перчене прикриваше факта, че те всъщност не бяха автономна служба. Можеше да се преструват, колкото си искат, че водят играта, но истината беше друга — не смееха да отидат до тоалетната без специално одобрение от специалния антитерористичен отдел към кралската прокуратура. Мъжете в черно може и да изглеждаха заплашителни, но всъщност бяха само изпълнители на заповедите на господарите си, чиито офиси се намираха на Лъдгейт Хил в Лондон. Ясно беше също, че Брандън нямаше сили да се съпротивлява нито на изпълнителите, нито на господарите.
	— Чудесно. Колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Ако нямате нищо против, нека прескочим и встъпителните речи за това, че се сражаваме на една и съща страна и искаме да спипаме мръсните копелета, които сториха това. Знам правилата. Екипът ми и аз сме на ваше разположение.
	Той издиша шумно през нос.
	— Радвам се да чуя това, Карол. Убеден съм, че вашите познания за региона ще ни бъдат от голяма полза. Разбира се, ние разполагаме със сведения за крайните фундаменталисти във вашия регион, до които вие нямате достъп. Ще поразтърсим дървото и ще видим какво ще изпадне. Ще…
	— Смятате да приберете обичайните заподозрени? — каза мило Карол. — Всъщност ние вече може би сме успели да ви спестим малко време в това отношение. На паркинга за персонала и играчите откъм Грейсън Стрийт е паркиран един микробус. На „А1 Електрикълс“. Малко преди три часа с него пристигнал млад мъж с азиатски произход. Представил привидно автентични документи, които доказвали, че е изпратен за някаква спешна поправка на електрозахранването на трибуната „Вести“. Един от охранителите го отвел в стаичката с електрическите табла и го оставил там. След по-малко от десет минути избухна бомбата. Струва ми се основателно да предположим, че шофьорът на микробуса е атентаторът самоубиец — тя извади бележника си. — Според данните на полицията микробусът е регистриран на името на някой си Имран Бег, адресът му е Уилбърфолс Стрийт 37, Брадфийлд — тя затвори бележника. — Това е през пет къщи от джамията в Кентън. Така че внимавайте, когато отидете да проверявате какво е положението.
	— Благодаря, Карол. От тук нататък ние ще се заемем с разследването. Ако сте ни необходими за нещо, ще ви уведомим. А сега, тъй като съм уведомен, че се занимавате с тежко разследване на убийство, няма да ви, задържам повече. Ние имаме и свой екип от специалисти по съдебна медицина, така че ще освободим вашите хора веднага щом приемем събраните от тях улики.
	Карол кипеше отвътре, но се опитваше да прикрие настроението си.
	— Къде ще се установите? — попита тя. Знаеше, че имат практиката да се настанят в някой полицейски участък, като изхвърлят работещите там служители.
	— Тъкмо обсъждахме този въпрос — отвърна Дейвид. — По принцип би трябвало да отведем заподозрените в нашето отделение в Чанместър.
	— Но аз предложих Дейвид и хората му да ползват участъка на Скаргил Стрийт за разпити и задържания — обади се Брандън.
	— Добра идея — каза Карол. Участъкът на Скаргил Стрийт беше изваден от забрава около преследването на Обратния убиец преди около седем години, но оттогава насам никой не му обръщаше внимание и той чакаше реда си за обновяване като някаква вечна Пепеляшка. Отправянето на хората от отдела за борба с тероризма натам щеше да ги държи настрани, без да лиши от работни места един куп полицаи, които иначе по време на цялото разследване щяха да се щурат насам–натам в опити да се присламчат в нечия задръстена и без тях територия.
	— Това ще ни свърши работа донякъде, като се има предвид обхвата на разследването. В Манчестър сме подготвени за специални, целенасочени нападения, не за такова търсене на широк периметър, каквото ни предстои тук. Но участъкът на Скаргил Стрийт не е оборудван със съвременна техника. Затова ще ползваме и помещенията на вашия екип за особено тежки престъпления в централата — каза Дейвид.
	Сега вече Карол не успя да прикрие раздразнението си.
	— А къде ще работят моите подчинени през това време? — попита тя.
	— Хората на Дейвид могат да ползват помещенията на HOLMES* — каза Брандън. — Те няма да са ви необходими за разследването на убийството на Роби Бишоп.
	[* HOLMES — абревиатура за Home Office Large Major Enquiry System — компютърна система на вътрешното министерство, която обединява данните на всички разследвания по особено тежки престъпления, включително серийни убийства и финансови злоупотреби в особено големи размери на територията на Великобритания. — Бел.прев.]
	Така беше. Системата за обширни търсения по разследванията към министерството на вътрешните работи беше създадена, с цел да се пресява и класифицира огромният обем информация, съпровождаща или някоя свързана поредица престъпления, или единично престъпление с изключително широк обхват. Всяка полицейска централа разполагаше със специален екип, който работеше с HOLMES — бяха добре обучени, опитни служители и Карол винаги се възползваше от уменията им, когато това бе необходимо. Но когато обстоятелствата го позволяваха, предпочиташе да разчита на Стейси и забележителните й способности за случаи, възложени на екипа за разследване на особено тежки престъпления.
	Проблемът се криеше там, че сега вече вероятно щеше да бъде установена връзка между Дани Уейд и Роби, и естествената следваща стъпка в разследването би била да се обърне към HOLMES за анализ на материала, натрупан при двете разследвания. Но ако хората от отдела за борба с тероризма се установяха там, този аспект на работата отпадаше. Съзнаваше, че именно сега е моментът да възрази, но нямаше как да го направи, без да разкрие нещо, с което Брандън изобщо не беше запознат. А моментът бе крайно неподходящ за подкопаване на авторитета на началника на полицията.
	— За нас ще бъде много удобно, защото ако ни потрябвате за нещо, ще бъдете съвсем наблизо — каза бодро Дейвид. После избута стола си назад. — Е, смятам, че засега приключихме.
	Той се изправи.
	Карол не помръдна от стола си.
	— Разполагаме ли вече с някаква бройка? — попита тя.
	Дейвид погледна надолу към човека, който седеше вдясно от него, онзи, който имаше половин сантиметър набола коса.
	— Джони?
	— Засега е потвърдена смъртта на трийсет и четири души. Още десетина са в критично състояние в болницата. Ранените са около сто и шейсет — като започнем от загуба на крайници и свършим с натъртвания и повърхностни рани.
	Сега стана и Карол, и направи няколко крачки към вратата.
	— О, между другото, забравих да спомена — изпратих двама мои подчинени на адреса на Имран Бег. Естествено, изпратих ги, преди да разбера, че сте пристигнали. Ще ви уведомя какво са открили, ако ми дадете някакъв номер, на който да ви се обадя.
	Лицето на Дейвид остана напълно безизразно.
	— Благодаря, че ме уведомихте. — Той извади картичка от вътрешния джоб на коженото си яке и прекоси стаята, за да й я подаде. На картичката пишеше само „Дейвид“ — и имаше номер на мобилен телефон. — Ще чакам да ми се обадите, Карол. Но имайте предвид, че е време да приберете копоите.
	Тя излезе, следвана от Брандън. Веднага щом се озоваха отвън, тя се обърна рязко към него.
	— Наистина ли очаквате да приема всичко безропотно? Да съм лишена от правото да разследвам най-значителното престъпление, извършено на моя територия?
	Брандън избягваше погледа й.
	— Решението вече не е в наша власт, Карол. Форсмажорни обстоятелства.
	Тя поклати глава.
	— Какъв побъркан свят. Ами идентифицирането на загиналите? Кой ще разговаря с близките им?
	— Униформените ще се справят с тази задача — отвърна Брандън. — Заеми се с това, в което си най-добра, Карол. Намери убиеца на Роби Бишоп. Вярвай ми, ще е по-добре за теб да не се набъркваш в тази мръсотия — той обхвана с жест стадиона и фургона на отдела за борба с тероризма. После поклати натъжено глава и си тръгна.
	— Ще видим тази работа — измърмори Карол. Джон Брандън като че ли беше забравил основното, което я бе превърнало именно в такъв криминалист, какъвто беше. Също като Сам Еванс и тя имаше инстинктите на единак. Но мотивацията й беше различна — не личният й интерес, а страстно желание да помага на правосъдието. А това беше нещо, което Дейвид и Джони тепърва трябваше да научат. — И урокът започва още сега — допълни тя под нос.


	Архитектите, проектирали джамията в Кентън, не бяха направили и най-малък опит сградата да хармонира със заобикалящата я среда. Плетеница от къщи с фасади от червени тухли, датиращи от началото на двайсети век, заобикаляше белезникавите стени на джамията, над които се издигаха златните покриви на минаретата.
	— Никога не съм преставал да се питам как са получили разрешение, за да построят това нещо — отбеляза Кевин, когато влязоха с колата в Уилбърфорс Стрийт. — Как са успели според теб?
	Пола извърна очи към небето.
	— А ти как мислиш, Кевин? Онези от градоустройствената комисия са били съвсем наясно, че ако откажат, ще ги залеят с помия.
	— Внимавай, Пола — не ти ли се струва, че в думите ти се долавят леки следи на расизъм? — подразни я Кевин. Беше работил с достатъчно ченгета с истински расистки убеждения, за да може да прецени, че у Пола нямате нищо подобно.
	— Нямам проблем с етническата принадлежност, а с религиите. Все ми е едно дали става дума за протестанти от Ълстър, католици от Ливърпул или мюсюлмани от Брадфийлд. Мразя кресливи свещеници, които веднага вадят от ръкава си картата на фанатизма, ако някой им откаже нещо. Създават атмосфера на страх и взаимно следене, и затова ги ненавиждам. Казвам ти, никога не съм била по-горда от хомосексуалните си наклонности, отколкото в деня, когато Парламентът обяви извън закона дискриминацията въз основа на сексуална ориентация. Кой би заподозрял, че съществува нещо, което е в състояние да обедини християни-евангелисти, католици, мюсюлмани и юдаисти? Излиза, че хомосексуалността ми е моят скромен принос към обединението на църквите. Тук вдясно има място за паркиране — допълни тя.
	Кевин успя да паркира на тясното място, двамата излязоха от колата и се върнаха назад, минавайки покрай десетина къщи. Бяха напълно наясно, че будеха любопитство, неприязън или тревога у всеки, когото срещнеха. В тази част на Кентън, все още необлагородена от нахлуващата вълна на работещи в близката болница и студенти, тъкмо тяхното присъствие можеше да се приеме като екзотика. Спряха пред номер 37. Къщата беше чисто боядисана, безлична, с тънки пердета на прозорците. Дребна, слаба жена в шалвари отвори вратата. Главата й беше покрита с шал. Когато ги видя, по лицето й се изписа ужас.
	— Какво има? Кои сте вие? — попита тя, преди някой от тях да успее да проговори.
	— Аз съм сержант Матюс от криминалната полиция, това е детектив Макинтайър.
	Жената притисна длани към лицето си.
	— Знаех си. Знаех, че ще се случи нещо лошо, ако той замине, знаех си — тя изхлипа, извърна се и подвикна: — Парвез, ела веднага, дошли са от полицията. Нещо лошо се е случило с Имран.
	Кевин и Пола се спогледаха. За какво ставаше дума?
	Висок, приведен мъж в традиционно пакистанско облекло се появи зад жената.
	— Аз съм Парвез Хан. Имран е мой син. Кои сте вие?
	Кевин отново представи себе си и Пола.
	— Искахме да поговорим с Имран Бег — каза той.
	Мъжът се смръщи и сведе поглед към жената.
	— Нали каза, че нещо се е случило с Имран? Какво се е случило? — той погледна Кевин. — Какво е станало със сина ни?
	Кевин поклати глава.
	— Опасявам се, че има недоразумение. Ние просто искаме да поговорим с Имран. За микробуса му.
	— За микробуса му ли? Какво е станало с микробуса? Той не пътува с него. Нали не сте дошли, за да ни кажете, че е катастрофирал? — попита човекът, очевидно озадачен.
	Кевин никак не искаше да е първият, който ще спомене думата „бомба“. Затова настоя:
	— Къде е Имран?
	— Замина за Ибиса — отвърна майката. — На почивка. Пътуването е подарък от братовчед му Юсеф. Юсеф го закара на летището във вторник сутринта. Обади ни се, когато пристигна, за да бъдем спокойни, че е жив и здрав. Ще се върне чак утре. Така че ако микробусът му е замесен в някаква катастрофа, вината не е на Имран — объркването й със сигурност не беше преструвка.
	— А кой кара сега микробуса му? — попита Кевин, опитвайки се да се ориентира в бъркотията.
	— Братовчед му Юсеф. Отидоха до летището с микробуса на Имран — каза мъжът. — Утре Юсеф трябва да го посрещне с микробуса.
	— А къде можем да намерим Юсеф? — попита Кевин.
	— В центъра, във Вейл. Адресът е Вейл Авеню 147. Но какво се е случило, да не би да е катастрофирал? — господин Хан гледаше ту Кевин, ту Пола. — Какво се е случило?
	Кевин поклати глава.
	— Съжалявам, нямам право да ви кажа нищо повече — отправи им бърза, уморена усмивка. — Можете само да се радвате, че момчето ви е в чужбина. Благодаря за помощта.
	Обърнаха се да си вървят и в същия момент бял форд транзит взе завоя със свирещи гуми и се насочи към къщата с висока скорост. Кевин спря за миг и погледна през рамо към уплашените родители на Имран.
	— Наистина съжалявам — каза той. — Хайде, Пола, време е да изчезваме.
	Когато облечените в черно и въоръжени полицаи наизскачаха от микробуса, Кевин и Пола забързаха към колата. Бяха почти стигнали, когато зад тях се разнесе глас:
	— Ей, вие двамата!
	Кевин понечи да отвори вратата на колата, но Пола го спря.
	— Въоръжени са, Кевин. Въоръжени и насъскани.
	Той изръмжа нещо нечленоразделно и се извърна. Един от облечените в черно и напълно еднакви на вид мъже беше застанал на няколко метра от тях с автомата „Хеклер и Кох“. Другите вече бяха потънали в дома на Парвез Хан.
	— Кои сте вие, да му се не види? — попита мъжът.
	— Сержант Матюс и детектив Макинтайър от отдела за особено тежки престъпления към Брадфийлдската полиция. А кой, да му не се види, сте вие?
	— Това не е ваша работа. Ние сме от отдела за борба с тероризма. Случаят вече е наш.
	Кевин пристъпи напред.
	— Легитимирайте се — заяви той. — Представете нещо, което доказва, че не сте някакви самоназначили се любители.
	Мъжът в черно се изсмя.
	— Не злоупотребявайте с късмета си!
	Обърна се рязко и си тръгна.
	Кевин се взираше в отдалечаващия се човек.
	— Можеш ли да повярваш? Не, можеш ли наистина да повярваш, че се случва такова нещо?
	— С лекота — въздъхна Пола. — Е, тръгваме ли за Вейл или не?
	— О, мисля да отидем. Но по-добре да не казваме на шефа. Ако съдя по поведението на тези тук, за нея ще бъде по-добре да не е в течение засега.


	Нямаше значение в колко учения си участвал — човек никога не е подготвен, когато нещо такова се случи наистина, мислеше доктор Елинор Блесинг. В спешното отделение цареше хаос от гласове и тела, някои от ранените ходеха насам-натам и се пречкаха на приемните екипи, състоящи се от объркани сестри и преуморени лекари, които се опитваха да преценят с какво първо да се заемат. Дотук Елинор се беше справила доста бързо с две травми на гръден кош. При нито един от случаите не можеше да се говори за опасност за живота и тя ги изпрати в отделението на доктор Денби веднага след като прецени, че са се стабилизирали.
	Стоеше облегната на стената в едно тихо ъгълче и попълваше болничните им картони, когато един задъхан от бързане болногледач я забеляза и дойде при нея.
	— Докторе, при мен има един човек, когото докараха с линейка от „Виктория Парк“, но не мога да се ориентирам в симптомите му — каза той.
	Елинор, която беше приключила достатъчно скоро обучението си, за да изпитва известна увереност по отношение на спешните случаи извън собствената си специалност, се изправи и последва болногледача към една от стаите.
	— В какво състояние го приехте?
	— Докара го един от парамедиците. Помагал при спасяването на ранените, но му призляло и бил пред припадък. Опасяваха се, че може да получи инфаркт — поде болногледачът. — Пулсът му беше ужасяващ — от 140 падаше внезапно на 50. Понякога се нормализира, после отново започват аритмиите. Повръща вече трети път, кръв. А ръцете и краката му са ледени.
	Елинор хвърли поглед на картона, за да види името на пациента, а после погледна и едрия мъж, проснат на леглото. Беше в съзнание, но очевидно се чувстваше много зле.
	— Кога започна да ви прилошава, господин Крос? — попита тя.
	Преди да успее да й отговори, тялото му бе разтърсено от тръпки, които явно той не беше в състояние да овладее. Втрисането премина за секунди, но това беше достатъчно, за да убеди Елинор Блесинг, че не става дума за обичайна сърдечна слабост.
	— В началото на мача. Преди бомбата. Болеше ме стомахът произнесе с усилие болният.
	Тя се пресегна и докосна ръката му. В болницата беше топло, но ръцете му бяха студени като лед. Бледите му, изпъкнали очи с цвета на цариградско грозде се взираха умолително в нея. По лицето му бе изписан страх.
	— Имахте ли разстройство? — попита Елинор.
	Той кимна едва забележимо и каза:
	— Течеше като вода. Два-три пъти.
	Елинор запрехвърля наум списъка на симптомите. Гадене. Диария. Смущение на сърдечния ритъм. Нарушено функциониране на централната нервна система. Колкото и гротескно и невероятно да звучеше, това като че ли бе вторият случай на отравяне, с който се сблъскваше в рамките на една седмица. И двата случая бяха свързани по някакъв начин с отбора на „Брадфийлд Виктория“. Тя се упрекна мислено. Понякога съвпаденията си бяха именно това — обикновени съвпадения, нищо повече. А отравянията се дължаха по-често на неспазване хигиената на хранене, отколкото на престъпни намерения. Все още не беше противозаконно да ядеш храна с изтекъл срок на годност.
	— Какво ядохте на обяд? — попита тя.
	— Агнешки кебап. С ориз и някакъв специален сос, с много подправки.
	Човекът говореше трудно, като че ли устните не му се подчиняваха.
	— В ресторант ли?
	— Не. Той го сготви. Джейк… — Крос се намръщи. Как беше фамилното име? Не можеше да се сети. Убягваше му, не можеше да го повика в мислите си.
	— Можете ли да си спомните кога точно се хранихте? — попита Елинор.
	— Ами по обяд. Около един — един и половина.
	Преди три часа. Отдавна беше изминал вълшебният шейсетминутен период, в рамките на който едно промиване на стомаха би имало някакъв ефект.
	— Добре, сега ще се постараем да облекчим състоянието ви — каза тя. Дръпна болногледача настрани и допълни: — Не съм сигурна, но предполагам, че става дума за отравяне с глюкозид, някой от медикаментите, които се предписват на сърдечно болни — дигоксин или нещо такова.
	Болногледачът я погледна с разширени от паника очи.
	— Докараха го от „Виктория Парк“. Това означава ли, че терористите са използвали някакво химическо оръжие?
	— Не, не искам да кажа такова нещо — каза нетърпеливо Елинор. — Симптомите са много сериозни, а те не се развиват толкова бързо. Бил е отровен, преди да стигне до стадиона. Трябват ми пет минути, за да проверя дали има някакви други възможни обяснения, както и каква е препоръчителната терапия в случай, че съм права. Междувременно подавайте кислород, пригответе система за венозно вливане и пулс-окси-метър. Ще ни трябва електрокардиограма и постоянен контрол на сърдечния ритъм. Ще успеете ли да уредите всичко това? Ще се върна след пет минути.
	Елинор обърна гръб на зашеметения болногледач и забърза към стаята на помощния персонал. Трябваше й компютър, свързан с интернет. Не й отне много време да изключи всички други възможни обяснения. За лечението също не можеше да има спор. Стандартната противоотрова, която се даваше при отравяне със сърдечни глюкозиди, бяха Fab-фрагменти от антитела. Тя разпечата описанието на лечението и тръгна обратно към стаята на Том Крос.
	Според нея положението му се влошаваше. Изглеждаше псе по-замаян, пулсът му се долавяше по-трудно.
	— Обадих се в аптеката. Имат трийсет ампули Fab-фрагменти. Отивам долу да ги взема и да се разпиша за тях. Ако пратим някой от санитарите, ще стане по-бавно. Започвайте незабавно с кардиограмата, ако се забележи остро смущение на сърдечния ритъм, дайте лидокаин.
	Болногледачът кимна.
	— Оставете това на мен — той поклати глава. — Изглежда някак нереално, не мислите ли? Избухва бомба, някакъв човек се втурва героично да спасява жертвите и малко след това се оказва, че е отровен. Човек не би могъл да го измисли, дори да иска, нали?
	— Дано поне успеем да постигнем щастлив край — каза Елинор, тръгвайки надолу. Но някак не й се вярваше, че тъкмо през тази седмица предстоят особено много щастливи развръзки.


	Веднага щом излязоха от Уилбърфорс Стрийт, Пола закрепи с магнита синята лампа на покрива на колата.
	— Давай, Стив Маккуийн — каза тя.
	— С колко време разполагаме според теб? — попита Кевин.
	— Зависи доколко родителите на Имран ще се травматизират от появата на имперските щурмоваци. Казвам ти, лично мен ме втриса от страх, когато ги видя. А можеш да се обзаложиш на последните си пари, че поне още един екип е в готовност да потегли към друг адрес. Така че трябва да работим, изхождайки от предположението, че изобщо не разполагаме с време. Не трябваше ли да тръгнеш по главната улица към центъра? — осведоми се тя и се вкопчи в дръжката на вратата, когато Кевин зави рязко по една странична улица и се запровира из лабиринт от други тесни улици.
	— По това време в събота ще има задръстване — връщат се всички, които са били на пазар в търговския център „Квадрант“. По-бързо ще стигнем по заобиколен път.
	Пола знаеше, че по отношение на придвижването из града може изцяло да разчита на Кевин. Навремето той беше работил като инспектор от криминалната полиция, но беше допуснал такива нарушения, че едва не го изритаха окончателно. За него пътят на изкуплението включваше шест месеца работа в транспортната полиция — но беше дотолкова свръхквалифициран за тази работа, че там очакваха с нетърпение да му видят гърба. Така или иначе, от онова време му беше останало полезното за сегашната му работа познаване на схемата на трафика в града, както и на преките пътища, известни обикновено предимно на таксиметровите шофьори. Затова сега Пола млъкна, стиснала здраво дръжката.
	Стигнаха до Вейл Авеню за рекордно време. Кевин въздъхна доволно, когато спря колата пред дома на братовчеда Юсеф.
	— Добре ми дойде — отбеляза той. — Поне се прочистих от мисълта за онези копелета.
	Пола отлепи пръсти от дръжката.
	— Радвам се, че поне на теб ти е било приятно. Е, как ще подхванем разговора тук?
	Кевин сви рамене.
	— Най-добре ще е да бъдем откровени. Юсеф ли е карал микробуса? Къде е Юсеф сега? Може ли да видим стаята му? Постарайте се да ни помогнете, защото ние сме добрите ченгета, а скоро може да ви потрябват приятели в полицията. Следващите, които ще дойдат, няма да ви молят.
	Пола изсумтя, докато излизаше от колата.
	— Следващите няма дори да си изтрият краката, преди да влязат.
	Тя хвърли поглед нагоре по стръмната алея, която водеше към къща близнак с тухлена фасада, кацнала от едната страна на склона. Дори да не говореше категорично, че обитателите й са преуспели, къщата се намираше със сигурност на няколко стъпала по-горе по социалната стълбица в сравнение с дома на семейство Хан. Отпред бяха паркирани една старичка тойота корола и нисан патрол, модел отпреди четири години.
	— Поне някой си е у дома — отбеляза Пола.
	Млад мъж на двайсет и няколко години отвори вратата. Беше облечен в спортни панталони и памучен пуловер с остро деколте. Беше идеално подстриган, златните синджири на врата му граничеха с просташко самоизтъкване, но не преминаваха границата. Беше наклонил глава на една страна с онова леко предизвикателно изражение, което Пола бе свикнала да вижда у много мъже на неговата възраст, без значение от етническия им произход.
	— Да? — попита той.
	Двамата показаха полицейските си карти и Кевин се зае с представянето.
	— А вие сте…
	— Санджар Азиз. За какво става дума? Искате да разговаряте с Радж за бомбата или има нещо друго?
	Стори им се странно невъзмутим.
	— Кой е Радж? — осведоми се Пола.
	— По-малкият ми брат. Бил е на мача, нали така? Дал името си на един от колегите ви, а после веднага се прибрал тук, защото бил наясно, че мама ще се побърка, щом разбере какво се е случило. Ще влезете ли?
	Влязоха в антрето. Подът беше покрит с ламинат, имаше две ориенталски пътеки, които Пола би видяла с радост и в собствения си дом. Ухаеше на лилиум — ароматът се носеше от голяма ваза, пълна с тези цветя, поставена на перваза на прозореца.
	— Всъщност Радж не е поводът за посещението ни — каза Кевин.
	Санджар спря рязко и се обърна към тях.
	— А какво тогава? — сега в погледа му вече се прокрадваше враждебност. — Каква е тази история?
	— Тук сме заради Юсеф.
	Санджар се намръщи.
	— Юсеф ли? Защо Юсеф? — той видимо се развълнува. — Сигурно сте объркали нещо. Юсеф е въплъщение на спазващ законите гражданин. Дори не си позволява да говори по мобилния телефон, когато шофира. Каквото и да са казали, че е направил, трябва да има някаква грешка.
	Кевин си пое дълбоко дъх. Никой никога не можеше да си представи, че член на собственото му семейство е в състояние да извърши престъпление. Особено при разговор с полицията.
	— Може ли да седнем някъде и да поговорим? — попита той.
	— Какво искате да кажете с това „да седнем и да поговорим“? Какво става тук всъщност? — когато Санджар повиши тон, една от вратите се отвори и през пролуката надникна лице на младо момче, видимо уплашено, със сенки под очите. Саджар веднага забеляза появата му. — Затвори вратата, Радж, и си лягай, както ти каза мама. Тя ще се върне всеки момент от пазар и ще те убие, ако разбере, че си станал — той замаха с ръце, принуждавайки момчето да се прибере. Щом вратата се затвори зад него, той ги поведе към кухнята. Край едната стена имаше малка маса, около която биха успели да седнат четирима, и то с усилие. Останалите стени бяха покрити със светлобежови вградени шкафове. В кухнята се носеше едновременно топъл и горчив мирис на подправки. Санджар посочи към масата.
	— Сядайте.
	После се тръсна с видимо неудоволствие на най-отдалечения стол и попита:
	— Каква е тази история с Юсеф?
	— Къде са майка ви и баща ви? — осведоми се Пола.
	Санджар сви нетърпеливо рамене.
	— Мама отиде на пазар, трябват й разни съставки за успокояваща напитка, която иска да приготви за Радж. А тъй като е събота следобед, баща ми трябва да е в джамията — пият чай и спорят на теми от Корана. — По лицето му се изписа познатото презрително съжаление на детето към родителя. — У дома той е най-набожният.
	— Добре тогава. Кога излезе Юсеф?
	— След като обядвахме. Мама искаше някой от нас да закара Радж до стадиона. Но аз трябваше да отида в Уейкфийлд, а Юсеф каза, че имал среща с някакъв човек в Бригхаус, за да уговорят условията на нов договор.
	Той се поразмърда на стола си. Пола се запита дали не крие нещо.
	— Нов договор ли? — попита Кевин.
	— Семейната фирма, „Фърст Фабрикс“. Търгуваме с текстил. Работим с двата края на веригата — с вносителите на платове и с посредниците, които купуват готови артикули за търговия на дребно. Нямам представа с кого е трябвало да се срещне в Бригхаус, не бях чувал за нищо такова преди. Е, да не би нещо да се е случило там? Да не се е скарал с някого?
	— Знаете ли с каква кола потегли? — попита Кевин.
	— Караше микробуса на братовчед ни Имран — на фирмата „А1 Електрикълс“. Разбирате ли, колата на Юсеф има нужда от ремонт, а тъй като Имран замина за Ибиса за няколко дни, нормално беше Юсеф да вземе назаем микробуса му. Така си спести парите, които иначе би дал, за да наема кола, нали разбирате. Вижте, питам за пореден път, няма ли някой от вас да ми обясни за какво става дума?
	Кевин погледна Пола. Беше й ясно, че той наистина не знае какво да каже.
	— Санджар — поде тя, — можеш ли да се сетиш за някаква причина, поради която Юсеф може да е отишъл днес следобед до „Виктория Парк“?
	Той я изгледа така, сякаш внезапно беше полудяла.
	— Юсеф ли? Не, объркали сте се. Радж беше на мача. — Изсмя се нервно и продължи: — Нямам представа как е станало, но явно се е получило недоразумение. Радж е продиктувал името си на колегата ви, а вие кой знае защо се интересувате от Юсеф. Юсеф изобщо не се интересува от футбол.
	— С какво беше облечен Юсеф, когато излезе? — продължаваше Пола.
	— С какво е бил облечен ли? Да му се не види, нямам представа — Санджар поклати глава и смръщи замислено лице. — Не, чакайте. На масата беше с черен панталон и риза, обикновена бяла риза. А после, когато тръгваше, видях, че облича отгоре работния гащеризон на Имран. Каза, че постоянно имал някакви проблеми с амбреажа и не искал да изцапа ризата си, ако се наложело да излезе от колата, за да го поправя. Брат ми винаги много държи да прави добро впечатление.
	— Разбирате ли, нещата стоят така — започна меко Пола. — Вие очевидно знаете какво се случи днес следобед, заради Радж.
	Санджар кимна бавно. По лицето му пролича някаква промяна — той застана нащрек. Не беше глупав.
	— Искате да ми кажете, че Юсеф е мъртъв — каза той. — Искате да кажете, че е бил на мача — и че е мъртъв?
	Изражението му беше умолително — той искаше от тях да оспорят думите му. Не искаше да повярва на собственото си предположение за това, което искаха да му съобщят.
	— Не е точно така — каза Пола.
	Кевин, съзнавайки, че времето им изтича, се намеси:
	— Човек, облечен в работен гащеризон с емблемата на „А1 Електрикълс“, който е карал микробуса на братовчед ви, е внесъл и задействал бомбата на „Виктория Парк“. Да, считаме, че Юсеф е мъртъв, но не защото е бил застигнат случайно от взрива. Считаме, че брат ви е атентаторът — самоубиец.
	Санджар се дръпна така рязко назад, че се подхлъзна със стола си и не падна само защото се опря на кухненските шкафове зад гърба си.
	— Не! — изкрещя той и се изправи, залитайки. — Никакви такива шибани истории!
	— По всичко личи, че е така — поде Пола. — Съжалявам.
	— Съжалявате? — Санджар я гледаше като обезумял. — Съжалявате, а? Не на мен тия глупости, че съжалявате. — Той размаха ръце към тях. — Всичко сте объркали. Брат ми не е някакъв шибан терорист. Той е… той… той просто не е такъв — Санджар удари с юмрук по стената. — Цялата работа е толкова шибана. Напълно, шибано оплескана. Той ще влезе ей сега през тази врата и ще ви се изсмее. Не е вярно. Просто не може да е вярно.
	Пола постави ръка над лакътя му, но той се отдръпна рязко, като че ли се боеше, че ще го зарази.
	— Трябва да се опитате да дойдете на себе си — поде тя. — Ние сме добрите ченгета. Много скоро тук ще пристигнат хора от отдела за борба с тероризма, и имайте предвид, че те ще опустошат и дома, и живота ви. Знам, че това, което ви казахме, ви нанесе ужасен удар, но трябва да бъдете силен, заради Радж и заради родителите си. А сега предлагам да седнете с мен, за да съставим един списък на всички лица, с които Юсеф е бил близък и с които се е срещал. А колегата ми ще се качи горе, за да претърси стаята на Юсеф. Коя е тя?
	Санджар примигна силно, като че ли се опитваше да се ориентира в един свят, в който внезапно всичко бе застанало с главата надолу.
	— Право нагоре, вратата срещу стълбите. Там спят двамата с Радж. Леглото на Юсеф е отляво — той намери опипом стола зад себе си и се отпусна на него, докато Кевин излизаше от кухнята. — Не мога да повярвам — измънка той. — Трябва да има някаква грешка — той погледна към Пола. Тъмните му очи бяха зачервени. — Може да има грешка, нали?
	— Никога не бива да се изключва такава възможност. Знаете ли, ако позволите да взема ДНК-проба от вас, това ще ускори проверката — тя извади комплект тупфери за вземане на проби от чантата си и скъса опаковката. — Отворете широко уста — преди той да успее да реагира, тя вече беше взела проба от вътрешността на устата му и беше затворила и запечатала тубичката, в която постави тупфера. После отвори бележника и го потупа по ръката. — Хайде, Санджар. Помогнете ни с тази работа. Казвайте имената на всеки от кръга на познатите на Юсеф, за когото се сетите.
	Санджар бръкна в джоба си и извади пакет цигари. Пола инстинктивно беше убедена, че майка му не позволява да се пуши в къщата. Самият факт, че той изобщо посяга да запали, бе доказателство, че е извънредно разстроен. Но ако той запалеше, тя щеше да последва примера му, без да се замисли.
	— Добре — въздъхна Санджар. — Ами онези, другите, за които казахте, че ще дойдат?
	— От отдела за борба с тероризма ли?
	— Да. Какво ще направят, ще арестуват мен и семейството ми ли?
	— Няма да ви лъжа — отвърна Пола. — И до това може да се стигне. Най-сигурният начин да избегнете такова нещо е да бъдете пределно откровени. През ум да не ви минава да премълчавате нещо, само защото сте решили, че не е необходимо те да го знаят. Защото те ще открият всичко, можете да ми вярвате. А установят ли, че не сте казали цялата истина, после ще стане много тежко за вас. Е, казвайте сега имената.


	Карол седеше в кабинета си и кипеше от гняв. Най-голямото предизвикателство в цялата й досегашна кариера практически й беше отнето. Полицейската централа вече гъмжеше от антитерористи. Според Брандън бяха общо двеста и петдесет души — някои вече бяха пристигнали, други щяха да дойдат всеки момент. Вече бяха организирали преки връзки между тукашния офис на HOLMES и Кралската прокуратура на Лъдгейт Съркъс. Когато Карол отиде да се осведоми какво се иска от нейните хора, й казаха, че нямат нужда от тях, но не биха имали нищо против, ако им отстъпи безвъзмездно Стейси Чен за времетраенето на разследването.
	Тя беше събрала останките от достойнството си и се беше оттеглила. В офиса на отдела за особено тежки престъпления Стейси вече координираше препращането на записи от камерите за наблюдение около стадиона.
	— Викат те в съседния офис — каза Карол.
	Стейси изсумтя.
	— Това молба ли е или заповед?
	— На този етап е молба. Но нещата могат да се променят.
	Стейси погледна към монитора на компютъра, с който работеше.
	— В такъв случай оставам тук. Предполагам, че няма да вдигнем ръце и да си тръгнем?
	Карол завъртя отрицателно глава.
	— Ще продължим да се интересуваме от развоя на събитията. Случило се е на наша територия. А ни чака и разследването на убийството на Роби Бишоп. Искаш ли чай?
	— „Ърл Грей“, моля.
	Стейси беше отново изцяло погълната от това, което виждаше на монитора.
	Карол се облегна на стената и зачака водата да кипне. В този момент Крис Дивайн връхлетя в стаята, видимо вбесена.
	— Шибани антитерористи — обърна се тя към Стейси, която посочи към Карол. — Извинявай, шефе — измърмори Крис и хвърли сакото си на най-близкия стол.
	— Няма защо. Искаш ли чай?
	— Бих предпочела голямо уиски — измърмори Крис. — Но тъй като няма, чаша силен чай би помогнал.
	— Какво е станало?
	— Тъкмо приключвах с разпита на персонала, обслужващ ложите за официалните гости, когато се домъкнаха половин дузина от онези. От километър се чува, че пристигат.
	— Заради обувките е — отбеляза Карол, заливайки чая с вряла вода.
	— Да, но се чува чак и търкането на мускулестите им бедра. Значи така, появиха се, и щом ме видяха, заявиха „Изчезвай, скъпа“, като че ли съм някаква журналистка или нещо подобно. Изхвърчах оттам, преди да успея да им обясня, че са тъпи фашисти. Но преди да ме изхвърлят, ме накараха да седна и да запиша целия текст от разпитите — като че ли се опасяваха, че ще се измъкна, без да съм представила домашното си. — Тя поклати глава. — Надявах се, че съм се отървала от тези задници, когато се преместих тук.
	Карол им поднесе чая.
	— Налага се да си сътрудничим — каза тя. — Което не означава, че няма да орем собствената си нива.
	— И като стана дума за това, къде са останалите?
	— Пола и Кевин проучват обстоятелствата около микробуса на „А1 Електрикълс“, ще се опитат да изпреварят антитерористите. Хората обикновено спират да говорят, когато мъжете в черно нахлуят в домовете им — каза Карол. — За Сам не съм сигурна. Последния път, когато го видях, проверяваше записите от камерите на трибуната „Вести“.
	— Вероятно е тръгнал по гореща следа, която не иска да сподели с такива нещастни идиоти като нас, останалите — отбеляза сухо Крис.
	— Самият той е най-злият си враг — каза Стейси, без да откъсва поглед от монитора. — Намира си всевъзможни основателни причини, когато реши да направи нещо подобно.
	Крис и Карол се спогледаха безмълвно. Нито една от двете не помнеше Стейси някога да е обсъждала поведението на някой от колегите си. Категоричното й нежелание да клюкарства беше легендарно.
	— По-късно — произнесе Крис само с устни, поглеждайки заговорнически към Карол. Отпи глътка чай и си пое дълбоко дъх. — Казвам ви, не искам никога повече да виждам нещо подобно. Още не мога да осъзная размерите на това клане. Трийсет и петима са загиналите — така казват. Никога не съм предполагала, че ще видя такова нещо в Брадфийлд.
	— Странното е, че убитите не са повече — каза Карол. — Ако беше сложил бомбата на отсрещната трибуна, където няма ложи, а само обикновени седалки, щяха да загинат стотици — тя притвори очи за миг. — Прекалено ужасно е дори да си го помислиш.
	— Можеше да загинат и повече, ако хората не се бяха държали толкова добре. Очаквах повече травми в блъсканицата. Казвам ти, съзнавайки колко банална е фразата, но наистина такива ситуации могат да извадят на бял свят най-доброто у хората. Видя ли онази жена на Грейсън Стрийт, която беше извадила маса пред къщата си и правеше чай на хората? Също както са се подкрепяли по време на бомбардировките.
	— Да, и понякога тъкмо хората, от които най-малко си го очаквал, се държат като герои — отвърна Карол. — Днес следобед видях един човек — отвеждаха го към линейката, почувствал се зле, защото се преуморил, докато вадел хора от разрушенията. Познавам го добре — той беше наш колега, но го изхвърлиха от полицията заради подхвърлени улики по време на разследване за убийство. Той е последният човек, за когото бих помислила, че ще се хвърли да помага на някой друг, освен на самия себе си — така че, вероятно у всеки от нас е заложено желанието да постъпва така, както е редно — тя се усмихна кисело. — Освен у мъжете в черно може би.
	Като по повикване в същия момент вратата се отвори и в стаята надникна един от антитерористите.
	— Търся главен инспектор Джордан.
	— Да, аз съм. С какво мога да ви бъда полезна?
	— Викат ви на Скаргил Стрийт. Имало някакъв проблем с един от вашите подчинени — той понечи да си тръгне, но Карол го спря с поглед, който би могъл да пробие стоманена стена.
	— Кой ме вика?
	— Който ръководи работите там. Вижте, аз само предавам съобщението, нали така? — той изпухтя и вдигна очи към тавана. — И аз знам толкова, колкото и вие.
	— Когато си изпия чая — измърмори Карол. Но предизвикателното й поведение беше по-скоро поза. Само след пет минути тя вече беше тръгнала, оставяйки Стейси и Крис да се чудят какво, по дяволите, беше направил този път Сам Еванс.
	Не им остана много време за размисъл. Малко след като Карол тръгна, Пола и Кевин нахлуха в стаята, видимо доволни от себе си. Кевин, който вървеше превит като човек с болки в гърба, се упъти право към Стейси, после дръпна ципа на якето си и измъкна един лаптоп.
	— Ето го — заяви той. — Лаптопът на атентатора.
	Стейси повдигна вежди.
	— Откъде го взе?
	— От спалнята на атентатора.
	— На предполагаемия атентатор — поправи го Пола. — Юсеф Азиз. Със сигурност той е човекът, който е карал микробуса и е бил облечен във въпросния гащеризон по-рано същия ден.
	Крис доближи и побутна с пръст лаптопа.
	— Съмнявам се, че имаме право да задържим това нещо.
	— Не, и вероятно няма да разполагаме с него дълго време, затова трябва да измъкна оттук колкото може повече данни — каза Стейси и посегна към лаптопа.
	— Как успяхте да се измъкнете от мъжете в черно? — попита Крис.
	— Бяхме много бързи — поясни Пола. — Влязохме и излязохме, преди те да се появят там — тя описа как бяха стигнали от Имран Хан до Юсеф Азиз. Предполагам, че антитерористите са сплашили хората дотолкова, че е минало доста време, преди те да кажат нещо за Азиз и да дадат адреса му. Онези внушават такъв страх, че провалят продуктивността на разпита, когато човек има работа с почтени хора, спазващи законите. Те просто се вцепеняват от ужас. Успяхме да поговорим двайсетина минути с брата на Юсеф Азиз, Санджар, а когато си тръгвахме, антитерористите тъкмо завиваха по улицата, на която се намира домът на Азиз.
	— Добра работа — похвали ги Крис. — Е, как ви се стори? Обичайният случай, а? Младо момче, подстрекавано от разни луди молли, а специалистите от Ал Кайда са се погрижили да го снабдят с необходимото?
	Пола седна на бюрото до Крис.
	— И аз не знам. Брат му настояваше категорично, че Азиз не се занимавал с такива неща. Според Санджар Юсеф бил твърд противник на фундаментализма.
	— Не можем да съдим за Юсеф по това, което казва брат му — възрази Кевин. — Помисли си за лондонските атентатори — за семействата и приятелите им новината дойде като гръм от ясно небе. Е, да, не съм открил наръчник за правене на бомби в спалнята му, но пък и не останах дълго там, а освен това открих вестници и книги на непознат за мен език. Ще добием по-ясна представа, когато онези от отдела за борба с тероризма преровят къщата до основи и проверят всяка книга страница по страница.
	— По-ясна представа ще добият те — поправи го скептично Крис. — Кой знае какво ще решат да споделят с нас.
	— Те не ви трябват — отбеляза разсеяно Стейси. — Имате лаптопа му, имате и мен.
	— Давай, Стейси — каза Кевин и заби юмрук във въздуха. — Къде е шефката, между другото?
	— Отиде на Скаргил Стрийс — каза Крис.
	— По собствено желание?!
	— В известен смисъл. Опасявам се, че Сам е оплескал нещо. Един от мъжете в черно се появи тук и каза, че имало проблем с един от подчинените й — а тъй като ти си тук, явно не става дума за теб.
	Кевин повдигна вежди.
	— Да му се не види. Горкият стар Сам. Ти как мислиш, кое е по-лошо — да сгазиш лука на имперските щурмоваци или да те спаси шефката, когато вече е тръгнала по пътеката на войната?


	Карол не беше виждала нищо подобно през живота си. Участъкът на Скаргил Стрийт беше заприличал на крепост под обсада. Въоръжени антитерористи охраняваха всички изходи, отгоре кръжеше полицейски хеликоптер, чийто прожектор открои сянката й, докато тя наближавате, сградата. Минаха цели три минути, докато охранителят на задния вход получи разрешение да я пусне, а когато тя влезе в добре познатата й приемна, там я чакаше друг въоръжен охранител, за да я съпроводи.
	— Доколкото знам, мястото, на което задържате заподозрените в терористични действия би трябвало да бъде държано в тайна? — попита тя небрежно, докато вървяха по пустите коридори към ареста.
	— Така е, държим го в тайна. Не сме казали нищо на медиите.
	— Охранявате един полицейски участък в централната част на града по-старателно от Бъкингамския дворец и си въобразявате, че хората няма да забележат?
	— Това няма значение, нали? — въоръженият охранител зави по коридора, който щеше да ги отведе до килиите. — Нали не им е позволено да публикуват нищо във вестниците.
	„Дай ми сили!“ Карол притвори за миг очи.
	— Аз пък мислех, че се опасявате някой да не организира нападение.
	— Не се опасяваме — отвърна той с тон, който поставяше край на разговора. Той почука на вратата, която водеше към ареста. След миг се чу бръмчене, сигнализиращо, че вратата е отворена. Охранителят отвори вратата и й направи път.
	— Влизайте — каза той. — Когато си тръгнете, някой ще дойде да ви изпрати.
	После хлопна вратата зад нея.
	Познатото помещение беше празно — само сержантът, отговарящ за ареста, седеше зад отрупано с документация бюро. За свое учудване Карол го позна — помнеше го от първото разследване, което бе водила за брадфийлдската полиция. Тя отиде при него и попита:
	— Вие сте сержант Уд, нали?
	— Да, госпожо. Чудя се как си спомнихте. Оттогава трябва да са минали… колко, седем години?
	— Нещо такова. Не очаквах да видя човек от нашите на приемния пост.
	— Това е единствената отстъпка, която направиха пред правилото, че някой трябва да пази и пазачите — отвърна Уд. — От мен се очаква да следя да не се нарушават човешките права — той се изсмя глухо. — Като че ли мога да им попреча да направят нещо зад затворените врати.
	Карол понечи да отговори, но в същия момент се разнесе силен звън. Уд й махна настоятелно да се отстрани.
	— Стойте край стената, моля ви, госпожо. За ваше добро е. Сега ще видите мъжагите в действие.
	От приемната на ареста тръгваха три коридора като зъбците на тризъбец. Първо се чу тропотът на тежки обувки, после четирима се появиха тичешком в далечния край на единия коридор с полуавтоматичните си оръжия пред гърди. Всички бяха облечени в черно от горе до долу, с бръснати глави, ужасяващи на вид. Спряха пред вратата на една от килиите и започнаха да повтарят напевно:
	— Ставай, ставай, ставай!
	Стори й се, че това продължи много дълго, макар че в действителност не беше изминала повече от половин минута. Карол почувства как адреналинът пулсира в жилите й, страховитият напев сякаш отекваше в гърдите й — а при това тя беше една от овластените. Колко ли по-ужасно се чувстваха арестуваните?
	Водачът на групата отвори вратата с такава сила, че тя се удари с трясък в стената. Трима потънаха в килията, фигурата на четвъртия запълваше целия коридор. Отвътре се чуха нови викове:
	— Ставай! С лице към стената! С лице към стената. С разперени ръце. Разтвори крака. Разтвори си краката. Не мърдай, копеле такова!
	Неспирният порой от команди продължаваше. Най-сетне онзи, който стоеше пред вратата, отстъпи встрани и двама от колегите му излязоха заднешком от килията. Третият, който излезе с тях, беше млад мъж с азиатски произход, с широко отворени очи, стиснал здраво зъби. Опитваше се да не гледа онези, които го охраняваха, но те непрекъснато осуетяваха намеренията му, свеждайки лица към неговото.
	Когато го изведоха в коридора, го притиснаха към стената. Един от охраната застана пред него, друг зад него, трети тръгна редом. Четвъртият вървеше пред тях и подвикваше:
	— Чисто е! — всеки път, когато подминеше някоя врата.
	Водеха арестанта по коридора толкова бавно, че го принуждаваха да ситни между тях.
	Когато първият от антитерористите влезе в приемната, отстъпи назад и залитна, забелязал Карол.
	— Легитимирайте се! — изрева той към нея, извърна се рязко и подвикна надолу по коридора:
	— Стой на място!
	Карол подбели очи.
	— Очевидно съм служител на полицията — извади полицейската си карта и каза името и чина си. После кимна към Уд. — Той ме познава.
	— Благодаря, госпожо! — ревна антитерористът по военному. — Чисто е! — подвикна той после назад. Карол видя как поведоха арестанта по коридора и го набутаха в една от стаите за разпити. После застанаха на пост пред вратата.
	— Божичко! — възкликна тя и изпухтя облекчено.
	— Това е съвсем друга работа, нали? Не ме разбирайте погрешно, и аз като всички останали ненавиждам онези копелета, терористите, но се питам каква цена ще ни се наложи да платим, ако се борим с тях по този начин — каза Уд. — До днес следобед бях не по-малко ожесточен от останалите. Но това, което видях днес… Това специално обучение, през което са преминали… то като че ли се основава на три ключови думи — сплашване, сплашване и сплашване. Всеки, който бива арестуван и подложен на всичко това, а всъщност е невинен — щом излезе от тук, е готова плячка за лудите молли, така ли е?
	— Вече не мога да преброя колко пъти днес ми се наложи да дишам дълбоко, за да се успокоя — отвърна Карол. — Между другото, имате ли представа кой иска да се срещне с мен? Имам и друга работа. Днес следобед загинаха трийсет и пет души. Не виждам с какво ще помогна на близките им, ако си губя времето тук.
	— Не ви ли казаха? — попита Уд. На лицето му се изписа примирение.
	— Не, не казаха нищо. Само това, че един от подчинените ми имал някакви неприятности.
	Уд поклати глава.
	— Това не ми говори нищо. Почакайте малко — той вдигна слушалката на един от телефоните. — При мен е главен инспектор Джордан… Е, мисля, че ще трябва да побързате… Моите уважения, но днес следобед всички имаме много работа… — погледна отвратено слушалката и я постави обратно на мястото й, обърна се към Карол и каза: — Една минутка — имитирайки грубоватото перчене на антитерористите.
	Минаха поне две минути, докато най-сетне мъжът, известен на Карол с името Джони, застана на прага на вратата, която водеше към централната част на участъка.
	— Главен инспектор Джордан, бихте ли ме последвали?
	— Къде и защо? — Карол чувстваше, че всеки момент ще престане да се владее.
	Джони хвърли поглед към Уд.
	— Ще ви обясня след минута, ако тръгнете с мен.
	Карол махна на Уд.
	— Сержант, ако не се върна до половин час, обадете се на господин Брандън.
	— Няма нужда от тези левичарски пози, нали ви е ясно — каза с горчив тон Джони, докато двамата се изкачваха по централното стълбище. — И вие, и аз сме на една и съща страна.
	— Именно това ме безпокои — отвърна Карол. — Е, ще ми кажете ли защо, по дяволите, съм тук?
	Джони я въведе в едно малко помещение и я покани с жест да седне. После и той си взе стол, обърна го и го възседна с лице към облегалката, сключил мускулестите си ръце отпред.
	— Аз наистина бих искал да установя работен контакт с вас. Ако вие и подчинените ви ни посрещате на нож, това не е от полза за разследването.
	Карол сви рамене.
	— Ами разговаряйте с мен тогава. Не се дръжте така, като че ли подчинените ми са част от проблема. Не се дръжте снизходително. Като начало можете да проявите повече уважение към чина ми и най-сетне да ми обясните защо ме повикахте.
	— Съгласен съм. Става дума за онова ваше момче, Сам.
	— Нали разбирате какво имах предвид — „онова ваше момче, Сам“. Той е детектив Еванс. Е, и какво е станало с него?
	Джони кимна.
	— Детектив Еванс беше на стадиона. С каква задача е бил изпратен?
	— На разпит ли ме подлагате? — Карол дори не се опита да прикрие удивлението си.
	Джони прекара длан по бръснатата си глава. Личеше си, че е затруднен.
	— Вижте — поде той раздразнено. — От самото начало отношенията ни тръгнаха зле. Не ви е приятно да се разпореждаме на ваша територия, това е напълно разбираемо. Не ви разпитвам, само се опитвам да си изясня нещо, преди то да се превърне в проблем за всички нас.
	— Не чувствам нещата така.
	— Сигурно, вярвам ви. Не ни бива много с учтивостите. Никой не го очаква от нас. Още в самото начало на обучението ни в отдела за борба с тероризма ни избиват от главите всякакъв етикет. Съжалявам. Съзнавам, че изглеждаме като истински задници, но такива и трябва да бъдем, ако трябва да вършим това, което ни е работата. Но не сме глупави, имайте го предвид. Не ни повишават в чин в зависимост от размера на мускулите. — Той разпери ръце, подчертавайки желанието си да бъде искрен. — Един от нашите хора открил вашия детектив в едно тихо ъгълче на стадиона заедно с някакъв млад азиатец в работен гащеризон. Очевидно вашият човек го разпитвал. Когато нашите хора се появили, свидетелят, заподозреният, или какъвто е там всъщност, млъкнал. А вашето момче отказало да сподели с нашите наученото. Затова доведохме и двамата тук. Оттогава нито един от двамата не е произнесъл и една дума — освен че си казаха имената. О, да, освен това азиатецът поиска и адвокат. Замислих се какъв ли е най-добрият начин да излезем от това заплетено положение и се сетих за вас.
	— В какъв смисъл се сетихте за мен? Като за човек, когото можете да сплашите? Човек, който би отстъпил пред заплаха?
	Джони въздъхна раздразнено.
	— Не, помислих за вас като за човек, който ми е направил впечатление с интелекта си. Човек с добра репутация в лондонската полиция…
	— Какво искате да кажете с тази добра репутация? — попита войнствено Карол.
	Джони я изгледа невярващо.
	— Репутация на страхотно ченге — отвърна той. — Какво друго бих могъл да имам предвид? Хора, които много уважавам, считат, че сте върхът. Затова си казах, че може би ще успеете да убедите детектив Еванс да ни сътрудничи.
	— Къде е той?
	Джони помълча замислено, после каза:
	— Елате, ще ви заведа при него.
	Тя го последва и той я заведе до друга стая за разпити. Там беше Сам Еванс, седнал на стол, наклонен назад към стената, сключил ръце зад тила, с вид на напълно спокоен човек. Когато Карол влезе, той отпусна стола напред и стана.
	— Съжалявам, че ви въвлякох в тази история — каза той.
	Карол се обърна към Джони.
	— Моля ви, оставете ни насаме.
	Джони кимна и излезе. Сам го проследи с поглед и поклати глава със зле прикрито презрение.
	— Какво ви казаха, че съм направил?
	— Казват, че са те открили на „Виктория Парк“ да разпитваш някакъв млад азиатец, облечен в работен гащеризон. После и двамата сте отказали да говорите, а ти си отказал да предадеш записа на проведения от теб разпит.
	Карол се облегна на стената, скръстила ръце пред гърдите си.
	Сам се изсмя невярващо.
	— Трудно може да се съчини по-голяма измишльотина. Хайде да погледнем на нещата под друг ъгъл. Като начало, човекът е облечен в гащеризон, защото работи като чистач на стадиона. В това няма нищо подозрително, нали? Освен това той със сигурност не може да бъде заподозрян. Казва се Виджай Гупта — индус е, не е мюсюлманин. Така че според мен момчетата от отдела за борба с тероризма са се затръшкали излишно около човек, който в никакъв случай не може да се брои сред заподозрените. Нямам какво да предавам, госпожо главен инспектор. Тъкмо бяхме започнали да разговаряме.
	Карол не знаеше дали да му вярва. Беше наясно, че той може да се преструва до съвършенство. Но най-важното сега беше да го измъкне от тук. После можеше да се опита да разбере дали говори истината.
	— Момент — каза тя.
	Излезе навън, където я чакаше Джони.
	— Няма нищо, което моят подчинен би могъл да ви разкаже. Човекът, с когото току-що бил започнал да разговаря, дори не е мюсюлманин. Така че, ако имате искреното намерение да установявате работни контакти, не би трябвало да ме възпрепятствате да си тръгна от тук незабавно заедно с моя подчинен. Предлагам също да пуснете и господин Гупта, след като единственото прегрешение, с което е събудил вашите подозрения, е фактът, че е разговарял с полицейски служител. — Тя се извърна, отвори вратата и каза: — Детектив Еванс? Тръгваме.
	С високо вдигната глава Карол тръгна първа по добре познатите й коридори към задния вход на участъка на Скаргил Стрийт. Никой не се опита да ги спре. Когато излязоха с колата от паркинга, Сам каза:
	— Тъй като предполагах, че в онази стая записват разговора ни, това, което казах, не отговаряше изцяло на истината.
	Карол хвърли поглед към разкаяното му лице и въздъхна.
	— Точно от това се боях, Сам. Ето че работните контакти отидоха по дяволите.


	Намерението на Карол да изслуша разказа на Сам за разкритията му се провали поради присъствието на Джон Брандън в стаята на отдела. Брандън изглеждаше строг и мрачен в официалната си униформа, с фуражка под мишница. Сърцето й се сви. Нима вече бяха успели да го уведомят за последния й конфликт с антитерористите? Никога не го беше виждала толкова сериозен. В момента, когато тя влезе, Брандън заговори:
	— Главен инспектор Джордан, чаках ви. Трябва да поговорим.
	Той махна с ръка към кабинета й и тя тръгна първа натам.
	— Карол, имам неприятни новини — каза той, разполагайки се на единия стол за посетители, като хвърли небрежно фуражката си на другия.
	— Да, сър?
	— Нали помниш Том Крос? Навремето работеше в криминалната…
	Тя кимна, учудена от посоката, в която се насочваше разговорът.
	— Видях го днес следобед на „Виктория Парк“. Водеха го към една от линейките. Доколкото разбрах, помагал на ранените, но се пресилил… — внезапно я обзе прозрение. — Не са успели да го спасят, нали? — попита тя, учудена от пронизалата я скръб.
	— Не, не са успели. Сърцето му не издържало.
	— Това наистина е трагично — каза Карол. — Кой би си помислил, че ще умре, помагайки на други хора? Болно сърце ли е имал?
	Брандън поклати глава.
	— Не. И по всичко личи, че не е умрял, защото се е пресилил, докато е помагал на хората — началникът на полицията изглеждаше угрижен; Карол едва сега забеляза колко е остарял през последните няколко години, което й напомни смущаващо за собствената й тленност.
	— Какво искате да кажете, сър?
	— Доктор Елинор Блесинг е включена в екипа за спешна помощ на „Брадфийлд Крос“.
	Карол кимна.
	— Да, лекарката, която се досети за отравянето с рицин.
	— Именно. И тя твърди, че вероятно това е единствената причина да помисли за отрова и в настоящия случай. Така или иначе, минало й през ума. За съжаление, преди да успеят да вкарат достатъчно противоотрова в организма му, сърцето му отказало да работи. Опитали се да го поддържат на системи, докато приключат с терапията, но не успели.
	Стъписана, Карол се залавяше за сламки:
	— А не мислите ли, че след случая с Роби на нея й се привижда отрова наляво и надясно?
	— Предполагам, че не е изключено. Тя казва, че в случая не ставало дума за рицин. Но е на мнение, че пак става дума за растителна отрова — бучиниш или нещо подобно. Казано накратко, отказва да издаде смъртен акт, съгласно който смъртта е настъпила по естествени причини или поради нещастен случай.
	— Следователно говорим за убийство, така ли? — попита Карол.
	— Така изглежда. Поне според доктор Блесинг. Искам твоите хора да се заемат с този случай. Той беше един от нас, независимо от това, което се случи в края на кариерата му. Трябва да търсите и възможни връзки с отравянето на Роби Бишоп. Може да поискаш и мнението на Тони, ако е в състояние да се занимава с това — Брандън дръпна някакво влакънце, залепило се за черния му панталон. — Съзнавам иронията на положението, като си спомня какво беше мнението на Том за Тони и хората като него. Но ние сме длъжни да вложим максимални усилия в това разследване. Оставете разговора с вдовицата за утре, но още днес някой от вас трябва да поговори с доктор Блесинг. Тя вероятно ще е до късно в спешното отделение.
	Той стана и взе фуражката си.
	— Ще се постараем да направим най-доброто, на което сме способни — каза Карол. — Но днес в Брадфийлд имаше още трийсет и пет убийства. Опитваме се да отделим необходимото внимание и на тях.
	Брандън се извърна отново към нея. Лицето му беше напълно безизразно.
	— Остави тази работа на отдела за борба с тероризма. Заемете се с Том Крос.
	— Моите уважения, сър, но…
	— Това е заповед, главен инспектор Джордан. Очаквам първия ви доклад в понеделник.
	Той излезе от кабинета й, изправен като на парад.
	— Нищо не е както трябва — измърмори Карол под нос. — Това е просто нередно. — Облегна се на стола си и в продължение на пет минути се взира в тавана. После скочи на крака, отвори вратата на кабинета и каза: — Елате всички тук.
	Те се натъпкаха вътре, Крис и Кевин заеха столовете с правото си на по-високостоящи по чин.
	— Съжалявам, че ви извиках тук — каза Карол, — но не искам някой да смути случайно разговора ни. Сам, хвърляй по едно око на външната врата. И тъй, ето в какво се състои работата. Знам, че всички изпитвате гняв и възмущение поради атентата на „Виктория Парк“, също като мен самата. Това е ужасно преживяване за всички. Но нашата работа налага да потиснем емоционалните реакции и да вършим това, което действително е необходимо. — Тя прокара пръсти през разчорлената си руса коса и тръсна глава. — И аз съм убедена, че също като мен и вие сте твърдо решени да постъпите именно така. Проблемът обаче е там, че ни е наредено да не се занимаваме с разследването на смъртта на трийсет и петимата загинали на наша територия днес следобед. Най-малкото не и преди антитерористите да са ни възложили някакви задачи във връзка с това разследване. Е, за вас не знам, но мен това не ме устройва. Възнамерявам да проследя всички попаднали ми улики, свързани с атентата. Ние имаме идеалната изходна позиция — това тук е нашият район, който познаваме идеално. Ще предаваме резултатите на антитерористите, но като начало това, до което се доберем, остава при нас. Този подход по всяка вероятност няма да се отрази добре на кариерите ни, но аз не съм избрала тази работа заради славата и почестите. Ако някой от вас не е съгласен, нека го каже сега. Няма да ви упреквам, толкова повече, че има предостатъчно друга работа, с която бихте могли да се заемете — тя ги изгледа въпросително. Никой не помръдна. — Добре, тогава. Излиза, че се заемаме заедно с тази работа. И така… — тя забеляза, че Стейси повдига пръст. — Да, Стейси?
	— Вече разполагаме с лаптопа на Юсеф Азиз — каза Стейси. — Кевин и Пола го донесоха от дома му.
	Карол се намръщи.
	— Кой е Юсеф Азиз?
	— Атентаторът — отвърна Кевин и се зае да й описва всичко, което бяха открили двамата с Пола. — Не искахме да ви се обаждаме, докато бяхте при антитерористите — каза той, извинявайки се.
	— Няма проблем. Добра работа сте свършили. Как вървят нещата при теб, Стейси?
	— Опитал се е да замете следите си, но всичко е останало на хард диска. Рецепти за производство на ТАТР, как да сглобим взривно устройство, как да се направи детонатор. Изтрити запитвания до търговци за наличност на определени химически вещества. Ще копирам всичко, преди да предадем лаптопа на антитерористите. Това, което е интересно… — тя замълча, обзета от внезапна неувереност, защото излизаше от границите на своята специалност.
	— Да? — попита Карол. — Какво е интересното?
	— Ами всъщност отсъствието на интересни неща — отвърна Стейси. — Като изключим изличените запитвания за химикалите, от този лаптоп не е изпращан никакъв мейл. Няма нищичко, което да подсказва наличието на други конспиратори. Напълно чист е. Или някъде другаде има друг компютър, или заговорниците са общували с помощта на ръчно писани текстове или лично, или е работил абсолютно сам.
	— Трябва да е ползвал и някакъв компютър на местоработата си. Имат семейна фирма, несъмнено е имал достъп до други компютри — каза Крис.
	— Късно е вече — отвърна Стейси. — Антитерористите са ги докопали.
	— От къде знаеш? — попита Крис.
	— От репортажите по „Скай“. Току-що показаха как мъжете в черно нахлуват във „Фърст Фабрикс“ и изнасят отвътре компютри и периферии — каза Стейси. — Това е предимството да разполагаш с два монитора.
	— Благодаря, Стейси. Това ни даде храна за размисъл — каза Карол. — А има още нещо, което, доколкото мога да преценя, на този етап е известно единствено на нас. Сам?
	Сам изправи рамене, винаги готов да се поперчи.
	— Открих нещо много интересно на „Виктория Парк“. Когато Крис разпрати съобщението, че заподозреният е млад мъж с азиатски произход, облечен в работен гащеризон и с бейзболна шапка, тъкмо минавах покрай задната част на трибуната и какво да видя — насреща ми върви млад азиатец с работен гащеризон и бейзболна шапка. Така че тутакси се насочих към него. Оказа се, че дори не е мюсюлманин. Казва се Виджай Гупта и работи на стадиона като чистач. Описах му терориста, за да видя как ще реагира, и когато стигнах до микробуса на „А1 Електрикълс“, забелязах, че се напрегна. Не искаше да говори, но аз го притиснах и той каза, че е видял подобен микробус в четвъртък вечерта. Отишъл с брат си на гости на някакъв братовчед, който живеел в гарсониера под наем в Колтън, и тогава забелязал микробуса, защото той бил паркиран отзад, за да не пречи, там, където паркирали обикновено той и братовчед му, за да не се дразнят останалите наематели — а пък не го бил виждал никога преди.
	Сам не можа да удържи самодоволната усмивка, която се изписа по лицето му.
	— Искаш да кажеш, че си взел адреса, преди да те замъкнат на Скаргил Стрийт? — каза сковано Кевин.
	— О, да, взех адреса — Сам взе лист хартия и маркер от бюрото на Карол, записа нещо на листа, а после им го показа. — Може да се каже, че разполагам с адрес.
	— Не, Сам, не си взел никакъв адрес. Получихме анонимно обаждане — каза твърдо Карол. — Отношенията ни с антитерористите и без това са достатъчно сложни, за да се стараем да ги усложняваме допълнително. Получили сме анонимен сигнал по телефона и сме решили да направим проверка, преди да съобщим на отдела за борба с тероризма, за да не си губят излишно времето, ако се окаже фалшива тревога. Това ще бъде позицията ни. А сега, преди всички да се заемем с тази работа, има още няколко неща, които трябва да се обсъдят. Пола, знам, сигурно ти се струва, че това се е случило преди години, но все пак успя ли да намериш други следи от Джак Андерсън?
	Пола погледна Стейси, която поклати глава.
	— Не, шефе. Нямаме никакъв напредък.
	— А и аз не можах да науча нищо от родителите на Роби. Никога не са чували това име. Следователно нямаме никакви реални улики за проследяване по случая с убийството на Роби — всички се спогледаха, видимо разочаровани. — Бих предпочела да не беше така, но при това положение никой не може да твърди, че сме проявили небрежност, обръщайки се към други разследвания. А току-що ни сервираха нещо, което наистина заслужава внимание. Преди седем години един висш служител на криминалната полиция в Брадфийлд напусна службата при малко неприятни обстоятелства — каза Карол, а образът на някогашния й шеф се появи в съзнанието й въпреки волята й.
	— Попай Крос — каза Кевин.
	Карол кимна.
	— Точно така. Е, днес следобед Том Крос изкупи вината си. Той беше един от истинските герои, които изнасяха ранените на сигурно място след избухването на бомбата. В края на краищата се наложило да закарат самия него в болницата. Починал там днес, в късния следобед. Но причината за смъртта няма връзка с усилията, които е положил след бомбения атентат. Според лекуващата лекарка е бил отровен.
	— Отровен ли? — прекъсна я Пола. — С рицин като Роби ли?
	— Не, не е било рицин. Но лекарката, която се занимавала с Том Крос, е същата, която се досети, че Роби е отровен с рицин — отвърна Карол.
	— Следователно тя или е много проницателна, или си измисля като барон Мюнхаузен — отбеляза Крис. Според Карол не го каза съвсем на шега.
	— Е, именно това трябва да си изясним. Пола, искам да отидеш в спешното отделение на „Брадфийлд Крос“ и да поговориш с доктор Блесинг.
	Изражението на Пола показа съвсем ясно какво мислеше. Докато останалите щяха да навлязат в голямата игра, на нея й подхвърляха някакви второстепенни дреболии.
	— Ама, шефе…
	— Пола, никой от нас не умее да води разпити по-добре от теб — а освен това вече я познаваш. Искам ти да свършиш тази работа, защото имаме нужда от всичко, което може да се измъкне от нея. Каква е била отровата, кога най-вероятно му е била дадена. Постарай се да изпратят образци в токсикологията и се опитай да се добереш до всички лабораторни резултати, с които разполагат в болницата. Стейси, след като измъкнеш от хард диска на лаптопа на Азиз всичко, което успееш, го предай любезно на антитерористите, които са в стаите на HOLMES. Всички останали тръгват с мен. Време е да започнем да вършим това, за което ни се плаща.
	— Това убийство на Том Крос ме кара да се чувствам някак странно — заяви Кевин, докато Крис лавираше с колата през натовареното улично движение към адреса на Юсеф Азиз.
	— Защо, защото си го познавал ли?
	— Е, да, вероятно и затова. Но всъщност имам предвид тази история с отровите. Ако между случаите с Дани Уейд и Роби Бишоп съществува връзка, това са вече двама души, завършили гимназията „Харистаун“, които са умрели от отрова, нали?
	— Така е. Но ми се струва, че няма особено значение кое училище са завършили.
	— Така ли мислиш? А ще те изненада ли фактът, че и Том Крос е завършил „Харистаун“? — Кевин барабанеше с пръсти по коленете си. — И той е един от тези, които започват от нищото и изведнъж забогатяват. Спечели от тотото, нали знаеш.
	— Не, нямах представа — каза Крис. — Но ти си прав, малко е странно. Все пак сигурно е само това, обикновено съвпадение.
	Кевин поклати глава.
	— Не. Три е цифрата, която превръща случая в нещо по-различно от странно съвпадение.
	Крис изруга, когато един бял микробус я засече и мина пред нея.
	— Как е възможно? Искаш да кажеш, че някой избива хора, завършили училището, в което си учил и ти, само защото са спечелили доста пари? Казвам ти, дори Тони Хил би се поколебал да приеме такова предположение.
	— Не може да се противоречи на фактите.
	— Но ние почти не познаваме фактите — изтъкна Крис. — Все пак, ако мислиш, че си на вярна следа, няма да е зле и самият ти да бъдеш нащрек — допълни тя шеговито.
	— Какво искаш да кажеш? Че аз нямам пукната пара — отвърна Кевин.
	— Да, ама караш кола на богаташ — заяви тя, намалявайки скоростта, за да влезе в последния завой преди мястото, към което се бяха запътили.
	— Това не е кола на богат човек, може да се купи за шестнайсет хиляди — възрази Кевин. — Така или иначе, аз не се безпокоя за себе си. Има доста богати копелета, които са завършили „Двете Х“*. Може би е редно да ги предупредим.
	[* Двете Х — на английски името на гимназията е Harristown High (School) — Бел.прев.]
	Крис поклати развеселено глава.
	— Я стига. Иска ми се да присъствам, когато представиш това предложение пред Карол Джордан — тя пресече двойната линия и спря пред къщата, която търсеха. — Е, пристигнахме. — Тя излезе от колата, но Кевин не помръдна от мястото си. Крис се приведе към него. — Хайде, Кевин. Разсъждавай в свободното си време. Трябва да изпреварим имперските щурмоваци.
	Кевин се почеса по главата и отвори вратата.
	— Като никога ми се иска Тони Хил да беше на линия — каза той, тръгвайки след Крис. — Отрова, гимназията в Харистаун и пари. Три пункта, по които има съвпадение. Сигурно би успял да се аргументира, че има какво да се провери.


	Не им отне много време да открият гарсониерата, наета от Юсеф Азиз. Почукаха само на две врати и получиха отговора, който им трябваше. За всеки случай Карол почука и извика: „Полиция! Отворете!“, преди Сам и Кевин да разбият вратата. Крис провери дали всички са си сложили ръкавиците и влезе първа в лишената от всякакви удобства стая. От просмукалия се във въздуха горчив мирис на химикали очите й се насълзиха, почувства и смъдене в синусите.
	Тъй като бяха четирима, нямаше особено много работа за всички. В помещението имаше хладилник, в който откриха единствено контейнери с различни химикали, с надписани етикети; имаше дъска за сушене, на която бяха подредени изплакнати стъклени лабораторни съдове; скъсан прозрачен найлонов плик с барутни стартери за ракетни модели, в който бяха останали още два и един малък спортен сак.
	— Да повикаме ли специалисти по обезопасяване на взривове, за да прегледат сака? — попита Кевин с изопнато от притеснение лице.
	Първият й порив беше да каже: „Не, по дяволите с тези проверки“. Но когато обмисли инстинктивната си реакция, не можа да открие никакво основание за нея. А без основание не можеше да изложи на такъв риск живота на всички. За момент се поколеба, което я накара да се подразни от самата себе си. Редно беше да вдъхва увереност на хората си, а не да им дава поводи за безпокойство.
	— Само минутка — каза тя и излезе на площадката. Извади мобилния си телефон и набра номера на болничната стая на Тони. Той вдигна слушалката при първото позвъняване и каза:
	— Карол.
	Това я учуди, защото на дисплея на болничните телефони не се изписваше номера на повикването. После разбра, че той надали очаква обаждания от някой друг.
	— Здравей — каза тя.
	— Как си?
	— Аз съм добре. Но имам нужда от помощта ти. Представи си, че сме в гарсониерата, която атентаторът е използвал, за да сглоби взривното устройство. Няма доказателства, че е участвал втори човек. До вратата има някакъв сак. Съществува ли вероятност и в него да е заложено нещо?
	— Не — Тони беше категоричен.
	— Защо? Искам да кажа, и на мен инстинктът ми подсказва същото, но все пак защо?
	— Всичко това е жест на презрение, с който искат да ни кажат „Вижте, ето ни тук, сред вас. Ето как работим, ето кои сме. Искаме да ви покажем колко лесно стават тези неща всъщност“. Спокойно, Карол, отвори сака.
	Тя въздъхна облекчено.
	— Благодаря.
	— А ако се окаже, че греша, и хвръкнеш във въздуха, ще те черпя една вечеря.
	По гласа му се познаваше, че се усмихва. Тя отвърна:
	— Ще ти се обадя по-късно.
	— Направо ела, когато свършиш. Няма значение колко късно може да стане, просто ела.
	— Ще дойда — тя изключи телефона и се върна в гарсониерата. Другите трима се бяха струпали край дъската за сушене на съдове и четяха някакъв списък с инструкции, закован на стената.
	— Организиран мръсник — отбеляза Крис.
	— Но все още няма и следа от съучастници — каза Сам.
	— Отваряме сака — заяви Карол. — Всъщност аз го отварям. Вие тримата излизате на площадката.
	— Не откачай — възрази Крис. — Ако за теб не съществува опасност, не е опасно и за нас, нали? — Двамата мъже като че ли не бяха много убедени, но не тръгнаха към вратата — Хайде, хайде, онези от Ал-Кайда не залагат взривове на местата, където изработват бомбите си — те искат да разберем колко са способни — и докато говореше, тя сграбчи сака, постави го на тясното легло и дръпна ципа.
	Съдържанието се оказа толкова невинно, че поради резкия спад на напрежението им стана смешно. Бяха очаквали какво ли не, само не и това. Едни джинси, един светъл спортен панталон. Сини кецове „Конвърс“. Пет тениски. Две раирани ризи на „Ралф Лорън“. Лека спортна блуза с качулка. Четири чифта боксерки, четири чифта черни спортни чорапи.
	— Изглежда така, сякаш е имал намерение да се върне тук — каза Карол озадачено. — Чували ли сте за атентатор самоубиец, който си приготвя багаж за пътуването си към рая?
	Крис бъркаше в сака и се опитваше да отвори някакъв вътрешен цип.
	— Има и още — каза тя и бръкна по-надълбоко. Извади последен модел мобилен телефон с възможност за интернет връзка, дигитална видеокамера, паспорт на жител на ЕС, шофьорска книжка и някакъв сгънат лист хартия. Крис го подаде на Карол, тя го разгъна и каза:
	— Електронен билет. За полета до Торонто тази вечер. Резервацията е направена през сайта на hopefully.co.uk.
	Крис извади мобилния си телефон.
	— Божичко, дано Стейси още да не е предала лаптопа му — набра номера и заговори: — Стейс? Крис се обажда. Лаптопът на Азиз още ли е при теб?… Чудесно. Има самолетен билет на негово име, резервиран през hopefully.co.uk. Искам да… да, именно, това е. Обади ми се — тя изключи телефона и продължи: — Ще провери дали е запаметил на компютъра потребителско име и някаква парола. Ако го е направил, тя може да провери какви други резервации е правил на свое име.
	Кевин разучаваше паспорта и шофьорската книжка.
	— Много странно — обади се той. — По всичко личи, че не само се е канел да се върне тук, но изобщо не е очаквал някой да го заподозре в нещо. Готвел се е да ползва собствения си паспорт и собствената си шофьорска книжка, като че ли и през ум не му е минало, че някой в Канада може да го издирва. Няма никаква логика.
	— Може би просто си е фантазирал нещо — каза Сам. — Може би това му е помагало да издържи.
	Карол взе мобилния телефон и го прибра в калъфа му.
	— Това нещо отива при Стейси. Крис, прибери всичко останало така, както го намерихме. Време е да играем с открити карти — тя извади собствения си телефон и картичката, която бе получила малко по-рано, и набра непознатия номер. Когато отсреща й отговориха, тя поде:
	— Дейвид? Обажда се Карол Джордан. Мисля, че открихме мястото, където е изработена бомбата — подхвърли телефона в калъфа на Сам и замаха с ръка, подсказвайки му да тръгва. — Анонимно обаждане. Не исках да ви безпокоя, докато не се убедя, че не са ни пратили за зелен хайвер — тя смигна на Крис и Кевин. — Не, нищо не сме докосвали. Човек не може да знае дали няма заложен още някой взрив… Не, ще оставя моите хора тук да ви изчакат — тя даде адреса и изключи телефона. — Когато пристигнат антитерористите, можете да тръгвате — тя погледна часовника си. — Беше дълъг ден. — Ще се видим отново утре в осем.
	Докато вървеше по напукания асфалт към колата си, Карол чувстваше тежестта на всяка минута от изминалия ден. Мускулите я боляха, копнееше да пийне нещо. Вкъщи, на стойката за вино, я чакаха наредени доста бутилки. Но се налагаше да отиде на още едно място, преди да може да си избере една от тях. Можеше да се отбие в някой магазин за алкохолни напитки и да избере някое прилично червено вино, което би било приятно да споделят. На него това щеше да му хареса, а така тя се сдобиваше с необходимото извинение да потъне в успокояващата прегръдка на алкохола. Всичко беше добре дошло, стига да можеше да откъсне мислите й от спомена за онези разпокъсани, обезобразени тела. Не искаше, когато затвори очи, отново да се озове сред ранените, умиращите и мъртвите.


	Чакалнята на спешното отделение към болницата „Брадфийлд Крос“ със сигурност не беше мястото, което човек би избрал, за да прекара съботната вечер. Навсякъде се щураха видимо зашеметени и потиснати хора с пластмасови чаши с чай, с бутилки минерална вода или газирани напитки в ръце. Столовете бяха заети от объркани и изтощени роднини на пострадалите, със спящи или хленчещи деца. В чакалнята непрекъснато успяваха да се промъкнат журналисти и обикаляха от човек на човек, опитвайки се да измъкнат нещо, достойно за цитиране, преди да бъдат забелязани и изхвърлени. Отделението беше затворено за рутинните спешни случаи, което предизвикваше периодично разправии с охраната на вратата, конфликти, които постоянно заплашваха да преминат от словесни във физически. Когато Пола пристигна, двама пияни с окървавени лица спореха с охраната. Тя тръгна право към тях и застана лице в лице с по-шумния от двамата.
	— Разкарайте се веднага или ще прекарате нощта в полицейския участък — изръмжа тя. — Да не би да не знаете какво се случи днес в града? Махайте се от тук с вашите драскотини и потърсете някой друг да се занимава с тях.
	Пияният се поколеба за частица от секундата, но после, забелязал непреклонното й изражение, отстъпи.
	— Мръсна шибана лесбийка! — подвикна той през рамо, когато се отдалечи на безопасно разстояние.
	Хората от охраната изглеждаха доста впечатлени.
	— Ако можехме да ги заплашваме така, нямаше да си имаме неприятности нощно време — каза единият, докато й отваряше вратата.
	— Очевидно се нуждаете от повечко мръсни шибани лесбийки, за да ви покажат как се прави — измърмори тя, докато си проправяше път през морето от нещастни и отчаяни хора към регистратурата. Погледна часовника. Беше десет и десет минути. Имаше чувството, че е изминал половин човешки живот, откакто бе разпитвала Яна Янкович. На регистратурата седеше жена с „пълзящи плитки“ и нокти, които можеха да послужат за детски шейнички, ако ги отлепеше. Тя изгледа уморено и безразлично Пола, която каза:
	— Търся доктор Блесинг — и показа полицейската си карта.
	Жената изсумтя.
	— Ще видя какво мога да направя. Седнете и почакайте — допълни тя по навик.
	Пола изпитваше желание едновременно да се разсмее и да заплаче.
	— Ще постоя тук, стига да не ви преча.
	Тя се облегна на гишето и притвори очи, опитвайки се да не се вслушва в дразнещия звуков фон.
	Някой докосна ръката й, тя се стресна и дойде на себе си. Елинор Блесинг я гледаше, леко усмихната.
	— Извинявайте, не исках да ви стряскам. Досега си мислех, че само младите лекари спят прави.
	Пола се усмихна с усилие.
	— Добре дошли в моя свят — отвърна тя. — Благодаря, че отделихте време да се видим. Убедена съм, че след този ден сте капнали от умора.
	— Сега вече е по-спокойно — каза Елинор, докато водеше Пола към централната част на болницата. — Почти приключихме с всичко, което сме в състояние да направим тук. Проблемът е само там, че има още пациенти, които би трябвало да хоспитализираме, само че не разполагаме с легла за тях. Вие ме спасихте от задължението да звъня по други болници, за да проверя къде може да ги изпратим.
	Накрая се озоваха в кафенето за персонала на третия етаж. Според Пола то приличаше на всички подобни служебни кафенета, в които се беше озовавала някога. Все същите разнебитени столове, видели и по-добри времена, нестабилни маси с кръгли следи от чаши по тях, разнородни чаши и надписи с поучителни напомняния за необходимостта да се мият чашите, предупреждения да не се крадат бисквити и боклукът да се хвърля в кошчетата. Елинор взе две кафета от автомата и постави едното пред Пола.
	— Това би трябвало да ви държи будна до идущата седмица. Силно е, като за младши лекари.
	— Благодаря — Пола нямаше представа защо тази жена се държи толкова любезно с нея, но нямаше намерение да възразява. Отпи от кафето и се убеди, че Елинор го е описала съвсем точно.
	— И така, Том Крос. Вие предполагате, че е бил отровен, нали?
	Пола извади бележника си.
	Елинор поклати глава.
	— По-рано, когато разговарях с някой от колегите ви, предполагах. Но сега, когато вече имам резултати от лабораторните изследвания, не предполагам, а знам.
	— Добре, а какво показват резултатите от анализите?
	Елинор започна да върти чашата си.
	— Повечето лекари си имат вземане-даване с отравяния единствено ако някой вземе случайно или умишлено свръхдоза от някакъв медикамент. Всъщност не сме обучени да търсим отрови. И затова ми се струва толкова зловещо да се сблъсквам с два случая на отравяне в рамките на една седмица. Първоначално реших, че си внушавам. Но се оказа, че съм права. Том Крос е бил отровен със сърдечен глюкозид.
	— Можете ли да ми запишете точното наименование? — Пола се постара да свие рамене колкото можеше по-безпомощно. — А после да ми обясните за какво става дума?
	Елинор взе бележника й и записа понятието.
	— Сърдечният глюкозид е вещество, което се среща в природата, обикновено се извлича от растения. Въздейства основно върху сърдечния мускул — благотворно или не, в зависимост от това за кой конкретно глюкозид става дума и от поетата доза. Например от растението „напръстник“ се извлича дигоксин. Той се ползва за лечение на сърдечни смущения, но предозирането води до смърт — тя върна бележника на Пола и й се усмихна.
	— Значи Том Крос е умрял от това? Извлек от напръстник?
	— Не. Веществото, от което е умрял, е извлечено от олеандър.
	— Олеандър ли?
	— Вероятно сте виждали растението, когато сте ходили на почивка в чужбина — то е храстовидно, с тесни листа, цветовете са бели или розови. Доста често срещано и силно отровно. Прегледах литературата по въпроса — попаднах на една история, според която войници от наполеоновите войски използвали клонки от олеандър, за да нанизват на него месото, което щели да пекат, и до другия ден всички умрели. Противоотрова съществува, но много често пациентите умират, преди да успеят да поемат необходимото количество от нея. А и честно казано, като вземем предвид възрастта и килограмите на Том Крос, сърцето му надали е било в отлична форма. Нямал е големи шансове да оцелее. Съжалявам. Разбрах, че е работил в полицията.
	— Не го познавах, докато е бил на служба — отвърна Пола. — Но шефката ми е работила с него. И така, доктор Блесинг…
	— Елинор. Само Елинор, моля ви.
	Да не би пък да флиртува? Пола беше прекалено уморена, за да прецени. А честно казано, и за да се поинтересува. Единственото, което я интересуваше тази вечер, беше да се добере до необходимите факти, за да може после да се прибере у дома и да се наспи. Кафето очевидно не действаше. Тя потисна прозявката си.
	— И така, Елинор, имате ли някаква идея относно това кога му е била дадена отровата? И как?
	— Тази отрова действа доста бързо. Той каза, че стомахът му се свивал и получил разстройство по време на мача. Докато беше още в съзнание, каза, че започнал да се чувства зле, след като обядвал. Ял агнешки кебап с ориз и сос със силни подправки — така каза. При това положение има две възможности в храната да е имало олеандрин. Може в маринатата за агнешкото месо да са били сложени листа или сок от олеандър. Или месото да е печено, след като е било нанизано на клонки от олеандър — като в историята с наполеоновите войници — тя поклати глава. — Ужасно. Такова подло убийство. Такава злоупотреба с доверието на човека.
	— Той каза ли къде е ял кебапа?
	— Каза, че някой му го бил сготвил — затова предполагам, че е било в нечий дом. — Елинор потри горната част на носа си, опитвайки се да си припомни какво точно й бе казал Том Крос. — Джак ли беше… Не, не Джак, Джейк. Точно така. Джейк.
	Внезапно Пола се разбуди напълно и започна да съобразява трескаво.
	— Сигурна ли сте, че е било Джейк, а не Джак?
	Елинор се поколеба и прехапа за миг долната си устна.
	— Почти съм убедена, че беше Джейк. Но може и да греша.
	Гимназията в Харистаун, мислеше Пола. Джак Андерсън. Роби Бишоп, Дани Уейд, а сега може би и Том Крос. Това ли беше необходимата връзка? Това ли беше общото между всички тях? Не би могло да се познават от училище, като се има предвид разликата във възрастта им. Но може би съществуваше някаква организация на завършилите тази гимназия, в която всички те са членували? Може да е имало някакъв случай, когато те всички са станали свидетели на нещо, което не е трябвало да видят?
	— Оказахте ми голяма помощ — каза тя тихо.
	— Наистина ли?
	— Нямате представа колко голяма — отвърна Пола. Сега вече беше напълно будна. Знаеше, че няма да може да заспи, докато не разбере къде е учил Том Крос. Не беше съвсем наясно къде да търси тази информация в десет и половина в събота вечер, но познаваше една жена, която сигурно щеше да й каже.


	Тони започна постепенно да се разбужда. През изминалата седмица беше привикнал дотолкова на влизането и излизането на всякакъв медицински персонал в стаята му, че чуждото присъствие не беше достатъчно, за да го събуди. Необходимо беше още нещо. Нещо като всмукването, хлъзгането и пукотът на тапа, излизаща от гърлото на бутилка, последвани от тихото бълбукане, съпровождащо наливането на течност в пластмасов съд.
	— Карол — изпъшка той, успял да сглоби частите на пъзела. На смътната светлина на нощния град, която се процеждаше през тънките пердета, той едва успя да различи силуета й на стола до леглото. Потърси опипом дистанционното управление за леглото и се изправи до седнало положение.
	— Да запаля ли лампата? — попита тя.
	— Само дръпни пердето, така отвън ще влиза повече светлина.
	Тя се изправи бавно от стола и изпълни молбата му. Преди да се върне на стола си, наля и на него чаша вино. Той я подуши одобрително и каза:
	— Чудесен, чудесен шираз. Странно, никога не бих вписал хубавото вино сред десетте неща, които биха ми липсвали най-много, ако се озова на пустинен остров. Което доказва колко заблуден може да бъде човек — отпи още малко, чувствайки как съзнанието му стремително се избистря, и допълни: — Денят трябва да е бил ужасен за теб.
	— Нямаш представа — отвърна тя. — Днес видях неща, които надали някога бих могла да забравя. Ужасни рани, части от тела, разпилени по трибуна на футболен стадион, кръв и мозък, размазани по стените — тя отпи дълбока глътка от виното. — Човек си мисли, че вече е видял всичко, че не може да има нещо по-ужасно от местопрестъпленията, които си оглеждал. И после — това. Трийсет и петима загинали при атентата, а после и още един.
	— Имаш предвид самия атентатор?
	— Не, имам предвид Том Крос.
	Той едва не разля виното си от изненада.
	— Попай Крос? Не разбирам. При взрива ли е загинал?
	Името на някогашния му враг беше последното, което би очаквал да чуе във връзка с атентата в Брадфийлд.
	— Не, но атентатът очевидно е извадил на бял свят спящия у него герой. Хвърлил се да спасява хора, казват, че е спасил живота на някои. Но причината за смъртта му е отрова. Бил е отровен още преди да пристигне на стадиона.
	— Отровен ли? Как? С какво?
	— Все още не знам никакви подробности. Пола отиде в болницата, за да узнае всичко, което ни е необходимо, от лекарката, която установила отравянето. Всъщност маже да се каже, че сме имали късмет — заради атентата повикали тъкмо нея да помага в спешното отделение, а покрай случая с Роби Бишоп вече е имала основание да се замисли и за възможно отравяне.
	— Това е трети случай — отбеляза Тони. — Всички са местни жители. По всичко личи, че в района ти действа сериен убиец.
	Карол го изгледа ядосано.
	— Отровите са различни, обстоятелствата около отравянията — също. Приемането на отровата също всеки път е различно.
	— Има еднакъв маниер на действие — възрази Тони. — Убива дистанционно. Предварително планира момента на приемането на отровата. Винаги се предвижда да мине известен период от време между приемането на отровата и смъртта. Това са връзки, Карол. В наши дни предумишленото отравяне не е често срещано, изместено е от огнестрелните оръжия и разводите. Много викториански метод е отровителството. Коварно, ужасно нещо, отразява се опустошително и на семействата, и на по-големите общности. Но не е типично за двайсет и първи век. Карол, става дума за сериен убиец.
	— Ще изчакам да се съберат доказателства — каза тя упорито. — А междувременно смъртта на Том Крос е единственото убийство, което ми е позволено да разследвам.
	Гневът се излъчваше от нея на вълни. Той почти можеше да почувства вкуса на яростта й — тъмна горчивина, напластяваща се над плодовата сладост на виното.
	Опита се да си обясни думите й.
	— Какво искаш да кажеш с това, че ти е позволено да разследваш единствено него?
	— Отнеха ни правото да работим по атентата — каза тя. — Онзи нов отдел за борба с тероризма, недоносчето, плод на сливането на специалните служби с антитерористичните бригади. Централата на северния филиал е в Манчестър. Само че сега вече се появиха и в Брадфийлд с техните кубинки и реплики от рода на „анонимността е за предпочитане“. Буквално това имат предвид. Отказват да кажат истинските си имена, нямат идентификационни номера. Твърдят, че се прави заради тяхната безопасност. Аз бих казала, че е по-скоро за да не им се търси отговорност. Пола ги нарича „имперските щурмоваци“ и мисля, че не е далеч от истината. Тези хора ме плашат, Тони. Много ме плашат. Видях ги как действат в участъка на Скаргил Стрийт, и казвам ти, досрамя ме, че съм ченге.
	— Значите поемат ръководството на операцията? — попита Тони, съзнавайки какво означава това за Карол, която толкова много се гордееше с постиженията на подчинените си и със своите собствени.
	— Изцяло. От нас се очаква да бъдем на разположение, ако решат да ни възложат нещо — Карол се засмя сухо. — Все едно, че живеем в полицейска държава, а най-откаченото в цялата работа е идеята, че аз би трябвало да бъда на тяхна страна.
	— И правиш ли това, което се очаква от теб? — осведоми се Тони, старателно съхранявайки неутрален тон.
	— А ти как мислиш? — Тя не го изчака да отговори. — Оставям ги да правят каквото знаят, да прибират обичайните заподозрени, да тормозят всички млади мюсюлмани от азиатски произход. Ние от своя страна ще правим това, което умеем най-добре.
	Тони знаеше какво иска тя — нуждаеше се той да прояви съчувствие, да застане на нейна страна, срещу онези, които тя приемаше като „лошите“. Да се съгласи с решението й, независимо от това дали беше правилно или не. Проблемът бе там, че според него тя грешеше. А ако връзката им имаше някаква стойност, според него тя почиваше на пълната откровеност помежду им. Някои биха определили позицията му като емоционално отдръпване, и вероятно в това определение имаше известна доза истина. Но не беше в състояние да лъже Карол, така или иначе не би могъл да го направи убедително. А според него и тя не можеше да го лъже. Имаше такива моменти, когато е трудно да чуеш истината; и още по-трудно — да я кажеш. Но той беше убеден, че и двамата си спомнят всички подобни моменти, приемайки факта, че връзката им е станала по-тясна именно защото са ги надживели. Тони си пое дълбоко дъх и скочи от високото.
	— А това, което умееш най-добре, съвсем не е издирване и разбиване на терористични организации.
	За миг в стаята се възцари пълно мълчание.
	— Да не би да искаш да кажеш, че си съгласен с това, което се случва?
	Не му беше необходимо да вижда Карол, за да си представи възмутената й физиономия.
	— Смятам, че преследването на потенциални и действителни терористи е много специфичен вид полицейска работа — каза той, опитвайки се да каже истината такава, каквато я виждаше, без да я гневи излишно. — Считам също, че тази работа трябва да се извършва от специалисти — хора, обучени да разбират умствената нагласа на терористите, хора, които са в състояние да обърнат гръб на личния си живот, за да потънат в неизвестност и да се внедрят в такива организации като агенти под прикритие, хора, които успяват да проследят мисловните ходове на терористите и да подразберат кое е мястото на следващата им запланувана акция — той се почеса по главата. — Не мисля, че ти и твоите подчинени разполагате точно с тези умения.
	— Искаш да кажеш, че е редно да ни отнемат правото да разследваме това възмутително престъпление? Че нямаме право да извършваме работата си на полицаи в собствения ни град? — попита Карол. Той долови в гласа й убеждението, че я е предал. Тя допи чашата си и си наля още вино.
	— Искам да кажа, че е наложително, хора като антитерористите да работят заедно с вас. Това, че изпълнението е лошо, не означава, че идеята не е добра — каза меко Тони. — Тук не става дума за теб, Карол. Никой не критикува теб или твоите хора. Не казвам, че си глупава или некомпетентна, или нещо подобно. Просто съзнателно изтъквам факта, че тероризмът е нещо различно и при сблъсък с него възниква нужда от различен подход.
	— Но тази оценка не се отнася до теб, разбира се. Обзалагам се, ти си убеден, че си способен да съставяш психологически профили на терористи, също както го правиш за серийните убийци, нали? — отбеляза саркастично Карол.
	Тони установи, че е изпаднал в безизходно положение. Каквото и да кажеше, нямаше да успее да отклони Карол от настояването да получи отговор на въпроса си. Дали да не прибегне до истината — обикновено тя се оказваше най-добрият избор.
	— Да, вярвам, че мога да помогна с някои преценки.
	— Не се и съмнявам — великият психолог.
	Почувствал се най-сетне засегнат, Тони каза:
	— Добре тогава — а какво ще кажеш за следното: според мен отговорните за този атентат не покриват изискванията на психологическия профил на терористи.
	Както и бе предположил, думите му стъписаха Карол дотолкова, че тя млъкна. Но не задълго.
	— Какво би трябвало да означава това? — попита тя. В тона й се долавяше по-скоро настоятелност, отколкото очакваната от Тони враждебност.
	— Ами помисли малко. Каква е целта на тероризма?
	Почти без да се замисли, Карол отвърна:
	— Опит да се наложат обществено-политически промени с помощта на насилие.
	— И по какъв начин се надяват да постигнат целите си терористите?
	— Ами не знам… Като сплашат населението дотолкова, че самото то да упражни натиск върху политиците? Според мен терористите от ИРА винаги са се надявали на нещо подобно — Карол се приведе напред, вече оживена и заинтригувана.
	— Точно така. Целта на тероризма е да създаде атмосфера на страх и взаимно недоверие. Нападенията му са насочени към онези области от живота, където хората обикновено се чувстват в безопасност. Общественият транспорт, магазините — хората имат нужда да се придвижват от едно място на друго, да пазаруват. Веднага забелязваме, че футболният стадион, макар да е място, на което може да се струпат много хора, не влиза в същата категория. Ничие оцеляване не е свързано с гледането на футболни мачове — той се ухили. — Някои запалянковци може и да са убедени в противното, но дълбоко в себе си знаят, че съществуванието им няма да бъде застрашено, ако престанат да ходят на мачове, както би станало, ако престанат да си купуват необходимото от магазините или да ходят на работа.
	— Съгласна съм. Но ако все пак са решили да изберат една не толкова биеща на очи мишена просто защото обичайните са прекалено добре охранявани и съответно прекалено недостъпни за тях?
	— Това би било валидно съображение, ако действително беше така, но не е и ти го знаеш. Полицията не е в състояние да наблюдава всеки влак, всяка мотриса в метрото, всеки автобус, търговски център или супермаркет. В тази категория има предостатъчно достъпни мишени. Така че първият аргумент в защита на теорията ми, че този случай не се очертава като тероризъм, е неспазването на подбора на мишена като цяло.
	Карол отново посегна към виното.
	— Искаш да кажеш, че имаш повече от един аргумент?
	— Познаваш ме, Карол. Обичам да излизам добре въоръжен срещу такива като теб. Вторият ми аргумент е подборът на мишена в по-тесен смисъл. С тероризма работата е такава — за да подейства, трябва да удари по живота на обикновените хора. Терористите, с които си имаме работа напоследък, не се занимават със сензационни убийства на видни личности. Взели са си поука от работата на ИРА. Сензационните убийства на хора като лорд Маунтбатън* или Еъри Нийв** несъмнено събуждат голям интерес. Но хората се гневят или възмущават, когато научат за нещо такова — не се страхуват. Помоли първия срещнат на улицата да ти изреди някои от най-прочутите терористични нападения на ИРА, и всеки ще ти цитира Ома, Уорингтън, Манчестър, Бирмингам, Гилдфорд, сградата на „Болтик Ексчейндж“. Това, което хората помнят, са събитията, накарали ги да се почувстват лично застрашени.
	[* Адмирал лорд Маунтбатън, първи граф Маунтбатън от Бирма, последният британски вицекрал на Индия и първи губернатор на независима Индия, загива през 1979 при бомбен атентат на ИРА — извънредни. — Бел.прев.]
	[** Еъри Нийв — (1916–1979) — британски политик, юрист и военен, един от малцината военнопленници, успели да се спасят с бягство от замъка Колдиц по време на Втората световна война, впоследствие влиза в парламента като представител на консервативната партия. Загива при атентат на паркинга на парламента, организиран от Ирландската националноосвободителна армия. — Бел.прев.]
	Той помълча, отпивайки от виното.
	— Следователно според теб ложите за официалните лица не са типична мишена за терористи? — попита Карол.
	Открай време съобразяваше бързо — това бе едно от нещата, които обичаше най-много у нея.
	— Именно — отвърна Тони. — Един антиглобалист би се ориентирал към онези с дебелите портфейли. Но не и ислямските фундаменталисти — те търсят максимален резултат. Ако атентатът бе от типа на организираните от Ал-Кайда, бомбата щеше да бъде заложена доста по-надолу, сред зрителите. Или дори на някоя от другите трибуни.
	— А може би това е било единственото място, до което е можел да се добере? Азиз се е представял за електротехник, може би това е било единственото помещение с електрически табла, намиращо се точно под трибуна?
	Тони поклати глава.
	— Сега вече ти се чудиш откъде да измислиш някакъв контрааргумент. Почти съм убеден, че помещенията за електрозахранване са разположени по един и същи начин на четирите трибуни. Стадионът е строен само преди няколко години, не е някакъв кърпеж, какъвто беше старият. Убеден съм, че има други подобни места, откъдето бомбата би отнесла далеч по-голяма част от тълпата. Не, това е съзнателен избор, и то е и втората причина, поради която се съмнявам, че си имаме работа с терористи.
	— Малко неубедително е, Тони. Но може би имаш още аргументи?
	Скептицизмът в гласа й беше ясно доловим.
	— Като се има предвид колко съм откъснат от действителното разследване, според мен би трябвало да си впечатлена и от това, което ти представям. А ако си твърдо решена да продължаваш да водиш собствено разследване, вместо да изпълняваш само това, което ти възлагат антитерористите, би могла да тръгнеш именно по тази следа — каза си, че така поне ще я отклони от опасността да влезе в пряк конфликт с антитерористите. — А когато научиш нещо повече за Азиз и съучастниците му, може дори да откриеш някаква логика в това предположение.
	— Всъщност ние вече открихме нещо, което ми се стори странно — поде Карол. — Ако не си много уморен, мога да ти разкажа.
	Колкото и да беше сънен, любопитството надделя.
	— Добре съм. Какво открихте?
	— Ами наистина е странно. Успяхме да открием мястото, където е била направена бомбата, и отидохме там преди антитерористите. И този сак, за който ти се обадих — оказа се пълен с чисти дрехи, там беше и паспортът му, шофьорската книжка и електронен билет за полет до Торонто същата вечер. Изглежда е очаквал да се върне — и то не само да се прибере обратно в гарсониерата, но и да замине после, при това като че ли не се е опасявал, че ще бъде издирван. А всичко това е напълно необяснимо, ако предположим, че е атентатор самоубиец.
	В областта на човешките поведенчески модели нямаше кой знае колко неща, които биха стъписали Тони. Но наученото от Карол го озадачи до такава степен, че не можа да намери подходящ отговор.
	— Необяснимо е, наистина — каза той накрая.
	— Сам предположи, че си е внушавал нещо такова, за да се крепи психически, нещо като талисман — каза Карол.
	— И това не обяснява нещата — измърмори Тони, докато прехвърляше трескаво наум различни познати ситуации, за да си обясни наученото току-що. — Единственото обяснение, което мога да дам, че той наистина не е бил атентатор самоубиец — той погледна към Карол. Лицето й се очертаваше смътно в мрака. — А ако не е бил атентатор самоубиец, следователно най-вероятно изобщо не става дума за работа на терористи.


	Неделя

	Карол се събуди от тихия глас на говорителката, която съобщаваше новините по телевизията. Изпитото вино бе оставило горчив вкус в устата й, а когато се раздвижи, остра болка прониза схванатия й врат. Първоначално не успя да се ориентира къде е. После си спомни. Разкашля се и отвори очи. Тони слушаше репортажа за атентата по новините. Сега говорителката четеше нещо за загиналите, снимките им се появяваха една след друга на екрана. Щастливи, усмихнати лица на хора, на които не им минава през ума да се замислят, че са смъртни. Хора, чиято смърт бе разкъсала тъканта на живота на живите.
	— Успя ли да поспиш? — попита Тони, хвърляйки поглед към нея.
	— Като че ли да — отвърна Карол. Докато допиха бутилката, заслугата за което беше предимно нейна, бяха продължили да разговарят, но мислите им се въртяха в кръг. Когато тя понечи да си тръгне, Тони подчерта, че след толкова изпито вино не би трябвало в никакъв случай да сяда зад волана. И двамата знаеха, че шансовете да се намери такси в центъра на Брадфийлд в ранните неделни часове са минимални или практически не съществуват. Затова той й даде одеяло, тя придърпа още един стол и си легна. Очакваше да прекара нощта в неспокойна дрямка, но за свое учудване се събуди отпочинала и освежена. Покашля се отново и погледна часовника си. Седем без петнайсет. Имаше достатъчно време да си отиде у дома, да нахрани Нелсън, да се изкъпе и преоблече, и да отиде на работа навреме за сутрешното обсъждане.
	— Добре тогава. Какви са плановете ти за днес? — той намали звука на телевизора.
	— Обсъждане на задачите с колегите в осем, а после трябва да посетя вдовицата на Том Крос и да поговоря с нея — тя направи гримаса. — Сигурно ще е голямо удоволствие, особено като се има предвид, че той винаги е обвинявал мен за принудителното си напускане на полицията.
	Тя се изправи, опитвайки се да изглади с длан измачкания си панталон. Предпочиташе изобщо да не мисли за състоянието на грима и косата си.
	— Всичко ще бъде наред. Не може някъде да не съществува някаква връзка.
	Карол, която тъкмо решеше с пръсти косата си, спря като закована — в главата й се появи мисъл от тези, които подсъзнанието обикновено подхвърля по време на сън.
	— Ами ако твоята налудничава теория, че изобщо не става дума за терористичен атентат, се окаже вярна, и всичко това е част от някаква вендета, насочена към „Брадфийлд Виктория“?
	Тони се усмихна.
	— Какво искаш да кажеш, че Алекс Фъргюсън се е уплашил от това, което може да се случи, когато „Манчестър Юнайтед“ гостуват на „Виктория Парк“ идущия месец?
	— Много смешно. Препоръчвам ти да избягваш подобни шегички в присъствието на антитерористите. Всеизвестно е, че на всеки, който постъпва в онзи отдел, като начало му ампутират чувството за хумор.
	— Известно ми е. Следя сериала „Фантоми“.
	Карол го изгледа учудено.
	— Така ли? Аз пък не.
	— А би трябвало. Те го гледат.
	— Съмнявам се — опита се да си представи Дейвид и Джони, отдали се на такова кротко домашно забавление като гледането на телевизия.
	Тони закима настоятелно.
	— Не, наистина го гледат, можеш да бъдеш сигурна. Така преценяват докъде могат да си позволят да стигнат.
	— Ти какво, опитваш се да ме убедиш, че МИ-5 и отделът за борба с тероризма вземат оперативни решения на базата на някакъв телевизионен сериал? — Карол почука с пръст слепоочието си. — Май си прекалил с успокоителните, Тони.
	— Точно това се опитвам да ти кажа — каза той сериозно. — Те имат в екипите си хора, които са запознати с психологическите граници на допустимото.
	— Психологическите граници на допустимото ли? — повтори недоверчиво Карол.
	— Ето как функционира този процес. Когато гледат епизод на филм от рода на „Фантоми“, дори най-интелигентните зрители отхвърлят скептицизма си, за да почувстват драматичното въздействие. И когато този скептицизъм не действа, дори за кратко, зрителят е по-склонен да повярва, че и в действителния свят събитията се развиват по същия начин. Което пък дава правото на онези луди копелета от секретните служби да поразтеглят още малко границите на допустимото при своите операции — Тони говореше бързо, жестикулирайки с две ръце.
	Карол явно продължаваше да се съмнява.
	— Искаш да кажеш, че това, което гледат по телевизията, кара хората да се отнасят с по-голяма търпимост към ексцесите от страна на правоохранителните органи?
	— Да. В по-голяма или по-малка степен, което, разбира се, зависи от лековерието им — той осъзна, че Карол все още е скептична. — Добре, ето ти един пример. Не съм чувал за регистриран случай, при който лицето на агент на тайните служби да е било натопено в горещ фритюрник. Но когато нещо подобно се случи във филм, при това толкова популярен сред хората като „Фантоми“, дори ако това е дело на лошите, у определен брой хора се изгражда определено мнение, и ако някой секретен агент наистина натопи лицето на някого във фритюрник, то ще ги накара да кажат „Ами налагало се е да го направи, нали? В противен случай другият щеше да постъпи с него по този начин“. Ето какво е психологическото разширяване на границите на допустимостта.
	— Но ако си прав, защо хората все пак протестират срещу мъченията? Защо всички ние не казваме „Ами нали сме виждали на кино колко ефективно действа, защо да не си продължаваме по този начин?“.
	Докато говореше, Карол се беше опряла със свити юмруци на ръба на леглото му, разчорлената руса коса падаше над очите й.
	— Карол, може и да не си го забелязала, но значителен брой хора казват точно това. Виж например мнението на опозицията, когато американският сенат реши да обяви извън закона прилагането на мъчения при разпити — и това беше едва миналата година. Хората вярват, че те вършат работа именно защото са го гледали на кино. А някои от тези, които вярват, заемат водещи позиции в управлението. Причината, че не всички се хващаме на тези уловки, е в това, че не всички сме толкова лековерни. Някои от нас се отнасят много по-критично към това, което четат и гледат, отколкото други. Но е напълно осъществимо да заблуждаваш постоянно част от хората. И когато разните фантоми и ченгета преминат границата на допустимото, те разчитат именно на това.
	Тя се намръщи.
	— Знаеш ли, понякога ме плашиш.
	Тя забеляза болката, която се изписа по лицето му — и причината надали беше коляното му.
	— Да, знам. Но това невинаги е лошо нещо. Доколкото се простира моят опит, когато ти се почувстваш уплашена от нещо, това само затвърждава решимостта ти да го победиш.
	Карол се извърна, почувствала се неловко от похвалата му.
	— Значи не мислиш, че става дума за действия, насочени срещу „Викс“?
	— Не. Защото Дани Уейд не се вписва в схемата.
	Карол въздъхна раздразнено.
	— Проклетият му Дани Уейд. Вие двамата с Пола можете да убедите някое магаре да ви подари единия си крак.
	Тони се ухили.
	— Никога не съм можел да разбера този израз. Защо му е на някой да убеждава магаре да му даде крака си? И защо точно магаре, а не например прасе или броненосец?
	Той вдигна ръце да се защити, когато Карол посегна да го удари с един сгънат вестник.
	— Добре де, добре. Но да знаеш, ние сме прави, като твърдим, че смъртта на Дани е свързана с цялата история.
	— Както и да е — въздъхна тя и хвърли вестника на масата. — Това, в което съм сигурна, е, че ще имам нужда и от други неща освен твоите психологически теории за мишените, за да успея да убедя някого, че в случая не става дума за тероризъм — тя тръгна към вратата. — Ще се опитам да намина по-късно. Успех с физиотерапията.
	— Благодаря. А освен това… Карол, някой наистина би трябвало да провери къде е учил Том Крос.


	Минути след като Карол си тръгна, се появи рехабилитаторката и вместо поздрав смигна многозначително на Тони.
	— Помагаме на полицията при разследването, а? — отбеляза тя шеговито. — Дано не ви е преуморила.
	— Главен инспектор Джордан водеше първоначалните проучвания на „Виктория Парк“ снощи — отвърна той с тон, който прекратяваше по-нататъшния разговор на тази тема. — Аз работя за полицията. Тя дойде при мен, за да обсъдим някои неща, но беше толкова изтощена, че заспа на стола.
	Тони съзнаваше, че се дразни за дреболии, но не можеше да се овладее. Когато ставаше дума за Карол, той ставаше свръхчувствителен при всякакви коментари на личните им отношения. Нямаше значение дали тези коментари бяха правени от майка му или от рехабилитаторката, която нямаше да види повече, след като напуснеше болницата. Той държеше да изясни много точно естеството на отношенията им — е, точно поне от чисто техническа гледна точка. Емоционалният контекст под повърхността си беше негова работа.
	Половин час по-късно беше отново в стаята си — уморен, но не и изтощен, както се чувстваше предишните дни.
	— Справяте се невероятно добре. Ако искате, днес може да се облечете — беше казала рехабилитаторката. — Да видите как ще се почувствате, ако поседите малко на стол, и походите малко насам-натам. Може да излизате и да вървите напред-назад по коридора на всеки час.
	Той увеличи отново звука на телевизора, хвърляйки от време на време поглед към екрана, докато се боричкаше с дрехите си. Новините се въртяха все около взрива на „Виктория Парк“. Футболни експерти коментираха начина, по който нещастието щеше да се отрази на играта на футболистите; строителни инженери обсъждаха разходите и времето, което щеше да отнеме възстановяването на трибуната; Мартин Фланаган изразяваше възмущението си от оскверняването на деня, в който хората трябваше да се сбогуват с Роби Бишоп; приятели и близки на загиналите говореха за обичаните от тях хора; а братът на Юсеф Азиз, Санджар, протестираше и настояваше, че брат му не е бил фундаменталист. Докато Санджар говореше, на фона се виждаше как служители на отдела за борба с тероризма изнасят от дома му пълни кашони. Тони престана да се бори с единия си чорап и насочи цялото си внимание към екрана.
	Не беше привърженик на възгледа, че душевната нагласа на човек може да бъде разчетена по лицето, но тъй като в продължение на години беше наблюдавал поведението на хора, които лъжеха и себе си, и него, разполагаше с набор от познати му изражения и жестове, който ползваше, когато искаше да си изясни дали някой лъже или не. Това, което виждаше у Санджар Азиз, беше категоричното му убеждение, че каквото и да е подбудило брат му да взриви част от стадиона „Виктория Парк“, то не е било религиозен фундаментализъм. Антитерористите изнасяха от дома му всичко, оголваха го до тухла, а той не протестираше срещу това. Това, което очевидно го докарваше до отчаяние, беше необходимостта да повтаря постоянно нещо, в което беше напълно убеден — че брат му не е бил войнстващ ислямист. Обаче репортерът, който го интервюираше, очевидно нямаше желание да обсъжда възможно по-различно обяснение на взрива. Единственото, което се очакваше от Санджар, очевидно беше да демонстрира покаяние — а беше ясно, че такова нещо няма да се случи.
	Вниманието на Тони се отклони, когато на екрана се появи кадър от студиото, където сериозни капацитети подхванаха поредния анализ на отраженията на атентата върху представянето на „Брадфийлд Виктория“ през този сезон. Макар самият той да беше страстен привърженик на отбора, мисълта, че някому изобщо е хрумнало да се занимава с това в новините, при положение, че трийсет и петима души бяха загубили живота си, го вбесяваше. Това, което всъщност го интересуваше, бе какво друго би казал Санджар Азиз, освен че отхвърляше категорично възможността брат му да е фундаменталист. Тони бе забелязал безсилния му гняв и се питаше какво може да се крие зад него.
	Започна отново борбата с чорапа, но така и не успя да го обуе.
	— Майната му — каза той и посегна към бутона за повикване на сестрата. По дяволите независимостта. Държеше да чуе какво има да каже Санджар Азиз, и ако в името на това трябваше да пожертва независимостта си, не го беше грижа. Време беше да се надигне и да посвърши нещо полезно.


	Карол оглеждаше подчинените си. Вече имаха онзи вид, който говори за недостиг на сън и прекаляване с кафето. Всяко разследване на убийство водеше до повишаване на работното натоварване, което ги караше да пренебрегват нуждите на организма си. Ако разследването се проточеше, хората рухваха. Понякога рухваше и нещо в личния им живот. Карол бе наблюдавала достатъчно често такива случаи. Но като че ли не съществуваше начин да се избегне това положение. Хората чувстваха задължението да работят така напрегнато поради специфичния характер на престъплението и защото то засягаше дълбоко човешката им същност. Карол си мислеше, че причината не е толкова емоционалната ангажираност, колкото фактът, че убийството те караше да застанеш лице в лице със съзнанието, че си смъртен. Да работиш по разследването на убийство, влагайки всичките си сили, беше равносилно на жертвоприношение пред боговете, символичен начин да защитиш себе си и хората, които обичаш.
	Всички слушаха внимателно Пола, която описваше разговора си с Елинор Блесинг, и специално подчерта споменаването на загадъчния Джейк или Джак. Когато стигна до края на записките си, Пола вдигна глава и продължи:
	— Тогава се замислих. Трите жертви на отравяне са родени в Брадфийлд. Знаем, че Роби Бишоп и Дани Уейд са отраснали в Харистаун и са посещавали гимназията там. Запитах се дали не си струва да се проследи тази връзка. И така, след като си тръгнах от болницата, дойдох тук и влязох в сайта на „Бест Дейс“. Том Крос не е бил регистриран в сайта, но има регистрирани няколко десетки от завършилите гимназията на неговата възраст. В сайта има един раздел, озаглавен „Снимки и спомени“, и там намерих ето това.
	Тя извади няколко разпечатки и ги раздаде на всички.
	— Някой си Санди Хол е разпратил това. „Помни ли някой как Том Крос заключи невестулката Ръсел в шкафа за химикали в кабинета по химия и пусна райски газ през ключалката? Странно е като си помислиш, че впоследствие стана висш полицейски служител“. А Еди Брант отговаря: „Срещнах Том Крос преди няколко месеца на вечеря на клуба по ръгби. Не бих могъл да го сбъркам с друг. Все същият си е, набива се на очи и постоянно разказва разни истории. Пенсионирал се е. Спечелил доста пари от тото преди няколко години, така че сега живеел доста охолно, така каза.“ Следователно можем спокойно да твърдим, че и Том Крос, също като Дани и Роби, е завършил гимназията в Харистаун.
	— Можеше да попиташ мен за това — каза Кевин. — Аз също съм учил там.
	Пола го изгледа учудено.
	— Жалко, че не знаех по-рано — каза тя, — щях да си спестя време. Така или иначе, сега поне знаем, че връзка има. Не знам дали този факт има някакво значение, и какво е то, но със сигурност това е нещо, което ги свързва.
	— Има и друго, което ги свързва — намеси се Кевин. — Всички те са забогатели. Роби от футбола, Дани спечелил от лотарията, а Попай — от тотото. Имаше хора, които мислеха, че е вземал подкупи, щом можа да си позволи да купи къща на Дънелм Драйв. Но не беше така, просто извади късмет.
	— Интересно съвпадение, Кевин. Пола, свършила си чудесна работа — каза Карол.
	— А не трябва ли да предупредим всички лица, завършили гимназията в Харистаун, които междувременно са се замогнали? — попита Крис.
	Карол се стресна.
	— Не, не мисля, че разполагаме с достатъчно доказателства, за да предизвикваме такава суматоха. Мажете ли да си представите каква паника ще настане? Не, първо трябва да си изясним много по-подробно какво става всъщност. Още тази сутрин ще отида да поговоря с госпожа Крос. Ще видим какво ще излезе от това. Пола, можеш ли да поговориш с господин и госпожа Бишоп, да се опиташ да разбереш дали Роби и Том Крос са се познавали? Сам, ти разпитай близките на Дани за същото. Кевин, току-що пристигнаха разпечатките на разговорите, водени от мобилния телефон на Азиз. Искам да проследиш всички разговори. Освен това, след като познаваш хората, свържи се с директора на гимназията в Харистаун и провери дали покрай гимназията между тях не е възникнала някаква допълнителна връзка. Може би, тъй като всички са били богати, училищните власти са се обърнали към тях с молба за дарения? Може някой път директорът да ги е поканил да пийнат заедно? Провери тези неща. Крис, искам ти да отнесеш мобилния телефон на антитерористите. Извини се надълго и нашироко, обясни, че сме се объркали, и сме мислели, че сме им били казали за телефона, усмихвай се и се опитай да разбереш до какво са се добрали те. А има и друго — искам от вас да не подхождате предубедено към случая с атентата. Снощи разговарях с Тони и той нахвърли някои идеи, които ми се струват доста крайни. Но и друг път се е случвало да се окаже прав при необичайни обстоятелства, затова нека не прибързваме със заключения, основаващи се на предубеждения и предразсъдъци. Да оставим доказателствата да говорят. А като стана дума за доказателства, как вървят при теб нещата, Стейси?
	— Има някои интересни дреболии… Крис ме помоли да проверя дали Азиз е запаметил на лаптопа потребителското име и паролата, с които се е регистрирал в hopefully.co.uk. Имахме късмет, името и паролата бяха запаметени. Но той не е правил никакви други резервации — Стейси замълча. Обича да ги държи под напрежение, каза си Карол, като забеляза израженията на останалите — а те много мразят това. — Затова пък — продължи Стейси, — успях да измъкна доста нещо от сайтовете, които са събудили интереса му. И това, което е привличало вниманието на атентатора от Брадфийлд, са вили в Северен Онтарио, давани под наем. Разполагам със списъка им.
	— Имал е намерение да се укрие в някаква вила в Канада? — Кевин стана изразител на съмненията, които вероятно изпитваха всички. — В Канада?
	— Най-малкото го е обмислял — отвърна Стейси.
	— Човек не би предположил, че Канада може да е предпочитаната дестилация за ислямски фундаменталист, укриващ се от закона, нали? — каза Крис.
	— Канадците са много толерантни — отбеляза Пола.
	— Но не чак дотам. Все пак, действително значителен процент от населението им е с южноазиатски произход — каза Карол. — Добре тогава, Кевин, ти се заемаш с вилите. Вероятно няма да успееш да откриеш кой знае какво днес, но се опитай все пак да поставиш някакво начало. Крис, като се върнеш, вземи от Кевин номерата от мобилния телефон — тя им се усмихна. — Всички се справяте наистина много добре. Знам, че ни се събраха много неща, но нека им покажем за какво ни бива. И се постарайте всяка информация, която постъпва, да се озове на моето бюро — тя стана, поставяйки край на обсъжданията. — Да си пожелаем късмет. Бог ми е свидетел, имаме нужда от това.


	Тони не можеше да не изпита съчувствие към обитателите на Вейл Авеню. Този обикновено тих булевард в предградията, със затревена площ по средата и цъфнали черешови дървета по тротоарите, сега сякаш се намираше под обсада. Очите на цял свят сега бяха насочени към тази улица, на която обикновено най-възмутителното, което можеше да се случи, бе някой собственик на куче да не почисти тротоара след своя любимец. Сега от двете страни бяха паркирани микробуси на различни телевизии, радиоколи и всевъзможни репортерски автомобили. Около номер 147 бяха скупчени нагъсто микробуси на полицията и на лабораторията по съдебна медицина. Седнал на задната седалка на черното такси — беше поръчал специално стария, традиционен модел, защото в него имаше достатъчно място за крака му — Тони за пореден път се учудваше на способността на публиката да изсмуква и последната капка от така нареченото информационно покритие.
	Освен тези, които имаха малко или много законно основание да бъдат тук, наоколо се навъртаха зяпачи и хора, обзети от нездраво любопитство. Вероятно много от тях бяха носили и картички и подаръци в импровизираното светилище в памет на Роби Бишоп. Хора, които водеха толкова ограничено съществуване, че изпитваха необходимостта да му придадат допълнителна стойност, участвайки по някакъв начин в събитие, приковало интереса на обществеността. Лесно е да презираш такива хора, мислеше си Тони. Но съзнаваше, че и те изпълняват своята функция — нещо като хор в древногръцка трагедия, със своите пренебрегвани от всички коментари на събитията на деня. Паксман интервюираше прочутите и великите, подканвайки ги да споделят проницателните си наблюдения, но и хората от улицата имаха какво да кажат.
	— Карайте право към полицейския кордон — каза Тони на шофьора, който се подчини, придвижвайки се бавно покрай групичките хора, натискайки клаксона, за да си проправи път. Когато стигнаха дотам, докъдето беше възможно, Тони се поизправи и пъхна една двайсетачка през сваления наполовина прозорец на преградата зад шофьора. — Почакайте ме тук, моля — отвори вратата и опря патериците си на земята. Макар и мъчително и несръчно, успя да излезе на улицата. Въоръжени антитерористи стояха на равни разстояния по входната алея и край оградата на номер 147. На тротоара отпред Санджар Азиз пак даваше интервю. Беше очевидно, че се е уморил. Раменете му бяха приведени, за разлика отпреди сега сякаш беше преминал в защита. Но пламъкът на убеждението още гореше в очите му. Когато прожекторите угаснаха, репортерът благодари разсеяно и му обърна гръб. По лицето на Санджар се изписа потиснатост.
	Тони се упъти към него, опирайки се на патериците. Санджар го изгледа от горе до долу, и това, което видя, очевидно не го впечатли особено.
	— И вие ли искате да ме интервюирате?
	Тони поклати глава.
	— Не. Искам да разговарям с вас.
	Санджар се смръщи неразбиращо.
	— Да, ясно — разговор, интервю, то е едно и също, нали?
	Той погледна над рамото на Тони, очаквайки с нетърпение възможността да говори с още някого, с някой, който би го изслушал, вместо да влиза в словесен двубой с него.
	Тони стисна зъби. Удивително беше колко много усилия му струваше обикновеното стоене прав, да не говорим пък за говоренето, докато стоеше прав.
	— Не, не е същото. Тези, които правят интервютата, очакват от вас да кажете това, което искат да чуят. А аз искам да чуя това, което вие искате да кажете. Това, за което никой не ви оставя да говорите.
	Сега вече успя да привлече вниманието на Санджар.
	— Кой сте вие? — попита той и хубавото му лице се изкриви в породена от обидата агресивност.
	— Казвам се Тони Хил. Доктор Тони Хил. Бих ви показал личната си карта, ако можех — той хвърли раздразнен поглед към патериците си. — Аз съм психолог и често работя за полицията на Брадфийлд. Не с тези тук — той кимна с едва забележимо презрение към неподвижните мъже от специалните части, охраняващи къщата. — Мисля си, че можете да кажете за брат си доста неща, които обаче никой не иска да чуе. И ми се струва, че това ви дразни ужасно.
	— Какво ви засяга това? — сопна се Санджар. — Моите уважения, но не се нуждая от психоаналитик. Искам само тези хора — той обхвана с изразителен жест представителите на медиите и полицията — да разберат защо са си съставили погрешно мнение за брат ми.
	— Те няма да разберат — каза Тони. — Защото това, което искате да кажете, не съвпада с другото, в което държат да вярват. Но аз искам да разбера. Не вярвам, че брат ви е бил терорист, Санджар.
	Думите му приковаха вниманието на Санджар Азиз.
	— Искате да кажете, че Юсеф не го е направил?
	— Не, според мен е повече от ясно, че го е направил. Но ми се струва, че съображенията му да го направи са били съвсем различни от това, което всички предполагат. — Тони кимна към чакащото такси. — Може да отидем някъде и да поговорим за това.
	Санджар погледна към дома си, от който тъкмо излизаше облечен в бял екип лаборант с поредния найлонов плик. Обърна се отново към Тони, който съзнаваше, че Санджар се опитва да си състави мнение за него.
	— Добре — каза той най-сетне. — Съгласен съм да поговорим.


	Дороти Крос наливаше кафе от сребърен кафеник в чаши от костен порцелан с нарисувани по тях рози, чийто розов цвят повтаряше точно някои от тоновете в десена на тапетите — два различни вида, едните като цокъл, другите — нагоре до тавана. Както те, така и завесите, килимите, малкото канапе за двама, двата дивана и разпилените по тях възглавници, бяха в различни десети, но издържани в едни и същи тонове — розово и тъмночервено. Карол имаше чувството, че се е озовала в един от онези филми с медицинска тематика, при които камерата показва отвътре човешки органи. Усещането не беше никак приятно.
	Дороти престана да налива, огледа критично двете чаши и доля около чаена лъжичка в едната от тях. Явно доволна от резултата, тя подаде чашата на Карол. Побутна към нея каничката с мляко и захарницата, и двете от сребро, после съумя да постигне отчаяната усмивка на човек, който полага усилия да не рухне психически.
	— Сметана е — каза тя. — Не мляко, а сметана. Том обича сметана с кафето. Обичаше — тя се намръщи. — Трябва да свикна да го казвам. Обичаше, а не „обича“ — брадичката й потрепери.
	— Толкова съжалявам — каза Карол.
	Погледът, който Дороти отправи към нея, беше остър като къс счупено стъкло.
	— Така ли? Наистина ли съжалявате? Доколкото ми е известно, двамата не можехте да се понасяте.
	„Да му се не види, какво става с прочутата британска въздържаност?“
	— Така е, понякога мненията ни се разминаваха. Но не е необходимо един човек да ти бъде приятел, за да го цениш — Карол чувстваше как почва да се хлъзга по лъскавата повърхност на лицемерието. — Младшите офицери много го обичаха. Сигурна съм, че и вие знаете това. А това, което направи той вчера… госпожо Крос, той постъпи като истински герой. Надявам се, че вече са ви го казали.
	— Това няма никакво значение за мен, госпожо главен инспектор. Знам единствено, че съм го изгубила — трябваше да вземе чашата с две ръце, за да я повдигне към устните си. Странно бе да видиш такава едра, солидна жена да се държи като крехко и безпомощно същество. Но Карол забелязваше и други признаци на слабост. Измитата и изсушена със сешоар коса падаше някак накриво, червилото й беше малко размазано. — Личността му изпълваше този дом, изпълваше и живота ми. Знаете ли, и двамата бяхме седемнайсетгодишни, когато се запознахме. И нито той, нито аз сме се заглеждали сериозно по други партньори от онова време досега. Имам чувството, че съм загубила половината от собствената си личност. Когато един от нас забравеше някаква подробност от миналото, другия му я припомняше. Какво ще правя без него?
	В очите й блеснаха сълзи, думите заседнаха на гърлото й.
	— Нямам представа — каза Карол.
	— Знаете ли, за мен станалото е неразбираемо — тя постоянно докосваше венчалната си халка с върха на десния си показалец. После отново отправи към нея остър, проницателен поглед. — Не съм глупачка, знам, че мнозина са искали да го видят мъртъв, докато работеше в полицията — хора, които е арестувал, с които се е сблъсквал в процеса на работата си. Но защо сега? Защо седем години, след като напусна? Съжалявам, но просто не мога да повярвам, че някой може да поддържа гнева си толкова дълго. Пък и като си помисля какви хора е арестувал — те не бяха отровители. Ако някой от тях беше решил да го убие, щеше да го застреля тук, на прага на къщата ни.
	— Напълно съм съгласна с вас. Ще говоря съвсем откровено, госпожо Крос. Мисля, че разследването на смъртта на мъжа ви може да се превърне в част от едно по-обширно разследване, но на този етап не мога да споделя с вас подробности — Карол отпи глътка от чудесното кафе. — Вярвам, че ще проявите разбиране.
	Дороти изглеждаше наскърбена, сякаш не й беше приятно смъртта на съпруга й да не бъде третирана като уникално събитие.
	— Искам човекът, извършил това, да бъде заловен и наказан, главен инспектор Джордан. Не ме интересуват другите разследвания, с които се занимавате.
	— Разбирам. Смъртта на Том и без това е на първо място сред нашите приоритети.
	Дороти се поизправи, внушителният й бюст започна да се повдига тежко, и тя погледна възмутено Карол.
	— Очаквате да ви повярвам, така ли? При положение, че на „Виктория Парк“ загинаха трийсет и пет души?
	Карол остави чашата си и погледна Дороти право в очите.
	— Отнеха ни това разследване. Сега с него се занимава отделът за борба с тероризма. Ние сме се съсредоточили върху смъртта на Том, и държа да ви кажа, че когато става дума за разследване на убийство, хората от отдела, който ръководя, нямат равни на себе си.
	Възмущението на Дороти се поуталожи. Но все пак си пролича, че почти четиридесет години е живяла редом с Том Крос.
	— Никой не би се осмелил да отнеме атентата в Брадфийлд на моя Том. Той щеше да даде на Джон Брандън да се разбере — заяви тя, показвайки съвсем ясно какво мисли и за Карол, и за Брандън.
	Карол си напомни, че разговаря със съсипана от скръб вдовица. Сега не беше време да обсъждат възгледите на Том Крос за полицейската работа.
	— Надявах се да ми помогнете, като ми кажете къде е бил Том вчера — каза тя.
	Дороти се изправи.
	— Знаех, че ще ме питате за това, и проверих всичко, за да мога да ви отговоря. Сега ще се върна.
	Карол неволно си каза, че ако някой някога снима биографичен филм за Том Крос, задължително би трябвало да покани някоя внушителна дама като Патриша Рутледж за ролята на съпругата му.
	Дороти се върна с лист хартия в ръка и го подаде на Карол. Докато домакинята наливаше още кафе, Карол прочете писмото от директора на гимназия „Харистаун“, в което канеше Том Крос за отговорник по сигурността на предстоящото благотворително празненство. В долния край на писмото Крос беше записал името Джейк Андрюс, един телефонен номер и името на някакъв ресторант. Отдолу, с различна химикалка, но със същия почерк, бе записана вчерашната дата, името на кръчма в Темпъл Фийлдс, и часът — 13:00.
	— Знаете ли кой е Джейк Андрюс? — попита Карол.
	— Той организираше празненството. Том каза, че щяло да бъде в замъка Панал. Двамата с Джейк обядваха преди две седмици в онзи скъп френски ресторант на гърба на старата пивоварна. Вчера имаха среща в кръчмата „Шлюзовете Кампиън“, откъдето Джейк щеше да го заведе у дома си — беше го поканил на обяд. А вие какво мислите, че е станало? — попита Дороти. — И Джейк ли е мъртъв? И с него ли се занимавате?
	— За първи път чувам името му. Знаете ли адреса му?
	Дороти завъртя отрицателно глава.
	— Доколкото разбрах от Том, щяха да се срещнат в кръчмата, защото не било лесно да се намери адреса на Джейк. Той беше казал на Том, че ще е по-лесно да се видят в кръчмата и да отидат оттам заедно в апартамента му.
	Карол се опита да прикрие разочарованието си. Този случай беше изпълнен със спънки. Всеки път, когато попаднеха на някакво подобие на следа, тя ги отвеждаше в сляпа улица.
	— А казвал ли е Том нещо друго за Джейк Андрюс?
	Дороти помисли за миг, галейки брадичката си със странно движение, което напомни на Карол мъж, поглаждащ брадата си. Накрая поклати глава.
	— Казваше, че човекът си разбирал от работата — това беше всичко. Тогава ли е станало?
	— Все още не знаем. А преди да се срещне с Джейк — имал ли е среща с още някой?
	Дороти поклати глава.
	— Не би имал време. Таксито му пристигна в дванайсет и половина. Точно навреме, за да го откара до другия край на Темпъл Фийлдс.
	Карол не възрази.
	— А да е получавал някакви заплахи? Споменавал ли е някога, че има врагове?
	— Нищо конкретно — Дороти отново поглади несъществуващата си брада. — Както казах, хората, които може да са имали зъб на Том, не биха се заели с нещо толкова сложно. Той знаеше, че има места в Брадфийлд, където е по-добре да не се мярка. Прекалено много от обитателите им бяха се озовали в затвора с негова помощ. Но той не живееше в страх, не се боеше за живота си, главен инспектор Джордан. — Бисът й секна за миг. — Живя живота си пълноценно — лодката, голфът, градината… — наложи й се да спре за миг. Постави ръка на гърдите си и затвори очи. Когато се посъвзе, се приведе толкова близо до Карол, че тя можеше да види ясно всяка бръчка по лицето й. — Хванете този, който е извършил това. Хванете го и се постарайте да отиде в затвора.


	Усещането да се озове отново у дома беше странно. Нищо чудно, че се говореше за адаптация към живота в институции. Беше отсъствал само седмица, а имаше чувството, че способностите му са били засегнати. Влезе заедно със Санджар в дневната и обзет от облекчение, се отпусна тежко в едно от креслата.
	— Съжалявам — каза той. — Сам виждате, не съм в състояние да проявя гостоприемство. Прибирам се у дома за първи път от една седмица. Мляко няма, но ако искате черен чай или кафе, мога да ви предложа, стига да си ги направите сам. В хладилника може дори да има и минерална вода.
	— Какво ви се е случило?
	Санджар проговори за първи път, откакто двамата тръгнаха от Вейл Авеню. В таксито мълча, за което Тони му беше благодарен. Не беше очаквал, че физическото натоварване ще го изтощи до такава степен. Но двайсетминутното пътуване с таксито му даде възможност да възстанови донякъде силите си.
	— Струва ми се, че го нарекоха „лудия с брадвата“ — каза Тони. — Един от пациентите ни в „Брадфийлд Мур“ получи пристъп. Успя да избяга от стаята си и да докопа пожарникарска брадва.
	Санджар го посочи с пръст.
	— Вие сте човекът, който спаси онези болногледачи. Показаха ви по новините.
	— Така ли?
	— Само в местните новини. И не показаха ваша снимка, само онзи лудия, който ви нападнал. Добре сте се справили.
	Тони зачопли смутено подлакътника на креслото.
	— Не достатъчно добре. Един човек загина.
	— Е, така е. Разбирам как се чувствате.
	— Досега не ви е останало време да скърбите, нали?
	Санджар се загледа в камината и въздъхна.
	— Родителите ми са наистина съсипани — въздъхна той. — Не могат да го възприемат. Собственият им син — и не само че е загинал, а е повлякъл и толкова много хора със себе си. Как е възможно? Искам да кажа, аз съм негов брат. Носим едни и същи гени. Били сме възпитани по един и същи начин. А и аз не мога да разбера нищо, на тях пък им е напълно невъзможно. Животът им рухна, загубиха един от синовете си — той преглътна с усилие.
	— Съжалявам.
	Санджар го изгледа подозрително.
	— За какво съжалявате? Брат ми е бил убиец, нали? Ние заслужаваме цялата тази гадост, която ни дойде до главите. Заслужаваме да нощуваме в килии и домът ни да бъде претърсван из основи.
	Болката и гневът му бяха очевидни. Тони, който бе изградил кариерата си върху своята способност да съпреживява и да се поставя в положението на другия, би дал почти всичко, за да не се озовава никога в положението на Санджар.
	— Не, не заслужавате такова нещо. И аз съжалявам, че вие изпитвате болка и родителите ви страдат — каза той.
	Санджар извърна очи настрани.
	— Благодаря. Е, добре, ето ме тук. Какво искахте да разберете за брат ми?
	— А вие какво бихте искали да ми кажете?
	— Искам да обясня какъв беше той всъщност. Никой не иска да узнае какъв е бил всъщност брат ми Юсеф. И първото, което трябва да разберете, е, че аз го обичах. Разберете, аз не бих могъл да обичам терорист. Мразя тези хора, както ги мразеше и Юсеф. Той не беше фундаменталист. Не би могло да се каже дори, че е бил мюсюлманин. Виж, баща ми е наистина дълбоко религиозен. И ужасно се дразни от мен и Юсеф, защото ние не сме толкова вярващи. И двамата винаги сме си намирали извинения да не ходим в джамията. Когато бяхме малки, едва дочакахме да навършим годините, на които можехме да престанем да посещаваме медресето. Но има и друго — продължи той, отговаряйки неволно на въпроса, който Тони се канеше да зададе. — Дори да бяхме много религиозни, дори да ходехме всеки ден в джамията, пак няма от кого да слушаме разни радикални дивотии. Имамът от джамията в Кентън е абсолютен противник на тези неща. Той е от тези, които говорят, че всички сме чада на Авраама и трябва да се научим да живеем заедно. Там няма разни тайни организации, чиито членове се срещат зад заключени врати, за да планират как да хвърлят хората във въздуха.
	Той замълча, приливът на словоохотливост секна така внезапно, както беше и дошъл.
	— Вярвам ви — каза Тони, почти наслаждавайки се на стъписването и объркването, изписали се по лицето на Санджар.
	— Наистина ли?
	— Както казах и преди, не мисля, че брат ви е бил терорист. Което пък повдига друг въпрос, чийто отговор много ме интересува. Защо Юсеф би отнесъл на „Виктория Парк“ бомба, с която да вдигне във въздуха трибуната „Вести“?
	Тони умишлено не спомена мъртвите. Нито един от тях нямаше да забрави мъртвите в близкото бъдеще, но сега беше по-добре да не ги вади на преден план. Последното, което му трябваше, беше Санджар отново да настръхне и да се затвори в себе си.
	Устните на Санджар трепнаха, после се свиха и очертаха права линия. Измина доста време, докато накрая той проговори.
	— Не знам. Не намирам никакво обяснение.
	— Разбирам, че предположението ми може да прозвучи налудничаво — поде Тони, — но възможно ли е някой да му е платил, за да го направи?
	Санджар скочи на крака и пристъпи към Тони със свити в юмруци ръце.
	— Какво, по дяволите… Искате да кажете, че брат ми е бил наемен убиец или нещо такова? Да му се не види, и вие сте също толкова побъркан като онези, които твърдят, че е бил някакъв фанатик.
	— Санджар, не е необходимо да се държите така, като че ли защитавате честта на семейството. Тук сме само вие и аз. Налага се да задам този въпрос, защото съществуват някои улики, доказващи, че Юсеф е очаквал да остане жив след вчерашния следобед, очаквал е после да напусне страната. Това несъмнено не е умствената нагласа на атентатор самоубиец. Затова ми се налага да потърся друго обяснение. Разбирате ли? Това и правя.
	Санджар закрачи развълнувано напред-назад.
	— Объркали сте всичко, човече. Юсеф беше кротко момче. Той беше последният човек на тази земя, който би бил подходящ за наемен убиец — Санджар удари дланта си с другата си ръка, свита в юмрук. — Не е стъпвал на тренировъчни лагери. Не е ходил нито в Пакистан, нито в Афганистан. Да му се не види, не беше пътувал дори до проклетата Езерна област или Йоркширските възвишения. — Той притисна ръце към гърдите си. — Ние двамата с Юсеф сме миролюбиви хора.
	— Но той е убил тези хора, Санджар. Няма как да заобиколим този факт.
	— И това си остава неразбираемо за мен — изпъшка Санджар. — Не знам как да ви накарам да разберете — внезапно той млъкна и загледа поставката, на която беше поставен старият лаптоп на Тони. — Имате ли безжичен интернет? Мога ли да включа компютъра? Искам да ви покажа нещо.
	— Давайте.
	Санджар изчака екранът да светне, после отвори някакъв блог, наречен DoorМАТ* — портал за мюсюлмани против тероризма. Междувременно Тони бе успял да се изправи на крака и да прекоси стаята. Той се облегна на единия диван и погледна екрана. Санджар написа в прозорчето електронен адрес.
	[* От англ. door — врата и абревиатурата MAT (Muslims Against Terrorism) — мюсюлмани против тероризма; букв. doormat (англ.) — изтривалка. — Бел.прев.]
	— Вижте — каза той, — това е адресът на Юсеф, не моят.
	Когато се отвори прозорчето за парола, той написа „Транзит 350“ и погледна отново към Тони.
	— Винаги използваме за пароли марките и моделите на колите си, така няма опасност да ги забравим.
	Когато влезе в сайта, Санджар кликна няколко пъти с мишката и на екрана се появи списък с постингите на Юсеф. Санджар отвори произволно един.

	„Така да е, Салман, аз наистина не съм живял в град, където БНП са спечелили места за общински съветници. Но знам със сигурност, че ако ми се случи такова нещо, по-скоро бих организирал протести, които биха били отразени далеч по-добре в медиите, отколкото да събирам последната измет от улиците, както стана в Бърнли. Биячите на БНП постъпват като диваци — а хората това и очакват от разни отрепки с бръснати глави. Ничие мнение за тях няма да се влоши от нещо подобно — но ако ние постъпим така, внезапно се оказва, че сме изгубили доброто си име, че би трябвало да постъпваме по-разумно, и прочее, и прочее. Но ние наистина трябва да бъдем по-добри от тях, това е сигурно“.

	— Прочетете постингите му, вижте сам какъв е тонът им. Не звучат като написани от наемен убиец, нали?
	— Не — съгласи се Тони, мислейки си колко му се иска да поработи над постингите на Юсеф, без неговият брат да наднича над рамото му. — Защитавате много добре позициите си. А променяло ли се е нещо наскоро? Забелязали ли сте някаква промяна у самия Юсеф? Имаше ли нещо необичайно около него напоследък? Нови приятели? Да е променял обичайната си дневна програма? Някое момиче?
	Санджар се смръщи в усилието си да се съсредоточи.
	— През последните месеци настроението му беше някак променливо — започна той бавно. — Беше изгубил апетит, не спеше добре. Ту изпадаше в еуфория, като че ли беше забил ново гадже, ту го обземаше потиснатост — като че ли го е зарязала. После пак се оперваше. Но не съм го виждал с никаква жена. Често излизахме заедно по клубовете или просто на вечеря с приятели, но не съм забелязал да обръща по-специално внимание на някое от момичетата. Напоследък изобщо не съм го виждал с момиче. Освен това работеше много усилено, опитваше се да сключи някои нови договори. Имаше куп делови срещи и такива неща. Така че всъщност е нямал и време за момичета, нали?
	— И не ви е казвал нищо?
	Санджар поклати глава.
	— Не. Съвсем нищо — той погледна часовника си. — Вижте, трябва да тръгвам. Обещах на баща ни да се върна — той стана и протегна ръка на Тони. — Благодарен съм ви, задето ме изслушахте. Но не ми се вярва някой някога да успее да разбере цялата тази история.
	Тони започна да рови из джобовете си и най-сетне измъкна визитна картичка.
	— Ето, тук са телефонът и адресът ми. Обадете ми се, ако искате да поговорим отново.
	Санджар прибра картичката и за първи път по лицето му се изписа някакво далечно подобие на усмивка.
	— Не искам да ви засегна, но не ми се вярва да ми потрябва психоаналитик.
	— Аз не съм психоаналитик — не и в този смисъл, който вие придавате на думата. Не очаквам от хората да лежат на кушетка в кабинета ми и да ми разказват за ужасното си детство. Такива неща лесно ме отегчават. Това, което върша, е да намирам практически приложения на психологията. Често самият аз не знам какви са тези приложения, докато не се озова в конкретната ситуация. Обичам да възстановявам разрушеното, Санджар.
	По-младият мъж се усмихна и посегна към химикалката и бележника до компютъра. Надраска нещо в бележника и го остави на мястото му.
	— Това е мобилният ми телефон. Обадете се, ако искате да поговорим. Няма нужда да ме изпращате.
	Тони го проследи с поглед. Беше крайно объркан. Както каза и самият Санджар, това бяха хора с еднакви гени и еднакво възпитание. Ако Юсеф Азиз е приличал дори донякъде на брат си, Тони изобщо не можеше да си обясни как е стигнал дотам, че да взриви трийсет и пет души. Отчаяно му се искаше да изчете всички постинги на Юсеф в онзи блог, но първо трябваше да се върне в болницата, преди оттам да са се обадили на полицията. Карол наистина щеше да побеснее.


	Кевин си мислеше, че по негово време Найджъл Фостър никога не би се добрал до позицията на директор на „Двете Х“. Човекът, който някога беше начело на гимназията, имаше физиката на нападател от отбор по ръгби, а гласът му звучеше като тръба. Фостър беше висок, но вече приведен, макар да беше едва четиридесет и няколкогодишен. Спортната риза с отворена яка и джинсите висяха свободно на слабото му тяло. Но изражението му беше оживено, очите блестяха и гледаха бдително. Той беше предложил да се срещнат в дома му, но Кевин беше предпочел да огледа отблизо гимназията и да си състави лични впечатления. Фостър беше възразил, че в такъв случай би трябвало да разкодират алармената система на сградата, което налагаше излишни усложнения, затова стигнаха до компромис. Решиха да разговарят на разнебитената дървена трибуна, издигаща се от едната страна на футболното игрище. Вълна от носталгия се надигна внезапно у Кевин. На това игрище бяха преминали някои от най-хубавите часове в живота му. Още си спомняше някои от мачовете.
	— Обичах да играя тук — каза той. — Не са много училищата с истинска трибуна на футболното игрище като тази тук. Човек можеше почти да повярва, че играе в истински мач.
	— Опасявам се, че трибуната скоро ще бъде разрушена — заговори Фостър с приятен теноров глас, със слаби следи от уелски акцент. — По настояване на службите за противопожарна безопасност. Такова обезопасяване, каквото изискват те, би струвало прекалено много.
	Кевин изкриви лице в цинична гримаса.
	— Започнахме много да им позволяваме напоследък.
	— Развихме култура, основаваща се на хвърляне и оспорване на вината — отвърна Фостър. — Но не мисля, че е редно да ви губя времето. С какво мога да бъда полезен на разследването ви, сержант?
	Кевин си каза, че това беше всъщност прикрит упрек, че отнема част от неделната почивка на директора.
	— Съвсем наскоро трима души умряха, след като са им били дадени различни отрови. Считаме, че трите случая може да са свързани, а една от доказаните връзки между тримата починали е фактът, че и тримата са завършили ръководената от вас гимназия.
	Изненада проблесна в очите на Фостър.
	— Разбира се, знам за Роби Бишоп. Но кои са останалите двама?
	— Вероятно сте пропуснали новината покрай всичко, което се говори около бомбения атентат. Но вчера почина още един човек, и неговата смърт няма пряка връзка с експлозията. Бившият служител на криминалната полиция Том Крос.
	Фостър се намръщи.
	— Починал ли е? Четох за него нещо в смисъл, че бил един от героите, спасявали пострадалите.
	— В ранните издания на вестниците не се споменава за смъртта му. Но той почина от отравяне, при обстоятелства, напомнящи на смъртта на Роби. По същия начин е починал и трети човек на име Дани Уейд. Той също е завършил „Харистаун“, и също е бил отровен.
	— Това е наистина шокиращо. Ужасно — по лицето на Фостър се изписа смут, като на свещеник, боящ се, че ще изгуби вярата си.
	— Работата е там, че и тримата са били богати. Питахме се дали вие не сте ги събрали на някакво благотворително мероприятие — след като и тримата са учили тук… — Кевин замълча в очакване.
	Фостър бързо завъртя глава.
	— Не, нищо подобно не се е случвало — той се засмя горчиво. — Добра идея между другото, но не ми беше хрумвала. Не съм се запознавал с тях, а доколкото ми е известно, и никой от тях не е свързан с ПДХ.
	— ПДХ ли?
	— „Приятели на двете Х“. Организация, която организира периодично срещи на бивши ученици и благотворителни празненства. Чудя се как не са се обърнали досега с покана към вас да се присъедините.
	Кевин го изгледа безизразно.
	— Като изключим футбола, не мисля, че прекараното тук време може да се числи към най-хубавите дни в живота ми — без да откъсва поглед от Фостър, той измъкна бележника си. — Смятаме, че Том Крос е бил примамен да срещне смъртта си от човек, който се е представял за вас — каза той.
	Фостър трепна видимо, като че ли Кевин му беше ударил шамар.
	— За мен? — възкликна той.
	Кевин погледна бележките, които си бе вземал, докато разговаряше с Карол Джордан буквално минути преди срещата си с Фостър.
	— Крос е получил писмо на бланка на училището, подписано уж от вас, в което вие го каните да поеме организацията на безопасността на предстоящо благотворително празненство, чиято цел била събиране средства за гимназията — Кевин показа телефонния номер на Фостър. — Това ли е номерът на училищната канцелария?
	Фостър поклати глава.
	— Не, няма нищо общо. За мен номерът е напълно непознат.
	— При избиране на този номер отговаря телефонен секретар, уж на гимназията „Харистаун“. Според вдовицата на Том Крос, съпругът й оставил съобщения на секретаря и после му се обадил човек, който се представил за вас.
	Смутен и нервен, Фостър каза:
	— Не, това изобщо не отговаря на истината. Не съм правил нищо подобно.
	— Не се притеснявайте, сър, не ви считаме за заподозрян. Според нас някой се е представял за вас. Но се налага да обсъдя всичко това с вас — той едва не посегна да потупа Фостър по коляното, за да го накара да престане да се върти нервно.
	Фостър всмука устни и направи видимо усилие да се овладее.
	— Всичко е наред. Съжалявам, но е малко смущаващо да ти кажат, че си замесен по някакъв начин в разследване на убийство.
	— Разбирам. Та въпросното тържество е трябвало да се проведе в замъка Панал.
	— Не, това е чиста лудост. Не познавам нито лорд Панал, нито някой, който има връзка с него. Искам да кажа — да, би било чудесно да организираме благотворително празненство там, но никога не е ставало дори дума за нещо подобно, камо ли пък да сме мислели за подготовка.
	Кевин продължи незабавно със следващ въпрос.
	— Според госпожа Крос човекът, представил се за вас, казал на съпруга й да се свърже с организатора на събитието, някой си Джейк Андрюс. Да сте работили някога с човек с такова име? Джейк Андрюс?
	Фостър въздъхна тежко.
	— Не. Това име не ми говори нищо.
	Кевин, който го наблюдаваше внимателно, не забеляза никакви признаци, че човекът лъже.
	— Ще ви помоля да прегледате училищния архив за това име — каза той.
	Фостър кимна и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу.
	— От няколко години насам доста нещо е въведено в компютърна база данни, но по-старите архиви се съхраняват все още само на хартия. Ще се обадя на секретарката, тя знае къде да потърси. Ако този човек фигурира някъде в нашата документация, тя ще го намери.
	— Благодаря. Колкото по-рано стане това, толкова по-добре. Може да се наложи да дойдем отново и да поговорим с някои преподаватели, които работят тук по-отдавна — допълни Кевин и стана. — И един последен въпрос. Къде бяхте вчера по обяд — към един часа?
	— Аз ли? — Фостър явно не знаеше дали да се ядоса или да се уплаши.
	— Вие.
	— Бях с група приятели в резервата „Мартин Миър“ в Ланкашър — събираме се да наблюдаваме птици — каза Фостър, решил да съхрани достойнството си. — Пристигнахме там по обяд и стояхме до залез-слънце. Мога да ви дам имената им.
	Кевин измъкна визитна картичка, на която бе написан адресът на електронната му поща.
	— Пратете ми ги на този адрес. Ще чакам.
	Той хвърли един последен замислен поглед към игрището, а после си тръгна. В ъгълчетата на устата му трепкаше усмивка. Животът рядко предоставяше шанса да поставиш натясно един бивш учител, изпълнявайки служебния си дълг. Кевин съзнаваше, че се държи дребнаво, но все пак това малко отмъщение от името на някогашното шестнайсетгодишно момче му достави удоволствие.


	В началото на съществуванието си „Шлюзовете Кампиън“ бе посещавана предимно от лодкари — по времето, когато по каналите на северна Англия превозваха въглища и вълна, от Пенилите на юг и обратно. Кръчмата се намираше малко встрани от канала, край езерото, където се сливаха три големи водни пътя. Когато сградата е била строена, името „Темпъл Фийлдс“* все още е съхранявало буквалното си значение. Сега пред кръчмата не пасеше добитък, а обичайните за неделната сутрин посетители си хапваха брускети и бейгъли, успокоявайки разбунтуваните си от снощното пиене стомаси с бъркани яйца и пушена сьомга.
	[* букв. temple (англ.) — храм; field — поле. — Бел.прев.]
	Когато наближиха, Крис се зае да оглежда пъстрата тълпа пред кръчмата. Тя смушка Пола в ребрата и каза:
	— Е, това вече е друга работа. Джордан трябва да ни праща по-често на такива места. Тук можем да се почувстваме добре, скъпа. Трябва да доведа Шинийд тук някоя неделя, да й напомня за първите дни на любовта ни.
	— Имаш късмет, че има на кого да напомняш — отвърна Пола. — Стигнала съм дотам, че приемам секса като спомен от предишен живот.
	— Трябва да излизаш по-често. Така ще намериш някое хубаво момиче, което ще ти върне усмивката.
	Крис започна да си проправя път през пиещите пред кръчмата, които се тълпяха на тротоара около масите и чакаха да се освободи някое място.
	— Как ли пък няма да се случи при работа като нашата — възрази Пола. — Ако случайно имам свободна вечер, единственото, което ми се иска, е да се наспя.
	Двете влязоха в кръчмата. Вътре беше пълно, както и отпред, но поради каменния под и ниския таван беше значително по-шумно.
	— И като стана дума за това… — поде Крис. — Как спиш напоследък?
	— По-добре — отвърна сухо Пола, наведе глава и се зае да рови в чантата си за снимката на Джак Андерсън.
	— Радвам се да го чуя — Крис се извърна и стисна леко лакътя на Пола. — Не знам дали мнението ми те интересува, но според мен се справяш блестящо.
	Стигнаха до бара, където трима бармани и един сервитьор се опитваха да се справят с непрестанните поръчки за храна и напитки. Крис показа полицейската си карта на един от барманите, който само се изсмя и каза:
	— Я не се занасяйте. Елате след един час, когато тълпата ще е понамаляла.
	В друг случай желанието й да си свърши работата щеше да я накара да настоява. Но сега слънцето грееше, а и двете се бяха нагледали на ужасни картини през изминалото денонощие. Сблъсъкът с толкова много смърт бе напомнил на Крис, че има моменти, когато е важно да спреш и да се насладиш на аромата на цветята. Затова тя се усмихна.
	— В такъв случай дайте ни два пайнта шанди със светла бира.
	Взеха чашите си и излязоха. Откриха един нисък зид край канала, огрян от слънце. Разположиха се там и подхванаха разговор, който се въртеше все около отравянията и бомбения атентат. Постепенно тълпата наистина се разреди, хората довършваха напитките си и си тръгваха, за да се възползват пълноценно от слънчевото време.
	— Ако това беше телевизионен сериал, сега е моментът, в който една от нас би получила внезапно прозрение, благодарение на което ще се реши случаят — каза Крис, загледана спокойно в канала, където малка, яркобоядисана лодка тъкмо преминаваше първия от трите шлюза, водещи към езерото.
	— Ако това беше телевизионен сериал, нямаше ти да платиш питиетата — изтъкна Пола. — Това би било част от моята роля на доверен, но глуповат помощник.
	— Да му се не види, знаех си, че съм объркала нещо. — Крис се изправи с нежелание. — Е, няма да е зле да посвършим и някоя работа, а?
	Пред бара вече не се тълпяха хора, чакащи да бъдат обслужени. Барманът ги видя да влизат и излезе иззад тезгяха, за да ги посрещне. Приличаше на студент, който работи, за да допълва необходимите средства към стипендията си. Дългият бретон и едва наболата козя брадичка вероятно трябваше да подчертаят излъчването му на артистична и чувствителна личност. Действително се налагаше да се постарае, ако държеше да прави такова впечатление, като се имаше предвид масивната му фигура и вече очерталото се бирено коремче.
	— Какво мога да направя за вас, уважаеми дами? — попита той. Юлският му акцент сега се долавяше по-ясно. — Съжалявам, че отказах да говорим преди малко, но в неделя по обяд тук е страхотна тъпканица, а ние не можем да си позволим да пренебрегваме клиентите. При нас е така — ако до двайсет минути след даване на поръчката не си получите храната, не я плащате — той направи гримаса. — И липсите се покриват от нашите заплати — той ги поведе към една току-що освободила се маса в далечния край на кръчмата и седна. — Казвам се Уил Стивънс — представи се той. — Работя тук в почивните дни.
	Те също се представиха и Крис попита:
	— Бяхте ли на работа вчера по обяд?
	Стивънс кимна и заусуква кичур от бретона си.
	— Да. В събота не е чак такава лудница като в неделя. За какво става дума всъщност?
	Пола подреди няколко снимки на масата.
	— Можете ли да ни кажете дали някой от тези мъже е бил тук вчера?
	Той посочи незабавно снимката на Джак Андерсън.
	— Ето този — изведнъж лицето му просветна, явно се беше досетил за нещо. — Той пиеше с онзи човек, който почина снощи, след атентата. Как му беше името… ще се сетя, тази сутрин го видяхме по телевизията, докато подреждахме заведението, и аз казах тогава: „Този човек беше тук вчера, аз го обслужвах“. Крос, да, така му беше името. Доколкото разбирам, вчера се е държал като същински герой — той помълча. — Като че ли споменаха, че навремето бил ченге, но се бил пенсионирал.
	— Така е. И така, той се е срещнал с този човек — тя посочи отново снимката на Андерсън, — тук? По обяд?
	— Точно така. Крос дойде първи. Поръча си бира, не помня вече каква. После пристигна този, по-младият. Ако се съди по поведението им, се познаваха отпреди. Младият си поръча чаша червено. Не им обърнах особено внимание, заведението вече се беше напълнило. Когато отново погледнах към масата, на която седяха, те вече си бяха тръгнали — той почука с пръст по снимката на Джейк. — Виждал съм го тук и друг път. Обикновено се среща тук с разни хора, пият по едно и си тръгват. Винаги става така. Никога не си поръчва храна. Предполагам, че мястото му е удобно за срещи. Вероятно живее наблизо.
	— Но надали знаете името му?
	Стивънс кимна със самодоволната усмивка на дете, спечелило награда на състезание.
	— Знам го. Казва се Джейк.
	— И сте сигурен, че е Джейк? А не Джак? — попита Пола.
	— Джейк е. Така го наричаше и господин Крос. Със сигурност беше Джейк.
	— Но не ядоха тук?
	Той поклати глава.
	— Категорично не. Пиха по едно и вдигнаха гълъбите.
	Крис се изправи.
	— Благодаря ви, господин Стивънс, много ни помогнахте.
	Той ги погледна с лъчезарна усмивка.
	— А ще има ли някаква награда?


	Между компютърните маниаци съществуваше усещане за близост, което надмогваше съществуващите различия. Официално Карол беше възложила на Крис връзките с отдела за борба с тероризма, но Стейси вече беше успяла да установи свои контакти. Компютърните маниаци ужасно обичат задните вратички към чужди системи, а Стейси разполагаше с внушителна колекция от подобни вратички. Те винаги влизаха в работа като разменна монета. Не вредеше и това, че самата тя беше нещо като Мона Лиза в света на виртуалните отношения.
	Покрай лаптопа на Азиз тя се беше запознала с компютърния капацитет на антитерористите — закръглен млад човек на двайсет и няколко години с мазна коса, вързана на конска опашка и съмнителни представи за личната хигиена. Това, което му липсваше откъм личен чар, Джери компенсираше с познанията си по своята специалност и готовността да преговаря. В замяна на достъпа до поверителна база данни на социалноосигурителните служби, той й даде връзка с кралската служба по паричните вземания, една от малкото връзки с големи правителствени бази данни, с които тя досега не разполагаше. И двамата отлично съзнаваха, че това, което вършат, е противозаконно, но всеки от тях беше напълно уверен, че няма да се озове в затвора. В крайна сметка в организациите, в които работеха, те двамата бяха единствените лица с необходимата квалификация да заловят сами себе си.
	Стейси не очакваше новата придобивка да й дотрябва толкова скоро. Но когато Карол й нареди да започне да търси някой си Джейк Андрюс, за който се предполагаше, че живее в централната част на Брадфийлд, а Крис се обади, за да потвърди, че Джейк Андрюс и Джак Андерсън са едно и също лице, тя се зарадва на възможността да си поиграе с новата играчка.
	Това, което не й хареса обаче, бе, че Джейк Андрюс се оказа също толкова невидим, колкото и Джак Андерсън. От съществуванието на Андерсън допреди три години имаше поне някакви следи. Но от Джейк Андрюс, жител на Брадфийлд, нямаше и помен в официалните регистри. Стейси сама се учуди на силното си раздразнение. Бе започнала търсенето с пълната увереност, че ще осигури решаващата информация благодарение на придобития уникален достъп до необходимата база данни. Но виртуалният свят този път й изневери. Някакъв си нищожен убиец бе успял да се измъкне от хвърлената от нея електронна паяжина.
	По-ядосана от когато и да било, Стейси се яви в кабинета на Карол. Шефката й вдигна поглед от купчината сведения на очевидци, които отделът за борба с тероризма им беше прехвърлил за проверка.
	— Успя ли да откриеш нещо? — попита Карол.
	— Той не присъства в нито един от регистрите, до които имам достъп. На негово име няма регистриран телефон — нито стационарен, нито мобилен. Не плаща общински данъци. Няма осигурителен или данъчен номер. Няма регистриран телевизор. Няма регистрирана кола, паспорт или шофьорска книжка. Никаква кредитна история. Господин Никой и това е — тя съзнаваше, че се цупи като малко дете, но й беше все едно.
	Карол се облегна назад, сключи ръце зад тила си и се протегна.
	— Всъщност аз и не очаквах да откриеш нещо — каза тя. — Но трябваше да потърсим. След като се е постарал толкова много да унищожи Джак Андерсън, много се съмнявам, че би възприел незабавно друга личност с документално покритие. Какво мислиш по въпроса?
	— Мисля, че той притежава и трета самоличност — каза Стейс. — Вероятно официалното му присъствие в регистрите е именно с тази самоличност. Използва името Джак Андерсън, когато примамва хора, които може да го познават от ученическите години, и Джейк Андрюс във всички други случаи. Третата самоличност е тази, която оставя следи.
	— А също така ни е напълно неизвестна — Карол въздъхна, стана и заобиколи бюрото си.
	— Мисля, че можем спокойно да заложим на това, че използва същите инициали — каза Стейси. — Това е класическо поведение на измамниците, които сменят самоличността си. Звучи странно, но е факт.
	— Но това не ни върши много работа, нали? Няма да ни отведе до следа. Ползата ни е колкото от онзи барман на Крис и Пола, който искал и награда, задето случайно е дочул нечие име.
	Стейси поклати глава.
	— Всъщност не е съвсем безполезно. Разполагам с доста висококачествен софтуер за подобно търсене — сама го написах. Може и да се доберем до нещо.
	Карол изглеждаше леко обезпокоена. Това нейно изражение беше добре познато на Стейси.
	— Понякога си казвам, че е по-добре да не знам всичко, което вършиш, Стейси. Добре, действай, направи всичко по силите си. Трябва да намерим този човек — тя излезе в общата стая след Стейси и каза: — Пола, имам една работа за теб.


	Сестрата влезе енергично, носейки картона и лекарствата на Тони, но все още излъчваше дълбоко неодобрение.
	— О, чудесно, вие сте си на мястото — отбеляза тя.
	Той откъсна очи от екрана на лаптопа.
	— А пък аз си мислех, че лежа в болница, а не в затвор.
	— Щом сте тук, за това си има причина — заяви сестрата. — Я вижте как ви е отекъл кракът. Предполага се, че няма да хукнете да се мотаете където ви хрумне.
	— Рехабилитаторката каза, че днес мога да се облека и да се пораздвижа — каза той, пое послушно хапчетата и ги преглътна с чаша вода.
	— Но не ви е казала да напускате болницата — каза строго сестрата, пъхна в устата му термометър и се зае да мери пулса му. — Моля ви, не изчезвайте отново. Разтревожихме се, мислехме, че може да сте паднали някъде, където никой няма да ви забележи. — Тя измъкна термометъра. — Имате късмет, че не се чувствате още по-зле.
	— Мога ли да излизам от отделението, ако ви съобщя предварително? — каза той плахо. Не че имаше някакво намерение да става; силите му бяха изчерпани до такава степен, че изобщо не би могъл да обмисля нещо подобно на тазсутрешното приключение.
	— Стига да не излизате от болницата — каза строго сестрата. — Имате късмет, че вече нямаме старши сестри. Леля ми беше старша сестра навремето. Виж, тя щеше да ви обеси да не казвам за какво — тя беше стигнала почти до вратата, когато спря и се обърна. — О, едва не забравих. Майка ви намина преди известно време. И тя не беше във възторг.
	Сякаш някаква тежест го притисна внезапно.
	— Каза ли кога ще дойде пак?
	— Каза, че щяла да се опита да мине пак днес следобед. Така че се постарайте да ви намери тук.
	Останал сам, Тони удари с юмрук по матрака. Наистина нямаше нужда от появата на майка си, която само щеше да отклони мислите му в друга посока. И без това не беше в състояние да работи с пълен капацитет, затова и имаше нужда от цялата острота на съзнанието си, която бе в състояние да постигне, за да я насочи към бомбения атентат и отравянията. И въпреки обещанието, което даде на сестрата, той си каза, че днес следобед може да опита още веднъж да се измъкне на свобода.
	Но засега се налагаше да възстанови енергийните запаси на организма си, като лежи и не се заема с нещо по-натоварващо от четене. Беше отворил блога, който му бе показал Санджар. Беше му изключително интересно да чете постингите на Юсеф Азиз. Виждаше го като интелигентен млад човек, лишен обаче от способността да облича съвсем точно в думи убежденията си. Немалко от постингите съдържаха отговорите му на хора, които бяха разбрали неточно някое негово предишно изказване, защото не се беше изразил съвсем ясно.
	Общата представа, която Тони успя да си изгради, беше за човек, измъчван от мисълта, че хората не са способни на мирно съвместно съществуване. Азиз уважаваше възгледите на другите — защо те не желаеха да уважават неговите? Нима никой не съзнаваше, че това е единствено разумният начин на живот? Защо някои хора влагаха толкова енергия в конфликти?
	При първия преглед на постингите нищо не впечатли особено Тони. Но когато препрочете по-ранните, когато споменът за последните беше още свеж в съзнанието му, той почувства някаква разлика. Върна се назад, после превъртя напред, направи същото няколко пъти. Да, беше прав. Тук имаше някакво развитие — нещо, което съвпадаше с наученото от Санджар. Сега вече се налагаше да търси някакъв пробив.


	Явно беше необходимо нещо по-впечатляващо от бомбен атентат, за да откъсне запалянковците от мачовете на Висшата лига. Пола стигна до това заключение, когато отиде в дома на Стив Мотисхед, за да поговорят за някогашния му съученик, чиято снимка той бе пратил в полицията.
	— Тъкмо гледам мача — каза той кисело. — „Челси“ срещу „Арсенал“. Когато разговаряхме преди, ви казах всичко, което знам за Джак Андерсън.
	— Все пак бихме могли да поговорим, докато гледате, нали? — усмихна се сладко Пола.
	— Вероятно — каза той, отвори с нежелание вратата и я пусна да влезе. Стив Мотисхед живееше в някогашно общинско жилище в периферията на централната градска част. Стаите бяха сравнително малки, но дворът на къщата граничеше с игрището за голф, което очертаваше естествената граница между центъра и парка „Муртоп“, затова и гледката през прозорците на преходната дневна, в която той я въведе, беше забележителна.
	Но Пола явно беше единствената, която се интересуваше от гледката. На дивана пред огромния телевизор се бяха разположили още двама мъже — очевидно всички бяха братя по дух. И тримата бяха с тениски на националния отбор на Англия, долнища на анцузи и огромни маратонки. Всеки беше стиснал кутия „Стела Артоа“, в дневната едва се дишаше от цигарен дим. „Спортен живот“, помисли си Пола, проправяйки си път покрай протегнатите им крака към далечния край на помещението, където имаше нестабилна маса за хранене и четири тънкокраки стола.
	— За да гледам мача от тук, ще ми трябва бинокъл — оплака се Мотисхед, почесвайки се по корема, докато сядаше на стола, който според Пола нямаше да издържи тежестта му. Тръсна кутията с бира на масата и извади цигарите от джоба си.
	— Вероятно нямате право да пиете бира, докато сте на работа?
	Той запали, което накара Пола също да закопнее за цигара. Но тя се стараеше да не пуши по време на разпит, дори ако разпитваният пушеше. Безпокоеше се, че цигарата може да я представи като слабохарактерна и зависима.
	— Не, благодаря. Чудя се, че не са отменили мача след това, което се случи вчера.
	— Това е футболът, скъпа — обади се единият от мъжете на дивана. — Несломимият дух на лондончани по време на бомбардировките — на това се дължи величието на страната. Две минути мълчание в памет на загиналите и после шоуто трябва да продължи. Няма да допуснем някакъв шибан пакистански бомбаджия да попречи на националната игра.
	— Той не иска да каже точно това — поде Мотисхед. — Всички сме разстроени от това, което се случи вчера. Разбирате ли, ние бяхме там.
	— Така е, бяхме там — намеси се отново устатият му приятел. — Та защо вие не сте там някъде, за да търсите приятелчетата на онова копеле, вместо да досаждате на Стиви?
	— Защото съм заета с издирването на убиеца на Роби Бишоп — каза Пола — Предполагам, че нямате нищо против — агресивният запалянко изсумтя и демонстративно се загледа в екрана на телевизора. Пола се обърна отново към Мотисхед. — Знам какво ни казахте по-рано и то ни беше от голяма полза. Но това, което искам от вас сега, е да ми опишете какъв човек е бил Джак Андерсън — не ми трябват факти от живота му, а описание на личността. Какво момче беше в училище.
	Мотисхед почеса наболата по главата му четина и се ухили.
	— Не се отказваше от нещо — такъв беше Джак. Когато баща му почина, той като че ли отвъртя — като че ли реши да опита от живота всичко, преди да дойде ред да умира и той. С момичетата беше нещо страшно — не му ли бута, зарязваше я незабавно. А пък ако му бутне, му омръзваше след седмици и пак я зарязваше. Разправяха, че в секса не се спирал пред нищо — тройки, връзвали се… каквото ви дойде на ума, всичко правел. А харесаше ли му нещо, не се отказваше да повтори. Пиене, трева, дрога — той винаги трябваше да е първият, който е опитал. Имах чувството, че когато баща му умря, задръжките му изчезнаха и не се появиха никога повече.
	Добре звучи, мислеше си Пола. Имал е късмет, че пътищата им не се бяха пресекли досега.
	— А не се ли опитваше някой да го усмири? Майка му? Учителите?
	Мотисхед изду устни и поклати глава.
	— През по-голямата част от времето майка му като че ли не ходеше по този свят. Сега, като си припомням онова време, предполагам, че е гълтала валиума като бонбони. А пък учителите изобщо не се интересуваха от това, което се случваше извън класните стаи. Джак беше прекалено хитър, за да допусне оценките му да пострадат. Знаеше, че образованието беше единственият начин да се махне от Брадфийлд. А той искаше да се махне.
	— Споменавал ли е някога как точно възнамерява да се махне от тук? Някаква кариера ли е искал да направи?
	— Никога не е казвал каква професия си е избрал. Но винаги казваше, че ще се издигне като ракета. Щял да остави такива като нас да се влачат ниско долу, а той щял да стигне високо, до самите върхове — той смръщи чело, опитвайки се да си припомни още нещо. — Спомням си как веднъж, в час по обща култура говорехме за амбицията. И учителят разказваше за оня тип, как му беше името — от торите, дето му викаха Тарзан…
	— Макъл Хезълтайн ли?
	— Да, същият. Та той, като бил момче, си направил списък на нещата, които искал да постигне в бъдеще. На челно място в списъка бил постът на премиер-министър. Е, не успя чак дотам, но беше кажи-речи на косъм, а всичко останало от списъка си успял да изпълни. Учителят все повтаряше тази история, и колко било важно да си поставяш цели. А всички ние си казвахме наум: Да си намеря работа, да си намеря гадже, да си уредя сезонна карта за всички мачове на „Виктория Парк“. Но не и Джак. Той пишеше разни неща от рода на „Да си купя ферари. Да имам къща на Дънелм Драйв. Когато навърша трийсет години, вече да съм направил първия си милион.“ Всички му се смеехме, но той приемаше тези неща съвсем сериозно.
	— Явно е бил доста амбициозен — отбеляза Пола.
	— Такъв си беше Джак — Мотисхед изведнъж стана сериозен. — Ако си мислите, че Джак може да е убил Роби Бишоп, аз няма да съм като онези, дето ги дават по телевизията и все разправят, че не можели да повярват. Като знам какъв беше пътят, по който бе тръгнал Джак още преди толкова години, си мисля, че за него убийството е било още едно табу, което е трябвало да бъде пренебрегнато. При това би се справил блестящо. Ще се поизпотите, докато го заловите, а пък дали ще го вкарат в затвора е съвсем съмнително.
	Пола усети, че я побиват тръпки.
	— Ами този отбор, в който е участвал в седмичната викторина в кръчмата, „Веселяците“? Да не би да е работел заедно с тези хора?
	— Не, бяха се сближили, защото всички играеха на онези онлайн игри, нали се сещате, „аз съм магьосник, а ти — джудже и сега ще се сражаваме“. Така или иначе, разбрало се, че всички живеят тук наблизо и решили да участват заедно в седмичната викторина. Симпатични момчета, но особняци, всички с изключение на Джак. Той не беше на мястото си сред тях. Но имайте предвид, той като че ли не се чувстваше никъде на мястото си. Въпреки подвизите си в училище, никога не е имал истински приятели. Просто си намираше хора, с които да върши всички щуротии.
	— И нямате никаква представа къде е той сега?
	— Нямам идея, съжалявам. Поразпитах онзи ден, след като разговарях с вас, но като че ли никой не го е виждал от години.
	— Не разбирам — каза Пола. — Доколкото ни е известно, той има апартамент в Темпъл Фийлдс. Предполагаме, че е бил в „Аматис“ вечерта, когато Роби е бил отровен. Сигурно обикаля насам-натам. Не мога да повярвам, че съвсем никой не го е виждал.
	Мотисхед отпи от бирата си.
	— Може да е така, защото всъщност не живее тук. Много от онези лъскави апартаменти в центъра не са обитавани постоянно — държат ги разни богати копелета, които само отскачат дотук понякога. Може пък Джак наистина да е преуспял. Маже да идва в града само ако е решил да убие някого.


	Тони пристъпваше по коридора на третия етаж. Ръцете и раменете го боляха от патериците. Разстоянието от асансьора до стаята на отдела за особено тежки престъпления никога не му се беше струвало толкова голямо. Но пък от тази сутрин сякаш и болничният коридор беше станал по-дълъг.
	Беше излъгал сестрата. Каза, че слиза до кафенето на първия етаж, за да си поръча прилично кафе и да почете, и й препоръча да не го очаква скоро. Истината беше друга — той работеше най-добре, когато можеше да разговаря лично с хората от екипа на Карол и да изслушва лично това, което имаха да кажат. Искаше да покаже на Карол постингите на Юсеф Азиз, защото според него нямаше да успее да я убеди, без да й покаже какво точно има предвид. А освен всичко останало искаше да избегне и срещата с майка си, която би разрушила спокойствието му.
	Изпита разочарование, когато влезе и установи, че само Стейси е в стаята. Не че имаше нещо против Стейси. Невъзможно беше да не уважава способностите й. Знаеше от опит колко жизненоважни бяха уменията й за успеха на целия екип. Из Брадфийлд се разхождаха хора, които не биха били живи, ако не бяха детайлните познания, които Стейси имаше за киберпространството. Проблемът бе по-скоро там, че тя така и не бе овладяла изкуството на общуването между хората. В нейно присъствие той винаги се чувстваше неловко, може би защото съзнаваше колко осакатени биха били собствените му умения да общува, ако не полагаше толкова усилия да се представя за пълноценно човешко същество.
	Тони влезе в стаята и се усмихна на Стейси, когато тя откъсна поглед от монитора. Очите й се разшириха от удивление, тя скочи и постави втори стол зад бюрото си. Той седна, обзет от благодарност, и смъкна от рамото си презрамката на чантата с лаптопа.
	— Не знаехме, че ще дойдеш — тя нямаше намерение думите й да прозвучат обвинително, но в крайна сметка стана именно така.
	— Започвах да чувствам, че се побърквам — отвърна той. — Освен това в такова време мястото ми е тук.
	— Хубаво е, че си отново сред нас — каза тя безжизнено като говореща кукла. — Как е коляното ти?
	— Създава ми невероятни затруднения. Понякога боли много. Но поне мога да се движа насам-натам с тази скоба и патериците. Налага се обаче да не мисля непрекъснато за крака си, затова и дойдох тук. Знаеш ли кога ще се върне главен инспектор Джордан?
	— Има среща с началника на полицията — отвърна Стейси, отново загледана в монитора, който очевидно я вълнуваше значително повече от него. — Излезе преди двайсетина минути. Не каза кога ще се върне.
	— Добре, ще почакам. Трябва да поговоря с нея за Юсеф Азиз.
	Стейси го погледна крадешком.
	— С атентата ли се занимаваш?
	— Както и с останалото. А какво правиш ти?
	Стейси се усмихна като котка от анимационен филм, която току-що е направила нещо особено ужасно с кучето.
	— Бих предпочела да не обяснявам как, но успях да измъкна всички данни от компютъра на „Фърст Фабрикс“.
	— Какво е „Фърст Фабрикс“?
	— Семейната фирма, в която е работел и Юсеф Азиз — търговия с текстил. Разпечатах кореспонденцията и пратих Сам да си намери някое тихо ъгълче и да я изчете. Той е по-добър от мен в наблюденията върху човешките взаимоотношения — каза Стейси.
	— Правилно ли чух току-що, че се присмиваш на себе си? — попита Тони.
	Стейси пак го погледна за миг. Този път очите й проблеснаха весело.
	— Може и да съм киборг, но все пак имам чувство за хумор.
	Тони прие отговора й, отдавайки иронично чест.
	— Е, и какво преглеждаш сега?
	— Финансово-счетоводните данни.
	— И какво?
	— В по-голямата си част е страшна скука. Те купуват текстил от десетина различни източника, а освен това продават и готови дрехи на няколко посредника.
	— Посредници ли? Не разбирам.
	Стейси остави мишката.
	— Основни принципи на търговията с текстилни изделия. Крайният потребител е търговецът на дребно. Те контактуват с доставчиците, които са всъщност търговци на едро. Търговецът на дребно казва на търговеца на едро какво иска да купи и каква цена е готов да плати за исканото. Търговецът на едро се обръща към посредника и го уведомява за поръчката, а посредникът предава поръчката на производителя, който може изобщо да не се намира в нашата страна — а може и да е собственик на някои от фабриките, шито работят на черно с неузаконена работна ръка. Някои официално представени производители, като „Фърст Фабрикс“, представят и свои образци по веригата, с надеждата да получат поръчки.
	— Процесът ми се струва някак… прекалено усложнен.
	— Всеки би си помислил така, нали? Но излиза, че нещата действително функционират по този модел, и на всеки етап се реализира някаква печалба. Ако купиш от магазина риза за двайсет и пет паунда, производителят най-вероятно не е получил за нея повече от петдесет пенса. Затова шивачките трябва да шият много ризи — за да не пропадне бизнесът на шефовете им.
	— Вероятно си доволна, че уменията ти са по-добре платени от шиенето на ризи — въздъхна Тони.
	— И още как. Така или иначе, ето с какво се занимават във „Фърст Фабрикс“. Купуват платове, шият дрехи. Продават дрехите на един-двама посредници. Или поне са го правили допреди приблизително шест месеца.
	Тони наостри уши. Всичко, свързано с Юсеф Азиз в периода отпреди шест месеца, го интересуваше.
	— Какво се е случило тогава?
	— В счетоводните документи се появява някаква фирма, наречена „B & R“. Те плащат на парче повече от посредниците. Доколкото мога да преценя, цената, която плащат на „Фърст Фабрикс“, е горе-долу по средата между това, което би платил един посредник и това, което търговецът на едро би платил на посредника.
	— И това нещо започва преди шест месеца?
	Стейси кликна с мишката и отвори нов екран, после завъртя монитора към Тони.
	— Ето — тя посочи едно вписване в счетоводна книга. — Тук се появяват за първи път.
	— И какво представлява тази фирма „B & R“?
	Стейси цъкна с език.
	— Нямам достъп до базата данни на фирмения регистър, а в неделя те не дават информация за детайли от рода на имената на директорите и ръководните служители на компанията. Разполагам единствено с адреса, на който е регистрирана фирмата — това е счетоводен офис в северен Манчестър, както и описание на предмета на дейност.
	— И той е?
	— Търговия с готови облекла.
	— Следователно по някаква причина преди шест месеца „Фърст Фабрикс“ са открили удоволствието да отрежеш посредника?
	— Горе-долу това е идеята.
	Той разбираше, че тя очаква нетърпеливо възможността да поднови работата си.
	— Наистина интересно. Трябва да се обадя по телефона — той се оттласна със здравия си крак и столът се плъзна на колелцата си на около метър встрани. Той се обърна с гръб към Стейси и набра номера, който му беше дал Санджар Азиз. Отсреща отговориха на третото иззвъняване. Но не беше Санджар.
	— Да, моля?
	Гласът беше дълбок, предпазлив, с акцента, характерен за жителите на остров Ман.
	— Нали това е номерът на Санджар Азиз? — попита също така предпазливо Тони.
	— Кой се обажда?
	— Доктор Тони Хил. С кого разговарям?
	— Господин Азиз не може да се обади в момента. Мога ли да предам нещо?
	— Не, благодаря — Тони затвори. Тъкмо се канеше да попита Стейси как би могъл да разбере дали Санджар Азиз не е арестуван, когато влезе Кевин, натоварен с наръч хартия.
	— Здравей, Тони — каза той, явно искрено зарадван да го види. Седна на едно от бюрата и изреди обичайните въпроси за лудия с брадвата и за коляното му. — Дошъл си да помогнеш, нали?
	— Надявам се да мога — отвърна Тони. — Трябва да поговоря с Карол. А ти? По какво работиш в момента?
	— По какво ли не. Отидох да се видя с директора на „Харистаун“. Тримата, които умряха от отравяне, са завършили там образованието си, но директорът твърди, че не познава никой от тях, и че няма нищо общо с клопката, в която е бил примамен Попай. И доколкото мога да преценя, не лъже.
	— Чакай малко. За каква клопка става дума?
	Кевин описа накратко това, което вдовицата на Крос бе казала на Карол.
	— Явно нашият човек не си позволява пропуски — заключи той.
	Тони се беше замислил.
	— Така е — съгласи се той, а през това време мислите му препускаха. „Действията ти са сложни, детайлно подготвени. Избрал си си предварително мишените. Поемаш известни рискове, но и те са предварително пресметнати, и се стараеш да сведеш до минимум ефекта от тях. Харесва ти контактът с жертвите, но нямаш желание да ги гледаш как умират. Струва ми се, че си планирал цялата тази кампания отначало докрай, и че работиш методично в съответствие с плановете си. Но не мога да разбера какво получаваш в замяна. Къде е удовлетворението за теб?“
	Той въздъхна.
	— Но нищо от това не ни помага да постигнем някакъв напредък. Е, а с какво се зае после?
	— С мобилния телефон на Азиз. Получихме разпечатките на обажданията тази сутрин, и аз се залостих в една кабина да проверявам всички номера.
	— Откри ли нещо интересно?
	Кевин поклати глава.
	— Говорил е предимно със семейството си и по работа. Също и с няколко приятели, но ние и без това имахме вече имената им. Има само едно нещо, което ми се струва малко съмнително — той показа на Тони един номер. — Тези обаждания са от телефон с предплатена карта, купен с фалшиво име и адрес. Тези проклети магазини биха продали телефон и на Осама бин Ладен, щом извади пари. Предполага се, че искат документ за самоличност, но не правят нищо подобно. Така или иначе, сам виждаш, че между двата номера е имало много повиквания, има и доста интензивна размяна на съобщения. За нещастие Азиз е изтрил съобщенията. Опитах се да позвъня на този номер, но никой не отговаря.
	— Кога са започнали повикванията от този номер? — попита Тони.
	— Не знам. Азиз си е купил този телефон едва преди шест месеца. Повикванията са постъпвали практически от самото начало на този период.
	Ето ги пак тези магически шест месеца. Но преди Тони да успее да каже каквото и да било, вратата се отвори рязко и в стаята влезе Карол, говорейки през рамо към някой в коридора. Когато погледна напред и го забеляза, тя поклати отчаяно глава.
	— Какво правиш тук? Изписаха ли те вече?
	— Не точно — заяви той. — Исках да поговорим, а освен това исках и да избегна срещата с майка ми. Нали разбираш?
	— Ще ни извиниш ли, Кевин — освен ако няма нещо спешно?
	Кевин тръгна към своето бюро, а Карол избута стола на Тони още по-надалеч от бюрото на Стейси, придърпа още един и седна до него.
	— Да не си луд? — започна тя. — Нали ти е ясно, че си има причина да те държат в болница.
	— Говориш като медицинските сестри.
	— Ами може би те имат право — да ти е минавало през ума подобно нещо?
	Той потри брадичката си.
	— Имам нужда от работата си, Карол. Това е единственото, което мога да правя. Не ме бива за съзерцателни занимания. — Той забеляза проблясъка на разбиране в погледа й. Навремето тя бе прекарала три месеца с опити да се раздели с работата си. Това не я излекува, напротив, едва не я довърши. И Тони знаеше това по-добре от всички останали. Той посочи към лаптопа си, който бе оставил в чантата на бюрото на Стейси.
	— Искам да ти покажа нещо. Струва ми се, че забелязах нещо, но не съм убеден, че не си внушавам, просто защото много ми се иска да видя нещо такова.
	Карол донесе лаптопа и изчака Тони да отвори файла, в който беше копирал постингите на Юсеф Азиз от блога.
	— От къде намери това? — попита Карол.
	— Санджар Азиз ми ги показа — каза той разсеяно, загледан в екрана.
	— Кога си разговарял със Санджар Азиз?
	— Тази сутрин. Ето, виж сама.
	Карол го докосна леко над лакътя.
	— Знаеш ли, че антитерористите го прибраха за разпит?
	Той се взираше в екрана с приведена глава.
	— Точно от това се страхувах — той стисна с пръсти горната част на носа си. — Той не е никакъв терорист, също както не е бил терорист и брат му.
	— Е, тук има доста хора, които не биха се съгласили с преценката ти — каза Карол. — Брат му взриви футболния стадион, Тони. Имат известни основания да го арестуват.
	— А защо не са го направили още вчера?
	— Опитвали се да не дразнят излишно мюсюлманската общност. Не беше редно да го приберат точно в деня, когато брат му е загинал, а родителите и по-малкият му брат са били извън себе си от отчаяние.
	— Е, защо тогава са го прибрали днес? Семейството сигурно трябва да организира погребението? А за кога е насрочено то? За утре? Дали ще го пуснат от ареста навреме да погребе брат си?
	Тони започваше да повишава тон и Карол отново докосна ръката му.
	— Каза ли ти Азиз нещо, което може да ни бъде от полза?
	Тони й разказа за разговора им, сподели й впечатлението си за това, което според него се забелязваше в постингите на Азиз.
	— Струва ми се, че забелязвам някаква промяна в позициите му. Първоначално той говори за това, че всички трябва да се научим да живеем заедно и да се уважаваме един друг. Тонът му е по-скоро отчаян, отколкото гневен. Идеята е горе-долу такава: „Аз разбирам това, защо нашите лидери не го разбират, защо другите хора не го разбират?“ Но постепенно тонът се променя. Към края става значително по-гневен — като че ли приема дълбоко лично факта, че културно-религиозните конфликти съсипват човешки животи. Виж, сега ще ти покажа какво имам предвид — той започна да превърта текстовете и да й показва отделни примери, потвърждаващи теорията му. След като изчетоха повече от десет, той се вгледа тревожно в лицето на Карол. Съзнаваше, че увереността му в собствената преценка е пострадала не по-малко от крака му.
	— Какво ще кажеш?
	— Не знам точно. Разбирам мисълта ти, но не съм съвсем сигурна, че трябва да се придава такова значение на тази промяна. Не съм сигурна и накъде ни води тази идея. Защото ако Юсеф Азиз не е бил терорист, в града няма представители на терористична организация и всички ние си губим времето.
	— Антитерористите може и да си губят времето, но ти надали — възрази Тони. — Може да е в ход някаква съвсем различна операция. Той може да е бил нает да отнесе дотам бомбата, а нещо да се е объркало. Може да са го изнудвали, да са заплашвали семейството му. Може да не става дума за тероризъм, но това все още не означава, че няма други участници в заговора. Би трябвало да се съсредоточим върху жертвите, Карол. Така започват винаги разследванията. Кои са загиналите? Що за хора са били? Кой е имал изгода от смъртта им? Имам нужда от сведения за жертвите, Карол. Точно от това се нуждая тъкмо сега — той се беше разгорещил дотолкова, че не забеляза новодошлите.
	— Кой е този човек, Карол? — осведоми се мъжът с бръсната глава и черно кожено яке.
	Тони се намръщи и наклони глава, за да огледа от горе до долу новодошлия.
	— Аз съм Тони Хил — каза той. — Доктор Тони Хил. А кой сте вие?
	— Това не е ваша работа — отвърна другият, после се обърна към Карол. — Какво прави той тук? В този случай няма работа за питомния ви профайлър.
	Карол се обърна към Тони.
	— Това е Дейвид, работи към отдела за борба с тероризма, както несъмнено разбираш и сам. Вече ме уведомиха, че при тях не държат на доброто възпитание — тя се изправи и застана лице в лице с Дейвид. — Той не работи по този, а по друг случай. Може би сте пропуснали да забележите, но ние преследваме отровител. Доктор Тони Хил работи с нас по този случай.
	— Да се надяваме, че работата няма да изисква да се отиде някъде бързо — отбеляза Дейвид. — От друга страна, малкото, което съм чувал за работата ви, ме навежда на мисълта, че май е по-добре да не се движите насам-натам. Е, Карол, кажи му довиждане. Трябва да дойдеш с мен.
	Той се завъртя на пета и излезе.
	— Божичко! — избухна Карол. — Какво им става на тези хора?
	— Почти сигурно има малък пенис — заяви Тони. — А освен това сигурно е прочел препоръките ми към министерството на вътрешните работи по въпроса за подбора на кадрите в отдела за борба с тероризма — той се усмихна натъжено. — Ако ме бяха послушали, отделът нямаше да се ръководи от хора като него.
	Смигна й и бе обзет от облекчение, когато Карол се изкиска.
	— Хайде, ще те изпратя до асансьора — каза тя.
	— Отпращаш ли ме?
	— Да, но не заради това лайно, а защото би трябвало да бъдеш в леглото. Изглеждаш ужасно. Ще се опитам да дойда при теб по-късно — тя му помогна да се изправи и тръгна пред него, за да му отвори вратата. Тръгнаха бавно по коридора. Тони усещаше все по-ясно как силите му го напускат.
	— Между другото — поде тя, — нали ме питаше къде е учил Том Крос. Пола вече беше проверила. В гимназията в Харистаун. И това вече, предполагам, е търсената от теб връзка.
	— Да, Кевин вече ми каза. Това е една от връзките — каза той и се облегна на стената до асансьорите.
	— И други ли има?
	— Общото е късметът, Карол. Те и тримата са имали късмет.
	Карол го изгледа невярващо.
	— Късмет ли?! Та те са били отровени. Сполетяла ги е ужасна смърт. За какъв късмет може да става дума?
	Асансьорът пристигна и Тони влезе в него, залитайки.
	— Късметът ги е споходил преди това. И ми се струва, че именно затова са били убити.


	Когато Карол успя да се добере до болницата, беше вече късно, а тя беше уморена от номерата на антитерористите. Дежурната сестра се опита да й каже нещо, когато мина забързано покрай нея, но Карол не беше в настроение за празни приказки. Почука тихичко на вратата на Тони и отвори полека, надявайки се да не го събуди. Ако той спеше дълбоко, смяташе просто да остави разпечатките с данни за жертвите на атентата на стадиона и да си тръгне.
	Масичката над болничното легло беше осветена от нощната лампа, така че Карол видя ръката на Тони, стиснала писалка, отпусната върху някакви документи. Той беше видимо сънен и замаян от лекарствата, главата му беше клюмнала към едното рамо. Но на масичката не се виждаха само неговите ръце. Друга ръка придържаше документите така, че да не се плъзгат, и насочваше неговата — идеално поддържана ръка с алени нокти, които напомняха на ноктите на хищна птица.
	— Добър вечер, госпожо Хил — каза високо Карол.
	Жената веднага се опита да скрие документите, но Карол се оказа по-бърза.
	— Какво, по дяволите, си въобразявате? — сопна се Ванеса. — Това тук не е ваша работа.
	Карол включи централното осветление. Тони примигна няколко пъти, идвайки на себе си.
	— Карол? — попита той. Но тя беше прекалено заета да оглежда документите, които Ванеса се бе опитала да го принуди да подпише. Ванеса започна да се промъква покрай леглото към Карол с отчаяната надежда да й измъкне документите.
	— Би трябвало да ви напомня, че съм служител на полицията, госпожо Хил — каза Карол с тона, запазен за най-долнопробните престъпници, с които си имаше работа. — Тони, имаш ли представа какви са тези документи? Тези, които майка ти се опитваше да те накара да подпишеш?
	Той потри очи и се опита да се поизправи в леглото.
	— Нещо във връзка с къщата на баба ми. Аз притежавам половината, трябва да подпиша някакви документи, за да можем да я продадем.
	— Къщата на баба ти ли? — Карол искаше да погледне отново документите, преди да произнесе думите, които вероятно щяха да имат въздействието на избухнала бомба.
	— Да.
	— Той не знае какво говори — възрази Ванеса.
	— Напротив, знам — възрази той нацупено като преуморено дете, което отказва да спи. — Преследваш ме да подпиша тези документи още от мига, когато успя да ме откриеш тук.
	— Значи баба ти се е казвала Едмънд Артър Блайт? — попита Карол с подчертана невинност, която имаше за цел да вбеси Ванеса.
	— Как смеете! — изсъска тя към Карол.
	— Какво? — попита Тони. — Кой е Едмънд Артър Блайт?
	Ванеса се хвърли към Карол, но тя я отблъсна с един удар, без да изпита и помен от угризение. Ванеса залитна и се удари в стената зад себе си. Остана за миг така, с разкривено лице, притиснала ръце към устата си. После започна да се свлича по стената като пияна, докато най-сетне се сви на пода.
	— Не! — простена тя. — Не!
	Карол отиде по-близо до леглото и каза:
	— Човек, който се е смятал за твой баща.


	Понеделник

	Тони не искаше да мисли за Едмънд Артър Блайт. Беше помолил сестрата за нещо по-силно от обичайното приспивателно, за да бъде сигурен, че ще заспи, защото не му се искаше да прекара нощта буден, в размисли за Едмънд Артър Блайт. Тони Блайт. Така щеше да се казва той, ако Ванеса се беше омъжила за онзи човек. Тони се питаше дали някога ще разбере със сигурност какво се е случило навремето. Ако на мястото на майка му беше друга жена, той би могъл да направи доста сигурно предположение, или просто да я попита. Но нямаше как да разпитва майка си, а предположенията бяха безсмислени, защото съществуваха прекалено много възможности. Може вече да е бил женен за друга. Може да се е уплашил от перспективата да стане съпруг на Ванеса. Може пък тя изобщо да не му е казала, че е бременна. А може и да го е пратила по дяволите и да е казала, че ще се оправи и сама. В продължение на четиридесет и три години Ванеса бе пазила в тайна самоличността му и обстоятелствата около тяхната връзка. На Тони не му се вярваше тя внезапно да промени отношението си.
	Снощи, преди Карол да я изхвърли от стаята, Ванеса твърдеше, че единственият й мотив бил да защити Тони от мъчителното откритие, че баща му е мъртъв.
	— Благодарение на тази загриженост сте щели да приберете няколкостотин хиляди паунда — беше изтъкнала невъзмутимо Карол.
	Поради погълнатото сънотворно трябваше да измине известно време, преди той да осъзнае същността на документите, които Ванеса се бе опитала да го накара да подпише. Те нямаха нищо общо с къщата на баба му. Ставаше дума за официален отказ от претенции към имуществото на покойния му баща в полза на майка му. Наследството според Карол включваше къща в Устър, спестявания в размер на петдесет и няколко хиляди паунда и една яхта.
	— Тя е престъпница, Тони — беше казала Карол. — Това беше опит за финансова измама в големи размери.
	— Знам — бе й отвърнал той. — Но ми е все едно.
	— Как можеш да проявяваш такава търпимост? — бе попитала тя раздразнено.
	— Защото я разбирам — бе казал простичко Тони. — Пък и какво очакваш да направя? Да повдигна обвинение срещу собствената си майка? Надали. Имаш ли представа колко може да ни навреди тя, прикривайки се зад привилегиите си на майка пред съда?
	Две секунди бяха достатъчни на Карол да осъзнае силата на аргументите му.
	— Добре, да забравим тогава цялата история — бе казала тя. — Но ако се осмели да се появи отново тук, не подписвай нищо.
	После си беше тръгнала, като взе и документите, за да ги съхранява, и остави купчината разпечатки със сведения за жертвите на атентата. Той се зарадва, когато ги видя, защото щяха да му помогнат да не мисли за Едмънд Артър Блайт.
	Именно затова точно в седем в понеделник сутринта той вече беше изпратил стандартно запитване за информация за фирмата „B & R“ на уебсайта на фирмения регистър. Докато очакваше да получи резултатите от търсенето, той започна да проучва списъка на жертвите на Юсеф Азиз.
	Списъкът беше ужасяващ. Седем служители в застрахователна компания — колеги, празнували раждането на дете на единия от тях; директор на начално училище и съпругата му, поканени от ръководството на компанията, дарила компютри на училището; трима музиканти от местен състав, току-що издали първия си диск; специалист по професионална мотивация с двамата си сина, ученици, заедно с управителя на фирма за производство на планински велосипеди, който ги бил поканил на мача; трима мъже, които били приятели от детските си години част от група преуспяващи бизнесмени, които имали сезонен билет за заеманата от тях ложа. И сърцераздирателното изреждане продължаваше — най-млад сред жертвите беше седемгодишният син на един член на парламента; най-възрастен беше седемдесет и четири годишен бивш търговец на леки коли.
	На пръв поглед нямаше очебиен кандидат за обект на атентат. От друга страна никой не беше правил сериозно проучване на жертвите, защото никой не беше преценявал сериозно друго обяснение на атентата освен тероризъм. Тони разбираше защо Карол не е много ентусиазирана от идеята му. Работеха заедно толкова отдавна, че първоначалният инстинкт би трябвало да я подтикне да му се довери. А тя като че ли се възползваше от безпомощността му, за да пренебрегне професионалното му мнение. Ако не искаше да влиза в конфликт с антитерористите, добре — това поне Тони можеше да разбере. Но не разбираше защо не иска да поговорят, да му обясни защо приема без ентусиазъм идеите му. Да, разбира се, Карол го беше отървала от майка му. Но какво ставаше с професионалната им близост?
	От лаптопа се разнесе дискретният звуков сигнал, който подсказваше, че се е получило ново съобщение в електронната поща. Той го отвори нетърпеливо. На екрана се появи поместената във фирмения регистър информация, свързана с „B & R“. Секретар на фирмата беше счетоводителят, с чийто адрес Стейси вече разполагаше. Фирмата имаше двама директори — Рейчъл и Бенджамин Дайъмънд. Жители на Брадфийлд.
	Тони си пое рязко дъх и посегна към разпечатките със сведенията за жертвите.
	Запрелиства трескаво страниците. Най-сетне измъкна една от тях. Сърцето му биеше учестено, той буквално чувстваше кипенето на надигналия се адреналин. Оказа се, че се е ориентирал правилно. Каквото и да си мислеше Карол, мозъкът му работеше отлично. Беше се досетил съвсем точно в какъв контекст бе чул вече това име днес сутринта. Той разгъна страницата върху лаптопа си, поглъщайки жадно думите. Това вече не можеше да се отпише като съвпадение. Сега Карол трябваше да се вслуша в думите му.


	Карол почти не можеше да разпознае помещението на отдела HOLMES — до такава степен го бяха колонизирали антитерористите. Информационните им табла разделяха помещението на участъци, компютрите и периферията, които бяха донесли със себе си, бяха затрупали бюрата. Миришеше на мъжка пот и цигарен дим. Очевидно забраната за пушене в сградата не засягаше богоизбраните. Когато влезе, тя долови лека промяна в атмосферата. Така ставаше всеки път, когато навлизаше в това, което някога беше нейна територия. Миг на пълна неподвижност, всички се заковаваха като кучета, подушили непознат — онова безмълвие, преди козината на вратовете им да настръхне. Не им харесваше да я виждат между тях, искаше им се тя да се бои от тях и тяхната мъжественост. Питаше се не за първи път колко от тях познават в подробности нейната история, знаят за изнасилването, знаят, че Джон Брандън я беше върнал обратно от ръба на бездната. Беше готова да се обзаложи, че дори да знаеха за изнасилването, надали бяха наясно с предателството, което съпровождаше случилото се с нея. Защото това предателство създаваше лош образ именно на хора като тях.
	— Тук съм за обсъждането — каза тя на седящия най-близо до нея служител на специалните части.
	С напълно безизразно лице той изключи компютъра си, стана и я поведе към далечния край на помещението, където Дейвид и Джони се бяха разположили зад паравани. Още преди тя да успее да седне, Дейвид се приведе напред, опря лакти на коленете си и започна:
	— Нещо не ни върви тук, Карол. Прибрахме всички обитатели на прекрасния ви град, за които имаме нещо в регистрите. И по всичко личи, че никой от тях не е познавал нашия приятел Юсеф. Брат му само ни загуби времето — разбира от политика колкото една тоалетна чиния. Така наречените приятели на нашия атентатор самоубиец — също — той скочи и закрачи напред-назад, измъквайки от джоба си пакет цигари, без да престава да крачи.
	— В сградата не се пуши — каза Карол.
	— И какво смяташ да предприемеш? Ще ме арестуваш ли? — присмя й се той.
	— По-скоро ще излея тази кана на главата ти — Карол посочи каната с вода на масата. Усмивката й можеше да замрази кипнал чайник.
	Дейвид хвърли раздразнено цигарата на масата.
	— Няма да си губя времето в спорове с теб — каза той. Не беше лош опит да прикрие капитулацията си, но Карол все пак съзна, че е спечелила малка победа. Вероятно след това щеше да си плати за нея, но тъкмо сега си мислеше, че си е струвало труда.
	— Чудехме се дали вие не разполагате с някакви сведения, които не са стигнали до нас — каза Джони. — Не задължително за Юсеф, а изобщо за войнстващи ислямисти.
	Карол поклати глава.
	— Оставяме тези неща на вас. Ако нещо дойде при нас, то е случайно, в потока на общата информация, и както му е редът, ви го предаваме. Не задържаме сведения, свързани с терористи.
	— Какво криете тогава? — каза Джони, оценил правилно внимателната формулировка на думите й. — Хайде, Карол. Не сме глупаци. Можем да четем между редовете.
	Спаси я появата на третия член на групата, онзи, който беше отказал да се представи дори с някакво измислено име. Той погледна въпросително Карол.
	— Всичко е наред — каза Дейвид.
	— Лабораторните изследвания — каза третият, хвърляйки на масата една папка. — За бомбата. Имали са късмет. Конфигурацията на помещението е позволила взривният механизъм да остане относително незасегнат. Точно това е, което може да се очаква — с едно изключение. Казват, че е имала два отключващи механизма. Единият се настройвал ръчно, а другият се активирал дистанционно.
	— Какво означава това? — попита Карол.
	Дейвид взе папката и прегледа набързо написаното на листа в нея.
	— И те не знаят. Не сме срещали подобно нещо преди. Ще трябва да се обадим на братовчедите, за да проверим дали те са имали подобни случаи.
	— Искате да кажете, на американците? — попита Карол. Дейвид кимна. — Ами защо тогава не си го кажете? — Тя извърна очи към тавана. „Момчетата и техните играчки“. — Все пак, въз основа на целия си опит, можете ли да направите предположение какво може да означава това?
	Третият мъж се тръсна на един стол така яростно, като че ли искаше да го накаже, защото го е предизвикал.
	— Не — отвърна той. — Ние не се занимаваме с предположения, а с дедукция и логични заключения. Лично аз считам, че той е имал намерение да настрои ръчно таймера и да се измъкне — а после, ако бомбата не се взриви, да активира второто устройство от разстояние с мобилния си телефон.
	Дейвид го погледна така, както свещеник би погледнал еретик.
	— Искаш да кажеш, че според теб не става дума за самоубийствен атентат.
	— Преценявам доказателствения материал и се опитвам да намеря в него логична връзка — отвърна другият. — Това не означава, че той не е терорист. Онези мръсници от ИРА — извънредни успяха да направят достатъчно бели, без да се взривяват те самите. И в това има логика. Ако си си направил труда да обучиш някого да върши такива гадости, си струва да го използваш за повече от една мисия.
	„В известен смисъл наистина звучи логично“, каза си Карол и продължи на глас:
	— Колкото и да е странно, и ние обмисляхме някаква подобна възможност.
	Тримата обърнаха рязко глави към нея.
	— Какво сте обмисляли? — Дейвид явно беше възмутен.
	— Ами всъщност се питахме дали изобщо става дума за терористичен атентат — каза тя. — Доктор Хил предположи, че Юсеф просто може да е предлагал услугите си срещу заплащане.
	Третият мъж избухна в смях.
	— Това ми подейства наистина освежаващо — каза той. — Хареса ми. Искам да кажа, представете си, че имате нужда от наемен убиец. И към кого ще се обърнете? Към управител на фирма за търговия с облекла — то се разбира от само себе си. — Той се плесна по бедрото. — Има и нещо друго — кой би убил трийсет и петима души, за да премахне само един? Бандитите не действат така, скъпа — той отново се разсмя. — Чудесно наистина!
	— А сега стига — намеси се Джони с тих глас, но погледът му беше заплашителен. После се обърна към Карол. — Искаш ли да направим рекапитулация? Юсеф Азиз е бил мюсюлманин. Значителна част от мюсюлманите ни мразят, искат да ни пратят по дяволите, а на тези, които ще останат след това, да наложат законите на Шериата. Те не се стремят към мирно съвместно съществуване, а искат да ни унищожат. Това би трябвало да ви е достатъчно. С това си имаме работа и сега, Карол.
	— Наемен убиец — повтори третият. — Ама страшно ми хареса.
	Карол се изправи.
	— Очевидно няма никакъв смисъл да се разговаря с вас. Вие живеете в собствения си изолиран свят. Ако имате нужда да се посмеете отново, знаете къде можете да ни намерите.
	И тя излезе от стаята с високо вдигната глава. Когато Тони й се беше обадил точно преди обсъждането, тя се беше попитала дали той не губи връзка с действителността, дали не вижда несъществуващи неща в обичайните житейски съвпадения. А сега наистина й се искаше той да е прав. От всичко най-много й се искаше да натрие носовете на тези арогантни типове с различно, но правилно разрешение на случая.
	Проблемът беше там, че тя живееше в действителността, а там желанията рядко се сбъдваха.


	Тони се обади отново на Санджар Азиз, надявайки се антитерористите да са решили, че той не представлява опасност. В противен случай щеше да се наложи да търси връзка с останалите членове на семейството, за да потърси от тях по-подробни сведения за „B & R“. Не искаше да се среща с Рейчъл Дайъмънд без някаква предварителна подготовка. Този път Санджар отговори на обаждането.
	— Да? — по гласа му личеше, че е изнервен. Тони почувства прилив на облекчение.
	— Обажда се Тони Хил, Санджар. Съжалявам, научих, че си бил арестуван.
	— Рано или късно щеше да се случи, нали? Поне ме пуснаха на време за погребението на Юсеф.
	Говореше удивително спокойно за човек, принуден да прекара нощта в участъка, вместо да успокоява скърбящите си близки.
	— Днес ли ще бъде погребението?
	— Днес следобед — каза Санджар. — Ще бъде доста странно — доколкото разбирам, няма много нещо за погребване. — Тони долови тежкото му дишане, после Санджар се позасмя. — Нямам представа как ще го подредим така, че да лежи с лице към Мека.
	— Съжалявам. А вие добре ли сте?
	— Вие как мислите? Майка ми е съсипана, баща ми мълчи като риба, малкият ми брат е отчаян и изпитва ужас при мисълта за деня, когато ще трябва да тръгне отново на училище — той въздъхна. — Извинявайте, не сте заслужили с нищо да ви занимавам с това. Е, какво искате от мен? Защо се обаждате?
	— Трябва да ви задам няколко въпроса — свързани с работата ви.
	— С работата ми ли? Искате да кажете, с „Фърст Фабрикс“?
	— Да. Какво можете да ми кажете за фирма, наречена „B & R“?
	— „B & R“ ли? Те бяха великата идея на Юсеф как да променим бизнеса си.
	— Какво искате да кажете?
	— Разбирате ли, положението се затегна много. Налагаше се да отрежем посредниците, за да увеличим печалбите си. Не търгуват на едро, те продават директно на магазините. Имат добри резултати, така че са идеален партньор за нас.
	— Значи идеята е била на Юсеф? — попита Тони.
	— Е, поначало бяхме говорили за нещо подобно и преди, но всъщност той беше този, който успя да осъществи идеята. Проблемът с отрязването на посредника е там, че именно той уговаря поръчката от наше име и после ни казва какво точно да произведем. Въпреки че нашият модел е представен от нас в магазина, той е човекът, който го представя. Скараме ли се с него, той престава да ни предава поръчки.
	— А как успя Юсеф да излезе от това положение?
	— Увеличихме производството. „B & R“ представят само тези наши модели, които произвеждаме изключително за тях. В такъв смисъл посредникът не забелязва промяна в количеството поръчки, които вземаме от него. Ние не пречим на неговата печалба, затова и той не се опитва да разклати нашето положение. А в допълнение имаме нов източник на печалба — Санджар говореше уморено, като че ли печалбите на „Фърст Фабрикс“ бяха последното, което го интересуваше.
	— Значи Юсеф отиде да преговаря с „B & R“? — попита Тони.
	— Той вероятно би искал да мислите така, но всичко стана по-скоро случайно. Юсеф беше отишъл да се види с Демис Юкалис, един от нашите посредници. Трябва само да поясня, че такива като Демис се отнасят с такива като нас, като че ли сме някакви пълни тъпанари, дошли на този свят само и само за да им късат нервите — само защото кипърските гърци са се заселвали тук малко по-рано от нашите хора. Така или иначе Демис не се явил на срещата. Нямало го толкова отдавна, че всъщност пропуснал и предишната си среща, която била с човека от „B & R“.
	— За Бенджамин Дайъмънд ли става дума?
	— Нямам представа. Юсеф каза само това — „човекът от B & R“.	Заговорили се, и онзи споменал колко харесва нашите неща, и че колко жалко било, че и ние, и те наливаме пари в джобовете на Демис, след като всъщност той не върши нищо, за да ги заслужи. Поговорили още малко, седнали в някакво кафене и започнали да обсъждат алтернативни варианти за търговски контакти. Което в крайна сметка доведе до сегашното положение — че търгуваме директно с „B & R“.
	— Кой е представителят на фирмата, с когото е контактувал Юсеф?
	— Нямам представа. Редовно ходеше на срещи с тях, обсъждаха нови модели и цялата гама на продуктите, но това си беше неговата част от работата. Не знам с кого точно е разговарял. Не сме поддържали социални контакти с тях, нали ви е ясно?
	— Не ми е ясно — излъга Тони. Искаше да разбере дали Санджар познава хората, които представляваха „B & R“.
	— Те са евреи, човече. Това не е проблем, когато става дума за работа, техните пари не са по-лоши от парите на другите. Но не можем да поддържаме приятелски отношения с тях, разбирате ли сега?
	— Разбирам — каза Тони и погледна часовника си. След десет минути Пола щеше да го чака долу. — А известно ли ви е, че Бенджамин Дайъмънд от „B & R“ е загинал при атентата в събота?
	Настана дълго мълчание.
	— Не е възможно — каза най-сетне Санджар.
	— Боя се, че е точно така. Юсеф никога ли не го е споменавал по име?
	— Не, той винаги казваше „човекът от B & R“. Почти сигурен съм, че никога не е споменавал имена. Но може би човекът, с който е поддържал връзка, не е този Дайъмънд?
	— Възможно е. Съвпадението ми се стори странно — каза спокойно Тони.
	— Такива гадости се случват, нали знаете. Човек непрекъснато се сблъсква със съвпадения, нали?
	— В моята работа не вярваме в съвпадения. А сега трябва да тръгвам, Санджар. Надявам се брат ви да има достойно погребение.
	— Опитваме се да запазим в тайна мястото — отвърна мрачно Санджар. — Последното, което ни трябва, е да стане някаква беля.
	— Дано успеете.
	Тони приключи разговора, стана полека от леглото и се подпря на патериците. Тази сутрин имаше доста неприятен разговор с доктор Чакрабарти. Сестрите бяха разказали за излизанията му и за скандала между Карол и майка му. Лекарката не беше във възторг.
	— Вие също работите в болница, доктор Хил — бе казала тя строго. — Би трябвало да знаете, че ако искат да оздравеят, за пациентите е най-добре да спазват изискванията на хората, които се грижат за тях. Чудех се дали да не ви изпишем днес или утре, но честно казано, след тези ваши прояви не мога да бъда сигурна дали състоянието ви няма отново да се влоши. — Усмивка проблесна в очите й. — Не искам да играете футбол преди края на тази седмица.
	Беше му наредила да не излиза, но той нямаше избор. Някой трябваше да се погрижи за този аспект на разследването, а когато се обади на Карол, тя заяви съвсем категорично, че това не влиза в списъка на приоритетите й.
	— Тогава ще отида сам — беше й казал той.
	— Струва ми се, че това не е едно от добрите ти хрумвания — бе отвърнала Карол.
	— Защо? Да не мислиш, че ще кажа нещо, което не би трябвало да се казва?
	— Не, мисля, че ще се спънеш в патериците си и онази нещастна жена, която току-що е загубила съпруга си, ще трябва да те събира от пода. Ще пратя Пола да те пази.
	— Тя сигурно ще бъде във възторг от задачата.
	В крайна сметка се уговориха Пола да го чака пред поликлиниката. Не му се искаше да минава покрай стаята на сестрите, затова реши да тръгне по стълбите, които се намираха близо до стаята му.
	Слизането до долния етаж едва не го уби. Беше потънал в пот, здравият крак го болеше, а счупеното коляно като че ли изгаряше в огън. Стигна, залитайки, до вратата на асансьора и успя да стигне до мястото на срещата, без да го разкрият. Пола стоеше облегната на колата си, паркирана в частта, резервирана само за линейки.
	— Приличаш на човек, пробягал половината маршрут на маратон — каза тя и сбръчка неодобрително нос.
	— То е заради анцуга. Не мога да обуя нищо друго заради скобата — Пола поклати развеселено глава, отвори вратата и го изчака да се разположи, после му помогна да прибере краката си.
	— Добре, че Карол не изпрати Кевин с ферарито — изпъшка той, опитвайки се да се нагласи по-удобно на седалката.
	— За да те вкараме вътре и после да те извадим, щеше да ни е необходим кран — отбеляза Пола, докато сядаше зад волана.
	— Именно. Е, как се развиват нещата при вас?
	Пола му разказа последните развития по търсенето на Джак Андерсън в различните му самоличности.
	— Явно е много странна личност — каза тя в заключение. — Доколкото разбирам, още като ученик си бил направил списък с цели за постигане — като онзи списък на Майкъл Хезълтайн с точката „Да стана премиер-министър“.
	До този момент нищо от разказа на Пола не беше събудило интереса на Тони. Но сега нещата се промениха.
	— А знаем ли какво е съдържал този списък?
	— Според Стив Мотисхед „да си купя ферари, да имам къща на Дънелм Драйв, да спечеля милион, докато навърша трийсет години“, такива работи. Не са били обичайните желания на обикновен човек.
	Думите й отключиха верижна реакция в съзнанието на Тони. Той загледа Пола стреснато и ужасено.
	— Пола, Том Крос живееше на Дънелм Драйв. Дани Уейд е спечелил от лотарията — станал е милионер, преди да навърши трийсет години. Той избива хора, които са учили в неговото училище и са осъществили амбициите, които е имал за себе си.
	От изненада Пола свали крак от педала на газта. Колата се разтресе и Тони изохка.
	— Това е лудост — каза тя. — Прекалено откачено предположение дори за теб. Искаш да кажеш, че той убива от завист? Защото тези хора са получили това, което самият той е искал да има?
	Тони започна да жестикулира хаотично.
	— Не е само това… В неговите представи те са отнели мечтите му, затова той отнема живота им. Но най-общо казано, да. Списъкът на целите му съвпада със списъка на заплануваните от него убийства. Готов съм да се обзаложа, че „да стана футболист във Брадфийлд Виктория“ или „да играя футбол във Висшата лига“ е била една от първите точки в списъка.
	— Значи наистина мислиш, че това е обяснението? — Пола като че ли все още не можеше да повярва.
	— Звучи като разумно обяснение.
	— Ако това е твоята представа за разумно обяснение…
	— Пола, в света на моята професия това не е само разумно обяснение, това отговаря на земната и божествената логика — тя се опита да заговори, но той вдигна пръст, за да я накара да замълчи. Потри клепачи с палеца и показалеца си, а после се извърна на седалката, с лице към нея. — Кевин е завършил „Двете Х“ — каза той бавно.
	— Кевин? Да не искаш да кажеш…
	— Той кара ферари. Роден е в Брадфийлд, обикновено брадфийлдско момче — Тони вече се мъчеше да измъкне мобилния си телефон от джоба на якето си.
	— Какво правиш? — попита Пола.
	— Искам да го предупредя — Тони успя да измъкне телефона и посегна с пръст да набере номера.
	— Не можеш да го изтърсиш просто така. Нямаш доказателства — възрази Пола.
	— Имам горе-долу толкова доказателства, с колкото разполагам обикновено, когато съставям профил на престъпник — каза Тони. — Вие обикновено приемате да работите въз основа на предположенията ми.
	Пола прехапа устни.
	— Но не трябва ли първо да се обадиш на шефката? Да видим дали тя ще се съгласи, че в тази работа има нещо?
	— Пола, аз няма да поискам от Кевин да изпълнява някаква задача. Ти как би се почувствала, ако не му кажа нищо и… — той замълча. Знаеше отлично как би се почувствала. Беше я изслушвал достатъчно често, за да знае отговора.
	— Обади му се — сопна се тя. — Прав си, дявол да го вземе. Ти си единственият, който се е добрал до някаква шибана улика по този случай. Давай, обади му се.
	Тони набра номера и зачака. Но телефонът не иззвъня, включи се директно гласовата поща.
	— Да му се не види, изключил си е телефона… Кевин, обажда се Тони. Знам, че това, което ще кажа, може да ти прозвучи налудничаво, но оставям обясненията за по-късно. Искам от теб да избягваш да ядеш и пиеш каквото и да било, до което е имал достъп и друг човек. Можеш да ядеш храна от консервни кутии, вакуумни опаковки, и да пиеш от бутилки, стига лично ти да ги отваряш и разпечатваш. А също и да ядеш храна, която си си приготвил сам с пресни продукти. Това е, защото се опасявам, че ти може да си следващия в списъка на отровителя. Сега не мога да навлизам в подробности, отивам с Пола да проведем един разговор във връзка със съботния атентат. Но… — той чу писукането, което отбелязваше края на записа и каза на Пола: — Записах се на гласовата поща. Дано изслуша съобщението.
	Пола зави по алеята към къща, която според него трябва да бе струвала около два милиона, като се вземеха предвид кварталът, квадратурата на парцела и размерите на самата сграда. Беше викторианска сграда с елегантни пропорции и тухлена фасада, добила мек тъмнорозов оттенък. От двете страни на входната алея се виеха дълги лехи с ароматни растения. По-навътре по моравата ромоляха фонтани. Навсякъде се носеше лъх на богатство, съчетано с добър вкус.
	Пола подсвирна.
	— Да се чуди човек откъде се появяват в магазините всички тези парцали. Бенджамин Дайъмънд вероятно е изразходвал докрай добрия си вкус по отношение на къщата си.
	— Много е изискано — съгласи се Тони. — Но вероятно тъкмо сега това не представлява особена утеха за вдовицата.
	Пола явно прие думите му като справедлив упрек. Тя спря край няколко гаража — постройките явно първоначално бяха служили за конюшни — и попита:
	— Имаш ли нужда от помощ?
	— Мисля, че ще бъде по-добре, ако се поизмъча сам — каза Тони и се зае да прави именно това. Днес всичко го болеше. Доктор Чакрабарти беше права. Имаше си причина да не го изписват от болницата. За съжаление убийците не се съобразяваха с такива неща.
	Рейчъл Дайъмънд отвори вратата и се представи, още преди Пола да бе отворила уста. Беше облечена с антрацитночерна копринена пола, която се диплеше меко около краката й, когато се движеше. Тони не разбираше много от дрехи, но беше сигурен, че траурният тоалет на Рейчъл не е купен от магазините за конфекция, зареждани от „B & R“. Тя ги въведе в просторна дневна с голям петоъгълен панорамен прозорец в дълбока прозоречна ниша в единия й край, откъдето се разкриваше гледка към обширна морава с дървета и храсти. Между зеленината проблясваше тюркоазената вода на плувен басейн. Самата дневна беше обзаведена в елегантно осъвременен викториански стил. Беше поразхвърляно, мебелите бяха малко поизлинели, атмосферата говореше, че стаята е наистина обитавана, а не подредена с показна цел. Няколко ярки пустинни пейзажи в топли тонове придаваха цвят на обстановката.
	Рейчъл зашета около Тони, започна да носи столчета за крака и възглавници, докато успяха да намерят най-удобното положение за крака му. Тя коленичи край него и се зае да мести столчето и възглавниците, докато най-сетне той успя да се разположи добре. Тъмната й коса беше гъста и лъскава, но Тони забеляза сребристи проблясъци в корените. После тя вдигна поглед и той успя за първи път да я огледа по-подробно, без вниманието му да се отклонява от болния крак и патериците.
	Имаше чиста кожа, гладка като сметана, с лек маслинен оттенък. Тони знаеше, че е трийсет и четиригодишна, но в противен случай би предположил, че още не е навършила трийсет. Фината линия на веждите й очертаваше високо извитата дъга на очните ямки и привличаше вниманието към бадемовидните й очи, лешникови на цвят и сега леко зачервени, с едва забележими бръчици в ъгълчетата. Лицето й, с добре заоблени страни, изваян орлов нос, напомнящ на обърнат нос на кораб, и тънки устни, оградени от две бръчици, оставяше впечатлението, че тази жена се усмихва често. Беше по-скоро впечатляваща, отколкото красива, но създаваше и впечатлението, че благодарение на интелекта и чувството си за хумор е отлична събеседница.
	— Как е сега? — попита тя.
	— Не съм се чувствал по-удобно от една седмица — каза Тони и допълни: — Благодаря.
	Рейчъл се изправи, отиде до едно меко и широко кресло, тапицирано с пъстра дамаска, и седна в него, подвивайки крака под себе си. Пола седеше по-встрани — нямаше нищо против да се слива с мебелировката, докато не настъпеше момента да се включи в разговора.
	Сега, когато вече нямаше какво да ангажира вниманието й, Рейчъл изведнъж доби натъжен и объркан вид. Скръсти ръце пред гърдите си в опит да прегърне сама себе си. В стаята беше топло, но тя потръпна.
	— Не можах да разбера точно защо искате да разговаряте с мен — каза тя. — Но това вероятно се дължи на състоянието ми. Точно сега всичко около мен ми се струва неразбираемо.
	— Така и предполагам — каза меко Тони. — Съжалявам, че ви се натрапихме в момент, когато непознати хора в дневната ви са вероятно последното, което ви се иска да видите.
	Рейчъл като че ли се поуспокои, раменете й се отпуснаха, сключените й ръце се разделиха.
	— Това ще запълни малко време — каза тя. — Никой не говори за това в такива случаи, нали? Говорят за скръбта, сълзите и отчаянието, но никой не говори за празнотата на дните, за това как времето започва да ти се струва безкрайно — тя се позасмя горчиво. — Мислех дори да отида в офиса, за да си намеря някаква работа. Но Лев се прибра от училище и аз трябва да си бъда у дома заради него. — После продължи с въздишка: — Лев е синът ми, едва шестгодишен е. Не може да разбере какво е смърт, не може да схване, че това е завинаги. Мисли си, че баща му е като Аслан от „Хрониките на Нарния“, че ще оживее отново и всичко ще бъде както преди.
	Тони си каза, че скръбта й е почти осезаема. Тя сякаш се излъчваше от нея на вълни, изпълваше стаята и се плискаше около него.
	— Трябва да ви задам някои въпроси — каза той.
	Рейчъл притисна длани, сякаш се молеше, облакъти се на страничната облегалка и опря буза на опакото на едната си ръка.
	— Кажете какво ви интересува. Но не виждам как бих ви помогнала в това, с което се занимавате.
	Нямаше начин първият въпрос да бъде зададен по-деликатно.
	— Госпожо Дайъмънд, познавахте ли Юсеф Азиз?
	Тя го изгледа стреснато, като че ли никога не бе очаквала да чуе това име в дома си.
	— Атентаторът?! — Тя се задави и като че ли щеше да повърне.
	— Да — каза Тони.
	— Но от къде бих могла да познавам някакъв ислямски фундаменталист, извършил самоубийствен атентат? — всяка произнесена дума явно й струваше голямо усилие. — Ние сме евреи, посещаваме синагогата, не джамията.
	Тя се изправи рязко, ръцете й потреперваха конвулсивно.
	— Фирмата на семейството му, в която е работел и той, е била в търговски отношения с „B & R“ — намеси се Пола със също такъв мек глас като Тони. — А вие сте директор на „B & R“, госпожо Дайъмънд.
	Жената срещу тях заприлича на животно в клопка.
	— Аз просто работя в офиса. Бенджамин… той се занимаваше с всичко… той отговаряше за… не бях чувала името на този човек, преди той да взриви съпруга ми.
	— А не е ли възможно друг служител в офиса да е споменавал пред вас името на Азиз? — попита Пола.
	— В офиса сме само ние двамата. Нашата част от работата не предполага много работни места. Справяхме се заедно — без секретарки и търговски отдел — усмивката й беше изпълнена с тъга и съжаление по отминалото.
	— Сигурна ли сте? Името се повтаря във всички вестници, Рейчъл — настоя Тони. — Неговото име заедно с името на семейната фирма „Фърст Фабрикс“. Възможно ли е да не ви е направило впечатление?
	Рейчъл се поклащаше напред-назад в креслото си. Погледът й прескачаше от него към Пола и обратно.
	— Сега разпознах името, защото съм го виждала в счетоводните книги на нашата фирма. Но не съм чела вестници. Защо ми е да чета за всичко това? Защо ми е да чета как е загинал съпругът ми? Нима можете да си представите, че съм се ровила из вестниците?
	— Разбира се, че не — Тони се опита да успокои видимо развълнуваната жена. — Просто си казах, че може да ви е направило впечатление. Но работата е там, че „B & R“ е влязла в преки търговски отношения с „Фърст Фабрикс“, прескачайки посредника. И затова си мисля, че Бенджамин трябва да е познавал Юсеф Азиз. Трябва да са разговаряли по телефона, а и да са се срещали. Разбирате ли, извънредно необичайно е да съществува връзка между атентатор и жертвите му.
	— Връзка ли? — Рейчъл произнесе думата така, сякаш я чуваше за първи път. — Какво искате да кажете? Какво намеквате по адрес на мъжа ми?
	— Нищо, освен факта, че са се познавали — каза припряно Тони. Разговорът поемаше в неприятна посока. — Разбирате ли, в повечето случаи атентаторът е в състояние да изпълни мисията си, защото в съзнанието си той не приема жертвите си като отделни личности. Те не са живи хора, а символ на врага, на корупцията и така нататък. Ако атентаторът познава лично бъдещите си жертви, би му било значително по-трудно да осъществи плановете си. Затова бих искал да разбера дали Бенджамин е познавал добре своя убиец — той вдигна ръце в успокоителен жест. — Това е всичко, Рейчъл.
	— А от къде знаете, че този… този атентатор е имал някаква представа, че Бенджамин ще бъде на мача? Защо му е трябвало да се интересува кои са точно хората, които е можел да убие? Той просто е искал да привлече внимание към проклетата си, гадна позиция — тя въздъхна дълбоко и треперливо. — Сигурно става дума за ужасно съвпадение.
	Може и да е права, каза си Тони. Понякога пурата наистина си е просто пура*. Или по-скоро може да е така, ако съставеният профил подкрепя този вариант. Но той държеше на своята теория, отказвайки да приеме, че усетът му за подбудите на човешкото поведение го е подвел.
	[* Когото бил помолен да обясни в духа на собствените си теории слабостта си да пуши пури, Зигмунд Фройд отговорил, че „понякога пурата си е просто пура“. — Бел.прев.]
	— Възможно е — каза той.
	Тя потръпна отново и покри лицето си с ръце. После му отправи сърцераздирателен поглед.
	— Плащахме за стоката им. Имаме… в складовете ни има дрехи, докосвани от техните ръце. Дори самата мисъл ме отвращава. Какви са тези хора, които са в състояние да извършат нещо такова?
	— Съжалявам — отвърна Тони. — Наистина много съжалявам. Но трябва да бъда напълно сигурен. Значи съпругът ви никога не е споменавал кой е представителят на „Фърст Фабрикс“, с когото е разговарял? Никога не е обсъждал с вас срещите си с тях?
	— Нямам нищо против да прегледате бележника му, той е в офиса. Но аз не знам нищо повече от това, че Бенджамин беше отишъл на среща с един кипърски грък, от когото купуваме стока, но човекът закъснял. Докато чакал, Бенджамин се запознал с представител на някаква фирма-производител, чиято стока бяхме купували и преди през посредника. Производството им ни харесваше, беше добра стока с качество, на което можеше да се разчита. Което рядко може да се каже за такива като тях — вметна тя с остър тон. — Бенджамин разказа, че се заговорили и накрая се споразумели ние да купим определени нови модели, създадени специално за нас от „Фърст Фабрикс“. Уговорката беше изгодна и за тях, и за нас, и наистина нещата потръгнаха.
	— И не сте обмисляли да се откажете от договора? Отношенията ви с тях не са се обтягали по някаква причина? — включи се Пола с традиционните въпроси на криминалиста.
	Рейчъл отметна косата си от лицето. По лицето й внезапно се изписа умора.
	— Не, нямаше нищо подобно. Дори бих казала, че бихме били доволни, ако отношенията ни се разширяха допълнително, защото ние бяхме тези, които получаваха по-голямата печалба. Разберете, нищо в търговските ни отношения не може да е дало повод на този човек да посегне на Бенджамин. Както вече казах, вероятно става дума за ужасно съвпадение.
	Преди някой друг да проговори, вратата се отвори и в стаята влезе едно малко момче. Беше слабичко и тъмнокосо, с още ненапълно установени черти на лицето. То запристъпва от крак на крак и зарита смутено ресните на един от килимите.
	— Мамо, можеш ли да дойдеш да ми помогнеш с конструктора? — попита то, без да обръща внимание на непознатите.
	— След малко, миличък — Рейчъл се обърна към Тони. — Това е синът ни, Лев. — Тя се изправи. — Мисля, че приключихме. Наистина не мога да ви помогна с нищо. Позволете да ви изпратя.
	Двамата я последваха към външната врата. Тони полагаше големи усилия да не изостава. Лев тръгна с тях.
	— Познаваш ли татко? — попита той Тони без всякакви предисловия.
	— Не — отвърна Тони. — Ти на него ли приличаш?
	Лев го загледа любопитно.
	— Не — отвърна той, — но един ден ще заприличам на него. Сега съм още много малък и приличам само на себе си.
	— Но пък изглеждаш много добре — отбеляза Тони.
	— Какво е станало с крака ти? И теб ли са те взривили? Знаеш ли, някакъв човек взривил татко.
	— Не, никой не ме е взривявал — отвърна Тони. — Един човек ме нападна с брадва.
	— Страхотно — каза заинтригуван Лев. — Много ли боля?
	— Още боли. — Почти бяха настигнали Пола и Рейчъл. — Но се оправя.
	Лев протегна ръка и хвана неговата.
	— А ще убиеш ли човека, който те удари с брадвата?
	Тони поклати глава.
	— Не. Ще се опитам да му помогна, за да не постъпва повече така. Аз съм нещо като лекар, Лев. Опитвам се да помогна на хората да се чувстват добре отвътре. Ако нещо те измъчва и не се чувстваш добре, има хора като мен, с които можеш да поговориш. Не се страхувай да ги потърсиш. Майка ти ще ти помогне да намериш най-подходящия, нали, Рейчъл?
	Рейчъл преглътна с усилие. Очите й бяха насълзени.
	— Разбира се. Кажи довиждане, Лев.
	По някакъв начин срещата приключи без емоционални сривове.
	— Да му се не види — каза Пола, докато вървяха към колата. — Това не беше никак приятно. А не виждам и ползата от този разговор. Думите й звучат логично, съгласи се. От къде би могъл Азиз да знае, че Дайъмънд ще се намира тъкмо на това място на онази трибуна? Пък дори да е знаел, това, което госпожа Дайъмънд ни разказа, доказва, че е нямало и помен от мотив.
	— Така изглежда — отвърна Тони. — Възможно е да съм объркал всичко — той направи с усилие още няколко крачки към колата. — От друга страна, може все пак да съм прав. При това бих предположил, че всички вие бихте защитавали с все сили моите позиции по този въпрос.
	— Защо? — Пола спря, за да го изчака.
	— Защото, ако се окажа прав, антитерористите ще трябва да се разкарат от тук с подвити опашки.
	Пола се ухили с внезапно блеснали очи.
	— Щом представяте нещата по този начин, доктор Хил… нека потърсим още доказателства.

	* * *

	Кевин се усмихна на телефонната слушалка.
	— Точно така, Азиз. Юсеф Азиз. Вероятно става дума за наемен договор с валидност от началото на настоящата седмица… Да. Да, ще почакам. — Той въртеше химикалката между пръстите си, опитвайки се да я прехвърля, без да я изпуска. От другия край на линията отново се разнесе глас. — Да, добре, благодаря, че се опитахте да ми помогнете. — Той задраска поредното име в списъка и понечи да набере следващия номер на фирма, предлагаща ваканционни жилища в северен Онтарио. Беше успял да се свърже с осем от седемнайсетте сайта, посещавани от Юсеф Азиз. Никъде не си спомняха да са разговаряли с такъв човек или да са получавали мейл от него.
	Преди да набере поредния номер, до бюрото му се появи Карол и му поднесе кутия със сладкиши.
	— Заповядай, Кевин. Реших, че всички имаме нужда от малко захар, за да издържим до вечерта.
	Той погледна колебливо сладкишите.
	— Мога ли да попитам от къде ги взехте?
	— От кварталната хлебарница — отвърна Карол. — Откъдето обикновено купуваме сладкиши. Защо?
	Кевин я изгледа смутено.
	— Ами защото… Е, Тони е записал на гласовата ми поща предупреждение да не ям нищо, до което са имали достъп и други хора.
	— Какво? — удивлението на Карол не можеше да прикрие яда й. — И обясни ли защо препоръчва такова нещо?
	Кевин поклати глава.
	— Казва, че ще ми обясни по-късно, но не ми се е обадил до сега.
	— Изпратих Пола с него. Виждал ли си я?
	— Каза, че щяла да пообиколи днес следобед Темпъл Фийлдс и да показва снимки на Джак Андерсън, надявала се да открие нова следа. Не съм разговарял с нея, откакто излезе от тук тази сутрин.
	Карол си пое дълбоко дъх. Беше очевидно, че ще избухне всеки момент.
	— А ти какво правиш в момента?
	— Проверявам фирмите, предлагащи ваканционни жилища, в чиито сайтове е влизал Азиз.
	— Добре, продължавай — Карол влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си. После набра номера на Пола. Когато Пола се обади, Карол каза:
	— Пола, ти беше ли с Тони, когато се е обадил на Кевин тази сутрин?
	— Да, бях — отвърна Пола предпазливо.
	— А можеш ли да ми обясниш защо му е хрумнало да предупреждава мой подчинен, че може да бъде отровен, без да е казал каквото и да било на мен?
	След кратко мълчание Пола отвърна:
	— Знаеше, че сте на работна среща, а според него въпросът беше спешен.
	— И защо според него някой иска да отрови Кевин?
	— Ако трябва да отговоря накратко — защото Кевин е завършил гимназията в Харистаун и кара ферари.
	Карол започна да масажира полека затворените си клепачи. Молеше се зародилата се току-що болка в главата да си отиде така бързо, както се беше появила.
	— А дали един по-подробен отговор би звучал по-смислено? — осведоми се тя.
	— Вчера, когато разговарях със Стив Мотисхед, той каза, че като ученик Андерсън си бил съставил списък с цели за бъдещето. Като онази история с Майкъл Хезълтайн, който искал да стане премиер, нали се сещате?
	— Продължавай.
	— Той си спомни няколко точки от списъка. Искал да има къща на Дънелм Драйв, да спечели милион, докато навърши трийсет години, да кара ферари. Когато разказах на Тони за списъка, той реши, че именно това свързва жертвите, както и фактът, че всички са учили в „Харистаун“. После си спомни, че Кевин има ферари. И му се обади.
	— А не ти ли се струва, че това е било малко прибързано? Малко необмислено?
	Този път мълчанието се проточи.
	— И двамата си казахме, че покритото мляко котки не го лочат, шефе.
	Името на Дон Мерик изплува в надвисналото над тях мълчание.
	— Благодаря, Пола. Ще поговоря с Тони. Знаеш ли къде е той?
	— Оставих го в болницата. Беше капнал от умора.
	— Успяхте ли да научите нещо от госпожа Дайъмънд? — попита Карол.
	— Нищо, което би помогнало на разследването. Според нея е нямало как Азиз да знае, че съпругът й ще бъде на мача, следователно става дума за обикновено съвпадение.
	— Не е задължително. Доколкото разбирам, става дума за ложа, за която се купува сезонна карта, наемана в продължение на години от едни и същи хора. Възможно е по време на някоя от срещите им Бенджамин Дайъмънд да е споменал мимоходом, че разполага с такава карта. Доколкото познавам мъжете и отношението им към футбола, това е едно от нещата, които всеки би споменал с удоволствие. Струва ми се, че трябва да поговорим със секретарката на Дайъмънд.
	— Нямал е секретарка. Според Рейчъл двамата движели всички дела на фирмата. Тя се занимавала по-скоро с канцеларската част, а той се срещал с клиентите.
	— Добре тогава, успех със снимките. Ще се чуем пак по-късно.
	Тя затвори телефона и притисна юмруци към слепоочията си. На какво си играеше Тони? Познаваше обичая му да хуква подир невероятните си хрумвания, но в повечето случаи преди това обсъждаше решението си с нея. След последния му сблъсък с убиец трябваше вече да си е научил урока да мисли, преди да действа. Но очевидно не беше така. Тя се пресегна за телефона, мобилизирайки силите си за предстоящия сложен разговор. Защо поне веднъж в живота си не може да избегне усложненията?
	Беше наказана желанието й да се сбъдне. Разправията с Тони се размина. Мобилният му телефон беше изключен, той не вдигаше и телефона в болничната стая. Проклетник. Абсолютен проклетник.


	Въпросният проклетник тъкмо се будеше от дълбок сън. Телефонът до леглото му звънеше. Но на Тони му беше все едно кой се обажда — точно сега още не беше в състояние да разговаря. Това беше една от малкото добри страни на лежането в болница с изпотрошено коляно. При други обстоятелства щеше да се наложи да вдигне слушалката. Имаше пациенти, които можеха да се нуждаят спешно от него. Имаше договорни отношения с полицейските служби на няколко европейски страни, които също биха могли да имат някакви спешни запитвания. Но сега той официално не беше на работа и можеше да не обръща внимание на телефона. Нека някой друг поеме отговорността на негово място.
	Но, разбира се, той беше обвързан с Карол и подчинените й, и то далеч не само с договор. Вероятно беше редно да се обади. Но срещата с Рейчъл Дайъмънд го беше изтощила. Когато се прибра, си взе лекарствата, изяде това, което му донесоха за обяд, и незабавно потъна в дълбок, тежък сън, от който се събуди затъпял, с помътено съзнание. Това не беше най-добрият момент да разговаря с криминалисти, особено като се имаше предвид, че трябваше да ги убеди в собствената си правота.
	Надяваше се Кевин да е приел сериозно предупреждението му. Разказът на Пола за спомените на Стив Мотисхед беше най-плашещото, което бе научил досега за отровителя. Той вече беше приел връзката през гимназията „Харистаун“ за установена. Но списъкът на Джак Андерсън, в който две от точките съответстваха дотолкова на две от жертвите, между които привидно не съществуваше никаква връзка, накара Тони да застане нащрек. Човекът, съставил такъв списък със сериозни намерения, можеше да бъде безмилостен. Можеше да се очаква, че такъв човек ще преследва целите си безогледно. Но ако той беше лишен от способността да се поставя в положението на другите, ако имаше прояви на социопатия или склонност към психопатии, ставаше съвсем непредсказуемо как би възприел провала на плановете си.
	Спомни си една своя пациентка, която му беше разказала гордо как съсипала брака на своя партньор в бизнеса — при това не по сексуални или емоционални причини, а защото съпругата на партньора й не се вълнувала с цялото си сърце от техните професионални проблеми.
	„Налагаше се да го направя — беше казала пациентката със съвсем делови тон. — Докато продължаваше да е женен за Мария, никога нямаше да се посвети с пълно убеждение на делата ни — а аз имах нужда той да го направи. Затова тя трябваше да се махне.“ Ако Джак Андерсън е считал, че са му отнели мечтите, каква ли би била логичната реакция, до която биха го довели разсъжденията му?
	Като че ли той бе стигнал до извода, че убийството е логичната реакция. Жертвите му бяха мъже с произход, подобен на неговия. Бяха посещавали същото училище като него. Поне на теория са имали същите възможности, които е имал и той. И те му бяха доказали, че мечтите му не са чак толкова налудничави, защото всеки бе осъществил една от тях. Но незнайно по каква причина Андерсън бе стигнал до извода, че самият той няма да успее да постигне амбициозните цели, които си бе поставил. Някои хора биха се примирили, биха приели мисълта, че младежките им мечти са били просто въздушни кули. Други биха се озлобили, биха се пропили, биха отреагирали неосъществените си копнежи така, че биха навредили предимно на себе си. Докато Джак Андерсън беше решил да убие преуспелите. Така те вече не биха му напомняли за собствения му провал.
	Именно затова в тези убийства не присъстваше сексуален елемент, затова бяха осъществени „от разстояние“. Те също бяха свързани с желание, но не със сексуално желание.
	А защо отрова? Несъмнено отровата беше идеалният избор, ако не изпитваш удоволствие да наблюдаваш как умират жертвите ти, а същевременно искаш и да избегнеш подозренията, като се намираш далеч от тях, когато те умират. Това ще рече, че не можеш да тръгнеш по обичайния път на повечето убийци, които се ориентираха към не особено сложни методи. Пистолети, ножове, тъпи инструменти. И все пак, защо е трябвало да избере нещо толкова озадачаващо, сякаш взето от роман на Агата Кристи?
	Трябваше да разбере причината. Трябваше да има причина. В повечето случаи убийците избираха нещо, което им е под ръка, или нещо, с което имат опит. Ами ако е избрал тези отрови не защото някой трудно би се досетил за тях, а защото са му били под ръка? Карол вече беше разпитвала Рийс Бътлър, който имаше достъп до фармацевтични продукти. В това вече имаше някаква логика.
	Но Андерсън не използваше медикаменти, които се отпускат с рецепта от аптеките. Неговите отрови се получаваха от растения. Рицин от растението рицин, атропин от беладона, олеандрин — от олеандър. Не бяха много често срещани градински растения, но пък не бяха и някаква невероятна екзотика. Но пък кой би поддържал такива растения в градината си? Би трябвало да е в известна степен специалист. Нещо чоплеше тъмните ъгълчета на съзнанието му. Нещо, свързано с градини и отрови. Той седна в леглото и включи лаптопа. Когато влезе онлайн, незабавно написа в „Гугъл“ отровни градини. Първото, което извади търсачката, беше Отровната градина в замъка Алнуик в Нортъмбърланд, отворена за посещения, но при строг надзор над растенията.
	Тони продължаваше да търси и скоро установи, че идеята в никакъв случай не е нова. Подходът беше пряко вдъхновен от рода Медичи, чиито представители създали специална градина близо до Падуа, благодарение на която намирали по-ефикасни начини да отравят враговете си, а също и от монасите лечители от болницата Сутра близо до Единбург, които използвали упойващи гъби, напоени с точно необходимата доза опиум, буника или бучиниш, за да поддържат човек упоен в продължение на два или три дни — толкова, колкото е необходимо да се ампутира крайник, организмът да излезе от шоковото състояние и да започне естественият процес на оздравяването. През вековете бяха съществували и други частни отровни градини, и Тони откри всевъзможни предположения, свързани с тях в блоговете и форумите.
	Ами ако Джак Андерсън е имал достъп до някоя от тези градини? Ако тези отрови за него са били най-достъпното оръжие? Той хвърли поглед към телефона. Сега беше подходящият момент да се обади.
	Но в този момент на вратата се почука и доктор Чакрабарти нахлу в стаята, без да чака отговора му.
	— Разбрах, че пак сте били на разходка — поде тя без всякакви предисловия.
	— Но се върнах — заяви Тони. — Нали всички ми казвате, че трябва да ставам и да се движа.
	— Струва ми се, че е време да ви пратим у дома — каза тя. — Честно казано, можем да се възползваме от вашето болнично легло, а щом сте такъв инат, очевидно ще се възстановите и напук на нас. Ще се наложи да идвате тук често заради физиотерапията. Ако си мислите, че досега ви е било трудно, почакайте да видите какво ще стане, когато започнете да раздвижвате ставата — тя се усмихна доволно. — Тогава ще плачете и ще викате майка си.
	— Надали — отбеляза той сухо.
	Доктор Чакрабарти се разсмя.
	— Разбирам какво имате предвид. Да, вероятно няма да стане така, но със сигурност ще плачете. И така, утре сутрин можете да си вървите, ако и младшият специалист прецени, че изписването няма да доведе до опасност за възстановяването ви. Имате ли кой да ви помага с пазаруване, готвене и така нататък?
	— Струва ми се, да.
	— Как така ви се струва, доктор Хил?
	— Има кой да ми помага, но ми се струва, че тъкмо сега тя ми е малко сърдита. Ще трябва да се надявам, че ще успея да предизвикам съчувствие. Ако не успея, винаги има доставка на готова храна по домовете.
	— Опитайте се да се държите прилично през остатъка от деня, доктор Хил. За мен беше интересно преживяване да бъдете мой пациент.
	Тони се усмихна.
	— Мисля да приема думите ви като комплимент.
	Ново почукване на вратата оповести появата на още една жена, която никога не изпускаше юздите от ръцете си. Карол нахлу в стаята, вече отворила уста, за да започне с тирадата си, но спря като закована, когато видя доктор Чакрабарти.
	— О, съжалявам — каза тя припряно.
	— Тъкмо си тръгвах — каза лекарката, после се обърна към Тони. — Вероятно това е тя?
	— Да — заяви той и смело залепи усмивка на лицето си.
	— Няма да е зле да посветите част от силите си на одобряването тогава — тя кимна на Карол и излезе.
	— Подозирам, че тъкмо сега не разполагам с достатъчно сили за тази цел — каза Тони, разпознал безпогрешно настроението на Карол.
	Тя стисна здраво долната рамка на леглото му. Тони забеляза, че кокалчетата на пръстите й побеляха.
	— Какво си въобразяваш, че правиш, Тони? Мъкнеш със себе си една от най-опитните ми служителки да кръстосва околността и да провежда разпити, които не водят доникъде, при това във връзка със случай, който дори не е възложен на нас. Успяваш да подплашиш друг мой подчинен до такава степен, че той не смее да изяде един сладкиш, защото брадфийлдският отровител може да е разучил предпочитанията му и да си е намерил работа в кварталната хлебарница. И дори не намираш време да ме държиш в течение. За тази история с отровата научих от Кевин. От Пола разбрах, че не сте постигнали нищо с посещението при Рейчъл Дайъмънд. Сам знаеш, че съм защитавала позициите ти безброй пъти…
	— Което всъщност не е представлявало чак такъв проблем — прекъсна я той, прекалено уморен и измъчен от болки, за да изтърпи реакцията на Карол, изнервена от ограниченията, налагани й от служебната система. — Мисля, че списъкът на случаите, когато съм се оказвал прав, е доста внушителен. Ти също го знаеш. Това, че си защитавала моите позиции, не те е поставило в положението на неудачник.
	Тя го загледа яростно, но и стъписано.
	— Искаш да кажеш, че дължа успехите си на теб?
	— Не съм казал такова нещо, Карол. Виж, ясно ми е, че искаш да натриеш носовете на антитерористите, но ръцете ти са вързани. Затова се появяваш тук и си го изкарваш на мен. Е, съжалявам, но точно сега не съм в състояние да изпълнявам функциите на твоя боксьорска круша. Искам да ти помогна, но ако предпочиташ да не участваш, така да бъде. Ще се обръщам направо към Джон Брандън.
	Тя отстъпи назад, сякаш той й беше ударил шамар.
	— Не мога да повярвам, че каза това — тя като че ли всеки момент щеше да го замери с нещо.
	Тони разкриви лице в гримаса и поклати глава.
	— И аз не мога. Може би сега не е моментът да разговаряме. Ти си изнервена, а аз — преуморен.
	Думите му като че ли не постигнаха помирителната си цел.
	— И това е типично за теб! — развика се Карол. — С теб човек не може дори да се скара като хората!
	— Не обичам да се карам — каза той. — Караниците ме карат да изпитвам болка — все едно, че отново съм дете, свит в шкафа, в тъмното, и си мисля, че щом възрастните се карат, вината сигурно е моя. Затова не обичам скандалите — той примигна, за да пропъди внезапно избликналите сълзи. Тя беше единственият човек на света, който го караше да чувства, че е разголил душата си — а това не беше винаги приятно. — Карол, утре се прибирам у дома. Не мога да се справя без теб. В какъвто и да било смисъл. Може ли да престанем с тази разправия? Нямам сили да продължавам.
	Думите му я накараха да се сепне.
	— У дома? Утре?
	Той кимна.
	— Не е необходимо да правиш кой знае какво. Мога да поръчам готово ядене от супермаркета.
	Карол отметна глава назад, притвори очи и въздъхна.
	— Невъзможен си — каза тя. Гневът й се беше изпарил.
	— Съжалявам, не съм искал да те дразня. Просто исках да ти помогна, без да ти се пречкам — острото ехо на спора все още изпълваше атмосферата, но тонът на разговора се беше променил и се доближаваше до обичайния.
	Тя седна.
	— Е, след като вече съм тук, разкажи ми какво мислиш по въпроса. Какво да правим с Азиз, след като разговорът с Рейчъл Дайъмънд сложи край на търсенето в тази посока?
	— Не мисля, че е сложен край — възрази той. — Трябва ми време да обмисля нов подход.
	— Уведоми ме, когато го измислиш. Този път искам да присъствам и аз — каза тя твърдо. — А има и още нещо, което не съм имала възможност да ти кажа — тя разказа за двата различни таймера, открити на местопрестъплението. — Антитерористите считат, че това говори за различен подход, по-скоро в стила на ИРА — извънредни, при които атентаторите оцеляват, за да продължат с дейността си. Лично аз мисля, че това ни доближава до възможността да си имаме работа с наемен убиец. Може би става дума за двойна осигуровка. „Ако таймерът не се задейства, ще задействам взривното устройство от разстояние с мобилния си телефон“, нещо такова.
	Тони изпита смътното чувство, че някаква мисъл добира форма в тъмните ъгълчета на съзнанието му.
	— Нещо такова — повтори той тихо. — Да. — За миг лицето му се проясни, той й се усмихна и допълни: — Все повече се отдалечаваме от възможността да се защити убедително хипотезата за тероризма.
	— Но ни трябват непоклатими доказателства. Затънала съм в безизходица по двата случая — и за едното, и за другото престъпление не съществуват фактически доказателства.
	Тони махна нетърпеливо с ръка.
	— Когато откриеш Джак Андерсън, ще намериш и необходимите ти доказателства. Струва ми се, че той е свързан по някакъв начин с някоя от съществуващите отровни градини.
	— Какво представлява отровната градина?
	— Има такава например в замъка Алнуик — отвърна той. — Тя е отворена за посетители, всеки може да отиде да разгледа растенията — убийци. Но се шушука за съществуването на такива частни градини. Откак свят светува, най-различни хора са се заемали да отглеждат отровни растения, за да убиват други хора. Бучинишът например е дал отровата, убила Сократ. Стрихнинът е предпочитан през Средновековието от жени, които искали да се отърват от съпрузите си. Рицинът убива Георги Марков през седемдесетте години на миналия век. Ако човек си разбира от работата, може да отглежда тези растения в градината зад къщата си. Струва ми се, че на мястото, където избягващият рискове Джак Андерсън се укрива и кове сложните си планове, ще откриете и отровна градина.
	Карол извърна очи към тавана.
	— Всеки път, когато работим заедно по някакъв случай, настава мигът, когато ти изтърсваш някакво брилянтно прозрение, което ме кара да се питам как, по дяволите, бих могла аз да се възползвам от него.
	— А това, което те вбесява особено много е, че когато най-сетне откриеш начин да се възползваш от идеята ми, се оказва, че тя е наистина полезна — отвърна той. — За това ми плащат.
	— За кое? Да вбесяваш хората ли?
	— Да бъда полезен в такива отношения, в каквито друг не би могъл да бъде. Хайде, върви си у дома и се наспи. Почти сигурно е, че до утре ще ти дойде някаква идея.
	— Така ли мислиш?
	— Сигурен съм. Подсъзнанието работи подмолно, и всъщност най-добре, докато човек спи. Така или иначе, имаш нужда да си починеш много добре, за да имаш сили да ми носиш кафето, когато се прибереш у дома, след като си преследвала цял ден престъпници.
	Карол изсумтя.
	— Купи си термос и връвчица, за да го спускаш долу.
	Тя се изправи, наведе се над него и го целуна по косата.
	— Ще се видим утре. И не се меси в работата на подчинените ми, преди да си говорил с мен. Ясно ли е?
	Той се усмихна, доволен, че гневът й е преминал.
	— Обещавам.
	Имаше твърдото намерение да изпълни обещанието си.


	Вторник

	„Не беше прав“, мислеше си Карол, докато отиваше към банята с чаша кафе в ръка, а котаракът се усукваше, мъркайки, около глезените й. Готовият отговор не я очакваше, когато се събуди — може би защото Тони беше пропуснал да включи в уравнението бутилката „Пино Гриджо“. След като си тръгна от болницата, тя мина още веднъж през офиса, но без никакъв положителен резултат. В нейно отсъствие не се беше случило нищо, което да подобри настроението й. Кевин не беше успял да открие нищо в разговорите си с Канада. Сам не беше намерил нищо подозрително в пощата на Юсеф Азиз. Пола не беше открила в Темпъл Фийлдс никой, който да разпознае Джак Андерсън — с изключение на една жена, която се оказала негова съученичка, но не го била виждала от времето, когато били шестнайсетгодишни и излизали заедно в продължение на три седмици. Крис не беше стигнала доникъде с разпечатките на телефонните разговори на Том Крос. А Стейси също не беше успяла да открие нищо интересно в онези няколко харддиска, из които се ровеше. Казано накратко, денят беше отвел всички нейни подчинени в задънени улици. А когато най-сетне се прибра у дома, самата тя беше готова да приеме задънената улица, в чийто край я чакаше поредната бутилка вино.
	Тя пусна душа и допи кафето, докато чакаше да потече горещата вода. Окачи халата си на вратата на банята и влезе в широката душ–кабина, която строителите бяха успели да поберат в един забравен ъгъл на приземния етаж по време на ремонта. Карол обичаше този апартамент, независимо от факта, че той се намираше на приземния етаж в къщата на Тони. Само че наближаваше времето, когато тя трябваше да си признае, че се е върнала в Брадфийлд завинаги. И за да убеди себе си, че връщането й от Лондон не е временно, вероятно щеше да се наложи да си намери истински самостоятелно жилище.
	Не че искаше да избяга от близостта с него. Нали тъкмо това бе искала — някакъв начин да се сближат? Но това, че живееха в една къща, не ги беше сближило повече — нито емоционално, нито физически. Може би беше време отново да се отдалечат един от друг — може би отдалечаването щеше да ги принуди да погледнат открито към това, което съществуваше между тях.
	А може би просто вече беше прекалено късно.
	Водата се стичаше по нея и потокът отвън като че ли започна да стимулира потока на мисълта й. Отровната градина би изисквала пространство. Пространство и относителна изолация. Ако отглеждаш отровни растения, не ти трябва съседските деца да идват да помиришат цветята, да дъвчат листата или да берат плодове.
	Такова нещо вероятно изискваше и доста средства. Не й се вярваше растенията да могат да бъдат купени от най-близкия градински център. Вероятно се купуваха от специализирани центрове, а някои може би дори се внасяха, което би трябвало да бъде регистрирано някъде. В някаква документация би трябвало да присъства Джак Андерсън в другата си самоличност.
	При тази мисъл нещо проблесна в съзнанието й. Замъкът Панал — там, където щяло да се проведе предполагаемото благотворително празненство, на което Том Крос щял да ръководи охраната. Според Кевин в гимназията никой не знаел нищо за това, следователно връзката е била организирана от убиеца. Да се цитира действително съществуващо място, което не ти е добре познато, предполага риск, а според Тони този човек подготвяше плановете си внимателно и избягваше рисковете.
	Тя изплакна набързо косата си от шампоана и излезе припряно от душ–кабината. Уви се с хавлиена кърпа и тръгна към телефона в дневната. От полицейската централа й дадоха телефона на полицейския участък, който се намираше най-близо до замъка Панал. Той влизаше в юрисдикцията на съседната полицейска централа. Карол избра номера на участъка в Къркби Панал и зачака нетърпеливо. Телефонът иззвъня четири пъти. Веднага щом някой отсреща вдигна слушалката, тя заговори:
	— Обажда се главен инспектор Карол Джордан от полицията в Брадфийлд. С кого разговарям? Добро утро, полицай Бриърли. Трябва ми телефонният номер на замъка Панал… Знам, че го няма в указателя. Именно затова се обаждам на вас… Не, обаждам се от дома си… Да, ще почакам.
	Карол започна да барабани с пръсти по облегалката на стола. Момчето от другата страна очевидно не можеше да схване, че дори ако от полицейската централа на Брадфийлд потвърдят, че съществува главен инспектор Джордан, това не би означавало, че сега действително разговаря с главен инспектор Джордан. Така или иначе, нямаше намерение да си губи времето да му го обяснява.
	Две минути по-късно той отново се обади и й издиктува номера.
	— Благодаря — каза тя, затвори и незабавно набра номера на замъка Панал.
	— Ало? — Гласът от другата страна на линията звучеше изискано, но кисело. Карол се представи и се извини, задето се обаждаше толкова рано.
	— Няма значение — отвърна човекът отсреща. — За мен е удоволствие да помогна на полицията. Аз съм лорд Панал.
	Карол си пое дълбоко дъх.
	— Въпросът ми може да ви се стори малко странен, лорд Панал, но дали случайно имате отровна градина в замъка?


	В девет и половина сутринта Тони беше вече свободен човек. Сестрата, която най-често се грижеше за него, го изпрати до таксито.
	— Не се преуморявайте — предупреди го тя. — Говоря сериозно. Ако се преуморявате, по-късно ще си платите за това.
	Никога досега не беше чувствал така ясно атмосферата на собствен дом, която съществуваше в къщата му. Тук нищо не беше толкова удобно разположено като в болницата. Но това беше неговият мъничък свят. Неговите книги. Неговите мебели. Леглото му, завивката му, неговите възглавници.
	Само пет минути, след като се разположи в любимото си кресло, нещо проблесна в съзнанието му. Ако Рейчъл Дайъмънд не беше гледала телевизия и не беше чела вестници, напълно възможно беше и да не е виждала снимката на Юсеф Азиз. Може да е виждала съпруга си с него, но просто да не го знае. Той трябваше да се убеди. Държеше да види реакцията й, когато й покажат снимка на убиеца на съпруга й.
	Измъкна мобилния телефон от джоба си и набра номера на Карол. Тя отговори малко задъхано:
	— Не сега, Тони. Тъкмо съм се заела с нещо важно. Ще ти се обадя след час-два — и затвори.
	Час-два? След два часа той вече щеше да е изтощен, да му се иска единствено да стигне до леглото си на горния етаж, да се пъхне под завивката и да заспи в топлата прегръдка на собственото си легло.
	Е, този път тя не би могла да твърди, че не се е опитал да й каже. И наистина би предпочел някой да дойде с него, най-малкото за да бъде пътуването по-приятно. Но Карол беше заявила съвсем ясно, че не му разрешава да ползва услугите на нейните подчинени. Налагаше се да се справи сам.
	Докато чакаше таксито, се обади на Стейси и я помоли да му прати най-ясната снимка на Азиз, с която разполагаха. Тогава се сети, че принтерите му са на горния етаж. Наложи се таксито да почака, докато той се изкачи с усилие горе, разпечата снимката, и слезе отново, мръщейки лице от болка.
	— Зле изглеждате — отбеляза шофьорът на таксито и настоя да му помогне да влезе в колата.
	— Така се и чувствам — отвърна Тони. Облегна се назад и докато завият зад ъгъла, вече спеше. Стресна се, когато шофьорът на таксито го разтърси за рамото след двайсетина минути.
	— Пристигнахме, приятел — каза той.
	— Може ли да почакате? — попита Тони. — Няма да се бавя.
	След сложната процедура по слизането от таксито и приглаждането на косата, защото шофьорът го предупреди, че тя стърчи на всички страни, той тръгна към входната врата. След позвъняването вратата се отвори и на прага застана шейсетинагодишна жена, поразчорлена и с очила — същинска еврейска версия на Джърмейн Гриър. Зад ухото й, под непокорната, посивяла коса, дори сгърчеше молив. Тя погледна Тони през малките, овални стъкла на очилата си и каза озадачено:
	— Да?
	— Търся Рейчъл — каза Тони.
	— Рейчъл ли? О, съжалявам, но в такъв случай сте били път до тук напразно. Тя отиде в офиса. Аз съм майка й, Естер Вайсман. А вие сте…?
	Преди Тони да успее да се представи, Лев се появи, застана до баба си и каза:
	— Аз те познавам. Ти дойде вчера с онази жена от полицията — той вдигна поглед към баба си и допълни: — Някакъв човек го ударил с брадва.
	— Колко неприятно — отбеляза госпожа Вайсман. Лев се промъкна покрай нея и наклони глава настрани, за да може да види снимката, която Тони стискаше с ръката, облегната на патерицата.
	— А ти защо носиш снимка на приятеля на мама? — попита той.
	Стреснат, Тони се облегна по-добре на патериците, обърна снимката с лицето нагоре и я поднесе към момчето.
	— Този човек приятел на мама ли е?
	— Срещнахме го веднъж в парка. Той ми купи сладолед.
	Госпожа Вайсман се опита да види снимката. Съзнавайки, че държи взривоопасен материал, не по-малко опасен от раница, пълна с ТАТР, Тони пристъпи встрани, така че тя не успя да я види.
	— Какво е това? — попита госпожа Вайсман.
	— Човекът е свързан с онзи случай в събота — каза той с тон, подсказващ, че не е редно да говорят за това пред детето. — Опитваме се да го идентифицираме, надявах се Рейчъл да може да ни помогне. Аз работя за полицията. Добре тогава, ще я потърся в офиса — и той се опита да се обърне и да си тръгне, като същевременно държеше снимката така, че да не се вижда, и внимаваше да не се препъне в Лев. Дори това, че не падна, можеше да се приеме за забележително постижение.
	В продължение на един ужасен миг той се боеше, че госпожа Вайсман ще измъкне снимката от ръцете му. Но доброто възпитание надделя и тя успя да се въздържи.
	— Ще тръгвам тогава — каза той, обърна се и забърза към таксито, доколкото му позволяваха силите.
	— Не чух името ви — подвикна след него госпожа Вайсман.
	Обзе го детински порив да отвърне: „Казвам се Отмъстителя“. Вместо това се ограничи с обикновеното:
	— Хил. Доктор Тони Хил.
	Рейчъл и без това щеше да осъзнае ролята му достатъчно скоро. Когато отпрати таксито, той се обади в отдела за особено тежки престъпления. Отговори Пола.
	— Имам нужда от помощта ти — каза Тони.
	— Няма как — отвърна тя. — Шефката ми чете конско и ми обясни, че не работя за теб.
	— Пола, въпросът е жизненоважен. Опитах да се свържа с Карол, но тя беше много заета и не пожела да ме изслуша. Слушай — отидох отново в дома на Рейчъл Дайъмънд, за да видя дали ще разпознае Азиз, като й покажа негова снимка. Тъй като твърдеше, че изобщо не е следяла репортажите по медиите, реших, че може все пак да го е виждала, но да не е знаела за кого става дума. Само че тя не си беше у дома.
	— И? — попита раздразнено Пола.
	— Лев видя снимката и каза: „А ти защо носиш снимка на приятеля на мама?“
	Известно време Пола не проговори. Накрая произнесе едва чуто:
	— Господи…
	— Именно. Срещнали се в парка и Азиз купил сладолед на детето — вероятно затова то го помни толкова ясно.
	— Господи! Трябва да кажеш на шефката!
	— Нали ти казах, че се обадих, но тя очевидно е прекалено заета, за да разговаря с мен.
	— Отиде с Крис в замъка Панал — каза разсеяно Пола. — Какво искаш да направя?
	— Рейчъл би трябвало да е в офиса си. Обади се, за да се убедиш, че е наистина там, и се опитай да откриеш къде точно се намира този офис, докато аз се опитвам отново да се свържа с Карол. Убеден съм, че майката на Рейчъл вече й се е обадила, и й е казала за непознатия, който се е появил у тях с някаква снимка. В никакъв случай не бива да допускаме да избяга.
	— Нямаме никакви доказателства — каза Пола. — Няма начин да накараш детето да свидетелства срещу нея.
	— Така е, но аз имам още една-две идеи. Моля те, Пола. Обещавам аз да поема вината, ако се стигне до скандал. Но не бива да изпускаме от очи Рейчъл.
	— Тя ме познава?
	— Тогава Кевин?
	— Той не е тук. Тръгна нанякъде по лична работа, така каза. Не знам кога точно ще се върне.
	— Но наистина се налага…
	— Ще взема Сам — прекъсна го Пола. — Ще ти се обадя по-късно.
	Тони се облегна на възглавниците и за втори път тази сутрин действителността отплава надалеч.


	Кевин стоеше край прозореца и се възхищаваше на гледката над покривите на Темпъл Фийлдс. Беше необичаен поглед към места, които му бяха много добре познати. Колко невинно изглежда всичко, погледнато отвисоко, мислеше си той. Невъзможно бе да предположиш какво кроят фигурките там долу, дребни като кибритени клечки. Беше чувал, че на последните десет етажа на кулата „Харт“ има апартаменти, но днес за първи път му се удаваше възможност да се наслади на панорамата, която се разкриваше оттук. Обърна се към домакина и каза:
	— Имате късмет с тази гледка.
	Джъстин Адамс нагласи смъкналите се по носа му очила с тъмни рамки и отметна падналия на челото му кичур дълга, тъмна коса.
	— Жилището не е мое — каза той. — Собственикът е фотограф, с който често работя. Дава ми ключовете, когато работата ми наложи да дойда тук. Живея постоянно в Лондон — той се усмихна и белите му зъби се откроиха на фона на няколкодневната брада. — Жилището ми там далеч не е толкова великолепно — той тръгна към кухнята. — Но тъй като сега съм домакин, мога да ви предложа нещо за пиене. Имаме водка, бира, джин, вино… — той повдигна въпросително вежди.
	— Благодаря, но от тук се връщам на работа. Не ми се иска да лъхам на алкохол — Кевин се отпусна в мекото кресло, тапицирано с плат в сиво-кафявия цвят, който добива орловата папрат през зимата.
	— Да, вероятно при работа като вашата на това не се гледа с добро око. Нещо безалкохолно тогава? Имам портокалов сок — той извади кутия от хладилника и отвори пластмасовото капаче. — Да ви налея ли една чаша?
	„Кутията беше запечатана, при това и той ще пие от нея“, каза си Кевин и се обвини наум, че се превръща в параноик. При това тази среща беше уговорена доста преди отровителят да бе взел първата си жертва. От години познаваше коментарите на Джъстин Адамс в различни автомобилни списания.
	— Добре — прие той, наблюдавайки Адамс, докато той сипа сок в две високи чаши и сложи по няколко кубчета лед, които извади от камерата на хладилника. Двете чанти се виждаха ясно през цялото време — от момента, в който сокът бе сипан, до момента на поднасянето. Кевин изчака Адамс да отпие голяма глътка, после отпи предпазливо и той. Сокът беше чудесен; сладък, свеж, ароматен.
	Адамс постави малък диктофон на ниската масичка между тях.
	— Нали нямате нищо против да записвам разговора ни?
	Кевин махна добродушно към уреда.
	— Нямам никакви възражения — каза той. — Ще ми бъде интересно веднъж да направя запис, който не започва с цитиране на часа и датата, и с изреждане на присъстващите на разпита.
	Усмивката на Адамс не достигна до очите.
	— Не ми се вярва някога да участвам в такъв запис.
	Кевин се засмя.
	— Зависи от скоростта, с която карате колите, за които пишете.
	Адамс се приведе напред и натисна копчето за запис.
	— Кажете ми спомняте ли си кога за първи път видяхте ферари.


	Списък №3

	1. Дани Уейд
	2. Роби Бишоп
	3. Том Крос
	4. Кевин Матюс
	5. Нийл и Деклан Маккълоу
	6. Дийпак


	Замъкът Панал се издигаше на това място още от времето на Войните на розите. В средата на деветнайсети век е бил почти руина, но после бил възстановен от четиринайсетият барон Панал. Въпреки че отвън замъкът беше съхранил облика на внушителна средновековна постройка, вътре имаше централно отопление, водопровод и канализация, а и вътрешната архитектура отговаряше по-скоро на нуждите на съвременните обитатели, отколкото на средновековните представи.
	Вероятно най-хубавото, което предлагаше замъкът, бяха многобройните прекрасни изгледи от прозорците му — но това негово предимство беше оценено от малцина, тъй като собствениците категорично не се съгласяваха да отворят замъка за посетители.
	Добивът на въглища, вълната, а отскоро и комплексът за изящни изкуства и занаяти в близкото село даваха възможност на лордовете Панал да запазят замъка и земите си, без да прибягват до доходите, получавани от туристи.
	Сегашният лорд Панал дори беше работил, за да се издържа. В продължение на десетина години режисираше не особено популярни документални филми, което пък сега го правеше подходящ за участник в многобройни журита и комитети. Доколкото Карол знаеше, лордът беше съвсем приличен човек, въпреки че веднъж беше довел Тони Блеър в Панал, за да открие новата галерия в комплекса за занаяти в селото.
	Докато пътуваха с колата по виещия се нагоре частен път към замъка, Крис се озърташе.
	— Позицията е била идеална за отбрана навремето — отбеляза тя. — Би било трудно врагът да ги изненада отнякъде.
	— Вероятно затова и замъкът е оцелял досега — каза Карол.
	— Трябва да е помогнала и отровната градина, а? Сигурно, ако не са успявали да довършат враговете с гюлета, са опитвали със супата.
	— Нищо чудно, че английската кухня не е успяла да си създаде добро име.
	— Та какво има всъщност тук?
	— Преди дванайсет години лорд Панал направил документален филм за рода Медичи, и тогава се заинтересувал от идеята за отровни градини — дотолкова, че решил да си направи и той една.
	— А пък има хора, които твърдят, че телевизията нямала възпитателно въздействие. Е, с какво разполага той?
	— Не съм запозната с пълния списък, но в градината присъстват растенията, които ни интересуват. Рицин, беладона и олеандър. Лордът твърди, че неговата отровна градина е заобиколена с ограда, висока осем фута, по която отгоре минавала и бодлива тел, което почти изключва възможността за обикновен обир. Но пък заместник-управителят на имението му се казва Джон Ансън.
	— Дж. А. Това ми харесва. Харесва ми дори много.
	Когато преминаха по масивния, дървен подвижен мост и влязоха в двора, видяха нисък мъж с каскет от туид и дълго непромокаемо яке на „Барбър“, който ги очакваше. Три черни лабрадора ги наобиколиха дружелюбно, когато те слязоха от колата.
	— Бенсън, Хеджес, Силки, тук! — подвикна човекът, кучетата незабавно се върнаха при него и насядаха около краката му, така че Карол и Крис успяха да го доближат. — Лорд Панал — представи се той, протягайки им ръка. Розовото лице, сините очи и щръкналите мустаци му придаваха странна, но симпатична прилика с малко прасенце. — Сутрин малко бавно загрявам. Едва след като разговорът ни приключи, нещо ми просветна. Онзи футболист, а после и човекът, който спаси толкова хора след атентата — те бяха отровени, нали? — Той прехапа долната си устна. — Ужасно нещо. Наистина ужасно би било, ако се окаже, че отровите са били взети от Панал. Искате ли да огледате градината?
	— Мисля да оставим градината засега — Карол кимна на Крис, която извади пет-шест снимки от една папка и ги подреди върху капака на колата. — Лорд Панал, бихте ли огледали тези снимки, за да ми кажете дали разпознавате някой от хората на тях?
	Той приведе глава над снимките и заприлича на голяма розова костенурка, измъкнала глава от черупката си. Огледа внимателно снимките, после протегна пълничкия си розов пръст.
	— Това е Джон Ансън. Той работи за мен, като заместник-управител на имението — той отклони поглед и примигна раздразнено. — Извънредно трудно ми е да повярвам такова нещо за него. Много трудолюбив човек. Работи тук от две години, изключително изпълнителен.
	— Поддръжката на отровната градина влиза ли в задълженията му? — попита Карол.
	— Градината е негово задължение — непряко, разбира се, в нея работят градинарите. Но той се занимава с нея — лордът говореше накъсано, беше явно разстроен, но вероятно би се смутил ужасно, ако някой изразеше съчувствие към положението му или му предложеше някаква подкрепа. „Едно уиски би помогнало“, мислеше си Карол, но и това не беше съвсем сигурно.
	— А знаете ли къде можем да го намерим сега? — попита Крис, събирайки снимките.
	— В Брадфийлд — лордът отново прехапа устни. — Разговаря с кандидат-наематели за един от свободните магазини в комплекса на занаятите в селото.
	— Къде точно в Брадфийлд? — попита меко Карол.
	— Аз имам един апартамент там — използваме го по работа, пък и е удобно да имаш някакво жилище в града. Намира се в кулата „Харт“.
	Крис и Карол се спогледаха.
	— На границата с Темпъл Фийлдс — каза Карол. — Дайте ни адреса.

	* * *

	Тони пусна в ход най-лъчезарната си усмивка.
	— Работата е там, че по принцип не би трябвало да те моля за каквото и да било. Карол настоява, при това с основание, че не работиш за мен, а за нея. Лично аз смятам, че всички ние работим за каузата на справедливостта, но няма да споря с нея.
	— По-добре не, особено като се има предвид в какво настроение е от една седмица — съгласи се Стейси, без дори да откъсва очи от екрана. — Интересно е това, че детето е разпознало човека на снимката. Нямаш ли съмнения, че може да има някакво объркване?
	Тони сви рамене.
	— Детето очевидно нямаше никакви съмнения, а в случая това е важното. Беше абсолютно категорично. Приятелят на мама, който му купил сладолед.
	— Това обяснява всичко, което ни караше да си задаваме въпроси. Твърдението ти, че престъплението не носи характеристиките на тероризъм — е, излиза, че наистина не става дума за тероризъм. А и двата таймера — Азиз е мислел, че ще се измъкне, но планът на Рейчъл Дайъмънд е бил различен. Тя е искала той да умре.
	— Но не е искала той да знае това — каза замислено Тони. — На твое място бих се свързала с различните авиолинии, за да проверя дали Рейчъл Дайъмънд и синът й Лев имат резервация за някой предстоящ полет до Канада. Бих проверил също така дали онези фирми, които предлагат ваканционни жилища под наем, същите, които проверяваше Кевин, не са правили резервация на нейно име.
	Стейси се смръщи.
	— Мислиш, че тя е имала намерение да отиде при него?
	Тони поклати глава.
	— Мисля, че е искала той да вярва, че тя ще отиде при него.
	Стейси го погледна с уважение.
	— Това е наистина хитро измислено — каза тя. — Ужасно злодеяние, но много хитро измислено — пръстите й вече летяха по клавиатурата. — Мисля и да проведа няколко телефонни разговора с Канада.
	— Не ми обръщай внимание, аз просто ще си чета вестника — каза Тони, облегна се и се опита да се успокои.


	Пътуването от Панал обратно към Брадфийлд отне значително по-малко време, отколкото отиването към замъка, но въпреки това им се стори безкрайно.
	— Хайде де! — опитваше се Крис да пришпори движението всеки път, когато се налагаше да намали скоростта си.
	— Не мога да повярвам, че в офиса им нямаше копие на списъка с кандидатите за наематели — каза Карол за трети или четвърти път. — Човек би помислил, че такива неща се правят в повече от един екземпляр.
	— Да, ако имахме списъка, бихме могли да го дадем на Стейси и може би да се ориентираме коя ще бъде следващата му жертва. — Хайде, нещастнико! — репликата на Крис беше отправена към бавно потеглящия микробус пред тях.
	— Освен ако… — Карол замлъкна внезапно, досетила се за друга възможност.
	— Освен ако какво? — попита Крис нетърпеливо, задминавайки бавния микробус.
	— Освен ако списък изобщо не съществува. Може би това е просто извинение за пред лорд Панал, колкото да обясни отсъствието си. Може би следващата му жертва няма нищо общо с изящните изкуства и занаятите.
	Крис натисна спирачката и клаксона. Стреснатият шофьор на джипа пред тях отклони рязко, за да й даде път.
	— На този етап това няма значение, нали? Важното е да стигнем до там, преди Джак, Джейк, Джон или който и да е там да натъпче човека с някаква отрова, за която няма противоотрова.
	Когато наближиха покрайнините на града, Крис започна да се пита за най-краткия път до кулата „Харт“.
	— Иска ми се Кевин да беше с нас — каза тя. — Никой не познава преките пътища из града по-добре от него.
	— Справяш се отлично — каза Карол, макар да не беше сигурна, че говори истината.


	— Красива сбъдната мечта. Красив мечтател… — Кевин се намръщи. Дали пък не започваше да се повтаря? Всеки път, когато решеше, че е казал всичко, което мажеше да се каже за красивата му кола, му хрумваше още нещо. А после, когато го кажеше, оставаше с впечатлението, че се повтаря, при това не за първи път.
	Той се понамести на креслото, което бе станало някак хлъзгаво. Крайниците не му се подчиняваха; неведнъж вече му се бе наложило да се вкопчи в облегалките на креслото с интересната тапицерия, за да не се хлъзне на пода, застлан с наистина красив килим, чиито цветове грееха ярко като скъпоценни камъни — така ярко, че на Кевин му се искаше да ги прегърне.
	Някакво странно петно прекосяваше от време на време зрителното му поле. Розово, с четина, а отгоре имаше гъста кафява козина, като мечешка. Но сега козината като че ли беше различна. Преди наподобяваше по-скоро развята конска грива, а сега внезапно сякаш експлодира и изпълни въздуха с копринени нишки. Той ги наблюдаваше как се вият бавно, на спирали във въздуха, а после паднаха на дървения под.
	Кевин извърна натежалата си глава, тази тежка, тежка, тежка глава — за да ги види отново. Като нишките на помпон, който някой е сплескал на пода. Красиво. Всъщност всичко беше красиво.
	Следващото, което забеляза, беше някакво петно, което се изпречи пред него и започна да вдига шум. Появата на петното беше много внезапна — той имаше чувството, че е спал и че се е събудил на някакво друго място. Но не, седеше си на същото кресло. Струваше му се поне, че вече е седял на това кресло. Но отдавна, много, много отдавна.
	После изведнъж вече не седеше. Стоеше прав и чувстваше как нечии ръце, хванали неговите, го водеха нанякъде. Кевин падна на колене, после се просна по лице. Виж ти, колко гладък беше красивият килим! Той целуна килима и почувства, че в гърлото му се надига кикот. Разсмя се и започна да се търкаля, усещайки докосването на чужди ръце по тялото си. Сто, милион ръце, ръце на бразилско момиче, които го търкаляха.
	Имаше чувството, че може да се търкаля така по цялата земя, завинаги. Завинаги. Завинаги.


	Нямаха проблеми с достъпа до сградата. Лорд Панал бе положил отчаяни усилия да помогне, като че ли се чувстваше отговорен по някакъв начин за случилото се, само защото бе наел на работа човека, оказал се престъпник. Затова той им даде и резервната карта, с която можеха да влязат в подземния гараж, асансьора и в самия апартамент, при положение, че знаеха кода на алармата, който той също им бе дал.
	Всичко вървя отлично до момента, когато стигнаха до вратата на апартамента. Дисплеят на алармата отхвърляше кода като неправилен. Карол опита още няколко пъти и се предаде.
	— Обзалагам се, че той променя кода, когато пристигне, и връща стария, когато си тръгва — каза тя. — Копеле.
	— И какво ще правим сега?
	— Стейси нямаше ли една от онези шашми, които се включват в таблото, за да се разчетат кодовете?
	Крис изсумтя.
	— Това си го видяла в някакъв филм. Но дори да имаше нещо подобно, нямаме време за такива номера. Какво ще кажеш за охраната на сградата? Не мислиш ли, че имат някаква обща карта за всички апартаменти, нещо като универсален ключ?
	— Върви да провериш — каза Карол. — Аз ще чакам тук.
	Изминаха осем дълги минути, преди Крис да се върне, водейки със себе си възрастен мъж с войнишка стойка, в униформа на частна охранителна фирма. Той погледна подозрително Карол изпод козирката на фуражката си.
	— Трябва да видя ваши лични документи със снимка — каза той.
	— Началникът на охраната господин Малори отговаря за безопасността тук — поясни Крис с тон, толкова близък до умилкване, колкото това бе възможно за нея.
	Карол измъкна мълчаливо полицейската си карта и пропуска си за централата на полицията в Брадфийлд. Малори ги огледа внимателно, накланяйки ги на светлината, за да се убеди, че холограмата е истинска.
	— Не трябва ли да представите разрешение за обиск? — той я изгледа строго.
	Карол понечи да каже нещо, но прехапа език.
	— Точка осемнайсета от правилника за работата на полицията — произнесе тя през стиснати зъби. — Нямам нужда от разрешение за обиск, ако имам основания да предполагам, че влизането в обекта може да предотврати извършването на сериозно криминално престъпление. А аз имам такива основания, които обаче нямам намерение да споделя с вас, господин Малори.
	Застанала зад гърба му, Крис подбели очи и разигра пантомима, наподобяваща обесване. Но обратно на очакванията й Малори се предаде.
	— Прието, госпожо — каза той, постави картата в слота и набра кода със замах.
	Чу се приглушено бръмчене и вратата се отвори леко, само като я побутнаха с пръсти. Карол направи знак на Крис да я последва и тръгна на пръсти по малкия коридор. Не можеше да види нищо през открехнатата врата в дъното, но чуваше пъшкане и пухтене, сякаш в далечната стая някой полагаше тежки усилия. Имаше само миг да реши. Да продължава да се промъква или да връхлети в стаята?
	Карол махна бързо на Крис, сигнализирайки какво е решението й, хукна напред и връхлетя през вратата. Един поглед й беше достатъчен да се ориентира в сцената пред себе си. Кевин лежеше по гръб на пода, със свити крака и разкопчан панталон, вдигнал ръце над главата си, с разчорлена рижа коса, глупаво усмихнат. Зад него на пода, като захвърлена плюшена играчка, се търкаляше перука със стърчащи на всички страни кичури. А този, който се беше навел над него и се опитваше да го претърколи, беше човекът от снимката. Очевидно беше изминало много време от мига, когато е тръгнал от началната точка на пътя си със самоличността на Джак Андерсън. Късата му коса беше прилепнала от пот към черепа, не беше се бръснал от няколко дни, но не можеше да има никакво съмнение, че именно това е човекът, когото търсеха.
	Крис профуча покрай Карол и се насочи към Андерсън, но той се оказа по-бърз, отколкото бяха очаквали. Скочи на крака и блъсна Крис с протегнати ръце и, използвайки собствената й инерция в нейна вреда, я избута вляво, така че тя трябваше или да прегази Кевин, или да се спъне в него. Тя размаха ръце в опит да запази равновесие, по лицето й потече кръв. Андерсън продължи напред и блъсна Карол с рамо. Тя посегна отчаяно към него, успявайки да се вкопчи в ризата му, докато той минаваше покрай нея. Копчетата се разхвърчаха, докато той се изхлузваше от ризата като змия от кожата си, Карол залитна назад, а той продължи стремглаво да тича към външната врата.
	После изчезна.
	— Майната му! — изкрещя вбесена Карол, осъзнала, че са го изпуснали.
	Беше забравила началника на охраната Малори.


	Тони все още се ровеше из коментарната част на вестника, когато в стаята влязоха, накуцвайки, Карол и Крис.
	— Ето ви и резултат — обяви Карол. — Заловихме Андерсън, Андрюс или Ансън, наречете го както ви харесва — едва тогава забеляза Тони и се обърна към него: — Ти беше прав. Подсъзнанието е голям помощник. Пристигнахме навреме, за да спасим поредната жертва. Андерсън беше успял вече да го упои, но ние сме почти сигурни, че все още не му беше дал отровата.
	— И кой е жертвата? — Тони почувства леко гадене.
	— Бил си прав и като предупреди Кевин. Само че не си можел да му кажеш и от кого трябва да се пази.
	— Добре ли е той? — попита Тони.
	— Лекарите смятат, че ще се оправи. Още е надрусан до уши, но няма признаци да е поел нещо друго, освен рохипнол, GHB* или нещо подобно.
	[* Гамахидроксимаслена киселина — използва се в медицината за обща анестезия и лечение на безсъние, клинична депресия и алкохолизъм. — Бел.прев.]
	— Е, имаме ли някаква представа какво се е случило?
	— Андерсън е уредил срещата им още преди седмици, доста преди да убие Дани Уейд.
	— От къде знаеш? Искам да кажа, нали Кевин още не е дошъл на себе си?
	— Защото те искат от мен разрешение за излизане в работно време, а Кевин беше поискал разрешение да излезе на тази дата поне преди месец. Андерсън се е представил пред него като журналист на свободна практика, който пишел материали за автомобилни списания — беше казал, че иска да напише нещо за Кевин и колата му.
	— Ясно ми е, че е подготвял всичко предварително, но това е наистина невероятно. Проговори ли?
	— Де — изфъфли Крис през напоената с кръв кърпа, която притискаше към носа си. — Дито дума.
	— Не иска адвокат, отказва да говори. Не желае дори да признае, че се казва Андерсън. — Карол се отпусна на един стол и се обърна към Тони. — Открихме в якето му ректални супозитории, както и шишенце с антиретровирусен препарат. Разполагаме със свидетели, които могат да потвърдят връзката му с жертвите, както и че е имал достъп до отровна градина. Но аз бих предпочела самопризнание. Да имаш някакви нови блестящи идеи?
	— Позволи ми да поговоря с него.
	— Знаеш, че не се прави така — възрази Карол.
	— Но сме го правили и преди.
	— Само че не в случай като този, когато ще ни наблюдават под лупа, защото става дума за убиеца на Роби Бишоп.
	— Той и без това не говори, Карол. Какво може да загубиш?
	Тя отклони поглед. Желанието й да постъпва по правилата се бореше със съзнанието, че ще й бъде необходимо самопризнание. Съзнаваше, че подчинените й я наблюдават, че всеки от тях се надява тя да направи необходимото, за да приключат окончателно и задоволително случая.
	— Добре — въздъхна тя. — Но само след като му отправим законното предупреждение и ако той даде съгласие разговорът да се записва.
	— Прието — отвърна Тони.
	Той се изправи, облегна се на патериците и тръгна към вратата.
	— Къде е Пола? — попита Карол. — А Сам? Биха могли да свършат добра работа в Къркби Панал, докато хората от съдебна медицина претърсват къщата на Андерсън.
	Стейси и Тони се спогледаха. Беше им ясно, че ако кажат истината, това би провалило шансовете на Тони да поговори с Джак Андерсън.
	— Тръгнаха по някаква работа във връзка с Азиз — каза Стейси.
	Тони едва прикри учудването си. Стейси нямаше обичая да измъква другите от заплетени положения. После обаче се сети кой беше тръгнал с Пола и започна да си обяснява някои неща. Кимна скришом на Стейси, докато Карол гледаше в друга посока, а после се отправи към ареста.


	Новината за ареста на търсен престъпник се разпространява бързо в един полицейски участък. Докато Тони и Карол излязат от стаята на отдела за особено тежки престъпления, хората бяха наизлезли по коридорите, честитяха им и ръкопляскаха, докато те минаваха покрай тях. Дори вратата на стаята, където работеха антитерористите, беше отворена, и мъжете в черно бяха излезли, за да изразят мълчаливо уважението си към тях. Докато чакаха на площадката, асансьорът пристигне и от него излязоха Дейвид и Джони.
	— Браво — каза Дейвид, когато се размина с Карол и Тони, които влязоха в асансьора.
	— Разбрах обаче, че не искал да говори — допълни Джони. — Дано онези от съдебна медицина успеят да намерят нещо, което да ви свърши работа.
	Вратата се затвори, преди Карол да успее да отговори. Тони каза:
	— Сигурно ще се радваш, когато се махнат от тук.
	Карол изсумтя.
	— Няма да се случи скоро.
	— Е, не знам. Виж какво, работата е там, че… — асансьорът спря, вратата се отвори и влязоха двама цивилни служители. Моментът не беше подходящ да й разкаже за Рейчъл Дайъмънд.
	Нямаше как да й каже и докато вървяха от асансьора към ареста, просто защото придвижването му струваше прекалено голямо усилие. Освен това искаше да подреди мислите си преди първата среща очи в очи със Сянката. В приемната на ареста един от техниците нагласи в ухото му малката слушалка, с която Карол щеше да поддържа връзка с него, после двамата тръгнаха по коридора.
	Карол спря пред една от стаите за разпити и каза:
	— Ако разбера, че хората, претърсващи къщата му, са намерили нещо, ще те уведомя. Късмет — после му отвори вратата.
	Времето, което му отне прекосяването на стаята, даде възможност на Тони да огледа Джак Андерсън. Понеже беше седнал, беше трудно да се прецени ръстът му, но съдейки по фигурата, Тони предположи, че е висок някъде към метър и осемдесет. Беше двайсет и шестгодишен — връстник на Роби Бишоп, изглеждаше в добра физическа форма. Брадата му беше набола не поради небрежност, а поддържана по модата. Не се виждаха татуировки, имаше само една малка обица с диамант на едното ухо. Носеше сакото си на голо, но на него и това изглеждаше елегантно. Беше красив мъж, и дори отокът на челюстта там, където го беше ударил Малори, не променяше това впечатление. Дори на снимката изглеждаше добре, но на живо беше още по-привлекателен. Очевидно е нямал проблеми с жените. „Напомня по нещо на Робърт Редфорд на млади години, само че тъмнокос и с по-чиста кожа“, каза си Тони. А пък е хладнокръвен и невъзмутим като Пол Нюман — на каквато и да било възраст.
	Лицето на Андерсън дори не трепна, докато Тони прекосяваше с усилие стаята и се разполагаше на един от столовете.
	— Казвам се Тони Хил — каза той, щом успя да седне. — Работя за полицията като профайлър.
	Ъгълчетата на устата на човека срещу него трепнаха в усмивка.
	— Като в онзи филм*, само че сте по-слаб от Роби Колтрейн.
	[* Cracker — британски телевизионен сериал, в който главната роля на профайлъра Еди Фицджералд се изпълнява от Роби Колтрейн. — Бел.прев.]
	Тони също потисна усмивката си. Когато мълчанието бъде веднъж нарушено, трудно се възстановява.
	— Освен това нямам проблеми с хазарт и пиене — допълни той весело. — Прочетоха ли ви правата? — Андерсън кимна. — И не искате адвокат? — Андерсън завъртя отрицателно глава. — Нали знаете, че разговорът ни се записва?
	— За мен това няма значение, тъй като нямам намерение да казвам каквото и да било — Андерсън се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си. — С риск да прозвучи глупаво, ще цитирам Били Джоел: „Аз съм невинен човек“.
	Тони кимна.
	— Предполагам, че на определено ниво в съзнанието си искрено вярвате в това. Но ми се струва също така, че тази позиция трудно може да бъде защитена на практика. Полицията вече разполага с някои доказателства, а скоро ще има и други. Дори вие да сте си намерили оправдание за извършеното от вас, истината е, че след ден-два ще бъдете обвинен в извършването на три убийства — защото действително сте отнели живота на трима души.
	Андерсън мълчеше. Лицето му възвърна предишната си неподвижност.
	— Мисля да ви наричам Джак — продължи Тони. — Вероятно това, което се е случило преди три години, ви кара да считате, че Джак вече не съществува, но Джак е този, когото аз познавам най-добре, затова ще говоря за Джак. Мисля си за момчето, което е бил Джак, и му съчувствам от сърце.
	Много деца израстват без бащи, аз също съм един от тях, и разбирам донякъде какво е да растеш така. Но моят баща не е бил убит. Винаги е съществувала възможността той отново да се появи в живота ми — независимо от това, че тя беше много далечна. Но за теб не е имало такава възможност, нали? Баща ти си е бил отишъл завинаги, нямало е надежда, в която да се вкопчиш. Нещо по-лошо, той загинал като герой, със смъртта на истински войник — за кралицата и родината. Едно момче в ученическа възраст трудно преработва в съзнанието си тези неща.
	Като си помислиш за всичко, което той е загубил със смъртта си. Всичко, което така и не е могъл да види и направи. Появата на интернет, iPod, дигитални фотоапарати. Евтини самолетни билети, Гугъл. Не е могъл да те види как израстваш — и вероятно именно това е събудило у теб алчността да изживееш всичко, което предлага този живот. Жени, пиене, наркотици, мъже — пиене, смъркане, друсане, чукане до припадък. Всичко, което можеш да сграбчиш…
	— Какви са тези приказки за мъже? Не съм педал!
	Андерсън разтвори ръце и стисна страничните облегалки на стола си.
	Бинго! Антиретровирусният медикамент го беше навел на тази мисъл, но Тони не се надяваше бронята на противника да се пропука толкова бързо.
	— Не съм казал подобно нещо — Тони продължи да говори спокойно и непринудено. — Говорех за желанието да опиташ всичко, което предлага животът. Предполагам, наистина си искал да почувстваш всичко? Да го почувстваш лично, да приемаш безстрашно всяко усещане. Да вземеш всичко от този свят и да го задържиш, да не пропуснеш нищо. Да не би да греша?
	— Това са ваши думи, не мои, докторе — Андерсън се стараеше много да изпълнява ролята на мъжко момче, но Тони долавяше гнева и тревогата, скрити под невъзмутимата повърхност. Толкова много болка, а да нямаш накъде да я насочиш!
	— Но аз не греша, и двамата го знаем — продължи той. — Аз също не съм обратен, ако това помага с нещо. Но това не означава, че не съм си задавал въпроса какво ли е усещането. Искам да кажа, ако си изживял всичко друго, вероятно си задаваш и този въпрос — дали ще бъде като останалото, или чувството е различно? — Време беше да промени хода на разговора. — После починала и майка ти — единственото преживяване, което би искал да ти бъде спестено. Не си искал тя да се самоубие, не си искал да се замисляш какво ли е отчаянието, което я е довело дотам. Не си искал тя да умре, нали? Колко ли й е било трудно да се крепи, докато е решила, че вече си тръгнал по пътя си, и едва тогава да посегне на живота си — да тръгне към това преживяване, което никой не би пожелал да сподели. Направила всичко по силите си, а после си тръгнала. Оставила те сам. Предполагам, че ако все пак си пропускал нещо преди това, когато тя се е самоубила, са паднали и последните ти задръжки.
	Андерсън се поразмърда на стола си.
	— Цял ден ли ще трябва да слушам любителски психоанализи? — избухна той.
	— В това няма нищо любителско, Джак. Плащат ми за тази работа. И така, какво е имало в твоя списък? Да станеш футболист в отбор от висшата лига. Да си купиш къща на Дънелм Драйв. Да спечелиш милион, преди да навършиш трийсет години. Да караш ферари — Тони забелязваше, че думите му имат ефект. Всяко изречение предизвикваше леко трепване, едва забележима реакция. Настана моментът да увеличи натиска. — Е, справям ли се, Джак? Колко имена има още в списъка ти? Колко души имаше намерение да отровиш? Да отровиш техния живот така, както те са отровили твоя?
	Човекът срещу него си пое дъх с усилие.
	— Говорите глупости. Какви са тези приказки за отровен живот? Да не мислите, че онзи, който е убил тези хора, е използвал убийството като метафора? Как е възможно да омаловажавате смъртта по такъв начин? Вие сте по-зле от убийците, които уж преследвате!
	Тони сви рамене.
	— Не си първият, който го казва. Но както и да е, поне не съм убиец. А ти си. А единствената причина, поради която аз или който и да било друг се интересува от теб, е, че ние искаме да разберем защо си станал такъв. Мисля, че знам причината, но би било добре да се убедя, че предположението ми е правилно.
	— Колко сте жалки всички вие — поде Андерсън. — Всички такива като вас, които си въобразяват, че знаят причините за постъпките на хората — а всъщност нямате и най-малка представа.
	— Това са димни завеси, Джак. Други хора може и да се хванат на номера ти, но аз не се интересувам от опитите да отклониш вниманието ми. Нека се върнем към това, което е действителната тема на разговора — твоите опити да получиш възмездие, защото мечтите ти са били откраднати от човека, отровил твоя живот.
	— Не съм педал — настоя Андерсън, като този път повиши тон.
	— Кой говори за педали? — Тони разпери невинно ръце. — Интересувам се само от твоето малко списъче. Кой още фигурираше в него? Трима са отметнати. Колко още остават? За един знам със сигурност — Кевин, човекът с ферарито. Наистина ли вярваше, че полицаите ще стоят със скръстени ръце и ще те оставят да убиеш още един техен колега? Добра се до Том Крос, защото тогава още не знаехме къде да търсим — Тони се приведе напред, вперил поглед в лицето му, все още спокоен, но неумолим. — Но нямаше начин да успееш с Кевин Матюс.
	За първи път Андерсън като че ли се стресна — по лицето му се изписа тревога и той застана нащрек.
	— Понякога работя и като журналист на свободна практика — каза той. — Поканих го, за да взема интервю от него.
	— Колко време ти отне да откриеш журналист с подходящите инициали? А може би именно рубриките, поддържани от Джъстин Адамс, са ти дали идеята как да се добереш до Кевин? — Тони наклони глава на една страна и огледа оценяващо Андерсън. — Интересно ми е, нали разбираш. Дали не изпитваш облекчение, защото успяхме да те спрем? Или ни ненавиждаш, защото ти попречихме да довършиш започнатото? Питам просто от любопитство — какъв финал беше замислил? Щеше да изпълниш всичко по списъка и после да престанеш, така ли? Да доживееш спокойно живота си? Или смяташе да избягаш от всичко, както е направила майка ти?
	По челюстта на Андерсън заигра едно мускулче.
	— Казах вече. Беше просто интервю. Работя като журналист на свободна практика, нали е ясно. После, по едно време, той като че ли откачи, нямам представа защо. Не е зле да го попитате къде е бил, преди да дойде в апартамента при мен. Каквото и да е взел, трябва да е било преди да дойде. Нямам представа за какво говорите. Отрова, хомосексуализъм — това не е моят свят.
	Тони понечи да проговори, но в ухото му се разнесе гласът на Карол и го накара да замълчи.
	— Тони, току-що ми се обадиха от екипа за оглед на местопрестъпления. Открили са списъка му, залепен на обратната страна на клавиатурата на компютъра. Двете точки, които остават, гласят „да излизам с фотомодел“ и „да издам диск, който да влезе в класациите“. Разбра ли ме?
	Той кимна.
	— Напротив, това е твоят свят, Джак. Кевин и неговото ферари също са били в твоето списъче. И кой щеше да бъде следващият? Кой от живеещите в Брадфийлд музиканти, чиито дискове са влезли в класациите, щеше да ритне камбаната? Или първо щеше да бъде човекът, чието гадже е фотомодел? Я да си помислим, кой е човекът, роден в Брадфийлд, който излиза с известна манекенка? Дийпак, нали? Местният моден гуру. И той ли беше в списъка ти?
	Андерсън бе свил леко вежди и между тях се беше образувала малка бръчица. Безпокойство — това трябваше да постигне Тони сега. Накарай го да се разтревожи. Накарай го да се притесни. Да почувства, че почвата под краката му е нестабилна. А после му дай възможност да се успокои.
	— Всички са много възмутени заради Кевин, знаеш ли. Хората тук го обичат. Е, какво щеше да бъде този път? Аконитин? Дигиталис? Стрихнин? Наистина забележителна идея. Отрова. Да отровиш техния живот така, както те са отровили твоя.
	Внезапно го озари прозрение. Повторенията, чиято цел беше да дестабилизират Андерсън, му помогнаха да разбере. Предположението беше доста рисковано, но той беше убеден, че е така. Рисковано, но пък обясняваше всичко.
	Той долепи длани, отпусна ръце пред себе си на масата и даде воля на съчувствието, което изпитваше.
	— Само един-единствен път. Не ти е трябвало повече. Искал си да опиташ вкуса на всичко, да узнаеш всичко. Но се оказа, че е по-различно от другите случаи, когато си нарушавал границите на допустимото и това ти е доставяло удоволствие. Обзела те е омраза, защото наистина е така, ти не си обратен. Мислел си, че няма да има проблем, но си се изпълнил с омраза. Толкова си мразел стореното, че си започнал да мразиш и себе си. Тогава си престанал да бъдеш Джак, нали? Джак е бил свършен, прецакан. Затова ти си му обърнал гръб. Знаел си, че когато човек умира, се сбогува с миналото, и си решил и ти да постъпиш така. Джак се превърнал в Джон, а от време на време ставал и Джейк. Но все пак ти останали мечтите. Все още си пазел списъка. Все още си вярвал, че ще успееш да се изкатериш до върха.
	Андерсън стисна по-здраво страничните облегалки на стола. Напрегнатите мускули на раменете му изпъкваха на възли. Той разтърси силно тава, сякаш се опитваше да отърси от себе си нещо гнусно и лепкаво.
	Сега вече Тони заговори тихо.
	— И тогава си разбрал. Един-единствен път, това е било достатъчно. Разбрал си за тази инфекция, просмукала се в кръвта ти, която те отравя. Която те убива. Няма значение, че в наши дни вече има медикаменти, които можеш да вземаш и да удължиш живота си. Кому е необходимо да живее малко по-дълго, ако вече не може да има мечти? Какъв е смисълът на такова съществувание? Доскоро светът е бил в краката ти, мислел си, че ще станеш известна личност. А една-единствена ужасна нощ ти е отнела всичко.
	Мълчанието, надвиснало над тях, се проточи драматично, изпълнено с напрежение. Андерсън изглеждаше така, сякаш всеки момент нещо в него щеше да рухне. Тони реши да заложи всичко на една карта.
	Говореше меко, почти нежно.
	— И тогава си решил, че щом ти няма да можеш да осъществиш мечтите си, и хората, които са тръгнали по същия път като теб, няма да се радват на мечтаното. Можело е ти да бъдеш на тяхно място, но не е станало така, и затова и на тях нямало да им бъде позволено да заемат това място. — Тонът му се смени рязко. — И ето какъв е резултатът, Джак. Няма да ти се размине това, че си отнел мечтите на другите. Ще отидеш в затвора, където ще се грижат добре за теб и ще се постараят всеки от дните, които са ти останали, да бъде изпълнен с мъка. Ще живееш дълго и ще процъфтяваш зад решетките, където всички останали затворници ще са запознати с всички вълнуващи подробности от процеса срещу теб.
	Андерсън скочи и се нахвърли на Тони, който размаха едната си патерица с все сила, удари Андерсън в ребрата и успя да го накара да залитне, а после и да падне на пода.
	— Сам виждаш, никой не връхлетя в стаята, за да ми помогне, нали? — продължи Тони. — Това е, защото знаят, че надали ще посегнеш сериозно да ме биеш. Ти ненавиждаш насилието. Крис Дивайн просто нямаше късмет в суматохата. Ако беше имал време да размислиш, нямаше да я удариш. Това е още една от причините, поради които изборът ти е паднал върху отровата — за да можеш да убиваш от разстояние — той поклати глава. — В началото ти съчувствах, Джак. Сега просто те съжалявам.
	Андерсън се изправи с усилие и седна отново на стола си.
	— Нямам нужда от вашето съжаление.
	— Тогава се постарай да заслужиш уважението ми. Кажи ми как стана всичко наистина. Ако греша някъде, кажи ми още сега, ще взема думите си назад.
	Андерсън се отпусна в стола. Беше се предал.
	— Няма да говоря за тези неща. Каквито и доказателства да открият, няма да говоря. Ще призная вината си пред съда. Но няма да говоря за всичко това, което вие описвахте. Няма да има процес, който да ме опетни. Нека въпросът защо съм извършил всичко това остане без отговор. — Очите му горяха гневно. — Аз ги убих. Това искате да чуете от мен, нали? Направих това, което трябваше да направя. Аз ги убих.
	Когато отведоха Андерсън, Тони осъзна, че няма желание да помръдне от мястото си. Изтощен, измъчван от болки, той нямаше желание да предприема каквото и да било, което би влошило положението му. Затова остана да седи на стола си. Сержантът, който отговаряше за ареста, му донесе чаша кафе, която вероятно бе направил от личните си запаси, защото кафето имаше приличен вкус. Като изключим това, го оставиха на спокойствие. Той изпи кафето почти докрай, но остави малко на дъното, за да може да преглътне с него таблетка кодеин. Що за работа беше неговата, след като тъкмо успехът в нея те караше да се чувстваш така отвратително?
	Не знаеше точно колко време бе минало, докато Карол се върна. Тя седна срещу него, пресегна се над масата и постави ръка върху неговата.
	— Кевин се възстановява. Ще се оправи. Освен това повдигнахме обвинение срещу Андерсън — каза тя. — Ако приемат доказателствата, събрани при огледа на местопрестъпленията, позицията ни е непоклатима. Можем да докажем със сигурност връзката му с Том Крос, а за Дани Уейд разполагаме с косвени доказателства, както и за опита за убийство на Кевин. А ако не се отметне от самопризнанието, убийството на Роби също ще бъде изяснено.
	— Щом адвокатът започне да го обработва, ще се откаже от самопризнанието — каза Тони. Така вървеше светът. Който и да бе адвокатът, който в крайна сметка щеше да защитава Андерсън, щеше да осъзнае възможността да попадне на първа страница на вестниците, както и необходимостта да се демонстрира съвестно прилагане на буквата на закона. — Да се молим поне да не е Бронуен Скот.
	— Има ли още нещо, за което искаш да поговорим? — попита Карол и отново взе ръката му.
	Клепачите му трепнаха уморено.
	— О — каза той, — като стана дума…
	— Тони! — развика се гръмогласно Джон Брандън още от вратата. — Браво! Едва си излязъл от болницата, а свърши нашата работа. Чудесно се справи! — Той стисна ръката на Тони и придърпа един стол. — Но Карол ми каза, че освен това сме се озовали и в някаква деликатна ситуация. Няма да е зле да ми обясните за какво точно става дума. Карол?
	— По всичко личи, че има алтернативно обяснение на атентата в събота — започна тя. — Вчера Тони и детектив Макинтайър отидоха да поговорят с Рейчъл Дайъмънд, вдовицата на Бенджамин Дайъмънд, един от загиналите при взрива на стадиона. Успяхме да установим, че фирмата на господин Дайъмънд е имала търговски отношения с фирмата на семейството на Юсеф Азиз. Тони вече беше споделил с мен съмненията си, че нямаме работа с истински терористи, и затова, когато ме попита дали да се поинтересува от възможна връзка между Юсеф Азиз и съпруга на госпожа Дайъмънд, аз реших, че въпросът си струва да се изясни. Тони, твой ред е.
	— Рейчъл Дайъмънд заяви пред нас, че не е следила репортажите за атентата в медиите, затова впоследствие ми мина през ума, че може изобщо да не е виждала снимка на Азиз и следователно да не осъзнава, че нещо, което е видяла и приела за напълно невинно, може да има различно значение. Затова отидох днес за втори път у тях, като този път носех снимка на Азиз. Тя не си беше у дома, но малкият й син Лев беше там. Той видя снимката на Азиз и ме попита: „А ти защо носиш снимка на приятеля на мама?“ Не съм му задавал никакви допълнителни въпроси, знам изискванията на закона за малолетните свидетели. Лев каза, че веднъж той и майка му се срещнали с Азиз в парка и Азиз му купил сладолед. Тогава започнах да разбирам, че обяснението е по-различно от двете възможни, които бяхме обмисляли досега.
	Брандън изглеждаше обезпокоен.
	— Антитерористите няма да харесат тази история — каза той.
	— Толкова по-зле за тях — отвърна Карол. Още не беше простила на Брандън за поведението му, което в нейните очи беше равносилно на проява на мекушавост пред врага. — Е, Тони?
	— Юсеф Азиз не е бил терорист, нито пък наемен убиец. Бил е влюбен. Попаднал е в клопката на… извинете, ако думите ми звучат като тъпо заглавие в жълт вестник, но няма друг начин да се каже — в клопката на забранена любов. Синът на дълбоко религиозен мюсюлманин се влюбва в омъжена еврейка. Такова нещо няма да ги постави в добри позиции у дома, нали? Биха били отхвърлени от семействата си и отстранени от фирмите, за които са работели с такова усърдие.
	— Предполагам, че замисълът е бил изцяло на Рейчъл — той поклати глава. — Всъщност сега, след като вече съм имал възможността да разговарям с Рейчъл, подозирам, че тя е започнала да съблазнява Азиз с единственото намерение да инсценира това, което се е случило в края на краищата — тоест да убие с един куршум два заека. Но да не избързваме.
	По всичко личеше, че Брандън би предпочел да бъде навсякъде другаде, само не и тук. Тони продължи невъзмутимо.
	— Станали любовници, Азиз бил влюбен до уши, готов да направи всичко за нея. Тогава на Рейчъл й хрумва блестяща идея. Двамата ще инсценират терористичен атентат и така ще се отърват от Бенджамин, без някой да заподозре истинския мотив. В допълнение Азиз ще нанесе удар на системата, която потиска народа му, защото хората, които смятат да взривят, са богати копелета, които презират такива като него и семейството му.
	Азиз смята, че нещата ще се развият така — той ще настрои ръчно таймера, ще се измъкне от стадиона, преди бомбата да избухне, ще отиде право на летището и ще се качи на самолета, преди някой изобщо да е започнал да го търси. Ще отиде в Канада — добър избор, защото там има много хора от неговата националност. Предполага се, че впоследствие Рейчъл ще се присъедини към него…
	— Не ми се иска да те прекъсвам — каза Карол, — но разполагам с някои сведения по този въпрос. Стейси успя да открие резервация за полет за Торонто идущия петък, на името на Рейчъл Дайъмънд и сина й Лев. Успяхме също да открием една фирма, предлагаща ваканционни жилища под наем, която е дала под наем вила на Рейчъл Дайъмънд за един месец, като се брои от тази събота. Юсеф Азиз е оглеждал същата вила на своя компютър. И полетът, и вилата са платени с личната й кредитна карта. Така че Тони е прав — независимо от това дали е имала намерение да отиде при Азиз или не, направила е резервациите, с което му е доказала, че няма да се разколебае.
	— Аргументите са доста несигурни — каза Брандън.
	— Ще се намерят и още доказателства — продължи Карол. — Ще успеем да проследим обаждането, с което е задействан дистанционно вторият таймер, независимо дали тя е използвала мобилен или стационарен телефон. Обзалагам се, че Стейси ще успее да намери следа и в един от няколкото компютъра на семейство Дайъмънд. Ще разпитаме всички приятели на семейството. Все някой ще е наясно, че бракът не е бил щастлив. Винаги има някой, който е наясно. А сега, когато вече знаем какво да търсим, сигурно ще намерим и свидетели, които са ги виждали заедно. А Тони ще даде показания за това, което е казало детето.
	— Свидетелски показания, основаващи се на чуто от друг човек… — поде Брандън.
	— Всъщност мисля, че в случая ще можем да се позовем на едно от предвидените от закона изключения за показания, основаващи се на чуто от друг, сър — каза учтиво Карол.
	Брандън поклати глава.
	— Това не ми харесва, Карол. Мислиш ли, че съдебните заседатели ще приемат хипотезата за еврейката, която успява да уреди любовникът й — мюсюлманин да убие себе си и още трийсет и пет души, само за да се отърве от мъжа си? Защо просто да не се разведе, както правят хората?
	— Защото е алчна — обясни Тони и добави наум: „А аз знам на какво е способна една алчна жена“.
	— Искам да я арестувам, сър — каза Карол. — По обвинение в трийсет и шест убийства. Защото, ако не я арестуваме, щом майка й я уведоми за това, което Лев е казал на Тони, тя ще се качи на първия самолет и ще напусне страната. А щом считате, че това, с което разполагате, е недостатъчно за арест, представете си колко недостатъчно би било за екстрадиция.
	Брандън изпъшка.
	— Не ми харесва тази работа, Карол. Прилича на произволно хвърляне на въдици. — На вратата се почука. — Влез! — Извика Брандън.
	Влезе Стейси, видимо доволна от себе си.
	— Помислих си, че ще искате да видите това — каза тя и постави на масата папката, която носеше.
	— Какво е това? — попита Брандън.
	— Хората, които извършиха огледа на жилището на Азиз, намерили касова бележка за една кока-кола и някакъв сладкиш, купени в кафенето на градската картинна галерия в петък сутринта. Така че поехме инициативата и изискахме записа на контролните камери от кафенето и галерията. Горе в стаята ни е пълният запис, но си казах, че може би ще поискате да видите определени кадри още сега.
	Брандън отвори папката и всички загледаха съдържанието. На първата снимка се виждаше Юсеф Азиз, който четеше вестник, седнал на една от масичките. На втората зад гърба му се появяваше Рейчъл Дайъмънд с вестник в ръка. На следващия кадър се виждаше как тя поставя вестника на масичката пред Юсеф. На последната снимка тя го подминаваше, вече с празни ръце.
	— Три доказани контакта между тях — отбеляза Карол. — Мисля, че наистина е време да хвърлим въдиците си.
	Брандън явно още се колебаеше, но все пак кимна в знак на съгласие.
	— Погледни на това от добрата му страна, Джон — каза Тони. — Така поне ще можеш да пратиш антитерористите по дяволите.


	Три месеца по-късно

	Беше слънчев неделен следобед. Сред класическия северноанглийски пейзаж, изпъстрен с влажни хълмисти земи и тесни, дълги долини между тях, едно червено ферари кабриолет със свален покрив се движеше по тесния междуселски път, който водеше към високо плато.
	— Къде отиваме? — обърна се Тони към Карол. — И защо трябваше да вземем колата на Кевин?
	— Можеш да ме питаш непрекъснато, ако искаш, няма да ти кажа нищо, докато не стигнем там, накъдето сме тръгнали.
	— Мразя изненади — изръмжа той.
	— Ще ти хареса — каза Карол. — Така че престани да мърмориш.
	След още две мили пътят стана равен. Ловджийски вишки се издигаха тук-там сред орловата папрат и тревата като оръдейни купички на кораб. Вдясно от пътя през тревата водеше пътека и Карол спря пред нея. Пресегна се, взе от задната седалка една раница, и каза:
	— Слизай, пристигнахме.
	Тони се озърна из пустата местност.
	— Къде сме пристигнали?
	— Върви след мен.
	Тя тръгна по пътеката, но после спря, за да го изчака. Той все още накуцваше забележимо. Тя се запита дали ще се възстанови някога напълно. Знаеше, че лекарите предлагат да се смени ставата, но на него не му харесваше мисълта за нова операция — дори ако я извършеше именитата госпожа Чакрабарти.
	— Знаеш, че все още не мога да вървя дълго — каза той, когато я настигна.
	— Няма да вървим много.
	След около половин миля хълмът се спускаше рязко надолу. От това място гледката беше прекрасна — към долината в ниското и красивия замък, който се издигаше точно срещу тях.
	— Точно това ни трябваше — каза Карол. Отвори раницата и измъкна едно леко одеяло. Двамата седнаха до него, а Карол извади и два бинокъла, половин бутилка шампанско и чаши. Погледна часовника си и каза: — Пристигнахме точно навреме.
	— Ще ми кажеш ли най-сетне какво става?
	— Може да видиш и сам — още докато тя говореше, към небето започна да се издига димна спирала. После избухна силен пламък и един зелен квадрат в далечината стана последователно аленочервен, жълт и черен, докато пламъците и димът го поглъщаха.
	— Правилно ли е предположението ми? — попита Тони, взирайки се в разиграващия се пред него спектакъл през бинокъла.
	— Това беше отровната градина на лорд Панал — отвърна Карол. — Искаше да го направи още от деня, когато арестувахме Джак Андерсън. Но ние трябваше да бъдем сигурни, че обвинението и защитата разполагат с всички доказателства, които биха могли да им потрябват в хода на процеса. И обвинението, и защитата подписаха необходимите документи в петък, така че негова светлост най-сетне успя да постигне своето.
	— Сега разбирам защо си взела назаем ферарито — Тони свали бинокъла. — Андерсън не се е отказал от признанието си, нали?
	Карол кимна и завъртя тапата на шампанското. Тя излетя с лек пукот и Карол започна да налива.
	— Адвокатът направи всичко по силите си, за да го накара да промени показанията си, но Андерсън е достатъчно умен, за да осъзнае, че ако признае от самото начало вината си, в съда практически няма да се коментират причините, поради които е изгубил душевното си равновесие. Освен това, след като в токсикологията установиха, че аналните супозитории в джоба му са съдържали стрихнин, той надали може да твърди, че се е озовал случайно в апартамента.
	— Няма спор. А успяхте ли да откриете как е сложил опиат в сока?
	— С леда. От едната страна на подноса бучките са били пълни с рохипнол, от другата са били чисти — тя се разсмя. — Страната с рохипнола била белязана с голяма буква Р, да не би случайно да обърка нещо.
	Тони отпи от шампанското.
	— Питах се навремето дали няма да ни скрои някой номер.
	— Номер ли? Какъв?
	— Ами нещо от рода на капсула цианкалий, зашита в яката на ризата. Не би ме учудило.
	Той се загледа към долината.
	— Нещо ново за Рейчъл Дайъмънд?
	— Все още твърди, че е невинна. Но вече разполагаме със свидетели, които ще заявят, че двамата Дайъмънд не са се разбирали. Освен това материалите, които Стейси успя да измъкне от офисния им компютър, заедно с кадрите, на които се вижда как тя му предава документите в галерията, ще докажат вината й. Ти се справи наистина блестящо, като се досети за тази възможност.
	Той поклати глава.
	— Беше много странно време за мен. Болките, лекарствата, а и двата случая бяха изключително необичайни. А освен това и майка ми.
	„Както и това, че с теб се карахме от началото до края на следствието“.
	— Обаждала ли ти се е?
	— Не, и вероятно няма да го направи — поне до следващия път, когато реши да измъкне нещо от мен.
	Карол се облегна на рамото му.
	— Все още ли обмисляш дали да се опиташ да научиш нещо повече за баща си?
	Той въздъхна. Понякога му се искаше тя да нямаше този обичай да разчопля зараснали рани. Разбираше, че го прави от грижа и обич към него, но това не означаваше, че не му причинява болка. Докато баща му си оставаше неизвестен, той, също като Джон Андерсън, бе имал възможността да живее с мечти. А сега имаше реалност, осезаеми факти, които можеше да проучи, но не беше сигурен, че му се иска да получи тази част от наследството си.
	— Досега не съм ти благодарил както трябва, че ме отърва от Ванеса — каза той.
	— Няма проблем. Знам, че за теб тези неща са много сложни.
	Той сведе поглед към нея. Косата й блестеше на слънцето, тя беше протегнала дългите си крака. Ако някой ги погледнеше отстрани, вероятно щеше си каже, че са двойка, излязла на неделна разходка — двама души, които са заедно много отдавна и се чувстват удобно, когато останат насаме. Но както става обикновено в живота, истината беше далеч по-сложна и непривлекателна. Той се усмихна иронично.
	— Просто понякога ми се иска да не ме беше възпряла да подпиша онези документи.
	Тя се отдръпна и го изгледа учудено и наскърбено.
	— Иска ти се да бях стояла безразлично, докато майка ти се опитваше да ти отмъкне наследството?
	— Не, не е точно това — той се опитваше да намери подходящите думи. — Ние с теб прекарваме толкова голяма част от живота си, опитвайки се да намерим отговорите на разни загадки. До такава степен сме привикнали на това занимание, че не сме в състояние да оставим нещо недокоснато. Искаме да разглобим всяко нещо докрай и да разберем как функционира. А аз все по-често установявам, че копнея за малко загадъчност и неяснота. Да бъда и да действам, вместо да мисля и да анализирам.
	— Сега вече нямаш предвид отношението към баща си.
	— Не — каза той, легна по гръб и погледна към небето. — Нямам това предвид.


	$source = Моята библиотека
	$id = 35613
	$book_id = 7179

	__Издание:__
	Вал Макдърмид. Кървав лабиринт
	Английска. Първо издание
	ИК „Еднорог“, София, 2009
	Редактор: Десислава Райкова
	ISBN: 978-954-365-056-9